ПЪРВА ЧАСТ

Беше му трудно да си спомня за Доминион Армендимрахсха без да усети остра болка. Болката беше причинена от знанието за настъпила невъзвратима загуба. Загуба на успокоение, ярки образи, светлина и стабилна закрила, изпълваща и най-малката кухина в камъка на хилядолетната постройка. Най-ниските подземни части се намираха дълбоко под морския бряг, а най-високите кули пробождаха с посребрени остриета облаците. Жестоко бе съревнованието между деветте замъка на рода Рай Зедар, които си съперничеха по красота, височина и древност. Разположени почти един до друг и споделящи обща южна крепостна стена, те бяха съвършената гранична верига на брега на Нощния океан.

Девет бяха братята Рай Зедари, славни и величави по подвизи рицари, които издигнаха своите домове на пясъка и ги превърнаха в център на културата и военната мощ на цяла една епоха. Родословното дърво на поколенията на Зедарките беше натежало от плодовете на възхвалата и славата — девет разклонения, които се разчленяваха в повече от хиляда клона на наследници, синове, внуци, правнуци. Всеки мъж беше отличен воин или магьосник, а всяка жена — жрица или лечителка.

Виркониън Комоданин Рак ен — ал Зениум XXІ Рай Зедар беше потомък на Пелиар Киал Зениум І Рай Зедар, седмият брат от славния род на Правозащитниците. Титлата Зениум обозначаваше магическите способности на всички мъже от страна на Пелиар І. Виркониън владееше до съвършенство изкуството на меча и умееше изцяло да контролира своите психологични данни, както и магьосническата си дарба.

Той не беше единствено дете — имаше един брат, сестра близначка и по-малка сестра. Баща си не познаваше, но знаеше, че е на служба при самия Вездал, владетелят на цяла Лирика, сам по себе си божество, защото бе надживял пет поколения. Братът на Виркониън беше магьосник — адепт, който почти никога не се завръщаше у дома, както и повечето мъже, с изключение на блюстителя на Родовите хроники, наблюдателя на звездните предзнаменования и жените — лечителки. Жриците се прибираха често в замъка, където живееха децата им. Бро Кай още не можеше да превъзмогне болката от това, че съдбата го лиши от възможността да бъде рицар. Той намрази Виркониън заради дарбата му, когато тя се прояви, макар Виркониън да имаше белега си по рождение. Лудиня, неговата близначка, беше жрица с телепатични възможности като на Виркониън, а другата, Друяна, беше лечителка. Дори в младежките си години той не помнеше да е изпитвал такова желание и обожание към жена, каквото изпитваше към Лудиня. Връзката между тях бе незаглушима и неразрушима; където и да се намираше, каквото и да правеше. Тя го изпълваше и обладаваше съществото му с умопомрачителна сила. А Друяна? Тя беше мистериозна, сякаш втъкана с нишки на тайнственост, чието разплитане бе другата страст на по-големия й брат. Тя сякаш бе родена да го пази и да лекува вродения му стремеж към пълното и смъртоностно себеотдаване за правдата. За него Друяна беше майка, макар разликата им да бе две години. Разбира се, това никога не пречеше на тримата, когато вършеха лудории. Бро Кай бе по-голям от Виркониън с четири години и беше доста напреднал в обучението си, когато Виркониън започваше. Военната тактика, сраженията и фехтовката бяха страст за него, за разлика от интересите на Бро Кай, който си падаше предимно по магьосническите науки и доста усърдно тормозеше по-малкия си брат и красивите си сестри с всевъзможни трикове и оптически измами. А когато Виркониън се събуди в ранната есенна утрин и потъна в настойчивите трептения на новата си сила, Бро Кай престана да се доближава до него. Той не можа да преглътне, че съдбата го лиши от славната воинска дарба.

Виркониън беше РИЦАР.

