Срещата

Една самотна фигура крачеше тихо към далечната светлина. Вървеше безшумно и стъпките й потъваха в безкрайния мрак, който се стелеше около нея. Бертрем се отдаде на един от редките полети на фантазията си, докато гледаше на пръв поглед безкрайните редици от книги и свитъци, които бяха част от „Хрониките на Астинус“, описващи историята на този свят, историята на Крин.

„Сякаш съм погълнат от вихъра на времето“, помисли си той и въздъхна, загледан в притихналите, смълчани редици от томове. За миг му се прииска потокът на времето да го запрати някъде другаде, за да не му се налага да се изправя пред такива важни задачи.

— Цялото знание на света е в тези книги — каза си той замислено. — Така и никога не намерих начин да направя идването си тук по-малко натрапчиво за неговия автор.

Бертрем спря пред вратата, за да събере смелост. Диплите на мантията му на официален естет спряха да се вълнуват и се подредиха в стройни гънки. Стомахът му обаче отказа да последва примера на одеждите му и се люшна необуздано напред. Бертрем прокара ръка над темето си, нервен жест, останал от по-младите му години, преди професията му да го лиши от коса.

„Какво ме безпокои, питаше се той мрачно. Има и нещо друго, освен това, че отивам при Господаря. Нещо, което не съм чувствал, откакто… откакто…“ Бертрем потръпна. „Да, откакто онзи млад маг едва не издъхна на прага ни по време на последната война.“

Задаваше се война… промяна, ето какво усещаше да се носи във въздуха. Подобно на гънките на мантията му светът като че ли най-сетне бе на път да се успокои, но сега той отново чувстваше, че ще има промяна, както бе доловил това преди две години. Искаше му се да може да я спре.

Бертрем въздъхна.

— Със сигурност няма да спра нищо, докато стоя тук в тъмнината — промърмори той. Беше някак неспокоен, сякаш наоколо витаеха духове. Изпод една врата грейна ярка светлина, която се разстла по коридора. Хвърляйки бърз поглед назад към книгите по тъмните лавици, напомнящи мъртвешки тела, намерили покой в своите гробници, естетът отвори вратата и влезе в кабинета на Астинус от Палантас. Макар домакинът му да беше вътре, той нито го поздрави, нито вдигна глава.

Бертрем мина с тихи, отмерени стъпки по великолепния килим от агнешки кожи върху мраморния под и спря пред голямото писалище от полирано дърво. Без да пророни нито дума, той остана загледан в ръката на историка, която вещо направляваше пачето перо върху пергамента, изписвайки с него равни и сигурни линии.

— Какво има, Бертрем? — попита Астинус, без да престава да пише.

Застанал пред него, Бертрем насочи вниманието си към буквите, които макар и обърнати наопаки, бяха добре очертани, ясни и лесни за разчитане.

На този ден, при 14-ото начало на Нощната стража, Бертрем влезе в кабинета ми.

— Кризания от рода Тариниус е тук, за да се срещне с вас, Господарю. Тя твърди, че я очаквате… — Гласът на Бертрем заглъхна до шепот. Естетът бе впрегнал цялата си смелост, за да стигне толкова далече.

Астинус продължи да пише.

— Господарю — поде плахо Бертрем, потръпвайки заради дързостта си. — Аз… ние сме в затруднение. В края на краищата тя е Преподобна дъщеря на Паладин и аз… реших, че е невъзможно да не я допусна. Какво да…

— Отведете я в личните ми покои — каза Астинус, все така пишейки, без да вдига глава.

Езикът на Бертрем залепна за небцето му и за кратко той остана безсловесен. Буквите изплуваха една след друга изпод перото върху белия пергамент.

Този ден, при 28-ото начало на Следващата стража, Кризания от рода Тариниус пристигна за срещата си с Рейстлин Маджере.

— Рейстлин Маджере! — ахна Бертрем и силната изненада и ужас отвързаха езика му. — Нима ние ще допуснем…

Този път Астинус ядосано вдигна глава, а по челото му имаше бръчки на раздразнение. И когато перото му спря неспирното си дращене по пергамента, в стаята настъпи дълбока и необикновена тишина. Бертрем пребледня. Лицето на историка беше красиво, неотразяващо времето и годините. Но нито един от онези, които го бяха виждали, не можеха да го съхранят в паметта си. Те запомняха единствено очите — тъмни, съсредоточени, знаещи, постоянно подвижни и неизпускащи нищо очи. Тези очи можеха също да внушават идеята за огромно нетърпение, напомняйки на Бертрем, че времето лети. Дори докато двамата разговаряха, часовникът на историята тиктакаше и цели минути бяха останали недокументирани.

— Простете ми, Господарю! — Бертрем се поклони с дълбоко благоговение и припряно заотстъпва назад, затваряйки тихо врата на кабинета след себе си. Веднъж озовал се навън, той попи лъсналата си от потта, бръсната глава и тръгна бързо надолу по тихите, мраморни коридори на Великата библиотека в Палантас.

Астинус спря на входа на личните си покои и задържа погледа си върху жената, която седеше вътре.

Разположена в западното крило на Великата библиотека, стаята на историка беше малка и подобно на всички други стаи в него, бе пълна с книги от всякакъв вид, с всевъзможни подвързии, наредени по лавиците на стените. Именно заради безбройните томове в това жилищно крило, тук се носеше лека миризма на плесен като в мавзолей, който е бил запечатан от векове. Обзавеждането беше оскъдно и примитивно. Дървените и красиво издялани столове бяха твърди и неудобни за седене. Ниската маса до прозореца беше без абсолютно никаква украса или предмет върху нея, а студената й черна повърхност улавяше светлината на залязващото слънце. В стаята цареше съвършен порядък. Дори цепениците за вечерния огън — в този далечен северен край през късните пролетни нощи бе доста хладно — бяха наредени толкова добре, че приличаха на погребална клада.

И въпреки това, хладната, примитивна и чиста стая на историка сега като че ли просто отразяваше студената, първична и чиста красота на жената, която седеше и чакаше, свила ръце в скута си.

Кризания от рода Тариниус чакаше търпеливо. Тя не помръдваше, не въздишаше, нито поглеждаше нетърпеливо към водния часовник в ъгъла. Не четеше, макар Астинус да беше сигурен, че Бертрем й е предложил някаква книга. Не крачеше из стаята и не разглеждаше малкото на брой украшения в тъмните ъгълчета на библиотеката. Просто седеше на неудобния дървен стол с права облегалка, спряла ясните си чисти очи върху обагрените в червено облаци над планината, сякаш наблюдаваше слънцето да залязва за първи или за последен път над Крин.

Толкова погълната бе тя от тази гледка, че Астинус влезе, без да привлече вниманието й. Той се втренчи в нея с напрегнат интерес. Това не беше необичайно за историка, който изучаваше всички живи същества на Крин с вездесъщия си неразгадаем и проницателен поглед. Необичаен беше изразът на състрадание и дълбока печал, който за кратко се появи на лицето му.

Астинус документираше историята. Документираше я от началото на времето, наблюдавайки неговия ход и записвайки го в книгите си. Той не можеше да предсказва бъдещето — това беше от компетенцията на боговете. Но чувстваше всички знаци на промяната, същите онези знаци, които безпокояха и Бертрем. Докато стоеше там, историкът чуваше капките вода на водния часовник. Ако сложеше ръка под него, можеше да улови няколко от тях, но времето щеше да продължи да тече.

Въздъхвайки, Астинус насочи вниманието си към жената, за която бе чувал, но никога не бе срещал.

Косите й бяха черни, синкавочерни, черни като среднощните води на спокойно море. Те бяха вчесани назад и хванати откъм тила й с обикновен, дървен гребен без никаква украса. Строгият стил не подхождаше на светлите й изящни черти, защото подчертаваше бледността й. На лицето й нямаше никакъв цвят или грим. Очите й бяха сиви и някак прекалено големи. Дори устните й бяха безкръвни.

Преди няколко години, когато бе още млада девойка, слугите сплитаха и навиваха гъстите й, черни коси в различни прически по последна мода, захващаха ги със златни и сребърни фиби и украсяваха тъмните им вълни с искрящи скъпоценни камъни. Багреха страните й със сок от смачкани горски плодове и я обличаха в пищни и меки като сняг рокли в най-светлите нюанси на розовото и синьото. Някога тя беше красива и имаше безброй ухажори.

Сегашната й одежда бе бяла, както подхождаше на една жрица на Паладин и съвсем проста, макар и ушита от фин плат. По нея нямаше нищо друго, освен златния колан, който опасваше тънкия й кръст. Единственото й украшение бе медальонът на Паладин, изобразяващ Платинения дракон. Косите й бяха покрити със свободна бяла качулка, която подчертаваше мраморната гладкост и студенина на лицето й.

„Тя като че ли е от мрамор, помисли си Астинус, с едно-единствено изключение — мраморът може да бъде затоплен от слънцето.“

— Здравейте, Преподобна дъще на Паладин — каза той и затвори вратата след себе си.

— Здравейте, Астинус — отвърна Кризания от рода Тариниус, ставайки на крака.

Когато жрицата тръгна към него, прекосявайки малката стая, Астинус донякъде с учудване забеляза бързината и широката крачка на почти мъжката й походка. Тя изглеждаше в странно несъответствие с изяществото на чертите й. Ръкостискането й също беше здраво и силно, нетипично за палантийските жени, които рядко се ръкуваха, а когато го правеха, подаваха само върховете на пръстите си.

— Благодаря ви, че ми отделихте от ценното си време, за да играете роля на неутрална страна по време на тази среща — каза Кризания хладно. — Зная, че не обичате да се откъсвате от проучванията си.

— Стига да не се пилее време, аз нямам нищо против — отговори Астинус, докато държеше ръката й и я изучаваше съсредоточено. — Трябва да призная обаче, че изпитвам известно негодувание.

— Защо? — Кризания се вгледа в неостаряващото лице на мъжа с искрено недоумение. След това изведнъж разбра и се усмихна — хладна усмивка, която не придаде живот на лицето й повече, отколкото лунната светлина на снега. — Вие смятате, че той няма да дойде, нали?

Астинус изсумтя и пусна ръката на жената, сякаш напълно бе изгубил интерес към самото й съществуване. Той се извърна, тръгна към прозореца и насочи взора си към Палантас, чиито снежнобели сгради блестяха под слънчевите лъчи със смайваща красота с едно-единствено изключение. Една сграда оставаше недокосната от слънцето дори и в най-ясните дни.

Именно върху тази постройка Астинус бе спрял погледа си. Тя се издигаше в самия център на великолепния красив град. Кулите й от черен камък се виеха към небето, а наскоро възстановените с магия минарета проблясваха в кървавочервено под залязващото слънце. Цялостното впечатление от нея беше, като че изгнили, мъртвешки пръсти стърчат нагоре от земята на неосветено гробище.

— Преди две години той влезе в Кулата на върховното чародейство — каза Астинус със спокойния си, равен глас. Кризания застана до него пред прозореца. — Промъкна се там в най-тъмна доба, когато единствената луна на небето беше онази, която не хвърля никаква светлина. Премина през Шойканската гора — пояса от прокълнати дъбови дървета, до който не смее да се доближи никой смъртен, дори и представител на кендерите. Наближи голямата врата, където все още виси тялото на онзи зъл магьосник, който с предсмъртния си дъх проклел Кулата, скочил през един висок прозорец и се нанизал на острите железа на портата, превръщайки се в неин страховит страж. Но когато той се озова там, мъртвият страж му се поклони, вратите се отвориха при най-лекото му докосване и сетне се затвориха след него. И от две години стоят все така. Той не е излизал оттам, а ако някой е бил допуснат вътре, никой не го е видял. И вие очаквате точно него… тук?

— Господарят на миналото и настоящето — каза Кризания и сви рамене. — Той дойде, както беше предсказано.

Астинус я погледна с известно учудване.

— Вие сте запозната с историята му?

— Разбира се — отвърна жрицата спокойно, сетне погледна историка и отново спря ясните си очи на Кулата, която нощните сенки вече бяха започнали бавно да обгръщат. — Добрият генерал винаги изучава врага си, преди да влезе в сражение. Аз познавам Рейстлин Маджере много добре, наистина много добре. И зная, че той ще дойде тази вечер.

Кризания продължи да се взира в страховитата Кула с вдигната брадичка. Стиснатите й устни образуваха права и равна линия, а ръцете й бяха хванати зад гърба.

Лицето на Астинус изведнъж стана мрачно и замислено, в очите му се появи тревога, макар гласът му да си оставаше все така хладен:

— Изглеждате много сигурна, Преподобна дъще. Откъде можете да знаете това?

— Паладин се обърна към мен — отвърна Кризания, без да откъсва очи от Кулата. — Платиненият дракон се яви в съня ми и ми каза, че злото, което веднъж е било прогонено от света, се е върнало в лицето на магьосник с черно расо, Рейстлин Маджере. Изправени сме през ужасна опасност и аз съм призвана да я предотвратя. — Докато Кризания говореше, мраморното й лице се отпусна, очите й бяха чисти и ясни. — Това ще бъде изпитанието на вярата ми, което поисках в молитвите си! — Тя се извърна към Астинус. — Нали разбирате, още от дете аз зная, че съдбата ме е избрала да извърша нещо велико, някакво голямо дело в полза на света и на обитателите му. Това е моят шанс.

Лицето на Астинус стана още по-сериозно и дори още по-строго.

— Паладин ли ви каза това? — попита той рязко.

Почувствала скептицизма на мъжа, Кризания сви устни. Единственият признак на раздразнението й обаче беше малката бръчка между веждите и още по-преднамерената студенина на отговора й.

— Съжалявам, че отворих дума за това, Астинус, простете ми. Това е нещо между мен и моя бог, а такива неприкосновени неща не бива да се обсъждат. Споменах го просто, за да ви докажа, че този човек на злото ще дойде. Няма друг избор. Сам Паладин ще го доведе тук.

Астинус повдигна вежди толкова високо, че те почти се скриха под побелялата му коса.

— Този „човек на злото“, както го нарекохте, Преподобна дъще, служи на богиня, почти толкова могъща, колкото и Паладин — Такхизис, Царицата на мрака! Или може би не трябва да използвам думата „служи“ — забеляза Астинус с крива усмивка. — Не и в неговия случай…

Челото на Кризания се проясни и хладната усмивка се върна на лицето й.

— Доброто се отплаща — отговори тя кротко. — Злото се връща при извършителя си. Доброто отново ще тържествува, както се случи във Войната на Копието срещу Такхизис и злите й дракони. С помощта на Паладин аз ще победя това зло, както героят Танис Полуелф победи самата Царица на мрака.

— Танис Полуелф победи с помощта на Рейстлин Маджере — каза Астинус невъзмутимо. — Или може би вие сте предпочели да игнорирате тази част от легендата?

Спокойното и ведро лице на Кризания не беше помрачено дори и от най-малкия признак на вълнение. Усмивката се задържа на лицето й. Очите й следяха улицата.

— Погледнете, Астинус — каза тя тихо. — Той идва.

Слънцето залязваше зад далечните планини. Небето пламтеше във вечерното сияние с пурпурно-бисерен оттенък. В неголямата стая на Астинус влязоха слуги, които запалиха огъня в камината. Дори пламъците в огнището тук горяха тихо, сякаш историкът ги беше научил да пазят покоя на Великата библиотека. Кризания седна отново на неудобния стол и пак сгъна ръце в скута си. Външно тя изглеждаше спокойна и хладна, както винаги. Вътрешно обаче, сърцето й биеше от вълнение, за което говореше единствено проблясването на сивите й очи.

Произхождаща от богатия и благороден палантийски род Тариниус — фамилия почти толкова древна, колкото и самия град — Кризания бе получила всички облаги и удобства, които можеха да бъдат придобити с пари и положение. Интелигентна и надарена със силна воля, тя лесно можеше да израсне като упорита и своенравна жена. Нейните мъдри и любящи родители обаче, старателно бяха подхранвали и оформяли непреклонния й дух, за да може той да разцъфти в дълбока и непоклатима вяра в самата нея. Кризания бе направила едно-единствено нещо през целия си живот, с което наскърби преданите си родители, но то ги нарани твърде дълбоко. Вместо да сключи брак с някой доблестен млад благородник, тя реши цял живот да служи на отдавна забравените богове.

За първи път Кризания чу словото на Елистан, когато той пристигна в Палантас в края на Войната на Копието. Неговата нова религия — или може би трябваше да се каже възродената от него стара религия — се разпространяваше из Крин мълниеносно, защото според една съвсем скоро родена легенда вярата в старите богове бе помогнала за разгрома на злите дракони и техните господари, Драконовите повелители.

Този първи път Кризания бе скептична. Младата двадесет и петгодишна жена бе израснала с историите за това как боговете наказали Крин с Катаклизма и хвърлили върху него огнената планина, която разцепила земята и потопила свещения град Истар в Кървавото море. След това, разказваха митовете, боговете се отрекли от хората и отвърнали очи от тях. Кризания бе готова да изслуша учтиво Елистан, но имаше и готови аргументи, с които да обори твърденията му.

Когато го видя за първи път, той й направи приятно впечатление. По онова време Елистан бе на върха на могъществото си. Красив, силен, в средата на жизненото си поприще, той приличаше на онези древни свещеници, които се бяха сражавали рамо до рамо с могъщия Хума или поне така разказваха легендите. В началото на вечерта Кризания откри кауза, на която да се възхищава. А когато проповедта свърши, тя бе паднала на колене, плачейки от смирение и радост. Душата й най-накрая бе намерила упованието, което бе търсила.

Боговете не са се отвърнали от хората, беше посланието на Елистан. Хората се бяха отвърнали от боговете, изисквайки в гордостта си онова, което Хума бе потърсил в смирение. На другия ден Кризания напусна своя дом, богатството, слугите, родителите и годеника си и се премести да живее в една малка студена къща — предшественик на бъдещия Храм, който Елистан планираше да бъде построен в Палантас.

Сега, две години по-късно, тя бе преподобна дъщеря на Паладин, един от малцината хора, които бяха счетени за достойни да изведат новата вяра напред през този тежък начален период от съществуването й. И за Църквата беше добре, че разполага с такава млада и силна кръв. Елистан й бе отдал целия си живот и енергия. Сега изглеждаше, че богът, комуто той бе служил толкова вярно, скоро щеше да призове своя свещенослужител при себе си. И когато този печален момент настъпеше, мнозина вярваха, че Кризания щеше да продължи делото му.

Кризания определено знаеше, че я подготвят да поеме водачеството на църквата, но беше ли това достатъчно? Както бе казала на Астинус, младата жрица чувстваше, че съдбата я е избрала, за да направи някаква голяма услуга на света. Сега, когато войната бе свършила, ежедневните църковни дела й се струваха скучни и досадни. Всеки ден тя се молеше на Паладин да й възложи някаква голяма задача. Даде обет, че е готова да пожертва всичко, дори живота си, в служба на възлюбения бог.

И отговорът бе дошъл.

Сега Кризания чакаше с едва сдържано нетърпение. Не се страхуваше, не я плашеше дори и срещата с човека, за когото се твърдеше, че въплъщава най-голямото зло на Крин. Ако възпитанието й го позволяваше, устните й дори щяха да се изкривят в презрителен присмех. Какво зло би могло да устои на могъщия меч на вярата? Какво зло можеше да прониже бляскавата й броня?

Като рицар, яхнал коня си на път за турнира, закичен с венците на своята любима, знаейки, че не може да загуби, докато вятърът развява тези амулети, Кризания бе забила поглед във вратата, очаквайки да посрещне първия удар в този двубой. Когато вратата се отвори, ръцете й — останали до този момент спокойно свити — се притиснаха силно една в друга.

В стаята влезе Бертрем. Очите му се насочиха към Астинус, който седеше неподвижен като каменна колона на неудобния твърд стол до огъня.

— Магът Рейстлин Маджере — съобщи Бертрем и гласът му трепна. Може би си мислеше за последният път, когато бе оповестил идването на този посетител. Тогава Рейстлин умираше и повръщаше кръв на стълбите на Великата библиотека. Астинус се намръщи при тази липса на самоконтрол от негова страна и естетът изчезна веднага и полите на мантията му се изнизаха през процепа на вратата.

Кризания несъзнателно затаи дъх. В началото не видя нищо, само тъмна сянка в очертанията на вратата, сякаш самата нощ бе приела форма, за да застане там. Тъмната сянка не продължи по-нататък.

— Влезте, стари приятелю — рече Астинус с дълбокия си, безстрастен глас.

Сянката бе огряна от топло мъждукане. Пламъците на огъня проблеснаха върху мекото кадифе на черната мантия, а след това се появиха малки искрици, когато сребърните нишки на руните, бродирани около качулката, заблещукаха. Сянката се превърна във фигура, покрита до земята в черни одежди. За няколко мига единственото нещо, което говореше, че фигурата принадлежи на човек, бе тънката, почти мъртвешка ръка, която стискаше дървен жезъл, на чийто връх имаше кристална топка в златна драконова лапа.

Когато фигурата влезе в стаята, Кризания почувства да я обзема студено разочарование. Тя бе поискала от Паладин да й възложи някаква трудна задача! Къде беше голямото зло в създанието, което бе влязло? Пред нея стоеше мършав и болнав мъж, с леко прегърбени рамене, който се подпираше на жезъла си, сякаш бе толкова слаб, че не можеше да се движи без негова помощ. Тя знаеше възрастта му. Някъде около двадесет и осем години. И въпреки това, той имаше вид на деветдесетгодишен старец — ходеше бавно, предпазливо и дори леко залиташе.

Какво доказателство за вярата си щеше да даде, побеждавайки това окаяно създание — питаше Кризания Паладин с горчивина? „Дори не е нужно да се боря с него. Той е унищожен отвътре от собственото си зло!“

Заставайки с лице към Астинус и с гръб към Кризания, Рейстлин дръпна назад черната си качулка.

— Поздрави отново, Безсмъртни — каза той на Астинус с тих глас.

— Поздрави, Рейстлин Маджере — отвърна Астинус, без да става. В гласа му имаше иронична нотка, сякаш двамата си разменяха някаква известна само на тях шега. Той вдигна ръка. — Мога ли да ти представя Кризания от рода Тариниус?

Рейстлин се извърна.

Кризания ахна, ужасна болка стегна и запуши гърлото й и известно време тя не можа да си поеме въздух. Остри иглички се забиваха в изтръпналите й пръсти, тялото й потръпна от студ. Жрицата неволно се притисна към облегалката на стола, вкопчила ръцете си една в друга, забивайки нокти в безчувствената си плът.

Всичко, което виждаше пред себе си бяха двете златни очи, които сияеха от дълбините на мрака. Очи, подобни на позлатено огледало. Лишени от овал, те отразяваха всичко, което попаднеше в тях и не откриваха нищо от душата зад тях. Кризания се взираше с ужас в тъмните им зеници, които имаха форма на пясъчни часовници! И лицето му…! То беше изпито, угнетено, белязано от мъчителното съществувание, което младият маг водеше от седем години след жестокото си Изпитание в Кулата на върховното чародейство, което му остави това разнебитено тяло, златистия цвят на кожата и металическата маска на лицето, непроницаема и безчувствена като драконовата лапа на върха на жезъла му.

— Преподобна дъще на Паладин — каза той с тих глас, в който имаше почит и дори благоговение.

Кризания трепна учудено, без да откъсва очи от него. Определено не беше очаквала това.

Все още не можеше да помръдне. Той я държеше с погледа си и в паниката си тя се запита дали не я е омагьосал по някакъв начин. Доловил страха й, магът прекоси стаята и се спря пред нея в поза, в която имаше едновременно нещо покровителствено и успокояващо. Кризания вдигна очи и видя пламъците от огнището да потрепват в неговите златни очи.

— Преподобна дъще на Паладин — каза Рейстлин отново и гласът му сякаш я обгърна в кадифената чернота на мантията му, — надявам се, че ви намирам в добро здраве? — Този път думите му прозвучаха цинично и язвително. Именно това бе очаквала тя от черния маг и бе подготвена за него. Проявата му на уважение наистина я беше изненадала, призна тя с негодувание, но първоначалната й слабост бе преминала. Жрицата се изправи на крака, заставайки очи в очи с него и несъзнателно стисна медальона на Паладин в ръката си. Докосването на хладния метал й вдъхна смелост.

— Не смятам, че е нужно да си разменяме безсмислени любезности — заяви Кризания отсечено, лицето й отново бе станало гладко и студено. — Ние откъсваме Астинус от проучванията му. Той ще ни бъде признателен, ако свършим работата, за която сме се събрали бързо.

— Трудно ми е да не се съглася с вас — отвърна черният маг, свивайки леко тънките си устни, което можеше да мине и за усмивка. — Тук съм в отговор на вашата молба.

Кризания почувства, че той й се присмива. Беше свикнала да получава само почит и това още повече усили гнева й. Тя го погледна със студените си сиви очи.

— Дойдох да ви предупредя, Рейстлин Маджере, че вашите тъмни кроежи са известни на Паладин. Внимавайте, защото иначе той ще ви унищожи…

— Как? — попита неочаквано Рейстлин и в необикновените му очи припламна странна, силна светлина. — Как ще ме унищожи той? — повтори магът въпроса си. — С мълния? С потоп или с огън? Или може би с нова огнена планина?

Той направи още една стъпка към нея. Кризания се отдръпна хладно, но срещна стола си. Сетне хвана здраво дървена облегалка, заобиколи го и отново се извърна с лице към мага.

— Надсмивате се над собствената си гибел — каза тя равнодушно.

Усмивката на Рейстлин стана още по-сардонична, но той продължи да говори, все едно че не беше чул думите й:

— Елистан? — гласът на мага се превърна в съскащ шепот. — Може би ще изпрати Елистан да ме унищожи? — Рейстлин сви рамене. — Не, определено няма да стане така. Мълвата говори, че великият свят служител на Паладин е изморен, немощен и на смъртен одър…

— Не! — извика Кризания и прехапа устни, ядосана на себе си, че този мъж е успял да я предизвика да покаже чувствата си. Сетне си пое дълбоко въздух. — Божията промисъл на Паладин не може да бъде поставяна под съмнение или осмивана — каза жрицата с ледено спокойствие, но при следващите й думи гласът й неволно, макар и едва доловимо, омекна: — А здравето на Елистан не е ваша работа.

— А може би проявявам по-жив интерес към здравето му, отколкото вие допускате — отвърна Рейстлин с тон, в който Кризания отново долови присмех.

Жрицата почувства как кръвта пулсира в слепоочията й. След последната й забележка магът бе заобиколил стола, заставайки отново близо до младата жена. На практика той беше толкова близо до нея, че Кризания почувства тялото под чертата му мантия да излъчва някаква странна и неестествена топлина. Усети от него да се носи едно леко натрапчиво, но приятно ухание — букет от различни аромати. И изведнъж осъзна, че миризмата идваше от магическите съставки, с които той работеше. Мисълта я отврати и отблъсна. Тя стисна медальона на Паладин, чувствайки как гладко изсечените му ръбове се впиват в плътта й, и отново се отдръпна от него.

— Паладин ми се яви насън… — поде Кризания надменно.

Рейстлин се разсмя.

Малцина бяха чували магът да се смее, а онези, които имаха този лош късмет, запомняха смеха му завинаги и той отекваше в най-тъмните им сънища. Това беше тънък и остър звук, който се забиваше като кама. Той отричаше добротата, присмиваше се на всичко истинско и справедливо и сега прониза душата на Кризания.

— Много добре — каза жрицата, взирайки се в него с презрение, което усили блясъка в светлите й сиви очи и ги направи стоманено сини. — Сторих, каквото можах, за да ви отклоня от пътя ви. Предупредих ви. Сега вашето унищожение е в ръцете на боговете.

И изведнъж смехът на Рейстлин секна. Може би магът бе осъзнал безстрашието на жената, която му се беше опълчила. Той се вгледа в нея съсредоточено, присвивайки златните си очи. Сетне се усмихна, но това беше потайна и скрита усмивка, издаваща толкова необичайна радост, че Астинус, който следеше диалога на двамата, стана на крака. Тялото на историка препречи светлината от камината и сянката му падна върху гостите. Почти стреснат, Рейстлин трепна. Той се извърна наполовина към Астинус и в горящите му очи се прочете заплаха.

— Внимавай, стари приятелю — предупреди го магът — или може би смяташ да се намесиш в историята.

— Няма да го направя — отвърна Астинус, — както много добре знаеш. Аз съм наблюдател и хроникьор. Оставам неутрален във всичко. Зная за плановете и кроежите ти, както зная за плановете и кроежите на всички, които дишат в този ден. Затова ме чуй, Рейстлин Маджере и запомни предупреждението ми. Тази жена е любимка на боговете… за което загатва и името й.

— Любимка на боговете? Както и всички ние, нали така, Преподобна дъще? — попита Рейстлин и се обърна отново към Кризания. Гласът му беше мек като кадифето на мантията му. — Не пише ли така в Дисковете на Мишакал? Не проповядва ли точно това набожният Елистан?

— Да — отговори жрицата след известно забавяне, наблюдавайки го подозрително, защото очакваше присмехът му да продължи. Металното му лице беше сериозно и неочаквано магът бе придобил осанката на учен — мъдър и умен. — Така пише — добави тя и се усмихна хладно. — Радвам се да видя, че сте запознат със свещените Дискове, макар очевидно да не сте се поучил от тях. Не си ли спомняте какво се казва в…

Думите й бяха прекъснати от изсумтяването на Астинус.

— Достатъчно дълго бях откъснат от проучванията си. — Историкът прекоси мраморния под на път към преддверието. — Звъннете на Бертрем, когато приключите. Сбогом, Преподобна дъще. Сбогом… стари приятелю.

Астинус отвори вратата. Тишината и покоят на библиотеката сякаш нахлуха в стаята и заляха Кризания с освежителната си прохлада. Тя отново беше спокойна и овладяна. Ръката й пусна медальона. Както изискваше етикетът, жрицата се поклони елегантно на Астинус. Примерът й беше последван и от Рейстлин. И след това вратата се затвори зад историка. Двамата останаха сами.

В продължение на няколко дълги секунди никой не проговори. Сетне, почувствала силата на Паладин в себе си, Кризания се обърна с лице към Рейстлин.

— Бях забравила, че именно вие и приятелите ви възвърнахте на хората свещените Дискове. Няма съмнение, че сте ги чел. Бих искала да поговоря с вас за тях, но настоявам отсега нататък при евентуални наши бъдещи срещи, Рейстлин Маджере — тук гласът й стана хладен, — да говорите с повече уважение за Елистан. Той…

Кризания изведнъж онемя от учудване, виждайки как тънкото тяло на мага сякаш се разпада пред очите й.

Разкъсан от пристъп на кашлица, Рейстлин се опитваше да си поеме дъх, притискайки гърдите си с ръка. Сетне залитна. Ако нямаше под ръка жезъла си, вероятно щеше да се строполи на пода. Забравяйки ненавистта и отвращението си и реагирайки инстинктивно, Кризания протегна ръце, сложи ги на раменете му и зашепна лечебна молитва. Черното кадифе под дланите й беше меко и топло. Тя усещаше как мускулите на младия мъж се свиват конвулсивно, долавяше болката и страданието му. Сърцето й се изпълни с жал.

Рейстлин трепна при докосването и я отблъсна настрани. Кашлицата му постепенно утихна. Когато дойде на себе си, той я изгледа с презрение.

— Не си пилейте молитвите за мен, Преподобна дъще — каза той злобно. Сетне извади една мека кърпа от дрехата си, попи устните си и Кризания забеляза, че по нея останаха кървави следи. — Няма лек за това страдание. Това е жертвата, цената, която заплатих за моето магическо изкуство.

— Не разбирам — прошепна тя и отдръпна ръцете си, сякаш все още усещаше гладката кадифена мекота на черната мантия. Сетне несъзнателно сключи пръсти зад гърба си.

— Наистина ли? — попита Рейстлин, надниквайки дълбоко в душата й със странните си златисти очи. — А каква жертва направихте вие, за да се сдобиете с вашата власт?

По страните на Кризания изби лека руменина, почти невидима под отблясъците на угасващия огън, твърде подобна на кървавите петна по устните на мага. Обезпокоена от това посегателство над личния й живот, тя се извърна и отново се загледа през прозореца. Над Палантас се беше спуснала нощ. Сребърната луна Солинари изглеждаше като светла отломка върху тъмното небе. Нейният червен близнак все още не беше изгрял. Изведнъж Кризания се улови, че се пита къде ли е черната луна и дали той я вижда.

— Трябва да тръгвам — каза Рейстлин дрезгаво.

— Разбира се. — Жрицата отново се чувстваше спокойна. Държейки здраво под контрол всичките си емоции, тя отново застана лице в лице с мага. — Благодаря ви, че се отзовахте…

— Но не всичко между нас е приключило — каза Рейстлин тихо. — Бих искал да получа шанс да ви докажа, че тези страхове от вашия бог са неоснователни. И мога да ви предложа нещо. Посетете ме в Кулата на върховното чародейство. Там ще ме видите сред книгите ми и ще разберете целта на моите проучвания. А когато това стане, умът ви ще намери покой. Както пише в Дисковете, ние се боим само от неизвестното. — Той пристъпи към нея.

Смаяна от предложението му, Кризания отвори широко очи. Тя се опита да се отдръпне от него, но без да иска прозорецът се оказа точно зад гърба й.

— Не мога да дойда… в Кулата — запъна се жрицата, защото близостта му я задушаваше и спря дъха й. Опита се да го заобиколи, но той премести леко жезъла си и препречи пътя й. После продължи хладно: — Направените над нея заклинания не допускат никого…

— Освен онези, които аз реша да бъдат допуснати — прошепна Рейстлин. Той сгъна окървавената кърпа и я пъхна в тайния джоб на мантията си. Сетне се протегна и улови ръката на Кризания.

— Колко сте смела, Преподобна дъще — забеляза магът. — Не трепвате, когато злото ви докосне.

Рейстлин се усмихна и това беше топла, загадъчна и потайна усмивка, за която щяха да знаят само те двамата. Усмивка, която омая Кризания. Той я притегли към себе си, но миг по-късно пусна ръката й. Сетне подпря жезъла си на стола и вдигна длани към главата й, поставяйки пръстите си върху бялата й качулка. Този път младата жена потрепери при досега му, но не можа да помръдне, не можа да проговори, не можа да направи нищо друго, освен да се вторачи в него с див ужас, който не бе по силите й нито да потисне, нито да проумее.

Държейки я здраво, Рейстлин се наведе към нея и докосна челото й с кървавите си устни. В същия момент прошепна някакви странни думи и после я пусна.

Кризания залитна и едва не падна. Почувства се отпаднала и замаяна. Ръката й посегна към челото, където докосването на устните му изгаряше кожата й с изпепеляваща болка.

— Какво направихте? — извика тя задавено. — Не можете да изричате заклинание над мен! Моята вяра ме пази…

— Разбира се — въздъхна Рейстлин уморено. Гласът и лицето му издаваха тъга на човек, който е свикнал да бъде подозиран и винаги неразбран. — Просто направих една малка магия, която ще ви позволи да преминете през Шойканската гора. Пътят няма да бъде лесен — сарказмът се върна в тона му, — но несъмнено вярата ви ще устои на това изпитание!

Магът дръпна качулката ниско над очите си, поклони се безмълвно на вторачената в него Кризания и след това тръгна към вратата с бавни, несигурни крачки. Когато стигна там, мъртвешката ръка се протегна и дръпна въженцето на звънеца. Вратата се отвори и Бертрем влезе толкова бързо и неочаквано, че за Кризания нямаше съмнение, че е стоял отвън на пост. Устните й се свиха презрително и тя удостои естета с толкова яростен и надменен поглед, че човекът видимо пребледня — макар да нямаше никаква представа какво точно е провинението му — и попи лъсналото си чело с ръкава на мантията си.

Рейстлин понечи да тръгне, но Кризания го спря.

— Простете, че не ви се доверих, Рейстлин Маджере — каза тя тихо. — И още веднъж ви благодаря, че дойдохте.

Рейстлин се обърна да я погледне.

— И аз се извинявам за острия си език — каза той. — Сбогом, Преподобна дъще. И ако наистина не се боите от знанието, елате в Кулата след две нощи, без да броите тази, когато Лунитари се появи за първи път на небето през този цикъл.

— Ще дойда — отвърна Кризания решително, забелязвайки с удоволствие потресения поглед на Бертрем. Кимвайки за сбогом, тя сложи леко ръка на облегалката на украсения с дърворезби стол.

Магът излезе от стаята и Бертрем го последва, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама в топлата тиха стая, Кризания падна на колене пред стола.

— О, благодаря ти, Паладин! — промълви тя. — Приемам изпитанието ти. Няма да те подведа! Няма да те подведа!

Книга първа

Глава 1

Зад себе си тя чуваше звука на остри и силни нокти, които разравяха опадалите листа в гората. Тика напрегна тяло, но се опита да се престори, че не е чула нищо, за да подмами създанието. Тя стисна здраво дръжката на меча си. Сърцето й биеше лудо. Стъпките идваха все по-близо и по-близо и вече чуваше хъхрещия дъх на съществото. Сетне усети върху рамото си докосване на хищна ръка. Тика се завъртя, замахна с меча и… събори на пода един поднос пълен с халби, които се разпиляха с трясък.

Дезра изпищя и отскочи уплашено назад. Мъжете около бара избухнаха в неудържим смях. Тика знаеше, че лицето й сигурно бе станало толкова червено, колкото и косите й. Сърцето й туптеше силно, ръцете й трепереха.

— Дезра — каза тя студено, — имаш ума и обноските на блатно джудже. Може би двамата с Раф трябва да си смените местата. Ти ще се заемеш с изхвърлянето на боклука, а него ще оставя да обслужва масите!

Дезра вдигна глава от мястото, където коленичила събираше глинените парчета от земята сред цяло море от бира.

— Може би така ще е най-добре! — извика сервитьорката, захвърляйки парчетата обратно на пода. — Сама си сервирай… или може би това вече е под достойнството ти, Тика Маджере, героиньо на Копието!

Дезра хвърли на Тика обиден, укорителен поглед, изправи се, ритна изпотрошените халби и изхвърча от странноприемницата.

Входната врата се отвори с трясък и при удара Тика направи гримаса, представяйки си драскотините върху дървото. На устата й дойдоха остри думи, но тя прехапа език и не ги изрече, защото знаеше, че по-късно ще съжалява за тях.

Вратата остана отворена и ярката светлина на гаснещия следобед изпълни странноприемницата. Яркочервеното сияние на залязващото слънце проблесна върху наскоро лакирания барплот и заблещука в стъклените чаши. То дори потрепна върху локвата на пода. Докосна закачливо като любовник пламтящите червени къдри на Тика и накара много от хихикащите посетители да сподавят смеха си и да се загледат с копнеж в миловидната жена.

Не че Тика забеляза това. Засрамена от избухването си, тя надничаше навън през прозореца, където видя Дезра да бърше очите си в престилката. После един посетител влезе през отворената врата и я затвори след себе си. Светлината изчезна и странноприемницата потъна отново в хладен полумрак.

Тика докосна с ръка собствените си очи. „Що за чудовище ставам — запита се тя разкаяно. — В края на краищата Дезра няма никаква вина. Всичко идва от това ужасно чувство вътре в мен! Сякаш ми се иска да има дракони, с които да се сражавам. Тогава поне щях да знам от какво се страхувам, поне щях да мога да се защитавам със собствените си ръце! Как да се боря с нещо, което дори не мога да назова!“

До ума й достигнаха шумни гласове, които искаха бира и храна. В странноприемницата „Последен дом“ се надигна и отекна смях.

„Ето какво открих при завръщането си. — Тика подсмръкна и избърса носа си с парцала, с който бършеше барплота. — Това е моят дом. Тези хора са честни, прекрасни и топли като залязващото слънце. Обграждат ме звуците на обичта — смях, приятелство, лочещо куче…“

Лочещо куче! Тика изпъшка и побърза да заобиколи бара.

— Раф — извика тя, забила отчаяно поглед в блатното джудже.

— Бира разлята. Аз подсуши — рече той и я погледна, облизвайки доволно ръката си.

Някои от редовните посетители се засмяха, но имаше и неколцина по-нови гости на странноприемницата, които се бяха вторачили в блатното джудже с неприкрито отвращение.

— Вземи този парцал да почистиш! — просъска Тика с половин уста и се усмихна бегло към околните в знак на извинение. Тя подхвърли на Раф парцала и блатното джудже го улови във въздуха. Но то само го държеше в ръка и се пулеше в него с озадачено изражение.

— Какво мен прави с това?

— Почисти разлятото! — сгълча го Тика, опитвайки се безуспешно да го скрие от погледа на посетителите с диплите на дълга си пола.

— О, мен не се нуждае от това! — съобщи Раф сериозно. — Мен не цапа този хубав плат. — Джуджето подаде парцала обратно на Тика, застана отново на четири крака и се зае да лочи разлятата бира, вече размесена с кал от обувки.

С пламнали страни Тика се пресегна, дръпна го за яката и го раздруса.

— Използвай парцала — прошепна му тя вбесена. — Клиентите ми губят апетита си! И когато приключиш с това, искам да разчистиш голямата маса до огнището. Очаквам гости… — Тика замълча.

Раф се кокореше срещу нея, опитвайки се да проумее сложните указания. В сравнение с другите блатни джуджета той беше изключителен. Работеше в странноприемницата само от три седмици, а Тика вече го беше научила да брои до три (малко блатни джуджета успяваха да прескочат бариерата от две) и най-накрая беше спрял да вони. Тези нови интелектуални завоевания, съчетани с чистотата му, можеха да го направят цар в страната на блатните джуджета, но Раф нямаше подобни амбиции. Той знаеше, че никой цар не се е радвал на неговите привилегии — „да подсушава“ разлятата бира (ако е достатъчно бърз) и „да изхвърля“ боклука. Но способностите му си имаха предел и Тика току-що го беше достигнала.

— Очаквам приятели и… — започна тя отново, но после се отказа. — О, няма значение. Просто почисти това — с парцала — добави момичето строго — и после ела да ти кажа какво да направиш.

— Мен не може пие? — поде Раф, но после срещна гневния поглед на Тика. — Мен направи, каквото казано.

С въздишка на огорчение блатното джудже взе парцала и запляска с него по пода, докато си мърмореше:

— Похабява хубава бира.

След това събра парченцата от счупените халби, втренчи се в тях за миг, после се ухили и ги пъхна в джобовете на ризата си.

Тика се зачуди за кратко какво ли смята да прави с тях, но знаеше, че е по-разумно да не пита. Тя се върна на бара, пресегна се за няколко нови халби и ги напълни, опитвайки се да не забелязва Раф, който се беше порязал на няколко остри парченца и сега, наклонен назад на пети, наблюдаваше с жив интерес как кръвта капе от ръката му.

— Да си виждал… ъъъ Карамон? — попита Тика нехайно блатното джудже.

— Не. — Раф избърса окървавената ръка в косата си. — Но мен знае къде потърси — рече той и скочи с готовност. — Мен отиде намери?

— Не! — отсече Тика и се намръщи. — Карамон си е у дома.

— Мен не мисли така — отвърна Раф, поклащайки глава. — Не и след като слънце залезе.

— У дома е! — сопна се Тика толкова ядосано, че джуджето се отдръпна назад.

— Ти искаш да се обзаложи? — промърмори Раф, но с половин уста.

Напоследък Тика беше толкова избухлива, че настроението й напълно съответстваше на пламтящите й коси.

За щастие на Раф момичето не го чу. Тя приключи с пълненето на халбите и тръгна с подноса към една голяма група елфи, седнали на масата до вратата.

„Ще дойдат приятели, повтори си тя унило. Скъпи приятели.“ Някога би очаквала с такова вълнение и нетърпение да види Танис и Речен вятър. А сега… Тя въздъхна и раздаде механично халбите с бира, без да съзнава ясно действията си. „В името на истинските богове, замоли се тя, нека дойдат и да си отидат бързо! Да, най-вече да си отидат бързо! Ако останеха… Ако откриеха…“

При тази мисъл сърцето на Тика се сви. Долната й устна потрепна. Ако те останеха, това щеше да е краят. Беше от ясно, по-ясно. Животът й щеше да свърши. Изведнъж болката стана по-силна, отколкото можеше да понесе. Момичето сложи припряно последната халба на масата и се отдалечи от елфите, примигвайки бързо с очи. Тя не забеляза озадачените погледи, които те си размениха, поглеждайки с недоумение халбите с бира, и така и не си спомни, че бяха поръчали вино.

Наполовина заслепена от сълзи, единствената мисъл на Тика беше да избяга в кухнята, където можеше да се наплаче, скришом от чужди очи. Елфите се заоглеждаха за друга сервитьорка, а Раф въздъхна доволно и като застана отново на четири крака се зае щастливо с остатъка от бирата по пода.

Танис Полуелф стоеше в подножието на едно малко възвишение и се взираше в дългия прав кален път, който се простираше пред него. Жената, която съпровождаше и оседланите коне го чакаха назад. Тя имаше нужда от почивка, а и животните също. Макар гордостта да не й позволяваше да отрони и дума за това, Танис забеляза, че лицето й е пребледняло и изпито от умора. Всъщност по едно време днес тя бе задрямала на седлото и щеше да падне, ако той не я бе подкрепил със силната си ръка. Помогна й да слезе от коня и я настани в един скрит гъсталак.

Безпокоеше се да я остави сама, но усещаше, че тъмните създания, които ги преследваха, бяха изостанали далече назад. Непрекъснатите му настоявания да бързат бяха дали резултат, въпреки че той и жената бяха измъчени и изтощени. Танис се надяваше, че ще продължи да държи нещата в ръце, докато успееше да предаде повереницата си на навярно единствения човек в Крин, който можеше да й помогне.

Яздеха още от зори, бягайки от нещо ужасно, което ги преследваше от момента, в който напуснаха Палантас. Въпреки целия си опит от войните, Танис не можеше да го назове с точно име. И това го правеше още по-страховито. Когато се изправяха срещу него, то нямаше ясни очертания, присъствието му се долавяше само с крайчеца на окото, което търсеше да види нещо друго. Придружителката му също го усещаше, той знаеше това, но както можеше и да се очаква, тя беше твърде горда, за да признае, че се бои.

Когато се отдалечи от гъсталака, Танис бе връхлетян от чувство за вина. Знаеше, че не трябва да я оставя сама. Но не трябваше и да губи скъпоценно време. Всичките му сетива на войн протестираха. Имаше обаче едно нещо, което се налагаше да направи и трябваше да го направи сам. Да постъпи по друг начин би било непростимо.

И тъй, Танис стоеше в подножието на хълма и събираше смелост да тръгне напред. Ако някой го видеше в този момент, би решил, че се готви да влезе в бой с великан-човекоядец. Но случаят бе друг. Танис Полуелф се завръщаше у дома. И той едновременно копнееше и се боеше от първото зърване на родната долина.

Следобедното слънце тъкмо започваше пътя си надолу към хоризонта. Щеше да бъде тъмно, преди да бъдат в странноприемницата и той се боеше да пътуват след спускането на мрака. Но веднъж щом стигнеха там, кошмарното пътуване щеше да свърши. Щеше да остави жената в сигурни ръце и да продължи пътя си към Квалинести. Но сега трябваше да посрещне това изпитание. С дълбока въздишка Танис Полуелф дръпна зелената качулка над главата си и продължи да се изкачва.

Когато стигна върха, погледът му попадна на един голям, покрит с мъх, валчест камък. В този момент в ума му нахлу рояк от спомени. Той затвори очи, усещайки в тях да напират неочаквани, парещи сълзи. „Глупава мисия, отекна в паметта му гласът на джуджето. Това е най-глупавото нещо, което някога съм правил!“

„Флинт! Моят стар приятел!“

„Не мога да продължа, помисли си Танис. Твърде е болезнено. Защо въобще приех да се върна. Нищо вече не ме свързва с това място… нищо, освен болката от старите рани. В крайна сметка животът ми е добър. Най-сетне намерих покой, щастие. Защо… защо им казах, че бих приел да дойда?“

Потръпвайки, той въздъхна, отвори очи и се вгледа в овалния камък. Преди две години — а наесен щяха да станат три — той се изкачи на този хълм и намери отколешния си приятел, джуджето Флинт Наковалнята, седнало на същия този камък, да дялка някакво дърво и да се оплаква, както обикновено. Тази среща сложи началото на събития, които разтърсиха света и достигнаха връхната си точка с Войната на Копието и битката, която изпрати Царицата на мрака обратно в бездната, като прекърши могъществото на Повелителите на дракони.

„Сега аз съм герой“, помисли си Танис и погледна унило пищните си доспехи — нагръдника на рицар на Соламния, зеления копринен пояс на бързоходците на Силванести, най-почетния елфически легион, медальона на Карас, най-високото отличие на джуджетата. И още куп други отличия. Никой друг — човек, елф или полуелф — никога не беше получавал толкова много почести. В това имаше някаква ирония. Той, който ненавиждаше доспехите и не понасяше церемониите, днес бе принуден да носи тези неща като подобаващи на положението му. Как би се смяло старото джудже.

„Ти — герой!“ Танис почти чу презрителното изсумтяване на приятеля си. Но Флинт беше мъртъв. Той бе издъхнал в ръцете му през пролетта преди две години.

„А тази брада за какво ти е?“ Отново можеше да се закълне, че чува гласа на Флинт, първите думи, които джуджето произнесе, когато видя полуелфа на пътя. „И без нея си достатъчно грозен.“

Танис се усмихна и се почеса по брадата, която нито един елф не би могъл да притежава, брада, която беше външният, видим белег за неговото наполовина човешко потекло. Флинт знаеше много добре защо му бе нужна тази брада, мислеше си Танис, взирайки се с обич в затопления от слънцето объл камък. „Той ме познаваше по-добре, отколкото аз самият. Знаеше за хаоса, който бушуваше в душата ми. Знаеше, че ми предстои да науча един урок.“

— И аз го научих — прошепна Танис на приятеля си, който продължаваше да живее само в душата му. — Аз го научих, Флинт. Но… той се оказа толкова горчив.

Усети дим от горящи дърва. Именно този мирис, заедно с полегатите слънчеви лъчи и хладния пролетен въздух му напомниха, че му предстои още път. Танис Полуелф се извърна и погледна надолу към долината, където бяха минали сладко-горчивите години на неговата младост. Танис Полуелф се извърна и погледна към Утеха.

Беше есен, когато видя малкия градец за последен път. Валеновите дървета пламтяха в характерните за сезона цветове, яркочервените багри и златото постепенно се сливаха с пурпура на далечните планини Каролис, а дълбокият лазур на небето се отразяваше в спокойните води на езерото Кристалмир. Над долината се стелеше мъгла, дим се издигаше от огнищата на мирния град, чиито къщи някога бяха накацали като доволни птици сред валеновите дървета. Той и Флинт наблюдаваха как светлинките долу примигваха една подир друга в заслонените сред листата на огромните дървета домове. Утеха — градът в горските клонаци — една от хубостите и чудесата на Крин.

За миг това видение отпреди две години изплува в ума на Танис така ярко все едно го виждаше отново. Сетне то се стопи. Тогава беше есен. А сега е пролет. И сега отново се издигаше дим, дим от домашни огнища. Но днес той се виеше главно над къщи, построени на земята. Долу се зеленееха и посевите на жителите на Утеха, но на Танис му се струваше, че те само правеха още по-видими черните белези върху земята. Белезите, които никога нямаше да изчезнат напълно, въпреки прорязаните тук-там бразди от плуг.

Полуелфът поклати глава. Всички си мислеха, че унищожаването на пъкления храм на Царицата в Нерака бе сложило край на войната. Всички бързаха да разорат почернялата и обгорена от драконовия огън земя и да забравят болката.

Погледът му се насочи към един голям черен кръг в центъра на града. Там никога нямаше да поникне нищо. Никакво рало не можеше да преобърне тази опустошена от огъня на драконите земя, пропита от кръвта на невинните жертви, избити от ескадроните на Повелителите на дракони.

Танис се усмихна безрадостно. Можеше да си представи как грозотата на това място измъчва умовете на онези, които се опитваха да забравят. Изпитваше задоволство, че то е там. И се надяваше да остане там завинаги.

Той тихо си повтори думите на Елистан, произнесени от свещеника на тържествената церемония, на която Кулата на върховните жреци бе посветена на паметта на падналите там рицари.

„Ние трябва да помним, защото иначе ще изпаднем в самодоволство — както вече сторихме веднъж — и злото ще се върне отново.“

„Ако вече не тегне над нас“, помисли си Танис мрачно. И с тази мисъл в ума се обърна и закрачи надолу по хълма.

Странноприемницата „Последен дом“ тази вечер беше препълнена с гости.

Войната наистина донесе на жителите на Утеха опустошения и разруха, но когато най-сетне свърши, настъпи такова благоденствие, че някои вече подхвърляха, че тя не е била „чак такова голямо зло“. Утеха отдавна се намираше на кръстопът, където се срещаха пътищата на странниците из земите на Абанасиния. Но в дните преди избухването на войната броят им беше относително малък. Всички джуджета — с изключение на малцина отстъпници като Флинт Наковалнята — се бяха залостили здраво в планинското си царство Торбардин или се укрепиха сред хълмовете, отказвайки да имат вземане-даване с останалия свят. Елфите направиха същото и останаха да живеят в красивите земи на Квалинести на югозапад и Силванести по източния край на континента Ансалон.

Войната промени всичко това. Елфите, джуджетата и хората днес пътуваха надлъж и нашир, а земите и царствата им вече бяха отворени за всички. Но това крехко състояние на братство бе извоювано с почти пълното унищожение на света.

Странноприемницата „Последен дом“ — винаги популярна сред пътниците заради чудесното си пиво и прочутите пикантни картофи на Отик — днес се радваше на още по-голяма слава. Пивото беше все така хубаво, а картофите — все така добри, въпреки че Отик се беше оттеглил. Но истинската причина за нарасналата й популярност идваше от това, че тя си бе спечелила известност. Знаеше се, че Героите на Копието, както ги наричаха днес, често я бяха посещавали през онези дни.

Всъщност преди да се оттегли, Отик сериозно си мислеше дали да не окачи една табела над масата до огнището с надпис „Тук пиеха Танис Полуелф и неговите другари“ или нещо подобно. Но Тика се противопостави на това толкова енергично (само мисълта какво би казал Танис, ако видеше такава табела, караше бузите й да пламнат), че в крайна сметка той се отказа от плана си. Но на топчестия гостилничар никога не му омръзваше да разказва на клиентите си историята за жената от земите на варварите, затова как тя изпяла необикновената си песен и бе излекувала Хедерик и Теократ с жезъла си от син кристал, давайки по този начин първото доказателство за съществуването на истинските древни богове.

Тика, която се залови със стопанисването на странноприемницата след оттеглянето на Отик, мечтаейки си един ден да спести достатъчно, за да я откупи, горещо се надяваше тази вечер той да не се впусне отново в любимия си разказ. Тя обаче, можеше да насочи надеждите си в по-добра посока.

Няколко компании елфи, пропътували цялото разстояние от Силванести, за да присъстват на погребението на Солостаран — Говорител на слънцето и владетел на елфическите земи на Квалинести бяха в странноприемницата тази вечер. Те не само увещаваха Отик да разкаже историята си, но и сами подеха свои за това за как Героите отишли в тяхната родна страна и я освободили от злия дракон Сиян Кръволока.

Докато приказките се лееха, Тика забеляза Отик да поглежда към нея с копнеж — в края на краищата тя беше един от членовете на дружината в Силванести, — но момичето му даде знак да замълчи и тръсна гневно червените си къдри. Именно за тази част от пътуването им отказваше да разказва и дори не споменаваше за нея. В действителност всяка нощ се молеше да забрави ужасните кошмари от тази измъчена земя.

Тика затвори за миг очи, пожелавайки си елфите да прекратят разговора. Сега си имаше нови кошмари и не искаше да я преследват онези от миналото. „Нека просто да дойдат и да си отидат бързо“, каза тя тихо на себе си и на онзи бог, който можеше да я чуе в момента.

Слънцето тъкмо бе залязло. Прииждаха все нови и нови клиенти, които искаха храна и напитки. Тика се бе извинила на Дезра. Двете приятелки проляха няколко сълзи заедно и сега сновяха непрекъснато между кухнята, бара и масите. Тика трепваше при всяко отваряне на входната врата и се мръщеше ядосано на Отик, когато гласът му вземеше връх над дрънкането на халбите и общата глъчка.

— … помня, че беше красива есенна нощ и аз разбира се бях по-зает от дресьор на дракониди. — Това остроумие винаги предизвикваше смях. Тика скръцна със зъби. Отик вече имаше публика, която ценеше уменията му на разказвач и сега беше в стихията си. — Странноприемницата тогава беше сред клоните на валеновите дървета, както и целият ни прекрасен град, преди драконите да го разрушат. О, колко красиво беше в онези отминали дни. — Старият гостилничар въздъхна — той винаги въздъхваше на това място — и избърса една сълза. Сред тълпата се разнесе шепот на съчувствие. — Къде бях аз ли? — Той се изсекна, което беше друг важен момент от представлението му. — А, да. Бях ей там, зад бара, когато вратата се отвори…

И в този момент вратата се отвори. Сякаш по предварителен сигнал, толкова съвършен беше синхронът между думите на Отик и случилото се. Тика отметна кичур червени коси от запотеното си чело и погледна натам неспокойно. Внезапно настъпи тишина. Тя застина на място и заби нокти в ръцете си.

На входа стоеше висок мъж, толкова висок, че трябваше да се наведе, за да премине през вратата. Косата му беше тъмна, а лицето — мрачно и сурово.

Макар да беше загърнат с кожи, стойката и походката му недвусмислено говореха за силно и мускулесто тяло. Той огледа бързо тълпата в странноприемницата, измервайки присъстващите с очи, предпазлив и бдителен за евентуална опасност.

Но това беше само инстинктивно действие, защото когато острият му навъсен поглед попадна върху Тика, строгото му лице се отпусна в усмивка и той разтвори широко ръце.

Тика се поколеба, но когато зърна приятеля си, изведнъж сърцето й се изпълни с радост и усети в нея да се надига някакво странно чувство на сладка носталгия. Тя разбута хората по пътя си и скоро се озова в прегръдките му.

— Речен вятър, приятелю мой! — прошепна тя на пресекулки.

Сграбчвайки младата жена в прегръдките си, Речен вятър я вдигна във въздуха без никакво усилие, все едно беше дете. Хората наоколо нададоха одобрителни викове и затропаха с халбите си по масата. Повечето не можеха да повярват на късмета си. Сред тях беше Герой на Копието от плът и кръв, сякаш долетял от историята на Отик. И на всичко отгоре новодошлият чудесно се вписваше в неговия разказ. Тълпата беше очарована.

Когато освободи Тика от прегръдката си, високият мъж дръпна кожената наметка от раменете си и всички видяха под нея мантията на вожд на степните хора, нейните V-образни, редуващи се ивици от козина и щавена кожа, всяка представяща по едно от степните племена, над които той властваше. Красивото му лице, макар и поостаряло и по-изтерзано от последния път, когато Тика го видя, беше придобило бронзов загар от слънцето и живота на открито, а в очите на мъжа припламваше някаква вътрешна радост, сякаш бе намерил покоя в живота си, търсен толкова дълги години.

Тика почувства, че нещо я задавя и се извърна, но не достатъчно бързо.

— Тика — каза новодошлият със силен акцент, който се дължеше на това, че отново живееше сред народа си, — радвам се да видя, че си добре и все така красива. Къде е Карамон? Нямам търпение да видя и него… Какво има, Тика, какво не е наред?

— Нищо, нищо — отвърна Тика бързо, сетне тръсна червените си къдри и премигна с очи. — Имам място за теб край огъня. Сигурно си изморен и гладен.

Тя го поведе през тълпата, като пътьом говореше неспирно и не му даде възможност да каже нито дума. Гостите в странноприемницата неволно й помагаха и отвличаха вниманието на Речен вятър, скупчваха се и протягаха ръце да го докоснат, чудеха се на кожената му наметка, опитваха се да се ръкуват с него (обичай, който степните хора смятаха за варварски) или тикаха чаши с напитки в лицето му.

Речен вятър понасяше всичко това стоически и следваше Тика през развълнуваното множество, притискайки красивия елфически меч близо до себе си. Върху суровото му лице падна сянка и той често поглеждаше навън през прозорците, сякаш вече копнееше да избяга от това затворено, шумно и горещо помещение и да се върне сред просторите, които обичаше. Но Тика умело избутваше настрани по-темпераментните си гости и скоро настани стария си приятел край огнището на една по-изолирана маса, близо до кухненската врата.

— Ей сега се връщам — рече тя, усмихна му се широко и изчезна през вратата, преди той да успее да отвори уста.

Гласът на Отик се извиси отново, този път придружен от силен тропот. Всеки пък когато някой прекъснеше разказа му, Отик използваше бастуна си — едно от най-страховитите оръжия в Утеха — за да възстанови реда. Гостилничарят бе куц с единия крак и обичаше да разказва историята как бил ранен при падането на градчето и как, по собствените му думи, се сражавал с една ръка срещу прииждащите пълчища на драконидите.

Вътре в кухнята Тика грабна една чиния с пикантни картофи и се завтече обратно при Речен вятър, хвърляйки пътьом гневен поглед на Отик. Тя знаеше, че в действителност той си беше наранил крака, докато го извличали от скривалището му под пода. Но младата жена никога не разказа за това. Дълбоко в сърцето си тя обичаше стареца като баща. Той я бе приел и отгледал, когато собственият й баща изчезна, след това й даде почтена работа, избавяйки я от участта на крадла. Освен това единствено споменаването, че тя знае истината вършеше добра работа, за да попречи на Отик да изведе опашатите си истории до нови висоти.

Когато Тика се върна, множеството в кръчмата беше доста притихнало и това й позволи да поговори със стария си приятел.

— Как са Златна луна и синът ти? — попита тя оживено, забелязвайки, че Речен вятър се взира в нея и я изучава внимателно.

— Тя е добре и ти изпраща най-топли поздрави — отвърна Речен вятър с дълбок и нисък баритон. — Синът ми — очите му блеснаха гордо, — той е само на две години, а вече е ей толкова висок и язди по-добре от повечето войни.

— Надявах се, че Златна луна ще дойде с теб — каза Тика с въздишка, която искаше да остане нечута от Речен вятър. Високият обитател на степите продължи да се храни и не й отговори веднага.

— Боговете ни благословиха с още две деца — отвърна той и се вгледа в Тика с особен израз в тъмните си очи.

— Две? — Тика го погледна озадачено. — О, близнаци! — извика после радостно тя. — Като Карамон и Рейст… — Момичето изведнъж замълча и прехапа долната си устна.

Речен вятър се намръщи и направи знак за прогонване на злото. Тика поруменя и извърна очи. В ушите й ехтеше силен тътен. Горещината и шумът я замайваха. Тя преглътна горчивия вкус в устата си и се застави да попита още нещо за Златна луна, а малко по-късно дори успя да чуе какво й отговаря Речен вятър.

— … свещениците в нашите земи все още са твърде малко. Приелите новата вяра са много, но силата на боговете не идва бързо. Тя работи много, даже твърде много според мен, но всеки следващ ден става все по-красива. Бебетата, нашите дъщери, са и двете със сребристозлатни коси.

Бебета… Тика се усмихна с тъга. Забелязвайки лицето й, Речен вятър замълча, приключи с яденето и бутна чинията настрани.

— Повече от всичко друго бих искал да остана тук за повече време — заговори той бавно, — но не мога да си позволя да бъде далече от народа си за дълго. Ти знаеш колко неотложна е мисията ми. Къде е Кара…

— Ще отида да погледна стаята ти — каза Тика и скочи на крака толкова рязко, че блъсна масата и разля питието на Речен вятър. — Онова блатно джудже трябваше да оправи леглото ти, но вероятно ще го намеря дълбоко заспало.

Сетне Тика бързо го изостави. Но не тръгна нагоре към стаите. Застанала отвън до кухненската врата, усещайки студения нощен въздух върху пламналите си страни, младата жена се взираше в тъмнината.

— Нека той си тръгне! — шепнеше тя. — Моля…

Глава 2

Може би Танис се боеше най-много от мига, в който за първи път щеше да зърне странноприемницата „Последен дом“. Тук бе започнало всичко, есента преди три години. Именно тук бяха дошли през онази нощ той, Флинт и неудържимият кендер Тасълхоф Кракундел, за да се срещнат със старите си приятели. Тук неговият свят се беше преобърнал с главата надолу и никога повече не се намести напълно.

Но докато яздеше към странноприемницата, Танис откри, че страховете му са утихнали. Тя бе така променена, сякаш се завръщаше в някакво странно място, което не бе оставило никакви спомени у него. Сега постройката стоеше на земята, а не сред клоните на онова голямо валеново дърво. Имаше нови крила, стаите бяха повече, за да посрещнат увеличения брой гости, покривът също беше нов и много по-съвременен на вид. Всички белези от войната бяха заличени заедно с паметта.

И тъкмо когато Танис започна да намира покой в душата си, входната врата на странноприемницата се отвори. Отвътре бликна светлина, която очерта златна гостоприемна пътека, а лекият вечерен полъх донесе ухание на пикантни картофи и смях. Връхлетян от поредната вълна спомени, Танис наведе сломен глава.

Но навярно за негов късмет не му остана много време да мисли за миналото. Когато той и спътницата му наближиха странноприемницата, едно момче изскочи от конюшнята и пое конете за поводите.

— Храна и вода — каза Танис и слезе уморено от седлото, подхвърляйки на конярчето монета. Сетне се протегна, за да поотпусне схванатите си мускули. — Изпратих известие да ми приготвите отпочинал кон. Името ми е Танис Полуелф.

— Д-да, господарю — заекна момчето, смутено, че с него разговаря такъв велик герой. — К-конят е готов. Д-да го докарам ли в-веднага, сър?

— Не — усмихна се Танис. — Първо ще хапна. Докарай го след два часа.

— Д-два часа. Слушам, сър. Благодаря ви, сър. — Малчуганът наведе почтително глава и пое поводите, които Танис тикна в безчувствената му ръка, но после напълно забрави за задачата си и остана да зяпа там, докато накрая изгубилият търпение кон го бутна с муцуна и едва не го събори на земята.

Момчето забърза с коня на Танис към конюшнята, а в това време полуелфът помогна на повереницата си да слезе от седлото.

— Трябва да сте направен от желязо — каза жената, поглеждайки Танис, който й подаваше ръка. — Наистина ли смятате да продължим пътуването тази нощ?

— Да ви кажа право, боли ме всяка костица от тялото — поде Танис, но след това замълча, защото се почувства неловко. Просто не беше спокоен в присъствието на тази жена.

Полуелфът зърна лицето й, огряно от светлината на странноприемницата. Той видя там умора и болка. Очите й бяха хлътнали в бледите й, изпити страни. Младата жена залитна, когато стъпи на земята и Танис бързо протегна ръка, за да я подкрепи. Тя се облегна на нея, но само за миг. След това изпъна снага и нежно, но твърдо го отблъсна, остана да стои сама и се огледа наоколо без особен интерес.

Танис изпитваше болка при всяко движение на тялото си. Можеше само да си представи как се чувства тази жена, непривикнала към физически усилия и изпитания, и неохотно изпита възхищение към нея. Повереницата му не се оплака нито веднъж по време на дългото им и страховито пътуване. Тя бе вървяла редом с него, не изостана нито веднъж и изпълняваше безропотно всичките му указания.

Защо тогава, питаше се той, не изпитваше никакво чувство към нея? Какво предизвикваше раздразнението и яда му? Вглеждайки се в лицето й, Танис изведнъж откри отговора. Единствената топлина там идваше от отразените светлини на странноприемницата. Самото й лице — макар и изтощено — беше ледено, безстрастно, лишено от… от какво? Човечност? Такова беше по време на цялото им опасно пътуване. О, тя беше хладно учтива, хладно благодарна и хладно сдържана и резервирана. Вероятно би го погребала също така хладно, помисли си Танис мрачно. Сетне, сякаш за да бъде порицан за непочтителните си мисли, погледът му попадна върху медальона на шията й — Платинения дракон на Паладин. Той си спомни онова, което Елистан му довери на раздяла, малко преди да тръгнат на път.

— Подобава именно ти да я придружаваш, Танис — каза вече немощният свещеник. — В много отношения тя тръгва на едно пътуване точно като твоето отпреди години — в търсене на самопознание. Да, прав си, самата тя още не знае това. — Последните думи бяха отговор на съмнението в очите на Танис. — Потегля с поглед, вперен в небесата — усмихна се Елистан тъжно. — Все още не знае, че всеки, който прави така неминуемо се препъва. И ако не го открие, падането може да бъде болезнено. — Поклащайки глава, той прошепна тиха молитва. — Но ние трябва да се уповаваме на Паладин.

Тогава Танис се бе намръщил, намръщен беше и сега, припомняйки си този разговор. Макар да бе укрепил вярата си в истинските богове — най-вече чрез любовта и вярата на Лорана в тях — той се чувстваше неловко да им довери живота си и не беше особено благосклонен към онези като Елистан, които като че ли им възлагаха твърде големи надежди. Човек трябва сам да ръководи съдбата си, мислеше си Танис с раздразнение.

— Какво има, Танис? — попита го Кризания студено.

Давайки си сметка, че се беше взирал в нея през цялото това време, Танис се покашля смутено, изчисти гърлото си и извърна поглед. За късмет в този момент се появи момчето, за да отведе коня на Кризания и това му спести необходимостта да й отговори. Той махна с ръка към странноприемницата и двамата тръгнаха натам.

— Всъщност — поде Танис в настъпилото неловко мълчание, — повече от всичко искам да остана тук и да се видя с приятелите си. Но вдругиден трябва да бъда в Квалинести и само ако яздя усилено, ще стигна навреме. Отношенията ми със зет ми не ми позволяват да го обидя с отсъствието си от погребението на Солостаран. — Миг по-късно той уточни с мрачна усмивка: — В политически и личен план, ако разбирате какво имам предвид.

Кризания се усмихна на свой ред, но Танис забеляза, че не е вникнала в думите му. Това беше една снизходителна усмивка, която сякаш казваше, че тя стои над дребнавите разговори за политика и семейства.

Те стигнаха до вратата на странноприемницата.

— Освен това — добави Танис тихо, — ми липсва Лорана. Не е ли странно? Когато тя е наблизо и сме улисани в работата си, понякога минават дни, без да си разменим нещо повече от някоя усмивка или докосване и след това всеки изчезва в своя свят. Но когато съм далече от нея, се чувствам така, сякаш се събуждам и откривам, че дясната ми ръка е отсечена. Лягайки, аз не мисля за дясната си ръка, но щом открия, че я няма…

Изведнъж Танис се почувства глупаво и замълча, страхувайки се, че е прозвучал като чезнещ от любов хлапак. В същото време разбра, че Кризания очевидно не му обръща никакво внимание. Гладкото й мраморно лице бе станало още по-студено и сега дори сребристата лунна светлина изглеждаше топла в сравнение с него. Танис поклати глава и бутна вратата.

„Не им завиждам на Карамон и Речен вятър“, помисли си той мрачно.

Топлите, познати звуци и ухания връхлетяха сетивата на Танис и в продължение на доста време всичко плуваше като в мъгла. Тук беше Отик, по-стар и по-дебел, ако това въобще беше възможно, който се подпираше на бастун и го потупваше по гърба. Тук имаше хора, които не бе виждал от години, в миналото с тях го свързваха малко неща, но сега всички те раздрусваха ръката му и претендираха да са му приятели. Тук беше стария барплот, блестящо излъскан както винаги и по някаква необяснима причина той настъпи едно блатно джудже…

Имаше и един висок мъж, наметнат с кожи и скоро след това Танис се озова в сърдечната прегръдка на приятеля си.

— Речен вятър — прошепна той дрезгаво, притискайки силно към гърдите си мъжа от степите.

— Братко мой — отвърна Речен вятър на ке-шу, езика на неговия народ. Тълпата ликуваше, но Танис не чуваше нищо, защото в този момент една жена с пламтящи червени коси и луничаво лице сложи длан на рамото му. Без да се откъсва от Речен вятър, Танис привлече Тика в тяхната прегръдка и дълго време тримата останаха вкопчени един в друг — обвързани от скръбта, болката и спомена за миналата слава.

Речен вятър ги върна към действителността. Непривикнал да дава такъв публичен израз на чувствата си, високият степен човек си възвърна присъствието на духа с дрезгаво покашляне и се отдръпна назад. Сетне той премига бързо с очи, загледан намръщено в тавана, докато отново стана господар на себе си. Танис, чиято червеникава брада беше влажна от собствените му сълзи, притисна още веднъж Тика до гърдите си и се огледа наоколо.

— Къде е големият ти недодялан съпруг? — попита той оживено.

Това беше съвсем обикновен въпрос и Танис не беше подготвен за онова, което последва. Тълпата изведнъж се умълча, сякаш изведнъж някой бе затворил всички в бъчва. Лицето на Тика поруменя грозновато, тя промърмори нещо непонятно, наведе се, вдигна едно блатно джудже от пода и го раздруса така силно, че зъбите в устата му затракаха.

Озадачен, Танис погледна към Речен вятър, но степният мъж само сви рамене и повдигна тъмните си вежди.

Полуелфът се извърна да попита Тика какво се е случило, но точно в този момент почувства нечие хладно докосване по ръката. Кризания! Напълно беше забравил за нея!

Изчервявайки се на свой ред, той се зае с формалности по запознаването.

— Позволете ми да ви представя Кризания от Тариниус, Преподобна дъщеря на Паладин — каза Танис официално. — Лейди Кризания, Речен вятър, вожд на степния народ и Тика Уейлан Маджере.

Кризания развърза плаща си, с който пътуваше и дръпна качулката от главата си. Когато направи това, платиненият медальон, който носеше на шията си, проблесна под ярката светлина на свещите в странноприемницата. През гънките на плаща й се виждаше фината вълна на чисто бялата й роба. Сред тълпата премина шепот, в който се долавяше благоговение и почтителност.

— Свята жрица!

— Чухте ли името й? Кризания! Втората по ранг след…

— Наследничката на Елистан…

Кризания приведе леко глава. Със сериозно изражение Речен вятър се поклони с цялото си тяло, а Тика — изчервена толкова, че изглеждаше трескава — бързо бутна Раф зад бара и направи дълбок реверанс.

Чувайки брачното име на Тика — Маджере, Кризания погледна въпросително към Танис и в отговор той й кимна.

— За мен е чест — каза Кризания с плътен, хладен глас, — да се запозная с двама души, чиито смели дела блестят като пример за всички нас.

Тика поруменя от задоволство и смущение. Лицето на Речен вятър не трепна, но Танис забеляза колко много означаваше тази похвала на жрицата за дълбоко религиозния вожд от степите. Що се отнася до множеството в кръчмата, хората ликуваха шумно заради оказаната им чест и продължаваха да се веселят. С дължимата за случая тържественост Отик отведе гостите до една предварително подготвена маса, озарявайки героите с грейналото си лице, сякаш беше уредил цялата война в тяхна полза.

Танис седна на масата, в началото смутен от глъчката и шума, но скоро реши, че това е за добро. Поне можеше да разговаря с Речен вятър, без да се страхува, че някой ще чуе нещо. Но най-напред трябваше да разбере къде е Карамон.

Той още веднъж понечи да попита, но виждайки го да отваря уста, Тика — която, след като ги бе настанила, се суетеше около Кризания като квачка — рязко се обърна и изчезна в кухнята.

Танис поклати глава озадачено, но преди мислите му да тръгнат в тази посока, Речен вятър започна да го разпитва за разни неща и не след дълго двамата бяха увлечени в разговор.

— Много хора си мислят, че войната е свършила — рече полуелфът с въздишка. — И това ни поставя в още по-опасно положение, отколкото преди. Съюзът между елфите и хората, който беше силен през времето на мрака, днес започва да линее. В момента Лорана е в Квалинести на погребението на баща си и също ще се опита да постигне някакво споразумение с нейния твърдоглав брат Портиос и рицарите от Соламния. Единственият лъч надежда идва от жената на Портиос, Алхана Звезден бриз — каза Танис и се усмихна. — Никога не съм си мислел, че ще доживея да видя жена-елф, която не само е толерантна към хората и другите раси, но и горещо ги подкрепя пред своя неумолим съпруг.

— Странен брак — отбеляза Речен вятър, а Танис кимна в знак на съгласие. В този момент и двамата мъже си спомниха за техния приятел, рицарят Стурм Сияйното острие, вече напуснал света на живите — герой от Кулата на върховните жреци. И двамата знаеха, че сърцето на Алхана е погребано там, в здрача заедно със Стурм.

— Определено не е брак по любов — вдигна рамене Танис, — но пък може да помогне за възстановяването на световния ред. А какво става с теб, стари приятелю? Лицето ти е помрачено и изопнато от нови грижи, макар да виждам там и искриците на нови радости. Златна луна изпрати вест на Лорана за близначките.

По устните на Речен вятър трепна усмивка.

— Прав си. Болно ми е всяка минута, когато съм далече от дома си — отвърна той с дълбокия си глас, — макар че възможността да те видя отново, братко мой, кара сърцето ми да бие по-леко. Но тъкмо когато тръгвах, две племена бяха пред прага на войната. До този момент успявах да спра насилието с увещания и ничия кръв не беше пролята. Зад гърба ми обаче, недоволниците действат. Всяка минута, през която ме няма, им дава шанс и време да разпалят старите кръвни вражди.

Танис скръсти ръце.

— Съжалявам да чуя това, приятелю мой и ти благодаря, че дойде. — След това той въздъхна отново и хвърли поглед към Кризания, припомняйки си новите си ангажименти. — Надявах се ти да можеш да осигуриш закрила и водачество на тази дама. — Гласът му стихна до шепот. — Тя пътува към Кулата на върховните жреци в гората Уейрит.

Очите на Речен вятър се разшириха от тревога и неодобрение. Народите от степите нямаха доверие на маговете и всичко свързано с тях.

Танис кимна.

— Виждам, че помниш разказите на Карамон за времето, когато той и Рейстлин са посетили това място. И на всичко отгоре те са били поканени. А тази дама е тръгнала без покана, да потърси съвет от маговете за…

Кризания му хвърли рязък, заповеднически поглед и поклати намръщено глава. Танис прехапа устни и добави неуверено.

— Надявах се, че ти би могъл да я придружиш…

— Точно от това се боях — каза Речен вятър, — когато получих вест от теб и именно затова реших, че трябва да дойда, за да ти обясня лично причината за отказа ми. Знаеш, че по друго време с радост бих помогнал и за мен би било особено голяма чест да предложа услугите си на една толкова уважавана дама. — Той се поклони леко на Кризания, която прие отдадената й почит с усмивка, изчезнала моментално, щом отново насочи погледа си към Танис. Между веждите й се очерта малка, но дълбока гневна бръчка.

Речен вятър продължи:

— Но залогът е твърде голям. Мирът, който установих между племената, много от които враждуват от години, е крехък. Оцеляването ни като нация и хора зависи от това дали ще успеем да се обединим, да работим заедно и да изградим отново нашия дом и живот.

— Разбирам — каза Танис, трогнат от очевидната мъка на Речен вятър за това, че е принуден да отхвърли молбата му. Полуелфът обаче долови втренчения, недоволен поглед на лейди Кризания и се обърна към нея учтиво, но неприветливо. — Всичко ще бъде наред, Преподобна дъще на Паладин — продължи той, давайки й да разбере, че проявява търпение. — Карамон ще ви води, а той струва колкото трима смъртни наведнъж, прав ли съм, Речен вятър?

Мъжът от степите се усмихна, припомняйки си минали случки.

— Със сигурност може да яде колкото трима смъртни наведнъж. И е силен за трима, че и повече. Помниш ли, Танис, как понякога вдигаше във въздуха онзи дебеланко със свинската глава, Уилям. Голямо представление устроихме тогава… къде беше това… в Корабното гробище?

— А когато уби онези двама дракониди, блъсвайки главите им една в друга — засмя се Танис. Струваше му се, че мракът над света изведнъж се вдига, докато си припомняше тези времена с приятеля си. — А помниш ли като бяхме в царството на джуджетата, как Карамон се промъкна зад Флинт… — Навеждайки се напред, Танис прошепна нещо в ухото на Речен вятър. Лицето на степния човек почервеня от смях. Сетне той си спомни за друга история и двамата продължиха да си разказват случки за силата на Карамон, за ловкостта му с меча, за неговата смелост и доблест.

— И колко благороден мъж е той! — добави Танис след миг на тих размисъл. — И сега го виждам как търпеливо се грижеше за Рейстлин, държейки брат си в ръце, когато онези пристъпи на кашлица едва не разкъсаха гърдите му…

Той беше прекъснат от нечий сподавен вик, трясък и тупване. Учуден, Танис се извърна и срещна втренчения поглед на Тика. Лицето й беше пребледняло, а в зелените й очи проблясваха сълзи.

— Тръгнете си веднага! — продума тя умолително през побелелите си устни. — Моля те, Танис! Не ме питай нищо! Просто си вървете. — Тя сграбчи ръката му, впивайки болезнено нокти в плътта му.

— Почакай, Тика, кажи ми какво става в името на Бездната — попита гневно Танис, изправяйки се с лице към нея.

В отговор се чу опустошителен трясък. Вратата на странноприемницата се отвори с оглушителен гръм, блъсната отвън с неимоверна сила. Тика погледна натам и отскочи назад. Лицето й беше сгърчено от толкова силен ужас, че Танис бързо се извърна с ръка върху меча си, а Речен вятър скочи на крака.

Нечия огромна сянка изпълни рамката на вратата и сякаш покри цялата стая. Жизнерадостната глъчка и смехът на тълпата изведнъж стихнаха и на тяхно място се понесе сподавен гневен ропот.

Спомняйки си за тъмните зли сили, които ги бяха преследвали, Танис изтегли меча си и застана между мрака и лейди Кризания. Макар да не виждаше назад, той чувстваше зад гърба си решителното присъствие и подкрепата на Речен вятър.

„Значи ни е настигнало“, помисли си Танис, почти зарадван от възможността да се срещне очи в очи с това смътно и неизвестно страшилище. Полуелфът се втренчи мрачно във вратата и видя под светлината на свещниците да изплува някаква подпухнала, чудата фигура.

Това беше мъж, огромен мъж и когато Танис се вгледа по-добре в него, той забеляза, че гигантската снага на великана беше провиснала и отпусната. Изпъкнал корем висеше над стегнатите с ремъци кожени гамаши. Нечистата риза зееше отворена на пъпа, без да успее да прикрие твърде изобилната плът. Лицето на мъжа — частично скрито под тридневна брада — бе неестествено червено и изпоцапано, а косата му бе мазна и рошава. Дрехите му, макар и фини и добре ушити, воняха отблъскващо на повръщано и силен алкохол, известен под името джуджешка ракия.

Танис свали меча си, чувствайки се като глупак. Това беше просто някакъв беден пиян окаяник, вероятно местният побойник, който използваше големия си ръст, за да плаши гражданите. Полуелфът се вгледа в мъжа едновременно с жалост и отвращение, а в същото време си мислеше, че по някакъв странен начин той му беше познат. Навярно това беше негов отдавнашен познайник от времето, когато бе живял в Утеха, жалък глупак, непожален от съдбата.

Танис понечи да се обърне и в този момент, учуден, забеляза, че всички в странноприемницата го гледат в очакване.

„Какво искат да направя, помисли си Танис, връхлетян от внезапен гняв. Да го нападна? Бих кръстосал меч с някой герой, но да набия местния пияница!“

В този момент той чу някой да изхлипва до лакътя му.

— Казах ти да си тръгнеш — изстена Тика, отпускайки се на стола си. Сетне тя зарови лице в дланите си и сърцераздирателно заплака.

Чувствайки се все по-объркан, Танис хвърли поглед на Речен вятър, но очевидно степният мъж беше в същото недоумение. Междувременно пияницата се озова, залитайки, в стаята и се огледа с ядовит поглед.

— Какво е шова? Забава? — изръмжа той. — И никой не е по-поканил штария си… никой не е поканил мен?

Този въпрос остана без отговор. Присъстващите толкова упорито пренебрегваха мърлявия човек, без да откъсват поглед от Танис, че накрая дори и вниманието на пияницата бе привлечено от полуелфа. Грамадният мъж се опита да види по-ясно Танис през мъглата на опиянението си, а в главата му бушуваше някаква смесица от учудване и гняв, сякаш той беше виновен за всички му беди. След това очите на пияния изведнъж се разшириха, на лицето му изникна глупава усмивка и той залитна напред с протегнати ръце.

— Таниш… моя прия…

— В името на боговете — промълви Танис, когато най-накрая разпозна новодошлия.

Мъжът направи несигурна крачка напред и се препъна в един стол. За кратко той остана да се олюлява като дърво, което е било отсечено и всеки момент ще се сгромоляса. Великанът завъртя очи и хората трескаво се отдръпнаха от пътя му. След това се разнесе тътен, който разтърси цялата странноприемница, и Карамон Маджере, героят на Копието, се сгромоляса в несвяст в краката на Танис.

Глава 3

— В името на боговете — повтори Танис горестно и се наведе над изпадналия в несвяст войн. — Карамон…

— Танис… — Гласът на Речен вятър накара полуелфа да се обърне бързо назад. Степният мъж държеше Тика в ръцете си и заедно с Дезра се опитваше да успокои смутената млада жена. Хората наоколо ги притискаха, задаваха въпроси на Речен вятър или молеха Кризания да ги благослови. Други искаха още бира или пък просто стояха наоколо и зяпаха.

Танис скочи бързо на крака.

— Странноприемницата вече затваря — извика той.

Сред тълпата се разнесе подигравателен смях, само някъде от дъното дойде нестройно ръкопляскане, където неколцина посетители бяха решили, че полуелфът черпи всички.

— Не, говоря сериозно — каза Танис решително и гласът му накара олелията да стихне. Тълпата се умълча. — Благодаря на всички за топлото посрещане. Трудно ми е да изразя колко много означава за мен да бъда отново в родината си. Но сега аз и приятелите ми бихме искали да останем насаме. Моля ви, вече е късно…

Хората заговориха съчувствено, чу се и добросърдечно ръкопляскане. Само неколцина се начумериха и промърмориха под нос, че колкото по-велик е рицарят, толкова по-ярко сияе бронята в собствените му очи (стара поговорка от времето, когато рицарите от Соламния бяха обект на присмех). Речен вятър остави Тика на грижите на Дезра и отиде да избута навън неколцината помайващи се гости, които бяха решили, че Танис е имал предвид всички, с изключение на тях. Полуелфът бдеше над Карамон, който хъркаше блажено на пода и гледаше хората да не стъпчат грамадния мъж. Той размени поглед с Речен вятър, когато степният вожд мина покрай него, но не беше време за приказки, преди всички да напуснат странноприемницата.

Отик Сандет стоеше на вратата, благодареше на всеки следващ за това, че се е отбил при тях и уверяваше хората, че утре вечер странноприемницата отново ще бъде отворена. Когато и последният гост си отиде, Танис пристъпи към него. Чувстваше се смутен и объркан. Но Отик го спря, преди да заговори.

Старият мъж улови ръката на Танис и му прошепна:

— Радвам се, че си тук. Заключи, когато свършите. — Той хвърли поглед на Тика и направи заговорнически знак на полуелфа. — Танис — каза той отново шепнешком, — ако се случи да видиш Тика да взима някаква сума от кутията с пари, просто не обръщай внимание. Някой ден тя ще ги върне. Аз просто се правя, че нищо не виждам. — Старецът отмести очи към Карамон и поклати тъжно глава. — Зная, че ти можеш да му помогнеш — промърмори той, кимна с глава и закуцука навън в нощта, облегнат на бастуна си.

„Да му помогна! — помисли си Танис гневно. — Ние дойдохме тук да търсим неговата помощ.“ В това време Карамон захърка особено силно, събуди се наполовина, блъвна около себе си опустошителните пари на джуджешката ракия и сетне отново заспа дълбоко. Танис погледна безрадостно към Речен вятър и сетне отчаяно поклати глава.

Кризания се взираше в изпружилия се на земята Карамон с някаква смесица от съчувствие и отвращение.

— Клетият човек — каза тя тихо. Медальонът на Паладин проблесна под светлината на свещниците. — Може би аз…

— Нищо не можеш да направиш за него — извика Тика горчиво. — Той не се нуждае от лечение. Просто е пиян, не виждаш ли сама? Мъртвопиян!

Кризания извърна учуден поглед към Тика, но преди жрицата да каже нещо, Танис се завтече обратно при Карамон.

— Помогни ми, Речен вятър — каза той и се наведе. — Хайде да го отнесем у до…

— О, я го оставете тук! — тросна се Тика, бършейки очи с края на престилката си. — И без това е прекарал доста нощи на пода. Една повече няма да му навреди. — Тя се извърна към Танис. — Исках да ти кажа. Наистина исках. Но си помислих… продължих да се надявам… Той много се развълнува, когато писмото ти пристигна. Беше… е, добре, дълго време не бях го виждала да прилича толкова на себе си. Помислих си, че това може да помогне. Че той може да се промени. Затова не ви спрях да дойдете. — Тя увеси глава. — Простете ми.

Танис стоеше неуверено край едрия войн.

— Не разбирам. Откога…

— Затова не можахме да дойдем на сватбата ти, Танис — рече Тика, докато връзваше престилката си на възли. — Толкова много исках! Но… — Тя заплака отново и Дезра нежно я прегърна.

— Седни, Тика — прошепна Дезра, насочвайки я към едно сковано от дърво сепаре с високи облегалки.

Тика се отпусна там, установявайки изведнъж, че краката вече не я държат и скри глава в ръцете си.

— Хайде всички да седнем — каза Танис отсечено — и да си съберем ума. Ей, ти там — полуелфът махна с ръка на блатното джудже, което надничаше изпод дървения бар. — Донеси ни няколко халби с бира, една кана вино за лейди Кризания, малко пикантни картофи…

— По-добре аз да донеса тези неща, Танис — усмихна се Дезра. — Ако Раф се заеме с това, възможно е да се появи тук с някоя кана с картофи.

— Мен помага! — възрази Раф с негодувание.

— Ти изхвърли боклука! — сряза го Дезра.

— Мен много помага… — мънкаше Раф неутешимо и се затътри навън, ритайки краката на масата, за да успокои наранените си чувства.

— Стаите ви са в новото крило на странноприемницата — смотолеви Тика. — Елате, ще ви ги покажа…

— По-късно ще ги видим — каза Речен вятър сурово, но когато погледна Тика, в очите му се появи нежно съчувствие. — Седни и поговори с Танис. Той скоро трябва да тръгва.

— По дяволите! Конят ми! — извика Танис, скачайки изведнъж на крака. — Казах на момчето да го докара отпред…

— Ще отида да им кажа да почакат — предложи Речен вятър.

— Не, аз ще отида. Няма да отнеме и минута…

— Приятелю — каза Речен вятър тихо, минавайки покрай него, — имам нужда да се поразходя навън! Ще се върна да ти помогна за… — той кимна с глава по посока на хъркащия Карамон.

Танис се облегна назад с облекчение. Мъжът от степите излезе. Кризания седна на масата срещу Танис, наблюдавайки Карамон с недоумение. Танис продължи да говори на Тика за дребни и незначителни неща, докато накрая тя изправи снага и дори се усмихна. Когато Дезра донесе напитките, Тика вече изглеждаше поуспокоена, макар лицето й да беше все още измъчено и напрегнато. Кризания, забеляза Танис, едва се докосна до виното. Тя просто седеше на местото си, от време на време хвърляше поглед на Карамон и между веждите й отново се появяваше тъмна бръчка. Танис знаеше, че й дължи обяснение за случващото се, но преди това искаше самият той да си го обясни.

— Кога… — поде Танис неуверено.

— Кога започна? — Тика въздъхна. — Преди около шест месеца, след като се върнахме тук. Погледът й се отмести към Карамон. — Той беше толкова щастлив в началото. В града цареше истински хаос, Танис. Оцелелите преживяха ужасна зима. Онези, чиито къщи бяха разрушени, живееха където намерят — пещери, навеси, коптори. Когато дойдохме тук, драконидите вече ги нямаше и хората бяха започнали да съзиждат отново домовете си. Те посрещнаха Карамон топло, като герой, а бардовете вече пееха песните си за победата над Царицата.

Очите на Тика проблясваха от сълзите и припомнената гордост.

— Той беше толкова щастлив, Танис, поне за известно време. Хората имаха нужда от него. Работеше денем и нощем — поваляше дървета, влачеше трупи от хълма, вдигаше къщи. Зае се дори с ковашка работа, след като Терос си отиде. Е, не го биваше толкова много в това. — Тика се усмихна тъжно. — Но беше щастлив и никой не му намираше кусури. Правеше пирони, подкови и колела на каруци. Първата година беше добра за нас, наистина добра. Ние бяхме женени и Карамон сякаш започна да забравя за… за…

Тика преглътна. Танис я потупа по ръката и след като мълчаливо хапна няколко залъка от храната и отпи от виното, Тика продължи:

— Пролетта на миналата година обаче, всичко се промени. Нещо се случи с Карамон. Не зная точно какво. Като че ли беше свързано с… — тя замълча и поклати глава. — Градът процъфтяваше. Един ковач, когото бяха държали пленник в Пакс Таркас, се засели тук и подхвана ковашките работи. О, да, хората се нуждаеха от нови домове, но те можеха и да почакат. Аз поех странноприемницата. — Тика сви рамене. — Предполагам, че изведнъж Карамон се е видял с твърде много свободно време.

— Никой не се е нуждаел от него — отбеляза Танис мрачно.

— Дори и самата аз… — Тика преглътна отново и избърса очите си. — Може би аз съм виновна.

— Не — рече Танис, отнесъл се някъде далече в мислите и спомените си. — Не си виновна ти, Тика. Май знаем кой е виновен.

— Както и да е — пое си дълбоко въздух Тика, — опитах се да му помогна, но бях толкова заета тук! Предложих му да прави какво ли не и той опита… наистина опита. Помагаше на местния стражар и преследваше дракониди-отстъпници. Известно време работеше като телохранител и придружаваше пътници до Хейвън. Но никой не го наемаше втори път. — Гласът й заглъхна. — И веднъж миналата зима самите хора от кервана, който трябваше да брани, го докараха тук, проснат на една шейна. Мъртво пиян. Беше станало така, че те го бяха бранили. Оттогава насетне той не прави нищо друго, освен да спи, да яде и да виси с някакви бивши наемни войници в „Коритото“, онова отвратително място в другия край на града.

Мислейки си, че би било добре Лорана да е тук, докато говорят за тези неща, Танис подхвърли:

— Може би… ъ-ъ… едно бебе?

— Миналото лято бях бременна — каза Тика глухо, облягайки чело на ръката си. — Но не за дълго. Изгубих детето. Карамон така и не научи. А след това — тя заби поглед в дървената маса, — е, ние вече не спим в една стая.

Танис се изчерви смутено, помилва я по ръката и побърза да смени темата.

— Преди малко спомена, че това е било свързано с нещо. Какво точно имаше предвид?

Тика потръпна и отпи отново от виното.

— Тогава тръгнаха едни слухове, Танис — каза тя с тих приглушен глас. — Мрачни слухове. Можеш да предположиш за кого се отнасяха.

Танис кимна.

— Карамон му писа, Танис. Аз видях писмото. То беше… сърцето ми се скъса от мъка, когато то прочетох. Там нямаше нито думичка на обвинение или укор. Беше изпълнено с любов. Той молеше брат си да се върне и да дойде да живее при нас. Умоляваше го да обърне гръб на мрака.

— И какво стана? — попита Танис, макар че се досещаше за отговора.

— То се върна обратно — прошепна Тика. — Неотворено. Дори печатът си стоеше там. А на плика беше написано: „Аз нямам брат. Не познавам човек на име Карамон.“ И отдолу имаше подпис Рейстлин!

— Рейстлин! — Кризания погледна Тика, сякаш я виждаше за първи път. В широко отворените й очи се четеше почуда. Тя отмести поглед от младата червенокоса жена към Танис и към огромния войн на пода, който се оригваше доволно в пиянския си сън. — Карамон… Това е Карамон Маджере? Това е неговият брат. Близнакът, за който ми говореше. Човекът, който можел да ме придружи в моето пътуване.

— Простете ми, ваша милост — отвърна Танис и се изчерви. — Аз нямах никаква представа, че той…

— Но Рейстлин е толкова… умен, толкова могъщ. Мислех си, че неговият близнак ще бъде също като него. Рейстлин е прецизен и има изключителна власт над себе си и над онези, които му служат. Той е перфекционист, докато този тук… — Кризания махна с ръка по посока на Карамон, — този жалък окаяник, макар да заслужава съчувствието и молитвите ни, е…

— Вашият „прецизен и умен перфекционист“ има определена заслуга този човек да се превърне в „жалкия окаяник“, когото виждате, преподобна дъще на Паладин — каза Танис язвително, сдържайки предпазливо гнева си.

— А може да се е случило точно обратното — отвърна Кризания и погледна Танис студено. — Може би именно поради липса на любов Рейстлин се е отвърнал от светлината и е поел към тъмнината.

Тика вдигна учудено очи към Кризания.

— Липса на любов? — повтори тя тихо.

Карамон изстена в съня си и се замята на пода. Тика скочи бързо на крака.

— По-добре да го пренесем у дома. — Тя зърна високата фигура на Речен вятър на вратата и се извърна към Танис. — Нали ще те видя утре сутринта? Няма ли да останеш… поне за една нощ?

Танис се вгледа в умоляващите й очи и му се прииска да си отхапе езика, вместо да й отговори. Ала нямаше какво да стори.

— Съжалявам, Тика — каза той и взе ръцете й в своите. — Бих искал да мога, но трябва да вървя. Има още много път до Квалиност, а не мога да дръзна да закъснея. Навярно съдбата на две царства зависи от това да бъда там навреме.

— Разбирам — каза Тика тихо. — Така или иначе това не е твой проблем. Ще се справя някак.

От безсилие на Танис му се прииска да си отскубне брадата. Повече от всичко желаеше да остане и да помогне, стига да му бе по силите. Поне би могъл да поговори с Карамон и да се опита да налее малко разум в дебелата му глава. Но ако не отидеше на погребението, Портиос можеше да го приеме като обида, а това щеше да се отрази неблагоприятно не само на личните му отношения с брата на Лорана, но и на съюзническия договор, който се подготвяше между Квалинести и Соламния.

Малко по-късно Танис отмести поглед към Кризания и си спомни, че има още един проблем. Той сподави стона си на безсилие. Не можеше да я вземе със себе си в Квалиност. Портиос нямаше нужда от духовни лица от човешката раса.

После изведнъж му хрумна нещо.

— Вижте — каза Танис, — ще се върна след погребението. — Очите на Тика засияха радостно. Той се обърна към лейди Кризания: — Ще ви оставя тук, преподобна дъще на Паладин. Тук в странноприемницата и в този град ще бъдете в безопасност. Вашето пътуване се провали, но когато се върна, ще мога да ви придружа до Палантас.

— Пътуването ми не се е провалило — каза Кризания решително. — Аз ще продължа нататък и възнамерявам да стигна до Кулата на върховното чародейство в Уейрит, за да получа там съвет от Пар-Салиан от Ордена на Белите мантии.

Танис поклати глава.

— Не мога да ви заведа сега — каза той, — а очевидно и Карамон не е в състояние. Затова ви предлагам…

— Да — прекъсна го Кризания безучастно. — Няма съмнение, че Карамон е негоден да се справи с това. — Затова ще изчакам вашия приятел кендер да ми доведе лицето, което беше изпратен да намери, и след това ще продължа сама.

— В никакъв случай! — извика Танис. Речен вятър повдигна вежди, за да му напомни с кого разговаря. С известно усилие полуелфът се овладя. — Милейди, вие нямате никаква представа за опасностите, които ви грозят! Освен онези тъмни създания, които ни преследваха — мисля, че всички знаем кой ги е изпратил — съм чувал Карамон да разказва разни истории за Уейритската гора. Там все още цари тъмнина! Ще се върнем в Палантас и ще събера неколцина рицари.

За първи път Танис зърна лек цвят върху мраморните страни на Кризания. Тъмните й вежди се сключиха в размисъл. Сетне лицето й се проясни. Тя вдигна очи към Танис и се усмихна.

— Няма никаква опасност — каза жрицата. — Аз съм в ръцете на Паладин. Може Рейстлин наистина да е изпратил тези тъмни създания, но те не могат да ми сторят нищо! Те по-скоро укрепиха моята решителност. — Тя видя върху лицето на Танис да пада още по-тъмна сянка и въздъхна. — Добре, обещавам поне да помисля върху това. Навярно сте прав и пътуването наистина е много опасно…

— И е загуба на време! — промърмори Танис. Мъката и изтощението го караха да говори без заобикалки за онова, което мислеше за налудничавия план на тази жена. — Ако Пар-Салиан можеше да унищожи Рейстлин, той щеше да го е направил много отдавна.

— Да го унищожи! — Кризания изгледа Танис с уплаха в студените си сиви очи. — Аз не търся неговото унищожение.

Изненадан, полуелфът се втренчи в нея.

— Искам да го върна в правилния път — продължи Кризания. — А сега бих желала да се оттегля в покоите си, ако някой бъде така любезен да ме отведе дотам.

Дезра побърза да се отзове. Кризания пожела хладно лека нощ на всички и я последва към стаята си. Танис я изпрати с поглед, онемял от почуда. Той чу Речен вятър да промърморва нещо на ке-шу. След това Карамон простена отново. Речен вятър смушка Танис с лакът. Двамата се приведоха над спящия войн и с известно усилие изправиха огромния мъж на крака.

— В името на Бездната, колко е тежък! — изпъшка Танис, залитайки под тежестта на отпуснатото тяло, когато ръцете на Карамон провиснаха лениво около раменете му. От вонята на вкисната джуджешка ракия му се догади.

— Как може да пие тази гадост? — попита Танис Речен вятър, докато двамата влачеха пияния мъж към вратата, следвани от притеснената Тика.

— Преди време видях как един войн стана жертва на това проклятие — промърмори Речен вятър. — Той падна от една скала и загина, преследван от създания, които бяха само в неговата глава.

— Трябваше да остана… — прошепна Танис.

— Не можеш да водиш чужда битка, приятелю — отсече Речен вятър. — Особено, когато тя е между един човек и собствената му душа.

Беше минало полунощ, когато Танис и Речен вятър домъкнаха Карамон до дома му, хвърляйки го безцеремонно в леглото. Танис никога не се беше чувствал толкова уморен през живота си. Раменете го боляха от мъкненето на отпуснатото тяло на грамадния войн. Беше изтощен и изчерпан, а приятните спомени от миналото сега бяха като стари рани — отворени и кървящи. На това отгоре до зазоряване му предстоеше да язди още часове наред.

— Бих искал да мога да остана — каза той отново на Тика, докато стояха с Речен вятър пред вратата й, загледани в мирно спящия град Утеха. — Чувствам се отговорен…

— Не, Танис — отвърна Тика тихо. — Речен вятър е прав. Не можеш да водиш тази война. Сега си имаш свой собствен живот. Освен това не можеш да сториш нищо. Дори е възможно положението да стане още по-лошо, ако се намесиш.

— Предполагам, че е така — намръщи се Танис. — Тъй или иначе ще бъда тук след една седмица. Тогава ще поговоря с Карамон.

— Много мило от твоя страна — въздъхна Тика и след кратко мълчание смени темата на разговора. — Между другото, какво имаше предвид лейди Кризания, когато спомена за някакъв кендер, който щял да дойде тук? За Тасълхоф ли става дума?

— Да — отвърна Танис, почесвайки се по брадата. — Идването му по някакъв начин е свързано с Рейстлин, макар да не знам точно как. Натъкнахме се на Тасълхоф в Палантас. Той поде дългите си истории и аз я предупредих, че само половината от казаното от него е истина и тази половина вероятно е някаква безсмислица. Кендерът обаче, навярно е успял да я придума да го изпрати да търси някого, който според нея можел да й помогне да върне Рейстлин в правия път!

— Тази жена може и да е свята жрица на Паладин — поде Речен вятър строго, — и дано боговете ми простят, че говоря така за един от техните избраници, но си мисля, че е луда. — След като изказа това мнение, той преметна лъка си през рамо и се приготви да тръгва.

Танис поклати глава. Сетне прегърна Тика и я целуна.

— Боя се, че Речен вятър е прав — каза й той тихо. — Дръж под око лейди Кризания, докато е тук. Ще поговоря с Елистан за нея, когато се върна. Питам се, доколко той е бил наясно с нейния налудничав план. А, и ако Тасълхоф се появи тук, гледай да не го изпускаш от поглед. Не искам изведнъж да изскочи изневиделица в Квалиност! Така и така ще си имам достатъчно грижи с Портиос и елфите!

— Разбира се, Танис — промълви Тика. За момент тя се сгуши в него, търсейки утеха в силата и състраданието, което усещаше в гласа и докосването му.

Танис се поколеба, но не я освободи от прегръдката си. Не му се искаше да я пуска. Надниквайки в малката къщичка, той чу Карамон да подвиква нещо насън.

— Тика… — заговори той.

Но тя се отдръпна от него.

— Тръгвай, Танис — каза младата жена решително. — Чака те дълъг път.

— Тика, бих искал… — Каквото и да кажеше, щеше да бъде безполезно и двамата знаеха това.

Обръщайки се бавно, Танис последва Речен вятър с тежки стъпки.

Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, на устните на Тика трепна усмивка.

— Ти си много мъдър, Танис Полуелф — каза си тя, докато стоеше на верандата. — Но този път грешиш. Лейди Кризания не е луда. Тя е влюбена.

Глава 4

Армия от джуджета маршируваше из стаята и докато крачеха, обкованите им с желязо обувки издаваха глух звук: ТУП, ТУП, ТУП… Всяко джудже имаше чук в ръката си и минавайки покрай леглото, го стоварваше силно върху главата на Карамон. Огромният мъж простенваше и размахваше немощно ръце.

— Махайте се! — мърмореше той. — Махайте се!

Но джуджетата не се махнаха, а вместо това вдигнаха леглото му на силните си рамене и го завъртяха бързо във въздуха, като продължаваха да маршируват и да трополят с ботушите си по дървения под: ТУП, ТУП, ТУП.

Карамон почувства надигане в стомаха си. След няколко отчаяни опита, накрая той успя да скочи от въртящото се легло и залитна тромаво към нощното гърне в ъгъла. След като повърна, се почувства по-добре. Джуджетата изчезнаха, макар да подозираше, че само са се скрили под пода в очакване да легне отново.

Вместо това обаче, той отвори едно чекмедже на нощната масичка, където държеше малката си плоска бутилка с джуджешка ракия. Нямаше я! Карамон се намръщи. „Значи Тика отново си прави шегички с мен, така ли!“ Усмихвайки се самодоволно, той тръгна, препъвайки се, към големия сандък за дрехи в другия край на стаята. Вдигна капака и затършува сред блузите, ризите и панталоните, които вече нямаше да станат на отпуснатото му тяло. Ето я и нея, пъхната в един стар ботуш.

Карамон измъкна бутилката с обич, отпи една голяма глътка от огнената течност, оригна се и въздъхна с облекчение. Ето, ударите с чук в главата му изчезнаха. Той се огледа наоколо. Джуджетата, ако искат, да си стоят под леглото. Хич не го беше грижа.

От съседната стая се чу дрънчене на глинени съдове. Тика! Карамон бързо сръбна още една глътка и пъхна шишето обратно в ботуша. След като затвори капака много, много тихо, той се изправи, прокара ръка през сплъстените си коси и тръгна към голямата всекидневна. Пътьом зърна отражението си в едно огледало.

— Да си сменя ризата — промърмори той пресипнало.

След дълго дърпане и теглене грамадният мъж смъкна мръсната риза от гърба си и я хвърли в ъгъла. Може би трябва да се измие? Ами, ами! Да не е някое момиченце! Да, той миришеше — но това беше мъжествена миризма. И много жени я харесваха, намираха я за привлекателна, намираха него за привлекателен. Никога не се оплакваха, нито му натякваха това или онова, за разлика от Тика. Защо тя не можеше да го приеме такъв, какъвто е? Навличайки с усилие чистата риза, която намери в единия край на леглото, той се изпълни със самосъжаление. Никой не го разбираше… животът беше тежък… минаваше през труден период… но това щеше да се промени… само да мине още малко време… и някой ден — може би още утре…

Карамон се отправи с клатушкане към вратата на спалнята и опитвайки се да си придаде възможно най-безгрижен вид, влезе несигурно в подредената, чиста всекидневна, където седна тежко на един стол до масата за хранене. Столът изскърца под огромното му тяло и Тика се извърна.

Улавяйки погледа й, Карамон въздъхна тежко. Тика беше бясна — отново. Опита се да й се усмихне, но постигна само някаква сладникава гримаса, която никак не му помогна. С подскачащи от гняв червени къдрици, тя се завъртя като вихрушка и изчезна в кухнята. Карамон трепна, когато чу дрънченето на тежките метални тенджери. Звукът отново върна джуджетата с техните чукове. Малко по-късно Тика се появи с голям съд с все още цвъртящ бекон, печени царевични питки и яйца. Тя тръшна чинията пред него с такава сила, че питките подскочиха във въздуха половин педя.

