Матю Райли

 Трите тайни града

Джак Уест Младши #5

ПРОЛОГ I

ГОЛЕМИЯТ КРЪГ

ДОЛНИЯТ СВЯТ, ИНДИЯ

Цели три дни след Големите игри Подземният свят беше смълчан.

Участникът пленник капитан Джак Уест-младши, състезаващ се от името на Царя на земята Орландо, бе победил.

Беше се изправил срещу същите смъртоносни предизвикателства като тримата предишни шампиони на Игрите — не други, а Озирис, Гилгамеш и Херкулес — и за изненада на мнозина в царската галерия беше спечелил.

Но по време на финалната церемония по коронясване на царя победител и връчването на Мистериите, които трябваше да преведат благополучно Земята през наближаващата криза, се беше разразил същински пандемониум.

Хеликоптери бяха атакували храма на планинския връх, където се провеждаше древната церемония. Синовете на Хадес се бяха опитали да убият собствения си баща. И войската минотаври на Хадес, всичките четири хиляди, след като бяха открили плана на синовете да премахнат господаря им, се беше вдигнала на бунт и бе атакувала планината. Когато телохранителите на двама от бягащите царе проявиха глупостта да открият огън по минотаврите, последва смърт и разруха.

Двама от четиримата царе бяха разкъсани на парчета. Почти целият царски елит, събрал се да гледа Игрите, също беше избит.

Само двама царе бяха оцелели.

Хадес, царят на Подземния свят, който беше избягал с Уест и верните му приятели.

И Орландо, който се беше изнизал заедно със съветника си, католическия кардинал и член на тайната църковна група Омега Рикардо Мендоса, изоставяйки целия си антураж и дpyгитe царски особи да срещнат смъртта.

Никога през историята не се беше случвало Четирите легендарни царства да изпаднат в такъв хаос. В продължение на хиляди години те бяха управлявали света от сенките, като бяха поставяли и сваляли правителства според прищевките си, бяха разпалвали войни и бяха унищожавали империи.

Мълвата се разпространи бързо.

Навсякъде по света онези с връзки с Четирите царства бързо научиха за случилото се.

Владетелската институция изисква някои неща, най-важното от които е приемствеността. Трябваше да бъдат намерени и коронясани наследници, но непосредствено след Игрите не беше сигурно кои от тях са оцелели и кои не.

Друго изискване на владетелската институция е наказанието, възмездието, обвиняването.

Някой трябваше да бъде посочен като виновник за нечувания край на Игрите. И съответно да бъде наказан.

Най-тревожното беше, че Мистериите — самата причина за организирането на Великитe игри — не бяха разкрити, а съдбата на света зависеше от тях.

„За всички тези неща обаче ще се погрижат други", помисли си царят на минотаврите, докато оглеждаше опразнения Подземен свят, очукан и разнебитен след хаоса.

Голямото стълбище беше ужасяващо разбито в средата. Това беше дело на Усет.

Асансьорът до свещения храм на върха на планината беше откачен от носещата си конструкция.

Навсякъде лежаха трупове. Мнозина бяха летели от храма чак до oсноватa на планината. Гледката не беше приятна.

Когато бе избягал от Подземния свят, Хадес бе завещал царството си на царя на минотаврите Минотус и народа му, за да изживеят дните си в спокойствие и неизвестност тук, в отдалечената пустош в северозападната част на Индия.

След всички тези събития Минотус беше дал на войската си от минотаври няколко дни почивка и сега беше дошло времето за почистване.

Труповете бяха събрани и изгорени.

Разбитите каменни блокове на Голямото стълбище бяха разчистени в подготовка за възстановяването му.

И трийсет минотавъра бяха изпратени при Големия кръг, най-отдалечения край на Подземния свят и мястото на Петото предизвикателство — безумно състезание с коли по път без парапети около ръба на черна бездънна пропаст.

На трийсетте бе наредено да разчистят разбитите коли и труповете, осейващи коварния път.

Ключова част от задачата им беше разчистването на района около двете загадъчни структури, издигащи се в най-отдалечения край на най-отдалечения кът от Подземния свят — огромна пирамида, разположена в подобна на кутия ниша и многоетажна сграда, увиснала над бездната.

По страните на cградата на равномерни редове бяха изсечени стотици правоъгълни ниши, във всяка от които имаше по един блестящ сребърен ковчег.

На всеки от стотиците ковчези имаше гравюра на мъж с глава на дългоклюна птица.

Никой не беше там, когато малко след Игрите един от ковчезите беше започнал бавно да се отваря.

Сега, когато пристигнаха тук, чистачите минотаври го видяха отворен.

Това предизвика голямо вълнение.

Откакто се помнеха, древната кула се беше издигала в мистериозно мълчание.

Водачът на почистващия екип се свърза с царя на минотаврите и му съобщи за откритието. Минотус отговори, че ще дойде веднага.

Неспособни да устоят на любопитството си, чистачите пристъпиха към отворения сребърен ковчег и надникнаха вътре.

В него лежеше човекоподобна фигура.

В напълно спокойна поза, по гръб, сякаш спеше.

Приличаше на бронзова статуя с предимно човешки черти — глава, рамене, ръце, крака.

С изключение на едно.

Нямаше лице.

Очите и устата липсваха, а вместо нос имаше зловещ извит клюн.

Ръцете на фигурата бяха скръстени на гърдите. Бяха изваяни от същата матова бронзова сплав, от която беше и цялата статуя. Бронзът беше особен — сияещ и в същото време матов. Лъчите на фенерите се отразяваха от статуята по странен, някак мъглив начин. По тялото на статуята не се виждаха никакви резки и снадки. Сякаш цялата беше излята наведнъж в съвършен калъп.

Минотаврите чистачи се спогледаха в почуда и се замислиха за стотиците други ковчези, вградени в стените на висящата кула.

Никой от тях не беше отворен. С изключение на този.

И изведнъж бронзовата статуя се надигна, седна и обърна към тях зловещата си безлика глава.

Някъде дълбоко от нея прозвуча безизразен глас:

— Кушма алла?

Минотус и помощниците му дойдоха след двайсет минути…

…и завариха целия разчистващ екип, всичките трийсет, насечени на парчета и лежащи в локви кръв.

Отвореният ковчег беше празен.

А после бронзовата фигура се появи зад Минотус и помощниците му.

— Кушма aллa? — каза безликото нещо.

Минотус се намръщи. Езикът му бе непознат.

— Не разбирам — отвърна той.

И тогава бронзовият човек вдигна металните си нокти и ги атакува без страх, колебание и милост.

ПРОЛОГ II

ЗАМЪКЪТ АРАГОН

ОСТРОВ ИСКИЯ,

БРЕГЪТ НА АМАЛФИ, ИТАЛИЯ

ЧЕТИРИ ДНИ СЛЕД ГОЛЕМИТЕ ИГРИ

В просторната пещера във вътрешността на извисяващия се островен замък срещу западния бряг на Италия имаше осмоъгълна зала.

В осмоъгълната зала имаше осмоъгълна маса, скована от износени дъски, някога били част от Porta Scelerata, прокълнатата порта, една от вратите на древния Рим.

Понякога през вековете масата била описвана като кръгла, но технически това не е вярно. Тя беше осмоъгълна, с място за един от осемте мъже, които през последните 1600 години бяха седели тук и се бяха обявявали за собственици на масата, на замъка и на целия остров Иския.

За онези, които знаеха за съществуването им, те бяха известни като Рицарите от Златната осмица.

Осмоъгълната им зала беше украсена с трофеи от минали мисии, отнети oт жертвите им — мечове, щитове, корони.

Днес пред Осемте беше изправен самотен мъж, застанал на тесен корниз от другата страна на пропастта до масата. Платформата беше известна като Терасата на молителя и беше измислена така, че стоящият на нея да е принуден да гледа нагоре към Рицарите.

Мъжът на корниза носеше прозрачна медицинска маска, покриваща долната дясна четвъртина на лицето му.

Очите му пламтяха яростно. Измъчваше го непоносима болка, но той не го показваше. Лекарят му беше изписал силни болкоуспокояващи, но мъжът отказваше да ги взема.

Точно сега болката го захранваше, пришпорваше го, напомняше му за отмъщението, което търсеше.

Отмъщение, което Златната осмица щеше да му осигури.

След като мъжът с маската представи случая си и осигури изискваното гигантско заплащане, лидерът на Златната осмица стана и се обърна тържествено към събратята си.

— Цената е платена, знакът е поставен. Съгласно нашия стар свещен обичай Рицарите от Златната осмица приемат тази задача.

Лидерът взе трите снимки, дадени от мъжа по време на изложението му.

— Задачата е ясна — каза той. — Едно убийство, две отвличания. Този мъж трябва да бъде ликвидиран, а по-младият и жената да бъдат заловени живи и изправени пред знатния ни работодател, който да постъпи с тях така, както намери за добре.

Лидерът на Златната осмица кимна почтително на мъжа с маската.

— Цената ни е висока, но за повече от две хиляди години никога не сме проваляли мисия.

Той вдигна снимките. На тях бяха заснети:

Джак Уест-младши.

Дъщеря му Лили.

И приятелят и Алби Калвин.

ПЪРВО ПРЕСЛЕДВАНЕ

ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА ХАДЕС

 Interregnum (лат. „междуцарствие“).

Времето между края на управлението на един владетел и възкачването на следващия; често период на смут, стратегически маневри и сблъсъци, от които се ражда нов ред.

* * *

В НЕБЕТО НАД АТЛАНТИЧЕСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ НА САЩ

24 НОЕМВРИ, 05:30

Самолетът на Джак Усет се носеше в небето по-бързо от звука към Ню Йорк.

Известен като „Небесният воин“, самолетът беше „Туполев Ту-144", руска имитация на „Конкорд". Източен като стрела, покрит с черен материал, поглъщащ радиовълните и подобно на прочутия „Конкорд“ преди него, бърз — ама наистина бърз.

Джак се беше сдобил с „Небесният воин" от стар неприятел, след като предишният му самолет, любимият му „Боинг 747" „Халикарнас", беше унищожен по време на отчаяна мисия на Великденския остров.

В момента, управляван от верния пилот на Джак Скай Монстър, стреловидният самолет цепеше небето със скорост 1,5 маха на височина 15 240 метра, много над маршрутите на пътническите авиокомпании.

Като за човек, който често пътува до затънтени кътчета по света, многолюдният Ню Йорк не беше редовна дестинация за Джак, но точно сега той бързаше да стигне там.

Бързането му не се дължеше само на лични причини, но и на господина, който пътуваше с него — Антони Михаел Доминик Десакс, известен на обикновените хора като един от големите богаташи на Земята, корабен и минен магнат и четвърти представител на своя изключително стар и аристократичен род, назначаван за маршал на Франция.

Но той беше такъв за обикновените хора.

В по-потайните кръгове той бе известен като едни от четиримата вечни царе, които управляваха планетата — Хадес, царят на Долния свят.

Или поне доскоро беше такъв.

Нещата се развиваха бързо за Джак и Хадес, след като се бяха върнали в дома на Джак в часовете след катастрофалния край на Големите игри.

Победата на Джак в Игрите си беше направо историческо постижение, което му осигуряваше място в елитния пантеон на герои, включващи митичния гръцки воин Херакъл.

И Джак наистина беше открил, че Игрите с множеството им дяволски изпитания и награди са източникът на мита за Дванайсетте подвига на Херакъл. Именно това откритие се беше оказало жизненоважно за спечелването на състезанията.

Когато се върна в дома си в австралийската пустош, Джак мечтаеше само за едно — почивка. Изобщо не беше избирал да участва в Игрите — бе упоен и отвлечен, а после принуден да се бори нонстоп за живота си в продължение на две денонощия, като през цялото време беше облечен в тениска с Хоумър Симпсън и джинси.

Честно казано, ceгa желаеше единствено да ближе множеството си рани и да прекара около година в леглото си.

Но не му беше писано.

Първо жена му Зоуи с нейната къса руса коса и яркосини очи го чакаше, току-що върнала се от собственото си пътешествие до Марианската падина, най-дълбоката бразда в океанското дъно на планетата.

Щом видя „Небесният воин“ да приближава пистата на фермата, Зоуи изтича да го посрещне.

С нетърпение очакваше да разкаже на Джак за приключението си и се усмихна широко, когато видя как той, Лили и Алби слизат от самолета, следвани от Мечо Пух и Стреч.

— Само почакайте да чуете какво видях… — започна тя.

А после видя бръснатата глава на Джак.

И множеството порязвания и синини по лицето му.

И начина, по който накуцваше и пазеше дясната си ръка. Лявата — изработена от титан от лакътя надолу беше покрита с прах и драскотини.

"Какво се е случило?"

После погледна Лили облечена в рокля на цветя, която Зоуи никога не бе виждала, и понесла в ръка обувки с висок ток. Това беше странно. Лили не беше от момичетата, които обичат високи токчета.

Мечо Пух и Стреч изглеждаха добре, но Алби беше с превързана глава.

А после Зоуи видя и майката на Джак, Мей, да слиза от черния „Туполев“.

Това я накара да се изправи на нокти. Дори раните на Джак да не бяха достатъчни да събудят тревогата и, присъствието на Мей определено грабна вниманието и.

Д-р Мейбъл — Мей — Мериуедър, висока само малко над един и петдесет, с прибрана на кок коса и лице като на фея, беше невероятна личност. Не понасяше глупаци и бранеше яростно уединението си. Живееше в отдалеченото крайбрежно градче Брум и не нарушаваше пълната си изолация, освен ако положението не е изключително сериозно. (Рождените дни и смъртните случаи не бяха сериозни ситуации, но за щастие — сватбата на Джак беше от тях.) Пристигането на Мей с Джак определено беше повод за тревога.

А после от самолета се появиха и други.

Първо Йоланте.

Зоуи изобщо не си падаше по британската принцеса.

Аристократична, самоуверена, изтънчена и тотално егоистична, — Йоланте беше пълна противоположност на Зоуи. Официалната титла на сестрата на Орландо Комптън-Джоунс, Царя на Земята, беше Пазител на Кралския архив. Пътищата им се бяха пресичали на няколко пъти — веднъж Йоланте се беше опитала да убие Зоуи и Джак в Абу Симбел в Египет, многократно се беше отивала да съблазни Джак, а после, най-изненадващо, беше спасила живот му в древния подземен обект при Диего Гарсия, въпреки че не и се налагаше да го прави. Зоуи не знаеше дали да се довери на Йоланте, или да я застреля на място.

А после се появиха двама души, които тя не познаваше — Хадес, на около шейсет, висок и атлетичен, и един по-дребен и набит мъж с рошава черна коса, широк нос, дебели вежди и дълбоко разположени кафяви очи. По-късно Джак го представи като Е-147.

— Господи! — възкликна Зоуи. — Заминавам само за седмица и виж се на какво си заприличал! Какво е станало? Изглеждаш така, все едно си бил в ада и си се върнал.

— Позна от първия опит, скъпа. Да влезем и да седнем. Имам много за разказване.

Това беше подценяване.

Отне известно време, но с помощта на останалите Джак разказа всичко на Зоуи.

За това как беше отвлечен в Пайн Гап, за Големите игри, за Четирите легендарни царства, за помощта, която беше получил по време на Игрите от друг шампион на име Плашилото („и на един дебел, но много доблестен пилот, оказал се далече от зоната си на комфорт“, добави Скай Монстър, повдигайки бинтованата си дясна ръка като доказателство), и, разбира се, за катастрофалния край на всичко, когато армията минотаври бе щурмувала планинския дворец и всичко беше отишло по дяволите.

Мей помогна на Джак да обясни на Зоуи концепцията за четирите древни царства на Земята, Морето, Небето и Долния свят, като й показа своята специална карта на света, на която бяха отбелязани границите им, наложени върху известните национални граници:

— Да не би да искаш да кажеш, че държавите, парламентите и правителствата са само фасади на тези четири царства? — попита Зоуи. — Че са техни инструменти?

— Именно — отвърна Мей. — Те са реалнитe властимащи на света.

Зоуи поклати глава.

— Добре, тогава какво искат?

— Онова, което са искали всички владетели в историята — каза Мей. — Да запазят властта си.

— Ами ти? — обърна се Джак към Зоуи. — Какво намерихте с Никой в Марианската падина?

Никой беше прякорът на професор Дейвид Блек, техен приятел и един от най-големите специалисти на света по спускане на големи дълбочини. Протеже на прочутия търсач на корабокрушения и откривател на „Титаник” Робърт Балард, Никой прекарваше времето си в търсене на пълни със съкровища изгубени испански галеони и изучаването на странния морски живот в най-тъмните дълбини на океаните. Той беше отчасти учен, отчасти моряк, стопроцентов авантюрист и свестен тип.

Именно той бе извикал Зоуи два дни преди Джак да бъде отвлечен, за да участва в Игрите — искаше да й покаже откритието, което беше направил в Чалънджър Дийп, най-дълбоката част на Марианската падина. Пътуването я беше откъснало напълно от света за една седмица. И може би беше спасило живота й, когато Джак беше отвлечен.

— Какво намерихме ли? — отвърна Зоуи. — О, нищо особено… освен запечатана каменна врата на десет километра под повърхността на Тихия океан с надпис на Словото на Тот. С близнаците се спуснахме в подводница заедно с Никой, за да проучим и да направим тестове. Дълбочинният радар показа нещо зад вратата — не зала или кухина, а колосален депозит на някакъв вулканичен камък, наречен пикритен базалт.

— Мисля, че не става дума просто за някакви стари депозити — каза Алби.

— Не. Този депозит е огромен и напълно обвит от тънка кора вкаменени морски наноси. Освен това има формата на съвършен куб със страни седем километра. Седем километра! С прави страни и прави ъгли. Освен това намерихме още много орнаментирани „врати“ — десетки, разположени на равни интервали около куба. Направих снимки на първата врата.

Зоуи погледна Лили.

— Надявах се, че може би ще успееш да разчетеш надписа.

— Разбира се — рече Лили.

Зоуи й даде снимка на орнаментираната врата, осветена oт ярък лъч на прожектор. С правоъгълна форма и с мраморни колони от двете и страни, тя изобщо не беше на мястото си на океанското дъно.

Лили видя надписа на напречната греда.

„Светът е пустош от страдание и болка" преведе тя и двамата с Джак се спогледаха.

Зоуи поклати глава.

— Господ да ми е на помощ. При нормални обстоятелства новините ми щяха да са направо изумителни, но след онова, което си преживял…

— Къде е Никой? — попита Джак.

— Замина за лабораторията си в Сан Франциско, за да изследва геологичните проби и да види дали има подобни на тях от други части на света.

— А Лаклан и Джулиъс?

Джак обичаше близнаците — двама рижи непрекъснато бърборещи шотландски гении, които обожаваха еднакво астрофизиката, историята, компютърните игри и всичко свързано с „Междузвездни войни“.

— Върнаха се в Лондон — каза Зоуи. — Въпреки пристрастяването си към „Лигата на легендите” Лаки вече е и семеен човек. С отговорности.

През годините, откакто близнаците бяха помогнали на Джак да намери Шестте свещени камъка и да разкрие зaгадката на Петимата велики воини, двамата се бяха отърсили донякъде от вечните момчета в себе си и бяха пораснали.

Джулиъс си оставаше решително необвързан, но Лаки бе срещнал и се беше оженил за една сладка астрофизичка от японско-американски произход от Кеймбридж — Ерико Киношита. Двамата имаха още по-сладки четиригодишни близнаци, Кейлъб и Уилоу.

Вечният зевзек Джулиъс изпитваше огромна наслада да пита Лаки каква кола кара сега.

Лаки навеждаше глава.

— Майчински ван. — Червен „Нисан Куест“, върховният майчински ван.

На рождения си ден преди няколко месеца Лаклан се беше събудил и бе видял състезателен номер, изписан върху капака и страните на червения ван — 55. Подарък от Джулиъс.

— Просто исках да изглежда малко по-секси — с дяволита усмивка му беше обяснил Джулиъс.

Въпреки всичко близнаците си оставаха близнаци — дупе и гащи, братя завинаги. Това, помисли си Джак, беше връзка, която никога не можеше да се скъса. Джулиъс всъщност живееше в апартамент в пристройка в задния двор на къщата на Лаки недалеч от Лондон.

След като всички се бяха събрали, Мечо Пух и Стреч бяха готови да се върнат в дома на Пух в Обединените арабски емирства.

Щяха да вземат Йоланте със себе си.

Щяха да я оставят в Дубай, откъдето тя щеше да се върне сама в Обединеното кралство.

— Трябва да се върна в Кралския архив и да взема някои неща преди да го е направил Орландо — каза тя на Джак, докато двамата стояха на прашната писта до фермата му. — После ще се наложи да изчезна за известно време. Предполагам, че скъпият ми брат ми е доста ядосан.

Тя надраска бързо нещо върху едно листче.

— Вземи. Това е номерът на мой предплатен телефон. Ако имаш нужда от мен, използвай също такъв и ми прати съобщение. И благодаря, Джак. Чудесно се справи на Игрите.

После го целуна по бузата и си тръгна.

Стоящата наблизо Зоуи се намръщи.

* * *

След като тримата си заминаха, Зоуи и Лили седнаха с Джак и се заеха с раните му.

— Боже мой — каза Зоуи по едно време. — Наистина са те подредили добре.

Джак се намръщи.

— Повярвай ми, усещам всяка синина.

Почисти изкуствената си лява ръка (с която се беше сдобил след загубата на истинската в деня на раждането на Лили преди двайсет години) с кърпа, топла вода и препарат за миене на съдове.

След това учтиво се оттегли и следван от верния си малък пудел Рокси, се излегна в пълната с гореща вода вана на задната веранда.

Затвори очи и най-сетне спря, напълно.

Задиша дълбоко, за да се отпусне, остави пустинното слънце да топли клепачите му, като поглъщаше и се наслаждаваше на тишината.

В края на краищата именно това обичаше най-много в уединената си ферма.

Тишината. Спокойствието. Тоталното откъсване от шумния външен свят. Харесваше му тук, далеч от всичко.

След възхитителната гореща вана си легна и спа трийсет и шест часа, без да се буди.

Рокси остана до него през цялото време, легнала по гръб, с лапи нагоре, също толкова изтощена.

Mей реши да остане известно време във фермата на Джак, но поради конкретна причина.

Искаше да говори с Хадес за Четирите лепендарни царства, работата на живота й.

За жена, известна с безкомпромисното си отношение към враговете, Mей бе направо замаяна от перспективата — чувстваше се като историк, на когото се е отворила възможност да вземе интервю от президент от миналия век, или като конспиративен теоретик, който най-сетне е успял да попадне в Зона 51.

Докато Джак спеше, двамата с Хадес седнаха да обядват заедно.

Лили и Алби се присъединиха към тях — Лили с тениска с надпис „Хан Соло стреля пръв" и джинси, а Алби с опърпана тениска на Университета на Южна Калифорния и къси панталони.

— Е — започна Мей. — Значи Четирите царства управляват света зад кулисите. Има някои неща, които просто трябва да знам.

— Добре — рече Хадес.

— Убийството на Кенеди. Дело на Царствата ли беше?

— Да.

— Защо?

— Искахме войната във Виетнам да продължи.

— Ейбрахам Линкълн?

— Да.

— Защо?

— Било е част от сделката, която сме сключили с него.

— И каква е била тя?

— Ако иска безсмъртие, трябва да умре.

— Принцеса Даяна?

— Не. Просто пиян шофьор. Наистина жалко.

— Кацането на Луната? — Мей присви очи. — Било е истинско, нали?

— Абсолютно. Както и много необходимо — загадъчно добави Хадес. — Четвъртото кацане беше важното.

— Манипулирате ли изборите?

— Когато се наложи.

— Като например?

— Удроу Уилсън през 1912 година.

— Ами Тръмп? — попита Лили, намесвайки се за първи път в разговора.

— Не се наложи.

— Какво искате да кажете?

— Щеше да се случи и без това.

— Откъде знаете? — попита Мей.

— Просто демокрацията е изначално несъвършена — отвърна Хадес. — Когато станат състоятелни, гражданите на всяка демокрация започват да гледат на политиката като на шоу, а когато правят това, гласоподавателите избират онези, които ги забавляват.

Лили и Алби се спогледаха изумено.

Мей се облегна назад и загледа Хадес въпросително.

Хадес кимна към тениската на Алби.

— Университетът на Южна Калифорния? Казвате се Калвин, нали? Албърт Калвин?

— Да, сър — отвърна Алби.

— И учите древна история и митология, нали?

— Да.

— Но доколкото си спомням, се занимавате и с acтpoфизика в Калифорнийския технологичен институт.

— Да — потвърди изненаданият Алби. — Откъде знаете?

— Познавам професори и от двете учебни заведения. Наречете ги разузнавачи, ако предпочитате. Работата им е да ми пращат разработките на талантливи студенти, които според тях показват потенциал. Получих написани от вас работи и от двамата си разузнавачи, по исторически и астрономически теми. Подобно нещо определено впечатлява.

— Ами, аз… благодаря — малко смутено отвърна Алби.

Хадес се обърна към Лили.

— Колкото до вас, млада госпожице, вие също правите впечатление. По-късно, когато нещата се успокоят донякъде, трябва непременно да говоря с вас за необикновения ви произход, за потеклото ви.

— Добре… — колебливо отвърна Лили. — Става.

— Да, по-късно — с шеговито раздразнение ги прекъсна Мей. — В момента Хадес е мой и имам още въпроси към него.

Хадес кимна на Лили и се обърна отново към Мей.

А после, на сутринта на третия ден вкъщи, Джак беше събуден от Зоуи.

— Джак — тревожно каза тя, — новият ти приятел Хадес каза, че трябва веднага да говори с теб. Твърди, че светът току-що е отишъл по дяволите.

— Капитане, трябва да идем в Ню Йорк — каза Хадес. — Веднага.

— Защо? — попита Джак, обгърнал с длани чашата си кафе.

Зоуи, Лили, Алби и Мей също присъстваха и слушаха внимателно.

— Току-що получих спешно съобщение от иконома ми в Манхатън по гласовата поща за извънредни случаи.

Хадес натисна копче на мобилния си телефон и пусна записаното съобщение:

— Сър, Джефри се обажда — каза един много възпитан и овладян глас. — Активите ви са атакувани. Всичките ви тръстови сметки и акции се ликвидират в момента. Всичките ви пароли са сменени и всичките ни компютри са изолирани. След случилото се на Игрите новите царе се събраха и наредиха започването на процедурата по принудителна абдикация срещу вас.

Последва дълга пауза.

— И, сър, Робският цар е извикан да задържи вас и капитан Уест.

Джак погледна Хадес. Възпитаният глас продължи:

— Скрих вещите и произведенията на изкуството, на които знам, че държите много. Засега те са в безопасност в Рим, заедно с парите в брой за спешни случаи. Робският цар в момента сигурно пътува насам. Ако има още нещо в апартамента, което ви трябва или искате, съветвам ви да дойдете незабавно да го вземете. Както много добре знаете, с Робския цар шега не бива.

Щрак.

Джак впери поглед в Хадес.

— Процедура по принудителна абдикация? И кой или какво е този Робски цар? Да не би да има петима царе?

— Не. Само четирима. „Робски цар" е име, с което някои в благородните кръгове описват един много опасен царски служител. — Хадес се загледа за момент в нищото. — Мислех си, че ще имам повече време. Действат бързо. Двама царе бяха убити по време на хаоса на Игрите, но фамилиите им очевидно са реагирали бързо и са издигнали наследниците им на тяхно място.

Огледа събралите се.

— И сега останалите трима царе са се обърнали срещу мен. Обезглавен съм. Отнемат ми короната. Титлата, трона, земите, цялото ми царство.

— Защо?

— Формално, защото при Игрите не беше обявен цар на царете — отвърна Хадес. — Това беше мой вменен дълг и аз не го изпълних. Не толкова формално, вероятно защото не успях да попреча на теб да нарушиш Върховната церемония, на която Орландо трябваше да бъде обявен за цар на царете. И после избягах с теб.

— А кой е този Робски цар?

Хадес поклати глава.

— Всяка система трябва да си има полицай, Джак. Някой, който налага закона. Четирите царства не правят изключение. Когато някой наруши правилата — от опит за убийство до обикновена кражба, — трябва да бъде наказан. В задкулисния свят на Четирите царства въпросният индивид е главен полицай и главен тъмничар едновременно. Официално е известен като управител на Царския затвор в Ереб. През хилядолетията различните управители са използвали роби за надзиратели в Ереб, поради което започнали да наричат неофициално заемащия поста Робски цар.

— И сега заповедите му са да ни издири и арестува, така ли? — попита Джак.

— Да. И като се има предвид с какви ресурси разполага, той е много добре подготвен за тази задача. — Хадес стисна устни. — Капитане, навлизаме в много опасна нова фаза в историята на света. Събитието Омега наближава. Върховната сингуларност, моменталният срив на вселената, когато стигне крайната точка на разширяването си. Краят на всички неща. И тъй като на Игрите не успяха да разкрият Мистериите на Орландо и да го провъзгласят за цар на царете, светът се е озовал в едно много опасно междуцарствие.

— Не разбирам — каза Зоуи.

— Големите игри имат една първостепенна цел — каза Хадес. — Да изберат „цар на царете", императора на света или Алфата, както се казва в някои текстове. Наградата за спечелилия цар за това, че е подкрепил успешния шампион, е двойна. Първо, той бива обявен за цар на царете и второ, получава Мистериите, свещеното изключително древно познание, което да ни преведе през двете изпитания, чието преодоляване предотвратява събитието Омега.

— Тоест колапса на вселената — уточни Зоуи.

— Да — потвърди Хадес.

— Сериозен цар… — тихо каза Алби.

— След Игрите трябваше да стане следното — продължи Хадес. — След като Джак спечели, неговият цар спонсор Орландо трябваше да влезе в черния обелиск в храма над Долния свят и да получи Мистериите. Тъй като не искаше Орландо да придобива такава мощ, Джак му попречи и Орландо не получи Мистериите и не стана цар на царете. Сега титлата е спорна. За да предотвратим събитието Омега, сега трябва да открием Мистериите по някакъв друг начин.

— И с тях да преодолеем двете изпитания — каза Алби.

— Да.

— И какви са тези изпитания?

— Двете изпитания са известни като Изпитанието на градовете и Изпитанието на планините — отвърна Халос.

— Чакайте — намеси се Зоуи. — Какво точно представляват Мистериите? Някакви насоки? Заповеди?

— Информация — отвърна Мей. — Инструкции. Древна информация и инструкции. През годините проучване на Царствата съм попадала само на отделни споменавания за Мистериите, фрагменти в най-добрия случай. Доколкото мога да кажа, има пет или шест Мистерии. Серия директиви или инструкции, които водят през двете изпитания и така предотвратяват събитието Омега.

Тя погледна Хадес и той кимна и каза:

— Точно така.

— Знае ли някой какво представляват Мистериите? — попита Лили.

— Не напълно — отвърна Хадес. — Това знание е привилегия на царя, чийто шампион е спечелил Игрите. Но все пак Мистериите са информация, а до всяка информация може да се стигне по различни начини. През вековете мнозина са се опитвали да открият естеството на Мистериите. Царски историци, последователи на Католическата църква, дори някои видни членове на Невидимия колеж. Но в крайна сметка, както казва Мей, разполагаме само с фрагменти от цялото, отделни споменавания за Мистериите от онези, които са говорили или писали за тях през историята.

— Като кои например? — попита Алби.

— Ами, като Зевс — отвърна Хадес. — Той бил царят, спонсорирал Херакъл, когато той спечелил Игрите преди три хиляди години. Освен това той бил владетел с такава харизма и могъщество, че три хилядолетия сказания и легенди го превърнали в бог — при това в цар на боговете.

Хадес извади мобилния си телефон и избра защитен с парола фотоалбум. Отвори една снимка на много стар папирус, поставен в стъклена рамка.

Хадес показа снимката на групата.

— Несъмнено ще познаете езика.

— Словото на Тот — каза Джак. — Неразгадаемият древен език, който можеше да бъде прочетен единствено от Оракула на Сива — Лили и нейния брат близнак Александър.

— Този папирус принадлежи на царя на Земята и се пази в трезор с контролирана влажност на въздуха в Кралския архив в Англия. Имах привилегията да го видя по време на една вечеря, дадена преди трийсет години от предишния Цар на Земята, на която присъстваха другите трима. Папирусът се предава от цар на цар в продължение на повече от три хиляди години. Известен е като Папирусът Зевс, тъй като е написан по негова лична заповед от оракула след славната победа на Херакъл.

— Искате ли Лили да го преведе? — попита Зоуи.

— Не е необходимо — отвърна Хадес и отвори следващата снимка. — Дядо й, предишният оракул, вече го е направил.

Следващата снимка показваше лист с изписан на ръка текст на английски:

— На това място папирусът е откъснат — каза Хадес.

— Да занеса Трите безсмъртни оръжия… — рече Лили.

— … до Трите тайни града… — продължи Зоуи.

— … преди следващото издигане на Стрелеца над Слънцето… — замислено завърши Алби, обърна се и затрака на клавиатурата на компютъра си.

— Пътуването започва в края… — рече Джак.

— Знам малко за Трите безсмъртни оръжия — каза Хадес. — Но не толкова за градовете и абсолютно нищо за небесното събитие, споменато в папируса.

Джак се обърна.

— Алби? Какво е това небесно събитие?

Алби вдигна очи от компютъра.

— Имам една-две идеи. Искам да проверя някои неща.

— Чух за Трите тайни града по време на Игрите — каза Джак на останалите. — Кардинал Мендоса, първият съветник на Орландо от Църквата, ги спомена. Става дума за Туле, Атлас и Ра.

— Легендарните градове Туле, Атлас и Ра — каза Хадес. — Местоположенията им са трите най-големи тайни на древността.

— Но Мендоса не спомена нищо за три оръжия, още повече безсмъртни — каза Джак. — Какво представляват те?

— Най-просто казано, това са трите най-прочути оръжия в историята — отвърна Хадес. — Мечът от скалата. Тризъбецът на Повелителя на морето и Шлемът на Хадес. Понякога ги наричат Трите оръжия на царете, тъй като винаги са били притежавани от трима от четиримата легендарни царе. Четвъртото царство, това на Небето, като по-духовно от останалите, се гордее с това, че не е враждебно, и затова неговият военен атрибут е щит. Не знам къде се намират първите две оръжия, но тъй като до неотдавна бях цар на Долния свят, зная къде се пази Шлемът на Хадес.

— Къде?

— В хранилище в апартамента ми в Ню Йорк — каза Хадес. — В края на краищата това е моят шлем. В същото хранилище държа и един свързан с Мистериите артефакт — каменна плоча, за която се смята, че е част от олтара, споменат в Папируса Зевс. Олтара на Космоса. Джефри обаче не може да стигне до тях. Хранилището е запечатано биометрично. Само аз мога да го отворя. Капитане, ако искаш да спасиш света, трябва да дойдеш с мен в Ню Йорк и да отворим хранилището веднага.

Джак изгледа продължително Хадес.

И се изправи въпреки изтощението и раните си.

— Е, тогава какво чакаме? Всички да си събират нещата. След половин час излитаме.

Нататък нещата се развиха бързо.

Лили и Алби грабнаха малко дрехи и компютрите си и се втурнаха към „Небесният воин".

Скай Монстър зареди самолета с гориво.

Зоуи хвърли няколко неща в един куфар — дрехи, оръжие, муниции и хокейна каска.

— Този път няма да съм на другия край на света, докато всичко отива по дяволите — каза на Джак.

Мей започна да събира книги от библиотеката в кабинета на Джак — наръчници, свитъци, пергаменти.

— Доколкото разбирам, ти също идваш — каза Джак.

— Че как иначе — отвърна Мей Мериуедър и кимна към Хадес. — Цял живот изучавам тези царства. Искам не само да видя артефактите, но и да науча всичко, което мога, за Четирите царства от един от царете им.

След двайсет минути всички бяха готови и в „Небесният воин”.

На земята остана само един член на групата — Е-147. Той трябваше да даде почивка на стъпалото си, което бе счупил по време на Игрите. Щеше да остане във фермата и да се грижи за кучетата.

— И не забравяй — каза му Джак. — Кучетата не са за ядене.

Е-147 кимна покорно и потупа Рокси.

„Небесният воин“ излетя.

След малко Скай Монстър включи автопилота и отиде при другите в салона.

Хадес тъкмо проверяваше гласовата си поща за нови вести и най-вече за предупреждения от иконома си в Ню Йорк.

Този път в системата имаше три съобщения.

Хадес ги пусна на говорител, така че и Джак да ги чуе.

Първото беше от иконома Джефри:

— Сър, в апартамента засега всичко е наред.

— Можеш ли да му имаш доверие? — попита Джак.

Хадес кимна.

— Изцяло.

Пусна второто съобщение…

…и от говорителя се разнесе глас, който Хадес очевидно не беше очаквал да чуе, ако можеше да се съди по изражението му. Гласът беше на Минотус, царя на минотаврите в Долния свят в Индия.

Той викаше отчаяно.

— Господарю! Минотус съм! След края на Игрите един от сребърните ковчези във висящата кула се отвори!

Зад него изтрещя изстрел.

— От него излезе… нещо. Човек от броня, непробиваема бронзова броня. Вече успя да убие петдесет от минотаврите ми и се опитваме да го задържим! Пoмoгнете ни! Моля ви!

Съобщението внезапно прекъсна и се смени с шум.

Хадес моментално грабна друг телефон и се опита да се обади на Минотус, но връзката беше напълно прекъсната. Нямаше дори сигнал за повикване.

Хадес преглътна.

— Боже мой…

Джак го погледна.

— Имаш ли представа какво има в онези ковчези, Антони?

Хадес кимна, но каза само:

— После.

— Господи, Джак — изпъшка Скай Монстър. — Онези ковчези бяха стотици!

От целия екип на Джак единствено Скай Монстър беше с него през цялото време на Големите игри. За него това бе поучително и тежко изживяване, особено като се имаше предвид, че беше доста пълен и бе свикнал повече да чака в пилотската кабина и да чете списания за луксозни яхти и самолети, докато Джак тича из разни опасни места.

Скай Монстър беше до Джак и по време на драматичното състезание с коли по време на Петото изпитание, когато бяха видели висящата над пропастта кула с безбройните ковчези в правоъгълните й ниши.

— Ще се обадя на Стреч и Мечо Пух — каза Джак. — Те са се върнали в Дубай, така че са доста близо до Долния свят в Индия. Ще ги пратя там, докато ние сме в Ню Йорк.

И тогава Хадес пусна третото съобщение.

От говорителя се разнесе бавен премерен глас.

Хадес видимо се вцепени и в очите му ясно се изписа страх.

— Господарю Хадес — каза дълбокият глас, — обажда се Яго, управителят на Царския затвор. Обвинен сте в измяна срещу четирите трона. Има издадена валидна царска заповед за арестуването ви. След задържането ви ще бъдете отведен в затвора в Ереб и затворен там до края на естествения ви живот.

Последва многозначителна пауза, след което гласът добави:

— Идвам, прескъпи братко.

— Добре — каза Джак почти денонощие по-късно, докато седяха в кръг в салона на „Небесният воин“.

Бяха прелетели над почти половината свят и сега до Ню Йорк им оставаше само един час път.

Джак погледна Хадес.

— Искам да знам три неща. Първо, всичко, което можеш да ми кажеш за Трите безсмъртни оръжия — и по-точно за онзи шлем в апартамента ти в Ню Йорк. Второ, какво става в Долния свят и трето, защо онзи шеф на затвори и цар на роби те нарече „прескъпи братко“?

Хадес кимна.

— За трите оръжия се говори в легендите и фолклора от векове. В гръцките митове се казва, че били изковани от майстора ковач и създател на оръжия Циклоп за тримата най-велики богове на неговата епоха, братята царе Зевс, Посейдон и Хадес. Но според моите исторически книги оръжията са по-стари от тях. Мечът от скалата, оръжието на царя на Земята, е древна сабя, използвана от мнозина могъщи владетели като Зевс, фараона Рамзес II, Иисус от Назарет и британския крал, известен като Артур. През вековете той имал много имена — Калибор, Калибърн, Пламтящото острие, Мечът от скалата, Мечът в камъка, Огнената сабя, — но повечето го познават под името Екскалибур.

— Господи… — промълви Мей.

— Знаем ли къде се намира? — попита Зоуи.

— Да. Мечът се намира на същото място, където е бил през последните дванайсет столетия, в гробницата на Артур в криптата на замъка Авалон — каза Хадес. — Родовият дом на царя на Земята.

— А второто оръжие? — попита Джак.

— Тризъбецът на Повелителя на морето, използван от мъжа, известен в историята като Посейдон — каза Хадес. — Ако трябва да сме точни, той всъщност е боздуган с три ръба, а не тризъбец. Местоположението му обаче е неизвестно.

— А шлемът? — попита Джак.

- Шлемът на Хадес е моята уникална корона. Великолепно изделие, изковано от странна, неземна сплав. Нещо като бронз, но не точно. По форма прилича на коринтски шлем със заострен предпазител за носа, набузници и пера. Всъщност на герба на американската военна академия в Уест Пойнт има доста добро негово изображение — както и на Меча.

След бърза справка с Гугъл на екрана на компютъра на Алби се появи гербът на Уест Пойнт:

Джак се загледа в шлема в средата на изображението и в меча в ножница зад него.

— Подобно на Меча, през хилядолетията Шлемът на Хадес е имал други имена и митични атрибути — продължи Хадес. — Наричали са го Шлем на мрака и Шлем невидимка, но личният ми опит показва, че няма подобни фантастични способности.

— И се намира в хранилището в апартамента в Ню Йорк ли? — попита Зоуи.

— Да.

— Добре тогава — рече Джак. — Да минем на въпроса за Долния свят. Какво става с онези ковчези?

— Разбира се, като цар на Долния свят отдавна знаех за ковчезите във висящата кула — каза Хадес. — След смъртта на баща ми, когато наследих трона му, той ми остави дълго писмо за царството си и най-вече за въпросната кула. За сребърните ковчези беше написал: "Изобщо не се опитвай да ги отвориш, защото няма да успееш. Те ще се отворят сами, когато му дойде времето. И не се изпречвай на пътя на онези в тях".

Хадес се унесе в спомени и погледът му се зарея нанякъде.

— Последвах съвета на баща ми и не се опитах да отворя ковчезите. Беше ми обаче любопитно. На няколко пъти се опитах да надникна в тях с помощта на модерни техники като рентгенови лъчи и звуков резонанс. Видях в тях човекоподобни фигури, лежащи по гръб, напълно неподвижни. Скенерите показваха, че са неживи и неорганични. Статуи. Статуи, изработени от някакъв плътен метал. През четирийсетте години, през които бях цар на Долния свят, те лежаха мълчаливи и неподвижни, така че накрая реших, че имат просто някаква декоративна функция. Изобщо не съм си представял, че могат да оживеят.

Джак кимна.

— А управителят на царския затвор, онзи Робски цар? Брат ли ти е?

— По-малък брат, да. Яго Десакс. Разликата във възрастта ни е само четири години. Докато растяхме, бяхме близки. Правехме всичко заедно. Но се съревновавахме ожесточено. Във всичко. Джак, през последната седмица пред теб бе вдигната метафорична завеса и ти успя да зърнеш истинската система на властта, която управлява света. Имам чувството, че с развитието на събитията ще видиш още от нея. Както вече си наясно, тя се основава на стриктния ред на наследяване. Е, oт мен да знаеш, че в царските семейства по-младите братя и сестри могат да са много опасни. Защото най-големият син наследява титлата, замъците и земите на баща им. По-младите получават съвсем малко или нищо. На всичкото отгоре те често се озовават в положението да се подчиняват безпрекословно на някой, с когото са си играли като деца.

— Като Йоланте и Орландо — каза Лили. — По време на Игрите Йоланте изобщо не беше щастлива, когато той се опита да я омъжи по сметка.

Хадес кимна.

— Точно това имам предвид. Все пак внимавайте с Йоланте. Тя е умна. Освен това е пазител на Архива на царството на Земята — вярно, скромна позиция, която мнозина пренебрежително наричат библиотекарска. Нейните две библиотеки обаче са много стари и богати. Имам чувството, че пазителите на историческото знание като Йоланте ще имат огромно значение в близкото бъдеще.

Хадес въздъхна.

— Отношенията между Орландо и Йоланте са направо сладки в сравнение с нашите с Яго. Когато наследих трона на баща си в Долния свят, Яго престана да ми говори, въпреки че му дадох много имоти и несметни богатства. След нашето изпълнено със съревнования детство това не беше достатъчно. Яго ме виждаше единствено през призмата на негодуванието, горчивината и завистта. Докато старееше и стана ясно, че аз ще наследя короната и царството му, баща ми уреди Яго да бъде назначен за управител на Царския затвор. Затворът в Ереб е затънтен, но постът на Яго е важен, а при определени обстоятелства и облечен с oгромна власт.

— Като сега — обади се Зоуи.

— Да, като сега — тъжно потвърди Хадес. — Защото сега брат ми е царският тъмничар, получил заповед да ме преследва. И той ще го направи, при това с удоволствие, защото от много години смята, че е не само равен, но и по-добър от мен. И сега, когато съм лишен от царството си, той е прав.

Последва дълго мълчание.

Алби го наруши.

— Джак — каза той. — Двамата с Лили имаме да добавим нещо.

През по-голямата част от полета те бяха работили нещо на компютъра на Алби.

— Казвай.

— Търсихме небесното явление, споменато в папируса „издигането на Стрелеца над Слънцето“. Както всички знаят, Стрелец е съзвездие и зодиакален знак. Малцина обаче знаят, че Стрелец е най-близкото съзвездие до галактическия център — свръхмасивната черна дупка в ядрото на галактиката ни, на Млечния път.

— Астрономите наричат тази свръхголяма черна дупка Стрелец А* или Стрелец А-звезда — каза Лили. — Освен че е най-плътният обект в галактиката Стрелец А* е и мощен източник на радиовълни, които не спират нито за миг. В момента, поради периода от годината, Стрелец А* е скрита зад слънцето.

— Именно — каза Алби. — И според изчисленията ни точно след седем дни, на 1 декември, в осем и пет вечерта по Гринуич, Стрелец А* ще се появи иззад слънцето за около дванайсет минути и ще бомбардира Земята с поток радиовълни. След това отново ще се скрие зад слънцето. Не се безпокойте за радиовълните, те няма да ни навредят. Те просто ще минат през планетата и телата ни. Помните ли обаче галактиката беглец, която се носеше към Земята преди Големите игри? Галактиката Хидра?

— Да — каза Джак. Трудно беше да се забрави спиралната галактика във форма на свастика, носеща се към Земята.

— Помниш ли как остави след себе си почти права ивица през другите галактики, докато се носеше към нас? Подобно на пътека през звездите?

— Да — каза Джак. — По време на Игрите Йоланте дори ми каза, че галактиката Хидра "разчиства пътя" за нещо, свързано с писанията на Исак Нютон за някакво „обратно повикване“.

— Била е абсолютно права — рече Алби. — И ето я новината — тази абсолютно права ивица ще се намира точно зад Земята, когато Стрелец надникне иззад слънцето. В резултат радиовълните ще минат през нашата планета и ще продължат през вакуума до източника на галактика Хидра, в самия център на вселената. Галактиката Хидра буквално проправя пътя за това събитие.

В салона настъпи тишина.

Джак си погледна часовника. Беше 24 ноември. Критичното време бяха дванайсетте минути, започващи от 20:05 на 1 декември.

— Значи разполагаме със седем дни да открием Мистериите и да преминем през първото изпитание. Изпитанието на градовете — каза той.

Всички осъзнаха мащабите на задачата пред тях — три легендарни оръжия, три изгубени града и свещен олтар — и всичко това трябваше да бъде открито за една седмица.

— Да си го… — промълви Мей.

— Можеш да го кажеш цялото — обади се Хадес.

— Да си го начукам… — повтори Мей.

— Добре — каза Джак. — Знаем какво трябва да правим. Всички да се екипират. Искам всеки да си знае мястото, когато стигнем до апартамента на Хадес. Щом стигнем в Ню Йорк, ще трябва да действаме бързо и без никакво спиране.

Докато „Небесният воин“ се носеше над източното крайбрежие на Съединените щати към Ню Йорк, други три частни самолета също пътуваха натам.

Първият идваше от юг, някъде от Централна Америка.

Сив С-17 „Глоубмастър III" — военен транспортен самолет, който беше напълно преоборудван.

Отвън, старателно замаскирани в тялото му, имаше високотехнологични оръжия, включително ракети AIM- 120 AMRAAM, авиационно оръдие с въртящи се стволове M61 Vulcan и инфрачервена система за насочени контрамерки AN/AAQ, предпазваща самолета от ракети с топлинно насочване. Вътре в просторния товарен отсек, който можеше да побере танк „Ейбрамс“ или хеликоптер СН-53Е „Супер Сталиън“, се намираше основната причина за съществуването му — редица от шест клетки от подсилена стомана.

Огромният сив самолет имаше на опашката си специален сериен номер, който му осигуряваше незабавни и безпрекословни права на кацане във всяка цивилизована страна на света. И току-що му беше дадено разрешение да кацне на летище „Нюарк" западно от Манхатън, като всички останали самолети бяха отклонени от курсовете им или им бе наредено да останат на земята и да изчакат.

Това бе личният самолет — и летящ арест — на управителя на Царския затвор в Ереб г-н Яго Десакс.

Вторият самолет, насочил се към Ню Йорк, идваше от Англия. На опашката му също имаше специален номер (официално регистриран на името на британската кралска фамилия, но в действителност собственост на Царството на Земята), който гарантираше свободно кацане във всяка държава.

Този самолет приближаваше летище „Кенеди“ източно от града, а на борда му имаше една наистина кралска особа.

Последният самолет, състезаващ се с Джак към Ню Йорк, беше най-малкият, но най-бързият от трите — източен „Бомбардиър Глобъл 8000”, най-скъпият частен самолет на света.

В него пътуваха осем мъже със сурови лица.

Заедно с тях в луксозния салон имаше цял арсенал автомати, пистолети, запалителни и димни гранати, тактически каски и бронирани жилетки от кевлар.

В този самолет също имаше клетка, но само една.

И тази машина имаше специален регистрационен номер, позволяваш й да заобикаля обичайните изисквания за навлизане във въздушното пространство на САЩ.

Този самолет имаше разрешение за кацане във военновъздушната база „Магуайър“ в Ню Джърси, южно от Ню Йорк. Той идваше от замъка Арагон в Италия и в него пътуваха Рицарите от Златната осмица.

ВТОРО ПРЕСЛЕДВАНЕ

СБЛЪСЪКЪТ В НЮ ЙОРК

                НЮ ЙОРК И НЮ ДЖЪРСИ

                САКСЪНИ ТАУЪР И ОКОЛНОСТИТЕ

* * *

НЮ ЙОРК

24 НОЕМВРИ, 06:00

В ранни зори „Небесният воин“ кацна на Тетерборо, малко частно летище край Хъдсън от страната на Джърси, на около двайсет и пет километра от Ню Йорк.

Самолетът зави и спря пред личния хангар на Хадес.

Там го чакаха два хеликоптера с вече въртящи се ротори.

По-големият бе огромен „Огъста Уестланд“ AW101, същият ВИП модел като зеленият „Маринър I“, с който летеше президентът на Съединените щати.

Вторият беше по-малък, луксозен „Юрокоптер“ ЕС155, който в друга обстановка щеше да привлича вниманието към себе си, но в сравнение с AW101 изглеждаше направо скромен.

Джак, Лили, Мей и Хадес слязоха от "Небесният воин" и се качиха в големия AW101. Стълбата се сгъна зад тях и хеликоптерът незабавно се издигна във въздуха.

Зоуи и Алби се качиха на по-малкия хеликоптер и продължиха към позициите си.