В продължение на много векове магьосниците на рода Рай Зедар от деветте клона бяха градили Съдбоопределящото заклинание. То беше заложено, посредством сложна комбинация от магическа символика, знанието за която бе загинало заедно със създателите си, във всеки от деветте меча и в гените на техните адепти. Мечовете бяха много древни, с течение на времето бяха успели да настроят силата си със своите притежатели за поколения напред, предавайки им цялото познание, събрано от предшествениците им в течение на векове. Бяха изработени от мистериозно появил се на морския бряг къс Небесен камък и рядък шарен планински кристал, които се редуваха на ивици. Различаваха се само по герба, гравиран на прозрачната ръкохватка. Никъде в целия свят нямаше подобни оръжия, чието острие бе по-крехко от тънкостенен пясъчен часовник и по-остро от самоизострящите се Игленици на Радензам, брулени от смъртоносните ветрове на Мистичните каньони. И никога нямаше да има.

Всеки потомък на Рай Зедар, мъж или жена, имаше родов белег, който постоянно менеше формата си. Но белегът на Виркониън почти винаги заемаше формата на еднорог, което, необяснимо защо, тревожеше неговите учители. Разбира се, неговият белег беше над сърцето, което подсказа когато се роди, че той ще бъде рицарят; докато тези на близките му бяха на различни части по тялото. Когато се появиха първите проблясъци на Магическия синхрон, Виркониън се паникьоса, защото знаеше, че някъде там, на другия край на света, баща му щеше да умре. Белегът му щеше да придобие сребрист оттенък, тъй като мечът активираше закодирания ген, който щеше да причини смъртта на баща му. Това бе неизбежно. Мечът вече имаше нов господар.

Нито един рицар не умираше от Съдбоопределящото заклинание преди наследникът му да навърши определена възраст и да придобие необходимото знание за делото, което щеше да изпълва дните му до сетния дъх. Заклинанието обаче можеше да се задейства в още един случай, който бе и първичното му предназначение. „Един рицар защитава Правото и Доброто, без да управлява и да бъде управляван. Противното значи смърт“, се казваше в древните иносказания. Когато се появеше такава опасност, мечът отнемаше живота на своя повелител.

Виркониън седеше на едно високо възвишение, недалеч от Прохода на Плачовете. В ниското, на брега на спокойния и безбрежен океан, се издигаха високите бойници, кули и порти на веригата замъци. На запад се виждаше Соленото пристанище което, разбира се, нямаше нищо общо с името си, защото там се изнасяха диаманти и Велико сребро. Непосредствено след него брегът се разчленяваше на множество островни групи, стръмни заливчета, остри скални зъбери, пещери и фиордови хълмове, останали от времето на големите Ледникови коси. Като дете Виркониън често ходеше с Лудиня до пещерите, където бяха открили забравено съкровище в стара жреческа крипта. Тогава сестра му бе намерила стари ръкописи, изписани на СКОРИН и дълго ги изучава, докато прозре смисъла на отдавна изчезналата религия. В това отношение тя бе просто гениална.

Виркониън оглеждаше полупрозрачната повърхност на Клурредивай, лежащ в скута му, и прокара пръст по идеално гладкото острие. Прецизен, бърз и безболезен сзрез, от който протекоха няколко капки кръв. Вдигна поглед към залязващата звезда. Лирика навлизаше в есенните Слънцебагри, двата гигандски скални пръстена се намираха близо до дневното светило. По-големият пръстен, наречен Болдонох, за разлика от по-малкия, бе изграден от блестящите жилки на червеното злато, примесени с матовото сияние на мехурчеста скала, най-красивата природна призма на светлината. Другата елипса хвърляше върху него ярки светлини и сенки, причинени от зелените кубични минерали на Лунномостния камък, наречен така поради фосфоресциращото си сияние, следващо пътя на тринадесетте луни по нощния небосклон. Понякога дребни парченца от скалата, замръзнали от голямата височина, се откъртваха и падаха като Звезден дъжд, който в този край се наричаше Валоомейска заря.

Слънцето залезе и Болдонох се обагри в оранжево и виолетово. Щеше да остане така цяла нощ, както и следващата, и по-следващата в продължение на пет месеца. За Лирика есента бе най-красивия и дълъг сезон.

Той мислено запя празничната балада с Лудиня и Друяна, застанали в „Кръглата кула с очите“, както бе останало името на една висока стая за наблюдение на върха на замъка, която бе обградена с прозорци.

Очите на Виркониън искаха да облекчат душата му, но напразно. Той не можеше да им го позволи. Обърна коня и го пришпори през Прохода на Плачовете.

