Тайната на синия дим Невена Паскалева

През 2044 жестоки катаклизми са разрушили почти цялата земя. Над възстановените християнски страни властва Духовния режим, наложен от създадената в началото на хилядолетието Обединена църква. Режимът е въвел строг морален кодекс, целящ да върне изгубената обществена стабилност, но постепенно се е превърнал в удобна порта за навлизането на нечистите сили в света. Хората, които по една или друга причина отказват да се подчиняват на новия режим, са изолирани в гета, а Законните жители са следени, проверявани, и „превъзпитавани“ от Пречистващи програми. Подтиквана от страховити демонични сили, властта в България, в лицето на три влиятелни политически фигури, се готви да покаже истинското си лице. След броени дни страната ще се удави в кръв и терорът ще се прехвърли към останалата част от Европа и света. Единствените хора, способни да спрат настъпващия ужас, са трима творци — един художник, един музикант и една писателка — тъй като се оказва, че точно техните произведения на изкуството са отключили злото на първо място.

Невена Паскалева
Тайната на синия дим

Първа глава
Зима 2042

1.
Владимир

„Не мога да продължавам така. По-добре да умра.“

Замъгленият му поглед се премести към наполовина празната бутилка водка, която държеше. Досега бе пил направо от шишето. Още усещаше парещия вкус на спирт по устните си, езикът и небцето му изтръпваха.

Стана, прекоси разхвърляното ателие и се облегна на стъклената стена. Живееше на последния етаж и нощем небето се разстилаше над него като черна коприна. Доскоро му бе напомняло любимото бельо на Дарина. Сега му напомняше погребален креп.

„Хайде, доизпий бутилката. Изгълтай после и шишето амфетамини в банята и всичко ще свърши. Давай, бъзльо скапан. Не можеш, нали? Шубе те е. Ей това ти е най-големият проблем в целия ти скапан живот.“

Светна лампите една по една и ярка светлина заля помещението. Натрупаните в единия ъгъл платна блеснаха — цветовете затанцуваха чувствено танго пред очите му. Владимир избута готовите картини и измъкна едно празно платно. Сложи го на статива. Довлече се до мивката в противоположния край на стаята и взе оттам буркана с четките. Бяха още мокри и капчици вода опръскаха дланта му. Седна пред статива. Бурканчетата с бои бяха разхвърляни отстрани, палитрата лежеше на дървената поставка.

Изтри потното си чело с ръка. „Трябва да намаля шибаното парно.“ Погледна към реостата до най-близкия радиатор — поне десет крачки имаше дотам. Изръмжа, свали фланелката си и я запрати с все сила на пода.

Взе няколко шишенца — кармин, сиена, тюркоаз, цинобър. Изсипа ги рязко върху палитрата и половината от съдържанието им отиде на пода. Изруга, прииска му се да изрита палитрата, да я преобърне, да счупи всички проклети шишета, да накъса платната, да строши мебелите и да разбие прозорците.

Вместо това впи пръстите на лявата си ръка в косата и стисна с все сила. С дясната хвана една четка и я потопи наслуки в някакъв цвят. Погледна върха й — син.

Мъката му се усили, накара го да изстене. Една сълза навлажни вътрешността на окото му, но не набра достатъчно сила, за да прелее извън клепача. Стопи се безмълвно зад преградата от плът.

Четката се допря до платното и оформи син контур над ниска, невидима глава.

Още няколко щрихи и синьото потъмня над главата и изсветля нагоре, към ръба на платното.

Нюанс между сиво и тъмнозелено накара главата да се приведе, сякаш невидимата фигура се покланяше. Последваха резки движения с четката и смяна на цветовете — оттенъци на кафяво, жълто и червено оформиха дървета, килим от есенни листа, виещи се край фигурата, която не спираше да се привежда надолу и смалява все повече. Изглеждаше сякаш околният пейзаж я притиска. Владимир смени четката и драсна фини черни линии по фигурата. Сега, при вглеждане, в нея можеха да се различат ръце, крака, неясни черти на лицето.

„Повече не му трябва. Аз имам ли повече? Имам ли лице? Имам ли същност?“

Изведнъж заработи много бързо. Огромната стая се размиваше край него, но платното и цветовете върху него бяха ярки, отчетливи като минали през ефектите на „Artrage future“. Владимир не разбираше защо повечето му колеги, веднъж влезли в дигиталното творчество, зарязват напълно истинските платна и бои. Екстазът, който той изпитваше, докато усещаше податливата мекост на маслото върху пресния грунд, острият мирис на разредителя, замайващ сетивата му почти колкото алкохола, и тази уязвимост, тази физическа уязвимост на сътвореното, тя бе неповторима. Той можеше да сграбчи нарисуваното платно, да размаже неизсъхналите бои, да го скъса, запали. Така, както някоя по-значима сила можеше да сграбчи и смачка самия него. Имаше ли компютърна програма, която да се сравни с това?

Настъпващи сиво-розови облаци от изток. Кървавочервени лъчи на залязващо слънце. Грачещи — да, почти ги чу — черни гарвани върху клоните. А неясната бяла фигура се смаляваше, смаляваше.

След няколко часа главата му клюмна пред статива. Владимир пусна четката и се строполи на земята. Подът миришеше на прах и пресен лак. Но миризмата избледняваше, както и светлината в стаята, и надвисналата чернота от големите прозорци. Забравата го чакаше, разперила ръце, и той се хвърли с благодарност в прегръдките й.

Щеше да му е добре там. Поне за кратко.

2.
Людмила

— Виждаш ли това, което и аз? — попита старецът.

— Кое? — поинтересува се момчето. Вятърът бе заплел косата му и тя стоеше навита на върха на главата му като раздърпана шапка.

— Кутията. Има ли нещо вътре? Защото съм възрастен вече, недовиждам…

— Момчето заслони очи с ръка. Беше ветровит, но горещ ден и слънцето облизваше земята като нажежен драконов език. Наоколо хилядната тълпа напяваше и се поклащаше в екстаз. От лицата на близките хора се лееше пот и напояваше тюлените превръзки, закриващи очите им… Главите на всички бяха обърнати към площада. Там, на пиедестала, се издигаше кутията. Висока почти три метра, с лъщящи на слънцето златни стени. До тях стърчаха двамата Пазители. Придържаха с по една ръка отворените златни врати и наблюдаваха публиката с непроницаеми лица.

А народът напяваше: „Поклон на теб, царю! Прекрасен си, царю!“

— Хм — каза момчето след кратко взиране. — Празна е.

— И на мен тъй ми се вижда, ама рекох да не би да е от възрастта ми.

— Да не би царят да е скрит някъде по-навътре и да не го виждаме оттук?

— Аз виждам дъното на кутията — каза старецът. — Обшито е с някакво кадифе, цикламено ли, виолетово ли…

— Тъмночервено.

— Е, значи няма къде да се е скрил. Просто го няма вътре.

Момчето се почеса по главата и разплете част от „шапката“ си.

— Хм. А защо всички го поздравяват тогава? И защо Пазителите излъгаха, че ще го представят на народа?

Старецът се огледа замислено, после сложи ръка на рамото на момчето.

— Искаш ли да тръгваме? Ако ни спрат, че кажа, че ми е прилошало. И без туй сърцето ми не е добре.

Момчето сви рамене и последва стареца. Докато се промъкваха през тълпата, то се обади:

— Може пък нещо да не са ни наред очите и на двамата. Затова не виждаме царя.

— Може. — Старецът изтри потното си чело. Сбръчканата му, покрита с петна ръка, трепереше. — А може и нашите да са по-остри от на другите. Защото, малкият, по-особено зрение трябва, за да видиш празнотата. От мен го запомни.

Людмила запази документа на Word и го затвори. Няколко минути стоя, взряна в тъмнокафявата повърхност на бюрото. После се надигна и все още замаяна от измисления свят на романа, който току-що бе напуснала, прекоси малката стая. Апартаментът бе едностаен и за да се храниш, да работиш, да гледаш телевизия или да спиш, просто трябваше да смениш ъглите на стаята. Кухня, хол, кабинет и спалня — всичко бе побрано тук. Една врата я отделяше от единственото друго помещение и това бе банята. Влезе там. Обгърна я белотата на теракота и синкавото сияние на фаянсовата мивка и тоалетна чиния. Тя се наведе над мивката и дълго се плиска с вода.

Повдигна мокрото си лице към огледалото. Издължени, изпити скули, сенки под големи сини очи. Тесен нос и пълни, бледи устни. Руса коса, падаща на мръсни, прави кичури около врата й.

Спомни си честите думи на Коста: „Изглеждаш като курва, малката. Само затова се ожених за теб — за да мога да те чукам, както се чукат курвите.“

Беше записала и тази, и хилядите му други подобни реплики. След произнасянето на присъдата му бе изтрила всички записи. Е, вероятно пазеха копия в прокуратурата. Тя обаче не искаше да има никакво доказателство, че Коста някога е присъствал в живота й.

Обратно в дневната, нощта надничаше зад белите пердета. Людмила обичаше времето след дванайсет. Дразнещите удари на камбаните, привикващи Законните да излизат на всеки кръгъл час на терасата със сключени пред гърдите ръце, бяха замрели. Тъмнината скриваше града в шепа и куполите на църквите, тлеещите свещи зад стъклените поставки, библейските холограмни видеотабла — всичко изчезваше. Струваше й се, че се спуска в тунел, който я превежда в миналото, когато хората са живели свободни. В грях, сред насилие, агресия и непрестанна борба за оцеляване, но свободни.

Седна пред холограмния монитор, отвори Портала — софтуерното чудо на Майкрософт, обединило след Духовната революция всички социални мрежи и комуникационни системи в едно — и се свърза с колежката си. Диляна се появи разрошена на екрана. Лицето й изглеждаше бледо и подпухнало на светлината на нощната лампа.

— Какво става? — измърмори тя.

— Исках да ти кажа, че май довърших книгата — поде колебливо Людмила.

— А? Вярно ли? — Диляна прикри с ръка една прозявка. — Съвсем цялата?

— Е, ще трябва да дооформя финала и да направя някои общи поправки, но, да, цялата.

— Браво. И сега ще се пробваш в конкурса?

— Да, мисля да опитам.

— Много се радвам за теб, Люси, но да ти кажа, едва гледам. Хайде утре да говорим, а?

— Добре, извинявай. Обикновено не лягаш рано, затова…

— Току-що приключих със статията и съм скапана. Аз не съм като тебе, да поправям по цял ден запетайки, които спелчекът пропуска.

— Много добре знаеш, че не правя само това — против волята си Людмила усети стягане в стомаха. Изпитваше нужда да се оправдава всеки път, когато Диляна я подкачеше за работата й. Знаеше, че приятелката й се шегува, но сега, когато Коста не беше в редакторския екип, докога щяха да я държат на тази служба? Нямаше ли Добрев да побърза да намести някое свое протеже на уютното местенце? И тя да се окаже на трудовата борса — отново! — без истински умения и желание да се занимава с каквото и да било?

— Да, да. Във всеки случай, не си парцал като мен вечер — каза Диляна. — Айде, до утре.

— Добре. Наспи се.

— Чао — Диляна изключи.

Людмила се сгуши в леглото и запрелиства електронния си четец. „След Потопа и след Земетръса“. „Великите исторически събития през призмата на Духовността“. „Борбата с дявола“. „Жертвите ни пред Бога“. Религия, религия, религия. И малкото странични заглавия, които можеха да бъдат намерени — независимо дали жанрът бе драма, трилър, криминален или любовен роман — бяха все по някакъв начин свързани с лудостта на фанатиците, управляващи света.

Най-сетне тя изрови от платената библиотека някаква стара книга на Дийн Кунц — „Невинност“. Да, не я беше чела. Книгите на Дийн Кунц неизбежно имаха някаква християнска нишка, вплетена в сюжетите, и затова повечето бяха оставени. Но за разлика от многото други, те бяха увлекателни.

Започна да чете.

3.
Боян

Сутринта в осем камбаните на църквата забиха продължително. Боян излезе на терасата по халат и в първия миг се скова от студа. После притвори очи и остави щипещото усещане да се разпростре по всеки открит сантиметър плът. Кожата му настръхна, лицето му изтръпна. Той нави ръкавите на халата до лактите и студът запълзя нагоре, вмъкна се под мишниците му. Пръстите му докоснаха замръзналия сняг на перваза.

„Днес ще умра.“

Мелодичният звън на камбаните внезапно се накъса. Боян сключи ръце пред гърдите си, наведе глава и устните му замърдаха в престорена молитва. Някога беше искрен в тези молитви. От няколко месеца правеше каквото правеха повечето хора — играеше театър.

Звънът отново се успокои, после постепенно затихна. Боян влезе обратно в апартамента.

Взе си горещ душ и само по долни дрехи отиде в кухнята. Протегна се към кутията на полицата — издуващото фланелката му шкембе затрудняваше движенията му — и извади хляба. Взе голяма буца сирене и го разбърка в една купа заедно с масло, парчета шунка и пет яйца. Добави магданоз, червен и черен пипер. Докато изсипваше сместа за омлета в половин пакетче врящо масло и го подравняваше в краищата с дървената лъжица, в съзнанието му се мярна лицето на майор Пенев. Пенев оглавяваше наблюдателния отдел на Духовното министерство, имаше жълтеникава кожа и изпъкнали, мравешки очи. „Отец Денев“ каза му той преди седмица, „извиках ви в кабинета си, защото напоследък получавам изненадващи доклади за поведението ви по време на хранене. Прекаляването с храна е едно на ръка — за него можете да се обърнете към медицинско лице, което ви и съветвам с оглед на здравето ви.“ насекомоподобното лице се наведе към него и го огледа внимателно. „Все още сте в рамките на допустимите килограми, но сте тръгнали към опасната зона и ще навредите на работата си. Това обаче, което истински ме тревожи, е, че се храните некултурно. Цапате масата и пода, тъпчете се безогледно, не ползвате нож и вилица, омазвате дрехите си, с две думи — държите се като прасе.“

Боян се бе стреснал от думите на майора. След раздялата с Ана, през последната година от живота му, вътрешният му гняв непрекъснато растеше. Пламтеше като пожар и единственият начин да го потушава, бе да яде. Всяка хапка бе като вода, която падаше върху огъня и намаляваше силата му. Ядеше с такава отдаденост, сякаш от това зависеше спасението на света. Забравата, в която изпадаше по време на хранене, очевидно му пречеше да осъзнае как точно се държи. Да, виждаше, че после има много за чистене, но чак пък да стигне до ушите на самия майор Пенев.

„Благодаря за забележката.“, каза той смирено на майора. „Предполагам, че сте прав. Ще коригирам поведението си.“

„А мога ли да попитам на какво точно се дължи то?“

„Ами… не съм сигурен. Предполагам, лека емоционална нестабилност след личната травма, която преживях преди време. Ще се консултирам с психиатър.“

„Запазете си час още другата седмица. Помнете, че сте част от Обединената църква и виден неин представител. Ако държите да си запазите позицията, погрижете се за себе си.“

„Ще се погрижа, не се съмнявай, къртицо!“, помисли сега Боян и ръката му бясно заудря с бъркалката по тигана. Изключи котлона и блъсна тигана настрани. Стисна слепоочията си с ръце и за миг остана неподвижен. После се втурна в хола, с изненадваща за килограмите му скорост. Босите му крака потънаха в мекия килим. Отвори рязко капака на пианото. Тръшна се на стола и затвори очи. Пръстите на дясната му ръка се плъзнаха по лъскавите клавиши.

Огън. Огън. Когато има огън, не го потушавай. Разгори го още.

Разгори го.

Боян започна да натиска клавишите на пианото. Отначало предпазливо. Ре. Ре диез. Ди диез. Фа. До. До бемол. И после пак. И пак. Нагоре, надолу. Нагоре, надолу. Сол. Фа бемол.

Пръстите му забързаха, станаха по-уверени. Накъсаните звуци постепенно се сляха, зазвучаха като мелодия. Рязка. Отчетлива. Страшна.

По едно време Боян се спря и повтори композицията отначало. После трети път. После посегна и взе нотната тетрадка от поставката. Започна да записва. Не ползваше компютърни програми за бележките си, винаги пишеше на ръка. До този момент го ценяха достатъчно, за да го снабдяват с този крайно ценен и рядък продукт на съвременното общество — хартията.

Писа ноти, докато по челото му не изби пот, а навън отново не зазвъняха камбаните за молитва. Той се откъсна с мъка от тетрадката. Със сподавена ругатня навлече палтото си от коридора.

Когато молитвата свърши, се върна в кухнята и стрелна поглед към масата. Закуската му бе изстинала. Изяде я без обичайния апетит. Бе погълнат от мелодията, която продължаваше да се върти в ума му. Тя непрестанно нарастваше и се допълваше, като река, събираща поточета от всяко кътче, през което минава.

„Остави я. Проклета да е и тази музика. Какво се занимаваш? Утре няма да си жив.“

„Ще се занимавам. Това не е за тях. Това е за мен. За този, който ще го разбере, когато го намери. Може би целта на тетрадката е да стигне точно там, където отивам тази вечер.“

Боян писа и свири през целия ден. Не хапна почти нищо. Отдавна не бе получавал такова вдъхновение. По принцип пишеше музика рутинно, без да влага емоция и благодарение на интелекта си, успяваше да скалъпва прилични композиции, които се приемаха в църквата. Но сега беше друго. Тялото му тръпнеше, също като деня, в който се натъкна на потребителя василборев 204 във форума за здравословно хранене. Сърцето му биеше със сила, която сигурно му помагаше да изгори повече калории от неколкоседмични тренировки във фитнеса. Не спираше да се поти и да трие челото си с ръкава на фланелката.

Най-сетне, към шест вечерта, реши, че е готов.

Облече се грижливо, така че да не предизвика подозрение. За камуфлаж, приготви пазарската си чанта и сложи вътре списъка с храни, препоръчан от ръководителите на платформата за здравословно хранене. Докато нагласяше шапката си пред огледалото, си повтори наум адреса — улица „Железарска“ 5. Тази бе улицата, написана в коментара от василборев 109, член на същата платформа за здраве. Преди четири дни, докато дискутираха във форума ползите от суровите зеленчуци, този потребител бе пуснал странен коментар:

„Също може да намерите покой на улица «Железарска» 5.“

Нищо повече. На пръв поглед се връзваше с темата за духовния мир, която обсъждаха в този момент — покрай зеленчуците — но на Боян въпреки това думите му бяха прозвучали особено. Вероятно бе някоя от молитвените сбирки, които се организираха от доброволци къде ли не из града. Все пак по-късно той провери адреса на картата. Оказа се, че улицата се намира в Затворения квартал.

Дълго време бе стоял, без да може да проумее случилото се. Нелегален коментар с престъпна цел, на това ли беше свидетел? Вместо да докладва на администраторите на здравната платформа за откритието си, той намери съвременен речник на уличния жаргон и пусна в търсачката израза „намирам покой“. Отговорът, който излезе, накара бузите му да пламнат.

„намирам покой“ — получавам сексуално удовлетворение, бивам физически задоволен. Пр. Изразът е забранен за употреба сред Законните и може да бъде чут само сред жителите на затворени квартали.

Веднага затвори речника. Освен че имаше камери в дома си, бе наясно, че следят и цялата му интернет комуникация. Можеше да се измъкне с обяснение за търсенето на подобни изрази в речника, но не и ако го държеше твърде дълго отворен. Не и ако задълбаеше по темата.

Решението му бе взето в момента, в който се отдалечи от компютъра.

Боян беше на трийсет и една години и досега не бе спал с жена. Напоследък страшно му се искаше. Отношенията му с Ана, за двете години, в които бяха заедно, си останаха платонични. Той чакаше съгласието й да се оженят. Тогава все още носеше призванието в сърцето си — не само беше свещеник, но и се чувстваше и държеше като такъв. Когато завърши богословската академия стана част от най-елитната съвременна класа — духовната. Пазеше и старите, и новите религиозни предписания не защото го караха, а защото сам го искаше. Ухажваше Ана с предаността на средновековен рицар и бе също така внимателен и търпелив. Въпреки подигравките й с ценностите му, той търпеше и чакаше. Цели две години.

Глупак.

През цялото това време тя бе искала да дойде в дома му, да се люби с него както правеха всички останали, но той не й позволяваше. За обикновените Законни сексът преди брака бе нещо обичайно, но за духовните лица бе забранен. Ана го караше да се откаже от титлата си, заради нея. Казваше му, че не я обича достатъчно, щом не го прави. Че е смешен. Гавреше се с избора му на живот, с вярата му. А Боян просто искаше чисти, искрени отношения и брак, благословен от Бога. Знаеше, че ще получи благословията Му само ако спазва докрай наредбите Му.

Глупак.

Погледна златния часовник на ръката си — шест и петнайсет. Поколеба се, после го свали и го пъхна в чекмеджето над шкафа за обувки. Потърка китката си, за да създаде впечатление на наблюдаващите го, че кожата му се е разранила и затова го сваля. Всъщност беше добре да се отърве от всички ценности по себе си, преди да влезе в Затворения квартал.

Не че това щеше да го спаси. Почти сигурно бе, че още преди да се е добрал до публичния дом на улица „Железарска“ 5, ще бъде пребит и изнасилен, а дрехите и парите му отмъкнати. Щеше да замръзне до смърт в някоя вмирисана канавка.

Нека. Нали точно това чакаше от четири дни насам — смъртта си.

Пое си дълбоко дъх и излезе от апартамента.

Във вътрешния джоб на палтото му стоеше свита нотната тетрадка.

Втора глава
Зима 2044

1.
Владимир

Понякога, ако смесеше марихуана с алкохол вечер, се събуждаше през нощта. Често, с халюцинации. Бе свикнал с това и не се изненада особено, когато на двадесети и първи януари, в четири сутринта, видя светлината в стаята си. Надигна се и със смътната мисъл „Пак ли! Проклетата трева!“ направи няколко залитащи крачки напред. Светлината се диплеше около него на дълги воали, като приказни водорасли в тъмно море. „Поне е красиво, мамка му.“ Обикновено или стени се чупеха, или космати чудовища ръмжаха насреща му. Светещи водорасли досега не бе имало.

На метър от вратата на банята, чу зад себе си глас:

— Владимир!

Изведнъж като светкавица в съзнанието му блесна споменът за една книга, която бе чел като малък в интернет — „Приказка без край“. Там имаше една героиня — как й беше името — Уу… Уйулала, нещо такова — чиято същност бе глас. Тя съществуваше само там, където говореше. Или по-точно, където пееше, защото изливаше репликите си в стихове.

„Уйулала?“ прииска му се да попита. „Ти ли си?“

Владимир опря длан на стената и полека се обърна. Светещите воали обгръщаха цялото ателие, висяха от тавана до земята, преплитаха се един с друг, поклащаха се леко, сякаш му махаха. Изведнъж нещо наистина му махна иззад един воал. Жестът бе целенасочен, разумен. Владимир премигна. Виждаше ръка — истинска, човешка длан, с дълги фини пръсти и широка основа. Пръстите се свиха, махването се повтори.

— Ела! — чу се отново гласът. Да, този глас бе като песен, вплетена в извивките на воалите. Не звучеше от определено място, а сякаш го заобикаляше отвсякъде. Дори за момент му се стори, че го чува в собствената си глава.

„Дяволите да го вземат, откачих ли наистина? Мариана откога ми разправя, че това ме чака!“

Владимир разтърси глава, в опит да се измъкне от видението. Понечи да се обърне отново към вратата на банята — ще иде, ще си вземе душ, ще отмине, както обикновено, — но в този момент иззад воала, като зад колона на портик, се показа цяла фигура.

Човекът бе малко по-висок от него, което ще рече, към един и деветдесет. Бе мускулест, строен и светъл като скандинавец. Кожата му бе почти прозрачна, а косата толкова руса, че изглеждаше бяла. Носеше ленени панталони в кремав цвят и светлосиня риза.

Владимир се задъха. Отстъпи назад, блъсна се в стената. „Това не може да е халюцинация! Това е истина! Какво по дяволите… идват да ме арестуват ли… но може ли така, посред нощ… и какви са тези светлини… и защо този е сам…“

— Спокойно! — човекът се усмихна. Сега гласът му идваше от самия него — без съмнение бе локализиран зад трептящата кожа на гърлото му и в полуотворените устни, но пак се лееше като песен. А усмивката му бе искрена, топла, като усмивката на човека, при когото често се връщаше в сънищата си — майка му.

— Идвам с добро — каза човекът. — Трябва да поговорим.

Владимир бе онемял. Онемяваше винаги в подобни ситуации. В интерната, след бедствията, когато по-големите и по-силни момчета го нападаха и му взимаха топлите дрехи или скътаната храна, никога не можеше и дума да каже. Мълчеше и в училище, когато го скъсваха от подигравки заради хилавото му телосложение и ниския му ръст — да, до шестнайсетгодишен бе дребосък, чак след това порасна, късен пубертет, обясниха докторите — когато му изсипваха обяда в тоалетните, когато късаха учебниците му и когато го пребиваха, защото нямаше пари или ценности, или просто защото ги дразнеше, той винаги ги дразнеше, защото бе свит, чувствителен, разплакваше се като момиче и най-вече защото учителите се скъсваха да го хвалят — „Ще излезе нещо голямо от теб, Владимире, страшно си талантлив!“ — но какво му пука на едно четиринайсетгодишно момче колко е талантливо, след като не може да се впише в средата си? Ами по-късно, отритванията на момичетата, криенето от полицията, докато се замъкнеше до тайната си среща с дилъра — започна с дрогата много рано, и как да не започне? Кой, по дяволите, можеше да го обвини? Рисуваше, продаваше нелегално картините си и си купуваше дрога. Искаше му се да го изхвърлят в Затворен квартал, поне там щеше да е на спокойствие, но не го направиха заради препоръките на учителите, защото той беше много талантлив, по дяволите. Приеха го в Художествената академия. Отпуснаха му стипендия. После му дадоха и работа. И да, нещата можеше и да се наредят в крайна сметка, защото той порасна на ръст, зае се да тренира и жените започнаха да го харесват. Тоест, харесваха го, докато не го видеха как онемява. Как продължава да трепери от всичко — от криминалните типове, с които, ще не ще, си имаше работа, защото въпреки дългите си периоди без дрога, алкохола не успя да го откаже напълно; от полицаите, с които също си имаше работа; от представителите на духовната комисия; от шефа на списанието, където бе нает; от бездомните кучета; от бурите и наводненията; от прекалено бързото каране на шофьорите на таксита, от неочаквания тътен в метрото — при всеки изникнал проблем „хленчеше като петгодишен пикльо“, както се изразяваше бившата му приятелка Дарина. Тя имаше набор от чудесни изрази, с които описваше характера му. Особено любим й беше „безмозъчен дроб“. Тя не искала повече да си има работа с такъв „безмозъчен дроб“, каза накрая, при последната им среща. Той бе излял цялата си душа пред нея, през петте години, докато завършваше академията и после работеше като илюстратор във „Всемогъщата Му ръка“, Дарина се превърна в майката, която почти не бе познавал и за която бе копнял цял живот. Смяташе, че най-сетне е приет, такъв, какъвто е. Най-сетне бе на път да постигне мир със себе си. Проблемът с онемяването, обаче, се оказа страшен препъникамък.

И ето го сега, стои, мълчи и трепери. Не само че бе загубил глас, но бе загубил и способност да се движи. Ако човекът решеше в този момент да се приближи и да му счупи врата, и ръка нямаше да вдигне да се защити. Моментът за бягство бе изгубен, пътят му навън — отрязан (мъжът стоеше близо до входната врата и за да стигне до нея, трябваше да мине през него) и съответно идваше ред на парализата. Щеше ли да се пребори с този проблем някога?

— Ще се пребориш — гласът на непознатия го изтръгна от мислите. Човекът стоеше срещу него и му се усмихваше все така топло. — Ще го направиш. Съвсем скоро.

Нито с израза на лицето, нито със стойката си човекът показваше враждебност. Владимир ясно долавяше това и започна да усеща как напрегнатите мускули на тила му се отпускат. Въпреки това гласните му струни все още бяха вързани на възел.

„Какво означава това?“, запита той мъжа с поглед. „Какво искаш да кажеш?“

— Искам да кажа, че ще станеш друг човек. Ще спреш да се страхуваш.

„О, не! Тоя натрапник мислите ли ми чете? Май все пак халюцинирам!“

— Да, вярно е, чета ти мислите — каза непознатият и Владимир се сгърчи до стената. Задъха се, капчици пот оросиха челото му. — Въпреки това обаче бих предпочел да чувам гласа ти. Така разговорът ще протече по-нормално.

Непознатият вдигна ръка и по цялото тяло на Владимир се разля топлина, сякаш се бе потопил в гореща вана. Мускулите му се отпуснаха, ръцете му спряха да треперят. Той си пое дълбоко въздух и изумен усети, че раменете му се изправят, а краката му пристъпват напред. Почувства се странно — сякаш след дълго пътешествие из чужди и страшни земи най-сетне се завръщаше у дома.

— Какво става? — попита той тихо, но вече съвсем свободно. — Кой сте вие?

— Казвам се Асарих. Искаш ли да седнем на масата?

Владимир се поколеба за миг, после го последва и двамата се настаниха на кухненската маса. Златните гирлянди продължаваха да се веят из стаята и светлината, която излъчваха, бе достатъчна, за да се откроява ясно всеки предмет в стаята. Сега, когато човекът седеше на не повече от петдесет сантиметра разстояние от него, Владимир забеляза златните лунички по лицето му, очертаните под бледата кожа кости и очите му — наситеносини и дълбоки като планински езера.

— Защо сте тук? — прошепна Владимир. — Какво искате от мен?

Човекът се засмя и сякаш късчета прозрачно стъкло се пръснаха във въздуха. Смехът му бе толкова заразителен, че Владимир усети, че самият неволно се усмихва.

— На този въпрос не мога да отговоря с едно изречение — човекът се облегна на стола си, изучавайки Владимир с дълбоките си очи. — Ще трябва да проявиш търпение и да ме послушаш известно време.

— К-колко време?

— Докато се завърнеш напълно.

— Моля?

— Ти си загубен, Владимир. Загубил си пътя си, както много други хора. Лошото е, че с лутането си в мрака ти и още двама души събудихте страшни зверове. И тези зверове сега вилнеят на свобода. Преди да се завърнеш в родния си дом, трябва да ги приспиш.

Владимир потърка челото си.

— Виж… да ти призная, по литература не бях много силен. Може да ти се струва странно за художник, но с точните науки съм по-добре. Да прескочим алегориите или каквото там е, а?

— Не е алегория. Навън броди истинско чудовище, събудено от теб. От емоцията, която вложи в картината си.

— Коя картина? — Владимир го погледна подозрително.

— „Джуджето и великанът“.

— Ааа… За „Джуджето и великанът“ ли ще си говорим? Да не искаш да ти правя незаконни репродукции?

Без да обърне внимание на думите му, мъжът каза:

— Има един човек, казва се Петър Доневски. Чувал ли си го?

— Петър Доневски? Главният секретар на МВР?

— Точно той. Доневски е една от основните фигури в българската полиция. Винаги е притежавал много власт, но от една година насам силите му са извънмерни. Той бе първият купувач на картината ти, през есента на 2043 я поръча от „Арт вижън“, спомняш ли си?

— Естествено, че си спомням — каза Владимир. — След като я купи, искаше и две репродукции. Едната не е рисувана от мен, не знам Бонев на кой я е възложил.

— Чувал ли си за меметика? — попита човекът.

— Бегло. Защо?

— Мемът е идея, културна единица, предавана от едно съзнание в друго. Хората тепърва ще откриват дълбочината на този термин. Засега мога да ти кажа, че силата на един мем нараства правопропорционално на силата на предаването му. И че той е нещо физично, с напълно реални измерения. Като куршум, който изстрелваш във въздуха. Твоята картина е един мем. Попада в обществото и е готова да прекроява съзнания. И силата на посланието й е действаща, докато е действаща емоцията, която те е подтикнала да я нарисуваш.

— Звучиш като професор по социология — каза Владимир. — Извинявай, но какво общо има това с…

— Петър Доневски вижда картината ти и става приемник на посланието, заложено в нея. Мемът по чисто физически начин променя невроните му и връзките между тях. Превръща мозъка му в идеален съд за отровата на Луцифер. Не знам дали ти е известно, но съзнанията ви се нуждаят от определена културно-социална заготовка, преди която и от Двете сили да работи с тях. Ако Бог реши да те привлече към Себе си, Той първо трябва да подготви ума ти. Същото прави и Луцифер.

— Е, тук вече ме загуби — каза Владимир. — А пък тъкмо започна да ми става интересно. Хайде де, кажи какъв си. От Духовното министерство ли си? Наблюдател? Пречиствател? Мариана ли те нае? Или друг от списанието?

Асарих се усмихна.

— Не съм Наблюдател.

— А какъв си?

— Ангел.

Настъпи тишина. Владимир преглътна, премигна и се взря по-внимателно в човека срещу себе си. Чак сега видя, че бялата му кожа едва доловимо блещука. Зад него светещите воали потрепваха с къдрите си, замираха за миг, после се раздвижваха отново, сливайки сиянието си с това на кожата му.

— Виж… — Владимир се изкашля. — Това е някакъв номер, нали? Имам предвид… тия светлини и всичко. От някоя пречистваща програма си, признай си.

— Не — отвърна Асарих, — аз съм душа от друго измерение. Пред теб съм в човешка форма, за да ме възприемат по лесно сетивата ти, но иначе не изглеждам така.

— Но… — Владимир се поколеба. Искаше му се да каже, че това е невъзможно, но се спря. Кое беше невъзможно? Нали точно за това приказваха непрестанно в църквите, по телевизията, по уличните табла, по съборите, в книгите, на работните семинари и изобщо навсякъде, накъдето се обърнеше.

Но това, естествено, не можеше да е вярно. Не беше истина, както не беше истина и всичко това навън, този фарс, тази страховита система за манипулация, постигнала успех само благодарение на трагедията, сполетяла света в началото на столетието. Дори Бог да беше реален, не можеше да е реален по абсурдния начин, по който го представяше обществото.

— Да — каза Асарих. — Обществото е абсурдно, напълно съм съгласен. Но тази система ще рухне, не се тревожи. Няма да издържи още дълго. Има само една подробност — това не може да стане без твоята помощ.

— Моята помощ?

— Бог се нуждае от помощта ти, за да оправи нещата.

— А! — Владимир тръсна глава. „Виж, това е нещо различно. Не дърдори за грехове и подчинение. Явно е някаква нова програма. Като нищо Мариана е в дъното. Сто процента.“ — И как по-точно мога да Му помогна аз?

— Като Му отвориш свободен коридор за действие. Или, с други думи, като застанеш на Негова страна.

Владимир помълча:

— Тоест, сега не съм на Негова страна, така ли?

— Ами, не съвсем. Добре, добре, не ми се мръщи така. Може ли да довърша мисълта си за Петър Доневски?

— Хм… Да, разбира се. За какво ставаше въпрос?

— След като твоята картина е настроила мозъка на главния секретар на определена честота, Луцифер го атакува. Пуска му част от енергията си и Доневски получава свръхсили. В момента той е изключително силен физически човек. Може да вдигне лек автомобил с една ръка, да премаже сто души невъоръжен, да се движи с невъобразима скорост. Жив супермен си е. Всъщност е точно това… — Асарих наклони глава, — което ти самият си искал винаги да бъдеш.

Владимир отново помълча.

— Ама ти сериозно ли?

— Напълно. Да, знам как звучи. Знам, че не ми вярваш, но това не е важно — Асарих се усмихна. — По-важното е, че все пак ме слушаш. Вярата ти ще дойде с времето. Сега трябва единствено да помниш думите ми. Като говоря за Доневски, е необходимо да отбележа, че той не е сам. С него са и духовният министър Марий Алев, и министърът на Ораторията Кирил Дерев. Тези две изключително влиятелни политически фигури също са получили своите „дарове“ от Луцифер. Техните съзнания са били прекроени от други меми — книгата и симфонията на двама души, с които ще се запознаеш утре.

— Аха — Владимир потърка чело. — Значи не съм единствената разрушителна социална стихия в държавата ни, а?

Асарих отново се позасмя:

— Забавен си — каза той.

— А ти не си — отвърна Владимир. — Всъщност, честно да ти кажа, вече започваш доста да ме потискаш.

— Ще те потисна и още — каза Асарих. — Знаеш ли какво планират Доневски, Алев и Дерев? До една седмица ще подлъжат президента да одобри внасянето на нов закон в парламента. Този закон ще даде зелена светлина на полицията и армията да срине до основи всички Затворени квартали в страната. Незаконните ще попаднат в затвора или ще бъдат убити. Без съд. Ще бъдат локализирани и повечето от бегълците, които се крият из планините, и те също ще бъдат ликвидирани. Що се отнася до Законните — те ще бъдат подложени на жестоки проверки, денонощно следене и голям процент от тях също ще завършат в затвора или пред куршумите. В този процент, със сигурност, ще влезеш и ти.

Кръвта на Владимир изстина. Той се дръпна назад, надигна се от стола, после пак седна. Главата му шумеше. За първи път, откакто светлината го бе събудила, почувства тежестта на изпитата водка и металната токсичност на изпушената трева. Ръцете му отмаляха, догади му се.

— Прекаляваш — промълви дрезгаво. — Каквато и да е проклетата ти програма, каквото и добро да целиш да ми направиш, това не е начинът.

— Владимир, говоря ти напълно сериозно! — Асарих вече не се усмихваше. Кожата му сякаш бе посивяла, а с нея и танцуващите наоколо гирлянди. Внезапно светлината им му заприлича на отблясъка на стоманени остриета. Гласът му бе все така мелодичен, но вече не му напомняше на елфическа песен, а на погребален марш. — Всичко това ще се случи съвсем скоро. Освен ако не се намесите ти и другите двама души, за които ти казах. Само вие можете да го спрете.

— Ти вярно ли ми говориш всички тези глупости само за да спра предполагаемата си злоупотреба с наркотици?

— Злоупотребата ти с наркотици изобщо не ме интересува. Друсай се колкото искаш, ако това ще ти помогне. На Бог не му е приятно, като си съсипваш тялото, но то си е твое, в крайна сметка. Само че съзнанието ти никога не е само твое. Него трябва да промениш. Разбери коя е основната емоция, която те е подтикнала да нарисуваш „Джуджето и великанът“ и се опитай да я превъзмогнеш. Спри посланието, което картината ти излъчва, като преобърнеш собственото си съзнание. Открий негативната мисъл, залегнала в основата на творбата ти и я замени с позитивна. Тогава ще станеш равностоен противник на Доневски и ще можеш да влезеш в битка с него.

— А, значи трябва да разбера какви са мислите ми?! Извинявай, небесни посетителю, но не ми ли трябва специалист, да ме консултира по въпроса?

— Прав си, да анализираш сам себе си е трудно — съгласи се Асарих. — Не е невъзможно, но е трудно. Не е задължително обаче помощта да дойде от психиатър. Може да са приятели, които да те опознаят истински и да те разберат.

— Такива приятели аз нямам — каза Владимир.

— Ще имаш — отвърна Асарих.

— Сериозно?

— Да, казах ти, че ще се запознаеш с тях утре. Отиди в четири часа следобед в Затворения квартал. Адресът е улица „Железарска“ 5, една стара кооперация близо до ледената пързалка. Те ще те чакат там. Името на жената е Людмила Пеева, а на мъжа Боян Денев. Поговорете си, споделете преживяванията си. И ще намерите верния път.

За пореден път, Владимир замълча. Асарих също мълчеше. Тишината в ателието напомни на Владимир за безмълвието на оракула след изчезването на Уйулала и последвалата му трагична разруха.

— Значи — започна той накрая с глас, който му прозвуча странно и чуждо на самия него, — нека да обобщя, да видим дали правилно съм схванал. Иновативната програма, която очевидно ръководиш, ме праща да се срещна с други двама духовно нестабилни индивиди, за да обсъдим бъдещата си роля в спасяването на света и усещането за собствената ни значимост цели да ни накара най-сетне да приемем участието си в съвременното ни велико общество. В крайна сметка, ще се върна тук, ще спра — предполагаемо — да се наливам с водка и да пуша трева и ще започна да паля свещи на всеки ъгъл по улиците и наистина, ама наистина да се моля, когато забият камбаните. И да си върша по-съвестно работата, разбира се, което предполагам, е основната идея.

— Интересно, дали ако наистина вярваше, че съм Пречиствател или Наблюдател, щеше да говориш толкова свободно пред мен?

— Срещу мен няколко пъти вече са повдигани обвинения — Владимир вдигна рамене. — Повтарям неща, които министерството дрънка по мой адрес постоянно. Тъй като няма никакви доказателства, не виждам защо да ме е грижа какво приказвам.

Асарих се усмихна:

— Нека поясня. Ако успееш да преобърнеш съзнанието си, самият ти ще се сдобиеш със свръхчовешки сили. Това ще е знакът, че си на прав път. След това трябва да използваш тези сили, за да влезеш в битка с Петър Доневски. Вярвам, че ще имаш много добри шансове за победа.

— О, включват се значи и елементи на екшън — каза Владимир. — И какви по-точно ще са свръхсилите, които ще получа?

— Ще разбереш по-нататък.

— Аха. А ти, предполагам, ще наминаваш да ме напътстваш, да не би да се отклоня от дадените предписания?

— Ще дойда още веднъж — каза Асарих. — И да, ще направя всичко възможно да не се отклониш от „предписанията“, въпреки че в крайна сметка, всичко зависи от самия теб.

— Ще те чакам с нетърпение — каза Владимир.

— Не се и съмнявам. Хайде, засега те оставям. Легни да поспиш. От утре започва задачата ти.

— Вече не си спомням нито в колко часа беше срещата, нито къде.

— Не се притеснявай — Асарих погледна към компютъра на масата до леглото. Малкият черен предмет проблесна едва забележимо. — Всичко вече е записано в бележника ти, в папка „спешно“. Нагласих и аларма, така че няма как да забравиш.

— Страшен си! — измърмори Владимир. Докато гледаше подозрително към компютъра, високият мъж стана от масата и заобиколи светещите гирлянди. Или водораслите… или, хм, каквито бяха там. Застана до един от тях, пристъпи към него и пред очите на Владимир, се сля със светлината му. Водораслите затанцуваха, разлетяха се на милиони светещи пръски в апартамента, после се стопиха в тъмния въздух.

2.
Людмила

Непознатият стоеше в ъгъла на залата и държеше чаша червено вино с ръка. Цветът тъмнееше, напомни й на банки с венозна кръв. Стотици такива банки висяха някога в болниците, където ходеше да помага.

Людмила премигна и осъзна, че не е чула и дума от това, което й говореше духовният министър.

— Извинете — промълви тя, — бихте ли повторили?

— Питах ви дали ще желаете да присъствате на откриването на новия детски духовен център в „Света Богородица“ другата седмица — каза министър Алев. Беше висок мъж, към четиридесетте. Косата и грижливо оформената му брада бяха черни, дълбоки бръчки прорязваха челото и бузите му, но тънките му устни бяха решително стиснати, а тъмните му очи се впиваха остро в нейните.

Людмила потръпна. Изпитваше неясен страх от този мъж. Всъщност изпитваше страх от всички в тази зала, от момента, в който бе дошла. Духовници, Наблюдатели, ръководители на пречистващи програми — всички се бяха събрали накуп, за да слушат речта й за „най-добре отразяващата идеите на обществото книга на последните две десетилетия“. Виното и шампанското се лееха като река — а по принцип бяха нелегални — имаше деликатесни сирена, чиито имена дори не бе чувала. Придружавана от редакторката и първата си издателка, които й бяха верни спътници при всяка обществена изява, тя издекламира наизустената си реч. Хората се скупчиха около нея и започнаха да й задават въпрос след въпрос. На Людмила й беше студено, въпреки силното отопление в залата. Бе се опитала да хапне парче синьо сирене и да отпие глътка вино — веднага започна да й се повдига. Отговаряше на всички въпроси машинално и се усмихваше любезно на заобикалящите я. Приемаше със заучена благодарност похвалите, подаръците и цветята, с които я отрупваха. Погледът й непрекъснато се стрелкаше към дървения часовник на отсрещната стена. Краят на събирането бе планиран за десет часа.

В девет и половина се появи странникът.

Не бе видяла кога е влязъл, но стоеше там. Висок, със светлоруса коса и нежни черти на лицето. Пясъчно жълт костюм. Чаша вино в ръката и поглед, отправен към нея.

Людмила използва паузата в програмата в десет без двайсет, за да тръгне към него. Докато лицето му израстваше и полупрозрачната кожа заблестяваше пред очите й, внезапно усети как коленете й омекват. Този път не от страх. От вълнение. Такова, каквото не бе изпитвала дори в началото на връзката й с Коста. Сякаш невидима ръка галеше кожата й с гълъбово перо и едва чут глас шепнеше в ухото й думи на обич.

— Здравейте! — изпревари поздрава й той. Гласът му бе мек и плавен като ромон на река. — Отдавна исках да се запозная с вас. Казвам се Асарих.

Тя стисна протегнатата ръка. Топлината на плътта му проникна в нейната и главата й се замая. С мъка отдели дланта си от неговата.

— Здравейте, аз съм Людмила. Но… ъъъ… вие знаете това, разбира се.

— Разбира се — той се усмихна. — Вижте, аз не съм от Духовното министерство. Влязох така да се каже, без покана. Ще изпия виното си и ще ви чакам отвън на паркинга, до колата си. Ще дойдете ли с мен да поговорим, когато събирането приключи?

— Аз… естествено, защо не.

И така се озова в колата на непознатия — как се казваше, Асарих? „Що за име? Скандинавско ли е, какво е?“ Навън, нощната тишина сковаваше София. Минаваше десет и половина и улиците и тротоарите пустееха. Всеки минувач, видян навън след десет — официалния вечерен час — биваше задържан от полицията и подлаган на безкрайни разпити. Разминаваше се с лека или тежка глоба, в зависимост от случая. Натрупаше ли пет подобни провинения, биваше отстраняван от трудовия пазар и лишен от базисен доход. С две думи, изхвърляха го в Затворения квартал. Да умира бавно.

Това бе най-големият страх на Людмила — да не се озове в Затворения квартал. Колкото и да бе унизително, без работа се живееше. Колкото и да бе самотно, и без семейство се живееше. Но без базисни и без дом не можеше изобщо да се живее.

Това бе причината сега да се върти на седалката и да се взира през прозореца в разпръснатия от уличните светлини мрак.

— Имате кола — каза накрая — и очевидно, оторизация да шофирате късно. Ако не сте от Духовното министерство, какъв сте тогава? Военен?

— Спокойно! — Изящната му длан завъртя плавно волана на един завой. — Никой не вижда колата ми. Няма да ни спрат.

Людмила забеляза, че кожата му е започнала да искри още по-силно. Целият автомобил бе облян в меко, златисто сияние. „Какво става тук? Това истина ли е? Да не би да сънувам?“

Ако беше сън, не искаше той да свършва — такова удоволствие изпитваше от присъствието на непознатия. Асарих премина през централния булевард, покрай тротоарите, където се редяха тесните, прозрачни куполи на свещниците, а видеотаблата се извисяваха над тях като великански черни цветя. Влезе в квартал „Света Богородица“, сви вдясно в една улица, после вляво по друга и накрая спря пред четириетажния блок на Людмила.

Той изключи двигателя, но не направи движение да излезе от колата. Наблюдаваше я с лека, малко тъжна усмивка. „Ще ме целуне ли?“, запита се тя замаяна. „Какво ли е да те целува мъж, който свети?“

— Друг ще те целува, Людмила, няма да съм аз — той докосна нежно рамото й. Топлината отново се разля по кръвта й, накара я да се отпусне назад с тиха въздишка. „Боже мой, дори чете мислите ми! Каква чудна вечер!“ — Ще намериш любовта, обещавам ти. Ще намериш сигурността, която търсиш в живота си.

— Кой си ти? — тя не откъсваше поглед от прекрасното лице.

— Асарих, нали ти казах.

— Да, но… кой… к-какъв…?

— Дойдох, за да ти кажа нещо важно. Човекът, с когото говореше на събирането. Духовният министър, Марий Алев. Той не е добър човек.

Людмила се засмя тихо и сложи ръка върху пръстите, които галеха рамото й.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме целунеш? Ще ти бъде приятно, обещавам.

— Ако бях човек, да, сигурен съм, че щеше да ми е много приятно. Ти си красива жена.

— О! Значи не си човек, така ли? — Изведнъж усети, че й става забавно. Този номер — светлината на кожата, сиянието в колата — явно го бе постигнал с някакви съвременни, непознати за нея козметични средства. Или подкожни импланти. Кой знае. Да не й беше някакъв върл фен?

„Добре, вълшебнико! Ще играя играта ти!“

— Не, не съм човек, скъпа моя. Имитирам човешка форма и използвам повечето функции на човешкото тяло, но със секса едва ли ще се справя. Твърде много фактори играят роля там, повечето от които са ми напълно чужди. Така че не разчитай на мен.

Тя се засмя.

— Интересно.

— Споменах ли нещо за Марий Алев? — каза той. Дланта му се отдръпна от рамото й. Асарих се облегна назад на седалката си и скръсти ръце. Людмила изпита силно разочарование. Раменете й се свиха.

— За Марий Алев ли? — тя се изкашля. — Ами… каза ми, че не е добър човек. Не разбирам обаче това твое твърдение какво общо има с мен. Аз не съм много близка с духовния министър, а и да бях, не бих коментирала характера му с непознат.

— Страх те е, че те проверявам ли? Добре, няма да те карам да изразяваш позиция, разбирам, че няма да го направиш от съображения за сигурност. Ще можеш обаче да ме изслушаш, нали?

— Да — тя отметна един кичур коса, измъкнал се от грижливо оформения й кок. Не можеше да разбере какви са целите на човека срещу нея, но дори и без да я докосва, самото му присъствие продължаваше да я кара да тръпне, сякаш я заливаха лъчите на жарко юлско слънце. Нямаше намерение да мръдне от колата, докато той сам не я изгонеше.

— Марий Алев е първият човек, прочел книгата ти „Царят в кутия“. След редакторите и издателите, естествено. В тази книга има заложено силно послание, Людмила. Министърът го е приел и то го е преобразило.

— Да, виждам, страшно е възхитен от романа. Понеже не схваща истинското му значение, естествено. Както и никой друг…

— Истинското му значение не го схващаш дори самата ти. Всеки творец, както знаеш, създава едно произведение на изкуството с болка. Тази стаена болка се трансформира в разнообразни емоции, които се вплитат и се изразяват в произведението. Ако болката те прави гневен, в творбата ти ще се усеща агресия. Ако те прави безразличен, там ще вирее пустота. Ако те прави страхлив, ще се усеща чувство за малоценност. Но това е само на повърхността. Защото винаги — винаги — творците предлагат и изходен път. Под повърхностния, видимия слой на едно произведение се таи обратната му страна — мирът и спокойствието, вярата в себе си, способността за контрол, смелостта и непоколебимостта. Когато се появи достатъчно чувствителна публика, тя възприема не само повърхността, но и скритото, положителното послание. И го впряга в ралото на собственото си развитие.

— Колко хубаво говориш — промълви Людмила. — Съвсем като критика Башев.

— Марий Алев е схванал идеята за пустотата и празнотата на живота в книгата ти, но не само нея. Той е проумял и изходния път. Това му е дало огромна сила. В момента, благодарение на твоята книга, Алев има способността да влияе на умовете на хората. Контролира и променя мислите им. Може да подчини всички българи, Людмила, до един — мъжът въздъхна. — Точно това, което винаги си искала и самата ти. Нали? Да контролираш хората, а с тях — и живота си.

— Чакай… говориш метафорично, нали? Това не е сериозно?

— Алев вече е започнал да прилага силата си — каза Асарих. — Ти не усети ли днес, в залата, как всички отговаряха на командите му, като роботи? Не ти ли се стори това неестествено?

— Да… всъщност, като се замисля, така беше. Но го отдадох на положението му в йерархията.

— Алев планира скоро да повлияе на министрите, за да внесат нов закон за одобрение в парламента. Той ще се нарича „Закон за духовна чистота“ и ще разделя жителите на страната на „духовно чисти“ и „нечисти“. Нечистите ще подлежат на унищожение или в най-добрия случай — доживотен затвор. Всички Затворени квартали в страната ще бъдат разрушени, а жителите им — изтребени. Сред Законните също ще бъде проведена чистка и голям процент от тях също ще бъдат ликвидирани. Ако този геноцид не бъде спрян навреме, ще се разпростре и в останалите европейски държави. Социалните послания, за съжаление, прелитат хиляди километри — Асарих въздъхна — и винаги успяват да намерят подходящи приемници.

Людмила се вцепени. Като на лента, пред очите й премина целият й живот — работата в болниците като малко момиче, веднага след апокалиптичните разрушения. Висенето в студените бараки, които наричаха училища, и пак работа след училище, готвене в столовата, миене, търкане, подреждане и опити да се учат уроци, и безсъние, и плач, плач по цели нощи. Постепенно градовете се изградиха, но жилищата не бяха достатъчно. Бе необходимо хората да се разпределят по двама, трима, четирима дори в тесни кутийки от по четиридесет, петдесет квадратни метра. Обществото бе в пълен крах. Престъпността се бе вдигнала до такова ниво, че трябваше нещо драстично, нещо крайно, което да я спре, но не репресия, а метод, който да повдигне духа на обезверените хора. Напълно логично, християнските деноминации използваха обединението, което бяха създали преди земетресенията и създадоха Световната Духовна партия. Тя пое контрола над всяка християнска страна.

Людмила успя да се впише в новото общество. Трудно, но успя. Тайните й прегрешения, лицемерието й — за тях никой не знаеше. Ето, написа цяла книга, с която охулваше съвременната система, но я разбраха криво — решиха, че илюстрира празнотата на живота в миналото — и я затрупаха с награди и слава. Пренебрежението и вътрешният й присмех към съвременния живот си останаха само за нея. Скрити дълбоко в сърцето й.

Но ако това, което този човек й казваше, бе вярно, властите щяха да открият тайната й! И тя нямаше да бъде от „духовно чистите“! Какво означаваше това? Че ще я осъдят на смърт?

— Да, за съжаление — Асарих кимна. — Точно това ще е съдбата ти, Людмила. Освен ако ти самата не я промениш.

— Но ти… ако това е вярно, ти… как така… откъде го знаеш? — прошепна тя.

— Знам го, защото Той ми каза.

— Кой?

— Бог.

— Бог ли? Ооо… — тя се изкашля. Взря се в непознатия отново. Светлината, която излъчваше кожата му, се бе променила. Станала бе остра и хладна като блясъка на стоманено острие.

— Да — потвърди Асарих. — Той.

— Чакай… щом говориш с Бог, ти какъв си тогава… пророк ли?

— Ангел съм — отвърна Асарих. — Не ми ли личи, скъпа моя? Нарочно съм оставил сиянието, за ефект.

— Шегуваш ли се с мен?

— Напълно сериозен съм.

— Чакай, ама… ама… Наистина ли има ангели? — възкликна Людмила.

— Разбира се, че има.

— И Бог има, така ли?

— Разбира се. Той е основата на същността ви.

Людмила се поколеба.

— Хм. Аз пък никак не съм сигурна. Всичко това — тя вдигна ръка и описа кръг, обхващащ света около нея, — е толкова измислено и изкуствено. Тригодишно дете да си, няма да му се хванеш.

— Естествено, че „всичко това“ е измислено и изкуствено — каза Асарих. — Бог обаче не е. Нека да кажа в Негова защита, че Той няма нищо общо със сегашното ви общество.

— Така ли? А кой тогава има общо?

— Един обитател на Черния праг, с когото по-добре да нямаш никаква работа.

— Аааа… дяволът? — ахна Людмила. Искаше й се да започне да разпитва Асарих какъв е този Черен праг и какво точно представлява Сатаната в действителност, но реши, че е прекалено уморена за толкова философия. Скръсти ръце. Беше й станало студено, макар че светлината на Асарих, освен че правеше интериора видим, топлеше по-добре и от най-мощния радиатор. — Е, ами добре… и какво тогава иска… хм, Бог… от мен?

— Иска да се върнеш към книгата си. Да помислиш върху нея. Да разбереш коя е емоцията, която те е довела до написването й, и кое е обратното, „спасителното“ чувство. Дълбокият смисъл, изходният път, уловен от Алев, трябва да бъде уловен и от теб. При Алев той е подготвил съзнанието му за енергията на Луцифер. При теб ще те подготви за енергията на Бог. Ще получиш огромна, свръхчовешка сила от Него и тя ще ти помогне да неутрализираш Алев.

— Леле! Какъв страхотен сюжет за роман!

— Животът е роман — Асарих сложи ръка на рамото й. — Но това няма нужда да ти го казвам, нали, скъпа? Знаеш го и сама.

Людмила се взря в синевината на погледа му, която отразяваше собственото й бледо лице. Сякаш бе застанала на брега на езеро и надвесена над водите му, се чудеше дали да скочи. Погледът й слезе към устните му — чувствени, прасковенорозови. По повърхността им трептяха миниатюрни златни точици, като че ли бе сложил гланц от светулки. Тя си представи как тези устни се приближават до нейните, докосват ги, мекотата им се слива с мекотата на нейните и светлината, която излъчват, се влива в кожата й, а после в кръвта й. И цялото й тяло се превръща в светлина.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме целунеш? — прошепна тя. — Можеш поне да опиташ. Такава нужда имам от целувка. Бог би трябвало да знае това, нали?

Асарих се засмя.

— Забавна си, Людмила. Познавам един човек, с когото добре ще си паснете.

— Моля те, опитай се — не се отказа тя. — Само веднъж.

Без да обръща повече внимание на думите й, той каза:

— Време е да се прибираш. Когато се качиш у вас, провери в електронния си бележник. В графа „спешни“ съм въвел адрес, дата и час за една среща. Отиди на тази среща. Там ще намериш каквото търсиш.

— Имаш предвид, ти ще бъдеш там?

— Не — усмихна се той, — други двама души.

Людмила излезе на улицата. Автомобилът потрепери и само за секудни се разпадна на златен прах пред очите й.

3.
Боян

Когато отвори очи, го заслепи остра луминесцентна светлина. Беше замаян, усещаше смъдене в дясната си ръка. Обърна глава и видя абоката, залепен с бежов лейкопласт на сгъвката под лакътя му.

„Свършено е!“, помисли. „Разкрит съм.“

— „Метропол“, пет милиграма, три пъти — чу остър мъжки глас. Едра фигура в зелени дрехи се извисяваше над него. Друга, по-малка, бе приклекнала до леглото. И тя бе в зелено. Дълга черна коса се спускаше под раменете, чертите бяха скрити под маска. — И отводняване. Нищо друго, докато не излязат изследванията. „Метропол“-ът бавно, нали знаете, Димитрова.

— Да, доктор Кадиев — отвърна малката фигура. Гласът бе мек, почти момичешки. Високата фигура се обърна и изчезна. Влезе сестра, която буташе количка с лекарства.

Боян затвори очи. Дълбока въздишка се откъсна от гърдите му. През последната година се бе страхувал ужасно от този момент, но сега усети, че облекчението надминава страха му. „Нека ме излекуват, пък да ме изхвърлят после в Затворения квартал. И в затвора да отида, не ме интересува. Не мога повече да издържам това!“

Въпросът бе — щяха ли да го излекуват? Или отлъчването му от Църквата щеше да означава моментално спиране на здравните му осигуровки и прекратяване на всякакво евентуално лечение?

Лъхна го аромат на цветя. Боян отвори очи и видя, че младата лекарка се е привела към него. Тя вкара спринцовка в абоката и Боян усети хладина, докато лекарството постепенно се вливаше в кръвта му. Когато изпразни спринцовката, лекарката се изправи и го загледа с изпитателни, тъмни очи над маската.

Боян искаше да я попита какво е положението, но се чувстваше толкова отпаднал, че не можеше нито да помръдне, нито да проговори. Сърцето му биеше хаотично — същите луди удари, които бяха предизвикали припадъка му на улицата. През последната година почти непрекъснато имаше сърцебиене. Обикновено го получаваше в дните преди да го избият обривите. Пиеше успокоителни. Понякога помагаха, друг път не. Също както антихистаминовите лекарства. И те невинаги бяха ефективни срещу обривите. А болките в ставите се облекчаваха само с кортикостероиди.

За една година отслабна с повече от двайсет килограма. Изгуби половината от косата си и се принуди да се подстриже съвсем късо. Когато колеги го питаха, обясняваше, че спазва специална диета и от нея е получил косопад. Но предпочита хубаво тяло пред гъста коса. Те се смееха.

Лекарката протегна ръка и пипна челото му. Щом усети докосването, в съзнанието му се върна спомена за онази другата, малка бяла ръка, която го галеше преди две години. Тежките руси кичури, които падаха край миловидното лице и се завиваха по гръдния му кош. Приглушената, червеникава светлина от полилея с форма на сърце, звукът на старата песен на Мерилин Менсън от фоайето „I wanna live… I wanna love… but it’s a hard, long way out of hell…“ и мирисът на тютюн и ванилия.

Ако знаеше какво ще се случи, дали пак щеше да отиде на това място? Дали пак щеше да гази сред неразчистените снежни преспи към полуразрушената кооперация зад ледената пързалка? И пак да се разтапя в сладка безпаметност в прегръдките на младото момиче с русата коса, дрезгавия от цигарите глас и силния, пресипнал смях?

„Никога! О, Боже, само ако знаех… нямаше и на километри да припаря!“

— Как се чувствате? — попита младата лекарка. — Вие ли ви се свят?

— Да — отвърна той дрезгаво, с надебелял език. — Но съм… малко по-добре вече.

„Опитай се да се измъкнеш. Може би още не е късно. Може би може да им кажеш, че нищо ти няма и да си тръгнеш.“

— Имали ли сте подобни припадъци преди?

— Не, не. За първи път ми е. Знаете ли, напоследък се преуморявам, имам и стрес на работата. Може и затова да е.

— Ще се свържем с личния ви лекар, за да ни изпрати амбулаторните ви данни. Какви бяха резултатите от последния ви профилактичен преглед?

Последният профилактичен преглед на Боян беше преди една година. Тогава той подмени изследванията. Вече добре знаеше, че нещо не е наред с него и макар че беше пълен лаик в медицината, можеше горе-долу да се досети на какво се дължат нововъзникналите физически проблеми. Добре че бе новият му приятел, хакерът Васил Борев, с когото лично се запозна в бордея на улица „Железарска“. Приятно момче, осемнайсетгодишно, с прокъсани дрехи и постоянно висяща от устата цигара. Прекарваше дните си в задната стаичка на бордея, пред огромен старомоден монитор, заобиколен от цигари, евтина бира и чипс. Да се чудиш как не бе станал сто килограма при този начин на живот. Всъщност дрехите висяха от него като на закачалка.

Васил влизаше във всякакви забранени сайтове и извличаше тонове полезна информация. Можеше да проследи действията на полицията във всеки един момент от деня и всяка точка на страната. Можеше да проникне във всеки Портал и да изтегли лични данни от досието на собственика, да изпразва кредитни карти, да разпространява реклами на бордея и бара, за който работеше, и да предлага допълнителни незаконни услуги, по желание. Полицията го търсеше под дърво и камък, но „Шъ ме докопат, друг път!“, хилеше се Васил, а цигарата се клатеше между пожълтелите му зъби и ръсеше никотинов прашец на пода. Когато Боян отвори нотната тетрадка и изсвири началото на симфонията си на старото, раздрънкано пиано в приемната на бордея, Васил се разплака. Никой досега не се бе разплаквал на негово произведение. Така станаха приятели.

Васил беше този, който преди година подмени резултатите от кръвните му изследвания с тези на случайно подбран, напълно здрав пациент на доктор Атанасов. Васил също така го снабдяваше незаконно със седативи и противовъзпалителни. Не го питаше нищо — „Мой човек си, к’вото кажеш, шъ го направя“, говореше му, но липсата на всякаква изненада у него караше Боян да се пита дали не му се налага често да върши подобни услуги за клиенти на бордея. Понякога му се искаше да му зададе въпроса колко често той и платените момичета си правят профилактични изследвания, но не го правеше. В крайна сметка, изборът да се навре в долнопробното място през онази далечна вечер бе изцяло негов.

— Вижте, не съм имал сериозни проблеми — избърбори Боян. Пулсът му отново се ускоряваше. — Понякога имам хранителни алергии… лекарят ми ще ви каже, ако се поинтересувате.

— Ще ви вземем кръв за подробни изследвания — каза лекарката. — Ще ви направим ехокардиография и скенер на главата. Да разберем каква е причината за състоянието ви. Сега ще ви сложа още една доза „Метропол“. Той е за тахикардията. Сърцето ви биеше с над сто и осемдесет удара в минута, когато ви докараха. Знаете, че това може да ви докара инфаркт, нали?

— Слушайте, не мисля, че… защо не говорите с личния ми лекар? Той ще ви каже, че няма причина за безпокойство.

— Той е тук и всъщност, противно на думите ти, е силно обезпокоен. — Боян се сепна и надигна глава. В болничната стая внезапно бе влязъл трети човек. Човекът мина покрай сестрата и застана до лекарката. — Здравейте, доктор… — новодошлият погледна табелката върху ризата й — доктор Димитрова. Аз съм Марин Атанасов, личният лекар на пациента.

— О! Здравейте, докторе! — Изненадана, младата жена отстъпи леко встрани. — От болницата ли ви се обадиха? Обикновено нямаме практика да викаме личните лекари, проверяваме данните на пациента в мрежата.

— Не получих обаждане от болницата, а от самия Боян. Звънна ми, когато му прилоша навън, и когато пристигнах на мястото, очевидци ми казаха, че е закаран по спешност в Първа градска. Дойдох да видя как е. Тревожа се, че в момента изпробваме „Албесрин“1 и може би дава нежелани реакции.

— От какъв вид алергии страда? — попита лекарката.

— Има непоносимост към пшеничен и млечен протеин, в доста изразена форма — обриви, задушаване, ускорен сърдечен ритъм. Досега терапията вървеше успешно, но е възможно „Албесрин“-ът да не му се отразява добре. Ще възразите ли да ни оставите за малко насаме, за да го поразпитам за състоянието му? После може да извикате и наблюдаващия лекар, за да поговорим.

— Само да сложа втората доза „Метропол“ — каза лекарката.

След като двете жени излязоха, мъжът пристъпи напред и седна на края на леглото. Боян го гледаше безмълвно. Човекът беше доктор Атанасов толкова, колкото той беше Алонсо Карас2. Доктор Атанасов беше нисък, трътлест и плешив. Този мъж беше висок, широкоплещест, със стройна, мускулеста фигура. Доктор Атанасов беше черен като арабин, този мъж беше бял и рус като скандинавец. Носеше бежов панталон и синя ленена риза, разкопчана на врата. Очите му бяха сини като ризата и дълбоки като океана, над който веднъж бе прелетял с реактивния „Боинг“ 850, за да отиде на една музикална конференция в Ню Йорк. Единственият — и вероятно последен път, в който бе излизал от България.

Мъжът протегна ръка и я сложи върху неговата. Замайваща, успокояваща топлина се разля по вените му. Човекът се усмихна — приятелски, макар и с лека строгост.

— Имаме пет минути, преди доктор Димитрова да дойде да ти сложи последната доза „Метропол“ — каза човекът. — Искам да не си губим времето с празни приказки, Бояне.

— Как… как ви пуснаха тук? — измънка Боян. — Има охранителни компютърни системи, не можете да се представите за друг. Не… не е възможно.

— За всички останали, освен за теб, в момента изглеждам като доктор Атанасов — каза човекът. — Охранителната камера ме разпозна, отпечатъците от пръстите ми също съвпаднаха с тези на личния ти лекар. Не се тревожи. А камерата в тази стая в момента записва само теб — лежиш в леглото, не мърдаш и не говориш. Никой няма да чуе разговора ни.

— Какво? Какво?

— Звучи шантаво, да. Но за мен е напълно възможно. Аз уча тези фокуси още първия семестър в Училището за Контрол.

— Момент… за какво говориш? Кой… кой всъщност си ти?

— Ще ти обясня после. Сега нямаме време. Трябва да говорим по същество — човекът отдръпна ръката си от неговата и я опря върху чаршафите. — Ти умираш, Бояне.

Боян потръпна, ледена вълна се разля по тялото му. Едно беше да подозира смътно това и да се самозалъгва, друго беше някой да му го каже открито в лицето. Какъв беше този човек? Лекар ли? И откъде го познаваше? И как така можеше да променя физическия си облик и отпечатъците от пръстите? И да заличава образи от камерите от разстояние?

„А човек ли е изобщо? Или е нещо друго? Да не е като онези, които са измъкнали Лот от загиващите Содом и Гомор; онези, които са пресрещнали Яков по пътя му към Харан; онези, които са прислужвали на Исус Христос след битката му със Сатаната и онези, които първи са Го видели да възкръсва от мъртвите?“

„Защото ще заповяда на ангелите Си за теб, да те пазят във всичките ти пътища!“

„Да не е като онзи, тринайсетия странник, който свети Григорий Двоеслов видял на трапезата си, онзи, който непрестанно си променял лицето — изглеждал ту като млад мъж, ту като дете, ту като побелял старец? И после му казал, че е неговият ангел хранител?“

Боян усети как трепери с цялото си тяло. „Мили Боже!“

— В случая, позоваването на Бога е напълно уместно — каза мъжът. — Радвам се, че така бързо се ориентира в ситуацията. Това е хубавото на контакта с духовни лица — не губя дълго време да обяснявам кой съм. Наистина съм ангел, но не съм твоят ангел хранител. Тая случка с Григорий Двоеслов е всъщност много измислена. Ангелите хранители никога не се показват. Те са друга категория. Само на вестителите и на нас, ангелите вмешатели, им е разрешен директен контакт с хората.

— Ан-ангели как-ви? — заекна Боян.

— Вмешатели. Спец части — поясни мъжът. — Бъркаме се в работите ви. Доста често сме сред вас в човешка форма. Това й харесвам на работата ми. Контактът.

Боян не отговори. Гледаше го, без да мига. Усещаше, че челюстта му е увиснала и тънка струйка слюнка се процежда по брадичката му.

— Та, да си дойдем на думата — каза ангелът. — Ти умираш и причината за това е, че имаш сифилис. Във втори стадий. Върви към третия — вече е засегнато сърцето ти. Изключително небрежен си към здравето си, Бояне. Ако беше отишъл навреме на лекар, още като видя първата раничка преди година и половина, можеше и да те отлъчат от църквата, но щеше да се отървеш с няколко курса антибиотици. Сега положението е почти неспасяемо.

Боян усети как горещи сълзи преливат от клепачите му и потичат по бузите му.

— Аз… — прошепна той — аз… аз… съжалявам.

— За какво? Че си преспал с проститутка? Това не засяга никой друг, освен самия теб. Въпреки че сега може би разбираш защо тези работи не са препоръчителни. Бог иска хората да са здрави, това е всичко. Ако сексът е ограничен в брака, венерически болести практически няма да има. Като изключим случаите на кръвно заразяване, но там вече е на ред спазването на други закони.

— Но… какво ще стане сега? — Боян посегна нагоре с трепереща ръка и изтри сълзите си.

— Какво ли? Ще те излекувам, преди да дойде сестрата да ти вземе кръв — обясни ангелът, карайки Боян да се облещи и челюстта му отново да увисне безсилно — Само стой неподвижно и не ми пречи. Трябва да се съсредоточа.

Ангелът сложи отново ръка върху неговата и Боян замря. За няколко секунди не почувства нищо, после рязък поток от топлина се вля в кръвта му. Стори му се, че целият запламтя, сякаш слънцето се бе вмъкнало в тялото и бе грейнало с цялата си сила. Той простена, тялото му се изпъна назад, гръбнакът му се изви като на котка. Мускулите му се сгърчиха, пръстите му сграбчиха чаршафа, стиснаха го с все сила. Ангелът държеше ръката му здраво, не го изпускаше. Най-сетне, след няколко безкрайни минути, горещината се оттече от него. Почувства се хладен, свеж, възроден. Всички смътни болки по тялото му от последните две години, сърбежът и паренето от обривите, слабостта, мъчителното подуване на ставите, гаденето в стомаха му, ускореният пулс — всичко изчезна, сякаш никога не е било. Той си пое дълбоко въздух — леко, свободно. Изпълваше го невероятна енергия. Понечи на секундата да скочи от леглото, но ангелът го задържа с ръка.

— Не бързай — предупреди го той. — Нека да не даваме на лекарите поводи за подозрение. Постой още малко в леглото. Аз сега ще си тръгна, но ще дойда следобед да те взема с колата, когато те изпишат.

Боян усещаше екзалтираната, широка усмивка на лицето си.

— Благодаря ти! — възкликна той. — Боже, това е невероятно! Аз… аз наистина се бях отписал! Честно, вярвах, че вече съм мъртъв! Никога не съм мислел, че мога да се почувствам отново добре! Нито за момент…

— Не ти е още време да умираш — каза ангелът. — Бог има друга работа за теб.

— Наистина ли съм излекуван? Наистина?

— Минах курса по Контрол над жива материя с отличен. Няма как и следа да е останала от бактерията. Покрай нея съм изчистил и всички други токсини, натрупани в тялото ти с годините, възстановил съм и напълно органите ти, така че би трябвало да си по-здрав и от пеленаче.

— Нямам думи. Аз… Нямам думи да изкажа благодарността си…

— Надявам се, че тази случка ще потуши гнева, който трупаш от толкова години — каза меко ангелът. — Защото Бог има нужда от смиреността и вярата ти. Те ще са ти необходими, за да напътстваш други двама души. А сега, хайде! Лягай в леглото и се прави на болен! Идват!

Боян се отпусна назад на възглавниците и метна бързо чаршафа върху себе си.

Трета глава
Срещи

1.
Хижата — I

22 януари, 2044

— Проблемът е — заяви Таръс, — че лесно се влияеш, Кириле.

Кирил откъсна поглед от тъмните прозорци. Те заемаха цялата южна стена на хола и откриваха гледка към широкия двор и боровата гора зад него. В осем вечерта бледото сияние на външните лампи се плъзгаше по преспите сняг, закрили каменния зид и увили ледени ръце около сведените борови клони. Едва доловимата светлина създаваше усещане за нещо призрачно, нереално, сякаш пейзажът срещу него беше направен от оризова хартия и можеше всеки миг да бъде издухан от зимния вятър.

Кирил отпи глътка от кехлибарения „Джак Даниълс“ в чашата си. Пареща топлина се разля в гърлото му.

— Това ми го каза и предния път — гласът му звучеше живо, енергично, както винаги. Човекът — пардон, съществото — което се бе изправило срещу него, бе високо почти два метра и носеше черен костюм и тъмносив балтон отгоре. Не сваляше балтона, въпреки че пращящата камина бе вдигнала температурата в хола до трийсет градуса. Вероятно смяташе, че облеклото е въпрос на авторитет.

— Да, казах ти го — съгласи се Таръс с подкупваща усмивка. Имаше бяло лице и зализана назад черна коса, — но го повтарям, тъй като ти, Кириле, също като двамата ти приятели, не вземаш твърде сериозно думите ми — черният ангел хвърли поглед към другите двама мъже, които седяха на дивана до камината. И двамата носеха бели ризи и черни панталони, но Марий Алев, духовният министър, бе брадат и дългокос; а Петър Доневски, главният секретар на МВР — гладко обръснат и подстриган нула номер. На масата пред тях стояха чаши с уиски, вода и двулитрова неотворена бутилка „Кока Кола“. Плоски чинии с фъстъци, кашу и захаросани бадеми бяха наредени в средата. Марий Алев се взираше съсредоточено в Таръс, а Петър Доневски белеше един фъстък в малка чинийка пред себе си с прецизност, която никак не пасваше на широките му, силни пръсти и едрата, мускулеста фигура.

— Ще ни разясниш ли какво точно имаш предвид? — обади се Марий. В дълбокия му, глух глас се долавяха нотки на неотложност. Черните му очи светеха, дълбока бръчка се бе впила между веждите му.

— Предния път ви казах, че няма да е толкова лесно да задържите силите, които получихте, ако не се отървете от слабостите си. В момента на приемането ви на а-енергията, „влаковете“, които карахте, се движеха по коловозите на Черния праг. Затова получихте помощ от Господаря и ще продължавате да я получавате дотогава, докато останете в Черния праг. Пресечете ли границата — а това може да стане съвсем лесно — минете ли към Белия праг, тогава Господарят вече не може да е с вас и ще се принуди да оттегли подкрепата си.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че ще минаваме към Белия праг? — За разлика от Марий и Петър, Кирил не изпитваше нито възхищение, нито страх от съществото пред него. Всъщност той смяташе черния ангел за истински глупак.

— Границата е много тънка — обясни Таръс, — може да я преминете, без изобщо да се усетите.

— Ти преминавал ли си я? — попита Кирил.

— Аз ли? — устните на черния ангел се разтеглиха още повече и усмивката му заприлича на хищно озъбване. — Не съм, но не бих могъл, дори и да искам. В момента, в който влезем в Черния праг, ние не можем да се върнем обратно. Получаваме Печат на Отделянето.

— Сложи и на мен такъв печат, че да си спокоен — Кирил разклати кубчетата лед в чашата си.

— Вие, хората, сте различни — каза студено Таръс. — Вие можете да влизате в Черния праг и да се връщате обратно при Светлината колкото пъти си искате. До смъртта си сте свободни да шарите напред-назад като прелетни птички. Можете постоянно да променяте избора си. Затова ви предупреждавам.

— Таръс е прав, Кириле — рязко се намеси Марий. — Знам, че обичаш да си на нож с всеки, но опитай се да не апострофираш и него за всичко, а да го слушаш.

Кирил остави чашата си на масата.

— Слушам те — каза кисело.

— Какво ви казах предният път? — Таръс скръсти ръце. — Помните ли? Какви бяха слабостите ви?

Марий се поколеба.

— Моята е… децата.

— А моята — наивността — тонът на Кирил продължаваше да е кисел. „Истината е, че всъщност му завиждам. Завиждам му за височината, за широките рамене и внушителната осанка. Представям си как биха се хвърлили в краката му всички жени и това ме изкарва извън кожата ми. Всъщност изобщо не го смятам за глупак, а за адски чаровен и главозамайващ индивид.“

Кирил не можеше да търпи привлекателни мъже около себе си поради простия факт, че той самият бе много грозен. Бог му беше дал влюбчива, силно сексуална природа и в същото време му бе тръснал външност, която караше повечето жени да се врътват и да избягват километри надалеч в момента, в който го зърнат. Този ужасен парадокс бе превърнал живота му в ад от момента, в който навърши четиринайсет. Бе го накарал да се съмнява дълбоко в логичния разум на Твореца и в добрите му намерения към човешките същества. Той завърши Ораторство във Висшия институт за театрални изкуства и се добра до позицията министър на Ораторията благодарение на нечовешката си упоритост — първо бе секретар, след това помощник-министър, накрая го избраха и за министър. Освен редовните си изяви по трибуните в града, водеше и ежедневния ораторски блок по телевизията. Заплатата му бе висока, но все пак не достатъчна, за да си позволи естетичните корекции, които се извършваха нелегално в Затворения квартал. Бе се чудил дали да не започне да взима рушвети и като посъбере малко пари, да отиде в Квартала да се оперира. Щяха да го отстранят от поста му и вероятно щеше да продължи живота си като Незаконен, но поне щеше да изглежда добре. Спря го единствено появата на Мария. Тя бе първата жена, която го забеляза и се съгласи да остане с него. Чудеше се как успя да я спечели — хубава, мила, нищо общо с него. Бяха женени вече четири години и всеки път, когато я попиташе с какво я е привлякъл, му отговаряше, че харесва усмивката му, красноречието и добродушието, което крие под агресивната си маска. Мъжете често флиртуваха с Мария и тя отвръщаше шеговито на закачките им. През петте години, откакто бяха заедно, Кирил се бе стопил от страх да не я загуби. Ниското му и без това самочувствие се смачка съвсем. Мария грееше, лъчезарна като слънце, а той се влачеше до нея като парцал. Опитал се бе да тренира, но тялото му си стоеше хилаво, не можеше да оформи никакви мускули и как, по дяволите, да оправи тия смъкнати рамене и това ужасно изгърбване; как да стане по-висок? Как, без помощта на пластичната хирургия, да махне белезите от пъпки по лицето си; как да скъси дългия си нос, да избута назад тази издадена долна челюст и да изправи полегатото чело? Мария имаше право, може би единственото приемливо нещо у него бе усмивката му, тя бе широка и откриваше равни, бели зъби. Всичко останало бе пълна трагедия. В телевизията, преди да го пуснат в ефир, го плескаха с тонове грим, слагаха му перуки, костюми, какво ли не, за да прикрият вида му. Но в реалния живот не можеше да ходи с грим и перуки — най-малкото защото религиозният правилник не го позволяваше.

А този тук сега стърчеше и му се перчеше, този двуметров дангалак с тая гъста черна коса, с високото си чело и правилни черти. Как да го понесе?

— Кириле, ти не се ли насити на жени през последната година? — Таръс сви устни. Кирил подскочи. Проклетият черен ангел пак му четеше мислите.

— Аз… какво… чакай малко, ти… ти нападаш ли ме?

— Не аз, ти ме нападаш. Господарят не може да промени външността ти, знаеш много добре. Какъвто си се родил, такъв ще си останеш. Той обаче ти даде много по-ценно оръжие — способността да омайваш с думи. Кажи ми, колко жени вкара в леглото си само с приказки този месец?

— Десет от Нова година насам, ако не се лъжа — обади се за първи път Петър от масата. Дъвчейки бавно фъстъка си, той погледна към Кирил; дръпнатите му очи проблясваха. Подхилваше се. — Ден нямаше празен, нали, Кире? Ако милата ти женичка само разбере какви ги вършиш…

— Какво се подиграваш ти там бе, импотентен тъпако! — излая Кирил срещу него. — Или може би си гей, ама не си го признаваш, а?

— Искаш да ти кажа, че съм гей, нали? — Петър се ухили още по-широко. — За да ми налетиш и на мен, знам! Няма да се учудя, както си тръгнал!

Кирил рязко се наведе и блъсна с все сила масата напред. Чашите върху нея издрънчаха, разплискаха се, бутилката с вода падна и се разля, оплисквайки дървената повърхност и панталоните на Марий и Петър. Ядките в чиниите се изсипаха върху дивана, някои от тях се разхвърчаха по дрехите на седналите мъже. Марий ахна и дебелите му черни вежди се извиха от възмущение. Петър моментално скочи, вдигна се във въздуха и прелетя над масата като куршум. За по-малко от секунда се озова зад Кирил и докато краката му бяха още във въздуха, леко го бутна по тила. Докосването, което ораторът усети, бе почти неуловимо, но силата, с която изхвърча през стаята — зашеметяваща. Той прекатури столовете, удари рамото си във високия барплот и се приземи странично върху ръба на фризера. Острата метална повърхност прониза ребрата му и го накара да изкрещи. С кашляне и пъшкане се преобърна по гръб, подпря се с лакти на пода и разтърси глава, за да проясни замаяния си поглед. Марий се бе изправил до масата, с опряна на челото длан; Таръс стоеше до стената със скръстени ръце, а Петър заобикаляше масата и крачеше отривисто към него.

— Суперменските ти номера, а! — изкрещя му задавено Кирил. Дишаше трудно, всяко повдигане на гръдния му кош бе съпроводено с ужасна болка. — Що поне не се биеш като нормален човек бе, ченге смотано!

— И като нормален човек ще те смачкам! — изръмжа Петър. Лицето му беше бледо, устните стиснати, ноздрите на широкия му нос се разширяваха и свиваха. Кирил понечи да се надигне и изстена от болката, която раздра гърдите му. Опря ръка на стената и се изправи едва-едва, приведен. С дясната ръка се държеше за ребрата. Понечи да направи крачка напред към Петър, но изведнъж му причерня и се свлече отново на колене.

Известно време се люшкаше между безпаметността и бледите проблясъци на съзнание. После усети, че главният секретар се е надвесил над него и опипва тила му. Свали ръката си и посегна към дясната страна на гръдния му кош. Кирил усети натиска на пръстите му по ребрата си и стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

— Кире? Хей? Добре ли си? Дявол да го вземе, май съм ти счупил няколко ребра. Ей, не мога да се владея и това е… ето, вземи малко вода! — Кирил усети твърдината на стъклото до устните си и механично отпи няколко глътки течност. Разкашля се, надигна глава, погледът му се проясни. Взря се замаяно в сбърченото лице на главния секретар. Тъмните очи на Петър се присвиваха загрижено и бръчиците край клепачите му се диплеха като пясък на морско дъно.

— Ето, Петре! За това ти говорех предния път! — острият, назидателен глас на Таръс проехтя в стаята. — Ето я проклетата ти мекушавост! Така хубаво го запрати през стаята — обиди те, заслужаваше си го! Какво си седнал сега да го дундуркаш, вода да му даваш! Такъв си с всички! В министерството си първа дружка с всичките си подчинени, разиграват те както си искат, а би трябвало да треперят само като ги погледнеш. До този момент не си се сблъсквал с истинска война, затова и си успял да се изкачиш до тази позиция. Всъщност знам защо си такъв мекушав и жалостив. Защото си страхлив. Това го знаят и Кирил, и Марий. Страхлив си от малък и така и не се оправи, въпреки възпитанието и тренировките на баща ти. Не разбра ли, че вече няма от какво да се боиш? Никой не може да те нарани. От четири месеца насам си буквално неуязвим. Спокойно можеш да спреш и да си толкова съчувстващ. Мачкай враговете си, Петре, тъпчи ги без капка милост, иначе няма да можеш да проведеш акциите за унищожение на Затворените квартали. Няма да можеш да пратиш подчинените си да преследват и убиват и хилядите предатели, които сега живеят като „уж“ почтени граждани. За да направиш това, ти трябва кораво сърце. Ето това е слабостта, която искам да преодолееш. Няма друг начин да останеш в зоната на Черния праг. Разбираш ли?

В стаята настъпи мълчание. Петър стоя още известно време надвесен над Кирил, после бавно се изправи. Хвърли поглед към черния ангел зад него. Лицето му бе побеляло. Пое си пое дълбоко въздух.

— Хайде, ставай! — тонът му бе рязък. Кирил хвана протегнатата му ръка и се надигна. Петър го бутна напред. — Сядай на дивана и повече да не си мръднал. Чуваш ли?

Кирил нямаше никакво намерение да мърда. Така го боляха ребрата, че без съмнение щеше да прекара цялата останала нощ във възможно най-търпимото положение, което намери, без да се помести и милиметър. „Де да можех да се прибера вкъщи!“, помисли отчаяно. „Ама трябва да вися в тая скапана планинска хижа до утре следобед. Пълен кошмар! И това черно чудовище кога ли ще спре да ни дудне на главите и ще се разкара!“

Той се облегна в единия ъгъл на дивана и се загледа апатично в горящата камина. Кафеникавочерните дървета пукаха монотонно, облизвани от месести алени езици, които пръскаха жълтата си слюнка във въздуха. Жегата в стаята му се стори изведнъж непоносима; целият бе облян в пот и ризата лепнеше по гърба му. Ръката му се стрелна към врата, за да разхлаби стегнатата яка.

— Разбра ли какво ти казах? — Таръс гледаше Петър. Главният секретар, който също бе седнал на дивана, си наля уиски в празната чаша.

— Разбрах — отпи мощна глътка.

— Бъди твърд. Никаква милост към никого. Ако искаш да запазиш силата си.

— Да, разбрах.

Кирил ги слушаше, замаян от болката и от някакво странно чувство на несигурност. Изпитваше го за първи път от деня, в който симфонията на Боян Денев бе пръснала кристалната си мелодия под купола на Централния храм за поклонение и той бе занемял; и бе видял светлосиният дим да плува над главите на хората, нашарен с отблясъците на горящите свещи, да се вие под тавана и после да слиза право към него, право към гърдите му, които се надигаха буйно като гърдите на новородено, едновременно стреснати и опиянени от живителните глътки въздух. Синият дим го обви, влезе в ноздрите, в устата, проникна през порите на кожата му, изпълни го с гъделичкаща топлина и той веднага разбра, че нещо се е променило у него. Какво точно, видя още на излизане от храма. Червенокосата студентка се сблъска с него, а той, вместо да забие глава в земята, както обикновено правеше при всеки контакт с красива жена, отвори уста и от нея се заизливаха остроумни ласкателства. Те поразиха не само студентката, но и самия него. Думите бяха уникални и… сини. Да, сини. По принцип Кирил можеше да говори пред хора. Ораторстваше непрестанно и всеки ден декламираше репликите в телевизионното си шоу. Там обаче изпълняваше роля, преструваше се на друг. А със студентката бе самият себе си. Свободен, чаровен и… син.

Следващата година бе сбъдната мечта. Нямаше жена, към която да се е обърнал и да не е паднала в краката му. Трябваше само да си отвори устата и вълшебните думи се изсипваха от нея. И не само жените — всеки, който поискаше, се хващаше в примката му. Можеше да влезе в магазин, да вземе един хляб, да каже на касиера, че не иска да го плаща и онзи просто щеше да му се усмихне с разбиране и да го пусне да мине.

„Ти си наивен.“

Защо наивен? Явно защото навремето вярваше на думите на майка си, че е хубав, въпреки очевидното им несъответствие с реалността. И защото вероятно вярваше сега и на жена си, която непрекъснато му повтаряше същото.

Това ли е наивността? Да се връзваш на очевидни нелепости просто защото го искаш? А защо изобщо го искаше? Все още?

Кирил погледна към Петър. Главният секретар седеше свит на дивана с очи, вперени в дланите. Вероятно той се чудеше как точно ще успее да се сдобие с необходимата за мисията му жестокост.

„А аз? С какво трябва да се сдобия аз?“

„С развод!“, прошепна вътрешният му глас. В момента, в който си го помисли, целият изтръпна. А Таръс му се усмихна широко.

— Точно така, Кириле. Отърви се от жена си, иначе нещата със сигурност ще завият в грешна посока. Радвам се, че се сети преди аз да ти го кажа.

Кирил се размърда несигурно и ребрата го заболяха още повече.

— Но аз…

— Жена ти прилича много на любимото ти мамче, нали? Това е проблемът. Такава добра душичка… постоянно се усмихва и дава съвети: „Кире, не се съгласявай повече да играеш онзи скеч с пожара и пияниците. Много е жесток.“; „Кире, нали не забрави да отделиш от заплатата си този месец за благотворителните програми за приобщаването на Незаконните?“ „Кире, не се нахвърляй върху човека, нищо лошо не искаше да ти каже. Не виждаш ли, че е стресиран, кой знае какво преживява!“ И така нататък. Стреми се да те направи бяло ангелче и ти й вървиш по акъла. Защото пак те превръща в дете, нали? Връща те във фантасмагоричния свят, който мамчето ти измисли? И това ти харесва, иначе отдавна да си я поставил на мястото й. Кажи ми, когато дойде време да се изправиш пред трибуната в Главната зала на Ораторията и да отправиш призива си към българския народ в защита на Закона за чистотата, ще можеш ли да го направиш, ако мислиш какво би казала Мария за всичко това? Едва ли. Ще обречеш мисията на провал. Разведи се с нея и то в най-скоро време. После я забрави. Няма друг начин.

Всяка дума на Таръс човъркаше в разбитите му ребра и усилваше болката още повече. Кирил се усети, че стене през зъби и стисна челюст с все сила. Неволно се обърна към Петър, търсейки подкрепа, съчувствие от другар по съдба. Главният секретар го гледаше, но в момента, в който очите им се кръстосаха, веднага извърна глава и вдигна рязко чашата с уиски към лицето си.

— По реакцията ти съдя, че разбра думите ми — каза Таръс. Продължаваше да стои прав до масата, с обвити около тялото ръце, като странен алтернативен вариант на „Голият Балзак със скръстени ръце“ на Огюст Роден. Той изведнъж огледа тримата седящи и се намръщи. Явно гледката на стенещия Кирил, киселия Марий и свития, потиснат Петър не му хареса. Отпусна ръце и плесна с длани.

— Ей, ама какво оклюмахте изведнъж всичките? Имаме още да си говорим, по задачите трябва да ви напътя… с такова мусене и хленчене няма да стане. Хайде, дайте да направим обстановката по-приятна, а?

— Ще трябва да се преоблека — Марий мрачно приглади дългата си коса назад. — Никак не ми е приятно да стоя с мокри панталони.

— Петре, приятелю, и теб ли те мъчи същия проблем?

— Не — главният секретар вдигна поглед към Таръс. — Нали знаеш, че съм бъзльо, свикнал съм да се напикавам от страх. Мокрите панталони са ми ежедневие.

— Ех, този сарказъм! Добре, добре! Позволете ми! — Таръс махна с ръка. Разпилените по дивана и пода ядки се вдигнаха сами, завъртяха се и се подредиха прилежно отново в чиниите. Чу се приглушен шум, сякаш невидим сешоар забуча във въздуха и само за секунди мокрите петна по масата, дивана, пода и дрехите на Марий и Петър изчезнаха. Петър скочи и отстъпи две крачки встрани от дивана. Марий се огледа, повдигна вежди, после опипа внимателно дрехите си и кимна одобрително.

— Хайде сега да се погрижим и за хленчещия ни приятел. Не ми се ще да го правя, тъй като той напълно си заслужаваше боя, но в името на добрата атмосфера… — Таръс заобиколи масата и приседна до Кирил. Наклони се към него, студен и безразличен като черна скала. Независимо от подкупващата му усмивка, Кирил знаеше, че на Таръс грам не му пука за него.

Таръс им помагаше само защото получаваше заповеди за това от Господаря. А Господарят им сбъдваше мечтите, за да получи в замяна душите им. Интересно как нещата стояха точно като в приказките. Никога не бе вярвал, че реалността може да е толкова проста, достъпна за разбиране дори и от децата.

— Не мърдай, че трябва да се концентрирам — каза черният ангел. Протегна ръка и я сложи върху ребрата на Кирил. Няколко секунди топлина, после ръката се отдръпна назад, а болката изчезна. Отново можеше свободно да си поеме дъх. Кирил вдиша с пълни гърди, изпъна тяло назад, наклони се наляво и надясно. Никакви проблеми.

— Добре ли е? — попита Таръс.

Кирил трябваше да признае, че е добре. За предпочитане е да не те боли, вместо да те боли. Кой знае защо, обаче, думата „благодаря“ не можеше да се откъсне от устните му. Седеше, дишаше дълбоко и гледаше към камината, без да проговаря.

— Хубаво — каза Таръс. Кирил усети тялото на черния ангел да се навежда към неговото и горещият му дъх, като змия, да се плъзва в ухото му. — Вече си здрав, но в замяна на лекарската ми намеса разчитам, че още в понеделник ще подадеш документи за развод. Забавиш ли се дори с един ден, лично ще дойда и ще ти натроша отново ребрата. И от двете страни. И ти обещавам, че ще боли повече. Много повече.

Тежко мълчание на масата.

— Разбра ли? — попита Таръс.

— Разбрах — Кирил преглътна.

— Чудесно — черният ангел се надигна и посегна към бутилката с уиски. — Хайде сега и аз да пийна с вас, господа. Една от хубавите страни на човешката ми форма е, че мога да се възползвам от насладите, които носи. Някой ще ми донесе ли чаша или да ходя сам да си взема?