Веднага щом двете машини се отделиха от земята, Скай Монстър върна „Небесният воин" на пистата и отлетя да ги чака на малкото летище „Рипублик" на Лонг Айланд.

Мощният AW101 се носеше с грохот в небето, насочил се право към южната част на Манхатън.

Летеше ниско и бързо над улиците на Джърси и после над широката река Хъдсън и пътуването му — което би отнело цял час с кола — продължи точно единайсет минути.

Докато се носеха покрай силуета на Ню Йорк, Джак гледаше към многобройните небостъргачи, сред които и огромната Фрийдъм Тауър на Световния търговски център, която се издигаше точно пред тях.

Когато хеликоптерът се озова в района Трайбека северно от Кей 26, Хадес посочи едни блестящ модерен небостъргач с множество балкони и прозорци със синьо огледално стъкло. Сградата беше висока поне шейсет етажа.

— Това е моята Саксъни Тауър — каза той. — Апартаментът ми заема горните два етажа.

— Саксъни Тауър ли? — попита Джак. — Да не би да е свързано по някакъв начин с фамилията ти?

Хадес кимна.

— Саксъни, Саксония, Саксън, Десакс, Сакс-Кобург — всички те произлизат от една и съща родова линия. Започваш да разбираш кралския свят.

Кулата се издигаше почти на брега на Хъдсън, отделена от реката от малко по-ниска сграда, която още беше в строеж. Висока четирийсет етажа, в момента тя представляваше голи бетонни етажи, товарен асансьор oт едната страна и кран, монтиран на покрива. Джак беше попаднал на нея в проучването си, което бе направил по пътя насам.

Хадес забеляза, че Джак гледа сградата, и каза:

— Строящата се кула се нарича Уан Трайбека. Много е модерна. Всички апартаменти вече са продадени. Когато бъде завършена, в нея ще живеят много новобогаташи и рапъри.

Oт проучването си Джак знаеше, че Уан Трайбека се издига на самия бряг на река Хъдсън и в основата и има модерен тунел, който стига до крайбрежната автострада.

— Според първоначалните планове трябваше да е малко по-висока от Саксъни Тауър, тоест да е седемдесет етажа — каза Хадес. — Но въпреки че много богати и утвърдени предприемачи подкрепяха проекта, кой знае защо, градската управа оряза плановете и сградата беше одобрена с височина четирийсет етажа.

— Ти ли се намеси? — попита Джак.

Хадес сви рамене.

— С оригиналната си височина щеше да ми препречва гледката oт апартамента. Затова се обадих и плановете бяха променени.

— Ясно… — каза Джак. Това не беше открил в проучването си. — Живееш в доста интересен свят, Тони. Пpocтo казваш и нещата се случват.

Хадес сведе глава и въздъхна:

— Да, така беше.

Хеликоптерът кацна на покрива на Саксъни Тауър, където ги очакваше мъж с джинси, туристически обувки и жълто-кафяв пуловер "Пайн Вали".

Стоеше абсолютно неподвижно въпреки торнадото, предизвикано от роторите на машината.

Хадес скочи от хеликоптера и стисна ръката му с истинска привързаност.

— Джефри! — извика той през грохота на роторите. — Това е капитан Джак Уест-младши, дъщеря му Лили и майка му Мей. Представям ви Джефри Молс, моя иконом, изпълнителен мениджър и телохранител.

Джак прецени мъжа, докато си стискаха ръцете — около петдесетте, слаб, плешив и в добра форма, с бдителни, леко присвити очи, които за миг измериха Джак от глава до пети. Ръкостискането му беше като менгеме.

— Капитан Усет. Петият воин — каза той. — И победителят в Големите игри.

— Точно така — отвърна Джак.

— Джефри е завършил бизнес училището Уортън и това по уличен бой в Южна Филаделфия, две основни изисквания за работата си като адютант. Той е мой иконом и приятел от двайсет и пет години.

Джефри бързо ги поведе вътре.

— Сър, ако позволите. Силите на Робския цар току-що кацнаха в Нюарк и са на път с кола с полицейски ескорт. Разполагаме с двайсет минути в най-добрия случай.

Взеха частен асансьор до апартамента на Хадес.

— Еха! — възкликна Лили, когато пристъпиха вътре.

Да наречеш двуетажния апартамент на Хадес разкошен щеше да е най-голямото омаловажаване на века.

Той имаше прозорци от пода до тавана от всички страни, извито мраморно стълбище, два частни асансьора (единият до покрива, а другият до улицата), безценни картини, сред които две на Пикасо и една на Гоя, скулптури, цигулка Страдивариус и роял Бьозендорфер.

Апартаментът предлагаше панорамни изгледи към града на север и залива на юг, включително към Статуята на свободата.

Шестчленен екип от готвачи, прислужници и шофьор чакаше в горния край на извитото стълбище — нюйоркското домакинство на Хадес.

Той им кимна, извини се на всички и забързано ги поведе по един вътрешен коридор.

— Значи Робският цар има полицейски ескорт? — попита Джак, докато го следваше.

— Не забравяй, капитане, че вече трябва да гледаш по различен начин на света — каза Хадес, без да забавя крачка. — Всички големи държави на света като Америка, Русия, Великобритания и Франция съществуват, за да служат по един или друг начин на Четирите царства. Ако пожелае, царската особа може да използва всяка агенция на дадена страна така, както намери за добре — полиция, армия, флот, шпионски спътници, дори ядрени оръжия. Нужно е само едно телефонно обаждане.

— Невероятно… — промълви Мей.

— Не, просто реална власт — отвърна Хадес. — В този период на нестабилност Робският цар действа с властта на трима oт четиримата царе. Ако ни пипне, ще ни е много трудно да се измъкнем от хватката му.

Следван от Джак и останалите, които почти тичаха, за да не изостанат, Хадес рязко спря в офис частта на апартамента, която беше с площ колкото извънградска къща.

Джак винаги си беше представял личните кабинети на най-богатите хора на света точно по този начин.

Докато украсата в апартамента се състоеше от известни творби — Пикасо, Гоя, Страдивариус, — тези тук бяха по-езотерични и древни.

Пиедестали, на които бяха поставени парчета от каменни плочи със странни гравюри.

Статуи — някои с липсващи ръце, други без глави — върху подиуми.

Стар ствол на дърво с изображение на галактиката Хидра.

Хадес мина покрай всички тях, натисна някакво копче под бюрото си и вграденият библиотечен шкаф се измести и видяха голяма сребриста врата на трезор с високотехнологичен цифров панел и скенер.

Хадес опря палец в панела и погледна в скенера. През пръста и очите му пропълзяха лазерни лъчи и на екрана се изписа:

ИДЕНТИФИЦИРАНЕТО ПОТВЪРДЕНО:

ДЕСАКС, АНТОНИ М.

ПРЪСТОВ ОТПЕЧАТЪК

РЕТИНА

ПУЛС

ОТВАРЯНЕ НА ХРАНИЛИЩЕТО

— Скенер на пулса? — учуди се Джак.

— В случай че някой ми извади очите и ми отреже палеца — отвърна Хадес. — Ако зад очите ми няма пулс, хранилището няма да се отвори.

Във вътрешността на дебелата стоманена преграда изщракаха невидими резета и засъскаха клапани, след което вратата се открехна.

Хадес я отвори.

— Влизайте. Тук държа важните неща.

Помещението без прозорци представляваше светая светих на разкошния дом на Хадес. Джак видя лавица, на която бяха подредени няколко наистина древни чудеса.

Малък кръгъл щит от блестящ черен метал.

Златна статуя на висок слаб мъж с глава на дългоклюна птица.

Централното място в хранилището обаче се заемаше oт два предмета, поставени на отделни пиедестали.

Единият беше богато украсен бронзов шлем под прозрачен стъклен похлупак.

Той беше вариант на добре известния коринтски шлем с характерния предпазител на носа и издължени набузници, но веждите над триъгълния отвор, който позволяваше на носещия го да вижда, бяха подчертани и изглеждаха по-сурови, по-гневни и страховити. Гребена от конски косъм отдавна го нямаше, беше останала само основата му.

Вторият предмет беше триъгълна каменна плоча.

Бледожълта на цвят, тя сякаш бе изработена от пясъчник и беше абсолютно поразителна. Беше покрита със знаци и символи и беше приблизително с големината на телевизор — стига телевизорите да са триъгълни.

Джак забеляза трите оръжия, изобразени на нея — шлем, меч и триръб боздуган или тризъбец.

Трите безсмъртни оръжия.

Той бързо щракна няколко снимки с телефона си.

Докато снимаше, забеляза, че част от долния десен ъгъл на плочата е била отчупена в някакъв момент в миналото, нарушавайки симетрията й.

Лили тръгна право към нея.

— Това е Словото на Тот — каза тя, докато разглеждаше гравираните по плочата знаци.

— Точно така — потвърди Хадес. — Плочата е на повече от пет хиляди години. Тя е едно от най-ценните неща, притежавани от фамилията ми. Баща ми, предишният Хадес, ми каза за нея едва на смъртното си легло, когато предстоеше да заема трона му. Каза, че била ключова част от Олтара на космоса.

Обърна се към Лили.

— Опитах се да се свържа с баща ти — с биологичния ти баща, предишния оракул, да я преведе, но той беше трудно откриваем и проблематичен човек и умря преди да успея да го намеря.

„Трудно откриваем и проблематичен", помисли си Джак. Хубаво определение. Предишният Оракул на Сива беше покварен и отвратителен пияница.

— През вековете мнозина от четиримата царе са прибягвали до помощта на лингвисти, разбивачи на кодове, гении, а в по-нови времена и компютърни програми в опит да разчетат Словото на Toт. Католическата църква — Култът към Амон Ра с неговата обсесия по Древен Египет — се занимава с това от повече от четири хиляди години. Аз самият построих суперкомпютър специално с цел да разчете текста на плочата и след цяла седмица пресмятания той не даде никакъв резултат.

Лили впери поглед в изветрелия триъгълен камък…

…за цели десет секунди.

— Мога да го чета — каза тя. — Изглежда, че първоначално върху плочата е имало шест послания, по две от всяка страна, но поради липсващото парче долу сега са останали само пет. Три от тях говорят за оръжията, а две за градовете. Първата група е за оръжията. Там се казва:

Тя присви очи.

— Втората е за градовете:

— Предполагам, че е имало и един ред за третия град, но тази част oт плочата е отчупена.

Хадес зяпна Лили с увиснало чене.

— За половин минута направи онова, за което аз изгубих години и милиони долари без никакъв успех. Дарбата ти е необичайна.

Лили, със своите джинси и тениска с Хан Соло, просто сви рамене.

— Родена съм с нея.

Джак беше напрегнат. Не искаше да се мотаят тук, особено в този ъгъл на апартамента, от кoйто нямаше друг изход.

— Липсващото парче — каза на Хадес. — Знаеш ли къде е?

— Не — отвърна Хадес. — Никой не знае. Преди време разбрах, че имало cтap отпечатък на цялата плоча. Твърди се, че се пазел от някакъв малко известен католически орден във Венеция, известен като Братството на Свети Павел. Много особен орден, крайно консервативен. Отношенията им с Католическата църква са малко обтегнати, тъй като те я смятат за прекалено либерална. Напълно е възможно дори да не са казали на Църквата за отпечатъка. Oткpaй време са били страстни колекционери на реликви и древни артефакти. Манастирът им е част от Галерия дел Академия, прочутия музей на Венеция.

— Кой друг знае за тази плоча? — попита Джак.

— Останалитe царе — отвърна Хадес. — Навремето, когато времената бяха по-спокойни, беше обичайно да организираме сбирки в домовете си. И излагахме ценните си антики.

Джак се огледа, сякаш търсеше преследвач.

— Аха. Ами времената вече са други и…

Внезапно стоящият до Хадес Джефри докосна слушалката в ухото си и каза в микрофона на китката си:

— Повтори!

— Какво има? — разтревожено попита Хадес.

— Някой току-що се е качил в частния ви асансьор в лобито и е преодолял скенерите. Петима мъже. В момента се качват…

Oт атриума се разнесоха оглушителни изстрели, последвани от писъци.

Писъците на хората от домакинството на Хадес.

Още три изстрела ги накараха да замлъкнат.

— Мамка му… — Джак се завъртя в търсене на изход.

Хранилището обаче беше задънена улица. Нямаше друг изход освен вратата, през която бяха влезли.

Намираха се в капан.

Хадес обаче вече вървеше към входа, където клекна и отметна килима. Под него имаше вградена в пода дръжка.

Той я завъртя и част от пода се вдигна на панти.

Пред тях се отвори тайно помещение — нещо като паник стая с размерите на малък килер.

— Вътре! Бързо! — прошепна Хадес.

Всички се набутаха в помещението под пода.

Джак хвърли поглед към шлема под стъкления похлупак в другия край на хранилището, като преценяваше дали няма да успее да се добере до него и да се върне преди врагът да пристигне, но Хадес го сграбчи за ръката.

— Няма време! Остани жив днес, за да се биеш утре.

Джак скочи в скривалището. Хадес слезе последен, като затвори капака след себе си и използва въже, за да издърпа килима обратно на мястото му.

Черно-бял монитор показваше картини от различните камери, разположени в апартамента на Хадес.

В атриума телата на служителите му лежаха до асансьора в локви кръв.

Друга камера показа петима мъже с черно облекло и въоръжени с автомати да влизат в кабинета на Хадес и направо в отвореното хранилище…

…където първите двама веднага откриха огън, като стреляха във всички посоки.

Вълната куршуми не пропусна нито една повърхност от хранилището; куршумите рикошираха oт бронираните стъкла, предпазващи артефактите.

Джак се облещи. Хадес беше постъпил правилно да ги замъкне в паник стаята.

Всички в скривалището затаиха дъх.

Стрелбата спря и лидерът на неканените гости влезе в хранилището и каза:

— Тук няма никой.

На Джак не му беше да гледа монитора, за да разбере кой е този човек.

Познаваше този глас. Гласът на човек, който мразеше Джак повече от всеки друг на света.

Орландо Комптън-Джоунс, царят на Земята.

Джак замръзна, вперил поглед в черно-белия монитор, който показваше хранилището над тях.

На него се виждаше жестокият цар, за когото се бе състезавал в Големите игри.

С Орландо имаше още четирима мъже. Двама очевидно бяха телохранители военни, въоръжени с автомати „Щаер".

Джак познаваше единия от другите двама — кардинал Рикардо Мендоса. Дребен, с тесни очи и тънък като молив мустак, Мендоса беше член на групата Омега на Католическата църква. Освен това беше главен съветник на Орландо. Джак го беше срещнал в Долния свят.

Последният от антуража на Орландо беше пълна противоположност на Мендоса. Изглежда, беше от индийски или пакистански произход и бе невероятно дебел, с рунтав сив мустак и много надиплени брадички. Късият му врат беше украсен с множество безвкусни златни верижки.

— Това е Съни Малик — прошепна Мей на Джак. — Специалист по антики от черния пазар на Карачи.

Джак кимна мълчаливо. Мей му беше разказала за смъртоносната си среща с Малик в Карачи заедно със Стреч и Мечо Пух.

Загледа се в Орландо.

Не беше виждал Царя на Земята от хаоса, който беше предизвикал по време на Върховната церемония на върха на двореца на Хадес в Долния свят пет дни по-рано. Беше чул, че Орландо и Мендоса са се измъкнали oт Индия, но не знаеше къде са отишли.

На монитора Орландо се обърна към двамата си съветници.

— Е?

— Шлемът на Хадес. — Мендоса посочи великолепното бронзово изделие. — Вече имаш Меча и Шлема. Когато вземеш Тризъбеца, ще притежаваш и трите оръжия.

Орландо предпазливо повдигна похлупака над Шлема и го взе.

— А къде е Тризъбецът?

Мендоса се обърна към Съни Малик.

— Според няколко древни критски тeкстa оръжието на Владетеля на морето, Тризъбият боздуган, бил погребан с него. Намира се в гробницата на Посейдон.

— А тя къде е?

— Точното и местоположение е неизвестно, но всички сведения сочат, че е недалеч от град Атлас.

Орландо се обърна към Мендоса, който кимна.

— Съгласен съм — каза кардиналът. — Това отговаря на нашите записи в библиотеките на Ватикана. А има и логика, тъй като Атлас е бил историческата столица на Царството на морето.

— Атлас — кисело рече Орландо. — Това означава консултиране със Сфинкса. Мамка му.

— Винаги съм намирал компанията на лорд Ланкастър за много приятна — каза Мендоса. — Много начетен и изтънчен човек, който почита традициите. Във ваше предимство е, че именно той е пазачът на Атлас. Предполагам, че като ваш кръвен роднина той с радост ще ви помогне в благородното ви начинание.

— Сфинкса може и да ми е братовчед — изсъска Орландо, — но също така е змия, която познава всяка тайна на всяка кралска фамилия на света. Как иначе според теб е получил прякора си? Освен това много добре си дава сметка, когато е в силна позиция. Господин Малик, докато ние говорим със Сфинкса, ти започни да проучваш къде се намира гробницата на Посейдон и Тризъбецът.

— Както заповядате — отвърна Съни Малик.

Докато Орландо и Малик разговаряха, Мендоса пристъпи към триъгълната варовикова плоча и насочи към нея някакво странно изглеждащо устройство.

То бързо сканира плочата с два зелени лазера.

— Баща ми ми разказа за тази плоча — рече Орландо. — Каза ми, че бащата на Хадес твърдял, че била част от Олтара на космоса.

Устройството на Мендоса избибипка…

…и лицето на кардинала грейна, докато четеше от екрана:

— „Мистерията на оръжията: Първото убива. Второто ослепява. Третото управлява. И Мистерията на градовете: Първият е Туле, потънал в неизмерими дълбини. Вторият е Ра, великият планински град".

Мендоса изглеждаше така, сякаш е видял Бог. Направо беше в екстаз.

— Невероятно каза той. — Това са две oт Мистериите — естеството на оръжията и редът на градовете. Това е жизненоважно — без него нямаше да знаем откъде да започнем. Започваме с Туле. Освен това трябва да отнесем плочата в лабораторията ми във Ватикана за пълен анализ.

В тъмната паник стая под тях Хадес се обърна към Джак и прошепна:

— Нали ти казах — програми за превод.

Докато двамата телохранители вдигаха тежката плоча от подиума и, Мендоса я гледаше с възхищение.

— Господи на небесата, великолепна е.

Орландо изсумтя.

— Щом казваш. Хадес вече не е неин собственик. И няма да му потрябва там, където отива. Ние обаче трябва веднага да потеглим за Туле…

Внезапно млъкна, заслушан в слушалката си.

— Разбрано — каза в микрофона. — Господа, трябва да се размърдаме. Други пътуват насам и не бива да сме тук, когато пристигнат.

И толкова бързо, колкото бяха дошли, Орландо и хората му напуснаха хранилището с Шлема и плочата и забързаха към асансьора.

Веднага щом вратите му се затвориха, Хадес вдигна капака на паник стаята и каза:

— Взеха Шлема и плочата. По дяволите. Поне успяхме да разчетем надписите.

— Кой е този Сфинкс, за когото споменаха? — попита Мей, докато излизаха от скривалището.

— Попадала ли си на трисмагите при проучванията си? — попита Хадес, докато и подаваше ръка да й помогне.

— Да — отвърна Мей. — Пазителите на трите тайни града.

— Сфинкса, или по-точно лорд Хардин Ланкастър XII, е един от трисмагите — каза Хадес. — Той е пазителят на най-великият от градовете, Атлас.

— Хайде, народе, размърдай се — подкани ги Джак. — Ние също трябва да се пръждосваме.

Излязоха забързано от кабинета на Хадес в коридора, минаха покрай извитото стълбище и продължиха към асансьорите.

Хадес погледна тъжно окървавените тела на хората си. Джефри коленичи до един от труповете…

Дзън!

Лампичката на десния асансьор светна.

Джак се извъртя.

Вратата на асансьора се отвори…

…и видяха огромен здравеняк, заобиколен от шест тежковъоръжени ченгета от специалния отряд на нюйоркската полиция. По мъртвешките им погледи обаче ясно си личеше, че не са никакви ченгета.

Здравенякът също видя групата пред себе си — Джак, Хадес, Лили, Мей и Джефри — и се ухили гадно.

— Я, здрасти. — Излезе от асансьора. — Май ви пипнах в крачка.

Беше по-висок от Хадес, поне метър и деветдесет, и в адски добра форма. Приликата беше очебийна. Лицето му бе същото като на Хадес — пронизващи очи, сурови черти и черни извити вежди — само че бе по-младо.

— Братко — каза той и кимна подигравателно на Хадес. — Колко се радвам да те видя. А това — той се обърна към Джак, — предполагам, че е прочутият капитан Уест. Изключително ми е приятно да се запознаем. Аз съм принц Яго Десакс, управител на Царския затвор, и съм тук, за да ви арестувам.

Всички бяха замръзнали в напрегнато очакване.

— Яго — предпазливо каза Хадес. — Моля те. Нека поговорим.

— Няма нищо за казване, братко. Ти извърши измяна срещу четирите трона и затова си осъден на доживотен затвор в Ереб. Свален си.

Джак веднага долови тона му.

Едва прикрито презрение.

Яго, горд принц, принуден да заеме по-ниския пост на полицай и тъмничар, не даваше и пукната пара за Хадес.

Хадес обаче не се предаваше.

— Яго, моля те, трябва да намерим Мистериите, за да спрем събитието Оме…

— Аз не трябва да правя нищо — рязко го прекъсна Яго. — Вече нямаш власт над мен, Антони. Ролята ти в световните дела приключи. Не ти остава нищо друго освен болка и страдание от моите ръце и аз с радост ще изпълня присъдата. Колкото до капитан Уест, той посегна на цар…

Внезапно алармите на сградата нададоха пронизителен вой.

Яго рязко се извъртя.

Джак също.

Последва дълбоко буботене…

…и зад панорамните прозорци на северната страна на апартамента на Хадес се появи страховита гледка.

Гигантски щурмови самолет V-22 „Оспри“ увисна пред прозорците с обърнати нагоре витла и застрашително наведен нос, с насочени към тях оръдия и ракети.

Втори самолет премина зад първия, рязко се наклони и описа широк кръг около небостъргача.

Джак не знаеше какво става. Ако се съдеше по изненаданата физиономия на Яго, същото се отнасяше и за него.

От двустранен сблъсъкът се беше превърнал в тристранен.

Сирените замлъкнаха и по системата за вътрешно оповестяване на сградата се разнесе мъжки глас:

— Поздрави, принц Яго и цар Хадес… добре де, бивш цар Хадес. С какво съжаление научих, че сте изпаднали в немилост.

Акцентът беше европейски — отчасти френски, отчасти немски.

— Аз съм Йегер Айнс и ние сме Рицарите на Златната осмица. Имаме законна заповед да убием капитан Усет и да заловим дъщеря му, както и приятеля й, младия господин Калвин, ако и той е тук. Цената беше платена и знакът е поставен. Сега те са наша собственост. Яго, предполагам, че си тук за Хадес и Уест. Ще ти позволим да вземеш Хадес, но не и Уест. Той и двамата младежи са наши.

Мозъкът на Джак се мъчеше да проумее какво чува.

Нима го преследваха две групировки?

Яго и онези задници — които явно искаха и Лили и Алби.

И сега новодошлите на практика казваха на Яго, официалния царски тъмничар, да им се маха от пътя.

Реакцията на Яго изненада Джак.

Той сграбчи грубо Хадес за ръка и го блъсна към хората си, които го закопчаха и го избутаха в асансьора.

— Сър! — Джефри се хвърли след тях, но една от мутрите на Яго го фрасна с приклад в лицето.

Джефри рухна окървавен на пода.

Яго извади пистолет и спокойно го насочи към главата му.

— Не! — запротестира Хадес. — Остави го! Не е направил нищо, освен да ми служи добре.

— Остане ли тук, той е все едно мъртъв, братко — отвърна Яго. — Знаеш как действат царете.

— Моля те…

Яго прибра пистолета в кобура.

— Така да бъде — каза той и се качи в асансьора при Хадес и хората си.

Докато вратите се затваряха, погледът на Хадес срещна този на Лили и устните му оформиха: „Бягай".

Яго пък погледна Джак и каза:

— Оставям те на милостта на рицарите. Моите съболезнования.

Вратата на асансьора скри лицето му и внезапно Джак, Лили, Мей и Джефри останаха сами във великолепния апартамент, вперили погледи в двата военни самолета, увиснали пред прозорците му на шейсет етажа над улиците на Ню Йорк.

И тогава рицарите започнаха зрелищна атака срещу Саксъни Тауър.

Въртящите се оръдия на първия „Оспри" оживяха и върху апартамента на Хадес се изсипа невъобразим порой трасиращи куршуми петдесети калибър.

Прозорците се пръснаха.

Навсякъде се разхвърчаха парчета стъкло.

Дупки от куршуми с размерите на топки за софтбол зейнаха в стените.

Безценни вази експлодираха.

Статуи се разлетяха на парчета.

Книгите по рафтовете бяха раздрани, листовете им се превърнаха в конфети.

Канапетата посипаха апартамента с гъши пух и пера.

Джак реагира инстинктивно. Подхвана в движение Лили и Мей и тримата се затъркаляха надолу по извитото мраморно стълбище. Джак сви тялото си около Лили, за да я предпази.

Икономът Джефри не изкара такъв късмет.

Куршумите се стовариха върху него като чукове.

Цялата предна част на тялото му се превърна в кървава каша. Той се загърчи ужасно, докато тежките противосамолетни куршуми минаваха право през тялото му и разкъсаха стената зад него, след което стрелбата най-сетне спря и той рухна на пода, пo-мъртъв и от мъртвите.

В долния край на стълбището Джак викна на Лили и Мей.

— Не спирайте!

През вече пръснатите панорамни прозорци виждаше единия щурмови самолет, но не и другия…

…и изведнъж облечени в черно командоси влетяха през прозорците — спускаха се по въжета от покрива. Явно вторият „Оспри" беше кацнал горе.

Бяха шестима, с черни очила, черни керамични маски, скриващи половината лице, и поразителни черни брони. Разгърнаха се с клинична прецизност в апартамента, вдигнали картечни пистолети МР-9.

„Нищо чудно, че Яго се пръждоса толкова бързо“ — помисли си Джак.

— Насам. — Той помъкна Лили и Мей през коридорите на долния етаж на апартамента.

Самолетът отвън се спусна и отново откри стрелба.

Пръснаха се още прозорци.

Още стени станаха на решето.

— Зоуи! — извика Джак в радиостанцията, без да спира да тича. — Трябваш ни!

— Видях — отговори гласът на Зоуи в ухото му.

— Югозападният ъгъл! — извика Джак.

— Разбрано.

Стигнаха до спалня в югозападната част на долния етаж — ъглова стая с прозорци от двете страни, от които се откриваше зашеметяващ изглед към Статуята на свободата и Атлантическия океан.

Самолетът се появи като гневен божествен сокол, с насочени към тях дула.

Джак извади пистолета си и стреля пръв, като пръсна прозорците и улучи пилотската кабина. Куршумът му разби стъклото и улучи един от пилотите в гърдите.

Самолетът рязко се наклони.

В спалнята нахлу вятър.

Джак се обърна и видя в коридора зад себе си бързо движещи се сенки.

Приближаваха.

По говорителите отново се разнесе гласът с европейски акцент.

— Капитан Уест. Безсмислено е да бягате. Където и да отидете, ще ви открием. Това ни е работата. Изпълняваме я безупречно от две хилядолетия. Повярвайте ми, най-добре е да се предадете веднага. Методите ни са колкото ефективни, толкова и прословути. Не искате да ги изживеете. Искаме момичето и приятеля и живи; вас не чак толкова. И все пак, макар да имаме задача да предадем на работодателя си дъщеря ви жива, не сме обещавали, че ще бъде невредима.

Лили погледна ужасено Джак и прошепна:

— Кои са тези типове?

Първият преследвач се появи в коридора зад тях с вдигнато оръжие. Джак стреля два пъти и го принуди да се скрие зад ъгъла.

— Капитане — каза гласът. — Няма къде да бягате. Обещаваме, че ако се предадете, ще ви убием бързо.

— Зоуи? — напрегнато каза Джак в микрофона си.

— Давайте! Западният прозорец. Сега! — извика Зоуи.

Джак грабна Лили и Мей за ръцете и попита:

— Скок на вярата с мен?

— Добре… — колебливо рече Мей.

— И още как — моментално отвърна Лили.

Заедно се втурнаха към широко отворения западен прозорец на спалнята точно когато самолетът се върна на позиция oтвън, а преследвачите им започнаха последната си атака срещу стаята и нахълтаха в нея с вдигнати оръжия.

Джак, майка му и дъщеря му скочиха през разбития прозорец на шейсет етажа над света, право пред увисналия V-22 и в утринното небе…

…Джак, Мей и Лили полетяха надолу покрай кулата — точно два метра преди да тупнат в стоманената кошница на кран — крана, който беше монтиран на покрива на Уан Трайбека, сградата в строеж от другата страна на улицата срещу Саксъни Тауър.

Докато преди бе спрян хоризонтално и напречно на покрива на Уан Трайбека, сега кранът беше издигнат под стръмен ъгъл към горните етажи на Саксъни Тауър и кошницата му беше поставена точно под югозападния ъгъл на апартамента на Хадес.

В кабината на крана седеше Зоуи, пратена там по-рано в случай че им се наложи да се омитат бързо.

Зоуи завъртя крана, от което висящата от стрелата му кошница се разлюля силно.

Двата V-22 го видяха и реагираха моментално.

По-близкият самолет се завъртя във въздуха и насочи оръжията си не към кошницата, а към Зоуи в кабината.

Самолетът откри огън и ротационните му оръдия затрещяха като пневматични чукове.

Зоуи приклекна.

От стоманените стени на кабината се посипаха искри от ударите на куршумите. Всичките й прозорци се пръснаха.

Вълната куршуми блъскаше кабината и я караше да се тресе.

Джак, Мей и Лили бяха все още в кошницата, която се люлееше в широка дъга високо над улиците. Прелетя ниско над покрива на строящата се сграда точно когато унищожителната стрелба на самолета откъсна кабината от гнездото й и целият кран се откъсна и — бам! — рухна върху покрива.

Зоуи се метна от кабината и се претърколи по прашния бетонен покрив на Уан Трайбека, а дългата стрела отскочи от повърхността и целият кран политна през ръба и изчезна от поглед.

Недалеч от Зоуи Джак, Мей и Лили скочиха от кошницата и се проснаха на бетона…

…миг преди кошницата да бъде повлечена към ръба.

Подобно на някакво гигантско насекомо с дълги крака, кранът полетя покрай Уан Трайбека и се стовари на оплетена купчина на улицата между строящата се сграда и Саксъни Тауър.

Джак вече беше скочил на крака. Подбра Лили и Мей и четиримата със Зоуи се втурнаха към най-близкото стълбище, докато двата самолета завиваха в небето над тях.

— Господи, Джак — извика Зоуи над цялата шумотевица. — Кои са тези типове?

— Поредната група от света в сенките, която иска смъртта ни — мрачно отвърна Джак. — Някакви рицари. Казаха, че искат Лили жива, а мен мъртъв, и че са им платили да го направят.

Четиримата се втурнаха надолу по прашните стълби.

Докато бягаха, виждаха през откритите бетонни нива на строежа как самолетите кръжат около сградата и ги дебнат.

Джак докосна микрофона на гърлото си.

— Алби! Обади се!

— Чувам те, Джак — незабавно отвърна Алби в ухото му.

— Заеми позиция! Надявах се, че няма да се наложи да те използваме, но май ще се наложи!

— Идвам — каза Алби.

Джак, Зоуи, Мей и Лили все още бяха много високо на Уан Трайбека и забързаха към обърнатата към реката страна на сградата.

Водите на Хъдсън проблясваха непосредствено до основата на сградата. На отсрещния бряг на широката река силуетът на Джърси се открояваше на утринната светлина.

Джак се загледа във водите трийсет етажа под тях и каза:

— Горе-долу деветдесет метра. Може да се оцелее. На косъм.

И тогава преследвачите им взеха решението вместо тях.

Единият от самолетите увисна над реката десетина етажа под тях…

…и изстреля две ракети по строящата се кула!

Ракетите полетяха, оставяйки абсолютно прави димни следи, улучиха Уан Трайбека и се взривиха.

Две колосални експлозии разтърсиха сградата.

Джак и трите жени се мъчеха да останат на крака, докато всичко около тях се тресеше и люлееше.

Греди скърцаха.

Бетон стенеше.

А после кулата се прекърши като отрязано дърво точно в средата и горната и половина започна да пада към река Хъдсън с Джак, Зоуи, Мей и Лили в нея.

Гледката беше невероятна.

Сякаш някакъв титаничен дървар беше отсякъл през средата високата четирийсет етажна сграда, принуждавайки я да се пречупи и да падне.

С оглушителен грохот на пукащ се бетон и раздрана стомана горната половина на кулата се откъсна от долната, полетя към Хъдсън…

…и се стовари във водата с гигантски плясък.

Огромната бетонна структура, тежаща цели 900 000 тона, рухна във водата и вдигна огромна вълна.

Вълната се разпространи във всички посоки като движеща се водна стена. По-голямата част oт нея се слегна в реката, без да нанесе поражения, но друга част се понесе обратно към острова, разби се във вълнолома и се разплиска върху крайречната автострада.

За момент огромната кула с откритите и бетонни етажи остана на повърхността — после нивата и се напълниха с вода и масивната конструкция започна да потъва.

Ако някой беше гледал внимателно сградата, докато падаше във водата — и по-точно северозападния и ъгъл, — щеше да види как четири миниатюрни фигури скачат от нея в последния момент и падат с краката напред във водата.

След като колосалната бетонна структура изчезна под повърхността сред кипнала пяна, двата V-22 „Оспри" се понесоха над водата в търсене на оцелелите — ако имаше такива.

В първия „Оспри" лидерът на Рицарите на Златната осмица Йегер Айнс се взираше в потъващата сграда и търсеше Уест и дъщеря му сред останките и вълните.

Но те така и не се появиха на повърхността.

Той изчака цели десет минути.

Нищо.

После на брега започнаха да пристигат линейки и полицейски коли. От тях нямаше нужда — нито един минувач не беше наранен при зрелищното рухване на сградата, — но по-късно те можеха да се окажат неудобни. Излезлите на сутрешен крос също бяха спрели и бяха извадили слушалките от ушите си, за да зяпат облещени гледката и да я снимат с телефоните си.

Йегер Айнс се вгледа отново в реката.

Възможно ли беше Уест и дъщеря му да са се удавили?

Да.

Но не му се вярваше.

Уест беше твърде отракан за подобно нещо. Несъмнено беше имал някакъв план за бягство.

— Да се махаме — каза той в микрофона на каската си.

Двата самолета полетяха на юг, отдалечавайки се от Ню Йорк.

— Няма значение, господа — добави Йегер Айнс. — Просто ще се наложи да измислим друг начин да ги изкараме на открито.

Докато двата „Оспри" се отдалечаваха на юг; на сто метра на север от мястото, където беше рухнала сградата, в покрива на тунела Холанд се отвори капак под налягане.

При откриването си през 1927 година Холанд бил първият подводен тунел на света. Сега той беше един от двата тунела, които минаваха под коритото на Хъдсън и свързваха Манхатън с Джърси Сити.

По-голямата част от тунела беше изсечена в материковата скала под коритото, но в двата му края, където пътят се издигаше, имаше къси участъци, минаващи през самата река.

В тези участъци имаше люкове с вътрешни камери под налягане, които позволяваха на водолази да проникнат в тунела при извънредни случаи.

Именно те бяха планът за бягство на Джак. Той беше решил, че при нужда екипът му може да скочи в реката от строящата се кула и с помощта на малки бутилки кислород да стигне до люковете в тунела.

Вярно, не беше очаквал да се хвърли в реката от върха на падаща кула, но планът по същество си оставаше същият.

След като скочиха от падащата сграда във водата, той, Мей, Лили и Зоуи захапаха мундщуците и заплуваха към тунела.

Влязоха през един от люковете, изравниха налягането и след това излязоха през аварийната врата в самия тунел… където Алби ги чакаше в малка oткрита „Тойота”.

Сега Джак седеше на задната седалка, целият вир-вода, и мислеше трескаво.

Хадес беше отведен от Яго в царския затвор, където и да се намираше той.

Наемните убийци в двата самолета — бяха се нарекли Рицарите на Златната осмица и бяха безскрупулни, добре въоръжени и изобщо не се бяха поколебали да унищожат цяла сграда — преследваха Лили, Алби и него.

И Орландо ceгa имаше преднина в надпреварата за градовете и предотвратяването на събитието Омега.

Докато се носеха през тунела Холанд, Алби се обърна назад.

— Накъде, Джак?

— Към летище „Рипублик" на Лонг Айланд. Трябва да се прегрупираме със Скай Монстър.

* * *

ДОЛНИЯТ СВЯТ

СЕВЕРОЗАПАДНА ИНДИЯ

24 НОЕМВРИ, 17:00

Докато Джак падаше със сградата в река Хъдсън, Мечо Пух и Стреч тъкмо пристигаха в Долния свят на затънтения северозападен бряг на Индия, където пустинята Tap се среща с Арабско море.

Двамата кацнаха със самолет амфибия в спокойните води на морето на запад от Долния свят и продължиха до брега.

Скелетите на танкери и товарни кораби все още се извисяваха на широкия равен плаж. Два от тях лежаха на една страна, килнати след бягството с участието на Джак Уест-младши.

Двамата погледнаха покрай корабното гробище и видяха висока бетонна структура, вградена в отвесния пясъчник — западния товарен док на Долния свят.

Там стояха два минотавъра и им махаха трескаво.

След минути се носеха в джип през дългия тунел, водещ към Долния свят.

След няколко километра излязоха от тунела в просторното пространство на гpадa на минотаврите. Подобно на мост на магистрала, бетонният им път минаваше над стотици паянтови постройки и продължаваше към планинския дворец на Хадес.

Стреч видя извисяващия се в далечината дворец…

…но те нямаше да стигнат до него.

— Какво става, по дяволите? — попита той.

Огромна тълпа минотаври се беше събрала на магистралата пред тях — поне две хиляди, и напълно блокираха пътя.

Само че не се опитваха да го блокират.

Мечо Пух се наведе напред.

— Гледат нещо. Нещо долу.

Джипът спря при тълпата и ги посрещна царят на минотаврите Минотус.

— Господин Пух, господин Стреч, толкова се радвам, че дойдохте — задъхано каза той. — Тук беше истински ужас. Онова нещо вече уби сто и петдесет oт хората ми.

Стреч пребледня.

— Сто и петдесет от… какво нещо?

Минотус ги отведе до парапета на надлеза и посочи надолу.

— Това беше единственият начин да го спрем. Примамихме го в една уличка и след това сринахме страдата зад него. Четирима от най-храбрите ми минотаври платиха за това с живота си.

Мечо Пух погледна през парапета и се облещи.

— Боже мой!

Сред постройките долу имаше задънена уличка. С умело поставени експлозиви минотаврите наистина бяха сринали една сграда, за да блокират изхода.

Резултатът беше дълбока пропаст с отвесни стени, от която нямаше измъкване.

А в уличката една човекоподобна фигура, висока поне метър и осемдесет и направена изцяло от бронз, крачеше напред-назад, гледаше наляво и надясно и нагоре и надолу и блъскаше яките каменни стени на затвора си.

Стреч зяпна шокиран нещото.

— Какво… по дяволите… е това?

— Излезе от един от сребърните ковчези в края на Големия кръг — каза Минотус. — Уби разчистващия екип от трийсет минотаври, преди да стигне дотук и да прокара кървава диря през хората ми. Пита всеки изпречил се на пътя му едно и също: "Кушма алла?". Ако не отговориш, те убива и пита следващия. Ако отговориш, но неправилно, те убива и пита следващия. Тъй като никой не знае правилния отговор, ни оставаше само да бягаме.

Мечо Пух погледна надолу към импровизирания затвор.

Фигурата приличаше на робот, но някак си не беше — движенията й бяха едновременно сковани и плавни, тромави и целенасочени, механични и живи. Приличаше на ходеща статуя, на висок бронзов автомат, който, озовал се в капана на отчаяните минотаври, не можеше да изпълни простата си програма.

Най-смахнатото в него, помисли си Пух — като се изключеше касапницата, която беше устроило на минотаврите, — беше лицето му… или по-скоро липсата на лице.

Нещото нямаше нито очи, нито уста.

Това го правеше да изглежда нечовешко.

Лишено от емоции. Безжалостно.

Единствената му черта беше подобният на извит клюн израстък, който сякаш бе заварен за лицето му.

— Силно е — каза Минотус. — Може да преобърне изпречила му се кола, да минава през стени и да откъсва крайници с голи ръце. Освен това е умно — може да отваря врати, да се качва по стълби, да решава проблеми. А и кожата му. Куршумите ни отскачат от нея. Същото се отнася за мечовете. Гранатите не оставят дори драскотина. Огнехвъргачките не го забавят. Ноктите му са като бръсначи и с тях наръгва всеки, който се осмели да му застане на пътя. Същински ходещ метален демон. И продължава да пита все същото проклето нещо: Кушма алла?

Стреч погледна Пух.

— Не знам какво казва, но имам идея на какъв език говори.

— Мислиш, че говори на Словото на Тот ли?

— Именно.

Стреч извади айфона си, отвори приложението за видеовръзка и набра номера на Лили.

Тя вдигна на първото позвъняване и лицето и се появи на екрана.

Като че ли се намираше в движеща се кола — бързо движеща се кола — и изглеждаше вир-вода.

— Здрасти, Стреч — каза тя. — Какво има?

— Добре ли си? — попита Стреч.

Лицето на Джак се появи до това на Лили.

— Да кажем само, че в Ню Йорк е напечено. Изгубихме Хадес и сградата, в която се намирахме, падна в Хъдсън. Какво имаш?

— Тук положението е сериозно — каза Стреч. — Сто и петдесет мъртви минотавъра благодарение на това… нещо… което излязло от един от ковчезите, за които спомена.

Той обърна камерата на телефона, за да покаже бронзовия човек в задънената уличка.

— Хей! — извика Стреч на фигурата.

Нещото погледна нагоре и го видя с металното си лице без очи. Дълбоко от тялото му се разнесе неземен глас:

— Кушма алла?

Дълбокият глас отекна в пещерата. Събралите се минотаври замлъкнаха и се вцепениха от страх.

— Смятаме, че говори на Словото на Тот — каза Мечо Пух. — Какво мислиш, Лили?

Лили не отговори веднага, но след миг каза:

— Определено е Словото на Тот.

— И какво означава? — попита Пух.

— Означава: "Ти ли си моят господар?".

— Иска си господаря — каза Мечо Пух, загледан надолу към бронзовия човек. — Но кой е той?

— Царят на царете — отвърна Джак от телефона. — Една oт наградите за спечелването на Игрите е армия от бронзови мъже. Господи, какво направих?

— Защо го казваш? — попита Стреч.

Минотус беше онзи, който му отговори.

— Във висящата кула до Големия завой има стотици ковчези, пълни с тези неща. Само един бронзов човек уби сто и петдесет от минотаврите ми. Представяш ли си какво може да направи цяла армия от тях? Ако другите се събудят, с нищо няма да можем да ги спрем.

— Стреч, Пух — каза Джак. — Нещата започват да набират скорост. Царете са се задействали, някакви лоши типове ни преследват и разполагаме само със седем дни да спасим света. Напълно е възможно другите ковчези да се отворят скоро. Направете всичко възможно да помогнете на Минотус да запечата тунелите, водещи от Кръга. Ако се наложи да ги блокирате с петнайсет метра бетон, направете го. Това ще ги забави, когато се събудят. Обадете се като свършите, защото ще ми трябвате на терен.

ЦАРСКА ИСТОРИЯ НА СВЕТА

ТРИТЕ ТАЙНИ ГРАДА

* * *

ВЪВ ВЪЗДУХА

НАД АТЛАНТИЧЕСКИЯ ОКЕАН

НЮ ЙОРК-ВЕНЕЦИЯ

24–25 НОЕМВРИ

„Небесният воин" се носеше над Атлантика към Европа. След зрелищното падане в Хъдсън Джак, Мей, Алби и Лили се бяха срещнали със Скай Монстър на Лонг Айланд и бяха излетели незабавно.

Джак събра групата в салона. Зад тях редица телевизори предаваха четирите най-големи новинарски телевизии: Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си, Би Би Си и Ал Джазира. Звукът беше изключен и в момента и четирите показваха от различен ъгъл една и съща сцена — сринат Небостъргач в Ню Йорк, паднал в река Хъдсън.

— Добре, народе — каза Джак. — Притиснати сме до стената. Трябва да намерим трите оръжия и трите града. Противниците ни имат сериозна преднина и току-що изгубихме най-големия си специалист по царския свят, Хадес.

Лили тупна Мей по рамото.

— Имаме си наш експерт.

— Благодаря за вярата в мен — каза Мей. — Хадес обаче е живял и дишал в онзи свят. Аз само съм го изучавала в книги и свитъци.

— Откъде започваме, Джак? — попита Алби.

Джак отиде при електронната дъска.

— Мисля, че Зевс ни казва. Спомнете си какво е написал на онзи папирус: "Пътуването до трите тайни града започва в края". Краят на това пътуване е Олтарът на космоса, където трябва да се отиде, когато се приключи с градовете, а ние имаме снимка на парче от въпросния олтар.

Джак прехвърли снимката от телефона си на дъската. На екрана се появи yголемената триъгълна плоча, която беше заснел в хранилището на Хадес.

— Плочата е отправната ни точка — каза тoй. — Само че е непълна. Част от нея е отчупена. Хадес каза, че съществува отпечатък на цялата плоча, който се пази в Галерия дел Академия във Венеция. Опитът ми показва, че е по-добре да знаеш колкото се може повече за задачата, преди да се захванеш с нея. Спестява ти гадни изненади. Искам да видя цялата плоча, поради което сега отиваме в Галерия дел Академия във Венеция. По пътя всички ще работим. Искам да знам всичко достъпно за Трите безсмъртни оръжия, Трите тайни града и Олтара на космоса. Искам също да знам за царския затвор, където отведоха Хадес, мястото на име Ереб, както и за онези рицари, които ни преследват и които подплашиха брата на Хадес и унищожиха цяла сграда в Ию Йорк. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Добре. Почвайте да действате.

Екипът се пръсна и всички се заеха да работят на компютри, да разлистват книги и да преглеждат стари бележници.

В един момент Джак дръпна майка си настрани.

— Майко, кои са онези типове, които ни нападнаха в Ню Йорк? Онези Рицари на Златната осмица?

Мей сведе очи.

— Попадала съм на няколко пъти на сведения за тях. Те са много опасен елемент от царския свят. В системи като тази на Четирите царства винаги има йерархия — царе и царици, принцове и принцеси, графове и рицари. Графовете и рицарите се заклеват във вярност на царете си и така си осигуряват тяхното покровителство и подкрепа. Рицарите на Златната осмица обаче са различни. Те не се кълнат във вярност на никого. Те са оригиналните свободни рицари, наемни войници. Платените убийци на царските дворове. През вековете са натрупали значителни богатства във формата на земя и средства, което им осигурява уникална независимост oт Четирите царства. И както видяхме съвсем ясно тази сутрин, те не се боят дори от държащи виcoки постове като управителя на Царския затвор.

Джак преглътна.

— Цената им е безбожно висока — добави Мей, — което означава, че само най-богатите могат да си позволят да ги наемат. Но пък според версията на Рицарите за рицарството те служат единствено на работодателя си в момента и няма да спрат, докато не изпълнят мисията си. Те казват: „Когато цената е платена, знакът е поставен". Знакът на смъртта.

— Каква е цената им? — попита Джак.

— Рицарите не работят за пари — отвърна Мей. — А за земя. За peгиони. Понякога за цели страни. Едно е ясно — онзи, който ги е наел да те убият и да отвлекат Лили и Алби, има възможност да плати цената.

* * *

Малко след този разговор, докато всички останали работеха усилено, Джак отиде в спалнята си в задната част на самолета, извади телефона и прати съобщение на един нов приятел.

След няколко минути получи отговор от Шейн Скофийлд:

След няколко часа, след като направи свое проучване, Джак свика всички в салона.

Докато останалите се събираха, той каза на Лили да добави преводите си на Словото на Тот от плочата към снимката на електронната дъска:

— Да започнем с трите града — каза Джак и добави думите ТУЛЕ, РА и АТЛАС на дъската. — Каква е тяхната история, произход, отличителни черти и местоположение?

Мей стана.

— Първо, имената на трите тайни или скрити градове — Тулс, Ра и Атлас — са всъщност широко известни, както и различните легенди за тях. И в същото време си остават неоткрити, въпреки че са търсени от векове. Може би най-малко познатият е Туле, така че да започнем с него. Понякога го наричат Ултима Туле и се споменава от много гръцки и римски автори, сред които Платон, Гемин и Вергилий. За Туле се казва, че е легендарен град, построен в студена и ледена страна далеч на север. Античните писатели твърдят, че през лятото там слънцето никога не залязва, а през зимата никога не изгрява. Казва се, че Туле се намирал на четири дни плаване на северозапад от Британските острови. Всичко това, особено частта за дългите дни през лятото и дългите нощи през зимата, дават основание на съвременните учени да предполагат, че Туле се намира в Исландия, Свалбард или може би Гренландия. Това обаче са само предположения, защото градът така и не е открит.

— А какво е онова нещо за неизмеримите дълбини? — попита Джак.

— Нямам представа — отвърна Мей. — Трябва също да добавя, че Туле е представлявал извънредно интересна тема за нацистите.

— Нацистите ли? — попита Лили.

— Както се знае, нацистите са вярвали в арийската раса, върховната раса от русокоси синеоки свръхчовеци. Според тях арийската раса е възникнала в Туле. Една от основните групи в ранната нацистка партия, която изследвала миналото, за да докаже, че имали „чиста" арийска кръв, е много гадна организация, известна като Туле Гезелшафт или Общество Туле. Символът и е протосвастика.

— Очарователно — каза Джак. — Добре, а как стои въпросът с Ра? Не бих казал, че съм чувал за изгубен град с това име.

— Ако искаш вярвай, но се обзалагам, че си чувал — отвърна Мей. — Град Ра е всъщност много по-известен от Туле, само че ти сигурно го познаваш под името, дадено му от испанските пътешественици по време на завладяването на Южна Америка. — Мей се обърна към Лили. — Лили ми помогна с това. Може би тя ще обясни по-добре.

— На езика на Тот „градът на Ра" е „До-Ра". Ако искаш да кажеш „Великия град на Ра", казваш "До-Ра-До".

— А стига бе… — промълви ошашавеният Джак.

— Така е — каза Лили. — В един древен надпис на Тот, който открихме, се казва, че в чест на Ра улиците на великия град, които били посветени на него, били павирани със злато, защото този метал прилича най-много на слънцето. По-късно при пътешествията си през джунглите на новооткритата Южна Америка испанските конкистадори чули от местните за легендарен древен град със златни улици. За мнозина намирането му се превърнало в обсесия и с плъзването на мълвата градът, посветен на бога на слънцето Ра — Великият град на Ра, До-Ра-До, — станал известен с грубата си испанска версия на името — Дорадо. Или Ел Дорадо.

— Има ли някакъв начин да разберем къде се е намирал? — попита Зоуи.

— Като се има предвид, че вестта за града стигнала до европейците при срещата им с местните жители на Централна и Южна Америка, се смята, че е някъде в джунглите. — Мей вдигна безпомощно ръце. — В продължение на повече от петстотин години мнозина пътешественици като Ернандо Кортес и сър Франсис Дрейк са търсели Ел Дорадо, но така и не са го открили.

— А Атлас? — попита Джак.