Беше късно през нощта, когато стигна до Скалист стреловержец — висок, обвит в мъгливи пари замък, разположен на стръмен зъбер, висящ над океана. Под него вълните се разбиваха с грохот и пелена от капчици солена вода политаше към каменното здание, създавайки усещането, че вали дъжд през всички сезони на годината. Около крепостната стена край пътя беше разположена войската на Виркониън — добре обучени млади воини, всички до един майстори на меча и отлични стрелци. Той премина през лагера, като водеше коня си за поводите. Спря и поприказва с някои от подчинените си, но часовите се кълняха, че Границата е чиста. Като цяло настроението на хората му бе песимистично, имаше противоречия, а и спречквания. Самият Виркониън се чувстваше смазан. Денят беше изтощителен и неплодотворен.

Задуха силен вятър и едри капки дъжд прошариха размекнатата от конски копита земя. Бризът обогати валежа със солена фина мъгла. От ковачницата на замъка долиташе звукът на тежкия ковашки чук и съскането на потопения в студена вода нажежен метал. Недалеч се въртеше точиларският камък, окъпан в искрите на точещия се меч.

В последно време набезите и нападенията на Тъмните Скитове, мрачни създания на Мрака, зачестиха значително. Арката, която свързваше двете измерения, беше почти през цялото време отворена, което бе наложило ограждането й с предпазни заклинания, които не позволяваха приближаването на хора и отчасти задържаха съществата. Освен Скитовете във войските им започнаха да се включват и женски демони, които определено смущаваха воюващите Светлиони на Виркониън. Тези демони бяха много по-изобретателни от Скитовете и имаха предимство с различните си превъплащения. Но в действителност Виркониън се безпокоеше от факта, че воините на Мрака се предвождаха от Черноглавия конник. Освен това Арката явно не беше единствения вход за врага — напоследък почти из цялата Царска земя се срещаха следи от Невидима дименация — проходи към Мрак, които се появяваха внезапно и също така внезапно изчезваха като оставяха огнена следа. През тях се придвижваха какви ли не изчадия, които бродеха из цяла Лирика, проучваха магическото присъствие и след това изчезваха безследно. Макар магьосниците на Ескода Рила да укрепваха плътността на силите, явно беше дошъл моментът на дългоочаквания прелом, когато Мрак щеше да събере достатъчно мощ, за да превземе Лирика. Някои песимистично настроени друиди дори смятаха, че скоро Аскон — е — Скетал ще се въздигне и ще даде знак на Черните сили.

Докато се изкачваше към покоите си в кулата, Виркониън внимателно обмисляше вариациите за развоя на събитията на бойното поле. Днешното сражение му даде една идея. Армията на Скитовете можеше да бъде победена чрез отстъпление към Светлата обител, магическото Царство на Еднорогите. Разбира се, за проникване в Светото владение и дума не можеше да става, защото самото му присъствие щеше да ги убие. Мисълта за Светлата обител го безпокоеше и го изпълваше с мрачното предчувствие на дезинформираността. Той не бе споделял идеята си с войската — беше сигурен, че няма да им хареса. В действителност това тревожно чувство се дължеше на страха от непознатото, а и на тайния свят, който се криеше зад матовия воал на владението. В крайна сметка еднорогите бяха магически същества и много от непосветените хора смятаха, че те са митични герои от древните легенди.

В кулата беше далеч по-хладно заради факта, че кръглата постройка беше обградена с влажния, неприветлив въздух — в момента валеше дъжд (със солен привкус), завихрян още по-неприятно от режещия бриз. Виркониън изтръска наметалото си и го метна на облегалката на мекото, тапицирано кресло, резбовано семпло в природни мотиви. Близо до вратата имаше малка камина, но не и огън. Младият рицар щракна с пръсти и прошепна тихо няколко думи, докато огънят лумна. Малката стаичка бе скромно обзаведена — легло, малка дървена петкрака масичка и креслото, което я допълваше по тон и украса. Балдахинът над леглото беше прост, но от фина смолска коприна. Вечерята, сервирана до прозореца, беше изстинала. Виркониън си взе парче сочно месо, наля си вино и отвори двете крила, през които навлезе мократа вихрушка. Не усещаше вкуса на мръвката.