Марий стана, промъкна се край краката на Петър и отиде до барплота.

2.
Гетото — I

23 януари, 2044

— Добър ден — Людмила се надвеси над кръглото, запотено прозорче на гишето. — Бих искала да си извадя еднократен пропуск за Затворения квартал.

Коридорът пред входа на метростанцията беше тъмен. В три без петнайсет луминесцентните лампи, вградени в каменните стени, все още не се бяха включили. С полезрението си Людмила мяркаше движещи се фигури облечени с тъмни якета, палта и шлифери, напръскани с бели, топящи се снежинки.

— Име? — попита възрастната служителка.

— Людмила Атанасова Пеева.

— Години?

— Трийсет.

— Каква е целта на посещението ви в Квартала?

— Проучване на културната стойност на останките от сградите отпреди Революцията. За книгата ми е — поясни Людмила, — аз съм писателка.

Последната информация изглежда не заинтригува служителката особено. Тя натрака някакъв текст на клавиатурата, после попита:

— Желаете ли охрана за престоя? Струва три евро на час.

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Още тракане.

— Моля, прекарайте идентификационния си код през терминала.

Людмила протегна китката си към плоското синьо устройство пред гишето. Чу се леко пиукане. Служителката погледна към компютъра — гражданското досие и банковата сметка на клиентката вече излизаха пред погледа й. Данните се записаха и необходимата парична сума се изтегли автоматично от сметката.

— Добре — каза жената след минута. — Отбелязвам, че предприемате пътуването на своя собствена отговорност. Пропускът е с начало четиринайсет часа и петдесет минути. Валидността му е седем часа от момента на издаване, тоест до… — тя вдигна поглед към часовника — двайсет и един часа и петдесет минути тази вечер. Успешен престой.

— Благодаря.

Като премина през въртящите се врати, я лъхна леден вятър от подземния тунел. Людмила се загърна по-плътно в дългото си сиво палто и заслиза бързо по стълбите. Долу, на тройно укрепения перон, стояха групички мълчаливи хора. На голямата видеостена на стената без звук вървеше един от хилядите библейски филми, излъчвани по телевизията и по уличните табла. Людмила се вгледа за миг в него, преди да го разпознае. А, да. Историята на Голиат. Не беше от любимите й. Просто не можеше да понася момента, в който избождаха очите на главния герой.

„Наистина ли се возих в колата на онзи хубав мъж вчера?“ запита се за стотен път. „Наистина ли ми каза, че е ангел? И какво точно ме очаква на мястото, на което отивам?“

Нямаше отговор на тези въпроси. Това обаче не я бе спряло да предприеме рисковото пътешествие. Животът отдавна й се струваше толкова празен и лишен от смисъл, че всяка промяна бе добре дошла. Дори и най-налудничавата. Всичко, което би й върнало детската вяра в значимостта на света.

Влакът долетя с грохот. Преди да се качи, тя отново прекара китката си през терминала на вратата. С това действие валидизираше пропуска си. После се мушна във вагона и се хвана здраво за един от металните лостове.

С всяка станция хората оредяваха. След спирка „Граница“, която беше последната за законния район на града, във вагона, освен нея останаха още двама души. Единият бе едър, намръщен субект с вид на професионален бияч, а другият слаб мъж с черна униформа, на която бе лепнато лого на дарителска фондация. Слава Богу, и двамата не гледаха към нея.

Според картата трябваше да слезе след още две спирки, на булевард „Краен“. Третата от пресечните му улици трябваше да е „Железарска“ — мястото на срещата.

Людмила пъхна ръка в джоба на палтото си и обви с пръсти защитния спрей, подарен й преди две години от ръководителя на курса за самозащита. Бе изкарала този курс тайно от Коста, когато проявите му на физическо насилие над нея зачестиха. Не й се бе наложило, слава Богу, да защитава от него живота си, но сега наученото на курса можеше да й свърши работа.

Петнайсет минути по-късно тя вървеше бавно сред мрака на булевард „Краен“. Бе смаяна и същевременно странно очарована от почти пълната липса на осветление, от горящите кофи за боклук, от вонящите канавки и разнебитените сгради покрай нея. На няколко пъти кожените й сиви ботуши затънаха в кал, защото плочките на тротоара бяха изпочупени. Снегът не бе почистен и се трупаше на големи купчини по булеварда и пешеходните зони, принуждавайки я да ги заобикаля. Докато вървеше, не чу нито веднъж биене на камбани, не видя нито един човек да излиза на полусрутените тераси, за да се моли, не се натъкна на нито един уличен свещник, видеотабло или ораторска трибуна. На два пъти се размина с групички хора, дрипави, хилещи се, очевидно пияни. За щастие, не й обърнаха внимание. Чуваше остри възгласи и крясъци от сградите; рев на деца; стари телевизори работеха шумно; сиви от мръсотия коли профучаваха край нея като призраци, бродещи объркано в света на живите.

Сви по „Железарска“ и се спря пред вехта, триетажна кооперация с изрисувана с бяла боя петица на вдлъбнатата метална врата. Сърцето й биеше силно. Облегна се за миг на вратата и задиша дълбоко. Ръката й стискаше спрея в джоба. Дали бе дошла навреме? Нямаше часовник, предвидливо го бе свалила, преди да излезе от вкъщи. Огледа се. Сивотата около нея се сгъстяваше, сливайки сградите една с друга. Вероятно наближаваше четири.

Обърна се към кооперацията. В сравнение с другите, тази бе сравнително запазена, макар и с олющена мазилка и изкъртени керемиди. Терасите бяха затрупани със сняг, а прозорците над тях светеха мъждиво. „Чакай пред входа!“, й бе казал ангелът или фенът, или какъвто там беше. Людмила се дръпна настрани от вратата и застана в сянката на стената. Добре. Ще почака половин час и ако не се случи нищо, изчезва. Нямаше повече да си насилва късмета, даже и заради светещ мъж с вълшебно сини очи.

В следващия миг мръсният прозорец на първия етаж се открехна със скърцане. Брадато лице надникна навън и подвикна: „Качвай се, вратата е отворена!“. Людмила го погледна объркано. Мъжът й кимна окуражаващо, после затвори прозореца. Тя остана още малко в мрачината и студа, стиснала спрея, после отвори решително входната врата. Отвътре я лъхна мирис на гнило. Осветление в коридора липсваше. Тя се изкачи внимателно по стълбите и стигна до площадката на първия етаж. Вратата на апартамента вдясно бе открехната и отвътре се процеждаше светлина.

Почука. Вратата се отвори широко и пред нея застана пълна жена с лилава рокля и крещящ грим. Грамадните й гърди бяха почти целите открити от деколтето, силно изрусената й коса се виеше на проскубани букли около лицето. В ръката си държеше димяща цигара.

„Проститутка?“, помисли смаяно Людмила. „В бордей ли са ме довели? Ще ме заключат тук и ще ме карат да проституирам?“

Тя бързо отстъпи назад, но жената й се усмихна приятелски.

— Не се бой, не се бой, миличка. Ела, влез, приятелите ти са вътре. Аз съм само домакиня. Направила съм ви топъл чай. Или кафе, ако предпочиташ.

Тонът на жената я поуспокои, но тя все още не смееше да влезе. Тогава мъжът, който бе видяла на прозореца, се появи на вратата и мина покрай жената. Беше висок към един и осемдесет, едър, мургав, с къса черна брада и плетена сива шапка на главата. Устните му бяха пълни и чувствени, носът — голям и месест, очите — кръгли, дълбоко поставени. Имаше масивна, добре изразена челюст и широко чело. Всяка черта на лицето му сякаш крещеше: „Ето ме! Искам да виждам, да мириша света, да го вкусвам — обичам живота!“

„Прилича на грък.“, помисли Людмила.

Имаше приятели гърци в миналото и споменът за тях я накара моментално да изпита доверие към мъжа.

— Здравейте, аз съм Боян Денев — той протегна ръка, а пълната жена отстъпи настрани, за да му направи място. — Свещеник съм и композитор. Вярвам, че вие сте третият човек, който очакваме?

— Ами… ъъ… сигурно — тя хвана протегнатата ръка. — Аз съм Людмила.

— Елате, Людмила. Влезте, че другият ни приятел напира да ви обезопаси. Казва, че видял полиция на идване, и е много притеснен.

Людмила го последва. Минаха през тесен коридор, напоен с мириса на люляков ароматизатор, примесен с цигарен дим. Ботушите й затъваха в дебел персийски килим, надупчен на места; на тавана се люлееше розов полилей във формата на огромно сърце. Когато влезе във всекидневната, челюстта й увисна. Все едно гледаше нелегален филм. Върху розовите стени висяха огромни картини — ренесансови репродукции на голи жени. Тук попилеят бе виолетов и представляваше няколко змии, оплели опашки една в друга. Виолетови кресла и табуретки бяха наредени около дълга стъклена маса, на стената се подпираха стари дървени шкафове, натрупани със статуетки на съвкупяващи се животни, голи купидончета и дървени макети на огромни пениси.

Людмила така се бе вторачила в обстановката, че едва не подскочи, когато някакъв друг мъж се приближи към нея.

— Изглеждаш много стресната за „духовно замърсена“ — каза той. Гласът му бе приятен, младежки и тя се обърна към него. Той повдигна вежди срещу нея. Усмихваше се присмехулно. Беше към един и осемдесет и пет, слаб, с широки рамене. Носеше сива канадка, сиво-зелени камуфлажни панталони и войнишки боти. Мократа му от снега руса коса залепваше за челото. Лицето му бе тясно, издължено, с набола руса брада, тънък и гърбав нос и тънки устни с най-секси извивката, която бе виждала. Сините му очи бяха леко дръпнати като на азиатец и се присвиваха нетърпеливо срещу нея.

— Ъъ… духовно замърсена? — повтори тя глуповато. Интересът й вече бе изцяло прехвърлен от обстановката към мъжа срещу нея. Видя, че той държи нещо в дясната си ръка и го протяга към нея.

— Ще си подадеш ли китката? — попита той, с все същия нетърпелив блясък в очите. — Бързо, че нямаме време.

— Защо? — поинтересува се тя.

— Не се обяснявай, а си дай ръката с чипа! — в тона му се прокраднаха остри нотки. До него Боян Денев й се усмихна:

— Не се притеснявай и на мен ми сложи. Изобщо не знаех, че съществуват такива джаджи.

Людмила протегна ръка и мъжът сложи върху китката й плоска метална гривна, която напълно закри чипа й. Закопча я с едно бързо щракване.

— Заглушавам сигнала ти — обясни младият мъж. — Пълно е с полиция в квартала, нямам идея защо. Обикновено ни проследяват по сигналите от чиповете. Така ще сме в безопасност — дано, де.

После протегна ръка:

— Аз съм Владимир.

— Людмила — тази ръка бе малко по-хладна, но рязка и силна. Също както при ангела, на Людмила й се прииска да не я пуска. „Леле, липсата на мъж започва вече да ми се отразява!“. Човекът срещу нея обаче издърпа твърде бързо ръката си и заобиколи ниската маса, за да седне на ръба на отсрещното кресло.

— Седни, Людмила — Боян Денев й посочи мястото до себе си. — Пийни малко чай. Сигурно не ти е било лесно да дойдеш дотук.

— Никак — промърмори тя и седна на креслото. То бе кораво и неудобно, но чаят — превъзходен. Людмила вдъхна от сладкия аромат и остави горещата течност да се разлее по скованото й от студа гърло.

— Какво правя тук? — запита се на глас. — Онова странно същество го няма, значи не е било номер на луд почитател, както си мислех… защо сме се събрали тогава? Какво следва сега?

— Ами, аз сметнах, че са ни погнали от някоя програма за Пречистване — обади се Владимир от другата страна на масата. — Но отчето тук ме убеждава, че нощният ми посетител наистина е бил ангел. И че приказките му са пълна истина.

— Пълна — кимна Боян, — стопроцентова.

— Имаш предвид онова, за спасяването на света? — подхвърли Владимир иронично.

— Да, точно това. И на мен ми го обясни подробно. Трябва да изследваме произведенията си и да открием в тях положителното послание. Така ще се сдобием със свръхестествени сили, които ще ни помогнат да отстраним пратениците на Сатана — духовния министър, главния секретар на МВР и министъра на ораторията.

— Да, имаше нещо такова — промълви Людмила. — На мен ми каза, че Марий Алев е получил способност да промива мозъците на хората, след като е прочел моята книга. Контролирал всички с ума си. Аз се срещнах с Алев същата вечер, на едно представяне на книгата ми беше. Наистина ми се стори, че всичко около него му се подчиняват. Странно беше.

— Моля ви се, стига — каза Владимир. — Като че ли не знаете какви откачени сюжети разиграват скапаните пречистващи програми. Набутали са ни в някакъв филм, това е.

— Той ме излекува — Боян хвърли мек поглед към Владимир. Едрите му длани стояха в скута, лицето му излъчваше ведрина и спокойствие. „Почти като ангела.“ помисли внезапно Людмила.

Владимир го погледна скептично:

— За какво говориш?

— Бях болен от сифилис. В последен стадий. Умирах. Това същество… ангелът… дойде в болницата, докосна ме и ме излекува. — Боян едва изговори последните думи. Задъхваше се, явно от вълнение. Но заразяващото спокойствие не напускаше лицето му.

— Ти… — Владимир се втренчи вцепенен в него. Огледа се; видя, че гримираната жена я няма и се провикна: — Ей, бейби, къде си? Може ли петдесет грама уиски към чая? Знам, че са ти ценни запасите, но няма да издържа… — после наклони глава към Боян. — Ей, ама ти сериозно ли говориш?

— Напълно — каза Боян.

— И откъде по дяволите си го пипнал тоя сифилис?

— Ами ти откъде мислиш? — Боян преглътна, после вдигна ръце и обхвана с тях помещението. Наведе глава, страните му леко почервеняха.

— Ау, не е истина! Свещеник ходи в публични домове! В Затворени квартали. Това редовна практика на гилдията ли ви е, отче?

— Не бих казал — Боян се изкашля и погледът му леко помръкна след ироничната забележка на Владимир.

— Аха. Значи ти си единствената подмолна мишка. Не е шега работа това, да откриеш мястото, да се изчукаш с мацките, че после и да криеш болестта… здрави връзки си завързал с пичовете тук, а? Направо свещеник за пример.

— Какви са тези нецензурни, заядливи приказки? — на лицето на Боян се изписа неудоволствие — Изобщо ли не чу какво ти казах? Ангелът ме излекува. Останалите подробности в момента са ирелевантни.

— Да. Е, може би изпадам в момент на отрицание. — Владимир пое чашата с уиски от жената, която току-що беше влязла, и отпи голяма глътка. — Извини ме, отче.

— И спри да ме наричаш „отче“! Казвам се Боян.

— Наистина ли те излекува? — попита Людмила. В ума й се въртеше докосването на ангела и топлината, която това докосване бе изпратила по цялото й тяло.

— Да — Боян се обърна към нея. Дръпна сивата си шапка нагоре, за да открие напълно челото си. — И излекува не само тялото ми, Людмила. Преди да се появи, бях… затънал дълбоко. Свършен човек бях. Светът се беше превърнал за мен в нелогично, абсурдно място. Затова и вършех неща, които… — Боян махна с ръка — но вече всичко се промени. Върнах доверието си в Бога. Разбрах, че животът ми може да бъде прекрасен, стига да се оставя Той да ме води. Във всеки един момент. Вярвам, че оттук нататък ще се справя с всичко. И ще получа всичко онова, от което сърцето и душата ми имат нужда.

— Не говориш точно като другите свещеници — промълви Людмила.

— Имаш предвид, че не крещя и не се карам ли? О, правех го преди. Правех доста неща, макар и да не бях убеден в тях. Смятах, че като представител на Обединената църква, трябва да следвам всичките й предписания. Християнството, обаче, не означава да размахваш пръст срещу хората. Бог не е отмъстителен, както се опитват да ни втълпят от години насам. Той прощава. Прощава ни „седемдесет пъти по седем“, както казва Матей в Евангелието си. Всъщност нещастията, които ни се случват, не са наказания от Бога, а просто загуба на посока. Излизаме от Белия праг и даваме възможност на Сатана да действа.

Белия праг? Черния праг? „Не спомена ли и Асарих нещо такова?“, зачуди се Людмила.

— Какви са тези прагове? За пръв път ги чувам.

— Ангелът ги нарича така — обясни Боян, — това са двете страни на битието, тази на съществуването и на несъществуването. Той идва от друго измерение, но и неговото, и нашето, са като монета с две страни — тъмна и светла. И те, и ние си имаме Бял праг и Черен праг. Бог е от светлата страна на монетата и ако заобиколиш от другата страна, не може да те достигне, дори и да иска. Черният праг — това е съществуването без Бог. Когато ангелите го изберат, е завинаги. Ако човек го избере обаче, може да се върне обратно. Въпросът е, че всеки път, когато отидеш в Черния праг, става все по-трудно и по-трудно да се върнеш. Трябва да внимаваме, защото където се намираме в момента на смъртта си, там ще останем и в отвъдния живот. Завинаги.

— Ау! — Владимир изгълта чашата си с уиски на един дъх. — Каква реч!

— Имаш проблем с алкохола, приятелю — забеляза Боян.

— А ти имаш проблем с рационалното мислене — каза Владимир. — Не смяташ ли, че всичко това може да не са разкрития за отвъдния свят, а просто вдъхновени речи на Пречиствател?

— А фактът, че съм здрав, когато до вчера умирах? И това ли се дължи само на вдъхновението на Пречиствател?

— Може да е използвал метод, с който да потисне симптомите ти за известно време. Наркотик някакъв, нещо… откъде си сигурен, че си здрав? Изследвания направи ли си?

Боян поклати глава:

— Упорит си.

— Ако се напия достатъчно, може и да повярвам — отбеляза Владимир. — Но мацката тук няма да ми отпусне повече. Стиска си пиячката като светена вода.

Людмила изгледа Владимир с интерес. Той седеше на облегалката на креслото с пръсти, здраво обвити около чашата, и изправени рамене. Въпреки подигравателното му изражение, присвитите му очи не се отлепяха от лицето на свещеника. „Преструва се!“ помисли тя, „Играе. Но защо?“

— Сега, приятели, трябва да ме чуете! — каза Боян високо. — Ще ви дам точната програма на събитията, които предстои да се случат — тези, които се очаква да предотвратим. Записана е на МУК-а ми, но не го взех от съображения за сигурност. Но мисля, че запомних добре думите на ангела и ще ви предам всичко без грешка.

— Хартия нямаш ли? — попита Владимир. — На свещениците им позволяват да мъкнат мобилни устройства, сто процента разполагате и с колкото си щете хартия. Защо не си записа съобщението му на някой лист?

— Не беше уместно — отвърна Боян спокойно. — Можеше да попадне в неподходящи ръце.

— Аха. Добре, ясно. Хайде, слушаме те.

Боян отпи глътка чай:

— След една седмица, на двадесет и девети януари, министерският съвет ще внесе в Народното събрание проектозакона за духовна чистота. Благодарение на психическото влияние на Марий Алев този закон ще бъде одобрен още същия ден, а на трийсети януари ще влезе в сила. На двадесет и девети януари също така министърът на ораторията, Кирил Дерев, ще говори пред националната трибуна в защита на Новоприетия закон. Речта му, знаете, ще се излъчва по всички телевизионни канали и всички видеотабла в градовете. Няма да остане човек, който да не чуе поне две думи от нея и съответно целия ни народ ще попадне под влиянието му. Хората ще приемат закона като нещо нормално и необходимо. На първи февруари главният секретар на МВР, Петър Доневски ще свика Кризисен щаб и ще даде старт на мисията „Прочистване“. Предполагам, ангелът ви е обяснил какво точно ще представлява тази мисия?

— Ей, отче… Бояне… — лицето на Владимир бе леко побеляло, докато слушаше. — Ти наистина ли вярваш, че това ще се случи? Това е пълна лудост, човеко! Съвземи се!

— Ще мобилизират полицията и армията и ще ликвидират хората във всички затворени квартали в страната. Ще започнат арести сред Законните. Целта е да се елиминира всеки, който може да заплаши абсолютната власт, която иска да установи впоследствие Духовният министър. Той се стреми към пълен тоталитаризъм.

— Но какво можем да направим ние срещу всичко това! — Людмила едва проговори с пресъхналото си гърло. Посегна и отпи малко чай.

— Според ангела, само ние можем да направим нещо — каза Боян. Тонът му все още бе сериозен, но мекотата и блясъка се бяха върнали в погледа му. Той се усмихна. — Това е така, защото имаме връзка с хората, които заплашват бъдещето на страната. Аз например, се оказва, че съм свързан с министър Дерев. Животът ни е протекъл по сравнително идентичен начин, имаме същите желания, гонят ни подобни страхове. Гневът, който изразих с музиката на симфонията си, е гняв, който изпитва и Дерев; но тъй като той е възприел тази музика „отстрани“, успял е веднага да прозре изходния път, начина за освобождаване от гнева. Това прозрение му е дало свръхестествени сили — да влияе на хората с думите си — и за съжаление, тъй като мотивите му не са добри, тези сили са впрегнати в работа от Сатана. Аз вярвам, че моите ще бъдат впрегнати от Бог. Тъй като вече осъзнах какъв е изходният път в произведението ми, смятам, че скоро ще получа и силите си и те ще бъдат използвани в подходящия момент.

— И какъв е изходният път в произведението ти? — попита Людмила възбудено.

— Вече ви казах — способността да се довериш на една по-висша сила. Когато оставиш всичко в Божиите ръце, няма как да се ядосваш заради несполучили планове или нежелани събития. Каквото и да стане, ще знаеш, че в крайна сметка, е за твое добро. И че дори и да сбъркаш, Бог ще намери начин да те върне на правилния път. Просто трябва да поставяш Него на първо място, а не себе си.

— Значи какво, аз съм свързан с Петър Доневски, така ли? — Владимир завъртя празната чаша в ръцете си. Потропваше с крак по килима и от време на време хвърляше поглед към коридора, криещ в обятията си невидимата кухня.

— Очевидно — отвърна Боян. — Нарисувал си картина, която му е повлияла. Явно, както при мен и Дерев, житейските ви пътища се припокриват.

— Ти художник ли си? — Людмила се обърна заинтригувана към Владимир. Русият мъж се наведе напред, постави рязко чашата на масата и пъхна ръце в джобовете на канадката си.

— Не, аз оцветявам компютърно генерирани картинки във „Всемогъщата Му ръка“ — отвърна той кисело. — Обикновено са ядосани светци, които размахват пръст срещу тълпите. И мижави човечета, които пълзят по земята и си посипват косите с пепел.

— Работиш във „Всемогъщата Му ръка“! — възкликна Людмила и възхищението й към човека срещу нея нарасна изведнъж. — Това е най-известното списание с комикси в България! Леле! Трябва да си много добър!

Владимир й хвърли поглед, пълен с известна изненада. Тя не успя да разгадае от какво точно е изненадан. Видя го, че свива рамене и обръща очи към тъмния прозорец.

— Няма никакъв смисъл да си добър в професията, след като нямаш среда за развитие. Ако не ми е ателието вкъщи да рисувам, за никъде не съм в това списание.

— Виждал съм репродукция на картината му „Джуджето и великанът“ — каза Боян. — Уникална е.

— Това е картината, която…? — Людмила не довърши.

— Да, онази, която е виновна за обладаването на Петър Доневски от бесове — каза Владимир, — според светещия ни прорицател.

— Хм — каза Людмила.

— Чудя се какво точно трябва да намеря аз в нея — промърмори Владимир.

— Това, което е намерил Доневски — каза Боян. — Погледни картината си, като се прибереш у вас. Вживей се в нея. Мисли. Помоли се, ако трябва.

— Искам да я видя! — възкликна Людмила. — Много ми е интересно! Къде мога да я видя?

— Да не вземеш и ти да бълваш пламъци от устата си после — каза Владимир. — Внимавай, сладурано.

Въпреки че се усмихваше, той очевидно не бе вложил нищо особено в епитета, който използва. Людмила обаче усети как бузите й пламват и в стомаха й се плъзна горещина. Наведе глава.

— Людмила, същото важи и за теб — чу гласа на Боян. — Прегледай книгата си, виж кое е това, което е разбрал Марий Алев за нея. Мисля, че ако отделим достатъчно време и се молим, ще се…

Изведнъж тишината навън бе нарушена от забързани стъпки и далечни гласове. Чу се тряскане на врати, някой извика. Людмила вдигна поглед. Владимир бе скочил на секундата като пружина от креслото.

— Какво става? — усети, че и нейното тяло се изопва и ръката й инстинктивно се спусна към джоба на палтото.

— Момент. Чакайте — Владимир вдигна ръка, за да я накара да замълчи; бе се привел и се ослушваше. Руси кичури падаха на челото му. Тропането стана по-настойчиво, някой изруга. Стъпките се чуха току под техния прозорец. Владимир изрече едно „мамка му“ през зъби, вдигна рязко глава и заобиколи масата.

— Ставайте! Да тръгваме! Бързо!

Людмила моментално се подчини; поколението, израснало сред разрушенията, мизерията и всекидневните битки за оцеляване имаше бързи реакции; още по-бързи бяха реакциите на жена, търпяла години домашно насилие. Боян също стана, макар и не с такъв устрем. Той явно или бе имал по-спокоен живот или новооткритата увереност в непогрешимия низ от събития в живота му премахваше всякаква тревога от сърцето му.

— Хей, тук сме на сигурно място. Идвал съм няколко пъти и…

— А аз съм прекарал половината си живот тук! — озъби се Владимир. — Никога досега не бях виждал толкова ченгета накуп. Това е шибана шайка за лов на Законни.

Той изтича по коридора и блъсна вратата на една от спалните. Людмила и Боян изтичаха след него.

— Хей, какво правите! — изкрещя след тях домакинята им. В спалнята, на голямото двойно легло с драперии, мъждивата светлина от крушката на тавана очертаваше сенките на любещи се мъж и жена. Те се сепнаха и сенките им се надигнаха; без да им обръща внимание, Владимир прекоси стаята и отвори прозореца. Людмила и Боян го последваха.

— Ще скочим оттук — Владимир посочи купчината сняг под прозореца. — Няма повече от четири метра и снегът ще омекоти приземяването. От главния вход вече не можем да излезем — отпред са и са го заградили.

— Ти сериозно ли смяташ, че това е необходимо? — промълви недоверчиво Боян.

— Ако не ти се гние в затвора, да — каза Владимир. — Аз ще съм пръв, Людмила, ти след мен.

— Добре — каза тя. Скокът не я притесняваше, бе в добра физическа форма. Чудеше се обаче какво ще последва, когато излязат навън.

Владимир се прехвърли гъвкаво през парапета, оттласна се и скочи на земята. Изтича две крачки напред и се обърна нагоре към прозореца. Махна мълчаливо на Людмила да идва.

Тя се изкачи на перваза с почти същата лекота и се хвърли във въздуха. Студеният вятър я удари през лицето и след няколко секунди ботушите й се забиха с тъп, разтърсващ удар в купчината сняг. Бе протегнала ръце, но въпреки това залитна встрани и щеше да падне, ако Владимир не се бе спуснал и не я бе хванал през кръста. Помогна й да се задържи на крака.

— Браво — прошепна в ухото й. Топлият му дъх сгря врата й, тя усети лекия мирис на сапун и опушен въздух от кожата и косата му. Усмихна му се и разтърси тръпнещите си от болка стъпала.

— Тренирам аеробика и съм карала курсове за самозащита.

— Ау! — той се отдръпна и й намигна. — Значи трябва да внимавам.

Преди тя да успее да отговори, погледът му се насочи към прозореца. Боян тъкмо се прехвърляше тромаво през перваза, взрян в снега отдолу. Дълбока бръчка се впиваше между очите му, шапката му се бе килнала на една страна.

— Дано не си разбие главата! — промърмори Владимир и му махна окуражаващо. Боян си пое дълбоко дъх, после скочи.

Приземи се несръчно. Кракът му се подви под него, залитна и се строполи в снега. Владимир се спусна към него и го хвана за ръката.

— Добре ли си? — прошепна той. — Да не си изкълчи крака, ей?

— Не, не! — Боян пуфтеше. — Просто не можах да запазя равновесие…

— Я да видим дали можеш да ходиш — Владимир го дръпна и му помогна да се изправи. Боян изтупа палтото си и направи две несигурни крачки напред.

— Мога — потвърди той. — Всичко е наред.

Стъпките ясно отекваха от другата страна на кооперацията, гласовете се усилваха. Тримата ясно чуха: „Тук е, тук е засечен сигналът!“ и Владимир бутна Боян по гърба, за да го подкани да тръгва. Грабна Людмила за ръката и я повлече напред. Боян ги последва тромаво. Тримата се затичаха през преспите сняг в задния двор, облачета пара излизаха от устите им. Прекосиха двора, прескочиха ниската ограда, излязоха на някаква малка улица и се затичаха надолу по протежението й. Свиха в пролуката между други две кооперации. Владимир на няколко пъти забавяше крачка, за да ги изчака — двамата тичаха доста по-бавно от него. Излязоха в друг заден двор. Художникът ги поведе надолу по тесни, изпочупени стълби. Те водеха до тъмно мазе. Влязоха вътре и Владимир затвори след тях.

— Ще изчакаме тук — прошепна задъхано. — Ще обиколят района и като не засекат никъде сигнала, ще се махнат. Ще решат, че са се объркали. Вероятно са те засекли на идване, Людмила… Моя грешка, трябваше да те посрещна и още навън да ти сложа заглушителя. Голям тъпак съм.

— Защо гонят Законни? — тя също шепнеше.

— Не знам. Обикновено правят такива акции, когато търсят някой определен човек, макар че толкова мащабна не съм виждал досега.

— Нас — обади се Боян. Бе се навел запъхтян до стената, с облегнати на бедрата ръце. Едрата му фигура едва се различаваше в тъмнината. — Търсят нас.

— Или мен — каза Владимир. — Непрекъснато купувам алкохол и марихуана оттук. Нямаш представа колко пъти са се опитвали да ме засекат. Два пъти даже успяха да ме пипнат и да ме вкарат в ареста. Измъкнах се, де, но…

— Сега търсят нас — натърти Боян мрачно. — Явно вече има противодействие на плановете ни.

— Какво имаш предвид? — Людмила го погледна. Бе забравила ръкавиците си и ръцете й се вкочанясваха. Пъхна ги дълбоко в джобовете на палтото, но и там не бе много по-топло.

— Е, как какво, Людмила? Бог ни праща да се борим със Сатана, той няма да стои и да гледа. Ще ни окаже сериозен отпор. Май Владимир е прав, трябва много да внимаваме.

— Трябва да се махнем от квартала — каза Владимир. — Ще изчакаме петнайсетина минути и после ще се доберем до метрото по задните улички. Да вървим по булеварда е опасно. А сега тихо, да не говорим повече.

Стояха в безмълвната тъмнина повече от петнайсет минути. Острата миризма на плесен и гнилост я замайваше, караше стомаха й да се надига и на няколко пъти за малко да повърне. Навън притичваха хора, някой даваше заповеди, приближаваха се, отдалечаваха се, пак се приближаваха. Тя стоеше, прилепена до стената, без да помръдва, скована от студ. По едно време Владимир се пресегна, прегърна я и я притисна към себе си.

— Още малко — прошепна й. — Знам, че е студено.

Жестът му бе вероятно чисто приятелски, но тя се отпусна с благодарност в прегръдката му. Той я притискаше силно и гледаше някъде над рамото й. Дори в тъмнината тя забеляза колко е побеляло лицето му. Долната му устна потрепваше нервно. И през плътната канадка усещаше твърдината на напрегнатите му мускули.

— Благодаря ти — промълви тя след малко, когато стъпките и гласовете над тях утихнаха. — Постоплих се.

Той отпусна леко прегръдката си, но не отдръпна ръце.

— Може ли да не те пускам? Сладка си и миришеш на хубаво.

Каза го с такъв невинен тон и усмивката, която придружи думите му, бе така чаровна, че вместо да се раздразни, Людмила почувства как в стомаха й отново се разлива топлина.

— А ти миришеш на пияница, но си готин — отвърна тя тихо. — Харесва ми, че си смел.

Той повдигна вежди срещу нея и тя отново видя изненада в очите му, която пак не успя да разтълкува съвсем ясно.

— В какво точно се състои смелостта ми? — попита той. — В бягането ли?

— Не, в това, че помогна на мен и на Боян — обясни Людмила. — Измъкна ни от кооперацията, изчака ни да скочим и тичаше доста по-бавно заради нас. Можеше да избягаш и сам. С нас рискуваше да те хванат. Това е смелост.

Той я гледа известно време, с леко разширени очи, сякаш думите й разкриваха неизследвани полета пред неспокойно бродещия му ум. После премигна, наведе се и я целуна по челото.

— Приятелска целувка — поясни. Усмихна й се, погали я по косата, после се отдръпна от нея и отиде до вратата на мазето.

— Мисля, че можем да тръгваме — каза след минута. Главата му бе опряна на желязната повърхност, вслушваше се в тишината навън. — Напуснали са района. Трябва обаче да сме много тихи, да вървим плътно един до друг и… — той бръкна в джоба на канадката си и извади някакъв предмет. Людмила чу леко изсъскване. Бледожълт пламък освети помещението — … да потърсим екипировка — довърши Владимир.

— Какво е това в ръката ти, кибрит ли? — попита Боян възбудено в тъмнината.

— Да, не си ли виждал досега?

— Не, никога. Ще ми дадеш ли да го разгледам като излезем навън?

— Даже ще ти го подаря, само да се измъкнем. — Владимир обиколи помещението. Запалената клечка в ръката му го обвиваше в блед кръг светлина. Поразбута с крак старите, изтърбушени мебели, натрупаните дъски и накрая отдели настрани купчина стари дрехи и обувки.

— Я виж тия хубави ботушки, Людмила — той духна клечката. Людмила се наведе и пое с лека погнуса предмета, който той й подаваше.

— Какво е това?

— Ботуш. Пробвай го. Аз се сливам с обстановката в квартала, но вие двамата сте много неподходящо облечени. Все едно сте паднали от корицата на „Духовна естетика“.

— Това е с ужасно висок ток! — възмути се Людмила, която вече бе успяла да опипа ботуша и бе изпитала истински ужас, че трябва да го обуе.

— Страх те е, че ще започнеш да стърчиш над мен ли? Не се стягай, обичам високи жени — Владимир прибра кибрита в джоба си. — Бояне, тук има и някакви стари спортни боти и планинско яке. Колкото по-скъсани и мухлясали са, толкова по-добре. Хайде, слагай ги.

След пет минути двамата бяха готови. Людмила се поклащаше несигурно на петнайсетсантиметровите остри токове, а от дупките в кожата на ботушите нахлуваше неприятен студ. Владимир я поогледа, после разкопча три копчета на палтото й и го разтвори, така че да се вижда тясната й жълта блуза. Посегна, взе две шепи спечена кал от земята и започна да ги натърква по блузата и палтото й.

— Какво правиш? Ти луд ли си, бе! — изсъска тя. — Знаеш ли колко ми е скъпо палтото!

— Ще си купиш ново! — каза той невъзмутимо. Хвана косата й, измъкна я от ластика и я разроши пред лицето. После се отдръпна и я огледа отново. Подсвирна:

— Ау! Първокласна улична курва! Ченгетата няма даже и да те заговорят!

— Това ли ще е дегизировката ми? Проститутка?!!

— Бейби, тук жените или са курви, или са умрели — каза Владимир. Обърна се към Боян — Я да те видя теб?

С прокъсаното, спечено от мръсотия палто и съдраните, прашни ботуши Боян бе загубил цялото си достолепие. Той махна шапката и разчорли къдравата си коса.

— Е? Как е? Аз не приличам на курва, надявам се? — Боян произнесе грубата дума с усилие. Людмила бе сигурна, че ако имаше светлина, щеше да види червени петна, избили по лицето му.

— Не, ти приличаш на пиян сводник — каза Владимир. — Дръж я под ръка и гледай малко да залиташ като вървиш. Окей?

— Да съм знаел, че ще доживея до такива времена — промърмори Боян. Тримата полека се измъкнаха от убежището си. Навън бе притъмняло още повече. Сградите се губеха в сгъстилата се мастилена мъгла и макар че снегът бе спрял, се извиваше режещ вятър, който брулеше порутените покриви и клоните на дърветата. Вятърът се вмъкна в продупчените ботуши на Людмила и стисна глезените й с острите си нокти. Тя потрепери.

— Колко е далеч метрото оттук? — сви зиморничаво ръце пред гърдите си.

— На около двайсетина минути, ако не бързаме — отвърна Владимир. — Дегизирани сме и ще е добре да не бързаме тоя път.

— Дано не ме покоси бялата смърт — промърмори тя. Владимир се засмя:

— Хайде, Бояне, хващай я под ръка и я гледай да не се хлъзне в снега с токовете. Да ми я опазиш жива, чу ли?

Да ми я опазиш жива.

„Интересно как фамилиарничи с мене, а пък това изобщо не ми пречи, напротив — кара ме да се чувствам толкова сигурна и на мястото си…“

По време на пътя бе далеч от него — вървеше прилепена до тялото на Боян. Свещеникът я държеше здраво и на няколко пъти я спаси от изтърсване на леда. Владимир крачеше отстрани и се оглеждаше на всички посоки. Минаваха по тесни вътрешни улици, затрупани от сняг, тук-там с паркирани по тротоарите стари автомобили. Разминаваха се с кашлящи скитници, пияни младежи, дори деца, които крещяха и се замеряха със снежни топки. Людмила си помисли: „Не е ли абсурдно — хората отглеждат деца и тук, в това западнало, забравено от Бога гето! Но наистина ли е забравено от Бог? Или всъщност Му е по-скъпо от всички храмове, църкви и напарфюмирани ръце, скръстени в молитва по терасите?“

Всички Затворени квартали ще бъдат сринати със земята…

Тя потрепери силно. Вече не чувстваше стъпалата си, пръстите й бяха вкочанени, кожата на лицето — напълно изтръпнала. Имаше чувството, че въздухът замръзва в белите й дробове. Изпита почти замайващо облекчение, когато най-сетне излязоха на големия булевард, осветен от мъждивите улични лампи, с фучащите по него коли, пръскащи кални струи по тротоара.

— Ето там, отсреща е станция „Залез“ — каза Владимир. — Двайсет метра останаха. Съберете още малко сили.

Не бяха минали и пет метра, когато чуха сирените.

3.
Хижата — II

22 януари, 2044

— Ето я новината — Таръс отпи глътка уиски и притвори очи. — Ммм, тази интересна топлина… все едно някой запалва факла в корема ми. Това ваше уиски е по-добро дори от бирата на египтяните.

Марий седеше облегнат назад на дивана и го наблюдаваше съсредоточено. Петър държеше ръцете си скръстени пред тялото, сякаш му беше студено, а Кирил стискаше чашата уиски пред лицето си като прозрачен щит.

— Та, новината е — продължи Таръс, — че усетих едно специфично… хм, присъствие.

— Какво присъствие? — попита Марий.

— Не мога да го сбъркам. Срещал съм го твърде често през вековете. Ще има противодействие на плановете ни, в най-скоро време. Вероятно отсрещната страна вече е започнала да разиграва картите си, така че ще трябва да действаме по-рано от очакваното.

— Момент — намеси се Петър дрезгаво, — някой ще се опита да ни спре ли?

— О, да. Мислехте, че ще мине без това ли? Няма как, проклетият Асарих се влачи постоянно по петите ми и се мъчи да саботира всяко дело, което започна. Но ще се справим с него, както всеки път.

— Кой е Асарих? — попита Марий.

Таръс се ухили с лъскавата си, неприятна усмивка.

— Едно досадно, патетично бяло ангелче. Върти се наоколо от няколко дни. Това беше основното, за което ви извиках. Ще трябва да побързаме.

На масата натегна мълчание. След малко Петър се обади пак:

— Значи Бог… Бог все пак няма да стои настрани, така ли?

— О, ще стои. Само гледай. Той друго не прави, освен да стои настрани и да чака хората да Му оправят кашите. А хората са слаби. Затова Асарих нито веднъж не ме е победил. Гледай го сега смешното ангелче как пак ще се опита да впрегне някакви човечета да ви вкарат в правия път. Няма да се намеси директно — о, не. Толкова лесно би могъл да ме отвее, ако само дойдеше и пуснеше малко влиянието си върху вас… за секунди щяхте да прекрачите в Белия праг. Но Асарих не прави така, защото Бог не прави така. Бог му е заръчал да намери хора, които да се оправят с вас. Така де — хора, които да решат, че искат да са добри и да хукнат да гонят лошите. Колко стабилно ви звучи това, а?

— Достатъчно стабилно, за да се притесня — промърмори Петър.

— Нямаш повод за притеснение, господин главен секретар — засмя се Таръс. — Вие, хората, имате възможност за непрестанна смяна на избора поради факта че сте по-податливи на течението и от хвърчащ есенен лист. Постоянно ви трябва побутване, за да вървите в правилната посока. А аз съм много умел в това — да побутвам хората. Досега не е имало противник, срещу който Асарих да ме е изправил и да не съм успял да му разколебая добрите намерения. И сега ще стане така.

— Но Бог също има начини да убеди хората в позицията Си — каза Петър.

— Да, но са индиректни — отвърна Таръс — и поради това, много по-несигурни. Бог не си позволява да се меси в свободната воля. Моят Господар си позволява. Това е разликата.

— Какво трябва да направим? — попита Марий.

— Първо, пратете утре полиция в Затворения квартал, за да залови една свръзка с Отшелниците. Хванете ги, арестувайте ги и разберете къде точно са лагерите на Отшелниците. Мога да ви го кажа и аз, но предпочитам сами да свършите работата. След това пуснете една новина, че се готви бунт, и пратете няколко отряда да запалят лагерите и да елиминират всички там. Убийте всички, задръжте само две-три деца. Марий, в неделя на Събора ще използваш тези деца за нещо много важно.

— И така народът ще се подготви за промяната? — попита Марий. Кирил го погледна, изненадан, че гласът на духовника дори не трепна при тези брутални заповеди. „Той е най-решен от нас тримата да пристъпи към изпълнението на плана.“, помисли Кирил. „Аз умирам от страх да не загубя сладкодумието и жените и заради това съм готов да направя всичко, но вътрешно не го одобрявам. Петър пази физическата си сила, защото го кара да се чувства по-уверен, но и той е против. А за Марий целият този ужас е сякаш в реда на нещата.“

— Да — каза Таръс. — В понеделник след Събора ще внесете проектозакона за Чистотата. С твоето влияние, Марий, законът ще бъде одобрен веднага и ще влезе в сила на другия ден. Съответно господин главен секретар на МВР свиква кризисен щаб и пуска в действие мисиите „Прочистване“. До десет дни искам тази държава да потъне в кръв. Искам реките й да станат червени като Нил по времето на Мойсей.

Дали бе игра на светлината, или на Кирил само му се стори, но докато черният ангел изричаше последните думи, лицето и косата му придобиха пурпурен оттенък. Кирил потрепери и затвори очи. „Искам да се прибера вкъщи!“, помисли отчаяно.

— Разбрахте ли? — попита студено черният ангел. Сложи чашата на масата и сблъсъкът на кристал и стъкло отекна в стаята като камбанен звън.

— Да. Всичко е ясно — Марий погледна към главния секретар. — Нали, Петре?

— Да — промълви вцепенено Петър. — Стига, разбира се, да не бъдем спрени преди края на тази седмица.

— За това не се бойте. Аз имам грижата. С моя опит и с вашето съдействие ще елиминираме успешно всяка съпротива. Ще ви уведомявам своевременно какво се случва и в кой момент ще имам нужда от помощта ви, за да се отървем от натрапниците. Нали така?

— Да — каза Марий. — На твое разположение сме.

— Чудесно! — каза черният ангел. Посегна и отпи още една глътка уиски. — Ооо, прекрасно! Нещо против да си напълня още веднъж чашата?

— Заповядай! — кимна му Марий.

— Гледай да не се напиеш и да ти увиснат крилата — промърмори Петър. Таръс му хвърли рязък поглед, после избухна в гръмогласен смях.

— Ех, тоя Петър! Бъзльо от класа, ама устата му е голяма, а? Хайде, наздраве, господин главен секретар! За супермените и безсмъртните!

Петър вдигна чашата си и я допря до тази на Таръс. Кристалът прозвъня едва доловимо. И двамата отпиха по глътка, после черният ангел стана, за да си долее. Вгледан в гърба му, Марий му подвикна високо:

— Ей, забрави да ми доизясниш нещо!

— Какво? — гърбът на Таръс се движеше над барплота.

— Тия деца, за които говориш… за какво точно ще ми трябват на Събора?

Таръс се обърна към него с чаша в ръка и зъбите му отново блеснаха на светлината от полилея. Кирил си помисли за граф Дракула и кървавите реки, които скоро ще залеят страната.

— Скоро ще разбереш — отвърна той.

4.
Гетото — II

23 януари, 2044

Бяха два стари, очукани „Форд“-а, така плътно покрити с кал, че боята им бе неразличима. Караха като бесни успоредно един на друг, изпод гумите им хвърчеше мръсен сняг и се лепеше по тротоара. След тях летяха полицейските коли — също две на брой. Светлосини, лъскави „БМВ“-та, това караха полицаите в днешни дни. Ползваха скъпи, нови коли, получаваха високи заплати и имаха куп други привилегии. Бяха неподкупни, жестоки и безкомпромисни. Цялата система се крепеше на тях. Людмила знаеше, че духовният строй всъщност е прикрит военен режим. Режим, който, според Асарих, скоро щеше да се окъпе в страховито кърваво море и да покаже истинското си лице.

Тя понечи да хукне напред, но Владимир се хвърли към нея и я сграбчи за лакътя.

— Стой! — изсъска. — Не мърдай! Вървете спокойно, както досега!

— Но… — тя го изгледа объркано, трепереща от студ, — това е полиция.

— Да. А сега ние сме Незаконни. Незаконните не бягат от полицията. Тях ченгетата не ги пипат, не се занимават с тях, каквото и да правят. Затвореният квартал е светът на свободните престъпници, не знаеш ли? Хукнеш ли сега, ще им светне веднага, че не си оттук. За две секунди ще са се нахвърлили върху теб.

— Те не гонят нас — Боян кимна към булеварда, — вижте.

Крачейки бавно напред, тримата проследиха случващото се. Още две полицейски коли бяха долетели от насрещното движение. Обградиха фордовете, притиснаха ги в средата на платното и ги накараха да спрат. Облечени в черни бронежилетки и въоръжени с автомати, служителите на реда изскочиха от беемветата и се спуснаха към старите коли. Започнаха да издърпват пътниците навън. Блъскаха ги върху капаците на колите, слагаха белезници на ръцете им. Людмила видя, че арестантите са все мъже, някои на средна възраст, други съвсем млади, около осемнайсетгодишни. Бяха общо седем. Не се съпротивляваха, стояха както бяха притиснати до колите, забили погледи пред себе си. Полицаите започнаха да измъкват кашони от багажниците на колите.

— Защо не им проверяват идентификационните номера? — промълви Владимир на себе си. — Винаги проверяват първо номерата им…

— Нямат номера — Боян стискаше здраво ръката на Людмила. Тя залиташе, токчетата й затъваха в кишестия тротоар. — Това не са Законни. Дори не им погледнаха китките. Ето опровержението на теорията ти, Владимире.

— Абсурд. Никога не арестуват Незаконни. Нито за наркотрафик, нито за кражби, нито за проституция, за нищо. Бояне, живял съм тук толкова години. Гонят само нас, разбери.

— Гледай! — каза Боян. — Вадят от кашоните храна!

— Да ти имам зрението — Владимир присви очи. — Как виждаш оттук, на тая светлина?

— Всичко виждам. Вадят кутии с ориз, брашно, спагети, такива неща. Вероятно търсят скрити наркотици.

— Не, не, няма логика. Тези вероятно са свръзка на Отшелниците, ако наистина са Незаконни. Често идват, събират храна и лекарства и им носят в планината. Но това досега не е притеснявало ченгетата. Нищо не разбирам.

— Може би се е започнало — промълви Боян. Думите му едва се чуха под напора на вятъра и далечните, остри заповеди на полицаите. — Офанзивата срещу Незаконните, имам предвид. Вероятно Отшелниците ще са първата жертва. Войската ще иска да се подсигури срещу нападение откъм планината.

— Да, възможно е — отвърна Владимир, — но е пълно безумие, не мога да го повярвам…

След като разгледаха добре кашоните, полицаите ги върнаха обратно в багажниците. После вкараха арестантите в полицейските коли. Лампите продължаваха да се въртят и светят ярко в здрача, като гигантски, охранени светулки и глезеният им писък отекваше във въздуха, сякаш се надпяваше с вятъра.

— Ето! — каза Боян — Стигнахме! Ето я метростанцията!

Людмила сепнато вдигна глава от земята. Почти бе задрямала, както вървеше. Бе странен унес, в този напрегнат миг, вероятно предизвикан от прекомерното охлаждане. Вече почти не усещаше студа, нито тялото си. Краката й бяха като дървени бутала, прикачени към кръста, ръцете й висяха омаломощени край ръбовете на палтото. Видя как Владимир откъсва поглед от булеварда и го насочва към каменната арка, водеща към подземния тунел.

— Хайде! — каза той. — Да се махаме!

Вагонът, в който се качиха, беше напълно празен. Боян и Владимир пътуваха с един и същ тип пропуски — удостоверения за работа към благотворителни фондации с валидност пет години — но този на Боян бе изваден от църквата, а на Владимир се оказа фалшификат. „Колко пари съм профукал за такива глупости!“, сподели той на Боян, докато седяха на топлата седалка. Прегръщаше с една ръка Людмила и триеше с длан гърба й. „Вършат работа обаче!“

Людмила се гушеше в него с такова облекчение, че й идеше да се разплаче. Постепенно започваше да усеща ръцете си, въпреки че стъпалата й бяха още вцепенени и чисто мокри от навлезлия през дупките на ботушите сняг.

— Спокойно, миличка, сега ще се стоплиш! — Владимир наведе лице към нейното и й се усмихна. Носът и бузите му бяха зачервени, гласът му — леко пресипнал. — Тук поне парното работи здраво!

— Не искам да се прибирам вкъщи! — Людмила едва събра сили да проговори. — Не искам да оставам сама след… след тази вечер. Не може ли да останем някак заедно?

— Не е добра идея — Владимир погледна към тъмните прозорци на вагона. — Знаеш, че портиерите следят кой спазва вечерния час. Веднага ще ни докладват, ако не се приберем. Ще свържат часовете на пътуването ни до Затворения квартал с последвалото ни изчезване и ето ти. Дори и да не са търсили нас в квартала, със сигурност след това ще започнат.

Людмила вероятно бе изразила с поглед цялото скръбно разочарование, което изпита, защото Владимир се усмихна и каза:

— Но утре можете да си вземете по един почивен ден и да дойдете в ателието ми. Ще прекараме деня заедно. Ще вземем да помислим върху тия наши шедьоври на съвременното изкуство, щом е толкова важно. Какво ще кажете?

— Чудесно! — възкликна Людмила и веднага си помисли как тази нощ няма да мигне от очакването да го види пак утре сутринта. — Ще дойда. Къде живееш?

— В квартал „Свети Йоан“ — каза Владимир. — Двеста и осемдесети блок, на последния етаж. Един апартамент е само горе. Няма как да сбъркаш.

Той погледна към Боян. Свещеникът седеше от другата му страна, облегнат на седалката.

— А ти? Ще дойдеш ли?

Боян, който ги наблюдаваше с усмивка, поклати отрицателно глава.

— През деня съм зает. Аз съм свещеник, не ми е разрешено да пропускам служби, освен ако не съм на легло. За болничен ми трябва свидетелство от лично посещение на лекар. Вкъщи следят всяко мое действие и не е възможно да се измъкна, без да предизвикам подозрения. Но след работа мога. Ще дойда към шест часа вечерта. Става ли?

Людмила се почувства още по-щастлива. Боян й бе много симпатичен, но мисълта, че ще стои в една стая с тях и ще попречи на усамотението й с Владимир, щеше да отрови цялата сладост на очакването й. Усмивка си проправи път към лицето й. Побърза да я прикрие с ръка.

— Добре — каза Владимир. — Ние ще сме там с хубавицата, на топло. Нали така, принцесо? — Той я стисна игриво за рамото и Людмила почти забрави за измръзналите си крака, разчорлената коса и мизерните дрехи. Прииска й се да се изкикоти като малко момиче.

„Леле, какво ми става? Съвсем откачих…“

До края на пътуването, Владимир не я отдели от прегръдката си. Когато наближиха неговата спирка, я попита:

— Близо ли до метростанцията живееш?

— На около петнайсет минути пеша — отвърна тя. — Защо?

— Вземи такси. С неподходящи дрехи си, някой може да обърне внимание. Кажи на шофьора да те спре пред входа на блока. Влизаш бързо, без да се обясняваш много-много с портиера, качваш се в апартамента и скриваш парцалите. Разбра ли?

— Добре — каза Людмила. — До метрото има стоянка на таксита. Ще хвана едно.

— Браво. И утре сутринта те чакам вкъщи. Наспи се добре.

Той отдръпна ръката си от рамото й и се изправи. Отметна един кичур коса от челото си и протегна ръка към свещеника.

— Чао, Бояне. Ще се видим утре вечер. Дотогава се надявам, че ще сме си изяснили каква е тази луда работа. Нали?

— Вярвам, че ще е така — Боян стисна протегнатата ръка. — Хайде, доскоро, приятелю.

Металическият глас обяви високо: „Станция 15-ти юли.“ Вратите се отвориха. Владимир се измъкна през тях и се стопи в полумрака на перона като призрак. Когато влакът отново потегли, Людмила не бе сигурна дали не е сънувала присъствието му и дали изобщо цялата вечер не е била продукт на преумореното й съзнание. Присъствието на Боян до нея бе единственото, което удържаше вярата й в реалността на случилото се.

А той се почеса по челото, оправи плетената си шапка и й кимна весело:

— Изглеждате добре заедно.

— О, не… — Людмила сви ръце пред гърдите си. Във вагона се бяха качили още няколко души и тя не искаше да гледат изпоцапаното й палто. — Не, той просто…

— Хубава двойка сте.

— Не, той само…

— Преиграва? Да, възможно е — Боян въздъхна. — Все пак ми се струва, че е добър човек. Въпреки позьорското му държане. Мисля, че наистина те хареса.

— Да не говорим за него, а? По-важно сега е да… да мислим за това, което ни каза… как беше… Асарих, и да…

— Имаш ли екземпляр от книгата си у вас? — попита Боян.

— Да, разбира се. Два, три.

— Вземи я попрочети, помисли върху нея. Ако се помолиш, вярвам, че Бог ще ти помогне да намериш скрития в нея изходен път. Знаеш ли онзи стих от Библията: „Възложи на Бог това, което Той ти е възложил, и Той ще те подпре.“ След чудото, което ми се случи вчера, все по-ясно осъзнавам колко лек би бил животът на хората, ако следваха тази максима.

— Добре — промълви Людмила. — Рядко се моля, но сега ще се опитам.

Половин час по-късно, когато слезе от ухаещото на портокал такси, Людмила постоя малко пред блока си. Гледаше ярко осветените, изчистени до блясък улица и тротоар; гледаше новите блокове; блестящите куполи на свещниците, издигащи се по протежението на тротоара. Гледаше добре облечените минувачи, които носеха пълни пазарски чанти и от време на време се спираха да запалят по някоя свещ. Връщаха се от работа и си мислеха за топлите си, сигурни жилища, обилната вечеря, грижовната половинка и пълноценния сън, които ги чакаха там.

Каква илюзия.

Четвърта глава
Прозрения

1.
Ателието

24 януари, 2044

Людмила изпи едно мляко с какао — свитият й стомах не можеше да приеме друго — после взе душ, обу тъмночервени джинси, тесен сив пуловер тип поло, нахлузи сивите ботуши и дълго време оправя косата си пред огледалото. Наглася я ту на една, ту на друга страна, накрая се ядоса и я хвана на конска опашка. „Какво си се закиприла толкова за тоя идиот, кой го знае какъв е! Я дай малко по-спокойно!“

И все пак стомахът й продължаваше да е свит по време на целия път до квартал „Свети Йоан“. Бе свит и докато пътуваше в малкия, обкован с ламперия асансьор на шестетажния блок. От тясното пространство й се замая главата, стори й се, че ще се задуши. Когато излезе на площадката на шестия етаж, дълго време стоя и вдишва миризмата на таван и прясна боя, докато намери сили да се добере до единствената врата в края на коридора.

Владимир отвори на първото й позвъняване. С отварянето на вратата зад него плисна слънчева светлина; денят бе светъл, макар и много студен.

— Здравей! — той й се усмихна. — Измръзна ли, докато дойдеш?

Тонът му бе спокоен, приятелски, усмивката — нежна и приветлива. От вчерашното му арогантно излъчване нямаше и помен. Когато мина покрай него, Людмила му хвърли кратък поглед. Носеше развлечени, избелели джинси, изцапани с петна от боя и фланелка с надпис „Новият Париж“; русата коса падаше разбъркана над челото му. Беше се обръснал и ухаеше на парфюм.

„О!“, тя усети как усмивка си проправя път към лицето й. „Не само аз се кипря, значи!“

Приятна топлина се разля по вените й. Очевидно бе стояла доста време на прага, без да откъсва поглед от него, защото той се засмя.

— Какво, харесвам ли ти така? Обръснах се, защото ме сърбеше. Мързи ме да се бръсна, но повече от две седмици не издържам.

Сепната, Людмила свали малката си раница от рамото.

— Брадата ти си е твоя работа — тя остави раницата на шкафа за обувки. — Кажи, с подово отопление ли си? Да си слагам ли пантофите?

— Не, с външни радиатори сме тук — той потърка очи с ръка, после прикри една прозявка. — Не е много топъл подът, затова по-добре се обуй. Аз ходя с дебели чорапи.

Людмила обу пантофите си и го последва във всекидневната. Помещението бе доста просторно, поне с двайсет квадрата по-голямо от нейното жилище. Цялата южна стена бе стъклена и блестеше като злато; лъчите на слънцето дърпаха нишки от светлия ламиниран паркет и разпръснатите из помещението мебели и плетяха от тях сияйни венци. В десния край Людмила видя натрупани картини. Някои бяха изцяло завършени, други наполовина. Имаше и чисто бели платна. Видя високия статив, два-три дървени, изцапани с боя стола, буркани с четки, шишенца с бои, спрейове и куп други принадлежности за рисуване, чието предназначение й бе неизвестно. Отсреща до стената, къпещ се в златната феерия, бе проснат голям двоен матрак, покрит със син олекотен юрган. До него — стол, маса, на масата — компютър. Тя премести погледа си вляво — в западния ъгъл бе кухненският кът. Семпли дървени шкафове, безразборно натрупани върху мивката мокри чинии — явно току-що измити — и мирис на кафе от кафеварката върху котлона.

— Искаш ли кафе? — Владимир прекоси стаята и отиде до печката. — Сега го сложих, че станах преди половин час. Спах като заклан, да ти призная, тая нощ — а мислех, че няма да мигна.

— И аз така — отвърна Людмила. Наистина бе спала — по-добре от всякога. Толкова отпочинала се чувстваше, че дори не изпита нужда да си прави кафе сутринта. Но сега острият аромат погъделичка приятно ноздрите й. — Ще пия кафе, благодаря.

— Закуски нямам, защото не готвя вкъщи — каза той. — Едни кроасани и бисквити само в шкафа…

— Не се занимавай — каза тя, — нищо не ми се яде.

— Окей. Седни някъде, ей там на креслото, ако искаш.

— Може ли да ти разгледам картините? — попита тя.

— Може — той се поусмихна, докато хващаше горещата дръжка на кафеварката с ръкохватката. — Само не ги пипай, че някои не са изсъхнали.

Владимир рисуваше предимно градски пейзажи. Повечето от картините му бяха с тъмни, сякаш обвити в смог тонове. Людмила видя дъжд, сиви блокове, окъпани в светлината на полицейски прожектори; стари жени, приведени над свещник, със зееща под краката им отворена шахта. Видя метростанция с дерайлирал влак и хора, изпълзяващи през покрива и през пластовете земя над тунела. Видя четящо момиче на терасата на последния етаж на блока, което протяга уплашено ръка към летящите му във въздуха очила. Людмила се взира десетина минути в картините и накрая реши, че този човек е ужасно нещастен.

„А като че ли аз не съм! Като че ли аз не пиша по същия начин!“ И романът й, и разказите, които напоследък нахвърляше в Word, бяха все тъжни, сиви, побрали цялото отчаяние от съществуването й.

Владимир я чакаше седнал на облегалката на едно от двете кресла в средата на помещението. Там имаше друга маса — ниска, продълговата, от светло дърво. Той държеше чашата си с кафе и я наблюдаваше изпитателно.

— Ти не можеш ли да седиш нормално на кресло? — попита тя, докато се настаняваше в другото. — Защо пак си на облегалката?

— Иначе ме хваща клаустрофобия — отвърна той. — Какво мислиш за драсканиците ми? Депресарски, а?

— Депресарски, но майсторски — отвърна тя. — Доповръща ми се чак, като ги гледах.

— Това е целта! — той се ухили.

— Купуват ли се?

— О, и питаш. Народът е влязъл в яка черна дупка, да знаеш. Ужасиите страшно вървят. Само трябва да им лепвам подходящи заглавия — например: „Отчаянието на прокълнатите“. Или „Оръдията Божии“. Или „Неразчетеното послание“. Схващаш ли?

— Схващам — Людмила въздъхна и отпи от кафето. Беше горещо и горчиво. — Е, какво стана? Ти помисли ли върху твоята картина… тази, която…

— „Джуджето и великанът“ ли? Да, мислих. Всъщност се надявах ти да я погледнеш и да ми помогнеш… да ми кажеш какво виждаш в нея, знам ли. Аз си блъсках главата вчера до късно, но не стигнах до никакво смислено заключение.

— Аз ли да ти помогна? Че аз какво разбирам от рисуване?

— Ами, този… този мъж, който ми се появи тук, ангел ли, какъв… той ми каза, че вие с Боян ще успеете да ме разберете. По-добре, отколкото аз се разбирам. Един вид, ще ме накарате да вникна в подсъзнанието си. И да намеря отговора.

— Аха. Ясно — тя го погледна с полупритворени очи. Пръстите й си играеха с кичур от косата, измъкнал се от ластика; усети как на устните й се плъзва лека усмивка. — Ами дай да започваме с анализите тогава, художнико. Да видим дали съм достатъчно добра, за да те разгадая.

Владимир се наведе и остави чашата си на масата. Хвърли й поглед, от който край стъпалата й лумнаха пламъци; извиха се нагоре и сграбчиха хищно тялото й.

— Добре, миличка — той заобиколи креслото, приклекна до нея и хвана ръката й. — Кажи ми само къде ще ти е удобно? Нямам кушетка, но мога да отида да легна на леглото, ако искаш.

Усмивката й се разшири. Пламъците я изгаряха, разтапяха тялото й, превръщаха го в огненочервена жар, сипеща се в топлия въздух.

— Тук е добре — прошепна. Пръстите им се преплетоха; той внезапно се хвърли към нея и впи остро устни в нейните. Тя отвърна на целувката му жадно; замаяна, задъхана, придърпа го към себе си, докато не се почувства плътно притисната от него, смачкана в ъгъла на креслото. Хапеха лудо устните си, езиците им се преплитаха, тежкото им дишане се сливаше в едно; Людмила плъзна ръце под фланелката му, усети стегнатите мускули на корема и силните гърди. После свали пръстите си и започна да разкопчава панталона му.

— Седни за малко на креслото — прошепна пресекливо между целувките — моля те.

— Люси — той се задъхваше. — Слушай, не съм бил с жена от много време… малко по-полека…

Тя преметна ръка през врата му и го притисна силно към себе си, не му позволи да мръдне. Другата й длан обгърна твърдината, която се надигаше под панталона му. Той изстена.

— Чакай…

— Нищо не искам от теб — прошепна Людмила в ухото му. — Освен да постоиш седнал в креслото за малко. Моля те. Моля те, отпусни се за малко.

Без да чака отговор, тя се извъртя изпод него и докато ръката й се движеше умело, го накара го да се обърне. Бутна го леко назад в креслото. Той стисна облегалките, опита се да се надигне, но тя го блъсна обратно.

— Стой мирен! — нареди и отметна назад един кичур, измъкнал се от конската й опашка. После се наведе се над него.

Той свърши за по-малко от две минути. Отдръпна се от нея и притисна главата й към бедрото си със сподавено простенване. Тя постоя малко неподвижна, докато дишането й се успокои, наслаждавайки се на топлината на кожата му. После се надигна, оправи отново косата си и отиде бавно до другото кресло. Отпусна се с доволство на меката седалка и притвори очи.

Владимир стана след около пет минути. Вдигна боксерките си, но събу джинсите и ги хвърли на земята. Без да каже нищо, прекоси стаята и влезе в една странична врата — вероятно банята. Людмила чу дърпането на завесата за душкабина, после плискането от душа. След няколко минути водата спря. Владимир се бави още малко, после излезе. Бе сменил бельото и фланелката си. Все така мълчаливо, дойде до креслото, взе джинсите си от пода и ги навлече. Седна на ръба на креслото и посегна към чашата си с кафе. Не я поглеждаше.

— Добре ли си? — попита го тя. Напрежението, което струеше от него бе като мощна водна струя: блъскаше се в лицето й, давеше я. Тя притисна гърдите си с длан. — Какво има? — попита го с тревога.

Той се поколеба, погледна я, после остави чашата обратно на масата. Отиде при Людмила, хвана ръката й и я вдигна от креслото. Притисна я към себе си.

— Ела! — гласът му трепереше. — Ела малко на леглото, миличка, да те прегърна. Ела. Моля те — тя вдигна поглед и видя, че очите му плуваха в сълзи. „Господи!“, помисли си. За пет години живот с Коста той нито веднъж не се беше разплакал. Какво бе правила толкова време с онзи сухар, по-плосък и безчувствен и от дъска за гладене? Как е могла да бъде там, когато всъщност мястото й е било тук — при този мъж, светещ като диамант сред калните води на африканска река?

След малко те лежаха, сгушени един в друг, потопени в изливащото се през прозореца златно сияние. Матракът бе много удобен, а топлината и спокойното дишане на човека до нея — разнежваща като мъркането на нахранено коте.

— Добре, Влади… — тя посегна и оправи падналата на челото му коса. Той бе притиснал лице в нейното и се взираше мълчаливо във високия, измазан в бяло таван. — Мога да ти казвам така, нали? Ти ми каза Люси одеве.

— Да, може — промърмори той.

— Е, Влади, ще ми споделиш ли сега, какъв живот си живял, че си все толкова напрегнат? Човек го е страх да те докосне, направо ще се взривиш. Без лъжи обаче. Искам само истината.

— Какъв живот съм живял ли — той въздъхна. — Ами, родителите ми умряха при земетресенията…

— Това се е случило почти на всички, включително и на мен — каза тя. Той стисна силно ръката й.

— Да — каза, — много близки загубихме тогава, нали? Много хора останаха сираци. Може би затова сме толкова диво поколение, въпреки всички наложени ни норми, правила и програми за пречистване.

— И после какво стана? — подкани го тя. Не й се искаше разговорът да тръгва по обичайното русло на плюене на системата. Имаше да научи много по-важни неща за него от това колко мрази духовниците и реда им. Това й беше ясно и без да й го казва.

— После… ами проблемът е, че на мен ми беше много тежко да се справя с това осиротяване. В смисъл че не бях от… силните деца. В училище ми се подиграваха, тормозеха ме, крадяха ми нещата, биеха ме…

— Тебе ли? — тя го погледна недоверчиво. Силата, с която я прегръщаше, и волево изсеченият му, римски профил придадоха на думите му абсурден оттенък.

— Да — той се усмихна. — Странно ти се вижда, нали? Гледаш ме сега як, с мускули, ама тогава изобщо не бях такъв. Бях нисък, хилав. Имаше една банда момчета, нямаш идея какво правеха с мен…

— Ужас! — въздъхна тя.

— Проблемът е, Люси, че… — той се поколеба, пое си дълбоко дъх — проблемът е, че аз не се борех. Не им отвръщах. Бях пасивен, просто стоях и ревях, а те се гавреха с мен, разбираш ли. Не можех да мръдна, нахвърлеха ли се върху мен, просто се парализирах… и ги оставях да правят всичко. Без дори ръка да вдигна да се защитя — той преглътна. — И не само с тях бях такъв. Бях такъв навсякъде. Не отстоявах правата си пред учителите, нито пред директорите на възстановителните центрове, където ходехме да помагаме, спомняш си… абе, не можех да се оправя с никого. Започнах да пия и да се друсам от седемнайсетгодишен просто защото не можех да се боря с абсолютно нищо. Само можех да рисувам и да си купувам алкохол и дрога. Добре, че беше един учител, да се заеме с мен, да ме набута в Академията, иначе щях да съм сега поредният парцал, който гние в Затворения квартал. Не че, като се замисли човек, съм нещо кой знае колко по-добро.

Стори й се, че светлината около тях е придобила изведнъж сивкав оттенък, сякаш слънцето, подобно на изплашена медуза, бе пуснало мастилени струи във въздуха. Людмила потръпна и стисна на свой ред силно пръстите на Владимир.

— Миличък, но това вече е минало… — гласът й бе задушен от съчувствие — не можеш ли да го забравиш?

— Не мога — той се усмихна невесело. — Не мога да го забравя, защото, въпреки че денонощно блъскам и тренирам и изглеждам най-железния тип на света, вътрешно съм си същия мухльо като преди. Годините ме поочукаха и вече знам как да се оправям в някои ситуации, но всъщност основното, което правя, е да бягам от всички. От конкуриращите се дилъри в Затворения квартал, от полицията, от шефа ми в списанието, който все ми натяква нещо, от подмолните игрички на другите художници — от всичко бягам. Знаеш ли, досега съм търсил все силни жени, много силни. Интересното е, че пред жените… винаги съм се правил на железен, слагал съм маска… но истината е, че съм се вкопчвал в тях като малко дете. Търсех майка, а не жена. С последната, с Дарина, бяхме заедно седем години. Тя беше много корава, много борбена. Мачкаше всеки, който й се изпречи на пътя.

— О… — Людмила веднага си представи заслепяващата амазонка, която е споделяла вечерите на Владимир. Думите й секнаха.

Той я погали успокоително по ръката и продължи:

— Да, истински звяр беше. А аз с нея… как да ти кажа, чувствах се много сигурен. Само тя разрешаваше проблемите ни. Как само се бях отпуснал, нямаш представа. Бях си намерил „майката“, разбираш ли? А тя не е можела да ме понася. Безхарактерността ми, слабостта ми — всичко я е дразнело до такава степен, че един ден не издържа и просто се махна. О, опитваше да ме превъзпита, последните две години само ми натякваше, какви ли не епитети не ми лепеше. Аз не обръщах внимание, смятах, че просто си говори, до такава степен бях зависим от нея. Разбираш ли? — той се отдръпна малко настрани и погледна Людмила в очите. Бледото му лице и скованите черти я блъснаха в стомаха. Тя поклати неуверено глава:

— Не разбирам.

— Просто искам да знаеш, че съм страхливец. И то ужасен. От най-ужасните.

— Сериозно? — отвърна тя — Изобщо не ми се виждаш такъв, но щом казваш. То ако знаеш пък аз каква съм бъзла, ако става въпрос за това.

— Но не като мен — въздъхна той, — по друг начин. Аз съм повече физически страхлив, ти по-скоро емоционално, ми се струва. И все пак, знаеш ли… може би фактът, че и ти си уязвима, ми вдъхна увереност. Почувствах се способен да бъда себе си. Такъв, какъвто съм, без да се крия — ето, затова сега ти приказвам тези неща, да не мислиш, че съм ги споделял с другите жени? Ти просто ме предразположи. И… и което е по-важно, чувствам, че с теб, не само мога да бъда себе си, ами и нещо повече. Да бъда силен. Да ти бъда подкрепа на теб. Луда работа, нали? Чувствам се като нормален мъж, а досега никога не е било така. Никога.

— Боже, какво ти било на главата — тя го погали по бузата. — Миличкият.

— Разбираш ли ме сега?

— О, да, сега да. И то по-добре, отколкото мислиш. Да, може би аз наистина нямам проблеми с физическия кураж, но затова пък цял живот ме гонят други паранои. Да не ме отхвърли обществото. Да не остана без работа, дом, пари, да не ме изоставят приятелите. И това е защото все не съм можела да се справя с нищо. Трудни ми са контактите с хората, трудно ми е завързването на приятелства, интервютата за работа, самата работа — всъщност всичко, освен писането, винаги ми е било адски трудно. Вече ме изхвърлиха от две места, защото не се оправях. А пък с мъжете… никога не съм имала успешни връзки, попадам все на кретени. Последно бях омъжена за едно чудовище и…

— Била си омъжена? — той повдигна вежди.

— Да — ако може да се нарече брак. Само първата година беше горе-долу поносима. Той беше изряден член на обществото. Изпълняваше всички „норми“, ходеше по Съборите, палеше свещи, молеше се на всеки час, ходеше в църква, правеше дарения, принасяше жертви. Вършеше си съвестно работата, издигна се на висок пост. Обличаше се перфектно, беше все един такъв, изгладен и чист — кракът му не беше стъпвал в Затворен квартал. Бас държа, че сигурно би припаднал само от миризмата, ако се озове там… а пък алкохол не беше близвал, даже и вино.

— Еха, и какво му е зверското на тоя образцов гражданин?

— Беше насилник — каза тя глухо. — Биеше ме.

— Биел те е? — той се надигна рязко на лакът.

— Да, систематично. Три години подред. Какво ме гледаш, чудиш се дали ми е останал някъде белег ли? Да, имам един под брадичката, блъсна ме върху ръба на шкафа — тя пусна ръката на Владимир и скръсти лакти пред гърдите си.

— Дявол да го вземе! — той я дръпна към себе си и я притисна към гърдите си. Тя чу учестеното биене на сърцето му. — Как си могла да стоиш с такъв човек?

— Не е толкова лесно да се измъкнеш. Знаеш, че сега разводи няма, освен при документирано и доказано насилие или системни изневери. Никой не ми вярваше. Ходех тайно на лекари, вадех си медицински. Разказах на всичките си познати, накрая даже го записвах с рекордера. Две години трупах доказателства, толкова трудно беше… защото все се страхувах, че ще ме хване какво правя и ще ме убие. Накрая отидох в съда. Успях, дадоха ми развод и го осъдиха. Сега е в затвора, но беше страшно трудно.

— Сега в безопасност ли си? — попита той — Не те закача повече, нали? Не праща други изроди след тебе?

— Не, не. Нещата се успокоиха.

— Искам да внимаваш, защото такива не се спират лесно! — Владимир я притисна отново към себе си — И от затвора може да направи какво ли не. Особено ако е с връзки.

— Мислела съм го, но досега нищо не е ставало — отвърна тя. — Две години минаха. Смятам, че всичко ще е наред.

— Ако нещо се случи, ще ми кажеш, нали?

— Ти нали беше голям страхливец? — тя се усмихна. — Защо се набъркваш в моите работи?

— Имам някои познати, мога да ти помогна, ако трябва.

— Виж, Влади, аз се опитвам да го забравя. Доскоро го сънувах почти всяка нощ как ме причаква пред вратата и… Абе, гадости. Какво да ти кажа. Знаеш ли, преди да се появи този, как му беше името… Асарих… бях толкова отчаяна. Не вярвах, че ще намеря смисъл в живота си. Пиша само за да отразя безсмислието, което чувствам. Като теб. А ми се иска да пиша за хубави работи, да вдъхвам на читателите си оптимизъм…

Владимир сведе поглед към юмрука си — Людмила видя, че кокалчетата му са побелели от стискане. Той го отпусна бавно и въздъхна. Погали я по косата. Тя зарови лице във врата му. Светлината от прозорците отново бе възвърнала непокътнатия си златист оттенък и си играеше весело с ръбовете на тъмносинята му фланелка.

— Може би ще стане! — тонът му бе омекнал — Може би вече можем да повярваме в нещо хубаво. Нали?

Постояха така известно време, без да говорят, галени от слънчевата светлина. После Людмила се отдръпна, изтри очите си и се усмихна.

— Искаш ли сега да спрем да говорим за гадости и да ми покажеш картината си? Какво ще кажеш? Да видим все пак дали мога да вникна зад формите и боите? Ще вложа всичко от себе си и този път няма да те разсейвам със странични занимания. Обещавам.

Той се засмя, изправи се в цял ръст и прескочи матрака с едно гъвкаво движение. Подаде й ръка:

— Всъщност страничното занимание не беше толкова лошо. Хайде, ела, имам я на файл.

* * *

Той се надвеси над нея към монитора и пръстите му полетяха по холограмните клавиши, а по екрана пред очите й се сменяха правоъгълни, блестящи прозорци с информация. Някъде скрита между хиляди други, имаше папка мои картини, а в нея подразделение — продадени. Курсорът се плъзна по номерата на файловете и накрая се спря на номер 83-JPK. Владимир го докосна и го отвори.

Екранът се изпълни от поредния градски пейзаж. Беше есен; вихрушка от жълти, зелени и червени листа се въртеше във въздуха, клоните се бяха привели под напора на вятъра. Листата покриваха изсъхналата трева на междублоковите градинки, един метач чистеше на улицата, прашни коли стояха пред светещ в жълто светофар. Отгоре синьото небе преливаше в мръснозелено — там, където осветените от бледото слънце облаци се трупаха на нетърпеливи купчини, готови да излеят сълзите си над града. Дотук добре; само че в този пейзаж имаше нещо нередно. Централната му част липсваше. Точно в средата на картината, от краката на метача на улици наляво, следваше празно пространство. Някакви неясни щрихи сивееха в него, но общо взето й заприлича на дупка в картината. Все едно на Владимир в последния момент не му бяха стигнали боите да я довърши.

— Какво е това? — тя посочи към празното пространство — Защо е така?

— Вгледай се! — той се отдръпна назад и сложи ръка на рамото й.

Людмила се вгледа. Постепенно, неясните сиви щрихи придобиха смисъл. Това беше лице… лице, ръце, крака… човек, скрит в пейзажа. Той нямаше собствено тяло, формата му бе изваяна с изключителна сръчност от заобикалящата го среда. Щрихите само смътно напомняха къде е брадичката му, врата, линията на гърдите и корема. Лице нямаше, само контури, очертани от червени и жълти листа и стърчащите трески на един приведен клон.

Тръпки полазиха по гърба й, сякаш бе видяла призрак. Имаше нещо толкова отчайващо, толкова зловещо в тази невидима, загатната фигура, че Людмила извърна очи встрани с възклицание на ужас.

— Кошмар! Ти сериозно ли си нарисувал това?

— Да — каза Владимир. Людмила вдигна глава към него и видя, че хапе долната си устна. Пусна я и посегна да изтрие очите си.

— Това е известната ти картина? Това е „Джуджето и великанът“?

— Да. Нямаш представа колко по-ужасна изглеждаше на платното. Избиха се за нея обаче. Има над петнайсет репродукции. Три съм правил аз, останалите други художници.

— Болен мозък — промърмори тя. — Друсан ли си бил, като си я рисувал?

— Не помня. Пиян бях, със сигурност. Много зле ми беше. Точно се бяхме разделили с Дарина. Чувствах се… толкова смачкан и нищожен. Не мога да ти опиша.

— И това си ти? — тя посочи към невидимата фигура на картината.

— Ами, да. Чувствах се, все едно изчезвах. Все едно ме нямаше. Исках да предам това усещане за… за несъществуване.

— Значи ти си „джуджето“, така ли? А светът е „великанът“, който те смачква?

— Да, това ми беше идеята. Естествено, критиците интерпретираха джуджето като греховния човек, чиято душа е обречена да загине. Можеш да прочетеш някое ревю, ако искаш, ама са пълни глупости.

— Кой купи оригинала?

Владимир помълча малко:

— Петър Доневски.

— А! — възкликна тя остро, после добави тихо. — Да, вярно — отпусна се назад на облегалката на стола и загриза нокътя на палеца си. — Кога я е купил?

— Преди около година. Доста време се колебах, преди да я пусна в галерията. Мислех си, че е твърде гадна, даже и за пазара в момента. И в началото хората наистина се постреснаха. Доневски, обаче…

— Той не се стресна?

— Не, изобщо. Помня, че направо му светеше лицето, като я взимаше — все едно е изровил пиратско съкровище. Благодареше ми, казваше ми, че такова нещо не е виждал. Явно е видял в картината нещо, което…

— Което трябва и ние да открием? Нещо положително?

— Да. Представяш ли си? Айде кажи ми сега какво положително виждаш в тая картина, защото аз очите вчера си избодох, но не го видях.

— Хм — каза Людмила. Очите й се върнаха върху монитора. Сега, на втори поглед, фигурата на „джуджето“ не й се видя толкова страшна. По-скоро тъжна и самотна. Искаща да извика за помощ. Искаща да протегне ръце и да…

Един страничен прозорец внезапно се отвори в лявата долна част на холограмния монитор. Изрисувано личице със старомодна слушалка на ухото се подаде от прозореца и заповтаря с детински глас: „Имате повикване! Имате повикване!“

— А! — тя подскочи — Това „Global Call“-ът ли ти е? Какво е това идиотско звънене?

— Една колежка ми го сложи, не съм го сменил. — Владимир се наведе напред и докосна бутона за приемане на разговора. Людмила стана от стола и се отдръпна настрани, но той не зае мястото й. Остана прав, леко приведен към монитора.

— Влади? — чу се плътен женски глас. — Там ли си?

— Тук съм, Марианче — той се изправи и приседна на ръба на масата. — Давай, тормози ме.

— Къде ти е камерата? Искам да видя дали наистина си болен или симулираш.

— Симулирам — отвърна той. — Готвя се за пиянската оргия, която ще си спретна. Гол съм, така че няма да ти пускам камера.

— Говедо — каза тя.

— Кажи какво има? — Владимир намигна на Людмила, която го гледаше с леко отворена уста. Овладяната му стойка, спокойния, сигурен глас, с който говореше с непознатата, те говореха за сила, много сила, скрита у него. И ако досега не я е виждал в себе си, може би бе време да…

— Не мога да се оправя с фоновото запълване — каза жената нетърпеливо.

— А то по-точно за какво ти е?

— За сцената, която ми остави, с конете и бурята.

— Е, имаш само небето и облаците да довършиш там, всичко друго аз съм го направил.

— Е, да де, ама не става. Фоновото запълване ми прави някакви резки…

— Фоновото запълване не става за там — обясни търпеливо Владимир, — има прекалено много обекти. Раздели ги и ги обработи поотделно. Ако се затрудняваш, ползвай темплейтите ми. Имам милиони облаци. Разрови се там.

— Къде са?

— При общите темплейти. Има и папка с моето име, ще я видиш. И там търси по тематика.

— А, добре. Хубаво, ще пробвам. Но ако не става, пак ще звънна.

— Добре, ама имай предвид, че все пак съм си взел почивен ден. Нали?

— За да пиеш. Няма да те оставя на мира, говедо такова — тя затвори.

И начинът, по който леко се усмихва, докато става от масата, и закачливият поглед, който й праща… да, може би е време то да…

… да порасне?

— Готина е — каза Влади. — Работя с нея от години.

— Да, приятна звучи — каза Людмила и после, докато той заобикаляше стола и взимаше ръката й в своята, тя едва не подскочи от мисълта, изкристализирала в съзнанието й като блестяща картина от замръзнал върху прозореца лед.

— Джуджето може да порасне! — възкликна тя.

— Какво? — той наклони глава към нея.

— Това е пътят… това е изходният път, Влади! Джуджето винаги е било малко, невидимо, смачквано от реалността. Но фактът, че не си му дал цвят и конкретни очертания говори, че то може да се променя. Това си искал да покажеш, способността му за промяна. То може да заеме всякаква форма, така че може да стане и голямо. Да порасне, да се извиси над дърветата, колите, сградите. Да стигне до небето, ако щеш. Да се протегне, да вземе цветовете от света около себе си и да ги направи свои. То може да оживее, Влади! И да остави следа!

Той бе пуснал ръката й, стоеше и я гледаше безмълвно. Нещо се появи в очите му — живост, яркост, каквато не бе виждала до този момент.

— Боже, Люси! Ти наистина ме караш да се чувствам друг човек!

— Ти можеш да станеш друг човек! Само го поискай! Това е посланието, което подсъзнателно си вложил в картината си! Сигурна съм!

— Мислиш ли?

— Да, да!

Той направи крачка към нея, прегърна я и наведе глава към рамото й.

— Боже, колко ми е хубаво с теб! Малката ми писателка! Не бях чувал толкова хубави думи преди!

— Ти си много по-силен, отколкото си мислиш — тя обсипа бузата му, челото, косата му с целувки. — Просто трябва да го повярваш. Повярвай го!

— С теб май съм готов да повярвам на всичко — измърмори той. Надигна глава и се усмихна. — Започна да ми се иска да науча каква е твоята книга. Какво ли е написало момиче, което говори толкова хубаво?

— Същите депресарски гадости като твоите — усмихна се тя.

— Сериозно? Не ми се вярва.

— О, само ако чуеш. Искаш ли да ти разкажа романа ми?

— Давай. Отивам да направя още по едно кафе и ще ми го разкажеш.

По-късно, тя седеше сгушена в скута му на креслото, а просторната стая се къпеше във все по-силна светлина. Вече не само леглото, а целия под, всички мебели, всички платна, шкафове и стени светеха, сякаш онази стара магьосница в детската приказка бе останала, по някаква причина, много доволна от антуража на апартамента и го бе пуснала да се изкъпе в златната река. „Ако отворя някой шкаф, отвътре сигурно ще изпаднат жълтици и скъпоценни камъни!“, мина странната мисъл през ума й.

Бяха изпили новите кафета, докато обсъждаха любовта й към децата и защо е решила главният герой в книгата й да е дете. „Децата са чисти!“, обясни тя. „Те са близко до другия свят, до истината и затова погледът им е много остър. Могат да видят неща, за които ние сме слепи. От децата можеш да научиш страшно много — стига само да се вслушаш в тях.“

Влади се опита да се пошегува, че вече й тиктака биологичният часовник, но тя запуши устата му с целувка. Наслаждаваше се на силните мускули, които я обгръщаха, на мекото ухание на сапун и парфюм от врата му и онази наситена, специфична мъжка миризма, която караше пулсът й да се ускорява, главата й да се замайва и почти да забравя за какво говори.

Разказа му за приключенията на момчето — момчето без име, което странстваше из романа й като древните рицари, тръгнали на кръстоносен поход. То се родило в малко село в приказната страна, наречена Крес; богата, развиваща се и процъфтяваща във всички области. Великият цар на Крес допринасял за благоденствието й; той бил умен, инициативен, безгрешен. Всеки жител на страната се заклевал във вярност към него още щом навършел пет години. От този ден нататък всяко негово действие било подчинено на царя. Всичко, което вършел, било за общото благоденствие и припечеленото отивало само и единствено за развитието на страната. Хората били равни, никой не ламтял за богатство и слава, стигало им само да виждат как плодовете на труда им се отразяват на красотата около тях. Единственият истински стремеж на хората в Крес бил да отидат поне веднъж в столицата и да видят царя. А той се показвал един път в месеца на голямата централна трибуна пред двореца си, но скрит в кутия. Кожата му излъчвала толкова силен блясък, че ако излезел от кутията, можел да ослепи хората. Жителите на Крес били доволни само да гледат кутията и да й се кланят.

— Прекрасна утопия! — каза Влади — Къде е уловката?

— Уловката е, миличък, че момчето също тръгва към столицата, за да осъществи мечтата си да види царя. По пътя му се случват хиляди перипетии, по време на които то се убеждава, че хората в царството нямат самостоятелно мислене, а са до един марионетки на прословутия управник. Когато най-сетне стига до столицата и се добира до поредното представяне на царя на трибуната, вижда, че владетелят, след години криене, ще благоволи да отвори кутията, за да го види наистина народът, пък макар и с риск от ослепяване. Хората са подготвени, носят защитни лещи на очите си. Кутията се отваря и виж ти — оказва се, че е празна. Няма никакъв цар вътре. Хората обаче сякаш го виждат, защото пеят, кланят се, махат възторжено с ръце. Момчето се чуди дали не са му повредени очите и в крайна сметка си тръгва с един старец, който също като него не е видял владетеля. Говорят си как ти трябва специално зрение, за да видиш празнотата и… — Людмила си пое дълбоко дъх и сви рамене — и това е.

— Хм — каза Влади след кратко мълчание — значи животът ни се ръководи от химери? Така ли да го разбирам?

— Да — каза Людмила, — идеята ми беше да предам празнотата на заобикалящия ни свят. Човек разчита на толкова неща — държавно управление, родители, външен вид, приятели, работа, половинка и семейство, — а всичко е толкова несигурно и нетрайно, че все едно го няма. Градим живота си върху несъществуващи основи.

— Кофти философия! — въздъхна Влади — Да, сега разбирам какво имаше предвид със „същите депресарски работи като твоите“.

— Нали? А знаеш ли как го изтълкуваха критиците? Че съм описала обществото отпреди Духовната революция. Онова разваленото общество, което се кланя на идоли и изкуствени богове. До небето ме възхвалиха. Не съм очаквала изобщо да стане така. Мислех, че няма да приемат книгата, че веднага ще я прозрат.

— Харесала им е историята и стила — каза Влади — и са извъртели фактите, за да мине през Духовната комисия. Това им е редовният номер.

— Явно да. Е, хайде казвай сега, какво е положителното в моята история? Ти виждаш ли го?

— Аз ли? — Влади повдигна възмутено вежди. — Аз съм само художник, миличка, нищо не разбирам от писане. Как да ти помогна?

— Отмъщаваш, а? — тя го сръчка силно с лакът в корема. Той се преви и се ухили:

— По-полека, де! — хвана двете й китки с една ръка и ги задържа върху бедрото й. Наведе се към нея и й прошепна в ухото:

— Виж, искаш ли да направим една малка пауза, преди да се пробвам да анализирам книгата ти? — докосна ухото й с устни, топлият му дъх изсвистя край бузата й. Отпусна хватката си около китките й и довърши шепнешком — Искам да ти се отблагодаря за милото отношение от сутринта.

Тя се обърна към него. С устни, слети в целувка, се надигнаха от креслото и се добраха до разхвърляния матрак. Людмила залитна и го дръпна към себе си; строполиха се на леглото със смях, който за миг ги отдели един от друг. Тя му се усмихваше, докато сините му очи, придобили зеленикав оттенък от светлината, проблясваха над нейните. Видя как собственото й отражение заиграва в тях, буйно и неудържимо, като веселата Луиза, чакана цял живот от плахата й, отчаяна от живота близначка Лотхен.

2.
Паркът

Той поръча обед от близкия ресторант. Седяха на барплота и се наслаждаваха на топлата пица с прошуто, гъби, маслини и много моцарела. Влади бе поръчал две — една голяма и друга, по-малка, за Людмила. Той омете своята буквално за минути.

— Леле, ти все така ли ядеш? — попита го Людмила с повдигнати вежди. Тя дъвчеше едва второто си парче и вече се чувстваше заситена.

— Общо взето, да — той изтри устните си със салфетката. — Особено като тренирам — ухили й се. Тя сведе поглед, усещайки как кръвта нахлува в лицето й.

— И не готвиш, така ли? На пици ли караш?

— Събота и неделя, да. На пици и спагети. През седмицата ям в ресторанта до работата. Не е лошо.

— Аз си готвя от време на време — каза Людмила, — колкото да не забравя как става. Макар че по принцип не ми се занимава. Човек като е сам, няма стимул.

— Ами утре е събота. Идвай тук, оставям ти кухнята, разполагай се и твори каквито искаш шедьоври. Изобщо не съм капризен.

Тя се пресегна и го ощипа по носа.

— Веднага си вкарваш жените в употреба, а?

Той се ухили отново и целуна ръката й.

— Е, не можеш да кажеш, че не си доволна, нали?

— О, и питаш. Толкова доволна не съм била от години. Иска ми се никога в живота си да не излизам от тази стая.

— Вярно ли? Щях да ти предложа да отидем на разходка. Западният парк е съвсем наблизо.

— Господи! — въздъхна тя. — Имам чувство, че ако излезем, ще те загубя.

— Няма да ме загубиш! — той стана, заобиколи барплота и я прегърна. — Ще съм плътно до теб. Ще те държа ето така — обви ръката си здраво около кръста й — и няма да те пусна нито за една секунда. И да искаш, пак няма да те пусна.

— Уфф… ами добре тогава.

Навън слънцето грееше с остра, студена светлина и се отразяваше в излъсканите до блясък плочки на тротоара. Духаше силен, режещ вятър. По улицата почти нямаше хора; край тях бавно и унило пъплеха автомобили. Паркът бе затворен с желязна ограда. Полицаите до оградата сканираха чиповете им и свериха данните на МУК-овете си, после ги претърсиха за оръжия и алкохол. Накрая им кимнаха:

— Добре. Имате три часа на разположение.

— За три часа ще замръзнем, господин полицай — каза Влади почтително, — и ще се наложи да нарушим обществения ред и да запалим огън. През зимата може и да намалите разрешеното време за престой, не е проблем.

— Ти искаш ли изобщо да не влезеш вътре? — озъби му се полицаят. Беше нисък, пълен, към петдесетте. Фуражката му бе спусната почти до носа.

— Не. Извинете! — Владимир вдигна помирително длани. — Репликата ми беше съвсем добронамерена.

— Ще ти кажа аз „добронамерена“, копеленце нагло! Като си бил в ареста, пак ли толкова си дрънкал бе? Хайде, влизай, махай ми се от очите и само да чуя от колегите вътре, че създаваш проблеми!

Двамата навлязоха между дърветата. Черните им клони, натежали от сняг, надвисваха над напуканата асфалтова алея. От време на време вятърът духваше по-силно и снежни парцали политаха към лицата им. Людмила зъзнеше и се притискаше във Влади.

— Тая разходка май не беше добра идея — зъбите й тракаха. — Много е студено.

— Какво зиморничаво коте си ти — каза той. — Дай ти на тебе само да се топлиш до парното, а?

— Ти защо се заяждаш с полицаите бе, човек? — тя настъпи една буца сняг и подметката й се отпечата върху пухкавата бяла материя. — Бил си арестуван и пак се заяждаш.

— Не мога да се удържа — отвърна Влади, — не ги понасям. Не се притеснявай, нищо няма да ни направят.

— Все още не — промълви тя, — но ако това, което ни разказа Асарих, е вярно… нещата ще се променят…

— Още не знаем дали е вярно. — Той вдъхна дълбоко студения въздух. Носът и бузите му бяха почервенели. Обърна се към нея и й се усмихна:

— Във връзка с книгата ти, Люси… и в духа на това, което ти ми каза за „Джуджето и великана“ — не може ли кутията всъщност да е пълна?

— Какво? — тя се сепна и го погледна объркано; беше се замислила колко тъжни и уморени изглеждат дърветата под тежестта на вкоравения по клоните им сняг.