— Името говори само за себе си — отвърна Мей. — Това е най-прочутият изгубен град oт всички. Платон го споменава пръв и по-късно върху него са размишлявали безброй умове, от Франсис Бейкън до Жул Верн. Изследователи на морското дъно са го търсили безуспешно, а псевдоисторици твърдят, че всяка развита древна цивилизация, от египтяните до маите, произлиза от него. Това е чудесна поучителна история, позната на всеки ученик. Историята за чуден град, издигнал се твърде високо и наказан заради своето високомерие, като бил потопен във водите на Атлантическия океан и бил изгубен завинаги. Това е градът Атлас, по-известен като Атлантида.

— Атлантида… — със съмнение рече Джак.

Всички го гледаха с очакване.

Накрая той сви рамене.

— Вижте, ако преди седмица ми бяхте казали, че ще ида в Долния свят и ще се върна, щях да ви се изсмея. В този бизнес човек трябва да е непредубеден. И е ясно, че не са наречени тайни градове просто така. Имаме работа тъкмо като за нас. Знаем ли още нещо за тях?

Лили вдигна ръка.

— Едно нещо.

И отвори на компютъра си копие на снимките на Хадес на папируса Зевс.

— Символите за „Трите тайни града" в Словото на Тот са в тази бележка на Зевс. Можете да ги видите на четвъртия ред:

— Ако погледнете триъгълната плоча от олтара, ще видите същите символи по ъглите на триъгълника. Първият обърнат триъгълник е Туле, следващият е Ра, а последният символ, двата триъгълника, образуващи форма като пясъчен часовник, е Атлас.

Лили взе маркер и огради с кръгове трите части от плочата:

— Това свързва всяко оръжие с неговия град — Туле и Меча, Ра и Шлема и Атлас и Боздугана.

Джак кимна.

- Чудесна работа, хлапе. Чудесна работа.

Лили се усмихна. Вече можеше и да е млада жена на двайсет, образована и постигнала доста неща, но все още обичаше да я нарича така.

— По време на Игрите чух нещо за Трите тайни града — каза Джак. — За пазителите им.

— Трисмагите — каза Мей.

— Да. Кардинал Мендоса каза, че макар думата да се превежда като трима магьосници, трябва да мисля за тях не като за магьосници, а като за тримата най-старши посветени на цивилизацията, създала тези градове.

— Даваш си сметка, че трисмаги е името, дадено на „тримата мъдреци“, поклонили се на новородения Христос, след като следвали една особено ярка звезда, нали? — каза Мей.

— Мендоса спомена и това — каза Джак. — Каза, че много рядко тримата пазители напускали градовете си, за да споделят знанията си един с друг. Предполагам, че се появяват и при важни събития, свързани с царските семейства. Раждането на царска издънка като Иисус Христос, сливането на два големи царски рода, очевидно е било такова събитие.

— И кои са те? — попита Алби. — И те ли са от царските семейства? Може би някакви по-нископоставени роднини като онзи Яго?

— Хадес спомена, че един от тях е известен като Сфинкса — каза Джак. — Като изключим това, знам само, че те чакат в градовете си и затова ще трябва да бъдат взети предвид.

И погледна въпросително майка си. Мей сви рамене и поклати глава.

— Именно тук наличието на вътрешен човек като Хадес би ни помогнало. Във всичките ми проучвания върху царствата попаднах само на две сведения за трисмагите — посещението при Христос, разбира се, както и друго, в което те се наричат „тримата стражи", защото пазят градовете. Мога да кажа само, че да си пазител на таен град сигурно е тежка работа — самотна, изолирана и далеч от лукса на царския свят. Също като това да си управител на Царския затвор. Съмнявам се, че да си страж на таен град е търсена позиция в царските кръгове.

— Страж… — замислено каза Алби, след което скочи и гpaбнa лаптопа си. — Странно, че използва тази дума. Платон е използвал подобна: стражева кула.

И зареди на екрана оръфан стар свитък.

— Тъй като Платон е описал два от трите града — Туле и Атлас. — реших да го проуча малко по-подробно. Това е сканирано изображение на свитък, който Джак откри в Александрийската библиотека, и е написан от самия Платон.

Той зачете:

— Мълчаливи войски и техният истински господар — каза Лили. — Онези бронзови неща.

Възцари се тишина.

Джак изказа страховете им на глас.

— Тези градове май са много опасни мecтa.

Джак стана.

— Добро начало. Като се има предвид, че според плочата Туле е първият град, да се съсредоточим върху откриването му…

В този миг картината и на четирите телевизора зад него внезапно изчезна и се смени с шум. Сигналът им беше прекъснал.

— Сигурно е някаква повреда… — почна Алби.

Изведнъж и четирите екрани оживяха отново и на тях се появи едно и също лице.

На мъж, носещ черна керамична маска, скриваща половината му лице, черни очила и черна каска.

— Здравей, свят — каза мъжът с особен акцент.

Джак замръзна.

Познаваше този глас. Беше същият, който бе чул по оповестителната система в апартамента на Хадес по-рано през деня.

Гласът на Йегер Айнс, лидера на Рицарите на Златната осмица.

Алби смени канала на единия телевизор, но и на новия се появи същата зловеща маскирана фигура… както и на следващия… и на следващия.

— Той е по всички канали — ахна Алби. — Невъзможно! Това означава, че е хакнал всеки сигнал по…

— Хора на света — каза маскираният мъж. — Вие не ме познавате, но пък и не е важно кой съм аз. Позволете ми обаче да ви представя човек, който е много, наистина много важен.

На екрана се появи…

…снимка на Джак.

Джак зяпна с ужас четирите телевизионни екрана.

На всеки от тях беше той, заснет тази сутрин от охранителна камера в Ню Йорк. Беше сниман в движение, докато се озърта отчаяно през рамо и тича по покрива на Уан Трайбека.

Зави му се свят.

Точно сега, в този момент, лицето му можеше да се види на всеки телевизор на планетата!

Гласът на Йегер Айнс зазвуча отново.

— Добри хора, вие не познавате този човек, а би трябвало. Това е капитан Джак Уест-младши. Той е герой, един от най-великите мъже, за които никога не сте чували.

Думата „герой“ беше произнесена подигравателно.

— Здрасти, Джак. Нали не си помислял, че ще спрем? Предполагам, че вече знаеш кои сме ние. Цената беше платена и знакът поставен. Няма да спрем, докато заповедта за главата ти не бъде изпълнена. Трябва да се страхуваш, Джак. Защото ние идваме. Никой никога не е успял да избяга на Рицарите. Но не се бой твърде много. След време ти сам ще дойдеш при нас.

И после, също така внезапно, както бяха прекъснали, телевизиите продължиха обичайните си предавания.

На два от екраните водещите на новините бяха видимо смутени и споменаваха нещо за изгубен сигнал.

Ако другите не бяха тук и не бяха видели, Джак щеше да се закълне, че е сънувал.

— Какво стана току-що? — попита той.

— Явно имат главните кодове на всички телевизионни спътници — каза Алби. — И са използвали мрежата за извънредни съобщения на всяка страна, за да излъчат сигнала си. Господи, на това му се вика сила!

— Джак — сериозно каза Мей. — Тези неща не са ни по силите. Градовете, оръжията, стражите, рицарите. Не можем да се справим сами. Трябва ни вътрешен човек с конкретни реални познания за света на царете. Например някой като пазителя на Царския архив на някое от царствата.

Джак разбираше какво намеква майка му.

Погледна към Зoyи. Това изобщо нямаше да й хареса.

Зоуи само кимна.

— Мей е права. Направи го.

Джак извади предплатения телефон и листчето, което Йоланте му беше дала на пистата на фермата.

Написа:

След секунди получи отговор.

Зоуи наклони глава настрана.

— Какво означава това?

— Нарочно не разкрива къде се намира, ако някой случайно прехване съобщенията — каза Джак. — Аз обаче я разбрах. Знам къде е.

И написа:

После пусна телефона на пода и го смачка с крак.

— Добре — каза на групата. — Разделяме се. Алби и Лили, вие идвате с мен във Венеция. Може да ми потрябва бързо превеждане от Тот и ум на астрофизик. Зоуи и майко, вие отивате да се срещнете с Йоланте в Англия и да разберете каквото можете за градовете.

— Но къде е тя? — попита Мей.

Джак извади карта й и показа.

— О — възкликна Мей.

След няколко минути Алби дойде при Джак и каза:

— Джак, като се има предвид колко е ценен, отпечатъкът от триъгълната плоча несъмнено е скрит дълбоко в Галерия дел Академия. И музеят се намира на Канал Гранде, едно от най-туристическите места на света. Как смяташ да влезеш и да излезеш, без да те забележат?

Джак му показа снимка от едно от списанията на Скай Монстър за луксозни самолети и яхти.

— Мисля да откраднем това и да използваме една от специалните му особености, за да влезем в музея.

Алби погледна снимката в списанието и ченето му увисна.

* * *

НЯКЪДЕ В АНГЛИЯ

Съобщението на Джак се появи на екрана на телефона:

Йоланте бързо пусна апарата на пода, счупи го с пета и го хвърли в кошчето за боклук.

После забърза към стълбата на колела, опряна на високите дървени рафтове в средновековната библиотека с каменни стени.

Трябваше да вземе колкото се може повече документи, свързани с изпитанията.

Намери пергамент от Севиля, писан от крал Алфонсо X, или Алфонсо Мъдрия — знаеше, че в него се споменава Олтарът на космоса, макар че там той се наричаше Олтар на прераждането на космоса.

Грабна също и препис на Битие. Това беше копието, пренаписано от съставителите на Библията на крал Джеймс заради така наречените богохулства и шокиращи истории в него.

То съдържаше оригиналната глава 22 за връзването на Исаак — версията, в която Авраам убива сина си по искане на много отмъстителния Бог. За версията на крал Джеймс съставителите бяха пречистили историята и бяха пратили ангел, който да спре в последния момент ръката на Авраам.

Йоланте напъха безценното копие в чантата си.

Нямаше много време. Трябваше да се махне оттук преди брат и Орландо да се е върнал…

Тряс!

Чу как една от външните врати се отваря. По дяволите! Разполагаше с десетина секунди.

Бързо скри находките си зад някакви дебели книги по рафтовете и грабна напосоки две, когато…

Тряс!

Тежката окована вpaтa беше избита и в старата библиотека нахълта отряд въоръжени мъже, следвани от… Орландо.

Йоланте замръзна на стълбата, хваната в крачка, с томовете в ръце.

— Здравей, сестро — хладно каза Орландо.

— Орландо, аз…

— Няма нужда от обяснения — прекъсна я Орландо. — Имаше шанса да застанеш до мен в Долния свят и не го направи. А сега видях всичко, което ми трябваше да видя.

Двама oт мъжете я cграбчиха грубо за ръцете.

Орландо застана пред нея и погали гладката й като порцелан буза.

— Толкова си красива, скъпа сестро — бавно каза той. — Толкова много, много красива.

И я зашлеви.

— Но не за дълго.

ТРЕТО ПРЕСЛЕДВАНЕ

ВОДНИЯТ ГРАД И ЗАЛАТА НА ЗАПИСИТЕ

                       КАНАЛ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

* * *

ВЕНЕЦИЯ, ИТАЛИЯ

25 НОЕМВРИ, 04:45

Великият воден град Венеция лежеше притихнал в нощта.

Водите на Канал Гранде бяха спокойни.

Туристическите орди, които след няколко часа щяха да нахлуят в града, все още спяха дълбоко в хотелите си.

Гондолите и водните автобуси бяха завързани за кейовете си. Тук-там бръмчаха лодки на доставчици, но тъй като им беше забранено да плават по Канал Гранде, трябваше да си проправят път през града през по-малките странични канали.

Географски Венеция се намира в закътан залив в горния край на Адриатическо море. Канал Гранде се вие през града и по същество е неговият гръбнак, от който започват всички по-малки канали.

В северния край на града каналът достига до единствената връзка на Венеция с континента — много дълъг и абсолютно прав път, осигуряващ достъп на автомобили и влакове до града.

В южния край, до извисяващата се базилика "Сан Марко", изградена от червени тухли, каналът се разширява драматично до почти сто метра, осигурявайки достъп на по-големи плавателни съдове и гледки за безброй туристически снимки.

Исторически Венеция е безценно съкровище. С характерните места като площада "Сан Марко" и моста Риалто, с прочутите си исторически личности като Марко Поло и с превратната история на републиката като морска свръхсила и невероятните й способности да съществува на вода, Венеция е град, уникален в целия свят.

И на всичкото отгоре да не забравяме най-прочутия жител на Венеция — господинът, известен като Витрувиански човек.

Става въпрос за прочутата скица на Леонардо да Винчи, показваща пропорциите на човешката фигура, вписани едновременно в квадрат и кръг. Тя се пази в Галерия дел Академия, дълбоко във величествения стар музей, в хранилище с контрол на температурата и влажността, в което не проникват слънчеви лъчи. Скицата рядко може да се види. Предвид крехкото и състояние, безценната рисунка се показва на широката публика приблизително веднъж на десетилетие.

Но тя не е единственият документ, пазен в хранилищата на Академията. Защото монасите от малко известния орден, които се грижат за музея, от векове са запалени колекционери на всякакви мистериозни и тайни предмети.

Тази нощ, ако се вгледаше по-внимателно, човек можеше да види великолепна 36-метрова моторна яхта, хвърлила котва малко зад южния край на Канал Гранде.

Тя беше модерно чудовище — източена до екстремност, боядисана в металическо тъмнокафяво и златно и оборудвана с всеки мислим лукс, включително хидроплан на кърмата (боядисан в същите цветове като яхтата) и малка подводница под корпуса, също в тъмнокафяво и златно.

Суперяхтата се казваше „Беларус“ и беше трофейна играчка на руски олигарх, който още не беше открил, че му е открадната от кея на летния му дом на Адриатическо море.

А ако се вгледаше изключително внимателно в тъмната нощ, човек щеше да види малки вълнички, тръгващи от яхтата и продължаващи към Канал Гранде — издайническата следа на подводница.

Подводницата с форма на изтребител се движеше почти съвсем безшумно през черните води на Канал Гранде.

Построена от компанията "Дийп Флайт", тя беше персонална подводница „Супер Фалкон“. В нея имаше място за двама души, чиито глави надничаха от отделни прозрачни куполи, и беше горе-долу с дължината на два мотоциклета един зад друг. Имаше дълъг заострен нос и две къси крила, които й придаваха издължен аеродинамичен вид.

В света на свръхбогатите собственици на яхти хеликоптерите, хидропланите и скоростните катери бяха отживелица. Последната мода беше да имаш персонална подводница, пускана от търбуха на яхтата.

Като закоравял читател на списания за луксозни играчки (кoитo често можеха да се намерят в помещенията за почивка на пилоти в ексклузивните регионални летища, които посещаваше често), Скай Монстър бе казал на Джак за „Беларус“, за която знаеше, че е закотвена недалеч oт Венеция… и че си има своя собствена малка подводница.

Джак — лицето му беше осветено от слабата синкава светлина на уредите — управляваше малката подводница по Канал Гранде. Лили седеше на задната седалка и гледаше през купола.

Канал Гранде беше доста дълбок в южния си край — около десетина метра, но ставаше по-плитък в града и там дълбочината му достигаше около шест метра.

За щастие Галерия дел Академия се намираше само на няколкостотин метра навътре в канала и пътуването не им отне много време.

Когато стигнаха стария музей, Джак включи външните прожектори и подводният свят на Венеция оживя.

— Еха… — промълви Лили. — Това нещо не може да се види на обикновените обиколки с гондола.

Ако на повърхността днешната Венеция е безумна бъркотия от сгради, строени и престроявани една върху друга в продължение на повече от хиляда години, под водата безумието е още по-голямо.

Целият град е разположен върху 120 малки островчета и много от постройките не са издигнати на тях, а върху стълбове и колони, забити в дъното на лагуната.

Затова подводният свят на Венеция представлява мъглива плетеница от каменни подпори, разпадащи се основи и несигурни тухлени колони. Към основите на много от по-старите сгради има грубо закрепени стоманени поддържащи греди, които ги държат изправени. Общо казано, по-новите сгради стъпват солидно на дъното на лагуната, докато повечето от старите са на кокили.

— В миналото жителите на Венеция изхвърляли нощните си гърнета от прозорците в каналите — каза Джак, докато насочваше малката подводница под музея.

Издължената подводница плаваше през мътната вода между покритите с раковини колони, а лъчите на прожекторите й пронизваха мрака.

— Колко хигиенично — иронично отбеляза Лили.

— По-богатите обаче се отървавали от отпадъците си по по-дискретен начин. Техните сгради често имали груба форма на тоалетна, воден клозет в буквалния смисъл — помещение с дупка в пода, която се отваря направо към водата. Урината и екскрементите били изхвърляни през нея в морето.

— Направо да не повярваш, че Венеция е била развъдник на чума и други болести — каза Лили.

— Така е — съгласи се Джак.

После включи микрофона си и попита:

— Алби, Скай Монстър, как са нещата при вас?

Горе на повърхността на Канал Гранде, недалеч от площад „Сан Марко“, Алби и Скай Монстър стояха на мостика на суперяхтата „Беларус“.

Все още беше тъмно.

Силуетът на Венеция се очертаваше в нощта, притихнал като гроб.

Нямаше лодки и фериботи. Нищо не помръдваше.

Алби огледа небето с бинокъл.

Скай Монстър изглеждаше поуплашен.

— Алби, казвал ли съм ти, че мразя да съм на земята?

— Да, споменавал си го.

Скай Монстър вдигна бинтованата си ръка, ранена по време на Големите игри.

— Когато съм на земята, все ми се случват гадости като тази. Но поне когато си на суша, можеш да бягаш. Мисля, че във вода е още по-лошо…

— Алби, Скай Монстър, как са нещата при вас? — разнесе се гласът на Джак в слушалките им.

— Тук всичко е спокойно — отвърна Алби в микрофона си.

Джак водеше подводницата между старите тухлени подпори на Академията.

— Важното за нас — каза той на Лили, докато гледаше нагоре към тъмната основа на двореца, — е това, че Академията е не само много стара, но и представлява всъщност сбор от стари манастири и богаташки домове, долепени един за друг и образуващи музея. Един от тези манастири е принадлежал на ордена „Свети Павел“ и монасите му останали като уредници и чистачи… ето там!

Той посочи напред.

Лили проследи погледа му.

Над тях можеше да се види правоъгълник с вълнички — приличаше на врата в иначе черната долна страна на музея.

— Клозет — каза Джак.

И издигна подводницата.

Подводницата се издигна в тясно помещение с тухлени стени и прожекторите и го осветиха с ярките си сини лъчи.

Джак отвори купола и излезе. Лили го последва.

Клозетът беше целият в прах и паяжини. От него се излизаше през дървена врата, която беше заключена.

— Тук никой не е влизал от години — прошепна Джак.

После отиде до вратата. Беше заключена с катинар от другата страна.

Ръждивите cтapи панти обаче бяха от тази cтpaнa и не им оказаха сериозна съпротива. След секунди вратата беше отворена и Джак и Лили забързаха в мрака на Галерия дел Академия.

Водени от лъчите на фенерите, те бързаха през смълчаните коридори на долното ниво на Академията, като минаваха покрай кабинети и складове, недостъпни за публиката. Накрая стигнаха до главното хранилище на музея.

Докато всичко дотук беше старо — дървени врати, олющени стени, изтъркани подове, — това място беше модерно.

Блестяща стоманена врата с цифрово заключване пазеше хранилището.

Джак използва скрамблер да преодолее защитата и след малко тежката врата се отвори с дълбок стон.

Разбира се, в хранилището цареше пълен мрак, но щом Джак и Лили влязоха, лъчите на фенерите им осветиха централния подиум в помещението.

Джак беше виждал репродукции стотици пъти, но оригиналът го накара да ахне.

Витрувианският човек.

От Леонардо да Винчи.

Прочутата фигура на гол мъж с дълга до раменете коса, застанал с разперени ръце и крака в две позиции едновременно, докосвайки страните на квадрат и кръг. Избледнелият кафяв пергамент, върху който беше направена скицата, беше прочут почти като самото изображение.

Джак го беше виждал само веднъж при едно от редките публични изложения, но бе забравил колко е малък. Подобно на повечето хора, той го беше виждал безброй пъти като плакат, но оригиналът изобщо не можеше да се мери с размерите на постер. Великият Леонардо беше нарисувал скицата си на парче пергамент, малко по-голямо от съвременен лист А4.

Разбира се, пеpгаментът беше поставен в рамка с бронирано стъкло, дебела и с размерите на малък плакат.

— Предполагам, че не пропуска и ултравиолетови лъчи — каза Лили. — За да предпази изображението от избледняване.

В хранилището имаше и други артефакти — древногръцко механично устройство, подобно на секстант, нагръдник на римски центурион и най-поразителното — сива статуя в естествен ръст на мъж с ръце зад гърба и обърнато нагоре лице, изкривено като в писък от болка.

До стената имаше три големи метални шкафа с широки тесни чекмеджета от онези, в които музеите пазят скици и пергаменти.

Джак бързо отвори всичките, като преглеждаше пергаментите в тях под лъча на фенерчето си.

Видя скици и рисунки, на които би завидял всеки музей — арабски математически формули, шумерски глинени таблички, дори звездна карта върху папирус с надпис на латински MAGNUM VIAM PORTAE QVINQVE.

— „Петте порти на големия лабиринт“ — преведе Джак. — Интересно.

Лили отиде до втория шкаф и последва примера му.

— Намерих го! — възбудено прошепна тя, когато стигна до третото чекмедже.

Джак отиде при нея и погледна съдържанието на чекмеджето.

Беше класически отпечатък — тънък лист, който е бил поставен върху триъгълната плоча и после някой е търкал енергично с въглен по него, при което надписът върху камъка се е прехвърлил върху хартията — бели знаци на черен фон.

Джак и Лили виждаха пред себе си цялата плоча:

Погледът на Джак се насочи към долния десен ъгъл на триъгълното изображение, което липсваше на самата плоча. Там също имаше надпис на Словото на Тот.

— Какво пише? — попита той. — Нещо за третия град ли е?

Лили погледна знаците.

— Да, но… о…

— Какво? — тревожно попита Джак.

— Пише:

Лили се обърна към Джак.

— Орландо каза, че веднага тръгва за първия град, Туле. Не знам какво ще се случи, но ако отвори Туле, той ще задейства и Ра и Атлас.

— Лошо — каза Джак.

— Не — разнесе се дълбок глас от мрака зад тях. — Изобщо не е лошо, пети най-велики боецо.

Джак и Лили рязко се обърнаха.

Изобщо не ги бяха чули да влизат в хранилището.

Петима мъже с раса с качулки стояха спокойно зад тях, блокирайки изхода.

Расата им бяха поразителни — бели отвън и кървавочервени отвътре, поне при качулките. Петимата носеха също на вратовете си богато украсени верижки със странни висулки от бронз и стъкло.

Но погледите им поразиха най-много Джак.

Пронизващи, убийствени.

Ръцете им бяха скрити в широките ръкави на дрехите. Нямаше начин да се разбере дали държат оръжия.

Дясната ръка на Джак се спусна над кобура, но той не извади пистолета. Засега.

Водачът на монасите пристъпи напред. Изглеждаше на четирийсет и няколко и имаше бледа лющеща се кожа. Будните му сини очи се стрелнаха за миг към ръката на Джак над оръжието.

Когато заговори, гласът му отекна в хранилището.

— Капитан Джак Уест-младши — спокойно рече той. — Петият воин, неочакван победител в Големите игри и разстроил царска система, управлявала тази планета пет хиляди години. Най-сетне свързвам името с конкретно лице. От доста време чуваме за делата ви — откриването на Пирамидиона на Голямата пирамида, разчитането на Шестте камъка на Рамзес. Поправете ме, ако греша, но сте били известен с прякор Ловеца на името на вида паяк, нали?

— Да — предпазливо отвърна Джак.

— Е, капитане, току-що попаднахте в паяжината на безкрайно по-опасни същества.

Водачът се усмихна. Наистина зловещо.

Двамата най-близки до него монаси извадиха ръце от ръкавите си. Държаха автоматични пистолети „Глок 19" c дълги пълнители за 33 патрона.

Погледът на Джак се закова в оръжията.

На автоматичен режим двата пистолета можеха да разкъсат него и Лили за не повече от три секунди.

Вече се радваше, че не е извадил пистолета си, и ceга не смееше да посегне към него.

Вместо това едва забележимо мръдна брадичка, включвайки микрофона на гърлото си.

На „Беларус" Алби и Скай Монстър чуха включването на радиостанцията на Джак.

— А това, предполагам, е оракулът — каза непознат глас. — Онази, която отгледахте като собствена дъщеря под името Лили.

— По дяволите. 3aгазили са — каза Алби на Скай Монстър.

После включи радиостанцията.

— Дръж се, Джак. Идваме. — Обърна се към Скай Монстър. — Да действаме.

Водачът на монасите гледаше Лили.

— Точно така — отвърна тя.

Монахът направи странна физиономия, сякаш го беше пронизала внезапна болка.

— Можете да ме наричате върховен брат Езекил. Поради липса на по-добра титла аз съм лидерът на нашето братство.

Той бавно закрачи напред-назад пред Джак и Лили.

— Ние сме много стар и изолиран орден в Католическата църква. Не сме самодоволни интелектуалци като Йезуитите. Нито лицемерно набожни като францисканците. Гласът ни не се чува. Живеем изолирани от света и си пазим мнението и кодекса си за себе си, поради което Църквата ни оставя на мира.

Докато говореше, лидерът опипваше медальона от бронз и стъкло на гърдите си.

Джак забеляза, че накитът всъщност представлява много малък пясъчен часовник, в чиято долна чаша имаше странен тъмносив прах.

— За онези, които знаят за нас, ние сме известни като Братството на свети Павел, тихи и скромни експерти по църковно изкуство и антики, посветени на доктрината на свети Павел и мълчаливи чистачи на тази институция — продължи лидерът.

Спря да крачи и погледът му стана суров.

— Но в по-подбраното общество на царския свят ние сме известни като ордена Омега. Нашето призвание, основният ни фокус, причината за съществуването ни е изучаването на събитието Омега, на края на всичко. Вие осквернихте нашата светая светих. Какво можете да кажете в свое оправдание?

— Ние търсим… — започна Лили.

— Млък! — сряза я Езекил, като почти изпищя в експлозивния си гняв.

Лили предпазливо отстъпи крачка назад.

Езекил се изправи и прошепна:

— "На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие".

Джак моментално разпозна цитата.

Беше от библията, от писанията на прословутия женомразец свети Павел, и внезапно "доктрината" на Братството на свети Павел му стана съвсем ясна.

Езекил отново вдигна очи.

— Женският глас е долно и отвратително нещо. Той е оскърбление за ушите ни. Нечестив. Сам Бог не е искал жените да говорят, защо тогава да ги слушаме? — Той изгледа сурово Лили. — Жената е била създадена на този свят да ражда деца на Човека или да му служи с пълно и безмълвно подчинение. Точно така се държат монахините тук. Аз не се обръщах към теб, млада госпожице. Освен това, ако говоря, можеш да приемеш, че не говоря на теб.

Очите на Лили се разшириха.

— Май някой е прекалил с изолирането си от света — промърмори Джак.

Брат Езекил го изгледа кръвнишки.

— Попитах: какво можете да кажете в свое оправдание?

Джак пое дълбоко дъх.

— Опитваме се да преодолеем Изпитанията и така да предотвратим събитието Омега. За целта търсим нещо, което споменава за Мистериите и така ни казва какво трябва да се направи в трите тайни града. Научихме за този отпечатък и дойдохме да го видим.

— Защо просто не ни попитахте дали можете да го погледнете?

— Казаха ни, че сте… — Джак се поколеба. — Че… изключително ревниво пазите съкровищата си.

На лицето на Езекил отново се появи тънка усмивка.

— Правилно са ви казали — рече той. — Убивали сме натрапници и за по-малко.

И кимна към статуята в цял ръст до Джак — онази на мъжа с ръце зад гърба и лице, обърнато в безмълвен писък към небето.

Отначало Джак не схвана.

После се вгледа по-внимателно в статуята и видя, че тя не е изваяна.

Не, сиво-черният камък приличаше на цимент, който е бил излят върху човек, докато ръцете му са били вързани отзад. После течният камък е засъхнал, приемайки формата му.

Вътре в каменната статуя имаше човек.

Монасите го бяха загробили в камъка. Ако не беше умрял по време на изливането, несъмнено смъртта му е била мъчителна вътре — от бавно задушаване или по-лошо, от глад.

И внезапно Джак разпозна сиво-черния камък.

Беше виждал този материал и преди в Долния свят, по време на Игрите. Същият „течен камък" беше използван за екзекутиране на заложниците на шампионите.

— Ще ни убиете ли? — попита той и преглътна.

— При нормални обстоятелства да, при това с огромно удоволствие — отвърна Езекил. — Но не и днес. За главите ви има обявена голяма награда. Когато разбраха, че идвате тук, Рицарите на Златната осмица ни се обадиха…

Кръвта на Джак се смрази.

— … и ни помолиха да ви задържим, докато дойдат.

В същия момент Лили и Джак чуха чудовищен рев някъде отгоре и вдигнаха погледи.

Беше звук на самолет — голям самолет, приближаващ ниско над Галерия дел Академия.

— Изглежда, са те — каза брат Езекил.

Утрото във Венеция още не беше настъпило и затова само малцина ранобудници го видяха.

А гледката си я биваше.

Голям военен самолет CL „Херкулес“ се носеше ниско над града от север, след което зави директно над долния край на Канал Гранде…

…и от отворената му задна рампа внезапно скочиха трима души.

Парашутите им разцъфнаха над канала и се понесоха бързо надолу по диагонал, право към Галерия дел Академия.

Самият самолет продължи още малко напред, след което отново се наклони, направи широк обратен завой и започна да се спуска за кацане право в устието на Канал Гранде.

Това не беше обикновен „Херкулес“. Буквите CL го означаваха като прочутата амфибийна версия на класическия военен самолет; този имаше извит корем и висящи oт крилете понтони, които му позволяваха да каца във вода и после да излита.

Един от малкото хора, видели невероятното спускане на самолета към Венеция, беше Алби, който стоеше на мостика на вече набиращата скорост „Беларус“.

— Иисусе Христе — промълви той, докато гледаше как тримата парашутисти се спускат бързо към Академията.

Руската суперяхта на Алби навлезе бързо в Канал Гранде, докато фигурите се носеха към музея пред него, а самолетът се спускаше към водната повърхност отзад.

Двата мощни двигателя на „Беларус“ оставяха гигантска диря, докато огромната яхта профучаваше покрай базиликата „Санта Мария дела Салуте“ и се насочваше към Академията, намираща се на триста метра по-нататък.

— Джак! — извика Алби в микрофона си. — Трима парашутисти се спускат към теб. Ще пристигнат след около три минути.

Докато Скай Монстър управляваше, Алби продължаваше да следи небето.

Пред тях тримата парашутисти се приземиха на площада пред Галерия дел Академия.

Отзад изсветляващото небе беше запълнено от сянката на приближаващия амфибиен „Херкулес”.

— По-бързо, Скай Монстър! — надвика Алби виещия вятър. — По-бързо!

Самолетът се приводни в Канал Гранде точно между кулата на „Сан Марко” и базиликата „Санта Мария” и само на стотина метра зад суперяхтата на Скай Монстър и Алби.

След това продължи направо в самия Kaнaл Гранде, като краищата на крилете му едва не докосваха многоцветните сгради от двете страни на широкия воден път.

Двете превозни средства — мегаяхтата и хидропланът — вдигнаха вълни, които се разбиваха в основите на сградите покрай канала. Подобни вълни, ако бяха вдигнати от други съдове, щяха да доведат на собствениците им солени глоби.

„Беларус" се носеше по Канал Гранде, гонена oт „Херкулес“ — може би единствената машина, в сравнение с която яхтата изглеждаше малка.

Суперяхтата стигна до малък кей пред Академията, на метри от дървения мост, минаващ над Канал Гранде пред музея. Спря буквално с поднасяне, вдигайки висока странична вълна.

Алби и Скай Монстър скочиха от нея, без изобщо да си направят труда да я вържат или да пуснат котвата.

Вратите на Академията бяха отворени.

На малкия площад пред тях лежаха три изоставени парашута.

Алби се втурна към музея.

— Измисли как да ни измъкнеш оттук, Скай Монстър! Аз отивам за Джак и Лили!

След секунди гигантският хидроплан с ревящи двигатели, чието колосално туловище почти изпълваше Канал Гранде, се блъсна право в мегаяхтата, като я улучи точно в средата. Бронираният нос на самолета разкъса борда й, сякаш беше от хартия.

Сякаш не беше достатъчно, че е влязъл в Канал Гранде — сега той правеше на пихтия суперяхта на стойност двеста милиона долара.

„Беларус" направо се смачка. Прегъна се в средата, носът и кърмата и се вирнаха високо във въздуха. После, спряна до венецианския кей непосредствено до дървения мост и възседната от гигантския самолет, луксозната яхта започна да потъва.

 МУЗЕЯТ, КАНАЛ ГРАНДЕ И „ХЕРКУЛЕС“-ЪТ

В хранилището дълбоко в недрата на Галерия дел Академия Джак и Лили все още бяха заобиколени от петимата монаси от ордена на Омега.

Джак беше чул предупреждението на Алби в слушалкaтa си — приближаваха трима парашутисти, най-вероятно от Златната осмица. А той и Лили бяха заклещени тук.

Огледа се за нещо, което би могъл да използва — каквото и да било.

И го видя.

Може би…

— Лили — прошепна той. — Когато го направя, застани зад мен, ясно?

— Какво ще направиш? — изсъска тя.

— Това.

И подобно на стрелец от Дивия запад, Джак извади пистолета си от кобура на кръста и стреля в гърдите на единия от монасите с автоматичните глокове.

Монахът рухна като чувал с лайна.

Шокиран от мълниеносния ход на Джак, вторият монах се обърна и стреля по нeго.

Пистолетът откри унищожителна автоматична стрелба, която отекна оглушително в затвореното пространство, като избълва трийсет куршума за секунда и половина.

Нямаше начин Джак да успее да се измъкне от тях.

Но пък и планът му не беше такъв.

Веднага щом уби първия монах. Джак беше посегнал надясно и бе грабнал най-ценното нещо в хранилището…

…Витрувианския човек на Да Винчи…

…и го бе вдигнал пред себе си като щит!

Както беше инструктирана, Лили бързо се скри зад него.

Залпът на втория монах блъсна бронираното стъкло на рамката и куршумите отскочиха от него сред дъжд от милиони искри. Два куршума улучиха ръката на Джак, държаща стъкления щит — но лявата ръка, която, подобно на подлакътницата, беше изработена от титан.

А после пълнителят на монаха се изпразни и Джак насочи пистолета си над Витрувианския човек и с два оглушителни изстрела го повали на земята.

Тримата други монаси, включително лидерът им Езекил, се пръснаха и в следващия миг Джак и Лили тичаха към изхода.

— Затвори вратата! — извика Джак, когато изскочиха навън.

Лили натисна едно копче и тежката врата се затвори зад тях, заключвайки останалите монаси вътре.

Побягнаха през музея.

Зареваха сирени.

Замигаха жълти предупредителни лампи.

Нагоре по стълбище, после по два коридора с безценни произведения на изкуството. Зад поредния ъгъл и…

…тристагодишната картина на стената зад тях беше раздрана на парцали от автоматичен огън.

Двама облечени в черно парашутисти с керамични маски тичаха по коридора към тях. Нямаше съмнение, че са Рицари на Златната осмица.

— Джак! Лили! — извика някой отдясно и те видяха Алби в друг коридор. Беше застанал до един отворен прозорец и им махаше енергично. — Насам!

Джак бутна Лили към Алби…

…и в същия миг от тавана се спусна предпазна решетка с дебели пръчки, която се стовари с трясък между Джак и Лили.

Двамата бяха разделени.

— Не — ахна Лили от другата страна на решетката.

— Бягай — каза Джак. — Моля те. Ще ви настигна.

Погледът на Лили ясно показваше, че това изобщо не и харесва, но тя знаеше, че няма избор.

— Обичам те, татко — каза тя и побягна по коридора.

Докато парашутистите приближаваха, Джак се скри в близкото стълбище.

Алби и Лили скочиха от отворения прозорец в тясна калдъръмена уличка, която минаваше покрай Галерия дел Академия. Слабите улични лампи осветяваха алеята с болезнено жълта светлина.

В единия край на уличката беше Канал Гранде, а в другия имаше лабиринт от подобни алеи.

— Самолетът им е в Канал Гранде — каза Алби. — Трябва да изчезнем в уличките…

— Не мърдайте — каза черна фигура, която се появи от странична уличка, пълна с кофи за боклук. Мъжът беше насочил към тях автомат МР-9.

Третият парашутист от Златната осмица.

— Имате късмет, че ни е наредено да ви заловим живи, лайна такива — каза парашутистът със силен френски акцент. — Ръцете така, че да ги виждам.

Победени, Алби и Лили сложиха ръце на главите си.

— За кого работите? — остро попита Лили.

— За цар. Цар, който изпитва изгаряща ярост към теб и баща ти, макар че него можем да му го занесем мъртъв. — Парашутистът посочи с автомата си към Канал Гранде. — Мърдайте. Натам…

Фрас. Парашутистът беше цапардосан отзад — с тръба — от някой друг, дебнещ в тъмната уличка.

Скай Монстър излезе от сенките.

— Ето затова мразя да съм на земята — каза той и включи радиостанцията си. — Джак, хлапетата са с мен. Намираме се на южната страна на Академията. Как да се разкараме оттук?

— С хидроплана на руснака — отвърна гласът на Джак в слушалката му.

— Онзи на кърмата на „Беларус“ ли? Беше на яхтата, обаче самолетът я взе на таран.

— Аз съм на покрива на музея и го виждам. Още е в играта, което означава, че и ние сме.

Скрити зад ъгъла на музея, Скай Монстър, Алби и Лили надникнаха през малкия площад пред Галерия дел Академия.

На слабата утринна светлина виждаха гигантския хидроплан, спрял до кея върху останките на „Беларус“.

Суперяхтата беше разцепена на две от колосалната му тежест.

Двете и парчета сега лежаха на дъното на Канал Гранде, но тъй като тук той бе дълбок само шест метра, главната палуба на "Беларус", която се издигаше също на толкова над ватерлинията, сега беше на нивото на водата, а хидропланът все още беше завързан за кърмата.

Въпреки ужасните поразии наоколо самолетът беше останал абсолютно непокътнат — тялото му в тъмнокафяво и златно блестеше като в деня, в който са го боядисали.

— Ха — каза Скай Монстър, когато го видя. — Направо да не повярва човек.

Полицейски сирени пронизаха тишината.

Четири сини патрулни катера с надпис POLIZIA на бордовете и мигащи светлини се носеха по канала — по два от всеки край — към шантавата гледка на гигантския "Херкулес", яхнал направената на пух и прах суперяхта.

Рицарите на Златната осмица не се виждаха никакви.

Джак, виждам хидроплана! — каза Скай Монстър в микрофона.

— Тръгвайте. Ще ви прикривам — отвърна гласът на Джак.

Скай Монстър, Алби и Лили изскочиха от скривалището си и се втурнаха през площада.

В същото време един рицар се появи на прозореца на пилотската кабина на „Херкулеса" — несъмнено пилотът, който беше останал в самолета, докато останалите бяха влезли вътре — и насочи пистолет към тях… точно когато от фюзелажа около него изригнаха искри oт куршуми, изстреляни от Джак от покрива на Академията.

Пилотът се скри в кабината, а Скай Монстър, Алби и Лили изтичаха покрай него и скочиха от кея на палубата на „Беларус“.

Бързо oтвързаха хидроплана на суперяхтата и се качиха в него.

Скай Монстър мълчаливо се възхити на уредите за управление на малкия самолет. Машината беше едномоторен „Пайпър РА-18 15 °Cупер Клуб“ — класически малък лек самолет на два дълги понтона, оборудван с всички екстри и на пръв поглед чисто нов. По уредите за управление нямаше нито едно петънце. Дори миришеше на нова кола.

Секунди по-късно витлото на носа се завъртя и самолетът се понесе напред.

Скай Монстър отдалечи хидроплана от останките на яхтата, като се промуши между големия самолет и моста пред Академията.

Но пилотът на „Херкулес"-а нямаше намерение да ги оставя да си отидат просто така.

Мощните двигатели оживяха и напълно игнорирайки приближаващите полицейски катери и сънените хора, които отваряха прозорците си, за да видят каква е тази врява, гигантският „Херкулес“ се задвижи.

С боботещи двигатели той потегли назад, като освободи с трясък грамадното си туловище oт останките на „Беларус“.

После започна бавно да се завърта странично в Канал Гранде, като носът му следваше движението на малкия „Пайпър“.

— Джак! Къде си! — извика Скай Монстър в микрофона.

Трябваше да се омитат час по-скоро — в противен случай големият самолет щеше да ги смачка в стените на отсрещния бряг.

— Не ме чакайте! — отвърна гласът на Джак. — Ще ви настигна или сега, или по-късно. Трябва да измъкнеш Лили и Алби.

— Ето го! — Лили посочи.

Джак изхвърча от алеята покрай северната страна на музея със скоростта на изстрелян куршум…

…и в същото време двама Рицари на Златната осмица изскочиха от главния вход на Академията и откриха огън. Куршумите им се забиваха пред краката на Джак и в дървените перила на моста.

Междувременно „Херкулес“-ът, който продължаваше да се върти, се намираше точно до високия дървен мост.

Намираше се почти напреки на Канал Гранде с нос на метри oт северния бряг. Ако го докоснеше, щеше да блокира пътя за бягство на хидроплана.

Но Скай Монстър даде газ и малкият „Пайнър“ се промуши пред носа на гигантския самолет, като лявото му крило одраска стената на една сграда на северния бряг; в следващия миг хидропланът се озова на открито и се понесе към устието на канала.

— Джак? — повика Скай Монстър. — Последен шанс!

— Идвам!

Докато Скай Монстър се промушваше покрай носа на въртящия се "Херкулес", Джак беше тичал по моста.

Втурна се покрай малка информационна будка на италианското бюро по туризма, която миг по-късно беше направена на решето от куршуми, скочи на парапета точно когато лявото крило на въртящия се "Херкулес" се озова до моста…

…и без никакво колебание скочи върху него.

Тупна тромаво върху крилото на военния самолет и бързо скочи на крака. Втурна се напред по покрива на масивната машина точно когато Скай Монстър се промъкна покрай носа на "Херкулес"-а, направи три крачки по кабината на самолета и скочи от носа му…

…право върху покрива на хидроплана!

— Мътните да ме вземат… — изпъшка Скай Монстър и погледна нагоре.

— Дай газ! — извика Джак, проснат по корем върху покрива на хидроплана.

Скай Монстър избута лостовете напред.

Докато Джак бе тичал по покрива на „Херкулес“-а, двамата Рицари от Златната осмица, които бяха стреляли от входа на музея, се втурнаха след него.

Единият скочи в самолета през задната му рампа, а вторият беше спрян от венециански полицейски катер.

Рицарят застреля полицаите.

После скочи в катера им, изхвърли телата им зад борда и пое след двата самолета.

Малкият хидроплан се носеше по Канал Гранде, преследван по петите от „Херкулес“-а.

Това беше надпревара между две напълно различни машини — малкият "Пайпър" бе пъргав, ускоряваше бързо, но като цяло скоростта му не беше голяма; "Херкулес"-ът беше голям и тежък, ускоряваше по-бавно, но щом достигнеше скорост за излитане, можеше лесно да настигне малкия самолет.

Хидропланът набираше скорост, докато се носеше по Канал Гранде с Джак Уест-младши отгоре му. Разноцветните сгради на Венеция профучаваха от двете му страни.

Самолетът се носеше към края на Канал Гранде и нужните му за излитане няколкостотин метра открити води.

„Херкулес”-ът се носеше с рев след него, невъзможно огромен — и скъсяваше разстоянието.

Зад грамадния самолет с пуснати светлини и сирени бяха венецианските полицейски катери, които се мъчеха да не изостават.

Докато малкият хидроплан се плъзгаше по повърхността, отгоре му можеше да се види фигурата на Джак — легнал по корем, блъскан от вятъра, вкопчен в корпуса.

После понтоните на хидроплана започнаха да се плъзгат по-бързо по водата и леко да се надигат.

— Достигнахме скорост за излитане! — ухилено извика Скай Монстър. — Ще успеем!

Точно тогава два щурмови хеликоптера AW129 „Мангуста“ — италиански еквивалент на "Апачи" — се озоваха на пътя на бягащия хидроплан и увиснаха заплашително над устието на Канал Гранде.

Още рицари.

— Ох, мамка му… — изпъшка Джак, когато ги видя.

Хеликоптерите откриха огън с картечниците си.

Свръхнагорещени трасиращи куршуми се забиха навсякъде около носещия се „Пайпър“ и профучаха на сантиметри над главата на Джак.

Зад него дясното крило на хидроплана изведнъж стана на решето. Върхът му се откъсна и внезапно крилото стана с един метър по-късо, отколкото би трябвало да е.

Хидропланът моментално изгуби ускорение и рязко зави наляво.

Скай Монстър се вкопчи в лостовете за управление.

— По дяволите! — извика той. — Вече не можем да излетим…

В същия миг абсолютно шокиращ залп трасиращи куршуми улучи пилотската кабина.

Цялото предно стъкло се покри с пукнатини, мигновено унищожено от изпепеляващия огън.

Парчета стъкло полетяха в кабината.

Алби и Лили залегнаха, а трасиращи куршуми разкъсаха облегалките на седалките им.

Скай Монстър също падна, но не по свой избор — беше отхвърлен назад, когато един куршум го улучи в лявото рамо и излезе отзад. Кръвта му пръсна из цялата пилотска кабина.

Вече неуправляем, малкият хидроплан зави наляво.

Алби издърпа Скай Монстър от мястото му, пое управлението и даде газ.

— Джак! — извика той в микрофона си. — Скай Монстър е улучен! Какво да правим!

— Връщай се! — каза гласът на Джак в слушалката му. — Обратно към града! Единственият ни шанс е да им избягаме в каналите!

На Канал Гранде цареше тотален хаос.

„Пайпър“-ът, който се опитваше да избяга на "Херкулес"-а, полицейските катери и двата щурмови хеликоптера, рязко зави наляво и понтоните му вдигнаха пръски високо във въздуха.

"Херкулес"-ът също се завъртя в опит да му блокира пътя.

Малкият хидроплан обаче беше твърде бърз — профуча пред носа му и се понесе обратно по Канал Гранде, към дървения мост пред Галерия дел Академия… с Джак на покрива му, с опръскани с кръв прозорци и два хеликоптера зад него.

„Херкулес“-ът завърши обръщането си и двигателите му гневно изреваха.

Големият самолет бързо набра скорост и се понесе след ранения „Пайпър“, огромният му нос приближаваше все повече и повече опашката му.

Размахът на крилете на „Херкулес“-а беше около четирийсет метра, а в тази част Канал Гранде се стесняваше до около петдесет, така че големият самолет почти го запълваше, докато преследваше бягащия хидроплан.

Джак се обърна на покрива и видя невъзможно огромния „Херкулес“ с ревящи двигатели точно зад тях, само на няколко метра разстояние.

Щеше да ги настигне.

Джак извади пистолета си и стреля по пилотската кабина.

Куршумите му рикошираха безполезно от металното тяло на самолета. Един успя да пукне предното стъкло, но това беше всичко.

— Джак! — извика му Алби. — Дръж се! Ще е на косъм!

Джак рязко се обърна напред и видя как дървеният мост пред Академията се носи устремно към него.

Малкият „Пайпър" профуча под извитата му арка.

Половин секунда по-късно „Херкулес"-ът се натресе право в него!

Осемдесетгодишният дървен мост се пръсна на милион трески, когато могъщият самолет мина през него и продължи да настига хидроплана.

— А стига бе! — възкликна Джак и се облещи.

Двата самолета завиха надясно, следвайки завоя на Канал Гранде навътре във Венеция. Ревът на двигателите им разкъсваше предутринната тишина.

Накрая излязоха от завоя и се озоваха на по-права отсечка. Джак видя отпред прочутия Риалто — великолепния четиристотингодишен мост от бял камък с характерните му колони и арки. Нямаше начин „Херкулес“-ът да мине през него — мостът беше твърде як, — но при тази скорост и без това нямаше да стигнат до него.

— Алби! Трябва да се махнем от главния път! Завий наляво в страничния канал!

В опръсканата с кръв пилотска кабина под Джак Алби управляваше, а Лили оказваше първа помощ на Скай Монстър. Рамото на брадатия пилот беше абсолютна каша от кръв и разкъсан плат, а лицето му сериозно пребледняваше.

Алби погледна наляво и видя няколко тесни канала, разклоняващи се от Канал Гранде.

Единият изглеждаше малко по-широк от останалите, може би около шест метра. Но размахът на крилете на „Пайпър"-а беше…

— Джак! Няма да се поберем!

Джак поглеждаше със страх назад към "Херкулес"-а, който растеше зад тях, сякаш всеки миг ще ги смаже.

— Това е единственият начин да се измъкнем! Действай!

— Ти го нареди!

С мрачно поклащане на глава Алби рязко зави наляво миг преди да бъде ударен от носа на „Херкулес"-а и малкият „Пайпър“ с размах на крилете десет метра влетя в шестметровия страничен канал.

Върховете на двете крила се отчупиха в мига, в който малкият хидроплан влезе с безумна скорост в канала.

В един момент бяха тук, в следващия ги нямаше.

Полетяха искри, полетя фибростъкло и внезапно самолетът се озова с два къси израстъка вместо с истински криле.

Джак се сниши, когато хидропланът навлезе в мрака на тесния канал, като продължаваше да се носи с феноменална скорост и оставяше разпенена диря след себе си.

Зад тях големият „Херкулес“ подмина страничния канал и намали скорост…

…но не и откритият полицейски катер, който го следваше — онзи с рицаря.

Катерът влетя в тесния канал, а рицарят опря автомата си върху предното му стъкло и откри огън.

Алби поведе рисковано самолета, като се промушваше между лодките и гондолите. Над канала стърчаха какви ли не неща — первази на прозорци със саксии по тях, улични лампи и табели от ковано желязо. В опит да избяга от преследвача им Алби мина право през един перваз, като го направи на прах.

Но всичко това бе безполезно. Полицейският катер бе построен специално за подобни неща — той бе по-бърз и по-пъргав от съсипания „Пайпър” и го настигаше.

В Канал Гранде, без изобщо да се смущава от светлините в домовете и хотелите, гигантският „Херкулес“ отново се завъртя.

Беше навлязъл толкова навътре в града, колкото можеше.

Но това не се отнасяше за щурмовите хеликоптери.

Те прелетяха с рев над самолета и продължиха с включени прожектори над лабиринта канали, в който се беше скрил малкият „Пайпър“.

Полицейският катер следваше плътно хидроплана, сякаш бе залепен за опашката му.

На покрива на самолета, между издигащите се отляво и отдясно стени, Джак прецени ситуацията.

— Алби, Лили! — извика той в микрофона си. — Трябва да се махнем от Венеция или да изчезнем в нея, докато е още тъмно, и да закърпим Скай Монстър. Което означава, че трябва да се отървем от този задник или поне…

Той млъкна.

— Или поне какво, татко? — попита Лили.

Джак чу оглушителния трясък на ротори над главата си и видя сенките на двата щурмови хеликоптера над покривите — претърсваха каналите с прожекторите си.

Това определи действията му.

— Или поне да му вземем катера — каза той.

И го направи.

Без изобщо да се замисля, Джак приклекна, направи четири бързи крачки по покрива на самолета и се хвърли от опашката му към полицейския катер, който ги преследваше плътно в тесния канал.