Карамон потрепна отново. За миг се зачуди дали може да хапне, преценявайки деликатното състояние на стомаха си, а след това кисело напомни на корема си кой е господарят. Беше изгладнял. Дори не помнеше последния път, когато яде. Тика седна припряно на стола до него. Вдигайки поглед, той видя зелените й очи да припламват. Луничките на лицето й ясно изпъкваха — сигурен знак, че е страшно ядосана.

— Е, добре — изръмжа Карамон, тъпчейки храна в устата си. — Какво да направя сега?

— Ти не помниш. — Това беше твърдение, а не въпрос.

Карамон се замята тревожно в мъглявите кътчета на ума си. В съзнанието му се пробуди някакъв смътен спомен. Беше ходил някъде миналата нощ. Целия ден си стоя у дома и се подготвяше. Даде обещание на Тика, но после го подгони жажда. Плоското шише беше празно. Прескочи до „Коритото“ за едно бързо сръбване, след това отиде… къде… защо…

— Трябваше да се погрижа за някои работи — каза Карамон, отбягвайки погледа на Тика.

— Да, видяхме ги твоите работи — сряза го тя ядосано. — Твоите работи те накараха да се строполиш в несвяст в краката на Танис.

— Танис! — Карамон изтърва вилицата си. — Танис… миналата нощ… — С измъчен стон грамадният мъж зарови подутата си от болка глава в шепите си.

— Вчера стана направо за смях — продължи Тика задавено. — Пред целия град и пред половината елфи от Крин. Да не говорим пък за старите ни приятели. — Тя се разплака тихо. — Нашите най-добри приятели…

Карамон простена отново и също се разрида.

— Защо? Защо? — захълца той. — Защо точно Танис от всички… — Искрените му самообвинения бяха прекъснати от силно чукане на входната врата.

— Сега пък какво има? — измънка Тика, ставайки и бършейки сълзите си с ръкава на блузата. — Може би все пак това е Танис. — Карамон вдигна глава. — Опитай се поне да изглеждаш като човека, който някога беше — каза му Тика шепнешком и се завтече към вратата.

Младата жена дръпна резето и отвори.

— Отик? — каза тя смаяно. — Какво е… за кой е тази храна?

Старият топчест съдържател на странноприемницата стоеше на вратата с чиния, от която се вдигаше пара. Той надникна зад Тика.

— Няма ли я тук? — попита той учудено.

— За кого говориш? — отвърна тя в недоумение. — Тук няма никой.

— О, Боже! — Лицето на Отик стана сериозно. Той посегна разсеяно и си взе от храната в чинията. — Значи конярчето е било право. Тя е заминала. А аз й приготвих такава хубава закуска.

— Кой е заминал? — пожела да научи Тика, която вече губеше търпение и се чудеше дали Отик не говори за Дезра.

— Лейди Кризания. Тя не е в стаята си. Багажът й също го няма. Конярчето ми каза, че дошла тази сутрин при него, казала му да оседлае коня й и потеглила на път. Мислех си…

— Лейди Кризания! — ахна Тика. — Заминала е сама! Тя, разбира се, е в състояние да…

— Какво? — попита Отик, предъвквайки залъка си.

— Нищо — каза Тика пребледняла. — Нищо, Отик. Ъъъ… най-добре се върни в странноприемницата. Аз ще… може да закъснея малко днес.

— Разбира се — каза Отик учтиво, зървайки Карамон да седи прегърбен над масата. — Ела, когато можеш. — Сетне той си тръгна, хапвайки пътьом и Тика затвори вратата след него.

Карамон видя жена си да се връща и понеже знаеше, че го очаква мъмрене, стана тромаво на крака.

— Не се чувствам много добре — каза той. Сетне тръгна със залитане и клатушкане към спалнята и затръшна вратата след себе си. Тика чу отвътре да идват горестни ридания.

Тя седна замислено на масата. Лейди Кризания бе заминала. Бе тръгнала да намери Уейритската гора сама. Или по-скоро бе тръгнала да я търси. Според легендата никой досега не бе намирал гората. Тя намирала човека! Тика потръпна, спомняйки си разказите на Карамон. Страховитата гора я имаше на картите, но при сравнение мястото й никога не съвпадаше. И до нея винаги стоеше предупредителен знак за опасност. В самото й сърце се издигаше Кулата на върховните жреци на Уейрит, където бе съсредоточена цялата власт на маговете на Ансалон. Или почти цялата…

Взимайки внезапно решение, Тика стана от масата и отвори рязко вратата на спалнята. Когато влезе вътре, намери Карамон, проснат на леглото, да хлипа и да хълца като дете. Младата жена не допусна тази тъжна гледка да размекне сърцето й и пристъпи непоколебимо към големия сандък за дрехи. После вдигна капака, затършува из вехториите вътре, попадна на плоската бутилка, но просто я хвърли в ъгъла на стаята. И след това, на самото дъно, тя намери онова, което търсеше.

Бронята на Карамон. Тика хвана каишката на набедреника, изправи се и запрати лъскавия метал право в него.

Набедреникът го удари по рамото и падна на пода с дрънчене.

— Ох! — извика грамадният мъж и се надигна от леглото. — В името на Бездната, Тика! Остави ме на мира, защото…

— Тръгваш след нея — заяви Тика решително и извади друга част от бронята. — Тръгваш след нея и, ако се наложи, ще те изкарам оттук с ръчна количка!

— Ъъъ, простете — рече кендерът на един мъж, който се мотаеше покрай пътя в покрайнините на Утеха. Мъжът незабавно сложи ръка върху кесията си. — Търся дома на един мой приятел. Всъщност на двама мои приятели. Единият от тях е жена, хубава жена с къдрави червени коси. Името й е Тика Уейлан…

Гледайки намръщено кендера, онзи махна с палец назад.

— Ей там.

Кендерът завъртя глава.

— Там? — рече той и вдигна ръка в указаната му посока. — Онази наистина великолепна къща в новата валенова горичка?

— Какво? — Мъжът се изсмя язвително. — Как я нарече? Наистина великолепна? Добре го каза. — Все така хихикайки, той продължи нататък, като пътьом броеше монетите в кесията си.

„Колко грубо!“, помисли си Тас и разсеяно пъхна джобния нож на мъжа в една от кесиите си. След това забрави бързо за случилото се и се отправи към дома на Тика. Погледът му се спираше гальовно на всеки детайл от изисканата къща, гушнала се на сигурно сред клоните на едно кротко растящо валеново дърво.

— Толкова се радвам за Тика — обърна се Тас към някаква ходеща купчина дрехи, която крачеше край него. — И за Карамон също — добави той. — Тика никога не е имала свой собствен дом. Колко ли горда се чувства сега!

Когато наближиха постройката, Тас забеляза, че това е една от по-хубавите къщи в града. Тя беше изградена в съзвучие с вековните традиции на Утеха. Изящните извивки на сводестите фронтони сякаш бяха част от самото дърво. Всяка от стаите се издаваше малко напред от основната част на постройката, а дъските бяха шлифовани и издълбани, така че да приличат на дървесен ствол. Конструкцията беше съобразена с формата на валена, а тихата хармония между човешкото и природното творение радваше окото. Тас почувства в сърцето му да се разлива топлина, когато си помисли, че двамата му приятели строят и живеят в такъв чудесен дом. И после…

— Това е странно — каза си Тас. — Чудя се защо ли няма покрив.

Когато се приближи още малко и разгледа къщата по-добре, той установи, че наред с покрива на нея й се губят още доста неща.

В действителност големите сводести фронтони просто образуваха скелет за липсващия покрив. Стените на стаите бяха издадени навън, но не бяха довършени, а подът представляваше само гола площадка.

Тас застана точно под къщата и вдигна очи нагоре, питайки се какво ли се е случило. Тук-там имаше захвърлени чукове, брадви и триони, които лежаха на открито и ръждясваха. По вида им можеше да се заключи, че не са използвани от месеци. Очевидно самата постройка твърде дълго бе стояла уязвима за прищевките на времето. Тас дръпна качулката си замислено. Къщата щеше да е сред най-великолепните в целия град — ако беше завършена.

И в следващия момент лицето му просия. Част от къщата в действителност беше завършена. Стъклата на прозорците бяха поставени грижливо в рамките им, стените изглеждаха безупречни, покрив пазеше стаята от стихиите. „Тика разполага поне с една стая“, помисли се кендерът. Но когато се вгледа по-внимателно, усмивката му помръкна. Макар и донякъде заличен, над вратата ясно се виждаше старателно изработен знак, който показваше, че това е дом на магьосник.

— Трябваше да се сетя — каза си Тас, поклащайки глава и после се огледа. — Е, ясно е, че Тика и Карамон не живеят тук. Но онзи мъж каза… Ох!

След като заобиколи огромното валеново дърво, той се озова пред една малка къщица, почти изгубена сред избуялите бурени и скрита от сянката на валена. Очевидно построена с идеята да бъде временно жилище, тя като че ли беше станала съвсем постоянен дом. Ако една къща можеше да изглежда безрадостна, помисли си Тас, тази определено беше такава. Фронтоните й бяха хлътнали надолу, сякаш се мръщеха. Боята й беше напукана и се белеше на люспи. И въпреки това на прозорците имаше сандъчета с цветя и надиплени пердета. Кендерът въздъхна. Значи това беше домът на Тика, построен в сянката на един блян.

Когато приближи малката къща, той застана до вратата и се заслуша внимателно. Отвътре се долавяше ужасна суматоха. Чуваше се трясък, звук на разбито стъкло, крясъци, думкане.

— Мисля, че е по-добре да почакаш тук — каза Тас на вързопа с дрехи.

Вързопът изсумтя и се тръсна удобно на калния път край къщата. Тас го изгледа разколебан, след това сви рамене и тръгна към вратата. Той сложи ръка на дръжката, завъртя я и направи крачка напред, убеден, че в следващия момент ще се озове вътре. Но вместо това, си премаза носа в дъската. Вратата беше заключена.

— Това е странно — каза Тас, отстъпи назад и се огледа. — Какво си мисли Тика? Да заключва вратите! Колко нецивилизовано. И на всичко отгоре е заключена с резе. Сигурен бях, че ме очакват… — Той огледа мрачно ключалката. Виковете и крясъците отвътре продължаваха. Стори му се, че долавя плътния глас на Карамон.

— Това определено е интересно. — Той се огледа и изведнъж грейна. — Прозорецът, разбира се!

Кендерът забърза натам, но и прозорецът се оказа заключен.

— Никога не бих си помислил, че точно Тика ще постъпи така — каза си Тас тъжно. Заемайки се с изучаването на ключалката, той скоро установи, че тя е съвсем проста и лесна за отваряне. От комплекта с инструменти в кесията си Тас извади приспособлението за отваряне на ключалки — самото отключване беше наследствено право на всички кендери открай време — пъхна го в отвора, завъртя го вещо и със задоволство чу щракването на резето. Щастливо усмихнат, той бутна прозореца, пропълзя вътре и се озова безшумно на пода. После надникна обратно навън и видя безформената парцалена топка да дреме в канавката.

Успокоен, Тасълхоф си даде време да огледа обстановката. Острият му поглед мина навсякъде, ръцете му докоснаха всичко.

— О, Боже, не е ли това интересно — продължи да коментира Тас, отправяйки се към вратата, зад която се вдигаше тупурдията. — Тика няма да има нищо против, ако взема това нещо да го разгледам за малко. После веднага ще го върна. — Въпросният предмет изчезна в кесията му, сякаш по собствена воля. — О, виж го пък това! А, тук има някаква пукнатина. Тя ще ми бъде благодарна, че съм й казал. — Втори предмет се озова в друга от кесиите му. — А тази съдинка за масло какво прави тук? Сигурен съм, че Тика я държи в килера. По-добре да я върна на правилното й място. — Съдинката за масло потъна в трета кесия.

В това време Тас достигна до затворената врата. Той завъртя дръжката, с благодарност установи, че тя не е заключена и влезе вътре.

— Хей — каза той весело. — Помните ли ме? Ама че веселба пада тук! Мога ли и аз да поиграя? Дай и аз да хвърля нещо по него, Тика. Гледай ти, това бил Карамон! — Тас влезе в спалнята и тръгна към мястото, където стоеше Тика, с нагръдник в ръката, вторачена в него с искрено смайване. — Какво става с теб! Изглеждаш ужасно, просто ужасно. Я кажи, защо замеряш Карамон с парчета от броня, Тика? — попита Тас, сетне се наведе да вземе една плетена ризница с метални брънки и се обърна към грамадния войн, който се беше барикадирал зад леглото. — Да не би вие двамата да се забавлявате така? Чувал съм, че някои брачни двойки правят доста странни неща, но това тук е направо откачено…

— Тасълхоф Кракундел! — извика Тика, възвърнала си дар слово. — Какво правиш тук в името на боговете?

— Е, сигурен съм, че Танис ви е казал за моето идване — рече Тас, хвърляйки плетената ризница по Карамон. — Ей, ама това наистина е забавно! Входната врата беше заключена. — Тас й хвърли укорителен поглед. — Всъщност наложи ми се да вляза през прозореца, Тика — каза той строго. — Мисля си, че можеше да проявиш малко повече уважение. Както и да е, дошъл съм тук да се срещна с лейди Кризания и…

За огромна изненада на Тас Тика пусна нагръдника на земята, избухна в сълзи и рухна на пода. Кендерът хвърли поглед на Карамон, който се показа иззад таблата на леглото като дух, надигнал се от гроба. Едрият мъж се изправи и се загледа в Тика, безпомощен и тъжен. След това си проправи път сред разпилените по пода части на бронята си и коленичи до нея.

— Тика — прошепна Карамон патетично, милвайки я по рамото. — Прости ми! Знаеш, че не мислех всички онези неща, които ти казах. Обичам те! Винаги съм те обичал. Просто… Не зная какво да правя!

— Знаеш какво да правиш! — изкрещя Тика. Отдръпвайки се от него, тя скочи на крака. — Току-що ти казах! Лейди Кризания е в опасност. Трябва да тръгнеш след нея!

— Коя е лейди Кризания? — извика в отговор Карамон. — Защо трябва да ме е грижа дали е в опасност или не?

— Чуй ме поне веднъж в живота си — просъска Тика през зъби, докато гневът сушеше сълзите в очите й. — Лейди Кризания е могъща жрица на Паладин, една от най-могъщите в света след Елистан. В един свой сън тя била предупредена, че злото на Рейстлин може да унищожи света. Тръгнала е към Кулата на върховното чародейство в Уейрит, за да разговаря с Пар-Салиан за…

— За да получи помощ от него, с която да го унищожи, нали така? — изръмжа Карамон.

— И какво, ако е така? — избухна Тика. — Заслужава ли той да живее? Той би те убил без дори да се замисли!

Очите на Карамон проблеснаха страшно, а лицето му пламна. Тас преглътна уплашен, виждайки огромният мъж да свива юмруци, но Тика тръгна и се изправи точно срещу него. Макар главата й да стигаше едва до брадичката му, на Тас му се стори, че големият войн се сви пред гнева й. Пестникът му немощно се отпусна.

— Но не е така, Карамон — каза Тика мрачно, — тя не желае да го унищожи. Тя е точно толкова глупава, колкото си и ти. Кризания обича брат ти и Бог да й е на помощ. Тя иска да го спаси, да го отклони от пътя на злото.

Карамон се втренчи смаяно в Тика. Изражението му се смекчи.

— Истината ли казваш? — попита той.

— Да, Карамон — отвърна Тика уморено. — Именно затова дойде тук, за да се срещне с теб. Мислеше си, че би могъл да й помогнеш. После, когато те видя миналата нощ…

Карамон увеси глава, а очите му се напълниха със сълзи.

— Една непозната жена иска да помогне на Рейст. И рискува живота си, за да го направи. — Той се разхълца отново.

Тика го погледна, губейки търпение.

— О, за Бога… Тръгни след нея, Карамон! — извика тя, тропвайки с крак по пода. — Тя никога няма да стигне до Кулата сама. Знаеш това! Ти си бил в Уейритската гора.

— Да — каза подсмърчайки Карамон. — Бяхме там с Рейст. Придружих го, за да му помогна да намери Кулата и да се подложи на Изпитанието. Това пагубно Изпитание! Аз го пазех. Той се нуждаеше от мен… тогава.

— И Кризания се нуждае от теб! — отсече Тика. Карамон продължаваше да стои разколебан, а Тас забеляза как лицето на Тика стана сурово и непоколебимо. — Нямаш много време, ако искаш да я настигнеш. Помниш ли пътя?

— Аз го помня! — извика Тас въодушевено. — Тоест имам карта. — Тика и Карамон извърнаха изненадано очи към кендера, забравили за съществуването му.

— Не зная… — каза Карамон и хвърли свъсен поглед на Тас. — Помня ги твоите карти. Една от тях ни отведе до пристанище без море!

— Не бях виновен аз! — извика с негодувание Тас. — Дори и Танис каза така. Картата беше от времето преди Катаклизма да заличи това море. Но ти трябва да ме вземеш със себе си, Карамон! Длъжен съм да се срещна с лейди Кризания. Тя ме изпрати на мисия, истинска мисия. И я изпълних. Аз открих… — В този момент вниманието на Тас беше привлечено от някакво бързо движение… — О, ето я и нея.

Той махна с ръка и Тика и Карамон се обърнаха, за да видят един безформен вързоп дрехи, който стоеше на прага на спалнята им. Само че този път на вързопа се мъдреха две черни, подозрителни очи.

— Мен гладна — каза вързопът с укор. — Кога ние ядем?

— Бях изпратен да намеря Бупу — гордо каза Тасълхоф Кракундел.

— Но за какво в името на Бездната й е на лейди Кризания едно блатно джудже? — попита Тика, безкрайно озадачена. Тя отведе Бупу в кухнята, даде й някакъв стар хляб с половин бучка сирене и я отпрати навън, защото миризмата на блатното джудже по никакъв начин не допринасяше за уюта на малката къща. Бупу се върна радостна в канавката, където от време на време допълваше храненето си с вода от една локва.

— О, обещах да не казвам на никого — каза Тас важно. Кендерът помагаше на Карамон да сложи бронята си — една доста трудна задача, защото големият мъж беше значително по-едър от последния път, когато я беше обличал. И той, и Тика здравата се изпотиха, докато пристягаха ремъците и бутаха, и тикаха тлъстините на Карамон под метала.

Стоновете и пъшкането на грамадния войн създаваха впечатление, че са го подложили на мъчение чрез разпъване. От време на време той облизваше устните си с език и неведнъж поглеждаше с копнеж към малката плоска бутилка, нехайно захвърлена в ъгъла от Тика.

— О, хайде стига, Тас — започна да го придумва тя, знаейки, че кендерът не може да пази тайна, дори животът му да зависеше от това. — Сигурна съм, че лейди Кризания не би имала нищо против…

Лицето на Тас се изкриви в измъчена гримаса.

— Но тя ме накара да обещая и да се закълна в Паладин, Тика! — В следващия момент кендерът придоби важен вид. — Ти знаеш много добре, че Физбан — искам да кажа Паладин — и аз сме лични приятели. — Кендерът направи пауза. — Прибери си корема, Карамон — нареди той сприхаво. — Как въобще можа да се докараш до това състояние.

Тас стъпи върху бедрото на грамадния мъж и задърпа здраво. Карамон извика от болка.

— Състоянието ми си е добро — смотолеви ядосано огромният войн. — Проблемът е в бронята. Свила се е или нещо подобно.

— Не знаех, че този метал се свива — рече Тас, заинтригуван. — Готов съм да се обзаложа, че за целта трябва да бъде нагрят. Как го постигате това? Може пък тук наоколо да е станало наистина доста горещо.

— О, я млъкни — озъби му се Карамон.

— Аз само помагах — каза Тас обиден. — А, говорехме за лейди Кризания. — Лицето му прие високомерно изражение. — Положих свещена клетва. Мога само да кажа, че тя поиска от мен да й разкажа всичко, каквото си спомнях за Рейстлин. Така и сторих. И точно тук е връзката. Лейди Кризания наистина е изумителна личност, Тика — продължи Тас важно. — Може и да не сте забелязали, но аз не съм особено религиозен. Кендерите не са такива по природа. Не е необходимо обаче, да си религиозен, за да разбереш, че в лейди Кризания има нещо действително добро. Тя е също и умна. Може би по-умна дори от Танис.

Блясъкът в очите на Тас подчертаваше колко загадъчно и значимо е направеното съобщение.

— Толкова мога да ви кажа — рече той шепнешком. — Тя има план. План за спасението на Рейстлин! И Бупу е част от този плат. Тя ще я отведе при Пар-Салиан.

При тези думи дори и в погледа на Карамон се долови недоверие, а Тика тайно започна да си мисли дали Речен вятър и Танис не бяха прави. Може би лейди Кризания наистина бе луда. Но все пак това начинание можеше да вдъхне надежда на Карамон…

Съпругът й обаче, явно преценяваше нещата по свой собствен начин.

— Знаете ли какво, за всичко е виновен този Фис-Фистан или каквото там му беше името — каза той, докато подръпваше притеснено кожените каишки там, където се впиваха в отпуснатата му плът. — Говоря за магьосника Физбан… ъъъ… за който ни спомена Паладин. И Пар-Салиан знае нещо по въпроса. — В следващия момент лицето му просия. — Ще наредим всичко. Ще доведем Рейстлин тук, както бяхме решили, Тика! Той ще се настани в стаята, която му приготвихме. Двамата с теб ще се погрижим за него. В нашия нов дом. Всичко ще бъде чудесно, просто чудесно! — Очите на Карамон грееха. Тика трябваше да скрие сълзите си. Той бе заприличал толкова много на стария Карамон, онзи Карамон, когото обичаше…

Запазвайки строгостта си, тя рязко се обърна и тръгна към спалнята.

— Ще отида да ти донеса останалите неща…

— Почакай! — спря я той. — Недей, благодаря ти, Тика. Ще се оправя сам. Защо вместо това… ъъъ, не вземеш да ни приготвиш нещо за из път.

— Аз ще ти помогна — предложи Тас и тръгна оживено към кухнята.

— Много добре — каза Тика. В следващия момент тя протегна ръка, хвана кендера за натруфената му прическа и го прекатури по гръб. — Почакай малко, Тасълхоф Кракундел. Никъде няма да ходиш, преди да седнеш тук и да изпразниш всичките си кесии до една!

Тас нададе вой в знак на протест. Използвайки суматохата, Карамон се завтече към спалнята и затвори вратата след себе си. Без да губи нито миг, той отиде в ъгъла и взе плоското шише от пода. Разклати го и установи, че е наполовина пълно. Пъхна го в торбата, усмихна се доволно и побърза да натъпче още няколко дрехи най-отгоре.

— Сега вече съм напълно готов! — подвикна той бодро на Тика.

— Напълно съм готов — повтори малко по-късно Карамон на верандата, но вече с печален вид.

Огромният войн изглеждаше наистина нелепо. Откраднатата драконова броня, която бе носил през последните месеци на войната, беше чудесно поправена от самия него след завръщането му в Утеха. Той изправи вдлъбнатините, почисти я, лъсна я и я прекрои толкова основно, че накрая тя вече не приличаше на оригинала. Карамон се бе погрижил за нея, както подобава и след това я прибра на сигурно място с много обич. И тя все още беше в чудесно състояние. Но сега между блестящата черна ризница на гърдите му и големия колан около внушителния му кръст зееше огромна пролука. Нито той, нито Тас успяха да закопчаят металните набедреници около огромните му крака. Затова Карамон ги напъха във вързопа си. Едрият мъж изпъшка, когато вдигна щита си и го погледна подозрително. Стори му се, че някой го е натъпкал с олово през последните две години. Коланът на меча му пък не можеше да се закопчае около провисналия му корем. Почервенявайки от ярост, той пъхна меча в овехтялата ножница на гърба си.

В този момент Тас беше принуден да се извърне настрани. Съвсем обяснимо беше да го напуши смях при тази гледка, но в същото време той учуден откри, че едва сдържа сълзите си.

— Изглеждам като глупак — промърмори Карамон, виждайки Тас да му обръща гръб. Бупу го зяпаше с очи, големи като чаени чаши и с отворена уста.

— Него изглежда точно като мой върховен булп Фудж I — въздъхна Бупу.

В ума на Тас изплува ясно спомена за дебелия, мърляв цар от клана на блатните джуджета в Ксак Тсарот. Сграбчвайки Бупу, той напъха в устата й комат хляб, за да млъкне. Но белята беше станала. Очевидно Карамон също помнеше.

— Достатъчно — изръмжа покрусеният войн, изчерви се до мораво и захвърли щита си на дървената веранда, където той се удари и издрънча силно. — Никъде няма да ходя! Тъй или иначе идеята беше глупава! — Той хвърли на Тика поглед, изпълнен с укор, след това се обърна и тръгна към вратата. Тика обаче направи крачка и застана на пътя му.

— Не — рече тя тихо. — Няма да стъпиш в дома ми, докато не станеш отново един цял човек Карамон.

— Него прилича повече на двама човеци — смотолеви Бупу, предъвквайки. Тас напъха още хляб в устата й.

— Ти не знаеш какво говориш! — отсече Карамон злобно и сложи ръка на рамото на жена си. — Дръпни се от пътя ми, Тика.

— Чуй ме, Карамон — каза Тика с тих, но дълбок глас. Очите й привлякоха вниманието на огромния мъж. Слагайки ръка на гърдите му, тя вдигна глава и го погледна настойчиво. — Някога ти предложи на Рейстлин да го последваш в мрака. Помниш ли?

Карамон преглътна и кимна безмълвно с пребледняло лице.

— Той отказа — продължи Тика кротко. — Под предлог, че това ще те доведе до гибел. Но нима не разбираш, Карамон… ти действително го последва в мрака! И наистина умираш малко по малко! Рейстлин ти каза да си избереш свой път и да го оставиш да върви по неговия. Но ти не постъпи така! Ти се опитваш да вървиш и по двата пътя, Карамон. Едната ти половина живее в мрака, а другата се опитва да изпие болката и ужаса от онова, което виждаш там.

— Аз съм виновен — захълца Карамон на пресекулки. — Моя е вината за това, че той се присъедини към Ордена на Черните мантии. Аз го тласнах натам! Точно това искаше да проумея Пар-Салиан…

Тика прехапа устни. Тас видя лицето й да става сурово и мрачносиво, но тя затаи гнева си.

— Може би — каза младата жена и след това си пое дълбоко въздух, — но ти няма да се върнеш обратно като мой съпруг или дори като приятел, докато не намериш покой в себе си.

Карамон се вторачи в нея все едно я виждаше за първи път в живота си. Лицето й беше решително и непоколебимо, а ясните й очи го гледаха студено. Тас изведнъж си спомни как Тика се бе сражавала с драконидите в храма в Нерака през онази последна, ужасна нощ от войната. Тогава тя изглеждаше точно като сега.

— А може би това никога няма да стане — каза Карамон навъсено. — Помислила ли си за това, моя прекрасна лейди.

— Да — отвърна Тика уверено. — Помислила съм. Довиждане, Карамон.

Обръщайки гръб на мъжа си, Тика влезе обратно в къщата и заключи вратата. Тас чу как резето се плъзва на мястото си. Чу го и Карамон и трепна при този звук. Той сви огромните си юмруци и за миг Тас си помисли, че войнът ей сега ще връхлети вратата и ще я събори с удари. След това ръцете му се отпуснаха. Макар и побеснял, Карамон се опита да спаси част от смачканото си достойнство и слезе с тежки стъпки от верандата.

— Ще й покажа аз на нея — мърмореше той и докато крачеше, бронята му силно тракаше и дрънчеше. — Ще се върна след три-четири дни с тази лейди Кри… или каквото там й беше името. Сетне ще си поговорим отново за това. Не може да постъпва така с мен! Не може, в името на всички богове. След три-четири дни тя ще ме моли да се върна. И тогава аз може и да се върна, а може и да не го направя…

Тас стоеше разколебан. Острите му кендерски уши доловиха идващото от къщата скръбно ридание. Той знаеше, че Карамон, зает със собственото си самосъжаление, не би могъл да чуе нищо от дрънченето на бронята си. Ала какво можеше да стори?

— Аз ще се погрижа за него, Тика — извика Тас и грабвайки Бупу, се затича подир грамадния мъж. Кендерът въздъхна. В сравнение с всички приключения, в които бе участвал, това определено не започваше добре.

Глава 5

Палантас — легендарният прекрасен град.

Град, който е извърнал поглед от света и се взира с възхищение в собственото си отражение в огледалото.

„Кой го бе описал така?“, запита се разсеяно Китиара, летейки на гърба на синия си дракон Ские, когато стените на града се появиха пред погледа й. Навярно последният, непрежалим повелител на драконите Ариакас. Звучеше претенциозно, като нещо, което може да бъде изречено именно от него. „Но по отношение на палантийците беше прав“, трябваше да признае пред себе си Кит. Те толкова се страхува да не видят любимия си град в руини, че бяха сключили отделен мирен договор с Върховните повелители. Едва малко преди края на войната — когато стана ясно, че нямат какво да губят — те неохотно се присъединиха към останалите в борбата срещу могъществото на Тъмната царица.

Благодарение на героичната саможертва на рицарите на Соламния град Палантас избегна разрушението, което сполетя други градове — като Утеха и Тарсис. Когато наближи стените на разстояние един изстрел с лък, Кит се подсмихна. Сега Палантас отново бе извърнал взор към огледалото си, използвайки новото благоденствие, за да увеличи и без това легендарната си слава и обаяние.

Докато си мислеше тези неща, Китиара се засмя на глас, виждайки раздвижването по стените на Стария град. Бяха изминали две години, откакто син дракон за последен път бе прелитал над тези стени. Можеше да си представи настъпилата там паника и хаос. В тихата нощ се разнесоха не особено силни удари на барабани и се чу ясния зов на тръбите.

Ские също чу това. Тези звуци на войната накараха кръвта му да кипне и той извърна пламтящото си червено око към Китиара, умолявайки я да промени плана им за действие.

— Не, приятелю мой — извика Китиара, протегна ръка и го потупа утешително по врата. — Още не е време! Но скоро и това ще стане, ако постигнем успех! Скоро, обещавам ти!

Ские трябваше да се задоволи с това. Той обаче, намери известно удовлетворение, като избълва една огнена мълния от зиналата си паст, покривайки градските стени с черни сажди, докато летеше над тях. В същото време внимаваше да остава извън обсега на стрелците. Стражите долу плъпнаха като мравки и вроденият ужас на хората от драконите ги разпиля като мощна вълна.

Китиара летеше бавно и спокойно. Никой не би се осмелил да й посегне — между армиите й в Санкшън и палантийците имаше мир, въпреки че някои рицари се опитваха да убедят свободните граждани на Ансалон да се обединят и да нападнат Санкшън, където Китиара се беше оттеглила след края на войната. Но палантийците не позволяваха да ги безпокоят. Войната беше свършила и опасността — отминала.

— И с всеки следващ ден аз ставам все по-силна и по-могъща — каза Кит по посока на войниците, а докато летеше над града, оглеждаше внимателно всичко и запомняше видяното, в случай че й потрябва в бъдеще.

Палантас бе построен под формата на колело. Всички важни постройки — дворецът на управляващия владетел, правителствените сгради и старинните палати на благородниците — бяха в центъра. Целият град се въртеше около това средище. В следващия кръг бяха домовете на заможните еснафи, „новобогаташите“, и летните къщи на онези, които живееха извън градските стени. Тук бяха образователните центрове, включително и Великата библиотека на Астинус. И най-накрая, в близост до стените на Стария град, бе пазарът и магазините.

Осем широки улици тръгваха от центъра на Стария град като спици на колело. Покрай тях вървяха редици от красиви дървета, чиито листа през цялата година бяха като златна дантела.

После Кит видя около крепостната стена Новия град, който подобно на Стария, също беше построен в кръг. Около Новия град нямаше стени, защото „те щели да се отклонят от общия градоустройствен замисъл“ по думите на един от владетелите.

Китиара се усмихна. Тя не забеляза красотата на града. Дърветата нямаха никаква стойност за нея. Зашеметяващият вид на седемте градски порти не накара дъха й да спре, е, може би съвсем малко. „Колко лесно би било да превзема този град“, помисли си тя с въздишка.

Две други постройки обаче, предизвикаха интереса й. Едната от тях беше нова и се намираше в центъра на града — Храма, посветен на Паладин. Другата беше крайната цел на пътуването й. И точно на нея се спря замисленият й поглед. Тя беше в толкова ярък контраст с красотата на заобикалящия я град, че не остана незабелязан дори за хладните, безчувствени очи на Китиара. Зданието се издигаше над обграждащите го сенки и стърчеше като изсъхнал пръст. Още по-голям ужас лъхаше от него, защото в миналото вероятно то бе представлявало най-внушителната сграда в Палантас. Това беше Кулата на върховното чародейство.

И денем, и нощем тя тънеше в сенки, защото я опасваше гора от огромни, стари дъбове, най-големите в Крин, шепнеха със страхопочитание онези, които бяха пътували повечко. Това не можеше да се знае със сигурност, защото никой — в това число и кендерите, които се страхуваха от малко неща на този свят — не се осмеляваше да броди в страховития мрак на тези дървета.

— Гората Шойкан — промърмори Китиара на някакъв невидим свой спътник. — Нито едно живо същество не дръзва да влезе в нея. Не и след неговото идване — господарят на миналото и настоящето. — Макар тези думи да бяха произнесени с присмех, гласът й потрепна, когато Ские започна да се спуска в концентрични кръгове надолу към тъмното петно.

Синият дракон кацна на една пуста, изоставена от хората улица, която водеше към гората Шойкан. Кит бе опитала всичко — от подкупите до най-ужасните заплахи — за да накара Ские да прелети над гората и да стигне чак до Кулата. Но чудовището, макар че беше готово да даде последната си капка кръв за своята господарка, сега отказа да й се подчини. Просто не можеше да го направи. Нито едно смъртно същество, дори и дракон, не смееше да пристъпи в прокълнатия пръстен на дърветата-пазители.

Сега Ские стоеше, впил с омраза червените си горящи очи в гората, а ноктите му дращеха неспокойно по каменните плочи. Ако можеше, би спрял господарката си да влиза там, но той добре познаваше Китиара. Веднъж наумеше ли си нещо, никаква сила не беше в състояние да я спре. Затова Ские прибра подобните си на щавена кожа крила и се загледа с копнеж в този богат и красив град, докато в ума му прелитаха мисли за дим, огън и смърт.

Китиара слезе бавно от драконовото си седло. Сребърната луна Солинари приличаше на мъртвешки бледа, отсечена човешка глава. Близначката й, червената Лунитари, току-що бе изгряла и мъждукаше на хоризонта като фитил на гаснеща свещ. Слабата светлина на двете луни проблясваща върху изкованата от драконови люспи броня на Китиара, придавайки й кървав оттенък.

Кит се вгледа внимателно в гората, направи крачка към нея и след това спря, изпълнена с безпокойство. Зад себе си чу някакво шумолене — крилете на Ские сякаш я съветваха без думи: „Хайде да отлетим от това обречено място, господарке. Да се махнем оттук, докато все още сме живи.“

Китиара преглътна. Устата й беше пресъхналата, езикът — подут. Стомахът й бе станал на болезнени възли. В ума й се върна живият спомен за първата й битка, първият път, когато се изправи срещу истински противник и разбра, че трябва да го убие или сама да загине. Тогава успя да извоюва победа с едно умело мушване на острието си. Но какво ли я очакваше тук?

— На толкова много мрачни места съм била по този свят — каза Кит на невидимия си спътник с дълбок, приглушен глас — и никога не съм познала страха. Но не мога да вляза тук.

— Просто дръж скъпоценния камък, който ти даде той, високо във въздуха — отвърна придружителят й и се материализира от нищото. — Пазителите на Гората ще бъдат безсилни да те наранят.

Китиара се втренчи в плътния пръстен от високи дървета. Огромните им разперени клони спираха светлината на луните и на звездите през нощта и на слънцето през деня. Около тях се стелеше вечна нощ. Леките повеи на вятъра никога не докосваха старите им, посивели ръце и нито една буря не бе разклатила до този ден могъщите им нозе. Говореше се също, че дори през онези страшни дни преди Катаклизма, когато над Крин бушували бури с невиждана сила, дървета в гората Шойкан не се огънали пред гнева на боговете.

Но по-ужасни от вечния мрак бяха отекващите звуци на вечния живот, който пулсираше дълбоко в гората. Вечен живот, вечно страдание, вечно мъчение…

— Главата ми приема думите ти — отвърна Китиара и потръпна, — но не и сърцето, лорд Сот.

— Тогава просто се върни — посъветва я рицарят на смъртта, свивайки рамене. — Покажи му, че най-могъщият Върховен повелител на дракони е страхливец.

Китиара се втренчи в Сот през цепнатините на драконовия си шлем.

Кафявите й очи проблеснаха и тя импулсивно стисна дръжката на меча си.

Сот отвърна на погледа й и в дълбоко хлътналите му очни гнезда трепна оранжевият пламък на противен присмех. Ако неговите очи й се смеха, какво ли щяха да й разкрият златистите очи на мага? Не смях, а триумф!

Свивайки здраво устни, Китиара се пресегна към златната верижка около врата си, на която висеше изпратеният й от Рейстлин амулет. Хващайки я здраво в шепата си, тя я дръпна рязко и я скъса с лекота. Скъпоценният камък се озова в облечената й в ръкавица ръка.

Черен като драконова кръв, камъкът беше студен на пипане и от него струеше хлад, който проникваше дори през дебелата кожа на ръкавиците. Лишен от блясък и красота, той тежеше в дланта й.

— Как биха могли Пазителите да го видят? — попита Китиара и го повдигна към светлината на луната. — Погледни го, той нито сияе, нито блещука. Все едно държа в ръката си угаснал въглен.

— Нито ти, нито някой друг може да види лунния отблясък върху камъка на нощта. Това е по силите само на онези, които се прекланят пред него — отговори лорд Сот. — На тях и на мъртвите като мен, които са били осъдени на вечен живот. Ние го виждаме! За нас той грее по-ясно от всяка друга светлина на небето. Вдигни го високо, Китиара, вдигни го високо и върви напред. Пазителите няма да те спрат. Свали шлема си, за да виждат лицето ти и отразената светлина на камъка в очите ти.

Китиара се поколеба още миг. След това — докато смехът на Рейстлин звънтеше във въображението й — Върховната повелителка на драконите свали роговия си драконов шлем от главата. Но остана да стои там и да се оглежда. Нямаше и най-лек полъх, който да разроши тъмните й къдри. Почувства по слепоочието й да се стича студена струйка пот. Ръката й гневно се вдигна нагоре и тя я избърса с ръкавицата. В този момент долови зад гърба си скимтенето на дракона — това беше странен звук, какъвто никога не беше чувала от Ские. Решимостта й рухна. Ръката, която държеше скъпоценния камък, се раз-трепери.

— Те се хранят със страх, Китиара — каза лорд Сот тихо. — Дръж камъка високо и нека те го видят отразен в очите ти!

Докажи му, че си страхливка! Тези думи отекваха в ума й. Китиара стисна здраво камъка на нощта, вдигна го високо над главата си и навлезе в гората Шойкан.

Мракът се спусна над нея толкова внезапно, че в един миг на парализиращ ужас тя си помисли, че е ослепяла. Но после видя огнените очи на лорд Сот, които проблясваха върху бледото му изсъхнало лице и това й вдъхна увереност. С усилие на волята Китиара си наложи да се успокои и моментът на сковаващ страх отмина. И тогава за първи път забеляза блещукането на камъка. Никога през живота си не бе виждала подобна светлина. Той не толкова озаряваше мрака, колкото й позволяваше да зърне онези неща, които го обитаваха.

Благодарение на магията му, Китиара започна да различава стволовете на живите дървета. Пред нея се очерта нещо като пътека, която лъкатушеше като нощна река през гората и я обзе злокобното усещане, че самата тя се носи по нея.

Като хипнотизирана, уплашената жена наблюдаваше как краката й се движат сякаш по собствена воля. В миг на ужас разбра, че преди малко гората се бе опитала да я спре. А сега я поглъщаше.

С едно отчаяно усилие Повелителката на дракони се опита да възвърне контрола над тялото си. И най-накрая успя или поне си помисли така. Поне съумя да спре. Но сега не й оставаше нищо друго, освен да стои там в този подвижен мрак и да потръпва от пристъпите на страх. Над главата й проскърцваха клони и сякаш се кикотеха на някаква шега. Листа докосваха лицето й. Опита се да ги отблъсне като обезумяла. Те бяха леденостудени, но усещането не беше неприятно. Досегът им напомняше на ласка, жест на уважение. Гората я беше приела като своя. И Кит отново бе господар на положението. Наложи си да вдигне глава и да проследи пътеката с поглед.

Тя вече не се движеше. Това беше илюзия, родена от ужаса й. Кит се усмихна мрачно. Движеха се самите дървета! Отдръпваха се настрани, за да й сторят път. Китиара се почувства по-уверена. Тя тръгна с уверени стъпки по пътеката и дори обърна победоносен поглед към лорд Сот, който вървеше на няколко крачки след нея. Рицарят на смъртта сякаш изобщо не я забелязваше.

— Вероятно си приказва с другите духове наоколо — каза Кит през смях, който внезапно премина в писък на ужас.

Нещо се беше вкопчило в глезена й! Смразяващ костите студ бавно пълзеше по тялото й и вледеняваше кръвта и нервите й. Болката беше непоносима. Китиара изкрещя в агония. Сетне се хвана за крака и видя какво я бе сграбчило — една бяла ръка! Бе изникнала от самата земя, а пръстите й бяха здраво впити около глезена й. Тя изсмукваше живота от тялото й, осъзна Кит и почувства как топлината я напуска. И после потресена откри, че кракът й започва да потъва в мочурливата пръст.

Обзе я паника. Зарита като обезумяла, опитвайки се да се освободи от ледената ръка. Но хватката беше твърде силна. Миг по-късно още една ръка се показа от черната пътека и се вкопчи в другия й глезен. Китиара изпищя от ужас, залитна и падна на земята.

— Не изпускай камъка! — дочу тя безжизнения глас на лорд Сот. — Те ще те изтеглят под земята.

Китиара стискаше здраво скъпоценния камък в дланта си, докато се бореше и извиваше, опитвайки се да се изтръгне от мъртвешките ръце, които постепенно я издърпваха надолу, за да сподели гроба им.

— Помогни ми! — изкрещя тя, полудяла от уплаха, търсейки Сот с поглед.

— Не мога — отвърна неумолимо рицарят на смъртта. — Магията ми тук е безсилна. Можеш да се спасиш единствено със силата на волята си, Китиара. Не забравяй камъка…

За кратко Китиара остана да лежи съвсем неподвижно, тръпнейки под леденото докосване. И след това гневът премина през нея като вълна. „Как смее той да ми причинява това!“ помисли си тя, виждайки отново златистите очи, които се наслаждаваха на мъчението й. Гневът разтопи страха и прогони с пламъците си паниката. Сега беше спокойна. Знаеше какво трябва да направи. Китиара се надигна бавно от земята. След това безмилостно и хладнокръвно доближи камъка до костеливата ръка и потръпвайки докосна с него бледата плът.

От дълбините на земята дойде приглушено, неясно проклятие. Ръката потрепери, отпусна желязната си хватка и се скри обратно сред гниещите листа край пътеката.

Китиара бързо долепи камъка и до другата ръка, която все още я държеше. Тя също изчезна. Повелителката на драконите се изправи бързо на крака и се огледа. След това вдигна камъка високо.

— Виждате ли това нещо, прокълнати създания на живата смърт? — изкрещя тя пронизително. — Няма да ме спрете. Аз ще премина! Чухте ли ме? Ще премина!

Не последва никакъв отговор. Клоните вече не скърцаха, а листата висяха отпуснати. След като остана още миг с камъка в ръката си, Китиара тръгна отново по пътеката, изпращайки едно приглушено проклятие по адрес на Рейстлин. Недалеч от себе си усещаше присъствието на лорд Сот.

— Не остана много път — каза той. — Вие отново спечелихте възхищението ми, Китиара.

Китиара не отговори. Гневът й си беше отишъл, оставяйки някаква празнота в стомаха, която страхът отново започна да запълва. Липсваше й увереност, за да му отговори нещо. Но тя продължи да върви, впила мрачно поглед в пътеката пред себе си. Забеляза, че навсякъде наоколо от земята се подаваха мъртвешки пръсти, търсещи живата плът, за която едновременно копнееха и ненавиждаха. Бледи, хлътнали лица я наблюдаваха ядно от дърветата, черни, безформени силуети прелитаха край нея, изпълвайки въздуха с ухание на смърт и разложение. Но макар ръката в кожената ръкавица да трепереше, тя нямаше да се разколебае. Костеливите пръсти не я спряха. Лицата със зиналите уста напразно виеха с копнеж по топлата й кръв. Огромните дъбове продължиха да се отдръпват бавно пред Китиара, а клоните им се отместваха настрани, за да й направят път.

И там, накрая на пътеката я очакваше Рейстлин.

— Би трябвало да те убия, негоднико! — промълви Китиара през вкочанените си устни, с ръка върху дръжката на меча.

— Изключително се радвам да те видя, сестрице — отвърна Рейстлин с тихия си глас.

Последната среща на брата и сестрата беше преди две години. Сега, когато излезе от мрака на дърветата, под бледото сияние на Солинари, Китиара видя по-ясно брат си. Беше облечен в одежди от най-фино черно кадифе. Те се спускаха надолу от леко приведените му, слаби рамене и падаха на меки дипли около стройното му тяло. Качулка с избродирани сребърни руни покриваше главата му и забулваше изцяло лицето, с изключение на златистите му очи. Най-голямата руна беше точно в средата и изобразяваше пясъчен часовник. Други сребърни руни проблясваха под лунното сияние върху маншетите на широките му, пищни ръкави. Той се облегна на жезъла на Магиус, чийто тъмен и студен кристал — проблясващ единствено по нареждане на Рейстлин — беше монтиран в ноктите на златна драконова лапа.

— Би трябвало да те убия! — повтори Китиара и несъзнателно хвърли поглед към рицаря на смъртта, който изплува от мрака на гората. Това не беше заповеднически поглед, а по-скоро покана, неизречено предизвикателство.

На устните на Рейстлин трепна една от онези редки усмивки, които малцина бяха виждали.

— Лорд Сот — каза той и се обърна да поздрави рицаря на смъртта.

Китиара прехапа устни, когато подобните на пясъчни часовници очи на Рейстлин се загледаха в бронята на призрачния й спътник. Върху нея все още бяха гравирани символите на соламнийски рицар — Розата, Птицата-рибарче и Меча, но всички те бяха почернели, сякаш бронята бе горяла в пожар.

— Рицарят на Черната роза — продължи Рейстлин, — загинал в пламъците на Катаклизма и после върнат към горчиво съществувание от клетвата на елфическата девойка, на която напакостил.

— Такава е моята история — отвърна рицарят на смъртта, без да помръдне. — А ти си Рейстлин, господарят на миналото и настоящето, чието идване беше предречено.

Двамата се взираха един в друг, забравили за Китиара, която — чувствайки смъртоносния сблъсък между тях — на свой ред забрави гнева си и със затаен дъх очакваше изхода от този двубой.

— Магията ти е силна — заключи Рейстлин. Лек повей на вятъра раздвижи клоните на дъбовете и листата им погалиха черните гънки на мантията му.

— Да — отвърна лорд Сот тихо. — Аз мога да убивам с една-единствена дума. В състояние съм да запратя огнена топка сред вражеските редици. Разполагам с армия от призрачни войни, които унищожават противниците си само с докосване. Мога да издигна стена от лед, за да защитя онези, на които служа. Невидимото е доловимо за моите очи. Обикновените магии рухват безпомощно в присъствието ми.

Рейстлин кимна и гънките на качулката му леко трепнаха.

Лорд Сот се взираше в него безмълвно. Той тръгна напред и спря само на сантиметри от крехкия силует на мага. Дишането на Китиара се учести.

След това с изискан жест прокълнатият рицар от Соламния сложи ръката си там, където някога бе туптяло сърцето му.

— Но аз се прекланям в присъствието на един повелител — каза лорд Сот.

Китиара беше прехапала устни, опитвайки се да сдържи възклицанието си.

Рейстлин погледна бързо към нея и в очите му като пясъчни часовници трепна златист пламък на веселие.

— Разочарована ли си, сестричке?

Но Китиара беше свикнала с променливите ветрове на съдбата. Тя беше проучила противника си, откривайки онова, което й бе нужно. Сега можеше да продължи битката.

— Разбира се, че не, братко — отвърна тя с онази коварна усмивка, която мнозина намираха за толкова очарователна. — В крайна сметка съм тук, за да се срещна именно с теб. Измина много време, откакто се видяхме за последно. Изглеждаш добре.

— И наистина съм добре, сестро — отвърна Рейстлин. Той тръгна напред и постави слабата си длан върху ръката й. Китиара трепна при докосването му, защото плътта му беше топла, сякаш гореше в треска. Но забелязвайки, че очите му се взират в нея, за да открият и най-слабата й реакция, тя не се отдръпна. Рейстлин се усмихна.

— Да, много време мина от последния път. Колко стана, две години! За да бъдем точни тази пролет ще станат две години — продължи той, държейки я за ръката. В гласа му имаше явен присмех. — Това се случи в храма на Кралицата на мрака в Нерака през онази съдбоносна нощ, когато тя претърпя поражение и беше прокудена от света…

— Благодарение на твоето предателство — каза троснато драконовата повелителка и се опита да освободи ръката си. Рейстлин я задържа. Китиара беше по-висока и по-силна от крехкия маг и макар да създаваше впечатлението, че може да го прекърши на две с голи ръце, тя откри, че копнее да се откъсне от изгарящото му докосване.

Рейстлин се засмя и я поведе към Кулата на върховното чародейство, без да пуска ръката й.

— За предателства ли ще си говорим, скъпа сестрице? Та нима не се зарадва, когато използвах магията си, за да унищожа щита на лорд Ариакас, позволявайки на Танис Полуелф да прониже с меча си тялото на твоя водач и господар? Нима по този начин не те направих най-могъщия Драконов повелител на Крин?

— Голяма услуга, няма що! — отвърна Китиара с горчивина. — И по този начин едва ли не се оказах затворничка на соламнийските рицари в Санкшън, които управляват всички околни земи! И денем, и нощем ме пазят златни дракони, всяко мое движение се следи. Армиите ми са разпилени и се скитат по света…

— И въпреки това, ти дойде тук — каза простичко Рейстлин. — Опазиха ли те златните дракони? Узнаха ли рицарите за твоето напускане?

Китиара спря на пътеката, която водеше към Кулата и погледна учудена брат си.

— Твое дело ли е това?

— Разбира се! — сви рамене Рейстлин. — Но ще поговорим за тези неща по-късно, скъпа сестричке — каза той, докато вървяха нататък. — Сега си премръзнала и гладна. Гората Шойкан разклаща нервите и на най-смелите. Само още един човек успя да премине през нея, с моя помощ разбира се. Очаквах ти да се справиш добре, но бях донякъде изненадан от куража на лейди Кризания…

— Лейди Кризания! — повтори Китиара смаяна. — Преподобната дъщеря на Паладин! И ти си я допуснал тук, нея!

— Не само, че я допуснах, но я и поканих — отвърна Рейстлин невъзмутимо. — Без тази покана и закрилата на моята магия, тя, разбира се, никога не би могла да стигне дотук.

— И тя дойде ли?

— О да, при това с огромно желание, уверявам те в това. — Сега беше ред на Рейстлин да замълчи. Те стояха пред входа на Кулата на върховното чародейство. Върху лицето му падаха отблясъците на факлите пред прозорците. Сега Китиара го видя съвсем ясно. Устните му бяха изкривени в усмивка, а хладните му безизразни очи излъчваха студено, разсеяно сияние, подобно на светлината на зимно слънце. — С огромно желание — повтори той тихо.

Китиара се разсмя.

Късно през същата нощ, след залеза и на двете луни, във все още тихите часове преди зората Китиара седеше в кабинета на Рейстлин със свъсени вежди и с чаша червено вино в ръцете.

Кабинетът беше много удобен или поне на пръв поглед изглеждаше такъв. Големи елегантни столове, обшити с най-фин плюш и с изискани форми стояха върху ръчно тъкани килими, каквито можеха да си позволят само най-богатите хора в Крин. Украсени с картини на приказни животни и пъстри цветя, те привличаха очите на случайния наблюдател, изкушавайки го да се потопи за часове наред в красотата им. В стаята имаше няколко маси с дърворезба и цялостният й облик се допълваше от различни предмети и вещи — необичайни и красиви или необичайни и страховити.

Но най-забележителна черта на кабинета бяха книгите. Тя бяха наредени върху масивни дървени лавици, стотици, хиляди книги. Много от тях бяха еднакви на вид — в тъмносини подвързии с цвят на късна вечер, украсени със сребърни руни. Стаята беше уютна, но въпреки силния огън, който пламтеше и бумтеше в голямата зинала камина, въздухът тук смразяваше костите. Китиара не беше сигурна, но й се струваше, че студът лъха от книгите.

Лорд Сот стоеше далече от светлината на огъня, скрит в сенките. Кит не го виждаше, но тя, както и Рейстлин, усещаше присъствието му. Магът седеше срещу своята половин сестра на голям стол зад гигантското си писалище от черно дърво, а изсечените в него създания бяха издълбани толкова изкусно, че на Китиара все й струваше, че я наблюдават с дървените си очи.

Въртейки се неспокойно на мястото си, тя отпиваше от виното си твърде често и макар да беше свикнала с тази силна напитка, започваше да се чувства замаяна, а ненавиждаше това усещане. То я лишаваше от контрол. Китиара гневно бутна чашата пред себе си и реши да не пие повече.

— Планът ти е налудничав! — каза тя на Рейстлин с раздразнение. Кит не обичаше златистите му очи да се взират в нея и затова стана и закрачи из стаята. — Лишен е от смисъл! Загуба на време. С твоя помощ ние можем да управляваме Ансалон, ти и аз. Всъщност — Китиара изведнъж се обърна с пламнало от страст лице, — с твоето могъщество ние можем да владеем целия свят! Не ни е нужна някаква си лейди Кризания или нашия тромав брат…

— Да владеем света — повтори Рейстлин тихо. Очите му горяха. — Да владеем света? Ти май все още не разбираш, скъпа сестричке. Ще се опитам да ти обясня нещата максимално ясно. — Сега беше негов ред да стане. Той облегна лакти на писалището и се наведе към нея, подобен на змия.

— Не давам и пукната пара за света — каза Рейстлин меко. — Бих могъл да го завладея още утре, ако искам. Но не това е моето желание!

— Не искаш света — каза Кит с горчив сарказъм и вдигна рамене. — В такъв случай остава само…

И тогава едва не прехапа езика си. Тя се втренчи в Рейстлин с изумление. В сенчестия кът на стаята очите на лорд Сот засияха по-ярко от пламъците на огъня.

— Сега вече разбираш — каза Рейстлин с доволна усмивка и седна отново на стола си. — Сега вече знаеш колко важна е за мен Преподобната дъщеря на Паладин! Самата съдба ми я докара тук точно, когато наближи времето да тръгна на път.

Китиара го зяпаше като втрещена, неспособна да каже каквото и да е било. Най-накрая си възвърна своя дар слово.

— Откъде знаеш, че ще те последва? Със сигурност не си й казал!

— Казах й достатъчно, за да посея семето в гърдите й — усмихна се Рейстлин, припомняйки си срещата им. Сетне се облегна назад и постави тънките си пръсти върху устните си. — Откровено казано, етюдът, който изпълних, беше един от най-добрите. Изричах думите неохотно, сякаш бяха извикани от нейната доброта и чистота. Това бяха кървави думи и скоро тя беше моя… попадна в капана на собствената си жалост. — Магът се върна в настоящето с леко трепване. — Тя ще дойде — каза той, облягайки се отново напред. — Тя и нашият брат-смешник. Той, разбира се, ще ми служи, без да съзнава това. Както всъщност винаги е било.

Китиара сложи ръка върху главата си, усещайки кръвта да пулсира в нея. Не беше от виното, сега беше съвършено трезва. Причината беше яростта, която бушуваше в нея и безсилието й. „Той би могъл да ми помогне! — помисли си тя ядосано. Наистина е толкова могъщ, колкото се говореше. Дори и повече! Но е полудял. Изгубил е ума си…“ И след това един неканен глас заговори някъде дълбоко в нея.

„Ами ако не е луд? Ако наистина има намерение да направи това?“

Китиара се замисли хладнокръвно над плана му, оглеждайки го внимателно от всички страни. И онова, което видя, я ужаси. Не. Не би могъл да победи! И по-лошо, вероятно щеше да повлече и нея със себе си!

Всички тези мисли прелетяха бързо през ума на Кит, но лицето й не издаде нито една от тях. Всъщност усмивката й стана още по-очарователна. За мнозина мъже тази усмивка бе последното нещо, което виждаха приживе.

Рейстлин вероятно следваше мислите й, наблюдавайки я съсредоточено.

— За разнообразие този път можеш да застанеш на страната на победителите, сестричке.

Изведнъж убедеността на Китиара се разколеба. Ако той успееше, победата щеше да бъде славна. Славна! Крин щеше да бъде неин.

Кит погледна мага. Преди двадесет и осем години той беше само едно новородено бебе, болнаво, слабо и крехко подобие на силния си и здрав брат-близнак.

— Оставете го да умре. Така ще бъде най-добре за всички — бе казала акушерката.

Тогава Китиара беше голямо момиче. Ужасена тя бе чула майка й да се съгласява.

Но тя отказа да се вслуша в този съвет. Нещо в нея я накара да приеме предизвикателството. Бебето щеше да живее! Тя щеше да го накара да живее, независимо дали то искаше това или не. „Първата ми битка, споделяше тя гордо с хората, беше с боговете. И аз спечелих!“

А сега! Вгледа в него. И видя мъжа. Но надниквайки в миналото, виждаше бебето, което непрекъснато скимтеше и повръщаше. Тя рязко се извърна.

— Трябва да потеглям обратно — каза Китиара, слагайки ръкавиците си. — Ще се свържеш ли с мен, когато се върнеш?

— Ако успея, няма да има нужда да се свързвам с теб — каза Рейстлин тихо. — Ти вече ще знаеш новината.

Китиара беше почти готова да му се присмее, но се възпря. Сетне хвърли поглед към лорд Сот и се приготви да напусне кабинета.

— Сбогом, братко — каза тя, сдържайки колкото можеше гнева в гласа си. — Съжалявам, че не споделяш моето желание да притежавам добрите неща в този живот. Бихме могли да постигнем много заедно, ти и аз!

— Сбогом, Китиара — отвърна Рейстлин и махна с ръка към призрачните си слуги да изпратят гостите му. — А, между другото — добави той, докато Кит бе все още на вратата, — дължа ти живота си, скъпа сестро. Или поне така са ми казвали. Исках само да ти съобщя, че със смъртта на лорд Ариакас, който несъмнено щеше да те убие, смятам дълга си за изплатен. Не ти дължа нищо!

Китиара се втренчи в златистите очи на мага, търсейки в тях прикрита заплаха, обещание или нещо друго. Но не откри нищо. Абсолютно нищо. В следващия миг Рейстлин изрече някаква магическа дума и изчезна от погледа й.

Обратното пътуване през гората Шойкан не беше трудно. Пазителите не се интересуваха от онези, които напускаха Кулата. Китиара и лорд Сот вървяха редом един до друг. Рицарят крачеше безшумно през гората, а стъпките му не оставаха никакви отпечатъци върху мъртвите гниещи листа. Пролетта никога не идваше в гората Шойкан.

Китиара не проговори, преди да остави и последните дървета зад гърба си и да се озове на каменните плочи по улиците на Палантас. Слънцето тъкмо изгряваше и небето бавно преливаше от тъмносиньо към бледосиво. Тук-там ранобудни палантийци ставаха от сън и се приготвяха за работа. В дъното на улицата, отвъд изоставените сгради около Кулата, Китиара чу маршируващи стъпки — смяната на караула на градските стени. Тя отново беше в света на живите.

Върховната повелителка на драконите си пое дълбоко дъх и се обърна към лорд Сот:

— Той трябва да бъде спрян.

Рицарят на смъртта отказа да отговори.

— Зная, че няма да бъде лесно — каза Китиара, сетне сложи драконовия шлем на главата си и тръгна бързо към Ские, който вдигна тържествуващо глава, когато я видя да идва. Тя потупа гальовно дракона по врата и застана лице в лице с рицаря на смъртта.

— Но ние няма да се изпречим открито на пътя му. Кроежите му са обвързани с лейди Кризания. Отстраним ли я, плановете му пропадат. Всъщност не е нужно той да научава, че аз имам нещо общо с това. Мнозина са загинали, опитвайки се да влязат в Уейритската гора. Не е ли така?

Лорд Сот кимна и огнените му очи леко блеснаха.

— Ти се заеми с това. Нека да изглежда така, сякаш това е била… участта й — рече Китиара. — Очевидно малкото ми братче вярва в тези неща. — Тя яхна дракона си. — Когато беше малък, го бях научила, че отказът му да ми се подчинява, означава бой с камшик. Изглежда, че трябва да му припомня този урок отново!

По нейна заповед Ские заби ноктите на силните си задни крака в земята, като напука и изпочупи каменните плочи под тях. Той скочи във въздуха, разпери криле и се извиси в сутрешното небе. Хората от Палантас почувстваха някаква сянка да се вдига от сърцата им, но това беше всичко. Малцина видяха отлитането на дракона и неговия ездач.

Лорд Сот остана в периферията на гората Шойкан.

— Аз също вярвам в съдбата, Китиара — промърмори рицарят на смъртта. — Съдбата, която човек сам си изковава.

Вдигайки глава към прозорците на Кулата на върховното чародейство, Сот видя една светлина да изгасва в стаята, където бяха доскоро. За един кратък миг Кулата беше обгърната от вечен мрак, който сякаш бе полепнал по нея — мрак, през който слънчевата светлина не можеше да проникне. Сетне една светлинка проблесна някъде горе, на самия й връх.

Това беше лабораторията на мага, тайната тъмна стая, където Рейстлин твореше магиите си.

— Чудя се кой ли ще научи този урок — прошепна Сот. После сви рамене и изчезна, стопявайки се в чезнещите сенки, които се отдръпваха пред настъпващия ден.

Глава 6

— Хайде да спрем тук — каза Карамон и се упъти към една паянтова постройка, сгушена малко встрани от пътя, притаена в гората като дебнещ звяр. — Може би тя се е отбила насам.

— Не ми се вярва много — отвърна Тас, гледайки подозрително табелката, която висеше на верига над вратата. — „Пукнатата халба“ не ми изглежда точно мястото, където…

— Глупости — изръмжа Карамон. По време на пътуването им това беше едно от многото му изръмжавания, на които Тас вече беше изгубил броя. — Тя също яде. Дори и най-възвишените и важни жрици ядат. Или може би някой тук ще е чул нещо за нея. До този момент късметът не е на наша страна.

— Така е — промърмори Тасълхоф с половин уста, — но може би ще имаме повече късмет, ако претърсваме пътищата, а не кръчмите.

Те бяха на път от три дни и най-лошите опасения на Тас за това приключение вече се сбъднаха.

По принцип кендерите са запалени пътешественици. Около двайсетата си година всеки кендер бива обзет от страст към пътешествия. Тогава те с радост потеглят на път към непознати краища на света, търсейки само приключения и красиви, страховити и любопитни неща, които по случайност могат да попаднат в издутите им кесии. Напълно лишени от страх и от чувство за самосъхранение, страдащи от неутолимо любопитство, кендерите не бяха многобройна раса на Крин, за което повечето от обитателите му бяха искрено благодарни.

Тасълхоф Кракундел, доколкото си спомняше, наближаваше трийсетата си година и в много отношения беше типичен кендер. Той бе пребродил надлъж и нашир континента Ансалон, като в началото пътуваше с родителите си, преди те да се заселят трайно в Кендерия. След като навърши пълнолетие, Тас се отдаде на самотни скиталчества, докато накрая срещна джуджето-ковач Флинт Наковалнята и приятеля си Танис Полуелф. След като соламнийският рицар Стурм Сияйното Острие и близнаците Карамон и Рейстлин се присъединиха към тях, Тас бе въвлечен в най-изумителното приключение на живота си — Войната на Копието.

Но в някои други отношения Тасълхоф не беше типичен кендер, макар да го отричаше. Загубата на двама близки до сърцето му приятели — Стурм Сияйното Острие и Флинт — го нарани дълбоко. Тас позна страха, макар това да не беше страх за собственото му съществувание, а страх и загриженост за онези, които обичаше. Тревогата му за Карамон точно сега беше съвсем искрена.

И нарастваше с всеки изминал час.

Първият ден мина приятно. Когато Карамон престана да се муси заради безсърдечието на Тика и неспособността на света да го разбере, той опъна няколко здрави глътки от плоското си шише и му стана по-добре. След още няколко глътки започна да разказва истории за онези дни, когато бе участвал в залавянето на дракониди. Всичко това се струваше увлекателно и забавно на Тас и макар да се налагаше непрекъснато да държи Бупу под око, за да не бъде прегазена от някоя каруца или да не се оваля в първата кална локва, предобедът вървеше чудесно.

Следобед шишето вече беше празно и на Карамон му беше толкова хубаво, че беше готов да чуе някои от историите на Тас, които кендерът никога не се уморяваше да разказва. За съжаление точно на най-интересната част, когато той препускаше на гърба на един космат мамут, докато магьосниците пращаха подире му огнени мълнии, Карамон съгледа една кръчма.

— Ще се отбия тук само да си напълня шишето — смотолеви той и влезе вътре.

Тас понечи да го последва, но в този момент видя Бупу да гледа със зяпнала от почуда уста пламтящото огнище на ковачницата от другата страна на улицата. Давайки си сметка, че тя е способна да подпали себе си или града, или и двете едновременно и знаейки, че не може да влезе с нея в кръчмата (на повечето места отказваха да сервират на блатни джуджета), Тас реши да остане навън и да я държи под око. В края на краищата Карамон вероятно щеше да се забави само няколко минути…

Два часа по-късно грамадният мъж излезе препъвайки се навън.

— Къде се изгуби в името на Бездната? — извика Тас и се нахвърли към Карамон като котка.

— Изпих само едно… само едно малко… — Карамон залитна несигурно, — едно малко… за из път.

— Натоварен съм с мисия — изкрещя вбесен Тас. — Първата мисия, възложената ми от Важна личност, която е в опасност. И междувременно прекарах два часа забит тук с едно блатно джудже! — Тас посочи Бупу, която спеше в една близка канавка. — Никога през живота си не съм бил по-отегчен, а през това време ти си къркал там джуджешка ракия!

Карамон го изгледа сърдито и нацупи устни.

— Знаеш ли какво — промърмори едрият мъж, докато залиташе по пътя, — за-започваш да звучиш като Тика…

От този момент нещата тръгнаха надолу.

През нощта стигнаха до един голям кръстопът.

— Да тръгнем натам — каза Тас, сочейки с ръка. — Лейди Кризания със сигурност знае, че някои хора ще се опитат да я спрат. Тя ще избере път, който не е много натоварен, за да се опита да се откъсне от евентуалните си преследвачи. Мисля, че трябва да тръгнем по същата пътека, по която поехме преди две години, когато напуснахме Утеха…

— Глупости! — изсумтя Карамон. — Тя е жена и при това с жречески сан. Ще избере най-лесния път. Да тръгнем към Хейвън.

Тас никак не беше убеден, че това решение е правилно и съмненията му се оказаха основателни. Не бяха изминали и няколко мили, когато стигнаха до друга кръчма.

Карамон влезе вътре, за да разпита дали някой е виждал жена, която да прилича на лейди Кризания и отново остави Тас да го чака навън заедно с Бупу. Час по-късно големият мъж се появи на вратата с пламнало лице и видимо развеселен.

— Е, виждал ли я е някой? — попита Тас ядосан.

— Кого да е виждал? А… нея ли. Не…

И сега, два дни по-късно, те бяха само по средата на пътя до Хейвън. Но пък кендерът можеше вече да напише пътеводител на крайпътните кръчми.

— В миналото — ядосваше се Тас — за толкова време можехме да стигнем до Тарсис и да се върнем обратно!

— Тогава бях по-млад и незрял. Сега тялото ми вече е възмъжало — каза важно Карамон — и ми се налага от време на време да трупам сила. Малко по малко.

— Той определено трупа нещо малко по малко — каза си Тас безрадостно, — но то в никакъв случай не е сила!

Карамон не можеше да върви повече от час, без да спре и да си почине. Понякога се сгромолясваше на земята, стенейки от болка, целият плувнал в пот. За да се вдигне отново на крака, бяха необходими обединените усилия на Тас, Бупу и шишето с джуджешка ракия. Грамадният мъж се оплакваше непрестанно и горчиво. Или го жулеше бронята му, или беше гладен, или слънцето печеше твърде силно, или пък беше жаден. През нощта настояваше да се отбият в някоя окаяна кръчма. Там Тас ставаше свидетел на вълнуващия спектакъл по време, на който исполинът се напиваше до безсъзнание. След това той и кръчмарят го дотътряха до стаята му, където Карамон спеше, докато не преполовеше целия предобед.

След края на третия подобен ден (и след двадесетата кръчма), който не донесе никаква следа от лейди Кризания, Тасълхоф сериозно се замисли дали да не се върне в Кендерия, да си купи една малка хубава къща и да се оттегли от активен приключенски живот.

Беше около обяд, когато пристигнаха в „Пукнатата халба“. Карамон моментално изчезна вътре. Тас остана отвън с Бупу, загледан мрачно и мълчаливо в разнебитената постройка, а от гърдите му се откърти въздишка, която тръгна чак от върха на новите му яркозелени обувки.

— Мен вече не харесва това — обяви Бупу. Тя гледаше към Тас обвинително. — Ти каза, че ние отива намери хубав мъж в червени дрехи. А намерили само един дебел пияница. Аз си отива вкъщи. При върховния булп Фудж I.

— Не, не си тръгвай. Не още! — извика Тас отчаян. — Ще намерим… ъъъ… хубавия мъж. Или поне една хубава жена, която иска да помогне на хубавия мъж. Може би… може би ще научим нещо тук.

Очевидно беше, че Бупу не му повярва. Тас и сам не си вярваше.

— Виж какво — каза той, — просто ме почакай тук. Вече не сме толкова далече. Разбирам те… Ей сега ще ти донеса нещо за ядене. Обещаваш ли, че няма да си тръгнеш?

Бупу премлясна с устни и погледна Тас подозрително.

— Мен почака — каза тя и се пльосна на калния път. — Поне докато свърши обед.

Тас вирна решително брадичка и влезе в кръчмата. Налагаше се той и Карамон да си поговорят.

Оказа се обаче, че това не е необходимо.

— За ваше здраве, господа — каза Карамон и вдигна чаша към окаяната сбирщина в кръчмата. Гостите вътре не бяха много — няколко пътуващи джуджета, които седяха близо до вратата и група хора, облечени като горски пазачи, които вдигнаха халбите си в отговор на поздрава на Карамон.

Тас седна до него, толкова потиснат, че дори върна кесията, която ръцете му, без да искат бяха дръпнали от пояса на едно от джуджетата, докато минаваше покрай него.

— Мисля, че сте си изпуснали това — смотолеви той, подавайки кесията на джуджето, което го зяпна смаяно.

— Търсим една млада жена — поде Карамон с намерение да прекара тук следобеда. После издекламира описанието, както бе правил във всяка една кръчма от Утеха до тук. — Черни коси, невисока, изящна, бледо лице, бели одежди. Тя е жрица…

— Да, видяхме я — отговори един от горските пазачи.

Изненадата на Карамон беше толкова голяма, че неволно изплю част от бирата в устата си.

— Така ли? — успя да каже той, задавен.

Тас се оживи.

— Къде? — попита той нетърпеливо.

— Скиташе се в горите на изток оттук — отвърна горският, указвайки посоката с палец.

— Не думай! — каза Карамон подозрително. — А какво правите в горите самите вие?

— Преследваме таласъми. В Хейвън ги има много.

— Три жълтици за чифт таласъмски уши — обади се приятелят му и се ухили с беззъбата си уста, — ако човек реши да опита късмета си.

— И как ви се стори тази жена? — продължи да разпитва Тас.

— Мисля че е луда — поклати глава горският пазач. — Казахме й, че наоколо гъмжи от таласъми, и че не трябва да се движи сама. А тя пък ни вика, че била в ръцете на Паладин или нещо подобно и, че той щял да се погрижи за нея.

Карамон въздъхна дълбоко и вдигна халбата към устата си.

— Да, това трябва да е тя…

Тас скочи на крака и дръпна халбата от ръката на едрия мъж.

— Какво по дяволите… — Карамон го изгледа гневно.

— Хайде! — подкани го Тас и го задърпа. — Трябва да тръгваме! Благодаря ви за помощта — добави той задъхано, докато влачеше Карамон към вратата. — Къде казахте, че сте я видели?

— На около десет мили източно оттук. Ще видите една пътечка откъм гърба на кръчмата. Отклонява се от главния път. Тръгнете по нея през гората. Преди време я използваха като пряк път до Прохода, преди пътуването да стане твърде опасно.

— Благодаря ви още веднъж! — В този момент Тас избутваше протестиращия Карамон навън през вратата.

— За какво е това бързане, дявол да го вземе? — ръмжеше гневно Карамон, опитвайки се да се отскубне от ръцете на кендера, които го мушкаха и тикаха. — Можехме поне да хапнем…

— Карамон! — каза Тас настоятелно, подскачайки около него. — Помисли малко! Спомни си! Не разбираш ли къде е тя? Десет мили източно оттук. Виж… — Кендерът развърза припряно една от кесиите си, извади оттам цяла връзка карти и се зае бързо да ги преглежда, хвърляйки ненужните на пода. — Ето, виж — повтори той накрая, разгъна една от тях и я тикна към зачервеното лице на Карамон.

Едрият мъж надникна в нея, опитвайки се да фокусира изображението по-ясно.

— Е?

— О, за бога… Погледни, доколкото разбирам, ние сме някъде тук. А това тук е Хейвън, на юг от нас. По-нататък е Прохода. Ето я пътеката, за която говореха те и сега прочети какво пише тук… — Тас посочи с пръст.

Карамон присви очи.

— Тъм… тъм… тъм… Тъмната гора — смотолеви той. — Тъмната гора. — Това ми се струва познато…

— Разбира се, че ще ти се струва познато! Едва не загинахме там! — извика Тас, размахвайки ръце. — Трябваше Рейстлин да ни спасява…

Забелязвайки намръщеното лице на Карамон, Тас побърза да продължи:

— И какво трябва да направим ние, ако тя се скита там самичка? — попита той умоляващо.

Карамон погледна към гората и проследи с помътнелите си очи тясната и обрасла с трева пътечка. Бръчките по челото му станаха още по-дълбоки.

— Предполагам, че очакваш от мен да я спра — промърмори той.

— Да, разбира се, ние трябва да я спрем! — извика Тас и след това изведнъж замълча. — Ти изобщо не си имал такова намерение — каза тихо кендерът и се втренчи в Карамон. — През цялото време не си имал намерение да тръгнеш след нея. Просто си решил да поскиташ наоколо, да обърнеш няколко халби, да се посмееш с този и онзи, а след това да се върнеш при Тика и да й кажеш, че си окаян неудачник с надеждата, че тя ще те приеме обратно, както обикновено се е случвало…

— А ти какво очакваше да направя? — изръмжа Карамон и се извърна към Тас с укорителен поглед. — Как бих могъл да помогна на тази жена да намери Кулата на върховното чародейство? — захленчи той. — Аз не искам тя да я намери! Заклех се никога повече да не се доближавам до това ужасно място! Те го унищожиха там, Тас. Когато излезе навън, кожата му беше придобила онзи странен златист цвят. Те му дадоха тези прокълнати очи, за да вижда с тях само смъртта. Разнебитиха тялото му. Не можеше да си поеме дъх, без да се закашля. И сетне го накараха… да ме убие! — Вълнението задави гласа му, той зарови лице в шепите си, разрида се от мъка и затрепери от ужас.

— Но т-той не те уби, Карамон — каза Тас, чувствайки се съвършено безпомощен. — Танис ми разказа за случилото се. Посегнал е само на едно твое изображение. И освен това тогава е бил болен, уплашен и разкъсван от душевна болка. Не е знаел какво прави…

Но Карамон само поклати глава. И добросърдечният кендер не можеше да го вини. „Няма нищо чудно в това, че не иска да се върне там, помисли си Тас, изпълнен с угризения. Трябва да го отведа вкъщи. В това състояние той определено не може да помогне никому.“ Но след това си спомни за лейди Кризания, която вървеше слепешката и съвсем самичка към Тъмната гора…

— Веднъж разговарях там с един дух — промърмори Тас, — но не съм сигурен, че ще си спомни за мен. Освен това в този район е пълно с таласъми. И макар да не се боя от тях, не мисля че бих могъл да се справя с повече от трима-четирима.

Тасълхоф беше в безизходица. Ех, ако Танис беше тук. Полуелфът винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Той щеше да вразуми Карамон. „Но Танис не е тук — обади се в него един строг глас, който понякога много му приличаше на гласа на Флинт. Всичко е в твоите ръце, глупако!“

„Не искам всичко да е в моите ръце!“, проплака Тас и почака да чуе отговора на гласа. Но такъв не последва. Той беше сам.

— Карамон — каза кендерът с възможно най-авторитетен глас, правейки всичко възможно да звучи като Танис, — виж, просто ела с нас до началото на Уейритската гора. След това, ако искаш се прибери у дома. Оттам нататък ние вероятно ще сме в безопасност…

Но Карамон не го слушаше. Потънал в пиянското си опиянение и самосъжаление, той рухна на земята. Сетне се облегна на ствола на едно дърво и забръщолеви несвързано за някакви безименни ужасии, умолявайки Тика да го прибере обратно.

Бупу стана, тръгна към грамадния войн и се спря пред него.

— Мен тръгва — каза тя с отвращение. — Мен иска дебел, разлигавен пияница намери лесно път към дома. — Сетне Бупу кимна с глава и тръгна надолу по пътечката. Тас изтича подир нея, хвана я и я довлече обратно.

— Не, Бупу! Не можеш да си тръгнеш! Ние почти стигнахме!

Изведнъж търпението на Тасълхоф се изчерпа. Танис не беше тук. Нямаше кой да му помогне. Ситуацията беше същата като онзи път, когато бе счупил драконовата сфера. Може би не постъпваше правилно, но това беше единственото нещо, което му хрумна.

Тас тръгна към Карамон и го срита през пищялите.

— Ох! — хлъцна той и погледна сепнато към него. На лицето му беше изписана болка и озадачение. — Защо направи това?

В отговор Тас го ритна отново, силно. Карамон изпъшка и се хвана за крака.

— Хей, ето сега ние вече се забавлява — рече Бупу. Тя се втурна радостно към него и го ритна по другия крак. — Сега мен остава.

Грамадният мъж изрева. Той се изправи несигурно на крака и погледна свирепо към Тас.

— По дяволите, Кракундел, ако това е една от твоите игрички…

— Не е никаква игричка, вол такъв! — извика кендерът. — Просто реших да набия малко разум в главата ти с ритници, това е всичко! До гуша ми дойде от твоето вайкане! Как не спря да хленчиш през всичките тези години! Благородният Карамон, който пожертвал всичко заради неблагодарния си брат. Любящият Карамон, който винаги поставя Рейстлин на първо място. Е, добре — може и да е било така, може и не! Мен ако питаш, винаги си слагал Карамон на първо място! И може би дълбоко в себе си Рейстлин е знаел онова, което аз започвам да си мисля едва сега! Каквото и да си направил, направил си го, за да се чувстваш ти добре. Рейстлин не се нуждаел от теб — ти си се нуждаел от него! Живял си неговия живот, защото твърде много те е страх, за да живееш своя!

Очите на Карамон блеснаха трескаво, лицето му пребледня от гняв. Той бавно се изправи със стиснати юмруци.

— Този път отиде твърде далече, малък негоднико…

— Така ли? — Тас вече крещеше и подскачаше на място. — Е добре, чуй тогава и това, Карамон! Непрекъснато се оплакваш, че никой не се нуждаел от теб. Да ти е идвало на ум, че сега Рейстлин се нуждае от теб повече от всякога? И лейди Кризания — тя също се нуждае от теб! Въпреки това, ти стоиш тук като топка тресящо се желе, а мозъкът ти така се е просмукал от пиене, че е заприличал на качамак.

За миг Тасълхоф си помисли, че наистина е отишъл твърде далече. Карамон направи несигурна крачка напред, лицето му бе станало на петна, набраздено и грозно. Бупу нададе вик и се скри зад Тас. Кендерът не помръдна от мястото си точно, както направи, когато разгневените елфически властелини се канеха да го разсекат на две за това, че беше счупил драконовата сфера. Карамон беше възправил страшния си ръст над него, а напоеният му с алкохолни пари дъх едва не задави Тас. Той неволно затвори очи. Не от страх, а заради страшното терзание и ярост, които бяха изписани върху лицето на исполина.

Кендерът стоеше там, готов да понесе удара, който вероятно щеше да вгъне носа му от другата страна на главата му.

Но ударът така и не дойде. Вместо това се чу звук на счупени клони и тежки стъпки, които газеха през гъсти шубраци.

Тас предпазливо отвори очи. Карамон не беше пред него, а напредваше шумно надолу по пътеката към гората. Кендерът въздъхна и го проследи с поглед. В този момент Бупу изпълзя иззад гърба му.

— Това забавно — съобщи тя. — В крайна сметка аз остане. Може би ние отново поиграем после.

— Не смятам така, Бупу — каза Тас злочесто. — Хайде, мисля че трябва да го последваме.

— Е добре — отдаде се на философски размисъл блатното джудже. — Някоя друга игра също може бъде забавна.

— Да — съгласи се Тас разсеяно и сетне се извърна уплашен, че някой от окаяната кръчма може да ги е подслушал и да им причини неприятности. И тогава очите на кендера се отвориха широко.

Кръчмата „Пукнатата халба“ не беше там. Разнебитената постройка, окачената на верига табелка, джуджетата, горските пазачи, кръчмарят и дори чашата, която Карамон беше надигал към устните си. Всичко се бе стопило в следобедния въздух като видение, което изведнъж избледнява, когато човек се събуди от лош сън.

Глава 7

Пей, докато духът е жив във теб,
пей за очите, които виждат двойно —
простата Джейн става прелестната Линда,
когато шест луни изгреят стройно.

Пей за смелостта моряшка,
пей щом си здрав, недей мъдрува,
рубин красив е твоето пристанище
и вятър буен три платна издува.

Пей, докато сърцето ти тупти,
пей за пелина на грижата бодлива,
пей зад пътника на път поел,
пей за кучето и козината му красива.

Всички ханджийки те обичат,
и всяко куче тук ти е приятел,
каквото ти е на сърце, това ти е и на уста,
затова платната си вдигни сега.

До вечерта Карамон успя да се натряска здраво.

Когато Тасълхоф и Бупу настигнаха грамадния мъж, той стоеше по средата на пътеката и пресушаваше последните остатъци от джуджешката ракия в плоското си шише. Беше отметнал глава назад, за да не изпусне нито капка. Когато приключи с шишето, Карамон го свали и надникна в него с огорчение. Сетне залитна несигурно и го разклати.

— Нищо не е останало — чу го да мънка нещастно Тас.

Сърцето на кендера се сви.

— Сега вече го загазих — рече си той злощастно. — Не мога да му кажа за изчезналата странноприемница. Не и докато е в това състояние! Само обърках още повече нещата!

Той, обаче, разбра цялата сериозност на положението едва когато се приближи до Карамон и го тупна по рамото. Големият мъж се завъртя бързо, обзет от пиянска тревога.

— Какво штава? Кой е там? — Карамон обходи с поглед бързо притъмняващата гора.

— Аз съм, тук долу — каза Тас тихо. — Аз… аз исках само да ти кажа, че съжалявам, Карамон и…

— Ъ? О… — Карамон залитна назад и се вторачи в него с глуповата усмивка. — О, здравей, малки приятелю. Кендер… — погледът му се отклони към Бупу — и бла-бла-блатно джудже — завърши той набързо и после се поклони. — Как ше казвате?

— Какво? — попита Тас.

— Как ше казвате? — повтори Карамон с достойнство.

— Познаваш ме, Карамон — отвърна Тас озадачено. — Аз съм Тасълхоф.

— А аз Бупу — намеси се женското блатно джудже и лицето му просия очевидно с надеждата, че това е нова игра. — А ти кой?

— Много добре знаеш кой е… — каза Тас ядосано и сетне едва не си глътна езика, когато отговорът на Карамон дойде.

— Аз съм Рейстлин — заяви големият мъж тържествено и отново се поклони. — Велик… и мо… могъщ магесник.

— О, хайде Карамон! — поде Тас възмутено. — Извиних ти се вече и затова недей…

— Карамон? — Едрият мъж отвори широко очи и сетне ги присви лукаво. — Карамон е мъртъв. Аз го убих. Някога много отдавна в Ку… Кулата на Връховноточарадейство.

— В името на брадата на Реоркс! — промълви Тас.

— Той не Рейстлин! — изсумтя Бупу презрително и се вгледа в него подозрително. — Нали?

— Разбира се, че не е — тросна й се Тасълхоф.

— Това не забавна игра! — отсече Бупу, изпълнена с решимост. — Мен не харесва! Него не хубав мъж. Него дебел пияница. Мен отива вкъщи. — Тя се огледа наоколо. — Къде път за вкъщи?

— Не сега, Бупу! — „Какво става тук?“, питаше се Тас безрадостно. Сетне се хвана за косата и здраво се оскуба. Очите на кендера се наляха със сълзи, но после той въздъхна с облекчение. За миг си помисли, че неволно е задрямал и се е озовал в някакъв причудлив сън.

Но очевидно всичко беше истинско — твърде истинско. Или поне за него. За Карамон нещата стояха по съвсем различен начин.

— Гледай сега — каза той важно, докато се олюляваше напред-назад. — Ще направя едно магишескозаклинание. — Вдигайки ръце нагоре, той забръщолеви несвързано. — Пепелипрах и плъхови гнезда! Горри! — И сетне посочи едно дърво. — Пуф! — каза тихо той и се люшна назад. — Хайде, избухни в пламъци! Нагоре! Нагоре! Гори, гори, гори… като клетия Карамон. — Грамадният мъж залитна и тръгна клатушкайки се по пътеката.

— „Всички ханджийки те обичат“ — запя той. — „Всеки пес е твой приятел. Каквото ти е на шърце, това ти и е на ушта…“

Кършейки ръце, Тас се затича след него. После подир тях припна и Бупу.

— Дърво не запалило — каза тя строго на Тас.

— Зная! — изпъшка кендерът. — Той само… само си мисли, че…

— Той лош магьосник. Сега мой ред — Бупу затършува в огромната чанта, която от време на време я препъваше и малко по-късно с тържествуващ вик извади оттам един съвсем вкочанен и несъмнено мъртъв плъх.

— Не сега, Бупу — започна Тас, чувствайки как се разделя с последните останки от здравия си разум. Карамон, който все още вървеше пред тях, бе спрял да пее и крещеше нещо с намерението да покрие гората с паяжини.

— Сега аз каже магически думи — заяви Бупу. — Ти не трябва слуша, защото развали магия.

— Няма да слушам — каза Тас нетърпеливо, опитвайки се да настигне Карамон, който макар и залитайки, напредваше с доста голяма скорост.

— Ти слуша? — попита зад него Бупу, задъхана.

— Не — отвърна Тас и въздъхна.

— А защо не слуша?

— Нали ти ми каза да не слушам! — извика Тас, изгубил търпение.

— Но как разбере ти, кога да не слуша, ако не слуша? — попита Бупу сърдито. — Ти си опитва открадне тайна вълшебна дума! Мен отива вкъщи!

Блатното джудже се тръсна на място, сетне се обърна и побягна обратно. Тас забави крачка и също спря. Малко по-нататък Карамон се беше вкопчил в едно дърво и съдейки по издаваните от него звуци, очевидно се опитваше да омагьоса ято дракони. Кендерът изруга тихо и хукна да догони блатното джудже.

— Спри се, Бупу — изкрещя той като обезумял и пръстите му се вкопчиха в някакви мръсни парцали, които бе взел за рамото й. — Кълна се, че никога няма да открадна твоята тайна вълшебна дума!

— Но ти откраднал нея! — изпищя тя и размаха умрелия плъх пред лицето му. — Ти я казал!

— Какво съм казал? — попита Тасълхоф вече съвсем объркан.

— Тайна вълшебна дума! Ти я казал! — изкрещя Бупу в изстъпление. — Ето! Виж! — Тя вдигна плъха по посока на пътеката и извика: — Сега аз каже я! Сега каже тайна вълшебна дума! Сега ти види истинска магия.

Тас се хвана за главата. Виеше му се свят.

— Гледай! — нададе Бупу тържествуващ вик, сочейки нещо с мръсния си пръст. — Вижда? Аз запалила огън. Тайна вълшебна дума винаги работи. Хм! А него много лош магьосник.

Тас погледна надолу и премигна. Там, недалеч от пътеката, настина се издигаха пламъци.

— Май наистина трябва да поема обратно към Кендерия — замисли се Тас гласно. — Ще си взема една малка къщурка… или може би ще поживея няколко месеца при старите, докато се почувствам по-добре.

— Кой е там? — извика някой с ясен и кристално чист глас.

Изведнъж Тасълхоф почувства облекчение.

— Това е лагерен огън — избръщолеви той почти истерично от радост. И този глас! Той се втурна напред към светлината през падащия мрак.

— Аз съм — Тасълхоф Кракундел. Аз… ух!

Възклицанието на болка беше предизвикано от това, че Карамон вдигна кендера във въздуха със силните си ръце и притисна устата му с длан.

— Шшт! — прошепна големият мъж в ухото на Тас. Алкохолните пари от устата на Карамон замаяха главата на кендера. — Там има някой!

— Мпх блсткмфт! — Тас се гърчеше като обезумял, опитвайки се да се отскубне от желязната хватка на Карамон. Кендерът бавно се задушаваше.

— И това е точно този, който си мислех — промълви грамадният мъж, кимвайки сам на себе си сериозно и притисна още по-силно устата на пленника си.

Пред очите на Тас заблещукаха ярки, сини звезди. Той се бореше отчаяно и с всички сили да се освободи от ръцете на Карамон, но тъй или иначе това щеше да бъде краят на краткия и вълнуващ живот на кендера, ако Бупу не се беше появила внезапно в краката на великана.

— Тайна вълшебна дума! — изпищя тя, тиквайки умрелия плъх в лицето на Карамон. Далечната светлина на огъня се отрази в черните очички на мъртвото зверче и проблесна върху острите му зъби, които стърчаха от застиналата във вечна усмивка уста.

— Ай! — изкрещя Карамон и пусна кендера. Тас падна тежко на земята, поемайки си въздух с неистово усилие.

— Какво става тук? — попита един студен глас.

— Ние дойдохме… да те спасим… — отвърна Тасълхоф и се изправи замаяно на крака.

Една бяла, наметната с кожи фигура се появи на пътеката пред тях. Бупу се вторачи в нея с огромно подозрение.

— Тайна вълшебна дума — каза женското блатно джудже и размаха умрелия си плъх пред лицето на Преподобната дъщеря на Паладин.

— Ще ме извините, че не преливам от благодарност — каза малко по-късно лейди Кризания на Тасълхоф, докато бяха край огъня.

— Разбирам. Извинете ме — отвърна Тасълхоф, седейки прегърбен и нещастен на земята. — Направо оплесках нещата. Обикновено винаги правя така — продължи той печално. — Питайте който искате. Често са ми казвали, че влудявам хората, но днес за първи път направих това наистина!

Кендерът изсумтя и хвърли неспокоен поглед на Карамон. Големият мъж седеше близо до огъня, загърнат с наметалото си. Все още под въздействието на силната джуджешка ракия, сега той беше ту Карамон, ту Рейстлин. В ролята си на Карамон ядеше алчно, тъпчейки устата си с увлечение. След това реши да позабавлява околните и изпя няколко вулгарни балади за огромна радост на Бупу, която пляскаше неритмично с ръце и се включваше в припевите. Тас се разкъсваше между желанието да се кикоти френетично или да пропълзи под някоя скала и да умре от срам.

Кендерът потръпна и реши, че на всяка цена трябва да сложи край на тези цинични песнички и да направи така, че Карамон да надделее в съчетанието между него и Рейстлин. Преобразяването дойде съвсем внезапно по средата на една от песните. Тялото на грамадния мъж изведнъж се отпусна, сетне той се закашля, изгледа ги с присвити очи и студено си нареди да млъкне.

— Вие нямате вина за него — каза лейди Кризания на Тас, наблюдавайки Карамон с хладен поглед. — Причината е в пиенето му. Той е груб, недодялан и дебелоглав. И очевидно изобщо не може да се контролира. Този мъж се е оставил на желанията си. Не е ли странно, че той и Рейстлин са близнаци? Брат му е толкова овладян, дисциплиниран, умен и изтънчен.

Кризания сви рамене.

— Е, от друга страна няма съмнение, че този клетник заслужава най-голямо съчувствие. — Сетне тя стана, тръгна към мястото, където беше вързан коня й и се зае да откопчава завивките си за нощуване, които бяха зад седлото. — Ще си спомня за него в молитвите си към Паладин.

— Сигурен съм, че молитвите ви няма да му навредят — каза Тас колебливо, — но си мисля, че един силен тарбински чай сега ще му бъде от по-голяма полза.

Лейди Кризания се извърна и погледна кендера с укор.

— Сигурна съм, че не сте искали думите ви да прозвучат богохулно и затова ще ги приема в буквалния им смисъл. Но ви съветвам да се опитвате да гледате по-сериозно на нещата.

— Аз съм сериозен — възрази Тас. — В момента Карамон се нуждае само от няколко халби добър, гъст тарбински чай…

Тъмните вежди на лейди Кризания се повдигнаха бързо нагоре и накараха Тас да замълчи, макар да нямаше и най-смътна представа какво в думите му я беше разтревожило. Докато разстилаше одеялата си, кендерът си помисли, че никога през живота си не е бил толкова паднал духом. По подобен начин се чувстваше, докато яздеше един дракон заедно с Флинт по време на битката в Пустите равнини на Естуайлд. Звярът се издигна към облаците и сетне се стрелна напред, въртейки се непрестанно. В продължение на няколко мига всичко беше наопаки, небето бе долу, а земята горе. А след това със силно свистене се спуснаха в един облак и потънаха в мъгла.

Струваше му се, че сега нещата стояха по подобен начин. Лейди Кризания се възхищаваше на Рейстлин и съжаляваше Карамон. Тас не можеше да бъде сигурен, но му се струваше, че трябва да бъде обратното. От друга страна самият Карамон ту беше Карамон, ту не беше Карамон. Крайпътните странноприемници изчезваха яко дим. После пък трябваше да чуе обяснението за онази тайна вълшебна дума, която всъщност не трябваше да чуе. И накрая, когато направи онова съвсем логично и благоразумно предложение за тарбинския чай, го обвиниха в богохулство.

— В края на краищата — промърмори си той, треперейки под одеялата, — Паладин и аз сме близки, лични приятели. Той би разбрал какво имах предвид.

Кендерът въздъхна и отпусна глава върху сгънатото си наметало, което сега му служеше за възглавница. Бупу — вече напълно убедена, че Карамон е Рейстлин — спеше дълбоко, свита на кълбо, положила любящо глава върху крака на грамадния мъж. Карамон пък седеше спокойно на земята и си тананикаше някаква песен. На няколко пъти се закашля и веднъж помоли Тас на висок глас да му донесе книгата със заклинания, за да разучи магиите си. И в същото време изглеждаше доста кротък. Тас се надяваше скоро да задреме и сънят да прогони въздействието на джуджешката ракия.

Огънят гореше с ниски пламъци. Лейди Кризания разстла завивките си върху легло от борови иглички, които бе събрала, за да я пазят от влагата. Тас се прозя. Тя определено се справяше по-добре, отколкото бе очаквал. Мястото за лагеруване бе избрано съвсем разумно — пътеката беше наблизо, а недалече ромолеше поток с кристално чиста вода. Правилно беше и решението й да не навлиза в тези тъмни и призрачни гори…

Призрачни гори… за какво му напомняше това? Тас се сепна точно в мига, когато потъваше в сън. Нещо важно! Призрачни гори… призраци…

— Тъмната гора! — извика той уплашен и се изправи като струна.

— Какво? — попита лейди Кризания и се загърна с плаща си, приготвяйки се за лягане.

— Тъмната гора! — повтори Тас все така разтревожен. Беше се събудил напълно. — Близо сме до Тъмната гора! Тъкмо идвахме да ви предупредим! Това е страховито място. Може да сте се заблудили и да сте навлезли в нея. Може би вече сме в нея…

— Тъмната гора? — Карамон изведнъж отвори очи и се огледа замаяно.

— Глупости — отвърна лейди Кризания невъзмутимо, докато наместваше под главата си една малка възглавничка, която беше взела със себе си за из път. — Не сме в Тъмната гора, все още не. До нея има още пет мили. Утре ще стигнем до една пътечка, която ще ни отведе дотам.

— Ти… ти искаш да отидеш там! — ахна Тас.

— Разбира се — отговори лейди Кризания студено. — Отивам там, за да потърся помощта на Горския господар. Ще ми отнеме няколко месеца, за да стигна оттук до Уейритската гора, дори да пътувам на кон. Тъмната гора на Горския господар се обитава от Сребърни дракони и с тях ще прелетя до крайната точка на моето пътуване много по-бързо.

— А привиденията, призрака на древния цар и последователите му…

— … бяха освободени от робството си, когато отговориха на призива да се сражават с Драконовите повелители — каза лейди Кризания доста рязко. — Наистина е добре да изучиш историята на войната, Тасълхоф. Още повече, че си бил участник в нея. Когато войските на хората и елфите се обединиха, за да завоюват обратно Квалинести, призраците от Тъмната гора се сражаваха редом с тях и така се избавиха от черното заклинание, което ги бе обрекло на ужасно съществувание. След това те напуснаха този свят и никой не ги е виждал повече.

— О — каза Тас глуповато и след като се огледа за миг, се върна обратно в завивките си. — Аз съм разговарял с тях — продължи той замислено. — Те бяха много учтиви същества… Появяваха се и изчезваха малко неочаквано, но иначе бяха много учтиви. Донякъде се натъжавам, като си помисля…

— Доста съм уморена — прекъсна го лейди Кризания. — И утре ме чака дълго пътуване. Ще взема блатното джудже с мен и ще продължа към Тъмната гора. А ти и прогизналият ти от пиене приятел ще се приберете у дома, където се надявам той да получи помощта, от която несъмнено се нуждае. А сега да поспим.

— Не е ли добре един от нас… да остане на пост? — попита Тас колебливо. — Онези горски пазачи казаха… — той изведнъж замълча. — Онези „горски пазачи“ бяха в кръчмата, която изчезна.

— Глупости. Паладин ще бди над съня ни — отсече лейди Кризания. — Затваряйки очи, тя зашепна тиха молитва.

Тас преглътна.

— Чудя се дали познаваме един и същ Паладин? — попита Тас, мислейки си за Физбан, обзет от неизмерима самота. Но той изрече въпроса си много тихо, защото не искаше отново да бъде обвинен в богохулство. Кендерът легна и започна да се върти под одеялата, но все не можеше да си намери място. Най-накрая, все така напълно буден, той се надигна и облегна гръб на ствола на едно дърво. Тази пролетна нощ бе хладна, но не и мъчително мразовита. Небето беше чисто и нямаше никакъв вятър. Дърветата си шепнеха, унесени в собствените си разговори, наслаждавайки се на новия живот, който течеше из клоните им, събудени след дългия си зимен сън. Тас докосна с ръка земята и почувства новата трева, която напираше под изгнилите листа.

Кендерът въздъхна. Нощта беше чудесна. Защото тогава се чувстваше неспокоен? Счу ли му се нещо? Счупена клонка? Тас трепна и се огледа, сдържайки дъха си, за да чува по-добре. Нямаше нищо. Тишина. Вдигайки глава нагоре, той видя съзвездието на Паладин, Платинения дракон, което се въртеше около съзвездието на Гилиан — Везните. Точно срещу звездния куп на Паладин пък беше този на Такхизис, Царицата на мрака — така наречения Петглав дракон. Двете съзвездия сякаш се наблюдаваха внимателно.

— Ти си ужасно далече — каза Тас на Платинения дракон. — И бдиш над цял един свят, не само над нас. Сигурен съм също, че няма да възразиш, ако сам се погрижа за почивката ни тази нощ. Не бих искал това да се тълкува като проява на неуважение. Просто имам чувството, че и някой друг ни наблюдава, ако разбираш какво искам да кажа. — Кендерът потръпна. — Не зная защо изведнъж се почувствах толкова странно. Може би причината е в това, че Тъмната гора е толкова близо и… е, очевидно отговарям за всички!

Тази мисъл накара кендера да се почувства неловко. Тас бе свикнал да отговаря само за себе си, а когато пътуваше с Танис и останалите, винаги имаше някой друг, който да носи отговорност за групата. Сред тях имаше силни и опитни войни…

Какво беше това? Този път определено чу нещо! Тас скочи тихо на крака и се вгледа в мрака. Всичко беше притихнало, после се чу шумолене и след това…

Катеричка. Въздишката на Тас сякаш тръгна от пръстите на краката му.

— Тъй и тъй съм станал, ще взема да сложа още една цепеница в огъня — каза си той и притича до купчината дърва. Пътьом зърна Карамон и го обзе съжаление. Много по-лесно щеше да му бъде докато стоеше на стража в мрака, ако знаеше, че може да разчита на силната десница на мъжа. Но не би! Грамадният войн бе паднал по гръб със затворени очи и зинала уста и хъркаше в пиянско доволство. Свита около ботуша на Карамон и с глава върху крака му, Бупу му пригласяше в хъркането. Срещу тях, колкото беше възможно по-далеч, лейди Кризания спеше спокойно, отпуснала гладката си буза върху сгънатите си ръце.

С треперлива въздишка Тас хвърли дървата в огъня. Силни пламъци лумнаха нагоре, а кендерът продължи да седи на пост, загледан замислено в обгърнатите от мрака дървета, чийто шепот бе станал някак застрашителен. И след това шумът се чу отново.

— Катеричка! — прошепна Тас решително.

Дали нещо не се движеше там в сенките? Чу се ясно изпукване, сякаш някаква клонка бе счупена на две. Това не беше никаква катеричка! Тас затършува в торбата си и след малко стисна в дланта си дръжката на един малък нож.

Гората се движеше! Дървета се приближаваха към тях!

Тас се опита да извика, за да предупреди другите, но в същия миг един тънък клон се уви около ръката му.

— Айййй! — изкрещя той и се отскубна, нанасяйки удар с ножа си по клона.

Чу се проклятие и вик на болка. Клонът се отдръпна от него и Тас въздъхна с облекчение. До този момент не бе чувал дърво да скимти от болка. С каквото и да си имаха работа, то беше живо същество и дишаше…

— Нападнати сме! — извика Тас и залитна назад. — Карамон! Помощ! Карамон…

Ако това се беше случило преди две години, големият войн щеше вече да е скочил на крака с ръка върху дръжката на меча си, нащрек и готов за бой. Но сега той само люшна глава на една страна в пиянското си задоволство. Това видя Тас, докато отстъпваше назад с гръб към огъня, съзнавайки, че малкият му нож е единственото, което държеше онова нещо на разстояние.

— Лейди Кризания — изкрещя Тас диво, виждайки и други тъмни силуети да пълзят към тях от гората. — Събудете се! Моля ви, събудете се!

Той вече чувстваше топлината на огъня зад себе си. Държейки застрашителните сенки под око, Тас протегна ръка и грабна една цепеница с надеждата, че не е уцелил горящия й край. Вдигна главнята и я тикна напред по посока на мрака.

Нещо се раздвижи и едно от създанията се опита да се хвърли към него. Кендерът замахна силно с ножа си и го накара да отстъпи. Но точно в този миг той успя да го зърне, благодарение на светлината на главнята си.

— Карамон — изпищя Тас. — Дракониди!

Лейди Кризания също вече беше будна. Тас я зърна да се надига от леглото си и да се оглежда наоколо все още в омаята на съня.

— Към огъня! — изкряска Тас отчаяно. — Приближете се към огъня! — Препъвайки се в Бупу, кендерът срита Карамон. Дракониди! — извика той отново.

Карамон отвори първо едното си око, после другото и се огледа глуповато.

— Карамон! Слава на боговете! — Тас въздъхна с облекчение.

Карамон се надигна от земята. Сетне обиколи лагера с поглед и макар да беше все още съвсем замаян и объркан, войнът в него се събуди и смътно долови грозящата ги опасност. Той се изправи несигурно на крака, стисна дръжката на меча си и се оригна.

— Какво штава? — смотолеви той, напрягайки очи.

— Дракониди! — изкрещя пронизително Тасълхоф. Кендерът подскачаше в кръг като малък демон и размахваше главнята и ножа си с такава сила, че на практика успяваше да задържи нападателите им на разстояние.

— Дракониди! — измънка Карамон, взирайки се в мрака недоверчиво. Но сетне зърна едно изкривено и подобно на влечуго лице под светлината на гаснещия огън и отвори широко очи. — Дракониди! — изръмжа големият войн. — Танис! Стурм! Всички при мен! Рейстлин — нужна ми е магията ти! Ще ги надвием!

Карамон измъкна меча от ножницата си, нададе тътнещ боен вик, хвърли се напред и… се пльосна по корем на земята.

Бупу се вкопчи в крака му.

— О, не! — изпъшка Тас.

Карамон лежеше на земята, мигаше с очи и клатеше глава в почуда, мъчейки се да разбере какво го е ударило. Грубо събудена, Бупу зави от ужас и болка и сетне ухапа Карамон по глезена.

Тас се притече на помощ на падналия войн, ако не за друго, поне за да махне Бупу от него и в този момент чу вик. Лейди Кризания! По дяволите! Бе забравил за нея!

Кендерът се завъртя и видя жрицата да се бори с един от драконовите хора.

Тас се втурна към тях и злобно заби ножа си в драконида. Създанието изпищя, пусна лейди Кризания и падна назад, а тялото му се превърна в камък пред самите крака на Тас. В последния момент кендерът си спомни, че трябва да издърпа ножа си, преди драконидът да се е вкаменил напълно.

Тас дръпна Кризания назад по посока на падналия Карамон, който се опитваше да отблъсне блатното джудже от крака си.

Драконидите стегнаха обръча си. Тас се огледа трескаво и откри, че са заобиколени отвсякъде. Но защо не ги нападнеха всички вкупом. Какво ги възпираше?

— Добре ли сте? — успя да попита той Кризания.

— Да — отвърна тя. Макар и силно пребледняла, дъщерята на Паладин изглеждаше спокойна и дори да беше уплашена, държеше страха си под контрол. Тас видя устните й да се движат, вероятно в тиха молитва. Устните на самия кендер бяха здраво стиснати.

— Дръжте това, лейди — каза той и тикна факлата в ръката й. — Мисля, че ще ви се наложи да се биете и да се молите едновременно.

— Елистан го е правил. Значи и аз мога — каза Кризания с леко потрепващ глас.

От сенките някой изкряска поредица от заповеди. Това не беше драконид. Тас не можа да определи вида на създанието, но от гласа, който чу, го побиха тръпки. Нямаше време за мислене. Изстрелвайки напред езици като змии, драконидите се втурнаха към тях.

Кризания замахна несръчно с главнята, но това беше достатъчно, за да ги разколебае. Тас продължаваше да се опитва да откъсне Бупу от Карамон. И тогава, съвсем неволно, един драконид му помогна. Отблъсквайки кендера назад, драконовият човек вкопчи ноктите си в Бупу.

Блатните джуджета са известни в цял Крин с изключителната си страхливост и пълната си ненадеждност по време на битка. Но притиснати в ъгъла, те се сражават като побеснели плъхове.

— Глъпслъдж! — изрева гневно Бупу и отказвайки се от крака на Карамон, заби зъби в люспестия крак на драконида.

Бупу нямаше много зъби, но онези, с което разполагаше, бяха остри и тя ги впи в зеленикавата плът на драконовия човек с известно наслаждение, подсилено от факта, че не бе яла много на вечеря.

Драконидът нададе грозен вик. Той вдигна меча си и неминуемо щеше да сложи край на дните на Бупу на Крин, ако Карамон не се беше препънал, опитвайки се да види какво става и не отсече съвсем случайно ръката на създанието. Бупу седна на земята, близна устни и настървено се огледа за друга жертва.

— Ура! Браво, Карамон! — завика Тас с дива радост, нанасяйки напосоки бързи удари с малкия си нож като гърмяща змия. Лейди Кризания блъсна с все сила факлата си в тялото на един драконид, изкрещявайки името на Паладин. Създанието се прекатури назад.

Само още двама или трима дракониди бяха на крака и Тас почувства да го обзема радостна възбуда. Драконовите същества се бяха притаили извън обсега на светлината, наблюдавайки предпазливо как грамадният войн несигурно се изправя на крака. Скрита донякъде в сенките, фигурата му все още изглеждаше застрашителна както в миналото. Мечът му просветваше зловещо под червените отблясъци на огъня.