— Кутията. С царя. Каза ми, че е празна и че по този начин предаваш идеята за празнотата на всичко около нас. Но я си представи, че момчето наистина не вижда добре. Може би наистина има проблем с очите. Както и онзи стар човек. Може би наистина има цар вътре — добър, справедлив, който мисли доброто на народа си и го кара да просперира.

— Мислиш, че подсъзнателно съм имала предвид това? — тя забави крачка, впила удивено очи в лицето му. Вятърът зашумя и пръсна разрошени снежинки по палтото й.

— Защо не? Това е оптимистичният възглед. Не може никъде да няма стабилност. Не може всичко все да се разпада. Трябва да чувстваме сигурност в нещо. Животът ни иначе ще е невъзможен.

— Божичко! — тя потърка ръкавиците си една в друга. — Знаеш ли, може и да си прав! Въпросът е да намеря това, за което да се хвана аз — защото досега не съм го откривала. Трябва да открия моята сигурност.

— При мене е рисуването — каза Влади. — Поне досега е било така. Успокоявал съм се, че каквото и да става, имам поне това.

— При мен не е така! За мен и писането е илюзия, като всичко друго. Мисля, че единственото, в което всъщност винаги съм вярвала е… — тя се поколеба, идваше й да изрече „истинската любов“, но не посмя. Вгледа се в русите кичури, подаващи се изпод вълнената шапка, зачервеното му, усмихнато лице, почувства силните ръце, хванали нейните. Изведнъж и тя се усмихна. Обгърна я успокояваща топлота, въпреки студа. „Вече имам сигурност, Влади! Докато те има теб, вече ще я имам! Убедена съм! И царят наистина ще е там, в тази кутия! Точно както казваш!“

— Мисля, че си съвсем прав — тя се надигна леко и го целуна по бузата. — Ще помисля. Ще опитам да намеря моя цар в кутия.

Той я прегърна. Двамата дълго стояха сгушени под напора на студения вятър. Постепенно, небето над тях се смрачи. Людмила се отдръпна от Влади и се огледа. Слънцето се бе скрило. Черни сенки падаха по алеята. Вятърът се бе усилил още, пищеше като обезумял и извиваше садистично клоните на дърветата, които ронеха ледени сълзи. Тя потрепери цялата, но този път не само от студа. Имаше и нещо друго, което се бе появило в парка. Нещо странно. Нещо, което… не й харесваше.

— Какво стана? — попита тя Влади — Много тъмно стана изведнъж.

Той присви очи.

— Да, наистина. Три часът е още, не би трябвало… — огледа се. Здрачът продължаваше да се сгъстява и само за секунди се превърна в дълбок мрак. Сякаш се озоваха в бездънен, черен тунел. Дърветата около тях стенеха — струваше й се, че протягат клони към тях, жадни да ги докопат и да изсмучат кръвта им.

— Господи! — Людмила трепереше като лист. — Какво е това? Какво става?

— Не знам! — виждаше очертанията на бледото лице на Влади сред тъмнината. Той хвърли поглед назад, стисна ръката й. — Дай да се махаме, а? Не сме далеч от изхода.

— Буря ли ще има, какво? — тя почти подтичваше след него, защото той бе ускорил много крачка.

— Каква ти буря, това е като слънчево затъмнение — отвърна той. Дишаше на пресекулки. Сиви облачета пара излизаха от устата му и се сливаха с тъмнината. Дърпаше я с все сила за ръката. Изведнъж, както вървяха по алеята, от мрака срещу тях изскочи черна фигура. Беше грамадна, с лъскава козина и тичаше на четири крака. Людмила моментално осъзна, че това е куче. Гигантски ротвайлер, позна го по масивната, четвъртита муцуна и късите косми. Напредваше право към тях, с отворена челюст, от която капеше пяна и светещи в мрака остри зъби. Очите му се червенееха като разпалени въглени.

Влади хукна назад, влачейки Людмила след себе си. Явно идеята му беше да се скрият някъде сред гората, която започваше вдясно от алеята. Кучето обаче се приближаваше твърде бързо. Само след секунди гърленото му, зловещо ръмжене прозвуча точно зад гърбовете им. Влади спря отстъплението си. Обърна се и избута рязко Людмила зад себе си. Тя изпищя задавено, когато видя как кучето се изправя на задните си крака и се нахвърля върху Влади. Той посрещна нападението с кръстосани пред врата ръце, без да помръдва. Людмила усещаше треперенето му, виждаше смъртно бледото му лице. Тя се заоглежда трескаво за някаква пръчка, паднала на земята, нещо, с което да прогони кучето, но асфалтът явно беше току-що изметен. „Проклетата им чистота!“, помисли истерично. Черният ротвайлер, като някакво изчадие от Ада, ръмжеше гърлено, червените му очи святкаха, оголените му остри зъби лъщяха срещу Влади. В следващия миг кучето впи зъби в китката на човека пред него и започна я разкъсва. Лицето на Влади се изкриви от болка, но той не мръдна и сантиметър. Стисвайки устни, за да заглуши поредния писък, Людмила заотстъпва бързо встрани по алеята. Стигна до най-близкото дърво и се протегна нагоре. Сграбчи първия клон, който видя и го задърпа яростно. Не беше много дебел и само след две резки дръпвания се откъсна. Ръсейки сняг по земята, Людмила хукна обратно. Стовари клона право върху главата на кучето. То се обърна и изръмжа яростно, с окървавена муцуна. Нахвърли се върху нея и тя го пресрещна с жесток удар по муцуната. То изквича, но не се отказа. Сниши се и се стрелна изотдолу към крака й. Захапа я за ботуша и започна яростно да ръфа изкуствената кожа. Не я пускаше, колкото и упорито да го биеше по главата. Явно бе решило да пренебрегне болката за сметка на вкуса на човешка плът.

В този момент Влади се хвърли напред и сграбчи кучето отзад за врата със здравата си дясна ръка. Ротвайлерът я пусна, замята се, опита се да се обърне, за да нападне човека, който го държеше, но не успяваше да извие достатъчно главата си. Людмила виждаше изпънатите жили на пръстите, стискащи кожата на животното; виждаше бледото като на призрак лице на Влади и другата му ръка, от която струеше тъмночервена кръв.

— Люси! — изхриптя той. — Бягай да викнеш някой полицай. Със сигурност ще има наоколо.

Тя кимна и се готвеше да хукне надолу по алеята, когато изведнъж всичко се промени. Кучето изненадващо спря да ръмжи и се прилепи смирено до земята. Ушите му се прибраха към главата, опашката му се заклати добродушно. Мракът се разпръсна, сякаш някой вдигна театрална завеса и слънцето отново плисна бялата си светлина върху парка. Леденият вятър спря да духа, дърветата изправиха клони и й сякаш въздъхнаха облекчено. Две врабчета прелетяха във въздуха с жизнерадостно писукане.

Към тях се затича младеж на около двайсетина години. Викаше: „Рико! Рико!“ Когато видя кучето и застаналия над него човек, той се приближи бързо. Държеше кожена каишка в ръката си:

— Какво става? — очите му се преместиха от ръката на Влади, която още стискаше врата на ротвайлера, до другата, кървящата. Очите му се разшириха — Боже Господи! Да не те… да не те ухапа кучето? Велики Светии, то е много добро! Никога досега не е хапало никого! Просто каишката му се скъса, не знам как, и се измъкна, избяга от мен… дай, ще го взема. — Младежът завърза повода около врата на кучето. Влади го пусна, изправи се и стисна наранената си китка. — Ей, имаш ли нужда от помощ? — младежът го гледаше уплашено.

— Няма проблем — каза Влади прегракнало. — Просто го гледай друг път, а?

— Нещо странно стана тук, видяхте ли? — попита Людмила бързо — Стана тъмно и…

— Тъмно ли? Как така тъмно?

— Ами така, като в нощ.

— Добре ли сте? — младежът присви очи срещу тях и се отдръпна назад, теглейки кучето след себе си. „Явно ни смята за наркомани“, помисли Людмила. „Сега ще гледа да се изнесе скорострелно, за да не го пипнат заедно с нас за притежание на наркотици.“

— Всичко е наред! — намеси се Влади. — Ела, Люси, да се прибираме.

Людмила хвърли клона и тръгна след него. Той вървеше, стиснал здраво лявата си китка. Между пръстите му се стичаше кръв. Въпреки че очите му бяха присвити от болка, се усмихваше. Цялото му лице грееше, сякаш осветявано от непознато, вътрешно слънце.

— Ей, я спри малко! — каза тя. — Дай ти видя ръката!

— Вкъщи — отвърна той. — Нека се приберем.

— Кървиш ужасно! Сигурно ти е прегризало вените това чудовище!

— Стискам я достатъчно силно, Люси. Няма да ми изтече кръвта.

— Сигурен ли си?

— Да, да.

По време на останалия път те мълчаха, но странната, щастлива усмивка не изчезваше от лицето на Влади. В апартамента той я изчака да влезе, после ритна рязко вратата с крак и тя се хлопна зад тях.

— Извинявай, миличка, ще ми помогнеш ли за обувките?

Тя приклекна и изу калните кубинки от краката му. Свали и своите ботуши. Отидоха в банята. Влади отвори един голям бял шкаф над мивката и с пръстите на наранената ръка — другата му бе заета да притиска раната — извади шишенце спирт, антисептична пудра, ролка бинт и ножици.

— Дай на мен — каза Людмила.

Той пусна китката си и я протегна напред. Беше дълбоко нахапана и кръвта бликаше от нея на струйки. Тъмночервената течност се разля по пода и моментално го оцвети. Людмила потръпна.

— Леле колко кръв! — промърмори — Можеш ли да я движиш, да не ти е скъсано някое сухожилие?

— Не знам… мисля, че е окей. Ще се оправя — той присви очи срещу силната светлина. — Виж, ако ти е неприятно, аз ще го направя. Мога и сам.

— Не, не. Само стой, без да мърдаш.

Тя изля половин шишенце спирт върху раната, при което той трепна и рязко издиша през зъби. Хвана ръба на мивката и го стисна силно. Людмила насипа обилно количество антисептична и кръвоспираща пудра, после уви здраво китката му с бинт. Когато се увери, че кървенето е спряло напълно, се отдръпна назад.

— Готов си.

— Благодаря — той изтри потта от челото си. Взе полека медицинските принадлежности със здравата си ръка и ги напъха обратно в шкафа. Двамата влязоха във всекидневната. Апартаментът бе все още светъл, макар че сега, когато слънцето се бе изнесло на запад, светлината бе бяла и се спускаше по мебелите като сватбен тюл. Влади се тръшна на едно от креслата с дълбока въздишка и се облегна назад.

— Мамка му, сега ми се пие една водка… направо умирам.

— Имаш алкохол вкъщи? — тя се огледа с лека тревога.

— Имам. Добре е скрит, не се шашкай — той й се усмихна; капчици пот още блестяха по челото му. — Само че знаеш ли, мисля да се въздържа. Ще стискам зъби. Имам повод да не пия тази вечер!

— И какъв е поводът да не пиеш? Че едно бясно куче едва не ти откъсна ръката?

— Не, миличка. Поводът е, че за първи път в живота си, успях да реагирам в подобна ситуация. Не знам как го направих. Хванах проклетото куче за врата и го дръпнах от теб! По принцип в такива случаи стоя като пън, буквално мога да оставя човек да умре пред очите ми. Но сега… не знам какво стана! Казвам ти, че ми даваш сила, Люси, направо си уникална! Леле, не можеш да си представиш какво е усещането. За първи път не се чувствам мухльо!

Тя седна в него и го прегърна.

— Ти не си мухльо. Нито си страхлив. Не знам защо въобще си си втълпил такива глупости в главата.

— Не, ти не схващаш. Заради теб не съм такъв. Ти ме правиш различен. Няма друг човек като теб, Люси!

Той се притискаше в нея, а Людмила го галеше по косата, сгрявана от усмивката му, която сякаш побираше в себе си енергията на цялата вселена. Накрая опря лице до неговото и промълви:

— Знаеш ли мен какво ме притесни — ръката й се плъзна надолу и се сплете с пръстите на здравата му ръка. — Онова куче, то не се държеше нормално. Не беше болно от бяс, сигурна съм. Нещо друго стана. Нали помниш обстановката, как се стъмни, все едно дойде нощта? А онзи, стопанинът на кучето, каза, че нищо не е видял. Помниш ли как му светеха очите на ротвайлера, все едно беше демон някакъв… — тя потръпна — а после, как изведнъж се укроти, ей така без нищо, и слънцето пак изгря, и господарят му, като дойде, каза, че то е добро и никога не е хапало никого…

— Господарят му може да разправя всичко — промърмори Влади, — а за тъмнината, не знам. Странно беше наистина. Но може да е имало някакво затъмнение. Или някакъв по-особен облачен фронт. Съществуват какви ли не явления. Сигурно това е предизвикало агресията на животното.

— Но защо онзи каза, че нищо не е видял?

— Не знам, може да е бил пиян. Макар че не изглеждаше такъв.

— Нещо стана там — настоя Людмила. — Нещо неестествено. Само като се сетя, и тръпки ме побиват.

— Може би Боян ще може да ни го обясни — предположи Влади, — като дойде в шест?

— А, да! — Людмила се сепна; за първи път се сещаше, че и друг човек щеше да се присъедини към тях тази вечер. — Да, Боян! Той вероятно ще знае! Колко време остава докато дойде?

Влади погледна кръглия часовник на стената.

— Още час и половина. Тъкмо време да поразчистим и да поръчаме още нещо за хапване. Той сигурно ще дойде направо от работа и ще е гладен, човекът.

3.
Титаните — I

24 януари, 2044

Откакто бе в бета-измерението, не можеше да достигне до никого, освен чрез сънища и молитви. Затова спеше често. И се молеше.

Тази нощ прекара свит в гнездото си в тъмния Западен парк. Въпреки убийствения студ, който вледеняваше капките мъгла и ги превръщаше в падащи към земята твърди кристали, гнездото беше топло и уютно. Бе построено през есента от меки, но здрави клончета, споени с глина и пръст, които изолираха напълно студа и отвътре застлано с шума. Имаше формата на гърне; отворът, който служеше за вход, бе съвсем малък, точно колкото да провре дребното си тяло на сив европейски гълъб. Асарих сам донесе едно голямо сухо листо с човката си и след като се напъха в гнездото, го закрепи под отвора, за да го затвори напълно. Колкото и слаби струйки ветрец да се провираха през входа, те все пак можеха да нарушат спокойствието на съня му.

От всички телесни форми, които бе опитвал с вековете в бета-измерението, най-много обичаше формата на птица. Птиците виждаха света през уникална цветова призма; а техният полет в земния въздух му напомняше на полета, с който алфа-тялото му преминаваше през невъобразимите за човешкия ум пространства. С две думи, като птица се чувстваше най-близо до дома си.

Тази нощ, в гнездото, сънува Бог. Бог му каза:

„Знам, че този път ще се намесиш когато и както трябва.“

„Благодаря Ти, че ми вярваш.“ отвърна Асарих.

„Ще усетиш момента. Достатъчно зрял си. Дошло е времето ти.“

„Не знам как продължаваш да имаш търпение с мен.“

„Това е защото и ти имаш търпение с Мен.“ каза Бог. Шеговитите нотки в тона Му накараха Асарих да се усмихне в съня си. Сгрян от друга, много по-мощна топлина от физическия уют на гнездото, той помръдна щастливо с криле. „Обещавам ти, че скоро ще застанеш редом с Визал, Дриа и другите си учители. И вече ти ще си този, който ще учи по-младите.“

„Визал ще е особено радостен да чуе това!“ каза Асарих. После Бог се оттегли, а той продължи да спи и вече сънуваше птичи сънища — паднали клонки, первази с трохи, щръкнали черни мустаци, потрепващи в мрака.

Преди обед на другия ден направи голяма грешка.

След като почисти набързо перата си с клюна, той излетя от гнездото и настръхнал от студа, се спусна към черната земя, за да потърси семена. Беше сънен, гладен и твърде опиянен от хубавия сън, за да забележи навреме опасността. Докато ровеше с човка коравата пръст, котката връхлетя отгоре му.

За да поддържа временното си бета-тяло, Асарих се нуждаеше от огромно количество алфа-енергия. Цялата му алфа-същност бе впрегната в работа и буквално „погълната“ от бета-формата. Съответно ставаше лесно податлива на разпад. Убиеха ли го в този свят, Асарих щеше да се върне в своето измерение, но загубил досегашната си идентичност. Трябваше да започне живота си отначало, като новороден ангел. Не му се искаше да се прости с целия си жизнен опит; с всички знания, които бе придобил и затова много внимаваше. По принцип бе трениран срещу изненади. Мина дълго обучение в Училището за контрол, имаше стотици човешки години опит. Но този път не усети котката навреме. Тя заби нокти в тялото му и болката го раздра като мълния. Веднага разбра — ако не напуснеше бета-формата, сегашната му същност щеше да бъде унищожена.

И той се разтвори за секунди във въздуха, разля се като късче лед под струя вряща вода. Стотици бели мехурчета се пръснаха из сребърната утринна зора, завъртяха се около оста си, отдалечиха се едно от друго, после изчезнаха.

Котката се огледа недоумяващо. Чудеше къде се дяна птицата, която току-що бе пред очите й. Потрепна с мустаци, опипа с лапа въздуха, после реши, че вероятно е сънувала закуската си и се скри зад близкото дърво, за да дебне за друга плячка.

Асарих прелетя над парка, залян от алфа-усещания — мъката на дъба по мъртвите му листа, любовта на две катерици, сгушени в хралупата си, тихата нежност, с която бе изпълнен снегът, прегърнал крехките клони на дърветата. Усещанията бяха прекрасни, като река от злато; онази река, в която плуваше непрестанно у дома. Прииска му се просто да усили скоростта и да се прибере. Там, където нямаше бета-обвивки и тленни ограничения. Още не бе започнал истински задачата си, а вече се чувстваше изморен. „Зрял ли каза Бог? Направо съм старец!“

Естествено, веднага отхвърли тези мисли. Всъщност те вече бяха изместени от силната тревога, свързана с осъзнаването, че е разкрит. Той се зачуди за момент какво бета-тяло да си избере, после се преобрази на сокол-скитник със стоманено сиви криле, кремав корем, жълти крака и жълта човка. Разтвори мощните си криле и се издигна на върха на един висок бук. Насочи острото си зрение към безбройните върхове на жилищните блокове зад парка и зачака.

Бе прекарал само два микромилона в алфа-формата си, но знаеше, че те са достатъчни на Таръс, за да го локализира. Само при мисълта за конфронтацията, която го очакваше, ноктите му се свиха рязко около клона и крилата му потрепнаха. Без проблем се справяше физически с Таръс, но поне досега, злобните му и саркастични психологически нападки го оставяха безпомощен. Асарих не разбираше злобата и сарказма. По тази причина поведението на Таръс винаги предизвикваше у него болезнено, напрегнато недоумение. Ако бе във формата на човек, след срещите си с Таръс винаги плачеше. Всъщност точно така разбра защо хората плачат — скритата у тях алфа-същност не можеше да проумее злото.

Таръс долетя след шест микромилона. Бе приел формата на голям ястреб с черни криле и тяло на черни и бели линии. Кацна на съседния клон и известно време го фиксира с кръглите си черни очи. Асарих веднага долови болното, жълто-зелено излъчване на алфа-същността му. Бе типично за всички черни ангели и за човешките души, преминали в Черния праг. Материя, пълна с гной, обречена да загине. Стомахът му се обърна, клюнът му се разтвори в отвращение. Стотици човешки години общуване с Таръс и все още не можеше да свикне с вида му. Не можеше да свикне с вида на никой от падналите ангели.

Асарих веднага усети и друго — в парка стана по-студено. Перата му бяха плътни, но въпреки това въздухът започна да боде нежната кожа под тях като метални игли. Клонът, на който бе кацнал, помръдна и се заклати. Дървото застена — и на него не му харесваше, че Таръс е отгоре му.

— Пак си тук, значи! — изкънтя присмехулният, леко креслив глас на черния ангел в главата му. — Много се забави този път, братко! Усетих аз още преди няколко дни противните ти вибрации, но не бях съвсем сигурен. Добре се криеш този път. Задобрял си!

— За съжаление, не бях предвидил да се откривам и сега — отвърна спокойно Асарих, въпреки че птичият му стомах продължаваше да се гърчи от отвращение. — Нямах никакво желание да слушам и за момент приказките ти, но уви. Явно още не съм чак толкова добър.

— И никога няма да бъдеш! — кресна Таръс. Той плесна с криле и внезапна чернота обви парка, скривайки блесналото над тях слънце. Чернотата бе гъста, смрадлива и лепкава. Асарих се задави, закашля се и въпреки перфектното си птиче зрение, трябваше да напрегне очи, за да различи клоните наоколо. — Какво става, събра ли вече екипчето си от бойци? Колко са, трима ли? Естествено, щом моите са трима, и твоите ще са толкова — какво ли те питам! Кои са този път, бяло ангелче? Надявам се да не са пропаднали типове като оная депресирана учителка, дето се занимаваше с момиченцето последния път… горката мижитурка, как се срина само!

Асарих отново се объркваше, усещаше как отчаянието се плъзва между перата му като стотици невидими пиявици. Те впиха зъби в кожата му и засмукаха кръвта му. Той се сгърчи отчаян, опита се да се отърси от тях, но насмешливият поглед на Таръс му пречеше, пречеха му мракът и стенещите дървета около него, пречеха му писъците на алфа-същностите на животните в парка, които тичаха като полудели напред-назад, усетили болното, нечисто присъствие. Бе готов да стане и да излети, просто да се махне; но тогава си спомни отново топлотата от съня тази нощ. Спомни си думите на Бог: „Знам, че този път ще се намесиш когато и където трябва. Дошло ти е времето!“ и увереността, която тези думи му бяха вдъхнали. Същата увереност сега се върна и го обви като щит от светлина, отблъсна надалеч всички неприятни усещания, отблъсна и разстройващото излъчване на Таръс. Черният ангел се смали пред очите му до бледа зелена светлинка, потрепваща на клона срещу него, по-безпомощна и от умираща светулка.

— Кои са те, а? — продължаваше язвително Таръс. — Хайде, кажи ми, де? Криеш ги, нали? Нищо, те ще се появят. Все ще изникнат по някое време и тогава ще ги смачкам като изгнили картофи. Спомняш ли си Кемал Шарах? Беше призован да доведе християнството в Турция, после да го разпространи из целия близък Изток — каква велика мисия имаше само — а се поддаде на лъстивия чар на моята Бену и ти не успя да го измъкнеш от влиянието й. Заряза идеите си, заряза всичко и се самоунищожи. Ами Тюринг — колко се опитваше да го предпазиш от приказливото му, самовлюбено приятелче, но не ти стискаше, нали; не ти стискаше и накрая да го измъкнеш от ония касапи, които го мъчиха и го кастрираха, помниш ли, и после се отрови, бедничкият, ха-ха-ха. Ами малката Христина? Какви неща щеше да напише, щеше да прослави Бог по целия свят — но моят Сванте й размъти главата… е, и тя умря накрая. Да продължавам ли?

— Млъкни! — изкрещя изведнъж Асарих и гласът му проехтя из невидимите полета на алфа-материята, мощен и величествен като звън на вселенска камбана. — Прекрати смешните си опити да ме дразниш, нищожество, защото ще те помета като боклук, какъвто си! Търпението ми си има граници!

— Да, знам, можеш да ме пометеш — съгласи се Таръс. — Можеш с един нокът да ми изтръгнеш сърцето, хиляди пъти по-силен си. Бог обаче няма да ти позволи — нали така, бяло ангелче? В това измерение хората водят битките Му, ние помежду си не трябва да се закачаме. А хората винаги се провалят. Винаги. Как не схвана досега? Жалки същества! Каква е тая надежда в тях, каква е тая вяра, ей това не мога да разбера! Хората Черният праг ги влече като магнит, колко от тях, кажи ми, му устояват? Поне в нашите случаи, процентът е нула. Това не е дразнене, това е статистика, Асарих.

— Този път — каза Асарих сдържано — те ще устоят.

Той стоеше спокойно, съвсем неподвижно, усилил до максимум защитата си срещу проникването на Таръс в мислите му. Преди няколко секунди бе усетил в парка присъствие. И то не кое да е, а на Владимир и Людмила. Тези, които досега бе крил с толкова усилия и до които Таръс вече се чудеше с какви хитрини да се добере предварително.

„Няма да стане!“, помисли Асарих. И последните капки гняв се оттекоха от него, за да отстъпят място на тихо съжаление към черния ангел. „Няма да успееш, жалко същество. Бъди сигурен!“

— И защо смяташ, че тези ще устоят? — попита Таръс презрително. — С какво са по-различни от всички други досега?

— Те не са по-различни — каза Асарих благо. — Аз съм по-различен, братко. Не знам дали погледът ти е достатъчно остър, за да видиш това.

Той вдигна криле и излетя, разцепвайки тъмнината с полета си. Бе усетил кучето в парка, обзето от лудост поради присъствието на Таръс, бе усетил нападението му над Владимир и Людмила и знаеше, че трябва да се намеси. Летеше като светкавица, чистеше лепкавия мрак около себе си и пускаше нов, свеж въздух на мястото му. Освободи притиснатото слънце, то издигна облекчено мишци и пръсна отново живителната си светлина над парка. След две пълни обиколки на Асарих над дърветата тъмнината бе напълно изличена, кучето се гушеше успокоено в краката на стопанина си, а Владимир и Людмила се отдалечаваха към изхода на парка. Вбесен от намесата му, Таръс плесна с криле, излетя по посока към града и се скри от погледа му.

4.
Вечерята

24 януари, 2044

Боян тичаше. Неудобните му официални обувки се хлъзгаха по заледения на места паваж, бялото му расо се оплиташе около краката, бялата вълнена шапка се бе килнала на една страна, закривайки едното му око, но нямаше време да я намести. Влетя във входа на метростанцията, подаде тичешком китката си на касата за проверка на картата за пътуване, после хукна през летящите врати, надолу по тесните, мокри стъпала. Мирис на желязо и сух студ загъделичка ноздрите му. Той залитна надолу, хвана се в последния момент за перилата и се задържа на крака. Тръсна глава, оправи шапката си, после хвърли поглед към електронното табло на перона. 18:03. Въздъхна и продължи надолу малко по-спокойно. Щеше да хване влака в 18:05.

Хората на перона, струпани на групички както обикновено, зяпаха новините по видеотаблото. Гласът на репортера бе тих, но на Боян му се струваше, че отеква из перона като топовен гърмеж.

„Пак повтарям, място за паника няма. Благодарение на информацията, получена от заловените бунтовници, цялата терористична мрежа бе унищожена и разпръснатите из ключови правителствени и религиозни сгради бомби — обезвредени. Падналият преди час сняг помогна допълнително за угасяването на пожарите в планината, възникнали при сблъсъците. Загинали са приблизително хиляда от така наречените «Отшелници», а около двайсетина служители на МВР са тежко ранени и настанени в болница…“

„Хиляда!“, Боян трепереше под расото си. „Защо не кажете «всички Отшелници». Те едва ли са били много повече от хиляда. Защо не кажете, че сте избили всеки човек, който ви е попаднал пред очите?“

Въпреки силното осветление на перона му се струваше, че сенките от ъглите пълзят към него, протегнали хищни пипала към лицето му. Искаха да го ослепят. Примигна и хвърли поглед към часовника: 18:04.

Откакто бе залят с непознатите до този момент доверие и обич към Бог, Боян бе станал изненадващо чувствителен към злото. Така, както усещаше силата и любовта на Всевишния, чувстваше омразата и гнева на Лукавия. Усещаше мрака под Светлината — надигаше се като мляко под тенекиен капак, готово да кипне, да го залее и изгори кожата му. Затова бързаше — нямаха време. Всяка секунда бе ценна. Искаше да предаде на Владимир и Людмила каквото бе научил и да ги праща по задачите им.

Погледът му се плъзна по най-близката метална пейка на перона. Там седяха трима души. Възрастна жена с пухкава синя шапка; майка с количка и старец с дълга бяла брада. Старецът бе облегнат назад на пейката, очите му бяха затворени, долната устна увиснала. Боян видя облачета бяла пара да излизат ритмично от устата му.

Старецът хъркаше.

Спеше.

Широка усмивка озари лицето на Боян. Светлина изпълни сърцето му. Уплашени, сенките се скриха обратно в ъглите.

„Няма да ме изоставиш!“, той пристъпи към релсите. Свиренето на наближаващия влак вече разцепваше въздуха. „Няма да изоставиш никого от нас!“

Спящата жена в църквата. Спящия хорист. Спящия зрител до трибуната. Спящия старец в метрото.

Боян влетя през отворените врати на влака, хвана се за най-близката колона и оправи отново шапката си.

„Спи!“, помисли си той.

* * *

Когато Владимир му отвори вратата, отвътре го лъхна топлина, примесена с мириса на пържено пилешко с подправки. Боян усети, че е премръзнал и ужасно гладен. Страстта му към храната се бе възвърнала след оздравяването, макар че вече имаше по-друг характер. Сега яденето не потушаваше напиращ да изригне вулкан от гняв, а представляваше нова част от общуването му с Бог. Боян осъзнаваше, че всяка хапка, която слага в устата си, е създадена от Вселенската любов, за да поддържа тялото му здраво и силно. Изпитваше благодарност, близка до екстаз, докато вкусовете се разливаха по небцето му — също като невръстните бебета, които издават мъркащи звуци на признателност, докато сучат от майките си.

— Здравей, влез — Владимир се отдръпна, за да му даде път. — Навреме идваш за пиршеството. Надявам се, че не си се натъпкал, преди да дойдеш?

Боян събу обувките си. Нехайният тон и свободният, уличен стил на говорене на мъжа срещу него го накараха да се усмихне. „Интересен тип.“, помисли. „Държи се като изпаднал Незаконен, а всъщност е далеч по-интелигентен от повечето хора, които познавам. Очевидно е човек, който презира социума, но не защото не може да си намери място в него, а просто защото го е надраснал. Както казваше навремето маестро Цветанов: «Можете да експериментирате със смесване на фолклор, джаз и хаус само ако първо сте усвоили до съвършенство всеки един от тези стилове.»“

Споменът за любимия му преподавател в музикалната академия го накара да се усмихне още по-широко. Кимна на Владимир.

— Умирам от глад!

Когато влезе във всекидневната, забеляза няколко неща — силното осветление (таванът бе покрит с луминесцентни лампи), отрупания с пълни чинии барплот (оттам идваше вкусната миризма), бутилката с червено вино до чиниите (това пък какъв връзкар трябва да си, за да си го купиш? Или се сдобива с него на черната борса? Най-вероятно, като се сетя как обърна чашата с уиски вчера, сигурно държи десетина бутилки в някой скрит килер!) и Людмила, която нареждаше стъклени чаши до чиниите. Тя му махна с широка усмивка на лицето. Дългата й, гъста руса коса бе разпусната и се мяташе около гърдите; тясната блузка подчертаваше тънкия й кръст. Боян едва съзираше движенията на дългите й крака, толкова гъвкави и неуловими бяха. Лицето й сияеше; още вчера му беше направило впечатление колко красиво е това лице, с високите скули, пълните устни, тесния прав нос и големите сини очи. Тази вечер обаче то не бе просто хубаво; то сякаш бе обгърнато в златен ореол. Искрици светлина играеха по кожата й, трептяха по усмихнатите устни, отразяваха се в дълбоката синевина на очите й. Боян се спря насред стаята и се втренчи в нея. Устата му бе полуотворена, осъзнаваше, че е смешен, но бе като парализиран. После, с подозрително свити вежди, бавно обърна очи към Владимир. Художникът стоеше на около метър от него и се усмихваше. Той също гледаше Людмила — по онзи особен, унесен начин, по който древните египтяни са гледали извисените пред тях, величествени скулптури на Амон Ра. Боян чак сега забеляза, че Владимир също изглежда удивително добре — очите му блестяха и бе някак подмладен от вчера, дали защото се бе обръснал, или…

„Мили Боже, кога успяха!“, помисли разтърсен. „То беше ясно вчера накъде върви работата, но чак пък толкова бързо! Но… може и да е в реда на нещата. Нали точно това си мислих днес цял ден, че те вероятно имат нужда един от друг за тази мисия. Може би това е целта на срещата ни — те да са заедно, а аз да ги напътствам.“

— Ще пиеш ли вино, Бояне? — звънкият глас на Людмила отекна в стаята като струнен акорд. В тона й се усещаше такъв оптимизъм, такова задоволство от живота; целият апартамент излъчваше атмосфера на такава пълнота и завършеност („може би така е било някога в Едем?“), че той трябваше да разтърка очи, за да се увери, че не сънува.

— Не знам — промърмори. — Рядко пия, не ми се отразява добре.

— Влади ме уверява, че е много добро качество. Пробвай една чаша.

„Влади?“

— Трийсетгодишна реколта — обясни Владимир. — От старата винарна „Драгомир“. Пазех го за някакъв специален случай, примерно, да ми го излеят на гроба. Реших обаче, че и тази вечеря си струва.

Боян отново огледа усмихнатите им лица и чувството му за нереалност се усили. Сякаш бе пеперуда, мамена от приказния пламък на смъртоносна свещ.

— Вие двамата… — той се изкашля и направи две несигурни крачки към барплота. Мирисът на препечено пилешко и зеленчуци на скара се усили — … вие излизали ли сте от вкъщи днес?

Те се спогледаха.

— Само за малко, до парка на разходка. — Владимир взе бутилката от барплота и наля в чашите. Тъмната течност заискри на силната светлина. Като банки кръв. Колко много банки кръв бе имало в болниците някога.

В този момент Боян забеляза бинтованата му лява китка под дългия ръкав на фланелката.

— И тогава значи не знаете…? — той седна на един от високите столове. Очите му не се откъсваха от превръзката на ръката на Владимир. Засъхнала кръв се бе пропила в бинта, явно раната бе скорошна. „Какво му се е случило?“

Реши, че няма да пита точно сега.

— Какво не знаем? — Людмила спря да нарежда вилиците и се намръщи.

— Не знаете ли какво стана днес? Сериозно ли не сте разбрали?

Владимир остави бутилката и също се втренчи в него.

— Какво е станало днес? — чертите на лицето му моментално се бяха изопнали, цялото му тяло бе настръхнало. Не само че приказваше като Незаконен, ами имаше и такива реакции — като на човек, постоянно подложен на смъртна опасност.

— Ами днес… — гласът на Боян задра. Изкашля се отново — полицията… специалните части… избили са всички Отшелници. Сутринта, към десет часа. Опожарили са всичко. Разправят, че предотвратили някакъв мащабен терористичен акт, имало поставени бомби навсякъде, из всички правителствени сгради, централния Храм, къде ли не… но според мен това е постановка. Просто Алев и Доневски започват да действат. Тази измислица с бомбите ще е оправданието им за бързото прокарване на новия закон.

Людмила го гледаше застинала. Златното сияние около лицето й се стопи за секунди, кожата й посивя като на старица. Тя пусна вилицата си върху сламената покривка на барплота. Приборът глухо изтрака, сякаш кости се разлюляха в гробница. „Колко ли кости са се люлеели в гробниците, докато цялата земя се тресеше като обезумяла преди двайсет и осем години!“ помисли Боян несвързано.

— Какво? — резкият тон на Владимир го сепна и Боян се обърна към него. Художникът го гледаше с побеляло лице и стиснати устни. И той изгледаше внезапно състарен. Не е било заради брадата, значи… — Как разбра? Откъде научи това?

— Откъде ли? Приятелю, цял ден върви по телевизията. Ако си бяхте пуснали новините, и вие щяхте да разберете. Явно, докато сте ходили до парка, не сте минали край видеотабло.

— Ама ти… ти с-сериозно ли? — Владимир опря длан на устните си и очите му се впиха в тези на Боян.

— Да — и на мен в началото ми се стори невъзможно. Но показваха кадри — нямаш представа. Трупове, пожари, като едно време. И тия хора, в затвора. Спомняте ли си вчера, онези, които ги арестуваха? Които караха „Форд“-овете? Мисля, че бяха същите, помня лицата им. Даваха ги в затвора… нямате представа… приличаха на призраци. Явно са научили от тях местоположението на Отшелниците. Знаете, те имат само няколко лагера.

— Не мога да повярвам! Наистина не вярвах! До последно не мислех, че ще се случи!

— Казах ти още вчера — промълви Боян — Знаете ли, май ще взема да пробвам това вино. — Вдигна чашата и отпи голяма глътка. Мек, леко горчив аромат се разля към ноздрите му, по гърлото му полепна тръпчив, плодов вкус. Той премигна, после отпи още една глътка. Горчиво плодовият аромат се усили, а в стомаха му се разля приятна топлина — Виж ти! Много е хубаво! Съвсем различно от виното на църковните обеди!

— Ега ти лудостта! — Владимир притисна длан към челото си. — Честно, наистина смятах, че тая случка със светещия тип е някаква инсценировка. Че ни мотаят от програмите за Пречистване. Но ако това наистина се е случило…

— Влез в Мрежата и почети малко — каза Боян — или си пусни телевизия. Не се шегувам.

Владимир бързо заобиколи барплота, прекоси стаята и се приближи до западната стена.

— Първи канал — каза той.

След секунди на стената оживя холограмен екран. Триизмерни фигури затанцуваха по него, остър женски глас се разнесе из помещението:

„Преди броени минути бе обезвредена поредната бомба в Главната концертна зала на Дома на Изкуството. Главният секретар на МВР Петър Доневски е категоричен, че трябва да се вземат извънредни мерки, за да се осуетят всякакви опити за подобни атентати в бъдеще.“

Картината показа снежна улица, гъмжаща от полицаи с каски; в средата на екрана, увит в полиетиленов шлифер, стоеше изправен главният секретар. Волевото му лице бе безизразно, като изсечено от камък, едрата му фигура изпълваше почти целия екран. Пред лицето му стърчеше микрофонът на невидимия репортер.

„Опитът за посегателство върху мирното ни общество, на който станахме свидетели днес, беше нечуван!“ гласът на Доневски бе нисък и дрезгав. „Не можем да си позволим риска да бъдем подложени на подобни атаки в бъдеще, след дългогодишните ни усилия да изградим един спокоен и сигурен свят. Лично аз ще приветствам с две ръце внасянето на Закона за духовна чистота, който вече се подготвя за одобрение.“

— Ти ли…! — възкликна Владимир. Седеше на ръба на едно от креслата, наведен напред, с вкопчени една в друга длани.

„Господин Доневски, очаква ли се локализирането на още бомби или жителите на града могат да спят вече спокойно?“

„Нищо не може да се каже със сигурност“, отвърна главният секретар. „Но районите около сградите с политическо значение са вече евакуирани, а да се надяваме, че те са били единствената мишена на бунтовниците. Това, което все още се проверява, е…“

Владимир смени канала. Появи се планински пейзаж, обгърнат в гъст сив пушек. Мъжки глас говореше:

„И последното огнище на пожара в местността Черната скала на Витоша е овладяно. Открити са още жертви, с които броят на убитите Отшелници се покачва до хиляда и триста души. Районът в полите на планината е отцепен, така че достъпът до евентуално отделили се от лагерите, оцелели бунтовници е блокиран. Специалните части продължават издирването си. До момента, жертвите от полицията наброяват…“

Владимир спря телевизора. Закри челото си с ръка.

— Е? — каза мрачно Боян — Разбираш ли сега?

— Да. Разбирам — гласът на Владимир бе прегракнал. Не помръдваше, не поглеждаше към Боян. — Дееба, секна ми се апетита, и всичко…

— Моля те, намали псуването — каза Боян потиснато. — Не ми действа добре в момента.

— Добре — Владимир започна да разтрива челото си. Дълбока бръчка се бе впила между веждите му. Людмила, която също бе гледала кратките отрязъци от новините, пристъпи напред и застана някъде между Боян и Владимир. Ръцете й бяха здраво скръстени.

— Какво ще стане сега, Бояне? — попита тя глухо. — Ти кога каза, че ще внасят Закона за духовна чистота?

— Ще ускорят нещата — отвърна Боян, — беше предвидено за края на другата седмица, но следобед обявиха, че ще го внесат още в понеделник. Днес е петък. Тоест, имаме два дни на разположение. Когато внесат проектозакона, той ще бъде одобрен веднага — и на второ четене, и от президента. След това Доневски ще свика кризисен щаб и мисиите „Прочистване“ ще влязат веднага в сила. Предполагам, че до края на другата седмица Затворените квартали ще са сринати със земята, а повечето от будните Законни ще са в затворите или просто разстреляни.

— До края на другата седмица? — ръцете на Людмила се свиха още по-здраво около гърдите. Лицето й бе пепеляво. Надигналите се в стаята сенки се плъзгаха по косата й и й придаваха същия мръсен, тютюнев цвят. Боян я виждаше как трепери. Пристъпи напред с намерението да я прегърне, после реши, че Владимир няма да приеме добре подобна инициатива и се спря.

— Така изглежда — промълви той — или, максимум, след още две седмици.

— Мога да се свържа с някои хора — Владимир вдигна състарените си очи към Боян и отпусна ръката си, — влиятелни хора, от Затворения квартал. Лидери на групировки. Имат оръжия. Ще се съберат. Ще се защитаваме.

— Няма да стане — Боян поклати глава. — Няма да успеят. Забрави ли какво каза ангелът? До понеделник целият български народ ще е под влиянието на Алев и Дерев. Ще подкрепят всяко тяхно действие. Освен специалните части и другите отдели на МВР, които Доневски ще включи в чистката, предполагам, че ще вербуват и армията, и обикновеното население. Няма да имаме никакъв шанс, Владимир.

— А какво, да стоим и да чакаме да ни изтрепят?

— Не. Трябва да свършим онова, което ни поръча Асарих.

— А то беше…? — Владимир сви вежди.

— Да изследваме произведенията си — промълви Людмила.

— Да — потвърди Боян, — да ги изследваме и да открием оптимистичната им страна. Успяхте ли да го направите днес?

— Моля?! — очите на Владимир се окръглиха. — Не, човек, ти… ти сериозно ли? Говориш ми за някакви картини и книги, когато… гледай какво става навън!!

— Единственият начин да спрем Алев, Доневски и Дерев е да се сдобием с техните сили — каза Боян твърдо. — А те не са човешки. Не разбрахте ли каква енергия е вложена в произведенията ни? Противниците ни са я впрегнали за злото. Ние трябва да я впрегнем за доброто.

— Не видях никакви нечовешки сили в събитията от днес — каза Владимир навъсено. — Видях група убийци, които трепят хората в България. Оръжия трябват тук, не философии.

— Цял ден днес съм навън — отвърна Боян тихо. — След службата в Църквата бях на Духовна сбирка. После изнасях реч на трибуна. После бях на официален обяд. Никъде дума на възмущение не чух да се произнася срещу действията на полицията. Изглежда, никой не го е грижа, че днес са убили хиляда и триста човека. Хората са като упоени. И знаеш ли защо? Защото днес сутринта, още преди да започнат репортажите за случилото се, министър Дерев говори цял час по телевизията. По всички канали, по всички видеотабла. В интернет. Няма човек, който да не е чул поне пет минути от речта му. Основното, което обясняваше, беше колко опасни са Отшелниците, как е било време да се ликвидират, каква страшна национална напаст са. И как още не се знае дали ще се отървем живи и здрави от набезите им. Глупост след глупост, дори не си ги спомням. Промил е обаче мозъците на всички хора. С говорене.

— А на теб защо не ти повлия? — попита Владимир сухо.

— Ами, предполагам, имам някаква защита. Вероятно ангелът ни пази. Как иначе бихме могли да свършим задачите си?

— А супер способностите ти? Те къде са, а? Как се очаква да победиш тоя оратор-магьосник?

— Способностите ми ще дойдат когато трябва — отвърна спокойно Боян. — В следващите дни, по някое време, ще се наложи да говоря, за да отстраня влиянието на оратора. Сигурен съм, че тогава речта ми ще има изключителна сила, насочена в обратна посока. И тя ще надделее над неговата.

— Ние с Влади… — Людмила си пое дъх, явно в опит да успокои треперенето на гласа си — ние си говорихме днес. Мисля, че намерихме изходния път в нашите произведения. Аз поне, лично за себе си, го осъзнах. Кутията на царя не е празна, а е пълна. Винаги. Всеки човек има нещо, в което вярва, на което се надява, дори и в най-тежките времена. Може да не го осъзнава, но то е в него. Винаги. И прави живота му възможен. Всеки има своя личен цар в кутия.

— Логично — Боян кимна и погледна към Владимир, — а ти?

— Точно в момента всяка щриха в картината ми се струва точно на мястото й — сопна се Владимир. Стана, отиде до барплота и изпи чашата си с вино наведнъж.

— Знаеш ли — Боян тръгна към него и се спря на крачка от гърба му — струва ми се, че не си чак такъв неверник, какъвто се опитваш да се изкараш. Защо не спреш вече да преиграваш и не поговориш нормално с мен?

— За какво да говоря? За Бог? — гласът на Владимир бе още рязък. Продължаваше да стои с гръб към Боян, без да помръдва.

— Да. Толкова много ли те притеснява тази тема?

— Изключително много.

— Защо?

— Защо ли? — Владимир се обърна внезапно и така силно тресна чашата по масата, че виното се разплиска и част от него се разля по дървената повърхност на барплота. Мокрите петна заискриха с тъмен, хищен блясък. — Заради това, което се е случило днес в планината, ето затова! Защото там горе е имало обикновени, невинни хора, които са се обичали и са се радвали на живота. Имало е жени, деца, стари хора! Заради цялата онази проклетия отпреди двайсет и осем години, която срина целия свят. Заради всички шибани гадости, които се случват откак се помни човечеството. Заради целия ми скапан, загубен живот! Ето затова!

— Разбирам — каза Боян — твоят проблем не е Бог. Твоят проблем е дяволът.

— А?? Сериозно? Ти бъзикаш ли ме, бе човек?

— Съвсем не те „бъзикам“. Има и друга сила във Вселената, приятелю. Монетата има бяла и черна страна. Някога, много отдавна, човекът е пуснал Сатана да влезе в света. И оттогава той си вилнее на воля и прави поразии, за които човек обвинява единствено Бог. Естествено, че това отблъсква повечето хора и поражда неверие у тях.

— Значи дяволът е по-силен от Бог, така ли? Това ли ми казваш?

— Не. Няма по-силен — каза Боян, — съвсем погрешно схващаш. Казах ви го още вчера. Дяволът не може да съществува там, където е Бог. И обратно — Бог не може да съществува там, където е дяволът. Те се изключват взаимно. Ситуацията е съвсем проста. Бялото не може да е черно и черното не може да е бяло. Сам прецени какво следва от това. Ако избереш дявола, или оставиш той да те избере, Бог не може да се намеси. Единственият начин да се спасиш от дявола, е ти сам да се измъкнеш, като потърсиш обратно Бог.

Владимир помълча известно време. Гледаше в краката си. Триеше с пета по ламинирания паркет, сякаш го сърбеше. После се обърна, измъкна един парцал от шкафа под барплота, намокри го и се зае да търка съсредоточено петната от вино по дървото.

— Добре — каза накрая, без да поглежда към Боян, — окей, хубаво. Звучи логично. Но това не ми изяснява изобщо какво ще правим сега. Изобщо не ми осветлява по никакъв начин скапаната ситуация.

— Не е нужно да ти я осветлява — каза Боян. — Просто се отпусни и повярвай. Да не мислиш, че аз знам всичко? Просто съм решил, че ще вярвам. Знанието идва постепенно. Имаш ли представа колко необятна е вселената, колко дълбока е същността на различните й измерения? Дори белите ангели, с всичките им хиляди човешки години живот, научават всичко едва когато накрая се слеят напълно с Божествената енергия.

— Ангелите не са ли безсмъртни? — намеси се в този момент Людмила. Ръцете й продължаваха да се скръстени пред гърдите, гласът й бе леко спаднал. Гледаше ги, седнала на ръба на едно от креслата до телевизора.

— Не. Не и по начина, по който ние разбираме понятието — отвърна Боян, — но те и не умират по начина, по който ние го разбираме — просто стигат до края на обучението си и стават неразделна част от Бог. Това се случва и с нашите души, след края на обучението им в Рая. Поне така ми го обясни Асарих. Постигаме пълно единение с Бог.

— А ако сме в Черния праг?

— Да. Черният праг е това, което ние наричаме „ад“. Станем ли част от това място, сме обречени на истинска смърт. Вселената е настроена да се самопречиства. Всеки, който се отдели от животоподдържащата я — или божествената — енергия, в един момент бива изличен от битието й. Като загнил зъб, който организмът изхвърля, за да не се натрови. Няма как да съществуваш дълго, ако не си с Бог. В Черния праг, времето ти е ограничено.

В стаята отново настъпи мълчание. На Боян му се стори, че сенките, също както в метрото, се отдръпват уплашено в ъглите. Светлината в апартамента се усили, лицето на Людмила отново заблестя като злато и това му се стори най-прекрасната гледка на света. Той се обърна с надежда към Владимир. Художникът все още го гледаше с объркване, но очите му се бяха внезапно прояснили и бръчката между веждите му я нямаше. Някакво нетипично спокойствие се бе изписало върху лицето му, сякаш го бе погалила невидима майчина ръка.

„Слава на Бога!“, помисли Боян щастливо.

— Каза, че си виждал картината ми, нали, Бояне? — промълви Владимир с тих, омекнал глас. Въздъхна дълбоко, наведе се и хвърли парцала в един малък кош за пране под мивката.

— Да — отвърна Боян, — виждал съм я. В галерия „Въздигане“ в центъра, преди година.

— Е, значи помниш джуджето, нали? Колко е малко и смачкано. Това, което разбрах днес е, че то… то може и да порасне. Да разруши оковите, които светът му е наложил. Да се издигне над света, над всичко. Да се промени.

— Чудесно! — възкликна Боян с усмивка. — Ей, стоплихте ми сърцето, приятели! Точно това се надявах да чуя, като идвах насам. Сега единственото, което ни остава, е да спим!

— Какво? — сепната, Людмила едва не подскочи и Боян осъзна колко несвързано трябва да й е прозвучала последната му реплика. — Това пък какво значи?

— Трябва да спим — натърти Боян и усмивката му се разшири. — Хапваме, пийваме малко вино, после се прибираме по домовете си и си лягаме! И ще видим какво ще стане!

Пета глава
Пътуване към доброто

1.
Сънищата

24-25 януари, 2044

Асарих лежеше, удобно сгушен в тъмната пещера. Беше голяма кафява мечка, готова да се отпусне в зимен сън.

„Ще те пренеса в същия паралел.“ каза му Бог. „Готов ли си?“

Асарих знаеше, че Таръс няма да го обезпокои по време на съня му. За едно нещо черният ангел бе прав — Асарих бе станал по-добър. Промеждутъците между различните му бета-превъплъщения се бяха съкратили дотолкова, че Таръс не успяваше да засече точното му местоположение, както едно време. А повече нямаше да допуска да се показва в алфа-формата си. Поне докато укриването му бе от значение.

„Да!“, отвърна той. „Готов съм!“

„Първо тях двамата. После нея. Ще стане.“

„Знам.“ Асарих затвори очи.

…

Владимир обикаля из апартамента дълго време, след като Боян и Людмила си тръгнаха. Чисти, подрежда, накрая спря до прозореца и се вгледа в тъмнината навън. Небето бе ясно, изпъстрено със звезди като златни копчета върху сатенена дреха. Изпита желание да го нарисува. Звездите щяха да са големи, като слънца… като при Ван Гог, но в по-тъмен нюанс…

Днес са умрели хиляда и триста човека. Скоро ще умрат още поне милион.

Той потрепери и погледна китката си. Бе сменил превръзката с чиста. Раната вече не кървеше, но още усещаше в нея болезнено туптене. Китката му бе схваната, трудно движеше пръстите си, а малкия не можеше да го помръдне изобщо. Той се запита какво ли е да те опрат до някоя стена, да насочат автомат към теб и да започнат да стрелят.

„Болезнена ли е смъртта? Какво има след нея? Пълно нищо? Черен праг, бял праг?“

Не искаше да разбира. Чувстваше се твърде млад. Имаше неща, които искаше да прави още дълги години. Да рисува. Да се разхожда сред природата. Да се люби. Да оцветява комикси, по дяволите. Да стои и да гледа нощното небе. Въпреки дългите години депресия, сега му се живееше.

И то много.

Седна на матрака и опря лакти на коленете си. „Да можеше тя да е тук сега. Да можеше да си легнем и да заспим заедно!“

Вече му липсваше, а я нямаше едва от час. Дали беше добре? Успешно ли се бе прибрала? Дали да не й звънне? Не, бяха се разбрали да не се чуват. Той помръдна неспокойно, потърка коляно с длан, присви очи.

Още по-болезнена от представата да го разстрелят до някой зид, бе представата да направят същото това с нея. Само като си го помислеше и стомахът му се сгърчваше, сякаш хищен октопод впиваше в него отровни пипала. Това добро, мило същество… останало толкова чисто въпреки мръсотията на света… Господи, ако някой само го пипнеше…

Каза си, че от утре, каквото ще да става, няма да се отделя от нея и за миг. Люси събуждаше у него непознато до този момент бащинско чувство; искаше да я прегръща, но не за да се скрие в нея, както бе правил досега с всички жени, а за да я приюти в ръцете си, да я защитава, да бъде той по-силният. Усещаше, че ако тя е до него, може да направи всичко.

Мога да променя света.

Просна се на матрака и угаси светлината с гласова команда. Обгърна го тъмнина, разпръсквана само от блясъка на звездите през големите прозорци. Владимир полежа малко, вгледан в звездите. Мислеше за нея.

Мога да променя света.

Той заспа.

Озова се в пуст град, изпълнен с високи сгради. Сивите им тела стърчаха към небето като гигантски кътници на динозавър. Беше есен, тротоарът, на който бе стъпил, се губеше под килим от жълти и червени листа. Владимир сви ръце пред гърдите си. Носеше фланелката с къс ръкав, с която спеше и хладният вятър го караше да настръхва. Огледа се. По тротоара се редяха високи дървета — твърде високи, огнените им есенни корони се губеха в мрачното небе, заедно с върховете на сградите. Той тръгна напред, обзет от чувство за нереалност. Тротоарът бе много широк, поне трийсет души можеха да се съберат на него, наредени в редица; всяка плочка, на която стъпваше, бе колкото половин маса, а входовете на сградите бяха като църковни порти.

„Ау!“, зачуди се той, „Да не съм се озовал в Бробдингнаг, страната на великаните?“

Почти очакваше гигантска ръка да се появи отнякъде, да го сграбчи и да го приближи към огромното си космато лице, за да го разгледа. Вместо това, иззад близкия ъгъл изникна фигура с неговите размери. Приближи се към него и спря. Владимир също спря. Мъжът насреща му бе малко по-висок от него, светлорус, с бяла кожа и приятни черти на лицето. Носеше бял ленен костюм. Едно жълто-кафяво листо бе паднало върху рамото му и той го отупа внимателно, докато се усмихваше приятелски на Владимир.

— Здравей! — каза му той. — Неприятен вятър, а?

По някакъв начин, Владимир не бе изненадан да види Асарих тук. Каквото и да бе мястото, на което бе попаднал, абсурдността и загадъчността му пасваха идеално с мистериозността на неотдавнашния му нощен посетител. Асарих сякаш принадлежеше на това място, нещо повече — сякаш самият той го бе измислил.

— Вярно е — потвърди ангелът. — Моя беше идеята за тази обстановка.

— Къде сме? — съумя да попита най-сетне Владимир. Осъзна, че тонът му звучи доста глуповато, но истината бе, че се чувстваше наистина глупаво сред този великански пейзаж. „Ето значи какво изпитват децата…“

— В картината ти — обясни Асарих. — Докарал ли съм я на вид?

Владимир зяпна. Вдигна глава и очите му обходиха безбройните, далечни като мираж покриви на сградите.

— Имаш предвид… „Джуджето и великанът“?

— Да. Е, не исках да е чак толкова студено, но понякога преигравам. Ето, вземи — той щракна с пръсти и в ръцете му се появи бежов вълнен пуловер. Протегна ръката с дрехата напред. — Хайде, облечи се!

Владимир пое механично дрехата, отново без никакво учудване и я навлече. Пуловерът беше топъл и мек. Мускулите му се отпуснаха и той въздъхна с облекчение.

— Асарих, не сме наистина в картината, нали? Къде точно сме?

— В алфа-измерението — обясни ангелът. — По-точно, в двеста петдесет и осми паралел. Той е в зоната за свободно ползване. Тук се осъществяват контактите между различните измерения. Имаме неограничени възможности за сетивно прекрояване на обстановката, в зависимост от връзката, която осъществяваме. Казано на прост език — ако се появи някой левир от делта-измерението и се натъкне на безструктурното пространство, типично за моето ежедневие, алфа-същността му няма да издържи, защото не е достатъчно развита и като се върне в своя свят, ще е чисто и просто мъртъв.

— Това изобщо не беше на прост език — Владимир сбърчи чело.

— Пригаждаме обстановката според менталните възможности на гостите — каза Асарих. — Сега ясно ли е?

— Ами… горе-долу. Ако има изобщо нещо ясно тук.

— Доведох те, за да ти покажа нещо — каза Асарих. Приближи се до него и го хвана под ръка, както възрастен баща хваща сина си. — Ела, да пообиколим.

Колкото повече вървяха, толкова по-малък се чувстваше Владимир. Тротоари, дървета, сгради, заведения, коли, мотори, подлези и надлези, призрачни хора, които вървяха насам-натам, увлечени в разговор — всичко беше наистина като извадено от великанския свят на Гъливер.

Той най-сетне спря до ъгъла на една къща и се облегна потиснато на варосаната в бяло стена.

— Не се чувствам добре тук.

— Нали? — Асарих стрелна поглед към близкото дърво. Един гълъб с размерите на орел пърхаше в най-долния му клон, който беше на около двайсет метра над тях. — Това исках да ти покажа. Колко неприятен е светът, в който живееш в действителност.

— Аз не живея в такъв свят — възрази Владимир.

— Така ли? А тогава защо позволяваш на всички да те тъпчат? Държиш се точно като джуджето на картината ти — позволяваш на света да се извисява над теб и да те задушава. Точно в такъв свят живееш, Владимир — иначе нямаше да го нарисуваш.

— Слушай, дори и да е така, аз нищо не мога да направя. Че кой съм аз…

— Кой си ти ли?! Я погледни! — изведнъж Асарих подскочи високо, стрелна се нагоре във въздуха, прелетя двайсетте метра покрай дървото и седна на клона, на който бе кацнал грамадния гълъб. Гълъбът се изплаши и отлетя шумно.

— Хайде! — извика Асарих отгоре. Гласът му бе приглушен от вятъра. — Ела при мен!

Владимир го гледа известно време. Засмя се.

— Ти си ангел — каза той, — можеш да правиш всичко. От мен какво очакваш?

— Ще ти кажа една тайна! — провикна се Асарих. — Хората са необучени ангели. Алфа-същността ви е сплескана до една миниатюрна топчица от бета-формата ви, но ако знаете как да стигнете до нея и как да я управлявате, можете да я разширите безкрайно. Дотолкова, че тя да стане управляващата част от тялото ви, а не обратното. Можете да променяте бета-света около себе си, да го прекроявате в каквато ви се иска форма. Чудесата, Владимир, не са нищо друго, освен перфектно управление на алфа-същността на този, който ги извършва.

— Каква е тази алфа-същност? — Владимир надигна глас, за да се чуе от вятъра. — Някаква аморфна основа на битието ли, какво?

— Това е чистата божествена енергия — отвърна Асарих. — Тя образува спойката на всяка материя, съществуваща във вселената, но самата тя е безструктурна, способна да се мени постоянно. Също като стволовите клетки при децата, нали знаеш? Те са в основата на организма, от тях може да се образува всякакъв орган. Ние, ангелите, можем да пътуваме от едно измерение в друго, защото сме изградени от чиста алфа-същност, отделена от Бог само със самостоятелно съзнание. Затова и сме способни да обитаваме Неговото, алфа-измерението. Алфа-същностите на обитателите на другите измерения след физическата си смърт също попадат в алфа-измерението, но прекарват дълъг обучителен период в зоната за свободно ползване… докато се пригодят.

— Значи, в крайна сметка, има живот след смъртта, така ли?

— Зависи от посоката, в която се насочиш — Асарих му махна с ръка. — Хайде, ела при мен! Опитай се да полетиш!

Владимир почти бе изкривил врата си да го гледа. Потърка чело.

— Не мога, как да стане?

— Можеш.

— Е, как?

— Просто порасни! — извика Асарих. — Нали каза вчера на Боян, че джуджето може да порасне! И може да промени света! Хайде, изправи се! Порасни!

Владимир го погледа още няколко минути, после затвори очи. Ръцете му се протегнаха встрани, вдигнаха се нагоре. Извика в ума си образа на Людмила — доверието в сините й очи, нежната усмивка, наклонената й към рамото му глава. Почувства топлината и крехкостта на тялото й, сгушено в неговото. После си представи картината си — есенните дървета, улиците, тротоарите, сградите, облаците — какво бяха всъщност те? Не бяха ли просто обикновени, химически изработени цветове върху крехък, разрушим плат? Всичко, което виждаше около себе си, целият обозрим свят, не бе ли то просто плат, ефимерни късчета конец, които можеше да разпръсне във въздуха с едно махване на ръката?

В ума си той се надигна и започна да се уголемява. Докато растеше, тялото му се оцвети в синьо — синя боя, прилична на дим, се вля в стъпалата му, изпълни краката, после кръста, гърдите, ръцете, врата му, докато накрая Владимир не заприлича на изрязано от сръчно хлапе късче небе. Да, наистина бе станал част от небето, защото го достигаше, толкова висок бе израснал. Отмести облаците настрани, излезе от картината и пристъпи настрани. Наведе синята си глава и погледна надолу към жалкия, миниатюрен пейзаж под краката си — същият, който досега го бе владял и обезличавал. Вдигна решително крак и го стъпка с подметката на ботуша си. Тъпчеше го, докато платното не се съдра на парчета, а сградите и дърветата се превърнаха в разпилени ленени нишки. Вятърът поде нишките и ги завъртя из въздуха; те танцуваха пред очите му, докато не му се зави свят и той затвори очи и после…

… когато ги отвори, хлъцна изумено. Намираше се върху същия клон, на който седеше Асарих. Ръцете му се вкопчваха в студеното, набръчкано дърво, вятърът брулеше лицето му. Сградите наоколо бяха все така огромни, но загубили цвят и плътност; изглеждаха като далечни кадри от черно-бял филм.

— Ау! — възкликна той и заклати крака във въздуха. Усети как широка усмивка разсича лицето му. — Асарих, направих го! Направих го!

— Видя ли? — каза ангелът с усмивка — И не беше трудно!

Протегна ръка и го потупа по рамото. После посочи напред:

— Виждаш ли тази сграда срещу нас? Това е градският съд. Искам сега да се преместиш горе на покрива й! Този път, обаче, без да затваряш очи. Гледай реалността в лицето, докато я променяш! Давай!

Владимир погледна към сградата. Тя бе на около трийсетина метра пред тях, от другата страна на улицата. Две каменни колони стърчаха пред железните входни врати, увенчани с чукала с лъвски глави. Тесни прозорци с железни решетки се редяха по протежение на бялата стена. Висока сграда, чиито връх се губеше в облаците. Висока, но крехка и… податлива. Да, точно това бе думата — податлива.

Сградата потрепери, после бавно, много бавно, започна да се накланя към него. Антените на плоския покрив се заклатиха, железните прозорци застенаха, когато решетките им се извиха плавно надолу. Каменните стени се затресоха, приведоха се, изкривиха се в абсолютно невъзможно за физиката положение без дори да се напукат; и когато белият парапет на покрива се озова на два метра от клона, на който седеше, Владимир се надигна и скочи върху него. Приземи се върху бетона с лекотата на танцьор; дори не усети натиск върху стъпалата си. Хвана се за ръба на парапета и се приведе леко срещу напора на вятъра, докато сградата се надигаше нагоре и бавно се връщаше в първоначалната си позиция. Накрая тя застина изправена, устремена към облаците както преди. Владимир седна на покрива и обви колене с ръце.

Ангелът долетя след минута и кацна до него. Изръкопляска.

— Браво! Добра импровизация! Успя да ме изненадаш!

— Стори ми се по-лесно да придърпам сградата към мен, отколкото да летя — ухили се Владимир.

— С този напредък, май вече ще можеш да събориш и къщата. Ще се пробваш ли? Ей онази там, до която стояхме одеве.

— Какво? Какво да направя?

— Да събориш къщата. Онази малката. Долу, отляво.

Владимир проследи погледа му. Точно до съда се бе сгушила стара двуетажна къща с разбит покрив и паяжини по вътрешността на прозорците. Видя как трима мъже-призраци минават покрай къщата, увлечени в оживен разговор.

— Тази ли?

— Да, точно нея.

— Искаш да я разруша?

— Да.

— Ами хората?

— Изчакай ги да се отдалечат.

Минувачите отминаха. Владимир се взираше мълчаливо в къщата.

„Парче платно!“, помисли. „Щрих върху парче платно!“

Земята под тях се затресе силно. Къщата се заклати. Керемидите върху покрива й започнаха да падат една след друга, хвърчаха във въздуха като гранати и се приземяваха тежко върху земята. Тухлите по стените се свличаха надолу, циментовата основа се разцепи на две, на три места; остатъците от покрива хлътнаха надолу и рухнаха с трясък в изоставените, потрошени стаи. Облаци прах се вдигнаха във въздуха и закриха гледката от очите им. Бумтежът и трясъците продължиха дълго време след като вече нищо не се виждаше. Накрая всичко утихна и когато прахът се разнесе, пред очите им се откри огромна купчина мръсни руини.

Асарих мълча дълго след настъпилата тишина. Накрая промълви замислено:

— Струва ми се, че си готов.

Владимир гледаше руините. Гърлото му се бе задръстило от вдигналия се прах. Изкашля се. Потърка чело, отмести очи от разрушената къща и ги насочи към светлокосия мъж до себе си.

— Асарих, може ли да те питам нещо?

— Давай — каза ангелът.

— Вчера, докато вечеряхме… когато разказах на Боян за инцидента с кучето… той каза, че случилото се вероятно е било битка между свръхестествени сили. Каза, че според преданията, когато се борят ангел и демон, слънцето залязва и изгрява отново, сякаш за минути се сменят денят и нощта. Според него това е причината да настъпи онзи мрак и кучето да побеснее.

— Приятелят ви Боян ги разбира нещата — каза Асарих.

— Значи това се е случило наистина?

— Да, нещо подобно. Естествено, не става въпрос за истинска битка. Лудият, за когото съм закачен, просто си изля бяса върху парка. Не съм се борил с него, само се наложи да поразчистя след емоционалния му… хм… бълвоч.

— О? Ти си бил, значи! Ти със… някой друг? Така ли?

— Ами и ние, като вашите тайни агенти, сме прикрепени към определени умствено-разстроени терористи — Асарих седна до Владимир и сложи ръка на рамото му. — Моят е един от най-откачените. И най-опасните. Дясната ръка на Луцифер е. От столетия насам се набърква в работите на Бог и за съжаление, трябва да ти призная, че… — Асарих изтри челото си с ръка, с жест, много подобен на този на Владимир — … досега смъртоносните му манипулации върху хората са били винаги резултатни. Егото му се е вдигнало до небесата от успехите му. Сега Луцифер го е впрегнал в собствена разрушителна инициатива и Таръс ще направи всичко, за да доведе и нея до успех. Ситуацията е меко казано, сериозна, Владимир.

— Искаш да ми кажеш, че някакъв демон е виновен за това, което вършат Алев, Доневски и Дерев?

— Да. Черен ангел.

— И какво, този… този тип се е вселил в духовния министър, главния секретар и оратора, така ли? Оттам ли са силите им?

— Не, Луцифер е този, който праща енергия от алфа, в бета-измерението — отвърна Асарих. — Той е този, който се „вселява“, хайде да използвам вашия израз. Таръс е просто посланик, негов „говорител“. Луцифер е ангел от Първа класа, достигнал е крайната точка на обучението си, когато е решил, че не иска сливане с Бог, а самостоятелност. Той е способен да управлява алфа-материята почти като Бог — препраща я от едно измерение в друго, контролира световете. Таръс е обикновен четвъртокласник, като мен, не владее такива фокуси.

— Този сън започна да става прекалено мрачен — промълви Владимир. Изведнъж усети студа на вятъра да прониква до костите му, въпреки вълнения пуловер. Потрепери.

Асарих се усмихна и преметна ръка през раменете му.

— Има много по-напреднали ангели от мен, които Бог можеше да избере за тази битка — каза тихо. — Особено като се има предвид, че досега никога не съм побеждавал Таръс. Никога, в нито една от мисиите ми. Но Бог избра мен. Избра ме да поведа хора в конфликт, започнат от Луцифер; конфликт, с който Господарят на черните ангели не просто възнамерява да осуети някой от многобройните Божии планове, а да поеме контрола над земята. Представяш ли си каква отговорност лежи на плещите ми, Владимир? Но аз не се страхувам. Спокоен съм, защото знаеш ли какво ми каза Бог? Каза ми: „Вярвам ти. Знам, че този път, ще се справиш!“

Владимир извърна очи от ангела и отново се взря в руините на падналата къща. Тълпа хора-призраци се бяха събрали около нея и я зяпаха с уплашени, объркани лица. Чуваше се глух вой на полицейска кола; деца от съседната улица крещяха възторжено и гласовете им звучаха далечно и провлечено, като от развалена старовремска плоча.

— Ела! — чу гласа на Асарих. — Стани!

Владимир пое подадената му ръка и се изправи. Вятърът задуха в лицата им, разроши косите им, запищя тъжно край ушите им.

— Да скачаме! — каза Асарих — Когато се озовем долу, ще се събудиш. Ще е събота сутрин. Ще ти се случи нещо много странно, но не се плаши. На обед ще дойда в апартамента на Людмила и всичко ще ти се изясни.

— Не искам да се събуждам — промълви Владимир. — Искам да остана тук, с теб. Тук всичко е толкова лесно. Махам с ръка и разрушавам къщи…

Асарих се засмя и в сините му очи проблеснаха златисти искрици.

— Хайде! — каза той. — На три скачаме! Едно, две, три…

… скачаме…

* * *

„… скачам в леглото и заспивам!“, помисли Людмила. Клепачите й тежаха като олово, движеше се с усилие, сякаш газеше във вода. Домъкна се до банята и успя да измие зъбите си, но нямаше сили да се изкъпе. Нищо. Утре сутринта. Тъкмо така щеше да се чувства по-близо до Влади — беше цялата пропита с неговия мирис. Все едно щяха да спят в едно легло. Когато свали дрехите си и сложи пижамата си, се притесни, че мирисът ще изчезне, но продължи да го усеща по кожата си. Метна завивката над раменете си, прегърна възглавницата и затвори очи.

„Лека нощ, миличък!“

Дали това, което Боян им каза, бе вярно? Че Бог предава посланията и даровете си чрез молитви и чрез сън? По време на вечерята свещеникът им бе припомнил историите на Яков, на Йосиф, на Соломон и Данаил. „Молих се цял ден днес“, обясни им Боян. „Исках да разбера как точно осъзнаването на изходния път в произведенията ни ще ни помогне да се сдобием със силите, които са ни необходими. В отговор на молитвите ми, Бог цял ден ми праща знаци. Показва ми хора, които спят. Тогава се сетих за онези случаи в Библията. Да, знам, че не сте я чели, но сте гледали достатъчно филми, нали? Въртят ги навсякъде. Йов, в 33 глава, стих 15, казва: “В сън, в нощно видение, когато дълбок сън напада хората, когато сънуват в леглата си, тогава Той отваря ушите на хората и запечатва поука в тях." Яков сънува пророчеството на Бог, на Йосиф и Данаил в сън им се откриват тълкуванията на сънищата на господарите им, а Соломон получава от Всевишния безкрайната си мъдрост, докато спи. Не знам какво точно означава това. Може би сънищата са врата към другото измерение? Трябва да питаме Асарих, когато го видим пак. Но съм сигурен, че това е, което трябва да направим — да се приберем вкъщи и да спим."

Сигурно бе прав. Людмила вярваше на Боян. Той не бе случаен човек, беше свещеник, за Бога. Не можеше да не знае какво трябва да се направи.

„Лека нощ, Бояне!“, пожела и на него.

Очите й се затвориха.

Озова се на огромен площад.

Беше лято и слънцето висеше в небето като златната ябълка от приказката за тримата братя — тежко, лъскаво, изкусително. Людмила веднага усети как по лицето и гърба й избива пот — хавлиената пижама с дълъг ръкав и панталони до глезените бе изключително неподходяща за сезона. Тя нави ръкавите си до лактите и се огледа. Вдясно, в далечината, площадът се стесняваше в почти невидима търговска улица, заградена от високи дървени дюкяни. Вляво, също толкова далеч, се виждаха масивни обществени сгради — не се разбираше точно какви. Людмила стоеше в самия край на площада, с гръб към широк градски път, раздиран от тропота на конски копита. До нея се издигаше коневръз. Пръхтяха коне, слизащи ездачи разговаряха възбудено. Мъже, жени, деца, стари и млади хора — всички се отправяха, ръка за ръка, напред към площада. Там бе събрана хилядна тълпа. Хората викаха, скачаха, напяваха, размахваха запалени факли. „Какво е това, да не присъствам на средновековна екзекуция?“, зачуди се тя. После видя високата каменна трибуна и двете колони с фигури на дракони в краищата й.

„А? Това ми е познато! Къде съм го виждала? Тези колони с дракони…“

— В книгата ти — пошушна глас в ухото й, — там.

Людмила се обърна стреснато. До нея стоеше мъж. Висок, със светлоруса коса и бяла, почти прозрачна кожа. Очи, сини като коприненото лятно небе над тях. Облечен в къси бели панталони и зелена тениска. Усмихваше се.

— На жега съм го докарал — обясни Асарих. — В книгата ти обаче духа и много силен вятър. Реших да си го спестя, че много вятър ще ми дойде днес. Пък и щеше да попречи на съсредоточаването ти.

Людмила също се усмихна. Изпитваше облекчение, като да срещнеш добър стар приятел насред убийствената самота на пустинята. Горещината веднага й се стори по-мека, лъчите на слънцето — не толкова парещи, а виковете на тълпата — не толкова оглушителни.

— Какво правиш тук? — попита.

— Интересно, не ме питаш „Къде сме?“ или „Какво става?“, а „Какво правиш тук?“

— Това е моят сън, защо ти си в него?

— Обичам да се намъквам в чужди сънища, не знаеш ли, скъпа?

— Не ти липсва нахалство, а? — Людмила се облегна на края на коневръза.

— На ангелите нищо не им липсва.

Той се усмихна широко след репликата си. Порцелановото му лице се набразди от ситни бръчици и загуби част от царствеността си.

— А защо този път не светиш, ангеле? — попита Людмила.

— Ами, защото не ми е необходимо. Вече няма какво да ти доказвам. Пък и слънцето е толкова силно, че щеше да опорочи блясъка ми — той й намигна.

Тя разрови обърканото си съзнание за нова контрираща реплика, не намери такава и замълча. Той я хвана за ръката.

— Хайде, ела! Да отидем на площада! След малко ще докарат кутията на царя!

— Ужас! — възкликна Людмила. Последва го, стискайки ръката му, сякаш й беше баща. — Значи наистина сънувам книгата си! И то края й! Оня кошмар с церемонията по Показването!

— Спокойно! — Асарих обърна глава към нея и й намигна отново. — Дръж се за мен и всичко ще е наред! Никой няма да те смаже!

Промъкваха се между хората като сенки между дървета — бързо, гъвкаво, почти неуловимо. Присъствието на Асарих караше стоящите пред тях да се отдръпват встрани и да им правят път, дори да се налагаше да се притиснат за тази цел в съседите си. Скоро Людмила цялата плувна в пот; пижамата залепна за гърба й, едри капки се стекоха по челото и защипаха очите й. На няколко пъти се спира, за да избърше лицето си. Асарих я поглеждаше съчувстващо.

— Извинявай, знам, че е горещо! — помогна й да се качи на една обърната щайга и дръпна ръката й. — Ето, гледай!

Бяха спрели на около двайсетина метра от трибуната. Излезе облечен в златно глашатай и обяви през дълга месингова фуния: „Моля за тишина! Излиза царят! Моля за тишина!“

След като повтори повика си няколко пъти, виковете и напяванията постепенно стихнаха. Сякаш морска буря се уталожи. На площада настъпи пълно мълчание. Хората стояха и не помръдваха, като хиляди мигриращи риби, събрали се в залива, предназначен за хвърлянето на хайвера им. Людмила почти очакваше гигантски морски орли да се спуснат от небето, да се нахвърлят върху тях и да ги сграбчат в ноктите си.

На фона на силна, тържествена музика и биене на барабани на сцената се изкачиха двама облечени в червено и черно Пазители. Носеха на ръце огромна златна кутия. Тя бе дълга почти три метра и широка около метър и половина. „Вероятно е направена от дърво и позлатена отвън.“, помисли Людмила, „Иначе, ако беше желязна, как за Бога щяха да я мъкнат тия двамата?“ Всъщност тя и сега явно бе ужасно тежка, защото Пазителите вървяха леко приклекнали, а мускулите им се издуваха под копринените униформи. Задъхваха се, челата им блестяха от пот. Най-сетне пренесоха кутията до центъра на трибуната и я поставиха върху малкия пиедестал. Отдръпнаха се и застанаха от двете й страни.

Людмила почувства странно гъделичкане в стомаха. Нетърпение ли беше, удивление ли — не можеше да каже. Обстановката наподобяваше книгата й, но се различаваше коренно от представите й по време на писането. Много от нещата всъщност изобщо не си ги бе представяла. Индивидуалността на хората от публиката — Господи, та тя виждаше около себе си лица на живи същества, усмихнати, с вдигнати към трибуната очи; виждаше бащи, качили деца на раменете си; майки, преметнали през рамо вързопи с храна; старци, подпиращи се на бастуни, младежи, които се кикотеха едва чуто и се сръгваха с лакти; виждаше цветовете на дрехите им, на косите, виждаше праха и мръсотията по обувките им, бръчките по лицата им, трапчинките на бузите. И тези царедворци на трибуната — беше ли писала как се потят, докато пренасят кутията?

— Не, не си го писала — промълви Асарих в ухото й, — но то е между редовете. Читателят го усеща. Създадох тази обстановка по представите, които създаде у мен последната глава от книгата ти.

— Значи ти си измислил този сън, така ли?

— Аз, да. По книгата.

— Ти пък кога въобще я прочете? — попита тя подозрително.

— Прочетох я в ума ти — Асарих я прегърна през рамото. — Знаеш я цялата наизуст, дума по дума, скъпа. Гледай сега напред, моля те. Гледай внимателно!

Облеченият в златно глашатай отново се появи на сцената. Той застана пред кутията и се сля с блясъка й. Слънчевите лъчи се спускаха отгоре им като водопад, устремен към коритото на златна река. Глашатаят вдигна огромната фуния пред устата си.

— Сега, драги поданици на великото ни царство, ще станете свидетели на нещо изумително. Владетелят ни, за първи път от десет години насам, ще излезе от кутията, за да ви поздрави лично! Нека всеки сложи защитните лещи на очите си! Който не е успял да се снабди с такива, да постави превръзка от черен тюл! Защото ако има нещо, което свети по-силно от слънцето, това е нашият цар!

Вълнение премина през тълпата, подобно на огромна, тиха вълна. Ръце се вдигнаха нагоре, надянаха кой с каквото защитно приспособление разполагаше. За момент Людмила се притесни, че тя не е подготвена, после се сети, че кутията е празна и се усмихна на себе си. Колко заразен е ентусиазмът на една тълпа!

— Спокойно, ти няма да ослепееш — Асарих стисна рамото й. — За теб блясъкът ще е поносим. Погрижил съм се.

— Какво? — обърка се тя — Какви ги приказваш?

— Гледай!

Глашатаят се бе скрил. Вместо него, напред отново пристъпиха двамата Пазители и завъртяха резето на кутията. Дръпнаха встрани инкрустираните с цветя врати, след което се отдалечиха на безопасно разстояние в ъглите на трибуната.

Две бели ръце, светещи като пълна луна в лятна нощ, се показаха от кутията и разтвориха вратите докрай. Притежателят им ги издигна нагоре и помаха бавно на тълпата. Изумена, Людмила видя, че в кутията, чиято вътрешност бе наистина дървена, стои висока фигура в светлосиня мантия. Царят бе слаб, с изпито лице и дълга руса коса, прибрана на опашка. На главата му бе закрепена златна корона, украсена с диаманти. Кожата му бе удивително бяла и наистина светеше, като онези детски играчки, които, щом угасиш вечер лампата, излъчват свое собствено сияние. Царят се усмихна на замрялата от удивление тълпа и помаха още веднъж. Пазителите се приближиха и хванаха вратите с по една ръка, за да ги задържат отворени. После изведнъж публиката закрещя: „Да живее царят! Прекрасен си, царю!“. Хората заскачаха, започнаха да хвърлят шапки във въздуха, и да крещят неудържимо. Людмила стоеше със зяпнала уста.

Прекрасен си, царю!

— Виждаш го, нали? — попита Асарих меко.

Тя подскочи от звука на гласа му.

— Да! — едва проговори Людмила. — Да… виждам го! Но как… как така! В книгата ми, в кутията нямаше нищо! Беше празна!

— Не беше празна — отвърна Асарих, — царят си беше вътре. Просто, скъпа, ти трябва по-особено зрение, за да видиш пълнотата. — Ооо! — прошепна тя. Пред нея, царят махаше ли, махаше на тълпата и величествената, добродушна усмивка не напускаше лицето му — Сега разбирам, Асарих! Всичко разбирам! Но… старият човек! Старият човек и онова момче! Трябва да ги намеря, да им кажа! Те трябва да прогледнат! Те не го виждат! Не го виждат!

— Именно! — Асарих кимна доволно с глава. — Точно за това сме тук! Точно при тях трябва да отидем! Трябва да ги накараме да прогледнат!

— Къде са? — Людмила се огледа трескаво. Хората бяха стотици, натъпкани един до друг; подскачащи като сафриди в Бискайския залив; щеше да е невъзможно да намери когото и да било сред това лудо множество.

— В края — отвърна Асарих, — към търговския център. Хайде, да вървим!

Той отново хвана ръката й и я поведе между хората. Разбутваше ги, без да ги докосва; те се огъваха от присъствието му като под напора на силно водно течение. Людмила отново започна да се поти; идеше й да съблече пижамата си и да тръгне гола и за момент се почуди дали наистина да не го направи. Хората тук очевидно не я виждаха — иначе все някой щеше да изкоментира странното й облекло — а на Асарих едва ли щеше да му направи впечатление. После реши, че не може да проявява такава разпуснатост даже и в съня си.

— Ето! — посочи Асарих. — Ето ги там!

Людмила се взря. Бяха стигнали в края на тълпата. Пред тях се виеше тясната търговска улица, покрита с дребен чакъл. В този час бе напълно пуста и дървените капаци на дюкяните бяха спуснати. От тълпата тъкмо се отделяха две фигури — една голяма и една малка — и бавно се отдалечаваха по посока на дюкяните.

— Тичай! — каза Асарих — Настигни ги!

— Какво да направя? — Людмила изтри потта от челото си — Те не ме виждат! Няма и да ме чуят, предполагам! Как да им обясня?

— Ще чуят мислите ти. Ще повярват в това, в което вярваш и ти.

— Какво?

— Кажи им го с ума си. Кажи им това, в което вярваш. Това е единственото, което трябва да направиш. Когато някой вярва силно в нещо, не е нужно да говори. Хората около него попиват вярата му само от настройката на мозъчните му вълни.

— Царят е там! — промълви Людмила — Това е, в което вярвам.

— Чудесно — каза Асарих, — това ще им кажеш! Хайде, тичай!

И тя се затича. Всеки път, когато босият й крак докоснеше земята, от нея изригваше странна синя мараня, издигаше се нагоре и я обгръщаше цялата. Струваше й се, че синият въздух се просмуква в тялото й и оцветява и кожата, и потта й. Помисли си, че вероятно получава зрителни халюцинации от жегата, но това нямаше значение, защото ето, настигаше ги. Фигурите им израснаха пред очите й — старецът едър, леко приведен, облечен в тънка ленена риза с навити ръкави и стари, прокъсани бричове, а момчето дребно, с още по-съдрани дрехи. Лицата им вглъбени, умислени, погледите — впити в земята.

„Отчаяние!“, помисли си Людмила, „Това изпитват. Отчаянието да разбереш, че живееш в нищото.“

Но нещата вече бяха различни. Бяха се променили.

Задъхана, тя спря до тях. Оцветеното й в синьо тяло се приведе напред. Въпреки че не я виждаха, старецът и момчето явно усетиха по-особена вибрация във въздуха, защото намалиха крачка и също спряха.

— Горещо е! — промърмори старецът — Чакай да си изтрия челото, момче.

„Царят е там!“, помисли Людмила, насочвайки мисълта към тях с цялата сила на волята си. „Обърнете се и го вижте! Царят е там! В кутията е!“

И двамата се сепнаха. Момчето подскочи леко, а старецът застина със смачканата кърпа в ръка.

— Знаеш ли — каза старецът след минута мълчание, — мисля, че трябва да се върнем. Дай да хвърлим по още един поглед. Сега се сещам, че слънцето много блестеше в очите ми.

— И в моите — съгласи се момчето. — Може просто да не сме успели да го видим от мястото, на което стояхме.

— Може. Ще идем пак да погледнем. Нали затова пътува толкова, малкия? Това е смисълът на живота ти. Ще оправдае всичко, през което си минал.

Момчето хвана възрастния човек за ръка. Подкрепяйки се взаимно, двамата тръгнаха обратно към трибуната и скоро се загубиха сред множеството. Людмила се усмихваше. В сърцето й се разливаше топлина, която може би усещат единствено лекарите, току-що спасили човешки живот.

— Браво! — изникналия до нея Асарих я прегърна с детинска радост. — Страхотно се справи, скъпа! Не ти е нужно повече! Готова си!

Тя се обърна към него, все така усмихната.

— За какво съм готова, Асарих?

— Ще разбереш утре! Хайде сега да се махаме от тая жега, а?

— О, да! С огромно удоволствие! Само че какъв е този…

… този звън?

2.
Разбуждане

25 януари, сутрин

Звънът ехтеше ли, ехтеше в стаята, изтръгваше я от дълбокия сън. Людмила се надигна замаяна, отхвърли завивката и се наведе към пода. Дланта й механично обгърна малкия компютър3 и го качи върху леглото. Когато даде командата за стартиране, холограмният монитор и клавиатура се материализираха пред нея. Пред очите й блеснаха ярки картини — намръщеното лице на Диляна от снимката, представяща профила й в Портала; огромната мигаща зелена слушалка под образа й; трептящите виолетови цифри в долната дясна част на екрана, които показваха часа — 08:48.

Хвърли поглед към прозорците. Бледа слънчева светлина се процеждаше между дръпнатите сини пердета. Людмила се чувстваше отпаднала и дезориентирана, сякаш предната вечер бе взимала приспивателно.

За какво за Бога я търсеше Диляна толкова рано сутринта в събота?

Докосна зелената слушалка.

— Ало?

— Люси? Добро утро! Не те събуждам, нали? — камерата на колежката й се оживи и показа едно свежо, усмихнато лице. Диляна държеше димяща порцеланова чаша в ръка. Косата й бе стегната в обичайния кок, носеше бяла риза с разкопчано горно копче.

— Ами, всъщност… събуди ме. — Людмила се поизправи в леглото. „Защо е облечена като за работа в събота сутринта? И пие кафе в девет без десет?“

— Още ли си болна? — попита Диляна. — Защото ти се обаждам да те уведомя, че този уикенд ще работим извънредно. Ей сега тръгвам към офиса. Пускат специален тираж по случай вчерашните събития. Ако можеш, ела, че ни се очертава много работа.

Людмила се опита да въведе ред в кашата в главата си. Какво бе станало вчера? Боже, да! Офанзивата в планината, убийството на хилядите Отшелници! И Диляна… да звучи толкова спокойна! Сякаш случилото се е съвсем в реда на нещата! Ето че Боян бе прав — ораторът бе разбъркал мозъците на всички хора, включително и на колежката й.

Зачуди се какво да прави. Вчера отсъства от работа с оправданието, че има мигрена. Ако удължеше болничния си, щеше да има нужда от лекарско удостоверение. Добрев обаче не толерираше взимането на болнични в напечени моменти. Като нищо щеше да изхвърчи от работа само заради това, че си е позволила да почива в уикенд, в който другите са работили.

„По дяволите, Диляна! Защо просто не кажеш на проклетия Добрев, че съм заминала някъде? Защо не мога да ти се доверя дотолкова, че да поискам това от теб!“

Усмивката на жената на екрана секна. Лицето й се изпъна, веждите се присвиха, ръката се спусна надолу и остави чашата някъде извън полезрението на Людмила.

— Добре — изрече изведнъж Диляна. Гласът й бе вдървен, неестествен — става, Люси. Ще му кажа, че си отишла в Пловдив за уикенда, имаш литературно четене там. Звъняла съм ти, но не съм те намерила. Ще ти направя тази услуга.

Людмила се дръпна така рязко от монитора, сякаш от него се бе протегнала грамадна виртуална ръка и й бе зашлевила шамар. Пое си дъх. Втренчи се в жизнерадостното лице на камерата. Премигна няколко пъти, за да се увери, че образът пред нея е на Диляна, а не на Асарих, който чете мислите й.

„Помислих ли си го, или го изрекох на глас? Май още не съм се събудила.“

— Ехо! — повика я Диляна — Люси, там ли си? Добре ли си?

— Да, да — Людмила се изкашля и прокара ръка по челото си. — Просто… просто ме е страх Добрев да не започне да се рови и да раз-разбере нещо…

— Няма. Не се притеснявай. Той ще е прекалено зает. Нали ти казах — цял извънреден брой ще подготвяме по случай бунта на Отшелниците.

Изведнъж Людмила, в пристъп на необяснима увереност, си помисли:

„Диляна, от момента, в който затвориш «Global Call»-а, ти ще вярваш, че наистина не си ме намерила и ще предполагаш, че действително съм заминала в Пловдив на литературно четене!“

Диляна замълча за момент, после потърка слепоочието си.

— Добре — промълви вцепенено.

„А сега ще ми кажеш чао и ще приключим разговора.“

— Чао, Люси! — показалецът на Диляна се вдигна към монитора. Образът й потрепна, после изчезна и се замени със статичната намръщена снимка.

В стаята настъпи тишина.

Людмила изключи компютъра и го постави обратно на пода. Сви длани в юмруци и ги притисна към стомаха си. Пръстите й трепереха.

„Кажи им го с ума си. Кажи им това, в което вярваш. Това е единственото, което трябва да направиш. Когато някой вярва силно в нещо, не е нужно да говори. Хората около него попиват вярата му само от настройката на мозъчните му вълни.“

„Не е възможно!“, помисли Людмила. Сърцето й биеше тежко. „Не, не е възможно. Още сънувам!“

Отиде до прозорците и дръпна пердетата. Дневната светлина нахлу в апартамента и откри разместените мебели, нахвърлените по столовете дрехи, останалите от вчера чаши в кухненската мивка. Людмила вдигна сивия пуловер с поло яка, който бе носила вчера у Владимир. Доближи го до носа си. Мирисът на парфюма му и кожата му се плъзна в ноздрите й, накара я да потръпне.

Отиде и огледа ботушите си, чантата, с която бе излязла предния ден. Стояха на шкафчето за обувки, хвърлени набързо: ботушите прегънати, чантата преобърната, с изсипани от нея носни кърпички и ръкавици. Ластикът й за коса, с няколко заплетени руси косъма в него, се въргаляше на пода.

Тя се затича изведнъж, смъкна пижамата и бельото си в движение, влетя в банята и се пъхна под душа. Стоя дълго време под топлата вода, мъчейки се безуспешно да измие мислите от главата си.

Излезе от банята и едва бе успяла да се облече, когато звънът от компютъра се разнесе отново из апартамента.

„Диляна е, разбира се. Влиянието ми (какво влияние, за Бога, какво влияние?), и да го е имало, вероятно не е изтраяло дълго. Светнало й е, че я мотая. Или е тя, или самият Добрев, да ме покани да отида в офиса и да си напиша молбата за напускане!“

Не беше нито Диляна, нито шефът й. Беше Влади.

Косата му падаше разбъркана над челото; под очите му се очертаваха сенки. Погледът му блуждаеше и избягваше нейния, а устните му трепереха.

— Люси! Как си, миличка? — пресегна се напред, сякаш искаше да я докосне през монитора. Тя също протегна ръка и опря пръсти в плътната холограмна повърхност.

— Влади! — беше толкова облекчена да го чуе, че едва не се разплака — Влади, нещо става с мен! Нещо не е наред! Мисля, че полудявам!

— И ти ли? — гласът му спадна.

— Няма да ходя на работа днес, викат ме, но не мога да отида. Имам чувството, че превъртам. Чак не мога да повярвам, че те виждам… наистина ли си ти? Не те ли сънувам? — по лицето й се търколиха сълзи.

— Миличка, не плачи! Ще дойда при теб! Ние днес не работим. Трябва да ти покажа нещо веднага.

— Какво? Какво да ми покажеш?

— Не знам. Ненормална история… направо не съм в час. Кажи ми какъв беше адресът ти?

— Ами… аз съм в „Света Богородица“. Улица „Антим Видински“ 24. На третия етаж. Живея сама, нали знаеш?

— Да, да. Окей, до четиридесет минути съм при теб. Целувам те!

— И аз! Идвай по-бързо.

Людмила поразчисти малко апартамента и изми чашите и чиниите от вчера. Вършеше всичко изтръпнала, не усещаше тялото си, сякаш умът й паразитираше в плътта на чуждоземно същество. Сложи кафе да се вари и докато решеше косата си пред огледалото, ръката й трепереше. Забеляза, че и под нейните очи има сенки.

Когато той звънна, така бързо хукна да отвори, че едва не се спъна пред вратата. Влади влезе в апартамента, обгърнат от мириса на опушен зимен въздух, с ледено лице и ръце, които търкаше, за да стопли. Людмила се хвърли в прегръдките му и той я притисна към себе си. Обсипа косата и челото й с целувки.

— Боже, как се радвам да те видя! — промърмори той.

Тя се притискаше към него, успокоена от познатия му мирис; искаше й се да се разтопи в него, да изчезне, да слее съзнанието си с неговото, да спре да съществува. Сега разбираше смисъла на крайната цел на съществуването на ангелите и човешките души — да се слееш с Бог, да изличиш егото си изцяло, да се превърнеш в Другия — това бе върховният израз на вселенската любов. Това бе най-великото знание, до което някой можеше да достигне.

— Мирише ми на кафе — каза той с треперещ глас, когато тя най-сетне се отдели от него. Без да пуска ръката му, Людмила го поведе към кухненския кът. Сипа по чаша кафе и двамата седнаха на продълговатата маса от бяло дърво. Владимир търкаше очи с една ръка, с другата здраво стискаше нейната. Лицето и устните му бяха побелели. „Какво му става?“, запита се, за първи път отклонявайки мислите от собственото си странно положение. „Нещо се е случило и с него, какво?“

— Много сладко е апартаментчето ти — той отпи внимателно глътка кафе. — Много уютно.