Джак сякаш увисна за миг във въздуха, след което се стовари по гръб върху предното стъкло на полицейския катер.

Стъклото беше предпазно и вместо да се пръсне, се покри с паяжина от пукнатини и подейства като мрежа, която го улови идеално.

Рицарят в катера едва ли можеше да е по-шокиран.

Джак се метна над стъклото, подхвана го и го просна на пода, като в същото време изби оръжието му.

Катерът продължаваше на пълна скорост в тесния канал, като остъргваше каменните му стени.

Рицарят се оказа корав кучи син и се опита да изрита Джак, но той се извъртя, грабна го за реверите и го надигна…

…точно когато откритият катер профуча под един мост над канала и рицарят се блъсна в него и изчезна от поглед.

И изведнъж катерът се оказа във владение на Джак.

— Алби! — извика той в микрофона. — Намали! Ще приближа. Всички на лодката.

— Разбрано, Джак.

Секунди по-късно, все още скрит от хеликоптерите от високите стени на канала, Джак изравни катера с очукания "Пайпър".

Двете машини продължаваха да се движат, вече по-бавно, една до друга в канала.

Лили отвори страничната врата на хидроплана, скочи пъргаво в полицейския катер и каза на Алби:

— Дай го насам.

Алби тромаво избута ранения Скай Монстър през вратата в очакващите ръце на Джак и Лили.

Скай Монстър изстена.

— Как си, приятел? — попита Джак, докато го подхващаше и гледаше кръвта по лявото му рамо.

— Мразя… да съм на земята… — измърмори Скай Монстър.

Джак и Лили внимателно го сложиха да седне на задната седалка на катера.

После Джак се обърна към Алби, който все още беше в самолета, и протегна ръка.

— Добре, Алби, идвай…

Ослепителен лъч проряза пространството между тях, последван от залп трасиращи куршуми.

Идваше иззад тях; куршумите начертаха нажежена до бяло линия по дължината на тесния канал, забиваха се във водата и вдигаха пръски — линия, която мина право между хидроплана и полицейския катер и едва не преряза протегнатата ръка на Джак.

Двамата с Алби отскочиха назад. В полицейския катер Лили се хвърли върху Скай Монстър, за да го защити с тялото си.

Единият от вражеските хеликоптери ги беше забелязал и се беше спуснал в малко кръстовище на стотина метра зад тях — единственото пространство, което беше достатъчно широко, за да го побере.

Сега висеше на малко повече от метър над водата с ревящи ротори, а монтираната на носа му картечница бълваше унищожителен огън.

После хеликоптерът насочи стрелбата си към понтоните на хидроплана, откъсна ги и корпусът на самолета се разтресе и падна с плясък по корем във водата.

Алби, който все още се намираше в „Пайпър“-а, беше запратен настрани и за негов ужас очуканият малък хидроплан, който вече освен криле нямаше и понтони, започна да потъва в канала, докато полицейският катер на Джак продължаваше да се носи напред по течението.

Джак и Лили вдигнаха глави и видяха „Пайпър“-а неподвижен във водата на десет метра зад тях.

Джак скочи на мястото на водача.

— Трябва да се върнем при него…

Нов залп накара водата около катера да кипне и надупчи капака му.

Вторият хеликоптер, несъмнено извикан от първия, беше увиснал на следващото кръстовище на стотина метра пред тях.

Бяха открити за огъня и заклещени в капан между двете машини.

— Джак! — гръмна гласът на Алби в слушалката му. — Махайте се оттук! Казаха, че трябва да ме заловят жив, но ще те убият, ако останеш! Тръгвай!

Джак и Лили се спогледаха. Джак не искаше да го прави, но знаеше, че това е правилният избор.

Лили кимна.

— Трябва да се махаме.

Джак даде газ и насочи полицейския катер в малък напречен канал, извън линията на огъня.

— Дръж се, Алби — каза той. — Ще те намерим.

Минаха през няколко тесни канала, преди да стигнат до някакъв покрит кей, където с помощта на Лили Джак свали Скай Монстър на сушата; минаха през някакви дворове и покрай една църква и изчезнаха в лабиринта от алеи на Венеция, докато не стигнаха до един изоставен занемарен хотел, който можеше да им послужи като скривалище.

След като влязоха в рушащия се хотел, останалият без дъх Джак рухна на пода.

— Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

В страничния канал, запречен от двата хеликоптера, Алби се покатери върху вече почти напълно потъналия „Пайпър“.

Нямаше къде да иде — стените от двете му страни бяха отвесни, а следващият мост бе прекалено далече.

Втори катер на венецианската полиция бавно приближи неподвижния самолет.

В него беше Йегер Айнс и двама от рицарите му, облечени в черните си бойни екипи. По бордовете на катера имаше кръв.

Когато видя стоящия върху останките от самолета Алби, Айнс се усмихна.

— Здрасти, Албърт. Не се бой, капитан Усет и осиновената му дъщеря скоро ще бъдат при теб. Видях слабостта му и възнамерявам да я използвам. Междувременно, ти ще дойдеш с нас. Един човек много иска да си поговори с теб.

Малко по-късно, докато първите лъчи на слънцето осветяваха Венеция, „Херкулес“-ът излетя от южния край на Канал Гранде и се издигна в небето, оставяйки след себе си смърт и унищожение и понесъл Алби Калвин в търбуха си.

Джак го гледаше как се отдалечава от най-горния балкон на изоставения хотел в плетеницата на западната част на града.

Лили стоеше до него и също гледаше разтревожено отнасящия Алби самолет.

Зад тях Скай Монстър лежеше със затворени очи на ръждясало старо легло. Лявото му рамо беше бинтовано.

Джак се взираше напрегнато в отдалечаващия се самолет.

— Рицарите на Златната осмица — мрачно каза той. — Ако искаме да спасим Алби, трябва да открием къде е базата им.

— Как ще го направим? — попита Лили.

Джак се обърна към нея.

— Майка ми беше права. Не ни достига информация. Трябва ни помощ. Някой, който познава в детайли царския свят. Трябва ни Йоланте. Да се надяваме, че майка ми и Зоуи са я открили.

СЕЙНТ МАЙКЪЛС МАУНТ

КОРНУОЛ, АНГЛИЯ

* * *

МАУНТС БЕЙ

КОРНУОЛ, АНГЛИЯ

25 НОЕМВРИ, 09:00

След като пристигнаха във Великобритания от Ню Йорк, Зоуи и Мей бяха взели нощния влак от Лондон, за да стигнат дотук.

Известен като Ландс Енд, Корнуол се намира в самия край на Англия, в отдалечения и югоизточен ъгъл. Районът е дом на няколко исторически места, сред които Сейнт Айвс, Пензанс и, както се оказва, Кралския архив.

3aгадъчното съобщение на Йоланте ги беше довело тук.

Джак се беше досетил.

— „Познавам английските крале и цитирам битки исторически от Маратон до Ватерлоо" — бе казал той на Мей, преди да се разделят. — Това е от мюзикъла на Гилбърт и Съливан „Пиратите от Пензанс“. Йоланте ни насочва към Пензанс и историческия замък там.

— О! Сейнт Майкълс Маунт… — беше отвърнала тя и в гласа и се долови страхопочитание.

Сейнт Майкълс Маунт е един от двата поразителни острова, посветени на архангел Михаил, които са разположени на противоположните страни на Ламанша; намира се непосредствено до брега на Корнуол, докато във Франция човек може да намери близнака му Мон Сен Мишел.

И двата острова са свързани със сушата с пътеки, които се озовават под вода по време на прилив. И на върховете им има впечатляващи средновековни постройки; на френския остров се издига прочута катедрала на множество нива и с много кули, която прилича на нещо, взето от „Властелинът на пръстените“.

От друга страна, Сейнт Майкълс Маунт е далеч по-английски.

На него няма да намерите приказни островърхи кули. Вместо това той носи на гърба си як четвъртит замък, който се издига там от осемстотин години и през повечето време е бил собственост на една и съща аристократична фамилия — Сейнт Обин. Могъщите му стени са светлосиви, почти бели.

Стар, загадъчен и притежаван от фамилия с най-чиста синя кръв, той беше идеален кандидат за мястото, на което да работи Йоланте — Кралския архив.

Зоуи и Мей стояха на брега на Маунтс Бей, загледани в Сейнт Майкълс Маунт.

Водещата до него каменна пътека се извиваше на няколкостотин метра. Островът имаше кей и малко село в ниското, след което приятна гора, която се катереше по стръмните склонове, а над всичко това гордо се издигаше самият замък.

— Страхотно, нали? — каза младият риж мъж, който стоеше до тях. — Най-доброто място, на което да избягаш при зомби апокалипсис, ако искате скромното ми мнение. Много е подходящ за отбрана — отвесни стени и скали, а провлакът се залива по време на прилив, стига, разбира се, зомбитата да не могат да дишат под вода.

— Благодаря, Джулиъс — каза Зоуи. — Винаги знаеш как най-добре да сведеш нещо до зомби апокалипсис.

Джулиъс Адамсън й се усмихна лъчезарно.

Беше ги посрещнал в Гетуик предишната вечер и бе взел нощния влак с тях. Днес беше облякъл суичър с R2-D2 и червена тениска с надпис USCSS NOSTROMO (нито Зоуи, нито Мей схванаха препратката към филма). Братът му близнак Лаклан не беше в състояние да дойде с тях — имаше семейни задължения в Лондон.

Зоуи и Мей пък бяха облечени в по-обикновени за английски туристи дрехи — джинси и спортна блуза "Уест Хам" за Зоуи и широкопола сламена шапка, блуза на цветя и сандали за Мей.

Присламчиха се към шумна група утринни туристи и ги последваха по провлака.

— Островът е бил собственост на Църквата, преди Короната да го отнеме — каза Джулиъс. — Под замъка има зловещи руини на манастир. Той бил обитаван от същите монаси, които държат Мон Сен Мишел от другата страна на Ламанша. Не бих се изненадал, ако и на двата острова има кралски архиви.

— Знаех си, че не сме те взели напразно — каза Зоуи.

— А знаете ли, че преди монасите на върха на острова е имало каменен кръг на езическа религия? — каза Мей. — Друиди, сред които и един загадъчен жрец, известен като Мерлин.

— Това не ми беше известно, мадам Мериуедър — каза Джулиъс. — Какво ще кажете да дойдете с компанията ми в пъба в четвъртък вечерта? Ще ни бъдете полезна.

Стигнаха до острова.

Той се издигаше пред тях, сякаш се рееше в безоблачното утринно небе.

Платиха входната такса и продължиха по виещата се пътека нагоре към замъка.

Бяха по средата на пътя, когато изведнъж от дясната им страна се разнесе трясък на хеликоптер.

Забързаха към една площадка до пътеката и погледнаха надолу към тревистата поляна. Британски военен хеликоптер бе кацнал в основата на отвесните скали, над които се издигаше замъкът.

В подножието на скалите имаше бункер от Втората световна война и за тяхна изненада от него излязоха четири фигури и се насочиха право към хеликоптера — трима мъже и една жена.

Мъжът отпред беше висок и рус, облечен аристократично — с ловно сако от туид и панталони за езда. Вторият беше по-нисък, с черна коса и тънък мустак, с черен костюм със свещеническа якичка. Третият приличаше на тлъст пакистанец с риза на Томи Бахама и няколко златни верижки на врата.

Жената бе по-млада, на около двайсет и пет и много красива, с кестенява коса и бледа кожа. Тя също беше облечена за езда — сако от туид, тесни панталони и ботуши до коленете. Вървеше с високо вирнат нос. Зоуи се зачуди коя ли е.

Тя щракна няколко снимки с мобилния си телефон.

Веднага щом четиримата се качиха в големия хеликоптер, той се откъсна от земята и се отдалечи, набирайки височина.

Зоуи погледна Мей.

— Познаваш ли ги?

— Познавам тримата мъже — каза Мей. — Орландо Комптън-Джоунс, кардинал Рикардо Мендоса и Съни Малик. Не знам коя е жената. Това е много лошо. Изпревариха ни.

Щом хеликоптерът се скри от поглед, тримата „туристи" се спуснаха до бетонния бункер в подножието на скалите и след като се увериха, че никой не ги гледа, се шмугнаха в него.

Вътре беше празно и мухлясало, стените бяха покрити с прахоляк и графити.

— Хубав нюанс — отбеляза Джулиъс, докато оглеждаше графитите. — Определено подчертават впечатлението, че е изоставен.

В дъното на тъмния бункер имаше килия с решетка, заключена с катинар.

Зоуи се справи с ключалката и катинарът падна на земята.

Влязоха в килията и веднага откриха капак на шахта в пода.

Зоуи го отвори… и видя стари каменни стъпала, водещи надолу в мрака.

Тя извади затъкнатия в джинсите си пистолет. Оръжието имаше малко фенерче, закрепено за цевта. Зоуи го включи.

— Какво ще кажете?

Вдигна оръжието и пристъпи първа в мрака.

Стъпалата ги отведоха в дълъг хоризонтален тунел, който навлизаше в планината под замъка.

Стените му бяха от плътен камък, а самият тунел беше широк колкото да мине един човек. Продължаваше право напред и се губеше в мрака — лъчът на фенерчето не достигаше края му.

След още две железни решетки, заключени с по-модерни катинари, които отнеха на Зоуи малко повече време, стигнаха до тясно спирално стълбище, водещо нагоре.

Стълбището свършваше с вход, заграден с най-голямата решетка, която им се беше изпречвала досега.

Някъде от другата страна се разнесе болезнен писък, който ги накара да подскочат.

Те пристъпиха предпазливо към решетката.

Зоуи надникна през нея и ахна:

— Господи…

Джулиъс и Мей застанаха до нея и видяха страховитата гледка.

— Иисусе Христе… — промълви Джулиъс.

— Ох, това вече е смахнато — каза Мей.

През пръчките на решетката се виждаше истинска средновековна тъмница — каменни стени и клетки, вериги и окървавени дръвници, диби и други устройства за изтезания, всички осветени не от горящи факли, а от рязката бяла светлина на флуоресцентни лампи, които правеха гледката още по-страховита, ако това изобщо беше възможно.

И насред всичко това, с оковани ръце и крака за ужасен на вид дървен стол, окървавена и пребита, с клюмнала глава, седеше Йоланте.

Зоуи се взираше с ужас в Йоланте през решетката.

Въпреки сложната им история с Йоланте гледката я разтърси до мозъка на костите.

Някога красивата и самоуверена Йоланте, модерна принцеса със съвършена кожа и бляскава кестенява коса, сега приличаше на жалък човешки отпадък.

Главата и беше обръсната.

Лицето и бе цялото в драскотини и синини. Едното и око беше така подуто, че бе затворено. Устните и бяха сцепени. Засъхнала кръв образуваше дебела коричка по брадичката и.

Но това не беше най-лошото.

Носът й беше най-лошото.

Орландо му беше сложил халка.

Дебела месингова халка като онези, които слагат на биковете. Тя беше продупчила хрущяла, който разделя ноздрите.

С обръснатата глава и голямата халка на носа елегантната някога принцеса приличаше на някакъв смахнат готически пънк рокер. Липсваха й само татуировките.

Някъде изскърцаха ръждиви панти и в тъмницата отекнаха тежки стъпки откъм стълбището директно срещу решетката, при която стоеше Зоуи.

В полезрението й се появи тлъст плешив мъж с изцапана с кръв кожена престилка и застана срещу Йоланте.

В едната си ръка държеше нещо като пистолет.

— Намерих го! — каза той доволно на Йоланте.

Тя не вдигна очи.

Той я зашлеви и здравото й око се отвори, кървясало и с непокорен блясък в него.

— Хайде, хайде — каза дебелакът с престилката. — Аз само изпълнявам заповеди, госпожичке. Обвинявай брат си за това. Той поиска да страдаш. На мен просто ми харесва да причинявам болка. Наречи го служебни облаги. Обичам да чувам женски писъци.

И отново вдигна устройството така, че Йоланте да го види.

— Както казах, намерих го. Пистолета за татуировки. Не съм го използвал от много време. Брат ти ми каза, че иска да си спомняш за предателството си всеки път, когато се погледнеш в огледалото.

Мъжът включи пистолета и той забръмча заплашително.

Йоланте — с подуто лице и бръсната глава се залепи за високата облегалка на дървения стол и задиша тежко. Но нямаше къде да избяга.

Мъчителят и се наведе към нея.

— Стой мирна и няма…

— Не мърдай, задник такъв — каза Зоуи зад него.

Йоланте рязко завъртя глава, когато чу гласа и.

Палачът й също се обърна, вдигнал пистолета за татуировки нагоре. Беше повече изненадан, отколкото стреснат.

Никой от двамата не беше чул как Зоуи отваря решетката и влиза в тъмницата.

— А ти пък коя си? — попита палачът и на лицето му заигра неуверена усмивка.

Бам!

Зоуи го застреля в лицето.

Дебелакът падна на пода с писък, като дращеше окървавеното си лице.

Зоуи го прекрачи и стреля още два пъти в тила му. Тялото му се отпусна неподвижно.

— Никакви разговори с теб, лайняна глава такава — каза тя. — Просто умри.

Йоланте впери поглед в Зоуи. Изглеждаше замаяна, всъщност направо в шок.

Мей и Джулиъс бързо освободиха ръцете и краката й от оковите.

След няколко часа Джак се обади от Венеция.

— Намерихте ли Йоланте?

— Да — отвърна Зоуи, — но е много зле, Джак. Орландо я е измъчвал. Ще е извън строя известно време. Как мина във Венеция?

— Зле. Видяхме цялата плоча в Академията. Смятаме, че Орландо тръгва прекалено прибързано към първия град. А после дойдоха онези Рицари на Златната осмица и хванаха Алби. Йоланте ни трябва да ни каже някои неща, включително и къде е базата им, така че да го спасим. В Лондон ли сте?

— Да.

— Останете там. Идваме при вас.

ШЕСТА ЧАСТ

МОМИЧЕТО, НАРЕЧЕНО ЛИЛИ

* * *

СТАНФОРДСКИ УНИВЕРСИТЕТ

КАЛИФОРНИЯ, САЩ

ДВА МЕСЕЦА ПО-РАНО

Два месеца преди да бъде отвлечен и принуден да участва в Големите игри, Джак напусна леговището си в Австралийската пустиня, за да посети Лили в Станфорд.

Именно по време на това пътуване се запозна с Дион Десакс.

Дион.

По това време Дион беше излизал няколко пъти с Лили. Разбира се, тогава Лили нямаше абсолютно никаква представа за Четирите царства, както и за факта, че Дион е син и наследник на Хадес, царя на Долния свят.

Колко много можеха да се променят нещата за два месеца.

Освен че едва не се бе оженил за Лили — в абсолютно царска сватба — и я бе заплашвал със садистичен живот след това, Дион беше държал нажежен до червено ръжен на сантиметри oт носа на Алби, а по-късно, по време на хаоса на Големите игри, беше насочил оръжие към безпомощния Джак.

Бесният Дион щеше да дръпне спусъка, но в последния момент се появи Алби и го застреля в тила.

Но преди всичко това, когато в света още имаше някаква логика, пътуването на Джак до Станфорд беше страхотно.

Лили с огромно удоволствие го разведе из кампуса, запозна го с приятелите си и дори го заведе на мач на „Джайънтс" в близкия Сан Франциско.

Но най-вече й харесваше, че може да прекара известно време с него.

Една вечер, докато хапваха в една пицария в Сан Хосе, Лили го попита:

— Татко, какво мислиш за Алби?

— В какъв смисъл? — попита заинтригуваният и малко изненадан Джак. Това стана горе-долу по времето, когато Лили го бе запознала с Дион и го беше обявила за „приятел“.

— Като… ами… повече от приятел?

Джак се усмихна. Нямаше представа, че Лили би си помислила за Алби по този начин, и това му хареса. Освен това не знаеше, че Дион има конкуренция, и това вече наистина му хареса.

— Хлапе, много родители си казват тежката дума с кого да излизат децата им, но за мен това си е изцяло твоя работа. Ще кажа само едно — излизай с мъж, не с момче.

— Но какво прави от момчето мъж? — попита Лили.

— Загубата на невинност — просто и твърдо отвърна Джак. — Моментът, когато откриваш, че светът невинаги е твой приятел, че лоши неща се случват на добри хора, че хората умират. Познавам Алби, откакто беше на дванайсет. Неговият баща не го подкрепяше, макар че беше смотан слабак, но въпреки това Алби продължи с ученето си и сега е един от най-умните хора, които познавам. Светът не беше негов приятел, но той продължи да държи на своето. Алби е чудесен млад мъж.

„Освен това е верен докрай и би се изпречил пред автобус заради теб, мила“ — помисли си още Джак, но не го каза. Тя сама трябваше да го разбере.

След няколко дни Алби също дойде от Ел Ей да погостува на Джак и Лили. Веднъж тримата вечеряха в един изтънчен мексикански ресторант — „Сиксто Кантина“. Разговаряха за много неща — за заниманията на Лили с езици в Станфорд, за проучванията на Алби по история в Университета на Южна Калифорния и по астрофизика в Калтек, за предишните им мисии и за променящия се свят.

Лили се оплака от една тема, по която работеше — по лингвистика на коренните жители на Южна Америка. Изобщо не й харесваше, но трябваше да я направи, защото след като я приключеше, щеше да покрие изискванията за дипломирането си.

Джак се усмихна.

— Я стига. Нали знаеш какво повтарям винаги. Не си минал целия път, за да стигнеш само дотук. Трябва да завършиш, при това с отличие. На света не му пука за незавършили студенти.

Поговориха и за пътуването на Алби до Европа по време на лятната му ваканция.

То беше класическо пътуване на инициацията. Сам с раница на гърба и Юрейл карта, Алби бе посетил всички класически музеи на Флоренция, Рим и Париж, както и някои по-различни места, които беше намерил за интригуващи — планината Юнгфрау в Швейцария с нейните издълбани недра и могъщата скала на Гибралтар, извисяваща се в южния край на Иберийския полуостров.

По време на дългите си пътувания с влака бе прочел и куп книги от онези, които чете всеки студент, от Керуак до Селинджър, но също и някои по-езотерични за митични герои като „Беовулф“ и „Героят с хилядата лица“ на Джоузеф Камбъл. Те го бяха накарали да се замисли.

— Джак — каза Алби, — защо правиш това, което правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Да се застъпваш. Да бъдеш герой. Да спасяваш света. Хората не знаят кой си. Нямат представа какво си направил за тях, какво си жертвал — приятели и близки хора като Магьосника например.

Междувременно бяха останали почти сами в ресторанта.

Джак погледна Алби и Лили и се усмихна тъжно.

Те вече не бяха двете буйни хлапета, лудуващи в прахта около фермата му.

Лили беше висока, красива и умна. А Алби, навремето дребен и очилат, с кохлеарен имплант^[2], очила с дебели стъкла и леко заекващ, сега бе як и строен, с контактни лещи вместо лупите. Говорът му все още беше леко неясен, което според Джак само подчертаваше характера му.

И двамата бяха пораснали наистина много.

Време беше.

— Лили, Алби, има нещо, което искам от двама ви.

Това привлече вниманието им.

— Нещо, което искам от всеки, който е участвал с мен в предишните ми мисии. Вие бяхте твърде млади за тях, но сега мисля, че сте достатъчно пораснали.

Лили и Алби не казаха нищо.

— От всеки член на екипа ми, от Магьосника до Зоуи и от Мечо Пух до Стреч исках да напишат имейл и да ми го изпратят. Специален имейл, който да бъде прочетен след смъртта им, ако загинат по време на мисия.

Лили и Алби продължаваха да мълчат.

— Смъртта идва внезапно — каза Джак. — Никой не знае кога ще го споходи. А когато настъпва в хаоса на мисия, няма възможност за сбогуване. На първата ни мисия, докато търсихме Седемте чудеса на древния свят, изгубихме Дорис и Ноди, които бяха чудесни хора. Когато това се случи, осъзнах, че трябва да можем да се сбогуваме. Имейлите правят точно това. Наричам ги Послания от другата страна.

Той сведе за момент глава и прехапа тъжно устна.

— Пазя копия от имейлите на всички в специална папка на телефона си, както и разпечатки в заключено чекмедже у дома. Нe ги чета, когато ги получавам, така че не знам какво пише в тях. Просто ги отбелязвам за отваряне, когато дойде времето. Понякога някой от екипа идва и ми казва, че е написал ново писмо или иска да промени нещо в старото, и аз го сменям. Понякога пращам копия на някои членове на екипа, между които има връзки, по-силни от връзката им с мен. Например Джулиъс и Лаклан имат копия на имейлите на другия. Мечо Пух и Стреч. Зоуи и аз.

Извади телефона си, чукна няколко пъти и го даде на Лили и Алби.

— Ето пример за такова писмо.

Двамата се наведоха и прочетоха имейла на екрана:

По бузата на Лили се търкулна сълза.

Алби преглътна.

— Не знам дали ще има други мисии, но ако е така и ако искате да участвате в тях с мен, трябва да ми напишете имейл, просто за всеки случай — каза Джак. — И като се има предвид специалното ви приятелство, съветвам ви да си пишете и един на друг. На въпроса ти, Алби, герой е онзи, който застава до приятелите си в момент на нужда. Това е. Няма нищо друго. И именно затова го правя. Не спасявам света за слава или власт. Нямам нито едното, нито другото и не ми пука за тях. Всъщност ми харесва, че светът не знае името ми. Просто правя всичко заради хората, които обичам.

Лили и Алби изпратиха имейлите си на Джак няколко дни по-късно.

Джак ги записа, без да ги чете.

При същото гостуване в Сан Франциско, след като Лили отиде с неохота на вечерни лекции по южноамериканска лингвистика, Джак вечеря сам с Алби.

— Джак — каза Алби и се размърда неспокойно на стола си, — мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Мислиш ли… — Алби се поколеба. — Мислиш ли, че ако я поканя, Лили… нали се сещаш… ще излезе на среща с мен?

Джак отново се усмихна наум.

— Мисля, че ще разбереш, ако го направиш — отвърна той.

Алби наведе неуверено глава.

— Но все пак — добави Джак, — според мен шансовете ти да приеме са по-добри от средните.

Имаше още една причина Джак да посети западния бряг на Съединените щати.

Искаше да се види с добрия си приятел професор Дейвид Блек, именития океанограф и търсач на корабокрушения. Блок, известен като Никой, работеше в една морска лаборатория недалеч от пристанището на Сан Франциско.

Един ден Джак, Лили и Алби отидоха в лабораторията на Никой да видят апаратите му за дълбоководно спускане.

Мястото беше наистина страхотно. Никой — с вечните си джапанки, с окъсани шорти и парцалива тениска — ги разведе из лабораторията.

Едно от нещата, върху които работеше, беше модифицирана подводница, която можеше да се използва като кораб-майка за по-малки подводници. За целта Никой беше купил стара подводница от Военноморския флот на Норвегия, за която бе платил със собствени средства.

Освен това той даде на Джак специална черна кутия за неговия айфон.

— Вземи, мисля, че ще ти хареса. Последна технология на флота — каза Никой. — Олекотена кутия от въглеродни влакна. Почти неунищожима и херметична до дълбочина сто и двайсет метра. Обожавам ги. Мога да проверявам снимки и други материали, докато се гмуркам при потънал кораб.

Джак разгледа кутията и я показа на Лили.

— Какво ще кажеш?

Тя сбърчи нос.

— Много е голяма. Няма начин да се побере в задния джоб на тесните ми джинси.

— За мой късмет не нося тесни джинси — каза Джак и пъхна айфона си в кутията. — Мисля, че е чудесна. Благодаря, Никой.

Двамата стари приятели се ухилиха.

Лили само поклати глава.

— Купил е подводница със собствени средства? — каза Алби, когато излязоха от лабораторията. — Как е успял?

— Не можеш да познаеш по външния му вид, но Никой е страшно богат благодарение на съкровищата, които е намерил в потънали галеони по целия свят — отвърна Джак. — Започна като инженер подводничар във флота. Сега има къщи и кораби по целия свят, включително тук, на Сардиния и на Барбадос.

Либи се намръщи.

— И още нещо ми е чудно. Никой е загорял, в добра форма и изглежда добре. На петдесет и седем, скромен, самотен и богат. Умен, забавен и жените направо се топят пред него. Служил е във флота, a cегa е океанограф на световно ниво. Предвид всички тези постижения, би ли ми казал защо прякорът му е Никой?

Джак се усмихна многозначително.

— Защото никой не е съвършен.

Никой беше и нещо като сурогатен чичо на Лили, докато тя учеше в Станфорд.

В отсъствието на Джак той винаги с радост се отбиваше да побъбри с нея или да я посъветва за нещо.

Веднъж се срещнаха в един бар недалеч oт Станфорд. Тъй като беше уикенд с голям футболен мач между Станфорд и Университета на Алабама, барът беше претъпкан с буйни хлапета с екипите на отбора си. Като горд възпитаник на Станфорд Никой също дойде от града, за да се види с Лили и да гледа срещата.

Лили се възползва от възможността да го попита за мнението му за нещо.

— Смятам да запиша втора специалност — каза тя. — Езикознанието е забавно, но ми е някак лесно. Чудя се дали да не изкарам предварителни курсове по медицина през лятото. Какво мислиш? Не прекалявам ли?

— Медицински курсове? — Никой се усмихна широко. — По дяволите, мисля, че е страхотно. От теб би се получил чудесен лекар.

Лили наведе срамежливо глава.

— Да, но честно, наистина ли мислиш, че мога да го направя? Има много физика и химия, а не си падам особено по тях.

— Виж — каза Никой и изведнъж стана сериозен. — Никога не казвай това. Всеки може да научи всичко. Някои просто се нуждаят от повече време в сравнение с другите. Освен това имаш нещо повече от физиката и химията, което ще те направи страхотен лекар.

— Какво?

— Сърцето ти.

— Сърцето ми ли?

— Лили — каза Никой, — татко ти те обича повече от самия живот. И страшно се гордее с теб. Но знаеш ли с какво се гордее най-много?

— С какво?

— Вярно, имаш дарбата да четеш онзи древен език и тъй нататък. Но това не е единственото у Лили Уест. Изобщо даже. Джак веднъж ми каза, че в теб има нещо, нещо сладко и нежно, което никога не иска да види как угасва. Така де, виж се само — говориш, че искаш да ставаш доктор и да помагаш на хората. Сигурен съм, че много ще се зарадва да го чуе.

Лили погледна към другите студенти в бара, които пиеха, викаха и си прекарваха чудесно.

— Той ме е направил такава — каза тя. — Когато бях малка, може би на седем, и живеех в Кения, едно момиче, Кими, имаше парти за рождения си ден. Живееше в една от съседните ферми. Покани ме, но аз казах на татко, че не искам да ходя, защото Кими нямаше приятели. Не исках да ходя на рождения ден на дете, с което не дружи никой.

Никой я изчака да продължи.

— Никога няма да забравя какво ми каза той. Беше много строг. „И точно затова ще отидеш, млада госпожице. Как според теб ще се почувства Кими, ако никой не отиде на партито й? Може би това е нейният начин да се опита да се сприятелите“. Така че отидох и когато видях как на лицето на Кими цъфна огромна усмивка, разбрах. Татко ме научи да ме е грижа за чувствата на другите.

— Татко ти е проницателен тип — каза Никой. — Знаеш ли какво? Той има усмивка, запазена единствено за теб. Сигурно не я забелязваш, но всички останали я виждаме. Онази специална усмивка, която бащите имат за дъщерите си…

— Ей, дядка! — Някой перна грубо Никой по тила, от което той си разля питието.

Лили и Никой се обърнаха стреснато.

Над тях се извисяваше абсолютен великан в екип на отбора на Алабама. Личеше си, че е футболист. Поне сто и двайсет килограма, бръсната глава, жестоки очи.

Срита стола на Никой и продължи:

— Остави младите мацки на младите пичове като нас, а?

Група фенове се разкискаха зад него.

— Браво, Травис — обади се някой.

— Само така — съгласи се друг.

Никой се изправи. Бавно. И каза:

— Момченце. Наистина ли искаш да играем грубо?

Футболистът се извисяваше цяла глава над него, трийсет години по-млад и четирийсет кила по-тежък.

— Начукай си го, дядка — каза той, като на всяка дума смушкваше с пръст Никой в гърдите.

При последното смушкване Никой направи нещо много бързо и изведнъж огромният футболист се озова на колене, с притисната в мокрия от бира под глава и с вдигната и извита дясна ръка. Никой държеше здраво китката му с едната си ръка, а с крак натискаше главата му в пода.

— Oyyy! — изрева младокът. — Мамка му! Пусни ме! Оууу!

Никой не помръдна.

— Младежо — каза спокойно. — Току-що прекъсна много приятната ми вечеря с дъщерятa на мой добър приятел. Ще се извиниш ли?

— Из-з-звинявай… — изкряка футболистът.

— Дадох ти шанс да се махнеш — каза Никой. — Но ти не го направи.

Футболистът изпъшка oт болка.

— Голямо момче като теб има много сила — каза Никой. — Но с голямата сила върви и голяма отговорност тя да се използва мъдро, а не егоистично. Така ли е?

Футболистът изпъшка утвърдително.

— Как се казваш?

— Травис. Травис Джонсън.

— Ще играеш ли утре, Травис? — попитa Никой.

Едрият футболист закима енергично.

— Не, няма — каза Никой и рязко изви китката му, колкото да разтегне сухожилието. — Когато аз играех футбол в колежа, ни учеха да се държим учтиво с всички. Бъди по-учтив в бъдеще, Травис.

И след това, пред шокираните погледи на Травис Джонсън и приятелите му, Никой спокойно изведе Лили от внезапно притихналия бар.

ЧЕТВЪРТО ПРЕСЛЕДВАНЕ

КОНФРОНТАЦИЯТА В ЛОНДОН

* * *

ЛОНДОН, АНГЛИЯ

26 НОЕМВРИ, 06:00

Два дни след дивата гонитба във Венеция Джак, Лили и Скай Монстър се срещнаха със Зоуи, Мей и Джулиъс в Лондон.

На Джак му отне малко повече време от обичайното да стигне дотам — закърпването на раните на Скай Монстър беше направило незабелязаното им измъкване от Венеция много по-бавно.

Срещнаха се в малкия апартамент във Воксхол, който Джак използваше като тайна квартира. Той беше абсолютно невзрачен, един от хилядите подобни по южния бряг на Темза на около километър и половина от Биг Бен и Парламента — от онези места, където отиваш, за да изчезнеш и да се прегрупираш.

Като сега.

Когато Джак пристигна в ранните часове на деня, Йоланте спеше дълбоко във втората спалня.

Заобиколен от останалите, той се загледа в спящата британска принцеса.

По преценката на всички с дългата си кестенява коса и безупречна кожа Йоланте беше красавица. Сега, с бръсната глава, насинено и подуто лице и с дупка в хрущяла на носа, бе на практика неразпознаваема.

— И това й го е причинил собственият й брат… — тихо каза Джак и леко разтърси рамото й.

— Йоланте, събуди се.

Очите и се отвориха и тя примижа немощно към него.

— Джак… Джак Уест?

— Извинявай, че те будя, но спешно се нуждаем от помощта ти.

След десет минути Йоланте седеше уморено в дневната, загърната в пухкав халат, с чаша топъл чай, която държеше с две ръце.

Впери поглед в една oт снимките, направени от Зоуи в Сейнт Майкълс Маунт — на четиримата души, които напускаха острова с хеликоптер. Орландо, кардинал Мендоса, Съни Малик и красивата млада жена в тесни дрехи за езда и с гордо вирнато носле.

— Жената е Хлоя Карнарвън — каза тя. — Моята асистентка. Лили, ти я видя в Долния свят по време на Игрите. Помогна ти с обличането и гримирането преди галавечерята.

Лили кимна.

— Помня я.

— Амбициозна курва — изръмжа Йоланте. — Залагам хиляда паунда, че спи с брат ми. Ако работи за него, това е проблем.

— Защо? — попита Джак.

— Защото през последните две години Хлоя беше повече от обикновена асистентка. Тя беше моя сянка, мой втори мозък. Много е умна и знае всичко, което знам и аз за събитието Омега, за трите оръжия и трите града. Ако помага на Орландо, тя е много компетентен водач. И не омаловажавайте Съни Малик. Може и да няма класическо образование, но е много схватлив и необичайно умел в откриването на изгубени съкровища.

Джак бързо разказа на Йоланте за случилото се в Ню Йорк и Венеция, за действията на Орландо там и за появата на две групи ловци, които го преследваха — царският тъмничар Яго и Рицарите на Златната осмица.

— Интересуват ме няколко неща — каза той. — Рицарите на Златната осмица плениха нашия приятел Алби Калвин. Освен това имат контракт за мен и Лили — мен ме искат мъртъв, а нея жива. Искам да знам къде е щабът им.

И й подаде айпад със заредени Гугъл карти.

Тя бързо намери едно място на италианското крайбрежие.

— Рицарите на Златната осмица се намират тук, в един замък край Неапол, Кастиле Арагонезе, или замъкът Арагон. Ако са пленили приятеля ви, значи им е поръчано да го направят. Повярвай ми, рицарите предпочитат да убиват целите си. Но ако поръчката им е била да го заловят, ще го държат в замъка Apaгон, за да го предадат на работодателя си.

— И кой може да е той? — попита Джак. — Ако знаем кой ги е наел, бихме могли да използваме това в наша полза.

— От повече от две хиляди години Рицарите на Златната осмица, наричани от някои също Кървавите рицари от Иския и Рицарите на Кръглата маса, са наемните убийци на царския свят, които нямат покровител или господар. Митовете и легендите ги описват като непоколебими и верни рицари, но с течение на времето преданията изкривяват истината. Вярно, те са непоколебими, но единствено при изпълняването на задача, за която им е платено.

— Със земя, нали? — попита Джак.

— Да. Огромни площи земя. Рицарите притежават целия югозападен бряг на Италия от Неапол до Месина, големи части от Нигерия и Мароко и цяла Етиопия. Предпочитат богати на природни изкопаеми региони, които да експлоатират. Всичко това означава, че онзи, който ги е наел, по всяка вероятност е много високопоставен, може би цар или богат благородник. Някой с властта да даде на рицарите много големи площи. Говорим за територии с размерите на малка страна.

— Защо толкова много? — попита Лили.

— Защото поръчка за убиването на Петия най-велик воин и пленяването на осиновената му дъщеря — теб, Оракула на Сива, — е oгромно начинание — отвърна Йоланте. — Забрави за приятеля си Албърт, той е просто малък бонус. Вие двамата сте много едра риба и мисия, която рицарите биха приели с удоволствие.

— Възможно ли е работодателят да е брат ти Орландо? — попита Джак.

— Напълно — отвърна Йоланте. — Брат ми ги е използвал и преди. Но от друга страна, ако Робският цар също ви преследва, Орландо би могъл просто да прехвърли задачата на него. Не забравяй, Джак, ти раздразни много хора по време на Игрите, така че поръчителят може да е всеки.

— Откриването и решаването на Мистериите е достатъчно трудно — каза Джак. — А да го правиш с две групи задници по петите ти е още по-трудно. Можем ли да овладеем замъка? Да го щурмуваме?

Йоланте го изгледа.

— Някои са се опитвали, за да си върнат заловени от рицарите близки. Никой не е успявал.

Джак прехапа устна.

— Ще убият ли Алби?

— Рицарите не — отвърна Йоланте. — Ако поръчката е била да заловят него и Лили живи, значи техният работодател би искал да го направи лично. Ако Албърт вече не е мъртъв, може би скоро ще бъде.

Джак погледна разтревожено Лили и смени темата.

— Ами Хадес? Брат му Яго го хвана и го отведе в царския затвор.

— Ереб — тихо и с трепет рече Йоланте. — Ако Хадес е бил заловен от царския тъмничар, значи е изгубен повече и от приятеля ви, който е в ръцете на рицарите. Местоположението на затвора Ереб е една от най-строго пазените тайни на царския свят. Попаднеш ли в него, няма излизане. И никой не може да те спаси, защото никой не знае къде се намира.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Джак.

Йоланте сви рамене.

— Слухове за местоположението на царския затвор има от векове. Някои казват, че се намира под крепост на Малта. Според други е на Крит. Някои казват, че затворът е лабиринтът при Кносос, а други — че Троя не е никакъв град, а затвор, и че прословутата обсада на Агамемнон била всъщност опит да освободи жената на брат си, която била затворена там. Повечето смятат, че Ереб е някъде в Средиземноморието, но като се изключи това, местоположението му е загадка.

Тя поклати глава.

— По-добре забрави за Хадес. Попадне ли някои в Ереб, никой повече не го вижда.

— Добре тогава — каза Джак. — Потвърди някои други неща. Като папируса, за който разбрах, че бил пазен от години в Кралския архив.

И постави на масата пред Йоланте снимката на папируса Зевс, която беше направил в хранилището на Хадес в Ню Йорк. На него пишеше:

— Известен ли ти е този папирус? — попита Джак.

— Разбира се.

— Изчислихме кога ще настъпи „следващото издигане на Стрелеца над Слънцето“: когато радиовълните от черната дупка Стрелец А ще преминат през Земята и ще продължат по пътя, прокаран от галактиката Хидра.

— С колко време разполагаме? — попита Йоланте.

— Ще се случи на първи декември в осем и пет вечерта — каза Джак. — Това означава, че имахме една седмица, но това беше преди два дни. Сега разполагаме само с пет дни да намерим Трите безсмъртни оръжия, да ги заредим в Тайните градове и после да ги използваме в някакъв ритуал при Олтара на космоса. Знаеш ли какво включва това зареждане? И имаш ли представа за ритуала при олтара?

— Зареждането изисква поставянето на специален син скъпоценен камък на всяко от оръжията — каза Йоланте. — Тези камъни се пазят във всеки град, в самите им сърца. Колкото до Олтара на космоса, това е много древна легенда. Той се споменава в митологиите от цял свят, от олмеките и инките в Америка до гръцките, египетските и викингските легенди. Твърди се, че олтарът бил с размерите на планина.

— На планина ли? — изуми се Лили.

— Ако е толкова голям, нямаше ли вече да е известен? — попита Зоуи.

— Някои казват, че е известен — отвърна Йоланте. — Главният кандидат е Килиманджаро в Африка. Във вулканичния му конус има много скрити пещери. Възможно е и да е Олимп в Гърция поради очевидни причини. Лично аз предпочитам хипотезата за Мон Блан във Франция. Оказва се, че в скалистата му сърцевина има странна кухина на възраст над пет хиляди години. Веднъж учтиво помолих да я проуча, но тогавашният Цар на Земята, собственият ми баща, не ми позволи.

— Четиримата царе знаят ли къде се намира?

— Не, само Царят на Земята, тъй като се намира в неговото владение — отвърна Йоланте. — При наследяването на трона новият цар научава местоположението на олтара.

Джак я изгледа.

— Стига, Йоланте. Пазителят на Кралския архив няма как да не попада от време на време на късчета информация по подобни теми.

Йоланте извади опърпана папка от купчината документи и свитъци, които бяха взели при бягството от Архива. На папката имаше щампа СОЦ.

— Какво означава COЦ? — попита Лили.

— „Само за очите на царя“ — отвърна Йоланте. — Това е единствената папка от този вид, която съм виждала. Открих я в кутии, пълни със секретни телеграми, донесени набързо в Сейнт Майкълс Маунт в самия край на Втората световна война. Кореспонденция между царските особи и бягащи нацисти. В суматохата този СОЦ доклад явно се е озовал сред тях. Разбира се, не се сдържах и го прегледах.

Тя отвори папката. В нея имаше един-единствен оръфан лист:

— Това е единственото споменаване на олтара, което съм намирала — каза Йоланте.

— „Открилите я бяха надлежно екзекутирани“ — повтори Джак. — Докладва го толкова небрежно.

— Царските тайни струват повече от живота на неколцина обикновени войници — каза Йоланте.

Лили направи снимка на документа с телефона си и я качи в защитения им облачен сървър.

— Някаква идея къде е въпросната Ароу Стрийт? — попита тя.

— Никаква — отвърна Йоланте. — С Хлоя работихме по това цяла седмица. Открихме няколко улици с това име в градове по целия свят, но проучванията ни не дадоха никакъв резултат. Тоест…

Тя се поколеба.

— Продължавай — подкани я Джак.

— Има още нещо за Олтара на космоса. На някои места той е известен като Олтар за прераждането на космоса.

— И? — попита Зоуи.

Мей присви очи.

— Ритуалът. За маите и ацтеките ли си мислиш?

— Да. — Йоланте кимна. — В историческите въпроси думите имат значение. Конкретно значение. Фразата „прераждане на космоса“ се среща често в мезоамериканските култури, особено тези на маите и ацтеките. Да плащаш, за да може слънцето да се преражда всяка сутрин. И двете култури са прочути с човешките си жертвоприношения. Много ужасни човешки жертвоприношения.

— Да не би да смяташ, че ритуалът при Олтара на космоса изисква човешко жертвоприношение? — попита Джулиъс.

— Не съм сигурна, но мисля, че е възможно — отвърна Йоланте.

— Само това ни липсваше — намръщи се Джак. — Тоест, ако не намерим градовете, олтарът губи смисъла си, така че да продължим нататък. Какво ще кажеш за стиховете? Няма океани, няма облаци, реки и тъй нататък. Имаш ли представа какво означава това?

— Наказание — просто рече Йоланте. — Наказание за това, че не сме минали първото изпитание. Ако човечеството се окаже недостойно, Земята трябва не само да бъде унищожена, но и да страда.

— Да страда? — попита Лили.

Йоланте кимна.

— Няма да има внезапна експлозия и проблясък и всички просто да се строполят мъртви. О, не. Това е предупреждение какво ще се случи, ако се провалим. Не зная как ще се случи, но според мен тези стихове рисуват свят, който пресъхва, превръща се в безплодна пустиня, неспособна да поддържа живот.

Всички се смълчаха.

— Мили боже… — тихо рече Мей.

— Трите оръжия — продължи Джак. — Хадес ни каза, че първото е меч, известен като Калибърн или Екскалибур, и че отдавна е в ръцете на царството на Земята. Той ли е основната цел на Орландо? С меча ли е заминал за първия град?

— Точно така — отговори Йоланте. — За да влезе във всеки град, той първо трябва да иде в стражевата кула и да се срещне със стража. След като знае, че първият град е Туле, ще отиде там. Според няколко древни източници той се намира в Исландия.

— Чакай — каза Мей. — Нима знаеш къде се намират трите града?

— Само Туле — отвърна Йоланте. — Легендата за града Ултима Туле е много англосаксонска, така че за него има много информация в британски, северни и римски източници наред с преданията за Мерлин, крал Артур и друидите.

— Но Орландо не е виждал цялата триъгълна плоча — каза Лили. — Той не знае, че като отиде в Туле, ще задейства механизми в другите два града, Ра и Атлас. С бързането си може да убие всички ни.

Джак присви очи.

— Разкажи ни за стража на Атлас, мага, който отговаря за него. За така наречения Сфинкс.

Йоланте го изгледа твърдо.

— Сфинкса наистина е пазителят на Атлас, макар и не по свой избор. Той е мой братовчед. Бащите ни бяха братя. През последните години съм го виждала рядко, предимно на кралски сватби в Европа. Той е невъобразимо богат, но ролята му като страж на Атлас е самотна. И отношенията му с брат ми са сложни.

— Оръжието, което трябва да се занесе в Атлас, е Боздуганът на Посейдон, който се намира в гробницата му — каза Джак. — Доколкото знаем, тя никога не е била откривана. Прав ли съм?

— Да — отвърна Йоланте.

— И последният град, Ел Дорадо. Имаш ли представа къде се намира?

— Не, не зная къде е Ра. Някъде в Южна Америка.

— Има ли друг начин да намерим градовете? — попита Джак. — Съществуват ли някакви архиви или карти?

— Зная за една карта, ако може да се нарече така — отвърна Йоланте. — На нея са показани градовете. Пази се от Култа към Амон-Ра.

— Католическата църква — каза Лили.

— Да. Картата навремето се е намирала върху най-свещения им храм, обелиска на площад „Свети Петър“, пред Ватикана в Рим.

— Върху обелиска ли? — попита Мей.

— Обелискът на площад "Свети Петър" е най-старият и най-свещеният от всички, взети от Египет — каза Йоланте. — Говори се, че е на повече от четири хиляди години, но никой не знае със сигурност. Освен това е единственият на света, върху който има малка метална сфера.

Джак знаеше, че това е вярно. И че мнозина са се питали какво ли е малкото кълбо на върха на огромния обелиск.

— Загадъчната сфера вече е била там, когато обелискът бил докаран в Рим от Калигула през 37 година — обясни Йоланте. — Но била махната през 1585 година от папа Сикст V и заменена с месингова имитация. Оригиналът се пази в херметично хранилище във Ватикана заедно с други исторически съкровища и ако се вгледате внимателно в него, ще видите, че представлява изображение на Земята, гледана от космоса.

— Но това е невъзможно — каза Зоуи. — Как биха могли древните египтяни да създадат подобно нещо?

— Не са те — отвърна Йоланте. — Други са го направили. Виждала съм го. Освен континентите и океаните върху металния глобус ясно са отбелязани и местата на трите града и четирите свещени върха.

Джак направи кисела физиономия.

— Което означава, че кардинал Мендоса знае местоположението на всички.

— Да — каза Йоланте и Джак посърна. — Но в същото време познавам и друг, който твърди, че е открил трите града.

— Кой? — оживи се Джак. — Можем ли да се срещнем с него?

— Не. Защото е мъртъв от петстотин години.

— За кого говориш?

— За най-великия мореплавател в британската история — отвърна Йоланте. — Сър Франсис Дрейк.

— Франсис Дрейк ли? — повтори Джак.

Дрейк си беше чиста проба легенда — велик британски мореплавател, обиколил света през 70-те години на 16 век, човекът, чийто флот разгромил Испанската армада през 1588, но не и преди да завърши играта си на крикет. За сънародниците му от онова време той бил неоспорим герой. За испанците, които мразел страстно, Дрейк бил безскрупулен и жесток пират.

Верен на кралицата си, дързък до безразсъдство и прочут с чувството си за хумор, той бил може би най-големият авантюрист в историята.

— Едно от предимствата ми като Пазител на кралския архив е това, че мога да чета кореспонденцията между някои от най-забележителните исторически фигури — каза Йоланте. — Едно такова писмо било изпратено от сър Фраисис Дрейк до прочутата кралица дева Елизабет I. В него се говори за тайна мисия, на която тя го изпратила в края на живота му.

Йоланте взе един от кожените томове, които бе отмъкнала от архива, и извади от него потъмнял от времето пергамент.

На него имаше текст, изписан с цветист почерк.

— Дрейк умрял при загадъчни обстоятелства край брега на Панама през 1596 година — каза тя. — Твърди се, че бил погребан в морето в оловен ковчег недалеч от Портобело. Въпреки многото опити ковчегът така и не бил открит. Това е последното писмо, което изпратил на Елизабет, преди да изчезне.

Джак зачете написаното преди петстотин години писмо:

Джак погледна въпросително Йоланте.

— Значи Елизабет е изпратила Дрейк да търси трите тайни града?

— Да.

— И той ги е намерил.

— Така изглежда.

Джак стана.

— Майко, вземи Йоланте и намерете ковчега на Дрейк. Обади се на Никой. Той има имение в Барбадос. Може да ви помогне с подводница, каквато сигурно ще ви потрябва. Предполагам, че споменаването на Дрейк на Портобело в Панама е код за някакво друго място в или около този район, така че е добра изходна точка.

— А ти къде отиваш? — попита Мей.

— Къде другаде? — отвърна Джак. — Отивам да прибера Алби и…

Прекъсна го вой на сирени.

Две полицейски коли профучаха отвън.

