Мия Шеридан

 Оцеляване

На онези, които са били спасени от книгите.

И на моя съпруг:

този прекрасен живот, за който съм толкова благодарна, е,

защото ти нашепваше на мен, а аз на теб.

Пролог

Днес ли ще умреш? Или може би утре?

Въпросът изплува в съзнанието на Джак бавно и отдалече, сякаш го чуваше някъде дълбоко под водата. Днес ли ще умреш? Тръпки на страх пропълзяха по гръбнака му като ехо от думите, които мъжът бе изкрещял преди секунди, но всичко изглеждаше… като насън, не беше… реално. Той не можеше да вижда. Едва чуваше. Усещаше главата си замаяна и някак си… странна.

Сънувам ли?

Дали всичко не беше само един кошмар? Дали бака няма всеки миг да го събуди и да го сгълчи да кротува с резкия си глас и благ поглед? Последното, което си спомняше, беше как заспива в леглото си, а после… това.

Обгърна се с ръце, а зъбите му затракаха.

Не, не е сън. В сънищата никога не е толкова студено.

Внезапно нещо бе дръпнато от лицето му и той нададе кратък вик, когато осъзна, че нещо е покривало главата му. Примигна в мрака, звезди привлякоха погледа му, малки блещукащи точици в тъмносиньото небе. Луната бе обгърната от жълто сияние, голяма, кръгла и ярка.

Завъртя глава, дъхът му излезе от устата на бели облачета. Сняг. Всичко бе покрито със сняг. Дърветата. И… Той изкрещя, препъвайки се бързо назад от ръба на това, което сега видя, че беше стръмна скала. Падна в снега, голите му ръце потънаха до лакти в леденостудения прах.

Сърцето му бясно туптеше, мъглата в главата му се разсея, докато страхът препускаше във вените му.

— Стани.

Джак извърна глава и се втренчи във високия мъж зад него, с лице скрито от качулката на палтото.

— Стани — повтори той, този път с ниско ръмжене.

Джак се изправи на крака колкото можа по-бързо и долови някакво движение отляво. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и той различи другите три момчета, застанали на ръба на скалата, само на няколко крачки едно от друго. Две тъмнокоси момчета — едното дребно, с очи прекалено големи за лицето му, пълни с… объркване и страх, а другото високо и мършаво. Третото беше русо и трепереше по-силно от Джак.

Защо? Кой? Какво е това? Къде е бака?

— Днес ли ще умреш? — повтори мъжът зад гърба му. — Или може би утре? Следващата седмица? Може би след много години, като прославен воин? Почитан и възхваляван?

Джак не знаеше всички тези думи, не разбираше за какво говори непознатият, но когато се опита да извърти глава, той го възпря със злобното:

— Лицето напред.

Джак се разтрепери още по-силно, беше толкова изплашен, че едва се държеше на крака, мислите му се прескачаха една друга, но бавно, прекалено бавно. Всъщност не можеше да мисли. Защо главата ми е толкова замаяна?

— Ти ще умреш. Или ще оцелееш. Зависи от теб. Зависи от волята ти за живот. — Мъжът внезапно обгърна с ръцете си, облечени в ръкавици, главата на русокосото момче и се приведе по-близо, по-тъмен от сенките. — Имаш ли воля да оцелееш? Да се бориш за живота си? Със зъби и нокти? С цялото си сърце и душа?

Русокосото момче трескаво кимна.

— Д-да — избъбри то, ала сълзи се стекоха по бузите му и от устните му се отрони сподавен хлип.

Джак стисна ръце в юмруци. Беше изплашен, толкова изплашен, но искаше да направи нещо. Да накара това да спре. Погледна към момчето с големите очи до него, което се взираше в стиснатите му юмруци. Сетне то вдигна глава и погледите им се кръстосаха за миг, преди да извърне глава.

Лошият мъж пусна облятото в сълзи лице на русокосото момче.

— Добре. — Джак чу скърцането на снега под краката му, когато мъжът отстъпи по-далече зад тях. — Сега, след миг, ще ви кажа какво се случва. След това единственото правило е да оцелеете. — Той замълча. — Да оцелеете или да умрете.

Какво означаваше това? Какво щеше да се случи? Пред лицето на Джак се надигна бял облак, когато изпусна затаения си от страх дъх. Русокосото момче отново изхлипа, а тъмнокосото с големите очи се наклони и ръката му се плъзна в джоба на палтото. Джак бързо отвърна поглед, за да не привлече вниманието на мъжа към това, което съседът му отляво търсеше в джоба си.

Почувства потупване по ръката си и момчето плъзна в дланта му нещо твърдо и студено. Джак го взе и припряно го скри в своя джоб. Сърцето му биеше толкова силно, струваше му се, че ще изхвръкне от гърдите му, но чувството, че се намира под вода, не изчезна. Умът му се опитваше да се залови за нещо здраво, да задържи мислите.

Не мога да мисля. Не мога да мисля. Защо не мога да мисля? Неговата бака му казваше с намръщено лице, че „е умна маймунка, прекалено голяма за малките си панталони“, но по такъв начин, че той вярваше, че тя въпреки всичко го харесва и обича. Но в момента Джак не се чувстваше никак умен. Чувстваше се… изплашен до смърт.

Стрелна поглед към скалата и видя, че макар да не беше съвсем отвесна, пропастта под нея беше много дълбока. Наистина много дълбока. Не знаеше как да я опише с числа, но беше достатъчно умен, за да разбере, че ако скочи долу, ще умре. Единственото правило е да оцелеете. Или да умрете.

Защо? Защозащозащо? Това не може да е истина. Това не може да е истина.

Нещо изтрещя и сякаш избухна около тях и Джак извика от шок и ужас. Ала преди да се запита откъде идва звукът, усети повей на студен въздух и сетне земята започна да се движи. Да се плъзга. Снегът изчезна под краката му и той се наклони напред, отчаяно опитвайки да се залови за нещо във въздуха. Но нямаше нищо.

Чу как мъжът изкрещя нещо, а в следващия миг Джак също изкрещя ведно с писъците на останалите момчета, когато се плъзнаха от ръба сред взрив от бял прах.

Мислите му продължаваха бавно да се точат. Всичко беше забавено… но после той внезапно беше съвсем буден. Усещаше всеки бесен удар на сърцето си. Усещаше щипането на вятъра, когато блъсна лицето му, подуши нещо зелено, което не можеше да назове с по-подходящо име.

Някой сграбчи ръката му. Малкото момче до него. Очите им се срещнаха за секунда, погледът на тъмнокосото момче бе пълен със същия страх, който изпълваше и неговия. С последни сили Джак изви тялото си, докато светът изчезваше под тях, и здраво сключи ръка около китката на другаря си, така че да падат заедно.

Те се завъртяха, пропаднаха надолу и се удариха в нещо твърдо — частица земя — с шумно изпръхтяване и кратък вик. Болка избухна в тялото на Джак. Усети как хватката на другото момче отслабва, затова затегна своята и двамата продължиха да летят надолу, все още вкопчени един в друг.

Пропадане, летене, падане, удар. Болка.

Толкова бързо. Летяха прекалено бързо. Той не можеше да се залови за нищо, свободната му ръка се протягаше, сграбчваше само пустотата, изплъзваше се.

Удар. Двамата изкрещяха, когато се стовариха върху малък корниз, тутакси се изтърколиха, пуснатите им ръце се изстреляха и се заловиха за ръба.

Имаш ли воля да оцелееш?

Да!

Можем да успеем. Можем да го направим.

Взираха се в мрака, сълзите се стичаха по лицето на по-малкото момче, дъхът им излизаше на накъсани хрипове. Другите две момчета прелетяха покрай тях, виковете им отекнаха в мрачната бездна отдолу.

Дробовете на Джак изгаряха при всяко вдишване, тялото му пламтеше от болка. Обзе го ужас. Всичките му сетива внезапно оживяха. Той се чувстваше жив, вече не беше под водата, нито полузаспал, а зловещо буден.

Все още стиснал ръката на другото момче, Джак повдигна и двамата, вкопчвайки се в ръба на корниза, за да се хванат с две ръце за него. С един бърз поглед разбра, че корнизът беше прекалено тесен, за да побере и двамата, но до него стърчаха гънки корени на дървета, които навярно водеха към по-стабилна и здрава площадка. Шанс. Малък, малък шанс.

На бледата лунна светлина Джак забеляза, че големите очи на момчето започват да се притварят, от носа му шуртеше кръв, лицето му бе изподрано и окървавено, главата се люшкаше на раменете му, все едно че се унасяше в сън. Ръцете му трепереха, ноктите му посиняха от стискане. О, Господи.

Не споменавай напразно името Господне. Къде бе чувал тези думи? От онзи тлъст, вонящ пощаджия?

Гласът на бака отекна в главата му, вдъхвайки му малко сили, и той се улови по-здраво, знаеше, че може да се изкатери нагоре, ако се опита. Ала на корниза имаше място само за един. Полузатворените очи на другото момче се втренчиха в него, устата му леко се отвори, докато кръвта продължаваше да се стича по страните му.

След малко щеше да се пусне.

Ако Джак искаше да се изкатери върху корниза и да пропълзи по корена като змия, така както правеше у дома, когато беше кралят на гората — мястото с дървета зад дома му, където той си играеше почти по цял ден, защото неговата бака вярваше, че децата не биваше да бъдат досадни, винаги досадни, трябваше да го направи сега. Или… можеше да спаси другото момче и да се осланя на късмета си при падането.

Тези мисли се стрелнаха светкавично в ума му и изведнъж тялото му получи послание, без да знае от кого. Ръцете му сграбчиха другото момче за кръста в мига, в който неговите започнаха да се изплъзват и то извика.

— Изкачи се върху мен — изръмжа Джак, докато с последни сили се опитваше да попречи на двамата да полетят надолу. — Веднага! — заповяда той.

Със силен крясък момчето, много по-леко от Джак, отново се вкопчи в ръба, сложи крак върху рамото на Джак, който премести едната си ръка, за да го избута върху онова малко късче надеждна земя.

Другата ръка на Джак се изплъзна.

— Живей! — изкрещя Джак със сетния дъх в дробовете си, преди да полети надолу към неизвестното.

Глава 1

В наши дни

Помощник-шериф Пол Брайтън стисна волана на патрулната. Господи, ръцете му още трепереха. Пусна чистачките, докато снегът засипваше предното стъкло, образувайки бяла вихрушка. Присви очи, едва различавайки шосето пред колата.

— Само това ми липсваше — промърмори той, опитвайки се да укроти бесните удари на сърцето си.

Никога досега не бе виждал такава сцена на местопрестъпление, макар че в града имаше подобна само преди седмица. Що за психопат вилнееше наоколо, сеейки смърт с лък и стрели? Беше чул за първото убийство — всъщност с всички отвратителни подробности, — но шерифът бе приел онова обаждане и сега помощник-шериф Брайтън вече знаеше със сигурност, че да чуеш за нещо и да го видиш с очите си са две съвсем различни неща. В съзнанието му изникна картината на жертвата от сцената, която току-що бе напуснал, и той се намръщи. За бога, жертвата беше — мамка му — прикована към стената със стрела, а кръвта се бе разляла върху пода като…

Помощник-шериф Брайтън удари спирачки и рязко изви колата, когато един огромен мъж изскочи от нищото и надвисна над предното стъкло. Гумите се плъзнаха върху заледената земя и за миг той се изплаши, че губи контрол върху колата. Но успя да я овладее, отклони се от пътя и сувът с подскачане спря отстрани на шосето. Помощник-шериф Брайтън рязко си пое дъх. Кой, по дяволите, беше този тип? Мамка му, приличаше на… пещерен човек. Тръсна глава, за да проясни мислите си.

Бързо отвори вратата, звукът отекна в притихналия снежен пейзаж, сливайки се с ниското ръмжене на двигателя. Помощник-шериф Брайтън заобиколи колата и за пръв път в кариерата си измъкна пистолета си от кобура.

— Горе ръцете! — изкрещя той в яростна атака, засенчвайки очи с ръка, докато се взираше през снежната пелена над капака на сува. Първо забеляза фигурата на мъжа, едра и мускулеста. — Горе ръцете! — повтори той и гласът му потрепери.

Мъжът пристъпи напред с вдигнати ръце и помощник-шерифът успя да го разгледа по-подробно. Краката му бяха обути в дънки, но останалата част от тялото му беше изцяло покрита с… животинска кожа — от ботушите, кожуха до шапката на главата му, нахлупена толкова ниско, че очите му едва се виждаха.

Кой, по дяволите, е този? Какво, по дяволите, е той?

— На колене! — извика Брайтън.

Мъжът се спря за миг, сякаш размисляше, но след това се подчини и падна на колене с вдигнати ръце. Брайтън видя, че очите му бяха присвити. Снегът беше полепнал по тъмната брадясала челюст и гъстата разрошена коса, достигаща до брадичката. Непознатият го наблюдаваше, чакаше, докато погледът му се местеше между оръжието и лицето на Брайтън.

Той е дивак. Мисълта мълниеносно прониза ума на помощник-шерифа и пистолетът потрепна в ръката му, когато пристъпи извън прикритието на колата. Когато приближи, забеляза последната подробност в непознатия.

През рамото му бяха преметнати лък и колчан със стрели.

Глава 2

— Харпър, ето те и теб. — Кери Симпкинс плъзна молива зад ухото си, стана иззад бюрото и бързо се приближи към Харпър, която окачваше анорака си на куката до вратата. — Чу ли новините?

— Новини?

Харпър потри ръце, опитвайки се да ги стопли, а Кери стрелна поглед зад нея към дъното на малкия провинциален арест.

Кери поклати глава.

— Ъхъ. Онова убийство, за което целият град шушука. Станало е още едно. И… — тя снижи глас — имат заподозрян.

Сърцето на Харпър се сви.

— Още едно убийство?

Намръщи се и кожата й настръхна при изненадващата новина. Тук? В Хелена Спрингс? И има заподозрян?

— Ъхъ. А сега най-странното — заподозреният е някакъв дивак.

— Дивак? Какво искаш да кажеш с това дивак?

И защо, за бога, я бяха повикали в участъка?

Кери отново погледна нервно към дъното и заговори припряно:

— Сякаш мъжът никога досега не е живял сред цивилизацията. Все едно е… пещерен човек. Почакай само да го видиш…

Потокът от думи на Кери рязко секна, когато се чуха стъпки и секунда по-късно Дуейн Уолбек, шерифът на Хелена Спрингс, се появи зад ъгъла и кимна, когато видя Харпър.

— Здравей, Харпър. Благодаря, че дойде.

— За нищо, Дуейн. — Харпър се извърна към Кери, но тя вече се бе запътила към бюрото си. Дивак? Харпър насочи вниманието си към Дуейн. — Какво става?

Дуейн погледна към Кери, която вече се бе настанила зад бюрото, наклонила леко глава, безспорен знак, че слуша всяка дума. Въпреки смущението, което я бе обзело — и зловещите тръпки, плъзнали по гръбнака й, предчувствайки, че нещо ужасно се е случило в нейния малък град, — върху устните на младата жена пробяга усмивка. Кери беше много сладка, но страшно любопитна и всички в радиус от трийсет километра знаеха къде точно да отидат, ако искаха да узнаят последната клюка. Истинско чудо беше защо Дуейн я държи в приемната на участъка. Макар че обикновено голямата й уста не беше проблем — най-голямата новина, заслужаваща внимание, беше арестът на някой пияница и побойник, смутител на реда.

— Кери, не ме свързвай с никого, става ли? — подхвърли шерифът през рамо.

— Разбира се, Дуейн — изчурулика рецепционистката.

Дуейн сложи ръка върху рамото на Харпър и я поведе към дъното на участъка, където се намираше кабинетът му, заедно с двете килии и малката стая за разпити, която служеше най-вече като стая за почивка на Дуейн, Кери и двамата помощник-шерифи, Пол Брайтън и Роджър Грийн.

— Дуейн, какво, за бога, става? — попита Харпър, когато влязоха в стаичката и той затвори вратата.

Дуейн взе дистанционното и го насочи към монитора, който висеше на стената вляво от Харпър. Тя се извърна към екрана. Той показваше едната от двете килии, в която се виждаше мъж, седнал на пейката, прикрепена към стената, втренчил поглед право пред себе си.

Харпър наклони глава и пристъпи по-близо, погледът й обходи мъжа. Беше облечен в обикновени сини дънки, опънати върху мускулестите му бедра, но кожухът му беше всичко друго, но не и обикновен. Беше направен от… животински кожи? Отделни парчета, съшити заедно сякаш на ръка. Не можеше ясно да различи дрехата върху екрана, затова не беше сигурна, че това е точното определение. Във всеки случай ботушите му — като навуща — бяха изработени от същите съединени парчета животински кожи и достигаха до средата на прасците. Мъжът внезапно вдигна глава и очите му се насочиха директно към екрана, сякаш знаеше, че тя е там — или поне знаеше, че камерата го наблюдава. Харпър инстинктивно отстъпи назад, като че ли той наистина можеше да я види и тя би трябвало да се засрами, задето го зяпа така.

— Познаваш ли го?

Младата жена поклати глава, изучавайки лицето, извърнато право към нея. Обрамчваше го права кестенява коса, подстригана по начин, който я караше да мисли, че го е направил с някакъв тъп инструмент. Челюстта му бе обрасла с къса брада, но въпреки цялостния му необичаен външен вид, тя беше убедена, че той е красив, макар и да се чудеше дали изобщо се къпе.

А ако го прави, къде? В ледения поток? Картината, изникнала в съзнанието й, не беше неприятна, ала тя се засрами от себе си и побърза да изтика образа.

— Сигурна ли си, че не си се натъквала на него, докато си водела туристи или просто си бродела наоколо?

Не, щях да го запомня. Харпър отново поклати глава.

— Може да е бил облечен в нещо по-малко подозрително. Особено през лятото.

Като например? Преписка около бедрата? Някак си не й се струваше, че би било по-малко подозрително.

— Сигурна съм. Кой е той, Дуейн?

Дуейн издиша и изключи монитора. Харпър бе пронизана от мимолетно чувство на загуба, което беше изключително странно. Но истината беше, че й се искаше да го изучи по-подробно. Изпита желание да бъде оставена сама в тази стая и да го наблюдава известно време просто за да види какво ще направи. Сякаш беше някаква форма на извънземен живот, а не човешко същество? Какво ти става, Харпър?

— Казва, че името му е Лукас. Това е. Без фамилия. Просто Лукас.

Харпър смръщи вежди.

— Не разбирам.

Дуейн разтри очите си и Харпър внезапно осъзна колко уморен изглежда.

— Аз също. — Той се подпря на ръба на масата. — Предполагам, че Кери е споменала, че е имало и друго убийство?

Харпър кимна.

— Аха. Можеш ли да ми кажеш кой е убитият?

Стомахът й се присви. Беше се опитала да не си задава този въпрос, защото знаеше, че който и да беше, тя навярно или просто го познаваше, или го познаваше много добре. С население от две хиляди души, Хелена Спрингс беше прекалено малко градче, за да е някой непознат.

Дуейн кимна.

— Мъж, на име Айзак Дрискол. Живеел в горска хижа на около трийсетина километра на юг от града.

На юг?

Младата жена изненадано примигна. Там нямаше нищо, освен равнини, планини, реки и долини, безброй километри безмилостна дива пустош. А в момента безмилостната дива пустош бе покрита със сняг и лед. Необятна и необитаема земя… или поне тя така си мислеше.

— Жертвата е успяла да се обади по мобилния си телефон на 911 — продължи Дуейн. — Не е казал нищо, но местонахождението му е било установено с помощта на мобилната клетка. Починал е, преди Пол да успее да пристигне. Старата клетъчна телефонна предавателна кула позволяваше да се открие местонахождение в радиус от триста метра, но с новата система стигаме до петдесет километра. Страхотен образец на новите технологии. Както и да е, Пол помислил, че е нещо обичайно, изгубен турист или нещо подобно.

Бръчиците около очите му се задълбочиха. Той изглеждаше загрижен, че думите му ще я засегнат лично, и беше прав.

Ала тя побърза да се отърси от чувството и да се съсредоточи върху настоящата ситуация. Турист? Всеки, който е тръгнал да броди в тази посока, в това време на годината, трябва да е доста луд. Или… да се е изгубил. Споменът отново се надигна и този път с по-голямо усилие на волята тя го пропъди, докато Дуейн продължаваше да говори.

— Когато Пол се добрал до отдалечения район, откъдето идвал сигналът, зърнал хижа в далечината.

Харпър кимна, изненадана, че пътищата стигат толкова далече или че има равна земя, по която да се пътува.

Дуейн въздъхна.

— За късмет, времето малко се бе поуспокоило и Пол е могъл да се добере до там, защото завалял силен сняг още преди да успее да си тръгне от местопрестъплението. — Дуейн прелисти папката върху бюрото си и извади нещо, което приличаше на снимка, отпечатана от интернет. Подаде я на Харпър. — Това е жертвата. Виждала ли си го някога по време на обиколките си?

Харпър се вгледа внимателно в мъжа. Имаше безлично лице, вероятно на около шейсет години, с оредяваща коса и очила. Малка брада. Дебелият му врат я караше да предположи, че навярно е бил набит. Върна снимката на шерифа.

— Не си го спомням.

Дуейн пъхна снимката в папката и Харпър погледна към тъмния екран.

— Какво общо има той с всичко това?

Дуейн отново въздъхна.

— Предполагам, че си чула за оръжието, с което е била убита жената, отседнала в Ларкспър.

Не беше въпрос, но Харпър кимна.

— Да.

Не беше нужно да пояснява, нито да споменава, че Кери й бе доверила — както и на половината град, — че жената била простреляна с лък и стрела в единствената къща за гости в Хелена Спрингс.

Харпър потръпна при картината, която все още изплуваше в съзнанието й, когато помислеше за непознатата жена, за която бе чула преди седмица. Стрелата била изстреляна с такава сила, че излязла от другата страна на тялото й, приковавайки я към дървената стена.

— Оръжието, използвано при онова престъпление, е от същия тип, както при убийството на Айзак Дрискол.

— О — изненадано издиша тя.

— Да. В най-добрия случай доста необичайно. Обикновено малцина го използват и със сигурност не и да извършат убийство. А още по-малко две. — Дуейн погледна към тъмния екран, също като Харпър преди малко. — Пол тъкмо бил напуснал местопрестъплението, когато едва не прегазил онзи тип там. Мъжът се държал така, сякаш никога преди това не бил виждал пикап, което, предстои да се установи, може би е вярно. Както и да е, Пол вече и без това бил разтърсен от ужасното убийство и ето че на пътя му изскача този мъж, преметнал през рамо лък и колчан със стрели.

Харпър ококори очи.

— Преметнал… Ти мислиш, че той е убиецът?

— Той казва, че не е, и няма доказателство, което да сочи обратното, с изключение на лъка и стрелите. Макар че неговите са различни от онези, които са били използвани при двете убийства. А и стрелите в колчана на мъжа са били подредени в отделни прегради и нито една не е липсвала. Взехме под внимание този факт. Но имайки предвид това, че той знае как да си служи с тях, както и че живее в района на хижата на Айзак Дрискол, определено представлява интерес за нас.

Харпър смаяно се втренчи в шерифа.

— И двамата са живели там?

— Така изглежда. Мъжът твърди, че живее на десет хиляди петстотин седемдесет и три стъпки от мястото на Дрискол, в посока към трите планински върха.

— Ъ?

— Разбирам те. Така описа разстоянието между двете жилища. Странно.

Меко казано. Тя невярващо поклати глава. Харпър водеше туристически походи в околните диви местности — любители на природата, къмпингуващи, ловци. Но не можеше да си представи някой да живее там за постоянно — през всички сезони на годината. Би било… на практика невъзможно да се оцелее, поне без сериозно оборудване и подходяща екипировка.

— Двамата познават ли се?

— Лукас каза, че разменял разни неща с Дрискол, който слизал до града. Риба, която Лукас ловял, срещу дрехи и подобни неща. Каза, че с изключение на това двамата не са общували много и не смятал убития за свой приятел. Просто човек, с когото разменял.

Размяна.

— Риба, която ловял? Значи… този мъж никога не е бил в града?

— Така твърди той.

— В такъв случай не би могло да е убил жената в къщата за гости.

Дуейн сви рамене.

— В момента разчитаме на неговата дума, защото не разполагаме с нищо друго. Още не сме получили криминалната експертиза от огледа на местопрестъплението, но засега нищо не доказва присъствието му там. Наистина няма причина да го задържим.

Харпър стисна устни, докато обмисляше казаното от шерифа. Никога не е бил в града? Никога не е напускал онази дива пустош? Как е възможно? Въпросите бяха безкрайни. Но Дуейн не я бе повикал тук заради това. Той искаше да получи информация от нея, а не тя от него.

— Обикновено не правя преходи на юг, а и местата на изток от реката са по-подходящи за лов. Но при всички случаи не си спомням някога да съм срещала когото и да било от двамата. И никога не съм се натъквала на някакви обитаеми жилища. Изненадана съм не по-малко от теб.

След трийсетина километра местността ставаше дяволски различна, ала разстоянието не беше чак толкова голямо, че човек да не може да живее много по-удобно в града и в същото време да се наслаждава на уединението на природата. Тя просто не го разбираше.

Дуейн стана от масата и посочи малък хладилник близо до вратата, където тя предположи, че има напитки. Харпър поклати глава, а той извади бутилка минерална вода, отвори я и отпи голяма глътка, преди да се върне на мястото си.

— Обадихме се в лабораторията в Мисула, за да обработят сцената на местопрестъплението, но за разследването се наложи да се обърнем към Департамента по правосъдието в Монтана. Просто не разполагаме с нужното оборудване, за да се справим с подобни престъпления. Агентът, когото са изпратили, се намира на първата сцена на местопрестъплението в Ларкспър, но скоро ще се върне тук, за да зададе още въпроси на Лукас. И — той замълча и смръщи вежди, сякаш се притесняваше каква ще бъде реакцията й на следващите му думи — надявам се, че ти няма да имаш нищо против, че аз предложих услугите ти. Ще се нуждаем от помощта ти.

Глава 3

Агент Марк Галахър стоеше неподвижен, обхождаше с поглед стаята и запомняше обстановката, изчаквайки нещо необичайно да привлече вниманието му. Нищо не го стори, с изключение на голямото тъмно петно върху килима. Ала той го очакваше. Жената, която бе умряла тук, не е била застигната от спокойна смърт.

Не, тук е имало страх и страдание и накрая смърт, макар и безмълвна, тъй като стрелата бе пронизала гърлото, лишавайки жертвата от въздух и несъмнено, секвайки надигналия се писък. Той бе видял снимки от местопрестъплението. Жената беше облечена само с тениска и бяло памучно бельо — вероятно това, което е обличала за сън — и очите й бяха широко отворени от ужас. Съдейки по отметнатите завивки, се е намирала по средата между леглото и прозореца — явно в опит да избяга, ала не бе стигнала много далече.

Разбира се, не е имала голям шанс. Убийството с лък и стрела не изисква близко разстояние. В това беше смисълът на това оръжие, нали? Не е било нужно убиецът да се придвижва повече от прага, след като веднъж е влязъл в стаята, справяйки се с лекота с ненадеждната ключалка, докато жената е спяла.

Марк отвори чекмеджето на скрина. Нищо. Жертвата е имала сак, съдържащ малко дрехи, върху мивката се виждаше паста за зъби, но изглежда, не е била подготвена за продължително пътуване. Или просто не е притежавала много вещи.

Върху нощното шкафче имаше купчина книги и Марк взе най-горната. „Пазителят“ от Лоуис Лаури. Остави я настрани и прегледа следващите две: „Невъзможно бягство“ от серията „Лабиринтът“ и „Похитителят на мълнии“. Марк сбърчи вежди. Не знаеше нищо за жертвата, но заглавията изглеждаха странен избор за зряла жена. Според съдебния патолог е била в средата или в края на трийсетте си години, а книгите бяха подходящи за юноши.

Марк зърна нещо върху гръбчето на „Пазителят“ и след по-внимателен оглед установи, че на мястото е бил залепен жълт стикер, наскоро махнат. Все още имаше остатъци от лепилото. Етикет с цената? Макар че книгите не изглеждаха нови. Може би са били купени от антикварна книжарница. Прегледа другите книги и отново откри видими следи от лепило, както и малки парченца от жълт стикер върху гръбчетата им. Хм. Вероятно бяха купени от едно и също място. Някъде в града, където може би си спомняха тази жена? Той отгърна книгите една по една и установи, че на всяка една първата страница беше откъсната. Странно. Би могло да са книги, които жената е притежавала от години, стари любими романи, които е взела със себе си, за да препрочете. При все това… изглеждаха не на място и това го глождеше. Направи няколко бързи снимки на купчината книги върху нощното шкафче.

— Сър? Агент Галахър?

Жената, която стоеше на прага и нервно усукваше в ръце кърпа за чинии, беше дребна и слаба, в края на шейсетте, предположи Марк, с подстригана на черта руса коса, която стигаше до брадичката. Беше препасала престилка, а върху полата й се мъдреше яркочервено петно. Насред кървава сцена на местопрестъпление гледката определено беше доста смущаваща.

— Госпожа Уилкокс? — усмихна се той.

Жената, за която знаеше, че е собственица на единствената къща за гости в Ларкспър, която предлагаше стаи за нощувка със закуска и имаше ресторант, кимна, озърна се неспокойно, сетне отстъпи назад. Той я последва в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Случилото се тук е ужасно.

Тя енергично кимна и преглътна, докато ръцете й продължаваха да усукват кърпата.

— О, почти не мога да мигна от мисли за това. Точно под моя покрив! — Намръщи се. — Разбра ли се нещо за горката жена?

— Все още не, госпожо. Чудех се дали вие можете да ми кажете нещо, което ви е направило впечатление?

Събеседничката му извърна поглед и сбърчи замислено вежди.

— Най-вече фактът, че изобщо е отседнала тук. През зимата нямаме много гости. Разполагаме само с три стаи. Ресторантът е основният ни бизнес през всички сезони, но най-вече през студените. Понякога тук отсяда някой, който е минавал през града, но се е наложило да пренощува, или такъв, който е дошъл да навести роднините си и иска да разполага със самостоятелна стая, ала това рядко се случва. Затова бях доста изненадана, когато миналата сряда звънчето на рецепцията иззвъня и тя каза, че иска да наеме стая за една седмица.

Агентът го отбеляза в бележника, който държеше в джоба на якето. Седмица.

— Значи, не е споменавала, че е дошла на гости на някого?

— Не, но аз я попитах какво я води в Хелена Спрингс. За кратко лицето й доби отнесено изражение, после тя ми отговори, че е тук, за да се опита да поправи сгрешеното. Е, не разбрах какво точно иска да каже с това, но тя побърза да смени темата и попита в кои часове е отворен ресторантът.

Тук, за да поправи сгрешеното. Марк надраска и това в бележника и за секунда потупа с химикалката по листа, преди да попита:

— Тя в брой ли плати?

— Да. Разбира се, поисках личната й карта, както е редно, но тя ми каза, че наскоро портфейлът й бил откраднат, затова нямала. Е, отсъствието на лични документи ме застави да се поколебая дали да й дам стая, но тя плащаше предварително, а и навън беше много студено. Нямаше да бъде никак християнско от моя страна, ако я отпратех в този мраз, при това след като в града няма къде другаде да отседне.

— Естествено. Разбирам. — Марк дари госпожа Уилкокс с мила усмивка и тя също му се усмихна, а раменете й малко се отпуснаха, сякаш се бе притеснявала, че той няма да одобри нарушението на правилата. — Случайно да сте видели дали някой не я е докарал до тук?

На паркинга нямаше автомобил, което означаваше, че жената или е дошла пеша, или някой я е докарал.

Госпожа Уилкокс поклати глава.

— Дори не съм я чула да влиза. Гледах сериал, когато чух звънчето на рецепцията да иззвънява. Направо се стреснах.

— Какво можете да ми разкажете за онази нощ?

Госпожа Уилкокс бе престанала да върти кърпата в ръце, но при споменаването на онази нощ отново започна. Марк се зачуди дали платът няма да се скъса.

— Чух крясъци — прошепна съдържателката и стрелна поглед към коридора над рамото на Марк, сякаш някой можеше внезапно да изникне и да я чуе да казва нещо, което не би трябвало. — Не можах да различа всичко, но го чух да крещи: „Как можа? Как можа? Ти съсипа всичко!“.

— И гласът определено е бил мъжки?

— О, да. Няма съмнение в това. Замислих се дали да се кача тук. На гостите не им е позволено да водят други хора в стаите си, ако не плащат за двама, нали разбирате? А имаше и скандал… това беше обезпокоително. Но тогава виковете спряха и аз реших да поговоря с нея на сутринта. — Тя се намръщи и поклати глава. — Постъпих зле, нали?

— Не, госпожо. Разбираемо е. Не сте могли да знаете дали това не е просто караница между мъж и жена.

— Подобно нещо никога не се е случвало в Хелена Спрингс. — Ръцете й оставиха кърпата на мира и тя се наклони напред. — Имало е злополуки, когато са загивали хора. Разбира се, първо ми идва на ума семейство Уорд. — Госпожа Уилкокс стисна устни и поклати глава. — Онова бедно момиче Харпър да изгуби родителите си по този начин. Ами… — рече тя и изпъна рамене, все едно се бе уловила да говори неща, за които не са я питали.

Но Марк бе свикнал с това. Беше нещо, което хората правеха — искаха да запълнят тишината, така че той не ги прекъсваше и ги оставяше да говорят. Защото много често подобно бърборене съдържаше полезна информация. Трийсетгодишният му опит в тази професия го бе научил да чака, да слуша и да складира информацията, за всеки случай.

Подаде визитната си картичка на госпожа Уилкокс.

— Ако се сетите за нещо, каквото и да е, никоя подробност не е маловажна, ми се обадете.

Тя взе визитката, пъхна я в джоба на престилката и кимна.

— Непременно ще го направя. — Понечи да се извърне. — По-добре да се връщам при моите пайове. Пека сладкиши, когато съм нервна. Това помага… — Махна с ръка наоколо. — Както и да е, агент Галахър, ще ви се обадя, ако се сетя за нещо.

Той кимна.

— Благодаря ви, госпожо.

Тя го възнагради с нервна усмивка, обърна се и заслиза по стълбите към кухнята, откъдето се носеше сладкото и апетитно ухание на черешов пай.

Някога Лори обичаше да прави черешов пай — тестените корички бяха преплетени като кошничка, а малките празнини помежду им преливаха от червен и лепкав плодов сок, пенещ се, докато паят беше още горещ. Ароматът го изпълни с копнеж, накара празнините в душата му да пулсират болезнено при напомнянето за това, което бяха имали. Той се отърси от спомена и се съсредоточи върху записките в бележника си, насочвайки мислите си към двамата души, които бяха убити и заслужаваха справедливо възмездие.

Трябваше да отиде до мястото на второто престъпление. Искаше да го огледа колкото е възможно по-скоро, след като бе посетил първото — да види дали изглеждат подобни по начин, който може би няма да забележи, след като мине известно време. Не можеше да чака до утре сутринта. Беше обещал на Лори, че ще се прибере за вечеря, но тя щеше да разбере, че се налага да даде всичко от себе си за новата работа. Не че и без това нямаше да го стори. Не беше в характера му да върши нещата наполовина и никога не го бе правил. Макар че в едно далечно кътче на съзнанието му не спираше да се върти въпросът дали правеше всичко, което бе по силите му за този брак. Побърза да изтласка мислите за момента. Беше нужно време. Надяваше се. Господи, колко се надяваше!

Имаше чувството, че от много дълго време се надява. Може би прекалено дълго.

Докато вървеше към пикапа, снегът отново заваля, леденият въздух изгаряше кожата му. Небето беше сиво и надвиснало толкова ниско, сякаш всеки миг щеше да се стовари и да смаже всички под себе си. Това го накара да се почувства потиснат и сякаш затворен в клетка. Исусе, как тези хора оцеляваха с месеци тук? Предполагаше, че много скоро щеше да узнае, но вече му липсваше безбрежното синьо небе на Калифорния.

Шерифът му бе казал, че има едно местно момиче, което много добре познавало терена. Добре, защото щеше да има нужда от нея. Познанията му за дивата пустош бяха доста ограничени. А и да броди сам наоколо в снега му се струваше изключително неприятно и най-вече безсмислено.

След като се плъзна на седалката в сува, завъртя ключа в стартера и отоплението се включи. Марк провери името, което бе надраскал в бележника. Харпър Уорд. Така си и мислех. Беше същото момиче, което госпожа Уилкокс бе споменала. Онова бедно момиче Харпър да изгуби родителите си по този начин. Шерифът му бе казал, че баща й бил предишният шериф на Хелена Спрингс, и в очите му се бе мярнало виновно изражение. Но Марк не разполагаше с достатъчно информация, за да го разбере. Запита се какво означава и предположи, че ако иска, би могъл много лесно да открие. В един малък град винаги имаше един или двайсетина души, желаещи да говорят за съседите си. Но по-добре да се съсредоточи върху това, което беше важно в този случай, и да разгадае това престъпление — престъпления, — преди още някой в този малък град да бъде наранен.

Или убит.

Глава 4

Зъбите на Джак тракаха толкова силно, че той си помисли, че може да се счупят. Сви колене, притисна ги до гърдите си и обви ръце около тях, опитвайки се да запази и най-малката частица топлина, излъчвана от тялото му.

Знаеше, че трябва да се движи. Трябва да се подсуши. Трябва да… Очите му се наляха със сълзи, които се стекоха по бузите му и замръзнаха върху ледената кожа. Той ги избърса и се застави да стане. Живей! — бе изкрещял на тъмнокосото момче, когато го бе избутал върху тесния корниз. Беше му заповядал, защото само един от тях можеше да има онзи корниз — онзи шанс — и ако момчето, на което го бе дал, умреше, тогава щеше да е пропилян напразно.

Трябваше аз да го имам.

Но въпреки че мисълта бе проблеснала в съзнанието му, не беше правилна. Той някак си бе оцелял от падането, сграбчвайки друг клон, стърчащ от скалата. Нямаше корниз или каквото и да било, върху което да се изкачи, и ръката му много бързо го бе изпуснала. Ала онзи клон беше по-близо до земята и когато Джак падна, се приземи върху дълбока пряспа сняг, а и скоростта бе намаляла, макар че, когато се стовари долу, въздухът изскочи от дробовете му и той трябваше с мъка да пролази от ледената дупка, която тялото му бе издълбало.

Едно от другите момчета лежеше недалече, краката му бяха извити в различни посоки. Джак се спусна към него, разтърси го и сетне го обърна. Но веднага видя, че беше мъртво. Лицето му беше окървавено и насинено, а очите му бяха завинаги втренчени в звездите над тях. Джак извика, отскочи назад и се втурна колкото можа по-надалече. Далече, далече.

Защото не знаеше с колко време разполага, преди някой да хукне да го преследва.

Беше стигнал до малка горичка, задъхан, целият мокър. Рамото много го болеше и той беше толкова изплашен, че който и да беше онзи мъж горе върху скалата, бе на път да го открие.

Дали знаеше, че Джак е оживял? Че тъмнокосото момче също може би е оцеляло? И какво се бе случило с русокосото? Джак не бе видял нито следа от него в подножието на онази скала, но то сигурно също не беше живо. Погребано под снега, с изкривени крака като на другото мъртво момче.

Някой да ми помогне. Който и да е. Моля ви! — умоляваше наум. Ала нямаше кой да го чуе, освен мълчаливата луна, висяща в нощното небе.

Джак се препъваше през гората, трепереше все по-силно, а погледът му започна да се размазва. Жизнените му сили бяха изсмукани от него и той усещаше мускулите си отпуснати и сякаш пълни с вода. Ала въпреки това се затича, продължавайки да се препъва, докато вече не усещаше краката си. Костите му изгаряха от топлина, която се движеше нагоре, изпращайки пламъци в гърдите му. Внезапно му стана горещо. Прекалено горещо. И ожадня. Наведе се, загреба с шепи малко сняг, поднесе го към устата си и започна да го яде, докато навлизаше все по-навътре в мрака.

Толкова горещо. Толкова горещо. Светът започна да се накланя. Той свали якето си, пусна го върху снега и продължи напред. Препъна се в нещо под снега, което не можа да види, но стана и отново закрачи напред. Няма да умра, няма да умра. Но мислите му отново станаха бавни, както когато беше на върха на онази скала. При мисълта за онова ужасяващо падане — за онзи мъж с високия дълбок глас — Джак отново пое напред, макар че с всяка крачка силите му все повече отслабваха. Толкова горещо, толкова горещотолковагорещотолковагорещо. Със сетни сили момчето изу дънките и суитшърта, оставяйки ги в снега.

Главата му се маеше, той се спъна и падна на земята. Ледът се пропука, а Джак изкрещя от болка, когато остри игли се забиха във всяка частица от голата му кожа. Протегна ръка напред, но не улови нищо. Пропадна в това нищо, завъртя се и продължи да пада в нещо малко, тъмно и меко, някъде, където студът и вятърът нямаше да го открият.

Днес ли ще умреш?

Не! — опита се да изкрещи той. — Живей! Ала думите застинаха върху устните му и светът около него изчезна.

Глава 5

Предложил услугите й? Кои по-точно?

— Дуейн, какви услуги мога да предложа аз за едно разследване на убийство?

— Никой не те моли да бъдеш полицай. Макар да съм сигурен, че е в кръвта ти. — Той мило й се усмихна. — Това, от което всъщност се нуждаем, е човек, който познава много добре района и разполага с високопроходимо превозно средство. Това си ти. Ще те запозная с агента, когото изпратиха. Изглежда свестен тип. Нов е в отдела и познай какво? Кореняк калифорниец. Появи се навлечен с толкова много зимна екипировка, че вървеше като гумения човек от рекламата на „Мишелин“, и ме попита как да размрази предното стъкло на колата си. — Дуейн се засмя, а Харпър се усмихна, представяйки си непознатия агент. — В момента е в Ларкспър, но скоро ще се върне и ще ти обясни от какво има нужда.

Почукването на вратата ги прекъсна и Кери надникна, без да дочака отговор.

— Дуейн, търсят те на втора линия. Боб Елдърс от Мисула.

Дуейн стисна устни.

— Благодаря, Кери. — Погледна към Харпър. — Трябва да се обадя. Имаш ли нещо против да почакаш тук агента? Казва се Марк Галахър.

Харпър разсеяно кимна, докато Дуейн излизаше от стаята. Не беше решила дали ще помогне в разследването. Усещаше, че в този случай има нещо рисковано… в личен план. Беше сигурна, че е свързано с факта, че баща й бе работил в тази сграда толкова много години. Тя сякаш долавяше присъствието му, аромата на одеколона му за след бръснене, чуваше смеха му…

Внезапно почувства умора, отпусна се на един от столовете до масата и погледна към тъмния монитор. Замисли се за мъжа, който седеше сам в килията, благодарна за това отвличане на вниманието й. В стаята се чуваше единствено тихият звук от потропването на пръстите й върху масата, докато младата жена се чудеше какво ли прави той в момента. Все още ли седи там? А какво друго би могъл да прави, Харпър? Дали Дуейн беше прав, когато каза, че досега мъжът не е виждал кола? Любопитството я глождеше, а фактът, че той може да е убиец — такъв, който има склонността да приковава жертвите си към стените с остри стрели, — изглежда, не беше достатъчен да го потуши. Очевидно.

Потропа по масата още няколко минути, сетне закърши пръсти, прехапа долната си устна, погледна към вратата и се поколеба още миг, преди бързо да се изправи и да пристъпи към монитора. Екранът оживя с едно кликване на копчето и върху него се появи изображение на килията, в която мъжът продължаваше да седи. Беше в същото положение, както преди малко. Всъщност изглеждаше така, сякаш не бе помръднал дори мускул.

В продължение на една цяла минута Харпър просто го наблюдава, докато той седеше на пейката в другата стая, все така неподвижен. Благодарение на анонимността на екрана, тя можеше спокойно да го изучава — от разрошената коса до странните ботуши. Мъжът не беше дебел, беше мускулест. Як. Притежаваше силата да простреля със стрела човешко тяло. Беше едър. И могъщ. И приличаше на дивак.

Истински пещерняк.

Можеше да си представи този мъж как се бие с диви зверове. И побеждава.

Кой си ти?

Погледът й се отмести към ръцете му, отпуснати върху коленете. Бяха големи и дори върху екрана на монитора можеше да различи, че бяха покрити с безброй белези. Той имаше ръце на… воин, белязани и изключително мъжествени, и Харпър искаше да ги изучава, сякаш бяха произведение на изкуството. Бяха… красиви по един груб и жесток начин, какъвто не бе виждала досега. И тя не можеше да не се запита какво бе правил с тези ръце, за да получи толкова много рани.

Младата жена потръпна, но не изцяло от страх. Рязко си пое дъх, когато той внезапно извърна лице към камерата, както бе направил преди, очите му сякаш се впериха изпитателно в нея. Тя почувства как лицето й пламва и бързо отвърна поглед, а в следващия миг почти се присмя на себе си. Той не можеше да я види. Не можеше да види никого — просто се взираше в примигващото око на камерата. Тя пристъпи по-близо, изучавайки изражението му. Имаше нещо в очите му… горчивина, ако не грешеше. Но… защо? Ако мъжът не знаеше какво е кола, как за бога, щеше да знае, че примигващата червена светлина, която виждаше, означава, че някой го наблюдава? А дори и да знаеше, каква бе причината за това настойчиво изражение върху лицето му? Тя наклони глава и внимателно се вгледа в него. Погледът му бе вперен в нея, сякаш усещаше присъствието й от другата страна на камерата. Пълна глупост, разбира се. Харпър го знаеше и при все това чувството остана. Очите му бяха пронизващи, докато гледаше устройството, закачено върху стената на килията, която обитаваше, и… не можеше да се сбърка острият ум, прозиращ в погледа му. Може и да беше пещерняк. Но не беше безмозъчен неандерталец.

В мозъка му гъмжаха мисли. Тя ги долавяше. Смут. Объркване. Гняв. Толкова много емоции.

Мъжът извърна поглед и отново се втренчи право пред себе си, лицето му внезапно доби празно изражение, като че ли бе чул нейната мисъл и не желаеше да приеме, че тя е успяла да види това, което той криеше. Или се опитваше. Ала това не я възпря. Тя се наведе по-близо. От този ъгъл можеше да види белега, прорязващ лицето му точно под дясната скула. И… да, изражението му в момента беше празно, но погледът му издаваше вътрешна борба. Харпър я долови, тъй като самата тя бе човек, довел до съвършенство изкуството на стоицизма. Не реагирай. Не им позволявай да видят страха ти. Не им позволявай да разберат, че не ти е безразлично.

Младата жена беше пронизана от внезапно чувство на съпричастност, но побърза мислено да се смъмри. Съчиняваше си история за този мъж, основана на нейните собствени преживявания, а не на неговите. Наистина не знаеше нищо за него. Макар че, ако той беше само „обект на интерес“, както бе казал Дуейн, беше ли етично да го държат в онази килия? Ако единствената му вина беше, че се е изпречил пред полицейската кола, и те нямаха в какво да го обвинят, той имаше пълното право да си тръгне. Дали го знаеше? Дали му го бяха казали?

Вратата се отвори и я сепна, изтръгвайки я от воайорството й и въпросите, стрелкащи се главата й. Тя отново се изчерви и изключи монитора, но не преди Дуейн и по-възрастният мъж, които влязоха в стаята, да видят какво правеше.

Мъжът, който навярно беше агентът, й протегна ръка и Харпър я пое, докато Дуейн приближи и застана редом с тях.

— Марк Галахър, това е Харпър Уорд. Марк, Харпър знае защо си тук. Тя е нашият местен планински водач, както и психолог.

Харпър пусна ръката на Марк Галахър и стрелна раздразнено с поглед Дуейн.

— Първото е вярно. Но, Дуейн, аз не съм психолог и ти го знаеш. — Отново го измери сурово с поглед, ала той ни най-малко не изглеждаше разкаян. Тя изпусна дълбока въздишка и отправи лека, притеснена усмивка към Марк Галахър. — Работя на половин ден в груповия дом.

— И освен това караш някакви курсове в Мисула, нали? — пропита Дуейн.

— Още не съм се записала за тях — промърмори Харпър, чувствайки се като пълна неудачница.

Уменията, които Дуейн й бе приписал, се стопяваха с всяка изминала минута. Шерифът й смигна.

— Е, това е най-доброто, с което разполагаме. А и Марк най-вече се нуждае от перфектното ти познаване на местността. И от високопроходимия ти пикап. А сега се налага да проведа няколко разговора, но вие с Марк можете да си поговорите и след това ще му кажеш дали си свободна.

— Добре.

Агентът извади писалка и бележник от джоба на палтото и започна да го прелиства, а Харпър се възползва от момента, за да го огледа. Той беше по-възрастен, навярно петдесетинагодишен, но все още в добра форма и много привлекателен мъж с прошарена, късо подстригана коса. Излъчваше някаква компетентност, каквато малцина притежаваха. Беше от хората, които винаги заставаха начело, когато възникне спешна ситуация, и запазваха спокойствие през цялото време. Беше от хората, към които е съвсем естествено да се обърнеш, когато имаш проблем. Приличаше на… нейния баща. Разпозна това качество, защото го бе изпитала у баща си. И поради това мигом се отпусна и се почувства по-удобно.

— Дуейн ми каза, че преди него баща ти е бил шерифът тук.

За миг Харпър просто се взираше в него, изненадана от думите му, тъй като в момента буквално мислеше за баща си. Мислено се разтърси и прочисти гърлото си.

— Да. Той… беше. За кратко.

Марк Галахър застина за миг, преди да кимне.

— Съжалявам за загубата ти.

Харпър извърна очи. Не беше свикнала да говори за родителите си, особено с непознати.

— Благодаря. Мина много време.

— Времето може да е относителна величина.

Младата жена кимна и отмести поглед. Когато отново го насочи към него, агентът се взираше в бележника си и потупваше с химикалката по корицата.

— Освен това Дуейн каза, че си отраснала в този район и познаваш всяко кътче в дивите местности наоколо.

Харпър въздъхна. Дуейн очевидно доста бе преувеличил.

— Наистина съм отраснала тук. Преместих се в Мисула, когато бях на седем, но докато бях в гимназията, прекарвах летните ваканции тук, а преди четири години се върнах за постоянно. От тогава на практика девет месеца в годината прекарвам всеки ден в дивите местности. Добре познавам района. Но няма начин човек да познава всяко кътче от пустошта около Хелена Спрингс. Тя действително е необятна и много сурова през зимата… дори смъртоносна… — Внезапно дъхът й секна. Дори смъртоносна. Да, тя би трябвало добре да го знае. Беше изгубила родителите си в онези безмилостни местности. Отърси се от завладелите я чувства, изненадана, че толкова внезапно я бяха връхлетели. Времето може да бъде относителна величина. Да, кой го знаеше по-добре от нея? Повече от десет години по-късно все още се опитваше да преодолее загубата. Но рядко губеше контрол върху емоциите си, особено пред напълно непознат. Прокашля се, ядосана на себе си. — Но като цяло съм добре запозната с терена, зависи какво търсите и къде го търсите.

Марк Галахър се облегна назад в стола.

— Това може да се окаже трудната част. Още не сме сигурни какво търсим, с изключение, че е някой с лък и стрели. Макар че на второто местопрестъпление имаше някои необичайни неща, които могат да се окажат полезни. Предполагам, че Дуейн те е информирал в основни линии за двете престъпления?

— Да — кимна Харпър. — В основни линии съм запозната с двата случая.

Агент Галахър се наклони напред и стисна ръце.

— Добре. Аз най-вече се нуждая от някой, който може да ме закара до там, и изглежда, ти си точно този човек. — Преди тя да отговори, той продължи: — Ще ти се заплати като на консултант по случая. Както и горивото и другите разходи.

Харпър прехапа устни. Парите нямаше да са й излишни. Винаги имаше нужда от пари. Въпреки това никога не си бе представяла, че би могла да бъде нечий консултант, а още по-малко да участва в разрешаването на две толкова зловещи убийства.

— Колко време ще останете тук?

Нямаше представа как протича едно разследване на престъпление, въпреки че баща й си бе изкарвал прехраната с тази професия. Но тя беше много малка, когато той умря. А и тогава, както и сега, в Хелена Спрингс просто не ставаха престъпления. Всъщност последният път, за който си спомняше, че е било извършено престъпление, съвсем бегло напомнящо на сегашното, беше, когато Лайл Фредерикс бе пребил жена си до смърт, а след това се бе самоубил. Съпругата му Саманта бе оцеляла и бе напуснала града, за да живее с братовчедка си — и да избяга от образа на „жена, която е била пребита до смърт от своя съпруг, който се бе самоубил“. В малкия град беше трудно човек да се отърве от етикетите, които ти лепваха.

Разбира се, това, което се бе случило с родителите й, което се бе случило с нея, беше злополука, а не престъпление. При все това още чуваше как си шепнат по неин адрес, а и знаеше какъв етикет носи.

Онова бедно създание.

Сирачето.

— Зависи. Може да са три дни, а може и три месеца. На този етап от разследването е трудно да се каже. Тук съм, за да направя всичко по силите си, за да помогна да се въздаде справедливост за двете жертви. Или най-малкото да намеря отговорите. — Агентът замълча, изучавайки я по начин, който я накара да се почувства малко неловко. — Ако се съгласиш да помогнеш, ще трябва да пазиш в тайна всякаква информация. Както казах, нуждая се от твоята помощ, за да проуча внимателно някои участъци от района, и може би ще се наложи да задам някой и друг въпрос, отнасящ се за случаите, така че ти ще бъдеш осведомена за неща, които предпочитам да не се обсъждат на всеослушание.

Харпър кимна.

— Естествено. Разбирам. Гроб съм.

Агент Галахър се засмя.

— Добре. В такъв случай какво ще кажеш?

Какво ще кажеш? Защо имаше предчувствието, че ако се замеси — дори като надежден шофьор, — това щеше да й се отрази по някакъв начин, макар че в момента не можеше да определи точно какъв? Образът на мъжа с настойчивите очи се мярна в съзнанието й, както и местностите, през които трябваше да вози този непознат. Да, той изглеждаше компетентен, но беше свикнал със слънчеви небеса, а не с мразовити каньони и заледени реки.

Самата тя не бродеше често по тези места през студените зимни месеци. Първо, имаше много малко клиенти, които имаха желание да кръстосват дивата тундра, за да им измръзнат задниците. И второ, би било глупаво да провежда личното си проучване през снежните месеци, когато това, което търсеше, щеше да бъде заровено под бели заледени преспи. Замълча за една кратка секунда, докато се изпълваше с решителност.

— Ще го направя.

Ъгълчетата на устните на агент Галахър леко се повдигнаха.

— Страхотно. Може ли веднага да започнем? Трябва да стигна колкото се може по-скоро до сцената на второто местопрестъпление, Харпър. Нали мога да те наричам Харпър?

— Да, разбира се.

— Трябват ми няколко минути, за да задам някои въпроси на мъжа в съседната стая. Няма да се бавя. Предполагам, че той вече е готов да си върви у дома.

Харпър кимна, а агент Галахър напусна помещението и се запъти към „дивака“. Не, Лукас. Името му е Лукас. И неговият дом е насред нищото.

Глава 6

Нещастни миризми. Стара пот, сълзи, страх. Воня на човешка урина. И над всичко това — нещо остро и силно, което Лукас не можеше да назове. Неестествено.

Не бе внимавал достатъчно, мислите му се рееха като бръснещите снежинки около него. И тогава внезапно се бе озовал пред возило, каквото не бе виждал дотогава. Огромната машина ръмжеше и боботеше, оставяйки дълбоки следи в снега. Но той не побягна. Не се бори. Защото искаше да види мъжа, който я караше. Искаше да узнае дали беше приятел, или враг.

Дали наистина все още съществуваха врагове? Или Дрискол е бил единственият враг? Той все още не знаеше. Опитваше се да разбере.

Мъжът в колата бе свил от пътя, когато видя Лукас, а после извади оръжие и го насочи към него. Ръката му трепереше и Лукас подуши страха му. Знаеше, че ако иска, може да пребори мъжа, да му отнеме оръжието, ала не желаеше. Мъжът му бе казал, че трябва да дойде с него в града и да отговори на въпроси. Лукас не искаше да отговаря на никакви въпроси. Можеше да избяга като лисица, която е прекалено бърза, за да бъде заловена. Ала той имаше нужда да узнае повече за това, което ставаше там.

Затова позволи на мъжа да го откара в града и той го затвори тук, в килията, където преди него бяха седели нещастни хора. Потящи се. Плачещи. Пикаещи на пода? Защо? Не го разбираше. Дори животните се облекчаваха далече от мястото, където спяха.

Дрискол бе говорил за килия. С решетки. Клетка. Сигурно това е имал предвид. Но мъжът, който му нареди да седи тук, бе казал, че може да си отиде у дома, след като му зададат въпросите. Но може би лъжеше.

Погледна към камерата в ъгъла. Знаеше какво представлява камерата. Червенокосата жена му бе казала какво да търси и той си бе спомнил. Беше си спомнил от отдавнашния свят, в който бе живял. Преди. Живот, в който бе имало камери, коли и храни в консервени кутии и кашони, дори бутилки с оранжеви напитки с мехурчета, които гъделичкаха езика му.

Можеше да си спомни имената на някои, на други — не. Макар че вкусовете… вече бе забравил вкусовете.

Вдигна глава и червената светлина на камерата примигна. Включено. Изключено. Включено. Изключено. Като бавното примигване на червеното око на бухал. Те го наблюдаваха. Снимаха го. Защо?

Ако нямаха оръжия, можеше да се бори с всички тях. Той беше по-едър и по-силен от двамата мъже — този, който го бе докарал тук с колата, и другия, който му бе задал няколко въпроса и го бе затворил в тази клетка.

Онзи мъж в съседната стая… можеше да го подуши. Мирисът му беше едновременно странен и познат. Като боровите дървета, само че… по-силен. Прекалено… обсебващ. Миризмата караше Лукас да си представя борови дървета, високи до небето и широки като планината. Заслепяващо яркозелени, с шишарки като грамадни канари. Лукас не знаеше какво да мисли за това. Неговата миризма беше просто прекалена.

Но внезапно, под всичко това се просмука нещо друго… той облегна глава назад, затвори очи и се опита да различи мириса под пластовете миризми. Беше слаб, много слаб, но той го улови и задържа. На поле с диви цветя след дъжд. Чист. Земен.

Жена.

Нейният мирис го… успокояваше.

Смущаваше.

Мирисът й раздвижваше шепоти в него. Не бяха точно шепоти, думата беше погрешна, но единствената, която можеше да използва. Усещанията, които оставаха, след като всичко друго изчезнеше, с изключение на инстинктите. Те винаги бяха тихи, но понякога ги разбираше, а друг път — не.

Пое дълбоко дъх. Мирисът на жената беше едновременно нов и стар, нещо, което не познаваше, ала при все това вече бе част от него. Надълбоко. Много, много надълбоко. Нещо оживя като искра, издигаща се, за да посрещне своята посестрима, запя в кръвта му като повей на вятър, извил се в студената зимна сутрин, нашепващ на гората, че пролетта наближава.

Сепнат, Лукас отвори очи, оставяйки чувството да се слегне, докато дишането му отново стана равно.

Сега имаше друг мъж в стаята, съседна на клетката, в която се намираше Лукас. Той можеше да го помирише през онова нещо, окачено високо на стената, което издухваше въздух. Горещ. Студен. Едновременно и двата. Как се казваше онова нещо? Не можеше да си спомни. Но миризмите на мъжете бяха по-силни от лекия мирис на жената и той го изгуби. Тя избледня.

След малко помириса мъжа, който приближаваше, и не се изненада, когато той се появи. Отвори с ключ вратата с решетките и влезе с усмивка в клетката.

— Благодаря, че ме изчакахте — рече мъжът. Косата му беше с цвета на големите скали, издигащи се покрай брега на реката, светлосиво и тъмносребристо, преливащи се в едно. — Ако ме последвате оттук, ще можем да поговорим.

Лукас тръгна след мъжа, извръщайки глава, за да види жената. Но вратата на стаята, в която тя се намираше, беше затворена. Мъжът заведе Лукас в друга стая, в която имаше маса и два стола.

— Заповядайте, седнете — покани го мъжът и когато Лукас го послуша, той се отпусна на другия стол. — Казвам се Марк Галахър. Аз съм агент от Департамента по правосъдието в Монтана. — Отново се усмихна. Очите му са добри, помисли си Лукас. Ала той не се доверяваше на себе си, че може да различи доброто. Или злото. Лукас знаеше, че всички хора лъжеха и се преструваха. — Знам, че са ви прочели правата и шерифът вече ви е задал някои въпроси, но аз искам да ви попитам още нещо, ако нямате нищо против.

Лукас бавно кимна. Не искаше да отговаря на въпросите, но разбираше, че те не го молеха, а му нареждаха.

— Добре. Ще ми кажете ли отново колко добре познавахте жертвата, Айзак Дрискол?

— Той разменяше неща с мен. Неща, от които се нуждаех, но с които не можех да се сдобия.

— Добре. И защо не можехте да се сдобиете с нещата, от които се нуждаехте?

Не можеше да каже на мъжа защо. Не беше сигурен, че трябва. Не знаеше на кого да вярва и на кого — не. Засега.

— Не исках да напускам гората. И аз… нямам кола.

— Разбирам. Добре.

Но по лицето на мъжа си личеше, че не разбира. Дали знаеше, че Лукас лъже?

— Има ли нещо друго, което да ми кажете за вашите отношения? Нещо, което ви е известно за него, което ние би трябвало да знаем?

— Не.

Докато отговаряше, се опита да не си представя кръвта, локвата, която бе нараствала и се бе разпростирала върху пода.

— Добре. И вие живеехте в къща в собствеността на Айзак Дрискол?

— Да.

— И сте разменяли с него неща вместо наем?

Наем? Лукас не беше сигурен какво означава това, но знаеше, че мъжът — агентът — очаква да го потвърди, затова отговори:

— Да.

— Значи, в известен смисъл сте зависели от Айзак Дрискол, за да получавате неща, които не са ви били достъпни?

В това изречение имаше прекалено много думи, които не разбираше, но той въпреки това кимна.

— Да.

— Харесвахте ли Айзак Дрискол?

— Не знам. Аз просто разменях с него.

Агентът изчака секунда, преди отново да заговори.

— Добре. Забелязали ли сте напоследък нещо необичайно, ъ, във вашия район в гората, така да го кажем?

Не казвай на никого за мен.

— Не.

— Добре. — Той изгледа продължително Лукас, който не отвърна поглед. — Били ли сте и преди в града, Лукас?

— Не.

Това беше почти вярно. Беше ходил веднъж в града, но бе направил само няколко крачки. Не искаше да казва на агента за това. Мускулите още го боляха и се стягаха, когато си помислеше за това.

— Как стана така, че заживяхте там?

— Аз… моите… родители не можеха да се грижат за мен. Дрискол ми позволи да живея на земята му.

Агентът се втренчи в него, ала лицето му не издаваше нищо.

— От колко дълго време живеете в гората?

— Петнайсет зими.

Толкова много. Толкова много студ. Толкова много глад. Толкова много самота.

Агентът го погледна по онзи странен начин. Лукас не знаеше какво си мисли.

— Сам? През всичките тези години?

— Да.

Агентът остана мълчалив около минута. Сетне кимна.

— Добре, Лукас, благодаря, че ми отделихте от времето си. Ако имаме още въпроси, пак ще поговорим. И разбира се, ще ви върнем нещата, след като бъдат изследвани.

Лукас нямаше представа за какво ги изследваха, но кимна. Искам да си отида у дома. Но докато го мислеше, сърцето му се сви. Защото гората вече не беше неговият дом. Сега всичко беше различно.

Глава 7

Агент Галахър отвори вратата и се усмихна.

— Готов съм да тръгваме.

Харпър кимна, надигна се от стола, върху който беше седяла досега, борейки се с изкушението отново да включи монитора, и излезе от стаята. Закова се на място, когато видя мъжа — Лукас — да бъде извеждан от килията от Дуейн.

— Извинете за задържането — казваше шерифът. — Благодаря, че отговорихте на въпросите ни. Свободен сте да си вървите.

Дуейн се обърна и Лукас го последва. Докато минаваха покрай стаята за почивка, грабна едно списание от стойката на стената и бързо го пъхна под кожуха си. Харпър примигна. Нима той току-що бе откраднал списание под носа на шерифа?

Дуейн отстъпи настрани, а Лукас вдигна глава и срещна очите на Харпър. За една секунда погледите им се кръстосаха и Харпър се почувства като уловена в неговия. Омагьосана. Искаше да разтърси глава, за да се окопити от смайването, че го вижда от плът и кръв. Сякаш той може би съществуваше единствено върху онзи екран в стаята, от която тя току-що бе излязла, и реалността от триизмерното му присъствие непосредствено пред нея беше почти… шокираща.

И господи, начинът, по който я гледаше — враждебността, която бе видяла, докато той се бе взирал в камерата, бе изчезнала, заменена само от силно любопитство и същата онази интелигентност. Тя никога не се бе чувствала толкова напълно завладяна от нечий поглед. Преглътна. Той беше голям. По-голям, отколкото изглеждаше върху малкия екран. Висок над метър и деветдесет и мускулест. Напълно изумителен.

— Харпър ще ме закара до дома на Дрискол — каза агент Галахър, когато Дуейн приближи към тях, следван от Лукас.

Думите на агента — слава богу! — я изтръгнаха от вцепенението й, преди по-възрастният мъж да забележи.

Дуейн изглеждаше доволен и възнагради Харпър с широка усмивка.

— Отлично. Радвам се, че се е получило.

Лукас спря на няколко стъпки зад Дуейн, приковал поглед в Харпър. Взираше се в нея, а очите му я обхождаха, сякаш се опитваше да разбере нещо. На свой ред тя също не отместваше очи и след секунда Лукас се извърна. Погледът му се плъзна из помещението, спираше се за кратко върху това или онова, а след това се придвижваше върху нещо друго. Правеше мислен списък, все едно току-що се бе приземил на някоя чужда планета. Или бе излязъл от машина на времето. А може би наистина го бе направил. Може би наскоро бе дошъл от креда* и за пръв път се озоваваше сред цивилизацията. Ала дънките „Левис“, които носеше, някак си опровергаваха тази теория.

[* Третият и последен период от мезозойската ера, продължил около седемдесет милиона години; най-дългият период от мезозоя. — Б. пр.]

— Сега си отивам у дома — промърмори Лукас и въпреки ниския тон, гласът му беше изненадващо гладък и изключително дълбок.

Отново погледна към Харпър и тя видя, че очите му са сини със златисти точици около ирисите. Очи на залеза, помисли си младата жена. Бяха изключително необичайни върху грубо изсеченото му лице.

Той се извърна към вратата, но агент Галахър пристъпи напред и го спря.

— Помощник-шериф Брайтън ще те откара. Пътят е прекалено дълъг, за да се извърви пеша, а и ние ти причинихме неудобство.

Лукас погледна към прозореца, където големи снежинки се носеха покрай стъклото, слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта. Спря се за секунда, сетне просто рече:

— Благодаря.

Отново погледна към Харпър и тя пристъпи от крак на крак.

За миг се бе зачудила дали няма да я помолят да закара Лукас до дома му, след като живееше близо до Дрискол. Може би мъжете бяха загрижени за безопасността й или може би имаха друга причина да се придържат към протокола, съгласно който Пол трябваше да го откара. Каквато и да беше причината, тя се почувства леко облекчена и леко… разочарована.

— Харпър Уорд — заяви и подаде ръка.

— Харпър Уорд — повтори Лукас, погледът му се задържа твърдо върху лицето й.

После сведе очи и за миг се втренчи в протегнатата й длан, преди да вдигне своята ръка и да я обвие около нейната. Дланта му беше голяма, топла и мазолеста и усещането секна дъха й, наполовина от вълнение, наполовина от страх. Той беше истински мъж, всяка частица от него, и никога досега в живота си Харпър не бе усещала нечие друго присъствие толкова осезателно. Никога досега не се бяха взирали в нея с такава настойчивост. Това я изнервяше. И интригуваше.

Ала най-вече я изнервяше.

Може би.

Помощник-шериф Брайтън се появи от предната част на офиса и погледна към Лукас.

— Готов ли сте за тръгване? — попита, ала самият той изглеждаше доста несигурен.

Лукас кимна и двамата излязоха заедно от участъка.

Вихрушка от заледен сняг ги шибна в лицата, агент Галахър отстъпи назад и вдигна качулката си.

— По дяволите, адски е студено.

— Запознайте се със зимата в Монтана.

Агент Галахър дари Харпър с тъжна усмивка и присви очи срещу снежната буря.

— Това приветствие за добре дошъл ли е, или предупреждение?

Въпреки острото усещане за присъствието на Лукас, пристъпващ бавно редом с нея, тя успя да се засмее.

— Може би по малко и от двете.

Харпър извърна очи към Лукас и го видя, че се оглежда наоколо, погледът му се местеше от поляната и градинарския магазин на отсрещната страна на улицата — затворен през зимата — към далечината, където сред голите дървета се виждаха няколко къщи, от чиито комини лениво се виеше дим. Погледна към нея и тя можеше да се закълне, че за един кратък миг видя мъка върху лицето му. Но защо? Отърси се от мисълта и се съсредоточи върху ботушите си, газещи в дълбокия сняг на паркинга. Трябваше да престане да се опитва да разгадае този мъж. Той караше главата й да се мае.

И може би беше опасен.

Дори помощник-шерифът Брайтън го стрелкаше подозрително с поглед, сякаш му бяха възложили да превозва диво животно. Но какво? Нима Лукас трябваше да върви пеша повече от трийсет километра в снежната буря само защото бе имал лошия късмет да се натъкне на шерифската кола и познаваше убития? Вярно, освен това той имаше лък и стрели — но те бяха различни и нима не беше логично, че щом някои хора ловуваха по този начин, други също можеха да го правят?

Нямаше представа защо се опитваше да го оправдае.

Стигнаха до нейния пикап, паркиран редом до сува на помощник-шериф Брайтън, от едната страна на който се виждаше надпис „Департамент на шерифа на Хелена Спрингс“, и Харпър се извърна едновременно с Лукас.

Както преди няколко минути в участъка, погледите им се кръстосаха.

— Довиждане.

Кожухът на Лукас се разтвори леко от вятъра и Харпър зърна тъмна тениска под него, която изглеждаше ушита от обикновен памучен плат. Тениска? Нещо, което Дрискол му беше дал срещу риба, горски плодове или дявол знае какво друго? Какво ли е трябвало да разменя, за да остане в имота на Дрискол? Тръпки полазиха по гръбнака й.

— Довиждане — промърмори младата жена.

Когато понечи да се извърне, нещо около врата на Лукас падна върху тъмния плат на тениската, привличайки погледа на Харпър. Кръгъл сребърен медальон с капаче, висящ от кожен шнур. Странно бижу за мъж. Нещо в колието… нещо в него… Харпър осъзна, че затаява дъх, когато се приведе, а ръката й несъзнателно се протегна напред, за да улови медальона между пръстите си, да го разгледа по-добре…

Лукас се обърна, отвори задната врата на колата на помощник-шерифа и я хлопна помежду им. Очите им се срещнаха за един последен път през стъклото, после сувът потегли и изчезна в пелената на падащия сняг.

Глава 8

Изблик на светлина. Джак потръпна, сетне отново потъна в тъмнината. Зарея се за минута, две, но кожата му настръхна от студ. Болка. Да, болеше го, беше му студено… но не толкова студено, колкото му беше… преди. До ноздрите му достигна мирисът на земя… прах, листа и нещо, което не можеше да назове. Миришеше като на урина и той се зачуди дали не се бе подмокрил.

Мислите му се стрелкаха объркано в ума му, докато се опитваше да улови спомена… Нещо се размърда в краката му, той сви колене и ги притисна към гърдите си. Чу се скимтене. Усети още едно движение до рамото си и рязко отвори очи. Спомените за мъжа и скалата и… и… не можеше да си припомни повече от това, но то го накара да се раздвижи и да се изкатери нагоре към кръга от светлина. Измъкна се от дупката, в която се намираше, и се претърколи върху замръзналата земя. От напуканите му устни се изтръгна вик на страх и смут.

Заслони с ръка очите си и зачака да престанат да примигват, после бавно я свали. Гора. И сняг. Слънце. Звук на капеща вода навсякъде около него. Отначало помисли, че вали дъжд, но не, снегът се топеше. Той затвори очи и отвори уста. Усети върху езика си сладкия вкус на прясна вода, стичаща се от голите клони. Облекчение. Облекчение.

Сведе поглед и видя, че тялото му е нашарено със синини и беше само по бельо. От едно далечно кътче на съзнанието му изплува смътният спомен как съблича мокрите си дрехи. Беше му горещо. Изгаряше от жега, а след това… беше паднал. Бързо се озърна и видя, че мястото, от което се бе изкатерил, е бърлога. Около него имаше движещи се същества, скимтящи и топли. Джак рязко пое дъх, падна на колене и надникна в дупката, където почти голото му тяло бе лежало през дълбоката, тъмна нощ. Вътре имаше шест вълчета, четири спяха, а две се взираха в него. Момчето примигна, а те примигнаха насреща му.

Видя очертанията на тялото си там, където се бе сгушил до малките вълчета. Беше паднал в тяхното леговище и те го бяха топлили, иначе щеше да замръзне до смърт.

— Здрасти — изграчи Джак, сълзите запариха в очите му.

Беше изплашен, цялото тяло го болеше и още му беше студено. Трепереше. Беше само по бельо, голите му крака бяха затънали в снега, но внезапно вече не се чувстваше толкова самотен и в гърлото му заседна буца на благодарност.

Двете вълчета, които бяха будни, продължаваха да се взират нагоре към него. Джак бавно и внимателно протегна ръка, за да погали едното, но ужасено я отдръпна. Забеляза, че ребрата им се виждат и сърцето му се сви от мъка.

Те гладуваха. Майка им ги бе изоставила.

Също като мен.

Но те нямаха бака, която да се погрижи за тях.

Пъхна ръка в бърлогата, докосна нежно главичката на едно от вълчетата и го помилва, нашепвайки му думите, които бака му казваше, когато не можеше да заспи. „Всичко е наред. Ти ще бъдеш добре. Ще оцелееш. Ти си силно момче.“

Посегна, за да почеше по коремчето едно от спящите вълчета, но бързо отдръпна ръка. Животинчето беше студено. Другите четири вълчета не спяха. Те бяха мъртви. За да е сигурен, Джак ги докосна едно по едно, всички бяха студени, но не съвсем ледени. Не още. Бяха като котката, която бе намерил мъртва зад жилищния блок, в който се намираше апартаментът на бака, преди да се разкрещи, викайки я за помощ.

Тя бе изтичала навън, но вече никой не можеше да помогне на онази котка. Но тези вълчета бяха различни. Те бяха спасили живота му, преди да се простят със своя.

— Благодаря ви — задавено промълви момчето, докосвайки всяка една от главичките на мъртвите животинчета.

Краката му започнаха да изтръпват от студ и той се изправи, отръска снега и се озърна към гората, където слънчевите лъчи осветяваха пространството между високите дървета.

Зърна сив плат и закрачи към него, ожулените му и разранени крайници изгаряха от болка, особено ръцете. Но с изключение на това, изглежда, беше добре. Нямаше счупени кости, или поне така си мислеше. Запристъпва върху камъните и оголените затревени участъци, където снегът се бе стопил, докато стигна до парчето плат.

Беше суитшърт. И беше прострян върху тревата, огряна от слънцето, така че дрехата беше съвсем леко мокра. Треперейки, Джак грабна дънките и якето си, които лежаха наблизо — якето беше върху един голям камък, сякаш някой го беше проснал, за да се изсуши. Припряно го навлече и въздъхна от удоволствие, когато топлината го обгърна. Дънките му още бяха малко мокри, но той ги обу и напъха края на суитшърта в задния джоб. Щеше да намери огряно от слънцето място, където да го изсуши заедно с панталона. Наложи се да търси известно време, докато открие ботушите си, но най-после ги намери. И двата бяха мокри, но засега щеше да ги носи така.

Джак си бе легнал, облечен със синята си пижама. Зачуди се кой го беше облякъл в топли дрехи. Кой бе знаел, че ще му бъде студено и ще има сняг?

Постоя няколко минути в ивицата светлина, вдигнал лице към слънцето, чиито лъчи стопляха кожата му. Представи си малките вълчета, две от тях все още живи, докато чакат майка си, която навярно беше мъртва.

Стоеше неподвижно. Не знаеше нищо за вълците, но беше чел веднъж книга за кучета, макар че не биваше да казва на никого за това. Неговата бака го бе накарала да обещае, че никога няма да признава, че може да чете и да смята, не биваше да споменава нито думичка за това. Това трябва да бъде тайна, бе казала тя. Никога не биваше да казва на никого, иначе щяха да се случат лоши неща.

Не можеше да остави двете живи малки вълчета в онази дупка. Неговата бака скоро щеше да изпрати някой да го намери. Дали тя изобщо щеше да знае откъде да започне да го търси? Джак нямаше понятие как се бе озовал в онова непознато място. Не знаеше кой беше лошият мъж, който му бе казал, че това може би ще е нощта, в която ще умре. Мъжът, заради когото онези другите момчета полетяха надолу от ръба на онази скала. Да, ледът се бе пропукал и снегът се плъзгаше, но те нямаше да паднат, ако не беше онзи мъж. Но Джак не желаеше сега да мисли за това, защото това само щеше да го накара да плаче, а той знаеше, че сега не е време за сълзи. Трябваше да бъде смел. Заради себе си, а вече и заради онези две малки вълчета, които си нямаха никого освен него.

Върна се при бърлогата и взе двете вълчета, като отново провери едно по едно останалите, за да се увери, че са мъртви. Сега бяха по-студени и телата им бяха като вкочанени. Знаеше, че бяха отишли във вълчия рай.

Щръкналите ребра на животните бодяха дланите му и той ги отнесе в гората при поляната, осветена от слънцето. „Всичко е наред. Вие сте силни момчета“, прошепна на двете, макар да нямаше представа дали са мъжки, или женски. Когато ги оставяше върху един голям камък, за да ги сгрее слънцето, осъзна, че едно от двете вълчета бе умряло също като братлетата и сестрите си. Джак изпусна треперлива въздишка, но сподави риданието си, когато остави малкото телце в тревата до камъка, където седеше с другото вълче.

Всички умираха. Момчето с изкривеното тяло беше мъртво. Онова, което бе избутал нагоре върху корниза, навярно също беше мъртво, както русокосото, което сигурно беше погребано под снега. Мъртво. Сега пет малки вълчета бяха мъртви и последното вероятно също щеше скоро да умре, тялото му щеше да изстине и да се вкочани. И тогава и Джак щеше да умре.

Малкото мършаво вълче вдигна главичка към него, очите му бяха уморени и тъжни, като че ли можеше да чуе мислите на Джак.

— Мисля, че е безнадеждно — прошепна му момчето.

Вълчето се втренчи в него, малкият му език се стрелна навън и близна ръката на Джак. То беше гладно, както и Джак. И двамата имаха нужда от храна, вълчето повече от Джак, виждаше го. Но как ще те опазя живо? С какво ще те нахраня?

Джак се наведе, загреба малко вода от локвата върху земята, образувана от стопилия се сняг. Поднесе я към устата на вълчето и то жадно залочи, сякаш не бе пило вода от векове, очите му не се откъсваха от лицето на Джак.

— Така е по-добре, нали? — попита Джак.

Продължи да му дава вода, докато вълчето утоли жаждата си.

Двамата останаха да седят там дълго време, дрехите на Джак съхнеха, болката от раните намаля, а козината на вълчето се стопли под бледожълтото зимно слънце. Между два изсъхнали стръка, подаващи се от снега, се бе образувала паяжина. Тя проблясваше и бавно се полюшваше от хладния вятър. Напомни му на дантелата на неговата бака. Гърдите му се стегнаха.

Погали малкото вълче.

— Ще те нарека Пъп — прошепна Джак.

Всеки път, когато се протегнеше да го погали, изтръпваше от страх, че може да е студено. Вкочанено. Отлетяло на небето, мястото, откъдето никой никога не се връщаше, дори и да искаше.

И тогава Джак отново щеше да бъде сам. Изгубен и сам.

Внезапно в далечината в небето се появи хеликоптер. Джак рязко пое дъх, скочи на крака и ожесточено размаха ръце във въздуха.

— Тук! — изкрещя. — Аз съм тук!

Подскачаше нагоре и надолу, крещеше, тичаше напред-назад, докато пресипна и мускулите отново го заболяха. Хеликоптерът кръжеше, ала беше прекалено далече, за да го видят. След, както му се стори часове, машината се обърна и изчезна от погледа му.

Джак грабна един камък, хвърли го към празното небе и извика, но от гърлото му излезе само хриплив стон. Върна се при камъка, където бе седял, когато зърна хеликоптера, и се свлече върху него. Пъп сънено го погледна, после сведе глава и затвори очи. Дали хората на онзи хеликоптер търсеха Джак? Дали бака ги бе изпратила, за да го намерят в дивата пустош? Тогава щяха да се върнат. Трябваше да се върнат.

Небето се обагри в оранжево, сетне в пурпурно и слънцето се скри зад планината. Джак беше толкова уморен. Гладът му ставаше все по-свиреп и той не знаеше какво да прави. Вечерта стана по-студена и момчето започна да трепери. Осъзна, че трябва да намери място, където да пренощуват двамата с Пъп и да се стоплят.

А ако никой не го намереше на сутринта, ако хеликоптерът не се върнеше, той трябваше да се опита да намери нещо за ядене. Пъп изскимтя тихо и се сви до бедрото му, като че ли беше съгласен с мисълта.

— Няма да те разочаровам, Пъп — обеща Джак и се почувства по-добре.

Но в същото време се чувстваше зле, защото нямаше представа как да започне или какво да прави. Пъхна ръце в джобовете, сведе глава, за да се предпази от студа на припадащата нощ, и се стресна, когато докосна нещо твърдо и гладко в джоба си.

Нещото, което тъмнокосото момче бе пъхнало в ръката му, преди да паднат.

Извади го от джоба и го погледна. Беше блестящо и той прокара палец върху него.

Джобен нож.

Сърцето на Джак подскочи. Живей! — бе изкрещял на другото момче и може би… може би това е бил начинът на онова момче да му каже същото.

Глава 9

Хижата беше малка, сумрачна и донякъде запусната, с мръсно дървено дюшеме и няколко износени, разностилни мебели. Определено не беше грубоватата, но удобна горска хижа, която Марк си бе представил, когато бе узнал, че Айзак Дрискол се е пенсионирал по-рано и наскоро след това се е преместил да живее тук. Марк завъртя ключа за лампата над главите им, после застана на прага и огледа стаята, преди да пристъпи вътре. Харпър го последва.

Тя се загърна по-плътно в якето и се отмести вдясно от вратата, като пъхна ръце в джобовете.

— Има ли някакъв проблем, че съм тук? — попита, а дъхът й излезе на малки облачета пара в студената стая. — Бих могла да почакам в пикапа…

— Всичко е наред. Криминалистите вече са си свършили работата. А аз може да имам един или два въпроса. — Агент Галахър й се усмихна. — Като цяло обстановката не е това, с което съм свикнал. Ти можеш да забележиш нещо, което аз ще пропусна. Ако някой предмет или нещо друго изглежда странно или не на място, не се колебай да го кажеш.

Той се приближи до масата редом с кухненския кът, състоящ се само от плот, мивка, котлон с две плочи и малък хладилник. Също както на първото местопрестъпление, и тук навсякъде се виждаше прах за снимане на отпечатъци.

— Чух, че сте от Калифорния.

— Роден съм и съм отраснал там — отвърна Марк.

— И какво ви доведе в Монтана?

— Просто търся промяна. Сестра ми живее в Бют и когато видях, че има свободно място в щатския Департамент по правосъдието, подадох молба.

Той погледна към нея и видя, че младата жена го наблюдава със скептично изражение, което му подсказа, че тя се досеща, че той премълчава нещо. Едва не се усмихна на очевидното й недоверие, когато спътницата му се извърна. Марк я познаваше едва от час, но вече знаеше, че тя задаваше много въпроси и поставяше под съмнение доста неща, но не беше сигурен дали това бе интуиция, или просто богато въображение. Би могъл да се възползва от това. Смяташе, че подобна любознателност би могла да бъде положително качество за него и работата, която вършеше. Надяваше се, че тя ще прецени къде да я използва, вместо да я остави да се развихри на воля. Тя беше млада. Много млада. Имаше време.

Ала и дъщеря му беше млада, но се оказа, че нямаше достатъчно време. Всъщност беше съвсем недостатъчно. Марк отпъди мислите, взе най-горната тетрадка от малкия куп тетрадки в различни цветове и я прелисти. Изглежда, беше някакъв учебен дневник, в който бяха записани наблюдения за опосуми и… обърна страницата… елен… вълци. Различните части бяха разделени на глави със заглавия, сякаш Дрискол бе нахвърлил план за книга. Марк прелисти набързо останалата част от тетрадката, после провери и другите. Защо Айзак Дрискол бе проявявал интерес конкретно към тези три вида животни, а не към някои други?

Отново огледа хижата. Това ли е била причината този човек да живее тук? За да пише книга за природата?

— Харпър, ти си нещо като специалист за живота сред дивата природа — подхвана той. Тя отвори уста, за да възрази, но той продължи, без да й даде тази възможност: — Ако наблюдаваш животни и да кажем, пишеш книга за тяхното поведение, задължително ли ще искаш да живееш сред тях?

Харпър смръщи вежди.

— Ами… да, може би. Но не мога да се сетя за нито едно животно, което вече да не е било предостатъчно наблюдавано в неговата естествена среда, особено наоколо… написани са стотици книги и прочее. Няма да бъде нищо ново.

— Точно това си мислех и аз — промърмори агентът, пъхайки тетрадките в хартиен плик за веществени доказателства, който извади сгънат от джоба си.

Криминалистите не ги бяха сметнали за важни, но нещо подсказваше на Марк, че по-късно ще трябва да ги прегледа по-внимателно.

— Освен ако — продължи тя, пристъпвайки в стаята — животното или животните не са били наблюдавани при много специфични условия, които по някакъв начин се различават от нормалните. — Прехапа долната си устна и за миг се замисли. — Като например, ако записаните данни се отнасят за това как ще реагира някое животно на нещо непознато за него. Като това, което правят в лабораториите.

— Да. Само че Айзак Дрискол е бил изследовател с докторска степен в лаборатория на „Рейформ“. Пенсионирал се е по-рано преди шестнайсет години и се е преместил да живее тук. Напуснал е лабораторията заради тази дива пустош.

При все че не беше работил в лаборатория, където са се изучавали животни, доколкото Марк бе установил.

Харпър поклати глава.

— Не знам какво означава това. Освен ако той не е наблюдавал животните от личен интерес.

Би могло. Истинският въпрос беше защо, като е живял тук сам в пустошта, наблюдавайки опосуми, е бил убит? И то по толкова жесток начин? Трябваше да огледа мястото, където Дрискол е бил убит.

— Ей сега се връщам — каза той на Харпър, която му кимна, и се запъти към стаята, където е било извършено убийството.

Криминалистите бяха взели проби от кръвта на Айзак Дрискол, за да я изследват, но по-голямата част от нея все още беше по стената и пода — голяма, засъхваща локва.

Агентът се запита дали жертвата има близки роднини — все още чакаше тази информация — и ако имаше, дали те щяха да поискат тази неприветлива и мръсна хижа насред нищото, където техният роднина е бил убит. Дали щяха да пожелаят този имот? В такъв случай какво щеше да стане с Лукас без фамилно име? Въздъхна, докато се взираше в голямото тъмно петно. Какво, по дяволите, се бе случило тук?

Смъртта не е била мигновена — както и при предишното убийство, стрелата е била изстреляна с достатъчно сила, за да прикове жертвата към стената, оставяйки я безпомощна. Кръвта му бе изтекла от тялото. Също като убитата Джейн Доу* в града, макар че този изстрел бе поразил Айзак Дрискол в гърдите и той бе останал достатъчно дълго в съзнание, за да се добере до телефона и да набере 911. Може би е бил в джоба му? Леснодостъпен дори и в предсмъртна агония.

[* Име, с което се нарича неидентифицирана жертва на престъпление. — Б. пр.]

И в двата случая бе проявена злост — дори омраза. Нито едното от двете престъпления не бе случайно, макар че стрелите при двата случая малко се различаваха. Дали това означаваше, че убийците са двама, или един и същ убиец е използвал различни стрели, това Марк не знаеше. Престъпленията бяха твърде подобни, за да не са свързани. Но как? Защо? Това беше най-важното, което трябваше да разбере. Ако откриеше причината, щеше да открие извършителя.

Който и да беше пронизал жертвите, той или тя със сигурност е знаел как да борави с лък и стрела. Трябваше да се консултира поне с двама експерти по този вид оръжие, но доколкото можеше да предположи, и двата изстрела бяха смъртоносни, произведени умело и бързо. С много сила. Колко силен трябва да е някой, за да прониже човешко тяло? Трябваше да проучи това. Знаеше само, че нито една от жертвите не е била убита от новак.

Марк хвърли един последен поглед на оскъдно мебелираната стая: легло, сега без спално бельо, и скрин. Над скрина висеше единственото произведение на изкуството, което Марк бе видял в къщата. Той се приближи и внимателно го разгледа. Репродукцията изобразяваше древна битка. Мъже с щитове и стрели стояха срещу друга група, въоръжена със същите оръжия, от двете страни на дълбок проход. Не беше запален по историята и не разпозна униформите, ако можеше да се нарекат така — мнозина от воините бяха голи до кръста, облечени в къси поли. Дали беше някаква римска битка? Марк засне картината с мобилния си телефон, за да я разгледа по-късно.

Отвори горното чекмедже на скрина и установи, че беше пълно с кутии с кибрит, подредени в две редици. В останалите чекмеджета имаше дрехи, небрежно сгънати. Марк затвори чекмеджетата, излезе от стаята и се върна при Харпър.

Останалата част от информацията, която му бе нужна, щеше да получи от криминологичната лаборатория. Силно се надяваше да са открили нещо, с което да се захване — някаква следа. Знаеше, че му бяха възложили този случай, защото никой друг не желаеше да скита посред зима из мразовитата пустош. Той също не изгаряше от желание, но щеше да положи всичките си сили и умения, за да разреши този случай. За да се установи на тази работа и да свикне с този нов живот, който двамата с Лори се опитваха да приемат. През повечето време отделно.

Харпър стоеше до вратата, както в началото, пъхнала ръце в джобовете, сякаш искаше да си тръгне час по-скоро. Не я винеше. Имаше нещо потискащо в това място. И не само защото тук е било извършено убийство — макар че това навсякъде би засилило мрачната атмосфера. Не, цялото място изглеждаше тягостно и неприветливо. Марк изпитваше неистовото желание да отвори вратата и да побегне навън, което бе достатъчно показателно, тъй като отвън беше истинска ледена зима.

— Да тръгваме ли? — попита тя.

— Да. Искам да те попитам за нещо, което е било намерено тук, но мога да го направя и в колата. От криминологичната лаборатория трябва да ми изпратят имейл с резултатите, след като приключат с изследванията.

Тя изглеждаше нетърпелива да се махне от мрачната хижа, направи две бързи крачки към вратата и я отвори по-рязко, отколкото беше необходимо. Вратата се блъсна в стената на верандата и Харпър смутено се озърна назад, но не забави ход, докато се спускаше по двете паянтови стъпала. Марк затвори вратата зад тях и пое дълбоко дъх. Студеният въздух изпълни дробовете му и той се почувства по-добре — пречистен. Жив.