— Какво става, Влади? Каза ми, че искаш да ми покажеш нещо.

Той се поколеба. Оглеждаше простичките, еднотипни мебели от бяло дърво, сините и жълти покривки, метнати върху креслата и дивана; широкото легло с електронния четец върху шкафчето. Сякаш търсеше нещо, но не можеше да го открие.

— Не знам как ще го приемеш — гласът му потрепери. — А може би ме е страх, че ако те въвлека в тая лудост, тя ще стане реална и всичко друго ще стане… реално.

— Нищо не разбирам! — почувства, че сълзите отново напират към очите й — Какво става? Моля те!

— Добре! — той си пое дълбоко дъх — Гледай!

Людмила проследи погледа му. Влади се взираше в нощното шкафче до леглото й, където лежеше електронният четец. Докато погледите им се кръстосваха през изпълнената с танцуващи прашинки стая, четецът бавно се вдигна нагоре във въздуха. Залюля се за миг над шкафчето, после се завъртя и пое устремено към тях. Пресече стаята, увисна над главите им, после се сниши полека и кацна грациозно на масата. Точно до чашата с кафе на Людмила.

Тя се отдръпна така рязко назад, заедно със стола, че краката му изскърцаха върху дървения под. Сграбчи облегалките с ръце, стисна ги с все сила, сякаш здравото съприкосновение с физическата реалност щеше да задържи разума й на мястото му.

— Господи! — откъсна се от устните й.

— Да — Влади изтри побелелите си устни с ръка. — И аз само това си повтарям от сутринта. Господи, Господи. Като се събудих, бях ужасно жаден, умирах направо, все едно бях препил зверски предната вечер. Не ми се ставаше и си помислих, по навик, искам сега една чаша да се налее сама от мивката и да дохвърчи тук до леглото ми. Такива си ги мисля много често… обаче този път, познай какво стана.

— Чашата се е наляла сама от мивката — прошепна Людмила.

— Абсолютно. Чух тракане, чух как шурти водата. После кранът се затвори и чашата долетя при мен. Буквално. Щях да припадна. Не знам как не си загубих акъла. Може би ме спаси само споменът за съня ми — имах много шантав сън. С Асарих бяхме в картината ми, учеше ме на някакви суперменски номера и после ми каза, че като се събудя утре, ще стане нещо много странно. Та, явно това е имал предвид.

— И аз сънувах Асарих — Людмила продължаваше да шепти. Нямаше сили да надигне глас.

— Мога да местя всякакви предмети, Люси. От всякакви разстояния. Пробвах се и навън, докато идвах, с едни хартии, хвърлени в парка — никой не разбра, естествено. И не е само това… мога да… да вдигам много тежки предмети. Ей тази маса сега, на която сме, мога да я вдигна само с една ръка. Усещам, че имам някакъв по-особен контрол над тялото си. Не знам как да го опиша. Предполагам, че дори ще мога да полетя, ако реша. Сякаш някак изкривявам самата реалност и просто се… плъзгам по нея. Боже, толкова е странно.

— А аз май мога да бъркам в мозъците на хората — тя се изкашля, в опит да възвърне гласа си. Посегна и вдигна чашата си, отпи глътка кафе. Горещината се разля по гърлото й и отпусна малко гласните й струни.

— Какво? Какво можеш? Кажи ми за теб!

— Тази сутрин ми се обади колежката ми. Нареди ми да тръгвам за офиса, че имало много работа. Помислих си, че ще е супер, ако излъже шефа, че не ме е открила и тя каза на глас: „Добре, ще му кажа, че не съм те намерила, отишла си в Пловдив на литературно четене!“ Още преди да се съвзема и да осъзная какво точно е станало, вече й давах заповеди да повярва, че наистина не ме е открила. Тя затвори с едно такова изражение като на зомби и сега съм убедена, че е отишла на работа сигурна, че не ме е намерила вкъщи.

— Ау! — възкликна той. Чертите му се отпуснаха и лицето му възвърна малко от цвета си — явно новината за другар в лудостта го бе накарала да почувства облекчение.

— Та, предполагам, че и аз все още не съм откачила заради съня ми с Асарих, в който направих точно същия номер. Явно уменията ми от съня са се пренесли в реалността. Боян май беше прав, а? — гласът й отново спадна — Трябвало е да спим. Да спим, за да получим силите си.

— Цяла сутрин си мисля… защото съм буден от шест часа… ако това е истинско — а очевидно е — тогава значи и Бог е истина? Мамка му… Люси, зле съм… толкова съм объркан…

Тя стана, седна при него на стола и го прегърна. Двамата стояха притиснати един в друг дълго време, докато навън шумът от колите ставаше все по-силен и отчетлив, а светлината в стаята — по-ярка. Накрая Влади вдигна ръка и я протегна към лицето си. Гледаше пръстите си, очертаните под кожата кости и сухожилия, сякаш гледаше непознато произведение на изкуството.

— Винаги съм мислел, че Бог е въпрос на вяра — промълви той. — Никога не съм предполагал, че е въпрос на познание. Положението не е — вярваш в Него или не вярваш. Всъщност е — разбираш за Него или не разбираш. Това… това направо ме уби, Люси.

— А аз се чувствам, все едно съм попаднала в приказка — тя не помръдваше, сгушена в прегръдката му — една от онези вълшебни приказки на Николай Райнов, които четях като малка. Бяха очарователни, но едни такива страшни. Спомняш ли си ги?

— Приказките завършват ли винаги щастливо? — попита той несигурно и свали ръката си.

— Не знам. Някои са ми били много тъжни. Помниш ли „Самодивско царство“? Всичко уж се нарежда накрая, но старата майка е тъжна, самотна и умира. Или пък… пък „Бялата мома“. Момчето не успява да опази тайната й и въпреки че не го убива, тя го напуска.

— Не съм ги чел тия — каза той. — Аз приказки много не съм чел, да ти призная. Детски романи четях. „Момчешки живот“, „Били и минпините“, „Гъливер“, „Приказка без край“ — ей такива. „Приказка без край“ най-много я обичам.

— И тя е страшничка — каза Людмила.

— Когато я четях, бях свръх нещастен. Този, главният герой, помниш ли, беше един смотан, дебел, все му се подиграваха в училище… все едно бях аз. Направо все едно за мен беше писана.

— Ти нали си бил кльощав — усмихна се тя.

— Да, де. Все едно. Пак ме тормозеха. Не ми се искаше да стъпвам в училище. Ей така, ако можех и аз да се забия на някой таван и да се пренеса в друга вселена…

Двамата замълчаха. Известно време, отново се чуваше само шума на колите и хорските разговори от улицата. После Влади се обади:

— Интересно какво ли се е случило на Боян?

3.
Супермаркетът

След един час двамата вървяха покрай блока на Людмила. Тя бе пъхнала ръцете си дълбоко в джобовете на дългото спортно яке; качулката й бе вдигната и скриваше улица „Антим Видински“ от погледа й. Чуваше се обаче дрезгавото ръмжене на двигателите и се усещаше тежкият мирис на бензин, смесен с въглищен пушек. Пред тях се разстилаше широкият, огрян от слънцето тротоар. Остри като ножове лъчи сечаха заледената повърхност на плочките, пробиваха дупки в прозрачните куполи на свещниците. Далеч напред, през две или три пресечки, откъм сградите вдясно, мигаше синя светлинка. Това бе неоновият надпис на супермаркета, от който Людмила обикновено пазаруваше.

— Не мога да разбера защо се помъкна с мен! — промърмори тя — Ей го къде е, на десет минути оттук е магазинът! Трябваше да ме изчакаш вкъщи!

— Страх ме е да стоя сам вкъщи, мамо! — каза Влади с тъничък глас. Беше я прегърнал през рамо с една ръка и гледаше напред към синята светлинка.

— Много смешно! — тя въздъхна недоволно. — Слушай, ама ти не се шегуваш, така ли? Наистина ли възнамеряваш вече навсякъде да се влачиш с мен?

— Абсолютно! Вече се чудя даже как ще те оставя за през нощта.

— Поведението ти е задушаващо. Ще си намалиш сериозно шансовете за брак с мен, отсега ти го казвам.

— Я млъкни! — отвърна той — Каква е тая псевдоеманципация?

— Каквато е твоята псевдомачовщина.

— Моля те, Люси, остави ме да се грижа за теб. Само като си помисля, че всеки момент могат да пуснат хайки из улиците и направо откачам.

— Не могат да го направят преди да одобрят закона. Боян каза, че това ще стане чак в понеделник.

— Вече нищо не знам — той понижи глас и я притисна по-силно към себе си. Смръщените й черти постепенно се отпуснаха в усмивка. Температурата на въздуха бе под нулата, но усещането за силната ръка, която я обгръщаше я пренасяше в едно миниатюрно лято; сякаш, подобно на Олаф от старото анимационно филмче „Замръзналото кралство“, те си имаха лично юлско слънце и цъфтящи рози над главите.

Погледът й, плъзгащ се разсеяно по стъклените куполи на свещниците, изведнъж замръзна. Людмила намали крачка, после спря.

— Ужас! — възкликна тихо — Виж!

Владимир проследи погледа й. Куполът на свещника на около пет метра пред тях беше отворен. До него стояха момиченце на около три години и млада жена — вероятно майката. Момиченцето държеше в ръката си тънка бяла свещ и се протягаше нагоре, за да достигне с нея пламъка на някоя от запалените восъчни пръчици, стърчащи от пясъчното дъно. Естествено, нямаше да успее — дъното на свещниците се издигаше на метър и шейсет от земята, а момиченцето не надвишаваше метър и двайсет и с протегнатата нагоре ръка. Личицето му се бе изкривило от напрежение, русата му коса, подаваща се изпод плетената шапчица, бе паднала над очите; розовите устни бяха нацупени и трепереха. „Всеки момент ще заплаче!“, помисли Людмила. „А тая тъпа крава защо седи там да го измъчва!“

Тя се задъха. Особено бълбукащо чувство се надигна у нея, сякаш в стомаха й потъваха торпеда, готови да се взривят. Това чувство я обземаше винаги, когато станеше свидетел на преднамерен или неволен тормоз над деца. Тези невинни същества… те приемаха като празни съдове всичко, което се изливаше в тях — било то лечебна вода или отровна помия. Можеха да съградят един прекрасен бъдещ свят, или да го разрушат. Зависеше само от хората, които ги отглеждат.

— Какво е това? — прошепна Влади — Какво става?

Момиченцето продължаваше да се мъчи безуспешно да достигне пламъка на някоя от свещите. Майката стоеше неподвижно, със скръстени ръце и каменно изражение. По бузите на детето се стекоха сълзи, слънцето се вля в тях и те светнаха като бисери.

— Тормози го за първата свещ. Откачалка!

— Каква е тая първа свещ?

— Ти пък, не знаеш ли? За запалването на първата си свещ децата получават парична премия от църквата. Колкото по-рано го направят, толкова по-голяма е премията. Родителите се мъчат да докопат парите и издевателстват над децата си. Ето я и тая, кой знае с какво наказание го е заплашила, ако не успее да я запали!

— Хм! — Влади присви очи.

— Ей сега ще я оправя тая психопатка! Само гледай! — Людмила се зачуди точно каква гадост да внуши на майката да извърши върху себе си. Реши, че ще я накара да се прибере вкъщи с детето и да търка пода на къщата до десет часа вечерта без почивка, когато…

(не, накарай я да се прибере, да включи ютията и да лепне ръката си върху нагорещената повърхност; да я държи там, докато и кожата, и мускулите, и жилите й не станат на кървава пяна)

… друга мисъл не мина през ума й, черна и остра като надвисналите над тротоара клони на дърветата. Тази мисъл я прониза, накара я да изтръпне и за първи път, откакто бе излязла с Влади, да почувства цялата смазваща тежест на зимата върху себе си.

„Кошмар! Полудявам ли, какво ми става?“

Тя се приготви да внуши на жената да отиде да чисти пода у дома си, както бе решила, но ръката на Влади легна върху нейната.

— Чакай! Остави на мен!

— Влади, не ме закачай. Побеснявам, когато видя…

— Хайде, не с лошото! — той се загледа в прозрачния купол. В следващия миг една от запалените свещи започна да се накланя надолу. Накланяше се бавно и грациозно, като тялото на балерина, докато накрая пламъкът й не достигна фитила на свещта на момиченцето. Двата фитила — горящият и черният — се целунаха. Момиченцето стоеше и гледаше ококорено нагоре. Близо минута, то стоя без да помръдне, после бавно свали надолу ръката си. Собствената му свещ гореше със силен, заслепяващ блясък.

— Мамо! — извика то възторжено. — Гледай! Стана! Запалих я!

— А! — жената го погледна сепнато, очевидно се бе отнесла. — Браво, Мая! Нали ти казах, че можеш, какво само мрънкаше!

Тя взе свещта на детето, постави я в купола и затвори капака. Поставените над свещника камери бяха вече документирали случилото се. По-късно, то щеше да бъде обработено в отдела за духовен контрол и паричното възнаграждение — преведено на родителите. Докато майката и детето пресичаха улицата, момиченцето я стискаше за ръката и не спираше да бърбори въодушевено.

— По-добре така, — каза Влади — сега сигурно ще го хвали и ще му даде награда. Ако я беше накарала да си напъха главата в тоалетната, което предполагам, че щеше да направиш, щеше да си го изкара на детето и то да пострада още повече.

— Олеле, прав си! — Людмила закри очи с ръка и наведе глава. — Боже, миличък, колко си добър! А пък аз… колко жестоко щях да постъпя!

— Да, да! — той я дръпна за кръста, за да продължат пътя си — Ще трябва да те уча на цивилизовано държане, дивачке, виждам.

— Недей, че ще ревна…

— Айде стига де! — той я стисна за рамото — Гледай сега какъв тип излиза от магазина! Ега ти булдозера!

Людмила вдигна очи. Бяха стигнали до супермаркета. Върху огромната синя неонова табела проблясваха белите букви „Санита“. От стъклените врати тъкмо се измъкваше огромен, ужасно дебел мъж. Беше облечен със сива брезентова канадка, издута отпред, отзад и отстрани, сякаш я бе подплатил с термовъзглавници. Закръглените му като на мастиф бузи се тресяха; масивните му крака сякаш едва удържаха туловището над тях.

— Леле! — Людмила изтри насълзените си очи с ръка — Този пък как досега не е минал сто програми за пречистване?

— Сигурно е минал, ама все тая — прошепна Влади.

През лакътя на мъжа висяха торби с поне трийсет килограма продукти; същевременно той бе вдигнал същата ръка към лицето си, държеше един отворен пакет шоколад и дъвчеше. Челото му бе оросено от пот; пуфтеше и залиташе. Изведнъж шоколадът се откъсна от ръката му и отлетя на тротоара, където се пльосна право до една кофа за боклук. Мъжът подскочи, опули се и замръзна на място. Людмила също подскочи и ръката й се стрелна към устата.

— Божичко!

— Е, какво? — Влади се подхилкваше. — Трябваше да се намеся, не мислиш ли?

Людмила се канеше да му отправи сериозен укор, но изведнъж й стана смешно. Притисна ръка към устните си.

— Малко шокова терапия — Влади я дръпна далеч от мъжа, в посока към стъклените врати. Стискаше я за ръката, а Людмила вървеше зад него, с опряна на устните длан. — На бас, че ще е по-ефективна от пречистващите програми.

— Недей! — прошепна тя — Недей, млъкни, защото ще превъртя!

Те се спогледаха, после избухнаха в смях. Дебелият мъж се обърна и ги изгледа смразено. Влади дръпна бързо Людмила и двамата се вмъкнаха в магазина, без да спират да се смеят. Застанаха вътре, под горещите струи на климатика, сред ярките светлини на луминесцентните лампи, които танцуваха по шарените стоки на рафтовете. Бяха се привели и се кикотеха, с ръце на стомасите си. На Людмила й се виеше свят, задъхваше се, от очите й течаха сълзи.

— Ти си луд… — гласът й пресекваше; усети, че започва да я боли коремът — напълно си ненормален…

— Е, не само ти можеш да си лоша! — той уталожи кикота си с едно дълбоко поемане на въздух — Трябваше да ти покажа и моята тъмна страна, за да се успокоиш!

— Слушай, Влади, струва ми се, че не трябва да… — тя също си пое дълбоко дъх и изтри очите си — да използваме тези… тези дарби, за да… за да се забавляваме… макар че не е истина какво шоу бихме могли да…_ (да, можем да спретнем голямо шоу, голямо, голямо кърваво шоу, можем да отмъстим на всички, на Коста, на Добрев, на лигавата Диляна, о, на всички, на всички.)_

… си направим — довърши тя бавно. Усмивката й бе секнала изведнъж. Отново й стана студено и усети как трепери, въпреки струята горещ въздух, изливаща се над главата й.

— Люси? — и неговата усмивка изчезна. Влади се вгледа в нея. — Какво има? Пребледня нещо.

— Не, не — промълви тя и обви тялото си с ръце. Тръсна рязко глава, — няма нищо, просто…

— Просто какво?

— Почувствах се странно. Сякаш не съм аз. Сякаш губя контрол над себе си. Влади, страх ме е…

— Миличка! — той въздъхна и я прегърна. — Знам, и на мен ми е много странно. Хайде, ела да купуваме каквото ще купуваме и да се прибираме вкъщи. Боян ще дойде след два часа, ще говорим с него и всичко ще се нареди. Всичко ще ни се изясни.

— О, дано. Дано всичко е наред.

Людмила напълни кошницата със зеленчуци — моркови, броколи, картофи, зеле, лук и целина. Натрупа вътре кутии с мляко, топено сирене, моцарела и пармезан. Взе зехтин, няколко вида нарязана шунка; меки бели хлебчета и франзели. Когато се запътиха към касата, кошницата бе така препълнена, че продуктите на няколко пъти се изсипваха на пода. Влади се спираше да ги събира и да ги тъпче обратно.

— Ти за някое военно поделение ли смяташ да готвиш, какво ти става? — попита той.

— Нервна съм. Избива ме на пазаруване.

— Мислех, че жените купуват обувки, като се изнервят.

— Каквото дойде купуваме. Важното е да трупаме — Людмила започна да вади продуктите и да ги нарежда на плъзгащата се черна лента пред касата. Влади й помагаше. — Да се надяваме, че Боян пак ще е гладен.

— Гладен ще е, сто процента — каза Влади. — Вчера би и моя рекорд по тъпчене. И се кефи, докато яде, което аз примерно не правя. В повечето случаи просто гледам да се наям, не разбирам много какво си слагам в устата. Докато той се кефи на всяка хапка. Такъв гастроном не бях виждал.

— Каза, че е бил с наднормено тегло, помниш ли?

— Да, и после отслабнал, като се разболял.

— Много е особена и неговата история. — Людмила сложи последната кутия с мляко и даде кошницата на Влади. Той я постави при купа други. Продавачката започна да маркира продуктите. Накрая Людмила разсеяно подаде китката с чипа си, за да плати. Влади хвана ръката й и я отдръпна.

— Остави на мен! — той прекара своята китка през терминала и данните му блеснаха на екрана на малкия компютър. Продавачката защрака по клавишите, прехвърляйки необходимата сума.

— Благодаря ви — издърпа касовата бележка и я сложи в една от пълните найлонови торби. Влади взе трите торби със здравата си ръка и побутна Людмила към изхода.

— Какво, сега и сметките ли започваш да ми плащаш? — попита тя, когато излязоха навън. Леденият въздух отново преряза дробовете й. Потрепери. Слънцето се бе скрило зад един облак и сива, прозрачна мъгла се стелеше над жилищните сгради. Хората около тях вървяха замислени, свили глави в яките на палтата си.

— Печеля повече пари от теб, така че не се бъркай! — той стисна дланта й с бинтованата си лява ръка.

— Ха! Ти пък откъде знаеш аз колко пари печеля? — тя придаде възмутени нотки на тона си, макар че усещаше как тяхното малко, лично лято пак се завръща и ги обгръща с топлото си наметало. Имаше чувството, че това лято няма вече никога да ги напусне, независимо какви бури вилнеят около тях.

— Колкото и да печелиш, аз съм един от най-добре платените илюстратори в София. Плюс това всеки месец продавам поне по три картини — и мои, и репродукции. Продавам ги скъпо. Не само у нас, в чужбина също. И на малкия пръст не можеш да ми стъпиш, затова си затваряй устата. Остави ме да си харча парите за нещо по-смислено от пиячка и трева.

— Леле! — Людмила повдигна вежди — Шансовете ти за брак с мен току-що се увеличиха неимоверно!

— Нали? — той й намигна, ухилен — Сега ако ти кажа, че обичам и бебета…

— Обичаш ли? — тя го изгледа с надежда.

— Разбира се, миличка. Ще ти направя толкова бебета, колкото поискаш. Четири, пет, само кажи. Ще чистя и къщата, ще мия чинии, ще изхвърлям боклука, ще ти нося закуска в леглото и ще ти отстъпвам дистанционното на телевизора. А, и ще ти предоставя целия шкаф за обувки, щото аз и без това имам само едни кубинки…

— Ами седалката на тоалетната?

— А, да, забравих. Ще си свалям седалката на тоалетната. И ще си измивам мивката, след като си измия зъбите. И няма да си хвърлям мръсните чорапи на пода, ще ги слагам в коша за пране. И ще оправям леглото сутрин. И няма да ям чесън, обещавам, само малко от онзи миризливия чипс с подправките, ако разрешиш. Ами… нещо друго?

— Няма да ми се бъркаш в прическите.

— В никакъв случай.

— И в дрехите.

— Никога. Ако щеш си нахлупи панталони на главата.

— И ще ми казваш, че съм супер хубава, даже след като родя три деца и ми увиснат циците и корема?

— Ъъъ… Хм… еее, тук малко ме заби… ама разбира се, миличка, ти все ще си хубава… то аз след три деца ще съм толкова изпушил, че вече нищо няма да виждам…

Тя се разсмя с все сила.

— Голям си идиот, ей!

— Идиот, ама влюбен! — той я притисна силно към себе си. Тя цялата изтръпна от прегръдката и от стряскащата искреност, която усети в репликата му. „Влюбен?? След два дни, прекарани с мен?“ Странното бе, че тя бе готова още в този момент да му отговори „И аз така!“, без изобщо да се съмнява в думите си.

Постоя известно време, сгушена в прегръдката му. После стисна силно ръката му.

— Хайде! — усмихна му се. — Ела да видиш каква уникална супа правя!

4.
Обядът

25 януари, обед

Наближаваше два часът и тримата тъкмо бяха седнали да обядват. Людмила се сепна от рязкото почукване на вратата и едва не изтърва лъжицата на земята.

— Това пък кой е сега! — възнегодува — Нали вчера платих на домоуправителката!

Понечи да се изправи, но Влади вече беше станал:

— Да не си мръднала! Аз ще отворя.

— За това ли ми говореше? — Боян я погледна през масата. Устата му бе пълна със супа, франзела и сирене. Днес бе облечен по-небрежно, с простичък тъмнозелен пуловер и сиви джинси. Къдравата му коса бе разбъркана; по брадата му се белееха трохи. Докато дъвчеше, се усмихваше. Изглеждаше подмладен, макар че стаената в очите му неясна тревога не даваше мира на Людмила откакто го бе видяла.

Тя кимна.

— Точно за това. Имам си нов личен бодигард, Бояне. Космите по главата ми вече са по-ценни от злато, да знаеш.

Боян преглътна хапката си.

— Не знам за косата ти, Люси, обаче си страшна готвачка! По-хубава супа не бях ял!

— Чуваш ли, Владимире! — провикна се тя — Вместо да си размахваш каубойските револвери на вратата, вземи да ми оцениш малко кулинарните умения!

— Млъкнете! — Влади се наведе към вратата и се заслуша. Лицето му беше сбърчено, очите — присвити. Приведе се напред и погледна внимателно през шпионката. В следващия миг подскочи, очите му се разшириха и ръката му се стрелна към гърдите.

— Какво става? — тя остави лъжицата си в купичката и се изправи — Кой е?

Той поклати неопределено глава. Отвори вратата и се отдръпна настрани. Ръцете му се вдигнаха нагоре и се скръстиха здраво пред гърдите.

След минута Асарих прекрачи прага. Величествената му фигура сякаш изпълни целия апартамент, отрази се във всяка заобикаляща го повърхност, разшири и освети сенчестите, скрити от слънцето ъгли. Носеше дълго бяло палто, вълнени шапка и шал. През рамото му висеше сак. Зачервените му бузи ярко контрастираха с ослепително бялата кожа и, „Боже, прилича на съвсем обикновен човек!“, помисли Людмила смаяна. „Възможно ли е? Наистина ли е той? Да не би отново да сънувам?“

Този път обаче и Боян, и Владимир присъстваха на сцената, така че нямаше как да е сън. Този път Асарих се появяваше пред тримата заедно и с това окончателно утвърждаваше факта, че светът вече не е същият. Наистина се бяха озовали в приказка — страшна и чудна едновременно; приказка, която смразяваше кръвта й, но разкриваше пред очите й хоризонти, до които не бе подозирала, че може да стигне.

— Извинете, че идвам по толкова традиционен начин — Асарих свали шапката и отви шала от врата си. — Просто не смея и за секунда да напусна човешката си форма и се принудих да дойда дотук с колата и да чукам на вратата. Не ми се беше случвало досега, но ме е страх Таръс да не вземе да ме усети къде съм само по смяната на формата.

Тримата стояха без да помръдват. Той ги огледа един по един. Усмихна се. Остави сака, шала и шапката си на шкафа за обувки, свали палтото си и го окачи на закачалката. Носеше бежов пуловер, под който се подаваше яката на светлосиня риза.

— Людмила, да свалям ли обувките? — попита вежливо.

— А… н-не, — заекна тя, чудейки се как изобщо намира глас да му отговори — ня-няма нужда…

— Владимир, какво става? Защо стърчиш тук? Отиди и си седни на мястото. Нали нямате нищо против да се присъединя към обяда ви?

Той сложи ръка на рамото му и Влади трепна. Асарих стоеше и го гледаше, без да отдръпва ръката си, докато накрая скованите черти на човека срещу него се отпуснаха.

— Зашеметих се — Влади се усмихна несигурно, с потрепващи устни, — извинявай.

— Е, нормално. Сега по-добре ли си?

— Имаш вълшебна ръка! — Влади тръсна глава и пристъпи напред. Оправи в движение ръкавите на пуловера си.

— Всичко ми е вълшебно — Асарих му намигна. — Е, да седна ли при вас?

— Да, ела — каза Влади. — Ами ти… хм… ти ядеш ли?

— Да — отвърна Асарих. — Необходимо ми е във всяка бета-форма — отиде до мивката в кухнята, изми старателно ръцете си и седна на празното място до Боян. Свещеникът, който не откъсваше от него ококорените си очи, преглътна и опря длан на устните си.

— Какво ядете? — попита Асарих. Огледа внимателно отрупаната маса и се почеса по бузата — А, да, виждам. От някои от тези неща мога да се възползвам, от други — не.

Боян посегна и отпи голяма глътка от чашата си с вода. Людмила видя, че ръката му трепери.

— Значи ядеш като нормалните хора, така ли? — попита Влади, който очевидно вече се бе отпуснал дотолкова, че взе лъжицата си и отхапа едно парче от хлебчето до купичката си.

— Ами, не съвсем — отвърна Асарих. Посочи към изрисувания с цветя супник в средата на масата. — Ето това в тази тенджера, например, не мога да го ям. Зеленчуците стават, макар че голяма част от градивните им вещества е унищожена от високата температура. Но оттук усещам мириса на безбройните подправки, към които съм абсолютно невъзприемчив.

— Защо така? — обади се Людмила.

— Ами защото не дават нищо на тялото ми. Само ми дразнят стомаха и ми вдигат кръвното налягане. Осемдесет процента от човешкото меню съдържа подправки или добавки, които вие приемате очевидно само заради вкусовите им качества. Това има връзка с психологията ви, а аз, въпреки столетията прекарани в човешка форма, съм непосилен да я възприема докрай. Същата работа е със секса — необходим ви е само когато трябва да се размножавате, но вие го правите непрекъснато и това отново има връзка с особената, непознаваема за мен корелация на алфа и бета-същностите ви.

— Е — обади се Боян в този момент с леко треперещ глас, — като оставим настрана лекциите по здравословно хранене, Асарих, какво точно си дошъл да ни кажеш днес?

— Първо ще изслушам вас — Асарих посегна към едно от хлебчетата. — Предполагам, че имате много въпроси, нали? Питайте, ще отговарям на всичко.

— На мен ми се иска да попитам дали не сънувам — промълви Влади. — Истина ли е всичко това, което се случва?

— Истина е — Асарих си отчупи парче хляб. — Сънищата ви тази нощ също бяха истина.

— Какво представляват сънищата? — попита бавно Боян. Поднесе лъжица супа към устата си с треперещата си ръка. Очевидно, въпреки седналия до него специалист-диетолог, бе напълно готов да понесе неблаготворното й влияние върху организма му.

— Повечето пъти са просто продукт на работата на мозъка ви — обясни Асарих, — но докато спите, алфа-същността ви може да бъде освободена от тялото и пренесена в алфа-измерението. Понякога, при нужда, Бог го прави. Както направи тази нощ. С вас тримата прекарахме известно време в алфа-измерението. Това бе необходимо, за да може Бог установи контакт с вас и да отвори канали към алфа-същностите ви, през които да ги контролира.

— Значи тези способности, които имаме сега… са ни дадени от… от Бог? — попита Людмила.

— Да — каза Асарих. Стана, взе една чаша от шкафа и си наля вода от каната на масата. Върна се отново на стола.

— Какво точно ще правим с тях? — попита Влади.

— Ще спрете противниците си. — Асарих отпи глътка вода — Конкретно твоята задача, Владимир, е в понеделник да отидеш в министерството на Вътрешните работи, да намериш главния секретар Петър Доневски и да го затвориш на подземния етаж на същата сграда. Там има шумоизолирани стаи, които се заключват автоматично отвън. В следващата седмица никой няма да слиза там, така че Доневски няма да бъде открит. Трябва да остане заключен в една от стаите два дни — дотогава, докато Людмила и Боян свършат своята работа и ситуацията в страната се успокои.

— Какво? — Владимир бе посегнал към чашата си с вода, но я пусна толкова рязко, че част от течността се разплиска на покривката — Искаш да отвличам Доневски? Ти шегуваш ли се?

— Съвсем сериозен съм — каза Асарих.

— Но как… как ще стане това? Че аз не мога дори да припаря до това министерство, как така ще се добера до главния секретар? Това не е възможно!

— Възможно е. Като отидеш там, ще поискаш среща с Антония Литова, тя работи в министерството от няколко месеца. Секретарка е на заместник-министър Валя Андреева.

— Кой? Антония Литова? Момент…_Тони Хипито_ ли?

— Да, точно тя — Асарих се усмихна на удивената физиономия на Влади. — Бог неслучайно я изпрати на работа там.

— Коя е Антония? — запита Людмила подозрително.

— Познаваме се от университета — обясни й Влади, — тя учеше история на изкуството. Поддържахме връзка известно време след завършването, работеше в една галерия, но нещо не беше доволна. От поне година обаче не съм я чувал.

— Ще носиш фалшиви документи от неин преподавател в университета, който иска подписа й — каза Асарих. — После ще ти ги оставя, в сака ми са. Няма да имаш проблеми с влизането. Като се озовеш вътре, се срещаш с Антония и като приключиш разговора с нея, отиваш да посетиш Доневски в кабинета му. Тук вече ще се включат и „елементи на екшън“, както се изрази ти самият преди време. Тук ще ти е необходима силата, която имаш сега. Трябва обаче много да внимаваш, докато я използваш. Във връзка с това ще ви обясня какво друго важно нещо имате да свършите преди понеделник. Нещо, което ако не изпълните, не мога да гарантирам успеха на мисиите ви.

— Аз какво ще трябва да правя? — попита Людмила.

— Ти ще отидеш в понеделник в Народното събрание, на внасянето на Закона — обясни Асарих. — Ще те изпрати шефа ти от вестника, да заместиш една репортерка. Ще снимаш заседанието. Алев също ще е там и целта ти ще е да пресечеш влиянието му върху народните представители. Трябва да предотвратиш одобряването на Закона за духовна чистота.

— Олеле! — тя прехапа дланта си.

— Спокойно! — каза Асарих. — Ще се справиш.

— Момент! — възкликна Владимир — Значи ще сме разделени през цялото време, така ли?

— Не се притеснявай толкова, Владимир. Бог се грижи за избраниците си. — Асарих бе довършил хлебчето си и се оглеждаше — Ей, откъде мога да си взема още такива?

— Ще ти донеса — Людмила понечи да се изправи, но той я спря с ръка.

— Недей, скъпа, ще си взема сам. Кажи ми къде са?

— В шкафа отстрани до хладилника.

— Чудесно.

Асарих се върна и постави в панерчето още пет от белите хлебчета. Боян, който междувременно бе довършил супата си, изтри устата си със салфетка, изтърси брадата си от трохите и попита:

— А моята задача?

— Твоята ли? Ами ти ще си разпределен като съпътстващо духовно лице в речта на оратор Дерев в понеделник. Речта, с която ще защитава пред цяла България внесения в Народното събрание закон. Тоест, ще говориш след него. Целта е твоите думи да преобърнат настроението, което ще създадат неговите.

— Аха — промълви бавно Боян. Въздъхна, отметна косата от челото си и се втренчи в масата — И влиянието на моята реч ще бъде по-силно от неговото, така ли?

— А ти как мислиш? — Асарих му се усмихна. Боян поклати глава и също се усмихна. Стаената тревога в очите му обаче не изчезваше. „Ще говори ли с Асарих за това? Ще му каже ли поне на него какво е станало?“, запита се Людмила.

И сякаш в отговор на мислите й, Боян потърка очи, после погледна встрани към шкафа за обувки.

— Асарих — промълви той, — нещо се случи днес.

— Какво? — ангелът дъвчеше старателно храната си.

— Ами аз… направих нещо нередно.

— Хм — Асарих оправи измачкания ръкав на пуловера си. Тонът му бе равен, в него не звучеше нито изненада, нито любопитство. — Сподели, да чуем.

— Ами… добре — Боян се изкашля. Положи длани на масата — Днес сутринта, както знаеш, излязох от вкъщи в еуфория от съня ми през нощта, от спомена за синия дим, който излезе от микрофона на трибуната и се вля в мен и после хората, на които говорех и те се променяха от думите ми… знаеш. Идеше ми направо да полетя, все едно не стъпвах на земята, толкова невероятно се чувствах. Като минах покрай портиера, му извиках: „Ей, какъв прекрасен ден е днес, Атанасе, само за разходка! Вземи я зарежи малко тая работа и излез!“ Разбира се, пошегувах се, просто бях в чудесно настроение, но човекът взе, че излезе от кабинката, ухили се до уши — а, предполагам, знаеш, че той е един вечно намръщен тип, седи и по цял ден чака таванът да падне на главата му — и извика: „Ей, Бояне, вярно, какво хубаво слънце грее!“ После си грабна шапката, облече си якето и излетя навън да се разхожда! Както казах и на Люси и Влади, бях изумен… после обаче се усетих, че сънят ми се е пренесъл в действителността. Такава дарба бях получил — да променям съдбите на хората с думи.

Боян помълча за миг, после продължи:

— Та, след като осъзнах това, започнах да говоря на всички жени, покрай които минавах. Подхвърлях им приказки от рода на: „Страшно красива си и никога няма вече да мислиш друго!“; „Няма по-успяла жена от теб на тоя свят“; „Ти си най-добрата майка!“ и така нататък. Все окуражителни неща им говорех и виждах как на жените им светват очите. Буквално се променяха пред очите ми. Всичко хубаво, ама тогава… Влади, Люси, това не ви го казах на вас… — пръстите на Боян се притиснаха към ръба на масата — … тогава, точно преди метростанцията видях една жена от миналото ми. С нея бяхме заедно, тя беше първата и последната ми любов. Разби ми сърцето. Не я бях виждал от две години, а днес просто си стоеше там, до метрото, висока, царствена, като едно време. Не знам какво ми стана като я видях. Целият ужас, който бях преживял с нея се надигна у мен. И… и сякаш… денят се смрачи, сякаш попаднах в някаква черна дупка, не знам. Беше кошмарно. Минах покрай Ана, тя не ме беше видяла, и й казах ясно: „Ти си най-грозната, жалка и неуспяла жена на света и никога вече няма да мислиш друго! Ще се проваляш във всичко, с което се захванеш!“ И отминах. С крайчеца на очите си видях как тя се облещи след мен, а после изведнъж се сви в себе си, и сякаш се… смали, честна дума, и цялата й царственост и величие изчезнаха…

Боян млъкна. Гласът му вече трепереше съвсем явно. Стисна здраво длани и се втренчи в покривката. Людмила чуваше тежкото му дишане, така тежко, сякаш в дробовете му всеки миг щеше да избухне бомба.

Изведнъж тя си спомни за своите моменти днес, когато…

(отиди си вкъщи, пусни ютията и си лепни ръката на желязото, за да ти се сварят и кожата, и мускулите, и костите)

… за малко да накара жената, която я бе ядосала, да направи кошмарни неща със себе си. И после, ония гадости, които мислеше за Коста и шефа си…

Гърлото й се сви.

— Какво става с нас, Асарих? — прошепна тя.

Ангелът наблюдаваше спокойно Боян. Сдъвка залъка си, пи малко вода и остави чашата. После протегна ръка и я сложи на рамото на свещеника. Постоя така, докато дишането на Боян не се успокои и ръцете му не се отпуснаха. Свещеникът въздъхна дълбоко. Разтри челото си и се усмихна признателно на Асарих.

— Благодаря. Направо щеше да ми се пръсне главата.

— Какво става? — попита Влади с тревога. Погледът му се местеше ту към Боян, ту към Людмила — Люси, какво не знам?

— Според теб, кое те е накарало да постъпиш така, Бояне? — Асарих отдръпна ръката си от рамото му — Кое те е предизвикало да извършиш този неправомерен акт на отмъщение?

— Сатана? — промълви Боян. Пръстите му отново се сплетоха здраво върху масата.

— Възможен отговор, но в случая е неправилен. Луцифер и ангелите му не се месят в човешкото съзнание толкова често, колкото си мислиш — и когато го правят, последиците за човека са далеч по-страшни от това, което ти се е случило на теб. В случая няма причина да се занимават с вас, защото още не знаят кои сте. Пък и да знаеха, вие в момента носите в себе си Божествената енергия. И да искат, няма как да се доближат до алфа-същността ви.

Той замълча. На масата се възцари тишина.

— Е? — Асарих погледна към свещеника.

— Ъъ… „е“ какво? — смотолеви Боян.

— Ако не е Луцифер, тогава кой е? Кой те накара да извършиш това злодеяние?

— Моето собствено съзнание? — прошепна Боян, взрян в побелелите кокалчета на ръцете си.

— Сега вече отговорът е правилен — Асарих се усмихна насреща му.

— Какво? Значи ония гадни мисли са дошли от мен самата? Така ли? — Людмила бе ужасена. Осъзна, че вариантът Сатаната да й е нашепвал страховитите желания бе хиляди пъти за предпочитане пред варианта собственият й ум да е източникът им.

— Какви мисли? — попита Влади. Гласът му се надигаше и почти се бе изправил от стола — За какво говориш, Люси? За Бога!

Асарих му даде знак с ръка да седне и да мълчи. Влади се подчини неохотно. Свиваше устни и кракът му потропваше по пода.

— Разбира се, че от теб, от кой друг? — Асарих отправи очи към Людмила — И не ме гледай така шокирано, скъпа. Какво се случи с теб тази нощ? Получи контрол над алфа-същността си и се доближи до Бог. Колкото повече едно създание израства и колкото по-близо до Бога достига, толкова повече се привързва към Него. Същевременно обаче му се приисква и да се отдели от Него. Създанието получава разбиране за властта и силата Му и иска да ги направи свои. Можем да сравним ситуацията с големите предприятия, чиито служители, щом получат достатъчно знания и увереност, се отделят и правят свои собствени фирми. Разликата е, че докато във вашия свят тази практика може и да доведе до успех на служителя, в алфа-измерението тя е неизменно фатална.

— Не разбирам — промълви Людмила. — Какво искаш да кажеш?

— Иска да каже… — гласът на Боян пресипваше — иска да каже, че ако използваме новопридобитите си сили… в разрез с Божиите закони… то тогава ще ги загубим.

Асарих се усмихна.

— Браво, Бояне!

— Но как можем да сме сигурни, че правим всичко правилно през цялото време? — Людмила почти извика. — Как можем да знаем дали не сме объркали нещо! Това е невъзможно!

— Да, трудна работа е — съгласи се Асарих, — точно затова трябва да направите и другото нещо, за което ви споменах преди малко. За да не допуснем грешки от ваша страна, ще трябва утре, неделя, да отидете на един адрес. Най-добре ще е да сте тримата заедно, но ако се случи да се разделите, знайте, че до шест часа следобед най-късно всеки от вас трябва да се намира на мястото, което ще ви кажа.

Той замълча за миг, явно за да е сигурен, че е задържал вниманието им. Беше го задържал. „Както гласи добрата стара поговорка, и игла да падне този момент в стаята, ще се чуе!“, помисли си Людмила.

— Адресът, за който ви говоря, е в центъра. Точно до клуба за духовно и физическо здраве има една малка жълта кооперация с офиси. Улицата е „Свети Йоан“ номер 6. Вътре в кооперацията, слизате в мазето. Там търсите врата, боядисана в бяло. Тя ще бъде отворена през целия ден. Като влезете през вратата, ще се озовете в празна стая. На пода й има железен капак с код. Кодът е шест нули. Лесно е за запомняне — улица „Свети Йоан“ номер шест, и шест нули код. Набирате кода и се спускате надолу по една желязна стълба. Не забравяйте да затворите капака, след като влезете — той ще се заключи автоматично след вас. Ще се озовете в противоядрен бункер. Трябва да прекарате в него нощта. Там има храна, вода, легла, дрехи, лекарства — всичко необходимо за дълго преживяване. Естествено, вие няма да векувате там, ще останете само през нощта. Ще получите обаче цялото познание, от което се нуждаете, за да осъществите успешно задачите си в понеделник.

Влади разтърка очи с дясната си ръка.

— Ей, само аз ли си мисля, че съм се озовал в някакъв маниакален холивудски трилър?

— Не — Людмила хапеше устните си — не си само ти.

— Ще се видим ли пак с теб? — Боян гледаше Асарих. Сякаш единствено той не изглеждаше твърде шокиран от новата информация, която им бе дадена.

Асарих поклати отрицателно глава.

— Не. Повече не съм ви нужен. Ще се видим единствено когато… ако се наложи да се намеся. Да се надяваме — той снижи глас, — че няма да се налага.

— Страх ме е! — ръцете на Людмила настръхваха и тя ги вкопчи една в друга под масата. — О, Асарих, ужасно ме е страх!

— Няма от какво да се боиш! — ангелът се надигна и докосна нежно рамото й — Плюс това, фактът, че няма да се виждаме, не означава, че няма да съм наоколо. Непрекъснато ще съм с вас. Под една или друга форма. Бъдете сигурни!

Влади доближи стола си до този на Людмила, посегна, придърпа я към себе си я прегърна. Тя остана скована за няколко минути, после се отпусна в прегръдката му с треперливо издишване.

— А, между другото, Владимир, можеш да останеш при нея тази нощ — Асарих му се усмихна. — Просто се обади на портиера, че заминаваш на откриване на изложба в Русе за уикенда и всичко ще е наред.

— Ами ако проверят? — Влади повдигна скептично вежди. — Веднага ще разберат, че съм ги метнал.

— Където и да проверят, ще получат потвърждение на информацията — каза ангелът. — Погрижил съм се за това. Не се притеснявай.

— О? Ами тогава, освен благодаря, друго не мога да кажа — Влади също му се усмихна. Притисна още по-силно Людмила към себе си.

— Обичам човешката любов — Асарих доизпи водата си. — Полезна е в твърде много отношения. Е? — той ги огледа. — Имате ли още въпроси, преди да ви оставя?

— Мисля, че нямаме — Боян се изкашля, — не знам за Люси и Влади, но аз ще започна да се моля от момента, в който ти видя гърба, приятелю.

— Добра идея — съгласи се Асарих, — колкото повече пътища отваряте между себе си и алфа-измерението, толкова по-добре. Не забравяйте, че утре до шест часа най-късно трябва да сте в бункера. В никакъв случай не тръгвайте по задачите си, без да сте минали през това място. Самоличностите и местоположението ви няма да са известни на противниците ви до понеделник, когато излезете директно срещу тях, така че можете свободно да се придвижвате из улиците без да сте изложени на физическа или друга опасност, но все пак не се мотайте много напред-назад. Направете си една среща в центъра и отидете директно на адреса. Нали?

Влади вдигна свободната си ръка и козирува. Боян гледаше замислено в масата. Асарих се изправи.

— Благодаря за хубавия обяд, скъпа — каза той.

— Моля — промълви тя механично. — Пак заповядай.

— Ще изляза през вратата — каза Асарих. — Не ме изпращайте.

Тримата гледаха след него, докато той обличаше палтото си и слагаше шапката си.

— Владимир, оставям върху шкафа документите, които ще са ти необходими за понеделник — ангелът извади квадратна синя папка от сака си и я постави на шкафа за обувки. — Вземи ги със себе си, когато тръгвате утре за бункера.

Влади кимна, без да проговаря. Асарих им се усмихна за последен път, махна им с ръка и излезе.

Шеста глава
Пропадане

1.
Отложената среща

26 януари, 2044

В неделя температурите паднаха до драстичните минус петнайсет. Владимир, който предния ден бе отскочил до дома си, за да си вземе някои дрехи и тоалетни принадлежности, погледна през прозореца и прокле през зъби. Валеше ситен, но толкова плътен сняг, че закриваше напълно съседните сгради от погледа му. Прииска му се да отвори прозореца, да протегне ръце и да разтвори бялата дантелена пелена, за да се увери, че градът е още на мястото си.

— Миличка — обърна се към Люси, която сновеше зад него по пижама, с чаша кафе в ръка. Пухкавите й бели пантофи тупкаха по паркета, разрошената й руса коса бе затъкната небрежно зад ушите — Забрави за официалните ботуши. Няма да стане.

— Толкова ли силно вали? — тя се доближи до него. Протегна се на пръсти и присви очи срещу стъклото. Той я прегърна и потърка брадясалата си буза във врата й. Тя смръщи вежди.

— Ау! Бодеш ужасно! Вземи се обръсни, как ще влизаш така в министерството!

— Утре сутринта. Не ми се занимава сега.

— Утре сутринта няма ли да сме в бункера?

— Е, да, и какво? Там няма ли да има мивка?

— Кой знае какво ще има там — промърмори тя. Владимир я усети как потреперва и веднага я притисна към себе си. Почти не бе спал тази нощ — лежа в леглото до нея; галеше я и я прегръщаше, докато тя се въртеше и стенеше насън. Не бе знаел, че необходимостта да се грижиш за някой друг може да премахне напълно целия ти собствен страх.

— Спокойно! — прошепна в ухото й. — Ако излезе злият змей изпод земята, за да те изяде, ще му отсека и трите глави. Една по една.

— Много ти е смешно, а? — тя се дръпна от него и остави чашата си на масата. Пое си дълбоко въздух и хубавите й, закръглени гърди се надигнаха под тънкото горнище на пижамата. Владимир усети леко замайване.

— Изобщо не ми е смешно — обърна се и отиде до кухненския плот. Постави празната си чаша под водната струя и прекара насапунисаната гъба по гладката порцеланова повърхност. Чувстваше болезнено напрежение в слабините, сърцето му се бе разтуптяло. Не искаше обаче да докосва Люси. От вчера следобед, откакто Асарих си тръгна, бе ограничил физическия си контакт с нея само до утешаващите прегръдки. Изпитваше нужда от чистота в отношенията им, непозната за него до този момент; не можеше да си я обясни. Искаше целият този кошмар да свърши и да се люби с нея чак след като се ожени за нея. Не й бе споделил тези мисли, но тя явно ги долавяше и одобряваше, защото също пазеше непривична дистанция от него.

— Не ти ли е? А защо тогава ръсиш глупост след глупост? — тя тръшна в мивката и своята чаша и той я взе.

— Ръся глупости, за да не откача — изми чашата й. — Хайде, отивай да се обличаш. В дванайсет и половина трябва да сме на центъра. Като гледам какво е времето, поне час ще се влачим дотам.

— Ще вземем такси! — провикна се тя, докато се отдалечаваше към двукрилния гардероб до леглото. Владимир тръсна ръце от водата и ги изтри в кърпата.

— Какво такси, днес е Съборът — запъти се към дивана, където стоеше сакът му с багажа. — Няма да има пукнато такси. В моменти като този страшно ме е яд, че не живеем в миналото, когато всеки е можел да има кола, а не само скапаните министри и военни. Облечи нещо по-дебело, моля те, не се конти, че ще умреш от студ.

— Имам един хубав вълнен панталон — Люси ровеше в гардероба. — Става за репортерската ми роля. Ще сложа риза и вълнен пуловер. И с бялото ми палто и белите ботуши.

— Бели ботуши?? — той повдигна вежди, докато вадеше от сака си по-дебели дрехи. Свали долнището на пижамата и започна да нахлузва джинсите.

— Е, да. Те са кожени, не пропускат вода. Много топлят.

— Ще станат на задник от локвите бе, коте.

— Говори по-прилично! — сряза го тя. Съблече горнището на пижамата си и той извърна поглед от нея. Измъкна една риза от сака и я огледа. Поизмачкана. „На кого му пука, да няма да ходя на банкерско събрание!“ Докато закопчаваше ризата, стоеше с гръб към Люси. Тя пуфтеше, докато се обличаше, той чуваше шумоленето на дрехите й.

— Леле… тоя панталон ми е тесен. Напълняла ли съм, или се е свил от прането?

— Ами, като те видях вчера как пазаруваш в магазина, естествено е да ти отеснеят панталоните — Владимир навлече тъмносивия си пуловер над ризата.

— Ще ти кажа аз на тебе! — измърмори тя. Продължаваше да се бори с дрехите. Най-накрая шумоленето спря и Люси възкликна с доволство:

— Ето, готово! Виж ме, добре ли ми стои? — той се обърна към нея. Панталонът й бе тъмносин, тясна кройка и прилепваше по стегнатото й дупе и дългите крака. Отгоре бе със светлосиня риза и бял пуловер. Дългата руса коса се диплеше върху белия пуловер и проблясваше като слънце, спуснало лъчите си върху заснежен планински връх.

— Ау… фантастична си! — той пристъпи към нея, наведе се и обгърна тънкия й кръст с ръце. Тя издаде доволен мъркащ звук и потърка чело в неговото.

— Не съм дебела, а?

— Не, миличка, страшно си сладка. Синьото много ти отива — той я целуна по слепоочието, по бузата, по устните. Притиснаха се един към друг и целувката им се задълбочи; Владимир усети как се задъхва и коленете му отмаляват, докато плътните й сочни устни поемаха неговите като пролетна почва, която попива жадно в недрата си буйния, напоителен дъжд. Опипа с ръка рамото й като слепец, бутна я назад, откъсна се с мъка от нея.

— Недей, че няма да мога да се удържа… Дай да излизаме.

— Добре — тя го погали по бузата и той потръпна. — Ама и аз като те гледам с тая риза и тоя пуловер… толкова си секси такъв елегантен…

— Чак пък елегантен! — той си пое дълбоко дъх и остана за минута неподвижен, докато се успокои сърцето му. Взе сака си, обърна се и се запъти към шкафа за обувки.

— Да. Страхотен си. Имаш хубаво тяло, отиват ти такива дрехи. Ще изглеждаш супер с някое готино палто, примерно.

— Да, да, някой друг път — Владимир нахлузи кубинките си, облече канадката и метна сака си през рамо. Люси обу белите ботуши, които й стигаха почти до коляното, сложи бялото палто и взе раницата с багажа.

Излязоха.

Квартал „Света Богородица“ беше близо до центъра. Тръгнаха покрай булевард „България“, който щеше да ги изведе до Централния храм за поклонение. Денят бе сумрачен, прорязван от светлината на фарове и запалени улични лампи; раздиран от боботещия шум на двигатели и отекващи от видеотаблата новинарски емисии. Снегът се стелеше монотонно и унило във въздуха и се трупаше по качулките и ръкавите им, докато вървяха. Сградите, улиците, тротоарите, паркираните коли — всичко бе побеляло. Десетки хора се бяха запътили пеша към центъра — очевидно, също като тях, в опит да избегнат неистовото блъскане в метрото и по автобусите, типично за дните на Събора. Въздухът бе толкова студен, че на Владимир му изтръпваше гърлото, докато дишаше. Люси го държеше под ръка, със стряскащо зачервени бузи под качулката. По едно време той измъкна ръката си от джоба и пипна кожата на лицето й.

— Хич не ти понася студа, миличка! — промърмори притеснено и потърка бузата й — Гледай какви петна ти избиха!

— Нищо, след малко ще стигнем! — тя притисна ръката му към лицето си — Я, какво дават тук?

Пред тях, група хора надигаха глави към едно видеотабло. Картината показваше дълга мраморна площадка. В средата на площадката се издигаше голямо каменно огнище, пълно с наредени една върху друга дървени трупи. Трупите образуваха висока платформа, заградена с железни колони, от които висяха стоманени вериги. От върха на всяка колона стърчеше дървената дръжка на огромен нож, украсена с раззината змийска глава.

— Жертвеният център? — в гласа на Люси прозвуча учудване — Ще започват ли вече, не е ли рано?

— Рано е — той прегърна през рамото. — Може просто да са го пуснали, за да го зяпат хората. Нали е такава красива гледка!

Не можа да сдържи иронията в гласа си, въпреки че стояха близо до други хора. Знаеше, че в деня на Събора всяка доловена приказка против ритуала се наказва сурово — и до затвор можеше да се стигне дори. Но в този момент отвращението, обзело го при вида на кладата, веригите и ножовете бе толкова силно, че го накара да забрави за предпазливостта.

— Да тръгваме! — той я дръпна — Какво ще стоиш тук да го гледаш!

— Не, чакай, виж! Кой е този?

Нисък, изключително грозен мъж се бе появил пред камерите. Жертвената площадка се отдалечи малко и стана ясно, че мъжът е застанал на ораторската трибуна пред площадката. Носеше дълго черно палто и черна шапка, която закриваше ушите му. Лицето му бе толкова гротескно, че на Владимир, както всички други пъти, в които го бе мярвал по телевизията, му се прииска да го нарисува. Мъжът бе идеален пример за всичко, което природата можеше да обърка у човека. Издадена долна челюст, обратна захапка, която му придаваше вид на булдог; дълъг, месест нос, извит като клюн и хлътнали, дълбоко поставени очи. Челото му бе високо, но твърде полегато и дори шапката не можеше да скрие факта, че е напълно плешив. Преждевременни бръчки прорязваха челото и слепоочията му, а в ирисите му бе излята някаква неопределена цветова помия, като онази, която изхвърляше в мивката, когато миеше палитрата си.

На Владимир му се искаше да нарисува не толкова лицето, колкото тъгата, която виждаше в тези дълбоки очи с кален цвят — защото това бе тъга, която сигурно и цялата вселена не можеше да побере. „Защо, Асарих?“, отправи той внезапен, безмълвен въпрос към невидимия им покровител. „Защо се е родил този човек така? Защо се е родил, за да страда? Защо има милиони хора, които се раждат само, за да страдат?“

Той осъзна, че се е заковал на място и не откъсва очи от екрана. До него Люси също стоеше като хипнотизирана.

Мъжът се прокашля. Наведе се към микрофона, поставен на висока стойка пред него.

— В името на Бог Отец, Неговия Син Исус Христос и Светия Дух!

Гласът му бе силен, мощен, звучен. Изля се през видеотаблото, помете като лавина групичката наблюдаващи и те подскочиха като в едно, а после отново застинаха неподвижно. Владимир усети как, без да иска, е отстъпил крачка назад.

„Откъде го изкопа този глас бе, човече? И защо направи така, че изведнъж цялото ми състрадание да се изпари и да ми се иска на секундата, ама на секундата да се омета оттук преди да е станало твърде късно…“

Той се опита да дръпне Люси за ръката, но тя стоеше, вкаменена като статуя. Владимир се почувства безсилен да се бори и се отказа.

— Там, където е Бог, ние сме само прах и пепел! — гласът на оратора отново изкънтя като грохот на титанично природно бедствие. — Там, където е Неговата мощна ръка, ние можем само да чакаме да удари, без да имаме право на избор. Ние сме слаби, жалки, нищожни. Ние сме грешни пред Неговата безкрайна правота. Нашите жертви могат да Му покажат как смирено стоим пред Неговото лице и сме готови да понесем всички наказания за нашите беззакония. Нашите жертви измолват малко милост от Неговия страшен гняв всеки месец. Нашите жертви правят възможно за кратко отлагането на удара, така че дори и да сме грешни, да не бъдем наказани според това…

Той продължи известно време да обяснява смисъла на жертвоприношението, с който Владимир, както и всеки друг жител на страната бе добре запознат. Всъщност този смисъл бе фиктивен и това бе ясно на почти всички. Причината, заради която всяка предпоследна неделя на месеца духовният министър и свитата му влачеха агнета или кози на площада и ги колеха зрелищно пред очите на тълпите, бе една-единствена — на хората, на които им бе отказан всякакъв достъп до филми, литература или музика с насилие; хората, които ежедневно се възпитаваха в сдържаност и идеален етикет, имаха нужда да отпушат напрежението поне един ден в месеца. Имаха нужда да видят кръв, да дадат воля на агресията, която се събираше у тях и която в противен случай можеше да прерасне в бунт. Жертва пред Бога, друг път. Проклето замазване на очите, ето това правеха.

Владимир стоя известно време, треперещ и от студа, и от гнева, който съборите винаги предизвикваха у него. Постепенно думите на министър Дерев отново започнаха да достигат до ума му:

— … и понеже този месец грехът ни бе голям, голяма трябва да бъде и жертвата. Стотици хора, бунтовници, се изправиха вчера срещу Божия закон. Открито потъпкаха устоите, които ни държат живи, благодарение на които сега сме се събрали тук и можем да се чуваме и виждаме; да вървим напред, да създаваме семейства! Бунтовниците Отшелници бяха наказани и опасността за жителите на страната ни — премахната, но това не отнема нашия грях. Защото тези бунтовници са продукт на нашето общество и ние споделяме част от тяхното безумие. Днес министър Алев ще доведе на жертвеника, вместо животните, две човешки деца. Те бяха избрани сред заловените по време на потушаването на бунта. Тази неделя те ще бъдат душите, които ще Ти предадем, Господи, и с чиято помощ ще изкупим безумието, заплашващо да разруши съвършената ни система на поклонение към Теб! С отнемането на тази невинна кръв, ние ще се пречистим и отново ще застанем — макар и за малко — достойни пред лицето Ти! Тези същества, заблудени от злото, не носят в себе си истинско зло, защото то не може да се развие в такива млади души. Затова те са чисти пред Теб и с тяхната кръв днес ще изкупим себе си!

Ораторът протегна ръце нагоре; остра, протяжна мелодия се изви над мраморната площадка като писъка на есенен вятър. На Владимир му се стори, че ножовете се поклащат в поставките от невидимия вятър, сякаш готови да излетят навън и да се забият в камерите, оставяйки черни капки дигитална кръв да се стече по екрана.

„Деца ли? Деца-жертви? Това ли каза?“

Той погледна струпаните пред таблото хора в търсене на шокирани изражения, на реакции на ужас, но не видя такива. Хората стояха с погледи, впити в екрана, и лицата им бяха безизразни като лицата на манекени от витрина за модно облекло. Някои поклащаха глави — дали в такт със странната музика, или някаква друга мелодия, която звучеше в собствените им глави, не бе ясно.

(Хората са като упоени. И знаеш ли защо? Защото днес сутринта, още преди да започнат репортажите за случилото се, оратор Дерев говори цял час по телевизията. По всички канали, по всички видеотабла. В интернет. Няма човек, който да не е чул поне пет минути от речта му. Промил е мозъците на всички хора. С говорене.)

„Промил е мозъците на всички хора.“

„С говорене.“

„А защо на теб Дерев не ти повлия?“

„Не знам, предполагам, че имам някаква защита. Вероятно ангелът ни пази. Как иначе бихме могли да свършим задачите си?“

Владимир си представи как в този момент хиляди хора стоят пред телевизорите, пред видеотаблата, пред екраните на компютрите си и лицата им имат същото зомбирано изражение като на тези, които виждаше пред себе си. Представи си зрителите, които вече бяха насядали по местата си в огромния амфитеатър, където се провеждаше Събора, как зяпат министър Дерев, застанал долу на трибуната, и поклащат глави в такт със зловещия танц на ножовете.

„И медиите ще повторят речта. И ще я потретят. Ще я пускат дотогава, докато не остане и човек в държавата, който да не я е чул. И после това, което Алев ще направи, ще им се стори не само редно, но и необходимо.“

Треперенето му се усилваше. Почувства, че ако не се раздвижи, ако не тръгне веднага напред, ще се сгромоляса на земята като строшена статуя от лед.

— Влади! — прошепна Люси до него. Той я погледна. Лицето й беше смъртно бледо. Ярката червенина на бузите й така поразяващо контрастираше с неестествената белота на кожата й, че той изведнъж се сети за приказката за Снежанка. Младата царица се убола и върху снега капнали три капки алена кръв… о, как искам да си имам едно момиченце… с кожа бяла като сняг и бузи алени като кръв…

„Откачаш!“, помисли си ужасено. „Тотално изперкваш!“

— Влади! — повтори Люси едва чуто — Това наистина ли ще се случи? Тези хора наистина ли ще убият деца?

Владимир грабна ръката й и я дръпна напред. Движението му струваше огромно усилие; дланта му сякаш бе от лед и едва успя да се свие около нейната.

— Да тръгваме!

— Момент… той наистина ли каза това?

— Да се махаме оттук, моля те!

— И ти ли чу същото? — тонът й стана отчаяно настойчив. Той разбра, че тя търси от него потвърждение, че си е въобразила. Искаше й се той да й каже: „Ти луда ли си, какви деца? Ей, на тия жени, като навършат трийсет и само едно нещо им се върти в главата!“ Само че Владимир не можеше да я излъже. Никак не го биваше в това.

— Слушай, я говори по-тихо! Виж, почти единайсет и половина е, ако не побързаме, скоро тук ще стане такава навалица, че няма да можем да се доберем до ресторанта!

— Не! — изстена тя. — Истина е! И ти си го чул!

— Люси, моля те!

Тя се остави той да я извлече на десет метра надолу по тротоара, после изведнъж, до стълбите на големия подлез, който разделяше булеварда от градината зад Централния храм, се дръпна рязко от хватката му.

— Отивам на Събора!

— Какво? — той я изгледа смаяно.

— Влади, трябва да видя! Трябва да разбера това сериозно ли е! Разбираш ли, просто е невъзможно… невъзможно е такова нещо да се случи…

— Люси, горе в планината е имало жени, стари хора, имало е и малки момчета и момичета! — той стисна здраво ръката й — Убили са всички! Лудостта вече започна. Просто сега продължава. Нищо не можем да направим. Поне не и в момента.

— Не, не… такова нещо не може да се случи… не трябва да се случи…

— Моля те, да тръгваме! Ще ги спрем, миличка, само че не сега! Утре! Моля те!

Тя клатеше отрицателно глава, подобно на единствен оцелял от семейна катастрофа, който, седнал в кабинета в спешния медицински център, току-що е научил от лекаря, че целият му свят е отишъл по дяволите. Очите й бяха лишени от израз, приличаха на стъклени топчета за игра. Владимир осъзна, че тя въобще не го вижда; и той, и всичко друго на земята очевидно бе изчезнало за нея и това, което бе останало пред очите й, бяха само образите на невинните същества, които Алев очевидно възнамеряваше само след половин час да заколи пред очите на цялата държава.

— Не — повтори тя. — Ти… ти тръгвай. Отиди при Боян в ресторанта и ме чакайте. Аз… аз ще дойда по-късно.

— Ти луда ли си? И какво смяташ да правиш?

— Трябва да отида. Трябва да… да го спра.

— Люси! — той я хвана за лакътя и я разтърси; към нетърпението му започваше да се примесва ужас. Какво, щеше да се наложи да я влачи до ресторанта ли? Боже, защо децата й бяха толкова слабо място; каква беше тази лудост, която я обземаше при мисълта, че някой може да ги докосне? Защо превърташе до такава степен, че вчера едва не бе накарала една майка да се самоосакати, а сега бе готова да отиде и да…

да осакати други хора

… да се изложи на безумна опасност, която можеше да провали изцяло мисиите им?

— Люси, моля те! Забрави ли какво каза Асарих? Никакво мотаене напред-назад по улиците! Срещаме се с Боян и отиваме директно на адреса, който ни даде. Каза ли ти да ходиш да се биеш с Алев днес? Не, изрично ни забрани да правим каквото и да било, преди нощта в бункера! Забрави ли това?

— Влади, остави ме! Трябва поне да видя!

— Идвай! — той рязко я дръпна за ръката, но тя се отскубна от него и направи крачка към стълбите на подлеза. Бялото й палто и качулка бяха така плътно покрити със сняг, че изглеждаха двойно по-големи; за миг му заприлича на оживял снежен човек от филм на ужасите.

— Не ме закачай! — очите й светнаха с внезапен студен блясък под надвисналата качулка; устните й се сгърчиха като на бясно куче — Казах ти, че ще отида и ще отида!

— Съжалявам, но няма да те оставя да се самоубиеш!

— За да ме спреш, ще трябва да ме нараниш! — тя протегна ръце напред за защита — Имаш ли желание да ме нараниш, за да ме спреш, а?

Гласът й, леден почти колкото пронизващия белите му дробове въздух, го накара да се закове на място. Владимир се поколеба. Край тях минаваха групи хора, хвърляха им кратки, въпросителни погледи, после се спускаха надолу към тъмнината на тунела, едва-едва разпръсквана от бледата светлина на подземните лампи.

— Добре! — каза той изведнъж. Осъзна, че ако продължава да спори с нея, може да им навлече много по-големи проблеми отколкото ако все пак й угоди временно — Добре, ще отидем. Но за малко! Само хвърляме един поглед и се махаме. Нали?

Тя свали ръце надолу, чертите й веднага се отпуснаха и погледът й се смекчи.

— Ти няма нужда да идваш, Влади. Върви при Боян и ме чакайте. Ще се справя сама.

— А, не. Тук не си познала. Тук вече ти ще трябва да ме нараниш, за да ме спреш! — пристъпи към нея, хвана я под ръка и я дръпна към стълбите — Имаш ли желание да го направиш, а?

— Не — промърмори тя и двамата заслизаха надолу по хлъзгавите стъпала. Владимир я държеше здраво, за да не залитне. — Влади, извинявай, че се държа така. Просто има някои неща, които са толкова важни за мен, че… че не мога просто да…

— Да. Разбрах вече. Само искам да ми обещаеш, че ще кротуваш.

— Да. Да, добре.

— Добре.

* * *

Дванайсет часа.

Стояха, плътно притиснати до високите железни пръти на оградата. Тази ограда заобикаляше целия амфитеатър; прътите стърчаха нагоре като дървета, оголени от зимата, ярко контрастиращи с потъналия в сняг площад. Зад тях, на стълбите, се тълпяха хора, стотици тела, издишващи горещ въздух; мълчаливи, застинали в очакване, вперили очи в огромния екран над оградата. За тези, които стояха извън амфитеатъра, заобикалящите го екрани бяха единственият начин да станат свидетели на събитието. Музиката, биенето на барабаните и пищенето на животните, обаче, се чуваха достатъчно добре и отвън. Хората гледаха жертвоприношението през камерите, но го слушаха директно.

А Люси бе направила така, че да ги настани на място, откъдето не само щяха да могат да слушат, но и да виждат директно.

Амфитеатърът бе покрит с висок брезентов навес, който пазеше от снега. През пролуките на оградата и през редиците кожени седалки, където седеше елитът на обществото — политици, духовници, шефове на големи фирми и известни културни дейци — Владимир ясно различаваше ораторската трибуна пред мраморната площадка с кладата и колоните с вериги около нея. Острата, протяжна музика, съпътствала речта на оратора преди половин час, пак се носеше във въздуха. Приличаше му на писъци на човек, когото изтезават в някое подземие. Той прегръщаше Люси с една ръка и сърцето му тътнеше в слепоочията. Министърът на ораторията Дерев стоеше пред микрофона на трибуната вече мълчалив. Зад него, пред кладата, се бе изправил духовният министър Марий Алев. Носеше черно расо, тежък златен кръст висеше на врата му, на главата му проблясваше златна корона. Отстрани до колоните стояха други свещеници — по един пред всяка колона — и нареждаха неразбрани молитви.

Всеки момент щяха да започнат.

Чакаха довеждането на жертвите.

От няколко минути Владимир се чудеше как да измъкне Люси оттук. Започваше да разбира, че вероятно наистина ще се наложи да употреби сила, за да я изведе извън зоната на Събора. „А дали ще й надделея?“, зачуди се. За втори път през последния половин час го обзе страх от евентуалното му съприкосновение със способностите й. Само преди десетина минути Люси бе накарала с ума си поне сто човека да се дръпнат настрани и да им направят път да минат, за да се изкачат по стълбите до оградата. Като нищо можеше да накара и него просто да замръзне на място и да не реагира, докато тя свърши глупостта, която си бе наумила. Всъщност, той най-вероятно имаше защита и срещу нейното влияние, както срещу това на Алев и Дерев, но все пак…

Свещениците продължаваха да нареждат молитвите си. Измъчената мелодия продължаваше да разцепва леденият въздух. Министър Алев стоеше в очакване. И тогава… се случи.

Водеха ги за ръце — момче и момиче на около шест години, облечени в малки бели роби. Вървяха до придружителите си покорно, без съпротива — изглеждаха като упоени. „Дали са дрогирани, или министърът ги е зомбирал?“, зачуди се замаяно Владимир. Качиха децата върху кладата и те легнаха покорно върху дървените трупи. Всеки от четиримата свещеници до колоните вдигна по една от веригите. Кръстосаха ги върху кладата, блокирайки всеки евентуален опит за движение от жертвите.

— Не! — проплака в този миг Люси до него. — О, не! Не!

Владимир се сепна, гласът й го изтръгна от транса, в който бе започнал да изпада. Сграбчи я за ръката. Сети се през колко полицаи бяха минали, докато разбутваха тълпата, за да се качат. Полицаи със зорки като на хищници очи.

— Люси, да тръгваме! — прошепна той в ухото й. — Трябва да се махаме! Чуваш ли! Видя достатъчно!

— Не! — изкрещя тя и няколко човека се обърнаха удивено към нея. — Не, не мога да го оставя да направи това! Не мога!

Стори му се, че викът й проехтя през целия амфитеатър. Владимир изпита такъв ужас, че му се стори, че ще припадне. Дръпна я за ръката и я повлече с все сила надолу по стълбите. Блъскаше хората с лакти, настъпваше ги, удряше ги. Те го засипваха с гневни проклятия. Людмила се дърпаше като обезумяла от ръката му.

— Не мога! — продължаваше да крещи тя. — Не мога да ги оставя да го направят! Не мога!

— За Бога, млъкни! — той я сграбчи пред себе си и запуши устата й с една ръка.

— Моля ви, дръпнете се да минем! Приятелката ми не е добре… има психични проблеми… моля ви да минем…

Люси се извиваше в прегръдката му и мучеше отчаяно. Двамата напредваха трудно, но успяха да прекосят половината площад. Владимир тъкмо си помисли, че все пак ще успеят да се измъкнат, когато ги заградиха четирима полицаи.

— Спрете! — извика единият. — Извършили сте нарушение! Изразявате устно несъгласие с ритуала за Пречистване!

— Налага се да ви задържим — каза другият студено. Приближи се до Владимир, който продължаваше да държи Люси в прегръдката си. Момичето бе застинало и наблюдаваше полицаите с разширени очи под затискащата устата й ръка. Владимир осъзна, че тя е в пълен шок от видяното на амфитеатъра и в момента е абсолютно неспособна да се защити. Хвърли бърз поглед наляво и надясно — хората бяха стотици. Стотици свидетели на това, което евентуално щеше да направи.

Асарих нямаше да го одобри. Изобщо.

— Слушайте! — проговори той с глас, дрезгав от студа. — Приятелката ми има психични отклонения. Има пристъп. Не е искала да каже нищо лошо. Ще я заведа вкъщи.

— Това ще установим в управлението — тонът на полицая бе все така леден. С едно рязко движение, той вдигна нагоре черна шокова палка и я опря във врата на Люси. Тялото на момичето се разтресе конвулсивно, после се отпусна тежко надолу; Владимир едва успя да я удържи. Главата й клюмна на гърдите, косата падна пред спуснатите клепачи.

— Не! — изрева Владимир. Дръпна Люси нагоре, отстъпи заедно с нея крачка назад. — Не, свине проклети! Не!

Загрижеността му за реакцията на тълпите около него започна да се оттича от ума му като мръсна, отходна вода, оставяйки съзнанието му кристалночисто, изпълнено със зловеща решителност. В момента, в който наклони глава в подготовка за контраудара си обаче, рязка болка прониза тялото му. Пред очите му причерня; смътно видя как ръцете му се отпускат надолу и тялото на Люси се свлича тежко на заснежената земя.

После мрак.

2.
Ритуалът за пречистване

Липса на контрол.

В това се състоеше целият проблем.

Леденият въздух щипеше кожата на лицето му там, където не бе закрита от гъстата черна брада. Марий примижаваше от острата светлина на прожекторите, кръстосващи електричните си длани над жертвената площадка. Пред него, легнали върху дървата, се белееха двете жертви. Веригите притискаха телата им, но не твърде силно, само колкото да ограничат движенията им. Вратовете им бяха открити и от мястото, на което стоеше, той виждаше пулсиращите сини вени под младата кожа.

Колко пъти, докато беше малък, му се бе искало ей така, да легне някъде и някой да забие нож в гърлото му, за да го отърве от мъките?

„Не!“ изсъска Таръс недоволно в главата му. „Не отърваваш тях от мъките им, глупако. Отърваваш света от мъката, която те ще му създадат. Те са точно от тоя тип идеални дечица, които ти се мъчиш да отгледаш в последните пет години. И двамата са расли безгрижно, в свободна среда, с любящи и щедри родители и заплашват да се превърнат в идеални бунтари. Не разбираш ли, Марий, че ако децата не са държани в подчинение като малки, няма как да се държат в подчинение и като големи? Не разбираш ли, че в света, който искам да създам за теб, няма да има място за такива деца?“

Марий усещаше как човешката главова въшка, в която се бе превъплътил черният ангел, пъпли с миниатюрните си крачета по слепоочието му. Засърбя го, стомахът му се сгърчи. Наложи си да не помръдне, въпреки че му се искаше да вдигне ръце и да затърка главата си, за да се отърси от противния натрапник.

„Време е.“, натърти Таръс. „Готов ли си?“

Марий преглътна. Барабаните биеха оглушително зад гърба му. Единият помощник-изпълнител посегна нагоре и измъкна ножа от върха на колоната отдясно на Марий.

Дългото му, току-що наточено острие блесна под кръстосаната светлина.

Липса на контрол.

Когато бе малък, разбра, че не може да контролира родителите си. „Какво ми каза днес майка ти, Марий? Отговарял си й? Обидил си я? Така ли се отнася един християнин към родителите си, момче? В Ада ли искаш да гориш? Искаш цяла вечност да се пържиш в огъня? Това ли искаш?“ И после следваше коланът. До ден-днешен не можеше да забрави този колан — висеше на кукичка в спалнята на родителите му; черен, дебел, кожен, дълъг метър и половина, с блестяща метална тока, която оставяше кървави рани по кожата на гърба и дупето му. Дни наред после не можеше да спи по гръб. Коланът се употребяваше за всяка проява на „грях“ — неизпълнение на къщни задължения; ненаучени уроци или ненаписани домашни; пропускане на молитвата преди ядене; караници със съседски деца или резки думи, отправени към майка му — към баща си той никога не отправяше резки думи, всъщност не смееше дори да вдигне поглед, когато грамадният служител на Обединената църква се намираше в същата стая.

Когато стана на дванайсет, Марий разбра, че не може да контролира природата. Страховити земетресения разтърсиха целия свят; цунамита заляха крайморските градове, вулкани изригваха и опожаряваха стотици селища; нямаше място под слънцето, което остана незасегнато. Светът буквално трябваше да бъде изграден наново. По време на земетресенията в България петдесет процента от населението и осемдесет процента от инфраструктурата бяха унищожени. Майка му и баща му загинаха. Интересно, че повечето възрастни загинаха в този период — дали защото се жертваха, за да спасят децата си или поради особеностите на физиката си, малките по-лесно намираха укритие, не бе ясно. В крайна сметка държавата се изправи пред гладни, жадни и отчаяни деца без родители, без дом и тук-там останали пълнолетни, от които се очакваше да изградят новото общество. Все пак, реакцията на Европа бе бърза. Във всяка държава, включително и България, се изградиха временни училища и палаткови лагери; появиха се медицински и строителни центрове, в които и най-малките бяха длъжни да помагат. Това бе периодът, в който Марий разбра, че не може да контролира обществото. Беше се измъкнал от терора на родителите си, но сега се изправи пред друг — жестоката борба за оцеляване в нечовешките условия след трагедиите; гладът, студът, безконечната умора от неспирната работа и учене; хулиганите и насилниците, които надделяваха с грубата си сила над по-крехките и чувствителните; неизвестността от бъдещето. Една вечер, малко след като навърши осемнайсет, Марий се покачи на върха на една изоставена сграда в наскоро обособения Затворен квартал, застана на ръба на покрива и се приготви да скочи. Тогава чу глас:

— Чакай, синко.

Стреснат, той се обърна. До него, на ръба на покрива, стоеше баща му. Марий отстъпи назад. Баща му носеше стария си, син работен гащеризон, с който понякога работеше в гаража по колата. Дългата му коса и брада бяха сплъстени и покрити с прах от строежите. Ръцете му бяха черни, като от машинно масло. Той протегна ръка към Марий. Марий се поколеба, после пое ръката му. Нито за момент не се съмняваше, че това, което вижда пред себе си, е реално.

— Какво искаш? — попита.

— Да дойдеш с мен да поговорим.

Баща му го заведе вътре в сградата и седнаха на един изтърбушен диван на първия етаж. Електричество в стаята нямаше, но възрастният мъж махна с ръка и бледо, жълтеникаво сияние озари помещението.

— Трябва да ти се извиня — каза баща му, — държах се несправедливо с теб приживе. Там, където съм сега, ми се откриха много неща. Няма Ад и Рай, момчето ми. Има тирания и свобода. Помниш ли какъв тиранин бях аз, докато бродех по тази жалка земя? Ей такъв тиранин е и Бог в другия свят. Тези, които Го следват, се чувстват така, както се чувстваше ти под моята опека. Аз обаче не избрах тиранията горе. Предпочетох свободата. Дошъл съм, за да ти помогна да я избереш и ти — за да се реванширам за страданията, които ти причиних в миналото.

И Марий разбра, че ако избере свободата, ще получи контрол. Контрол над себе си, над обстоятелствата в живота си, над целия заобикалящ го свят. Това, което винаги бе искал, но никога не бе вярвал, че е постижимо.

Той и баща му си стиснаха ръцете. От този ден нататък, родителят му често го посещаваше и му даваше напътствия. По негова препоръка Марий завърши Духовната семинария и влезе в редиците на Духовната партия. През 2039 Марий бе избран за Министър на Духовенството. Същата вечер, след официалната вечеря, Марий се прибра вкъщи и там, вместо баща му, го чакаше висок млад мъж с черна коса, остри, проблясващи очи и тъмни дрехи.

— Оттук нататък ще ме виждаш в тази ми форма — заяви Таръс, застанал в средата на хола на скъпия министерски апартамент. — Писна ми да се влача като оня прегърбен дядка, баща ти. Отдавна си разбрал, че това не беше всъщност той, нали? Човешките „души“, както ги наричате вие, нямат нашата способност за бета-превъплъщение, така че старият и да искаше, не би могъл да дойде тук да те дундурка.

— Ти ангел ли си? — попита Марий изненадан. Всъщност изпитваше облекчение, че вече няма да вижда „прегърбения дядка“. При цялата подкрепа, която „баща му“ му бе оказвал последните години, ненавистта му към него не бе успяла да изчезне.

— Ангел, тъй вярно — потвърди Таръс, — и ще продължа да ти помагам. Докато и ти ми помагаш, разбира се. Идеята е да се подкрепяме взаимно, докато достигнем накрая до общата ни цел.

— И тя е…? — попита Марий.

— Ами помисли малко и ми кажи сам.

— Контрол? — отвърна Марий.

— Таръс се засмя и го потупа по рамото.

— Контрол, да, млади ми министре. Контрол над всичко и всички — до живот!

Марий също се засмя. Новият образ на покровителя му определено му допадаше.

Марий бързо установи колко стремително се е разширило влиянието му в новата му обществена роля. Той буквално отговаряше за всичко, случващо се в държавата. Всеки закон или промяна на закон, подготвян в другите министерства, задължително минаваше през неговото, където бе обработван и коригиран при нужда. Различните класове духовни служители, наблюдавани от него, следяха отблизо личния и социалния живот на гражданите, управляваха действията на полицията и армията, ръководеха изграждането на инфраструктурата, оформяха цялостния лик на съвременното общество.

Той прояви завидни тиранични способности в новия си пост и под негово ръководство Духовенството бавно, но сигурно, затягаше още повече хватката си около държавата. Възползваше се без угризения от новата си власт и за лични нужди. Повечето от тези лични нужди бяха одобрявани от Таръс. Веднъж обаче Марий се натъкна на съдебно дело, заведено срещу родители, които упражнявали системен физически тормоз над единственото си дете. Марий моментално отпусна щедри суми на съдията, за да получат обвинените най-суровата присъда, а детето успя да настани в много добро приемно семейство. Това бе първият случай, след който Таръс го порица и го помоли учтиво да не се занимава повече с подобни неща. Марий не му обърна внимание. Той насочи поглед към социалните домове. Само за една година успя да ги реновира до основи и създаде в тях условия, на които и най-богатият би завидял. Стартира фондации за малтретирани непълнолетни, самият лично ходеше на срещи и семинари, където говореше надълго и нашироко за необходимостта от подкрепа за най-малките членове на обществото. Таръс започна да му прави сериозни забележки. „Имаш слабост, Марий, и тя ще ти попречи. Внимавай накъде си тръгнал, Марий. Няма да те изведе на добри места тоя път.“ Марий продължаваше да не му обръща внимание. Започна да чете детски книги. Зимата на 2043 прочете „Царят в кутия“. Когато я завърши, дълго време стоя, вгледан в затворените й страници. Въпреки модерната, плътна дограма, обвиваща прозорците и вратите на апартамента му и работещото до дупка парно, внезапен студ запълзя към тялото му и се плъзна по кожата му, карайки го да настръхне. „Не, не е така!“, помисли той внезапно, в опит да прогони обзелия го ужас. „Няма празнота, вече няма! Аз открих сигурността. Имам подкрепа. Имам приятел. И докато го следвам, моята кутия ще е пълна. Аз ще виждам царя и той ще върши чудеса за мен!“

В същия миг Марий видя синия дим.

Отначало бе на тънка струйка, която изпълзя от страниците и обви гальовно кафявата корица. После димът тръгна нагоре, разшири се, заприлича на пламък, светещ с небесна светлина. Докосна кожата му, навлезе в порите му, пропи се в кръвта му. Марий изпита невероятна възбуда; обхваналия го студ се замени с горещина; цялото му тяло се разтърси като в оргазъм, той се просна замаян на леглото и затвори очи.

Спа най-дълбокия сън в живота си, а когато се събуди, се намираше в приказка.

— Започва вторият, заключителен етап от задачата ни — уведоми го Таръс на другия ден. Марий седеше замаян на креслото до него, все още неспособен да повярва с каква сила се бе сдобил преди часове — и той е премахването на всички, които биха могли да се надигнат срещу установения ред. Искаш ли цялата власт за себе си, Марий? До края на живота ти? Искаш ли да имаш целия контрол? Искаш ли да направим така, че светът да се управлява от стотина души, един от които да си самият ти?

Марий кимна утвърдително.

— Добре — каза Таръс, — тогава ще те запозная със съмишлениците ти.

Още същата вечер, във вилата му в Симеоново, се проведе първата му среща с Петър Доневски и Кирил Дерев. Разбира се, те бяха обществени лица и Марий ги бе виждал и контактувал с тях и преди. Но този път контактът бе различен. Тази вечер за първи път Марий се почувства сред приятели, сред свои хора.

И приказката продължи.

Таръс му позволяваше да използва новопридобитите си сили, но умерено, за упражнение. Отново повечето от случаите, в които ги използваше, предизвикваха аплодисментите на черния ангел. Само че Таръс продължаваше да се нахвърля гневно върху него, ако Марий ги използваше, за да спасява деца. А Марий го правеше. Не спираше, въпреки непрестанните и все по-сурови предупреждения на Таръс. Накрая ангелът, естествено, се бе принудил да го докара до сегашната ситуация. „Или преминаваш през това изпитание и запазваш силата си и подкрепата ми.“, каза му Таръс ледено вечерта преди Събора. „Или губиш силата си и те зарязвам да се оправяш сам. Махаш се от очите ми, да видим Бог колко ще ти помогне. Толкова, колкото ти помагаше, преди да се появя аз, предполагам.“

Да. Марий предполагаше същото и затова сега седеше пред жертвената клада и не помръдваше. Не помръдваше, въпреки че му се искаше да смъкне златната корона от главата си, да я запрати с все сила през площада и да хукне да бяга колкото му държат краката. Не помръдваше, въпреки че му се искаше да сграбчи проклетата въшка, пъплеща по главата му и да я стисне в дланта си, докато не я чуе да изпука.

Не помръдваше, въпреки че докато гледаше крехките телца, проснати върху дървените трупи, усещаше как леденият въздух забива острите си нокти в очите му и от тях капят кървави сълзи. Усещаше как тези сълзи се стичат и замръзват по бузите му, но не смееше да помръдне дори, за да ги изтрие.

Барабаните забиха още по-силно. Помощник-изпълнителят отдясно подаде ножа на Марий. Марий вдигна вледенената си ръка и стисна дръжката му в дланта си.

Сякаш бе хванал бомба със закъснител, която всеки миг щеше да избухне в лицето му.

Помощник-изпълнителят отляво свали другия нож и също му го подаде. Марий го пое с лявата си ръка. Такъв бе ритуалът — първо с лявата, после с дясната ръка. После заобикаляш и повтаряш действията си от северната страна.

Кой ненормален езичник, по дяволите, бе измислил тази глупост? Ритуалът се базираше на някакви древни индоевропейски практики, чиито смисъл така и не бе проумял изцяло, въпреки изчетената литература по въпроса.

Носещата се из въздуха протяжна музика се усили неистово, заприлича му на писъците на прокълнатите души в Ада, които често бе сънувал като малък след побоищата от баща му. После последва рязък, единичен удар на барабана.

После тишина.

Тишина на площада, тишина в града, тишина в цялата вселена.

Марий затвори очи. Отвори ги отново. Пристъпи до кладата, наведе се напред. Вдигна ножа.

Тънките сини вени пулсираха пред очите му като кипящи от живот морски течения. Морският живот, вечния живот — той щеше да го прекъсне. Да го спре завинаги.

„Убий ги!“ изсъска Таръс в ума му. „Убий ги!“

Марий си пое дъх и замахна.

И после кръв. Кръв по ръцете му, лицето, расото. Кръв, стичаща се по натрупаните върху платформата грапави дървета. Ехтене на бурни аплодисменти от публиката подобно на пляскането на криле на черни гарвани във въздуха. Тихият, доволен глас на Таръс в главата му: „Браво.“

Площадът лежеше безмълвен и бездиханен в краката му. Зад оградата се издигаха върховете на ниските блокове и голите клони на дърветата, вяло превити под натиска на далечния, сив хоризонт. Небето се отпускаше над него като тялото на огромна, мъртва птица.

И собственото му сърце сякаш бе спряло да тупти.

3.
Бягство

Владимир осъзна, че лежи на тясно, но удобно легло, окъпано в приглушена светлина. Надигна се объркан. Пред очите му се очертаха стените на голямо помещение. Седем-осем легла се редяха до едната стена, край другата се трупаха маси и столове. Подът бе покрит със сив балатум, а слабата светлина идваше от светодиодния панел, вграден в тавана.

До съседното легло стоеше изправен младеж и го наблюдаваше изпод вежди. Осемнайсет-деветнайсет годишен, раздърпан, със скръстени ръце и присмехулно изражение. В стаята имаше и трети мъж — възрастен, с посивяла брада, заспал на едно от по-далечните легла.

Владимир веднага разбра къде се намира — не попадаше за първи път в стая за задържане. Полицейските управления бяха снабдени с комфортни, уютни стаи, които предразполагаха задържаните да съдействат. В съзнанието му се мярнаха спомени — как изхвърля в последния момент в тревата сака с бутилките алкохол, купени от снабдителя му; как седи в стаята за разпит, а следователят го напада с умопомрачителни кръстосани въпроси, от чиято примка се измъква на косъм; как излиза след двайсет и четири часа навън, под пролетното слънце и си поема облекчено въздух. На свобода отново…

Докосна тила си. Кожата му смъдеше, мускулите на врата го боляха. Удар с електрошок, очевидно. Проклетите свине! Всеки път като усетеха, че арестът ще е съпроводен с проблеми, използваха електрошок. За втори път му се случваше — тъй като бе спал доста време, явно му бяха сложили и обичайното успокоително след удара, което целеше да омекоти страничните ефекти. „Да им имам грижата! Сега пак ще се влача с главоболие три дни!“

А Люси?! Тя добре ли беше? Как се чувстваше тя?!

В съзнанието му рязко нахлу случилото се сутринта — вървенето с Людмила в студа, речта на оратора, промъкването до оградата на амфитеатъра, жертвите върху кладата. Люси, която крещи отчаяно на стълбите, притисната от хипнотизираната, екзалтирана тълпа. Опитът му да я измъкне, после полицаите.

„Господи, къде е? Къде е тя?“

Учестеният му и без това пулс изведнъж сякаш скочи до небесата; болка раздра гърдите му. Владимир си пое дълбоко дъх.

нищо, нищо, пристъп на паника, това е само пристъп на паника

После се изправи и залитайки, се добра до решетките, които отделяха помещението за задържане от широкия, облицован с мрамор коридор. Надвеси се навън.

— Хей! — извика прегракнало. — Охрана!

След минута до килията се дотътри едър, намръщен мъж с черна униформа, наклонено черно кепе на главата и втъкнати в колана палка и пистолет.

— Какво става? — попита сърдито — Ако ти трябва тоалетна, ей там, вратата е вътре в стаята.

— Не ми трябва тоалетна! Къде е следователят, който се занимава със случая ми?

— Ще дойдат по някое време и ще те информират. Стой сега кротко.

— С мен имаше и една жена, къде е тя? В женското отделение ли е?

— К’ви бели си правил с мацката си, бе, пич? — обади се младежът с раздърпаните дрехи зад него. Захили се с гърлен, неприятен смях, от който Владимир настръхна целият. „Само да имах време, такъв щях да му изсвяткам!“

— Аз не отговарям за женското отделение — отвърна отегчено пазачът. — Но ако сте били заедно, вероятно е там.

— Бихте ли проверили, моля ви? Важно е.

— Айде, бе, за вас все всичко е много важно. Я сядай там кротко и мирувай, докато дойде следователят. Все едно си нямам друга работа, освен с твойте проблеми да се занимавам.

— Слушайте, приятелката ми има здравословни проблеми, за които полицията може да не е успяла да се осведоми. Ако не вземе необходимите й лекарства, животът й е застрашен. Проверете, моля ви!

Охранителят се вгледа в него с присвити очи. Владимир задържа дъха си. Досега никога не бе изричал толкова безцеремонна лъжа. Не бе добър лъжец и затова, когато имаше работа с инспектори и разследващи полицаи, винаги се придържаше към кратки, неемоционални отговори на въпросите им. Зачуди се дали сега мъжът ще му повярва.

Пазачът изсумтя нещо под носа си, после му кимна. Даде му знак с ръка да изчака и се отдалечи надолу по коридора. Владимир се облегна на решетките и въздъхна облекчено.

— Много си се напушил бе, пич! — младежът срещу него продължаваше да се хили. — Държиш се като някое синче на духовник. Да не сте сръбнали с мацката ти малко повече от винцето на баща ти, а?

— Млъкни, че не ми се занимава и с тебе! — Владимир вдигна ръка и изтри изпотеното си лице с ръкава на пуловера. В помещението бе много топло, сигурно надхвърляше двайсет и пет градуса.

— Що те окошариха, кажи, а?

— А теб защо? — попита рязко в отговор Владимир. — Влачил ли се навън посред нощ ли? Осемнайсет години имаш ли? Къде са родителите ти?

— Баща ми ще дойде да плати гаранцията след два часа и ще се чупя — осведоми го младежът. — Имам проблем с вечерния час, да знаеш. Не мога да го спазвам и това е. С мойта мацка бяхме решили да погледаме луната вчера — ей, страшно пълнолуние имаше тая нощ, видя ли го?

— Като излизаш, поне се постарай да не се навираш в ръцете на ченгетата. Не знаеш ли как да се скатаеш, че да не те пипнат?

— Абе, да, знам по принцип, ама вчера се увлякохме… с тая луна и всичко…

— Хубаво — Владимир въздъхна и пристъпи напред. — Чакай малко, че трябва наистина да отида до тоалетната. Къде беше?

Когато се върна обратно в килията, той чу приближаващите се по коридора стъпки. След минута фигурата на охранителя изникна пред очите му. Владимир се спусна към решетката и сграбчи железните пръти.

— Има само две жени — каза мъжът — и двете са над петдесет. Едната спи и хърка като за световно, а другата е пияна и е в отделението за буйстващи. Коя от тях търсиш?

— Сигурен ли сте? — ударите на сърцето му отново заотекваха в слепоочията, светлината започна да се върти в причудливи кръгове из стаята — Добре ли погледнахте?

— Разбира се, че погледнах добре! Сигурно са я отвели някъде другаде.

— Свържете се с разследващия ми полицай, моля ви.

— Не мога да направя това. Не мога да напускам поста си.

— Имате МУК, използвайте го.

— Той е само за спешни случаи. Ще ме глобят.

— Това е спешен случай! — Владимир едва не изкрещя. — Не разбирате ли какво ви говоря? Приятелката ми може да умре!!

— Слушай, направих каквото можах — сряза го охранителят. — Повече не ме закачай. Ще стоиш кротко и ще чакаш тук. Ясно?

Обърна му гръб и се отдалечи надолу по коридора.

Владимир закри очи с ръка.