— Довърши ги, Карамон! — изкрещя Тас пронизително. — Отсечи им главите…

Гласът на Тас заглъхна, когато Карамон се извърна бавно към него със странен израз на лицето.

— Аз не съм Карамон — каза той тихо. — Аз съм неговият брат-близнак, Рейстлин. Карамон е мъртъв. Аз го убих. — Поглеждайки меча си, огромният войн го пусна бързо на земята, сякаш го беше ужилил. — Какво правя с тази хладна стомана в ръцете си? — попита той пресипнало. — Не мога да правя заклинания с меч и щит!

Задавен от гняв, Тасълхоф завъртя уплашено глава към драконидите. Забеляза как лукавите им очи си разменят бързи погледи. Те бавно започнаха да се придвижват напред, следейки неотклонно големия войн, вероятно подозирайки някакъв капан.

— Ти не си Рейстлин! Ти си Карамон! — изкрещя Тас в отчаянието си, но напразно. Мозъкът му беше все още просмукан от джуджешката ракия, а умът му бе твърде разстроен.

В следващия момент Карамон затвори очи, вдигна ръце и започна да напява монотонно:

— Антсенстс силвареш букарах — мърмореше той, люлеейки се напред-назад.

Изведнъж пред Тас изплува ухиленото лице на един драконид. Проблесна острие и главата на кендера бе пронизана от страхотна болка…

Тас се строполи на земята. По лицето ме се стичаше топла течност, която заслепяваше едното му око и се процеждаше в устата му. Усети вкуса на кръв. Беше уморен… наистина много уморен…

Но болката беше ужасна. Тя нямаше да му позволи да се унесе в сън. Не смееше да помръдне главата си, защото се страхуваше, че ако го направи, тя ще се разпадне на две.

Той чу блатното джудже да крещи отново, като животно, подложено на мъчение и след това писъците изведнъж спряха. Сетне чу силен агонизиращ вик, сподавено изпъшкване и едно голямо тяло рухна до него на земята. Това беше Карамон. От устата му струеше кръв, а очите му бяха широко отворени и вторачени.

Тас не изпита жал към него. Не можеше да изпитва нищо друго, освен страховитата болка в главата си. Над него се надвеси едър драконид с меч в ръката. Знаеше, че създанието всеки миг щеше да го довърши. Но не го беше грижа. Само болката да спре, молеше се той. Бързо!

След това някакви бели одежди се завъртяха като вихрушка и един ясен глас извика името на Паладин. Драконидът изведнъж потъна в мрака, а бягството му беше придружено от скърцането на ноктите на краката му в ниските шубраци. Фигурата с белите одежди коленичи до Тас. Той почувства нечия нежна ръка да докосва главата му и отново чу името на Паладин. Болката изчезна. Поглеждайки нагоре, кендерът видя жрицата да докосва Карамон. Клепачите на грамадния мъж потрепнаха и сетне той се унесе в кротък сън.

„Всичко е наред! — мислеше си ликуващо Тас. Те си отидоха. Спасени сме.“ После той почувства трепета на ръката, която го докосваше. Възвръщайки част от сетивата си, докато лечебната сила на жрицата струеше през тялото му, кендерът вдигна глава и погледна с едното си здраво око.

Нещо се приближаваше към тях. Нещо бе прогонило драконидите. Нещо изплува в осветения от огъня кръг.

Тас се опита да нададе предупредителен вик, но гърлото му беше задавено. Главата му се въртеше неспирно.

За миг, твърде ужасен и замаян, за да разсъждава ясно, той си помисли, че някой подрежда събитията като в налудничав театър.

Видя лейди Кризания да става на крака. Полите на бялата й мантия докоснаха леко земята до главата му. Тя заотстъпва бавно пред нещото, което се прокрадваше към нея. Тас я чу да призовава Паладин, но думите бяха изречени от устни, сковани от ужас.

Самият Тас много искаше да затвори очи. Страхът и любопитството се бореха в малкото му тяло. Любопитството надделя и той надникна през неизцапаното си от кръв око. Страховитата фигура идваше все по-близо и по-близо до жрицата. На гърдите й имаше броня на соламнийски рицар, но тя беше прогорена и почерняла. Докато се приближаваше към Кризания, силуетът простря напред едната си ръка на края, на която нямаше обикновена длан. Създанието притежаваше глас, който не идваше от човешка уста. Очите му пламтяха като оранжеви пламъци, а полупрозрачните му крака минаха направо през тлеещия огън. Студът на селенията, които то бе принудено да обитава вечно, струеше от тялото му и този студ вледени Тас чак до мозъка на костите.

Кендерът вдигна изплашен глава и видя лейди Кризания да отстъпва назад. Видя също рицарят на смъртта да върви към нея с бавни, отмерени стъпки.

Войнът на ада вдигна дясната си ръка и посочи лейди Кризания с бледия си пръст, върху който блещукаха отблясъците на огъня.

Изведнъж Тас бе обзет от неудържим ужас.

— Не! — простена той, потръпвайки, макар да нямаше представа какво страшно нещо предстоеше да се случи.

Рицарят изрече една-единствена дума:

— Умри.

В този момент Тас зърна как лейди Кризания вдига ръка и сграбчва медальона, който висеше на шията й. Той видя също от пръстите й да струи чиста бяла светлина. Миг по-късно жрицата падна на земята, сякаш пронизана от безплътния пръст.

— Не! — чу Тас собствения си вик. Рицарят на смъртта отмести пламтящите си очи към него и след това над кендера се спусна студен, влажен мрак, подобен на мрака на гробница, който слепи очите му и запечата устата му…

Даламар вървеше с трепет към лабораторията на мага, плъзгайки неспокойно пръст по избродираните върху черната му мантия защитни руни и сетне бързо си каза на ум няколко заклинания за отблъскване на черна магия. Всеки би се съгласил, че един млад чирак трябва да прояви известна предпазливост, когато се приближава към най-тъмните и най-тайни покои на един мрачен и могъщ учител. Бдителността на Даламар обаче, надхвърляше обичайната. И с основание, защото имаше свои собствени тайни и нищо на този свят не го ужасяваше повече от погледа на тези златни, наподобяващи пясъчни часовници очи.

И все пак, въпреки всичките си страхове, в кръвта на Даламар пулсираше онова силно вълнение, което се надигаше в него всеки път, когато застанеше пред тази врата. Беше виждал невероятни неща в залата зад нея, невероятни и страховити…

Глава 8

Вдигайки дясната си ръка, той очерта бърз знак във въздуха пред вратата и промърмори няколко думи на езика на магията. Не последва нищо. Над вратата не тегнеше заклинание. Даламар въздъхна малко по-леко или може би това беше въздишка на разочарование. Господарят му не беше зает с правенето на някаква могъща, силна магия, защото иначе би приковал вратата със заклинание. Поглеждайки към пода, тъмният елф видя мъждукащата и потрепваща светлина, която се процеждаше изпод тежката дървена врата. Отвътре идваше само характерната миризма на подправки и разложение. Даламар сложи върховете на пръстите на лявата си ръка върху вратата и зачака мълчаливо.

Измина точно един дъх време и отвътре се чу тихата заповед:

— Влез, Даламар.

Той се стегна и пристъпи напред в помещението, когато вратата се отвори безшумно пред него. Рейстлин седеше пред огромна стара маса от камък, толкова голяма, че върху нея спокойно можеше да легне в цял ръст всеки висок и широкоплещест представител на расата на минотаврите от Митас, и дори тогава щеше да остане място. Каменната маса и на практика всичко в лаборатория беше част от първоначалното обзавеждане, заварено тук от Рейстлин, когато бе предявил правото си на собственост над Кулата на върховното чародейство.

Тази голяма, здрачна стая, изглеждаше много по-просторна, отколкото можеше да бъде в действителност и въпреки това тъмният елф винаги се чудеше дали тя създаваше илюзията за необикновена големина или пък самият той с дребния си ръст изглеждаше твърде малък в нея. По стените, както и в кабинета на мага, имаше лавици с книги. Руни и тънки като паяжини надписи просветваха през натрупаната върху тях прах. Върху наредените покрай стените работни маси имаше бутилки и стъкленици с причудливи извивки, а в тях клокочеха и кипяха ярки на цвят съставки със скрита сила.

Някога, много отдавна, в тази лаборатория бяха правени могъщи и знаменити магии. Тук магьосниците от трите цвята мантии — Белите на доброто, Червените на неутралността и Черните на Злото — обединиха усилията си, за да създадат Драконовата сфера, която сега беше притежание на Рейстлин. Тук магьосниците с трите вида мантии се събраха, за да дадат последен и отчаян отпор и да запазят Кулите си, бастионът на тяхното могъщество, от набезите на царя-жрец на Истар и от простолюдието. Пак тук те претърпяха провал и сметнаха, че е по-добре да останат живи и да понесат поражението си, вместо да продължат да се сражават, знаейки, че магията им може да унищожи света.

Магьосниците бяха принудени да напуснат Кулата и отнесоха заклинателните книги и другите си лични вещи в Кулата на върховното чародейство, скрита дълбоко в магическата гора на Уейрит. И точно когато я изоставиха, над Палантийската кула падна проклятие. Около нея израсна гората Шойкан, за да я пази от всички нежелани посетители до „завръщането на власт на господаря на миналото и настоящето“, както беше предсказано.

И господарят наистина се завърна. Сега той седеше в древната лаборатория, приведен над масата си, чиято каменна плоча преди много време бе изтеглена от морското дъно. Издълбаните върху нея руни я пазеха от всякакви външни магии и влияния, които можеха да смутят работата на мага. Повърхността й бе съвършено гладка и полирана почти като огледало. Даламар виждаше как под светлината на свещите върху масата се отразяваха сложените на нея магически книги с тъмносини подвързии.

Отгоре бяха пръснати и други предмети — страховити и чудати, ужасяващи и красиви. Това бяха заклинателните принадлежности на мага. Именно върху тях работеше Рейстлин сега, разглеждайки една заклинателна книга. Докато мълвеше някакви думи, той смачка нещо с нежните си пръсти и изстиска съдържанието му в една стъкленица, която държеше в другата си ръка.

— Шалафи — каза Даламар тихо, използвайки елфическата дума за „господар“.

Рейстлин вдигна глава.

Даламар почувства златистите очи да пронизват сърцето му с някаква неопределена болка. Тъмният елф потръпна от страх. Думите „Той знае!“ заклокочиха в ума му. Но всичко това остана скрито под повърхността. Красивото лице на елфа бе неподвижно, непроменено и хладно. Очите му посрещнаха спокойно погледа на Рейстлин. И както подобаваше, ръцете му бяха почтително свити под мантията.

Толкова опасно бе това начинание, че когато Те решиха да внедрят свой човек в дома на мага и потърсиха доброволци, никой от тях не се осмели да поеме отговорността, че го е изпратил хладнокръвно с такова смъртоносно поръчение. Но Даламар се бе отзовал без никакво колебание.

Магията бе неговият единствен дом. Макар да бе родом от Силванести, никога не бе изтъквал родството си с благородната елфическа раса, нито пък елфите ги беше грижа за него. Но заради ниското си потекло той бе имал възможност да изучава магическите изкуства само на най-елементарно ниво, а истинската висша наука бе само за елфите с царска кръв. Но Даламар бе усетил вкуса на властта и той го бе обсебил. Той работеше тайно, изследваше забранени области, навлизаше в невероятни тайнства, достъпни само за най-изтъкнатите елфически магове. Тъмните изкуства го привличаха най-силно и когато стана ясно, че се е присъединил към Черноризците, чийто вид бе отблъскващ за всеки истински елф, бе прогонен от дома и рода си. И тогава си спечели името „тъмния елф“, онзи, който е извън светлината. Това допадаше на Даламар, защото още в самото начало бе разбрал, че в мрака има власт.

И така той прие предизвикателството. Когато го попитаха защо доброволно излага живота си на риск за изпълнението на тази задача, елфът бе отговорил хладно: „Бих рискувал душата си, за да получа шанса да уча с най-великия и най-могъщия представител на нашия орден, който някога се е раждал!“

„И ти несъмнено ще получиш тази възможност“, бе отвърнал един тъжен глас.

Споменът за този глас се връщаше при Даламар в различни моменти, обикновено в мрака на нощта, толкова плътен в тази кула. Той се върна и сега, но елфът го пропъди от ума си.

— Какво има? — попита Рейстлин кротко.

Магът винаги говореше тихо и кротко, а понякога гласът му звучеше почти като шепот. Даламар бе виждал в тази стая да се вихрят страховити пристъпи на ярост. Ослепителни светкавици и тътнещи гръмотевици го бяха оставяли частично глух в продължение на дни. Беше виждал магът да заповядва на създания, призовани от него от горния или долния свят. Техните писъци, стенания и проклятия все още отекваха в сънищата му. И в нито един от тези случаи не бе чувал Рейстлин да повишава глас. Сред хаоса винаги се чуваше този тих, съскащ шепот, който възстановяваше реда.

— Във външния свят се случват събития, шалафи, които се нуждаят от вашето внимание.

— Наистина? — Рейстлин сведе отново поглед, погълнат от книгата си.

— Лейди Кризания…

Рейстлин вдигна бързо забулената си с качулка глава. В ума на Даламар изведнъж изплува образа на нанасяща удар змия и той неволно отстъпи крачка назад пред силата на този поглед.

— Какво има? Говори? — просъска Рейстлин.

— Вие… вие трябва да дойдете, шалафи — запъна се Даламар. — Живите съобщават за…

Тъмният елф говореше на въздуха. Рейстлин бе изчезнал.

Въздъхвайки на пресекулки, Даламар произнесе думи, които веднага щяха да го отведат при господаря му.

Под Кулата на върховното чародейство, дълбоко под земята, имаше малка стаичка, изкопана с магия в скалата, на която бе стъпила самата Кула. Това помещение първоначално не бе съществувало. То бе известно под името Стаята на прозрението и беше създадено от Рейстлин.

В средата на малката стая със стени от студен камък имаше съвършено кръгъл вир с неподвижна, тъмна вода. Точно от центъра на странното изкуствено езерце бликаше синкав пламък, който достигаше до тавана и гореше ден и нощ. А около него неотменно седяха живите.

Макар да бе най-могъщият магьосник на Крин, силата на Рейстлин не беше неограничена и никой не разбираше това по-добре от него. Всеки път, когато се озовеше в тази стая, тя неизбежно му напомняше за слабостта му и затова магът избягваше да идва тук, когато не се налагаше. Именно тук беше видимият, външен символ на неговите провали — Живите.

Сътворени по грешка от магия, тези злочести създания бяха държани в робство в тази стая и служеха на създателя си. Тук те живееха в изтезания, гърчейки се като ларви в купчина кървящи тела около горящия вир. Лъскавите им, потни тела покриваха пода като ужасяващ килим, а камъните под тях бяха лепкави от сълзящата им слуз, но това ставаше видно едва когато те се отдръпнеха, за да направят път на господаря си.

Но въпреки мъчителното си съществувание и вечната болка, Живите никога не отронваха и дума на недоволство. Участта им беше далеч по-добра от онези, които бродеха из Кулата — известни под името Мъртвите…

Рейстлин се материализира в Стаята на прозрението подобно на тъмна сянка, изплувала от мрака. Синкавият пламък проблесна върху сребърните нишки, които бяха втъкани в черния плат на одеждите му. Сетне до него се появи Даламар и двамата се приближиха до неподвижната, тъмнееща вода.

— Къде? — попита Рейстлин.

— Тук, г-господарю — измънка един от Живите, посочвайки един безформен участък от езерото.

Рейстлин се втурна натам, следван от Даламар. Докато вървяха, мантиите на двамата издаваха тих звук, докосвайки хлъзгавите каменни плочи. Рейстлин се втренчи във водата и даде знак на Даламар да направи същото. Тъмният елф наведе поглед и само за миг зърна отражението на синия пламък върху гладката повърхност. След това пламъкът и водата се сляха, отново се разделиха и той се озова в гора. Един едър мъж от расата на хората, нахлузил доспехи, които никак не му бяха по мярка, стоеше и се взираше в тялото на млада жена в бели одежди. Някакъв кендер коленичи до нея и взе ръката й в своята. Грамадният мъж заговори и Даламар го чу така ясно, сякаш стоеше до него.

— Тя е мъртва…

— Аз… не съм сигурен, Карамон. Мисля че…

— Виждал съм умрели хора достатъчно често, повярвай ми. Тя е мъртва. И за това съм виновен аз… само аз…

— Карамон, малоумнико! — изръмжа Рейстлин и изруга нещо. — Какво се е случило? Какво се е объркало? — Докато магът говореше, Даламар видя кендера да вдига бързо глава.

— Каза ли нещо? — обърна се той към исполина, който ровеше нещо в земята.

— Не. Беше само вятърът.

— Какво правиш?

— Копая гроб. Трябва да я погребем.

— Да я погребеш? — изсмя се Рейстлин кратко и злобно. — О, разбира се, какво друго мога да очаквам от един бръщолевещ идиот! Това е всичко, което можеш да измислиш! — гневеше се магът. — Да я погребеш? Трябва да узная какво се е случило! — Той се обърна към един от Живите. — Какво видя?

— Т-те л-лагеруваха в г-гора, г-господарю. — От устата на създанието капеше пяна, а речта му беше почти неразбираема. — Д-драко у-убива.

— Дракониди? — повтори Рейстлин в почуда. — Близо до Утеха? Откъде са се взели?

— Н-не зная! Н-не зная! — Живият се сви ужасено. — А-аз…

В този момент Даламар издаде предупредителен звук, за да привлече вниманието на господаря си към езерото, където кендерът спореше с исполина.

— Карамон, не можеш да я погребеш! Тя е…

— Нямаме избор. Зная, че това не й подобава, но Паладин ще се погрижи душата й да отпътува в мир. Не можем да издигнем погребална клада, докато наоколо се навъртат дракониди.

— Но Карамон, моля те, ела тук и я виж. По тялото й няма и драскотина!

— Не искам да я гледам! Мъртва е! Аз съм виновен! Ще я погреба тук и после ще се върна в Утеха сам да си изкопая гроб…

— Карамон!

— Иди да набереш малко цветя и ме остави на мира!

Даламар виждаше как едрият мъж копае влажната земя с голи ръце и я хвърля настрани, докато по лицето му се стичаха сълзи. Кендерът продължаваше да стои до тялото на жената, изпълнен с нерешителност. Изцапаното му с кръв лице изразяваше смесица от скръб и колебание.

— По тялото й няма нито следа, нито рана; дракониди, които идват от нищото — разсъждаваше Рейстлин намръщено. В следващия миг той коленичи бързо до Живия, който се отдръпна уплашено от него. — Говори. Разкажете ми всичко. Трябва да знам. Защо не бях повикан по-рано?

— Д-драко у-убива, г-господарю — изклокочи гласът на Живия в агония. — Н-но г-голям м-мъж у-убива с-също. П-после идва г-голям т-тъмен! О-очи от о-огън. А-аз с-страхува. У-плашен п-падна във в-вода…

— Намерих Живия да лежи на края на езерото — съобщи Даламар хладно, — когато един от другите ми каза, че става нещо странно. Погледнах във водата. Знаейки за интереса ви към жената, реших…

— И съвсем правилно — прошепна Рейстлин, прекъсвайки нетърпеливо обяснението на Даламар. Магът присви златистите си очи и стисна устни. Чувствайки гнева му, злочестият Жив се отдръпна от него, колкото можеше по-далече. Даламар сдържа дъха си. Но яростта на Рейстлин не беше насочена към него.

— „Голям тъмен, очи от огън“ — лорд Сот! Значи ти ме предаде, сестричке — промълви Рейстлин. — Усещам страха ти, Китиара! Ти си страхливка! Можех да те направя царица на този свят. Можех да ти даря несметни богатства, безгранична власт. Но ти не пожела. В крайна сметка ти си един слаб и нищожен червей!

След това Рейстлин замълча и се замисли, оставайки загледан в неподвижното езерце. Когато заговори отново, гласът му беше тих и вещаеше гибел.

— Няма да забравя това, скъпа сестрице. Имаш късмет, че ми предстоят по-спешни и неотложни дела, защото иначе веднага щях да те пратя в селенията на призрачния фантом, който ти служи! — Рейстлин стисна тънкия си юмрук и след това с очевидно усилие се застави да се успокои. — Но какво да сторя сега? Налага се да направя нещо, преди брат ми да положи жрицата в легло от цветя!

— Шалафи, какво се е случило? — осмели се да попита Даламар. — Тази… жена. Какво означава тя за вас? Не разбирам.

Рейстлин погледна Даламар ядосано и сякаш се канеше да го смъмри за наглостта му. След това магът се поколеба. Златистите му очи проблеснаха отново с някаква вътрешна светлина и накараха Даламар да се свие от страх, преди да се върнат към обичайната си студенина и невъзмутимост.

— Разбира се, чирако. Ще узнаеш всичко. Но преди това…

Изведнъж Рейстлин замълча. В сцената в гората, която наблюдаваха толкова внимателно, се бе появила нова фигура. Това беше едно блатно джудже с няколко ката ярко, крещящо облекло, което влачеше подире си огромна чанта.

— Бупу! — прошепна Рейстлин и на устните му трепна една от редките му усмивки. — Чудесно! Ще имаш шанса да ми служиш още веднъж, малко човече.

Рейстлин протегна ръка и докосна неподвижната вода. Живите около езерото изкрещяха от ужас. Те бяха виждали мнозина от техния вид да падат в тъмните води, където се съсухряха и загиваха, превръщайки се просто в струйка дим, която се понасяше с писък нагоре. Но Рейстлин само прошепна няколко думи и отдръпна ръката си. Пръстите му бяха бели като мрамор. Лицето му се изкриви от болка. След това той бързо мушна ръката в джоба на мантията си.

— Гледай сега! — прошепна той.

Даламар се взираше във водата, наблюдавайки блатното джудже да се приближава към неподвижното, безжизнено тяло на жената.

— Мен помогне.

— Не, Бупу!

— Ти не харесва моя магия! Мен отива вкъщи. Но първо помогне на хубава дама.

— Какво става в името на Бездната… — промърмори Даламар.

— Гледай! — заповяда му Рейстлин.

Даламар видя малката, изцапана ръка на блатното джудже да се мушва в торбата, която висеше на хълбока му. След като ровичка известно време там, Бупу извади отвътре един отвратителен, мъртъв, вкочанен гущер с кожена каишка около врата. Тя се приближи към жената и когато кендерът се опита да я спре, тикна заплашително умрялото влечуго в лицето му. Тас въздъхна, погледна настрани към Карамон, който копаеше ожесточено с маска от скръб и кръв върху лицето си и сетне отстъпи настрани. Бупу се пльосна до притихналото тяло на жената и внимателно постави умрелия гущер върху неподвижните й гърди.

Даламар ахна.

Гърдите на мъртвата се повдигнаха и белите й одежди потрепнаха. Тя задиша дълбоко и спокойно.

Кендерът нададе вик.

— Карамон! Бупу я излекува! Тя е жива. Гледай!

— Какво по дяволите… — Грамадният мъж спря да копае, но не можа да завърши ругатнята си, а вместо това остана вторачен в блатното джудже, смаян и уплашен.

— Гущеров лек — каза Бупу тържествуващо. — Всеки път става.

— Да, малка моя — каза Рейстлин все още усмихнат. — Помага и при кашлица, доколкото си спомням. — Той махна с ръка над спокойната повърхност на езерцето. Гласът на магьосника заприлича на приспивен напев. — А сега заспивай, братко, преди да направиш някоя друга глупост. Заспивай, кендере, заспивай, малка Бупу. Спи и ти, лейди Кризания, и нека десницата на Паладин те пази.

Все така напявайки, Рейстлин направи подканящ жест с ръка.

— Ела сега, Уейритска горице. Приближи се към тях, докато спят. Запей им вълшебната си песен. Подмами ги по тайните си пътечки.

Тук заклинанието свърши. Рейстлин се изправи и се извърна към Даламар.

— А ти, чирако мой — съвсем лекият сарказъм в гласа на мага накара тъмния елф да потръпне, — ела в кабинета ми. Време е да поговорим.

Глава 9

Даламар седеше в кабинета на мага на същия стол, на който бе седяла Китиара по време на посещението си. Но тъмният елф далеч не се чувстваше толкова комфортно и не беше така самоуверен като предишната гостенка. И въпреки това, страхът му беше добре прикрит. Външно той изглеждаше спокоен и сдържан. Малко по-силната руменина върху бледото му елфическо лице можеше да бъде обяснена с вълнението от това, че е получил доверието на господаря си.

Даламар бе идвал в кабинета често, но никога и в присъствието на своя повелител. Рейстлин прекарваше вечерите си тук сам, отдаден на четенето и проучването на наредените по стените томове. Никой не смееше да го безпокои през това време. Даламар влизаше в кабинета само денем и само когато Рейстлин бе зает другаде. В тези часове тъмният елф имаше право — или по-скоро от него се изискваше — сам да изучава заклинателните книги, или поне някои от тях. Беше му забранено да докосва онези с тъмносиня подвързия.

Разбира се, Даламар бе нарушил тази забрана веднъж. Подвързията бе много студена, толкова студена, че изгори кожата му. Пренебрегвайки болката, той успя да отвори корицата, но още след първия поглед побърза да я затвори. Думите вътре звучаха безсмислено и той не разбра нищо от тях. Долови също и защитното заклинание, което тегнеше върху им. Случеше ли се някой да се загледа достатъчно дълго в тези слова, щеше да полудее, ако не разполагаше с верния ключ за превода им.

Рейстлин забеляза наранената ръка на Даламар и го попита какво се е случило. Тъмният елф отвърна хладнокръвно, че е разлял някаква киселина при приготвянето на заклинателна смес. Архимагът се усмихна и не каза нищо. Не беше и нужно. И двамата разбираха за какво става дума.

Но сега той беше в кабинета по покана на Рейстлин и седеше срещу него, в известен смисъл като равен с равен. И Даламар почувства стария си страх, преплетен с опияняващо вълнение още веднъж.

Рейстлин седеше пред него на гравираната си дървена маса, сложил ръка върху тъмносинята подвързия на една дебела заклинателна книга. Пръстите на архимага разсеяно галеха книгата, докосвайки леко сребърните руни върху корицата. Очите му бяха приковани в Даламар. Тъмният елф нито помръдна, нито шавна, усещайки върху себе си този настойчив пронизващ поглед.

— Бил си много млад, когато си се подложил на Изпитанието — заговори изведнъж Рейстлин с тихия си глас.

Даламар трепна. Не това беше очаквал.

— Не и толкова млад колкото вас, шалафи — отвърна той. — Прехвърлил съм деветдесетте, което отговаря приблизително на двадесет и пет човешки години. А вие сте бил само на двадесет и една, когато сте издържал Изпитанието.

— Да — прошепна Рейстлин и над златистото му лице падна някаква сянка. — Бях… на двадесет и една.

Даламар забеляза ръката върху заклинателната книга да се свива изведнъж в пристъп на внезапна болка. Видя също златистите очи да припламват. Този израз на вълнение не изненада младия чирак. Всеки маг, който искаше да навлезе във висшето изкуство на магията, трябваше да се подложи на Изпитанието. То се провеждаше в Кулата на върховното чародейство в Уейрит под ръководството на представители на трите цвята мантии. Преди много, много време магьосниците на Крин бяха разбрали нещо, което бе убягнало на свещениците — за да се запази равновесието в света, махалото трябваше да се люлее свободно между доброто, злото и неутралността. Ако някоя от трите страни станеше твърде могъща — която и да бе тя — светът би поел към собствената си разруха. Висшата магия, откъдето идваше истинската власт, не беше място за непохватни некадърници. Задачата на теста бе да отсее именно тях — и при това трайно. Смъртта беше наказанието за провала. Даламар все още имаше кошмари от собствения си изпит и затова добре разбираше реакцията на Рейстлин.

— Аз издържах Изпитанието — прошепна архимагът, взирайки се назад във времето. — Но когато излязох от онова ужасно място, изглеждах така, както ме виждаш сега… кожата ми беше придобила златист оттенък, косата ми беше бяла, а очите ми… — Той се върна в настоящето и заби поглед в Даламар. — Знаеш ли какво виждам с тези очи, които приличат на пясъчни часовници?

— Не, шалафи.

— Виждам как времето въздейства върху нещата — отвърна Рейстлин. — Човешката плът се сбръчква пред тези очи, цветята повяхват и умират, самите скали рухват, докато ги наблюдавам. Около мен витае винаги зима. Дори ти, Даламар — архимагът втренчи ужасяващия си поглед в чирака, — дори елфическата плът, която старее толкова бавно, е като кратък пролетен миг. Дори върху младото ти лице, Даламар, аз виждам отпечатъка на смъртта!

Тъмният елф потръпна и този път не може да прикрие чувствата си. Той неволно се притисна назад към меката облегалка на стола. През ума му неволно прелетя защитно заклинание и след това — макар и против волята му — се яви и друго, чието предназначение беше да наранява, а не да отбранява. „Глупак, присмя се миг по-късно на себе си Даламар, възвръщайки бързо самообладанието си. Нима бих могъл да го убия с някое от моите хилави заклинания?“

— Точно така — промълви Рейстлин в отговор на мислите на Даламар, както често се случваше. — На Крин няма създание, което може да ми навреди. Със сигурност това не е и в твоите възможности, чирако. Но ти си смел и имаш кураж. Често си стоял до мен в лабораторията, заставайки лице в лице с онези, които издърпвах от други паралелни плоскости на битието. Ти знаеше, че дори само да си поемех въздух в неподходящ момент, те можеха да изтръгнат сърцата от телата ни и да ги погълнат, докато се гърчим пред тях в ужасни страдания.

— За мен това беше привилегия — прошепна Даламар.

— Да — отвърна Рейстлин разсеяно, защото мислите му бяха полетели в друга посока. След това той повдигна вежди. — И предполагам, си знаел, че ако се случеше подобно нещо, щях да спася себе си, а не теб?

— Разбира се, шалафи — отвърна Даламар непоколебимо. — Наясно съм и поемам риска. — Очите на тъмния елф просветнаха. За момент той забрави страховете си и се наведе разпалено напред. — Не, шалафи, аз приканвам опасностите! Готов съм да пожертвам всичко заради…

— Магията — завърши вместо него Рейстлин.

— Да! Заради магията! — извика Даламар.

— И силата, която тя дава — кимна Рейстлин. — Ти си амбициозен. Но се питам докъде се простират амбициите ти? Дали искаш да застанеш начело на своя народ? Или пък мечтаеш да сложиш ръка върху някое царство и да държиш владетеля му в подчинение, наслаждавайки се на благата на земите му? А може би се стремиш към съюз с някой тъмен властелин, както беше през дните на драконите? Моята сестра Китиара, например, ми довери, че те намира за много привлекателен. Тя би се радвала на компанията ти. Особено ако владееш магическите изкуства, които се практикуват в спалнята…

— Шалафи, аз никога не бих осквернил…

Рейстлин махна с ръка.

— Шегувам се, чирако. Но ти разбираш какво имам предвид. Дали бляновете ти са насочени към някое от нещата, които изброих?

— Да, разбира се, шалафи — Даламар се чувстваше разколебан и объркан. Накъде водеше всичко това? Несъмнено трябваше да сподели нещо с господаря си, но доколко можеше да се разкрие? — Аз…

Рейстлин го прекъсна.

— Да, виждам, че съм попаднал близко до целта. Открих предела на твоите амбиции. А ти никога ли не си догаждал моите?

Даламар почувства през тялото му да преминава вълна на трепетна радост. Именно това беше изпратен да открие. Младият маг заговори бавно:

— Често съм се питал, шалафи. Вие сте толкова могъщ… — Даламар махна към прозореца, където светлините на Палантас сияеха в нощта, — този град, цялата Соламния, целият континент Ансалон могат да бъдат ваши.

— Целият свят може да бъде мой — усмихна се Рейстлин, отваряйки съвсем леко тънките си устни. — Ние с теб сме зървали отвъдморските земи, нали така, чирако. Когато надникнем в горящата вода, ние виждаме онези, които ги обитават. Би било изключително просто да сложа ръка върху тях…

Рейстлин се изправи. Сетне се приближи до прозореца и се загледа в простряния пред него град с блещукащите му светлинки. Чувствайки вълнението на господаря си, Даламар също стана и го последва.

— Бих могъл да ти дам това царство, Даламар — каза Рейстлин тихо. Ръката му дръпна завесите и погледът му се задържа върху светлите точици долу, които проблясваха някак по-топло от звездите по небосвода. — Мога да ти дам не само някакво жалко царство, а и власт над всички елфи на Крин. — Рейстлин сви рамене. — Бих могъл да ти дам сестра си.

Архимагът се извърна от прозореца и застана с лице срещу Даламар, който го наблюдаваше с пламнал поглед.

— Но аз не давам пукната пара за всичко това — Рейстлин махна с ръка към Палантас и пусна завесата да падне. — Пукната пара. Амбициите ми отиват по-далеч.

— Но, шалафи, какво друго ви остава, ако се откажете от този свят? — Даламар се запъна в недоумението си. — Освен ако не сте виждал други отвъдни светове, които са скрити за моя взор…

— Други отвъдни светове? — Рейстлин се замисли. — Интересно. Може би някой ден трябва да се замисля над тази възможност. Но не това имах предвид. — Магът замълча за кратко и след това даде знак на Даламар да се приближи. — Нали си виждал голямата врата в дъното на лабораторията? Обкована с метал и с гравирани в нея сребърни и златни руни? Вратата, която няма ключалка?

— Да, шалафи — отговори елфът и почувства в тялото му да пролазва студ въпреки близостта на странната топлина, която излъчваше тялото на Рейстлин.

— Знаеш ли накъде води тя?

— Да… шалафи. — Шепот.

— И знаеш защо не е отворена?

— Вие не можете да я отворите, шалафи. Единствено човек с могъща магия и истински божествени способности може да я отвори заедно с… — изведнъж Даламар замълча. Страх стегна гърлото му и започна да го задушава.

— Да — прошепна Рейстлин, — сега разбираш. — „Човек с истински божествени способности.“ Сега знаеш вече защо имам нужда от нея! Сега вече имаш представа до какви висоти… и дълбини достигат амбициите ми.

— Това е лудост! — каза Даламар задъхано и след това засрамен понижи глас. — Простете ми, шалафи. Не исках думите ми да прозвучат непочтително.

— Зная. И освен това си прав. Наистина е лудост, имайки предвид моите ограничени възможности. — В гласа на мага се прокраднаха нотки на горчивина. — Именно затова възнамерявам да предприема това пътуване.

— Пътуване? — Даламар вдигна глава. — Накъде?

— Не накъде, а кога — поправи го Рейстлин. — Чувал си ме да споменавам името Фистандантилус?

— Много пъти, шалафи — каза Даламар почти с благоговение. — Най-великият маг в нашия Орден. Всички тези книги със сините подвързии са негови.

— Знанието в тях е недостатъчно — промърмори Рейстлин, махвайки пренебрежително с ръка към цялата библиотека. — Чел съм ги много пъти през последните няколко години, откакто получих ключа към тайните им от самата Царица на мрака. Но те ми носят само неудовлетворение! — Рейстлин стисна в юмрук тънката си ръка. Прочетох тези заклинателни книги и открих големи празноти… липсват цели томове! Може би са били унищожени при Катаклизма или по-късно по време на войните за Прохода на джуджетата, които белязали края на Фистандантилус. Тези липсващи томове, това липсващо знание ще ми дадат властта, от която се нуждая!

— Значи вашето пътуване ще ви отведе… — Даламар замълча, не можейки да побере това в ума си.

— Обратно във времето — завърши Рейстлин хладно. — Ще се върна в дните преди Катаклизма, когато Фистандантилус е бил на върха на могъществото си.

Даламар почувства, че му се вие свят. Мислите му летяха объркано. Какво щяха да кажат те? Колкото и да се мъчеха, не биха могли да предвидят това!

— Успокой се, чирако. — Тихият глас на Рейстлин сякаш идваше някъде много отдалече. — Ти изгуби самоконтрола си. Малко вино?

Магът тръгна към масата. Взе оттам една гарафа и напълни от нея неголяма чаша с кървавочервена течност, която след това подаде на тъмния елф. Даламар я пое с благодарност и с изненада откри, че ръката му трепери. Рейстлин сипа вино в още една малка чаша за себе си.

— Не пия често от това силно вино, но изглежда днес трябва да си устроим малко тържество. И да вдигнем тост за… как точно го каза?… За истинските божествени сили. И така, за здравето на лейди Кризания!

Рейстлин отпиваше от виното си на малки глътки, но Даламар го изгълта наведнъж и огнената течност опари гърлото му. Той се закашля.

— Шалафи, ако Живите са предали правилно станалото, лорд Сот се е опитал да умъртви лейди Кризания със заклинание, но въпреки това тя е жива. Вие ли възвърнахте живота й?

Рейстлин поклати глава.

— Не, аз просто извиках у нея признаци на живот, за да не бъде погребана от скъпия ми брат. Не съм сигурен какво точно се е случило, но не е трудно да се досетя. Виждайки мъртвия рицар пред себе си и знаейки какво ще я сполети, Преподобната дъщеря е отблъснала заклинанието с единственото си налично оръжие — свещения медальон на Паладин, доста могъщо средство на практика. Богът я е защитил, пренасяйки душата й в обитаваните от боговете селения и е изоставил тялото й като безжизнена черупка на земята. Никой не е в състояние — дори и аз — да обедини душата и тялото й отново. Това е по силите само на висш жрец на Паладин.

— Елистан?

— Ами! Та той е болен и на смъртен одър…

— В такъв случай тя е загубена за вас!

— Не — отвърна Рейстлин кротко. — Не си се ориентирал правилно в нещата, чирако. Поради невниманието си аз изгубих за кратко контрол. Но след това бързо си го възстанових. Освен това ще обърна всичко в моя полза. Дори и в този момент те напредват към Кулата на върховното чародейство. Кризания е предприела това пътуване, за да потърси помощта на маговете. Когато пристигне там, тя ще я получи, а също и брат ми.

— Вие искате те да й помогнат? — попипа Даламар смутено. — Но тя крои планове за унищожението ви.

Рейстлин отпи спокойно от виното си, наблюдавайки внимателно своя ученик.

— Помисли, Даламар — каза той тихо, — помисли и ще разбереш. Но… — в този момент магът остави празната си чаша на масата, — задържам те вече доста дълго.

Даламар погледна през прозореца. Червената луна Лунитари тъкмо се спускаше зад нащърбеното очертание на планините. Наближаваше полунощ.

— Трябва да се приготвиш за твоето пътуване и да се върнеш, преди да поема на път сутринта — продължи Рейстлин. — Освен многото неща, които ще оставя на твоите грижи, несъмнено ще получиш и някои указания в последната минута. И разбира се, докато ме няма, за всичко тук ще отговаряш ти.

Даламар кимна и се намръщи.

— Вие споменахте за „моето пътуване“, шалафи. Аз не съм планирал никакво пътуване… — Тъмният елф замълча и му се стори, че се задушава, когато си спомни, че наистина му предстоеше да тръгне на път и да докладва за наученото.

Рейстлин се взираше мълчаливо в него, а ужасът на осъзнаването върху лицето на Даламар се отразяваше в очите на мага като в огледало. След това Рейстлин тръгна бавно към чирака си и стъпките му бяха придружени от шумоленето на мантията около глезените му. Скован от страх, Даламар не бе способен да помръдне. Дори не беше в състояние да изрече защитно заклинание. Умът му не можеше да мисли, не виждаше нищо друго, освен двете безстрастни, студени златисти очи.

Архимагът бавно вдигна ръка и я положи леко върху гърдите на елфа, докосвайки черната му мантия с върховете на пръстите си.

Болката беше унищожителна. Лицето на Даламар стана бяло, очите му се разшириха, дишаше с мъка. Но тъмният елф не можеше да се отскубне от ужасното докосване. Уловен от втренчения поглед на Рейстлин, той не можеше дори да изкрещи.

— Предай им съвсем точно какво съм ти казал — прошепна Рейстлин, — а също и какво предполагаш ти. И предай почитанията ми на великия Пар-Салиан… чирако!

Магът отдръпна ръката си.

Даламар рухна на пода, вкопчил ръце в гърдите си, стенейки. Рейстлин го заобиколи, без дори да го погледне. Тъмният елф чу стъпките му, докато прекосяваше стаята, тихото шумолене на черните му одежди, отварянето и затварянето на вратата.

Полудял от болка, Даламар разкъса мантията си. В плътта му бяха прогорени пет тъмни отвора и от тях по гърдите му се стичаха пет червени блестящи струйки кръв, които се просмукваха в черния плат.

Глава 10

— Карамон! Ставай! Хайде, събуди се!

„Не. Аз съм в моя гроб. Топло е тук под земята, топло и сигурно. Не можете да ме събудите, не можете да ме достигнете. Скрит съм в пръстта, не можете да ме намерите.“

— Карамон, трябва да видиш това! Събуди се!

Нечия ръка отблъсна мрака и го задърпа нагоре.

„Недей, Тика, върви си. Веднъж вече ме върна към живота, към страданието и болката. Трябваше да ме оставиш в сладостния мрак под Кървавото море на Истар. Но най-сетне аз намерих покой. Сам си изкопах гроб и се погребах в него.“

— Хей, Карамон, по-добре се събуди и виж това!

„Какви са тези думи! Бяха му познати. Разбира се, това са мои думи. Аз ги казах на Рейстлин някога много отдавна, когато двамата с него за първи път дойдохме в тази гора. Как тогава ги чувам отново? Освен ако не съм Рейстлин… А, това е…“

Усети нечия ръка върху клепача на едното си око! Два пръста се опитаха да го отворят! Докосването накара Карамон да изтръпне от страх, по вените му полазиха мравчици и сърцето му заби силно.

— Аааа! — изрева той уплашено и се опита се да се зарови по-дълбоко в пръстта, но в този момент насила отвореното му око съгледа едно огромно лице, надвиснало над него — лицето на блатно джудже!

— Него буден — съобщи Бупу. — Ето — каза тя на Тасълхоф, — ти дръж това око, а аз ще отворя другото.

— Не! — извика Тас сприхаво и сетне дръпна Бупу от война, бутвайки я зад гърба си. — Ъъъ… иди да донесеш малко вода.

— Добра идея — отбеляза Бупу и хукна нанякъде.

— Всичко е наред, Карамон — каза Тас, после коленичи до грамадния мъж и го потупа окуражително. — Това беше само Бупу. Прощавай, бях се загледал в… е, нали разбираш, просто я изпуснах от поглед.

Карамон изпъшка и покри лицето си с ръка. С помощта на Тас той се добра до седнало положение.

— Сънувах, че съм умрял — издума той с усилие. — Сетне видях онова лице и… разбрах, че всичко е свършило. Бях в Бездната.

— Можеш да си мечтаеш — каза Тас навъсено.

Карамон вдигна глава, долавяйки необикновената сериозност в гласа на кендера.

— Защо? Какво имаш предвид? — попита той дрезгаво.

Вместо да му отговори, Тас го попита:

— Как се чувстваш?

Карамон се намръщи.

— Трезвен съм, ако това е въпросът, който те вълнува — промърмори едрият мъж. — А така ми се иска да не бях. Но както и да е.

Тасълхоф го погледна за миг, след това бръкна бавно в една от кесиите си и извади оттам малка, облечена в кожа бутилка.

— Ето, Карамон — каза той тихо, — ако наистина смяташ, че имаш нужда от това.

Очите на исполина просветнаха. Той алчно протегна треперещата си ръка и грабна бутилката. Махайки тапата, Карамон подуши течността вътре, усмихна се и я вдигна към устните си.

— Стига си ме зяпал! — нареди той намусено на Тас.

— Извинявай. — Тас се изчерви и се изправи. — Аз… ще отида да се погрижа за лейди Кризания…

— Лейди Кризания… — Карамон свали шишето, преди да е отпил от него. — Да, бях забравил за нея. Добре ще направиш да се погрижиш за нея. Всъщност защо не я вземеш и не се махнеш оттук? Заедно с твоето въшливо блатно джудже! Разкарайте се оттук и ме оставете на мира! — надигайки отново бутилката, войнът отпи голяма глътка. Сетне се закашля, свали шишето и избърса уста с опакото на ръката си. — Хайде — повтори той, вторачен с тъпо упорство в Тас, — махайте се оттук! Всички! Оставете ме на мира.

— Съжалявам, Карамон — каза Тас тихо. — Наистина бих искал да мога да направя това. Но не мога.

— Защо? — изръмжа Карамон.

Тас си пое дълбоко въздух.

— Защото, съдейки по разказите на Рейстлин, си мисля, че Уейритската гора ни намери.

Карамон ококори към Тас кървясалите си очи.

— Това е невъзможно — каза той малко по-късно, а думите му бяха почти шепот. — До нея има цели мили път! Аз… на мен и на Рейстлин… трябваха ни няколко месеца, за да намерим Гората! И Кулата е далеч оттук, на юг! А според картата ти тя е чак оттатък Квалинести. — Карамон беше втренчил в Тас зъл поглед. — Това нали не е онази същата карта, според която Тарсис беше до морето?

— Възможно е и да е тя — Тас зае отбранителна позиция и след като нави бързо картата на руло, я скри зад гърба си. — Имам толкова много… — Той побърза да смени темата. — Но Рейстлин беше казал, че това е вълшебна гора и предполагам, че може сама да ни е намерила, ако е имала желание да го направи.

— Тя наистина е вълшебна гора — промърмори Карамон с дълбок, треперещ глас. — В нея се е възцарил ужасът. — Той затвори очи и заклати глава, но след това изведнъж я вдигна и Тас видя на лицето му лукаво изражение. — Това да не е някакъв номер? Номер, с който да ме накараш да не пия! Е добре, не мина…

— Не е номер, Карамон — въздъхна Тас и посочи с ръка. — Погледни натам. — Всичко съвпада с описанието на Рейстлин.

Карамон завъртя глава и видяното, заедно с горчивите спомени за брат му, го накара да потръпне.

Горската поляна, на която лагеруваха, представляваше неголямо тревисто пространство на известно разстояние от главния път. Тя беше опасана от кленове, борове, орехи и дори няколко трепетлики. Дърветата тъкмо започваха да напъпват. Карамон бе хвърлил поглед към тях, докато копаеше гроба на Кризания. Клоните им потрепваха в светлината на ранната утрин в бледите жълто-зелени тонове на пролетта. Ранни пролетни цветя — минзухари и теменужки — цъфтяха под напора на силата, която идваше от корените им.

Когато Карамон се огледа, той видя същите тези дървета да ги обграждат и сега от три страни. Но от четвъртата, южна страна, те се бяха променили.

Повечето от тях бяха мъртви, наредени в стройни редици, които следваха една подир друга. Ако човек надникнеше по-дълбоко в гората, тук или там можеше да види живо дърво, подобно на офицер, който наблюдава редиците на войниците си. Слънцето никога не проникваше в тази гора. Сред дърветата се носеше на талази гъста, нездрава мъгла, която закриваше светлината. Самите дървета бяха отблъскващи на вид, криви и деформирани, а по-големите клони раздираха земята като гигантски нокти на звяр. Малките вейки никога не помръдваха, никакъв вятър не смущаваше покоя на мъртвите листа. Но други страховити неща се движеха в гората. Докато Карамон и Тас се взираха в нея, те видяха между стволовете да се стрелват сенки, които след това се притаяваха сред трънаците.

— Виж сега какво ще ти покажа — каза Тас и без да обръща внимание на разтревожения вик на Карамон, се втурна към гората. И в този момент дърветата се разделиха! Сред тях се отвори широка пътека, която водеше право към сърцето й. — Виждаш ли какво става! — извика смаяният Тас и се спря миг, преди да стъпи на пътеката. — А ако река да се върна назад…

Кендерът тръгна заднешком и стволовете на дърветата се плъзнаха обратно към предишните си места, нареждайки се в плътна преграда.

— Прав си — каза Карамон дрезгаво. — Това е Уейритската гора. Точно така изглеждаше тя през сутринта на един отдавна отминал ден. — Той наведе глава. — Аз не исках да навлизаме в нея. Опитах се да спра Рейст. Но той не се страхуваше! Гората се раздели пред него и той тръгна напред. „Стой близо до мен, братко, каза ми Рейстлин, и аз ще се погрижа нищо да не ти се случи.“ А колко често аз бях казвал същите тези думи на него! Той не се страхуваше! Аз се страхувах!

Изведнъж Карамон се изправи.

— Да се махаме оттук! — Той трескаво грабна завивките си и понеже ръката му трепереше, съдържанието на бутилката се разля по цялото одеяло.

— Няма да стане — каза Тас лаконично. — Опитах вече. Ето, гледай.

Извръщайки се с гръб към южната част на гората, кендерът тръгна на север. Дърветата не помръднаха. Но по някаква необяснима причини Тасълхоф вървеше отново към Уейритската гора. Колкото и да се опитваше, накъдето и да завиваше, неизменно се оказваше сред забулените в мъгла кошмарни редици.

Тас въздъхна и застана до Карамон. Кендерът погледна безрадостно към едрия мъж, чиито очи бяха зачервени и пълни със сълзи. Сетне протегна малката си ръка и я сложи върху някога силната десница на война.

— Карамон, ти си единственият, който е преминавал през тази гора. Само ти знаеш пътя. Има и нещо друго — каза той и Карамон проследи посоката на ръката му. — Ти ме попита за лейди Кризания. Ето я там. Тя е жива и мъртва едновременно. Кожата й е студена като лед. Очите й са застинали в един ужасяващ, вторачен поглед. Тя диша, сърцето й бие, но пък може то да разнася в тялото й само онази миризлива смес, която елфите използват, за да запазят мъртвите си! — Кендерът си пое въздух дълбоко и треперливо. — Ние трябва да намерим някой да й помогне, Карамон. Може би маговете, които живеят там — Тас посочи гората — могат да й помогнат. Аз не мога да я нося. — Той вдигна безпомощно ръце. — Имам нужда от теб, Карамон. Тя има нужда от теб! Донякъде може да се каже, че ти й го дължиш.

— Имаш предвид, че вината да пострада е моя? — промърмори Карамон свирепо.

— Не, нямах предвид това — отвърна Тас. Сетне той провеси глава и разтърка очите си. — Предполагам, че никой не е виновен за случилото се.

— Не, аз съм виновен — рече Карамон. Тас го погледна, защото долови в гласа му нотка, която не бе чувал много, много отдавна. Карамон стоеше, вторачен в бутилката в ръцете си. — Време е да се опълча срещу това проклятие. Обвинявах всички други — Рейстлин, Тика… Но през цялото време дълбоко в себе си знаех, че сам съм си виновен. Научих това в онзи сън. Лежах в един гроб и разбрах, че съм достигнал самото дъно! Не можех да падна по-ниско. Можех или да остана там и да им позволя да ме затрупат с пръст, точно както се канех да погреба Кризания, или да се изкача обратно на повърхността. — От гърдите на Карамон излезе дълга и тръпнеща въздишка. След това, взимайки изведнъж решение, той пъхна тапата обратно в бутилката и я върна на Тас. — Ето, вземи я — каза той тихо. — Чака ни дълго изкачване и предполагам, че ще се нуждая от помощ. Но не и от помощта на тази бутилка.

— О, Карамон! — Тас обви ръце около кръста на едрия мъж, докъдето можеше да стигне и го прегърна силно. — Да ти кажа право, не ме беше страх от тази призрачна гора. Но се питах как ли ще успея да я прекося сам. Да не говорим пък за лейди Кризания и… О, Карамон! Толкова се радвам, че отново си такъв, какъвто беше преди! Аз…

— Хайде, хайде — промърмори Карамон, изчервявайки се от смущение и сетне отблъсна внимателно Тасълхоф от себе си. — Всичко е наред. Не съм сигурен доколко ще бъда от помощ. Последния път, когато бях тук, едва не умрях от страх. Но имаш право. Навярно те могат да помогнат на Кризания. — Лицето му изведнъж стана сурово. — И сигурно ще могат да отговорят на няколко въпроса, които искам да им задам за Рейстлин. А къде се дяна онова джудже? И къде е камата ми? — каза той и опипа колана си.

— Каква кама? — попита Тас, който крачеше ту насам, ту натам, взирайки се в гората.

С мрачен израз на лицето си Карамон протегна ръка, задържа кендера и наведе поглед към пояса му. Тас проследи посоката. Очите му се отвориха широко в знак на изумление.

— За тази кама ли говориш? Боже мой, чудя се как ли се е озовала там. Знаеш ли какво — каза той замислено, — обзалагам се, че си я изпуснал по време на боя.

— Да — промърмори Карамон. Изръмжавайки нещо, той си взе оръжието обратно и тъкмо щеше да го пъхне обратно в ножницата, когато чу зад гърба си някакъв шум. И в момента, в който се извърна разтревожено, върху лицето му се плисна кофа леденостудена вода.

— Него сега буден — съобщи Бупу с известно задоволство и остави кофата на земята.

Докато сушеше дрехите си, Карамон седеше и се взираше в дърветата. Лицето му беше изопнато от мъчителни спомени. Най-накрая той въздъхна, облече се, провери снаряжението си и стана. Тасълхоф незабавно се озова до него.

— Да потегляме! — каза той нетърпеливо.

Карамон остана на мястото си.

— Имаш предвид към гората ли? — попита той безнадеждно.

— Ами към гората, разбира се! — каза Тас озадачено. — Накъде другаде?

Карамон се намръщи, въздъхна отново и поклати глава.

— Не, Тас — рече той дрезгаво. — Ти ще останеш тук с лейди Кризания. Виж какво — каза грамадният мъж в отговор на възмутения крясък на кендера, — ще навляза съвсем малко навътре, за да разуча как стоят нещата.

— Подозираш, че нещо се крие там, нали? — каза Тас обвинително. — Затова ме караш да остана тук! Ти ще отидеш в гората и ще влезеш в люта битка. След това вероятно ще убиеш противника си и аз няма да видя нищо!

— Съмнявам се, че ще стане точно така — промърмори Карамон. Той погледна неспокойно към обвитата в мъгла гора и пристегна колана, на който висеше меча му.

— Поне можеш да ми кажеш какво според теб е онова нещо — рече Тас. — И още нещо, Карамон, кажи ми какво да правя, ако се случи то да те убие? Мога ли тогава и аз да вляза в гората? Колко време да чакам тук? Възможно ли е да приключи с теб, да речем за пет минути? Или пък за десет? Всъщност не вярвам да успее да го направи — побърза да добави кендерът, виждайки очите на Карамон да се разширяват от ужас. Но наистина е добре да получа отговор на тези въпроси, след като ме оставяш тук да нося цялата отговорност.

Бупу наблюдаваше замислено нескопосания войн.

— Мен каже за две минути. То убие него за две минути. Ти иска обзаложи? — Тя завъртя глава към Тас.

Карамон удостои с мрачен поглед и двамата и в гърдите му отново се надигна въздишка. В крайна сметка думите на Тас звучаха съвсем логично.

— Не зная какво да очаквам — издума Карамон. — Спо-спомням си последния път, ние… ние срещнахме онова нещо… привидението. То… Рейс. — Изведнъж Карамон замълча. — Не зная какво трябва да направиш — каза той малко по-късно. След това се обърна и тръгна прегърбен към гората. — Да речем най-доброто, което ти дойде на ум.

— Мен готова обзаложи, че той няма издържи повече от две минути — каза Бупу на Тас, тършувайки в торбата си. — Ти какво готов заложи насреща?

— Шт — каза Тас тихо, наблюдавайки Карамон да се отдалечава. След това поклати глава, завтече се към лейди Кризания и седна до нея. Тя лежеше на земята, зареяла незрящия си поглед в небето, Тас нежно дръпна бялата качулка на жрицата над главата й, за да я пази от яркото слънце. Той бе опитал многократно да затвори тези вторачени очи, но плътта й сякаш се беше превърнала в мрамор.

Карамон не можеше да се освободи от чувството, че Рейстлин крачи до него, докато напредваше през гората. Войнът сякаш чуваше тихото шумолене на червената мантия на брат си — тогава тя беше червена! Чуваше и гласа му, винаги кротък и тих, но зареден с онзи съскащ и смътен сарказъм, който така дразнеше приятелите им. Но нотките в гласа на Рейстлин не безпокояха Карамон. Той разбираше брат си — или поне така си мислеше.

Появата на Карамон изведнъж предизвика някаква промяна сред дърветата на Уейритската гора, точно както се беше случило при приближаването на кендера.

„Същата промяна бе настъпила и някога отдавна, когато навлязохме в нея… колко години изминаха оттогава, замисли се Карамон. Седем. Нима само седем? Не, не бяха само седем, осъзна той с тъга. Оттогава измина цял живот. И за двама ни.“

Когато се озова в началото на гората, мъглата се дигна от земята и обгърна глезените му със студ, който изсуши плътта и се вряза в костите му. Дърветата се взираха в него и кършеха клоните си в агония. Грамадният войн си спомни за изтерзаните гори на Силванести, които събудиха нови спомени за брат му. Известно време Карамон остана неподвижен, наблюдавайки Уейритската гора изпод вежди. Той виждаше неясните тъмни силуети, които го очакваха. И сега Рейстлин не беше до него, за да ги държи на разстояние. Не и този път.

— Не познавах вкуса на страха, преди да вляза в Уейритската гора — каза си Карамон тихо. — Последния път се реших на това, защото ти беше до мен, братко мой. Продължавах напред единствено благодарение на твоята смелост. Как ще се справя сега със същата задача, когато не си тук? Тази гора е омагьосана, а аз не разбирам нищо от магии! Не мога да се боря с тях. Има ли въобще някаква надежда? — Карамон сложи ръка пред очите си, за да скрие отблъскващата гледка. — Не мога да вляза в тази гора — каза той отчаян. — Твърде много се иска от мен!

Исполинът изтегли меча от ножницата си и го вдигна, готов за бой. Ръката му трепереше толкова силно, че едва задържаше оръжието.

— Ето на! — каза той с горчивина. — Това е! Не мога да се опълча дори срещу дете. Твърде много се иска от мен. Няма надежда. Няма никаква надежда…

„Лесно е да намериш надежда през пролетта, войниче, когато времето е топло и валеновите дървета са в зелена премяна. Лесно е да намериш надежда през лятото, когато валеновите дървета блестят в златна премяна. Лесно е да намериш надежда през есента, когато валеновите дървета са червени като струяща по вените кръв. Но през зимата, когато въздухът е мразовит и студен и небесата са сиви, умира ли валеновото дърво, войниче?“

— Кой говори? — извика Карамон, оглеждайки се като обезумял и стискайки меча в треперещата си ръка.

„Какво прави валеновото дърво през зимата, войниче, когато всичко тъне в тъма и дори земята е замръзнала? То се вкопава дълбоко, войниче. То изпраща корените си надолу и все по-надолу в пръстта към топлото сърце на света. Там, нейде дълбоко, валеновото дърво намира храна, за да оцелее, докато трае студът и мракът и пак да разцъфти през пролетта.“

— И после? — попита Карамон подозрително, сетне отстъпи крачка назад и се огледа.

„И така, ти си в най-сумрачната зима на живота си, войниче. Затова ще трябва да копаеш дълбоко, за да намериш топлината и енергията, с които да преживееш лютия студ и страховития мрак. Изгубил си вече цвета на пролетта и мощта на лятото. Потърси нужната сила в сърцето и в душата си. И тогава, подобно на валеново дърво, отново ще израснеш.“

— Думите ти са красиви… — поде Карамон намръщено, без да вярва бог знае колко на тези приказки за пролет и дървета. Но той не можа да довърши думите си, защото дъхът заседна в гърлото му.

Гората се променяше пред очите му.

Изкривените, сгърчени дървета възправиха ръст и насочиха клони към небето, издигайки се все по-високо и по-високо. Огромният войн опъна врат толкова назад, че едва не загуби равновесие, но въпреки това не можеше да види върховете им. Това бяха валенови дървета! Точно като онези в Утеха преди идването на драконите. Докато ги наблюдаваше с благоговение, клоните им се събудиха за живот. Израснаха пъпки, които след това се пукнаха и отвориха. Поникнаха зелени блестящи листа, а после лятото ги обагри в златни тонове. Сезоните се променяха, докато траеше един човешки дъх.

Пагубната мъгла изчезна и на нейно място остана сладкото ухание на красивите цветя, които се виеха сред коренищата на валените. Мракът в гората се стопи, слънцето сипеше ярката си светлина върху полюшващите се клони. И докато лъчите докосваха листата на дърветата, омайният въздух се изпълни с песните на птиците.

Спокойна е гората, спокойни са убежищата й
                                        прекрасни,
където нестареещи растем, с дървета винаги зелени.
Узрелият плод никога не гние, потоците текат
                                прозрачни и безшумни,
като стъкло, като сърце, подскачащо от радост
                                в този дълъг ден.

Под тези клони всякакви желания притихват,
навън остават птичи песни и мисли за любов,
навън остават вълнения предишни и нежелани
                                спомени,
спокойна е гората, спокойни са убежищата й
                                прекрасни.

И светлина след светлина, като отхвърляне на мрака,
под тези клони няма сенки, защото сенките
                                са забранени.
Във светлина и топлина, и свежи листи,
растем и остаряваме; и клоните не са
                        вечно зелени.

Тук тихо е, където музиката се превръща в тишина.
В мечтания край на света, където яснотата
изпълва наште сетива, след дълго чакане съзираме
плода узрял, непадащ никога, потоците —
                        прозрачни и безшумни.

Пресъхват тук сълзите върху нашите лица или
                                те стихват,
спокойни сме като поток в страна блажена;
отваря пътникът вратата и към светлината се отправя
и лек е пътят като въздуха, като сърце, почиващо
                                в безкраен ден.

Спокойна е гората, спокойни са убежищата й
                                прекрасни,
където нестареещи растем, с дървета винаги зелени.
Узрелият плод никога не гние, потоците текат
                                прозрачни и безшумни,
като въздух и като сърце, подскачащо от радост
                                в този дълъг ден.

Очите на Карамон се наляха със сълзи. Красотата на песента прониза сърцето му като нож. Имаше надежда! Вътре в гората щеше да намери отговор на всичките си въпроси! Щеше да получи помощта, която търсеше.

— Карамон! — Тасълхоф подскачаше нагоре-надолу от радост. — Това е прекрасно! Как го направи? Чуваш ли птиците? Хайде да тръгваме! Бързо.

— Кризания… — каза Карамон и тръгна обратно. — Ще трябва да й направим носилка. Ще се нуждая от помощта ти… — Но той не успя да завърши изречението си и вместо това се вторачи смаяно в две фигури в бели одежди, които изплуваха от златистата дъбрава. Белите им качулки бяха дръпнати ниско над главите и затова лицата им не се виждаха. Двете същества му се поклониха важно и след това тръгнаха към полянката, където лейди Кризания спеше мъртвешкия си сън. Те вдигнаха неподвижното й тяло и го понесоха нежно към мястото, където стоеше Карамон. Когато стигнаха края на гората, фигурите се спряха, завъртяха закачулените си глави и го погледнаха в очакване.

— Мисля, че искат ти да тръгнеш пръв, Карамон — каза Тас оживено. — Хайде, тръгвай, а аз ще се погрижа за Бупу.

Блатното джудже остана да стои в средата на поляната, гледайки гората с дълбоко недоверие. Карамон на свой ред бе изпълнен с подозрения, докато наблюдаваше фигурите с белите одежди.

— Кои сте вие? — попита той.

Те не отговориха. Просто стояха в очакване.

— На кой му пука кои са те! — каза Тас и грабвайки Бупу нетърпеливо, я помъкна след себе си. И както винаги торбата на блатното джудже заподскача подир него.

Карамон се намръщи.

— Ти върви пръв. — Той махна с ръка към белите фигури, но те нито продумаха, нито помръднаха.

— Защо е нужно да влизам в тази гора? — Карамон отстъпи крачка назад. — Хайде — той им махна отново с ръка, — отнесете я в Кулата. Вие можете да й помогнете. Аз не ви трябвам за нищо…

Фигурите оставиха тези думи без отговор, но една от тях вдигна ръка и посочи нещо.

— Хай, Карамон — подкани го Тас. — Виж, той сякаш ни приканва!

„Те няма да ни безпокоят, братко… Ние бяхме поканени!“ Това бяха думи на Рейстлин, изречени преди седем години.

— Поканили са ни магове. Аз им нямам доверие — прошепна тихо Карамон отговора, който бе дал и тогава.

Изведнъж въздух се изпълни със смях — странен, зловещ, тих кикот. Бупу опаса ръчички около крака на Карамон и в ужаса си се вкопчи силно в него. Дори и Тасълхоф изглеждаше смутен. И сетне се обади един глас, който Карамон бе чул преди седем години.

— Това и мен ли включва, скъпи братко?

Глава 11

Отблъскващото привидение идваше все по-близо и по-близо до нея. Кризания бе завладяна от страх, какъвто не беше изпитвала никога преди и не си бе представяла, че е възможен. Отстъпвайки пред него, жрицата за първи път в живота си се замисли за смъртта — нейната собствена смърт. И тя не беше онзи тих преход към блажената страна, която винаги бе смятала, че я очаква. Тази смърт бе свирепа болка, виещ мрак, вечни дни и нощи, прекарани в завист към живите.

Тя се опита да извика за помощ, но гласът й изневери. Не можеше да се надява на помощ отникъде. Пияният войн лежеше в локва от собствената си кръв. Нейното лечебно изкуство го бе спасило, но той щеше да спи дълги часове. Кендерът също не можеше да й помогне. Нищо не можеше да я спаси от този…

Тъмната фигура се приближаваше все повече и повече. „Тичай!“ — изкрещя умът й. Но краката й не й се подчиниха. Кризания успя само да пропълзи назад, а тялото й сякаш се движеше по свое собствено желание и не се интересуваше от волята й. Тя не можеше дори да отмести погледа си от него. Оранжевите му, пламтящи очи я бяха сграбчили здраво.

Той вдигна едната си ръка, ръка на призрак. Кризания виждаше през нея тъмните нощни дървета.

Сребърната луна грееше на небето, но не нейната светлина проблясваше върху древната броня на отдавна мъртвия соламнийски рицар. Създанието излъчваше своя собствена светлина, подхранвана от нечестивото му разложение. Ръката му се издигаше все по-високо и по-високо и Кризания знаеше, че когато достигне нивото на сърцето й ще бъде мъртва.

През вцепенените си от страх устни тя замълви в молитва името на Паладин. Страхът не си отиде, все още не можеше да отскубне душата си от тези огнени очи. Ръката й се насочи към гърлото й. Улавяйки медальона, жрицата го отскубна от шията си. Чувствайки как силите й я напускат и съзнанието й гасне, Кризания вдигна ръка. Платиненият медальон улови светлината на Солинари и проблесна в синкавобяло. Ужасното привидение изрече една-единствена дума:

— Умри!

Кризания почувства, че пада. Тялото й срещна земята, но земята не я задържа. Тя продължи да пада все по-надолу и по-надолу. Затвори очи… унесе се в сън… засънува…

Беше в дъбова гора. Нечии бели ръце се впиваха в краката й, зинали уста се домогваха до кръвта й. Мракът беше безкраен, дърветата й се присмиваха, скърцането на клоните им приличаше на ужасен кикот.

— Кризания — каза един тих, шепнещ глас.

Кой беше произнесъл името й сред сенките на дъбовете? Тя го виждаше — там на поляната стоеше човек в черна мантия.

— Кризания — повтори гласът.

— Рейстлин! — изхлипа тя, изпълнена с благодарност.

Излезе залитайки от ужасяващата дъбова гора и се изплъзна от белите като кости ръце, които я теглеха към себе си, опитвайки се да я направят част от тяхното вечно страдание. Кризания почувства да я задържат нечии слаби длани. Тънките пръсти излъчваха странна топлина.

— Успокой се, Преподобна дъще — каза тихо гласът. — Треперейки в ръцете му, Кризания затвори очи. — Изпитанията ти свършиха. Ти вече премина през гората. Нямаше причина да се страхуваш, милейди. Моята магия бдеше над теб.

— Да — промълви Кризания. Ръката й докосна челото й на мястото, където бе почувствала устните му. След като разбра какво беше преживяла и осъзна, че е допуснала да изглежда слаба пред него, тя отблъсна ръцете на мага. Сетне отстъпи назад и се вгледа хладно в лицето му.

— Защо се обграждаш с такива отблъскващи неща? — попита го тя. — Защо са ти такива… такива пазители! — Гласът й неволно потрепна.

Рейстлин я погледна кротко. Златистите му очи грееха под светлината на жезъла му.

— А ти с какви пазители се обграждаш, Преподобна дъще? — пожела да научи той. — Какви мъчения ще трябва да понеса, ако кракът ми престъпи свещената земя на Храма?

Кризания отвори уста с намерение да го парира с рязък отговор, но думите замряха на устните й. Земята на Храма наистина беше осветена. И понеже беше свещена за Паладин, ако в пределите й навлезеше някой от поклонниците на Тъмната царица, гневът на бога скоро щеше да се стовари върху него. Тънките устни на Рейстлин се извиха в лека усмивка. Тя почувства по лицето й да избива руменина. Как можа да й причини това? Нито един човек не я беше унижавал така! Нито един човек не беше хвърлял ума й в такъв смут!

От онази вечер, когато бе срещнала Рейстлин в дома на Астинус, Кризания не бе успяла да го прогони от мислите си. Тя бе очаквала с нетърпение да посети Кулата през тази нощ. С нетърпение и със страх. Жрицата разказа всичко на Елистан за разговора си с Рейстлин, всичко, с изключение на „магията“, която й беше дал. Някак си не намери смелост да сподели с него, че той я беше докоснал, че… Не, не можеше да спомене за това.

Елистан и без това беше достатъчно разстроен. Той познаваше Рейстлин. Беше срещнал този млад мъж преди много време. Магът беше сред онези, които бяха освободили свещеника от затвора Сгантилия в Пакс Таркас. Подобно на всички останали Елистан никога не бе харесвал Рейстлин, нито му имаше вяра. Затова и никак не се изненада, когато научи, че младият маг е облякъл черните одежди. Не се изненада и когато чу предупреждението на Кризания, изпратено й от Паладин. Изненада го обаче, реакцията на Кризания след срещата й с Рейстлин. Към изненадата му се прибави и тревога, когато разбра, че жрицата е поканена да посети Кулата — мястото, където сега биеше сърцето на злото в този свят. Елистан щеше да й забрани да отиде, ако не беше заветът на боговете за свободата на волята.

Той сподели с Кризания мислите си и тя го изслуша почтително. И все пак потегли към Кулата, подмамена от съблазън, която не разбираше, макар да бе казала на Елистан, че прави това, „за да спаси света“.

— Светът не е застрашен от нищо — беше й отвърнал той мрачно.

Но Кризания не го послуша.

— Заповядайте вътре — рече Рейстлин. — Една чаша вино ще ви помогне да прогоните лошите спомени за преживяното. — Той я изучаваше внимателно. — Вие сте много смела, Преподобна дъще — каза магът и тя не долови никакъв сарказъм в гласа му. — Малцина имат силата да надмогнат ужаса на тази гора.

След това той се отдръпна от нея и Кризания мислено му благодари за това. Почувства, че се изчервява при поканата му.

— Стойте близо до мен — предупреди я той, тръгвайки напред и тя чу лекото шумолене на черната мантия около глезените му. — Не се отдалечавайте от светлината на жезъла ми.

Кризания се подчини на заповедта му и докато вървеше близо до него, забеляза как белите й одежди греят със сиянието на сребърна луна под светлината на жезъла му в рязък контраст със странната топлина, която той сипеше върху черната мантия на Рейстлин, ушита от меко кадифе.

Магът я преведе през страховитата порта. Тя се взираше с любопитство, припомняйки си страшната история за злия магьосник, който се хвърлил върху нея, проклинайки я в предсмъртния си миг. Наоколо се носеше шепот и нестройно бърборене. Неведнъж тези звуци я накараха да се извърне. Студени пръсти докосваха шията й, ледени длани полягаха върху ръцете й. Неведнъж забеляза движение с крайчеца на окото си, но когато се обърнеше, там нямаше нищо. От земята се издигаше неприятна мъгла, пропита с отвратителна миризма на разложение, която извикваше болка в костите й. В един момент Кризания погледна бързо назад, треперейки неудържимо и когато видя в нея да се взират две безтелесни очи, избърза крачка напред и улови тънката ръка на Рейстлин.

Той я погледна с любопитство, примесено с лека насмешка и тя се изчерви отново.

— Не се страхувайте — каза магът просто. — Аз съм господарят тук. Няма да допусна да ви се случи нищо.

— Аз… не се страхувам — отвърна тя, макар да знаеше, че той усеща треперенето на тялото й. — Просто… внимавах да не се препъна, това е всичко.

— Извинете ме, Преподобна дъще — каза Рейстлин и този път тя не беше сигурна дали в гласа му има сарказъм или не. Сетне той спря. — Беше неучтиво от моя страна да ви оставя да вървите сама в това непознато място, без да ви предложа помощта си. По-лесно ли ви е сега?

— Да, много — отвърна Кризания и отново почувства по лицето й да избива силна руменина под погледа на тези странни очи.

Той не каза нищо, а просто се усмихна. Тя наведе очи, неспособна да посрещне погледа му и после те тръгнаха отново. Кризания се упрекна за всичките си страхове по време на пътуването й към Кулата, но въпреки това не пусна ръката на мага. Нито един от тях не заговори отново, преди да стигнат вратата на самата Кула. Тя беше направена от обикновено дърво, а от външната й страна бяха гравирани руни. Рейстлин не продума нищо, нито пък Кризания забеляза да прави някакво движение, но когато я наближиха, портата бавно се отвори. Отвътре се разля светлина и тя толкова се зарадва на меката, гостоприемна топлина, че забеляза очерталия се там силует едва миг по-късно.

Когато видя тази фигура, жрицата спря и отстъпи уплашено назад.

Рейстлин докосна ръката й с тънките си горещи пръсти.

— Това е само моят чирак, Преподобна дъще — каза той. — Даламар е от плът и кръв и обитава света на живите — поне за момента.

Кризания не разбра последната забележка, нито й обърна много внимание, но долови прикрития смях в гласа на Рейстлин. Беше твърде озадачена от факта, че на това място живеят и живи същества. „Колко съм била глупава! — сгълча се тя мислено. Бях го нарисувала във въображението си като истинско чудовище! А той е просто човек, нищо повече. Човешко същество от плът и кръв.“ Тази мисъл й донесе облекчение и я накара да се отпусне. И когато премина през вратата, сякаш почти бе дошла на себе си. Тя протегна ръка към младия чирак, както би я подала на някой млад църковен служител.

— Моят чирак, Даламар — каза Рейстлин, махвайки към него с ръка. — Лейди Кризания, Преподобната дъщеря на Паладин.

— Лейди Кризания — каза чиракът с подобаваща официалност, поднасяйки ръката й към устните си с лек поклон. След това той вдигна глава и черната качулка, която забулваше лицето му, падна назад.

— Елф! — ахна Кризания. Ръката й остана в неговата. — Но това е невъзможно — поде тя объркано. — Не е възможно да служите на злото…

— Аз съм тъмен елф, Преподобна дъще — отбеляза чиракът и тя долови горчивина в гласа му. — Или поне така ме наричат хората от моя народ.

— Простете. Не исках да… — промълви Кризания смутено, но после се запъна. Беше навела очи и не знаеше накъде да погледне. Долавяше присмеха на Рейстлин почти осезателно. За пореден път бе изгубила равновесието си в негово присъствие. Жрицата гневно дръпна ръката си от хладната длан на чирака и пусна ръката на Рейстлин.

— Преподобната дъщеря е имала уморително пътуване, Даламар — каза Рейстлин. — Моля те да я съпроводиш до кабинета ми и да й предложиш чаша вино. — С ваше разрешение, лейди Кризания — магът й се поклони, — но има още някои неща, които изискват вниманието ми… Даламар, погрижи се дамата да получи всичко, от което има нужда.

— Разбира се, шалафи — отвърна почтително Даламар.

Кризания не каза нищо при излизането на Рейстлин. Изведнъж я бе обзело чувство на облекчение и вцепеняващо изтощение. „Сигурно така се чувства един войн, след като се е бил за живота си срещу опитен противник“, помисли си тя, докато следваше елфа по една тясна виеща се стълба.

Кабинетът на Рейстлин далеч не беше онова, което бе очаквала да види.

„А какво бях очаквала“, запита се тя. Определено не и такава приятна стая, препълнена с необикновени и пленяващи въображението книги. Мебелите бяха изискани и удобни. В огнището гореше огън, който изпълваше стаята с толкова приятна топлина след студа по време на пътуването й към Кулата! Виното, което й наля Даламар, беше превъзходно. Топлината на огъня сякаш се стичаше в кръвта й при всяка следваща глътка.

Чиракът донесе отнякъде малка масичка с красива дърворезба и я постави до дясната й ръка. На нея сложи купа с някакъв плод и един приятно ухаещ, все още топъл хляб.

— Какъв е този плод? — попита Кризания и взе едно парче от него, разглеждайки го учудено. — Никога не съм виждала такова нещо.

— Наистина, Преподобна дъще — отвърна Даламар усмихнато. Кризания забеляза, че за разлика от Рейстлин усмивката на младия чирак се отразяваше в очите му. — Този плод беше доставен на шалафи от остров Митас.

— Митас? — повтори Кризания смаяно. — Но това е на другия край на света! Там живеят минотаври. Те не допускат никого в царството си! Кой го е донесъл?

Изведнъж през ума й прелетя ужасяващото видение на слугата, призован тук да донесе тези деликатеси на господаря на Кулата. Сетне Кризания побърза да върне плода в купата.

— Опитайте го, лейди Кризания — рече Даламар без нотка на присмех в гласа си. — Ще се убедите колко е вкусен. Здравето на шалафи е доста крехко. Той не вкусва почти нищо друго, освен този плод, хляб и вино.

Кризания почувства страхът й да я напуска.

— Да — прошепна тя, поглеждайки неволно към вратата. — Той е ужасно слаб. И тази страшна кашлица… — Гласът й беше тих и изпълнен със съчувствие.

— Кашлица? О, да — каза Даламар спокойно, — неговата… кашлица.

Той не продължи и макар това да й се стори странно, тя скоро го забрави, докато разглеждаше стаята.

Чиракът остана в кабинета още малко, за да види дали тя се нуждае от нещо друго. Кризания обаче, не каза нищо и той й се поклони.

— Ако нямате нужда от нищо повече, милейди, аз ще се оттегля. Трябва да продължа моите занимания.

— Разбира се. Няма да имам нужда от нищо повече — рече Кризания сепнато и излезе от унеса си. — Значи той е ваш учител — каза тя, осъзнавайки изведнъж този факт. Сега беше неин ред да се вгледа внимателно в Даламар. — Добър ли е като такъв? Научавате ли много от него?

— Той е най-талантливият маг в нашия Орден, лейди Кризания — каза Даламар тихо. — Рейстлин е бляскав, вещ и овладян. Един-единствен човек е притежавал неговото могъщество — великият Фистандантилус. Но моят шалафи е млад, само на двайсет и осем години и ако живее достатъчно дълго, може да…

— Ако живее достатъчно дълго? — повтори Кризания и след това се ядоса на себе си, че неволно е позволила в гласа й да се прокрадне нотка на загриженост.

„Няма нищо лошо да изпитвам загриженост към някого, каза си тя. В края на краищата той е едно от божиите създания. Всеки живот е свещен.“

— Нашето Изкуство е пълно с опасности, милейди — казваше Даламар. — А сега, ако ми позволите…

— Разбира се — прошепна Кризания.

Покланяйки се отново, Даламар излезе с тихи стъпки от стаята и затвори вратата след себе си. Кризания държеше разсеяно чашата с вино в ръката си и се взираше в танцуващите пламъци, унесена в мислите си. Жрицата не чу никакъв шум, когато вратата се отвори. Но в един момент почувства нечии пръсти да докосват косите й. Потръпвайки, тя обърна глава и видя Рейстлин да сяда на дървения стол с висока облегалка зад писалището си.

— Да изпратя ли Даламар да ви донесе нещо друго? Чувствате ли се напълно комфортно? — попита той учтиво.

— Д-да — заекна Кризания и остави чашата с вино на масичката, за да не забележи той треперенето на ръката й. — Всичко е чудесно. Дори повече от чудесно. Вашият чирак… Даламар? Той е много очарователен.

— Да, наистина — каза Рейстлин сухо. Той събра върховете на пръстите на двете си ръце и ги опря в масата.

— Какви невероятни ръце имате! — забеляза Кризания, без да се замисли. — Пръстите ви са толкова тънки, гъвкави и изящни. — В следващия миг тя си даде сметка какво бе казала, изчерви се и заекна: — Н-но предполагам, че това е задължително изискване за вашето Изкуство…

— Да, така е — отвърна Рейстлин усмихнато и този път на Кризания й се стори, че вижда в усмивката му искрено задоволство. Той вдигна ръцете си към отблясъците на огъня. — Като момче можех да смая и да зарадвам моя брат с триковете, които владеех още тогава. — Рейстлин извади златна монета от един от скритите джобове на мантията си и я постави върху кокалчетата на ръката си. След това без никакво усилие я накара да затанцува и да се завърти върху опаката страна на дланта му. Монетата ту проблясваше, ту се губеше между пръстите му. Сетне подскочи във въздуха и изчезна, само за да се появи в другата му ръка. Кризания ахна от възторг. Рейстлин я погледна и тя забеляза как радостната му усмивка се изкривява в гримаса на остра болка.

— Да — каза магът, — някога това беше единственото ми умение, моят единствен талант. И той забавляваше искрено децата. Понякога дори ги спираше да ме наранят.

— Да ви наранят? — попита Кризания колебливо, жегната от болката в гласа му.

Магът не й отговори веднага. Очите му се взираха в златната монета, която все още беше в ръката му. След това той си пое дълбоко въздух.

— Мога да си представя какво е било детството ви — промърмори той. — Казвали са ми, че произлизате от заможно семейство. Вероятно сте била обичана, бранена и са задоволявали всяка ваша прищявка. Будела сте възхищение, търсели са компанията ви, била сте харесвана.

Кризания не можа да му отговори. Изведнъж я обзе чувство на вина.

— А колко различно бе моето детство. — И отново на лицето му се появи онази усмивка, говореща за дълбоко огорчение. — Прякорът ми беше Потайния. Бях болнав и слаб. И много умен. Те бяха такива глупаци! Амбициите им бяха толкова дребнави — също като на моят брат, който не виждаше по-далече от чинията си. Да, бях слаб. И те наистина ме защитаваха. Но аз се заклех пред себе си, че един ден няма да се нуждая от тяхната закрила! Щях сам да измина пътя до величието, използвайки моя дар — магията.

Ръката на Рейстлин се стегна в юмрук, златистата му кожа стана бледа. И изведнъж той се закашля. Това беше внезапна, унищожителна кашлица, която изкриви крехкото му тяло. Кризания скочи на крака, чувствайки как сърцето й се свива от болка. Но магът й даде знак да седне обратно на мястото си. Сетне извади кърпа и попи кръвта по устните си.

— А това е цената, която платих за моята магия — успя да каже накрая той. Гласът му беше не по-силен от шепот. — Те разбиха тялото ми и ми дадоха тези омразни очи, с които виждам как всичко умира. Но си струваше, не съжалявам за онова, което платих! Защото получих онова, към което се стремях — власт. И вече не се нуждая от тях. От който и да е било. Вече не!

— Но тази власт е власт на злото! — каза Кризания и се наведе напред, взирайки се настойчиво в мага.

— Така ли? — попита Рейстлин неочаквано. — Какво лошо има в амбицията? Или в стремежа да наложиш властта си над другите? Ако тези неща въплъщават злото, аз се опасявам, че и вие лейди Кризания, също трябва да замените белите си одежди с черни.

— Как смеете? — извика Кризания потресена. — Аз не…

— Но го правите — каза Рейстлин, свивайки рамене. — Не бихте положили толкова усилия да се издигнете до сегашното си положение в църквата, ако не споделяхте тази амбиция и желание за власт. — Сега беше негов ред да се наведе напред. — Не сте ли си казвали винаги: „Съдено ми е да направя нещо голямо. Животът ми ще бъде различен от живота на всички останали. Не ми е достатъчно просто да седя и да наблюдавам как светът се движи покрай мен. Искам да му придам определена форма, да го моделирам, да го контролирам!“

Уловена от изгарящия поглед на Рейстлин, Кризания не можеше нито да помръдне, нито да продума. „Откъде знае тези неща — питаше се тя ужасена. Може ли той да чете тайните на сърцето ми?“

— В това ли се въплъщава злото, лейди Кризания? — повтори той кротко и настойчиво.

Кризания бавно поклати глава. След това вдигна ръка към туптящите си слепоочия. Не, злото не беше в тези неща. Не и според неговото тълкувание, но имаше и нещо нередно. Тя не можеше да разсъждава. Беше объркана. В ума й имаше една-единствена мисъл: „Колко си приличаме двамата с него, той и аз!“

Рейстлин мълчеше, очаквайки отговора й. Налагаше й се да каже нещо. Тя отпи бързо една глътка от виното, за да събере разпилените си мисли.

— Може би и аз споделям тези желания — каза жрицата, опитвайки се да намери подходящите думи, — но дори и да е така, моята амбиция не е самоцелна. Аз използвам уменията и дарбите си в полза на другите. Поставям ги в услуга на моята църква…

— Вашата църква! — присмя й се Рейстлин.

Смущението на Кризания бе заменено от студен гняв.

— Да — отвърна тя, чувствайки, че най-сетне е стъпила на здрава и сигурна почва, защитена от крепостта на вярата си. — Именно силата на доброто и могъществото на Паладин прогониха злото от този свят. Това е силата, която търся аз. Това е могъществото, което…

— Прогонили са злото? — прекъсна я Рейстлин.

Кризания премигна. Мислите й продължиха да летят напред.

Тя дори не съзнаваше напълно какво казва.

— Да, разбира се…

— Но злото и страданието продължават да са част от този свят — настоя Рейстлин.

— Заради такива като вас! — извика Кризания разпалено.

— О, не, Преподобна дъще — каза Рейстлин. — Моите дела нямат нищо общо с това. Вижте… — Той й даде знак да се приближи и с другата ръка бръкна в един от джобовете на мантията си.

Кризания изведнъж стана предпазлива и подозрителна, взирайки в предмета, който той извади оттам. Това беше малък овален кристал, чиито цветове бързо се меняха подобно на детско стъклено топче. Рейстлин придърпа една сребърна поставка от ъгъла на масата и сложи кристала на нея. Малкото сияещо нещо изглеждаше нелепо върху богато украсена поставка. И след това Кризания ахна. Кристалното топче започна да нараства. Или може би самата тя се смаляваше! Не знаеше със сигурност. Но стъкленото кълбо достигна необходимата големина, за да изглежда съвсем съразмерно със сребърната поставка.

— Надникнете вътре — каза Рейстлин тихо.

— Не! — Кризания се отдръпна назад, гледайки уплашено кълбото. — Какво е това?

— Драконова сфера — отвърна Рейстлин, налагайки й волята си с поглед. — Единствената, която е останала на Крин. Тя се подчинява на моите заповеди. Няма да допусна да ви се случи нищо. Надникнете в това кълбо, лейди Кризания… освен ако не се боите от истината.

— Откъде да зная, че тя ще ми покаже истината? — попита Кризания с треперещ глас. — Откъде да зная, че няма да ми покаже точно онова, което вие й наредите?

— Ако познавахте историята на драконовите сфери — каза Рейстлин, — щяхте да знаете, че те са били създадени някога, много отдавна от магьосници с трите цвята мантии — Белите, Черните и Червените. Те не са инструменти на злото, нито пък на доброто. Те са всичко и нищо. Вие носите медальона на Паладин — сарказмът се беше върнал в гласа му — и вярата ви е силна. Как бих могъл да ви накарам да видите нещо, което не желаете да видите?

— А какво ще видя все пак? — прошепна Кризания и се приближи към писалището, подтиквана едновременно от любопитство и от странното обаяние на предмета.

— Единствено онова, което вече сте виждали, но сте отказали да му обърнете внимание.

Рейстлин положи тънките си пръсти върху стъкленото кълбо и запя монотонно някакви заповедни думи. Кризания се наведе колебливо напред над писалището и се вгледа в драконовата сфера. В началото не видя нищо, освен някаква зелена мъгла, която се въртеше бързо в кълбото. Сетне мъглата се отдръпна назад. В кристалната топка изплуваха някакви ръце! Ръце, които се протягаха навън…

— Не се страхувайте — прошепна Рейстлин. — Ръцете търсят мен.

И още докато магът говореше, Кризания видя ръцете да се простират навън и да докосват тези на Рейстлин. Образът изчезна. За кратко сферата се изпълни с безумни, трепкащи цветове, които се въртяха вътре като понесени от вихрушка. Техният блясък и сияние я замаяха. После и те се изгубиха и жрицата видя…

— Палантас — каза тя смаяно.

Понесена от сутрешните мъгли, Кризания виждаше целия град, прострян като на длан, блещукащ като прелестна перла. И сетне градът започна да се издига към нея или може би тя падаше надолу към него. Миг по-късно пред нея се възправи храмът на Паладин. Красивият му двор и свещената земя около него се къпеха мирно и кротко във ведрата утринна светлина на слънцето. После се озова зад храма и надничаше над високите му стени.

Кризания затаи дъх.

— Какво е това? — попита тя.

— Никога ли не сте го виждала? — попита Рейстлин. — Тази алея е толкова близо до свещената земя.

Кризания поклати глава.

— Н-не — отвърна тя неуверено. — И все пак трябва да съм я виждала някога. Живяла съм в Палантас през целия си живот. Аз зная всички…

— Не, милейди — прекъсна я Рейстлин, галейки с пръсти кристалната повърхност на драконовата сфера. — Вие знаете много малко.

Кризания не намери смелост да му отвърне. Очевидно той говореше истината, защото тя действително не познаваше тази част на града. Обсипана със смет, улицата беше тъмна и неприветлива. Сутрешното слънце не можеше да се провре между нейните сгради, а самите те изглеждаха така, сякаш нямаха вече сили да стоят изправени. Едва сега Кризания разпозна тези постройки. Беше ги виждала откъм лицевата им страна. Използваха се като складове за съхраняване на всякакви стоки — от жито до бъчви с вино и бира. Но колко различно изглеждаше всичко оттук! И какви бяха тези хора, тези окаяни същества?

— Те живеят тук — отговори Рейстлин на неизречения й въпрос.

— Къде? — попита Кризания ужасена. — Там? Но защо?

— Живеят, където могат. Заровени като личинки в сърцето на града, те се хранят от гниещите му отпадъци. А що се отнася до въпроса ви „защо“ — тук Рейстлин сви рамене, — просто няма къде другаде да отидат.

— Но това е ужасно! Ще разкажа на Елистан. Ние ще им помогнем, ще им дадем пари…

— Елистан знае — каза Рейстлин тихо.

— Не, не би могъл да знае! Това е невъзможно!

— Вие също знаехте. Ако не точно за тази улица, за други такива места във вашия красив град, които не са толкова красиви.

— Не е вярно… — заговори Кризания гневно, но се спря. Спомените заприиждаха на вълни. Спомни си как майка й бе извръщала лицето й, докато пътуваха със семейната карета в някои части на града, баща й пък бързо спускаше перденцата на прозорците или пък се навеждаше към кочияша, за да му каже да мине по друг път.

Цветовете се завъртяха, сцената трепна и се стопи, за да бъде заменена от друга. Кризания наблюдаваше откриващите се картини в агония, докато магът разкъсваше перленобялата фасада на града, за да й открие чернотата и покварата, които се криеха отдолу. Кръчми, бордеи, бърлоги за залагания, кейове и докове… всички места, в които царстваха сметта и мизерията, се откриваха пред потресения поглед на Кризания. Тя вече не можеше да завърти глава, нямаше го и баща й да спусне пердетата на каретата. Рейстлин я въведе безпощадно в света на безнадеждните, унилите, гладуващите и забравените.

— Не — каза тя умоляващо, клатейки глава и опитвайки се да се отдалечи от писалището. — Моля ви, не ми показвайте повече.

Но Рейстлин беше безмилостен. Цветовете отново се завъртяха и те напуснаха Палантас. Драконовата сфера ги понесе по целия свят и накъдето и да погледнеше Кризания, пред очите й се откриваха нови ужаси. Отхвърлени от себеподобните си блатни джуджета, живеещи в нищета в нежеланите от никого земи на Крин. Човешки същества, водещи жалко съществуване сред пустинни земи, където не бе валяло от векове. Бродещите елфи, поробени от собствения си народ. Свещеници, които използваха властта си, за да трупат несметни богатства за сметка на онези, които им вярваха.

Това беше твърде много. С безумен вик Кризания закри лицето си с ръце. Подът под краката й се залюля. Жрицата залитна и сигурно щеше да падне, ако в този момент ръцете на Рейстлин не я бяха обгърнали. Тя почувства странната, изгаряща топлина на тялото му и лекото докосване на черното кадифе. До обонянието й достигна ухание на билки, розови цветове и други загадъчни миризми. Чуваше дори хрипливия дъх в гърдите му.

Рейстлин я поведе внимателно обратно към стола й. Тя се отпусна на него и побърза да се освободи от докосването му. Близостта на мага едновременно я отблъскваше и привличаше, подсилвайки чувството й за смут и объркване. Кризания отчаяно копнееше Елистан да бъде до нея. Той щеше да знае отговора, той би разбрал. Защото обяснение неизбежно трябваше да има. Такова ужасяващо страдание, такова зло не трябваше да бъде допускано. С усещане за празнота и опустошение тя се взираше в огъня.

„Ние не сме толкова различни, гласът на Рейстлин сякаш идваше от пламъците. Аз живея в моята Кула, отдаден на проучванията си. Вие живеете във вашата Кула, отдадена на вярата си, и светът се върти около нас.“

— И това е истинското зло — каза Кризания на пламъците. — Да седиш и да не предприемаш нищо.

— Сега вие разбирате — отвърна Рейстлин. — На мен вече не ми е достатъчно да седя и да наблюдавам какво се случва. Посветих на учението дълги години с една-единствена цел. И сега мога да я осъществя. Аз ще променя нещата, Кризания. Ще направя света по-различен. Това е моят план.

Кризания бързо вдигна глава. Вярата й беше разклатена, но ядрото й оставаше силно.

— Вашият план! Именно за този план Паладин ме предупреди в съня ми. Този ваш план да промените света ще доведе до неговото унищожение! — Тя стисна ръце в скута си. — Вие не трябва да го осъществявате! Паладин… — Рейстлин направи жест на нетърпение с ръката си. Златистите му очи просветнаха и Кризания се отдръпна назад. За миг й се стори, че зърва в тях отблясъците на догарящи огньове.

— Паладин няма да ме спре — каза Рейстлин, — защото аз искам да лиша от власт най-големия му противник.

Кризания погледна мага с неразбиращ поглед. Кой може да бъде този враг? Какъв враг би могъл да има Паладин на този свят? След това тя осъзна какво е имал предвид Рейстлин. Почувства кръвта да се отцежда от лицето й, а обзелият я студен ужас я накара да потръпне конвулсивно. Неспособна да говори, жрицата само поклати глава. Огромният размах на амбициите и копнежите му беше толкова страховит, че човек дори не можеше да разсъждава над него.

— Чуйте ме — каза той тихо. — Ще изясня всичко…

И той й разказа за плановете си. Докато седяха край огъня, на нея й се стори, че минаха часове. Тя беше прикована от странните му, златисти очи, омагьосана от тихия му глас, а той й разказваше за чудесата на магическото си изкуство, за изгубената част от него и за невероятните магически открития на Фистандантилус.

Когато гласът на Рейстлин утихна, Кризания остана мълчалива дълго време, изгубена и залутана в неподозирани до този момент от нея далечни светове. Огънят догаряше в дрезгавия час преди зазоряване. В стаята стана по-светло. Изведнъж Кризания почувства хлад и потръпна.

Рейстлин се закашля и тя го погледна сепнато. Беше пребледнял от изтощение, очите му изглеждаха трескави, а ръцете му трепереха. Кризания скочи на крака.

— Простете ми — каза тя тихо. — Отнех ви цялата нощ, а вие не сте добре. Трябва да вървя.

Рейстлин също се изправи.

— Не се тревожете за здравето ми, Преподобна дъще — рече той с крива усмивка. — Огънят, който гори в мен е достатъчен, за да стопли това разнебитено тяло. Даламар ще ви придружи през Шойканската гора, ако желаете.

— Да, благодаря ви — прошепна Кризания. Беше забравила, че трябва да мине още веднъж през това зловещо място. Поемайки си дълбоко дъх, тя подаде ръка на Рейстлин. — Благодаря ви, че ме приехте — поде тя официално. — Надявам се, че…

Рейстлин взе ръката й в своята. Гладката му плът я изгаряше. Кризания се вгледа в очите му и видя отразена в тях самата себе си — бледа жена, облечена в бяло, с лице, обрамчено от тъмните й абаносови коси.

— Вие не можете да направите това — прошепна Кризания. — То е грешно и вие трябва да бъдете спрян. — Тя стисна ръката му силно.

— Докажете ми, че е грешно — отвърна Рейстлин и я притегли към себе си. — Докажете ми, че в него е въплътено зло. Убедете ме, че доброто е начинът светът да бъде спасен.

— А дали ще ме чуете? — попита тя тъжно. — Вие сте обкръжен от мрак. Как бих могла да ви достигна?

— Да, мракът се отвори — отвърна Рейстлин. — Мракът се отвори и вие влязохте вътре.

— Да… — Изведнъж Кризания почувства докосването на ръката му и топлината на тялото му. Изчерви се неловко и се отдръпна от него. Освобождавайки ръката си, тя разсеяно я разтри, сякаш я болеше.

— Сбогом, Рейстлин Маджере — каза жрицата, без да го погледне в очите.

— Сбогом, Преподобна дъще на Паладин — отвърна той.

Вратата се отвори и там стоеше Даламар, макар Кризания да не бе чула Рейстлин да вика младия си чирак. Дръпвайки бялата качулка над главата си, тя обърна гръб на мага и прекрачи прага. Докато вървеше през сивокаменния коридор, тя почувства златистите му очи да прогарят мантията й. Когато стигна до водещата надолу тясна, вита стълба, до нея долетя гласът му.

— Може би Паладин не ви е изпратил тук да ме спрете, лейди Кризания. Може би сте тук, за да ми помогнете.

Кризания спря и се извърна назад. Рейстлин бе изчезнал и сивият коридор беше съвършено пуст. Даламар стоеше до нея в мълчаливо очакване да продължат.

Улавяйки полека полите на бялата си мантия, за да не се препъне, Кризания заслиза по стълбата.

И продължи да се спуска надолу… надолу… надолу… надолу… в един безкраен сън.

Глава 12

В продължение на векове Кулата на върховното чародейство в Уейрит бе преден пост на магическото изкуство на континента Ансалон. Тук бяха изтласкани маговете, когато Царят-жрец им нареди да напуснат другите кули. Тук се оттеглиха те, изоставяйки Кулата на Истар, която сега беше на дъното на Кървавото море и очернената, прокълната кула в Палантас.

Кулата в Уейрит представляваше величествена и главозамайваща гледка. Външните й стени бяха под формата на равнобедрен триъгълник. На всеки от ъглите на тази съвършена геометрична фигура имаше по една малка кула. Точно в средата се издигаха двете основни кули, под лек наклон, килнати съвсем малко, но достатъчно, за да накарат човек да премигне и да си каже: „Абе тези неща не са ли криви?“

Стените бяха построени от черен камък. Полирани до блясък, те сияеха ослепително под слънчевата светлина, а през нощта отразяваха лъчите на двете ярки луни и тъмнината на третата. По каменната им повърхност бяха гравирани руни — руни за сила и могъщество, за закрила и възпиране, руни, които да крепят камъните един за друг и различен вид руни, които да ги поддържат здраво вкопани в земята. Горната част на стените беше равна, без никакви бойници. Нямаше нужда от пазители.

Отдалечена от средищата на цивилизацията, Уейритската кула бе обкръжена от магическа гора. Никой не можеше да стигне до нея, ако не принадлежеше към братството на Кулата, никой не можеше да се приближи, без да бъде поканен. Така маговете пазеха своя последен бастион на силата, бранейки го добре от външния свят.

И все пак Кулата не беше лишена от живот. Амбициозни начинаещи магьосници идваха тук от цял свят, за да се подложат на суровото и понякога смъртоносно Изпитание. Чародеи с високо положение пристигаха всеки ден, за да продължат проучванията си, да обменят мнения, да побеседват с други като тях и да провеждат опасни и трудни експерименти. За тях Кулата беше отворена и денем, и нощем. Те можеха да идват и да си отиват, когато пожелаят — магьосници с Черни мантии, Червени мантии и Бели мантии.

И макар да имаха различни философии и възгледи за живота и света, маговете от трите цвята мантии се срещаха и общуваха мирно в Кулата. Тук се толерираха всякакви аргументи, стига да способстваха за напредъка на Магическото изкуство. Сблъсъците от всякакъв характер бяха под възбрана, а наказанието беше бърза и жестока смърт.

Магическото изкуство! Именно то обединяваше всички тях. И всички бяха верни първо на него — без значение кои бяха, кому служеха и какъв бе цветът на мантията им.

Това беше известно на младите чираци, които се изправяха хладнокръвно срещу смъртта, когато решаваха да се подложат на Изпитанието. Известно беше и на старите чародеи, които идваха да издъхнат тук и да бъдат погребани зад познатите стени. Магическото изкуство. То беше родител, любовник, съпруга, дете. То беше земя, огън, въздух и вода. То беше живот. Беше и смърт. И нещо отвъд смъртта.

Пар-Салиан си мислеше за всички тези неща, докато стоеше в покоите си в северната кула, гледайки как Карамон и малката му свита се приближават към портите.

Карамон си спомняше миналото, помнеше го и Пар-Салиан. Някои се питаха дали в спомените му не се прокрадва и разкаяние.

„Не, каза тихо той, наблюдавайки Карамон да върви по пътеката, докато мечът му подрънкваше, удряйки се в отпуснатите му бедра. Не съжалявам за миналото. Бях изправен пред ужасен избор и взех правилното решение. Кой може да държи сметка на боговете? Те поискаха меч. И аз им намерих меч. И като всички мечове, този също бе с две остриета.“

Карамон и придружителите му вече бяха пред външната порта. Тя не се охраняваше от стражи. Едно малко сребърно звънче прозвъня в покоите на Пар-Салиан.

Старият маг вдигна ръка и портите се отвориха.

Здрачаваше се, когато минаха през външните порти на Кулата на върховното чародейство. Тас се огледа озадачен. Само преди малко беше сутрин! Или поне така изглеждаше. Той вдигна глава и видя небето, набраздено от червени лъчи, които проблясваха зловещо върху полираните камъни на кулата.

Тас поклати глава.

— Как би могъл някой да каже кое време е тук? — запита се кендерът. Той стоеше сред огромен вътрешен двор между външните стени и двете централни кули. Това открито пространство изглеждаше голо и пусто. Цялото беше застлано със сиви каменни плочи, които му придаваха студен и отблъскващ вид. Тук нямаше нито цветя, нито дървета, които да нарушат хладната монотонност на сивия камък. Дворът беше съвършено празен, забеляза кендерът с огорчение. Наоколо не се виждаше жива душа.

Или може би имаше? С крайчеца на окото си Тас улови някакво движение, там прехвърча нещо бяло. Завъртя се рязко и с учудване откри, че то беше изчезнало! Нямаше никой. След това с крайчеца на другото око видя лице, ръка и червен ръкав. Когато погледна право към тях, те също се изпариха! Изведнъж му се стори, че е заобиколен от множество хора, които идваха и си отиваха, разговаряха, седяха и гледаха или дори спяха! И въпреки това дворът беше все така притихнал и все така празен.

— Това трябва да са маговете, които се подлагат на Изпитанието! — каза си Тас със страхопочитание. — Рейстлин беше споменал, че те пътуват навсякъде, но никога не съм си представял нещо подобно! Чудя се, дали те могат да ме видят. Карамон, смяташ ли, че мога да докосна някой от тях… Карамон?

Тас мигна с очи. Карамон беше изчезнал! Бупу също беше изчезнала! Нямаше ги и белите фигури и лейди Кризания. Беше съвършено сам!

Но не за дълго. Изведнъж лумна жълта светлина, разнесе се ужасна воня и един маг с черна мантия се възправи над него. Магът протегна ръка, ръка на жена.

— Ти си призован.

Тас преглътна и вдигна бавно ръката си. Женските пръсти стиснаха китката му. Леденото докосване го накара да потръпне.

— Може би ще бъда омагьосан! — каза си той с надежда.

Изведнъж дворът, черните каменни стени, пламтящите ивици по небето, сивите плочи по земята — всичко около Тас започна да чезне и да се стича в периферията на зрението му като разтворена от дъжда боя. Очарован от изживяването, кендерът почувства черната мантия на жената да се увива около него, покривайки го целия чак до брадичката.

Когато Тасълхоф дойде на себе си, установи, че лежи на някакъв много корав, студен каменен под. До него блажено хъркаше Бупу. Карамон седеше на земята и клатеше глава, опитвайки се да се освободи от паяжините на съня.

— Ох! — Тас разтри врата си. — Странни представи за удобно настаняване, нали Карамон? — промърмори той и се изправи на крака. — Можеха поне да приспособят някакви несъществуващи магически легла. И ако настояват човек да подремне, защо просто не му кажат да направи това, вместо да го пращат… ох…

Изведнъж гласът на Карамон премина в някакво странно бълбукане и той вдигна бързо глава.

Не бяха сами.

— Аз познавам това място — прошепна исполинът.

Намираха се в огромна зала, чиито камъни бяха издялани от обсидиан. Тя беше толкова широка и висока, че ъглите и таванът й вечно тънеха в сенки. Нямаше никакви поддържащи колони, нито осветление. Въпреки това беше светло, макар да не беше ясно точно по какъв начин. Светлината тук беше бледа и бяла — не жълта. Студена и безрадостна, неносеща никаква топлина.

Последният път, когато Карамон беше в тази зала, светлината бе огряла един старец в бели одежди, седнал на огромен каменен стол. Този път тя падна върху същия старец, но той вече не беше сам. Около него имаше полукръг от каменни столове — двадесет и един на брой. Старецът с белите одежди седеше в средата. От лявата му страна имаше три неясни фигури. Трудно беше да се каже, дали са на мъже или на жени, дали са човешки същества или създания от друга раса. Качулките им бяха дръпнати ниско над лицата им. Носеха червени мантии. Отляво на тях пък имаше шест други фигури, всичките облечени в черно. Сред тях един от столовете беше празен. От дясната страна на стареца се виждаха четири силуета в червени мантии, а по-нататък още шест в бели. Лейди Кризания лежеше на каменния под пред тях. Тялото й бе поставено на бяла носилка, покрито с бяло платно от лен.

Сред целия този конклав от магове, единствено лицето на стареца беше открито.

— Добър вечер — рече Тасълхоф, сетне се поклони и отстъпи назад. После пак се поклони и отстъпи назад, докато накрая се блъсна в Карамон. — Кои са тези хора? — прошепна високо кендерът. — И какво правят в спалнята ни.

— Старецът в средата е Пар-Салиан — каза Карамон тихо. — И не се намираме в спалня. Това е централната зала, наричат я Залата на маговете или нещо от сорта.

— Бупу! — Тас срита хъркащото джудже с крак.

— Иска яде хайвер — озъби се тя и се обърна на другата страна, стиснала здраво очи. — Махай се. Мен спи.

— Бупу! — повтори Тас безнадеждно. Очите на стареца сякаш минаваха направо през него. — Хей, събуди се. Време е за обяд.

— Обяд! — Този път Бупу отвори очи и скочи на крака. Сетне се огледа нетърпеливо, съглеждайки фигурите със забулени лица, които седяха безмълвно на каменните си столове.

Бупу нададе писък като ранен заек. С конвулсивен скок тя се метна към крака на Карамон и вкопчи ръчички около глезена му в смъртоносна хватка. Усещайки блестящите погледи върху себе си, Карамон се опита да освободи крака си, но това се оказа невъзможно. Блатното джудже се беше впило в него като пиявица и цялото трепереше, наблюдавайки с ужас маговете. Най-накрая Карамон се отказа от опитите си да я отблъсне.

Лицето на стареца се сбръчка в някакво подобие на усмивка. Тас забеляза как Карамон поглежда стеснително надолу към вонящите си дрехи. Видя също как грамадният мъж почеса наболата по лицето си четина и прокара пръсти през сплъстените си коси. Изчерви се от дълбокото си смущение. Сетне лицето му стана сурово. Накрая заговори с простодушно достойнство.

— Пар-Салиан — каза Карамон и думите му проехтяха твърде силно в огромната призрачна зала, — помниш ли ме?

— Помня те, войниче — отвърна магът. Гласът му беше тих, но въпреки това отекна между стените. И най-слабият шепот отекваше в странното помещение.

Той не каза нищо повече. Не се обади нито един от другите магове. Карамон се размърда неспокойно. Накрая той махна с ръка по посока на лейди Кризания.

— Доведох тази жена тук с надеждата, че вие ще можете да й помогнете. Можете ли наистина? Ще се оправи ли?