Джак погледна през прозореца. Беше седем сутринта и небето започваше да изсветлява. Въпреки ранния час навън имаше хора, които сочеха и бързаха на групи към Темза.

В далечината чу зловещия трясък на ротори на хеликоптер.

Разтревожен, Джак включи телевизора.

Би Би Си предаваше репортаж на живо от Лондон и по-конкретно от Темза пред Биг Бен.

Над реката висеше военен хеликоптер „Блек Хок“, от който висеше нещо като кабел.

— Това кола ли е…? — попита Лили.

Наистина беше.

Новинарската камера даде увеличен образ на колата, висяща от хеликоптера. Джак видя, че в нея има хора. Четирима.

Колата приличаше на някакъв червен миниван. Странно за този вид коли, на вратата му беше изписан номер като на състезателна кола.

55.

— Мътните да ме вземат — промълви стоящият зад него Джулиъс и пребледня. — Това е колата на Лаки.

Внезапно картината се смени и на екрана се появи Йегер Айнс, също като миналия път.

Рицарите отново бяха хакнали ефира.

— Здравей, свят — каза Айнс от екрана. — И здравей отново, Джак. Предупредихме те. Наистина го направихме. Знам, че си някъде в Лондон, така че не може да си далеч от това.

Екранът отново показа картина от репортажа с червения ван, висящ от хеликоптера пред Биг Бен.

Сега Джак видя, че прозорците на "Блек Хок" са боядисани в сиво което означаваше, че е дистанционно управляван дрон.

Камерата отново показа в близък план автомобила, в който ясно се виждаха двама души, седнали отпред Лаклан Адамсън и жена му — и две деца отзад. Всички бяха вързани и с лепенки на устата.

— Сигурно си мислиш, че сме чудовища, Джак — каза гласът на Йегер Айнс. — Да, наистина сме чудовища.

И за всеобщ шок и ужас червеният ван под хеликоптера дрон се взриви.

Джулиъс се хвърли към телевизора и изкрещя:

— Не!

От прозорците на минивана блъвна огън, вратите му отлетяха от жестоката сила на експлозията.

А после колата се откъсна от закачения за хеликоптера кабел и падна в Темза.

Никой не би могъл да оцелее при взрива и падането.

Джак се взираше шокиран в екрана. Онези задници бяха убили не само негов приятел, но и семейството му — жена му и двете им малки деца.

— Не… — промълви той. Завтече се към Джулиъс и го прегърна. Лили направи същото.

Зоуи сложи длан на устата си.

Мей просто беше замръзнала.

И тогава Йегер Айнс се появи отново на екрана.

— Казах ти, след време сам ще дойдеш при нас, Джак. Излез на Уестминстърския мост пред Парламента и Биг Бен. Ако се наложи, можем да убием и още твои приятели. Или може би ще изпробваме верността им… и ще убием техните близки. Като например обитателите на Хънифийлд Стрийт 14 в Уелингтън, Нова Зеландия.

Щом чу адреса, Скай Монстър ахна:

— О, Господи!

— Какво? — попита Джак.

— Това… Това е адресът на родителите ми — каза Скай Монстър.

— След като ни избяга във Венеция, Джак, пратихме наш човек там.

И внезапно картината на екрана се смени…

…и показа малка дъсчена къща на тиха уличка в Уелингтън, Нова Зеландия…

…и двама души, разпънати на кръст на предната й стена.

Мъж и жена, и двамата с побелели коси. Ръцете им бяха разперени и заковани за стената, главите им бяха клюмнали.

— Иисусе Христе — изплака Скай Монстър. — Това са родителите ми…

Джак рязко се извъртя към него. На лицето му беше изписан ужас.

И тогава — бум! — цялата къща експлодира. Разлетяха се стъкла и парчета и за един шокиращ миг двете разпнати фигури изчезнаха в облак от огън и дим.

— Покажи се, Джак, където и да си — подигравателно каза Йегер Айнс. — Изправи се пред нас. Сега. На Уестминстърския мост. И доведи дъщеря си.

Джак се обърна към Лили. Не знаеше какво да направи.

Всичко се случваше толкова бързо…

Погледна Джулиъс и Скай Монстър, докато мозъкът му се опитваше да осмисли случващото се.

Когато бе започнал работата си, беше приел риска да се сблъсква с неприятни хора и може би да се изправя пред смъртта. Същото се отнасяше и за екипа му.

Но не и за семействата им.

Никога не му беше хрумвало, че някой би направил това — да атакува семействата на приятелите му и така да тества верността им към него и към мисията.

И изведнъж всички мисли за тайни градове, безсмъртни оръжия и дори за спасяването на Алби излетяха от ума му.

Той погледна Лили и Зоуи, чиито очи бяха пълни със сълзи.

— Нямам избор. Трябва да отида.

— Ние трябва да отидем — каза Лили. — Той иска и мен. И доколкото знаем, иска ме жива, така че може би ако застана пред теб, ще успея да те запазя жив малко по-дълго.

Джак сви устни.

— Сякаш бих могъл да те накарам да размислиш.

Джак — беше само по джинси и бяла тениска — отиде в другата стая и си сложи раменния кобур с "Дезърт Игъл", а отгоре облече миньорската си ватенка.

Погледна пожарникарската си каска на леглото, замисли се за момент…

…взе я и си я сложи.

— Много се бавиш, Джак — каза Йегер Айнс от телевизора в другата стая. — Може би ще се наложи да ви мотивираме с младата Лили да побързате.

Викове и писъци отвън го накараха рязко да се обърне.

Идваха от хората на улиците — обикновени хора, излезли да гледат дистанционно управляемия хеликоптер, който още беше увиснал над мястото, където взривения миниван бе паднал в реката.

Джак изтича до предния прозорец на апартамента. През него не можеше да се види Биг Бен или Парламентът, но между двете сгради отсреща можеше да се зърне Уестминстърският мост.

И за кратък миг Джак го видя.

Тъмнозелена машина. Движеща се тежко по моста.

— Какво е това? — попита Лили.

— Това — отвърна Джак — е танк.

Танкът беше излязъл oт секретен бункер за извънредни ситуации.

Той беше една от десетте машини в скривалището на една пряка от Парламента, които трябваше да се използват в случай на терористична заплаха или атака срещу британския център на властта.

С широките си вериги, дебелата си броня и внушителното 120-милиметрово оръдие той бе тежащо 62 тона чудовище, създадено да унищожи всеки, осмелил се да се изправи срещу него.

Боен танк „Чалънджър 2“.

Танкът, който се движеше с гpoxoт по Уестминстърския мост, внезапно спря.

Хеликоптерът дрон все още висеше над реката недалеч от моста.

След няколкото терористични инцидента през последните години лондонските органи на реда пристигнаха за минути. Полицейски коли блокираха двата края на моста. След тях пристигнаха микробуси на специалните части. Часът пик все още не беше настъпил, така че нямаше много коли за спиране. Два полицейски катера отцепиха реката в двете посоки.

След това се появиха микробусите на телевизионните екипи и журналистите в тях изскочиха навън и започнаха да снимат.

Танкът просто си стоеше в средата на моста, зловещо неподвижен.

А после стреля.

Първият снаряд улучи Лондонското око, колосалното виенско колело на брега на Темза северно от моста.

Една от кабините му се пръсна на хиляди парченца и падна в реката.

Разбира се, туристическата атракция все още не беше отворена, така че кабината беше празна. Въпреки това събралите се по крайбрежните пътеки хора закрещяха.

В апартамента Джак ахна:

— Господи…

* * *

На моста кулата на танка се завъртя и оръдието стреля отново.

Вторият изстрел улучи Биг Бен.

Посипаха се тухли и стъкло. Историческата часовникова кула изстена… и се разклати.

Последваха още писъци.

Но какво можеше да направи полицията? Та това беше шибан танк!

Следван от Лили, Джак се втурна към вратата на апартамента — но Зоуи застана пред него и го спря.

— Задръж малко — каза тя. — Какво смяташ да правиш? Имаш ли изобщо някакъв план?

Очите на Джак се стрелкаха трескаво насам-натам.

— План ли? Не. Аз просто… Трябва да спра това. Не мога да позволя… — погледът му се стрелна към Джулиъс и Скай Монстър — не мога да позволя още невинни хора да умират заради мен.

— Джак, моля те… — започна Зоуи.

— Джак — тихо, но твърдо каза друг глас.

Той се обърна.

Беше Скай Монстър.

— Приятел, чуй ме — каза той със спокоен тон. — Двамата с теб сме минали през какво ли не. Летяхме на опасни места под обстрел, изправихме се срещу предизвикателствата на проклетия Долен свят. Но сега…

Замълча и сведе глава. В очите му имаше сълзи.

— Сега трябва да запазиш ума си и да продължиш. Не можеш да позволиш на онези задници да си играят с теб. В момента си притеснен, а никога досега не съм те виждал притеснен.

Зачервените му от сълзи очи не се откъсваха от Джак.

— И те моля да чуеш това, защото е важно. Ти не си виновен за смъртта на родителите ми.

Погледът на Скай Монстър накара Джак да дойде на себе си, да се успокои поне малко.

— Повтарям: ти не си виновен. Аз съм виновен. Те са мъртви, защото аз избрах да дойда с теб. Това беше мое решение.

— Скай Монстър…

Приятелят му вдигна ръка.

— Джак, ти си първокласен герой. Аз не съм. Аз съм просто тъп пилот. Но когато летя с теб, измъквам те от напечени ситуации и ти помагам да вършиш велики неща, малка част от твоя героизъм се предава на мен и също ме прави герой. Аз избрах да бъда с теб и моето решение уби родителите ми. Аз трябва да живея с това, не ти.

За момент Джак не каза нищо.

После кимна.

— Благодаря, Монстър. А сега ме пуснете да оправя нещата.

Замълча за още няколко секунди, за да си събере мислите.

— Добре, ето какво ще направим. Зоуи, намери позиция с изглед към моста. Ти си нашият снайперист…

Изщракването на затвор накара всички да се обърнат.

Беше Джулиъс.

Държеше пистолет. Очите му бяха като от стомана.

— Онези копелета току-що убиха брат ми и семейството му. Аз също идвам.

Джак го погледна с мъка в очите.

— Джулиъс, недей.

— Идвам.

— Не разсъждаваш рационално.

— Те току-що убиха…

— Знам. — Джак погледна Зоуи. — Какво ще кажеш за това? Иди със Зоуи. Бъди й мерач.

Джулиъс се замисли и накрая отстъпи и кимна мълчаливо.

— Джак, нямам снайпер — каза Зоуи. — Разполагаме само с няколко пистолета.

— Ти си най-добрият стрелец, когото познавам — каза Джак. — Можеш да улучиш, ако се наложи. Скай Монстър, можеш ли да караш с това простреляно рамо?

— Ще се справя.

— Тогава ти си шофьорът.

— Джак, чакай — обади се Йоланте, която досега слушаше всичко отстрани.

Бръкна в чантата си и извади ламинирана идентификационна кapтa.

На нея пишеше „С-9“.

Джак беше виждал подобни карти — те се използваха от разузнавателни агенции като МИ-6 и ЦРУ. С тях носителят им се идентифицираше като правителствен агент, който при никакви обстоятелства не може да бъде задържан от полицията. В бранша бяха известни като „карти за излизане от затвора“. Карта С-7 казваше на полицията да те пропуска без никакви въпроси. С-9, две нива по-нагоре, беше най-високият клас в цялата правителствена система на Великобритания.

— Вземи я — каза тя. — С нея ще минеш през полицията.

Джак взе картата.

— Лили, това е за теб. — Йоланте й подаде малък пистолет с перлена дръжка. — За всеки случай.

Лили тикна пистолета отзад на кръста си.

— Добре — каза Джак. — Да тръгваме.

Когато Джак и Лили стигнаха до полицейския кордон, танкът още чакаше на Уестминстърския мост.

Джак показа С-9 картата си на чeнгетaтa.

— Аз съм Джак Уест. Онзи, когото искат. Тя е с мен.

Онемелите полицаи ги пуснаха.

Джак и Лили излязоха на широкия мост и тръгнаха към металното чудовище.

Танкът се издигаше пред тях като някакъв огромен брониран звяр, напрегнат и готов да нападне.

На север Лондонското око представляваше димяща развалина. Една от кабините му беше изчезнала. На отсрещния край на моста от Биг Бен се издигаше стълб пушек. Кулата беше сериозно повредена в средата.

А хеликоптерът дрон продължаваше да виси над реката недалеч от моста на юг, неподвижен като робот.

Джак спря на десет метра от неподвижния танк.

Внезапно гласът на Йегер Айнс зазвуча силно от високоговорителя на машината:

— Хора на света! Представям ви капитан Джак Уест- младши. Вече ви казах, че той е герой. А сега ми позволете да го нарека по друг начин. Опасен. Той е опасен за всички ви.

— Дойдохме! — извика Джак. — Сега какво искаш от нас?

— Ела при нас в танка, Джак — каза Йегер Айнс. — Заедно с Лили.

Джак не помръдна oт мястото си.

— Казах, ела при нас в танка — повтори Йегер Айнс.

В сърцето си Джак знаеше, че влизането в танка означава сигурна смърт.

— Хора на света. Казах ви.

И тогава Джак го чу.

Трясък на втори хеликоптер — по-силен и по-дълбок от първия.

Обърна се.

Огромен двуроторен „Чинук" се носеше над сградите на юг и приближаваше моста.

Подобно на първия, неговите прозорци също бяха боядисани. Отново дрон. И също като първия, под него висеше превозно средство.

— Мътните да ме вземат… — прошепна Джак, когато видя какъв е товарът му.

— А стига бе… — ахна Лили.

Това беше най-характерното за Лондон нещо.

Червен двуетажен автобус. Висящ на кабел под хеликоптера.

И пълен с хора.

Хеликоптерът увисна точно пред Уестминстърския мост, само на десет метра от него.

Висящият под него автобус беше толкова близо, че Джак можеше да види уплашените лица на пътниците.

— Предайте се веднага, или ще пуснем автобуса в реката. Капитане, това, че си все още жив, е причина за смъртта на шестима дотук. Наистина ли искаш да добавиш и тези нещастни души на съвестта си? Както вече видя, ние не блъфираме.

Джак се вцепени.

Не знаеше какво да прави.

Всичко това беше абсолютно сюрреалистично.

Двамата с Лили насред Лондон… на мост… с танк пред тях… под хеликоптер над реката… с окачен лондонски автобус със заложници в него.

При това без да се броят димящите Биг Бен и Лондонското око и полицейските коли, медиите и тълпите, които се събираха покрай брега и гледаха как ще се развият нещата.

Зоуи наблюдаваше сцената от един покрив на източния бряг на Темза. Джулиъс беше до нея.

— Защо правят това? — попита тя. — Какъв е планът им?

Джулиъс не отговори.

На моста Джак си мислеше същото.

„Защо правят това? Защо са всичките тези неприятности?

Мисли!“

Първо Лаклан. После автобусът. Два хеликоптера. Дронове.

Дронове…

Погледът му се спря върху танка.

Вътре няма никой… осъзна той.

Сякаш в отговор гласът на Йегер Айнс отново зазвуча по високоговорителя:

— Късно — каза той и за изумление на Джак хеликоптерът освободи товара си…

…и сякаш в забавен кадър от филм на ужасите големият двуетажен автобус полетя надолу и падна във водите на Темза с гигантски плясък.

Настана пълен хаос.

Зяпачите закрещяха.

Полицейските катери в реката моментално се насочиха към автобуса, който се клатеше на повърхността — но бяха принудени да се върнат от безмилостните автоматични откоси на двата висящи във въздуха хеликоптера.

— Трябва да спасим тези хора! — извика Лили на Джак през цялата врява. — Ние сме най-близо до тях!

Права беше.

Автобусът се намираше на петнайсет метра под тях, недалеч от моста. Намираше се твърде далеч от брега, за да може някой друг да доплува до него, дори да успееше да мине покрай хеликоптерите с техните картечници.

Лили извади мъничкия си пистолет и извика на Джак:

— Ще изкарам хората!

— А аз поемам хеликоптерите! — извика й в отговор той.

И двамата се разделиха — Джак се втурна към танка, а Лили към парапета на моста.

Джак стигна до танка, скочи на него и се плъзна под оръдието в предния люк на водача.

Не очакваше съпротива, защото вътре нямаше никой.

Единственото движение беше от десетките примигващи светлинки. Танкът наистина се оказа дрон, също като хеликоптерите. Рицарите нямаха намерение да се появят лично насред Лондон.

Джак намери и дръпна радиопредавателя, който свързваше танка с рицарите. И изведнъж мощната машина се оказа негова.

Той скочи в седалката на стрелеца.

* * *

Лили скочи на парапета и се хвърли в реката.

Полетя на висока дъга с краката напред, преди да падне в Темза на няколко метра от автобуса.

Той потъваше — бавно, но сигурно.

Долното му ниво бързо се пълнеше с вода и двайсетината души там вече се бяха преместили горе.

Лили заплува към задната му част…

…и видя нещо като индустриално лепило — може би аралдит, — запълващо ръбовете на прозореца за аварийно излизане.

Хвана се за автобуса и се изтегли на покрива му. Отиде до един капак.

Пътниците вътре блъскаха по него, но Лили видя защо не могат да го отворят.

Катинар.

Някой беше заключил с катинар капака отвън.

Над нея двата хеликоптера продължаваха да вдигат оглушителна врява.

Те все още стреляха — но не по нея, а по полицейските катери, като не им позволяваха да доближат автобуса.

И изведнъж — БУМ! — най-неочаквано по-големият хеликоптер се взриви, улучен от…

…снаряд, изстрелян от танка на моста!

Големият "Чинук" се олюля във въздуха и падна в реката миг преди втори изстрел да улучи по-малкия „Блек Хок" който също полетя надолу.

Два изстрела с пистолета се погрижиха за катинара.

Лили отвори капака и преди някой да успее да излезе през него, скочи вътре в потъващия автобус.

Там цареше паника.

Целият долен етаж беше под водата и вълните на Темза се плискаха в прозорците на горното ниво.

— Бързо! — извика Лили на пътниците. — Излизайте!

Но бързо стана ясно, че не всички ще успеят да излязат навреме.

Трябваше да намери друг изход.

— Ох, майната му — каза тя и стреля по прозорците на горното ниво.

Един по един те се пръснаха и водата започна да нахлува през тях.

Бързото й мислене осигури на пътниците множество изходи и всички започнаха да излизат през тях в реката, докато автобусът потъваше все повече и повече.

Джак изскочи от танка и се втурна към парапета.

Погледна надолу и видя големия червен автобус — наполовина потънал, само с горния етаж над повърхността.

От него изскачаха хора — излизаха през разбитите прозорци от двете страни.

— Добра работа, Лили — възкликна той. — Добра работа.

Но не видя Лили — нито в потъващия автобус, нито сред хората, които се отдалечаваха с плуване от него.

Хвърли се през парапета и прелетя цели петнайсет метра, преди да падне в реката.

Зоуи гледаше безпомощно всичко това от позицията си на брега на Темза.

— Хайде — каза тя на Джулиъс. — Трябва да помогнем…

И едва тогава забеляза, че Джулиъс е изчезнал.

Вътре в потъващия автобус Лили стоеше до кръста във вода и помагаше на последните двама пътници — възрастна двойка — да стигнат до разбитите прозорци.

— Лили! — извика Джак от отвора в тавана. — Вътре ли си?

— Тук съм! — извика му тя, докато избутваше двойката през прозореца.

Водата вече стигаше до корема й.

Огледа се за последен път. Автобусът бе празен. Пътниците бяха в безопасност.

Време беше да се маха.

Обърна се към прозореца, когато нещо — някой — я хвана здраво за глезена и я дръпна надолу.

Секунди по-късно Джак скочи в потъващия автобус и се озова до гърдите във вода.

Само че автобусът бе пуст.

Лили я нямаше никаква.

— Какво, по…?

В този миг някаква силна ръка го сграбчи за глезена и го дръпна надолу…

…и изведнъж Джак се озова вкопчен в борба с мъж с водолазен костюм в потъващ автобус!

Навсякъде около тях се вдигаха мехури. Водата на реката беше противно зелена.

Проблесна острие на нож, но Джак успя да отбие удара.

В същия момент автобусът потъна и зад нападателя си, през всички мехури, Джак видя други двама водолази да измъкват Лили навън.

Бяха й сложили дихателна маска и я мъкнеха към подводна моторна шейна.

И в същия миг, докато се бореше с убиеца си, Джак осъзна плана на рицарите.

Бяха го водили за носа от самото начало.

Знаели бяха, че с Лили ще скочат в реката да спасят хората от автобуса. И докато дроновете им сееха хаос отгоре, Рицарите на Златната осмица ги бяха чакали с водолазни костюми тук, под водата, за да отвлекат Лили и да убият него.

Изпълни го гняв.

Извъртя се към държащия го водолаз, отне му ножа и го заби в гърлото му.

После, с горящи дробове, отчаяно нуждаеш се от глътка въздух, се измъкна от потъващия автобус и заплува нагоре.

Докато плуваше, оглеждаше мътните води за следа от Лили. Видя как големият червен автобус потъва в зеленикавата мъгла към речното дъно.

Но не и Лили.

Изведнъж се озова на повърхността и си пое дъх. Дълбоко и мъчително.

Два полицейски катера спасяваха пътници от водата недалеч.

Трети катер се озова до него и полицай от специалния отряд се протегна, хвана Джак и с едно бързо движение го издърпа през борда.

— Моля ви! — Джак бързо извади С-9 картата от джоба си и я вдигна. — Моля ви! Чуйте ме, взеха дъщеря ми и…

— И аз имам такава карта, капитане — каза един висок мъж и пристъпи напред.

Яго.

Братът на Хадес и царски тъмничар.

— Това е карта за излизане от затвора. Но повярвай, не важи за затвора, в който ще попаднеш ти.

— Чакай! — бързо каза Джак. — Яго, чакай! Чуй ме! Орландо е тръгнал към първия град и ако…

Така и не довърши изречението, защото друг полицай го фрасна в тила и изведнъж всичко потъна в мрак.

* * *

ИСЛАНДИЯ

ПЛАТО ТУЛЕ,

СЕВЕРЕН АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

640 КМ СЕВЕРОЗАПАДНО

ОТ БРИТАНСКИТЕ ОСТРОВИ

Докато в Лондон цареше хаос, Царят на Земята Орландо Комптън-Джоунс пристигаше в Исландия с кардинал Рикардо Мендоса, г-ца Хлоя Карнарвън и ударен отряд от двайсет швейцарски гвардейци, традиционната наемна гвардия на Ватикана.

След като бе напуснал Сейнт Майкълс Маунт и бе пратил Съни Малик да търси гробницата на Посейдон и Боздугана, Орландо бе тръгнал за насам.

С плажовете си с черен пясък, действащите вулкани и страховитите си планински върхове Исландия е едно от най-изолираните, сурови и зрелищни места на света. Тя е подложена на може би най-бурния и убийствен климат на планетата — пронизващо студени ветрове, шибащ проливен дъжд и температури малко над точката на замръзване. От много векове исландците са известни като едни от най-издръжливите хора на света.

Бреговете на острова са изключително труднодостъпни. Поради сеизмичния си произход Исландия се намира не само на мястото на срещата на две тектонични плочи, но и над гореща точка — планините и вулканите и често свършват направо в океана. Високите триста метра отвесни скали тук са нещо обичайно.

След като останаха един ден в Рейкявик, за да се екипират (нямаше как да знаят колко време ще останат в тайния град Туле, затова взеха храна и вода за три дни), Орландо, Мендоса, Хлоя и гвардейците продължиха с хеликоптер към най-отдалечения от столицата край на Исландия — югоизточния й край.

Там нямаше пътища. До мястото можеше да се стигне само с хеликоптер, при това при хубаво време. Комуникациите също бяха ограничени — електромагнитните смущения от постоянната вулканична активност правеха сателитните телефони и радиостанциите на практика безполезни.

Накрая стигнаха до една много отдалечена и висока скала, извисяваща се над яростните вълни на Атлантическия океан.

Непосредствено под върха и — и по такъв начин, че можеше да се види само от човек, който знае къде да гледа, — имаше издълбана в камъка структура с три прозореца в нещо, подобно на купола на фар.

Ако се вгледаше по-внимателно в скалата под купола, човек можеше да различи смътните очертания на колосален фар, изсечен в скалата. Илюзията се постигаше, защото камъкът на стените на фара изглеждаше като стопен.

Там ги чакаше един-единствен човек.

Старец.

Пазителят на град Туле, а това беше неговата стражева кула.

— Ваше величество — каза той, докато се покланяше на Орландо. — Аз съм сър Бьорн, Първият от Тримата стражи, трисмагите. Добре дошли в стражевата кула на град Туле.

Сър Бьорн поведе Орландо, Мендоса и Хлоя по изтъркано стълбище в кулата.

Стълбището се виеше на спирала. Бьорн осветяваше пътя им с фенер.

Странно, но колкото повече се спускаха, толкова по-свеж ставаше въздухът. Усещаха полъха му по лицата си.

Накрая стигнаха до стая, която беше отворена към морето, само на три-четири метра над ревящите вълни. Помещението беше малко, квадратно, с каменни стени — изсечена в скалата ниша, от която да гледаш яростното море.

Вълните се разбиваха в скалите и пръските им достигаха в стаята. Всяка повърхност беше хлъзгава и миришеше на сол.

— Входът на стражевата кула е разположен ниско — каза сър Бьорн. — До него може да се стигне само при отлив. През останалото време е под вода.

В дъното на помещението-ниша имаше широко каменно стълбище, водещо нагоре. Подобно на стаята, стъпалата също бяха изсечени в скалата.

Четиримата продължиха по тях.

В горния край на късото стълбище, над нивото на прилива, се озоваха в малко преддверие, в центъра на което се издигаше малък олтар от много особен млечнобял камък. В задната стена на преддверието имаше тунел, който чезнеше в мрака.

— Това диамант ли е? — ахна Хлоя, докато обикаляше олтара.

Наистина приличаше на необработен диамант — достигащ до кръста диамант с един-единствен жлеб, изсечен в горната му част.

— Носите ли оръжието? — тържествено попита Бьорн.

— Да — отвърна Орландо.

И извади легендарния меч от ножницата му. Сребристото острие проблесна.

През хилядолетията този меч беше известен под много имена — Мечът на Хуфу, Острието на Христос, Калибърн, Екскалибур, Мечът от скалата, Мечът в камъка.

— Като пръв от трите града Туле има една-единствена роля — каза сър Бьорн. — Влизането в Туле на човек, носещ Меча, бележи началото на Първото изпитание. Моля, сложете оръжието на олтара и изпитанието официално ще започне.

С блеснали очи Орландо пристъпи към олтара от бял диамант. Подобно на меча в ръката му, олтарът бе изключително древен.

„Това е исторически момент — помисли си той. — Исторически на ниво, нечувано в никоя част на света”.

Задържа меча над жлеба, който сякаш пасваше точно на оръжието.

Кардинал Мендоса се взираше напрегнато в царя си, затаил дъх в очакване.

Хлоя гледаше гордо Орландо, а на лицето и се четеше смес от амбиция, обожание и похот.

Орландо заби меча в белия каменен олтар и за миг той блесна с неземна сребриста светлина, която освети лицата им.

— На добър час и успех на всички ви — каза сър Бьорн. — Изпитанието на градовете започна.

ТРОЙНИТЕ АРКИ

Моментално в другия, вътрешния край на тунела, може би на километър от тях, също блесна сребриста светлина.

Но светлината разкри и нещо в самия тунел — серия тройни аркади, минаващи напречно на тунела. Едно беше ясно — че за да стигнеш до града, трябва да минеш през всички тях.

— Какво е това? — попита Орландо.

— Големия булевард на града — отвърна сър Бьорн. — Дължината му е около километър. Всеки от трите града има подобен булевард, който се защитава от седем тройни аркади. Само онзи, който знае тайната им, може да мине през тях. Другите ще загинат.

Орландо се намръщи. Погледна тройната арка, която се издигаше пред него.

— Значи едната арка е безопасна, а другите са капани?

— Да.

Орландо погледна Мендоса.

— Кажи ми, че знаеш как да избереш правилната арка.

Мендоса кимна.

— Разбира се, ваше величество. Позволете да ви покажа.

Мендоса извади снимка на триъгълната плоча с липсващото парче и като я използва по определен начин, ги преведе през всички седем тройни аркади.

Така минаха през Големия булевард на Туле, следвани от двайсетимата швейцарски гвардейци.

Бяха толкова погълнати от преминаването на арките, че така и не забелязаха, че таванът и подът на дългия тунел са направени от сиви правоъгълни камъни, всеки с дължина над два метра и няколко стъпки ширина.

Накрая, след като минаха благополучно през последната аркада, се озоваха в просторна подземна зала, където сребристата светлина беше по-ярка.

— Господи! — промълви Хлоя.

Ченето на Мендоса увисна.

А Орландо само се усмихна.

ГРАД ТУЛЕ

Намираха се на ръба на нещо като гигантска фуния, която потъваше в земните недра.

По нея се спускаше път, вървящ на колосална спирала, като на едно място я пресичаше зрелищен мост с купол с открити страни в средата.

По дължината му имаше бойници и бастиони, храмове и арки, а замък на много нива свързваше спиралния път с моста.

Източникът на ярката сребриста светлина се намираше в гигантска бездна, на самото дъно на фунията, където стените й ставаха отвесни.

Ефирното сияние идваше от каменна врата в стената, в долния край на отвесна стълба. Сега светлината беше силна, но видимо отслабваше.

— Хранилището на Туле — каза сър Бьорн. — Там трябва да отнесете Меча. Там ще го заредите.

Орландо се обърна, изпълнен с енергия.

— Добре — каза той. — Кардинале? Можеш ли да изпълниш задачата? Заради сеизмичните смущения няма да можеш да се обадиш за помощ.

— Цял живот очаквам този момент, ваше величество — отвърна Мендоса. — Ще успеем. За вас.

Орландо кимна.

— Отлично. Хлоя, ти ще заминеш за Ра с Шлема. Аз ще видя докъде е стигнал Малик с търсенето на Боздугана и щом го намерим, ще го занеса в Атлас.

И тъй кардинал Мендоса остана и с отряда си от двайсет швейцарски гвардейци започна да планира спускането в тайния град Туле.

Орландо и Хлоя си тръгнаха, водени от сър Бьорн.

Върнаха се през дългия тунел, минаха под безопасните арки и стигнаха до спиралното стълбище във вътрешността на скалата.

Сър Бьорн се сбогува с тях и не след дълго те летяха обратно към Рейкявик.

Така и не видяха какво се случи на Големия булевард минути след като си тръгнаха.

Не видяха как полираните правоъгълни плочи по пода и тавана се отварят като врати или по-скоро като капани на каменни ковчези, каквито бяха всъщност — точно като онези при Големия кръг в Долния свят.

Кардинал Рикардо Мендоса и швейцарските гвардейци също не видяха отварянето им.

Те стояха на ръба на огромния фуниевиден град Туле и планираха как да преминат по спускащия се спирален път.

И тогава го чуха.

Дълбоки, смразяващо напевни гласове от Големия булевард, подобни на припяване на някакъв нечестив хор.

Триста гласа произнесоха като един:

— Кушма алла?

— Какво беше това? — попита най-близкият до Мендоса гвардеец.

Кардиналът се облещи.

— Пазителите на това място.

Следващото нещо, което чуха от дългия тунел, беше ритмичният тропот на триста чифта тежки крака, който се засилваше.

— Тръгвайте! — извика Мендоса на хората си. — Бързо!

В същия момент в другите два тайни града се случи подобно нещо.

Защото и в тях имаше стотици древни ковчези.

И те също започнаха да се отварят.

Защото когато се отвореше първият град, се отваряха и другите два.

ТАЙНИЯТ ЦАРСКИ СВЯТ I

ЗАТВОРЪТ ЕРЕБ

МИНАТА И ЗАТВОРЪТ

* * *

ЦАРСКИ ЗАТВОР ЕРЕБ.

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ: НЕИЗВЕСТНО

27 НОЕМВРИ, ЧАС: НЕИЗВЕСТЕН

Когато най-сетне се събуди, Джак с изненада откри, че е изправен.

Е, не точно изправен. Наклонен назад под ъгъл.

После осъзна, че е сложен на ръчна количка и ръцете и краката му са вързани за нея с яки кожени ремъци. Главата му също беше обездвижена и завързана за дръжките на количката с ремък, който запушваше устата му.

Намираше се в товарния отсек на някакъв военен самолет, който се намираше във въздуха — двигателите му боботеха.

Двама мъже с черни униформи го видяха, че се е събудил, и извикаха Яго, който седеше наблизо със слушалки, заглушаващи шума.

Яго погледна небрежно към Джак и кимна на единия от мъжете.

Онзи тутакси фрасна Джак в лицето с приклада на автомата си и светът отново потъна в мрак.

Джак се събуди от внезапна ярка светлина.

Сваляха го от задната рампа на товарния самолет под ослепителното слънце навън.

Лъхна го гореща вълна. Пустинна жега.

Джак примижа срещу ярката слънчева светлина.

Различи огромно море от дюни, продължаващи почти до хоризонта. Океанът беше зад него. Намираше се на малко летище между морето и пустинята.

Над него се издигаше гигантска скелетна структура — конвейер, монтиран на високи метални пилони. Бешe виждал подобни в мини за добиване на желязо. Конвейерът беше дълъг към петстотин метра и идваше някъде от вътрешността, достигайки до бетонен кей до пистата, където стоварваше сива руда в трюма на товарен кораб.

"Пустиня на бряг — помисли си Джак. — Може би Северна Африка?"

Внезапно Яго се появи пред него.

— До най-близкото населено място има седемдесет и пет километра, капитане — каза той. — От трите ти страни има само пустиня, а от четвъртата е морето. И всичко това е моя собственост. Дори да успееш да избягаш, няма да изкараш и един ден навън.

Джак беше качен по рампа в покритата с брезент каросерия на камион.

След кратко пътуване камионът спря при колосална дупка в земята — открита мина.

В стръмните склонове на дълбокия кратер имаше само един тесен път: спускаше се по спирала, а от вътрешния му ръб се спускаха почти отвесни стени.

Малки бетонобъркачки се движеха нагоре и надолу по него.

Приличаха на играчки.

Едва когато камионът мина покрай една oт бетонобъркачките (тя се изкачваше, докато те се спускаха), Джак осъзна монументалните мащаби на това място.

Първо, спиралният път изобщо не беше тесен — бе достатъчно широк, за да могат два камиона да се разминат съвсем безпроблемно.

И второ, миналият покрай тях камион беше огромен. Само колелата му бяха високи шест метра. Бавно въртящата се бетонобъркачка беше поне колкото корабен контейнер.

Джак забеляза и още нещо — камионът нямаше шофьор.

Беше автоматизиран. Напоследък това беше често срещана практика в минното дело и много лесна за осъществяване — просто програмираш камионите да следват джипиес координати и те се движат по тях денонощно без никакви проблеми.

Камионът на Джак стигна до огромен навес на дъното на кратера.

Той представляваше ръждива стара постройка с кръгла форма, с паянтови стени от гофрирана ламарина и равен покрив от метални листове. Приличаше на истинска пещ под лъчите на вече нетърпимото пустинно слънце.

Джак въздъхна. „По дяволите!“

Вкараха го вътре, все така вързан за количката.

Цялото вътрешно пространство на навеса беше заето от огромна кръгла въртяща се платформа с диаметър около трийсет метра.

Една бетонобъркачка се спусна от нея и се насочи към изхода, докато друга празна се качи на платформата.

Качиха Джак до бетонобъркачката…

…и внезапно със силен механичен стон стоманената платформа започна да се спуска надолу.

Не беше никакво обръщало.

А асансьор.

Открит асансьор без кабина.

Каменните стени на цилиндричната шахта се плъзгаха равномерно нагоре, докато огромният промишлен асансьор се спускаше в земните недра.

Джак видя, че асансьорът няма въжета.

Предвид размерите и тежестта на камиона асансьорът се нуждаеше от много мощен двигател. От двете страни на шахтата имаше две огромни метални съоръжения, приличащи на стълби. Джак предположи, че под платформата има моторизирани зъбни колела, които се захващат за стъпалата и задвижват асансьора нагоре и надолу по шахтата.

Равномерното спускане продължи цели пет минути.

— Асансьорът се спуска на дълбочина точно една миля — каза Яго. — Хиляда и шестстотин метра, право надолу.

Накрая асансьорът се озова в голяма зала дълбоко в земните недра. При вида и кръвта на Джак се смрази.

Платформата се спусна от кръгла дупка в тавана, на деветдесет метра над пода на залата.

За да стигнат пода, металните стълби, закрепени за стените на шахтата, продължаваха надолу като телескопични железопътни релси.

Когато платформата стигна до пода, релсите незабавно се прибраха в тавана, правейки бягството невъзможно.

Онова, което Джак видя около себе си, не можеше да се сравни с нищо — невероятно пространство със сива подобна на замък структура — гигантска стена, покрита с нещо като четвъртити барелефи или стенописи, и широко езеро, пълно с бълбукаща сиво-черна течност.

Но не гледката накара Джак да изтръпне.

А звуците и миризмите.

Стонове и писъци, крясъци на отчаяна агония, отекващи в огромната зала.

И вонята на човешка урина.

— Капитан Уест — каза Яго. — Добре дошъл в царския затвор Ереб. Това е място на болка, лишено от милост, и ще бъде твой дом до края на жалкия ти живот.

Подкараха количката на Джак през гигантската подземна зала.

Краткото пътуване му даде възможност да огледа мястото по-добре.

Отляво, обърнат към залата, се намираше замъкът. Целият от сиво-черен камък, той сякаш беше вграден в северната стена подобно на изсечените сгради на Петра в Йордания.

Беше великолепен.

Имаше заострени кули, извити колони, изваяни балкони и широко стълбище отпред. Наистина невероятното нещо бе, че цялата структура сякаш беше изсечена от един-единствен камък.

Никъде по постройката не се виждаше нито един зид.

Джак се запита как някой би могъл да изсече подобна сложна структура от камък.

Подът на залата също привлече вниманието му, защото не беше твърд.

Почти целият представляваше бълбукаща сиво-черна течност, напомняща на плаващи пясъци. Движещата се повърхност изпускаше пара, която затопляше иначе хладната пещера.

Нисък циментов мост минаваше през езерото, като пресичаше пещерата и минаваше пред замъка. От него се отклоняваха по-малки мостове и изчезваха в тунели, в които влизаха и излизаха постоянни потоци бетонобъркачки, натоварени с някаква тъмносива прах.

Загледан надолу в бълбукащото езеро, Джак внезапно си даде сметка, че е виждал и преди любопитното вещество.

В Долния свят.

Това беше същият димящ конгломерат, който беше изсипан върху заложниците и ги бе удавил, когато техният шампион бе загинал по време на предизвикателството.

Беше го видял и във Венеция, в леговището на ордена на Омега — там монасите го бяха използвали, за да превърнат свой пленник в статуя.

Яго забеляза, че му е просветнало.

— Нарича се течен камък — каза той. — Забележително вещество. Действа също като цимент и в ръцете на опитен майстор може да бъде моделиран във всякакви сложни форми — мостове, колони, замъци, кули, храмове. Когато се нагорещи до подходящата температура, съществува в полутечна форма, което позволява да бъде оформян. Когато се охлади, става съвсем твърд.

Яго се ухили.

— Което ми позволява да го използвам по един особено полезен начин.

Бяха приближили високата стена в края на пещерата и сега Джак видя, че четвъртитите неща по нея не са никакви барелефи или стенописи.

А каменни плочи, във всяка от които имаше човек, чиято задна половина беше вградена във втвърдения течен камък.

Джак преброи шест реда такива плочи, наредени на стената, с по петима или шестима затворници на ред.

Това беше източникът на писъците и стоновете — защото хората в камъка още бяха живи. Не всички крещяха. Някои пъшкаха от болка, други просто бяха провесили глави, а един нещастник дрънкаше нещо неразбираемо, очевидно изгубил разсъдъка си.

Те бяха и виновниците за острата воня на това място. Тъй като не можеха да излязат от индивидуалните си каменни килии, трябваше да уринират върху себе си.

— Това е така наречената Стена на страданието — каза Яго. — Подходящо име.

И докато погледът му се плъзгаше нагоре по стената, Джак го видя — в долния ред, вграден в течния камък, с оголени гърди и разкривено от болка лице.

Хадес.

— Толкова се радвам да се събера със скъпия си брат — каза Яго, като погледна към Хадес. — В царския свят наказанието е ясно и сурово. Това е единственият начин да се гарантира уважение към съществуващия ред.

После махна кожения ремък, покриваш устата на Джак.

Джак впери безпомощно поглед в Хадес.

— Мисля, че си се срещал с моя скъп приятел Владимир Карнов — каза Яго. — Бившият цар на Земята, известен на някои като Хищника.

Джак кимна.

— Чух, че си го убил — каза Яго. — Вярно ли е?

— Да.

Джак пропусна да каже, че беше надупчил Хищника със залп зенитни куршуми почти от упор.

— Ако трябва да сме честни, тогава не си знаел, че е цар — каза Яго. — Хищника беше чудесен човек. Твърд. Силен. Човек с дълбоки убеждения. Липсва ми. Знаеш ли, той обичаше да държи враговете си в цистерни с формалдехид. На малцина им е известно, но вдъхновението за това му дойде при едно посещение тук. Но формалдехидът… ами, не действа по същия начин като течния камък.

Количката на Джак спря пред правоъгълна каменна вана.

Вътре в нея имаше вода.

Двамата стражи го свалиха от количката, разкъсаха ризата му и го сложиха да легне по гръб във водата.

Ръцете му все още бяха вързани зад гърба, а водата достигаше почти до ушите му.

Яго се появи в полезрението му.

Държеше между двата си пръста шипка сиво-черна прах. Приличаше на барут, но много по-фина.

— Това добиваме тук — каза той. — Това е стара и рядка субстанция, срещана само на шест места по света, основната съставка на течния камък. В твърдо състояние визуално и по химически състав лесно може да се сбърка с вулканичните почви като пикрит и ретинит, но е способна на много повече oт тяx. Наричат я каменна прах, сива материя, сив камък и горгонски камък, което е любимото ми название. Благодарение на него древните са издигали колосалните си постройки, от планинския дворец на Хадес до моя замък тук и шестте храма на Голямата машина, която ти възстанови. Позволи ми да ти покажа как действа.

И пусна няколко зрънца от сиво-черния прах във ваната.

Джак моментално почувства реакцията.

Водата около тялото му започна да го притиска и някак да се сгъстява.

Усещането бе ужасяващо и дишането на Джак се ускори.

Той леко завъртя глава и видя, че бистрата вода около тялото му е станала черна и че освен цвета е сменила и състоянието си — от течно в твърдо.

Ставаше по-плътна, по-тежка.

— Съветвам те да не си въртиш прекалено главата, капитане — каза Яго. — Много скоро тя ще остане в положението, в което се намира. Не искам да прекараш остатъка от живота си с пукнат шиен прешлен.

Вече задъхан, Джак бързо обърна лице нагоре и почувства как сиво-черното вещество притиска главата му, краката и гръдния кош.

Ставаше осезаемо по-плътно.

— Реакцията между сивата материя и водата е забележителна — каза Яго. — Учените ми твърдят, че на молекулярно ниво се формира нещо, известно като експоненциална решетка. Нещо като верижна ядрена реакция. Всяка връзка, направена между сивата материя с водната молекула, създава сто други, поради което такова малко количество прах може да втвърди цялата вана. Процесът е свързан и със специалните свойства на водата, като способността и да преминава в твърдо състояние като лед.

Изведнъж Джак чу серия зловещи пукания и за негов ужас натискът внезапно се промени — сиво-черното вещество около него започна да се втвърдява.

Джак стисна зъби от болка.

— Затворниците ми са тук заради различни престъпления — каза Яго. — Някои са откраднали от господарите си. Други са били хванати да кроят заговори. Трети, подобно на брат ми, са се провалили в изпълнението на царските си задължения. Някои са убийци и изнасилвачи. А сред тях си и ти — човекът, който се осмели да се опълчи и на четиримата царе.

Тъмното вещество около Джак вече беше напълно втвърдено.

Яго го гледаше как лежи във ваната, която вече беше тъмносива плоча. Цялата задна половина на тялото на Джак, както и ръцете му, бяха сковани от веществото. Предната му половина и голите му гърди стърчаха от нея.

— Изглежда, че течният камък се е втвърдил, но процесът още не е завършил. Ще се охлади още. И подобно на всичко, което се охлажда, ще се свие и бавно ще започне да те притиска. Първо кожата, като причини разкъсвания на някои места. После — много бавно, в продължение на месеци и години — ще напука костите ти. Черепът ти ще го усети най-напред като постоянен твърд натиск. После ще дойде ред на раменете и краката. Ще получаваш вода и хранителни вещества, колкото да оставаш жив, ако подобно състояние може да се нарече живот. Ако изхвърлиш нещо, ще бъде върху теб. Не се безпокой, ще свикнеш с миризмата. Присъдата в затвора Ереб е присъда на доживотна болка и агония. Вслушай се в писъците на онези около теб. Обожавам този звук. Той ме успокоява. Приспива ме нощем. Скоро и твоите писъци ще се присъединят към техните, капитане. Гласът ти ще се включи в хора на прокълнатите. Спи, ако можеш. Мечтай за спасение, ако искаш. Но знай, че това ще си остане единствено мечта. Никой освен мен не знае къде се намира това място, а стражите ми не могат да го разкрият, защото са родени тук. Не, Джак Уест-младши. Това е мястото, на което ще умреш. Защото за повече от пет хиляди години писана история нито един затворник не е избягал оттук.

След като течният камък се втвърди, плочата на Джак беше вдигната в изправено положение и монтирана на Стената на страданието до тази на Хадес.

От позицията си — вграден в плочата, с ръце зад гърба — Хадес бе наблюдавал цялата зловеща процедура. Щом Джак се озова на стената до него и Яго си тръгна, той заговори.

— Срещаме се отново, капитане.

— Така е.

— Имаш ли някакъв хитър план за измъкване?

— Не. Надявам се обаче приятелите ми да измислят нещо.

— Няма смисъл да се надяваш — рече Хадес. — Всякакъв опит за спасяването ти ще бъде безразсъден. Всеки, който се опита да те измъкне от този затвор, само ще си осигури място на тази стена. Ти преодоля Долния свят, капитане. Но това място е различно. Това не е Долният свят. Това е Адът.

Затворникът oт другата страна на Джак беше изгубилият разсъдък, който непрекъснато дрънкаше нещо.

И не спря нито за момент. Говореше за невинността си и за "гласовете, които ме накараха да го направя". Някои от другите затворници на Стената му завикаха:

— Млъкни, Рубълс!

— Затваряй си шибаната уста, превъртяло копеле!

— Елате и ми я затворете сами, жалки кучи синове — отвърна им безумецът.

После започна да пее.

— Сто бутилки на стената, сто бутилки бира…!

Джак затвори очи и се опита да се изключи.

Долу в недрата на древния затвор човек не можеше да каже дали е ден, или нощ.

Мълчаливите стражи на Яго обаче включваха и изключваха осветлението в пещерата на всеки дванайсет часа, като по този начин имитираха денонощния цикъл.

През последните часове на първия си "ден", докато Рубълс пееше, Джак пак огледа пещерата.

Тя имаше само един вход — широката кръгла дупка в тавана, от която се беше спуснал асансьорът.

Намираше се на деветдесет метра над пода.

Нямаше стълба, която до стига до нея. Беше недостъпна.

Ясно беше защо никой никога не е успял да избяга оттук.

Изведнъж светлините угаснаха.

През първата си нощ в затвора Джак спа на пресекулки. Втвърденият течен камък около него беше безмилостен. Все още го усещаше как стиска тялото му. Първите два пъти, когато се събуди, Рубълс още пееше. За щастие, при третото събуждане безумецът също беше заспал.

„Слава богу“ — помисли си Джак.

Продължи да дреме, докато най-сетне изтощението надделя и той потъна в дълбок сън.

Но после, по някое време през първата нощ, докато всички около него спяха, го събуди ослепителен лъч, насочен в очите му. Джак се осмели да допусне надеждата, че някой е дошъл да го спаси.

Пред плочата му стояха двама мъже, сенки в нощта.

Единият беше Яго.

— Ето го — каза той.

Джак примижа срещу светлината на фенера.

Вторият мъж не помръдна. Взираше се в Джак. Беше горе-долу с телосложението на Яго, което означаваше мускулест, висок и силен.

Гласът му се оказа дълбок и дрезгав.

— Това значи е той — каза мъжът. — Онзи, който причини толкова неприятности. Героят.

— Не е нужно да говориш за мен в трето лице — каза Джак. — Буден съм.

Мъжът се усмихна — снизходително.

— Предвид репутацията ти, капитан Уест, мислех и че ще си… по-внушителен.

— Кой си ти? — попита Джак.

— Просто скромен пазач на фар — отвърна мъжът.

Пристъпи напред и лицето му се оказа на сантиметри от Джак.

Имаше широки лъвски черти и всичко в лицето му беше голямо — големи очи, голям нос, широка уста. Освен това очите му бяха призрачно сиви.

— Приятно ми е да се запознаем, капитане — каза той. — Може и да не го знаеш, но със стореното от теб на Големите игри ти наруши естествения ред на царския свят и даде възможност на онези от нас, които биха искали да издигнат нов цар, който да управлява планетата.

— Кой си ти? — отново попита Джак.

Мъжът с бледосивите очи сякаш се замисли върху въпроса.

После на лицето му цъфна широка лъвска усмивка.

— Аз съм Хардин Ланкастър XII. Лорд и пазител на Стражевата кула на град Атлас, третият от Трисмагите. Онези, които ме познават, ме наричат Сфинкса.

Мъжът обърна глава.

— Колкото и да си интригуващ, капитане, трябва да тръгвам. Имам среща с джентълмена, който плати за залавянето на осиновената ти дъщеря на Рицарите на Златната осмица.

При споменаването на Лили очите на Джак се разшириха. Мъжът с бледите очи сякаш изпита удоволствие от реакцията му.

— Наслаждавай се на остатъка от живота си, Джак Уест-младши, колкото и окаян да е той. И знай, че това се случва на героите.

После фенерчето угасна, стъпките на двамата посетители заглъхнаха в мрака и не след дълго пещерата около Джак отново потъна в тишина.

* * *

ВЪВ ВЪЗДУХА

НАД АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

ЧАСТЕН САМОЛЕТ НА ОРЛАНДО

27 НОЕМВРИ. 18:00

Орландо Комптън-Джоунс лежеше гол с ръце на тила в разкошното голямо легло в спалнята на частния си „Гълфстрийм“ и гледаше как Хлоя Карнарвън, също гола с изключение на червените обувки с високи токове, влиза в банята.

Преди малко се бяха отдали на страстен секс, подпрени на стената.

Орландо обичаше да прави секс с Хлоя. Само на двайсет и пет, тя беше млада и в отлична форма. Тялото и бе стегнато и отзивчиво на всички правилни места. И докато я слушаше как стене от движенията му, той се питаше дали младите мъже знаят как да доставят още по-голямо удоволствие на една жена.

Освен това беше умна…

Компютърът му издаде мелодичен звън. Защитената линия. Линията на монарха.

Той стана, наметна се с халат и чукна клавиатурата.

На екрана се появиха лицата на двама от другите царе, както и на царския тъмничар Яго.

Царете бяха видимо по-млади от Орландо, жребци под четирийсетте.

Благодарение на хаоса в края на Големите игри те бяха заели наскоро троновете си.

Американецът Колдуел беше новият Цар на Морето. Баща му беше посечен при безредиците в края на Игрите.

