Стърчи моят замък в пустинни земи
на връх каменист и зъбат.
Аз сам го въздигнах в среднощни тъми,
проклинайки целия свят.

И сам съм му жител. Седя с гордостта
на крал в своя мраморен хол.
Единствено нощем от диви места
се спуска кикотещ се трол.

Жесток и страхлив, той седи надалеч
и дрънка коварни слова.
Но знае, че имам безмилостен меч
за всякоя дръзка глава.

На трона веднъж си седях, увенчан
с блестящ диамантен венец,
когато по моя портал обкован
похлопа скиталец-певец.

За всекиго, който е лих и сърцат
дома си отварял съм аз.
Приех да изслушам безумеца млад
в червената зала за час.

Той арфа красива тогаз улови,
замря — за момент вцепенен,
и дива, болезнена песен изви
в двореца ми тих и студен:

„Вървях си сам сред нощ беззвездна
по сипеи и по бърда,
и изведнъж, над мрачна бездна,
съгледах труп — за зла беда.

Трупът бе на момиче бяло,
укрито в бурена висок.
А над съблеченото тяло
висеше скоморох1 убог.

Склонен над девственото ложе,
той дрънкаше звънче на шут —
опитваше се да тревожи
дори смъртта глупакът луд.

Звънът бе глух, без ехо. Сведен,
кривеше изродът лице.
Блестяха пръстенчета медни
по гърчавите му ръце.

Така подскачаше накичен
той с кикот покрай пропастта.
И върху устните девичи
лепеше лигава уста.

А аз си тръгнах с куп въпроси,
и боговете с тях терзах.
До днес света преброждам бос, но
по-ярко нещо не видях.“

Не можех по-дълго безумния бард
да слушам и меча извих.
Забодох в гръдта му червен минзухар
в награда за дръзкия стих.

Красиво и кърваво този цветец
връз младата гръд заблестя.
„Върви си — му казах, — злокобен певец!“
Но той бе поел към смъртта.

Аз струните скъсах и арфата с гръм
ударих о пода без жал,
затуй, че за пръв път на гордия хълм
разплакан бе гордият крал.

А замъкът пак тъне винаги в здрач,
и скита насмешникът-трол.
Не знае страхливецът — кралят е в плач
в огромния мраморен хол.

В мълчание пак е дворецът обвит.
Там трима са — всяващи страх —
печалният крал и певецът убит,
и дивата песен — над тях.