Погледът му потърси с поглед Границата, чиято чернота „блестеше“ ярко дори в тази мъглива, безлунна нощ. Видимостта от кулата бе отлична, затова той пренебрегна молбите на графиня Леалада да се настани в замъка, в „по-подобаващи“ покои. Той не се нуждаеше от лукс, но не можеше да изпусне от погледа си Мрака. Цял живот бе живял, наблюдавайки го, изпълнен с трепетно очакване да премине Арката и да излезе победител, държащ герба на възмездието в едната си ръка, а в другата стискащ инструмента на борбата и победата — Клурредивай. Дори и сега, в този момент, след толкова години, преминал през битките и болката на славата, изпитваше жажда отново да преживее онова първо сражение, когато за пръв път почувства пълното сливане на душата си с тази на меча.

Границата най-после се пребори с мрачните дъждовни облаци. Пред младия воин се разкри гледка, до болка позната, която го опияни и ужаси с красотата си. Рязка черна линия разделяше океана в посока север — северозапад, и макар да изглеждаше абсолютно права, всъщност имаше форма на елипса в хоризонтално направление, а във вертикално се заостряше в правилна пирамида, на чийто връх пазеше равновесие друга пирамида. Арката, която имаше гладки очертания, проблясваше в точката, където се съединяваха симетриите на двете геометрични тела. Входът се отваряше когато астралните символи, изсечени в непозната структура започваха да се въртят около центъра си през определен период от време. Тогава се появяваше мост, който свързваше двете измерения. Виркониън беше убеден, че никъде във Вселената няма такава явна граница между две реалности.

Луната Зодиа беше в първата си четвърт и след бавно, но уверено издигане прекоси острите очертания на Мрака. По принцип двете пирамиди не се виждаха така откроено и се издигаха на много голяма височина, почти до Болдонох. В момента, в който прашното и ярко нощно светило се докосна до тъмната ивица, се появи негово огледално отражение, а плътната завеса от нощ се развълнува и оформи къдри и елипси, сякаш бе паднал камък във вода.

Изведнъж в кулата притъмня и Виркониън изстена.

Озова се на брега на океана, а в шепата си прехвърляше ситен кварцов пясък. Виждаше пясъчен часовник с примамливи извивки, а водата мокреше носа на ботушите му. С другата си ръка докосваше дръжката на Клурредивай, а главата му звънеше от песента на диамантения скридук и раждаше само морски картини. „Време е“. Само един символ на подканване и сякаш в отговор проблесна светкавица, въпреки че над главата му съзвездията Вратник и Лунна вощеница излъчваха ярко сияние. Пред Виркониън изникна мост, чиято широчина и сложна конструкция го удивиха. Стъпи без да се бои, беше твърде невероятно, за да изпита съмнение. Почти веднага го пресрещнаха трикраки демони с две глави и го нападнаха. Не усещаше как Клурредивай потъваше в непознатата им материя. Никога не бе боравил с меча с подобна ловкост и безпощадност, усещаше само мощния прилив на сила, бегло осъзнавайки дори замъглената си същност. Да, той усещаше силата и омразата, той изпитваше непознато до сега удоволствие и жестокост. Докато убиваше, около него се увиваха сенки, накои от тях му се явиха като видения, но Виркониън чувстваше единствено благоговение пред хармонията и геометризацията на заобикалящия го непознат свят.

Действително в началото мостът беше ограден със статуи, някои на създания на Мрака, други представляваха сбор от геометрични фигури. Макар че Виркониън не се беше отдалечил от брега, в момента се намираше в безкрайна равнина, което го наведе на мисълта, че стандартния пространство — времев континиум тук не беше в сила. Равнината бе разделена без никаква видима преграда на две и единствените прилики между тях бе в наличието на нещо подобно на слънце. От ляво цялата площ беше насечена на ръбести тела — земята, цветята, дърветата, камъните, облаците. В далечината се извисяваше висока и остра планинска верига. В цялата околност имаше колони от поставени една върху друга пирамидални структури от прозрачна, непрозрачна и петниста материя. Цветовете представляваха цялата гама от тъмни тонове, които не съвпадаха по предназначение. Небето беше на тъмночервени ромбоиди, които преливаха в отровно зелени триъгълници.