Докато вървяха бавно към нейния пикап, Харпър погледна към трите планински върха на юг, сетне извърна поглед към него.

— Агент Галахър, какво мислите за Лукас? Да живее сам тук, в имота на Дрискол, и да разменя разни неща с него. Не е ли странно?

Марк кимна. Възнамеряваше да разговаря с Лукас, ако се появеше някакво доказателство, което го уличава, но дори и да не се появеше, той бе решил да му върне лъка и стрелите и да се опита да научи нещо повече за него.

— Смятам да проуча живота му. Аз също съм доста озадачен.

Лукас не беше много разговорлив в участъка, но Марк не беше сигурен дали криеше нещо, или просто не знаеше отговорите на повечето от въпросите, които му бяха задали двамата с Дуейн. По дяволите, Лукас дори не беше сигурен колко годишен е, нито на каква възраст е бил, когато е дошъл да живее в имота на Дрискол. Петнайсет зими, така беше казал, с толкова пусто изражение в очите, че Марк бе изтръпнал. Беше минало дяволски много време, откакто нечии думи го бяха накарали да изтръпне така. Ако трябваше да гадае, би казал, че Лукас е приблизително на възрастта на Харпър — млад, навярно в началото на двайсетте, и много затворен, макар и очевидно корав и много издръжлив. Марк се втренчи в замръзналия пейзаж, високите планини закриваха последните лъчи на залязващото слънце. Трябва да си много корав и издръжлив, за да живееш тук. И може би „корав “ не е напълно достатъчно.

Запита се как Лукас се вписваше в цялата тази история — и дали изобщо се вписваше. Според думите му отношенията му с Дрискол са били изключително ограничени и той го е виждал само пет-шест пъти годишно, дори и по-малко. Трудно бе да се разгадае този мълчалив мъж, който сякаш постоянно бе нащрек, но Марк бе сигурен, че той криеше нещо.

Харпър изглеждаше притеснена, когато пъхна ключа в стартера на пикапа и пусна отоплението на максимум. Снежната буря беше стихнала, но температурата все още беше доста под нулата, съдейки по термометъра, висящ на стената до вратата на хижата на Дрискол. Защо, за бога, някой би искал да живее тук? Този студ беше непоносим. Хапещ и болезнен.

Марк извади телефона си и изпита облекчение, когато установи, че има сигнал. Отвори електронната си поща и се зарадва, като видя, че се е получил имейлът, който очакваше. Кликна върху прикачения файл и сканираната „карта“, която бе намерена върху масичката до леглото, изпълни малкия екран. Подаде телефона на Харпър и тя остана втренчена около минута в изображението, преди въпросително да погледне Марк.

— Това карта ли е?

— Така изглежда. Само че не знам на какво. И какво — посочи с показалец двете червени квадратчета, отбелязани с кръстчета, и малкото черно празно квадратче — означават тези, ако изобщо означават нещо.

Харпър обърна телефона, така че екранът застана хоризонтално, уголеми снимката и увеличи квадратчетата с кръстчетата, после отново ги намали. Изучава ги няколко минути със замислено сбърчени вежди.

— Тази лъкатушна линия може би означава вода? В тази посока има река. — Посочи към хижата на Дрискол. — Или може би е пътека? — Сви рамене. — Но в тази дива местност има стотици пътеки. Тук наистина няма нищо отличително, което бих могла да разпозная.

— Разбирам. Ами когато снегът се стопи?

Харпър се замисли.

— Ако използваме неговата къща като отправна точка, бихме могли да обиколим района и да потърсим нещо, което да ни даде някаква насока за това, което той е отбелязал. — Тя кимна с глава към телефона. — Картата изглежда доста стара с всичките тези гънки и това избледняло мастило. Може би е отбелязал къде има вода или нещо, което е сметнал, че му е необходимо, когато се е заселил тук. Може дори да е маркирал местата, където е наблюдавал животните, за които споменахте. — Харпър отново се взря в телефона. — Покорен? — прочете единствената дума, отпечатана в долния край на листа. — Какво означава това?

— Засега не ми е ясно.

Младата жена изучава изображението още малко, след което му върна телефона.

Марк го пъхна в джоба си, а Харпър даде назад по завоя, за да продължат по покрития със сняг черен път, по който бяха дошли до хижата. Тя беше права, разбира се. „Картата“ най-вероятно бе свързана с местата, откъдето бе наблюдавал животните в този пущинак. Но интуицията му подсказваше, че трябва да открие тези кръстчета и да разбере защо Айзак Дрискол ги е смятал за толкова важни. Съдейки по това колко бе стара хартията, явно я е държал много години до леглото си. Но защо?

Глава 10

Снегът хрущеше тихо под лапите на Пъп, когато изтича до Джак и пусна пръчка в краката му. Джак коленичи, взе пръчката и плъзна ръка по гъстата козина на Пъп, стоплена от зимното слънце.

— Добро момче — похвали го той. — Но днес няма време за игри. — Вдигна поглед към сивото небе, присвивайки за миг очи срещу светлината, сетне го извърна към Пъп. — Трябва да се подготвим за зимата.

При мисълта какво щеше да настъпи скоро, гърдите му се стегнаха.

Студ.

Глад.

Мъки.

Джак не бе очаквал снегът да завали толкова скоро. След като хеликоптерите изчезнаха, се беше старал да следи месеците, които отминаваха, опитвайки се да запомни как се редуваха и колко дни имаше във всеки един, но не беше сигурен, че сметките му са правилни. Или беше сгрешил, или тази година снегът беше подранил. Той бе отишъл до мястото, над което бяха кръжали хеликоптерите, но му бе отнело почти осем дни, за да стигне до там в снега и леда. Обаче след като реши, че това е точното място, въпреки че беше трудно да се каже, от тях нямаше и следа. Сякаш си ги бе измислил. Беше открил един заслон и двамата с Пъп бяха останали известно време в долината, но там беше скалисто и студено и бяха почти на открито, а и нямаше достатъчно храна. Накрая се върна обратно до мястото, откъдето бе тръгнал, където имаше дървета и пещери, а зайците излизаха от дупките си, за да поскачат в снега.

Радваше се, че го бе направил, защото хеликоптерите повече не се върнаха.

Страхът се надигаше в него, отново го завладяваше споменът за изминалите две ужасни зими и как толкова много пъти бе мислил, че ще умре. Но той и Пъп се бяха топлили взаимно и бяха успели да оцелеят, а джобният нож бе осигурил храна и за двамата. Предимно зайци и полски мишки, понякога катерици, месото още бе топло и кърваво. Беше станало по-лесно, превръщайки се във втора природа след първото убито животно, което бе накарало Джак да повръща в снега, а горещите сълзи се стичаха по бузите му, докато се давеше. После бе открил, че когато измие месото в реката, кръвта привлича рибите и той можеше да ги улавя с голи ръце.

Джак смяташе, че рибата е много по-вкусна от полските мишки. Пъп харесваше еднакво и двете.

През повечето време Пъп ловуваше и за двамата, сега когато вече беше голям и силен и подушваше животни, които Джак не можеше. Понякога се връщаше със сърна, а веднъж довлече едно голямо животно, на което Джак не знаеше името, с разклонени рога, два пъти по-широки, отколкото разпънатите ръце на Джак. Месото се запази известно време, но после по него запълзяха червеи и буболечки, така че момчето реши да им го остави да го довършат. Тогава се зачуди дали другите три момчета, които бяха паднали от скалата заедно с него, също са били изядени от червеите и буболечките, но се застави да мисли за нещо друго.

Джак наблюдаваше кои горски плодове най-много харесват птиците и береше от тях и за себе си. Ядеше от същите гъби, с които се хранеха зайците и катериците. Предположи, че щом животните ги ядяха, щяха да бъдат безопасни и за него. Когато водата беше студена, той събираше в шепи рибния хайвер от реката, вкусът му беше плътен и солен.

Искаше да се опита да намери пътя обратно към дома от този пущинак, ала всеки ден бе зает с намирането на храна, с която да запълни празния си стомах, както и на закрито място, където да се подслонят двамата с Пъп от вятъра. А и се безпокоеше, че ако се отдалечи прекалено много, неговата бака никога няма да го намери.

Но през последните няколко дни с Пъп бяха стигнали по-далече, отколкото досега, прекосявайки няколко малки възвишения. Преминаха през реката, която едва не отнесе Пъп, преди Джак да успее да го сграбчи за кожата на врата и да изтегли и двамата на брега. Пред тях се издигаше още една висока скала и Джак искаше да се покатери на върха, за да види дали може да зърне нещо друго, освен дървета, долини, планински хребети и буйни пенливи реки. Може би щеше да види други хора, град и да знае в коя посока да поеме.

Няколко едри снежинки кацнаха върху лицето му и той се изправи, оглеждайки прекалено късите си панталони. Дрехите вече едва му ставаха, пръстите на краката му бяха свити неудобно в прокъсаните ботуши. Питаше се какво ще прави, ако не открие спасителния изход от тук или ако неговата бака все още не го е намерила, когато всичките му дрехи омалеят. Мислите за бака все още го натъжаваха, но когато се опита да си припомни как точно изглеждаше тя, лицето й бе неясно. И вече не чуваше гласа й в главата си, както в началото, когато можеше да се закълне, че тя му се кара, задето си мисли да се предаде, или когато трябваше да направи нещо, което не желаеше, като например да одере кожата на някой заек или да яде суровото топло месо. „Въпреки всичко го направи — би му казала тя. — Ти си силно момче.“

Джак не можеше да си спомни кога за последен път бе плакал. Плачът с нищо не му помагаше, не облекчаваше борбата му за оцеляване. Сълзите се вледеняваха върху лицето му, ставаше му по-студено, отколкото преди, правеха го сънлив и безполезен.

Пъп спря до него, наведе глава и тихо изръмжа, както когато наблизо имаше друго животно.

— Там няма нищо, Пъп — рече Джак, но по гръбнака му полазиха тръпки и той се замисли дали да не се върнат обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Познаваше земята зад тях, знаеше всеки плодов храст и всяка каменна пещера, всеки речен вир и всяка обширна поляна. Но това… това беше странно място, ново и различно и дори Пъп, изглежда, мислеше, че са сгрешили, като са дошли тук.

Нещо помръдна в тревата отляво на Джак и той се сепна, но Пъп хукна след непознатото създание и той облекчено въздъхна. Донеси нещо вкусно за обяд, Пъп, помисли си с надежда, докато стомахът му къркореше. Вече бе изял един джоб, пълен с горски плодове, които бе набрал, и тялото му подсказваше — доста шумно, — че иска още.

То винаги искаше още.

Пред него се виждаше рехава редица от дървета, през които се процеждаше светлина. Джак се изпълни с надеждата, че ще открие по-просторно място, където ще има достатъчно слънце да се постопли поне за няколко минути, докато чакаше Пъп.

Но когато излезе от храсталака, застина на място със зяпнала уста.

Къща? Къща!

И от комина й се виеше дим. Джак се затича към нея и едва не се подхлъзна в бързината по-скоро да стигне там. Той беше спасен! Искаше му се да крещи от радост, гърдите му внезапно се издуха толкова много, че едва смогваше да си поеме дъх. Човек! Някой, който да му помогне!

Заудря по вратата. От устните му се изтръгна вик на облекчение. Спасен. Ще бъда спасен. Мислите му се блъскаха една в друга — като пълноводен бързей от щастие, пенещ се върху неравните речни камъни, бълбукащ и плискащ се, — докато редеше историите, които щеше да разказва, как бе оцелял, как бе…

Вратата се отвори, един мъж застана на прага и се взря надолу към него. Усмихна се някак си странно, но Джак беше прекалено щастлив, за да обърне внимание на това.

— Ти я намери. Тогава е твоя. Ти я заслужи.

Джак поклати глава. Не разбираше какво искаше да каже този мъж. Трябваше да му обясни, за да може той да се обади на неговата бака и Джак да си отиде у дома.

— Здравейте, господине, аз се изгубих.

Преглътна, отчаяно опитвайки се да говори по-бавно, да изрече правилните думи. Нещо лошо се случи с мен. Някой се опита да ме убие.

— Влез — каза мъжът, отстъпи навътре и задържа вратата отворена. — Сигурно ти е студено, а тук е топло.

Джак пристъпи прага и се озова в затоплена стая, от гърлото му се изтръгна задавен хлип на облекчение. Преглътна, опитвайки се с все сили да запази спокойствие, за да може да обясни на мъжа какво му се беше случило. Както и на останалите три момчета, които навярно вече бяха само скелети в снега. Техните семейства трябваше да знаят. Джак щеше да им каже.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Джак. Аз трябва да…

— Тя те е нарекла Джак? Добре тогава.

Добре тогава? И… тя? Джак внезапно се смути и изплаши. Отстъпи крачка назад.

— Ти познаваш моята бака?

Мъжът замълча.

— Не. Под тя имах предвид майка ти. Извинявай за грешката.

Джак се намръщи и се взря по-внимателно в мъжа. Отново се изпълни със страх. Ами ако… ако беше влязъл в къщата на мъжа, който се бе опитал да го убие? Отстъпи още една крачка назад. Но… не. Този мъж не му изглеждаше познат, беше доста по-нисък от другия. И гласът му не беше същият. Днес ли ще умреш? Отново го побиха тръпки. Не, Джак никога нямаше да забрави онзи глас, щеше да го помни до сетния си ден. Той беше дълбок и зловещ, глас на чудовището, преследващо го в кошмарите му.

— Искам да си отида у дома. Можете ли да ми помогнете? — попита Джак с треперлив глас, сълзите, които толкова дълго бе сдържал, внезапно го задавиха.

Мъжът няколко секунди приглажда кестенявата си брада, прошарена със сиви косми.

— Има война. Те убиват деца.

От изненада ченето на Джак увисна. Той преглътна с усилие и кимна.

— Да. Да. Те се опитаха да ме убият.

Не знаеше кои бяха те, но мъжът навярно говореше за същите хора. Днес ли ще умреш? Думите отекнаха в главата му, споменът беше толкова жив, сякаш току-що бяха произнесени.

Мъжът кимна.

— Тогава имаш късмет. Трябва да си много силен, след като си оцелял от нещо такова.

— Аз… — Джак не знаеше какво да каже. Война? Хора, които убиват деца? Умът му се опитваше да го проумее. — Кои са те?

— Врагът. Отвъд тези гори е много опасно. Просто се опитай с все сили да оцелееш, докато тази война свърши.

Мъжът мина покрай Джак, отправяйки се към вратата.

Джак рязко се извъртя.

— Почакайте. Господине. Можете ли да ми помогнете?

Мъжът се извърна.

— Тази хижа е твоя. Скрита е много добре и не се вижда от пътя. Можеш да живееш тук.

— Но… но кой… на кого принадлежи?

— Тя се намира в моята земя. — Той се озърна и погледна към двете празни койки до стената. — Тук трябваше да бъде детски лагер, но фондацията, която го е построила, е фалирала, така че вървеше заедно със земята.

Джак отчаяно се огледа. Фондация? Фалирала? Не разбираше какво означават тези думи. Беше щастлив да има убежище и печка с дърва, с която да топли стаята, но мъжът пред него току-що бе срутил света му за втори път в краткия му живот.

— Кога ще свърши войната? Трябва да се прибера у дома при моята бака.

Мъжът стисна устни и поклати глава.

— Всички бяха евакуирани. Твоята бака вече е заминала. Ти трябва да оцелееш сам.

Заминала? Не!

Стомахът му се сви и той преглътна.

— Веднъж видях хеликоптери — рече Джак, опитвайки се да не губи надежда. — Мисля, че бяха дошли, за да ме спасят.

Мъжът присви очи и наклони глава.

— Вражески хеликоптери. Те са те търсели, но не да те спасят. Ако отново видиш самолет или хеликоптер, или някаква кола, не се показвай, чуваш ли? Полицията също е на страната на врага. Не вярвай на никого. Ако се нуждаеш от нещо, моята къща е натам. — Той посочи към стената в дъното на хижата. — Познавам един човек и имам кола. Понякога мога да ходя в града и да вземам продукти. Това е много, много опасно, но с помощта на моя приятел е възможно.

— Колко далече е градът? — попита Джак.

Колко далече е врагът? Къде се намирам аз?

— Много далече. Ти си в безопасност, ако останеш в тези гори. А сега трябва да вървя.

И с тези думи мъжът се обърна, излезе от хижата и затвори вратата зад себе си.

Джак остана да стърчи в средата на стаята, мозъкът му бе помътен от объркване и шок, краката му не можеха да помръднат. Когато най-сетне се изтръгна от мъглата, която го обгръщаше, изтича към вратата, отвори я и се втренчи в бързо падащия сняг.

Мъжът беше изчезнал.

Джак чу вой и видя Пъп да тича към него, от устата му висеше отпуснатото тяло на заек. Момчето отвори по-широко вратата, за да влезе Пъп. Вълкът пусна мъртвия заек на дървения под, а Джак затвори вратата, облегна се на нея и огледа новия си дом. Можеше да спи тук и да не се налага да търси студена пещера. Тук беше топло и сухо, но при все това… сърцето му беше пусто.

Спомняше си телевизора, който бака винаги държеше включен. Новини, така ги наричаше тя. Все за война и смърт. Понякога те караха очите на бака да блестят от сълзи и устните й да увисват надолу. Тя казваше, че била далече, онази война, но сигурно е дошла по-близо. При неговата бака. И при самия него.

Твоята бака вече е заминала. Ти трябва да оцелееш сам.

Оцеляване.

Сам.

Отново.

Глава 11

Харпър рязко седна в леглото, с вик на устните и чаршафи, оплетени около краката й. Сънят. Отново сънят. Беше в колата с родителите си. Двамата бъбреха отпред. Тя наблюдаваше горите, покрай които преминаваха, и очите й бавно се затваряха, когато внезапно започна да пропада, пропада, стомахът й слезе в петите, а в гърлото й се надигна горчилка. Студено. Толкова мъчително студено. Вода се стичаше по лицето й. Или беше кръв? Тя прокара ръка през слепналата от потта коса и за миг й се стори, че кошмарът се бе сбъднал наяве. Но не, беше само последица от лепкавия страх. Приглади сплъстените кичури и преглътна риданието, надигащо се от гърлото й.

Някак си още снощи, когато си легна, знаеше, че ще сънува кошмара. Тези мъчителни сънища винаги я връхлетяваха, когато бе душевно изтощена или емоционално разстроена. Посещението й преди два дни в хижата на Дрискол, където той е бил убит, и снощното дежурство в груповия дом, изглежда, бяха катализаторът за кошмара.

Няколко пъти пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и погледна към часовника. 4,13 следобед. Беше успяла да спи поне шест часа.

Дървеният под бе студен под краката, когато босите й нозе зашляпаха към банята. Изми зъбите си и изплакна лицето си със студена вода, след това го избърса с кърпата, висяща на кукичката до мивката. За няколко секунди се вгледа в отражението си в огледалото, гърдите й все още се надигаха и отпускаха прекалено бързо заради ускорения й пулс.

Кестенявата й коса обрамчваше лицето й на влажни от потта валма, а под кафявите й очи се виждаха тъмни сенки, които и без това бяха прекалено големи за лицето й и й придаваха вид на уморен бухал. Страхотно. Никакъв коректор нямаше да й помогне днес.

Кафето я зовеше. Душът — или кръгчетата краставица върху очите? — можеха да почакат. Когато застана до мивката в кухнята и апетитното ухание на препечени филийки започна да изпълва стаята, разсейвайки мъглата в мозъка й, се загледа навън през прозореца. Припомни си всичко, случило се през последните два дни. Все още не можеше да повярва, че бяха поискали помощта й при разследването на едно убийство. Или по-точно я бяха помолили да бъде шофьор и водач на един следовател в някакъв див район. Но той бе поискал мнението й за аспекти по случая, което не бе длъжен да прави, беше изслушал внимателно отговорите й, бе оценил забележките й, което я бе накарало да се почувства… полезна. Добре.

Харпър се запита дали той бе споделил с нея всички неща, които бе открил за Лукас, ако изобщо имаше какво да се открива. Каквито би трябвало да има. Нали? В съзнанието й изникна картината на Лукас в килията на ареста, припомни си как погледът му се кръстоса с нейния, преди да се качи в сува на помощник-шериф Брайтън.

Кафемашината избипка и тя наля чаша кафе, добави малко мляко и отпи една благодатна глътка, докато мислите й отново се върнаха към странния, но интригуващ мъж. И към онзи медальон около врата му. Не беше ли го виждала и преди?

Спомените за родителите й бяха неясни. Беше прекалено малка, когато те умряха — само на седем години. Но докато сега стоеше в кухнята си, огряна от последните следобедни лъчи на слънцето, проникващи през прозореца, и отпиваше от животоспасяващата напитка, онова проклето колие не й излизаше от ума. Или поне приличаше на нещо познато. Майка й носеше подобен медальон с… може би бяха сърца? Три сърца… думите глождеха кътчетата в съзнанието й. Нещо… преплетено. Изпусна пресеклива въздишка и разтри лявото си слепоочие. То беше там, но прекалено далече, за да го достигне, плъзгаше се по ръба на спомените й, дразнеше я.

Ами ако… остави празната чаша в мивката и се върна в спалнята, служеща и за всекидневна, извади кутията от най-горния рафт, седна върху леглото и я отвори. Вещите на родителите й — мебелите и другите предмети в къщата — бяха прибрани в склад и впоследствие продадени на търг, благодарение на безотговорен „адвокат“, който не бе платил наема, зает с прекалено многото си дела. Но Харпър бе запазила няколко фотоалбума и дреболии, които й бяха позволили да вземе със себе си, преди да я изпратят в първия й приемен дом. В кутията имаше не само снимки, но и няколко пощенски картички — спомени, които отдавна не бе разглеждала. Отмести картичките, тъй като не смееше да рови в тях. Да види днес почерка на родителите си, щеше да й дойде в повече, а тя нямаше да може да го понесе, не и след кошмарния сън, който така я бе разтърсил. Какво се криеше в човешкия почерк, който можеше да възкреси някого само с един-единствен поглед? Благословия. И проклятие.

Харпър прелисти двата фотоалбума — единият беше пълен със снимки от сватбата на родителите й, а другият с нейните като новородено и вече проходило бебе. Не откри нищо в нито един от двата, затова ги остави настрана и извади купчината отделни снимки. Започна да ги разглежда една по една, но се спираше само на тези на майка й. Не бяха много. Повечето от фотографиите навярно бяха запазени някъде в цифров формат, до който тя нямаше достъп.

Не се загледа в усмихнатите им лица, не и днес, докато се опитваше да обуздава емоциите си, доколкото бе възможно. Трябваше да успокои реещите си мисли, да ги остави да изчезнат. Да забрави въпросите. Да забрави него. Него… и емоциите, които събуждаше в нея, чувствата, за които не смееше да се замисля. Него и първобитните му дрехи, и измъчените му очи, мъжа, който живееше съвсем сам в гората и се бе оглеждал из града, сякаш никога преди това не бе виждал цивилизация.

Не, не беше възможно. Колкото повече мислеше за това, толкова по-налудничаво й се струваше. Онзи мъж нямаше нищо общо с нея или с нейните родители. Хващаше се за сламка. Спомените й бяха неверни, изпълнени с празноти и…

Три преплетени сърца…

Дъхът й секна и тя пусна всички снимки, освен една. Доближи я по-близо, за да вижда по-добре медальона на шията на майка си.

Три сърца, преплетени в средата.

Приличаше точно на медальона, който Лукас носеше.

Вече се бе смрачило, когато Харпър се окопити, взе душ и се облече. Прескочи краставиците и коректора, умът й бе зает с много по-важни неща от сенките под преуморените й очи.

Облече зимните си дрехи, включително водонепропускаемите ботуши за сняг. Може би щеше да се наложи да повърви известно време в снега и искаше да е подготвена. Големи снежинки се сипеха неспирно от небето, когато отби по пътя, водещ към празната хижа на Айзак Дрискол. Празната, изцапана с кръв хижа на Айзак Дрискол, напомни си Харпър. Пронизаха я студени тръпки и за пръв път, откакто бе зърнала колието на снимката на мъртвата си майка, се усъмни в решението си да дойде тук и да се изправи срещу Лукас.

Погледна към ловджийската пушка на седалката зад нея, оръжието, което носеше, когато развеждаше ловци по дивите горски места, и което бе сложила в пикапа, преди да потегли. Вместо да й вдъхне сигурност, то я изпълни с безпокойство.

Това е лудост. Временна лудост.

Знаеше как да ловува и беше добър стрелец, но никога не бе обичала да стреля. Това винаги я бе изпълвало с някаква… тъга. Сърцето й се свиваше от болка, когато видеше мъртвото животно, което бе убила, да се взира в нея с големи, невиждащи очи. Никога не го бе споделяла с никого — нямаше да бъде добра препоръка в очите на хората, търсещи опитен водач, който да ги предвожда по време на експедициите им в пустошта, но… можеше да го признае пред себе си.

Земята на юг от хижата на Дрискол беше почти равна и тя зави с пикапа към трите планински върха. Високопроходимата кола се движеше с лекота по покритата със сняг земя. Минаваше покрай дървета, а гумите подскачаха върху камъните и малките възвишения.

На какво разстояние бе казал той, че живее от Дрискол? Нещо като десет хиляди стъпки? Извади телефона от джоба си, но нямаше обхват. По дяволите. Агент Галахър бе успял да прочете имейла си, а Дуейн бе споменал, че Дрискол е успял да се обади на 911. Вероятно мобилните услуги бяха ненадеждни, както често се случваше в този пущинак. Беше почти сигурна, че имаше стар задънен дърварски път някъде в посоката, към която пътуваше. Може би щеше да има сигнал на разчистеното от дърветата място. Но в момента Гугъл не можеше да й помогне.

Доколкото си спомняше, на един средностатистически човек му бяха нужни петнайсет минути, за да извърви километър и половина. Колко стъпки би извървял той за петнайсет минути? Около две хиляди? Може би. Ако беше така, това означаваше, че Лукас живееше приблизително на осем километра от Дрискол.

Ако сметките й бяха верни, което не беше много сигурно. Освен това се бе насочила от хижата на Дрискол към планинските върхове, които Лукас бе споменал на Дуейн, но не можеше да знае дали неговата къща се намираше по права линия, или по някое време трябваше да се завие в друга посока. Можеше да подкара пикапа си право в езерото.

Би трябвало да се върна обратно.

Цялата работа беше напълно глупава. И неразумна. Просто… просто бе преживяла твърде много самотни години в търсене на родителите си. Постоянно се питаше, ден след ден, от зори до здрач, и никога не бе успяла да си спомни нещо. А сега и този медальон. Трябваше да го изясни. Още сега.

Не мога да чакам нито секунда повече.

Дъхът заседна в гърлото й, когато зърна тънка струя дим да се вие в притъмняващото вечерно небе, и сърцето й подскочи в гърдите. Натисна педала за газта и пикапът рязко се люшна напред, разпръсквайки сняг под колелата. Това е неговата хижа, помисли си тя и нервите й се опънаха като струна. Това трябваше да е.

Нетърпението надделя над предпазливостта и тя отново натисна педала за газта, подкарвайки през малка горичка, зад която изникна дървена постройка, не много голяма, но по-голяма от тази на Дрискол. Хм. Ако Дрискол е имал две къщи в своя имот, защо е избрал да живее в по-малката?

Харпър спря пред хижата, грабна пушката и изскочи навън. Преди да успее да се разубеди, изкачи на един дъх трите стъпала към входната врата на дома на Лукас. Потропа два пъти, дишайки тежко, въпреки че не се бе уморила от ходене пеша.

Вратата се отвори и той се появи на прага, по-едър и по-внушителен, отколкото го помнеше, облечен в дънки и тениска с дълъг ръкав. Тя отстъпи назад, както и той. Срещна погледа му, върху лицето му бе изписано пълно смайване.

Младата жена се прокашля и подпря приклада на пушката върху пода на тясната веранда. Очите му проследиха движението, след което отново се приковаха в лицето й.

— Откъде имаш този медальон? — изтърси тя.

Той се втренчи продължително в нея, после наклони глава и смръщи тъмните си вежди.

— Кажи ми.

Лукас погледна зад нея към мястото, където бе паркиран пикапът й, сякаш се опитваше да разбере какво става. Извърна глава към малката горичка и промърмори нещо под нос, преди да пристъпи напред, право към нея.

Харпър затаи дъх, от гърлото й изскочи сподавен вик на изненада, когато той я улови за лактите, отмести я с лекота настрани и мина покрай нея. Тя се извъртя и проследи с поглед как той слезе забързано по стъпалата и закрачи към дърветата.

Какво…

Наблюдава го около минута, застинала от изненада. Той клекна и започна да изрива снега с ръка, изричайки някакви думи, които тя не можа да чуе, защото беше прекалено далече. Слезе бавно по стъпалата и тръгна към него, неуверена и напълно озадачена.

Снегът хрущеше под краката й. Той я погледна през рамо, после се извърна и продължи да разчиства снега. Харпър се наклони напред и сепнато ахна, когато видя четири чифта очи вперени в нея, проблясващи на слабата светлина, но все пак достатъчно силна, за да ги различи. Лисичета. Взря се в следите, оставени от гумите на пикапа, водещи към лисичата бърлога, и за миг здраво стисна очи. Беше преминала с пикапа точно върху леговището на лисичетата.

— Не знаех, че са там.

Лукас се изправи и се обърна към нея. Не можа да разгадае изражението на лицето му и за един неловък момент двамата останаха така, вперили погледи един в друг.

Тя поклати глава.

— Господи, толкова съм глупава. Работата ми е да развеждам хора в тази пустош и би трябвало да знам по-добре.

Той отново се взря в нея, леко присвил очи. Но не й възрази.

— Краката ти са боси — рече накрая тя. Глупаво. — Сигурно са замръзнали — додаде.

Прозвуча още по-глупаво. В този момент това би трябвало да е второто ми име, помисли си и вътрешно се сгърчи. Стисна устни, засрамена и смутена.

Той просто се взира в нея известно време, сетне се обърна и се запъти към къщата.

Младата жена погледна към лисичата бърлога. Сега, след като снегът беше почистен, видя, че вътре има само четири малки лисичета, без майката. Сигурно беше излязла на лов. Те все още бяха покрити със снега, който ги бе засипал заради безразсъдното й шофиране, и сигурно им беше студено. Потръпна от вина, примесена със загриженост за безпомощните животинчета.

Лукас също беше загрижен за тях. Той се бе втурнал навън, за да се увери, че няма да се задушат до смърт.

— Дали ще бъдат добре? — подвикна тя.

Знаеше, че е по-добре да не ги докосва, тъй като майка им можеше да подуши хищник и да изостави бърлогата. Въпреки това… да ги остави така, премръзнали, мокри и самички…

Той забави крачка и бавно се извърна към нея.

— Може да бъдат добре, а може и не. По-добре да оставим майка им да се погрижи за тях. Ако още е жива.

Ако. Харпър знаеше, че той беше прав, но при все това се поколеба, докато го наблюдаваше как се изкачва по предните стъпала на хижата. Щеше да влезе вътре.

— Почакай! — извика тя.

Отне й само няколко секунди да изтича обратно към къщата, да изкачи няколкото стъпала до верандата, където той бе спрял и я гледаше със същото неодобрително изражение и стиснати устни. Сега изглеждаше много… много по-нормален, без всичките онези животински кожи. Беше просто едър, мускулест мъж с няколко видими белега, дълга коса и къса брада. Не приличаше на пещерен човек… не… по-скоро на планинар или… някой, който живее няколко месеца сред пущинаците.

Изключително добре изглеждащ планинар, който излъчваше тестостерон и опасност. А ако беше толкова нервна, защо бе забелязала първото? Защото не може да бъде подминато, това е всичко, каза си младата жена. Хубавата му външност я бе сепнала със своето въздействие. Ала това не означаваше, че трябва да бъде по-малко предпазлива с него. Може би той приличаше на някоя от онези диви котки, които няколко пъти бе зървала. Лъскави и красиви на външен вид, но непредсказуеми и опасни. Дори жестоки.

Макар че той не изглеждаше жесток. Просто предпазлив и… любопитен. Интелигентен и неуверен.

Харпър пое дълбоко дъх, цевта на пушката изтрака, когато я остави върху дървената веранда. Той сведе очи към нея — този път равнодушно, — сетне ги вдигна към нея.

— Извинявай. Беше безцеремонно и невъзпитано от моя страна. Аз… помислих, че разпознах медальона на шията ти. Изглежда ми познат и аз… аз се питах дали мога да го видя само за миг. Ще ти го върна. Просто… може ли да го погледна? Хм, Лукас. О, в случай че си забравил името ми, аз съм Харпър.

Тя изричаше думите със запъване и се задъха, някаква буца се надигна в гърдите й поради причини, които не беше сигурна, че може да обясни. Едва можеше да повярва, че е тук и стои в снега с този мъж. Не можеше да повярва, че бе действала толкова прибързано и безразсъдно. Глупаво може би. Но не можеше да се накара да съжалява за това, нито желаеше да обмисли по-внимателно действията си.

— Моля те — прошепна тя.

Светлите му очи сякаш омекнаха за секунда, макар че той все още я гледаше така, сякаш беше някаква аномалия, непонятна за него.

Погледите им се сключиха, докато той измъкваше кожения шнур изпод яката на тениската. Погледът й се стрелна към големите му, нашарени с белези ръце, когато Лукас дръпна шнура и медальонът се появи. Дъхът й секна и тя пристъпи напред, треперещите й пръсти се протегнаха към малкото кръгло късче сребро, поколебаха се насред пътя, страхът в гърдите й внезапно нарасна. Ами ако… ами ако…

Все едно бе застанала на ръба на пропаст. Следващите няколко секунди можеха да променят всичко. Издиша пресекливо, протегна ръка и сграбчи медальона, ръката й докосна неговата, когато направи още една стъпка към Лукас. Бяха съвсем близо един до друг. Харпър вдигна брадичка и го погледна, а той се втренчи надолу към нея, диханията им се смесиха, важността на момента ги обгърна като тежка пелена. Тя видя как ноздрите му се издуват и разбра, че той дълбоко вдишва. Нима вдишваше нейния аромат? Главата му се сведе за секунда, толкова за кратко, че не би го забелязала, ако не беше толкова близо, а после той отново пое дълбоко дъх. Да, той вдъхваше мириса й. И нещо мярнало се за миг върху лицето му, й подсказа, че това му доставя удоволствие. Стомахът й се сви по непознат до този миг начин и младата жена бе залята от такава вълна от страх, емоции и объркване, че помисли, че ще припадне.

Не познаваше тази страна от себе си. Винаги бе запазвала самообладание. Винаги. И въпреки това всичко, което искаше в този момент, беше да падне на гърдите му и да го помоли да я прегърне, докато се съвземе достатъчно, за да погледне медальона.

Дива котка, Харпър, напомни си и леко отстъпи назад.

Времето забави своя ход и с огромно усилие на волята тя откъсна поглед от неговия и го сведе към медальона с гравираните три преплетени сърца.

Винаги заедно, никога разделени.

Изхлипа тихо, когато протегна другата си ръка и натисна с нокътя на палеца малкия диск. Ръцете й трепереха толкова силно, че той едва не се изплъзна от пръстите й. Но успя да го задържи. Той се отвори, разкривайки миниатюрна снимка на трима души, преплели ръцете си, със сияещи от радост усмихнати лица.

Тя си спомняше онази радост, почувства как я обля като топъл летен слънчев лъч.

Снимката беше на баща й.

На майка й.

И на самата нея.

Глава 12

— Агент Галахър? — Високият, около шейсетгодишен мъж, облечен в панталон цвят каки и консервативна синя риза, протегна ръка и непринудено се усмихна на Марк, докато се ръкуваха. — Аз съм доктор Суифт. С какво мога да ви помогна?

Двамата стояха в приемната с коридори от двете страни, където се бе събрала малка група хора, които оживено бърбореха.

— Имам няколко въпроса за един човек, който някога е работил тук. Айзак Дрискол. Има ли някое по-уединено място, където бихме могли да поговорим?

Марк нямаше търпение да говори с този мъж и да седне на някое място, където щеше да може по-добре да отбелязва реакциите му — с този човек, който някога бе работил с Айзак Дрискол.

— Айзак? Ъ… от години не съм чувал да споменават името му. — За кратко доктор Суифт доби смутен вид. — Но, да, разбира се. Моля, последвайте ме.

Доктор Суифт го заведе в една стая надолу по коридора. Вътре върху едната стена имаше бяла дъска, а на срещуположната се виждаше дълго едностранно пропускливо огледало. Изглежда, това беше нещо като стая за разпити и когато попита доктор Суифт за това, той потвърди:

— Да. Изследователите по отделните проекти използват тази стая, за да наблюдават субекти, отговарящи на въпроси, или да следят как се държат един спрямо друг, как реагират на различни неща и така нататък, в зависимост от изследването.

— Аха — кимна Марк.

В училище той бе посещавал занятия по социални науки — което беше много отдавна, — но му беше интересно да чуе как точно се извършват изследванията.

В единия край на голямата маса в средата на стаята имаше купчина малки бели тетрадки.

— Тук удобно ли е? — попита доктор Суифт, издърпа един от столовете край масата и кимна на госта си да седне на отсрещния.

— Чудесно е, благодаря — отвърна Марк и се отпусна на стола срещу доктора.

Доктор Суифт го изгледа очаквателно, преплитайки пръстите на ръцете си върху масата. Беше едър мъж и ризата му бе опъната върху широките рамене, копчето на корема изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се скъса.

— Айзак Дрискол се пенсионира… да видим? — Погледна нагоре, очевидно пресмятайки. — През две хиляди и втора или трета?

— Да, знам, че е минало доста време — кимна Марк.

— За какво става дума, агент? Да не би Айзак да има някакви неприятности?

— Да. Съжалявам, че съм вестител на лоши новини, но преди два дни Айзак Дрискол е бил намерен мъртъв.

Доктор Суифт за няколко минути остана втренчен в него, явно застинал от изненада. Накрая издиша дълбоко.

— Намерен мъртъв… Как?

— Убит.

Доктор Суифт смаяно се облещи.

— Убит? Айзак? Как? Защо?

— Все още разследваме случая. Засега не разполагам с отговори. Надявам се, че ще можете да внесете малко яснота за някои неща.

Доктор Суифт изпусна още една дълбока въздишка и прокара ръка през черната си коса, прошарена със сиви кичури, драматично посребрена на слепоочията.

— Мога да опитам. Мина много време, откакто за последен път разговарях с него.

— С какво точно се занимаваше той тук, в „Рейформ“? Длъжността му е записана като социален изследовател.

Доктор Суифт кимна.

— Работата му включваше събиране, анализиране и тълкуване на данни. Правителството беше, и все още е, силно заинтересовано да открие какво може да подпомогне промяната на социалната политика или да подобри настоящата. Конкретните приложения на програмата зависят от целта на изследването.

— И повечето от извършваните тук изследвания се финансират от правителството?

— Да, повечето от тях, макар че някои от изследванията се финансират от изследователски фондове и със стипендии.

— Може ли да ми дадете пример за някое конкретно изследване, върху което Айзак е работил? Опитвам се да разбера що за човек е бил той и защо някой би искал да го нарани.

Доктор Суифт за миг отмести поглед и се замисли, преди да отговори.

— Струва ми се, че изследването, което завърши точно преди да се пенсионира, беше посветено на бедността и криминалното поведение, нещо от този род. Не помня конкретни подробности, но мога да проверя и да ви ги изпратя по електронната поща.

— Това би било страхотно. Благодаря. — Марк плъзна по масата визитната си картичка, доктор Суифт я взе и я пъхна в малкото джобче на ризата си. — А какво можете да ми кажете за личния живот на доктор Дрискол.

Доктор Суифт сви рамене.

— Общо взето, беше симпатичен човек. Малко краен понякога. И може би малко… непохватен. — Усмихна се. — Какво друго да кажа? Той беше учен, изследовател. Ние, учените, не се славим често с жизнерадостни характери. — Той поклати глава и се намръщи. — Господи, не мога да повярвам… не мога да повярвам, че е мъртъв. Убит. — Погледна отново към Марк. — Нали не мислите, че смъртта му има нещо общо с работата му тук?

— Съмнявам се, след като се е пенсионирал доста отдавна, но все още опитвам да видя цялостната картина. Доктор Дрискол е купил няколко хиляди декара земя на трийсетина километра извън най-близкото населено място. Имате ли някаква представа защо се е пенсионирал и се е преместил да живее насред нищото?

Доктор Суифт изглеждаше изненадан за миг, после се замисли и въздъхна.

— Доколкото си спомням, Айзак ставаше все по-песимистичен за хората изобщо, за обществото като цяло. — За миг стисна устни. — Помня, че неведнъж ми е казвал, че бил готов изцяло да скъса връзките си с хората, че поведението на животните било много по-разумно и по някакъв начин това ще ги запази като биологични видове. — Доктор Суифт се засмя, макар че смехът му не прозвуча много весело. — Мисля, че той се шегуваше или просто изпускаше парата. Макар че трябва да призная, че донякъде съм съгласен с мнението му. Не е трудно да станеш циник, след като дълги години изучаваш упадъка на обществото. Понякога имаш чувството, че нищо не може да се промени.

Марк кисело се усмихна. И той донякъде беше съгласен с въпросното мнение. В работата си се беше нагледал на случаи, заради които идеята да скъсаш всякакви връзки с човечеството и да живееш сред дивите животни изглеждаше примамлива. Хората бяха зли и жестоки, порочни и коварни. Но… в същото време бяха способни на всеотдайност и прояви на дълбока любов и благодарност. Налагаше се Марк често да си го напомня. И всъщност хората често се нуждаеха от други хора, за да проявят човечност. Не беше нужно да си социален изследовател, за да го знаеш.

— И така, вие смятате, че Айзак Дрискол може би е купил земята, за да се откъсне от обществото, защото работата му го е накарала да намрази хората като цяло?

Доктор Суифт изпусна дълга въздишка и потърка окото си с пръст.

— Не мога да определя какви точно са били мотивите му. Както вече казах, минало е много време, откакто съм говорил с него. Но не ми звучи невероятно.

Марк кимна, пъхна ръка в джоба си и извади малък бележник. Вътре бе сложил разпечатка на застиналата фигура на Лукас, докато чакаше в килията в ареста преди два дни. Разгърна листа и го подаде на доктор Суифт.

— Познавате ли този мъж?

Доктор Суифт изучава снимката няколко минути, преди да поклати глава.

— Не. Кой е той?

— Мъж, който в момента живее в имота на Дрискол. Той твърди, че Дрискол му е позволил да остане там, след като родителите му са го изоставили.

Ученият отново въздъхна.

— Това звучи типично за Айзак.

— Какво искате да кажете?

— Айзак дейно участваше на доброволни начала в социални програми. Направихме много изследвания на системата за приемни грижи. И все още продължаваме. Това беше една от изследователските области, която особено силно безпокоеше Айзак.

— Разбираемо — кимна Марк.

Най-тежките случаи, върху които бе работил, включваха деца. Не можеше да се примири с мисълта, че деца трябва да страдат по какъвто и да било начин. Що се отнасяше до Марк, ако някога му бе идвало да върне полицейската си значка, това е било именно в такива моменти.

— Интересното тук е, че той е позволил на този мъж — агент Галахър посочи снимката на Лукас — да остане да живее в имота му, когато е бил още дете, но никога не е уведомил властите, че е бил изоставен.

За миг доктор Суифт се втренчи в снимката на Лукас, преди да погледне Марк в очите.

— Може би за Айзак да влезеш в системата за приемни грижи е била по-лоша съдба, отколкото да живееш в дивата пустош.

— Мислите ли, че е възможно да е стигнал чак дотам?

Доктор Суифт сви рамене.

— Само разсъждавам.

Марк кимна и извади друга снимка от бележника.

— А какво ще кажете за тази жена? Виждали ли сте я някога?

Доктор Суифт погледна снимката на жената, която бе намерена мъртва в къщата за гости, и смръщи вежди. Накрая поклати глава.

— Не, доколкото си спомням.

Агент Галахър взе снимките от него и ги прибра отново в бележника си, преди да се протегне през масата и да стисне ръката на доктор Суифт.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Моля ви, ако се сетите за нещо друго, което може да хвърли светлина върху това престъпление, обадете ми се. Имейлът ми е на визитната картичка, ако проявите любезността да ми изпратите резултатите от последното изследване, върху което е работил доктор Дрискол.

— Разбира се.

Марк понечи да си тръгне, когато забеляза картина, висяща на стената отляво на вратата. Пристъпи по-близо, за да я разгледа по-добре.

— Битката при Термопилите — поясни доктор Суифт, който се доближи до него и също погледна към картината.

Марк се извърна към него.

— Същата репродукция виси в дома на Айзак Дрискол.

Доктор Суифт го изгледа с лека усмивка на устните.

— Всъщност Айзак е този, който окачи тази тук преди много години. — Усмивката му стана по-широка. — Боя се, че рядко се дават пари за украса на правителствените сгради. — Той отново се втренчи в картината, а Марк извади бележника си и записа името на битката, колкото можа по-правилно. По-късно щеше да провери в Гугъл. — Посветена е на смелостта, дори тогава, когато няма никаква надежда. И на екипната работа. В това отношение спартанците държат палмата на първенството.

— Това ли е харесвал Дрискол най-много у тях?

Сигурно много им се е възхищавал, за да окачи една и съща картина в дома си и в службата си. Въплъщение на това, което той е искал да представлява обществото, макар че ежедневно се е убеждавал, че реалността е съвсем различна. Че си струва да се бориш, дори всички обстоятелства да са против теб.

— Вероятно. Те са били забележителен народ.

Марк хвърли последен поглед на картината.

— Благодаря ви отново, докторе.

— За нищо — отвърна доктор Суифт, без да откъсва очи от репродукцията с битката пред него.

Не ги отмести и когато Марк се извърна и излезе от стаята.

Глава 13

Харпър пусна медальона и той падна върху тениската на Лукас. Сърцето й препускаше. Кожата й бе настръхнала и тя не можеше да преглътне, докато вълните на шока я заливаха една след друга.

— Как? — изхъхри тя. — Къде?

Поклати глава, опитвайки се да заглуши пищенето, което бе започнало да отеква в ушите й от момента, в който видя снимката в медальона. Това беше колието на майка й, което тя бе носила в деня на смъртта си.

Виеше й се свят, зъбите й започнаха да тракат. Лукас се обърна, отвори вратата, влезе вътре и я погледна въпросително. Въпреки шока тя забеляза, че още беше бос, и се намръщи. Краката му сигурно бяха замръзнали. Последва го вътре, затвори вратата, но не пристъпи в стаята. Облегна пушката на стената, редом с нея.

— Моля те, кажи ми — заговори тя, този път гласът й звучеше по-уверено, въпреки че сърцето й биеше до пръсване.

— Намерих това украшение в една кола на дъното на каньона. Тогава беше с друга верижка, но тя се скъса. — Очите й пробягаха по лицето му. Изражението му беше толкова напрегнато и сериозно, че тя не можа да откъсне поглед от него. Той погледна надолу към медальона върху гърдите си. — Ти… познаваш ли тези хора?

Изглежда, бе затаил дъх, докато я гледаше втренчено, а пръстите му опипваха колието и го потъркваха, сякаш бе правил същото движение стотици пъти преди това и вече му беше станало навик.

— Да. Те бяха моето семейство — прошепна младата жена. — Бебето, това съм аз.

Челото му се сбърчи, той отвори уста, после я затвори и накрая промълви:

— Ти?

Отново се взря в нея, пръстите му стиснаха колието, докато я гледаше, сякаш се опитваше да сравни миниатюрната снимка на бебето в медальона със зрялата жена, изправена пред него.

— Ние катастрофирахме с колата, когато бях много малка. Аз някак си съм успяла да се спася от злополуката и са ме намерили, но не и тях.

Погледът му за миг обходи лицето й, този път леко смекчен. Разбиращо.

— Ако искаш, мога да те заведа при тях.

Харпър се олюля назад и се залови за рамката на вратата, за да не падне. Господи, не можеше да повярва. Колата. Колата. Той бе намерил колата. Мястото на вечния покой на родителите й, което тя неуморно бе търсила, откакто бе пораснала достатъчно, за да броди сама в пустошта. Кимна и сълзите запариха в очите й. Но тя ги възпря, не искаше да издава мъката си пред този непознат. Честно казано, с никого не желаеше да сподели мъката си. Питаше се дали изобщо знаеше как да я сподели.

— Кога? — попита. — Преди колко време ги намери?

— Преди пет зими. — Лукас леко потрепна и прочисти гърлото си. — Преди пет години — поправи се той, сякаш разбрал, че бе отговорил неправилно, още в секундата, в която думите се отрониха от устата му.

Само че… Господи, ако и аз живеех тук, щях да пресмятам времето със зимите, през които съм оцеляла. Но точно сега не можеше да мисли за това, не и след като знаеше, че колата на родителите й се намира толкова близо, че този мъж можеше да я заведе там. При тях.

— Можеш ли да ме заведеш сега?

Лукас погледна през прозореца.

— Не, вече е твърде късно, но мога да те заведа утре. Сега е тъмно и хлъзгаво, а ние трябва да се катерим по надолнище.

Да се катерим по надолнище?

Харпър понечи да възрази, да го умолява да размисли, но знаеше, че той беше прав. Нощта вече се бе спуснала, температурата бе спаднала и би било глупаво да се скита сега навън. А ако изчакаха до утрото, рисковете значително щяха да намалеят. И без това бе чакала толкова дълго. Можеше да изчака още една нощ.

— Може ли да те попитам защо го носиш?

Той погледна към медальона върху тъмната си тениска, после вдигна ръце и го отвърза. Запъти се към нея и се спря на няколко крачки. Протегна ръка и й го подаде, а тя го взе и го стисна в юмрук.

— Това е твое.

Той не бе отговорил на въпроса й, но в гърлото й бе заседнала буца, затова, вместо да го попита отново, тя просто кимна и завърза медальона около шията си. Погледът му се задържа върху колието, а в очите му бе стаена тъга. Той току-що се бе отказал от нещо, което имаше огромна стойност за него, осъзна тя. Беше му струвало много да й го даде. Не като материална стойност, а нещо много по-важно за него. Емоционална връзка? Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, той все пак й бе дал медальона.

— Благодаря ти — прошепна младата жена и сложи длан върху сребърния диск. Малкото парче метал все още беше топло от тялото му. — Как си го намерил? Какво си правил тогава?

Нещо се мярна върху лицето му, но той бързо се овладя.

— Просто го видях един ден. Слънцето грееше върху метала и той ме повика.

За миг доби смутен вид, като че ли не бе казал това, което искаше. Макар че тя го разбра. Блестящият метал беше привлякъл погледа му.

— Разбирам — кимна, за да го увери, че наистина е така. После въздъхна. — Ами радвам се. Искам да кажа, за мен е голям късмет, че те срещнах и… ами…

Той бе носил нейна снимка около шията си през последните пет години. Мисълта я караше да се чувства… не знаеше какво точно изпитваше, но усещането не беше неприятно. Сякаш той бе защитавал семейството й за нея. Винаги заедно, никога разделени.

Лукас я наблюдава още малко, после се обърна, отиде до печката с дърва и сложи вътре няколко цепеници. Чак тогава Харпър огледа стаята. Покрай стената вдясно от нея бяха подредени четири метални легла, макар че три от тях нямаха матраци, чаршафи или одеяла. Четвъртото очевидно беше леглото, на което Лукас спеше, върху матрака бе застлано тъмносиво вълнено одеяло и имаше само една възглавница. Те й напомняха на затворническите легла, които бе виждала във филмите, и тя се намръщи.

— И други хора ли живеят тук? — попита и кимна към леглата.

Той беше клекнал пред печката и разръчкваше цепениците с дълга пръчка. Извърна се и погледна празните койки.

— Това е трябвало да бъде хижа в летен лагер, но… на някого му свършили парите. Или нещо подобно. Била е празна, когато Дрискол се заселил да живее на тази земя. — Замълча за миг. — Поне така ми каза той. Това е всичко, което знам.

Харпър наклони глава. Той се бе изразил някак странно.

— Мислиш ли, че е излъгал?

Лукас се изправи, вратата на печката се затвори с глухо изщракване.

— Не знам.

Харпър отвори уста, за да го попита още нещо, но не беше сигурна какво. Просто… начинът, по който изрече поне така ми каза той, и тонът му я наведоха на мисълта, че той, най-общо казано, се съмняваше в искреността на Дрискол. А това събуди любопитството й. Ти не си следовател, Харпър. Престани да се държиш като такъв.

— Добре, ами аз просто… — Тя отвори вратата, арктическият въздух, който я посрещна, я накара да потрепери. — Ще дойда утре сутринта. Колко рано?

— С първите слънчеви лъчи.

С първите слънчеви лъчи.

— Добре. — Грабна пушката и се извърна още веднъж, преди да затвори вратата зад гърба си. — Ще донеса кафе.

Веждите му се смръщиха и младата жена внезапно се почувства глупаво.

— Пиеш ли кафе?

— Разбира се.

Тя замълча за секунда.

— Добре.

Излезе на верандата, хлопна вратата и за миг затвори очи, чувствайки се като пълен идиот. Но той щеше да я заведе до мястото, където родителите й почиваха — мястото на онази отдавнашна катастрофа, която бе откраднала живота, който й бе отреден. Кожата й настръхна от нерви и тя вдъхна дълбоко студения въздух, докато се качваше в пикапа. Завъртя ключа в стартера. Нищо. Отново опита и отново — нищо.

— По дяволите! — изпъшка.

Тя се озърна и забеляза, че в бързината да се изправи пред Лукас, не само едва не бе убила малките лисичета, но навярно бе забравила вратата на пикапа леко открехната и лампата в колата бе останала включена. Акумулаторът й беше стар и трябваше да бъде сменен, но тя все отлагаше, защото не можеше да си позволи нов. И сега той се бе изтощил. Страхотно, Харпър.

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Остана да седи няколко минути, обмисляйки възможностите си. За да запали, пикапът трябваше да се бута. Но вече беше прекалено късно, за да се обажда на когото и да било. И без това смяташе да се върне в хижата на Лукас още на зазоряване, така че… просто щеше да преспи в пикапа. Беше добре запозната със суровите условия. Това на практика беше описание на работата й.

Макар че имаше нужда от одеяло, нещо повече от якето, за да се предпази от свирепия нощен студ. Въздъхна, примирявайки се с мисълта, че се налага отново да почука на вратата на Лукас.

Нагази в снега, следвайки неговите стъпки, но преди да почука, той отвори вратата. Очевидно я бе видял да идва през предния прозорец.

— Здрасти. — Харпър се опита да се усмихне, но знаеше, че усмивката й не се получи. Посочи към пикапа. — Изтощен акумулатор. Не е кой знае какво, но имаш ли излишно одеяло, което да ми дадеш назаем?

Той погледна първо към пикапа зад нея, после се взря в лицето й.

— Ще спиш там?

— Да, в пикапа. Няма проблем. И без това съм свикнала да спя седнала, така че…

Думите й заглъхнаха, нямаше намерение да казва това. Прокашля се. Той отново я изгледа продължително по онзи начин, който я накара да се почувства като извънземна, когато в действителност той бе странният.

Нали така?

Той се обърна, отиде бавно до леглото, сграбчи одеялото, с което очевидно се завиваше и се върна при нея. Подаде й го.

— О… не мога да взема единственото ти одеяло.

Той повдигна вежда и отново я погледна.

— Защо?

— Защо? Хм, ами… ще ти бъде студено.

— Аз съм добре. Имам печка.

Тя все още се чувстваше малко виновна, но не чак толкова, че да се остави да умре от студ в пикала насред гората.

— Добре. Благодаря тогава. Ще се видим на разсъмване.

Слезе забързано по стъпалата и се върна в пикапа, където се зави с одеялото. Миришеше на него. На — Харпър наклони глава напред и помириса дебелата груба тъкан — планински въздух и мъжка кожа? Не, това звучеше като скапана реклама на дезодорант. Отново помириса одеялото, този път, вдишвайки дълбоко. Миришеше… приятно и в стомаха й запърхаха пеперуди. Не на сапун, бор или на някой от онези аромати, с които тя обикновено описваше как ухаят мъжете. Одеялото беше чисто и тя се зарадва, защото първоначално се бе усъмнила в хигиената на Лукас — което сега може би изглеждаше грубо и обидно, макар само да си го бе помислила, — но уханието му беше естествено чисто. Сякаш се бе къпал в бистър поток и бе оставил тялото си да изсъхне на слънцето.

О, господи, престани, Харпър! — Отдръпна одеялото от носа си и се облегна на седалката. — Нищо чудно, че не спя добре. Проклетият ми мозък винаги е буден.

Освен това замръзваше. Загърна се по-плътно с одеялото, зъбите й започнаха да гракат. Върхът на носа й беше студен като ледено кубче. Замисли се отново за онези лисичета в бърлогата, върху които бе минала. Сърцето й замря, като си представи колко ли им е студено на тези безпомощни малки телца, затрупани със сняг, с лед, полепнал по козината им. Дали майка им се бе върнала?

Харпър слезе от пикапа и отиде при бърлогата в подножието на могъщото борово дърво. Включи фенерчето на телефона и го насочи така, че да не свети право към лисичата дупка, но да може да види малките създания вътре.

Оттам се чу тихо ръмжене и тя инстинктивно отстъпи крачка назад, но проточи шия напред. Вътре в бърлогата майка им ги кърмеше и леко се озъби — предупреждение да не приближава повече.

— Няма — прошепна младата жена. — Вие сте в безопасност.

Харпър хвърли един последен поглед към тях, облекчена, че са сухи и закътани, после изключи фенерчето и си тръгна.

Тя не можа да сдържи сълзите, които рукнаха по лицето й. Не знаеше защо емоцията я бе връхлетяла толкова бързо, но това беше факт. Стоеше там и плачеше тихо в снега, докато тъмнината на нощта я обгръщаше.

Чувстваше се толкова… безкрайно самотна.

— Ако искаш, можеш да спиш вътре.

Тя рязко се извъртя към посоката на гласа му и отново включи фенерчето. Той примижа, затова тя сведе телефона, избърса сълзите от страните си, засрамена, че са я заварили да плаче край една лисича бърлога. Засрамена, че изобщо плаче. Как бе успял да се прокрадне толкова безшумно до нея?

— Тя се е върнала — рече тихо Харпър. Наклони главата към дупката. — Майката.

За миг той остана мълчалив.

— Добре.

Младата жена отново потрепери и Лукас кимна към пикапа.

— Вземи пушката си и ела да спиш вътре.

С тези думи той се обърна и се отправи обратно към хижата, но остави вратата отворена. Отвътре стаята изглеждаше топла. Топла и осветена от една свещ. Уютна.

Харпър грабна одеялото и стисна устни, докато преценяваше дали да вземе пушката. Струваше й се грубо да я внася в хижата, след като той великодушно й бе предложил топло място, където да спи, въпреки че не беше длъжен. Но… ами той все още беше непознат, дива котка и човек, към когото проявяваха интерес в разследване за убийство. Да не споменаваме, че много лоши неща се бяха случили в този свят на момичетата, защото се бяха притеснявали да не бъдат груби. Взе оръжието, изкачи предните стъпала и затвори вратата зад себе си.

— Благодаря ти. Аз, хм… дори няма да усетиш, че съм тук.

Той я погледна объркано.

— Но аз знам, че си тук.

— Просто искам да кажа, че няма да те притеснявам. — Огледа трите празни легла, но никое нямаше матрак, а да спи върху голия метал изобщо не й се струваше привлекателно, затова седна на пода, облегна се на стената и остави пушката до себе си. Зави се отново с одеялото и престорено се прозина, за да му даде знак, че се е устроила удобно. — Това е много мило от твоя страна — рече. — Ако мога по някакъв начин да ти се отплатя за любезността, само ми кажи.

Можеше да се закълне, че устните му леко се повдигнаха, но той се обърна и легна на леглото си с гръб към нея.

— Ще е добре, ако не ме застреляш, докато спя — каза, без да се обръща, и Харпър можеше да се закълне, че долови усмивка в гласа му.

Да не би да се майтапеше с нея? Идеята я слиса, но в същото време изпита удоволствие.

— Обещавам, че няма — увери го тя и долови усмивката в собствения си глас, преди да осъзнае, че се усмихва.

Рамото му леко помръдна, но той не отговори и след миг тя затвори очи, наслаждавайки се на топлината, която я обгръщаше. Вече нямаше и следа от треперенето й.

Чувстваше се удобно, но знаеше, че няма да заспи. По принцип имаше проблеми със съня, така че беше малко вероятно да заспи, облегната до стената, в компанията на непознат на двайсет крачки от нея. Да, въпреки грубата хижа и оскъдните мебели, тя се чувстваше удобно. Дали беше заради огъня? Или мъжа? Или заради дълбоката тишина на заобикалящата ги гора? Затова ли изпитваше такъв покой? Винаги заедно, никога разделени.

Не, нямаше да заспи, но беше благодарна на Бог, че й е топло. И уютно. А и до разсъмване оставаха още само няколко часа.

Глава 14

Снежни гирлянди, къдрещи се от порива на вятъра, танцуваха над замръзналото поле. Джак пристъпи през тях, промъквайки се около заровените камънаци и дупките, които познаваше.

Къщата на Дрискол се появи пред погледа му. От комина се виеше дим и Джак ускори крачка, докато се движеше забързано през снежната пелена. Не обичаше да посещава Дрискол. Правеше го колкото бе възможно по-рядко, но имаше някои неща, без които не можеше сега, след като зимата бе дошла.

Особено кибрит.

Вече можеше да готви, но предпочиташе да не го прави. Когато сготвеше храната, не усещаше вкуса на живота. Спомняше си как неговата бака говореше за витамини и минерали и може би те бяха същото нещо. Сега, когато почти не изговаряше думите, Джак се бе научил, че картините в главата му по-добре обясняваха нещата. Представяше си витамините и минералите като малки животворни зрънца, с които са изпълнени живите същества, и когато ги ядеш, можеш да вкусиш всички неща, които животното е погълнало. Неговият живот се вливаше в теб и по този начин продължаваше. Животът беше един кръговрат, който никога не спираше.

Но не искаше да посреща зимата без топлината на огъня, макар че сега имаше покрив над главата, одеяло и тялото на Пъп да го топли. Топлината си заслужаваше да вървиш — заслужаваше няколкото минути с Дрискол. Въпреки това Джак не го харесваше. Изпитваше някакво студено, лепкаво усещане, когато беше близо до него. Ненавиждаше налудничавия блясък в очите на Дрискол и начина, по който следеше всяко негово движение. Джак се бе научил да познава кога наблизо има хищник не само по изпукването на клонче под краката му, но и по миризмата на козината му, когато приближаваше. Усещаше го по тревожния трепет, обхванал душата му, по настръхналите косми на врата, когато нещо опасно го преследваше.

Изпитваше същото усещане, когато беше близо до Дрискол.

Мъжът не бе направил нищо, освен да разменя продукти с него, въпреки това… онова чувство не го напускаше. Джак предполагаше, че Дрискол се е сдобил с тях в града с лъжи и подлост, но не искаше много да се замисля за това.

Неговата бака веднъж му бе обяснила, че хората правят това, което се налага, за да оцелеят по време на войните. А той имаше нужда от кибритени клечки. Това беше всичко.

Джак беше извел навън Пъп при първите лъчи на зората и когото потегли към хижата на Дрискол, той още не се бе върнал, затова сега беше сам. И без това предпочиташе да е сам, когато ходеше при Дрискол. Пъп му беше предан и лоялен и Джак ни най-малко не се страхуваше от него, но нямаше представа какво би могъл да причини на непознат. Особено на такъв, който вони на хищник като Дрискол.

Малкото пъти, когато бе чувал кола по пътя или стъпки на хора, бродещи из дивата местност, която го заобикаляше, Джак се бе насочвал в противоположната посока и бързо се бе отдалечавал, безшумен като вълк. Безшумен като Пъп. Предполагаше, че това му поведение бе научило Пъп да се страхува от други човешки същества, освен Джак. А и не знаеше как ще реагира Дрискол, когато види огромния вълк да го приближава, независимо дали беше симпатичен, или не.

Дрискол отвори вратата, преди Джак да почука, като че ли го бе наблюдавал, което накара малките косъмчета на тила му да настръхнат.

— Джак, как си? Влизай. Стопли се.

Джак пристъпи в малката стая, както винаги мислейки колко силно иска да си тръгне веднага след като бе пристигнал.

Зарови ръка в торбата, която бе ушил от две заешки кожи, съединени с дълги стръкове дебела трева. Не беше много надеждна и не можеше да издържи по-тежък товар, но му вършеше работа и изработването й бе запълнило цели три дни от ежедневието му. Джак извади рибата, натъпкана със сняг и увита в друга кожа. Беше я уловил същата сутрин, като проби с голям камък дупка в заледената вода и провеси няколко късчета заешко месо за примамка. Заниманието му беше отнело цялата сутрин, но беше уловил четири риби. Две за размяна, една за него и една за Пъп.

Когато вдигна глава, хитрите очи на Дрискол се стрелкаха между рибата и торбата, а малка усмивка бе повдигнала ъгълчетата на тънките му устни.

— Работил си доста усилено. Разбрал си как да оцеляваш с това, което ти е подръка.

— Какъв избор имам? — рече Джак. — Докато войната свърши.

— Да. Какво искаш да получиш в замяна?

— Клечки кибрит.

— Ах — въздъхна той. — Кибритът е ценна стока.

Ценна стока. Умът му трескаво запрепуска, опитвайки се да разбере значението на думите. Помнеше думата „ценно“. Важно. Кибритът беше важно нещо! Стоката беше нещо. Важно нещо.

Да, да, наистина беше. Джак го знаеше по-добре от всеки друг. Какво беше по-ценно от животворната топлина?

— Мога да ти донеса още риба. Колко още?

Дрискол прокара пръсти отстрани покрай устата си и надолу по брадата, докато се взираше в Джак по начин, който накара всичките му мускули да се напрегнат.

— Донеси ми чифт ботуши. Тези, които нося, са стари и изтъркани, ще ми се да имам нещо по-топло и подплатено с кожа.

Ботуши? Джак сведе очи към ботушите, които сам си бе направил от парчета от старите му ботуши и животински кожи, които бе съшил с дълги стръкове трева. Вършеха работа и пазеха краката му топли, но едва ли бяха нещо, което да размени. Погледна към ботушите на Дрискол. Изглеждаха му съвсем здрави. Джак би искал да има такива ботуши, вместо тези, които бе изработил с подръчни средства — ботуши, които често се разпадаха, винаги се налагаше да поправя нещо, или се изхлузваха от крака му, когато нагазеше в някоя по-дълбока снежна пряспа.

— Ако ми донесеш чифт ботуши, които да одобря, ще ти дам две кутии кибрит.

Сърцето на Джак заби по-бързо. Две кутии. Щяха да му стигнат да изкара цялата зима и малко от пролетта. Щеше да измисли по-добър начин да майстори ботуши. Умът му започна да жужи като песен на щурци, докато мислеше за всички предмети, които можеха да му послужат по-добре от досегашните, които използваше. Имаше джобен нож, с който да пробива дупките, но не беше много удачно да използва трева като конец. Тя изсъхваше и се късаше. Винаги трябваше да шие парчетата, които се разшиваха.

— Добре — каза момчето, преди да се разубеди.

Най-лошото, което можеше да се случи, беше Дрискол да не хареса работата му и да не му даде кибрита.

Мъжът изглеждаше доволен.

— Добро момче. Ела с мен и аз ще ти дам пет кибритени клечки за рибата.

Джак се забави за секунда, преди да последва Дрискол в стаята, съседна на предната, където предположи, че мъжът спеше. Остана на прага, докато Дрискол отиде до скрина, отвори горното чекмедже и отброи пет кибритени клечки. Той се опита да го закрие с тялото си, но когато се отмести малко, Джак можа да види, че вътре имаше две редици с големи кибритени кутии. Разполагаше с достатъчно кибрит, за да изкара десет зими. Джак се опита да потисне надигащия се гняв. Те бяха кибрити на Дрискол и той имаше късмет, че мъжът му даваше пет клечки за размяна.

Отмести поглед от затвореното чекмедже към картината, висяща над скрина. На нея бяха изобразени мъже, които се биеха, и Джак за минута остана взрян в нея. Когато живееше с бака, бе играл на война с играчките си войници, но мъжете на картината бяха облечени в странни дрехи, които не приличаха на военните одежди, които неговите фигурки носеха.

— Битката при Термопилите — каза Дрискол, спря до него на прага и погледна към картината. — Една от най-прочутите битки на всички времена. Спартанците са отбранявали от завоевателите Термопилите, планина с огромно стратегическо значение, три дни само със сто воини.

Дрискол беше казал няколко думи, които Джак не знаеше. Искаше да повтори — да ги запомни, — но в същото време искаше по-скоро да си тръгне.

— Спартанците?

Джак погледна към Дрискол и видя, че очите му блестят, сякаш всеки миг ще заплаче. Но с щастливи сълзи. Може би обичаше битките. Може би харесваше войната. Може би му се нравеше да живее по този начин. Може би тъкмо заради това Джак се чувстваше толкова странно през цялото време, когато беше близо до него. Младежът отстъпи две стъпки, увеличавайки разстоянието помежду им.

Дрискол, изглежда, не забеляза, докато клатеше глава нагоре-надолу.

— Най-великите воини в историята — рече той. — Те са били отгледани за битка. Подлагани на изпитания, за да е сигурно, че това са мъже, които никога няма да се откажат, въпреки най-неблагоприятните обстоятелства. Твърди се, че спартанският воин не се е обучавал само по време на война. — Дрискол се засмя, а Джак се усмихна сковано, макар че всъщност не разбра шегата. — Но знаеш ли, оцеляването е най-великото обучение. Необяснимо е какво тласка мъжа да продължава да се бори, въпреки препятствията пред него, въпреки крайно лошите условия или невъзможните подвизи. Точно това нещо създава най-страховитите воини. Един силен, ловък мъж може да се научи да си служи с оръжие, но само изключителният воин никога не се предава. Никога.

Джак отстъпи още няколко крачки назад в голямата стая и Дрискол го последва, с все още бляскащи очи.

— Ние трябва да изучаваме историята, за да изковем бъдещето. Древните хора са разбирали войната много по-добре от нас. Те… те… — За кратко размаха ръце, сякаш се опитваше да сграбчи правилните думи от въздуха. Очите му срещнаха тези на Джак. — Те са разбирали, че саможертвата винаги трябва да се прави заради всеобщото благо на обществото. Знаели са, че без саможертва човечеството ще затъне в себичност, алчност и разруха. Отделната личност никога не е толкова важна, колкото цялото общество. Именно това ни е издигнало дотук, разбираш ли?

Не, Джак не разбираше. Въобще не разбираше. Но кимаше, за да изглежда, че е разбрал за какво говори Дрискол. Мислеше, че това навярно беше за войната. Дрискол знаеше много повече от него за това какво се случваше в града, в САЩ, в… Това беше всичко, което Джак знаеше за света, освен че Земята беше кръгла и хората говореха на различни езици, ако пътуваш достатъчно надалече, за да ги срещнеш.

— Хората са толкова лоши, Джак. Толкова лоши, себелюбиви и неморални. Те не се учат. Никога не се учат и всички ние плащаме за техните грешки.

Джак го зяпна сащисано. Вярно ли беше? Наистина ли хората бяха толкова лоши? Някои бяха, той знаеше това. Хора бяха отвлекли неговата бака. Хора се бяха опитали да го убият. Пак те го бяха заставили да живее вдън горите съвсем сам. Но някои бяха добри, нали? Неговата бака беше добра. Тя през цялото време се бе преструвала, че не го харесва, но той беше сигурен, че не беше вярно. Тя се бе грижила за него и го бе научила на много неща, гордееше се с него, когато той успяваше добре да свърши някоя и друга работа. Беше му дала книги, думи и числа, и оранжеви питиета, които правеха смешни мехурчета. Но сега той бе объркан и искаше да си тръгне.

— Добре. Ще се върна с ботушите.

Дрискол примигна, погледът му се зарея над главата на Джак, веждите му се сбърчиха.

— Какво? — Тръсна глава. — Да. Ботуши. Добре. Да, донеси ми чифт ботуши. Аз ще ти дам кутия с кибрит.

— Две кутии — поправи го Джак. — Ти каза, че ще ми дадеш две кутии.

Дрискол махна небрежно с ръка, сякаш нямаше значение дали кутиите ще бъдат една или две. Но не би могъл да има предвид това. Разликата между изобилие или недостиг на кибрит беше живот… или смърт.

— Две кутии. Да, добре.

Джак кимна и тръгна към вратата.

— Довиждане — рече той, като пристъпи навън в снега.

Извърна лице, дребни късчета лед бодяха бузата му. Беше се извил силен вятър. Трябваше да попита Дрискол дали може да остане още малко, вместо да извърви целия път до дома си. Лицето вече го болеше, а ботушите щяха всеки миг да се разпаднат, усещаше го с всяка крачка. Макар че не искаше Дрискол да го узнае, защото можеше да се откаже от размяната. А и бездруго, още когато мисълта да остане изникна в главата му, тревожният трепет му нашепна да си тръгне и Джак побърза да се отдалечи колкото може повече от тази къща. По-далече от Дрискол и неговия трескав поглед. По-далече от този човек, който го караше да се чувства като плячка, макар да не знаеше защо.

Глава 15

Момичето, наречено Харпър, хъркаше. Шумно.

Лукас я наблюдаваше, докато седеше на пода му, с клюмнала глава и широко отворена уста. Той се възползва от момента да я гледа, без тя да знае, необезпокоявано плъзгайки очи по нея.

Това си ти, помисли си. Сякаш пчела жужеше в гърдите му.

Тя беше бебето от снимката, която толкова дълго беше носил около врата си. Заради това ли притихналите шепоти се разбуждаха, когато тя беше наблизо? Затова ли имаше чувството, че я познава? Протегна се по навик към медальона и ръката му се отпусна. Празна. Продължи да се взира. Тя беше малкото усмихнато момиченце с розовата панделка в кестенявите къдрици.

Как беше възможно? Това го шокира. Макар че толкова много неща го шокираха. И защо не? Прониза го чувство на тъга и отчаяние, но той побърза да го потуши. Засега. Докато тя беше тук. Момичето го правеше скоклив. Или… не, не скоклив. Беше тъкмо обратното. Кое е обратното на „скоклив“? Тя го правеше кротък. Караше го да иска да спре, да чака и да наблюдава, докато успее да я разбере.

Кротък не беше точната дума и той се замисли за това, докато обличаше кожуха, опитвайки се да бъде по-шумен, за да я събуди. Тя изхърка още веднъж, което едва не го накара да се усмихне, но беше прекалено напрегнат.

Извърна се за миг, но не издържа и пак се обърна. Искаше да я гледа. Тя беше красива. Но дали можеше да й вярва? Разтри главата си. Жената с червената коса, която му бе съблякла дрехите и го бе целунала по устата, също беше красива. Не толкова красива като момичето с потеклата лига, докато спеше на пода му, но все пак красива. Но както и да е, те бяха различни, нали? Той познаваше тази жена. Наистина ли я познаваше? Имаше чувството, че е така.

Кичур от тъмната й коса бе паднал върху лицето й. Цветът беше като на кестени, огрени от слънцето. Тъмнокестеняв и блестящ. Ръката го засърбя да го отметне, да прокара пръсти през него, за да разбере дали е толкова копринено мек, както изглеждаше. Да го докосне. Да го помирише. Очите й сега бяха затворени, но той можеше да си ги представи как се отварят и се взират в него така, сякаш тя не знаеше какво да очаква от него.

Какво си мислеше? Какво си мислеше, когато го погледнеше? Животно или човек? Нещо, от което да се страхува? Да, той знаеше отговора, иначе тя нямаше да вземе пушката със себе си.

Лукас безшумно я приближи. Безшумно като вълк. Опита се да улови мириса от мястото си. Ето. Затвори очи, вдъхна го, задържа го. Тази сутрин миришеше повече на земя, сякаш бе изтръгнал от корен цвете, бе го смачкал между пръстите си, а после го бе поднесъл към носа си и миризмите на всичките му части се бяха примесили. Сладко и несладко. Не намираше думи, с които да опише аромата й, само картини. Усещания. Подмолни шепоти. Но мирисът й му въздействаше. Караше тялото му да реагира, да я желае.

Лукас се втренчи по-отблизо, внимателно. Изучаващо. Устата й беше широка, горната устна беше по-тънка, отколкото долната, а когато бяха разтворени — както в момента, — можеше да види двата й горни зъба. Седефенобели, гладки.

Когато за пръв път я бе видял, си бе помислил, че прилича на сърна — свежа и млада, големите й кафяви очи примигваха любопитно насреща му. Никога не бе виждал по-красиво създание. Нито дори по здрач, когато лъчите на слънцето обагряха с кървави отблясъци небето и се спускаха, за да целунат земята.

Тя се раздвижи в съня си и той бързо и тихо отстъпи назад, но тя не се събуди. Той почти не беше мигнал, толкова силно усещаше присъствието й под покрива си, че не можеше да усмири мислите си. Може би тя не беше толкова изплашена от него, както си бе помислил, щом можеше да спи така непробудно. Тя изхърка отново и се килна напред. В този миг устните му се извиха в истинска усмивка, която се почувства някак странно върху тях. Лукас вдигна ръка, за да я усети, пръстите му обходиха извивката на устата му.

Той не искаше тя да остава тук. Искаше да си тръгне, за да престане да се пита за всичко и да чувства неща, които не знаеше къде да дене. Нуждаеше се от време да помисли, да реши какво ще прави сега, след като Дрискол беше мъртъв и връзката му с външния свят беше прекъсната. Трябваше за много неща да реши какво ще прави и нямаше понятие откъде да започне.

Припомни си предишната нощ, когато бе погледнал през прозореца си и я бе видял да плаче близо до бърлогата на новородените лисичета. Отначало си помисли, че страда, задето майка им не се бе върнала, но когато бе разбрал, че е заради това, че майка им беше там, за да ги стопли, подсуши и нахрани, бе почувствал как нещо стегна гърдите му, болка, каквато не бе изпитвал преди.

Тя също бе изгубила майка си. Сега вече го знаеше.

Това си ти — отново си помисли. — Ти.

Наблюдава я още минута-две, опитвайки се да измисли най-добрия начин да я събуди, след като шумът не бе свършил работа. Дали да я разтърси, за да я събуди? Или тя щеше да го застреля с пушката си? Би могла да опита. Но той можеше за секунда да я надвие — независимо дали имаше оръжие, или не — и тя би трябвало да го знае. При тази мисъл в съзнанието му се оформи картина — тялото му се надвесва над нейното, докато тя го гледа с ококорените си, кафяви като на сърна очи — и кожата му пламна и му се зави свят.

Не се движи.

Чакай.

Тя го смущаваше така, както го смущаваха всички хора, дори… повече. Той не разбираше начина, по който говореше, нито израженията й, които всеки миг се меняха, без предупреждение. Не проумяваше как в един миг можеше да се смее толкова непринудено, а в следващия очите й да се изпълват със сълзи. През половината от времето не можеше да следи какво казва, защото тя прескачаше от тема на тема толкова бързо поради причини, които не му бяха ясни.

Той я познаваше… донякъде, но… тя беше загадка.

Дали другите жени се държаха по този начин? Или само тя? Лукас не знаеше. Но знаеше едно: харесваше му как изглежда тя.

Харесваше лицето и тялото й. Косата й. Харесваше му начинът, по който се движеше, и как миришеше — особено това. Плътно, богато и сладко. На нещо, което го караше да копнее да зарови нос в него, да го остави да изпълни мозъка му. То му говореше.

Запита се каква ли е на вкус и при мисълта мускулите му се напрегнаха, така че се почувства неудобно, но в същото време му беше приятно. Когато ходи в града, бе видял няколко други жени — а и беше виждал много жени с червена коса, — но в мига, в който зърна Харпър, той се бе почувствал различно. Сякаш в него бе запален огън, сините му пламъци ближеха костите му и ги стопяваха.

Чувството беше толкова силно, че ако правилата на природата важаха и за хората, той щеше да я обяви за своя още в онази минута, да се бие с другите мъжкари за нея. И да спечели. Щеше да направи всичко, което беше необходимо, за да я нарече своя. Тя е моята избраница, искаше да заяви на другите самци. Истинската. Но знаеше, че имаше нещо повече от това. Макар че инстинктите му — онези, които се бяха изострили толкова много, че той беше повече животно, отколкото човек — бяха силни и жадни. Защото инстинктите му бяха помогнали да оцелее. Да ги отпъди, бе равносилно на това да се предаде, а той не бе свикнал, нито беше готов за това.

Нямаше представа какви са правилата в града, нито как да живее съгласно тях, нито дори дали го искаше. Това беше хубавото на природата — имаше ред. Зачуди се дали хората също имат такъв ред и си помисли, че навярно нямат.

Поне това момиче, изглежда, нямаше. Харпър.

Запита се какво биха казали другите хора, ако знаеха какво си мисли за нея. Че искаше да се чифтоса с нея. Не само веднъж, а отново и отново, докато се почувства пълен и задоволен, както когато открадна пита от пчелите и се натъпка със златист мед, устните му бяха сладки, а пръстите лепнеха.

Дали щяха да го нарекат звяр?

Или и другите мъже изпитваха същите желания? Дали другите мъже, тези, които живееха сред цивилизацията, си представяха как се чифтосват с жената, която искат да обявят за своя? Ярки, ясни картини, които изпълват умовете им и възбуждат телата им? Това нормално ли беше?

Но не го беше грижа за това.

Онези чувства бяха част от подмолните шепоти. Миризмите, които идваха от нея към него и после се връщаха обратно. А и мислите си бяха негови. Те принадлежаха само на него. Това беше единственото, което не му бяха откраднали.

Изкашля се шумно и големите й очи бавно се отвориха. Тя примигна за миг, после се изправи, отметна косата от лицето си и избърса лигата от долната си устна.

— О, аз сигурно… съм задрямала… само… за секунда.

Очите й бързо се отклониха, сякаш знаеше, че лъже. Онази усмивка отново се появи и тя се надигна, а той се извърна, като сграбчи торбата си.

— Има ли къде, ъ, да се измия? — попита тя.

Лукас се приближи към нея, пристъпвайки от крак на крак.

— Отзад има душ. И всичко, което може да ти е нужно.

— Отзад?

Тя погледна през прозореца, после отново срещна очите му, казвайки му с изражението си, че той определено не й даваше това, „което може да й е нужно“.

Лукас се засрами. По шията му плъпна червенина, но той кимна.

— На водната помпа е окачена кофа.

Той знаеше, че тя бе свикнала с баня в къщата. И той някога бе използвал такава. Беше много отдавна. Сега почти не помнеше какво бе това топла вода. Искаше му се да може да й даде топла вода.

Очите й се ококориха, но раменете й се изпънаха.

— Тогава аз просто… ще се освежа… отзад.

Страните й порозовяха, което накара мускулите на корема му да се стегнат. Тя за последен път го изгледа с големите си очи, обърна се, сграбчи пушката си и изскочи през входната врата.

Той проследи с поглед как вратата се захлопна зад нея, взе малката торба, която бе приготвил, и също излезе навън.

След няколко минути тя се появи иззад ъгъла с вдигната нагоре коса. Изглеждаше красива на бледата утринна светлина, едновременно свежа и разрошена. Кръвта му отново затанцува странни танци във вените му, рукна забързано, после се забави, замъглявайки мозъка му. Лукас се обърна с гръб към нея и закрачи напред. Тя можеше да го последва или не. Той чу как се отваря и затваря вратата на пикапа й и забързаните й стъпки.

Тя погледна ножа, привързан към бедрото му.

— Неприятности ли очакваш?

— Не — тихо отвърна той. — Очаквам вечеря. Щом днес ще излизам, искам да донеса нещо за ядене.

— О. Добре. Да, разбира се — кимна тя. — Значи, само го използваш, за да… — Замълча продължително, преди да довърши: — Да осигуриш вечерята.

Лукас присви очи напред, сетне ги извърна към нея. Върху лицето й бе изписано изражението на човек, имащ камъче в обувката, и това го накара да се почувства по същия начин. Тя не го харесваше, смяташе го за различен… странен. Това не му се нравеше. Но вината не беше нейна. Той беше различен и странен и в душата му се отвори празнота, разширяваща се като голяма черна дупка.

Да, той беше различен, ала това не беше най-лошото.

Двамата излязоха от гората откъм другия край на къщата му и откритото пространство се ширна пред тях, небето се къпеше в сребристо и меднозлатисто сияние. Видът на ранното утринно небе го успокояваше и той успя да отклони мислите си от празнотата, която завинаги щеше да бъде част от това, което беше. Можеше да я ненавижда — и той го правеше, — ала не можеше да я промени.

— Между другото, благодаря ти. Сигурна съм, че имаш други занимания. Особено като се има предвид времето. Наистина го оценявам.

Думите на Харпър го изтръгнаха от мислите му и той кимна. Нямаше кой знае каква работа. Имаше запаси от храна за зимата, които би могъл да използва, ако се наложеше. Още преди много зими беше научил колко важно е това за оцеляването и сега знаеше какво да прави много преди първият сняг да падне. Сега всичко, което му оставаше, беше да седи и да се тревожи за бъдещето си. Можеше да го прави както навън, така и седнал сам пред огъня в хижата. Макар че много скоро кибритът му щеше да свърши, а още не бе измислил как ще се справи с това.

Така, както се справяше и преди да имаш.

Ако искаше, можеше да отиде в дома на Дрискол и да открадне кибрита, който му беше нужен. Но не го бе направил. Никога повече не желаеше да стъпва в онази хижа, дори и за да се сдобие с кибрит.

— Колко далече е колата? — попита тя, изравнявайки се с него.

Лукас внезапно забеляза, че не бе взела пушката си — сигурно я бе оставила в колата, когато бе чул вратата на пикала й да се отваря и затваря, — и се зачуди какво я бе накарало да реши да я зареже. Дали бе сметнала, че повече няма защо да се бои от него? Или просто щеше да й бъде по-трудно да върви, ако носи голяма пушка? Това няма значение, каза си Лукас. Нямаше да мисли за начина, по който го караше да се чувства мисълта, че тя му се доверяваше — момичето, чиято снимка бе носил около шията си толкова много години, което беше с него през безбройните часове на борба, болка и самота.

Осъзна, че тя го гледа, и си спомни, че му бе задала въпрос. Колко далече беше мястото? Лукас замълча. Не знаеше как да опише близо и далече, а от вчерашното изражение на шерифа бе разбрал, че беше сгрешил, когато му каза колко много стъпки има между хижата на Дрискол и неговата.

— Не е много далече — рече накрая.

Двамата изкачиха възвишението и пред тях се разпростря долината. През лятото беше изпъстрена с цветя — червени, пурпурни и жълти, всичките преливащи се в едно, а вятърът разнасяше сладостта им.

Повървяха известно време в мълчание, само от шума от стъпките им изпълваше въздуха около тях. Беше студено, но не толкова студено, както предишния ден, а слънцето пробиваше през облаците, стопляйки гърба му. Харпър взе една дълга пръчка, спря се да отчупи част от нея, отново се изравни с него и я използва, за да проверява къде е безопасно да се върви и къде не. Някога и той бе правил това, преди да запомни всяка дупка и всеки камък по земята наоколо.

— Познавам тази земя като петте си пръста — каза й той. — Просто ме следвай.

Тя се поколеба за секунда, но после захвърли пръчката настрани. Още един знак на доверие. Лукас ускори крачки, както и спътницата му, като се стремеше да не изостава, въпреки че неговите крака бяха доста по-дълги.

— Ти водиш хора тук заради твоята… работа?

Той искаше да знае повече за нея — не можеше да се сдържи — и искаше също да узнае повече за света, за живота на другите хора, за нещата, които правеха. Искаше да разбере дали нещо от това ще му пасне, или вече беше твърде различен, за да живее сред тях.

Искаше да разбере дали самият той желаеше това.

— О, значи, си запомнил. Да. През по-голямата част от пролетта, лятото и есента. Водя хората на лов, на лагер или просто на еднодневни екскурзии. През студените месеци има по-малко клиенти, но ми се случва да развеждам запалени рибари, които ловят риба в леда, или скиори и други такива любители на дивата природа. Но пестя пари, за да работя по-малко през зимата. Освен това смятам да уча. Но… о, ти не питаше за това. Така че, да, работата ми е да развеждам хора тук. За да се, хм, радват на красотата на природата, изпълваща душата — довърши тя и изкриви устни.

Имаше дума за подобно изкривяване на устни… коя беше? Някаква усмивка, която беше… Тя се опитваше да бъде смешна по някакъв начин? Дали бе така?

Тя говореше много и прескачаше от тема на тема. Трудно му бе да я следва. Трябваше наум да премисля какво бе казала, за да разбере как да отговори.

— Ти не вярваш, че красотата на природата изпълва душата на човека? — попита Лукас накрая.

Жената изненадано го изгледа.

— О! Искам да кажа, не. Тоест, да. Просто прозвуча блудкаво. Но когато съм сред тази дива пустош, това ми носи покой. — Стрелна го с поглед, преди да прескочи един камък, стърчащ от снега. — Ами ти? Красотата на природата изпълва ли душата ти?

Тя отново му се усмихна — толкова мило, че всички мисли излетяха от главата му. Отмести поглед, за да се окопити и да може отново да ги върне.

Лукас се замисли за нещата, които най-много обичаше в природата, за дома… за дългите летни дни, когато коремът му беше пълен с прясна риба и сладки боровинки, а тялото му беше стоплено. За начина, по който светулките летяха на фона на притъмнялото небе, преди да падне нощта, за любовните песни на вълците, зовящи своите самки, воят им се извиваше високо и ясно до кръглата жълта луна, толкова красиви, че цялата гора притихваше, за да ги слуша. За начина, по който катериците се смееха с едрозъбите си усти, докато вършеха бели и си правеха номера една на друга, за възторжените поздрави на птиците, посрещащи зората, радостни и благодарни за новия ден.

Но Лукас мислеше също и за студа, сковаващ костите му, за самотата, която приличаше на тъмна паст, зейнала в душата му, за дивите прасета с безумните им очи и смразяващото кръвта квичене, за жестоката болка да умираш от глад.

— Да изпълва душата? — попита накрая с нисък, тих глас. — Не. Но тя ме спаси. И ме… наказа. Ако има неща, които да могат да изпълнят душата ми, то аз все още не съм ги открил.

Все още. Обнадеждаващ израз, помисли си той. Изненада се, че още има надежда. Макар и малка.

Тя задълго остана смълчана и когато той я погледна, го съзерцаваше с най-странното изражение на лицето си. Ново и различно, за което той не можеше да измисли название. Беше казал прекалено много… по начин, по който другите не го правеха. Може би. Но тя не изглеждаше разстроена от него, само… изненадана и… нещо друго, за което също нямаше дума за описание. Лукас отмести очи, преструвайки се, че обмисля в коя посока да продължат, макар много добре да знаеше накъде да поемат.

— Ами аз… се надявам, че ще ги намериш. Нещата, които ще изпълнят душата ти.

Или може би по-голямата част от душата ми е мъртва. Но не го каза на глас. Това беше нещото, за което се питаше в най-съкровените си кътчета. Нещото, от което се страхуваше. Другата част, която бе открадната от него и която той никога нямаше да може да си върне.

— Както и да е — подхвана тя, след като той не каза нищо, — ти си прав. Природата може да бъде красива, но и жестока. Аз също го знам.

Лукас си помисли, че може би тя наистина го знаеше.