„В никакъв случай не тръгвайте по задачите си, без да сте минали през мястото, което ще ви кажа… не се мотайте напред-назад… направете си среща в центъра и отидете директно на адреса…“

„За да сме сигурни, че всичко ще мине добре, трябва да минете през това място…“

„Трябва да я намеря.“, неволно оформи мисълта си като цялостно изречение; като вид извинение, отправено към невидимия им покровител, който може би се носеше в безплътното пространство около него. „Няма как да я оставя, разбираш ли? Просто ще я намеря, нищо друго. И после отиваме на адреса. Обещавам.“

Владимир свали ръка от очите си.

— Сега — каза тихо на младежа срещу себе си — искам да мълчиш. Няма да говориш на никого за това, което ще видиш. Ясно ли е? Иначе ще се върна за теб и ще пострадаш.

— К’во? Какви ги дрънкаш пък сега…

— Просто мълчи. Окей?

Владимир не изпитваше никакви съмнения, че може да го направи. От вчера сутринта насам усещаше силата постоянно в себе си. Усещаше я така, както способността си да рисува — жива, гореща, като гърчещо се животно, което жадува да бъде пуснато на свобода.

Протегна ръка и натисна желязната ключалка на вратата. Ключалката се огъна под мощния му допир; езикът изщрака и вратата увисна отворена настрани. Владимир я бутна внимателно напред.

Преди да излезе в коридора, хвърли поглед към младежа. Онзи го бе зяпнал. Дъвката му се бе залепила за долната устна, тънки лиги се проточваха от езика му, надолу по брадичката.

— Тихо! — Владимир сложи пръст на устните си. Осъзна, че предупреждението му е напълно излишно — младежът бе онемял.

Промъкна се по коридора и се хвърли към гърба на пазача, който стоеше до автомата за кафе преди женското отделение. Сграбчи го с една ръка през устата, с другата за кръста; вдигна го от земята и го понесе към килията, все едно носеше кукла от детския магазин. Охранителят се опитваше да се съпротивлява, но хватката на Владимир бе толкова здрава, че не можеше и милиметър да извие тялото си. Владимир влезе с него в килията и го тръшна върху едно от леглата. Не отлепяше длан от лицето му. С другата ръка измъкна пистолета, палката и белезниците от колана му. Пистолетът и палката хвърли на пода, а белезниците задържа.

— Сега ще махна ръката си от устата ти и ще те пусна за момент — говореше тихо, наведен над вцепенената фигура. — Разчитам, че няма да мърдаш и няма да крещиш. Ако чуя и звук само, или видя и пръста да си повдигаш, ще ти счупя врата.

Наклони се още повече към него; толкова близо се озова, че виждаше изпъстрените му с жълти точици кафяви ириси и дълбоките бръчки, врязани около очите.

— Разбра ли ме?

Пазачът премигна, после кимна. Владимир отдръпна ръката си от устата му и отстъпи малко назад. Охранителят започна да диша тежко, на пресекулки. На челото му блестяха капчици пот.

Владимир вдигна ръцете му и ги закопча с белезниците за рамката на леглото, после извади сака си от шкафа над леглото и го сложи на пода. Прибра вътре пистолета и палката.

— Не знам кой си — изхриптя пазачът, — но ще пострадаш. Ще те хванат.

— Сериозно? — каза Владимир. Свали пуловера си и остана по риза. Уви вълнената дреха около устата на мъжа и я завърза стегнато. Свали канадката си от закачалките на стената и я облече. Метна сака си на рамо.

Мъжът започна да се мята и да мучи. Владимир хвърли поглед към младежа, който през цялото време бе наблюдавал съсредоточено действията му, без да мигне.

— Пази го да не прави бели, а? Трябват ми само час-два. Ако чуеш, че идва някое ченге, лягай на леглото и затваряй очи. Ще кажеш, че си спал и не си видял нищо. Окей?

Младежът кимна. После отстъпи назад, с бледо като платно лице, а Владимир излезе от килията.

Зад автомата за кафе имаше отворена врата. Мина бързо през нея и се озова на ярко осветена площадка. Имаше стълбище — нагоре и надолу. Имаше и асансьор. До него, над бутоните за повикване, бе изписана цифрата 1.

Значи се намираше на първия етаж. Да, отделенията за задържане обикновено се намираха на първите етажи. На втория бяха стаите за разпит и за срещите с адвокати. Следователите пък работеха на третия.

Владимир осъзна, че не може да тръгне да чука на вратите на полицаите и да търси кой от всички десетки следователи горе е запознат с неговия случай. Подобно действие щеше да извести присъствието му на цялото РПУ, а оттам — на другите управления и на министерството. Доневски щеше да научи за него за нула време, да се подготви за появата му и — край. Свършено е със задачата му утре.

Но тогава как да разбере къде е Людмила? В кое от всички двайсет полицейски управления в София са я завели? Можеше ли да ги обиколи всичките и да разпитва? Щеше да загуби много време и отново щеше да извести присъствието си на главния секретар.

Поколеба се, после се спусна надолу по стълбите и се озова на партера. Размина се с няколко полицаи, но те не му обърнаха внимание, явно го взеха за един от гражданите, които сновяха между гишетата за жалби, стиснали електронни бланки в ръка. Владимир мина между хората и излезе навън.

Следобедът очевидно бе преминал, защото над града се смрачаваше. Бяха конфискували часовника му, но пропиващият се във въздуха здрач му говореше, че наближава пет. Пред него, по булевард „Победа“, фучаха покрити със сняг и кал автомобили, грамадни рейсове разплискваха локвите с тежките си гуми. Снегът продължаваше да вали; падаше тихо и неуморно като сълзите на тежко депресирана жена. Владимир свърна надясно и тръгна бързо надолу покрай булеварда. Като се отдалечи на прилично разстояние от управлението, извади пистолета и палката от сака си и ги хвърли в един кош за боклук. Затича се към стоянката за таксита до близкото кръстовище.

Таксито го спря пред министерството на вътрешните работи точно в пет часа и двайсет минути. Цифрите на електронния часовник на таблото проблясваха насреща му, докато плащаше на шофьора с малкото пари в кеш, с които разполагаше. „Добре, че човекът не е придирчив.“, помисли си. Повечето изобщо не биха приели пари в кеш, тъй като просто щяха да се затруднят да ги пласират където и да било после. Освен в Затворения квартал, разбира се.

Министерството се намираше на тиха улица в квартал „Надежда“. Улицата бе изпъстрена с побелелите фигури на дървета, приведени под тежестта на снега, като уморени старци. Зад тях, високата правоъгълна сграда се очертаваше на фона на тъмното, заснежено небе като грамаден туристически лайнер на фона на вечерен океан. Беше на осем етажа, десетките прозорци по етажите светеха, покрай високата желязна ограда, която я обикаляше, минаваха хора. Мястото изглеждаше оживено и Владимир разбра, че медиите не са го подвели — тази събота и неделя наистина бяха работни за държавните институции.

Той остана няколко минути неподвижен, вгледан в сградата. Студът нахлуваше под канадката му, проникваше през тънката риза. Потрепери и вдигна качулката си.

Ако бе работен ден, това означаваше, че и главният секретар ще е тук. Тогава защо да не свърши двете неща едновременно? Можеше да научи къде е Людмила и същевременно да изпълни и утрешната си задача. Доневски беше един от малкото хора в България, които можеха с едно позвъняване да разберат къде се намира който и да е човек в страната, по което и да е време. Щеше да го накара да му свърши тази работа, след което да го затвори на приземния етаж, както му бе поръчал Асарих. Днес или утре, какво значение имаше? Доневски щеше да прекара една нощ повече във въпросната шумоизолирана стая, а той щеше да намери Люси и да я заведе в бункера още тази вечер. Така и задачата му щеше да е свършена, и щеше да е сигурен, че момичето, което обича, е в безопасност.

„Но Асарих каза…“

„Асарих ще разбере. Това е извънредна ситуация. Не планирахме да стане така.“

„Но той каза да не тръгваме по задачите си, ако не сме прекарали една нощ…“

„Той ще разбере“.

С леко сковани от студа движения, Владимир се приближи до пропускателния пункт. Ниска кабина с тъмни стъкла и бяла, скована от скреж врата от лявата страна. Наведе се към тъмния прозорец и стъклото се плъзна с изскърцване встрани.

— Добър ден — чу се глух глас отвътре. Подаде се лице на възрастен мъж в камуфлажна униформа. Изглеждаше изморен и недоспал. Бивш военен, вероятно.

— Добър ден — Владимир се изкашля. Студът полепваше по гърлото му като дървени стърготини и дразнеше гласните му струни. — Трябва да се видя с Антония Литова. Нямам уговорена среща, но тя ще ме приеме.

— Антония Литова? — възрастният мъж се намръщи. — Коя е тя?

— Секретарката на заместник-министър Андреева.

— А! Андреева е тук, значи и секретарката й трябва да е тук. Момент, да се обадя — главата се скри навътре и прозорецът се затвори. Владимир чакаше, треперещ от студ. След две минути възрастният мъж отново подаде лице навън.

— Секретарката не е тук — обяви той.

— Какво? Имате предвид, излязла е за малко? Ще я почакам.

— Не, не. В провинцията е за събота и неделя. Говорих с Андреева и тя ми каза, че Литова ще е на работа в понеделник. Елате утре към девет сутринта.

Владимир отново почувства как му се завива свят. Отстъпи крачка назад, опря ръка на оградата.

„Дишай! Дишай! Само дишай спокойно!“

Асарих му бе казал, че единственият начин да влезе, е да се види с Антония. А Антония я нямаше. Тя щеше да дойде утре. Задачите им бяха насрочени за понеделник и толкова. Не можеха да ги свършат по-рано. Не им бе разрешено.

„Трябва да спреш. Веднага. Махай се оттук! На секундата!“

Вътрешният глас, отекващ в главата му като камбаните, биещи през час в сивата бездушност на града, бе силен. Още по-силна обаче бе мисълта за Людмила, затворена в някоя килия — сама, уплашена и безпомощна. Образът й изникна пред очите му — русата коса, разбъркана под качулката, лицето смъртно бледо, на бузите й горят червени петна. Очите й пълни със сълзи. Той наистина ли каза, че ще убият деца? Влади… и ти ли чу това, което чух и аз?

Владимир стисна очи, после ги отвори решително.

„Не мога да я оставя. Просто не мога. Съжалявам, Асарих. Знам, че ще ме разбереш!“

Той направи крачка обратно към пункта. Почука на прозореца.

— Да? — главата на охранителя се показа навън.

— Главният секретар Доневски тук ли е? — попита учтиво Владимир.

— Да, тук е. Но не приема посетители…

Владимир се пресегна и сграбчи врата на пазача през отворения прозорец. Натискаш от дясната страна на врата, под задночелюстната ямка… силно, но не за повече от две минути, иначе ще го убиеш… Той гледаше пазача право в лицето, усещаше туптенето на каротидната артерия под пръстите си и докато си спомняше уроците по уличен бой от Двуликия, дилъра от Затворения квартал, виждаше как очите на човека пред него се замъгляват и разфокусират. Главата на пазача се наклони, после се отпусна рязко надолу. Владимир задържа тялото му, за да не се свлече на земята; намести го добре на стола. Повдигна главата му и я опря на бюрото, с брадичка върху металния плот. После се пресегна и намери автоматичния бутон за отключване на вратата. Вмъкна се в двора в момента, в който процепът стана достатъчно голям, за да се провре. Знаеше, че го наблюдават външни камери, но се надяваше да не се е разбрало нищо. Отстрани щеше да изглежда, че просто е подавал ръката си за проверка в терминала.

Постави сака си в отделението за ръчен багаж до кабинката и се запъти към входа на сградата. Бе оставил главата на пазача в изправено положение и знаеше, че ще минат поне четиридесет минути, докато се свести. В неделя — и то денят на Събора — едва ли скоро щеше да се появи друг посетител, който да открие какво се е случило. Така че имаше четиридесет минути на разположение. Ако всичко вървеше по план, щяха да му стигнат.

Преддверието на министерството беше огромно. Мраморни колони се издигаха до високия таван, тапицирани в червено и синьо кресла и дивани бяха разхвърляни край гишетата за информация. Владимир остави канадката си в гардеробната и тръгна между гишетата. Видя срещу себе си началото на стълбище, до него имаше и асансьор. Високо прозрачно табло указваше кое къде се намира.

Разминавайки се с няколко бързащи служители, Владимир се спря до таблото. Плъзна очи по цифрите и буквите. Кабинетът на главния секретар бе на третия етаж, шейсет и осма стая, в дъното.

Тъкмо се канеше да тръгне към асансьора, когато някой изкрещя зад него:

— Ей, ти! Спри на място!

Владимир замръзна. Обърна се полека. Срещу него стояха двама униформени — очевидно охрана. Бяха насочили срещу него извадени пистолети.

— Вдигни си ръцете нагоре! — изрева единият. — Вдигни ги, да ги виждам!

„О, не!“, облялата го ледена вълна рязко се смени с гореща. „Как пък можаха толкова бързо да го открият! Какъв е тоя късмет!!!“

Пръстите на дясната му ръка потрепнаха за момент, после се свиха и се впиха рязко в дланите.

„Добре. Няма значение. Явно няма да минем без инциденти!“

Той присви очи и в следващата секунда пистолетите изхвърчаха от ръцете на мъжете, а телата им се вдигнаха нагоре във въздуха. Владимир ги засили, после ги удари в мраморната стена. Тъпият, сух звук, който се чу от сблъскването им в мрамора отекна в огромната зала и сякаш сряза стомаха му на две. Преви се и ръката му се стрелна към корема, докато гледаше как телата на мъжете се свличат безжизнени на земята.

(„В безсъзнание, просто ги изпратих в безсъзнание, нищо им няма…“)

Хората във фоайето започнаха да крещят, да се бутат и да тичат към изхода. Владимир се обърна и през замайващите удари на сърцето си, хукна нагоре по стълбите.

След минута, в сградата забуча пронизителна аларма; на всяка крачка, звукът сякаш се врязваше в стъпалата му и спъваше движенията му. Едва се добра до втория етаж. Там го пресрещнаха още униформени. Шест души. Оранителите имаха само пистолети, но двамата полицаи с тях държаха автомати. Насочени право към него.

— Спри! — изкрещя единият. — Лягай на земята веднага! Веднага, или ще стрелям!

Докато пистолетите на охранителите хвърчаха в другия край на коридора, ръцете на полицаите се отпуснаха рязко надолу. Очевидно обаче и двамата бяха натиснали спусъците по време на движението си, защото във въздуха отекнаха оглушителни изстрели, последвани от ревове на болка. Владимир ги гледаше как се извиват на пода с окървавени стъпала и усещаше как очите му се разширяват. Агонията на гърчещите се мъже проникваше в тях, сякаш някой бе подпрял клепачите му с клечки и невидимо слънце изгаряше ирисите му.

С полезрението си видя как някои от охранителите се хвърлят към оръжията си. „Не мога вече да спра. Късно е вече. Не мога.“ Той вдигна пазачите във въздуха и ги заблъска един след друг в стената. Хряс! Хряс! Хряс! Едно тяло на пода. Второ. Трето. Четвърто. Счупени крайници, окървавени глави. Изкривени черти на лицата, увиснали, полуотворени устни, задавени крясъци, глухи стенания; сгърчени пръсти, драпащи безсилно по студения под.

От очите му течаха сълзи. На третия етаж се справи с поредните си нападатели — направи го абсолютно механично, без да мисли, вече почти без да вижда. В коридора внезапно се бе спуснал мрак, сякаш някой бе свалил тежки щори върху прозорците и бе скрил светлината. Очите му не можеха да се нагодят към тъмнината, защото бяха замъглени от сълзите, но все пак регистрираше движенията на нападателите си по усет и ги отхвърляше от себе си като тежки царевични стъбла, които спъват пътя му сред избуялото поле. Един, двама, трима. Четирима, петима. Тъпи звуци от удари, остро хрущене, пак крясъци, пак стенания, пресекливо дишане, клокочещ, задавен звук и после пълно, оглушително мълчание.

Остана сам в мрака.

„Господи. Господи.“

Опря се с една ръка на стената, разтърсван от ридания. Вече почти бе забравил защо е тук. Стоеше в тъмнината и му се искаше тази тъмнина да го смачка, да го стисне в железния си юмрук и да го направи на прах, който да се разпръсне във въздуха и да изчезне завинаги.

„Не искам да живея повече. Не искам…“

В този миг мракът сякаш го чу и реши да удовлетвори желанието му, защото Владимир почувства как въздухът около него се сгъстява. Стана толкова плътен, сякаш придоби очертания — и, да, дали наистина не приличаше на юмрук? Юмрук от мрак? Тъмнината се протегна към него, сграбчи го, сви около тялото му огромните си пръсти — пръсти??? — и го вдигна нагоре. Подхвърли го и го завъртя го във въздуха като пумпал. Въртеше го, докато коридорът не се превърна в гледка от прозореца на бързоскоростен влак; Владимир летеше, разперил ръце, главата му шумеше, стените, таванът и подът на коридора се преливаха пред очите му от сиво в черно, от пурпурно до тъмновиолетово, докато накрая неизвестната сила го просна грубо на пода, карайки всичките му кости да изпукат; вероятно щеше да се окаже с напълно изпочупени ръце, крака, че и гръбнак, ако в последния момент не бе реагирал и не се бе отблъснал леко от земята, за да омекоти удара. Претърколи се замаян и се озова точно до един от падналите охранители. Главата му се опря в гръдния кош на мъжа; усети мириса на пот и парфюм, грубия допир на твърдата униформа. Взря се в гърдите му — напълно неподвижни.

Мъртъв.

Идвам при теб, приятелю. Идвам при теб.

Ръката му се протегна и стисна хладната длан на мъжа. Бе готов да затвори очи и да забрави за целия съществуващ свят, когато зърна високата фигура, която се приближаваше с бързи крачки към него от другата страна на коридора.

Очите на Владимир вече бяха привикнали към тъмнината и той разпозна идващия към него човек. Висок колкото него, но много по-едър — застрашаващо широки рамене и телосложение като на професионален борец. Ниско остригана глава, закрита от униформена шапка, черти, изсечени като от камък, плътни, здраво стиснати устни.

Петър Доневски.

Владимир пусна ръката на трупа и се надигна. Изправи се, залитна, отдръпна се няколко крачки назад. Изведнъж се сети, че има една причина да живее — причината, която го бе накарала да дойде тук. Трябваше да намери жената, която обича и да я заведе на сигурно място. „Нищо не исках да направя на никого, по дяволите, не съм искал да наранявам и да убивам никого, но ей това проклето копеле тук, той е виновен, той ме въвлече в тая шибана гадост, в тая дяволска битка дето не съм я искал, той е виновен, той е виновен за всичко, за всичко…“

Затича се срещу главния секретар. Не стъпваше по земята, а летеше. Усети как нова вълна от сгъстен въздух се завихря срещу него, но този път бе подготвен. Махна с ръка и я разпръсна като цветовете на пролетно глухарче. Хвърли се върху главния секретар, сграбчи го за раменете и го блъсна напред с цялата инерция на изпълващата го сила. Този път мощта му бе примесена с неконтролируем гняв, който кипеше на повърхността й като гъста, отровна мазнина и я правеше още по-страховита. Главният секретар излетя към стената; още по време на полета си обаче се извъртя, разпери ръце и скочи на земята. Беше преодолял тласъка. Хукна на свой ред към противника си и двамата се сблъскаха в коридора като древногръцки титани. Владимир усещаше невъобразимата сила на вкопчилия се в него човек; въпреки че бе напрегнат до краен предел, едва го удържаше. Въздухът край тях пукаше, жълти искри проблясваха в тъмнината. Най-сетне, с един последен безумен натиск, Владимир успя да надделее над противника си и да го избута напред. Замъкна го една крачка в посока към кабинета му. После още една. И още една. Накрая, след десетминутни неистови усилия, смогна да натика зачервения от напрежение мъж в осветения му офис и да затръшне вратата зад тях. Издърпа го до масата, където светеше работещия монитор. Прехвърли лакът през врата му и започна да натиска, докато очите на главния секретар не се изцъклиха, а устата му увисна, отворена жадно като на изхвърлена на пясъка риба.

Владимир отпусна леко хватката си. Доневски се закашля, замята се, замъчи се да се освободи. Владимир усещаше тялото му в ръцете си, гърчещо се като грамадна змия.

— Сега ще направиш нещо за мен — промълви той. Гласът му прозвуча странно глухо, сякаш говореше през стъкло — и ще го направиш много бързо.

— Владимир Ларовски! — изхриптя главният секретар изпод затискащата гърлото му ръка. Бе извил смаяни очи към лицето му. — Ти ли си това, по дяволите?

— Радвам се, че ме помниш, но нямаме време да си бъбрим.

— Картината ти…

— Да, да, картината ми. Виж докъде само ни доведе проклетата ми картина. Хайде, мърдай към бюрото. Трябва да ми намериш един човек.

— Как, какво?

— Звънни в Отдела за проследяване. Искам да ми намериш един човек. Една жена.

— Каква жена?

— Ще ти кажа, като се свържеш. И не се опитвай да ме изиграеш, защото ще те удуша за една секунда. Вече разбра, че съм по-силен, нали? Освен че съм по-силен, вече не ми и пука много какво правя. Така че внимавай.

Главният секретар се подчини. Влезе с паролата си в защитената система на Отдела и се свърза с един от отговорните изпълнители.

— Кое е името? — попита той тихо, докато се мъчеше да говори нормално с оператора, въпреки натегналата над главата му смъртна заплаха.

— Людмила Атанасова Пеева — отвърна Владимир. Главният секретар го повтори. Операторът се забави точно половин минута, преди да отговори, че сигналът на това лице е загубен и не може да бъде проследен.

— Със заглушител ли е? — явно заинтересован, главният секретар се надигна пред ръката на Владимир и изпъшка, когато хватката около врата му рязко се затегна.

— Не мърдай! — изсъска Владимир.

— Не, не е със заглушител — отвърна операторът, — сигналът е напълно изгубен, нямам дори частично покритие. Или е махнала чипа, или е някъде дълбоко под земята, под тонове бетон. Или в Космоса. Едно от трите.

— Виж ти… — изпъшка Доневски, — добре, благодаря ти.

Владимир стоеше без да помръдва в последвалата тежка тишина. Знаеше, че Людмила не е махнаха чипа. Нито би й хрумнало, нито би намерила в този момент професионален хирург, който да го направи. Единственото обяснение бе, че е успяла да се добере до бункера и се е скрила там. Явно мястото бе толкова добре изолирано, че прекъсваше сигналите им.

„Успяла е! Измъкнала се е! Слава Богу, в безопасност е!“

От облекчение чак краката му се подкосиха. Едва не изпусна Доневски от хватката си. Трябваше да напрегне всички сили, за да го удържи.

— Людмила Пеева не е ли авторката на „Царят в кутия“? — попита главният секретар изведнъж.

— Млъквай. Сега слизаме долу на подземния етаж.

— Чакай, чакай… аха, да, май започнах да връзвам нещата. Аз получих силата си от твоята картина. Марий от книгата на Людмила Пеева. А Кирил… а, да, той чу симфонията на оня свещеник, как се казваше… Боян Денев. Значи вие тримата сте противниците ни. Виж ти. Колко интересно.

— Можеш да разсъждаваш колкото си искаш по въпроса през следващите два дни — отвърна Владимир. — Ще се наложи да ги прекараш в известно усамотение, така ще всяка тема за размисъл ще ти е добре дошла. Хайде, тръгвай!

Бяха направили само една крачка напред, когато вратата на кабинета експлодира.

Владимир се спря насред движението си. В стаята влетяха десет души. Военни. С униформи, каски и автомати. Автоматите бяха вдигнати и до един насочени към него.

— Пуснете главния секретар! — извика рязко един от тях. — Пуснете го и се отдръпнете встрани!

„Десет души! Боже мой! Още десет души! Колко автомата още ще изгърмят неволно, докато ги обезоръжавам? Колко човека още ще убия, без да искам?“

Повдигна му се. Ръцете му се разтрепериха. Внезапно мракът от коридора се плъзна в кабинета, сграбчи светлината и я погълна хищно в грамадната си уста. Стаята изчезна. Хората изчезнаха. Целият свят изчезна.

Владимир премигна. Кабинетът отново се появи. Отново бе светъл и сякаш всичко бе същото, само че Доневски беше започнал да се дърпа полека от ръцете му, а военните бяха стеснили кръга около тях.

— Казах да се отдръпнете от главния секретар!

„Ами Доневски? Мога ли да се оправя и с тях десетимата, и с Доневски? Ако раздвоя съзнанието си, ще се разконцентрирам и той ще ме помете за секунда!“

Докато се колебаеше, се случи нещо много странно. Въздухът около него и главният секретар се оцвети в синьо. Синьото бе светло като чисто небе в топъл летен ден и се изливаше на петна, които се разпростираха все по-нашироко около тях. Владимир сведе поглед към ръцете си и с изненада видя, че синият цвят изтича от собствените му длани. Извираше някъде от китките, преминаваше през дланите, сгъстяваше се на върха пръстите и после се изливаше свободно във въздуха.

Той гледаше като хипнотизиран чудното явление. Помисли си, че вероятно полудява. Но и някъде другаде бе ставало въпрос за син дим, нали? Къде? А, да. В съня на Боян. Боян бе сънувал, че стои на една трибуна, заобиколен от многобройна тълпа, а от микрофона излиза син дим и попива в тялото му.

А неговия собствен сън? Нямаше ли и там син дим? Пушек, който влиза в него и оцветява всеки сантиметър от плътта му, докато той израства до небето и излиза от ограниченията на картината си?

Да, но сега сякаш ставаше обратното. Сега сякаш димът излизаше от него.

Той проследи с очи как и последната синя струйка се изцеди от пръстите му. Синевината се задържа още няколко секунди във въздуха, после се разтопи и изчезна сред светлината на стаята.

Владимир тръсна глава. Мамка му, какво правеше? Защо се мотаеше? Трябваше да разкара тези военни от пътя си! Трябваше да замъкне Доневски на приземния етаж, да го затвори там и после да се маха възможно най-бързо от министерството.

Той погледна към униформените мъже около него и си помисли: „Искам всички автомати да излетят далеч, в другия край на стаята! А офицерите — един след друг, обратно през вратата!“

Нищо не се случи. Мъжете продължаваха да стоят в полукръг и да държат оръжията си насочени срещу главата му.

Владимир премигна. Реши, че не е оформил правилно мисълта си.

„Автоматите да излетят в другия край на стаята!“ нареди отново.

И пак нищо.

Той потрети мисълта. Нищо. Започна да я повтаря трескаво, безумно, отново и отново, като мантра, целяща да го освободи от всички грижи на злощастния свят. Продължаваше обаче да не се случва нищо.

— Последно предупреждение — каза единият офицер. — Отдръпнете се от главния секретар, или ще стрелям!

Ръцете на Владимир трепереха. Изведнъж ги усети невъзможно слаби, като ръце на стогодишен старец. Главният секретар хвана ръката му и рязко я оттласна от себе си. Блъсна го настрани. Владимир залитна върху стола до компютъра.

„Какво става? Защо не мога да направя нищо? Защо не мога да направя нищо?“

— Хванете го! — каза Доневски студено и се отдръпна настрани. Оправи в движение яката на униформата си. Мъжете се нахвърлиха върху него и той се опита да ги отблъсне, да им се противопостави, но мускулите му бяха слаби, толкова слаби. След страховитата мощ, която бе изпитвал допреди секунди, нормалното му човешко физическо състояние му се струваше по-безпомощно и от това на новородено кученце.

„Не мога да махна ръцете им от мен! Не мога! По дяволите, не мога!“ Той се дърпаше, но те го стискаха за лактите, раменете, гърба, не му позволяваха да мръдне. Главният секретар се приближи до него и му подхвърли през заграждащите го униформени.

— А сега, Ларовски, ще отидем точно там, където ти се канеше да ме замъкнеш преди малко. Да видим дали ще ти хареса.

Той се наведе към най-близкостоящия офицер:

— Заведете го долу в един от изолаторите. И се обадете на Хищника да дойде с екипа си. Аз също идвам, след минутка.

Владимир бе извлачен от стаята и натикан в тесния асансьор. Докато слизаха надолу, една и съща мисъл не спираше да ехти в главата му:

„Какво стана? Какво стана?“

Седма глава
Под земята

1.
Бункерът

Изблъскваха царя навътре.

Първото нещо, което Людмила видя, когато се свести, бе златната кутия. После тънките бели пръсти изпод синия ръкав, вкопчени в ръба на кутията. Кокалчета, побелели от усилието да се задържат, но въпреки това изплъзващи се. Царят потъваше в тъмните дълбини на кутията, избутван от телата на двамата шест-седем годишни малчугани, застанали пред него. Бяха толкова по-дребни, защо не успяваше да им се противопостави? Дали защото лицата им бяха дори по-бели от неговото, а обагрените им в кръв устни изкривени в зловещи усмивки? И дали защото на тънките им вратлета тъмнееха дълбоки разрези, от които се стичаше черна като мастило течност и рисуваше неразбрани букви върху разкъсаните им бели роби? Може би това бяха магически знаци, които ги изпълваха с необичайна сила? Людмила не знаеше, но ги виждаше как натискат царя навътре и как безпомощните му ръце изпускат ръба на кутията. Той изчезна назад в мрака.

„Направи ли го? Извърши ли министърът ритуала?“

Очите й се разтвориха. Намираше се на задната седалка на автомобил. Въздухът беше горещ, наслоен с мириса на стара кожена тапицерия и пот. Запотените стъкла се издигаха от двете й страни като замръзнали стени на иглу. Пред нея две глави със сини униформени шапки се поклащаха леко в такт с долитащата от радиото слаба музика. Людмила разпозна джаз-хита на Бил Рейн „Пламъкът ме гали“.

Не можеше да си спомни. Помнеше телцата, положени върху жертвеника. Помнеше кръстосаните върху тях вериги; леденият въздух, щипещ бузите й; бледото, изсечено като от камък лице на Марий Алев; резкият глас на Влади: „Тихо! Млъкни!“, но нищо друго.

Влади??? Къде е той? Защо е сама?

Студ стегна гърлото й, сякаш повеят на зимния вятър се бе плъзнал изведнъж в миниатюрните процепи между стъклата и тавана на колата и се бе увил около врата й като гигантски бял шал. Людмила потрепери. Беше леко замаяна и кожата на врата й смъдеше, но иначе се чувстваше добре. Какво бе станало? Защо се намираше в полицейска кола, и то сама? Внезапно осъзна до каква степен бе свикнала с присъствието на Влади в последните два дни. До такава, че бе захвърлила обичайното си наметало от безразличие и депресия и бе облякла на голо предизвикателна рокля от оптимизъм. О, да, и се разхождаше с тази рокля из снега и студа, все едно беше неуязвима, все едно беше Кара-Зор-Ел от „Супергърл“. О, да, и дори пусна сламката, за която се държеше, откакто се бе осъзнала като личност…

(децата, децата, ако не намеря истинска любов, поне мога да се грижа за някое дете, ще си осиновя, ако трябва)

… защото се появи Влади и й показа, че има сили да се движи; че може да се измъкне с плуване от бездънното езеро на хаоса и да стъпи на брега на свят, какъвто не бе подозирала, че съществува — свят на ред и стабилност; свят на контрол. Какво ставаше сега обаче? Влади го нямаше. Брегът на новия свят отново се срутваше изпод краката й. Отново се озоваваше в езерото — слаба, безпомощна — и отново посягаше към сламката…

(децата)

… която стърчеше над водата. Този път обаче тази сламка, вместо да я задържи както досега, се счупи под пръстите й. Людмила посегна да хване остатъците, но и те се разпиляха на прах под хватката й. Не можеше да се опре дори на мисълта за децата, защото в близко бъдеще те или щяха да бъдат убивани, или възпитавани от чудовища. Вече нямаше нищо. Затъваше в езерото; махаше с ръце и крака, опитваше се да изплува, но нямаше сили. Ледената вода нахлу в гърлото й, после в дробовете й, жестока болка разкъса гърдите й…

Хрипливо стенание се изплъзна от устните й. Невидимият шал я стягаше с все сила. Погледна към шофиращия полицай. Беше пълен, със закръглено, добродушно лице под шапката. Тананикаше си под носа заедно с песента от радиото.

„Възможно ли е този човек да е толкова весел, ако министърът наистина е извършил жертвоприношението?“

После си спомни речта на оратор Дерев. Вцепенените, хипнотизирани лица на скупчените около видеотаблото хора.

„Разбира се, че може. Може и да пее, може и да танцува. Какви грижи въобще има едно зомби, освен да си намери човешка плът и да се наяде?“

Погледна към другия полицай. Слаб, източен като върлина. Посребрен мустак под дълъг, остър нос. Този не си тананикаше, само поклащаше леко глава, като платнена кукла на конци.

Зомбита.

„Къде отиваме?“, помисли тя отчаяно. „Къде ме водите?“

Полицаят, който шофираше, се извърна леко назад и слаба усмивка пробяга по лицето му.

— Отиваме в Пето Районно управление, госпожице. Задържана сте за проява на неуважение към Пречистващия ритуал.

Людмила подскочи. Пулсът й мълниеносно се ускори.

„Мога го! Още мога да го правя! Мога!“

Изведнъж почувства силата — притаена в съзнанието й като пума, готова да скочи и да сграбчи в силните си нокти поредната жертва. Виждаше блясъка на лъскавата й козина, потрепването на изпънатите, изящни мускули, присвиването на златните очи.

Людмила изправи гръб и се облегна на седалката. Насочи погледа си към слабия полицай. „Оттук нататък“, помисли, „ти няма да обръщаш внимание на нито една дума, която ще си разменим с колегата ти, нито на което и да е от действията, които той ще предприеме. Всичко това няма да има никакво значение за теб!“

Слабият полицай потрепна, озърна се несигурно за миг, после кимна сам на себе си и продължи да поклаща глава в такт с музиката.

Людмила изтри очите си. Пумата бе скочила и бе погълнала плячката си. Виждаше я как се облизва и чисти козината си. После красивото животно вдигна наново глава и златните му очи просветнаха хищно в полумрака.

Людмила премести погледа си към полицая, който шофираше.

„Къде закарахте мъжа, който беше с мен?“

— Колегите го поеха — отвърна веднага шофьорът. Гласът му бе станал леко метален, като гласовете обучители в програмите за усвояване на чужди езици. Усмивката му бе угаснала и сега той просто се взираше в пътя с безизразно изражение. — Заведоха го в Осмо районно.

„Къде е това?“

— В квартал „Север“ — каза шофьорът, — на булевард „Победа“ 18.

„Добре. Сега ще спреш колата и ще ме оставиш да си тръгна. Когато потеглите отново, ще си напълно забравил за този разговор. Няма да си спомняш изобщо, че някога съм била в колата ви или че съм била арестувана.“

Людмила хвърли поглед към слабия полицай и за всеки случай помисли: „Ти също!“

След пет минути стоеше сама на покрития със сняг тротоар. Свиваше се и зъзнеше в бялото си палто, а полицейската кола се отдалечаваше тихо в сивата мъгла на зимния ден. Людмила сложи качулката си и се огледа. Край нея се издигаха ниски кооперации. Навлечени с шуби и палта хора пъплеха по тротоара, помъкнали пазарски чанти. Пътьом се спираха да запалят някоя свещ в редящите се един след друг прозрачни куполи. Отстрани, на улицата, изсвистя тежкото туловище на автобус номер 8, а до него изпищяха стреснатите спирачки на лек автомобил.

Людмила не знаеше къде се намира — въпреки че бе прекарала целия си живот в София, голяма част от града все още й бе непозната. Тръгна бързо по тротоара. Двайсетина метра по-надолу видя спирката на автобуса, а до нея — стоянка за таксита.

„Първо ще намеря Влади, а после ще разбера дали онзи звяр Алев наистина е убил децата.“

Притисна бялата си чанта към тялото и отвори вратата на едно от такситата.

Когато излезе пред сградата на Осмо РПУ, снегът се беше усилил. Уличните лампи на булевард „Победа“ светеха, въпреки че ръчният й часовник показваше едва пет и десет. Зачуди се защо всъщност е толкова късно. С Влади бяха на Събора в дванайсет и половина. Да са ги задържали към един, един и половина. А тя се бе свестила в колата на полицаите към четири и нещо. Била е в безсъзнание три часа?? Или са й дали и някакво успокоително, което я е приспало допълнително, вероятно за да омекотят ефектите от токовия удар? Най-вероятно. Но защо е прекарала цялото това време в полицейската кола? Нямало е свободни места в управленията или не са могли да се разберат къде да я закарат? Людмила изведнъж си спомни за Любо, колегата й от университета. При едно задържане за неспазване на вечерния час той бе прекарал четири часа под една стряха с полицаите, докато на метри от тях се изсипвал проливен дъжд. Колата им се повредила, а заместниците се забавили да дойдат. Какви ли не идиотски работи не се случваха в тая държава.

Притича към управлението, придържайки качулката си с ръка. Влезе задъхана, с изтръпнали от студа бузи. Обля я горещината от парното. Високо преддверие гъмжеше от хора. Трупаха се пред гишетата, слизаха и се качваха по стълбите, водещи към горните етажи. Подобна глъчка в управленията бе нормална за деня на Събора, който се славеше с многобройните си инциденти. И все пак големият брой полицаи вътре я притесни. Тя се нареди на опашката пред едно от гишетата. Бе решила да повлияе на служителката на гишето, за да я накара да разбере къде точно държат Влади — нямаше друг начин да се добере до подобна поверителна информация. После щеше да се качи горе и да го измъкне. Ако ще и през главите на хиляда човека да трябваше да мине по пътя си, не я интересуваше.

До нея стояха двама едри униформени. Гледаха настрани, но тя все пак наведе ниско глава.

— Чу ли какво разправя Ванката? — каза единият. — Абе тоя го вдигнал и го носел, все едно тежал пет, а не деветдесет килограма. И като го стиснал за ръката, вика Ванката, все едно железни клещи го стискали, не пръсти.

— Ванката вчера колко вино изпи от служебното, а? — поинтересува се другият.

— Не, бе, човек, съвсем трезвен си беше сутринта. Ей, толкова уплашен не съм го виждал, честно. Има нещо в тая работа.

— Как се казваше онзи?

— Някакъв Ларовски. Не му помня първото име. Да е някакъв от спец частите, не е. Съвсем обикновен човек. Е, как е счупил ключалката с една ръка и как се е оправил с въоръжен пазач, а?

— Ще го намерят, ще се разбере — отвърна другият. — А хлапето още ли мълчи?

— Май да. Не знам, трябва да ходя да разпитам. Да ти призная, човек, не се чувствам добре. Странни работи стават в тая държава. Все едно пак тръгва някакъв апокалипсис.

— Айде успокой се, де. Ще го намерят за нула време.

— Ами. Докато им пуснат разрешително за проследяване, кой го знае къде ще се е скатал. Хич не съм спокоен.

Людмила бавно отстъпи крачка встрани. Без да повдига главата си, заобиколи охранителите и полека се изниза обратно към входната врата на управлението.

Когато излезе навън, стоя няколко минути под сипещия се сняг, позлатен от светлината на уличните лампи. Взираше се в заскрежените прозорци на колите и мислеше.

„Избягал?!!“

„Ама разбира се!“, каза си. „Каква си глупачка! Да няма да стои и да гледа! Как можа да забравиш, че той също има определени способности и ще ги използва, ако му се наложи! Постъпи така, все едно Влади е някакво бебе и не може да се оправи без теб! Ще чака да идваш да му помагаш — откъде го измисли това?? Духнал е веднага щом се е свестил, естествено.“

Къде обаче е отишъл?

Това вече нямаше как да разбере, дори ако тръгнеше да бърка в мозъка на всеки срещнат човек. Можеше да изчака тук, да послухти, да види до каква информация ще се добере полицията, но така щеше да загуби много време. А времето… беше ценно.

Най-късно до шест часа трябва да сте на адреса, който ви казах.

Людмила подскочи, сърцето й се преметна рязко в гърдите. Гласът на Асарих бе проехтял внезапно в главата й като топовен гръм. Тя измъкна лявата си ръка от джоба, погледна тънкия си кожен часовник.

17:30

„Там е! Асарих ни каза, че е добре да сме заедно, но ако се случи да се разделим, всеки трябва да отиде там сам! Със сигурност ме чака в бункера, както и Боян! Олеле, Боян! Как само го зарязахме, кой знае колко време е висял да ни чака в ресторанта на обед! Ами сега? Как ще стигна до центъра за половин час? Бързо, бързо… какъв беше адресът?“

За щастие на Людмила се намери таксиметров шофьор, който бе склонен за малко по-голяма сума да се изложи на глоба за превишена скорост. За петнайсет минути я докара до улица „Свети Йоан“ и спря пред четириетажната жълта кооперация, за която им бе говорил ангелът.

Людмила влетя в сградата, без дори да я огледа — стигаше й, че над тясната метална врата се мъдри огромна, черна шестица. Как беше? „Свети Йоан“, номер 6, шест нули код. Тя премина през полутъмната партерна площадка и заслиза по стълбите към мазето. Автоматичното осветление щракна и меко, светложълто сияние обля широките бели стъпала. В подножието на стълбите видя началото на тъмен коридор. Тъмнината бе толкова плътна, че като пристъпи в коридора, сякаш се гмурна в дълбоко нощно море. За щастие, само след три крачки се включи друга лампа и в коридора блесна светлина. Огледа се. В ниския коридор миришеше на мухъл и цимент; покритият с паяжини таван надвисваше над не повече от двайсет сантиметра над главата й. От двете й страни се редяха врати. Какво каза Асарих? Бяла врата, отворена. Погледът й се плъзна вдясно. Две светлокафяви, една тъмнокафява, една зелена. Обърна се наляво. Една черна, една светлокафява, една жълта, една бяла. Ето я.

Вратата наистина се оказа отворена. Людмила я бутна внимателно и пристъпи в стаята. Шумното й дишане разсичаше тихия въздух, усещаше, че започва да се поти въпреки студа. Не изпитваше страх обаче — само вълнение. Неистова радост, че само след няколко минути ще види Влади. Само минутки, още само няколко минутки и щеше да притисне лице до неговото… да усети мириса на кожата му…

Тя натисна ключа за осветлението вдясно от себе си и затвори вратата. Гола крушка на стената освети чиста, напълно празна стая. Стените бяха жълтеникави, подът — покрит със стар, прогнил паркет. В средата на пода тъмнееше железен капак.

„Съвсем вярно е! Всичко е точно както Асарих каза! О, слава Богу!“

Като присвиваше нос от силната миризма на мухъл, Людмила коленичи до капака. Чантата се мяташе неудобно край тялото й, коленете й се бяха схванали от студа и изпукаха леко, когато ги сви. В левия край на капака видя електронен циферблат. Екранът му лъщеше, сякаш някой съвсем скоро бе избърсал дебел слой прах от него. Посегна и натисна нулата. Клавишът просветна, изпиука тихо. Още веднъж. И още веднъж. И така до шест. Само да не го обърка. Правилно ли броеше? Показалецът й трепереше. След шестата нула се чу внезапно, тихо иззвъняване, последвано от остро изщракване.

Капакът подскочи, открехна се нагоре с няколко сантиметра. Людмила подскочи заедно с него, отдръпна се назад, изправи се рязко. Сложи ръка на сърцето си, за да успокои бесния му ритъм.

„Дотук добре. А сега?“

Наведе се напред и се взря в процепа между пода и капака. Нищо. Чернота. Посегна и сложи длани под железния обков. Пое си дъх, напрегна се и го вдигна нагоре. Мускулите й запищяха болезнено, челото й се обля в пот. „Господи колко тежи това! Трийсет килограма ли?“ С мъка успя да го избута догоре и го остави в отворено положение. Погледна надолу в отвора. В открилия се полумрак се виеше тясна желязна стълба.

Людмила хвърли очи към часовника си.

17:48

Тя отметна един потен кичур коса от лицето си, прехапа устни, после хвана перилата и се вмъкна в отвора. Улови вътрешните дръжки на капака и го дръпна след себе си. Той се тресна обратно на мястото си и се затвори с ново механично изщракване.

Мрак.

И после изведнъж — светлина.

Людмила се вгледа надолу и издиша с облекчение. Някъде дълбоко под нея извираше сребристо сияние, като свеж планински извор. Сиянието бе успокояващо. Приветстващо. Обливаше изпръхналата кожа на лицето й, мокреше сухите й устни като жива вода.

„И Влади ли е минал през това? И Боян ли? Там долу ли са наистина?“

Тръсна глава, за да прогони внезапните съмнения. Нямаше къде другаде да са. Щяха да я посрещнат само след минути. Само след няколко минути Влади щеше да е в прегръдките й.

„Тръгвай!“

Заслиза. Стори й се, че се спуска цяла вечност. Желязото дереше измръзналите й ръце, краката й се схващаха, дъхът й, подобен на мъгла, замрежваше погледа й. Най-сетне, след може би три минути или малко повече, стълбата мина през някакъв отвор и Людмила се озова в обляно от силна светлина помещение. Спусна се до долу и стъпи на покрит с кафяв мокет под.

Когато тръсна ръце и се огледа, веднага видя едрата, брадата фигура, която се надигна от ъгъла. Тъмни къдрици се спускаха над високо чело и широко лице, изпълнено с жажда за живот, с неизчерпаемо любопитство към всичко, което го заобикаля. Дори бръчките на тревога, впити около очите, не нарушаваха енергийния устрем на това лице. „Също като Адонис“, помисли си Людмила. „Толкова ми напомня на него. Какво ли е станало с Адонис? И той, и Деспина, и другите… всички си заминаха за Атина след дипломирането… трябва да им се обадя, когато всичко свърши…“

— Люси! — възкликна Боян с висок, продран глас. Изкашля се, после пристъпи към нея. Хвана ръцете й. Дланите му бяха широки и топли; тя почувства цялата благословена топлина, която се излъчваше от него и се хвърли в прегръдката му. Изпитваше такова облекчение да го види, че краката й се подкосиха.

Той я обгърна предпазливо с ръце, потупа я по гърба, после се отдръпна и я загледа с усмивка. Бръчките на тревога около очите му се бяха изгладили; лицето му отново изглеждаше младо и сияйно, както обикновено.

— Колко се радвам, че те виждам! — възкликна той.

— О, ако знаеш аз пък колко се радвам! — Людмила изтри сълзите от очите си — мислех си, че няма да намеря никой тук, че кой знае къде ще се озова…

— Аз умрях от притеснение. Нямаш представа как съм ви мислел.

— Къде е Влади? — тя се озърна, оглеждайки за първи път помещението, в което се намираше. Бе малка стая, не повече от двайсет квадратни метра, с варосани в жълто стени. В единия край имаше кафява секция с множество шкафове и стъклени витрини; в средата й бе поставен странен обемист телевизор. Срещу секцията се мъдреше ниска кафява маса, а около нея — две кресла с виолетова тапицерия, диван, табуретки.

На масата имаше черен предмет, от който, осъзна Людмила изведнъж, долиташе музика. Нежна, бистра, като звън на камбана. „Ения“? Това старата група „Ения“ ли беше?

„Who can say where the road goes;“, лееше се мелодичният глас на певицата, обливайки помещението със звънката си свежест, „where the day flows — only time! And who can say if your love grows as your heart chose — only time!“4

— Влади — повтори Людмила, без да спира да се оглежда, — къде е той?

— Не е ли с теб? — Боян погледна към желязната стълба, която се виеше нагоре в обляния в сребриста светлина отвор.

— Не! Не е! — въпреки топлината в стаята, Людмила отново се разтрепери — Няма ли го тук? Не е ли дошъл?

— Не — лицето на Боян пак се сбърчи, — мислех, че сте заедно.

— О, Боже! — Людмила вкопчи ръце една в друга. Толкова силно бе очакването й да прегърне Влади, че физическата му липса едва не я накара да изстене. Усещаше как се вкочанява, въпреки дебелото палто и температурата в стаята, която вероятно наближаваше трийсетина градуса — Бояне, къде е той? Къде е той?

— Сигурно ще дойде — опита се да я успокои Боян. — Има още време.

— Няма никакво време! — Людмила почти изкрещя — Вече е шест! Трябваше да е дошъл! Виж, трябва да излезем, трябва да го намерим!

Тя се обърна и понечи да хукне обратно нагоре по стълбата. Боян я сграбчи през кръста и я дръпна назад.

— Стой! Спри, Люси! Недей!

— Остави ме! Трябва да го намеря! Нещо се е случило, иначе щеше да е дошъл вече! Остави ме! — тя се мяташе в ръцете на Боян, с чувството, че ако не тръгне нагоре, ако не предприеме веднага нещо, течащият по вените й лед ще я убие. Боян я дърпаше назад, тя се бореше с него като подивяла. Накрая обаче мъжът надделя и я домъкна до едно от креслата. Тя се срути обезсилена върху меката тапицерия и се разрида:

— Трябва да го намеря… трябва да го намеря…

Нежният глас на Ения ехтеше в стаята и хлиповете й се сливаха със звънкия тон на песента, като глухи акорди от пиано. Боян поднесе към устните й чаша, от която се издигаше пара.

— Пийни малко. Това е чай от мента. Ще те успокои.

— Не може да останем тук. Не разбираш ли?

— Люси, погледни! — той вдигна към нея китката си с чипа. Обикновеното, едва доловимо червеникаво проблясване на подкожния имплант бе угаснало. Людмила премигна през сълзи, взря се по-внимателно — не, не я лъжеха очите. Чипът не работеше.

— Няма сигнал — обясни Боян — явно сме много надълбоко, или изолацията от повърхността е много добра. Тук не могат да ни намерят, Люси. На сигурно място сме. Ако сега излезеш навън, ще си изложена на сериозна опасност. Може вече да са разбрали кои сме и да ни търсят. Не трябва да мърдаме оттук преди да дойде времето за задачите ни.

— Бояне, ние с Влади… ние бяхме на Събора. Задържаха ни полицаи. Приспаха ни с палки. Аз се събудих в една полицейска кола и им се измъкнах, но когато отидох да намеря Влади, разбрах, че е избягал от управлението. Обаче не знам къде е отишъл. Мислех, че е тук, затова дойдох…

— Аха — промълви бавно Боян — значи затова не се появихте в ресторанта. Чаках ви два часа.

— Из-извинявай… просто така се получи… беше толкова ужасно. Там… с децата…

— Да — той затвори очи и наведе глава, — наистина беше ужасно.

— К-какво стана? — тя шепнеше — Бояне, той… той уби ли ги? Министърът… уби ли ги?

— Не гледахте ли? — попита той дрезгаво.

— Не, ние… не, точно тогава ни задържаха полицаите и…

— Виж, Люси — Боян въздъхна, — свършено е вече, нищо не можем да направим за това. Аз гледах, в ресторанта имаше телевизор. Всъщност накрая вече не можех, честно казано…

— Убил ги е? Така ли? — шепотът й се извиси в истеричен писък.

— Да. Да, но…

— О, Господи! Проклето животно! Проклет звяр! — Людмила внезапно блъсна с все сила чашата в ръката на Боян. Течността се разплиска по кожата му; той изохка и подскочи; изтърва чашата и тя падна на пода. Остатъкът от чая се разля по кафявия мокет, карайки го да потъмнее още повече.

— Люси! Какво правиш! Успокой се!

Тя хукна през стаята, удари стената с юмруци, впи пръсти в лицето си. Цялата се тресеше, сълзите се изливаха като река от очите й.

— Ще го убия! Ще убия това проклето животно! Ще го убия!

— Люси, моля те! Моля те! — Той хвана ръцете й, дръпна я към себе си и я прегърна отново — Няма да убиваш никого! Това, което видяхме, беше кошмарно, наистина кошмарно. Но Бог не иска от теб да убиваш никого. Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

— Защо Бог позволи това? — изхлипа тя в ръцете му — Защо позволява да се случват такива неща?

— Защото няма контрол над човешкия избор — прошепна Боян. — Защото ние сами си правим това, Люси. Ние сами си създаваме всичките нещастия. Не разбираш ли? И точно затова искам сега ти да се успокоиш. За да не се случи нещо още по-лошо. Искам да се успокоиш, да дойдеш и да седнеш на креслото. И следващия чай, който ще ти направя, ще го изпиеш? Става ли? Няма да ми гориш ръката с него.

— Из-извинявай — тя си пое пресекливо дъх. — Просто полудях, о, Боже… извинявай…

— Няма нищо. Просто сега дишай дълбоко и спри да трепериш. Аз съм при теб. Влади не е тук, но може да дойде по-късно. А ако се е случило нещо, което да го спре, някакво… някакво нещастие, той ще го преодолее. Силен човек е. Ще видиш. Повярвай ми.

— О, Боже… Боже… наистина ли? — тя посегна и изтри сълзите си с трепереща ръка.

— Да. Убеден съм. Знам също така, че не се събрахте случайно. Няма да ви приключи толкова бързо историята. Моля те, ела да седнеш на креслото. Трябва да се успокоиш.

След десет минути, тя седеше свита на виолетовия диван, с чаша топъл чай в ръка, слушаше Ения и гледаше апатично странната черна машина върху масата.

Гняв.

Това бе, което къкреше под обвиващия я, повърхностен слой от примирено безразличие. Гняв. Черен, шипящ, отровен гняв. Отново затъваше в езерото и отново нямаше за какво да се хване, но този път, вместо ужас, изтощителното й блъскане с ръце и крака по повърхността я изпълваше с безумна ярост.

„Ще го унищожа. Ще унищожа изрода, който ме блъсна в езерото. Ще го хвана за крака и ще го дръпна при мен. И после ще натискам главата му, ще я натискам надолу, докато и последните мехурчета не спрат да излизат от устата му.“

Людмила потрепери. Бе съблякла палтото си и го бе окачила на закачалките зад желязната стълба, но все още й бе студено. Отпи глътка топъл чай. Течността се разля в стомаха й, пареща и отпускаща.

„Боян е прав. Не трябва да мисля такива неща. Трябва да мисля за хубави неща. Влади ще се справи; ще се измъкне, където и да е попаднал и ще дойде при нас. Трябва да спазя точно заръките на Асарих и да вярвам, че всичко ще се оправи.“

„May it be an Evening Star shine brightly upon you“, пееше „Ения“, „may it be when Darkness comes your heart will be true!“5

Боян се появи от другата стая с поднос, върху който се мъдреше голяма пластмасова купа на цветя. Сложи я на масата.

— Гладна ли си? — попита я.

Купата бе пълна с пухкави, златисти кифлички. Стомахът на Людмила закъркори. Сети се, че не бе сложила нищо в устата си от сутринта — а тогава с Влади бяха хапнали съвсем малко, и двамата нямаха никакъв апетит.

При мисълта за него сълзите отново понечиха да рукнат от очите й. Стисна зъби, за да ги удържи. Посегна и си взе кифличка от купата. Беше крехка, топла, с пълнеж от топено сирене.

— Благодаря — промълви, докато дъвчеше. — Вкусни са.

— Нали? Стоплих ги на микровълновата. Тук има и микровълнова печка.

— Кухня ли има?

— Да, ей тази стая там — Боян посочи вратата вдясно, — а до нея има още едно… хм, много странно помещение. Ще трябва да го видим като се посъвземеш. Има освен това и баня и две спални. Доста е уютно и добре подредено. Има килер с тонове консервирана и пакетирана храна.

— Всичко си огледал, значи — тя отпи глътка чай. — Ти откога си тук всъщност?

— Ами, от четири и половина. Чаках ви, чаках ви — първо се ядосах и ми идеше, като ви намеря, да ви наприказвам отвратителни неща и да ви съсипя живота. — Людмила повдигна вежди и той се усмихна криво. — Да, Люси, и на мен продължават да ми идват недобри мисли, въпреки всичко онова, което ни каза Асарих. Точно това ми говори, че нещо не е наред, ама никак не е наред и докато не минем през това тук… Изпитание или урок, не знам какво ще е… не сме готови да се изправим срещу Алев и Дерев. Затова ти казвам, че не трябва да мърдаме оттук. Трябва да проявим търпение. Колкото и да е трудно.

— И после дойде тук, така ли? — довърши прекъснатата му мисъл Людмила.

— А, да. Та, бях ви страшно ядосан, но после се разтревожих. В два часа вече бях решил да ви търся. Пообиколих улиците и осъзнах, че сред тия тълпи, ако сте някъде навън, няма как да ви намеря. За всеки случай минах през домовете ви, но нямаше никого нито в твоя апартамент, нито в този на Влади. Тогава реших, че ще дойда тук и просто ще ви чакам. Нямаше какво друго да направя.

— Добре си направил — промълви тя треперливо.

— Да. Радвам се, че и ти си проявила достатъчно разум, за да дойдеш.

— Какво е това? — тя кимна към черната машина на масата, от която продължаваше да долита нежната музика.

— Това ли? — Боян поглади с длан пластмасовата повърхност. — Това е касетофон.

— Касетофон???

— Да. Все още можеш да намериш такива неща в антикварните музикални магазини. Тук има и касети. Купища касети, ей там в шкафа. Уникална колекция. Прекарах цял час да ги разглеждам. Групи и певци от миналото столетие. Мадона. „Скорпиънс“, „Гънс енд Роузес“, „Рамонес“, „Щурците“… какво ли не.

— „Ения“ е добра — Людмила въздъхна. — Успокояваща е.

— Да, така е — той се усмихна. — Затова и я пуснах. Хайде, изпий си чая и ела. Искам да ти покажа всичко.

* * *

— Кога според теб е построен този бункер? — попита Людмила, докато оглеждаше малката спалня. Две легла стърчаха от двете стени, като корабни койки. Бяха застлани с бели чаршафи, отгоре им имаше сгънати вълнени одеяла и пухкави, широки възглавници. До леглата се издигаха тесни дървени шкафове. Тя мина между леглата и остави чантата с дрехите си на единия шкаф.

— Според информацията, на която се натъкнах преди час, през хиляда деветстотин петдесет и осма — отвърна Боян. — По време на Студената война. Предполагам, че оттогава насам е обновяван — стените му ми изглеждат доста солидни, дебели са поне метър; има си и самостоятелен дизелов генератор — включи се автоматично, когато дойдох. Телевизорът и касетофонът определено са внесени в по-късен период — някъде през седемдесетте, предполагам.

— И как е възможно никой да не знае за него? — тя седна на леглото. Старомодната пружина изскърца под тежестта на тялото й.

— О, със сигурност знаят — каза Боян, — но предполагам, че информацията е засекретена. Също така съм сигурен, че вратата на мазето горе не се отключва никога, както и че кодът на капака не може да е едни прости шест нули — но Асарих се е намесил и е променил обстановката така, че да направи посещението ни възможно.

— Няма ли да разберат, че сме тук? Не се ли включва някаква аларма, нещо…

— Съмнявам се — каза Боян, — иначе Асарих не би ни довел тук. На сигурно място сме, Люси, не се бой. Хайде, ела.

Двамата излязоха от спалнята, която Боян бе определил като „нейна“. Той вече се бе разположил в съседната, на която Людмила хвърли само бегъл поглед — не се различаваше почти с нищо от първата. Кухнята я заинтригува — беше тясна, не повече от петнайсет квадратни метра и върху късия метален плот бяха натъпкани машина за сок, микровълнова печка, кафе машина и висока стойка за ножове. Отстрани се мъдреше странна старовремска печка с изпъкнали метални котлони, а в мивката вляво стърчаха два смешни крана — единият със синя, другият с червена дръжка. Людмила за първи път в живота си виждаше мивка без автоматичен смесител на водата.

Тя сбърчи нос от силната миризма на желязо и спарен въздух в кухнята. Погледът й се върна отново на стойката за ножове. Десетина черни дръжки с различна дебелина стърчаха от дървените процепи. Дръжките блестяха на светлината. Изглеждаха толкова солидни… и удобни… как добре само щеше да легне на дланта й една такава дръжка…

Усети, че е направила крачка напред и се спря сепнато.

— Какво има? — попита Боян от тясното коридорче. — Вода ли искаш? Сипи си от мивката, става за пиене.

— Не, не — тя се отдръпна назад, сърцето й се блъскаше в гърдите. Извърна бързо поглед от ножовете и излезе в коридора. — Просто… исках да разгледам…

— Интригуващо е, нали? — каза той с усмивка — Все едно се връщаш назад във времето. Ела, искам да видиш най-интересната стая.

Спряха се пред поредната блиндирана врата с дебелина шестдесет сантиметра. Боян се поколеба, преди да посегне към дългата, вертикална дръжка. Хвърли поглед към Людмила и за момент тя видя неувереност в очите му. Изглеждаше като ученик на прага на новата класна стая. Ученик, който не иска да се откаже от лудите летни игри и да ги замени с монотонното, скучно стоене на чина. Ученик, който не иска да порасне.

Не ти трябва да стоиш тук. Грабни един нож от кухнята, излез навън и намери Алев. Намери го и забий ножа в гърлото му. Забий го дълбоко. После го завърти.

Людмила рязко си пое дъх. Треперещата й ръка се вдигна нагоре, изтри устните. Тя погледна Боян, който продължаваше да стои неподвижен пред вратата.

— Е? — каза пресекливо, в опит да се отърси от натрапчивите мисли. — Какво става, Бояне? Да не е това стаята, в която Кашчей Безсмъртни ти е забранил да влизаш?

— А? Какво? — той я изгледа объркано.

— Забранената стая — обясни тя. — В приказките, във всички замъци, винаги има една забранена стая. Ако главният герой влезе там, го чака голямо нещастие.

— Ааа… а, не, Люси. Аз вече влизах тук. По-скоро… много въпроси ми изникнаха и сега се чудех ти какво би казала и затова…

— Ами, хайде — подкани го тя, — отваряй, да видя. Давай, че на мен тия врати са ми много тежки.

Боян посегна, хвана дръжката и издърпа масивната бяла врата към тях. Трите грамадни, навити като рула панти тихо изскърцаха. Двамата се вмъкнаха в стаята и Боян полека затвори вратата след тях.

Особена, леко пурпурна светлина се стелеше в помещението, в което се озоваха. Людмила веднага видя, че тук, за разлика от другите стаи, стените са каменни, а не от бетон. Въздухът бе доста по-хладен. Стената от лявата й страна бе напълно гола, с изключение на късо, продълговато червено перде, поставено на около два метра от пода. „Прозорец ли закрива?“, запита се Людмила учудено. „Какъв прозорец може да има тук, под земята?“

После видя нещо друго. Стената под пердето не бе равна. В камъка бе издълбана огромна форма, впечатляващо симетрична. Започваше от пода и стигаше точно до началото на пердето.

Формата на кръст.

Людмила потръпна, докато гледаше издълбания кръст. Заприлича й на гроб. Осъзна, че ако разпери ръцете си настрани и легне в него, ще потъне цялата; камъкът ще я обгърне и ще замрази дъха й за вечни времена.

— Бояне — чу се да шепне, — какво е това?

Една ръка се протегна, обгърна успокояващо раменете й.

— Ела! — каза той тихо, явно също не смееше да говори високо тук. — Виж от тази страна.

Людмила се обърна към дясната стена. Видя дълга ниска маса, подобна на онези, в които слагат музейните експонати. Масата бе покрита със стъкло.

— Какво е това, къде се намираме? — промълви тя.

— Ще прочетеш. Тук е описано всичко.

Под лъскавото стъкло, очевидно наскоро избърсано от праха („Боян ли?“), се редяха разтворени листове хартия. Бяха стари, жълто-кафяви, някои изглеждаха почти пред разпадане. Буквите, изписани по тях, бледнееха и се сплитаха в напълно непознати за Людмила форми. До всеки стар лист обаче, бе поставен друг — бял, изпъстрен с печатни български букви. Очевидно всеки от древните текстове си имаше превод — сравнително скорошен, ако се съди по качеството на новата хартия.

Заинтригувана, Людмила се наведе над стъклото.

— Това е историята на стаята — каза Боян в ухото й. — Прочети я. Ето, от тук започва. Чети подред.

Преводът на първия — кафеникав и толкова нацепен, че древните букви сякаш се хлъзгаха и изчезваха в тъмните пукнатини — пергамент, гласеше следното:

„Бях там, господарю, когато разсякоха кръста. Разделиха го на две, но няколко парченца изхвърчаха настрани и успях да взема най-голямото и да го скрия в дрехата си. Чудя се какво ще правят с частите на кръста. Говори се, че по-голямата ще я носят на императора — такова е било предсмъртното желание на благословената ни покровителка Елена. Другата част вече я скриха в църквата, която Елена преди години нареди да вдигнат на мястото на езическия храм. Чух, че двама прокажени са се излекували само като се допрели до дървото…

Ще мина през Витлеем, за да поздравя брат Агрипа и оттам поемам към дома. Надявам се добрият Бог да бди над мен и да успея да Ви видя няколко дни, след като получите писмото ми. Тогава ще Ви предам дара си. Той е отплата за безкрайното милосърдие, когато някога проявихте към мен в Дакия.“

(Из писмо до римския декурион Марк Улпий от личния му прислужник, Гай Алфренус, 330 г. сл. Хр.)

— Какво е това? — Людмила вдигна очи към Боян. — Някаква древна римска история? Какво общо има с…

— Ще разбереш — Боян посочи към стъклото. — Чети нататък.

Второто писмо бе разкъсано по средата и частите му долепени една до друга. Почти нищо не се разбираше от избледнелите старовремски букви, но преводът му гласеше:

„Любима моя Макария,

Пиша ти това писмо, надявайки се да стигне до теб навреме. Получиш ли го, вземи най-ценното — ковчежето ми с древните скрижали и парчето от Христовия кръст — и заедно с Йола бягайте през Черно море, към Московия. Няма да удържим още дълго. Чакаме венецианците с дни, но нито следа от галерите им. Унгарците също се бавят. Открихме и разрушихме тунелите на зверовете, но ни обстрелват непрекъснато; започнаха да придвижват и стълби. Сега ти пиша зад стените на Романовата порта и дори в момента чувам пукота от изстрели. Страх ме е, че повече няма да те видя, любима моя. Иска ми се да хвана ръката ти, тази твоя толкова малка длан и да я целуна, да я притисна до сърцето си. Знам, че ще бъдеш смела и заради мен. Моля те, изнеси парчето кръст от града — не искам да попадне в ръцете на турците. И вярвай на Йола, той ми е бил предан цял живот. Той знае как да те измъкне. Можеш да разчиташ на него за всичко.

Обичам те, любима моя. Обичам те повече от живота си.

Твой,

Акерон.

(писмо от византийски военачалник до жена му по време на обсадата на Константинопол през май, 1453 г. Предполага се, че Акерон Понтус е един от наследниците на Марк Улпиус, сдобил се първи със свещеното парче от кръста.)“

Взряна в разкъсания древен пергамент, Людмила почувства смътно вълнение. Изведнъж си представи жената, чакаща зад крепостните стени; представи си студа, сковаващ сърцето й, докато ръцете й докосват листовете и се взират в тогава яркосините, четливи букви. Представи си я как посяга и разкъсва листа, а светът се замрежва от булото на сълзите — не, няма да бяга. Няма да изостави любимия си. По-добре да умре с него, но не и да бяга.

Тя премигна, за да проясни навлажнените си очи.

— Какви са тези писма, Бояне? — прошепна — Толкова са странни.

— Виж следващото — каза той.

Людмила насочи поглед към третия пергамент. Той бе доста по-дълъг и сравнително запазен. Хартията бе жълтеникава, но плътна, изпъстрена с полегати арабски знаци. До оригинала бе изложен и поредният превод:

„7 април

Така ме тресе, че едва пиша. Днес докторът каза, че трябвало да ми отреже крака. Отказах. Рече да помисля, пак щял да се върне довечера. Иначе, казва, до три дни си умрял. И без да ми го каже го разбирам. Кракът ми мирише, можеш да се задушиш. Несрин ме избягва. Праща все Мерием да ми сменя компресите. Не я виня и аз бих се избягвал, ако можеше. Пък и само й крещя тия дни.

Трябва да се вдигна и да отида някак до малката одая. Да си видя богатствата, да реша на кой какво да оставя. Дано не измръзна съвсем там. Тук огънят по цял ден пращи, и пак не спирам да треперя. Дали ще мога и да се загърна с чергата и да се подпра на патерицата едновременно? Ще се опитам.

8 април

Здрав съм! Здрав. Здрав.

Пипам крака си непрекъснато от един час. Не ме боли. Кожата е здрава и розова, дори ония стари ужасни мазоли са изчезнали. И температурата ми спадна. Увих си едни нови превръзки обаче и лежа в леглото, защото не знам какво да правя. Не знам как да кажа на Несрин.

Докторът като дойде вчера, го изгоних. Рече ядосан «Мри, повече няма да идвам!» Не знае, че съм много далеч от умиране.

19 април

Пиша от малката килия за гости в манастира. Седя на нара, слушам тишината на планината и пукането на огъня в огнището и гледам малкия сребърен кръст, който ми даде брат Теодор. И си мисля: «Истина е! Това, в което вярват българите, е истина!»

Когато избягах от Горни окол, не взех нищо с мене. Само една връхна дреха, малко хляб и кутията с дървеното парче от кръста. Колко години, колко поколения само тази кутия е стояла в сандъците на семейството… някакъв мой далечен прадядо, се говори, я взел от богат византиец при обсадата на Константинопол и я е донесъл в българската планина. Но това е било толкова отдавна… и никой до този момент не я е погледнал. Близо три века е стояла в сандъци, набутана между дрехи, жълтици и книги… как така не са я изхвърлили, се чудя… пък и пише на гръцки отгоре. Добре, че учих малко гръцки, като бях в Атина. И мога да прочета «Исус». «От кръста на Исус Назарянина», така пише. Буквите са издялани в самия капак на кутията. Ами ако не го бях отворил оная вечер в одаята? Сега щях да съм умрял. А тогава… о, Всевишни… вдигнах капака, докоснах тази треска вътре и… и… и…

И оздравях.

И на Несрин не се обадих. Само й оставих бележка. «Вече никога нищо няма да е същото.», казах й. «Аз няма да съм същият. Прости ми.»

Спирам да пиша, защото идва брат Теодор. Има много да ми говори. С часове, казва, мога да ти разказвам за моя Бог. А аз, казвам му, мога и векове да те слушам.“

(От дневника на Керем Хусейн, наследник на турски преселници в България при падането й под Османско владичество. По-късно Хусейн бива подстриган за монах в Рилския манастир и приема името Константин. Дневникът е открит в архивите на манастира и по техни данни датира от 1748–50 година след Христа.)

— Едно и също дървено парче! — възкликна Людмила. Започна да я осенява недооформено разбиране, като далечна светлина на свещ, приближаваща се по тъмните коридори на съзнанието й.

— Да — каза Боян.

— Това е историята на парчето от кръста! От кръста на… на Христос! Но защо? Какво общо има то с тази стая?

— Ей тук, в последния пергамент, се обяснява — отвърна Боян. — Виж го и него. Той е сравнително нов, от деветнайсети век.

Боян беше прав — последният документ бе жълтеникав, но напълно здрав и буквите по него бяха български. Онзи очарователен старобългарски с особеното „ж“ и добавените „ъ“ след почти всяка дума — труден за разбиране, но познат. Людмила се поусмихна, като видя шрифта, вгледа се в него с желание да го разчете, но тъй като любопитството й бе твърде голямо, а текстът — твърде труден, мина бързо на новобългарския превод:

„Тук, в гостоприемния дом на търговеца на зехтин Кемал Хусейн, в центъра на Турската махала в София, пиша последните си думи. Знам, че сега навън е нощ и си представям жълтата светлина на газените фенери, които осветяват дървените стени на трополящите каруци; представям си гордо издигнатия Шарен мост, под който унесено ромоли Владайската река. Иска ми се да ги зърна поне още веднъж, но няма да имам сили да изкача стъпалата. Треската се задълбочава. Добрият Кемал предложи още преди седмица да ме изведе горе и да повика лекар да се погрижи за мен, но аз знам, че е дошъл часът ми. Казах му да ме остави насаме с Бог тази седмица. Уединих се напълно тук, в древната християнска катакомба, в която прекарах последните четири години от живота си. Години, в които чукът и секачът не слизаха от ръката ми и в които разчитах само на милостта на Кемал, за да оцелея. Помня как той ми каза веднъж: «Ти твориш история, свети човече. Горд съм, че ще стана част от нея.»

Точно четири години ми отне да издълбая каменната стена, да скрия парчето от Христовия кръст зад нея и да я зазидам отново. А после, в зазиданото — да издълбая огромната фигура на кръст.

Още помня съня си през онази далечна нощ на 1874. Там, сред тишината на манастирската килия, Бог ми се яви и ми каза, че мъките ни не са свършили. «Ще има нови набези над манастира.», рече ми Той. «И ценният дар, който съм оставил в твоите ръце, ще бъде откраднат, продаден и унищожен. Вземи го и бягай още тази нощ. Отиди в светилището в София. Скрий го там.»

Той ми показа картина на това, което ръцете ми трябваше да сътворят. Сега разбирам, че отдаденият на каменоделството ми живот е стигнал върха си с последното ми творение. То ще остане тук за много поколения напред. И — сигурен съм — ще спаси много души.

Седмицата преди да ме налегне треската, завърших надписа над кръста. Сега стоя на колене над каменния олтар и пиша. Ръката ми трепери, пот замрежва погледа ми. Трябва да отида да легна пак. Подозирам, че може и да не дочакам утрото.

Чудя се дали поколенията след Кемал ще продължат да пазят тайната на светилището? Кой ще отговаря за него в идните години?

Само Бог знае и само Бог се грижи за това.

Аз свърших своята работа.

(Предсмъртното писмо на монаха от Рилския манастир Иван Агура. Смята се, че е написано към края на 1879 година. Открито е сред книжата на българския интелектуалец Александър Пантелеев през 1946 година, след екзекуцията му от Народния съд.)“

Людмила вдигна глава от стъклото. Обърна се и погледна към издълбания в стената кръст. Камъните под него не бяха равни. Резки, вдлъбнатини си личаха по тях, сякаш на човека, изработил кръста, не му бе достигнало времето да ги оглади подобаващо.

— Какво е това място, Бояне? — прошепна тя — Къде сме попаднали?

Сви ръце около тялото си. Липсата на Влади отново я прониза мъчително — каква нужда имаше от него точно в този момент.

— Както е обяснено в писмото на монаха — отвърна тихо Боян, — намираме се в древна християнска катакомба. Имало е много такива в древността. Създадени са по римско време, когато християните са били преследвани и е трябвало да се крият под земята, за да провеждат събранията си.

— Но какво… каква връзка имаме ние с това парче кръст… и то наистина ли е зазидано там, в стената?

— Предполагам, да — каза Боян. — Склонен съм да вярвам, че тези документи са автентични. И виж, тук върху стъклото е написано: „Произведено в Москва, петдесет и осма година“. Оттук съдя, че бункерът е построен по това време. Вероятно определена група хора — някои от тях монаси, предполагам — пазят знанието за това място и досега. Преустроили са го на бункер, за да е по-защитено. Люси, това, което си мисля, е, че парчето кръст, зазидано в стената вероятно има някаква огромна сила. И тя се пази в тайна.

— Каква сила? Да лекува?

— Не само. Не знам — той поклати неопределено глава.

— Знаеш, че се говори за хиляди парчета от Христовия кръст, разпръснати по света — каза Людмила, — и повечето са фалшификати.

— Да, така е. Но има и някои, които не са. Смятам, че това тук е едно от истинските.

Людмила кимна към продълговатата пурпурна завеса, диплеща се над издълбания кръст.

— А това перде какво е?

— А, да… — Боян направи крачка към стената — пердето.

Той пристъпи напред и го дръпна. То изшумоля по тънкия корниз, сякаш гълъб запърха с криле. Боян го издърпа до самия край и Людмила видя, че това, което е закривало, са букви. Десетки четвъртити печатни букви, издълбани в камъка. Буквите образуваха точно девет думи.

ΝΑ ΞΑΠΛΩΣΕΙΣ ΕΔΩ ΣΤΙΣ ΟΧΤΩ ΑΚΡΙΒΩΣ ΚΑΙ ΘΑ ΚΑΤΑΛΑΒΕΙΣ

— Гръцкият не ми е силен — поясни Боян, — поне новогръцкият. В академията ни засипваха с църковни текстове на старогръцки, но колкото и да се мъчих одеве, не успях нищо да разбера от този надпис. Само ако можех да вляза в Портала…

— Аз го разбирам — каза Людмила. Взираше се с изумление в издълбаните букви.

— А! — Боян почти подскочи. — Разбираш го?? Сериозно ли? Как така?

— Имах приятели гърци в университета. Запалиха ме и учих две години езика. Разбирам го!

— Стига бе, Люси! И какво пише?

— „Легни тук точно в осем и ще разбереш.“ — отвърна тя. Не откъсваше очи от буквите — струваше й се, че цялото и минало се е надигнало и се е събрало в този странен каменен надпис. Едно време българите колеги в университета й се присмиваха, че се мъкне с гърците. Наричаха я чуждопоклонничка, подмазвачка. Клеветяха и злословеха срещу Адонис и Деспина, а тя ги защитаваше. Не можеше да намери обяснение за привързаността си към тях. Нито за страстта, която изпитваше към езика им.

„Ето защо е било. Всичко е било за това. Всичко ме е водело към този миг.“

Сега разбирам, че отдаденият на каменоделството ми живот е стигнал върха си с последното ми творение.

„Написал си го, за да мога да го прочета аз!“, помисли си тя, усещайки увисналата си от смайване челюст. „Написал си го само за мен. Лично за мен.“

— Какво? — обади се Боян до нея. — Я го кажи пак?

Тя тръсна глава, за да се опомни.

— „Легни тук точно в осем и ще разбереш.“ — повтори — Това пише.

— Хм! — Боян пристъпи към стената и плъзна ръка по вдлъбнатата ниша на кръста. — И какво трябва да означава това?

— Нямам представа — промълви Людмила. Пое си дълбоко въздух, за да успокои разтуптяното си сърце. Стисна длани една в друга.

— „Легни тук…“ — вероятно има предвид да легнеш в кръста — ръката на Боян продължаваше да изследва неравната повърхност на издълбаната фигура. — Достатъчно е широк и висок, за да побере човешка фигура.

— Изглежда, трябва да легнем в кръста в осем часа — добави Людмила.

— И ще разберем — допълни Боян.

— Какво ще разберем? — прошепна Людмила. Стори й се, че каменните стени изведнъж се стесниха около нея. Студът рязко се усили — толкова рязко, че едва не изстена.

— Не знам — Боян отдръпна ръка от кръста, сякаш се беше опарил. Людмила го видя как потреперва — Не знам, Люси.

2.
Изолаторът

Влязоха в широка стая, облепена с бели фаянсови плочки. В първия момент му заприлича на баня, защото в единия край видя мивка, с навит върху нея дълъг черен маркуч. На пода имаше отводнителен канал. В далечния ляв ъгъл обаче се издигаше висок дъбов скрин, а на стената срещу него тъмнееха панелите на скъпа дървена облицовка. Под нея се мъдреше дълга пейка от същия материал като скрина. Горе, на около три метра от пода, бялата стена между дървените панели бе нашарена с дупки, в които светлееха отворите на дюбели — явно мястото бе предвидено за поставянето на шкафове.

„Сауна ли е това?“ зачуди се той. „Къде се намираме?“

Затвориха вратата и настъпи тишина. Четиримата офицери, които го бяха довели, стояха до него мълчаливо, но го наблюдаваха неотклонно. Владимир не помръдваше. Вече ясно бе осъзнал какво се е случило. Асарих ги бе предупредил, че ако не използват силата си в съгласие с Божиите закони, ще я загубят. Естествено, че да влезе тук и да нарани — да убие, Боже, да убие — толкова хора, бе в противовес с тези закони. Какво се случваше тогава, как им го обясни ангелът? Излизаш от Белия праг и влизаш в Черния. И Бог те напуска. Естествено, напуска те и силата, която ти е дал.

Ако само беше послушал Асарих. Ако бе отишъл директно в бункера, след като се измъкна от управлението. Защо забрави, че Люси също има сила, с която да си помогне? За какво й бе той, след като можеше идеално да се оправи сама? Тя излезе по-умна от него — вместо да хукне да го търси, бе изпълнила съвсем точно заръката на ангела.

А най-добрият вариант щеше да е, ако просто бе проявил твърдост и бе завел тази сутрин Люси на срещата с Боян в дванайсет и половина. Защо й се поддаде, защо я остави да го завлича на проклетия събор?

Ако, ако, ако… хиляди грешки, които сега виждаше като прогледнал слепец, но това не променяше нищо. Силата му не се връщаше. Асарих им бе казал, че хората могат да се върнат в Белия праг, ако се случи да се объркат и да излязат от него. Да се върне, но как? Докато вървяха по коридора, си бе повторил наум хиляди пъти: „Господи, прости ми! Господи, прости ми!“ Молитвата му бе съвсем искрена, но това също не променяше нищо. „Прости ми!“ явно не вършеше работа.

Какво да прави тогава?

След безкрайно дълго време — може би половин час, може би повече — вратата се отвори. В стаята влезе Петър Доневски. Той се огледа, свали униформената си фуражка и я остави върху скрина в дъното. Посегна и разкопча горните копчета на ризата си. На Владимир му се искаше да направи същото — стаята беше толкова гореща, че дрехите вече лепнеха по тялото му.

Студенината, която бе видял в очите на главния секретар, преди да го отведат, сега я нямаше. Доневски му се стори странно смален. Погледът му се стрелкаше насам-натам, едри капки пот се стичаха по челото му. Плътните му, побелели устни се свиваха в нервен тик.

— Потърсих и другия ти приятел — каза той на Владимир — свещеникът, Боян Денев. И той е изчезнал.

Владимир не отговори, но облекчението, което изпита, очевидно се бе изписало на лицето му. Главният секретар каза:

— Виждам, че знаеш къде са.

Владимир поклати глава.

— Не знам — „Виж ти, мога да говоря! При цялата тая шибана ситуация, гласните ми струни не са отишли на кино! Дали защото ми е ясно, че получавам точно това, което заслужавам?“

— Не знаеш, друг път. На лицето ти личи. Имате си някакво проклето тайно местенце под земята, което ви е известно и на тримата. И ти щеше да забегнеш там, след като ме затвориш тук, нали? Нали, глупако?

— Нямаме никакви тайни местенца — отвърна Владимир тихо. — По принцип се бяхме разбрали да прекараме деня и нощта в планината, в хижата до Боянската църква. Може да са стигнали до там и да са се скрили в някоя от землянките на Отшелниците. Доколкото знам, те изолират сигналите.

Главният секретар махна с ръка към офицерите в стаята.

— Излезте и ни оставете сами. Не искам никой да ме безпокои, докато не дойде Хищника. След колко време каза, че ще е тук?

— След около петнайсетина минути — отвърна офицерът.

— Добре. Като дойдат, ги пуснете да влязат.

Офицерът козирува, после четиримата излязоха и затвориха безшумно вратата.

— Слушай — каза Доневски, когато останаха сами. Лицето му бе цялото нашарено с капки пот, зъбите му нервно гризяха свиващата се долна устна — не се опитвай да ме баламосваш. Землянките на Отшелниците са мизерни дупки на два метра по земята с продънени дървени тавани, нищо не изолират. Някъде другаде са и ти знаеш точно къде. Знаеш също така колко нужна ми е тази информация. И то веднага. Промяната, която ще наложим в страната, започва от утре. Не можем да позволим никакво отклонение от плановете ни. Тези хора са опасност за мен, и за съмишлениците ми; за всичко, за което сме се трудили в продължение на месеци. Така че разбираш, че ще направя всичко възможно, за да науча местоположението им и да ги арестувам.

— И да ги убиеш — промълви Владимир.

— Да, точно така. Няма да крия, това ще направя. Ще ги убия. Ако бъдеш така добър да ми съдействаш, обаче, няма да убия теб. Ще те взема под моя закрила и ще ти осигуря достойно място в бъдещото ни общество. Ще се радваш на добро материално състояние и на куп други привилегии. Имаш думата ми.

— А твоята дума тежи много, а?

— Никога не я престъпвам.

— Е, ами много бих искал да ти съдействам тогава, но наистина не знам къде са. Освен да провериш до Боянската църква…

— По дяволите! — Доневски се обърна, опря нервно юмрук до стената. Владимир видя, че долната му устна вече е изгризана почти до кръв. Главният секретар наведе чело до юмрука си, постоя неподвижно няколко минути, после отново се обърна към Владимир.

— Слушай… ясно ми беше, че ще се инатиш, но моля те, размисли. Моля те! Направи ми тази услуга… — потта се стичаше като река по челото на главния секретар и мокреше врата му. Разкървавената му долна устна трепереше. „Боже мили!“, помисли изведнъж Владимир, смаян. „Този човек се страхува! Умира от страх! От какво? От какво го е страх толкова?“ — Моля те… — продължи Доневски — никой няма да те укори. Нито Людмила Пеева, нито Денев. Те няма и да разберат какво се е случило, а и да разберат, ще те оправдаят. Положението ти е тежко. Не може ли просто… просто да ми кажеш…

Владимир не откъсваше очи от него. Цялата яка на ризата на Доневски вече бе мокра от пот, а пръстите му така се впиваха в дланите, че сигурно и по тях вече имаше кървави белези.

— Не мога да повярвам! — промълви Владимир бавно. — Човеко, на теб… на теб… да не би да ти пука за мен?

— На мен… какво? Да ми пука за теб ли? Какви ги дрънкаш? О, добре! Добре! Така е, признавам си! Пука ми! Ни най-малко не искам да ставам свидетел на това, което ще стане тук след малко. Не искам, разбираш ли? Не мога! Затова те моля да…

— Тогава недей — каза Владимир. — Не ставай свидетел.

— Какво? — Доневски го изгледа сепнато и изтри челото си с ръкава.

— Пусни ме да си вървя — каза Владимир.

— Какво? — главният секретар този път направо подскочи.

— Освободи ме. И тогава аз ще гарантирам за твоето спасение.

— Какви ги говориш? Не мога да го направя — Доневски прекоси стаята, отиде до скрина и извади от един шкаф бутилка с вода. Пи дълго време, с шумни глътки.

— Ако ти пука за мен — Владимир повиши глас, — значи не си в правилния лагер! Объркал си мястото си, не разбираш ли! Върни се там, където трябва, докато не е късно. Виж ме мен, как се оплетох. Не го прави и ти! Спаси се, докато можеш!

— Няма никакво значение в кой лагер си! — Доневски тресна стъклената бутилка върху скрина. Обърна се към Владимир. Очите му бяха посивели, сякаш целия прах от стаята се бе наслоил в ирисите им — резултатът, глупако, е един и същ. Ако аз не слушам моя господар, той ще ме зареже. Ако ти не слушаш твоя, той също ще те зареже, както очевидно е станало в сегашния случай. Аз обаче поне получавам значителни земни привилегии, докато съм му верен. Ти какво получаваш?

Владимир поклати глава и въздъхна.

— Не разбираш.

— Ето на — не можеш да ми отговориш! Не можеш, защото не получаваш нищо! Просто ти се нарежда отгоре да правиш това и онова, да се подчиняваш без отплата. А ако сбъркаш нещо, си оставен на произвола на съдбата. Затова предпочитам да служа на Луцифер. При него поне виждаш за какво работиш, ако мога така да се изразя.

— Душата ти ще умре — прошепна Владимир. Усещаше, че най-сетне, страхът започва да оплита студените си, хлъзгави пипала около тялото му. Той потръпна и се сви — след смъртта ти, душата ти ще умре.

— Да — каза главният секретар, — а твоята пък ще загуби индивидуалността си. Сливането с Бог е пълна загуба на собственото ти аз. Това ни го обясни Таръс. Предпочитам, докато съм жив — колкото и да трае това — да си имам индивидуалност.

— Индивидуалността е основата на деструкцията — Владимир механично цитира някакъв съвременен философ, който бе чел преди време. Вече не бе съвсем сигурен какво говори, но му се струваше, че ако млъкне, това ще е краят, ще загуби и последната си надежда.

— Не ми философствай! — сряза го главният секретар, сякаш, подобно на Асарих, бе прочел мислите му. — Нямаме никакво време! — той погледна часовника си — още пет минути! Мамка му! След пет минути ще дойдат, а ние сме доникъде! Защо не ми помогнеш, глупак такъв!

— Пусни ме да си вървя! — и тялото, и гласът му бяха започнали да треперят. Този път репликата му не прозвуча като предизвикателство, както преди малко, а като отчаяна молба. — Пусни ме и си помогни сам!

— Не мога! — главният секретар отново изтри челото си — не мога, престани да го повтаряш! Не мога да те пусна!

— Защо да не можеш? Защото си индивидуалист?

— Млъкни! Тая дискусия вече е приключена! Просто ми кажи къде са другите, това е единственото, което искам от теб!

— Не знам къде са.

— Искаш да дойдат тия изроди тук и да те измъчват? Това ли искаш?

— Не — Владимир се разтрепери още по-силно. — Не искам.

— Тогава ми кажи!

— Не знам! Моля те, повярвай ми! Не знам!

— Значи ме караш да загърбя индивидуализма, а ти твоя колективизъм не можеш? Така ли?

Владимир се засмя хрипливо.

— Нали каза, че тая дискусия вече е приключена?

Доневски се отдръпна назад и помълча за минута. После наклони глава и се вгледа дълбоко в очите на Владимир.

— Моля те, Ларовски! — прошепна отново. — Моля те!

Владимир поклати отрицателно глава. Гърлото му вече се свиваше, гласните му струни започваха да отказват. И той, и Доневски рязко трепнаха, когато вратата изведнъж се отвори и един от офицерите надникна вътре.

— Тук са, господин главен секретар. Да влизат ли?

Доневски се обърна, прокле през зъби, удари с юмрук фаянсовата стена. Облегна за миг чело на юмрука си, после надигна глава.

— Да — каза тежко, — да влизат.

Четирима мъже прекрачиха стаята и вратата се затвори зад тях. Владимир отстъпи още назад, докато гърбът му почти не опря в дървената стена. Толкова силно трепереше, че чак изпитваше болка в мускулите. Устата му внезапно така пресъхна, че като се опита да преглътне, гърлото го преряза като с нож.

Двама от новодошлите бяха високи близо два метра и грамадни като канари. Носеха камуфлажни униформи, оръжия и лицата им имаха напълно еднакви, безлични черти. „Близнаци“ мина през ума на Владимир. Единият мъкнеше огромен сак, който остави върху скрина, до бутилката с вода на Доневски.

Другите двама мъже бяха средни на ръст, с черни дрехи. Единият бе слаб, с остро, сбръчкано лице и прошарена козя брадичка. Той носеше голяма кожена чанта, която също остави върху скрина. Другият бе набит, много мускулест, с валмо гъста черна коса, дълбоко поставени черни очи и огромна, изпъкнала челюст. Той се спря до главния секретар и се усмихна за поздрав. При разтварянето на устните му сред светлината на стаята светнаха най-огромните и остри бели зъби, които Владимир беше виждал в живота си. Това не бяха човешки зъби, а зъби на звяр; усмивката, която се разкри пред погледа му, бе като лъсването на счупени, стърчащи парчета от кости сред дълбока, кървава рана.

Изведнъж на Владимир му се зави страхотно свят. Стаята се завъртя бясно пред него като въртележка на ужасите; той посегна назад, опря се на стената и прехапа езика си с все сила, дотогава, докато не почувства кръв по зъбите си. Погледът му се проясни малко. Опитваше се да диша нормално, въпреки че се задъхваше; сърцето му биеше така лудо, че му се струваше, че всеки миг кръвоносните му съдове ще се пръснат; нямаше как да издържат на тоя ритъм. После осъзна, че е по-добре да не издържат. По-добре да получи масивен инфаркт и да умре. По-добре.

Доневски изглеждаше не по-малко ужасен от вида на човека до него. Явно, въпреки че го познаваше по име, заставаше лице в лице с него за първи път. Подобно на Владимир, той отстъпи крачка назад и посегна да се опре на стената. Лицето му беше бяло като платно и кръвта на изгризаната му долна устна се червенееше зловещо.

— Добър ден, господин Доневски — каза зъбатият с нисък, лисичи глас.

— Добър ден — отвърна главният секретар глухо.

— Радвам се да ви видя — ръката му се протегна напред и главният секретар я стисна механично, — крайно време беше да се запознаем, нали?

— Сигурно — отвърна Доневски неопределено. Очите му обхождаха нервно стаята, сякаш се мъчеха да намерят друг изход от нея, освен вратата.

Мъжът присви вежди и кимна към Владимир:

— Това ли е птиченцето, дето сте си хванали?

Владимир отново изпита замайване; пикочният му мехур изведнъж се сви болезнено и през ума му мина кошмарната мисъл, че ще се напикае, ей сега ще се напикае пред всички тях; точно както се бе случило някога, много отдавна и групата момчета над него се хилеха, хилеха, хилеха…

— Ами… ъъъ… да, той… това е Владимир Ларовски — промърмори главният секретар.

— И какво, ще го караме да пропее ли?

— Ами… той крие… крие важна информация от мен.

— Каква информация? Какъв е той по-точно?

— Отстъпник е. Извършва подривна дейност с двама други. Подготвят терористичен акт и за да го спра, трябва да разбера… да разбера къде са съмишлениците му.

— Незаконни ли са? — попита мъжът.

— Не. Законни, но са се укрили на място, където сигналът им не може да бъде засечен.

— Аха. Ясно. А вие опитахте ли се да го убедите да говори?

— Да, опитах се.

— И нищо?

— Не, обаче ако искате, поговорете и вие с него…

— Аз не говоря, господин Доневски. За да ме извикате, това означава, че сте изчерпали всяка друга възможност. Потвърждавате ли ми, че е така?

Доневски се сви едва забележимо към стената.

— Да, така е.

— Искам да знам, че съм свободен да действам. Не желая недоразумения в бъдеще.

— Да. Да. Сво-свободен сте.

— Добре. Може ли да ви задам още няколко въпроса, които ще са ми необходими за качественото изпълнение на работата?

— Да. Питайте.

— Каква е причината, поради която крие съмишлениците си?

— Моля?

— Защо ги крие? Идея ли защитава някаква, или просто са му приятели?

Главният секретар го изгледа объркано.

— Какво? Какво по дяволите ме интересува това?

— Искам да съм наясно какви са отношенията му с хората, които търсите.

— Не знам — Доневски отново започваше да се поти; нови прозрачни струйки течност се стекоха по врата му. — И двамата са на неговата възраст. Единият е свещеник. Другият… тя е жена. Хубава жена, доколкото си спомням.

— Аха. Добре. Значи може и да е любовна история. А той какъв е, каква е професията му?

— Той е… ъъ… той е художник.

Мъжът повдигна вежди, после ужасните му зъби блеснаха отново в стаята и смехът му отекна в стените.

— Художник ли? Че откога художниците замислят терористични актове? Да не сте се объркал нещо, господин главен секретар?

— Не, не съм се объркал — Доневски стисна здраво устни.

— Добре — зъбатият поклати глава и все още смеейки се, попита, — какво е здравословното му състояние?

— Проверих досието му, преди да сляза. Там е и здравният му картон. Споменаваше се нещо за тахикардия и промени в кръвното налягане. Консултирал се е с психиатър и са му изписани седативи. Не е нещо органично, предполагам, психосоматични проблеми… може би… може би свързани със зависимостта му от алкохола.