А китаецът Си беше новият Цар на Небето. Роденият му в Тибет предшественик беше убит в същото меле — без наследник, тъй като двамата му синове бяха участвали и загинали в Игрите. Съгласно изричните му инструкции короната му беше предадена на Си.

На екрана нямаше Цар на Долния свят. След като се беше провалил в дълга си да осигури цар победител в Игрите, Хадес беше лишен от короната си, но засега все още не бяха обявили кой ще е приемникът му.

— Ваши величества — твърдо каза Яго. — За мен е удоволствие да докладвам, че съгласно издадените царски заповеди бегълците Хадес и капитан Джак Уест-младши са задържани.

Орландо се ухили. Чудесна новина. Не искаше Уест да се мотае наоколо и да осуети плановете му да cтигне до трите града.

— И двамата бегълци бяха откарани в затвора Ереб и лично наблюдавах загробването им в Стената на страданието — каза Яго. — Бях там, докато камъкът не се втвърди напълно. Бих искал да благодаря на царете на Морето и Земята, които ми дадоха пълна свобода на достъп в Ню Йорк и Лондон и ми осигуриха ресурсите на полицията и военните. Благодаря ви.

— За нас беше удоволствие — каза Царят на Морето.

— Разбира се — потвърди Орландо.

— Значи е приключено — каза Яго. — Редът е възстановен. Ваши величества, оставам ваш смирен слуга.

Тримата прекъснаха връзката.

Орландо кимна със задоволство.

Хлоя излезе от банята, свали от закачалката тънка сатенена нощница и започна да я навлича върху гъвкавото си тяло.

— Добри новини ли?

— Фантастични новини — отвърна Орландо. — Уест е затворен в Ереб. Пътят пред нас е чист. Щом кацнем, ти ще продължиш към Ра в Южна Америка, без Уест да ти пречи. А аз скоро ще имам Боздугана и ще ида в Атлас.

Тя кимна бавно.

— Скоро ще станеш владетел на света. Както заслужаваш.

Изгледа го… и остави нощницата да се свлече на пода, разкривайки отново прекрасното си тяло.

— Негово величество желае ли награда? — престорено срамежливо попита тя и се пъхна отново в леглото.

— Определено — отвърна Орландо. — Определено.

* * *

ЛОНДОН, АНГЛИЯ

26–28 НОЕМВРИ

Зоуи нахълта в апартамента и тръгна право към Йоланте. Мей още беше тук и се грижеше за пострадалата принцеса.

- Къде е царският затвор? — остро попита Зоуи. — Рицарите хванаха Лили и после се появи онзи кучи син Яго и отмъкна Джак.

Мей пребледня.

- Царският тъмничар е хванал Джак?

— Да. И ако искаме да спасим Лили и Алби, трябва да върнем Джак, при това веднага. Къде е царският затвор, Йоланте?

- Както вече казах, не знам — отвърна Йоланте. — Никой не знае местоположението на Ереб с изключение на самия царски тъмничар.

- Каза, че се предполага, че бил някъде в Средиземноморието. Крит, Малта или дори Троя — отчаяно каза Зоуи. — Можем ли да опитаме някое от тези места? Което и да е?

- Можем — отвърна Йоланте и я погледна с искрено съчувствие. — Но не искам да ви давам напразни надежди. Други са опитвали същото в миналото, но всички са се провалили.

Като оставиха засега настрана задачата да открият ковчега на сър Франсис Дрейк — и враждата между Зоуи и Йоланте, — трите жени прекараха следващите два дни в проследяване на всяко сведение за местоположението на затвора Ереб — от изчитането на цялата история на Крит до проучването на родословията на древни родове, чиито членове са били царски тъмничари, и анализа на голямата обсада на Малта от османците през 1565 година.

Но в крайна сметка не откриха нищо.

Никакво споменаване за местоположението му. Абсолютно никакви следи.

Мястото на прословутия затвор наистина се оказа една oт най-пазените тайни на историята.

След четирийсет и осем часа усилено проучваме Мей въздъхна.

— Зоуи, безнадеждно е. Не можем да го намерим.

— Трябва да го намерим — отвърна Зоуи. — Той би го направил за нас.

Йоланте поклати глава.

— Де да беше толкова лесно. Откриването на изгубени древни неща може да стане, когато имаш информация и конкретни насоки, но не и в този случай. Съжалявам, Зоуи, наистина. Но ако Джак е отведен в Еpеб, със същия успех би могъл и да изчезне от лицето на Земята.

ТАЙНИЯТ ЦАРСКИ СВЯТ II

ЗАМЪКЪТ НА РИЦАРИТЕ

ОСТРОВ ИСКИЯ И ЗАМЪКЪТ АРАГОН

* * *

ЗАМЪКЪТ НА ЗЛАТНАТА ОСМИЦА

ОСТРОВ ИСКИЯ,

БРЕГЪТ НА АМАЛФИ, ИТАЛИЯ

28 НОЕМВРИ, 15:00

На Рицарите от Златната осмица им бяха нужни цели два дни, за да се върнат — с Лили — от Англия в замъка си на западния бряг на Италия.

Можеха да го направят и по-бързо, но в този случай поради ценността на плячката си предпочетоха потайността пред скоростта. Пътуването с подводница беше по-бавно, но пък правеше откриването им изключително трудно.

Например измъкването им от Лондон стана, като изминаха почти цялата Темза под вода.

Бяха използвали осемместна шейна, каквато използваха британските САС и американските тюлени, известна като "мокра" бойна подводница. Рицарите се бяха закачили за нея с водолазните си костюми, като държаха Лили, на която също бяха сложили дихателна маска. Построена от "Локхийд Мартин" и струваща около 80 милиона долара, бойната подводница беше пъргава, бърза, свръхмодерна и изключително безшумна.

При устието на Темза се свързаха с произведена в Русия бърза щурмова подводница клас „Акула“, която ги чакаше в Ламанша. След като рицарите се качиха на нея с Лили, подводницата започна бавното си пътуване обратно до Италия.

Два дни по-късно, на 28 ноември, в разгара на чудесен слънчев следобед, подводницата пристигна при западния бряг на Италия южно от индустриалното пристанище на Неапол, като се промъкваше безшумно под супертанкери и товарни кораби, които разтоварваха стоките си. Могъщият конус на Везувий се извисяваше в далечината, надвиснал над всичко.

Подводницата остана потопена, докато приближаваше високия остров, на който се намираше замъкът Арагон, домът на Златната осмица.

Замъкът е истинско чудо на света. Построен през 474 година, той представлява внушителна крепост, чиито бастиони се спускат на седем неравни нива от върха в северната част на острова до ниския му южен край.

От всички страни там, където укрепеният остров свършва в морето, скалистите му стени са оформени така, че да са почти отвесни и непристъпни. Кораби не могат да достигнат до брега. Евентуалните нападатели няма къде да направят десант.

През Средните векове островът-крепост бил непревземаем. През 21 век, въпреки възможна атака от въздуха, той на практика си оставаше такъв благодарение на няколкото скрити зенитни установки.

Сегашната колосална крепост, възседнала острова, била построена през 1441 година, но е известна като nouvo castello, или Новия замък.

През вековете замъкът бил строен и преустройван, върху стари основи се издигали нови, но за рицарите най-важен си оставаше „старият замък", най-древният от всички, дълбоко в скалите на укрепения остров.

Подводницата навлезе в острова през морска порта, пocтpoенa в северния му край — гигантски покрит с ръжда метален портик, който се спускаше до морската повърхност, но не и под нея, позволявайки на подводницата да влезе невидима в подземния док.

За света като цяло морската порта беше грохнала реликва; ръждивите й пречки бяха покрити през вековете с мръсотия, отварящият механизъм отдавна не работеше.

Това не бе вярно.

Портата си работеше отлично. Просто рицарите я използваха само късно през нощта, когато нямаше кой да гледа. Сега, в разгара на деня, те просто минаха тихомълком под нея в дока.

Лили излезе от подводницата и се озова в тясна и много висока пещера. Монтирани на стените прожектори осветяваха огромното пространство.

Петимата рицари, които я бяха заловили — Джак беше убил двама други, докато осмият и последен беше в Нова Зеландия, където бе убил родителите на Скай Монстър, — бяха посрещнати от осем по-млади мъже в бойна екипировка.

— Скуайъри! — извика Йегер Айнс. — Погрижете се за господарите си. Онези от вас, които са ги изгубили, радвайте се, защото вече сте рицари.

Младите мъже — скуайърите, предположи Лили — забързаха да помогнат на завърналите се.

— Рицари — добави Йегер Айнс. — Нашият работодател току-що е пристигнал и ни очаква горе. — Обърна се към Лили. — И изгаря от нетърпение да те види отново.

„Отново?“

Един скуайър отиде при Йегер Айнс.

— Сър! — И застана мирно.

— Говори, скуайър — каза Айнс.

— Йегер Зекс се върна от Нова Зеландия преди два часа. Той е горе в квартирата си. Каза да ви предам, че много се е забавлявал с убиването на възрастната двойка там.

Йегер се усмихна разбиращо.

— Такъв си е Зекс.

— Освен това ми каза да ви съобщя, че има допълнителния пакет за господаря на Атлас.

Йегер Айнс кимна.

— Ще му предам. Благодаря, скуайър Ахт.

Докато слушаше разговора им, на Лили й призля. Убиецът на родителите на Скай Монстър се забавлявал!

Освен това забеляза системата на наименование. Беше на най-прост немски.

Йегер Айнс означаваше Ловец Едно.

Йегеp Зекс — Ловец Шест.

Йегер Ахт — Ловец Осем.

— Насам. — Йегер Айнс я поведе.

Лили стъпи на каменния кей и се огледа.

Бойната шейна все още беше монтирана за корема на подводницата. До голямата "Акула" на кея беше привързана друга огромна машина — хидропланът "Херкулес", от който бяха избягали във Венеция.

Гигантските му криле бяха сгънати, което му позволяваше да мине през морската порта.

На съседните кейове имаше по-малки превозни средства — "Хъмви", джип и хеликоптер "Москито".

Огромна като небостъргач скала се издигаше от пристанището и чезнеше в мрака високо над пещерата.

Беше абсолютно грамадна, с правоъгълно сечение и висока почти сто метра.

По напълно oтвеснитe й стени имаше старо стълбище, но си личеше, че стъпалата не са били използвани от доста време. Към скалата беше прикрепен модерен товарен асансьор като онези, които могат да се видят по строежите, и Лили беше бутната от похитителите си в него.

Асансьорът запълзя нагоре по скалната стена и се изкачи на върха.

Върхът на кулата беше гол, полиран до блясък и по краищата му нямаше парапет. Докът с подводницата се намираше далече долу.

Когато слезе от асансьора, заобиколена от рицарите, Лили видя голяма осмоъгълна маса, поставена на осмоъгълна платформа, до която се стигаше по осем стъпала.

Широк балкон, изсечен в северната страна, осигуряваше панорамна гледка към Неапол и Везувий, великолепни под лъчите на следобедното слънце.

До осмоъгълната маса и непосредствено до главозамайващата пропаст имаше две средновековни клетки, окачени на Т-образна дървена рамка. Едната беше празна, а в другата…

— Алби! — извика Лили.

Опита се да изтича към него, но рицарите от двете и страни я задържаха.

— Хайде, хайде — каза Йегер Айнс. — Не те доведохме тук, за да сте заедно. Не…

Айнс кимна към платформата от другата страна на пропастта.

На нея стояха двама души и чакаха търпеливо.

— … доведохме те да се събереш с тях.

Лили се загледа през пропастта към мъжете на платформата.

Не беше срещала по-високия от двамата — може би на петдесет, с широко, подобно на лъвско лице и светлосиви очи.

Вторият мъж носеше прозрачна медицинска маска, покриваща долната част на лицето му. Очите му над нея горяха от омраза и ярост.

Той беше по-млад от първия и въпреки маската на лицето му Лили го позна моментално.

Дион Десакс.

Последният път, когато беше видяла Дион, бе по време на хаоса в края на Големите игри.

Дион беше устроил засада на нея, Джак и Плашилото по склоновете на планинския дворец на Хадес и бе насочил пистолет към Джак — и беше застрелян в тила от Алби, който се бе появил в последния момент от другата страна на планинската пътека.

Куршумът беше излязъл през лицето на Дион и той бе паднал. Лили бе сметнала, че е мъртъв, и в бързината да се махнат от онова място определено не си беше направила труда да провери.

— Куршумът мина през бузата ми, Лили — каза Дион през пропастта, сякаш и беше прочел мислите. Гласът му беше завален. Куршумът явно беше отнесъл част от небцето му.

Дион, навремето така красив и богат и говорещ само за това, че е и едното, и другото, сега бе нещото, което презираше най-много — грозен и обезобразен, с уста, която не можеше да говори нормално.

— Куршумът, изстрелян от него. — Дион посочи затворения в клетката Алби. — Баща ти съсипа Игрите, а този — Дион отново посочи обвинително с пръст Алби — съсипа лицето ми! Не си мислиш, че бих оставил подобно безчинство ненаказано, нали?

— Дион, аз…

— Скоро ще ме наричаш другояче, малка кучко — прекъсна я той. — Утре ще проведа конферентен разговор с другите трима царе. И като истински и потвърден наследник на сваления Хадес ще получа короната, титлата и царството на баща си. Тогава ще се обръщаш към мен с ваше величество.

"Дион, корони, царе…"

Умът на Лили още се мъчеше да навакса.

Значи Дион беше платил на Рицарите на Златната осмица да убият Джак. Но бе поискал нея и Алби живи. А сета той беше цар. От всичко това я побиха тръпки.

Но тя нямаше намерение да го покаже.

Обърна се към по-възрастния мъж до Дион.

— Кой сте вие?

Мъжът се усмихна и зловещите му сиви очи проблеснаха.

— Толкова много приличаш на баща си — каза той. — На осиновителя си, искам да кажа. Капитан Уест. И двамата имате такава решимост, такова непокорство. Приятно ми е най-сетне да се запознаем. От години следя прогреса ти. Аз съм сър Хардин Ланкастър, пазител на града Атлас, но можеш да ме наричаш Сфинкса.

— Защо сте тук? — попита Лили.

— Oт дълго време съм нещо като ментор на младия Дион — каза Сфинкса. — Освен това съм — как да се изразя? — неприлично богат и преди официалната си коронация Дион се нуждае от някой, който да доплати услугите на рицарите. Те определено не са евтини, но гарантират резултати.

— Каква беше цената? — чу се да пита Лили, като местеше поглед между Сфинкса, Дион и Йегер Айнс.

— Доплащането е един гръцки остров, който притежавам — каза Сфинкса. — Koгато утре бъде официално обявен за цар на Долния свят, Дион ще прехвърли на рицарите собствеността върху индийските щати Андхра Прадеш, Тамил Наду и Керала.

„Дион. Цар“ — с ужас си помисли Лили. В царския свят очевидно нямаше значение дали новият владетел е безумец с убийствени намерения.

— Мислех си, че баща ми също трябваше да бъде убит — каза тя. — Това не беше ли част от поръчката?

— Оказа се, че баща ти е преследван и от царския тъмничар — отвърна Сфинкса. — За рицарите е абсолютно неподходящо да се конкурират с царски служител, макар че понякога такива неща се случват. Затова се споразумяхме с Яго в Лондон и му предадохме баща ти. Рицарите и царският тъмничар са си сътрудничили по този начин няколко пъти през вековете. Със затварянето на Уест в Ереб и довеждането ти тук рицарите изпълниха поръчката си.

— И какво следва? — попита Лили, като се мъчеше да не трепери. — Защо трябваше да ни залавят живи?

Дион беше онзи, който и отговори.

— Сега животът ми е обречен на постоянна болка, Лили. Болка, причинена от теб и Албърт. Трябваше да бъдете заловени живи, за да ви върна услугата и да ви причиня подобна болка. Физическа за Албърт. И мъчението да гледаш за теб. О, Лили. Онова, което ще направя, сигypнo ще има физически последици за теб. Ще изтезавам Албърт, докато не започне да ме умолява — да ме умолява — да умре, след което ще го убия пред очите ти.

Лили погледна Алби в клетката.

И тогава, за изненада на всички, навсякъде из замъка завиха сирени.

Йегер Ахт дойде при Йегер Айнс.

— Сър. Малък хеликоптер току-що е кацнал аварийно в гората в източната част на острова. Според регистрационния номер машината е наета в Неапол. Изглежда, че някой турист е решил да се забавлява.

Йегер Ахт подаде на шефа си таблет.

На екрана Йегер Айнс видя паднал хеликоптер на долната част на източния склон на острова, почти забит в някакви укрепления. Подпорите му за кацане бяха огънати, но фюзелажът изглеждаше почти непокътнат.

В пилотската седалка имаше самотна фигура с клюмнала глава.

Йегер Айнс впери поглед в екрана. После погледни Сфинкса.

— Уест в Ереб ли е?

— Видях го с очите си там снощи, вграден в камък — отвърна Сфинкса.

Айнс кимна на Ахт и каза:

— Изпрати двама скуайъри.

Двамата скуайъри приближиха предпазливо хеликоптера с готови за стрелба оръжия.

Машината лежеше с носа надолу при разпадащ се тухлен зид в края на източната гора на замъка.

Двамата скуайъри погледнаха отпуснатата фигура в пилотската седалка. Човекът не помръдваше. Все още беше със закопчан колан и със слушалки на главата…

…и изведнъж той оживя, в ръцете му се появиха два пистолета, които стреляха бързо и двамата скуайъри се строполиха с дупки в гърдите.

Пилoтът разкопча предпазния колан и слезе от хеликоптера. Грабна оръжията на мъртвите скуайъри и закрачи към най-близкия вход на многоетажния замък.

— Кой е този? — попита Айнс.

— Сътрудник на Уест — отвърна Ахт.

Йегер Айнс повдигна вежда.

Стоящата наблизо Лили чу думите на Ахт и надеждата и се съживи.

На екрана на Айнс се виждаше мъж, който влизаше в замъка с пистолети в ръце; гледаше свирепо право към охранителната камера.

Матрица от векторни линии покри лицето на мъжа.

— Според лицевото разпознаване името му е Джулиъс Адамсън — каза Йегер Ахт.

Джулиъс Адамсън вървеше бързо през градините и дворовете на замъка Арагон. На лицето му беше замръзнала убийствена физиономия.

Не му отне много време да стигне до дома на Рицарите на Златната осмица.

Беше в стаята, когато Йоланте каза, че централата на рицарите е замъкът Арагон край бреговете на Италия. Бързо проучване му даде и допълнителна информация.

Например историята на замъка Арагон.

Навремето той бил собственост на Католическата църква. С документ от Ватикана от 26 май 1296 година, седем дни след мистериозната смърт на папа Целестин V, собствеността върху замъка била прехвърлена на Militum Sanguine Ischium — Рицарите на кръвта от Иския.

Иския беше остров край брега на Италия, недалеч от Неапол. И наистина, на него имаше замък с името Арагон.

Думите Рицари на кръвта от Иския дадоха връзки с Рицари на Златната осмица, Мерлин и Рицарите на Кръглата маса.

След това всичко беше съвсем ясно. Единствено подготовката — разучаваното на острова, купуването на оръжия от улиците на Рим и намирането на хеликоптер — изискваше малко повече време.

Накрая той нае хеликоптер в Неапол, полетя направо към острова и нарочно разби хеликоптера, за да привлече вниманието на рицарите.

Не му пукаше за разбитата машина.

Не му пукаше за нищо.

Беше дошъл да отмъщава. За смъртта на брат си и семейството му, убити в колата им над Темза преди два дни.

* * *

Йегер Айнс се взираше невярващо в екрана, на който Джулиъс Адамсън крачеше през външните дворове на замъка му.

Вгледа се по-внимателно и забеляза, че Джулиъс държи още нещо освен пистолета в дясната си ръка — смачкан лист.

— Боже мой — изсумтя Йегер Айнс. — Той ни атакува. Невероятно. Йегер Драй и Йегер Фюнф. Убийте го.

Двамата стоящи наблизо рицари грабнаха оръжията си и се отдалечиха тичешком.

Джулиъс стигна до някакъв куполен параклис на третото от шестте каскадни нива на замъка Арагон, стреля в катинара и изрита вратата. Косите следобедни лъчи на Слънцето проникнаха в прашното помещение.

На вътрешната cтeнa на параклиса имаше богато украсен засводен проход, препречен с желязна решетка.

От проучването си Джулиъс знаеше, че това е входът към най-стария замък, който лежеше под многото по-късни.

Огледа великолепния параклис, видя охранителна камера на тавана и преспокойно стреля в нея и я направи на парчета.

След секунди двамата въоръжени рицари, пратени от Йегер Айнс, влязоха в параклиса през таен панел зад олтара.

Изскочиха навън и моментално откриха oгън с автоматите си във всички посоки, като надупчиха стените на малката църква.

Джулиъс го нямаше.

Двамата се намръщиха.

— Здрасти. — Джулиъс излезе иззад дебелата кадифена завеса зад тях и — бам-бам! — ги застреля в главите.

Взе автоматите им, влезе в тайния проход, по който бяха дошли в параклиса, и продължи неумолимо напред.

Озова се в тесен дълъг коридор, осветен от мъждукащи жълти лампи.

Той беше известен като Прохода на молителите, защото бе единственият тунел, водещ към Терасата на молителя. Всички, идващи да наемат рицарите, трябваше да минат по него.

Проходът на молителите беше абсолютно прав и дълъг стотина метра.

По дължината му имаше каменни статуи на отдавна отишли си рицари, които изглеждаха зловещо на слабата светлина.

Джулиъс — с ледена физиономия, мъртвешки поглед, все така стиснал листа в дясната си ръка заедно с пистолета — тръгна по него.

Видя края на тунела и по-широкото добре осветено пространство след него.

Това беше целта му — да стигне до Светая светих на Рицарите на Златната осмица. Мъжете, които щеше да избие.

Крачеше през тунела, загледан кръвнишки в правоъгълника светлина в края му, когато…

Тряс!

Пред него се спусна желязна решетка.

Тряс!

Втора решетка падна зад него.

Изведнъж се оказа в капан.

— Хвърлете оръжията, господин Адамсън — каза глас от невидим високоговорител на тавана.

— Майната ти! — извика Джулиъс. — Ела и ги вземи.

— Както желаете.

Някаква дупка в стената до Джулиъс избълва жълт газ в лицето му и в следващия миг той рухна на каменния под.

Джулиъс се бореше с обгръщащия го мрак, но безполезно. Светът около него притъмня.

Последното, което видя, беше размазана фигура, вървяща бавно по тунела. Ставаше все по-голяма. Накрая клекна пред решетката и поклати тъжно глава.

— Господин Адамсън — каза Йегер Айнс, — верността към брат ви е достойна за възхищение, но вие, приятелю, току-що влязохте в свят на болката.

Нощта беше настъпила, когато Джулиъс се събуди… в средновековна клетка, едва побираща тялото му.

Беше изправен заради металния нашийник на гърлото си, а ръцете му стърчаха през решетките на клетката през две подобни на окови дупки.

Клетката висеше над ужасно дълбока пропаст.

Когато примигна и дойде на себе си, Джулиъс видя Алби, затворен в също такава клетка до него — със същия нашийник и същите окови на ръцете, окачен на същата Т-образна дървена рамка.

Джулиъс затвори очи. С мисията му беше свършено.

— Мамка му — прошепна той.

Лили се взираше с ужас в затворенитe в клетките Джулиъс и Алби.

Намираха се в Залата на Кръглата маса, сърцето на стария замък дълбоко в недрата на острова.

Клетката на Джулиъс висеше на една педя навътре над пропастта. Тази на Алби беше над платформата, над твърда земя — поне засега.

Останалите рицари се бяха наредили около двете клетки и ги гледаха убийствено.

Дион и Сфинкса стояха на няколко крачки зад тях.

Лили видя как един скуайър излиза на платформата, понесъл пурпурна кадифена кутия със златни закопчалки. Беше горе-долу с размерите на дебела книга с твърди корици и скуайърът я носеше много почтително.

— Господин Адамсън. — Йегер Айнс застана пред клетката на Джулиъс. — Знаем защо сте тук. Претърпяхте ужасна загуба със смъртта на брат ви и сте дошли да отмъстите за него.

— Правилно — отвърна Джулиъс.

Йегер Айнс се усмихна едва-едва и вдигна един смачкан лист.

— Държахте това, когато ви обгазихме в тунела. Разпечатка на имейл.

Йегер погледна листа и, застанал до клетката на Джулиъс, зачете със спокоен равен тон:

Зaтвopен в тясната клетка, Джулиъс стисна зъби. Очите му се напълниха със сълзи.

— О, Джулиъс… — изхлипа Лили.

Йегер Айнс смачка листа на топка, хвърли го в пропастта и каза:

— Ще видите брат си много по-скоро, отколкото си мислите.

После се обърна към Лили.

— Господин Адамсън неволно ни даде възможност да демонстрираме какво ще се случи след малко с господин Калвин.

Протегна ръка и скуайърът му подаде кутията от пурпурно кадифе.

Йегер Айнс я отвори и извади от нея странно на вид старо оръжие.

Приличаше на арфа, но много малка и с една-единствена струна — изключително тънка, проблясваща на светлината, подобна на риболовна корда. Не личеше от какъв метал е изработена, но изглеждаше по-остра от най-съвършеното острие, създавано от човешка ръка.

Йегер Айнс хвана закривената дръжка така, че жицата-струна остана да стърчи пред кокалчетата на пръстите му.

И после с шокираща бързина махна небрежно с оръжието пред клетката и ръката на Джулиъс, която стърчеше отпред, полетя в пропастта.

Джулиъс изрева от болка, загледан с ужас в чуканчето, с което завършваше лявата му ръка.

Задиша бързо и тежко.

От чуканчето, все още в желязната окова, рукна кръв.

Лили ахна от ужас.

— Какво, по… — прошепна Алби.

Йегер Айнс не бе упражнил никакъв натиск. Струната на арфата трябва да беше…

— Това е оръжие от друга епоха — каза Йегер Айнс. — Елегантно и в същото време жестоко. Остра като бръснач жица, която може да премине през всякаква органична материя — дърво, кост, човешка плът. Ти уби двама мои рицари, копеле мръсно! Подобно престъпление не може да остане ненаказано!

Замахна отново и другата ръка на Джулиъс също полетя в пропастта — и изведнъж горкият младеж се озова в клетката, държан изправен от железния нашийник, с две отрязани ръце.

Зави от болка. Вените на челото му изпъкнаха.

Йегер Айнс пристъпи към клетката, така че лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго.

Лицето на Джулиъс лъщеше oт пoт.

Физиономията на Йегер беше безстрастна и студена.

— Дадохте най-доброто от себе си, господин Адамсън, но това не беше достатъчно. — Той започна да се обръща.

— Хей — неочаквано изпъшка Джулиъс и го накара да спре.

— Да?

Джулиъс пое тежко дъх и плувнал в пот и пръскайки слюнка, каза:

— Жена му се казваше Ерико…

Йегер Айнс се намръщи.

— Тя беше хирург. Децата им се казваха Кейлъб и Уилоу. И двамата харесваха Лего и Майнкрафт. Момичето обичаше футбол и да се облича като Жената чудо…

Лили захлипа.

Алби стисна зъби.

— Кажи им го, Джулиъс! — извика той, мъчейки се да вдъхне сила на приятеля си.

— Те бяха обикновени и почтени хора — каза Джулиъс, загледан кръвнишки в Йегер Айнс. — А ти си просто един побъркан шибаняк.

Айнс не каза нищо.

Просто се обърна и кимна на един скуайър до стената, който дръпна една ръчка и внезапно клетката на Джулиъс се откачи от рамката, полетя в дълбоката деветдесет метра пропаст и падна с плясък във водата на дъното на пещерата, до подводницата „Акула“.

Джулиъс — с отрязани ръце и в агония — се озова под водата сред буря от мехурчета.

Не беше много дълбоко и секунди по-късно стигна до дъното, където видя пет-шест други клетки като неговите, във всяка от които имаше хора, всичките без ръце, всички отдавна мъртви.

Това беше последното, което видя Джулиъс Адамсън.

Той затвори очи, пое си дъх и напълни дробовете си с вода. И в последния миг, преди всичко да потъне в мрак, намери покой, защото знаеше, че скоро ще бъде със своя брат, когото обичаше.

— Кучи син! — изкрещя Лили на Йегер Айнс. — Всички сте кучи синове!

— Не! — Айнс се обърна и очите му проблеснаха. — Ти направи това! Твоят баща го направи! Вие влязохте в свят, който не разбирате, и плащате за последствията от собственото си невежество! Да не би да си мислиш, че съм просто наемник? Аз и моите рицари много добре знаем, че съдбата на света виси на косъм. Ние сключихме нашите съюзи за времената, които предстоят. Подготвихме се. А вие? Не, защото не разбирате. Но ще разберете.

И подаде оръжието-арфа на Дион.

— Принце…?

Айнс кимна на рицаря до стената. Той завъртя клетката на Алби над пропастта, на същото място, където допреди секунди се беше намирала тази на Джулиъс.

— О, Господи, не… — промълви Лили. — Дион, моля те, ще направя всичко. Моля те, не го наранявай…

— Да не го наранявам ли? — озъби се Дион.

Отиде при Лили и свали маската си.

Лицето му беше отвратително. Ужасно обезобразено. Кожата на дясната буза беше извита по невъзможен начин. Скулата му изглеждаше като стопен восък, а устата му беше отпусната в ъгъла, разкривайки зъбите.

Дион се ухили с отвратителното си лице.

— О, ще го нараня, и още как. Ще го накарам да си плати за това, което ми причини.

И тръгна към клетката на Алби, като лениво поклащаше оръжието.

Лили се помъчи да се отскубне от държащите я рицари.

— Не…!

Дион застана пред Алби, който беше безпомощен в клетката си.

— Здрасти отново, Албърт — каза той. — Лиших се от значителна част от царството си заради теб, така че възнамерявам да се насладя на всяка секунда.

Вдигна оръжието между лицата им.

Тънката струна проблесна.

— На всяка една секунда.

И с бързината на гърмяща змия Дион замахна и Алби изкрещя от болка, а лявата му ръка се отдели от китката и падна в пропастта.

Лили изкрещя, но пазачите й я държаха здраво.

Тя започнала се оглежда трескаво, надявайки се да открие някой, който да спре това.

Погледът й се спря върху Сфинкса — той просто гледаше Дион с хладка пресметливост.

Тя се обърна към Йегер Айнс.

Той сви рамене.

— Сега започваш ли да разбираш?

И тогава, на това ужасно място, докато Алби се взираше с ужас в отрязаната си лява ръка, се случи нещо много шантаво.

Иззвъня телефон.

Мобилен телефон. Телефонът на Сфинкса.

Той се намръщи и вдигна.

— Да? Кога? Добре, тръгваме.

Затвори и погледна Дион и Йегер Айнс.

— Цap Орландо е открил Туле. Изпратил е хора там и в момента пътува към Атлас. Трябва да съм там, преди да е пристигнал. Другият пакет на борда ли е?

— Да — отвърна Йегер Айнс.

За огромна изненада на Лили Сфинкса я хвана здраво за ръката и я дръпна към себе си. Нима тя беше негова награда?

— Да вървим.

Тя започна да се съпротивлява.

— Не…

— Лили! — извика друг глас.

Беше Алби.

— Лили, върви! Моля те… — изпъшка той. — Моля те, върви. Не гледай това. Не искам да го виждаш.

— Хубаво изявление — каза Сфинкса. — Но истината е, че нямаш избор.

Йегер Айнс и двама други рицари помъкнаха Лили към товарния асансьор, водещ надолу до водния хангар.

Тя заедно с Дион, Сфинкса и рицарите влязоха в асансьора. Йегер Айнс затвори плъзгащата се решетка.

— Алби! — извика Лили. — Обичам те!

В клетката, плувнал в пот и с една отрязана ръка, Алби я погледна в очите и викна:

— Винаги съм те обичал, Лили.

И после изчезна от погледа й, когато асансьорът пое надолу покрай скалната кула.

След трийсет секунди асансьорът спря при водния хангар.

Отведоха Лили при четирийсетметрова яхта "Принцес", спряна до „Херкулес“-а. Луксозната моторна яхта беше голяма почти колкото самолета.

Сфинкса имаше двама свои телохранители и рицарите предадоха Лили на тях.

Сфинкса спря на кея и стисна ръката на Йегер Айнс.

— Докато се срещнем отново, Ловец Едно.

— Винаги е било удоволствие да работя с вас, милорд — отвърна Йегер Айнс.

След това Сфинкса стисна ръката на Дион.

— Ти израсна като чудесен млад мъж, Дионис. Ще бъдеш велик цар, по-велик от баща ти. Не се съмнявам в това.

Лицето на Дион грейна.

— Няма да забравя помощта, която ми оказа в момент на нужда.

Сфинкса се поклони.

После се качи на яхтата след Лили, морската порта се отвори и яхтата излезе през нея и изчезна в нощта.

* * *

ЛОНДОН, АНГЛИЯ

28 НОЕМВРИ, 19:00

В Лондон беше вечер.

Докато Зоуи и Йоланте вечеряха, а Скай Монстър дремеше, Мей Мериуедър седеше пред компютър, осветена от сиянието на екрана му, и продължаваше упорито да търси всичко, което би могло да разкрие местоположението на затвора Ереб.

След два дни безплодно търсене настроението в апартамента във Воксхол беше мрачно. Витаеше атмосфера на отчаяние.

И тогава, докато преглеждаше някаква кралска кореспонденция от Португалия, Мей го видя.

Бързо извика другите да дойдат при нея.

— Мисля, че открих нещо. Тоест, засега е просто теория, но…

— Да я чуем — каза Зоуи.

Мей си пое дъх.

— Добре. Царският затвор се нарича Ереб. В древногръцката митология Ереб е регион от Долния свят, най-дълбокото му място, където цари пълен мрак и се твърди, че е дом на смъртта и страданието.

Завъртя компютъра и посочи документа на него — стар пергамент, изписан на португалски.

— Току-що видях тази бележка за прочутия изчезнал крал на Португалия. В него се споменава подобно място. Писмото е адресирано до братовчедка му Изабела, кралицата на Испанска Нидерландия.

— Господи… — промълви Йоланте. — Има и връзка с царския свят…

— Чакайте, нима има изчезнал крал на Португалия? — изненада се Зоуи.

— Да, крал Себастиан I — отвърна Йоланте. — Едно от най-прочутите и странни изчезвания в историята.

— Крал Себастиан изчезнал след Битката на тримата крале в северната част на Мароко през 1578 година — обясни Мей. — Войската му била разбита, но въпреки дългото търсене никой не го открил. Сякаш просто изчезнал от лицето на земята.

— В царските кръгове на тази битка се гледа като на борба между съперници за африканските владения на Царството на Земята — каза Йоланте. — Себастиан се опитал да убие противника си и изгубил. Не е изчезнал. Заради безочливата му постъпка бил пратен в Ереб.

— Себастиан бил много близък с братовчедка си Изабела — каза Мей. — По-късно тя се омъжила за представител на Хабсбургите и станала второстепенна кралица. Като такава натоварила един слуга да разбере какво се е случило със Себастиан. Когато той най-сетне и докладвал, използвал много специфичен и особен език — а, ето го.

Мей увеличи изображението и започна да превежда:

— „В царство на пълен мрак, в компанията на Смъртта и Страданието" — повтори Мей. — Попадала съм на този израз във връзка с Ереб.

— „На петдесет мили източно от големия робски пазар Ал Джазер“ — каза Зоуи. — Къде е Ал Джазер?

— Това е лесно — отвърна Мей. — Град Ал Джазер и днес е известен под същото име, само че произношението се е променило. Ал Джазер е Алжир.

Направиха проверка на собствеността на земята в района източно oт Алжир.

И наистина, там имаше огромна площ частна земя, на която се намираше гигантска открита мина. Според регистрите тя бе собственост на англо-френската минна компания „Брипаризи“.

— Компания, чийто директорски борд се състои от представители на царски семейства — каза Йоланте. — Дами, мисля, че току-що открихме Ереб.

Зоуи се задейства веднага.

Обади се на Стреч и Мечо Пух в Индия и след осем часа се срещна с тях в Малта, в средата на Средиземно море и само на няколкостотин километра от Алжир.

Снабдиха се с оръжия и прегледаха сателитни снимки на крайбрежието седемдесет и пет километра източно oт алжирската столица.

Зоуи увеличи снимката с мината и някакви бетонобъркачки, които сновяха непрекъснато нагоре-надолу по спиралния й път.

Все още беше тъмно, 4:45 сутринта.

— Нямаме нито секунда за губене — каза тя. — Тръгваме веднага.

И тъй, близо три дни след като Джак беше отвлечен в Лондон, под прикритието на мрака, облечени в черни водолазни костюми, с очила за нощно виждане, маскирани лица и автомати МР-7 със заглушители, Зоуи, Стреч и Мечо Пух изпълзяха на пустия бряг на Алжир на няколко километра от мистериозната мина.

Щом стъпиха на сушата, зарязаха водолазната екипировка и изминаха останалия път пеша, насочили се към древния непристъпен затвор, в който се намираше Джак.

Огромният кратер беше притихнал в нощта, но не и замрял.

Автоматизираните му бетонобъркачки не спяха, а продължаваха да се движат в нощта нагоре-надолу по спиралния път и до кея на брега.

Зоуи, Мечо Пух и Стреч се движеха в перфектен синхрон към мината, като се прикриваха един друг.

Охраната беше разположена в два стражеви пункта в срещуположните краища на мината — единият гледаше към морето, а другият към вътрешността.

Охраната така и не видя трите фигури, които скочиха на една бетонобъркачка, която се връщаше празна от кея към мината; така и не ги видя как се покатериха бързо на камиона и се скриха в миксера му.

Камионът продължи надолу по пътя и кръглия навес в средата на кратера.

След десет минути камионът се спусна в пещерата затвор.

Докато се движеше надолу с платформата по спусналите се подпори, Зоуи, Мечо Пух и Стреч надникнаха навън и видяха огромната зала на километър и половина под повърхността.

Видяха многоетажния замък, който стърчеше от скалата и доминираше над всичко. После видяха моста над езерото течен камък, водещ към Стената на страданието.

— Мили боже — промълви Зоуи и потръпна, докато гледаше ужасната Стена.

— Ето там — шепнешком каза Стреч и посочи. — Най-долният ред. В средата.

С очилата за нощно виждане Зоуи проследи накъде сочи Стреч и го видя, наполовина потънал в каменна плоча, със затворени очи, спящ.

Джак.

Шест облечени в черно фигури стояха в мълчалив кръг в центъра на пещерата и очакваха платформата с камиона. Малкото предупредителни лампи по ръба на платформата светеха слабо, хвърляйки дълги сенки в пещерата.

Асансьорът спря…

…и Зоуи, Стреч и Мечо Пух изскочиха от бетонобъркачката и откриха огън със заглушените си оръжия, като повалиха и шестимата за миг.

Тримата спасители скочиха от камиона и се втурнаха по моста към Стената на страданието.

Зоуи стигна първа до Джак и докосна нежно челото му.

— Джак — прошепна тя. — Аз съм.

Очите на Джак се отвориха уморено, а после се разшириха от внезапната надежда.

— Зоуи!

— Ш-ш-ш. Трябва да те свалим оттук — изсъска тя.

Безумецът Рубълс до Джак се събуди.

— Я, здрасти…

Стреч му запуши устата с длан.

Зоуи огледа плочата от течен камък на Джак и се намръщи.

— Не очаквах това. По дяволите. Как да те извадим от камъка?

— Трябва да го нагреете много внимателно — обади се далечен глас от тъмния замък, надвиснал над пещеpaтa.

Зоуи, Стреч и Пух се обърнаха…

…и всички светлини в мината, както на повърхността, така и долу, се включиха едновременно.

Заслепени, те свалиха очилата за нощно виждане… и видяха Яго, застанал на главния балкон на подземния си замък, заобиколен от двайсет въоръжени стражи, насочили оръжията си към тримата неканени гости.

Яго се усмихна.

— Но не е нужно да се безпокоите за това. Скоро ще правите компания на капитан Уест в страданията му. Хвърлете оръжията. Глупавата ви спасителна акция приключи.

Зоуи, Стреч и Мечо Пух пуснаха оръжията си.

— О, сега загазихте, сериозно загазихте — каза Рубълс. — Беда, беда, беда.

С двама охранители от двете му страни Яго спокойно слезе по стълбите, мина по моста и застана пред тримата спасители и Джак.

Другите му хора — общо осемнайсет — заеха позиции на моста, като блокираха пътя за бягство.

Зоуи въздъхна.

Бяха прецакани.

Яго спря пред нея.

— Госпожа Кисейн, предполагам? Зоуи Кисейн, съпругата на капитан Уест? Наистина сте вярна на мъжа си.

Изсумтя насмешливо.

— Засякохме ви с подводните си термални камери, докато бяхте на километър и половина от брега. И от чисто любопитство ви гледахме как ще изминете пътя дотук. Трябва да призная, че всъщност ми направихте услуга. Беше ми много полезно да видя метода ви за проникване. Вече знам какви предпазни мерки трябва да взема за в бъдеще. Разбира се, охранителите по периметъра, които не забелязваха промъкването ви, ще бъдат застреляни.

Яго се обърна към Джак.

— О, капитане. Казах ти. Никой не се измъква от това място. Надяваше се да бъдеш спасен от приятелите си, но изглежда, че сега официално оставаш без такива.

Точно в момента, в който Яго произнасяше това, самотен самолет летеше високо над северния бряг на Алжир.

Произведен в Русия изтребител-бомбардировач "Сухой Су-37" с възможност за завиване, но не беше собственост на руснак.

Нито на някой приятел на Джак.

Благодарение на поглъщащия радиовълните черен материал, с който беше покрит, той бе невидим за радарите.

Докато летеше над брега, самолетът изстреля малка ракета, която се понесе в нощта.

После черният самолет набра скорост в мъгливото обсипано със звезди небе и се обърна нагоре, докато не застана почти вертикално.

Едва тогава една мъничка фигура скочи от бомбения му отсек.

Беше облечена изцяло в черно — черен шлем, черни дрехи, черни ръкавици и черна жилетка с необичайни инструменти и устройства, както и кислородна маска и парашут. Освен това на гърдите си имаше някакъв къс тубус.

И още нещо — този мъж и Джак Уест никога не се бяха срещали.

Благодарение на почти вертикалния курс на самолета фигурата полетя право надолу, без странично движение. Това беше важно.

Мъжът в черно се понесе към земята с изпънато като копие тяло, с краката напред, достигайки пределна скорост, а целта му…

…беше откритата мина на Яго и по-точно ръждивият навес в средата й.

Докато мъжът в черно летеше като куршум към мината, тя беше ударена от ракетата, изстреляна секунди по-рано от самолета.

Ракетата улучи металния навес с асансьора и го пръсна на парчета. Стените и покривът на навеса се разлетяха, разкривайки широкия кръгъл отвор на дълбоката километър и половина шахта.

След секунди мъжът в черно, който вече падаше със скорост почти двеста километра в час, напълно отвесно влетя право в шахтата и истинската спасителна мисия започна.

Долу в пещерата Яго усети разтърсването от експлозията на повърхността и викна:

— Какво беше това, по дяволите?

Мъжът в черно летеше с убийствена скорост през шахтата, чиито стени профучаваха размазани покрай него.

На сто метра от дъното той активира парашута си и той разцъфна в широката цилиндрична шахта и спря падането му.

Мъжът продължи да се спуска, все още доста бързо, като в същото време освободи четири малки предмета, закрепени за жилетката му.

Яго се оглеждаше изнервено. Може би за първи път през живота си се чувстваше некомфортно на това място.

Хората му на мостовете вдигнаха оръжия.

Цареше пълна тишина.

И тогава, най-неочаквано, от дупката в тавана полетяха четири малки предмета.

С метално дрънчене те паднаха на платформата на асансьора, спряна на нивото на пещерата с камиона на нея.

Гранати.

Които се взривиха.

Безброй бели конфети изригнаха от гранатите и изпълниха пещерата като реещ се сняг.

Полепнаха по униформите на хората на Яго и влязоха в цевите на оръжията им.

Зоуи беше напълно ошашавена.

Тя погледна към Стреч.

— Чаф^[4] гранати?

Секунда по-късно мъжът в черно се появи от кръглата дупка в тавана на пещерата, увиснал под парашута си…

…с късия тубус, който вече беше на рамото му.

Гранатомет „Предатор“.

Охранителите откриха огън по него — но след първия изстрел автоматите им засякоха, задръстени от изрезките.

Все още с кислородна маска на лицето, мъжът в черно моментално прецени ситуацията. Видя Яго и двамата му хора при Зоуи, Стреч и Мечо Пух пред Стената на страданието. И осемнайсетте дpyги на моста.

Не се поколеба.

Стреля по охранителите на моста.

Реактивният снаряд полетя и се взриви в средата на групата; мъжете се разхвърчаха и паднаха в езерото.

Докато пушекът се надигаше и охранителите цопваха с глухи плясъци в течния камък, мъжът в черно се приземи на платформата на асансьора и с плашеща скорост се освободи от парашута, измъкна две автоматично зареждащи се пушки „Ремингтън 870“ от кобурите на бедрата си — чиито цеви, разбира се, бяха предпазени от изрезките — и се втурна през моста към Стената на страданието.

Джак гледаше мъжа с мълчаливо изумление. Той използваше пушките сякаш бяха пистолети, по една във всяка ръка, зареждащият им механизъм му позволяваше да стреля непрекъснато в движение — бам-бам-бам-бам-бам!

До Джак Рубълс започна да крещи от радост:

— Иии-ху! Да! Надупчи ги! Надупчи ги! Да!

Баражът беше абсолютно съсипващ. Мъжът в черно беше същински човек-армия.

Двамата мъже, пазещи Зоуи и хората и, бяха надупчени и паднаха с пръснати гръдни кошове.

Други двама, които не бяха паднали в езерото течен камък, бяха улучени в главите.

Яго извади пистолет, но мъжът в черно стреля и превърна ръката му в пихтия. Яго се завъртя като пумпал и падна, притиснал остатъците от ръката си с другата.

И изведнъж мъжът в черно се озова пред Зоуи, Стреч, Мечо Пух и Джак.

Беше висок над метър и осемдесет и пет и в изключително добра форма. Джак видя, че по жилетката му са закрепени любопитни неща — белезници, ножове, клещи, въже, алпинистки котки, две дихателни маски и — това го накара да погледне отново — горелка.

Мъжът в черно смъкна кислородната си маска и се видя обрулено лице, небръснато и със сурови черти. Беше с тъмна коса и очи, в които проблясваше дяволита интелигентност.

И това не беше единственото особено нещо около очите му.

Те бяха покрити с предпазни очила с черни рамки и жълти стъкла.

— Джак Уест? — каза мъжът в черно. — Аз съм капитан Алойзиъс Найт^[5], приятел на Плашилото. Той ви видя по телевизията в Лондон и ме прати да ви спася.

Изваждането на Джак от каменната плоча отне известно време.

Яго имаше нагряващо устройство наблизо в случай че някой затворник е умрял или трябва да бъде свален поради някаква причина от Стената на страданието.

Най-общо то представляваше нажежени до червено нагряващи елементи, които се спускаха в сивата плоча и постепенно връщаха втвърдения камък в течно състояние.

Плочата на Джак беше поставена върху него и бавно, много бавно твърдият камък около тялото му започна отново да се превръща в лепкава течност, освобождавайки го от сковаващата си хватка.

Докато чакаха, Алойзиъс Найт стоеше над Джак и оглеждаше пещерата — Стената на страданието, замъка, цялото невероятно място.

— Плашилото ми каза да се подготвя за някаква смахната древна дивотия — каза той. — Но това е повече от дивотия.

— И още как — отвърна Зоуи.

— Виждал съм и по-шантави неща. — Найт сви рамене. — Няма да повярвате какво може да се намери в най-тъмните кътчета на Сибир.

Камъкът около Джак вече беше изцяло втечнен.

Стреч и Мечо Пух го издърпаха със силно жвакане от гъстата субстанция, срязаха кожените ремъци на ръцете му и избърсаха остатъците от сивото вещество по кожата му.

Първата работа на Джак беше да прегърне Зоуи.

— Благодаря, че дойде за мен.

— Не беше кой знае каква спасителна мисия — отвърна тя.

— Важно е желанието. Да проникнеш в древен затвор, oт който няма измъкване? Намериш ли момиче, готово на такова нещо, задължително трябва да се ожениш за него.

— Което и направи — рече Зоуи.

Джак я целуна, след което се обърна към Стреч и Мечо Пух.

— Момчета, изкарайте и Хадес. Ще ни е нужен.

След като те се заеха със задачата, той се обърна към Алойзиъс Найт.

— Сериозно съм ви задължен, капитан Найт.

— Наричай ме Алойзиъс. — Произнесе го като ало-ишъс.

— Та кой си ти всъщност? — попита Джак.

— Ловец на глави. Навремето бях в специалните части. Участвах в една мисия с Плашилото. Спасих му задника. Имам пилот, който в момента кръжи над нас. Казва се Руфъс. После ще се запознаете.

Найт не спомена, че когато е бил в Делта Форс, е бил натопен от правителството и е попаднал в списъка на най-търсените от Министерството на отбраната. Това го беше накарало да мине в нелегалност и да стане един от най-добрите ловци на глави на света, макар и с цена за собствената си глава. Студен, корав и ироничен, той беше най-близкото нещо до човек-армия, което можеше да се намери.

— Е, благодаря — каза Джак. — Както казах, задължен съм ти и не съм сигурен как ще успея да ти се отплатя.

— Забрави. Аз съм задължен на Плашилото — отвърна Нaйт. — Той ми показа какво е истинската лоялност и ми напомни кой съм. Така че да приемем, че сме квит. А сега, ако нямате нищо против, какво ще кажете да извадим приятелчето ви от плочата му и да се пръждосваме от това шантаво място?

Хадес беше изваден от плочата си по същия начин като Джак — бавно и внимателно.

— Как ме намери? — обърна се Джак към Найт, докато чакаха.

— Плашилото ми препрати съобщението ти за някакви ловци на глави, известни като Рицарите на Златната осмица. Бях чул това име преди няколко години. Бях на мисия тогава. Чух го на радиочестота, която би трябвало да е сигурна. Намесиха се и отвлякоха един богат швейцарски банкер от Женева, който отмъкнал пари от някакви европейски кралски фамилии. Никой повече не го видя и не съм чувал друго за въпросните рицари. Но преди те да отвлекат банкера, успях да го поръся с джипиес майкродотс, така че видях къде го завлякоха. Първо на някакъв италиански остров, после тук, на брега на Алжир. И си остана тук. С Руфъс си направихме въздушна разходка и видяхме кратера на мината. Видяхме също, че според чиповете банкерът е на километър и половина под повърхността. Зарязах го. В моя бизнес човек трябва да знае кога да приеме загубите. Както и да е, след онази гадост в Лондон преди два дни, дето я предаваха на живо по телевизията, Плашилото ми се обади и каза, че ти си негов приятел и си замесен в това. Каза, че си свестен тип. Помоли ме да те намеря и да помогна. Спомних си за рицарите и веднага се сетих за това място. Долетях тук и хакнах един руски шпионски спътник, следящ африканския бряг. Гледах цял ден за движение в района. — Той кимна към Зоуи. — И посред нощ засякох три топлинни следи да се промъкват от брега — нея и двете и приятелчета. Гледах ги как идват тук и се спускат с асансьора. Изчаках да видя дали ще излязат с теб, но после засякох разговор по радиостанцията между охранителнитe постове, че спасителите ти били заловени. И тъй като асансьорът беше долу и шахтата беше отворена, реших, че е време да се включа в забавата.

Джак кимна.

— Радвам се, че го направи.

— Всички се радваме — обади се Мечо Пух.