— Значи, търсиш колата? Затова ли идваш тук? Затова ли си се захванала с тази работа?

Аз бих го направил — рече си той наум. — Ако семейството ми е някъде тук, мъртво или живо, аз също бих го търсил.

Тя спря, той също спря и се извърна към нея. Очите й бяха широко отворени, а устата й бе извита в странна форма. Отмести поглед настрани, после отново го насочи към него.

— Най-вече — каза много тихо и замълча насред думата, като че ли нещо бе заседнало в гърлото й.

Стори му се, че зърна сълзи в очите й, и сърцето му заби по-бързо. Не плачи. Не бъди тъжна.

— Аз никога наистина… предполагам, че никога в действителност не съм го признавала пред себе си, но… да. Търся мястото на катастрофата, откакто станах достатъчно голяма, за да идвам тук сама. Работата е просто… начин в същото време да печеля пари, за да мога да се изхранвам. — Замълча. — Трябва да продължа напред, да реша какво искам да правя с живота си, но съм… като приклещена.

Тя тихо се засмя, но не прозвуча като обикновен смях. Прозвуча по-скоро тъжно.

Лукас се взря в красивото й лице и бавно издиша. Изведнъж внезапно му се стори, че донякъде разбира тази жена, и това го накара да се почувства… човешко същество. Човек.

— Знам какво е да се чувстваш изгубен — кимна той.

Това беше нещото, което го отличаваше от животните. Причината това място никога да не бъде негов истински дом, както беше за тях.

Погледите им се преплетоха и сякаш слънчева светлина запълни пространството помежду им. Невидима, но ярка, топла и реална. Шепотите се усилиха и почти… запяха в душата му. Никога досега не се бе чувствал по този начин. Не знаеше какво да мисли, но му харесваше. Харесваше нея.

Листата шумоляха около тях, ястреб зърна мишка на земята, изкряска в знак, че напада, и рязко се спусна ниско надолу, после се стрелна обратно към небето. Хищната птица отново изкряска, но този път с различни звуци. Гняв. Обядът му бе избягал.

— Колко годишен си бил, когато си дошъл да живееш тук, Лукас? — попита тя.

Той се втренчи в нея, инстинктът му нашепваше да не отговаря на въпроса или може би да излъже. Знаеше го, защото бе научен да прави точно това, със страх и лъжи. Щеше ли да има значение, ако й отговори?

— Почти на осем, така мисля — отвърна той, преди да размисли.

Тя слисано го зяпна.

— Почти на осем? — Поклати глава. — Това не е възможно. Лукас, това… това е незаконно. Това е изоставяне. Някой трябва да отговаря за това.

— Вече е твърде късно. Това няма да промени нищо.

Аз също съм виновен.

Тя се замисли, сетне поклати глава.

— Предполагам, че не, но просто ми се струва неправилно да не се направи нищо. Дори и да не се потърси наказателна отговорност… ти би трябвало…

— Какво? Какво би трябвало да направя? Ти какво би направила?

Тя го погледна, прехапвайки устна. Накрая въздъхна.

— Ами, предполагам, че би могъл да проклинаш Бог. Това обикновено е най-доброто ми решение. Направи го високо, с огромна ярост.

Тя му хвърли бърза усмивка, която някак си изглеждаше тъжна.

Лукас превъртя думите в ума си, представяйки си тези, които не разбираше, мозъкът му усилено работеше.

Огромна ярост. Ярост. Гняв. Голям гняв. Много гневно.

Присви очи към мястото, където се срещаха земята и небето.

— Има ли полза?

— Обикновено няма. Само ме кара да се чувствам наистина нищожна и безполезна.

— Мравка, проклинаща Бога, изкачила се на стрък трева — цитира той по памет.

Думите се изтърколиха от езика му, преди да успее да ги спре. Прехапа устни и се намръщи, когато усети вкуса на кръвта.

Тя му отправи изненадана усмивка, която се превърна в смях.

— Всъщност, да. — За миг се умълча. — Какво ще правиш? Сега, след като Дрискол е мъртъв. Разбрах, че си разменял разни неща с него.

— Да. Но не толкова през последните няколко години. Не се нуждая от Дрискол, за да оцелея. — Замълча за минута. — Ще ми липсват нещата, които ми даваше, но аз оцелях много зими… години без него. Мога да го направя отново, ако се наложи.

Харпър не каза нищо и когато той й хвърли бърз поглед, видя, че веждите й са сключени и тя отново хапе устната си, както, изглежда, правеше, преди да започне да задава много въпроси един след друг.

— Какво се е случило с родителите ти? — попита Лукас в опит да отклони мислите й от него към нещо друго. — Как стана катастрофата?

Гърдите й се повдигнаха и отпуснаха, когато тя пое дълбоко въздух.

— Аз бях също толкова малка като теб, когато целият ми свят умря. — Усмихна се, но усмивката й бързо помръкна. — Или поне така го чувствах.

Той отново я разбра. Разбра начина, по който каза, че целият й свят е умрял; точно това мислеше той, че му се е случило, веднъж, два пъти. Целият свят бе умрял.

Има война.

— Ние се прибирахме у дома след вечеря в Мисула. Аз заспах. — Младата жена поклати глава. — Не знам какво се е случило. Това е най-лошото от всичко. Макар да мисля, че помня катастрофата. Много смътно. Помня падането. Помня, че бях мокра и замръзнала. Беше през зимата. Но следващото, което помня, е, че се събуждам в болницата. Опитах се да съединя отделните образи, но те са само… проблясъци, които не мога да свържа в общ контекст.

Не мога да свържа в общ контекст. Разбиране? Аз не мога… не мога да ги напасна? Да ги свържа заедно. Да. Като пъзел. Това искаше да каже тя. Контекст. Запомни думата. Още една нова сред многобройните други думи, които бе научил през последните дни.

— Как така са намерили теб, но не и колата?

— Изгубени туристи са ме намерили.

— Тук?

Лукас никога не бе виждал никого. Няколко пъти му се бе сторило, че чува гласове на хора. Но това за него означаваше опасност, затова той се бе скривал, за да е сигурен, че няма да пострада.

Те убиват деца.

Тя го стрелна с поглед.

— Да. Били излезли на експедиция в снега, търсели пещери, за които приятели им били разказали. Двама студенти. Властите предположили, че са се изгубили, защото здравата се били напушили с марихуана. Очевидно целите са вонели на трева, но предвид обстоятелствата, никой не обърнал голямо внимание на това. Било изненадващо, че изобщо са успели да се върнат в града.

В казаното имаше много думи, които той не знаеше. Осъзна, че разбира само половината от езика. Може би по-малко. Главата го заболя.

— Както и да е, те дали показания, но нямали представа къде са ме намерили, нито знаели някакви подробности. Властите в района организирали спасителен отряд, най-вече основавайки се на пътищата, през които най-вероятно е минал баща ми, но без някакви отличителни знаци, хората не са знаели накъде да се насочат. Аз съм прекарала дълго време в болницата и когато се събудих, почти нищо не помнех.

— Имала си късмет — беше всичко, което той рече след такъв дълъг низ от думи.

Тя втренчи за около минута присвитите си очи в далечината.

— Предполагам, че да.

Лукас спря, Харпър — също. Той изрови от чантата си парче увита риба и й го подаде.

— Гладна ли си?

Тя го пое, макар че изглеждаше несигурна.

— Умирам от глад. Какво е това?

— Пушена риба с червена ивица.

Той ядеше пушена риба само през зимата, защото бе установил, че така по-дълго не се разваляше, и можеше да се запаси с нея. Обичаше прясна риба, по-добре сурова, но бе донесъл пушена, защото бе решил, че на Харпър повече ще й хареса.

Тя му хвърли странен поглед, но разви рибата, отчупи едно парченце, лапна го и задъвка. Очите й се разшириха и тя задъвка още едно, като изрече с пълна уста:

— Много е вкусно.

Лукас се усмихна и гърдите му се издуха от гордост. Харесваше му да гледа как тя яде рибата, която той бе уловил и опушил. Харесваше му блясъкът на удоволствие в очите й, как устните й лъщят от мазнината. Изпита желание да оближе тези устни, да вкуси солената мазнина върху кожата й.

Замисли се как ще ходи на лов и риболов, ще й носи храна, ще се грижи да й бъде топло и безопасно. Представи си как тя ще го погледне, когато направи всичките тези неща. Тази картина му хареса, но в същото време го смути. Тя не можеше да живее тук.

— Готова ли си? — попита, прибра остатъка от увитата храна в торбата си и се извърна от нея.

Тя каза нещо, докато преглъщаше, и той чу стъпките й зад гърба си.

Когато отново потеглиха, той измъкна от торбата още малко риба и набързо я изгълта, докато наблюдаваше как небето се смени от унило сиво в синьо, докато яркото слънце разпръсваше сутрешните облаци, и как мъглата по върховете на дърветата се разсея. Навсякъде около тях се чуваха капещи звуци, снегът се топеше, като се превръщаше във вода, която през нощта отново ще замръзне, образувайки сребристи водопади с всякакви размери и форми, и дълги заострени висулки.

— Пъстърва — каза тя.

— Какво?

— Пъстрата риба с червена ивица по гърлото. Нарича се пъстърва.

— Пъстърва — повтори той, сетне потрети, за да запомни. Когато я погледна, очите й бяха нежни като небето. — Благодаря ти.

Харпър кимна с изражение на лицето, което той не можеше да определи.

Продължиха да вървят още малко, но тя започна да изостава, когато теренът стана по-стръмен.

— Тук е — каза той, когато пред очите им изникна каньонът.

Харпър застана до него и погледна надолу към затрупаната със сняг пропаст.

— Как, по дяволите, ще слезем долу?

Лукас вдигна очи към нея.

— Ще се спуснем. Ако искаш да слезеш долу, ще трябва да ме следваш.

Тя се поколеба само за миг, след което кимна.

Лукас остави торбата на земята и приближи към мястото, където едно дърво бе пораснало отстрани на скалата. Корените му бяха дълбоко вкопани в скалните цепнатини. Залови се за един от тях и с лекота се залюля надолу, както го бе правил толкова много пъти при всеки сезон. Спускаше се по стръмната скала, намирайки места, където да стъпи, като оставяше достатъчно пространство за Харпър да го последва. Когато наклони глава, за да я види, тя изглеждаше нервна, но се спря само колкото за един удар на сърцето, преди да го последва, правейки същите движения като неговите.

Лукас се движеше бавно, много по-бавно, отколкото ако беше сам, но мислеше, че тя се справя добре. Подобно на малко миещо мече, което за пръв път се катери след майка си нагоре по някое дърво. Бавно. Внимателно. Естествено.

С всяко движение дишането й се учестяваше, ставаше все по-накъсано. Обаче тя не се бе задъхала, докато вървяха до тук, затова той се зачуди какво става, но не я попита. Родителите й бяха на дъното и навярно това беше причината да не може да си поеме дъх.

Неговият крак пръв докосна земята, заледеният сняг изскърца под него и той стъпи върху замръзналата почва. Тук долу беше по-студено, по-тъмно, закрито от слънцето и дъхът й излизаше на малки облачета пара, когато Харпър стъпи до него. Светът около тях тънеше в тишина.

Очите им се срещнаха. Харпър изглеждаше различна… уплашена или по-тъжна, или… нещо друго, погледът й прескачаше наоколо. Той се придвижи към мястото, където знаеше, че е колата. Изгреба малко сняг и се видяха голите клони, покриващи синята кола, които бяха обрасли с листа през другите три сезона.

Показа се част от синята боя, светлината блестеше и се отразяваше от метала. Харпър свали една от ръкавиците си, бавно се протегна и я докосна, сякаш не вярваше, че е истинска. Отдръпна ръка, а Лукас разчисти още няколко клона и изтръска снега от смачканата и мръсна кола.

Скелетите бяха същите, както когато ги намери — единият бе обърнат към задната седалка, а другият бе наведен напред. Сърцето му натежа в гърдите. Тези хора бяха нейното семейство.

Всичко около тях се смълча, дори птиците спряха утринните си песни. Внезапно Харпър политна напред и риданието й разцепи въздуха. Вкопчи се в него и Лукас я улови. Първо се сепна, после застина, обгърна я с ръце и я притисна към гърдите си, докато тя плачеше неудържимо, скръбта й отекваше сред стените на каньона и чезнеше в гората над тях.

Глава 16

Харпър разтри очите си, все още бяха подпухнали и я сърбяха дни след като намери родителите си. Разбира се, предишната вечер бе плакала, докато най-сетне не заспа от изтощение. Гледката на скелетите им изпълваше съзнанието й, пронизваше сърцето й. Сега се чувстваше толкова невероятно изцедена. Вратата се отвори и агент Галахър влезе в стаята, постави картонена чаша с кафе пред нея, бръкна в джоба си и извади няколко пакетчета захар и сметана на прах. Сложи ги заедно с бъркалката до чашата.

— Предположих, че ще имаш нужда.

Харпър обви длани около горещата чаша, приятната топлина проникна в тялото й и раменете й съвсем леко се отпуснаха.

— Много благодаря.

Бяха нужни два дни, за да се организира изваждането, но колата, за която бе потвърдено, че е принадлежала на родителите й, преди няколко часа бе изтеглена от дъното на каньона и откарана в Мисула. Екип от следователи трябваше да установи дали колата е паднала в пропастта и дали това е причинило злополуката.

Останките на родителите й бяха прехвърлени в лабораторията по съдебна медицина в Мисула, въпреки че Харпър не смяташе — имайки предвид това, което бе видяла, — че имаше какво да се изследва, освен кости. Потръпна при спомена за това, което бе останало от двамата души, които най-много бе обичала на този свят.

Оценяваше положените усилия, вниманието и грижовността, с които знаеше, че щяха да се отнесат към останките на родителите й. Разбира се, баща й беше многоуважаван шериф и гражданин на обществото и тя знаеше, че целият град би желал да му бъде устроено достойно погребение.

Що се отнасяше до самата нея, Харпър не можеше да определи чувствата си. Очаквала беше да почувства облекчение и тя наистина го бе изпитала, но освен това беше очаквала някакво усещане за приключване, някакво усещане, че вече може да продължи с живота си. Не бе почувствала нито едно от двете, ала родителите й бяха намерени само преди четиридесет и осем часа. Бяха изминали само четиридесет и осем часа, откакто Лукас я бе държал в прегръдките си в онзи мрачен, студен каньон. Само четиридесет и осем часа, откакто мълчаливо бяха извървели дългия път до хижата на Дрискол, откъдето тя се бе обадила на агент Галахър. Предполагаше, че беше нужно време. Седмица… може би две, докато ще може най-после да загърби трагедията и да приеме факта, че те никога няма да се върнат.

Аз съм сама на този свят.

Не че бе мечтала или се бе надявала да се върнат. Не се бе самозалъгвала, че двамата не са мъртви и не са си отишли завинаги. Просто… липсата на доказателство за смъртта им — на факта, че не само си е въобразила злополуката, студа, пропадането, което ги бе отнело от нея — й бе пречила да се излекува емоционално и да продължи напред.

Да каже преди два дни онези думи на Лукас, признавайки, че се чувства като приклещена, беше много важно откровение за нея. Упоритото търсене на колата и останките на родителите й не й бе дало възможност да продължи напред. През всичките тези години по някакъв начин я бе държало в капан — емоционално застинала. Когато надникна в очите му и отговори честно на въпроса му, внезапно всичко й бе станало кристално ясно. Сега обаче бе намерила семейството си. Вече не беше изгубена във времето. Сега… сега можеше да реши какво да прави с остатъка от живота си. Беше го искала, сигурна беше в това. Просто… не онзи ден.

— Ще ми се да ми беше казала, преди да отидеш в дома на Лукас. Щях да дойда с теб.

Харпър се върна в настоящето и осмисли това, което й бе казал агент Галахър, който бе седнал на стола срещу нея.

— Съжалявам. Помислих да се обадя, но… Смятах, че съм полудяла. Онзи медальон… беше минало много време, откакто го бях видяла за последен път. Реших, че може би си въобразявам разни неща.

Агент Галахър я изгледа изпитателно за миг.

— И така, по някое време Лукас е открил катастрофиралата кола на родителите ти и е взел колието?

Харпър кимна.

— Каза, че е станало преди години.

— Каза ли защо го е носил на шията си?

Харпър сви рамене.

— Не съм питала. Предположих, че просто му е било интересно. Не знам.

Може би беше харесал снимката на семейството в медальона. Нещо, което не е имал. Припомни си как я бе прегръщал, докато тя плачеше, нежно, но сковано, като че ли не знаеше как точно се прегръща друг човек. Запита се дали някой някога го бе прегръщал и сърцето й се сви от болка, когато си отговори, че вероятно не е. Или поне… не и от много дълго време.

— Колата е била намерена на километри от дома на Лукас. И доста далече от магистралата между Мисула и Хелена Спрингс. Можеш ли да се сетиш защо родителите ти биха свърнали от магистралата, за да поемат по черните пътища? И защо изобщо са се намирали толкова далече от магистралата?

Харпър бавно поклати глава.

— Не. Баща ми е пътувал с кола от Мисула до Хелена Спрингс стотици пъти. Познаваше маршрута като петте пръста на ръката си.

Харпър се опита да си спомни нещо от някогашното пътуване до вкъщи, нещо, което би хвърлило светлина върху тази нова информация. Но както винаги, когато ставаше дума за катастрофата, в паметта й беше празно петно. Нищо, с изключение на усещането, че колата пропада, и после разтърсващо костите падане на дъното на каньона. Накрая… мрак.

— Това обяснява защо спасителният отряд не е открил колата — промърмори младата жена на глас.

Те бяха претърсвали района със седмици, преди да се откажат. Нищо чудно, че собственото й търсене никога не бе дало резултат. Тя бе търсила с километри и километри от мястото, където се е случила злополуката. Тя е била…

— Имаш ли някакъв спомен да се изкачваш нагоре от онзи каньон?

Харпър се намръщи.

— Не… не съвсем. — По-скоро кратки проблясъци. Ръцете й се протягат, сграбчват. След това… нищо. — Това е странното — продължи. — След като съм оцеляла от почти фатален инцидент в леденостуденото време, нямам никаква представа как съм се измъкнала от онази дупка. Трябва да съм се изкатерила нагоре, но… — Поклати глава и още по-силно сбърчи чело. — Може би адреналинът… не знам. Бях в кома месеци след това и паметта ми е просто толкова…

Разтри слепоочията си, сякаш по този начин можеше да поправи мозъка си, да помогне да си възвърне спомена за онези изгубени часове.

— Може би е по-добре, че не помниш — тихо рече агент Галахър. Наклони глава. — Възможно ли е да си била изхвърлена от колата, Харпър? Преди да е полетяла от ръба на каньона?

— Да. Предполагам. Разбира се, би трябвало да съм била с колан. Но би могло той да е повреден? Може би криминалистите в Мисула ще открият нещо. — Тя поклати глава. — Аз просто не мога да си спомня. Но бях цялата в синини, рани, имах счупени кости и вътрешни наранявания. Просто предположих, че съм получила раните, докато съм била вътре в колата. Но не е изключено, ако съм била изхвърлена от нея, преди да падне в онзи каньон, тогава да съм получила онези рани.

Навярно някак си съм успяла да се изкатеря и да вървя… докато онези туристи са ме намерили.

Агент Галахър кимна.

— Мисля, че е по-вероятно.

В такъв случай тя е паднала от колата, а не заедно с нея. Което би означавало, че е знаела, че ще катастрофира — или един от родителите й я е предупредил… Младата жена отново разтри слепоочията си. Никога не бе имала отговори на тези въпроси. Нямаше начин да узнае каква е била последователността на събитията.

Била е открита часове по-късно да скита в снега, измокрена до кости, на ръба на измръзването. Слава богу, че изгубените туристи са я намерили и са имали възможността да я подсушат и върнат в цивилизацията достатъчно бързо, за да не измръзне до смърт. Седмици по-късно се бе събудила в нов свят — този, който не познаваше, и оттогава се опитваше да не се изгуби в него.

— Харпър — агент Галахър замълча, изглежда, обмисляше думите си, — знам какво означава да издърпат килимчето изпод краката ти. Не мога да си представя, че ти се е случило, когато си била само едно дете, с ограничени умения за справяне със света.

Тя го погледна, видя очертанията на устата му, очите, пълни със съчувствие. Разбиране. Той знаеше. Запита се какво ли пословично килимче е било издърпано изпод неговите крака. Запита се дали съществуваха умения за справяне със загубата на целия ти свят, независимо дали си на седем, или на седемдесет.

— Благодаря — промълви Харпър и наистина го мислеше.

— Може ли да те попитам кой те е отгледал след смъртта на родителите ти?

— Бях погълната от системата за приемни грижи. — Харпър сведе поглед и за миг зачопли ноктите си. — Баща ми беше по-възрастен от майка ми и по времето на катастрофата неговите родители живееха в старчески дом. Вече са покойници. Майка ми беше отчуждена от семейството си и аз никога не съм го познавала. Те не са изявили желание да ме вземат при себе си, след като тя почина. — Харпър замълча. — Майка ми имаше брат, но той също не е пожелал или не е имал възможност да се грижи за мен. Така че…

Толкова много се криеше в тези две малки думи, но тя не искаше да си спомня за шестте премествания, за прехвърлянията от един приемен дом в друг, за самотата, за страха, за начина, по който вратата й проскърцваше нощем в първия й дом, как се преструваше на заспала и се молеше на Бог той да си тръгне. Как се бе затворила в себе си и как няколко години й бе трудно да общува с хората. Как никой не отдели време, нито се опита да проникне през стените, с които се бе оградила. Как книгите, а не хората, най-накрая й бяха помогнали да се освободи от оковите на съзнанието си, да се измъкне от собствената си черупка, да преодолее болката и скръбта. Не, имаше прекалено много неща, за които не искаше да си спомня, а още по-малко да се задълбочава в тях. Особено тогава.

— Нима в града не е имало никой, който е можел да те приеме в дома си?

Харпър поклати глава, а агент Галахър изчака няколко секунди, преди да добави:

— Това е… истинско нещастие.

Тя докосна медальона, който сега висеше около шията й, и си представи снимката вътре, щастливото семейство, което бе имала тогава.

— Да, точно така беше. — Поклати глава. В момента не желаеше да се чувства потисната и нещастна. — Между другото, благодаря, че уредихте смяната на акумулатора. Надявам се, че моето отиване при Лукас, за да го попитам за колието, не е попречило по някакъв начин на разследването ви.

— Не. Не. Моето разследване е нещо съвсем отделно. Това беше добро интуитивно хрумване от твоя страна и аз се радвам, че Лукас е имал възможност и желание да ти помогне. — Агентът мило се усмихна. — Какво е впечатлението ти от Лукас сега, след като прекара повече време с него?

Харпър срещна погледа му и се замисли над въпроса. Лукас. Смутен. Сдържан. Мълчалив. Издръжлив. Надежден.

— Нито за миг не съм се почувствала застрашена от него. — Тя замълча. — Всъщност той изглежда… ами… грижовен. Беше разтревожен за малките лисичета, които аз на практика прегазих. — Погледна агент Галахър, видимо засрамена от безотговорното си поведение. — Случайно. И той нито за миг не представляваше заплаха. Макар че бях подготвена за противното — додаде тя, като мислено се намръщи, представяйки си как ли е изглеждала в очите на Лукас, когато цъфна на прага му с пушка в ръка и настояваща за отговори. — Езикът му е… примитивен, но предполагам, че той несъмнено е интелигентен. Изглежда смутен от някои термини… лицето му добива едно особено изражение… но той не си признава, когато не знае някоя дума. Буквално можеш да го видиш как се опитва да си я обясни. Това е… Както и да е, той е предпазлив, но понякога е забавен. Искам да кажа, нарочно. И… защо ме гледате по този начин?

— Ти го харесваш — усмихна се агент Галахър.

Харпър се засмя.

— Да го харесвам? Не. Искам да кажа, разбира се. Той е… интересен.

Усети, че бузите й пламват, и й се прииска да ги обхване с шепи, но се овладя.

Усмивката на агент Галахър помръкна и в очите му се появи загрижено изражение. Бащинско. Гърдите на Харпър се стегнаха.

— Просто бъди внимателна. Наистина нищо не знаем за него. Все още. А и засега той е единственият обект на интерес в това разследване.

— Ще внимавам. Искам да кажа, че и без това повече нямам причини да общувам с него.

— Щастлива случайност е, че са се обърнали към теб за помощ за случая на Дрискол и човекът, който е бил задържан, за да отговаря на въпроси, в крайна сметка е помогнал да се разреши загадката къде е била колата на родителите ти през всичките тези години.

— Не мислех, че е типично за правораздавателните органи да вярват в щастливи случайности — рече тя и дари агент Галахър с първата си искрена усмивка, откакто бе изплакала сърцето и душата си в онзи каньон.

Агент Галахър се засмя.

— Обикновено, по правило не вярваме. Нашата работа е да намираме обяснения, които не са свързани със съдбата. — Усмивката му стана по-широка. — Но в този случай, изглежда, всичко е чист късмет.

Чист късмет. Не й ли бе казал Лукас нещо подобно, когато му разказа как е била намерена от заблудени туристи? Тя винаги се бе смятала за лишена от късмет. Може би един от най-големите каръци, които познаваше. Ала може би е разглеждала нещата от грешния ъгъл. Да, беше ужасна трагедия, че родителите й са й били отнети, когато е била толкова малка — трагедия, която бе белязала живота й по безброй много отрицателни начини. Но… в същото време можеше да се каже, че в живота си бе имала и немалко… да, късмет. И навярно сега можеше да се научи да открива положителните неща в живота си, ако се вгледаше достатъчно усърдно.

— Знам, че последните дни бяха дълги и тежки за теб, но позволяваш ли да ти задам един бърз въпрос за нещо, което е свързано с престъплението в Ларкспър?

Младата жена разтри очите си, доволна, макар и за няколко минути, да насочи мислите си към нещо друго.

— Да, разбира се.

Агент Галахър извади една снимка от бележника си и й я подаде. Беше на купчина книги, подредени върху нощно шкафче.

— Можеш да видиш заглавията върху гръбчетата. Всичките са книги за юноши. Това, за което се чудя, са парченцата от стикери, които очевидно са били отлепени. Корицата все още лепнеше на някои места, сякаш съвсем наскоро са били махнати.

Харпър се вгледа по-внимателно в снимката, погледът й се задържа на местата на гръбчетата на книгите, където имаше следи, сякаш някой бе изстъргал стикерите с нокът.

— Помислих, че са били купени от антикварна книжарница в града или нещо подобно, но в Хелена Спрингс няма такава. После реших, че може би са взети от библиотеката, но тази в Хелена Спрингс използва бели стикери за своите книги.

— Да — съгласи се Харпър. — Както и библиотеката в Мисула. Но освен това библиотеката в Мисула използва и жълти стикери за някои от книгите си. — Бях там наскоро. Това може да е част от жълт стикер. Отдолу е обозначено от коя библиотека е книгата, а отгоре — срокът на заемането.

Харпър му върна снимката.

Агент Галахър се намръщи.

— Чудя се защо някой ще маха листчетата от книгите, които е взел за четене.

Младата жена сви рамене.

— Може би тя не е възнамерявала да ги върне.

— Да. Може би. Благодаря ти, Харпър, беше ми много полезна. Ще те закарам до вас — рече той и се изправи. — Сигурно си изтощена. — Извърна се и я погледна в очите. В неговите се четеше същото съчувствие, което бе видяла преди малко. — Надявам се, че сега, след като вече можеш да погребеш родителите си и да имаш място, което да посещаваш, това ще ти помогне да затвориш тази страница от живота си.

— Аз също се надявам — отвърна тихо тя. — Много силно се надявам.

Защото винаги бе копняла за място, където да излива мъката от загубата си. Място, където може да се сбогува.

Глава 17

Джак не бе ял от три дни. Стомахът го болеше, разяждан от глада, който го караше да се чувства слаб и сънлив. Но не биваше да спи, не и ако искаше да живее. Живей! Пъп беше излизал на лов, нямаше го дълги часове наред, но дори и той, ловец по природа, не бе имал късмет. Отвън времето беше отвратително, животните се бяха изпокрили в леговищата си, затрупани със сняг или блокирани от леда. Много от тях щяха да умрат преди края на зимата. Запита се дали и той щеше да умре.

Сърцето на Джак биеше по-бавно, сякаш се готвеше да спре. Туп, туп. Може би щеше да спре. И на кого щеше да му пука? На никого. Никой дори нямаше да узнае.

Храната му бе стигнала за четири дни от бурята, която все още бушуваше, но нямаше за повече.

Джак се бе опитал да улови риба, но не можа да пробие дебелия лед, след като с часове го удря с остър камък. Беше чакал край водата с надеждата, че някой елен ще се появи, за да пие, но студът бе толкова свиреп, че Пъп започна да скимти, нисък звук на болка, който Джак разбираше дори по-добре от своя покрит с пухкава козина приятел. Нямаше избор, освен да се върне в хижата, умиращ от глад и с празни ръце.

— Трябва отново да опитаме, Пъп — каза той и животното изправи глава, взира се в Джак около минута, после отново я сведе, сякаш казваше: няма начин.

— Трябва да го направим — възрази Джак. — Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-слаби ставаме.

Понякога Джак се чудеше дали не беше подло да държи Пъп вътре в хижата със себе си, питаше се дали неговите вълчи инстинкти няма да… отслабнат, ако не ги използва постоянно. Пъп трябваше да живее сред глутница, сред други вълци, които щяха да си помагат един на друг, за да оцелеят. Вместо това Пъп имаше само Джак, но Джак все още се нуждаеше от него, за да му помага да си осигурява храна и най-вече… най-вече, имаше нужда от приятелството му. Пъп беше единственият му приятел в целия свят и той знаеше, че не би искал да живее толкова дълго без него по време на тази война. Джак може би щеше да се откаже, но заради Пъп никога не би го направил. Пъп му бе спасил живота през онази ужасна, страховита нощ и още много пъти след това, а сега беше ред на Джак да го опази в безопасност и да му осигури храна или да умре, докато се опитва.

Джак облече най-топлите си дрехи, животински кожи, които бе съшил, и няколкото дрехи, които бе получил от Дрискол в замяна на други неща. Би изстрадал пътуването до хижата на Дрискол, ако имаше нещо, което да размени за храна, но не само че нямаше нищо, което би могъл да даде, но и Дрискол му беше заявил, че това било единственото, с което не можело да се сдобие. В града нямало много храна и дори Дрискол се затруднявал да намери достатъчно за себе си. Джак се питаше дали войната не бе продължила прекалено много зими и заради това храната все повече бе намаляла, дали хората от града в един момент нямаше да започнат да идват на лов за животни и друга храна, която можеха да съберат в гората.

Дори сега, когато помислеше за войната и за хората, за които Дрискол му бе казал, че убивали деца, онзи глас започваше да повтаря в главата му: Оцеляването е единствената ти цел.

Когато пристъпи навън, лек трепет премина през Джак, който нямаше нищо общо с бушуващата буря. Той присви очи срещу хапещия студ, изгарящ кожата му.

Стисна джобния нож с увитите си в кожа ръце, готов и изпълнен със стръв да убие всяко дребно животно или птица, което се изпречи пред очите му. Обаче гората беше застинала — притихнала, — дори на зимните птици им бе твърде студено, за да пеят.

Джак се спря на върха на малкия хълм, Пъп беше на няколко крачки отзад, и видя нещо, което приличаше на елен, да лежи насред открития участък.

Очите му се разшириха и за около минута той само се взираше. Дали животното бе измръзнало до смърт на място? Но не… виждаше кръвта, просмукваща се в снега. Пристъпи напред. Дали друг звяр не го бе убил и после го бе зарязал неизяден? Но защо ще го прави, когато беше толкова трудно да се намери храна?

Стомахът на Джак се сви болезнено от глад и той ускори крачки. Не го беше грижа защо животното лежи там. За него беше важно, че беше там и щеше да сложи край на жестоките болки, разкъсващи стомаха му.

— Махни се от моята храна — чу той, когато приклекна.

Извъртя се към гласа, вдигнал джобния нож срещу заплахата. Пъп тихо изръмжа и се сви, готов за атака. Беше друго момче като него, с руса коса, стигаща под раменете, застанало в бойна поза с вдигната лява ръка, в която блестеше нещо. За минута Джак застина от изумление, сетне сърцето му започна да блъска в гърдите, ударите отекваха в главата му. Те се взираха един в друг, очите на другото момче блестяха… налудничаво, лицето му бе изкривено от омраза. Насилие. То се нахвърли върху Джак, влачейки левия си крак. Имаше нещо, което не беше наред.

Джак бързо вдигна ръце, опитвайки се да покаже на момчето, че не представлява заплаха. Стомахът му отново се сви от болка.

— Ти ли уби този елен? — попита той с треперещ глас.

— Махай се — излая другото момче, пристъпи напред и замахна към Джак с това, което се оказа ловджийски нож.

Джак отскочи назад, избягвайки острието. Пъп се озъби и се хвърли напред.

— Пъп, не! — заповяда високо Джак, макар да не бе сигурен дали приятелят му ще се подчини. Трябваше да направи нещо, при това бързо. — Ей. Почакай, почакай! Изслушай ме, можем да си го поделим. И двамата сме гладни, а има достатъчно месо за всички. Повече от достатъчно.

Помисли си да му предложи хижата си, одеялото, нещо, с което да се подсуши и стопли, но не знаеше кое е това момче — можеше да е на страната на врага, — нито беше сигурен дали въобще е безопасно да му предлага каквото и да било. Изглеждаше побъркано и Джак не беше сигурен, че изобщо чува думите му.

Но така или иначе, нямаше да му позволи да отмъкне всичкото месо, проснато на земята между тях. Ако го направи, можеше да умре от глад. Също и Пъп.

— Ще си го поделим — повтори Джак, този път по-силно и се опита да привлече погледа му. Но очите на момчето оставаха приковани в мъртвия елен с толкова изтерзан поглед, че Джак усети как болката пронизва собствения му измъчен стомах. — Ще ти помогна да одерем кожата и да отделим месото. Това е дълга и тежка работа. Аз ще свърша повечето от нея — предложи той. — Можем да се обединим. — Затърси правилните думи, които да накарат момчето да го чуе и да се съгласи, но на него, изглежда, не му пукаше какво говореше Джак. — Как се казваш? — попита той, опитвайки друг подход. — Аз съм Джак, аз…

Момчето отново пристъпи много бързо напред, замахна с ножа. Джак отскочи назад, острието едва не го засегна. Пъп се хвърли напред и момчето изръмжа, размахвайки ножа напред-назад във въздуха, напред-назад. При едно от замахванията ножът раздра крака на Пъп и вълкът нададе вой от болка, кръвта шурна върху белия сняг, докато се отдръпваше, куцукайки назад. Продължаваше да ръмжи, но повече не се нахвърли върху момчето с ножа.

— Стой там, Пъп! — изкрещя Джак, вдигна джобния си нож към противника, опитвайки се за последен път да го убеди да не напада. — Знам, че си гладен. И аз съм гладен. Не се опитвам да отнема твоето месо. Искам само да си го поделим. И двамата можем да се заситим. Можем да се обединим…

Момчето нададе боен вик и се хвърли към Джак. Остра болка прониза бузата на Джак. Той изкрещя, отскочи отново назад и вдигна ръка към пламтящото си лице. Увитата му с кожа ръка потъмня от кръвта. Гняв и страх се смесиха в гърдите му и той се отказа от идеята да убеждава, вместо да се бие. Това момче не му остави избор — трябваше да защитава живота си. Следващото замахване на вражеския нож можеше да пререже гърлото му. Момчето пред него се биеше, за да убие.

Двамата се обикаляха в кръг, дъхът им излизаше на малки облачета пара във въздуха. Бяха достатъчно близо, така че всеки удар с ножа можеше да бъде смъртоносен. Нещо горещо изригна в Джак, ударите на сърцето му отекваха с грохот в ушите му. Може би ако успея да избия ножа от ръката му, ще мога…

Другото момче нападна, тялото му удари Джак с гръмко ох и двамата паднаха на земята, заледената снежна кора под тях се пропука с хрущене. Съперниците изкрещяха и се претърколиха, грухтейки, докато Пъп ръмжеше и скимтеше някъде отзад, надалече, или поне така се струваше на Джак. Можеше да чуе само бумтящите удари на собственото си сърце и острото поемане на въздуха, докато двамата се опитваха да се уловят за нещо, всеки един от тях стремейки се пръв да използва оръжието си.

Отново се претърколиха и ръмженето на Пъп се чу по-близо, миризмата му изпълни ноздрите на Джак.

— Стой назад! — изкрещя на Пъп, отново се търкулна, жонглирайки с ножа, докато се опитваше с все сили да отклони ножа на другото момче от себе си.

Но краткият вик към Пъп бе дало преимущество на другото момче, то замахна и острието се вряза в ръката на Джак, преди той да успее да го избегне.

Джак извика от изгаряща болка и ужас, хвърли се с цялото си тяло напред и прониза гърдите на момчето със своя нож. Право в сърцето.

Всичко спря. Момчето застина за миг, очите му се разшириха, сетне клепачите му се затвориха. От ъгълчето на устата му протече тънка струйка кръв, спусна се надолу по брадичката и попи в окъсаното, прекалено малко яке, с което то беше облечено.

Джак го сграбчи. Какво направих? Той не може да умре. Не и само от едно намушкване. Не! Очите на доскорошния му противник срещнаха неговите, безумната мъгла в тях се бе стопила. Погледите им останаха преплетени, диханията им се смесиха, въпреки че дишането на другото момче стана по-слабо, по-плитко и накъсано. Сърцето на Джак замря, когато — за частица от секундата — другото момче изглеждаше… щастливо. То се усмихна, преди тялото му да се отпусне, и двамата паднаха в снега.

Джак се разрида, измъкна се изпод мъртвото момче, чието тяло се свлече върху снега. Изправи се на крака, целият разтреперан, и се надвеси над неподвижното тяло. Заради шока светът наоколо изглеждаше прекалено ярък и нереален. Сън. Кошмар. Той бе убил човек. Усети нещо топло по страните си и осъзна, че плаче. Избърса влагата, преди сълзите, смесени с кръвта, да замръзнат.

Втренчи се в момчето, погледът му обходи скъсаните дрехи, изкривения крак и почернялото стъпало, сега открито, след като ръчно направената обувка се бе изхлузила по време на битката. Джак затвори очи и сърцето му се сви.

Аз щях да споделя с теб, прошепна задавено на себе си.

Втренчи се в лицето на момчето, което вече не изглеждаше лудо, смъртта го бе направила да изглежда по-малък. Изведнъж той го позна. Това беше русокосото момче, което бе паднало с него от скалата през онази нощ. Явно през цялото това време също бе живяло тук.

И каквото и да беше преживяло, го бе накарало да полудее.

Не! Дали това момче бе преминавало покрай него в гората, криейки се от шума на стъпките, защото бе помислило, че са вражески? Мисълта беше прекалено ужасяваща, за да се задълбочава в нея.

Вместо това се извърна към Пъп, който сега лежеше в снега и голямо петно кръв се бе образувало до ранения му крак. Сърцето му, което бе забавило ритъма си, сега отново запрепуска. Джак трябваше да отнесе ранения си приятел в хижата, за да се погрижи за раната. Взе острия, извит нож на момчето и го затъкна в колана на панталона си. После отиде бързо до Пъп, вдигна на ръце голямото животно и го преметна през рамо.

Приближи отново до мъртвото момче и изтри сълзите, които отново се затъркаляха надолу по страните му, опитвайки се да измисли какво да каже над трупа му. Неговата бака беше казвала молитви, но той не помнеше нито една от думите, които тя бе нашепвала, докато държеше броеницата в ръцете си.

Пъп тихо простена и Джак леко го отмести, опитвайки се да не притиска раната му.

— Сияйна звезда, ярка звезда — промълви Джак накрая. Думите се отрониха бързо, макар да знаеше, че това не беше молитва, но нямаше какво друго да каже. — Падаща звезда щом видя тази нощ, ще изрека желание едно, тази нощ да се сбъдне дано.

И сетне затвори очи и пожела момчето да тича сега на воля из поля, пълни с дъхави цветя, под топлото небесно слънце. Да бъде излекувано, цяло и сито.

Земята беше прекалено замръзнала, за да може Джак да го погребе, затова остави тялото там, където лежеше. Момчето и без това вече нямаше нужда от него, а гората имаше. Други гладни създания щяха да се нахранят от него и да преживеят още един ден.

Като Джак.

Макар да имаше чувството, че част от него бе умряла ведно с мъртвото момче в снега.

С Пъп на рамо, той сграбчи крака на елена и го затегли зад себе си, поемайки по обратния път към дома. Гняв и безпомощност бушуваха в гърдите му. Гневът се надигна като могъща вълна, докато крачеше в студа. Вдигна лице и изкрещя към сивото като скалите небе, а сълзите замъглиха погледа му. Те бяха виновни! Мъжете, които бяха отвлекли него и другото момче. Мъжете, които се бяха опитали да убият деца. Мъжете, които бяха превърнали едно малко момче в полудяло животно, копнеещо за смъртта.

Мъжете, които ме превърнаха в убиец.

Глава 18

Харпър седеше в леглото, подвила крака под себе си, втренчена в бялата стена насреща й. Чаят, който си бе сварила, беше изстинал и тя остави чашата върху нощното шкафче и въздъхна. Дори не обичаше чай. Но винаги й се бе струвал подходяща компания в моменти на самовглъбяване и пълен покой.

Жалко, че не бе стигнала много далече в първото и напълно бе пропаднала в опитите да достигне второто.

Взе дистанционното, пусна телевизора и превключи на новинарския канал. Върху екрана се появи синоптикът, съобщаващ с напевен глас прогнозата. Още сняг. Още студ. Отвратително.

Замисли се за Лукас, насред онзи пущинак, със засипани от снега прозорци, съвсем сам в малката хижа. Дали се чувстваше самотен? Би трябвало, нали? Той беше човек, който нямаше абсолютно никого в живота си. Харпър също беше самотна, можеше да го признае. Но поне имаше приятели, малката общност, в която живееше, книги, мобилен телефон, телевизор да прогони тишината, когато почувстваше необходимост от илюзорна компания.

Затова ли той бе отмъкнал списанията? За да има какво да прави в онези самотни нощи сред дивата гора? Младата жена потръпна, въпреки че й беше топло и уютно, сгушена под одеялото в леглото си. Ужасяваше я само мисълта за неговата пълна изолация.

Защото я разбираше.

Не като него — а и как би могла? Но откакто се помнеше, винаги бе страдала от самотата, терзана от усещането, че се носи по живота, опитвайки се отчаяно да се залови за нещо — каквото и да е, — което да й бъде опора. Винаги се бе опитвала безуспешно отново да си възвърне това, което й бе отнето толкова внезапно и брутално. Уюта. Дома. Любовта. Сега… тя бе намерила колата, можеше да погребе родителите си, ала въпреки всичко се чувстваше празна, както винаги. Изгубена, както винаги. Също толкова самотна. Защото това, което в действителност се опитваше да си върне, не можеше да бъде намерено там, където го търсеше.

Дали той изпитваше същото чувство на самота? Той също е бил изоставен. Оставен да се грижи сам за себе си по начини, които тя навярно дори не можеше да си представи.

А и дори да се остави настрани самотата — макар че сама по себе си тя изглеждаше… ами трагична, — как щеше Лукас да оцелее, като нямаше с какво да ловува, тъй като лъкът и стрелите му бяха отнети от шерифа? Замисли се за ловджийския нож, който бе привързан към бедрото му, този, за който й бе казал, че ще използва, за да осигури вечерята. В онзи миг беше поразена и дори сега се чувстваше объркана. Какво щеше да прави той? Ще нападне някое животно, ще пререже гърлото му, ще го одере, разфасова и… Харпър се уви по-плътно с одеялото, осъзнавайки, че отвратено се е смръщила, и се опита да отпусне напрегнатите си мускули. Ловът не беше нещо непознато за нея, но не се сещаше за някого, който би убил животно с нож.

И какво щеше да прави Лукас сега, когато не разполагаше със свястно оръжие за лов и с никого, с когото да общува, след като Айзак Дрискол бе убит? Той й бе казал, че е оцелял и преди Дрискол и щял да оцелее и сега. И това може би беше вярно. Но ако имаше нужда от нещо? Ами ако пострадаше или се разболееше? Досега може и да е живял изолирано, но сега… сега беше напълно отрязан от външния свят.

— Какво би трябвало да направя?

— Хм. Предполагам, че би могъл да проклинаш Бог. Това обикновено е най-доброто ми решение. Направи го високо, с огромна ярост.

— Има ли полза?

— Обикновено не. Само ме кара да се чувствам нищожна и безполезна.

— Мравка, проклинаща Бога от върха на стръкче трева.

Защо тези думи й звучаха толкова познато? И защо й се струваха… по-изтънчени, отколкото би очаквала от човек, който говореше малко и не бе имал достъп до книги?

При все това той цитираше някого. Или… нещо. Ето защо. Книга или стихотворение. Харпър беше сигурна за това. Някак си знаеше тези думи. И веднага, след като ги изрече, той изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че ги бе казал. Много бързо бе сменил темата.

Харпър стана, одеялото падна на пода. Грабна лаптопа, седна, влезе в интернет и написа думите в полето за търсене.

— Знаех си — промърмори с разтуптяно сърце.

Това беше един от по-малко известните цитати от „Граф Монте Кристо“.

Нейният пещерен човек беше цитирал Александър Дюма.

Нейният пещерен човек? Не точно. Но…

Пещерният човек беше цитирал Александър Дюма.

За миг се втренчи в компютъра, преди да затвори очи. Смътен образ на майка й пробяга в съзнанието й. Харпър седи на пейка с баща си, а майка й идва към тях, усмихната. Баща й казва нещо, което разсмива майка й, тя оставя тюркоазената раница до тях и го целува, преди да вземе Харпър в прегръдките си и да попита какво са донесли за обяд.

Онази тюркоазена раница. В нея майка й носеше училищните си тетрадки. Баща й през смях бе заявил, че с нея повече прилича на гимназистка, отколкото на учителка. Учителка по английски, която в часовете по литература винаги избираше за четене любимия си роман: „Граф Монте Кристо“.

Далечен звън я изтръгна от транса й, тя рязко се изправи и извърна глава в посоката на звука. Мобилният й телефон звънеше. Стана, чувствайки се някак объркана, и забърза към чантата, която бе закачила до вратата. Когато отговори, беше леко задъхана.

— Харпър, здравей. Обажда се Марк Галахър.

— О, здравейте — отвърна тя, върна се при леглото и седна. — Как сте?

— Аз съм добре. Слушай, надявам се да можеш да ми помогнеш с още нещо.

В телефона се чу шумолене, което приличаше на разлистване на листове, и телефонът сякаш се отдръпна от ухото на Галахър.

— Да, разбира се. Открихте ли нещо за онези книги и за библиотеката в Мисула?

— Всъщност смятам за кратко да отскоча до там. Преглеждах бележките на Дрискол в дневника му и не разбирам някои от тях.

— Как така?

— Ами например ето тази: Тази сутрин зърнах елена с бялата опашка да яде сурова риба край реката. Изглежда, че му е вродено да оцелява и би ял всичко, което е нужно, за да оживее, независимо колко е отвратително.

Харпър се намръщи.

— Елен да яде риба?

— Точно това ме смущава. Потърсих в Гугъл и не можах да открия информация, че елените ядат риба.

— Не, те са тревопасни — каза тя, не по-малко объркана от агент Галахър.

— Ами при изключителни обстоятелства, като например… свиреп глад или много дълга зима, или нещо от този род?

Харпър задъвка за секунда устната си.

— Едно животно ще изяде всичко, ако е гладно, но как, за бога, един елен ще улови риба?

— Може би вече е била мъртва, изхвърлена на речния бряг?

— Предполагам, че точно такъв е бил случаят.

— И така, ако еленът умира от глад и се натъкне на мъртва риба на речния бряг, той може да я изяде.

— Животните ще направят всичко, което могат, за да оцелеят. Да. Но по принцип еленът не яде риба.

— Добре, исках да чуя и твоето мнение. Все още се лутам във всичко това, но е… странно. Като че ли Дрискол е наблюдавал един конкретен опосум, един конкретен елен и един конкретен вълк.

— Защо ще го прави? И откъде ще знае, че животните са едни и същи?

— Нямам представа. Ако нещо ти хрумне, ще ми се обадиш ли?

— Разбира се.

— Благодаря, Харпър.

— За нищо. — Тя замълча за миг. — Има ли някакви новини? — попита, знаейки, че няма нужда да уточнява за какво говори.

— Още не. Малко се бавят, но се надявам, че до утре сутринта ще разполагаме с нещо. Тогава ще освободят останките, за да можеш да уредиш погребението.

Харпър остана притихнала за момент, докато осмисляше чутото. Точно за това се бе надявала толкова дълго — възможността да погребе родителите си, — но при мисълта за надвисналата реалност усети как в гърлото й засяда буца. Трябваше да реши дали да ги кремира, или погребе и как да плати разноските. Налагаше се да се обади в погребалната агенция и да уточни подробностите, но единственото, което искаше в момента, беше да се завие под одеялото и да пие чай, който дори не харесваше.

— Харпър? Там ли си?

— Да, извинете. Хм, чудех се дали е било намерено нещо в колата или в багажника? По-конкретно една тюркоазена раница? Тя беше на майка ми и винаги я слагаше в багажника след края на часовете.

През онази нощ бяха взели сува на майка й, защото пътищата бяха заледени, а сувът имаше съвсем нови гуми. Харпър си го спомняше, защото обичаше да се прибира у дома с шерифската кола, която баща й караше, и онази вечер не бе спряла да се оплаква, че са взели колата на майка й. По време на последното пътуване с родителите си тя постоянно бе мрънкала и се бе цупила за всичко. Помнеше това. За свое най-голямо съжаление и срам.

— Не. В багажника нямаше нищо. Освен едно прогнило одеяло.

Харпър се намръщи. Възможно беше майка й да е оставила раницата някъде другаде, но онзи проклет цитат не спираше да я гложди.

— Добре, благодаря. — Тя замълча за миг. — Агент Галахър, може ли да попитам дали има нещо ново от лабораторията по съдебна медицина за лъка и стрелите, които сте взели от Лукас? Ще ви разбера, ако не желаете да ми кажете…

— Били са открити следи от кръв по всички стрели на Лукас, но тя е била животинска. Няма нито капка човешка кръв. Не е открито и неговото ДНК по стрелите, използвани при убийствата.

Харпър бавно издиша. Чувстваше се малко странно от внезапния прилив на облекчение, но не можеше да го отрече. Вътрешно тя беше на негова страна и го подкрепяше. Не само това, но и не си го представяше като убиец. За бога, та той на практика я бе избутал от пътя, за да помогне на малките лисичета да оцелеят. Нито веднъж не се бе почувствала изплашена от него, а той не се бе възползвал от нея, макар че тя толкова тежко беше заспала под покрива му, че когато се бе събудила, не помнеше собственото си име. О, и се бе олигавила в съня си… Моля те, Господи, дано да не е видял онази лига.

— Освен това, изглежда, не са открити следи от ДНК-то на Лукас на местопрестъплението в къщата за гости. Има няколко негови отпечатъка в дома на Дрискол, но това е нормално, защото той е бил много пъти там през годините. Нищо не е намерено в спалнята, където е извършено убийството.

Харпър отново бавно издиша.

— Значи, той вече не е обект на интерес за разследването?

— Не бих казал точно така. Но… на този етап не разполагаме с нищо, което да го свързва с престъпленията.

— Открихте ли нещо за миналото му?

— Не, но ако трябва да бъда честен, нищо не съм предприел в тази насока. Лукас, изглежда, не желае да се открие нещо за миналото му, а и моят приоритет е разрешаването на двете убийства. Ще се поразровя малко повече, когато имам възможност, но в момента най-важното е проучването на миналото на Дрискол.

Докато агентът отговаряше на въпроса й, Харпър бе станала от леглото и сега крачеше пред него.

— Работата е там, че — подхвана тя, обърна се и закрачи в друга посока — се питах какво ще прави Лукас сега, след като Дрискол е мъртъв и той няма никакъв достъп до външния свят.

— Това не е напълно вярно. Той има два крака. Ако реши, би могъл да отиде в града.

По дяволите, би могъл дори да се премести да живее там. Всъщност, ако Дрискол не е направил завещание, в което оставя къщата си на Лукас, той ще бъде принуден да се изнесе от там.

— Да върви до града? В този сняг и лед? — попита Харпър, в тона й се прокрадна гняв.

— Смятам, че Лукас е свикнал със снега и леда.

Не можеше да не се съгласи с това.

— Добре, но той със сигурност няма пари. Търгувал е с Дрискол, разменяйки риба и животински кожи за продукти и други стоки. Дали да не му занеса някои провизии, докато не му върнат лъка и стрелите и… и… не се изяснят нещата около бъдещето му?

— Харпър… слушай, аз не съм ти баща — гласът му някак странно секна и той замълча за секунда, преди да се изкашля и да продължи, — но ти не познаваш Лукас. И да отидеш сама в къщата му не е най-разумната постъпка за една жена. Разбирам защо си го направила веднъж, но може би това не бива да се повтаря.

Харпър спря да кръстосва из стаята и отново седна на леглото.

— Добре.

— Защо имам чувството, че твоето добре не означава това, за което аз си мисля?

Противно на волята си, Харпър кратко се засмя.

— Оценявам, че ме държите в течение на случая. Имате ли представа кога ще пожелаете да потърсите местата, обозначени на онази карта?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, но прогнозата за времето не е особено обещаваща. Съобщиха, че наближава буря.

— Тогава ми се обадете, когато решите.

— Ще го направя. И Харпър, моля те, замисли се сериозно над това, което те посъветвах.

— Ще го направя. Обещавам.

Двамата си казаха довиждане, Харпър затвори и метна телефона на леглото. Съобщиха, че наближава буря…

Тя се бе отнесла съвсем сериозно към съвета на агент Галахър. Уважаваше го. Харесваше го. Оценяваше факта, че той споделяше с нея информация, което не бе длъжен да прави, и бе загрижен как да й помогне в нейното положение, което дори нямаше нищо общо с причината той да дойде в Хелена Спрингс. Очевидно се тревожеше за нейната безопасност, а след като почти цял живот не бе имала баща, неговото съпричастие беше като балсам за душата й. Но… но… той не бе прекарал една нощ и един ден с Лукас. Не бе имал време да усети неговата… доброта.

Жалко, че не можеше да се обади на Лукас и да му благодари за това, което той бе сторил за нея: не само че я бе завел до колата на родителите й, но й бе помогнал да намери завършека, който тя бе търсила от онази снежна нощ, когато беше дете. Искаше й се да може да му се обади, да го попита дали се нуждае от нещо сега, след като беше напълно сам — да го откара до града, да му занесе храна или вода… кибрит… Щеше й се да има някакъв начин да му се отплати за доброто, което той бе сторил за нея, но не можеше да го попита, освен ако не отиде лично при него.

Младата жена погледна през прозореца към тъмнеещите облаци. Разбирам защо си го направила веднъж, но може би това не бива да се повтаря. Тя беше наясно с логиката на Марк, но трябваше да последва призива на сърцето си. Ако смяташе да купи и да занесе някои неща на Лукас, нямаше много време за мотаене.

Поколеба се още само за миг, преди да грабне якето, шапката, ръкавиците, да нахлузи ботушите и да се втурне към вратата.

Глава 19

Утринните слънчеви лъчи погалиха голите рамене на Джак. Топлина. Мекота. Блаженство. Невидима ръка беше посипала блещукащи светлини по реката. Джак се засмя, когато Пъп зашляпа из водата, езикът му висеше от устата и той сякаш се усмихваше. Приближи до Джак, вече куцаше по-малко. Раната беше зараснала, но приятелят му се бе възстановявал през цялата зима и все още накуцваше. Пъп никога нямаше да можеше да ловува, както преди. Сега Джак беше отговорен за него. Той нямаше нищо против. Пъп се беше грижил толкова време за него, сега беше ред на Джак и той беше готов да го стори.

— Няма да те предам, момче — увери той Пъп, както и себе си.

Да го изрече на глас, да го съобщи на друг чифт уши, които да го чуят, го бе направило най-важното обещание, което никога нямаше да наруши.

Пъп беше неговият най-добър приятел. А най-добрите приятели спазват обещанията, които са дали един на друг. Това беше всичко.

Пъп изпухтя и Джак се усмихна. Знаеше, че вълкът го разбираше, и знаеше, че не е сам, дори и да нямаше истинска глутница.

— Аз съм твоята глутница, а ти — моята — рече Джак, загреба вода с шепи и я плисна към Пъп.

Вълкът се отръска, разпръсквайки водни капки навсякъде, а Джак се засмя и извърна глава.

Беше хубав ден. Слънцето беше топло. Пролетта будеше земята. Той имаше достатъчно храна и много скоро гората щеше да му даде още. Освен това имаше приятел, когото обичаше. Някъде недалече може и да се водеше война, но тук, за момента, той беше в безопасност.

Вдигна поглед към планините там, където се сливаха с небето, и потрепери. Зимата винаги дебнеше. Сега може и да беше далече, но щеше да се завърне, преди да е готов. Щеше да се завърне, за да открадне надеждата му — за оцеляване, за спасение, за семейство или хора, които да го обичат.

Ала и без това сега може би никой нямаше да го обича. Не и след това, което беше сторил.

Ромоленето на водата го изтръгна от мрачните мисли и той се опита с все сили да се отърси от чувството на… самота. Тъжните чувства вътре в него бяха различни, макар че не можеше всичките да ги назове. Но думата, която сякаш пасваше на всяко едно, беше сам.

Наведе се, загреба с шепи още вода и наплиска гърдите си, изми се под мишниците и отгоре по раменете. Хубаво беше да се почувства чист, да усеща студените капки, стичащи се по кожата му, напомнящи му, че е жив. Не като момчето, което бе убил и оставил да лежи в снега.

Мисълта за онова момче все още отваряше черна дупка в стомаха му, която никога нямаше да се запълни. Празнота. Понякога, когато си спомняше за онова момче, пред очите му изникваше картината, която бе видял в къщата на Айзак Дрискол — онази с мъжете, сражаващи се в кървава битка с копия и стрели. Питаше се дали във всеки един от тях се е отваряла тъмна бездна, когато са отнемали човешки живот. И ако беше така, дали онези воини не са се чувствали като живи сенки.

При първото топене на снега Джак се бе върнал при мястото, където бе оставил момчето, за да прибере костите му и да ги погребе в подножието на хълма. Там едно вековно приведено дърво растеше заобиколено от милиони диви цветя и отдалече изглеждаше сякаш небесни дъги докосваха земята. В подножието на хълма имаше вир, където двойка лебеди — заедно за цял живот — плуваха, дори и през зимата, когато водата беше леденостудена и почти замръзнала. Замисли се за това и реши, че ако някой трябва да погребе него, се надяваше да избере това място. Но костите на русокосото момче бяха изчезнали, отнесени от животните и разпилени сред пустошта.

Понякога го сънуваше, отсечената му глава му говореше от земята, умолявайки Джак да му върне останалото тяло. Той се събуждаше с писъци, а Пъп виеше до него.

Джак взе една пръчка и я подхвърли към Пъп, който прецапа през водата с пръчката между зъбите, за да я върне на Джак. Повтори това още няколко пъти, докато Джак миеше тялото си, оглеждайки с интерес всички места, където бяха наболи косми, щръкнали като трева в края на лятото. Кожата му беше груба и нашарена с белези. Усещаше как мускулите му са заякнали, докато прокарваше ръце по голата си кожа. Беше станал по-висок от предишната зима, панталонът му беше окъсял, а тениската отесняла на раменете. Трябваше да разбере какво ще поиска Дрискол в замяна на няколко нови дрехи, макар че лятото наближаваше и новото облекло можеше да почака. Щеше да отреже крачолите на окъселия панталон и да го превърне в шорти. За известно време можеше да мине и без тениска. Никога не бе имал желание да вижда Дрискол, затова преживяваше с това, което имаше подръка, и сам си изработваше всичко, което можеше.

На колко години съм сега? Изминалото време беше като в мъгла, вълниста линия, която не можеше точно да следва. Нямаше представа дали беше понеделник, или неделя, февруари или март. Само зимите се отличаваха — онези мрачни, безрадостни студени дни, когато дори слънцето се скриваше по-рано. Въпреки че сега имаше покрив над главата и топлина, когато успееше да получи кибрит от Дрискол, все още трябваше да излиза навън, за да търси храна. Двамата с Пъп все още бяха сами, докато вятърът свиреше и виеше свирепо отвън, покривът се тресеше и сякаш наближаваше краят на света.

Шестнайсет, помисли си той, като преброи наум. Мисля, че съм на шестнайсет. Беше преживял сам десет зими.

Джак се отправи към брега, като подсвирна на Пъп, който още не се бе върнал с пръчката, която Джак бе хвърлил преди малко сред дърветата. Проклетият вълк сигурно бе видял катерица и се бе втурнал след нея. Е, добре, че все още имаше някои животни, които куцането не му пречеше да преследва.

Джак се избърса с тениската, разтърси дългата си до раменете коса, както бе направил Пъп, и около него се разлетяха водни пръски. Погъделичкаха го по врата, той изправи глава и се взря с присвити очи в гората. Имаше чувството… че някой го наблюдава. Понякога го усещаше, както днес. Косъмчетата на врата му настръхнаха и той вече бе сигурен, че някой го следи през дърветата.

Отново подсвирна, без да се отърси от чувството, че го наблюдават. Джак се бе научил да се доверява на инстинктите си, да се съобразява с тях за своето оцеляване, затова сега не подмина това чувство. Зачуди се дали врагът не е изпратил шпиони в гората, за да разберат кой живее там и защо. Или може би други — като русокосото момче — живееха наблизо и наблюдаваха Джак, за да разберат дали той е добър, или лош.

Джак обу дънките си, плъзна ръка върху джоба, за да напипа твърдата издутина на джобния нож, после грабна ножа, който беше на убитото момче, привърза го за колана си със стара ивица плат от дрехите, които вече му бяха умалели. Преметна влажната тениска през рамо и тръгна към гората, за да потърси Пъп.

Щом навлезе навътре, стана по-хладно, струйки светлина се процеждаха през пролуките между върховете на огромните дървета. Понякога той им говореше, когато Пъп бе излязъл на лов или когато Джак го бе оставил да спи край огъня. Понякога се чувстваше толкова самотен, толкова силно се нуждаеше от друг човек, че се преструваше, че дърветата са мъдреци, които имаха отговори на милионите му въпроси. Ако слушаше достатъчно внимателно, те щяха да му нашепнат това, което знаеха. Така както си шепнеха едно на друго дълбоко под земята.

Като шепотите вътре в него, само че по-различни.

Може би не биваше да се надява, че дърветата ще споделят своите шепоти с него. Може би, ако го направеха, той щеше да знае, че е започнал да губи разсъдъка си.

А може би гората караше всеки, който живееше в нея, накрая да полудява, защото Дрискол също не му изглеждаше съвсем наред с главата.

— Пъп! — извика той и избута един клон настрани.

Къде е той?

Джак застина, когато чу това, което му заприлича на скимтене, после се извърна по посока на звука и се запромъква много по-бързо през храсталаците и поникналите бледозелени листа. Тогава го видя да лежи на горската земя в разширяваща се локва кръв.

— Пъп! — изкрещя, втурна се към своя приятел и падна на колене до него. От гърба му стърчеше дълга дървена стрела, а кръвта бликаше от раната. Сърцето на Джак заблъска в гърдите, изпълнено със страх и болка. — Всичко е наред, момче — промълви задавено, докато дърпаше стрелата, а Пъп издаде ужасяващ писклив вой и от раната шурна още кръв.

Джак отчаяно изхлипа, не знаеше какво да прави. Обви длани около стрелата, опитвайки се да спре кръвта. Срещна полупритворените очи на Пъп, за няколко минути погледът на вълка задържа този на Джак, езикът му се показа, за да оближе китката на Джак, докато кръвта му изтичаше между пръстите на Джак.

Джак отново изхлипа, а тялото на Пъп застина и кръвта потече по-бавно, образувайки тънка струйка. Сълзите се търкаляха по страните на Джак, когато взе на ръце голямото тяло на огромното животно и го залюля в прегръдките си. Моят приятел. Моят приятел. Моят приятел. Заплака, а риданията му се смесваха с вятъра, свирещ през клоните на дърветата, които стояха, наблюдаваха и си шепнеха едно на друго.

— Помислих, че е див. Не знаех.

Джак рязко извърна глава и видя Дрискол да стои наблизо с лък в ръка и привързани към кръста стрели. Погледът на Джак бавно се отмести от лицето на Дрискол към оръжието, което държеше, после се върна обратно. Мъжът беше убил Пъп. Гняв, по-жарък от слънцето, прониза юношата, който бавно положи тялото на верния си приятел на земята и се изправи в цял ръст. Усещаше още топлата кръв на Пъп върху голите си гърди. Сведе глава и изръмжа с нисък, гърлен звук.

Очите на Дрискол се разшириха, докато се взираше в него, и макар да изглеждаше изплашен, в погледа му блестеше и нещо друго. Същият сияещ поглед, с който го гледаше бака, когато Джак направеше нещо хубаво. Онова странно вълнение, което излъчваше лицето му, докато показваше на Джак картината в спалнята си.

— Ще те убия — изръмжа Джак.

И наистина го мислеше. Щеше да разкъса гърлото му.

Дрискол кимна, отстъпи и вдигна ръка. Джак пристъпи напред, скръбта и гневът замайваха главата му, сякаш гората бе започнала да се върти около него. Не, нямаше да разкъса гърлото му. Щеше да грабне онзи лък и стрелата от Дрискол, преди той да успее да го вдигне, и ще я забие в неговата шия. В сърцето му. Зъбите на Джак зловещо скръцнаха.

— Разбирам как се чувстваш, но чуй. Чуй ме — подхвана Дрискол с треперещ глас. — Мога да ти дам оръжие като това, ако искаш. — Той вдигна лъка и кимна към стрелите около кръста му, после отново вдигна ръка. — Ако ме нараниш, те ще дойдат да ме търсят. Приятелят ми в града ще разбере, че нещо не е наред, ако не отида за продукти. Ще дойдат тук и ще те намерят. Това ли искаш?

Те убиват деца.

Само че Джак вече не беше дете.

Но все още не беше и мъж.

Той спря, старият ужас се разля по вените му, смесвайки се с безкрайна тъга заради смъртта на Пъп, лежащ на земята зад него. Внезапно се почувства толкова уморен, че му се прииска да падне на колене. Сърцето и душата го боляха.

— Мога да ти дам оръжие като това — отново повтори Дрискол. — Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. — Когато Джак не каза нищо, Дрискол додаде: — Ще прибавя и още една кутия кибрит.

Джак погледна назад към тялото на Пъп, сърцето му ридаеше заради загубата. Какъв смисъл имаше да убива Дрискол сега? Това нямаше да върне Пъп, а лъкът и стрелите щяха да му помогнат да оцелее, особено след като Пъп вече го нямаше. Сърцето му се изпълни с мъка. Сведе глава. Прасе. Едно от онези диви свине с остри като бръснач бивни. Той избягваше онези прасета, сякаш бяха дяволски изчадия. Дори и Пъп…

— Ще го направя — каза Джак и се извърна от Дрискол, за да вдигне тялото на Пъп.

Щеше да го погребе край реката, където някога бе погребал малките телца на братята и сестрите на Пъп, онези мили създания, които някога му бяха спасили живота. Щеше да се сбогува със своя Пъп, а сетне щеше да се пита как ще преживее през всеки следващ ден, който щеше да бъде още по-самотен от досегашните. Пъп не само беше спасил живота му… той му бе дал подтик да живее.

След като Дрискол си тръгна, Джак се отпусна на колене до Пъп, зарови пръсти в козината на приятеля си, вдигна глава и тъгата му изригна като вълчи вой към празното небе.

Глава 20

Малки ледени кристали. Искрящи. Бляскащи върху стъклото в чезнещата светлина на отиващия си ден.

Лукас хвърли още една цепеница в огъня и задържа за минута ръцете си пред него, благодарен за чудото на топлината. Понякога, все още, пламъците му се струваха свещени, както първия път, когато усети топлината им, след като бе преживял толкова мъчителни зимни дни и нощи, заобиколен единствено от студ. Лед. Страдание. Самота.

Боботенето го накара да застине, да наклони глава и да се заслуша. Кола? Заля го вълна на шок и страх. Пристъпи бързо до предния прозорец и очите му се разшириха, когато видя същия голям пикал, който Харпър караше, да се движи бавно — внимателно — през гората към хижата му.

Наблюдава го, когато спря, и миг по-късно Харпър скочи на земята, преметнала тежка на вид торба през рамо, отиде до мястото, където беше лисичата бърлога, и надникна вътре. Когато се обърна към къщата му, върху лицето й грееше усмивка.

Той припряно отстъпи назад и застана неподвижен, когато я чу да се изкачва по стълбите. Не биваше да отваря. Защо тя е тук? Какво иска? Тя почука на вратата му, а той не помръдна, не искаше да отговаря, но накрая една различна част от него надви. Онази част, която се бе оживила при вида на лицето й, от завръщането й. Частта, която знаеше, че тя беше негова, макар че, имайки предвид досегашния му живот, това не можеше да бъде вярно.

Когато отвори вратата, тя му се усмихна, пристъпвайки от крак на крак.

Той зачака тя да му обясни защо беше тук, тъй като не знаеше какво да й каже. Здрасти? Здравей? Защо си тук? Какво искаш? Помисли си, че тези въпроси навярно ще прозвучат така, сякаш той не я искаше тук, и може би действително не я искаше — не биваше — дори да знаеше, че цялото му същество копнееше за нея.

— Бях посъветвана от един човек да не правя това — изрече тя накрая.

Посъветвана. На мен са ми… казали. Някой й бе казал да не прави това. Лукас се намръщи.

— Да не правиш какво?

Тя извърна поглед, после отново го насочи към него.

— Хм, да не идвам тук.

Бузите й порозовяха като цветя, внезапно разцъфтели под кожата й. Премести торбата от едното рамо на другото.

Младият мъж се облегна на рамката на вратата, а очите й се приковаха към ръцете му, които скръсти пред гърдите си. Ръцете му бяха голи и той си помисли, че тя сигурно оглежда белезите, нашарили кожата му. Навсякъде. Това го накара да се почувства… гол, макар че голи бяха само ръцете му. Белезите свидетелстваха за твърде многото ужасни истории, с които бе изпълнен животът му. Истории, които той не искаше да разказва. Никога.

— Защо не си го послушала?

— Опозиционно-предизвикателно разстройство? — засмя се тя леко притеснено.

Това бяха три думи, които той не знаеше и нищо не подсказваше значението им. Лукас килна глава.

— Не знам какво е това — призна.

Тя се усмихна.

— Мисля, че е друг начин да се нарече един човек вироглав.

Той присви очи към нея. Ето го отново — три минути след началото на разговора с нея и вече се чувстваше почти изгубен. Изви се силен порив на вятъра и тя притисна по-здраво торбата към себе си. Размърда рамене и сведе глава, за да се предпази от студа.

— Влез — покани я той. — Студено е.

Тя изглеждаше благодарна, а не изплашена, както миналия път. Пристъпи вътре.

— Този път без оръжие? — попита той, докато затваряше вратата.

Отиде до печката и надникна през малкото стъклено прозорче, за да провери дали има достатъчно дърва. Искаше да й е топло.

— Не. Аз… Съжалявам за онова. Аз само…

— Не те виня. Ти не ме познаваш. Беше разумно.

Той се извърна към нея и за миг времето като че ли се проточи, дълго и тънко. Чупливо. Като остър стрък трева, опънат прекалено много. Тя пристъпи от крак на крак.

— Както и да е, дойдох да ти благодаря за това, което направи — заговори и за миг погледна настрани, сякаш се опитваше да намери върху стената подходящите думи. — Ти ми помогна с нещо, което беше много, много важно за мен, и аз съм ти благодарна.

Лукас сведе очи, искаше да й каже нещо, но не знаеше дали това е правилно. Не знаеше правилата за подобни неща.

— Какво има? — попита тя, сякаш можеше да чете мислите по лицето му.

Това го изненада и му хареса.

— Исках да знаеш, че… аз ги посещавах. Аз… им говорех. Те не са били сами.

Не я гледаше. Лицето му пламтеше. Но когато най-накрая се осмели да я погледне, в очите й блестяха сълзи и тя изглеждаше щастлива.

— Благодаря ти! — прошепна. Тръсна глава. — Думите са прекалено слаби. Аз… ти ми даде дар. Подари ми спокойствие.

Лукас вдигна високо глава и се усмихна. Той й беше дал подарък и това й бе харесало.

— Радвам се, че ти помогнах. Да ги намериш.

Харпър издиша.

— Да, хм. — Гласът й пресекна, тя прочисти гърлото си и кимна към торбата върху рамото й. — Както и да е, донесох ти това. Жест на благодарност.

— Какво е?

Тя свали торбата от рамото си, мина покрай него, остави товара си върху масата до задния прозорец и се обърна към него. Той направи няколко крачки и сега стоеше до нея и чакаше. Гостенката се поколеба за миг, после му хвърли кратка усмивка, преди да отвори торбата и да извади няколко предмета. Консервени кутии. Вдигна ги една по една.

— Пилешка супа и компот от круши. — Остави ги на масата, после взе още няколко и продължи да изброява: — Печен боб с шунка. О! — Вдигна друг предмет и му показа, сякаш беше най-хубавото от всички досега. — Фъстъчено масло — заяви и гласът й се снижи до шепот.

— Спомням си фъстъченото масло — промърмори Лукас.

— Наистина ли? Харесваше ли ти?

— Да, харесваше ми.

Лицето й засия толкова ярко, че Лукас примигна. Всеки път, когато му се усмихваше, той се чувстваше добре по начин, който не можеше да опише. Като мъж. Тя ме кара да се чувствам като мъж. Тя махна горната обвивка и обели малко сребриста хартия. Отдолу се показа нещо, което не бе виждал, откакто беше малко момче. Лукас се наклони напред, подуши го, мушна пръста си вътре, извади го и го пъхна в устата си.

О, господи. Господи. Очите му щяха да изпаднат, но той не ги откъсваше от изненаданите очи на Харпър, които се ококориха още повече, докато го наблюдаваше как ближе маслото от пръста си. Начинът, по който тя го гледаше… О, не, той правеше нещо погрешно, държеше се… погрешно. Отпусна ръка. Засрамен.

— Вкусно ли е? — попита Харпър, гласът й звучеше различно отпреди малко, по-дълбок и малко по-бавен. Бръкна в торбата и извади нещо друго. — Крекери — рече тя. Думата се отрони забързано от устните й и тя захвърли кутията на масата. — И още няколко неща. Храна. Донесох ти храна, защото се тревожех, че може да ти е трудно да ловуваш без лъка и стрелите си. А и наближава буря, в случай че не знаеш.

— Благодаря ти. Имам всичко, от което се нуждая. Не е трябвало да се тревожиш.

Каза го, но не добави, че тревогата й за него го караше да се чувства добре, защото означаваше, че някой помнеше, че той е жив. Това не му помагаше, но може би все още не беше изгубил всичко човешко. А това имаше значение за него.

Тя наклони глава и продължително се взря в него, погледът й се плъзна от очите му, към устните, задържа се там за секунда, а после се сведе към брадичката му. Това го изпълни с желание да прокара ръка по късата си брада, за да се увери, че по нея няма полепнало масло. Но остана неподвижен и я остави да го изучава. Изглежда, това, което виждаше, й харесваше и това събуди любопитството му, искаше да узнае мислите й, но нямаше представа как да попита.

На какво ти приличам? Някога бях човек, но сега една част от мен е животно. Ти коя част виждаш? И защо не се страхуваш?

Той бе пълзял.

Беше плакал.

Беше ял кал, насекоми и изсъхнала трева, когато беше толкова гладен, че мислеше, че ще умре.

Беше умолявал.

Беше убил.

Дали тя разбираше това? Дали можеше да види в очите му колко далеч беше стигнал, за да оцелее? За да оживее?

— Радвам се, че имаш всичко, което ти е нужно — каза тя накрая, извърна глава и погледна към храната върху масата му. — Въпреки това ще оставя всичко това. — Погледна към него. — Нуждаеш ли се от още нещо? Кибрит? Или… — Белите й зъби задъвкаха долната устна и тялото му се напрегна от желание, мускулите му пламнаха от онази топлина, която го караше да копнее да се придвижи. Към нея. — Не знам.

Тя сви рамене и тихо се засмя.

Лукас се опита с все сили да не обръща внимание на тялото си.

— Имам нужда от кибрит, но нямам срещу какво да го разменя. — Намръщи се. — Знам, че не се прави така в…

— О, не е нужно да ми плащаш по какъвто и да било начин. Казах ти, че вече ми направи подарък. Нека ти се отплатя за твоята помощ. И отделеното време.

Той я наблюдаваше, тази идея не му допадаше, но не можеше да обясни защо. Винаги се беше трудил за нещата, които получаваше. Не знаеше как да вземе нещо, без да заплати за това. Обаче начинът, по който тя го гледаше, с онзи пламък в очите и стиснатите устни, като че ли нямаше да диша, докато той не каже „да“. И той искаше да каже „да“ не само заради кибрита, но защото искаше тя пак да дойде.

— Добре.

Тя се ухили, изпусна дъха си, за който той знаеше, че досега бе сдържала.

— Страхотно. Каква друга храна харесваш?

Лукас смаяно се втренчи в нея. Не можеше да си спомни. Какво бе готвила неговата бака? Месо и зеленчуци, увити в нещо, чието име той не можеше да си спомни.

— Оранжева напитка с мехурчета — рече той засрамено, притеснен, че може би не го е казал правилно.

Но очите й светнаха.

— Оранжада. Да, това е хубаво. Ще ти донеса няколко бутилки. Ами хляб? Обичаш ли хляб?

Харпър отново се засмя весело, стомахът му се сви и всички мисли за храна се изпариха. Но тя го гледаше очаквателно, затова Лукас затвори очи, опитвайки се да си припомни какво беше хляб. Хляб. Да, той го харесваше. Беше мек и той го ядеше с фъстъчено масло.

— Да.

— Добре, супер. Ще ти донеса оранжада и хляб и… о, ще те изненадам. Какво ще кажеш?

Лукас й кимна неразбиращо. Тя бе изрекла думата изненадвам с усмивка, но той не обичаше изненадите. За него изненадите не бяха нещо добро. Можеха да се стоварят от ясно небе посред бял ден и да те цапардосат по главата. Но тя продължаваше да се усмихва, затова той й повярва, че нейната изненада наистина означава само храна и нищо друго.

Харпър погледна към консервите.

— Мога да стопля тази за двама ни, ако нямаш нищо против да си я поделим?

Лукас отривисто кимна и тя отново се усмихна. Пъхна пръст в малкия пръстен върху кутията и дръпна, за да отвори капака. Той извади единствената си тенджера и й я подаде. Тя изсипа вътре пилешката супа и я сложи върху печката. Лукас я наблюдаваше как шета, погледът му се плъзна по извивката на дупето й, както се беше навела, по женствените очертания на бедрата й под дънките, по гърба й. Харесваше му как изглежда, допадаха му всичките извивки на тялото й, толкова различни от неговите. Копнееше да я види гола, да разкрие всички тайни места, скрити под дрехите й, искаше да почувства кожата на една жена върху своята. Мъжките му части пулсираха и той се извърна от нея, преструвайки се, че е зает да размества ненужно консервите в другия край на масата.

Искаше тя да си тръгне, искаше тя да остане, но не беше сигурен какво би трябвало да изпитва. Тя искаше да сподели храната с него. Освен това й бе харесала неговата пушена риба. Лукас се чувстваше объркан от това момиче, което стоеше пред печката му и топлеше супа за тях двамата, но в едно беше сигурен: не се чувстваше самотен.

Глава 21

Библиотеката в Мисула представляваше относително безлична тухлена постройка в центъра на града. Марк се допита до служителя в заемната и се отправи към секцията за юношеска литература. Огледа внимателно рафтовете, забеляза белите стикери в долния ъгъл върху гръбчетата на книгите, върху които бе отбелязан авторът и библиотеката, а жълтият стикер по средата с голям номер върху него показваше за какъв срок се заема книгата. Харпър беше права.

Наблизо една жена стоеше пред библиотекарска количка, преподреждайки книгите и Марк се отправи към нея. Когато приближи, жената вдигна глава и свали очилата си, които увиснаха на верижката около врата й.

— Здравейте.

— Здравейте, госпожо. Агент Галахър от Департамента по правосъдието в Монтана. — Отвори портфейла си и й показа значката. Библиотекарката й хвърли бърз поглед и очите й се разшириха. — Надявам се, че ще можете да ми помогнете.

— О, ще се опитам. С какво мога да ви бъда полезна?

Марк извади мобилния си телефон и й показа снимките, които бе направил на книгите върху нощното шкафче в стаята в къщата за гости в Ларкспър.

— Можете ли да ми кажете нещо за тези заглавия и дали би могло да са взети от тази библиотека?

Тя огледа внимателно снимките, погледът й се местеше върху тази със заглавията и другата, върху която се виждаха гръбчетата. Вдигна глава към Марк и му върна мобилния телефон.

— Да, от тази библиотека са. Аз лично помогнах на жената да ги избере, след като тя ме помоли за помощ. А после, вместо да ги регистрира, тя ги е откраднала.

Марк извади бележника от джоба си, в който имаше снимка на жената в моргата, и й я подаде.

— Това тя ли е?

Библиотекарката се взря в снимката.

— Да. — Когато вдигна поглед към Марк, очите й се бяха ококорили. — Тя мъртва ли е? — прошепна, а ръката й се стрелна към корема, сякаш внезапно й бе призляло.

— Съжалявам да го кажа, но, да, мъртва е. Всяка информация, която можеше да ми дадете за поведението й или нещо, което ви е казала, може да бъде много полезна.

Жената заклати глава.

— Хм, да, ами тя ме попита дали бих могла да й помогна да избере някакви книги за млад мъж. Попитах за конкретната възраст или какво обича да чете, но тя, изглежда, не знаеше как да отговори на това, затова й избрах няколко от най-популярните книги за юноши. Тя, изглежда, остана доволна, но по-късно видях, че тези книги липсват. Имах някакво странно предчувствие, затова проверих в компютъра и видях, че не са регистрирани в заемната. — Замълча за миг. — Можете ли да ми кажете какво се е случило с нея, агенте?

— За съжаление, е била убита.

— О. О, това е ужасно! Мили боже…

Тя не довърши и Марк кимна.

— Има ли нещо друго, което можете да ми кажете за нея?

— О, хм… о, да, едно нещо. Тя използва ето онзи компютър. — Служителката посочи към единия от двата монитора. — Всъщност използваше компютъра малко преди да помоли за помощта ми и затова ми направи впечатление. Тя стана и дойде при мен до стелажа, на който подреждах книгите.

— В библиотеката има ли охранителни камери?

Библиотекарката поклати глава.

— Не, няма камери.

— Добре — кимна Марк. — А дали историята на търсенето се пази върху компютъра?

— Ако е използвала интернет, мисля, че да. Все пак не трия редовно историята. Това беше преди… две седмици?

— Да, приблизително.

Жената излезе иззад бюрото си и Марк я последва до монитора, където тя седна, влезе в интернет и щракна върху настройките, за да се покаже историята на търсенията.

— Да видим — промърмори тихо, — трябва да е било понеделник… не, вторник. — Усмихна се на Марк. — Върнах се по-рано от обяд със сестра ми, а във вторник ние винаги обядваме в мексиканския ресторант надолу по улицата. — Извърна се отново към монитора. — Добре, хм… този компютър не е бил използван много, но при посещенията на страниците не е отбелязано времето. Както и да е, изглежда, че всички тези търсения са свързани с Древен Китай… вероятно за някакво журналистическо проучване, а след това има влизане в страницата с контактите на Дърводобивна компания „Феърбанкс“, а след това е посетена страницата с контактите на изпълнителния директор на компанията Холстън Феърбанкс.

— Можете ли да ми разпечатате списъка с историята на търсене?

— Мога да ви разпечатам екрана.

— Това би било много полезно, госпожо.

Десет минути по-късно Марк излезе от сградата на библиотеката с разпечатката в ръка. Дали убитата жена в Ларкспър бе посетила страницата с контактите на Холстън Феърбанкс, изпълнителния директор на местната дърводобивна компания? И ако е така, защо? А което беше още по-интересно, защо бе откраднала книгите от библиотеката, които навярно са били предназначени за млад мъж? Следата с откраднатите книги явно нямаше да го доведе до никъде, но щеше да се свърже с Холстън Феърбанкс и силно се надяваше, че мъжът ще му съобщи информация, която би придвижила разследването.

Глава 22

Джак седна в леглото, все още замаян от съня, и примигна в тъмната стая. Добре познатите предмети дойдоха на фокус, след като съзнанието му се проясни. Отвън се чуваше странен шум, различен от обичайните горски звуци, който навярно го бе изтръгнал от съня.

Протегна ръка към Пъп и тутакси го обзе дълбока тъга, когато осъзна, че той не беше редом с него. И никога вече нямаше да бъде.

Краката му докоснаха студения под и той се изправи. Спусна се към задния прозорец и се вгледа в окъпаната от лунната светлина заснежена гора. Ярка светлина внезапно го заслепи и той се сепна, извърна глава и заслони с длан очите си. Рязко се наведе, дланите му се удариха в дървения под и той изсумтя от болка.

Около минута остана скрит зад прозореца, ударите на сърцето му високо отекваха в ушите му, мислите му лудешки препускаха. Каква е тази светлина? Какво да правя?

Дали врагът беше дошъл за него?

Дали щяха да нахлуят през вратата? Да го надвият? Да го наранят? Да го убият?

Днес ли ще умреш?

Не!

Джак събра смелост, вдигна глава и надникна над перваза. Светлината угасна. Отвън до прозореца стоеше човек — жена, помисли си той — и държеше някаква светлина в ръка.

Джак наблюдаваше с разширени от ужас очи, докато тя приближаваше към съседния прозорец, до който той се бе притаил, и се взря през него. Почука по стъклото и макар че звукът беше тих, отекна като силен звън сред смълчаната гора, сподирян от шумното бумтене на сърцето му, звучащо в главата му.

Жената отстъпи назад, застана на лунната светлина и погледна към къщата, очевидно не по-малко изплашена от него. Джак се наведе по-близо, опитвайки се да я разгледа по-добре. Не носеше оръжие, само голяма чанта висеше през рамото й. Тя се озърна настрани, сетне зад гърба си, преди да се върне при прозореца, под който Джак се бе свил, и отново тихо почука.

Той се обърна и се притисна към стената, докато тихото чукане продължаваше. Няколко минути просто стоеше така и чакаше да види дали жената ще си тръгне. Но вместо това тя пак почука и този път извика тихо, но достатъчно високо, за да я чуе през стъклото.

— Моля те, отвори ми!

Звучеше изплашена. Ами ако се нуждаеше от помощта му? Ако беше изгубена и сама като русото момче?

Джак приседна на пода за няколко секунди, нервен и несигурен, преди най-накрая да стане и да я погледне през стъклото. Тя също се взря в него и вдигна ръка.

— Какво искаш? — извика той.

Непознатата пристъпи напред, изхлипа и притисна длани към стъклото.

— Това си ти.

Чу се тихо тупване, сякаш бе отпуснала главата си напред и тя се бе ударила в стъклото.

— Моля те пусни ме вътре. Тук е толкова студено, а аз само искам… само искам да поговоря с теб. Моля те.

Той се поколеба още една секунда, но накрая протегна ръка и бавно повдигна прозореца.

— Коя си ти?

Жената се усмихна, в очите й блестяха сълзи, докато пристъпваше от крак на крак. Почеса се по шията и подсмръкна, после избърса с ръкав носа си. Погледна зад гърба си, после се покатери през прозореца, въпреки че той не я бе поканил вътре.

— Сам ли живееш тук?

Джак замълча. Предположи, че тя се бои вътре да няма някой друг, който може да я нарани.

— Да. Само аз съм.

Тя кимна и издиша.

— Оставих колата по-нагоре на пътя и дойдох пеша до тук. Заобиколих от задната страна на къщата, в случай че предната се наблюдава.

Наблюдава? Никой не го наблюдаваше. Дали тази жена се държеше по този начин заради войната?

Джак отстъпи назад и тя бързо затвори малкия прозорец, извърна се към него и изпитателно го огледа от главата до петите. Отново се усмихна, когато очите й срещнаха неговите. Тя беше красива, с дълга черна коса и гладка загоряла кожа, но очите й бяха зачервени и тя не спираше да се почесва и неспокойно да пристъпва, като че ли нещо не беше наред с нея.

— Я се погледни! — промълви с плувнали в сълзи очи. — Толкова си красив. Надявах се, че приличаш на него, и наистина е така.

Джак се намръщи, объркан и все още притеснен.

— Коя си ти? — отново попита. — Какво искаш?

Тя пристъпи по-близо към него, а той се отдръпна, запазвайки известно разстояние помежду им, макар че той беше по-едър и по-силен от дребната жена пред него. Тя протегна ръка, опитвайки се да докосне лицето му, а той отново отстъпи назад. По-надалече. Една сълза се изтърколи от окото й и тя отпусна ръка.

— Аз съм твоята майка.

Той застина от изумление.

— Моята майка? Как… аз нямам майка.

Жената отново пристъпи към него и този път той не се отдръпна. Неговата майка?

— Разбира се, че имаш майка. — Тя отново потрепери, почеса се по шията, а сетне поклати глава, сякаш се опитваше да я избистри. — Това съм аз. Господи, знаех си, че не биваше да те давам на него. Но нямах избор… — Лицето й се сгърчи и тя започна да плаче, но после спря. — Мислех, че ще бъдеш по-добре с него. А и той се грижи за теб, виждам го. — Огледа хижата. — Тук си в безопасност, нали? На топло?

Джак бавно кимна.

— На топло съм. Но никой не се грижи за мен.

Той сам се грижеше за себе си.

Жената — неговата майка? — наклони глава, подскочи и отново се почеса по врата. Погледът му се премести към мястото, където тя се чешеше, и той видя, че кожата се е разранила и малка струйка кръв се стича отстрани по шията й.

— Но той ти е дал тази къща, погрижил се е да си в безопасност, да имаш топло място, където да живееш.

— Дрискол? Да, той ми даде тази къща… Откъде знаеш за Дрискол?

Тя отново поклати глава.

— Истински късмет е, че те открих. Видях Дрискол в града и го последвах, но колата му изчезна от погледа ми. Помислих, че съм се изгубила, но после видях къщата ти. — Тя подсмръкна и отново избърса носа си с ръкава. — Знам, че не е редно той да те държи тук. И аз ще оправя това. Първо ще се изчистя, обещавам, а после ще намеря подходящо жилище. Малка хубава къща със слънчогледи в градината. Обичаш ли слънчогледи?

Слънчогледи?

— Но там има война. Не го ли знаеш?

Тя се втренчи за секунда в него, преди да кимне, главата й подскочи нагоре и надолу, а очите й отново се наляха със сълзи.

— Знам. Господи, знам. На никого не може да се вярва. Целият свят е в огън. Винаги е в огън.

Джак кимна.

— Да. Не бива да се връщаш там.

Тя немощно се усмихна.

— Аз умея да оцелявам. Ще се справя.

Той се втренчи в нея, опитвайки да проумее това смущаващо посещение. Дали беше вярно, че тя беше неговата майка и го е дала на Дрискол, за да го предпази от войната? Ами неговата бака? Той усети как веждите му се смръщват, докато се опитваше да осъзнае всичко това. Да разбере дали беше възможно да са го предавали от човек на човек, за да го предпазят и защитят? Дали наистина беше възможно?