В дясно структурата беше овална и многопластова. Често имаше наслагвания на слоеве и филтри с цветове. Всички обекти се състояха от окръжности, елипси, овали, омекотени форми, капки, вълни. Преобладаваха топли нюанси, слънцето беше спирала, от която капеше светлина.

Нямаше нищо общо с реалността и беше безкрайно впечаляващо. Всъщност, помисли в този миг младия воин, кое от двете беше реалност?

Пред Виркониън изникна алея от статуи, която само след миг се стопи, оставяйки отделни монументи. Те оживяха и го нападнаха, някои от тях бяха женски демони. Този път използваха и магия и Виркониън бе принуден да призове своята. Използваше знака на Рай Зедар, а силата си черпеше от Клурредивай. Двубоят между високата забулена фигура и рицаря премина в борба между вродените знаци и придобитите символи. В същия момент Виркониън беше съборен от жена — котка, едно доста изкушително превъплъщение. Той усети как нещо в него сякаш се прекърши и душата му лумна в пламъци. Тя скочи върху него и го затисна с топлото си, котешко тяло. Впи жълтоирисния си поглед в лицето му.

Той призова знакът на „светлорога“, за да я принуди да отскочи, ослепена от дланта му. Тя яростно изръмжа и го одра по ръката.

— Това е грешен ход, скъпи. Най-много да се повредиш, опитвайки се да ме накараш да те пусна.

— Така ли мислиш? — Опита се да вдигне меча, но ръката му отказа.

— Някои магии не бива да се изпробват тук. Радвам се, че е моя честта да ти го кажа. Такива като теб не се срещат в тази част на Мрак. Ти все пак успя да се добереш до Долината. Изключително. Екстраординарен късмет.

— О, не бъди толкова скромна!

Включване… Той усети магическия й знак чрез изострените си сетива и мозъкът му се сви от допира. Но след секунда болката изчезна и той „огледа“ внимателно очертанията в цялата им сложност и всеобхватност — линиите бяха триизмерни и инкустирани в определена стуктура в синхрон с магьосническата й дарба. Доста добра беше, както се виждаше. Той използва своя „герб“ и копира знака без тя дори да подозира.

В този миг контактът прекъсна, защото тя отлепи устните си от неговите. Едва сега разбра, че тя го е целувала. Той не помнеше. Изпита облекчение, а след това дойде главоболието. Знакът се опита да го манипулира, но Виркониън със светкавична бързина му наложи седемзначно заклинание и го подтисна.

Изведнъж върху гърдите му се посипаха листа и малки триъгълничета, а котката се стопи. Той се надигна изненадано.

— Най-после дойде, Виркониън.

Над главата на младия мъж стоеше рицар с черна броня, възседнал черен блестящ кон.

— Значи Вие сте Черноглавия? — Виркониън се поклони, без да обръща внимание на първоначалния си импулс да потрепери.

Гласът на рицаря беше нормален, плътен и сякаш леко ехтящ.

— Ти правилно се обръщаш към мен. Но защо?

— Господар сте на този свят. Редно е.

Фигурата кимна почти незабележимо. Продължи да го изучава (нещо, в което младежът не се съмняваше, макар че учудването му бе взело връх).

— Ти си много сложна фигура. Това е толкова странно при вас, смъртните.

Едва сега Виркониън забеляза, че Черноглавия бе „сглобен“ от ъгловати тела.

— Ти си по-важен от всички други, идвали тук преди теб. За да станеш завършен рицар Рай Зедар, ти трябва да излезеш жив оттук. Вашите магьосници съумяват посредством астрологични съвпадения и магически словосъчетания да активират Арката. Да се справиш с пазачите на входа е достатъчно свидетелство за смелост и умение (въпреки че, макар и рядко, не всички успяват). Но никой не е достигал до това ниво преди. Ти си първият. Писано е.

— Аз… аз… — Беше изненадан, но се овладя. — Какво е значението на думите Ви?

— Изпитанието ти се стори лесно, нали?

— Какво изпитание?

— Да копираш нейният Ши–рак, символа на Чернопустошното магическо оплитане. Печата на магическия й талант Той замълча.

— Да, не ме затрудни.

Стори му се, че видя (по-скоро усети) усмивка през непроницаемото забрало на шлема. Черноглавият се обърна и наметалото му се развя от несъществуващ вятър. В мрака изсвистя мечът на Господаря.