— Това трябва да го проверим — зъбатият махна към другия мъж в черно. — Докторе, я вземи да го погледнеш, моля те! Самсон, Голиате, помогнете му.

Възрастният мъж с козята брадичка взе кожената чанта от шкафа и я остави на пейката до Владимир. Двамата близнаци грамади се приближиха. Владимир се отдръпна още назад, гърбът му се опря плътно в стената, а пръстите му се впиха с все сила в дървения панел.

— Ще се съблечеш ли? — каза единият с нисък, почти дружелюбен глас — до кръста. Можеш сам, нали? Да не помагаме?

Владимир стоеше без да помръдне. Ударите на сърцето му отекваха тежко в слепоочията като метален език, бумтящ в стените на църковна камбана. Лицето на мъжа се наклони още повече към него; стори му се, че вратът му проскърцва, като на внезапно раздвижила се каменна статуя.

— Е, хайде де, няма нищо. Докторът само иска да те прегледа. Не се дръж като бебе.

Христо, гледай го как циври! Като бебе е! Гледай го, пищи като бебе! Бебе, бебе, бебе…

Владимир посегна и бавно започна да разкопчава ризата си. Треперещите му пръсти едва успяваха да измъкнат копчетата от илиците. Най-сетне се справи, изхлузи ризата през ръцете си и я пусна на пода. После свали и долната си фланелка. Грамадата сграбчи дрехите му и ги запрати в другия край на стаята, до скрина.

— Браво на теб. Седни сега на пейката.

Владимир седна. Мъжът с козята брадичка се приближи до него и вдигна бинтованата му ръка. Владимир целият изтръпна от допира; едва се сдържа да не подскочи.

— Какво е това, да не си си рязал вените? — попита лекарят.

Владимир не отговори. Стискаше устни и усещаше всяко мускулче по изопнатото си тяло. Мъжът огледа дланта му, после вдигна другата му ръка, огледа и нея, опипвайки пулса му с опитни пръсти. Бръкна в чантата си, извади стетоскоп и опря студения накрайник до гърдите му. Владимир притвори очи и се вгледа в пода. Сега видя, че плочките всъщност не са съвсем бели. По тях се извиваха, като стръкове трева, тънки светлозелени линии. Интересно. Не ги беше забелязал одеве. По колко ли линии имаше на плочка? Една, две, три, четири, пет…

Той продължаваше да брои линиите, когато мъжът остави стетоскопа и стегна около ръката му маншон на апарат за кръвно. Апаратът забуча монотонно сред тишината в стаята.

Четиридесет, четиридесет и едно, четиридесет и две…

Маншонът се отпусна и мъжът го издърпа през ръката му. Надигна се и се отдръпна настрани.

— Всичко е наред — каза. — Няма шум на сърцето, ритъмът е правилен, няма нужда да му правя кардиограма. Пулсът му в момента е 100, а кръвното 90 на 140, но тези показатели са нормални за обстоятелствата. Ще му сложа после един „Каревидол“, за да сме напълно спокойни.

— Какво му е на ръката?

— Не знам, някаква порезна рана вероятно. Флекторното сухожилие на малкия пръст ми изглежда увредено. Пробвал е да се самоубие ли, какво…

Хищника се засмя тихо.

— Изобщо не ми прилича на самоубиец.

— А, знае ли човек.

— Е, хубаво, докторе, извинявай за притеснението, но трябваше да съм сигурен — зъбатият отстъпи, докато лекарят минаваше покрай него с чантата в ръка. Владимир спря да брои линиите и погледна нагоре. Доневски стоеше облегнат на отсрещната стена. Бе опрял длан на челото си и отново хапеше разранената си долна устна. „Горкият!“, помисли Владимир, изпълнен със странно, разтърсващо съжаление към него. „Боже, какво ли преживява! Добре, че не съм на неговото място!“

Мисълта внезапно го успокои. Идеята, че в момента Доневски вероятно се чувства по-зле и от него, бе толкова вдъхновяваща, че успя да уталожи донякъде дишането му и виенето на свят му попремина. Видя как зъбатият се навежда към Доневски.

— Бързате ли? — попита той.

— А? Ъъ… какво? — главният секретар се сепна и свали длан от челото си.

— Бързате ли, питам.

— А… ами… ъъъ… ами да, нямам никакво време.

— Добре. Значи ще използвам някой от кратките методи. Да ви кажа честно, предпочитам ги. По-чисти са, по-безопасни, а и винаги ефикасни.

— А, за това кое да използвате… всъщност казаха ми, че… че трябва да е… да е „Пътят към спасението“.

Зъбатият повдигна високо вежди, така че почти се сляха с падналата над челото му коса.

— „Пътят към спасението“ ли?

— Ами, да, така ми казаха, не знам…

— Кой ви каза?

— Това е без значение! — Доневски повиши тон, бузите му внезапно почервеняха. — Защо не ме оставите на мира! Правете каквото ще правите, и ме оставете вече на мира!

— Учудвам се, защото току-що ми казахте, че бързате. Този метод е бавен, а освен това е и доста… как да го кажа… доста живописен. Обикновено това го предпочитат хора, на които им харесва да гледат. Вие сякаш нямате слава на такъв човек, а, господин главен секретар?

Кръвта се отдръпна от лицето на Доневски и то отново стана смъртно бледо. Главният секретар залитна назад, опря се на стената; челюстта му се движеше, сякаш скърцаше със зъби. Владимир видя как дясната му ръка се свива в юмрук с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

— Добре ли сте? — попита загрижено мъжът.

— Да! — изкрещя пресипнало Доневски — Добре съм, по дяволите! Дръпнете се от мен и не ме закачайте повече, казах ви!

— Значи това е изборът ви, така ли? Сигурен сте? Защото ще ни отнеме четиридесет, петдесет минути. Може и повече, зависи.

— Да, да! Сигурен съм!

— Дадено — зъбатият сви рамене, после се обърна към Владимир. Изгледа го отгоре до долу с преценяващи, хладни очи, сякаш оглеждаше парче свински бут в месарски магазин.

— Ти какво ще кажеш? Да започваме ли, или реши да споделиш с главния секретар каквото го интересува?

Владимир моментално сведе очи и ги впи в здраво сплетените си ръце. Видя разноцветните петна от боя по пръстите и под ноктите — колкото и да си миеше ръцете, все не изчезваха. „Ноктите ли ще ми изтръгнат?“, помисли внезапно. „Или ще ми отрежат пръстите? Или направо ръцете? Какво ще ми направят?“

„Не мисли! Божичко! Божичко, не мисли!“

След няколко минути тягостна тишина, жилестата длан на зъбатия мъж рязко се вдигна в посока към двамата близнаци:

— Добре! Събличайте го!

Бе сграбчен, тръшнат на пода и за по-малко от минута, кубинките, чорапите, джинсите и бельото му бяха свалени и захвърлени в същия ъгъл на стаята, където бяха и горните му дрехи. Владимир лежеше и гледаше фаянсовата плочка, на която се опираше бузата му. От това близко разстояние зелените линии бяха още по-ясни; сега видя, че не са изцяло зелени, по повърхността им плуваха миниатюрни сини точици. Зелени линии и сини точици. Отврат… Но оттук поне можеше да ги преброи без грешка. Можеше и да свери дали на всяка плочка са еднакъв брой. Докъде беше стигнал одеве? Всъщност по-добре да започне отначало, не помнеше точната линия, на която бе спрял. Едно, две, три, четири, пет…

Бе стигнал до двайсет и девет, когато въздухът над него изсвистя.

3.
Титаните — II

Асарих летеше напред през алфа-материята и назад към миналото.

Виждаше порутени от тараните крепостни стени и пред тях, младо момиче на кон, с проблясващ на главата метален шлем и вдигнат меч. Жана Дарк. Чуваше екзалтирани крясъци на френски: „Победа, победа!“ виждаше проснати навред мъртви тела и същото това крехко момиче, вдигнато върху раменете на грубите, опръскани с кръв мъже.

После смуглото лице на Роже Мартен, новоизбраният пълководец, надвесено над Жана. Шепне й, с лукаво изкривени устни, а жълтите язви в алфа-формата му парят очите на младия Асарих. „Махни се от нея, Таръс!“ крещи Асарих, но Роже Мартен само му се ухилва подигравателно. И Жана се променя. Възторжената усмивка напуска лицето й, то става свито, пресметливо. Вече се впуска в излишни битки, жадна единствено за кръв и смърт. За преклонение. Накрая жълтите пламъци на кладата я обгръщат и изгарят и тялото, и душата й.

Виждаше едрата, набита фигура на Кемал Шарах — човекът, призован да въведе християнството в Източния свят. Чуваше патоса, с който говори за Бог, виждаше жаркия блясък в черните му очи и устрема на ръката, с която събаря политическите си противници, както сърпът събаря узрелите житни класове. После закръглената, изкусителна фигура на Бену, едрите гърди, по които се спускат лъскави черни коси и главата й, наклонена към възпитателката от приюта. Възпитателката е стара, със сиви, хванати на кок коси и зад ехидната й усмивка отново проблясват жълти язви. „Не, Таръс, не!“, шепне отчаяно Асарих. Но Таръс продължава да излива отровата си в ухото на Бену. И ето че лъскавите черни коси се спускат над голия гръден кош на Кемал. Той ослепява за всичко останало, освен за Бену. Забравя за вяра, за политика, за мисия. Завършва живота си, удавен в алкохол и загубен из дебрите на Черния праг.

Виждаше високия, слаб Алан Тюринг, гениалния учен, предопределен да промени представите на човечеството за вселената. Виждаше как Алан не отлепя очите си от мускулестия мъж в столовата. После телата на двамата мъже, които се сливат в страстна прегръдка в нощната тъмнина. Накрая, в болницата, изкривеното лице на Тюринг и изцъклените му очи, докато го тръшват върху масата и връзват с колани ръцете и краката му. Упойката. Кастрацията. И студената зимна вечер в дома му, когато бялата му, трепереща ръка отваря шишенцето с приспивателни и го надига нагоре към устата.

Смърт.

Виждаше Христина Малигуда, която пише, наведена над тетрадката си. Пише за Бог. Десетки, стотици прекрасни стихове. Предопределена е да разпространи словото Му по целия свят. Но тогава идва срещата й с русия норвежец. Норвежец, зад чиято усмивка отново се гърчи разядена алфа-форма. Вместо да пише стихове, Христина започва да пише писма. Безкрайна, смазваща психиката й кореспонденция с далечния й скандинавски приятел. Той слуша особена музика. Музика, която насърчава самоубийството. „Нека го направим заедно.“, казва й норвежецът. „Нека преминем заедно от другата страна.“

И тя избягва в скандинавската страна и го правят заедно.

Смърт.

Във всеки един от тези случаи Асарих се бе опитал да оправи нещата. Пращаше свещеници, военни, близки приятели, учители, които да върнат жертвите на Таръс в правия път. Но винаги се проваляше. Или бе прекалено настойчив, или прекалено пасивен. Изгуби толкова много души.

Толкова много.

Сега летеше с цялата скорост, на която бе способен. Край него се отронваха въздишки, проблясваха усмивки, потрепваха кучешки опашки, разнасяше се тъжно мяукане и гладно гукане. Алфа-усещанията го обгръщаха като бяла река, която се плискаше в гладката, скална повърхност на съзнанието му.

И изведнъж — гласът зад него.

— Лети, лети, бяло ангелче! — нов поток алфа-материя мина встрани, различен от останалите. Бе жълто-зелен и се стичаше напред като пипало на октопод, изтъняло от усилието да се протегне и да спипа жертвата си. — Знам за къде бързаш толкова! Лети, лети, знам, че ще ме изпревариш, но не ме е грижа! Неее!

Асарих направи всичко възможно да усили скоростта — не защото се страхуваше, че Таръс ще го надмине, а защото не можеше да понесе да слуша подигравките му зад гърба си.

— Искаш да стигнеш преди мен при протеженцето си, за да му подсилиш защитата, нали? За да не би аз или Марий Алев да проникнем в съзнанието му! Знам, знам, че ще го направиш, но не ме е грижа, казвам ти! И без друго не разчитам на това! Моят човек ще научи каквото трябва от твоя по традиционния начин! Всъщност ще му дам това като задачка-загрявка, или задачка-закачка, или как там беше, а, Асарих? Ти си по-добър в идиомите от мен!

— Ще видим дали ще научи! — Асарих не можа да се сдържи да не отговори. Усещаше, че често продължава да се държи като дете в присъствието на Таръс — вероятно защото бяха израснали заедно, макар и в непрестанна борба, и детското поведение им бе останало като навик.

— Ааа! Ей, братко, знаеш, че не можеш да се намесиш, за да спреш случващото се, нали? Ако го направиш, твоят мил Владимир ще продължи да смята, че може да се разхожда и да трепе хора наляво и надясно безнаказано. Нищо няма да научи!

— Знам — отвърна Асарих с тъга. Усети, че думите на Таръс, както често се случваше в миналото, го объркват; карат го да се чуди накъде върви и кой е в действителност. Направи рязък завой, за да избегне второ жълто-зелено пипало, спуснало се към него отляво. Тази ужасна гниеща плът на Таръс, не можеше да я издържа! Стрелна се напред, съсредоточавайки се върху концепцията за действията си тази вечер. Интересното бе, че тя се различаваше от всичко, върху което почиваха досегашните му мисии. До този момент Асарих винаги бе разчитал само на своя интелект, на своите познания, на своя опит. Това, на което се бе уповавал, бе винаги самият той.

Сега не разчиташе на себе си.

„Значи това се наричало узряване!“, помисли. „Осъзнаването, че цялото ти битие се изразява чрез Другостта. Това е върхът, към който се стремим. Знаем го, но докато не стигнем до определена възраст, не можем да го осъзнаем. Бог не е сам. В самата си Същност, Той е Някой Друг, Той е Второ Лице, Той е огледало на Самия Себе си.“

Някой друг.

Това бе, на което Асарих щеше да разчита тази вечер.

Някой друг.

— Ако няма да спираш събитията, тогава какво ще правиш? — подвикна с любопитство Таръс зад него.

— Ще чакам знак — промълви Асарих.

— Знак ли? — засмя се Таръс. — Какъв знак?

— Знак от Бог, братко.

— Хаха, сериозно ли? И какъв по-точно ще бъде той?

— Не знам — Асарих се гмурна надолу. Там, през воала от умора, мечти, копнеж, гняв и надежди, излъчвани от дишащите същества наоколо, се белееше покривът на министерската сграда. Снегът се стелеше тихо над покрива и снежинките светеха като разпределителните пунктове между Паралелите.

Но той си помисли, че може би знае.

4.
Правилният избор

Ако имаше малко разглезено дете в дома си, което да пищи по цял ден в ушите му, сигурно нямаше да се чувства толкова зле, както сега, докато Таръс крещеше безспирните си заповеди в ума му. Мъничките му крачка на главова въшка лазеха дразнещо по главата му — едва се удържаше да не се зачеше като луд. „Защо изобщо трябва да приемаш някаква физическа форма?“, попита го ядосан. „Защото ми трябва допир до бета-света.“ отговори му Таръс. „Иначе няма да мога да прокарам алфа-енергията си. Ако съм в чиста алфа-форма, минавам само като пътник, не мога да упражня влияние.“

Чудесно. Значи сега, освен непрестанното викане в съзнанието му („Направи каквото ти казвам, иначе ще умреш! Проклетият Асарих не ми позволява да видя къде са другите, иначе отдавна да съм ти казал. Ако не ги спрем до утре сутринта, ще вдигнат на крак целия народ и ще те окачат на бесилото. И тебе, и Марий, и Кирил!“) щеше да е принуден да търпи и лазенето на някаква гнусна въшка в косата си. Направо страхотно.

На Петър не му пукаше особено за Марий и за Кирил, но за собствената си персона все още се вълнуваше. Искаше да запази и живота си, и свръхестествената сила, с която се бе сдобил преди година. Затова слушаше всичко, което му говореше черният ангел. Затова, по нареждане на Таръс, нареди да се обадят на Хищника и да свалят Ларовски в изолатора. Затова, по нареждане на Таръс каза на отвратителния зъбат мъж да приложи върху Ларовски какъвто и да бе тоя „път на спасението“; и затова, пак по негово нареждане не помръдваше, докато гигантските уроди блъскаха художника на пода и смъкваха дрехите му, все едно се канеха да го изнасилват. „А дали няма да направят и това?“ зачуди се Петър и за пореден път през последния половин час стаята изтъня пред очите му, а светлината се завъртя в ярки, причудливи кръгове. Трябваше да стисне слепоочията си с все сила, за да не припадне.

Освен всичко друго, Таръс го принуждаваше да гледа. „Това е твоето изпитание.“ обясни му. „Ако го преминеш, ще съм сигурен, че си преодолял мекушавостта си. Един път обаче ако те видя да извръщаш поглед, ще ти взема силата, както и тази на Кирил и на Марий. Ще ви оставя утре да се люлеете на бесилките. Защото точно това ще направи народът с вас, като разбере истината. Ще ви линчува като престъпници от Дивия запад.“

„Добре. Няма нужда да ми го повтаряш непрекъснато, проклето чудовище!“ Щеше да гледа, щом трябваше. И той гледаше. Гледаше как Ларовски лежи на пода, полуизвърнат към него, с бледо, объркано лице и със спуснати към слабините му длани. Имаше хубаво, тренирано тяло. Беше красив, като изпъстрен с багри есенен лист, но също толкова крехък и чуплив. Като него самия. И като всички останали хора.

Хищника прекоси стаята и извади някакъв предмет от големия сак върху шкафа. Черен, навит на руло, с широка дървена дръжка. Докато минаваше зад Ларовски, Хищника разви рулото с един силен замах и във въздуха, като черна змия, се изви близо двуметров кожен камшик. Остри метални частици, прикрепени по повърхността му, проблеснаха на светлината като зъби на див звяр.

Петър рязко си пое дъх:

— Какво по дяволите… какво е това?

— Това е „Диамантената змия“ — обясни Хищника с нескрита гордост, — моят вариант на средновековните „деветоопашати котки“. Страшна джаджа е, можеш с два удара да убиеш човек с него. Ако не внимаваш, де. Не е за аматьори.

— Божичко… — Петър се задави.

— Вие си го избрахте — Хищника сви рамене. — Това е „Пътят на спасението“. Пътят на Христос, нали знаете? Между другото, хит е напоследък. Да видим нашия добър Господ Бог през какво е минал, нали? — той се захили със зловещата си усмивка и Петър затвори очи. Краката му се подкосяваха.

„Гледай!“ изкрещя Таръс в главата му. „Да не си посмял да ми затваряш очи! Да не си посмял!“

Петър погледна. Камшикът направи нова дъга във въздуха и с дълго, раздиращо изплющяване, се стовари върху лежащия мъж. Петър видя мълниеносното, въртеливо движение, с което зловещият уред премина по раменете, гърба и кръста на жертвата; видя дългата, дълбока кървава диря, която остави след себе си; видя как Ларовски се извива, изпъшква, изкривява лице. Видя го как стисва здраво пепелявите си устни; видя разширените му, замаяни очи и пръстите му, вкопчени едни в други като уплашени деца, изгубени в мрака на нощната гора.

В следващите четиридесет минути Хищника съвестно вършеше работата си, а Петър съвестно наблюдаваше изпълнението му. Това, което виждаше обаче, бе не човек, който удря друг човек, а грамаден бич от метеорити, стоварващ се върху планетата Земя. Този светещ, горящ скален бич се извиваше и разцепваше планини, разделяше морета и океани, откъсваше главите на вулкани и ги караше да изригват и да заливат цели градове с огън; разместваше земните плочи и предизвикаше страховити трусове; събаряше къщи, блокове, небостъргачи, кули, старовремски дворци и църкви; издигаше вълни, високи километри, които заливаха километри земя; виждаше хиляди хора, които пищят и се гърчат под ударите на този бич; чуваше стенанията и риданията на самата Земя; тази Земя, която бе родила, хранила и отгледала толкова много човешки същества, а сега бе неспособна да ги опази. Виждаше, чувстваше болката на всеки един пострадал от страховитите катаклизми преди близо трийсет години; потъваше в сенчестата долина на смъртта заедно с всеки един загинал. Стоеше приведен до стената и от очите му течаха сълзи; радваше се на сълзите, защото те размиваха картината пред очите му и я правеха малко по-далечна и по-поносима. Стоеше и през цялото време си мислеше: „Как издържа този човек? Ти би ли издържал, ако беше на неговото място? Има ли какво да те накара теб да се бориш така? Съществува ли такова нещо в живота ти, а, жалък нещастнико?“

Часовникът, поставен високо в ъгъла на дървената стена, тихо изтрака, когато стрелките му се плъзнаха в поредните миниатюрни жлебове. Седем и половина. Хищника вдигна окървавения камшик и отиде до мивката. Изтръгна маркуча от крана, пусна водата и дълго време ми оръжието си, докато не заблестя от чистота. После го нави на руло и го прибра обратно в сака върху скрина.

— Докторе — обърна се той към възрастния мъж с брадичката, — шок или кръвозагуба?

Лекарят стоеше близо до проснатата на земята, потънала в кръв фигура. Ларовски лежеше на една страна, без да помръдва. Гърбът му беше целият одран; парчета кожа висяха и оголваха разкъсани мускули. Тялото му — крака, ръце, гърди, корем — бе накълцано като с месарски сатър; плътта му се бе превърнала в купчина от черно-червена каша. Петър го гледаше като през мъгла; усещаше киселия вкус на повръщано в устата си — преди десет минути целият му обяд бе изригнал през устата му. Наложи се Голиат да почиства пода с маркуча, защото повръщаното вонеше отвратително; гигантът изми и пода до Ларовски, чието състояние не бе много по-добро. Петър обаче продължаваше да усеща тежката миризма в стаята — на кръв, пот и нечистотии — тя се полепваше по ноздрите му като невидима отрова и караше стомаха му да се надига отново. Трябваше да го притисне с все сила с ръка, за да го спре не изхвърли и малкото си останало съдържание на пода.

— Шок — лекарят пристъпи до припадналия мъж. — Загуби доста кръв, да, но не е над двайсет процента. Да се заемам ли да го шия?

— Да, давай. Че да отдъхна и аз малко.

Лекарят се наведе над Ларовски с механичното устройство за шев, а Хищника изтри изпотеното си чело и се просна на пейката, разтърсвайки ръцете и раменете си.

— Това ли беше? — промълви Петър безсилно, както стоеше облегнат на стената, с ръка на стомаха си. — Свърши ли се?

— Да се е свършило? — Хищника го изгледа учудено, докато правеше въртеливи движения с раменете си, за да ги разкърши. — Вие чухте ли го да говори?

— Не, не го чух — Петър изтри устни. — А би трябвало отдавна да е проговорил! Нали? — усети как гласът му се надига, а гърлото му се стяга от внезапната безумна омраза, която изпита към мъжа, зяпащ го с толкова нагло изражение от пейката.

— Е, принципно да — съгласи се мъжът. — Но тоя се оказа издръжлив. Много му е висок прагът на болка, а пък амбицията му… — той поклати глава. — Вижте, предупредих ви, че този метод е бавен. На някои десет, двайсет минути със „змията“ им стига да пропеят, но на други… — той сви рамене. — Нищо, просто минаваме към втората част.

— Какво? — изкрещя Петър. — Ти ненормален ли си?! Ти го претрепа бе, психопат! Как може да продължаваш още?!

— Ще продължа дотогава, докато не постигна желания резултат, господин Доневски — мъжът се ухили и острите му зъби блеснаха зловещо. — И ще ви помоля да не ме обиждате, след като сам ме извикахте тук и два пъти потвърдихте желанието си за услугите ми. Казах ви, че не искам недоразумения.

Петър направи крачка към него, готов да го хване и да го удуши. После се спря. Таръс все още се криеше в главата му. Засега се бе кротнал, но щеше да го погне в момента, в който си позволеше някоя волност.

Той стисна здраво юмруци, пое си дълбоко въздух. После пристъпи обратно назад към стената.

— Добре! — процеди. — И сега какво?

— Сега ще му дадем десет-петнайсет минути почивка, докато докторът му оправи раните, и после, както вече казах, минаваме към втората част. В нея е същината на метода — тоест, това е моментът, в който всички се пречупват, без изключение. Така че още максимум половин час и ви обещавам, че ще получите цялата ви необходима информация. Това дотук го приемете просто като… хм, зрелище. Шоу за ценители, така да се каже.

„Дали все пак не мога да го убия?“, запита се Петър. Усещаше силата в себе си, гърчеше се като диво животно в корема му. С един пръст само щеше да му прекърши врата. И от какъв изверг само щеше да отърве света!

„Петре, приятелю!“, обади се Таръс в ума му в същия момент. „Я иди до шкафа, налей си една чаша студена вода и се отпусни малко. Много добре се справяш до момента. Не си вкарвай сега излишни нерви, а?“

„Не беше ли достатъчно!“, отвърна му Петър отчаяно. Когато говореше по този начин с черния ангел, дори не беше нужно да оформя точно мислите си. Таръс усещаше смисъла на казаното само по емоцията му. „Не може ли вече да ме пуснеш да изляза навън! Моля те!“

„Не. Не си още напълно готов. Трябва да се превърнеш в желязо — единственият начин да изпълниш бъдещата си мисия. Марий вече преодоля своето изпитание. След малко и ти ще можеш да се похвалиш със същия успех.“

„Колко малко?“

„Съвсем малко.“

Петър пи вода. Погледът му се отправи нагоре, към белия таван на стаята. В левия ъгъл нещо пълзеше. Дребно, сиво, с тънки прегънати крачета. Мъничкото същество прекоси бързо тавана и се спря в началото на дървената стена. Сега Петър видя ясно, че е паяк. Едно от онези дребни, безобидни паячета, които се срещат във всяка къща и от чиито паяжини всяка домакиня упорито, но безуспешно се опитва да се отърве. Изведнъж Петър се сети за детската книжка, която Марий наскоро му бе разказал — глупакът бе луд по детските истории. Ставаше въпрос за едно паяче на име Шарлът, което плетяло вълшебни мрежи с изписани в тях думи. С тези думи Шарлът успяла да спаси от смърт своя най-добър приятел, прасенцето Уилбър, макар че това коствало нейната собствена кончина. Марий му бе доверил, че откакто прочел тази книга, вече не бил смачкал нито един паяк в дома си.

„Паяче!“, помисли си внезапно Петър. „Можеш ли да ни спасиш? Мен и този нещастен човек на земята? Чувствам се напълно безсилен, не мога да се преборя… моля те, помогни ми!“

Смаян, той видя как след тези негови несвързани мисли, паячето застива на място. Странна, бяла светлина засия около него. Петър премигна. Въобразяваше ли си? Не, наистина светеше, това странно малко безгръбначно светеше! Той пристъпи напред с отворена уста и в този миг чу ужасяващия писък на Таръс в главата си.

„Не!“ изкрещя Таръс. „Не, не!“

Силна, невидима ръка блъсна Петър назад. Той залитна и се удари в ръба на шкафа. Изохка, прокле през зъби и заопипва дървената повърхност, за да се изправи.

„Да не си посмял да мръднеш!“, изрева Таръс. „Само още една бунтарска мисъл да усетя в главата ти, нещастнико, и собственоръчно ще ти прекърша врата! Заклевам ти се! Няма да дочакаш линча на тълпите!“

Петър никога не бе чувал такава яростна злоба в гласа на Таръс. Замръзна и погледът му се стрелна едва-едва към тавана. Паячето беше изчезнало. Имал ли бе връзка гневният изблик на Таръс изобщо с това същество, или бе породен просто от неговите собствени налудничави мисли? Скрило ли се бе паячето в някоя пролука между дъските, или изобщо не съществуваше, а цялата сцена му се бе привидяла, защото вече очевидно си губеше ума?

— Готов е! — лекарят се изправи, отиде до мивката и свали окървавените си ръкавици. Изплакна ги под силната водна струя, после затвори крана. След него до мивката отиде Хищника. Вкара маркуча в крана и пусна водата. Тя заизтича на слаба струйка от другия край на маркуча, който висеше под мивката. Хищника го вдигна и усили струята, докато прозрачната течност не изригна като мощен фонтан от черния отвор.

— Дръпнете се, господин Доневски, малко ще поизчистя — каза той. Петър отстъпи колкото можа назад към стената. Силната водна струя обля тялото на Ларовски, отмивайки кръвта. Хищника задържа водата върху тялото му, докато раните му се оголиха и ясно се видяха тъмните шевове по краищата им. Ларовски се размърда, изстена, отвори замаяно очи. Водата плисна върху лицето му, накара го да се разкашля и да се озърне паникьосано наоколо; в следващия миг той потрепери и стисна очи. Треперенето му се усилваше, скоро човекът на земята се тресеше с такава сила, сякаш бе хвърлен гол в снега при минус двайсет градуса. Зъбите му тракаха, мъчителни стенания се изтръгваха от устните му.

— Боже, стига! — Петър едва не изплака. — Не мога, не издържам повече…

— Спокойно! — намеси се лекарят. — Нищо му няма, треморът е от загубата на кръв. Нормално е.

Петър се поколеба, после направи крачка към проснатия на земята мъж. Пое си дълбоко дъх и приклекна до него. Ларовски се свиваше, в несъмнени опити да се стопли; но всяко движение явно му причиняваше такава болка, че не спираше да стене. Петър се пресегна и хвана ръката му — беше леденостудена.

— Владимир! — прошепна той — Чуваш ли ме?

Тракайки със зъби, Ларовски вдигна поглед към него. Сплъстени, мокри кичури коса залепваха за челото му, устните му бяха напукани и посинели, очите мътни, полузатворени. Все пак, слава Богу, че, макар и призрачно бледо, поне лицето му бе останало непокътнато.

Петър стисна още по-силно ръката му, мъчейки се да я стопли със своята.

— Сту-студено ми е — прошепна човекът на земята. Гласът му бе накъсан заради тракането на зъбите, — студен-н-но…

— Знам. Знам. Владимир, моля те, говори с мен. Кажи ми това, което искам да знам. Моля те. Моля те, това не може да продължава. Трябва да отидеш в болница.

— Ужасно… ужасно ми е сту-студено…

— Знам. Знам, че ти е студено и знам, че те боли. Кажи ми каквото трябва и всичко това ще спре. Обещавам ти.

Очите на Ларовски се напълниха със сълзи. Той извърна лице настрани и после, за огромна изненада на Петър, стисна безсилно ръката му в отговор.

— Ос-остави ме — прошепна той, — аз съм мъртъв. Спа-спаси… спаси себе си.

Петър стисна очи, за да не се разплаче и той отново.

— Моля те. Те няма да спрат. Няма да спрат, не разбираш ли? Умолявам те.

— Знам. Все… все едно.

— Ще стане по-лошо. Моля те, Владимир.

— Н-няма значение.

— Защо, по дяволите, си толкова упорит! Защо!

Ларовски поклати глава и извърна поглед към пода. Цялото му лице бе обляно в сълзи. Петър държа ръката му още известно време, после я пусна и се изправи. Почувства се като малко дете, което за първи път се отделя от прегръдката на майка си, за да се отправи в неизвестния, страшен свят на самостоятелността.

— Наприказвахте ли се? — обади се Хищника откъм мивката. Навиваше маркуча на руло и го напъхваше под тръбата.

Петър не отговори. Облегна се на стената и сви ръце пред тялото си. И той трепереше. Хвърли поглед към отсрещната дървена стена — паячето не се виждаше никъде.

„Въобразил съм си.“, помисли.

Този път това, което Хищника извади от сака, бяха два дебели стоманени пирона, дълги около трийсет сантиметра. И чук. Огромен двуръчен чук с черна желязна глава и дълга дървена дръжка. Остави ги в единия край на пейката, до дървената стена.

— Голиат, Самсон, вие сте! — викна той. Двамата грамади, които до този момент бяха стояли неподвижно в единия ъгъл на стаята, се приближиха до художника, сграбчиха го под мишниците и го вдигнаха на крака. Замъкнаха го до дървената пейка. Ларовски не реагираше, изглежда, че нямаше никакви сили да помръдне. Мъжете се качиха на високата пейка и вдигнаха нагоре обезобразеното, отпуснато тяло. Оставиха го да стъпи на пейката, като го придържаха за раменете. Главата на Ларовски се люшкаше надолу, коленете му се огъваха, едва се задържаше прав.

— Държите ли го здраво? — информира се Хищника, който също се качи на пейката и застана между Ларовски и единия близнак. Държеше в ръката си чука и един от пироните.

— Да, шефе, спокойно. Няма да го изпуснем.

„Какво ще прави?“, запита се Петър, с кънтящи в слепоочията му удари на сърцето. Усещаше първите, мъчителни наченки на жестоко главоболие. „Боже Господи, какво ще прави?“

И после разбра.

„Пътят на спасението.“

Пътят на Христос.

Първо бой с камшик. После — разпъване на кръст.

Ларовски крещеше като луд, докато стоманените пирони пробиваха първо дясната, после лявата му длан. Хищника ги закова добре за два от дюбелите, раздалечени на около два метра един от друг на бялата стена, после слезе от пейката. Близнаците също слязоха. После дръпнаха пейката от стената и Ларовски увисна с цял ръст на пробитите си ръце — босите му стъпала не достигаха пода само с няколко сантиметра. Той не спираше да крещи; краката му се гърчеха, опитваха се да стъпят на пода, но не можеха. После очевидно разбра, че мятането му само влошава положението и спря да се движи; само мускулите му продължаваха да се изпъват конвулсивно. Виковете му скоро започнаха да се смесват с ридания — той хлипаше, крещеше, плачеше и Петър затисна ушите си с ръце, не можеше да продължава да слуша това.

— Ето, брой! — каза Хищника до него и невъзмутимо погледна часовника си. — Десет минути максимум му давам оттук нататък. Освен ако не бие досегашния рекорд, но не ми се вярва.

Петър го погледна тъпо; виковете на Владимир долитаха до слуха му дори през притисналите ушите му длани и разкъсваха сърцето му. И по време на боя бе крещял, но не по този начин. Тези викове приличаха на безумния вой на смъртно ранено животно и просто не спираха; Петър гледаше часовника на Хищника, гледаше как минутите неумолимо напредват — една, две, три, пет, — а Ларовски не спираше да вие, не спираше, не спираше, о боже, седем минути, осем, девет, а той не спираше, о, мамо, крещеше мъжът на стената, мамо помогни ми, умирам, мамо, умирам, о, господи, господи помогни ми не мога не мога, о, помогни ми помогни ми и крещеше и крещеше и крещеше о, мамо, мамо, мамо о, господи къде си къде си, къде си, защо те няма, господи…

… и Петър се срути на колене на земята и повърна.

И когато вдигна отново глава, видя паячето, застанало на голото рамо на страдащия човек.

* * *

Вероятно системното малтретиране от ранните му тийнейджърски години бе това, което му помогна да издържи. Или примирението със съдбата му. Или простичкият, но съществен факт, че болката не бе постоянна. След всеки удар следваше кратка пауза, по време на която да си поеме дъх; да се настрои психически за следващия. В началото ударите бяха поносими. После станаха лоши. Толкова лоши, че му се струваше, че го убиват; всяко стоварване на камшика върху тялото му бе като за последно, не можеше да си представи да го преживее още веднъж. Но го преживяваше. И после още веднъж. И още веднъж. Реалността изчезваше, губеше се в мрак от безконечно, нечовешко страдание, разпръсван само от мимолетните промеждутъци, в които очертанията на белите стени просветваха пред погледа му и той успяваше да си помисли: „Ще се справя. Още малко. Мога още малко.“

Тогава дойде истинският кошмар.

Болката буквално взриви мозъка му; стори му се, че и последните остатъци от разум се пръсват овъглени през черепа му. Помисли си, че това не може да продължи много дълго, че ей сега ще спре, ще има малко облекчение, но нямаше. Сякаш атомни бомби избухваха една след друга в ръцете му; цялата мъст, злина и отрова на човешкия род се изливаше в дланите му, решена да унищожава, унищожава, докато не останеше и едно дишащо създание, едно разлистено дърво, едно разцъфнало цвете, докато самата нещастна планета не се разпаднеше на късове. Опита се да помръдне, да промени някак положението си, за да намали болката, но тя само се усили; и продължи да се усилва, дори и когато спря да се движи и вече никакъв досег с реалността не можеше да му помогне. Единственото, което виждаше, чуваше и усещаше, бе болка. Целият свят се беше превърнал в болка — кървавочервена, бясна, набираща непрестанно скорост, като повреден влак, летящ към раззиналата се пред него пропаст. Владимир осъзна, че ще падне в пропастта и това ще е краят. Виждаше се в съзнанието си как тича с все сила между вагоните, натиска бутони за спиране, влетява в локомотива, крещи: „Къде е водачът? Кой управлява тази проклета машина!“, но пред пултовете за управление нямаше никого; те се въртяха от само себе си, безумно, упорито и го водеха към гибелта му. Опита се да спре влака, като ги дърпаше, натискаше ръчки и копчета едно след друго, но неизбежния полет към ада не спираше. Скоростта на влака се усилваше, усилваше, усилваше, скоро надмина скоростта на звука, скоростта на светлината и черната пропаст се отвори пред тях като гигантска, гладна чудовищна уста и още метри, само метри и щеше да ги погълне, когато…

„Ще ти помогна!“

Той се озърна през сълзи и през отчаяните викове, които раздираха гърлото му. Нямаше никого. И все пак бе чул гласа — нежен, утешаващ, изпълнен с безкрайна любов. Този глас му беше познат. На кого беше?

„Тук съм. Не ме виждаш, но съм до теб. Ще ти помогна!“

„Асарих!“ нови потоци от сълзи рукнаха от очите на Владимир. Бе разпознал гласа. Изви врат наляво, надясно, огледа стаята през замъглените си очи — не виждаше никъде познатата светла фигура.

„В друга форма съм.“ каза му тихо Асарих. „Почакай. Ще ти помогна.“

В същия миг Владимир усети как невидима сила подхваща тялото му и го издига до нивото на избутаната встрани пейка. Задържа го там и адският натиск върху раните в ръцете му моментално намаля. Дробовете му се отпуснаха, стана му по-лесно да диша. Болката не изчезна, но стана търпима — дотолкова, че да спре да крещи и да си поеме дъх с дълга, стенеща въздишка.

„Така е по-добре, нали?“ мекият глас на ангела погали съзнанието му.

„Да. По-добре. Благодаря ти. Благодаря.“

„Не мога да ги спра.“ промълви Асарих и в гласа му звучеше тъга, събрана от хиляди години, от хиляди мрачни и тежки епохи. „Не мога да попреча на това, което правят. Но мога да направя така, че да ти е по-леко. Ще бъда до теб. Няма да те оставя и за минута.“

„Благодаря ти.“ Владимир плачеше. „Благодаря ти, Асарих.“

„Стой спокойно сега. Няма да те пусна.“

Владимир спусна клепачи и усети как през мокрите му от сълзите, напукани устни пробягва слаба усмивка.

* * *

„И какво от това?“ извика му презрително Таръс през зелено-жълтия облак, в който плуваше. „Дръж го колкото искаш, повече от това не можеш да направиш! Пак няма да издържи. Жалка купчина бета-материя!“

„Сигурно няма.“ съгласи се Асарих спокойно. „Но за мой «късмет» както се изразяваш ти, Таръс, тук, в тази стая, има още един човек, който няма да издържи.“

„Какво?“ сепна се противникът му и зелено-жълтият облак се раздвижи, сякаш в него заскачаха невидими, крастави жаби. „Кой?“

„Наистина ли загниващата ти структура те е направила толкова сляп, братко? Или просто върховното ти, разрастващо се като черни квадранти его, е причина за непростимото ти недовиждане?“

„Не!“ изпищя Таръс и облакът се изду като балон, натискан от всички страни от мърдащите вътре, противни форми. „Не, той няма да ме предаде! Не може!“

„О, той вече те предаде!“ усмихна се Асарих, изпълнен, за първи път в живота си, с топлото, сгряващо чувство на победа. Това чувство обаче, за негова изненада, носеше със себе си и странна тъга, както бурното августовско лято носи в себе си зараждащия се есенен полъх. „Предаде те, а ти нито за секунда, нито за момент, не разбра! Огледай се сега, братко! Виж!“

* * *

„Помогни му! Помогни му, паяче! Помогни му, светещ, вълшебен извор на добротата!“

В отговор на мислите на Петър, малкото същество засия още по-силно — като миниатюрна коледна звезда, включена насред тъмен площад в празнична нощ. И пред очите на Петър се случи невероятното. Тялото на Ларовски започна да се издига нагоре, сякаш от само себе си; издигаше се, докато вдигнатите му нагоре ръце не се изравниха в права, хоризонтална линия. Изопнатите му мускули веднага се отпуснаха, виковете му спряха. Петър ясно долавяше облекчението в шумното му, пресекливо дишане.

Той стоеше коленичил, без да може да откъсне очи от невероятната гледка пред себе си. Мекото сияние на паячето започна да се разпростира към художника и постепенно обгърна тялото му в прозрачен, сребърен ореол.

„И Христос ли е бил така?“ запита се удивено Петър. „Виждали ли са хората ореола, в който ангелите пазители са го обгръщали в последните Му часове?“

Остър, рязък глас го върна обратно в стаята, в реалността.

— Докторе, какво става? — Хищника пристъпи напред към притихналата фигура на стената. — Да не припадна пак тоя, защо млъкна?

Лекарят се приближи до Ларовски, протегна ръка нагоре, плесна го леко по врата. Мъжът на стената отвори измъчените си очи, тялото му рязко потрепери.

— Не! — лекарят се отдръпна настрани — Не, в съзнание е. Не знам какво става.

Изведнъж Петър осъзна, че другите хора в стаята не виждат промененото положение на тялото на Ларовски. Виждаха, че се е успокоил, но за пред техните погледи, жертвата им още висеше в адското положение от преди малко. Белият ангел — защото това очевидно бе той, противникът, за който Таръс непрестанно говореше — явно се бе погрижил за това. Предпочиташе да остави скрити от тях неща, които потъналите им в мрака очи още не бяха готови да приемат.

Но той самият беше готов. От цялото си сърце и душа.

О, беше готов.

— Ега ти желязното копеле, такова нещо не ми се беше случвало! — Хищника сви устни, с ръце на кръста — Да не е минавал някакви тибетски практики тоя кретен? А, не, няма да я бъде тая. Не знае с кого си има работа!

Грабна чука от пейката и пристъпи към Ларовски. В този момент Петър се подпря на стената и се изправи. Направи крачка напред, коленете му изпукаха.

— Остави го! — каза той дрезгаво.

„Какво?!“ изпищя Таръс в ума му. „Какво правиш?!“

— Моля? — Хищника спусна ръката си и се обърна към Петър с повдигнати вежди.

— Махни се оттам! Не го закачай! Повече нищо не искам от него! Свалете го оттам веднага, превържете му ръцете и се разкарай оттук с дяволската ти трупа!

Хищника тресна чука на пейката. Устните му се гърчеха гневно.

— Господин главен секретар, идете да се прегледате на психиатър! Карате ме да стоя тук и да работя час и половина, а сега изведнъж превъртате на сто и осемдесет градуса! Ако на вас ви е кеф да ме разигравате, аз такива неща никак не обичам! Предупредих ви от самото начало! Кой сега ще ми плати за изгубеното време?!

— Ще ти платя, изрод скапан! — изкрещя Петър. — Ще ти платя колкото искаш, с цяла планина пари ще те затрупам! Разкарай се оттук и ти отиди на психиатър, животно мръсно! Махай се оттук! Махай се!

„Не смей!“ ревеше Таръс в ума му, с такава сила, че Петър имаше чувството, че мозъкът му се раздира на късове. „Не смей да ме предаваш! Не смей! Не смей!!!“

„Махай се и ти!“ извика и на него Петър в съзнанието си. „Не си ми притрябвал повече, чудовище! Не искам нито силата ти, нито другите ти скапани благодеяния! Нека да умра, нека да ме окачат на бесилото, каквото ще да става! Не ми пука! Повече няма да те слушам!“

Таръс крещеше отчаяно, пищеше като безумен в ума му. Силна болка обхвана черепа на Петър, сякаш мозъкът му напираше да се пръсне, да пробие костната си обвивка и да се разхвърчи из всеки милиметър на стаята. Той простена, залитна, сграбчил главата си с две ръце. Протегна длан нагоре и затърси въшката, която пълзеше в косата му. Насочи пръстите си натам, където усещаше стърженето на малките крачета, докопа миниатюрното кораво телце и тъкмо се канеше да натисне с все сила, когато телцето се стопи като дим под пръстите му.

Изчезна.

Петър свали треперещата си ръка. Болката утихна. Гласът в главата му също бе замлъкнал. В стаята цареше тишина, нарушавана само от мълчаливата работа на гигантските близнаци и лекаря — те тъкмо сваляха Ларовски от стената. Положиха го на пода и измъкнаха пироните от ръцете му. Петър се вгледа в отпуснатата фигура на земята, в кървящите длани, които лекарят поливаше с йод, а после ги стягаше със здрави, кръстосани превръзки; после вдигна очи към стената. Горе, на бялата стена, блестяха отворите на забитите дюбели, обагрени в кръв; кръвта бе протекла по стената и се бе събрала по ръба на дървения панел, придавайки му пурпурен оттенък. Очите на Петър бродеха от дъска на дъска. „Къде си, паяче? Къде си?“

„Скрих се.“ прозвуча в главата му тих, нежен глас, като допира на копринена дреха. Петър се сепна, докосна слепоочието си с ръка, отдръпна я. „Не ти е нужно да ме виждаш повече.“

Гласът бе толкова успокояващ, че цялото напрежение, трупало се у Петър през последната ужасна година, изведнъж се смъкна от раменете му. Почувства се чист, бистър, възторжен — като изпълнено с жажда за живот новородено.

„Кой си ти?“, прошепна. Лицето му се озари от усмивка.

„Някой, който иска страшно много да ти благодари. Без теб нямаше да се справя.“

„Аз трябва да ти благодаря, прекрасно същество!“ промълви Петър. „Измъкна ме от ада!“

„Ти сам се измъкна.“ каза нежно гласът. „И ако знаеш с какво щастие ме изпълва това…“

„Ще останеш ли при мен? Ще те чувам ли пак? Гласът ти е невероятен!“

„Не!“, съществото се засмя и сякаш хиляди, прозрачни парченца кристали се пръснаха из въздуха. „Но ще чуваш Друг, приятелю. Вече ще Го чуваш.“

„Какво? Какво имаш предвид?“

„Имам предвид, че когато Луцифер си тръгва, Бог заема мястото му. Не го ли знаеш?“

„Хей… това наистина ли… наистина ли се случва? Не мога да повярвам!“

„Повярвай!“ ангелът отново се засмя и леко, топло течение премина през кръвта на Петър, сякаш се потапяше сред вълните на вълшебно море. „Ще тръгвам сега, защото задачата ми още не е приключила. Ще се погрижиш за Владимир, нали? Оставям го на теб.“

„Да. Разбира се. Разбира се.“

„Довиждане!“

Гласът заглъхна. Петър се огледа и премигна, за да проясни насълзените си очи. Групата на Хищника стоеше в единия край на стаята. Явно бяха приключили работата си.

— Да тръгваме ли? — попита навъсено Хищника.

— Да — Петър мина покрай него, без да го погледне, — и затворете вратата на излизане, ако обичате.

Те излязоха. Когато остана сам, той набра спешния номер на частната правителствена болница и повика линейка. После седна на земята до Владимир, който лежеше неподвижно, със затворени очи и сложи ръка на челото му.

Осма глава
Откровения

1.
На кръста

26-27 януари, 2044

Седем часът.

Людмила отмести очи от часовника на ръката си. Погледна Боян. Той седеше облегнат на креслото срещу нея. Ръцете му бяха отпуснати на облегалките, пръстите висяха настрани. Не помръдваше изобщо — ако не бяха отворените му очи, щеше да си помисли, че е заспал.

„Медитира ли, какво прави!“, зачуди се тя гневно. Боян стоеше така от половин час. Без да помръдва, без да говори. Опитвала се бе да улови погледа му, но той сякаш гледаше през стаята, в невидимите очертания на друга вселена.

„Колко е различен от Влади само!“ В този момент тоталното спокойствие и непоклатимата увереност на човека срещу нея, вместо да й повдигнат духа, го смазваха. Боян не можеше да я разбере. На всяко нейно възклицание: „Страх ме е!“ отговаряше: „Имай вяра в Бог!“ Да ти имам вярата! О, как й липсваше Влади! Как й се искаше, вместо Боян, той да седи сега срещу нея; ей там, на ръба на креслото, провесил дългите си крака; да се хили и да ръси идиотщини, които щяха да й помогнат много повече от неземната ведрина на свещеника.

— Хей! — каза тя най-сетне, с желанието да наруши подлудяващата тишина. — Бояне, как така това място не е разрушено от земетресенията?

Той обърна бавно очи към нея. Людмила видя как в ирисите му проблясват светли точици, докато погледът му се фокусираше върху лицето й.

— Предполагам, че Бог се е погрижил да не бъде разрушено — промълви.

Людмила сви силно юмруци.

— Бог се е погрижил то да не бъде разрушено, но в същото време разпердушини цялата планета и уби милиони хора! — процеди тя през зъби.

Боян повдигна вежди. Изправи рамене и свали ръце от облегалките.

— Страхът ти от това, което предстои да се случи, се трансформира в ярост, така ли е? — попита той спокойно.

— И още как! Не мога да разбера защо трябва да стоим в такова неведение! Откачам направо!

— Люси, кажи ми какво те притеснява повече — това, което ни очаква в осем часа в онази стая, или по-скоро, какво се случва с Влади?

— Ами като ме питаш така, не можеш ли и сам да се сетиш?! — изсъска тя.

— Влади е добре — увери я Боян, — сигурен съм.

— И откъде си толкова сигурен? Преди трийсет години умряха толкова хора. Смъртта е навсякъде! Смъртта може да те грабне ей така, за един миг, докато си завиваш зад… зад ъ-ъгъла… — тя се пресече, защото в гърлото й се надигна буца. Притисна с ръка клепачите си.

— Хората преди трийсет години затъваха дълбоко, Люси — каза Боян. — Светът не отиваше на добре. Понякога Бог се принуждава да вземе преждевременно хора при себе си, за да ги опази да не извършат непоправими грехове и така да загуби душите им.

— А? Значи това е обяснението за всички нелепи, ненавременни смъртни случаи по света?

— Едно от обясненията. Другото е, че понякога, някои души са готови по-рано от други да пристъпят към следващия етап от съществуването си. Узряват по-бързо, така да се каже. А има един последен вариант — някои хора се отдръпват дотолкова от Бог, че позволяват на дявола да ги убие. Това е най-лошият сценарий и най-редкият, за щастие, но понякога и той се случва.

— Е, и как може да си сигурен, че едно от тези неща няма да стане с Влади? — тя си пое пресекливо въздух.

— Помисли сама — връзва ли ти се някой от тези три сценарии с неговата личност? На мен не. Затова си мисля, че е добре.

— Но не можеш да си сигурен. Нито ти, нито аз, можем да сме сигурни — сълзите й отново направиха опит да потекат и този път тя не ги спря. Бузите й запариха от горещината им.

— Така е, Люси. Човек не може никога да е сигурен за нищо. Сигурност можеш да получиш само от Бог. Точно затова седя тук от половин час и се моля.

— Молиш се?

— Да.

— Молиш се, когато би трябвало да сме там, навън и да го търсим, и да му помогнем, ако трябва! Изоставихме го. Ето това направихме. Просто го изоставихме!

— Люси, чуй ме…

Тя скочи изведнъж и хлипайки, излетя от хола. Влезе тичешком в стаята, определена от Боян за „нейна“ спалня и забута тежката бяла врата зад себе си. Тя се затвори след няколко минути с остро изщракване. Людмила се хвърли на тясното легло и избухна в сълзи.

Риданията я разтърсваха цялата; свиваха мъчително гръдния й кош, като затягащата се хватка на желязно менгеме. Пръстите й се впиваха в бодливите краища на вълненото одеяло. Тежкият мирис на метал, бетон и прах се плъзгаше в носа й и я караше да подсмърча още по-силно. Мирисът бе непоносим; цялото това място бе непоносимо — затвор, от който не можеше да избяга. Знаеше, че не трябва да излизат навън. Ако излезеха, вероятно щяха да ги убият. И Влади не би искал тя да умира, преди да е свършила работата си. Но въпреки това желанието й да се изкачи по желязната стълба и да хукне навън в снега и студа да го търси бе толкова силно, че буквално я разкъсваше. „Прости ми! Прости ми, Господи… толкова ме е страх за него! Моля Те, не ми го взимай! Той е първото истинско нещо, което имам в живота си, първото смислено нещо, което ми се случва. Моля Те, запази ми го. Моля Те! Ще направя всичко, каквото поискаш, ще отида и ще легна в този кръст в осем часа, не ме е грижа, и утре ще направя каквото трябва, само ми го запази. Моля Те! Моля Те!“

Тя не спираше да хлипа и да повтаря безмълвната си молитва. Може би бе стояла така петнайсет минути, може би час — времето бе изгубило значение. Изведнъж пред замъглените й от сълзи очи се спусна сянка. Людмила вдигна глава. Бялата светлина в стаята бе угаснала. Мек, кадифен мрак обгръщаше леглото и стените. Стана й топло, сякаш някой я бе завил с огромно, пухкаво одеяло. Странно — лампите в стаите на бункера бяха автоматични, включваха се сами в момента, в който някой прекрачеше прага им. Вярно, до леглата имаше допълнителни ключове, с които да угасиш преди заспиване, но никой не бе докосвал ключа на стената пред нея.

Докато се оглеждаше объркано, бялата светлина отново блесна в стаята и озари спартанските мебели и белите стени.

После угасна пак.

И пак блесна.

И пак угасна.

И пак блесна.

И накрая остана така — включена, плъзгаща се ярко по свитите й около чаршафа пръсти. Людмила остана известно време неподвижна, свита на леглото после вдигна ръка и изтри подутите си очи. Голяма част от напрежението й се бе смъкнало. Чувстваше странен възторг, като Алиса, стъпваща в страната на Чудесата — онази страна, където можеше да видиш заек да говори, котарак да става напълно невидим, а огромна гъсеница да ти се усмихва насреща и да пуши наргиле.

Всичко бе възможно.

Светлината се включваше и угасваше без никой да я пипа — може да бе просто повреда в системата. Но може и да бе знак, че всичко ще бъде наред. Може и да бе навременен, закачлив отговор на молитвата й.

Тя си пое дълбоко въздух и се изправи. Огледа още веднъж стаята. Вдигна юмрук, допря го до устните си, наведе очи. После излезе.

Боян я чакаше прав във всекидневната.

— Осем без десет е — каза меко. — Хайде, да ходим в стаята на монах Агура.

* * *

Боян бе този, който стоеше по-близо до стената, когато цифрите на електронния часовник на ръката й преминаха от 19:59 на 20:00. Може би и затова той бе този, който пръв бе сграбчен, вдигнат във въздуха и дръпнат към същата тази стена, сякаш привлечен от гигантски магнит. Ръцете му се разпериха встрани и тялото му потъна в издълбания в камъните кръст. Нямаше светлина, нямаше камбанен звън — нищо. Просто невидима ръка, която хвана човека срещу нея и го залепи за стената.

Боян не изглеждаше уплашен — всъщност той очевидно нямаше време да се уплаши, защото в момента, в който тялото му легна в кръста, очите му се затвориха. Чертите му придобиха онова особено, отпуснато изражение на пациент под хипноза. Сякаш бе легнал на кушетка в психиатричен кабинет и лекарят му казваше: „А сега ще се върнеш в миналото. Ще се върнеш в онзи далечен ден, в който е започнало всичко.“

И той се върна.

Върна се там, в зората на битието, в мрака на Началото, още преди първото изплакване на новородената Вселена да е разтърсило безкрая.

И започна да крещи.

Людмила направи крачка назад и се блъсна в стъклената витрина с ръкописите. Витрината се разлюля, изтрака. Тялото на Боян се бе извило назад като опънат лък, лицето му бе така зловещо изкривено, че чертите му не се разпознаваха. От гърлото му се изтръгваха такива викове, че сърцето на Людмила задумка като барабан; ръцете й се изпотиха, причерня й. „Умира! Умира, това нещо зад стената го убива, убива го, но защо, защо, нали Асарих каза да дойдем тук, о боже, не мога да го слушам повече защо крещи така защо…“ Тя стоеше до витрината напълно вцепенена, искаше да направи нещо — или да избяга, или да помогне на Боян, но не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Кошмарните викове отекваха в съзнанието й като снаряди, избухващи току до ушите й — един след друг, един след друг. Сякаш всеки миг някой от тях щеше да я разкъса на две и…

(О, убива го, това нещо го убива, и него, и мен, и всички ни.)

… и тя видя римлянина Гай Алфренус, препускащ със сетни сили към могъщия древен град, сграбчил запенената уста на коня си; препуска, а дъхът му излиза с гъргорещ звук от пронизаното със стрела гърло. Видя го как пада настрани пред крепостната стена, а полуголи мъже с ризници го наобикалят от всички страни. Един от тях взима дисагите му и възкликва: „Това е прислужникът на Марк Улпиус! Ще отида до дома му да му занеса багажа!“ После пред очите й изникна гърчещото се в пламъци тяло на византиеца Акерон Понтус, зад срутващата се Романова порта на Константинопол; и крехкото бледо лице на жена му и треперещите й пръсти, отварящи смачкания пергамент, току-що донесен в дома й. След това видя бившия турски поданик Керем Хусейн, сам в тишината на килията си в Рилския манастир, мятащ се в агония, разкъсван от кървавите образи на миналите си грехове. И накрая видя монах Иван Агура, потънал в пот на леглото си в Катакомбата, със сбръчкано, бледо като платно лице, как се гърчи и плаче: „Направих ли всичко както трябва, Господи? Направих ли го?“

Виковете на Боян спряха.

Свещеникът продължаваше да се извива и да се облива в пот, но вече бе тих. Главата му се отпусна надолу. Тежкото му, мъчително дишане разсичаше тишината на стаята и се сливаше с нейното собствено.

След още няколко минути невидимият магнит го пусна и той се свлече безмълвен на пода до стената.

Людмила хукна напред и коленичи до треперещата фигура на земята. Боян отвори бавно очи. Надигна се на лакът. Зъбите му тракаха. Стисна ги здраво, отвори ги пак, изохка.

— Люси… о, Боже мой… Боже мой… Люси…

— Бояне, добре ли си? — тя посегна, опипа раменете му, гърба му, гърдите му. Никъде не се натъкна на смъртоносните рани, които очакваше. — Добре ли си? Какво стана!?

— Да… добре съм… — очите му изведнъж се напълниха със сълзи. Това я стресна — Боян, за разлика от Влади, със сигурност не бе от мъжете, които плачат. Сълзите стояха ужасно неестествено на лицето му, като несполучлив грим. Въпреки това, бяха там — прозрачни вадички, които се сливаха с потта и капеха върху яката на ризата му. — О, Люси…

— Какво? Какво стана, Бояне? Какво беше това?

— Ужасно беше… така ме болеше… умирах… умирах… о, Господи… умирах…

— Нищо не разбирам!

— И аз не съм разбирал… не съм разбирал нищо… нищичко… но да изпитваш това… колко време… часове? Часове наред… о, майчице! — той закри лице с ръка. Раменете му се разтресоха.

— Бояне… моля те, обясни ми!

— Ще разбереш — прошепна той. — Ще разбереш сама.

И тя разбра.

Тъй като беше жена, разбра дори по-добре от него.

Първата мисъл, която пресече ума й, когато се озова прилепена към кръста в стената, беше: „Раждане! Това е раждане!“

Не го беше изпитвала, но споменът за този акт стоеше в гените й, наследен от хиляди жени преди нея и моментално осъзна, че точно това е, което се случва.

Жестока болка разкъсваше всяка частица от тялото й. Стоеше изопната като лък, готов да пусне стрела към далечна мишена; мускулите й трепереха като разтеглена до краен предел тетива. Нещо огромно, невиждано, се опитваше да излезе от нея. То напираше да се провре през костите, да се промуши между мускулите, да пресече вените и капилярите. В неистовите си усилия да се озове на бял свят, то чупеше, разпукваше и разкъсваше всеки сантиметър плът по пътя си. Беше навсякъде. Измъкваше се през челото й, като Атина, раждаща се от главата на Зевс; проправяше си път като остри тревни стъбла през рохката почва на гърдите, корема, гърба, краката й. Най-концентрирана бе същността му обаче в ръцете, защото, макар цялото й тяло да гореше в огън, дланите й сякаш бяха обгърнати от вряща вулканична лава. Людмила усещаше, че гърлото й се дере от крясъци; усещаше щипещите сълзи, стичащи се по лицето й, реките от пот, обливащи тялото й. Съществото, на което се канеше да даде живот, бе твърде голямо. Невъзможно голямо. С раждането си щеше да я убие. Смъртта й бе цената на съществуването му. Осъзнаваше това, но въпреки предусещането за близкия край и разтърсващите я нечовешки болки, о, каква любов, каква любов изпитваше към идващото на света създание… Тази любов се разливаше по всяка клетка на тялото й, обгръщаше болката и по някакъв начин я смекчаваше. Правеше я дотолкова поносима, че да й позволи да стои и да чака раждането без съпротива; да чака търпеливо, вместо да изкрещи: „Спрете, освободете ме, убийте това чудовище, не мога повече!“ Тя знаеше, че ще издържи до края, защото това, което идваше във вселената, бе нейното собствено „аз“, нейното продължение, но много по-добро — обновено, пречистено, преобразено. То бе изразът на същността й, изразът на всичко, което представляваше.

И си струваше болката. Струваше си смъртта.

Около нея имаше хора. Струваха й се далеч, много далеч — наблюдаваха я някъде отдолу, в краката й, и любовта продължаваше, тази любов, толкова силна и изпепеляваща; и Людмила изведнъж осъзна, че любовта й е насочена към хората. Точно това се раждаше — човешките същества. Те се появяваха, сътворяваха се наново, по-чисти от сълза, по-прекрасни от пролетни слънца и по-велики от докосващи Космоса планински върхове. Хората… хората… хората.

Толкова много ги обичаше.

„Любов, Люси… любов… любов…“

Любов.

Тя се огледа със замъглени от болката очи и хриптящи от недостига на кислород гърди; чу се да повтаря: „Любов… любов!“, после се усети, че хлипа на каменния под в стаята. Беше студено. Свиваше се на земята и трепереше, а над нея се надвесваше бледото, замаяно лице на Боян.

— Люси? — прошепна той.

— Б-бояне… какво… какво беше това… какво… — думите й се пресичаха, изтъняваха, раздирани от хлипанията. Надигна се, протегна ръка, вкопчи я в рамото му.

— Ела. Свърши. Няма повече. Ела, да отидем оттатък.

— Но това… това беше…

— Знам. Ужасно.

— Не, не! Не беше ужасно! О, Бояне, беше… беше прекрасно!

Боян я изгледа объркано. Зъзнеше, сякаш, докато тя бе на стената, той бе бродил някъде далеч, сред огромни полета в странна, непозната снежна страна.

— Да отидем оттатък — промълви той. — Студено е.

* * *

След петнайсет минути двамата седяха сред лилавия уют на всекидневната и държаха по чаша топъл чай. Цареше плътна, унасяща тишина. Людмила бе обзета от страшна умора — имаше чувството, че ако сега легне, ще заспи моментално. Спомни си, че се чувстваше така навремето след тежък цикъл — часовете болка, които преживяваше, направо я смазваха.

— Значи по някакъв начин, се озовахме на Негово място — промълви тя и присви очи от силния аромат на мента от чашата. — Там, където е бил преди две хиляди години. На кръста.

— Да — отвърна Боян. Разтриваше челото си с длан. — Така изглежда.

— Но как? Как се случи това?

— Парчето от Христовия кръст, зад стената… явно има такава сила. Да те връща във времето.

— Да те връща във времето? В тялото на Христос? Докато умира?

— Очевидно — Боян преглътна.

— Невероятно — прошепна тя. Отпи глътка чай и притвори очи от горещината, която се разля в гърлото й.

— Да — потвърди Боян тихо, — и кошмарно.

— Мисля, че разбрах каквото трябваше, Бояне. Имам предвид, нали на стената пишеше: „Легни тук в осем часа и ще разбереш.“ Мисля, че разбрах.

— Да — Боян затвори очи. Стоеше с наведена глава, опрял длан на челото си — и аз.

— Ти какво разбра?

— Какво ли? Ами… не знам, Люси… — глас му бе изтънял, стори й се, че ще се разплаче за втори път тази вечер. „Този път сигурно ще заприлича на неделните карикатури на Олег Спичкин.“, помисли, сещайки се за колегата си хуморист от вестника. — … първо, не знаех, че съществува… че съществува такава физическа болка. Знаеш ли, докато бях болен… нали се сещаш… от сифилиса… много ми беше зле, много се мъчих, но такова нещо… не мога и да го сравня. Това не бих могъл и две минути да изтърпя. А Той е бил така часове. Часове, Люси…

— Това е просто физическа болка — промълви Людмила, — тя отминава. Но това, което се създава от нея… то остава. То е вечно.

— Направил е такова нещо. Един обикновен човек. За нас. Не съм осъзнавал каква жертва е това.

— И ти би го направил. Всеки може. Стига да обичаш достатъчно.

— Каква любов е това… — Боян свали длан и изтри очите си — … не съм я разбирал. Изобщо. И понятие съм си нямал.

— Ето защо значи ние хората можем да се връщаме в Белия праг. — Людмила се взря в прозрачната, зеленикава течност в чашата си — Имам предвид, ако попаднем в Черния. Можем да се връщаме обратно колкото пъти поискаме, нали? Това е така, защото, когато е отнел Собствения си живот, Той е заличил закона на Вселената. И след като законът е престанал да съществува, наказанието ни е отпаднало. Затова сме свободни.

— Да. Точно така.

— Сложил е нас над Себе си. И с това… хем е премахнал Закона, хем всъщност го е утвърдил. Затова е и възкръснал. Как ми се изяснява всичко сега!

— Да. Да.

— А защо ангелите не могат? — тя изведнъж остави чашата на масата. Мислеше за Асарих. — Защо те не могат да се връщат, Бояне? Защо е направил това само за нас?

— Ами… — Боян също остави чашата си — предполагам, защото ангелите са по-близо до Бога. В същото измерение са, виждат всичко ясно. Границата между черното и бялото е съвсем отчетлива за тях — няма как да се объркат. Докато ние… нашата бета-форма ни отделя от Него и можем да се объркаме. Да направим грешка. Затова ни трябва и… прошка.

— А защо не ни е направил и нас като ангелите? Да разграничаваме ясно нещата?

— Защото, Люси, тази крехка плътска обвивка, в която сме… тази наша смъртност и уязвимост… тя ни дава, мисля си… дава ни изключително смирение. Учи ни да се отказваме от егото си по един уникален начин. Това, което ангелите го научават може би за хиляди години, ние го научаваме за един кратък миг на физическо страдание. Ние, стига да останем с Бог, докато сме в бета-формата си, после, в алфа-измерението, ще имаме души, много по-развити от тези на ангелите. Мисля, че ние сме по-възвишеното му и по-успешно творение.

— Сериозно? — прошепна тя.

— Да. Да, така смятам. Сам Бог е приел тази човешка форма, за да ни покаже колко прекрасна е тя. Колко прекрасно е… смирението.

Людмила помълча. Продължаваше да гледа тревистата течност в чашата си.

— Дали има и други такива светове като нашия? — промълви накрая — Имам предвид, светове, различни от алфа-измерението?

— Вероятно има. В цялата тази необятна вселена… би трябвало да има.

— Иска ми се да науча за тях.

— Ще научиш. Ще научим всичко един ден.

Отново тишина в стаята. Долови тихото бучене на хладилника от отворената врата на кухнята. Парещата порцеланова повърхност на чашата сгряваше унасящо пръстите й.

— Чувствам се много изморена — въздъхна Людмила.

— И аз. Ужасно. Искаш ли да си лягаме? Утре имаме задачи за вършене, трябва да се наспим.

— Да. Хайде.

По-късно, сгушена под дебелото вълнено одеяло, Людмила се взираше в мрака. А в кръвта й, като замайващ наркотик, се разливаше любовта.

Този път тази любов не бе само към Влади. Беше и към Боян. Към приятелите й, колегите, другите й познати. Към хората, които бяха построили бункера, за да им бъде от помощ тази вечер; към жителите на цялата държава, на целия континент, на цялата земя. Към всички уникални, невероятни човешки същества.

Людмила осъзна, че това е единственото, което е нужно за изпълнението на задачата й утре.

Любов.

Тя заспа.

2.
Молитвата

26 януари, вечер

Петър седеше на черното кожено кресло в чакалнята и се взираше в саксията в ъгъла. Прекрасен, почти двуметров лировиден фикус. Едрите му, тъмнозелени листа блестяха като полирани на силната луминесцентна светлина. Прииска му се да отиде да погали листата, да притисне лице в тях. Да вдъхне от зеленото им ухание, за да се откъсне поне за момент от мириса на дезинфектанти и спирт, който се носеше из коридора като отровен смог.

Винаги бе искал да стане градинар. Не си купи къща в провинцията просто защото не разполагаше с време да я стопанисва. Превърна обаче в градина малката тераса у дома си. Имаше бегонии, арабски теменужки, орхидеи, гардении, фикус бенджамин, аспарагус, ховеи, кактуси. Инсталира система за капково напояване и използваше най-качествените торове. Най-любимият му момент от деня беше отпускането на плетения стол сред цветята — гледаше ги, говореше им, вдъхваше от диханието и аромата им.

А баща му продължаваше да го подиграва за това.

Всеки път, когато отидеше да го посети в старческия дом, където живееше — по негова собствена воля, иначе Петър би го взел в дома си, — диалогът бе един и същ.

— Разкара ли проклетите цветя от къщата си?

— Не. Нямам и намерение.

— Ти затова си такъв женчо и мухльо и до ден-днешен. Цял живот се мъча да те направя човек, ама на теб ти дай да си завираш носа в кокичета, а не да управляваш мъже.

— Каквото и да направя, ти все няма да си доволен.

— Защото вършиш все глупости.

— Слушай, ще играем ли проклетата ти партия шах, или да си тръгвам? Защото на мен не ми се слушат твоите глупости!

Тук баща му млъкваше, поради простата причина че шахът му беше голяма страст, а така и не си беше намерил партньор сред другите старци. Прекарваха два разгорещени часа над шахматната дъска, после Петър му оставяше храната, която му бе донесъл, и си тръгваше.

Баща му беше бивш военен. Майка му го бе напуснала много рано — буквално бе избягала, зарязвайки и невръстния си син. Сега, като си помислеше за постъпката й, Петър осъзнаваше, че не я вини. Как да я вини, с такъв откачалник като баща му кой би издържал? А бе оставила и детето си вероятно защото знаеше, че съпругът й няма да я остави да го вземе. Имаше връзки, влияние, щеше да спечели делото за попечителство. Петър не я бе виждал никога — може би живееше някъде в същия град, с друго семейство и деца. А може и да бе мъртва. Не се бе опитвал да я издири.

От малък баща му го възпитаваше в желязна твърдост. Налагаше му ежедневна сурова дисциплина във всички дейности, изискваше идеален ред вкъщи, пълен успех в училище и отлични резултати във всичките бойни изкуства на които го беше записал — таекуондо, джудо, бокс, кендо. Неизпълнението на бащините му изисквания завършваше с лишаване от храна и принудително затваряне в стаята му; скриване на компютъра и телевизора му. Баща му рядко го удряше, но го наказваше много често, отнемайки безмилостно малкото удоволствия, които правеха живота му поносим — разходките в парка, разглеждането на картини в мрежата и четенето на градинарски наръчници. Баща му също така му беше внушил, че жените са пълна загуба на време, че единственото, което могат да направят с един мъж, е да го размекнат, да го превърнат в лигльо и да съсипят живота му. Беше му внушил неясен страх от женския пол, от който и до този момент не можеше да се отърси; може би и затова връзките му до този момент бяха все повърхностни и краткотрайни. Лишен от способността да създава сериозни отношения, Петър бе зарязал жените и бе прехвърлил любовта си към цветята. Той не обичаше да се бие. Постигна съвършенство в бойните изкуства, но с много мъка. Не обичаше да прилага знанията си — всеки път, когато, в пристъп на ярост, го направеше и неволно наранеше някого, после не можеше да спи нощи наред. Не обичаше полицейската академия, в която бе принуден да се запише. Колко по-щастлив щеше да е, ако можеше да учи парково строителство и озеленяване, например. Но за такова нещо и дума не можеше да става. И той премина през шестте години на обучение, взе комисарската си титла, и пак — с натиск от баща си — започна да се издига, докато накрая не стигна до поста генерален секретар. Баща му употреби цялото си влияние, за да се добере той това място. Петър осъзнаваше, че сам никога не би се борил за него. Хилядите отговорности, легнали на плещите му, му тежаха. Твърдите решения, които трябваше да взима всеки ден, го смазваха психически. Непрестанният страх, който изпитваше да не направи така, че някой да пострада заради него, бе непоносим. И той бягаше. Бягаше в парковете, в художествените галерии, в цветарските магазини. Бягаше в градината на малката си тераса. Бягаше и сега, докато гледаше високия, лъскав фикус в болничната чакалня и погледът му се разтваряше в нежната му, мъхеста зеленина. Бягаше, за да не мисли какво става в интензивното отделение зад стъклените врати в края на коридора. И какво ще му каже лекарят, когато излезе от тези врати.

Вероятно бе задрямал за момент, защото равният, твърд глас го сепна и го накара да подскочи.

— Господин Доневски?

Той разтърка очи. Пред него стоеше възрастен мъж със зелени дрехи и смъкната на врата зелена маска. Кожата му бе набръчкана като на гущер; очите вдлъбнати, с отпуснати, изморени клепачи. Но погледът му бе твърд като гласа и по подобен начин, не издаваше нищо от вътрешните му емоции.

— Да… да. — Петър се изкашля и се изправи — Извинете ме, заспал съм…

— Аз съм доктор Атанасов. — Петър протегна ръка към него, но лекарят не направи движение да я стисне. Петър се поколеба, после прехапа устни и свали ръката си.

— Искате ли информация за пациента? — попита рязко лекарят.

— Да… разбира се. — Петър снижи глас. Идеше му целият да се свие, така силно го притискаше обвинителният поглед на човека пред него. Не бе и очаквал друго — в тази болница се приемаха много пациенти с тежки травми от неизяснен произход и на лекарите им се плащаха огромни суми, за да мълчат. Но въпреки това раменете му се смъкнаха, сякаш стокилограмова тежест се стовари отгоре им — Да, как е… как е той?

— Не е добре — каза лекарят сухо.

— Но ще… ще се оправи ли?

— Тъй като, както може би ви е известно, това не е първият такъв случай, който виждам, мога ясно да ви отговоря на въпроса — не, няма да се оправи. Поне не и психически. Този човек е свършен. И всичките психиатри на света да се съберат, пак не могат да му помогнат. За съжаление.

Погледът на лекаря го притискаше, притискаше, докато накрая краката му не издържаха и Петър не се свлече обратно върху креслото. Прехапа устни, за да не изстене; ръката му се стрелна към челото.

— Колкото до физическото му състояние — продължи неумолимо лекарят над него, — и то не е цветущо. Няма фатални увреждания на вътрешни органи, но травмите по кожата, мускулите и сухожилията му са много сериозни. Ще са необходими месеци за възстановяването му, по време на които ще му е нужен болногледач. Дълго време трябва да приема антибиотици, за да не развие инфекция; плюс лекарства за анемията, която е получил вследствие загубата на кръв. Трябва да използва външни антисептични средства, да му се сменят всеки ден превръзки. Ръцете му са в много лошо състояние. Поне два месеца няма да може да ги използва изобщо, което означава, че няма да може да се обслужва — да се храни сам, да се облича и всякакви други елементарни дейности. С добра физиотерапия след три-четири месеца може да стигне дотам да държи лъжица, но за фината моторика не ви гарантирам нищо. Засегнати са медиалните нерви по дланта, които понякога не се възстановяват изобщо. Все още науката не е напреднала дотам, за съжаление. Не знам каква е професията му, но ако е свързана с фина моторика… — лекарят замълча и многозначително сви устни.

Такава безнадеждност. Такава мрачна безнадеждност в картините му.

Докато се разхождаше с часове сред столичните галерии, Петър често се натъкваше на картини на Владимир Ларовски. И не можеше да откъсне очи от тях. Все едно виждаше собствения си живот на платната — тъжните си, изгубени дни. Страхът от света. Постепенно започна целенасочено да ги търси. Разглеждаше ги и в мрежата; съзерцаваше ги часове наред. Плачеше. Един ден видя различна негова картина. Първата, която го накара да се почувства по друг начин. Тя бе оптимистична. Сякаш Ларовски бе открил изход от ужаса, в който живееше. Ако това бе така, значи и той самият, Петър, можеше да го открие. И го видя веднага — в бледата, неясна фигура върху платното. Тя нямаше точна форма; нямаше физически, нито психологически характеристики, които да я вкарат в определено житейско русло. Не — тя можеше да бъде всичко! А това значеше, че и той самият можеше да бъде всичко! Можеше да надделее над проклетия си баща, над хилядите страхове, които спъваха пътя му напред. Можеше да постигне нещата, за което мечтаеше.

Цената на картината бе висока, но той я плати веднага. Още същата вечер, докато седеше пред платното в дома си и се чудеше къде точно да го закачи, видя от десния ъгъл на рамката да се извива син дим.

На другия ден, няколко часа след като бе осъзнал, че може да вдигне масата в хола с един пръст, се появи Таръс.

И кошмарът започна.

„Господи!“, помисли сега Петър, опрял длан на креслото в чакалнята. Стисна очи, за да удържи сълзите. „Не стига, че вчера станах отговорен за избиването на стотици хора в планината, ами сега се оказва, че съсипах живота на единствения човек, от когото някога искрено съм се възхищавал! Какво направих!!“

Защо бе слушал онзи проклет демон толкова време! Защо си бе помислил, че тази свръхестествена сила му е необходима? За какво му беше? За да прекърши по-лесно врата на баща си ли? Да се отърве от тормоза на колегите си? Да дочака безкрайните обещания на Таръс за свободата в новото общество, която ще му позволи да зареже полицията, да си купи най-голямото имение и по цял ден да се занимава с градинарство? Как бе могъл до такава степен да си загуби ума?!

Силата му вече я нямаше — беше изчезнала в момента, в който изгони черния ангел от главата си, — но не му липсваше изобщо. Вместо нея сега усещаше нещо друго. Нещо, по-силно от всички дарове, с които Сатаната можеше да го отрупа; нещо, за което бе копнял цял живот и с което знаеше, че може да постигне много повече.

Любов.

Петър изтри насълзените си очи.

— Докторе — той се изправи, — вярвайте ми, ще си понеса наказанието за това, което извърших. Вярвайте ми, че ще платя за всяка секунда болка, която този човек е изпитал и ще изпитва в бъдеще. Но междувременно, ви давам думата си, че ще направя всичко възможно, за да се възстанови. Ще бъда постоянно до него. Ще се грижа за него. Ще му наема най-опитните медицински сестри, ще дам всичките си пари за лечението му. Вярвайте ми, че ще преобърна света, само да го видя, че е добре.

Лекарят мълча известно време; наблюдаваше го със студените си, неразгадаеми очи. После кимна.

— Хубаво. След два часа ще го преместим в обикновена стая, на горния етаж. Утре ще можете да го посетите, ако искате, но сега не го закачайте, сложили сме му успокоително.

— Мога ли да прекарам нощта тук? Има ли къде?

— Да, горе има стаи за придружители. Да кажа ли да ви приготвят една?

— Да, моля ви.

По-късно същата вечер Петър лежеше в тъмнината на стаята си и се вслушваше в шляпането на чехлите на медицинските сестри в коридора. Стаята бе малка, но топла и уютна, а матракът на тясното легло се извиваше по тялото му, сякаш го прегръщаше.

Не заслужаваше такива удобства.

Стана от леглото и коленичи на пода. Опря брадичка на сплетените си ръце и затвори очи.

Господи… не знам как да говоря с Теб, не съм го правил никога, но… виж, искам да Те помоля нещо. Може ли да сключим сделка? Да направиш така, че той да се оправи, а да пострадам аз? Вземи ми живота, не го заслужавам, но му върни неговия. Той има за какво да живее. Има защо да е добре. Аз нямам. Моля Те. Давам ти себе си за него. Моля Те. Моля Те.

Моля Те.

Светлина, спускаща се през мрака, като падаща звезда, която разсича вълшебното нощно небе.

Моля Те.

Топлина, вливаща се в кръвта му, която кара сърцето му да забива по-бързо, а лицето му да се огрява от ненадейна, радостна усмивка.

Моля Те.

Сърцето му подскочи още два-три пъти забързано в гърдите, после се укроти, като изморено от игри дете. Светлината се разстилаше в съзнанието му като нежна, копринена завеса, подухвана от морски бриз. Петър си пое дълбоко дъх. Молеше се за първи път в живота си и не бе знаел, че човек разбира, когато молитвата му е чута.

„Всичко ще се оправи.“

Изведнъж разбра, че няма за какво да се тревожи повече.

Легна отново в леглото и почти веднага потъна в сън. Спа непробудно, а на другата сутрин, докато закопчаваше ризата си пред огледалото, някой почука на вратата му.

3.
Сънят

26 януари, вечер

Болките стихваха и се надигаха; стихваха и се надигаха, като морски вълни, въртящи се в безконечна спирала. Кръговото им движение носеше ту мрак, ту светлина. Когато се спуснеше мракът, Владимир ослепяваше; когато проблеснеше светлината, пред него се мяркаха фигури — зелени дрехи и маски; дълги, сръчно движещи се пръсти, присвити, съсредоточени очи. Видя дългия маркуч на система, виещ се от ръката му; чу тихи гласове. „Да, два грама цефуроксим, шейсет милиграма декстран и не спирайте физиологичния разтвор. Да, да, добре я понесе, но го наблюдавайте и ме уведомете, ако прояви някакви алергични реакции. Не, нали знаеш, че съм дежурен тази нощ, за какво ти е?“

Той се опитваше да лежи напълно неподвижно, защото всяко движение предизвикваше болки. По едно време усети, че обстановката се променя — край него се издигаха боядисани в светлосиньо стени, до стойката за системата имаше висока дървена масичка с ваза изкуствени цветя. Усети хладна ръка на челото си.

— Ох, пак ли вдигаме температура? — усмихнатото, ведро женско лице над него повдигна угрижено вежди, после постави на челото му малък, студен предмет. След минута термометърът изпиука. Тънка женска ръка го вдигна нагоре, начервените устни се свиха неодобрително.

— Добре, слагам ти още един аналгин, но да гледай да е за последен път! Нали? Стягай се, сладур, да се оправяш!

Осветлението в стаята намаля и когато тъмнината на нощта го обгърна, сякаш намаляха и болките. Плуваше в странна, разтапяща безтегловност — смътно си помисли, че вероятно е наблъскан с успокоителни. Остави се на безметежността да го погълне и заспа.

И се озова другаде.

Вървеше по широк, коларски път. Край обувките му се вдигаше прах, слънцето напичаше безмилостно над главата му. От двете му страни се простираха полета. Едното жълтееше от назряла пшеница, на другото клатеха главите си огромни слънчогледи. Известно време крачеше сам, препъвайки се от време на време в острите неравности на пътя. После срещу него изникна каруца. Теглеше я стар, дръглив кон, пръхтящ от жегата. Облечен в селска риза мъж държеше поводите на коня, а до него жена със забрадка прегръщаше спящо бебе. Лицата им бяха обветрени и набръчкани, раменете — приведени от тежестта на още неизживени години. Владимир ги изгледа учудено и видя как бебето изплаква, сякаш стреснато от неговия настойчив поглед. Жената му изшътка и го разлюля апатично в ръцете си.

Каруцата се отдалечи със затихващ тропот. Владимир продължи напред.

Постепенно полетата се изпълниха с хора. Жетвари — приведени, с изкривени лица, пъшкащи от жегата. Край пътя се заредиха и къщи — малки, схлупени, всичките порутени, с олющена мазилка, счупени порти и изкривени огради. Владимир усети, че му е горещо. Започваше да ожаднява. Край къщите лаеха мършави кучета, на пътя се разхождаха кокошки, забили клюнове в меката пръст — когато ги наближеше, се разбягваха пред краката му. Видя на дървена пейка пред една от къщите да лежи грохнал старец. Приближи се до него.

— Имате ли вода? — попита.

Старецът не му отговори. Не го и погледна. „Може би е глух и не ме е чул?“ Повтори въпроса си, но старецът само се обърна тежко на другата страна.

„Умрял ли съм?“, зачуди се Владимир. „Да не би да съм на онова място, за което ми говореше Асарих… адаптационните паралели на алфа-измерението?“

Нямаше как да си отговори. Можеше само да продължи да върви напред и да се оглежда. Крачката му ставаше все по-несигурна, тъй като жаждата и умората се засилваха. Изведнъж от една къща вдясно се чуха писъци. От портата излетя разчорлена жена, а след нея, с гневни викове, мъж. Сепнат, Владимир се спря. Жената го подмина, тичайки; подмина го и гонещият я. Кръв блестеше около устата й, разширените й очи тъмнееха; мъжът бе оголил зъби с налудничав поглед. Владимир ги гледаше стъписан, но още докато се чудеше как да реагира, те изчезнаха от полезрението му. Обърна се и с мъка продължи напред.

Улицата изведнъж се напълни с хора. Стари, млади, деца, жени, мъже. Въргаляха се по земята, дрипави, полуголи, мръсни. Някои се извиваха и стенеха: „Вода! Вода!“ Смаян, Владимир се спря и се обърна назад. И зад него улицата бе претъпкана с гърчещи се тела. Селото бе станало страшно. Земята бе черна и напукана, слънцето гореше над него като запалена факла. Кожата на хората зеленееше от ужасни, гнойни рани. Те крещяха и тичаха около оградите или се блъскаха като слепци един в друг. Съвсем замаян, Владимир се спря до една ограда. Гледаше ги, докато те падаха и се гърчеха в агония на земята. Отвсякъде се чуваха писъци.

„Боже мой, какво става?“, помисли си. „Къде съм? В Ада ли? Това ли е Адът?“

Каквото и да бе, го заразяваше. Едва се влачеше. Излезе от селото и отново се озова на коларския път. Устата му бе толкова пресъхнала, че не можеше да преглъща. Изведнъж чу страховити ревове край себе си. Пред него отекна тропотът на стотици копита, надигна се облак прах и закри хоризонта. Когато прахът се разсея, Владимир се закова на място. На околните полета се биеха мъже. Носеха тежки, железни брони, размахваха дълги, кървави мечове. Падаха един след друг на земята, гърчеха се, крещяха. Той осъзна, че е в самото сърце на битката — навсякъде около него се срутваха, един след друг, смъртно ранени мъже, с паднали до тях мечове и изкривени, облени в кръв брони. Владимир тръгна напред. Опита се да се затича, но усети как и в неговото тяло закрещяват хиляди болки. Залиташе, причерняваше му. Умираше за вода. Нямаше да излезе жив от тази битка. Усещаше го. Пред него един мъж намушка друг с меча си и онзи се строполи на напуканата земя. Превит на две, Владимир мина покрай тях; после покрай още много други и най-сетне, като по чудо, остави всички зад гърба си. Полетата се ширнаха отново празни от двете му страни.

Строполи се на колене на земята, останал без никакви сили. Цялото му тяло се разкъсваше от болки и гореше за вода. Докато седеше на колене и главата му се люшкаше безсилно, пред погледа му се мярна сянка. Мъж. Един от воините, вероятно. Само че не носеше броня, бе с мръсна туника и бричове. Дългата тъмна коса падаше пред лицето му, брадата му беше сплъстена от пот и кръв. Кръв обливаше и гърдите му, и челото му; кръв се стичаше по слепоочията му. Мъжът залиташе — вероятно минути го деляха от смъртта. Не държеше меч, а някакъв друг, малък предмет. Когато се вгледа, Владимир с изненада различи в ръцете му очертанията на кожен мях за вода.

Човекът се доближи на метър от него и спря. Зад кичурите сплъстена от кръв коса Владимир видя две измъчени, но невероятно добри очи. Лицето му беше обезобразено, изкривено от болка — очевидно някога е бил хубав, но от насилието и страданията нищо не бе останало от хубостта му. Мъжът направи още една крачка към него и също се свлече на колене.

— Виждаш ли ме? — прошепна Владимир. Ръката му се протегна с усилие напред. — Мога ли да ти помогна?

Мъжът се взираше съсредоточено в него. Тъмните му очи бяха загадъчни и необятни като вселени.

— Не — отвърна ниско. — Не, ти не можеш, но аз мога да помогна на теб.

И с тези думи му подаде меха. Владимир преглътна. Вода! Мъжът седеше на колене пред него и му подаваше вода! И тогава видя ръцете му. И двете му длани бяха обезформени, с две дълбоки, кървящи дупки в основата. Кръвта се стичаше от китките към лактите и попиваше в набраните ръкави на мръсната туника.

Владимир погледна собствените си длани. Те също бяха обезобразени, кървящи; жестоко разкъсани в долната част. Той пое кожения съд с треперещи пръсти — как изобщо го държа? Как изобщо успявам да го хвана? — видя, че тапата е отпушена и отпи една глътка. Водата бе много топла, но вкусна — истинска, съживяваща. Той пиеше, пиеше, не можеше да се насити. Когато най-сетне отдели устни от меха, видя, че мъжът се усмихва леко и го наблюдава с дълбоките си, добри очи.

Почувства, че се унася. Мъжът протегна окървавените си ръце към него, докосна очите му. Кръвта се стичаше от раните и мокреше клепачите му. Беше лепкава, пареща. Владимир погледна собствените си ръце, за да разбере дали и те кървят така, но вече не виждаше нищо.

— Заспивай!

Тихият, благ глас на мъжа се отдалечи от него, загуби се в далечината. Владимир се понесе над полетата — този път те бяха зелени и свежи, с току-що прорасли, сочни стръкчета ръж и пшеница. Капки роса се пръскаха по лицето му, слънцето го милваше с пролетните си лъчи. Той летеше като птица и му се стори, че минава не само през пространството, но и през времето, защото прекоси много градове, които сменяха облика си — от каменни крепости, пълни със средновековни катедрали и дворци, мина през струпвания от бетонни блокове и небостъргачи и накрая стигна до редиците ниски, стабилни, постапокалиптични сгради. Ето я съвременна София, обляна в светлините на потрепващите свещи и огласяна от камбаните на храмовете. Ето я и стаята му — с широките, неясни очертания на мебели сред нощния мрак. Край него цареше тишина; струйки портокалова светлина се процеждаха изпод затворената врата, водеща към коридора.

Владимир се сепна изведнъж и отвори очи. Дишаше тежко, сърцето му бумтеше. Надигна се леко, с моменталното, разтърсващо усещане за пълно физическо здраве. Чувстваше се бодър, свеж, изпълнен с енергия — както винаги в нормалните сутрини без махмурлук.

„Ега ти кошмара!“, помисли. Вдигна длан и притисна разбеснялото се сърце. Капки пот се стичаха по слепоочията му. „Ужас, как може да сънувам такива психарии! Каква беше тая дяволска стая, какви бяха тия зверства там?! Боже, добре че не е било истина! Слава Богу! Ама защо, нали спрях проклетите амфетамини и тревата, и с пиенето не съм прекалявал скоро… или просто алкохолът вече цялостно ми е прецакал мозъка?“

Реши, че ще спре и алкохола. Крайно време беше. И без това укриването от полицията му струваше толкова много усилия. А сега, когато вече я имаше и Люси…

Люси???

Объркан, той се надигна още повече в леглото. Осъзна, че не си е у дома. Леглото беше странно, прекалено твърдо, горната му част бе повдигната нагоре и бе твърде отдалечено от земята — съвсем различно от неговото. Отметна леката пухена завивка, която го покриваше и замръзна.

Превръзки.

Лежеше гол и цялото му тяло беше покрито с огромни, бели хирургически превръзки — бяха по гърдите, корема, бедрата, навсякъде. Там, където кожата бе открита, виждаше тъмнокафяви петна от йод.

Посегна рязко назад към гърба си. От това, което успя да напипа разбра, че там превръзките са още по-големи — закриваха абсолютно целия му гръб.

Сърцето му се блъскаше така силно в гърдите, сякаш щеше да се счупи на хиляди парченца и да се разпръсне из странната, тъмна стая. Чувстваше се като малко дете, което се е събудило през нощта, за да установи, че чудовището от съня му седи на табуретката срещу него и му се хили ехидно.

„Но не ме боли… не ме боли никъде! Боже! Какво става?!“

Погледна дланите си. Бяха плътно увити с бинтове. Пръстите му бяха боядисани с йод чак до ноктите. Той посегна и трескаво започна да развива бинта на дясната ръка. Едно отвиване… две… три… четири. Под бинта имаше два широки тампона, оцветени в тъмнолилаво, които изпаднаха в момента, в който свали напълно бинта.

Блъсна ги настрани и вдигна дланта към лицето си. Кожата кафенееше и се лющеше от слоя йод върху нея, но иначе бе напълно здрава.

Непокътната.

Сви експериментално юмрук. Отпусна го. Сви го пак, отпусна го. Прекара длан през лицето си и почувства мекотата и еластичността на кожата.

Никаква болка.

Отви бинта и на другата ръка — и тя беше съвсем наред. Зае се да маха всички превръзки по тялото си една след друга. Това, което виждаше отдолу, бяха следите от тонове дезинфекционни препарати и безбройни, свличащи се по завивката кафеникави конци, но нямаше дори белег от нараняване.

Когато свали всичко от себе си, върху леглото все едно бе изпразнен цял болничен кош за боклук. Треперещ, той вдигна очи към стойката за системи до леглото. Маркучът бе навит на руло и качен на върха й. Сведе поглед към лакътя си — върху вътрешната му страна имаше забоден абокат, прикрепен с парче лейкопласт върху кожата му.

Владимир скочи бързо от леглото и се втурна в малката баня до стаята. Светна лампата, погледна се в огледалото. Очите му бяха малко подпухнали, беше брадясал и разчорлен, но нищо друго тревожно.

Той се пъхна под душа и дълго време стоя под горещата вода, опитвайки се заедно с тялото да изчисти и мислите си. Когато усети, че съзнанието му малко се прояснява (въпреки че до особена бистрота в ситуацията не бе стигнал), спря водата, изтри се с хавлията и излезе от банята. В шкафа в стаята намери сака си. Онзи, който бе приготвил за нощта в бункера.

Бункерът, до който така и не успя да стигне.

В сака му, прилежно сгънати, стояха дрехите от вчера — бельото, сивите джинси, ризата; онези, които бяха свалили от него в изолатора. Там беше и резервното му облекло. И тоалетните принадлежности. Всичко.

Ударите на сърцето му така го замайваха, че едва стоеше на краката си. Измъкна чисти дрехи от сака, не искаше да облича вчерашните. Нахлузи бельо, дънки, памучна фланелка с къс ръкав. Отиде и седна на ръба на леглото.