А ако беше… значи, той имаше семейство. Имаше майка. Пристъпи напред и сграбчи ръката й.

— Нека да дойда с теб. Аз мога да те защитя. Мога да намеря храна за нас и… и да направя топли дрехи, които да ни пазят от студа.

Тя отново се усмихна и още една сълза се търкулна по бузата й.

— Сладко момче. — Въздъхна и бавно поклати глава. Тъжно. — Не, още не мога да те взема със себе си. Но много скоро ще го направя, обещавам. Ще се върна за теб. Но — продължи тя и гласът й прозвуча по-весело, сякаш лъжеше — аз ти донесох нещо. — Отстъпи, свали чантата си от рамото и я пусна на пода. Коленичи, порови вътре и извади няколко книги.

Изправи се и му подаде книгите. Той ги взе и прочете заглавията: „Истинската история за трите малки прасенца“ и „Лека нощ, луна“.

— Казаха ми, че са най-четените детски книжки. — Тя се намръщи. — Знам, че са за по-малки деца, но… Не бях сигурна, така че…

Той я погледна озадачено. Неговата бака му бе казала, че никога не бива да казва на някого, че го е научила да чете. Неговата бака го беше предупредила, че това може да бъде много опасно. Но тази жена беше неговата майка, или поне тя така бе казала. Не беше нужно да й казва, че може да чете, но не искаше и да я лъже и да й каже, че не може.

— Благодаря ти — промълви накрая, но не можа да се сдържи да не добави: — Когато пак дойдеш, ще ми донесеш ли още?

Не бебешки книжки, искаше да каже, но не го стори. Не искаше тя да си вземе обратно тези, които вече му беше дала. Стисна ги по-силно.

— Разбира се. Да. — Тя въздъхна, усмихна се и отстъпи назад. Наведе се, взе чантата си и се приближи към задния прозорец. — Ще се върна. Обещавам. — Отново се усмихна, този път усмивката й беше по-широка, но върху лицето й бе изписана болка и тялото й трепереше по-силно, отколкото досега. — Просто трябва да оздравея и тогава ще се върна. А дотогава ти се грижи за себе си, става ли?

Джак кимна, тя отвори прозореца и вдигна крак, за да се прехвърли през него в снежната нощ.

— Почакай! — извика той след нея и тя се извърна. — Как се казваш?

— Казвам се Емили. — Спря и го погледна. — Но не бива да ме споменаваш. Не казвай на никого, че съм била тук, разбра ли?

Джак отново кимна. Но не разбираше. На кого щеше да каже? И не разбираше защо всички искаха да пази тайните им. Не знаеше кои са добрите и кои са лошите хора. Вътрешно беше объркан, нямаше представа на кого да вярва и дали изобщо трябваше да вярва на когото и да било.

Жената отново се обърна, започна да прекрачва прозореца, но пак се спря.

— Как те нарича той? — подхвърли през рамо.

Той знаеше, че тя говори за Дрискол, но Дрискол изобщо не му викаше на име. А и не знаеше дали има смисъл да споменава каквото и да било за своята бака, където и да беше тя сега.

— Джак — отвърна.

Тя кимна, все още извърната към него.

— Джак е хубаво име. Аз те нарекох Лукас. — Изрече го много тъжно. — Знам, че това не е твоето име, но когато те носех в утробата си, те наричах така. Съжалявам, че накрая не ти дадох дори това.

С тези думи се прехвърли през прозореца и тупна тихо върху снега.

Той я гледаше как включи светлината и закрачи през гората; светлината се стопяваше в мрака ведно с жената, която се бе нарекла негова майка, ала отново го бе оставила сам.

Джак прочете книгите по три пъти всяка, запомняйки наизуст думите, а после се мушна под одеялото и остана да лежи, втренчен в тавана. Но книгите нямаха смисъл. Вълците бяха добри, а не лоши. Пъп беше неговият най-добър приятел. Вълците имаха семейства и другари, с които оставаха цял живот. Те пееха любовни песни при пълнолуние и се търкаляха по гръб от щастие при миризмата на дъжд. Дивите прасета бяха зли, лоши и лакоми за гъби. Те харесваха миризмата на кръв и се смееха над неща, които никой друг не разбираше. Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. Още не беше намерил друго прасе, не че се беше старал да търси. Изглежда, през последните месеци не можеше да се застави да свърши кой знае какво. Пъп му липсваше. Мразеше оглушителната и празна тишина.

Другата книга — за едно малко момче и червения балон — го натъжи още повече. Старата дама на стола го бе накарала да си мисли за неговата бака, беше му напомнила, че никой не седи на стол в неговата стая или където и да било другаде, за да го наглежда. Никой не му готвеше храна, нито се грижеше да е защитен, стоплен и щастлив. Жената, която се бе нарекла негова майка, му бе оставила тази книга и отново си бе тръгнала. Имаше чувството, че няма да се върне. Също както когато го е оставила при неговата бака. Но защо? Кога? Не разбираше нищо за себе си.

Мина дълго време, преди отново да заспи през онази нощ, и когато най-после се унесе, образите на непознато вражеско лице в сянка, със злобни тъмни очи, населяваха кошмарите му.

Глава 23

Харпър разбърка супата с една от пластмасовите лъжици, които бе хвърлила в торбата, в която бе донесла консервите за Лукас. Един бърз поглед към нещата на масата й подсказа, че той имаше от всичко по едно: тенджера, купа, лъжица и вилица. Кухненски пособия, които бе получил от Дрискол срещу какво? Какво му е струвала вилицата? Колко много неща е трябвало да даде, за да получи тенджерата? Защо ли на Харпър не й се вярваше, че всичко е било проява на доброта от страна на Дрискол?

Нещо не беше наред в цялата тази ситуация и тя се надяваше, че агент Галахър ще открие какво е, макар че той не беше задължен да го споделя с нея. Но тя би могла да бъде… потърси в ума си най-точното описание… приятел? Свръзка? Да, най-малкото свръзка. Тя можеше да бъде свръзка с този мъж, който имаше много ограничени възможности да получи необходимите му неща, след като живееше толкова навътре в дивата местност. Тогава защо думата… не я задоволяваше?

Докато разбъркваше супата, си припомни изражението му, когато облизваше фъстъченото масло от пръста си, и цялата потръпна, както в онзи момент. Тя беше привлечена от него не само заради външния му вид, но и заради начина, по който погледът му излъчваше интелигентност, когато беше любопитен за нещо, заради срамежливостта му, когато се притесняваше, че е казал нещо погрешно или е използвал неправилна дума, заради звука на гласа му и движенията на тялото му. Той я привличаше по дълбоко сексуален начин, както никой мъж досега не я бе привличал, и това я плашеше, но освен това я изпълваше с вълнение.

Може би правилата и социалните порядки, с които беше отрасла, тук бяха неприложими. Може би беше по-лесно да се уповаваш на първичните инстинкти в едно място, където няма супермаркети или електричество, нищо, което да те стопли, освен пламъците на огъня и друго тяло. В известно отношение той беше пещерен човек, но може би всички хора бяха такива, ако ги поставеха в подходяща среда и ги принудеха да живеят, разчитайки единствено на инстинктите и смелостта си.

Тя го стрелна крадешком с поглед. Знаеше, че той също е привлечен от нея. Беше забелязала как я наблюдава, усмивката му беше невинна, но в очите му гореше първична жар, докато изучаваше тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда. Харпър се беше научила да наблюдава мъжете за нежелан интерес, да бъде нащрек за приближаваща опасност, за червен сигнал, предупреждаващ, че трябва да бяга и да се крие.

При все това не искаше да бяга от него.

И това също би трябвало да я плаши. Но не беше така.

Супата завря и тя я изсипа в купата и чашата, постави ги върху масата и седна на един от трите дънера, които служеха за столове. Лукас ли ги бе направил? Не, как би могъл. Той, изглежда, не притежаваше никакви инструменти. Или притежаваше? Не искаше да го пита и да го накара да се чувства така, сякаш всичко в неговия свят беше странно и съмнително, ала имаше стотици дребни неща, които й се искаше да узнае. Как се бе справял без всички неща, които тя смяташе за даденост?

Наистина ли ловуваше само с нож и голи ръце?

Как бе изработил ботушите и кожуха, които носеше? Тези, които бяха толкова внимателно ушити с… какво?

Дали се чувстваше самотен?

Понякога изплашен?

Би трябвало. Все пак той беше човек.

Младата жена му се усмихна, докато загреба супа с лъжицата, наблюдавайки го, когато той направи същото. Лицето му се озари от искрено удоволствие и стомахът й се сви.

— Какво мислиш?

Лукас кимна, загреба още една лъжица от супата, поднесе я към устата си и шумно сръбна.

— Солено. Хубаво.

Харпър никога не бе виждала някой да се наслаждава на консервирана пилешка супа с фиде толкова много като Лукас. Това я накара да се усмихне, изпитвайки радост от неговото удоволствие. Но забеляза, че той избута всичките парченца пилешко месо към ъгъла на купата.

Двамата се храниха известно време мълчаливо, преди тя най-после да събере смелост да му зададе един от безбройните въпроси, които се въртяха в ума й.

— Лукас, може ли да те попитам нещо?

Той сръбна още една лъжица супа и срещна погледа й. В очите му се мярна предпазливост, макар че кимна.

— Защо взе онова списание от кабинета на шерифа? — Тя вдигна ръка и побърза да добави: — Това няма значение. Аз няма да кажа на никого. Имам предвид, че това не е нещо, от което някой се интересува, но съм… любопитна.

Той остави лъжицата и сякаш се замисли дали да отговори, или не. Или може би беше изненадан, че го бе видяла да взема списанието. Накрая сви рамене.

— Просто, за да погледна… снимките.

— Снимките? О, значи… ти… Можеш ли да четеш? — Харпър не се бе замислила за това, но… ако е бил изоставен като малък, може би никога не е бил научен да чете. Може би никога не е ходил на училище. — Не се срамувай — рече тя, когато той не й отговори веднага. — Можеш да се научиш. Ако искаш, аз мога да те науча.

Идеята й хареса. Наведена над книгата с Лукас, главите им близо една до друга…

Но той бе присвил очи и изглеждаше нащрек и Харпър тутакси съжали, че навярно бе съсипала непринудените им дружески отношения отпреди малко.

— Мога малко да чета.

Думите бяха произнесени със странна неохота, сякаш не желаеше да ги изрече.

Тя тръсна глава.

— О.

— Не познавам външния свят. Помислих, че списанието може да ми помогне да го разбера.

Харпър въздъхна.

— Това е разбираемо. — Наклони глава. — И какво научи от списанието?

Нейният домакин я изгледа донякъде озадачено и повдигна вежди, докато прокарваше ръка през гъстата си, неравно подрязана коса. Той сам се бе подстригал. Без огледало. Мисълта, ведно с момчешкото изражение върху мъжественото му лице, накара сърцето й да подскочи.

— Че навън има много храна. Почти на всяка страница има снимка на нещо, което се яде.

Младата жена се усмихна. Можеше да си представи какво си е помислил, когато толкова дълго е бил на диета от месо и риба и каквото е събирал от гората.

— Има ли нещо ново, което би искал да опиташ?

Той доби неуверено изражение.

— Не знам. Може би пиза. Хората, които я ядяха, изглеждаха щастливи.

Неправилният начин, по който произнесе думата с толкова сериозно изражение, я накара да се засмее.

— Тогава ще ти донеса пица. Ще я добавя към списъка ми за пазаруване.

Лукас я изгледа за момент, килнал глава по онзи негов въпросителен начин.

— Защо идваш тук, Харпър? Защото помагаш на полицията?

— Не, аз не работя за тях или нещо подобно. Аз имам свой бизнес, както вече ти казах. Развеждам в планината любители на природата. Просто помагам на агента да кръстосва из затънтените гори и да си отговори на въпросите, които могат да възникнат. Честно, Лукас, ти навярно по-добре от мен би могъл да помогнеш на агент Галахър да разбере кой е убил Айзак Дрискол.

Той погледна зад нея, през прозореца върху стената в другия край на стаята.

— Не ме интересува кой е убил Айзак Дрискол.

Срещна очите й и в неговите пламна нещо. Ненавист.

Харпър беше смаяна.

— Стори ми се, че каза, че почти не си го познавал.

— Така е, почти не го познавах.

Пламъкът в очите му замъждука, после угасна, оставяйки след себе си нещо като безнадеждност.

— Не разбирам.

Лукас я погледна.

— Той беше измамник и лъжец. Моят живот ще стане по-труден сега, когато вече го няма, но той няма да ми липсва.

О. Харпър се запита дали той бе намекнал нещо подобно на агент Галахър, или й го признаваше, защото бе започнал да й има доверие.

— Ако имаш някаква информация, която може да доведе до…

— Нямам — отсече той.

Беше очевидно, че е приключил с темата Дрискол.

— А ако се окаже, че няма да ти е позволено да останеш в имота му, къде ще живееш?

Той замълча за миг, но после сви рамене, въпреки че наистина не би могло да не е загрижен за възможността да остане бездомен.

— Ще оцелея.

Обаче какво означаваше това, когато ставаше дума за жилище? Оцеляването само по себе си звучеше като твърде примитивна цел. Той не би могъл просто да възнамерява да намери някоя… пещера или нещо подобно. Нали? Тя нямаше да го позволи.

Харпър се почувства нервна и изпълнена с безпокойство. Продължаваше да усеща добротата на този мъж и колкото повече време прекарваше с него, толкова повече се усилваше това чувство, ала не можеше да отрече, че в очите му бяха стаени тайни. И тя нямаше да позволи на някакво сексуално напрежение да й попречи да зададе въпросите, на които усещаше, че трябва да изисква отговори, ако наистина щеше да бъде… свръзка. Прехапа нервно вътрешната страна на бузата си за миг, докато го наблюдаваше как се взира в пространството, очевидно мислите му бяха някъде надалече.

— За всяко зло има два цяра — времето и мълчанието — промълви тя.

Погледът му се стрелна към нея, в очите му припламна разпознаване, а тялото му застина. Също толкова бързо лицето му доби безстрастно изражение. Ала тя го бе видяла. Не беше толкова бърз, че да го скрие от нея.

— Лукас, ти не четеш малко. Ти четеш толкова добре, колкото всички останали. — Защо я бе излъгал за това? Сега очите му я наблюдаваха предпазливо, като че ли очакваше тя да се нахвърли върху него. — Аз току-що цитирах Александър Дюма. Но мисля, че ти го знаеш. — Харпър замълча за няколко удара на сърцето. — У теб ли е раницата, Лукас? Тя беше на майка ми.

Той остана неподвижен още секунда-две, после издиша дълбоко, явно стигнал до някакво свое решение. Изправи се и отиде до предния ъгъл на хижата, коленичи и повдигна една дъска на пода. Харпър го наблюдаваше, объркана, когато той извади нещо. Тюркоазеният цвят я накара да притисне длани към устата си. Бях права. Беше запомнила правилно. Бързо стана от стола, после коленичи до него, взе раницата и я притисна към гърдите си.

— Благодаря ти — прошепна.

Още едно късче от моята майка.

Ала докато той се взираше в раницата, в очите му се четеше силна мъка от загубата… сякаш тя беше също толкова ценна за него, колкото и за нея.

— Била е на майка ти. Ти би трябвало да я вземеш — рече той, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. — Прости ми, задето не ти я дадох заедно с медальона.

Младата жена се взря в лицето му, мислейки си, че макар намерението й да беше да му даде, вместо това се получаваше все така, че тя бе тази, която винаги вземаше. Отвори бавно раницата, извади няколко отделни листа и купчина тетрадки със спирала. Очите й се наляха със сълзи, когато прелисти най-горната. Мигом позна почерка на майка си, макар че беше минало толкова дълго време, откакто го беше виждала.

Докато прелистваше страниците, забеляза, че те бяха измачкани, с разръфани и подгънати краища, сякаш многократно са били четени и препрочитани. Някои изречения бяха избелели, като че ли отгоре им често е преминавал пръст, за да ги подчертае или може би запомни. На много места имаше същите линии под думите на майка й, сякаш някой се бе опитал да възстанови написаното или да упражнява своето писане. В полетата имаше рисунки, изобразяващи дървета, листа, вълк или други горски животни, всички толкова свързани и преплитащи се, че трябваше много внимателно да се вгледаш, за да различиш отделните елементи. Докато изучаваше листовете, младата жена видя, че изреченията за упражнения от текста от изкривени по детски ставаха все по-изгладени, а надрасканите рисунки също ставаха по-добри, по-четливи и по-реалистични. Е, Лукас не беше Пикасо, но имаше красота в простотата на творенията му. Харпър много ясно разбираше какво виждаше: върху тези страници Лукас израстваше пред очите й. Гърдите й се стегнаха.

Към края на тетрадката имаше въпроси, написани с неговия почерк. Той отново и отново бе чел бележките, въпросите и заключенията на майка й за живота, любовта, приятелството, отмъщението, прошката и всички теми, които Харпър знаеше, че бяха засегнати в любимите романи на майка й.

Когато вдигна глава и срещна очите му, той се бе изчервил, явно силно засрамен.

— Съжалявам — разкаяно промълви, вперил поглед в мястото, където бе нарисувал вълк, виещ към луната.

Тя поклати глава.

— Всичко е наред. Лукас, на мен ми харесват, всичките. — Наклони глава. — И книгата ли беше тук? — попита тя, надникна в празната раница и видя само няколко химикалки, които явно са били използвани, докато мастилото е засъхнало.

Той поклати глава.

— Нямаше книга. Само нейните бележки и химикалките.

Харпър отново вдигна очи към Лукас, който я наблюдаваше, коленичил, докато тя прелистваше страниците, които със сигурност са били някаква форма на връзка със света, когато се е чувствал много самотен. Точно това бяха книгите за нея — емоциите, които можеше да открие в историите на другите хора. Сърцето й се сви, наполовина от радост, наполовина от печал, когато осъзна, че гората бе хранила тялото му, но думите на майка й бяха хранили душата му.

Глава 24

— Хей, я ела тук! — извика Райли, изтръска бързо пелерината, с която подстригваше, и я метна върху облегалката на стола. — Не е нужно да идваш да се подстригваш, за да ме видиш. Можех по-късно да дойда у вас.

Харпър се ухили, обви ръце около приятелката си и силно я прегърна.

— Не можех да чакам. А и малко подравняване няма да ми е излишно. — Райли повдигна вежда. И двете знаеха, че това не беше вярно, тъй като се беше подстригала точно преди сватбата на Райли, състояла се преди две седмици. — Как беше в Мексико? Искам всички мръсни подробности. — Настани се в дълбокия стол във фризьорския салон, където работеше приятелката й, срещна очите й в огледалото и вдигна пръст. — Почакай, може би не всички мръсни подробности.

Райли се засмя, взе пелерината, преметна я около Харпър и я закрепи с лепенка на шията. Отметна косата й и отпусна ръце върху раменете й, поглеждайки я в огледалото.

— Беше мръсно. В най-добрия смисъл. — Смигна й. — И изумително. Не исках да се връщаме.

— След като аз съм тук и те чакам?

— Ти и около десет стъпки сняг.

— Добре казано — усмихна се Харпър. — Значи, съпружеският живот е хубав?

— Аха. — Райли нехайно махна с ръка наоколо. — Но ние от цяла вечност живеем заедно. Едва ли може да се каже, че нещо се е променило сега, след като цялата шумотевица се уталожи. Както и да е, достатъчно за това. Не мога да повярвам, че чак сега научавам подробности за намирането на колата на родителите ти. — Очите й се разшириха и тя леко се наведе напред. — Как се чувстваш, Харпър? Честно? Искам да кажа, едва не припаднах, когато получих есемеса ти. — Райли погледна към Мойра, собственичката на салона, заета с една клиентка, грабна един гребен и го прокара през косата на Харпър.

Харпър въздъхна.

— Всичко е наред. Добре съм.

По-добре, отколкото беше досега.

Райли започна да разделя на кичури косата на приятелката си и леко да я подрязва.

— Просто не мога да повярвам. След всичките тези години. И как беше намерена? Ти обикновено не излизаш да търсиш през зимата, нали?

Харпър замълча, после набързо разказа всичко, което се бе случило, откакто Райли бе заминала на меден месец. Сякаш оттогава животът се бе преобърнал с главата надолу.

— Не, не я намерих аз. Заведоха ме при нея. — Отново замълча и се замисли откъде да започне, осъзнавайки колко много се бе променило всичко за краткото време, откакто приятелката й бе отсъствала от града. — Чу ли за убийството в града? В Ларкспър?

Райли се намръщи, докато подрязваше връхчетата на косата й.

— Аха. Веднага щом се върнах. Някаква жена била намерена мъртва в града, нали? Чух, че някой спомена, че може да я е убил любовникът й, с когото пътувала, или нещо от този сорт. — Поклати глава. — Ужасна история. Но какво общо има това с родителите ти?

— Нищо. Ами почти нищо.

Изглежда, всичко беше свързано с Лукас — някои неща в по-голяма, а други в по-малка степен. Някои неща по начин, който тя навярно не разбираше, защото Лукас не беше от най-разговорливите хора. Но Лукас се намираше в центъра на всичко, което се беше случило или се бе изяснило през последните две седмици. Какво означаваше това? Дали в това се криеше нещо по-голямо, отколкото…

— Земята вика Харпър.

— Извинявай.

Тя разказа на Райли за агент Марк Галахър, за Айзак Дрискол, за Лукас, а след това за колието и как той я бе завел на мястото на катастрофата на родителите й, включително за раницата на майка й. Но когато спомена за бележките на майка й за „Граф Монте Кристо“, пропусна да каже, че той се бе отнасял към тях, сякаш бяха Светият граал. Не беше сигурна защо, просто имаше чувството, че това беше нещо, което трябваше да остане само между тях двамата с Лукас. Сега кой е потайният, Харпър?

Но Харпър винаги бе имала своите тайни. Беше свикнала да ги пази.

Райли продължи да подстригва краищата на косата й, очите й се ококориха, а върху лицето й бе изписано пълно изумление, когато Харпър свърши.

— Леле!

— Знам. Звучи… налудничаво.

— И така, ако твоят Тарзан за момента е изключен, излиза, че няма други заподозрени за убийствата?

Тарзан. Харпър подбели очи.

— Той изобщо не е мой. И не, няма, доколкото знам, макар че в действителност не съм осведомена за всяка една следа, по която работи полицията. Агент Галахър беше достатъчно любезен да ме държи в течение на случая с родителите ми и отговори на няколко въпроса, които имах за Лукас, но всъщност не работя по всеки аспект от разследването.

— Дори и да е така — Райли се усмихна, — баща ти щеше да се гордее с теб. — Със свободната си от ножицата ръка стисна рамото на Харпър и усмивката й помръкна. — Знам, че съм го споменавала и преди, но моят баща все още съжалява, задето тогава не те е взел — пророни тихо. — И се измъчва. Виждам го по начина, по който настроението му се променя винаги когато пита за теб.

Харпър поклати глава и измърмори някакво отрицание.

— Вие едва свързвахте двата края. Болката от загубата на майка ти все още беше много прясна. Райли, аз разбирам. Разбирам защо не е било възможно. Не го обвинявам.

Наистина ли беше вярно? Всъщност все още не си го бе изяснила. Не искаше никого да обвинява, но каква беше самата истина? Беше я заболяло. От това, което бе научила от училищните доклади, и това, което родителите й винаги бяха казвали за нея, тя не е била буйно и непокорно дете. Била е добре възпитана и кротка. Лично тя никога не бе съумяла да разбере защо никой от общността, в която бе живяла — хора, които са познавали и са били привързани към родителите й, — не бе пожелал да я вземе в дома си.

Годините, които бе прекарала в системата за приемни грижи, понякога бяха ужасяващи и самотни и тя с цялото си сърце бе желала родителите й да не са отнети от нея и да не е принудена да преживява допълнителната травма да бъде изпратена в дома на непознат — непознат, който е всичко друго, но не и безопасен. Нейният вуйчо тогава е бил в колежа и животът му току-що е започвал, затова не е имал възможност да й предложи дом, а майката на най-добрата й приятелка била починала преди шест месеца от рак на гърдата, оставяйки съпруга си сам да отглежда две дъщери, докато самият той все още тъгувал за загубата на жена си.

Някои хора се чувстваха виновни, тя го знаеше. Например тъкмо заради това Дуейн винаги й предлагаше работа, свързана с офиса му. Заради това бащата на Райли настояваше, докато бяха в гимназията, тя да отсяда в дома им по време на летните ваканции. А по-късно направи всичко по силите си, за да й помогне да започне работата като планински водач, дори й бе осигурил няколко клиенти, които постоянно я наемаха.

Но тя наистина разбираше защо никой не беше предложил да я осинови след катастрофата. Или поне зрялата Харпър го разбираше. Просто не знаеше как да го обясни на малкото момиченце в нея, което все още изпитваше болка, когато си спомнеше за онова време от живота си. В най-съкровените кътчета на сърцето и душата си тя все още се чувстваше като онова малко момиченце, което никой не бе искал.

Не обичаше много да мисли за първите няколко години след смъртта на родителите си. Но по-късно… ами по-късно я бяха дали да живее с по-възрастна жена, която беше добра с нея. Беше започнала да ходи в ново училище и… всичко беше наред.

Райли стисна устни и върху лицето й се изписа познатото изражение, както винаги когато говореше за Харпър и живота й под опеката на системата на социалните грижи.

— Както и да е — рече Харпър с желанието да смени темата, — все още чакам окончателното съдебномедицинско заключение, за да освободят останките и да организирам погребението.

— Целият град ще бъде там.

— Надявам се. — Харпър успя да изобрази подобие на усмивка. — На татко щеше да му хареса. — Усмивката й се разшири. — А мама щеше да остане у дома и да чете.

Харпър беше комбинация и от двамата, осъзна тя със задоволство. Също като баща си обичаше разходките сред природата и да излиза с приятели, но по любовта към книгите приличаше на майка си.

Райли застана пред нея, приведе се и хвана между пръстите си краищата на косата на Харпър от двете страни на лицето й, за да провери дали са равни. Срещна очите на приятелката си и се усмихна.

— Тя обичаше книгите си, нали? Помня как веднъж ме попита дали ми липсват героите, когато й казах, че съм прочела „Паяжината на Шарлот“*. Нямах представа за какво говори. На нея буквално й липсваха хора, които в действителност не съществуваха.

[* Роман за деца от американския писател Е. Б. Уайт, издаден през 1952 г. Разказва историята на малкото момиченце Фърн и любовта му към прасенцето Уилбър и умната паячка Шарлот и как прасенцето е спасено от обичайната съдба на угоените прасенца. — Б. пр.]

Райли се изправи и отстъпи назад, за да огледа резултата от работата си.

* * *

Харпър се усмихна. Да, това беше типично за майка й. Тя обожаваше литературата и бе вдъхнала и на другите своята обич към книгите. Спомни си за Лукас и печалното изражение на лицето му, когато й подаде раницата, съдържаща бележките на майка й, връчвайки ги на законния им собственик.

Трябваше да му ги оставя.

Да, разбира се, че трябваше. Къде й беше умът? Е, тя беше мислила, че това е още едно безценно късче от миналото, което толкова отчаяно се опитваше да задържи. Нещо осезаемо. Дали и тя не му бе причинила същото нещо, което бяха сторили и на нея? Беше му отнела нещо ценно, което озаряваше дните му? Сърцето й се сви от мъка.

— И така, какво ще стане с Лукас сега? — попита Райли, докато отлепваше лепенката около шията на Харпър и сваляше пелерината. — Ще остане ли в гората?

Харпър смръщи вежди и очите й отново се срещнаха с тези на Райли в огледалото.

— Не мисля, че той има много възможности. Имам предвид, че той няма семейство, нито образование или някакъв опит за работа… — Поклати глава. — Не знам. Но има нещо в него… Господи, трудно е да се обясни. Той е смесица от нещо диво и… не знам… може би невинно? Не, това не е точно. Вглъбено? — Тръсна глава, раздразнена, че не можеше точно да го опише. — Чувствително.

— В момента очите ти сияят — отбеляза Райли и Харпър я погледна и видя, че приятелката й я наблюдава полуозадачено и полуразвеселено.

Харпър завъртя очи.

— Добре де. Той е загадка.

— Ами, разбира се, че е загадка. Отраснал е сред пущинаци, сняг и учителски бележки за „Граф Монте Кристо“. Навярно е дяволски объркан.

Въпреки че думите на Райли прозвучаха малко злобничко, Харпър се засмя.

— Кой не би бил? — попита, опитвайки се да го защити, макар да знаеше, че Райли повече се шегуваше. — Можеш ли да си представиш, Райли? Самотата, в която е живял през всичките тези години? Не знам дали аз бих могла да оцелея.

— Разбира се, че щеше да оцелееш. Ти си най-силният човек, когото познавам.

Харпър леко се усмихна. Оценяваше доверието, което й се гласуваше, но се питаше дали някой беше достатъчно силен, за да преживее изпитанията, с които се бе сблъскал Лукас, без това да има някакви трайни последствия.

— Както и да е. — Тя се изправи, заобиколи фризьорския стол и прегърна приятелката си. — Трябва да бягам, но ти благодаря за това — рече и посочи подстрижката, от която в действителност не се нуждаеше, но това й позволяваше да се види с Райли под зоркото око на собственичката на салона.

— Пази се и стой на топло — каза тя, когато Харпър пъхна в ръката й парите за подстригването и бакшиша, така че да не може да го върне, както винаги правеше. — И ми кажи с какво мога да помогна при уреждането на церемонията за родителите ти.

— Непременно.

Харпър махна за довиждане на другите фризьорки, които познаваше, и излезе навън, сподиряна от звъна на звънчето над вратата.

Беше изминала само една пресечка надолу по улицата, когато телефонът й иззвъня. Извади го от джоба си и когато видя кой се обажда, сърцето й затуптя по-бързо. Спря, пристъпи по-близо до една сграда, за да не стърчи в средата на тротоара.

— Ало?

— Здрасти, Харпър. Обаждам се… ами, седнала ли си?

Дъхът й секна и младата жена се облегна на дървената стена на железарията. Агент Галахър звучеше някак си напрегнато.

— Да.

— Патоанатомът ми се обади. Харпър, има доказателство, че родителите ти са били застреляни.

— Застреляни? — За миг не можа да проумее думата, сякаш беше изречена на чужд език, който тя не знаеше. — Не разбирам.

— Аз също, но сега случаят им се разглежда като убийство.

Глава 25

Кап. Цоп. Плис. Пльок.

Зимата си отиваше. Снегът се топеше навсякъде около него, водата се стичаше от гората. Земята я попиваше дълбоко в недрата си, там, където корените на дърветата, растенията и цветята жадно я всмукваха, за да оживеят отново. Джак пристъпи върху меката почва, озъртайки се за гъби или нещо друго, с което да запълни празния си стомах. Скоро отново щеше да има достатъчно храна и тази мисъл му носеше смътна радост, въпреки че тежкото чувство, което го бе налегнало след смъртта на Пъп, не го напускаше, отравяше цялото му щастие, принизявайки го до нещо дребно и неважно. Тежкото чувство беше по-голямо, засенчваше всичко останало.

Пъп.

В гърлото му заседна буца и Джак с усилие я преглътна, забавяйки крачките си.

Вятърът промени посоката си и някаква отвратителна воня накара носа му да се сбърчи, привличайки вниманието му миг преди да чуе ниското грухтене. Глиган. Джак бавно приклекна и се присви в очакване страхът да го връхлети, но нищо не се случи. Тежестта в гърдите му бе засенчила и него.

Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. Зимата без Пъп беше дълга и трудна. Той често гладуваше. Чувстваше се изплашен. Самотен. Ребрата му се брояха под кожата. Имаше нужда от по-голямо оръжие, за да оцелее. Не само за да се сдобие с месо, но и да убива достатъчно едри животни заради кожите, от които се нуждаеше, за да преживее вледеняващия студ.

А ако нямаше да живее, тогава защо да чака да умре от глад, бавно и мъчително? Защо да не остави глигана да свърши тази работа в гневно квичене, докато бивните разкъсват корема му? Така нямаше ли да е по-добре? И по-бързо?

Джак коленичи до един обрасъл с мъх ствол на дърво и застина, изчаквайки глигана да изскочи от храсталака. Притаи дъх. Плисък на вода. Воня на прасе. Ниско ръмжене, изтръгващо се от собственото му гърло.

Но сумтенето на онова диво прасе не беше тихо. То издаваше квичащи звуци, които винаги досега бяха плашили Джак. Звучеше като чудовище или нещо, което мислеше, че се крие под леглото му, когато беше малко момче. Нещото, за което бе молил неговата бака да провери, но тя му бе отвръщала, че той трябва сам да се изправи лице в лице с него, ако е силното момче, за което тя го мисли.

Тогава се бе справил. Щеше да се справи и сега. Да се срещне лице в лице с чудовището. Макар че досега се бе изправял лице в лице с прекалено много чудовища.

Не можеше да реши дали се надяваше, че ще спечели срещу това. Или ще изгуби.

Глиганът изскочи от храстите. Много едър самец, който може би тежеше десет пъти повече от Джак. Щръкнала бяла козина покриваше тялото му, нашарено на черни и бели ивици. Къси, остри бивни стърчаха от зурлата му. Имаше най-големите топки, които Джак бе виждал някога у някое живо същество. Звярът изгрухтя, когато видя Джак, нададе едно от онези ужасяващи квичения и разтърси глава напред-назад.

Прасето смърдеше. Дива смрад. От ноздрите му се разнасяше воня на разложено, сякаш мозъкът му гниеше. Джак никога досега не бе виждал толкова диво и зло прасе.

Пристъпи към него и извади джобния си нож; острието се бе смалило след толкова много зими и лета, след като го бе острил отново и отново върху камъните. Но той не знаеше, че днес ще се натъкне на този звяр и не бе взел със себе си ловджийския нож.

Острият дар на живота, който толкова отдавна му бе дало момчето с тъмните очи, беше всичко, което Джак имаше. Този дар щеше да му помогне да оживее или да умре. И едното, и другото беше добре дошло.

Глиганът надигна глава и отново изквича — дяволски писък — и Джак чак сега усети първия пристъп на гняв, разпростиращ се във всичките му вътрешности. Джак също надигна глава и нададе крясък, който проехтя в гората. Засмя се, безумен кикот, изтръгнал се от глъбините на душата му, смесица от загубата, страха, болката и страданията, сред които толкова дълго бе живял.

— Ела и ме докопай ти, ПРОКЛЕТО прасе! — изкрещя той и яростта избухна в него. — Направи каквото искаш!

За миг прасето застина насред грухтенето си и сведе глава. Джак си помисли, че ще се обърне и ще поеме в друга посока. Приведе се, готов да го преследва, когато глиганът внезапно се хвърли напред, изненадвайки го. Той не помръдна, заби пети в меката почва и приклекна, насочил ножа пред себе си.

Страхът се надигна като вихрушка в гърдите му, примесен с безумна възбуда.

— Ела и ме докопай, грозно нещо!

Този път той не извика силно, а изръмжа думите под нос, стиснал челюсти. Глиганът сведе още по-ниско глава и се втурна право към Джак.

Джак за секунда се смути, инстинктите му крещяха бягай, но умът и сърцето — не. Гората притихна, колкото за един или два удара на сърцето, сякаш всяко горско животно, листо и клонче замряха, за да наблюдават битката между звяра и мършавия младеж, вкопчени един в друг, с приковани погледи. Звярът се втурна напред толкова бързо, колкото тлъстото му тяло позволяваше. Незнайно как това огромно животно се движеше с бързината на светкавица.

Всичко избухна в Джак, когато животното се удари в него. Тялото му полетя назад и се блъсна в ствола на едно дърво, а глиганът нададе още едно войнствено квичене и отново го нападна.

Джак бързо се изправи на крака, опитвайки се да изпълни дробовете си с въздуха, който ударът бе изкарал от тях. Отскочи настрани точно когато животното пак го връхлетя, следвано от гадната си воня, въпреки че профуча покрай него. Джак се претърколи и скочи на крака точно в мига, в който звярът също се обърна и пак го нападна с подивял поглед и пяна, хвърчаща от муцуната му.

Джак вдигна ножа и отново се претърколи, силен вик прокънтя от гърдите му, докато се извъртя от връхлитащия глиган. В последния миг протегна ръка напред и острието прониза плешката на звяра. Животното издаде още едно демонско квичене, този път от болка.

— Хайде, звяр мръсен! — кресна Джак. — Това ли е всичко? Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

Чувстваше се не по-малко обезумял от проклетия глиган. Нищо нямаше значение. Той щеше да умре, но първо щеше да го наръга толкова пъти, колкото можеше. Глиганът искаше да го убие, но Джак щеше да превърне този сблъсък в битка, която отвратителното нещо никога нямаше да забрави. Един ден уродливото чудовище ще разказва на уродливите си внуци за Джак. Джак предполагаше, че топките му са достатъчно големи, за да създаде поне стотина грозни потомци, смърдящи като него. Изсмя се налудничаво, извъртайки се, когато огромното диво прасе отново го нападна.

Джак пъргаво се измести настрани, но този път не беше достатъчно бърз. Кракът му се закачи за корена на едно дърво и той тежко се стовари на земята, въздухът отново изскочи от гърдите му, когато остра болка прониза костите му. Той изкрещя, болката го накара да се свие на кълбо, когато глиганът удари глава в неговата и краят на една от бивните му проряза ръката му. Джак сграбчи звяра, стискайки в шепа гъстата козина, животното изквича и с цялата си тежест се стовари върху Джак, чийто въздух отново излезе със свистене от дробовете.

Сборичка се с животното с последните остатъци от силите си. Не мога да дишам. Не мога да дишам, беше единствената мисъл, пулсираща в умиращото му съзнание. Гората около него притъмня за секунда, черни точки затанцуваха пред очите му, когато смрадта на глигана изпълни ноздрите му.

Ще умра.

Главата му клюмна настрани, докато дивото прасе продължаваше да квичи, копитата му се забиха в тялото на Джак, бивните му разкъсаха плътта му и от раните му бликна кръв. Джак отвори очи и видя нещо да блести. Все още стискаше джобния нож в юмрука си.

Тъмнокосото момче от онази първа нощ изплува в съзнанието му, сякаш беше застанало точно до него.

Защо си тук? — попита Джак. Момчето не отговори, но сведе поглед към джобния нож, който Джак продължаваше да стиска в ръка, докато глиганът разкъсваше тялото му. Какво се случи с теб? — поиска да узнае Джак. Момчето погледна отново надолу към ножа, сякаш искаше да каже: Аз ти дадох този нож. Моят предсмъртен подарък. Използвай го.

Последният прилив на сила на Джак дойде отникъде, отвсякъде, от спомена за онова другото момче и как бе стискало ръката му, а Джак му бе извикал да живее. Повдигна ръка и с последната си капка енергия нададе боен вик, преди да пререже с ножа гърлото на глигана.

По-късно щеше да си спомня единствено чувството на празнота, докато влачеше мъртвото тяло на звяра през пустошта. Раните му бяха превързани с откъснати парчета плат от дрехите му, но все още оставяха кървава диря по топящия се сняг. Зеещата рана отстрани на тялото му гореше като огън.

Дрискол беше навън, когато Джак се показа иззад завоя, и се втренчи в него с облещени очи и увиснала челюст. Когато Джак стигна до него и остави мъртвия глиган в краката му, Дрискол отметна глава назад и избухна в смях. Той е луд също като това прасе.

Джак политна настрани, но успя да запази равновесие и притисна пръсти към дълбоката рана отстрани.

— Искамсилъкаистрелата — избъбри, сливайки думите.

— О, ще ги имаш — увери го Дрискол.

След тези думи Джак се обърна и си тръгна.

Следващите дни прекара някъде между живота и смъртта. Момчето с тъмните очи повече не го навести, но неговата бака се появи и му каза, че той е силно момче и не бива да се предава. Джак искаше да се предаде. Беше уморен от живота. Уморен от битките. Уморен от оцеляването. А най-вече беше уморен от вечната празна самота.

Но тялото на Джак не беше съгласно да се предаде. То продължи да се бори, въпреки че духът му се бе отказал. Нямаше шепоти, нито желание за живот. Само тишина. Душата му бе умряла. Заедно с Пъп. Той почистваше раните си и ги превързваше с чисти ивици плат, миеше ги на водата от помпата зад къщата и ги сушеше на топлия вятър, после се връщаше вътре, за да спи. Събуждаше се само за да пие жадно вода от помпата. Да почисти раните и да хапне няколко залъка от храната, която имаше.

* * *

Много, много дни минаха. Не знаеше броя им, но една сутрин се събуди и забеляза, че се чувства по-добре и че болките са понамалели. Няколко минути остана да лежи в леглото, взрян в дървения таван, слънчевите лъчи, греещи през прозореца, танцуваха и бляскаха пред очите му. Може би съм мъртъв — помисли си той. — Може би тези танцуващи светлини са малки ангели, а аз съм на небето.

Острата болка, пронизала тялото му отстрани, беше доказателство, че греши. Нямаше ангели, само прашинки, а това бяха две коренно различни неща.

Стомахът му се разбунтува, напомняйки, че иска закуска. Той се надигна от леглото, изми се, облече се и взе ловджийския нож.

Още един ден. Ще последват още. Този път той пое в различна от обичайната посока, когато отиваше на лов. Може би беше към града, а може би не. Може би щеше да се озове право насред вражеска територия. Може би те щяха на мига да го убият.

Може би… не му пукаше.

Той се бе хвърлил пред огромен, див и пощурял глиган и бе оживял. Би се засмял, но това само щеше да разтвори отново раната, а вече нямаше чисти парцали.

Не знаеше дали можеше да продължава така, с това постоянно страдание. Със зимите, които винаги идваха, с глада, самотата, която беше като мрак, издълбан в костите му. Защо трябваше да се бори? Заради какво? Защо трябваше да оцелее? Сега вече разбираше изражението в очите на русото момче. Щастието, че най-сетне всичко бе свършило. Джак трябваше да умре на стръмната скала през онази нощ заедно с другите две момчета, може би три. Но той се беше борил, за да живее. Защо? Повече не желаеше да се бори, а наблизо нямаше диви прасета.

Би могъл да се биеш с мечка, която има малки. Майката мецана ще те разкъса на парчета, ако приближиш до мечетата й.

Но това щеше да отнеме прекалено много време. Не мислеше. че иска да живее, но не желаеше да бъде разкъсан от мечка и цял ден да умира в адски мъки. Освен това харесваше мечките. Не искаше да ядоса някоя.

Приближи до каньона и застана на ръба, вперил поглед в дъното. Би могъл да скочи от някоя скала. Но не и от тази. Тази не беше достатъчно висока, за да е сигурен, че ще умре, но имаше доста други, които бяха.

Докато стоеше и мислеше за начините, с които да подсигури смъртта си, на слънчевата светлина грейна нещо лъскаво през листата, затрупали дъното на каньона, заслепявайки го за миг.

Любопитството го възпря, мъглата, която го бе обвила, за кратко се проясни. В гърдите му избуя нуждата да разбере какво крие големият лъскав предмет под листата, искрица… живот. Джак бавно се спусна към дъното на каньона не защото искаше да бъде внимателен, а защото нямаше избор. Тялото му още не беше докрай излекувано; усещаше струйката кръв от едва зарасналата рана отстрани на тялото му да се стича надолу по кожата.

Стъпи на дъното на каньона и под краката му се чу хрущене. Продължи към блестящия предмет, който отблизо приличаше на син метал. Примигна изненадано, когато разбута настрани гъстите листа и отдолу се показа… кола. Отне му минута, за да свърже този голям предмет от външния свят със света, в който той сега живееше. Какво правеше тук?

Дали някой се бе опитал да избяга от врага и се бе озовал в тази пустош, на ръба на този каньон. Колко дълго е 6wia тук?

Под краката му изхрущя стъкло и той се наведе, за да надзърне през счупения прозорец. Веднага се отдръпна, като видя вътре скелетите. Дрехите висяха по костите им и по тях Джак можа да познае, че този зад волана е бил мъж, а другият — жена.

Друг слънчев лъч огря нещо лъскаво върху седалката и Джак се пресегна, извади го от колата и разтвори длан. Сребърен медальон, който се отваряше отстрани. Джак го натисна с нокътя на палеца си и го отвори. Вътре имаше миниатюрна снимка на мъж, жена и бебе. Семейство. Стомахът на Джак се сви на топка, докато се взираше с копнеж в трите усмихнати лица.

Огледа лицата едно по едно, мъжът бе леко усмихнат, прегърнал през рамо жената. Върху лицето й грееше лъчезарна усмивка, русата й коса беше красива и лъскава. Но това, което най-много привлече вниманието му, беше бебето. Тъкмо то го накара да замре и да се вторачи. Имаше нещо в очите на малкото момиченце… нещо, което накара сърцето му да забие по-бързо и кожата му да се изпоти. Джак стисна медальона в шепата си и заобиколи колата отзад, където капакът на багажника бе леко открехнат.

Бутна го и металът изскърца, когато се вдигна нагоре. Вътре имаше купчина мокри листа и нещо, което навярно някога е било одеяло, но бе изгнило от влагата. Отмести го настрани и под него откри синя раница, почти недокосната от времето.

Дръпна ципа и надникна вътре. Имаше няколко изписани тетрадки. Искаше да узнае какво бе написано в тях, но се застави да изчака, напъха ги обратно в раницата, затвори ципа и я преметна през рамо.

Нещо като вълнение запя в душата му. Много време бе изминало, откакто неговата майка му бе оставила онези детски книжки, които той вече знаеше наизуст. Онези, които все още отваряше по няколко пъти на ден, за да чете и да си припомня как изглеждат думите. Как звучат в устата му, в ума му. Може това, което беше в раницата, да не беше детска приказка, но беше нещо ново за четене… нови думи… те бяха… светлина в мрака.

Джак се обърна към стената на каньона и започна да се катери нагоре. Утре щеше да измисли по-добър начин да умре. Днес имаше нови думи. И не се чувстваше толкова самотен.

Глава 26

Харпър почука на вратата, която вече й беше позната.

Отстъпи назад, сърцето й прескочи няколко удара, както, изглежда, правеше винаги когато скоро щеше да го види. Вратата се отвори, той застана на прага и се взря в нея. Изражението на лицето му не беше толкова предпазливо, както предишните два пъти, когато беше дошла без предупреждение. Не че имаше някакъв начин да го предупреди, освен с шума от мотора на пикала й няколко минути преди да пристигне, но…

— Здрасти.

— Здрасти.

Тя бръкна в голямата чанта, която висеше от рамото й, и извади тетрадките, принадлежали някога на майка й.

— Тези са твои.

Върху лицето му пробяга изненада.

— Не са мои. Аз само ги намерих. Твои са.

Харпър поклати глава и извади една книга от чантата си. Подаде на Лукас екземпляр на „Граф Монте Кристо“ и видя как в очите му проблесна радостна изненада.

— Освен това смятам, че би искал и тази книга, за да можеш да разбереш по-добре написаното в тетрадките.

Той не понечи да откаже книгата, както го бе сторил с тетрадките. Вместо това взе романа и го притисна към гърдите си като някаква скъпоценност.

Харпър погледна над рамото му към светлините от огъня, танцуващи по стените.

— Може ли да вляза? Няма да остана дълго.

Той не отговори, но отстъпи назад, тя влезе вътре и затвори вратата зад себе си. Харпър остави тетрадките върху празното легло, което беше най-близо до вратата. Погледът му се задържа за миг върху тях, преди да срещне нейния.

— Искам да задържиш тетрадките на майка ми.

— Защо?

— Защото… мисля, че те са били важни за теб.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Младата жена въздъхна и пристъпи по-близо към него.

— Не съм сигурна какво искам да кажа. Аз просто… имам такова чувство. — Поклати глава. — Невинаги следвам шестото си чувство, интуицията си или както там го наричат, но мисля, че тези тетрадки ти принадлежат, и това е всичко. Не съм се замисляла по-надълбоко. Донесох ги тук и се надявам, че това е добре. Освен това този следобед открих нещо и исках… ами исках да те попитам за него, да разбера какво мислиш, защото…

— Харпър.

Той изрече името й, без нито дума повече, но в тона му се долавяше нежна настоятелна нотка — по-бавно, дишай, опитвам се да те разбера, сякаш искаше да й каже — и тази една дума беше достатъчна, за да секне безцелният й брътвеж и да се овладее. Имаше чувството, че той отгатва мислите й така, както от дълго време никой не го бе правил, макар че невинаги разбираше думите й.

— Агент Галахър ми се обади днес следобед и ми каза, че са намерили доказателство, че родителите ми са били простреляни.

— Простреляни? Със… стрела?

— Не, не. С пистолет.

— Мислех, че са загинали при автомобилна катастрофа.

Харпър седна на леглото до неговото, металните пружини леко изскърцаха.

— Винаги съм вярвала в това. Винаги съм предполагала, че ние тримата сме преживели злополука и колата никога не е била намерена. Вярвах в това през целия си живот. Макар че местоположението е странно. — Тя смръщи вежди. — Намирането на колата на дъното на онзи каньон потвърждава това. Аз съм толкова, толкова объркана и… не знам какво да мисля. — Замълча за миг. — Виждал ли си някого близо до мястото на злополуката? Или нещо друго, което би могло да обясни какво се е случило с тях?

Лукас направи няколко крачки до леглото си и се отпусна върху него. Пружините му изскърцаха по-силно, отколкото на онова, върху което тя бе седнала. Сега тя го усещаше още по-осезаемо, коляното му беше само на няколко сантиметра от нейното, отблизо сякаш изглеждаше по-едър.

— Нямам отговори за теб. Един ден се спусках в каньона, когато на слънчевата светлина видях нещо да блести на дъното. Почти всичко беше покрито с клони и листа. Когато надникнах през прозореца на колата, аз… ги видях там. Медальонът беше на седалката. Капакът на багажника беше отворен и вътре имаше само една синя раница. Взех я със себе си и отново се покатерих горе. Няколко пъти се връщах там, не знам защо. Може би защото майка ти ми се струваше… истинска. Исках да… не знам, Харпър. Исках да й благодаря. Тя… думите… те ми вдъхнаха желание за живот.

Харпър примигна, очите й се наляха със сълзи. Той й бе казал, че е ходил при тях, за да не бъдат те сами, но го е правил също и за да не се чувства той самотен. Ти ми разбиваш сърцето, помисли си тя и дъхът й секна.

— Знаех си, че бях права.

— За какво?

— За това, че тези тетрадки трябва да принадлежат на теб.

Лукас се усмихна с онази непривична за него усмивка и Харпър също му се усмихна, пръстът й се плъзна по една от пружините.

— Какво научи от нея?

— От твоята майка? — Той се взря кратко през прозореца, очевидно сериозно обмисляйки въпроса й. После извърна очи към нея и попита: — Чела ли си я? Книгата, за която майка ти е говорила на учениците си?

— „Граф Монте Кристо“? — Харпър отново се усмихна. — Да, два пъти, а освен това съм гледала и филма.

— Има филм?

Тя се засмя. Харесваше й начинът, по който задаваше въпросите, по-скоро като твърдение, сякаш повтаряше нещо на себе си, което току-що бе научил, а не че искаше потвърждение.

— Да. Всъщност е много добър, което невинаги се случва, когато по книгите се снимат филми. Ти… някога гледал ли си филм?

Чувстваше се неловко да го пита, но толкова много й се искаше да узнае повече за него, а това никога нямаше да стане, ако не му задаваше всичките въпроси, които й хрумваха. Беше прекарала достатъчно време с него, за да знае, че той трудно споделеше нещо за себе си.

— Никога не съм гледал филм, но съм чувал за тях, когато бях хлапе. Но съм гледал телевизия.

Тя кимна.

— Филмът е също като телевизията, но на по-голям екран. — Колко е странно да кажеш подобно изречение на човек, който е приблизително на твоята възраст, ако правилно бе предположила. — Както и да е, „Граф Монте Кристо“ е един от любимите ми романи. Той е за отмъщението, но повече за прошката.

— Опитах се да разбера историята от това, което майка ти е написала за нея. И от въпросите, които тя е задавала. Преди не знаех тази дума „отмъщение“. Това означава да се чувстваш ядосан, а после да станеш спокоен. Но майка ти е била като теб. Мислила е, че историята е повече за прошката. — Лукас замълча. — Майка ти е смятала, че повечето хора са добри. Надявала се е, че учениците й също ще мислят така.

— А ти как мислиш?

Устните му леко се извиха.

— Аз един от нейните ученици ли съм?

— Разбира се, че си. Ти навярно си изучил мислите и идеите й, ценностите й по-отблизо, отколкото всяко едно от момчетата или момичетата от класа й.

Това, изглежда, му хареса.

— Може би. Но… не знам дали вярвам, че повечето хора са добри, а не лоши. Не мисля, че знам достатъчно за света извън онази единствена книга. А още дори не съм я прочел. Макар че майка ти ме накара да се почувствам…

Той я погледна въпросително, търсейки думата, затова Харпър услужливо му подсказа:

— Обнадежден? — тихо попита.

Очите му срещнаха нейните.

— Обнадежден — повтори той. — Да. Майка ти ми даде… надежда. Тя ме научи, че в света има и добро, и лошо. Преди това не го знаех.

— Което означава, че си мислил, че в света има само лошо?

— Аз… не бях сигурен. Дрискол мислеше така.

— Дрискол? — Харпър се намръщи. — Какво друго е мислил Дрискол?

— Не знам. Не ме интересува.

Той извърна глава. Очевидно не желаеше повече да говори за Дрискол. След секунда отново я погледна и младата жена килна глава, погледът й обходи лицето му. Той имаше толкова красиви очи — сини като залеза, със златисти точици, с бадемовидна форма и обрамчени от дълги, гъсти мигли. Очите му контрастираха със суровата мъжественост на останалата част от лицето му — загоряла от слънцето кожа, остри скули, квадратна челюст, покрита с брада. И очевидната мъжественост на силното му мускулесто тяло. Но тя не гледаше тялото му. Отказваше да го направи. И без това вече беше достатъчно разсеяна. Разтърсена. Смутена. Той не желаеше да говори за Дрискол, затова продължи да разпитва Лукас за самия него.

— В някои отношения ти може да познаваш моята майка по-добре от мен. Или поне… една различна страна от нея — каза Харпър, връщайки се към предмета, за който той, изглежда, се чувстваше удобно да говори. — Но за мен тя беше уют и дом, и неща, които не съм имала оттогава. — Погледна зад него, обмисляйки думите си. — Не знам, може би се страхувам, че ако ги прочета — кимна към тетрадките, — те ще замъглят по някакъв начин старите спомени за нея, а това ме плаши.

Той я огледа и тя не можа да разгадае изражението, което се настани върху лицето му.

— Какво? Защо ме гледаш по този начин?

— Защото ти си откровен човек. Виждам го. Чудех се… дали аз щях да мога.

Харпър не беше сигурна какво точно означава това, но го почувства като комплимент. Дори и да беше така, той не беше напълно прав.

— Невинаги съм откровена — изтърси младата жена. — Понякога тая в себе си разни неща. — Замълча. — Доста неща.

— Така ли? — Той изглеждаше смутен от признанието й и тя тихо се засмя. — Понякога говоря много, когато избягвам темата или пазя нещо за себе си.

Той се замисли над това и после се усмихна, все едно тя беше изяснила нещо, което го объркваше. Лукас наистина беше много сладък.

— Да пазиш чувствата за себе си, е различно от лъжата. Нали?

— Предполагам. А ти какво пазиш за себе си, Лукас?

Той изпусна дъха си, в който като че ли се прокрадна смях, а може би не.

— Въпросът е какво не пазя за себе си? Аз нямам друг избор.

Харпър се изчерви и леко се намръщи на несъобразителността си, която можеше да се сметне за нечувствителност.

— Въпросът беше глупав. Аз съм…

— Не беше глупав. Дърветата, птиците и всички горски животни знаят моите тайни. Понякога излизам навън и ги изкрещявам към планинските върхове. Те всички спират, за да слушат.

Тя тихо се изкиска.

— По-добре ли се чувстваш, след като ги споделиш? Дори и само на гората?

— Да. — Лукас й се усмихна и сърцето й се преобърна. — Опитай някой път.

— Може би ще го направя.

Двамата седяха там и се усмихваха един на друг, атмосферата бе натежала от това, което протичаше помежду им. Химия. Чувства. Дълбоко любопитство. Всички елементи на безспорната съблазън, която съществуваше между мъжете и жените, откакто свят светува. На танци и в ресторантите. В барове и офиси. В пещери и хижи насред дълбоката и тъмна гора.

— Както и да е — подхвана Харпър, стана и грабна чантата, която бе пуснала на пода до леглото, на което седеше, — донесох нещо и се надявам да ми помогнеш. Както и подкуп, за да не ми откажеш.

Веждите му се смръщиха.

— Подкуп?

Тя се усмихна.

— Нещо като заплащане. Но аз се шегувах. То е по-скоро подарък, без никакви условия.

Извади бутилката оранжада от чантата, ухили се на Лукас и я размаха във въздуха.

Очите му се ококориха и засияха от радост.

— Оранжева напитка с мехурчета. Оранжада.

— Да.

Харпър завъртя бавно капачката, за да не закипи и да се излее навън, и му я подаде. Той я гледа за секунда, наклони бутилката и отпи голяма глътка. Отпусна шишето, изражението върху лицето му далеч не беше впечатлено. Задържа бутилката пред себе си, отново я огледа и преглътна с видимо усилие, като леко потръпна. Очевидно отвратен.

— Не е толкова хубаво, колкото си спомняш? — попита тя, сподавяйки кикота си.

— Не… съвсем.

Харпър прихна. Не можа да се сдържи. Искаше да го целуне и да вкуси оранжадата на устните му. Побърза да отпъди мисълта.

— Както и да е, ето за какво се нуждая от помощта ти.

— Какво е това?

— Това е карта.

Тя отиде до масата, където се бяха хранили последния път, когато беше тук, седна на един от столовете, разстла картата отгоре и остави химикалка до нея.

Вече се бе смрачило и Лукас се забави малко, за да запали двете свещи до прозореца. Донесе ги на масата, за да виждат по-добре. Настани се на стола редом с нея и погледна картата.

— За какво ти е нужна помощта ми?

— Мислех, че може да е полезно да отбележим някои места върху картата за агент Галахър. Трябва да направя нещо, за да помогна да се разреши убийството на родителите ми. — Студени тръпки плъзнаха по гръбнака й. Още не можеше да повярва, че изрича тези думи или че те са верни. Моите родители са бил убити. Това в действителност не бе направило загубата по-остра, нито бе усилило внезапно мъката и болката от загубата им. Но бе запалило пожар в душата й. Беше получила отговор на въпроса къде, който си бе задавала през целия си живот, а сега пред нея имаше два, които не бе очаквала: кой и защо? Тръсна леко глава, за да се върне в настоящето. — Но, хм, преди това бих искала да ми помогнеш.

— Добре.

Тя взе червената химикалка и се наведе над картата, препъната така, че да се виждат Мисула и околните райони.

— Добре, значи, това е магистралата от Мисула до Хелена Спрингс.

Харпър очерта с химикалката трасето на магистралата. Имаше също няколко неназовани пещери на няколко километра от магистралата, които винаги беше смятала, че туристите търсят, но предположи, че това не беше съвсем точно, имайки предвид къде бе намерена колата на родителите й.

Отмести поглед към друга област от картата.

— Тук приблизително се намира хижата на Дрискол. — Очерта квадрат върху дивата пустош. — А тук е твоята — рече Харпър и очерта още един квадрат близо до къщата на Дрискол. Погледна Лукас и видя, че той е смръщил вежди и се е съсредоточил върху това, което тя правеше. — Добре — продължи Харпър, — това е река Оулуд. — Проследи дългата лъкатушеща линия, която представляваше участъка от реката, тръгвайки от магистралата, свързваща Мисула с Хелена Спрингс, и продължавайки надолу покрай хижата на Лукас и отвъд нея. — А ето тук е била намерена колата на родителите ми — рече тя и отбеляза с хикс отдалеченото място надолу по реката, близо до подножието на група планини.

— Добре — кимна Лукас и леко приближи главата си към нейната.

Светлината на свещите примигваше и внезапно обстановката стана интимна със сведените им една до друга глави, с приглушените гласове, с които говореха, с факта, че на километри наоколо нямаше жива душа. Тя се зачуди какви ли щяха да са устните му, ако я целунеше, и дали той изобщо знаеше какво да прави.

— Добре — повтори младата жена, гласът й беше почти шепот, доста по-задъхан, отколкото й се искаше.

Прокашля се, топлината бавно плъзна от шията, сетне се разля по крайниците й с внезапност, която я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той, когато тя разтри горната част на ръцете си.

— Не. Не. Аз… — Тя се съсредоточи отново върху картата, опитвайки се да насочи мислите си към това, което правеха. — Добре, ето тук горе… — потупа с химикалката по дивата местност между магистралата, свързваща Хелена Спрингс, Мисула и река Оулуд — е районът, където обикновено водя туристите. И където основно търсех колата на родителите си.

Допря до устните си горния край на химикалката и леко го захапа.

— Защо? — попита той, а когато Харпър го погледна, видя, че погледът му е прикован към устата й.

Свали химикалката, очите им се срещнаха и неговите леко се разшириха, преди да ги извърне.

— Защо? Ах, ами защото мястото е добро за къмпинг и лов, но най-вече, защото шосето, по което смятах, че са пътували, е наблизо. Туристите, които ме спасиха, не можаха да кажат точно къде са ме намерили, но властите ни взеха от тук — каза тя, потропвайки по картата. — Всичко сочеше, че колата на родителите ми е била в този район. Всъщност никога не съм търсила по-надалече, защото реката завива тук — тя отново почука по картата — и се влива в Еймити Фолс. Аз очевидно не съм пропаднала в близо стометров водопад, иначе щях да бъда мъртва. Хеликоптерите също са започнали първоначалните си търсения тук. — Харпър замислено потупа химикалката по зъбите си. След миг въздъхна обезсърчено. — Във всеки случай аз все още не знам какво общо има всичко това с убийството на родителите ми. Просто си помислих, че ако го начертая, това може да ми помогне по някакъв начин.

Лукас остана мълчалив, очите му бяха вперени в картата пред тях, пламъкът на свещта примигваше над нея, карайки върховете и долините, които може би таяха отговорите на много въпроси, да танцуват около тях сред светлини и сенки. Когато той отново срещна очите й, изражението му беше мрачно, а в стиснатите му устни се долавяше някакво тревожно предчувствие.

— Мисля, че видях хеликоптерите, които търсеха твоите родители. И ако са били наистина те, тогава аз съм бил оставен тук през същата нощ, в която твоите родители са били убити.

Силен шок прониза Харпър.

— Как така… Сигурен ли си? Това ми се струва… не знам, прекалено голямо съвпадение.

— Никога повече не видях хеликоптери. Онези летяха точно над това място — посочи той към мястото на картата, където тя винаги бе смятала, че колата на родителите й е катастрофирала.

Погледът на Харпър остана прикован в мястото, където показалецът му бе потупал за миг, преди тя да го погледне. Младата жена беше напълно смаяна. Как беше възможно двамата да са се озовали на това място в една и съща нощ? Нея я бяха спасили. Него… не.

— Аз, ъ… — Той стисна устни, очите му бяха като тъмни бездънни кладенци на мигащата светлина на свещите. — Аз те излъгах. Излъгах и агента.

Тя примигна.

— Излъгал си? — прошепна и страхът се надигна в нея. — За какво?

— За името ми. Името ми не е Лукас. То е Джак.

Глава 27

Харпър примигна срещу Джак, а розовите й устни оформиха буквата О, когато извади химикалката, стисната между зъбите й. Той беше нервен, но не помръдваше, кръвта във вените му пламтеше при вида на полуразтворените й устни.

— Джак? Не разбирам. Защо си казал, че името ти е Лукас?

Тя изглеждаше разтревожена и това го накара да се почувства… не знаеше думата, но последното, което искаше на този свят, бе да я изплаши, когато двамата бяха сами. Особено когато не можеше да спре да мисли за устните й и колко много му харесва да седи редом с нея, вдъхвайки сладката й женска миризма и…

Изправи се бързо, отдалечи се от нея и се облегна на стената до прозореца.

— Не излъгах, когато казах, че не знам фамилното си име. Мисля, че една жена, на име Алма, Алмара или Алмина, ме е кръстила, но не съм сигурен. Макар че тя ме отгледа, докато бях почти на осем, и аз я наричах бака. Понякога тя говореше на различен език. Не знам какъв и не знам къде сме живели с нея, нито защо ме взеха от нея.

Устните на Харпър през цялото време останаха извити във формата на буквата О, а очите й бяха широко отворени, докато го слушаше.

— Какво искаш да кажеш с това, че са те взели от нея?

— Искам да кажа, че се озовах тук, без да зная как или защо.

По-голямата част от това беше вярно. Но той не беше готов да й разкрие останалото, поне засега.

— Мислиш ли, че тя, твоята бака, те е оставила тук?

— Аз… не знам.

Харпър изглеждаше толкова объркана.

— Това няма никакъв смисъл. Коя е била майка ти? Ами баща ти?

Той замълча за кратко.

— Мисля, че моята майка ме е дала на моята бака. Не знам. И… не знам нищо за баща си.

— Защо излъга? Не искаш ли да помогнеш да се разкрие всичко това?

Той изпусна дъха си, прокарвайки пръсти през косата си. Искаше да й разкаже за скалата, за войната, каквато не бе имало, за това как го бяха излъгали, но още не беше сигурен какво е редно да сподели и какво да премълчи.

Не казвай на никого, не съм била тук, разбра ли?

— Излъгах, защото не знаех на кого да вярвам — призна той.

Искаше да вярва на нея, осъзна той, и част от него вече й вярваше. Това, което го изненада, беше желанието да й се довери, защото от толкова дълго време той бе вярвал единствено на себе си. Но го искаше, искаше да наблюдава как големите й тъмни очи се изпълват с… разбиране. Искаше да сподели с някой друг тревогите и грижите си. Просто не беше сигурен, че това трябва да бъде тази жена, която го караше да се чувства неуверен в себе си и в същото време заставяше кръвта му да закипи във вените.

Жената, която искаше да нарече своя.

Очите й пробягаха по лицето му, сякаш тя можеше да прочете отговорите на въпросите само като го погледне. Не още — каза му вътрешният глас. — Но скоро, ако й позволиш. Той се извърна, грабна консервената кутия с храна, която тя бе донесла при предишното си посещение, и се обърна към нея.

— Гладна ли си?

Не знаеше дали можеше — или трябваше — изцяло да й се довери, но можеше да я нахрани, въпреки че тя бе донесла храната.

Харпър погледна към консервената кутия и после отново към него.

— Да — промърмори. — Лукас… Джак… кое име предпочиташ?

— През целия си живот съм се казвал Джак. Докато… докато не влязох в сградата на шерифа.

Сбърчи вежди.

— Тогава… Джак, искам да знаеш, че можеш да ми вярваш. Бих искала да ти помогна, ако ми позволиш. — Погледна към консервената кутия, която той все още държеше. — И, да, с удоволствие бих хапнала.

Отвън вече се бе стъмнило и свещите хвърляха танцуващи сенки по стените. Колко пъти Джак бе седял край тази маса и се бе хранил сред студ и самота? Особено след като Пъп умря. Особено тогава. Но сега той усещаше особена близост с друг човек, каквато никога досега не бе изпитвал. Това го изпълваше със спокойствие. И с ужас. Заставяше го да мисли за семейството, което му бе отнето или което бе видял да си отива. Спомените бяха като леденостуден нож, който бавно се забиваше в него, режеше и късаше части от тялото му, също като истинските разрези и рани, оставили белези по кожата му. Не биваше да се привързва към тази жена, защото не искаше да го боли, когато тя си заминеше.

Тя се усмихна, докато дъвчеше.

— Какво? — попита той.

— Това е първата. — Той наклони глава и тя щастливо се засмя. — Среща на боб с кренвирши на свещи.

— Среща?

Усмивката й помръкна.

— О, да. Не. Искам да кажа, не че наистина е среща. Но… имам предвид, че би могло да бъде. Не искам да си мислиш… Не че… както и да е, това, което си мисля, е хубаво.

Тя сведе очи, но после го стрелна с поглед изпод миглите.

Той си припомни какво му беше казала.

— Ти говориш много, което означава, че премълчаваш нещо.

Харпър се засмя.

— Може би не биваше да се издавам. — Но очите й излъчваха топлина и тя се усмихваше. — Обичам да прекарвам времето си с теб, това се опитвам да кажа.

— Защо?

Тя примигна.

— Защо обичам да прекарвам времето си с теб? Това ли питаш, Джак?

Той бавно се отдръпна назад. Харесваше му да чува името си — истинското си име — да излиза от устните й.

— Да.

Харпър се втренчи за няколко секунди в него, леко наклонила брадичка.

— Защото те намирам за интересен и мил. Ти ме изненада, в добрия смисъл. Харесват ми нещата, които казваш, и ми харесва да те наблюдавам как откриваш нови неща. Възхищавам ти се как си оцелял през всичките тези години. — Отмести поглед. — Не, „възхищавам“ не е достатъчно силна дума. Изпитвам благоговение, задето си оцелял тук през всичките тези години, и съм сигурна, че дори не знам и половината от това, което си преживял. Надявам се, че някой ден ще ми повярваш достатъчно, за да ми разкажеш. Ти цениш истината, Джак, това е. Сто процента.

Устните му едва забележимо се извиха. Аз те харесвам, помисли си, изумен от откритието. Спомняше си го — чувството на… привързаност, тази ли беше думата? Да, мислеше, че беше тази. Топлината към друго човешко същество, да… харесваш да бъде с теб. Не желанието да се чифтосаш… макар че го имаше и това. Чувството на… привързаност беше хубаво и то не можеше да изчезне, когато другият си тръгне. То щеше да остане, независимо дали нея я имаше, или не. Чувстваше се добре да знае, че имаше още нещо, което никой не можеше да му открадне.

Той я харесваше. Това беше негово. Това беше всичко.

В същото време се чувстваше виновен. Как можеше да цени истината, както тя бе казала, и в същото време да е лъжец? Имаше толкова много въпроси за този свят, за живота, за хората, за много неща, които го смущаваха. Вярваше ли в думите си, когато й бе казал, че да пазиш нещо в тайна от някого е различно от лъжата? Имаше ли разлика? Не, помисли си. Знаеше, че няма, защото бе изпитал и двете и накрая болката беше една и съща.

Толкова много съмнения и въпроси бушуваха в него. Умът му беше приливна вълна, мислите му се стрелкаха насам-натам, въртяха се в кръг. Толкова бързо, че не можеше да се овладее. Тези нови чувства, които се бяха появили само защото не му беше все едно какво мисли тази жена. Човешки чувства. Човешки въпроси. Той искаше да й вярва. Искаше тя да го харесва.

— А ти какво цениш?

— Аз?

— Да. Най-много от всичко — попита той, повтаряйки думите й.

Тя остана мълчалива, сякаш усърдно обмисляше въпроса му.

— Сигурността, мисля… любовта.

Страните й поруменяха и тя отвърна поглед.

Тя срамуваше ли се да желае любов? Джак се зачуди защо. Тя също бе изгубила хората, които беше обичала. Ако все още искаше да обича, това беше много смело.

— Имаш ли в живота си… любов?

Харпър се засмя пресекливо.

— Ти си много прям, когато искаш.

— Погрешни въпроси ли задавам?

Той се почувства засрамен. Не знаеше как да прави това, да говори с други хора за неща, които бяха вътре в него. Понякога дори не знаеше как да говори със себе си.

— Не. — Тя поклати глава. — Не. Въпросите ти не са погрешни. Да, аз имам любов в живота си. Обичам приятелите си, децата от груповия дом, където работя.

Отново се усмихна и в очите й се появи тъга.

— Обичаш ли мъж?

Моля те, кажи „не“.

— Не — прошепна тя и очите й срещнаха неговите. — Не.

Внезапно се изправи и се наведе по-близо към прозореца.

— О, господи! — възкликна и насочи вниманието му към времето отвън. Снегът се сипеше бързо — на гъсти парцали, което означаваше, че щеше да вали дълго, — ледени кристали удряха по стъклото. Джак беше виждал това и преди, много пъти. Знаеше какво означава. — Изглежда зле.

Той се изправи, запъти се към входната врата и я отвори. Леденият порив на вятъра шибна лицето му и той отстъпи вътре.

— Това е ледена буря.

Беше го разбрал още когато видя големите пухкави снежинки, примесени с ледени късчета.

Харпър дойде при него, вдигна ръка срещу плющящия вятър и затвори вратата.

— Боже, много бързо връхлетя. Трябваше да си тръгна, преди да стане толкова зле.

Джак се извърна към нея.

— Наистина е много зле.

Погледите им се преплетоха.

— Изгубих представа за времето. — Тя погледна през прозореца и поклати глава с притеснено изражение. Извади телефона от джоба си и се взря в екрана. — Тук няма покритие, но преди съм улавяла сигнал в тази дива местност. Понякога трябва само да си на подходящо място.

Джак нямаше никаква представа за какво говори тя — знаеше какво е телефон, но не и как работи. Предметът в ръката й беше пълна загадка за него, но той нищо не попита. Последното, което искаше, беше тя да го възприема като неуко дете.

— Трябва да отида до пикапа — заяви Харпър и грабна якето си.

— Аз ще дойда с теб.

— Не, всичко е наред. Ей сега ще се върна.

— Ще дойда с теб — настоя той, тъй като не желаеше тя да излиза сама срещу бушуващия вятър.

Нахлузи бързо ботушите и кожуха си, отвори вратата и примижа срещу ледените снежинки, които изгаряха лицето му. Беше много лесно да се изгубиш в ледената буря. Една пропусната стъпка или погрешен завой и внезапно нямаш представа къде се намираш и едва различаваш дървото пред себе си, преди да се удариш в него. Той я заслони с тялото си, докато вървяха в посоката, където тя бе паркирала пикапа. Не го видяха, преди да се изпречи пред тях.

Веднъж се беше изгубил в подобна буря. Беше приклекнал на пети с Пъп и едва… Но той побърза да пропъди тези мисли. В момента не искаше да мисли за това.

Харпър го заобиколи, привела глава, вятърът вилнееше и свиреше с все по-голяма сила; отметна качулката от главата й и косата й се разпиля във всички посоки. Тя се разсмя, но смехът й прозвуча пискливо като на изплашена птица.

Качи се в пикапа и той я последва вътре. Затръшваха вратата и избягаха от вятъра. Той удряше по бронята, промъкваше се между цепнатините, опитвайки с все сили да ги достигне. Смесените им дихания излизаха на остри хрипове. Воят на вятъра сякаш стихна, макар че пикапът се тресеше, къщата не се виждаше през предното стъкло.

— Мили боже! — възкликна Харпър и отметна косата си назад, късчетата лед блестяха като скъпоценности на слабата светлина от екрана на телефона, който тя отново бе извадила от джоба си.

Издаде съкрушен звук, после вдигна телефона във въздуха, местейки го наляво и надясно.

— Ето. По дяволите… ах! Мамка му! — Продължи така известно време и накрая го пусна в скута си. — Не може да задържи сигнала. — Тя се извърна към него. — Не мисля, че е разумно да шофирам в такова време. Навярно ще се забия в някое дърво, докато се опитвам да стигна до пътя, а дори и да избегна това, има стръмни наклони от двете страни на шосето. Бих могла, ъ, просто да почакам тук. Сигурна съм, че до сутринта бурята ще стихне поне малко.

Гледаше го с широко отворени очи, докато го чакаше да каже… нещо.

Той се намръщи. Дали тя се опитваше да се махне от него? Наистина ли искаше да седи в студената кола, вместо да бъде с него?

— Защо да замръзваш тук, след като можеш да седиш вътре на топло?

— Ами аз постоянно се появявам и те насилвам да бъдеш с мен.

Насилва него? Той беше по-едър от нея. По-силен. Тя не би могла да го насили за нищо. Би могъл да я смачка, ако искаше. Не че искаше, но би могъл. Веждите му се сбърчиха. Не разбираше, когато тя казваше неща, които нищо не означаваха. Не беше сигурен какво да отговори.

— Ако исках да си тръгнеш, щях да ти го кажа.

Харпър изпусна дълбока въздишка, която се удави в свистенето на вятъра отвън.

— Опитвах се да бъда любезна. — Тя поклати глава и безпомощно изпъшка. — Предполагам, че това само по себе си е цял един език, нали? — Замълча и си пое дъх. — Доста глупав през повечето време.

Джак се замисли над думите й.

— Значи, да си любезен означава да кажеш нещо, което нямаш предвид, така че човекът отсреща трябва да каже това, което в действителност мислиш.

Харпър се засмя — нежен звук, който му хареса.

— Почти. — Тя се извърна към него. — И така, Джак, бих искала да дойда с теб в хижата и да се стопля, вместо да седя сама в студения пикап. Ти съгласен ли си?

— Казах ти, че да.

Младата жена се засмя.

— Прав си. Каза ми. Благодаря. Хайде тогава да се връщаме вътре.

Глава 28

— Госпожа Кранли?

— Да. Кой се обажда?

Жената в другия край на линията имаше необичайно дълбок глас, леко дрезгав. Пушачка, предположи Марк.

— Здравейте, госпожо. Обажда се агент Марк Галахър. Аз съм от Департамента по правосъдието в Монтана.

Последваха кратка пауза и някакво шумолене, след което госпожа Кранли попита:

— За какво се отнася?

— Госпожо, много съжалявам, но трябва да ви уведомя, че брат ви е бил намерен мъртъв.

Още една пауза, този път по-дълга.

— Айзак?

— Да, госпожо.

— Оставил ли ми е нещо в завещанието си?

Е, това беше доста безцеремонно. Марк се сащиса за миг.

— Всъщност, госпожо, изглежда, че Айзак не е оставил завещание. Но вие фигурирате в няколко документа като негова най-близка родственица.

— Е, такава съм. — Марк чу още шумолене, след това приглушеният глас на госпожа Кранли подвикна на някого около нея. — Лестър, Айзак е умрял и не е оставил завещание. Аз съм най-близката му родственица.

— Кога за последен път сте разговаряли с Айзак, госпожо Кранли?

— Може да ме наричате Джорджет. А, ами… може би беше преди дванайсет години на погребението на татко. Ние двамата с Айзак не се спогаждахме много добре. Предполагам, че това вече няма значение. Той беше извратеняк, честно казано.

Марк се прокашля. Очевидно тази жена не се притесняваше да говори лошо за мъртвите, с което облекчаваше задачата му.

— Какво имате предвид, госпожо? Джорджет?

Марк я чу да поема дълбоко въздух, сякаш току-що бе запалила цигара.

— Просто си беше такъв. Винаги наблюдаваше хората с едно такова странно изражение на лицето. Тръпки ме побиваха от него, макар да беше единственият ми брат. И с годините ставаше все по-зле. Бях много доволна, когато двамата с Лестър се преместихме в Портланд и нямаше причина да го виждаме повече.

— Разбирам.

— Естествено, това ми стана ясно, когато го посетих в дома му в Мисула. Ъъ, мисля, че беше преди осемнайсет или деветнайсет години. Съседка му беше една възрастна дама, която живееше с внука си, предполагам. Хлапето беше току-що проходило, сигурно затова ми е направило впечатление. Айзак постоянно се взираше в него с онова странно изражение на лицето. — Тя издаде звук, който според Марк беше преувеличен израз на потреса й. — Ами тогава си казах, а, бинго! Айзак е перверзник. Така всичко придобиваше смисъл.

На Марк внезапно му се догади. Прочисти гърлото си.

— Но никога не сте видели някакво доказателство, че малтретира деца?

— Не. Само онова изражение. Но жените ги усещат тези неща, нали се сещате? Интуиция.

Той чу как тя отново всмукна от цигарата.

— И това беше в Мисула, така ли казахте?

Марк придърпа към себе си папката с досието на Айзак Дрискол и видя, че последният му адрес е бил в Мисула — вероятно в жилищен блок, вход А.

— Аха. Вече не помня адреса, но това беше последното място, където го видях.

— От това, което разбрах досега, брат ви е работил като доброволец за няколко социални служби в областта.

— Ами нали ви казах. Това му е осигурявало достъп.

Марк отново се изкашля. Беше разговарял с няколко души от доброволческите служби, за които Дрискол беше работил, но никой не бе казал нищо изобличаващо за него. Марк си отбеляза да разпита повече хора, които може би знаеха нещо повече за дейността му като доброволец.

— Може ли да ми кажете нещо повече за онази жена, която е била съседка на брат ви преди толкова много години?

— Ами на нея много не й се разбираше. Имаше силен акцент. Когато я срещнах, тя ме отмина забързано с хлапето, но не чак толкова бързо, че да не видя как го гледаше Айзак. Мислех да отида в апартамента й и да я предупредя да стои по-далече от брат ми, но предполагам, че хората трябва сами да се учат от грешките си, нали така?

Марк отново се слиса. Може би цялото семейство Дрискол бяха откачени.

— Хм, добре. Ами обаждам се и по друга причина. Брат ви е притежавал обширен участък земя извън Хелена Спрингс. Като негова най-близка родственица, този участък се пада на вас, но Айзак е разрешил на един млад мъж да живее в една хижа в неговия имот.

Тя леко изсумтя.

— Аха, обзалагам се, че го е направил.

— Няма доказателство за някакво малтретиране. Мъжът е в началото на двайсетте. Изглежда, Айзак му е позволил да остане там, след като родителите му са го изоставили, и мъжът е израснал без никакъв досег с обществото.

Джорджет се засмя, нисък звук, задавен от храчки.

— Значи, Айзак се е грижил сам за някакъв планинец? Странно.

— Не бих казал, че Айзак много се е грижил за него. Но както казах, той му е позволил да живее в имота. Когато тази собственост бъде прехвърлена на вас, ще му позволите ли да остане в хижата, докато реши какво да прави занапред? Възможностите му са много ограничени.

Джорджет дръпна още веднъж дълбоко от цигарата и Марк се намръщи при мисълта за белите й дробове.

— Не, няма. Не съм искала да имам нищо общо с откаченостите на Айзак още докато беше жив, а камо ли сега, когато е мъртъв. Не, онзи планинец трябва да си върви. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Марк въздъхна.

— Ако размислите, госпожо…

— Няма. Трябва незабавно да освободи хижата. Що се отнася до мен, той пребивава незаконно в моя имот.

* * *

Интернет беше пълен с информация за спартанците и за петнайсет минути, или приблизително толкова, Марк потъна в проучването. Имаше нужда да прочисти лошия вкус в устата си след разговора със сестрата на Айзак Дрискол и нейните почернели от тютюна бели дробове. Колкото и да беше тъжно да го каже, в този момент историите за войни и касапници му се струваха далеч по-привлекателни.

Спарта в Древна Гърция била войнствено общество, съсредоточено изцяло върху военната служба. Очевидно военната повинност започвала от ранно детство, когато момчетата били проверявани доколко са силни и след това, когато навършели седем години, войниците идвали и вземали детето от близките му, чиято нежност и привързаност били смятани за вредни, и го отвеждали във военни лагери, където да живее с други момчета воини. Спартанските момчета били подлагани на строга дисциплина и сурови лишения, за да се научат да бъдат силни и да разчитат само на собствените си умения и находчивост. Като навършели двайсет години, е трябвало да преминат много безпощадни изпитания и чак тогава бивали признавани за спартански воини.

Звучеше жестоко. Марк можеше да бъде благодарен за едно нещо — че не се е родил и отраснал в Древна Гърция.

Потърси информация за Битката при Термопилите — сражение с персите, които многократно са превъзхождали по численост спартанците. Изучи внимателно картината, посветена на събитието, и както и първия път, по гръбнака му пробягаха странни тръпки. Определено се дължеше на наличието на лъкове и стрели в ръцете на воините — това очевидно не би могло да бъде пренебрегнато, имайки предвид оръжието, използвано при двете престъпления, — но имаше и нещо друго. Нещо, което му се изплъзваше. Може би не точно в картината, колкото в липсващото парченце от загадката, което би свързало всичко това в едно цяло. Да придаде смисъл на цялата история.

Мистериозна жена, убийства, лъкове и стрели, изоставено момче, сестра, която смята брат си за „перверзник“, проучвания върху социалната политика на правителството… Дали Дрискол е възнамерявал да възроди древната спартанска традиция? Но защо? Дали просто не е бил напълно откачен? Или наистина е вярвал, че е помагал на Лукас?

Прелисти страниците на досието върху бюрото пред него. Снимки от местопрестъплението, информация за стрелите, използвани при двете убийства — популярна верига продаваше стотици в магазините си за спортни стоки, както и по интернет. Ала в момента всичко водеше до задънена улица.

Мелодичният звън на телефона възвести получаването на имейл, но след като седеше пред компютъра, отвори пощата на него.

— Е, интересно съвпадение — промърмори агентът под нос, когато видя, че е от доктор Суифт.

Когато го отвори, имейлът съдържаше кратка бележка и прикачен файл с последното проучване на Айзак Дрискол, което е извършил за „Рейформ“. Марк го прегледа. Беше посветено на случаите на осъдени и хвърлени в затвора малолетни, отгледани от самотни майки. Имаше много статистически данни, илюстрирани с графики, никоя от които не показваше самотните майки в добра светлина, макар Марк да знаеше, че за едно качествено психологическо изследване трябва да се вземат предвид и други променливи или поне да бъдат споменати като съпътстващи фактори. В разработката се изреждаха такива, като ниските доходи, притежание на оръжие и насилието от гангстерски банди в областите, където тези непълнолетни са живеели, както и други подобни обстоятелства. Всичко това обрисуваше доста мрачна картина и Марк осъзна, че по-голямата част от това изследване просто предоставяше цифри и статистика, но не и решения. Което, разбира се, беше ролята на подобни проучвания. Те не бяха предназначени да решават проблемите, а само да ги идентифицират. Можеше да разбере защо Айзак Дрискол или всеки друг, работещ в тази област, би могъл да добие цинично отношение към обществото, след като години наред се занимава с подобни изследвания.

Вратата се отвори със скърцане и съпругата му надникна в стаята с плаха усмивка. Той се облегна назад на стола и също й се усмихна.

— Приготвих обяд, ако си гладен.

Марк прокара пръсти през косата си.

— Благодаря. Малко се поувлякох в тази работа. Ще ми отделиш ли малко, после ще хапна?

Забеляза мига, в който усмивката й помръкна, но не каза нищо. Истината беше, че той бе погълнат от работата си, потънал в загадката на този случай и жадуваше за това. Господи, как жадуваше. Бягство не само за него, но и за двамата мъртъвци, които разчитаха на него да открие отговорите. Така ли се оправдаваш, Галахър? Чу вътрешния глас, който му прошепна въпроса, но побърза да го заглуши. Може би беше оправдание, но в същото време и истина.

— Имаш ли нужда от помощ?

Усмивката й стана по-широка, но той долови притеснението в очите й. Познаваше я. Все още, осъзна Марк. Познаваше израженията й, езика на тялото й. Единственото, което се беше променило, беше желанието му да откликне на това, за което знаеше, че тя го моли. Включване, съпричастност. Но той бе търсил същото от нея в моментите, в които тя не желаеше да го допусне до себе си. Като че ли двамата продължаваха емоционално да се разминават. Но трябваше да се съсредоточи. В миналото тя беше неговият резонатор, човекът, който подхвърляше идеите, ако той беше закъсал, човекът, който толкова пъти му бе помагал, когато не можеше да свърже А с Б. Но сега присъствието й щеше по-скоро да го разсее, отколкото да му помогне.

Ще е нужно време. Марк продължаваше да си го казва наум, макар думите да отекваха кухо в душата му, ала не знаеше на какво друго да се надява.

— Не, благодаря. Не и този път. Скоро ще приключа.

Усмивката й угасна, но тя само кимна, обърна се и излезе, като тихо затвори вратата зад гърба си. Той въздъхна и разтри слепоочията си, опитвайки се да се съсредоточи върху случая.

Но не можа да го направи, поне за момента. Докато затваряше файла с проучването, което доктор Суифт му бе изпратил, агент Галахър си отбеляза не само името на Айзак Дрискол, но и на асистента му, който беше работил по това изследване: Кайл Холбрук.

Обади се в „Рейформ“ и установи, че мъжът все още фигурира в списъка със служителите, но когато се свърза, се включи гласова поща. Марк остави съобщение, а после остана да седи и да потропва с химикалката върху бюрото. Изпод пролуката под вратата до ноздрите му достигаше уханието на печено сирене и доматена супа, докато той се взираше в стената.

Глава 29

Снегът блещукаше под сребристосивото небе, големи снежинки се носеха надолу и се топяха върху кожата на Джак, докато се плъзгаше през откритото поле. Дългите плоски дъски, които бе пригодил като обувки, правеха по-лесно придвижването му по заледената земя, без да затъва в пухкавия сняг. Жалко, че не се беше сетил много по-отдавна за това. Но как би могъл? Той бе научил много през годините, докато измисляше нови и по-добри начини за оцеляване. Тези обувки не бяха… каква беше думата? Не беше задължително да ги има, но беше хубаво да ги има.

Мислите му се отплеснаха, думите на жената от снимката се въртяха в съзнанието му. Той бе разговарял няколко пъти с нея, беше й задавал въпроси, опитвайки се да отгатне отговорите й.

Понякога, като днес, когато искаше да не мисли само за студената зима, той си повтаряше думите, които го успокояваха. Изричаше ги отново и отново, докато не му олекнеше на сърцето и можеше да открие нещо хубаво за този ден. За живота. За присъствието му в света, което беше само физическо. За Джак написаното от непознатата жена беше негов приятел, тя беше неговият свещеник от историята, която всъщност никога не беше прочел, и неговият учител. Той я обичаше, въпреки че никога не я бе срещал. Понякога я посещаваше на дъното на онзи каньон. Сядаше отвън до колата, в която тя бе умряла, и изричаше думите на нея и на мъжа. Питаше се дали бяха умрели веднага, или бяха страдали. Питаше се къде ли беше сега тяхното дете — момиченцето. Изпитваше толкова дълбока тъга. Искаше му се да ги бе спасил. Искаше му се да са живи и да може да се срещне с тях. Щеше да зададе на жената всичките въпроси, които не даваха покой на ума и сърцето му. Тя можеше да го научи на толкова много нови думи.

Джак си представяше как тя му отговаря. Затваряше очи и я чуваше да говори, гласът й звучеше по-ясно, отколкото приглушения глас на неговата бака.

Бяха изминали пет зими, откакто бе намерил колата и синята раница. И макар да не можеше да се каже, че животът му беше лесен, бележките, които бе намерил, някак си бяха направили нещата… по-добри. Не беше сигурен защо. Знаеше само, че написаното от нея беше променило решението му да умре. Макар че дали наистина беше искал да умре? Не. Искаше да сложи край на болката, на самотата. Нейните бележки бяха събудили в него желанието му за живот.

Мускулестите му крака тласнаха едната дъска напред, после другата, плъзгайки се по снега, дъхът му излизаше на бели облачета пара, преди да бъде грабнат от вятъра.

Окото му улови някакво движение и мускулите му се напрегнаха, когато зърна нещо отдясно в далечината. Животинска кожа? Умряло животно? Не. Той приклекна, сложи стрела в лъка и се прицели.

Беше жена?

Джак свали лъка и стрелата, изправи се, ударите на сърцето му се забавиха, но въпросите кръжаха в ума му. Страх.

Жената вървеше към него с големи забързани крачки в снега, затъваше, а после с много усилия повдигаше крак отново и отново. Джак застина от шок и смущение. Щом тя приближи, той забеляза, че жената не беше облечена със зимни дрехи и голяма част от кожата й беше разголена. Тя сякаш плачеше, гърдите се разтърсваха от силни ридания, достигащи до Джак.