— И каква е цялата тази работа? — попита Алойзиъс.

— Имаме много работа — каза Джак. — Трябва да намерим три изгубени града и три легендарни оръжия, иначе всички на планетата ще умрат. Но преди това трябва да измъкна дъщеря си и едно свястно момче, казва се Алби, от базата на въпросните рицари.

— Още една база? — Найт повдигна вежда. — Знаеш ли, обикновено имам принцип да прониквам в една твърдина през ден. Една. Така че по-добре да си заслужава.

Докато Мечо Пух и Стреч продължаваха да работят по плочата на Хадес, Джак запозна накратко Алойзиъс с царския свят — четирите царства, премеждията с Плашилото по време на Големите игри и затвора, в който се намираха в момента.

— Зад истинския свят се крие друг, в сянка — каза той. — Свят на невероятно богатство и влияние, със своя собствена история, аристокрация и правила. От време на време обаче той се меси в нашия свят.

Най-накрая извадиха Хадес от плочата му. Беше изтощен от глад, но иначе добре. Пух и Стреч му дадоха вода, почистиха го и го облякоха в дрехи на Яго, които взеха от замъка.

— И защо са те затворили тук и са отвлекли дъщеря ти? — попита Найт.

— В края на Големите игри направих нещо, което разкъса света им на парчета — отвърна Джак. — Трябваше да се сетя за старата поговорка, че няма добро, което да остане ненаказано.

— Точно затова избягвам добрите постъпки — кисело рече Найт. — Значи Рицарите на Златната осмица държат дъщеря ти и приятеля и?

— Да. Те са много силен противник. Наемни войници, служещи на царските фамилии и съществуващи изцяло извън закона — каза Джак. — Предполагам, че онзи швейцарски банкер е сгазил лука и рицарите са били пратени да се погрижат за него. Предали са го на царския тъмничар и е бил доведен тук. Както казах, от време на време царските фамилии се месят в нашия свят. Именно те разпердушиниха Ню Йорк, Венеция и Лондон, докато се опитваха да ме убият и да отвлекат дъщеря ми.

Алойзиъс се замисли над чутото. Накрая каза:

— Значи задниците, които държат дъщеря ти, са виновни за Лондон? И те са направили онази гадост със семейството във вана, автобуса, хеликоптерите и танка?

— Да.

— И къде е базата им?

— В Италия.

— Имам един въпрос — каза Найт.

— Давай.

— За него е. — Найт кимна към Хадес.

Зададе въпроса си и Хадес му отговори.

— Тогава да действаме — каза Черния рицар. — Само че се налага да направим едно спиране по пътя.

Прибраха вещите на Джак от замъка на Яго — пожарникарската каска, телефона и оръжията му.

— Джак — каза Зоуи. — Ами затворниците? Няма ли да ги освободим?

— Прекрасната дама е права — побърза да се обади Рубълс от плочата си. — Прекрасна дама. Умна дама. Мила дама.

Джак погледна Рубълс и всички други окаяни затворници, вградени в Стената. После се обърна към Хадес.

— Не знаем какви престъпления са извършили, за да се озоват тук. Можем да освободим убийци или нещо по-лошо.

Хадес кимна.

— По-лошо. Например господин Рубълс е прословут случай. Той беше иконом на дребна кралска фамилия в Люксембург. Докато главата на фамилията отсъстваше, Рубълс убил и изял жената на господаря си, двете му малки деца и кучето.

— Изял ги? — Джак зяпна с ужас Рубълс.

Затворникът сведе свенливо очи.

— Най-много ми хареса месото на децата. Много крехко.

Джак поклати глава.

— Да тръгваме.

Тръгнаха, но преди това направиха още нещо.

Един последен акт, свързан със Стената на страданието. Оставиха на заеманото от Джак място друг, поставен в плоча течен камък.

Яго.

Вграден в ужасното вещество и монтиран на стената.

Джак застана пред тъмничаря, който беше прикован и бесен.

— Надявам се новият изглед към царството ти да ти харесва.

После се обърна и се отдалечи, стъпките му отекваха в огромната пещера.

Рубълс задрънка до Яго.

— Виж ти, виж ти. Каква чест, огромна чест. Самият Робски цар до мен, лично до мен…

Яго зави протестиращо, когато Джак и останалите си тръгнаха и изгасиха лампите, като оставиха него, Рубълс и Стената на страданието в пълен мрак.

* * *

ЗАМЪКЪТ НА ЗЛАТНАТА ОСМИЦА

ОСТРОВ ИСКИЯ, БРЕГЪТ НА АМАЛФИ,

ИТАЛИЯ

29 НОЕМВРИ, 19:30

След като Сфинкса напусна замъка Арагон с Лили, Дион и рицарите се оттеглиха. Но преди това Дион застана пред клетката на Алби, сграбчи кървящата му китка и я обгори със запалка за пури. Алби изрева от болка.

Дион се усмихна.

— Хайде, стига. Не бива да те оставяме да ти изтече кръвта, преди да е започнало истинското забавление. Ще продължим ободряващия разговор утре вечерта.

После остави Алби отпуснат, задъхан и плувнал в пот, облегнат на решетките на увисналата над пропастта клетка.

Алби прекара дълга изпълнена с болки безсънна нощ, притиснал китка в тениската си. Дясната му ръка още стърчеше през дупката, изпълняваща ролята на окова.

На следващата сутрин Дион и рицарите отидоха на континента и останаха там почти целия ден. Говореха си за коронацията на Дион.

Няколко скуайъри бяха оставени да пазят Алби и замъка. От време на време някой от тях идваше и тикваше мокра гъба в устата му. Алби изсмукваше всяка капка вода, която успяваше.

Освен това чу скуайърите да споменават празнично пиршество в близкия Неапол, на което щели да бъдат рицарите и Дион — с красиви моделки, които да им пълнят чашите и "да се грижат за нуждите им".

Привечер Дион и рицарите се върнаха в замъка с катер. Рицарите не бяха от хората, които се напиват и безчинстват. Йегер Айнс не би позволил подобно нещо. Дион обаче леко плетеше крака.

Морската порта се затвори и Айнс се обърна към Дион.

— Ще се върнем ли горе, ваше величество?

Нарочно наблегна на титлата. Обръщения като "ваше височество" се използваха за по-нископоставени членове на царските фамилии — принцове, принцеси и царици, които са получили короните чрез брак. „Ваше величество“ беше запазено единствено за царете.

Коронацията беше извършена в утвърдено и много старо царско имение на континента. Тримата други владетели — Орландо и Царете на Морето и Небето — участваха чрез видеовръзка, тъй като церемонията можеше да се изпълни единствено в тяхно присъствие.

Дион вече бе официално Цар на Долния свят.

— Предполагам, че изгаряте от желание да се видите отново с господин Калвин — каза Йегер Айнс.

Дион плесна с ръце.

— Абсолютно.

Слушалката на Йегер Айнс се включи.

— Да? — каза той в микрофона си.

— Сър, радарният контрол е. Току-що засякохме приближаващ въздушен сигнал. Вертикален. Приближава бързо. — Радарният контрол беше високотехнологичен комуникационен и команден център, разположен на самия връх на острова, и на него винаги имаше двама старши скуайъри.

— Каква е сигнатурата? — попита Йегер Айнс.

— Там е работата, че не е самолет или човек — отвърна скуайърът. — Прилича на… момент. Скоростта му намалява. Добре. Парашут. Да, определено е парашут. Но не е парашутист. Изглежда, че ще ни пропусне и ще падне северно от острова.

— Северно… Елате с мен — нареди Йегер Айнс на двама рицари и се обърна към Дион. — Ваше величество. По-безопасно е да останете тук.

Айнс скочи с рицарите в товарния асансьор и потегли нагоре по скалната кула.

Стигнаха Залата на Кръглата маса и се втурнаха към широкия балкон, изсечен в северния склон на острова.

Алби ги гледаше, все така затворен в малката си клетка.

Светлините на сушата примигваха в далечината. Вдясно Йегер Айнс виждаше обичайните очертания на супертанкери и товарни кораби, влизащи и излизащи от натовареното пристанище на Неапол.

Погледна нагоре.

И го видя.

Парашут — високо в небето, преминаващ на фона на звездите, спускащ се надолу.

Дежурният на радара беше прав — висящото на въжетата нещо не беше парашутист. Ако беше, щяха да го застрелят още щом го бяха засекли.

— Какво, по дяволите…! — обади се рицарят до Айнс.

Докато парашутът се спускаше пред балкона, Йегер Айнс примигна, за да се увери, че не му се привижда.

От парашута висеше танк. Истински боен танк.

Върху него имаше гpyбo изписани думи, осветени от внимателно насочен фенер, закрепен за танка:

Танкът се спусна покрай балкона, цопна в морето и потъна.

— Пропусна — каза Йегер Ахт.

Йегер Айнс продължаваше да се пули с увиснало чене.

— Целта не е била да ни удари — каза той. — А да ни изпрати послание.

Защото това не беше просто някакъв стар танк.

А неговият танк.

Танкът "Чалънджър 2", който беше използвал в Лондон, за да накара Джак Уест да излезе на открито.

И докато му просветваше всичко това, внезапна експлозия разтърси целия ocтpoв и светът на Йегер Айнс полудя.

Айнс рязко се завъртя. Замъкът около него се тресеше.

— Какво беше това?

— Иисусе Христе! — възкликна дежурният в ухото му. — Един супертанкер току-що заседна на южния бряг на острова!

От мястото си на по-високата северна страна на острова Йегер Айнс не беше в състояние да го види, но ако можеше, щеше да остане зашеметен от гледката.

Гигантски супертанкер, доскоро напускащ Неапол като част от дълга върволица бавно движещи се кораби, внезапно беше завил и без изобщо да забавя ход, се бе блъснал в южната крепостна стена на Иския.

Супертанкерът — с размери, сравними с тези на острова — се заби в отвесната стена от южната страна. Разлетяха се камъни и тухли. Носът на кораба излезе напълно от водата и легна върху стената.

— Покажи ми го — заповяда Йегер Айнс, който изведнъж беше изтрезнял напълно.

Големият телевизор на стената оживя и показа картини от охранителните камери по острова. И Айнс с шок го видя на главния екран.

Шибан супертанкер, кацнал върху южната страна на острова.

— Какво става? — попита Йегер Ахт.

И тогава втори супертанкер се появи от нощта, понесе се към oтвеcнaтa скала под наблюдателния балкон на Йегер Айнс…

…и се заби право в морскатa пopтa под него.

Замъкът отново се разтресе.

Останалите рицари надникнаха през ръба на скалната кула и видяха носа на втория супертанкер вътре във водния хангар в основата й.

Освен сюрреалистичната гледка на танк, спускаш се покрай главната им зала, сега имаха супертанкери, забити в двата края на островната им крепост.

— Господа — каза Йегер Айнс. — Въоръжете се. Колкото и невероятно да звучи, атакуват ни.

Долу във водния хангар Дион видя отблизо как вторият супертанкер помита морската порта.

Огромният нос на кораба отнесе решетката и се озова вътре, избутвайки с лекота „Херкулес“-а.

На Дион нямаше нужда да му казват какво се случва.

Островът беше под атака.

„Пръждосвай се оттук“.

Дион скочи в една надуваема лодка, форсира мотора и изхвърча от хангара в нощта.

Горе в Залата на Кръглата маса на Йегер Айнс му се виеше свят.

Това просто не можеше да се случва.

Никой през цялата история — нито принц, нито херцог, нито дори цар — не беше проявявал такова безразсъдство, че да предприеме щурм срещу Замъка на Златната осмица, независимо кого държаха рицарите в ръцете си.

— Кой може да е достатъчно луд, за да направи това? — попита на глас той.

В същия момент две фигури се спуснаха от нощното небе с криле от въглеродни нишки, кацнаха на ръба на балкона и щом краката им стъпиха на полирания под, се освободиха от крилете си.

Първият беше облечен в миньорска ватенка и носеше каска на нюйоркски пожарникар. В ръцете си стискаше два автомата МР-7.

Джак Уест-младши.

Йегер Айнс се смая. Та нали Уест бе пратен в Ереб, откъдето никой не можеше да се измъкне.

Не познаваше втория мъж, но се беше сблъсквал с достатъчно опасни типове, за да разбере от един поглед, че е по-смъртоносен и от Уест.

Вторият мъж беше облечен изцяло в черно, включително с черна хокейна каска, която направо крещеше за специални части, и носеше очила с жълти стъкла. На рамото си държеше гранатомет "Предатор".

Без изобщо да се бави, той изстреля снаряд в Залата на Кръглата маса.

Джак Уест беше довел свой рицар, за да се разправи с Рицарите на Златната осмица.

Черен рицар.

Един от рицарите на Златната осмица експлодира.

В един момент беше там, а в следващия го нямаше, улучен от реактивния снаряд и буквално изпарен.

Алойзиъс захвърли гранатомета, извади двете си късоцевни пушки от кобурите и откри безмилостно огън, докато крачеше напред.

Застреля втори рицар, който полетя през ръба на кулата. Преди щеше да падне във водата, но сега улучи с ужасно тупване носа на супертанкера, който стърчеше в хангара долу.

Джак вървеше до Алойзиъс, като не преставаше да стреля с автоматите си. Трима скуайъри паднаха, покосени от градушката куршуми.

Зяпнал невярващо, Йегер Айнс изкрещя на намиращия се най-близо до Алби рицар:

— Пусни момчето!

Онзи се подчини и дръпна ръчката, която освобождаваше клетката от рамката…

…и Алби полетя надолу.

Джак ахна, когато видя как младежът изчезва от погледа му.

Клетката полетя надолу покрай отвесната стена на скалната кула и падна във водата.

Остана за момент на повърхността, след което — с Алби в нея, чиято здрава ръка продължаваше да е окована — потъна.

Втората заповед на Йегер Айнс беше към Йегер Ахт.

— Оръдието!

Ахт се метна към една врата до Кръглата маса и я отвори. Видя се дългоцевна противовъздушна кула със стол за стрелеца зад нея. Ахт седна и завъртя огромното оръжие към Алойзиъс.

Йeгep Айнс се ухили. Ето защо никой никога не се осмеляваше да атакува Замъка на Златната осмица.

Очертан на фона на наблюдателния прозорец, Алойзиъс видя как оръдието се завърта към него, но продължи да стреля в друга посока.

Йегер Ахт завъртя оръдието…

…и тогава един страховит силует увисна пред прозореца…

…силует на изтребител-бомбардировач „Су-37“, насочил своите оръжия към залата.

Това беше самолетът на Алойзиъс Найт "Черният гарван", управляван от верния му пилот Руфъс.

Оръдията му забълваха огнени езици. Порой трасиращи куршуми профучаха покрай Джак и Алойзиъс, насочени право към Йегер Ахт.

Ахт и оръдието му буквално се разлетяха на парчета.

Щом видя самолета и невероятната му огнева мощ, Йегер Айнс се втурна към ръба на скалната кула.

— Рицари! Скуайъри! План за изтегляне Делта!

Изгледа кръвнишки Джак.

— Дойде за дъщеря си и за момчето! Нея вече я няма, а той е мъртъв. Провали се, капитане! Провали се!

После Айнс просто стъпи във въздуха и полетя деветдесет метра надолу, преди да падне с краката напред във водата.

Появи се на повърхността в основата на кулата и се качи в подводницата "Акула", привързана на дока.

Хангарът имаше вид, сякаш е бил подложен на бомбардировки — навсякъде се търкаляха парчета от морската порта, а супертанкерът беше изблъскал "Херкулес"-а в подводницата.

Освен това блокираше изхода.

Айнс последва план Делта, разработен в случай че евентуална атака блокира морската порта.

Забърза в торпедния отсек на подводницата, зареди три торпеда и изстреля едното.

То улучи от упор супертанкера и се взриви.

Предната част на гигантския кораб експлодира зрелищно.

Супертанкерът залитна назад като фраснат в лицето боксьор и по дължината му разцъфнаха огнени топки. Разнесе се дълбок метален стон.

Взривът напълно го изхвърли от водната порта и изведнъж изходът се оказа чист.

Тогава Айнс изстреля другите две торпеда.

Те се понесоха през изхода в морето, а таймерите им отброяваха времето.

Айнс побърза да се качи гope, където го чакаха оцелелите рицари и скуайъри. Те спуснаха подводната бойна шейна и я насочиха към изхода.

А след като оцелелите напуснаха острова в нощта, двете торпеда направиха завой и се насочиха обратно към замъка Арагон.

Това беше последната част от план Делта — унищожаване на острова и атакуващите го.

Когато удареха основата на скалата, заредените с мощния експлозив SDX торпеда щяха да разрушат цялата северна част на острова с новия и стария замък, както и Залата на Кръглата маса.

Докато двете торпеда се носеха към Иския, набирайки скорост, пред тях внезапно паднаха две примамки, пуснати от увисналия във въздуха самолет.

Торпедата се забиха в тях и се взривиха на сто метра от брега, като вдигнаха във въздуха два огромни, но безобидни гейзера вода…

…и Замъкът на Златната осмица остана непокътнат и в ръцете на Алойзиъс Найт и Джак Уест-младши.

Само след минути Зоуи, Хадес и Скай Монстър пристигнаха във водния хангар, след като слязоха от танкерите, които бяха отвлекли и забили в острова.

Скай Монстър беше поел управлението на онзи, който бе заседнал в южния край на Иския; Зоуи в компанията на все още слабия Хадес беше на кормилото на втория, който бе разбил морската порта. Двамата бяха отлетели назад в намиращия се на кърмата мостик, когато корабът им беше улучен от торпедото на Йегер Айнс, но бяха в достатъчно добра форма, за да успеят да се качат на една спасителна лодка.

Щом се увериха, че владеят положението в Залата на Кръглата маса, Джак и Алойзиъс слязоха с товарния асансьор в хангара.

Видяха самолета и подводницата, както и още няколко плавателни съда. Разбитата порта зееше и през нея се виждаха водите на Средиземно море и брегът на Италия, който светеше в нощта.

Водата в хангара беше неподвижна като стъкло.

Зоуи погледна разтревожено Джак.

— Мислиш ли…?

Изведнъж на неподвижната повърхност изскочиха две фигури с водолазни костюми, които държаха трета.

Мечо Пух и Стреч… с отпуснатия Алби между тях.

— Той добре ли е? — Джак забърза към края на дока.

Стреч свали дихателната си маска.

— Копелетата са му отрязали едната ръка. Но е жив.

Мечо Пух изгледа кръвнишки Алойзиъс Найт.

— Не мога да повярвам, че ни нави да се спуснем в онзи танк. Можеха да ни свалят като едното нищо.

— Реших, че ще са прекалено шокирани да видят собствения си танк, за да се сетят да стрелят по него — отвърна Алойзиъс, докато Зоуи и Джак издърпваха тримата от водата.

Това не беше съвсем вярно.

Танкът не беше точно онзи на рицарите. Джак и Алойзиъс бяха взели този от Малта на път към Иския.

Хадес бе отговорил утвърдително на въпроса на Найт дали Малта има танкове като използвания в Лондон. Република Малта наистина притежаваше няколко бойни танка „Чалънджър“. Не беше задължително да е абсолютно същият танк, а само да прилича на него.

— Краткото отбиване до Малта си заслужаваше — каза Алойзиъс. — Шокът е безценно нещо.

Мечо Пух поклати глава и се обърна към Джак.

— Къде изкопа този тип?

— Той ме намери. Плашилото го е изпратил.

Слагането на Пух и Стреч в танка имаше две цели. Едната беше да са в хангара, ако битката се пренесе там.

Втората бе нещо, за което ги беше предупредил Хадес — че ако бъдат атакувани, рицарите могат да хвърлят евентуалните си пленници във водата.

Джак огледа чуканчето на лявата ръка на Алби. Стреч и Пух набързо бяха превързали с мокри бинтове обгорената рана, но трябваше да й се обърне по-сериозно внимание.

Алби трепереше oт шока.

— Л… Л… Лили… — заекна той. — Някакъв тип на име Сф… Сфинкса я взе… и те… убиха Джулиъс.

— Джулиъс е бил тук? — изненада се Джак.

— Искаше да им го върне за Лаки. Но беше прекалено обсебен от желанието да отмъсти и те го хванаха и го убиха.

— О, Джулиъс… — прошепна Джак. Изобщо не беше помислил за подобно нещо, а трябваше да се досети, че Джулиъс ще иска да се разправи с онези, които така брутално бяха убили брат му. И го беше направил. — Почивай в мир с Лаки.

— Но за нас няма почивка — каза Зоуи. — Майка ти и Йоланте вече би трябвало да са в Южна Америка. Йоланте забеляза нещо в онова писмо на Франсис Дрейк до кралица Елизабет. Изпратих ги да се срещнат с Никой, докато ние те спасяваме.

— Нима двете с Йоланте работите заедно? — изуми се Джак.

— Дори аз мога да прощавам. Накрая — отвърна Зоуи.

— Джак. Моля те! Трябва да намерим Лили — загрижено каза Алби. — И онзи тип Сфинкса.

— Сфинкса — тихо повтори Джак. Помнеше човека, когото беше видял в Ереб.

— Не можем да чакаме — каза Алби. — Трябва да ги настигнем…

— Спокойно, синко. Спокойно — каза Джак и го прегърна. — Щом някой е взел Лили, значи възнамерява да използва таланта й, което означава, че ще остане жива. На първо време трябва да се погрижим за теб.

Докато Джак прегръщаше Алби, Алойзиъс Найт огледа зрелищно високата пещера с дока в основата й и Залата на Кръглата маса на върха.

— Харесва ми това място — каза той. — Има приятна зла атмосфера. Търсех си нова база за действие в Европа. И мисля, че я намерих.

ПЕТО ПРЕСЛЕДВАНЕ

КОВЧЕГЪТ НА ФРАНСИС ДРЕЙК И ГРОБНИЦАТА НА ПОСЕЙДОН

* * *

ДЕЛТАТА НА ОРИНОКО

СЕВЕРОИЗТОЧНИЯТ БРЯГ

НА ВЕНЕЦУЕЛА

29 НОЕМВРИ

Делтата на Ориноко е едно от най-отдалечените прекрасни и опасни места на нашата планета.

Разположена е на венецуелския бряг в североизточния край на Южна Америка, където могъщата река Ориноко излива в Атлантическия океан зашеметяващите двайсет и пет милиона литра в секунда.

Делтата е огромна.

Наистина огромна — близо четири хиляди квадратни километра блатисти острови и свързани водни пътища, образувани от изливащите се води на реката. Гледана от въздуха, делтата прилича на безкраен зелен килим, прорязан от безброй виещи се канали.

Тази подобна на лабиринт мрежа от природни канали всъщност е дала името на Венецуела. Когато видели делтата, испанските завоеватели кръстили новата земя Малката Венеция — Венецуела.

Но това място е много отдалечено от всичко. Поради липсата на твърда земя малко хора живеят в делтата. Тя е откъсната от безредиците, разкъсващи големите градове на страната през последните години. Толкова е отдалечена, че дори мобилните телефони нямат покритие тук.

Делтата е и дом на какви ли не опасни същества, от тарантули и ята Pygocentrus nattereri (прословутата червена пираня) до крокодилите на Ориноко, известни с огромните си размери и жълто-кафяв цвят.

Именно във водите на този природен лабиринт бавно плаваше яхтата на Никой „Бялата Бети“.

Беше изминал един ден, откакто Мей и Йоланте бяха пристигнали от Лондон и се бяха срещнали с Никой в Барбадос.

През това време Джак беше освободен от Ереб и бе атакувал успешно Замъка на Златната осмица.

Докато се случваха онези събития, тримата бяха тук, на ръба на Южна Америка, на практика откъснати от всичко и търсещи вечния дом на сър Франсис Дрейк.

А часовникът тиктакаше. Вече беше 29 ноември и разполагаха само с два дни да изпълнят ритуала при Олтара на космоса, за да предотвратят края на света.

"Бялата Бети" бавно плаваше по външния край на делтата, където прясната вода на реката се срещаше със солената на океана, а дълбочинният й радар не спираше да работи.

В далечината на юг над безкрайните блата се извисяваха гигантски планини с плоски върхове, известни като тепуи: приличаха на чудовища на фона на мъгливото небе.

Мей и Йоланте стояха на мостика с Никой.

"Бялата Бети" не можеше да се нарече точно яхта.

Тя се използваше за поддръжка на потопяеми съдове — утилитарен кораб с кран на кърмата, от който висеше триместна подводница, и малък бял хидроплан на носа.

С дължината си от двайсет и един метра "Бети" беше доста малка за поддържащ съд, но недостигът в размерите се компенсираше от технологиите и — ослепително бялата „Бети" беше чисто нова и екипирана с най-модерни уреди.

— Купих я с печалбата oт едно корабокрушение, което открих — каза Никой, докато патрулираха по края на делтата.

— Какво корабокрушение? — попита Йоланте.

— Испански галеон — отвърна Никой. — Пълен със сребърни кюлчета.

— Мислех си, че сте някакъв океанограф филантроп — каза Йоланте и присви очи към него. — А не иманяр.

Никой се ухили. Беше красив мъж, строен и загорял. С тениската си, избелелите от слънцето къси панталони, моряшки обувки и тъмни очила изглеждаше страхотно. Сякаш живееше в морето, което не беше далече от истината.

— Косвен бонус от прекарването на много време на океанското дъно. Обичам моята "Бети". Има си всички модификации — радар за сканиране на дъното, четири каюти с отделни бани, а малкият хидроплан е с водонепроницаем двигател, който остава сух по време на ураган, което е задължително в Карибите.

Йоланте се загледа в радара, който сканираше дъното на двайсет и седем метра под тях.

Нейната идея ги беше довела тук и след два дни безплодно търсене тя започваше да се съмнява, че е била права.

Погледна отново написаното преди пет века писмо от сър Франсис Дрейк до кралица Елизабет I.

„Кодове“ — помисли Йоланте.

Подобно на повечето монарси от своето време, кралица Елизабет I, прозорлива владетелка, прекарала почти цялото си управление във война с испанците, е използвала множество кодове с моряците си — хора като Франсис Дрейк и Уолтър Рали. Като историк със специален достъп до британския кралски архив Йоланте познаваше ключовите елементи от главните и кодове.

Кодовете, съдържащи места, имаха четири елемента — отправна точка, число, посока и разстояние. Първите три обикновено се включваха в съобщението; последният елемент — разстоянието — се уговарял предварително.

Отправната точка тук очевидно бе Портобело. Панамският град не бе крайното назначение, както бяха решили мнозина. Той бе точката, от която е започвало кодираното им изчисление.

Дрейк беше писал, че няма да преживее пет дни. Това беше числото. Пет.

Посоката показваше накъде да се тръгне от отправката точка — Портобело.

В писмото си Дрейк споменаваше своя „последен изгрев". Изгрев означаваше изток.

Последният елемент беше разстоянието, уговорено предварително и известно единствено на Дрейк и кралицата. И го нямаше в писмото.

За щастие след повече от десетилетие работа в Кралския архив Йоланте беше попадала на много от личните дневници на Елизабет.

Те представляваха наистина поразителни документи. В един от тях се разказваше за невероятно пътуване, предприето от Елизабет като малка с прочутия си учител Роджър Аскам — двамата присъствали на турнир по шах в Константинопол, който поради някаква причина беше изгубен за историята.

В друг дневник обаче имаше запис от ръката на Елизабет, който гласеше просто Дрейк 250 мили.

И ето че сега бяха тук, на 1250 мили — пет пъти по 250 — източно от Портобело, Панама, и сканираха океанското дъно за ковчег от желязо.

Загледана към огромната делта на Ориноко от палубата на „Бялата Бети“, Йоланте започна да се тревожи. Ами ако беше сгрешила? Ами ако разстоянието беше погрешно? Все още не бяха намерили нищо. Господи, възможно бе да са на стотици километри от мястото.

Никой видя изражението й и каза:

— Ще го намерим. Лотовете ми са добри, а на място като това голямо парче желязо веднага ще бъде засечено дори да сме далече от него. Пък и знаеш ли, падам си по пънкарки.

Йоланте го изгледа намръщено и със закъснение се сети, че с бръснатата си глава и продупчения си нос определено прилича на пънкарка.

Докосна почти голата си глава.

— Ще порасне отново… Искам да кажа…

— Всичко е наред — меко рече Никой. — Мей ми разказа какво ти се е случило. Гадост. Брат ти явно е пълен задник. Но иначе съм сериозен. Отива ти.

Йоланте се усмихна.

И изведнъж дълбочинният радар на кораба започна да пиука.

Никой го провери.

— На половин километър натам — каза той, грабна кормилото и даде газ.

След няколко минути „Бялата Бети" спря край някакви тръстики в края на делтата.

Според сонара находката им се намираше на трийсет метра под тях, заровена на няколко стъпки под тинестото дъно…

…дълъг метър и осемдесет правоъгълен предмет от желязо.

Никой веднага хвърли котва и се зае да подготвя подводницата — вретеноподобно чудо с много куполи, прожектори и механични ръце, което бе кръстил „Паяка“.

С помощта на крана спусна „Паяка" във водата.

После Никой, Мей и Йоланте се качиха и поеха към дъното.

Озоваха се в свят, изпълнен със зелен сумрак.

Водорасли се полюшваха на течението. Стволовете на блатни дървета се издигаха в мъглата като колони на храм. Ята риби се стрелкаха покрай тях.

После стигнаха дъното — покрита с тиня равнина.

Никой използва разтегаемата сонда на „Паяка", която вдигна облак тиня около тях.

След час, на дълбочина метър и осемдесет, сондата удари метал.

Когато тинята се слегна, видяха на екрана новосъздадена на морското дъно дупка, а в нея…

…стар железен ковчег, покрит с петвековна ръжда.

Никой подсвирна.

— Усмихни се, Комптън-Джоунс. Историци и ловци на съкровища търсят това нещо вече петстотин години. Току-що откри вечния дом на сър Франсис Дрейк.

Йоланте се ухили и в същото време някъде над тях се чу глухо бум.

Никой рязко се обърна.

— Какво беше това?

Натисна няколко копчета и извика на монитора картина от охранителната камера на „Бети“.

На източния хоризонт се виждаше военен кораб, приближаващ към тяхната позиция.

Разрушител.

Флагът му показваше, че е бразилски.

— Бразилски военен кораб? — изненада се Никой.

— Сигурно е извикан от Католическата църква — каза Мей. — Кардинал Мендоса…

Главното оръдие на разрушителя изтрещя и един снаряд падна край „Бети“ и вдигна гейзер във въздуха. Оръдието стреля отново и картината на екрана се смени с шум.

— Господи… — промълви Мей и посочи през купола на левия борд на „Паяка".

Йоланте и Никой проследиха погледа й…

…и видяха "Бялата Бети", чисто новия кораб на Никой — с крана на кърмата и хидроплана, все още закрепен на носа — да се спуска в сумрака с огромна дупка в борда, сякаш на зловещ забавен кадър, преди да легне с глухо тупване на дъното недалеч от тях.

— Ох, по дяволите, по дяволите, по дяволите…! — заpyгa Никой.

Йоланте се взираше в потъналия кораб.

— В капан сме.

След секунди чуха бръмчене и нещо профуча с невероятна скорост покрай тях, оставяйки след себе си дълга диря от мехурчета.

— Това да не беше…? — започна Йоланте.

— Да — каза Никой. — Торпедо. Мамка му, пускат торпеда по нас!

С поддържащия кораб на дъното на делтата и бързо приближаващия бразилски разрушител, изстрелял поне едно торпедо по тях, Никой отново се задейства.

Започна да превключва прекъсвачи по конзолата и подводницата им се спусна над разкопания вече оловен ковчег.

— Какво правиш? — попита Мей.

— Онова, което каза да направим Джак — отвърна Никой. — Вземаме онова, за което сме дошли, и се опитваме да се ометем с него.

Коремът на подводницата спря точно над ковчега.

— Ще създам малък въздушен джоб около капака — каза Никой.

Натисна още няколко копчета и спусна от корема на "Паяка" малък надуваем балон, докато той не покри изцяло ковчега и дупката му.

След това натисна копчета с надпис ВЪЗДУШНО ЗАПЕЧАТВАНЕ и Мей и Йоланте чуха съскане на въздух, минаващ по маркучи.

Секунди по-късно на конзолата светна зелена лампичка: ПОСТИГНАТО ПОЛОЖИТЕЛНО НАЛЯГАНЕ — ВЪЗДУШНО ЗАПЕЧАТВАНЕ ЗАПОЧНАТО.

После без никакво колебание Никой отвори долния люк на "Паяка" и вместо през него да нахлуе вода, точно под тях… в гроба си, в малък въздушен джоб… с гладка, тъмна, леко извита повърхност, от която капеха капки…

…лежеше отдавна изгубеният ковчег на сър Франсис Дрейк.

Ковчегът беше странно красив. Дълъг, черен и твърд, той дори изглеждаше тежък.

Беше изработен така, че да потъне и да си остане потънал.

По тъмния му капак проблясваха капки вода.

— Нямаме много време — каза Никой, скочи в дупката до ковчега и стъпи на тинестото дъно.

С пъшкане забута тежкия капак и успя да го отвори.

Отвътре ги гледаше бледият сух труп на набит червенокос мъж с британска морска униформа от шестнайсети век.

— Сър Франсис Дрейк — промълви Мей. — Най-великият мореплавател в британската история.

Йоланте гледаше в друга посока — за идващи торпеда.

— Оценявам благоговението ви, но по-добре да не се мотаем тук.

Благодарение на херметично затворения ковчег тялото на Дрейк беше изумително добре запазено — кожата и косата, макар и изсъхнали и чупливи, бяха непокътнати. Затворените му очи бяха потънали в орбитите, от което лицето му приличаше на скелет. Но като се изключеше това, сър Франсис Дрейк изглеждаше точно като в деня на смъртта си.

В скръстените на гърдите му ръце имаше плик с надпис E.R.

— Елизабет Регина — каза Мей. — Това е. Това е местоположението на трите тайни града.

Никой грабна плика от мъртвите ръце на Дрейк и го отвори.

Вътре имаше лист от лен.

Бърз поглед показа три координати, изписани с почерка на Дрейк, всеки с анотация:

— Невероятно — ахна Мей. — Точните координати и на трите…

— Пазете се! — внезапно извика Йоланте.

Фзззз!

Още едно торпедо. Мина толкова близо, че този път „Паяка“ се разклати.

Никой започна да се качва обратно в подводницата.

— Да вървим — каза той. — Може все още да имаме шанс да се махнем…

Така и не довърши изречението, защото точно тогава се появи трето торпедо и улучи „Паяка“.

„Паяка“ подскочи диво, когато торпедото се взриви. Всички полетяха настрани.

Два от стъклените куполи на малката подводница се пръснаха навътре. Зелена вода започна да нахлува в кабината.

Щеше да я напълни за секунди.

Мей се огледа трескаво. Нямаше къде да избягат.

Бяха заседнали на морското дъно, поддържащият им кораб беше потопен, а подводницата се пълнеше с вода.

Бяха мъртви. Нямаше измъкване от това.

— Насам! — извика Никой и помъкна двете с Йоланте към въздушния балон около ковчега и дупката му, като в същото време грабна две кислородни бутилки и маски, окачени на стената.

— Какво правиш? — извика Мей през рева на нахлуващата вода.

— Няма време за обяснения! Хвани се за мен и задръж дъх! Ще те водя.

И Мей пое дълбоко дъх, затвори очи и скочи през широкия люк, а „Паяка“ се напълни изцяло с вода.

Секунда по-късно, със затворени очи и водена от Никой, Мей стъпи на твърда повърхност и внезапно — за своя изненада — усети сух въздух върху лицето си.

— Можеш да си отвориш очите. — Гласът на Никой леко отекваше.

Мей отвори очи…

…и откри, че е клекнала в железния ковчег на сър Франсис Дрейк, стъпила доста непочтително върху трупа на мореплавателя. Главата й опираше във вътрешната страна на извития капак.

Капакът все още беше леко избутан настрани… но вътрешният му свод сега бе пълен с въздух от кислородните бутилки, които Никой бе грабнал, докато напускаха „Паяка", и които беше изпуснал в ковчега.

Никой и Йоланте също бяха в тясното пространство, водата стигаше до вратовете им. Единствената светлина беше бледото сияние от водолазния часовник на Никой.

— Хубав въздушен джоб — отбеляза впечатлената Йоланте. — Кажи ми, как така си необвързан? Ти си истински еднорог.

— Стъпили сме върху сър Франсис Дрейк — каза Мей.

— Мисля, че няма нищо против — отвърна Никой. — Бил е точен тип.

— И какво ще правим сега, умнико? — попита Йоланте. — Корабът ни потъна, подводницата също.

Никой я погледна и каза:

— Имам план за в краен случай.

След десет минути бразилският разрушител пристигна на мястото, където беше потънала „Бялата Бети“.

Моряците надничаха през бордовете му и търсеха потопения кораб, подводницата му и евентуални оцелели.

И изведнъж зад кърмата на разрушителя, сред кипнала пяна и мехурчета, подобно на изхвърчала тапа на шампанско, от вълните се появи хидроплан.

Направо изскочи от водата, повдигнат от плавателните си понтони.

На Никой, Йоланте и Мей им трябваха пет минути да доплуват до потъналата „Бети", като се редуваха с кислородните маски. След това се бяха качили за привързания към носа на кораба хидроплан.

После Никой беше прерязал въжетата с ножа си.

Хидропланът със своите плавателни понтони и херметичен двигател се понесе нагоре към повърхността.

Веднага щом изскочиха от водата, Никой включи двигателя, перката на самолета оживя и след секунди хидропланът вече се отдалечаваше oт разрушителя; ускори до нужната скорост и се издигна в небето преди тромавият военен кораб да успее да се обърне и наполовина.

— Йоланте! Прати на Джак координатите на трите града! — извика Никой през шума на двигателя, след като бяха в безопасност във въздуха. — Мей! Открий кои от трите координати ни дават местоположението на Ра. Това е мисията ни!

Йоланте бързо щракна снимка на бележката на Дрейк, изпрати я като съобщение по сателитния си телефон и извика:

— Изпратено!

— Мей? — попита Никой.

Мей вкарваше координати в джипиеса на самолета.

— Тези — извика тя и посочи бележката на Дрейк.

— Това „Р“ трябва да е Ра — каза тя. — Не е далече, на сто и трийсет километра южно оттук. Доколкото мога да преценя, в най-южната част на делтата на Ориноко, в подножието на една от планините тепуи.

Никой зави и насочи малкия хидроплан към групата гигантски тепуи на южния хоризонт.

Някъде там се намираше тайният град Ра.

* * *

В НЕБЕТО НАД ГРЪЦКИТЕ ОСТРОВИ

ИЗТОЧНО СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ

30 НОЕМВРИ, 11:00

Седнал в бомбения отсек на самолета на Алойзиъс Найт „Черният гарван", Джак написа съобщение:

Погледна напред към Алойзиъс Найт, докато натискаше копчето за изпращане.

Няколко минути по-късно получи отговор:

Джак потисна смеха си и отиде в пилотската кабина.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Алойзиъс Найт.

— Нищо.

— Наближаваме Санторини — каза високият брадат пилот на Найт.

Джак надникна през прозореца.

Под тях имаше огромна залята с вода калдера, известна на света като остров Санторини. Няколко круизни кораба бяха спрели в лагуната в средата на калдерата и изглеждаха миниатюрни на фона на гигантските й извити в дъга отвесни скали.

Точно тогава другият телефон на Джак, големият сателитен, избибипка.

— Съобщение от Йоланте. С приложена снимка. — Джак го отвори. — О, чудесна работа!

— Коя е Йоланте и какво казва? — поинтересува се Алойзиъс.

— Принцеса. Умна, но безскрупулна и не може да й се има изцяло доверие. Мисля, че ще ти хареса. Току-що ни изпрати координатите на трите града според сър Франсис Дрейк. — И показа снимката на Алойзиъс.

— Изумително — абсолютно безизразно каза Алойзиъс. — Направо не съм на себе си от радост, мамка му.

Джак веднага се обади на останалите. Те още бяха в замъка Арагон.

— Пух, Стреч, Скай Монстър — каза той. — Искам колкото се може по-скоро да отидете в Туле. Хората на Орландо вече са там, но ако Орландо не знае, че отварянето на първия град ще отвори останалите, не можем да сме сигурни, че хората му ще успеят да заредят Меча. Остават ни по-малко от трийсет и шест часа. Искам да се погрижите ако те не го направят, да го направи някой друг. Изпращам ви координатите.

— Дадено — каза Стреч.

— Зоуи? На приключване ли си?

— Претърсихме всичко и взехме всички документи и компютри, които намерихме — прозвуча гласът на Зоуи по телефона. — Двамата с Алби се каним да заминем за тайната квартира на Хадес в Рим. Там ще ги прегледаме.

— Как е Алби?

— Закърпихме го. И го натъпкахме с доста силни болкоуспокояващи.

— Копелетата ми отрязаха ръката, но съм жив — обади се Алби. — Пух каза да те питам дали мога да ползвам някоя от старите ти бионични ръце.

— Алби, когато всичко приключи, ще ти направим една специално за теб. Преди Пух и Стреч да заминат за Туле, покажи им свитъка на Платон за градовете. Онзи, в който се говори за входните булеварди и пазителите им.

— И аз мога да ида в Туле, Джак — каза Алби.

Джак се намръщи. Не искаше да го прави, но трябваше.

— Не. Знам, че ти стиска, но точно ceгa тялото ти се нуждае от почивка и възстановяване. Иди с Хадес и Зоуи в скривалището в Рим. Можеш да ми помогнеш, като откриеш местоположението на Олтара на космоса и разбереш що за ритуал трябва да се изпълни там.

— Добре — примирено отвърна Алби

Джак затвори и се обърна към Алойзиъс.

— А ние с теб трябва да намерим Боздугана на Посейдон.

След атаката срещу замъка Арагон и попиляването на Рицарите на Златната осмица Джак бе седнал начело на Кръглата маса, за да анализира положението.

Времето му изтичаше.

Имаха по-малко от два дни преди Стрелец А-звезда, черната дупка в центъра на галактиката, да се появи над слънцето и да им даде дванайсетминутен срок да спасят света.

Мислите на Джак се наредиха в ума му като самолети, чакащи разрешение да кацнат на летище.

Все още не беше видял Трите тайни града.

И по всичко изглеждаше, че Орландо може да е оплескал нещата с влизането в първия град Туле и да е задействал отбраната и на трите места.

Нямаше представа в каква окаяна пустош ще се превърне светът.

Нито пък знаеше къде се намира Олтарът на космоса и какъв е ритуалът, който трябва да се изпълни там — ритуал, който според Йоланте можеше да включва човешко жертвоприношение. Надяваше се, че Алби ще успее да разбере.

И Сфинкса държеше Лили. Джак се надяваше, че дарбата и ще я пази жива. Надяваше се.

Помисли си за трите оръжия.

Орландо разполагаше с две от тях — Меча, Екскалибур, и Шлема на Хадес. Третото оръжие, Тризъбецът / Боздуганът на Посейдон, трябваше да бъде намерено. При това бързо.

— Но той изглежда изгубен още в древността — каза Хадес на Джак. — Как можеш да се надяваш да го намериш бързо, след като толкова много други са се провалили?

— Историята ни оставя следи, трохи, случайни късчета сведения — отвърна Джак. — Някой в някакъв момент в миналото е писал за Боздугана и последния му дом. Опитът ми показва, че не количеството на проучванията ти помага да намериш нещо, а качеството — откриването на правилни следи. Всъщност на две. Те може да са били написани преди векове, но ако намериш две сведения за нещо и можеш да ги свържеш и ако им позволиш да ти помогнат да се насочиш към целта си, — тогава можеш да се справиш за ден в нещо, в което други са се проваляли столетия наред.

— Тоест трябва само да намериш две следи в планина исторически данни — посочи Хадес.

— Да — отвърна Джак. — За щастие, наличието на хора като теб и мен с богат исторически опит помага.

И така, с помощта на Алби и Хадес Джак се захвана със сериозно проучване, включващо много четене до късно през нощта, което в крайна сметка го доведе тук, на Санторини.

* * *

СКАЛИТЕ НА ИЯ

САНТОРИНИ, ГЪРЦИЯ

30 НОЕМВРИ, 12:00

Яркото обедно слънце обливаше с лъчите си остров Санторини.

Джак примижа към множеството бели хотели и къщи, спускащи се на каскада по дивите скали на Ия пред него.

Санторини, Света Ирина или Тера, както е бил известен на древните гърци, е един от така наречените Цикладски острови.

В действителност той представлява гигантски запълнен с вода кратер, образуван при едно от най-големите вулканични изригвания на всички времена — минойското, случило се някъде между 1650 и 1550 година пр.н.е. Разтърсващото земята изригване довело до срутването на две части от калдерата, при което водите на Средиземно море нахлули в нея.

Днес от вулкана е останал прекрасен остров във формата на обърнато С и тристаметрови отвесни скали, издигащи се около широката седем километра централна лагуна.

Островът е много популярна туристическа дестинация. Всеки ден над десет круизни кораба спират в лагуната. По стръмните скали на острова могат да се видят пръснати параклиси, къщи и хотели (много от които са издълбани в камъка в търсене на хлад), като почти всички са боядисани в бяло. Някои от параклисите са украсени с характерни небесносини куполи.

Всички тези постройки сякаш се търкалят безредно по склоновете, без да достигнат водата, тъй като долните нива на скалите са вертикални и нестабилни. Ронещи се стъпала и опасни стари стълби водят до малкото кейове и докове в подножието на скалите.

В момента Джак и Алойзиъс стояха на един от тези кейове и гледаха нагоре.

Докато търсеше Боздугана на Посейдон, Джак бе преровил какви ли не сведения за бога на морето, тризъбеца му и местата, посветени на него.

Сред тях изпъкваше едно сведение на прочутия гръцки историк Херодот, написано през 430 г. пр.н.е. В него ce твърдеше, че "великият боздуган на Господаря на моретата е погребан с него в гробница, пазена от сина му и прокълнатата му любима".

— Кой е бил синът на Посейдон? — попита Алойзиъс.

— Тритон — отвърна Джак. — Синът на Посейдон се е наричал Тритон. Сравнително второстепенно и малко известно божество. В митовете винаги е описван като мъжка русалка — човек с опашка на риба.

— А прокълнатата му любима?

Джак присви очи.

— Това е съвсем друга история. Тя била прочута жена, една от най-прочутите в цялата митология. Името й е Медуза.

— Мацката със змиите вместо коса ли? — попита Алойзиъс. — Онази, която превръщала xopaтa в камък, когато я погледнели?

— Същата — отвърна Джак. — Една от трите горгони. Макар че ако трябва да сме честни, може и да не е била свирепото чудовище, което описват митовете.

— Как така?

— Ами първо, Медуза не е била винаги грозна. Според гръцките текстове тя била прекрасна млада девица. Но била прелъстена от Посейдон и двамата правили любов в храма на Атина, с което разгневили богинята. Като наказание Атина превърнала Медуза в ужасна грозница с набръчкано лице и змии вместо коса. И наред с това й дала онази способност да вкаменява хора, която лишила Медуза от всякакъв контакт с хората.

Джак погледна Алойзиъс.

— Модерната интерпретация на този мит може да бъде, че след като преспала с Посейдон, младата Медуза пипнала някакво кожно заболяване, вероятно проказа, и била прогонена от тогавашната царица, вбесената жена на Посейдон, чието име било Атина.

По време на нощното си проучване Джак беше проследил сведението на Херодот, но не бе успял да намери други споменавания за подобна гробница или местоположението и. Каза на Алби и Хадес от какво се нуждае и те продължиха търсенето.

И много след полунощ Хадес му намери нещо. Писмо от венециански благородник, посетил Светите земи през 1204 година, по времето на Четвъртия кръстоносен поход.

Писмото беше до жената на благородника във Венеция и в него се казваше:

Джак нямаше как да пропусне това.

В един от тези храмове долу при морето има напукано изображение на мъж с рибешка опашка и страховит образ на Медуза със змии вместо коси.

Тритон и Медуза.

Той погледна Хадес.

— Две сведения, привидно нямащи нищо общо помежду си, с разлика във възрастта хиляда и шестстотин години. И в двете се говори за древна структура с изображение на входа. Благодаря, Антони, току-що ми даде втората следа, която ми трябваше.

След десет минути Джак и Алойзиъс вече летяха за Санторини.

                                                                   ГРОБНИЦАТА НА ПОСЕЙДОН САНТОРИНИ, ГЪРЦИЯ

Намериха входа на гробницата в най-северната точка на Санторини, в стръмна клисура под село Ия.

Когато видя очукания каменен вход на малкия храм, Джак веднага разбра защо така и е останал неоткрит.

Намираше се в пукнатина недалеч от мястото, където вълните се разбиваха в отвесната основа на скалата, създавайки естествена защита. Водата тук беше дълбока, което означаваше, че малките лодки не могат да хвърлят котва. Да се доближиш прекалено до сушата означаваше да се разбиеш в скалите — втора естествена защита.

Но основната защита на древната гробница от изследователи и археолози всъщност беше много по-прозаична.

Боклукът.

Трупан десетилетия боклук — кутии от безалкохолни напитки, столове, врати и мръсни найлонови торби, хвърляни в клисурата от ръба на скалите.

И насред всички тези отпадъци Джак и Алойзиъс намериха входа на храма с изображението на мъжа-русалка и Медуза, а следователно и отдавна изгубената гробница на Посейдон.

След като влязоха в гробницата, се спуснаха по тясна отвесна шахта, изсечена в скалата.

В неравните каменни стени бяха изсечени груби подпори, изпълняващи ролята на стълба. С тяхна помощ слязоха на цели трийсет метра надолу — много под морското ниво според преценката на Джак, — преди да се озоват в хоризонтален тунел.

Тунелът беше абсолютно прав, с перфектно квадратно сечение, и дълъг може би трийсетина метра.

Беше достатъчно висок, за да стоят прави, и достатъчно широк, за да вървят по него рамо до рамо.

Водени от лъчите на фенерите, те пристъпиха в тунела. Джак водеше.

След няколко метра спря и погледна нагоре.

В тавана имаше квадратна дупка, широка колкото прохода.

— Проблем ли има? — попита Алойзиъс.

— В моята работа капаните са обичаен риск — отвърна Джак.

Погледна пода пол дупката за някакъв механизъм, който би могъл да задейства капана, но не откри нищо.

Прескочи участъка под дупката в тавана.

Нищо не се случи.

Нямаше капан. Нямаше смърт.

Алойзиъс сви рамене и го последва.

Точно в средата на прохода откриха на тавана още нещо.

Джак го освети, за да го разгледа.

Кръгла плоча с размерите на чиния, която стърчеше няколко сантиметра от иначе равния таван, подобно на съвременна лампа.

Върху нея беше изобразено лицето на Медуза — озъбено и гневно, с характерните змии вместо коси.

Джак се вгледа по-внимателно и видя, че зениците на свирепите очи на Медуза са малки камъчета.

— Симпатяга, а? — иронично подхвърли Алойзиъс.

— Внимавай — каза Джак. — Този поглед може да те превърне в камък.

Продължиха напред.

Тунелът свърши в широка кръгла камера с висок таван и извити стени, изсечени в плътния сив камък.

Стените бяха покрити с прекрасни сини барелефи, изобразяващи Посейдон, който размахваше тризъбия си боздуган и караше морето да се надига и градове да рухват.

В самия център на камерата имаше висока кръгла платформа, която се издигаше като сватбена торта на четири широки стъпала.

Самите стъпала бяха необичайни — кръгли, с бразди в тях, като стъпалата в основата на фонтан. Човек можеше да ги изкачи, като скача от ръб на ръб.

А върху платформата над стъпалата се намираше нещото, заради което е било построено това място.

Висок до кръста продълговат каменен саркофаг, покрит с трупана в продължение на три хилядолетия прах и песъчинки.