— Ние не можем да влияем на това какво ще се случи с нея — отговори Пар-Салиан. — Не е по силите ни да й помогнем. За да я защити от заклинанието на мъртвия рицар — заклинание, което при други обстоятелства несъмнено би я убило — и чувайки последната й молитва, Паладин е изпратил душата й в неговите блажени селения.

Карамон наведе глава.

— Аз съм виновен за случилото се — каза той с дрезгав глас. — Провалих се. Може би щях да успея да…

— Да я защитиш? — Пар-Салиан поклати глава. — Не, войнико, не би могъл да я защитиш от Рицаря на Черната роза. Опитът да сториш това, щеше да ти коства живота. Не е ли така, кендере?

Тас почувства сините очи на стареца върху себе си и му се стори, че в тялото му пламват искри.

— Д-да — заекна той. — А-аз го видях… видях това нещо. — Тасълхоф потръпна.

— И тези думи идват от създание, което не познава страха — каза Пар-Салиан кротко. — Не, войниче, не се обвинявай. И не губи надежда за нея. Макар ние да не можем да върнем душата в тялото й, знаем, че има такива, които могат. Но първо ни кажи защо лейди Кризания идваше при нас. Ние знаем, че тя търсеше Уейритската гора.

— Не съм сигурен — смотолеви Карамон.

— Тя идваше насам заради Рейстлин — притече му се на помощ Тас, но гласът му прозвуча остро и рязко в залата. Изреченото име отекна зловещо в тишината. Пар-Салиан се намръщи, а Карамон се извърна и му хвърли свиреп поглед. Забулените глави на маговете леко се помръднаха, сякаш размениха погледи помежду си и мантиите им тихо изшумоляха. Тас преглътна и замълча.

— Рейстлин — повтори Пар-Салиан името с тих, съскащ звук. Той се взираше внимателно в Карамон. — Какво общо може да има една жрица на доброто с твоя брат? Защо ти се впусна в това опасно пътуване заради нея?

Карамон поклати глава, неспособен или нежелаещ да отговори на въпроса.

— Ти знаеш ли, че той служи на злото? — попита го строго Пар-Салиан.

Карамон упорито отказваше да отговори, забил поглед в каменния под.

— Аз зная… — поде Тас, но магът го накара да замълчи с леко движение на ръката.

— Ние смятаме, че той възнамерява да завладее света и ти си наясно с това — продължи безмилостно Пар-Салиан и думите му се забиваха в Карамон като стрели. Тас видя как грамадният мъж трепна. — Заедно с твоята полусестра Китиара — известна сред армията си като Тъмната дама — Рейстлин е започнал да събира войски. Той разполага с дракони, с летящи крепости и в допълнение на това ние знаем…

В този момент в залата се разнесе присмехулен глас:

— Вие не знаете нищо, Велики магьоснико. Вие сте глупак!

Думите паднаха като капки вода в спокойно езеро и предизвикаха вълнение сред седналите в полукръг магьосници. Тас се обърна сепнато, потърси с очи собственика на този странен глас и видя от сенките да изплува някаква фигура. Тъмните му одежди прошумоляха, когато мина покрай тях, за да застане лице в лице с Пар-Салиан. В този момент фигурата дръпна качулката от главата си.

Тас почувства как Карамон настръхна.

— Какво има? — попита кендерът, защото не виждаше добре ставащото.

— Тъмен елф! — промърмори Карамон.

— Настина ли? — рече Тас и очите му засияха. — Знаеш ли, през целия си живот на Крин никога не съм виждал тъмен елф. — Кендерът тръгна решително напред, но миг по-късно бе хванат здраво за туниката. Тас изкряска гневно, когато Карамон го дръпна назад, но като че ли нито Пар-Салиан, нито елфът с черната мантия обърнаха внимание на този кратък инцидент.

— Мисля, че дължиш обяснение, Даламар — каза Пар-Салиан тихо. — Защо ме смяташ за глупак?

— Щял да завладява света! — присмя се Даламар. — Той не смята да завладява света! Светът не означава нищо за него. Ако искаше това, щеше да го има още утре, още тази вечер!

— Какво иска тогава? — Въпросът дойде от един маг с червена мантия, седнал недалече от Пар-Салиан.

Тас надникна покрай ръката на Карамон и видя жестоките изящни черти на тъмния елф да се отпускат в усмивка — усмивка, която накара кендера да потръпне.

— Той иска да стане бог — отвърна Даламар тихо. — Ще се опълчи срещу самата Царица на мрака. Това е планът му.

Маговете не казаха нищо, нито помръднаха, но мълчанието им се люшна между тях като променливи въздушни потоци, докато наблюдаваха Даламар с блестящи, немигащи очи.

След това Пар-Салиан въздъхна.

— Мисля, че го надценяваш.

В следващия миг се разнесе силен звук на разкъсана дреха. Тас видя тъмният елф да прави рязко движение с ръката си и да съдира плата на мантията си.

— Това прилича ли ви на подценяване? — извика Даламар.

Маговете се наведоха напред и през залата премина шепот от изненада, подобен на леден вятър. Тас се мъчеше да види по-добре какво става, но ръката на Карамон го държеше здраво. Кендерът погледна големия войн с раздразнение. Никакво любопитство ли не изпитваше този човек!? Но Карамон изглеждаше съвършено равнодушен.

— Виждате ли отпечатъците на пръстите му върху мен? — изсъска Даламар. — Дори и в този момент болката е почти непоносима. — Младият елф замълча за кратко и сетне добави през стиснати зъби: — Той ми каза да ви предам почитанията му, Пар-Салиан.

Великият маг овеси глава. Ръката, която се вдигна, за да я подпре, трепереше паралитично. Сега той изглеждаше стар, немощен и изтощен. Магът остана още няколко секунди, закрил очите си с длан, след това вдигна глава и се вгледа внимателно в Даламар.

— Значи най-лошите ни страхове се сбъднаха. — Очите на Пар-Салиан се присвиха въпросително. — Той знае, че ние сме те изпратили при него…

— За да шпионирам? — Даламар се разсмя горчиво. — Да, знае! — След това тъмният елф заговори, изричайки всяка следваща дума с яд. — Той е знаел през цялото време. Използвал ме е — използвал е всички нас — за осъществяването на собствените си цели.

— Трудно ми е да повярвам на всичко, което чувам — каза кротко магът с червената мантия. — Ние всички знаем, че младият Рейстлин несъмнено е могъщ, но тези приказки, че ще се опълчи срещу една богиня, ми се струват нелепи… даже доста нелепи.

От двете крила на полукръга дойде одобрителен шепот.

— О, нима? — попита Даламар с някаква унищожителна мекота в гласа си. — Нека ви кажа тогава, глупаци, че вие нямате представа за значението на понятието могъщество. Не и когато става дума за него. Не можете нито да си представите дълбочината на неговата власт, нито да се издигнете до висотите й! Само аз мога да направя това! Аз видях — за момент Даламар замълча и след това гневните нотки в гласа му бяха заменени от възхищение, — видях неща, които нито един от вас не би дръзнал да си представи! Бродех из земите на сънищата с отворени очи! Видях красоти, които караха сърцето ми да се разкъсва от болка. Спуснах се в бездните на кошмарите, станах свидетел на ужаси — той потръпна, — толкова безименни и страховити, че се молех да падна мъртъв на часа, за да не ги виждам! — Даламар обходи с очи маговете, събирайки всички с тъмния си проблясващ поглед. — И всички тези чудеса бяха призовани, сътворени и извикани за живот от него и неговата магия.

В залата цареше пълно мълчание, всички бяха като вкаменени.

— С право се страхуваш, Велики — гласът на Даламар се сниши до шепот. — Но каквито и да са страховете ти, те не са достатъчно големи, когато става дума за него. О, да, той не притежава силата, за да прекрачи този страшен праг. Но именно тази сила е тръгнал да търси. И дори докато говорим, той се подготвя за дълго пътуване. И утре, веднага щом се върна, ще потегли на път.

Пар-Салиан вдигна глава.

— Когато се върнеш? — каза старецът смаян. — Но той вече знае, че ти си шпионин, изпратен от нас, от неговите събратя в Съвета на маговете. — Великият магьосник погледна към празния стол сред маговете с черните мантии. И след това стана на крака. — Не, млади Даламар. Ти си много смел, но аз няма да ти позволя да се върнеш, защото там несъмнено те очаква мъчителна смърт в неговите ръце.

— Не можеш да ме спреш — каза Даламар със съвършено равен глас. — Казвал съм го и преди… ще дам и душата си, за да се уча при магьосник от неговата величина. И дори ако трябва да платя с живота си, аз ще остана при него. Той ме очаква да се върна и ще ми повери да се грижа за Кулата на върховното чародейство по време на неговото отсъствие…

— И защо ще остави точно теб да пазиш Кулата — попита недоверчиво червеният маг. — Та нима ти не го предаде?

— Той ме познава — каза Даламар с горчивина. — Знае, че ме е впримчил завинаги. Рейстлин ме ужили и изсмука душата ми, но въпреки това аз ще се върна в паяжината. И няма да съм първият, който постъпва така. — Казвайки това, тъмният елф махна с ръка към бялата фигура, която лежеше на носилката пред него. След това той се обърна наполовина към Карамон. — Нали така, братко? — попита той с нотка на присмех.

Най-накрая Карамон като че ли беше подтикнат към действие. Отблъсквайки гневно Бупу от крака си, войнът направи крачка напред, следван непосредствено от кендера и блатното джудже.

— Кой е този? — попита Карамон, гледайки намръщено тъмния елф. — Какво става тук? За кого говориш?

Преди Пар-Салиан да успее да отговори, Даламар се изправи с лице срещу грамадния войн.

— Името ми е Даламар — каза елфът студено. — И говоря за твоя брат-близнак, Рейстлин. Той е мой господар. Аз чиракувам при него. Освен това съм и шпионин, изпратен от този августейши съвет, който виждаш пред теб, за да го държа в течение за делата му.

Карамон не отговори. Може би дори не чу думите. Очите му бяха широко отворени от ужас, вторачени в белезите върху гърдите на тъмния елф. Проследявайки погледа му, Тас видя петте прогорени дупки върху наранената плът на Даламар. Кендерът преглътна и изведнъж му се догади.

— Да, ръцете на брат ти направиха това — каза Даламар, досещайки се за мислите на Карамон. С мрачна усмивка тъмният елф придърпа скъсаните краища на черната си мантия и прикри раните. — Няма значение — промърмори той. — Получих точно онова, което заслужавах.

Когато Карамон се извърна, лицето му беше толкова пребледняло, че Тас побърза да го хване за ръката, страхувайки се, че приятелят му може да припадне. Даламар го наблюдаваше с презрение.

— Какво има? — попита той. — Не знаеше ли, че е способен на това? — Тъмният елф поклати глава недоверчиво и след това отклони погледа си към съвета на маговете. — Не, и вие сте като останалите. Глупаци… всички сте глупаци!

Сред групата на маговете се надигна ропот, някои гласове бяха гневни, други уплашени, но във всички имаше стаен въпрос. Най-накрая Пар-Салиан вдигна ръка, за да наложи мълчание.

— Кажи ни, Даламар, какви са плановете му. Освен ако, разбира се, не ти е забранил да говориш за това. — В гласа на стария маг имаше нотка на ирония, която не остана незабелязана от тъмния елф.

— Не — усмихна се мрачно той. — Аз зная плановете му. Или поне достатъчно голяма част от тях. Той дори ми нареди на всяка цена да ви ги съобщя.

Чуха се приглушени гласове и подигравателно сумтене. Но Пар-Салиан стана още по-угрижен, ако това изобщо беше възможно.

— Продължавай — каза той едва чуто.

— Той ще отпътува назад във времето към дните преди Катаклизма, когато великият Фистандантилус е бил на върха на могъществото си. Моят шалафи възнамерява да се срещне със знаменития магьосник, да учи при него и да възстанови онези от трудовете му, за които знаем, че са били изгубени по време на Катаклизма. Съдейки по прочетеното в заклинателните книги на Великата библиотека на Палантас, шалафи вярва, че Фистандантилус е открил начин как да премине границата, която дели хората от боговете. По този начин големият чародей е съумял да надживее Катаклизма и да вземе участие във Войните на джуджетата. Пак така той е успял да оцелее при ужасната експлозия, опустошила земите на Дергот. Фистандантилус е продължавал съществуването си, намирайки всеки път ново вместилище за душата си.

— Нищо не разбирам от всичко това! Кажете ми какво става! — извика Карамон и тръгна гневно напред. — Или ми кажете, или ще разпердушиня това място и ще го съборя над нещастните ви глави! Кой е този Фистандантилус? Какво общо има той с моя брат?

— Шт! — каза Тас и погледна неспокойно към маговете.

— Ние проявяваме разбиране, кендере — каза Пар-Салиан и се усмихна кротко на Тас. — Ние разбираме неговия гняв и болка. И той наистина е прав, че му дължим обяснение. — Белият маг въздъхна. — Може би тогава не постъпих правилно. И все пак, имах ли някакъв избор? Къде щяхме да бъдем днес, ако не бях взел това решение?

Тас забеляза, че Пар-Салиан се извърна към членовете на съвета, които седяха от двете му страни и изведнъж разбра, че обяснението щеше да бъде дадено колкото на Карамон, толкова и на маговете. Много от тях сега бяха дръпнали качулките си и кендерът видя лицата им. Гняв бе белязал лицата на черноризците, а по бледите лица на маговете с бели мантии се четеше тъга и страх. Само един човек от групата на червените мантии привлече вниманието на Тас, най-вече защото лицето му беше спокойно и безизразно, но въпреки това очите му бяха загадъчни и живи. Именно този маг се бе усъмнил в могъществото на Рейстлин. Тас остана с впечатление, че думите на Пар-Салиан бяха насочени главно към този мъж.

— Преди повече от седем години ми се яви Паладин. — Погледът на стария маг беше зареян някъде в сенчестия сумрак на залата. — Великият бог ме предупреди, че не след дълго светът ще бъде погълнат от ужаса. Тъмната царица била събудила злите дракони и се готвела за война срещу хората, за да ги покори на волята си. „Ще избереш един от твоя Орден, за да ти помага в борбата срещу злото, каза ми Паладин. Но помисли добре, преди да направиш своя избор, защото този човек ще бъде мечът, който ще разсече мрака. Няма да му казваш нищо за онова, което е отредило бъдещето, защото от неговите решения и от решенията на някои други ще зависи дали светът ви ще устои или ще пропадне във вечната нощ.“

Пар-Салиан беше прекъснат от гневни гласове, идващи най-вече от черноризците. Великият чародей ги погледна и очите му просветнаха. Точно в този момент Тас осъзна колко голяма беше властта и авторитета на мършавия стар маг.

— Да, може би трябваше да внеса този въпрос за разглеждане пред Съвета — каза рязко Пар-Салиан. — Но тогава смятах — и все още смятам, — че решението беше мое. Знаех, че ще започнат дълги препирни и нито един от вас нямаше да се съгласи! Затова взех решението сам. Оспорва ли някой от вас правото ми да сторя това?

Тас затаи дъх, струваше му се, че гневът на Пар-Салиан тътне из залата като гръмотевица. Черноризците потънаха обратно в каменните си столове, мърморейки под нос. Пар-Салиан замълча за кратко и когато погледна отново към Карамон, очите му вече не бяха така сурови.

— Аз избрах Рейстлин — каза той.

Карамон се намръщи.

— Защо — пожела да научи той.

— Имах си причини — отвърна магът кротко. — Някои от тях не мога да споделя с теб дори и сега. Но мога да ти кажа това — брат ти притежаваше дарба още по рождение. И това е най-важното. Магията е вкоренена дълбоко в него. Знаеш ли, че още от първия ден, в който Рейстлин дойде тук, собственият му учител изпитваше от него боязън и страхопочитание? Възможно ли е въобще да учиш някого, който знае повече от тебе? Магическият му талант е съчетан с голям интелект. Умът на Рейстлин никога не почива. Той непрекъснато се стреми към познание и търси отговори. Освен това е и смел — може би по-смел от теб, войнико. Брат ти се бори с болката през всеки ден от живота си. Неведнъж се е изправял лице в лице със смъртта и я е побеждавал. Не се бои от нищо — нито от мрака, нито от светлината. А душата му — Пар-Салиан замълча за миг, — душата му изгаря от амбиция за власт и желание за още по-голямо познание. Аз знаех, че нищо не може да го спре в осъществяването на целите му, дори и страхът от смъртта. Знаех също, че целите, които преследва, могат да бъдат от полза за целия свят, дори самият той да решеше да му обърне гръб.

Пар-Салиан направи пауза. Когато заговори отново, в думите му имаше тъга.

— Но най-напред трябваше да се подложи на Изпитанието.

— Трябвало е да предвидите какво ще се случи — вметна магът с червената мантия с мек глас. — Ние всички знаехме, че той изчаква удобния момент…

— Нямах избор! — отсече Пар-Салиан и сините му очи отново проблеснаха. — Времето ни изтичаше. Времето на света изтичаше. Младежът трябваше да се подложи на Изпитанието и да асимилира наученото от нас. Не можех да отлагам повече.

Карамон местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Вие знаехте ли, че Рейст го грози опасност, когато го повикахте тук?

— Опасност винаги има — отвърна Пар-Салиан. — Целта на Изпитанието е да отстрани онези, които могат да бъдат пагубни за самите себе си, за Ордена или за невинните по света. — Той вдигна ръка и разтри челото си. — Не забравяй също, че то има и възпитателна цел. Надявахме се благодарение на него брат ти да се научи на съчувствие, милост и състрадание и да обуздае себичните си амбиции. И аз допуснах грешка именно поради това мое горещо желание. Забравих за Фистандантилус.

— Фистандантилус? — повтори Карамон объркано. — Какво значи това „забравих за Фистандантилус“? Съдейки по думите ви, този маг е отдавна мъртъв.

— Мъртъв? Не… — лицето на Пар-Салиан помръкна. — Взривът, който погуби хиляди по време на Войните на джуджетата и опустоши цяла една земя, която все още тъне в руини, не уби Фистандантилус. Магията му беше достатъчно силна, за да победи самата смърт. Той се премести в друга плоскост на съществуването, която беше много далече оттук и все пак не достатъчно далече. След това продължи да наблюдава внимателно света, изчаквайки удобния момент, търсейки подходящото тяло, което да приеме душата му. И той намери това тяло — твоят брат.

Карамон слушаше в напрегнато мълчание с мъртвешки бледо лице. С крайчеца на окото си Тас видя, че Бупу бавно се прокрадва назад. Той я сграбчи здраво, за да попречи на ужасената си спътничка да се обърне и да хукне през глава навън.

— Кой знае какво са се спогодили двамата по време на Изпитанието. Вероятно никой от нас. — Пар-Салиан се усмихна леко. — Но аз съм наясно с друго — Рейстлин се справи блестящо с Изпитанието, но крехкото му здраве му изневеряваше. Може би той щеше да превъзмогне и последното препятствие — сблъсъка с тъмния елф, дори и без помощта на Фистандантилус. А може би не.

— Фистандантилус му е помагал? Спасил е живота му.

Пар-Салиан сви рамене.

— Ние знаем само това, войниче — нито един от нас няма нищо общо със златистата кожа на брат ти. Тъмният елф изпрати срещу него огнено кълбо, но Рейстлин оцеля. Макар това да е невъзможно…

— Не и за Фистандантилус — намеси се червеният маг.

— Така е — съгласи се Пар-Салиан тъжно, — не и за Фистандантилус. — Аз си блъсках главата над тези неща тогава, но нямах време за обстойно разследване. Събитията в света се бяха устремили към връхната си точка. Брат ти си беше същият човек, когато изпитанието свърши. Силите му бяха отслабнали, но това беше в реда на нещата. И аз наистина се оказах прав — Пар-Салиан обходи бързо с тържествуващ поглед маговете, — неговата магия беше могъща! Кой друг би могъл да се сдобие с власт над драконовата сфера, без да я е изучавал преди това години наред?

— Разбира се — каза магът с червената мантия, — той е получил помощ от някой, който действително я е изучавал години наред.

Пар-Салиан се намръщи и не отговори.

— Нека да изясним това — каза Карамон, стрелвайки с очи мага с бялата мантия. — Този Фистандантилус… е отнел душата на Рейстлин? И именно той го е накарал да облече Черната Мантия?

— Брат ти сам направи своя избор — отговори рязко Пар-Салиан. — Както и всички ние.

— Не вярвам на това! — извика Карамон. — Рейстлин не е направил сам избора си. Вие лъжете! Всички! Вие сте подложили брат ми на ужасното си изпитание и след това един от вашите стари магьосници е взел онова, което е останало от тялото му!

Думите на Карамон прогърмяха в залата и сенките в нея затанцуваха тревожно.

Тас видя Пар-Салиан мрачно да се взира във война и леко се приведе в очакване магията на чародея да накара Карамон да зацвърчи като пиле на шиш. Но нищо подобно не се случи. Единственият звук беше накъсаното дишане на грамадния мъж.

— Аз ще го върна обратно — каза накрая Карамон с блеснали от сълзи очи. — Ако той може да се върне във времето и да се срещне с онзи стар магьосник, значи и аз мога. Вие ще ме изпратите назад. И когато открия Фистандантилус, ще го убия със собствените си ръце. След това Рейстлин ще бъде… — той сподави вопъла си и се опита да се овладее. — Той отново ще бъде Рейст. И ще забрави всички тези бълнувания да се опълчва срещу Тъмната царица и… да става бог.

Сред полукръга на магьосниците настъпи хаос. Надигна се глъчка, чуха се настойчиви и гневни викове.

— Невъзможно! Той ще промени историята! Отидохте твърде далече, Пар-Салиан…

Белият маг се изправи на крака и обходи целия съвет с поглед, взирайки се във всеки един от магьосниците поотделно. Тас почувства светкавичния и безмълвен обмен на мнения между тях.

Карамон прокара ръка над очите си, наблюдавайки маговете предизвикателно. Един по един те всички се облегнаха отново на столовете си. Но Тас видя ръцете, стиснати в юмруци, колебливите лица, гневните изражения.

Магът с червената мантия гледаше към Пар-Салиан замислено, повдигнал леко едната си вежда. След това той също се отпусна на своя стол. Пар-Салиан обиколи за последно членовете на Съвета с поглед и след това се извърна към Карамон.

— Ние ще разгледаме предложението ти — каза той. — Планът може и да успее. Няма съмнение, че той няма да очаква това…

Даламар се разсмя.

Глава 13

— Нямало да очаква това? — елфът се разсмя толкова силно, че накрая едва успяваше да си поеме въздух. — Та именно той е планирал всичко това! — Да не мислите, че този грамаден идиот — тъмният елф махна с ръка към Карамон — щеше да намери пътя дотук сам? А онези създания по петите на Танис Полуелф и лейди Кризания — не забравяйте, че те ги преследваха, но така и не ги настигнаха. Кой смятате ги изпрати? И сблъсъкът с рицаря на смъртта, който бе планиран от сестра му и наистина застраши плана му — моят шалафи обърна дори и него в своя полза. И сега вие, безумци, несъмнено ще изпратите лейди Кризания обратно във времето при единствените, които могат да я излекуват — Царят-жрец и последователите му. Ще я изпратите обратно във времето, за да се срещне с Рейстлин! На всичко отгоре ще й дадете този мъж — брата на шалафи — за телохранител. Точно както иска господарят ми.

Тас забеляза как Пар-Салиан свива подобните си на нокти пръсти върху каменната облегалка на стола. Сините очи на стареца проблясваха застрашително.

— Достатъчно обиди понесохме от теб, Даламар — каза Пар-Салиан. — Започвам да си мисля, че лоялността ти към твоя шалафи е вече твърде голяма. И ако наистина е така, ти вече по никакъв начин не си полезен на този съвет.

Пренебрегвайки отправената заплаха, Даламар се усмихна ожесточено.

— Моят шалафи… — повтори той тихо и въздъхна. Изведнъж цялото му тяло потръпна. Елфът хвана краищата на скъсаната си мантия и наведе глава. — Аз съм разкъсан, точно както искаше той — прошепна Даламар. — И сам не зная кому служа, ако изобщо служа на някого. — Сетне вдигна тъмните си очи и безумният им израз накара сърцето на Тас да се свие от болка. — Но едно нещо зная със сигурност — ако някой от вас дойде и се опита да проникне в Кулата по време на отсъствието му, бих го убил. Дължа му поне тази лоялност. И въпреки това, аз се страхувам от него, точно както и вие. Ще ви помогна, ако мога.

Ръцете на Пар-Салиан се отпуснаха, въпреки че магът продължи да наблюдава Даламар със същото неумолимо изражение.

— Така и не успях да разбера защо Рейстлин ти е разкрил плановете си? Той би трябвало да знае, че ние със сигурност ще се опитаме да му попречим да реализира ужасяващите си амбиции.

— Защото и вие, както и аз, сте просто пешки в неговата игра — отвърна Даламар. После той изведнъж залитна и лицето му пребледня от болка и изтощение. Пар-Салиан направи рязко движение и от сенките се материализира истински стол. Тъмният елф се отпусна тежко на него. — Действията ви трябва да подпомогнат плановете му.

Трябва да изпратите този човек обратно във времето — той махна към Карамон, — заедно с тази жена. Това е единственият начин той да успее…

— Това е също и единственият начин да го спрем — каза Пар-Салиан с тих глас. — Но защо точно лейди Кризания? Какво поражда интереса му към една толкова добродетелна, толкова чиста…

— И толкова могъща — прекъсна го Даламар с мрачна усмивка. — Опирайки се на оцелелите трудове на Фистандантилус, той стигна до извода, че ще му е нужна жрица, с която да се изправи срещу страшната Царица. И само една жрица на доброто притежава достатъчно голяма власт, за да се опълчи срещу Царицата на мрака и да отвори Тъмната врата. О, да, лейди Кризания не беше първият избор на шалафи. Той кроеше смътни планове да използва умиращия Елистан… но няма да говоря за това. Впоследствие обаче, стана така, че тя сама падна в ръцете му, така да се каже в буквалния смисъл на думата. Тя е добродетелна, могъща, притежава силна вяра…

— И е била привлечена от злото подобно на пеперуда от пламъка на свещ — промърмори Пар-Салиан, поглеждайки Кризания с дълбока жал.

Тас наблюдаваше Карамон и се чудеше дали исполинът успява да разбере и половината от онова, което ставаше. На лицето му беше изписано някакво неопределено глуповато изражение, сякаш не беше напълно сигурен къде се намира и кой е всъщност. Кендерът поклати колебливо глава. „Настина ли се канят да го изпратят обратно във времето?“ — мислеше си той.

— Рейстлин има и други причини да иска тази жена и брат му да се озоват заедно с него в миналото, можете да сте сигурен в това — обърна се червеният маг към Пар-Салиан. — Той по никакъв начин не е разкрил играта си.

Използва собствения ни шпионин, за да ни каже толкова, колкото да ни обърка. Предлагам да осуетим плановете му!

Пар-Салиан не каза нищо. Той само вдигна очи и задълго остана загледан в Карамон. Тъгата, която Тас видя там, прониза сърцето му. После магът поклати глава и заби поглед в подгъва на мантията си. Бупу прохленчи нещо и Тас я потупа разсеяно. „Защо Карамон зяпа така странно? — питаше се неспокойно кендерът. Те, разбира се, не биха го пратили на сигурна смърт. Нима имаше някакъв шанс да оцелее точно в сегашното му състояние — болен, потиснат и объркан?“ Тас премести тежестта си от единия на другия крак и се прозя. Никой не му обръщаше никакво внимание. Целият този разговор беше отегчителен. Освен това беше и гладен. Ако смятаха да пращат Карамон назад във времето, защото просто не го направеха още сега.

Изведнъж онази половина от ума му, която слушаше какво става в залата, даде знак на другата, която се беше отнесла някъде далече и скоро след това до съзнанието му достигнаха думите на Даламар:

— Тя прекара нощта в кабинета му. Не зная за какво са говорили, но на сутринта, когато си тръгна, жрицата изглеждаше смутена и уплашена. Последните му думи към нея бяха следните: „Може би Паладин не ви е изпратил тук да ме спрете, лейди Кризания. Може би сте тук, за да ми помогнете.“

— И какво му отговори тя?

— Не каза нищо — отвърна Даламар. — Мина през коридорите на Кулата и прекоси Шойканската гората като човек, който нито вижда, нито чува.

— Онова, което не разбирам, е, защо лейди Кризания е пътувала насам. Нима е смятала да търси помощта ни да я върнем назад във времето? Тя би трябвало да знае, че ние ще отхвърлим подобна молба! — заяви магът с червената мантия.

— Аз мога да отговоря на този въпрос! — обади се Тас. Езикът беше изпреварил ума му.

Сега вече Пар-Салиан му обърна внимание. Този път всички магове в съвета му обърнаха внимание. Всички глави се завъртяха към него. Тас бе разговарял с духове в Тъмната гора, говорил беше и пред Съвета на Белия камък, но нищо не можеше да се сравни със страхопочитанието, което го обзе при вида на тази смълчана и сериозна група от слушатели. Още повече се смути, когато осъзна какво трябваше да им каже.

— Моля те, Тасълхоф Кракундел — рече Пар-Салиан много учтиво, — кажи ни каквото знаеш. — Магът се усмихна. — После може би ще закрием тази среща и ти ще получиш обяд.

Тас се изчерви и се запита дали бе възможно Пар-Салиан да е прочел мислите му, както се четат отпечатани върху пергамента думи.

— О, да! Един обяд ще ми дойде много добре. Но сега, ъъъ… за лейди Кризания. — Тас направи пауза, за да събере мислите си и после започна да разказва: — Е добре, но забележете, не мога да бъда сигурен за всичко онова, което ще ви изложа. Каквото зная, го зная оттук и оттам. Но нека да започна от самото начало. Срещнах лейди Кризания в Палантас, където бях на гости на моя приятел Танис Полуелф. Познавате го, нали? А също и Лорана и Златния генерал? Аз се сражавах заедно с тях във Войната на Копието. Помогнах при спасяването на Лорана от Тъмната царица. — Кендерът определено говореше с гордост. — Чували ли сте някога тази история? Бях в храма на Нерака…

Пар-Салиан повдигна леко вежди и Тас се запъна:

— Ъъъ, е добре, по-късно ще ви разкажа за това. Както и да е, срещнах се с лейди Кризания в дома на Танис и чух плановете им да пътуват до Утеха, за да се срещнат с Карамон. Случи се също, така да се каже, ъъъ… да намеря едно писмо от лейди Кризания до Елистан. Сигурно беше паднало от джоба й.

Кендерът спря да си поеме дъх. Пар-Салиан помръдна леко устни, но се въздържа да се усмихне.

— Аз го прочетох — продължи Тас, радостен, че вече владее вниманието на аудиторията си, — просто да видя дали не е нещо важно. Може пък да го беше изхвърлила. В писмото тя пишеше… ъъъ как беше точно… „след разговора си с Танис съм по-убедена отвсякога, че доброто е съхранено в Рейстлин и той може да бъде отклонен от пътя на злото. Трябва да накарам маговете да повярват в това…“ Във всеки случай сега вече знаех, че писмото е важно и затова й го върнах. Тя ми беше много благодарна, когато й го дадох — рече кендерът важно. — Дори не беше разбрала, че го е изгубила.

Пар-Салиан докосна устните си с пръсти, за да прикрие усмивката си.

— Тогава й споменах, че зная не една история за Рейстлин, ако това я интересува. Тя каза, че много би искала да ги чуе и аз й разказах всичко, каквото се сетих. Уважаемата дама проявяваше най-жив интерес, когато станеше дума за Бупу… „Да можех само да намеря това блатно джудже! — довери ми тя една нощ. Сигурна съм, че бих могла да убедя Пар-Салиан, че има надежда той да бъде върнат в пътя на доброто!“

Чувайки това, един от черноризците изсумтя високо. Пар-Салиан завъртя бързо глава в тази посока и магьосниците се смълчаха. Но Тас забеляза, че много от тях — особено тези с Черните мантии — скръстиха гневно ръце пред гърдите си. Той видя също очите им да проблясват изпод качулките на мантиите им.

— Ъъъ — запъна се Тас, — не исках да обидя никого. Винаги съм си мислил, че Рейстлин изглежда много по-добре в черно… със златистия цвят на кожата му и всичко останало. И определено не смятам, че всеки трябва да бъде добър, разбира се. С Физбан… искам да кажа с Паладин, сме големи лични приятели и двамата с него… Както и да е, Физбан веднъж спомена, че в света трябва да има равновесие и, че ние се опитваме всячески да възстановим това равновесие. Оттук естествено следва, че трябва да има магове както с Бели мантии, така и с Черни, нали?

— Разбираме какво искаш да кажеш, кендере — отвърна Пар-Салиан кротко. — Нашето братство не е обидено от думите ти. Гневът им е насочен в друга посока. Не всички хора по света са мъдри като великия Физбан.

Тас въздъхна.

— Понякога той ми липсва. Но докъде бях стигнал? А да, говорех за Бупу. Точно тогава ми хрумна една идея. „Може би, ако Бупу разкаже историята си, маговете ще й повярват“, подхвърлих аз на лейди Кризания. Тя се съгласи и предложи да отидем да намерим Бупу. Не бях ходил в Ксак Тсарот, откакто Златна луна уби черния дракон. Пътуването нямаше да бъде никак дълго и освен това Танис каза, че няма нищо против. Всъщност той ми се видя искрено зарадван, когато разбра, че си отивам.

Върховният булп ми позволи да отведа Бупу след… ъъъ… кратко обсъждане, като за целта ми се наложи да пожертвам някои интересни вещи от кесията си. Когато с Бупу пристигнахме в Утеха, Танис вече беше заминал, а също и лейди Кризания. Карамон беше… — Тас замълча за миг, чувайки как големият мъж се прокашля зад него, — Карамон беше… не се чувстваше много добре, но Тика — това е жената на Карамон, която е и мой голям приятел, но както и да е… Та Тика каза, че ние трябва да тръгнем след лейди Кризания, защото Уейритската гора е ужасно място и… не се обиждайте, но някога да ви е минавало през ум, че вашата гора е доста неприятно място? Искам да кажа, че не е твърде дружелюбна… — Тас гледаше маговете строго. — И не зная защо я оставяте да се скита накъдето й хрумне. Според мен това е безотговорно!

Раменете на Пар-Салиан се разтресоха.

— Е, това е всичко, което зная — каза Тас. — А ето я и самата Бупу и тя може… — Кендерът спря и се огледа. — Всъщност къде е тя?

— Ето я тук — каза Карамон мрачно и дръпна блатното джудже, което в огромния си ужас се беше свило зад гърба му. Виждайки маговете да се взират в нея, Бупу нададе пронизителен вик и се сгромоляса на пода, подобно на потрепваща купчина парцали.

— По-добре ти ни разкажи историята й — каза Пар-Салиан на Тас. — Ако можеш, разбира се.

— Да — отвърна Тас с изведнъж омекнал тон. — Зная какво искаше да чуете лейди Кризания. Това се случи по време на войната, когато бяхме в Ксак Тсарот. Единствените, които знаеха нещо за този град, бяха блатните джуджета. Но повечето отказваха да ни помогнат. Рейстлин омагьоса едно от тях — Бупу. Може би точната дума не е „омагьоса“, тя се влюби в него. — Кендерът замълча за миг, след това въздъхна и продължи с нотки на угризение в гласа си: — Някои от нас намираха това за смешно. Но не и Рейстлин. Той беше много мил към нея и дори веднъж й спаси живота, когато бяхме нападнати от дракониди. И така, след като напуснахме Ксак Тсарот, Бупу тръгна с нас. Тя не можеше да понесе мисълта да се раздели с Рейстлин.

После Тас понижи глас:

— Една нощ се събудих и чух Бупу да плаче. Реших да отида при нея, но видях, че Рейстлин също я беше чул. Беше й станало мъчно за дома и искаше да се върне при своя народ, но в същото време не можеше да се раздели с него. Не зная какво точно й каза той, но го видях да слага ръка върху главата й. И тогава ми се стори, че около Бупу сияе светлина. После магът я отпрати обратно в родината й. Тя трябваше да мине през земи, обитавани от ужасни чудовища, но по някакъв начин аз знаех, че ще бъде в безопасност и наистина нищо не й се случи — завърши Тас важно.

Известно време цареше мълчание и после сякаш всички магове заговориха изведнъж. Черноризците поклащаха глави. Даламар открито се присмиваше.

— Явно кендерът е сънувал нещо — каза той презрително.

— Кой изобщо вярва на кендери? — обади се друг.

Маговете с Бели и Червени мантии изглеждаха замислени и объркани.

— Ако тази история е вярна — каза някой, — може би сме си съставили погрешно мнение за него. Може би трябва да се възползваме от този шанс, колкото и да е малък.

Най-после Пар-Салиан вдигна ръка, за да накара другите да замълчат.

— Признавам, че ми е трудно да повярвам на чутото — каза той накрая. — С това не искам да те обидя Тасълхоф Кракундел — добави той благо, усмихвайки се на възмутения кендер. — Но всички знаят, че за жалост представителите на твоята раса са склонни да… ъъъ… преувеличават. За мен е очевидно, че Рейстлин просто е омагьосал това… това създание — в гласа на Пар-Салиан се прокраднаха нотки на възмущение, — за да го използва…

— Мен не създание!

Бупу вдигна изцапаното си от сълзи и кал лице от пода, наежена като котка. Гледайки гневно към Пар-Салиан, тя стана на крака и тръгна право напред, но се спъна в торбата си и се пльосна на пода. Без да губи кураж, блатното джудже се изправи отново и застана лице в лице срещу Пар-Салиан.

— Мен не знае нищо за тез големи, могъщи магьосници. — Бупу направи жест с мърлявата си ръка по посока на маговете. — Мен не знае нищо за никакво омагьосване. Мен обаче знае, че магия има в това — тя затършува в торбата и малко по-късно извади оттам умрелия плъх, за да го размаха към Пар-Салиан — и мен знае, че човек, за който вие говори тук, добър човек. Него добър с мен. — Притискайки мъртвия плъх към гърдите си, Бупу погледна Пар-Салиан със сълзи в очите. — Останали хора, голям човек и кендер, те се смеят на Бупу. Те гледат на мен, сякаш мен някаква буболечка.

Бупу потърка очи. Тас почувства в гърлото си някаква буца и му се стори, че е по-малък и от буболечка.

Бупу продължи да говори тихо:

— Мен знае как изглежда. — Мръсните й ръце напразно се опитаха да пооправят роклята й, оставяйки след себе си петна. — Мен знае, че не красива като дама, която лежи там. — Блатното джудже подсмръкна, но после избърса носа си и вдигайки глава, погледна предизвикателно към Пар-Салиан. — Но той не нарича мен „създание“. Той нарича мен „малко човече“. Малко човече — повтори Бупу.

За кратко тя остана мълчалива, отдадена на спомените си. След това натъжено въздъхна.

— Аз, аз иска остане с него. Но него каже мен „не“. Него каже, че трябва пътува по тъмни пътища. Него каже, че иска мен да бъде в безопасност. Него сложи ръка върху моя глава — Бупу сведе глава, сякаш припомняйки си миналото — и тогава мен става топло отвътре. После той каже мен „Сбогом, Бупу.“ Той нарича мен „малко човече“. — Бупу обиколи с поглед полукръга на маговете. — Него никога не се смее на мен — рече тя задавено. — Никога! — И после заплака.

Известно време в залата се чуваха само хлипанията й. Карамон сложи ръце пред лицето си, обзет от силно чувство на жал. Тас си пое с треперене дъх и зарови из джобовете си за кърпа. Малко по-късно Пар-Салиан стана от каменния си стол, тръгна към блатното джудже и се спря пред него. То го изгледа подозрително, хълцайки от мъка.

Великият маг протегна ръка.

— Прости ми, Бупу — рече той замислено, — ако съм те обидил. Трябва да призная, че казах онези жестоки думи нарочно с надеждата да се ядосаш достатъчно, за да ми разкажеш историята си. Защото само тогава ние бихме могли да бъдем сигурни каква е истината. — Пар-Салиан сложи ръка на главата на Бупу, измъчен, уморен и в същото време ликуващ. — Може би ние не сме се провалили напълно и той се е научил на известно състрадание — промърмори Пар-Салиан и помилва нежно джуджето по разрошените му коси. Да, Рейстлин никога не би ти се смял, малко човече. Той знае и помни. Твърде много бяха онези, които се смееха на него.

Тас не виждаше нищо от сълзите в очите си и чуваше как Карамон хълца до него. Кендерът издуха нос в кърпата си и отиде да издърпа Бупу, която хлипаше, заровила лице в бялата мантия на Пар-Салиан.

— Значи затова лейди Кризания е предприела това пътуване — обърна се Пар-Салиан към Тас, докато кендерът се приближаваше към него. Сетне магът извърна поглед към притихналата, бяла и студена фигура под лененото платно, чиито невиждащи очи бяха вторачени в сенчестия полумрак на залата. — Тя вярва, че отново може да запали искрата на доброто, която ние се опитахме да предизвикаме, но не успяхме.

— Да — отвърна Тас, почувствал се изведнъж неловко под пронизващите сини очи на мага.

— И все пак защо тя иска да направи този опит? — упорстваше Пар-Салиан.

Тас изправи Бупу на крака и й подаде кърпичката си, опитвайки се да игнорира факта, че тя се взира в нея учудено, очевидно нямайки никаква представа как да я ползва. После Бупу издуха носа си в краищата на собствената си рокля.

— Ъъъ… и после Тика каза… — Тас замълча и се изчерви.

— Какво каза Тика? — попита Пар-Салиан кротко.

— Тика каза… — Тас преглътна, — Тика каза, че Кризания прави това… защото го о-обича… защото обича Рейстлин.

Пар-Салиан кимна и отклони поглед към Карамон.

— А ти, близнако? — каза изведнъж той. Карамон вдигна глава и се вторачи в него с безумен поглед.

— Ти обичаш ли го още? Преди малко каза, че си готов да се върнеш назад във времето и да унищожиш Фистандантилус. Ще се изправиш пред огромна опасност. Обичаш ли достатъчно брат си, за да се впуснеш в това страшно пътешествие. Готов ли си да рискуваш живота си за него, както стори тази дама? И преди да ми отговориш, искам да запомниш следното — ти не отиваш на мисия, за да спасиш света. Ще се върнеш във времето, за да спасиш една душа, нищо повече. И нищо по-малко.

Устните на Карамон се помръднаха, но от тях не излезе никакъв звук. Лицето му грееше радостно, но щастието извираше дълбоко от сърцето му. Той успя само да кимне с глава.

Пар-Салиан се извърна към Съвета на маговете.

— Аз взех моето решение — поде той.

Един от Черноризците стана и отметна качулката си назад. Тас видя, че това беше жената, която го бе довела тук. Очите й гневно горяха. Тя направи рязко движение с ръка, сякаш разсичаше нещо.

— Ние оспорваме решението ти, Пар-Салиан — каза тя приглушено. — И както знаеш, това означава, че не можеш да направиш заклинанието.

— Господарят на Кулата може да направи заклинанието без одобрението на другите, Ладона — отвърна Пар-Салиан мрачно. — Това право е дадено на всички Господари. Именно така Рейстлин откри тайната, когато овладя Кулата в Палантас. Не се нуждая от помощта нито на Червените, нито на Черните.

В крилото на маговете с червени мантии също се надигна ропот. Мнозина гледаха към черноризците и кимаха в знак на съгласие с тях. Ладона се усмихна.

— Така е, Велики — каза тя. — Зная това. Ние не ти трябваме, за да направиш заклинанието, но въпреки това, ти се нуждаеш от нас. Нуждаеш се от подкрепата ни, Пар-Салиан, от нашата тиха подкрепа. В противен случай сенките на магията ни ще се издигнат и ще засенчат светлината на сребърната луна. И ти ще се провалиш.

Лицето на Пар-Салиан стана студено и сиво.

— А животът на тази жена? — попита той и посочи тялото на Кризания.

— Какво е за нас животът на една жрица на Паладин? — присмя се Ладона. — Задълженията ни се простират много по-далече и освен това не могат да бъдат обсъждани пред външни лица. Отпрати тези хора да си вървят — тя махна към Карамон — и ще разгледаме нещата на тайно съвещание.

— Смятам, че това е разумно, Пар-Салиан — каза кротко червеният маг. — Гостите ни са уморени и гладни и сигурно намират препирните ни за крайно отегчителни.

— Много добре — отсече Пар-Салиан. Тас обаче забеляза гнева на стария маг с бялата мантия, когато се извърна с лице към тях. — Ще бъдете призовани.

— Почакайте! — извика Карамон. — Настоявам да присъствам! Аз…

В следващия миг грамадният мъж замълча и хлъцна от изумление. Залата, маговете и дори и каменните столове бяха изчезнали. Той крещеше на една закачалка за шапки.

Тас се огледа замаяно. Той, Карамон и Бупу се бяха озовали в една уютна стая, която сякаш беше долетяла направо от странноприемницата „Последен дом“. Зад решетката на камината гореше огън, а от едната страна имаше няколко удобни легла. Отрупаната с храна маса бе близо до огъня. Миризмата на хляб и печено месо накараха кендера да преглътне слюнката в устата си. Сетне той въздъхна щастливо.

— Мисля, че това е най-прекрасното място на този свят — каза Тас.

Глава 14

Старият маг с бялата мантия седеше в кабинета си, който много приличаше на този на Рейстлин в Палантийската кула, само че книгите по лавиците на Пар-Салиан бяха с бяла подвързия. Сребърните руни по гръбчетата и кориците им просветваха под отблясъците на припукващия огън. На случайния посетител тази стая би се сторила твърде гореща и задушна, но Пар-Салиан се бореше със студа на възрастта, който проникваше в костите му. На него му беше съвсем добре.

Той седеше зад писалището си, загледан в пламъците. Тихото почукване на вратата го накара леко да трепне. Сетне въздъхна и извика приглушено:

— Влез.

Един млад маг отвори вратата и се поклони леко на чародейката с черна мантия, както подобаваше на положението й. Тя мина покрай него, приемайки знака на уважение без никакъв коментар. Новодошлата отметна качулката си, прекрачи прага и се спря на крачка от него. Младият маг с бялата мантия затвори внимателно вратата след нея, оставяйки водачите на двата Ордена насаме.

Ладона обиколи помещението с бърз и проницателен поглед. По-голямата част от него тънеше в сянка, огънят беше единственото осветление. Дори и завесите бяха дръпнати, спирайки тайнственото сияние на луните. Вдигайки ръка, черната чародейка прошепна тихо няколко думи. Няколко предмети проблеснаха със загадъчна, червеникава светлина, откривайки магическата си природа. Това бяха един облегнат на стената жезъл, кристална призма на писалището на Пар-Салиан, свещник, огромен пясъчен часовник и няколко пръстена, сред тях и такива, които бяха на ръката на стария магьосник. Това не породи раздразнение у Ладона. Тя просто се вгледа във всеки от предметите и кимна. След това, поуспокоена седна на един стол близо до писалището. Пар-Салиан я наблюдаваше с лека усмивка върху набръчканото си лице.

— Тук няма същества от Отвъдното, които да се крият по ъглите, Ладона, уверявам те — каза старият маг сухо. — Ако исках да те прогоня от тази плоскост на битието, драга моя, щях да го направя много отдавна.

— Ако бяхме млади, можехме да си устроим един истински двубой, Велики — рече Ладона и отметна качулката си настрани. Металносивите й коси бяха сплетени в сложна плитка, която лъкатушеше надолу, обрамчвайки лице, чиято красота сякаш бе подсилена от линиите на годините, самите те като че ли нарисувани от изкусен художник — толкова добре подчертаваха нейния жив интелект и тайнствена мъдрост.

— Остави титлите, Ладона — каза Пар-Салиан, — познаваме се твърде отдавна.

— Познаваме се твърде отдавна и твърде добре, Пар-Салиан — каза Ладона с усмивка. — Твърде добре — прошепна тя тихо и сведе очи към огъня.

— Би ли искала да си върнеш младостта, Ладона? — попита Пар-Салиан.

В първия момент тя не отговори, сетне вдигна поглед и сви рамене.

— И да заменя силата, мъдростта и уменията си за горещата кръв на някогашните години? Малко вероятно, драги мой. А ти?

— И аз бих отговорил същото преди двадесет години — отвърна Пар-Салиан, разтривайки слепоочията си. — Но сега… бих се замислил.

— Не дойдох тук, за да се отдавам на спомени за миналото, колкото и приятно да ми е това — покашля се Ладона и гласът й изведнъж стана суров и студен. — Тук съм, за да се противопоставя на тази лудост. — Тя се наведе напред и тъмните й очи проблеснаха. — Надявам се, че тогава просто не си говорил сериозно, Пар-Салиан. Дори и ти не можеш да бъдеш толкова мекосърдечен и лекомислен, че да изпратиш този глупак обратно в миналото, за да спре Фистандантилус. Помисли за опасността! Той би могъл да промени историята! Възможно е всички ние да престанем да съществуваме!

— Уф! Това са глупости, Ладона! — отряза я Пар-Салиан. — Времето е огромна, подвижна река, по-необятна и по-широка от всяка друга. Ако хвърлиш камъче в течаща вода, нима водата изведнъж спира? Или пък започва да се носи в обратна посока? Разбира се, че не! Камъчето прави само няколко вълнички на повърхността, но после потъва на дъното. А реката продължава да си тече, както винаги е било.

— Накъде биеш? — попита Ладона, взирайки се внимателно в Пар-Салиан.

— Намеквах, че Карамон и Кризания са просто камъчета, драга моя. Те няма да променят хода на времето, както и падналите в Тон-Тсалариан скални отломки не могат да променят посоката й. Те са камъчета… — повтори той.

— Според Даламар ние подценяваме Рейстлин — прекъсна го Ладона. — Той трябва да е доста убеден в успеха си, за да поеме такъв риск. А този човек не е глупак, Пар-Салиан.

— Той е сигурен, че ще се сдобие с магията. И в това ние не можем да му попречим. Но тази магия е съвършено безполезна за него без жрицата. Той се нуждае от Кризания. — Белият маг въздъхна. — И точно за това ние трябва да я изпратим назад във времето.

— Така и не разбрах…

— Тя трябва да умре, Ладона! — изръмжа Пар-Салиан. — Нужно ли е да ти демонстрирам това с видение? Тя трябва да бъде върната във време, когато всички жреци са изчезнали от този свят. Рейстлин е казал, че ние ще бъдем принудени да я изпратим назад. Че няма да имаме никакъв друг избор. И пак по думите му това е единственият начин плановете му да бъдат осуетени! Това е най-голямата му надежда… и най-голямото му опасение. Той ще се нуждае от нея, когато се изправи пред Портата, но иска тя да дойде с него по собствена воля! По този начин Рейстлин планира да разклати вярата й и да разсее илюзиите й дотолкова, че да я накара да му съдейства. — Пар-Салиан махна ядосано с ръка. — Губим време. Утре сутринта той тръгва на път. Налага се да действаме веднага.

— Тогава я задръж тук! — каза Ладона надменно. — Това е далеч по-просто решение.

Пар-Салиан поклати глава.

— Той неизбежно ще се върне да си я вземе. И тогава вече ще притежава магията. Ще се е сдобил с власт да прави, каквото си иска.

— В такъв случай я убий.

— Такъв опит вече беше направен и не успя. Освен това дали самата ти би съумяла да я унищожиш със своите умения, докато е под закрилата на Паладин?

— В такъв случай може би самият бог ще й попречи да отиде при Рейстлин?

— Не, няма. Поличбите сочат, че той е заел неутрална позиция. Паладин е оставил нещата в нашите ръце. Кризания е просто вегетиращ труп и няма да бъде нещо повече, тъй като на този свят няма сила, която да я върне към живота. Може би Паладин й е отредил да умре на място и време, където смъртта й да има смисъл и така житейският й цикъл да бъде завършен.

— Значи ти ще я изпратиш на смърт — прошепна Ладона, взирайки се смаяно в Пар-Салиан. — Белите ти одежди ще се изцапат с кръвта й, стари ми приятелю.

Пар-Салиан стовари ръка върху масата с лице, изкривено от жестока вътрешна борба.

— Това не ми носи радост, по дяволите! Но какво друго ми остава? Не виждаш ли в какво положение се намирам? Кой стои начело на Черноризците сега?

— Аз — отвърна Ладона.

— А кой ще оглави Ордена, ако той се върне победоносно?

Ладона се намръщи и не отговори.

— Именно! Дните ми са преброени, Ладона, зная това. О, да — белият маг махна с ръка, — но силата ми е още голяма. Може би никога не е била по-голяма. Всяка сутрин обаче, когато се събудя, ме обзема страх. Днес ли е денят, в който ще я изгубя? Всеки път, когато не успея да си припомня бързо някое заклинание, ме побиват тръпки. Ще дойде ден, зная това, когато няма да си спомня точните думи! — Той затвори очи. — Уморен съм Ладона, много съм уморен. Не искам нищо друго, освен да си седя в тази стая край топлия огън и да документирам знанието, което натрупах през годините. И въпреки това не смея да се оттегля точно сега, защото зная кой ще заеме мястото ми.

Старият маг въздъхна.

— Аз сам ще посоча наследника си, Ладона — каза тихо Пар-Салиан. — Няма да допусна властта да бъде изтръгната от ръцете ми. Моят залог тук е много по-голям, отколкото, на който и да е от вас.

— Може би не е — рече Ладона, загледана в пламъците. — Ако той се върне като победител, може би няма да има Съвет на маговете. Ние всички ще станем негови слуги. — Ръката й се сви в юмрук. — Аз все още съм против, Пар-Салиан. Опасността е твърде голяма! Нека тя да остане тук, нека Рейстлин научи каквото може от Фистандантилус. Ще намерим начин да се справим с него, когато се върне! Той е силен, разбира се, но ще му отнеме години да научи всичко онова, което Фистандантилус е знаел, когато е умрял! Можем да използваме това време да се подготвим за неговото завръщане. Бихме могли…

В този момент от сенките на стаята дойде шумолене. Ладона трепна и се извърна, стрелвайки ръка към някакъв скрит джоб на мантията си.

— Недей, Ладона — обади се един кротък глас. Не е нужно да пилееш силите си в защитни заклинания. Аз не съм създание от Отвъдното, както вече каза Пар-Салиан. — Фигурата пристъпи напред към светлината на огъня и червените й одежди заблещукаха под отблясъците на огъня.

Ладона се облегна назад с въздишка, но в очите й гореше онзи гневен блясък, който караше магьосниците чираци да тръпнат от ужас.

— Да, Джустариус — каза тя хладно, — ти не си създание от Отвъдното. Значи успя да се скриеш от мен? Това говори колко много си напреднал в изкуството си, Червени. — Завъртайки се на стола си, тя погледна Пар-Салиан с презрение. — Остаряваш, приятелю, щом ти е нужна помощ, за да се справиш с мен!

— О, сигурен съм, че Пар-Салиан е точно толкова изненадан да ме види тук, колкото си и ти, Ладона — заяви Джустариус. Загръщайки се с мантията си, той тръгна бавно напред и седна на един друг стол до писалището на Пар-Салиан. Червеният маг видимо куцаше, влачейки единия си крак по земята. Рейстлин не беше единственият магьосник, който бе пострадал при Изпитанието.

Джустариус се усмихна.

— Макар Великият да се е научил добре да прикрива чувствата си — добави той.

— Долавях присъствието ти — каза Пар-Салиан тихо. — Познаваш ме по-добре, приятелю.

Джустариус сви рамене.

— Всъщност няма значение. Любопитен бях да чуя какво имаш да кажеш на Ладона…

— Бих казал същото и на теб.

— Може би по-малко, защото аз нямаше да споря с теб, както направи тя. Бях съгласен още от самото начало. Но това е така, защото двамата с теб знаем истината.

— Каква истина? — попита Ладона. Погледът й се отмести от Джустариус към Пар-Салиан. Очите й бяха разширени от гняв.

— Ще трябва да й го покажеш — рече Джустариус със същия кротък тон. — Не можеш да я убедиш по друг начин. Докажи й колко голяма е опасността.

— Нищо няма да ми показваш! — каза Ладона с потрепващ от възмущение глас. — Няма да се хвана на измислиците на двама ви…

— Тогава нека го направи сама — предложи Джустариус, повдигайки рамене.

Пар-Салиан свъси вежди, сетне се намръщи и бутна кристалната призма на писалището си към нея, посочвайки нещо с ръка.

— Жезълът в ъгъла е принадлежал на Фистандантилус — най-великият и могъщ чародей, който някога е живял. Направи заклинание за Виждане, Ладона. И гледай жезъла.

Ладона докосна призмата колебливо и отново отмести подозрителния си поглед от Пар-Салиан към Джустариус и обратно.

— Хайде, давай! — каза рязко Пар-Салиан. — Не съм заложил никакъв капан в нея. — Сивите му вежди се сключиха. — Знаеш, че не мога да те лъжа, Ладона.

— Но има други, които можеш да лъжеш — каза тихо Джустариус.

Взела бързо решение, Ладона посегна към кристала. Хващайки го в ръка, тя го вдигна към очите си и занарежда някакви думи, които звучаха остро и отсечено. От призмата засия дъга, която се спусна към обикновения дървен жезъл, облегнат на стената в един тъмен ъгъл на кабинета. След това дъгата се разшири, сякаш извираше от кристала и обгърна целия жезъл. Накрая потрепна и се преля в някаква форма, образувайки блещукащото изображение на някогашния му собственик.

Ладона остана загледана в него няколко дълги секунди и после бавно приближи призмата към едното си око. В момента, в който откъсна вниманието си от него, образът изчезна, а дъгата премигна и изгасна. Лицето й беше пребледняло.

— Е, Ладона? — рече тихо Пар-Салиан малко по-късно. — Да продължаваме ли?

— Покажи ми заклинанието за пътуване във времето — каза тя с напрегнат глас.

Пар-Салиан махна нетърпеливо с ръка.

— Знаеш, че това не е възможно! Само Господарите на Кулата могат да знаят това заклинание…

— Имам право да видя поне описанието му — отвърна хладно Ладона. — Ако желаеш, скрий съставните му части и думите, но настоявам да видя очакваните резултати. — Изразът на лицето й стана по-суров. — Прости ми, че не ти се доверявам, както преди, стари приятелю. Но одеждите ти като че ли посивяват заедно с косата ти.

Джустариус се усмихна, сякаш намери думите й за забавни.

Известно време Пар-Салиан не можа да вземе решение.

— Да го оставим за утре сутринта, приятелю — промърмори Джустариус.

Разгневен, Пар-Салиан се изправи на крака. Бръквайки под мантията си, той издърпа оттам един сребърен ключ, който носеше на врата си на верижка от сребро. Този ключ можеше да бъде във владение единствено на някой от Господарите на Кулите. Някога те бяха петима, но сега бяха останали само двама. Белият маг го свали от врата си и го пъхна в ключалката на един богато украсен сандък, който стоеше близо до писалището му. И тримата магове, които бяха в стаята, се запитаха мислено дали в същото това време Рейстлин не завърташе своя ключ, изваждайки същата заклинателна книга със сребърна подвързия. Може би прелистваше бавно и с благоговение същите страници, преглеждайки заклинанията, известни само на Господарите на Кулите.

Пар-Салиан отвори книгата и най-напред промърмори под нос думите, които бяха познати само на маговете с неговия ранг. Ако не направеше това, книгата веднага щеше да изчезне от ръцете му. Когато намери необходимата страница, той взе призмата от мястото, където я беше оставила Ладона и я задържа над нея, повтаряйки същите резки и отсечени думи, изречени преди малко от черната магьосница.

Светлата лента с цветовете на дъгата отново започна да струи от призмата, осветявайки страницата. По заповед на Пар-Салиан светлината се отклони под ъгъл и се насочи към една гола стена срещу тях.

— Гледайте — каза старият маг все още с гневни нотки в гласа си. — Там, на стената можете да прочетете описанието на заклинанието.

Двамата извърнаха глави към стената, върху която светлината на призмата очертаваше думите. Нито Ладона, нито Джустариус успяха да разчетат необходимите смислови цялости или думи. Написаното там звучеше като безсмислица, причината, за което бе или изкуството на Пар-Салиан, или условията на самата магия. Но описанието на самото заклинание беше ясно.

Способността да се пътува назад във времето е достъпна за елфите, хората и великаните, защото това са расите, които боговете са създали в началото на времето и те се носят в неговия поток. Заклинанието не може да бъде използвано от джуджета, гномове и кендери, тъй като сътворението на тези раси се дължи на непредвидени от боговете случайности. (Виж също Сивия камък на Гаргарт, приложение Г.) Връщането на всяка една от тези раси в минала епоха може да има сериозни последици за настоящето, макар да не е известно точно какви. (Сред расите, които нямаха право да пътуват назад във времето, Пар-Салиан бе добавил с несигурния си почерк думата „дракониди“.)

Съществуват опасности обаче, с които заклинателят трябва да бъде напълно наясно, преди да пристъпи към действие. Ако той умре назад във времето, това по никакъв начин няма да засегне бъдещето, защото ефектът ще бъде все едно, че е умрял в настоящето. Неговата смърт няма да повлияе нито на миналото, нито на настоящето, нито на бъдещето, освен в рамките на обичайното. Ето защо не е необходимо да пилеем силата си за каквито и да е било защитни заклинания.

Заклинателят не може да промени или да въздейства, по какъвто и да е начин на онова, което се е случило в миналото. Това е една очевидна предпазна мярка. В този смисъл заклинанието има само изследователска стойност. И точно с тази цел е било замислено. (Много преди Пар-Салиан нечия друга ръка бе добавила в полето следната бележка: „Катаклизмът не може да бъде предотвратен. Това научихме ние за наша огромна печал и на много висока цена. Нека душата му почива при Паладин.“)

— Ето значи какво се е случило с него — каза Джустариус, подсвирвайки леко от изненада. — Това беше добре пазена тайна.

— Глупаво е било от тяхна страна дори да опитват — рече Пар-Салиан, но са били отчаяни.

— Както и ние — добави Ладона горчиво. — Е, има ли и друго?

— Да, на следващата страница — отвърна Пар-Салиан.

Ако заклинателят не пътува сам в миналото, а изпраща друг (виж на предишната страница над кои раси тегне забраната), той или тя трябва да предостави на пътуващия приспособление, което може да бъде задействано по негова воля и да върне пътешественика в неговото собствено време. Описанието на подобно приспособление и указанията за неговата направа могат да бъдат намерени на следващата…

— И така нататък — каза Пар-Салиан. Дъгата мигновено изчезна, когато Белият магьосник стисна призмата в шепата си. — По-нататък следват технически подробности. Аз имам на разположение такова древно приспособление, което ще дам на Карамон.

Той несъзнателно сложи ударение върху изреченото от него име, което не остана незабелязано от другите двама магове. Ладона се усмихна кисело и погали нежно с ръка черните си одежди. Джустариус поклати глава. Пар-Салиан сам осъзна какво означаваха думите му и се отпусна на стола си с лице, набраздено от дълбока печал.

— Това означава, че само Карамон ще го използва — отбеляза Джустариус. — Сега разбирам защо прибягваме до Кризания, Пар-Салиан. Тя трябва да бъде изпратена в миналото, за да не се върне никога повече. А Карамон?

— Карамон е моето изкупление — отвърна Пар-Салиан без да вдига глава. Старият маг се загледа в ръцете си, които трепереха, отпуснати върху отворената заклинателна книга. — Той ще тръгне на път, за да спаси една душа, както му казах. Но това няма да е душата на брат му. — Пар-Салиан вдигна очи, в които се четеше искрена мъка. Най-напред погледна Джустариус, а после и Ладона. И двамата отвърнаха на погледа му с пълно разбиране.

— Истината може да го унищожи — каза Джустариус.

— Останало е много малко за унищожаване, мен ако питате — забеляза хладно Ладона. Тя се изправи на крака. Джустариус също стана и залитна леко, преди да стъпи по-сигурно със сакатия си крак. — Стига да се отървеш от жената, не ме е грижа какво ще се случи с мъжа, Пар-Салиан. Ако смяташ, че това ще измие кръвта от мантията ти, тогава помагай му с всичко, което можеш. — Тя се усмихна мрачно. — В известен смисъл намирам това за доста забавно. Може би с течение на времето ние все пак сме престанали да бъдем толкова различни, драги мой.

— Различия все пак има, Ладона — каза Пар-Салиан с уморена усмивка. — Изгубват се само ясните очертания и погледите ни се замъгляват. Означава ли това, че Черноризците ще подкрепят решението ми?

— Изглежда, че нямаме никакъв друг избор — отвърна Ладона безстрастно. — Ако се провалиш…

— Тъкмо ще можеш да се насладиш на провала ми — каза Пар-Салиан с крива усмивка.

— Така и ще направя — каза тихо жената, — още повече, че това навярно ще бъде последната радост в живота ми. Сбогом, Пар-Салиан.

— Сбогом, Ладона — каза той.

— Мъдра жена — отбеляза Джустариус, когато вратата се затвори след нея.

— Твой достоен съперник, приятелю. — Пар-Салиан се върна на стола зад писалището си. — Ще ми бъде забавно да гледам как вие двамата воювате за поста ми.

— Искрено се надявам да имаш тази възможност — каза Джустариус, слагайки ръка на дръжката на вратата. — Кога ще направиш заклинанието?

— Рано сутринта — отговори Пар-Салиан с дълбок глас. — Подготовката отнема дни. Прекарах вече дълги часове в работа над него.

— Трябва ли ти помощ?

— Не, не са ми нужни дори чираци. Когато свърша, ще бъда крайно изтощен. Нали ще се погрижиш за разпускането на Съвета, приятелю?

— Разбира се. А кендерът и блатното джудже?

— Блатното джудже върни у дома и му дай, каквито пожелае скъпоценности в разумни граници. Кендерът — Пар-Салиан се усмихна — можеш да изпратиш да върви, където намери за добре, с изключение на луните, разбира се. Що се отнася до някакви съкровища за него, сигурен съм, че той ще си набави такива в достатъчно количество, преди да си тръгне оттук. Провери тайно кесиите му, но ако не откриеш нищо важно, нека задържи, каквото си е намерил.

Джустариус кимна.

— А Даламар?

Върху лицето на Пар-Салиан падна мрачна сянка.

— Тъмният елф несъмнено вече си е тръгнал. Той не би искал да кара своя шалафи да го чака. — Пръстите на стария маг забарабаниха върху писалището, а челото му се набразди от чувство на безсилие. — Рейстлин притежава някакво странно обаяние! Ти май никога не си го срещал, нали? Не. Аз самият съм го усещал и не мога да си го обясня…

— Но аз като че ли мога — каза Джустариус. — В живота на всеки един от нас е имало периоди, когато са ни се надсмивали. Ние всички сме изпитвали ревност към някой наш близък, брат или сестра. Боляло ни е и сме страдали точно, както е страдал и той. Поне веднъж в живота си всеки е копнял да притежава сила, с която да смачка враговете си! Ние го съжаляваме. Ненавиждаме го. Боим се от него — и единствената причина за това е, че във всеки от нас има по малко от него, макар да си признаваме това само в най-тъмните часове на нощта.

— Ако въобще си го признаваме. Клетата жрица! Защо й трябваше да се замесва! — Пар-Салиан обхвана с треперещи длани главата си.

— Сбогом, приятелю — каза тихо Джустариус. — Ще чакам пред лабораторията, за да ти помогна, ако имаш нужда, когато всичко свърши.

— Благодаря ти — прошепна Пар-Салиан, без да вдига глава.

Червеният маг излезе накуцвайки от кабинета. Той затвори вратата твърде бързо, затисна краищата на мантията си и трябваше да я отвори отново, за да се освободи. Преди да я затвори повторно, чу отвътре ридание.

Глава 15

Тасълхоф Кракундел беше отегчен.

А както е известно на всички на Крин няма нищо по-опасно от отегчен кендер.

Тас, Бупу и Карамон приключиха вечерята си, която мина доста скучно. Потънал в мислите си, Карамон не проронваше нито дума, седеше в мрачно мълчание и поглъщаше разсеяно почти всичко, което попаднеше пред погледа му. Бупу дори не седна. Тя грабна една купа и започна да загребва съдържанието й, тъпчейки устата си с бързина, усвоена много отдавна по пировете на блатните джуджета. Приключвайки с нея, блатното джудже се зае с друг съд със сос от печено месо и преди Тас да осмисли мащаба на начинанието й, Бупу омете всичкото масло, захар и сметана, заедно с половин купа картофено пюре. В последния момент кендерът спаси солницата.

— Е, добре — каза Тас оживено. Бутвайки празната си чиния, той се опита да не обръща внимание на Бупу, която веднага я грабна и се захвана старателно да я облизва. — Сега се чувствам много по-добре. А ти, Карамон? Хайде да отидем да поразгледаме наоколо.

— Да поразгледаме! — В погледа на Карамон се четеше такъв ужас, че за момент Тас се почувства объркан. — Да не си полудял. Не бих прекрачил прага на тази врата за всичките богатства на Крин!

— Наистина ли? — разпали се още повече Тас. — А защо не? О, хайде, Карамон, кажи ми какво има навън!

— Не зная — едрият мъж потръпна. — Но каквото и да е то, със сигурност е ужасно.

— Не видях никакви стражи…

— Така е и за това има основателна причина — озъби се Карамон. — Тук не са необходими стражи. Виждам погледа в очите ти, Тасълхоф и побързай да забравиш това, което ти се върти в главата! Дори и да успееш да се измъкнеш оттук — Карамон погледна уплашено към вратата, — в което се съмнявам, вероятно веднага ще се натъкнеш в ръцете на някой зъл дух или на нещо по-лошо!

Тас отвори широко очи. Той обаче, успя да сподави навреме радостния си вик. Поглеждайки надолу към обувките си, кендерът промърмори под нос:

— Да, мисля, че си прав, Карамон. Просто забравих къде се намираме.

— Сигурно е така — отвърна Карамон строго. Грамадният мъж разтърка раменете си, които доста го наболяваха и изпъшка. — Страшно съм уморен. Трябва малко да поспя. Ти и блатното джудже… как й беше името… лягате да спите също. Разбрахме ли се?

— Разбира се, Карамон — отвърна Тасълхоф.

Бупу се оригна доволно. Тя вече се беше завила с някаква черга близо до огъня, използвайки остатъка от картофеното пюре вместо възглавница.

Карамон изгледа подозрително кендера. Тас придаде на лицето си най-невинното изражение, което беше по силите на един кендер, в резултат на което Карамон размаха строго пръст към него.

— Обещай, че няма да напускаш тази стая, Тасълхоф Кракундел. Обещай, както би обещал на… да речем на Танис, ако беше тук.

— Обещавам — каза Тас тържествено, — както бих обещал на Танис, ако беше тук.

— Добре. — Карамон въздъхна и се строполи на леглото, което изскърца в знак на протест, а пружините му рязко хлътнаха към пода под тежестта на грамадния мъж. — Предполагам, че някой ще ни събуди, когато решат какво да правят с нас.

— Наистина ли ще се върнеш в миналото, Карамон? — попита Тас замечтано и седна на леглото си, преструвайки се, че развързва връзките на обувките си.

— Да, разбира се. Не е бог знае какво — промърмори Карамон сънливо, — а сега лягай да спиш и… благодаря ти, Тас. Ти… ти… ти ми помогна много. — Думите му преминаха в хъркане.

Тас седеше съвършено неподвижно, докато дишането на Карамон стана равно и отмерено. Това не отне много време, защото исполинът беше емоционално и физически изтощен. Поглеждайки бледото, изтерзано и изцапано от сълзи лице на Карамон, кендерът за миг изпита угризение на съвестта. Но кендерите като раса са свикнали да се справят с пристъпите на гузна съвест, както хората са привикнали към ухапванията на комарите.

— Той няма да разбере, че съм излизал — каза си Тас, докато се промъкваше покрай леглото на Карамон. — И в действителност аз не съм обещавал на него, че няма да ходя никъде. Обещах на Танис. А Танис не е тук и следователно обещанието не важи. Освен това съм сигурен, че самият той би искал да поразгледа наоколо, ако не беше толкова уморен.

Докато се прокрадваше покрай малкото изпоцапано телце на Бупу, Тас вече бе успял да се убеди, че Карамон му е наредил да огледа наоколо, преди да си легне. Той натисна дръжката на вратата с известно опасение, припомняйки си предупреждението му. Но тя се отвори съвсем лесно. Това означаваше, че бяха гости, а не затворници. Освен ако отвън не стоеше на стража някой зъл дух. Кендерът подаде глава и погледна първо надясно, а после наляво. Нищо. Не се виждаше никакъв дух. Въздъхвайки с известно разочарование, Тас се измъкна през вратата и я затвори тихо след себе си.

Вляво и вдясно коридорът се губеше в сенките. Той беше гол, студен и пуст. Виждаха се още няколко врати — всички до една тъмни и затворени. Отсъстваше каквато и да е било украса, по стените не висяха гоблени, каменният под не беше застлан с килими. Нямаше и никакво осветление — нито факли, нито свещи. Очевидно се очакваше маговете сами да осветяват пътя си, ако им се наложеше да отидат някъде, след като се мръкне.

Единствено сребристото сияние на Солинари се процеждаше през един прозорец в дъното, но това беше всичко. Останалата част от коридора тънеше в пълен мрак. Тас се замисли дали да не се върне в стаята за свещ, но беше твърде късно. Не. Ако Карамон се събудеше, може би нямаше да си спомни, че му е казал да отиде да поразгледа наоколо.

— Само ще надникна в една от тези стаи, за да взема назаем някоя свещ — каза си Тас. — И нещо повече — това е добър начин да се запозная с нови хора.

Шмугвайки се по коридора по-тихо от лунните лъчи, които танцуваха по пода, той достигна до следващата врата.

— Няма да чукам, в случай че някой спи вътре — разсъждаваше кендерът на глас. Сетне завъртя валчестата дръжка. — Хм, заключена е! — каза той, чувствайки се невероятно ободрен.

Сега вече имаше на какво да посвети следващите няколко минути. Тас извади инструментите си за отваряне на ключалки и ги вдигна към лунната светлина, за да избере правилния размер за конкретния случай.

— Надявам се, че не е заключена с магия — каза си той под нос и в следващия момент тази мисъл го накара да изтръпне. Знаеше, че магьосниците понякога прибягват именно до това средство, което кендерът намираше за изключително неетично. Но може би тук в Кулата на върховното чародейство, където имаше толкова магове, то се смяташе за ненужно. — Искам да кажа, че всеки би могъл да дойде и да отвори вратата, без най-малко усилие — продължи да разсъждава Тас.

И наистина ключалката се отвори съвсем лесно. С туптящо от вълнение сърце той бутна тихо вратата и надникна вътре. Стаята беше осветена от мъждукащите пламъци на догарящ огън. Кендерът наостри уши. Не се чуваше нито хъркане, нито нечие дишане и затова той пристъпи безшумно напред. Острите му очи съгледаха легло. Беше празно. Тук нямаше никой.

— В такъв случай няма да имат нищо против да взема свещта им назаем — каза си Тас щастливо. Малко по-късно намери някакъв свещник и запали фитилчето с един все още горящ въглен. След това с радост затършува из вещите на обитателя на стаята, забелязвайки, че който и да е той, със сигурност не беше много подреден човек.

Два часа по-късно, оставил множество „огледани“ стаи зад гърба си, Тас се прибра предпазливо в собствената си стая с кесии, издути от най-възхитителни неща. Кендерът, разбира се, беше твърдо решен да върне всичко на собствениците им още на сутринта. Повечето от тях беше взел от разни маси, очевидно захвърлени там от нехайни ръце. Много от въпросните предмети се търкаляха на пода (несъмнено изгубени), а други бяха спасени от джобовете на мантии, на които им предстоеше да бъдат изпрани и следователно просто не бяха на правилното място.

Тас обаче, бе крайно изненадан, когато погледна надолу по коридора и видя изпод тяхната врата да струи светлина!

— Карамон! — каза той и преглътна, но на часа се сети за поне сто правдоподобни обяснения защо е излязъл от стаята. А може би Карамон дори още не беше забелязал отсъствието му. Може пък да се беше посветил отново на джуджешката ракия. Докато обмисляше тези възможности, Тас се приближи на пръсти, притисна ухо до вратата и се ослуша.

Чу гласове. Единият от тях позна веднага — Бупу. Другият… Кендерът се намръщи. Стори му се познат… Къде го беше чувал?

— Да, ще те изпратя обратно при върховния пулп, ако искаш това. Но преди това трябва да ми кажеш къде е върховният пулп.

В гласа се долавяха нотки на леко раздразнение. Очевидно разговорът продължаваше в този дух от известно време. Тас доближи око до ключалката. Успя да види Бупу с коса, изцапана с картофено пюре, вторачена подозрително във фигура с червена мантия. Сега кендерът си спомни къде беше чувал гласа — това беше мъжът от Съвета на маговете, който непрестанно задаваше въпроси на Пар-Салиан!

— Върховен булп! — повтори Бупу с негодувание. — Не върховен пулп! И върховен булп у дома. Ти изпрати мен у дома.

— Да, разбира се. Но кажи ми сега къде е домът ти?

— Където е върховен булп.

— А къде е върховният булп? — попита червеният маг, а в гласа му вече се прокрадваше отчаяние.

— У дома — дойде краткият и ясен отговор на Бупу. — Аз казала теб и преди. Ти има уши под качулка? Може би ти глух. — Блатното джудже се изгуби за миг от погледа на Тас, тършувайки нещо в торбата си. Когато се появи отново, тя държеше в ръката си умрял гущер, около чиято опашка бе вързан кожен ремък. — Мен излекува тебе. Ти трябва пъхне опашка в ухо и…

— Благодаря ти — побърза да каже магът, — нощувам много добре, уверявам те в това. Ъъъ, а как наричаш ти своя дом? Как му е името?

— Нарича го Ямаа. Пише се с две „а“. Хубаво име, нали? — каза Бупу гордо. — То идея на върховен булп. Той изял веднъж една книга. Научил много. Всичко дошло тук. — Тя се потупа по стомаха.

Тас сложи ръка върху устата си, за да не се изкикоти. Червеният маг срещаше подобни проблеми. Кендерът видя раменете под мантията му леко да се тресат и му трябваше известно време, преди да успее да й отговори. Когато най-сетне успя, гласът му леко потрепваше.

— Почакай малко… как й викат хората на твоята… ъъъ… Ямаа?

Тас видя Бупу да се мръщи.

— Глупаво име. Звучи сякаш някой се изплюл. Скрот.

— Скрот — повтори червеният маг озадачен. — Скрот… — промърмори той под нос. След това щракна с пръсти. — Сега си спомних! Кендерът го спомена пред Съвета. Не е ли Ксак Тсарот?

— Мен казала вече веднъж. Ти сигурен, че не иска гущеров лек за уши? Пъхаш опашка в ухо…

Въздъхвайки с облекчение, червеният маг сложи ръка върху главата на Бупу. Сетне разпръсна нещо, което приличаше на прах над нея и Бупу силно кихна. Тас чу магът да напява някакви странни думи.

— Мен отива вкъщи сега? — попита Бупу с надежда.

Магът не й отговори и продължи да повтаря думите монотонно.

— Него не добър — промърмори си тя и кихна отново, докато прахът бавно покриваше косата и тялото й. — Нито един от тях не добър. Нито един от тях като мой хубав мъж. — Бупу избърса носа си и подсмръкна. — Той никога не смее се на мен… той нарича мен „малко човече“.

Прахът върху блатното джудже започна да излъчва някакво бледожълтеникаво сияние. Тас ахна тихо. Сиянието ставаше все по-ярко и по-ярко, цветът му започна да се променя в жълтеникавозелен, после в зелен, в зеленикавосин и след това изведнъж…

— Бупу! — прошепна Тас.

Блатното джудже беше изчезнало!

— Аз съм следващият! — осъзна Тас с ужас. И наистина червеният маг закуцука към леглото му, където изобретателният кендер беше направил нещо като спящо чучело, така че Карамон да не се безпокои, ако се събуди.

— Тасълхоф Кракундел! — повика го тихо магът с червената мантия. Той се беше изгубил от погледа на Тас. Кендерът стоеше като замръзнал, очаквайки магът да открие липсата му. Не че се боеше, че ще го хванат. Беше свикнал да го хващат и изобщо не се съмняваше, че ще намери начин да се измъкне от затрудненото положение. Но се страхуваше, че могат да го пратят у дома! Надяваше се, че изобщо не им е минало през ума да изпратят Карамон някъде без него.

— Карамон се нуждае от мен! — прошепна си Тас внезапно. — Те не знаят колко тежко е състоянието му. Какво ще стане, ако не съм до него да го измъквам от кръчмите?

— Тасълхоф — повтори червеният маг. Навярно беше стигнал до самото му легло.

Тас бързо пъхна ръка в една от кесиите си. Той загреба шепа предмети със слабата надежда да попадне на нещо полезно. Сетне отвори малката си длан и я вдигна към светлината на свещта. Там имаше пръстен, гроздово зърно и буца восък. Восъкът и гроздовото зърно очевидно нямаше да му свършат никаква работа.

— Карамон! — чу Тас строгия глас на червения маг. Сетне до слуха му достигна сумтенето и пъшкането на грамадния мъж и мислено си представи как магът го раздрусва. — Карамон, събуди се. Къде е кендерът?

Опитвайки се да не обръща внимание на случващото се в стаята, Тас се зае да изучава съсредоточено пръстена. По всяка вероятност беше магически. Беше го взел от третата стая вляво. Или може би от четвъртата? А магическите пръстени обикновено работеха, когато ги сложеха на пръста. Тас беше специалист в тази област. Веднъж той случайно нахлузи един магически пръстен, който го телепортира направо в замъка на един зъл магьосник. Твърде възможно беше този да действа по същия начин. Кендерът не знаеше как да постъпи.

Може би някакъв знак върху пръстена загатваше за магията, заключена в него?

Тас го завъртя в ръката си и едва не го изпусна. Слава богу, че Карамон се събуждаше толкова трудно!

Това беше обикновен пръстен, направен от слонова кост, с два малки розови камъка. Върху него бяха гравирани някакви руни. Тас си спомни с тъга за магическите си очила за Виждане, но те бяха изгубени в Нерака, освен ако не ги носеше някой драконид.

— Какво… какво… — бръщолевеше Карамон. — Кендер? Аз му казах… казах му да не излиза навън… че има зли духове…

— По дяволите! — изкрещя червеният маг по посока на вратата.

„Моля те, Физбан! — замоли се кендерът — Ако си спомняш за мен, което е малко вероятно, макар да е възможно — аз бях онзи, които непрекъснато ти намираше шапката. Моля те, Физбан! Не позволявай да изпратят Карамон без мен. Нека този пръстен ме направи невидим или да ме превърне в нещо, които няма да могат да хванат!“

Стисвайки здраво очи, за да не види страховитото нещо, което може да призове по погрешка, Тас пъхна палеца си в пръстена. В последния момент обаче, ги отвори отново, за да не пропусне да види страховитото нещо, което можеше да се яви.

В началото не стана нищо особено. Той чу червеният маг да забавя крачка, приближавайки се към вратата.

После се случи нещо, макар не и онова, което бе очаквал. Коридорът нарастваше! Чу се свистене, стените полетяха покрай него, а таванът се заиздига нагоре. С отворена уста кендерът наблюдаваше как вратата става все по-голяма и по-голяма, придобивайки накрая огромни размери.

„Какво сторих? — питаше се Тас разтревожен. Нима направих така, че Кулата да се уголеми?“ Дали някой щеше да забележи? И ако забележеха, дали щяха да се огорчат много?

Гигантската врата се отвори от порива на силен вятър, който едва не просна кендера на пода. Сетне там се появи исполинска червена фигура, която изпълни рамката на вратата.

„Великан! — ахна Тас. — Значи не съм уголемил само Кулата! Уголемил съм също и маговете! О, Боже! Предполагам, че ще забележат това! Ще го открият още първия път, когато се опитат да си обуят обувките! И съм сигурен, че ще се огорчат. И аз бих се огорчил, ако изведнъж стана десет метра висок и не успея да облека нито една от дрехите си.“

Но за голяма изненада на Тас, червеният маг като че ли изобщо не беше обезпокоен от внезапното увеличаване на ръст си. Той просто гледаше ту надолу, ту нагоре по коридора и подвикваше: „Тасълхоф Кракундел!“

Магьосникът дори погледна точно към мястото, където стоеше Тас и не го видя!

— О, благодаря ти, Физбан! — изписука кендерът. И сетне се покашля. Гласът му определено звучеше странно. За опит Тас извика отново: — Физбан! — И отново чу изписукване.

В този момент магът с червената мантия погледна надолу.

— Аха! И от коя стая си избягал, малки приятелю? — попита той.

Тасълхоф се взираше насреща му със страхопочитание, докато една гигантска ръка се протягаше надолу. Всъщност тя се протягаше към него! Пръстите се приближаваха все повече и повече! Тас беше толкова слисан, че не можеше нито да бяга, нито да направи нещо друго, освен да изчака огромната ръка да го сграбчи. Тогава всичко щеше да свърши! Щяха веднага да го изпратят у дома, а можеха дори да го накажат и по-сурово за това, че е уголемил Кулата им при положение, че изобщо не знаеше дали я искат в този вид.

Ръката надвисна над него и след това го вдигна за опашката.

„Моята опашка! — извика мислено Тас като обезумял, гърчейки се във въздуха, докато го издигаха над пода. — Аз нямам опашка! А би трябвало да имам. Тази ръка все ме държи за нещо!“

Завъртайки глава назад, Тас видя, че наистина има опашка! И не само опашка, но и четири розови крачета! Четири! И вместо светлосините гамаши имаше бяла козина!

— И така — прогърмя един строг глас точно до едното му ухо, — отговори ми, малък гризачо! Чий питомец си ти?

Глава 16

Питомец! При тази дума Тасълхоф вкопчи крачета, където можа. Питомец… В трескавия му ум се върна един разговор с Рейстлин.

— Някои магове имат животни, които изпълняват заповедите им — беше му казал веднъж той. — Тези животни или любимци, както ги наричат, представляват нещо като продължение на сетивата на мага. Те могат да отидат на невъзможни за него места, да видят неща, които той не може да види и да подслушат разговори, на които не е бил поканен.

По онова време Тасълхоф беше решил, че идеята е чудесна, макар да си спомняше, че Рейстлин не беше особено впечатлен. Той като че ли бе на мнение, че е проява на слабост да си зависим в голяма степен от друго живо същество.

— Е, отговори ми? — попита червеният маг, раздрусвайки Тасълхоф за опашката.

Кендерът се почувства замаян от нахлулата в главата му кръв. Беше твърде болезнено да те държат за опашката, да не говорим за унижението!

За момента можеше единствено да благодари на съдбата, че Флинт не е наоколо да го види.

„Предполагам, разсъждаваше той мрачно, че тези питомци могат да говорят. И се надявам, че ползват общия език, а не някакъв странен… миши диалект.“

— Аз… аз… ъъъ… принадлежа на… — Трябваше му някакво име, подходящо за маг. — Принадлежа на Файкус — изписука Тас, спомняйки си, че някога много отдавна Рейстлин бе споменавал това име във връзка с някакъв негов съученик.

— Ааа — рече червеният маг и се намръщи. — Трябваше да се досетя. — Изпълняваш някаква поръчка на господаря си или просто се моташ наоколо?

За щастие на Тас магът пусна опашката му и го взе здраво в дланта си. Предните лапки на кендера се отпуснаха, потрепвайки на палеца на ръката, а малките му червени очички се взираха в хладните, тъмни очи на магьосника.

„Какво да отговоря“, блъскаше си главата Тас като обезумял. Нито един от предложените варианти не му се струваше особено добър.

— Това… това е свободната ми нощ — рече той с надежда, че е придал нотки на негодувание в писукането си.

— Хм! — изсумтя магът. — Едно е сигурно, твърде дълго си се въртял около мързеливеца Файкус. Ще си поговоря с този младеж на сутринта. А що се отнася до теб… не, не е необходимо да започваш отново да цвърчиш! Забрави ли, че питомката на Судора броди по коридорите през нощта? Можеше да се окажеш десерта на Мариголд! Идваш с мен. След като приключа със среднощните си дела, ще те върна на господаря ти.

Тас, който тъкмо се канеше да забие малките си, остри зъбки в палеца на мага, изведнъж промени намерението си. „След като приключи със среднощните си дела!“ Разбира се, това се отнасяше за Карамон! Сегашното му положение имаше предимства пред това да е невидим! То му откриваше възможността да се присъедини към приятеля си в предстоящото му пътуване!

Кендерът сведе глава, опитвайки се да изрази някакви миша смиреност и разкаяние. Това като че ли допадна на мага, защото той се усмихна разсеяно и се зае да търси нещо в джоба на мантията си.

— Какво има, Джустариус? — Карамон беше объркан и още полузаспал, докато оглеждаше с мътен поглед коридора. — Намери ли Тас?

— Кендерът? Не. — Магът се усмихна отново, този път доста унило. — Боя се, че ще мине известно време, преди да го намерим. Кендерите са много опитни в криенето.

— Нали няма да му сторите нищо? — попита Карамон тревожно, толкова тревожно, че на Тас му стана мъчно за големия мъж и му се прищя да може да го успокои по някакъв начин.

— Не, разбира се, че не — отвърна Джустариус утешително, все още ровейки из мантията си. — Макар че — добави той, сякаш му хрумна нещо друго, — той може неволно да се нарани сам. Наоколо има всевъзможни вещи, с които не е желателно някой да си играе. Е, готов ли си вече?

— Наистина не бих искал да тръгвам преди Тас да се е върнал и да знам, че нищо не му се е случило.

— Боя се, че нямаш избор — каза магът и Тас долови гласът му да става леденостуден. — Брат ти ще отпътува утре сутринта. Ти трябва да си готов да тръгнеш на път по същото време. На Пар-Салиан му трябват часове да запомни и да направи това сложно заклинание. И той вече е започнал. Всъщност търсенето на кендера ми отне вече доста време. Закъсняваме. Налага се да тръгнем веднага.

— Почакай… вещите ми… — каза Карамон патетично. — Мечът ми…

— Не се тревожи за тези неща — отвърна Джустариус. Очевидно намерил, каквото търсеше, той извади една копринена торба от джоба на мантията си. — Не можеш да се върнеш в миналото с каквото и да е оръжие или приспособление от нашето време. Заклинанието ще се погрижи и за това да си подходящо облечен за епохата, в която ще се озовеш.

Карамон наведе глава и се огледа смутен.

— И-искаш да кажеш, че ще трябва да се разделя с тези дрехи? И няма да имам меч? Какво…

„И ти изпращаш този човек в миналото самичък, мислеше си Тас с негодувание. Няма да оцелее и пет минути. Дали ще изкара и толкова! Не, в името на всички богове…“

Така и не стана ясно какво щеше да каже кендерът в следващия момент, защото изведнъж откри, че го напъхват с главата напред в копринената торба!

Всичко потъна в пълен мрак. Той пропадна към дъното на торбата нагоре с краката и тупна на главата си. Обзе го дълбок, атавистичен страх от това, че се беше озовал по гръб в едно доста уязвимо положение. Започна да дращи като обезумял по копринените стени на торбата, опитвайки се да се изправи на крака. Най-накрая усилията му се увенчаха с успех и ужасът утихна.

„Ето значи какво било да изпаднеш в паника, помисли си Тас с въздишка. Определено няма да гледам с добро око на това чувство. И много се радвам, че кендерите по правило не го познават. А сега какво?“

Успявайки да се успокои с усилие на волята и да накара малкото си сърчице да спре да препуска, Тас се сви на дъното на копринената торба, за да обмисли какво да прави по-нататък. Изглежда бе загубил нишката на събитията, докато се бореше с тежкото си положение. Заслуша се и чу два чифта крака да крачат надолу по покрития с каменни плочи коридор — тежките ботуши на Карамон и провлачената и спънатата походка на мага.

Стори му се също, че усеща леко люлеене и чува тихо шумолене като от триене на плат в плат. Изведнъж му дойде на ум, че магът несъмнено бе окачил копринената торба на пояса си.

— Какво трябва да направя там и как ще се върна тук след това…

Това беше гласът на Карамон, донякъде приглушен от преградата на коприната, но въпреки това доста отчетлив.

— Всичко ще ти бъде обяснено — каза магът изключително търпеливо. — Питам се дали не си се разколебал или може би си променил решението си. Ако е така, трябва да ни кажеш веднага…

— Не! — Отговорът на Карамон прозвуча твърдо, много по-твърдо от всичко, което бе изричал от дълго време насам. — Не, не съм се разколебал. Ще се върна в миналото. И ще взема лейди Кризания със себе си. Аз съм причина жрицата да пострада, независимо от мнението на стария маг. Ще се погрижа тя да получи помощта, от която се нуждае и ще убия този Фистандантилус, щом това е вашето желание.

— Мммм.

Тас чу този многозначителен звук, макар да се съмняваше, че Карамон е способен да изпълни заканата си. Грамадният мъж разпалено разправяше какво щял да направи с Фистандантилус, когато го пипнел. Но Тас го побиха същите онези тръпки, които бе почувствал в Залата, когато Пар-Салиан изгледа Карамон с онзи странен, тъжен поглед. Кендерът забрави за миг къде се намира и изцвърча от безсилие.

— Шшт! — промърмори Джустариус разсеяно, потупвайки леко торбата на пояса си. — Потърпи още малко. После отново ще бъдеш в клетката си и ще хрупаш царевица.

— Ъ? — рече Карамон. Тас си представи съвсем ясно сепнатия поглед на исполина. Кендерът изскърца от яд с малките си зъбки. Думата „клетка“ събуди ужасяваща картина и през ума му прелетя една наистина тревожна мисъл: „Ами ако никога не успея да възвърна предишния си вид?“

— О, не говорех на теб — побърза да каже магът. — Приказвах си тук с моя малък пухкав приятел. Той започва да става неспокоен. Ако не закъснявахме, щях да го върна веднага. — Тас замръзна на място. — Ето, май се поуспокои. Та, какво казваше.

Тас престана да обръща внимание на света около себе си. Отчаян, той заби ноктите на лапките си в торбата, докато тя се полюшваше напред-назад, удряйки се леко в крака на мага, който куцукаше по коридорите. Магията, разбира се, можеше да бъда развалена просто, махайки пръстена.

Сърбяха го пръстите да опита и да види дали ще се получи. Последният пръстен, който сложи на ръката си, просто отказа да се махне! Ами и ако сега станеше така? Беше ли осъден да живее до края на дните си като бяла мишка с розови крачета? При тази мисъл Тас обгърна с единия си крак нещото, което приличаше на пръст и почти изхлузи украшението, просто за да бъде сигурен.

Но в същия момент си представи как би изглеждала картината, в която зрял кендер изскача в цял ръст от копринената торба и се строполява в краката на мага. С усилие на волята той застави малката трепереща лапичка да не прави последното движение. Не. Сегашното му положение поне му позволяваше да бъде близо до Карамон. Ако не се откриеше друга възможност, щеше да отпътува с него в миналото като мишка. Можеше да бъде и по-лошо…

„Как да се измъкна от тази торба!“

Сърцето на кендера потъна в задните му крачета. Разбира се, измъкването щеше да бъде лесно, ако възвърнеше предишния си вид. Но тогава щяха да го хванат и да го върнат у дома! Но ако останеше мишка, можеше да свърши в клетката на Файкус, хрупкайки царевица! Кендерът изпъшка и се отпусна на дъното на торбата, заравяйки нос между лапите си. Това беше най-голямото затруднение, в което беше изпадал през целия си живот, като броим дори и онзи случай, когато двамата магьосници го хванаха при опита му да избяга с техния рунтав мамут. На всичко отгоре започваше да му се гади, като причината за това можеше да бъде полюшването на торбата, теснотията, подрусването и странната миризма, която се усещаше тук.

— Грешката беше в онази молба, която отправих към Физбан — каза си безрадостно кендерът. — Той може и наистина да е Паладин, но съм убеден, че този момент старият смахнат маг се киска от сърце на тази история.

Спомените за Физбан и чувството, че лудият стар магьосник много му липсва не донесе утеха на Тас и затова кендерът прогони тези мисли от ума си и се опита да се съсредоточи над сегашното си положение с надеждата, че ще открие начин как да се измъкне от него. Той се вторачи в копринения мрак и изведнъж…

— Идиот такъв! — възкликна Тас. — Слабоумен, тъп кендер, както би се изразил Флинт! Или слабоумна мишка, защото аз вече не съм кендер! Аз съм мишка… и имам зъбки!

Тас побърза да гризне торбата. В началото не можа да улови гладкия плат и отново се отчая.

— Опитай с шева, глупако — сгълча се той строго и задъвка конеца, който държеше плата. Той почти веднага се скъса под натиска на малки му остри зъби. Тас бързо прегриза още няколко шева и скоро зърна нещо червено — мантията на мага! Кендерът усети полъха на свеж въздух (какво бе държал този маг в торбата си) и така се опияни от успеха си, че въодушевено продължи да дъвче конеца.

След това спря. Ако разширеше отвора още малко, неминуемо щеше да изпадне. А не беше готов за това, все още не. Не и преди да стигнат там, където се бяха упътили. Очевидно вече не бяха далеч. Мина му през ума, че от известно време се бяха изкачвали по някакви стълбища. Той чуваше хриптенето на Карамон от непривичното усилие, а дори и червеният маг изглеждаше задъхан.

— Не можеш ли да направиш магия, че да се озовем направо в лабораторията? — изтътна Карамон, едва дишайки от умора.

— Не! — отвърна тихо Джустариус с глас, в който имаше страхопочитание. — Въздухът наоколо направо трепти и пука от енергията, която Пар-Салиан е впрегнал, за да направи заклинанието. Не искам да смущавам тази нощ силите, които работят, с някакви второстепенни молби!

Тас потръпна под бялата си козина и си помисли, че реакцията на Карамон сигурно е била същата, защото чу грамадния мъж да кашля неспокойно, запазвайки мълчание. Сетне изведнъж спряха.

— Пристигнахме ли? — попита Карамон, опитвайки се да говори с твърд глас.

— Да. — Отговорът дойде като шепот и Тас напрегна слух. — Ще те придружа нагоре още малко и когато стигнем вратата на върха, ще я отворя много тихо и ще те пусна да влезеш. Не изричай нито дума! Не казвай нищо, за да не смутиш концентрацията на Пар-Салиан. Подготовката на това заклинание отнема дни…

— Искаш да кажеш, че е знаел какво ще прави днес още преди дни? — прекъсна го Карамон рязко.

— Тихо! — нареди му Джустариус с нотки на гняв. — Той знаеше, че такава възможност съществува. Трябваше да бъде подготвен. И добре, че стана така, защото ние нямахме никаква представа, че брат ти възнамерява да действа толкова бързо! — Тас чу магът да си поема дълбоко въздух. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-спокойно: — И отново ти повтарям, след като изкачим последните няколко стъпала — спираш да говориш! Ясно ли е?

— Да — отвърна Карамон, вече поомекнал.

— Изпълнявай нарежданията на Пар-Салиан точно. Не задавай никакви въпроси! Просто се подчинявай. Можеш ли да направиш това?

— Да — каза Карамон със същия кротък тон. Тас чу гласът на исполина леко да потрепва.

„Той е изплашен, осъзна кендерът. Бедният Карамон. Защо му причиняват това? Не разбирам. Тук се случват неща, които остават невидими за окото. Е, това решава въпроса! Не ме е грижа дали ще наруша концентрацията на Пар-Салиан. Просто ще трябва да рискувам. По някакъв начин, без значение какъв — аз ще замина с Карамон! Той има нужда от мен. И освен това — кендерът въздъхна — да пътувам назад във времето! Нима това не звучи прекрасно…“

— Много добре. — Джустариус се поколеба и Тас почувства как тялото на мага се напряга и се сковава. — Тук ти казвам сбогом, Карамон. И нека боговете бъдат с теб. Онова, което ти предстои, е опасно… опасно е и за нас. Все още не можеш да осъзнаеш заплахата, която е надвиснала над всички ни. — Последните думи бяха изречени толкова тихо, че Тас едва ги чу и ушите му трепнаха тревожно. Сетне червеният маг въздъхна. — Иска ми се да мога да ти кажа, че брат ти заслужава всичко това.

— Заслужава го — каза Карамон непоколебимо. — Ще видите.

— Ще се моля на Гилиан да се окажеш прав… Готов ли си сега?

— Да.

Тас чу шумолене, сякаш закачуленият маг бе кимнал с глава. След това те тръгнаха отново, изкачвайки се бавно по стълбите. Кендерът надникна през дупката на торбата, виждайки призрачните стъпки под себе си. Знаеше, че щеше да има на разположение само секунди.

Стълбите свършиха. Тас зърна долу една широка каменна площадка. „Моментът дойде!“, каза си той и преглътна. Сетне долови шумолящия звук отново и движението на мага. Вратата изскърца. Кендерът бързо прегриза останалите конци, които държаха шева. До слуха му достигнаха бавните стъпки на Карамон, който тъкмо влизаше вътре. После чу как вратата започва да се затваря…

Шевът поддаде. Тас падна от торбата. Докато летеше, през ума му премина въпроса дали мишките, подобно на котките, винаги падат на краката си. (Веднъж той бе пуснал една котка от покрива на къщата си, за да се убеди във верността на тази стара поговорка. Оказа се, че наистина е така.) После тупна на каменния под и хукна през глава. Вратата се затвори, червеният маг беше извърнал глава. Без да се оглежда повече, кендерът се стрелна безшумно по каменните плочи. Привеждайки се, Тас провря малкото си телце през процепа между вратата и пода и после се шмугна под един шкаф за книги близо до стената.

След това спря, за да си поеме дъх и да се ослуша.

Какво щеше да стане, когато Джустариус откриеше липсата му? Щеше ли да дойде да го търси?

„Престани с тези глупави въпроси, нареди си Тас строго. Той няма да знае къде точно съм изпаднал. И вероятно не би се върнал тук, дори и да подозираше нещо. Може да смути заклинанието.“

Малко по-късно малкото сърчице на кендера забави ударите си и той усети как кръвта туптеше в ушите му. За съжаление те не му казаха много. Чуваше се само нечие тихо мърморене, сякаш някой репетираше реплики за улична пиеса. Чу също как Карамон се опитва да успокои задъхването си след дългото изкачване, за да не смути мага. Кожените обувки на грамадния мъж проскърцваха, докато той пристъпваше неспокойно от крак на крак.

Но това беше всичко.

„Трябва да надникна, каза си Тас. Иначе няма да знам какво става.“

Изпълзявайки изпод библиотеката, кендерът съвсем недвусмислено се зае да изучава малкия, уникален свят, в който беше попаднал. Това беше свят на разпилени трохи, топчета прах, конци, топлийки, сажди, изсъхнали розови цветове и влажни листа от чай. Малките дреболии тук имаха съществено място. Мебелите се извисяваха над него като дървета на висока гора и вършеха същата работа — можеше да се скрие зад тях. Малката свещица сияеше като слънцето, а Карамон беше чудовищен великан.

Тас избягваше предпазливо огромните стъпала на исполина. Сетне с крайчеца на окото си зърна нечий крак, обут в пантоф, който се подаваше изпод бяла мантия. Пар-Салиан. Кендерът бързо се стрелна в противоположната посока на стаята, където за щастие единственото осветление бяха свещите.

После се плъзна по пода и спря. Беше попадал в лаборатория на маг и преди, когато сложи онзи проклет пръстен за телепортиране. Странните и изумителни неща, които бе видял там, бяха запечатани в паметта му. Изведнъж Тас се закова на място, миг преди да стъпи в кръг, очертан на пода със сребрист прах. В центъра на кръга под светлината на свещите лежеше лейди Кризания с очи все така вторачени в нищото и с лице бяло като лененото платно, с което бе покрита.

Ето значи къде щеше да бъде направена магията!

Козината по врата на Тас настръхна, той бързо отстъпи назад, за да не бъде на пътя към кръга, и се сви под едно прекатурено нощно гърне. Пар-Салиан стоеше откъм външната страна на очертанието, а белите му одежди сияеха с призрачна светлина. Той държеше някакъв предмет, отрупан със скъпоценни камъни, който проблясваше и блещукаше, докато го въртеше в ръцете си. Приличаше на скиптъра на един нордмарски цар, който Тас някога бе видял, но беше много по-възхитителен. Беше шлифован и сглобен по изключително уникален начин. Тас забеляза, че някои части от него се движат и което бе още по-изумително — други пък се движеха, оставайки неподвижни! Докато той наблюдаваше случващото се, Пар-Салиан ловко боравеше с предмета, сгъваше го, извиваше го и го усукваше, докато накрая той стана не по-голям от яйце. Архимагът промърмори някакви странни думи и го пусна в джоба на мантията си.

И след това, макар Тас да можеше да се закълне, че чародеят не е направил нито крачка, той изведнъж се озова в сребърния кръг до неподвижната фигура на Кризания. Пар-Салиан се наведе над нея и кендерът видя да поставя нещо в гънките на мантията й. Сетне магът занарежда монотонните думи на заклинанието, движейки кокалестите си ръце във все по-широки кръгове. Поглеждайки за кратко към Карамон, Тас го видя да стои близо до кръга с особено изражение на лицето. Това беше изражението на човек, който се намира на непознато място и въпреки това се чувства съвсем у дома си.

„Разбира се, мислеше си Тас замечтано, той е отраснал с магиите. Може би точно така се е чувствал, когато е бил с брат си.“

Пар-Салиан се изправи отново и кендерът с изненада откри огромната промяна, която бе настъпила у него. Лицето му сякаш бе остаряло с години и сега беше сиво, а фигурата му леко залиташе. Той направи подканящо движение към Карамон и едрият мъж тръгна бавно напред, прекрачвайки внимателно ивицата от сребърен прах. Сетне исполинът застана безмълвно до неподвижното тяло на Кризания. Лицето му беше застинало в състояние на мечтателен транс.

Пар-Салиан извади предмета със скъпоценните камъни от джоба си и го подаде на Карамон. Исполинът сложи ръката си върху него и за кратко дланите на двамата мъже останаха една в друга. Тас видя устните на Карамон да помръдват, но не чу никакъв звук. Остана с впечатление, че войнът чете нещо наум, опитвайки се да запомни някаква магическа информация. След това спря да шепти.

Пар-Салиан поднесе ръцете си нагоре и при това движение се повдигна над земята, политайки извън кръга към сумрачната част на лабораторията.

Тас вече не го виждаше, но чуваше гласа му. Магическият напев ставаше все по-силен и по-силен и после изведнъж от кръга на пода се издигна стена от сребриста светлина. Тя беше толкова ярка, че кендерът почувства изгаряща болка в червените си миши очички, но не можа да ги отклони от гледката. Сега Пар-Салиан викаше толкова силно, че самите камъни в стените започнаха да му отвръщат в хор с гласове, които идваха от дълбините на земята.

Тас беше забил поглед в мъждукащата завеса от светлина. Зад нея беше Карамон, застанал близо до Кризания, държейки същото онова приспособление в ръката си. След това Тас ахна, но произведеният звук не бе по-силен от дъха на мишка. Той все още виждаше потрепващата енергийна завеса, но сега тя примигваше, сякаш се бореше за съществуването си. И когато угасна за пореден път, кендерът зърна там някакво друго място! Гори, градове, езера и океани — неясните видения се редуваха едно след друго. Сетне се появиха хора, които изчезнаха, за да бъдат заменени от други.

Тялото на Карамон, което се намираше във вътрешността на колоната от светлина, започна да пулсира със същия постоянен ритъм на странните гледки. Кризания също беше там, макар и само тялом.

По потрепващото носле на Тас потекоха сълзи, които след това тръгнаха към мустаците му. „Карамон се впуска в най-голямото приключение на всички времена, мислеше си кендерът мрачно. А мен оставя тук!“

В душата на Тас настъпи миг на безумна борба. Всичко, което беше логично, добросъвестно и сродно на Танис му казваше: „Тасълхоф, не ставай глупак. Това е голяма магия. На път си здраво да оплескаш нещата!“ Тас чу този глас, но той беше заглушен от монотонното пеене на магьосника и отговора на камъните и скоро се изгуби напълно…

Пар-Салиан изобщо не чу тихото цвърчене. Отдаден изцяло на заклинанието, той зърна едно съвсем леко движение с крайчеца на окото си. Твърде късно видя мишката да изскача от скривалището си и да хуква през глава към сребърната стена от светлина! Ужасен, магът спря напева си, гласовете на камъните отекнаха глухо и замряха. В настъпилата тишина той чу едно слабо гласче: „Не ме оставяй, Карамон! Не ме оставяй! Знаеш колко трудно ще ти бъде без мен!“

Мишката прекоси тичешком сребърната ивица, оставяйки след себе си блещукаща следа и се гмурна в кръга от светлина. Пар-Салиан чу нещо да иззвънтява леко и сетне видя един пръстен, който се въртеше неспирно на каменния под. В енергийния кръг се материализира трета фигура и магът ахна от ужас. След това и трите пулсиращи фигури се стопиха. Светлината на кръга бе погълната от гигантски водовъртеж и лабораторията потъна в мрак.

Безпомощен и изтощен, Пар-Салиан рухна на пода. Последната мисъл, която прелетя през ума му, преди да изгуби съзнание, беше ужасна.