„Боже… не съм го сънувал! Случи се наистина! Наистина!“

Ярката светлина в очите му. Подигравателният смях над него и кънтящите в ушите му думи: „Искаш ли още? А? Искаш ли?“ Свистенето на камшика; кръвта, плискаща се по белите плочки; задухът и треперещите му ръце… не можеше да диша, не можеше да диша, Боже, и как се тресяха ръцете му, през цялото време, през цялото време; опитваше да ги вкопчи в плочките, но те не спираха да се тресат, не спираха; хлъзгаха се по кръвта и чертаеха червени спирали, рисуваха смазани, мъртви цветя…

Преви се на две.

Спомни си и съня си от тази нощ — мъжът с добрите очи, който му бе дал да пие вода. Вкусната течност, разливаща се в пресъхналото му гърло; дланите, докосващи очите му, горещата, лепкава кръв, която се стича по клепачите му. Спомни си как силно кървяха и неговите собствени длани.

„Ти не можеш да ми помогнеш, но аз мога.

Аз мога да помогна на ТЕБ.“

„О, Господи! Мили Господи! О, Боже мой! Господи!“

Изведнъж от очите му потекоха сълзи, раменете му се разтресоха. В тази секунда, сред тишината на изтичащата нощ, Владимир бе залян от смазващото, всепоглъщащо усещане, че ако се бе случило невъзможното; ако живата вселенска енергия, този безкраен, всевластващ разум, наречен Бог, го бе излекувал, той не може да го заслужава. През ума му, като на лента, преминаха всички моменти от живота му; видя многобройните случаи, в които бе проявявал егоизъм, лекомислие и жестокост; случаите, в които бе нападал хора и ги бе оскърбявал. Онзи мъж в съня му… онези прободени ръце… той, Владимир, бе човекът, наранил тези ръце; той бе мъчителят; той бе причинителят на страданието на онзи мъж; той самият, с всички безумни постъпки в живота си, с лудостта, с която бе нахлул вчера в министерството и бе осакатил и убил хора. И все пак онзи човек го обичаше и в момента, в който умираше от жажда, бе готов да му даде вода, да му даде всичко от себе си, да му даде живота си и със своята кръв, която никога нямаше да спре; и с онези рани, които никога нямаше да зараснат, да стане неговият изцелител.

„О, Господи, прости ми! О, прости ми! Прости ми!“

Стаята тънеше във виолетов полумрак, а той седеше на леглото, закрил лице с ръцете си и плачеше. Не можеше да спре да плаче — сякаш отровата на цялата Вселена се бе събрала в очите му и трябваше да я изхвърля от себе си с векове. Накрая, когато очите му запариха от болка и главата му се замая от изтощение, си пое дълбоко дъх и изтри лицето си. Избута боклуците от леглото на пода и се сви безсилно върху чаршафа. Клепачите му се затвориха.

„Съжалявам… толкова съжалявам. Толкова съжалявам.“

Пред него отново се мярна лицето на мъжа — той пак се усмихваше, но този път не тъжно, а весело. Дълбоките му очи проблясваха закачливо.

„Хайде, поспи още малко.“ каза мъжът тихо. „Всичко свърши вече. Почини си.“

„Защо го направи? Защо ми помогна? Не го заслужавам. Трябваше да ме оставиш да умра.“

„Ами!“, мъжът му намигна. „Я попитай Людмила и Боян дали трябваше да те оставя да умреш? Я попитай Петър Доневски? В случая сметнах, че трябва да се съобразя с техните желания, а не с твоето.“

„Но… как ще живея оттук нататък? Как да живея с това, което се случи? Никога няма да мога да си простя!“

„Напротив, ще можеш.“ отвърна мъжът. „Защото аз съм ти простил, но ако ти също не го направиш, тогава, при цялото ми добро желание, няма да успея никога да те измъкна от депресията. Не искам да те гледам с тази съсипана физиономия до края на живота ти. Нали?“

„Ами не знам… не знам. Не знам дали ще мога.“

„Ще можеш.“

„Добре.“ прошепна Владимир, „Добре, ще… ще се опитам.“

„Няма да се опитваш, а ще го направиш. Искам още днес да видя усмивката ти и да чуя как се шегуваш. Обещаваш ли ми?“

„Да. Добре. Обещавам.“

„Чудесно. Хайде сега, заспивай.“

Лицето на мъжа постепенно избледня. Владимир придърпа завивката над себе си и съзнанието му бавно се разтвори в тихата, кадифена тъмнина на стаята.

Девета глава
Действия

1.
Новата реалност

27 януари, сутрин

Събуди го силен писък. Той скочи от леглото и сърцето му отново задумка в слепоочията. Когато след минута фокусира погледа си видя млада жена с бяла униформа и триъгълно кепе на главата да се притиска до вратата на стаята. Дланта й беше залепена за устата, очите й — изцъклени.

— Ти… ти… — тя хъхреше, сякаш някой я душеше. Владимир направи несигурно крачка към нея. В стаята беше светло — слънчевите лъчи нахлуваха през дръпнатите сини пердета на малкия прозорец. Силната миризма на дезинфектанти се промъкна дразнещо в носа му.

— Всичко е наред! — проговори. Гласът му прозвуча странно, нереално. — Успокойте се, всичко е наред!

— Но, но… ти… ти как… как така…

— Елате! — Владимир се приближи до нея и обгърна рамото й с ръка. Сестрата бе нисичка, едва достигаше раменете му — Елате, да вземем да изчистим тези боклуци от пода и после да ми махнете абоката от ръката. Какво ще кажете?

Тя се подчини механично. Не отлепяше от него разширените си очи. Събра превръзките и бинтовете от балатума до леглото и ги изхвърли в коша. Рутинните действия сякаш й помогнаха да се вземе в ръце, което бе и целта на Владимир. Когато накрая пак се обърна към него, чертите на лицето й се бяха отпуснали малко, макар че тялото й още трепереше.

— Ще ми обясните ли какво става тук? — прошепна тя. — Вчера вечерта бяхте пред умиране. Бяхте загубили над трийсет процента кръв, преляха ви три банки… а раните ви… тези рани…

Не спираше да го оглежда, сякаш се мъчеше да проникне под дрехите му със скрит зад ирисите й рентгенов апарат.

— Чакайте, чакайте, спокойно. — Владимир видя, че треперенето й пак се усилва. — Не се страхувайте, случи се нещо… много хубаво — хвана я за ръката и я заведе до леглото. Седнаха. Той не пускаше дланта й — усещаше, че допирът му в момента е единственото, което държи разума й свързан с реалността.

— Как се казвате? — попита я.

— Аз… Т-Таня…

— Таня… Не знам как да ви обясня, но тази нощ…

— Какво? — тя притихна. Владимир видя на лицето й точно това неосъзнато очакване, от което се нуждаеше. Напрегнатата му длан се отпусна и той продължи по-уверено:

— Тази нощ, докато спях… нещо ми се случи. Бях някъде другаде. На някакво особено място. Беше страшно. Видях отвратителни неща, мислех си, че съм в ада, или нещо такова. После при мен дойде един човек. Един мъж. Беше целият в кръв и имаше рани по ръцете. Ръцете му… — той се пресече, пое си дъх — … ръцете му бяха прободени. Кървяха. Докосна очите ми с тях, спомням си как кръвта течеше по лицето ми. Каза ми да заспивам. Заспах и когато на сутринта се събудих в стаята, бях добре. Не ме болеше нищо, можех да се движа — съвсем като преди.

— К-какво? — заекна тя. Лицето й първо побеля, после придоби странен жълтеникав оттенък, сякаш се канеше да повърне. „Може и да я накарам да откачи, но не мога да мълча. Не мога.“

— Но това… Това е невъзможно…

— Да, така си мислех и аз. Всъщност, Таня, до преди седмица бях напълно убеден, че някои неща са абсолютна фантасмагория. Но се оказва… оказва се, че има много други реалности, освен тази, която познаваме. Вижте, нека да ви помоля нещо. Не слушайте какво говорят по телевизията в „Духовен наръчник“, нито на съборите и на ораторските трибуни. Слушайте само сърцето си. Разберете накъде ви води то и го последвайте. Нямате представа какъв пропаднал тип бях аз. Не знаете какви съм ги вършил и какво направих вчера. Но сега съм здрав. Сега просто съм… — пусна ръката й и изтри челото си с треперещи пръсти — … здрав.

В стаята настъпи дълга тишина. Накрая сестрата се обади с изтънял, пресекващ глас:

— И какво… какво ще обясним на лекарите, когато дойдат?

— Ами — той си пое дъх и се огледа, — кога е визитацията?

— Към десет.

— Мисля, че ще е добре да си тръгна преди това. С тях ще ми е по-трудно да говоря. Ще ми махнете ли абоката от ръката?

Тя се изправи бавно и излезе от стаята. Върна се след няколко минути със спирт, тампони и лейкопласт и прилежно удовлетвори искането на Владимир. Той сви лакътя си и въздъхна.

— Колко е часът? — попита, хвърляйки поглед към слънчевия прозорец.

— Девет и десет — промълви тя, нареждайки медицинските принадлежности върху таблата.

— Добре. Значи имам време да си събера нещата.

— Вижте… напускането на болницата ще е напълно на ваша отговорност. Да знаете, че аз не мога да взимам такива решения и… не съм сигурна, че…

— Не се тревожете, всичко ще е наред.

Силно почукване на вратата прекъсна разговора им.

— Сестра? — каза някой отвън. — Мога ли да вляза?

Тя подскочи — очевидно вече и подухване на вятъра по прозореца можеше да я стресне — и вдигна таблата в ръка.

— Момент — насочи се към вратата и я отвори. В стаята пристъпи висок светлокос мъж с дълго бяло палто. От джоба на палтото му се подаваха връхчетата на вълнени бежови ръкавици, а на врата му висеше бежов шал с отпуснати, извезани с преплетени триъгълници краища. Беше леко задъхан. Бялата му кожа искреше като полирана на слънчевата светлина.

— Добър ден — каза Асарих. Усмихна се на Владимир през рамото на сестрата. Владимир имаше чувството, че не човек, а самото слънце е влязло в стаята, така грейнаха изведнъж мебелите и стените. Той самият сякаш грейна отвътре — стори му се, че ръкавите на бялата му фланелка заблестяват и сиянието бавно се разпростира по лактите, по китките, по дланите, докато не достигна до самите върхове на пръстите му.

„Обичам това създание!“, помисли и усети как се ухилва като пиян. „Така лудо го обичам, че направо ще закрещя!“

— Кой сте вие? — попита тихо сестрата. Гледаше предпазливо новодошлия, долната й устна потреперваше.

— Аз ли? — Асарих се изкашля. — Аз съм ангел. По-конкретно, ангел вмешател, клас четвърти. Мога да се разхождам свободно в света ви и да приемам всяка една от живите му форми. В случая съм си избрал атрактивен представител на човешкия род от мъжки пол, тъй като съм установил, че винаги е по-резултатно, когато впечатлявам жените.

Челюстта на сестрата отново увисна. Тя стоеше и гледаше онемяла човека пред себе си. Владимир вдигна ръка и я притисна до устата си, за да не избухне в луд смях.

— Да — изрече той прегракнало, — да, така е, съвсем вярно е, сестра. Наистина е ангел. Асарих, защо не й посветиш, за да се убеди?

— Нямам време за фокуси — каза Асарих. Пристъпи напред и сложи ръка на рамото на жената. Тя не откъсваше от него замаяното си лице — Вижте, сестра Сотирова, аз говорих с дежурния лекар и подписах необходимите документи. Пациентът може да си тръгне веднага. Никой няма да ви обвини за нищо. Не се безпокойте.

— А-а… — тя заекна, възвръщайки най-сетне гласа си, — ами… ами щом е така, добре тогава. Ще-ще ви оставя, за да си събере господин Ларовски багажа и можете да… да тръг-тръгвате…

Но тя не помръдваше и продължаваше да се взира вцепенено в Асарих. Той й се усмихна и отстъпи настрани. Тя разтърси глава, после мина със залитане покрай него. След няколко секунди, Владимир чу несигурните й, отдалечаващи се стъпки по коридора. „Сега ще каже, че й е лошо и ще избяга от работа“, помисли той, „Кой знае дали в следващите няколко дни изобщо ще може да мръдне от леглото. Не е лесно да приемеш, че между хората през цялото време са се разхождали дегизирани индивиди от друго измерение, а ти не си го знаел.“

— Е? — каза Асарих, когато останаха сами. — Виждам, че някой тук пак ще може да рисува! Така ли е?

Владимир се спусна към него и го прегърна с все сила. Усети мириса на сняг и опушен въздух от палтото му, сля се с мекото сияние на кожата му. Асарих го притисна към себе си в отговор, после се отдръпна назад и сложи ръка на рамото му. Усмивката му се беше разширила.

— Благодаря — отбеляза той, — обичам прегръдките. Носят много топлина.

— Да ти имам аналитичната мисъл! — Владимир се засмя, без да откъсва очи от сияещото лице пред себе си. — Защо не кажеш просто, че се радваш да ме видиш?

— Добре, де. Радвам се да те видя, смелчаго. Много.

— И аз, макар че съм мъж и външността ти наистина не ме впечатлява кой знае колко.

Асарих се засмя.

— Реших, че е добре да внеса малко хумор в ситуацията — каза той, — че доста сериозно я беше подкарал.

— Да — каза Владимир, — постреснах го повечко момичето. Може би не трябваше да й казвам всичко така направо, но пък ми се стори, че е готова да го чуе.

— Така е. Готова беше. Ще й отнеме няколко месеца, докато го приеме напълно, но после животът й ще се промени — така, както се промени и твоят. В тази връзка, има още някой, който ще е много радостен да научи за случилото се. Чака те тук, на етажа, в една от стаите за придружители. Номер четири, ако трябва да съм точен.

— Кой? — Владимир повдигна учудено вежди.

— Петър Доневски.

На Владимир му се сви стомахът. Той отстъпи още назад и се отпусна рязко на ръба на леглото.

— До… доневски ли? — гласът му бе спаднал — Какво прави пък той тук?

— Той те доведе в болницата. Спаси ти живота. Той беше човекът, който прекрати онова безумие вчера, Владимир. Те щяха да продължат и аз нямаше да мога да ги спра, за съжаление. Петър обаче имаше невероятната смелост да направи правилен избор в много тежък момент. Сега разбирам, че и в миналото, при другите ми задачи, е имало хора, готови да направят подобни решаващи избори и е било нужно малко, съвсем малко побутване от моя страна, за да го сторят. Но аз не съм търсел помощта им. Не съм търсел Бог у тях. А е трябвало. О, как е трябвало…

Асарих наклони глава, унесен сякаш в спомени. Владимир го гледаше безмълвно. В съзнанието му проблеснаха смътни картини — Доневски, който маха с ръка, крещи: „Остави го!“, после залита, пак крещи; и някой друг също вика; после неясна фигура над главата му и после още много други хора, много хора и сирена на линейка, и…

— Да — промълви, — сега си спомням. Той беше. Наистина.

Асарих вдигна очи към него и кимна.

— Преди да тръгнеш, накъдето си се запътил, мини и се срещни с него. Стаите за придружители са в дъното на коридора. Лесно ще ги намериш. Той има нужда да те види.

— Добре, а иначе… там, където сега мисля да отида…

— А, искаш да се посъветваш с мен какво да правиш? Опари се и вече възнамеряваш да слушаш какво ти говоря? Така ли стана?

— А ти как мислиш? — промърмори Владимир.

— Добре — Асарих се усмихна. — В такъв случай, ще те уведомя, че одобрявам идеята ти. Отиди, където си решил. Намесвай се в събитията обаче само при крайна нужда. Нали така? Приятелите ти са вече напълно готови сами да свършат задачите си. Не прави повече бели, моля те.

— Разбира се! — Владимир въздъхна облекчено. — Колко се радвам, че не ме спря!

— Знам. Геройската ти душа просто не те свърта на едно място, това е ясно. Хайде, ставай и си събирай багажа. Трябва да си се махнал от болницата преди визитацията.

Преди да излезе от стаята, Владимир докосна рамото на Асарих.

— Благодаря ти, Асарих — промълви, — благодаря ти, че ми помогна.

Асарих му кимна.

— Благодари и на себе си, и на Петър — затова че и двамата бяхте с Бог. Това е, което всъщност ни доведе до добър край.

— Знаеш ли, сега се чувствам много добре. Не само физически, а и психически. Чувствам се толкова… завършен. Сякаш нищо вече няма да ми липсва на този свят.

— Няма да ти липсва — каза с усмивка Асарих. — Сега като се съберете и с Людмила и направо слагам на приказката един край: „щастливи за вечни времена“ и отивам на запой с амброзия на Олимп.

Владимир се разсмя.

— Ама и ти си в настроение днес!

Асарих също се смееше:

— Натрих носа на Таръс, как няма да съм! — той отвори вратата на стаята и даде път на Владимир. — Ето, тръгни вдясно по коридора. Виждаш ли в дъното черната врата? Там е.

* * *

Доневски му отвори и моментално отстъпи две крачки назад. После още една. И още една. Продължи да отстъпва, докато не се блъсна в малкото, покрито със син спален комплект, легло. Подскочи, залитна и посегна да се опре с ръка на страничната рамка на леглото.

Владимир го гледаше спокойно от вратата. Помисли си, че главният секретар изглежда доста по-добре от вчера. Бръчките на лицето му се бяха изгладили, чертите му бяха по-меки, по-симпатични. Сякаш и той бе излекуван — само че в неговия случай, лечението бе изцяло вътрешно, не външно. И все пак духовното пречистване се бе отразило и на физическия му облик, защото обичайно застрашителният му, ротвайлерски вид бе отстъпил място на благото излъчване на кротък санбернар. На слепоочията му блестяха капчици вода — явно току-що се бе измил — беше брадясал, а ризата и панталоните му бяха нагънати като хармоника. Не личеше обаче раздърпаното му облекло да го притеснява особено.

— Ти… — задъха се главният секретар. Надигна се, промъкна се до масата и сграбчи ръба й с дясната си ръка — ти… ти…

Владимир въздъхна. Хайде пак същото.

— Ти… — изхриптя Доневски. Повдигна лявата си ръка и я насочи отбранително напред — ти… ти… призрак ли си?

Напуши го смях и трябваше да се напрегне, за да запази непроменен израза на лицето си. „Поне е по-оригинален е от сестрата!“

— Да — потвърди той рязко, — призрак съм. Връщам се от алфа-измерението, за да те убия по особено зловещ начин.

Доневски пребледня. Очевидно възприе съвсем насериозно изречените думи, защото стисна масата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Взираше се във Владимир, сякаш очакваше всеки момент зъбите на човека срещу него да се издължат, а от ръцете и краката му да прораснат гигантски остри нокти, а от гърба му да се извие отровно жило. След като минаха две минути обаче и нищо такова не се случи, хватката му около масата се отпусна. Веждите му се присвиха, челото се набърчи.

— Момент — прошепна той, — чакай… ти… тук нещо…

— Може ли да седна? — Владимир кимна към един от дървените столове до масата.

— А? Какво? Чакай, ти…

Без да пита втори път, Владимир издърпа стола и се отпусна върху него. Доневски го гледа известно време, после придърпа боязливо другия стол към себе си и също седна.

— Не си призрак — заключи дрезгаво. Разширените му очи следяха всяко движение на Владимир, както котката следи и най-слабото потрепване на пернатата си плячка.

Владимир протегна към него ръце, с обърнати навън длани.

— Бих искал да мога да ти покажа белезите — промълви — но нямам. Останаха ми само тук — вдигна ръка и докосна сърцето си. — Нали разбираш?

Доневски закри устата си с длан.

— Господи! — възкликна глухо.

— Да — отвърна Владимир, — точно така.

— Но това истина ли е? Не халюцинирам, нали? Истина ли е? Кажи ми!

— Ами, ако изходим от предположението, че не халюцинирам и аз, истина е, да. До вчера вечерта не можех да мръдна от болки. Последно си спомням как сестрата ми мереше температурата, бях в някакъв делириум, толкова зле ми беше. После сънувах един… много особен сън… и като се събудих, бях здрав. Целият обинтован като мумия, но напълно здрав. И драскотина не ми е останала дори.

— Боже мили! — Доневски закри за известно време лицето си с ръце. Когато отдръпна длани настрани, Владимир видя, че очите му са пълни със сълзи. — О, Господи! Господи, това е… това е най-невероятното… най-прекрасното… Божичко… — той се разсмя задавено и изхлипа — това е най-уникалното нещо, което съм виждал в целия си скапан живот! Боже, благодаря Ти! Благодаря Ти! О, благодаря Ти!

— Ама и ти ревеш здраво — забеляза Владимир, — мислех си, че няма кой да ме бие по точки в реването, ама ти си сериозен кандидат.

Главният секретар се засмя.

— Извини ме — изтри очите си, — просто… Боже… така се разчувствах…

— Да, виждам — каза Владимир.

— Това направо е… — Доневски протегна ръка и я сложи върху неговата. Владимир усети, че пръстите му треперят — … о, човече, това е фантастично, това е приказка, истинска приказка! Колко се молих вчера да се оправиш, нямаш представа! Стоях тук в тая стая и се молех, молех… до края на живота си няма да мога да се отплатя на Бог за това щастие — да видя такова чудо! Никога!

— Е — каза Владимир, — ако се отдадеш на доброволен труд като санитар-хигиенист в болницата, да миеш тоалетни и подлоги в следващите двайсет-трийсет години, може пък и да Му се отплатиш. Имаш много полета за действие.

— Като нищо ще го направя! — Доневски се разсмя през сълзи.

— Това, което ми каза Той — Владимир се усмихна леко, — беше още днес да започна да се смея и да се шегувам. Заемам се, значи.

В стаята настъпи мълчание. Доневски отдръпна ръка от тази на Владимир, сви юмруци и наведе глава. Дълго време никой не проговаряше. Накрая главният секретар вдигна очи с тежка въздишка.

— Можеш ли да ми простиш? — отрони — Вярвай ми, през цялото време там… в онази ужасна стая… преживях всичко заедно с теб. Никога не съм изпитвал такава болка в живота си, никога! Знам, че вероятно е много да го искам от теб, но…

— А, и преди това знаеш ли какво ми каза — гласът на Владимир бе много тих — каза ми: „Аз съм ти простил. Въпросът е ти да простиш на самия себе си. Иначе, и при цялото ми добро желание, никога няма да мога да те измъкна от депресията.“ Не знам дали ти предавам съвсем точно репликата, но такава беше идеята.

Той се наведе напред и се взря в Доневски.

— Разбираш ли?

Доневски помълча, после кимна и се усмихна.

— Разбирам. Благодаря ти. Благодаря ти много. — Пресегна се и стисна отново ръката му.

— Остави всичко в миналото и продължавай напред — каза Владимир — Естествено, гледай да не повтаряш старите грешки. Това е, което ще се опитам да направя аз. Това е, което трябва да правят всички хора, ми се струва.

— Уникално добър човек си — каза Доневски. Гласът му се пресичаше, изглеждаше сякаш пак ще се разплаче. Владимир се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Хайде, стига си циврил. Събирай си нещата и се махай от болницата, защото аз си тръгвам. Нямам време да вися тук повече.

— Къде ще ходиш? — главният секретар също се изправи и изтри лицето си с длан.

— А, това вече не те интересува.

— Слушай, сега съм на твоя страна. Имам желание да помогна на теб и приятелите ти… да доведете работата си докрай. Днес в десет започва заседанието, на което Алев ще внася Проектозакона за духовна чистота в Народното събрание. Мисля, че трябва да го спрем.

— Ние ли? — Владимир повдигна скептично вежди.

— Да, ние. Както може би се досещаш, вече съм лишен от свръхсилата си, но и без нея се бия отлично. Владея няколко бойни изкуства и физическата ми подготовка е идеална. А още вчера вечерта, преди да дойда тук при теб, се обадих да блокират сигналите от чиповете ни — моят, твоят, на Людмила Пеева и на Боян Денев. Така че, докато е необходимо, поне приятелите ти със сигурност ще бъдат невидими.

Владимир го изгледа, изпълнен, против волята си, с облекчение. Доста въпроси бяха минали през главата му през последния половин час и по-голямата част бяха свързани точно с опасността, на която щяха да са изложени Людмила и Боян, щом излязат на открито. Не знаеше дали полицията търси и Люси, но ако я търсеха и засечаха, с нея щяха да засекат и Боян. А от набъркване на полицията в живота ти никога не излизаше нищо добро — това вече беше съвсем ясно.

— Наистина ли си го направил? — попита тихо.

— Да. Вече няма защо да се тревожиш за тях.

— А на Алев и Дерев… вчера каза ли им за мен? Каза ли им за това, което стана?

— Не. Не съм се обаждал на Марий, бях прекалено афектиран. Лошото е обаче, че вероятно Таръс му е разказал за случилото се. Затова блокирах и следенето и на моя чип, както и на МУК-а ми.

— Таръс? Имаш предвид… това е онзи другият… онзи, с когото ти си общуваш…

— Вече не си общувам с него — каза Доневски ледено.

— Да, де. Искаш да кажеш, че той е уведомил Алев, така ли?

— Най-вероятно. Ангелите обаче нямат право да се намесват директно в събитията на земята, нали знаеш? Могат да използват само хора за целите си. Така че, предполагам, Таръс е накарал Марий да се обгради с цялата полиция на града. Сигурно стоят около Народното събрание, насъскани като кучета и само чакат да се появим.

— Министърът освен това бъркаше в мозъците на хората, доколкото си спомням — каза Владимир, — така че вероятно доста здраво ги е навил.

— Не може да е навил всички — каза Доневски — Ще проведа няколко телефонни разговора и ще проуча настроенията. Ще намеря поне една сигурна групичка, с която и ние да се обградим. Дай ми само двайсетина минути.

— Добре — Владимир погледна часовника на стената. Беше десет без двайсет и пет. — Има малко време.

Той отиде до масата и отново седна на стола. Главният секретар извади мобилното устройство за комуникация от джоба на палтото си и се облегна на стената.

— Май наистина трудно бих се оправил без теб — забеляза Владимир. — Не съм премислил сякаш много добре нещата.

— Ами то вчера стана ясно, че по принцип не ги премисляш много добре — отвърна Доневски.

— Да, да — промърмори Владимир. — Толкова ли се сближихме вече, че да започнеш и да ми натякваш?

— Ще ти натяквам винаги оттук нататък, щом става въпрос за сигурността ти — отвърна Доневски. — А сега искам малко тишина.

Точно след четиринайсет минути, главният секретар изключи „Global Call“-а си.

— Добре, Михаил Петров каза, че ще ни прати четиридесет души — той прибра МУК-а обратно в джоба на палтото си — ще са долу до петнайсет минути.

— Кой е Михаил Петров? — попита Владимир. Той беше слушал много внимателно, но не разпозна нито едно от имената, споменати от главния секретар по време на разговорите му.

— Директорът на „Военна полиция“ — обясни Доневски. — Струва ми се, че те са чисти. Алев не обича да се набърква с армията. Промил е мозъците на повечето служби към Министерския съвет и Министерството на вътрешните работи, но Отбраната сякаш не е пипал. Което и предполагах, всъщност.

— Ти защо не си в армията? — попита Владимир, докато главният секретар обличаше палтото си. — Защо си станал полицай?

— Това беше единственото, с което успях да се наложа над баща ми — каза Доневски. Двамата излязоха от стаята и тръгнаха надолу по коридора. Мраморните плочки блестяха като полирани, а стъпките им отекваха глухо в стените. — Той искаше да ме набута във военната академия, е, заплаших го, че ще се обеся на полилея и отстъпи… не че щях да го направя, естествено, но поне се наложих. Навремето полицията ми се струваше по-мирният вариант от армията. Представи си само — Доневски се засмя горчиво. Владимир също се подсмихна:

— Да, представям си. Идеалистичната идея за добрите полицаи и лошите военни.

— Смятах, че полицаите не убиват хора — промърмори Доневски.

— Виж ти.

— Да — двамата излязоха от коридора и се запътиха към асансьора. Голямата метална врата проблясваше на светлината, нахлуваща от прозорците на площадката. Доневски натисна бутона и той светна в зелено. — Винаги съм имал много наивен поглед към света. Смятах, че по принцип хората са добри едни към други. И че насилието е някакво случайно отклонение от общото правило. Е — за петнайсет години в полицията на такива неща се нагледах, че за цял живот ми стигат. А след последните два дни… — главният секретар поклати глава. Влязоха в широката кабинка на асансьора и той натисна бутона за нулевия етаж — … мисля, че ако изляза жив от тая история, директно заминавам в провинцията да садя картофи.

— Ще ти го напомня после — Владимир се усмихна.

— Не се шегувам.

— Хубаво. Дай да видим сега дали лошите военни ще ни свършат работа, а? Пък после ще мислим за саденето на картофи.

— Ще свършат — каза Доневски. — Каквото и да е внушил Марий на охранителите, няма да посмеят да вдигнат ръка срещу цял взвод. Петров каза, че могат да изпратят цялата осма рота, ако се наложи. Около двеста души са.

— Добре — каза Владимир, — но не ми се иска да се стига чак до гражданска война. Вярвам, че Людмила ще спре Алев преди нещата да загрубеят дотам. Стига да успее тя да се добере невредима до министерството, разбира се.

Двамата помълчаха малко. Електронното табло, показващо етажите, мигаше пред очите им — трети… втори…

— Обичаш ли я? — попита изведнъж главният секретар.

— Кого? — Владимир гледаше таблото и му се струваше, че червеният цвят на мигащите цифри става още по-наситен, сякаш се нагряваше от скрито зад панела, усилващо се електричество.

— Тази жена, писателката. Людмила Пеева.

— А ти как мислиш? — каза Владимир мрачно. Извърна поглед от таблото, върху което светеше цифрата нула и срещна косо очите на Доневски. Главният секретар трепна. Двамата излязоха от асансьора и се спряха в широкото фоайе. Беше студено. Владимир усети, че трепери. Не, не беше от студа. Беше се разтреперил още в асансьора, след последната реплика на главния секретар. Беше си спомнил как Доневски стоеше в онази ужасна стая; просто стоеше, стоеше, стоеше, докато той умираше от болка и се чудеше възможно ли е да повръщаш толкова много, че накрая и самият ти стомах да изригне на кървави парчета от устата ти; а Доневски просто стоеше, стоеше там и гледаше; и гледаше и не спираше да гледа. Владимир скръсти ръце и се отдръпна настрани. Погледът му обходи огромното, мраморно фоайе — от тавана се спускаха огромни декоративни полилеи, в ъглите горяха свещници, имаше молитвени олтари, групи хора минаваха забързано покрай тях — санитари, медицински сестри и лекари в униформи; цивилни, навлечени с кожени палта, шуби и вълнени шапки на главите.

— Владимир? — чу той прегракналия глас на Доневски до себе си. — Божичко, извинявай. Съжалявам, не исках да…

— Нищо — Владимир стисна зъби. — Да не говорим за това, а?

В този момент той осъзна едно — не беше достатъчно да простиш веднъж. Трябваше да можеш да простиш и втори път. И трети път. И всеки път, щом миналото те застигне и ти зашепне с лукавите си устни: „Отмъсти! Отмъсти!“ Човек не избира Бог само веднъж. Избира Го постоянно. Всяка минута. Отново. И отново. И отново.

Пое си дълбоко дъх и се вгледа в застиналата пред него фигура на главния секретар. Доневски стоеше вцепенен като статуя и хапеше напуканата си долна устна. Дълбока бръчка се впиваше между веждите му, очите му се взираха отчаяно в човека пред него.

Владимир пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Хайде! — усмихна му се — Няма нищо, забрави. Всичко е наред. Хайде, да вървим.

Доневски въздъхна. Чертите му се отпуснаха облекчено.

— Добре. Съжалявам, не мисля като говоря понякога. Пълен малоумник съм. Ела, ще излезем от страничния вход. Ще ни чакат на булеварда.

— Добре.

2.
Подготовката

27 януари, сутрин

Събуди се с радост, която не помнеше от малко момиченце. Чакаше я нов прекрасен ден — ден, в който да изследва съкровищата, криещи се в ъглите на стаите; да преследва сянката си по улиците и да изравя златни буболечки от тревата. Скочи от леглото, оправи го набързо и отвори стремително тежката врата. Раменните й мускули запротестираха за момент, но тъй като тя не им обърна внимание, се оттеглиха да страдат мълчаливо. На вратата на банята се сблъска с Боян, който току-що излизаше. По черната му брада лъщяха капчици вода, тъмните му очи блестяха като оникси. Беше по пижама. Людмила усети мириса на парфюм от кожата му и все още неизличеното, меко ухание на сън.

— Добро утро! — казаха и двамата едновременно. Едновременно и се усмихнаха, като близнаци, които неволно копират жестовете си. После се разсмяха с все сила.

— Как спа? — попита Боян. Ръката му се зарови с неудобство в мократа му коса.

— Като пън! Така дълбоко не бях спала от дете! А ти?

— И аз! Има топла вода, да знаеш.

— Няма да се къпя! Само се измивам и излизаме навън. Колко е часът?

— Към седем.

— Страхотно! Ще успея да стигна до офиса навреме.

— Искаш ли първо да хапнем? — предложи Боян. — Поразрових се из килера и намерих яйца, консервирани в кислородна вода, можеш ли да си представиш? Направих по един омлет. Какво ще кажеш?

Людмила се озърна и видя широко отворената бяла врата на кухнята. Оттам се носеше едва доловимата миризма на пържени яйца. Стомахът й закъркори.

— Ммм! Мирише много вкусно! Добре, идвам веднага!

Омлетите на Боян се оказаха превъзходни — крехки, шуплести, с аромат на разтопено сирене и тънки ивици шунка. Беше наредил сушени домати и сливи в плоска чиния, поръсени със зехтин. Отстрани, в дълбоко дървено панерче, имаше препечени сухари с риган.

Людмила взимаше ту от едно, ту от друго — тъпчеше се като невидяла. По едно време се обърна към Боян и избърбори между две хапки:

— Леле, Бояне, ти все едно си карал курсове за готвач в Париж! Всичко е уникално вкусно!

— Готвенето ми е хоби — Боян й се ухили и забоде един домат на вилицата си.

— Нали обичаше да композираш?

— И да готвя обичам.

— Хмм… във всеки случай, тая рецепта трябва да ми я дадеш. Задължително ще я пробвам!

— Това, което трябва да знаеш за готвенето — каза Боян, — е, че му трябва любов. Всяка органична материя, както предполагам си наясно, се състои в по-голямата си част от вода. А водата има способност да променя химичните си свойства в зависимост от емоционалния заряд, който получава. Когато тя промени свойствата си, променя ги и носителят й — тоест, органичната материя, която консумираме. Така че, за да е вкусен един хляб, или един омлет, не ти трябва идеална рецепта, а любов.

— Аааа! Ще помисля по въпроса! — тя преглътна и му се усмихна. Боян също се усмихваше.

— Това се отнася за всички сфери на живота, разбира се.

— Разбира се! — повтори тя. Усмивката й се разшири. Струваше й се, че във въздуха звучи невидима музика, игрива като ръченица; тази музика подхващаше златистите отблясъци от луминесцентното осветление, подхвърляше ги по масата, от чиния на чиния, от прибор на прибор и накрая кацваше на рамото й, дърпайки я весело. „Ела и ти!“, канеше я мелодията. „Ела, потанцувай!“ „Като нищо ще дойда!“, помисли Людмила в отговор. „Ей сега ставам и се завъртам из стаята — само че ме е страх, че ако започна, няма да мога да спра. Ще съм като принцесата от приказката, омагьосана да танцува всяка нощ до зори, докато й се скъсат обувките! Възможно ли е да се чувствам толкова щастлива!?“

След закуската, тя остана в кухнята да измие чиниите. Искаше да приведе всичко в ред, преди да излязат. След като ги изми, ги подсуши и ги нареди в шкафовете. После избърса и приборите. Лъжиците и вилиците остави в малкото преградено за целта чекмедже, а ножа за хляб във високата дървена поставка до мивката.

Докато острието се плъзгаше беззвучно в жлеба, ръката й внезапно потрепна и тя го изпусна. Ножът се заклати за миг, но не изпадна от поставката, а продължи спускането си и се прибра благополучно на мястото си. Людмила се отдръпна назад с разтуптяно сърце. Вгледа се в поставката. Силната луминесцентна светлина се виеше като пожар по дървената повърхност, въртеше се между черните дръжки на ножовете, облизваше ги алчно, сумтеше и съскаше, сякаш недоволна, че са твърде жилави за вкуса й. Людмила притисна длани до синия си панталон.

Колко много ножове!

Очите й преброиха дръжките. Точно десет. Повечето бяха големи, но имаше и малки. Достатъчно малки, за да се поберат в джоба на палтото й. И сигурно бяха остри. Достатъчно остри, за да…

„Какво ти става!?“

„Ти си кръстоносец!“, обади се едно гласче в главата й. Беше тихо, но настоятелно, като приятел, който й шепне съкровена тайна в ухото. „Излизаш навън, за да защитаваш Христос, така, както някога, с кръв и пот, са го защитавали Тамплиерите по светите земи. Без съмнение, те също са чувствали любовта Му. Но тя не е била достатъчна. Той им е дал и оръжия. Биели са се на коне, с мечове, щитове, лъкове и стрели. Били са истински воини!“

Гласчето се промъкна още по-навътре в ухото й, загъделичка я като упорита мравка.

„Вземи го!“, настоя то. „Вземи го, може да ти потрябва! Там навън е Сатаната! Може да ти потрябва, за да го отблъснеш!“

Людмила осъзна, че е впила поглед в дръжката на най-близо стоящия малък нож. Направи една несигурна крачка напред. Посегна, хвана дръжката — беше ледена на допир, странно защо, тук бе толкова топло? — и измъкна ножа от поставката. Беше малък, да. Острието му не бе по-дълго от двайсет сантиметра. Но бе стоманено, идеално наточено. Тя посегна, допря пръста си до проблясващия метал. Отдръпна го веднага.

Едва го бе докоснала, но усети болка.

Идеално наточено.

Идеалното оръжие.

„А там няма ли да ме претърсят? Като влизам в сградата, няма ли да ме претърсят?“

„Не, разбира се.“ засмя се гласчето. „Мислиш ли, че има човек на този свят, който може да те пипне? Теб? За теб не важат никакви правила. Ти можеш да влезеш в Народното събрание даже и с танк на гърба си и никой копче няма да ти каже.“

Да. Това бе вярно. Можеше. Наистина.

Людмила се поколеба още миг, после пъхна внимателно ножа в една от гайките на колана си и пусна ризата отгоре. Не се виждаше. Боян нямаше да забележи. После щеше да намери сгоден случай да го премести в джоба на палтото.

Чувстваше се странно натежала и изстинала, когато излезе от кухнята. Но и много по-уверена. Усещаше движението на ножа по хълбока си, докато се движеше. Усещаше студенината му, промъкваща се през тъканта на дрехите, прилепваща се към кожата й като водолазен костюм от микрофибър. Бе неприятна, но я обгръщаше със сигурност.

Взеха багажа си и тръгнаха от хола, нагоре по стълбата, по която бяха дошли. Зад тях осветлението спря, а захранващият генератор се изключи автоматично. Докато Боян пуфтеше пред нея, с подметки, мержелеещи се горе върху масивните железни стъпала, тя измъкна ножа от колана си и го премести в джоба на палтото. Сграбчи здраво стълбата и последва свещеника.

Озоваха се в голата, сива стая на мазето. Боян затвори капака на входа. След рязкото изщракване в стаята настъпи пълна тишина. Людмила погледна часовника си — 07:45. Имаше четиридесет и пет минути, за да стигне до редакцията. Началото на работния ден бе осем и половина. Искаше да пристигне навреме, да получи инструкциите от Добрев и да изчезне, преди любопитните й колеги да са я емнали с хиляди въпроси.

— Тръгваме ли? — попита Боян. Носеше дълго сиво палто, дебела скиорска шапка и вълнен шал. Сакът, преметнат през рамото му, бе от сив брезент. Дъхът му излизаше на сиви облачета в сумрачния въздух.

— Да — промълви Людмила. — Аз отивам към офиса, за да взема оборудването си. После продължавам към Народното събрание. Заседанието започва в десет, нали?

— Да — каза Боян, — точно в десет. Гледай да си там малко преди това. Аз ще мина през Храма, за да си получа разпределението. Ще съм в Ораторията при Дерев някъде към десет и нещо, предполагам. Ще гледаме пленарното заседание оттам.

— Добре. Наистина ще съм по-спокойна, ако знам, че ме гледаш.

— Не само аз — Боян сложи ръка на рамото й и се усмихна. — Бог също ще те гледа, Люси.

Людмила кимна, но този път устните й стояха сковани, не можеха да отвърнат на искрената усмивка на свещеника.

— Знаеш ли, вече съм напълно спокоен — каза Боян. — Разбрах окончателно, че всяко мое движение е контролирано от Него. Каквото и да се случи, то ще ме доведе до целта, която Той ми е поставил. Просто трябва да се оставя. Все едно се нося по гръб в морето и вълните му ме люшкат нежно и ме изнасят на брега… така се чувствам. Да, носенето в морето сякаш е най-точното сравнение.

— Да — промълви Людмила, — и при мен е така.

Наистина изпитваше нещо подобно. Това, което не каза обаче на Боян бе, че освен гальовното люлеене на морето под гърба си, усещаше и приближаването на огромна вълна откъм хоризонта. Знаеше, че ако надигне поглед, ще види тъмносиньо, високо километри, пенесто чудовище да се насочва към нея. То съскаше, плюеше солена слюнка и се оглеждаше за жертва. Ако Людмила продължаваше да се носи така безметежно, можеше и тя да стане жертвата.

Можеше.

Или не?

Сложи ръка върху джоба на палтото си. Усети коравите извивки на оръжието под дебелия плат. Пое си облекчено дъх, намести сака по-удобно на рамото си и последва Боян навън.

* * *

26 януари, вечер

В тъмнината, в която се бе озовал, всички форми бяха сенки.

Сякаш се движеше сред стар филмов негатив. Черен свят, неясни, плуващи сред него сенки. Без душа, без смисъл, без значение.

А той, с новопридобитата си, изпълнена с цвят триизмерна фигура, минаваше покрай тях и ги брулеше като есенни листа, пръскаше ги като листове хартия сред бунище, тъпчеше ги като цигарени угарки под краката си. Беше хиляди нива над тях. Само той съществуваше. Всичко останало бе неистинско.

Вечерта на 26-ти януари, преди да влезе във входа на блока си, ритна една улична котка, която се умилкваше в краката му. Двуизмерната фигура отлетя надалеч с жално мяукане. Марий изцъка и се ухили.

На партера, до асансьора, стоеше бузесто деветгодишно момче. През рамото му висеше издут спортен сак. Борис Арнаудов, който се връщаше от тренировката си в плувния басейн. Родителите му го бяха записали по препоръка на самия Марий и останаха много доволни. За разлика от всички други видове спорт, плуването се отразяваше добре на пълничкото момче.

— Добър вечер, господин Алев! — поздрави весело Борис. Марий го изгледа, мъчейки се да разбере какво бе виждал досега в тази нереална, мъждукаща сред мрака фигура.

— Дръпни се да мина! — изръмжа той и изблъска грубо момчето — така грубо, че детето отхвърча назад и трябваше да се опре с ръце на стената, за да не падне. Марий се вмъкна пред автоматичните врати на асансьора и докато те се затваряха, видя опуленото, смаяно лице на Борис.

„Колко са смешни. Какви смешници са всички!“

Горе, в апартамента му, лампите светеха. Таръс го чакаше в хола, облегнат на покритата с бял гипс картон стена. Бе скръстил ръце пред гърдите си — така здраво, че мускулите му се издуваха под черното сако. Той също бе триизмерен — първата реална фигура (освен самия него), която виждаше от обеда насам. Цветовете обгръщаха образа му с маслена наситеност — мургава кожа, черна коса, лъскав черен костюм и блестящи обувки; тъмни, горящи очи — същински латино танцьор, готов да се изстреля на дансинга и изпотроши цялото заведение във вихъра на бесния си танц.

— Здравей! — каза вежливо Марий. Изпита внезапна смътна ненавист към изправената до стената фигура. Това чувство бе ново. Досега той бе уважавал и се бе възхищавал на черния ангел. Сега обаче го виждаше като конкуренция. Не му се искаше да поделя властта си с когото и да било. Искаше само той да е господар на света.

Все пак, настъпилата ситуация бе нова за него и все още много неизвестни се въртяха в ума му. Затова може би щеше да се нуждае от ангела още известно време.

— Здравей — каза Таръс. Гласът му бе необичайно глух. — Приключи ли с подготовката на речта си?

— Да. Изпипано е всичко, до най-малкия детайл. Но точната формулировка на изказването ми няма да е от голямо значение, Таръс. Хората в залата ще направят каквото им кажа дори изобщо да не я чуят. Кирил е по говоренето. Аз съм по мисленето. А Петър е по…

— Трябва да ти кажа нещо за Петър. — Гласът на Таръс продължаваше да тътне, сякаш отекваше в свода на дълбока пещера.

— За Петър ли? Какво?

— Той вече не е с нас.

— А?? — думите на Таръс в първия момент объркаха Марий — той си помисли, че ангелът му съобщава за смъртта на главния секретар. Загинал ли е? Но как? Защо не е чул, не е разбрал нищо…

— Не, не! — прекъсна ядно мислите му Таръс. — Не е умрял. Много по-лошо е. Премина на другата страна. Предаде ме, гадното нищожество! Как само ме унижи, ако знаеш — още не мога да се съвзема! Но самодоволството му няма да трае много дълго. Ще види края си — съвсем скоро. Ще разбере колко много е сбъркал!

— Но как така? — възкликна остро Марий. Въпреки изумлението обаче, усети как в гърдите му се промъква крадливо облекчение. Един по-малко. Един конкурент по-малко. Тъкмо вече бе започнал да се чуди как ще се отърве от двамата си съмишленици, след като задачите им приключат. Ето че единият сам бе забегнал в черно-белия свят.

— Ей така! — отвърна ядосано Таръс. — Просто така, изрита ме! Честно казано, досега не ми се беше случвало подобно нещо. Не мога да ти дам обяснение за причината. Явно съм се надценил, не съм се постарал достатъчно, за да го убедя в стойността на позицията си. Асарих ще се окаже прав, че съм започнал да се отпускам с времето… но си взимам поука. Повече провали няма да има.

— Какво точно направи? — попита Марий.

— Беше се изправил срещу противника си — оказа се, че е Владимир Ларовски, създателят на втория катализатор на алфа-енергия — и вместо да го довърши, се размекна. Застана на негова страна и се обърна срещу мен.

— Хмм… колко интересно! Кога се случи това? — Марий свали расото си и махна кръста от врата си. Разкърши врат и усети колко са схванати мускулите му.

— Ей сега, преди двайсет минути.

— Значи Владимир Ларовски е неговият противник, така ли? — Марий приведе глава към Таръс. — А кой е моят? А на Кирил? Успя ли да разбереш?

— Да, но не знам местоположението им. Асарих го крие. Не ми дава да видя тази информация нито в неговото съзнание, нито в това на Ларовски. Това не ме учудва. Обикновено прави така, защото е проклет страхливец.

— Кой е противникът ми? — настоя Марий.

— Людмила Пеева, писателката на „Царят в кутия“. Аналогично, Кирил ще се бори с Боян Денев, композиторът на църковната симфония „Гняв“.

— Людмила Пеева? — възкликна Марий с почуда. Беше срещал неведнъж жената, сътворила вълшебната книга, която бе отключила силата му. Помнеше я като красива, одухотворена жена. Макар че сега и тя бе далечна част от тъмния, призрачен свят около него.

— Да, точно тя.

— Значи противниците ни са създателите на енергийните катализатори? Всъщност, това не е толкова изненадващо, като се замисля. Трябваше и сами да се сетим. — Той помълча малко, но тъй като Таръс също мълчеше, продължи — И какво ще направи Людмила Пеева?

— Ще дойде утре сутрин в Народното събрание, предполагам — отвърна Таръс, — за да се изправи срещу теб лице в лице и да се опита да спре гласуването на закона.

— Хм… — Марий потърка челото си — а Петър? Той къде е сега?

— В частната правителствена болница, при Ларовски.

— Ще наредя да го убият, този боклук — каза Марий. Прекоси стаята, извади бутилка коняк от стъкления шкаф на барплота и си сипа една чаша. Посегна към МУК-а на колана си, но Таръс вдигна рязко длан към него.

— Не се занимавай с Петър! — сряза го черният ангел. Острият му глас спря движението на Марий, сякаш нож отсече китката му. Марий се поколеба, после отдръпна ръка от МУК-а. — Той нищо не може да ти направи вече. И с пръст не може да те бутне. Нито той, нито проклетият Владимир. Остави ги. Просто се подсигури със защита утре, сложи един кордон полицаи около Народното събрание, ако решат да влизат със сила. Не че ще постигнат нещо, дори и да го направят. Те не са важни. Важна е Людмила. Това, върху което трябва да се съсредоточим, е конфликтът ти с нея. Трябва да изработим точната стратегия на атаката ти.

Марий отпи глътка коняк. Течността се разля по хранопровода му и сгря успокояващо стомаха му. Не че имаше нужда от успокоение. По-уверен не се бе чувствал в живота си. От какво да се бои, когато светът бе станал драсканица с молив върху лист хартия и можеше просто да вземе една гума и да го изтрие?

— За какви стратегии ми говориш? — каза Марий — Каквито и номера да владее Людмила Пеева, не може да се мери с мен. Няма как да ме спре.

— Ей, я се съвземи, какво ти стана изведнъж! — кресна му Таръс — Какво си се оперил такъв? За какъв взе да се мислиш? Ти осъзнаваш ли колко сериозна е ситуацията? Не само че може да се мери с теб, ами и ще те издуха като прашинка, ако не те подготвя предварително. Спри да ме зяпаш толкова нагло, а седни тук на креслото и ме слушай! Чуваш ли? Ела тук!

Марий отпусна ръка и остави чашата върху барплота. Никога досега не бе виждал Таръс толкова бесен и — да, точно така — уплашен. Таръс беше сериозно уплашен. „Значи вече не се справя както едно време със задачите си!“ помисли Марий със задоволство. „Може би Луцифер просто ще го изхвърли и ще се свърже директно с мен. И тогава земният трон ще бъде изцяло мой!“

— Я пак?? — очите на Таръс пламнаха, сякаш въглени се разгоряха върху лицето му. Той се вдигна внезапно във въздуха, профуча над мебелите, сграбчи Марий за врата и го запрати с все сила през стаята. Марий се удари в бялата стена, където висеше репродукция на ужасяващия, кървав шедьовър „Изкушението на свети Антоний“ от Матиас Грюневалд. Страховита болка прониза гърба му. Изкрещя. Свлече се върху червеникавокафявия ламинат и се преви на две. Когато след няколко минути болката поутихна и успя да вдигне поглед, видя над себе си черните очи на ангела. Горяха като огньове на погребални клади.

— Всичко, което си; всичко, което можеш да правиш; всичките знания, които имаш; всички места, до което си достигнал — всичко дължиш на мен! — изсъска Таръс. — Мога да си взема даровете с едно щракване на пръста. Само с едно щракване, разбираш ли, жалко нищожество? Луцифер не общува с бета-форми, човече! Внимавай, защото ти казах, че втори провал при мен няма да има!

Марий с ужас осъзна, че е напълно забравил за способността на Таръс да чете мислите му. Не бе възможно да крои планове срещу него. Никога нямаше да се откопчи от него. Щеше да му бъде роб до края на живота си. Винаги щеше да бъде на второ място.

— Да! — излая Таръс. Протегна ръка и стисна врата му. Дъхът на Марий спря. Червени кръгове избухнаха пред очите му, ръцете му се замятаха безпомощно във въздуха — Винаги ще си на второ място и се примири с това! Приеми го като част от устройството на вселената!

Марий се мяташе и гърчеше отчаяно. Таръс отпусна хватката си и го остави да хъхри и кашля на пода десет минути, докато се съвземе. Накрая Марий се надигна и се довлачи с треперещи крака до барплота. Изля чашата коняк директно в гърлото си.

— Разбра ли ме? — попита Таръс от другия край на стаята. Отново стоеше прав до стената, скръстил ръце. Светещите му черни очи се впиваха в Марий.

— Да — изхриптя Марий.

— Чудесно. Значи вече можеш да насочиш целия си мисловен процес към това, което ще ти кажа сега. Слушай ме много внимателно. Ще ти изясня някои неща, свързани с утрешната ти реч и поведение. От тях — и само от тях — зависи успехът на мисията ти.

— Добре. Слушам те.

3.
Към народното събрание

27 януари, сутрин

Във военния микробус миришеше на желязо и стар брезент. Беше студено. Войниците седяха на металните пейки, плътно притиснати един до друг, с наслоени с пушек зимни униформи и спуснати над челата камуфлажни шапки. На раменете им висяха автомати Uzi-Sub, на коланите им пълнители, ножове; през гърдите — патронни ленти. На пода, в полумрака, лъскавееха три немски леки картечници. Никой не говореше. Седяха и се вслушваха в боботенето на двигателя и монотонния шум на булеварда, долитащ зад тъмните прозорци на купето. Владимир седеше свит между Доневски и друг мъж, представил се като сержант Атанасов. Яката на канадката закриваше носа му, вълнената му шапка бе спусната плътно над челото, ръцете му бяха свити до гърдите и пак трепереше от студ. Днес не валеше сняг, но духаше вятър, долетял сякаш от най-дълбоките сибирски степи; там, където жив човек не може да пристъпи. Владимир гледаше мълчаливите войници и си спомняше за шестмесечното си обучение във Военната академия. Обучението нямаше задължителен характер, но голяма част от мъжете го минаваха, защото документът за изкаран курс осигуряваше двайсет процента увеличение на базисния доход. Владимир отиде при военните веднага след завършване на гимназия — не толкова заради парите, колкото за да се научи да се бие. Не излезе обаче с кой знае какви познания. Усвои съвсем основни техники на ръкопашния бой (много повече научи впоследствие от приятелите си в Затворения квартал), изкара един курс по анатомия (нищо общо с последвалите курсове в Художествената академия, по време на които ги водеха в морги и ги караха да нареждат парчета от човешко тяло като части от пъзел), научи се да стреля (не много точно, въпреки дигиталната патронна навигация) с Узи, Калашников и Макаров — и това беше. Като гледаше сега войниците, изобщо не можеше да проумее как издържат при минус двайсет градуса само по униформи — пък макар и вълнени и с подплата. Даже не трепваха. Доневски до него също. „Едно е, значи, да тренираш шест месеца, друго е пет години.“, помисли той „Но за какво ли ми е притрябвало!“

Сякаш прочел мислите му, Доневски се приведе към него:

— Минавал ли си военно обучение? — дъхът на Петър се стелеше като бяла мъгла в сумрачния въздух. Климатикът на микробуса не работеше и вътре бе по-мразовито дори от навън.

— Да — отвърна дрезгаво Владимир. — Ей, защо си се разкопчал, не ти ли е студено, бе, човек?

— Свикнал съм. — Доневски стоеше с отпуснати върху коленете ръце, с разтворено палто. Не носеше ръкавици и шапка. Посегна към големия си вътрешния си джоб и измъкна тъмен обемист предмет. Кафява дръжка, черно дуло, голям извит спусък. Полицейски „Макаров“. Петър го хвана ловко за дръжката и го подаде на Владимир.

— Можеш да стреляш, нали?

Владимир поизправи рамене и се взря в лицето му. Гласът на Петър бе равен, но слава Богу, едно мускулче на челюстта му потрепваше колебливо.

— Мога да стрелям, но си го задръж — Владимир се изкашля. Гърлото му задираше от студа. „Тия проклети минусови температури!“

— Слушай — каза ниско Петър, — не знам каква ще е обстановката там. По-спокоен ще съм, ако имаш с какво да се… да се защитаваш.

— Сериозно? — въпреки дрезгавия си глас, Владимир се постара да натърти на всяка дума — Е, аз няма да съм по-спокоен, ако има с какво да се защитавам, господин главен секретар. Колкото по-незащитен съм, толкова ще ми е по-добре! Честно!

Дъхът на Петър се пресече. Стоя няколко секунди взрян във Владимир, без да мига. После вдигна внимателно оръжието и го остави отстрани на пейката.

— Добре — промърмори, — прав си. И аз не искам проклетия пистолет. Всъщност, ако трябва да съм искрен, желанието ми беше да се отърва от него.

— И реши да го пробуташ на мен, така ли?

— Ами… знам ли. Помислих, че ти…

— Че съм попаднал сам сред бизони в прерията и ми трябва томахавка? Слушай, ти чувстваш ли се несигурен?

— Ами… не. Страх ме е донякъде за теб, но иначе не.

— Е, тогава защо смяташ, че аз имам проблем?

— Виж… не съм мислел, че имаш проблем. Просто… ех, идиотска работа… съжалявам, май се държа твърде покровителствено.

Владимир се приведе към него и се вгледа дълбоко в очите му.

— Не искам никога повече да държа оръжие в ръката си — прошепна. — Никога в живота си. Разбираш ли ме?

Петър стоя без да помръдне няколко секунди. Въздъхна.

— Да — промълви — разбирам те. И то много добре. Трябваше да го оставя в болницата. И аз не знам защо го взех — навик, предполагам. — Той се облегна назад на друсащата се по неравния път седалка и се вгледа през прозореца. — Виж, почти стигнахме.

Микробусът сви в една малка странична улица и след пет минути спря на паркинга пред задния вход на Народното събрание. Небето бе перлено сиво — някъде далеч зад купчините облаци слънцето немощно се опитваше да пробие и през сивотата прелитаха бляскави стрели. Владимир излезе от джипа заедно с Петър и пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си.

Военните микробуси, спрели току-що на паркинга, бяха общо четири на брой. От всеки един излязоха по десет човека — взводът наброяваше четиридесет души. Толкова военни накуп Владимир не беше виждал от времето в академията. Тогава видът им, стегнатото и овладяно държане предизвикваха у него възхищение. Сега предизвикаха само тревога. Четиридесет човека — четиридесет автомата. И колко куршума? По-добре да не ги брои.

Издишвайки сребърен въздух от устата си, Петър се приближи до висок пълен мъж с къса сива брадичка. На идване се бяха запознали с него — командващият офицер, старши лейтенант Антон Михайлов.

— Колко души ще ми отпуснете за вътре, лейтенант? — попита Петър. Михайлов кимна с глава към тримата полицаи, които вече се приближаваха към тях откъм входа на голямата каменна сграда. Едва сега Владимир видя гъстия кордон, заграждащ цялата западна стена на сградата.

— Зависи какво ще каже колегата ви — отвърна Михайлов. Един от полицаите — нисък, слаб, но жилав на вид мъж с килната фуражка, — спря пред лейтенанта. Огледа нашивките му и присви устни.

— Случило ли се е нещо, господин лейтенант? — въпреки стегнатия тон Владимир забеляза несигурното му лице и блуждаещите очи. Сети се, че отровата на Алев в момента действа в мозъка на този човек. Без съмнение му бе втълпено да разпитва и проверява всеки, който се доближи до сградата. И да докладва веднага, щом се появи някой от набелязаните врагове на бъдещата „велика империя“. Вероятно тези заповеди кънтяха в главата му непрестанно, като досаден рефрен на песен, от който не можеш и за секунда да се отървеш.

— Да, инспекторе. — Петър се обърна към полицая. Щом видя чертите му, мъжът видимо трепна. Владимир си представи как рефренът в главата му закънтява със сто децибела и импулсът му да се разкрещи: „Задръжте го!“ се блъска объркано в стената от военни, изправила се пред погледа му.

— Имаме заповед от президента да наблюдаваме отблизо днешното пленарно заседание — продължи Петър неумолимо. — Предполагам, че вие имате заповед за задържането ми от министър Алев, нали така? Нека ви уведомя сега, инспектор… — той се наведе и погледна картата с името му — … нека ви уведомя, инспектор Горанов, че това нареждане противоречи на нареждането, дадено от президента на нас. Имам на свое разположение четиридесет военни, които за минути могат да станат и двеста. Нали не искате да се стига до ненужни кръвопролития?

Полицаят го гледаше. Кожата му бавно побеляваше, сякаш губеше кръв от смъртоносна рана. Треперещата му ръка посегна към МУК-а на колана му — явно следващото решение, подсказано му от гръмкия рефрен в главата му, бе да се свърже на секундата с Алев, за да го пита какво, по дяволите, да прави — но Петър хвана ръката му.

— Не ви съветвам да се обаждате — натърти той. — Това ще означава да предизвикате гражданска война. Тя като нищо може да завърши и с вашата смърт, инспектор Горанов. Нали не го искате?

Ръката на полицая застина във въздуха. Измъкна се бавно от хватката на Петър и се спусна примирено обратно до тялото му.

— Ще влезем съвсем тихо и ще стоим близо до входа на пленарната зала — Петър понижи глас. — Целта ни е да се сдобием с доказателства, които да ни позволят да задържим Марий Алев и да го вкараме в ареста веднага след заседанието. Обещавам ви, че вие няма да пострадате от нарушаването на заповедта му. Не се тревожете.

По лицето на полицая се стичаха едри капки пот. Чертите му се гърчеха, сякаш от болка — явно децибелите в главата му продължаваха да ехтят като писъците на избухваща звезда, въпреки решението му да се подчини на Доневски. Владимир се зачуди колко ли жесток е бил потокът от а-енергия, който е разцентровал мозъка на този човек и дали вмешателството няма да остави трайни увреждания на нервната му система. Чу как тихо стенание се откъсна от устата на полицая — и в следващия миг пристъпи към него.

— Спокойно! — промълви. Хвана с една ръка дланта на мъжа, а другата постави на челото му. Усети ледените, вкоравяващи се от студа капки пот по кожата му. Притисна ръката си още по-силно към челото му, обви здраво пръстите му със своите. Състраданието и внезапната любов, обзели го към този човек, го заляха като бурен поток, извиращ от недрата на приказна планина. Този поток носеше жива вода, водата на съзиданието и битието; тази вода нямаше граници, нямаше начало и край. С помитащ грохот тя премина през тялото му и се вля в тялото на човека, до който се бе прилепил. Просмука се в клетките му; насити с цвят в лицето му, изглади чертите, отвори стиснатите му очи и накрая, изви устните в удивена усмивка. В момента, в който почувства облекчената му въздишка и отпускането на тялото му, Владимир се отдръпна. Беше замаян и усещаше такава горещина в гърдите си, сякаш земното ядро туптеше там, не човешко сърце. И той самият се усмихваше.

— По-добре ли си? — прошепна.

Инспекторът се втренчи смаяно във Владимир. Очите му светеха.

— Вие… кой сте вие?

— Изчезна ли тая гадост от главата ти?

— Да. Да… — Полицаят посегна към челото си, опипа го; огледа се наоколо. Присвиваше объркано вежди, но усмивката му не изчезваше. — Ама какво… какво става тук? Не мога да повярвам… Боже, колко добре се чувствам!

Петър също се бе втренчил във Владимир.

„Ти ли?“ оформиха безгласно устните му. Владимир му кимна утвърдително. Вдигна ръка с отворена длан към полицая и каза:

— Питай го сега.

Петър стоя неподвижен няколко секунди, после си пое дълбоко дъх:

— Е, инспекторе, какво ще кажете? Може ли да влизаме сега, а? Пускате ли ни?

Полицаят кимна моментално.

— Влизайте. Разбира се. Влизайте. Предполагам, че няма време да ми обясните какво точно става, нали?

— Не, за съжаление, нямаме време. Но ситуацията е много сериозна, повярвайте ми.

— Добре. Ще имате ли нужда и от някои от моите хора вътре?

— Не, благодаря ви. Няма как да ви го обясня, но на хората ви в момента не може да се разчита. Все още са под… нездраво влияние. Ще влезем с лейтенант Михайлов и десетина от момчетата тук.

— Минавайте — полицаят им посочи входа и се отдръпна настрани.

По заповед на инспектора останалите полицаи също им дадоха път. Докато крачеха под високата каменна арка, Петър сведе глава към Владимир.

— Как направи това чудо? — прошепна той. — Ще ми обясниш ли?

— Няма какво да ти обяснявам — отвърна Владимир тихо. — Знаеш много добре. Я си помисли, нямаше ли и ти да успееш да освободиш съзнанието му, ако се беше опитал?

Петър се поколеба, после се усмихна широко.

— Да, прав си. Може би щях.

— Естествено.

— За съжаление, умът ми е толкова закърнял от полицейската кариера, че ще ми трябват доста тренировки, преди да се науча да мисля по новия начин.

— Добре — отвърна Владимир. — Следващия път отстъпвам на теб. Да започваш да тренираш.

Той вдигна поглед. Вървяха по коридор, осветен с луминесцентни лампи. От мраморния под лъхаше хлад, редящите се от двете им страни бели колони подпираха таван, издигащ се на не повече от метър и половина над главите им. Високите тавани се избягваха в съвремието — не бяха стабилни. Всичко нестабилно се избягваше. България не бе от страните, които можеха да си позволят най-новите антисеизмични технологии, но въпреки това, основата на всяка сграда се укрепваше с бетонни блокове, тежащи над сто и шестдесет тона. Постройка над осем етажа практически не съществуваше. Както и сграда, построена на неукрепен терен. Това, разбира се, създаваше демографски проблем, но той се решаваше с малките, едностайни апартаменти и законът за задължително съжителство. Човек живееше или с родители, или със съквартирант, или с брачен партньор. Изключения правеха политиците, свещениците и тук-там, връзкари като него самия и — очевидно — Людмила. Всъщност никога не я бе питал как бе успяла да запази самостоятелността си след развода.

Мисълта за нея го разтърси. Той се вгледа напред и примигна от силната светлина. От дясната им страна, зад колоните, се редяха врати на канцеларии. Отляво бяха стаите за отдих — кулоарите, както ги наричаха. А отпред, точно срещу тях, се виждаше високата, обла врата на заседателната зала.

— Колко е часът? — приведе се към Петър.

Петър погледна часовника си.

— Десет и пет. Не са започнали още, спокойно. Сигурно се настаняват.

Владимир се взря отново във вратата. Нарастваше пред очите им с всяка секунда. Люси щеше да е вътре. Там, зад тази врата. Щеше да я види. Най-сетне. Образът й бе пред очите му и в този момент, но толкова нереален, сякаш бяха разделени от векове. Като спомен за красив сън — бягаше, бягаше от ума му, колкото и да се опитваше да го задържи. Но сега — още само минутка — и сънят щеше да стане реален.

Сърцето му биеше лудо. Явно бе ускорил крачка, защото Петър го хвана за ръкава.

— Чакай, спокойно. Нека момчетата влязат преди нас.

— Добре. — Владимир намали ход. — Просто…

— Да, знам.

Вратата бе полуотворена. Охраната на входа ги пропусна без въпроси — очевидно бяха предупредени от инспектор Горанов. Войниците влязоха един по един, Петър и Владимир ги последваха.

Заседателната зала бе огромна — вероятно заемаше три четвърти от сградата. Пред тях се откри пътека, застлана с традиционния червен килим. От лявата и дясната й страна се редяха десетки депутатски банки, с проблясващите върху тях пултове за електронно гласуване. Повечето места бяха заети — народните представители седяха неподвижно, облегнати на седалките си, с погледи, отправени към президиума. От време на време проскърцваше някой стол, тракаха микрофони. Владимир видя високата мраморна платформа в отсрещния край на залата. Върху нея се издигаха двете трибуни със стърчащи от тях микрофони. Върху задната — и по-широката — бяха настанени няколко души. Единият бе председателят на Народното събрание — висок пълен мъж с оредяваща сива коса. Как му беше името? Андонов ли, Андреев ли? Около него седяха още трима — заместниците. Председателят нагласяше микрофона си, а другите се взираха в електронните четци на масата и от време на време отпиваха по глътка вода от поставените до тях бутилки.

Отляво на президиума имаше друга платформа с десетина места, но без микрофони. Там Владимир видя Марий Алев с още няколко мъже и жени. „Министерските места.“, помисли. Чу как до него, Петър издишва шумно. Обърна се. Петър се взираше в Алев с почервеняло лице, а пръстите на ръцете му се впиваха в дланите.

— Виж му само физиономията! — процеди главният секретар през зъби. — Сякаш е господар на света! Като копие на Таръс е! Иде ми да му счупя врата!

— Спокойно! — промълви Владимир и протегна ръка, за да го спре, въпреки че Петър дори не беше помръднал.

— Можем да го арестуваме още сега! Защо ще чакаме?

— Защото със силата, с която разполага, той ще настрои всеки един човек в тази зала срещу нас. Вероятно ще успеем да изчистим умовете на един-двама, но през това време още десет ще ни се нахвърлят отгоре. Не искам да се стига до гражданска война, казах ти.

— Но тогава кога…

Вместо да му отговори, Владимир се огледа.

„Къде си, Люси?“

Погледът му премина отново по наредените в стройни редици депутатски банки, вдигна се нагоре към балконите, в които бяха ложите за президента, патриарха и други официални лица и гости. Може би там, сред гостите? Не, нямаше я. И президентът го нямаше — явно не бе предвидено да присъства на това заседание.

„Къде си, Люси? Къде?“

— Владимир? — прошепна в този момент Петър — Виж там! Това не е ли Людмила Пеева?

Владимир подскочи. Проследи с очи погледа на събеседника си. От лявата им страна, зад последната редица депутатски банки, бяха наредени двайсетина маси и столове. Върху тях седяха журналисти. Проблясваха камери и електронни четци; тъмнееха фотоапарати, чуваше се шумолене на дрехи и проскърцване на столове, просветваха очи, вперени в президиума — и там, между тях, седеше русо момиче със сериозен поглед и хваната на опашка коса. Бе свалила палтото си, но носеше дрехите от вчера — светлосинята риза, белия пуловер и тъмносиния панталон. Ръкавите на ризата и пуловера й бяха навити, явно за да не й пречат, докато държи фотоапарата. Огромен, професионален „Никон“ — дори след изкарания курс по фотография в академията, на Владимир му бе трудно да работи с подобна техника. Ръцете на Люси обаче го обгръщаха с ловкост и увереност. Видя лепнатото на фотоапарата лого на вестника, за който работеше — златен венец, увит върху дърво. Същото лого бе изрисувано върху огромната значка върху ризата й.

Прииска му се да се хвърли на секундата към нея. Да махне фотоапарата от ръцете й, да отметне косата от очите й, да спусне длан по лицето й, да изтрие тази сериозност и да нарисува усмивката, която го подлудяваше. Да я накара да го погледне по начина, по който не го бе гледала никоя друга жена, никога — така, както малко момиченце гледа баща си; така, както току-що разлистената роза гледа слънцето и както сухата, прегоряла почва гледа сълзите, мокрещи синьото лице на небесния й господар. Като съзидател, умиротворител, спасител.

Отдръпна се задъхан назад. Прилепи се към стената. Деляха ги не повече от петдесет метра разстояние. Ако Люси се обърнеше, можеше и да го види. Но не трябваше да го вижда. Не още.

— Тя ли е? — попита Петър, снишавайки се до стената заедно с него.

— Да — прошепна Владимир. — Тя е.

— Виждал съм я няколко пъти, по телевизията, на снимки, но не бях съвсем сигурен.

— Дай да не говорим повече — Владимир изтри очи с трепереща длан. — Щом е тук, значи всичко е наред. Сега просто трябва да изчакаме.

— Имаш предвид… да изчакаме тя да…

— Да. Тя ще влезе в конфликт с Алев. По някакъв начин, ще го спре.

— Ще го лиши от силата му?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре тогава.

Замълчаха. Владимир се зачуди как ли се чувства Люси в момента. Страхуваше ли се? Или изпитваше същата замайваща смесица от любов и увереност като него? Ако с Боян са прекарали нощта в бункера, не би трябвало да изпитва страх, само увереност. Целта на въпросната нощ бе несъмнено тази — да открият ключа за поддържането на съзидателната сила, с която бяха дарени. Какво му бе казал веднъж Асарих? „Хората сте необучени ангели. Алфа-същността ви е сплескана до една миниатюрна топчица от бета-формата ви, но ако знаете как да стигнете до нея и как да я управлявате, можете да я разширите безкрайно. Можете да я разширите дотолкова, че тя да стане управляващата част от тялото ви, а не обратното. Можете да променяте бета-света около себе си, да го прекроявате в каквато ви се иска форма. Чудесата не са нищо друго, освен перфектно управление на алфа-същността на този, който ги извършва.“

Вероятно в онова подземно убежище приятелите му бяха достигнали с лекота до тайната на правилното управление на алфа-формата — тайна, до която той самият достигна по трудния начин. Всъщност, лек или труден, нямаше значение. Важното бе, че сега и тримата бяха на едно ниво.

Или поне така се надяваше.

В заседателната зала беше много горещо. След първоначалното приятно отпускане, капчици пот избиха по врата му. Прииска му се да свали канадката си, но не помръдна. Гледаше към президиума. Председателят най-сетне откри заседанието със съобщение за законопроекта, предаден за четене миналата седмица и насрочен за гласуване на днешния ден. След това на трибуната се качи Марий Алев.

Алев говори дълго. В началото Владимир слушаше гласа му с нещо средно между безразличие и нетърпение. После усети как косъмчетата на тила му настръхват. Потта му пресъхна и въпреки топлината в залата, отново започна да трепери.

В речта на Алев имаше нещо нередно.

Хвърли поглед към Петър. Главният секретар се взираше в доскорошния си съдружник с червено лице, стиснати устни и разширени ноздри. Гневът му бе очевиден, но не изглеждаше към него да е примесен и страх.

Огледа депутатите. Те не помръдваха, а лицата им бяха безизразни като на статуи. Но те пък, разбира се, бяха упоени.

Алев продължаваше да говори. Атмосферата в залата се нагнетяваше, сякаш всеки миг светкавици щяха да разцепят въздуха. Владимир сви плътно ръце пред гърдите си. Треперенето му не спираше.

„Какви ги дрънка тоя човек? Какво става, за Бога?“

После погледна и към Людмила — за първи път от петнайсет минути насам — и стомахът внезапно го сряза така жестоко, сякаш някой изля сярна киселина директно във вътрешностите му.

Моментално разбра защо речта на Алев му се струва толкова странна.

Люси.

Тя не беше готова.

Бе минала през каквото трябваше да мине в бункера, но по някаква причина още не беше готова.

И Алев възнамеряваше да се възползва от това.

Няколко минути по-късно духовният министър започна заключителната част на речта си. Владимир видя как Люси се надига, минава между колегите си и се плъзва като сянка край депутатските банки. Вървеше приведена, стъпвайки съвсем безшумно, само с върха на подметките си.

Промъкваше се напред. Към президиума.

Шокът го бе вцепенил. Не можа да помръдне, не можеше да мигне дори, докато не я видя застанала пред самата трибуна. Кичури коса падаха пред лицето й, огромният фотоапарат висеше на кръста й като безформен, изгнил плод. Дясната й ръка бе пъхната под ризата.

Алев замлъкна и погледна надолу към нея.

— Какво прави тя? — дъхът на Петър изсвистя в ухото му и Владимир едва не подскочи. — Сега ли трябва да действа? Така ли трябва да…

Люси тръгна нагоре по стъпалата, водещи към трибуната.

Владимир се отърси от вцепенението. Въздухът нахлу в гърдите му с раздиращо свистене. Свали канадката си, за да не му пречи с тежестта си, хвърли я на земята и хукна напред.

Тичаше, за да спаси не само Люси. Не само себе си. Не само страната си.

Тичаше, за да спаси всички.

* * *

27 януари, сутрин

Тя беше едно цяло със света и светът й говореше.

„Какво ще ми кажеш?“

Вървеше покрай централния софийски булевард „Благословение“ — онзи, който навремето, преди земетресенията, е бил облепен с правоъгълни жълти павета. Сега единственото жълто нещо в него бяха отраженията на автомобилните фарове. Всички улици в града бяха покрити с асфалт — от новия вид. Онзи, който стягаше земята като черния костюм на Спайдърмен и не се отлепяше от нея дори с риск да я удуши. Онзи, неразпукващия се, който дори и да се отвореха бездните на ада, пак щеше да я закрива като тънък килим, на който да стъпиш и да избегнеш унищожителния огън. Оставяха специални „ремонтни“ участъци, които да пробиват, за да правят поправки по канализацията — всичко останало бе твърдо като сърцето на кален войник.

Людмила вървеше преднамерено бавно, стиснала в ръка „Никон“-а в ръка. Даде й го преди петнайсет минути Добрев със заръката да „направи повечко кадри на трибуната“. Около китката на същата ръка усещаше студенината на тънката диктофонова гривна. Тя й бе необходима, за да запише качествено протичането на заседанието. Гривните автоматично изолираха всеки страничен шум и изкарваха гласовете на говорителите чисти като камбана. Бе се научила как да я използва по време на репортерския курс преди две години — там бе овладяла и боравенето с „Никон“-а. Професионалното снимане й доставяше голямо удоволствие и ако техниката не бе толкова скъпа, щеше да го прави и в свободното си време.

Разговорът й с Добрев бе протекъл гладко. Не я разпитва за „ваканцията“ й в провинцията, не изказа съмнение, че може да не справи с днешната си задача. Просто й връчи оборудването на болната репортерка и я отпрати с едно потупване по рамото.

Всичко до момента вървеше чудесно. Само едно нещо я притесняваше — не знаеше как точно да проведе мисловната схватка с Марий Алев.

Щеше да влезе в заседателната зала, да го види, да се изправи срещу него. И после какво?

Нейният ум срещу неговия ум?

Как точно се водеше битка на съзнания?

Когато излезе от редакцията, този въпрос вече я мъчеше толкова силно, че забави крачка и започна да се вглежда във всяка сграда, във всяко видеотабло и във всеки човек, покрай които минеше.

Усещаше любовта, струяща от заобикалящата я среда. Светът я галеше, привеждаше се към нея, подхващаше я и я завърташе в нежен танц. Светът я обичаше толкова силно, колкото и тя него. Светът й общуваше с нея и щеше да й даде отговора.

Видя го след няколко минути — на едно видеотабло, две преки преди сградата на Народното събрание.

Излъчваха популярния съвременен библейски филм „Христово време“. Сивотата на деня сякаш се сгъстяваше около екрана, сливаше се с тъмнината от сцената. Там, в дъждовната есенна вечер, Исус Христос — нашумелият млад актьор Кейлъб Барнс — стоеше под една стряха заедно с ученика си, Симон Петър. Струйки вода се стичаха от стряхата и замрежваха образите им. Исус протегна ръка и я задържа под капките, докато дланта му заблестя.

„В деня, в който ще ме убият, ще вали много силно, Петре!“ каза той. „Страшна буря ще се извие, голяма част от къщите в Йерусалим ще осъмнат със срутени покриви.“

Грубото, едро лице на Петър се изкриви. Гъстите му черни вежди се свиха.

„Повече не искам да слушам за това, учителю!“ каза той ядно. „Това няма да стане с тебе, не разбираш ли?? Аз няма да го позволя!“

Младият Кейлъб Барнс се изви със светкавичната грация на елен, зърнал зад дървото дуло на ловна пушка. Ръката му хвана тази на по-възрастния актьор, а разширените му очи прогориха намръщеното лице като два жарки слънчеви лъча:

„Махни се от мен, Сатана!“ извика той. „Не ме карай да предпочитам човешките неща пред Божиите! Не ме изкушавай!“

Людмила се канеше да продължи хода си, но в този момент картината замръзна. Тя се взря сепнато във видеотаблото. Екранът потрепна за момент, изпука, замъгли се, после се проясни отново.

Кейлъб Барнс хвана ръката на възрастния актьор, погледна го със светещи очи и извика:

„Махни се от мен, Сатана!…“

Пак замръзване на картината. Пак потрепване, изпукване, замъгляване и проясняване.

Кейлъб Барнс хвана ръката на другия актьор и извика:

„Махни се от мен, Сатана!…“

Людмила стоеше и гледаше вцепенена нагоре. Кадърът с хващането на ръката и вика на актьора, играещ Исус, се повтаряше непрестанно, също като разказа на Стареца от странстващия хълм в „Приказка без край“ (любимата книга на Влади! Нали тя беше?). Махни се от мен, Сатана. Махни се от мен, Сатана. Махни се от мен, Сатана. И още веднъж. И още веднъж. И още веднъж.

Стори й се, че стои пред видеотаблото цяла вечност. Интересното бе, че никой друг не се спря. Очевидно само тя от всички минувачи забелязваше странната аномалия в излъчваното предаване. Или може би само тя трябваше да я забележи.

Най-сетне безумното повтаряне на репликата спря. Дефектът в клипа очевидно бе коригиран и филмът продължи нататък. Замаяна, Людмила погледна ръчния си часовник. Десет без десет. Очевидно не бе стояла пред видеотаблото повече от три минути. А й се бяха сторили векове.

Тръгна надолу по тротоара. Дишаше дълбоко и триеше очите си. Широките четириъгълни плочки сякаш се надигаха и танцуваха пред краката й, а когато пристъпеше към тях, се отдръпваха и й се покланяха почтително.

Махни се от мен, Сатана.

Спомни си как, докато се молеше в стаята си в Бункера вчера вечерта, осветлението бе примигнало няколко пъти. Сякаш бе станала повреда. Е — повреда или не, от онзи момент нататък, тя получи непоклатимата увереност, че с Влади всичко ще бъде наред.

Людмила се усмихна, пое си дъх и ускори ход. Погледна пак часовника си — десет без осем минути.

Имаше осем минути да стигне до Народното събрание и да се настани при другите журналисти.

Щяха да й стигнат. Повече нямаше да се мотае, защото вече знаеше точно как ще се пребори с Алев.

4.
В народното събрание

В минутите преди речта, докато стоеше в залата срещу Людмила Пеева, Марий се убеди, че Таръс е прав.

Людмила беше силна.

Енергийните вибрации, които излъчваше, трептяха във въздуха като статично електричество. Усещаше ги как пъплят като мравки по кожата на лицето му. Марий се свиваше назад на удобния си кожен стол в министерската ложа и от време на време разтриваше лице, в безуспешен опит да се отърве от неприятното усещане.

Таръс стоеше кротко в косата му в обичайната форма на черно безкрило насекомо, което смуче кръв от човешкия скалп. Размърда леко крачета и промълви в ума му:

„Казах ти. Не ми вярваше.“

„Сега ти вярвам.“ отвърна Марий. Потри отново бузата си и се взря в трибуната. Председателят всеки миг щеше да удари звънеца. „Фактът, че се оказа прав обаче, не ме прави никак спокоен.“

„Ако следваш точно заръките ми, всичко ще бъде наред.“

„Щом усещам силата й по този начин сега, когато е в покой, какво ще стане, когато я концентрира и насочи? Няма да мога изобщо да й се противопоставя.“

„Човешкият ти поглед е слаб.“ каза Таръс. „Моят обаче не е, Марий. Виждам очите й. Омраза, министре. Много омраза има в тези очи. Дреме, избутана надълбоко в мозъка й, но я има. Не е изкоренена напълно все още, както при Владимир и Боян. Ще се възползваме от нея.“

„Значи, искаш да говоря по темата, на която се спряхме вчера, така ли?“

„Да. И колкото по-детайлно, толкова по-добре. Можеш да разшириш още описанията. Колкото по-жестоко звучи речта ти, толкова по-добре. Направи го и само гледай какво ще стане.“

„Сигурен си, че това е начинът?“

„Няма друг начин.“

„Добре тогава.“

Замълчаха. Марий премигна, когато председателят вдигна ръка и ударът на пленарния звънец изкънтя в огромната зала.

— Добро утро, дами и господа.

* * *

— Добро утро, дами и господа. Откривам пленарното заседание с две съобщения. След двойното гласуване за Закона за чистотата, което предстои днес, ще бъдат предоставени отговори на новопостъпилите питания за периода 18–22 януари 2044. Те са, както следва: Питане от народния представител Димитър Бердев, към министъра на здравеопазването Лора Анастасиева относно безплатното осигуряване с гривни за контрол на показателите на възрастните пациенти. Питане от народния представител…

Людмила престана да слуша. Въвеждащите думи на председателя не я интересуваха. Гледаше облечената в черно расо фигура на Алев в министерската секция отдясно на президиума. Алев седеше облегнат назад на стола и триеше слепоочието си, сякаш го болеше глава.

„Кога точно да го нападна?“ зачуди се тя „Сега? Или да го изчакам да се качи на трибуната? Вероятно ще излезе пръв, за да говори за закона. Да, може би е по-добре да го изчакам да излезе отпред. Ако отида и аз на пътеката, все едно снимам, ще съм директно срещу него. Контактът ще е по-лесен — и вероятно по-успешен.“

Усети, че диша дълбоко и равномерно, все едно подготвяше сърцето си за маратон. Не откъсваше очи от Алев. Той стана от стола си и се насочи към трибуната. Качи се. Застана пред микрофона и заоправя златния кръст, висящ на врата му. Поглади черната си брада. Черна брада, черна коса, черно расо. Приличаше на прилеп кръвопиец, вкопчен в свода на тъмна пещера. Дебнещ за плячка.

— Добър ден, дами и господа народни представители, добър ден, драги гости. — Плътният, ясен глас на Алев литна в залата, отблъсна се от стените и се удари в ушите й като мощно крило на птица. — Днес предстои двойното гласуване за законопроекта, който ви бе предоставен за четене миналата седмица. Както вече бе изяснено и както сами добре сте се информирали, Законът за чистотата цели едно-единствено нещо — чистота. И физическа, и духовна. Изглежда правилата, които ДП, заедно с подкрепата на МВР, наложи пред последните двадесет и осем години не са достатъчни, за да изградят едно наистина свято пред Бога общество. Развалата, за съжаление, не е само при нас. Тя е пуснала корени в целия новопостроен християнски свят — и в Европа, и в Азия, и отвъд океана — и ако допуснем да продължи да се разпростира, ще ни доведе обратно до състоянието, в което бяхме преди Апокалипсиса. Знаете, че сме съгласували този законопроект с колегите ни в Англия, Франция, Германия, Полша и Унгария. Ако прилагането му е успешно при нас, той ще бъде въведен в останалата част от Европа, а оттам — и на другите континенти. На всички ви е ясно, предполагам, колко важно е да опазим духовната си чистота, за да предотвратим ново изливане на Божия гняв върху нас. Ние, които израснахме сред руини, не искам да умрем в руини. Искаме да водим спокоен, мирен и щастлив живот, изпълнен с Божията благодат. Именно затова е толкова важно да изкореним бурените от обществото ни, и то навреме, преди да ни задушат.

Алев замлъкна за момент. Отпи глътка вода от бутилката на масата. На Людмила й кънтяха ушите, идеше й да ги запуши. Усети, че ръката й се плъзва към колана. Когато влезе, бе оставила палтото си в гардеробната, но бе успяла да пъхне малкия нож в панталона, под ризата. Пръстите й докоснаха стоплената й от кожата дръжка, отдръпнаха се. За какво й бе този нож? Нали вече разбра как да се пребори с Алев? Просто трябваше да концентрира силата си, да я насочи към съзнанието му и да си помисли: „Махни се от него, Сатана!“. Това бе достатъчно, за да секне потока от алфа-енергия, течащ от алфа-измерението към духовния министър. Защото този поток го пращаше не друг, а именно Сатаната. Със силата на Бог и това просто изречение, щеше да блокира врага си завинаги.

Людмила стисна ръката си в юмрук. Заслуша се отново.

— … и както и преди обясних, новият закон ще засегне всички членове на обществото ни. Стари, млади, възрастни, деца. Особено децата. Те са стълбът на нацията ни, затова е необходимо да бъдат наблюдавани най-строго. Следващата седмица ще въведем новоизготвения Закон за допълнение към Закона за чистотата. В него ще има осем нови алинеи, свързани с правилата, по които е необходимо да се третират оттук насетне най-младите членове на обществото. Децата следва да бъдат в пълно подчинение на родителите си и да следват редица ежедневни указания, наложени от последните. Веднъж на седмица всяко от тях ще преминава проверка по етикеция от специално формирани екипи. Неиздържалите проверката ще получават физически наказания, а неиздържалите я пет поредни пъти ще бъдат препращани в специализирани заведения. В училищата ще бъде въведена много строга дисциплина, включваща физически наказания, намаляване на поведение и при необходимост — също изпращане в специализирани заведения. Тези заведения ще са приспособени да…

Думите на Алев кънтяха в главата й с все по-мъчителна сила. Вече знаеше, че дори и да запуши ушите си, няма да ги заглуши. Единственият начин да ги спре бе просто да се изправи и да му затвори устата.

„За какво говори това чудовище? За какво говори??“

— … да превърнат малчуганите в истински стълбове на съвременната цивилизация. Чрез изтощителен труд и болка, те ще ги калят в издръжливост, безропотност и смирение пред Бога. Тези заведения ще изкореняват навреме всяка престъпна мисъл, всяка проява на леност, нехайство или бунтарство. С проливането на кръвта им, ние ще ги пречистваме и те ще станат достойни да наследят Божия трон.

„С проливането на кръвта им??“

Изведнъж пред очите на Людмила се върна сцената от Събора — малките жертви, вързани на площада, бледите им личица, отпуснатите тела. Министърът, този жаден за кръв прилеп, надвесен над тях, светещите огромни ножове отстрани.

„С проливането на кръвта им???“

Ръката й се плъзна отново към оръжието на колана. Този път пръстите й не просто се докоснаха до него, а го обгърнаха плътно. Стиснаха го с все сила.

Министърът продължаваше да говори и да описва ужаса на бъдещите специализирани заведения. Колкото повече кошмарни подробности за тях разкриваше, толкова по-жестоко стискаше тя ножа. Искаше й се да го смачка в дланта си, да направи дръжката му на каша, да се освободи по някакъв начин от агонията, в която се гърчеше сърцето й.

„Ставай! Ставай! Тичай напред и просто си помисли думите! Махни се от него, Сатана! Това е всичко! Силата му ще изчезне! А после ще освободиш умовете на хората тук и…“

„А ако не изчезне? Ако е по-силен, отколкото си представяш? Ако тези думи се окажат недостатъчни? Или пък, дори и да го лишиш от силата му, той продължи да върши пъклените си дела и след това? Откъде да знаеш, че всички тия негови приказки идват само от дявола? Може и да са негови собствени идеи. Така, както и на теб, и на Боян ви идваха разни…“

Към трескавото й, раздирано от противоречия съзнание, отново долетяха думите на Алев:

— … а онези деца, които се раждат болни или с някакъв неправомерен за обществото ни недостатък, ще бъдат директно приспивани завинаги. Така слабостта им няма да стане причина те да се отклонят от предначертания път, а напротив — ще бъде начин по-бързо и безпроблемно да достигнат до Създателя.

Людмила се изправи. Направи го полека и остана леко приведена — не искаше да привлече погледа на Алев към себе си. Докато се промъкваше между седалките, усещаше удрянето на тежкия фотоапарат в корема си и болката в ръката, стиснала ножа. Косата се бе измъкнала от ластика и падаше пред лицето й, но не направи движение да я отметне. И да я махнеше, пак нищо нямаше да вижда — толкова бе замъглен погледът й. Седналите фигури на депутатите се размиваха пред очите й; военните, наредени на стената до входа се сливаха един с друг, като есенен фототапет. Собственото й тежко дишане свистеше в ушите, докато се придвижваше бързо край седалките в западния край на залата. Алев продължаваше да говори и все още не бе погледнал към нея. Ръката й се потеше ужасно, уплаши се, че ще изпусне ножа, а той й бе необходим, жизнено необходим, за да оправи тази проклета ситуация…

Измъкна ръката си изпод ризата, изтри я в панталона, после пак сграбчи дръжката. Излезе пред президиума и се спря на червения килим, в началото на стълбите.

Алев спря да говори и я погледна.

Людмила почувства вибрациите, които излъчваше съзнанието му. Прилепи — и те бяха прилепи. Хиляди черни животинки, пърхащи из въздуха, писукащи с тънки, грозни гласчета. Хвърчаха към нея, но се блъскаха безсилно в прозрачната, бяла стена, която я ограждаше. Стената бе като огромен кувьоз, приютил в топлата си пазва, пазещ я от всякаква зараза.

Министърът не можеше да пробие защитата й.

Алев срещна погледа й. Черните му очи светнаха насреща й, устните му се извиха в зловеща усмивка.

„Ела!“, говореше усмивката му. „Ела!“

А онези деца, които се раждат болни, ще бъдат директно приспивани завинаги.

Светкавица раздра съзнанието й и покри цялата зала с червена пелена. Людмила вече не виждаше нищо — само бялото лице на Алев и присмехулно извитите му устни. Дългият му врат над яката на робата и синята вена, пулсираща под кожата.

Тя хукна нагоре по стълбите. Кладата… жертвите… нежните им шии и туптящите по тях вени… и ножовете… тя бе там. Тя бе Алев. Тя бе Алев, а сега той бе нейната жертва. Той лежеше пред нея, вързан и безпомощен, а тя държеше ножа и гледаше сънната му артерия, там, откъдето след минута щеше да бликне кръвта.

Людмила заобиколи трибуната и измъкна рязко оръжието си. Вдигна го нагоре, тънкото острие блесна на светлината. Алев не помръдна, само я гледаше. Тя се спусна към него, сграбчи го за рамото, блъсна го извън трибуната (той не се съпротивляваше, дори сякаш й помагаше, или си въобразяваше, как иначе можеше да избута встрани толкова тежко мъжко тяло?), после го бутна отново с такава сила, че той залитна и падна върху килима. Видя как лицето му трепна, устните му се свиха за миг, но пак не помръдна.

(„И никой не идва да ме спре? При цялата тази охрана, и всички хора тук, защо никой не идва да ме спре?“)

Не я интересуваше. Наведе се над мъжа и вдигна ръка. Още секунда и острието щеше да прониже открития пред нея бял врат. Секунда и с това чудовище щеше да е свършено. Завинаги.

Людмила си пое дъх, напрегна мускули, засили ръката си и…

— Люси!

Вик, но далечен, забулен в мъглата, в гъстата червена мъгла, спуснала се около нея. Людмила се озърна със застинала във въздуха длан. Тръсна глава, премигна. Накани се пак да замахне.

— Люси, недей!

Тя се сепна. Този път викът бе по-силен. Премигна отново и червената мъгла се поразпръсна. Сред прокъсаните, пурпурни облаци съзря фигура. Стоеше на около три крачки от нея. Приведена, с протегната напред ръка и предпазливо, умолително изражение. Сякаш се опитваше да накара самоубиец да се отдалечи от ръба на пропаст.

— Люси, моля те! — още по-силен и ясен глас. Познат глас.

Людмила стисна очи. Когато след секунди ги отвори отново, от пурпурните облаци бяха останали само бледи парцаливи късчета, увиснали в ъглите на заседателната зала.

Срещу нея стоеше Влади.

Не носеше дрехите от вчера — сега бе с дънки и някакъв син, развлечен пуловер — но беше той, без съмнение. Русата коса, напрегнатите сини очи, линията на широките рамене — не можеше да ги сбърка. Някаква огромна промяна обаче имаше в него. В първия момент не успя да я идентифицира точно, после осъзнаването на същината й почти я накара да залитне.