Джак направи две стъпки към жената и в същата секунда тя го съзря. Спря, а после се отправи с по-бързи крачки към него, като залиташе и се препъваше.

— Помощ! — извика. — Помощ!

Джак се придвижи забързано към нея, тя отново се спъна, изправи се, риданията й ставаха все по-отчетливи, колкото повече приближаваше.

— Моля ви, моля ви! — извика жената. — Имам нужда от помощ!

— Какво се е случило? — попита Джак, когато тя се строполи в ръцете му, трепереща и разтърсвана от ридания, със зачервена и настръхнала от студа кожа.

Разширените й от ужас очи обходиха лицето му, устните й трепереха толкова силно, че цялата й брадичка се тресеше.

— Изгубих се… врагът ме преследва…

Още един трепет разтърси тялото й и секна думите й, а кожата на Джак настръхна от тревога. Врагът? Погледна зад нея, откъдето беше дошла. Винаги се беше чувствал в безопасност от другите хора в тази пустош, защитен от войната и каквото и да се случваше в света. Природата беше неговият враг… всяка друга опасност изглеждаше много далечна. Но сега… пред него беше жена, бягаща от този враг, който в представите му беше онзи бумтящ глас зад него, който му казваше, че оцеляването е единствената цел.

— Моля те, помогни ми! — изплака тихо тя, гледайки по странен начин.

Джак свали кожуха си, който сам бе измайсторил, съшивайки животински кожи с дълги ивици от жилавите сухожилия между мускулите и костите на един елен, които беше измил от кръвта и изсушил на слънцето. Загърна жената с кожуха, коленете й се подгънаха, но той я улови, вдигна я лесно на ръце и я понесе към хижата.

Когато стигна там, я остави пред отворената врата на печката, уви одеяло около голите й крака, сложи още една цепеница в огъня, за да се разгорят по-силно пламъците и да стоплят стаята.

Жената се размърда, отметна дългата си червена коса от лицето и бавно седна.

— Къде съм?

— В моята хижа. Кой те преследва?

Тя поклати глава, погледът й се стрелна към прозореца.

— Не знам кои са. Мисля, че им се изплъзнах, но… — уплашено се озърна, — ъ, изгубих се, а после продължих да вървя.

Джак имаше някакво странно чувство за тази жена. Като че ли… усещаше опасност, но това беше глупаво. Тази жена беше наполовина по-дребна от него. Никаква заплаха за него. Но той чувстваше, че нещо… не беше наред, макар да не беше сигурен какво.

— Какво е станало с дрехите ти?

— Врагът ги взе, преди да избягам.

Джак се намръщи.

— Разкажи ми за врага.

Тя примигна.

— Какво?

— Аз… — Той прокара ръка по брадичката си, опитвайки се да измисли как да й обясни положението. — Не знам нищо за войната. Живея тук, откакто бях малък. — Приседна на ръба на леглото близо до мястото, където тя седеше пред огъня. — Можеш ли да ми кажеш какво става? Говори ли се кога ще свърши тази война?

Жената се взира в него около минута, между очите й се образува дълбока бръчка.

— И аз не знам много. Аз, ъ… — тя отново направи онова странно движение с очите — съм от друго място.

— Където няма война?

— Точно така.

— А знаеш ли защо се бият? И кой срещу кого се бие? Имаше време, когато убиваха деца. Това все още ли продължава?

— Слушай, аз не знам нищо друго, схвана ли?

Тя звучеше някак си… ядосана.

Кожухът, който Джак бе обвил около раменете й, се плъзна надолу, разкривайки бялата кожа на гърдите й, и дъхът на Джак секна. Никога преди не беше виждал женско тяло и изпита желание да дръпне кожуха от раменете й и одеялото около краката й и да я види гола, да разбере по какво се различава от него. Внезапно от главата му излетяха всякакви мисли за войната и врага или за каквото и да било извън стените на хижата. Усещаше тялото си горещо и напрегнато.

Но тази жена току-що бе избягала от врага, който по някакъв начин се бе отнесъл зле с нея. И тя му имаше доверие, че той ще й помогне. Младият мъж се изправи, обърна се с гръб към нея, отиде до прозореца и погледна навън. Снегът блестеше, сиво-бял и недокоснат, с изключение на самотните стъпки, които водеха към неговата врата. Към неговия дом. Поне, ако някой дойдеше тук, щеше да помисли, че е само той. Можеше да я защити. Хвърли поглед към мястото, където съхраняваше лъка и стрелите, които Дрискол му беше дал много отдавна.

Беше прекарал дълги часове да се упражнява с оръжието и беше станал толкова добър, че когато си служеше с него, имаше чувството, че е част от тялото му. Ако се наложеше, щеше да стреля, за да убие. Изстрелите му бяха силни. Никога не пропускаше.

Подуши приближаването й. Тя се беше опитала да бъде тиха, но безуспешно. Не беше вълк. Той зачака… напрегна се, когато две ръце се обвиха около кръста му. Бързо се извърна, жената беше много близо до него. Беше оставила кожуха и одеялото на пода и сега стоеше гола пред него. Изненадата изпрати тръпки по тялото му ведно с гореща вълна. Погледът му се плъзна по тялото й, от смущение целият настръхна. Какво правеше тя?

— Как се казваш?

Въпросът му я сепна, но след секунда мълчание отвърна:

— Брил. А ти?

— Джак.

Тя пристъпи по-близо и устните й се извиха в лека усмивка. Прокара ръце по предницата на тениската, по мускулите на гърдите му.

— Ти си различен от това, за което те мислех.

— Различен? Какво… искаш да кажеш? Откъде знаеш за мен?

Погледът й се стрелна към него и тя нервно се засмя.

— Имам предвид, откакто за пръв път те видях отвън в снега. Мислех, че си нецивилизован, но ти не си.

Нецивилизован.

Той не разбираше. А тя продължаваше да стои гола пред него и макар че близостта й караше тялото му да се чувства прекалено горещо, умът му оставаше хладен, както когато преследваше и ловеше дивеч. Сега това му се удаваше с лекота.

Голата жена го докосваше, но онзи смущаващ шепот не даваше покой на мислите му.

— Какво правиш? — попита я той, докато погледът му отново се плъзна по голото й тяло.

Забеляза розово-кафявите зърна на гърдите й, извивката на талията, малките черни точици между краката й, там където бе обръснала космите. Той се зачуди защо го бе направила. Точно оттам идваше миризмата, която подсказваше на самеца дали иска да се чифтоса с женската, или не. Онези миризми казваха на самеца дали неговият вътрешен зов намира отклик у женската, нашепваха дали потомството им ще бъде здраво и силно и други неща, които Джак не знаеше, защото все още не беше подушил своята женска.

— По този начин ти благодаря, задето ме спаси — промълви тя, улови долния край на тениската му, повдигна я и я изхлузи през главата му.

Очите й обходиха гърдите му, спирайки се на всеки белег. Нещо се мярна върху лицето й, но той не разбра какво бе то. Тя преглътна, отдръпна се крачка назад, протегна ръка и прокара пръст по най-дълбокия белег, грозната набръчкана кожа отстрани на тялото му, където се бяха забили бивните на глигана — на звяра, който едва не го бе убил. Джак я наблюдаваше, сякаш тя беше змия и той не бе сигурен дали ще се плъзне по него, или ще го ухапе.

Пръстът й бавно се придвижи и дъхът му излезе със свистене. Усещането да бъде докоснат от друго човешко същество за пръв път от детството му, го изпълни с желание да падне на колене. Искаше да отблъсне тази жена — тази непозната, на която не вярваше — по-далече и в същото време искаше да я умолява да не спира.

— Участвал си в битка — рече тя.

Той я погледна, протегна своя пръст и го плъзна по розовия белег над обръснатите косми между краката й, после повдигна ръцете й и огледа белезите, нашарили кожата от вътрешната им страна.

— Както и ти.

Погледите им се кръстосаха и лицето й леко се разведри, макар че все още беше тъжна. Тя отпусна ръце.

— Аз… да. — Гласът й прозвуча задавено, а усмивката й изглеждаше фалшива. Жената пое дълбоко дъх, отново пристъпи към него и сложи длан върху голата му кожа. — Искаш ли ме, Джак?

Преди да дочака отговора му, тя се притисна към него, прилепи уста към неговата, сетне прокара език по долната му устна. Сграбчи главата му между дланите си и заби нокти в косата му. Джак искаше да се отдръпне, но не знаеше защо. Би трябвало да желае това. Да се чифтоса. Не трябваше ли?

Усещането за мекия й влажен език в устата му изпрати огнени искри между краката му, накара го да набъбне и да се втвърди. Но въпреки че тялото му я желаеше, имаше нещо не наред в миризмата й. Миришеше на горски ягоди, но вече презрели, паднали и загниващи върху земята. Прекалено сладникави. Прекалено. Това не му харесваше. Не искаше да се чифтосва с нея. Тя отново трепереше, но този път кожата й не беше настръхнала, тъй като в хижата беше топло от запалената печка.

Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

Джак обви пръсти около тънката й китка, отмести ръката й от себе си и устните й от своите.

— Аз не съм като тях — рече той с дрезгав глас, хвана ръцете й над лактите и я отблъсна от себе си.

Донесе одеялото, уви го около раменете й и така прикри голотата й. Не знаеше кои точно бяха „те“, но врагът, от когото тя беше избягала, я бе оставил без дрехи и толкова изплашена, че да побегне съвсем гола в снега; беше я накарал да му предложи тялото си, макар Джак да не бе молил за това, нито пък бе направил каквото и да било, за да я накара го пожелае. Той не я беше нахранил, нито бе уловил дивеч за нея, нито й бе донесъл подаръци, които да я накарат да танцува за него.

Жената се взираше в него и той видя сълзи да блестят в очите й. Тя кимна и отиде до мястото, където бе оставила дрехите си. Той грабна чифт дънки и тениска, които му бяха умалели много отдавна, и й ги подаде.

— Шевовете са се разпорили на места, защото съм използвал конеца, но ще ти топлят. Ако се налага, можеш да останеш тук известно време. Аз имам оръжия.

Тя се усмихна, но усмивката й му се стори тъжна.

— Ти ще се биеш заради мен, нали? За една непозната.

— Да.

Жената отново се усмихна, вдига ръка и го погали по бузата.

— Ти си много привлекателен, знаеш ли? Не само тук — обърна ръка и я плъзна надолу по лицето му и брадичката, — но и тук. — Потупа мястото, където сърцето му биеше под кожата.

Джак не знаеше какво да й каже, не разбираше защо тя внезапно изглеждаше толкова тъжна. Беше смутен от всичко това. Част от него искаше тя веднага да си тръгне, за да стане животът отново нормален, ала друга част мразеше тази нормалност.

— Мислиш ли, че те ще искат от мен да се бия във войната? Те търсят ли войници?

— Не, не мисля. Наистина вече трябва да си вървя. Семейството ми ще ме търси.

Той се намръщи, не разбираше как тя изведнъж знаеше обратния път, когато те дори не бяха излизали извън хижата, но преди да я попита, тя заговори:

— Ти изобщо не си нецивилизован, Джак. Не позволявай на никого да ти казва, че си, разбра ли?

Той не отвърна. На кого щеше да каже? Доколкото знаеше, можеше да прекара целия си живот, без някога да проговори на друг човек, с изключение на Айзак Дрискол.

— Нека те изпратя…

— Не. — Тя огледа набързо стаята, погледът й обходи тавана, като че ли търсеше нещо. — Вече съм добре.

Отиде до входната врата, отвори я, излезе на верандата и се извърна. Той стоеше на прага и я наблюдаваше. Жената му се усмихна с треперлива усмивка и подаде ръка. Той я погледна, не знаеше какво иска тя.

— Стисни ръката ми, Джак. Така правят хората.

Той протегна ръка и пое нейната. Тя я стисна и погледна нагоре, сякаш искаше с очи да му подскаже къде да погледне той. Но преди той да съобрази какво го караше да погледне, жената го притегли към себе си, прегърна го и прошепна:

— На онова дърво зад мен има камера. Не се издавай, че знаеш, че тя е там. Видях още една надолу по реката, докато идвах към теб.

Докато си идвала към мен?

— Камера? — прошепна Джак.

Камерата прави… снимки. Спомняше си това. Спомняше си тази дума.

— Теб те наблюдават. Моля те, не казвай на никого, че съм ти казала.

Преди той да успее да я попита каквото и да било, тя се обърна и побягна, тичайки между дърветата към шосето, което не беше много далече.

Той я гледаше с разтуптяно сърце, докато тя не изчезна.

Теб те наблюдават. Какво означаваше това? Наблюдаван от кого? Видях още една надолу по реката. Камера. Камерата наблюдаваше.

Джак затвори вратата, седна на пода и започна да брои числа, както неговата бака го бе учила много отдавна, докато опитваше да проясни мислите си и да успокои забързаните удари на сърцето си. Какво ставаше? Преброи до хиляда два пъти, после взе лъка, стрелите и кожуха и отново излезе навън. Направи няколко крачки в снега и се наведе, като че ли оправяше нещо на ботушите, но докато пръстите му опипваха връзките, погледна нагоре през гъстите кичури коса, паднали върху челото му.

Не знаеше какво да търси и изминаха няколко минути, преди високо в клоните на дървото да забележи лекото проблясване на нещо тъмно, което се отличаваше от всичко в гората наоколо. Изправи се, нагласи на гърба си лъка и стрелите и се запъти към реката.

Мислите му кипяха и подскачаха като поток, пенещ се надолу по стръмен склон, докато с малкото познания, които имаше, се опитваше да разбере какво се случва.

Дали да попита Дрискол? Може би той също беше наблюдаван. Но Джак отхвърли тази мисъл. Ненавиждаше този човек и с редуването на зимите разменяше с него все по-малко неща. Джак или се бе научил как да се справя без нещата, които дотогава бе получавал от Дрискол, или се бе научил да ги прави сам, използвайки всичко, което можеше да намери в гората.

Според него Дрискол беше този, който го наблюдаваше. Кожата му настръхна. Дрискол е лош. Макар че той знаеше това, беше го разбрал много отдавна. Но защо Джак трябваше да се страхува от лошотията на Дрискол, каквато и да беше тя? Сега Джак беше по-силен от него, макар че Дрискол никога не се бе опитвал да го нарани, дори когато Джак беше по-слаб.

Стигна до реката. Ледената вода се плискаше с глух грохот върху скалите и около малките парчета земя насред вълните. Можеше да се обзаложи, че те имаха някакво име, но той не го знаеше. Можеше да се обзаложи, че има имена за всичко, стига той да знаеше къде да потърси отговорите. От тетрадките на мъртвата жена в колата беше научил много нови думи, чието значение се бе наложило да отгатва според това как бяха използвани. Но той беше добър в отгатването на нещата — винаги е бил добър.

Джак свали лъка и стрелите от гърба си, седна на едно паднало дърво. Взе една от стрелите, вдигна плосък камък от земята и се престори, че подостря върха на стрелата, докато очите му шареха наоколо и зорко се оглеждаха, така че този, който го наблюдаваше, да не може да разбере какво прави.

Отне му доста време, преди да забележи слабото проблясване от нещо тъмно, на което не му беше там мястото. То се намираше на друго дърво на брега на реката. Никога нямаше да го види, ако не го търсеше. Предметът беше прикрепен високо в клоните на едно от вечнозелените дървета — също като онова пред хижата му, — които оставаха зелени през цялата година, така че да не бъде открит, когато листата на дървото опадат.

Главата му се замая. Какво означаваше това?

Глава 30

Харпър отвори и двете си очи и примигна. Реалността се просмука на малки късчета в съзнанието й. Ледената буря. Никакъв сигнал. Пропуснато дежурство. Лукас. Не, Джак.

— По дяволите! — прошепна младата жена, тревогата окончателно я изтръгна от съня, седна в леглото и се огледа.

Главата й тутакси се извърна към леглото, където Джак беше спал през нощта, но то беше празно.

Защо, когато беше тук, винаги спеше толкова дълбоко и непробудно, а когато си беше у дома, не можеше да мигне за повече от няколко часа? Защото си сама. Ослушваща се за опасност. Добре, знаеше какъв е проблемът, просто нямаше представа как да го разреши. Очевидно подсъзнанието й подсказваше, че тук не я грози опасност, и тя бе спала през цялата нощ. На пода под нея имаше парче пухкава кожа, а неговото одеяло отново я бе топлило, докато той беше спал без него. Тя се бе опитала да откаже, но Джак само бе поклатил глава и й го бе подхвърлил. Бе успокоила угризенията на съвестта, казвайки си, че на него му е било топло до огъня. А и той беше по-голям от нея. Доста по-голям.

Къде всъщност беше той? Харпър стана, нахлузи ботушите и якето и отвори вратата на хижата. Ахна тихо, когато огледа заобикалящата я обстановка: светът блещукаше и трептеше, сякаш всичко беше направено от лед.

Пристъпи колебливо навън, обзета от благоговение към бляскавата горска земя и покритите с лед клони на дърветата. Сякаш беше в страната на чудесата и в гърдите й избухна искра на детинско удоволствие. Бавно слезе по стъпалата, като се държеше за перилото и внимаваше да не се подхлъзне. Тънката ледена кора под краката й хрускаше, докато заобикаляше къщата на път за външната „баня и тоалетна“.

Когато зави иззад ъгъла, тутакси се закова на място, очите й се разшириха и устата й се отвори от внезапно поетия въздух. Джак стоеше в снега, без тениска, с разкопчани дънки, увиснали ниско на хълбоците, и изтриваше с кърпа мократа си коса. Той вдигна глава, когато чу тихия й звук на изненада, свали кърпата и сините му очи я пронизаха.

— Извинявай — избъбри задъхано тя. — Не знаех — вдигна ръка, сочейки полуголото му тяло, — че ти, хм…

Опита се да извърне поглед, наистина се опита, но раменете му бяха толкова широки, гърдите толкова красиво изваяни, всеки мускул ясно очертан, кожата, зачервена от студа, малките плоски зърна…

— Се къпя?

— Какво?

Той смутено я погледна, веждите му се сключиха.

— Къпех се.

— В снега?

Джак пристъпи по-близо и тя се изненада, когато не изпита ни най-малкото желание да се отдръпне.

— Правя го, ако искам да съм чист през зимата.

— Да. О, разбира се. Просто… е толкова… ъ… ъ…

— Студено?

Той сведе глава и устните му се извиха леко нагоре в шеговита гримаса.

— Ъ?

Джак отново се намръщи, очите му я обходиха. Тя очевидно го объркваше. Просто се чувстваше… оглупяла и безпомощна, докато стоеше пред него и го зяпаше сащисано с увиснало чене. Полугол снежен воин, целият в белези, който излъчваше толкова тестостерон, че явно мозъкът й се бе размътил. Неволно погледът й се сведе към пътечката от малки косъмчета върху плоския му корем и бавно я проследи надолу.

— И ти можеш да я използваш…

Ококорените й очи срещнаха неговите.

— Какво?

— Тя постоянно капе, за да не замръзне.

Джак кимна през рамо към помпата до хижата.

Добре. Тя погледна към капещата помпа и се запита дали само допреди няколко минути не е стоял гол под нея. Преглътна с усилие. Разбира се, че е бия гол, Харпър. Кой се къпе с гащи и панталон?

— Не. Искам да кажа… аз… не мисля, че бих могла да издържа. Ще умра от студ. Ще замръзна като ледена висулка.

Той леко се усмихна, непривична за него усмивка, която беше толкова момчешка, сладка и в пълен контраст с външния му вид. Харпър леко отстъпи назад. По-далече от тази усмивка, която караше мускулите в стомаха й да танцуват.

— Аз само ще се измия.

— Добре.

Джак я заобиколи, а тя се обърна, за да го проследи с поглед, и ахна високо, когато видя гърба му. Той се закова на място, извръщайки глава.

— Какво ти се е случило? — попита младата жена, като се приближи към него и прокара пръст по дългия зигзагообразен белег, прорязващ ниско торса му отстрани и стигащ до средата на гърба му. Джак имаше и други белези, но този беше най-страшният.

— Срещнах едно прасе. Опита се да ме изкорми.

— Прасе? Едно от онези диви прасета, глиган?

Харпър вътрешно потръпна. Мразеше онези отвратителни същества. Те бяха луди и непредсказуеми и тя беше чувала ужасни истории за хора, жестоко осакатени и дори убити, когато неочаквано са се натъкнали на тях.

— Той беше див. Но аз също съм.

Нещо се появи в очите му, нещо предизвикателно, макар че тя не беше сигурна дали се дължеше на спомена за нападението на глигана, или й отправяше предупреждение.

Вирна брадичка и срещна погледа му.

— Очевидно не те е победил.

Той я наблюдава безмълвно няколко минути, после издиша дълбоко и се обърна.

— Ще бъда вътре — подхвърли през рамо.

Тя остана там за секунда, наблюдаваше го как върви спокойно и уверено през снега под зимното небе, осъзнавайки, че бе правил това навярно хиляди пъти. Защо бе изтъкнал, че е див, запита се младата жена, когато се обърна и тромаво се отправи към водната помпа, намираща се на няколко крачки. Това предупреждение ли беше? Защо? Дали той искаше тя да си отиде, защото го притесняваше, нахлувайки в живота, с който той беше свикнал и нямаше желание да променя? Замисли се за това, което й бе разказал предишната нощ. Как някой го взел от неговата бака и го оставил тук. Навярно не беше много по-лошо от това, което тя вече бе предположила: родителите му го бяха изоставили на произвола на съдбата. Но нима той не искаше отговори на въпросите кой и защо? Кой е бил толкова жесток, че да причини това на едно малко момче? И дали беше съвпадение, че е видял хеликоптерите, които са търсили родителите й, в същата нощ, когато е бил захвърлен тук?

Обмисляше малкото, което знаеше за тази загадка, когато плисна ледената вода върху лицето си. Остро изписка, щом тя жилна кожата й. Прокара мокрите си ръце през косата и изплакна устата си, използвайки пръст, за да почисти зъбите си. Той имаше четка за зъби в чашката до водната помпа, но не и паста. Никакви продукти. Очевидно не е искал да размени нещо с Дрискол за шампоан. Преди да се запъти към хижата, Харпър се възползва и от другите „придобивки“ на грубия горски живот.

Когато стигна до вратата му, почука, чувствайки се неудобно просто да отвори и да влезе вътре. Джак застана на прага, вече облечен в същата тениска с дълги ръкави. Тя посочи през рамо.

— Навън прилича на зимна приказка.

Той се загледа за миг покрай нея, погледът му омекна.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Харпър влезе вътре и той затвори вратата.

— Да. Знам. Имам предвид, че природата е красива, но и сурова. Това ли искаше да кажеш?

— Да.

Джак се извърна.

Докато събуваше ботушите и събличаше якето си, тя забеляза две дълги плоски дъски, подпрени на стената в ъгъла. Докато ги изучаваше, осъзна, че имат ръчно направени „каишки“. Нима той бе измислил своя собствена версия на снегоходки от дълги парчета дърво? Беше удивена. Този човек действително беше невероятно изобретателен и трудолюбив. Почувства се нищожна в сравнение с него, когато осъзна колко далече бе стигнал той, опитвайки се да оцелее.

Той сложи нещо в купата и чашата на масата, а Харпър отиде при него и седна на един от столовете. Джак беше отворил една от консервените кутии с компот от круши и току-що бе добавил и пушена риба на масата. Тя му благодари с усмивка, а той изглеждаше доволен, когато се настани до нея.

— Благодаря ти, Джак. Оценявам гостоприемството ти.

Веждите му направиха онова смешно движение — едната се изви нагоре, а другата надолу. Харпър вече започваше да разбира, че това е изражението, което добиваше, когато се опитваше да осмисли някоя дума, която не знаеше. Нарочно се въздържа да му обясни значението на думата „гостоприемство“. Той очевидно беше много умен и навярно по-начетен, отколкото някои хора, населяващи Хелена Спрингс и водещи напълно успешен живот. Затова щеше да му даде време да си изясни значението на думите, които не знаеше. Или той можеше да я попита.

— Като заговорихме за гостоприемство, надявам се, че няма да имаш нищо против, ако го удължиш още малко. — Хвърли му леко засрамен поглед. — Пикапът ми е затънал под дебел слой лед и аз не съм сигурна, че онези черни пътища дори се разчистват. Доста са отдалечени от града.

Погледът му беше съсредоточен върху крушата, той недоверчиво я помириса, очевидно остана доволен и я пъхна в устата си. Устните му се извиха, докато дъвчеше, а очите му срещнаха нейните. Стомахът на Харпър се сви при вида на искреното удоволствие, изписано върху лицето му. Усмивката му стана по-широка и той изрече с пълна уста:

— Можеш да останеш тук колкото ти е нужно.

— Благодаря.

След като изяде няколко парченца, Харпър се извърна към него, като избърса малко крушов сок от ъгълчето на устата си.

— Джак, когато бяхме навън, ти каза, че си бил див. Знаеш ли, това не е нещо, от което трябва да се срамуваш. Ти не си виновен за начина, по който си отраснал. Направил си това, което е било нужно, за да оцелееш. Повечето хора не биха били способни.

— Оцеляването е най-великото обучение — промърмори той и смръщи вежди.

Заявлението му я смути.

— Обучение? За какво?

Той тръсна глава, сякаш се връщаше в настоящето.

— Какво стана, след като родителите ти умряха?

— С мен? О… израснах в приемни семейства в Мисула.

— Приемни семейства?

— Да — кимна Харпър. — Това е щатска програма за деца, за което няма кой да се грижи. Групови или частни домове.

— Ти в кои от двете си била?

— Ами и в двете. Няколко пъти съм се местила.

Той толкова внимателно се взираше в нея, че тя се размърда притеснено, чувствайки се разголена. Нещо заседна в гърлото й.

— И сега ти работиш в един от тези групови домове?

— Да. Имам предвид на половин работен ден, най-вече да запълня времето си през студените месеци, когато работата ми намалява. Помагам с децата.

— Но работиш и през нощта, когато те спят.

Тя примигна насреща му. Той май нищо не пропускаше, нали?

— Ами, да. — Внезапно се почувства несигурна. — В дома се нуждаят и от работници нощна смяна.

— За да ги гледат, докато спят?

Джак бе наклонил глава, очите му внимателно изучваха изражението й, четяха я. Разгадаваха я по същия начин, по който той отгатваше думите, обичаите и нещата, за които не знаеше нищо, преди да се натъкне на тях в новия свят, който му бе натрапен. Или по-точно му бе натрапен в нейно лице, тъй като постоянно се появяваше неканена в дома му.

— Ти също ли е трябвало да оцеляваш, Харпър? — попита той, сините му очи я пронизваха.

Младата жена преглътна. Винаги бе представяла в по-добра светлина пред приятелите и познатите си времето, прекарано в приемните домове. Но с него усещаше, че не е нужно да го прави. Той я бе нарекъл откровена и тя искаше да бъде такава. Не само с него, но и със себе си. Може би избягването и омаловажаването на това, което беше преживяла през всичките онези години, бяха направили много лоша услуга на духа й.

— Да. Аз също трябваше да оцелявам. По различен начин, но… да.

Очите им се срещнаха и двамата се разбраха без думи.

— Това ли са нещата, които пазиш в себе си? Нещата, за които не разказваш на другите хора?

Харпър кимна и плахо му се усмихна, преди да набоде последното парче круша. Чувстваше се нервна, сякаш всеки миг ще се разплаче. Начинът, по който той я гледаше… като че ли познаваше всеки един от страховете й, от самотните моменти, които беше преживяла, все едно е бил там. Преглътна с усилие крушата. Ако продължаваше да седи тук, емоциите, напиращи в гърдите й, щяха да изригнат навън. Имаха нужда да изригнат. Настояваха да бъдат освободени. Само че не тук… не и докато очите му я пронизваха така.

Тя стана толкова внезапно, че тежкият дървен стол се залюля назад, преди да падне на пода. Лицето му доби изненадано изражение, когато тя улови двете му ръце.

— Ела. Искам да опитам онова нещо, за което ми разказа.

— Кое нещо?

— Да крещиш тайните си на планинските върхове.

Джак я изгледа озадачено, но не се възпротиви, когато тя го поведе към мястото, където кожухът и ботушите му бяха захвърлени на пода до вратата.

Двамата се облякоха, слязоха по стъпалата и отново отидоха зад къщата. Слънцето се бе издигнало високо на небето и сега ледът блестеше в златисто, вместо в сребристобяло. Зимните птички цвърчаха сред дърветата и отвсякъде се разнасяха звуци на капеща вода. На Харпър внезапно й се стори, че се държи глупаво. Свежият въздух я накара да се почувства по-добре, помогна на бушуващите й емоции да се уталожат и сега тя се разколеба. Какво правя?

Но в мига, в който мисълта изникна в главата й, тя зърна един голям камък, стърчащ от снега. Е… защо пък не, по дяволите? Пое дълбоко дъх, стъпи върху камъка с лице към синьо-сивите планини в далечината. За пръв път в съзнанието й се изви вихрушка от емоции, като че ли всяко едно страдание настояваше за освобождение. Тя направи с длани фуния пред устата си и изкрещя:

— Аз съм толкова наранена… и гневна, задето никой в града не пожела да ме осинови и вземе в дома си, когато родителите ми умряха! Понякога искам да се махна далече от този проклет град и никога да не погледна назад!

Изпусна шумна въздишка, вперила поглед във върховете на планините. Представи си, че може да види как дълго сдържаната истина излита с думите като облак от тялото й, за да кацне върху онези тъмни върхове. Обърна се, слезе внимателно от камъка и отиде при Джак, който замислено я гледаше.

— По-добре ли е? — попита той.

Тя пое голяма глътка въздух, гърдите й бързо се повдигаха и спущаха.

— Да. Така мисля. — Замълча. — Да. Ти беше прав. Помага. Чувствам се по-добре…

— Продължавай.

Тя се поколеба за миг, после се изкачи обратно върху камъка и се извърна към планините.

— Понякога мразя Бог, задето ми отне родителите! Аз… — В гърлото й се надигна ридание, но тя се опита да го потисне. — Понякога съжалявам, че и аз не умрях през онази нощ. — Гърлото й се стегна и тя инстинктивно се опита да възпре по-болезнените думи да се излеят от уморената, изгладняла за любов душа, и в същото време се застави да ги изкрещи: — Бях толкова уплашена и самотна!

Това беше всичко, което можеше да стори. Риданието се изтърколи на воля, последвано от тихо изхълцване, докато отчаяно се опитваше да овладее емоциите си. Извърна се отново към Джак, но прекалено бързо, подхлъзна се върху заледения камък, изгуби равновесие и полетя напред.

Джак я улови, ръцете му се обвиха около кръста й, докато тя плачеше.

— Ти не си сама — прошепна той.

Риданието замря върху устните й, когато тя отвори очи и видя лицето му право пред своето, устата му само на сантиметри от нейната. Сърцето й пропусна удар, сякаш щеше да се пръсне от изпълнилите го чувства. За един безкраен миг забързаните им дихания се сляха в едно. Тя примигна удивено, тялото й застина. Той се взираше в устните й, погледът му я сгряваше като жарава, а ръцете му я стиснаха малко по-силно. Целуни ме — помоли се тя наум. — О, моля те, целуни ме!

Видя колебанието върху лицето му, но знаеше, че той трябваше да сложи началото на каквото и да имаше помежду им. За един миг сякаш цялата гора застина. Целият свят зачака. И тогава с непринудена бързина устните им се срещнаха и Харпър изпусна въздишка на облекчение и радост от внезапното невероятно удоволствие да почувства устата му върху своята. От осъзнаването, че той бе избрал нея. И тя бе избрала него.

За секунда двамата останаха неподвижни, после той издаде тих звук — смесица между ръмжене и въздишка, когато отвори уста и съвсем леко я потърка о нейната. Въпреки напълно неопитната целувка, във вените й избухнаха искри, тялото й запламтя. Харпър не желаеше да поема контрол върху целувката. Очакването, откритието на това, което той щеше инстинктивно да направи, бяха много по-възбуждащи от всичко, което бе изпитала досега.

Той с лекота я държеше над земята, обгърнал кръста й с ръце, а тя потърси още по-голяма близост с него. Обви крака около него, съединявайки най-съкровените им части. Той тежко изпъшка, но не откъсна устни от нейните. Срещата на телата им, изглежда, вдъхна повече увереност в целувката им. Джак склони глава, а устните му се разтвориха. Езикът му се бръсна в нейния и тя повече не можа да издържи — обхвана с шепи лицето му и посрещна езика му със своя, показвайки му какво да прави. Това, което направо умираше да го накара да направи.

Дишането му отново се накъса и после езиците им се извиха и затанцуваха, а въздишките им отекнаха в тишината на ледената утрин.

— Отведи ме вътре, Джак — безсилно пророни тя.

Глава 31

Той изрита вратата, за да я отвори. Ритникът му беше толкова силен, че вратата се блъсна в стената, отскочи назад и го удари по рамото, преди да успее да внесе Харпър вътре.

Отнякъде се разнесе ръмжене. Сигурно е било от него, защото тя му отвърна със свое, обвивайки още по-плътно краката си около талията му.

Тя беше навсякъде. Около него, вътре в него. Мирисът й. Топлината й. Самата тя. Той усещаше как дивото — това, на което винаги се бе противил — го разкъсва отвътре, крещи му да му се покори.

— Джак — прошепна тя между целувките.

Звукът от името му върху устните й стисна гърдите му толкова силно, че той едва смогна да си поеме дъх. Не можеше да го повярва. Тя беше тук. С него. Позволяваше му да я докосва и целува. Гореща. Красива. Негова. Дивото се втурна напред, надделя.

Той я хвърли върху леглото, а тя изненадано се разсмя, когато подскочи веднъж, после втори път. Сетне застина, очите й се разшириха, докато се взираше в него, ала не със страх, както той очакваше. Не беше сигурен дали тя беше доволна, или не. Имаше нужда тя да му каже дали това, което той вършеше, беше правилно, или не, защото не знаеше как да го прави. Познаваше само инстинктите си — онзи див и необуздан вълк в душата му — и те му заповядваха да вземе, искаха той да изгуби контрол, да задоволи глада, пулсиращ във вените му.

— Ти трепериш — промълви тя толкова тихо, че той едва я чу заради бученето на кръвта в главата му. Тя улови ръката му и го притегли надолу към себе си. Погали с пръсти бузата му, после ги плъзна надолу по скулата му. Джак затвори очи пред смайващото щастие, което изпита, когато тази жена го докосна с… нежност. — Виждал ли си се някога в огледало? — попита тя и отметна дълъг кичур коса от челото му.

Той поклати глава, неспособен да говори, светът се въртеше отново само с картини, чувства и миризми, такъв, какъвто беше, преди той да открие колата, думите. Тетрадките, които отново го бяха направили човек. Преди нейната майка да го изтръгне от мрака.

Тя се усмихна, бавно изви устните си, които бяха подпухнали и зачервени от целувките му. В гърдите му се надигна гордост, задето я бе накарал да го гледа така. Него. Той я бе обявил за своя. Жалко, че другите мъже не можеха да го видят. Да знаят, че тя е негова.

— Ти си красив.

— Красив? — намръщи се той.

Мислеше, че думата се използва за жени, и не знаеше дали това не означава, че тя го смята за жена. Определено не желаеше това.

Харпър се засмя и отново прокара пръст по белега му.

— Хубав. Секси. Мъжествено красив.

Като че ли тя бе отгатнала какво мисли и това го накара да се почувства щастлив. На светлината от прозореца кожата й изглеждаше златиста, а очите й искряха. Тя беше красивата. Джак се наклони напред и я целуна, защото тя му позволяваше. Огънят във вените му отново се разгоря и когато тя простена, част от самообладанието го напусна. Задръж. Задръж.

Искаше да я помирише. Навсякъде.

Завря нос в шията й и вдъхна чистия мирис на кожата й, а не на дрехите, които носеше. Нейният и само нейният. Мириса, който заставяше шепотите да препускат бясно в кръвта му.

— Харесва ми как миришеш — измърмори той, притиснал нос към шията й.

Тя издаде лек звук, който приличаше на смях, но добър смях. Харпър зарови пръсти в косата му, ноктите й леко одраскаха скалпа му. Той изръмжа, ниско и гърлено, сетне плъзна устни по-надолу, но спря до деколтето на пуловера.

— Можеш да го свалиш — прошепна тя.

Той не се поколеба, вдигна края на пуловера нагоре по ребрата й и го изхлузи през главата й, а тя се повдигна, за да му помогне. Кръвта му кипна, когато захвърли дрехата настрани, но после се намръщи, когато видя, че тя беше облечена с нещо друго отдолу — нещо бяло, което покриваше гърдите й. Тя отново се засмя, но когато той вдигна глава, видя, че очите й греят от щастие. Харпър обхвана с ръце тила му и го придърпа към себе си.

Двамата се целуваха още малко, той я следваше и бързо се учеше, което явно й харесваше, съдейки по това как стенеше и притискаше тялото си към неговото. Харесваше му вкусът на езика й, мек и влажен, преплитащ се с неговия. Харесваше му тялото й, толкова по-дребно и по-нежно от неговото. Това го изпълваше с желание да я защитава и брани.

Джак искаше да направи всичко, което тя му кажеше. От този миг и завинаги.

Сведе глава между гърдите й и вдъхна дълбоко. Истинският й мирис беше дори още по-силен.

Остави се инстинктите да го водят, не можа да се сдържи. Свали дрехите й, изгарящ от желание да я опознае, да помирише всяко нейно тайно кътче, да я има. Не искаше тя да пази тайни от него. Искаше всичките да ги узнае. Да вземе, а после още и още. Да се нахрани, докато най-накрая се засити, да заспи и пак да се нахрани. С нея. Животински инстинкти — напомни си той. — Аз може да я изплаша. Жената е свята, нашепна един глас в него, цитат от бележките, които майка й бе написала за книгата, която той още не беше прочел.

Свята. Нещо, което е съкровище. За него тя беше точно това. Ала той все още беше гладен за нея. Не знаеше как да помири своите две страни. Особено когато тя лежеше под него, издаваше сладки звуци и прокарваше пръсти по ръцете му, през косата му.

— Джак, да — простена, когато той събу ботушите й, после дънките, плъзна ги надолу по краката й и ги захвърли на пода.

Отново се надвеси над нея и в този миг в очите й се мярна страх. Той се поколеба, разтреперан. Моля те, не ме карай да спра. Но тя се протегна към него и го придърпа към себе си.

Той се придвижи надолу по тялото й, подуши всички места, които искаше да познае, и се върна обратно към корема, когато тя изпъшка. Джак облиза кожата й, вкуси сладостта и солта, лекичко я хапеше, а тя се изви към него.

Можеше да помирише мястото между краката й и мирисът му, толкова близо до ноздрите му, го накара да изръмжи от удоволствие — болка — заради начина, по който онази част от тялото му между бедрата набъбна и се втвърди, както никога досега. Джак прокара носа си по женското хълмче под плата на бикините й, а тя сграбчи косата му и силно я дръпна. Жаждата да я помирише там беше глад, на който не можеше да устои, и с едно ловко движение той смъкна плата надолу по краката й и го метна при другите й дрехи на пода.

Подуши я с нос и с уста, вдъхна с пълни гърди, оставяйки миризмата й да стане част от него, и тя подскочи, когато той потърка нос малко под хълмчето.

Тя ухаеше на живот, като сладка вода, като плодородна земя, на идеално узрели диви ягоди, които щяха да отнемат болката от глада. Женският й мирис беше началото и краят на всичко, мястото, където искаше да поеме сетния си дъх. Тя беше отредена за него, сега вече го знаеше. Никоя друга жена. Единствено тя.

Джак застина, мъглата се разсея достатъчно, за да се съсредоточи върху звуците, които тя издаваше, върху това как пръстите й се бяха вкопчили в косата му, как тя се надигаше, за да посрещне лицето му. Започна да се движи по-бавно, спусна се по-надолу, вдъхвайки я, езикът му се осмели да я вкуси, да близне сладостта й. Моя, моя, моя, напяваха тихо шепотите припева, вечен като времето и земята. Тя издаде дълбок гърлен звук и още по-здраво сграбчи косата му, и той жадно я облиза. Отново. Отново. Обичаше вкуса й. Той шептеше на двете му страни — животинската и човешката. В този миг Джак повярва, че може да бъде и двете, че не беше нужно да избира една от тях.

Стоновете й станаха по-шумни и по-накъсани, докато накрая тя изкрещя името му, бедрата й се сключиха около главата му, а после бавно се отпуснаха, ръцете й освободиха косата му.

Той знаеше какво се бе случило, защото това се бе случвало и на него — онзи взрив от удоволствие, който бе карал кожата му да настръхва и ярки звезди да избухват в главата му. И той бе успял да я накара да изпита същото. Почувства се горд.

Усмихна се, притиснал лице до бедрото й, потърка устни по копринената й кожа.

Тя го дръпна и той се повдигна нагоре и легна до нея на леглото. Тя се извърна, очите й бяха полупритворени, върху устните й играеше лека, щастлива усмивка. Харпър вдигна тениската му нагоре и той я съблече, запрати я на пода и затаи дъх. Тя плъзна ръка по косата му, надолу по лицето. Сведе уста до неговата и го целуна бавно и за няколко минути нямаше нищо друго освен устните й, езика й, разгорещената кръв, пулсираща във вените му, отблясъците на гаснещия огън, отслабващата светлина в хижата, докато слънцето се местеше някъде другаде по небето. Топлата й кожа беше притисната о неговата и Джак никога не се бе чувствал по-добре. Никога.

Без да откъсва устни от неговите, Харпър разкопча дънките му, плъзна ръка вътре, сключи я около него, потърка го. Джак изпъшка, устните му се отделиха от нейните и той рязко отвори очи. Тя го наблюдава около минута, погледите им се преплетоха, докато ръката й продължаваше да се движи. Беше почти прекалено, твърде много… тази близост, след като толкова дълго бе живял в самота, твърде много удоволствие, което понякога сам си бе доставял. Прекалено много, прекалено много. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. Мислеше, че може би е сън. Моля те, нека не свършва. Моля те, нека не свършва. Затвори очи и ги стисна, а тя продължи да го гали, нагоре и надолу, докато той не подскочи, цялото му тяло се разтърси, удоволствието изригна и го помете, сякаш беше една от хилядите падащи звезди, летящи към земята. Но той искаше да падне, защото, когато отвореше очи, тя щеше да го чака.

Дишането му се успокои, светът отново се завърна на малки късчета — пращенето на огъня, хладната влага на удоволствието му, топлата длан на Харпър, движеща се по корема му. Джак отвори очи, а тя му се усмихна и го целуна бързо и леко.

Те се бяха чифтосали… но в същото време не бяха. Знаеше, че не бяха направили онова нещо, което правеха животните, когато едното възсядаше другото и тласкаше. Така, както той тласкаше в собствената си ръка, когато си мислеше как се чифтосва с жената, която искаше да нарече своя.

— Какво? — попита тя. — За какво мислиш?

За миг той не беше сигурен, че може да говори, толкова зашеметен се чувстваше от това, което двамата бяха направили, от това, че все още лежаха един до друг, тя почти гола, а ръката й галеща белезите върху гърдите му.

— Хората могат ли да се… чифтосват по различни начини?

Харпър се усмихна, сладка усмивка, ръката й се придвижи върху друг белег, пръстът й го погали.

— Да, предполагам, че го правят. Обаче не се нарича чифтосване. Казва се секс. Или любене. Има различни думи, но като за начало тези са най-добрите, поне аз така смятам.

Усмивката й изчезна и тя се намръщи, когато пръстът й продължи по белега върху ребрата му, оставен от дивото прасе. Джак не желаеше тя да мисли как той се е бил с дивото прасе точно в този миг — или когато и да е, — затова леко се извърна, така че пръстът й да се измести от белега. Погледът й срещна неговия и тя рече:

— Макар че ние не се любихме. Онова е… — Очите й се отклониха настрани, сетне отново се впиха в неговите. — Различно е. Любенето е, когато…

— Когато мъжкият възсяда женската и тласка в нея — прекъсна я Джак и млъкна.

Чудеше се дали и тя искаше да направи това, ала не беше сигурен, че е редно да попита. Той искаше. Можеше да усети как онази част се втвърдява само като си помислеше за това. Подобно нещо не му се бе случвало никога досега — да се втвърди веднага след вълната от удоволствие, която караше семето му да избликне от тялото му.

— Да, правилно.

По шията й изби червенина и той се учуди и смути, особено след това, което бяха направили. Аз казах нещата по грешния начин, ето защо, помисли си Джак и се почувства малко зле, но чувството не беше толкова силно, колкото щастието, което изпитваше, когато я държеше в прегръдките си или си шепнеха един на друг, докато ръцете й галеха кожата му.

— Ние не се любихме, но се докосвахме интимно, а това е нещо много специално. Поне за мен — каза тя.

Харпър сведе поглед, така че той не можеше да види очите й, а червенината бе пролазила по-нагоре по шията и сега беше обагрила бузите й. Джак не разбираше защо тя се срамува да говори за това, когато те току-що го бяха направили. Това му се струваше… връщане назад. Още едно правило, което трябва да си обясни.

— За мен също беше специално — каза той. — Искам отново да го направя с теб. И… отново.

Тя се разсмя, щастливо и волно, а очите й сияеха, когато срещна погледа му.

— Аз също. Но първо ме нахрани, Джак. Умирам от глад.

Той се ухили. Това можеше да направи. Можеше да я нахрани. Нищо нямаше да му достави по-голямо щастие.

Прекараха деня, като се редуваха да четат на глас от „Граф Монте Кристо“. Джак четеше бавно, внимателно и спираше, когато стигнеше до дума, която не знаеше. Погледът му няколко пъти се плъзгаше по нея, преди да се опита да я каже на глас. Девет от десет пъти я произнасяше правилно от първия път. Той е умен — не спираше да си мисли Харпър. — Повече от умен. Ако се завърнеше в света, само за няколко седмици щеше много умело да разгадае модерното общество. Докато четяха, той задаваше въпроси, които бяха едновременно вещи — имайки предвид живота, който бе водил — и изключително прозорливи. Джак беше изтъкан от противоположности — див и чувствителен, необразован и проницателен, и безкрайно я очароваше.

Кожата й пламна, когато си спомни какво бяха направили, страстта, която ги бе връхлетяла, докато се целуваха. Никога досега не се бе отдавала с такава самозабавеност на желанието. Откакто бе завършила гимназия, си бе втълпила, че сексът с партньори, които тя си е избрала, и пълният й контрол върху отношенията й с тях бяха ключът към изцелението й. При все това… винаги се бе чувствала… дистанцирана от партньорите си. И емоционално разочарована след това. И сама, както винаги. Затова през последните две години напълно бе зарязала секса. Разбира се, знаеше защо има сексуални задръжки, ала това познание никога не беше променило реакцията й на мъжкото докосване. Досега.

Нещо в това беше толкова… упадъчно. Странно, че точно тази дума й бе дошла на ума в тази оскъдно мебелирана дървена хижа насред гората, лишена от всякакъв лукс и удобства.

Но, да, определението й пасваше. Да лежи тук с него, да докосват голите си кожи на златистата светлина на следобеда, й се струваше най-упадъчното преживяване досега в живота й. Техните тела бяха упадъчни, осъзна младата жена. Те бяха създадени да чувстват по този начин. Това беше откровение.

Харесваше й спонтанната му и неподправена радост, когато я докосваше. Харесваха й прямите му въпроси. Те я възбуждаха. Вълнуваха я.

Джак очевидно нямаше никакъв опит, но имаше нещо удивително еротично да го наблюдава как следва инстинктите си, когато се отнасяше за секс, как докосва тялото й, за да си достави удоволствие. Бих могла да се влюбя в този мъж, каза си тя, ала побърза да пропъди мисълта. Имаше прекалено много въпроси, твърде много несигурност, когато се замислеше как би могла да се получи една връзка с него. И някак си й се струваше… несправедливо да мисли толкова много за собствените си желания, когато ставаше дума за Джак. Животът му беше преминал в лишения и борба и още много трудности — макар и от различен характер — го очакваха в бъдеще. Щеше да бъде предизвикателство, най-малкото, да усвои безбройните неща, на които досега животът не го бе научил.

Ала в момента тези теми бяха прекалено обширни и далечни, за да мисли за тях. В този миг тя беше с Джак, главата му бе наведена над нейната, челото му сбърчено от усилието да се съсредоточи, красивата му уста произнасяше дума, която никога досега не бе изричал. Огънят от печката стопляше стаята, а отвън беше яркият, блестящ и леден свят. Замръзнал. Също като времето през този ден. Имаше нещо толкова болезнено сладко в начина, по който той й се усмихваше така срамежливо, когато тя го заловеше, че я зяпа. В начина, по който консервираните парченца круша го караха да облизва устните си от удоволствие, как целувките му ставаха все по-дръзки, по-опитни, по-възбуждащо възхитителни, колкото повече денят клонеше към своя край.

Двамата извървяха няколкото километра към стария дърварския път, незасенчен от гъстата гора, където телефонът на Харпър имаше обхват. Тя се обади в груповия дом и обясни защо е пропуснала нощната си смяна. После позвъни на Райли и й остави съобщение, защото тя не й вдигна. Замисли се дали да не се обади на агент Галахър, но той не бе оставил съобщение на телефона и тя предположи, че щеше да го направи, ако бе научил нещо ново за родителите й.

Една птичка запя, прелестно чуруликане, което отекна между дърветата, и Харпър се усмихна. Джак улови погледа й и повдигна лице, сви длани около устата си и изимитира птичата песен. Беше толкова точно, че Харпър зяпна от учудване.

— Как го направи?

Той се усмихна и сви рамене.

— Практика. — Замълча за миг. — Щеше ми се да знаех имената на нещата — промърмори той на себе си. — Знам как звучат и какво правят, но не и как се казват.

— Мога да ти помогна за някои — предложи Харпър, — но точно на тази птичка не знам името.

Двамата се връщаха бавно през гората към хижата му, когато се натъкнаха на една червена лисица, която се втренчи за миг в тях с широко отворените си очи и се стрелна в гората. Харпър се усмихна, чудейки се дали не беше майката на онези лисичета, излязла на лов.

— Лисиците се чифтосват за цял живот — отбеляза Харпър.

Това постоянство в тези животни винаги й бе допадало.

— Не всички — поправи я Джак.

Харпър извърна глава.

— Какво? Да, правят го.

Той поклати глава.

— Откъде научи това?

— От една книга.

— Книгата е излъгала. Някои се събират за цял живот. Но не всички. Миналото лято видях един сив лисугер с четири женски. И техните бърлоги бяха в три различни посоки. И този приятел постоянно търчеше от едното до другото място.

— И какво правеше той?

— Чифтосваше се.

— Брей, какъв хитрец!

Джак се засмя с най-открития и искрен смях, който някога бе чувала, и стомахът й се сви.

— Тогава какво трябва да направи лисицата? Как ще различи моногамните лисугери от заклетите ергени?

Джак й хвърли усмивка, очевидно бе отгатнал значението на думите „моногамен“ и „заклет ерген“.

— Всички лисугери трябва да умеят… да се покажат. Защо една женска ще избере точно него? Правят го по различни начини. Птиците пеят или се перчат с перата си. Някои животни ходят важно-важно или танцуват около женската. — Той й хвърли още една игрива усмивка. — Мъжките знаят сто начина да бъдат харесани. Но винаги женската трябва да даде знак дали го е избрала. Дотогава самецът… кръжи наоколо.

Харпър прекрачи един камък, стърчащ от снега.

— В света на хората не е така. Там мъжете вземат това, което искат — промърмори младата жена.

Не възнамеряваше да го казва, но се бе отплеснала и признанието се изтърколи неволно от устата й.

Джак я изгледа с любопитство, после спря и се извърна към нея. Тя също се спря.

— Мен ли имаш предвид?

Тя поклати глава.

— О, не. Моля те, дори не си го и помисляй! Не. Аз…

Пое дълбоко дъх и сетне го изпусна. Гората около тях бе притихнала, дърветата над главите им засенчваха синьото небе. Като че ли бяха в друг свят, някъде, където тя също можеше да бъде различна. Чувстваше, че това място ще опази тайните й. И разбра, че не искаше да има тайни от него. Искаше да го накара да я разбере, да я опознае.

— След като родителите ми умряха, собственичката на първата къща, където ме изпратиха, имаше син тийнейджър. През нощта идваше в моята стая и… ме докосваше.

Джак се втренчи в нея за миг, изражението му помрачня.

— Докосвал те е? Както… аз те докосвах?

Харпър кимна и прехапа устни, опитвайки се да отмести поглед. Вината не беше нейна, тя го знаеше и при все това, господи, защо все още се срамуваше?

— Но… ти си била дете.

Харпър отново кимна.

— Да. Някои хора имат болест, която носят вътре в себе си. Болест на душата им. Онова момче беше от тях.

Той напрегнато я изгледа още за миг и тя сякаш видя как се въртят зъбните колела в мозъка му, за да проумеят думите й.

— Твоите родители не са били там. Ти си била сама.

— Да — въздъхна тя. — Искам да кажа, че би било трудно при всякакви обстоятелства, но, да, когато няма към кого да се обърнеш за… — Тя сведе глава и я разтърси. — Беше… ужасно.

Последната дума замря на устните й и Джак пристъпи напред, макар и нерешително. Вдигна ръце, върху лицето му се изписа неувереност, преди да я вземе в прегръдките си и да я притисне към големите си мускулести гърди, които бяха доказателство, че толкова много пъти бе кървял и страдал. Сам, и то по начин, който тя дори не можеше да си представи, въпреки че отлично познаваше чувството на изоставеност и самота.

Той я притисна силно и тя усети как напрежението напуска тялото и душата й, ако това въобще бе възможно. Да бъде прегръщана… кога за последен път някой я бе държал толкова близо до сърцето си? Не с любовна прегръдка, а просто с единствената цел да й вдъхне утеха? Навярно майка й или баща й. И, о, колко отдавна беше това! Една част от нея искаше да се разплаче заради сладостта на тази прегръдка, заради това колко необходима я чувстваше, макар да не бе осъзнала колко отчаяно се е нуждаела от нея. А друга част се дивеше, че този мъж бе отгатнал, че трябваше да я дари с този знак на човешка съпричастност. Кога за последен път той е бил приласкаван и успокояван, ако изобщо си спомняше? А ако не помнеше, дали това беше инстинктивно действие? По същия начин, както се бе досетил — доста умело — как да й достави удоволствие?

На свой ред тя го притисна към гърдите си, давайки му — надяваше се — същото успокоение, с което той я даряваше.

След минута младата жена се отдръпна, наклони глава и го погледна.

— Благодаря ти.

Той кимна и я пусна, тя тутакси усети загубата на топлината на тялото му и отново закопня да се сгуши в силните му, вдъхващи сигурност обятия.

— Мислиш ли, че някога ще мога да бъда нормален?

Харпър извърна глава и го видя, че се взира в далечината, в посока на Хелена Спрингс. Цивилизацията.

— Разбира се, че можеш да бъдеш нормален, Джак! Ти вече си нормален. Ще е нужно да се нагодиш да живееш сред хората, да се приспособиш към обществото, но не мисля, че ще ти отнеме много дълго време.

Той я погледна, лицето му излъчваше такава уязвимост, че сърцето й се сви. Ако искаше, Джак можеше да прикрива чувствата си, но господи, когато не се опитваше, имаше толкова открито изражение, всяка мисъл се отразяваше върху прекрасното му лице.

— Ти вярваш в мен.

— Да. — Тя стисна ръката му. — Аз вярвам в теб.

— Аз също вярвам в теб.

Тя се засмя, а той се усмихна, сякаш нейният смях му доставяше радост. Макар че думите му наистина я накараха да се чувства силна. Той имаше вътрешни и външни рани, с които трябваше да живее, тя също. Но и двамата щяха да се приспособят, да ги преодолеят, да заякнат душевно и физически и да продължат напред. В този момент Харпър вярваше в това с всяка фибра на съществото си.

Усмивката на Джак помръкна и тя съзря тревога в очите му.

— Не знам откъде да започна.

— Аз ще ти помогна.

Мислите й запрепускаха. Като за начало той се нуждаеше от документ за самоличност. Беше сигурна, че агент Галахър можеше да помогне с това. Освен това имаше нужда… Възпря хаотичните мисли. Джак се нуждаеше от помощ, напътствия, да, и тя тепърва трябваше да реши доколко голяма роля щеше да играе в това, но при всички случаи можеше да му посочи правилната посока. Вярваше, че оттам насетне той можеше сам да продължи. Тя говореше съвсем сериозно, когато заяви, че вярва в него.

— Аз ще ти помогна да помогнеш на себе си. Можеш да се справиш с всичко, след като знаеш откъде да започнеш.

Същите тревога и уязвимост се появиха върху лицето му.

Харпър спря, наведе се и измъкна дълъг клон изпод заледения сняг. Огъна го във форма на окръжност и даде знак на Джак да се наведе. Той го направи с любопитно изражение и напрегнат поглед. Диханията им се смесиха, помежду им прехвърчаха искри, както се случваше всеки път, когато се намираха толкова близо един до друг, и тя постави импровизираната корона върху главата му.

— Ето — подхвана с леко запъване. — Аз, Харпър Уорд, от този ден нататък те обявявам за крал на Собствената ти съдба. Пожелавам ти да управляваш поданиците си със справедливост, доброта и… търпение.

Той се изправи в цял ръст, свали короната от главата си и я задържа върху нейната.

— И аз, Джак, от днес нататък те обявявам за кралица на Собствената ти съдба. Бъди добра с поданиците си.

Той й се усмихна малко свенливо и Харпър се засмя, когато той сложи „короната“ върху главата й.

Отново взе ръцете му в своите и двамата закрачиха ръка за ръка през заснежената гора. Тя нямаше представа какво им готви бъдещето. За него. За нея. Но никога не се бе чувствала толкова… обгърната отвсякъде. В този момент, насред белотата на ледената зима, тя не чувстваше никакъв студ. Защото нито Харпър, нито Джак щяха да посрещнат сами това, което им предстоеше.

Глава 32

Марк повдигна богато украсеното позлатено чукче и потропа по тежката резбована врата, поглеждайки през рамо към охраняваната порта, през която бе преминал. Името на имението беше изписано над нея със старинни извити букви: Торнланд. Вратата се отвори и мъж в униформа на иконом застана на прага. Той наклони глава.

— Сър, моля заповядайте. Господин Феърбанкс ви очаква в салона.

Марк пристъпи вътре, имайки чувството, че току-що бе влязъл в играта „Клудо“* и всеки миг госпожица Скарлет ще се спусне по внушителното извито стълбище със свещник в ръка.

[* Настолна игра, в която се имитира разследване на убийства. — Б. пр.]

Икономът го поведе и посочи с ръка към величествената врата, която Марк предположи, че води към салона, където собственикът на това имение и многобройните акри земя, заобикалящи ранчото, го очакваше. Той се бе обадил на номера за контакти от уебсайта, който жената в библиотеката беше посетила, и бе разговарял със секретарката на Холстън Феърбанкс. Осведомиха го, че в момента той отсъства от офиса, но няколко часа по-късно му се бяха обадили, за да го уведомят, че господин Феърбанкс ще се срещне с него в дома си в покрайнините на Мисула.

— Благодаря — кимна той на иконома, след като влезе в стаята. До количката с напитки близо до прозореца стоеше възрастен мъж, който се обърна, когато вратата се затвори зад гърба на Марк.

— Господин Феърбанкс — рече Марк, отправяйки се към високия, широкоплещест, по-възрастен джентълмен, и протегна ръка. — Агент Марк Галахър. Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

Двамата се ръкуваха, ръкостискането на домакина беше силно, а очите — преценяващи.

— Здравейте, агент Галахър.

— Моля, наричайте ме Марк.

Господин Феърбанкс кимна и се извърна отново към количката.

— А вие ме наричайте Холстън и се договорихме. Тъкмо си наливах питие. Вече наближава „щастливият час“*, какво ще кажете? — Той се усмихна и големите му бели зъби блеснаха. — Ще ми правите ли компания?

[* Период от време, когато алкохолните напитки в барове и ресторанти се сервират с отстъпка, за да се привлекат клиенти, обикновено след пет следобед. — Б. пр.]

— Не, сър, благодаря.

* * *

Беше едва четири часът, а и Марк не пиеше по време на работа, но предполагаше, че мъжът беше достатъчно богат, за да си определи щастлив час, когато си пожелае.

— Колко дълго е живяло семейството ви тук, в Торнланд? — поинтересува се Марк, когато чу потракването на падащите кубчета лед в чашата.

— Вече четири поколения е собственост на фамилията Феърбанкс. Почти един милион акра от най-първокачествената монтанска земя, която се простира на шест окръга.

Марк го знаеше, защото беше проверил, преди да дойде тук. Знаеше също, че семейство Феърбанкс бяха спечелили солидното си богатство като собственици на една от водещите дърводобивни компании в Съединените щати.

Настоящият изпълнителен директор на „Феърбанкс Ламбър“ се обърна, усмихна се и завъртя кристалната чаша с кехлибарената течност.

— Сигурен съм обаче, че не сте дошли тук, за да обсъждаме Торнланд. С какво мога да ви помогна, агенте?

Той кимна към къта за сядане и Марк се отпусна в едно от тапицираните със синьо кадифе кресла. Холстън се настани насреща му и отпи от чашата си.

— Госп… Холстън, тук съм, защото една жена е открита мъртва в Хелена Спрингс преди малко повече от две седмици и имам основание да смятам, че се е обадила в офиса ви в деня, преди да умре.

— Мъртва?

— Да, сър.

Холстън Феърбанкс изгледа госта си над ръба на чашата и отпи още една малка глътка, преди да остави питието си на масичката пред него и дълбоко да въздъхне.

— Емили Бартън.

Марк се сепна.

— Досега не знаехме името на жертвата. Открихме някои отпечатъци, но засега…

— Беше Емили Бартън. — Холстън отново въздъхна и разтри окото си. — Как е умряла? Свръхдоза?

— Не. Било е убийство.

Това, изглежда, изненада Холстън и за миг той просто остана втренчен в Марк.

— Убита? Защо?

— Все още не знаем.

Кръвта се отдръпна от лицето на Феърбанкс и за секунда ченето му увисна. После се протегна към чашата и пресуши на един дъх останалата течност.

— Ние все още събираме информация за жертвата и престъплението. Името, което ми съобщихте, ако е вярно, много ще ни помогне при разследването. Бихте ли ми казали откъде я познавахте?

Холстън се облегна назад в креслото, явно се нуждаеше от малко време, за да се окопити. Марк му го даде и се зае да оглежда стаята — облицованите с дървена ламперия стени, богатите завеси, луксозните мебели, голямото пиано в ъгъла. Не можеше да си представи всяка сутрин да се събужда на подобно място. Щеше да се чувства като в музей.

— Емили Бартън — измърмори Холстън. — Тя е жената, която съсипа живота на сина ми. И моя, макар че до голяма степен аз сам съм си виновен за това.

Марк се наведе напред.

— Мисля, че трябва да ми разкажете за Емили.

Господин Феърбанкс въздъхна и срещна погледа на агента. Внезапно доби уморен вид и Марк си помисли, че изглежда по-възрастен, отколкото в началото на срещата им.

— Синът ми, Хол-младши, се запозна и сближи с Емили Бартън, когато едва беше навършил осемнайсет години и целият му живот беше пред него. Заявих му, че незабавно трябва да скъса с нея. Тя беше хубаво момиче, но боклукът си остава боклук. Не помня вече колко пъти му повторих да не позволява на една евтина уличница, която само ламти за пари, да го улови в капана си. Но момчето не желаеше да слуша. — Холстън замълча, потънал в спомени със застинало изражение и дълбока тъга в очите. — Не бяха минали и шест месеца и тя забременя. Предложих й пари, за да изчезне от града. Заплаших я, че в противен случай няма да получи и цент. Както и очаквах, тя ги взе.

Холстън отново се умълча и Марк попита:

— А какво очаквахте да направи тя с бебето?

Твоят внук. Твоята кръв.

— Навремето? Не ме интересуваше, стига да не му дадеше нашето име. Дори не бях убеден, че бебето е на моя син. Момичетата като нея… е, както и да е. Сега? Времето и обстоятелствата променят нещата, нали? — Той замълча и когато отново заговори, гласът му пресекваше. — Хол никога вече не беше същият, след като тя напусна града. Беше си въобразил, че е влюбен в нея, предполагам. Благодарение на нея бе започнал да взема наркотици, но когато тя изчезна, без да каже нито дума, той затъна съвсем надълбоко и започна да взема по-силна дрога. — Мъжът поклати глава, раменете му увиснаха. — Загина при високоскоростна автомобилна гонка, в кръвта му бе открито високо съдържание на хероин.

Марк пое дълбоко дъх, сърцето му се сви от мъка за този човек.

— Съжалявам за загубата ви. Аз самият изгубих дъщеря си. Тази болка ми е позната.

Холстън Феърбанкс срещна погледа му, помежду им проблеснаха искри на взаимно разбиране — двама мъже, преживели непреживяемото. Въпреки разликата в начина, по който Марк би се справил със ситуацията, която Холстън Феърбанкс описа, загубата на дете беше нещо, което Марк никому не би пожелал. Той бе предложил пари на Емили, за да я прогони от града, и може би така беше тласнал сина си към гибелта, но Емили Бартън ги бе приела.

Но сега? Холстън Феърбанкс приличаше на старец, изпълнен със съжаление.

— Какво е направила тя с бебето?

— Допреди две седмици не знаех. Оказа се, че през целия си живот момчето е живяло на по-малко от час път от мен. Емили го дала на един мъж, който го отгледал без елементарни удобства, напълно изолиран от обществото. Отраснал в горите около Хелена Спрингс.

Момчето. Отраснало без елементарни удобства. За миг Марк застина потресен, докато осмисляше информацията.

Лукас.

Мили боже. Лукас имаше семейство. Лукас беше Феърбанкс. Жената в къщата за гости със забита в гърлото стрела е била неговата майка. Но щом като го е дала за осиновяване — законно или не, — защо, за бога, е избрала да го даде на Дрискол, вместо на някое добро семейство в предградията? Нима всичко е било само заради пари? Вътрешно потръпна, представяйки си всички онези ужасни неща, които по време на кариерата си бе виждал майките да причиняват на децата си заради наркотици.

Холстън Феърбанкс току-що му бе предоставил няколко отговора и в същото време бе отприщил порой от нови въпроси.

— Айзак Дрискол.

— Моля?

— Това е името на мъжа, в чийто имот живее той. Въпреки че е доста пресилено да се каже, че той „го е отгледал“. Лукас, това е името на вашия внук, заяви, че почти не е поддържат връзка с този човек. А Айзак Дрискол е бил намерен мъртъв една седмица след Емили Бартън, убит по същия начин.

Холстън Феърбанкс отново зяпна смаяно, но после поклати глава и шумно издиша.

— Не мога да кажа, че съжалявам.

Марк го разбираше. Сега, след като бе започнало да се изяснява, че Дрискол е имал много общо с изолирания живот на Лукас вдън гората, без всякакви удобства и че мотивите му са били престъпни по начин, който Марк все още не можеше да си изясни, той самият също не можеше да се застави да изпита симпатия към убития мъж. Лукас беше съвсем различно нещо. На него никога не му е бил даден шанс да живее нормално. Но защо?

— Днес за пръв път ли чувате това име? И не сте знаели нищо за него допреди две седмици?

Феърбанкс поклати глава.

— Нито дума.

— Знаете ли каква е била връзката на Емили с Дрискол? Тя обясни ли ви защо му е дала своето бебе?

— Защото беше наркоманка. Той вероятно й е платил. Кой може да каже?

Двамата се умълчаха за кратко, докато Марк се опитваше да сглоби информацията. Беше изненадан, че пръстовите отпечатъци на жертвата не бяха разкрили нищо полезно. Много рядко един пристрастен наркоман — ако думите на Холстън бяха истина — можеше да избегне поне една или две срещи със закона. Тя трябва да е имала голям късмет. Поне в едно отношение.

— Какво искаше от вас Емили в нощта, когато ви се е обадила от Хелена Спрингс?

— Пари. Тя винаги искаше пари.

Марк се намръщи.

— И защо е смятала, че вие ще й ги дадете?

Синът му беше мъртъв. Вече две десетилетия. С какво би могла да го заплаши тя?

— За да устрои нов живот за себе си и момчето — отвърна домакинът. — Тя беше профукала парите, които й бях дал първоначално, както и онези, които може би е взела от осиновяването, и отново бе затънала в своя порок. Беше идвала в града и преди, за да иска пари, но тогава не ми даде никакви сведения за детето, освен че е било осиновено. Преди две седмици тя ми разказа как е бил отгледан — ако можете да го наречете така — в гората като някое проклето животно. Но не и от кого. — Думите бяха изречени през стиснати зъби, а последната прозвуча задавено. Холстън Феърбанкс сведе глава, няколко пъти си пое дълбоко дъх, раменете му се разтресоха. — Тя каза, че един приятел я е докарал до тук и имала пари само за едноседмичен престой в града, но нито цент повече. Заяви ми, че вината била моя, задето нещата са се стекли по този начин. Заради мен тя е била принудена да вземе такива решения. Аз съм я бил притиснал в ъгъла и в резултат няколко живота са били съсипани. Каза още, че се е върнала, за да поправи стореното, и аз съм можел да направя същото, ако дам достатъчно пари на нея и на момчето, за да започнат нов живот.

Последните думи на господин Феърбанкс бяха изречени с пресеклив шепот и Марк му даде минута, за да се окопити.

— Лукас е в началото на двайсетте си години, ако правилно съм пресметнал — заговори след минута. — Знаете ли защо Емили е решила да му осигури нов живот точно сега? Защо е чакала толкова дълго? Той е вече зрял мъж.

Холстън сви рамене.

— Защото в миналото не е могла да се изчисти от дрогата. Каза ми, че този път била чиста от година, макар че аз не й повярвах. А дори и да беше, това нямаше да продължи дълго. Колкото до Лукас, той вече е зрял мъж, да, но какво бъдеще би могъл да има пред себе си? Момчето навярно е пълен дивак.

Приличаше на съсипан, победен старец, а не на мъж, изградил империя.

— Не е. Аз се срещнах с него. Той… животът му е необичаен, да, но той не е животно.

Холстън изгледа Марк, в очите му проблесна нещо, което приличаше на искра надежда.

— Каква е вероятността той някога да води нормален живот?

— Нормален? Бих казал, че зависи от определението ви за нормален живот. Аз не съм психолог, Холстън, и не мога да преценя какъв тип психологическа травма му е нанесена, след като е преживял толкова сурова изолация. Но той е интелигентен. И очевидно умее да оцелява. Осмелявам се да предположа, че той би могъл да се адаптира към обществото, ако реши.

Холстън въздъхна, отново отмести поглед настрани и явно потъна в мислите си.

Марк се приведе напред.

— Вие съжалявате ли, че сте отхвърлили внука си? Че сте позволили на Емили да го даде за осиновяване?

Холстън Феърбанкс стисна устни.

— Действах прибързано, воден от егоистични мотиви. Аз… не мисля, че той някога действително ще стане един от нас, но поне мога да му дам името си. Той ще реши дали да го приеме. Каква е фамилията му в момента? Бартън или Дрискол?

— Нито една от двете. Само Лукас. Той никога не е имал фамилия. Бил е сам много дълго време.

Холстън допря дланите си и събра пръстите, така че да образуват колибка, и изруга под нос.

— Заедно с името, мислите ли, че бихте се съгласили да му дадете също и дом?

Холстън Феърбанкс рязко вдигна глава, видимо изненадан.

— Дом? Защо? Доколкото разбрах, той има дом.

— Хижата, в която е живял през по-голямата част от живота си, е принадлежала на Айзак Дрискол, а сега става собственост на сестра му, която е абсолютно категорична, че няма да позволи на Лукас да живее в имота й.

— Разбирам. — Феърбанкс стисна устни и погледна Марк в очите. Няколко секунди не каза нищо, после изрече: — Ако момчето приеме, той има дом тук, в Торнланд.

Глава 33

Бялата кола, която бе видял, че стои паркирана до къщата на Дрискол, беше изчезнала, което означаваше, че и Дрискол го няма. Джак наблюдава няколко минути къщата откъм слабо осветената гора, за да се увери, че няма да види движение зад някой от мръсните прозорци. Погледът му се отмести към дърветата и той присви очи на светлината, докато се взираше по-внимателно в клоните, търсейки онова малко проблясване на нещо, чието място не беше тук. Не го видя, но денят беше мрачен и облачен и той не беше сигурен, че ще различи камерата, дори и да имаше такава.

Налагаше се да рискува.

Беше прекарал последните няколко дни, припомняйки си нещата, които му беше казала червенокосата жена, усещанията и въпросите, които тя бе събудила в него. Имаше чувството, че тя го лъжеше, но не познаваше достатъчно добре света, за да го проумее. Но инстинктът му подсказваше, че всичко водеше към Айзак Дрискол.

Айзак Дрискол беше единственият източник на информация за Джак. Айзак Дрискол беше единственият, който му обясняваше какво се случваше в света отвъд гората — кое беше безопасно и кое не, от кого и какво да се пази и да стои по-далече. Той беше дал на Джак подслон, топлина, за да има къде да се приюти.

Ами ако Айзак Дрискол беше луд?

Ами ако той лъжеше?

Но защо ще го прави? Джак не можеше да отгатне причината и се зачуди дали само това, че си задаваше този въпрос, не означаваше, че лудият беше той? Не смяташе така.

Той бе обмислял и преди дали да не се опита да отиде до града, колкото и далече да е от тук, колкото и дни или седмици да му отнеме вървенето. Старият му страх от врага, който убиваше децата, вече би трябвало да е останал зад гърба му. Джак вече не беше дете. Той беше мъж. Тялото му беше яко и мускулесто. Знаеше как да си служи с оръжие. Можеше да се бори. Можеше да убива, ако се наложи.

Ала винаги когато го бяха спохождали подобни мисли, той се бе разубеждавал. Въпреки че беше самотен, намираше някакво спокойствие в своя живот и му се струваше, че няма основателна причина да загърби всичко, което познаваше, за да попадне в един свят, в който се води война. Той все още се бореше и се опитваше да оцелее, защото природата винаги може да те изненада, но се бе научил да се подготвя за зимите, колкото може по-добре и беше господар в своя малък свят. Защо да рискува?

Но сега…

Сега нещата се бяха променили и Джак трябваше да знае.

Той се движеше бързо от едно дърво към следващото, като вълк сред сенките, докато продължаваше да търси камери или какъвто и било необичаен предмет, нещо, което никога досега не беше търсил, когато бе идвал тук, за да се срещне с Дрискол. След като дълго наблюдава къщата, Джак нахлузи плоските обувки и се запъти през снега, сякаш беше дошъл да размени нещо. Не мислеше, че Дрискол си е у дома, но предпочиташе да е сигурен, преди да проникне в хижата му.

В торбата, която беше преметната на гърба му, имаше шапка, ушита от мека заешка кожа, и щеше да каже на Дрискол, че иска да я смени за кибрит, ако мъжът си беше у дома.

Стъпваше настрани, докато изкачваше стъпалата, не свали плоските си обувки, за да не остави отпечатъци. Почука на вратата, облечените му в ръкавици ръце приглушиха звука, но не чак толкова, че Дрискол да не може да го чуе. Джак изчака още малко, преди отново да почука, за да бъде сигурен. Когато отново никой не отговори, натисна дръжката, но вратата беше заключена. Остана така около минута, опитвайки се да измисли как да отвори вратата, без да я разбива. Не му хрумна нищо, затова се спусна обратно по стъпалата и заобиколи къщата, като пътьом опитваше всеки прозорец. Вторият страничен прозорец поддаде, когато Джак го бутна по-силно.

— Да — промърмори той, развърза обувките и ги остави на земята.

След минута вече стоеше във всекидневната на Дрискол.

Разходи се из стаята, без да издава никакъв звук. Знаеше как да бъде тих и бърз. Животът му зависеше от това. В голямата стая нямаше никой и кухненската ниша беше празна. Джак издиша дълбоко и се озърна. Всичко изглеждаше така, както винаги, когато бе идвал тук за размяна. С изключение на… той зърна купчина тетрадки върху малката маса до единствения стол. Отвори най-горната и оттам се изплъзнаха няколко снимки и паднаха на пода. Джак започна да сваля ръкавиците си от еленова кожа, когато изведнъж се спря, лицето, което гледаше насреща му отдясно на крака му… беше познато. Беше го виждал и преди да се взира в него от гладката и бистра водна повърхност. Освен това познаваше дрехите. В момента беше облечен с тях. Смаян, младият мъж се наведе и посегна към снимката, обърна другите и застина, когато видя, че той беше на всичките.

Бавно се изправи, преглеждайки снимките, в главата му сякаш започнаха да жужат буболечки и кожата му изстина. На една от снимките той влачеше елен през гората, оставяйки дълга кървава диря след себе си, на друга седеше на скала на брега на реката и почистваше люспите на една риба. Преглеждаше ги все по-бързо, примигвайки удивено. Те го връщаха назад във времето, когато беше малко момче, все още със същите дънки, с които беше облечен в нощта, когато го бяха взели и се бе събудил на ръба на скалата. Пъп се виждаше на повечето. Дрискол бе знаел, че той не е див звяр. Знаел е, че принадлежи на Джак. Беше го убил нарочно.

Джак стисна снимките, дълбоко объркан и разтърсван от гняв. Захвърли ги настрани и зачете най-горния дневник от купчината… за опосума, елена и вълка. Всички дневници бяха едни и същи. Прочете няколко бележки от тях и в гърлото му заседна корава буца. Натика снимките в джоба си — те бяха негови, доказателство за всичко, което бе направил, за да оцелее. Докато ги гледаше, се връщаше към онези отдавна отминали времена и му се завиваше свят. Повдигаше му се.

Остави дневниците на мястото им, после се изправи, сграбчил косата си с ръце. Дрискол го бе наблюдавал. Беше го наблюдавал и не му беше помогнал. Усети как в гърлото му се надига животински рев, но той го преглътна, застави се да остане неподвижен, вместо да изпотроши всичко в къщата на парчета, да изпочупи мебелите, да…

Чу шум откъм спалнята и приклекна, от гърлото му се изтръгна ниско ръмжене, прекалено тихо, за да бъде чуто. Извърна глава, наостри уши, подуши въздуха.

Изпусна бавно дъх. Само шумолене на птица в близката далечина.

Изправи се бавно и отиде в спалнята със сковани крака, като дънери на дървета. Стаята беше празна. Джак пристъпи до скрина и започна да отваря чекмеджетата едно по едно, търсейки нещо, без да знае какво точно. Отвори и чекмеджето на шкафчето до леглото. Вътре имаше лист хартия, върху който бяха нарисувани някакви форми… три квадрата, две кръстчета, вълниста линия и отдолу се виждаше някаква дума, която той не знаеше. Смяташе, че знае какво означава тази рисунка, но в момента не искаше да мисли за това, въпреки че в гърлото му отново се надигна онази горчилка и пак му се догади.

До картата имаше малко листче хартия, на което най-отгоре бе написано „Закусвалнята на Пег“. По-надолу бяха изброени яйца и бекон и до всяко се виждаше цената. „Закусвалнята на Пег“? Нима закусвалните работеха по време на война?

На Джак не му се вярваше.

Затвори чекмеджето толкова силно, че малкото шкафче едва не се прекатури.

Младият мъж огледа стаята, опитвайки се да разбере поне нещо, когато забеляза окачената над скрина на Дрискол картина, тази, за която той постоянно дърдореше. Джак си припомни очите му и как те се бяха изпълнили с толкова голямо… вълнение. Бавно се приближи и застана пред нея, вече пораснал и възмъжал, за разлика от последния път, когато я бе видял. Тогава беше малко момче, не много по-високо от скрина.

Погледът му се отмести към воюващите мъже, които стискаха копия, щитове и… лъкове и стрели. Какво му бе казал Дрискол преди толкова много време?

Оцеляването е най-великото обучение.

Мозъкът му отново зажужа, той не можеше да улови мислите си. Отново се озърна, но не видя нищо друго. Но и това, което вече бе видял, му беше достатъчно. Достатъчно, за да му подскаже, че тук ставаше нещо ужасно. Нещо, което щеше да преобърне целия му свят с краката надолу.

Отново.

Напусна къщата по същия начин, по който бе влязъл, затвори прозореца зад себе си и пое към шосето. Досега винаги бе стоял по-далече от него, защото така му бе казал Дрискол. Дрискол му бе казал много неща. Прекалено много. Главата го болеше, цялото тяло го сърбеше, но той пренебрегна чувствата, загърна се по-плътно с тежкия кожух и продължи да върви. Стигна до някакъв път и пое по него, вървя с часове, докато не стигна до друг път и след това до още един. Не го задминаха никакви коли, но той беше готов да се скрие, ако се бяха появили.

Третият път го отведе до едно по-голямо шосе, направено от нещо твърдо. Опря плоските си обувки на едно дърво и се скри зад ствола му, докато някаква кола приближаваше. Показа се отново чак когато колата се превърна в малка точка в далечината. Отново закрачи, криейки се всеки път, когато чуеше шум от приближаваща кола, и се показваше, след като отминеше.

Не след дълго колите започнаха да се появяват на всеки няколко минути и Джак зърна зад хълма да надничат върховете на високи сгради.

Беше гладен и жаден, беше вървял с часове, но продължи да крачи към сградите с разтуптяно сърце, сякаш вървеше към смъртта си. И може би наистина бе така. Имаше чувството, че душата му умира с всяка крачка, с всяка кола, която профучаваше покрай него, а шофьорите изобщо не изглеждаха уплашени, дори се смееха.

Когато Джак навлезе в Хелена Спрингс, вече беше привечер, светлините на града примигваха и ярко светеха. Той се зачуди дали не сънува. Дали не е заспал на брега на реката под сгряващите лъчи на слънцето и когато по-късно се събуди, Пъп ще близне лицето му, подсказвайки му, че е време за лов.

Хелена Спрингс, повтори той наум, когато прочете табелата. Звучеше като нещо, което отдавна бе познават, но не беше сигурен. Той бе живял в Мисула заедно с неговата бака. А Мисула беше в Монтана. А Монтана беше в Съединените щати.

А Съединените щати бяха в… света. Това беше всичко, което знаеше. Неговата бака веднъж му бе дала глобус и той беше научил, че на света имаше и други места, знаеше, че земята е кръгла, но останалото не помнеше.

Мушна се в един тъмен вход, гледайки към отсрещната страна на улицата, където над сграда висеше надпис със същото име, както върху листчето хартия в дома на Дрискол: „Закусвалнята на Пег“. Вътре беше ярко осветено и една жена с розова рокля и престилка стоеше зад тезгяха и наливаше нещо на хората, застанали пред нея. Отстрани се виждаше стъклена витрина, пълна с… пайове. Очите му бавно се местеха, зрението му се замъгли. Край една от масите до прозореца седеше майка с малко момче, което пъхаше някаква храна в устата си. Хамбургер. Знаеше какво е това — спомняше си, че и той бе ял — и макар че главата му се маеше, тялото му се бунтуваше и стомахът му шумно изкъркори. Майката на момчето се усмихна на нещо, което то току-що бе казало, взе своя сандвич и отхапа от него.

Джак беше гладен. Гладен, наранен и самотен.

Изплашен. Объркан.

Някакъв звук заклокочи в гърлото на Джак, какъвто никога досега не бе издавал.

Една двойка мина покрай закусвалнята, държаха се за ръце и разговаряха, мъжът отметна глава назад и се засмя на нещо, което жената каза.

Нямаше никаква война.

Никакъв враг.

Това беше тих град в една мирна, спокойна вечер.

Джак го бяха излъгали.

Измамили.

Защо, защо, защо?

Светът започна да се върти.

Той се свлече на земята, обхвана главата си ръце и тялото му се разтресе. Всичко е било лъжа.

Глава 34

Джак беше изпълнен със спираща дъха смесица от щастие и страх. Имаше до себе си човек, на когото да вярва, пред когото може би щеше да успее да се разкрие. Може би не за всичко, но за повечето. Грижовен и добър човек, една жена, която заставяше сърцето му да тупти по-силно в гърдите и караше кръвта му да тече по-бързо във вените. Една жена, която желаеше без остатък.

Не искаше някой да узнае всички ужасни неща, през които беше преминал, за да оцелее, но можеше да й разкаже за повечето. Макар че той се бе опитал да забрави някои части, потръпваше само при спомена за тях, който понякога се появяваше, без да пита. Боеше се, че Харпър ще бъде… отвратена, ако узнаеше всичко, което бе сторил, за да оживее, но в същото време се боеше, че тя щеше да си помисли, че е бил много глупаво дете, щом като е бил измамен по този начин. Целият му живот е бил една лъжа и той все още не проумяваше защо.

Дали щеше някога да узнае, след като Дрискол вече бе мъртъв? Имаше ли значение? Той беше такъв, какъвто е. Това беше всичко.

Харпър стоеше пред огъня и разтриваше длани, за да ги стопли. Погледът му се спусна по тялото й и той се изпълни с желание да събуе бикините й, да коленичи зад нея и да пъхне език между краката й от тази поза. Дали щеше да му позволи? Дали коленете й ще се разтреперят? Дали тя отново ще го докосне, както преди? Искаше да я накара да трепери и отново да изкрещи името му. Самците показваха какво искат и чакаха женската да им даде знак, че и тя го иска. Но как един мъж питаше за нещо такова? Думите му я бяха накарали да се изчерви преди и той все още не беше сигурен защо, но не мислеше, че беше правилно да я пита за това.

Дали просто трябваше да… я докосне? Дали ще й хареса?

При животните беше по-лесно, отколкото при хората.

Тя се обърна, усмихна му се през рамо и очите й се разшириха, когато улови погледа му и прочете мислите върху лицето му. Тихият звук от стъпки в снега привлече вниманието му, почти безшумен, но приближаващ. Джак се извърна от Харпър и се придвижи към вратата. Заслуша се. Чакайки миризмата. Звукът се чу още по-близо, после някой се изкачи по стъпалата на хижата му. Мъж. Последва почукване.

Джак се напрегна, от гърлото му се надигна ръмжене. Когато видя, че Харпър го гледа, той рязко затвори уста и отпусна тяло.

Пристъпи по-близо до вратата, когато един мъжки глас се провикна:

— Лукас, аз съм агент Галахър.

Лукас.

Почти бе забравил това име.

Намръщи се, отиде до прозореца и надникна през него. Мъжът беше застанал отстрани на вратата, облечен с дебело пухкаво яке и обут с ботуши с обърната навън кожа по горния ръб от някакво животно, което Джак никога не беше виждал в природата. Нямаше оръжие и… нито дори кола, което означаваше, че беше дошъл пеша до тук.

— Можеш да му имаш доверие, Джак — обади се Харпър, приближи се, застана зад него и сложи ръка върху неговата. — Аз му имам.

Той осъзна колко напрегнато беше тялото му, затова само кимна, когато срещна очите й. Щом отвори вратата, погледът на агента тутакси се стрелна към Харпър. Мъжът облекчено въздъхна.

— Слава богу, ти си тук. — Погледна към Джак. — Може ли да вляза?

Джак отвори по-широко вратата, агентът влезе и огледа хижата, докато сваляше дебелото си яке.

— Тревожех се за теб — рече Галахър, като се обърна отново към Харпър, хвърляйки към Джак поглед, който той знаеше, че означава, че агентът изобщо не му вярва.

Джак можеше да разбере това, но не му се нравеше, задето този мъж се тревожи за жената, която той вече смяташе за своя. Искаше това да бъде само негова работа.

— Аз съм добре — увери го Харпър, пое якето му и го закачи на куката на стената до своето. На Джак му бе приятно, че тя вече познаваше неговия дом, че се държи така, все едно живееше тук. — Търсили ли сте ме?

— Да. Обадих ти се няколко пъти. Когато не отговори, започнах да се тревожа. И тогава си спомних, че ми каза, че смяташ да дойдеш тук.

Харпър се намръщи.

— О, не съм видяла, че имам пропуснати обаждания. Тук обхватът постоянно се губи.

Агентът изгледа Джак с поглед, в който имаше нещо, което Джак не знаеше как да назове. Макар че не беше добър поглед. Той казваше на Джак, че агентът се бе чудил дали Джак не е наранил Харпър и е дошъл тук, за да я спаси, ако се нуждаеше от спасяване. Докато бяха в сградата на шерифа, Джак си бе помислил, че мъжът има добри очи, но сега той никак не му харесваше.

— Изглежда, съм се провалила в работата, за която поискахте помощта ми, ако сам сте дошли с кола до тук — рече Харпър, местейки поглед между агента и Джак с нервна усмивка на лицето, сякаш искаше двамата да са приятели.

Агентът кратко се засмя.

— Не, всичко е наред. Разбирам защо си останала тук. Помолих помощник-шерифа да ме докара до близкия път, а после вървях пеша. Цялата гора е заледена като в приказка.

— О! — Харпър отново се намръщи. — Много съжалявам, че се е наложило да идвате чак до тук заради мен. Благодаря ви за загрижеността. — Погледна към Джак. — Но наистина, аз съм добре.

Тя му се усмихна, а после се изчерви.

Джак погледна агента, надявайки се, че е видял това и е разбрал какво означава.

— Всъщност се радвам, че ме докараха до тук. — Той се усмихна леко на Джак. — Или по-скоро, че повървях до тук. И без това исках да поговоря с теб. Натъкнах се на някои неща, които мисля, че трябва да знаеш. И се надявам, че ще ми отговориш на още няколко въпроса.

— Защо не седнем? — намеси се Харпър и поведе агента към масата на Джак.

Той ги наблюдава около минута, докато Харпър се погрижи агентът да се настани удобно на един от столовете. Точно там Джак бе седял с Харпър и сега усети как нещо странно забълбука в гърдите му. Не, не беше бълбукане… но… мразеше, че дори на себе си не можеше да обясни какво изпитва във всеки един момент. Навярно, ако можеше да изрази с думи как се чувства, щеше да се справи с всичко това. Ала сега имаше само чувства. Нищо друго.

След като и двамата седнаха, Джак отиде бавно до масата и се присъедини към тях. Агентът го наблюдаваше, изражението на лицето му не беше злобно и Джак също впери поглед в него. Знаеше, че ако друг мъж се взира в него, той не бива първи да отмества поглед, иначе това щеше да е признак на страх. Виждаше, че агентът също го знаеше.

— Лукас…

Харпър прочисти гърлото си и погледна към Джак.

— Пропускам ли нещо тук?

Джак въздъхна. Той беше казал името си на Харпър и не искаше тя да лъже заради него.

— Аз излъгах за името си. Казвам се Джак. Но наистина не знам фамилното си име.

Агентът наклони глава.

— Защо ми каза фалшиво име?

— Не знаех дали мога да ви вярвам.

И все още не знам.

Мъжът го гледа около секунда, сетне кимна.

— Разбирам. — Джак, който го наблюдаваше, също кимна. — Джак, тогава… може ли да ми кажеш какво си спомняш за това как родителите ти са те оставили тук?

— Аз… не помня нищо, освен че се озовах тук сам и трябваше да… оцелея.

— Това ли е всичко? Нищо повече? Нищо за това как са те довели тук? Нищо преди това?

Джак поклати глава, без да поглежда към Харпър. Мразеше да лъже пред нея. Това го караше да се чувства зле, особено след като двамата си бяха споделили истината, след като тя му разказа тайните си. Водеше вътрешна борба със себе си, не знаеше какво да прави, опитвайки се да изреди причините, заради които трябва да каже истината, и онези, поради които не бива.