Беше изпратил в миналото кендер.

Книга втора

Глава 1

Денубис крачеше с бавни стъпки по широките, просторни коридори на изпълнения със светлина Храм на боговете в Истар. Беше потънал в мислите си, а погледът му бе зареян в сложните шарки на каменния под. Ако някой го видеше да върви тъй безцелно, улисан в мислите си, би предположил, че този свещеник е равнодушен към това, че се намира в самото сърце на Вселената. Но Денубис не беше безразличен към този факт, нито пък беше от хората, които биха го забравили. И за да не се случи подобно нещо, Царят-жрец му го напомняше всекидневно в сутрешния си призив за молитви.

— Ние сме в сърцето на Вселената — казваше Царят-жрец с глас, чиято музика беше толкова красива, че човек понякога забравяше да се вслушва в думите му. — Истар, любимият град на боговете, е в центъра на битието, а ние се намираме в сърцето на града и следователно сме в центъра на Вселената. Както кръвта тръгва от сърцето, подхранвайки дори най-малкото пръстче на крака, така нашата вяра и учение струи от този велик храм към най-малкия и най-нищожния сред нас. Помнете това, когато тръгвате да изпълнявате всекидневните си задължения, защото вие, които работите тук, се радвате на благосклонността на боговете. Когато и най-тънката копринена нишка на паяжината бъде докосната, трептенето се усеща навсякъде. Затова помнете, че и най-незначителното ви действие се разпростира чак до най-далечните предели на Крин.

Денубис потръпна. Ужасно му се искаше Царят-жрец да не използва точно тази метафора. Той се боеше от паяци. Всъщност ненавиждаше тези насекоми, нещо, което никога не признаваше и за което се чувстваше виновен. Не му ли беше заповядано да обича всички живи твари? Разбира се без онези, които бяха сътворени от Царицата на мрака. Сред тях бяха великаните-човекоядци, таласъмите, троловете и другите зли раси, но Денубис не беше сигурен за паяците. Чудеше се дали да не попита, но знаеше, че това ще повлече едночасов философски спор сред Преподобните синове и просто не смяташе, че си струва. Тайно щеше да продължи да мрази паяците.

Денубис се плесна леко по оплешивяващата глава. Как се сети за тези паяци? „Започвам да остарявам, помисли си той и въздъхна. Скоро ще бъда като стария Арабакус, който не прави нищо друго, освен да седи в градината и да спи докато някой го събуди за обяд.“ Денубис въздъхна отново, но това беше по-скоро въздишка на завист, отколкото на съжаление. „Да…, клетият Арабакус! На него поне му е спестено…“

— Денубис…

Денубис спря. Погледна в двете посоки на широкия коридор, но не видя никого. Свещеникът потръпна. Беше ли чул наистина някакъв тих глас или просто му се беше сторило?

— Денубис — дойде отново гласът.

Този път свещеникът се вгледа по-добре в сенките на огромните мраморни колони, който поддържаха позлатения таван. Сега в мрака се виждаше една по-тъмна сянка, черно петно. Денубис сдържа ядовитото си възклицание. Потискайки второто потръпване, което премина през тялото му, той спря и тръгна бавно към фигурата в сенките, знаейки, че тя няма да излезе оттам, за да го посрещне. Не че светлината беше вредна за онзи, който очакваше Денубис, какъвто беше случаят със създанията на мрака. Свещеникът дори се запита дали на този свят въобще имаше нещо, което може да напакости на този човек. Не, той просто предпочиташе сенките. И театралните ефекти, помисли си саркастично Денубис.

— Ти ли ме повика, Тъмни? — попита той, правейки сериозно усилие гласът му да прозвучи благо.

Виждайки лицето сред сенките да се усмихва, свещеникът веднага разбра, че онзи отсреща е прочел всичките му мисли.

— По дяволите! — изруга божият служител, навик, на който Царят-жрец не гледаше с добро око. Денубис обаче, произхождаше от простолюдието и никога не можа да се отърве от него. „Защо Царят-жрец му позволява да се навърта около палата? Защо не го отпрати, както бяха прокудени другите?“

Свещеникът, разбира се, си зададе тези въпроси само наум, защото дълбоко в душата си знаеше отговора. Този човек беше твърде опасен, твърде могъщ. Не беше като другите. Царят-жрец го държеше тук, както се държи свирепо куче, което трябва да пази къщата. Той знаеше, че кучето е готово да нападне всеки и трябваше да се погрижи каишката му да е много здрава. Ако тя се скъсаше, звярът щеше да полети към собственото му гърло.

— Извинявай, че те безпокоя, Денубис — каза тихо мъжът. — Още повече като виждам, че си погълнат от важни мисли. Но дори и сега, докато говорим, навън се случва нещо много важно. Вземи един гвардейски отряд от охраната на Храма и отиди на пазара. Там, точно на кръстопътя, ще намериш една Преподобна дъщеря на Паладин. Тя е на прага на смъртта. Пак там ще откриеш и човека, който я нападна.

Първоначално очите на Денубис се отвориха широко, но после подозрително се свиха и станаха като цепки.

— Откъде знаеш това? — попита той.

Фигурата в полумрака се размърда и устните й се оформиха в тънка линия, изразяваща някакво подобие на усмивка.

— Денубис — сгълча го онзи, — познаваш ме от много години. — Ти питаш ли как става така, че вятърът духа? Опитваш ли се да намериш отговор на въпроса защо греят звездите? Просто зная това, Денубис. И нека не ти обяснявам повече.

— Но… — Денубис вдигна объркано ръка към главата си. За целта трябваше да даде някакво обяснение, да докладва на съответните власти. Човек не можеше просто ей така да изфабрикува един цял отряд от гвардейците на Храма!

— Бързай, Денубис — каза мъжът кротко. — Тя може да издъхне всеки момент…

Свещеникът преглътна. Преподобна дъщеря на Паладин нападната! Умира посред тържището! Заобиколена вероятно от зяпаща тълпа. Позор! Това никак няма да се хареса на Царя-жрец…

Свещеникът отвори уста да каже нещо и после пак я затвори. Вгледа се за миг във фигурата в сенките, но не намери в нея никаква подкрепа и затова се завъртя и хукна с развяна мантия по коридора, по който беше дошъл, а кожените му сандали зашляпаха по мраморния под.

Когато достигна щабквартирата на капитана на Гвардията, Денубис успя задъхано да съобщи молбата си на дежурния лейтенант. Както и бе очаквал, тя предизвика истинска суматоха. Докато чакаше капитана да дойде, той се отпусна тежко на един стол и се опита да успокои дишането си.

Самоличността на създателя на паяците може и да беше под въпрос, мислеше си Денубис кисело, но поне за него нямаше никакво съмнение кой е твореца на онова създание на мрака, което сега със сигурност се беше стаило някъде в сенките и му се присмиваше.

— Тасълхоф!

Кендерът отвори очи. За момент нямаше никаква представа къде е, нито пък кой е. Бе чул някой да изрича име, което му беше смътно познато. Огледа се смутено. Лежеше върху гърдите на грамаден човек, който пък беше проснат по гръб насред някаква улица. Огромният мъж го гледаше с безкрайно изумление, може би заради това, че Тас се бе настанил върху големия му корем.

— Тас? — повтори исполинът и този път лицето му придоби озадачен израз. — Ти трябваше ли да бъдеш тук?

— Н-не съм много сигурен — отвърна кендерът, чудейки се кой ли е този „Тас“. И после изведнъж си спомни всичко — напевното заклинание на Пар-Салиан, махането на пръстена от палеца му, ослепителната светлина, пеещите камъни, ужасения вик на мага…

— Разбира се, че трябва да съм тук — отсече ядосано той, прогонвайки от паметта си спомена за страховития крясък на Пар-Салиан. — Нали не си мислиш, че биха те оставили сам на това място? — Кендерът почти бе опрял нос в носа на исполина.

Озадаченото лице на Карамон помръкна и придоби начумерен израз.

— Не съм сигурен — промърмори той, — но не мисля, че ти…

— Е, тук съм. — Тас се изтърколи от овалното тяло на Карамон и се озова на облите камъни на калдъръма. — Където и да е това „тук“ — каза той под нос. — Хайде да ти помогна да станеш. — Той се обърна към Карамон и протегна малката си ръка с надеждата, че така ще отклони вниманието му от себе си. Тас не знаеше дали някой е в състояние да го върне в неговото време, но и не смяташе да си изяснява този въпрос сега.

Карамон се опита да се надигне и движенията му толкова много напомняха на преобърната по гръб костенурка, че Тас се изкикоти. И точно тогава кендерът забеляза, че приятелят му вече имаше съвсем друго облекло. В Кулата той носеше доспехите си (или поне онази част от тях, която му ставаше) и свободна туника от фин плат, ушита от любящата ръка на Тика.

Сега беше заметнат с някакво грапаво платно, съшито надве-натри. Груба кожена жилетка висеше от раменете му. Може би някога тя бе имала копчета, но от тях не бе останало нито едно. А и не бяха нужни, защото тъй или иначе Карамон нямаше да може да я разтегли достатъчно, за да я закопчае над увисналия си корем. Безформени кожени панталони и кърпени кожени обувки с голяма дупка на единия палец завършваха неприятната картина, която представляваше исполинът.

— Уф! — промърмори Карамон, душейки въздуха. — Откъде идва тази ужасна воня?

— От теб — отвърна Тас, стисна носа си и размаха ръка, сякаш искаше да разпръсне миризмата. Карамон смърдеше на джуджешка ракия! Кендерът се вгледа в него по-отблизо. Исполинът беше трезвен, когато отпътуваха, а изглеждаше трезвен и сега. Очите му, макар и объркани, гледаха ясно, а стойката му беше стабилна и непоклатима.

Грамадният мъж наведе глава и за първи път видя новата си премяна.

— Но какво е това? — попита той смутено.

Наблюдавайки Карамон критично и с известно отвращение, Тас каза:

— Все си мислех, че маговете могат да си позволят нещо по-добро! Ясно ми е, че заклинанията трудно действат върху дрехи, но все пак…

В следващия момент кендерът се сети за нещо и погледна уплашено собствените си дрехи, но после въздъхна с облекчение. Всичко си беше на мястото. Дори и кесиите му бяха тук, съвършено непокътнати. Един заядлив глас вътре в него му напомни, че това вероятно се дължи на обстоятелството, че не трябваше да бъде тук, но за удобство Тас не му обърна никакво внимание.

— Е, хайде да видим какво става наоколо — каза бодро кендерът и се опита да изглежда жизнерадостен. Той вече знаеше къде се намират, ръководейки се по миризмата — в една задна уличка. Тас сбърчи нос. Беше си помислил, че Карамон мирише лошо! Препълнена с всевъзможни боклуци и отпадъци, въпросната улица тънеше в сянката на една каменна сграда. Но иначе беше ден, което ставаше ясно от тълпите народ, които се движеха в двете посоки по една друга натоварена улица в дъното на тяхната.

— Мисля, че това е пазар — каза Тас заинтригувано и тръгна натам, за да поогледа. — В кой град, казваш, са ни изпратили?

— Истар — смотолеви Карамон и сетне подвикна откъм гърба му: — Тас!

Долавяйки уплахата в гласа на приятеля си, кендерът се извърна бързо, стрелвайки ръка към малкия нож на пояса си. Карамон тъкмо коленичеше край нещо, което лежеше на уличката.

— Какво е това? — попита Тас, затичвайки се обратно.

— Лейди Кризания — отговори Карамон, повдигайки тъмния плащ, с който беше загърната.

— Карамон! — Тас си пое дъх с ужас. — Какво са й направили? Да не би магията им да се е объркала?

— Не зная — отвърна Карамон тихо, — но трябва да потърсим помощ. — Той внимателно зави израненото и изцапано с кръв лице на жената с плаща.

— Аз ще отида — предложи Тас, — а ти остани тук с нея. Имам чувството, че не сме попаднали в най-добрата част на града, ако разбираш какво имам предвид.

— Да — съгласи се Карамон и въздъхна тежко.

— Веднага се връщам — каза Тас и потупа окуражително едрия мъж по рамото. Карамон кимна, но не каза нищо. Кендерът пък се извърна и се затича към голямата търговска улица. Когато стигна там, той скочи бързо на тротоара.

— По дяво… — поде Тас, но точно в този момент нечия желязна ръка го сграбчи за рамото и го повдигна от земята.

— Я да видим сега — каза нечий строг глас — накъде си се запътил.

Тас се извърна, колкото можа и видя мъж с брада, чието лице беше отчасти скрито зад блестящото забрало на шлема му. Тъмните очи на войника се взираха хладно в него.

„Градски стражар“, разбра бързо Тас, благодарение на богатия си опит, натрупан от честите му срещи с подобни длъжностни лица.

— Ами тъкмо вас търсех — отвърна Тас, докато се мъчеше да се изтръгне и в същото време се опитваше да придаде невинно изражение на лицето си.

— Това е доста правдоподобна история за един кендер! — изсумтя презрително гвардеецът и стегна още повече хватката си. — А ако се окаже и вярна, може да влезе в хрониките на Крин като историческо събитие.

— Казвам ви самата истина — каза Тас, гледайки войника с негодувание. — Една наша близка лежи там ранена.

Тас забеляза, че войникът поглежда към друг човек, когото не беше забелязал по-рано — свещеник с бяла мантия. Лицето на кендера грейна.

— О!? Свещеник? Как…

Гвардеецът запуши устата му с ръка.

— Какво мислите, Денубис? Това там е Просешката алея. Вероятно става дума просто за въоръжено нападение на крадци.

Свещеникът бе мъж на средна възраст с оредяваща коса и доста меланхолично и сериозно лице. Тас го видя как обхожда пазара с поглед, поклащайки глава.

— Тъмният каза на кръстопътя и това е точното място… или поне достатъчно близо. Трябва да разгледаме наоколо.

— Много добре. — Гвардеецът сви рамене. Той даде знак на двама от хората си и ги проследи с поглед, докато те напредваха предпазливо по мръсната уличка. Войникът обаче, продължи да държи устата на кендера запушена и постепенно да го задушава. Тас успя да издаде жалостив, писукащ звук.

Свещеникът, загледан с тревога в отдалечаващите се гвардейци, се обърна.

— Дай му възможност да диша, капитане — рече той.

— Ще трябва да слушаме плещенето му — изтътна гневно капитанът, но все пак дръпна ръката си от устата на Тас.

— Той ще мълчи, нали обещаваш? — каза Денубис и погледна към Тас с очи, в които се четеше едновременно благост и замисленост. — Нали разбираш колко сериозно е положението?

Тас не знаеше дали свещеникът пита него, капитана или и двамата и затова реши просто да кимне в знак на съгласие. Удовлетворен, Денубис отново насочи вниманието си към гвардейците. Кендерът успя да се завърти в желязната хватка на капитана, за да може също да види какво се случва. Той зърна Карамон да става и да махва с ръка към тъмната, безформена купчина до него. Единият от гвардейците коленичи до нея и дръпна плаща.

— Капитане! — извика той, а другият веднага сграбчи Карамон. Сепнат и ядосан от грубото отношение, едрият мъж се дръпна рязко и се освободи. Войникът извика и онзи, който беше клекнал до Кризания, скочи на крака. Проблесна стомана.

— По дяволите! — изруга капитанът. — Денубис, дръж под око този малък негодяй! — каза той и бутна Тасълхоф към свещеника.

— Не трябва ли и аз да дойда? — възрази Денубис и улови Тас, когато кендерът залитна към него.

— Не! — извика капитанът, който вече тичаше надолу по уличката, извадил късия си меч от ножницата. Тас го чу да промърморва нещо като „големият звяр… опасен“.

— Карамон не е опасен — запротестира Тас и погледна загрижено свещеника, когото наричаха Денубис. — Нали няма да му направят нищо? Какво е станало?

— Страхувам се, че ще разберем това доста скоро — каза Денубис с неумолим глас, но държеше Тас толкова леко, че кендерът с лекота можеше да се измъкне. Първоначално той прехвърли през ума си варианта „бягство“ — нямаше по-добро място на света от градския пазар, където да се скриеш. Но тази мисъл беше чисто импулсивна, също като отскубването на Карамон от гвардееца. Тас не можеше да изостави приятеля си.

— Няма да му направят нищо, ако тръгне с тях доброволно — въздъхна Денубис. — Но ако е извършил… — свещеникът потръпна и за миг замълча. — Е, ако е извършил това, може да се надява на бърза смърт.

— Какво да е извършил? — Тас започваше да се чувства все по-смутен. Карамон също изглеждаше объркан, защото кендерът го видя да вдига ръце в знак на невинност.

Но макар само да спореше, един от войниците го издебна в гръб и го удари с копието си през коленете. Краката на Карамон се огънаха. В момента, в който той залитна, гвардеецът пред него му нанесе един безмилостен удар в гърдите и го покоси на земята.

Карамон още не се беше сгромолясал на паважа, когато едно от копията се опря в гърлото му. Исполинът вдигна ръце в знак, че се предава. Гвардейците бързо го претърколиха по корем и сръчно вързаха ръцете му отзад.

— Накарай ги да спрат! — изкрещя Тас, дърпайки се напред. — Те нямат право да постъпват така…

Свещеникът го спря.

— Не, малки приятелю, най-добре ще бъде да останеш при мен. Моля те — рече Денубис и го задържа леко за раменете. — Не можеш да му помогнеш, а ако се опиташ, нещата ще станат още по-лоши за теб.

Войниците изправиха Карамон на крака и започнаха щателно да го претърсват, пъхайки ръце дори под кожените му панталони. Те намериха в пояса му една кама, която подадоха на капитана си и някакво плоско шише, което единият от тях отвори и след като помириса, захвърли с отвращение.

Другият войник махна с ръка към тялото на паважа. Капитанът коленичи до него и повдигна плаща. Тас го видя да поклаща глава. Сетне с помощта на единия от войниците си капитанът го вдигна внимателно и го понесе обратно по малката уличка. Минавайки покрай Карамон, той му каза нещо. Кендерът чу циничната дума и се потресе от изненада, а очевидно и Карамон се почувства така, защото лицето му стана бяло като платно.

Поглеждайки към Денубис, Тас видя, че свещеникът е свил устни и почувства пръстите му да треперят върху рамото му.

И тогава Тас разбра.

— Не — каза той тихо във внезапен изблик, — о, не! Не е възможно да си мислят това! Карамон не би посегнал и на мишка! Той не е наранил лейди Кризания! Той се опитваше да й помогне! Затова дойдохме тук. Или поне това беше една от причините. Моля ви! — Тас се завъртя към Денубис, сключвайки ръце като в молитва. — Моля ви, трябва да ми помогнете! Карамон е войник. Той е убивал наистина! Но само противни създания като дракониди и таласъми! Моля ви, моля ви, трябва да ми повярвате!

Но Денубис посрещна думите му със строг поглед.

— О, не! Как е възможно да си мислите това? Мразя това място! Искам да се върна у дома! — извика Тас отчаян, виждайки покрусеното и смутено лице на Карамон. Избухвайки в сълзи, кендерът зарови лице в ръцете си и захлипа горчиво.

Малко по-късно Тас почувства една ръка да го докосва, сетне тя се поколеба за миг и накрая го потупа нежно по рамото.

— Хайде, хайде — рече Денубис. — Ще можеш да разкажеш историята си. Твоят приятел също. И ако сте невинни, нищо лошо няма да ви се случи. — Но Тас чу свещеникът да въздъхва. — Приятелят ти беше пиян, нали?

— Не е вярно — изсумтя Тас и погледна Денубис умолително. — Не е пил нито капка, кълна се…

Гласът на кендера обаче заглъхна при вида на Карамон, който се приближаваше към тях, воден от гвардейците. Лицето на исполина беше изпоцапано с улична нечистотия и боклуци, а на устната му имаше рана, от която течеше кръв. Очите му бяха безумни и кървясали, а в израза на лицето му се четеше бездушие и страх. Последствията от пиянските му изстъпления се виждаха ясно в подпухналите му, зачервени бузи и треперещите му крайници. Зяпачите, които се бяха събрали наоколо, започнаха да подвикват подигравателно.

Тас овеси глава. „Какво направи Пар-Салиан — питаше се той смутен. Объркало ли се е нещо? В Истар ли сме изобщо?“ Или магията ги беше запратила някъде другаде? А може би всичко това беше някакъв ужасен кошмар…

— Коя е тя… Какво е станало? — разпитваше Денубис капитана. — Прав ли се оказа Тъмния?

— Дали се е оказал прав? Разбира се, че е прав. А кога изобщо е грешал? — сопна му се капитанът. — А що се отнася до това коя е тя, не зная, но е член на вашия орден. Носи медальона на Паладин на врата си. И е ранена доста тежко. Дори си помислих, че е мъртва, но долових лек пулс на шията й.

— Мислиш ли, че е била… че е била… — Денубис се запъна.

— Не зная — отвърна капитанът мрачно. — Но е била пребита. Предполагам, че е получила някакъв припадък. Очите й са широко отворени, но като че ли не вижда и не чува нищо.

— Трябва да я пренесем веднага в Храма — каза рязко Денубис, макар Тас да чу гласа му да трепери. В това време гвардейците разпръскваха тълпата, отблъсквайки най-любопитните с копията си.

— Всичко е под контрол. Хайде, разотивайте се. Пазарът скоро ще бъде затворен. По-добре направете последните си покупки, докато все още имате време.

— Нищо не съм й сторил! — каза Карамон мрачно. Той трепереше от ужас. — Нищо не съм й сторил — повтори исполинът докато по лицето му се стичаха сълзи.

— Да бе! — отвърна капитанът язвително. — Отведете тези двамата в затвора — нареди той на войниците си.

Тас прохленчи. Един от гвардейците го сграбчи грубо, но кендерът — объркан и замаян — се вкопчи в мантията на Денубис и отказа да се пусне. Свещеникът, който бе положил ръка върху безжизненото тяло на Кризания, се извърна бързо, усетил ръцете му.

— Моля ви — поде Тас, — моля ви, той казва истината.

Строгото лице на Денубис се смекчи.

— Ти си верен приятел — каза свещеникът благо. — Една доста необичайна черта за кендер. Надявам се, че доверието ти в този човек е оправдано. — Сетне Денубис разсеяно и тъжно погали главата на Тас. — Но трябва да разбереш, че когато човек пие, алкохолът го кара да прави неща…

— Хайде, тръгвай веднага — озъби се войникът и дръпна рязко Тас. — Зарежи този театър. Няма да ти свърши работа.

— Не позволявайте това да ви разстрои, Преподобни сине — рече капитанът. — Знаете ги кендерите!

— Да — отвърна Денубис, без да откъсва поглед от Тас докато двамата гвардейци водеха него и Карамон през бързо оредяващата тълпа на пазара. — Зная ги кендерите. И този беше забележителен. — След това свещеникът поклати глава и отново насочи вниманието си към лейди Кризания. — Ако я задържите така, капитане, — каза той тихо, — ще помоля Паладин да ни пренесе в Храма по най-бързия начин.

Тас успя да се извърне назад въпреки хватката на войника и видя свещеникът и гвардейският капитан да стоят самотни на площада. Сетне трепна някаква бяла светлина и те мигом изчезнаха.

Кендерът премигна и забравяйки да внимава къде стъпва, се препъна. Сетне падна на каменния паваж и ожули тежко коленете и ръцете си. Силната ръка на гвардееца го изправи на крака, сграбчвайки го за яката и го блъсна грубо в гърба.

— Върви! И повече без никакви номера.

Тас тръгна напред, твърде нещастен и огорчен, за да прояви интерес към околната обстановка. Погледът му се насочи към Карамон и сърцето му се сви от болка. Съкрушен от срам и страх, исполинът се влачеше с несигурни крачки по улицата като слепец.

— Нищо не съм й сторил! — чу го да мънка Тас. — Трябва да е станала някаква грешка…

Глава 2

Красивите елфически гласове се издигаха все по-нависоко и по-нависоко, сладостните им тонове се въртяха нагоре по спиралата на октавите, сякаш отнасяха молитвите чак до небесата на крилете на музиката. Лицата на елфическите жени, докоснати от лъчите на залязващото слънце, които падаха косо през високите кристални прозорци, бяха леко поруменели, а очите им грееха с пламъка на вдъхновението.

Заслушаните в музиката поклонници плачеха пред тази красота и белите и сините мантии на хористките бяха замъглени от сълзите в очите им. Белите принадлежаха на Дъщерите на Паладин, а сините на Мишакал. Мнозина бяха готови да се закълнат, че са видели елфическите жени да се понасят към небето, обгърнати от пухкави облаци.

Когато песента достигна момента на сладостно кресчендо, в нея се включиха дълбоките гласове на мъжкия хор, сякаш за да задържат на земята молитвите, които бяха политнали нагоре като волни птици — подкастряйки така да се каже крилете им, помисли си кисело Денубис. Предполагаше, че просто бе преситен. Като млад, когато за първи път чу Вечерния химн, той също бе пречистил със сълзи душата си. След това минаха години и рутината надделя. Добре си спомняше огромната си изненада, когато за първи път откри, че по време на пеенето мислите му са се отклонили към някакви неотложни църковни дела. После нещата се влошиха още повече. Сега пеенето будеше у него само раздразнение и досада. Беше започнал дори да се бои от тази част на деня и използваше всяка възможност, за да се измъкне от залата за оратории.

Защо беше станало така? Според него виновни бяха най-вече елфическите жени. „Расови предразсъдъци“, каза си той навъсено. И въпреки това не можеше да промени нищо. Всяка година група елфически жени — в това число Преподобни дъщери и послушнички — тръгваха на път от славните земи на Силванести, за да прекарат една година в Истар и да се посветят на църквата. С други думи те пееха всяка вечер Вечерния химн и прекарваха времето си да напомнят на другите около тях, че елфите са любимците на боговете, че са били сътворени преди останалите раси и затова им е даден дълъг живот. И все пак, като че ли никой освен Денубис не се обиждаше от това.

Тази вечер пеенето го дразнеше особено много, защото се безпокоеше за младата жена, която сутринта бе докарал в храма. Всъщност той почти бе успял да се освободи от ангажимента си да бъде тук, но в последния момент налетя на Джералд, възстар свещеник от човешката раса, комуто не оставаха много дни на Крин и който намираше най-голяма утеха в участието си във Вечерните молитви.

Денубис предполагаше, че обяснението за това беше пълната глухота на стареца. И пак по същата причина беше абсолютно невъзможно да обясни на Джералд, че той трябва да отиде някъде другаде. Най-накрая Денубис се предаде и подкрепи стария свещеник с ръка. А сега Джералд стоеше до него със замечтано изражение, представяйки си несъмнено красивата страна, в която някой ден щеше да се възнесе.

Денубис се беше унесъл в мисли за всички тези неща, а също и за младата жена, която нито бе виждал, нито чувал, откакто докара в Храма тази сутрин, когато почувства някой да го докосва леко по ръката. Свещеникът подскочи и се огледа гузно, питайки се дали неговата разсеяност е била забелязана и дали няма да бъде докладвана. В началото не можа да разбере кой го бе докоснал, защото и двамата му съседи очевидно бяха потънали в молитвите си. Сетне усети докосването отново и осъзна, че е дошло откъм гъба му. Поглеждайки назад, той видя една ръка да се плъзва дискретно между завесите, отделящи балкона, на който стояха Преподобните синове от преддверието около него.

Ръката му махна и Денубис озадачено отстъпи от редицата на свещениците, опитвайки се да се провре през завесите, без да привлича много вниманието на останалите върху себе си. Неизвестният вестител обаче се беше дръпнал и той не можа да открие мястото, където тежката кадифена завеса се разделяше на две. Най-накрая, когато всички поклонници бяха вперили възмутено очи в него, Денубис намери пролуката и препъвайки се премина през нея.

Един млад дякон с гладко и ведро лице се поклони на зачервения и изпотен свещеник, сякаш нищо не се беше случило.

— Извинете, че прекъсвам Вечерните ви молитви, Преподобни сине, но Царят-жрец помоли да му отделите няколко минути от времето си, ако е възможно. — Дяконът говореше толкова формално и с такава безучастна любезност, че един случаен свидетел на този разговор никак нямаше да се изненада, ако Денубис бе отвърнал: „Не, не мога сега. Имам други неща, за които трябва да се погрижа веднага. Може би по-късно?“

Денубис обаче, не каза нищо подобно. Видимо пребледнявайки, той смотолеви нещо, че „за него ще бъде голяма чест“, а гласът му почти му изневери. Дяконът обаче, беше свикнал с подобни неща и след като му благодари с леко кимване, се обърна и го поведе по просторните, високи и виещи се коридори на Храма към личните покои на Царя-жрец на Истар.

Докато подтичваше след младежа, Денубис нямаше нужда да се пита на какво дължи честта. Причината, разбира се, беше младата жена. Не се беше озовавал в присъствието на Царя-жрец повече от две години и едва ли беше съвпадение, че го викаха в същия ден, в който бе намерил Преподобната дъщеря почти мъртва на улицата.

„Може би е умряла, помисли си Денубис с тъга. Царят-жрец ще ми съобщи новината лично. И това несъмнено ще бъде много любезно от негова страна. Малко нетипично може би за човек, на чиито плещи тежат съдбите на нациите, но все пак много мило.“

Надяваше се да се окаже, че не е прав. Не само заради жената, но и заради онзи мъж и кендера. Денубис бе мислил много и за тях двамата. Особено за кендера. Подобно на други на Крин свещеникът нямаше високо мнение за кендерите, които не изпитваха никакво уважение към личната собственост — тяхна или чужда. Но този изглеждаше различен. Повечето кендери, които Денубис познаваше (или си мислеше, че познава), щяха да хукнат презглава и при най-малката опасност. Този обаче бе проявил затрогваща преданост, оставайки редом с приятеля си и дори се опита да го защити.

Денубис поклати тъжно глава. Ако момичето умреше, те неминуемо щяха да срещнат… Не, не искаше да мисли за това. Зашепвайки чистосърдечна молитва към Паладин да закриля всички участници в тази история (ако го заслужаваха), Денубис отклони ума си от потискащите мисли и се застави да се порадва на великолепието на това крило на Храма, представляващо личните покои на Царя-жрец.

Той бе забравил за красотата им. Млечнобелите стени сияеха със своя собствена светлина, която според легендата идваше от самите камъни. Така изящно оформени и изсечени бяха те, че блестяха като цветовете на големи бели рози, поникнали направо от полирания под. Между тях лъкатушеха бледи светлосини нишки, които смекчаваха общата белота.

След чудесата на коридорите следваха прелестите на преддверието. Тук стените се въздигаха нагоре като молитвата на смъртен към боговете, поддържайки огромен купол. По тях бяха изрисувани фрески на самите богове, оцветени в меки тонове. Те също като че ли грееха със своя собствена светлина. Тук бяха Паладин, Платинения дракон, богът на Доброто; Гилиан богът на Просвещението и Неутралността; дори и Тъмната царица бе представена тук, защото Царят-жрец не смееше да прояви непочтителност към нито едно божество. Тя беше изобразена като петглав дракон, но това беше толкова безобиден и кротък дракон, че на Денубис му се струваше, че всеки момент ще се претърколи и ще близне крака на Паладин.

Всички тези мисли обаче дойдоха в ума му по-късно. Точно в този момент беше твърде неспокоен, за да се любува на красивите стенописи. Погледът му бе прикован в изкусно изработените платинени врати, които водеха към самото сърце на Храма.

Вратите се отвориха широко и отвътре грейна божествена светлина. Беше настъпил моментът да бъде приет.

Първите чувства, които Залата за аудиенции будеше у озовалите се в нея, бяха смирение и покорство. Тук беше сърцето на добротата. Тук бяха представени величието и могъществото на Църквата. Вратите водеха към огромно овално помещение с под от полиран гранит, който неусетно се сливаше със стените. Те пък се издигаха като венчелистчетата на гигантска роза, извисени, за да дадат опора на огромния купол. Самият той беше от матиран кристал, който поглъщаше светлината на слънцето и луните. Тяхното сияние изпълваше всяко кътче на залата.

Голяма вълна от синя морска пяна се възправяше като дъга в центъра на залата, образувайки нещо като алков, който беше точно срещу вратата. Тук имаше един-единствен трон, а светлината и топлината, които струяха от него бяха по-ярки дори от сиянието на купола.

Денубис влезе в залата с наведена глава и със сключени пред себе си ръце, както подобаваше. Беше вечер и слънцето вече бе залязло. Единственото осветление сега идваше от свещите. И въпреки това, както винаги, на него му се струваше, че се е озовал в някакъв открит двор, който се къпе в слънчевите лъчи.

За миг беше заслепен от ярката светлина. Денубис бе навел очи, както повеляваше обичаят и нямаше да погледне нагоре, преди да му дадат разрешение. През това време се загледа в пода, зървайки различни предмети и хора, които също присъстваха в залата. Видя също и стълбите, докато се изкачваше по тях, но сиянието, което извираше от центъра на помещението, беше толкова великолепно, че той не забелязваше почти нищо друго.

— Вдигни поглед, Преподобни сине на Паладин — каза глас, чиято музика извика сълзи в очите на Денубис, макар песните на елфическите жени вече да не трогваха сърцето му.

Денубис вдигна очи и душата му потрепери от благоговение. Бяха изминали две години, откакто се беше приближавал до Царя-жрец и времето бе притъпило спомена му. Колко различно беше да го наблюдаваш всяка сутрин отдалече, както човек следи изгряващото слънце на хоризонта, радвайки се на светлината му и ликувайки под лъчите му. Съвсем друго беше да се озовеш в непосредствена близост до същото това слънце, да застанеш пред него и да почувстваш как душата ти изгаря от чистотата и яснотата на ослепителния му блясък.

„Този път ще запомня“, помисли си решително Денубис. Но нито един от хората, които бяха ходили на аудиенции при Царя-жрец, не можеха да си спомнят точно как изглежда той. Дори самият опит да запомниш каквото си видял, приличаше на светотатство, а да мислиш за него като за създание от плът, беше осквернително. Завърналите се от тази зала знаеха само, че са били в присъствието на нещо невероятно красиво.

Светлината обгърна Денубис и той веднага бе обзет от чувство на ужасна вина за своите съмнения, колебания и опасения. Близостта до Царя-жрец го накара да се почувства най-окаяното създание на Крин. Той падна на колене, молейки за опрощение, почти без да осъзнава какво точно прави, макар да знаеше, че то е правилно.

И получи търсеното опрощение. Мелодичният глас заговори отново и Денубис на часа се изпълни с чувство за блаженство и сладостен покой. Изправяйки се на крака, той застана пред Царя-жрец в почтително смирение и покорно пожела да научи как би могъл да бъде на неговите услуги.

— Тази сутрин сте докарали в Храма една млада жена, Преподобна дъщеря на Паладин — каза гласът, — и ние разбрахме, че вие се безпокоите за нея, което е съвсем обяснимо и подобаващо. Сметнахме, че за вас ще бъде утеха да научите, че тя е добре и е напълно възстановена от ужасното си изпитание. Може би ще намерите допълнително успокоение, Денубис, възлюбени сине на Паладин, при вестта, че жрицата не е била физически наранена.

Денубис благодари мислено на Паладин за избавлението на младата жена и тъкмо се канеше да се отдръпне настрани и да се погрее още няколко мига на божествената светлина, когото до ума му достигна пълното значение на съобщената му новина.

— З-значи над нея не е извършено физическо насилие? — успя да каже той заеквайки.

— Не, сине мой — отвърна гласът, който звучеше като радостен химн. — Паладин с безкрайната си мъдрост бе прибрал душата й при себе си, но след дълги часове на молитви аз успях да го убедя да ни върне това съкровище, което бе грабнато от тялото й. Младата жена сега си почива в прегръдките на живителен сън.

— Но следите по лицето й? — възрази объркано Денубис. — Кръвта…

— Нямаше никакви следи — отвърна Царят-жрец кротко, но съвсем леките нотки на укор накараха Денубис да се почувства необяснимо нещастен. — Казах ви, че не е била физически наранена.

— Рад-радвам се, че съм сбъркал — каза искрено Денубис. — И още повече се радвам, защото това означава, че младият мъж, който беше задържан, е невинен, както сам твърдеше и може да бъде пуснат на свобода.

— Аз също ликувам с вас, Преподобни сине, да науча, че едно божие създание не е извършило гнусното престъпление, в което е било заподозряно. И все пак кой от нас е наистина невинен?

Мелодичният глас направи пауза, като че ли очакваше отговор. И такъв действително предстоеше. Денубис чу наоколо да се надига одобрителен шепот и за първи път ясно осъзна, че близо до трона има и други същества. Толкова силно беше влиянието на Царя-жрец и толкова притихнали бяха другите преди това, че свещеникът почти бе повярвал, че е на лична аудиенция.

Денубис смотолеви съгласието си заедно с останалите и изведнъж осъзна, без никой да му казва, че е свободен да се отдръпне от светейшото присъствие. Светлината вече не падаше пряко върху него, беше се насочила към друг. Завладян от усещането, че слънцето се е скрило, оставяйки го в дълбока сянка, той се запрепъва надолу по стълбите, наполовина заслепен. Едва когато стигна долу, успя да се пребори със задъхването си, да се успокои и да се поогледа.

Царят-жрец седеше горе, обгърнат от светлина. Но на Денубис му се стори, че очите му като че ли започват да свикват с тази светлина, така да се каже, защото най-накрая започна да разпознава хората около себе си. Тук бяха главите на различните ордени на Преподобните дъщери и синове на Паладин. Познати под почти шеговитото име „ръцете и краката на слънцето“, те бяха онези, които се грижеха за светските и ежедневните дела на Църквата. Именно те управляваха Крин. Но не всички тук бяха висши църковни служители. Денубис почувства погледа си привлечен към един ъгъл на залата, единственият, който като че ли оставаше в сянка.

Там седеше една черна фигура, чийто мрак отстъпваше по сила на светлината на Царя-жрец. Но изведнъж Денубис потръпна, защото му се стори, че тъмнината просто изчакваше благоприятен момент, знаейки, че накрая слънцето все пак трябва да залезе.

Осъзнаването на факта, че Тъмния, както наричаха Фистандантилус в двора, е допуснат в Залата за аудиенции подейства на Денубис като шок. Царят-жрец се опитваше да освободи света от злото, но въпреки това този демоничен човек беше тук, в двореца! И после в ума на свещеника долетя една утешителна мисъл — може би когато светът се избави напълно от злото и последните великани-човекоядци бъдат заличени от лицето на земята, тогава ще дойде и краят на Фистандантилус.

Но дори докато се усмихваше на тази мисъл, свещеникът усети студените блестящи очи на мага да се насочват към него. Той потръпна и побърза да погледне настрани. Какъв контраст имаше между този човек и Царя-жрец! Докато се радваше на светлината на Върховния свещенослужител, Денубис се чувстваше спокоен и блажен. А случеше ли се да срещне очите на Фистандантилус, нещо могъщо му напомняше за мрака в самия него.

И докато се огъваше под тежестта на този поглед, той неочаквано откри, че се опитва да отгатне какво е искал да каже Царят-жрец с думите „кой от нас е наистина невинен?“

Не след дълго му стана неловко и тръгна към преддверието, където се спря до една огромна банкетна маса.

Уханието на сладостни, екзотични храни, донесени тук от цял Ансалон от набожни поклонници или купени от откритите пазари на различни градове чак до Ксак Тсарот, накара Денубис да си спомни, че не беше ял нищо от сутринта. Взимайки си чиния, той заоглежда чудесните блюда и започна да си избира по нещо оттук и оттам. Накрая съдът се препълни толкова много, че когато го сложи на масата, дървената плоскост под него буквално изскърца под ароматния товар.

Един слуга донесе кръгли чаши с дъхаво елфическо вино. Взимайки една от тях и поемайки чинията и приборите с другата си ръка, Денубис седна на един стол и започна да се храни с охота. Той тъкмо се наслаждаваше на комбинацията на печения фазан и сладостния вкус на елфическото вино, когато една сянка се спусна над чинията му.

Свещеникът вдигна глава и толкова се смути, че се задави и хапката от фазана излетя от устата му, а виното потече по брадичката му.

— Пре-преподобни сине — заекна той и направи немощен опит да се изправи на крака, за да изрази подобаващото уважение към Главата на Братството.

Кварат го изгледа със сардонична усмивка и му махна нехайно с ръка.

— Моля те, Преподобни сине, нека не те безпокоя точно сега. Нямах намерение да прекъсвам вечерята ти. Просто исках да поприказвам с теб. Може би, когато свършиш…

— Вече… вече свърших — каза бързо Денубис и подаде наполовина пълната си чиния и чаша на един минаващ слуга. — Май не съм толкова гладен, колкото си мислех. — В това отношение той поне бе искрен, защото напълно бе изгубил апетита си.

Кварат се усмихна деликатно. Слабото му елфическо лице с изящно изваяни черти като че ли беше направено от крехък порцелан и той винаги се усмихваше едва-едва, сякаш се боеше то да не се счупи.

— Много добре, щом десертите не те изкушават.

— Н-не, ни най-малко. Сладките неща… са ло-лоши за храносмилането…

— Тогава ела с мен, Преподобни сине. Отдавна не сме си говорили с теб. — Кварат хвана Денубис под ръка с небрежна фамилиарност, сякаш не бяха минали месеци, откакто свещеникът се беше виждал за последно с игумена си.

Първо Царят-жрец, а сега и Кварат. Денубис почувства някаква студена буца под лъжичката си. Докато игуменът го извеждаше от Залата за аудиенции, мелодичният глас на Царя-жрец се издигна високо, предизвиквайки Денубис да се извърне назад, за да се порадва още миг на чудната светлина. Сетне въздъхна и погледна отново напред, но в този момент срещна очите на мага с черната мантия. Фистандантилус се усмихна и му кимна. За пореден път Денубис потръпна и бързо излезе с Кварат от Залата за аудиенции.

Двамата свещеници вървяха по пищно украсените коридори, докато стигнаха до едно по-малко помещение, обитавано от самия Кварат. Това беше една чудесно подредена стая, но Денубис беше твърде неспокоен, за да забележи подробностите.

— Моля те, седни, Денубис. Сега, когато вече сме сами и сме се разположили удобно, мога да се обръщам към теб по име.

Денубис не беше много сигурен дали му е удобно, но наистина бяха сами. Той седна на края на предложения му от Кварат стол и прие малката чашка с ободрително питие, но не отпи от нея нито глътка. Чакаше. Известно време Кварат говореше за незначителни дреболии, разпитваше Денубис за работата му (той превеждаше пасажи от Дисковете на Мишакал на родния си соламнийски) и за разни други неща, от които очевидно не се интересуваше ни най-малко.

После игуменът направи кратка пауза и поде нехайно:

— Днес дочух въпросите ти към Царя-жрец.

Денубис остави чашата с напитката на масата с разтреперана ръка, едва успявайки да не я разлее.

— Аз… аз… просто се тревожех… за… за младия мъж. Те… го арестуваха по грешка — заекна той леко.

Кварат кимна със сериозно изражение.

— Съвсем правилно. И много уместно. Писано е, че ние трябва да се грижим за ближните си на този свят. Така и подобава, Денубис и аз със сигурност ще отбележа това в годишния си доклад.

— Благодаря ти, Преподобни сине — промърмори Денубис, без да знае какво друго да каже.

Кварат не продума нищо повече и се зае да изучава събеседника си с наклонените си елфически очи.

Денубис попи лице с ръкава на мантията си. В стаята беше невероятно горещо. Елфите имаха толкова рядка кръв.

— Не искаше ли тогава да кажеш и нещо друго? — попита накрая Кварат благо.

Денубис си пое дълбоко въздух.

— Господарю — поде той настойчиво, — какво ще стане с младия мъж? Ще бъде ли освободен? А кендера? — Изведнъж го обзе някакво въодушевление. — Мислех си, че мога да им помогна, да ги напътствам, докато намерят отново пътя на доброто. Понеже младият мъж е невинен…

— Кой от нас наистина е невинен? — повтори Кварат въпроса на Царя-жрец и се загледа в тавана, сякаш очакваше самите богове да напишат там отговора.

— Убеден съм, че това е един много добър въпрос — каза Денубис смирено — и няма съмнение, че заслужава да бъде обсъждан и дискутиран, но този мъж очевидно е невинен или поне толкова невинен, колкото може да се очаква от един човек… — Той замълча, леко смутен.

Кварат се усмихна тъжно.

— Аха, ето виждаш ли? — рече игуменът и разпери ръце, втренчвайки се в свещеника. — Вълкът козината си мени, ала нрава не.

Сетне Кварат се облегна на стола си и отново се загледа в тавана.

— Утре двамата ще бъдат продадени на пазара за роби.

Денубис се изправи наполовина от стола си.

— Какво? Но, господарю…

Кварат моментално отмести поглед към подчинения си и го накара да замръзне на място.

— Отново въпроси? За втори път днес?

— Но… той е невинен! — успя само да каже Денубис.

Кварат се усмихна отново, този път уморено и снизходително.

— Ти си добър човек, Денубис. Добър човек и добър свещеник. Малко простоват може би, но добър. Не ни беше лесно да вземем това решение. Ние разпитахме младия мъж. Разказът му за това откъде идва и какво прави в Истар звучеше най-меко казано объркано. И да няма вина за раните на момичето, той несъмнено е извършил други престъпления, които разкъсват душата му. Това е изписано дори на лицето му. Лишен е от всякакви средства да се издържа — никакви пари не бяха намерени у него. Този човек е скитник и най-вероятно ще стане крадец, ако бъде оставен да се оправя сам. Ние му правим услуга, осигурявайки му господар, който да се грижи за него. След време той може да спечели свободата си, а и да се надяваме, че душата му ще се пречисти от товара на греха. А що се отнася до кендера — Кварат махна пренебрежително с ръка.

— Царят-жрец знае ли това? — събра Денубис кураж да попита.

Игуменът въздъхна и този път свещеникът видя на гладкото му елфическо чело да се появява една малка бръчка на раздразнение.

— Царят-жрец има много по-неотложни неща, за които да се погрижи, Преподобни сине Денубис — отвърна той хладно. — Духовният ни водач е толкова добър, че болката от страданията на дори един-единствен човек би вгорчила дните му. Той не каза изрично човекът да бъде освободен и затова ние просто свалихме товара на това решение от плещите му.

Виждайки съмненията в измъченото лице на Денубис, Кварат се наведе напред и се втренчи в него с намръщено изражение.

— Много добре, Денубис. Щом държиш да научиш, ще ти кажа, че има някои много странни обстоятелства около откриването на младата жена. Не на последно място буди подозрение и факта, че в него, както разбрахме, има участие и Тъмния.

Денубис преглътна и се облегна на стола си. Стаята вече не му се струваше гореща. Той потръпна.

— Това е така — каза свещеникът злочесто, прокарвайки ръка над лицето си. — Той ме срещна…

— Зная! — отсече Кварат. — Той ми разказа. Младата жена ще остане тук при нас. Тя е Преподобна дъщеря. И носи медальона на Паладин. Освен това е малко объркана и замаяна, но това е в реда на нещата. Ние можем да я държим под око тук. Но предполагам разбираш колко е невъзможно да оставим един млад мъж просто да се скита накъдето му хрумне. В миналото нямаше да му мислят много и просто щяха да го хвърлят в затвора. Но ние не сме такива варвари. Ще му осигурим приличен дом и в същото време ще можем да го наблюдаваме.

„По думите на Кварат излиза, че да продадеш един човек в робство е акт на милосърдие, мислеше си Денубис объркан. И може би е така. Може би аз греша. Както казва игуменът, аз съм простоват човек.“ Той стана замаян от стола си. Богатите ястия, от които бе хапнал, тежаха в стомаха му като воденичен камък. Измънквайки някакво извинение на игумена си, той тръгна към вратата. Кварат също се изправи с помирителна усмивка на лицето.

— Посетете ме някой ден пак, Преподобни сине — рече той, заставайки на прага. — И не се страхувайте да задавате въпроси. Именно така ние се учим.

Денубис кимна вдървено и се забави преди да отговори:

— Аз… аз, в такъв случай имам още един въпрос — каза той колебливо. — Ти спомена Тъмния. Какво знаеш за него. Искам да кажа, защо той е тук? Този човек… ме плаши.

Лицето на Кварат стана сериозно, но въпросът като че ли не предизвика у него раздразнение. Може би изпитваше облекчение, че мислите на Денубис се бяха насочили в друга посока.

— Онзи, който познава донякъде пътищата на магьосниците — каза той, — знае, че те не са като нашите, нито като пътищата на боговете. Именно по тази причина Царят-жрец се видя принуден да избави Ансалон от тях, доколкото беше възможно. Сега те са наврени в единствената им останала Кула на върховно чародейство в далечната Уейритска гора. Скоро дори и тя може да изчезне с намаляването на членовете им, защото ние затворихме училищата им. Предполагам си чул за проклятието над Палантийската кула?

Денубис кимна мълчаливо.

— Това е ужасно произшествие! — каза Кварат намръщено. — И идва само да покаже как боговете са проклели тези чародеи, довеждайки един клет нещастник сред тях до такава лудост, че да се наниже сам на островърхите прътове на оградата. Така гневът на боговете се стовари върху тази Кула и ние се надяваме тя да остане затворена завинаги. Но за какво говорехме?

— За Фистандантилус — промърмори Денубис, съжалявайки, че е отворил дума. Сега искаше единствено да се прибере в стаята си и да си вземе прахчето за стомах.

Кварат повдигна пухкавите си вежди.

— Зная само, че той беше тук, когато аз дойдох преди около сто години. Той е стар, по-стар дори от мнозина от рода ми, защото малко са онези от моята раса, които си спомнят далечното време, когато името му не е било мълвено. В същото време той е човек и следователно използва магически изкуства, за да поддържа живота си. Как точно, не смея дори да си мисля. — Кварат се вгледа внимателно в Денубис. — Нали сега вече разбираш защо Царят-жрец го държи в двора си?

— Защото се бои от него? — попита Денубис невинно.

За миг развеселеното лице на Кварат застина като порцеланова маска. След това той се усмихна като родител, който обяснява нещо просто на глупавото си дете.

— Не, Преподобни сине — каза той търпеливо. — Фистандантилус ни е от голяма полза. Кой познава света по-добре от него? Той е пътувал по него надлъж и нашир. Знае езиците, обичаите и фолклора на всяка раса на Крин. Ерудицията му е огромна. Той е полезен на Царя-жрец и затова ние му позволяваме да остане тук, вместо да го прокудим в Уейрит, както сторихме с другите като него.

Денубис кимна.

— Разбирам — рече той и се усмихна леко. — А сега… сега трябва да вървя. Благодаря ти за гостоприемството, Преподобни сине и за това, че разсея съмненията ми. Чу-чувствам се много по-добре.

— Приятно ми е да знам, че съм ти помогнал — каза Кварат кротко. — И дано боговете ти дадат спокоен сън, сине мой.

— И на теб също — промърмори Денубис в отговор и с облекчение чу вратата да се затваря зад него.

Свещеникът мина бързо покрай Залата за аудиенции на Царя-жрец. Под вратата струеше познатата светлина, а отвътре се чуваше сладостният мелодичен глас, който докосна сърцето му, но той се страхуваше, че се разболява и затова устоя на изкушението да се върне и да го послуша още малко.

Копнеейки за покоя на тихата си стаичка, Денубис вървеше бързо през Храма. По едно време дори се загуби и тръгна в погрешната посока на място, където се пресичаха два коридора, но един услужлив прислужник го упъти към онази част на Храма, в която живееше.

Това крило беше по-аскетично в сравнение с покоите на Царя-жрец и придворните му, макар и тук да имаше всевъзможни удобства, типични за тази епоха на Крин. Но докато крачеше по коридорите, Денубис си мислеше колко е уютно наоколо и колко утешително му действа меката светлина на свещите. По пътя си срещна други свещеници, които му се усмихваха и го поздравяваха. Това бе неговият дом. И той бе прост и безизкусен като самия него.

Отново въздъхвайки с облекчение, Денубис стигна до собствената си малка стая, отвори вратата (нищо не се заключваше в Храма, защото това показваше недоверие към ближните) и понечи да влезе. Но после се спря. С крайчеца на окото си зърна някакво движение, една тъмна сянка сред още по-сумрачните сенки на полумрака. Свещеникът се загледа напрегнато надолу по коридора. Но там нямаше нищо. Коридорът бе съвършено пуст.

„Остарявам. Очите започват да ми изневеряват“, каза си Денубис и поклати уморено глава. Влизането му в стаята беше придружено от шумоленето на бялата мантия около глезените му. След това той затвори вратата здраво и посегна към прахчето за стомах.

Глава 3

Някакъв ключ издрънча в ключалката на килията. Тас, който лежеше в леглото си, се надигна наполовина. Бледа светлина се процеждаше през малкото прозорче с решетки високо горе в масивната каменна стена. „Зората“, помисли си той сънливо. Ключът издрънча отново, сякаш тъмничарят имаше проблеми с отварянето на вратата. Тас хвърли неспокоен поглед към противоположния край на килията, където беше Карамон. Големият мъж лежеше на каменната плоча, която му служеше за легло, без да помръдне или да покаже с нещо, че е чул шума.

„Това е лош знак“, помисли си Тас тревожно, знаейки, че един добре обучен войн (стига да не е пиян) веднага би се събудил при звука на стъпките пред вратата. Но той нито помръдна, нито продума нещо, откакто войниците ги затвориха тук вчера. Бе отказал също храна и вода, макар Тас да го беше уверил, че храната е решително по-добра от тази в другите затвори. Исполинът просто лежеше на каменната си плоча и се взираше в тавана, докато падна мрак. В интерес на истината той все, пак направи едно-единствено движение — затвори очите си.

Ключът сега дрънчеше още по-силно и неприятният шум вече беше придружен от ругатните на тъмничаря. Тас скочи бързо на крака и прекоси каменния под, махайки пътьом сламата от косата си и пооправяйки дрехите си. Сетне зърна един разнебитен стол в ъгъла, довлече го до вратата, покачи се на него и надникна през решетките на прозорчето към човека от другата страна.

— Добро утро — каза Тас жизнерадостно. — Някакъв проблем ли има?

В този момент тъмничарят подскочи три стъпки над земята и едва не изпусна ключовете си. Той беше дребничък човек, съсухрен и сив като стените наоколо. Поглеждайки кендера гневно през решетките, пазачът му се озъби, сетне пъхна отново ключа в ключалката и го раздруса силно. Зад него имаше някакъв човек, който гледаше навъсено. Той беше едър, добре сложен мъж с хубави дрехи, загърнат с къса наметка от меча кожа заради сутрешния студ. В ръцете си държеше плоча за писане, а за нея с кожен ремък беше вързано парче тебешир.

— Побързай — изръмжа той на тъмничаря. — Пазарът отваря по обяд, а ми трябва време да измия хората от тази партида и да ги приведа в приличен вид.

— Сигурно се е счупил — промърмори под нос тъмничарят.

— О, не, не е счупен — каза Тас услужливо. — Всъщност си мисля, че вашият ключ би паснал чудесно в ключалката, ако не му пречеше моят шперц.

Тъмничарят извади бавно ключовете и вдигна глава, за да хвърли унищожителен поглед на кендера.

— Случи се нещо крайно необичайно — продължи Тас. — Нали разбирате, по едно време вчера през нощта ми стана страшно скучно, Карамон заспа много рано, а вие пък бяхте отнесли всичките ми неща и тогава именно открих, че сте пропуснали да намерите шперца ми, който държа в чорапа си. После реших да отворя тази врата, просто за да поддържам форма, така да се каже и да видя какви затвори строите тук. И между другото, оказа се, че сте направили чудесен затвор — каза кендерът тържествено. — Един от най-хубавите, в които някога съм бил… ъъъ… искам да кажа един от най-хубавите, които някога съм виждал. А, пропуснах да ви кажа, че името ми е Тасълхоф Кракундел. — Тас пъхна малката си ръка между решетките, в случай че някой от двамата искаше да се ръкува с него. Те обаче не пожелаха. — И съм от Утеха. Както и приятелят ми. Може да се каже, че двамата с него сме тук на една мисия… А, да — ключалката. Е, не е необходимо да се блещите така срещу мен, защото вината не беше моя. Всъщност вашата глупава ключалка счупи шперца ми! А той беше един от най-добрите, които съм имал. От татко ми е — каза кендерът тъжно. — Даде ми го, когато навърших пълнолетие. И наистина си мисля — добави Тас строго, — че можехте поне да ми се извините.

Като чу това, тъмничарят издаде звук, нещо средно между изсумтяване и експлозия. Сетне раздрънка ключовете под носа на кендера, смотолеви нещо несвързано от рода на това, че „щял да изгние в тази килия“ и понечи да се отдалечи нататък, но мъжът с наметката от меча кожа го спря и го сграбчи за дрехите.

— Не бързай толкова. Този вътре ми трябва.

— Зная, зная — прохленчи тъмничарят с тънък глас, — но ще трябва да почакаш ключаря…

— Невъзможно. Заповедите ми са да го изкарам на пазара още днес.

— Е, тогава си намери начин да ги изкараш оттам — присмя му се тъмничарят. — Дай на кендера друг шперц. А сега искаш ли другите или не?

Той тръгна полюшвайки се надолу, оставяйки мъжа с мечата кожа загледан мрачно във вратата.

— Нали знаеш откъде идват заповедите ми — попита той със заплашителни нотки в гласа.

— Моите заповеди идват от същото място — отвърна тъмничарят през кокалестото си рамо — и ако не им харесва това положение, могат да дойдат тук и да се помолят на вратата да се отвори. А ако и това не помогне, ще има се наложи да изчакат ключаря, също както и ти.

— Ще ни пуснете ли навън? — попита Тас нетърпеливо. — Ако имате такова намерение, ние бихме могли да помогнем… — След това през ума му прелетя една неочаквана мисъл. — Нали няма да ни екзекутирате? Защото в този случай сигурно ще предпочетем да изчакаме ключаря…

— Да ви екзекутираме! — изръмжа мъжът с мечата кожа. — В Истар не е имало екзекуция от десет години. Църквата забрани това наказание.

— Да бе, бързата и чиста смърт беше твърде голямо благодеяние за един човек — разкикоти се тъмничарят, който отново се беше извърнал към вратата. — И за каква помощ говореше ти, малко зверче?

— Е — запъна се Тас, — щом няма да ни екзекутирате, какво смятате да правите с нас тогава? Предполагам, че няма просто да ни пуснете да си ходим? Ние сме невинни в края на краищата. Мисълта ми е, че ние не…

— Аз няма да правя нищо с теб — отвърна мъжът с мечата кожа саркастично. — Нужен ми е приятеля ти. А за другото си прав — те няма да го пуснат да си върви.

— Бърза и чиста смърт — измънка под нос старият тъмничар и се ухили с беззъбата си уста. — И винаги се събираше голяма тълпа да зяпа. Човек започваше да се чувства някак важен и точно това ми рече и Хари Снагъл, докато го водеха към бесилката. Той се надяваше да се съберат много хора и точно така стана. Хари чак се просълзи. „Всички тези хора, ми каза той, са се лишили от празника си, за да дойдат тук и да ме изпратят.“ Истински джентълмен до последния миг.

— Той отива на търг! — рече мъжът с мечата кожа високо, без да обръща внимание на тъмничаря.

— Бърза и чиста смърт — повтаряше все така старият пазач и клатеше глава.

— Е — поде Тас колебливо, — не съм съвсем сигурен какво означава това, но ако наистина се каниш да ни извадиш оттук, Карамон навярно може да помогне.

Кендерът изчезна от прозорчето и двамата мъже пред вратата го чуха да вика:

— Карамон, събуди се! Те искат да ни изкарат навън, но не могат да отворят вратата и се боя, че вината за това е моя, е, поне отчасти…

— Нали знаеш, че трябва да ги вземеш и двамата? — попита лукаво тъмничарят.

— Какво? — Мъжът с мечата кожа се обърна и го изгледа гневно. — Нищо такова не ми е казано…

— Те трябва да бъдат продадени заедно. Такива са моите заповеди и понеже моите и твоите заповеди идват от едно и също място…

— Имаш ли го черно на бяло? — попита мъжът навъсено.

— Разбира се — отвърна тъмничарят самодоволно.

— Ще хвърли парите си на вятъра! Кой би купил кендер?

Тъмничарят сви рамене. Това въобще не му влизаше в работата.

Мъжът с мечата кожа отвори уста да каже още нещо, но замълча, защото в този момент на прозорчето на вратата се появи едно лице. Този път не беше кендерът. Това беше лице на човек, млад мъж, на около двадесет и осем години. Може би то някога бе изглеждало красиво, но силната челюст сега бе потънала в тлъстини, кафявите очи бяха лишени от блясък, а къдравите коси бяха рошави и сплъстени.

— Как е лейди Кризания? — попита Карамон.

Мъжът с мечата кожа премига объркано.

— Лейди Кризания — повтори исполинът. — Те я отведоха в замъка.

Тъмничарят смушка мъжа с мечата кожа в ребрата.

— Нали се сещаш, жената, която той е пребил.

— Не съм я докосвал — каза Карамон с равен глас. — Е, как е тя?

— Това не ти влиза в работата — тросна му се мъжът с мечата кожа, спомняйки си изведнъж кое време е. — Ти ключар ли си? Кендерът спомена нещо, че си можел да отвориш вратата.

— Не съм ключар — отвърна Карамон, — но може би мога да я отворя. — Той завъртя очи към тъмничаря. — Ако нямаш нищо против да я разбия?

— Ключалката вече е разбита — рече тъмничарят пискливо. — Не виждам как можеш да я повредиш повече, освен ако не събориш вратата.

— Точно това смятах да направя — каза Карамон хладно.

— Да събориш вратата? — изкрещя тъмничарят пронизително. — Да не си луд! Защо…

— Почакай малко. — Мъжът с мечата кожа бе зърнал през решетката на прозорчето огромните рамене на Карамон и бичия му врат. — Хайде да видим дали ще се получи. Ако успее, аз ще поема щетите.

— И още как! — избърбори тъмничарят. Мъжът с мечата кожа му хвърли кос поглед с крайчеца на окото и онзи се смълча.

Карамон затвори очи и на няколко пъти си пое дълбоко дъх, издишвайки бавно въздуха. Мъжът с мечата кожа и тъмничарят се отдръпнаха от вратата. Исполинът изчезна от прозорчето. След това те чуха някакво изсумтяване и звук от страхотен удар, който се стовари върху масивната дървена врата. Пантите се разтресоха и сякаш самите каменни стени потрепериха от мощта на удара. Но вратата издържа. Тъмничарят обаче, отстъпи още крачка назад с увиснала от изненада уста.

От килията се чу още едно изсумтяване и отново последва удар. Вратата се разби с такава сила, че единствените парчета, които останаха от нея бях усуканите панти и ключалката, която остана да стърчи, здраво захваната за рамката. Карамон излетя навън в коридора. Затворниците в околните килии бяха доближили лица до решетките и сега нададоха приглушени радостни викове.

— Ще платиш за това! — изписука тъмничарят към мъжа с мечата кожа.

— И няма да съжалявам нито за грош! — отвърна другият и помогна на Карамон да се изправи и да се изтупа от прахта, оглеждайки го критично. — Напоследък си хапвал добре, а? И съм готов да се обзаложа, че си и пийвал здраво. Може би затова си попаднал тук. Е, няма значение. Всичко бързо ще си дойде на мястото. Името ти е Карамон, нали?

Грамадният мъж кимна навъсено.

— А аз съм Тасълхоф Кракундел — каза кендерът, минавайки през разбитата врата и отново протегна ръка. — И вървя в комплект с него, абсолютно навсякъде. Обещах на Тика, че няма да…

Мъжът с мечата кожа, който пишеше нещо на плочката си, хвърли само един разсеян поглед на кендера.

— Ммм. Разбирам.

— Е, добре — рече Тас и пъхна ръка в джоба си с въздишка, — и ако сега махнете тези вериги от краката ни, сигурно ще ни бъде по-лесно да вървим.

— Определено — промърмори мъжът с мечата кожа, докато нахвърляше някакви числа върху плочката си. Накрая той ги събра и се усмихна. — Хайде — обърна се към тъмничаря. — Докарай ми и другите, които са за днес.

Старият пазач се затътри надолу, но преди това изгледа злобно Тас и Карамон.

— Вие двамата седнете там до стената, докато станем готови за тръгване — заповяда мъжът с мечата кожа.

Карамон се сви на пода и разтърка раменете си. Тас седна до него с щастлива въздишка. Светът навън вече изглеждаше по-светъл. Случи се точно така, както бе казал на Карамон: „Измъкнем ли се оттук, ще имаме някакъв шанс. Нищо хубаво не може да ни се случи, докато сме затворени в този кафез.“

— О, между другото — подхвърли Тас подир отдалечаващата се фигура на тъмничаря, — нали ще се погрижиш шперца да ми бъде върнат? Нали разбираш, просто съм привързан към него.

— „Ще имаме някакъв шанс“, а? — рече Карамон на Тас, докато ковачът се приготвяше да заключи металния нашийник около врата му. Отне му малко време да намери достатъчно голям болт и Карамон всъщност последен се сдоби с този знак на робството около врата си. Едрият мъж премигна от болка, когато железарят запои болта с нагорещен до бяло метален инструмент. Разнесе се миризма на изгоряла плът.

Тас дръпна отчаяно собствения си нашийник и трепна от съчувствие към страданието на Карамон.

— Съжалявам — каза той, подсмърчайки. — Не знаех какво имаше предвид онзи, когато каза, че „отиваш на търг“. Реших просто, че ще ходим на пазар. Ще си купим разни неща на открит търг или нещо такова. Тук говорят малко особено. Честно ти казвам, Карамон…

— Остави — рече Карамон и въздъхна. — Вината не е твоя.

— Но все някой е виновен — каза Тас замислено, наблюдавайки с интерес как ковачът пльосна шепа мазнина върху изгореното място на врата на Карамон и сетне заразглежда критично работата си. Не един железар в Истар бе изгубил хляба си за това, че някои роби успяваха да се освободят от нашийниците си, след което собствениците им идваха да искат обезщетение.

— Какво искаш да кажеш? — попита Карамон унило с блуждаещ и безучастен израз на лицето.

— Е — прошепна Тас, хвърляйки кратък поглед към ковача, — помисли само. Виж с какви дрехи беше облечен, когато се озовахме тук. Приличаше на някой престъпник. Сетне се появи онзи свещеник и войниците, сякаш ни бяха очаквали. И като се има предвид състоянието на лейди Кризания…

— Прав си — рече Карамон и в мрачните му очи проблесна искра на живот. Искрата се превърна в пламъче, което разпали един тлеещ огън. — Рейстлин — промърмори той. — Той знае, че аз ще се опитам да го спра. Това е негово дело!

— Не съм толкова сигурен — отвърна Тас след кратък размисъл. — Искам да кажа, нямаше ли да бъде по-просто за него да те изпепели, да те превърне в стенна закачалка или нещо такова?

— Не! — отговори Карамон и кендерът видя вълнението в очите му. — Не разбираш ли? Той се нуждае от мен тук… за да свърша нещо. Не би ни убил. Така каза тъмният елф, който работи за него. Помниш ли?

Тас не изглеждаше толкова убеден. Сетне той понечи да каже нещо, но точно в този момент ковачът бутна война да стане на крака. Мъжът с мечата кожа, който бе наблюдавал процедурата с нашийниците от вратата на ковашката работилница, даде някакъв знак на двама от личните си роби. Те бързо влязоха вътре, измъкнаха грубо Карамон и Тас навън и ги блъснаха в редицата на останалите. Сетне се появиха двама други роби, които се заеха да прикачат веригите за краката им, докато накрая всички нови роби се озоваха в една обща върволица. По знак на мъжа с мечата кожа окованите, окаяни създания — сред тях имаше човеци, полуелфи и таласъми — се затътриха напред.

Те не бяха направили и три стъпки, когато всички се оплетоха в едно заради Тас, който тръгна в погрешна посока.

След многобройни ругатни и няколко удара с върбова пръчка (поглеждайки крадешком дали наоколо няма някой свещеник) мъжът с мечата кожа успя да подкара отново колоната с роби. Тас подскачаше енергично, опитвайки се да влезе в крак. Но кендерът още два пъти беше повален на колене, застрашавайки придвижването на цялата група и затова накрая Карамон го хвана през кръста и го понесе във въздуха — и него и веригата му.

— Беше донякъде забавно — отбеляза останалият без дъх Тас. — Особено когато се претърколих. Видя ли изражението на онзи мъж? Аз…

— Какво искаше да кажеш преди малко? — прекъсна го Карамон. — Какво те кара да смяташ, че Рейстлин не стои зад всичко това?

Лицето на Тас стана необикновено сериозно и замислено.

— Карамон — каза той малко по-късно, после обгърна врата на исполина и заговори в ухото му, за да бъде чут въпреки дрънченето на веригите и врявата на градските улици. — Рейстлин трябва да е бил ужасно зает с пътуването си дотук и всичките си други дела. Ами на Пар-Салиан му трябваха дни, за да направи заклинанието за връщането в миналото, а няма съмнение, че той е могъщ маг. Следователно и Рейстлин е вложил много сили. Как би могъл едновременно да се погрижи за магиите си и да ни причини всичко това?

— Е, добре — рече Карамон и се намръщи. — Ако не е той, тогава кой?

— А какво ще кажеш за Фистандантилус? — прошепна Тас изразително.

Карамон хлъцна и лицето му помръкна.

— Той… той наистина е могъщ магьосник — припомни му кендерът — и… ти изобщо не скри факта, че се връщаш в миналото, за да… ъъъ… е добре, за да го елиминираш така да се каже. Искам да кажа, че ти дори заяви това в Кулата на върховното чародейство. А ние знаем, че Фистандантилус може да се е навъртал в Кулата. Нали точно там е срещнал Рейстлин? Ами ако е бил някъде наблизо и те е чул? Предполагам, че това доста би го разгневило.

— Друг път! Ако беше толкова могъщ, би ме убил на място! — рече навъсено Карамон.

— Не, не може да го направи — каза категорично Тас. — Виж, аз премислих всичко. Той не може да убие брата на собствения си ученик. Особено ако Рейстлин крои някакви планове за тебе тук. Та Фистандантилус дори не знае дали дълбоко в себе си Рейстлин не те обича.

Лицето на Карамон пребледня и на Тас веднага му се прииска да отхапе езика си.

— Както й да е — побърза да продължи той, — той не може да се отърве от теб веднага. Ако все пак се опита, налага му се да го направи така, сякаш няма нищо общо.

— И следователно?

— Следователно… — Тас си пое дълбоко дъх. — Е, тук няма екзекуции, но очевидно си имат други начини да се справят с нежеланите личности. И свещеникът, и тъмничарят споменаваха, че екзекуциите са просто една „лека“ смърт в сравнение с това, което ни сполетя сега.

Шибването с камшик по гърба на Карамон сложи край на по-нататъшния разговор. Исполинът хвърли страшен поглед към онзи, който го беше ударил — мазен и раболепен слуга, очевидно наслаждаващ се на работата си — и сетне изпадна в мрачно мълчание, разсъждавайки над думите на Тас. В тях определено имаше логика. Самият той бе видял каква огромна енергия и концентрация бе необходима на Пар-Салиан, за да направи трудното заклинание. Рейстлин може би наистина бе могъщ, но не чак толкова! И освен това той беше още физически слаб.

Изведнъж Карамон видя всичко съвсем ясно. Тасълхоф беше прав! „Попаднахме в капан! Фистандантилус ще се отърве по някакъв начин от мен и после ще представи смъртта ми пред Рейстлин като нещастен случай.“

Някъде дълбоко в съзнанието си Карамон чу някогашния дрезгав глас на едно джудже: „Не зная кой от вас е по-големият мухльо — ти или тъпия кендер! Ако и двамата оцелеете в тази история, наистина ще се изненадам!“ Карамон се усмихна при мисълта за загиналия си приятел. Но Флинт не беше тук, нямаше го и Танис или който и да е от старата дружина, за да го посъветва. Той и Тас бяха сами в това приключение, а ако не беше стремителният скок на кендера в сърцето на магията, той спокойно можеше да се окаже тук и съвсем сам! Тази мисъл го ужаси. Карамон потръпна.

— Всичко това означава, че трябва да се добера до този Фистандантилус, преди той да се добере до мен — каза си той тихо.

Високите кули на Храма гледаха към градските булеварди, които бяха винаги добросъвестно почистени, с изключение на малките задни алеи. Улиците бяха пълни с народ. Гвардейците на Храма патрулираха наоколо и пазеха реда. Те се открояваха съвсем ясно в тълпата с ярките си наметала и закичените си с пера шлемове. Красиви жени хвърляха възхитени погледи към войниците с крайчеца на очите си, докато се разхождаха по пазарите и магазините, метейки паважа с изящните си рокли. Имаше обаче едно място в града, до което жените не се доближаваха, макар много от тях да поглеждаха натам с любопитство. Това беше онази част от площада, където беше издигната рампата за продажба на роби.

Робският пазар както винаги бе привлякъл многолюдна тълпа. Търговете се провеждаха веднъж седмично и това беше причината мъжът с мечата кожа, който бе управител на тържището, да няма търпение да получи седмичната си партида от роби от затворите. Макар парите от продажбата на затворниците да отиваха в обществената хазна, управителят, разбира се, взимаше своя дял. И тази седмица нещата изглеждаха изключително обещаващи.

Както беше казал на Тас, в Истар вече нямаше екзекуции, нито пък в онези земи на Крин, които бяха под негов контрол. Или ако имаше, те се брояха на пръсти. Соламнийските рицари все още настояваха да наказват онези от тях, които предадяха Ордена си по стария варварски начин — с разсичане на гърлото на виновника със собствения му меч. Но Царят-жрец беше в преговори с рицарите и имаше надежда, че скоро дори на този гнусен обичай ще бъде сложен край.

Спирането на екзекуциите в Истар естествено породи друг проблем — какво да се прави със затворниците, които ставаха все повече и затрудняваха държавната съкровищница. Ето защо Църквата направи проучване. Установено беше, че повечето затворници са бедни, бездомни и лишени от всякакви средства за съществуване. Престъпленията им — обири, кражби и проституция — се дължаха именно на това.

— Не е ли следователно логично — каза веднъж Царят-жрец на главите на Църквата при едно свое официално обръщение, — че робството не само е единственият отговор на проблема с препълнените ни затвори, но е и най-хуманният и благотворителен начин да подходим към тези клети хора, чието единствено престъпление е, че са били уловени в паяжината на бедността, от която не могат да избягат?

Разбира се, че е! Поради тази причина наш дълг е да им помогнем. Като роби, те ще бъдат хранени, обличани и приютени. Ще получат всички онези неща, чието отсъствие ги е тласнало към живота на престъпници. Ние ще се погрижим, разбира се, те да получат добро отношение и ще направим така, че след определен период на служба — ако са били примерни — да могат да откупят свободата си. След това те ще се върнат при нас като пълноценни членове на обществото.

Тази идея беше приложена веднага и се практикуваше от десет години. Проблеми, разбира се, имаше. Те обаче не достигаха до вниманието на Царя-жрец, защото се смяташе, че не са достатъчно сериозни, за да изискват неговата намеса. Специално назначени църковни служители се справяха с тях с вещина и системата работеше гладко. Църквата имаше постоянен приток на средства от продажбата на затворници (което беше нещо различно от продажбата на роби по лични съображения) и робството дори започна да играе ролята на спирачка за престъпността.

Проблемите, които възникнаха, засягаха две групи престъпници — кендерите и онези лица, чиито престъпления бяха особено отблъскващи. Беше установено, че е абсолютно невъзможно да продадеш някому кендер и е доста трудно да пласираш на пазара убиец, насилник на жени, душевноболен и т.н. Решението беше просто. Кендерите затваряха за една нощ и на другия ден сутринта военен отряд ги ескортираше до градските порти. От друга страна, бяха създадени специални институции, които се занимаваха с по-закоравелите престъпници.

Именно с началника на една такава институция (по произход джудже) разговаряше разпалено тази сутрин мъжа с мечата кожа, сочейки към Карамон, който стоеше заедно с другите затворници зад едно мръсно и зловонно заграждение точно зад рампата за продажба на роби. Търговецът на роби правеше изразителни движения, показвайки как някой бил съборил врата, блъсвайки я с рамо.

Началникът на институцията като че ли не беше впечатлен. И това едва ли беше странно. Дългият му опит го беше научил, че да изглеждаш впечатлен, докато се пазариш за някой затворник, означава моментално да получиш два пъти по-висока цена. Затова джуджето стоеше стъпило здраво на паважа, хвърляше навъсени погледи към Карамон, по едно време се изплю на земята, сетне скръсти ръце пред гърдите си и вдигна кървясалите си очи към мъжа с мечата кожа.

— Не е в добра форма, твърде е дебел. И освен това е пияница, виж му само носа. — Джуджето поклати глава. — И не ми изглежда толкова свиреп. Какво казваш бил направил? Нападнал някаква жрица? Хм! — изсумтя презрително то. — Като го гледам, единственото нещо, което може да нападне, е, някоя винена бъчва!

Мъжът с мечата кожа, разбира се, познаваше този подход.

— Изпускаш най-добрата сделка в живота си, Каменотрошачо — каза той равнодушно. — Трябваше да го видиш как събаря онази врата. Никога през живота си не съм срещал толкова силен човек. Може би е качил някой друг килограм, но това лесно ще се поправи. Като се постегне малко, ще стане истински хубавец. Дамите направо ще го боготворят. Погледни само тези разтапящи кафяви очи и тези къдрави коси. — Търговецът на роби понижи глас. — Ще бъде истинска загуба, ако този мъж бъде изпратен в мините… Направих опит да не се вдига много шум за подвига му в затвора, но се боя, че Хааролд е научил.

И джуджето, и мъжът с мечата кожа погледнаха към един човек на известно разстояние от тях, който разговаряше и се смееше с плещестите си телохранители. Джуджето поглади брадата си с безизразно лице. Търговецът на роби продължи:

— Хааролд се закле да го получи на всяка цена. Каза, че щял да го накара да работи колкото двама обикновени работници. Аз предпочитам теб като клиент и ще се опитам да наклоня нещата в твоята посока.

— Нека Хааролд го вземе този дебел глупак — изръмжа джуджето.

Но мъжът с мечата кожа забеляза особения замислен поглед, с който то наблюдаваше Карамон. Знаейки от дългия си опит кога да мълчи и кога да говори, търговецът на роби се поклони на събеседника си и продължи нататък, потривайки ръце.

Дочувайки разговора и виждайки как джуджето го оглежда като прасе за продан, Карамон изведнъж изпита желание да разтроши оковите си, да разбие оградата, зад която беше наблъскан и да удуши и търговеца, и джуджето. Кръвта закипя в мозъка му. Той се напъна да разкъса веригите си и мускулите на ръцете му затанцуваха като вълни. Тази гледка накара джуджето да отвори широко очи, а пазачите около заграждението извадиха мечовете от ножниците си. Но точно в този момент Тасълхоф смушка приятеля си с лакът в ребрата.

— Карамон, погледни! — каза кендерът развълнувано.

Първоначално исполинът не чу нищо заради туптенето на кръвта в ушите си. Тас го ръгна отново.

— Гледай, Карамон. Ей там, на края на тълпата, стои съвсем сам. Виждаш ли го?

Карамон си пое дъх на пресекулки и се опита да се успокои. Той погледна в указаната от кендера посока и изведнъж горещата му кръв се смрази.

Там, където тълпата се разреждаше, имаше една фигура с черна мантия. Непознатият стоеше сам. Никой не се доближаваше до него. Мнозина го заобикаляха, отклонявайки се дори от пътя си, само и само да са далече от този човек. Никой не разговаряше с този човек, но всички усещаха присъствието му. Хора, озовали се наблизо до него, преди разговаряли въодушевено за нещо, изведнъж изпадаха в неловко мълчание и хвърляха неспокойни погледи към тъмната фигура.

Одеждите на този човек бяха наситено черни и без никаква украса. На ръкавите му не проблясваха сребърни нишки, а дръпнатата ниско над лицето му качулка беше без кант. Той нямаше жезъл, нито някой го придружаваше. Другите магове бродираха върху мантиите си защитни заклинания, носеха жезли на силата и разполагаха с животни, които изпълняваха всяка тяхна заповед. Но не и този. Могъществото му извираше дълбоко от него и бе толкова голямо, че се простираше отвъд вековете и дори отвъд няколко плоскости на битието. То трептеше във въздуха около него като топлината и искрите от ковашка работилница.

Той беше висок и добре сложен, а черната му мантия се спускаше от стройни, но мускулести рамене. Белите му ръце — единствената част от него, която бе открита — бяха силни, изящни и гъвкави. Макар да беше толкова стар, та на малцина на Крин да им хрумваше да гадаят за възрастта му, този мъж имаше здраво и младо тяло. Носеха се тъмни слухове за това как използвал магическите си изкуства, за да победи немощта на старостта.

И сега той стоеше там, самотен като някакво черно слънце. Дори блясъка на очите му не се виждаше в тъмните дълбини на качулката му.

— Кой е този? — обърна се нехайно Тас към един друг затворник, кимвайки по посока на черната фигура.

— Не знаеш ли? — каза затворникът, сякаш не му се искаше да отговори.

— Не съм от града — извини се Тас.

— Ами това е Тъмния — Фистандантилус. Чувал си за него предполагам?

— Да — рече Тас и хвърли многозначителен поглед към Карамон, сякаш му казваше „Видя ли, че се оказах прав!“ — Чували сме за него.

Глава 4

Когато лейди Кризания за първи път се пробуди от магията на Паладин, тя беше толкова объркана и смутена, че свещениците силно се притесниха да не би изпитанието да е разстроило ума й.

Младата жрица споменаваше често за Палантас и затова те предположиха, че е оттам. Говореше непрекъснато и за главата на нейния Орден, наричайки го Елистан. Свещениците обаче, познаваха всички водачи на ордени на Крин и Елистан не беше сред тях. Но Кризания бе толкова упорита в твърденията си, че в началото някои дори се уплашиха да не би нещо да се е случило с настоящия църковен наместник в Палантас. Там незабавно бяха изпратени пратеници, за да проверят каква е истината.

Младата жена споменаваше също и за някакъв храм в Палантас, при положение, че там такъв не съществуваше. И накрая говореше съвсем несвързано за „дракони“ и за „завръщането на боговете“, което накара присъстващите в стаята — Кварат и Елза, главата на Ордена на Преподобните дъщери — да се спогледат ужасени и да направят обичайните знаци за защита от богохулство. На Кризания бе дадена билкова отвара, която я успокои и накрая тя заспа. Двамата висши църковни служители останаха още дълго край нея, обсъждайки случилото се с приглушени гласове. Сетне към тях се присъедини Царят-жрец, за да уталожи страховете им.

— Направих гадание — каза мелодичният глас — и открих, че Паладин я е призовал при себе си, за да я предпази от извършената над нея зла магия. Вярвам, че никой от нас не би се усъмнил в това.

Кварат и Елза поклатиха глави, разменяйки си многозначителни погледи. Ненавистта на Царя-жрец към магьосниците беше добре известна.

— Тя е била при Паладин и следователно е живяла в онази чудна страна, която ние се опитваме да претворим тук на земята. И несъмнено докато е била там, е получила знание за бъдещето. Нашата гостенка говори за някакъв красив храм в Палантас. Нима ние не планираме да построим такъв? Споменава и този Елистан — вероятно някакъв свещеник от бъдещето, комуто е предопределено да управлява там.

— А… драконите и завръщането на боговете? — прошепна Елза.

— Що се отнася до драконите — каза Царят-жрец с глас, който трептеше от топлота и веселие, те вероятно идват от някаква приказка от детството й и са я преследвали по време на болестта или пък имат нещо общо с направеното над нея черно заклинание. — Сетне гласът стана строг: — Казано е, знаете, че магьосниците имат властта да накарат хората да виждат неща, които не съществуват. А пък приказките й за „завръщането на боговете“…

Царят-жрец замълча за миг. Когато заговори отново, думите му звучаха тихо и напрегнато.

— Вие двамата, моите най-близки съветници, знаете за бляна, който тая в сърцето си. Знаете, че един ден — и този ден бързо наближава — аз ще отида при боговете и ще поискам помощта им, за да се преборя със злото, което все още живее сред нас. В този ден самият Паладин ще чуе молитвите ми. Той ще застане редом с мен и заедно ние ще поведем битка срещу мрака, докато не бъде заличен завинаги! Именно това е прозряла тя! Това е смисълът, който влага в „завръщането на боговете“!

Стаята се изпълни със светлина, Елза зашепна молитва и дори Кварат сведе очи.

— Оставете я да спи — каза Царят-жрец. — Още утре сутринта ще се чувства по-добре. Ще я спомена в молитвите си към Паладин.

Той излезе и над помещението сякаш се спусна мрак. Елза стоеше загледана мълчаливо в отдалечаващата се фигура. След това, когато вратата на стаята на Кризания се затвори, жената-елф се извърна към Кварат.

— Има ли той тази власт? — попита тя равния й по сан църковен служител, който се взираше замислено в Кризания. — И наистина ли възнамерява да направи онова, за което говореше?

— Какво? — Мислите на Кварат бяха някъде далече. Той гледаше затворената от Царя-жрец врата. — А, това ли имаш предвид? Разбира се, че има тази власт. Ти сама видя как излекува младата жена. И боговете му откриват тайните си с гадания или поне така твърди. Кога беше последният път, когато ти излекува някого, Преподобна дъще?

— Значи ти вярваш на цялата тази история за това как Паладин взел душата й и й позволил да види бъдещето? — Елза изглеждаше смаяна. — Ти смяташ, че той наистина я е излекувал?

— Смятам, че има нещо много странно около тази млада жена и онези двамата, които дойдоха с нея — каза Кварат замислено. — Аз ще се погрижа за тях. А ти дръж под око нея. Що се отнася до Царя-жрец — Кварат сви рамене, — нека той призове могъществото на боговете. Ако те слязат долу на земята, за да се сражават на негова страна, добре. А ако не стане така, за нас няма значение. Ние знаем кой се е нагърбил с божиите работи на Крин.

— Питам се… — отбеляза Елза, приглаждайки тъмните коси на Кризания над спящото й лице. — Имаше една млада жена в нашия Орден, която наистина притежаваше лечебни сили. Говоря за онова момиче, което беше съблазнено от соламнийския рицар. Как му беше името?

— Сот — отвърна Кварат, — лорд Сот, от Даргардската крепост. О, не се съмнявам в това. Сред много младите или много старите понякога се намира някой, който притежава този дар. Или поне си мисли, че го притежава. Откровено казано, аз съм убеден, че голяма част от успеха на тези лечители се дължи на силното желание на хората да повярват в нещо, което в края на краищата ги кара да си мислят, че то се е сбъднало. Но това не вреди на никой от нас. Следи тази млада жена отблизо, Елза. Ако продължи да говори същите неща и на сутринта след възстановяването си, може да се наложи да предприемем драстични мерки. Но засега…

Той замълча. Елза кимна. Знаейки, че младата жена ще спи дълбоко заради въздействието на билковата отвара, двамата оставиха Кризания сама в прегръдките на съня в стаята й в храма на Истар.

На другата сутрин Кризания се събуди с усещането, че главата й е натъпкана с памук. В устата си усещаше горчив вкус и беше ужасно жадна. Тя се надигна замаяна и се опита да подреди мислите си. Всичко й се струваше ужасно объркано. В съзнанието й се беше притаил един смътен и ужасен спомен за някакво призрачно създание от света на мъртвите, което се приближаваше към нея. После пък беше с Рейстлин в Кулата на върховното чародейство. Сетне паметта й съживи едно неясно видение — беше заобиколена от магове с бели, червени и черни мантии и камъните като че ли пееха. Обзе я също чувството, че е била на някакво дълго пътешествие.

Кризания си спомняше също как се събуди в присъствието на някакъв мъж, чиято красота беше покоряваща, а гласът му изпълни ума и душата й с покой. Но той й каза, че е Царят-жрец и, че тя се намира в Храма на боговете в Истар. Тези неща не й говореха нищо. Жрицата се сети да попита за Елистан, но като че ли никой не го познаваше. Тя им разказа за него — как бил излекуван от Златна луна, жрица на Мишакал, как после повел борбата срещу злите дракони и предрекъл на хората завръщането на боговете. Но думите извикаха у слушателите й единствено съжаление и тревога. Най-накрая те й дадоха да пие някаква странна на вкус отвара и тя потъна в сън.

Сега Кризания беше все още объркана, но твърдо решена да открие къде е попаднала и как се е озовала тук. След това се застави да се измие, както правеше всяка сутрин, после седна пред странната на вид тоалетна маса и спокойно вчеса и сплете дългите си черни коси. Самата простота на това занимание я накара да се почувства по-добре.

Тя дори отдели време да разгледа спалнята си и не можа да не се възхити на красотата и великолепието й. Но все пак всичко това й се струваше някак не на място в един храм, посветен на боговете, ако наистина беше такъв. Собствената й спалня в дома на родителите й в Палантас не беше и наполовина толкова разкошна, макар да бе обзаведена с целия лукс, който можеше да се купи с пари.

Мислите й неочаквано се отклониха към онова, което й беше показал Рейстлин — бедността и нищетата в непосредствена близост до Храма — и лицето й поруменя.

— Навярно това е стая за гости — каза си Кризания гласно и звукът допълнително я успокои. — В края на краищата гостните в нашия нов Храм са подредени така, че да накарат гостите ни да се чувстват удобно. И все пак — жрицата се намръщи и насочи погледа си към една пищна златна статуя на горска нимфа, която държеше свещ в скъпоценните си ръце, — това е доста екстравагантно. С вложените тук средства едно семейство може да се храни месеци наред.

Колкото и да беше благодарна, не можеше да не забележи всички тези неща! Тя щеше да поговори с Главата на този Орден, който и да беше той. Сигурно само й се беше сторило, че този човек нарича себе си Цар-жрец.

Взела решение за действие и чувствайки как главата й все повече се прояснява, Кризания свали нощните си дрехи и облече бялата мантия, която беше метната спретнато на облегалката на леглото й.

„Какви странни и старомодни одежди, помисли си тя, докато ги нахлузваше през глава.“ Изобщо не приличаха на простите, строги мантии, които носеха жените от нейния Орден в Палантас. Тези бяха пищно украсени. Върху ръкавите и подгъва проблясваха сребърни нишки, върху гърдите бяха пришити ленти в тъмночервено и пурпурно и накрая един тежък златен колан бе предвиден за тънкия й кръст. „Поредната екстравагантност.“ Кризания прехапа устни в знак на неодобрение, но все пак крадешком погледна отражението си в обрамченото в златна рамка огледало. Трябваше да признае, че дрехата й стоеше добре. Младата жена неволно приглади полите на мантията си с ръка.

И точно тогава усети в джоба си нещо като бележка.

Кризания бръкна вътре и извади оттам лист хартия, сгънат на четири. Сетне се втренчи в него с любопитство, питайки се дали притежателят на тази мантия по случайност беше забравил бележката вътре, но с изненада откри, че в действителност беше адресирана до нея. Крайно озадачена, тя побърза да я разгъне.

Лейди Кризания,

Знаех, че възнамерявате да ме помолите да ви върна в миналото, за да попречите на младия маг Рейстлин да осъществи злите си планове. По пътя си обаче, бяхте нападната от рицар на смъртта. За да ви спаси, Паладин отнесе душата ви в небесния си дом. Никой сред нас, дори и самият Елистан, не е способен да ви върне обратно. Това е по силите само на свещениците, живели по времето на Царя-жрец. Затова ние ви изпратихме назад във времето в Истар, непосредствено преди Катаклизма, в компанията на брата на Рейстлин, Карамон. Две са причините, които ни караха да направим това. Най-напред, за да намерите избавление от ужасната си душевна рана и на второ място, за да ви помогнем в усилията ви да спасите младия маг от самия него.

Ако виждате пръста на боговете в това начинание, може би с основание бихте го сметнали за благословено. Бих искал само да ви кажа, че божиите дела понякога изглеждат странно в очите на смъртните, защото ние виждаме само част от цялата картина. Надявах се да поговоря за тези неща с вас лично, но това се оказа невъзможно.

Ще ви предупредя за едно-единствено нещо — пазете се от Рейстлин.

Вие сте добродетелна и непоколебима във вярата си и се гордеете с това. Това е смъртоносна комбинация, скъпа моя. И той ще се възползва от нея.

Запомнете и това. Двамата с Карамон сте се озовали в опасни времена. Дните на Царя-жрец са преброени. Карамон е на мисия, която може да коства живота му.

Но вие, Кризания, рискувате да изгубите и живота, и душата си. Предвиждам, че ще бъдете принудена да избирате — за да спасите едното, ще трябва да се откажете от другото. Съществуват много начини да напуснете това време и единият от тях е Карамон. Нека Паладин да бъде с вас.

Пар-Салиан

Орденът на Белите мантии

Кулата на върховното чародейство

Уейрит

Кризания се отпусна на леглото си, усещайки коленете й да се подгъват сами. Ръката, която държеше писмото, трепереше. Замаяна, тя се вторачи в него, препрочитайки го отново и отново, без да разбира думите. Малко по-късно обаче, се поуспокои и с усилие на волята се застави да се вгледа във всяка дума, четейки изречение след изречение, докато не се убеди, че е разбрала смисъла.

Това усилие й отне близо половин час. Накрая й се стори, че е уловила значението на написаното. Или поне на по-голямата част от него. В ума й се върна споменът за причината, която я беше накарала да потегли към Уейритската гора. Значи Пар-Салиан е знаел. Очаквал я е. Толкова по-добре. И той наистина бе прав — нападението на рицаря на смъртта очевидно беше пример за намесата на Паладин, който по този начин бе направил така, че тя да се върне в миналото. А що се отнася до забележката за нейната вяра и добродетел…

Кризания се изправи. На бледото й лице беше изписана твърда решимост, двете й страни бяха леко поруменели, а очите й блестяха от гняв. Съжаляваше само, че не може да му отговори на този въпрос лично! Как смееше!

Стиснала силно устни, жрицата сгъна отново бележката, прокарвайки бързо пръсти над нея, сякаш й се искаше да я скъса. На тоалетната масичка до позлатеното огледало и четката за коса имаше една малка кутийка със златен обков от онези, които придворните дами използваха, за да съхраняват бижутата си. Кризания посегна към нея, извади малкото ключе от ключалката, пъхна вътре писмото и бутна капачето, което се затвори с щракване. Сетне сложи отново ключето в ключалката и го завъртя, отново чувайки изщракване. Накрая пусна ключа в джоба, в който беше намерила бележката и се погледна още веднъж в огледалото.

Жрицата приглади черните коси и заметна качулката плътно над главата си. Забелязала руменината върху лицето си, Кризания се застави да се успокои и да остави гнева си да се уталожи. В края на краищата старият маг й мислеше доброто, напомни си тя. И беше ли по силите на един магьосник да разбере човека на вярата. Тя можеше въпреки всичко да победи дребнавия гняв и да се възвиси към мига на своето величие. Паладин беше с нея. Почти чувстваше присъствието му. И човекът, когото бе срещнала, наистина беше Царят-жрец!

Усмихна се, припомняйки си чувството за доброта, което й бе вдъхнал. Как беше възможно именно той да е виновен за Катаклизма! Не, душата й отказваше да повярва в това. Навярно беше очернен от историята. Тя наистина бе прекарала с него само няколко секунди, но не можеше един толкова прекрасен, благ и свят човек да е отговорен за толкова много смърт и разруха. Това беше невъзможно! И навярно щеше да й се удаде да го реабилитира. Може би това беше другата причина, поради която Паладин я беше изпратил в миналото — да открие истината!

Радост изпълни душата на Кризания. И когато камбаните за Утринните молитви забиха, звукът им й се стори като отговор на тази радост. Красотата на музиката извика сълзи в очите й. Сърцето й биеше лудо от вълнение и щастие. Тя излезе бързо от стаята и се понесе по величествените коридори, почти тичайки към Елза.

— В името на боговете! — възкликна смаяна Елза. — Нима е възможно? Как се чувствате?

— Чувствам се много по-добре, Преподобна дъще — отвърна Кризания малко смутено, припомняйки си, че предишните й думи вероятно бяха звучали като налудничаво и несвързано бълнуване. — Сякаш съм се събудила от някакъв странен и много истински сън.

— Хвала на Паладин! — прошепна Елза и присвивайки очи, втренчи в Кризания острия си, проницателен поглед.

— Аз не пропуснах да му благодаря в молитвите си, бъдете сигурна в това — каза Кризания искрено. В радостта си тя не забеляза странния израз в очите на жената-елф. — За Утринните молитви ли се бяхте запътили? Ако е така, мога да ви придружа. — Тя огледа с благоговение великолепния интериор на сградата. — Боя се, че ще ми трябва известно време, преди да започна да се ориентирам тук.

— Разбира се — отвърна Елза, възвръщайки спокойствието си. — Насам, моля. — Двете жрици тръгнаха надолу по коридора.

— Безпокоях се също за… младия мъж, който беше… който беше намерен с мен — запъна се Кризания, сещайки се изведнъж, че знае много малко за обстоятелствата около появата си в това време.

Лицето на Елза стана хладно и строго.

— Този човек е на място, където ще се погрижат за него, скъпа моя. Беше ли той твой приятел?

— Не, разбира се — побърза да отговори Кризания, спомняйки си за последната си среща с пияния Карамон. — Той… той ме ескортираше. Платен наемник — заекна жрицата, осъзнавайки изведнъж, че не я бива в лъжите.

— Настанен е в Школата към Игрите — каза Елза. — Ако държиш, може да му бъде изпратено съобщение.

Кризания нямаше представа за каква школа става дума и се боеше да задава твърде много въпроси. Затова благодари на Елза и изостави темата, опитвайки се да не се тревожи. Сега поне знаеше къде е Карамон и, че не го грози никаква опасност. Почувства се по-уверена, защото вече знаеше как да се върне в своето време и се успокои напълно.

— А, скъпа моя — каза Елза, — ето че и още една особа се интересува как е здравето ти.

— Преподобни сине — Кризания се поклони почтително, когато Кварат се приближи към двете жени. Така тя пропусна да види бързия въпросителен поглед, който той хвърли към Елза и мълчаливото кимване на жената-елф.

— Извънредно се радвам да ви видя добре и на крака — каза Кварат, взимайки ръката на Кризания и говорейки с такова искрено чувство и топлина, че младата жена се изчерви от удоволствие. — Царят-жрец прекара нощта в молитви за възстановяването ви. Това означава, че неговото могъщество и вяра са намерили отклик сред боговете. Ще ви представим пред него официално тази вечер. Но сега — той прекъсна Кризания, виждайки, че тя се опитва да каже нещо, — аз ви преча да се посветите на молитвите си. Моля ви, не ми позволявайте да ви задържам повече.

Покланяйки се на двете жени с изключително изящество, Кварат продължи надолу по коридора.

— Няма ли той да присъства на службата? — попита Кризания, изпращайки свещеника с поглед.

— Не, скъпа моя — отвърна Елза, усмихвайки се на наивността на й. — Той всяка сутрин взима участие в тайните обреди на Царя-жрец. В крайна сметка Кварат е вторият свещенослужител по ранг след Царя-жрец и всеки ден има да решава много важни дела. Може да се каже, че ако Царят-жрец е сърцето и душата на църквата, Кварат е нейният мозък.

— Боже мой, колко странно! — прошепна Кризания, спомняйки си за Елистан.

— Странно ли казахте, скъпа моя? — попита Елза с лек укор. — Мислите на Царя-жрец са с боговете. Предполагам разбирате, че той не може да се занимава с обикновените ежедневни дела на Църквата?

— Разбира се, че не — Кризания поруменя от смущение.

Колко ли провинциална изглеждаше тя на тези хора! Колко простовата и изостанала! Докато следваше Елза надолу по светлите, просторни коридори, красивата музика на камбаните и възхитителните трели на детския хор изпълниха душата й с екстаз. Кризания си спомни простата литургия, която Елистан отслужваше всяка сутрин. И освен това продължаваше да върши повечето църковни работи сам!

Скромните служби в Палантас сега й се струваха нищожни, а работата на Елистан унизителна. И несъмнено тя бе навредила на здравето му. „Може би, помисли си жрицата с горчивина, той нямаше да скъси толкова живота си, ако беше заобиколен от хора, които да му помагат.“

„Е добре, нещата могат да се променят“, реши изведнъж Кризания, осъзнавайки, че това вероятно е поредната причина тя да бъде върната в миналото. Беше призвана да възстанови величието на Църквата! Тръпнейки от вълнение и кроейки планове за промяна, младата жрица помоли Елза да й опише вътрешния механизъм на църковната йерархия. Елза с готовност откликна на молбата й и започна да й разказва надълго и нашироко, докато вървяха по коридора.

Погълната от интересния разговор, заслушана внимателно във всяка дума на жената-елф, Кризания вече не мислеше за Кварат, който точно в този момент отвори тихо вратата на спалнята й и се вмъкна вътре.

Глава 5

Секунди по-късно Кварат вече бе намерил писмото на Пар-Салиан. Почти веднага след влизането си той забеляза, че златната кутийка върху тоалетната маса е преместена. След кратко претърсване на чекмеджетата тя беше открита. После с помощта на специален ключ, който отключваше всяка кутия, чекмедже или врата в Храма, свещеникът я отвори с лекота.

Самото писмо обаче, не беше толкова лесно за разбиране. Трябваха му само няколко секунди, за да погълне съдържанието, които щеше да остане запечатано в ума му. Кварат притежаваше рядката дарба да запаметява всичко, което е зърнал само за миг. По този начин пълният текст на писмото мигновено се оказа заключен в съзнанието му. Но той разбра, че ще му трябват часове, за да вникне в неговия смисъл.

Свещеникът разсеяно сгъна пергамента, постави го обратно кутията, върна я на предишното й място в чекмеджето и я заключи с универсалния си ключ. Сетне разгледа останалите вещи без особен интерес и след като не намери нищо, излезе от спалнята на младата жена, потънал в размисъл.

Толкова объркващо и обезпокоително бе съдържанието на това писмо, че той отмени всичките си предобедни срещи или ги прехвърли на подчинените си. След това отиде в кабинета си. Там седна на един стол и прехвърли всяка дума и фраза в ума си.

Най-накрая смисълът започна да изплува и макар да не можа да проумее всичко, разбра достатъчно, за да се спре на определена стратегия за действие. Три неща бяха очевидни. Първо, младата жена беше жрица, но имаше връзки с определени магове и в това отношение будеше подозрение. Второ, Царят-жрец беше в опасност. И в това нямаше нищо изненадващо, защото магьосниците имаха достатъчно причини да го ненавиждат и да се боят от него. И трето, младият мъж, който беше открит с Кризания, несъмнено беше убиец. Възможно беше самата Кризания да е негов съучастник.

Кварат се усмихна мрачно и се поздрави за това, че вече беше взел необходимите мерки, за да се справи с тази заплаха. Едрият мъж — името му май беше Карамон — бе изпратен на място, където понякога се случваха нещастия.

Що се отнася до Кризания, тя беше на сигурно място зад стените на храма, където можеше да бъде наблюдавана и предпазливо разпитвана.

Висшият свещенослужител задиша по-леко, тревогите му се разсеяха и той повика със звънчето си един слуга да му донесе обяд, благодарен, че поне за момента Царят-жрец беше вън от опасност.

В много отношения Кварат бе необикновена личност, но въпреки големите си амбиции той познаваше границите на своите възможности. Царят-жрец му беше необходим и той ни най-малко не желаеше поста му. Достатъчно му беше да се радва на светлината на господаря си и в това време да разширява своя контрол, авторитет и власт над света — в името на Църквата.

И докато увеличаваше собственото си могъщество, силата на народа му също растеше. Пропити от идеята за превъзходството си над другите раси и завладени от чувството за вродената си доброта, елфите бяха движещата сила зад църквата.

За нещастие боговете бяха сметнали за нужно да създадат и други по-слаби раси. Раси като хората, които поради краткостта на безумното си съществувание, лесно ставаха жертви на злото и на изкушенията. Но елфите се бяха научили как да се справят с този проблем. Макар да беше трудно да заличат напълно злото от лицето на света, можеха поне да го държат под контрол. Не друго, а свободата пораждаше злото — свободата на избора. И това беше особено вярно за човешките същества, които непрестанно оскверняваха този дар. Необходимо беше да им се наложат стриктни правила, да им стане недвусмислено ясно кое е правилно и кое грешно и да бъде ограничена необузданата слободия, с която те злоупотребяваха. „По този начин, ще бъдат държани изкъсо, мислеше си Кварат. И ще бъдат доволни.“

Що се отнася до другите раси на Крин: гномовете, джуджетата и кендерите (въздишка), ръководената от Кварат църква бързо ги изтласкваше към неголеми, изолирани територии, където нямаше да причиняват проблеми и след време вероятно щяха да измрат. Този план работеше добре в случая с гномовете и джуджетата, които тъй или иначе в голяма степен бяха безполезни за Крин. За съжаление обаче, нещата не се развиваха толкова добре с кендерите, които продължаваха да се скитат волно и щастливо по света, правеха куп бели и се наслаждаваха пълноценно на живота.

Всичко това мина през ума на Кварат, докато обядваше и кроеше плана си за действие. Нямаше да прибързва с лейди Кризания. Това не беше в неговия стил, нито пък в този на елфите. Трябваше да бъде търпелив във всичко. Да наблюдава. И да изчаква. Сега се нуждаеше от едно-единствено нещо и то беше повече информация. За целта той звънна с малкото си златно звънче. Младият дякон, който бе отвел Денубис при Царя-жрец, се отзова бързо и безшумно, сякаш се беше вмъкнал под вратата, вместо да я отвори.

— На вашите заповеди, Преподобни сине!

— Две малки задачи — каза Кварат, без да вдига глава, зает с писането на някаква бележка. — Отнеси това на Фистандантилус. Измина доста време от последния път, когато го поканих на обяд и бих желал да поговоря с него.

— Фистандантилус не е тук, господарю — рече дяконът. — Всъщност тъкмо идвах да ви съобщя тази новина.

Кварат повдигна учудено очи.

— Не е тук?

— Не, Преподобни сине. Заминал е миналата нощ или поне така допускаме. Или поне тогава е бил видян за последно. Стаята му е празна, взел е и вещите си. Съдейки по определени неща, можем да предположим, че е отпътувал към Кулата на върховното чародейство в Уейрит. Носят се слухове, че маговете там са се събрали на съвет, но не знаем това със сигурност.

— Съвет — повтори Кварат намръщен. За кратко той остана мълчалив, потраквайки с перото си върху хартията. „Уейрит е много далеч… и все пак може би не толкова далеч… Катаклизъм… тази странна дума беше използвана в писмото. Възможно ли беше магьосниците да замислят някаква унищожителна катастрофа?“ Кварат се вцепени. Той бавно смачка поканата, която току-що бе написал.

— Проследихте ли го?

— Разбира се, Преподобни сине. Доколкото това е възможно в неговия случай. Очевидно не е напуснал Храма за дълго. От друга страна, вчера е бил забелязан на пазара за роби.

— На пазара за роби? — Кварат почувства как кръвта му се смразява. — Каква работа е имал той там?

— Купи двама роби, Преподобни сине.

Кварат не каза нищо и продължи да се взира в дякона с въпросителен поглед.

— Той не ги купи лично, господарю. За целта използва един от помощниците си.

— Кои роби? — попита Кварат, макар че знаеше отговора.

— Онези, които бяха обвинени в нападението над младата жрица, Преподобни сине.

— Бях разпоредил тези двамата да бъдат продадени или на джуджето, или в мините.

— Барак стори всичко по силите си и джуджето наистина се опита да го купи на търга. Но помощниците на Тъмния предложиха много по-висока цена. Барак не можа да направи нищо повече. Боеше да не стане скандал. Освен това хората на Фистандантилус тъй или иначе изпратиха робите в школата…

— Да — промърмори Кварат. Така всичко си идваше на мястото. Фистандантилус дори бе имал наглостта да купи младия мъж, наемния убиец! И след това беше изчезнал. Несъмнено е отишъл да докладва за работата си. Но защо им бяха на маговете убийци? Тъмния многократно бе имал възможността сам да убие Царя-жрец. Изведнъж Кварат бе обзет от неприятното чувство, че неволно се е отклонил от някакъв чист и добре осветен път, за да навлезе в тъмна и коварна гора.

Той остана потънал в тревожно мълчание толкова дълго, че се наложи младият дякон да се покашля на три пъти, за да му напомни деликатно за присъствието си, преди свещеникът да го забележи.

— Имате ли друга задача за мен, Преподобни сине?

Кварат кимна бавно.

— Да, и тази новина прави задачата ти още по-важна. Искам лично ти да се заемеш с нея. Трябва да разговарям с джуджето.

Дяконът се поклони и излезе. Не беше нужно да пита Кварат за кого става дума — в Истар имаше само едно джудже.

Никой не знаеше точно кой е Арак Каменотрошача и откъде е дошъл. Въпросното джудже никога не говореше за миналото си и ако случайно станеше дума за това, се мръщеше толкова свирепо, че темата веднага замираше. По този въпрос имаше няколко интересни предположения и най-популярното сред тях беше, че Арак е изгнаник от Торбардин — древната страна на планинските джуджета, където извършил някакво злодеяние, за което бил прокуден завинаги. Какво точно било злодеянието му, никой не знаеше. Нито пък някой взимаше под внимание факта, че джуджетата никога не наказваха престъпниците си с изгнание, смятайки екзекуцията за по-хуманно възмездие.