— Ти не си се родил във вярната Вселена, но съдбата ще се погрижи за това. Не знаеш още, но със сигурност си усетил влечението на Мрака. В гените ти е заложено зло, за което не подозираш, но то не е злото, което обладава демоните или нисшите ми поданици, а безкрайната любов към сътворяващата и унищожаваща мощ. Ти трябва да бъдеш един от нас!

— Никога! — Викът се изтръгна от душата му.

— Не говори! Писано е и ще бъде! Ти сам ще го решиш. ТИ ще дойдеш сам.

— Не!!!

Въпреки наличието на цялата гама тъмни тонове несъвпадащи по предназначение, бледото сияние на Мрака очерта силуета на своя единствен повелител.

— И не забравяй за Бялата пустош и Черния път!

Миг преди да избледнее и да се разпадне на капчици черно мастило, с лек аромат на дъжд, Виркониън улови мисъл у конника: „Силата е в блясъка!“

— Никога! — крещеше Виркониън и убиваше Скитовете с бързината и глада на разярено животно. Отстъплението вървеше според плана му, но той бе обладан от изпепеляваща жестокост и отчаяние. Още не можеше да дойде на себе си след тежкия транс. Беше се събудил на земята с треска. Едва успя да се надигне и да легне в леглото. През цялата сутрин в мисълта му се въртеше това преживяване отпреди осемнадесет години. Нещо във вида на Границата беше провокирало този спомен по особено жесток начин. През нощта беше изпитал силни болки в ръката, там, където го беше одрал демонът и в момента му бе трудно да държи меча с дясната ръка. Графиня Леалада се обезпокои като го видя сутринта с висока температура и настояваше той да остане да лежи. Виркониън не прие. Младежът знаеше, че ще мине време, преди отново да възстанови душевното си равновесие.

Усещаше паниката на демоните, подсъзнателният им страх се носеше на вълни покрай сражаващите се. За Виркониън тази реакция бе много по-показателна от бойните крясъци и смелите закани. По време на сражението в реалното измерение се наблюдаваха странни еманации, в резултат на сблъсъка между двете противоположности. Озоваваха се ту сред останките на порутен каменен мост, надвесен над бездна, покрай която се стелеше зелена мъгла, ту сред руините на стара крепост на върха на планински масив, ту сред остров в океана, ту сред поляна, обградена от стабилен черен зид, ту сред огнена земя, заобиколена от ледени шипове. Картините бяха придружени от още по-ужасяващи видения — грозни духове на зли магьосници, вещици, адрикори (птицеподобни нематериални създания с женски черти), перикриги (женски воини, облечени в бели, надиплени рокли, копиеноски, с шлем на главата), скелети на животни и на хора, змейове, дракони, мярна се дори големият Господар. Някои от миражите бяха предизвикани от демоните, но повечето бяха естествено следствие от противоречието на силите.

Младият рицар чувстваше умората и беше на края на силите си. Беше ранен, може би дори сериозно, но в момента стресът и тренираната му психика бяха единственото спасение.

В един следващ момент пейзажът се избистри и отново се озоваха в подножието на Планината на Еднорогите. Тя беше окъпана в бледо седефено сияние, което трептеше и се извиваше на спирали. Той усещаше болката, сякаш нажежена до бяло игла пробождаше мозъка му, който се свиваше на спазми. Прокле чувствителността си. Скитовете започнаха един по един да изпускат оръжията си. Надаваха ужасяващи писъци, очертанията им не оставаха постоянни, приемаха всякакви образи, повечето от които бяха непоносима гледка и накрая просто се изпаряваха. Женските демони се озъртаха объркано и приемаха обичайните си преображения. Виркониън се отдръпваше уплашено, а войската му побягна. Повечето жени се спуснаха върху тях, проклинайки предводителя им. Изведнъж пред рицаря се появи тя.

— Нима смяташ, че можеш да победиш като ни доведеш при Еднорогите? Една спечелена битка не ти гарантира победа във войната, Викомодар. Не всички се спират пред подобно препятствие. Освен по-примитивните от нас, разбира се. Те могат само да убиват, но не и да прелъстяват. — Котешкото й тяло се усукваше около него, а последните си думи придружи с особена, ласкава усмивка.