Агент Галахър въздъхна и тримата останаха мълчаливи за минута; нещо във въздуха караше Джак да се чувства… несигурен. По-възрастният мъж сложи ръце върху масата и преплете пръстите си.

— Джак, искаш ли да ти кажа защо се преместих тук, в Монтана? Защо на петдесет и четири години приех да започна да работя на ново място, вместо да остана в Калифорния, при работата, която обичах? В къщата, в която двамата със съпругата ми вложихме толкова много? Мястото, където отгледахме нашата дъщеря?

Джак се опита да прикрие изненадата си. Бавно кимна. Харпър също се взираше изненадано в агента.

Агент Галахър изпусна бавна и дълга въздишка.

— Нашето единствено дете, Аби, умря от левкемия преди три години. Беше на двайсет години. Бореше се с болестта, откакто навърши седемнайсет, беше в десети клас в гимназията. Ние… — Гласът му пресекна и Джак долови съкрушителната тъга в него, сякаш някъде далече се бе отчупила част от нещо, което не можеш да назовеш, но знаеш, че си изгубил завинаги. — Ние я погребахме и се опитахме да намерим причина да живеем.

Той задълго се умълча, свел поглед към ръцете си.

Джак забеляза, че лицето на Харпър изразява същата дълбока тъга като това на агент Галахър. Аз те разбирам, казваше нейното изражение. Тя беше мила. Добра. Това изпълни Джак с… нежност към нея.

— Един ден двамата със съпругата ми пазарувахме в супермаркета и се натъкнахме на Ела, една от най-добрите приятелки на Аби. Не я бяхме виждали от погребението и… ами тя беше бременна в шестия месец, развълнувана от очакването на първото си дете. Ние изрекохме всички подходящи думи, предполагам. Усмихвахме се. Но… това ни съсипа. Със съпругата ми се прибрахме у дома, седнахме и имахме чувството — той поклати глава, — че отново сме изгубили дъщеря си. Бяхме изгубили това, което можехме да имаме. Ние живеехме в затворена общност. Знаехме, че щяхме да станем свидетели — макар и от разстояние — как всички приятелки на Аби се омъжват, имат деца и… беше непоносимо.

Той вдигна глава към Джак и Харпър и тъжно им се усмихна.

— Сестрата на Лори живее в Монтана и сама отглежда двете си момчета. Тя беше голяма опора за Лори, както и Лори за нея, докато се развеждаше, макар и отдалече. Мислех, че постъпвам правилно, когато кандидатствах за работата в Департамента по правосъдието в Монтана. Мислех, че това е новото начало, от което се нуждаехме. Че ще се преместим някъде, където спомените няма да ни връхлитат на всяка крачка. Някъде, където отново ще бъдем семейство. И — той пое дълбоко дъх, — и всичко ще бъде наред. Но проблемът е в това, че и сега, когато се погледнем един друг, отново виждаме Аби. Виждаме онези болнични стаи и как нашата дъщеря гасне, а после… онзи ковчег.

Агент Галахър отново замълча, сетне погледна към Джак.

— Това ме доведе в Монтана, Джак. Тук съм, защото бягах, но не стигнах много далече. Тук съм, защото това, което най-много обичах на този свят — моето семейство, — вече го няма и аз не мога да си представя как отново можем да бъдем щастливи. Чувствам се изгубен и мисля, че и ти също. Не съм сигурен какво да направя за моята ситуация, но се надявам да ми позволиш да ти помогна за твоята.

Една сълза се търкулна по бузата на Харпър и тя побърза да я изтрие.

— Съжалявам — прошепна агент Галахър и кимна с тъжна усмивка.

Джак издиша дълбоко, прокара ръка по брадичката си, все още объркан, но чувстваше… че навярно имаше двама души, които може би… които може би бяха на негова страна. Сякаш полъх премина през него, носещ щастие. Страх.

— Събудих се на ръба на скала. Там имаше мъж. Той ми каза, че това може да е денят, в който ще умра — промълви Джак.

Думите валяха една върху друга, сякаш бяха сноп пръчки, дълго държани завързани и накрая освободени. Харпър смаяно ококори очи и наклони глава. Той стисна устни, без да откъсва очи от лицето й.

— Но голямо парче лед се откърти и повлече снега със себе си. Аз… паднах.

Джак извърна поглед. Нямаше да разкаже за другите деца. Ако узнаеха за тях, щяха да разберат, че беше убил едното. Щяха да открият и другите лоши неща, които беше направил.

И ако разкриеха всичко това, щяха да го натикат в онази тясна клетка с лошите миризми. И той щеше да умре там. Сам.

Лицето на Харпър пребледня и тялото й се скова.

— Не разбирам.

Агент Галахър й хвърли поглед, който Джак не разбра. Но думите в него напираха — бентът беше отприщен. Никога не бе казвал тези думи на друг жив човек.

— Тогава аз също не разбрах. И все още не разбирам. Знам, че Дрискол беше… някак си замесен в това, но той не беше мъжът на скалата. Дрискол ми каза, че имало война.

— Война? — попита агент Галахър, а Харпър като че ли още повече пребледня.

Джак отмести очи от нея. Мразеше това изражение на лицето й — невярващо. Не знаеше дали тя не можеше да повярва, че бяха сторили подобно нещо с него, или не можеше да допусне, че той се е хванал на тази лъжа. Може би не искаше да разбере. За пръв път, откакто беше започнал да говори, не беше сигурен, че трябва да продължи. Но изглежда, вече нямаше връщане назад.

— Джак — рече агент Галахър и Джак погледна към него, вместо към Харпър.

Така беше по-лесно. Толкова много искаше тя да мисли добри неща за него. И не искаше тя да си заминава. Искаше да го опознае, да го разбере.

Може би не всичко. Не и онази дива част, която той криеше вътре в себе си. Частта, която излизаше наяве, когато гладуваше и страдаше, която не желаеше никога повече да освободи на воля. Но повечето. Колкото можеше да й признае и тя да продължи да го иска.

Джак разказа на агента за Айзак Дрискол, за войната, за врага и това, което го бе държало сам през всичкото това време.

— Знаеш ли защо той го е направил? Защо те е излъгал по този начин?

Младият мъж поклати глава, гневът се надигаше като мощна вълна в гърдите му.

— Не. Макар че той ме е наблюдавал. Имаше камери на дърветата.

— Камери? — Агент Галахър се наклони напред и сложи ръце върху масата. — Къде?

— Вече не ги виждам. Изчезнаха. Мисля, че Дрискол ги е свалил.

Сигурно беше забелязал, че Джак бе откраднал снимките. Разбрал е, че е бил в хижата му. Че Джак е узнал истината.

Агент Галахър се намръщи.

— Добре. Имаш ли някаква представа какво е станало със записите?

Записи? Джак не знаеше какво означава тази дума.

— Мислех, че камерите правят снимки. Не знам къде са тези снимки — излъга той.

Беше ги накъсал на парченца и ги бе хвърлил в реката, наблюдавайки как течението ги отнася.

Агентът замълча.

— Добре. Добре. А мъжа на скалата, видя ли го отново?

Джак тръсна отрицателно глава.

— Джак, можеш ли да ми кажеш какво си спомняш за живота си преди това?

Джак погледна към Харпър, присъствието й редом с него му вдъхваше смелост.

— Една жена се грижеше за мен, докато станах почти на осем — заговори той. — Не знам името й. Мисля, че започваше с А. Тя изговаряше думите различно от хората по телевизията и ми казваше, че трябва да говоря като тях, а не като нея. Аз я наричах бака.

Той разказа на агент Галахър как тя го беше научила да чете, да смята и да вярва, че е силен.

— Това е всичко, което помня. Не съм я виждал от нощта, в която заспах в леглото си, а сетне се събудих… тук.

Харпър изглеждаше тъжна, както и агент Галахър, когато кимна. Те останаха мълчаливи за миг, преди той да каже:

— Благодаря ти, Джак, задето ми каза истината. Ти ми даде много информация, с която да работя. — Отново замълча. — Едно от нещата, които трябва да ти кажа, се отнася за жената, която е била убита в града, онази, за която те разпитваха, сещаш ли се? Джак, тя е била твоята майка.

Харпър тихо ахна. Майка му. Неговата майка. Космите на врата на Джак настръхнаха.

— Моята майка? — попита, разтривайки длани върху бедрата си.

Те бяха студени и потни. Майка му беше мъртва? Жената, която му бе донесла книги и му бе обещала, че ще се върне при него? Ледени пръсти пролазиха по гръбнака му.

— Да. Джак, знаеш ли нещо за майка си?

— Аз… — Той погледна към Харпър, която го гледаше потресено с отворена уста. Неговата майка беше мъртва. Никой вече не можеше да я нарани. — Тя дойде тук. Преди това никога не я бях срещал.

Агент Галахър стисна устни, веждите му се смръщиха.

— Кога и как се свърза тя с теб?

— Тя дойде да ме види преди пет… години. Каза ми, че се опитвала да намери място за нас, където да живеем. Донесе ми детски книжки. Обеща да се върне и да ми донесе още книги. Предупреди ме да не казвам на никого за нея.

Агент Галахър отново се намръщи.

— Разбирам. А каза ли защо?

— Не. Аз си помислих… — Младият мъж погледна към Харпър. — Помислих, че е нещо, свързано с войната. Войната, за която Дрискол ми каза, че се води. — Отново погледна агента. — Аз казах нещо за това, за войната, а тя се съгласи или… — Намръщи се, опитвайки се да си спомни какво бе казал тогава и какво му бе отвърнала тя. — Тя каза, да, светът е в огън.

Всички се умълчаха за няколко секунди, накрая агент Галахър попита:

— Смяташ ли, че майка ти е работила по някакъв начин с Айзак Дрискол?

Да е работила? Дали е имала работа с Дрискол? Това ли имаше предвид агентът? Джак се замисли.

— Не знам. Тя, изглежда, не го харесваше. Каза, че го е проследила от града. Но… имаше и една друга жена…

Погледът му остана прикован в агента, не смееше да погледне Харпър, макар да усети как лицето му пламва. Не искаше да им казва за червенокосата жена, но знаеше, че трябва да го стори. Разказа на агента и на Харпър как бе помислил, че жената е наранена, как я бе донесъл в хижата и как тя му бе предложила тялото си. Докато разказваше цялата история, не погледна нито веднъж към Харпър, не искаше да разбере дали е ядосана, или още по-лошо, ако не я беше грижа дали той бе докосвал друга жена. Той не беше като сивия лисугер, това искаше да й каже. Искаше да докосва единствено нея.

Сега вече знаеше защо бе почувствал, че нещо с другата жена не е наред. Миризмата и не беше наред. Тя не беше родена за него. Тя не беше Харпър.

— Имаш ли чувството, че червенокосата жена по някакъв начин е била свързана с Дрискол? И ако е така, защо ти е казала за камерите?

Джак поклати глава. Нямаше представа. По-голямата част от него се надяваше, че агентът сам ще навърже нещата и ще открие отговорите. Но една друга част просто искаше всичко това да бъде забравено. Дрискол беше мъртъв — животът му беше по-хубав без него — и той искаше само да разбере какво ще прави оттук нататък.

— Добре, Джак, благодаря ти. Оценявам откровеността ти. Ще се опитам да разбера какво става. Ще направя всичко по силите си, разбра ли?

Джак кимна и потърка с пръсти четинестата си брадичка. Въпросът, който не бе сигурен, че иска да зададе, се изтърколи от устните му.

— Коя е била тя? Моята майка?

Все още усещаше болка, когато думите отекнаха в него — моята майка. Макар че тя всъщност никога не е била майка за него. Тя никога не се върна.

— Тя е била една много объркана млада жена, Джак. Взела е много погрешни решения в живота си, но мисля, че се е опитвала да поправи грешките си. Мисля, че тя е била загрижена за теб и е изпитвала огромна вина.

Джак не знаеше какво да чувства за това. Не беше сигурен, че може да му липсва някой, когото никога не е познавал. Дори не беше сигурен, че може да се гневи на човек, когото никога не е познавал.

Когато Джак вдигна глава, агент Галахър го наблюдаваше с тревожно смръщено лице. Но когато срещна погледа на Джак, устните му се извиха в лека усмивка.

— Има още някои неща, които открих за миналото ти и къде можеш да отидеш, когато си тръгнеш от тук.

Джак усети как го пронизва страх.

— Трябва ли да напусна хижата сега?

Агент Галахър въздъхна.

— Боя се, че да. Говорих със сестрата на Айзак Дрискол, която е най-близката му роднина, и тя няма желание да ти позволи да останеш да живееш в имота й.

Защо агентът изглеждаше ядосан? Какво го интересуваше, че Джак повече не може да живее в своята хижа? А и тя в действителност не беше негова. Може би трябваше да си тръгне в секундата, когато бе открил, че Айзак Дрискол го наблюдава, че го беше излъгал. Но той не искаше мъжът да разбере, че бе разкрил какво ставаше, беше помислил, че би могъл да го скрие, затова се бе държал нормално… опитваше се да реши какво да прави. И тогава… Дрискол умря.

А сега не съжаляваше, че бе имал място, където да бъде с Харпър. Ако не беше тази хижа, той нямаше да може да я защити от студа.

Отведи ме вътре, Джак.

При спомена за тези думи кожата на Джак пламна.

Но сега… хижата повече нямаше да бъде негова.

Трябваше да се върне в гората. Беше оцелял преди. При това с по-малко опит и знания, отколкото имаше сега. Единственото, което караше сърцето му да тупти по-бързо, а гърлото му да пресъхва, беше жената, която седеше до него. Жената, която искаше да нарече своя. Никога нямаше да позволи тази жена да го посещава в пещера в гората. Когато си помисли за това, се почувства засрамен. Усещаше погледа й отстрани върху лицето си, но не извърна очи към нея.

— Колко време е дала на Джак да освободи имота й? — попита Харпър и той долови гняв и в нейния глас.

И двамата смятаха, че онази жена трябваше да му позволи да остане. Но… сега, когато наистина се замисли за това, може би не искаше да остане. Не и в това място, където е бил лъган, следен. Не желаеше да живее в пещера в гората, защото това щеше да означава да напусне Харпър, но… не искаше повече да живее и в имота на Дрискол.

— Седмица — отвърна Марк.

Харпър смаяно ахна и притисна длани към устата си.

— Седмица? Що за ужасна кучка е тя?

Марк Галахър се засмя, макар че смехът му не прозвуча много весело.

— Първокласна.

— Предполагам. Тя знае ли какво е направил брат й?

— Не останах с впечатление, че я е грижа. Двамата не са били близки. Интересуваше я само нейното наследство и това беше всичко.

Харпър не каза нищо, но Джак видя как стисна зъби. Тя беше бясна заради него. Мисълта стопли сърцето му.

— Добре — рече той накрая.

Какво друго би могъл да каже?

— Имам още една новина за теб — подхвана агент Галахър. — И тя е добра. Или поне аз се надявам да я приемеш за такава. — Млъкна и веждите му се сбърчиха. — Ти имаш дядо и той иска да отидеш да живееш при него.

— Дядо?

— Да. Баща на твоя баща. За съжаление, твоят баща е починал преди много години.

Джак усети как гърдите му се стягат. Но той не бе познавал онзи човек.

— Баща на моя баща — повтори, опитвайки се да си представи непознатите хора, които някак си бяха част от него.

— Да. Той знае как си живял, знае за Айзак Дрискол. Би искал да ти предложи дома си, за да живееш с него толкова дълго, колкото искаш.

Джак не беше сигурен дали трябва да вярва на това. Не спираше да си повтаря, че няма никаква война, нито враг, а след това си казваше, че не всички го лъжат. Ако не можеше да вярва на никого, как щеше да се оправи в света?

— Кой е той? — попита Джак. — Моят… дядо?

— Оказа се, че семейството ти е много успешно. Той живее в покрайнините на Мисула и е собственик на Дърводобивна компания „Феърбанкс“.

— Дърводобивна компания „Феърбанкс“? — повтори изумено Харпър. — Тя… тя е огромна. Почакай, бащата на Джак е бил… Феърбанкс? — Погледна към Джак. — Това означава, че и ти също си Феърбанкс?

— Феърбанкс? — попита Джак. — Дърводобивна компания? — Намръщи се и главата му се замая. — Не искам да живея с чужди хора. Аз не ги познавам.

— Ще ги опознаеш. А ако тяхната компания не ти хареса, можеш да си тръгнеш. — Агентът замълча. — Джак, аз мисля, че това е наистина добра възможност. Смятам… ами… да имаш на своя страна семейство, особено семейство като Феърбанкс, ще отвори много врати пред теб.

Ако тяхната компания не ти хареса…

Ще отвори врати? Какви врати?

Харпър дъвчеше устната си, между очите й се бе образувала малка бръчица.

— Ти не мислиш, че трябва да се преместя при тях, така ли, Харпър?

Очите й срещнаха неговите.

— Какво? Не. Искам да кажа… мисля, че агент Галахър е прав. Аз… просто знам какво означава да живееш в къща с непознати, това е всичко. Но, Джак, ти си зрял мъж и агент Галахър е прав. Ако там не ти хареса, можеш да си тръгнеш.

На Джак му стана мъчно за нея. Когато е била малко момиченце, Харпър е трябвало да живее в дома на хора, които не е познавала. Била е изплашена. Но тя е била малко момиче. Както аз бях малко момче, когато изгубих своята бака. Мисълта му припомни колко изплашен се бе чувствал. Искаше да се върне в миналото и да я защити. Искаше да разкъса гърлото на мъжа, който й бе сторил лоши неща. Ако там не ти хареса, можеш да си тръгнеш. Харпър не е могла да си тръгне.

Имаше толкова много думи, които не разбираше, от това, което му каза агент Галахър, а сърцето му биеше прекалено бързо. Нуждаеше се от въздух. От синьо небе. Искаше да гледа, докато слънцето се скрива зад планините и звездите изгряват, една, две, десет, сто, после хиляда, безчет звезди, които не можеше да преброи, дори да ги знаеше всички. Искаше да изпразни главата си и да се опита да си представи какво може да го очаква в света. Семейство, прошепна сърцето му. Твоя собствена глутница. Не, хора, които мога да нарека близки. Можеше ли да се научи как да им вярва? Можеше ли да се научи да бъде един от тях? Дали те щяха да го приемат?

— Джак, слушай, тази вечер си помисли за това. Аз ти стоварих доста неща на главата, а ти ми подсказа някои насоки, по които да поема. Както и да е, препоръчвам ти да приемеш предложението на дядо ти. — Погледна към Харпър. — Ти смяташ ли да останеш, или…

— Не — поклати глава младата жена. — Трябва да се връщам. Мога да ви закарам. Струва ми се, че ледът се е разтопил достатъчно, за да е безопасно да се шофира. — Стрелна поглед към Джак и страните й порозовяха. — Какво ще кажеш да дойда утре рано сутринта, за да те откарам до Хелена Спрингс? Мога да те разведа наоколо. Може би ще успееш да вземеш решение и ще се обадим на агент Галахър.

Джак кимна. Не искаше тя да си отива, но имаше нужда да остане сам. Трябваше да помисли. Трябваше да реши. За живота си. Живот, който никога не бе смятал, че е възможен за него.

— Има още едно нещо — рече Харпър и тя разказа на агент Галахър за хеликоптерите, за това как Джак ги е видял на сутринта, след като е бил оставен на онази скала.

Агент Галахър се намръщи, изглеждаше объркан.

— Това не може да е съвпадение — промърмори. — Две загадки започват в една и съща нощ? В една и съща дива местност?

— Е — заговори Харпър, стана и взе картата, върху която бяха работили с Джак, — случили са се доста далече една от друга, но, да.

Разстла картата пред агента и той няколко минути я разглежда.

— Може ли да я взема със себе си?

— Разбира се — кимна Харпър. — Аз я начертах с надеждата, че може да бъде полезна.

— Наистина е полезна — заяви той, — ако не за друго, поне ми помага да добия представа къде се е случило всичко. Благодаря ти.

Агент Галахър ги оглежда поред около минута, сетне сложи ръце върху масата пред себе си и насочи очи към Джак.

— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Нещо, което може да помогне при разследването?

Сърцето на Джак се разтуптя. Той отвърна поглед и отрицателно поклати глава. Имаше неща, които не можеше… нямаше да каже. Ако го стореше, кой щеше да пожелае той да бъде част от семейството му? Част от обществото? Щяха да го заключат. Щяха да го нарекат животно. Звяр. И може би наистина беше такъв. Или поне би могъл да бъде. Онова трябваше да остане негова тайна. Това беше всичко.

Агентът кимна.

— Добре. И без това вече ми каза достатъчно. Добре ли си?

Добре? Точно в момента беше.

— Да, добре съм.

Агент Галахър се усмихна.

— Чудесно. Помисли за всичко това, а след това ще поговорим. — Отново ги погледна подред. — Между другото, двамата какво ще правите за Коледа?

Харпър погледна към Джак.

— Коледа? — прошепна той.

— Помниш ли Коледа, Джак? — тихо попита Харпър.

Той поклати глава.

— Не знам какво е Коледа.

Очите на Харпър станаха тъжни. Коледа сигурно беше нещо много хубаво. Имаше много хубави неща, за които не знаеше.

— Това е празник в чест на раждането на Исус.

— Исус?

Харпър и агент Галахър се засмяха, но смехът им беше приятен, а в очите на Харпър танцуваха весели пламъчета. Джак също се усмихна.

— Няма значение. — Тя отново погледна към агент Галахър. — Обикновено я посрещам в дома на приятелката ми Райли. Но това е първата й Коледа със семейството на съпруга й, така че аз нямам никакви планове.

— Е, тогава е уредено — заяви агент Галахър и се изправи. — Ще прекарате празника с мен и моята съпруга. Настоявам.

Глава 35

Старицата надникна през пролуката на вратата и се втренчи в Марк с подозрително присвити очи.

— Добър ден, госпожо. Алмина Кавазович?

— Да.

— Агент Марк Галахър. Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— За какво? — пожела да узнае тя със силен акцент, без да открехва вратата нито на сантиметър повече.

— За мъжа, който е живял в съседния апартамент. Айзак Дрискол?

Очите й едва доловимо се разшириха. Едва. Марк го забеляза и разбра, че предчувствието му се бе оказало вярно, когато получи списъка с наемателите в сградата с апартаменти, която сестрата на Дрискол бе споменала, и откри сред тях името Кавазович.

— Дрискол? Какво за него?

— Госпожо, разговорът ще е по-лесен, ако ми позволите да вляза за няколко минути. Аз имам…

Веригата се отмести с леко издрънчаване и вратата се отвори, преди Марк да довърши изречението. Жената отстъпи назад, за да го пропусне — възрастна госпожа с домашна рокля на цветя, косата й бе скрита под тъмна кърпа, увита около главата.

— Знаех си, че този ден ще дойде — рече тя.

В гласа й вече не се долавяше никакво подозрение, само примирение. Обърна се и той затвори вратата, като я последва във всекидневната, където тя вече се бе отпуснала в люлеещ се стол, разположен срещу малък диван, тапициран с цветна дамаска. Мебелите бяха овехтели, но стаята беше подредена и чиста, всички повърхности бяха застлани с дантелени покривчици. Марк седна и зачака домакинята да заговори.

— Какво е направил той? — попита тя.

— Той е мъртъв, госпожо.

Старицата срещна погледа му, но не изглеждаше шокирана.

— Да — изрече безстрастно, — сигурно така е по-добре.

— Ще ми разкажете ли за Дрискол? Как се запознахте с него?

Тя въздъхна, уморен звук, който изхърка в гърлото й.

— Той ми беше съсед, както казахте. Не го познавах много добре, знаех само, че работи за правителството. Пристигнах тук от Босна през деветдесетте по време на войната. Семейството ми също се опита да дойде, но те… — Гласът й заглъхна и Марк я зачака да продължи. — Те не можаха.

Марк не я попита защо, а и можеше да си представи пречките, на които семейството й се бе натъкнало при опита си да емигрира. Бюрокрация… други спънки… липса на средства. Чудеше се как тя бе успяла, но това някак си не беше съществено.

— Отивам при доктор Дрискол и го питам дали може да помогне, след като работи за правителството. Отначало той казва „не“. Не може да помогне. По-късно идва при мен и казва „да“. Може да ми помогне, ако свърша една работа за него, да следвам правилата му и да не казвам на никого.

— Каква беше тази работа, госпожо? — попита Марк и сърцето му се сви, защото вече предугаждаше какво ще му каже.

— Да се грижа за едно бебе. Да го гледам, докато доктор Дрискол е готов да го тренира.

Да го тренира? Марк очакваше тя да му разкаже за отглеждането на бебето, но не и за… трениране. Припомни си собствените си блуждаещи въпроси за интереса на Дрискол към спартанците. Смръщи вежди.

— За какъв вид трениране става дума?

— Той не каза. Само ми заръча да не глезя момчето, защото ще му направя лоша услуга. Каза ми да храня момчето и да се грижа за него, но нищо повече. Никакво глезене — повтори тя. — Това е много важно, заяви той. Това е най-добрият начин за отглеждане на деца.

— И в замяна на това той е щял да помогне да доведете семейството си тук?

Възрастната жена енергично закима.

— Да, и ще ми уреди виза, за да мога да работя. Аз плета дантела и я продавам на малки магазини. Сега по интернет, но вече не мога много да работя, тъй като ръцете вече не ме слушат, както някога.

Марк сведе поглед към изкривените й, обезформени ръце, стиснати толкова силно в скута й, че кокалчетата им бяха побелели.

— Аз… разбирам. И плащаше ли ви, за да се грижите за момчето?

— Само разноските.

— И помогна ли на семейството ви да дойде тук?

Тя поклати глава и отмести поглед от него.

— В крайна сметка не можа. По-късно открих, че са били убити във войната.

— Съжалявам.

Тя не каза нищо, но раменете й се сковаха.

— Но аз получих документи. Сега съм гражданка на Съединените щати.

Марк остана мълчалив около минута, сетне попита:

— Значи, сте гледали момчето, докато е навършило колко години?

— Седем, почти осем.

— И тогава Дрискол го отвел, за да започне това трениране?

— Да — отвърна тя със задавен глас и макар че не бе проляла нито една сълза, докато говореше за семейството си, сега очите й заблестяха, когато заговори за момчето.

— Знаете ли дали Дрискол е работил с някой друг?

Старицата поклати глава.

— Не. Нямаше никой друг. Само той.

— Имате ли някаква представа какво включва това така наречено трениране?

— Не, не знам. Доктор Дрискол дойде тук една нощ, когато момчето спеше. Аз се опитах да го спра. Аз… не исках да му позволя да го отведе. Казах му, че ще го отгледам. Но Дрискол ме избута. Заплаши, че ще ми отнеме визата. Аз ще умра от глад без работа. Без семейство. — Главата й клюмна. — Той даде на момчето лекарство, за да не протестира, и после го взе.

Изражението й беше толкова съкрушено, че въпреки това, което бе направила, Марк неволно изпита състрадание към възрастната жена пред него. Без родина. Без семейство. Оставена да живее с ужасния избор, който бе направила от отчаяние. Оставена, без да знае какво бе станало с момчето, което очевидно беше обикнала, въпреки че я бяха инструктирали да не го прави.

— Знаете ли какво е станало с момчето? — попита тя, отбягвайки погледа на Марк, тялото й бе напрегнато и неподвижно, сякаш бе затаила дъх, докато очакваше отговора.

— Той е жив. Имал е много тежък и суров живот, както вероятно сте предполагали. Но той умее да оцелява. Сега е много силен млад мъж.

Тя кимна, сълзата се търкулна от окото й и се стече надолу по набръчканата й буза.

— Да. Силен. Затова го нарекох Джак. Означава „силен“ на моя език. — Замълча за миг, очевидно за да се съвземе. — Той е много умно момче. — Лицето й засия от гордост, когато го каза. — Дрискол се премести от тук, каза, че строи хубава къща, където скоро ще заведе Джак, за да го отглежда. Каза още: никакво училище, то пречи на тренирането. Но аз уча момчето на буквите и цифрите на английски, за да може да чете и да смята. Казвам му да не говори като мен, а като по телевизията. Той е много умен и бързо се учи. Казвам му, че думите са много важни. Опитвам се да го науча с книгите на това как да завързва възли и да строи неща. Това, което мисля, че ще му е от полза. И го карам всеки ден с часове да стои навън, да се катери по дървета, да строи къщи и да стане още по-силен. Аз се опитвам… опитвам се да му дам това, което мога.

Това, което тя е трябвало да направи, е да се обади на полицията и да съобщи за Дрискол. Но… Исусе, винаги имаше прекалено много сиви нюанси в случаите, върху които работеше, толкова много истории, безброй ситуации, при които повечето хора дори не могат да си представят, че ще оцелеят.

— Доколкото знам, това, което сте направили, му е помогнало.

Старата жена кимна.

— Добре. — Замълча за миг, преди да попита: — Значи, той е убил Дрискол? Моят Джак?

— Той казва, че не е виновен за престъплението, и няма доказателство, което да сочи обратното. Засега убийството на Дрискол остава неразрешено.

Тя изглеждаше донякъде изненадана от отговора му, сякаш предполагаше, че Джак го е убил. По дяволите, след като бе открил какво бе сторил онзи мъж, Марк беше изненадан, че Джак не го е убил. Ако това се потвърдеше. И макар че нямаше никакво доказателство против него, той имаше дяволски добър мотив. Дрискол не само беше наблюдавал страданията на Джак, но и го бе измамил, че се води война. Врагове. Той бе вкоренил страха в него, когато е бил още дете, и е трябвало постоянно да живее с него. Наистина беше истинско чудо, че Джак не бе полудял напълно.

— Той… помни ли ме?

— Да, помни ви.

Тя кимна и в очите й отново заблестяха сълзи.

— Кажете му, че бака съжалява. Толкова много, толкова много.

— Да, госпожо. Разбира се, че ще му кажа.

След като се сбогува и напусна апартамента на жената, която Джак някога беше наричал бака, Марк слезе по стълбите и бавно се отправи към колата си. Едно от парченцата от загадката, представляваща живота на Джак, се бе плъзнало на мястото си.

Агентът завъртя ключа в стартера и остана така за момент, взирайки се в сградата, където бе отраснал Джак и без да подозира, е бил подготвян за „тренировъчна“ програма, плод на болен или зъл мозък. Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Каква е била целта на Дрискол? Защо бе причинил подобно нещо на едно невинно момче? Погледна към пространството зад сградата. Обширен участък, гъсто засаден с дървета… мястото, където Джак за пръв път си бе играл на това, което е щяло да се превърне в единственото му съществуване.

Джак беше общото свързващо звено в цялата тази история. Как? Защо? Кой друг е знаел какво е замислил Дрискол, с изключение на жената, намерена мъртва в града? Майката на Джак. Наистина ли е имало камери по дърветата? И ако е така, кой ги бе свалил? Дрискол? Кой е бил мъжът на скалата? Или всъщност е бил Дрискол, а детската памет на Джак му бе изневерила?

Марк обмисли всичко, което знаеше, и това, което току-що бе научил, а после умът му се насочи към Харпър Уорд и убийството на родителите й. Дрискол е бил недоволен от социалната система за приемните грижи, доктор Суифт му го бе казал. Харпър Уорд бе отраснала в тази система. Дали това означаваше нещо? Дали двата случая бяха съвсем отделни и нямаха никаква връзка помежду си? Би могло, но Марк имаше чувството, че бяха преплетени по някакъв зловещ начин, който той все още не можеше да разгадае.

Побиха го тръпки, когато даде на заден от паркинга пред жилищния комплекс, където се намираше апартаментът на възрастната жена, която току-що бе посетил, когато забеляза, че тя се взира в него през прозореца. Когато за пръв път бе започнал да разследва убийствата, агент Галахър смяташе, че това са престъпления от омраза. Щеше да открие виновника и после щеше да се захване със следващия случай. Но сега, с всяка изминала седмица, когато се разкриваха все повече парченца от загадката, той ставаше все по-обезпокоен. Джак е бил отведен и малтретиран и навярно едва не е умрял, докато се е опитвал да оцелее. Една жена е била манипулирана да повярва, че като поеме грижите за едно бебе, ще се събере отново със семейството си. Разбити семейства. Страдащи родители. Но как бе свързано всичко това? Кое беше първо? Кой беше отговорен? Щеше ли някой да плати за тези жестоки престъпления?

И коя беше голямата картина, която той все още не виждаше?

Глава 36

Домът на Марк и Лори Галахър представляваше очарователно ранчо в края на извитата алея за коли, около която се простираха гори. Харпър спря отпред, угаси мотора и погледна към Джак, който седеше до нея, сложил длани върху бедрата си. Първия път, когато го беше видяла в офиса на шерифа — което сега й се струваше, че е било преди цяла вечност, — той седеше по същия начин. Сега вече знаеше, че според езика на тялото това издаваше нервност. Той се подготвяше за това, което му предстоеше.

Младата жена се пресегна и сложи ръка върху неговата, сплитайки пръстите им.

— Всичко ще бъде наред.

Той нервно й се усмихна.

— Ами ако сгреша нещо? Никога не съм ходил на вечеря в дома на друг човек и нямам представа какво се прави.

— Джак, тези хора го знаят. Те са те поканили и искат да си с тях. Няма да съдят маниерите ти на масата. Просто прави това, което и другите правят.

Той кимна, но не изглеждаше убеден. Тя стисна ръката му, а после грабна торбите, които бе оставила на задната седалка.

Джак погледна към торбите по същия начин, както когато ги бе видял за пръв път — със смесица от любопитство и притеснение, но я последва, когато тя отвори вратата на пикапа и излезе навън.

Харпър се усмихна, когато пристъпиха на предната веранда, украсена с два вечнозелени храста в големи делви от двете страни на вратата, сред чиито клони блещукаха разноцветни лампички. Върху вратата се виждаше голям венец. Тя почука, после отново улови ръката на Джак и го дари с окуражаваща усмивка. Щом щеше да се завръща в този свят, се налагаше да започне отнякъде и най-доброто място — смяташе тя — беше домът на хора, които разбират неговото положение и ще направят всичко по силите си, за да се чувства той удобно.

Досега единственото нещо, което той бе направил, беше да се разходи с нея с пикапа из града, докато тя му показваше различни магазини и сгради. Знаеше, че има милион въпроси, виждаше го в изражението му, което се менеше от шок до пълно объркване, радост и отново шок. Обаче той не я попита нищо и Харпър предположи, че попива всичко, опитвайки се да разбере сам нещата — или може би съживяваше спомени за това, което знаеше, и ги прилагаше към конкретния контекст. Не само това, но и трябваше да се пребори с факта, че е бил изоставен, използван, лъган по начини, които тя все още не разбираше. Имаше толкова много въпроси без отговор за това, което се бе случило с него. Без да се споменава случилото се с майка му и Дрискол. Всичко беше прекалено много. Харпър не желаеше да го пришпорва. Той сигурно беше напълно объркан и изумен.

Вратата се отвори и агент Галахър застана усмихнат на прага.

— Влизайте. Джак, Харпър. Честита Коледа!

— Честита Коледа, агент Галахър! — отвърна Харпър и прекрачи прага, следвана от Джак.

— Моля те, вие сте в дома ми. Никакъв агент Галахър. — Той се усмихна. — Наричай ме Марк. И елате да ви запозная с Лори. Тя е в кухнята.

Те последваха домакина през вестибюла и надолу по коридора.

— Набързо ще сложа тези под елхата. Почакайте за секунда. — Той взе пакетите от ръката на Харпър и влезе във всекидневната, красиво украсена за празника, с ярко осветена елха в ъгъла, а след това се върна при тях в коридора. — Ето, направо, оттук — посочи и ги въведе в голяма открита кухня в дъното на коридора.

Привлекателна жена с права, дълга до раменете руса коса, препасала червена престилка, вадеше нещо от фурната. Обърна се, остави тавата върху плота и лицето й засия в усмивка, когато ги видя.

— Лори, това са Харпър и Джак — представи ги Марк, а домакинята свали кухненската ръкавица и заобиколи острова в средата.

— Госпожо Галахър — рече Харпър, поемайки ръката й, — благодаря ви, че ни приемате в дома си!

— Благодаря, че дойдохте, скъпа! Ние сме толкова щастливи да сте наши гости. — Тя стисна ръката на Харпър, сетне подаде ръка на Джак, който я пое някак си колебливо, — Весела Коледа! Моля ви, наричайте ме Лори.

Отново се усмихна и въпреки че усмивката й беше ярка, в очите й се прокрадваше тъга, която не можеше да се сбърка, а съвсем лекото зачервяване около тях подсказваше на Харпър, че тяхната домакиня наскоро бе плакала.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — попита Марк. — Приготвил съм от моя специален яйчен пунш.

— Разбира се — кимна Харпър. — С удоволствие бих пийнала една чаша.

— Аз също — присъедини се Джак с неуверено изражение.

Харпър скришом сграбчи ръката му и я стисна.

— Вие тримата вървете във всекидневната, докато аз довърша ордьоврите — каза Лори.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Харпър.

Лори се поколеба и погледна към плота.

— О, разбира се, ако нямаш нищо против. Просто трябва да подредя няколко ордьовъра върху подносите.

— Страхотно. С това определено мога да се справя.

— Ела с мен, Джак — предложи Марк. — Количката с напитките е във всекидневната. Харпър, твоето питие ще те очаква.

Джак погледна назад, докато излизаше от стаята след Марк, и топла вълна на нежност я обля, когато видя несигурното му изражение. Той се чувстваше удобно с нея, повече, отколкото с всеки друг. Повече от всички други на света, осъзна младата жена и се изпълни с чувство на дълбока гордост.

Лори й обясни какво трябва да свърши и двете се увлякоха в непринуден разговор, докато се опознаваха една друга. Лори обясни на своята гостенка как напредва приспособяването им след преместването от слънчевата Калифорния към потъналата в сняг Монтана. Лори Галахър беше сърдечна и мила жена и Харпър много я хареса още на десетата минута. Сърцето й се късаше от мъка при мисълта, че такава прекрасна майка бе изгубила единственото си дете.

Двете жени отнесоха двата подноса с ордьоври във всекидневната, където Марк и Джак стояха до коледната елха, всеки с чаша яйчен пунш в ръка. Марк им помогна да оставят подносите, след което им връчи по една чаша.

— Честита Коледа! Благодаря и на двама ви, че сте наши гости и донесохте радост в дома ни!

Погледна към съпругата си и помежду им премина сянка на тъга, преди и двамата да се усмихнат и да надигнат чашите си. Харпър и Джак също вдигнаха своите и Харпър отпи глътка от гъстата млечна течност с няколко капки алкохол. Беше доволна, че е съвсем малко. Не беше много по пиенето и ако имаше повече алкохол, питието щеше да бъде прекалено силно за нея.

Докато сваляше чашата от устните си, погледна към Джак, който тъкмо бе отпил. Върху лицето му се изписа неподправен ужас, преди да се задави и струя яйчен пунш да се изстреля от устата му, докато кашляше и се опитваше да си поеме дъх.

Харпър взе чашата от ръката му, Марк се зае да го потупва по гърба, а Лори се спусна към него със салфетка. Той я взе, избърса устата си, а очите му се насълзиха от силната кашлица.

— О, боже! — възкликна Лори. — Добре ли си? Ей сега ще ти донеса чаша вода. Сигурно пуншът е попаднал в трахеята ти.

Тя изхвръкна от стаята, а Марк спря да го тупа по гърба. Джак се изкашля още един път и пое дълбоко дъх.

— Какво е това? — попита той, оглеждайки чашите в ръцете на Харпър, сякаш тя държеше два големи бокала с отрова, от която той току-що бе отпил.

— Само сметана и яйца, и ами…

Харпър погледна безпомощно към Марк, който й хвърли смутена усмивка.

— Би трябвало да се досетя, че не си свикнал с подобен вкус — каза Марк.

Лори се върна в стаята и подаде на Джак чаша вода. Той я пое с благодарен поглед, преди да я наклони към устата си и да я изпие на три бързи глътки. Джак за последен път потръпна, а Харпър остави двете чаши на масата и внимателно огледа подносите с храна. Имаше няколко вида сирене, но също и зеленчуци и крекери, малко ядки и сушени плодове. Въздъхна облекчено. За Джак имаше богат избор от храна, която нямаше да му причини стомашни смущения. Поне се надяваше. Не беше медицинско лице, но неговата диета беше доста ограничена и тялото му вероятно щеше да реагира зле на храни, с които не беше свикнал.

По дяволите, трябваше по-рано да се сетя за това, упрекна се тя. Съдейки по изражението върху лицето на Марк, и той си мислеше същото.

— Защо да не отворим подаръците, преди да пристигнат Пам, сестрата на Лори, и нейните две момчета — предложи Марк и ги поведе към елхата.

Харпър разбра, че той се опитва да разсее притеснението на Джак, задето се бе задавил с пунша и го бе изплюл. Всъщност Джак не изглеждаше точно притеснен — все още, — а по-скоро обиден, че се бяха опитали да го отровят на Коледа. Но Джак беше стеснителен, много скоро щеше да се запита дали не бе направил нещо погрешно и тогава със сигурност щеше да се притесни. Не че бе извършил нещо неуместно, имайки предвид, че те трябваше по-добре да обмислят някои неща, но независимо от това Джак щеше да се зачуди и Харпър се зарадва на решението на Марк по-бързо да се заемат с нещо друго.

— Страхотна идея, Марк — подкрепи го Лори и се запъти към торбите под дървото, оставени по-отзад.

Харпър грабна купчината подаръци, които бе донесла, и отиде при Джак, за да му даде неговия. Завари го да стои пред дървото с изражение на пълно объркване на лицето, докато разтриваше „игличките“ на изкуственото дърво между пръстите си. Наклони се напред и колебливо помириса.

— То не е истинско — прошепна тя, навеждайки се към него.

Той я погледна.

— Не е истинско ли?

— Да, то е, хм, направено от…

Пластмаса? Найлон? Харпър всъщност нямаше представа.

Веждите на Джак се смръщиха, но в следващия миг пръстите му напипаха една от примигващите лампички и той леко я докосна, сякаш мислеше, че ще го опари.

— Те са като мънички звезди, достатъчно студени, за да ги държиш в ръка — промърмори той.

Изглежда, му харесваха и устните на Харпър се извиха в лека усмивка, докато го наблюдаваше. Взираше се в него, изучавайки изражението на детинска почуда върху силното му красиво лице. Аз съм влюбена в него, помисли си младата жена. Беше прекалено бързо, прекалено скоро, прекалено рисковано в много отношения, прекалено… о, имаше толкова много „прекалено“, но беше истинско и реално. Обичам те, каза си, докато той се взираше в изкуственото дърво, а върху лицето му бе изписана смесица от благоговение и удивление. Силата на чувствата й едва не извика сълзи в очите й.

Кога се бе случило? — запита се тя, опитвайки се да определи точния момент, когато се бе влюбила. Трябва да е бил… важен и съдбовен миг, нали? Но, не, осъзна замечтано, не беше един-единствен миг, в който времето беше спряло. Беше красив низ от моменти, всеки един отварящ сърцето й за него малко по малко. И този беше един от тях. Да наблюдава Джак под блещукащите светлини на първото му коледно дърво, беше като внезапно откровение. Понякога чудесата — като любовта — се случваха тихо. Кротко. Без шумни фанфари. Без ослепителни светкавици. Защото истинските чудеса не се нуждаеха от такива неща. Очите им се срещнаха и сърцето й запя. Обичам те, отново си помисли Харпър. И това беше колкото обикновено, толкова и вълшебно.

— Ето — прошепна тя и погледът му се сведе надолу, когато тя сложи опакования подарък в ръцете му.

Той примигна насреща й, сетне огледа пакета, увит в яркочервена лъскава хартия, завързана с панделка в бяло и червено, и лицето му се озари от изражение на истинска радост.

— Благодаря ти! — промърмори той. — Харесва ми.

Тя тихо се засмя.

— Вътре има нещо.

— Вътре?

Той преобърна пакета в ръцете си.

— Никога ли досега не си получавал подарък, Джак? Дори когато си бил дете?

Той поклати глава.

— Не.

Сърцето й се сви — дори тя, детето от приемните семейства, бе получавала няколко подаръка за Коледа, — но не искаше да го накара да се почувства странен, затова се усмихна.

— За мен е чест да ти връча първия подарък. Хайде да седнем и да го отвориш.

Лори бе взела нейните торби и се бе настанила на дивана, а останалите се присъединиха към нея, като си подаваха подаръците. Джак ги наблюдаваше, първата сянка на несигурност се появи в очите му. Харпър знаеше какво си мислеше — че той няма какво да им даде. Трябваше да му помогна с цялата тази работа с подаръците. Не бе предвидила, че той ще се почувства зле, задето не участва на равни начала. Господи, наистина се налагаше да започне по-внимателно да обмисля ситуацията му. Трябваше да се досети, че след като наблюдаваше всичко толкова отблизо, той ще изпита силно желание да се включи. Тя едва бе започнала да го опознава, но беше длъжна да осъзнае това.

— Това е от мен и Джак — рече бързо и подаде подаръка, който бе купила за семейство Галахър.

Беше албум с исторически бележки и с красиви фотографии на забележителностите на Монтана, дело на местен фотограф.

Лори погали корицата.

— О, Харпър, Джак, това е прекрасно! Чудесно допълнение към новия ни дом. Благодаря ви!

Харпър се усмихна.

— През лятото, ако имате желание, ще се радвам да ви покажа някои от тези места. Има красив водопад недалече от тук. В албума можете да видите негова снимка.

Лори погледна към Марк и на Харпър й се стори, че зърна нещо като надежда в очите на по-възрастната жена. Дали нейният подарък я бе направил щастлива — дори и за кратко, — че са се преместили в Монтана? О, надяваше се да е така.

— За нас ще е истинско удоволствие.

Харпър се извърна към Джак.

— Отвори своя — нежно го подкани.

Джак сведе поглед към подаръка в скута си и после бавно, много бавно и старателно развърза панделката, разви хартията и обърна книгата, която тя бе избрала за него. „Пътеводител за дивата природа на Монтана“.

— Аз… реших, че би могъл да видиш имената на местата, които вече си опознал — много тихо рече тя.

Джак се втренчи в книгата и с обич я докосна, преди да вдигне поглед към нея.

— Благодаря ти! — промълви, а грейналото му от пълна и искрена радост лице накара сърцето й да прескочи един удар.

— Няма защо.

— Аз… аз нямам нищо за теб.

Тя улови ръката му и я стисна.

— О, Джак, ти вече ми даде толкова много. Ти ми върна живота.

Тя му се усмихна, в очите й заблестяха сълзи, а той й отвърна с такава сладка усмивка, че направо разби сърцето й. Този голям, силен и способен мъж се чувстваше толкова неуверен и объркан в тази непозната за него ситуация.

След това семейство Галахър връчиха на Харпър и Джак техните подаръци — по един красив, ръчно изработен шал за двамата. Джак с възхищение докосна своя, после го обви около врага си, усмихнат до уши, и повече не го свали. Всички се ухилиха, а после разговаряха и се смяха, похапвайки от ордьоврите още известно време, преди входният звънец да иззвъни и Лори да скочи на крака.

— О, боже, съвсем изгубих представа за времето. Това сигурно е сестра ми, а аз трябва да проверя пуйката. Марк, ще отвориш ли вратата?

Двамата останаха сами за миг и Харпър взе ръката на Джак в своята, наведе се и бързо го целуна по устата.

— Добре ли си?

Той кимна, погледът му се задържа върху устните й, изпълвайки я с желание да си тръгнат на секундата. Тя го искаше. По начин, по който не бе желала никого преди. А от трепетното предвкусване как ще се люби с него в стомаха й сякаш избухнаха безброй фойерверки.

Примигващите лампички в елхата заблестяха още по-ярко, свещите върху полицата на камината засияха с такава топлина, че радостта заискри и затанцува в сърцето на Харпър.

Тази Коледа беше първата от много години, когато тя изпита истинско щастие, нещо, което не смяташе, че някога отново ще почувства. Да прекара този празник със семейство Галахър, беше като балсам за една друга част на душата й. Семейство. Родители. Не нейни, не и на Джак, но дом, в който тя се чувстваше наистина добре дошла.

Шумна група от трима души нахлу в стаята и я изтръгна от блажените й мисли. Жената, която беше малко по-млада версия на Лори, говореше оживено, последвана от две момчета, които възбудено бърбореха.

— Днес не трябваше да вали сняг, а аз едва виждах през предното стъкло, докато шофирах до тук. Кълна се, онези синоптици би трябвало да…

Всички притихнаха, когато зърнаха Харпър и Джак да седят във всекидневната, но след краткото стъписване се втурнаха вътре, за да се представят. Джак и Харпър се изправиха, а Пам сърдечно ги прегърна, притискайки ги за миг към гърдите си, преди да ги пусне. Харпър се засмя, изненадана от тази въодушевена изява на привързаност.

Двете момчета — или по-скоро млади мъже — Оливър и Бенджи, се представиха с широко ухилени физиономии, а сетне изгледаха с любопитство Джак, преди да отстъпят настрани. Оливър беше към осемнайсетгодишен, а Бенджи изглеждаше на единайсет или дванайсет. И двамата имаха русата коса на майка си и открити усмивки.

Марк наля питиета на всички и те побъбриха няколко минути, смяха се и се опознаваха. Пам беше мила и добра като Лори, но с по-непринуден и весел характер, а момчетата й се държаха учтиво и приятелски. Семейство Галахър очевидно им бяха разказали малко за положението на Джак, защото при представянето те избягнаха всякакви неудобни въпроси. Но след като поговориха малко, Бенджи очевидно не можа да се сдържи и изтърси:

— Ти наистина ли си живял в гората през целия си живот?

Възцари се кратка тишина и всички погледи се насочиха към Джак. Той кимна, с леко напрегнат вид, но Бенджи се засмя и възкликна:

— Това е яко. Яко ли беше?

Джак кимна много сериозно, преди да отговори:

— Да, през зимите винаги е як студ.

Харпър искаше едновременно да избухне в смях и да се разплаче и съдейки по израженията на останалите, те явно се чувстваха по същия начин. Бенджи поклати глава, явно леко смутен, макар че очите му все още сияеха от любопитство.

— Но ти сприятели ли се с вълците и други такива животни?

По лицето на Джак се мярна нещо, което Харпър не можа да определи, но то изчезна също толкова бързо, преди той да отговори:

— Да. Най-добрият ми приятел беше вълк. Казваше се Пъп.

— Пъп — повтори Бенджи с нотка на благоговение в гласа. — Ще ми разкажеш ли за Пъп?

Джак остана мълчалив, явно борейки се с решението, преди да кимне:

— Да, ще ти разкажа за Пъп.

Бенджи се ухили, а Пам зададе на Харпър някакъв въпрос и вниманието беше отвлечено от Джак.

Когато десет минути по-късно Лори влезе, за да обяви, че обядът е готов, Джак и Бенджи все още стояха един до друг. Джак говореше бавно и сериозно, а Бенджи го зяпаше с такова открито обожание, сякаш беше някакъв герой, че Харпър едва не се разплака. Но от щастие.

Всички помогнаха да донесат чиниите от кухнята и да ги подредят върху голямата махагонова маса в трапезарията, а след това се уловиха за ръце и Марк каза молитвата. Харпър можеше да се закълне, че очите му леко се замъглиха, когато вдигна чашата си и пожела на всички весела Коледа.

Отново започнаха да разговарят, докато си подаваха блюдата, а Харпър тъкмо си сипваше от сочните резени пуешко месо и пухкавото картофено пюре, богато полято със сос и…

Изведнъж застина с лъжицата за плънка във въздуха, когато Лори ахна ужасено. Тя погледна към Джак, чиято вилица също застина пред него. И когато сведе поглед към чинията му, очите й се разшириха, докато се опитваше да отгатне какво яде. След секунда разбра на какво се дължеше потресът на Лори. Върху чинията му бяха полуизядените сурови карантии на пуйката.

— Аз… аз ги оставих за кучетата — безпомощно смотолеви Лори.

О, господи, осъзна Харпър, всред суматохата от груповите усилия да донесат храната от кухнята в трапезарията Джак бе взел чинията със суровите остатъци.

Харпър преглътна. Масата притихна, докато всички седяха вцепенени и се взираха в Джак. И тогава внезапно се чу силно кискане. Бенджи. Очите на Джак се стрелнаха към момчето и Харпър видя как Пам също му хвърли остър поглед. Но после долната й устна затрепери, докато се опитваше да не се разсмее, ала не успя и избухна в смях. Ситуацията беше толкова нелепа, че Харпър усети как в гърдите й също се надига хихикане. Джак се огледа още веднъж, сетне ъгълчетата на устните му се повдигнаха нагоре и той започна да се смее, отначало тихо, а сетне по-шумно — дълбокият му смях отекна в стаята, стопляйки сърцето на Харпър, докато всички наоколо се заливаха от кикот.

— Е, какво, по дяволите? — възкликна Оливър и отчупи едното пуешко бутче. — Щом той може да яде онова, аз вземам бутчето. И никой тази година няма да ми забранява.

С тези думи той го приближи до устата си и щастливо усмихнат, отхапа огромно парче, а останалите само се разсмяха още по-силно.

Два часа по-късно, след като се нахраниха, разговаряха и се смяха до насита, Пам и момчетата си тръгнаха, разменяйки с всички сърдечни прегръдки. Харпър се извини и отиде в тоалетната, преди двамата с Джак също да потеглят. Връщаше се във всекидневната, когато забеляза портрета, окачен на стената в коридора. Спря и се загледа в красивото русокосо момиче, което толкова много приличаше на майка си.

— Аби — каза Лори, заставайки зад нея. Харпър се извърна, леко засрамена, макар да не беше сигурна защо. — Тя почина от левкемия.

— Да — кимна Харпър. — Агент… Марк ни разказа за вашата дъщеря. Много съжалявам.

За миг Лори изглеждаше изненадана, но после кимна.

— Нищо не е същото без нея.

Харпър долови лекото пресекване в гласа й, думите отекнаха в душата й. Колко пъти си бе мислила същото за родителите си. Нищо в целия й живот нямаше да бъде същото, както когато родителите й все още бяха с нея.

— Марк малко се притесняваше дали да покани Джак в дома ни. — Жената поклати глава. — Не заради живота, който е водил, а защото се безпокоеше как ще изглежда заради разследването. Двамата поговорихме за това. — Тя замълча за миг, очите й щастливо заблестяха и Харпър се зачуди дали за Лори разговорът не е бил нещо като завръщане към топлината на предишните им съпружески отношения. Припомни си думите на Марк, че двамата се били отдалечили, и се надяваше да е права за тази малка стъпка. — Решихме, че няма значение. Нашите сърца, нашите души не биха могли и няма да позволят на един човек без семейство отново да преживее самотата, ако можем да го предотвратим.

Думите й стоплиха сърцето на Харпър. Те бяха спасили и нея от самотата, след като толкова често през живота си се бе чувствала самотна, и тя им беше благодарна. Отново се взря в портрета на Аби, потъвайки в усмивката на красивото момиче върху стената, което все още беше толкова силно обичано.

— Сигурно знаеш, че аз изгубих родителите си, когато бях на седем.

— Да — кимна Лори, улови ръката на Харпър и я стисна. — Съжалявам!

Харпър се усмихна натъжено и кимна.

— Аз просто се чудех, дали…

Тя поклати глава, внезапно почувствала се глупаво, когато се опита да облече мислите си в думи. Струваше й се, че може би ще прекрачи границите, ако кажеше това, което таеше в мислите си. И в сърцето си.

— Какво, скъпа? — Лори отново стисна ръката й и я погледна с обнадеждени очи.

— Ами… предполагам, че може би звучи фантастично, но мислиш ли, че когато хората се срещат тук, на земята, онези, които те са обичали и изгубили, също се срещат, защото те наблюдават своите обични същества? Има ли в това някакъв смисъл?

Очите на Лори се наляха със сълзи, но в погледа й се четеше щастие… надежда.

— Да. Да, много ми се иска да вярвам в това.

Харпър въздъхна облекчено.

— Добре, защото моите родители бяха прекрасни хора и аз наистина бих искала да вярвам, че в този момент те са срещнали Аби и са я накарали да се почувства добре дошла при тях. Така както ти и Марк ни накарахте тази вечер да се почувстваме тук. — Тя се изчерви, надявайки се, че Лори няма да възприеме думите й като отчаян — и може би нежелан — опит да я накара отново да покани Харпър в дома си или нещо подобно. Засмя се неловко. — Надявам се…

— О, скъпо мое момиче! — Гласът на Лори се пречупи и тя притегли Харпър в прегръдките си. — Не мога да ти опиша с колко много радост изпълни сърцето ми с тези думи. Благодаря ти!

После двете се върнаха в стаята, просълзени, но усмихнати, където ги очакваха мъжете, и двамата с озадачени лица, на което Харпър и Лори реагираха с поредния изблик на кикот.

Глава 37

Заради падналия нов сняг — и защото снегорините не излизаха по Коледа — пътуването до апартамента на Харпър беше бавно и безмълвно, макар и приятно. Харпър се сгряваше при мисълта за най-щастливата Коледа, която помнеше, а Джак също изглеждаше доволен, устните му бяха извити в лека усмивка, докато наблюдаваше ивицата сняг върху прозореца.

Спряха пред къщата, в която тя живееше в апартамент под наем. Харпър го улови за ръка и се засмя, докато двамата тичаха от пикала сред бялата вихрушка около тях. Тя отключи вратата и те се изсипаха вътре. Харпър вдигна пръст и го опря до устните си, докато се изкачваха на пръсти по стъпалата.

Старата къща беше превърната в две отделни жилища. Възрастната жена, живееща на първия етаж, беше далечна роднина на първоначалните собственици, които бяха построили къщата. Таванският апартамент, който Харпър бе наела, се намираше над извитото задно стълбище и се състоеше от хол, кухненски бокс, баня и нищо друго. Но задоволяваше нуждите на Харпър.

Тя отключи вратата на горната площадка на стълбището, двамата влязоха в апартамента й и свалиха връхните дрехи и шаловете си, макар че Джак остави своя. Той не го бе свалял, откакто му го бяха подарили. На Харпър й беше приятно, че той толкова много ценеше подаръка. Беше сигурна, че завинаги ще го пази.

Младата жена го наблюдаваше, докато той се оглеждаше наоколо, местейки поглед от малката елха с примигващи лампички до прозореца към леглото й, застлано със старинна, ръчно изработена покривка, купена в последния ден от една разпродажба, когато цените са най-ниски, до овехтелите мебели, които тя бе придобила почти без пари и бе пребоядисала. Той прокара ръка по високата купчина книги върху нощното й шкафче, после надникна в кухненския бокс и накрая и в банята. Харпър не го изпускаше от поглед, докато очите му попиваха всичко с интерес. Изглеждаше… впечатлен и тя не можа да сдържа усмивката си.

Джак се приближи до прозореца, пред който се виждаше съвсем тесен балкон, и вдигна резето. Над прозореца имаше навес, който предпазваше снегът да не влиза вътре, и макар че вятърът отметна завесата, снежната вихрушка не проникна в стаята.

— Не стъпвай на онзи балкон — предупреди го тя и застана до него. — Не е безопасен.

Той погледна към нея и се усмихна, после отново извърна поглед към снега, наблюдаваше как снежинките се въртят и сипят, образувайки снежна пелена, през която блещукаха светлините на града, придавайки на всичко едно призрачно сияние.

— Толкова е красиво тук — промълви той с нотка на благоговение в гласа.

Тя се засмя, обви ръце около бицепса му и го притегли по-близо. Отпусна глава на рамото му и зарея поглед в бялата феерия. Беше се опитала да направи хубав малкия си дом, въпреки че разполагаше с много малко пари, които да харчи за красиви неща. Но никога не го беше смятала за красив. Уютен, да. Неин, да. Толкова можеше да постигне с малкото средства, които бе имала. Но сега, застанала тук, докато светлините и снегът се мержелееха пред нея, студеният вятър брулеше, а топлината и уютът на дома бяха само на няколко крачки, младата жена осъзна, че жилището й беше красиво. Имаше всичко, което й бе нужно. Не беше щадила усилията си и се гордееше, задето не бе престанала да се старае.

— Наистина е красиво, нали? — прошепна тя с леко пресеклив глас заради емоциите от преживяната нощ.

Искаше да му покаже и други неща, да изпита всичко, което за него щеше да бъде съвсем ново — вечери с пайове в полунощ, пикници в слънчеви паркове, гледане на среднощни филми и хиляди други неща, които хората имаха за даденост. Искаше да наблюдава лицето му, докато той изживяваше всичко това, да види възхищението в очите му, смущението, разбирането. Искаше да го гледа, докато си обяснява нещата с бързия си находчив ум. И в същото време друга част от нея искаше той да остане завинаги такъв, какъвто беше — невинен, красив, недокоснат, неин.

Джак затвори прозореца, за да не влиза студ, и се извърна към нея, обхвана лицето й с шепи и се взря в нея, сякаш тя беше най-красивото създание, което той някога бе виждал.

— Ти ме караш да виждам красотата там, където не съм я виждала преди, Джак — пророни тя, извърна лице и затвори очи, докато целуваше дланта му. — Ти правиш всичко да изглежда като ново. Дори и мен.

Той наклони глава и на мъждивата светлина в стаята сенките заиграха по очертанията на лицето му, светлите му очи изгаряха нейните — единственият огън, който искаше да я сгрява.

— Това добре ли е? — попита той. — Това, че те правя нова?

— Да, това е много, много добре.

Тя се преобразяваше, осъзна Харпър, макар все още да не бе сигурна за всичките начини, с които той й помагаше да израсне, но това беше добре. Беше правилно. Откакто Джак се бе появил в нейния свят, бяха изникнали много въпроси, но въпреки това накрая имаше чувството, че животът й се изяснява, докато преди това само се бе лутала. Може би част от това се дължеше на дълбоката благодарност, която изпитваше към него. Може би това беше перспективата за собствения живот и за битките, които бе водила. Още не беше напълно сигурна, но всичко беше свързано с него. Чувстваше се като разцъфващо цвете, нежно разтварящо листенцата си под слънчевите лъчи, които дори не бе подозирала, че съществуват, защото венчелистчета бяха здраво свити в корава пъпка, за да я предпази от всичко, нужно й, за да разцъфти.

— Забавлява ли се тази вечер? — прошепна тя, пръстът й се плъзна по мекия вълнен плат на шала му.

Той кимна.

— Да. Много. — Замисли се за миг. — Когато ти беше в кухнята, агент Галахър ми разказа за жената, която ме е отгледала. Той я е открил. Била бежанка от войната. Истинска… война. — Извърна поглед за кратко. — Айзак Дрискол я е използвал. Тя също е постъпила зле. Но поради някаква причина аз не я мразя. Тя ми е дала всичко, което е могла.

Харпър го изучава за миг, замислена за вродената му доброта. За нежното му сърце. За самия него.

— Радвам се, че получаваш отговори, Джак. Ти ги заслужаваш.

Погледите им се кръстосаха, в изражението му се долавяше уязвимост.

— Всички са се отказвали от мен. Никой не ме е задържал.

Сърцето й замря, после се сви от състрадание.

— Аз ще те задържа — прошепна младата жена.

Думите, които се изтърколиха от устните й, внезапно я накараха да се почувства засрамена. Сведе очи.

Той повдигна брадичката й с ръка, така че очите им отново да се срещнат.

— Обещаваш ли? — попита.

Тя кимна. Погледите им останаха преплетени. Знаеше, че ще го направи. Без значение какво им готвеше бъдещето. Без значение дали самият той ще реши да я задържи… или не. Джак щеше да остане част от нея. Завинаги. Тя щеше да го задържи. Никога нямаше да го остави да си тръгне, защото не знаеше как.

Двамата останаха до прозореца още няколко минути, потопени в този споделен миг на уязвимост, втренчени в тъмната нощ. Той погали пръстите й, ръцете му се придвижиха нагоре по нейните, топлината му я обгърна. Да, тя го жадуваше. Жадуваше за всяка минута от настъпващата нощ.

Извърна се и бавно го целуна, а той простена и се притисна към нея, телата им се срещнаха и нейната мекота се сля с неговата твърдост — две идеални половинки на едно цяло. Езиците им се преплетоха и затанцуваха, сетне тя изви глава назад, засмя се и подръпна шала му.

— Знам, че ти харесва, но ако ще те целувам както трябва, се налага да го махнеш.

Харпър никога не беше виждала шал да се сваля толкова светкавично.

Смехът й секна, заглушен от устата му.

Двамата се целуваха и целуваха, ръцете им неспирно шареха, затруднени от прекалено многото дрехи, с които бяха облечени. Харпър усети доказателството за неговото желание и се потърка в него. Той издаде съскащ звук на мъчителна възбуда и устните му се отлепиха от нейните.

Тя прокара пръст надолу по белега под скулата му, без да откъсва поглед от него, див и пламнал от страст, и за миг — но само за миг — се изплаши от дълбочината на желанието, което съзря в очите му. Той искаше да я обладае, да я завладее, да се чифтоса с нея бясно и с безумна самозабрава. Видя го в погледа му, в стиснатата му челюст, но после изражението му се смекчи и буйният пламък в очите му помръкна. Нейното дишане се успокои, ударите на сърцето й се забавиха, но някъде дълбоко в нея бе избухнала ответна искра, а сетне бе угаснала. Не знаеше как да нарече това. Знаеше само, че и тя го желаеше.

— Заведи ме в леглото, Джак — пророни тя. — Искам да бъда с теб.

Очите му се разшириха и той отстъпи малко назад, сякаш искаше да я види по-добре, да прочете изражението на лицето й, да разбере дали тя наистина искаше това, за което той си мислеше.

— Люби ме — потвърди тя.

— Да — рече той и простотата на отговора, когато очите му горяха толкова ярко, а цялото му тяло трепереше, я накара да се усмихне.

Джак вдигна ръка, после я отпусна.

— Откъде… откъде да започнем?

— Свалянето на дрехите ни навярно е най-доброто начало.

Усмивката му беше сладка и неуверена. Момчешка. Но той вдигна ръце и изхлузи тениската през глава, разголвайки красивата си гръд пред нея, белезите му белееха и изпъкваха в полумрака. Харпър се наклони напред, прокара език по един, сетне по друг. Дъхът му секна, той приближи ръце към главата й и зарови пръсти в косата й. Тя измърка, вдигна глава и плъзна пръсти под мишниците му.

— Харпър — изохка той с нотка на отчаяние в гласа.

— Да — отвърна тя, — знам.

Нямаше да продължи дълго. Но след този първи път щяха да разполагат с цялата нощ. При тази мисъл мускулите между краката й се стегнаха.

— Това може… — Джак преглътна, внезапно обхванат от неувереност, опитвайки се да се овладее. — Ние може да имаме… — Веждите му се смръщиха, а тя затаи дъх. — Деца — довърши той.

О. Тя издиша дълбоко, сърцето й се изпълни с нежност. Поклати глава.

— Не. Аз съм, ъ, вземам нещо, което няма да позволи това да се случи.

Той за секунда я изгледа недоумяващо, но после кимна, очите му отново запламтяха, когато тя започна да се съблича.

Харпър свали дрехите си под взора му, очите му алчно поглъщаха всяка част от нея, която се разголваше, а дъхът му излизаше на накъсани стонове. В очите му се четеше такова нескрито възхищение, че тя се почувства красива. Обожавана.

Улови ръката му и двамата извървяха няколкото крачки до леглото. Джак събу ботушите си, а после и дънките, толкова бързо, че в гърдите й се надигна кикот, който замря при вида на възбудената му мъжественост.

Тя преглътна.

— Знаеш ли как се прави? — прошепна.

Той пристъпи по-близо към нея. Когато заговори, гласът му бе дрезгав и плътен:

— Аз… знам основното. Останалото ще трябва ти да ми го покажеш. Аз имам… въпроси.

— Какви например? — тихо попита тя.

Защо се опитваше да го забави? Страхувам ли се? — запита се тя. Не от него, не от това, осъзна младата жена. Просто никога досега не бе изпитвала такава огромна… настървеност, когато ставаше дума за секс. Може би защото не бе искала. Може би си бе поставила за цел да го избягва, защото тогава човек губеше контрол. Но сега осъзна, че си бе забранявала единственото нещо, което би могло да й помогне да се излекува.

Джак плъзна пръст по гърдата й и остана очарован, когато зърното й щръкна и тя потръпна от удоволствие.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето.

Хвана ръката й и сега той я поведе към ръба на леглото, отметна покривалото и й помогна да легне до него. После придърпа завивките и няколко минути те просто се наслаждаваха на допира на голите си тела едно до друго, на топлината, която споделяха, на безопасността на стаята, на надеждата, която се простираше пред тях. Дългата прекрасна нощ беше пред тях. Кожата на Харпър настръхна и от устните й се отрони въздишка, когато той сведе глава и плахо зацелува заоблената й гърда. Тя го наблюдава секунда и осъзна, че той избягва зърната й.

— Можеш да ме целунеш там — прошепна му и леко изви тялото си, предлагайки му себе си.

Джак се стъписа за миг, но сетне очите му потъмняха, страстта лумна в тях, той захапа едното зърно и нежно го засмука. Тя простена.

— Това ти харесва — изрече той с хриплив глас, в който се долавяше нотка на благоговение.

— Да — задъхано отвърна тя.

Той отново се наведе и този път зарови глава между гърдите й, езикът му обикаляше зърната й, подлудявайки я от желание, пулсирането между краката й се засили, трескави тръпки плъпнаха по тялото й.

— Джак — простена Харпър и го придърпа към себе си, копнееща той да запълни празнотата в нея.

Той се надигна над нея, сянка в мрака, очите му диво святкаха и макар тя да очакваше сърцето й да замре, желанието й да угасне, всъщност се случи точно обратното. Тялото й тръпнеше от екстаз. Тя му откликваше по някакъв първичен начин, който не можеше да определи. Почувства главозамайващ прилив на възбуда и нуждата й за него я накара да се гърчи, горещото пулсиране между краката й причиняваше сладка болка. Разтвори бедра, за да го подкани, молейки го да завладее най-нежната й част и да я направи своя. Вярвам ти — помисли си младата жена. — С всяка частица от мен.

Протегна ръка и насочи възбудената му мъжественост към влажната си сърцевина.

— Бавно — прошепна.

Той се подчини, но Харпър усещаше колко му струва това, дишането му се учести, крайниците му се разтрепериха, когато той започна да навлиза в нея бавно, само на сантиметър, изпълвайки я с възхитително удоволствие… болка. Тялото й се нагласи под неговото, мускулите й го обхванаха, докато той проникваше в нея докрай с пръхтене — животински звук на дълбока наслада, радост, облекчение, изненада и отчаяние, всичко смесено в едно.

Не се наложи да му обяснява какво да прави след това. Тялото му пое контрола, докато излизаше бавно и после отново влизаше. Движенията му бяха в синхрон с продължителните мъжки стонове на екстаз и къси изблици на възторг, докато той потъваше в нея и после отново се отдръпваше. Движеше се с необикновена съсредоточеност, а звуците, които издаваше, я възпламениха. И, о, боже, усещането беше толкова прекрасно, могъщото му тяло, горещо и твърдо, я изпълваше; грубата му кожа я търкаше по най-чувствителните й кътчета, напред, назад, но прекалено бавно. Мъчително бавно.

— По-бързо! — простена тя с умоляваща нотка в гласа. — По-бързо, по-бързо, по-бързо — настоя задъхано.

— Аз ще…

— Знам — отвърна Харпър. — Искам да го почувствам. Искам да те почувствам.

Искаше да го гледа, докато за пръв път се изливаше в нея. Нямаше търпение.

Усети колебанието му, нещо подобно на страх се мярна върху лицето му, но само за секунда, докато той най-после — най-после — ускори тласъците си, бедрата му потръпваха, прониквайки докрай. Да, да, да. Тя стегна бедра около него, без да откъсва поглед от лицето му, в очакване на мига, когато той щеше да се напрегне от непоносимо удоволствие. Но за нейна изненада, я заля всепоглъщащата вълна на собствената й наслада, оргазмът се надигна толкова вихрено, че я свари неподготвена, и тя изкрещя, разтърсвана от пулсиращо блаженство, експлодиращо и чезнещо.

Погледът му натежа, клепачите му се спуснаха, устата му се отвори и той се гмурна в нея веднъж, два пъти, животински вик на върховна сласт изригна от него, когато той отметна глава назад и се притисна в нея за последен път.

С едно последно стенание Джак рухна върху нея, извъртайки главата си настрани, докато сърцата им биеха ведно, накъсаните им дихания се смесваха, забавяха, а потта охлаждаше кожите им.

Харпър почувства как той се усмихва, заровил лице във врата й. Лек смях се отрони от устните й, когато тя напрегна вътрешните си мускули, за да стисне мъжествеността му, все още наполовина вътре в нея. Той изсумтя до гърлото й, изкиска се и от движението членът му се изхлузи от тялото й.

Джак се претърколи настрани, подпря се на лакът и се втренчи в нея. Върху лицето му бе изписано изражение на смаяна радост, толкова откровено и ясно, че тя шумно се разсмя. Повдигна се и силно го целуна още веднъж по устата.

— Да го направим отново — предложи той с нисък и изпълнен със задоволство глас.

Харпър отново се засмя, целуна го и плъзна пръст по устните му.

— Първо ме прегърни за малко.

И той го стори. Тя знаеше, че той се наслаждава на интимността, удоволствието беше толкова явно изписано върху красивото му лице, че можеше да прочете всеки нюанс от емоциите му. Неговата радост вдъхнови и нейната. Никога досега в живота си не се бе чувствала толкова задоволена, да лежи редом с него в топлото легло, да споделят изживяванията си, да се докосват, отново и отново да се любят.

Нощта напредна, обвивайки се плътно около тях, сякаш никой друг не съществуваше. Само те двамата.

— Това. Тук — задъхано изрече той, взрян настойчиво в нея, със свързани тела и преплетени сърца.

— Какво? — попита тя и мигът забави своя ход, въпреки че всичко в нея препускаше, летеше.

— Това изпълва душата ми. Ти изпълваш моята душа.

О, Джак!

Тогава той започна да се движи и мислите й се разпиляха, разсеяха се надалече, когато удоволствието я обви, а радостта й се извиси в дива спирала. Ти също изпълваш моята душа, нашепваше сърцето й, докато тялото й летеше към звездите.

Двамата си шепнеха в мрака. Той й разказа за своя обичан Пъп и пресуши сълзите й с целувки, когато тя оплака загубата му. Тя му сподели още за детството си, колко трудно й е било всеки път, когато се налагало да опакова багажа си, за да се премести някъде другаде.

Първите слънчеви лъчи надникнаха през завесите, а двамата почти не бяха мигнали. Мускулите я боляха и се чувстваше натъртена на места, за които не беше подозирала, че съществуват. При все това Харпър никога не се бе чувствала по-жива и преливаща от щастие, отколкото когато отвори очи, за да посрещне утрото.

Глава 38

Дядото на Джак живееше в замък. Въпреки че агент Галахър го бе нарекъл „имение“. „Имение“ беше друга дума за замък, предположи той. Сигурно беше така. Не можеше да има по-голяма къща от тази, в която той стоеше.

Стисна ръката на Харпър, а тя го погледна, очите й бяха едновременно сънени и сияещи. Кръвта му кипна и той се изпълни с желание да се чифтоса — не, да се люби — отново с нея, макар че го бяха направили четири пъти, последния път тъкмо преди агент Галахър да дойде да ги вземе. Харпър го беше попитала дали той не предпочита да отиде да се срещне сам с дядо си, но той искаше тя да бъде с него. Където и да се намираше той, искаше и Харпър да е там.

По пода се чуха потракващи звуци и след секунда един мъж влезе в стаята. Беше висок почти колкото Джак, със сива коса и дрехи, които приличаха на униформа, само че… не бяха. Очите му тутакси се насочиха към Джак, погледът му беше остър като на орел. Той пристъпи към него и протегна ръка. Джак я разтърси, стискайки я здраво, както правеше агент Галахър. Вече бе свикнал с ръкостискането. Това правеха хората, когато се запознаваха или отново се срещаха.

— Мили боже! — промърмори мъжът, а погледът му обходи лицето на Джак. Гласът му прозвуча изненадано, тъжно и в същото време щастливо. — Това е невероятно. Ела.

Обърна се и направи жест с ръка, за който Джак предположи, че означава да го последва. Джак погледна към Харпър, а тя му кимна, преди той да закрачи след възрастния мъж. Мъжът отиде до бюрото, взе една снимка и я подаде на Джак. На нея се виждаше мъж приблизително на неговата възраст, застанал усмихнат пред някаква кола.

Джак я погледна, опитвайки се да разбере какво му показваше възрастният мъж.

— Това е Холстън-младши. Твоят баща. — Очите на Джак се разшириха, той вдигна снимката по-близо и се взря внимателно в лицето на мъжа, който му е бил баща. — Приличаш на него — заяви дядо му. — Одрал си му кожата. В чекмеджето има още семейни албуми, ако искаш по-късно да ги разгледаш.

Джак отново се втренчи във фотографията, вдигна ръка и опипа брадясалата си челюст. Погледът му, изпълнен с любопитство, се премести отново към мъжа на снимката. Не беше сигурен, че приличаше чак толкова много на баща си. Все още си представяше как изглежда лицето му, съдейки по отражението му във водата на някой горски вир. Не можеше да си спомни как е изглеждал на снимките, които бе намерил в къщата на Дрискол, пък и не искаше да мисли за тях. Само веднъж се бе огледал в огледалото в банята на Харпър. Не бе отделил време да се вгледа по-подробно — не че не му се искаше, но повече бързаше да се върне в леглото. При нея. Върна снимката на мъжа.

— Аз съм твоят дядо, синко. Наричай ме Хол. Добре дошъл! Добре дошъл в семейството! — Гласът му странно се пречупи, пристъпи напред и за изненада на Джак, обви ръце около него. За секунда Джак се скова, но после позволи на мъжа да го прегърне, преди да отстъпи крачка назад. — Е, сигурен съм, че имаш стотици въпроси, затова предлагам да седнем и да поговорим, след като те разведа из новия ти дом. Какво ще кажеш?

Джак се замисли за истинския си дом — стария си дом, който не му излизаше от ума. В този момент гората ще е изпълнена с виковете на ловците и събирачите на дивеч. Слънцето щеше да грее най-силно. Ако затвореше очи, можеше да го почувства, да го помирише, да си припомни времето, прекарано в покой, когато нищо не го смущаваше и в сърцето му царуваше само блаженство. Там се чувстваше свързан с всички живи същества, когато шепотите го обгръщаха отвсякъде и той ставаше част от този свят. Без начало. Без край. Беше си изяснил това чувство благодарение на бележките на майката на Харпър. Чудеше се дали някога отново ще го споходи. Това ново място му се струваше като пълна противоположност.

Дядо му — Хол — се усмихна на агент Галахър и Харпър, която стоеше до него, сключила ръце пред себе си.

— Благодаря ви за всичко! — каза той. — Найджъл ще ви изпрати до вратата.

Мъжът, на име Найджъл, в черно-бяла униформа, пристъпи напред откъм преддверието, като сянка, която току-що бе оживяла.

— Благодаря. Джак, обади ми се, ако се нуждаеш от нещо — рече агент Галахър, кимна му и понечи да се извърне.

Сърцето на Джак подскочи и той се приближи към Харпър.

— Искаш ли да остана? — тихо попита тя и се приведе към него.

Да. Искаше. Но си спомни за подаръците, които тя трябваше да занесе на децата в груповия дом. Подаръците, опаковани с лъскава зелена хартия, привързани с червени и бели панделки. Тя ги бе оставила на задната седалка на пикапа и бе казала, че отдавна не е ходила при тях. Джак искаше тези деца, лишени от родители — също като него и Харпър, — да получат тези подаръци. Да знаят, че тя не ги е забравила.

Но в същото време не искаше да остане сам с тези непознати в този голям замък, студен и бездушен. Чувстваше се… като уловен в капан. Втренчи се в Харпър. Бяха заедно толкова за кратко…

— Ще се върнеш ли?

Харпър се усмихна, но сякаш насила.

— Да, разбира се, че ще се върна. Ще ти позвъня.

Ще му позвъни? Усети как се паникьосва. Дори не знаеше как работят телефоните, не знаеше какво е телефон или къде…

— Агент Галахър ми даде телефонния номер на имението — обясни тя, сякаш бе прочела мислите му. — Ще ти се обадя.

— Добре тогава, всичко е уредено — обади се дядо му. — Найджъл.

Джак протегна ръка към Харпър, изпълнен с неувереност и с желание да я целуне. Тя също изглеждаше неуверена, но пристъпи напред, прегърна го набързо, притисна се към него и после се обърна. Тръгна си. Замина.

Харпър. Трябваше да я помоля да остане.

— Последвай ме — подкани го дядо му. — Ще направим кратък тур, а след това ще седнем и ще поговорим преди ангажимента ми в един часа.

Тур. Ангажимент. Толкова непознати думи. Главата го заболя. Джак последва дядо си и двамата излязоха от стаята с всичките й дивани, столове и кресла в синьо и златисто. Озоваха се в огромно открито пространство с толкова висок таван, че Джак трябваше да си изкриви врата, за да го види. Всичко наоколо беше от лъскав камък, бял и сив с ивици и сякаш с реки в него. Джак искаше да протегне ръка и да го докосне. Да го почувства с върховете на пръстите си — как бе възможно една скала да е толкова гладка? — но не го направи, вместо това скръсти ръце зад гърба си, също като дядо си.

Имаше килими с цели гори под краката му — птици, дървета, цветя в червено, синьо, жълто и непрогледно черно.

Неговият дядо му показа още една стая с мебели за сядане, този път в зелено и бяло, след което влязоха в друго помещение, с толкова високи лавици, че достигаха чак до тавана. Те бяха пълни с… книги. Джак ококори очи и сърцето му подскочи. Толкова много, много книги. Повече книги, отколкото си бе представял, че има на този свят.

— Агент Галахър ми каза, че можеш да четеш.

— Да — промърмори Джак, неспособен да откъсне очи от лавиците с книги, докато мъжът му говореше.

— Е, можеш да вземеш която и да е от тези. Бог знае, че никой в тази къща не ги чете.

Джак усети как веждите му се изстрелват нагоре.

— Никой не ги чете?

Не разбираше. Сърцето му подскачаше и препускаше при новината, че толкова много книги изобщо съществуваха. Все още беше на средата на „Граф Монте Кристо“, но искаше да прегледа тези тук. Искаше да избере следващата си книга, а после по-следващата. Искаше да ги натрупа във висока купчина и веднага да започне да ги чете.

— Предполагам, че всички са прекалено заети. Младите хора винаги са заровили носове в телефоните си. Един бог знае какво правят. Социални медии навярно.

Джак нямаше представа какво е това, затова си придаде разбиращо изражение и кимна. Дядо му го изведе от стаята, но Джак огледа големия коридор, за да се увери, че ще може да намери обратния път до тук.

Възрастният мъж го заведе в кухнята, която беше толкова голяма, че Джак застана на прага с увиснало чене. Беше по-голяма, отколкото две негови хижи, пет пъти по-голяма от кухнята на неговата бака. Джак преглътна. Имаше толкова много храна. Направо пред него, чакаща да бъде взета. Младият мъж се извърна, нещо в цялото това изобилие го изпълни с някаква тъга. Престори се, че не е почувствал нищо. Всъщност дори не беше сигурен какво точно беше почувствал.

— Джак, това е Мари. Тя е нашият шеф и ако ти се дояде нещо, само й кажи.

Шеф?

Закръглената червенобузеста жена му се усмихна и му подаде ръка. Джак я стисна.

— Аз приготвям храната тук — осведоми го тя и му смигна. — Имаш ли любимо ястие, за което трябва да знам, Джак?

— Ъ? — Той трескаво се замисли. Знаеше, че беше постъпил нередно, когато бе изял суровото месо в дома на Галахър. От сега насетне от него се очакваше да яде сготвена храна, това поне го разбираше. Разбираше, че ще бъде нецивилизовано да яде нещо сурово. Освен суши, беше му казала Харпър. Той не знаеше какво е това, но си каза, че щом е сурово, сигурно ще му хареса. — Суши.

Веждите на Мари направиха някакво смешно движение, но тя отново се усмихна.

— Тогава непременно ще го добавя към менюто.

— Много добре — съгласи се дядо му, изведе Джак от кухнята и двамата продължиха по коридора.

Джак не знаеше как ще намери обратния път, ако реши да си тръгне. Дядо му отвори една голяма врата със стъкло в горната част и младият мъж помириса птиците, преди да ги чуе. Спря се, объркан. Дядо му се засмя.

— Чуваш ли пеенето? Приятно е, нали? Идва откъм птичарника — поясни той. — Навярно там е моята жена, Лони. Ела с мен.

Птичарник? Крясъците на птиците станаха по-силни и сърцето на Джак замря. Не приличаха на никой друг птичи език, който бе чувал досега, а и птиците, които слушаше сега, не пееха… те… кряскаха. Какво ставаше?

Последва дядо си в друго голямо помещение с високи дървета, които не растяха в земята, а в… гърнета покрай стените.

Той се зачуди как си шепнеха едно на друго, когато нямаха дълбоко място под земята, където да се срещнат. В средата на помещението имаше три огромни клетки, стигащи почти до тавана. Птичи замъци, направени от пръти. Вътре гъмжеше от стотици птици с цветове, каквито Джак никога не беше виждал.

— Цветни птици — промърмори той с опулени очи, крясъците им късаха сърцето му.

Една жена, цялата в бяло, изплува иззад една от клетките и му протегна ръката си. Тя го огледа от главата до петите и Джак изпита същото чувство, както когато си мислеше, че някой го наблюдава. Космите на тила му настръхнаха.

— Здравей — измърка тя като лисица, готвеща се да изяде плячката си. — Я се виж. Ти си точно такъв, какъвто си те представях.

— Одрал е кожата на Хол-младши, нали?

Жената погледна към дядо му.

— Ммм — отново измърка. — Аз съм Лони.

— Тя е твоята доведена баба — представи я Хол, а тя го изгледа така, сякаш беше ядосана, защото това, което бе казал, не беше вярно. Жената наистина изглеждаше много по-млада от дядо му. Протегна ръка и Джак я пое в своята, забелязвайки, че ноктите й бяха дълги, остри и яркорозови. С единия от тях тя погъделичка дланта му, малко преди той да си отдръпне ръката. Може би се опитваше да го накара да се засмее, да му каже, че всичко това е само една шега. Надяваше се да е така, но… — Синът й, Брет, и дъщеря й, Габи, също живеят с нас. По-късно довечера ще се запознаеш с тях.

— Сигурно обичаш животните, Джак — заговори Лони. — Това е общото помежду ни. — Махна с ръка, сочейки кряскащите птици. — Нямам търпение да открия какво друго общо имаме.

Джак нямаше представа какво да каже на жената птица с остри нокти, затова просто стоеше и изумено я зяпаше.

— Ще ми кажеш, ако се нуждаеш от нещо при настаняването, нали?

Лони му смигна, но това беше различно смигване от онова на Мари, макар да не беше сигурен по какво се различаваше.

Той кимна, искаше час по-скоро да се махне от тази жена, която изпитваше удоволствие да кара красивите неща да плачат.

Забърза след дядо си и си пое дълбоко дъх, когато писъците на птиците заглъхнаха. Влязоха в по-малка стая с два дивана и две кресла. Всичко наоколо беше в жълто, в най-различни отсенки.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Само да не е яйчен пунш, моля.

Дядо му се разсмя.

— Не си падаш по него, а? Аз също. — Той му подаде чаша вода и Джак с благодарност отпи голяма глътка. — Сигурен съм, че имаш въпроси, Джак. Така че питай. Какво те интересува?

— Бих искал да разбера за баща ми — отвърна Джак. — Агент Галахър ми каза какво се е случило с него и моята… майка, но… какъв човек е бил той? Кой е бил?

Лицето на дядо му доби тъжно изражение и Джак се зачуди дали не биваше да го пита, но после устните на възрастния мъж се извиха нагоре и той се облегна назад в креслото.

— Беше много умен — подхвана той. — Всички го казваха от минутата, в която се роди. Много бързо схващаше всичко, беше добър във всяко нещо, с което се заемеше. Имаше толкова много… — Гласът му заглъхна, сетне той се изправи и тонът му отново стана уверен. — Потенциал.

Потенциал. Баща му е бил умен. Схващал бързо нещата. Той е имал… потенциал. Надежда. Надежда за… добър живот. Джак запомни думата. Хареса му. Запита се дали и той също имаше потенциал. Може би го беше наследил от баща си заедно с външния вид. Прокара ръка по брадата си.

— Предполагам, че ще искаш да се избръснеш, след като се настаниш в стаята си.

Джак кимна бавно, неуверено. Подрязваше брадата си с джобния нож, ала не бе бръснал лицето си, откакто бе започнало да брадясва. Брадата го топлеше през зимата. Тя беше знак за останалите, че той е зрял мъж и може да има потомци.

Но всички мъже, които бе видял досега в цивилизацията, имаха обръснати лица. Предполагаше, че жените в цивилизацията смятаха, че има други по-важни неща, отколкото чифтосването и потомците. Джак отново прокара пръсти по челюстта си, чудейки се какво би й харесало на Харпър.

— Както и да е — въздъхна дядо му. — Баща ти беше добър човек. Щеше да има добър живот, ако онази жена… — Стисна зъби за миг, после вдигна ръка към брадичката си и я потри, преди да продължи: — Е, ще се задоволя с това да кажа, че бих искал нещата да са различни, но това е положението.

Това е положението.

Дядо му не изглеждаше щастлив от това и Джак внезапно се почувства още повече не на място. Стой неподвижен, не се движи. Не се превръщай в плячка. Знаеше, че това не беше правилната дума, но беше най-добрата, за която се досети. Животните надушваха смущението и страха и се възползваха от това. Същото правеха и хората, той го знаеше, но не можеха да ги подушват. Вместо това използваха очите и умовете си.

Той още не знаеше дали дядо му беше добър, или лош. Надяваше се да е добър, но докато не се увери в това, щеше да го наблюдава. Тази къща го караше да се чувства особено с високите си студени стени, красивите затворени в клетки птици и с обитателите си, които имаха странен вид и говореха неща, които го караха да мисли, че имаха нещо друго наум, което той щеше да разбере, ако слушаше внимателно.

— Като заговорихме за баща ти, Джак, неговото падение започна заради една жена. — Дядо му изглеждаше ядосан. — Ще ми е много неприятно да видя същото да случва и с теб.

Джак се облегна назад, приковал поглед във възрастния мъж. Харпър. Той говореше за Харпър. Силен гняв прониза гърдите му.

— Жената, която доведе днес, тя очевидно не е от нашия сой.

Джак имаше някаква представа за какво говори дядо му, но остана мълчалив. Чакаше да чуе всички думи, за да ги свърже наум. Да ги разбере.

— Името Феърбанкс носи големи привилегии, но също и известни затруднения. По-конкретно, другите ще искат да те използват заради това, което можеш да направиш за тях. Ето защо баща ти свърши така зле. — Дядо му го изгледа настойчиво, после въздъхна. — Знаеш ли какво означава златотърсачка, Джак?

Златотърсачка. Някоя, която копае, за да намери злато? Но не мислеше, че дядо му има това предвид. Бавно поклати глава.

— Това е жена, която те желае заради парите ти, синко.

— Аз нямам никакви пари — бавно изрече Джак.

— Ти не си имал никакви пари. Но сега си Феърбанкс. Всичко това… — махна с ръка във въздуха — е на твое разположение.

— Какво?