Носеха се и други слухове, които настояваха, че в действителност той бил девар — раса от зли джуджета, почти напълно изтребена от братовчедите си, която понастоящем водеше жалко и мъчително съществуване в самите недра на света. Макар Арак нито да приличаше, нито да се държеше като девар, този слух се оказа доста упорит, поради факта, че най-близкият (и единствен) побратим на Арак беше един великан-човекоядец. Според друга мълва джуджето дори не беше от Ансалон, а бе дошло от някаква далечна отвъдморска страна.

Нямаше съмнение обаче, че Арак бе най-свирепият на вид представител на расата си, който някога е бил виждан. Нащърбените белези, които се спускаха отвесно по лицето му, му придаваха един вечно начумерен израз. Не беше дебел, всъщност нямаше дори и един излишен грам тегло. Ходеше с гъвкавостта на котка, а спреше ли, краката му стъпваха толкова здраво, сякаш ставаха част от самата земя.

Откъдето и да бе дошъл Арак, Истар бе негов дом от много години и темата за произхода му рядко се обсъждаше. Той и великанът-човекоядец, чието име беше Рааг бяха пристигнали тук през едно отдавна отминало време, когато Игрите бяха истински. Те веднага станаха любимци на тълпите. Хората в Истар още разказваха как Рааг и Арак победили могъщия минотавър Дармоорк в три рунда. В началото на сблъсъка Дармоорк изхвърлил джуджето извън арената. В яростен пристъп на гняв Рааг го вдигнал във въздуха и без да обръща внимание на ужасните си прободни рани, го набучил на Острието на свободата в центъра на ринга.

Макар че нито джуджето (което оцеляло единствено благодарение на това, че един свещеник стоял на улицата, когато то прелетяло над стените на арената и буквално се строполило в краката му), нито великанът-човекоядец спечелили тогава свободата си, нямало никакво съмнение кой е победителят в този двубой. И в действителност изминало много време, преди някой да достигне Златния ключ на върха на Острието, защото дълго не открили начин как да махнат останките от минотавъра.

И сега Арак тъкмо разказваше страховитите подробности от тази битка на двамата си нови роби.

— Именно така се сдобих с това мое разнебитено лице — каза джуджето на Карамон, докато водеше големия мъж и кендера по улиците на Истар. — И точно по този начин аз и Рааг извоювахме името си в Игрите.

— Какви игри? — попита Тас и в същия момент се препъна във веригите си и се пльосна по лице на земята за всеобща радост на тълпата на пазара.

Арак го погледна навъсено и раздразнено.

— Махни тия проклети неща от него — заповяда той на грамадния великан-човекоядец с жълта кожа, който играеше ролята на телохранител. — Предполагам, че няма да избягаш и да изоставиш приятеля си, нали? — Джуджето се вгледа внимателно в Тас. — Не, не мисля така. Разбрах, че веднъж си имал възможност да избягаш, но не си го направил. Гледай да не побегнеш точно сега! — Естествените бръчки по лицето на Арак станаха още по-дълбоки. — Никога преди не съм купувал кендер, но в този случай нямах голям избор. Казаха ми, че вие двамата се продавате само заедно. Не забравяй само, че за мен ти си безполезен. Та какъв глупав въпрос ми беше задал?

— Как смятате да махнете веригите? Няма ли да ви трябва ключ. О… — Очарован и смаян Тас проследи с интерес как великанът-човекоядец хвана веригите с двете си ръце и ги скъса с бързо и рязко дръпване.

— Видя ли това, Карамон? — попита Тас. В този момент Рааг го изправи на крака и го бутна толкова силно по гърба, че кендерът без малко не се озова пак на земята. — Той е наистина страшно силен. Никога преди това не бях виждал великан-човекоядец. Та какво говорех? А да, за игрите. Какви са тези игри.

— Ами Игрите! — тросна се ядосано Арак.

Тас погледна към Карамон, но едрият мъж само поклати намръщено глава. Очевидно ставаше дума за нещо, което бе известно на всеки. Задаването на твърде много въпроси щеше да събуди подозрение. Кендерът се зарови в паметта си, опитвайки се да си припомни всяка история, която беше чул за древните времена преди Катаклизма. И изведнъж дъхът му секна.

— Игрите! — извика той на Карамон, забравяйки, че джуджето ги слуша. — Великите игри на Истар! Не си ли спомняш?

Лицето на Карамон помръкна.

— Значи там ни водиш? — извърна се Тас към джуджето с широко отворени очи. — Ние ще бъдем гладиатори? Ще се бием на арената, тълпите ще ни зяпат и така нататък! О, Карамон, представяш ли си! Великите игри на Истар! Ами разбира се, че съм чувал за тях…

— И аз също съм чувал — заговори бавно едрият мъж — и ти казвам, че тая няма да стане, джудже! Убивал съм хора преди, признавам, но само когато залогът е бил моят живот или техният. Гледката на кръвта никога не ме е радвала. Все още понякога се случва да виждам лицата им през нощта. Няма да убивам за нечие забавление!

Исполинът изрече това толкова непреклонно, че Рааг погледна въпросително към джуджето и повдигна леко тоягата си с ревностно изражение върху жълтото си, обсипано с брадавици лице. Но Арак го сряза с поглед и поклати глава.

С тези си думи Карамон се издигна в очите на кендера, който сега го гледаше с уважение.

— Не бях помислил за това — каза тихо Тас. — Предполагам, че си прав, Карамон. — Сетне той отново се извърна към джуджето. — Наистина съжалявам, Арак, но ние няма да можем да се бием за теб.

Арак се разкикоти.

— Ще се биете и още как. Ще попитате защо? Защото това е единственият начин да махнете тези нашийници от вратовете си, ето защо.

Карамон поклати упорито глава.

— Аз няма да убивам…

Джуджето изсумтя презрително.

— Къде сте живели вие двамата? На дъното на Сирион? Да не би всички в Утеха да са толкова тъпи като вас? Никой вече не убива никого на арената. — При тези думи очите на джуджето се напълниха със сълзи. Сетне той ги изтри и въздъхна. — Онези дни са отминали завинаги и това е много жалко. Всичко е нагласено.

— Нагласено? — повтори Тас смаяно. Карамон гледаше джуджето навъсено, но не каза нищо, очевидно не вярвайки на нито една негова дума.

— Някога, преди десет години, на арената се водеха истински двубои — заяви Арак. — Всичко се обърка заради елфите — продължи джуджето и се изплю на земята. — Преди десет години елфическите свещеници проклеха Игрите да се продънят в Бездната, където им е мястото на самите елфи, и убедиха Царя-жрец да ги закрие. Нарекоха ги „варварски“. Варварски, друг път! — Смръщеното лице на джуджето се изкриви в озъбена гримаса и след това то отново въздъхна и поклати глава.

— Всички велики гладиатори си отидоха — рече Арак с поглед, зареян с копнеж в славното минало. — Данарк Таласъма — едва ли някой някога е срещал по-свиреп войн от него. После Едноокият Йосеф. Помниш ли го, Рааг? — Великанът-човекоядец кимна тъжно. — Твърдеше, че бил соламнийски рицар. Дааа… така казваше старият Йосеф. Винаги се биеше с пълно бойно снаряжение. Всички те заминаха без мен и Рааг. — За миг в студените очи на джуджето се появи някакво пламъче. — Нали разбираш, нямаше къде да идем и освен това… имах някакво чувство, че това нямаше да е краят на Игрите. Все още не.

Арак и Рааг наистина бяха останали в Истар. Те се настаниха в изоставената арена и станаха така да се каже нейни неофициални уредници. Минувачите по улиците ги виждаха там всеки ден — Рааг стъпваше тежко между седалките и метеше с една недодялана метла или просто седеше и гледаше тъпо към арената, където работеше Арак. Джуджето се занимаваше с обич с машините в Ямите на смъртта и се грижеше винаги да са добре смазани и в изправност. Онези, които успееха да го зърнат по-отблизо, понякога виждаха странна усмивка на брадатото му лице с разнебитен нос.

Арак бе прав. Не беше минало много време от закриването на Игрите, когато свещениците започнаха да забелязват, че техният мирен град вече не е толкова мирен. Сбиванията по кръчмите и заведенията зачестиха, по улиците избухваха свади, а веднъж се бе стигнало и до истински бунт. Имаше сведения, че Игрите са станали част от подземния свят (в буквалния смисъл) и се провеждат в разни пещери извън града. Откриваните от време на време обезобразени и осакатени тела като че ли потвърждаваха този факт. Най-накрая в отчаянието си една група благородници, представители на хората и на елфите, изпрати делегация при Царя-жрец с молба Игрите да бъдат подновени.

— Както вулканът избухва, за да освободи земята от отровните си пари — каза един елфически лорд, — така съществата от различните раси и по-специално хората използват Игрите, за да дадат воля на низките си страсти.

Макар с тази реч той да не спечелил симпатиите на присъстващите представители на човешката раса, те бяха принудени да признаят, че в думите му има истина. Първоначално Царят-жрец не искаше и да чуе. Той винаги бе ненавиждал тези жестоки състезания. Според него животът бил свещен дар от боговете и не можел да бъде отнеман просто за забавление на кръвожадната тълпа.

— И после стана така, че аз им дадох отговора — каза Арак самодоволно. — Те никога нямаше да ме допуснат в красивия си, префърцунен храм. — Джуджето се ухили. — Но никой не може да спре Рааг, когато той реши да отиде някъде. Затова нямаха голям избор.

„Подновете Игрите, казах им аз, а те завъртяха към мен дългите си носове и се опулиха насреща ми. Не е необходимо да има убийства, викам им. Или поне истински убийства. Чуйте какво ще ви кажа. Сигурно сте виждали как уличните актьори представят покушението над война Хума, нали? Знаете как рицарят се сгромолясва, от раните му шурти кръв, той стене и се влачи по земята. И въпреки това пет минути по-късно е на крака и пие бира в кръчмата на края на улицата. Самият аз навремето съм участвал в такива улични представления и… но по-добре да ви покажа. Ела тук, Рааг!“

И Рааг идва при мен с глупава усмивка на грозното си, жълто лице.

„Дай ми меча си, Рааг“, викам му аз. И после, преди да успеят да ме спрат, ръгвам меча в корема на великана. Да беше видял само какво стана. Кръв шурти навсякъде! Тече надолу по ръцете и блика от гърлото му. Той надава страшен рев и пада на пода, където продължава да стене и да се гърчи.

— Да беше го чул как изрева това добиче! — каза развеселеното джудже, поклащайки глава, унесено в спомените си. — Помислих си, че ще трябва после да събираме от земята телата на припадналите елфи. И сетне, преди да повикат стражите да ме арестуват, аз сритах стария Рааг.

„Можеш да ставаш вече, Рааг“, викам му.

А той взе, че се надигна и им се ухили широко. И после всички се разприказваха. — Джуджето започна да имитира високите и пискливи елфически гласове: — „Забележително! Как го направи? Може би това е отговорът…“

— А ти как го направи наистина? — попита Тас въодушевен.

Арак сви рамене.

— Скоро ще научите. Голямо количество пилешка кръв, меч, който се сгъва навътре в дръжката — просто е. Казах им какъв е номерът. Добавих също, че гладиаторите лесно ще се научат да се правят, че са тежко ранени. Това беше по силите дори на едно чучело като стария Рааг.

Тас погледна неспокойно към великана-човекоядец, но Рааг просто гледаше ухилен и с обич своя побратим.

— Повечето от бойците даже се престараваха в ожесточението си, за да доставят радост на баламите… искам да кажа на публиката. И така Царят-жрец се съгласи. — Сетне джуджето се изпъчи гордо. — И дори ме направи Господар. Такава е и титлата ми — Господарят на Игрите.

— Не разбирам — каза бавно Карамон. — Искаш да кажеш, че хората си плащат, за да бъдат лъгани. Те несъмнено са открили измамата.

— Да, разбира се — изсмя се Арак. — Никога не сме си и правили труда да крием за какво става дума. И сега това е най-популярното забавление на Крин. Хората пътуват стотици мили, за да видят игрите. Идват елфически лордове, а понякога присъства и самият Цар-жрец. А, ето че пристигнахме. — Той се спря пред една огромна кръгла постройка и я погледна с гордост.

Арената беше построена от камък още преди векове, но какво беше първоначалното й предназначение, никой не помнеше. По време на Игрите по върховете на каменните кули се вееха пъстри знамена, а скамейките бяха претъпкани от народ. Но сега всичко беше спокойно и състезанията нямаше да започнат преди края на лятото. Стените бяха сиви и безцветни, като изключим крещящите рисунки, представящи велики моменти от историята на този спорт. Неколцина деца се мотаеха отпред с надеждата да зърнат някой от любимците си. Арак им се озъби и даде знак на Рааг да отвори масивната дървена врата.

— И казваш, че никой не загива тук? — продължи да пита Карамон, загледан мрачно в кървавите картини на арената.

Странният поглед, който джуджето хвърли на Карамон, не убягна на Тас. Изведнъж изражението на Арак стана жестоко и лукаво, а тъмните му, сплетени вежди се свъсиха пресметливо над малките му очички. Грамадният мъж не забеляза тази промяна, защото продължаваше да разглежда фреските. Тас издаде някакъв звук и Карамон завъртя глава към джуджето, но лицето на Арак вече бе възвърнало нормалния си израз.

— Никой — рече Господарят на Игрите и потупа силната ръка на Карамон. — Никой…

Глава 6

Великанът-човекоядец въведе Карамон и Тас в една голяма зала. През ума на исполина прелетя трескавото осъзнаване, че тя всъщност е пълна с хора.

— Него нов човек — изсумтя Рааг и посочи с жълтия си, мръсен палец застаналия до него Карамон. Това беше въвеждането на грамадния мъж в „школата“. Изчервявайки се и потънал от неудобство заради железния нашийник около врата си, който го правеше нечия собственост, Карамон продължи да гледа надолу в посипания със слама дървен под. Думите на Рааг предизвикаха само неясно мърморене, което накара исполина да вдигне глава. Сега разбра, че се намира в столова. Между двадесет и тридесет мъже от различни раси и националности седяха по масите на малки групи и се хранеха.

Някои от тях гледаха Карамон с любопитство, но други изобщо не му обърнаха внимание. Неколцина кимнаха, но повечето просто продължиха да ядат. Грамадният мъж тъкмо се чудеше какво да направи по-нататък, но Рааг бързо реши проблема му. Слагайки ръка на рамото на Карамон, великанът-човекоядец го блъсна грубо към една от масите. Карамон се препъна и едва не падна, но успя да се задържи на крака, преди да се блъсне в нея. Сетне се завъртя бързо и погледна гневно великана. Рааг му се ухили насреща, помръдвайки леко ръце.

Карамон разбра, че това беше уловка, защото твърде често го бяха гледали с този поглед по кръчмите, опитвайки се да предизвикат едрия мъж към сбиване. Но в това сбиване той не можеше да излезе победител. Макар да беше два метра висок, Карамон не достигаше дори и до рамото на великана-човекоядец, а ръката на Рааг беше толкова огромна, че можеше да обхване целия му дебел врат. Той преглътна, разтри ударения си крак и седна на дългата дървена маса.

Рааг му се присмя и сетне обиколи с кривогледия си поглед всеки един от присъстващите в столовата. Свивайки рамене и промърморвайки нещо в знак на разочарование, хората се върнаха към обяда си. От една маса в ъгъла, на която седяха минотаври, се разнесе смях. Рааг им се ухили в отговор и излезе от стаята.

Усещайки, че се изчервява от смущение, Карамон се приведе над масата и се опита да изчезне. Срещу него имаше човек, но едрият войн не можеше да срещне погледа му. За разлика от него Тас нямаше такива проблеми. Той се покачи на пейката до него и се вторачи в съседа им с любопитство.

— Аз съм Тасълхоф Кракундел — каза кендерът и протегна малката си ръка към грамадния чернокож мъж срещу тях, който също носеше нашийник. — Аз също съм нов тук — продължи Тас, чувствайки се обиден от това, че не е бил представен.

Чернокожият вдигна глава от храната си, погледна Тас, без да поема ръката му и сетне отмести очи към Карамон.

— Вие двамата партньори ли сте?

— Да — отвърна Карамон, благодарен на другия, че не е отворил дума за случилото се с Рааг. Изведнъж той усети миризмата на храната, задуши въздуха лакомо и устата му се напълни със слюнка. Сетне погледна одобрително чинията на мъжа, която беше препълнена с печено сърнешко, картофи и филии хляб и въздъхна. — Поне ви хранят добре, както изглежда.

Карамон видя чернокожият мъж да хвърля бърз поглед към големия му корем и да се споглежда развеселен с една висока и изключително красива жена, която седна до него със също толкова пълна чиния. Когато я зърна, Карамон отвори широко очи. Сетне се изправи тромаво и се поклони.

— Ваш слуга, мадам… — поде той.

— Седни веднага, дебелако! — сряза го гневно жената и загорялата кожа на лицето й потъмня още повече. — Скоро всички ще ти се смеят на глас!

И наистина няколко души вече се кискаха. Жената се извърна и ги стрелна с поглед, посягайки към камата, която висеше на колана й. При вида на проблясващите й зелени очи мъжете сподавиха смеха си и се върнаха към обяда си. Високата красавица изчака още малко, за да се убеди, че ги е сплашила достатъчно и сетне също започна да се храни, забивайки вилицата си в месото с бързи и нервни движения.

— И-извинявай — заекна Карамон и едрото му лице поруменя. — Не исках да…

— Забрави — отвърна жената дрезгаво. Акцентът й беше толкова особен, че Карамон не можа да определи произхода й. Тя приличаше на човек, с изключение на странния й говор (по-странен дори в сравнение с този на останалите тук) и крайно необикновения цвят на косите й, който представляваше някакъв убит, оловен нюанс на зеленото. Те бяха гъсти и прави, хванати на дълга плитка на гърба й. — Виждам, че си нов тук. Скоро ще разбереш, че не трябва да се държиш към мен по-различно, отколкото към другите. На арената или извън нея. Ясно ли е?

— На арената — каза Карамон още по-стъписан. — Ти… нима и ти си гладиатор?

— И при това един от най-добрите — каза чернокожият мъж срещу тях и се ухили. — Аз съм Ферагас от Северен Ергот, а това е Кийри Сирената…

— Сирена! От морските дълбини? — Тас ахна от вълнение. — Една от онези жени, които могат да се превръщат в други неща и…

Красавицата хвърли към кендера толкова яростен поглед, че Тас премигна и замлъкна. След това тя завъртя бързо глава към Карамон.

— Смешно ли ти се струва това, робе! — попита Кийри, впивайки очи в нашийника на едрия мъж.

Карамон го докосна с ръка и отново се изчерви. Кийри се изсмя кратко и злобно, но Ферагас го погледна със съчувствие.

— С времето ще свикнеш с него — каза той и сви рамене.

— Никога няма да свикна с това нещо! — извика Карамон и сви големите си юмруци.

Кийри отново насочи вниманието си към него.

— Ще ти се наложи, защото иначе сърцето ти ще се сломи и ще умреш — каза тя хладно.

Толкова красива беше тази жена и толкова гордо се държеше, че собственият й железен нашийник приличаше на колие от чисто злато, помисли си Карамон. Той понечи да й отговори, но беше прекъснат от един дебел мъж с бяла мазна престилка, който тръсна една чиния пред Тасълхоф.

— Благодаря — каза учтиво кендерът.

— Гледай да не свикнеш с обслужването — озъби му се готвачът. — Оттук нататък си взимаш чинията и се оправяш сам, като всички други. Ето — той подхвърли пред кендера един дървен диск, — това ти е купонът за храна. Ако не го покажеш, не получаваш храна. А ето и твоят — добави готвачът и метна същия кръгъл предмет към Карамон.

— А къде е храната ми? — попита едрият мъж и пъхна дървения диск в джоба си.

Мъжът с бялата престилка сложи грубо една купа пред исполина и понечи да си тръгне.

— Какво е това? — изръмжа Карамон, вторачен в чинията си.

Тас се надигна да погледне.

— Пилешки бульон — каза той услужливо.

— Зная, че е пилешки бульон — отвърна Карамон басово. — Питам дали това не е някаква шега? Защото на мен никак не ми е смешно — добави той и изгледа гневно Ферагас и Кийри, които му се хилеха. Едрият мъж се завъртя, както седеше на пейката, сграбчи готвача и го дръпна назад. — Разкарай оттук тази помия и ми донеси някаква истинска храна!

С изненадваща бързина и сръчност готвачът се отскубна от хватката на Карамон, изви ръката на исполина зад гърба му и тикна лицето му в купата със супа.

— Опитай я сега и гледай да ти хареса — изръмжа той и дръпна главата му от купата, държейки го за косата. — Защото в продължение на един месец няма да получиш друга храна, освен тази.

Тас спря да се храни и наблюдаваше случващото се с грейнало лице. Кендерът забеляза също, че всички в залата бяха прекъснали обяда си, убедени, че този път ще има сбиване.

Лицето на Карамон, по което се стичаше супа, беше мъртвешки бледо. По бузите му бяха избили червени петна, а очите му святкаха заплашително.

Готвачът го гледаше самодоволно, сам свил юмруците си.

Тас нямаше търпение да види как човекът с бялата престилка ще бъде разкъсан на парчета. Карамон стисна огромните си пестници толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Той вдигна едната си голяма ръка и започна да бърше бавно супата от лицето си.

Готвачът изсумтя презрително, обърна се и се заклатушка към вратата.

Тас въздъхна. „Това определено не беше предишният Карамон“, помисли си той тъжно, спомняйки си с тъга как приятелят му беше убил с голи ръце двама дракониди, блъсвайки главите им една в друга. После пък остави натъркаляни на земята петнадесет главорези с различна степен на осакатяване, които бяха имали глупостта да се опитат да го ограбят. Поглеждайки към Карамон с крайчеца на окото си, Тас премълча острите думи, които бяха на езика му и продължи да се храни с прималяло от мъка сърце.

Грамадният мъж ядеше бавно, загребваше супата с лъжица и я преглъщаше, сякаш изобщо не усещаше вкуса й. Тас видя жената и чернокожият мъж отново да си разменят погледи и за миг се уплаши, че ще му се присмеят. Кийри даже отвори уста, но после видя нещо в предната част на залата, което я накара да замълчи и да се върне към обяда си. Тогава Тас забеляза Рааг отново да влиза в столовата, следван от двама широкоплещести мъже от човешката раса.

Те продължиха надолу и се спряха зад гърба на Карамон. Рааг смушка едрия войн с ръка.

Карамон се извърна бавно.

— Какво има? — попита той с унил глас, който беше почти неузнаваем.

— Ти идва с мен веднага — рече Рааг.

— Сега се храня… — поде грамадният войн, но двамата мъже го сграбчиха за ръцете и го измъкнаха от пейката, преди дори да успее да завърши изречението си. И тогава Тас видя един проблясък от стария дух на Карамон. Лицето му стана страшно и моравочервено. Сетне той замахна тромаво, опитвайки се да удари единия от двамата. Но мъжът се изсмя подигравателно и избегна юмрука му с лекота. Другият пък ритна жестоко Карамон в корема. Исполинът изпъшка и падна на четири крака на земята. Двамата слуги на Рааг го хванаха за краката и го повлякоха. Карамон овеси глава и отказа да се съпротивлява.

— Почакайте! Къде… — Тас стана на крака, но нечия силна ръка улови неговата и го задържа.

Кийри поклати глава предупредително и Тас седна обратно.

— Какво ще му направят? — попита той.

Жената сви рамене.

— Довърши си яденето — каза му тя строго.

Тас остави вилицата си.

— Не съм много гладен — измънка той, а мислите му се върнаха към онзи странен и жесток поглед на джуджето към Карамон, докато бяха пред арената.

Чернокожият мъж се усмихна на кендера, който седеше пред него.

— Хайде, ела — каза той, изправяйки се и сетне протегна приятелски ръка на Тас. — Ще ти покажа твоята стая.

Всички минаваме през това първия ден. След известно време приятелят ти ще се оправи.

— След известно време — изсумтя презрително Кийри и бутна чинията си.

Тас лежеше сам в стаята, която му бяха казали, че ще дели с Карамон. Не беше кой знае какво. Намираше се под арената и приличаше повече на затворническа килия, отколкото на стая. Но Кийри му каза, че всички гладиатори живеят в такива.

— Те са чисти и топли — каза му тя. — Не са много хората по света, които могат да кажат подобно нещо за мястото, където спят. Освен това, ако живеем в лукс, ще се изнежим.

„Е, определено нямаше такава опасност“, помисли си кендерът, докато обхождаше с поглед голите каменни стени, покрития със слама под, масата с кана за вода и купа на нея и двата малки сандъка за личните им вещи. Един малък прозорец високо горе на тавана, на нивото на самата земя допускаше вътре сноп светлина. След като легна на коравото легло, Тас се зае да наблюдава как слънцето пътува из стаята му. Кендерът се замисли дали да не отиде да поразгледа наоколо, но имаше чувството, че това няма да му донесе удоволствие, преди да разбере какво са направили на Карамон.

Светлите слънчеви линии върху пода ставаха все по-дълги и по-дълги. По едно време вратата се отвори и Тас скочи трескаво на крака, но това беше само един друг роб, който хвърли на пода някакъв чувал и отново затвори вратата. Кендерът, разбира се, надникна да види какво има в чувала и сърцето му се сви. Вътре бяха нещата на Карамон. Всичко, което беше на него, включително и дрехите! Тас започна да ги разглежда тревожно, търсейки петна от кръв. Но по тях нямаше нищо такова. Всичко си им беше наред. По едно време ръцете му напипаха нещо в един таен вътрешен джоб.

Той бързо го извади оттам и дъхът му секна. Магическото устройство от Пар-Салиан! Как са пропуснали да го намерят, питаше се той, любувайки се на обсипаното със скъпоценни камъни изящно украшение, докато го въртеше в ръката си. Разбира се, то беше магическо, напомни си Тасълхоф. На вид това беше просто дрънкулка, но той бе видял как Пар-Салиан превръща един подобен на скиптър предмет точно в тази вещ в дланта му. Несъмнено тя притежаваше силата да остава скрита за случайни хора, ако не желаеше да бъде намерена.

Тас я държеше, премяташе я в ръката си, наблюдаваше как слънцето искри в блестящите й диаманти и въздишаше с копнеж. Това беше най-прелестното, дивно и фантастично нещо, което бе виждал в живота си. Той отчаяно желаеше да го притежава. Без да се замисля повече, кендерът надигна малкото си тяло от леглото и тъкмо се канеше да посегне към кесиите си, когато изведнъж се спря.

— Тасълхоф Кракундел — обади се един глас, който някак неприятно му напомни за този на Флинт, — забъркваш се в сериозна работа. Това нещо е Пътят към дома. Самият Пар-Салиан, Великият Пар-Салиан, го връчи тържествено на Карамон. То принадлежи на Карамон. Негово си е и ти нямаш никакво право да му го отнемаш!

Тас потръпна. Със сигурност никога през живота си не бе имал подобни мисли. Той погледна подозрително магическото устройство. Може би именно то изпращаше в главата му тези неловки хрумвания!

Кендерът реши, че не желае да има нищо общо с този предмет и бързо го пъхна в сандъка на Карамон. Като допълнителна предпазна мярка той заключи дървената кутия и пъхна ключа в дрехите на приятеля си. По-нещастен дори отпреди, Тас се върна в леглото.

Слънцето току-що се беше скрило и кендерът се тревожеше все повече и повече, когато отвън се чуха гласове. Вратата се отвори със силен ритник.

— Карамон! — извика Тас ужасен и скочи на крака.

Двамата широкоплещести мъже довлякоха големия мъж вътре и го хвърлиха на леглото му. Сетне се ухилиха и излязоха, затръшвайки вратата след себе си. От леглото дойде тих звук подобен на стон.

— Карамон! — прошепна Тас. После грабна каната, наля малко вода в купата и застана до леглото на грамадния войн. — Какво ти направиха? — попита той тихо и навлажни устните на приятеля си с вода.

Карамон изпъшка отново и поклати немощно глава. Тас огледа бързо тялото му. Нямаше никакви видими рани, кръв, подутини, морави отоци или следи от камшик. Но все пак очевидно го бяха измъчвали. Грамадният мъж беше в агония. Тялото му беше плувнало в пот. Очите му се въртяха с бялото навън като на умиращ. От време на време мускулите му потръпваха конвулсивно и от устните му се откъртваше мъчителен стон.

— С… с дибата ли те измъчваха? — попита Тас и преглътна. — Или може би с колелото? Или пък са ти мачкали палците с онези винтове? — Нито едно от тези неща не оставяше следи по тялото или поне така беше чувал.

Карамон измънка някаква дума.

— Какво? — Тас се наведе над него, миейки лицето му с вода. — Какво каза? Гим… гим… и после не чух. — Кендерът свъси вежди. — Никога не съм чувал за мъчения, което да започва с „гим“ — мърмореше си той. — Чудя се за какво ли става дума.

Карамон запелтечи отново, пъшкайки.

— Гим… гим… гимнастика! — каза накрая Тас тържествуващо и остави каната на пода. — Гимнастика? Ама това не е мъчение!

Карамон отново простена.

— Това са само упражнения, лигльо такъв! — извика Тас. — Да не искаш да кажеш, че аз съм чакал тук, изгубил ума и дума от тревога, представяйки си всевъзможни страхотии, докато ти си правил упражнения?!

Карамон едва намери сили да се понадигне малко от леглото. Протягайки голямата си лапа, той улови Тас за яката на ризата и го дръпна към себе си, за да го погледне очите.

— Веднъж бях пленен от таласъми — прошепна Карамон дрезгаво, — които ме вързаха за едно дърво и цяла нощ ме измъчваха. После бях ранен от дракониди в Ксак Тсарот. Малки дракончета са дъвкали краката ми в занданите на Тъмната царица. И ти се кълна, че никога през живота си не съм изпитвал по-голяма болка от сега! Махни се оттук и ме остави да умра спокойно.

След това грамадният войн изпъшка отново, отпусна немощно ръката си и затвори очи. Тас скри усмивката си и пропълзя обратно в леглото си.

— Мисли си, че сега много го боли — каза си кендерът. — Да почака само и да види как ще се чувства на сутринта!

Лятото в Истар свърши. И дойде есен, толкова красива, каквато малцина си спомняха някога да е имало. Тренировките на Карамон започнаха и войнът ги преживя, макар на моменти да си мислеше, че предпочита да умре. Самият Тас неведнъж бе силно изкушен да избави големия, разглезен лигльо от нещастието му. При един от тези случаи кендерът се събуди през нощта от сърцераздирателно ридание.

— Карамон? — каза Тас сънливо и се надигна в леглото си.

Не последва отговор, вместо това се чу още едно изхлипване.

— Какво има? — попита Тас, обзет от внезапна тревога. Сетне стана от леглото и припна бос по студения каменен под. — Някакъв сън ли сънува?

На лунната светлина видя как Карамон кимна.

— Нещо за Тика? — попита милозливият кендер и почувства как сълзите му напират при вида на мъката на грамадния мъж. — Или за Рейстлин? Или ти е мъчно за теб? Страхуваш ли се…

— Една кифла! — изстена Карамон.

— Какво? — попита Тас безучастно.

— Една кифла! — прохленчи исполинът. — О, Тас! Толкова съм гладен. Сънувах една кифла като онези, които ми печеше Тика, залята с гъст мед и посипана с малки хрупкави лешници…

Тас взе от пода една обувка и го замери с нея, а после си легна отново, кипнал от възмущение.

Но веднъж, след два месеца усилени тренировки, той се вгледа в Карамон по-внимателно и трябваше да признае, че големият мъж е имал нужда точно от това. Увисналите тлъстини на кръста му вече ги нямаше, отпуснатите му бедра отново бяха твърди като камък, а мускулите на ръцете, гърдите и гърба му се вълнуваха както едно време. Очите му бяха ясни и бдителни. Бездушният и празен поглед се беше изгубил. Джуджешката ракия беше изцедена от тялото му с много хвърлена пот, носът му вече не се червенееше като камба, а лицето му не беше подпухнало и отекло. Беше придобил силен бронзов загар от тренировките на открито. Джуджето пък се разпореди кестенявите коси на война да бъдат оставени да растат на воля, каквато беше модата в Истар и сега те се спускаха покрай лицето му и падаха на вълни върху гърба му.

Освен това Карамон вече беше превъзходно обучен боец. Макар да имаше опит и отпреди, подготовката му не бе цялостна и методична, а техниките, които владееше, беше заимствал главно от своята полусестра Китиара. Но Арак имаше инструктори по бойни изкуства от цял свят и сега Карамон се учеше от най-добрите.

Освен това исполинът беше принуден да пази достойнството си във всекидневните сблъсъци със самите гладиатори. Някога горд с уменията си на борец, Карамон дълбоко се засрами, когато още след втория рунд бе тръшнат по гръб не от друг, а от Кийри. Чернокожият Ферагас пък още с първия удар изпрати меча му във въздуха и го фрасна по главата със собствения му щит.

Но Карамон беше способен и старателен ученик. Естествената му дарба му позволяваше да усвоява техниките бързо. Не мина много време и Арак вече наблюдаваше с радост как грамадният мъж запраща Кийри с лек удар на земята или хладнокръвно оплита Ферагас с мрежата му и приковава чернокожия на арената със собствения му тризъбец.

Самият Карамон отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Той все така ненавиждаше железния нашийник и рядко минаваше ден, без да поиска да го разбие и да избяга, но силата на тези чувства отслабна, когато интересът му към тренировките се пробуди. Исполинът винаги бе имал слабост към военния живот. Обичаше да има някой, който да му казва какво да прави и кога да го направи. Единственият истински проблем беше с актьорските му способности.

Винаги открит и честен, дори в прекалена степен, най-тежката част от обучението му дойде, когато трябваше да се преструва, че губи. От него се очакваше да имитира силен вик на болка, когато Ролф скачаше с крака върху гърба му. Налагаше му се да се сгромолясва смъртно ранен в мига, в който Варваринът го намушкваше с фалшивия си, сгъващ се меч.

— Не! Не! Не! Грамадно чучело такова! — крещеше побеснял Арак. Един ден джуджето изруга Карамон, приближи се до него и го удари силно право в лицето.

— Оу! — извика Карамон с истинска болка, но не посмя да отвърне, виждайки, че Рааг наблюдава сцената с радостно оживление.

— Ето, това е — рече Арак, отстъпвайки тържествуващо крачка назад, стиснал все още юмруци, по чиито кокалчета имаше следи от кръв. — Запомни този вик. Именно той се харесва на баламите.

Тъй или иначе, като актьор Карамон се оказа безнадежден. Дори когато крещеше, човек оставаше с впечатлението, че са ощипали някаква повлекана и по никакъв начин не можеше да си представи, че това е предсмъртен вик, както бе споделил веднъж Арак с Кийри. И накрая един ден на джуджето му хрумна идея.

Тя му дойде наум по време на следобедните тренировки, наблюдавани от неголяма публика. Арак понякога допускаше външни лица, защото беше забелязал, че това е добре за бизнеса. Този път той забавляваше един благородник, който беше дошъл със семейството си от Соламния. Благородникът имаше две млади и много очарователни дъщери. От момента, в който седнаха на скамейките, те така и не откъснаха погледи от Карамон.

— Защо не го видяхме да се бие онази вечер? — попита едната баща си.

Благородникът погледна въпросително джуджето.

— Нов е — отвърна Арак дрезгаво. — Все още се обучава. Но пък от друга страна е почти готов. Даже си мислех дали да не го включа… кога казахте, че ще дойдете на Игрите?

— Не сме казвали… — поде благородникът, но в този момент и двете му дъщери нададоха вик, дълбоко разстроени, че могат да пропуснат събитието. — Е — поправи се той, — може би, ако си намерим билети.

Двете момичета запляскаха щастливо с ръце и завъртяха отново глави към Карамон, който в това време се дуелираше с Ферагас. Тялото на младия мъж блестеше от пот, косите му падаха около лицето му на влажни къдри, а самият той се движеше с изяществото на опитен атлет. Виждайки възхитените погледи на момичетата, джуджето изведнъж проумя колко забележително красив е младият Карамон.

— Той трябва да победи — въздъхна една от девойките. — Не мога да понеса да видя как губи!

— И наистина ще победи — рече другата. — Просто е обречен да победи. И дори изглежда като победител.

— Разбира се! Това решава всичките ми проблеми! — каза изведнъж джуджето, при което цялото семейство на благородника го изгледа озадачено. — Победителят! Несъкрушимият боец. Човекът, който не знае как да загуби! Врекъл се да отнеме собствения си живот, ако някой го победи!

— О, не! — извикаха ужасени и двете момичета. — Не говорете такива неща!

— Но това е самата истина — отвърна джуджето, потривайки доволно ръце.

— Тези хора ще пропътуват дълъг път — каза той на Рааг същата вечер — с надеждата да бъдат тук, когато той загуби. И разбира се, той няма да загуби… или поне много дълго време. А междувременно ще покорява нежните сърца. Сега това вече ми стана ясно. И имам точно подходящия костюм за него…

А по същото време Тасълхоф намираше живота си на арената за много интересен. В началото, когато му казаха, че не става за гладиатор, дълбоко се натъжи, защото си беше внушил, че му е писано да стане новият Кронин Тисълнот — героят на Кендерия и няколко дни се мота насам-натам, смачкан от скука. Това свърши с инцидент, при който едва не беше убит от един разярен минотавър, който хвана кендера да минава безгрижно през стаята му.

Минотаврите страшно се разгневиха. Те се биеха на арената единствено за удоволствие и понеже се смятаха за по-висша раса, живееха и се хранеха отделно от другите. Затова пазеха тяхното крило от сградата неприкосновено и неосквернено.

Потърпевшият минотавър довлече кендера при Арак с искане да му бъде разрешено да го съсече и да изпие кръвта му.

Джуджето може би щеше да се съгласи, защото нямаше бог знае каква нужда от кендери, но си спомни за разговора, който бе имало с Кварат скоро, след като купи двамата роби. По някаква причина най-висшият църковен служител в страната желаеше да не им се случи нищо лошо. Затова се наложи да отхвърли молбата на минотавъра, но за да го поуспокои му даде един шопар, който можеше да заколи за развлечение. След това Арак отведе Тас настрани, удари му няколко плесници и най-накрая му разреши да напуска арената и да обикаля града, ако обещае да се прибира всяка вечер.

Тас, който тъй или иначе вече на няколко пъти се беше измъквал от арената, страшно се развълнува и се отплати на джуджето, като му носеше всякакви малки дрънкулки, каквито сметнеше, че могат да се понравят на господаря му. Арак оценяваше това внимание и биеше кендера само с пръчка, вместо с камшик, когато Тас се опитваше да носи тайно сладки на Карамон.

Така Тасълхоф Кракундел обикаляше из Истар, когато си поиска и бързо се научи да отбягва срещите с градските стражи, които таяха една съвсем необяснима неприязън към кендерите. Оказа се даже, че Тас може да прониква дори в самия Храм.

Въпреки тежките тренировки, въздържанието от храна и другите проблеми, Карамон нито за момент не забравяше истинската си цел. Той беше получил едно кратко и хладно известие от лейди Кризания и знаеше, че тя е добре. Но това беше всичко. От Рейстлин нямаше ни вест, ни кост.

В началото Карамон се отчая, че никога няма да намери нито брат си, нито Фистандантилус, защото никога не му позволяваха да напуска арената. Но скоро разбра, че Тас може да посещава места и да вижда неща много по-лесно от него, дори и да беше свободен. Хората бяха склонни да се отнасят към кендерите като към деца — все едно че не съществуват. А Тас беше дори по-вещ от обикновените кендери в умението си да се стопява сред сенките, да се мушва под завесите и да се прокрадва тихо по коридорите.

От друга страна Храмът беше толкова огромен и така претъпкан с поклонници, които идваха и си отиваха по всяко време на деня, че Тас лесно оставаше незабелязан или в най-лошия случай му подвикваха ядосано да се разкара. Допълнително предимство беше и фактът, че в кухните работеха няколко кендери-роби и дори неколцина кендери-свещеници посещаваха и напускаха Храма съвсем свободно.

На Тас страшно му се искаше да се сприятели с тях и да ги разпита за родината и най-вече кендерите-свещеници, защото никога не бе чувал, че е имало такива. Но не смееше. Карамон го беше предупредил да не приказва твърде много и поне в този случай Тас беше взел думите му на сериозно. Решавайки, че ще бъде твърде мъчително постоянно да е нащрек да не изпусне нещо за дракони, катаклизми или други смущаващи хората от това време работи, той сметна, че ще бъде по-добре да се въздържа от изкушението да отваря дума за каквото и да е било. И така, оставаше му удоволствието да си вре носа из храма и да събира информация.

— Видях Кризания — докладва той една вечер на Карамон, след като исполинът се беше борил с Ферагас. Тас легна на леглото си, докато Карамон тренираше с боздуган и верига в средата на стаята, понеже Арак искаше от него да владее и други оръжия, освен меча. Забелязвайки, че приятелят му се нуждае от още много тренировки, кендерът се изтегли в далечния край на леглото, колкото може по-далече от необузданите замахвания на война.

— Как е тя? — попита Карамон, поглеждайки към него с интерес.

Тас поклати глава.

— Не зная. Като че ли е добре. Или поне не изглежда болна. Но не ми се стори и много щастлива. Лицето й беше бледо и когато се опитах да я заговоря, просто не ми обърна внимание. Мисля, че изобщо не ме позна.

Карамон се намръщи.

— Опитай се да разбереш какво става около нея — каза той. — Не забравяй, че тя също търси Рейстлин. Може да е нещо свързано с него.

— Добре — отвърна кендерът и се наведе рязко надолу, за да избегне боздугана, който профуча над главата му. — А ти внимавай малко повече. И защо не вземеш да се дръпнеш малко назад? — Тас докосна тревожно главата си, за да види дали всичката му коса е там.

— И като стана дума за Рейстлин — каза Карамон с приглушен глас. — Сигурно не си открил нищо за него и днес.

Тас поклати глава.

— Разпитвах къде ли не. Понякога при Фистандантилус идват негови чираци. Но нито един от тях не отговаря на описанието на Рейстлин. А нали разбираш, един човек със златиста кожа и очи като пясъчни часовници лесно би се откроил сред тълпата. Но може би скоро ще открия нещо — добави кендерът видимо оживен. — Чух, че Фистандантилус се е върнал.

— Така ли? — Карамон спря да върти боздугана и се извърна с лице към Тас.

— Да. Самият аз още не съм го видял, но чух свещениците да приказват за това. Сигурно е изплувал във въздуха направо в Залата за аудиенции на Царя-жрец. Ето така — бам! И готово. Много драматично.

— Да — изсумтя Карамон. Сетне завъртя боздугана замислено и се умълча толкова дълго, че накрая Тас се прозя и започна да се унася в сън. Затова, когато исполинът заговори, гласът му силно го сепна.

— Тас — рече Карамон, — това е нашият шанс.

— Нашият шанс за какво? — Кендерът се прозя отново.

— Да убием Фистандантилус — каза войнът тихо.

Глава 7

Хладните думи на Карамон бързо разбудиха кендера.

— Д-да го убием! Мисля си, че… ъъъ… трябва добре да помислиш за това, Карамон — заекна Тас. — Искам да кажа, че трябва да погледнеш на нещата и от друг ъгъл. Този Фистандантилус е наистина, ама наистина много добър, т.е. много талантлив магьосник. По-добър е дори и от Рейстлин и Пар-Салиан, взети заедно, ако е вярно онова, което разказват за него. Не можеш просто ей така да се промъкнеш при него и да го убиеш. И още повече, ти никога не си извършвал убийство! Не искам да кажа, че не трябва да изпълним мисията си, но…

— През нощта той спи, нали? — попита Карамон.

— Ами д-да — запъна се Тас. — Предполагам. Всички спят и предполагам, че това важи и за магьосниците…

— Най-вече за магьосниците — прекъсна го хладно Карамон. Нали си спомняш колко слаб се чувстваше Рейстлин, когато не спеше. И това се отнася за всички магьосници, дори и за най-могъщите. Това е една от причините, поради които те изгубиха големите битки — говоря за така наречените Изгубени битки. Те са принудени да почиват. И престани да говориш, че „ние“ ще направим това или онова. Аз ще го направя. Ти дори не е необходимо да идваш. Просто открий къде е стаята му, какви охранителни мерки е взел и кога ляга да спи. За останалото ще се погрижа аз.

— Карамон — поде Тас колебливо, — смяташ ли, че е редно? Зная, че това е причината маговете да те изпратят тук. Или поне си мисля, че е това. Но накрая нещата там нещо се объркаха. Зная също, че този Фистандантилус е много зъл човек, носи черна мантия и така нататък. Но дали е правилно да бъде убит? Искам да кажа, че ако посегнем на него, това ще ни направи такива като него, не е ли така?

— Хич не ме е грижа — каза Карамон хладно, размахвайки бавно боздугана си. — Или неговият живот, или този на Рейстлин, Тас. Ако убия Фистандантилус тук, в миналото, той няма да може да дойде и да обсеби Рейстлин. Мога да освободя Рейст от това разнебитено тяло, Тас и да го направя отново цял! Веднъж щом го изтръгна от властта на този зъл човек, той отново ще си бъде стария Рейст. Моят малък брат, когото обичах. Гласът на Карамон стана тъжен, очите му се навлажниха. — Той би могъл да дойде да живее с нас, Тас.

— Ами Тика? — попита Тас несигурно. — Как би се чувствала тя, когато научи, че си убил някого?

Кафявите очи на Карамон проблеснаха гневно.

— Казах ти вече — не ми говори за нея, Тас!

— Но, Карамон…

— Говоря сериозно, Тас!

Този път в гласа на големия мъж имаше нотки, от които на Тас му стана ясно, че е отишъл твърде далече. Кендерът седеше прегърбен и нещастен на леглото си. Карамон го погледна и въздъхна.

— Виж, Тас — каза той тихо, — мога да обясня всичко накратко. Аз… не бях много добър към Тика. Тя имаше основание да ме изхвърли, сега зная това, макар че по едно време си мислех, че никога няма да й простя. — Едрият мъж замълча за кратко, за да подреди мислите си. След още една въздишка той продължи: — Веднъж й казах, че докато Рейстлин е жив, той винаги ще идва пръв в мислите ми. Казах, че за нея ще бъде по-добре да си намери някой, който ще може да й даде цялата си любов. В началото, когато Рейстлин тръгна по своя си път, си мислех, че и аз мога да сторя това. Но… — той поклати глава, — не зная. Просто не се получи. А сега аз трябва да изпълня мисията си, не разбираш ли? И не мога да мисля за Тика! Тя… мислите за нея само ме отклоняват от пътя ми.

— Но Тика те обича толкова много! — успя да каже само Тас. И разбира се, сбърка. Карамон се намръщи и отново развъртя боздугана си.

— Добре, Тас — рече той с толкова дълбок глас, сякаш идваше изпод самите крака на кендера, — мисля, че трябва да се сбогуваме. Помоли джуджето за друга стая. Аз ще изпълня плана си и ако нещо се обърка, не бих искал да те забърквам…

— Карамон, знаеш, че не съм искал да те изоставя в този момент — смотолеви Тас. — Ти имаш нужда от мен!

— Да, мисля, че да — промърмори Карамон и се изчерви. След това погледна Тас и му се усмихна помирително. — Извинявай. Но просто не говори повече за Тика, става ли?

— Става — отвърна Тас унило и се усмихна в отговор на Карамон, наблюдавайки как големият мъж прибира оръжията си и се приготвя за лягане. Но това беше много тъжна усмивка и когато кендерът пропълзя в леглото си, реши, че не се е чувствал по-нещастен и потиснат от времето, когато бе умрял Флинт.

„Той не би одобрил това със сигурност“, каза си Тас, мислейки си за сърдитото старо джудже. „Като че ли чувам гласа му сега. «Глупав, малоумен кендер!», би казал той. «Тръгнали сте да трепете магьосници! Защо по-добре не вземете да се гръмнете и да спестите неприятностите на всички останали!» А и Танис щеше да е на същото мнение“, помисли си Тас още по-покрусен. „Мога да си представя какво би казал пък той!“ Кендерът се претърколи в леглото и дръпна одеялата до брадичката си. „Така бих искал някой от тях да е тук сега! Така бих искал някой да е с нас! Зная, че Карамон не е прав! Но какво мога да сторя. Трябва да му помогна. Той ми е приятел. И ако го изоставя сега, вероятно ще си навлече куп неприятности!“

На другия ден Карамон щеше да участва в Игрите за първи път. Тас направи редовното си сутрешно посещение на Храма и се върна навреме, за да види двубоя на Карамон, който щеше да бъде следобед. Седнал на леглото си, люлеейки късите си крачета, кендерът му докладва за наученото, а в това време исполинът крачеше нервно из стаята в очакване джуджето и Ферагас да му донесат костюма за арената.

— Прав си — призна Тас неохотно. — Фистандантилус очевидно се нуждае от много сън. Той си ляга рано всяка вечер и спи като мъртвец… искам да к-кажа… — запелтечи Тас, — че спи дълбоко чак до сутринта.

Карамон му хвърли мрачен поглед.

— Има ли охрана?

— Не — отвърна Тас и сви рамене. — Дори не си заключва вратата. Никой не заключва вратата си в Храма. В края на краищата това е свято място и предполагам, че всички си имат доверие или просто нямат какво толкова да заключват. Знаеш ли — замисли се кендерът, — винаги съм ненавиждал ключалките, но сега реших, че животът без тях би бил твърде досаден. Влязох в няколко стаи в храма — продължи Тас радостно, пренебрегвайки ужасената физиономия на Карамон, — и повярвай ми, не си струва да се безпокоиш за нищо. Някой би си казал, че при един магьосник би било различно, но Фистандантилус не съхранява в покоите си никакви заклинателни вещи. Предполагам, че използва стаята си просто, за да преспива в нея, когато е на посещение в двореца. И освен това — изтъкна кендерът, демонстрирайки изведнъж бляскавата си логика, — той е единственият лош човек там и, следователно, не му се налага да се пази от никой друг, освен от себе си!

Карамон, който бе спрял да го слуша преди доста време, промърмори нещо и продължи да крачи. Тас се намръщи неловко. Неочаквано му хрумна, че той и Карамон сега се нареждаха в една категория със злите магьосници. Това му помогна да вземе решение.

— Виж, извинявай, Карамон — каза Тас малко по-късно. — Но не мисля, че мога да ти помогна. Кендерите в някои случаи не са много придирчиви по отношение на личното си имущество или към това на другите, но не мисля, че се е случвало кендер да убие някого през живота си! — Той въздъхна и сетне продължи с потрепващ глас: — На всичко отгоре тази нощ си мислех за Флинт и за Стурм. Знаеш, че Стурм не би одобрил това! Той беше толкова доблестен. Просто не е редно да се постъпва така, Карамон! Това ни прави точно толкова лоши, колкото и Фистандантилус! А може би и по-лоши.

Карамон понечи да каже нещо, но в този момент вратата се отвори рязко и вътре влезе Арак.

— Как сме, исполине? — каза джуджето, хвърляйки злобен поглед към Карамон. — Май постигнахме голяма промяна, откакто за първи път дойде тук, нали така? — Арак потупа с възхищение коравите мускули на едрия мъж, сетне сви юмрук и неочаквано го стовари в стомаха на Карамон. — Твърд като стомана — рече той ухилен, разклащайки ръката си от болка.

Карамон изгледа джуджето с ненавист, после завъртя глава към Тас и въздъхна.

— Къде е костюмът ми — каза той с тътнещ глас. — Денят вече преваля.

Арак му подаде една торба.

— Ето тук е. И не се тревожи, няма да ти отнеме много време да го облечеш.

Карамон грабна нервно торбата и го отвори.

— Къде са останалите неща? — попита той Ферагас, който току-що бе влязъл.

— Това е всичко! — изкиска се Арак. — Казах ти, че няма да ти отнеме много време да го облечеш!

Лицето на Карамон стана тъмночервено.

— Аз… не мога да облека… само това — заекна той и бързо затвори торбата. — Ти спомена, че там ще има дами…

— И те ще се радват да видят всеки сантиметър от загорялото ти тяло! — извика Арак радостно. Сетне смехът се отдръпна от разбитото лице на джуджето и бе заменен от заплашителен и навъсен поглед. — Обличай го веднага, глупако. Какво си мислиш, че искат да видят те срещу парите си? Танцова трупа? Не — те плащат, за да видят тела, покрити с пот и кръв. Колкото повече мускули, колкото повече пот, колкото повече кръв — истинска кръв — толкова по-добре!

— Истинска кръв? — Карамон вдигна глава и кафявите му очи проблеснаха. — Какво имаш предвид? Май беше казал, че…

— Ба! Приготви го, Ферагас. И докато се занимаваш с това, обясни нещата от живота на този разглезен лигльо. Време е да пораснеш, Карамон, сладурче мое. — Джуджето се изсмя дрезгаво и излезе от стаята.

Ферагас отстъпи настрани, за да му направи път и влезе в малката стая. Лицето му, обикновено приветливо и радостно, сега беше като безизразна маска. Очите му не издаваха нищо и той отбягваше погледа на Карамон.

— Какво искаше да каже той? Какво значи това „да порасна“? — попита Карамон. — Истинска кръв?

— Ето — каза Ферагас пресипнало, пренебрегвайки въпроса му. — Ще ти помогна с тези катарами. На човек му трябва малко време, докато свикне с тях в началото. Те са само за украса и се чупят много лесно. Публиката много обича да види как се разбиват на парчета и падат на земята.

Той извади един пищен нараменник от торбата и започна да го стяга откъм гърба на Карамон, без да отклонява очи от катарамите.

— Това нещо е направено от злато — каза Карамон бавно.

Ферагас изсумтя презрително.

— По-скоро буца масло ще спре ножа, отколкото това — продължи Карамон, докосвайки го с ръка. — И виж ги всички тия лъскави финтифлюшки! Върхът на меча на противника само ще се закача в тях.

— Така е — засмя се Ферагас, но го направи някак с усилие. — Както виждаш, май е по-добре да си гол, отколкото да носиш тези неща.

— Те не ме тревожат много — отбеляза Карамон мрачно, изваждайки парчето кожа, което трябваше да носи около бедрата си. Всъщност, освен украсеният шлем в торбата не бе останало нищо друго. Кожената препаска също беше украсена със злато, но едва покриваше слабините му. Когато обличането приключи с помощта на Ферагас, дори кендерът се поизчерви при вида на Карамон, погледнат отзад.

Ферагас понечи да си тръгне, но Карамон го задържа с ръка.

— По-добре бъди откровен с мен, приятелю. Ако все още си ми такъв.

Ферагас се вгледа внимателно в Карамон и сви рамене.

— Мислех, че вече си се досетил. Оръжията, които използваме имат остриета. О, да, мечовете наистина се огъват навътре — добави той, виждайки очите на Карамон да се присвиват. — Но ако получиш удар, кървиш — с истинска кръв. Затова отделихме толкова много време на промушващите ти удари.

— Искаш да кажеш, че хората наистина могат да бъдат наранени? Възможно е аз да нараня някого? Като да речем Кийри, Ролф или Варварина? — Гласът на Карамон се повиши гневно. — Какво друго става тук? Какво друго не си ми казал, приятелю!

Ферагас изгледа Карамон хладно.

— Откъде според теб съм получил тези белези? Като съм си играл с баба си ли? Виж, някой ден ще разбереш. Сега няма време за обяснения. Просто ни се довери, на Кийри и на мен. Прави, каквото правим и ние. И… се пази от минотаврите. Те се бият само за себе си, а не за господарите или собствениците си. С тях не можеш да се разбереш. О, да, те играят по правилата, защото в противен случай Царят-жрец бързо ще ги изпрати обратно в Митас. Но… е добре, да речем, че те са любимците на тълпата. Хората обичат да виждат как нараняват противниците си. И те правят, каквото могат.

— Махай се! — озъби му се Карамон.

Ферагас се вгледа в него за миг и след това се обърна и тръгна към вратата. Там обаче, той се спря и заговори сурово:

— Чуй ме, приятелю, тези белези, които получавам на арената, са знаци за доблест и те не са по-лоши от отличията, които един рицар печели в двубоите си! Само така можем да запазим честта си в тези натруфени Игри. Арената има свои собствени правила, Карамон, и те нямат нищо общо с рицарите и благородниците, които гледат как ние, робите, проливаме кръвта си за тяхно развлечение. Те говорят за тяхната чест. Е, ние пък имаме наша чест. И именно това ни съхранява. — Той замълча. Като че ли му се искаше да добави още нещо, но Карамон бе забил поглед в пода и упорито пренебрегваше и думите, и присъствието му.

Най-накрая Ферагас каза:

— Имаш пет минути. — После излезе и затръшна вратата след себе си.

На Тас също му се искаше да вземе отношение, но като видя лицето на Карамон, дори и той разбра, че моментът не е подходящ.

Тръгни на битка с омраза и до вечерта сам ще се удавиш в нея. Карамон не можеше да си спомни кой недодялан някогашен командир му бе казал тези думи, но поговорката му се струваше добра. Животът често зависи от верността на онези, които се сражават рамо до рамо с теб. Добре беше да се помириш с тях и да изгладиш нещата.

Освен това той не обичаше да има зъб на някого. Обикновено нищо добро не идваше от това, само стомахът му се разстройваше.

Ето защо не му беше никак трудно да стисне ръката на Ферагас, преди чернокожият да тръгне към арената и да му поднесе извинението си. Ферагас му отвърна топло, а Кийри, която очевидно бе научила за случилото се от него, му кимна с благосклонна усмивка. Тя огледа одобрително костюма на Карамон и зелените й очи проблеснаха с такова открито възхищение, че той се изчерви от смущение.

Тримата разговаряха в коридора под арената, чакайки да им дадат знак да излязат. С тях бяха и другите гладиатори, които щяха да се сражават днес: Ролф, Варварина и Червения минотавър. Над главите им от време на време се чуваше ревът на тълпата, но звукът беше приглушен. Карамон така проточи врат, че дори успя да зърне портата, която водеше към самата арена. Нямаше търпение да тръгнат натам. Рядко се беше чувствал по-напрегнат, дори и преди битка, както сам си даде сметка.

Другите също бяха неспокойни. За това свидетелстваше смехът на Кийри, който беше прекалено рязък и висок и потта по лицето на Ферагас. В същото време това напрежение беше примесено с вълнение. Изведнъж Карамон осъзна, че няма търпение боят да започне.

— Арак назова имената ни — рече Кийри. Тя, Ферагас и Карамон тръгнаха напред. Джуджето бе решило, че тримата са се сработили добре и затова трябва да се сражават в един отбор. Освен това се надяваше двамата по-стари бойци да компенсират грешките на Карамон!

Първото нещо, което исполинът забеляза, когато стъпи на арената, беше шумът. Той го връхлетя като гръмовни вълни, които се стоварваха върху него една след друга и сякаш падаха отгоре му от самото небе. За момент се почувства съвършено объркан. Познатата досега арена, където беше работил и тренирал толкова упорито през последните няколко месеца, неочаквано се оказа едно съвсем необикновено място. Погледът му обходи разположените в кръг скамейки и главата му се замая от гледката на безчетния брой хора, които вкупом крещяха, ревяха и тропаха с крака.

Пред очите му плуваха цветове — празнични знамена плющяха от вятъра и оповестяваха деня на игрите, развяваха се копринени флагове на благородните фамилии на Истар, имаше и някои по-скромни знамена на търговците, които продаваха всякакви стоки от плодови ледени блокчета до тарбински чай в зависимост от годишния сезон. Цялото това движение го накара да се почувства зашеметен и дори започна да му се гади. След това усети хладните пръсти на Кийри върху ръката си. Извърна се и я видя да му се усмихва окуражително. Това беше познатата му арена, тук бяха Ферагас и останалите му приятели.

Почувства се по-добре и побърза да насочи вниманието си към хода на действието. „Не трябва да мисля за странични неща“, каза си той строго. Ако пропуснеше дори и само едно от заучените движения, можеше не само да се покаже като глупак, но и случайно да нарани някого. Спомни си колко настояваше Кийри да нанася ударите в необходимата последователност и ритъм. „Сега май разбирам защо“, помисли си той мрачно.

Без да откъсва повече очи от партньорите си, пренебрегвайки шума на арената, Карамон зае позиция и зачака началото. Арената изглеждаше някак различна и в началото не можа да разбере на какво се дължи това. След това осъзна, че джуджето я беше украсило, както се бе погрижило и за новите им костюми. Същите подиуми, посипани с дървени стърготини, на които се биеше всеки ден, сега бяха натруфени с пищни знаци, представящи четирите посоки на света.

Около четирите платформи пламтяха въглени, бучаха огньове, вреше и кипеше масло. Мостове от дървени талпи се простираха над Ямите на смъртта, както ги наричаха, и свързваха платформите. Тези Ями в началото бяха разтревожили Карамон. Но скоро научи, че целта им бе просто да придадат по-голяма зрелищност на Игрите. Публиката обичаше моментите, когато гладиаторите биваха изтласкани от арената към мостовете. Епизодът, в който Варваринът държеше Ролф за петите над врящото масло направо ги довеждаше до екстаз. По време на репетициите Карамон се смееше от сърце заедно с Кийри на ужасената физиономия на Ролф, който полагаше неистови усилия да се спаси от смъртта. В крайна сметка Ролф винаги успяваше да халоса Варварина по главата със силните си ръце.

Слънцето достигаше зенита си и един златен отблясък насочи погледа на Карамон към центъра на арената. Там се издигаше Острието на свободата — тънък шпил, изкован от злато, толкова изящен и богато украсен, че дори изглеждаше някак не на място тук, на тази грубовата арена. На върха му беше окачен ключ, който можеше да отключи всеки от робските нашийници. Исполинът познаваше острието от многобройните си тренировки, но никога не беше виждал ключа, който стоеше заключен в кабинета на Арак. И сега, когато го зърна там горе, нашийникът на врата му изведнъж стана необикновено тежък. Очите му неочаквано се наляха със сълзи. Свобода… Да се събудиш сутринта, да отвориш вратата и да тръгнеш по широкия свят, накъдето ти видят очите. Беше нещо толкова просто. И колко много му липсваше сега!

Сетне чу Арак да изрича името му и го видя да сочи към тях. Стиснал дръжката на оръжието си, Карамон се извърна към Кийри, а ключът все още се мержелееше пред погледа му. В края на годината всеки роб, който се беше представил добре на Игрите, можеше да се бие за правото да се покатери по Острието и да вземе ключа. Всичко беше нагласено, разбира се. Арак винаги избираше онези, които можеха да привлекат най-голяма публика. Грамадният мъж никога не се беше замислял за това преди, защото вниманието му беше изцяло погълнато от Фистандантилус и брат му. Но сега осъзна, че има нова цел. С див вик той вдигна високо фалшивия си меч в знак на поздрав.

Скоро Карамон започна да се отпуска и дори да се забавлява. Откри, че виковете и аплодисментите на тълпата му носят радост. Обзет от вълнение, той дори си даде сметка, че се стреми да спечели благоразположението на публиката, точно както беше предрекла Кийри. Няколкото рани, които беше получил по време на подготвителните боеве, не означаваха нищо — просто драскотини. Дори не чувстваше болката. Той се изсмя на тревогите си. Ферагас беше прав да не споменава нещо толкова глупаво. Сега съжаляваше, че беше направил такъв голям въпрос преди началото.

— Харесват те — усмихна му се Кийри през един от промеждутъците. И очите й още веднъж се спуснаха към мускулестото и на практика голо тяло на Карамон. — И това никак не ме учудва. Очаквам с нетърпение твоя двубой.

Кийри се засмя на руменината по страните му, но Карамон забеляза, че тя не се шегуваше и изведнъж го връхлетя мисълта за нейната женственост, което не се беше случвало до този момент. Може би причината беше в нейния също оскъден костюм, който бе скроен така, че да открива всичко и в същото време да крие най-желаното. Кръвта на исполина закипя едновременно от страст и от трепета, който винаги бе изпитвал по време на битка. В ума му нахлуха объркани спомени за Тика и той побърза да отклони поглед от Кийри, осъзнавайки, че очите му казват повече, отколкото иска.

Този ход се увенча само отчасти с успех, защото веднага забеляза сред тълпата множество възторжени и красиви жени, които очевидно се опитваха да привлекат вниманието му.

— Отново е наш ред — смушка го Кийри и Карамон тръгна радостно към ринга.

Той се усмихна на Варварина, докато високият мъж крачеше в същата посока. Това беше големият им номер и двамата с Карамон го бяха упражнявали многократно. Варваринът намигна на Карамон, когато застанаха един срещу друг с лица, изкривени от свирепа омраза. Ръмжейки и зъбейки се като диви зверове, двамата гладиатори започнаха да се дебнат и да обикалят в кръг арената, за да увеличат напрежението. Исполинът се улови, че едва сдържа смеха си и си напомни, че трябва да изглежда свиреп. Той харесваше Варварина. Обитател на степите, той в много отношения му напомняше за Речен вятър — висок, тъмнокос, макар и далеч не толкова сериозен, колкото суровия горски войн.

Варваринът също беше роб, но железният нашийник на врата му беше стар и изподраскан от безчетни битки. И именно той тази година щеше да получи шанса да се покатери за златния ключ.

Карамон нанесе удар със сгъваемия си меч. Варваринът го избегна с лекота и след това подложи крак, препъвайки Карамон. Исполинът се строполи с вик. Част от тълпата изпъшка, жените въздъхнаха, но се чуха и много одобрителни възгласи, защото Варваринът беше всеобщ любимец. Сетне той се хвърли с копието си към проснатия на земята Карамон. Жените изпищяха от ужас. В последния момент Карамон се претърколи настрани, сграбчи крака на Варварина и го събори на посипания с дървени стърготини подиум.

Екнаха гръмотевични аплодисменти. Двамата мъже се вкопчиха един в друг на пода на платформата. Кийри се втурна на помощ на падналия си другар, а Варваринът се опълчи и срещу двамата за обща радост на тълпата. С галантен жест Карамон даде знак на Кийри да отстъпи зад линията. Тълпата разбра, че исполинът смята да се справи с дръзкия си противник сам.

Кийри потупа Карамон по задника (това не беше по сценарий и той едва не сбърка в следващото си движение) и отскочи назад. Варваринът се хвърли към Карамон, който извади сгъваемата си кама. Това беше върховият момент в представлението, както и бяха очаквали. С ловка маневра исполинът се мушна под вдигнатата ръка на Варварина и заби фалшивата си кама право в корема му, където под перестия нагръдник имаше добре маскиран мехур с пилешка кръв.

Номерът мина! Птичата кръв плисна към Карамон и потече надолу по ръцете му. Грамадният мъж хвърли отново поглед на Варварина, готов да му намигне в знак на общия им триумф…

Но нещо не беше наред.

Очите на мнимия му противник се бяха разширили, както се очакваше от него. Но в тях се четеше истинска болка и потрес. Той залитна напред, което също го имаше в сценария. Отклонението обаче, беше в предсмъртното изпъшкване, което дойде от гърлото му.

Карамон го хвана да не падне и с ужас разбра, че кръвта по ръката му беше топла. Той измъкна камата си и се вторачи в нея, задържайки Варварина, който се беше отпуснал на него с цялата си тежест. Острието беше истинско!

— Карамон… — Раненият се задави. От гърлото му шурна кръв.

Тълпата ревеше от възторг. Те не бяха виждали такива специални ефекти от месеци.

— Варварино! Не знаех! — изкрещя Карамон, взирайки се с ужас в камата. — Кълна се!

Миг по-късно Кийри и Ферагас бяха до него и поеха умиращия Варварин, полагайки го на земята.

— Продължи представлението! — кресна му Кийри дрезгаво.

Карамон изпадна в ярост и щеше да я удари, ако Ферагас не бе задържал ръката му.

— И твоят, и нашият живот зависят от това! — просъска чернокожият. — А също и животът на малкия ти приятел!

Карамон се вторачи объркано в тях. Какво ставаше тук? Какво искаха да кажат те? Той току-що бе убил човек — приятел! Исполинът се изтръгна от ръцете на Ферагас и коленичи до Варварина. Някъде далече дочуваше смътно приветствените викове на тълпата и дълбоко в себе си той знаеше, че те извличаха наслада от постъпката му. Победителят отдаваше последна почит на „мъртвия“.

— Прости ми — рече той на Варварина, който му кимна.

— Ти не си виновен — прошепна мъжът. — Не се кори… — Очите му застинаха и на устните му се появи кървав мехур.

— Трябва да го изнесем от арената — прошепна дрезгаво Ферагас. — И гледай всичко да изглежда добре. Както го бяхме репетирали. Разбираш ли какво ти говоря?

Карамон кимна мрачно. „Твоят живот… животът на малкия ти приятел. Аз съм войн. Убивал съм и преди. Смъртта не е нещо ново за мен. Животът на малкия ти приятел. Подчинявай се на заповедите. Свикнал съм с това. Подчинявай се на заповедите, а после ще потърсиш отговорите…“

Повтаряйки си това отново и отново, Карамон успя да укроти онази част от ума си, която изгаряше от ярост и болка. Хладнокръвно и овладяно той помогна на Кийри и Ферагас да вдигнат „безжизненото“ тяло на Варварина, както бяха правили безброй пъти по време на репетициите. Той дори намери сили да се обърне към тълпата и да й се поклони. С ловко движение на свободната си ръка Ферагас създаде впечатлението, че „мъртвият“ Варварин също се покланя. Тълпата изпадна във възторг и закрещя диво. Тримата приятели изнесоха тялото и се спуснаха надолу към тъмните пътеки под арената.

Когато се озоваха там, Карамон и другите двама свалиха трупа на студения каменен под. Исполинът дълго остана загледан в него, смътно долавяйки присъствието на другите гладиатори, които хвърляха погледи към безжизненото тяло и след това се отдалечаваха в сенките, докато очакваха реда си да излязат на арената.

Карамон бавно се изправи. Сетне се обърна, сграбчи Ферагас с всичка сила и го блъсна в стената. Изваждайки окървавената кама от пояса си, исполинът я задържа пред очите на чернокожия мъж.

— Това беше нещастен случай — рече Ферагас през зъби.

— Остри оръжия! — изкрещя Карамон и блъсна грубо главата на Ферагас в стената. — Леки наранявания! А сега в името на Бездната ми кажи, какво означава всичко това?

— Нещастен случай, глупако — дойде отзад подигравателен глас.

Исполинът се извърна. Пред него стоеше джуджето. Ниското му тяло очертаваше малка, крива сянка в тъмния влажен коридор под арената.

— А сега аз ще ти разкажа за нещастните случаи — продължи Арак тихо и злобно. Зад него се издигаше гигантската фигура на Рааг, който държеше тояга в огромната си ръка. — Пусни Ферагас. Той и Кийри трябва да се върнат на арената и да се поклонят. Днес вие сте победителите.

Карамон хвърли бърз поглед към Ферагас и отпусна ръката си. Камата се изплъзна от безсилната му ръка и иззвънтя на пода, а самият той се отпусна с гръб към стената. Кийри го наблюдаваше с нямо съчувствие, а сетне го докосна по ръката. Ферагас въздъхна, изгледа злобно самодоволното джудже, сетне двамата с жената тръгнаха надолу по коридора. Те заобиколиха тялото на Варварина, което лежеше недокоснато на каменния под.

— Ти ми каза, че никой не загива! — каза Карамон с глас, задавен от гняв и мъка.

Арак се приближи и застана точно пред исполина.

— Това беше нещастен случай — повтори джуджето. — Тук понякога се случват такива неща. Особено с онези, които не са достатъчно предпазливи. Същото може да се случи и с теб, ако не внимаваш. Или с малкото ти приятелче. Ето, Варваринът например, не беше достатъчно предпазлив. Или по-скоро господарят му не беше предпазлив.

Карамон вдигна глава и се вторачи в джуджето с потрес и ужас.

— А, виждам, че най-накрая разбираш за какво става дума — кимна Арак.

— Този мъж е загинал, защото собственикът му се е изпречил на пътя на някого — каза Карамон тихо.

— Точно така. — Джуджето се ухили и подръпна брадата си. — Така е по-цивилизовано, нали? Не като в старото време. И никой не разбра нищо. С изключение на господаря му, разбира се. Видях лицето му днес на арената. Той разбра веднага, щом намушка Варварина. Все едно беше наръгал самия него. Посланието стигна до получателя.

— Това е било предупреждение? — попита Карамон насмешливо.

Джуджето кимна отново и сви рамене.

— Кой? Кой беше собственикът му?

Арак се поколеба, погледна Карамон насмешливо и сетне разнебитеното му лице се изкриви в злобна усмивка. Исполинът сякаш видя като на длан как той пресмяташе дали ще спечели повече като му каже или като замълчи. Очевидно нещо наклони везните в полза на „казването“, защото джуджето не се колеба повече, даде знак на Карамон да се наведе напред и прошепна едно име в ухото му.

Исполинът го погледна озадачен.

— Висш църковен служител, Преподобен син на Паладин — добави джуджето. — Втори по ранг след самия Цар-жрец. Но си е спечелил лош враг, много лош враг. — Арак поклати глава.

Изведнъж някъде над тях гръмнаха приглушени приветствени викове. Джуджето погледна нагоре и след това към Карамон.

— Трябва да отидеш на арената и да се поклониш. Те очакват това от теб. Ти си победител.

— Ами той? — попита Карамон и завъртя очи към Варварина. — Той няма да се появи пред тях. Това няма ли да ги учуди?

— Скъсан мускул. Често се случва. Просто не може да направи последния си поклон — рече джуджето нехайно. — После ще пуснем слуха, че се е оттеглил и е получил свободата си.

Получил е свободата си! Очите на Карамон се напълниха със сълзи. Той погледна надолу по коридора. Чу се нова вълна от аплодисменти. Трябваше да върви. Твоят живот. Нашия живот. Животът на малкия ти приятел.

— Затова… — рече Карамон глухо, — затова ти направи така, че да го убия! Защото сега ме държиш в ръцете си. Ти знаеш, че няма да проговоря…

— Знаех това и преди — каза Арак със злобна усмивка. — Да речем, че убийството му беше един малък допълнителен жест. Клиентите обичат тези неща, виждат в тях моето лично отношение. Нали разбираш, именно твоят господар изпрати това послание! Реших, че ще му допадне работата да бъде свършена от неговия собствен роб. Разбира се, това те излага на известна опасност. За смъртта на Варварина ще трябва да бъде отмъстено. От друга страна пък моето предприятие направо ще разцъфти веднага, щом тръгнат слуховете.

— Моят господар! — ахна Карамон. — Но нали ти ме купи! Школата…

— Не, аз само действах като агент — закиска се джуджето. — Допусках, че не знаеш!

— Но кой е моят… — И в следващия миг Карамон се досети за отговора. Той дори не чу думите на джуджето, заглушени от внезапния рев, който отекна в съзнанието му. Върху него се стовари кървавочервена вълна, която започна да го задушава. Белите му дробове го боляха неистово, стомахът му се издуваше, а краката му се подгънаха.

Когато дойде на себе си, откри, че седи на пода в коридора, а великанът-човекоядец придържа главата му между коленете си. Замайването отмина. Исполинът изпъшка и повдигна главата си, отблъсквайки хватката на великана.

— Добре съм — продума той през безкръвните си устни.

Рааг го погледна и сетне вдигна глава към джуджето.

— Не можем да го покажем в това състояние — рече Арак, наблюдавайки Карамон с отвращение. — Прилича на риба, която е обърнала корема нагоре. Завлечи го в стаята му.

— Не — обади се един слаб гласец в мрака. — Аз ще се погрижа за него.

Тас изплува от сенките. Лицето му беше почти толкова бледо, колкото и това на Карамон.

Арак се поколеба, изръмжа нещо, сетне се обърна и махна на великана-човекоядец да го последва. Двамата се заизкачваха бързо по стълбите, за да връчат наградите на победителите.

Тасълхоф коленичи до Карамон и положи длан върху ръката на грамадния мъж. Кендерът извърна глава към тялото, което лежеше забравено на каменния под. Исполинът също погледна натам. Виждайки болката и мъката в очите му, Тас почувства в гърлото си някаква буца. Не можеше да го утеши с думи и затова само го потупа по ръката.

— Какво успя да чуеш? — попита Карамон глухо.

— Достатъчно — промърмори Тас. — Фистандантилус.

— Той е планирал това от самото начало — въздъхна Карамон. После отпусна главата си назад и затвори уморено очи. — Ето как ще се отърве от нас. Дори не му се налага да го извърши сам. Просто ще позволи на… този свещеник…

— Кварат.

— Да, просто ще позволи на Кварат да ни убие. — Карамон стисна юмруци. — Ръцете на магьосника ще бъдат чисти! Рейстлин никога няма да заподозре какво е станало. И при всеки следващ двубой отсега нататък аз ще се питам: „Истинска ли е тази кама, която Кийри държи?“ — Исполинът отвори очи и се вгледа в кендера. — И ти, Тас, също си забъркан в това. Джуджето каза така. Аз не мога да избягам, но ти можеш! Трябва да се махнеш оттук!

— И къде да отида? — попита Тас безпомощно. — Той ще ме намери, Карамон. Той е най-могъщият магьосник, който е живял някога. Дори и един кендер не може да се скрие от човек като него.

За момент двамата се смълчаха, докато ревът на тълпата ехтеше над тях. След това Тас зърна някакъв метален проблясък. Разпознавайки предмета, той стана на крака и тръгна предпазливо към него.

— Мога да вкарам двама ни в Храма — каза кендерът, пое си дълбоко въздух и се опита да успокои гласа си. Сетне вдигна кървавата кама от земята, завъртя я с дръжката напред и я подаде на Карамон. — Още тази вечер.

Глава 8

Сребърната луна Солинари блещукаше на хоризонта. Кацнало над централната кула на Храма на Царя-жрец светлото тяло приличаше на пламък на свещ, който гори на крайчеца на дълъг и тънък фитил. Беше пълнолуние и Солинари грееше силно, толкова силно, че правеше ненужни услугите на уличните осветители и затова момчетата, които си изкарваха прехраната, осветявайки пътя на нощните гуляйджии от една къща до друга със старинните си, сребърни лампи, тази вечер седяха в домовете си и проклинаха ярката луна, която им отнемаше хляба.

Близначката на Солинари, кървавочервената Лунитари, още не беше изгряла и до появата й имаше още няколко часа, когато щеше да изпълни улиците на Истар с призрачното си, пурпурно сияние. Що се отнася до третата луна, черната, нейният тъмен овал беше забелязан сред звездите от един човек, който я погледна за кратко, докато сваляше тежката си черна мантия, отрупана с безброй заклинателни орнаменти, за да облече една по-проста, по-мека, но също черна нощница за спане. Той дръпна черната качулка над главата си, за да се скрие от студената, пронизваща светлина на Солинари, легна в леглото си и потъна в спокойния сън, така нужен на него и на Изкуството му.

Или поне Карамон си представяше нещата по този начин, докато той и кендерът вървяха по огрените от луната, многолюдни улици. Нощта беше оживяла от всеобщото веселие. Те срещаха една след друга тайфи от гуляйджии, които се смееха шумно и обсъждаха Игрите. Разминаваха се и с групи жени, които се скупчваха една до друга и поглеждаха свенливо към Карамон с крайчеца на очите си. Полупрозрачните им рокли се вееха от лекия ветрец в меката късна есен. Една такава група разпозна исполина и той почти беше готов да побегне, страхувайки се, че те ще повикат стражите, за да ги върнат на арената.

Но Тас, който познаваше света по-добре, го задържа. Жените бяха очаровани от него. Бяха го видели да се бие този следобед и той вече бе спечелил сърцата им. Те се впуснаха в глупави и празни въпроси за Игрите, но дори не слушаха отговорите му, което беше добре, защото Карамон бе толкова нервен, че думите му звучаха почти безсмислено. Най-накрая, засмени, дамите продължиха по пътя си, пожелавайки му късмет. Карамон погледна въпросително към кендера, но Тас само поклати глава.

— Защо според теб те накарах да се премениш така? — попита той Карамон кратко.

Всъщност Карамон си беше задавал същия този въпрос. Тас беше настоял той да сложи златната копринена пелерина и шлема, с които бе излязъл на арената този следобед. Исполинът си представяше, че промъкването им в Храма ще бъде свързано с пълзене в канали и катерене по покриви и затова облеклото не му изглеждаше никак подходящо. Но когато понечи да се заинати, Тас го изгледа хладно и му се тросна или да прави, каквото му се казва, или да забрави за всичко.

Карамон се подчини с въздишка и наметна пелерината над обичайната си, широка риза и кожените си панталони. Сетне затъкна кървавата кама в колана си. Преди това по навик беше започнал да я почиства, но после се отказа. В този си вид щеше да му бъде по-полезна.

За кендера не беше никакъв проблем да отключи вратата, която Рааг бе заключил за през нощта и двамата се измъкнаха през спящото крило на гладиаторите без никакви инциденти. Повечето бойци или се бяха унесли в сън, или както минотаврите ревяха в пиянско изстъпление.

После двамата другари тръгнаха по улиците, без да се крият, за огромно притеснение на Карамон. Но на кендера не му мигваше окото. Необичайно потиснат и мълчалив, Тас непрекъснато пренебрегваше многобройните въпроси на Карамон. Те се приближаваха към Храма, който се възправяше все по-високо над тях в целия си перлено-сребърен блясък, докато накрая Карамон спря.

— Почакай малко, Тас — рече той тихо и дръпна кендера в един по-тъмен ъгъл. — Кажи ми сега как смяташ да влезем вътре?

— През главния вход — отвърна кендерът тихо.

— През главния вход!? — повтори Карамон смаян. — Да не си полудял! Веднага ще ни спрат…

— Това е храм, Карамон — въздъхна Тас. — Храм на боговете. В него просто не влизат зли същества.

— Фистандантилус обаче влиза — каза Карамон сърдито.

— Но само защото има разрешението на Царя-жрец — рече Тас, свивайки рамене. — В противен случай не би могъл. Боговете няма да позволят това. Или поне това ми каза един свещеник, когато го попитах.

Карамон се намръщи. Изведнъж камата, която се опираше в тялото му, стана необикновено тежка и сякаш пареше. „Може би само си въобразявам“, помисли си той. В края на краищата беше носил ками и преди. Пъхна ръка под наметката си и я докосна за кураж. Сетне стисна силно устни и тръгна с твърда стъпка към Храма. След кратко колебание Тас го последва и го настигна.

— Карамон — рече кендерът с немощен глас, — м-май се досещам какво си мислиш. И аз си мислех същото. Ами ако боговете не ни допуснат вътре?

— Ние сме тук, за да унищожим злото — каза Карамон спокойно, сложил ръка на дръжката на камата. — Те ще ни помогнат, а няма да ни пречат. Ще видиш.

— Но, Карамон… — Сега беше станало така, че Тас задаваше въпроси, а Карамон го пренебрегваше в мрачно мълчание. Най-накрая стигнаха пред великолепните стълби, които водеха към Храма.

Карамон се спря и се загледа в сградата. Седемте кули се издигаха към небето и сякаш възхваляваха боговете за дара на сътворението. Но една осма кула се издигаше спираловидно над всички тях. Обляна от светлината на Солинари, тя сякаш не възславяше боговете, а си съперничеше с тях. Великолепието на Храма, перленият и розов мрамор, който блещукаше меко под лунните лъчи, тихите изкуствени езера, в които се отразяваха звездите, пищните орнаменти от злато и сребро… цялата тази красота спря дъха на Карамон и прониза сърцето му. Той не можеше да се помръдне и стоеше като омагьосан от почуда и възхита.

И след това някъде дълбоко в ума му се прокрадна ужас. Той беше виждал всичко това и преди! Но в някакъв кошмар — същите тези кули там бяха изкривени и деформирани… Объркан, той затвори очи. Къде? Как? И после картината изплува в съзнанието му. Храмът в Нерака, където беше хвърлен като затворник! Храмът на Царицата на мрака! Това беше същият храм, но някак преиначен от нейното зло, покварен и превърнат в обиталище на ужаса. Карамон се разтрепери. Връхлетян от страховития спомен и смаян от тази поличба, за кратко той беше изкушен да се обърне и да побегне.

После усети Тас да го дърпа за ръката.

— Да продължаваме! — заповяда кендерът. — Изглеждаш доста подозрителен!

Карамон тръсна глава, за да прогони глупавите спомени, които не означаваха нищо. Двамата приближаваха стражите на главния вход.

— Тас! — каза изведнъж Карамон и толкова силно стисна кендера за рамото, че той изпищя от болка. — Тас, това е изпитание! Ако боговете ни допуснат, ще знам, че вършим добро дело! И ще получим благословията им!

Тас не отговори веднага.

— Така ли мислиш? — попита той несигурно.

— Разбира се! — Очите на Карамон грееха под яркото сияние на Солинари. — Ще видиш. Да вървим. — С нова увереност, грамадният мъж тръгна нагоре по стълбите. Той имаше внушителен вид с развятата си златно-копринена пелерина и проблясващия под лунните лъчи златен шлем. Стражите спряха да говорят и завъртяха глави към него. Единият от тях побутна другия и му каза нещо, като направи мушкащо движение с ръката си. Вторият се ухили и поклати глава, загледан с възхищение в Карамон.

Карамон веднага се досети какво показваше първият войник и почти се спря на вратата, усещайки още веднъж топлата кръв да се плисва по ръцете му и чувайки последните задавени думи на Варварина. Но той беше стигнал твърде далеч, за да се откаже точно сега. „Може би това също е знак“, каза си той. Духът на Варварина витаеше някъде наблизо и копнееше за мъст.

Тас го погледна тревожно.

— По-добре остави аз да говоря — прошепна му той.

Карамон кимна и преглътна неспокойно.

— Поздрави, гладиаторе — извика единият от войниците. — Ти си нов участник в Игрите, нали така? Тъкмо разправям на моя другар тук, че днес е пропуснал един страшен двубой. А отгоре на всичко благодарение на теб спечелих и шест сребърника. Как ти беше прякорът?

— Това е Победителя — притече му се бързо на помощ Тас. — И днес беше само началото. Той никога не е бил побеждаван в битка и никога няма да бъде.

— А ти кой си, малък крадецо? Наставникът му?

При тези думи другият войник избухна в смях. Позасмя се нервно и високо и Карамон. Сетне погледна надолу към Тас и разбра, че са в беда. Тас беше пребледнял. „Крадец!“ Най-ужасното оскърбление, най-тежката обида, която можеше да бъде отправена към един кендер! Карамон побърза да запуши устата му с длан.

— Разбира се — каза Карамон, като държеше здраво гърчещия се кендер, — и при това много добър наставник.

— Е, дръж го под око тогава — добави другият войник и се разсмя още по-гръмогласно. — Искаме да те виждаме как режеш гърла, а не кесии!

Ушите на Тасълхоф — единствената видима част от главата му под широката ръка на Карамон — станаха аленочервени. Изпод дланта на исполина идваха неразбираеми звуци.

— М-мисля, че е време да влезем — заекна Карамон, питайки се колко време още може да задържи Тас. Закъсняваме.

Стражите си намигнаха и си размениха разбиращи погледи, а единият от тях поклати глава със завист.

— Видях как те гледаха днес жените — рече той, докато наблюдаваше широките рамене на Карамон. — Трябваше да се досетя, че ще бъдеш поканен тук на… ъъъ… вечеря.

За какво говореха те? Озадаченият поглед на исполина накара войниците отново да прихнат.

— В името на боговете! — изломоти единият. — Виж го само! Ами той е съвсем новичък!

— Хайде, минете — каза другият и им махна с ръка да продължат. — Добър апетит!

Последва нов гръмък смях. Изчервен, незнаещ какво да каже и все още опитвайки се да държи устата на Тас затворена, Карамон влезе в Храма. Но докато се отдалечаваше, той чу войниците да си разменят цинични забележки и изведнъж се досети за значението им. Грамадният мъж помъкна извиващия се кендер по коридора, но рязко зави още на първия ъгъл. Май нямаше и най-малка представа къде се е озовал.

Когато стражите бяха достатъчно далече, за да не могат да ги видят и чуят, той пусна Тас. Кендерът беше пребледнял, а очите му бяха широко отворени.

— Онези… аз ще… Те ще съжаляват…

— Тас! — Карамон го раздруса. — Престани. Успокой се. Спомни си защо сме тук!

— Да ме нарече „малък крадец“. Сякаш съм някакъв обикновен обирджия! — По устата на Тас почти беше избила пяна. — Аз…

Карамон го погледна гневно и кендерът преглътна обидата си. Възвръщайки самообладанието си, той си пое дълбоко въздух и сетне бавно го издиша.

— Вече съм добре — рече Тас намусено. — Казах, че съм добре — тросна се той на другаря си, който го гледаше подозрително.

— Е, вътре сме вече, макар да не стана точно, както си го мислех — промърмори Карамон. — Чу ли ги какво си говореха?

— Не, след като бях наречен „к-кра…“. Веднага след тази дума ти запуши, освен устата и ушите ми — рече Тас с укор.

— Те като че ли… намекваха за… че дамите си канели мъже… нали разбираш защо…

— Виж какво, Карамон — каза кендерът, изгубил търпение. — Ти получи своя знак от боговете. Те ни пуснаха. Вероятно просто са те дразнели. Сам знаеш колко си лековерен. Вярваш на всичко, каквото чуеш! Тика винаги е казвала така.

В ума на Карамон изплува Тика. Почти я чу как през смях го нарича наивник. Думите й го прободоха като нож. Погледна ядосано към Тас и бързо пропъди спомена.

— Да — каза той горчиво и се изчерви, — сигурно си прав. Те просто се посмяха на мой гръб. И на всичко отгоре аз им се хванах! Но… — грамадният мъж вдигна глава и за първи път забеляза великолепието на Храма. Започна да разбира къде е попаднал. Това беше свято място, дворец на боговете. И отново го осени онова благоговение и страхопочитание, което бе почувствал, наблюдавайки Храма отвън, огрян от сияйната светлина на Солинари. — … ти наистина си прав. Боговете ни дадоха своя знак!

В Храма имаше един коридор, по който минаваха малцина, а онези, които все пак го ползваха, не идваха по собствена воля. Ако някаква задача ги доведеше тук, те я свършваха, без да се маят и си отиваха, колкото може по-бързо.

На самия коридор му нямаше нищо. Той беше точно толкова великолепен, колкото и всички останали в Храма. По стените му бяха окачени красиви гоблени в убити тонове, меки килими покриваха мраморните подове, изящни статуи запълваха сенчестите ниши. Дървени врати с богати дърворезби се отваряха вляво и вдясно, водейки към приятно украсени стаи, подобни на всички останали. Но вратите вече не се отваряха. Всички бяха заключени. Всички стаи бяха празни — всички, с изключение на една.

Тази стая беше в самото дъно на коридора, където винаги беше сумрачно и тихо дори и през деня. Сякаш обитателят й бе хвърлил някакъв покров над нея, заглушавайки всеки звук. Онези, на които се случеше да вървят по този коридор, се оплакваха, че нещо ги задушава. Те с усилие си поемаха въздух като нещастници, затворени в горяща къща.

Това беше стаята на Фистандантилус. Тя беше негова от много години, още от времето, когато Царят-жрец бе дошъл на власт, прогонвайки магьосниците от Кулата им в Палантас, където Фистандантилус председателстваше Съвета на маговете.

Каква сделка бяха сключили водещите сили на доброто и злото в света? Каква договорка бяха постигнали, за да остане Тъмния да живее в най-красивото и най-свято място на Крин? Никой не знаеше, макар мнозина да се питаха. Повечето вярваха, че това е станало с благоволението на Царя-жрец. Просто благороден жест към победения.

Но дори и самият Цар-жрец никога не минаваше по този коридор. Ако не другаде, поне тук бе наложено тъмното и страховито господство на великия маг.

В далечния край на коридора имаше висок прозорец. Пред него се спускаха тежки плюшени завеси, които спираха слънчевата светлина през деня и лунното сияние през нощта. Рядко се случваше някой лъч да се прокрадне през дебелите гънки. Но тази нощ, може би защото главният домакин бе изпратил слугите да измият и почистят това крило, завесите бяха дръпнати съвсем малко, допускайки в пустия мрачен коридор сребристото сияние на Солинари. Лъчите на луната, наричани от джуджетата „нощни светлици“, прорязваха тъмнината като дълги и тънки остриета от блестяща стомана.

„Или като тънък, бял, мъртвешки пръст“, помисли си Карамон, взирайки се в сумрака на коридора. Сребърният пръст на луната минаваше през стъклото и се спускаше над килима по цялата дължина на коридора, докосвайки и самия исполин.

— Това е неговата врата — прошепна кендерът и гласът му беше малко по-силен от ударите на сърцето на Карамон. — Там вляво.

Грамадният мъж мушна ръка под пелерината си още веднъж, търсейки дръжката на камата, за да си вдъхне увереност. Но оръжието му беше леденостудено. Той потръпна при докосването и бързо отдръпна ръката си.

На пръв поглед беше просто да продължи надолу по коридора. И въпреки това не можеше да се помръдне. Навярно го спираше самата чудовищност на замисъла му — да отнеме нечий живот и то не в битка, а докато жертвата спи. Да убие човек в съня му, когато е по-беззащитен отвсякога и е оставен в ръцете на боговете. Имаше ли по-отвратително и по-мерзко престъпление?

„Боговете ми дадоха знак“, каза си Карамон и сурово си напомни за смъртта на Варварина. Спомни си също и за мъченията на брат си в Кулата. Спомни си колко могъщ беше този зъл магьосник, когато беше буден. Карамон си пое дълбоко въздух и стисна здраво дръжката на камата. Сетне, без да я изважда, той тръгна по тихия коридор и сега като че ли самата луна го приканваше да върви напред.

Исполинът почувства, че зад гърба му има някой. Той беше толкова близо, че когато се спря, Тас се блъсна в него.

— Остани тук — нареди му Карамон.

— Не… — запротестира Тас, но исполинът му даде знак да замълчи.

— Налага се. Трябва да останеш на пост в този край на коридора. Ако се зададе някой, дай ми някакъв знак.

— Но…

Карамон погледна гневно кендера. Виждайки мрачното изражение на другаря си и студените му безизразни очи, Тас преглътна и кимна.

— Щ-ще се скрия в тези сенки. — Той посочи с ръка и се прокрадна в указаната посока.

Карамон изчака, докато се убеди, че Тас няма „случайно“ да го последва. Но кендерът се притаи нещастно в сянката на едно голямо, посадено в саксия дърво, което бе загинало преди месеци. Карамон се обърна и продължи.

Застанал до крехкия скелет на дървото, чиито листа шумоляха при всяко негово движение, Тас наблюдаваше как Карамон върви надолу по коридора. Той видя грамадния мъж да достига края му, да протяга ръка и да я слага на дръжката на вратата. Сетне исполинът я бутна леко и тя се отвори безшумно под натиска му. Карамон влезе вътре и изчезна от погледа му.

Тасълхоф се разтрепери. От стомаха му се надигна ужасяващо усещане за гадене, което се разля по цялото му тяло. От устните му се изтръгна скимтене. Кендерът притисна уста с дланта си, за да не изкрещи, долепи гръб о стената и си помисли колко хубаво би било да умре тук сам в мрака.

Карамон отпусна голямото си тяло на вратата и я открехна съвсем малко, в случай че пантите скърцат. Но това не се случи. В стаята беше тихо. Никакъв звук от Храма не достигаше до това място, сякаш самият живот бе погълнат от задушаващата тъмнина. Исполинът имаше чувството, че белите му дробове изгарят и си спомни живо онзи случай, когато едва не се удави в Кървавото море на Истар. С усилие на волята прогони усещането, че е удавник, който отчаяно се опитва да си поеме въздух.

Задържа се още миг на вратата, опитвайки се да успокои препускащото си сърце, сетне насочи вниманието си към стаята. Сиянието на Солинари струеше през една цепнатина в тежките завеси, които закриваха прозореца. Тънко сребърно острие от светлина прорязваше мрака и се спускаше право към леглото в далечния край на стаята.

Обзавеждането вътре беше оскъдно. Карамон забеляза очертанието на безформена черна мантия, преметната на дървен стол. До него бяха сложени меки, кожени обувки. В камината не гореше огън, защото нощта бе твърде топла. Исполинът хвана дръжката на ножа, изтегли го от пояса си и прекоси стаята, воден от сребърния лъч на луната.

Знак от боговете, мислеше си той, а сърцето му туптеше толкова силно, сякаш щеше да литне нагоре и да го задуши. Почувства страх, какъвто рядко бе изпитвал през живота си — първичен ужас, който преобърна стомаха му и усука вътрешностите му. Мускулите му затрепериха конвулсивно. Гърлото му пресъхна. С отчаяно усилие на волята, Карамон се застави да преглътне и да избегне покашлянето, което щеше да събуди спящия.

„Трябва да приключа бързо!“, каза си той толкова уплашен, че всеки момент можеше да припадне. Мекият килим приглушаваше бързите му стъпки. Сега исполинът зърна леглото и заспалия в него магьосник. Фигурата се виждаше съвсем ясно. Лунната светлина очертаваше ясна линия по пода по посока на леглото, сетне нагоре по завивката и оттам се изкачваше косо към отпуснатата на възглавницата глава, с дръпната над лицето качулка, за да спира светлината.

— Така боговете посочват пътя ми — прошепна Карамон, без да съзнава, че говори на глас. Той се прокрадваше към леглото с извадена кама, но после се спря и се заслуша в тихото дишане на жертвата си, опитвайки се да долови някаква промяна в дълбокия, плавен ритъм, която щеше да означава, че е разкрит.

Вдишване… издишване… Човекът дишаше дълбоко, отмерено и спокойно. Така звучеше дишането на млад и здрав човек. Карамон потръпна, припомняйки си колко стар вероятно беше магьосникът и онези злокобни слухове за това как Фистандантилус възвръщал младостта си. Дишането на човека в леглото беше спокойно и равномерно. Нито прекъсваше, нито се учестяваше. Луната сипеше плавно студената си светлина. Знак от боговете…

Карамон вдигна камата си. Едно-единствено мушване — бързо и ловко — дълбоко в гърдите и всичко щеше да свърши. Исполинът пристъпи напред, но се поколеба. Не, преди да нанесеше удара си, щеше да погледне лицето — лицето на човека, който бе изтезавал брат му.

„Не, глупако! — изкрещя един глас вътре в него. Забий бързо ножа!“ Карамон вдигна камата отново, но ръката му се разтрепери. Трябваше да види лицето! Протягайки трепереща ръка, той леко докосна черната качулка. Платът беше мек и податлив. Нощният похитител я отметна.

Сребърната светлина на Солинари докосна ръката на Карамон и след това падна върху лицето на спящия маг, обливайки го в сиянието си. Ръката на исполина замръзна и стана мъртвешки бяла и ледена, докато той се взираше в лицето на възглавницата.

Това не беше лице на древен зъл чародей, набраздено от следите на безчетни грехове. Не беше дори и лицето на някое измъчено създание, чийто живот е бил откраднат от тялото му, за да продължи съществуването на умиращия маг.

Това беше лицето на млад магьосник, уморено от дългото взиране в книгите, но сега вече спокойно, отпуснато в дългоочаквана почивка. Това беше лице на човек, чиято постоянна борба с болката беше изписана в твърдите извивки около устата му, говорещи за непоклатимост на духа. Това беше лице, което Карамон познаваше толкова добре, колкото и своето. Лице, което бе виждал безброй пъти в съня му. Лице, което бе поливал и успокоявал с хладна вода…

Ръката, която държеше камата, замахна надолу, забивайки острието в дюшека. Сетне в стаята се чу див, сподавен крясък и Карамон падна на колене до леглото и вкопчи изкривените си в агония пръсти в завивките. Голямото му тяло се разтресе конвулсивно, а от гърдите му се разнесоха тръпнещи ридания.

Рейстлин отвори очи и се надигна, примигвайки под яркия лъч на Солинари. Той дръпна отново качулката над очите си, въздъхна с известно раздразнение, протегна се и измъкна внимателно камата от безсилната ръка на брат си.

Глава 9

— Това беше наистина глупаво, братко мой — каза Рейстлин, докато въртеше камата в слабите си ръце, изучавайки я без особен интерес. — Не съм очаквал подобно нещо дори и от теб.

Коленичилият до леглото Карамон вдигна глава към своя брат близнак. Лицето му беше измъчено, издължено и смъртно бледо. Той отвори уста в опит да каже нещо.

— „Не разбирам, Рейст!“ — прохленчи подигравателно Рейстлин.

Карамон стисна устни, а лицето му застина в мрачна, ожесточена маска. Погледът му се насочи към камата, която все още беше у брат му.

— Може би щеше да бъде по-добре, ако не бях дръпнал качулката — промърмори той.

Рейстлин се усмихна, макар брат му да не забеляза това.

— Нямаше никакъв избор — отвърна той. Сетне въздъхна и поклати глава. — Братко мой, наистина ли смяташе просто да влезеш в стаята ми и да ме убиеш, докато спя? Знаеш чудесно колко леко спя.

— Не, не теб! — извика Карамон на пресекулки и сетне вдигна очи. — Аз си мислех… — Грамадният мъж не можа да продължи.

Рейстлин се вгледа в него и за кратко изглеждаше озадачен, но после неочаквано се разсмя. Това беше ужасен смях, грозен и подигравателен. Тас, който в това време беше все още в другия край коридора, запуши ушите си с ръце при този звук. Всъщност той тъкмо се канеше да тръгне крадешком надолу, за да види какво става.

— Ти си искал да убиеш Фистандантилус! — каза Рейстлин, гледайки развеселен брат си. Сетне отново се разсмя при тази мисъл. — Скъпи ми братко — продължи той, — бях забравил колко забавен можеш да бъдеш.

Карамон се изчерви и се изправи неуверено на крака.

— Аз щях да го направя… заради теб — каза той. Сетне тръгна към прозореца, дръпна завесата и се загледа унило в двора на Храма, който проблясваше в перлено-сребърни отблясъци под лъчите на Солинари.

— Разбира се — сряза го Рейстлин и в гласа му се прокрадна някогашната горчивина. — Правил ли си изобщо някога нещо, което да не е заради мен?

Рейстлин изрече някаква рязка команда и стаята се изпълни с ярка светлина, която идваше от жезъла на Магиус, облегнат на стената в ъгъла. Младият маг отметна завивките си и стана от леглото. Сетне се приближи до камината и след като произнесе други дума, от голите камъни изскочиха пламъци. Оранжевите им езици заиграха върху слабото, бледо лице и се отразиха в ясните му кафяви очи.

— Е, закъснял си, братко — продължи Рейстлин, протегна ръце към огъня и размърда гъвкавите си пръсти. — Фистандантилус е мъртъв. И намери смъртта си в собствените ми ръце.

Карамон се извърна рязко и се вгледа в брат си. Вниманието му беше привлечено от някакъв особен тон в гласа на Рейстлин. Но брат му продължаваше да стои край камината и да се взира в пламъците.

— Смятал си да влезеш вътре и да го намушкаш, докато спи — промърмори Рейстлин с мрачна усмивка на тънките си устни. — Най-великият маг, който някога е живял. Или поне до този момент.

Карамон видя брат си да се обляга на полицата на камината, сякаш изведнъж обзет от слабост.

— Той се изненада, когато ме видя — каза Рейстлин тихо. — И ми се присмя, както ми се беше присмял в Кулата. Но този път се страхуваше. Видях го в очите му.

„И така, малки магьоснико, присмя ми се Фистандантилус, как се озова тук? Великият Пар-Салиан ли те изпраща?“

„Дойдох тук по моя воля, отвърнах му аз. Сега аз съм Господарят на Кулата.“

Древният маг не очакваше това. „Невъзможно, присмя ми се той. Аз съм онзи, чието идване беше предречено в пророчеството.“

Но страхът растеше в очите му, дори докато говореше, защото той прочете мислите ми. „Да, отговорих аз на неизречения му въпрос, но пророчеството не отговори на очакванията ти. Ти възнамеряваше да отидеш от миналото в настоящето, използвайки жизнената сила, която изтръгна от мен, за да останеш жив. Но в същото време забрави, че аз мога да черпя от твоята духовна сила! Беше принуден да запазиш живота ми, за да можеш да смучеш живителните ми сокове. И за тази цел ми даде заклинателните слова и ме научи да използвам драконовата орбита. Когато умирах в краката на Астинус, ти вдъхна пламък в това окаяно тяло, което беше изтезавал. Сетне ме отнесе при Тъмната царица и изпроси от нея да ми даде Ключа за разбулване на мистериите на древните магически текстове, които не можех да разчета. И когато накрая всичко станеше готово, ти смяташе да проникнеш в разнебитената черупка на тялото ми и да го направиш свое.“

Рейстлин се извърна, за да застане с лице срещу брат си, а Карамон отстъпи крачка назад, уплашен от омразата и яростта, която видя да горят в очите му по-ярко дори от танцуващите пламъци на огъня.

— И така, той искаше аз да бъда слаб и немощен. Но аз му се противопоставих! Противопоставих му се! — повтори Рейстлин тихо и напрегнато, взирайки се някъде далече. — Аз се възползвах от него! Използвах духа му, понасях болката и я преодолях! „Ти си господарят на миналото, казах му аз, но ти липсва силата да стигнеш в настоящето. Аз съм господарят на настоящето и ми предстои да стана господар на миналото!“

Рейстлин въздъхна и отпусна ръката си. В очите му проблесна пламък, който после угасна, оставяйки ги тъмни и сякаш обитавани от духове.

— Аз го убих — прошепна той, — но това беше ожесточена битка.

— Ти си го убил? Т-те казаха, че си дошъл тук да се учиш от него — заекна Карамон с изкривено от объркване лице.

— И наистина беше така — отвърна Рейстлин тихо. — Прекарах с него дълги месеци, но под друга външност. Открих му се само, щом бях напълно готов и тогава изсмуках живота от тялото му!

Карамон тръсна глава.

— Това е невъзможно! Ти не си тръгнал преди нас и това се е случило през онази нощ… Или поне тъмният елф каза така…

Рейстлин също поклати глава, но с известно раздразнение.

— Времето за теб, братко мой, е едно пътуване от изгрев до залез-слънце. А за онези, които са овладели тайните на битието, то е пътуване отвъд слънцата. Секундите стават години, часовете — хилядолетия. Аз ходя по тези коридори, представяйки се за Фистандантилус от месеци. През последните няколко седмици пътувах до всичките Кули за върховно чародейство — т.е. онези от тях, които са оцелели — за да изучавам и изследвам магическото знание. Бях при Лорак в елфическото царство и го научих да използва Драконовата орбита, която е смъртоносен дар за едно толкова слабо и суетно същество като него. След време тя ще го улови като в примка. Прекарах дълги часове с Астинус във Великата библиотека. А преди това се учих при прочутия Фистандантилус, посетих и други места, видях ужаси и чудеса, надхвърлящи въображението. Но за Даламар, например, аз отсъствах не повече от един ден и една нощ. Както и за теб.

Всичко това беше твърде много за Карамон. Той отчаяно се опитваше да се вкопчи в някаква частица от реалността.

— В такъв случай… означава ли това… че сега вече си добре? Искам да кажа в настоящето? В нашето време? — Исполинът махна с ръка. — Кожата ти вече не е златна, избавил си се от онези очи като пясъчни часовници. Изглеждаш така… както беше като млад, когато пътувахме към Кулата преди седем години. Ще си останеш ли такъв, когато се върнем?

— Не, братко — каза Рейстлин търпеливо, сякаш обясняваше нещо на дете. — Пар-Салиан сигурно ти е обяснил това? Е, може би не. Времето е като река. Аз не съм променил посоката на неговия ход. Просто се измъкнах от него и сетне се върнах обратно някъде нагоре по течението. То ме носи с водите си. Аз…

Изведнъж Рейстлин замълча и хвърли поглед към вратата. Сетне с рязко движение на ръката я накара да се отвори с трясък и Тасълхоф Кракундел се строполи на пода по лице.

— О, здравейте — каза Тас жизнерадостно, ставайки от земята. — Тъкмо щях да почукам. — Сетне се поизтупа и се обърна разпалено към Карамон. — Открих отговора на загадката! Нали разбираш… преди Фистандантилус се е превръщал в Рейстлин и сетне пак във Фистандантилус. Но този път Фистандантилус е станал Рейстлин, после пак Фистандантилус и накрая отново Рейстлин. Изясни ли ти се?

Не, на Карамон не му се беше изяснило. Тас се обърна към мага.

— Не е ли така, Рейст…

Магът не отговори. Той се взираше в Тасълхоф с такъв подозрителен и заплашителен поглед, че кендерът завъртя неспокойно очи към Карамон и направи една-две крачки към война. В случай че Карамон се нуждаеше от помощ, разбира се.

Сетне Рейстлин направи бързо и леко движение с ръката си, сякаш призоваваше някого. Тасълхоф не почувства никакво движение, но за част от секундата през стаята сякаш прелетя някаква тъмна сянка и сетне откри, че нечия ръка го е хванала за яката и го е приближила само на сантиметри от слабото лице на Рейстлин.

— Защо Пар-Салиан е изпратил и теб? — попита магът тихо и кендерът „целият се смръзна“, както обичаше да казва Флинт.