Усмивката й беше красива. Тя беше красива. Дори котешкото й тяло бе грациозно и нежно, с привлекателни извивки. В следващия миг демонът прие съответстващи форми. Полупрозрачен плащ над синя рокля от същата материя подчертаваше съвършенството и определено непркритата сексуалност.

— Какво си ти? — бе единственото, което можа да се отрони през пресъхналите му устни.

— Това, което стои пред теб.

Той отстъпи крачка назад.

— Не! — прошепна — Ти се променяш непрекъснато, във всеки следващ момент си нещо друго, но не ми показваш коя си всъщност… и все бягаш от… от мен… О, Господи Рил, помогни ми! — Замълча шокиран.

„Не! Аз не те искам… не те обичам… не си ми необходима… ти си от друг свят…“. Душата му се гърчеше в агония.

Тя му заговори тихо:

— Толкова години изминаха от първата ни среща, а ти все още се противиш на природата си; не позволяваш да те докосне мощта на моя господар. Все още смяташ, че аз съм не-личност, която приема облика на околните лъчения на някаква твоя недоосъзната представа за зло. Но злото е сглобяване на противостоящи елементи, то е носител на съзнателни нива и проекции с невъобразим обхват и структура. Ти ме отричаш, но защо? Защото обичам да придавам облик на многообразието и успявам да чуя звуците на хиляди, съвсем плътни и сегашни вселени? Защото съм там и другаде, и от двете страни, където се сменя светлината с мрака, и се редуват в безкрайна последователност? О, не. Не, аз греша. Не можеш да ме пожелаеш, само защото не виждаш другият в себе си. Кого отричаш ти, Викомодар? Ти се плашиш от мене, но аз ти трябвам. За да дишаш. За да мога аз да дишам. — Приближи се, а той усети, че копнее за близостта й. Гърбът му се допря до границата на самата Светла обител, Царството на Еднорогите. Стената беше студена и твърда. Болката — извън предела на съзнанието му. — И аз изпитвам нужда от теб. Всъщност е по-сложно от една лесно доловима нужда. Не зная защо. Аз мога да имам и имам всичко. И всеки ми пренадлежи, щом такова е желанието ми. Моите магьоснически способности са неограничени.

— Да, вярно е. Твоят Ши-рак е много сложен.

— Какво?! — Гласът й придоби неуловими нотки на неконтролируемост.

Той не отговори, а продължи да я гледа. Заливаха го вълни на непреодолим глад, глад за нея. Чувство, че не може да диша без да потъва в прозрачния й, дълбок и неразгадаем поглед. Че не иска да го прави. Тя го фиксираше също така настойчиво. Включване… Съзнанията им се докоснаха и размениха символите си. В последвалия образ той я видя до себе си; държеше странен по форма скиптър — от ляво имаше лед и девет кули, а от дясно — огнени замъци с девет кули и мозайка от камъни и цветя… и много луни със сребърни врати и златни ключалки към…

… изход. Той премигна дезориентирано и присви очи. Беше притъмняло. Небето беше разделено на пет големи тъмновиолетови ивици и на светлосини петна.

— Ти…! — възкликна демонът и докосна бузата му. Веднага след това се овладя и погали ръката, която стискаше немощно меча.

Той извика и го пусна. Раната се разкървави.

— Недей!

— Още не е заздравяла ли? — Усмивка. Виркониън усещаше ударите на нейното сърце.

Очите му се разшириха.

— Ти си идвала снощи. Защо? Как ме откри?

— Да. Имах нужда от теб. Ще те откривам, където и да си. Винаги, докато не се отзовеш на порива ми. Ти имаш копие на мен в себе си, аз имам твое.

— Скишавалишаса Серуселгас, аз не съм от твоя свят.

— Грешиш. В теб е отразено много повече от него, отколкото в моя Ши-рак. Ти му принадлежиш. А и на мен. — Ръката й се плъзна към единственото оръжие на кръста й — парче емонидов кристал, добре наточен и проблясващ с отразената светлина на границата зад гърба му. Движението беше светкавично. Рицарят се спъна и потъна в стената, която го погълна плавно с воала на приказната тишина. Последното което чу, по-точно усети, идваше от Скишавалишаса. Викът се изтръгна от дълбините на съществото й: „Виркониън!“

Всичко се стопи.