— Какво е на твое разположение? Ами тази къща, възможностите, които името Феърбанкс отваря пред теб, а може би някой ден и компанията „Феърбанкс“, Джак. — Той се наклони напред със замислено изражение. — Ще те науча на основното. — Повдигна вежди. — И някой ден може би… можеш да наемеш способни хора, които да се справят с особеностите на бизнеса. — Изправи се, изглеждаше… по-обнадежден. — Някой ден ще имаш свой син и тогава всичко това ще бъде негово. Така се наследява една компания, Джак. Така фамилното име се предава от поколение на поколение.

Джак превъртя в ума си всичко, което бе казал дядо му. Той вярваше, че майката на Джак бе съсипала живота на баща му. Мислеше, че Харпър също ще съсипе живота на Джак. Че тя беше златотърсачка, която го искаше заради парите му. Но Харпър го бе целунала още преди да знае, че той притежава каквото и да било. Преди дори да узнае, че той е Феърбанкс. Преди още да има фамилно име.

Освен това той й вярваше. Тя беше честна и мила и бе плакала за Пъп, защото Джак го бе обичал. И най-важното, той я бе помирисал. Тя беше неговата самка, неговата половинка. Това беше всичко.

Дядо му се изправи.

— Както и да е, ти сигурно си уморен. Друг път ще поговорим за това. — Погледна часовника на китката си. — Трябва да вървя. Нека ти покажа твоята стая. Позволих си да поръчам на нашата икономка, Бернадет, да купи някои дрехи и каквото още е нужно за теб.

Джак също се изправи. Излезе от стаята след дядо си, който го поведе към стълбище, толкова голямо и широко, че Джак можеше да живее там.

Стаята му беше по-надолу по дългия коридор, покрит с толкова мек килим, че все едно краката му стъпваха по свежа пролетна трева, усещаше го дори през обувките. Вървеше, като подскачаше леко, докато дядо му не го изгледа с поглед, който го застави да спре.

— Надявам се, че ще се чувстваш удобно тук, Джак — рече дядо му и Джак го последва в просторна стая с огромно легло в средата, при това не само с едно одеяло, не и с три, както леглото на Харпър, а с толкова много, че Джак имаше чувството, че ще спи върху облак.

Младият мъж бавно пристъпи вътре.

— Банята е зад онази врата. Новите ти дрехи са в дрешника. Просто остави старите на пода и прислужницата ще… се погрижи за тях. — Джак се извърна отново към дядо си, който имаше вид, сякаш бе изял нещо развалено, но бързо бе заменен с усмивка, която само раздвижи устните му. — Добре дошъл у дома, Джак!

След тези думи дядо му излезе, затваряйки вратата зад себе си.

Джак огледа стаята за минута, после влезе в банята и се приближи до огледалото. Изправи се пред него и бавно извърна лицето си на една страна, после на другата. Приличаше ли на мъжа от снимката? Неговият баща? Не виждаше приликата, но дядо му твърдеше, че прилича. Лицето на Джак беше загоряло от слънцето — зимното и лятното — и беше по-тъмно от лицата на дядо му и на агент Галахър. Страните му бяха обветрени, а кожата напукана от вятъра, брадата му беше корава и… неравна. Той я бе подстригвал опипом.

Джак имаше белег под скулата, където русокосото момче го бе срязало през онзи ужасен ден.

Изглеждаше различен от всички тях. Странен. Див. Изглеждаше така, защото наистина беше такъв.

Замисли се за нещата, които бе извършил — някои, защото не бе имал избор, други, защото бе искал да живее. Но сега можеше да бъде различен. Би могъл да бъде като тях. Харпър беше приела как изглежда онази част от него, която й бе показал, но тя никога не биваше да узнава как бе пълзял и убивал. Не биваше да си го представя как е изглеждал в най-лошите си времена. Никога не биваше да знае, че онази част от него дори съществува. Тук… в Торнланд, той можеше да загърби всичко това. Само Дрискол знаеше за онази част от него, а Дрискол беше мъртъв. Джак би могъл да бъде… цивилизован. Би могъл да бъде човек — изцяло човек, само човек. Така Харпър никога нямаше да зърне звяра в него.

Взе една бутилка, на която пишеше, че съдържа пяна за бръснене, огледа другите бутилки върху рафта над мивката и преглътна с усилие, когато видя нещата, без които беше живял толкова много години. Усещаше всичко… голямо. Миришеше на голямо. Всичко това беше огромно, по-голямо, отколкото го помнеше, по-бляскаво, повече. Много. Пристъпи в спалнята, затваряйки вратата зад гърба си.

Добре дошъл у дома, беше казал дядо му.

Тогава защо все още се чувстваше изгубен?

Глава 39

— Влез! — извика Марк, свали ръце от клавиатурата и се облегна назад в стола зад бюрото. Лори надникна вътре.

— Отивам до супермаркета. Искаш ли нещо специално за вечеря? — Тя се усмихна. — Мисля, че най-после приключихме с остатъците от празника.

Марк се засмя. През последните няколко дни двамата ядяха пуйка на закуска, обяд и вечеря — ноември също бе внесъл своя щедър дял пуешко — и той смяташе, че още дълго няма да иска да погледне тази конкретна птица.

— Какво ще кажеш за по една сочна пържола за довечера?

— Звучи добре.

Тя се накани да излезе и Марк се приведе напред.

— Лори?

Жена му се обърна, изражението й беше изненадано, питащо.

— Ъ. — Исусе, нима бе забравил как се прави това? Как да разговаря със собствената си съпруга? През последните седмици двамата бяха водили няколко разговора, макар и сковани, но все още се затрудняваха да общуват. — С изключение на това, че на Джак очевидно му липсват познания за обикновените неща, какво мислиш за него?

Изминали бяха няколко дни, откакто Джак и Харпър бяха на гости в дома им, и макар че двамата коментираха празника с топлота, той не бе разговарял с нея за конкретни неща. Но сега официално се бе върнал на работа и през последните часове се бе заровил в имейли и се чудеше по кой път да поеме. Не желаеше тези случаи да се превърнат в „студени“ досиета или поредните неразкрити убийства.

Лори колебливо се върна в стаята, сякаш се боеше, че не е чула правилно молбата му да поиска мнението й по въпрос, отнасящ се до работата — или поне донякъде. Сбърчи вежди за миг, като че ли обмисляше въпроса.

— Той притежава доброта и… невинност… — Тя седна на стола пред бюрото му и като я видя да седи там със замислено изражение на лицето, нещо се стегна в гърдите му. — Макар че той е истински мъж. — Изгледа го с вдигнати вежди и той се захили. Предполагаше, че всяка жена би забелязала това. — Но… не знам. Очите му… таят тайни. Сякаш има нещо… което той иска да скрие от всички. Би могло да е липса на увереност, но… — Тя поклати глава. — О, ето че отново се увлякох и ти предлагам интуицията си, когато ти искаш факти.

Той бавно поклати глава.

— Не, мен ме интересува именно твоята интуиция.

Жена му сведе очи и страните й поруменяха, когато се усмихна свенливо. При вида на щастливото й лице, Марк мислено се прокле. Запита се кога за последен път я бе накарал да се почувства така? Не можеше да си спомни.

Тя вдигна глава.

— И, о, начинът, по който гледа Харпър, Марк. Той я обожава.

Марк преплете пръсти.

— Мислиш ли, че това е за добро?

Тя сви рамене.

— Имаш предвид дали според мен той би могъл да я превърне в своя единствен свят, когато той би трябвало да се съсредоточи, ами… върху целия свят?

— Да, точно така.

Лори извърна поглед настрани и отново се замисли.

— Може би. Но мисля, че Харпър е момиче, което се осланя на интуицията си. Според мен тя ще му помага и ще го насочва, но когато се налага, ще се отдръпва.

— Надявам се.

— Аз също — кимна тя.

За миг двамата останаха да седят така, втренчени един в друг и усмихнати. Имаше неща, които трябваше да бъдат изречени, макар че Марк не беше сигурен откъде да започне, нито дори дали искаше да направи това. Не още. Не и сега. Тогава кога? Звънът на мобилния телефон го спаси от отговор на мислените му въпроси.

— Вдигни — рече Лори и се изправи, видимо облекчена от прекъсването. — Ще се върна след час.

Марк кимна и протегна ръка за телефона, докато тя се измъкваше през вратата. Усети чувство за празнота, но едновременно с това се зарадва, че бе излязла. Въпреки всичко този разговор представляваше стъпка напред и за двамата и Марк бе доволен от това.

— Марк Галахър.

— Агент Галахър. Обажда се Кайл Холбрук, връщам обаждането ви.

Бившият асистент на Айзак Дрискол. За миг Марк се стресна от дълбокия тенор на мъжа. Звучеше като много по-възрастен, но Марк знаеше от профила му в интернет, че мъжът беше в средата на трийсетте.

— Да, благодаря, че ми се обаждате, господин Холбрук.

— Разбира се. Щях да ви се обадя по-рано, но отсъствах заради празниците. Отнася се за доктор Дрискол, така ли?

— Да. За съжаление, аз разследвам убийството му. Айзак Дрискол е бил намерен мъртъв. Разбрах, че преди шестнайсет години сте били негов асистент в проучването му.

От другата страна на линията мигом се възцари мълчание.

— Убит? Исусе. Не съм го очаквал. Предположих, че ми се обаждате, защото той е направил нещо… странно.

Странно?

— Защо ще предполагате подобно нещо, господин Холбрук?

Ново мълчание.

— Ами, ако трябва да съм честен, от години не съм се сещал за Айзак, затова се върнах в миналото, когато чух съобщението ви. Но той бе станал доста… странен към края на пребиваването си тук. Чувствам се зле да го казвам сега, когато той е… мъртъв. Но честно, бях щастлив, че напусна. Той винаги дърдореше за война и как всички ще умрем, защото хората били егоистични и глупави и не можели да мислят отвъд собствените си нужди. Ала най-обезпокоителното от всичко беше, че той се опита да ме убеди, че трябва да започнем да правим изследвания върху хора. Но не само като ги караме да попълват въпросници или анкетни карти, а като ги поставяме в реални ситуации, за да видим как ще реагират. Но както всички знаят, системата за социалните грижи не работи по този начин. Нито дори психологическите проучвания. Не можеш емоционално да бележиш човешко същество в името на изследването си.

Марк кимна, усещайки как в костите му започва да се промъква студ.

— Имате ли някакво основание да вярвате, че той е претворил приказките си в дела?

— Не. Всъщност смятам, че тъкмо това беше причината да се пенсионира по-рано. Осъзнал е, че работата му го навежда на нездравословни идеи. Но когато чух да споменавате името му в съобщението си, се притесних да не е постъпил на работа някъде другаде и да е направил нещо неетично, дори… неморално. Радвам се да чуя, че не става дума за това, макар да съжалявам, че му се е случило нещо толкова ужасно.

Мислите на Марк бясно препускаха.

— Господин Холбрук, ако ви изпратя по имейла няколко снимки, ще можете ли да ми кажете дали сте виждали някои от хората на тях?

— Разбира се. В момента електронната ми поща е отворена, така че можете да ги изпратите.

— Добре, чудесно. Ще отнеме само секунда.

Марк написа бърз имейл, прикачи снимките на Джак и Емили Бартън, запазени в диска на компютъра му, и натисна бутона за изпращане.

— Получих ги — обади се Кайл Холбрук след секунда. Настъпи кратко мълчание и гласът на мъжа отново се разнесе по линията. — Не, не познавам никого от тях. Предполагам, че не можете да ми кажете кои са те?

— Жената е била убита в Хелена Спрингс по подобен начин като доктор Дрискол.

— Господи! Две убийства? — Той прозвуча искрено шокиран, но разбира се, Марк можеше да съди единствено по гласа му. — А другата снимка, която ми изпратихте? Мъжът заподозрян ли е?

Марк се поколеба дали да нарече Джак човек, който е обект на интерес от страна на полицията, макар че всъщност той все още беше. Очите му… таят тайни.

— Той е живеел близо до доктор Дрискол — отвърна Марк, избягвайки отговора.

— Аха. Ами съжалявам, че повече не мога да ви помогна.

— Не, вие много ми помогнахте. Ако се сетите за още нещо, моля ви да ми позвъните.

— Естествено. Късмет, агент Галахър.

Марк затвори телефона и за няколко минути остана да се взира невиждащо в екрана на компютъра.

Той се опита да ме убеди, че трябва да започнем да правим изследвания върху хора.

Марк имаше лошо предчувствие за предмета, върху който са били съсредоточени изследванията на Айзак Дрискол. Или по-скоро върху кого.

Да го гледам, докато доктор Дрискол е готов да го тренира.

Дали Дрискол е изследвал Джак? Или просто го е „тренирал“? Или и двете? И докъде бе стигнал? Беше намерил бележките за странните наблюдения върху животни в хижата на Дрискол, но нищо повече. Трябваше да се върне там и да погледне под всички дъски на пода и под покривните греди, реши той, преди официално да приключи с огледа на местопрестъплението. Трябваше да има още нещо. Ако Джак не грешеше, мъжът е бил монтирал камери в гората, за бога!

Джак… Очите му… таят тайни.

— Какви други тайни криеш от мен, Джак? — промърмори Марк на себе си.

Дали той знаеше нещо повече за заниманията на Дрискол? Или самият Джак бе направил нещо, от което се срамуваше?

Разпечатката на картината на Битката при Термопилите лежеше върху бюрото му, наполовина скрита от купчина документи. Взе я и няколко минути се взира в нея, припомняйки си какво бе прочел за спартанците.

Те са обучавали децата си да стават войници, подлагали са ги на сурови изпитания по оцеляване, за да ги закалят и определят доколко са способни.

Деца… не дете.

Представи си хижата, в която Джак бе живял, неизползваните легла. Обща спалня, в която бе живял само един човек.

Ако Дрискол е оборудвал цялото място като лагер, кого друг е смятал да настани при Джак? И защо не го бе настанил?

Марк извади „картата“, която бе намерил в чекмеджето на Айзак Дрискол, и се вгледа отново в думата, изписана най-отдолу: Покорен.

Айзак Дрискол е бил запленен от спартанците и е възможно да е правел изследванията си с деца, като някак си е смесвал древните ритуали със съвременния си проект, каквото и да означаваше това. Вероятността беше прекалено отвратителна дори да си я помисли, прекалено налудничава, за да бъде анализирана в детайли, поне докато не се сдобиеше с повече отговори на въпросите си. Отново потърси в Гугъл, този път добави към търсенето за Термопилите и думата покорен. След няколко минути намери отговора. В памет на загиналите при Термопилите войници е бил издигнат паметник с надпис: О, страннико, върви на вси спартанци разкажи, че тук покорни на законите им ний лежим.

Монумент на мъртвите. Покорни войници. На картата е отбелязано мястото, където те лежат?

Студени тръпки плъпнаха в костите на Марк. Може би грешеше. Това беше само една дума. Само предчувствие, основаващо се на несвързани парчета от загадката, каквато представляваше този случай. Това беше изстрел в тъмното. И все пак… той взе телефона, обади се в офиса, готов да рискува и както се казваше, да си сложи главата в торбата. Кръвта му жужеше във вените, както винаги когато знаеше, че е попаднал на важна следа. Помоли да го свържат с шефа му и когато той се обади, Марк изрече без заобикалки:

— Мисля, че се налага да изпратим кучета, обучени да надушват човешки останки, в имота на Айзак Дрискол.

Глава 40

Тя почти не разпозна мъжа в панталон с цвят каки и стилна бяла риза, който се приближаваше към нея, но това беше той. Харпър познаваше походката му, начина, по който като че ли не вървеше, а се прокрадваше с тиха стъпка. И тогава той се усмихна — онази момчешка, непринудена усмивка, изпълнена с неподправено удоволствие — и сърцето й подскочи. Младата жена се спусна напред, той също, грабна я в прегръдките си и двамата се засмяха, сякаш не се бяха виждали от месеци, когато всъщност бяха минали само три дни.

Той я завъртя във въздуха, докато тя се смееше, сетне се наведе, за да може той да я целуне. Джак го направи и двамата въздъхнаха, щом устните им се сляха. Когато целувката свърши, той я пусна на мраморния под във фоайето на Феърбанкс.

— Обръснал си се — промълви Харпър, вдигна ръка и погали гладката му буза с едва набола брада.

Той беше абсурдно красив, с волевата си брадичка и високите скули, ала част от нея тъгуваше. Това беше първото външно доказателство за неговата промяна. Знаеше, че беше неизбежно сега, когато живееше като част от обществото. Знаеше, че промяната е положителна и за добро. Знаеше, че той ще се научи, ще придобие опит, ще израсне и ще се промени. Джак го заслужаваше. Знаеше всички тези неща, но при все това скърбеше за загубата на онази част от него, която бе загърбил, за да стане мъжът, какъвто бе роден да бъде.

Той се засмя, пусна я, а погледът му алчно я обходи, като че ли бе зажаднял за гледката.

— Ти не ми се обади — каза той и тя видя болката в очите му.

— Обадих ти се. Оставих четири съобщения.

Джак също се намръщи и погледна над рамото й. Тя се обърна. Беше забравила, че икономът все още стоеше близо до входната врата. Как се казваше? Мъжът беше зареял поглед някъде встрани, но Харпър тутакси се засрами от тази публична изява на чувствата.

Джак улови ръката й и я поведе през фоайето.

— Той е като невестулка — промърмори под нос и се наклони към нея, като пак се озърна назад. — Винаги се промъква из къщата.

Натърти на думата, сякаш беше нова и той я бе търсил специално, за да опише мъжа. Ухили се гордо и Харпър прихна, закривайки устата си с длан.

Той отвори широките махагонови врати, които стигаха до тавана, в коридора и я набута вътре. Тя рязко пое дъх и огледа с възторг впечатляващата библиотека с многобройни лавици, пълни с книги, от пода до тавана. В единия ъгъл бе запалена висока лампа редом с дълбокото кресло, тапицирано с червено кадифе.

— Там ли си бил? — попита тя, кимайки към креслото.

— Три дни — отвърна Джак, пусна ръката й и се отдалечи, навеждайки лице напред, докато оглеждаше всичките книги. — Не е ли невероятно? Ще трябва да чета до края на живота си, за да прочета всички тези книги.

— О, не съм сигурна, изглежда, си постигнал огромен напредък. — Тя многозначително погледна към леко наклонените купове книги до червеното кресло. — Наистина ли си ги прочел?

— Не всички. Някои не ми харесаха толкова, колкото други. Купът отпред са книгите, които искам отново да прочета.

Младата жена се засмя.

— Е, ако ще препрочиташ книгите, може би наистина ще се наложи да четеш до края на живота си.

Той щастливо се засмя.

— Научих толкова много нови думи, Харпър! — Вдигна глава и започна да изрежда: — Потиснат и озадачен. Обезпокоен. Примирение. Негодувание.

За секунда тя се вгледа изпитателно в него, отбелязвайки, че повечето от думите, които, изглежда, означаваха много за него, определяха емоции. Сърцето й се сви. Зачуди се дали той се бе опитал да опише на себе си чувствата, които бе изпитал през всичките изминали години, и се бе затруднил. Обичам те, помисли си Харпър за стотен път, откакто за пръв път го бе осъзнала, и, да, всичко се съдържаше в тези две простички думи. Наслаждаваше се на усмивката му, докато той се оглеждаше наоколо.

— Харесва ли ти тук, Джак?

Той приседна на ръба на масата пред него, скръсти нехайно ръце пред гърдите си, мускулестите му бицепси изпънаха плата на ризата. В този момент изглеждаше толкова различен от пещерния човек, когото бе наблюдавала в килията преди хиляда години, както й се струваше сега. В този момент той приличаше на… ами на Феърбанкс. Джак се замисли и сетне несигурно заговори:

— Някои неща ми харесват… харесва ми душът. — Ухили се. — Но тази стая ми харесва най-много. Някои от храните са добри. Но… не съм сигурен за хората, които живеят тук, или птиците.

— Птиците?

— Жената на дядо ми е жена птица. Има огромна стая със стотици птици. Те се наричат тропически и живеят в клетки.

— Аха. Птичарник.

Да, тя можеше да си представи колко странно му се е видяло това. Странно и навярно тъжно да види затворени в клетки птици, когато ги беше виждал само да летят свободни. На нея самата това й се струваше много тъжно.

— Птичарник — повтори Джак. — Да, това е думата. — Внезапно се изправи, пристъпи напред и я грабна в обятията си и макар да приличаше на един Феърбанкс, Харпър се зарадва, че все още се движеше като ловец. — Липсваше ми — изръмжа в ухото й и я избута назад, така че задните й части се опряха на съседната маса.

Тя потръпна от думите му, от докосването му, от мускулестото му тяло, притиснато към нейното. Разтвори крака, за да може той да пристъпи между тях.

— Ти също ми липсваше. Когато не ми позвъни, аз си помислих, че може би…

Харпър извърна очи от неговите, смутена от своята уязвимост.

Той отмести глава настрани, за да я застави тя да го погледне в очите.

— Какво?

— Ами че ти просто свикваш с новия си живот… така че…

— Така че не съм искал да те видя?

Харпър се изчерви.

— Да. — Поклати глава и се намръщи. — Не, аз разбирам. — Засмя се принудено. — Искам да кажа, че наистина би трябвало да посвещаваш цялото си време, за да опознаеш новия си живот.

Между очите му се появи дълбока бръчка.

— Струва ми се, че сега имам повече време. Не е нужно да ходя на лов, за да се храня, а и преди… ставах с изгрева и си лягах със залеза на слънцето, така че тук се почувствах много… уморен. — Смръщи вежди, сякаш не беше доволен от думите, които бе избрал. — Дните ми се струват… странни. Но, Харпър, аз искам ти да бъдеш част от моите дни. От всички мои дни. Искаш ли и аз да бъда част от твоите?

— Да — задавено кимна тя.

Той се усмихна и тя разбра, че повече думи не бяха нужни. Джак отново се наклони напред и прилепи устни към шията й, вдъхвайки уханието й. Тя отметна глава назад, за да го улесни.

— Трябва да попитам от кого да получавам съобщенията си — промърмори той. — Не искам пак да пропусна някое твое обаждане.

— Мм — изхъмка тя. — Радвам се, че намерих смелост да се отбия днес.

— Аз също — прошепна той, облизвайки бавно шията й, което я накара да простене.

Усети прилив на влага и силно пулсиране между краката си. Заби леко ноктите си в гърба му, а той отвърна с глухо ръмжене. Възбуда и страх се преплетоха в нея, както винаги когато той направеше нещо толкова явно… първично и животинско. Поредната тръпка в слабините я накара да изохка.

— Джак — въздъхна тя.

— Караш ме да се чувствам ликуващ — задъхано отрони той до врата й.

Тя леко се засмя, което се сля със скимтенето й, когато той захапа кожата й.

— Ликуващ?

— Мм — измънка Джак, вдигна глава и срещна погледа й със закачлива усмивка. — Това означава щастлив, че и отгоре. Чувствам се ликуващ, когато съм с теб.

О, господи, той беше толкова сладък! И секси. И… да, тя също се чувстваше ликуващо.

Джак впи устни в нейните в страстна, всепоглъщаща целувка и светът около нея се стопи. Той имаше вкус на канела и ухаеше на нещо ново… сапун или одеколон за след бръснене, какъвто никога досега не бе използвал. Беше едва доловим, приятен аромат, но тя си спомняше онази божествена нощ в нейното легло и как на сутринта кожата й все още беше напоена с миризмата му — чисто мъжка, на секс… на него. Знаеше, че в живота, освен на себе си, човек трудно можеше да не мирише и на нещо друго — сапун, прах за пране, — но щеше да й липсва чистият му аромат, преди да попадне в плен на безбройните продукти.

— Липсваха ми нашите целувки — промълви той, отново плъзгайки устни по шията й. — Липсваше ми да бъда в теб, да те любя. Искам още сега да бъда в теб.

Джак улови ръката й и я насочи към своята мъжественост, твърда, опъваща докрай панталона му.

Обля я гореща вълна. О, да! Тя също го желаеше!

— Не можем, Джак — простена тя. — Не и тук.

— Защо не? Никой няма да дойде тук.

Тя се засмя, но смехът премина във въздишка, когато той раздвижи бедрата си, търкайки възбудения си член между разтворените й крака. Втвърдените й зърна докоснаха гърдите му и електрически импулс се стрелна надолу към мястото, жадуващо той да го изпълни.

— Защото това е библиотеката на дядо ти. Това просто… не е…

Той леко се отдръпна и се взря в нея.

— Хората се любят само в леглото? — попита искрено заинтригуван и може би малко ядосан.

Това я накара да се изкиска.

— Ами… не, не само, но… обикновено. Нормално. Искам да кажа, че хората могат да го правят, когато пожелаят, с изключение на публично място. Дори тогава… някои го правят, дискретно. Те, ъ, наслаждават се на тръпката, ох, да бъдат заловени.

Сега той се взираше в нея с голям интерес. Страните му се бяха зачервили, както когато беше възбуден.

— Тръпката?

— Ами някои хора намират тръпка в това.

— А ти намираш ли… тръпка в това?

Тя се засмя и поклати глава.

— Не, по принцип не. Макар че, знаеш ли, не бива да се отказваш от нещо, преди да си го опитал, и така нататък.

— Не бива да се отказваш от нещо, преди да си го опитал — повтори Джак, бърчейки вежди. Господи, той беше така възхитително секси. — Искам да опитам всичко с теб, Харпър.

Тя изпъшка, взе лицето му между дланите си и приближи устните му към своите. Езикът му бавно проникна в устата й, имитирайки същото движение, което правеше с бедрата си, докарвайки я до лудост, до…

— Хм.

Харпър ахна от изненада, изправи се, а Джак застана пред нея. Тя пъргаво се плъзна от масата, извърна се, оправи блузата си и бързо приглади косата си.

Дядото на Джак стоеше на прага и се взираше в тях с неодобрително стиснати устни.

— Сър — прекалено забързано изрече тя, прекалено задъхано. — Ъ, здравейте, господин Феърбанкс, сър, радвам се да ви видя.

Той изгледа първо нея, после измери с поглед и двамата. Тя не посмя да погледне надолу към Джак, макар че вътрешно се сгърчи, защото много добре знаеше как изглежда отпред доскоро безупречно изгладеният му панталон.

Малко е да се каже, че беше засрамена.

— Вечерята е почти готова — оповести дядо му. — Цялото семейство е тук. Исках да се уверя, че ще се присъединиш към нас, Джак.

Харпър не пропусна как той натърти на името на Джак и пропусна нейното.

— О, ами аз вече трябва да вървя…

— Харпър ще остане — заяви Джак, без да откъсва поглед от дядо си. Улови ръката й. За един напрегнат миг те се взираха един в друг. Дали тя не пропускаше нещо? Младата жена осъзнаваше неловката ситуация, но дядото на Джак я правеше десет пъти по-лоша. Джак се наведе напред, помириса въздуха и смръщи вежди. — Какво е това? — попита със странна нотка в гласа.

Дядо му изтръска предницата на ризата си, внезапно добил смутен вид поради някаква причина.

— Ъ, цигарен дим. Лош навик. Обещах на Лони да ги откажа. — Погледна към Харпър с лека усмивка. — Извинете ме за грубостта. Останах изненадан, че Джак има компания. Разбира се, че може да се присъедините към нас за вечерята.

— О. Хм… — Джак стисна ръката й и тя го стрелна с бърз поглед. Разбра, че той й казваше, че иска тя да остане, да не отказва вечерята. Моля те, говореха очите му. — Благодаря за поканата. С удоволствие ще се присъединя към вас.

Господин Феърбанкс я удостои с не особено искрена усмивка.

— Добре. След пет минути ви очакваме в трапезарията.

След тези думи той се обърна и излезе. Харпър отново приседна върху масата, заровила лице в шепите си.

— Уф! — изпъшка тя, вдигайки очи към Джак. — Току-що направих ужасно впечатление, нали?

Лицето му отново придоби замислен вид, докато осмисляше думата впечатление, а после бавно поклати глава.

— Моят дядо… — Той погледна зад нея, сякаш търсеше правилните думи. — Мисля, че е бил различен човек, преди… моят баща да умре. По-добър човек.

— Кое те кара да мислиш така?

— Усмивката му на снимките тук… онези преди и онези… след. Различна е.

Тя го погледна изучаващо. Вярваше на преценката му. Той беше изключително интелигентен и възприемчив. Помисли си, че за нея беше чест, задето я искаше в живота си. Той бе избрал нея. Но всъщност Джак не бе имал много възможности за избор. Престани, Харпър. Имаше този навик да се убеждава, че хората я избират поради липса на нещо по-добро. Може би това ниско самочувствие беше плод на действителни обстоятелства, но в един момент тя трябваше да открие собствените си качества и достойнства и да повярва в тях. И може би точно сега беше този момент.

Пое ръката му.

— Да вървим. Да ме запознаеш с новото си семейство.

Докато приближаваха до трапезарията, тя чу гласове, звън на чаши и женски смях. Вдясно имаше тоалетна и Харпър, чувствайки се нервна, спря.

— Първо ще се освежа и ще се срещнем там. Върви без мен — каза и кимна към стаята пред тях.

— Добре — съгласи се Джак, приведе се и бързо я целуна по устните. — Побързай — изрече само с устни, отвори широко очи и обърна глава към стаята, където другите вече чакаха.

Тя притисна ръка към устата си, за да не се засмее на глас, а устните му се извиха в лека усмивка, преди да се отправи към трапезарията.

Отне й минута, за да се освежи, да поеме няколко пъти дълбоко дъх и да се запъти безшумно към трапезарията. Когато приближи, чу гласа на господин Феърбанкс да произнася името й и се закова на място. Той стоеше директно от другата страна на вратата и казваше нещо за нея, думите му бяха придружени от звън на кубчета лед в чаша.

— Знам, че все още си нов в цивилизования живот, Джак, но ние не се разгонваме като животни — промърмори той, очевидно стараещ се да говори тихо.

Сърцето на Харпър се сви. О, господи! Наистина беше зле, както предполагаше. Заля я вълна на срам.

— Аз не бях разгонен — спокойно отвърна Джак. — Аз правех любов.

Харпър се смръщи, въпреки че й идеше да прихне шумно от смях. Ха! Джак. Стисна устни и потисна въздишката си. Той беше толкова сладък и понякога, без да иска, толкова дяволски неуместен.

Господин Феърбанкс се задави, явно отпивайки от питието си, и кратко се изсмя, преди да се прокашля.

— Така да бъде, но, ъ, в момента имаш много по-важни неща, върху които трябва да се съсредоточиш. — Той замълча и Харпър предположи, че отпива от питието си, защото се чу подрънкването на лед в чашата. — Видях купчина книги в библиотеката. Възнамеряваш да ги прочетеш?

— Аз вече ги прочетох.

Отново последва мълчание — изненада? — и господин Феърбанкс заговори:

— Много впечатляващо. Добре. — Харпър чу звук, който приличаше на потупване по рамото. — Напредваш много бързо, синко. За нула време ще бъдеш един от нас.

Харпър отстъпи тихо назад, сетне закрачи с твърда стъпка, така че потракването на токчетата й да се чува по мраморния под, и влезе в трапезарията с широка усмивка на лице.

Джак тутакси се отправи към нея, сграбчи ръката й и я целуна по бузата. В отговор тя му се усмихна.

— Харпър — посрещна я господин Феърбанкс.

— Сър, отново благодаря за поканата.

Той кимна.

— Добре дошла. Искаш ли нещо за пиене? — попита, като кимна през рамо към количката с напитките, където очевидно бе стоял, докато Харпър го бе подслушвала.

— Не, благодаря. Ще пия само вода с вечерята.

Хората, стоящи в другия край на помещението, се приближиха. Най-отпред вървеше по-възрастна жена с дълга руса коса с елегантна прическа и жълта рокля. Харпър не беше виждала толкова красива персона. Съпругата на дядото на Джак, неговата доведена баба, предположи тя. Жената й протегна ръката си със съвършен маникюр.

— Аз съм Дони Феърбанкс. Ти сигурно си Харпър.

— Да, госпожо. — Тя разтърси ръката й. Жената вяло стисна нейната, като крило на ранена птица. — Приятно ми е да се запознаем. Благодаря за поканата за вечеря.

— О, няма защо. Мисля, че е много мило, че Джак си има малка приятелка.

Малка приятелка?

Домакинята погледна към Джак, който я съзерцаваше с изражение, наполовина враждебно и наполовина смутено. Той очевидно бе изпълнен с подозрения към „жената птица“. Всъщност тя наистина приличаше на тропическа птица. Пъстроцветна и наперена, с остри черти на лицето. Безсъмнено красива, но можеше да ти изкълве очите, ако й се удадеше възможност.

Приближи се втора жена. Тя беше на възрастта на Харпър, с руса коса до раменете и със същите деликатно изострени черти като на Лони. Усмихна се сковано на Харпър, очите й я огледаха преценяващо от глава до пети, при което Харпър изпита желание да запристъпва от крак на крак, обяснявайки защо е облечена толкова небрежно. Не съм очаквала да остана за вечеря. Не съм облечена подходящо за вечеря, както очевидно е прието тук, за разлика от домовете на повечето хора. За кратко си припомни топлото посрещане, което двамата с Джак бяха получили в дома на семейство Галахър, които веднага ги приеха като свои близки, и я бодна съжаление. Ще ми се сега да бяхме там. Не тук, с тези хора, които очевидно ме възприемат като нежелана натрапница.

— Аз съм Габи.

Тя протегна ръка на Харпър, ръкостискането й беше също толкова вяло като онова на майка й, придружено с фалшива и отегчена усмивка.

— Харпър — представи се гостенката.

Младата жена се отдръпна настрани, усмивката й изчезна също толкова скоростно, колкото се бе появила, а лицето й застина в изражение на върховна апатия.

— Е, здрасти. — Млад мъж пристъпи напред, също протягайки ръка на Харпър. Тя я пое. Най-после някой, който, изглежда, не се страхуваше да я докосне. Той стисна силно ръката й в своята и й се усмихна, разкривайки едрите си белоснежни зъби. — Аз съм Брет.

Погледът му бавно я обходи преценяващо и на Харпър й се прииска да се свие от неудобство.

— Здрасти. Аз съм Харпър Уорд. Приятно ми е да се запознаем.

— Брет и Габи са деца на Лони, а Брет работи за мен в Дърводобивна компания „Феърбанкс“ — обади се господин Феърбанкс. — Предполагам, че всички сте приблизително на една и съща възраст. Опитвам се да убедя Брет и Габи да научат Джак на новите технологии. Бог ми е свидетел, че никак не ме бива, когато става дума за тези нови приложения, които днешната младеж използва.

Усмихна се на Брет и Габи, която скръсти ръце и драматично завъртя очи. Леле! Нима тя наистина беше на възрастта на Харпър? Държеше се като дванайсетгодишно момиченце. Но нищо чудно Харпър да си правеше прибързани заключения. Всеки заслужаваше втори шанс, нали?

— С радост ще науча Джак на основните неща. Не си падам много по социалните медии, но мога да му покажа как работят. — Усмихна се на Джак и той я изгледа с облекчение, като отново пое ръката й в своята. — Той… навярно ще има нужда от мобилен телефон — добави тя, мислейки по-скоро за себе си.

Припомни си как през последните дни се бе почувствала като преследвач, когато постоянно му се обаждаше, без да получи отговор.

— Разбира се. — Господин Феърбанкс се намръщи. — Не мога да повярвам, че ми се е изплъзнало от ума. Джак, секретарката ми ще те снабди с мобилен телефон.

Харпър отново стисна ръката му и я пусна.

Жена в черно-бяла униформа надникна в стаята и обяви, че вечерята е готова.

— О, добре. Умирам от глад — измърка госпожа Феърбанкс.

Но очите й бяха приковани в Джак и тя облиза устните си. Нима тази жена… наистина ли имаше предвид това, за което изражението й подсказваше? Харпър мислено се смъмри. Със сигурност не.

— Ще ми позволиш ли?

Брет я хвана под ръка, преди тя да успее да възрази. Поведе я към масата, издърпа стола й и мигом се настани на съседния. От дясната й страна беше столът на домакина и тя стрелна поглед през рамо с пламнало лице. Челюстта на Джак беше здраво стисната, докато заобикаляше масата, за да заеме стола насреща й. Тя безпомощно му се усмихна.

Господин Феърбанкс зае челното място на масата, госпожа Феърбанкс седна до Джак, а Габи до майка си.

Поднесоха първото блюдо и разговорът се съсредоточи върху менюто. Харпър погълна една лъжица от гъстата доматена кремсупа и доволна въздишка се отрони от устните й:

— О, боже, това е много вкусно!

Брет се наклони към нея и й прошепна така, че да може само тя да го чуе:

— Много ми харесва как въздишаш.

Хей, почакай, какво беше това? Топлина обля лицето на Харпър, докато се опитваше да отгатне намека му. Сигурно й се бе причуло. Изгледа го шокирано, а той й се ухили самодоволно и леко сведе брадичка. Не й се беше причуло! Мили боже, що за хора бяха това?

За нула време ще бъдеш един от нас.

Господи, моля те, не го позволявай!

Погледна през масата и видя как Джак се е втренчил кръвнишки в Брет. Кожата й настръхна. Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото на Джак и ноктите му одраскаха гладката повърхност на дървената маса до чинията му.

— Той наистина ли току-що… изръмжа? — попита високо Габи с невярващ тон и лек кикот се изтръгна от устата й. — О, боже, той наистина го направи. Той изръмжа.

— Той наистина го направи, нали? — измърка госпожа Феърбанкс с очевидно одобрение.

Харпър не знаеше дали да се смее, или да плаче. Никога не бе срещала хора с такава липса на възпитание. А бе израснала в приемни семейства! За бога, та те бяха Феърбанкс! Да не би всичко това да беше някаква шега? Дали нямаше да се засмеят в следващата минута?

Очите на Брет се разшириха, когато зърна гневното изражение на Джак, побърза да се отдръпне от Харпър и посвети цялото си внимание на супата.

— Аз, ъ… ами… господин Феърбанкс, онази картина е много красива — заговори Харпър, кимвайки към платното с маслени бои, окачено над бюфета, изобразяващо поляна с цветя. — Онези в коридора навярно са от същия художник, нали?

— Имаш набито око — отвърна той и я изгледа одобрително. — Да, рисувани са от бабата на Джак. Тя беше удивителен талант.

Искрена тъга помрачи за миг лицето му и Харпър си припомни това, което Джак й бе казал за дядо си, че преди е бил по-добър човек… преди загубата си. Но дори да беше така, защо бе довел в дома си тази шайка от баракуди, зачуди се тя, докато оглеждаше Лони, Габи и Брет.

— Наистина е била — съгласи се Джак и вдигна очи към картината, явно решил да загърби Брет и похотливите му коментари. Харпър въздъхна облекчено. — Нарисувала е цветята много точно. Начинът, по който слънчевите лъчи ги огряват, малко преди слънцето да залезе.

Той сведе очи, явно засрамен, неуверен в преценката си.

— Е, едно момче, отраснало сред природата, би трябвало да е наясно — промърмори Габи и с отегчение отпи глътка от чашата с вода.

Гняв обзе Харпър и тя ядосано стисна салфетката.

— Да. Той би трябвало да знае. Той знае неща, които никой от нас няма да научи, дори ако изчете всички налични учебници. Той е експерт по природата и неговото познание е нещо, пред което всички ние би трябвало да благоговеем. Аз самата му се прекланям.

Вдигна чашата си с вода към Джак. Той я гледаше със срамежлива, но щастлива усмивка и широко отворени очи.

— Радвам се да го чуя — присъедини се господин Феърбанкс и вдигна чашата си към нея.

Харпър можеше да се закълне, че съзря уважение в погледа му, когато очите й срещнаха неговите.

— И така, Харпър, ти с какво точно се занимаваш? — попита госпожа Феърбанкс, зарязвайки лъжицата си във все още пълната си със супа купа.

Нима не бе заявила, че умира от глад?

Харпър остави хлебчето, което се готвеше да намаже с масло.

— Преди няколко години основах своя собствена фирма. Организирам планински преходи, водя туристи на пикник или на лов, или понякога просто на еднодневни екскурзии.

— Аз… разбирам — рече госпожа Феърбанкс, сякаш Харпър току-що й бе съобщила, че чисти химически тоалетни, за да се препитава.

— Основала си собствена фирма, така ли? А си толкова млада. Много предприемчиво — заяви господин Феърбанкс и изглеждаше искрено впечатлен. — Харесва ли ти работата?

— Да — усмихна се тя. — Но не смятам, че цял живот ще се занимавам с това. Планирам много скоро да се запиша на курсове в Мисула.

Господин Феърбанкс й кимна, сетне отново взе чашата си и се усмихна на сътрапезниците си.

— Е, позволете ми да предложа тост. За новите начинания — извърна очи към Харпър и се усмихна — и за завръщането на моя внук в семейството. — За миг сякаш изгуби дар слово, но бързо се окопити. — Мина доста време, откакто син на Феърбанкс е седял край семейната маса.

Всички вдигнаха чашите си, Брет се мръщеше, Габи отново въртеше очи, а погледът на Лони бе прикован в Джак. Харпър внезапно съжали, че не бе поискала нещо по-силно от вода.

Останалата част от вечерята измина сравнително по-неусетно, явно всички нямаха търпение да станат от масата. Поне храната беше невероятно вкусна, макар че Джак изглеждаше изпълнен с подозрение към всичко, което се сервираше, а госпожа Феърбанкс само чоплеше в чинията си.

Харпър забеляза, че Джак наблюдава как разчистват масата и когато домашната помощница започна да отнася почти пълните чинии, той я спря и тихо я попита:

— Какво правите с храната?

Тя сведе поглед.

— С храната ли, сър?

Джак се облегна назад и заговори още по-тихо:

— Храната, която ние не сме изяли.

— Ние… — Жената безпомощно се озърна наоколо, но никой освен Харпър не обръщаше внимание на този разговор. — Ние я изхвърляме, сър.

— О.

Джак се извърна, изражението му беше притеснено и потиснато. Той преглътна, сърцето на Харпър я заболя. Изпита срам за всяка хапка излишна храна, която самата тя бе изхвърляла на боклука. Колко често бе гладувал той? Колко често бе седял някъде в гората, прегладнял и самотен? Да види този излишък тук — това безсмислено прахосване — сигурно трябва да е невероятно потискащо.

Накрая господин Феърбанкс се изправи.

— Благодаря на всички за чудесната вечеря. Имам малко работа, която трябва да довърша, но, Харпър, беше мило, че се присъедини към нас. — Кимна й и всички останали също се надигнаха.

— Благодаря ви, господин Феърбанкс — изрече тя, когато той си тръгна от масата.

Джак се приближи към нея и пое ръката й, като метна заплашителен поглед към Брет, който вече се отдалечаваше. Тя нетърпеливо стисна ръката му и се остави той да я поведе навън от трапезарията.

Двамата изпуснаха едновременна въздишка на облекчение, когато поеха надолу по коридора и стигнаха до фоайето. Найджъл изникна сякаш от никъде и те се сепнаха, прикривайки уста с ръце, докато той ги извеждаше навън. И двамата сдържаха смеха си, докато вратата не се захлопна зад гърбовете им. Чак тогава прихнаха и почти тичешком се отдалечиха от къщата, напразно опитвайки се да заглушат кискането си.

Джак я натика под тентата над гаражната врата, от другата страна на къщата, и те най-после дадоха воля на смеха си. Харпър имаше нужда от разтоварване и се почувства сто пъти по-облекчена, когато кикотът й заглъхна. Всичко беше толкова абсурдно.

Те бяха ужасни. Може би с изключение само на дядото на Джак. Ала дори и той очевидно бе изтъкан от предразсъдъци и прекалено бързо съдеше хората, но не и когато това наистина беше важно. Защо не насочеше проницателните си преценки към Лони и нейните разглезени, непоносими деца? При все това… те бяха семейството на Джак. Той се нуждаеше от тях, ако искаше да успее в новия си в живот. Или поне се нуждаеше от това, което те можеха да му осигурят. Името Феърбанкс можеше да отвори всяка врата, недостъпна за обикновените простосмъртни — като самата нея.

— Какво мислиш за тях? — попита Джак, след като смехът им заглъхна. — На теб… хареса ли ти… компанията им? — попита той, повдигайки вежди.

— Те не са като семейство Галахър — леко се усмихна тя. Вдигна ръка и отмести кичур коса от челото му. — Но те са твоето семейство. Дядо ти е загрижен за теб, мога да се закълна в това. Той иска да ти помогне да се приспособиш. Да се научиш. Да успееш. Мисля, че би трябвало да му позволиш.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Добре. — Той преплете пръсти с нейните. — Кога мога да остана насаме с теб? — прошепна на ухото й и тя потръпна. — Искам да е още сега.

— Знам — простена Харпър. — И аз го искам. Но не желая да ставам причина за раздор между теб и дядо ти. — Веждите му се мърдаха нагоре-надолу, което означаваше, че той се опитва да си обясни думата. Тя му се усмихна с обич, повдигна се на пръсти и го целуна. — Ще те взема утре и ще ти покажа още малко от Мисула. А след това ще отидем за няколко часа в апартамента ми. — Усмихна му се многозначително.

— Няма да е достатъчно. Искам цялата нощ.

Харпър се засмя.

— Добре, ненаситнико! Но засега ще се наложи да се задоволим с това, което имаме. Не можеш да прекарваш всеки час от деня с мен. Десет хиляди книги все още те очакват да ги прочетеш. — Смигна му и той се ухили, но изглеждаше разочарован.

Тази раздяла е мъчителна и за мен, Джак.

Той въздъхна и отстъпи крачка назад.

— Добре. Някой ден ще имам собствена къща и ти ще дойдеш да живееш там с мен и нито една нощ няма да прекараме разделени.

— О, Джак! — пресекливо изрече тя, притисна се в него, целуна го, вдъхна го.

Неговата невинна простота. В момента той толкова много искаше това. Но тя отново се запита как промяната му, сливането и смесването с обществото ще го промени като цяло, ще промени желанията му. Знаеше, че няма да е честно от нейна страна да не му позволи да си тръгне, ако накрая се окаже, че неговата промяна означава той да се раздели с нея.

Глава 41

Снегът се бе стопил и земята беше мека и влажна под краката й. От време на време в далечината се чуваше кучешки лай, докато Харпър и агент Галахър си проправяха път през гората.

Тя се бе изненадала, когато той й се обади същата сутрин и я помоли да го закара до имота на Айзак Дрискол, въпреки че пътищата бяха значително по-проходими, отколкото преди седмица. Харпър бе предположила, че не особено успешната й кариера като полицейски консултант официално беше прикачила. Но агент Галахър й бе казал, че не само се нуждае от шофьор, но и би желал да използва помощта й да се „поразровят“ из гората, както той се изрази.

Харпър предложи Джак да дойде с тях и също да им помогне — или дори да я замести, — тъй като едва ли някой друг познаваше горите по-добре от него. Но агент Галахър не се съгласи и тя си помисли, че той се държи доста потайно относно цялата работа. И ето я сега насред гората, прекрачвайки изгнил пън, докато се взираше в листа хартия, който Айзак Дрискол бе нарисувал и очевидно бе държал в чекмеджето на нощното шкафче до леглото си.

— Шефе! — разнесе се глас зад тях.

— Да! — откликна агент Галахър, мина покрай нея и се отправи към мъжа, застанал в края на гората.

Тя го разпозна като един от сътрудниците, който държеше кучето, когато пристигнаха преди половин час.

Харпър отново сведе глава към картата. Агент Галахър й бе казал, че думата най-отдолу на листа — покорен — имала нещо общо със спартанците. Очевидно Дрискол е бил обсебен от тях. Младата жена обезсърчено въздъхна. Без конкретна отправна точка нямаше представа какво да търси. Нямаше нищо, което да прилича на някоя от традиционните карти, които беше виждала и преди.

— Два трупа, сър! — достигна до нея мъжкият глас.

Тя застина и очите й се разшириха. Два трупа?

Чу как агент Галахър бавно издиша.

— На деца? — попита той и нещо в тона му й подсказа, че той вече знаеше отговора.

— Изглежда, че да. Единият труп е на много малко дете, а другият — на по-голямо. От лабораторията ще ни кажат повече.

— Добре. Благодаря, Дейвид. Кучетата намериха ли нещо друго?

— Още не. Ще разширим периметъра на търсенето, ако се наложи, утре ще се върнем.

— Благодаря. Веднага ми съобщете, ако откриете нещо друго.

— Разбира се.

Харпър чу отдалечаващите се стъпки на мъжа, на име Дейвид, както и приближаващите се на агент Галахър, бавно се обърна и срещна погледа му. Той навярно бе отгатнал по изражението на лицето й, че е чула разговора, защото въздъхна и рече, почти на себе си:

— Надявах се да греша.

— Две деца? — прошепна Харпър, обхваната от ужас.

Имаше две деца заровени в гората. Чий деца?

Агент Галахър сериозно кимна.

— Намерили са две — заговори Харпър. — Мислиш ли… мислиш ли, че третата отметка означава още едно?

И ако го мислеше така, защо беше довел и нея тук? Кучетата явно сами бяха свършили работата.

— Не знам. Надявам се, че не. Има две червени отметки и една черна. — Ако червените означаваха местоположението на двата трупа, то черната навярно отбелязваше нещо друго. — Вълнистата линия прилича на поток или река, мислиш ли, че бихме могли да я намерим сега, когато снегът се е стопил?

Младата жена преглътна, за да събере сили, чувствайки се… отговорна за онези деца. Ако там имаше нещо, което би осигурило доказателство, за да върнат останките на семействата им, тя щеше да направи всичко по силите си, за да помогне.

Трябваше след малко да вземе Джак и доколкото знаеше, той още нямаше телефон, а и без това едва ли тук щеше да има обхват, но… той щеше да разбере. Когато му каже с какво се е занимавала, той щеше да разбере защо се е забавила.

— Може ли да се върнем и да видим местоположението на двата гроба? — попита тя.

Ненавиждаше дори произнасянето на думата гробове, но как другояче да ги нарече?

Агент Галахър кимна и двамата излязоха от гората и се отправиха обратно към къщата на Дрискол. Водачите на кучетата се бяха отдръпнали, оставяйки животните да водят. От мястото, където бяха застанали, тя можеше да види разположението на двата участъка, които бяха разкопани, мъже и жени в бели костюми и маски се бяха навели над тях. Заля я вълна на тъга и Харпър с все сили се постара да се овладее. За момента. Познаваше значението и облекчението от това най-после да имаш отговори и две семейства сега щяха да получат това. Трябваше да се съсредоточи върху своята задача. По-късно щеше да оплаче двете погубени деца.

Нищо чудно, че Джак ненавиждаше Дрискол и той му вдъхваше лошо чувство. Нещата, които той бе направил, и защо… тя потръпна. Това беше немислимо. Чудовищно.

И за пръв път тя се запита дали Джак й бе казал цялата истина за отношенията си с Дрискол, зачуди се дали не бе скрил част от историята. Запита се дали той не само е бил излъган, но и използван по някакъв отвратителен начин и сега се срамуваше да говори за това.

О, Джак.

Вдигна картата и сравни местата на двата гроба. Изглежда, се намираха точно там, където бяха отбелязани червените квадратчета върху картата. Погледът й се отмести към участъка отвъд, където в момента кучетата търсеха.

— Има река в онази посока, както и няколко по-малки потока — каза тя на агент Галахър. Ако вълнообразната линия изобразяваше вода. Замисли се за миг. — Бих могла да те заведа до всеки един от тях, но те се намират на километри от тук. Каквото и да е отбелязал Дрискол, би могло да е навсякъде. Макар че… — отново се вгледа внимателно за секунда в картата — отметката е начертана точно в края на вълнистата линия.

Не че можеше да се определи мащабът. Харпър въздъхна. Това беше, все едно да търсиш игла в копа сено.

— Знам — рече той. — Объркващо е. Но сега навярно разполагаме с две отправни точки, а това е повече, отколкото имахме. Ще кажа на екипа, че ще отидем с пикапа по-близо до онези реки.

Тя кимна. Не можеха да стигнат директно с колата до потоците. Но можеха да се приближат и после да продължат пеша. Няколко пъти беше водила туристи рибари до един от онези потоци, защото там имаше дълбоки вирове, гъмжащи от риба.

— Аз ще чакам тук.

Той се отдалечи, като стъпваше внимателно по разкаляната земя. Харпър отново погледна картата, питайки се какво я притеснява. Скицата беше съвсем проста, с четири графични символа и една дума. Вече я бе запомнила наизуст.

Агент Галахър в момента говореше с единия от мъжете и тя вдигна глава към синьото небе, по което се носеха пухкави бели облаци, за кратко потапяйки се в покоя на това място. Тук се бяха случили ужасни неща, но те всичките са били причинени от хора. Искаше й се тук да бъде царството на животните — само на тях, — както някога.

Обърна се в посока към старата хижа на Джак, където тя бе нахлула не само веднъж, а дори два пъти, и лека усмивка заигра по устните й. Припомни си как седяха до масата му, склонили глави една до друга, как четеше с него, как го целуваше… Пристъп на меланхолия стегна гърдите й при спомена за онази прекрасна простота, нещо, което никога повече нямаше да се повтори.

Когато понечи да се извърне в посоката към гробовете и агент Галахър, погледът й бе привлечен от планините. Ниско лежащите облаци смекчаваха острите върхове и те приличаха по-скоро на вълниста линия в небето, отколкото на остри шипове. Отново се обърна. Ами ако… Вдигна картата. Гробовете — двете отметки — сега бяха зад нея, но ако вълнообразната линия показваше планините, а не няколкото реки и потоци в обратната посока?

Но оставаше същият проблем. Планините бяха прекалено далече — на километри — така че мястото, отбелязано с третия знак, можеше да се намира навсякъде между гробовете и изходната точка.

Освен ако… Очите й се придвижиха от вълнистата линия към най-забулените от облаци върхове. Те си пасваха много прост начин. Защото картата беше начертана възможно най-просто. Така че, като се има това предвид, какво ще се получи, ако квадратът под планината просто показва визуалната представа за мястото, където планинските възвишения се спускат до земята, гледано точно оттам, където в момента тя стоеше?

Агент Галахър продължаваше да говори с другите мъже, затова тя заобиколи къщата на Дрискол, насочвайки се към дърветата пред нея, съсредоточена върху онази тъмна зона. Удобно място да скриеш… нещо реално. Но какво? Ако двете червени отметки означаваха къде са заровени труповете на децата, какъв друг ужас се криеше тук? Тя се спря, решила да се върне обратно. Щеше да изчака агент Галахър.

Тъкмо когато понечи да се обърне, слънцето освети едната страна на гората и тя забеляза купчина скали зад нарядко израсналите дървета. Отиде там, навлезе между дърветата и изчака очите й да привикнат към слабата светлина. Беше виждала други места като това, други… да. Това беше вход към шахтата на изоставена мина, с врата зазидана отстрани в скалата, Сърцето й се разтуптя. Дали това бе маркирал Айзак Дрискол? И защо?

Бутна вратата, очаквайки да бъде залостена, но ръждясалото желязо изскърца и се отвори. Вътрешността се изпълни със светлина. Тя се наведе напред, въздухът тук беше по-студен и усоен, пропит с миризмата на метал. Сърцето й ускори ритъма си, Харпър включи фенерчето на телефона си и освети наоколо.

Рязко пое дъх. В малкото помещение, преддверие към по-дълбоката затрупана галерия на мината в дъното, имаше маса, монитор и снимки, прикрепени към всяко свободно кътче върху стените.

Джак.

На всички снимки се виждаше Джак.

О, господи!

Какво беше това?

Харпър мъчително преглътна, обхваната от леден ужас.

Няколко керосинови лампи висяха от гредите на тавана и тя пристъпи бавно към най-близката, включи я и освети мястото.

Имаше чувството, че това беше сън, по-точно кошмар, докато местеше поглед от една снимка на друга. Гърлото й се стегна и тя едва дишаше.

Една от снимките беше на Джак — трябва да беше той, на всички, изглежда, беше той — като малко дете, с мокро от сълзите мръсно личице, седеше на заснежения бряг на реката, обвил ръце около мършавите си крака. Трепереше. Личеше си само като гледаше снимката и сърцето й заплака от мъка за него. Не можеше да го спаси. Той вече се беше спасил. Нямал е избор, макар че един мъж бе снимал нещастието му, без да си мръдне пръста. Подобно нечувано зло едва не я накара да се свлече на колене. Що за изчадие в човешки облик би могло да стори това? Как?

Имаше други снимки, стотици снимки на Джак, забил зъби в окървавен, покрит с козина заек, с изпито и бледо лице, на не повече от десет години. Харпър се сви ужасено и отвърна поглед. Колко гладен, колко отчаян трябва да е бил, за да захапе покритото с козина животно?

Върху задната стена имаше серия снимки и тя спря пред тях. Горещи сълзи се стичаха по страните й. Сърцето й подскочи от ужас, когато видя, че Джак не беше сам върху тази поредица от фотографии. Той се биеше с русокосо момче, което беше невероятно слабо, очевидно изгладняло и болно, и… с безумно изражение. Между тях се виждаше мъртъв елен и тя се зачуди дали не се биеха заради него. Всяка снимка беше по-ужасяваща от предишната, всяка сцена приличаше на филм, от който тя искаше да извърне очи, ала не можеше. И накрая… Харпър се разрида, докато гледаше снимката на Джак, един вълк — дали беше обичният му Пъп? — беше преметнат през рамото му, докато влачеше елена зад себе си, а мъртвото русокосо момче лежеше сред локва кръв в снега. Лицето на Джак изразяваше пъпно отчаяние и опустошение.

О, боже! Това беше прекалено жестоко, за да го понесе. Дали Джак беше убил двете деца в онези гробове? Още едно ридание се изтръгна от гърлото й и сега тя избухна в плач.

Извърна се като в мъгла и зърна лък и колчан със стрели, облегнати на стената в ъгъла, виждаше се, че една от стрелите липсва. Младата жена поклати глава. Прекалено много, прекалено много. Това беше скривалището на Дрискол. Това бяха лъкът и стрелите на Дрискол. Дрискол ли беше убил жената? Майката на Джак? Главата й се маеше.

Върху масата имаше лаптоп, батерията му беше изтощена. Харпър отвратено се замисли какви ли ужаси съдържаше това малко устройство и потрепери. До лаптопа лежеше диктофон и тя натисна бутона за възпроизвеждане на запис, очаквайки също да е с изтощена батерия и да не работи, и се стресна, когато заговори мъжки глас:

— Опосумът днес е навън, плаче в снега, цялото му лице е изплескано със сополи, яде туфи трева и после ги повръща.

Гърдите й се стегнаха от мъка. Със замаяна от ужас глава натисна бутона за по-ускорено превъртане на записа.

— Младият елен, изглежда, се появи, добива увереност, но още е предпазлив. Днес беше облечен в нов кожух. Той се учи. Приспособява се. Въпреки че все още съзирам опосума повече, отколкото ми се нрави.

Пръстът й отново натисна бутона за ускорено превъртане.

— Това е. Това е вълкът! — Гласът на мъжа звучеше развълнувано и Харпър можеше само да си представя какво наблюдава. Стисна здраво очи. — Това е спартанецът. Истинският воин. Звярът на всички зверове. Дивакът.

Мъжът нададе тих крясък и тя долови гордостта в противния звук. Потръпна от погнуса.

Натисна бутона за спиране, неспособна да слуша повече. Сърцето й беше разбито. Как бе оцелял Джак при всичко това? Как можеше да бъде толкова нежен, топъл и любящ… въпреки всичко това? Той не беше дивак. Ни най-малко. Той беше човешко същество, насила принудено да подивее заради жестокостта на един демон.

Когато агент Галахър пристъпи вътре и се озърна със смаяно лице, Харпър се разтърсваше от ридания.

Глава 42

Джак пристъпи на верандата на Дрискол, сърцето му забързано туптеше като крилата на колибри. Преметна по-високо на рамото си лъка и стрелите. Ще го убия. Чукането му отекна звънко в зимния въздух и вятърът го отнесе. Но колата на Дрискол беше тук и по стъпалата нагоре се виждаха отпечатъци от стъпки. Опита дръжката и тя се завъртя в облечената му с ръкавица ръка. Изненадата го накара да застине на място.

Да, щеше да убие Дрискол. Но първо искаше да получи отговори. Трябваше да разбере защо Дрискол го беше излъгал за войната. Защо му беше дал къща и го бе държал там в пустошта, сам през целия му живот.

Защо беше убил Пъп? Защо му бе отнел единствения приятел? Гърлото му се стегна. Бързо пое дъх.

Ако Дрискол не си беше у дома, щеше да го чака. Вратата се отвори със скърцане и шепотите зажужаха в главата му. Свали плоските обувки и ги остави до вратата. Космите на врата му настръхнаха и той разбра, че нещо не беше наред… беше различно. Подуши въздуха и усети миризмата на… кръв. Страх. Наближаваща смърт. И освен това странен мирис на лагерен огън, който Дрискол бе стъкмил от дърва, каквито Джак не бе помирисвал никога досега. Силен. Пепелен.

Наостри уши и се ослуша за минута, преди да пристъпи напред в почти тъмната стая.

Миризмата на кръв се усили и той се притисна към стената, следвайки я приведен. Стъпваше безшумно на пръсти.

От спалнята се чу стенание и той се придвижи натам. Бавно. Бавно. Безшумно. Както когато се движеше през гората, докато преследваше елен с готова за изстрелване стрела в ръка. Надзърна иззад ъгъла, сърцето му заблъска в гърдите, докато очите му се опитваха да осмислят гледката.

Дрискол беше притиснат към стената, от гърдите му стърчеше стрела, а в краката му се бе образувала локва кръв. Джак прекрачи прага и главата на Дрискол се повдигна.

— Джак — изхриптя той. — Помогни ми.

Той направи още крачка напред в стаята и се огледа, търсейки врага.

— Кой направи това?

— Не знам. Не го познавам… висок… мъж. — Дъхът му излезе с високо свистене от гърдите и лицето му се присви от болка.

— Ти ме излъга — обвини го Джак. — Ти ме предаде.

Дрискол не му обърна внимание.

— Моля те. Помогни ми. Не можеш да ме свалиш от тази стена… ще стане… по-зле за мен. Само… телефона ми. — Джак погледна към скрина, върху който видя малкия черен предмет, който Дрискол искаше да му подаде. Не помръдна. Защо да помагам на този човек? Отново погледна към Дрискол, който го наблюдаваше. В неговите очи запламтя гняв и те изпъкнаха от главата му като на лигава зелена жаба. — Ако не ми помогнеш, те ще те заключат в килия! В клетка като животно! Ти си убиец, Джак. Те няма да разберат. Ако ме оставиш да умра, за теб ще бъде още по-зле.

Главата на Джак забуча, омразата към този мъж го изгаряше като пламък. Трябваше да се махне от тук. Трябваше да го остави да умре. Самият той възнамеряваше да го убие. Този мъж беше лъжец и измамник. Той беше един от враговете. Той бе убил Пъп и Джак жадуваше за отмъщение.

Рамото на Дрискол увисна. Сгърчи се странно и кръвта бликна от устата му.

— Моля те… телефона ми. Съжалявам, задето си страдал… само ми дай телефона.

Джак изчака още една минута, шепотите бумтяха оглушително в главата, отнасяйки омразата, макар че той се опитваше да я задържи. Женски глас се надигна над шепотите. Забрави. Той я познаваше… думите й… нещата, които би му казала. Чуваше я в ума си. Забрави.

С крака, които сякаш не бяха неговите, той се приближи до скрина, взе предмета, бавно отиде при Дрискол, заобикаляйки локвата с кръв, и му подаде телефона. Той го взе и го натисна за секунда. Джак отстъпи назад и Дрискол вдигна глава, за миг очите им се срещнаха. Още кръв бликна от устата на ранения. Очите му омекнаха.

— Да те видя — прошепна той, — преметнал вълка през рамо… влачещ елена подире си, докато твоят враг лежи мъртъв в снега. — Избликна още кръв. Заклокочи в гърдите му като придошла река, от ъглите на устата му изскочи кървава пяна. — Това беше чудо. А беше само на дванайсет години. — Той се засмя и пръски кръв обагриха ризата му. — Аз знаех… тогава. В онзи момент… ти беше воин от друга епоха, достоен… за спартанците. Ти… надмина… всички…

Дрискол изправи глава, изглежда, напрегнал сетните си сили. Вдигна ръка към челото си и козирува на Джак. После от устата му се чу свирещ звук, дъхът му секна, главата му се оброни, телефонът се изплъзна от другата му ръка и цопна в локвата кръв на пода.

Джак остана там още минута, шепотите в главата му стихваха, изчезваха. Джак беше сам. Обърна се, излезе от стаята, прекоси коридора и затвори външната врата зад гърба си.

Валеше сняг. Меки, пухкави снежинки. Сложи си плоските обувки и се насочи към дърветата от другата страна на къщата на Дрискол. Имаше още следи от стъпки в снега, достигащи до страничния прозорец, а после се губеха. Сърцето на Джак се разтуптя неудържимо. Снегът вече засипваше следите. Много скоро щяха да бъдат заличени. Той вдигна глава и подуши въздуха. Не след дълго снегът щеше да спре, макар че високо в небето имаше още облаци. Направи още няколко крачки напред, вперил поглед в сивеещия хоризонт, напомняйки си, че някъде в близката далечина, дълбоко под замръзналата почва, пролетта започва да се пробужда.

Глава 43

Къде беше тя? Сърцето на Джак нервно туптеше, докато за стотен път поглеждаше през прозореца с надеждата да види пикапа й да минава през вратите на портала, ала те оставаха затворени.

Спусна се по стълбището и пристъпи във фоайето. Найджъл тутакси се появи, както Джак се бе надявал, макар че все още не можеше да проумее как постигаше това. Джак би казал, че приличаше на вълк и можеше да подушва хората, когато приближат, но мъжът нямаше излъчването на вълк. Определено лъхаше на нещо по-дебнещо.

— Пропуснах ли някакво обаждане?

Икономът се прокашля.

— Не, сър. Не и през последните двайсет минути.

Той присви очи, усетил в гласа на мъжа нотка на… сарказъм. Беше научил думата и значението й днес от една от книгите. Но в книгите не пишеше, че някои хора използваха сарказма, за да накарат хората да се почувстват зле. Дебнещо.

Младият мъж се наведе и смръщи нос. Той миришеше дебнещо. Мазно.

— Как виждаш хората, преди да влязат в стаята?

Найджъл вирна нос, сякаш миришеше нещо, но не вдъхна.

— Камерите, сър.

Камери. Сърцето на Джак се свлече в петите.

— Камери?

— Да, сър. В стаите има камери, за да знае персоналът кога някой от семейството се нуждае от услуга.

В ушите на Джак зажужа като от десетки цикади — беше научил името на онези насекоми, които жужаха и свиреха сред дърветата, огласяйки гората с песните си, но само на всеки седемнайсет години. Бяха идвали само веднъж, но Джак ги помнеше — цялата гора вибрираше от чифтосването им.

Джак се извърна от Найджъл и се запъти към библиотеката, като от време на време поглеждаше нагоре, опитвайки да види камерите.

Той е бил наблюдаван. Отново.

Затвори големите врати зад себе си и за минута се опря върху тях, докато се бореше да си поеме дъх. Изпитваше… не знаеше думата. Все още имаше толкова много думи, които не знаеше. Приближи се до масата, взе речника и го запрелиства, сякаш можеше да се натъкне на правилната дума, която да му обясни какво изпитваше.

Вратата щракна. Помириса я, преди да я види. Жената птица. Тя му се усмихна и затвори вратата зад себе си.

— Джак — измърка, както винаги като котка.

Но котките мразеха птиците. Може би заради това й харесваше да ги кара да плачат. Тя се приближи към него, той искаше да се отдръпне, но остана неподвижен, приглушеното жужене на цикадите в ушите му отново се усили.

Тя прокара извитите си като на птица нокти по гърдите му, облиза устни и го погледна.

— О, на колко много неща мога да те науча, Джак.

Разкопча горното копче на блузата си, после следващото.

Джак разбираше какво иска. Щеше да се съблече гола като червенокосата жена и ще му предложи тялото си, макар че той не беше направил нищо, за да го заслужи. Отстъпи назад и ръката й се отпусна от гърдите му.

— Аз имам жена.

Тя се засмя, но звукът не приличаше на смях. По-скоро на воя на койот, който звярът издаваше, преди да нападне жертвата си. Цъкна с език и отново го приближи.

— Голям мъж като теб? — Сведе поглед надолу, очите й се спряха между краката му, сетне ги вдигна към лицето му. — Една жена не може да ти е достатъчна.

— Грешиш.

— Толкова си сладък — отново измърка тя. — Но аз няма да те спра, както тя направи. Ще ти позволя да направиш това, което искаш. Ще ти хареса ли? Хмм?

Жената птица се протегна и потри ръката си върху мъжествеността му, сграбчи го. Той изненадано изсъска.

Аз няма да те спра, както тя направи.

Тя ги е наблюдавала? Него и Харпър. Точно тук. Вдигна глава, търсейки камерата, и я зърна в далечния ъгъл на тавана. Кръвта му кипна и от гърлото му се разнесе силен стон. Той се бе чувствал в безопасност тук.

— О, да! — измърка тя и още по-силно го потърка.

Той хвана ръцете й и я избута от себе си. Тя политна назад, но запази равновесие.

— Никога повече не ме докосвай! — изръмжа Джак.

Очите й гневно заблестяха, бузите й се зачервиха. Тя отстъпи от него, устата й се отвори, за да заговори, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика Джак, опитвайки се да овладее гнева, бушуващ като огнена лава във вените му, чувството на… предателство.

Пое дълбоко дъх и го остави да се разпростре в тялото му.

Вратата се отвори и Найджъл влезе.

— Агент Галахър е тук, иска да ви види, сър.

Джак не удостои с поглед жената котка, която се преструваше на жена птица, и рече:

— Кажи му, че съм тук.

С ъгълчето на окото си видя как тя вдигна рамене, сетне му обърна гръб и закрачи към вратата. Миризмата й остана след нея в стаята. Изпита погнуса.

Агент Галахър влезе и Джак приседна на ръба на бюрото.

— Джак — рече агентът със странно изражение на лицето.

Смесица от тъга и… нещо друго.

Той се изправи и му протегна ръка. Двамата се ръкуваха.

— Може ли да седнем? — попита агентът.

Джак кимна и сърцето му заби по-бързо.

— Харпър добре ли е?

— Харпър е добре. Беше с мен тази сутрин. Току-що я оставих у тях. Разговорът не се отнася до нея.

Джак се намръщи. Защо тя беше отишла с агента, вместо да дойде да го вземе, както беше обещала? Нещо не беше наред.

Двамата седнаха в креслата до мраморната камина и агент Галахър се наклони напред, подпрял лакти на коленете.

— Отново претърсихме имота на Айзак Дрискол, Джак.

— Добре — бавно отвърна той.

— Открихме два трупа, на деца, но на различна възраст.

Кръвта на Джак се превърна в лед. Той не помръдна.

Агентът се облегна назад и изпусна дълбока въздишка.

— Освен това открихме стара минна шахта, която Айзак Дрискол е използвал, за да складира своята… работа.

Жуженето отново се появи. По-силно. В главата му. Под кожата. Навсякъде.

— Намерихме снимките, Джак. И видеозаписи… на теб. Започват от времето, когато си бил много малък, и продължават до деня, в който Дрискол е бил убит.

Стомахът на Джак се присви. Не можеше да говори.

— Освен това намерихме лъка със стрелите, с който смятаме, че е убил майка ти. Открихме нейни снимки в града, както и чантата й с личната й карта. Той явно я е следил.

Дрискол. Дрискол бе убил майка му. Това би трябвало да го разгневи, целия да го изпълни с… гняв. Но той не почувства нищо. Защо?

— Предполагаме, че Дрискол някак си е открил, че тя се е намесила в това, което той е правил, че е възнамерявала да ти каже истината или може би тя сама му е разказала за плановете си, противопоставила му се е и той е отишъл в стаята й в къщата за гости и я е убил.

Тишина. Джак попиваше думите. По-късно щеше да ги осмисли, да се опита да почувства нещо за тях.

— Трябва да ми разкажеш за другите деца, Джак — каза агент Галахър и този път върху лицето му беше изписана само тъга.

И може би… разочарование.

Вълна на срам заля Джак. После го обзе студ, догади му се.

— Харпър видя ли ги? — най-после успя да изрече задавено.

Харпър знае ли какво съм направил? Какво съм аз?

Агент Галахър го изучва около секунда, изражението му оставаше тъжно.

— Да. Харпър видя снимките. Тя откри минната шахта.

Джак издаде звук като на умиращо животно.

— Джак. — Агент Галахър се наведе напред. — Трябва да знам какво се е случило. Какво наистина се е случило.

Завладя го вцепенение, той се отпусна назад в креслото и за секунда стисна очи. Когато ги отвори, заговори:

— Всичко се случи така, както го разказах, но с мен имаше и три момчета. Едното умря при падането, аз избутах другото на корниза, но то навярно също е умряло. Убих третото. Но това стана по-късно. Ние се сбихме за храна. Аз се опитах…

— Аз видях видеото, Джак.

Джак бавно насочи очи към лицето на агента. Не можеше да отгатне изражението му, но си представяше какво си мислеше мъжът. Звяр. Животно. Убиец.

Видео. Видеото беше движещи се снимки. Имаше видео как Джак пронизва онова момче и оставя тялото му в снега. Призля му, в гърлото му се надигна горчилка и той с усилие преглътна.

— Имаш ли някаква представа кои са били онези момчета?

Джак бавно поклати глава.

— Не. Не знам нищо за тях.

За минута се възцари тишина, после агент Галахър я наруши:

— Ние мислим, че момчето, с което ти… си се борил… известно време е живяло под верандата на хижата на Дрискол. Има бележки, в които пише за плъх, който живее под неговата веранда и краде от храната му, откраднал е и един нож. Пише, че смята да го подложи на изпитание. Смятаме, че той е нагласил схватката между вас двамата, за да види какво ще направиш.

Вцепенение. Жужене. Горчилка. Преглътни я, преглътни я.

— Джак…

— Защо го е направил? Взел ме е. Наблюдавал ме е…

Беше същият въпрос, който не му даваше покой, откакто видя снимките в хижата на Дрискол. Защо? Защо мен? Беше изпълнен с гняв и не знаеше кои думи да използва.

Агент Галахър стисна челюст.

— Предполагаме, че е провеждал наблюдателни експерименти. Първоначално най-вече са се отнасяли до оцеляването, силата, закалката. Вярваме, че е подготвил къщата, в която ти си живял, за всички вас, но ти си бил единственият, който е оцелял. Бележките му подсказват, че той е планирал да те подложи на по-специфични изследвания посредством нагласени ситуации, актьори…

— Не разбирам всички тези думи — призна Джак, главата му се въртеше.

Не му се щеше да го казва, но имаше нужда да разбере.

— Съжалявам, Джак. Мисля, че Дрискол е смятал да използва хора, които да се преструват на това, което не са, и да наблюдава как ще реагираш.

— Червенокосата жена — каза Джак.

Гласът му звучеше безжизнен, както той самият се чувстваше.

Агент Галахър кимна.

— Да — отвърна той и гласът му пресекна. Тъжен ли беше? Отвратен? И двете, каза си Джак. — Видяхме бележките за това, видеото…

Джак клюмна глава. Искаше да плаче. Да вие, докато гласът му прегракне и дробовете му спрат да работят. Искаше да намери дупка и да се зарови там сам, така че никой да не го намери.

— Джак… ти ли уби Айзак Дрискол?

Той срещна погледа на агент Галахър.

— Не. Когато отидох в хижата му, той вече умираше.

За няколко минути се възцари тишина.

— Джак, трябва да дойдеш в участъка и да дадеш показания, но аз исках… исках първо да ти съобщя всичко това. Мога да те взема утре сутринта. Какво ще кажеш?

Агент Галахър беше мил с него, даваше му време, Джак го знаеше. Макар да не разбираше защо. Дали защото изпитваше съжаление към Джак и искаше да му позволи да прекара още една нощ в удобно легло, с баня с топла вода, преди да го заключат?

— Благодаря — кимна той.

— Сигурен съм, че ти ще обмислиш всичко това и ще имаш въпроси към мен. Ще отговоря на всеки, който мога.

Джак мислеше, че е кимнал, но почти не усещаше тялото си.

— Добре.

— Хубаво. — Мълчание. — Джак, един последен въпрос и после ще продължим разговора утре. Има ли нещо за родителите на Харпър, което не си ми казал?

Джак го погледна в очите.

— Не. Казах ви всичко, което знам за това.

Агентът изучава лицето му за секунда, после кимна.

— Добре. Ако тази нощ имаш нужда от мен, ще ми се обадиш, нали? — Бръкна в джоба си, извади малка бяла картичка и я подаде на Джак. — Тук е написан моят телефонен номер. Ако искаш да ми се обадиш, а дядо ти още не те е снабдил с телефон, просто помоли някой от къщата да ти покаже как да набереш номера на стационарния телефон, разбра ли?

Стационарен телефон. Нямаше представа какво беше това. Чувстваше се изгубен. Винаги се бе чувствал така.

— Добре.

Агентът се изправи, както и Джак. Лицето му беше разтревожено. Дали мислеше, че Джак може да нарани и него? Погледна в ъгъла на тавана.

— Тук има камери — рече той.

Ако наранеше някого, това също щеше да се запише на видеото. Просто още една причина, за да го заключат. Освен това, осъзна той, това, което агентът току-що му бе казал, също беше записано. Но кого го беше грижа? Да знаеш нещата и да виждаш нещата беше много различно. Много различно.

Харпър.

Стомахът му отново се присви.

Агентът го изгледа смутено, но кимна.

— Добре. Не ме изпращай, знам изхода. Утре сутринта ще се върна. В девет часа, става ли?

— Да.

Джак проследи с поглед как агент Галахър напусна стаята и го чу да казва нещо на дебнещия Найджъл в коридора, а после шумът от стъпките му заглъхна.

Джак излезе от библиотеката, мястото, където се бе чувствал в безопасност и щастлив. Сега вече никъде не се чувстваше в безопасност.

В коридора се натъкна на Брет, който отвори глупавата си зъбата уста, за да каже нещо, и Джак изръмжа, избутвайки го от пътя си. Спря, надявайки се, че Брет ще иска да се сбият, но той само се препъна заднешком и издаде писък като женска катерица. Нямаше да е забавно да се бие с катерица. Щеше да го смачка.

— Исусе, ти си животно! — изкрещя Брет зад гърба му, докато се отдалечаваше.

Брет имаше право. Джак не можеше да го скрие. Мислеше си, че би могъл, но грешеше.

Вниманието му бе привлечено от крещящите птици. Влезе в птичарника, спря се и огледа всичките красиви, но тъжни създания. Жената котка, която се преструваше на жената птица, беше там и пристъпи към него.

— Знаех, че ще дойдеш.

Джак я заобиколи и се приближи до клетките. Отвори вратата на една от тях, после пристъпи към другите две. Птиците замлъкнаха, нерешително застинаха. Той се протегна, взе едно от яркожълтите създания в ръката си и го подхвърли във въздуха. Птицата изкряска, изпляска с крила и полетя на воля.

— Какво правиш? — изпищя Лони.

Джак отвори вратата на третата клетка и няколко птици излетяха оттам. Започна да подхвърля още от тях във въздуха, крилата им пляскаха от щастие и след миг ги последваха и други птици.

Джак изтича до стената от прозорци и широко ги разтвори един по един, докато Лони продължаваше да пищи, опитвайки се да затвори вратите на клетките. Но беше пометена от големите махащи крила; крясъците на птиците се превърнаха в смях, който кънтеше в помещението, ставайки все по-силен и все по-весел. Птиците полетяха към прозорците, увлечени една след друга към свободата.

— Звяр такъв! Ти си един нецивилизован дивак! — изписка тя. — Ще ги убиеш! Те всички ще умрат там навън!

Той мина покрай нея, забързан към вратата. Да, той знаеше това. Създанията не можеха да живеят там, където не им беше мястото. Но поне щяха да умрат щастливи.

Глава 44

Той беше изчезнал. Очевидно по време на суматохата около освобождаването на птиците. Никой не знаеше къде е отишъл. Сърцето на Харпър се бе свило, докато кръстосваше апартамента си. Джак, Джак, Джак.

Можеше да си представи каква мъка е изпитал, когато агент Галахър му е разказал какво са открили. Той не само е оцелял в онези немислими ситуации, но и те са били режисирани, записани на филм. Критично анализирани. Двайсет и четири часа по-късно тя все още не можеше да проумее дълбочината на онова зло. Не можеше да помисли за това, без очите й да се налеят със сълзи.

— Къде си? — промърмори тя.

Гората беше единственото място, което той познаваше. Дали щеше да се върне там сега, когато нямаше къща, където да живее?

Имаше чувството, че би го направил. Интуицията й подсказваше, че се е сврял някъде сам. В пещера или в някое сечище. Там, където се чувстваше в безопасност. Дали не идваш при мен, защото не знаеш как? Защото се чувстваш толкова изгубен в този свят? Агент Галахър бе сметнал, че е най-добре той да му съобщи новините, да получи отговорите, които му трябваха. А и честно казано, тя се нуждаеше от време, за да се съвземе след това, което беше видяла. Господи, сърцето я болеше.

Не можеше просто да седи със скръстени ръце и да чака новини, но шерифът не бе разпоредил да започне търсене. Джак не беше престъпник. Е, ако не се броеше цялата история с освобождаването на птиците (но дядо му очевидно беше убедил жена си да не повдига обвинение за това). Нито беше изчезнал човек. Той беше жертва. И си бе тръгнал от имението Торнланд, без дори да погледне назад.

Харпър облече якето, обу ботушите, грабна чантата си и заключи вратата зад себе си. Двайсет минути по-късно отби от магистралата по черния път, който водеше към дърварската просека.

Отиването до хижата на Джак сега беше по-лесно, след като част от снега се бе стопила. Въпреки тревогата и страха, че няма да го намери, Харпър не остана равнодушна към красотата на гората. Въздухът беше чист и свеж, изпълнен от птичите песни, и тя бе обгърната от някакво неопределимо усещане за принадлежност. Джак бе скитал из тази гора през целия си живот, потънал в собствените си мисли и мечти, учил се е, израствал е… без да има някой човек, с когото да сподели част от това. Самотата, която навярно е изпитвал… младата жена дори не можеше да си представи как бе преживял всичко това, но най-вече самотата. Най-вече това.

Стигна до къщата, където беше живял. Всичко беше застинало… притихнало. Отиде до вратата и почука, но никой не отговори. Заобиколи къщата отзад и направи с длани фуния пред устата си, за да стигне гласът й по-надалече.

— Джак? — извика към гората, пристъпвайки по-близо.

Усещаше го, можеше да се закълне в това.

— Джак? — отново извика, този път по-високо. — Моля те, излез! Аз съм сама и се… страхувам.

Беше вярно, но тя знаеше, че го манипулира. Ако можеше да я чуе, той щеше да дойде. Не би устоял на молбата й за помощ. Харпър го познаваше и се възползваше от добротата му. Защото го обичам — каза си тя. — Защото още не съм му го казала, а той има нужда да го знае. Той има нужда да знае, че е обичан.

Чу шумолене. Стъпки. И той се появи, излезе между дърветата. Със сведена глава. Изглеждаше толкова различно от първия път, когато го бе видяла да стои сред гората. Палтото му беше купено от магазин, ботушите — чисти и нови, а брадата едва набола. Когато вдигна глава, изражението му беше предпазливо, изплашено, пълно с… мъка. Срам.

— Джак — нежно заговори тя и описа широк жест с ръка, показвайки гората около тях. — Ти… твоето място вече не е тук.

Твоето място е при мен. Ела у дома с мен.

Той сведе поглед и поклати глава.

— Знам, Харпър. Но моето място не е и там. За мен никъде няма място.

Тя се спусна към него, обви ръце около кръста му, притисна лице към гърдите му и вдъхна аромата му.

— Знам, че така ти се струва, но не е истина — увери го и още по-здраво го притисна.

Той бе застинал, когато тя го прегърна, а сега въздъхна измъчено, ръцете му я обвиха, пръстите му погалиха косата й, спуснаха се по гърба й, от гърдите му се изтръгна печален стон.

Тя наклони глава и го погледна.

— Джак — пророни задъхано, — толкова се разтревожих.

По лицето му се мярна смущение, преди да я пусне, да отстъпи назад и отново да извърне глава.

— Ти си видяла. — Гласът му беше задавен шепот. — Не е нужно да се преструваш. Знам, че си видяла всичко. Видяла си какво съм направил. Ти… си видяла.

О, господи! Той се срамуваше. Толкова погрешно. Той би трябвало да е много по-разстроен от разкритията, които бе споделил с него агент Галахър, от новината за ужасното престъпление, което е било извършено спрямо него. Харпър го огледа, раменете му бяха отпуснати, главата ниско сведена. Приличаше на ранено животно. Изгубено. Сърцето й се късаше от мъка за него.

Младата жена си пое дълбоко дъх.

— Да — потвърди. — Видях. — Пристъпи към него, сложи ръка върху неговата, макар че той остана извърнат настрани. — Видях снимките на твоето оцеляване по начини, които завинаги ще останат запечатани в душата ми. Не защото са ме отвратили, а защото сърцето ми кървеше за теб и ликуваше с теб, изпълнено с благоговение пред смелостта ти. Ти е трябвало да живееш. Снимките, които видях, разбиха сърцето ми, Джак, но много повече от това ме изпълниха с гордост и дълбоко преклонение пред твоята издръжливост и мощ. Те ме накараха да те обичам дори още повече, отколкото вече те обичах — завърши тя с глас, пълен с искрената страст, която живееше в сърцето й, към мъжа пред нея, потънал в срам заради неща, за които не беше отговорен.

Сега той се извърна, макар и бавно, върху лицето му бяха изписани изненада и предпазливост, а в очите му блесна искрица надежда, която обаче угасна също толкова бързо. Тръсна глава.

— Онзи човек понякога ме е описвал като опосум, а друг път като елен. — Отдръпна се назад, по-далече от нея. — Наричал ме е също и вълк. — Въздъхна измъчено. — И… аз съм всички тях, Харпър. — Каза го, макар че сърцето му щеше да се пръсне от признанието, с такава тъга в очите, че тя си помисли, че няма да може да я понесе. — Аз съм всяко едно от тях. Опитах се да не бъда, но съм. — Поклати глава. — От дълго време не съм бил опосум. Той беше изплашеното момче. Но другите двама… те са това, в което се превърнах, и не мога да загърбя нито един от двамата. — Пое накъсано дъх. — Кого искаш: елена, който ще се ръкува и ще се държи любезно, или вълка, който може да те разкъса? И какво ще се случи, ако не мога да ти обещая, че вълкът няма да изскочи, когато ти най-малко го очакваш? Аз не мога да бъда единият или другият. Аз съм и двамата.

Гласът му пресекна при последната дума и заглъхна.

Тя изправи рамене, думите му й вдъхнаха сили. Да, знаеше това, нали? Беше усетила, че той се сдържа заради нея, беше доловила, че се опитва да потисне тази част от себе си — вълка. Беше доволна, защото тази страна от него й беше непозната и я плашеше, но отвъд страха имаше искрица на… разочарование, нали? Разочарование от неговото въздържане. И тя беше наясно какво й казва. Не можеше да го има на части. Той бе прекарал целия си живот в борба за оцеляване и бе успял благодарение на дивия звяр в себе си. Да отхвърли тази част, би означавало да се откаже от същността си.

— Аз искам вълка — тихо каза тя. — Искам теб. Не желая да се сдържаш.

Това беше най-искреното нещо, което някога бе казвала, осъзна Харпър. Искаше да забрави всякакъв страх, защото му вярваше. Нямаше част от него, която не искаше. Всяка частица от този мъж беше трудно извоювана и тя ги искаше всичките.

Той я изучаваше с присвити очи, наблюдаваше я.

— Преди да заживея в онази хижа, аз съм живял в пещери, Харпър, а понякога в дупки, изровени от животните в земята.

Тя кимна и вирна брадичка.

— Това е добре — заяви, — защото в онези места си бил на топло.

Джак леко извърна глава, все още изучавайки я с такава настойчивост, че тя започна да трепери. Той направи крачка към нея, но тя не помръдна.

— Понякога бях толкова освирепял от глад, че ядях буболечки. Една след друга. Търсех ги по земята, пълзейки на четири крака.

Не сваляше очи от нея, искаше да види отвращението в очите й, знаеше го. Изпитваше я. Младата жена преглътна, споменът за снимките, показващи отвратителните мъчения, на които е бил подложен, й причиняваше такава болка, че искаше да падне на колене. Пое дълбоко дъх, огромното уважение и безмерната любов, които изпитваше към него, изпълниха душата й.

— Добре — прошепна. — Те са те поддържали жив, така че, когато онзи ден влязох в офиса на шерифа, ти беше там. Ти беше там.

Той толкова дълго остана мълчалив, че тя се зачуди дали няма да й припомни някой още по-ужасяващ момент от своето оцеляване, за да се опита да разбере дали тя действително иска това, което твърди, че желае.

— Вълкът не прилича на нищо, което познаваш. Той е див, Харпър. Той е най-лошата част от мен.

— Добре — каза тя още един път, гласът й потрепери от дълбочината на чувствата, които я изпълваха. — Аз искам дивото. Искам теб. Искам те целия. Лошото, доброто и всичко, което е между тях.

Очите му се присвиха и въздухът внезапно се промени, всичките й сетива се изостриха, дъхът й замря. Той щеше да нападне. Да провери истинността на думите й с действие. Направи го, мислено го призова Харпър и носът му помръдна, съвсем леко, сякаш бе уловил мириса на съгласието й. Копнежът й. Двамата се взираха един в друг, сега тя трепереше, цялото й тяло беше като наелектризирано, сърцето й изпомпваше кръвта във вените все по-бързо и по-бързо.

— Искам дивото — повтори.

Не се страхуваше. Щеше доброволно да му се покори, защото вярваше в добротата му.

С ниско ръмжене той запристъпва към нея бавно, бавно. Накрая, когато ги деляха само сантиметри, той светкавично се раздвижи и я сграбчи. Тя пое рязко дъх. Устата му се впи в нейната, гореща и настоятелна. Не се сдържаше и Харпър цялата изтръпна от възбуда, която се стрелна като вихрена спирала между краката й и завърши с изблик на влажно удоволствие.

Джак я стисна в прегръдките си и я понесе към входа на празната хижа, която вече не беше негова, отвори вратата с ритник и я изрита, за да се затвори. Одеялото, с което бе спал почти през целия си живот, все още беше сгънато върху леглото. Той го метна на пода и нежно я избута, така че тя да застане на коленете си.

Дъхът й секна, желанието потече като гореща и тежка лава във вените й, когато тялото му се приведе изотзад и мъжествеността му я притисна, набъбнала и твърда. Ако искаше, той можеше да я нарани. Не изпита никакъв страх. Само напрегнато очакване, от което остана без дъх. Джак се наклони, устните му доближиха ухото й.

— Искаш ли това? — попита с хрипкав глас.

— Да — изохка тя.

Това беше единствената дума, която имаше сили да произнесе.

Той разкъса дрехите й, пръхтене и животински звуци се изтръгваха от него, а страстта й се надигаше като помитаща вълна. Когато той плъзна пръст по влажните й гънки, Харпър си помисли, че може да свърши на мига. Осъзна, че се е задъхала, досущ като животно, като жена, обладавана от любимия си мъж. Това беше чифтосване. Първично, неподчиняващо се на никакви правила на цивилизацията. Покоряваше се единствено на природата, на чудесата, на приливите и луната, на кръвта, пулсираща в хармония с вечния ритъм на телата им, пеещи с един тон, с една мелодия.