— Е, той разбира се, си мислеше, че Карамон може да се нуждае от помощ и… — Хватката на Рейстлин се стегна и очите му се присвиха. Тас се запъна. — Ъъъ… всъщност той май не смяташе д-да ме изпраща някъде. — Тас се мъчеше да завърти глава и да погледне умолително към Карамон, но ръката на мага беше толкова силна и безмилостна, че почти го задушаваше. — То-това стана донякъде случайно. Поне що се отнася д-до него. А пък аз м-мога да ти разкажа по-добре, ако ми позволиш да дишам… от време на време.

— Продължавай! — заповяда му Рейстлин и леко го раздруса.

— Рейст, спри… — поде Карамон и направи крачка напред, свъсил вежди.

— Мълчи! — нареди му магът гневно, без да сваля горящите си очи от кендера. — Продължавай.

— И-имаше там един пръстен, изпуснат от някого… е, може би изпуснат — заекваше Тас, вече достатъчно разтревожен от изражението на Рейстлин, за да каже истината или поне да се доближи до нея, доколкото беше възможно за един кендер. — А-аз като че ли се бях замотал в нечия стая и той взел, че т-тупнал в кесията ми. Така трябва да е станало, з-защото не разбрах как се е озовал там, но когато магът с ч-червената мантия изпрати Бупу у дома, аз се досетих, че ще бъда следващият. А пък не можех да изоставя Карамон! З-затова се помолих на Ф-Физбан — искам да кажа на Паладин — сложих пръстена на ръката си и — хоп! — Тас разпери ръце, — станах мишка.

Кендерът направи драматична пауза, убеден, че е смаял слушателите си. Но Рейстлин само разшири очи от раздразнение и усука още по-силно яката на Тас, при което той побърза да продължи разказа си, вече едва дишайки.

— И така, аз можах да се скрия — изписука нещастния кендер почти като мишката, чийто облик временно бе приел, — и успях да се промъкна в лабора-рабола-раболаторията, където той правеше най-изумителни неща и караше камъните да пеят, Кризания пък лежеше пребледняла, а Карамон ми се стори толкова ужасен, че не можех да го оставя да тръгне сам и за… затова… — Тас погледна Рейстлин с обезоръжаваща невинност. — И ето ме тук…

Магът продължи да го държи в желязната си хватка, поглъщайки го с очи, сякаш се канеше да смъкне кожата му и да надникне в самата му душа. След това, очевидно удовлетворен, той пусна кендера на пода, извърна се и се загледа в огъня, потънал в мисли.

— До какво ще доведе това? — промърмори си той. — Всички закони на магията забраняват изпращането на кендери. Означава ли това, че ходът на времето може да се промени? Истината ли казва той? Или така се опитват да ме спрат?

— Какво каза? — попита Тас и вдигна глава с интерес, докато седеше на килима, опитвайки се да си поеме достатъчно въздух. — Ходът на времето да бъде променен? От мен? Да не искаш да кажеш, че аз бих могъл…

Рейстлин се завъртя и го погледна толкова ожесточено, че Тас затвори устата си и заотстъпва назад към Карамон.

— Наистина се изненадах, когато видях тук брат ти. А ти? — обърна се Тас към Карамон, без да обръща внимание на болката, която изкриви лицето на приятеля му. — А и Рейстлин май се изненада да ме види? Това е странно, защото онзи ден го зърнах на пазара за роби и предположих, че знае за пристигането ни…

— Пазарът за роби! — обади се неочаквано Карамон. До гуша му бяха дошли тези приказки за реките на времето. Това беше вече нещо, което можеше да разбере. Рейст… ти каза, че си тук от месеци! Това означава, че именно ти си направил така, че да изглежда сякаш аз съм нападнал Кризания! Точно ти ме купи на пазара за роби. И пак ти ме изпрати на Игрите!

Рейстлин направи нетърпелив жест, подразнен, че прекъсват мислите му.

Но Карамон продължи да го разпитва.

— Защо? — попита той гневно. — Защо на това място?

— О, в името на боговете, Карамон! — Рейстлин се извърна отново и се вгледа в него студено. — Каква полза щях да имам от теб в състоянието, в което се озова тук? Нуждаех се от силен войн за следващата стъпка от нашата мисия… а не от дебел пияница.

— И… и ти си поръчал смъртта на Варварина? — процеди Карамон, святкайки с очи. — Изпратил си предупреждение на онзи… как му беше името — Кварат?

— Не ставай глупак, братко — рече Рейстлин мрачно. — Пет пари не давам за дребнавите им дворцови интриги! Нито пък за тези нелепи и безсмислени игри! Ако искам да унищожа някой свой противник, мога да угася живота му като свещ. Кварат само се ласкае, като си мисли, че аз бих могъл да проявя такъв интерес към него.

— Но джуджето каза…

— Джуджето чува само звънтенето на парите в шепата си. Но вярвай в каквото щеш. — Рейстлин сви рамене. — За мен това няма значение.

Карамон се замисли. Тас отвори уста да каже нещо — дойдоха му на ум поне сто въпроса, които страшно му се искаше да зададе на Рейстлин, но Карамон му хвърли гневен поглед и кендерът побърза да я затвори отново. Исполинът прехвърли бавно в ума си казаното от брат му и сетне изведнъж вдигна очи.

— Какво означава „следващата стъпка от мисията ни“?

— Ще запазя плановете си в тайна — отвърна Рейстлин. — Ще научиш, когато му дойде времето, така да се каже. Работата ми тук напредва, но още не е завършена. Освен теб тук има още един човек, когото трябва да сломя и да му придам необходимата форма.

— Кризания — промърмори Карамон. — Нейната роля е свързана с някакво противопоставяне на Тъмната царица, нали? Точно както ми бяха казали. Ти се нуждаеш от жрица…

— Много съм уморен, братко — прекъсна го Рейстлин. И след кратък жест пламъците в камината угаснаха. Една-единствена магическа дума угаси светлината на Жезъла. Студен и неприветлив мрак се спусна над тримата в стаята. Дори и светлината на Солинари беше изчезнала, защото луната се беше скрила зад някакви сгради. Рейстлин се упъти към леглото си. Черните му одежди тихо шумоляха. — Оставете ме да почивам. Във всеки случай не трябва да оставате дълго тук. Няма съмнение, че за идването ви е било докладвано, а Кварат може да бъде смъртоносен враг. Гледай да не допуснеш да те убият. Ще ми бъде много неприятно, ако ми се наложи да си търся друг телохранител. Сбогом, братко. Бъди готов. Скоро ще те призова. Спомни си датата.

Карамон понечи да каже нещо, но откри, че говори на вратата. Той и Тас стояха отвън във вече тъмния коридор.

— Това е наистина невероятно! — рече кендерът и въздъхна от щастие. — Не почувствах и най-малкото движение, а ти? Миг по-рано бяхме там, а сега сме тук. Време, колкото да махнеш с ръка. Сигурно е чудесно да си магьосник — каза Тас замечтано, загледан в затворената врата. Да прелиташ през времето и пространството… и през затворени врати.

— Хайде — отсече Карамон изведнъж и закрачи надолу по коридора.

— Слушай, Карамон — поде Тас тихо, докато подтичваше подир него, — какво имаше предвид Рейстлин, когато каза „спомни си датата“? Да не би да наближава Денят на дара на живота или нещо такова? Ще трябва ли да му купуваш някакъв подарък?

— Не — изръмжа Карамон. — Не ставай глупав.

— Не ставам глупав — възрази Тас обидено. — В края на краищата Коледните празници са след няколко седмици и той може би очаква от теб подарък. Или поне си мисля, че те празнуват тук в Истар Големите годишни празници, точно както и ние в нашето време. Смяташ ли, че…

Карамон изведнъж се спря.

— Какво има? — попита Тас, разтревожен от ужасеното изражение върху лицето на исполина. Кендерът чевръсто се огледа, сложил ръка върху дръжката на малкия нож, който беше затъкнал в колана си. — Какво видя? Аз не…

— Датата! — извика Карамон. — Датата, Тас! Коледните празници! В Истар. — Сетне той бързо се извърна и сграбчи стреснатия кендер. — Коя е годината? Кажи ми коя година сме сега?

— Ами… — Тас преглътна и се опита да се сети. — Мисля, че… да, някой май ми каза, че е 962-ра.

Карамон изпъшка, пусна Тас и стисна главата си с ръце.

— Какво има?

— Мисли, Тас, мисли! — измънка Карамон. След това, все така обхванал главата си в отчаяние, той се запрепъва като слепец надолу по тъмния коридор. — Какво искат те от мен? Какво мога да направя?

Тас забави крачка.

— Да видим… Значи сега е навечерието на Коледните празници, а годината е 962 П. Г. Наистина абсурдно високо число. Но по някаква причина то звучеше познато. Коледните празници, 962-ра година… О, спомних си! — извика той тържествуващо. Това са последните Коледни празници точно преди… точно преди…

Мисълта, която го връхлетя, го остави без дъх.

— Точно преди Катаклизма! — прошепна той.

Глава 10

Денубис остави перото и потри ръце. Той седеше в притихналата зала за преписване с ръка върху очите, надявайки се, че кратката почивка ще му помогне. Не се получи. Когато ги отвори отново и взе перото, за да поднови работата си, изречението, което се опитваше да преведе, продължи да плува в някаква неясна мъгла.

Свещеникът се укори строго, нареди си да се съсредоточи и най-накрая думите започнаха да се подреждат и да придобиват смисъл. Но вървеше трудно. Главата го болеше. Всъщност тя го измъчваше от дни с една тъпа, пулсираща болка, която не си отиваше дори в съня му.

„Причината е в това необикновено време, повтаряше си той. Твърде горещо е за дните преди Коледа.“

Беше твърде горещо, необичайно горещо. Във въздуха сякаш плуваше влага, тежка и задушна. Прохладните ветрове като че ли бяха погълнати от самата жега. Бе чул, че на около сто мили оттук, в Катай, океанът бил съвършено неподвижен и спокоен под палещото слънце, толкова неподвижен, че корабите не можели да плават. Те стояли в пристанището, капитаните проклинали късмета си, а товарът им гниел.

Денубис попи челото си от потта и се опита да продължи да работи усърдно върху превода на Дисковете на Мишакал на соламнийски. Мислите му непрекъснато летяха в друга посока. Думите от текста му напомниха за една история, която бе чул миналата нощ от неколцина соламнийски рицари — история толкова мрачна, че оттогава все се мъчеше да я прогони от ума си.

Някакъв рицар на име Сот прелъстил млада елфическа жрица, оженил се за нея и я завел в замъка си в Даргард като своя невяста. Но този Сот бил женен и преди това, така говореха рицарите, и имало достатъчно причини да се предполага, че първата му съпруга срещнала смъртта си по изключително зловещ начин.

Соламнийските войни изпратили отряд, който трябвало да арестува Сот и да го изправи на съд, но Даргард бил превърнат в силно укрепена крепост и верните на Сот васали защитили господаря си. Историята звучеше още по-страховито, защото елфическата жена, макар да била измамена, останала непоколебима в любовта си и вярна на мъжа си, макар вината му да можела да се докаже.

Денубис потръпна и се опита да пропъди този разказ от ума си. Ето! Направи грешка. Положението беше направо отчайващо! И тъкмо когато понечи да сложи перото на писалището, вратата на залата за преписване се отвори. Той припряно вдигна писалката си от паче перо и започна да пише бързо.

— Денубис — каза един тих, несигурен глас.

Свещеникът вдигна глава.

— Кризания, скъпа моя — рече той усмихнат.

— Смущавам ли работата ти? Мога да дойда по-късно…

— Не, не — увери я Денубис. — Радвам се да те видя. Наистина много се радвам. — И това беше самата истина. Присъствието на Кризания му носеше покой. Дори и главоболието му като че ли намаля. Той стана от креслото с висока облегалка, намери стол за младата жрица и седна близо до нея, питайки се защо ли беше дошла при него.

И сякаш в отговор на въпроса му Кризания обиколи с поглед притихналата, безметежна зала и се усмихна.

— Харесва ми тук — рече тя. — Толкова е тихо и… уединено. — Усмивката й помръкна. — Понякога се уморявам от… от толкова много хора — каза жрицата и очите й се насочиха към вратата, която водеше към главния кораб на Храма.

— Да, тихо е — съгласи се Денубис. — Или поне сега. В миналото не беше така. Когато за първи път влязох тук, беше пълно с преписвачи, които превеждаха думите на боговете на различни езици, така че всички да могат да ги четат. Но Царят-жрец реши, че това не е толкова нужно и един по един всички книжници си отидоха и се заеха с по-важни неща. С изключение на мен. — Той въздъхна. — Предполагам, че вече съм твърде стар — добави свещеникът тихо, сякаш търсеше извинение. — Мислех си с какво по-важно нещо мога да се заловя, но така и не се сетих. Затова останах тук. Като че ли никой не ми обръщаше внимание… особено много.

Денубис не можа да не се намръщи леко, припомняйки си дългите разговори с Преподобния син Кварат, който все го подканяше и подтикваше да направи нещо с живота си. Най-накрая висшият църковен служител се отказа и му заяви, че е направо безнадежден. И така, Денубис се върна към работата си, прекарваше ден след ден в кротка самота, превеждаше свитъци и книги, и ги изпращаше в Соламния, където ги захвърляха непрочетени по лавиците на някоя голяма библиотека.

— Но стига сме говорили за мен — добави той, виждайки изнуреното лице на Кризания. — Какво има, скъпа моя? Не се ли чувстваш добре? Прости ми, но не можах да не забележа колко нещастна изглеждаш през последните няколко седмици.

Кризания мълчаливо наведе очи към ръцете си и после отново погледна свещеника.

— Денубис — поде тя колебливо, — смяташ ли, че църквата е такава… каквато трябва да бъде?

Той изобщо не бе очаквал подобен въпрос. Тя приличаше повече на младо момиче, измамено от любовника си.

— Ъъъ… ами, разбира се, скъпа моя — отвърна объркано той.

— Наистина ли? — Тя вдигна очи и се вгледа в него толкова внимателно, че го накара да замълчи. — Ти принадлежиш към църквата от много отдавна, още отпреди идването на Царя-жрец, Кварат и другите висши сановници. Понякога споменаваш за старото време. Видял си как нещата са се променили. За добро ли е тази промяна?

Денубис отвори уста с намерението да каже „да, за добро е, разбира се. И как би могло да е иначе, когато начело стои един толкова добродетелен и свят човек като Царя-жрец?“ Но сивите очи на лейди Кризания се взираха направо в душата му и изведнъж осъзна, че нейният търсещ взор осветява тъмни кътчета, в които той бе крил неща, известни му от много години. С известно неудобство си спомни и за Фистандантилус.

— Аз… ами… разбира се… това е просто… — забръщолеви той, давайки си сметка, че говори несвързано. Сетне се изчерви и замълча. Кризания кимна мрачно, сякаш бе очаквала нещо подобно.

— Да, за добро е — каза той твърдо, опитвайки се да не накърни вярата на младостта й, така както се беше случило с неговата. Сетне Денубис взе ръката й и се наведе напред. — Аз съм просто човек, прехвърлил средната възраст, скъпа моя. А хората, прехвърлили средната възраст, не обичат промените. Това е всичко. За нас всичко е било по-добре в миналото. Ами — свещеникът се подсмихна, — дори и самата вода като че ли беше по-добра тогава. Не можах да свикна с новите неща. Трудно ми е да ги разбера. Църквата върши много добрини, скъпа моя. Тя дава ред и порядък на страната и обществото…

— Независимо дали обществото ги иска или не — промърмори Кризания, но Денубис пренебрегна думите й.

— Тя изкоренява злото — продължи той и изведнъж в ума му долетя неканена историята за лорд Сот. Свещеникът побърза да я пропъди, но тъй или иначе защитната му реч бе прекъсната и макар да направи един неуверен опит да продължи, беше вече твърде късно.

— И успя ли? — питаше го Кризания. — Изкоренява ли наистина злото? Не сме ли по-скоро като деца, изоставени в тъмна къща, които палят свещ след свещ, за да прогонят мрака. Ние не разбираме, че този мрак има определена цел, макар да не можем да я проумеем. И така в ужаса си запалваме къщата!

Денубис премигна, не успявайки да вникне в смисъла на думите й. Но Кризания продължи и докато говореше, ставаше все по-неспокойна. Свещеникът осъзна, че тя бе потискала всичко това в себе си седмици наред.

— Ние не помагаме на заблудилите се да намерят пътя си отново! Обръщаме им гръб, наричайки ги недостойни или просто се отърваваме от тях! Знаеш ли — в този момент тя погледна Денубис право в очите, — че Кварат е предложил светът да бъде избавен от расата на великаните-човекоядци?

— Но, скъпа моя, великаните-човекоядци в края на краищата са ужасни и низки създания… — възрази вяло Денубис.

— Създадени от боговете точно като нас — каза Кризания. — Имаме ли право ние, с нашите несъвършени умове, които не могат да вникнат в големия замисъл на нещата, да унищожаваме нещо, което са създали боговете?

— Дори и паяците ли? — попита Денубис отнесено, но сетне видя раздразнението й и се усмихна. Няма значение. Просто бръщолевене на един стар човек.

— Дойдох тук с убеждението, че Църквата въплъщава всичко добро и истинско, но сега аз… аз… — тя отпусна глава в ръцете си.

Денубис почувства в сърцето си почти същата болка, която терзаеше ума му. Той протегна трепереща ръка и помилва гладките й синьо-черни коси, утешавайки я, както би утешавал неродената си дъщеря.

— Не се срамувай от въпросите си, дете мое — рече свещеникът, опитвайки се да забрави, че самият той се беше срамувал от своите. — Иди и поговори с Царя-жрец. Той ще разсее съмненията ти. Неговата мъдрост е много по-голяма от моята.

Кризания вдигна очи с надежда.

— Мислиш ли…

— Разбира се — усмихна се Денубис. — Срещни се с него още довечера, скъпа моя. Той ще приема посетители по това време. И не се страхувай. Подобни въпроси не предизвикват гнева му.

— Много добре — каза с решителен израз на лицето Кризания. — Прав си. Глупаво беше от моя страна да се боря с това сама, без да потърся помощ. Ще разговарям с Царя-жрец. Несъмнено той може да превърне тъмнината в ума ми в светлина.

Денубис се усмихна и се изправи заедно с Кризания. Тя се наведе импулсивно напред и го целуна нежно по бузата.

— Благодаря ти, приятелю — каза младата жрица. — Сега те оставям, за да се върнеш към работата си.

Докато я гледаше как се отдалечава в тихата слънчева стая, Денубис бе обзет от внезапна, необяснима печал и след това от силен страх. Като че ли той стоеше на някакво ясно, светло място, наблюдавайки как тя навлиза в някакъв огромен, ужасяващ мрак. Светлината около него ставаше все по-ярка, а тъмнината около нея все по-страховита и по-непрогледна.

Объркан, Денубис вдигна ръце към очите си. Светлината беше истинска! Тя струеше в залата и го обливаше в сияние, толкова възхитително и прекрасно, че не можеше да задържи погледа си върху него. Светлината пронизваше мозъка му, болката в главата му беше непоносима. И въпреки това, мислеше си той отчаяно, аз трябва да предупредя Кризания, трябва да я спра…

Светлината го погълна и изпълни душата му с бляскаво великолепие. Сетне изведнъж изчезна. Той отново стоеше в огряната от слънцето стая. Но не беше сам. Премигна, за да даде възможност на очите си да свикнат с промяната, огледа се и видя недалеч от себе си един елф, който го наблюдаваше хладно. Елфът беше стар, оплешивял, с внушителна и добросъвестно подрязана бяла брада.

Носеше дълга бяла мантия, а на врата му висеше медальонът на Паладин. Лицето му излъчваше тъга, толкова силна тъга, че Денубис се трогна до сълзи, макар да нямаше представа защо.

— Извинете ме — каза той дрезгаво. Докосвайки главата си с ръка, той изведнъж разбра, че болката е изчезнала. — Н-не ви видях да влизате. Мога ли да ви помогна? Търсите ли някого?

— Не, вече намерих онзи, когото търсех — отвърна елфът спокойно, но все още с тъга на лицето, — ако вие сте Денубис.

— Аз съм Денубис — потвърди свещеникът озадачен. — И прощавайте, но не мога да си спомня…

— Името ми е Лоралон — рече елфът.

Денубис ахна. Най-забележителният елфически свещеник, който преди години се беше опитал да спре Кварат в домогването му към властта. Но Кварат беше твърде силен. Срещна и подкрепата на могъщи съюзници. Посланието на Лоралон за помирение и сговор не бяха оценени. Тогава старият свещеник се върна покрусен при народа си в чудните земи на Силванести, които обичаше с цялото си сърце и се закле никога повече да не стъпи в Истар.

Какво правеше той тук?

— Н-несъмнено вие търсите Царя-жрец? — заекна Денубис. — Аз ще…

— Търся един-единствен човек в Храма и това сте вие — каза Лоралон. — Хайде, да вървим. Чака ни дълъг път.

— Път! — повтори Денубис замаяно, питайки се дали не полудява. — Това е невъзможно. Не съм напускал Истар, откакто дойдох тук преди тридесет години…

— Да вървим, Денубис — рече Лоралон кротко.

— Къде? Как? Не разбирам… — извика свещеникът. Лоралон стоеше в средата на тихата, слънчева стая и го наблюдаваше с все същия израз на дълбока, неизразима печал. Елфът протегна ръка към медальона, който носеше на врата си.

Сетне Денубис разбра. Паладин изпрати на своя служител видение. Той надникна в бъдещето, пребледня от ужас и поклати глава.

— Не — прошепна Денубис. — Това е твърде страшно.

— Не всичко е решено окончателно. Везните са се наклонили на една страна, но все още запазват равновесието си. Това пътуване може да трае кратко или невъобразимо дълго. Ела, Денубис, ти вече не си нужен тук.

Великият елфически свещеник протегна ръка. Денубис бе осенен от някакъв покой и проникновение, каквито не бе познал дори в присъствието на Царя-жрец. Той наведе почтително глава, протегна ръка и хвана ръката на Лоралон. И в този момент не можа да сдържи сълзите си…

Кризания седеше в пищната зала за аудиенции на Царя-жрец, свила тихо ръце в скута си, с пребледняло, но спокойно лице. Ако някой я погледнеше случайно, никога не би отгатнал каква буря бушуваше в душата й. Никой, освен човекът, който влезе незабелязано в залата и сега я наблюдаваше от една сенчеста ниша.

Докато седеше там, заслушана в мелодичния глас на Царя-жрец и го чуваше да обсъжда важни държавни дела с едни свои сановниците или да разнищва големите загадки на Вселената с други висши служители, Кризания почти се изчерви, като се помисли как изобщо й е хрумнало да го занимава с дребните си въпроси.

В ума й прозвучаха думите на Елистан: „Не се обръщай към другите за съвет. Надникни в собственото си сърце и се опри на вярата си. И ще видиш, че ще намериш отговора или пък ще откриеш, че боговете са го запазили за себе си, а не за хората.“

Затова сега Кризания седеше, потънала в мислите си и ровеше в сърцето си. Но, за съжаление, душевният покой, който търсеше, все й се изплъзваше. Може би просто нямаше отговори за нейните въпроси, реши тя изведнъж. И сетне почувства нечия ръка на рамото си. Младата жрица трепна и вдигна глава.

— Има отговори на въпросите ти, Преподобна дъще — каза един познат глас, който я стъписа и скова от изумление, — има отговори, но ти отказваш да ги чуеш.

Гласът й беше наистина познат, но забуленото от качулката лице оставаше неузнаваемо. Сякаш беше виждала ръката, която бе на рамото й. Широкият черен ръкав около нея накара сърцето й да прималее. Но върху мантията му ги нямаше сребърните руни, които той носеше. Тя още веднъж се вгледа в лицето. Но видя само блясъка на скрити очи, бледа кожа… след това ръката се отдръпна от рамото й, протегна се нагоре и дръпна наполовина качулката.

В началото Кризания почувства горчиво разочарование. Очите на младия мъж не бяха златисти, нито пък имаха формата на пясъчните часовници, превърнали се в негов символ. Кожата му не беше със златен оттенък, нито пък лицето му бе изпито и болнаво. Този мъж наистина имаше блед вид, но като че ли придобит от дългите часове, прекарани с книгите. Иначе изглеждаше съвсем здрав и дори можеше да бъде наречен красив, ако не беше маската на злъчен цинизъм, която носеше. Очите му бяха кафяви, ясни и студени като стъкло, отразяваха всичко, каквото виждаха и не разкриваха нищо. Тялото му беше слабо, но силно. Под черната, неукрасена мантия се очертаваха добре оформени рамене, които нямаха нищо общо с приведената, разнебитена фигура на мага. Мъжът й се усмихна и тънките му устни леко се раздалечиха.

— Това си ти! — прошепна Кризания и скочи от стола си.

Човекът с черната мантия сложи отново ръка върху рамото й и с лек натиск я накара да седне отново.

— Моля, останете на стола си, Преподобна дъще — каза той. — Аз ще седна до вас. Тук е тихо и ще можем да поговорим, без да ни прекъсват. — Извръщайки се, младият мъж направи изящен жест с ръката си и един стол от отсрещния край на залата неочаквано се озова до него. Кризания ахна тихо и се огледа. Но дори и някой да бе забелязал това, се беше престорил, че нищо не се е случило. Когато младата жрица насочи отново вниманието си към мага, който я наблюдаваше развеселен, тя почувства да я облива някаква топлина.

— Рейстлин — каза Кризания официално, за да прикрие смущението си, — радвам се да те видя.

— Аз също се радвам да те видя, Преподобна дъще — отвърна той с онзи присмехулен тон, който толкова я ядосваше. — Но името ми не е Рейстлин.

Кризания се вторачи в него и се изчерви още повече от смущение.

— Простете ми — каза тя и се вгледа внимателно в лицето му, — но ми заприличахте много на един човек, когото познавам… когото познавах.

— Може би това обяснява загадката — каза той тихо. — Името ми за тези наоколо е Фистандантилус.

Кризания неволно потръпна и осветлението в залата сякаш помръкна.

— Не — рече тя, поклащайки бавно глава. — Това не може да бъде. Ти си се върнал… за да се учиш от него!

— Аз се върнах, за да стана него — отвърна Рейстлин.

— Но… аз чух хората да говорят за него. Той е зъл и нечестив и… — Кризания се отдръпна от Рейстлин и се взря в него с ужас.

— Злото му вече го няма — отговори й магът. — Той е мъртъв.

— Ти? — прошепна тя.

— Той щеше да ме убие, Кризания — каза просто Рейстлин, — както е убил безброй други. Въпросът беше на живот или смърт.

— Ние заменихме едно зло с друго — отвърна Кризания с тъжен и безнадежден глас и понечи да му обърне гръб.

„Губя я“, разбра веднага Рейстлин, докато я наблюдаваше мълчаливо. Тя се помръдна леко на стола и извърна лице от него. Той виждаше профила й, студен и чист като светлината на Солинари. Магът я изучаваше внимателно, също като онези малки животинки, които попадаха под ножа му, когато се опитваше да разбули тайните на самия живот. Точно както одираше кожите им, за да види туптящите вътре сърца, така разкъсваше мислено външната й защита, за да надникне в душата й.

Тя слушаше красивия глас на Царя-жрец и на лицето й беше изписан дълбок душевен покой. Но магът си спомняше как изглеждаше то, когато жрицата влезе тук. Свикнал да наблюдава другите и да разчита чувствата им, когато те си мислеха, че са ги прикрили, Рейстлин бе забелязал тънката линия между черните й вежди и помръкналия израз на сивите й очи.

Ръцете й бяха положени в скута, но той видя също как пръстите й мачкат плата на мантията. Не беше пропуснал и разговора й с Денубис. Знаеше също, че Кризания се е усъмнила в силата на вярата си и се люшка на ръба на бездната. Беше необходимо само леко бутване и тя щеше да полети надолу. А при малко повече търпение от страна на мага, можеше дори да скочи сама по негова заповед.

Рейстлин си спомни как се беше отдръпнала от него. Той протегна ръка и я улови за китката. Тя трепна и почти веднага се опита да се освободи. Но хватката му беше много силна. Неспособна да помръдне, младата жрица се вгледа в очите му.

— Настина ли мислиш така за мен, Кризания? — попита магът с глас на човек, който е страдал дълго и сетне е открил, че всичко е било напразно. Той видя сърцето й да се изпълва с печал. Тя понечи да каже нещо, но Рейстлин продължи да върти ножа си в душата й. — Фистандантилус планираше да дойде в нашето време, да ме унищожи, да отнеме тялото ми и да се заеме с делото на Тъмната царица оттам, където тя го беше изоставила. Той смяташе да установи контрол над злите дракони. Върховните драконови повелители, като сестра ми Китиара, щяха да се стекат под знамето му. Светът отново щеше да бъде хвърлен във война. — Рейстлин замълча за миг. — Сега тази заплаха вече е отминала — каза магът тихо.

Погледът му задържаше Кризания с не по-малка сила, отколкото ръката му нейната китка. Взирайки се в очите му, тя видя себе си отразена в огледалната им повърхност. И там тя не беше бледата, усърдна и строга към себе си жрица, както бе свикнала да я възприемат, а красива и грижовна жена. Този мъж й се беше доверил и тя го бе отблъснала. Болката в гласа му беше непоносима и Кризания се опита да заговори, но Рейстлин продължи да я притегля все по-близо към себе си.

— Ти знаеш какви са амбициите ми — рече той. — Аз ти открих сърцето си. Мой ли е планът войната да бъде подновена? Желая ли да завладея света? Сестра ми Китиара ме навести, за да поиска това от мен, търсейки помощта ми. Аз й отказах и се боя, че ти заплати тежко за това. — Рейстлин въздъхна и сведе поглед. — Аз й разказах за теб, Кризания, за твоята доброта и сила. Тя се разгневи и изпрати своя рицар на смъртта да те унищожи и да сложи край на влиянието ти над мен.

— Имам ли наистина влияние над теб? — попита Кризания вече тихо, без да се опитва да освободи ръката си от него. Гласът й потрепваше от радост. — Да се надявам ли, че си прозрял правотата на Църквата и…

— Правотата на тази Църква? — попита Рейстлин и гласът му отново стана злъчен и присмехулен. Сетне той отдръпна бързо ръката си, облегна се на стола, прибра полите на черната си мантия и погледна Кризания с подигравателна усмивка.

Страните на младата жрица леко се зачервиха от смущение, гняв и чувство за вина, а сивите й очи помръкнаха и придобиха тъмносин оттенък. Сетне руменината се простря върху устните й и изведнъж тя стана необикновено красива, нещо, което Рейстлин неволно забеляза. Тази мисъл го подразни изключително много и той побърза да я пропъди, защото тя лишаваше ума му от необходимата съсредоточеност.

— Зная за съмненията ти, Кризания — заговори той изведнъж. — Зная какво те е впечатлило. Открила си, че Църквата се занимава повече с управлението на света, отколкото с призванието си да учи хората на добродетелите, завещаните ни от боговете. Забелязала си двойните игри на свещеническия клир, политиканстването, харченето на пари за показни прояви, вместо с тях да бъдат нахранени бедните. Ти смяташе да защитиш Църквата, когато се върнеш, да разкриеш, че други са предизвикали справедливия гняв на боговете и са ги накарали да запратят огнената планина върху онези, които се отрекоха от тях. Ти искаше да намериш доказателства за вината… на магьосниците може би.

Руменината на Кризания стана още по-силна. Тя не издържа на погледа му и извърна лице, но болката и унижението й бяха очевидни.

А Рейстлин говореше все така безмилостно:

— Времето на Катаклизма е близо. Праведните свещеници вече напускат страната… Да, не знаеше ли това. Твоят приятел Денубис, вече не е тук. Ти, Кризания, си единствената истинска жрица, която е останала.

Кризания се вгледа в Рейстлин потресена.

— Това е… невъзможно — прошепна тя. Очите й обиколиха залата. И тогава за първи път дочу разговорите на хората наоколо. Те обсъждаха последните Игри, разпределението на обществените фондове, походите на армиите и най-ефикасните начини да бъде покорена една размирна страна. И всичко това в името на Църквата.

И сетне, сякаш за да задуши грубите звуци, в душата й се разнесе сладкия, мелодичен глас на Царя-жрец. Царят-жрец бе все още тук. Извръщайки гръб на мрака, тя насочи взор към светлината и вярата й, отново силна и чиста, се издигна, за да я защити. Кризания погледна хладно към Рейстлин.

— В света все още има доброта — каза тя непреклонно. Сетне се изправи и понечи да тръгне. — Докато се управлява от този свят мъж, който несъмнено е благословен от боговете, аз няма да повярвам, че Църквата е предизвикала гнева им. Причината е по-скоро в света, който не се е вслушал в посланията й — продължи да говори тя, тихо и разпалено. Рейстлин също бе станал и без да я изпуска от поглед, пристъпваше бавно към нея.

Увлечена от защитната си реч, Кризания като че ли не забеляза това:

— Или в това, че е пренебрегнал Царя-жрец! Той сигурно ще предвиди угрозата! Може би дори и сега се опитва да предотврати катастрофата! И умолява боговете да имат милост!

— Виж този мъж — прошепна Рейстлин. — „Благословеният“ от боговете.

Магът сграбчи Кризания със силните си ръце и я застави да погледне Царя-жрец. Обзета от чувство за вина за това, че се е усъмнила и разгневена на себе си, че нехайно е позволила на Рейстлин да надникне в нея, младата жрица се опита да се отскубне, но той я стисна още по-силно, а пръстите му сякаш прогаряха плътта й.

— Гледай! — повтори магът. Разтърсвайки я леко, той я принуди да вдигне глава и да погледне право към светлината и великолепието, което обграждаше Царя-жрец.

Рейстлин почувства как тялото й започна да трепери и се усмихна със задоволство. Магът наведе напред закачулената си глава и зашепна в ухото й, като докосваше страните й с дъха си:

— Какво виждаш, Преподобна дъще?

Единственият й отговор беше един съкрушен стон.

Усмивката на Рейстлин стана още по-широка.

— Кажи ми — настоя той.

— Човек — каза със запъване Кризания, взирайки се потресена в Царя-жрец. — Просто един човек. Той изглежда уморен и… и уплашен. Кожата му е отпусната, не е спал от месеци. Светлосините му очи се стрелват ту насам, ту натам със страх… — Изведнъж тя осъзна какво бе изрекла. Чувствайки натрапчиво близостта и топлината на силното му гъвкаво тяло под меките черни одежди, Кризания се отскубна от ръцете му.

— Каква беше тази магия, която ми направи? — попита тя гневно и се изправи срещу него.

— Нямаше никаква магия, Преподобна дъще — отвърна Рейстлин тихо. — Просто вдигнах магическата завеса, която той е спуснал над себе си от страх. Именно този страх ще доведе до неговото разобличаване и до гибелта на света.

Кризания се взираше в него като обезумяла. Искаше й се той да я лъже, копнееше думите му да се окажат лъжа. Но сетне разбра, че дори да беше така, едва ли щеше да има голямо значение. Защото вече нямаше да може да залъгва себе си.

Объркана, смутена и уплашена, Кризания се обърна и побягна през залата за аудиенции, полузаслепена от сълзите си.

Рейстлин я изпрати с поглед. Тази победа не му донесе нито въодушевление, нито задоволство. В крайна сметка не бе постигнал повече, отколкото бе очаквал. Сядайки отново до огъня, той си избра портокал от купата с плодове на една близка масичка и разсеяно обели кората, взирайки се замислено в пламъците.

Още един човек забеляза бягството на Кризания от залата. Той наблюдаваше и Рейстлин, как изсмуква първо сока и после поглъща месестата тъкан на плода.

Пребледнял от гняв и може би не по-малко уплашен от Царя-жрец, Кварат излезе от залата за аудиенции, прибра се в покоите си и остана да крачи там до идването на зората.

Глава 11

Нощта, в която всички праведни свещеници напуснаха Крин, остана в историята под името Съдбовната нощ. Къде точно отидоха те и каква бе после съдбата им, не уточняват дори и Хрониките на Астинус. Някои казват, че били видени през мрачните и жестоки дни на Войната на Копието, триста години по-късно. Много са елфите, които са готови да се закълнат във всичко най-свято, че Лоралон — най-великият и най-благочестивият сред елфическите свещеници — бродел опечален по изтерзаните земи на Силванести и благославял усилията на онези, които се опитвали да въздигнат страната отново.

Но за повечето хора на Крин заминаването на праведните свещеници остана незабелязано. Тъй или иначе тази нощ наистина се оказа съдбовна в много отношения.

Кризания побягна от залата за аудиенции объркана и уплашена. Объркването й беше лесно обяснимо. Тя бе видяла най-великия сред хората, Царя-жрец, върховния свещенослужител, почитан дори от свещениците на своето време, като уплашено човешко същество, което се боеше от сянката си, криеше се зад магически заклинания и оставяше други да управляват вместо него. Всичките й съмнения и опасения за правотата на Църквата и мисията й на Крин се върнаха.

А от какво точно се боеше, тя не можеше или не желаеше да определи.

Веднага щом излезе от залата, младата жрица се залута по коридорите като слепец без никаква идея къде точно отива или какво прави. Сетне се сви в един ъгъл, изплака сълзите си и намери сили да дойде на себе си. Засрамена от това, че за кратко е изгубила самообладание, тя веднага се досети какво е нужно да направи.

Трябваше да намери Денубис и това щеше да докаже, че Рейстлин греши.

Кризания тръгна по пустите коридори, огрени от бледото сияние на Солинари, към стаята на Денубис. Историята за изчезващите свещеници не можеше да бъде вярна. Всъщност жрицата никога не беше вярвала на старите легенди за Съдбовната нощ, гледайки на тях по-скоро като на приказки за деца. Отказваше да повярва и сега. Рейстлин… просто не беше прав.

Тя бързаше все нататък, без да се спира, защото знаеше пътя добре. Бе посещавала Денубис няколко пъти в покоите му, за да обсъждат въпроси от теологията и историята или просто да послуша разказите за родната му страна. Когато стигна, почука на вратата му.

Отговор не последва.

— Заспал е — каза си Кризания, подразнена от тръпките, които разтърсиха тялото й. — Разбира се, часът на Нощната стража вече е превалил. Ще дойда пак сутринта.

Тя почука отново и дори извика тихо:

— Денубис!

Отново нямаше отговор.

— Ще дойда пак. В края на краищата са изминали само няколко часа, откакто го видях за последно — продължи да говори тя на себе си, но в същото време ръката й леко натисна дръжката на вратата. — Денубис? — прошепна Кризания, а сърцето й сякаш туптеше в гърлото. Стаята беше тъмна, защото гледаше към вътрешния двор и не допускаше светлината на луната. За миг младата жрица изгуби непоколебимостта си. — Това е нелепо! — упрекна се тя, представяйки си смущението на Денубис, както и своето собствено, ако свещеникът се събудеше и я видеше да се промъква в килията му посред нощ.

Сетне Кризания отвори широко вратата, за да позволи на факлите в коридора да осветят малката стая. Тя изглеждаше точно така, както я беше оставила — спретната, подредена… и празна.

Е, може би не съвсем празна. Тук бяха книгите на Денубис, неговите пачи пера и дрехите му. Всичко си стоеше така, сякаш бе излязъл само за няколко минути с намерението скоро да се върне. Но духът на стаята си беше отишъл, оставяйки я студена и пуста като все още оправеното легло.

За миг светлината от коридора притъмня. Кризания почувства краката й да омекват и се облегна на вратата. И отново с усилие на волята се застави да се успокои и да мисли логично. Сетне затвори решително вратата и още по-решително тръгна по пустите коридори към стаята си.

Е, Съдбовната нощ наистина бе дошла. Праведните свещеници бяха напуснали Истар. Коледните празници почти бяха дошли. Катаклизмът щеше да започне тринадесет дни след тях. Тази мисъл я накара да спре. Слаба и премаляла, тя се облегна на един прозорец и се загледа с невиждащи очи в една градинка, окъпана от лунното сияние. Значи това беше краят на нейните планове, намерения и мечти. Щеше да бъде принудена да се върне във времето си, за да съобщи мрачно за пълния си провал.

Сребърната градина заплува пред погледа й. Бе открила Църквата, затънала в поквара, и Царят-жрец — очевидно отговорен за ужасната разруха на света. Провалила се беше дори и в първоначалното си намерение да отклони Рейстлин от пътя на мрака. Той никога нямаше да я послуша. И може би точно в този момент й се присмиваше с онзи страшен, подигравателен кикот…

— Преподобна дъще? — достигна до нея нечий глас.

Кризания бързо изтри очите си и се обърна.

— Кой е там? — попита тя и се покашля, за да изчисти гърлото си. Младата жена мигаше бързо с очи, взираше се в мрака и сетне дъхът й спря, когато от сенките изплува една фигура с черна мантия. Гласът й изневери и не можа да каже нито дума.

— Прибирах се в стаята си, когато те видях да стоиш тук — каза гласът, без да звучи нито присмехулно, нито подигравателно. Беше хладен и с цинични нотки, но в него се прокрадна и някаква особена топлина, която я накара да потрепери.

— Надявам се, че не си болна — рече Рейстлин и се спря пред нея. Лицето му беше скрито в сенките на качулката, но тя виждаше ясните му студени очи да проблясват под лунното сияние.

— Не, не съм — прошепна Кризания смутена и се извърна, надявайки се искрено, че следите от сълзите й са изчезнали. Но от това нямаше голяма полза. Умората, напрежението и собствената й слабост надделяха. Макар отчаяно да се опитваше да се овладее, сълзите отново напълниха очите й и потекоха надолу.

— Моля те, върви си — каза тя и стисна очи, преглъщайки сълзите си като горчив лек.

Обгърна я топлина, а мекотата на черната му кадифена мантия докосна голата й ръка. Усети сладкия аромат на билки и розови цветове и леко натрапчивото ухание на разложение — прилепови криле и животински черепи — онези загадъчни неща, които магьосниците използваха в заклинанията си. И сетне почувства една ръка да докосва бузата й, тънки пръсти — силни и чувствителни — изгаряха плътта й със странната си топлина.

Така и не разбра дали те избърсаха сълзите й или ги накараха да изсъхнат с горещото си докосване. След това пръстите нежно повдигнаха брадичката й и отклониха погледа й от лунната светлина. Кризания не можеше да диша, ударите на сърцето й я задушаваха. Тя продължаваше да държи очите си затворени, страхувайки се от това, което ще види, когато ги отвори. Но чувстваше стройното тяло на Рейстлин, стегнато и силно под меките му одежди, да се притиска до нейното. Усещаше и ужасната топлина…

Изведнъж младата жена поиска мракът му да я обгърне, да се скрие в него и да се утеши. Закопня топлината му да разтопи студа в нея. Протегна ръце с копнеж… и в следващия миг той бе изчезнал. Чу само шумоленето на мантията му да се отдалечава по тихия коридор.

Сепната като от сън, Кризания отвори очи. Сетне отново зарида, притискайки буза в студеното стъкло. Но това бяха сълзи на радост.

— Благодаря ти, Паладин — прошепна. — Вече знам какъв е пътят ми. И няма да се проваля!

Една тъмна фигура крачеше по коридорите на Храма. Онези, които я срещнеха, отстъпваха настрани ужасени, отдръпвайки се от гнева му, който, макар да оставаше скрит под качулката, се чувстваше съвсем ясно. Най-накрая Рейстлин достигна своя пуст коридор, отвори вратата на стаята си с разтърсващ удар и накара пламъците в камината да лумнат нагоре само с бърз поглед. Огънят забумтя към комина, а магът продължи да крачи дълго, проклинайки се мислено, докато накрая се умори. Сетне седна на един стол и се загледа в огъня с трескав поглед.

— Глупак — повтаряше си той. — Трябваше да предвидя това! — Ръката му бе стисната в юмрук. — Трябваше да се досетя. Това тяло, въпреки всичката си сила, познава онази обща за човешкия род слабост. И независимо от това колко си разумен, дисциплиниран и овладян в емоциите си, тя те очаква в сенките като някакъв огромен звяр, готов да скочи и да те разкъса. — Магът изръмжа от ярост и заби до кръв нокти в дланта си. — Все още я виждам! Виждам бялата й като слонова кост кожа, бледите й меки устни. Усещам уханието на косата й и плавните извивки на тялото й до моето!

— Не! — почти изкрещя Рейстлин. — Не мога да допусна това! Не трябва да го допускам! Или може би… — В този момент мисълта му направи завой. — Ами ако я съблазня? Няма ли да увелича така влиянието си над нея. — Това хрумване беше повече от изкусително и младият мъж бе завладян от толкова силно желание, че цялото му тяло се разтрепери.

Но хладната, пресметлива и логична половина от ума на Рейстлин взе надмощие.

— Какво знаеш ти за любовта? — присмя се той сам на себе си. — Или за съблазняването? В това отношение си като дете и отстъпваш дори на недодялания си грамаден брат.

В паметта му се върнаха спомени от неговото юношество. Слаб и болнав, известен със злъчния си сарказъм и потайния си характер, Рейстлин със сигурност никога не беше привличал вниманието на жените. Не и като своя красив брат. Погълнат и отдаден на изучаването на магическото изкуство, той никога не се беше чувствал ощетен от това… или поне не много. О, да… веднъж бе направил опит. Една от приятелките на Карамон, отегчена от лесното си завоевание, бе решила, че братът-близнак на едрия младеж може да се окаже по-интересна птица. Подтикнат от подигравките на брат си и приятелите си, Рейстлин откликна на грубия флирт на момичето. Преживяването бе разочароващо и за двамата. Девойката беше щастлива да се завърне в обятията на Карамон. А Рейстлин намери доказателство за нещо, което отдавна бе подозирал — можеше да открие истински екстаз единствено в магията.

Но това ново тяло — по-младо, по-силно и до голяма степен като това на брат му — кипеше от непозната за него страст. И въпреки това, не можеше да й даде воля. „Така ще се унищожа, разсъждаваше той с хладна яснота. Това не само няма да помогне за осъществяването на целта ми, но може и да ме доведе до пълен провал. Тя е девица, чиста телом и духом. Тази чистота е нейната сила. Аз ще хвърля върху нея сянка, но все пак ще я запазя непокътната.“

Взел окончателно решение и опирайки се на опита в овладяването на чувствата си, младият маг накрая се успокои, отпусна се на стола си и зачака съня. Огънят в камината отслабна и той затвори очи. Почивката скоро щеше да възстанови отпадащите му сили.

Но преди да се унесе на стола си, в ума му с необикновена яснота неволно изплува една-единствена сълза, проблясваща под лунното сияние.

Съдбовната нощ продължаваше. Един млад дякон бе събуден от дълбокия си сън и му беше наредено да докладва на Кварат. Младежът намери свещеника-елф да седи в стаята си.

— Изпратихте ли някой да ме повика, господарю? — попита дяконът, опитвайки се да скрие прозявката си. Той изглеждаше сънлив и неспретнат. В бързината бе сложил мантията си наопаки в желанието си да се отзове колкото може по-скоро на този среднощен призив.

— Какво значи този доклад? — попита Кварат и потупа един лист хартия върху писалището си.

Дяконът разтърка очи, за да прогони съня и да вникне в значението на текста.

— О, този ли! — рече той малко по-късно. — Точно каквото е написано, господарю.

— Тук пише, че Фистандантилус не е отговорен за смъртта на моя роб! Много ми е трудно да повярвам на това.

— И въпреки това, господарю, можете сам да разпитате джуджето. След сериозно убеждаване с помощта на значителни парични средства то накрая призна, че в действителност е било наето от един лорд, упоменат в този доклад, който очевидно е бил вбесен от факта, че Църквата е отнела някакви негови земи в покрайнините на града.

— Наясно съм какво го е вбесило! — кресна Кварат. — И убийството на моя роб е точно в стила на Онигион — подмолно и задкулисно. Той не смее да ми се противопостави открито.

Кварат остана да седи, потънал в размисъл.

— Тогава защо онзи грамаден роб е извършил деянието? — попита свещеникът-елф, вглеждайки се проницателно в дякона.

— Джуджето каза, че това е било тайно договорено между него и Фистандантилус. Очевидно те са се разбрали предварително първата подобна поръчка, която дойде, да бъде поверена на роба Карамон.

— Това го нямаше в доклада — рече Кварат и се вгледа строго в младия мъж.

— Не — призна дяконът и се изчерви. — А-аз… всъщност не исках да споменавам писмено… нещо, което касае магьосника. Нещо, което той може след това да прочете…

— Да, май не те упреквам за решението ти — промърмори Кварат. — Много добре, можеш да си вървиш.

Дяконът кимна, поклони си и се върна с благодарност в килията си.

Кварат обаче не си легна още дълги часове. Той седеше в кабинета си, препрочитайки доклада отново и отново. След това въздъхна.

— Вече съм станал като Царя-жрец и се плаша дори и от сянката си. Ако Фистандантилус иска да ме унищожи, той може да направи това за секунди. Трябваше обаче да се досетя, че това не е неговият стил. — Най-накрая Кварат се изправи. — И все пак, той беше при нея тази вечер. Питам се какво ли означава това? Може би нищо. Може би човешкото в него е повече, отколкото съм си мислел. И със сигурност тялото, с което се е явил пред младата жрица, е било по-добро от онази развалина, която влачи.

Елфът се усмихна мрачно на себе си, докато оправяше писалището си. Накрая прибра на сигурно място и доклада на дякона.

— Годишните празници наближават и затова ще пропъдя всички тези мисли от ума си, докато свършат. В крайна сметка никак не е далече времето, когато Царят-жрец ще призове боговете да изкоренят злото от лицето на Крин. И тогава гневът им ще запрати Фистандантилус и последователите му в мрака, който ги е родил.

Той се прозя и се протегна.

— Но преди това ще се погрижа за лорд Онигион.

Съдбовната нощ беше към края си. Зората обагри небето, докато Карамон лежеше в килията си, загледан в дрезгавата светлина. Утре отново щеше да излезе на арената, за първи път след „нещастния случай“.

Животът не беше никак приятен за големия войн през последните няколко дни. На пръв поглед нищо не се беше променило. Другите гладиатори бяха отколешни участници в Игрите — или повечето от тях — и отдавна бяха свикнали с правилата им.

— Системата не е лоша — бе казал Ферагас, свивайки рамене, когато Карамон го срещна на другия ден след завръщането му от Храма. — И определено си има своите предимства пред това хиляди мъже да се избиват по бойните полета. Ако да речем пък някой благородник се почувства оскърбен от друг, враждата им се решава тайно, без никаква публичност и в крайна сметка всички остават доволни.

— С изключение на онзи невинен човек, който умира заради кауза, за която не го е грижа или дори не е чувал за нея! — отвърна Карамон гневно.

— Не се дръж като дете! — изсумтя Кийри, докато лъскаше една от сгъваемите си ками. Ти самият си казвал, че си бил наемен войник. Интересуваше ли се тогава каква е каузата, за която се биеш? Не си ли се сражавал и убивал просто, защото си бил добре платен? И щеше ли да се биеш, ако не е било така? Не виждам каква е разликата?

— Разликата е, че тогава имах избор! — отговори Карамон навъсено. — И знаех каква е каузата, зад която заставам! Никога не бих приел да се бия за несправедлива кауза! Колкото и пари да ми дават за това! И брат ми смяташе същото. Той и аз… — Грамадният войн изведнъж замълча.

Кийри го погледна някак странно, сетне поклати глава и се ухили.

— Освен това — добави тя, — този нов момент за теб ще бъде като пикантна подправка и винаги ще те държи под истинско напрежение. Отсега нататък ще се биеш по-добре. Ще видиш.

Докато лежеше в полумрака, Карамон си мислеше за този разговор и се опитваше да си обясни нещата по своя бавен и методичен начин. Може би Кийри и Ферагас бяха прави. Навярно той наистина се държеше като малко дете, заронило сълзи за това, че красивата, лъскава играчка, с която е обичало да си играе, изведнъж го е порязала. Но както и да погледнеше на нещата, не можеше да намери оправдание за случилото се. Човек трябваше да има избор и правото да реши как да живее и как да умре. Никой не можеше да определя това вместо него.

И след това, малко преди зазоряване, върху Карамон като че ли се стовари някаква смазваща тежест. Той се надигна, облегнат на лакът и втренчи невиждащите си очи в сивата каменна стена. Ако наистина беше така, ако всеки човек имаше право на избор, какво означаваше станалото с брат му? Рейстлин бе направил своя избор — да тръгне по пътя на мрака вместо по този на светлината. Имаше ли право Карамон да се опитва да го отклони от този път?

Мислите му се върнаха към онези дни, за които неволно си спомни, докато разговаряше с Кийри и Ферагас. Това бяха дните преди Изпитанието, най-щастливите в живота му. Дните, в които той и брат му бяха служили като наемници.

Двамата се биеха много добре и благородниците винаги ги посрещаха благосклонно. Макар войниците по онова време да бяха многобройни като листата на гората, магьосниците, които можеха и желаеха да вземат участие в битките бяха нещо съвсем друго. Въпреки че мнозина благородници изглеждаха разколебани от крехкия и болнав вид на Рейстлин, той скоро успяваше да ги впечатли със смелостта и уменията си. Двамата братя бяха добре платени и много търсени.

Но те винаги избираха внимателно за каква кауза да се сражават.

— Всъщност това беше работа на Рейст — прошепна си Карамон замислено. — Аз бях готов да се бия за всеки и каузата не беше от голямо значение за мен. Но Рейстлин настояваше тя да бъде справедлива. И така ние спечелихме не една битка, а той казваше, че силният става още по-силен, надмогвайки другите.

— Да, така постъпваше Рейстлин! — говореше си тихо Карамон, взирайки се в тавана. — Същото казаха и онези магьосници за него. Но мога ли да вярвам на думите им? Пар-Салиан беше човекът, който го забърка в това, и той сам си го призна! Рейстлин отърва света от онова създание Фистандантилус. И по всичко личи, че това е добро дело. Освен това Рейст ми каза, че няма нищо общо със смъртта на Варварина. Оттук излаза, че досега той не е направил нищо лошо. Може би ние сме съдили грешно за него… Може би нямаме никакво право да искаме от него да се променя…

Карамон въздъхна.

— Какво да правя оттук нататък? — Уморен и отчаян, той затвори очи, унесе се в сън и скоро умът му се изпълни с уханието на току-що изпечени кифли.

Слънцето огря небето. Съдбовната нощ бе свършила. Тасълхоф скочи от леглото си, поздрави жизнерадостно новия ден и реши, че той лично ще спре Катаклизма.

Глава 12

Промени времето! — каза си Тасълхоф разпалено, прехвърляйки се през градинската ограда, след което се озова на свещената земя на Храма сред цветните лехи. В парка се разхождаха свещеници, които разговаряха за радостта, която ще им донесат предстоящите годишни празници. Тас предпочете да не ги прекъсва и се просна по корем на земята, макар това да означаваше, че ще накаля сините си панталони.

Доста приятно беше да си лежи тук сред червените коледни рози, наречени така, защото цъфтяха само по Коледа. Времето беше топло и даже прекалено топло, както казваха повечето хора. Тас се ухили. Как да им имаш вяра на хората. Ако пък беше студено, както подобава на сезона на Коледните празници, щяха да се оплакват, че е твърде мразовито. На него му харесваше да е топло. Да, малко трудно се дишаше в този задушен въздух, но пък в края на краищата не може да се иска всичко наведнъж.

Кендерът подслушваше свещениците с интерес. Забавите по Коледните празници тук вероятно бяха прекрасни, реши той и дори за кратко обмисли възможността да вземе участие в някоя от тях. Първият от върволицата празници бе днес — Коледното приветствие. Обикновено той не продължаваше дълго, защото всички искаха да се наспят добре и да се подготвят за същинските Коледни тържества, които пък започнаха утре призори и щяха да траят няколко дни. Това бяха и последните тържества преди началото на истинската люта и тъмна зима.

„Може би ще се включа в утрешното празненство“, помисли си Тас. Той реши, че Коледното приветствие в Храма ще бъде твърде официално и помпозно и по тази причина глупаво и скучно, поне от гледната точка на един кендер. Но разбира се, свещениците, които подслушваше, говореха за него с трепет и вълнение.

Утре Карамон щеше да се бие. Игрите бяха един от върховите моменти на Коледните празници. Утрешните двубои щяха да решат кои отбори ще получат правото да се изправят един срещу друг на Последния тур — последните боеве през тази година, преди арената да бъде затворена до края на зимата. Победителите в тези финални игри щяха да спечелят свободата си. И разбира се, вече беше предрешено кой ще спечели утре — отборът на Карамон. По неизвестна причина тази новина дълбоко потисна исполина.

Тас поклати глава. „Никога няма да разбера този човек!“, помисли той. Цялото това чумерене и приказките за чест и доблест! В края на краищата това беше само игра. Във всеки случай за него самия щеше да е по-лесно. Тас нямаше да има никакъв проблем да се измъкне и да се позабавлява.

Не, въздъхна кендерът. Имаше по-сериозни неща, за които трябваше да се погрижи. Спирането на Катаклизма беше по-важно нещо от една или дори от няколко забави. Той щеше да пожертва собственото си забавление заради голямата кауза.

Почувствал се изведнъж благороден и праведен (и доста отегчен), Тас се вторачи ядосано в свещениците, пожелавайки си скоро да се разкарат. Най-накрая те се прибраха в Храма и градината опустя. Тас въздъхна с облекчение, стана на крака и отупа дрехите си от прахта. Сетне откъсна една коледна роза, пъхна я в косите си, нагласени в прическа в чест на празниците и се мушна в Храма.

Палатът на Царя-жрец също беше украсен в очакване на Коледните празници и дъхът на кендера спря при вида на цялата му красота и великолепие. Той се оглеждаше очарован и се дивеше на хилядите коледна рози от безчетните градини на Крин, които изпълваха коридорите със сладък аромат. Венци от вечно цъфтящи растения добавяха допълнително ухание, а слънчевите лъчи проблясваха върху островърхите им, лъскави листа, преплетени с панделки от червено кадифе и лебедови пера. По масите бяха сложени редки екзотични плодове — дарове, пристигнали от цял Крин, за да донесат радост на всички в Храма. Имаше и подноси с чудни торти, бонбони и захаросани ядки. Тас се сети за Карамон, натъпка добре кесиите си и с удоволствие си представи радостта на грамадния мъж. Той никога не бе виждал приятелят му да остава потиснат при вида на захаросан бадемов еклер.

Кендерът бродеше щастливо по коридорите. Всъщност почти бе забравил за целта на идването си и трябваше непрекъснато да си напомня за важната мисия. Никой не му обръщаше никакво внимание. Мислите на хората, които срещаше, бяха погълнати от предстоящите празненства, държавните дела, църковните работи или от двете заедно. Малцина си правеха труда да го погледнат втори път. От време на време някой гвардеец го измерваше строго с поглед, но Тас само му се усмихваше жизнерадостно, махваше му с ръка и продължаваше по пътя си. Имаше една стара кендерска поговорка: „Не си сменяй цвета, заради цвета на стените. Дръж се естествено и стените ще си сменят цвета, за да бъдат в тон с теб.“

След многобройни завои и лъкатушения (и определен брой спирания за разглеждане на интересни предмети, някои, от които се озоваха в кесиите му), Тас попадна в един коридор, който не беше украсен, не гъмжеше от весели хора, улисани в приготовления за празненствата и не отекваше от гласовете на хоровете, репетиращи коледни химни. В този коридор завесите бяха дръпнати и не допускаха слънчевите лъчи. Това място беше студено и тъмно и будеше още по-силен страх заради контраста с останалата част от света.

Тас се прокрадваше надолу безшумно без някаква определена причина, с изключение на тази, че коридорът бе толкова тих и мрачен, че сякаш очакваше всеки, който тръгне по него да бъде също толкова тих и мрачен, а ако ли пък не беше, това страшно щеше да го оскърби. „Последното нещо, което искам, е да обидя един коридор“, мислеше си кендерът, вървейки колкото можеше по-незабележимо.

Мисълта, че може да му се удаде да се промъкне в стаята на Рейстлин, без магът да разбере това и да зърне провеждането на някакъв магически експеримент, определено никога не му беше идвала на ум.

Когато се приближи до вратата, чу гласа на Рейстлин и по тона му предположи, че той има посетител.

„Мътните да го вземат! — помисли си най-напред Тас. И сега, за да разговарям с него, ще трябва да чакам този вътре да си отиде. Въпросът обаче, е в това, че и аз имам важна мисия. Колко неучтиво от негова страна! Чудя се колко ли време още ще продължават да дрънкат.“

Кендерът доближи ухо до ключалката, за да разбере, ако може, колко време възнамерява да остане този вътре и с изненада чу как на мага отговаря женски глас.

— Този глас ми звучи познато — каза си кендерът, притискайки се още повече към вратата. — Разбира се! Кризания! Чудя се какво ли прави тя тук!

— Прав си, Рейстлин — чу я Тас да казва с въздишка, — твоето крило е много по-спокойно от онези натруфени коридори. Когато за първи път дойдох тук, бях уплашена. Усмихваш се, но наистина беше така. Признавам си, толкова пуст, безрадостен и студен ми се стори този коридор. Но сега навсякъде в Храма е толкова горещо, че не може да се диша. Дори и празничните украси ми изглеждат потискащи. Боли ме като виждам такова прахосничество и толкова много пропилени средства, с които може да се помогне на хората в нужда.

Тя спря да говори и Тас чу някакво шумолене. И тъй като мълчанието продължи, този път кендерът долепи до ключалката окото си. Стаята се виждаше съвсем ясно. Тежките завеси бяха дръпнати, но вътре горяха свещи с мека светлина. Кризания седеше на стол с лице към вратата. Шумоленето, което бе чул, очевидно идваше от нейната мантия и говореше за нейното нетърпение или неудовлетвореност. Младата жена оброни глава на ръката си и шпионинът на ключалката забеляза, че изражението й издаваше смущение и обърканост.

Но не това накара кендера да отвори широко очи. Кризания беше променена! Нямаше ги обикновените, аскетични одежди. Нямаше я и строгата прическа. Тя беше облечена както и другите жрици в бяла мантия, която обаче беше украсена с пищни бродерии. Ръцете й бяха голи, макар около една от тях да имаше тънка златна лента, която подчертаваше чистата белота на кожата й. Косите й падаха надолу като вълни и обгръщаха раменете й в пухкава мекота. По страните й имаше лека руменина, а очите й бяха топли и се взираха в черната фигура срещу нея, която беше с гръб към Тас.

— Хм — рече кендерът с интерес. — Тика беше права.

— Не зная защо дойдох тук — чу Тас да казва Кризания малко по-късно.

„Аз пък зная“, помисли си той развеселен, долепяйки ухо за ключалката, за да чува по-добре.

Младата жрица продължи:

— Винаги съм изпълнена с надежда, когато идвам при теб, но всеки път си тръгвам потисната и нещастна. Смятам да ти покажа пътя на правдата и на истината и да ти докажа, че само и единствено ако следваме този път, можем да се надяваме да донесем мир на света. Но ти винаги обръщаш думите ми наопаки.

— Ти сама си задаваш въпроси — дойде отговорът на Рейстлин и отвътре се чу шумолене, сякаш магът се приближи към жената. — Аз просто отварям сърцето ти, за да можеш да ги чуеш. Сигурен съм, че Елистан е противник на сляпата вяра…

Тас долови саркастичните нотки в гласа на мага, но те очевидно останаха незабелязани за Кризания, защото тя му отговори бързо и искрено.

— Разбира се. Той ни насърчава да поставяме нещата под съмнение и често ни дава примера със Златна луна… за това как нейните въпроси довели до завръщането на истинските богове. Но резултатът от въпросите трябва да бъде по-голяма яснота, а твоите въпроси само ме правят по-объркана и нещастна!

— Колко добре познавам това чувство — прошепна Рейстлин толкова тихо, че Тас почти не бе сигурен какво точно е казал. Кендерът обаче, чу Кризания да се размърдва на стола си и бързо надникна, рискувайки да пропусне отговора й. Сега магът беше съвсем близо до нея и бе хванал ръката й над лакътя. След тези думи на Рейстлин, жрицата се наведе към него и импулсивно сложи длан върху ръката му. Когато тя заговори, в гласа й имаше толкова много надежда, любов и радост, че на Тас му се стори, че топлината й го залива целия.

— Искрен ли си в това, което каза? — попита Кризания. — Докоснаха ли нещо в теб моите немощни слова? Не, не извръщай глава! Виждам по лицето ти, че си мислил и разсъждавал над тях. Ние с теб си приличаме. Разбрах това още първия път, когато те срещнах. А! Отново се усмихваш, подиграваш ми се. Добре, давай. Аз зная истината. Ти ми каза същото нещо, когато те посетих в Кулата. Каза, че съм амбициозна като теб. Мислех над това и смятам, че си прав. Амбициите ни приемат различни форми, но може би не са толкова различни, както си мислех някога. Ние и двамата водим самотен живот и сме отдадени на мисията си. Не откриваме сърцата си пред никого, дори и пред онези, които могат да ни бъдат най-близки. Ти се обграждаш с тъмнина, но, аз видях у теб нещо повече от нея, Рейстлин. Топлината, светлината…

Тас бързо доближи око до ключалката. „Сега той ще я целуне, помисли си кендерът полудял от вълнение. Това е прекрасно! Нямам търпение да разкажа на Карамон!“

— Хайде, глупако! — поучаваше той Рейстлин нетърпеливо, докато магът седеше там, държейки Кризания за ръцете. — Как успява въобще да устои? — мърмореше кендерът, виждайки леко разтворените устни и блестящите очи на младата жена.

Изведнъж Рейстлин пусна Кризания, извърна се и се изправи рязко.

— По-добре си върви — каза й той дрезгаво. Тас въздъхна и се дръпна възмутен от вратата. Сетне се облегна на стената и поклати глава.

От стаята на мага се чу кашлица, дълбока и раздираща, и след това нежният глас на Кризания, изпълнен със загриженост.

— Не е нищо сериозно — каза Рейстлин, отваряйки вратата. — Не се чувствам добре от няколко дни. Не можеш ли да се досетиш за причината? — попита той и задържа вратата наполовина отворена. Тас стоеше, опрял гръб в стената, за да не го видят и в същото време не желаеше да прекъсне или да изпусне нещо. — Не си ли го почувствала досега?

— Да, почувствах нещо — прошепна Кризания, притаила дъх. — Но какво имаш предвид?

— Гневът на боговете — отвърна Рейстлин и за Тас стана очевидно, че това не беше отговорът, който Кризания се бе надявала да чуе. Магът не забеляза това и продължи. — Яростта им пулсира върху мен, сякаш слънцето се приближава все по-близо и по-близо до тази окаяна планета. Може би затова се чувстваш потисната и нещастна.

— Може би — промълви Кризания.

— Утре е Коледа — каза Рейстлин тихо. — След тринадесет дни Царят-жрец ще се обърне със своята молба към боговете. Той и министрите му вече са планирали това. Това е известно и на боговете. Те му изпратиха предупреждение — изчезването на свещениците. Но това не привлече вниманието му. Всеки следващ ден от Коледа нататък предупрежденията ще стават по-категорични и ясни.

Чела ли си „Хроника на последните тринадесет дни“ на Астинус? Доста потискащо четиво, а още по-неприятно ще бъде човек да преживее тези дни.

Кризания го погледна с грейнало лице.

— Присъедини се към нас, преди Катастрофата да започне — каза тя пламенно. — Пар-Салиан е дал на Карамон магически предмет, който ще ни върне в нашето време. Кендерът ми каза…

— Какъв магически предмет? — попита изведнъж Рейстлин със странен глас, който предизвика тръпки по гърба на кендера и стресна Кризания. — Как изглежда той? Как работи? — Очите му трескаво горяха.

— Н-не зная — запъна се Кризания.

— О, аз ще ви обясня — предложи кендерът и се показа иззад вратата. — Боже мой, простете! Не исках да ви уплаша. Просто случайно дочух. И между другото, Весела Коледа и на двама ви — Тас протегна малката си ръка, която никой не пое.

На лицето и на Рейстлин, и на Кризания бе изписано едно и също изражение и по-точно изражението на човек, който неочаквано е открил, че в супата му е паднал паяк. Невъзмутим, Тас пъхна ръка в джоба си и забърбори жизнерадостно.

— Та за какво говорехме? А да, за магическия предмет. Да… — продължи кендерът, но забеляза, че очите на Рейстлин се присвиват тревожно, — когато бъде разгънат, той прилича на… на скиптър и има… топка в единия си край, цялата обсипана със скъпоценни камъни. Горе-долу е толкова голям. — Тас раздалечи длани на около една човешка ръка разстояние. — Но когато е разгънат. След това Пар-Салиан му направи нещо и той…

— … се сгъна навътре — довърши думите му Рейстлин, — така че човек да може да го носи в джоба си.

— Точно така! — извика развълнувано Тас. — Абсолютно правилно. Как разбра?

— Познавам този предмет — отвърна Рейстлин и Тас отново долови онези странни нотки в гласа му, някакво потрепване и напрегнатост. Но дали издаваха страх или ликуване, кендерът не можеше да каже.

— Какво е това нещо? — попита Кризания.

Магът не отговори веднага. Лицето му изведнъж бе заприличало на неразгадаема, безстрастна и студена маска.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна той. — Не съм изучил достатъчно тази сфера. — Сетне той се обърна към кендера. — А ти какво искаш? Или просто подслушваш през ключалките?

— Определено не! — отвърна Тас обиден. — Дойдох да разговарям с теб… ако разбира се, си приключил с лейди Кризания — поправи се кендерът и хвърли бърз поглед към жрицата.

Тя му отговори с една доста недружелюбна гримаса — или поне така му се стори — и след това се извърна отново към Рейстлин.

— Ще те видя ли утре? — попита младата жена.

— По-скоро не — отговори той. — Разбира се, няма да взема участие в Коледното празненство.

— О, аз също не искам да ходя… — поде Кризания.

— Ще те очакват — каза рязко той. — Освен това, заради удоволствието от твоята компания аз доста занемарих проучванията си.

— Разбирам — рече Кризания. Нейният собствен глас сега беше хладен и отчужден и Тасълхоф можеше да се закълне, че в него има болка и разочарование.

— Сбогом, господа — добави тя миг по-късно, когато стана ясно, че Рейстлин няма какво повече да каже.

Жрицата се поклони леко и тръгна надолу по тъмния коридор, а бялата й мантия като че ли отнесе със себе си малкото светлина, която имаше там.

— Ще предам на Карамон, че му изпращате почитанията си — извика подир нея Тас, за да привлече вниманието й, но не се получи. Кендерът се обърна към Рейстлин с въздишка. — Боя се, че Карамон не е успял да я впечатли много. Но тогава той беше под влиянието на джуджешката ракия…

Рейстлин се покашля.

— Да обсъждаш поведението на брат ми ли си дошъл? — прекъсна го магът хладно. — Ако е така, можеш да си вървиш…

— О, не! — побърза да каже Тас и се усмихна. — Дойдох да спра Катаклизма!

За първи път през живота си и за огромно негово удовлетворение кендерът видя думите му тотално да смайват Рейстлин. Но радостта му от това постижение не продължи дълго. Лицето на мага стана бледо и сковано. Огледалните му очи сякаш се разцепиха и позволиха на Тас да надникне в тъмните им, огнени дълбини, които магът пазеше скрити. Силни ръце като ноктите на хищна птица се впиха в раменете на кендера до болка. Миг по-късно Тас почти влетя в стаята на Рейстлин и вратата се затвори зад него с оглушителен трясък.

— Кой ти даде тази идея? — попита Рейстлин.

Тас се дръпна уплашено назад и огледа неспокойно стаята, а кендерските му инстинкти му подсказваха, че ще е добре да намери място, където да се скрие.

— Ъъъ… всъщност ти ми я даде — заекна той. — Е, н-не точно. Но ти спомена нещо, че идването ми т-тук може да промени времето. И аз си п-помислих, че спирането на Катаклизма би било нещо добро…

— Как смяташ да го направиш? — попита Рейстлин, а очите му горяха с такъв силен огън, че Тас направо го избиваше пот, като ги погледнеше.

— Ами… възнамерявах първо да го обсъдя с теб, разбира се — рече кендерът, надявайки се, че ласкателството му ще има някакъв ефект върху Рейстлин. — И след това си мислех — ако получа одобрението ти — просто да отида при Царя-жрец и да му кажа, че прави много голяма грешка. Една от най-големите грешки на всички времена, така да се каже. И съм сигурен, че като му обясня, той ще се вслуша…

— Сигурен си, казваш — прекъсна го Рейстлин. Гласът му беше хладен и овладян, но Тас с изненада долови в него нотки на огромно облекчение. — И така — магът се извърна настрани, — ти смяташ да разговаряш с Царя-жрец. А ако той откаже да те изслуша? Тогава какво?

Кендерът понечи да отговори, но остана с отворена уста.

— Май не съм мислил над тази възможност — отвърна Тас малко по-късно, сетне въздъхна и сви рамене. — Тогава просто си отиваме вкъщи.

— Има още един начин — каза Рейстлин тихо и седна на стола си, взирайки се в кендера с огледалните си очи. — Добър начин! Начин, по който Катаклизмът може да бъде спрян с абсолютна сигурност.

— Има друг начин? — извика разпалено Тас. — Какъв е той?

— Магическото приспособление — отговори Рейстлин и разпери тънките си ръце. — Неговата мощ е огромна, много по-голяма, отколкото Пар-Салиан е казал на моя брат-идиот. Ако бъде активирано в Деня на Катаклизма магията му ще унищожи огнената планина над света и никой няма да пострада.

— Наистина ли? — ахна Тас. — Това е прекрасно. — След това обаче се намръщи. — Но мога ли да бъда сигурен. Ами ако просто не се получи…

— Какво имаш да губиш? — попита Рейстлин. — Не губиш нищо дори и да не проработи по някаква причина, в което много се съмнявам. — Магът се усмихна на наивността на кендера. — В края на краищата това нещо е било създадено от магьосници от най-висок ранг…

— Като драконовите сфери? — вметна Тас.

— Като драконовите сфери — отсече Рейстлин, подразнен от прекъсването. — Но дори и да не проработи, ти винаги можеш да го използваш, за да избягаш в последния момент.

— С Карамон и Кризания — добави Тас.

Рейстлин не отговори, но във вълнението си кендерът не забеляза това. След това се сети за нещо друго.

— А, ако Карамон реши да тръгне преди това? — попита Тас.

— Няма да го направи — отвърна тихо Рейстлин. — Довери ми се — допълни той, забелязвайки, че Тас е готов да спори.

Кендерът отново се отдаде на размисъл и въздъхна.

— Тъкмо си мислех за нещо. Не смятам, че Карамон ще ми даде да ползвам приспособлението. Пар-Салиан му каза да го пази с цената на живота си. Той никога не го изпуска от очи, а когато излиза навън, го заключва в един сандък. И съм сигурен, че няма да ми повярва, ако тръгна да му кажа за какво ми трябва.

— Не му казвай. Денят на Катаклизма е денят на последния тур — каза Рейстлин и сви рамене. Ако предметът изчезне за кратко, той никога няма да забележи липсата му.

— Но това би означавало да го открадна! — рече Тас потресен.

Рейстлин сви устни.

— Да го наречем вземане назаем — поправи го магът, за да го утеши. — И при това за една достойна кауза! Карамон няма да се разсърди. Аз познавам брат си. Помисли си само колко горд ще бъде той с теб.

— Прав си — каза Тас и грейна от щастие. — Аз ще бъда истински герой, по-велик дори от самия Кронин Тисълнот. А как да разбера как работи приспособлението?

— Аз ще ти дам указания — каза Рейстлин и се изправи. Сетне се разкашля отново. — Ела при мен пак… след три дни. А сега… трябва да почивам.

— Разбира се — каза Тас бодро и също стана на крака. — Надявам се скоро да се почувстваш по-добре. — Кендерът тръгна към вратата. Когато стигна до нея обаче, той се поколеба. — О, нямам подарък за теб. Извинявай…

— Ти вече ми направи такъв — рече Рейстлин. — Подарък с неоценима стойност. Благодаря ти.

— Така ли! — каза Тас смаян. — А, говориш за спирането на Катаклизма! Няма защо. Аз…

В следващия миг той се озова в средата на градината, зяпайки розовите храсти, а недалече от него имаше един безкрайно учуден свещеник, който очевидно бе видял кендерът да се материализира от нищото посред пътеката.

— Слава на брадата на Реоркс! Ще ми се и аз да го мога това нещо — каза Тасълхоф с копнеж.

Глава 13

На самия коледен ден се случи първото от така наречените Тринадесет бедствия (обърнете внимание, че в „Хрониките“ си Астинус ги назовава Тринадесетте предупреждения).

Още от сутринта се зададе горещ и задушен ден. Това беше най-горещата Коледа, която някой си спомняше, в това число дори и елфите. Коледните рози в Храма клюмнаха и се съсухриха, венците от вечно цъфтящи растения миришеха така, сякаш бяха държани в пещи, снегът, който охлаждаше виното в сребърни купи, се топеше толкова бързо, че на слугите им се налагаше по цял ден да тичат напред-назад от каменните зимници до залите за празненства, носейки кофи с киша.

Тази сутрин Рейстлин се събуди още по тъмно, преди пукването на зората, толкова болен, че нямаше сили да стане от леглото. Той лежеше плувнал в пот и гол, защото при трескавите си бълнувания бе разкъсал одеждите и завивките си. Боговете бяха наистина наблизо, но именно близостта на неговата богиня, Царицата на мрака, му въздействаше толкова силно. Чувстваше нейния гняв, както и гнева на всички останали, предизвикан от опита на Царя-жрец да разруши равновесието, което те искаха да постигнат.

Магът бе сънувал Царицата си, но в яростта си тя бе решила да не му се яви в обичайния си вид. Сънят му не беше навестен от страховития петглав дракон (Драконът на всеки и никой цвят), който щеше да се опита да пороби света по време на Войната на Копието. Той не бе видял Тъмния войн, повел легионите й към смърт и разруха. Не, тя му се показа като жестока изкусителка, най-красивата от всички жени, най-съблазнителната, и в този си вид прекара нощта с него, измъчвайки го със слабостта и величието на плътта.

Със затворени очи, потръпвайки в стаята си, която беше хладна въпреки горещината навън, Рейстлин отново си представи ухаещите тъмни коси, които се спускаха над него. Почувства докосването й, топлината й. Той се остави да потъне в бездната на магията й, протегна ръце да раздели снопа на падащите й коси и… видя лицето на Кризания!

Сънят свърши и се разби на парчета. Умът му отново владееше положението. И сега той лежеше буден и ликуващ заради победата си, макар да знаеше колко тежка цена е платил. В потвърждение на това тялото му беше разтърсено от внезапна и силна кашлица.

— Няма да се предам — прошепна Рейстлин, когато успя да си поеме дъх. — Няма да ме победиш толкова лесно, Царице моя. — Той стана със залитане от леглото, толкова слаб, че на няколко пъти трябваше да спира да си почива, сетне облече черната си мантия и тръгна към писалището. Проклинайки болката в гърдите си, магът отвори древните текстове върху магическите принадлежности и се зае усърдно с проучването си.

Кризания също не спа добре. Подобно на Рейстлин тя също бе почувствала близостта на всички богове, но най-вече тази на нейния бог — Паладин. Жрицата усети гнева му, който беше примесен с дълбока и опустошителна до непоносимост печал. Връхлетяна от чувство за вина, тя загърби благото му лице и побягна. Продължи да тича все нататък и нататък, ридаеше и сълзите й пречеха да види накъде върви. Препъваше се, пропадаше в нищото с душа, разкъсана от страх. Сетне я хванаха нечии силни ръце. Обгърнаха я меки, черни одежди, беше притеглена към едно силно тяло. Тънки пръсти погалиха косите й и я утешиха. Тя вдигна очи към лицето…

Камбани. Звън на камбани разтърси тишината. Кризания се надигна в леглото си и се огледа като обезумяла. И след това, спомняйки си лицето, което бе зърнала, топлината на тялото му и успокоението, което бе намерила там, тя отпусна пулсиращата си от болка глава в ръцете си и заплака.

Когато Тасълхоф се събуди, в първи момент се почувства разочарован. Спомни си, че днес беше Коледа и първият ден, през който по думите на Рейстлин щяха да започнат да се случват злокобни поличби. Той се огледа под дрезгавата светлина, която се процеждаше през прозореца и единственото злокобно нещо, което видя беше легналият на пода Карамон, потънал мрачно в сутрешните си упражнения, придружени от силно пуфтене и пъшкане.

Макар дните на исполина да бяха изпълнени с боеве, с тренировки със съотборниците му и с разработване на нови тактически елементи, той водеше непрестанна битка с килограмите си. Бяха спрели диетата му и сега имаше право да яде същата храна като останалите, но зоркото джудже скоро забеляза, че Карамон поглъща пет пъти повече от всеки друг!

Някога грамадният мъж си похапваше заради самото удоволствие. Сега обаче, изнервен, нещастен и обсебен от мислите за брат си, Карамон търсеше утеха в храната, както други търсеха утеха в пиенето. Дори веднъж исполинът се беше върнал към стария си грях, заповядвайки на Тас да вкара тайно в школата една бутилка с джуджешка ракия. Но отвикнал от силния алкохол, той се почувства много зле от него за голямо облекчение на кендера.

Ето защо Арак нареди Карамон да се храни наред с другите, само ако всеки ден изпълнява по няколко серии изтощителни упражнения. Едрият мъж често се питаше как джуджето разбира, че е пропуснал, защото той правеше упражненията си рано сутринта преди ставането на всички. Но Арак някак си знаеше това. Денят, в който Карамон бе пропуснал самостоятелните си тренировки, въоръженият с тоягата си Рааг му се ухили и му препречи пътя към столовата.

Отегчен от пъшкането, стенанията и ругатните на приятеля си, Тас се покачи на един стол и надникна през прозореца, за да види дали навън се задава нещо злокобно. Гледката, която се откри пред него, го изпълни с радост.

— Карамон! Ела да видиш това! — извика той развълнуван. — Виждал ли си някога такъв странен цвят на небето?

— Деветдесет и девет, сто — изпухтя исполинът.

След това кендерът чу едно силно „уууф“. С глух тътен, който накара стаята да потрепери, Карамон се отпусна тежко с коравия си като желязо корем на земята, за да си отдъхне. След това се надигна от каменния под и отиде да надникне през преграденото с решетка прозорче, попивайки с кърпа потта от тялото си.

Войнът погледна с досада навън, очаквайки да види просто един обикновен изгрев, но после премигна и отвори широко очи.

— Не — промърмори той, застанал зад Тас с преметната кърпа през врата, — никога не съм виждал такова нещо. А през живота си съм виждал доста странни неща.

— О, Карамон! — извика Тас — Рейстлин беше прав. — Той каза…

— Рейстлин!

Тас преглътна. Не беше възнамерявал да отваря дума за това.

— Къде си се срещал с Рейстлин? — попита Карамон, този път с дълбок и строг глас.

— В Храма, разбира се — отговори Тас, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света. — Не ти ли споменах, че вчера ходих там.

— Да, но ти…

— А по каква друга причина да ходя там, освен да се видя с нашите приятели?

— Ти никога…

— Срещнах се с лейди Кризания и Рейстлин. Сигурен съм, че ти споменах. Ти никога не слушаш какво говоря, знаеш това — оплака се Тас и се нацупи обидено. — Седиш тук, на това легло всяка вечер, умислен и начумерен и все си говориш сам. Дори да ти кажа: „Хей, Карамон, покривът се огъва навътре!“, ти просто ще отвърнеш „Това е хубаво, Тас“.

— Виж какво, Тасълхоф, зная само, че ако те бях чул да споменаваш…

— Лейди Кризания, Рейстлин и аз си побъбрихме чудесно — побърза да продължи кендерът. — Повечето време говорехме за Коледа. Между другото, Карамон, да можеше само да зърнеш колко красив е сега Храмът! Целият е украсен с рози и вечно цъфтящи растения. А, дадох ли ти онези бонбони? Я почакай малко, те са там в кесията ми. Ей сега се връщам — в този момент Тас се опита да скочи от стола, но Карамон го хвана на тясно. — Е, да, това може да почака. Та, докъде бях стигнал? А, да… — каза малкият шпионин, виждайки намръщеното лице на Карамон, — Рейстлин, лейди Кризания и аз си говорехме и… о, Карамон! Толкова е вълнуващо. Тика беше права — тя е влюбена в брат ти.

Карамон премигна, защото изгуби напълно нишката на разказа, станал твърде объркан поради безгрижния начин, по който Тас си служеше с местоименията.

— Не, нямах предвид, че Тика е влюбена в брат ти — поправи се Тас, като видя объркването на Карамон. — Искам да кажа, че лейди Кризания е влюбена в брат ти! Беше много забавно. Аз се бях пооблегнал на вратата на Рейстлин, почивах си и ги изчаквах да свършат разговора си, поглеждайки от време на време през ключалката. И знаеш ли, Карамон, той без малко да я целуне! Твоят брат! Можеш ли да си представиш! Но не го направи. — Кендерът въздъхна. — След това почти й заповяда да си тръгне. Тя така и направи, но май никак не й се искаше. Беше една такава нагласена и изглеждаше наистина много красива.

Виждайки помръкналото и замислено лице на Карамон, Тас започна да диша по-леко.

— Говорихме за Катаклизма и Рейстлин спомена, че днес, на Коледа, ще започнат да се случват Поличбите, които били предупреждение от боговете към хората.

— Тя да е влюбена в него? — промърмори Карамон. След това се намръщи и остави Тас да слезе от стола.

— Абсолютно сигурно и несъмнено! — отсече кендерът. Сетне припна към една от кесиите си, бръкна в нея и извади оттам бонбоните и сладките, които бе донесъл на приятеля си. Сега те представляваха полуразтопена сладникава маса, по която бяха полепнали различни боклучета от дъното на кесията, но Тас беше убеден, че Карамон изобщо няма да забележи това. И се оказа прав. Грамадният мъж прие подаръка и веднага се нахвърли върху него, без дори да го погледне.

— Той се нуждае от жрицата — смотолеви Карамон с пълна уста. — Бяха ли прави те в края на краищата? Наистина ли Рейстлин ще направи това? Мога ли да го допусна? Трябва ли да се опитам да го спра? Имам ли право да го спра? Ако тя реши да тръгне с него, няма ли това да бъде неин личен избор? Може би така ще бъде най-добре за него — каза Карамон тихо и облиза лепкавите си пръсти. — Може би, ако тя го обича достатъчно…

Тасълхоф въздъхна с облекчение и полегна на леглото си, за да изчака повикването за закуска. Карамон не се сети да попита кендера защо все пак беше ходил при Рейстлин. И сега Тас вече бе сигурен, че на него няма да му мине през ум защо не е задал този въпрос. Тайната му нямаше да бъде разкрита…

Небето беше чисто през този коледен ден, толкова чисто, че ако човек вдигнеше глава към огромния небосвод, сякаш можеше да зърне отвъдните селения. Но макар всички да поглеждаха нагоре, малцина задържаха погледа си достатъчно дълго, за да видят нещо. Защото небето наистина имаше „странен цвят“, както бе забелязал Тас. То беше зелено.

Особеният, нездрав и отблъскващ зелен оттенък, съчетан с жегата и задушния въздух отнемаха коледната радост и веселие. Хората, които бяха навън и отиваха на забави, притичваха по знойните улици и разговаряха нервно за особеното време, сякаш някой им нанасяше лична обида. Но гласовете им бяха приглушени, защото празничният дух на всеки бе помрачен от прокрадващия се страх.

Празненството в Храма, което се провеждаше при затворени врати в покоите на Царя-жрец, протичаше малко по-весело. Никой тук не можеше да види странното небе и страхът и раздразнението на всички участници сякаш се топяха в присъствието на Царя-жрец. Сега, когато Рейстлин не беше до Кризания, тя отново попадна в плен на магията му и дълго седя близо до него. Жрицата не пророни нито дума, а просто остави сияйната му светлина да утеши и да прогони мрачните й нощни мисли. Но Кризания също бе видяла зеленото небе и припомняйки си думите на Рейстлин, се опита да си спомни какво бе чувала за Тринадесетте дни.

Но всичко това бяха детски приказки, които се смесиха със сънищата й от миналата нощ. „Царят-жрец, разбира се, ще забележи знаците, мислеше си тя. И ще им обърне внимание.“ Прииска й се да промени хода на времето или ако това беше невъзможно, Царят-жрец да се окаже невинен. Къпейки се в светлината му, жрицата пропъди от ума си картината на онова уплашено човешко същество със светлосини, стрелкащи се очи. И на негово място изплува образа на силен мъж, невинна жертва на предателство…

Тълпата на арената през този ден не беше голяма и повечето хора дори отказаха да седнат под това зелено небе, чийто оттенък ставаше все по-наситен и тъмнееше все по-страховито с всеки изминал час.

Самите гладиатори бяха неспокойни и нервни и изпълняваха номерата си вяло и апатично. Зрителите, които пък се бяха излъгали да дойдат, бяха намусени, отказваха да аплодират когото и да е било и вместо това дюдюкаха и освиркваха дори любимците си.

— Често ли се случва небето да е такова? — попита Кийри, която потръпна, поглеждайки нагоре. Тя, Карамон и Ферагас стояха в един коридор в очакване да дойде техният ред за арената. — Ако е така, мога да разбера моя народ, който предпочита да живее под морето!

— Моят баща плаваше по моретата — изръмжа Ферагас, — както и дядо ми преди него. Както и аз самият преди да се опитам да набия малко акъл в главата на първия помощник-капитан с колчето за обтягане на въжета, заради което се озовах тук. И аз никога не съм виждал небето да има такъв цвят. Нито пък съм чувал. Обзалагам се, че това вещае нещо лошо.

— Без съмнение — рече неспокойно Карамон.

Грамадният мъж изведнъж бе започнал да осмисля факта, че до началото на Катаклизма оставаха тринадесет дни! Тринадесет дни… и тези двама негови приятели, които му бяха станали близки като Стурм и Танис, щяха да загинат! Останалите жители на Истар не означаваха много за него. Съдейки по видяното, те бяха егоистични същества и живееха главно заради парите и удоволствията (макар че всеки път, когато видеше някое дете, сърцето му се свиваше от мъка). Той обаче, трябваше да предупреди двамата си другари, защото ако напуснеха града, може би щяха да се спасят.

Потънал в мислите си, Карамон не обръщаше почти никакво внимание на двубоя на арената. Той беше между Червения минотавър, наречен така заради червеникавата козина, която покриваше животинското му лице, и един млад гладиатор-новак, пристигнал в школата само преди няколко седмици. Исполинът бе наблюдавал тренировките му със снизходителна усмивка.

Но по едно време той усети, че застаналият до него Ферагас настръхва целият. Карамон веднага отмести поглед към арената.

— Какво стана?

— Тризъбецът — каза тихо Ферагас. — Виждал ли си някога такъв в тренировъчната зала?

Исполинът се втренчи в оръжието на Червения минотавър, примижавайки под силното слънце, което пламтеше от зеленото, оцъклено небе. Сетне бавно поклати глава. Почувства как гневът се надига у него. Младият мъж бе далеч по-слаб от минотавъра, който имаше опит на арената от много месеци и дори оспорваше първенството на отбора на Карамон. Единствената причина да издържи досега беше театралниченето на чудовището, което се щураше насам-натам, разигравайки войнствена ярост, извикваща само присмех сред зрителите.

— Това е истински тризъбец. Арак несъмнено е решил да пожертва младежа — промърмори Карамон. — Ето вижте, оказах се прав — добави исполинът и посочи три кървави резки върху гърдите на младия гладиатор.

Ферагас не каза нищо и само хвърли кратък поглед към Кийри, която вдигна рамене.

— Какво означава това? — изкрещя Карамон, за да надвика рева на тълпата. Червеният минотавър току-що бе препънал новака и го бе приковал към тепиха с остриетата на тризъбеца си около врата му.

Младият мъж се изправи със залитане, преструвайки се, че изгаря от срам, гняв и унижение, както го бяха учили. Той дори размаха юмрук към победоносния си противник, преди да напусне арената. Но когато минаваше покрай тях, вместо да се усмихне на Карамон и приятелите му и да си разменят някоя шега по адрес на публиката, младежът изглеждаше някак странно замислен и дори не ги погледна. Той бе пребледнял и Карамон видя, че на челото му са избили капчици пот. Лицето му беше изкривено от болка, а ръката му притискаше кървавите резки.

— Това е човекът на лорд Онигион — рече Ферагас тихо и сложи длан върху ръката на Карамон. — Считай се за късметлия, приятелю. Можеш да спреш да се безпокоиш.

— Какво? — каза Карамон и ги зяпна объркано. Сетне чу пронизителен крясък и глух звук от подземния тунел. Исполинът се завъртя и видя младежът да се сгромолясва с гърчове на пода. Падналият гладиатор притискаше гърдите си и пищеше в агония.

— Не! — изкомандва Кийри и задържа Карамон. — Наш ред е! Погледни, Червеният минотавър напуска арената.

Победителят мина покрай тях, без да ги погледне и това беше типичното поведение за тази раса спрямо онези, които считаше за по-долни от себе си. Червеният минотавър не удостои с поглед и умиращия младеж. В този момент от тунела дотича Арак, следван по петите от Рааг. Джуджето даде знак на великана-човекоядец да махне вече безжизненото тяло.

Карамон се колебаеше какво да предприеме, но Кийри заби нокти в ръката му и го измъкна навън под страховитото слънце.

— Това урежда въпроса с Варварина — просъска му тя, почти без да отваря уста. — Господарят ти очевидно няма нищо общо с него. Инициаторът е бил лорд Онигион и сега той и Кварат са наравно.

Тълпата нададе оглушителен рев и останалата част от думите на Кийри потъна в общия шум. Зрителите започнаха да забравят лошото си настроение при появата на любимото им трио. Но Карамон не ги чуваше. Рейстлин му беше казал истината! Той нямаше нищо общо със смъртта на Варварина. Единствено случайността го бе направила негов убиец или пък причината беше в извратеното чувство за хумор на джуджето. От плещите на исполина падна цяла планина.

Вече можеше да си върви у дома. Най-накрая разбра какво се беше опитал да му каже Рейстлин. Пътищата им бяха различни, но брат му имаше своето право да следва онзи, който е избрал. Карамон бе сбъркал, грешаха и магьосниците, грешеше и лейди Кризания. Трябваше да се прибере в своето време и да обясни всичко. Рейстлин не причиняваше никому нищо. Той не беше заплаха. Просто искаше да продължи мирно заниманията си с магическо изкуство.

Карамон махна на въодушевената, ликуваща тълпа.

Исполинът дори изпита радост от боевете през този ден. Всичко, разбира се, беше нагласено и неговият отбор щеше да победи, а във финалния двубой в деня на Катаклизма, щяха да се изправят срещу Червения минотавър. Но нямаше нужда да се тревожи. Доста преди това той щеше да се е прибрал у дома при Тика. На всяка цена обаче, трябваше да предупреди приятелите си и да ги убеди да напуснат обречения град. Сетне щеше да се извини на брат си и да му каже, че го разбира и накрая оставаше да върне лейди Кризания и Тасълхоф в тяхното време и да започне живота си отново. Вероятно щеше да тръгне още утре или вдругиден.

Но точно когато Карамон и съотборниците му се покланяха на публиката след добре изиграната битка, Храмът в Истар бе връхлетян от циклон.

Зеленото небе придоби цвета на тъмна и зловонна блатна вода. След това от огромната празнота се появиха въртящи се облаци, чиито криволичещи спирали обгърнаха една от седемте кули на храма и я откъснаха от основите й. Ураганът я издигна нагоре, разби мраморните блокове на късове с големина на орех и след това ги изсипа с трясък върху града като опустошителен дъжд.

Никой не пострада сериозно, макар че мнозина бяха порязани от острите ръбове на падащите камъни. Унищожената кула на Храма бе служила за изследователски и други църковни дела. За щастие през този ден в нея нямаше никой заради празника. Но обитателите на Храма и на самия град бяха хвърлени в паника.

Уплашени, че ураганите могат да започнат да се спускат навсякъде, хората побягнаха от арената и задръстиха улиците в ужасените си усилия да се доберат до домовете си. В Храма мелодичният глас на Царя-жрец замлъкна и за миг светлината му трепна. След като огледаха пораженията, той и най-приближените му Преподобни синове и дъщери на Паладин отидоха в едно вътрешно светилище, за да обсъдят нещата. Всички останали бързаха нагоре-надолу, опитвайки се да почистят и да подредят, защото вятърът бе оставил купища преобърнати мебели, съборени от стените картини и облаци от прах, които се стелеха навсякъде.

„Това е началото“, помисли си потресена Кризания и направи усилие да спре треперенето на вкочанените си ръце, докато събираше парчета от фин порцелан от трапезарията…

И щеше да става по-лошо.

Глава 14

Силите на злото са се обединили, за да ме победят — извика Царят-жрец, а мелодичният му глас вдъхна смелост в душите на онези, които го слушаха. — Но аз няма да се предам. Нито пък вие! Ние трябва да бъдем силни пред лицето на тази заплаха…

— Не — прошепна Кризания в отчаяние. — Не, вие не постъпвате правилно! Вие не разбирате! Как може да сте толкова слепи!

Младата жрица бе на Утринните молитви дванадесет дни след първото от Тринадесетте предупреждения, които не бяха изтълкувани по правилния начин. Оттогава насетне всеки следващ ден пристигаха новини за други странни случки, станали на различни места в Ансалон.

— Цар Лорак съобщава, че от дърветата капело кръв цял един ден — каза Царят-жрец с глас, изпълнен със страхопочитание и ужас пред събитията, за които разказваше. — Град Палантас е покрит с толкова гъста бяла мъгла, че хората се губят, ако се осмелят да излязат на улиците.

В Соламния не може да бъде запален огън. Домашните огнища на хората са пусти и студени. Ковачниците са затворени, а въглените не дават повече топлина от буци лед. В Абанасиния пък степните треви са се запалили сами. Пламъците бушуват необуздано, изпълват небето с черен дим и прогонват степните хора от родните им домове.

Точно тази сутрин грифоните донесоха вест, че елфическият град Квалиност е нападнат от горски зверове, които изведнъж са станали неузнаваеми и свирепи…

Кризания не можа да понесе повече. Макар другите жени да я изгледаха потресени, тя не обърна внимание на сърдитите им лица, напусна службата и побягна по коридорите на Храма.

Ослепителна назъбена светкавица, последвана от оглушителна гръмотевица, я накараха да закрие лицето си с ръце.

— Това трябва да спре, защото иначе ще полудея! — прошепна тя на пресекулки и се скри в един ъгъл.

В продължение на дванадесет дни след урагана над Истар бушуваше буря, която заливаше града с поройни дъждове и градушки. Проблясъците на светкавици и тътенът на гръмотевиците бяха почти непрестанни. Те разтърсваха Храма, прогонваха съня и измъчваха ума. Скована и вцепенена от умора, изтощение и ужас, Кризания се отпусна на един стол и оброни главата си в ръце.

Едно нежно докосване я накара да трепне уплашено и да подскочи. Пред нея стоеше висок и красив млад мъж, наметнат с подгизнал от дъжда плащ. Тя видя очертанията на здравите му, мускулести рамене.

— Простете, Преподобна дъще, не исках да ви стресна — рече той с дълбок глас, който й беше смътно познат като лицето му.

— Карамон! — въздъхна с облекчение Кризания и се вкопчи в него, виждайки в новодошлия нещо истинско и реално. Проблесна нова светкавица и след нея се чу тътенът на гръмотевицата. Жрицата стисна очи и зъби и с изненада откри, че дори силното тяло на Карамон беше напрегнато. Той я придържаше и подкрепяше.

— А-аз трябва да отида на Утринните молитви — рече Кризания, използвайки една пауза между мълниите. — Навън сигурно е ужасно. Мокър сте до кости!

— Опитвам се да ви открия от няколко дни… — поде Карамон.

— З-зная — запъна се Кризания. — Простете! Просто бях заета…

— Лейди Кризания — прекъсна я исполинът, опитвайки се да говори спокойно. — Не ви търся, за да ви поканя на Коледно празненство. Утре този град ще спре да съществува! Аз…

— Тихо! — заповяда му Кризания и се огледа тревожно. — Не можем да разговаряме тук! — Поредната светкавица и неизбежният гръм я накараха да се свие уплашено, но тя почти веднага се овладя. — Елате с мен.

Карамон се поколеба, но сетне я последва навъсен до една тъмна, вътрешна стая. Тук поне светкавиците не се виждаха, а гръмотевиците се чуваха приглушено. Кризания затвори внимателно вратата, седна на един стол и даде знак на Карамон да направи същото.

Карамон остана за момент прав, сетне седна на края на един стол, спомняйки си с неудобство за обстоятелствата около последната им среща, когато заради пиянството му едва не загинаха всички. Може би Кризания си мислеше за същото. Тя го погледна с очи, студени и сиви като зората и исполинът се изчерви.

— Радвам се да видя, че здравето ви се е подобрило. — Кризания правеше усилие гласът й да не звучи строго и хладно, но опитът й се провали напълно.

Карамон се изчерви още повече и заби поглед в пода.

— Извинете — каза бързо Кризания. — Моля, простете ми. Не съм мигнала няколко нощи, откакто това започна. — Тя вдигна треперещата си ръка към челото. — Не мога да разсъждавам — добави младата жрица. — Този непрестанен шум…

— Разбирам — рече Карамон и я погледна. — Имате пълното право да ме презирате. Аз сам се презирам за онова, което бях. Но това наистина няма значение сега. Трябва да си тръгнем оттук, лейди Кризания!

— Да, прав сте — отвърна тя, поемайки си дълбоко въздух. — Трябва да се махнем оттук. Имаме на разположение само няколко часа. Зная това добре, повярвайте ми. — Кризания въздъхна и сведе поглед към ръцете си. — Аз се провалих — каза тя глухо. — До последния миг се надявах, че нещата могат някак да се променят. Но Царят-жрец е сляп! Сляп!

— Но вие не ме отбягвате заради това, нали така? — попита Карамон с равен глас. — И в същото време забавяте връщането ни в нашето време.

Сега беше ред на Кризания да поруменее. Тя погледна надолу към ръцете си и сплете пръсти в скута си.

— Не — каза жрицата толкова тихо, че Карамон едва я чу. — Не, аз не исках да тръгна без… без…

— Рейстлин — довърши Карамон. — Лейди Кризания той разполага със своя собствена магия. Да не забравяме, че именно така се озова тук. Моят брат е направил своя избор. Аз разбрах това. Ние трябва да заминем…

— Вашият брат беше тежко болен — прекъсна го рязко Кризания.

Карамон я погледна с израз на дълбоко безпокойство.

— Дни наред, още от Коледа, се опитвам да се видя с него, но той отказва да приеме когото и да е било, дори и мен. И едва днес изпрати един слуга да ме повика при него — продължи Кризания. Лицето й гореше под проницателния поглед на Карамон. — Аз ще говоря с него и ще се опитам да го убедя да дойде с нас. Ако здравето му е разклатено, той няма да има сили да използва магическото си изкуство.

— Да, така е — промърмори Карамон, мислейки си за трудностите, които съпътстваха извършването на едно толкова могъщо и сложно заклинание. На Пар-Салиан му трябваха дни, а тогава той беше в добро здраве. — Какво му е на Рейст? — попита неочаквано исполинът.

— Близостта на боговете му влияе много силно — отговори Кризания, — както и на останалите, макар че отказват да го признаят. — Мъката задави гласа й, но тя стисна силно устни и миг по-късно продължи: — Ние трябва да сме готови да потеглим бързо, ако той реши да дойде с нас…

— А ако не го направи? — прекъсна я Карамон.

Кризания цялата пламна.

— Мисля, че… той ще — поде тя, но сетне замлъкна объркано, защото мислите й се върнаха към онзи ден в стаята, когато беше толкова близо до него и виждаше копнежа, желанието и възхищението в очите му. — Аз… разговарях с него… за това, че върви по грешен път. Аз му доказах, че злото никога не може да бъде съзидателна сила, че може единствено да разрушава и да се възпроизвежда. Той се съгласи, че аргументите ми са основателни и обеща да помисли над тях.

— И той ви обича — рече тихо Карамон.

Кризания не смееше да го погледне в очите. Нито можа да му отговори. Сърцето й заби толкова силно в гърдите, че за кратко пулсирането на кръвта й заглуши всичко останало. Младата жрица чувстваше тъмния поглед на Карамон върху себе си, докато гръмотевиците разтърсваха Храма. Тя стисна ръцете си една в друга, за да ги спре да треперят и сетне чу Карамон да се изправя на крака.

— Милейди — каза той тихо и тържествено, — ако сте права и добротата и любовта ви могат да го отклонят от неговите тъмни пътища и след това го поведете — ако това е личният му избор — към светлината, аз бих… бих… — Карамон почувства как нещо го задушава и бързо извърна глава.

Кризания долови дълбоката обич в гласа на исполина, видя сълзите, които той се опита да скрие и внезапно бе обзета от силна мъка и разкаяние. Започна да се пита дали не е бъркала за него. Докато войнът се опитваше да се овладее, тя стана, докосна нежно силната му ръка и почувства напрегнатите му мускули.

— Трябва ли да се върнете? Не можете ли да останете…

— Не — исполинът поклати глава. — Трябва да взема Тас и магическото приспособление на Пар-Салиан. То е заключено на сигурно място. И освен това имам приятели… Опитах се да ги убедя да напуснат града. Може да стане твърде късно, но трябва да направя още един опит…

— Несъмнено — каза Кризания. — Разбирам. Но се върнете колкото можете по-скоро. Да се срещнем… да се срещнем в покоите на Рейстлин.

— Ще бъда там, милейди — отвърна пламенно той. — А сега трябва да вървя, преди приятелите ми да излязат на арената. — Карамон взе ръката й, стисна я силно и се отдалечи. Кризания го изпрати с поглед, докато мъжът вървеше надолу по полутъмния коридор, по чиито стени горяха факли. Исполинът крачеше бързо и сигурно и дори не трепна, когато стигна до прозореца в края на коридора, където бе огрян от блясъка на силна светкавица. Неспокойният му дух бе намерил надежда, същата надежда, която самата Кризания почувства да извира от душата й.

Карамон изчезна в мрака, а жрицата подхвана полите на бялата си мантия, обърна се и се заизкачва по стълбите към онази част на замъка, където бяха покоите на черния маг.

Бодростта и надеждата й леко помръкнаха, щом навлезе в сумрачния коридор. Тук сякаш нищо не приглушаваше силата и яростта на бурята. Тежките завеси не можеха да спрат припламването на светкавиците, а дебелите стени не правеха трясъка на гръмотевиците по-глух. Навярно тук имаше и недобре затворен прозорец, защото самият вятър като че ли проникваше в Храма. По стените не горяха факли и едва ли бяха нужни — толкова чести бяха светкавиците.

Черните коси на Кризания се разпиляха пред очите й, а мантията й се развя под напора на вятъра. Докато вървеше към стаята на мага в дъното на коридора, тя чуваше как дъждът плющи в стъклата. Въздухът бе студен и влажен. Жрицата потръпна, ускори стъпките си и тъкмо бе вдигнала ръка да почука, когато в коридора се разнесе оглушителното изпращяване на синкавобяла светкавица, а трясъкът, който я последва, сякаш я блъсна към вратата. Тя се отвори и младата жена се озова в прегръдките на Рейстлин.

Усещането беше като сън. Почти хлипайки от ужас, тя се сгуши в кадифената мекота на черната му мантия и се сгря в топлината на тялото му. В началото то беше напрегнато, но сетне Кризания почувства как се отпуска. Ръцете му я притиснаха почти конвулсивно и после една от тях помилва косите й, донасяйки й утеха и облекчение.

— Спокойно, спокойно — шепнеше той като на уплашено дете, — не се страхувай от бурята, Преподобна дъще. Ликувай с нея! Почувствай могъществото на боговете, Кризания! Така те плашат глупците. Те не могат да ни сторят зло, ако ние решим така.

Постепенно риданията на Кризания отслабнаха. Думите на Рейстлин бяха различни от нежната майчина утеха. Значението им достигна до ума й. Тя вдигна глава и го погледна.

— Какво искаш да кажеш? — запъна се жрицата, обзета изведнъж от страх. В огледалните му очи се появи пукнатина, през която тя зърна огъня на душата му.

Кризания неволно понечи да се отдръпне от него, но той я задържа, приглади разпилените пред лицето й коси с треперещи ръце и й прошепна:

— Ела с мен, Кризания! Ела с мен в едно време, където ще бъдеш единствената жрица на света, мини с мен през вратата, отвъд която се открива възможността да се възправим срещу самите богове! Помисли само! Какво би значело светът да види една такава власт!

Рейстлин я пусна. После повдигна ръцете си и черната му мантия затрептя около него, проблесна светкавица, чу се тътен на гръмотевица и той се разсмя. Тогава Кризания видя трескавия блясък в очите му и ярките петна върху мъртвешки бледите му страни. Той беше слаб, много по-слаб, откакто го видя за последен път.