Когато се бяха разделили вчера, Влади бе хлапак. Трийсет и две годишен, но хлапак. Сега пред нея стоеше старец. Сякаш само за една нощ този човек бе изживял столетия и всяка емоция и всяка случка, през които бе преминал, се бяха отпечатали на лицето му във формата не на физически, а на духовни бръчки. Излъчването му бе като на вековен дъб, нагънат от стотици възли, оформяни от нестихващите бури и ветрове, от безмилостните слънчеви лъчи. Дъб, докоснал се до всяка страна на човешкото познание, вплел корените си в сърцето на самата Вселена.

— Люси, това е, което той иска! — Гласът му спадаше, припукваше леко, сякаш клони се извиваха под напора на зимен вятър. — Не го прави! Той това иска!

Людмила потрепери. Ръката, стиснала ножа, отново започваше да се поти. Сведе поглед към Алев. Той лежеше на пода, без да помръдва, взрян в нея с горящи очи и стиснати бледи устни. Видя как очите му леко се извъртат в посока към Влади — съвсем леко, но достатъчно, за да може Людмила да осъзнае, че появата на приятеля й е разтревожила много повече министъра, отколкото нейната яростна атака.

„Само един удар! Едно замахване и с него ще е свършено! Край! Завинаги!“

— Миличка, ако го направиш, с нас е свършено! Ще умрем! Всички! В момента, в който го пронижеш, ще си загубиш силата. Той го знае. Нарочно те подмами с приказките си! Ще загубиш силата си, а неговият покровител ще го излекува на секундата. И после сме мъртви! Всички!

Гласът на Влади я сгряваше, отпускаше я и ръката й ставаше все по-безсилна. Отново го погледна. Той продължаваше да стои на разстояние, с протегната към нея длан. Любовта му към нея изпълваше погледа му така, както слънцето изпълва сините клетки на безбрежния океан. „Но не“, осъзна Людмила в този миг „любовта му не е само към мен! Тя е към всички хора в тази зала, всички до един! Тя е дори към Алев! Към този звяр в човешки образ, който лежи тук пред мен, на отвратителния червен килим. Любовта му е и към Алев!“

И тогава тя си спомни.

Любов.

Обичаше ги, обичаше ги всички, всички тези хора, застанали край него, в подножието на хълма, там бе майка му, и приятелите му, но там бяха и онези, които го бяха осъдили на смърт, онези, които и сега се смееха на болката му и тържествуваха над съдбата му, онези, които го чакаха да умре, за да си поделят дрехите му, обичаше ги и тях, обичаше всяко едно лице пред погледа си, всяка една душа, всяко едно сърце и искаше да протегне прободените си ръце и да ги прегърне, да прегърне всеки един от тях и да им каже, че ги обича и ще ги обича завинаги… независимо какво са сторили и какво биха могли някога да сторят.

Сълзи преляха от клепачите й и се стекоха по бузите й. Тя погледна към Алев. Съзнанието й се впусна край пърхащите черни прилепи, които го обграждаха и зад тях, долови бездна от мрак. Колко много страхове се криеха в тази бездна. Колко много изстрадани дни, колко много неизразена болка. Но дори и там, в този черен ад, дори и в тази кошмарна бездна, все още се криеше желание за любов. Това желание бе като миниатюрна звезда, надничаща иззад тъмнината, копнееща да освети своето малко кътче в Космоса.

Това желание все още можеше да измъкне министъра от мрака.

„Махни се от него, Сатана!“

Помисли го вяло, със сетни сили, но моментално чу кошмарния писък, който разцепи отвореното пред нея съзнание. Алев се сгърчи. Ръцете му политнаха нагоре, вкопчиха се в лицето му. Устните му се изкривиха, остри стенания заизлизаха от тях като пушек, който дими от горяща къща. В унисон със стенанията от тила му внезапно се проточиха струи син дим, които се завъртяха из въздуха, вдигнаха се към тавана и постепенно се сляха със сенките зад полилеите. Тялото на Алев се мяташе неистово по килима, расото му се надигаше, набираше се нагоре, обутите в лъскави черни обувки крака удряха по пода. Цялата разтърсена от ридания, с обляно в сълзи лице, Людмила се надигна и отстъпи назад. Замъгленият й поглед обхвана цялата зала. Тя се напрегна, концентрира се.

„Махни се от тях, Сатана!“

Умът й бе визуализирал не само хората в залата, а и тези, стоящи отвън — военните, полицаите. Всеки, който би могъл да е заразен от влиянието на министъра. Видя как присъстващите се изправят като един, после сядат отново — объркана мексиканска вълна от костюми и вратовръзки. Поколебаха се, после пак скочиха на крака. За миг настъпи мъртва тишина, а после избухна невъобразим шум.

Тя се свлече на колене на килима. През погледа й отново заструи син дим. Вдигна ръце и видя, че този път димът излиза от собствените й пръсти. Виеше се покрай дланите й, погалваше ги нежно, после се проточваше нагоре и се разтваряше в прозрачния въздух. След няколко секунди и последната струйка се изцеди от ръцете й и изчезна.

Людмила падна встрани. Бузата й се опря на твърдия килим.

Някой я сграбчи, вдигна я нагоре, прегърна я с все сила. Людмила се вкопчи трепереща в тялото до нея. Зарови лице в него, потопи се в познатия мирис и топлина.

— Влади… — тя хлипаше — щях да полудея без теб… щях да полудея…

— Миличка… о, миличка! Благодаря ти, съкровище мое! Обичам те, толкова те обичам! Толкова много…

— Не знаеш какво ми беше. Не знаеш…

— Знам. Знам. И на мен така. Но всичко свърши. Свърши вече.

— Къде беше ти? Какво стана с теб… какво…

— Ще говорим после. Хайде сега да се махаме оттук, преди да са ни погнали да ни разпитват като свидетели. Трябва да идем при Боян.

— При Боян ли?

— Да. Мисля, че и той може да е в опасност. Трябва да идем до Ораторията.

— Добре. А… а той… той… — Людмила си пое треперливо дъх, изтри плувналите си в сълзи очи и погледна към Алев. Министърът продължаваше да се гърчи на земята и да стене. Депутатите в залата говореха един през друг, крещяха, надвикваха се. Хора започваха да се тълпят на червения килим и да се трупат около Алев.

— Не го мисли него. Полицията ще го задържи. Ще влезе в затвора, където му е мястото. — Влади дръпна Людмила настрани и двамата минаха край Алев и хората. Приятелят й я поведе бързо надолу към изхода. Тя залиташе и се препъваше в прегръдката му.

— Хайде, миличка. Оттук. Внимателно.

До вратата на залата стояха военните. Между тях, за нейна огромна изненада, ги чакаше главният секретар на МВР, Петър Доневски.

Десета глава
Последни приготовления

1.
Черният ангел

27 януари, преди обед

От самото начало, от момента на осъзнаването му като самостоятелно същество, пред него стоеше изборът.

Виждаше двата пътя така ясно, както не бе способен да ги види никой човек. Индивидуалността и колективността. Възможността да разширяваш безкрайно границите на собственото си его или да се разтвориш сред съ-творението.

Знаеше какво е Бог. Бог беше Другост. Законите, поддържащи вселената, се основаваха на Другостта. Взаимозависимост, преминаване на материята една в друга — това крепеше битието. Това крепеше и самия него.

Но желанието да наложи над заобикалящия го свят собственото си „аз“ бе толкова силно! Отначало се боеше, но когато видя докъде е стигнал Луцифер, страховете му го напуснаха. Та владетелят на черните ангели управляваше до съвършенство алфа-материята, можеше да я прехвърля в другите светове и да ги променя по свое усмотрение! Точно това бе, което и той самият, Таръс, желаеше. Дори видът на покритата с алени язви плът на Луцифер не го разколеба.

Той избра.

До ден-днешен не съжаляваше за избора си. Ангелите не съжаляват, защото знаят какво точно правят. Очакванията му се оправдаха. Беше свободен да прекрачва всички граници, да разширява аз-а си колкото желае. Това му доставяше огромно удоволствие. Попиваше знанията, предоставени му от Луцифер по-бързо от всеки друг черен ангел. И се издигна. Господарят му осигуряваше непрестанни начини да се изявява и Таръс никога не го разочароваше. Налагането на собствената му същност над различните видове материя криеше безкрайни възможности за наслада. Единственият проблем беше болката, която изпитваше от разпада на тялото си. В момента, в който получи Печата на отделянето, организмът му започна да се покрива с рани, подобни на тези на Господаря му. Създаваха дискомфорт, с който по принцип бе свикнал, но който понякога се усилваше до степен на непоносимост — това ставаше в случаите, когато Другостта надделяваше над борбата за налагане на егото му. Тогава обикновено Таръс търсеше заобиколни варианти да се докаже, за да уталожи страданието си.

Сега, десетина човешки минути след провала на Марий Алев в Народното събрание, страданието на Таръс бе извънмерно.

„Доверих ти се!“ кънтеше гръмовният, яростен глас на Луцифер в съзнанието му. „Поставих те за ръководител на най-сериозния проект, който съм подготвял някога! Доверих ти се, а ти ме провали!“

Таръс се мяташе в алфа-пространството; тялото му се гърчеше, подмятано от ураганите, изпращани от Луцифер към него. Те го блъскаха, удряха, изхвърляха го напред, нагоре, надолу, късаха парчета от загниващото му тяло и изпращаха вълни от безумна болка в съзнанието му. Крещеше на Господаря си да спре, умоляваше го, но той не спираше.

„Изхвърлям те от владенията си!“ изрева Луцифер към него, раздирайки алфа-материята около Таръс на зигообразни късове. „Оттук нататък, до самия ти край, си заточен в бета-света! Стой тук и се оправяй сам! Никога повече няма да те допусна до себе си!“

Изтезанието му се стори безкрайно. Когато Господарят най-сетне го остави, дълго време се носи в алфа-пространството, изпаднал в мъчително вцепенение. Огнените пламъци, които бушуваха в тялото му, обаче скоро го свестиха. Таръс се замята и запищя отчаяно. Знаеше, че тази болка няма да спре, освен ако той самият не причини болка. Това бе единственият начин да я уталожи. Нямаше значение къде, нито как, нито върху кого — просто трябваше да причини болка.

И то голяма.

Естествено, първите потърпевши щяха да са онези, които бяха виновни за страданието му на първо място. След като унищожеше тях, щеше да потърси други.

И други.

Дотогава, докато поне малко не му олекнеше.

2.
Съпругата

В девет и половина сутринта на двадесет и седми януари, Кирил Дерев стоеше до масата в кухнята и допиваше кафето си на крак. Мария миеше последната чиния в широката порцеланова мивка. Апартаментът, който споделяха, бе едностаен, като всички останали, но с по-голяма квадратура и луксозно обзавеждане. Разполагаха с дъбова кухня, двойна мивка, печка с индукционни котлони и най-новия модел хладилник „Либхер“, напълно безшумен, перфектно осветен и с отделна приставка за всеки вид храни и напитки. Кирил знаеше, че жена му е щастлива в тази кухня — обичаше да готви и прекарваше там часове. Преподавателската й работа в немската гимназия й отнемаше малко време — останалото го посвещаваше на безбройните си кулинарни специалитети. Често я бе питал дали не е останала при него заради луксозната кухня. Смееше се и го щипеше по бузата. „Не, глупчо. Останах при теб, защото ядеш творенията ми. Повечето са гадни, а ти послушно се тъпчеш и хвалиш всичко!“

Напоследък бе започнала да настоява да си направят дете. Кирил притвори очи, като си представи откъде се бе върнал току-що. В момента пуснатата му в Районния съд искова молба за развод се придвижваше към съдията изпълнител, който щеше да направи препис и да го изпрати на Мария. Тази вечер, най-късно утре сутринта. И когато тя прочетеше молбата, тази щастлива усмивка и блясъкът в зелените й очи щяха да угаснат. След време вероятно щеше да им се наслаждава друг мъж — но той, никога вече.

Никога.

Остави празната чаша на скъпата орехова маса. Посегна и изтупа прашинките от идеално изгладения си черен костюм. След десет минути щеше да тръгва за Ораторията. Речите му там изискваха строго облекло. Таръс му бе казал, че в бъдещата империя — която, според думите му, щяла да настъпи съвсем скоро — може да носи каквито си иска дрехи. „Като шут се разхождай по улиците, ако искаш. Никой копче няма да ти каже. Ти ще си господарят.“

Да. Господарят. Господарят, който ще разполага с вили, резиденции, с двайсет собствени апартамента в столицата, обитавани от метресите му. Господарят, който ще има хиляди жени, падащи в краката му само при една изречена негова дума. Жени, усмихващи се с блестящи очи също като Мария.

Но не и по своя воля.

Не и с чисто, непромито от него съзнание.

Откакто се бе сдобил със свръхсилата си, Кирил нито веднъж не я бе приложил върху Мария. Въпреки това тя не спираше да му раздава същите мили усмивки, които му раздаваха всички други жени, омагьосани от него през последната година.

Нейните обаче бяха истински. Като усмивките, отправяни някога от майка му, преди да я покоси ракът. Тя почина малко след като той навърши осемнайсет. Непрекъснато му се усмихваше, милата му майчица. Повтаряше му, че е хубав. Че има дълбоки, искрени очи и чаровна усмивка. И приятно, мъжествено излъчване. Не го лъжеше. Не го казваше само защото й беше дете. Виждаше искреността в очите й. Същата искреност, която светеше и в очите на Мария, откакто се ожениха. Съпругата му повтаряше дословно думите на майка му. Жените, които се хвърляха на врата му през последната година, бяха нереални, просто жертва на дявола у него. Привлечени от дявола у него. А майка му и Мария бяха истински, защото бяха привлечени от…

… от кое у него?

— Е! — провикна се съпругата му, докато изтриваше ръцете си в белоснежната кърпа до мивката — Готова съм! Даже не успях да си изпръскам роклята! — пристъпи към масата, завъртя се като малко момиченце. — Кажи пак, харесвам ли ти?

Носеше зелен вълнен сукман с жълто поло отдолу. Зеленото подчертаваше прекрасно очите й. Бе прибрала светлокестенявата си коса назад със зелена панделка.

— Много си красива! — гърлото на Кирил се свиваше.

— С новите кафяви ботушки ще върви чудесно! Малко им е висок токът, но няма да вървя много, нали? Само ще седя и ще те слушам!

— Виж, не съм сигурен дали трябва да идваш.

— Ее, зайче, това е най-важната ти реч от години насам! Как така няма да дойда! Ще защитаваш най-важния закон!

„Не упражнявам влияние за привличане върху нея, но вчерашната ми реч добре й е разбъркала главата!“ помисли кисело Кирил. Мария, тази ангелска душа, не показваше нито ужас, нито дори учудване от случилото се вчера на Събора. Това, че две деца бяха убити пред очите на цяла България, за нея се оказваше напълно в реда на нещата. Както и „най-важният закон от години насам!“

Той въздъхна. „Все едно. Вече няма връщане назад.“

— Добре. Хайде, обувай се и тръгваме.

Отидоха до Ораторията с личния му автомобил. От вчера вечерта Таръс не бе влизал в контакт с него и липсата му караше Кирил да се чувства като космонавт, изгубен да се рее из Космоса с несвършваща кислородна бутилка. Когато Таръс го нямаше, бе в пълна безтегловност, не можеше да вземе нито едно решение. Докарал се бе до такава ужасна зависимост от него, че очакваше намесата му дори в избора си на дрехи. „Дали сега не ме избягва, защото взимам Мария в Ораторията?“, зачуди се, докато паркираше Фолксваген Тигуана в тясното пространство до обществената сграда. „Беше ми казал изрично да не го правя. Но мога ли да й откажа, по дяволите!“

Той направи няколко сложни маневри, докато нагласи правилно колата в определената й клетка. Подземните широки паркинги вече бяха история. Скоро след земетресенията специалистите бяха установили, че големият брой автомобили е един от факторите, които предизвикват ускореното разместване на земните пластове и поради тази причина вече бяха забранени за обикновените жители. И нуждата от големи паркинги отпадна автоматично.

В началото привилегията да има собствена кола го бе ласкала, но дори и този факт не успя да задържи самочувствието му на ниво за дълго време. За своя четиридесетгодишен живот се бе убедил, че жените не искат коли, не искат апартаменти и не искат бижута. Те искат мъж, който да ги привлича сексуално. И ако не го намерят в брака, ще го търсят извън него. С планини от злато ако щеш да ги затрупаш, не те ли харесват физически, пак ще гледат настрани.

Кирил изключи стартовия бутон и погледна към Мария. Тя протегна ръка от съседното място и я сложи върху бедрото му. Мил, типичен за нея жест. Жест, изпълнен със стаена сексуална енергия. Мария никога не му отказваше интимен контакт. Напротив — сама го търсеше. И страстта, която всеки път усещаше у нея му говореше, че тя е намерила своя мъж. Не защото е министър и защото е богат. А защото го харесва.

Той се наведе и я целуна бързо по устните. Тя се готвеше да задълбочи целувката, но Кирил се отдръпна.

— Хайде — подкани я. — Трябва да гледаме пленарното заседание от Ораторията. Не е добре да закъсняваме.

Докато пътуваха с асансьора към третия етаж, Мария стискаше ръката му, а той усещаше капките пот, които се стичаха под яката на идеално колосаната му риза.

„Таръс! Кога ще се появиш, по дяволите!“

3.
Разпределението

27 януари, сутрин

Ежедневната програма на Боян беше еднообразна. Събуждаше се в седем, правеше сутрешния си тоалет, пътуваше до Централния храм с метрото, проверяваше излезлите в компютърната програма задачи и после ги изпълняваше. Всяка вечер епископ Янакиев разпределяше задълженията на подчинените си за утрешния ден. Водене на служби, очистване на духовно замърсени територии, освещаване на домове, кръщенета, венчавки, опела, изпълняване на целебни и други молитви в храма и на различни светски места. Понякога Боян прекарваше целия ден в храма (лично на него му отделяха време и за писане на музика), а понякога кръстосваше целия град по задачи. Тази сутрин, под името „Боян Денев“ в регистъра, той видя само една бележка:

Съпътстващо свещенодействие при речта на министър Кирил Дерев. Локация — главна зала на министерство на Ораторията. Конкретизация — водно осветяване и три пъти молитвата „Да пребъде“.

Топла вълна премина през стомаха на Боян и той се усмихна на себе си.

Морето, по което се носеше, откакто с Люси напуснаха бункера, го водеше във вярната посока.

Облечен в пурпурното расо, той се качи в служебния автомобил с шофьор. Докато пътуваха към Ораторията, гледаше обгърнатия в зимна сивота град. Стъклата на колата бяха запотени от студа и шофьорът отпред трепереше леко, но Боян чувстваше само топлина.

Морето, което го носеше, бе топло, ароматно и живително като току-що издоено мляко. А той самият бе…

(птица?)

… да, птица, която обичаше мляко и пиеше от него, докато се люлееше безметежно по вълните. Гларус? Да, точно гларус, те обичаха всичко, дори мляко. То го зареждаше с толкова много сили, че перата по притиснатите му до тялото крила трепереха от неистовото желание да полетят, а клюнът му се разтваряше в импулса да изкрещи от удоволствие. Не му се искаше обаче да се откъсне от това вълшебно море и затова се носеше по вълните му, наклонил малката си глава, взрян в далечния хоризонт. По някое време обаче не устоя. Разпери криле, нададе див вик и се стрелна високо нагоре. Бялото море остана под него. Очакваше, че ще изпита тъга, защото това море от мляко беше любовта и той се откъсваше от нея, но после видя, че и небето е бяло. Бели бяха и безкрайните, далечни земи, над които премина, порейки въздуха с могъщите си криле. Живителната течност бе навсякъде. Любовта бе навсякъде, по целия свят. След духовната революция имаше страни незасегнати от социалните промени. Това бяха страните, изповядващи религии различни от християнството. Те бяха подложени на ембарго. Затънаха в бедност и изолация. Раздраха се от вътрешни войни, от болести и страдания. „И защо?“ запита се Боян. „Нима любовта не е и там? Нима във всяка религия не съществува кътче, откъдето извира цялата вселенска мъдрост, цялата основа на битието, всичко онова, към което човек се стреми и което иска да бъде? Бог се явява в един вид при нас. В друг вид при други. В трети вид при трети. Но винаги е Той — доколкото бъде разпознат, разбира се. Защото изкривено разбиране за личността Му има във всяка религия, включително и християнската. И това изкривено разбиране води до ужасяващите крайности — средновековната Инквизиция, религиозните войни, мюсюлманските терористи и камикадзета и най-вече, тази съвременна лудост, обхванала света. Нима паленето на свещи и изкуствените молитви през час ще ни запазят от земни трусове и наводнения или от сблъсък с метеорит, ако сърцата ни не са чисти? И има ли изобщо значение какво се случва външно, с тялото ни, ако първо не сме се погрижили душата ни да е в ред?“

Той бавно се върна върху топлите вълни на бялото море, вече в собствения си образ. Отдръпна глава от стъклото на колата, когато шофьорът каза:

— Стигнахме!

Двайсет минути по-късно, Боян седеше спокойно на трибуната в центъра на главната зала на Ораторията. Хората прииждаха, заемаха местата си. До него мястото бе празно — Кирил Дерев още не бе дошъл. Боян хвърли поглед към видеотаблата по стените. Излъчването на пленарното заседание щеше да започне съвсем скоро. Дали Люси вече е в Народното събрание? Разбира се, че е там. И ще се справи успешно. Както и самият той.

Когато видя министъра на Ораторията да се приближава към съседния стол, с идеално изгладения си черен костюм и грозноватото, изопнато лице, Боян си помисли: „Надявам се да се спасиш, приятелю. Наистина.“

4.
Ораторията

27 януари, преди обед

Главната зала на ораторията беше с овална форма, като яйце, в което се гушеха петдесетина видни граждани и десетина видеотабла. Видеотаблата се редяха високо върху кръглите стени, а видните граждани, сред които министри, духовници, журналисти, чуждестранни и местни гости и самият президент — седяха върху кожените седалки, подредени в кръг около трибуната в центъра.

Кръглата форма целеше максимално добро ниво на акустиката. Тук, в тази зала, буквално се „излюпваха“ всички нововъведения в съвременното общество. Ораторството бе наука, стара като света, но бе официално върната в обръщение преди двадесет години, след световното налагане на духовното управление. Хората се нуждаеха от убеждаване повече от всякога и обикновените речи на политиците не бяха достатъчни. Убеждаването трябваше да се прави с усет, с финес. То трябваше да се учи. Появи се специалност „ораторство“ в университетите и работни постове „оратор“ във всяка обществена служба. Училищата, поликлиниките, болниците, кметствата, полицейските управления, големите търговски фирми — всички разполагаха с оратор така, както разполагаха и с психоаналитик. Работните екипи често се нуждаеха от убеждаване. Бе им необходимо да слушат украсени речи, изпълнени с патос, за да повярват, че могат да продължат да живеят в заблуда.

А когато ставаше въпрос за взимане на национални решения, се намесваше, разбира се, министърът на Ораторията. Неговите речи, произнесени в тази зала, се излъчваха в цялата страна и допълваха приемането на всеки един закон, обосноваваха всяко едно решение на полицията или армията. Откакто пък въпросният министър се бе сдобил с по-специална сила за убеждаване — съвсем.

Кирил се усети, че мисли за тези неща с лека ирония, докато се настаняваше на трибуната. Никога не възприемаше речите си насериозно, искаше му се просто да свършат по-бързо. Обикновена проклета работа. Бе я избрал, защото се надяваше, че изправянето му пред хора ще му даде нужното самочувствие. Не стана така, обаче. Независимо от красноречието му, хората застанали в „краката“ му, продължаваха да го зяпат с техните съжалителни, леко отвратени погледи. Това го накара с времето да намрази работата си. Както и целия свят — с едно-единствено изключение.

Погледна към Мария. Тя седеше сред публиката, в ложата за гости, облегната удобно на кожената седалка. Приказваше с една приятелка, жена на друг министър. Усети, че я гледа и му махна с усмивка. Кирил й кимна. Приятелката й също му махна, но без да се усмихва.

С лека въздишка, той се отпусна на високия стол пред микрофона. Погледна часовника си — точно десет. Обърна се леко назад и срещна очите на човека, който бе мярнал още на влизане, но чийто поглед до този момент бе избягвал.

Боян Денев.

Всяко изнасяне на реч за защита на закон се съпътстваше от присъствието на духовно лице. Бяха винаги различни. Кирил не се интересуваше как ги подбираха. Свещениците понякога пееха псалми след речта му, понякога произнасяха молитви или кратки допълващи изказвания. Присъствието им бе просто формалност.

Не и присъствието на този свещеник обаче.

Вчера вечерта Таръс се бе появил за малко в дома му, за да му каже, че Боян Денев е неговият враг. Щял да бъде утре на трибуната, но Кирил да не се тревожел, да си изнасял речта, както били планирали, а Таръс щял да дойде в залата, за да му каже точно какво да прави с Денев. „Композиторът разполага със същата сила като твоята“ уведоми го черният ангел. „и ще се опита да контрира думите ти. Ще измисля начин да го спрем, обаче. Ти не се притеснявай, само си свърши работата.“

А къде беше проклетият Таръс? Защо още го нямаше?

Денев седеше на стола пред втория микрофон и го гледаше с тъмните си, дълбоки очи. Кирил отбеляза мислено, че е хубав мъж, макар и с малко широко лице и по-набита от необходимото фигура. Имаше черна, равно подстригана брада, контрастираща с пурпурното, поръбено със златни шевици расо. Под пурпурната му калимавка се подаваха черни къдрици. Веднага усети как симпатията, която бе изпитал към него в онзи далечен ден, когато го видя в храма след изпълнението на симфонията му, се завръща. Силата му бе дошла от този човек, от неговата музика. Защо тогава се оказваха врагове?

Преглътна. Бе смешно да седи и да го зяпа така.

— Добър ден! — поздрави. Беше благодарен за чистия си, мощен глас. Не го предаваше и при най-силно смущение. Поне с това бе дарен.

— Добър ден! — отвърна Дерев. Кирил се сепна, защото чу точно същия чист и мощен глас от човека пред себе си. Сякаш бе проговорил негов брат близнак.

По гърба му се стече пот. Залата се завъртя около него, като космически тренажор, дробовете му се сковаха, задъха се. Извърна се напред, сграбчи микрофона и наведе глава, влагайки всички усилия, за да се съвземе.

Когато отново се обърна към Дерев, последният продължаваше да го гледа. Кирил осъзна, че е сбъркал в едно нещо. Мария не бе единствената в целия свят след майка му, която го гледаше с любов. И този човек срещу него, и той го гледаше с любов. Мекотата и топлотата в очите му бяха толкова силни, че го обвиха като пухено одеяло; почувства се отново като малко дете, залюляно в родителска прегръдка.

„Таръс! Таръс, къде си? Помогни ми! Какво става??“

Черният ангел се появи половин час по-късно — тогава, когато Кирил и свещеникът бяха изгледали поразяващия провал на Марий Алев в Народното събрание на видеотаблата; тогава, когато и президентът, и всички останали хора в главната зала на Ораторията стояха като препарирани насекоми на местата си; тогава, когато объркването му бе достигнало връхната си точка и секунди го деляха от момента, в който просто да скочи, да грабне Мария и да избяга от залата.

Таръс дойде точно тогава.

И новата заповед, която му даде, сякаш сгромоляса бетонния купол на ораторията върху главата му.

5.
Подкрепленията

27 януари, преди обед

Главният секретар на МВР погледна Людмила със сериозен, по войнишки отработен израз.

— Браво! — каза й отривисто. — Чудесно се справи. Не вярвах, но Владимир се оказа прав.

Излязоха заедно от заседателната зала. Военните ги последваха. Невъобразимият шум зад тях постепенно намаля, докато напредваха по коридора, между високите дървени врати на кулоарите и канцелариите.

Влади прегръщаше Людмила с една ръка, а другата сложи на рамото на Доневски.

— Ще можем ли да ползваме пак военния микробус? — попита той. Говореше тихо, приятелски, сякаш обсъждаше план за разпускане след вечеря.

— Разбира се — отвърна главният секретар със същия доверен тон. — Михайлов ми е отпуснат за целия ден. Ще ми прави компания, където и да го замъкна. Бъди сигурен.

— За колко време смяташ, че можем да стигнем до Ораторията?

— Ами ако сложим една сирена, за около петнайсет-двайсет минути. Не виждам обаче защо се притесняваш. След като приемането на Закона се осуети, Кирил едва ли ще изнесе речта си в негова защита. Просто е безсмислено вече.

— Да, но може да изнесе друга реч. След тоя цирк, който стана тук, медиите ще гръмнат. Няма да има човек, който в следващия час да не зяпа някой канал. Идеалният момент е Дерев да внуши на всички, че ние четиримата сме опасни терористи, които трябва да бъдат ликвидирани на място.

Доневски сбърчи чело, поколеба се.

— Да, прав си. Таръс вероятно ще си е загубил ума от гняв. Очевидно е, че идеите на Господаря му за дяволската им империя са провалени; но може би той няма да се оттегли просто така. Ще иска да ни убие, та поне малко удовлетворение да получи. И ще започне с Боян.

— Абсолютно. Дай, да побързаме! — и Влади, и Доневски ускориха крачка. Людмила усети, че Влади я дърпа напред и започна да подтичва, за да запази темпото. Очите й пареха от силния плач преди малко, гърлото й бе пресъхнало. Успя да събере малко слюнка в устата си и да изрече:

— Ей, какво става? Чакайте малко… ама вие двамата… вие приятели ли сте?

Гласът й бе пресипнал и едва се чуваше, но те спряха и едновременно погледнаха към нея. После се погледаха един друг. Доневски изтри сбърченото си чело с ръка, а Влади сви рамене.

— Не бих казал — отвърна Влади. — Хайде, ела, миличка и внимавай да не се хлъзнеш. Тоя под е като пързалка.

— Аз искам да съм ти приятел, но кой знае колко животи още ще трябва да се боря, за да заслужа тая титла — промърмори Доневски — Нали?

— Ти толкова животи няма да имаш — каза Влади.

— Не, сериозно… — Людмила вдигна ръка и разтърка подутите си очи — какво става тук, ще ми обясните ли?

— После — каза Влади. Бяха стигнали до вратата. Главният секретар протегна ръка и дръпна тежката кръгла брава. Смразяващо леден вятър нахлу рязко в коридора от отворилия се процеп. Людмила потрепери.

— Ох, чакайте, трябва да ида до гардеробната за палтото! — тя сви ръце пред гърдите си.

— Да, вярно, ама че сме залисани! — Влади я прегърна по-силно и вдигна ръка към Доневски — Петре, чакайте ни на паркинга с Михайлов. Ей сега идваме.

Десет минути по-късно, военният микробус ги друсаше по оживения булевард. Ръмженето на автомобилите отвън бе монотонно като ромоленето на планинска река и така, както крясъците на кеклиците пресичат бълбукането на водата, клаксоните и хорските възгласи пресичаха моторния звуков фон. Людмила седеше на пейката между Влади и някакъв млад военен, който гледаше мълчаливо в окаляните си кубинки. Доневски бе от другата страна на приятеля й и се взираше замислено в замъглените прозорци на купето.

— Влади, моля те, кажи ми какво става? — Студеният въздух щипеше бузите й, устните й се вкочанясваха и тя едва произнасяше думите. — Какво прави той тук?

— Спокойно, писателче мое — Влади стисна утешително рамото й, — положителен герой е.

— Ама той не е ли… не е ли…

— Петър Доневски? Да. Същият.

— Е, как така? Той не беше ли…

— Да, бях — обади се тежко Доневски, — но смених лагера. Знам, че изглежда трудно за вярване, но вече съм с вас. Няма за какво да се притесняваш.

Лицето на главния секретар излъчваше същата вековна тъга и необяснима мъдрост, които Людмила виждаше и на лицето на Влади. Вероятно не бе на повече от четиридесет, но и той изглеждаше столетник. Още един дъб, израсъл в зората на времето, за да доживее до последните дни.

„Какво се е случило?“, запита се тя разтърсена. „Какво се е случило с тези двамата?“

Искаше й се да разбере веднага, но в същото време не бе сигурна дали историята ще й хареса. Може би не бе добре да я научава. Или поне не в този момент.

— Всъщност — прикрил уста с ръка, Влади се изкашля, — като казвам положителен герой, имам предвид триизмерен положителен герой, миличка. С всичките му там съмнения, тайни пороци и зли помисли. Нали разбираш.

Доневски изпуфтя.

— Ей, започваш да ми писваш, честно. Людмила, тоя човек постоянно ли ги дрънка такива? Такъв идиот ли е винаги?

Влади се смееше тихо. Людмила усети, че също се усмихва, макар че продължаваше да се чувства все едно бе попаднала на непозната планета и не знае дали при следващата крачка няма да я погълнат плаващи пясъци или да я разкъса някое хищно растение.

— Ами, да — промърмори тя, — май е такъв.

Наведе се напред и погледна Доневски право в дръпнатите сиви очи.

— Защо наистина си с нас? — попита го тихо.

Той въздъхна и отново изтри челото си.

— Когато всичко свърши, приятелят ти ще ти обясни. Засега мога да ти кажа само едно — не се отделяй от него — кимна към Влади. — Дръж го здраво, защото друг такъв мъж няма да намериш. Нямаш представа какво направи за теб. Това, което видях беше… ами… не беше нещо, което виждам всеки ден. То ме промени, Людмила. Или по-скоро — даде ми смелостта да бъда себе си. Нещо, което ми е липсвало цял живот.

— Какво има предвид той? — тя се обърна към Влади със свит стомах. През ума й отново мина мисълта: „По-добре да не разбирам. Не сега.“

— Той да си затваря устата, защото ще го изхвърля от бандата, независимо на колко добър китарист ми се прави — тонът на Влади беше рязък.

— Ама как фино се изразяваш само — забеляза Доневски.

— И по-грубо мога, искаш ли?

— Добре, аз няма да говоря повече, но искам ти да й разкажеш. Ще го направиш, нали? Не го крий. Недей да държиш всичко в себе си, защото ще ти се пръсне главата. Обещаваш ли ми?

— Сега ли е моментът да й разказвам?

— Не. Казах, когато всичко свърши.

— Е, добре, господин полицай, дай да изчакаме всичко да свърши и тогава ще философстваме за живота. Става ли? — в гласа на Влади вече звучеше открито раздразнение. Доневски млъкна и следващите десетина минути от пътя прекараха в тишина.

Докато прекосяваха паркинга зад Ораторията, следвани от глухото удряне на ботушите на военните в земята, Влади се обърна към Доневски:

— Какъв човек е Дерев?

Главният секретар се смръщи и погледна към небето. То блестеше още повече, сякаш, подобно на Пепеляшка, все по-упорито се опитваше да изхлузи сивата си премяна и да навлече ярка слънчева рокля.

— Кирил ли? Нещастен човек е. Смазан. Самочувствието му е на нулата. Цял живот е искал да бъде харесван, всичко дава за това. Затова и се върза на Таръс. Той му предложи точно каквото иска — обожание от хората.

— Да ги омайва с приказки, вместо с външен вид?

— Да.

— Чакайте! — намеси се Людмила. Тя гледаше извисилата се пред тях кръгла сграда от бял камък. С блестящите си стени и сребристия купол бе една от архитектурните забележителности на града. — Сигурна съм, че Дерев няма да успее да надделее над Боян. Просто, колкото и да е силен, няма как да стане. Боян… как да ти кажа, Влади… той тръгна с истинска вяра. Не като мен. Нищо няма да може да го отклони от пътя му. Убедена съм.

— Таръс няма да кара Дерев да го отклонява от пътя му — отвърна Влади. — Друго ще направи.

Очите й се разшириха от неотложността в тона му. Той отново бе ускорил крачка до степен, в която я караше да подтичва.

— Имаш предвид, ще…? — гласът й се пресече.

Влади и Доневски се спогледаха. После Влади я дръпна силно за ръката:

— Побързай!

Единадесета глава
Краят

1.
Петър

27 януари, обед

Идва време, в което съществуването ти среща същността ти.

Идва време, в което се чувстваш толкова жив, че усещаш плъзгането на кръвта по тънките капиляри на пръстите ти. Време, в което всяка поета глътка въздух те прави толкова лек, че се издигаш нагоре като изпълнен с хелий балон.

Идва време, в което всяко действие, което си извършил през живота си — добро или зло, претеглено или необмислено, забравящо се или запомнящо се, нежелано или жадувано — се намества в световния пъзел и картината му става поразяващо ясна.

Идва време, в което разбираш защо е било всичко това.

Идва време, в което смисълът на живота ти се оказват онези дни, в които се учеше да тичаш в пълна тъмнина и да избягваш препятствия, които могат да ти струват живота. Онези дни, в които правеше разтягания, лицеви опори и коремни преси, докато ти прималее; когато след стотния висок скок имаше чувството, че стомахът ти ще изхвърчи през устата, а очните ти ябълки ще се разтекат по бузите; тогава, когато се тресеше от ридания и лицето ти се обливаше в сълзи, а треньорът ти крещеше: „Още веднъж! Още веднъж, слабако! Още веднъж!“ и ти се подчиняваше, защото иначе вкъщи щеше да има наказания, лоши наказания и се чудеше какъв е смисълът на целия този ужас, но сега разбираш.

Сега разбираш всичко.

— Като в парка! — извика Людмила до него. Очите на Петър привикваха към тъмнината с изумителна бързина. Видя как Владимир я прегръща с една ръка и впива пръсти в рамото й. Току-що бяха влезли в Главната зала на Ораторията и мракът се бе спуснал в момента, в който вратата се затвори зад тях. Сякаш потънаха в дълбока, непрогледна пещера. Тренираното зрение на Петър обаче различаваше всичко в залата — купола, стените, видеотаблата, хората, които седяха спокойно на местата си — твърде спокойно. Може би техните умове не регистрираха случващото се, или просто бяха в шок. До трибуната, Кирил се бе изправил и се оглеждаше объркано, а свещеникът Денев, седнал до него на стола, притискаше длани в безмълвна молитва.

— Какво означава това? — Людмила се задъхваше, въртеше глава насам-натам. Петър видя как Владимир се навежда към нея:

— Шшт, тихо, Люси! Тихо! — после, над главата й, художникът срещна очите му.

— Трябва да измъкнем Боян — каза му Владимир хрипливо — става нещо лошо. Случи ни се веднъж с Люси. Това е…

— Да — чу Петър гласа си. Стори му се твърде висок, като думтенето на река, отекващо в стените на пещерата. — Таръс е тук.

— Можеш ли да вземеш няколко военни и да отидете да доведете Боян? — попита Владимир. — Ще се справите с полицаите, не са много. Не искам да оставям Люси сама.

Петър не отговори. Гледаше Кирил. Бившият му съдружник слезе от трибуната и залитайки, се приближи до един от служителите на реда, които я ограждаха. Дори и в тъмнината, Петър виждаше бледнината на лицето му.

Кирил започна да говори с полицая. Петър премести поглед към Боян Денев. Свещеникът все така стоеше без да помръдва, вглъбен в молитвата си.

— Не — отвърна Петър тихо.

— Какво? — Владимир присви объркано вежди.

— Не, не ми трябват военни — поясни Петър. Очите му обходиха разстоянието до трибуната. Не повече от трийсетина метра. Трийсет метра без препятствия. Каменният под пред него бе чист и гладък, като полиран. Точно пред трибуната щеше да се натъкне на кордона от полицаи, но колегите му стояха и зяпаха като зомбирани. Нямаше да са голяма пречка.

Пет секунди.

Толкова му трябваха.

Всъщност, едва ли щеше да има повече.

Петър се наведе, пое си дълбоко дъх и както Владимир по-рано в Пленарната зала, се затича напред.

2.
Кирил

Стоеше и гледаше как животът се руши пред очите му.

Гърчещото се на земята тяло на Марий и суетящите се, блъскащи се около него хора, десеторно уголемени на екраните пред него без съмнение означаваха, че съдружникът му е победен. „А Таръс каза, че няма как да бъдем спрени. Всичко бил изчислил, всичко предвидил, щели сме да се справим без никакъв проблем с натрапниците!“

Марий бе победен, оставаха той и Петър. Достатъчни ли бяха, за да продължат замисленото?

Кирил огледа присъстващите в залата. Първоначалното им вцепенение започваше да отминава, въртяха глави, оглеждаха се възбудено. Ако не предприемеше нещо веднага, обстановката тук съвсем скоро щеше да наподобява тази в Народното събрание.

Усещаше, че Мария го гледа от публиката, но нарочно не потърси лицето й. Направи две бързи крачки към микрофона и изрече високо:

— Забравете това, което видяхте на видеостените! Останете неподвижни на местата си, докато не ви кажа!

На такова мигновено подчинение и генерал от българската армия би завидял. Хората замръзнаха, лицата им застинаха, погледите им се изпразниха от изражения. Кирил махна на разпоредителите да изключат екраните и след минута, и тази заповед бе изпълнена.

„Къде си, Таръс?“

„Тук съм!“ прокънтя нисък глас в главата му и Кирил подскочи. Огледа се бързо — никъде не видя фигурата на черния ангел. Само една домашна муха жужеше дразнещо и настойчиво около микрофона.

„Формата ми няма значение!“ сопна се Таръс в ума му. „В Народното събрание нещата се объркаха, но ако действаме веднага, ще ги оправим!“

„Но… но как? Ако законът не е внесен и не е гласуван, тогава за какво ще говоря аз?“

„Алев ще се възстанови. Ще върне силата си. Ще продължим със задачата си. Само че първо трябва да се отървем от тая напаст, която ни преследва. И вече не с хитрувания. Край на хитруванията. Мерките ще са радикални.“

„Не те разбирам.“

„Дай заповед на някой от полицаите да убие Боян Денев! Първо си заминава той, после и другите!“

Кирил почувства как залита и коленете му се подгъват, сякаш стокилограмова тежест се стовари върху гърба му. Погледна крадешком назад към свещеника — Денев седеше на стола си и макар че чертите му бяха изопнати, очите му продължаваха да се все така спокойни. Тъмни, дълбоки езера, в които му се искаше да се потопи и да изчезне.

„Да го убия ли?“ прошепна той сковано.

След думите му се спусна мракът.

Само за секунди денят се превърна в нощ. Десетките лампи в залата угаснаха до една, а бледата светлина от страничните прозорци се превърна в черна река. Кирил премигна, ужас нахлу в сърцето му, почувства се като внезапно ослепял. Сграбчи поставката за микрофона и я стисна с все сила.

„Таръс! Какво става?“

„Лишавам хората от възможност за реакция.“ изръмжа черният ангел. „На тъмно е трудно да действаш. Тъй като в момента в залата влизат и останалите ни противници, добре е да ги пообъркаме малко.“

„Аз… аз не съм сигурен, че…“

„Слизай веднага да говориш с полицая. Кажи му да застреля Денев. Сега!“

„Как да го направя? Нищо не виждам.“

„Ще дам нощно зрение. И на теб, и на човека, когото ще натовариш да го убие. Слизай, не се мотай повече!“

Последните думи на Таръс бяха изречени с такава злоба, че Кирил го преряза стомахът. Той си спомни за неотдавнашната му закана: „Ако се забавиш с молбата за развод дори един ден, ще дойда и ще ти натроша отново ребрата. И от двете страни. И ти обещавам, че ще боли повече… много, много повече!“

Кирил отново хвърли бегъл поглед към Денев. Свещеникът вече бе само силует сред тъмнината, но сключените пред гърдите му ръце си личаха ясно.

Молеше се.

Кирил отстъпи крачка встрани и заслиза по стълбите. Всяка крачка бе мъчение, сякаш вместо крака, повдигаше каменни блокове. Картината пред очите му обаче изведнъж се изчисти. Залата, предметите, хората в нея се оцветиха във фосфоресциращо зелено и се откроиха ясно пред него, както през деня. Цветът бе много особен и той посегна към очите си, чудейки се какво става с тях, когато се сети за думите на Таръс. „Ще ти дам нощно зрение…“

Стигна до кордона от полицаи. Приближи се до най-близкостоящия. Полицаят стоеше и се взираше в пода, без да мига. Кирил осъзна, че ненавижда това зомбирано изражение, станало почти неизменна част от ежедневието му в последната година.

Наведе се към полицая. Пое си дъх.

„Ако не го направя, те ще ме линчуват. Освен че ще загубя дарбата си, ще ме осъдят на смърт. Петър няма да се справи без мен. Ще загубим и ще ни убият.“

„Точно така!“ изкряска Таръс в главата му. „Правилно разсъждаваш! Хайде, давай!“

„Няма връщане назад. Няма.“

— Застреляй Боян Денев — промълви той в ухото на полицая. Поколеба се, после добави с треперещ глас. — Сега!

Полицаят вдигна глава. Безизразните му очи се присвиха.

— Слушам, господин Дерев. Само че… как? Тъмно е, нищо не се вижда…

— Ще виждаш — прошепна Кирил и се отдръпна настрани. Коленете му отново омекваха. Едва се удържа да не се свлече на пода.

Полицаят премигна, огледа се, после извади пистолета от кобура си. Завъртя се и тръгна нагоре към трибуната.

В този момент Кирил видя, че някой тича към тях.

Човекът тичаше с невиждана бързина — като междугалактически маратонец, от чиято победа зависи удържането на Хаоса извън пределите на Вселената.

3.
Боян

Още преди да настъпи мракът, той усети студа.

Отначало помисли, че просто го е втресло — температурите бяха минусови, настинката беше въпрос на време — но после осъзна, че студът не е в тялото, а в главата му. Обхващаше черепа му като футуристична метална каска, готова да го отнесе в странни, дигитални светове.

Вдигна ръце, докосна тила си — мускулите му бяха вдървени, сякаш наистина понасяха тежестта на невидим, положен върху тях метал. Тръсна глава в напразен опит да се отърве от неприятното усещане.

Видя, че Кирил пред него стои с наведена глава и лице, побеляло като сняг. Долната му челюст бе още по-издадена от обикновено, като отворено чекмедже, натъпкано с подаващи се навън зъби. Носът му изглеждаше толкова увиснал, че почти докосваше горната му устна. Приличаше на цирков урод, когото показват за забавление на тълпите.

„Чак толкова грозен ли беше преди малко?“ зачуди се Боян.

Нещо не беше наред.

Той чу тихото жужене на муха, която обикаляше микрофона на Кирил. Студът се усили, металната каска около главата му го стегна така силно, че едва не изстена.

„Злото!“ помисли изведнъж. „Злото е тук!“

Той се гмурна бързо под мразовитата вълна от ужас, която го заля и изплува сред тихото, спокойно море, върху което се носеше цял ден. Отново бе в тялото на бял гларус. Отново чувстваше топлината на млечната вода, галеща перата му и безметежното удоволствие от носенето.

Някъде далеч виждаше изображението на залата, в която се намираше. Виждаше как я обгръща тъмнина и как лицето на Кирил става все по-демонично. Но той самият продължаваше да се носи по топлото море. Изведнъж цялата морска повърхност заблестя в смарагдово зелено. Милиони мънички същества, подобно на скъпоценни камъни, затрептяха под водата. Те се надигнаха, излетяха извън водата и започнаха да танцуват из въздуха, обливайки света в зелена светлина.

„Летящ планктон?“, запита се Боян-гларуса изумено. „Съществува ли такова нещо?“

Планктонът не само летеше, но и говореше. Милионите мънички същества запяха и до слуха на Боян-гларуса достигнаха думите, които песента им оформяше:

Не се бой… само на място стой… стой…

„Господи? Ти ли си?“ Боян-гларуса усети как клюнът му се разтваря и тялото му се стрелва напред, явно в инстинктивното желание да погълне малко от вълшебния планктон. Даже и като птица не губеше пословичния си апетит.

Знам, че се боиш… но искам на място да стоиш…

„Това ли трябва да правя? Да стоя на място? Нещо лошо се случва, мисля, че трябва да се махна веднага от трибуната.“

Ще се погрижа аз… не показвай страх…

„Защо говориш в рими?“

Защото са ми любими… любими… чуй ме… безопасността си довери ми… довери ми…

„Добре, ще стоя тук. Разбрах Те.“

Не помръдвай даже крак…

„Римата!“, напомни Боян, леко развеселен.

… докато ни владее мрак!

Боян премигна. Озова се в тъмнина. Очите му постепенно привикнаха, но въпреки това различаваше само силуети. Проследи с очи Кирил, който слизаше от трибуната и се насочваше към кордона от полицаи. Хората от публиката седяха напълно неподвижно. Кирил заговори един от полицаите. Ръцете на служителя на реда висяха покрай тялото като на зомби от стар филм на ужасите. Боян потисна желанието да скочи и моментално да хукне към изхода.

Полицаят извади оръжие. Тръгна към него.

Изстрелът отекна като гръмотевица, предвещаваща страховит воден апокалипсис.

4.
Владимир

За разлика от предния път, сега не му се мърдаше. Страхът му за Люси бе толкова силен, че не искаше да я остави даже за момент. Усещаше треперенето на тялото й под защитния заслон на ръката му и това заковаваше краката му още по-здраво за земята. Като дърво, което прикрива любимото си цвете от буря.

Присвиваше силно очи, но въпреки това различаваше само силуети. Топлината, която ги бе посрещнала на влизане в Ораторията, се беше отдръпнала под напора на изненадващо леден въздух, който сковаваше гърлото му и щипеше болезнено кожата му.

— Какво става? — зъбите на Люси тракаха.

— Не знам. Да се доверим на Петър, а? — гласът му отново бе спаднал и едва се чуваше.

— Защо тръгна сам тоя човек? Да идем да му помогнем!

— Люси, виждаш ли нещо в тая тъмница? Стой тук, че не мога да те мисля! Петър сякаш добре се ориентира.

Наистина — главният секретар тичаше така уверено напред, сякаш за него мракът не представляваше никакъв проблем. Владимир го загледа с неволен интерес. На тръгване от болницата Петър му бе споделил, че има отлична физическа подготовка, но едно е да го чуеш на думи, друго — да го видиш с очите си. Това не бе изява на онази свръхестествена сила, с която се бе сблъскал в Министерството на вътрешните работи. Това бяха просто човешки умения, но развити до такова възхитително съвършенство, че Владимир не можеше да откъсне очи от фигурата му. Как тичаше само! Краката му едва докосваха земята; движението на мускулите напомняше грацията на гепард, набиращ инерция при преследване на плячка. „Ще скочи!“, помисли внезапно Владимир. „Увеличава скоростта, за да скочи, но защо? Какво ще се случи?“

В следващия миг видя.

Полицаят.

Пистолетът.

Безмълвната фигура на застаналия встрани от трибуната Дерев; седящият Боян. Повдигането на ръката на полицая, която държи пистолета (как вижда? Как вижда накъде точно да го насочи??), проблясването на метала в мрака и после скокът на тичащия мъж. Петър се приближаваше от дясната страна на Боян и повече от три метра го деляха от платформата. Той се хвърли напред; буквално излетя във въздуха с наклонено тяло и събрани, изпънати напред ръце, сякаш самият беше куршум, разцепващ пространството и времето. Владимир никога не беше виждал такъв великолепен скок — дори в нелегалните екшън филми, които понякога гледаше в мрежата. Моментално разбра, че този човек е учил бойни изкуства цял живот само заради това — само за да направи този скок, тук и сега. Дъхът се пресече в гърлото му, от устните му излетя нечленоразделно възклицание. Направи крачка напред, дърпайки Люси със себе си, после се закова на място, сепнат от проехтелия изстрел.

Полицаят бе стрелял точно в момента, в който Петър се приземяваше от въздуха върху Боян и го блъсваше заедно с тежкия дървен стол на земята. Едрата му фигура се отметна встрани и заедно с тази на Боян, се срути зад трибуната.

И Боян, и Петър, изчезнаха от погледа на Владимир.

За няколко секунди настъпи пълна тишина. Хората в залата продължаваха да стоят безмълвни и сковани в тъмнината. Полицаят свали ръката си и без да пуска пистолета, отстъпи назад. Кирил, напротив, направи три залитащи крачки напред към трибуната.

Качи се на първото стъпало. Спря, сграбчи главата си с ръце и застена високо.

Владимир внезапно се отърси от вцепенението. Сграбчи Люси за ръката и я дръпна напред.

— Бързо! Бързо! — двамата хукнаха като обезумели към трибуната. Когато стигнаха, заобиколиха микрофоните и Владимир видя двете фигури на пода. Лежаха една до друга, на мраморния под зад платформата. Боян тъкмо се надигаше, пъшкайки, от земята и се оглеждаше объркано, с паднала пред лицето коса. Петър лежеше проснат по гръб пред него и тялото му се свиваше спазматично.

Мракът изчезна.

Също като в парка онзи ден — Боже, колко далечно му се струваше това време! — светлината изведнъж се върна в залата. Ярка като юлско слънце, тя почти го ослепи. Владимир премигна, разтри очи и усети как тялото му се отпуска от топлината, нахлула заедно със светлината в огромното помещение.

С проясняването на погледа му картината пред него се откри в потресаващи детайли. Боян беше разчорлен, черната му къдрава коса закриваше очите, пурпурната калимавка се бе смъкнала от главата му при падането и се бе търколила зад платформата. Свещеникът се опираше с една ръка на преобърнатия стол, за да се надигне. На земята върху платформата, Петър лежеше, свиваше пръстите на ръцете си и дишаше тежко. Цялата предна част на униформата му беше обляна в яркочервена кръв.

Владимир пусна ръката на Люси, хукна към Петър и коленичи бързо до него. Задъхваше се, устата му пресъхваше, сърцето му бумтеше.

— Този… този човек… — чу смаяния, дрезгав глас на Боян отстрани — … той… той пред мен ли се хвърли? Спаси ли ме?

Владимир не отговори. Нямаше време да отговаря. Посегна и разкопча трескаво униформената риза на Петър. Отметна я настрани. Входът на раната се виждаше ясно върху разкъсаната му долна фланелка — беше горе, в лявата част на гърдите. Куршумът вероятно бе минал през белите дробове. И бе засегнал артерия, защото кръвта изригваше на потоци; буквално за секунди оплеска целите му ръце и неговия пуловер.

Стомахът му се надигаше, пареща киселина се плъзгаше в гърлото му. Ръцете му изтръпваха, схващаха се. „Художниците са половин лекари“ мярнаха се смътно в ума му думите на професора им по анатомия в Академията, Михаил Добрев. Фъфлещият Добрев, който идваше да им изнася лекции от Медицинския факултет. „Ще се учудите как знанията, получени тук, могат някой ден да спасят вашия живот или живота на ваш близък!“

„Мога ли да го спася? Мога ли?“

Владимир стисна дланта на Петър с една ръка, после посегна и сложи другата на челото му. „Господи, моля Те! Моля Те!“ Веднага усети как го изпълва познатата живителна светлина; любовта, която изгражда всяка една мъничка клетка на вселената. Тази любов изригна, преля от тялото му като златен водопад, но в момента, в който се опита да достигне до тялото на лежащия на земята мъж, се блъсна в невидима прозрачна стена. Заобиколи стената от всички страни, заблъска искрящи пръсти в нея, помъчи се да я разбие, но стъклото явно бе много здраво, защото я отхвърли рязко назад.

Владимир опита пак. И пак. И пак. И всеки път, златните струи отскачаха безсилно настрани, неспособни да преминат бариерата. Любовта светеше на човека на земята, успокояваше го, галеше го с топлината си, но не можеше да достигне до тялото му.

Не можеше.

Не можеше просто защото земният път на този човек бе приключил.

Владимир си пое задавено дъх. Отдръпна дланта си от челото на Петър. Напиращи сълзи горяха очите му.

— Аз съм виновен! — избъбри отчаяно — Как можах да те оставя… не трябваше да те оставям да тръгваш сам!

— Не… — чу слабия глас на Петър — Така трябваше… така трябваше да стане…

Въпреки че напълно осъзнаваше безполезността на действията си, Владимир посегна, свали пуловера си и го сгъна бързо на няколко ката. Понечи да притисне импровизирания тампон към гърдите му, но Петър го спря с ръка:

— Сти-стига, няма смисъл… — той шепнеше. От устата му блъвна струя кръв, бледото му лице се изкриви от усилието, което бе положил, за да проговори.

— Млъкни! — каза Владимир през зъби. Обърна се и извика — Някой да повика линейка! Бързо!

Зад него хората шумяха. Присъстващите се раздвижваха, измъкваха се от изкуственото вцепенение. Един от близкостоящите полицаи веднага извади МУК-а от колана си. Владимир се наведе към Петър и хвана отново ръката му.

— Няма… няма време за линейка… — Петър изви леко глава встрани, за да срещне шокираното лице на Боян — той… той добре ли е…

— Да, той е добре.

— Знаеш ли… имах сделка… — Петър се усмихна едва забележимо — имах сделка…

— Какво? — Владимир се наведе още повече към него.

— Моят живот за твоя… това беше молитвата ми… изтъргувах те…

Владимир стисна устни и ръката му се сви по-силно около тази на Петър.

— Какво говориш? — задушаваща буца се надигна в гърлото му.

— Нищо… — Петър се закашля, нови струи кръв бликнаха от устата му — просто финална… драматична реплика…

Бяла светлина бухна в ъглите на залата като млечна пяна, събра се в малък облак и се претърколи весело във въздуха, докато застана точно над тях. Стече се към лицето на мъжа на земята, сля се с кожата му и я направи нежна и мека като на тримесечно бебе. Сякаш Петър не умираше, а тепърва разцъфтяваше за приключенията и безкрайните предизвикателства на живота.

— Знаеш ли, радвам се, че се запознах с теб — Владимир стисна и другата му ръка, — и се поправям — приемам те за приятел. Никакви други животи не ти трябват. Наистина.

Петър се усмихна отново.

— Благодаря ти — той извърна лице и присви очи, сякаш се вглеждаше в нещо. После пое дълбоко въздух и остана неподвижен.

Докато се вглеждаше в скования гръден кош на човека пред него и в бялото, отпуснато лице, застинало в маската на смъртта, Владимир усети ново присъствие над себе си. Пусна безжизнените ръце на Петър, изтри насълзените си очи и вдигна глава.

До тях, вкопчил длани една в друга, стоеше Кирил Дерев. Изглеждаше съвсем различно. В първия момент Владимир не можа да разбере на какво точно се дължи разликата във вида му, после замаяно осъзна, че тъгата, изпълвала доскоро облика на оратора, е изчезнала. „Онази тъга, която исках да нарисувам!“, спомни си смътно, „Онази, загрозяващата. Няма я.“

Да — неясно как, Дерев бе смъкнал деформиращата маска и я бе захвърлил някъде далеч. Отдолу блестяха истинските му черти — пак не особено правилни, но симпатични, дори, по един техен си начин, мъжествени. Дълбоките му тъмни очи за момент силно напомниха на Владимир на очите на Боян — имаха същия съчувстващ, пълен с любов израз.

Дерев гледаше надолу към мъртвия мъж и кокалчетата на пръстите му белееха от стискане.

— Той… той… от колко време е с вас? — обикновено силният, ясен глас на оратора сега глъхнеше, сякаш се губеше в дебрите на новата вселена, в която бе попаднал.

Владимир се опря с една ръка на пода, после полека се изправи.

— От вчера — отвърна тихо. Заливаше го страшна умора, причерняваше му, мускулите му трепереха. Едва се задържаше на крака.

— Не знаех — прошепна Дерев. — О, Боже… нищо не съм разбирал. Нищичко.

— Изгони ли го? — Владимир го погледна.

— Кого?

— Онзи демон. Онзи, който докара тъмнината. Бил е в главата ти, нали? Изгони ли го?

— Да. Да. Изгоних го. Тръгна си. Беше на косъм… на косъм да ме убие, но си тръгна. Мисля… мисля, че вече няма да се върне.

— Хубаво. Това поне е хубаво.

— Той… — Дерев се пресече. Пое си дълбоко въздух, пусна ръце, прекара ги през косата си. Опря длан на челото си. — … Петър… Петър беше добър човек. Винаги съм го знаел.

— Така е. Такъв беше.

— Бил е дори по-достоен, отколкото съм смятал.

— Достойните постъпки ни изненадват, нали? — Владимир чу шум зад себе си и се обърна. Видя как Боян коленичи до Петър, прави кръстен знак на челото му, спуска клепачите му и поставя ръцете една върху друга на гърдите. „Благодаря!“, промълви свещеникът. Изправи се. Очите му се срещнаха с тези на Дерев през тялото на мъртвия мъж.

— Съжалявам — изрече Дерев сковано. — Прости ми, аз… бях си изгубил ума.

Боян го измерваше с поглед известно време, после явно разбра, че злото вече е напуснало оратора. Чертите на лицето му се отпуснаха и той кимна.

— Всичко е наред — промълви. — Важното е, че ти успя да се спасиш. За това се радвам.

— Трябваше да се осъзная по-рано. Три минути по-рано да се бях усетил, това нямаше да се случи.

— Всичко идва с времето си. Нито по-рано, нито по-късно. Недей да се виниш.

В залата се бе вдигнал невъобразим шум. Хората обикаляха, крещяха, оглеждаха се. Военните също нахлуваха в залата, тичаха към трибуната. Владимир се огледа. Люси стоеше два метра встрани от платформата, свила ръце пред гърдите си. Фигурата й изглеждаше страшно крехка сред надигналото се множество и в същото време, силна като оцеляла векове лиана сред тропическа джунгла.

Владимир заобиколи трибуната, прескочи стъпалата и хукна към нея. Доближи я и я прегърна. Зарови лице в рамото й, а тя го притисна с все сила към себе си, залюля го като малко дете. Той усети как раменете му се разтрисат, а надигащата се буца в гърлото му се пръсва в горещи, неудържими сълзи.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Съжалявам. Чувстваше го близък, нали?

— Да. Да, така е. Така го чувствах. Не знам как стана, но…

— Знаеш, че не е краят, нали? — тя галеше косата му — Смъртта не е краят.

— Да, Люси. Да, но е ужасно… толкова е ужасно… толкова…

— Ще бъдем заедно с всички, които сме изгубили. Там, където ни каза Асарих. На онова място. В другия свят.

— Да. Да. Знам.

— И ще е хубаво.

— Да. Да. Да, Люси. Да, знам.

Тя го прегръща още дълго време, галеше го, топлеше го с тялото си. Накрая отметна нежно косата от челото му.

— Хайде, миличък. Спри да плачеш и вземи да се облечеш. Моля те. Навън не е за къс ръкав.

Той се отдръпна от нея и огледа тялото си със замъглените от сълзи очи. Беше забравил пуловера си на пода до трибуната.

— М-мислиш… мислиш да си тръгваме ли?

— Да. Наложително е да си тръгнем. Поне за малко трябва да се откъснем от всичко. Никак не си добре.

Той изтри окървавените си ръце в панталоните. Видя, че е изцапал и нейната риза с кръв. „Няма значение.“ Прегърна я и двамата се върнаха бавно до трибуната. Около тялото на Петър вече се беше събрала тълпа — полицаи, военни, политици. Самият президент се мяркаше някъде назад, ръкомахаше, разменяше реплики с околните — Владимир не разбираше и дума.

До Кирил Дерев стоеше нисичка, хубава тъмнокоса жена. Шепнеше нещо в ухото му, а той стискаше ръката й.

— Бояне? — обърна се Владимир към свещеника — П-пускаш… пускаш ли ни с Люси да се приберем вкъщи? И аз, и тя имаме… трябва ни малко… почивка.

— Разбира се! — Боян, който говореше с един от военните, кимна — Всичко свърши вече, приятелю. Няма защо да се тревожиш. Ние с Кирил ще се оправим тук.

Ораторът, дочул репликите им от другата страна, също кимна.

— Да! — потвърди той. — Прибирайте се. Ние ще се погрижим за всичко.

Владимир им се усмихна с благодарност. Взе пуловера си от земята и го облече. Прегърна отново Люси и двамата се запътиха бавно към полуотворената врата на залата.

5.
Кирил

Човекът се мерна само за секунди пред очите му, преди да се строполи на земята, но му стигнаха, за да го познае.

Мракът се сгъсти още повече около него. Въпреки фосфоресциращата светлина, в която плуваха предметите, отново се почувства като слепец. Премигна, разтърка очи, прииска му се да изкрещи на Таръс: „Оправи ми зрението! Не виждаш ли, че полудявам! Привиждат ми се безумия!“

Направи крачка напред. Лицето на главния секретар се откри пред него. Зелената светлина се плъзгаше по линията на широкото му чело, силната челюст, плътните, полуотворени устни.

„Кире? Хей? Добре ли си? Дявол да го вземе, май съм ти счупил няколко ребра. Ей, не мога да се владея и това е… ето, вземи малко вода!“

Какво бе направил Петър току-що? И той ли се бе опитал да убие Денев, затова ли се бе хвърлил към него? Може би Таръс е дал и на него същата заповед? Но защо го бе накарал да го направи точно в момента, в който полицаят стреля?

Във всеки случай, ако причината за намесата му бе същата като неговата, то тогава и двамата не бяха сполучили, защото Боян Денев очевидно бе жив. Всъщност свещеникът тъкмо се надигаше с пъшкане изпод прекатурения стол, отмятайки в движение косата от очите си, явно за да се ориентира по-добре в обстановката.

„Убий ги!“ изкрещя Таръс изведнъж в главата му. Крясъкът бе толкова силен, че Кирил подскочи. „Убий ги и двамата! И Денев, и проклетия Петър!“

„Какво?? Петър ли?! Защо да убивам Петър? Та той ни е съюзник!“

„Убий го! Кажи им да го застрелят, нещастнико! Всеки, който се приближи до платформата, да бъде застрелян! Моментално!“

Кирил направи още крачка напред. Чак сега видя, че Петър е тежко ранен. Лежеше на пода, целият в кръв и едва дишаше. Кирил на секундата осъзна, че предположенията му са напълно грешни. Таръс не бе давал заповед на Петър да убива Денев. Нямаше как да го е накарал да се хвърли към свещеника в същия момент, в който е знаел, че полицаят ще стреля. Това беше пълна лудост.

Не, Петър сам бе взел решението да се намеси. И то не за да убие Денев.

А за да го спаси.

В този момент видя как друг мъж — някой от неприятелите им без съмнение, защото свещеникът му говореше нещо с фамилиарен тон — се спуска към Петър и коленичи до него. Човекът трепереше, хапеше устни, беше готов да заплаче, а държиш ли се така, ако виждаш пред себе си повален противник? Не, разбира се. Така се държиш, ако виждаш приятел.

Новодошлият разкопчаваше ризата на Петър, очевидно за да види колко сериозна е раната му. За да го види дали е добре, мили Боже, да го види дали ще оцелее.

„Какво чакаш, нещастнико!“ виеше Таръс в главата му. „Ако се забавиш още малко, вече ще бъде късно! Боян Денев ей сега ще се съвземе и ще те помете! Какво чакаш?? Убий ги!“

„Не остана вече никой. Никой, освен мен.“ промълви Кирил. „Марий е победен, а Петър очевидно е минал от другата страна. От страната на живота. По някакъв начин е успял да достигне до светлината в себе си. А аз? Аз мога ли да я достигна? Как?

Чрез кого?“

Кирил се извърна към публиката. Видя Мария. Тя тъкмо се надигаше от стола, с присвити очи, състарени от тревога за него.

Тя беше там. И винаги щеше да бъде. Пред погледа му и до сърцето му. Винаги.

„Проклетник! Не разбираш ли, че умирам! Умирам! Моля те, направи каквото ти казвам!“

„Сега разбирам, Таръс! Разбирам, че ти… ти с голямо удоволствие би унищожил и мен, нали?“ Кирил усети как дълбокото презрение, което бе хранил към Черния ангел в началото, се завръща изведнъж и изпълва гърдите му като кислород, поет от най-дивите склонове на висока планина. Той вдъхна дълбоко от живителния въздух и усети прилив на замайваща сила. „Да, искаш да ме унищожиш, копнееш да го направиш, но не можеш! Не можеш, ако аз не ти разреша! Не можеш, защото не ти е позволено!“

„Моля те!“ пищеше Таръс. „Моля те, недей! О, моля те…“

„Махай се от мен!“

„О, не! Нее…“

„Не искам повече нито да те чувам, нито да те виждам! За какво изобщо ми беше притрябвала проклетата ти сила — та нали вече си имам едно същество, което ме обича безрезервно! И то не благодарение на номерата ти, а благодарение на собствената ми душа — тази, която ми е дал Бог! Мария ме харесва такъв, какъвто съм — и това ми стига. Как не съм осъзнавал досега, че това е единственото, което ми е необходимо! Боже Господи, Таръс! Та аз съвсем не съм прокълнат, както винаги съм си мислел. Аз съм благословен! Благословен!“

„Неее…“

„Само се чудя дали ще успея да си простя за всичките изневери и предателства, които извърших спрямо нея.“ това беше последната реплика, която отправи към Таръс в ума си, защото в следващия миг, черният ангел изчезна. Главата на Кирил внезапно олекна, сякаш бе изхвърлил от нея тонове олово. В залата нахлу ярка светлина — той отскочи назад, премигна, разтърка очи. Ръката му се стрелна към челото.

Хората се размърдваха. Шумяха. Кирил се обърна отново към публиката, присвивайки очи от новопоявилата се светлина. Мария стоеше права, махаше му, търсеше тревожно погледа му.

Той й махна безсилно в отговор. Усмихна й се и й даде знак с ръка да го изчака. После се обърна и тръгна към платформата.

Чувстваше се страшно отпаднал, все едно бе прекарал тежка болест. Виеше му се свят, краката му се преплитаха. Но беше здрав. Беше се излекувал. Това беше важното. Оттук нататък, възстановяването бе само въпрос на време.

6.
Титаните — III

Пищеше.

Болката, болката, болката.

Парчета алфа-материя се валяха около него, изтръгнати от целостта им от безумното му страдание. Той ги хвърляше към бета-света, запращаше ги със силата на избухваща звезда и енергията им поразяваше дървета, срутваше къщи, разцепваше модерния, свръхустойчив асфалт по улиците. Докато летеше, край съзнанието му проблеснаха мисли на омраза. Видя тийнейджър да крачи по тротоара, вбесен от двойката, която бе получил — несправедливо, според него — днес в училище.

„Причакай я!“ изсъска Таръс в ума му. „Учителката ти сега се прибира вкъщи. Знаеш къде живее. Причакай я пред входа и я пребий! Никой няма да те види!“

Момчето потрепна, поспря се, после сви вежди и ноздрите му се разшириха. Поколеба се за момент, после се обърна и зави в желаната от Таръс посока.

След половин час юмруците му заваляха върху беззащитното тяло на учителката. Черният ангел почувства леко облекчение — съвсем леко.

Той се спусна да търси нова жертва.

* * *

— Спри! — подвикна му Асарих. Виждаше разчлененото, обезобразено тяло на противника си, което се мяташе далеч пред него и оставяше следи от жълто-зелена слуз след себе си. Чуваше писъците на Таръс в ума си. Таръс беше ранен, тежко ранен. И друг път бе виждал поразени черни ангели и бе чувал крясъците им и всеки път изпитваше жал. Но мъката му за Таръс, за негово учудване, се оказа неимоверна.

— Махни се! — виеше Таръс. — Остави ме на мира, проклетнико!

— Ще ти мине! Ако се върнеш в Предела и си починеш известно време, ще ти мине! Върни се в Предела!

— Луцифер ме изгони, не разбираш ли! Никъде не мога да се върна! Махай се!

— Не може да спре достъпа ти до Предела! Не го слушай!

— Махай се! — Асарих трябваше да се гмурне надолу, за да избегне внезапния жълт снаряд от алфа-материя, запратен към него от Таръс. Парчето се разби встрани от него и отровни пръски се разхвърчаха навред. Асарих се обгърна в предпазен щит и не помръдна от мястото си. Рядко прибягваше до щита, защото употребата му го изтощаваше, но не искаше да изпуска Таръс от погледа си.

Разбра, че черният ангел нямаше да го чуе. Когато изпитваха тази болка, те никога не чуваха нищо. Само разрушаваха.

В следващите месеци Таръс щеше да причини много нещастия. Не трябваше да го изпуска от очи. Трябваше да предотврати колкото се може повече от тях.

Асарих въздъхна и полетя след Таръс.

Знаеше, че това е неизбежната съдба на черните ангели, но въпреки това, му беше ужасно мъчно.

Епилог
Лято 2044

Сред зелените листа на липата оглушително чуруликаха синигери, лястовици и скорци. На алеята пред тях се разхождаха хора с кучета; прегърнати двойки; възрастни хора; майки, бутащи бебешки колички. Един малчуган прелетя на скейтборд и си изпроси гневния вик: „Внимавай!“ от една приведена над количката майка. Хлапето се сепна за момент, после наклони шарения скейтборд и се отдалечи вдясно към мостчето, което минаваше над изкуственото езеро.

Людмила гледаше езерото. Силното слънце блестеше по повърхността му и я оцветяваше в смарагдово зелено. От време на време някоя оранжева или червена рибка подскачаше над водата, оглеждаше се с черните си кръгли очи, после се гмурваше с пръски обратно.

„Трябва да си вземем рибки.“ помисли тя и лениво отпи глътка вода от пластмасовата бутилка. „Един аквариум ще стои страхотно в ъгъла на барплота.“

— Май е време да ти го кажа — чу гласа на Влади до себе си. Обърна се към него. Той седеше на пейката леко приведен, с опрени на коленете лакти. Хвърли й кратък поглед, усмихна се. Русите кичури над челото му бяха толкова изсветлели от слънцето, че й приличаше на скандинавец. Кожата му все още не бе успяла да потъмнее — както и нейната. Надяваше се да успеят да отидат поне за десетина дни до морето.

— Какво? — попита тя. — Нарисувал си мене на картината? Гола?

Той се засмя.

— Ти май наистина искаш да го направя, а?

— Глупости. Просто като те знам какъв си…

— Ама ще се кефиш, нали? Искаш да го направя и да те изложа в „Цветове без граници“, да те гледа цяла Европа.

Людмила сви устни и го сръчка.

— Хайде де, кажи ми каквото искаше.

— Ааа… — той се смееше — сега изместваш темата…

— Кажи ми, де!

— Добре — усмивката на Влади се стопи. Той се вгледа в езерото, присвил очи от светлината. — Свързах се с колежката ти от университета. Деспина Тота.

— Какво? Коя?

— Деспина. Гъркинята. Имаше я в контактите си в „Global Call“-а. Нали ме авторизира да влизам.

— Ама, как така? Аз от години не съм я чувала… защо си се свързал с нея? Тя отговори ли ти?

— О, да! Българският й е много приличен. Много се зарадва, като й казах кой съм. Разправя, че предишният ти мъж, бил, цитирам „подляр“ и „мазно леке“.

— Леле! — Людмила се засмя. Ръката й бе притисната към сърцето, което изведнъж се бе разбесняло. — Тая Деспина! Ама защо си я потърсил, пак не разбрах?

Той се усмихна широко.

— За да й отидем на гости.

Тя го изгледа застинала. Сърцето й направи още един акробатичен номер в гръдния кош, после се заклати несигурно и се облегна безсилно на ребрата.

— К-какво? — прошепна. — На гости ли?

— Да. Вече го уредих. Ще отидем на вилата й в Коринт. Сигурно го знаеш, едно морско градче на осемдесет километра от Атина. Казва, че е страхотно, имало много място и много ще се радва да ни види. Даже предложи да си вземем и други приятели, ако искаме. От първи до двайсети август. Вече си пуснах отпуск.

— Влади… не мога… леле, не мога да повярвам! Винаги съм искала да отида в Гърция!

— Да, знам. Е, вече ще ходим навсякъде, миличка, не само в Гърция. Сега, като отвориха границите, вече не е проблем да пътуваме. Вече имам една-две покани за изложби, в Париж и Брюксел. Не ти казах, но това е чак октомври.

Тя се хвърли на врата му. Притисна лице към топлата му кожа. Усещаше дъха му и извивките на усмивката му до врата си.

— Значи това ще ни е меденият месец, а? — промърмори и го целуна нежно по ухото.

— Пфууу… че ние медения месец вече си го изкарахме в леглото.

— А, това не се брои.

— Не се брои? Сериозно ли? — той се наведе към нея и потърси устните й. Тя му отвърна жадно. С Влади се чувстваше като тийнейджърка — целуваха се навсякъде, постоянно. В кафенетата, по пейките, когато излизаха с приятели. И не й омръзваше. Напротив — с всеки ден ставаше все по-хубаво.

Чу се лек, мелодичен звън. Влади се отдръпна неохотно от нея и бръкна в джоба на късите си панталони. Вече всички разполагаха с мобилни устройства — точно както е било някога.

— Чакай… Боян.

— Какво иска? — тя примижа с неудоволствие. — Нали се уговорихме вече?

— Да? — Влади доближи апарата до ухото си. — Казвай бързо, че сме голи и сме на кухненската маса.

Людмила притисна устните си с ръка. Не искаше да си представя неловката усмивка на Боян в момента. Приятелят им така й не бе успял да свикне с постоянните глупости на Влади.

— Какво? Пак ли ще ми крадеш от запасите? Свършиха вече бе, човек! — пауза — Добре, добре. Само една обаче. Да, де, разбрах. А, много хубаво. Обаче да предупредиш навреме Кирил, че ще му се намали дажбата. Айде, до довечера.

— Пак ли иска от хубавото вино? — попита Людмила, когато Влади затвори.

— Да. Пристрасти се. Да го видим какво ще прави като свърши. Останали са ми само две бутилки.

— Е, все ще намерим някъде. Вече всичко се продава в магазините.

— Реколта от преди земетресенията? Много се съмнявам.

— Не сме търсили достатъчно.

— Боян казва, че Деси си отложила репетицията и ще дойде.

Людмила се усмихна.

— Супер. Много ми е приятно, като идва и тя.

— Да, много са готини двамата. И как се намериха само — композитор и певица…

— Ами нали трябваше да се появи някой, който да му изпълнява любовните бълвочи по баровете?

Влади се засмя:

— Да не вземеш да му кажеш, че не ги харесваш? Ще му секнеш до живот творческия ентусиазъм!

— Гроб съм — Людмила се изправи и го дръпна за ръката. — Хайде, ела да се прибираме вече да ми покажеш картината!

Докато вървяха по улицата, тя се оглеждаше. Въпреки че бяха минали месеци от промяната, все още изпитваше учудване. По тротоарите нямаше свещници. Камбаните не биеха през час за молитва. Почти всички видеотабла бяха свалени, а тези, които останаха, излъчваха новини или реклами на течни сапуни и екзотични екскурзии. Човек не се разминаваше със свещеници или полицаи на всеки ъгъл. О, в началото полицията беше навсякъде, когато свалиха границите на Затворения квартал — вече не бе „Затворен квартал“, казваше се „Изгрев“ и бе напълно реновиран и нормална част от града — тогава служителите на реда следяха изкъсо за всяка неправомерна проява на бившите „незаконни“, които се смесиха с „нормалното“ общество. Но такива прояви, за всеобщо учудване, почти нямаше. Осигуриха базисни и работа за всички жители на бившите Затворени квартали и нещата постепенно се успокоиха. Махнаха чиповете на „законните“, тъй като личната неприкосновеност се постанови със закон и вместо чипове, вече всички разполагаха с електронни карти за идентификация и разплащане. Нямаше цензура върху медиите и изкуството, нямаше изисквания за облеклото по улиците, нямаше вечерен час. Нямаше Духовна партия, Духовно министерство, нито Оратория. Църквите се отделиха от правителството и започнаха отново да работят по начина, по който работеше и Този, който в древността бе положил каменните им основи — разкриваха духовния свят, но не го натрапваха; посочваха пътя към него, но не спъваха по никакъв начин личния избор. Завърна се истинското лице на Божия дом — не онова, което поради страх от злата природа на хората ги затваря в клетки, а онова, което заради вярата в добрата им природа им дава свобода.

Само за няколко месеца, благодарение на разкритията за унищожителната политика на духовната партия, която бе готвела истински геноцид върху народа, обществото се бе върнало към състоянието си отпреди много години. В същото време мащабни бунтове в повечето европейски страни накараха и техните правителства, едно по едно, да последват примера на България.

Светът постепенно се нормализираше. Людмила искрено надяваше, че този път ще е за добро.

— Хайде! — тя подскачаше като малко дете. — Сваляй го тоя найлон!

Хвърли сандалите си назад в преддверието, а Влади направи три крачки към платното и дръпна театрално полупрозрачното покривало. Пусна го настрани. Слънчевата светлина заля картината и тя засвети като обгърната в пламъци. Людмила, която бе изтичала напред, в първия миг трябваше да примижи, за да различи композицията. Апартаментът на Влади бе винаги светъл, но през лятото се оказа, че живеят буквално върху повърхността на слънцето. След десетте години прекарани в северно жилище светлината в новия й дом й харесваше, но понякога й беше мъчно за сенчестите кътчета, където се свираше и се потапяше в уютна депресия. Тук това бе просто невъзможно.

Не че имаше изобщо защо да е в депресия.

Влади се пресегна, обърна картината малко вдясно и върху нея падна сянка. Сега я видя добре.

Беше синя.

Най-синята картина, която беше виждала. Десетки, стотици, хиляди оттенъци и нюанси на синьо. Градски пейзаж, както винаги — от това любимият й не можа да се откаже. Централна улица, търговски магазини, надвисващи над тях старовремски сгради и хора, хора, хора, вървящи по улицата. Котка върху един улук. Куче, дърпащо каишката на стопанина си. Декоративни дървета с равно подрязани корони покрай магазините.

Сини.

Постепенно тя забеляза, че одушевените предмети — дърветата, животните и хората — са леко размити. Синьото в тях бе по-бледо; нежно и потрепващо като паяжина; виеше се около чертите им, завихряше се нагоре и се плъзваше покрай сградите, покривите, докато не достигнеше късчето небесен лазур и там изчезваше.

Людмила усети болка в очите — осъзна, че стои от половин минута се взира в платното, без изобщо да мигне.

Син дим, който излиза от ръцете й, докато стои на колене в Пленарната зала и се разтапя във въздуха над нея.

Син дим, който излиза от тила на гърчещия се Алев и се стрелва нагоре към тавана.

И думите на Боян през онзи далечен зимен ден:

„Стоях пред микрофона и оттам излезе син дим… нещо като пушек… обви ме целия и някак… се вмъкна в мен. Беше сякаш политах, невероятно усещане… направо неописуемо…“

— Синият дим! — промълви тя. Стисна очи, потърка ги, после ги отвори отново.

— Да — отвърна Влади тихо. — От два месеца насам не ми излиза от главата. Непрекъснато мисля за него. И нали знаеш, аз като се затормозя за нещо, трябва да го нарисувам.

— Откакто разказахме сънищата си на Деси? Оттогава ли?

— Ами, да, горе-долу. Всъщност основното, за което се чудя, е защо хората виждаме концентрираната алфа-енергия в синьо. Основен цвят е в спектъра на бялата светлина, това е единственото, което знам за него. Рових страшно много в енциклопедиите. Пише, че в Египет синьото е било символ на боговете — когато някой фараон е умирал, са слагали на гърдите му син смарагд. На изток се ползва за медитация. В християнството и исляма пък е символ на добрия дух… и така нататък. Има случаи на хора, видели призраци — определят ги не като бели, а като сини. Колкото и да четох обаче, не намерих обяснение защо точно синьо. Мислех си, че като свърша картината, ще намеря отговора, обаче…

— Не го откри, а? — Людмила го хвана под ръка и се облегна на рамото му. Продължаваше да гледа платното.

— Ами, не — Влади сви рамене. — Но може пък на Кирил да му просветне, като я види. На това разчитам.

— Кирил ли? — тя присви вежди.

— Да. Ето, сега ще ти призная. Той е, който ми поръча картината. Каза ми, че иска нещо, което да… да му напомня за случилото се.

— Аха — Людмила въздъхна. — Това било, значи. Затова беше толкова потаен. Защото картината е за Кирил.

— Да. Няма да ти казвам колко ще плати, защото ще паднеш. Откъде има толкова пари, не знам.

— Ти пък, как откъде. Бивш министър е.

— Е, да де, но все пак. Както и да е. Мисля да му я дам довечера, като се видим.

— Ще му я дадеш, преди да я лакираш?

— Ами да, бърза. Затова искаше и с акрил да я рисувам.

— Аха… въобще не се различава от маслото.

— Е, не съвсем — той я стисна игриво за рамото. — Искаш ли да ядем сладолед? После имаме два часа да се помотаем и трябва да се приготвяме за сбирката на ветераните.

Людмила облегна лакти на барплота, докато Влади вадеше кутията шоколадов сладолед от фризера.

— Странно е как станаха толкова добри приятели — забеляза тя.

— Кой, Боян и Кирил ли? — Влади изсипа по една топка сладолед в стъклените купички.

— Да.

— Ами нали той го запозна с Деси, какво искаш.

— Глупости. Те от самото начало се залепиха един за друг, не си ли спомняш. Като магнити. Още преди Деси.

— Да — Влади се поколеба. Сложи купичките на барплота. Отиде до мивката, наля си чаша вода и се върна. — Е, ами аз не се учудвам — добави той тихо. — Очаквах го. Връзката е… особена. Сигурен съм, че го чувства като брат.

Двамата замълчаха за момент. Влади гледаше вглъбено чашата си с вода. Челото му бе сбърчено, многобройни тънки линии се диплеха около очите му. В моменти като този, когато си спомняше за миналото, лицето му се състаряваше толкова много, че между тях се издигаше пропаст и я обземаше страх.

— Не можеш да го забравиш, а? — прошепна тя и докосна рамото му.

— Не — промълви той. Изтри очите си и кожата му отново се изглади. Вдигна чашата си, отпи глътка вода. — Трудно се забравят някои хора.

— Да. Някои хора и… и някои неща.

— Да, и някои неща.

— Влади, не исках да ти го казвам, но тази нощ пак се мяташе. И крещеше. И… — Тя хвана ръката му и прокара пръст по отворената му длан — … и си криеше ръцете, както и предните пъти, под завивката…

— Нищо не си спомням — той поклати глава.

— Никога не си спомняш. Но се случва.

— Миличка, нали вече е по-рядко? Преди беше всяка нощ. Сега е… колко? Един път в седмицата? Нали?

— Да, горе-долу. Но все пак…

— Ще се оправя.

— Наистина ли смяташ, че ще отмине от само себе си?

— Да, сигурен съм. Няма да ходя по психиатри. Нали се разбрахме?

— Добре.

— Моля се всяка вечер. Това е достатъчно.

— Предполагам. Просто понякога се притеснявам.

— Недей, миличка — той я погали по бузата. — Яж си сладоледа, че ще се разтопи.

Известно време двамата ядяха мълчаливо. Людмила ровеше с лъжичката си в тъмнокафявата смес и си играеше с парченцата орехи в нея.

— Наистина ми се иска да разбера за тоя син цвят — каза Влади накрая. — Мисля да проверя и в…

Силно пиукане от компютъра прекъсна изведнъж репликата му. Людмила вдигна сепнато глава.

— Какво е това? — тя пусна лъжичката си в купичката.

— Имейл, не ми ли научи повикването бе, коте? — Влади заобиколи барплота. — Сигурно е Мариана. Нали знаеш как обича да ме тормози в почивните дни.

Докато той стоеше приведен пред монитора, тя наблюдаваше широкия му гръб и движението на гъвкавите мускули под тъмнозелената фланелка с къс ръкав. Дишането й се учести. Казват, че двойките спират да се привличат след като поживеят заедно. Какво ти спиране — само като го погледнеше, краката й се подкосяваха. Страстта й изобщо не бе охладняла от факта, че бяха женени, че споделяха едно легло, една кухня и една баня и че бяха затънали в „битовизми“ до ушите. Напротив, усилваше се. И Людмила имаше особеното чувство, че дори и след десет години, пак ще е същото.

— А! — чу изненаданото му възклицание — Какво е това?

И после:

— Люси, не е истина! Ела да погледнеш! Ела, бързо!

Тя изтича до него. Той се смееше и триеше челото си като умопобъркан.

— Виж, виж! Не мога да повярвам!

Тя се взря в екрана. На огромно бяло поле, над което имаше ред с адрес на подател и получател, светеха няколко реда. Буквите бяха поне 32 шрифт, а цветът им бе много особен — металическо сиво, в което проблясваха златисти точици. Струваше й се, че докато чете, точиците се въртят и танцуват пред очите й.

Хей, приятели, как сте? Не успяхме да се разделим подобаващо, затова реших да ви кажа едно официално „довиждане“. Последните няколко месеца бях доста зает, занимавах се с Таръс, който беше съвсем полудял. След безкрайните ми усилия проклетникът най-сетне се успокои и в момента се е кротнал на едно място, откъдето скоро не вярвам да излезе, така че светът ви, поне за известно време, ще е малко по-добър. Аз пък излизам в заслужена ваканция. Между другото, Владимир, знам защо виждате алфа-материята в синьо, но няма да споделя тази информация с теб. Нека да има нещо, което да държи мозъка ти буден в следващите тридесет-четиридесет години — да не вземеш да заспиш от много щастие.

П. Людмила, а на теб да ти кажа, че ако ти не го накараш, той няма да се реши. Действай по въпроса.

Людмила усети, че е започнала да се смее заедно с Влади.

— Не мога да повярвам! Асарих!

— Да! — Влади триеше насълзените си очи. — Не мислех, че пак ще влезе в някакъв контакт с нас. Колко е странно, след толкова време!

— Бях забравила какъв веселяк е!

— Да! Уникален! И нямало да ми каже за синия цвят, забележи! — той се разсмя отново.

— Сигурно си има причина — Людмила хвана Влади за ръката и го придърпа към себе си. — Боже, колко хубаво ми стана! Все едно ми пораснаха крила!

— И на мен!

— Как ми се иска да можехме да го видим още веднъж — но предполагам, че не може да ни се показва ей така, без причина, нали?

— Какво има предвид той с последното изречение? — Влади се обърна за момент към светещия екран, после пак погледна Людмила. — Кой няма да се реши за какво? За какво ти казва да действаш?

Тя се отдръпна от него, отдалечи се от монитора и седна на облегалката на близкото кресло.

— Ами… — загледа се зад мебелите, в нежните цветове на синята картина. Отдалеч й приличаше на необятно поле от разцъфнали теменужки. — Знаеш ли, върти ми се нещо в главата от известно време, но все не мога да наканя да ти го кажа. Сега, обаче, щом Асарих настоява…

Влади я загледа за момент и лека усмивка се появи на устните му. Приближи се и се настани до нея на облегалката. Обви раменете й с ръка.

— За мен ли става въпрос? Аз ли съм нерешителният?

— Ами кой друг?

— Виж, миличка… знаеш, че искам, просто ми се струва, че ще е по-добре да поизчакаме още малко. До есента поне. Нека да мине ваканцията в Коринт, да нямаме толкова ангажименти…

— Асарих! — повиши тон Людмила. Надигна се и се обърна към монитора — Да поизчакаме ли до есента? Ти как мислиш?

Влади запуши устата й с ръка.

— Добре, добре! Без повече консултации с ангели! — после я вдигна изведнъж и я пренесе до леглото под прозореца. Тръшна я на матрака. Смеейки се, тя започна да го замеря с възглавници, а той ги сграбчваше и ги хвърляше една след друга настрани.

— Ами сега? Свършиха ти снарядите! — наведе се над нея и опря лакът над главата й. Плъзна другата си ръка по бедрото й и късата й рокля на цветя се набра между пръстите му. Усмихваше й се, докато устните му търсеха нейните. Тя захапа игриво долната му устна и потърка носа му със своя.

— Добрите ангели винаги помагат — прошепна му. — Нали знаеш?

— Да, да. Само се надявам после да не иска да си кръщаваме детето на него, че както е тръгнал да се меси…

Людмила се засмя.

Дръпни завесите — каза тя. Докато той се изправяше, за да изпълни искането й, притворените й очи се спряха на чаршафите, върху които лежеше. Бяха тъмносини. Изведнъж леглото й се стори огромно — още едно безбрежно теменужено поле. Сепната, Людмила видя, че от единия край на сгънатата завивка се извива струя син дим. Димът се издигна във въздуха, разшири се и бавно разгъна трептящи, прозрачни крила над леглото.

Над нея.

„Нов живот“, помисли тя запленена. После вдигна оцветените си в синьо ръце, прегърна любимия си и се разтвори в топлината му.

Информация за текста

$id = 43626

$book_id = 9718

Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/43626

Корекция: Таня Динева, 2019

Форматиране: cattiva2511, 2019

----

Издание:

Автор: Невена Паскалева

Заглавие: Тайната на синия дим

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Таня Динева

Коректор: Таня Динева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11487

Невена ПаскалеваТайната на синия дим

Първа главаЗима 2042

1.Владимир

2.Людмила

3.Боян

Втора главаЗима 2044

1.Владимир

2.Людмила

3.Боян

Трета главаСрещи

1.Хижата — I

2.Гетото — I

3.Хижата — II

4.Гетото — II

Четвърта главаПрозрения

1.Ателието

* * *

2.Паркът

3.Титаните — I

4.Вечерята

* * *

Пета главаПътуване към доброто

1.Сънищата

* * *

2.Разбуждане

3.Супермаркетът

4.Обядът

Шеста главаПропадане

1.Отложената среща

* * *

2.Ритуалът за пречистване

3.Бягство

Седма главаПод земята

1.Бункерът

* * *

2.Изолаторът

3.Титаните — II

4.Правилният избор

* * *

* * *

* * *

Осма главаОткровения

1.На кръста

* * *

* * *

2.Молитвата

3.Сънят

Девета главаДействия

1.Новата реалност

* * *

2.Подготовката

* * *

3.Към народното събрание

* * *

4.В народното събрание

* * *

Десета главаПоследни приготовления

1.Черният ангел

2.Съпругата

3.Разпределението

4.Ораторията

5.Подкрепленията

Единадесета главаКраят

1.Петър

2.Кирил

3.Боян

4.Владимир

5.Кирил

6.Титаните — III

* * *

ЕпилогЛято 2044

Информация за текста

Невена Паскалева
Тайната на синия дим

Първа глава
Зима 2042

1.
Владимир

2.
Людмила

3.
Боян

Втора глава
Зима 2044

1.
Владимир

2.
Людмила

3.
Боян

Трета глава
Срещи

1.
Хижата — I

2.
Гетото — I

3.
Хижата — II

4.
Гетото — II

Четвърта глава
Прозрения

1.
Ателието

2.
Паркът

3.
Титаните — I

4.
Вечерята

Пета глава
Пътуване към доброто

1.
Сънищата

2.
Разбуждане

3.
Супермаркетът

4.
Обядът

Шеста глава
Пропадане

1.
Отложената среща

2.
Ритуалът за пречистване

3.
Бягство

Седма глава
Под земята

1.
Бункерът

2.
Изолаторът

3.
Титаните — II

4.
Правилният избор

Осма глава
Откровения

1.
На кръста

2.
Молитвата

3.
Сънят

Девета глава
Действия

1.
Новата реалност

2.
Подготовката

3.
Към народното събрание

4.
В народното събрание

Десета глава
Последни приготовления

1.
Черният ангел

2.
Съпругата

3.
Разпределението

4.
Ораторията

5.
Подкрепленията

Единадесета глава
Краят

1.
Петър

2.
Кирил

3.
Боян

4.
Владимир

5.
Кирил

6.
Титаните — III

Епилог
Лято 2044