Джак вдъхваше аромата й, ближеше я, лицето му се провря между бедрата й, а тя ахна, простена и ноктите й задраскаха по пода. Да, да, да! Може би го бе изрекла на глас. Той изцяло владееше тази дива любовна игра, при все това тя никога не се бе чувствала толкова могъща, толкова свободна. Остави го да я води, отдаде му се напълно. Той вкусваше тялото й, душата й, изпълнените със срам спомени, да, разкъсваше я парче по парче, докато тя се разтопи в него и двамата станаха едно цяло. Така трябваше да бъде, усещаше го с костите си, като отклик от удоволствието на жените през вековете, които бяха любени и обожавани от мъжете си.

Почувства горещата му гола плът върху гърба си и със замъглени очи погледна през рамо. Лицето му беше като маска на необуздана похот. Вълкът. Той се бе превъплътил във вълка, а сърцето й се изпълни с безкрайна радост при мисълта, че той й вярваше достатъчно и бе сигурен, че тя ще го приеме. За да го обича. За да го задържи.

Ръцете му триеха гърдите й, мачкаха ги, докато ръмжеше от благоговение. Дланите му се плъзгаха по ребрата й, а езикът му откри мястото, което я накара да закрещи, докато я смучеше и вкусваше. Тя поклащаше бедра, търкаше женствеността си в лицето му, молеше го за още. Толкова близо, близо. Когато той се отдръпна, тя изскимтя, вик на разочарование.

Но почти веднага мъжествеността му се притисна към пламналата сърцевина и скимтенето се сля с дълбока въздишка на екстаз.

Джак я прониза с един бърз тласък, пръхтейки шумно от мъжка наслада, и звукът я изстреля към върха дори още преди той да започне да се движи. Да прониква. Да взема това, което доброволно му бе дадено. И когато го направи, тя отново достигна оргазъм, коленете й се огънаха от пулсиращото блаженство, риданията й се смесиха с ръмженето му.

Той обви ръка около талията й, за да я подпре; едната му ръка сграбчи шепа коса, предпазвайки я да не падне, а членът му отново и отново я пронизваше, докато тръпките на екстаза разтърсваха отмалялото й тяло. Пръстите му бяха заровени в косата й, ръката му здраво я стискаше, мъжествеността му безмилостно навлизаше в нея, стегнатият му корем се удряше в дупето й. Тя умираше, умираше от бавната смърт на прекалената наслада. От блаженство. От еуфория. От него.

Ритъмът им се ускори, пръхтенето му стана по-шумно, всичко се сливаше в едно, докато той изрева от задоволство, сграбчи бедрата й, блъскайки се в нея, а после забави, забави ритъма, докато не останаха само смесените им стонове и топлината на лъщящите им от потта тела. Небето и земята под тях продължаваха да се движат, да се люшкат в същите нежни поклащания като телата им.

Светът бавно се завърна, окъпан в блажена омая, сякаш са били будни и сега се унасяха в сън.

Той я обърна, очите му я пронизваха, пълзяха по лицето й, търсейки… незнайно какво. Но това, което откри, накара устните му да се извият в усмивка, погледът му заблестя от нежност, когато я притегли към гърдите си, зарови нос в шията й, в косата й, целуна устните й, облиза неусетно пролетите сълзи по бузите й.

— Ти плачеш — каза той, но не прозвуча тревожно.

— Да.

— Вълчиците плачат, когато намерят своя самец за цял живот — изрече той и приглади косата й назад.

Харпър тихо се засмя. Безспорно беше човешко същество — прекалено цивилизовано през повечето време, — но може би и в нея се спотайваше следа от необуздана първичност. Интуитивното разпознаване на своя самец за цял живот.

Той дълго я успокоява и милва, пресушавайки сълзите й с целувки, душеше и толкова нежно хапеше кожата й, че тя отново се засмя.

— Обичам те — прошепна, заровила нос във врата му. — Целия. Може би най-много вълка, защото благодарение на него си оживял, за да ме обикнеш, когато се появих в живота ти.

Лицето му засия от радост, а Харпър се засмя от щастие.

— Аз също те обичам — промълви Джак, но после стана сериозен и лицето му помръкна.

— Те ще ме заключат, Харпър. Аз трябва да… трябва да платя за това, което сторих на едно от другите момчета.

— О, Джак, не! — прошепна тя и поклати глава. — Никой не те обвинява за това. Те видяха снимките, Джак. Агент Галахър видя записите. Те знаят какво се е случило, че ти само си се защитавал. Никой няма да те заключи.

Погледът му обходи лицето й за миг, сякаш не можеше да й повярва.

— Аз не съм в беда?

— Разбира се, че не. Ти си жертвата. Единственият оцелял. — Тя се усмихна. — Един ден хората ще пишат книги за теб и ти ще бъдеш герой.

Той я погледна смаяно. Облекчението в изражението му беше толкова силно, че от очите й отново бликнаха сълзи. Той си е мисли, че ще го заключат в клетка? Бил е готов да плати за убийството на другото момче. Каква огромна вина е носил в душата си. Вина, която би трябвало да тежи на съвестта на друг човек: Айзак Дрискол. Който и да го беше убил, тя се радваше, че е мъртъв. Би се изкушила сама да го убие, ако още беше жив.

Харпър се извъртя в прегръдките на Джак, обвивайки по-плътно одеялото около тях. Все още лежаха върху дървения под, лепкавото му освобождение все още съхнеше върху бедрата й, а тя никога досега не се бе чувствала толкова удобно.

Двамата се гушкаха още малко, целуваха се, а тя се топеше от наслада при допира до грубата му, нашарена с белези кожа, опиянена от топлината му в студената хижа и от възхитителното му мъжествено ухание. След минута го погледна в очите, не можеше повече да сдържа безпокойството, което я глождеше. Сега помежду им трябваше да цари единствено честност и откровеност. След всичко, което бяха преживели заедно, нямаше място за нищо друго.

— Опасявам се, че докато се учиш, израстваш и променяш… докато се превръщаш в мъжа, за когото си бил предопределен, ти ще… ме изоставиш — каза тя и сведе очи.

Той отметна кичур коса от челото й и я целуна там, а тя вдигна брадичка и срещна погледа му.

— Мислиш, че всички, които си обичала, са те изоставяли.

— Аз…

Харпър отново извърна поглед, но сетне вдигна очи, копнееща отново да срещне неговите.

— Разбирам — прошепна той, гледайки я право в очите. — И мен хората са ме изоставяли. Лъгали са ме, предавали са ме. Знам, че има още много да уча за света. Но, Харпър, аз не съм дете. Аз съм мъж и знам кой ми принадлежи и на кого аз принадлежа. — Замълча за малко, без да откъсва очи от нея. — Знаеш ли, че дърветата си говорят помежду си?

Тя смръщи вежди.

— Не.

— Да, правят го. Споделят тайни в корените си, онези дълбоки, потайни места, които не може да се видят. Мисля, че и ние сме като тях. Познаваме нещата, които са скрити много надълбоко, тайни неща, древни неща. Ти нашепваш на мен. Аз нашепвам на теб. Ти ги чуваш, нали?

Сърцето й се разтуптя, преливащо от любов към него, от сладостта на думите му. Харпър кимна.

— Да, чувам ги.

Палецът му се плъзна по бузата й, избутвайки една щастлива сълза към устните му, за да я вкуси. Тя се усмихна, сгуши се до него и за миг се унесе. Можеше да заспи тук, ако не знаеше, че трябва да се върнат. Ако не знаеше, че те всъщност бяха влезли незаконно.

— Мм — промърмори младата жена, изтласквайки за кратко реалния свят, докато си фантазираше, че могат да останат просто така за неопределено време. Двамата щяха да поспят, после да се събудят и да се любят. Не й пукаше с кого щеше да се люби — с дивия вълк или с нежния млад елен. Запита се дали можеше да извади наяве вълка в него с поглед, движение, докосване. Да го призове. Да го омае. Разтърси я трепет на възхитително предвкусване. Скоро, каза си тя. Но не днес. При все това имаха още няколко минути и тя си позволи да им се наслади, сгушвайки се по-плътно до топлите му гърди. — Това, което каза току-що, за дърветата, ме наведе на една мисъл.

— Хмм — въздъхна той в косата й.

— Когато се събудих в болницата след катастрофата, бях малко дете, не помнех почти нищо. Само откъслечни неща. Няколко проблясъка в паметта. Бях сърдита на родителите си, по-конкретно на майка ми, защото в училище си бях залепила косата с дъвка и тя ме бе заставила да я подстрижа. Приличах на момче. — Харпър тихо се засмя, но после въздъхна. — Последното, което помня, беше как й заявявам, че никога няма да й простя за това. Предпочитам да мисля, че тя е знаела, че съм се държала просто като едно разглезено хлапе, но… — Пое треперлив дъх. — Както и да е, другото, което не спирах да чувам, беше един глас, който ми казваше да живея. Приличаше на вик, по-скоро на заповед. — Тя замълча. — Навярно е бил гласът на баща ми. А може би на ангел или дори Божият глас. Не знам. — Склони глава и го погледна. Той бе застинал и я слушаше с напрегнато внимание. — Но ми се струваше толкова… истински. И онази едничка дума… през годините тя отново и отново се връщаше при мен всеки път, когато исках да се предам. Онази заповед. Онзи… да, онзи шепот. От самите глъбини на душата ми. Той ми даваше сили да продължа, крепеше ме, помагаше ми да оцелея.

Защо Джак я гледаше така? Сякаш току-що бе видял призрак?

— Джак? Какво не е наред?

Той избута одеялото от рамото си, стана и отиде гол до мястото, където бе захвърлил палтото си. Харпър седна и придърпа одеялото към гърдите си, докато сконфузено го наблюдаваше. Той се върна при нея, коленичи и протегна ръка. Тя погледна в отворената му длан. Джобен нож. Стар и… тя го взе и почувства как огромна тежест засяда в гърдите й… толкова отдавнашна, че почти се разпадаше. Познаваше този джобен нож. Здраво го стисна, преди да го обърне, знаейки какво ще види отзад на дръжката. Седеф.

— Баща ми носеше този нож в джоба си. В колата ли беше? От там ли го взе?

Джак поклати глава, погледът му обхождаше лицето й, сякаш я виждаше за пръв път.

— Джак? Какво има?

— Ти ми даде този нож — невярващо отрони той. — Ти го сложи в ръката ми.

— Аз… какво? — Тя поклати глава. — Не разбирам.

— Беше ти. Ти падна от онази скала с мен.

Глава 45

Той все още се опитваше да осмисли случващото се. Не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че тя беше… тъмнокосото момче на скалата. Мисълта го напушваше на смях. Изпълваше го с радост. При все това по някакъв странен начин, който не можеше да обясни — не защото не му достигаха думи, той бе насъбрал толкова много през последните няколко седмици, — всичко имаше смисъл. Той беше озадачен, но не и изненадан. Той я бе познал не само заради шепотите, които прииждаха в него — във всеки човек, ако умееше да ги слуша, — но и защото тя е била там в най-съдбовната нощ в живота му. Тя го беше спасила. Ако не беше този джобен нож, той никога нямаше да оцелее. А той бе спасил нея. С онова решение в последната секунда… той бе спасил любовта на живота си.

И двамата бяха оживели благодарение един на друг, бяха оцелели сами през всичките тези години, за да се срещнат отново в подходящия момент.

Спряха пред офиса на шерифа и за миг двамата останаха взрени в сградата. Харпър се бе обадила на агент Галахър, когато наближиха магистралата, и той щеше да се срещне с Джак там. Харпър се протегна и стисна ръката му.

— ли си, че не искаш да вляза с теб? Или да те чакам тук отвън?

Той се наведе и бързо я целуна.

— Не. Мога да се справя и сам. — Трябва да се справя сам. Трябва да бъда мъж. — Но нямам търпение да се видим в апартамента ти. Като свършим, ще помоля агент Галахър да ме закара при теб.

— Ще те чакам — усмихна се тя и му кимна.

Трите най-прекрасни думи, които бе чувал от жената, която обичаше. Ще те чакам. Имаше някой, който да го чака. И никога нямаше да я остави да го чака дълго. Той се ухили, отново я целуна и слезе от пикапа.

Офисът на шерифа му изглеждаше различен, но от последния път, когато бе тук, той гледаше на света с различни очи.

— Тук съм, за да се срещна с агент Галахър — каза Джак на жената на рецепцията.

Тя ококори очи и изпусна химикалката, скачайки от стола.

— О, да. Лукас, нали? — Смръщи чело. — Не, Джак! Чух агент Галахър… е, във всеки случай вече сме се срещали преди, или по-скоро аз съм те виждала.

Жената се засмя, смехът й прозвуча пискливо като на червеногушо коприварче. Но той вече трябваше да престане да сравнява всичко с дивата природа, трябваше да разшири своя… нещо си. Имаше дума за това, но точно сега не можеше да мисли за нея. Обаче това означаваше, че най-накрая беше научил имената на нещата, които досега не бе знаел, и трябваше да започне да ги използва. Усмихна се, горд с познанията, които вече бе придобил.

— Направо оттук — упъти го жената, поглеждайки през рамо, като се изчерви поради непонятна за него причина.

Някои неща все още оставаха загадка за него. Джак я последва и влезе в стая с маса в средата, зад която седеше агент Галахър с бележник пред себе си.

При влизането на Джак той стана и му стисна ръката.

— Радвам се, че Харпър те е намерила.

Джак сведе поглед, засрамен, задето бе избягал. Чувстваше се смутен от това, че този мъж знаеше толкова много за него, лични неща, които не вярваше, че някога ще сподели с друго човешко същество.

— Знам, че трябва да запишете показанията ми, но двамата с Харпър открихме нещо ново.

— Какво е то?

Джак издиша дълбоко.

— Харпър е била едно от децата на скалата през онази нощ. Мислех я за момче заради косата й. И… може би защото всички останали бяхме момчета. Но е била тя.

Агентът бавно се отпусна на стола.

— Как го разбра?

Джак му разказа за джобния нож, за това как бе избутал Харпър върху корниза, за нейния спомен как той й казва да живее.

Агент Галахър остана мълчалив за няколко минути, леко поклащайки глава.

— Леле. Добре… — Отново се умълча. — Значи, Дрискол по някакъв начин е причинил катастрофата с колата на родителите на Харпър или… може би ги е избутал от пътя, след което Харпър се е озовала заедно с теб на онази скала. И тя е трябвало да участва в изследването му.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака на Джак.

— Не знам.

Агент Галахър кимна, за миг погледът му се зарея встрани.

— Добре. Ще погледна на нещата от друг ъгъл. — Стисна устни и отново впери очи в Джак. — Засега нека запиша показанията ти, а после ще помоля още един човек да се присъедини към нас.

Джак се намръщи, но агентът не изглеждаше разтревожен, а Джак му имаше доверие.

— Готов съм — кимна той.

Агент Галахър включи диктофона и започна да разпитва Джак. Младият мъж му разказа всичко, което знаеше, отговаряше честно и изчерпателно. Когато свършиха и агент Галахър натисна стопбутона на малкия диктофон, Джак имаше чувството, че огромен камък бе паднал от плещите му.

Пътят пред него вече беше чист. Заля го усещане… за победа. Вече нищо не помрачаваше живота му. Той се простираше открит и ясен пред него. А Харпър го очакваше, за да го започне заедно с него.

На вратата тихо се почука и агент Галахър стана, отвори я и пропусна някого. Джак се вгледа по-внимателно и се изправи. Ченето му увисна.

Беше червенокосата жена, която му бе казала за камерите. Тя пристъпи напред. Когато видя Джак, се изчерви и сведе очи.

Той пое ръката й и я стисна. Не вярваше на очите си, че тя беше тук, в реалния свят. А не част от онзи стар свят, в който се водеше война и навсякъде бе пълно с врагове. Не, тя също беше лъжа. Радваше се да го знае.

Болеше го да го знае.

— Здрасти, Джак — промърмори тя.

— Здрасти…

— Брил — рече тя. — Казах ти истината за това.

Жената отново се изчерви и сведе поглед.

— Брил е тук, за да даде показания — обясни агент Галахър. — Името й е необичайно и когато ми го каза, започнах да го търся в програмите, в които Дрискол е участвал на доброволни начала. Открих името на майка ти в една програма, когато е била на двайсет и една. — Той замълча. — Открих и две жени с името Брил в по-скорошни програми. Само едната беше червенокоса.

Брил го погледна и плахо му се усмихна.

Джак попиваше информацията за майка си. Ето как Дрискол я бе открил. Била е бременна с него. Изтласка мисълта и погледна Брил.

— Дрискол те е изпратил при мен — каза Джак, вече знаейки отговора.

Тя кимна.

— Да. Той ми каза, че синът му живее сред пущинаците. Смятал да те върне в цивилизацията, но бил загрижен, че първичните ти инстинкти били твърде силни, и се притеснявал да не нараниш някого, особено жена. Искаше да те постави в реална житейска ситуация, където ти ще можеш да се подчиниш на тях или да ги потиснеш. — Тя замълча. — Аз проституирах. — Лицето й поруменя. — Заради дрогата. Предполагам, че той е решил… че за мен няма да има значение какво ще ми направиш. Може би аз също съм го мислила. Приех парите. Приех работата.

— О — рече Джак, не знаейки какво изпитва.

Чувстваше се глупав и използван, но в същото време му беше тъжно за Брил.

— Но видях камерата край реката. — Тя издаде звук, подобен на смях, само че не беше. — Може би онзи тип бе забравил, че наркоманите инстинктивно проверяват дали не ги наблюдават. Навик. — Прокашля се. — Както и да е, аз се досещах, че нещо не е наред. Тогава те срещнах и… ами разбрах, че нещо никак не е наред. — Преглътна. — Искам да знаеш, че след като се запознах с теб, след като видях що за човек си, ами… — Тя поклати глава. — Не знам. Толкова усилено и толкова дълго се бях опитвала да се изчистя от дрогата. Заради мен, заради сина ми, но винаги се провалях. Но след онази случка… след теб се изчистих. Знам, че не е минало много време, но все още съм чиста. Ти ме вдъхнови. И сега се опитвам да си върна моето момче, да заживеем по-добре… — Една сълза се търкулна по бузата й и тя я избърса. — Толкова съжалявам за това, което направих, Джак. И ти благодаря за това, което направи за мен.

Той кимна и тя пристъпи напред, прегърна го за кратко, пусна го и се извърна. Агент Галахър я изведе от стаята и затвори вратата. Върна се при Джак. Отпусна ръка върху рамото му и го стисна.

— Предполагам, че вече си готов да се прибереш у дома.

Дом. Харпър. Да. Но… Той се намръщи и се замисли. Първо трябваше да поговори с дядо си.

— Да. Искам да си отида у дома. Но първо трябва да отида в Торнланд.

— Ще те оставя там и ще се върна да те взема след час. Аз също трябва да се отбия в офиса. Така става ли?

— Да. Благодаря.

— Тогава да вървим — усмихна се агент Галахър.

* * *

Джак изпрати с поглед колата на агент Галахър, докато потегляше по алеята, после се извърна към внушителното имение, което веднъж бе нарекъл замък. Сега знаеше, че това просто е една голяма къща, където живееха много нещастни хора. Пое дълбоко дъх, не очакваше с радост срещата с доведената си баба. Беше сигурен, че тя е вътре и остреше ноктите си, готова да избоде с тях очите му.

Вратата се отвори и Найджъл застана на прага, мазен, както винаги.

— Найджъл — произнесе устата му.

Мазен, си каза наум.

— Сър — отвърна Найджъл по начин, който накара Джак да се усъмни, че се кани да кихне. Усети как веждата му се повдига в очакване. Никаква кихавица не последва. — Добре дошли у дома, сър — каза икономът и отвори по-широко вратата.

— Благодаря. Трябва да поговоря с дядо ми.

— Господин Феърбанкс е горе. Да го извикам ли?

Джак кимна и пристъпи във фоайето.

— Да. Благодаря.

Не беше сигурен дали вече е добре дошъл в този дом, във всеки случай не и като член на семейството, затова се отправи към голямата стая близо до вратата, където за пръв път се бе срещнал с дядо си, мислено повтаряйки си това, което искаше да му каже. Благодаря, че ми даде името си, но вече не се нуждая от дом. Това беше. Прости думи.

Докато чакаше, имаше чувството, сякаш тишината на дома го притиска от всички страни. Отиде до бюрото, взе снимката на баща си и се вгледа в лицето на мъжа. Наистина приличаше на него, сега го виждаше. Запита се дали и когато е бил малко момче, е приличал на него. Единствените снимки, които имаше на себе си като малко дете, бяха намерените от него в дома на Дрискол. Онези, от които му призляваше.

Отвори чекмеджето на бюрото, извади една голяма дебела книга и я разтвори. Това беше книга със снимки — фотоалбум, — за която неговият дядо му бе казал при първата им среща.

Седна върху бюрото и запрелиства страниците, докато разглеждаше снимките на дядо си, на една жена с кестенява коса, която сигурно беше неговата истинска баба, и на малкото момче, което е бил неговият баща. Коледи. Празненства с балони и подаръци, езера и лодки, и неща, на които Джак не знаеше имената. И на всички имаше много усмивки. Всички се усмихваха.

Очите му се спряха върху една от снимките, той се сепна и я приближи към лицето си. Дядо му и баща му, вече тийнейджър, стояха заедно с някакъв трофей. Погледът на Джак се премести към фона, на който се виждаха няколко кръгли мишени. Той присви очи и се вгледа по-отблизо в трофея. Отпред имаше надпис: „Първа награда за стрелба с лък“, и името на баща му.

Джак преглътна. Баща му е бил добър — не, страхотен — с лъка и стрелата.

Само че баща му беше мъртъв. Не би могъл да убие Дрискол. Отново се взря в снимката, в изражението на гордост върху лицето на дядо му. Сякаш той се бе упражнявал да стреля с лък заедно със сина си. Сякаш бяха тренирали заедно.

Шепотите в него — интуицията му — избликнаха. Вече го знаеше, нали? Беше го помирисал, странния мирис, който бе помислил за дим от лагерен огън, всъщност е бил от цигарата на дядо му. Той е бил при Дрискол непосредствено преди него. Стъпките през снега към прозореца са били негови.

— Джак — каза дядо му от прага.

Младият мъж вдигна глава. Дядо му замълча и се намръщи, когато видя лицето на Джак.

— Стрелба с лък — рече Джак и потупа фотоалбума. — Дрискол. Бил си ти. Защо?

Дядо му погледна фотоалбума. Лицето му изгуби цвета си и той отмести поглед. Отвори уста, после я затвори, върху лицето му се изписа пораженско изражение, раменете му увиснаха.

— Той те взе — изрече, задъхвайки се, — а после те превърна в животно.

Думите на дядо му го нараниха. Не искаше да го боли, но го заболя.

— Аз не съм животно.

— Знам, синко. Вече го виждам. Но тогава… — Пристъпи в стаята и се облегна на стола, близо до който стоеше Джак. — Но тогава бях обзет единствено от съжаление. От срам и гняв. Аз те дадох, но той направи така, че никога да не мога да си те върна обратно. Никога да не мога да поправя нещата. Той провали последния ми шанс да бъда щастлив. И освен това го презирах. Той отне последното късче от сърцето ми, затова аз взех неговото.

Той бе изстрелял стрелата право в сърцето на Дрискол. Беше си отмъстил със същото оръжие, с което бащата на Джак е бил толкова добър? Той го е убил, изпълнен с любов и гордост към своя син.

Дядо му разтърка гърдите си, сякаш там го болеше, а лицето му се сгърчи.

— Мислех, че той те е превърнал в звяр. Само че… — Издаде смях, който прозвуча като че ли някой го душеше отвътре. — Аз съм звярът. Ние сме животните. — Вдигна ръка и широко я размаха. — Заобиколил съм се с тях, отхвърляйки моята собствена кръв. Ти заслужаваше… живот. По-добър, отколкото… Колко съжалявам. О, господи, колко съжалявам…

Отново се хвана за гърдите и шумно стенание се изтръгна от гърлото му. Лицето му пребледня и се изкриви в болезнена гримаса, когато политна напред.

— Повикай помощ… Джак.

Джак го хвана и се свлече на пода, държейки дядо си в прегръдките си. Възрастният мъж се взря в него с измъчено изражение. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в изтерзана усмивка; той се протегна и плъзна ръка по бузата на Джак, после я отпусна безсилно на пода.

— Ти си най-добрият от нас… — прошепна, гласът му заглъхна, а очите му се притвориха.

Джак внимателно остави дядо си на пода и хукна за помощ.

Глава 46

Харпър се усмихна, когато вратата се отвори и засмяната Райли я придърпа вътре.

— Влизай веднага. — Направо натика приятелката си във всекидневната и я побутна към малкия диван. — Сядай тук — нареди и изхвърча от стаята.

Харпър свали якето си, сложи го в ъгъла на дивана редом с торбата със закъснелия коледен подарък за Райли. Приятелката й се върна с бутилка вино в едната ръка и две чаши в другата.

— Не е ли малко рано за питие? — засмя се Харпър.

— Хм, не. Не и когато не съм виждала приятелката си от седмици и всеки път, когато получа вест от нея, с есемес от два реда, имай предвид, животът й отново е експлодирал.

Експлодирал.

Не беше преувеличено. Харпър все още не можеше да дойде на себе си.

— Съжалявам, Рай. Права си. Толкова много неща се случиха, че аз още не мога да ги осъзная.

А и трябваше да признае, че умът и чувствата й бяха изцяло съсредоточени върху Джак и тя беше лудо влюбена в него.

Погледна извинително Райли.

— Освен това няма да мога да остана по-дълго. Джак е с агент Галахър и аз му обещах, че ще го чакам у дома, когато се прибере.

— Няма проблем. Ще се задоволя с това, което ми се дава.

Райли й смигна, наля и на двете по чаша вино и подаде едната на гостенката си. Харпър я взе, отпи малка глътка, сетне дълбоко въздъхна.

Райли също отпи от виното и впери поглед в приятелката си над ръба на чашата.

— Ти си влюбена.

Харпър се усмихна и остави чашата.

— Да. Абсурдно влюбена, Рай.

Ала въпреки последните сътресения, вътрешно бе изпълнена с покой — за пръв път от много време, което й се струваше цяла вечност.

Райли се усмихна, но имаше вид, като че ли всеки миг щеше да заплаче.

— Толкова съм щастлива — прошепна. — И искам незабавно да се запозная с него!

— Ще се запознаеш — ухили се Харпър. — Той ще дойде да живее при мен. — Вдигна ръка, когато Райли отвори уста, за да попита дали действително приятелката й смята, че идеята е добра. Харпър можеше ясно да прочете въпроса върху лицето й. — Знам, че е внезапно. Но… е правилно. Джак има нужда да реши какво ще прави с живота си и той го осъзнава. Но ще го направим заедно. Чувствам, че е правилно.

Райли я наблюдава около секунда, после се усмихна.

— Сигурно е така, защото никога не съм виждала такова умиротворение в очите ти.

Харпър се изкиска и отпи още една глътка от виното.

— Все още има неизяснени неща, що се отнася до това, което наистина се е случило с Джак — заговори тя. — Но тези въпроси накрая ще получат отговор или може би няма. Независимо от всичко, той е страхотен! Той е най-силният мъж, когото някога съм познавала!

Живей! Думата, която преди цяла вечност й бе казал в подножието на онази скала, звънеше в главата й, както и преди — дълбоко заровена в подсъзнанието й и от време на време си пробиваше път на повърхността, окуражаващ вик да не се отказва. И тя не го бе направила. Заради него.

След това разказа на приятелката си какво бе открил агент Галахър, какво двамата с Джак бяха открили, след като той бе изчезнал в гората, завърнал се отново в единственото място, което той продължаваше да чувства като свой дом, въпреки че тя се бе заклела, че ще промени това. Тя щеше да бъде неговият дом. От онзи ден занапред. А той щеше да бъде нейният.

Райли се изправи с увиснало чене.

— Да не би от полицията да смятат, че Дрискол е убил и родителите ти? За да те отвлече и да те включи в експеримента си?

Харпър се намръщи.

— Не знаят. И може би никога няма да узнаят. Но, да, това е най-правдоподобната хипотеза засега.

— Мили боже! — възкликна Райли. — Не мога да повярвам, че нещо толкова откачено е ставало точно тук, в Хелена Спрингс.

— Знам. Аз също още не мога да го осъзная.

И навярно така щеше да бъде още известно време. Но тя умееше да оцелява. И занапред щеше да е така. Нужно ли беше обезателно да узнае какво точно се беше случило с родителите й? Защо тя е била избрана? Всъщност, не. Това нямаше да ги върне. Нямаше да промени миналото. Аз оживях.

А що се отнасяше до нея, Джак беше най-великият оцелял. Нейният герой. Нейната любов. Нейният самец, нейната сродна душа до края на дните й.

— И така, какво се случва оттук насетне?

— Агент Галахър все още работи по случая, опитва се да открие кой е убил Дрискол. И се опитва да идентифицира труповете, открити в имота на Дрискол. — Разтърсиха я тръпки. Малко е оставало и тя да се превърне в останки в земята на Дрискол. Червено кръстче върху нарисуваната от него карта. Пое дълбоко дъх. — Но докато разследването продължава, смятам да започна курсовете по психология в Мисула. Искам да разбера какво кара хората да постъпват по този или онзи начин.

Искаше някой ден да работи като криминален психолог, да помага на агенти като Марк Галахър при разнищването на престъпленията. Всичко, което се бе случило, беше ужасно, трагично, изключително изненадващо и трудно за разбиране. Но възможността да наблюдава от началото до края как постепенно се разрешава даден случай, я бе вдъхновила да се посвети на тази работа. И знаеше, че агент Галахър ще я подкрепи и ще й помага в тази професия.

Междувременно двамата с Джак щяха да продължат с нейния туристически бизнес като планински водачи. Малко беше да се каже, че подобно занимание бе съвсем естествено за него. Та кой друг познаваше дивата природа по-добре от него?

Харпър и Райли си побъбриха още половин час, размениха си коледните подаръци, смяха се, припомняйки си забавни случки от миналото. Когато стана, за да си върви, Харпър никога не се бе чувствала толкова цялостна. Да бъде влюбена, беше прекрасно чудо, но да бъдат заобиколени от приятелска общност, щеше да обогати живота и на двама им.

Младата жена се усмихваше на себе си, докато слизаше по стъпалата пред дома на Райли, и зави към закрития паркинг, нетърпелива да се прибере у дома и да чака завръщането на Джак. Тъкмо вадеше ключа от чантата си, когато долови някакво движение зад гърба си, и се извърна, когато някой я сграбчи изотзад. Отвори уста, за да извика, но вдъхна с пълни гърди нещо сладникаво и застрашително като притисналата се към устата й ръка. Завладя я ужас. Опита се да повдигне ръка, да замахне във въздуха, да удари, но тялото й беше прекалено тежко. Светът се размаза и избледня. Изчезна.

* * *

Не можеше да вижда. Почти не можеше да чува. Главата й бучеше и изминаха няколко минути, преди да разбере, че звукът не идваше от собственото й съзнание, а по-скоро отвън, някъде отвъд мрака. Заслуша се, мислите й се проясниха, паметта й се завърна късче по късче. Вода. Това беше вода.

Тя излизаше от дома на Райли. Някой я доближи изотзад. Отвлече я. Сърцето й запрепуска, мъглата в главата й се разсея.

Каквото и да покриваше главата й, беше внезапно махнато и тя издаде кратко скимтене, когато ненадейната светлина я заслепи. Отвори очи, до ноздрите й достигна уханието на природа — дървета, земя и бълбукаща вода.

Била съм тук и преди.

Стоеше на скала, под нея течеше река, извиваше се стръмно надолу и се вливаше в това, което Харпър тутакси разпозна като Еймити Фолс.

— Красиво е тук, нали?

Тя толкова рязко се извъртя, че едва не се препъна в собствените си крака.

Едър, висок мъж със сивеещи кичури в почти черната си коса стоеше пред нея и спокойно й се усмихваше.

Редом с него се виждаше също толкова висок млад мъж със загоряла кожа, тъмни очи и безстрастно изражение.

— Любимото ми място в тази забравена от Бога пустош. — Възрастният мъж се усмихна. — Между другото, аз съм доктор Суифт.

Пристъпи към нея, но не прекалено близо.

Тя го зяпна смаяно, умът й трескаво се опитваше да разбере случващото се. Какво ставаше?

— Цялата тази история започна с церемония, макар и прекъсната церемония, и… ще свърши с такава. — Той отново се усмихна. — Или поне донякъде. Макар и не на точно същото място. Айзак избра първото. Но той не е тук и не може да избира нищо, нали?

— Айзак? — промърмори младата жена.

Айзак Дрискол е избрал първото място. Първата церемония? Първия път, когато беше стояла на скала като тази. Заедно с Джак. И с още две други непознати деца.

Замъглени картини изпълниха съзнанието й, неща, които винаги беше смятала за сънища или кошмари, или откъслечни спомени от отчаяните й усилия да си проправи път през пущинака… гласовете на туристите, които я бяха намерили, може би… страхът й, студът. Всичко това се бе смесило в една объркана вихрушка в детския й ум, причинявайки смут и прекалено много неизвестни, несвързани представи, които зрялата Харпър едва сега започваше да разбира.

Обаче този глас. Тя си спомняше този глас. Той кънтеше в нея, подтикваше мозъка й да свърже откъслечните спомени, да създаде обща картина.

— Ти — рече тя. — Ти си бил в онази нощ. — Поклати глава. Той я бе отвлякъл… Той бе застрелял родителите й… — Защо? — попита тя. — Защо мен? Защо моето семейство? Какво им причини?

Той изпусна продължителна, страдалческа въздишка, като че ли цялото изпитание бе ужасяващо мъчително. За пръв път, откакто Харпър бе отворила очи, в гърдите й се надигна гняв, примесен с вледеняващ страх. Този мъж. Точно пред нея. Той бе убил родителите й. Отнел ги беше от нея.

— Защото, Харпър, твоят баща, шерифът, търсеше някои изчезнали деца, нашите изчезнали деца, и приближаваше опасно близо към нас. Трябваше да го елиминираме.

Да го елиминират? Изрече го, сякаш беше нищо. Толкова лесно, колкото да се убие досадна муха.

— Какво се случи с тях? — задавено попита тя.

— О, не се тревожи, те дори не са разбрали какво става. Един от моите хора застреля родителите ти, докато пътуваха с колата, причинявайки катастрофата. Ние не очаквахме ти да си в колата, но ти беше там, в безсъзнание на задната седалка. Ти беше оцеляла. Упоихме те с хлороформ, за да продължиш да спиш, и решихме да те присъединим към останалите. Знаехме, че полицаите няма да те търсят. — Той махна с ръка наоколо. — Това са хиляди акри дива земя. Не би могло да се измисли по-добро място за укриване.

Те бяха бутнали колата в каньона, бяха я скрили, така че никога да не бъде открита. И нямаше да бъде, ако не беше Джак. Зави й се свят. Но как е попаднал джобният нож в мен? Дали умиращият й баща някак си не го бе пъхнал в джоба й? При мисълта болка прониза гърдите й, тъй като това бе единственото правдоподобно обяснение. Позата на скелета на баща й. Извърнат към задната седалка. Към нея. Умиращият й баща се беше опитал да я защити.

Доктор Суифт се извърна за миг и Харпър се зачуди дали да не връхлети отгоре му и да го повали, но той беше твърде далече, за да го изненада, два пъти по-едър от нея и тя не притежаваше оръжие. Без да се брои по-младият мъж, който, макар и да не бе представен, също присъстваше, вероятно като охрана на доктор Суифт. Доктор Суифт се обърна с гръб към нея.

— Противно на всички очаквания, в онази нощ ти успя да се измъкнеш от дивата гора. — За миг доби почти развеселено изражение. — За известно време ние те наблюдавахме отблизо, но ти нищо не си спомняше. За твой късмет. След това знаехме, че е прекалено рисковано отново да се опитаме да те отвлечем. По онова време — въздъхна той — беше останал само Джак. Нашият експеримент ужасно се обърка. — Мъжът се усмихна, зареял поглед отвъд нея, към водопада. — Но Джак… ах, Джак. Жалко, че ние нямахме поне хиляда като него. Дрискол бе започнал да го изпробва как ще реагира, когато отново го върнем в обществото. Той се справяше много добре. Духовно силен и впечатляващо… цивилизован. Ние бяхме толкова близо до възможността да го инструктираме, да го подложим на по-специализирано обучение. Боравене с оръжие, ръкопашен бой… щеше да е нужна само една година, може би по-малко, преди да го обявим за наддаване. Мога само да си представям офертите, които щяхме да получим за него. Срамота. Каква загуба. — Лицето му се изкриви от дълбока тъга, преди бавно и дълбоко да си поеме дъх. — Но не било писано да стане.

Главата й се завъртя при мисълта какво бяха причинили на Джак. Да го инструктират? Което означаваше да му съобщят, че целият му живот е бил една ужасна лъжа? Да го обявят за наддаване? Ужасът впи остри нокти в гърдите й. Жалко, че ние нямахме поне хиляда като него? Кои бяха тези ние? Той и Дрискол? Или имаше още? От мащабите на тази извратеност, за която слушаше, главата й се замая.

Той поклати глава.

— Не можеш да си представиш, Харпър, каква е значимостта на нашето дело. Идея си нямаш. Съжалявам, че се налага да те нараня. Но просто не можем на този етап да оставим работата недовършена. Прекалено много е заложено на карта. Трябваше да се погрижим за това, за теб, още преди години, но сега можем само да се поучим от грешките си, за да бъдем по-… ефективни в бъдеще.

Тя тръсна глава, неспособна да повярва на ушите си. Ужасена.

— Искаш да кажеш, че има и други?

— Искам да кажа, че сме организирали всичко. Имаме други като Джак, които вече са огромен успех. Моят телохранител, Дейри, е чудесен пример. Моят феномен. Само на деветнайсет години. — Погледна назад към младия мъж, застанал с безизразно изражение зад него. — Нали така, Дейри? — Очите на Дейри се отместиха към него и той кимна, без лицето му да трепне. — И — продължи доктор Суифт — има и още, които са многообещаващи. Аз не съм единственият, който подкрепя идеята, че нашата програма е много полезна. Съществуват мнозина дарители и клиенти, които разбират, че нежеланите деца на наркоманите и крадците само задълбочават упадъка на обществото. Това вече се случва. Виж само нашите градове. Политиката на правителството към тези хора не постига целите си. Тъкмо обратното, само влошава нещата. Ние се стремим да подобрим нещата. За съжаление, нашето първо изследване се провали почти изцяло. Но ние извлякохме поуки, приспособихме се и сега, сега се постигат такива удивителни резултати. Истории за оцеляване, на които човек не може да повярва, придобиване на най-различни и ценни умения от захвърлените.

Той се засмя, весел звук, който дори вятърът не пожела да подеме. Той отекна край тях, висок и смразяващ кръвта.

Харпър преглътна. Нашето първо изследване се провали почти изцяло. Нашето първо изследване. Тя. Джак. Другите две момчета. Те са били обектите на първото изследване. И то е пропаднало. Така че сега този мъж щеше да довърши работата. Две от момчетата вече бяха мъртви, сега беше нейният ред.

Ами Джак? Обля я друга вълна на ужас и тя изохка, но стонът й се удави в грохота на падащата вода.

Глава 47

Джак се прокрадваше през гората, звукът на шумоляща вода поглъщаше останалите звуци покрай него. „Ще се срещнем на върха на Еймити Фолс — пишеше в бележката. — Те знаят, че си виновен, Джак. Знаят, че си убил Дрискол. Не мога да им позволя да те отведат. Нека да изчезнем заедно в гората.“

Отначало сърцето му се бе свило от разочарование и тъга. Харпър мислеше, че той е виновен? За убийството на Дрискол? Тя знаеше, че това не беше истина. Той й бе разказал всичко. Това, което бяха споделили… плановете, които бяха начертали… Нека да изчезнем заедно. В това нямаше смисъл. Един от полицаите, които дойдоха в Торнланд, когато отведоха дядо му в болницата, го бе докарал до апартамента й. Той бе хукнал към вратата й, нетърпелив да й разкаже за всичко, което се бе случило. Но нея я нямаше, беше изчезнала от апартамента, въпреки че беше обещала, че ще го чака там.

Нещо не беше наред.

Той извърна лице към нежния вятър, наклони глава, за да улови… ето. Помириса я. Въпреки свежия минерален мирис на течаща вода, въпреки миризмата на… друг човек. Мъж. Не, двама.

Пристъпи напред, приведен, безшумен. Стигна до края на гората, движейки се в сенките, използвайки светлината и тъмнината, за да се приближи.

— Знам, че си тук, Джак! — извика единият от мъжете и Джак застина, в гърлото му се надигна ръмжене, което той потисна. Този глас. Той познаваше този глас. — Камери. Те дават предимство, въпреки умението ти да се прокрадваш незабележимо. — Мъжът погледна към Харпър, която стоеше близо до водопада, и се усмихна. Друг мъж, по-млад, стоеше зад мъжа, който говореше, с приковани в тъмната гора очи, където Джак се спотайваше. — Разбира се, не можем да ги поставим навсякъде. Но въпреки това получавам многобройни снимки на телефона си. Изключително интересно представление. Истинско риалити шоу, ако изобщо може да се каже, че действително съществува такова.

Този мъж също бе наблюдавал Джак? Чудовището, което през онази нощ беше на върха на онази скала?

Гневът се надигна в Джак, гняв и мъка, и той внезапно видя живота си — всичките си страдания — в различна и още по-ужасяваща светлина. Но преобладаващата емоция беше страхът. Кожата му настръхна. Гърдите му изгаряха. Страхът за Харпър, изправена пред мъжа, който Джак знаеше, че смята да я нарани.

Мъжът кимна към младия мъж зад гърба си.

— Дейри.

Дейри извади пистолет от джоба си и кръвта на Джак се смрази.

— Излез, Джак — рече по-възрастният мъж, този със сивите кичури в тъмната си коса, като на скункс. — Безсмислено е да се криеш в гората.

Джак се поколеба само минута, преди да излезе от сенките.

Мъжът се усмихна, изражението му изглеждаше наистина… приятелско.

— Здравей, Джак. Боже, на живо си дори още по-голям. За мен е… истинско удоволствие да те видя.

— Джак — обади се Харпър, погледът й се стрелна към оръжието в ръката на другия мъж, усмивката й посърна.

Джак се отправи към нея и нито един от двамата мъже не го спря. Когато измина почти цялото разстояние до мястото, където стоеше Харпър, по-възрастният мъж каза:

— Така е добре. Остани там. — Въздъхна. — Ще ти обясня нашата мисия. Е, може би ще се запиташ защо ти го казвам? Защото ти заслужаваш да знаеш. Заслужаваш да разбереш, че твоята саможертва не е била напразна. Тъкмо обратното. Вие сте част от нещо много по-голямо и от двама ви. Въпреки това, което трябва да се случи днес тук, аз ви уважавам. Гордея се с вас, възхищението ми към вас двамата е безгранично.

Въпреки това, което трябва да се случи днес тук. Мислите на Джак препускаха, опитвайки се да разбере. Този мъж, той беше там в нощта, когато всичко започна. Той е работил заедно с Дрискол. Наблюдавал е камерите. Видял е всичко. Мислите му се объркаха, мозъкът му зажужа.

— Разбирам защо си убил Дрискол, Джак. Наистина разбирам. Всичко толкова се обърка. Ако имахме възможността да те инструктираме, да ти обясним, ти щеше да разбереш нашата цел, щеше да бъдеш горд със страданията, които си преживял. — За миг върху лицето му се изписа искрено разочарование, но после се усмихна. — Ах, както и да е. Станалото станало.

Мъжът смяташе, че Джак беше убил Дрискол. Той бе оставил бележката в апартамента на Харпър.

Очите на Джак срещнаха очите на Харпър, пълни със страх, питащи. Вярващи. Тя знаеше, че това не беше вярно. Знаеше, че той не беше убил Дрискол. Тя му се бе доверила през онази нощ, осъзна той. Беше пъхнала джобния нож в ръката му, защото му се бе доверила, че може да направи нещо. Погледна мъжа с оръжието, беше прекалено далече и щеше да застреля и двамата, ако се опитаха да побягнат.

Пред него беше оръжие, зад него — бушуващият водопад. Капан. Двамата бяха в капан.

— Доктор Суифт, как… какво общо имат Дрискол и спартанците с всичко това? — попита Харпър с треперещ глас.

Опитваше се да го накара да говори. За да даде време на Джак да измисли какво да предприеме.

Доктор Суифт въздъхна.

— Дрискол беше обсебен от историята, от спартанците. — Махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Ние обичаме да предоставяме на водачите на нашите лагери известна свобода на въображението. — Извърна се леко към мъжа зад него. — Дейри знае за това, нали? — Дейри не отговори, но Джак видя нещо да проблясва в очите му, ала тутакси изчезна. Доктор Суифт отново се обърна към Харпър и Джак. — Но виждате ли, спартанците привлякоха вниманието ни към един много важен факт. Дрискол беше прав: имаше много да се научи. Разбирате ли, те са започвали с децата. Точно това породи нашата идея. Защо да се опитваме да променяме вече зрели хора, които не може да бъдат променени? Да ги обучаваме, да ги вкарваме в безполезни програми, които показват слаби резултати. Всъщност нищо не се променя, разбирате ли? Всичко се корени в произхода и в средата. И така цикълът продължава. Твоята собствена майка е доказателство за това, Джак. Самата тя дете на наркоманка, отгледана от системата. Какво прави тя? Става майка тийнейджърка, пристрастена към наркотиците, готова да продаде детето си, за да получи дрога. И цикълът продължава.

Той изсумтя отвратено.

— Какво мислиш, че щеше да стане с теб, Джак, ако тя те беше задържала? Същото нещо, ето какво. Накрая щеше да бъдеш изпратен в групов дом и щеше или да се превърнеш в заплаха за околните, или щеше да свършиш в затвора. И в двата случая ще си бреме за обществото, само пропиляване на средства, за да се създават още подобни на теб. Мислиш, че това не е истина? Прочети проучванията. Обществото е създало система, която поощрява отглеждането на дегенерати, престъпници и хищници.

Доктор Суифт зарея поглед в далечината, преди отново да заговори:

— Айзак беше прав и за още нещо. Джак беше отнет от майка му и отгледан от самотна гледачка по примера на спартанците. Това, изглежда, показа най-добри резултати. Но разбира се, те са знаели какво правят, нали? Ти разбираш всичко това, нали, Джак?

Да, Джак разбираше. Поне достатъчно, за да му се догади.

— Само за твое сведение, Джак, аз се опитах да убедя Айзак, че поне трябва да те научи как се пали огън. Но той категорично отказа. Обичаше да открива какво ново ще му предложиш в замяна на кибрит. — Поклати глава, стиснал устни.

Да пали огън? Светът се завъртя около него. Сърцето му се свлече в петите. Погледна Харпър и лицето й… изглеждаше така, сякаш думите на доктор Суифт я карат да плаче.

— Каква ирония само, че ти, Харпър, накрая попадна в системата за приемните грижи, която ние смятаме за безполезна, при това заради нас. — Той се усмихна, но от тази усмивка на Джак му призля още повече. — Но точно заради това ти би трябвало най-добре от всички да разбираш, че онази система не работи. Щеше ли да бъде по-лошо, Харпър? Да живееш тук? Свободна? Не да се ослушваш за всеки шум през нощта?

Суифт втренчи поглед в нея, сякаш знаеше какво се бе случило с нея, докато ръката му описваше широк кръг наоколо. Харпър сведе глава, лицето й беше бяло като топящия се сняг. Джак направи към нея крачка, две.

Свободна? — помисли си той. Нямаше свобода в това животът ти да бъде променен, да бъдеш наблюдаван, използван и лъган.

— И така, какви са приложенията за тези програми, може да попитате? — продължи доктор Суифт, направи няколко крачки, сетне се обърна.

За миг Джак срещна погледа на Харпър. Всичко ще бъде наред, искаше да й каже, дори и само за да я успокои.

Реката беше отляво, гората — твърде далече отдясно. Нямаше смисъл да тичат в нито едната от двете посоки, убиецът на доктор Суифт щеше да ги застреля. И после какво? Ще заровят телата им някъде тук, така че никога да не бъдат намерени.

— Има толкова много вълнуващи приложения — не спираше речта си докторът. — Тези хора, тези оцелели, по-късно обучавани да си служат с всякакви оръжия, ще докажат стойността си, волята си да се бият, отново и отново, и отново, при най-трудни условия. Обстоятелства, които биха победили и най-силните мъже. Или жени. Те вече се използват от богатите хора и правителствата по цял свят. Елитна охрана. Дори убийци, когато е в името на нещо по-добро. — Усмихна се като горд баща. — Те са войници. Най-добрите от всички. Наблюдавани от раждането им. Уважавани. Заради живота им, уменията им, заради доказаните им смелост и издръжливост, заради необикновените им духовни и физически качества.

— Ами онези, които не оцеляват от вашето… обучение? — попита Джак и сърцето му се сви при спомена за лицата на другите две момчета през онази нощ на скалата, лицето на момчето, което беше убил.

Мъжът сви рамене.

— Дори и да умрат, те ще умрат като герои. Няма по-добра съдба от тази. Да, ние заменяме една програма с друга. Но нашата действително променя човешките съдби. — За пръв път, откакто Джак бе дошъл, видя гняв в изражението на доктор Суифт. Мъжът пое дълбоко дъх, сякаш да се успокои. — Дори една малка част от тези нежелани деца да влязат в нашата програма, само си помисли с колко ще спадне нивото на престъпността. Помисли си за ползите за обществото. Само си помисли за всичко това.

— Тези хора — намеси се Харпър с треперещ глас. — Какво ви кара да мислите, че няма да ви изобличат?

— За съжаление, сега случаят е точно такъв. — Махна с ръка към двамата и кимна към оръжието в ръката на Дейри. — Колкото до останалите, онези, които приемат мисията си, завършват обучението си в нашите лагери и след това преминават през инструктажите, те ще постигнат вълнуващи кариери и ще се превърнат в герои, пред които останалите ще бъдат едни неудачници и отрепки. Самата утайка на обществото. — Замълча за миг. — Ние ще организираме още лагери за обучение, ще ги изпълним докрай. Вместо да вкарваме тези деца в системата за социални грижи, те ще влязат в нашите програми. Ще дойдат като жертви и ще излязат като победители. Цялата страна ще спечели, обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.

Хора ще купуват отраснали деца за своя изгода, помисли си Джак, докато пълното осъзнаване в какво е бил превърнат животът му го заля като огромна задушаваща червена вълна. Целият му живот, всеки момент е бил посветен на това.

И ако не откриеше начин как да измъкне Харпър и себе си от този капан, ако не откриеше начин как да оживеят, тогава стотици други деца щяха да бъдат подложени на същите страдания като неговите, щяха да бъдат наблюдавани като него, използвани, убивани или изоставени, за да умрат.

Той се заслуша в грохота на водопада зад гърба си, боейки се, че единственият спасителен път беше надолу. Отново.

Глава 48

— Ехо, Харпър? — Лори бутна вратата, която беше леко открехната, когато тя пристигна пред апартамента на Харпър. Влезе бавно, колебливо, обзета от нарастващо безпокойство. — Харпър? — извика отново. — Аз съм Лори Галахър.

Малкият тавански апартамент беше подреден и чист, леглото беше оправено, обувките подредени до вратата. Въпреки тревогата, която Лори бе изпитала, когато завари вратата отворена и празния апартамент, не можа да сдържи усмивката си при вида на усилията, направени от младата жена, за да превърне този малък апартамент в уютен дом. Обстановката беше приятна и непретенциозна, също като момичето, с което Лори тутакси се бе почувствала свързана.

Влезе в малката кухня, остави торбата с продуктите и домашно приготвения бананов хляб върху кухненския плот. Кой ще има време да пазарува и готви, беше си помислила тя, когато се налагаше да се справят с такава съдбовна промяна, пред каквато беше изправен Джак. А също и Харпър. Знаеше, че тя го обича, а това означаваше, че неговите проблеми бяха и нейни. Джак щеше да бъде в участъка още два часа, затова тя бе купила някои неща в супермаркета и беше дошла, за да ги остави. Когато узна за шахтата на старата мина, за немислимите неща, открити там… изпита нуждата да направи нещо. Най-вече искаше те да знаят, че не са сами.

Разопакова продуктите и тревогата й нарасна, когато не чу стъпките на Харпър да приближават. Дали не е отскочила до някоя съседка? Или е отишла някъде наблизо и затова не си е направила труда да заключи както трябва вратата?

Престани да си вреш носа в работите на хората, Лори! — смъмри се тя.

Може би се обаждаше просто онази майчинска част от нея, която бе обичала и изгубила любимото си чедо, и винаги щеше да си мисли най-лошото, когато ставаше дума за обичните й хора.

В ъгъла на плота имаше бележник и тя пристъпи натам, възнамерявайки да остави бележка за храната. Но отгоре някой вече беше оставил напечатана бележка. Лори прочете първия ред и загрижеността й нарастваше с всяка следваща дума, докато бързо я дочиташе.

Сгъна бавно бележката и я пъхна в джоба си, преди забързано да напусне апартамента на Харпър.

Четиридесет и пет минути по-късно Лори спря на алеята пред дома си, а след двайсет секунди влизаше тичешком в къщата.

— Марк? — извика, захвърляйки чантата и ключовете върху малката масичка във фоайето. — Марк?

— Хей — отвърна той, излизайки от кухнята. — Какво е станало?

— Обаждах ти се — рече тя, когато той я посрещна в коридора.

— Извинявай. Току-що се върнах от болницата. Холстън Феърбанкс получи инфаркт. По дяволите, сигурно съм забравил да включа отново телефона си.

Лори застина, очите й се разшириха.

— Холстън Феърбанкс е получил инфаркт? О, боже! — Поклати невярващо глава.

Това можеше да почака минута. Извади бележката от джоба си и я тикна в ръцете на съпруга си.

— Това беше в апартамента на Харпър. Оставила го е за Джак. В това… няма смисъл. — Тя замълча. — Нали?

Марк набързо прочете бележката и веждите му се сбърчиха.

— Убил е Дрискол? Еймити Фолс? Те ще… избягат заедно?

— Ти по-рано говори надълго и нашироко с Джак. Това има ли някакъв смисъл?

Сърцето й лудешки препускаше. Само тя ли не искаше да намери смисъл? Дали единствено уязвимите й емоции не й позволяваха да приеме, че двамата души, към които толкова внезапно се беше привързала, просто ей така ще се вдигнат и ще заминат?

Марк поклати глава.

— Не. По-рано получих пълните му показания за смъртта на Дрискол. — Веждите му се сбърчиха още повече, докато обмисляше възможността Джак да го е излъгал. Сетне се изгладиха. — Не. Но Харпър не вдига телефона си, затова не можах да се свържа с него. Дали той би могъл да се чувства… не знам, някак си отговорен за инфаркта на дядо си? Очевидно той го е намерил и е съобщил на семейството. Но това? — Агентът вдигна бележката. — Не. И какво? Защо ще се разгласява, че ще се срещнат при водопада? — Извърна поглед и стисна устни. — По дяволите, та Джак би могъл да избяга там по всяко време, ако е имал подобно намерение.

Лори за миг остана втренчена в него.

— Имам лошо предчувствие, Марк.

Двамата постояха така известно време, докато помежду им сякаш преминаха толкова много неща. Споменът за мига, в който Лори бе споменала тревогата си за постоянно излизащите синини по тялото на Аби — синини, които си обясняваха с различните видове спорт, с които тя се занимаваше, но майчинските й инстинкти й нашепваха, че трябва да запишат час за преглед при лекар. Диагнозата. Битката. Загубата накрая. Немислимата болка. Тяхното отдалечаване…

Макар че той винаги се бе вслушвал в нейната интуиция. Никога не я бе карал да се чувства глупава или неразумна.

— Трябва да отидеш там. При водопада. Те се нуждаят от теб — настоя тя.

Той я погледна втренчено за секунда, сетне кимна.

— Ще си облека палтото.

Лори сграбчи ключовете на колата, докато той обличаше палтото и нахлузваше ботушите.

— Те са борци — рече тя по-скоро на себе си, за да се убеди, че бяха добре.

Марк отвори вратата и се спря. Обърна се, направи няколко крачки към нея и ръцете му я обгърнаха, притиснаха я към гърдите му.

— Нашето момиче беше борец, също като теб, Лори. Тя се бори до самия край. Би искала и ние да се борим. Но ние спряхме да се борим. За самите нас. Трябва отново да започнем. Няма да те изгубя.

Гласът му бе натежал от емоции и една буца сякаш заседна в гърдите на Лори, толкова голяма, че дъхът й секна. Радост разцъфна в душата й. Лумнала надежда за живота им.

Лори кимна, по страните й се стичаха сълзи.

— Върни се у дома — задавено промълви. — И доведи онези деца със себе си.

Глава 49

Обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.

Мили боже! Той е психопат. Наистина ли мислеше, че нормален човек със здрав разум ще приеме всичко това? При все това ледени пипала се разпростряха по тялото й, когато Харпър осъзна, че вече други бяха предопределени да се подчинят на тази лудост. Не само предопределени, но вече подчинени. Колко още души страдаха там някъде? Опитваха се да оцелеят, подложени на невъобразими ужаси и нечовешки изпитания точно в този момент? Младата жена потръпна.

— Наистина ли мислите, че хората ще приемат това? — попита тя, стремейки се не толкова да получи отговор, колкото да го накара да продължи да говори, докато измисли някакъв план.

Да измисли нещо. Независимо колко дребно.

— Права си. Виждам как вие двамата ме гледате — каза доктор Суифт, едва успявайки да проникне сред препускащите мисли в главата й. — Това може би е неприятно за някои. Те няма да разберат целта, облагите. — Залюля се на пети. — Но има много други, които разбират, и те са тези, които са от значение. А резултатът говори сам за себе си. Не е ли вярно, Дейри?

— Да, сър — заговори за пръв път мъжът, на име Дейри, и кимна леко с глава към доктор Суифт.

О, боже! Те бяха убедили поне неколцина от оцелелите, че всичко това е нещо правилно. Тази лудост беше невероятна!

Този мъж бе убедил себе си, че действа в името на добруването на обществото, но в същото време печелеше от нещастието на хората.

Застанал до нея, Джак усилено мислеше. Тя го погледна и го разбра. Въпреки страха, сърцето й се успокои. Беше му се доверила преди петнайсет години, вярваше му и сега. Не да оцелее от тази лудост, осъзна младата жена. Но да се бори, да опита. Да положи всички усилия, макар да е безнадеждно. Беше го съзряла в характера му дори тогава, внезапно я осени прозрението. Той бе стиснал юмруците си. Споменът проблесна за миг, сякаш приливна вълна нахлу в главата й, съзнанието й призова онзи неясен момент. Той бе стиснал юмруците си. Трепереше като всички тях, но бе стиснал юмруците си… и тя бе разбрала.

Срещна погледа му и времето застина. Лицето му доби напрегнато изражение, преди бързо да погледне назад и сетне отново да се извърне.

Назад. Към водопада.

Това е нашият единствен път за спасение.

Стомахът й се сви. Страхът я прониза. Водата бучеше, мъжът пред тях продължаваше да говори и да крачи, зло се лееше от устата му. Харпър вече не можеше да го чува заради тътена на водопада и жуженето в главата й. Джак я приближи с една крачка, после с още една. Харпър го погледна в очите и я обгърна странно спокойствие.

Мъжът пред тях нямаше да им позволи да се измъкнат. Нито преди, а особено сега, след като бе споделил с тях налудничавите си идеи. Те бяха недовършената работа преди, а сега се бяха превърнали в огромна пречка. Той щеше да ги застреля и който и да работеше с него — някаква огромна мрежа, както изглеждаше, — щеше да му помогне да се отърват от труповете им някъде в тази безбрежна пустош. Никога нямаше да бъдат намерени, но дори и да ги откриеха, нямаше да има никакви доказателства кой и защо ги беше убил. А ако никога не ги намереха? Дали другите щяха да повярват, че заедно са избягали? Но дори и да не повярват, как можеше да бъде доказано, че не са? Хората смятаха Джак за див, непредсказуем, нецивилизован, а Харпър за объркана и емоционално нестабилна — белязана завинаги от травмата от загубата на родителите си, а после отраснала без истински дом. Кой можеше наистина да знае какво са направили и защо? Щяха да ги търсят известно време, а после… Всичко щеше да се забрави.

Мъжът пред тях също го знаеше.

Но той не очакваше, че те ще скочат.

Да, единственият им изход беше да полетят надолу. Също както първия път. Тогава бяха оцелели, въпреки всички очаквания, но каква бе вероятността отново да се спасят при такива нищожни шансове? Почти никаква. Може би нямаше никаква надежда. Падането беше едно, бързеят отвъд — нещо съвсем друго. Предателски. Смъртоносен. Пълен с подводни скали и течения, които Харпър знаеше, че бяха отнели няколко човешки живота. Тогава защо се чувстваше толкова обнадеждена?

Защото те щяха да оцелеят или нямаше — заедно.

Харпър стисна юмруци. Очите на Джак се сведоха надолу. Той беше видял. Той знаеше.

Да го направим. Заедно. Отново.

Беше готова, осъзна тя, чувстваше се невероятно спокойна и умиротворена. Там, застанала на ръба на бездната заедно с Джак, готова да рискува всичко, тя прозря с невероятна яснота каква щастливка е била, макар че никога досега не се бе смятала за късметлийка. Толкова много неща се бяха подредили идеално, така че да може през онзи нощ да се измъкне от пустошта. Дали беше само късмет, или нещо повече? Съдба? Божия намеса? Или помощта на обичните й родители? Не знаеше. Но знаеше, че беше преизпълнена с благодарност, защото също като Джак тя бе оцеляла, за да бъде там, когато той се появи за втори път в живота й.

Джак. Нейният Джак. Той бе пожертвал собствения си живот, за да спаси нейния, и тя нямаше да опорочи този жест с ненужни съжаления. Той я бе спасил и тя бе благодарна за всяка секунда от живота, който й бе подарил. Дори и за моментите, в които се бе борила, страдала и чувствала като жертва. Тя не беше жертва. Тя беше победител, както бе казал доктор Суифт. Не защото е била включена в програмата. Тя се бе борила и бе изплувала нагоре и нагоре, отново и отново. Това я бе направило по-силна, по-добра, беше я накарало да цени добрите моменти и да уважава собствените си умения за оцеляване.

Сякаш за един кратък миг един облак се бе отместил от слънцето. И в този кратък отрязък от време тя видя ярката, чудодейна, понякога изпепеляваща, често заслепяваща светлина на това, което бе представлявал животът й. И Харпър беше благодарна за това. За всичко това. За всеки миг. Защото беше неин. И разбра, че на този свят не можеше да получиш радост без болка. И тя ги бе имала. Беше ги скътала в душата си и ги обичаше поравно. Този момент. Точно тук. Обичаше живота си. И заради тази велика, несравнима любов — внезапното и дълбоко осъзнаване на многобройните дарове, които бе получила — тя бе готова да поеме всякакъв риск, за да продължи да живее. Заради себе си. Заради него. С него.

Доктор Суифт не преставаше да крачи, ала тя вече не обръщаше внимание на думите му. Макар че той се подготвяше, готов да ги застреля там, където стояха. Харпър отстъпи крачка назад, Джак я последва. Дейри видя какво правят, вдигна оръжието си и в този миг те и двамата се извърнаха, ръката на Джак сграбчи нейната, стискайки я здраво. Тя чу изсвистяване и нещо прелетя покрай бузата й. Джак я привлече към себе си, за да се притиснат един в друг. Двамата се приведоха, отстъпвайки назад. Младата жена чу вика на доктор Суифт от по-отблизо, също както през онази нощ, само че този път придружен от свистенето на куршумите над главата й.

Земята се продъни под нозете им и те полетяха надолу, заобиколени единствено от грохота на водопада. Прониза я остра болка, когато се блъсна в ледената вода. Викът й бе понесен от дивия рев на бушуващата стихия. Ръката на Джак я стисна по-здраво. Той нямаше да я пусне. Знаеше го. Веднъж вече го бе доказал.

Дръж се — чу тя сред боботенето на водата. — Дръж се.

Шепотът се надигна от глъбините й, изпълни главата й, сърцето й, душата й. Сега беше изтъкана само от усещания, от инстинкти и желанието да живее и тя го чу толкова ясно. Познаваше този глас. Този шепот. Принадлежеше на майка й.

Повече не можеше да сдържа дъха си. Дробовете й изгаряха, тялото й бе смазано, подмятано от пенещата се вода, докато продължаваха да пропадат надолу.

Последва ужасяващият удар, когато удари повърхността, дробовете й крещяха, ръката й стискаше, стискаше. Той също я стискаше. Бяха заедно, гмуркайки се надолу, надолу и после нагоре, нагоре. Силните му крака ритаха мощно, изтласквайки ги нагоре към светлината, докато дробовете й пламтяха и тя се опитваше да се държи, да се държи, главата й се пръскаше, светлини премигваха, докато…

Харпър отвори уста и задъхано пое глътка въздух в мига, в който изплуваха, въздушната струя нахлу и изпълни измъчените й дробове.

После отново се потопиха, течението ги подхвана, докато се преобръщаха с разперени ръце.

Дръж се. Дръж се.

Смъртоносните бързеи бяха пред тях. Харпър отчаяно се опитваше да се залови за нещо. Нещо, което да ги закрепи, да ги предпази от скалистите глъбини, които щяха да ги повлекат все по-надолу и по-надолу.

— Хвани това! — изкрещя плътен глас.

Харпър ахна, неспособна да види кой го извика сред пръските вода, но зърна големия тежък клон пред тях.

Опита се да заплува към него, но течението я отнесе. Джак стисна още по-здраво ръката й и със силен крясък я придърпа по-близо до себе си, докато плуваха срещу течението, обединили усилия, за да стигнат до спасителния клон.

Джак мощно изкрещя още веднъж, двамата се приближиха още по-близо един до друг, а Харпър се протегна и едва успя да сграбчи края на клона. Той се изплъзна от пръстите й, тя отново го хвана и го задържа, докато Джак изплува зад нея и също улови клона. Двамата едва успяваха да си поемат дъх, вкопчени в малкото парче дърво сред ревящия водовъртеж.

— Продължавайте да се държите! Не се пускайте!

Агент Галахър? Беше агент Галахър, озовал се тук по някакъв невъзможен начин. Той им бе подал клона, влачейки ги срещу течението, пръхтеше от усилието, хлъзгаше се — о, господи, — но успяваше да запази равновесие и да не спира да тегли клона към брега. Стигнаха до брега и Галахър протегна ръка, за да я изтегли върху каменистия насип, заедно с Джак зад нея. Двамата се свлякоха върху калния бряг, борейки се за глътка въздух, целите треперещи и подгизнали до кости.

Ръцете им все още бяха вкопчени една в друга.

Заедно.

Глава 50

Джак привлече Харпър по-близо, макар че едва ли бе възможно да са по-близо, отколкото вече бяха. Освен ако не я отведеше в леглото, което той желаеше. Отчаяно. Искаше да се претърколят двамата, докато я души навсякъде, чифтосва се с нея, пръхти и вие с пълно гърло благодарността си, че е жив…

Не. Това са вълчи мисли, напомни си младият мъж. Но тя харесваше вълка в него, знаеше го. Подуши врата й и я уви по-плътно с болничното одеяло, за да е сигурен, че й е топло. Нямаше търпение да ги пуснат от тази болница със силните си, непознати миризми, които гъделичкаха носа му и замъгляваха мозъка му.

Макар да знаеше, че утре трябваше да се върне отново. Дядо му беше на друг етаж, в това, което те наричаха кома. Сърцето на Джак се сви. Беше изненадан от тъгата, която изпита, когато му съобщиха, че дядо му не се подобрява.

Но той имаше Харпър, имаше своя живот и това бяха нещата, върху които трябваше да се съсредоточи.

Агент Галахър — Марк, въпреки че все още му беше трудно да мисли за него по този начин — бе издърпал Джак и Харпър от водата, мокри и замръзнали от студ, и полуудавени, само на няколко метра… да, сега вече познаваше мерките… само на няколко метра от бушуващите бързеи.

Госпожа Галахър — Лори — бе намерила бележката в апартамента на Харпър и бе изпратила Марк да ги открие, но паднало дърво бе препречило пътя, водещ към водопада, и така той се бе озовал в подножието му, вместо на върха. И. слава богу! Ако доктор Суифт се бе погрижил пътят да бъде блокиран, това беше идеално за Джак и Харпър. В крайна сметка се бе оказало, че Марк беше точно там, където те имаха нужда да бъде.

Доктор Суифт беше изчезнал. Обявен беше за издирване и бе изпратен екип да го залови.

Харпър извърна глава и целуна пръстите му, отпуснати върху рамото й, после ги преплете със своите. Вдигна поглед към него.

— Докато падахме, аз чух мама. — Сведе очи, миглите й хвърлиха сенки върху страните й. — Тя беше с нас двамата, Джак. Мисля, че през цялото време.

Отново го погледна — със същите големи кафяви очи, които се бяха взирали в него на онази скала преди толкова много време — не, петнайсет години, — както и днес на ръба на онзи водопад, когато отново му бе поверила живота си. Гърдите му се издуха. Помисли си, че може да се пръснат.

Издиша дълбоко, замислен за бележките на майка й, които му бяха вдъхнали воля да живее, да продължи, когато се бе отказал от живота, когато самотата дотолкова го бе изчерпала, вземайки и вземайки, и вземайки, че вече не му бе останало какво да даде. Майката на Харпър отново го беше изпълнила — с гласа си, с надеждата, лъхаща от мислите й, с въпросите, изпълнили главата и сърцето му, и с думи, които да му напомнят, че е човек.

— Да — рече той. — Тя беше с нас.

— И баща ми също — добави Харпър. — Аз вярвам в това. Ценя всичко това. То не е било напразно и ни доведе дотук. Джак, мислиш ли, че и ти можеш някак си да го повярваш?

Той извърна поглед за секунда. Знаеше какво го пита. Питаше го дали можеше да забрави за болката и гнева, и горчивината заради това, което му бяха сторили. Дали можеше да повярва, че някакви по-висши сили са се задействали и че тези сили са го направлявали и обичали. Припомни си как бе почувствал, че нейната майка е с него — беше чул шепотите й, — когато бе открил умиращия Дрискол в хижата му. Забрави, беше отекнало в главата му, и той го забрави, поне в онзи момент, когато подаде на Дрискол телефона му, за който той молеше. Сега вече знаеше, че Дрискол се е обадил за помощ, довеждайки помощник-шерифа, който след това беше отвел Джак в офиса на шерифа при Харпър. Ако вместо това беше последвал желанието си за отмъщение, пренебрегвайки онези шепоти, ако беше оставил Дрискол да изгние и си бе тръгнал, за да се върне към самотния си живот… Но сега не искаше да мисли за това. Издиша бавно.

— Мисля — отвърна той.

И наистина го вярваше.

Беше видял какво бе причинила горчивината на дядо му. Отмъщението. Нямаше да стане като него.

Забрави.

Макар че сега също изпитваше гняв. Може би не заради себе си, а заради останалите оцелели, които бяха живели по същия начин като него, а навярно и още по-зле. Убивайки, мръзнейки, гладувайки, докато самотата изсушава душите им.

Какво щеше да стане с тези хора, когато ги откриеха? Хора без самоличност и без нищо. Захвърлени, какъвто беше той.

Вратата се отвори и Лори Галахър нахлу в стаята, изглеждайки… хмм, още не знаеше думата за това как изглеждаше Лори в този момент. Разтревожена, но нещо повече. Харпър се изправи, той също. Лори изхлипа и първо изтича при Харпър, прегърна я, сетне я пусна, прокара ръце през косата й, докосна превръзките й, докато цъкаше с език и се взираше в лицето й, сякаш за да се убеди, че наистина е жива. После протегна ръце към Джак, отново изцъка и здраво го прегърна, накрая отстъпи назад, оглеждайки и двамата.

— Направо обезумях, когато научих. О, мили боже, ами седнете. Сигурно сте ранени.

Обезумях. Това беше думата. Разтревожена, но по начин, който кара косата ти да стърчи във всички посоки, очите ти да са големи и кръгли, а ръцете да се размахват във въздуха.

Харпър седна, заедно с нея и Джак, а Лори притегли един стол и те й разказаха какво се бе случило на ръба на водопада. Докато ги слушаше, сълзи се стичаха по страните й, които тя попиваше с хартиена кърпичка, клатейки глава.

— Слава на Бога, че той е бил там. Знаех си, просто знаех, че нещо не е наред. — Сграбчи ръката на Джак и я стисна. — Толкова съм благодарна, че си добре. — Отново поклати глава. — О, боже, забравих за дядо ти. Как е той, Джак?

— Той е в кома — отвърна Джак.

Не помнеше останалите думи, които лекарят му каза, защото съпругата на дядо му бе влязла в стаята и Джак бе побързал да излезе.

Лори отново стисна ръката му, очите й бяха омекнали.

— Ако имаш нужда от нещо, двамата с Марк сме насреща. — Внезапно вдигна глава и пусна ръката му. — О, пресконференцията — рече тя и посочи към телевизора, напомняйки за предаването, което чакаха да започне.

Харпър натисна онова нещо с бутоните, което увеличи звука на телевизора. Джак постоянно забравяше думите, защото се бяха натрупали толкова много нови думи в ума му и за него някои бяха по-важни от останалите.

Марк пристъпи към микрофоните с много сериозно лице.

— Днес Департаментът по правосъдието в Монтана узна за съществуването на незнаен брой незаконни и изключително обезпокоителни програми. Тези програми са действали в страната, използвайки деца, изключени от системата за приемните грижи под фалшиви предлози, и/или бебета, купени от майките им, които са участвали в социални програми, отнасящи се най-вече до зависими от наркотици и алкохол. В момента работим по идентифицирането на тези деца. Тези незаконни програми са работели от много години. — Той погледна право към камерата. — Ако имате някаква информация, свързана с това престъпление, или сте човек, който е бил в правителствена програма и са ви били предложени пари, за да дадете детето си или да изиграете някаква роля за пари, моля ви да се свържете с нас. — Замълча и тълпата наоколо притихна. — Ако сте едно от тези деца, моля ви незабавно да се свържете с властите. С вас са се отнесли зле и ние искаме да ни помогнете да тикнем зад решетките тези, които са ви малтретирате. — Показа снимката на доктор Суифт. — Този мъж е основният заподозрян и е търсен за убийство, наред с още много други престъпления. Ако го видите или знаете местонахождението му, моля, обадете се на номерата, изписани на екрана. Не го приближавайте. Той е въоръжен и опасен.

И гневен, помисли си Джак. Дори нещо повече от гневен. Бесен. Да. Обзалагаше се, че доктор Суифт беше бесен. Също като Дрискол, когато е открил, че майка му се е намесила в неговите изследвания. Също като дядо му, побеснял достатъчно, за да убие. Но той не беше казал и дума за това.

Тълпата започна да крещи и Марк посочи една жена отпред.

— Агент Галахър, с каква цел са били вземани децата? Каква точно е тази програма?

— Те са били поставяни в сурови условия, за да се изследват уменията им за оцеляване. Може би са ги обучавали. Всеки лагер, поради липса на по-подходяща дума, може да е бил различен. Но най-вероятно тези лагери се намират в затънтени места, далече от цивилизацията. После са били продавани на онези, които са искали да използват талантите им.

— Агент Галахър! — извика един мъж от задните редици. — Как установихте всичко това? Какво ви наведе на тази следа?

— В момента не мога да обсъждам това. — Той погледна вдясно и кимна на един човек в униформа, преди да се обърне отново към шумната тълпа. — Това са всички въпроси, на които мога да отговоря в момента. Ще ви дадем допълнителни сведения, когато получим повече информация.

Марк слезе от подиума и после картината се смени и върху екрана се показаха двама души, седнали зад бюро.

— Брей, Марсия, каква история само! Нежелани деца са били обучавани в нелегални лагери, за да бъдат… какво? Елитни войници?

Жената, на име Марсия, поклати глава.

— Не знам, Гари. От това просто ми призлява.

Гари кимна.

— Въпреки че трябва да признаеш, че идеята, ако се реализира правилно, ще донесе огромни ползи за обществото.

Ченето на Марсия увисна.

— Сигурно се шегуваш. За да подобрим обществото, трябва да използваме „Игрите на глада“? Това ли е? Може би накрая ще можем да гледаме клипове с малтретирането на тези деца направо на мобилните си телефони. Звучи изключително интересно. Един модерен Колизеум.

За миг Гари изглеждаше заинтригуван от идеята, но после се засмя и вдигна ръце.

— Брей, брей! Аз просто изказвам на глас това, което другите си мислят. Виж, не твърдя, че моралните последици от тази идея не са прекалено крайни, за да се приложат на практика, казвам само, че трябва да познаваш врага си, за да се бориш с него. Или, в този случай, дори да го откриеш.

— Съдейки по твоите коментари, аз съм обезпокоена, че повече хора ще пожелаят да бъдат като тях, вместо да се борят с тях.

После двамата души, Марсия и Гари, които сигурно бяха много важни, за да искат хората да чуят мненията им, заговориха за упадъка на обществото и други неща, на които Джак не обърна внимание, защото беше прекалено зает да души косата на Харпър. Тя още миришеше на неговата Харпър, но също и на реката. Опита се да я притегли по-близо към себе си и тя наполовина се озова в скута му. Погледна го, а той свенливо й се усмихна. Тя тихо се засмя и го погали по брадичката.

Лори изключи телевизора.

— Е, навярно ни стига толкова. А вас двамата кога ще ви изпишат от тук?

— Надяваме се още в следващата минута — отвърна Харпър.

— Сигурна съм, че сте уморени и искате да поспите. Но ако сте гладни, мога да приготвя вечеря… О, предполагам, че искате да останете насаме.

Седнала между Лори и Джак, Харпър стисна ръката му.

— Вечеря с теб и Марк ще бъде добре — рече Джак и наистина го мислеше.

Лори се усмихна, сякаш току-що бе уловила най-голямата риба в реката. Не, не, сякаш… сякаш беше щастлива, че те искаха да бъдат с нея.

— Чудесно.

Вратата рязко се отвори и някой връхлетя в стаята.

— Райли! — възкликна Харпър и прегърна приятелката си.

— О, мили боже, не повярвах, когато го чух! Добре ли си?

Тя отстъпи назад и я огледа по същия начин като Лори.

Двама мъже влязоха в стаята и Харпър им се усмихна.

— Здрасти, Джеф. Здравейте, господин Адамс.

— Харпър.

Двамата я прегърнаха, преди да се извърнат към Джак и Лори. Харпър им каза имената и обясни на Джак и Лори, че това са Райли и Джеф и господин Адамс, макар че той за пръв път чуваше за тях. Представяне, припомни си той думата, която бе научил от дядо си. Добри маниери.

Всички си стиснаха ръцете. Джак видя как Райли изгледа Харпър и устните й беззвучно промълвиха: „О, мили боже!“, преди да отклони поглед към Джак. Той не бе сигурен какво означава това, но не мислеше, че това са добри маниери.

— Ще се радвам всички да ми гостувате за вечеря, ако сте свободни — обади се Лори, а Райли стисна ръката на Харпър между дланите си.

— С удоволствие.

После всички заговориха едновременно, както правеха птиците рано сутрин, щастливи, че са оцелели до новото утро, и шумно чуруликаха, за да ги чуе цялата гора. Или като… ами това беше достатъчно добро засега. Не можеше винаги да умува върху всяка мисъл в главата си. Цивилизованите мисли някой ден щяха да му идват естествено… вероятно.

Харпър срещна очите на Джак и те омекнаха. Тя се усмихна и мозъкът му се изпразни от всякакви мисли, както ставаше всеки път, когато тя го погледнеше така. Обичам те, безмълвно изрекоха устните й. Той й отвърна по същия начин. Обичаше я. Боготвореше я. Ценеше я. И така щеше да бъде винаги. И това беше всичко.

Това беше всичко.

Епилог

Огънят пращеше, сенки танцуваха по стените на библиотеката. Джак се усмихна, изтръгнат от унеса си, когато мирисът на жената, която обичаше, изпълни ноздрите му.

— Здравей, съпруго.

Харпър тихо се засмя, заобиколи креслото и се настани в скута му.

— Някога ще мога ли незабелязано да се промъкна до теб? — попита, обви ръце около врата му и потърка буза в наболата му брада.

Той се усмихна и я прегърна.

— Може би.

Беше очаквал, че обонянието му ще стане по-слабо, след като толкова дълго живееше сред цивилизацията и оцеляването му вече не зависеше от сетивата му.

— Хмм — изхъмка тя и нежно го целуна.

Той погали леко издутия й корем; детето им бе скътано на сигурно място в тялото й. Поне през следващите пет месеца. След това негово задължение щеше да бъде да ги закриля. Да се грижи те да са нахранени, стоплени и с изпълнени докрай сърца. Никога нямаше да приема последното за даденост, след като през целия си живот досега бе задоволявал единствено физическите си нужди. А много често нито дори тях. Заля го вълна на благодарност. Моето семейство. Тези две думи все още караха дъха му да секва от щастие.

Благоговение.

Двамата с Харпър се ожениха шест месеца след като оцеляха от скока от Еймити Фолс. Никой не успя да го убеди, че има някаква причина да чака, макар че агент — Марк — Галахър бе седнал и бе провел с него разговор „по мъжки“ за „благоразумието на търпението“ и „мъдростта на чакането“. Той уважаваше Марк, но искаше час по-скоро да сложи пръстен върху пръста на Харпър. Неговият пръстен и това беше всичко. Искаше всички да знаят, че тя е негова и той е неин. Веднага щом разбра какво правят хората, когато са влюбени и искат светът да го научи, той тутакси помоли Харпър да се омъжи за него. И тя каза „да“. Беше на седмото небе от радост, че тя не се бе съгласила да бъде благоразумна или мъдра и да чака. Те се ожениха в задния двор на къщата на семейство Галахър при залез-слънце, заобиколени от техните нови и стари приятели. Джак мислеше за тези хора като за тяхната глутница и не отхвърляше мисълта. Чувството. Начина, по който това го караше да се чувства свързан. Може би сетивата му щяха да отслабнат, може би не, но част от него винаги щеше да остане дива — момчето, което беше израснало редом с един вълк, който бе обичал като брат — и да отрече това, би означавало да отрече Пъп. Да отрече всичко, което го беше довело до живота, който сега живееше. Живот, който обичаше с цялото си сърце.

Бебето беше неочаквано, но откакто двамата свикнаха с тази промяна, усмивките не слизаха от лицата им. Нощем лежаха в леглото и с часове си говореха как ще изглежда тя или той, за нещата, на които искаха да научат сина или дъщеря си, за чудото на живота, който двамата бяха създали, след като бяха измамили смъртта, при това не само веднъж. И това малко чудо караше Джак да иска да научи всичко, което бе нужно, за да бъде добър баща. Добър водач на глутницата. Марк и Лори щяха да им помагат. Двамата с Харпър вече ги бяха попитали дали биха искали да бъдат баба и дядо на бебето и Лори се бе разплакала, а Марк се бе престорил, че нещо му е влязло в окото.

Преди няколко месеца Джак се бе свързал с Алмина Кавазович — за която продължаваше да мисли като за бака — и въпреки че не беше сигурен как щяха да се развият отношенията им в бъдеще, той изпитваше нуждата да й каже, че й е простил. Че тя е била с него през дългите години на борба и самота. Че е била неговата опора и напомняне за силата му.

Той чувстваше, че майката на Харпър — неговият свещеник, неговият абат Бузони* — му се усмихваше от небето, докато й го казваше.

[* Персонаж от романа „Граф Монте Кристо“, под чието име се представя самият граф Монте Кристо, или Едмон Дантес. — Б. пр.]

Джак се загледа в пламъците в камината, докато Харпър се притискаше в него. Камината, в която бе изгорил лъка и стрелите, които бе намерил в ъгъла на тавана след смъртта на дядо му, който така и не се възстанови от инфаркта. В колчана със стрели липсваше една — тази, с която бе убил Айзак Дрискол. Но само той и Харпър знаеха това.

Неговият дядо му беше дал името си. В замяна Джак щеше да се погрижи той завинаги да запази своето добро име. Ако дядо му не беше убил Дрискол, програмата щеше да го стори. С това предположение полицията беше прекратила разследването.

В своето завещание дядо му бе оставил почти всичко на Джак, като бе отделил малка издръжка за съпругата си. Тя се бе разбесняла от ярост в кабинета на адвоката, кряскайки като една от своите заключени в клетки птици.

В един и същи ден Джак бе наредил да разглобят клетките и да ги изнесат от Торнланд, както и да се махнат всички камери. Но задържа Найджъл. Той все още беше мазен, но Джак беше започнал да го цени много повече, след като можеше да се промъква тихомълком до него и да го кара да подскача и да пищи. Откакто Джак бе наследил Торнланд и от там се бяха изнесли Лони, Габи и Брет, дори бе засякъл Найджъл почти да се усмихва, веднъж или два пъти. Всички мазни създания имаха и своите добри страни.

Марк помогна на Джак да назначи изпълнителен директор на Дърводобивна компания „Феърбанкс“. Джак се доверяваше на инстинктите на по-възрастния мъж за хората и компанията се развиваше страхотно при новото ръководство. Джак полагаше усилия да изучи бизнеса, който, за негова изненада, се оказа много интересен. Може би някой ден щеше да участва по-активно в управлението на компанията. Някой ден, когато нямаше да има толкова много други неща за учене.

Двамата с Харпър останаха в семейното имение, което беше близо до колежа на Харпър, макар че купиха няколко акра пустееща земя за свои нужди, за да си построят малка хижа. Възнамеряваха да прекарват там летата, когато Харпър беше във ваканция, както и колкото се може повече уикенди. Летата, когато реките гъмжаха от риба, горските плодове бяха узрели и сладки, слънцето бе разтворило цветята и стопляше земята. Но Джак имаше чувството, че щяха да имат нужда от голямо имение, което да предлага убежище, ако е необходимо, на онези изгубени деца, много от които вече бяха възрастни, но полицията все още ги издирваше.

Мрачно чувство се надигаше в него, когато се замислеше за доктор Суифт и за това, което може би сега се случваше някъде в някой забравен от Бога пущинак. Бавно плъзгаше ръка по издутия корем на жена си, докато дишането му станеше равномерно и спокойствието го обгърнеше. Живот. Чудеса. Надежда.

Харпър протегна ръка и взе книгата от масичката до тях.

— Пак ли? — нежно попита тя, с развеселена нотка в гласа.

Джак се усмихна, когато тя остави обратно любимия му роман „Граф Монте Кристо“. Той току-що я бе прочел за шести път. Томчето беше оръфано, със смачкани по ъглите страници. Ценено. Много обичано.

— Всеки път, когато го препрочитам, откривам нещо ново. Някой различен урок.

И нова предпочитана дума или две, три.

Тя се усмихна, отпусна глава на рамото му и се прозя.

— Какъв урок научи този път?

Съпругът й се замисли за един от цитатите в книгата, който най-силно му бе нашепвал, докато я четеше. Цялата човешка мъдрост се включва в тия две думи: чакай и се надявай.

— Че ако можем да издържаме — да оцеляваме — през трудните времена в живота си, ни очаква нещо по-добро. Има цел, която невинаги можем да видим. Има ред.

Беше го почувствал — онзи шепот, онова невидимо нещо, което течеше в него, във и около всички живи същества и се връщаше обратно. Нямаше думи, с които напълно да го опише. Бог може би? Съдба? Чудеса? Душите, отлетели преди техните? Знаеше само, че то беше обичливо и добро и се стремеше да направи нещата правилни. Точни.

Това бяха новите му мисли. Нещата, които той бе осъзнал, възприел, приложил. Чувстваше се горд. Променен. По-добър.

— Да — промърмори Харпър, целуна го по брадичката, преплитайки пръсти с неговите. — Да.

Тя отново се прозина.

Джак поднесе ръката й към устните си и целуна кокалчетата й.

— Върви да си лягаш. Ще дойда след минута.

Тя кимна, стана и му се усмихна леко и сънено, преди да се обърне и да се отправи към горния етаж. След минута и Джак се изправи, излезе от библиотеката и се запъти към големия каменен вътрешен двор, който се простираше по дължината на къщата, с изглед към гората отвъд.

Клоните на дърветата се поклащаха, танцуваха под звуците на вятъра, а корените им говореха на древния език под земята. Младият мъж зарея поглед в мрака, умът му рисуваше места, които очите му не можеха да видят. Някъде там останалата част от неговата глутница — семейството, изковано от споделените преживявания, които другите никога нямаше да разберат — живееше и дишаше, бореше се и оцеляваше. Усети как шепотите се надигат в душата му. Песен на единението и братството.

— Чакай и се надявай — прошепна той на онези непознати души. — Чакай и се надявай.

Благодарности

Също като Джак, сърцето ми прелива от благодарност и благоговение към моята глутница. Благодаря ви, че ме насочвахте, че ме окуражавахте, че ми помагахте да разкажа тази история по най-добрия начин, на който съм способна.

Благодаря сърдечно на моя екип — Анджела Смит, Мериън Арчър, Карън Лаусън. В тази книга има много динамика. Мистерията, романтиката, езикът на Джак, необичайната обстановка, при която трябваше да се вземе предвид всеки предмет, който героите използват… Вие трите разнищихте всеки аспект ведно с граматичните ми познания и запазихте до необходимия минимум стенанията на моите герои. Признателността ми към вас е безгранична.

Също толкова благодарности дължа на удивителния екип мои първи читателки — Стефани Хокърсмит, Кет Брахт и Елена Екмайър, които прочетоха романа преди всички останали и ме посъветваха къде да излъскам с шкурката. Благодаря ви за откровеността, усета и страстната любов към четенето.

Благодарна съм и на членовете на моя читателски клуб, които също получиха романа преди издаването му — Джоана Колер, Ашли Бринкман, Дениз Кой, Рейчъл Моргентал и Шона Уолдлейтър Роджърс. Благодаря ви, че намерихте време да прочетете тази книга, за вашите предложения и коментари, които до един бяха смислени, прозорливи и забавни, както и че ме накарахте да осъзная защо толкова много обичам да разговарям за книги с вас.

Благодаря и на Шарън Брум, която изчете за последно тази книга. Времето, което ми посвети, и щедростта ти са безценни за мен.

Благодарна съм и на Кимбърли Брауер, която помагаше така усърдно на всички вас, денем и нощем. Толкова съм щастлива да бъда една от вас!

На вас, читатели мои, изказвам горещата си благодарност, че поехте с мен на това пътешествие. Искрено вярвам, че историите могат да ни спасят по безброй начини, големи и малки. За мен е чест, че сте избрали една от моите, и се надявам да затворите тази книга с преливащо от емоции сърце и може би с една или две нови перспективи.

Благодаря на тайфата на Мия за несекващата й любов и ентусиазъм.

На Кати, моята най-предана слушателка, опора, доверен съветник и чудесна приятелка. Заедно завинаги.

На всички блогъри и инстаграмъри, които са се посветили на популяризирането на любовта към книгите; вашата работа носи красота и щастие на света и аз безкрайно ценя всеки един от вас.

За автора

Мия Шеридан е автор на бестселъри в класациите на „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Ей Тудей“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Тя живее в Синсинати, Охайо, със съпруга си. Имат четири деца тук, на земята, и едно в рая.

За себе си Мия Шеридан споделя, че нейната страст е да извайва истории за истинската любов и за хора, на които съдбата е предопределила да бъдат заедно. Нейните герои имат минало, което е оставило своя отпечатък върху тях, но намират своята надежда и щастлив край.

Мия вярва, че романтичните книги носят надежда, тъй като връщат вярата в любовта като движеща сила, която е способна да премести и планини.