— Ти си болен — рече Кризания, отстъпвайки назад и търсейки опипом дръжката на вратата. — Ще отида за помощ…

— Не! — изкрещя Рейстлин и гласът му проехтя по-силно от гръмотевица. Очите му отново станаха като огледална повърхност, лицето му беше хладно и спокойно. Той протегна ръка, стисна я болезнено за китката и я дръпна към средата на стаята. Вратата се затръшна зад нея. — Да, болен съм — заговори магът по-спокойно, — но нищо не може да ме спаси от болестта ми, освен да избягам от тази лудост. Почти съм готов с плановете си. Утре е денят на Катаклизма и вниманието на боговете ще бъде насочено към урока, който искат да дадат на тези клети нещастници. Тъмната царица няма да може да ме спре, докато правя магията си и се пренасям в единственото време в историята, когато тя е уязвима от силата на истински свещенослужител!

— Пусни ме! — извика Кризания. Болката и яростта бяха взели връх над страха й. Жрицата дръпна гневно ръката си и се освободи. Но тя не бе забравила прегръдката и докосването на ръцете му… Обидена и засрамена Кризания му обърна гръб. — Ще трябва да вършиш тъмните си дела без мен — каза младата жена със задавен от сълзи глас. — Аз няма да дойда с теб.

— В такъв случай ще умреш — отбеляза мрачно Рейстлин.

— Осмеляваш се да ме заплашваш! — изкрещя Кризания с лице към него, а потресът и гневът пресушиха сълзите в очите й.

— О, не от моята ръка — рече Рейстлин със странна усмивка. — Ти ще загинеш от ръцете на онези, които те изпратиха тук.

Кризания премигна зашеметена. Сетне бързо възвърна самообладанието си.

— Това вероятно е поредният ти номер? — каза тя хладно и се отдалечи от него. Болката в сърцето й от опита му да я измами беше по-силна, отколкото можеше да понесе.

Искаше й се да си тръгне оттук, преди да открие какво беше способен да й стори…

— Това не е никакъв трик, Преподобна дъще — каза само Рейстлин. Той посочи една книга с червена подвързия, която лежеше отворена на писалището му. — Убеди се сама. Аз работих много — добави магът и махна с ръка към безбройните редици от книги по стената. Кризания ахна. Те със сигурност не бяха тук при последното й идване. Магът я погледна и кимна. — Да, донесох ги от далечни места. Дълго пътувах, за да се добера до някои от тях. Най-накрая открих и тази в Уейритската кула на върховното чародейство, където и очаквах да я намеря. Ела и виж сама.

— Какво е това? — Кризания се взираше в тома, сякаш изведнъж той можеше да се окаже свита на кълбо отровна змия.

— Книга, нищо повече. — Рейстлин се усмихна уморено. — Уверявам те, че тя няма да се превърне в дракон, който ще те отнесе някъде по моя заповед. Повтарям, това е книга. Енциклопедия, ако щеш. И при това много древна, написана е още през Века на бляновете.

— Защо искаш да я отворя? Какво общо има тя с мен? — попита Кризания подозрително. Тя обаче бе спряла да отстъпва към вратата. Хладното държане на Рейстлин я успокои. Дори за кратко бе спряла да забелязва припламванията на светкавиците и тътена на гръмотевиците навън.

— Това е енциклопедия на магическите приспособления, създадена през Века на бляновете — продължи Рейстлин невъзмутимо, без да откъсва очи от нея, сякаш я притегляше с погледа си. — Чети…

— Не разбирам езика на магията — отвърна Кризания намръщено, но после лицето й се проясни. — Или може би имаш намерение да ми превеждаш? — попита тя високомерно.

За миг очите на Рейстлин припламнаха с гняв, но сетне той бързо бе заменен от тъга и изтощение, които сякаш прорязаха сърцето на Кризания.

— Тя не е написана на езика на магията — каза Рейстлин тихо. — Ако беше така, нямаше да те повикам тук. — Той погледна надолу към черната си мантия и се усмихна горчиво и злъчно. — Преди много години аз доброволно платих тежката цена. Не зная защо се надявах, че ще ми се довериш.

Чувствайки се необяснимо и дълбоко засрамена, Кризания прехапа устни, заобиколи голямото писалище и се спря там разколебана. Рейстлин седна на един стол и й даде знак да се приближи до отворената книга. Магът изрече някаква заповедна дума и от жезъла, който беше облегнат на стената близо до Кризания, лумна жълтеникава светлина, която я стресна почти толкова силно, колкото и светкавиците навън.

— Чети! — Рейстлин й посочи страницата.

Жрицата се опита да се успокои, сведе очи и започна да преглежда страницата, макар да нямаше представа какво точно търсеше. И сетне нещо привлече вниманието й. Една от точките там гласеше „Приспособление за пътуване във времето“ и в съседство имаше картинка на някакъв уред, подобен на описания от кендера.

— За това ли става дума? — попита тя и погледна към Рейстлин. — Приспособлението, което Пар-Салиан е дал на Карамон, за да се върнем обратно?

— Чети — повтори той тихо.

Изпълнена с любопитство, Кризания прехвърли набързо текста. В рамките на един-два параграфа беше дадено кратко описание на предмета, споменаваше се отдавна забравения велик маг, който го беше изобретил и се излагаха указанията за ползване. Голяма част от описанието остана неразбрано за нея, защото боравеше с магически понятия. Смисълът започна да се оформя в ума й като мозайка…

… то ще телепортира човека, който вече е под заклинанието на времето напред или назад… трябва да бъде сглобено правилно и фасетните стени трябва да гледат в необходимата посока, както е описано… може да пренесе един-единствен човек, комуто приспособлението е било дадено при изричането на заклинанието… уредът може да се ползва само от елфи, човеци и великани-човекоядци… не е необходима заклинателна дума.

Кризания стигна до края и вдигна неуверено очи към Рейстлин. Той я наблюдаваше със странен поглед, сякаш очакваше нещо от нея. В този пасаж имаше нещо, което тя трябваше да открие. И дълбоко в себе си жрицата почувства безпокойство, страх и вцепененост, сякаш сърцето й вникна в значението на текста преди ума й.

— Още един път — подкани я Рейстлин.

Опитвайки се да се съсредоточи, макар отново да усещаше бурята, която като че ли ставаше все по-яростна, Кризания зачете описанието отново.

Ето го важното място! Думите сякаш скочиха от страницата, сграбчиха я за гърлото и започнаха да я задушават.

Може да пренесе един-единствен човек…

Може да пренесе един-единствен човек!

Краката й се подкосиха, но за щастие Рейстлин успя да бутне един стол към нея преди жрицата да се строполи на пода.

В продължение на няколко дълги секунди Кризания бе зареяла поглед някъде в стаята. Макар и често огрявана от светкавиците и магическата светлина на жезъла, за нея тя изведнъж бе станала ужасно тъмна.

— Той знае ли? — попита накрая младата жена през скованите си устни.

— Карамон ли? — изсумтя презрително Рейстлин. — Разбира се, че не. Ако бяха му казали, той щеше да счупи дебелия си врат в опити да ти го даде и щеше да те моли на колене ти да го използваш и да му позволиш да умре вместо теб. Почти не мога да се сетя за нещо друго, което може да го направи толкова щастлив.

Не, лейди Кризания. Няма съмнение, че той щеше да го задейства уверено само, ако ти и кендерът сте до него. И сетне щеше да бъде опустошен от мъка, когато му обяснят защо се е върнал сам. Питам се как Пар-Салиан би се справил с този проблем — добави Рейстлин с мрачна усмивка, — защото Карамон е напълно способен да събори онази кула върху главите им. Но това няма отношение към сегашния въпрос.

Погледът му привлече нейния, макар че тя предпочиташе да го избегне. Със силата на волята си той я застави да го погледне в очите. И Кризания отново видя себе си, но този път сама и ужасно уплашена.

— Те те изпратиха тук да умреш, Кризания — каза Рейстлин с глас малко по-силен от шепот, който обаче достигна до самата й душа и отекна в ума й по-силно от мълниите навън. — Това е доброто, за което ми говориш. Ба! Те живеят в страх, както и Царя-жрец. Страхуват се от теб, както се страхуват и от мен. Единственият път към доброто, Кризания, е моят път! Помогни ми да победим злато. Нуждая се от теб…

Младата жрица затвори очи и в ума й още веднъж живо изплуваха думите, написани от ръката на Пар-Салиан на онази бележка… вашият живот или душа… за да спасите едното, ще трябва да се откажете от другото! Съществуват много начини да напуснете този период на времето и един от тях е Карамон. Той умишлено я бе подвел! Какъв друг начин съществува, освен Рейстлин? Това ли бе имал предвид магът? Кой можеше да й отговори? Имаше ли някой на този и пуст и безнадежден свят, на когото можеше да се довери?

Мускулите й потрепваха и се свиваха конвулсивно. Кризания се изправи с усилие от стола. Тя не погледна Рейстлин, вместо това предпочете да се взира в нищото.

— Трябва да вървя — промълви тя на пресекулки, — … нужно ми е време да помисля…

Рейстлин не се опита да я спре. Нито пък стана от стола си. Не изрече нито дума, преди тя да стигне до вратата.

— Утре — прошепна той. — Утре…

Беше необходима цялата сила на Карамон и помощта на двама от гвардейците на Храма, за да отворят големите порти и той да излезе навън в бурята. Там вятърът го връхлетя с цялата си мощ, притисна го до каменната стена и го прикова за миг, сякаш беше някакъв дребосък като Тас. Исполинът поведе люта битка с вихъра и накрая победи или може би вятърът се умилостиви, за да му позволи да се спусне надолу по стълбите.

Яростта на бурята бе донякъде смекчена докато вървеше покрай високите улични сгради, но въпреки това му беше трудно да се придвижва напред. На места водата достигаше почти до коленете му, правеше водовъртежи около краката му и на няколко пъти дори щеше да го повали. Светкавиците наполовина го заслепяваха, гръмотевиците го оглушаваха със страшния си тътен.

Глава 15

Естествено, хората по улиците бяха съвсем малко. Жителите на Истар се криеха по домовете си и ту проклинаха, ту се молеха на своите богове. Малцината срещнати минувачи, които дявол знае какви отчаяни причини бяха изкарали навън в страховитата буря, се бяха вкопчили в стените на къщите или пък се гушеха нещастно покрай вратите.

Но Карамон продължи да напредва с тежки стъпки, изгаряйки от нетърпение да се върне в школата. Сърцето му преливаше от надежда и духът му беше висок въпреки бурята. Или може би именно заради бурята. Нямаше съмнение, че Кийри и Ферагас щяха да го послушат и нямаше да се спогледат учудено и хладно, когато отново се опиташе да ги убеди да избягат от Истар.

— Не мога да ви кажа откъде знам, просто знам! — говореше им той умолително. — Бедствието наближава, усещам го във въздуха!

— И да пропуснем последния турнир? — попита Кийри студено.

— Няма да има никакъв турнир в това време! — рече Карамон и размаха ръце.

— Силна буря като тази няма да трае дълго! — отбеляза Ферагас. — Тя скоро ще отмине и утре денят ще бъде чудесен. И освен това… — чернокожият присви очи, — … какво ще правиш без нас на арената?

— Ами ако трябва, ще се бия сам — каза Карамон малко объркан. Той планираше отдавна да е заминал по това време, заедно с Тас, Кризания и може би… може би…

— Ако трябва… — повтори Кийри с особен дрезгав глас, споглеждайки се с Ферагас. — Благодаря ти, че мислиш за нас, приятелю — рече тя и хвърли унищожителен поглед към железния нашийник на врата на Карамон, какъвто имаше и тя, — но благодаря все пак. Избягалите роби заплащат с живота си! Колко време според теб ще оцелеем в този си вид?

— Това няма да има значение, не и след… след… — запъна се Карамон и въздъхна, поклащайки отчаяно глава. Какво можеше да им каже? Как да ги накара да разберат? Но те не бяха му дали никакъв шанс. Просто се отдалечиха от него без нито дума повече и го изоставиха сам в столовата.

Но сега несъмнено щяха да го послушат! Щяха да се убедят, че това не е обикновена буря. Щяха ли да имат достатъчно време да се отдалечат на безопасно разстояние? Карамон се навъси и за първи път през живота си съжали, че не е обръщал повече внимание на книгите. Нямаше никаква представа колко широк е бил периметърът на опустошителната огнена планина. Исполинът поклати глава. Може би вече беше твърде късно.

„Е, все пак опитах“, каза си той, газейки през водата. Той отклони ума си от надвисналата над приятелите му беда и се застави да мисли за по-хубави неща. Скоро щеше да напусне това ужасно място. Скоро всичко това щеше да му се струва само лош сън.

Щеше да се прибере у дома при Тика. Може би с Рейстлин!

— Ще завърша строежа на новата къща — каза си той с тъга за всичкото време, което бе пропилял. В ума му изплува една картина. Той седи до огнището на новия им дом, а Тика е отпуснала глава на скута му. И тогава ще й разкаже за всичките им приключения. Рейстлин ще прекарва вечерите си с тях, отдаден на книгите и проучванията си, облечен в бяла мантия…

— Тика няма да повярва нито на дума — продължи да си мърмори исполинът. — Но това няма да има значение. Мъжът, в който се беше влюбила, щеше да бъде при нея в новия им дом! — Карамон въздъхна, почти усещайки червените й къдри да се увиват около пръстите му и да греят под светлината на огъня.

Отдаден на такива мисли, Карамон вървеше неспирно през бурята към арената. Когато стигна там, той издърпа един каменен блок в стената, използван от всички гладиатори, когато им се приискаше да се поразходят през нощта. Арак бе наясно със съществуването на този камък, но бе решил да се прави, че не знае нищо, стига хората му да не започнеха да злоупотребяват с тази привилегия. На арената, разбира се, нямаше никой. Всички тренировки бяха отменени. Героите на Игрите се бяха сврели в стаите си, проклинаха гадното време и се обзалагаха помежду си дали утре ще се бият.

Арак беше почти толкова бесен, колкото и стихиите навън и непрекъснато пресмяташе колко жълтици ще се изплъзнат от пръстите му, ако се наложеше да отмени Финалния тур — най-голямото спортно събитие през годината в Истар. Джуджето се опита да се ободри с мисълта, че лично той му беше обещал хубаво време утре, а ако някой можеше да знае, това беше именно той. Въпреки това, Арак продължи да се взира мрачно навън.

От мястото, където стоеше — висок прозорец на кулата към арената — той зърна Карамон да се промъква през каменната стена и даде знак на великана-човекоядец.

— Рааг! — подвикна джуджето, сочейки с ръка.

Рааг погледна надолу, кимна разбиращо, грабна грамадната си тояга и зачака Арак да затвори счетоводните си книги.

Карамон се завтече към килията, която делеше с кендера, нямайки търпение да му разкаже за Кризания и Рейстлин. Но когато влезе, малката стая се оказа празна.

— Тас? — каза той и се огледа, за да се убеди, че не е пропуснал да го види сред сенките. Но в този момент проблесна светкавица и в помещението стана светло като ден. От кендера нямаше и следа.

— Тас, покажи се! Сега не е време за шеги! — нареди Карамон строго. Веднъж Тасълхоф едва не му изкара акъла, когато се скри под леглото му и след това изскочи изведнъж, точно когато исполинът му беше обърнал гръб. Затова сега грамадният мъж запали една факла, застана пъшкайки на четири крака и освети мястото под леглото. Нямаше го и там.

— Надявам се, че на малкия глупак не му е хрумнало да излиза навън в тази буря! — каза си Карамон и раздразнението му изведнъж бе заменено от безпокойство. — Вятърът ще го отнесе чак в Утеха. Или може би е в столовата и ме чака там. Или пък е с Кийри и Ферагас! Точно така. Ще взема приспособлението и ще отида при него…

Говорейки си, Карамон се приближи до малкия дървен сандък, където държеше доспехите си. Отвори го и извади оттам екстравагантния златен костюм. Погледна го с презрение и хвърли парчетата на земята.

— Поне няма да ми се налага да нося пак тази премяна — каза си той с благодарност. — Макар че ще ми бъде забавно да зърна реакцията на Тика, ако ме види в него — промърмори той със срамежлива усмивка. — Как само ще ми се смее! И в същото време съм сигурен, че ще й хареса. — Подсвирквайки си весело, Карамон бързо извади всичко от сандъка и с острието на една от сгъваемите си ками внимателно откърти плоскостта на дъното, която беше приспособил като двойно дъно.

Мелодията замря на устните му.

Там нямаше нищо.

Обезумял от страх, исполинът опипа цялото дъно, макар да беше съвсем ясно, че един предмет с големината на магическото приспособление не може да се пъхне в някоя пукнатина. Докато сърцето му се блъскаше в гърдите с неистов ужас, Карамон се изправи залитайки, на крака и започна да претърсва стаята, осветяваше с факлата всеки тъмен ъгъл, надникваше отново под леглата. Той дори разкъса сламения си дюшек и беше на път да направи същото и с този на Тас, когато изведнъж забеляза нещо.

Не само кендерът го нямаше. Изчезнали бяха и всичките му кесии и любими вещи. А също и плащът му.

И тогава Карамон разбра. Тас бе взел магическия предмет.

Но защо?… За миг му се стори, че го е ударила мълния и внезапното откритие се спусна от мозъка към тялото му и го парализира целия.

Тас се беше срещал с Рейстлин. Сам му беше казал за това. Но какво търсеше Тасълхоф при него? Защо бе ходил при Рейстлин? Исполинът изведнъж осъзна, че кендерът ловко бе отклонил разговора им от този въпрос.

Карамон изпъшка. Любопитният кендер, разбира се, го беше разпитвал за приспособлението, но отговорите, които получи като че ли го бяха удовлетворили. Не можеше да се каже, че тази тема не му е давала мира. От време на време исполинът проверяваше дали предметът си е на мястото — човек развиваше подобни навици, когато съжителстваше с кендер. Но ако Тас бе проявявал твърде голямо любопитство към него, щеше да го занесе на Рейстлин. Той често бе постъпвал така в миналото, когато намереше нещо магическо.

Или може би Рейстлин го бе подмамил да му го занесе! Веднъж щом попаднеше в ръцете му, брат му можеше да ги принуди да тръгнат с него. Дали бе планирал това още в самото начало? Беше ли успял да изиграе кендера и да заблуди Кризания? Объркан и смутен, Карамон си блъскаше главата. Или може би…

— Тас! — извика грамадният мъж, пристъпвайки изведнъж към решителни действия. — Трябва да намеря Тас! Трябва да го спра! — Исполинът трескаво грабна прогизналия си от дъжда плащ. И тъкмо когато изхвърча навън, на пътя му се изпречи един огромен тъмен силует.

— Дръпни се от пътя ми, Рааг — изръмжа Карамон, напълно забравил в тревогата си къде се намира.

Рааг обаче веднага му го напомни, като сложи гигантската си ръка върху широките рамене на Карамон.

— Къде отиваш, робе?

Карамон се опита да отблъсне ръката му, но Рааг просто го стисна още по-силно. Чу се хрущящ звук и едрият мъж изпъшка от болка.

— Не го наранявай, Рааг — обади се един глас някъде около коленете на Карамон. — Утре той ще трябва да се бие. И нещо повече, ще трябва да победи!

Рааг блъсна Карамон в килията му почти без усилие, сякаш си играеше с дете. Големият мъж се препъна и падна тежко назад на каменния под.

— Виждам, че днес си много зает — каза му Арак дружески и се тръсна на леглото.

Карамон се надигна и разтри натъртените си рамене. Сетне хвърли бърз поглед към Рааг, който продължаваше да запречва вратата. Арак продължи:

— Вече беше веднъж навън по време на тази ужасна буря, сега си тръгнал пак да излизаш. — Джуджето поклати глава. — Не, не. Не мога да позволя това. Можеш да вземеш да настинеш…

— Хей — Карамон се усмихна леко и близна сухите си устни. — Просто отивах в столовата да намеря Тас… — Той трепна неволно, когато навън изтрещя светкавица. Чу се силно изпукване и се разнесе миризма на горящо дърво.

— Забрави за това. Кендерът вече не е тук — рече Арак, свивайки рамене. — И ми се струва, че си отиде завинаги. Беше събрал всичките си вещи.

Карамон преглътна, за да прочисти гърлото си.

— Позволи ми тогава да отида да го намеря… — поде той.

Кривата усмивка на Арак изведнъж бе заменена от свирепо изражение.

— Пет пари не давам за малкия негодник! Нищо не губя от него, имайки предвид всичко, което вече е задигнал от мен. Но виж, ти си истинска инвестиция. Малкият ти план за бягство пропадна, робе.

— Бягство? — Карамон се изсмя фалшиво. — Аз никога… Ти не разбираш…

— Не разбирам, казваш? — озъби му се Арак. — Според теб не съм разбрал, че се опитваш да накараш двама от най-добрите ми бойци да избягат. Май не разбирам, че правиш всичко възможно да ме съсипеш? — Гласът на джуджето премина в пронизителен крясък, който се извиси над воя на вятъра. — Кой те подучи на това? — Лицето на Арак изведнъж стана хитро и лукаво. — Не е бил господарят ти, така че не ме лъжи. Той се отби при мен лично.

— Рейст… ъъъ… Фистандантилус — заекна Карамон и долната му челюст увисна.

Джуджето се усмихна самодоволно.

— Точно така. Освен това Фистандантилус ме предупреди, че можеш да се опиташ да ми спретнеш нещо такова. Каза ми, че трябва да те наблюдавам внимателно. Дори ми подхвърли идеята за едно подобаващо наказание.

Финалният двубой утре няма да бъде между твоя отбор и минотаврите. Вместо това на арената ще застанеш ти срещу Кийри, Ферагас и Червения минотавър! — Джуджето се наведе напред и се втренчи злобно в лицето на Карамон. — И оръжията им ще бъдат истински!

Карамон гледаше Арак с неразбиращ поглед.

— Защо? — промърмори той мрачно. — Защо иска да ме убие?

— Да те убие? — Джуджето се разкикоти. — Той не иска да те убие! Той е убеден, че ти ще победиш! „Това е изпитание, каза ми той, не искам роб, който не е най-добрият! И той ще ми докаже, че никой не може да се сравнява с него. Карамон направи това в боя си с Варварина. Това беше първото му изпитание. Нека направим следващото по-тежко за него“, рече накрая господарят ти. О, няма друг като него!

Арак се закиска и заудря коленете си едно в друго и дори Рааг изсумтя нещо, което можеше да мине за проява на веселие.

— Аз няма да се бия! — каза Карамон и чертите на лицето му застинаха в мрачна маска. — Убийте ме, ако щете! Но аз няма да застана срещу моите приятели. Нито пък те ще пожелаят да се бият с мен!

— Той ме предупреди, че ще кажеш точно това! — изрева джуджето. — Не беше ли така, Рааг! Абсолютно същите думи. Мътните да го вземат, но този човек те познава дяволски добре! Човек ще рече, че сте братя. „И после, вика ми господарят ти, ако откаже да се бие, в което почти не се съмнявам, ти му кажи, че приятелите му ще се бият на негово място, но срещу Червения минотавър и именно на него ще му бъдат дадени истински оръжия.“

Карамон си спомни ясно как младият гладиатор се гърчеше на каменния под, докато отровата от тризъбеца на минотавъра се стичаше по тялото му.

— А що се отнася до желанието на приятелите ти да се бият с теб — подигра му се Арак, — Фистандантилус се погрижи и за това. След онова, което им каза, те просто нямат търпение да застанат на арената срещу теб!

Карамон отпусна глава над гърдите си. Започна да се тресе целият. Тялото му беше обзето от студени тръпки, стомахът му се сви. Планът на брат му беше толкова чудовищен, че умът му се изпълни с мрак и отчаяние.

„Рейстлин измами всички ни — Кризания, Тас и мен! Именно той бе направил така, че да убия Варварина. Той ме е излъгал! Излъгал е и Кризания. Той е неспособен да я обикне, както и тъмната луна не може да освети нощните небеса. Просто я използва! А може би използва и Тас? Тас!“ Карамон затвори очи. Той си спомни погледа на Рейстлин, когато откри кендера, а също и думите му — „един кендер може да промени хода на времето… така ли смятат да ме спрат?“ Тас представляваше за него опасност, заплаха! За исполина вече нямаше никакво съмнение къде е отишъл кендерът…

Вятърът навън виеше и пищеше, но не толкова силно, колкото страдащата душа на Карамон. Отпаднал, измъчван от гадене, ледени тръпки и остри болки, големият войн напълно изгуби представа какво се случва около него. Той не видя жеста на Арак, нито усети как Рааг го сграбчва с грамадните си ръце. Не почувства дори и ремъците, които стегнаха около китките му…

Едва по-късно, когато слабостта и ужасът отминаха, Карамон дойде на себе си, откривайки къде се намира. Беше хвърлен в малка килия без прозорец, дълбоко под земята, вероятно точно под арената. Рааг тъкмо захващаше една верига към железния му нашийник, а другият й край прикова към каменната стена. След това великанът-човекоядец го блъсна на пода и провери кожените ремъци около китките му.

— Не ги стягай твърде много — чу Карамон предупредителния глас на джуджето, — утре му предстои да се бие…

Разнесе се далечен грохот на гръмотевица, който достигна дори в дълбокото подземие. При този звук Карамон с надежда вдигна глава. „Не можем да се бием в такова време…“

Джуджето се ухили, излизайки след Рааг през дървената врата. То понечи да я затвори, но после подаде глава през нея и като видя изражението върху лицето на Карамон, разтърси радостно брада.

— О, между другото. Фистандантилус каза, че утре денят ще бъде прекрасен. Ден, който всички на Крин дълго ще помнят…

Вратата се затвори с трясък и след това беше заключена.

Карамон остана сам в гъстия студен мрак. Умът му беше чист и спокоен. Слабостта и потресът го бяха лишили от чувство или емоция. Беше сам. Дори и Тас си беше отишъл. Нямаше към кого да се обърне за съвет, нямаше кой да взема решенията вместо него. И тогава той реши, че не се нуждае от никого. Не и при взимането на решенията. Сега знаеше и разбираше… именно затова маговете го бяха изпратили в миналото. Те знаеха истината. Но искаха той да я научи сам. Неговият близнак беше изгубен и никога нямаше да бъде върнат към пътя на доброто.

Рейстлин трябваше да умре.

Глава 16

Никой не спа в Истар през онази нощ.

Яростта на бурята се усили, сякаш искаше да унищожи всичко по пътя си. Воят на вятъра напомняше стенанието на зъл дух и се чуваше непрекъснато, въпреки непрестанния тътен на мълниите. Назъбени светкавици танцуваха по улиците и дърветата експлодираха при огненото им докосване. Ледените късове на градушката трещяха и подскачаха по паважа, събаряха керемиди и камъни от къщите, разбиваха и най-дебелото стъкло, след което вятърът и дъждът връхлитаха в домовете като свирепи завоеватели. По улиците ревяха водите на истински потоп, който отнасяше сергиите, загражденията за роби, каруци и талиги.

И въпреки това нямаше пострадали.

Сякаш самите богове в този последен час бяха прострели ръце над живите същества, надявайки се, умолявайки ги да се вслушат в предупрежденията.

Призори бурята спря. Светът изведнъж потъна в дълбока тишина. Боговете чакаха, затаили дъх, за да не пропуснат да чуят дори и най-слабия вик, който можеше все още да спаси света.

Слънцето се заиздига по бледосиньото, воднисто небе. Нито една птичка не го поздрави, нито пък се чу шумоленето на листа на утринния ветрец, защото такъв нямаше. Въздухът беше неподвижен и мъртвешки спокоен. Пушекът от тлеещите дървета се издигаше към небесата съвършено прав, а водите от наводнението спадаха бързо, сякаш се оттичаха в някаква огромна шахта. Хората изпълзяха от домовете си и не вярваха на очите си, че разрушенията не са по-големи, а след това, изтощени от безсънната нощ, се върнаха в леглата си.

Едно-единствено същество в Истар обаче бе спало непробудно през тази ужасна нощ. Всъщност събуди го внезапно настъпилата тишина.

Както Тасълхоф Кракундел обичаше да разказва, той бе разговарял с призраци в Тъмната гора, срещал се беше с няколко дракона (бе летял на два от тях), веднъж бе дошъл много близко до прокълнатата Шойканска гора (като при всеки следващ разказ близостта нарастваше), случи се дори да счупи една драконова сфера и накрая бе лично отговорен за разгрома на Тъмната царица (с известна странична помощ). Една обикновена гръмотевична буря или по-точно едно нейно подобие като това от миналата нощ, не можеше току-така да го уплаши и още по-малко да смути съня му.

Беше съвсем просто да се добере до магическото приспособление. Тас поклати глава, мислейки си за наивността на Карамон, който напразно се гордееше с находчивостта на скривалището си. Той съзнателно се беше въздържал да каже на исполина, че всяко двойно дъно с лекота можеше да бъде открито от всеки кендер, навършил тригодишна възраст.

Изгаряйки от нетърпение, Тас извади магическото приспособление от кутията и се вторачи в него с почуда и радост. Беше забравил колко възхитително и красиво е то, сгънато под формата на овално украшение. Струваше му се направо невъзможно собствените му ръце да го превърнат в нещо, което да извърши такова чудо!

Тас набързо прехвърли наум указанията на Рейстлин. Магът му ги беше дал преди няколко дни и го беше накарал да ги запомни наизуст, допускайки, че Тас няма да се забави да изгуби писмените инструкции, както злъчно бе отбелязал.

Те не бяха никак трудни и скоро Тас си ги припомни.

Твойто време си е твое,
макар да си го изоставил.
Въртящи се безспир
просторите му виждаш —
не пречи на вечния им ход.
Дръж здраво началото и края,
един към друг ги огъни
и онова, което е свободно ще осигуриш.
И нека твоята съдба се сбъдне.

Магическият предмет беше толкова красив, че Тас можеше да го гледа и да му се любува с часове. Но той нямаше часове и затова припряно го пъхна в една от кесиите си, грабна останалите — в случай че попаднеше на нещо интересно или нещо интересно попаднеше на самия него — наметна плаща си и се втурна навън. По пътя си мислеше за последния си разговор с мага отпреди няколко дни.

— Вземи предмета в нощта преди последния ден — беше го посъветвал Рейстлин. — Бурята ще бъде ужасна и на Карамон може да му хрумне да отпътува още тогава. Освен това ще ти бъде най-лесно да се промъкнеш в Свещената зала на Храма, както я наричат, докато бурята бушува. На сутринта тя ще утихне и тогава Царят-жрец и помощниците му ще започнат шествие с молитви. Те ще отидат в Свещената зала и именно там Царят-жрец ще отправи искането си към боговете.

Ти трябва да бъдеш там и да активираш приспособлението веднага щом той спре да говори…

— Как ще го спре това? — прекъсна го Тас нетърпеливо. — Ще се издигне ли от него лъч светлина към небето или нещо такова? Ще просне ли то Царя-жрец на земята?

— Не — отговори Рейстлин и се покашля тихо, — то няма да просне Царя-жрец на земята. Но си прав за лъча светлина.

— Наистина ли? — Тас остана с отворена уста. — Просто предположих. Но това е невероятно! Трябва добре да се грижа за този магически жезъл.

— Да — отговори Рейстлин сухо, — а сега да продължа, преди да си ме прекъснал пак…

— Извинявай, няма да се повтори — извини се Тас и затвори уста под гневния поглед на Рейстлин.

— Трябва да се промъкнеш в Свещената зала през нощта. Пространството зад олтара е закрито със завеси. Скрий се там и никой няма да те намери.

— След това ще спра Катаклизма, ще се върна при Карамон и ще му разкажа всичко! Ще бъда герой… — Тас замълча, защото в ума му беше прелетяла една неочаквана мисъл. — Но как ще стана герой, ако съм спрял нещо, което никога не е започвало? Искам да кажа, как ще разберат те, че съм направил нещо, ако не…

— О, бъди сигурен, че ще разберат — каза Рейстлин тихо.

— Мислиш ли? Но аз все още не разбирам… О, да, предполагам, че си доста зает. Сигурно е време да си вървя. Е, добре. А къде смяташ да отидеш ти, когато всичко това свърши? — попита Тас, докато ръката на Рейстлин го побутваше силно към вратата. — Накъде смяташ да поемеш?

— Накъдето ми хрумне — каза Рейстлин.

— Мога ли да дойда с теб? — запали се Тас.

— Не, ти ще бъдеш нужен в твоето време — отвърна Рейстлин и го погледна някак особено, или поне така му се стори на Тас. — За да се грижиш за Карамон…

— Да, сигурно си прав — въздъхна кендерът. — За него са необходими много грижи. — Те стигнаха до вратата. Тас се втренчи в нея за миг и сетне вдигна глава към Рейстлин с грейнало лице. — Сигурно няма да е възможно, но… се питам дали не би могъл да ме запратиш някъде като вихрушка, както направи миналия път. Беше страшно забавно…

Сдържайки въздишката си, Рейстлин услужливо го „запрати като вихрушка“ в едно езеро с патици за огромна радост на Тас. Кендерът даже не можеше да си спомни Рейстлин някога да е бил толкова мил с него.

„Вероятно причината е подвига ми със спирането на Катаклизма, реши Тас. Той вероятно ми е много благодарен, но просто не знае как да го изрази. Или може би не му е позволено да изпитва благодарност, защото служи на силите на злото.“

Това беше интересна мисъл и Тас продължи да разсъждава над нея, докато излизаше, газейки, от езерото, след което тръгна вир-вода мокър към арената.

Тас си я припомни отново на тръгване от арената през нощта преди Катаклизма, който нямаше да се случи, но мислите за Рейстлин бяха грубо прекъснати. Той не бе разбрал колко свирепа наистина беше бурята и остана донякъде изненадан от силата на вятъра, който буквално го вдигна във въздуха и го запрати към каменната стена на арената, веднага щом излезе навън. След кратка почивка, през която успя да си поеме въздух и да провери дали няма нещо счупено, кендерът се стегна и потегли отново към Храма, стискайки здраво магическото приспособление в ръката си.

Този път беше достатъчно съобразителен да се вкопчва в стените на сградите, откривайки, че там вятърът не е толкова силен. Напредването през бурята в действителност се оказа доста ободрително преживяване. Веднъж светкавица удари едно дърво наблизо и го направи на трески. (Тас често се беше питал какво точно означава думата „трески“.) След това той не прецени добре дълбочината на водата по улицата и беше понесен надолу от бушуващия порой. Това беше забавно и щеше да бъде още по-забавно, ако можеше и да диша. След това водата го изхвърли доста грубо на една уличка, където можеше отново да стане на крака и да продължи пътуването си.

Тас почти съжали, че е стигнал Храма след толкова много приключения, но си напомни за важността на мисията си и се вмъкна вътре през градината. И както беше предвидил Рейстлин, тук беше съвсем лесно да остане незабелязан в суматохата, причинената от бурята. Свещениците тичаха във всички посоки, опитваха се да попият водата, събираха натрошените стъкла от прозорците, палеха изгасналите факли и утешаваха онези, които вече не издържаха на напрежението.

Кендерът нямаше представа къде е Свещената зала, но нищо не му носеше толкова радост, колкото обикалянето из странни места. Два или три часа по-късно (след като няколко кесии се бяха издули от нови придобивки), той се натъкна на една стая, която съвсем точно отговаряше на описанието на Рейстлин.

Тук не горяха факли и в момента в нея нямаше никой, но няколко силни светкавици я осветиха достатъчно ясно, за да може Тас да види олтара и завесите, за които Рейстлин бе споменал. По това време кендерът вече беше много уморен и се зарадва на възможността да си почине. Той проучи стаята, установи, че е потискащо празна, сетне мина покрай олтара (също празен) и се мушна под завесите, хранейки известна надежда, макар да беше доста отпаднал, че тук ще открие тайна пещера, използвана от Царя-жрец за изпълнението на свещени обреди, забранени за очите на простосмъртните.

Тас се огледа и въздъхна. Нищо! Само стена, покрита с плат. Кендерът седна зад завесите, просна плаща си на земята да изсъхне, изцеди косата си от водата и използвайки отблясъците на светкавиците, които проникваха през цветното стъкло на прозорците, започна да разглежда интересните предмети, които бе събрал в кесиите си, докато идваше насам.

След известно време клепачите му натежаха толкова много, че вече не можеше да ги държи отворени, а прозевките му станаха толкова широки, че имаше опасност да си нарани челюстта. Тогава Тас се сви на кълбо и се унесе в сън, почти необезпокояван от тътена на бурята. Последната му мисъл беше дали вече липсва на Карамон и ако беше така, много ли му беше сърдит?…

Следващото нещо, което кендерът откри, бе настъпилата тишина. Защо обаче тя бе смутила дълбокия му сън, беше истинска загадка. Известно недоумение будеше и въпросът къде точно се намира, но след това си спомни.

О, да! Той беше в Свещената зала на Храма на Царя-жрец в Истар. Днес беше денят на Катаклизма или поне така трябваше да бъде. По-точно казано днес беше денят, в който Катаклизмът нямаше да се случи. Или още по-точно днес бе бил денят на Катаклизма. Тас откри, че всички тези неща са доста объркващи и промяната на хода на времето е свързана с много грижи и затова реши да не мисли повече за това, а да се опита да разбере защо е станало толкова тихо.

И в следващия миг се сети. Бурята бе спряла! Точно както му бе казал Рейстлин. Тас стана на крака и надникна между завесите на Свещената зала. През прозорците влизаше ярка слънчева светлина. Кендерът преглътна от вълнение.

Нямаше представа колко е часът, но съдейки по яркостта на слънцето, предобедът вероятно беше преполовен. Шествието скоро щеше да започне, спомни си той, и известно време щеше да се вие по коридорите на Храма. Царят-жрец бе призовал боговете по време на Високата стража, когато слънцето бе достигнало зенита си на небето.

И наистина, докато обмисляше тези неща, точно над главата му гръмнаха камбани и техният звън като че ли го стресна по-силно от гръмотевиците през миналата нощ. За момент дори се зачуди дали не е обречен до края на живота си да чува това дрънчене в ушите си. След това камбаните в кулата замлъкнаха и няколко секунди по-късно същото се случи и с тези в главата му. Той въздъхна с облекчение, погледна отново през завесите и тъкмо се питаше дали някой няма да дойде да чисти тук, когато зърна една призрачна фигура да се мушва в залата.

Тас се дръпна назад. Оставяйки само една малка пролука в завесите, кендерът надникна с едно око. Главата на фигурата беше наведена, а стъпките й бяха бавни и несигурни. Тя се спря за миг до една каменна пейка, сетне се облегна на олтара, сякаш бе твърде уморена да продължи нататък и накрая се отпусна на колене. Макар и облечена в бели одежди като почти всички в Храма, тази фигура му се струваше позната и затова, когато се убеди, че не е възможно да го види, Тас рискува и дръпна още малко завесите.

— Кризания! — каза си той със събудено любопитство. — Чудя се защо ли е дошла тук толкова рано? — И след това внезапно го обзе огромно разочарование. Ами ако и тя е дошла тук да спре Катаклизма! — По дяволите! Рейстлин каза, че само аз мога — мърмореше си Тас.

После той разбра, че тя говори нещо — или сама на себе си, или се молеше. Не можеше да каже със сигурност. Кендерът се притисна колкото може по-близо до завесата и се заслуша в думите й.

— Паладин, най-велики, най-мъдри боже на вечната доброта, чуй гласа ми в този най-трагичен от всички дни. Знам, че не мога да спра онова, което ще се случи. И може би молбата ми към тебе е знак за недостатъчната ми вяра. Искам единствено това — помогни ми да разбера! Ако наистина трябва да умра, позволи ми да узная защо. Нека смъртта ми да послужи на някаква кауза и аз да узная каква е тя. Покажи ми, че не съм се провалила във всичките си начинания, заради които дойдох тук.

Направи така, че да мога да остана тук незабелязана и да чуя онова, което никой от присъстващите смъртни не е могъл да разкаже — думите на Царя-жрец. — Кризания отпусна глава в ръцете си. — Вярата ми виси на косъм — каза тя толкова тихо, че Тас едва я чу. — Дай ми някакво оправдание за това ужасно бедствие. Ако такава е волята ти, аз ще загина, както бе решено от други, заедно с онези, които много отдавна изгубиха вярата си в истинските богове…

— Не казвай, че те са изгубили вярата си, Преподобна дъще — дойде един глас от въздуха, който така стресна кендера, че той едва не падна през завесата. — По-скоро тяхната вяра в истинските богове бе заменена от вярата им във фалшиви божества — пари, власт, амбиции…

Кризания вдигна глава и ахна. Същото стори и Тас, но неговото възклицание не беше предизвикано от трептящата бяла фигура, която се материализира до нея, а от вида на лицето й. Жрицата очевидно не бе спала няколко нощи подред, очите й бяха тъмни, огромни и потънали дълбоко в лицето й; страните й бяха хлътнали, а устните — сухи и напукани. Тя не бе сресала косите си и докато се взираше с уплаха и тревога в странната призрачна фигура, те падаха около лицето й като черни паяжини.

— К-кой сте вие? — заекна Кризания.

— Името ми е Лоралон. И съм тук, за да ви отведа. Вие не сте сред онези, на които им е писано да умрат, Кризания. Вие сте последният истински свещенослужител на Крин и можете да се присъедините към онези, които си отидоха преди много дни.

— Лоралон, великият свещеник от Силванести — прошепна жрицата. Тя остана дълго загледана в него, сетне наведе глава, извърна се и отмести очи към олтара. — Аз не мога да си тръгна — каза тя твърдо, все така коленичила и стиснала неспокойно ръце пред гърдите си. — Все още не. Трябва да чуя думите на Царя-жрец. Трябва да разбера…

— Не разбрахте ли вече достатъчно? — попита строго Лоралон. — Какво почувствахте в душата си през тази нощ?

Кризания преглътна и отметна косите си с трепереща ръка.

— Страхопочитание, смирение — промълви тя. — Несъмнено всички трябва да чувстват това пред могъществото на боговете…

— И нищо друго? — продължи Лоралон. — Може би завист? Желание да се съревновавате с тях? Да се издигнете и да обитавате техните небесни селения?

— Не! — отговори Кризания гневно, сетне се изчерви и се опита да скрие лицето си.

— Елате с мен, Кризания — настоя Лоралон. — Истинската вяра не се нуждае от доказателства и от оправдания да вярва в онова, което чувства със сърцето си, че е правилно.

— Думите, които сърцето ми изрича, отекват глухо в ума ми — отвърна Кризания. — Те не са нищо повече от сенки. Аз трябва да видя как истината сияе под ясната светлина на деня! Не, няма да тръгна с вас. Ще остана тук и ще чуя думите му! Ще науча дали има оправдание за делата на боговете.

В очите на Лоралон се четеше повече състрадание, отколкото гняв.

— Вие не гледате към светлината, а стоите на пътя й. Сянката, която виждате пред себе си, е вашата собствена сянка. Следващият път, когато видите истината, Кризания, ще бъдете заслепена от мрака… вечния мрак. Сбогом, Преподобна дъще.

Тас премигна и се огледа. Старият елф бе изчезнал! Наистина ли беше тук преди малко, питаше се кендерът неспокойно. Вероятно, да, защото все още си спомняше думите му. Побиха го тръпки и се почувства объркан. Какво имаше предвид той? Всичко звучеше толкова странно. И какво искаше да каже Кризания, споменавайки, че е изпратена тук да умре?

След това кендерът се оживи. Нито един от тях не знаеше, че Катаклизъм няма да има. Нищо чудно, че Кризания се чувстваше тъжна и унила.

— Вероятно доста ще се ободри, когато разбере, че в крайна сметка светът няма да бъде унищожен — каза си Тас.

И след това кендерът чу далечни гласове да се издигат в песен. Шествието! Беше започнало. Тас почти извика от вълнение. Страхувайки се, че ще бъде открит, той бързо запуши устата си с ръце. След това надзърна за последен път към Кризания. Тя стоеше там безнадеждна и унила и се отдръпна уплашено, когато чу музиката. Поради голямото разстояние песента звучеше остро, пискливо и неприятно. Лицето й бе толкова мъртвешки бледо, че за миг Тас се притесни, но сетне видя устните й да се свиват, а очите й да помръкват. Жрицата се взираше някъде с невиждащи очи, сключила ръце пред себе си.

— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза й тихо Тас и се дръпна назад, за да извади магическото приспособление от кесията си. Когато то се озова в ръцете му, кендерът седна и зачака.

Шествието продължаваше цяла вечност, поне от гледна точка на Тас. Той се прозя. Важните мисии определено бяха скучни, реши кендерът с раздразнение и с надеждата, че някой ще оцени какво е преживял, когато всичко свърши. Страшно му се искаше да почовърка в магическото приспособление, но Рейстлин бе набил в главата му да не се занимава с него, докато не дойдеше подходящия момент и после да следва указанията до последната буква. Толкова напрегнат беше погледът на мага и толкова студени нотки имаше в гласа му, че посланието му достигна до ума на Тас въпреки нехайната му кендерска природа. Затова сега той седеше с магическия предмет в ръцете си и не смееше дори да помръдне.

И тъкмо когато отчаянието му започна да взима връх над него (и левият му крак постепенно започна да става безчувствен), пред залата гръмна хор от красиви гласове. През завесите бликна ярка светлина. Кендерът се бореше с любопитството си, но накрая не издържа. Само едно кратко надзъртане! В края на краищата той никога не беше виждал Царя-жрец. Каза си, че все пак трябва да е наясно какво става там и надникна отново през пролуката в завесите.

Светлината почти го заслепи.

— Велики Реоркс! — промърмори кендерът, закривайки очите си с ръце. Спомни си как веднъж като дете бе гледал слънцето, опитвайки се да установи дали то наистина е гигантска златна монета и ако е така, как би могъл да я вземе от небето. След това три дни лежа в леглото със студени марли върху очите.

— Чудя се как ли го прави? — попита Тас, осмелявайки се да надзърне между пръстите си. Той се втренчи в сърцето на светлината, точно както бе направил със слънцето. И видя истината. Слънцето не беше златна монета. Царят-жрец бе просто човек.

Кендерът не изпита ужасния потрес на Кризания, когато бе видяла истинския човек, скрил се зад една илюзия. Причината беше може би в това, че Тас нямаше никакви предубеждения как би трябвало да изглежда Царят-жрец. Кендерите не изпитваха никакво страхопочитание пред никого и пред нищо (макар че Тас трябваше да признае с ръка на сърце, че се бе почувствал малко странно в присъствието на рицаря на смъртта, лорд Сот). Затова той беше само малко изненадан, когато откри, че най-святият Цар-жрец бе просто човек на средна възраст, оплешивяващ, с воднистосини очи и поглед на ужасена сърна, заплела се в шубрака. Тас бе изненадан и разочарован.

— Значи преживях всичко това напразно — мислеше си кендерът с раздразнение. — Няма да има никакъв Катаклизъм. Не мисля, че този човек може да ме ядоса дотолкова, че да го замеря дори с някой пирог, да не говорим пък за цяла огнена планина.

Но Тас нямаше какво друго да прави и освен това изгаряше от нетърпение да пусне в действие магическото приспособление. Затова реши да остане на поста си, да наблюдава и да слуша. Може би все пак нещо щеше да се случи. Опита се да зърне Кризания, да види как тя гледа на това, но ореолът от светлина около Царя-жрец бе толкова ярък, че в залата не можеше да се види нищо друго.

Върховният свещенослужител тръгна към олтара, хвърляйки погледи вляво и вдясно. Тас се питаше дали Царят-жрец ще види Кризания, но очевидно този човек бе заслепен от собствената си светлина, защото очите му просто минаха покрай нея. Когато стигна олтара, той не падна на колене и не се впусна в молитви, както бе направила жрицата. Тас си мислеше, че ще постъпи именно така, но вместо това Царят-жрец поклати гневно глава и остана прав.

От мястото си за наблюдение, което беше зад и малко вляво от олтара, кендерът виждаше чудесно лицето на свещенослужителя. Тас още веднъж стисна развълнувано магическия предмет. Току-що бе разбрал, че зад надменната маска на човека, воднистите му очи издаваха истински ужас.

— Паладин — прогърмя гласът на Царя-жрец и Тас остана с впечатлението, че се е обърнал към някой от подчинените си. — Паладин, ти виждаш злото, което ме обгражда отвсякъде! Ти стана свидетел на бедствията, които се посипаха като удари на бич върху Крин. Знаеш, че това зло е насочено лично срещу мен, защото аз съм единственият, който се бори с него! И несъмнено сигурно вече си видял, че догмата за равновесието не е валидна!

Гласът на Царя-жрец изгуби пронизителната си гръмовност и стана мек като флейта.

— Знай, че аз те разбирам. Ти си бил принуден да прилагаш тази доктрина в по-старо време, когато си бил слаб. Но сега ти разполагаш с мен, твоята дясна ръка, истинският ти представител на Крин. С нашата обединена мощ аз мога да изтрия злото от лицето на света! Унищожи расата на великаните-човекоядци! Вдъхни чувство за ред у своеволните човешки същества. Намери нови далечни родини за джуджетата, кендерите и гномовете, онези раси, които не са твое творение…

„Колко оскърбително, мислеше си изваденият от търпение Тас. Направо се колебая дали да не ги оставя да стоварят огнената планина върху главата му!“

— И аз ще управлявам във величие и блясък — гласът на Царя-жрец се извиси до кресчендо. — Ще създам нова епоха, която ще си съперничи с легендарния Век на бляновете! — Върховният свещенослужител разпери широко ръце. — Ти даде всичко това и дори повече на Хума, Паладин, който беше просто един рицар-вероотстъпник с нисък произход! Настоявам да дадеш и на мен могъществото, с което да прогоня сенките на злото, помрачаващи лика на тази земя!

Царят-жрец замлъкна и зачака, вдигнал високо ръце.

Тас затаи дъх, също в очакване, стискайки магическия предмет в ръцете си.

И след това кендерът почувства отговора. Побиха го тръпки. Връхлетя го страх, какъвто никога не беше изпитвал, дори и в присъствието на лорд Сот или в Шойканската гора. Разтреперан, Тас падна на колене и сведе глава. Разлюлян и скимтящ, той зашепна молитва към някаква невидима сила, търсейки милост и прошка. От другата страна на завесата се чу нещо като ехо на собственото му несвързано мънкане и кендерът разбра, че Кризания бе там и също като него бе почувствала страховития, кипящ гняв, който тътнеше над него като мълния.

Но Царят-жрец не произнесе нито дума повече. Той просто стоеше там и се взираше с очакване в небесата, които не можеше да види заради дебелите стени и купола на своя Храм… небесата, което не можеше да види заради собствената си светлина.

Глава 17

Взел твърдо решение как да действа на другия ден, Карамон се унесе в морен сън, който продължи няколко часа, донасяйки му благословена забрава. Събуди се рязко и видя, че Рааг се е навел над него, за да счупи оковите му.

— Ами това? — попита Карамон, вдигайки вързаните си китки.

Рааг поклати глава. Макар Арак да не смяташе, че Карамон може да е толкова глупав, че да се опита да надвие невъоръжен великана-човекоядец, джуджето бе забелязало лудостта в очите на грамадния мъж миналата вечер и не му се искаше да поема ненужни рискове.

Карамон въздъхна. Всъщност той бе обмислял тази възможност миналата нощ, както и много други, но я беше отхвърлил. Важното беше да остане жив. Или поне да не загива, преди да е сигурен, че Рейстлин е мъртъв. След това вече нямаше да има голямо значение…

Бедната Тика… Тя щеше да го чака ден след ден, докато накрая разбере, че той никога няма да се върне у дома.

— Мърдай! — изсумтя Рааг.

Карамон тръгна след великана-човекоядец по влажните, виещи се стълби, които извеждаха от складовите помещения нагоре към арената. Той тръсна глава, за да прогони оттам мислите за Тика. Те можеха да отслабят решителността му, а сега не можеше да си позволи това. Рейстлин трябваше да умре. Чувстваше се така, сякаш някаква светкавица от миналата нощ бе осветила част от ума му, която преди това е тънела в мрак в продължение на години. Най-накрая видя истинския размах на амбициите на брат си, на жаждата му за власт. Най-накрая престана да търси извинения за него. Макар огорчението му да беше огромно, трябваше да си признае, че дори онзи тъмен елф, Даламар, познаваше Рейстлин по-добре от него, неговия брат-близнак.

Обичта му го заслепяваше и очевидно бе заслепила и Кризания. Спомни си едни думи, казани някога от Танис: „Никога не ми се е случвало да видя нещо, направено от любов, да има лош резултат.“ Карамон изсумтя презрително. Е, винаги има първи път. Това пък беше любимата поговорка на Флинт. Първи път… и последен.

Но как точно щеше да убие брат си, Карамон не знаеше. И това не го тревожеше. Усещаше в себе си някакво странно чувство на покой. Разсъждаваше с учудваща яснота и логичност. Просто знаеше, че може да го направи. Нито пък Рейстлин щеше да успее да го спре, не и този път. Магическото заклинание за пътуване във времето щеше да изисква пълната концентрация на мага. Плановете му можеха да бъдат осуетени единствено от собствената му смърт.

„И следователно, каза си Карамон мрачно, трябва да живея.“

Той стоеше тихо и неподвижно, нито мускул не трепна по тялото му, не изрече нито дума, докато Арак и Рааг полагаха усилия да го облекат в доспехите му.

— Това не ми харесва — промърмори джуджето неведнъж, докато двамата с Рааг пристягаха каишките на Карамон. Спокойното и хладно изражение на исполина будеше у него тревога. Вместо това предпочиташе да го види как буйства като разярен бик. Единственият път, когато върху стоическото лице на Карамон проблесна искра на живот, бе моментът, в който Арак закопча късия меч на колана му. Грамадният мъж сведе поглед към безполезния реквизит и джуджето го видя да се усмихва горчиво.

— Дръж го под око — нареди Арак и Рааг кимна. — И нека да бъде далеч от другите, докато дойде време да излезе на арената.

Рааг кимна отново и поведе Карамон, чиито китки бяха все още вързани, надолу по коридорите към арената, където останалите очакваха реда си. Кийри и Ферагас хвърлиха кратки погледи към Карамон при появата му. Красивата жена-войн сви презрително устни и извърна хладно глава. Карамон срещна очите на Ферагас без да трепне. Собствените му очи нито умоляваха, нито търсеха оправдание. Ферагас очевидно не бе очаквал това. В началото чернокожият мъж изглеждаше объркан и след като размени шепнешком няколко думи с Кийри, той също му обърна гръб. Но Карамон забеляза, че раменете на мъжа са прегърбени и го видя да поклаща глава.

След това тълпата нададе рев и отмести поглед към онази част от арената, която се виждаше от неговото място. Беше почти пладне, Игрите бяха започнали точно по време на Високата стража. Слънцето сипеше лъчите си от небето, публиката — поспала няколко часа — беше многолюдна и в изключително добро настроение. По програма в началото имаше няколко предварителни боеве, които трябваше да събудят апетита на зрителите и да повишат градуса на напрежение. Но истинската атракция беше Финалният тур, който щеше да излъчи шампиона. Робът победител или щеше да спечели свободата си, или — в случая с Червения минотавър — щеше да се сдобие с несметни богатства, които да му стигнат до края на живота.

Съвсем разумно в началото Арак бе предвидил по-леки боеве, които дори изглеждаха комични. За целта си беше доставил няколко блатни джуджета. Той им даде истински оръжия, които те, разбира се, не знаеха как да използват, и ги изпрати на арената. Тълпата ревеше от възторг и се смееше до сълзи при вида на блатните джуджета, които се спъваха в собствените си мечове, мушкаха се ожесточено с дръжките на камите си или пък се обръщаха и побягваха с писък от арената. Естествено радостта на публиката не беше дори и наполовина толкова голяма, колкото тази на самите блатни джуджета, които накрая захвърлиха всички оръжия и се впуснаха в истински бой с кал. Накрая се наложи да ги изкарат от ринга насила.

Публиката ръкопляскаше, но мнозина започнаха да тропат с крака — добродушно, но и с известно нетърпение, — настоявайки да видят главната атракция. Арак остави това да продължи няколко секунди. Като истински професионалист по зрелищата, той знаеше, че това само ще усили възбудата им. И беше прав. Скоро цялата арена се тресеше от тропането, пляскането и скандирането на тълпата.

Именно затова никой сред публиката не почувства първия лек трус.

Карамон обаче го усети и стомахът му се сви, когато земята потръпна под краката му. Обзе го студен ужас. Това не беше страх от смъртта, а страх, че може да умре, преди да постигне целта си. Погледна с тревога към небето и се опита да си припомни всяка легенда, която бе чувал за Катаклизма. Доколкото си спомняше, катастрофата бе започнала няколко часа след пладне. Но над целия Крин бе имало земетресения, изригвания на вулкани и всевъзможни други природни бедствия, още преди огнената планина да се стовари върху Истар с такава сила, че след това да бъде залят от моретата.

Карамон видя в паметта си живо руините на този обречен град, които бе зърнал, когато корабът им бе грабнат от един водовъртеж в така нареченото Кърваво море на Истар. Тогава морските елфи ги бяха спасили, но за тези хора тук нямаше да има спасение. Сърцето му се сви от ужас и изведнъж потресен, той осъзна, че до този момент е пропъждал тази страховита гледка от ума си.

„В действителност аз никога не съм вярвал, че това ще се случи, разбра той, тръпнейки от страх, заедно със земята под краката си. Имам само още няколко часа, а може би и по-малко. Трябва да се махна оттук! Трябва да стигна до Рейстлин!“

След това се успокои. Рейстлин го очакваше. Рейстлин се нуждаеше от него — или поне се нуждаеше от „опитен боец“. Рейстлин щеше да му подсигури достатъчно време — време да победи и да се добере до него. Или време да загуби и да бъде заменен.

Но тъй или иначе Карамон изпита огромно облекчение, когато земята спря да трепери. След това чу гласа на Арак от центъра на арената, който оповестяваше началото на Финалния двубой.

— Преди те се биеха в един отбор, дами и господа, както всички вие знаете. И бяха най-добрият отбор, който сме виждали от години. Неведнъж сте наблюдавали как всеки един от тях рискува живота си, за да спаси своя съотборник. Те бяха като братя — Карамон трепна при тези думи, — но сега са непримирими врагове, дами и господа. Защото, когато залогът е свободата, богатството и спечелването на най-великите от всички Игри, обичта трябва да седне на последната скамейка. Знайте, че те ще дадат най-доброто от себе си, дами и господа. Това е бой на живот и смърт между Кийри Сирената, Ферагас от Ергот, Карамон Победителя и Червения минотавър. Те няма да напуснат тази арена, освен с краката напред.

Тълпата нададе поздравителни викове и зарева. Макар да знаеха, че всичко е наужким, те обичаха да се заблуждават, че не е така. Ревът стана още по-силен, когато на арената се появи Червеният минотавър с характерното надменно изражение на животинското си лице. Кийри и Ферагас насочиха очи към него, сетне към тризъбеца му и накрая пак се спогледаха. Жената-войн стисна дръжката на камата си.

Карамон отново почувства земята под него да трепери. След това Арат извика неговото име. Игрите трябваше да започнат.

Тасълхоф почувства първите трусове и за момент си помисли, че само му се е сторило и усещането е било породено от страховития гняв, който тътнеше над тях. След това видя завесите да се люлеят напред-назад и разбра, че това е…

„Активирай приспособлението!“, чу Тасълхоф един глас в ума си. Ръцете му трепереха. Той погледна надолу към магическия предмет и повтори указанията на Рейстлин.

„Твойто време си е твое. Да видим. Обръщам предмета с лице към мен. Ето така … макар да си го изоставил. Завъртам тази пластинка отдясно наляво. Въртящи се безспир — една задна пластинка пада надолу, за да образува два диска, свързани с лост… То работи!“ Силно развълнуван, Тас продължи нататък. „Просторите му виждаш, навивам горната част, която гледа към мен, в посока обратна на часовниковата стрелка от дъното нагоре. Не пречи на вечния им ход. Провери дали веригата на уреда не е заяла някъде. Ето, точно така. А сега дръж здраво началото и края. Прикрепяй дисковете в двата края. Един към друг ги огъни, ето така например и онова, което е свободно ще осигуриш. Веригата ще се навие към корпуса! Не е ли просто чудесно! Ето, точно това и прави! А сега… И нека твоята съдба се сбъдне. Задържам го над главата си и… Чакам! Нещо не е наред! Това май не трябваше да се случва…“

Един мъничък скъпоценен камък падна от приспособлението и удари Тас по носа. След това още един и още един, докато накрая смутеният кендер се озова под дъжд от малки безценни стъкълца.

— Какво става? — Тас се взираше като обезумял в приспособлението и продължаваше да го държи над главата си. Изгубил ума и дума, той завъртя краищата отново. Този път скъпоценният дъжд се превърна в истински порой и камъчетата забарабаниха по пода силно и звънко.

Тасълхоф не беше убеден, но все му струваше, че май не трябваше да става така. Но никой не знаеше със сигурност, особено пък когато ставаше дума за играчките на магьосниците! Кендерът наблюдаваше магическия предмет, затаил дъх и очаквайки светлината…

Земята изведнъж подскочи под краката му, той излетя през завесите и се просна на пода в краката на Царя-жрец. Но той изобщо не забеляза пребледнелия като мъртвец кендер. Върховният свещенослужител се оглеждаше с величествено равнодушие и наблюдаваше с леко любопитство вълните, които пробягваха по завесите и малките пукнатини, които се появиха върху мраморния олтар. Усмихвайки се на себе си, сякаш виждаше в ставащото съгласието на боговете, Царят-жрец обърна гръб на рушащия се олтар, тръгна по централната пътека покрай тръпнещите каменни пейки, излезе от залата и се отправи към главния кораб на Храма.

— Не! — простена Тас и раздруса приспособлението. В този момент тръбичките, които свързваха краищата на скиптъра се откъснаха в ръцете му. Веригата се плъзна между пръстите му. Треперейки леко, почти като пода, на който лежеше, Тасълхоф с усилие се изправи с крака. В ръката си държеше счупените части на уреда.

— Какво направих? — проплака Тас. — Следвах съвсем точно указанията на Рейстлин, сигурен съм в това! Аз…

И изведнъж Тас разбра. Очите му се напълниха със сълзи и блестящите, разнебитени парченца от магическия предмет потънаха в мъгла.

— Той беше толкова мил към мен — шепнеше си кендерът. — Накара ме да повтарям указанията му отново и отново. „Просто за да съм сигурен, че си ги запомнил правилно!“, каза той. — Тас стисна силно очи, молейки се, когато ги отвори отново, всичко да се окаже лош сън.

Но уви, не стана така.

— Направих всичко съвсем точно. Той просто е искал аз да го счупя! — Кендерът хленчеше и трепереше. — Защо? За да останем всички тук? И всички да загинем? Не! Той се нуждае от Кризания. Така казаха маговете от Кулата. Точно така! — Тас се извърна бързо. — Кризания!

Но жрицата нито го чу, нито го видя. Тя се взираше право напред, съвършено неподвижна, въпреки че земята под коленете й се тресеше, а сивите й очи излъчваха някаква тайнствена вътрешна светлина. Ръцете й, все още сключени като в молитва, бяха толкова здраво стиснати една в друга, че пръстите й бяха станали моравочервени, а кокалчетата й — бели.

Устните й се движеха. Молитва ли шепнеше тя?

Тас изтича обратно зад завесите, събра бързо скъпоценните камъни от магическия уред, без да пропусне нито един, взе и веригата, която без малко да падне в една пукнатина в каменния под, сетне натъпка всичко в една кесия и я стегна здраво. Хвърляйки последен поглед към рушащия се под, той пропълзя обратно в Свещената зала.

— Кризания? — рече Тас и застана точно пред нея, тъй като очевидно тя не забелязваше присъствието му.

Следейки устните й, той успя да прочете неизречените гласно думи.

„Аз зная, казваше тя, аз зная каква е неговата грешка! Може би боговете ще дадат на мен онова, което отказаха на него!“

Жрицата си пое дълбоко дъх и сведе глава.

— Благодаря ти, Паладин! Благодаря ти! — чу Тас трескавия й, напевен глас. След това тя бързо се изправи. Сетне огледа с известно учудване предметите в залата, които се движеха в зловещ танц, но така и не забеляза кендера, макар да беше пред нея.

— Кризания! — избърбори Тас и този път я дръпна за бялата мантия. — Кризания, аз го счупих. Единственото нещо, което можеше да ни върне! Веднъж счупих и една драконова орбита. Но това беше нарочно! Не исках да счупя жезъла! Бедният Карамон! Ти трябва да ми помогнеш! Ела с мен, говори с Рейстлин, накарай го да го поправи!

Жрицата се взираше в Тасълхоф безучастно, сякаш той беше някакъв непознат, случайно заговорил я на улицата.

— Рейстлин! — промълви тя и с кротко, но решително движение освободи мантията си от ръката на кендера. — Разбира се! Той се опита да ми каже, но аз не го послушах. И сега аз зная! Сега аз зная истинната!

Отблъсквайки Тас, Кризания прибра полите на бялата си мантия, втурна се към централната пътека между пейките и побягна надолу, без да поглежда назад. В това време Храмът в Истар се тресеше до самите си основи.

Едва когато стигнаха последното стълбище преди арената, Рааг най-накрая развърза китките на Карамон. Със сгърчено от болка лице исполинът раздвижи пръстите си и последва Кийри, Рааг и Червения минотавър към центъра на арената. Публиката нададе приветствени викове. Заставайки на обичайното си място между Кийри и Ферагас, Карамон погледна неспокойно към небето. Часът на Високата стража бе минал и слънцето бавно започваше да се спуска надолу.

Истар нямаше да живее достатъчно дълго, за да види залеза.

Карамон си помисли, че и той никога повече няма да види пурпурните слънчеви лъчи да струят покрай някоя назъбена бойна кула, или как се разтапят в морската повърхност, или огряват върховете на валеновите дървета. Очите му се напълниха със сълзи. И той плачеше не толкова за себе си, колкото за онези до него, които трябваше да умрат днес и за всички невинни същества, които щяха да намерят смъртта си, без да знаят защо.

Плачеше и за брат си, когото бе обичал толкова силно, но сълзите му за Рейстлин сякаш бяха за някой, който отдавна е умрял.

— Кийри, Ферагас — заговори Карамон с приглушен глас, когато минотавърът излезе напред да се поклони, — не зная какво ви е казал магът, но аз никога не съм ви предавал.

Кийри отказа дори да го погледне. Той я видя да свива презрително устни. С крайчеца на окото си Ферагас зърна сълзите в очите на Карамон, поколеба се за миг и се намръщи, преди също да се извърне.

— Всъщност, няма значение — продължи Карамон, — дали ми вярвате или не. Можете да се избивате един друг за ключа, ако желаете, защото аз ще потърся свободата по свой начин.

Сега Кийри го погледна с широко отворени от изненада очи. Тълпата бе станала на крака и приветстваше минотавъра, който обикаляше арената и размахваше тризъбеца над главата си.

— Ти си луд! — прошепна тя, страхувайки се да говори високо. Погледът й се насочи многозначително към Рааг. Както винаги жълтеникавото тяло на великана-човекоядец запречваше единствения изход.

Невъзмутим, Карамон стрелна очи в същата посока, а лицето му остана все така безизразно.

— Нашите оръжия са истински, приятелю — каза дрезгаво Ферагас. — А твоите не!

Исполинът кимна, но не отговори.

— Не прави това! — Кийри се приведе към него. — Ще ти помогнем да импровизираш нещо на арената. М-мисля си, че никой от нас всъщност не е повярвал на Тъмния. Но трябва да признаеш, че опитът ти да ни накараш да напуснем града, изглеждаше доста странен. Ние си помислихме, както твърдеше и той, че искаш наградата и всички почести само за себе си. Виж, престори се, че си тежко ранен още в самото начало. Направи така, че да са принудени да те изнесат. Довечера ще ти помогнем да избягаш…

— Няма да има никакво довечера — каза Карамон тихо. — Нито за мен, нито за който и да е от нас. Не разполагам с много време. Не мога да ви обясня. Моля ви само за едно — не се опитвайте да ме спрете.

Ферагас си пое дъх да каже нещо, но думите замряха на устните му, защото в този момент земята бе разтърсена от един по-силен трус.

Този път всички го усетиха. Арената се люшна върху подпорите си, мостовете над Ямите на смъртта изскърцаха, земята се надигна и едва не събори Червения минотавър. Кийри се вкопчи в Карамон. Ферагас разтвори широко крака като моряк на борда на кораб в бурно море. Тълпата по скамейките изведнъж се смълча, чувствайки как всичко под нея се тресе. Някои чуха припукването на дървените летви и изпищяха от страх. Други станаха на крака. Но трусът спря така бързо, както и беше дошъл.

Всичко беше тихо, прекалено тихо. Карамон усети как настръхва, всяко косъмче по тила и по тялото му. Не се чуваше нито птича песен, нито кучешки лай. Тълпата бе притихнала и чакаше в ужас. „Трябва да се махна оттук!“, реши исполинът. Вече не се интересуваше от приятелите си. Нищо не го интересуваше вече. Имаше една-единствена цел — да спре Рейстлин.

И трябваше да действа веднага, преди следващия трус и преди хората да са се опомнили от този. Карамон се огледа бързо и видя Рааг да стои до изхода. Жълтеникавото петнисто лице на великана-човекоядец беше изкривено от недоумение, бавният му мозък се опитваше да разбере какво се е случило. Изведнъж до него се озова Арак и обходи с очи арената, може би се молеше да не се налага да връща парите на клиентите си. Хората по трибуните започнаха да сядат по местата си, но не бяха малко и онези, които продължаваха да се оглеждат неспокойно.

Карамон си пое дълбоко въздух, сетне сграбчи Кийри, повдигна я във въздуха и запрати уплашената жена право към Ферагас, при което и двамата се търкулнаха на земята.

Когато ги видя да падат, Карамон се завъртя, изстреля могъщото си тяло към Рааг и го блъсна с рамото си в корема, влагайки цялата си сила, която бе натрупал при многобройните си тренировки. Това беше удар, който би убил човек, но в случая успя само да изкара въздуха на великана-човекоядец. Инерцията от устрема на Карамон запрати и двамата в каменната стена.

Докато Рааг се опитваше да си поеме въздух, исполинът се вкопчи отчаяно в голямата му тояга и му трябваше още само миг, за да я измъкне от ръцете му, но огромното чудовище успя все пак да я задържи. Рааг изрева побеснял и стовари двете си масивни ръце под брадичката на Карамон, запращайки го с удара си чак в средата на арената.

Исполинът се строполи тежко там и известно време не виждаше нищо друго, освен небето и арената, които се въртяха непрестанно около него. Замаян от удара, войнът се довери на бойния си инстинкт. Зървайки някакво движение отляво, Карамон се претърколи настрани точно в мига, в който тризъбеца на минотавъра се заби там, където секунда по-рано беше дясната му ръка. Той чу червеният звяр да изръмжава в животинска ярост.

Карамон се изправи с усилие на крака, тръсна глава, за да прогони замайването, но знаеше, че не може да се надява да избегне втория удар на противника си. В следващия миг между него и Червения минотавър изникна едно черно тяло. Проблесна стоманено острие и Ферагас блокира удара на тризъбеца, който щеше да довърши Карамон. Карамон отстъпи, залитайки назад, за да си поеме въздух и почувства хладните ръце на Кийри да го подкрепят.

— Добре ли си? — промърмори тя.

— Оръжие! — изпъшка той. Главата му все още бучеше от удара на великана-човекоядец.

— Вземи моето — рече Кийри и пъхна късия си меч в ръката му. — И си поеми отново дъх. Аз ще се заема с Рааг.

Великанът-човекоядец, побеснял и увлечен от битката, крачеше бързо към тях, отворил широко разлигавената си уста.

— Не! Той ще ти трябва… — възрази Карамон, но Кийри само му се усмихна.

— Гледай сега! — каза тя безгрижно и след това изрече някакви странни думи, които смътно напомниха на Карамон езика на магията. В тях обаче се долавяше и някакъв лек, почти елфически акцент.

И изведнъж Кийри изчезна. На нейно място на арената стоеше огромна женска мечка. Карамон ахна и в първия момент дори не разбра какво се беше случило. После си спомни — Кийри беше сирена и притежаваше умението да се превръща в други неща!

Изправена на задните си крака, мечката беше по-висока дори от огромния великан-човекоядец. Рааг се спря и се вторачи уплашен в звяра пред себе си. Кийри изрева в пристъп на ярост и показа острите си зъби. Ноктите на едната й гигантска лапа проблеснаха под слънцето, когато тя замахна и перна Рааг през петнистото лице.

Великанът-човекоядец изви от болка, от белезите върху лицето му започна да се процежда жълтеникава кръв, а едното му око изчезна под маса от кървяща пихтия. Мечката скочи върху Рааг. Карамон наблюдаваше схватката със страхопочитание, но не виждаше нищо друго, освен жълтеникава кожа, кръв и кафява козина.

Тълпата, която първоначално бе крещяла от възторг, изведнъж разбра, че тази битка не беше театър. Сега всичко беше истинско. Щеше да има загинали. Настъпи момент на тишина и потрес и после тук-там отново се чуха викове. Скоро аплодисментите и ревът на публиката стана оглушителен.

Видял своя шанс, Карамон бързо забрави хората по трибуните. Изходът сега запречваше единствено джуджето и макар лицето на Арак да бе изкривено от гняв, то издаваше и страх. Исполинът можеше лесно да мине покрай него…

В този момент той чу минотавърът да изсумтява от удоволствие. Карамон се извърна и видя Ферагас да се свлича от болка, получил удар с дръжката на тризъбеца в слънчевия си сплит. Минотавърът понечи да нанесе нов, смъртоносен удар, но исполинът изкрещя силно, отвличайки вниманието на звяра за достатъчно дълго време, така че да осуети намерението му.

Червеният минотавър се извърна с лице към това ново предизвикателство и на покритото му с червена козина лице се появи усмивка. Той забеляза, че Карамон е въоръжен само с къс меч и се ухили още по-широко. Минотавърът се хвърли устремно към грамадния войн, търсейки бърза развръзка. Но Карамон ловко се дръпна настрани. Сетне изрита силно врага си през коленете. Това беше болезнен, осакатяващ удар, който накара минотавъра да се препъне и да се сгромоляса на земята.

Знаейки, че противникът му е извън строя поне за няколко секунди, Карамон се притече на помощ на Ферагас. Чернокожият мъж продължаваше да стои все така превит, притискайки ръка към стомаха си.

— Хайде — изсумтя исполинът и го подкрепи с ръка. — Виждал съм те здравата да хапваш в столовата след такъв удар. Какво има?

Но отговор не последва. Карамон почувства, че тялото на приятеля му потръпва конвулсивно и видя, че черната му кожа блести от пот. Сетне забеляза и трите кървящи ивици, оставени от тризъбеца върху ръката на чернокожия войн…

Ферагас вдигна очи към приятеля си. Ужасеното лице на Карамон му подсказа, че той знае какво се е случило. Треперейки в агония от отровата, която течеше във вените му, Ферагас падна на колене. Големите ръце на исполина го обгърнаха.

— Вземи… вземи меча ми — каза задавено Ферагас. — Бързо, глупако!

По шума зад гърба си Карамон разбра, че минотавърът отново се изправя на крака, и сетне, без да се колебае повече, грабна големия меч на Ферагас в треперещата си ръка.

Чернокожият гладиатор падна тежко на земята, гърчейки се от болка.

Заслепен от сълзите си, исполинът се изправи и се завъртя точно навреме, за да посрещне внезапната атака на минотавъра. Макар и да куцукаше с единия си крак, силата на чудовището беше толкова голяма, че с лекота компенсираше болезненото нараняване. Освен това то също бе разбрало, че е достатъчно да направи само драскотина на жертвата си. В същото време Карамон трябваше да влезе в обхвата на тризъбеца му, ако искаше да използва меча си.

Двамата се дебнеха един друг и се обикаляха в кръг. Исполинът вече не чуваше тълпата, която тропаше с крака, свиркаше и крещеше диво при гледката на истинска кръв. Вече не мислеше за бягство, дори нямаше представа къде се намира. Войнските му инстинкти бяха взели връх. Знаеше едно-единствено нещо. Трябваше да убие врага си.

И чакаше търпеливо. Ферагас му беше казал за основния недостатък на минотаврите. Те се смятаха за по-висши от другите раси и затова обикновено подценяваха противниците си. Червеният минотавър не правеше изключение. Карамон долови мислите на минотавъра, в които се смесваха болка, гняв, ярост, обида и изгарящо желание да унищожи тъпото, хилаво човече.

Двамата се приближаваха все повече към мястото, където Кийри все още водеше люта битка с Рааг, което ставаше ясно от ръмженето и крясъците на великана-човекоядец. Този бой обаче отвлече вниманието на Карамон и изведнъж той се подхлъзна в локва жълта, лепкава кръв. Червеният минотавър нададе победоносен вик и се хвърли напред, за да забие тризъбеца си в тялото на човека.

Но подхлъзването бе само уловка. Мечът на Карамон проблесна под слънцето. Минотавърът разбра, че е бил надхитрен и се опита да спре устрема си, но бе забравил за раненото си коляно, което не може да издържи тежестта му и червеникавото чудовище се строполи на арената, а мечът на Карамон се заби право в животинската му глава.

Когато изваждаше меча си, исполинът чу зад гърба си страховито ръмжене и се извърна тъкмо навреме, за да види как грамадната мечка захапва широкия врат на Рааг. Кийри разтърси глава, челюстите й потънаха още по-дълбоко и достигнаха до яремната вена. Устата на великана-човекоядец зина във вик, който никой нямаше да чуе.

Карамон тръгна към тях, но изведнъж долови някакво движение от дясната си страна. Той бързо се обърна, заставайки целия нащрек и видя Арак да се стрелва покрай него с лице, изкривено в грозна маска на мъка и ярост. Исполинът зърна в ръката на джуджето да проблясва кама и се втурна към него, но беше твърде късно. Той не можа да спре острието, което потъна в гърдите на мечката. Ръката на Арак веднага се обля в топла, червена кръв. Огромната мечка изрева от болка и гняв и замахна с голямата си лапа. В последно конвулсивно усилие Кийри докопа Арак, вдигна го във въздуха и го запрати надалеч към другия край на арената. Тялото на джуджето се блъсна в Острието на свободата, където висеше златния ключ, и се наниза на един от многобройните стърчащи орнаменти. Джуджето нададе страшен вик и след това целият шпил се сгромоляса в една от ямите, от чието дъно се издигаха пламъци.

Кийри се строполи на земята. От раната на гърдите й шуртеше кръв. Подивялата тълпа крещеше и скандираше името на Карамон. Но исполинът не чуваше виковете. Той се наведе и я пое в ръцете си. Магията бе развалена, мечката я нямаше и сега до гърдите му беше красивата жена-войн.

— Ти победи, Кийри — прошепна Карамон. — И сега си свободна.

Кийри вдига очи към него и се усмихна. След това очите й се разшириха и животът ги напусна. Погледът й остана прикован в небето, някак в очакване. „Сякаш в последния си миг тя разбра какво предстои да се случи!“, помисли си Карамон.

Исполинът положи нежно тялото й на прогизналата от кръв арена и се изправи. Той видя тялото на Ферагас, вцепенено в последната му битка със смъртта. Видя невиждащите и зареяни в небето очи на Кийри.

— Ти ще отговаряш за това, братко мой — прошепна Карамон.

Зад него се чу някакъв шум, подобен на сърдитото бучене на морето преди буря. Исполинът стисна мрачно меча си, готов да се опълчи срещу поредния си враг, който и да е той. Но там нямаше врагове. Това бяха само другите гладиатори. При вида на мокрото му от сълзи и изцапано с кръв лице те един по един отстъпваха настрани, правейки му път да мине.

Когато ги погледна, Карамон разбра, че най-накрая е свободен. Свободен беше да намери брат си и да сложи завинаги край на неговото зло. Почувства душата му да се въздига, смъртта нямаше вече почти никакво значение и не будеше у него страх. Все още усещаше миризмата на кръв и беше замаян от сладката лудост на битката.

Изпълнен с жажда за мъст, Карамон се затича към края на арената и тъкмо тръгна по стълбите, които водеха надолу към тунелите, когато първото земетресение разтърси обречения град Истар.

Глава 18

Кризания нито видя, нито чу Тасълхоф. Умът й беше заслепен от безбройните цветове, които се въртяха като вихрушка в дълбините на съзнанието й, проблясвайки като прекрасни скъпоценни камъни. И изведнъж тя разбра… Паладин я беше довел тук за това. Не за да реабилитира Царя-жрец, а за да се поучи от грешките му. И тя знаеше, знаеше със сърцето си, че е научила този урок. Тя можеше да се обърне към боговете и те щяха да й отговорят — не с гняв, а с могъществото си! Студеният мрак вътре в нея се разкъса и освободената й душа излетя от черупката си, нагоре към слънчевата светлина.

И сетне й се яви видение — тя държеше в едната си ръка медальона на Паладин, който трептеше с платинен отблясък под слънцето. Другата й ръка призоваваше безчетни множества от вярващи. Те се тълпяха около нея с възторжени и благоговейни лица, а тя ги водеше към земи с невъобразима красота.

Кризания знаеше, че все още не разполага с Ключа, с който да отключи вратата. Но тя нямаше шанс тук, в това време — гневът на боговете беше твърде голям, за да го проумее. Как обаче да намери този Ключ и къде беше тази врата? Танцуващите цветове я замаяха и вече не можеше нито да вижда, нито да мисли. Сетне чу глас, тих глас. Нечии ръце се вкопчиха в мантията й. „Рейстлин…“, каза гласът, но останалите думи се изгубиха. Изведнъж умът й се проясни. Цветовете изчезнаха, а също и светлината. Остана сама в мрака, който носеше покой и утеха на душата й.

— Рейстлин — прошепна тя. — Той се опита да ми каже…

Ръцете продължаваха да държат дрехата й. Кризания разсеяно се освободи от тях и ги отблъсна настрани. Рейстлин щеше да я отведе до вратата, той ще й помогне да намери Ключа. „Злото се връща само към себе си“, казваше Елистан. Така Рейстлин неволно щеше да й съдейства в мисията й. Душата й запя радостен химн към Паладин. „Когато се върна триумфираща, носейки доброто в ръка, когато цялото зло на света бъде надмогнато, тогава самият Рейстлин ще види могъществото ми. Тогава той ще разбере и ще повярва.“

— Кризания!

Земята под нозете на Кризания потрепери, но тя не забеляза труса. Чу глас, който зовеше името й, слаб глас, прекъсван от кашлица.

— Кризания — каза пак гласът. — Не остава много време. Побързай!

Гласът на Рейстлин! Жрицата се огледа диво, но не го видя. И тогава разбра, че го чува в ума си. Той я насочваше.

— Рейстлин — промълви Кризания. — Това си ти! Идвам при теб.

След това тя се обърна и побягна по пътеката към централата част на Храма, без да чуе вика на кендера зад себе си.

— Рейстлин? — каза Тас озадачен и се огледа. И сетне разбра. Кризания отиваше при Рейстлин! По някакъв магически начин, той я беше призовал и тя отиваше при него! Тасълхоф хукна към коридора, за да я настигне. Несъмнено жрицата щеше да накара Рейстлин да поправи приспособлението…

Озовал се веднъж в коридора, Тас хвърли поглед в двете посоки и веднага зърна бягащата жена. За огромна негова изненада тя тичаше толкова бързо, че почти бе стигнала до края на пътеката.

Кендерът провери дали счупените парчета от магическия уред са на сигурно място в кесията му и хукна след Кризания, решен да не изпуска от очи развятата й бяла мантия до последния момент.

За съжаление този момент дойде твърде скоро. Тя веднага изчезна зад ъгъла.

Кендерът тичаше така, както никога не бе тичал, дори когато го преследваха въображаемите чудовища на Шойканската гора. Косите му се вееха зад него, кесиите му подскачаха бясно, а съдържанието им се разпиляваше по земята, оставяйки блещукаща следа от пръстени, гривни и всевъзможни други дрънкулки.

Стискайки здраво кесията с магическото приспособление, Тас стигна до края на коридора, плъзна се по мраморните плочки и в бързината си се блъсна в отсрещната стена. О, не! Както си биеше в гърдите му, сърцето на Тас изведнъж слезе в петите му. Кендерът си пожела с известно раздразнение то да кротува повече. От неговите непрекъснати движения започваше да му се гади.

Коридорът, по който вървеше сега, беше пълен със свещеници, всичките с бели мантии. Как щеше да открие Кризания? Сетне я зърна някъде по средата на пътеката, черните й коси проблясваха под светлината на факлите. Той видя свещениците да се обръщат след нея. Те подвикваха подир тичащата жена и я поглеждаха сърдито.

Тас продължи преследването с нова надежда. Лудият бяг на Кризания, разбира се, беше забавен от многолюдната тълпа в Храма.

Кендерът профучаваше покрай хората, без да обръща внимание на гневните им крясъци и отскачаше настрани, когато някоя ръка се протегнеше да го хване.

— Кризания — викаше отчаяно той.

Тълпата от свещеници стана още по-многолюдна. Всички тичаха навън, питаха се какви са тези странни трусове и се опитваха да отгатнат какво вещае всичко това.

Тас видя Кризания да спира неведнъж, пробивайки си път през множеството. Тъкмо се бе освободила за пореден път, когато зад ъгъла изникна Кварат, който търсеше Царя-жрец. Кризания не го видя, блъсна се право в него и той я задържа.

— Спрете, скъпа моя! — извика Кварат и я раздруса, решавайки, че е изпаднала в истерия. — Успокойте се!

— Пуснете ме! — изкрещя Кризания, опитвайки се да се отскубне.

— Тя е полудяла от ужас! Помогнете ми да я удържа! — каза Кварат високо и се обърна за помощ към няколко свещеници, които стояха наблизо.

И тогава на Тас изведнъж му дойде на ум, че Кризания наистина изглеждаше като обезумяла. Сега той се приближи към нея и разгледа лицето й по-отблизо. Черните й коси бяха сплетени в безформена маса, очите й бяха тъмни, тъмносиви като буреносните облаци от миналата нощ, а лицето й беше пламнало от усилието. Тя сякаш не чуваше нищо, никакви гласове не достигаха до съзнанието й, освен може би един-единствен.

След призива на Кварат неколцина други свещеници му се притекоха на помощ. Крещейки нечленоразделно, Кризания започна да се бори и с тях. Отчаянието й даваше сили и на няколко пъти тя почти успя да се изтръгне от ръцете им. Ръкавите на бялата й мантия се разкъсаха при опитите им да я задържат, а на Тас му се стори, че е видял кръв по лицето на не един свещеник.

Кендерът тъкмо се канеше да се метне на гърба на един от тях и да го халоса по главата, когато бе заслепен от ярка светлина, която накара всички, в това число дори и Кризания, да спрат на място.

Никой не помръдваше. Известно време Тас не чуваше нищо друго, освен задъханото дишане на Кризания и тежкото пъшкане на онези, които се бяха борили с нея. Сетне някой заговори.

— Боговете дойдоха — каза един мелодичен глас в центъра на светлината, — по моя заповед…

Земята под краката на Тасълхоф подскочи високо и го подметна като перце. Сетне потъна надолу, докато кендерът летеше към тавана и отново се издигна, за да го посрещне при падането му. Тас се блъсна в пода и ударът изкара въздуха от малкото му тяло.

Въздухът избухна в експлозия от прах, стъкло, отломки, писъци, викове и грохот. На кендера не му оставаше нищо друго, освен да се бори да си поеме дъх. Докато лежеше на мраморния под, който се люлееше, клатеше и тресеше под него, Тас наблюдаваше събитията, онемял от почуда. Колоните се напукваха и раздробяваха, стените се разцепваха, подпорите падаха, хората загиваха.

Храмът в Истар рухваше.

Пълзейки напред на четири крака, Тас отчаяно се мъчеше да не изгуби Кризания от поглед. Тя сякаш не забелязваше случващото се около нея. Онези, които я държаха, бързо я пуснаха в обзелия ги ужас, а жрицата, все така чувайки единствено гласа на Рейстлин, продължи нататък. Кендерът изкрещя, защото видя Кварат да се втурва към жрицата, но миг преди свещеникът да се хвърли върху нея, една огромна мраморна колона се разклати и се сгромоляса.

Тас затаи дъх. Известно време не се виждаше нищо, но след това мраморният прах се слегна и разсея. От Кварат не бе останало нищо повече от кървава маса върху пода. Кризания, очевидно невредима, се взираше смаяно в елфа, чиято кръв се беше разплискала върху цялата й мантия.

— Кризания! — извика Тасълхоф дрезгаво. Но тя не го забеляза. Жрицата се обърна и тръгна със залитане през руините, следвайки гласа, който сега я зовеше по-настоятелно отвсякога.

Тас се изправи несигурно на крака и въпреки многобройните си натъртвания и синини, хукна отново след нея. Когато наближи края на коридора, зърна Кризания да завива надясно и да се спуска по едно стълбище. Преди да я последва, Тас реши все пак да хвърли един последен поглед назад, поддавайки се на огромното си любопитство.

Ярката светлина все още изпълваше коридора и осветяваше телата на мъртвите и на умиращите. Грамадни пукнатини зееха в стените на Храма, таванът бе хлътнал навътре, във въздуха се носеше задушлив прах. И тогава, от центъра на светлината, Тас отново чу онзи глас, но сега неговата мелодичност бе изчезнала. Този път той звучеше дрезгаво, пискливо и дисонантно.

— Боговете дойдоха…

Когато излезе от арената, Карамон хукна през Истар, пробивайки си с мъка път по улиците, над които смъртта вече бе сложила ръка. Подобно на Кризания исполинът също чуваше гласа на Рейстлин, макар и не така призивно. Карамон по-скоро го чуваше, както го бе чувал в утробата на майка им. Той чуваше гласа на своя брат-близнак, гласа на общата им кръв.

Затова войнът не обръщаше никакво внимание на виковете на умиращите, нито на молбите за помощ на затиснатите под развалините. Сградите се сгромолясваха почти върху главата му, тежки каменни блокове се стоварваха със страшна сила на косъм от него. Ръцете и горната част на тялото му скоро се покриха с многобройни малки, назъбени рани, краката му кървяха на стотици места.

Но той не спря. Дори не чувстваше болката. Карамон се катереше по развалините, повдигаше огромни дървени греди и ги захвърляше настрани, за да продължи нататък. Така исполинът бавно напредваше по умиращите улици на Истар към Храма, който блестеше пред него под слънцето. В ръката си стискаше една кървава кама.

Тасълхоф следваше Кризания надолу и все надолу към самите дълбини на земята. Или поне така му се стори. Той дори не бе подозирал за съществуването на такива места и се питаше как е могъл да ги пропусне при многобройните си разходки. Чудеше се също откъде Кризания знаеше за тях. Тя минаваше през тайни врати, невидими дори за опитните му кендерски очи.

Земетресението спря и Храмът потрепери още за кратко в унеса на ужасния си спомен, сетне потръпна за последно и отново застина неподвижно. Навън цареше смърт и хаос, но тук вътре всичко бе тихо. Тас си помисли, че целият свят е затаил дъх в очакване.

Тук долу — където и да беше това тук — разрушенията не бяха големи, може би защото се бяха спуснали много навътре. Въздухът беше пълен с прах, трудно се дишаше и почти нищо не се виждаше. От време на време се мяркаше някоя пукнатина в стената или паднала на пода факла. Но повечето факли си стояха в скобите по стените и все още горяха със зловеща светлина сред талазите от прах.

Кризания не се спря и не се поколеба нито за миг. Тя напредваше бързо и скоро Тас изгуби всякаква представа за място и посока. Дотук бе успял да я следва почти без проблем, но се чувстваше все по-уморен и се надяваше скоро да стигнат там, където отиваха. Ребрата му го боляха ужасно. Всеки дъх го изгаряше като огън, а краката му бяха така натежали, сякаш не бяха неговите, а на някое тантуресто, недодялано джудже.

И така, той следваше Кризания надолу по поредното мраморно стълбище, заповядвайки на измъчените си мускули да се движат. Когато стигнаха площадката в дъното, Тас вдигна уморено глава и сърцето му подскочи радостно, предусетило края на пътуването. Намериха се в един тесен, дълъг коридор, който за щастие завършваше със стена и по-нататък нямаше други стълби!

Тук гореше една факла, окачена над врата, чиито очертания се губеха в тъмнината.

С радостен вик Кризания се завтече натам и изчезна в мрака.

— Разбира се! — каза си Тас с благодарност. — Лабораторията на Рейстлин. Трябва да е тук долу!

Той се втурна след нея и почти беше стигнал вратата, когато един голям тъмен силует го връхлетя откъм гърба и го събори. Кендерът тупна на земята и от болката в ребрата дъхът му секна.

Стисвайки зъби, Тас вдигна глава и видя отблясък върху златна броня, а пламъкът на факлата освети острие на меч. Бронзовото, мускулесто тяло на човека му се стори познато, но лицето — което трябваше да е виждал хиляди пъти — бе абсолютно неузнаваемо.

— Карамон? — прошепна той, когато мъжът профуча покрай него. Но Карамон нито го видя, нито го чу. Усещайки, че губи ума си, Тас се опита да се изправи на крака.

След това земята под краката му се разлюля от един остатъчен трус. Кендерът залитна с гръб към стената, чу над главата си силно изпукване и видя, че таванът поддава.

— Карамон! — извика той, но гласът му се изгуби сред грохота на рухналите дървени греди, които се стовариха върху него и го удариха по главата. Кендерът се опита да остане в съзнание въпреки болката. Но мозъкът му, сякаш упорито отказвайки да има нещо общо с тази бъркотия, просто угаси светлината и Тас потъна в мрак.

Глава 19

Чувайки спокойния глас на Рейстлин, който я притегляше към себе през смъртта и разрухата, Кризания се втурна без колебание към стаята, дълбоко в подземието на Храма. Но миг преди да влезе, нетърпеливите й стъпки станаха неуверени. Жрицата се огледа нерешително, чувствайки кръвта й да пулсира болезнено в гърлото.

До този момент бе останала сляпа за ужасите на поразения от бедствието Храм. Дори и сега, когато видя кръвта по мантията си, не можеше да си спомни как се е озовала там. Но тук, в тази стая, предметите се виждаха съвсем ясно, макар единственото осветление да беше сиянието на един кристал, трептящо на върха на магически жезъл. Усещайки злото, което витаеше тук, тя огледа лабораторията плахо и не намери смелост да пристъпи напред.

Изведнъж чу звук и почувства нещо да я докосва по ръката. Кризания се завъртя уплашено и видя някакви тъмни, безформени живи същества, поставени в клетки. Подушили топлата й кръв, те се бяха размърдали под светлината на жезъла и именно едно от тях бе протегнало хищната си ръка към нея. Жрицата потрепери и се отдръпна от тях, но се блъсна в нещо твърдо.

Това беше отворен ковчег с тяло, което може би някога бе принадлежало на млад човек. Но сега кожата му бе опъната върху костите като пергамент, а устата му зееше отворена в ням вик на ужас. Земята под краката й се люшна и тялото в ковчега подскочи безумно нагоре, поглеждайки я с празните си очни гнезда.

Кризания остана с отворена уста, но от гърлото й не излезе никакъв звук и по тялото й изби ледена пот. Тя обхвана глава с треперещите си ръце и стисна силно очи, за да се скрие от страховитата гледка. Целият свят започна да изчезва и сетне чу един тих глас.

— Ела, скъпа моя — рече гласът, който бе чувала в ума си. — Ела. Сега, когато си при мен, вече не те грози никаква опасност. Сътворените от черната магия на Фистандантилус същества не могат да те наранят, докато съм тук.

Кризания почувства как животът се връща в тялото й. Гласът на Рейстлин й донесе успокоение. Слабостта й отмина, земята спря да трепери, прахът се слегна. Светът потъна в мъртвешка тишина.

Изпълнена с благодарност, тя отвори очи. Застанал на известно разстояние от нея, Рейстлин я наблюдаваше изпод сянката на закачулената си глава, а очите му проблясваха под светлината на жезъла. Но дори и сега, с крайчеца на окото си тя виждаше гърчещите се тела в клетките. Потръпвайки отново, жрицата се опита да не откъсва очи от бледото лице на Рейстлин.

— Фистандантилус? — каза тя с пресъхналите си устни. — Той ли е построил това място?

— Да, това е неговата лаборатория — отвърна Рейстлин хладно. — Създадена е от него преди много, много години. Никой от свещениците не знае за нея. Той прокопал като червей скалите под Храма с голямото си магическо изкуство, изградил стълбища, тайни врати и направил заклинания, така че малцина да узнаят за тяхното съществуване.

Магът извърна лице към светлината и Кризания видя тънките му устни да се разтягат в сардонична усмивка.

— През годините той я показал на малцина. За тайната му знаели само шепа чираци. — Рейстлин сви рамене. — Но никой от тях не успял да разкаже за нея приживе. — Гласът му стана по-тих. — Но след това Фистандантилус допуснал грешка. Тъмният маг споделил тайната си и с един млад чирак. Той бил болнав, много умен и рязък на думи младеж, който забелязал и запомнил всеки завой и чупка от скритите коридори, изучил всяка дума от заклинанията, които откривали тайните врати и нощ след нощ преди заспиване си ги повтарял неуморно, поверявайки ги на паметта си. И ето ни тук, ти и аз, поне за момент незастрашени от гнева на боговете.

Рейстлин даде знак на Кризания да се приближи към него в дъното на стаята, където стоеше до едно богато украсено дървено писалище. На него лежеше заклинателна книга със сребърен обков, която бе чел преди идването й. Около писалището имаше кръг от сребрист прах.

— Правилно. Не откъсвай очи от моите. Така мракът не е толкова ужасяващ, нали?

Кризания не можа да отговори. Тя разбра, че още веднъж му е позволила да прочете в очите й повече, отколкото бе искала заради слабостта си. Затова сега поруменя и бързо извърна глава.

— А-аз просто се стреснах, това е всичко — каза жрицата. Но не можа да сдържи потръпването си, когато погледна назад към ковчега. — Какво е… или какво е било онова? — прошепна тя с ужас.

— Един от чираците на Фистандантилус несъмнено — отвърна Рейстлин. — Магът е изсмукал жизнената сила от тялото му, за да продължи собствения си живот. Той е правел това… често.

Рейстлин се покашля и очите му помръкнаха при спомена за някаква ужасна случка, а Кризания видя обикновено студеното му лице да се изкривява от болка и страх. Но преди да успее да го попита нещо, откъм вратата се чу трясък. Черният маг бързо възвърна самообладанието си. Той вдигна глава и погледна встрани от Кризания.

— А, влез, братко. Тъкмо си мислех за Изпитанието и естествено си спомних и за теб.

Карамон! Премаляла от облекчение, Кризания се извърна да поздрави грамадния мъж, знаейки, че неговото присъствие и добродушното му, приветливо лице ще й донесат повече сигурност. Но думите замряха на устните й и сякаш бяха погълнати от мрака, който стана още по-плътен след пристигането на война.

— И като си говорим за изпитания, радвам се, че ти си оцелял в твоето, братко — рече Рейстлин и сардоничната усмивка се върна на лицето му. — Там, където сме тръгнали, на тази дама — той погледна към Кризания, — ще й трябва телохранител. Не мога да ти опиша колко много означава за мен да имам някой, когото да познавам и на когото да вярвам.

Кризания се сви при този ужасен сарказъм и видя Карамон леко да трепва, сякаш думите на Рейстлин бяха малки, отровни шипове, забили се в плътта му. Магът изглежда не забеляза това, нито го беше грижа. Той четеше заклинателната книга, мърмореше тихи думи и чертаеше символи във въздуха с изящните си ръце.

— Да, аз оцелях от твоето изпитание — каза тихо Карамон, сетне влезе в стаята и застана под светлината на жезъла. Кризания затаи дъх от страх.

— Рейстлин! — изкрещя тя и се отдръпна от Карамон, когато исполинът тръгна бавно напред с кървав меч в ръката. — Рейстлин, виж! — каза жрицата и се препъна в писалището близо до мястото, където стоеше магът. Без да забележи това, Кризания стъпи в кръга от сребърен прах, няколко зрънца от него полепнаха по полите на мантията й и заблещукаха под сиянието на жезъла.

Подразнен, че го прекъсват, магът вдигна очи.

— Аз оцелях от твоето изпитание — повтори Карамон, — както ти оцеля при Изпитанието си в Кулата. Там те разбиха тялото ти. Тук ти разби сърцето ми. Нищо не е останало на неговото място, само студена празнота, черна като мантията ти. И подобно на това острие, там има петна от кръв. Един нещастен минотавър умря, прободен от него. Един приятел пожертва живота си заради мен. Друг издъхна в ръцете ми. Ти изпрати кендера на смърт, нали? И колко още други загинаха в името на тъмните ти кроежи? — Гласът на Карамон заглъхна в унищожителен шепот. — Това е краят, братко. Никой повече няма да загине заради теб. Никой, освен мен. И така е редно, нали, Рейст? Ние дойдохме заедно на този свят, заедно и ще си отидем.

Той отново пристъпи напред. Рейстлин понечи да заговори, но Карамон го прекъсна.

— Не можеш да използваш магиите си, за да ме спреш. Не и този път. Зная за заклинанието, което смяташ да направиш. За него ще ти е необходима цялата ти мощ и концентрация. Ако използваш дори и частица от магията си срещу мен, няма да имаш сили да напуснеш това място и целта ми пак ще бъде изпълнена. Ако не умреш от моите ръце, ще умреш от ръцете на боговете.

Рейстлин погледна брат си, без да каже нищо, сетне сви рамене и продължи да чете книгата.

Едва когато Карамон направи още една стъпка напред и чу златната му броня да издрънчава, Рейстлин въздъхна с раздразнение и вдигна глава към своя брат-близнак. Очите му, които блестяха от тъмата на качулката, сякаш бяха двете единствените точки светлина в стаята.

— Грешиш, братко — каза Рейстлин тихо. — Има още един, който ще умре. — Огледалният му поглед се отмести към Кризания, която стоеше сама между двамата братя с проблясваща в тъмнината бяла мантия.

Очите на Карамон се смекчиха от състрадание, когато на свой ред погледна към нея, но лицето му си остана все така решително.

— Боговете ще я приберат при себе си — каза той кротко. — Тя е истински свещенослужител. Нито един истински свещенослужител не е загинал при Катаклизма. Именно затова Пар-Салиан я изпрати тук. — Сетне войнът протегна ръка и посочи нещо. — Ето там има някой, който я очаква.

Кризания нямаше нужда да се обръща, защото почувства присъствието на Лоралон.

— Върви с него, Преподобна дъще — рече й Карамон. — Мястото ти е в светлината, а не тук в мрака.

Рейстлин не каза нищо, нито направи някакво движение. Просто стоеше тихо до писалището, сложил тънката си ръка върху заклинателната книга.

Кризания не помръдна. Думите на Карамон се блъскаха в главата й като крилете на злите създания, които пърхаха в Кулата на върховното чародейство. Тя чу тези думи, но смисълът им не достигна до съзнанието й. Виждаше единствено себе си, как държи светлината в едната си ръка и води хората си. Ключът… Вратата… Видя Рейстлин да държи Ключа и да й дава знак да го последва. Още веднъж почувства устните му да изгарят челото й.

Някаква светлина трепна и сетне угасна. Лоралон беше изчезнал.

„Не мога“, опита се да каже Кризания, но не успя. Нямаше нужда. Карамон разбра. Той се поколеба, остана загледан в нея в продължение на един дълъг миг и след това въздъхна.

— Така да бъде — каза той хладно и също пристъпи в сребърния кръг. — Смъртта на един повече няма да има голямо значение за нас, нали, братко?

Кризания се взираше като омагьосана в кървавия меч, който проблясваше под светлината на жезъла. Тя си представи живо как той я пронизва и когато надникна в очите на Карамон, откри, че и той вижда същата картина, но дори и това нямаше да го възпре. Тя не означаваше нищо за него, не беше дори живо, дишащо същество, а просто пречка по пътя му, която го спираше да стигне до истинската му цел — неговият брат.

„Каква страшна омраза, помисли си Кризания и сетне, когато погледна дълбоко в очите му, които сега бяха толкова близо до нейните, изведнъж бе осенена от прозрение: И каква страшна любов!“

Карамон се хвърли към нея с протегната ръка, с намерение да я хване и да я блъсне настрани. Уплашена Кризания се дръпна назад и залитна към Рейстлин, който не направи никакво движение, за да я задържи. Пръстите на Карамон се вкопчиха в ръкава на мантията й, който се разпра и се скъса. В яростта си войнът хвърли белия плат на земята и жрицата разбра, че сега трябваше да умре. Тя продължаваше да стои между него и брат му.

Мечът на Карамон проблесна.

В отчаянието си Кризания стисна медальона на Паладин, който носеше на врата си.

— Спри! — изкрещя тя думата като заповед и в същия миг затвори уплашено очи.

Тялото й се сви в очакване на ужасната болка при пронизването на плътта от стоманата. Сетне Кризания чу стон и звън на меч, паднал на камък. Тя прималя от облекчение. Хълцайки, почувства, че пада.

Но сетне нечии стройни ръце я уловиха и задържаха; тънки и силни ръце я притеглиха и един тих глас триумфално изрече името й. Обгърна я топла чернота, давеше се в топла чернота, потъваше все по-надолу и по-надолу. И чу някой да мълви думи на странния език на магията.

Като паяци или гальовни ръце думите запълзяха по тялото й. Напевните думи ставаха все по-силни и по-силни, гласът на Рейстлин — все по-мощен и по-мощен. Проблесна сребърна светлина и сетне изчезна. Ръцете на мага се стегнаха около нея в екстаз, а тя се въртеше неспирно, уловена в този екстаз, носейки се заедно с него към чернотата.

Кризания го обгърна с ръце, сложи глава върху гърдите му и се остави да потъне в мрака. Докато пропадаше надолу, магическите думи се смесиха с гласа на кръвта й и с песента на камъните в Храма…

И заедно с всичко това се чуваше един дисонантен звук — дрезгаво, съкрушено стенание.

Тасълхоф Кракундел чу камъните да пеят и се усмихна сънливо. Спомни си, че беше мишка, когато припна през сребърната ивица, тогава камъните също пееха…

Тас изведнъж се събуди. Той лежеше на студения каменен под, покрит с прах и отломки. Земята под него отново започваше да трепери и да се люлее. По странното и непознато чувство на страх, което започна да расте у него, кендерът разбра, че този път боговете бяха пристъпили към решителни действия. Земетресението повече нямаше да спре.

— Кризания! Карамон! — извика Тас, но единственият отговор бе ехото на пискливия му глас, което отекна глухо в тръпнещите стени.

Кендерът се изправи със залитане на крака, пренебрегна тъпата болка в главата си и видя факлата, която все още гореше над тъмната врата, където бе влязла Кризания. Тази част от Храма, като че ли бе пострадала най-малко от конвулсивното движение на земята. „Магия“, помисли си Тас разсеяно и влизайки вътре разпозна характерния магьоснически реквизит. Потърси някакви признаци на живот, но откри единствено страховитите създания, които се блъскаха неистово във вратичките на клетките си. Те знаеха, че скоро щеше да дойде краят на мъчителното им съществувание, но въпреки това не искаха да се разделят с живота си, колкото и ужасен да бе той.

Тас се огледа като обезумял. Къде бяха отишли всички?

— Карамон — каза той с немощен глас. Но не последва никакъв отговор. Единствено далечният тътен на треперещата земя ставаше все по-страшен и по-страшен. След това под мъждивата светлина на факлата пред вратата, Тас зърна проблясването на метален предмет в близост до едно писалище. Прекоси стаята и успя да стигне до него.

Ръката му стисна златната дръжка на гладиаторски меч. Облегна се на писалището за опора и се втренчи в изцапаното с кръв сребърно острие. Сетне вдигна нещо друго, което лежеше на земята до меча — бяло парче плат. Златната бродерия върху него изобразяваше символа на Паладин, който се виждаше смътно под слабата светлина на горящата факла. Върху пода бе очертан кръг от пепел. Може би някога тази пепел е била сребърен прах, но сега бе черна като сажди.

— Те са си отишли — каза Тас тихо на бръщолевещите създания в клетките. — Отишли са си… и сега съм сам.

Подът внезапно се повдигна и кендерът бе запратен на четири крака на земята. След това се чу страховит звук — сякаш нещо се разкъсваше и разцепваше — който бе толкова силен, че почти го оглуши и го накара да вдигне глава. Тас погледна нагоре в страхопочитание и видя таванът да се разтваря. Скалата изпука с грохот. Основата на Храма се разцепи.

След това потрепери и самият Храм. Стените полетяха в различни посоки. Мраморните колони се отделяха от пода. Етажите се разпукваха един след друг, подобно на цветове на роза, която се отваряше, за да посрещне утринната светлина, роза, която щеше да умре с падането на нощта. Кендерът наблюдаваше ужасяващото бедствие и накрая видя главната кула на Храма да се разцепва и да се сгромолясва с трясък, по-опустошителен и от самото земетресение.

Неспособен да помръдне, защитен от могъщите тъмни заклинания, направени от отдавна мъртъв магьосник, Тас стоеше в лабораторията на Фистандантилус и гледаше нагоре.

И видя как от небето започва да вали огън.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4468

Издание:

Времето на близнаците. Маргарет Вайс, Трейси Хикман

Легенди за Драконовото копие, том първи

Превод: Станимир Йотов

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Формат 52/84/16

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 954–761–135–6