Приличаше на олтар — нисък, здрав и стар.

— Капитане, какво е това? — каза Алойзиъс, загледан нагоре.

Фенерът му осветяваше кръгла дупка в купола, с диаметър може би метър.

— Прилича ми на светлинна шахта — каза Алойзиъс. — Като че ли върви под ъгъл. Но тук не прониква никаква слънчева светлина.

— Според мен е по-скоро звездна шахта — каза Джак. — Като онези в пирамидите в Гиза. През годините се запълват с прах и пясък, но преди хиляди години е можело да се гледа през тях и да се наблюдават определени съзвездия.

Джак огледа куполната камера.

И забеляза нещо.

Намираше се в най-високата част на помещението, в самия център на купола — кръгла плоча като онази в прохода.

Върху нея бе изобразено озъбеното лице на Медуза с малките тъмни камъчета на мястото на пламтящите й очи.

Бавно, почтително, на светлината на фенерите си и под гневния поглед на Медуза, Джак и Алойзиъс изкачиха странните стъпала до платформата и се загледаха в древния гроб.

Джак си позволи да се усмихне.

Изсечено върху продълговатата плоча, покрито с дебел пласт прах, но въпреки това ясно различимо, в реални размери.

Изображението на Боздугана на Посейдон.

Джак се взираше в изображението като омагьосан.

"Гробницата на Посейдон" — помисли си той.

Когато се вгледа по-внимателно, видя, че релефното изображение на Боздугана е много детайлно. Всъщност изумително детайлно.

— Хубав релеф — подхвърли Алойзиъс.

— Определено — съгласи се Джак и изведнъж се сети.

— Само дето не е релеф.

— Какво? — не разбра Алойзиъс.

— Това е самият Боздуган. — Джак се наведе и внимателно издуха прахта от "изображението".

Пластът прах и песъчинки, натрупан върху гроба през хилядолетията, се пръсна и се видяха ивици блещукащо злато.

С много внимание Джак избърса остатъците от прахта с пръсти.

И го разкри напълно.

Положен във вдлъбнатина, оформена идеално по формата му.

Тризъбецът на повелителя на морето, Боздуганът на Посейдон.

Артефактът беше направо зашеметяващ.

Дебелата му дръжка бе изработена oт полирано злато, а трите ръба, леко извити навътре, бяха от сребро. Изглеждаха остри като кинжали.

Обаче не бяха разположени в редица, а по обиколката на кръг, което правеше оръжието боздуган, а не тризъбец.

— Нaиcтина е боздуган — тихо каза Джак. — По-точно скиптър.

Златната дръжка на Боздугана бе инкрустирана с шест блестящи скъпоценни камъка — два рубина, два изумруда и два сапфира. Само камъните сигурно нямаха цена.

Между остриетата имаше празно гнездо.

В него би трябвало да има друг скъпоценен камък — син, както знаеше Джак, който би трябвало да се намира в свещеното хранилище на Атлас, третия таен град.

Алойзиъс посегна да вземе Боздугана.

— Е, какво чакаме…

— Не! — Джак избута ръката му настрани. — Чакай малко. Трябва да го направим много внимателно…

Изщракването на затвор накара и двамата рязко да се обърнат.

Алойзиъс вече беше извадил една от рязаните си пушки, вдигната и готова за стрелба…

…по трима мъже с автомати АК-47, които стояха при входа на камерата.

— Леко, леко, хайде без ексцесии — дружелюбно каза водачът им, дебел пакистанец с увиснали бузи и потни подмишници. Държеше пистолет и запален фенер.

Съни Малик се ухили, показвайки противно жълтеникавите си зъби.

— Е, поне засега.

— Хвърли оръжието, капитан Найт — каза Съни.

— Познаваме ли се? — попита Алойзиъс.

— Не, но аз те познавам — каза Съни. — Ти пипна мой приятел по време на поръчка миналата година, много извратен, но надежден контрабандист от Кабул, който ми осигуряваше американско оръжие. Прибра наградата за главата му и така прекъсна доставките ми.

Алойзиъс остави пушката на земята и каза:

— Бих казал, че съжалявам, но всъщност не съжалявам.

Джак отстъпи назад, когато двете мутри на Малик се качиха по широките стъпала, насочили оръжия към него и Алойзиъс. Те също приличаха на пакистанци и носеха бронежилетки.

— Срещнах майка ти в Карачи — каза Съни Малик на Джак. — Хареса ми. Енергична и борбена. Следващия път, когато я видя, ще се погрижа да й кажа, че съм те застрелял като куче. После ще убия и нея.

Джак забеляза, че Малик си остана при входа. Имаше чувството, че пакистанецът предпочита да стои по-далече от евентуални капани около олтара.

— Вземете тризъбеца — нареди Малик на хората си.

Първият грабна златния Боздуган и го вдигна.

Джак зачака.

Алойзиъс зачака.

Съни Малик зачака.

Нищо не се случи.

Мутрата се ухили…

…и капанът се задейства.

Нахлу в камерата през вървящата под наклон шахта близо до върха на купола.

Морска вода.

Същински порой.

Водата се сипеше с грохот около Джак и Алойзиъс, изливаше се в камерата с такава свирепа сила, че събори втората мутра на Съни.

Долу Съни Малик се обърна, когато още вода нахлу от тунела зад него и го блъсна толкова силно в коленете, че също го събори.

Вода нахлуваше от широката квадратна дупка в тавана близо до шaxтaтa със стълбата.

Алойзиъс Найт не беше от хората, които пропускат възможности.

Щом капанът се задейства и водата започна да нахлува в камерата, той срита пушката си, която отскочи от гpoбa и се озова в ръцете му. Застреля oт упор мъжа с Боздугана, който се беше разсеял от внезапната промяна.

Мъжът полетя във въздуха от изстрела — но бронежилетката му спаси живота.

Пакистанецът падна по стъпалата и пльосна във водата, останал без въздух, но жив, а Алойзиъс Найт остана прав на платформата, стиснал пушката в едната си ръка… и Боздугана в другата.

Джак също не остана бездеен — по свой начин.

Опитваше се да разгадае капана.

Умът му сглобяваше картината.

Водата нахлуваше от шахтата в тавана. И заедно с водата от прохода бързо пълнеше камерата. Вече достигаше до бедрата им и покриваше първото стъпало на платформата.

За милисекунди умът на Джак направи няколко дедукции:

"Махането на Боздугана е освободило някаква преграда в шахтата и е позволило на водата да нахлуе.

Какво следва?

Входният тунел ще се наводни изцяло.

После и камерата.

Отвесната шахта също.

И всички ще се удавим".

Водата се надигаше бързо и вече достигаше второто стъпало.

Другият човек на Съни газеше отчаяно във водата към тунела, като се мъчеше да устои на силното течение и да спаси живота си. Мина покрай все още коленичилия Съни, който очевидно беше изгубил оръжието си от внезапния напор на водата.

Докато гледаше как камерата се пълни, Джак осъзна, че странните бразди по стъпалата забавят надигането на водата. Без тях тя щеше да напълни камерата много по-бързо.

И тогава видя нещо.

Най-горното стъпало на платформата беше точно на нивото на тавана на прохода.

За всички останали това беше подробност без никакъв смисъл, но за Джак Уест-младши тя бе жизненоважна.

— О, не… — промълви той.

Вдигна глава към плочата с Медуза в най-горната точка на купола и погледът му се спря…

…върху малките сиво-черни камъчета в очите й.

Сиво-черни.

От онази сива материя, сивия камък, горгонския камък. Прахта, създаваща течния камък.

— Пазен от Медуза… една от горгоните — каза Джак на глас. Прочутата митична сила на Медуза изведнъж се оказваше съвсем истинска. — Погледът й превръща хората в…

И внезапно осъзна ужасяващата природа на капана в камерата.

В ума си видя другата плоча с Медуза, закрепена за тавана на входния тунел.

Целта на нахлуващата вода не беше да ги удави.

Първо щеше да напълни тунела, който беше висок точно колкото горното стъпало на платформата.

Така входът щеше да бъде изцяло потопен…

…благодарение на браздите в стъпалата, и поне за няколко минути в камерата щеше да се образува езеро около платформата и гроба върху нея…

…и тогава в тунела…

…водата щеше да достигне малките сиво-черни камъчета в очите на Медуза…

…камъчетата…

…които щяха да превърнат цялата вода в прохода и камерата в течен камък.

Джак моментално осъзна последствията.

Изходът щеше да бъде затворен завинаги — трийсетметровият тунел и дъното на шахтата щяха да се запълнят с втвърдяващ се течен камък.

Но това нямаше да е всичко.

Имаше и втора плоча с Медуза на върха на купола.

След като спреше за кратко при платформата благодарение на браздите, водата щеше да продължи да се покачва и да напълни цялата камера!

Първо щеше да удави всички, които още бяха тук — него и Алойзиъс, — а после, като окончателно наказание за опита за кражба на Боздугана, водата щеше да стигне до тъмносивите очи на втората Медуза и също щеше да се превърне в камък… и щеше да ги запечата тук завинаги.

— Ох, прецакани сме — изпъшка Джак.

Обърна се към Алойзиъс и се опита да надвика гpoхота на водата:

— Дръж Боздугана и ме следвай!

Бързо нагази в дълбоката до гърдите вода, стигна до стената и започна да се катери по нея, като използваше за опора великолепните релефи.

Алойзиъс затъкна Боздугана в колана си и го последва.

— Къде отиваш?

— Трябва да се измъкнем през шахтата! — отвърна Джак и посочи шахтата над тях — онази, от която морската вода се изливаше в камерата.

— Да не си полудял! — запротестира Алойзиъс.

— Това е единственият начин да не умрем тук!

— Давай нагоре тогава!

Колкото до Съни и хората му, на тях едновременно им се случиха няколко неща.

Бягащият почти беше успял да измине тунела, като газеше във водата до раменете.

Съни, вече зарязал опитите да намери оръжието си, беше останал в камерата и се качи по стъпалата, за да се измъкне от бушуващата вода.

До него беше простреляният от Алойзиъс. Стенещ и залитащ, с две счупени ребра, макар да не го знаеше, мъжът падна във водата от най-долното стъпало.

И тогава се случи.

Във входния тунел бързо надигащата се вода стигна до тавана и докосна двете мънички сиво-черни топчета в очите на Медуза.

Джак нямаше да забрави тази гледка до края на живота си.

Беше се оказал прав за стъпалата.

Когато прииждащата вода покри напълно тунела, браздите създадоха — поне за няколко кратки минути — нещо като езеро в камерата.

Вкопчен в стената, Джак погледна надолу и видя как бистрата спокойна вода около платформата става гъста, тъмносива.

Все едно гледаше как някакъв вирус атакува водата, инфектира я и я лишава от самата й същност.

Цялото „езеро“ стана сиво и после…

…пукот.

Същият противен звук, който беше чул, когато лежеше във ваната с течен камък в Ереб.

Звукът на втвърдяваща се вода.

Мъжът в тунела нямаше шансове.

Беше успял да си поеме дълбоко дъх точно когато водата наводни напълно тунела.

После отвори очи и видя шахтата пред себе си…

…но водата около него внезапно потъмня и вече не можеше да види нищо.

После за негов ужас същата тъмна вода внезапно се втвърди около цялото му тяло. Отначало беше като желе, но после започна да пука и хрущи и изведнъж, за свое пълно объркване, мъжът се озова скован в това вещество като уловена в лед риба, напълно неспособен да помръдне.

Водата се втвърдяваше много бързо, но за негова изненада той не се удави. Всъщност можеше да диша, защото се беше озовал в малък джоб втвърден течен камък, който повтаряше идеално формата на тялото му.

Нямаше да умре от удавяне.

Не, краят му щеше да е много по-лош.

Първо камъкът щеше да започне да се свива малко по-малко, като бавно натрошава крайниците му, а после, докато мъжът стенеше от непоносима агония, без никой да може да го чуе в клаустрофобичния му гроб, той щеше да се задуши, когато отчаяните му стонове, пъшкане и охкане най-сетне го оставеха без въздух.

За мъжа със счупените ребра в камерата положението не беше много по-добро.

След като падна в потъмнялата вода, той успя да излезе наполовина от нея. Koгaтo тя се втвърди около краката му.

Оказа се затънал наполовина във втвърдяващия се камък. Докато веществото пукаше и хрущеше около кръста му, сграбчвайки го в непоносимата си хватка, мъжът изкрещя от ужас.

Не можеше да се измъкне от проклетото нещо.

Задраска и протегна ръце към шефа си, като го умоляваше за помощ, но Съни Малик само се дръпна облещен от участта му.

Дори Малик, жестокият гангстер, който бе екзекутирал и изтезавал както виновни, така и невинни, беше онемял от страх, когато започна да си дава сметка за положението, в което се бе озовал.

Езерото около платформата се втвърди и се превърна в сив камък, създавайки нов, по-висок под на камерата.

Но морската вода продължаваше да нахлува в камерата през шахтата на тавана.

Джак и Алойзиъс продължаваха да се катерят към нея.

Съни Малик стоеше ошашавен на платформата пред пищящата мутра.

Но това не бе краят.

Започваше втората фаза от действието на капана.

След като езерото се превърна в нов под, камерата започна да се пълни още по-бързо, отново с бистра вода.

Която се надигаше към втората Медуза на върха на купола.

Алойзиъс Найт видя всичко това и извика нагоре към Джак:

— Какво става тук? Водата току-що се превърна в шибан камък!

— Продължавай да се катериш! — извика му в отговор Джак. — Когато стигне до очите на онази медуза, цялата вода в камерата и шахтата също ще стане на камък!

Стреснатият Алойзиъс Найт погледна отново надолу, после викна:

— Тогава се катери по-бързо!

И се закатериха.

Нагоре по барелефите на стената, към шахтата, oт която нахлуваше морската вода.

Когато стигнаха, Алойзиъс спря до Джак.

— Вземи, ще ти потрябва — каза и му подаде дихател. Беше съвсем малък, стигащ за не повече от десет минути под водата. — И никакви изпускания, или ще се озовем пак долу — добави той.

— Ясно — отвърна Джак.

И поведе напред през пороя вода от шахтата. Стените и бяха груби и неравни и водата се вихреше около тях.

Джак опря ръце и крака в стените, за да издържи срещу течението.

Зад него Алойзиъс рискува да погледне обратно в камерата.

Видя Съни Малик и скованата му мутра при платформата.

Мутрата беше до кръста във втвърдения камък. Пищеше, докато водата го поглъщаше и се плискаше около лицето му. Последен отчаян крясък и той изчезна под повърхността.

Малик пък беше понесен нагоре от надигащата се вода, като се мяташе панически.

Последното, което видя Алойзиъс, преди да последва Джак в шахтата, бяха изпълнените му с ужас очи.

След секунди двамата бяха в наклонената шахта и се мъчеха да напредват нагоре по нея, борейки се с всички сили със силното течение.

Джак се движеше внимателно — опираше здраво крака в стените, преместваше ръцете си нагоре и повтаряше процеса, като през цялото време водата неуморно го блъскаше по каската.

Захапа мундщука и пое глътка въздух.

Алойзиъс зад него му викаше през мундщука между зъбите си:

— Давай, капитане! Не спирай!

И тогава Джак се подхлъзна…

…и падна.

И на мига разбра, че ще умре.

Но Алойзиъс го хвана — хвана единия му крак, като по някакъв начин успя да не падне в шахтата, и с невероятна демонстрация на сила го задържа.

— Държа те! — извика Алойзиъс през рева на водата. — Дръж се и ти! Не спирай!

Джак намери опора в стената и запълзя отново срещу течението, сантиметър по сантиметър нагоре.

Алойзиъс Найт погледна с опасение надолу.

Бяха се изкачили може би двайсет и пет метра.

Водата в камерата сигурно скоро щеше да стигне до тавана и до двете сиво-черни очи на Медуза.

Трябваше да се махнат час по-скоро от тази шахта.

— По-бързо, Джак! — извика той. — Не бива да позволяваме на водата да ни спипа!

Джак напрягаше сили срещу силното течение.

И извика, стиснал със зъби мундщука:

— Не сме изминали целия път, за да стигнем само дотук!

Долу в камерата Съни Малик изпусна възможността да се измъкне.

Не беше в състояние да избяга в шaxтaтa като Джак и Алойзиъс.

И сега се издигаше заедно с водата нагоре към купола, примирен със съдбата си.

Стигна до върха му и видя озъбеното лице на Медуза върху кръглата плоча там.

Без да има представа за действието на течния камък, той нямаше как да знае колко важни са камъчетата в очите й.

Нямаше значение.

Без да има къде другаде да отиде, водата покри лицето на Съни Малик, изпълни изцяло камерата…

…и докосна очите на Медуза.

Реакцията беше мигновена.

Изпълващата камерата вода моментално стана тъмна, заразена от сивата прах.

Втвърди се около Малик, скова го като първия му подчинен и го загроби жив в негов личен кошмар.

Освен това се втвърди в цялата камера. За бъдещите поколения тя никога нямаше да съществува. Ceгa камерата представляваше плътен сиво-черен камък.

Джак Уест-младши и Алойзиъс Найт се катереха отчаяно в шахтата.

Водата се изливаше върху Джак.

Алойзиъс погледна с опасение надолу.

Видя как нивото на водата се надига по шахтата като някакъв прегладнял и неуморим звяр…

…и после за негов ужас става тъмносива.

— Джак…!

Водата беше само на четири метра под тях и се надигаше бързо.

И изведнъж краката на Джак изчезнаха някъде и вместо тях се появи ръката му, която сграбчи Haйт за китката и го измъкна от шахтата до подножието на отвесна скала.

Захапали мундщуците, Джак н Алойзиъс се отблъснаха от дъното и заплуваха с всички сили по-далече от отвора на шахтата.

Плуваха и плуваха с широки силни загребвания, докато не се отдалечиха на шест, после на десет метра от основата на скалата.

И тогава с ужасен експлозивен звук, сякаш някаква огромна змия се опитва да се добере до тях, от отвора на шахтата се появи гигантски сиво-черен пръст и щръкна на цели шест метра във водата.

Но не беше достатъчно силен да стигне до тях и докато се втвърдяваше, падна като на забавен кадър на морското дъно сред многото други скали и камъни, лежащи там.

Джак и Алойзиъс изплуваха на повърхността.

Задъхани, но живи.

Гигантски луксозен кораб мина покрай тях и наду сирената си, докато се насочваше към калдерата. Чу се пулсираща танцова музика.

Алойзиъс измъкна Боздугана от колана си и го вдигна.

Изгледа кръвнишки Джак.

— Честно, ще убия Плашилото, задето ме забърка с теб.

* * *

АПАРТАМЕНТЪТ НА ХАДЕС

РИМ, ИТАЛИЯ

30 НОЕМВРИ, 15:00

Алби Калвин седеше сам в стая, пълна с компютри и комуникационно оборудване. Лявата му китка беше бинтована и той пишеше само с дясната си ръка.

Намираше се в тайния апартамент на Хадес в Рим.

Разбира се, „малкото“ скривалище на Хадес изобщо не бе малко. Заемаше цял етаж на стара сграда и през прозореца Алби виждаше Колизея и Форума, а в далечината и Ватикана.

Зоуи и Хадес работеха в други стаи, като следяха Джак и останалите по света.

Макар и ранен, Алби не го свърташе на едно място от желание да помогне на мисията и затова се отдаде изцяло на задачата, с която го бе натоварил Джак — да открие Олтара на космоса и естеството на ритуала, който трябва да се изпълни там.

Започна с документите, взети от Йоланте от Кралския архив.

Първият беше много стар свитък на иврит с приложен превод. Заглавието му гласеше ИСТИНСКО БИТИЕ 22.

— Истинско Битие ли? — каза Алби на глас.

Както знаеше, книгата, която хората познаваха като Библията, изобщо не беше един завършен и хомогенен текст.

Тя представляваше разнородна компилация от писания, евангелия и свитъци, дело на мнозина (често неизвестни) автори и събирани в продължение на триста години преди и след раждането на Христос.

И това без да се броят множеството редакции, правени в арабските библиотеки и европейските манастири през следващите хиляда години.

Този свитък, изглежда, беше глава от първата книга на Библията — Битие.

Битие 22.

Главата беше позната на Алби — в нея Бог изпитал Авраам, като му заповядал да убие сина си Исаак. Авраам се подчинил, но Бог се намесил в последния момент и го спрял.

Алби прочете тази версия:

— О, ама че извратена история — каза Алби. — Нищо чудно, че са я пренаписали.

Благочестивият и благороден Авраам, бащата на трите големи религии на Близкия изток, беше убил собствения си син вместо себе си.

Алби прочете отново главата, като се съсредоточи върху подробностите:

Планински олтар. Със свещено корито. На пет дни плаване от Юдея. И избор за Авраам — да убие или себе си, или сина си. И Авраам избрал да принесе в жертва сина си.

Продължи със следващия документ на Йоланте — испански пергамент, написан от крал Алфонсо X Кастилски. Преводът на Йоланте гласеше:

Алби потърси Сан Рок. Оказа се малък град в Южна Испания, недалеч от Средиземно море.

После продължи с последния документ.

Той представляваше доклад с щампа СОЦ — само за очите на царя. На него имаше анотация от Джак, в която се казваше, че Олтарът бил „с размерите на планина“.

— Като олтара на Авраам — каза на глас Алби.

После прочете доклада:

Алби не беше в Лондон, когато Джак и останалите се бяха срещнали с Йоланте, така че досега не беше виждал документа.

Ако беше там, щеше да забележи веднага издайническите думи: 178 ТУНЕЛНА РОТА и Ароу Стрийт.

— О, я стига! — каза Алби на празната стая. — Изобщо не е улица, а тунел! Освен това Ароу се пише с главни букви.

Грабна айфона си и зареди не друго, а снимки от европейската си обиколка от миналата година — пътуването през лятната ваканция, когато беше посетил куп европейски забележителности като Венеция, Рим, Париж и Скалата на Гибралтар.

Беше се влюбил в Скалата.

Беше се възхищавал на огромните й размери — четиристотин метра твърда скала, издигаща се от Средиземно море — и неповторимата й форма. Западната й страна беше леко наклонена, докато източната бе почти напълно отвесна, от което тя приличаше на някакъв огромен Слънчев часовник.

Освен това беше чел с интерес нейната дълга и богата история.

Стърчаща от края на Испания, видима от летния дворец на Алфонсо X в Сан Рок и на около пет дни плаване от Юдея, надвиснала над протока и гледаща към Африка, в продължение на три хиляди години тя отбелязвала края на познатия свят.

През хилядолетията Скалата била държана от картагенци, римляни, визиготи, маври и испанци, докато накрая, по силата на договора от Утрехт от 1713 г., станала за вечни времена владение на Британската корона.

И за огромно раздразнение на Испания си оставаше британска територия и до днес, с британски имиграционни власти и паспортна проверка на малкото летище и сухопътната връзка с континента. Великобритания интерпретираше думите „за вечни времена" съвсем буквално.

Макар всички да бяха чували думите „твърд като Гибралтарската скала", малцина знаеха, че въпросната скала изобщо не е плътна.

Тя е проядена от тунели — общата им дължина е цели 56 километра. Доста от тях били дело на римляните, но британците били онези, които копали най-много под и през Скалата. Върхът на тази тяхна активност бил по време на Втората световна война, когато перспективата нацистите да щурмуват Гибралтар била съвсем реална.

Алби увеличи една фотография, на която се виждаше самият той, усмихнат пред табелка на подземна улица АРОУ СТРИЙТ.

АРОУ Стрийт беше дълъг снабдителен тунел, прокопан от 178 тунелна рота на Кралския инженерен корпус през 1942 г. Получил името си от инициалите на командира на ротата подполковник Артър Робърт Оуен Уилямс — АРОУ.

Но някъде по пътя, може би когато писмото е било преписано, преди да бъде представено на краля, съкращението било написано… неправилно. Само човек, който е бил там, би могъл да забележи грешката.

Алби се облегна на стола си.

По време на прокопаването на АРОУ Стрийт сапьорите очевидно бяха попаднали на някакво странно помещение, наречено от главния кралски инженер "свещената зала на Олтара". След което той бе наредил да екзекутират нещастните войници, които я намерили.

Олтар с размерите на планина.

Гибралтарската скала се издигаше на почти петстотин метра…

…над морето.

Алби трескаво се зае да търси някакво сечение на Скалата, показващо пълната й форма над и под морската повърхност.

Намери едно и ахна.

Огромното образувание, известно на света като Гибралтарската скала, представляваше всъщност връх на много по-голяма планина, продължаваща под водата най-малко още километър. Ако в някакъв период от миналото Средиземно море е било по-плитко или дори пресъхнало, Скалата би представлявала внушителна планина, доминираща в района.

— Нищо чудно, че местоположението на Олтара си е останало неизвестно — каза Алби все така на глас. — Бил е покрит от морето хиляди години. Гибралтарската скала е Олтарът на космоса.

ШЕСТО ПРЕСЛЕДВАНЕ

ТРИТЕ ТАЙНИ ГРАДА

   ИМЕНИЕТО НА СФИНКСА И ДРЕВНИЯТ ФАР

* * *

СЕВЕРНИЯТ БРЯГ НА МАРОКО

СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

1 ДЕКЕМВРИ, 07:00

В деня на ритуала Лили се събуди в построено на множество нива имение, от което се разкриваше зашеметяваща и уникална гледка.

Имението принадлежеше на Сфинкса и беше разположено на върха на висока скала на мароканския бряг, гледаща на север и запад.

Гледката беше уникална, защото обхващаше два континента — Африка и Европа.

Луксозното имение на Сфинкса беше разположено — преди много време — по такъв начин, че да гледа към протока Гибралтар, портата на Средиземно море, където Европа и Африка бяха разделени само от шестнайсет километра вода.

Имението имаше площадка за хеликоптери, къса писта, гараж за шест коли и малко пристанище, приютяващо четирийсетметровата яхта на Сфинкса.

Отдалеченото имение имаше още една характерна черта, която си заслужава да се спомене — недалеч от надвисналата над морето скала се издигаше поразителна кула от сив камък, висока цели сто метра.

За непосветените тя приличаше на естествено скално образувание, но познаващите царския свят моментално биха я разпознали като древна постройка, изградена от веществото, известно като течен камък.

Извисяващият се скален пръст беше оформен като морски фар с фарово помещение на върха. В него нощем се въртеше модерен електрически прожектор, който държеше корабите — и любопитните — далеч от брега.

* * *

По обед Сфинкса поръча да доведат Лили в главния салон на имението.

Тя се загледа навън — отляво беше Мароко, върхът на Африка; отдясно се виждаше Испания, южният край на Европа.

Могъщата Гибралтарска скала се виждаше от другата страна на пролива, макар че беше на шестнайсет километра оттук. Мъгливите и очертания се издигаха на хоризонта като гигантски слънчев часовник, висок половин километър.

— Вече почти пет хиляди години този пролив е едно от най-стратегическите места на света — каза Сфинкса, който бе застанал до Лили и също се наслаждаваше на гледката. — Едва с появата на въздухоплаването и военната авиация значението му намаля.

Лили не каза нищо.

— Днес го наричаме Гибралтарски проток, но е бил известен под много имена. Големият бент на древните. Портата на Атлас. Атлантида.

Лили наклони глава настрани, когато чу думата.

Най-прочутият изгубен град от всички.

— Хората имат погрешна представа за Атлантида — добави Сфинкса. — Тя не е била островен град, както пише Платон, управлявана от горд и арогантен народ, унищожен при катастрофално наводнение поради високомерието си. Атлантида е била общество на горди и арогантни хора, грижещи се за най-големия бент, строен някога. Всъщност не един бент, а цели пет, серия каскадни стени, които препречвали пролива и удържали Атлантическия океан. Любопитно е да се отбележи, че през двайсетте години на миналия век един германски учен, Херман Сьоргел, предложил да се построи преграда през Гибралтар и да се пресуши Средиземно море, за да се освободят повече земи. Неговите пет поредни бента били изненадващо подобни на тези на Атлантида. Имам проектна скица на бентовете на Сьоргел.

Сфинкса поведе Лили към рисунка, висяща в рамка на стената на салона.

Лили погледна изображението.

На него имаше пет бента, препречващи пролива като язовирни стени. В долния десен ъгъл видя Гибралтарската скала с масивната й основа, която вече не беше под вода.

Идеята на германския архитект беше проект с умопомрачаващи мащаби. Ако атлантските бентове бяха представлявали нещо подобно…

— Ако погледнеш карта на морското дъно тук, можеш да видиш очертанията на петте бента на Атлантида — каза Сфинкса. — Гигантски водопади са падали от преливниците върху сухото корито на Средиземноморската долина. Но после настъпил ден, когато два бента се пропукали и океанът нахлул през тях, наводнил долината и създал двата мита за края на Атлантида и за Великия потоп, които могат да се открият във всяка голяма религия на света.

— Кога точно е станало това? — попита Лили. — В митовете се говори, че атлантите са владеели Египет и Атина.

Сфинкса сви рамене.

— Според най-добритe преценки преди около дванайсет хиляди години. Пpoбите от камъка отнасят събитието горе-долу към времето на създаването на Сфинкса в Гиза през 10 000 година преди новата ера.

Лили се обърна към него.

— Разбрах, че вие сте пазителят на града Атлас. Това не означава ли, че би трябвало да живеете в стражевата му кула?

— Означава.

Лили отново се огледа. Погледът и се спря върху каменния фар отвън.

— Това ли е стражевата кула? — попита тя. — Нима това имение е входът към Атлантида?

Сфинкса се усмихна и светлите му очи блеснаха.

— Мило момиче, това имение и фарът са, както се казва, само върхът на айсберга.

Както може да се очаква oт богат и аристократичен човек като Сфинкса, неговият дом беше едновременно луксозен и в същото време подценен.

Подовете му бяха от италиански мрамор, обзавеждането от Париж, а на произведенията на изкуството по стените би завидял всеки музей — творби на Рембранд, Пикасо, оригинални скици на Микеланджело и множество древни артефакти, сред които великолепен висок четири и половина метра варовиков сфинкс, който сякаш бе реплика на Сфинкса в Гиза.

На един широк мраморен пиедестал имаше четири макета от сив камък.

Три от тях бяха поставени един до друг.

Първият приличаше на фуния; вторият наподобяваше конус в подножието на четвъртита планина, а третият имаше формата на пясъчен часовник. И трите имаха множество дребни детайли — бяха покрити с мънички стълбища и високи мостове.

Лили си спомни символите, които бе виждала и които представяха трите тайни града:

Тези модели бяха техни триизмерни изображения.

— Трите града — каза тя.

— Да — потвърди Сфинкса. — Туле, Ра и Атлас.

Четвъртият макет беше различен.

Той бе много по-голям — близо четири пъти — от макетите на трите тайни града.

Представляваше рязко очертана триъгълна скала. Приличаше на правоъгълен триъгълник с една наклонена и една отвесна страна. По отвесната страна имаше ниша, образуваща лека вдлъбнатина.

— Какво е това? — попита Лили.

— Олтарът на космоса — отвърна Сфинкса. — Подобно на планинския дворец на Хадес в Долния свят, цялата планина има специални свойства. Това е една от петте железни планини.

— Трябва да е огромна… — рече Лили. — Защо не съм я виждала досега?

Сфинкса й се усмихна многозначително.

— Виждала си я. Крие се пред очите на всички.

И кимна навън… към Гибралтарската скала от другата страна на пролива.

Лили погледна макета, после Скалата — бяха идентични.

— Гибралтарската скала е Олтарът на космоса… — прошепна тя.

— Точно така.

Сфинкса и Лили седнаха да обядват на широката тераса.

Беше приятен северноафрикански следобед, топъл и сух. Лили си помисли, че при всеки друг случай това би бил момент, сякаш взет от пощенска картичка.

Но фактът, че Сфинкса я беше довел тук против волята и, правеше всичко напълно различно.

Мълчалив иконом се грижеше за всичките им нужди — храна, чаша испанско вино за хиляда долара за Сфинкса, вода за Лили.

Докато се хранеха, Сфинкса от време на време поглеждаше поставения до него лаптоп.

После каза тихо:

— Знаеш ли, познавах баща ти.

Лили сбърчи объркано чело. Доколкото знаеше, пътищата на Джак и Сфинкса никога не се бяха пресичали.

— Откъде?

— Съжалявам, трябваше да съм по-конкретен — каза Сфинкса. — Имах предвид истинския ти баща. Биологичния. Предишния Оракул от Сива. Бях с него в деня на раждането ти, на двайсети март деветдесет и шеста година.

Денят на раждането й.

Лили беше чувала за него много пъти като малка.

Отвлечена от фанатични католически свещеници, водени oт oтeц Франсиско дел Пиеро, майка и — сладка мила неомъжена жена на име Малена била отведена при свещен вулкан в Уганда.

Там, в свещена зала, обкръжена от лава, на светлината на обеден лъч и под ритъма на барабани, заобиколена от свещеници с маски и въоръжени парашутисти, Малена родила брата й близнак Александър и починала при раждането.

На свещениците изобщо не им пукало за нея. Те моментално напуснали залата с плячката си — Александър, новия Оракул.

Минути по-късно Джак Уест-младши и приятелят му Магьосника влезли в залата. Джак плакал за Малена — бил й обещал да я пази и се провалил.

И тогава, когато се отпуснал до нея и докоснал корема й, усетил ритане.

Така била родена Лили — необичайно, чрез импровизирано цезарово сечение, извършено от Магьосника и Джак, извадена от мъртвото тяло на майка си — нещо, останало неизвестно за похитителите на брат й.

Лили беше виждала снимки на майка си от по-щастливи времена. Млада и красива, с мили невинни очи.

Но Лили никога не бе познавала баща си.

Според всички разкази той не бил нито мил, нито невинен.

Баща и бил разглезен сприхав пияница. Положението му като Оракул го превърнало в същински задник.

Умрял два месеца след раждането на Лили при нещо, описано й като "пиянски инцидент".

— Странно е как животите се пресичат — каза Сфинкса. — Джак Уест беше с майка ти в деня на твоето раждане, а аз с баща ти. Напивахме се в едно казино в Монако с проститутки за две хиляди долара на час в скутовете ни.

Лили прехапа устна. Не й харесваше да е тук, но любопитството й взе връх.

— Казвали са ми, че е умрял малко след раждането ми при „пиянски инцидент“. Наистина ли е станало така?

— Да, беше пиянско сбиване — отвърна Сфинкса. — В един долнопробен бар край Уембли след финалите за купата. Баща ти беше пиян и облечен в екипа на погрешния отбор. Отправи неприлично предложение на чужда жена и мъжът й, огромен плешив металург, възрази. Майлоу го нарече невеж селяк и онзи го фрасна с чело в лицето. Уби го с един-единствен удар.

Сфинкса извърна поглед.

— Но това всъщност не е правилно, нали? Дарбата му го уби.

Лили запази мълчание, за да го накара да продължи.

— Човек се нуждае от цел в живота си. Името на баща ти беше Майлоу Омари. Майлоу означава благодат, милост, а Омари е египетска дума за благородник. Милостта обаче не беше силната му страна. Подобно на теб, той беше роден със способността да чете мистериозното Слово на Тот. Това му осигури висок статут в света на Четирите царства. Той беше приветстван в дворци, вдигаха тостове в негова чест на вечери. Скуката го насочи към хазарта, бардаците и алкохола, а алкохолът го направи избухлив. Биеше жени, особено проститутките, за които си плащаше. На няколко пъти ми се е налагало да се намесвам и да го спирам.

— Обичаше ли майка ми? — бързо попита Лили.

— Не — твърдо рече Сфинкса. — Изобщо. Тя беше просто средство за постигането на целта.

— Не разбирам.

— Майлоу не проявяваше никакъв интерес към деца, докато не откри другата цел на Оракула — обясни Сфинкса. — Казах му, че това… събитие… може изобщо да не се случи, докато е жив, но той оставаше непреклонен. И така набързо съблазни Малена, мила впечатлителна слугиня от домакинството му, и тя забременя. Единствената му цел беше да създаде нов Оракул, който да заеме мястото му пред Олтара на космоса, ако това се наложи.

По гърба на Лили полазиха тръпки.

— Каква е тази друга цел на Оракула? — предпазливо попита тя.

— Това — усмихна се Сфинкса — е информация само за царете, а ти не си от тях.

Сфинкса сви рамене.

— Осиновителят ти пък е пълна противоположност на биологичния ти баща. Капитан Уест е изключително впечатляващ човек. Воин, предсказан в пророчество и победител на Големите игри…

— Освен това е много добър на скрабъл и обича животните — каза Лили. — Но музикалните му вкусове са ужасни.

Сфинкса се опомни.

— Той те отгледа и ти го обичаш.

— Защото е най-добрият татко на света. И си има тениска, с която да го докаже.

— Той вече промени историята — каза Сфинкса. — Макар че ще се поправя, за да бъда напълно точен — Големите игри бяха спечелени не от баща ти, а от моя братовчед цар Орландо.

— Но татко ми свърши цялата работа.

— Да, но Орландо като негов покровител трябваше да получи наградата на победителя. И като го лиши от нея, баща ти създаде уникална ситуация и сега светът може да бъде завладян от всеки, който го пожелае.

Сфинкса замълча за момент, после каза тихо:

— Моят баща не беше толкова впечатляващ.

Лили го зачака да продължи.

— Както може би знаеш, Орландо ми е братовчед — каза Сфинкса. — Бащите ни бяха братя. Всъщност моят баща беше по-големият от двамата.

Сфинкса отново замълча, за да й даде време да смели чутото.

Лили разбра моментално.

— Но това означава…

— Точно така — каза Сфинкса. — Моят баща трябваше да е Царят на Земята. Но той беше плах, притеснителен човек, който се стряскаше от всичко и бе окаяно нерешителен. След смъртта на Хищника, който нямаше деца, баща ми беше следващият, който трябваше да седне на трона. Но той се плашеше от отговорностите на това да си цар и беше убеден да абдикира. В сенчестия свят на царете абдикацията е тотална, тя затрива цялото ти потомство. Аз бях изваден от списъка на наследниците и бащата на Орландо стана Цар на Земята. Той умря от инфаркт месец по-късно и Орландо го наследи като негов син. Малко след това беше уредено да заема този пocт — този отвратителен пост на края на света, на върха на Африка, да наглеждам един мъртъв град и стражевата му кула, да наблюдавам машинациите на царския свят отстрани, да чувам за събития като Големите игри, но без да присъствам на тях.

Сфинкса обърна невиждащи очи към великолепната гледка, но всъщност се взираше в спомените си.

После примигна.

И отново погледна Лили с убийствените си сиви очи.

— Харесва ми да си мисля, че имам специален вид търпение, несантиментално търпение, което най-сетне, благодарение на втория ти баща капитан Уест, ще бъде възнаградено. Защото като лиши Орландо от наградата му, баща ти отвори вратите за някой с по-висше познание, а не кръв. Не се заблуждавай, Орландо е жесток и умен едновременно и е много опасен. Но той не е и наполовина по-жесток oт мен и няма и една десета от моите познания за древния свят. Всички сме продукти на родителите си — тъжно добави Сфинкса. — Твоят незрял биологичен баща ти даде живот, за да спаси собствения си. Моят плах баща се отказа от короната си и така ме обрече на изгнанически живот в служба на по-нисши хора. А твоят осиновител Джак Уест-младши благодарение на онова, което изглежда като добро намерение и благородна постъпка, може би промени хода на историята.

* * *

Докато Лили се опитваше да осъзнае думите му, Сфинкса продължи:

— Докато живеех в изгнание тук, посветих времето си на учене. На четене, на събиране, на проучване и разбиране на всичко, до което мога да се добера за събитието Омега, за край на всички неща.

Докато Сфинкса говореше, Лили го наблюдаваше внимателно и преценяващо.

Виждаше блестящ и същевременно обезсърчен човек, лишен от рожденото си право и пратен на края на света.

Сфинкса кимна към една скица на стената — на планета и нейната луна.

— Вземи например тази скица, нарисувана от самия сър Исак Нютон. Той включил само половината от нея в шедьовъра си „Принципи", при това обърната наопаки. Било прекалено опасно да я разкрива цялата. На света има може би само трима души, които са виждали цялата картина и разбират ужасното и значение.

Сфинкса пристъпи до поставения в рамка лист, на който имаше написана на ръка математическа формула:

— Това уравнение познато ли ти е?

— Разбира се. Уравнението на Фридман — каза Лили. — Математическият модел на разширяващата се вселена.

Сфинкса се изненада.

— Я виж ти. Наистина си нещо повече от красиво лице.

Той отново се загледа във формулата.

— Това наистина е прочутото уравнение на Александър Фридман, написано от собствената му ръка. Намирам го за прекрасно, елегантно в краткостта му. Но тази версия на формулата върви с анотация на самия Алберт Айнщайн — малката добавка долу: к > 0.

Лили видя малката добавка в долния десен ъгъл на листа.

— Добавката на Айнщайн е буквално потресаваща — каза Сфинкса. — Тя е невероятно важна, защото когато к е по-голяма от нула, гравитацията ще спре разширяването на вселената и тя накрая ще се свие отново в един катастрофален момент — Голямото смачкване, както го наричат някои. Пълната сингуларност.

— Събитието Омега — тихо каза Лили.

— Да.

— Имам въпрос — неочаквано каза тя.

— Да?

— Папирусът Зевс съдържаше стих за Изпитанието на градовете. Там се говори за няма океани, няма облаци…

— … няма реки, няма и дъжд. Светът е пустош от страдание и болка — довърши вместо нея Сфинкса. — Известно ми е.

— Знаете ли какво означава това? — попита Лили. — За някакво наказание за провал в изпитанието ли става дума?

— О, Лили, наказание дори не започва да описва онова, за което предупреждава стихът.

* * *

ВЪВ ВЪЗДУХА

НАД СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

1 ДЕКЕМВРИ

Самолетът на Алойзиъс Найт се носеше над Средиземно море, отдалечавайки се от Санторини.

Руфъс управляваше, а Джак и Алойзиъс бяха отзад, наведени над карта на света.

Пред тях беше снимката на бележката на Дрейк с координатите, показващи местоположението на Трите тайни града:

Джак взе мек молив и отбеляза на картата трите места, посочени от координатите на Дрейк:

Спря и се замисли.

Мечо Пух, Стреч и Скай Монстър пътуваха към Туле.

Мей, Йоланте и Никой се намираха съвсем близо до Ра.

А Зоуи, Алби и Хадес бяха в Рим и се мъчеха да разберат местоположението на Олтара на космоса и характера на церемонията, която трябва да се изпълни там.

Отиването в Атлас и зареждането на Боздугана беше негова работа.

Джак се взираше в картата и хапеше устна, докато преценяваше местоположението на градовете.

— Исландия, Венецуела и Гибралтарският проток… — каза на глас той.

— За какво мислиш? — попита Алойзиъс.

— За наказанието.

— Наказание ли?

— Открихме стих за него. — Джак зареди копието на папируса Зевс и посочи одата:

— Последните два стиха — каза Джак. — Светът е пустош от страдание и болка. Зоуи и приятелят ми Никой са открили същите думи изсечени в запечатана врата в Марианската падина. Но аз все още не мога да разбера какво означават.

Алойзиъс сви рамене.

— Е, доведи цялата поема към логичния и край. „Няма океани“ означава липса на водни пари, което пък означава липса на облаци. „Няма реки“ означава липса на прясна вода. А липсата на прясна вода означава липса на живот на Земята — за растенията, за животите и за хората. И бих казал, че да видиш как всяко създание на планетата умира от жажда определено може да се опише като „страдание и болка“.

Джак се взираше в нищото.

После се обърна към Алойзиъс.

— Кажи го пак.

— Да видиш как всяко създание на планетата умира от жажда…

— Не, първата част. Няма океани означава…

— „Няма океани“ означава липса на водни пари, което пък означава липса на облаци — повтори Алойзиъс. — Слънцето загрява океаните, парите им се издигат в небето и образуват облаци.

Джак отново се загледа в картата. В ума му се оформяше смътна, но ужасяваща мисъл.

— Когато бях затворен в Ереб в онази вана, Яго ми каза нещо. Каза, че Ереб е една от шестте мини на света, в която се добива сивият прах, който е основен компонент на течния камък. Долният свят бил друго такова място. Каза, че химически често бъркат сивия прах с вулканични почви като пикритния базалт. Зад онази врата в Марианската падина Никой и Зоуи открили огромен депозит на нещо като пикритен базалт. Депозит с формата на гигантски куб с десетки други фалшиви врати…

Джак добави на картата местоположенията на Ереб, Хадес и Марианската падина:

Загледа се в картата — в разположението на шестте точки по трите големи океана — Атлантическия, Индийския и Тихия — и ужасната мисъл в главата му се изясни.

— Шест огромни депозита на сив прах… — каза той. — Разпределени по планетата. Само няколко прашинки от въпросния прах превърнаха ваната ми в Ереб в камък.

— А две топчета превърнаха цялата камера в Санторини в скала — добави Алойзиъс.

Джак впери поглед в него.

— И какво ще стане, ако шестте огромни депозита попаднат в световните океани?

— Ще превърнат големи части от тях в камък — отвърна Алойзиъс.

— Океаните ще пресъхнат. И както ти каза, няма океани означава липса на водни пари, което пък означава липса на облаци и в крайна сметка на прясна вода. Господи! Това ще е наказанието на света при провал в изпитанието. Океаните ще станат на камък и всички ще умрем в болка.

Джак добави няколко разширяващи се линии към картата и глобалното наказание стана съвсем ясно:

Двамата с Алойзиъс се спогледаха разтревожено.

— Трябва да стигнем до Атлас и да завършим изпитанието — каза Джак. — Иначе целият свят ще се превърне в безжизнен камък и всичко живо ще умре.

* * *

СТРАЖЕВАТА КУЛА НА АТЛАС

ГИБРАЛТАРСКИ ПРОТОК

(ОТ СТРАНАТА НА МАРОКО)

Почти по същото време, когато Джак се досети какво предстои, Сфинкса завърши с разказа си за наказанието, което ще сполети Земята, ако Изпитанието на Трите града не бъде завършено.

Приключи обяснението си, като пусна две зрънца сиво-черен прах в чашата вода на Лили.

Водата стана черна, след което се сгъсти в противна смес, после с пукане се втвърди и изведнъж чашата се оказа пълна със сух тъмносив камък.

Дълго време Лили не каза нищо.

— И това ще се случи в планетарен мащаб? — попита накрая тя.

— Да.

— Мъртва суха планета…

— Не бива да се отчайваме прекалено. Сигурен съм, че Изпитанието на боговете може да бъде преминато и че всичко ще е наред.

Сфинкса погледна компютъра и натисна копчето на интеркома до него.

— Да, сър? — чу се глас.

— Дион Десакс пътува ли към Олтара?

— Да, сър. Изпратихме самолет за него малко след като се обади от Неапол.

— Дион? — повтори ужасено Лили.

— Изпрати покани на останалите царе — каза Сфинкса.

— Да, сър.

— А какво е положението със самолета на капитан Уест?

Лили наостри уши.

— Продължава да лети насам, сър. На петдесет километра от нас е. Следим го.

— Благодаря.

Сфинкса рязко стана.

Влезе вътре и отиде до копието на Големия сфинкс. За момент сякаш се беше оттеглил в собствените си мисли.

Загледа се във високата четири и половина метра варовикова статуя. Тя се извисяваше пред него — прочутият полегнал лъв с лице на човек, взираш се с немигащи очи.

— Адашът ми — каза Сфинкса, обръщайки се към Лили. — Още от малък го харесвах. Винаги съм бил обсебен от него. Най-загадъчната статуя на света. От хиляди години озадачава хората. Защо е там? Какво е предназначението й? Пирамидите в Гиза са три, а има само един сфинкс. Египтяните са изваяли много сфинксове, но всички те са малки. Защо има само един гигантски, един Голям сфинкс? Това е въпросът на въпросите.

Усмихна и се зловещо.

— Но това е друга част от проучванията ми, която ще се използва друг път. В момента светът е на ръба на пропастта, изправен пред болезнено унищожение, и благодарение на втория ти баща всеки може да премине двете изпитания и да стане върховен господар. Което означава, че е време да направя своя ход и да се възползвам от уникалното си познание.

„Защо ми казва това? — помисли Лили. — Не би трябвало да го прави…“

Сфинкса се обърна към нея и очите му блеснаха.

— Предполагам, че се питаш защо ти казвам всичко това — каза той, сякаш беше прочел мислите и.

Погледът му стана убийствен.

— Аз съм различен от всички, които си срещала, Лили. Не ми трябва талантът ти да превеждаш Словото на Тот. Имам план да се възползвам от новото положение, създадено от баща ти, и той се развива точно според очакванията ми. Просто исках да разкажа на някои, който ще разбере. Но фактът, че ти разказах, означава, че не можеш да останеш жива. Ще умреш, госпожице, при това съвсем скоро.

* * *

ДЕЛТАТА НА ОРИНОКО

АТЛАНТИЧЕСКО КРАЙБРЕЖИЕ,

ВЕНЕЦУЕЛА, 1 ДЕКЕМВРИ,

08:00 (ЧЕТИРИ ЧАСА ПО-РАНО)

Като следваше координатите, оставени от сър Франсис Дрейк преди петстотин години, Никой кацна в южния край на огромната делта на Ориноко…

…и се озова пред нещо наистина необичайно.

Свод от огънати блатни дървета, образуващи естествен покрив над спокойна река.

Никой не би могъл да я види от друг ъгъл — нито от океана, нито от въздуха, нито от най-близките скали на няколко километра на юг.

Вкара хидроплана в скритата река, сякаш караше лодка. Под дърветата беше зловещо тъмно. Надвисналите клони се сплитаха толкова плътно над тях, че напълно спираха слънчевите лъчи.

На юг, подобно на някакви древни чудовища от джунглата, се издигаха няколко тепуи, характерните планини с плоски върхове, с които беше прочута Венецуела.

След известно време малкият самолет излезе от един завой на скритата река и Дейв, Йоланте и Мей видяха два хидроплана, привързани към разпадащ се каменен кей, стърчащ от левия бряг.

Кеят беше покрит с мъх и кал. В калта около хидропланите имаше много следи от обувки.

— Орландо и хората му вече са тук — каза Йоланте.

В края на кея, скрита от дървета и клони, имаше малка модерна постройка, която рязко контрастираше със старото пристанище — постройка на стълбове, изработена от блестяща стомана.

А пред нея спокойно стоеше някакъв мъж.

Табелата гласеше INPARQUES и показваше, че постройката е собственост на Института на националните паркове на Венецуела — държавната институция, която отговаряше за защитените земи в страната.

Мъжът пред нея беше с униформа на парков рейнджър. Изглеждаше на около шейсет и ги наблюдаваше мълчаливо.

— Добро прикритие за Страж — каза Мей, като кимна към униформата му. — Правителствен рейнджър. Държи бракониерите и любопитните настрана. И може да живее тук и да пази град Ра.

Тримата слязоха на кея, където ги чакаше "рейнджърът".

— Здравейте — каза той. — Аз съм сър Иниго Дефенестра. Кои сте вие?

— Аз съм Йоланте Комптън-Джоунс, принцеса на Царството на Земята и Пазител на Кралския архив — каза Йоланте. — Това са мои спътници. Дойдохме да влезем в тайния град.

— Там вече влязоха други — каза сър Иниго. — С оръжието.

— Те не знаят какво правят. Дойдохме да се уверим, че оръжието ще бъде заредено както трябва.

Лицето на рейнджъра остана безизразно.

— Подобно на баща ми и неговия баща, аз пазех този град през почти целия си зрял живот, като държах недостойните настрана и очаквах този момент. В този ден на дните не съм аз онзи, който би попречил на някой запознат с древните му тайни да влезе, стига да сте склонни да продължите.

Той отстъпи настрани и видяха под подпорите на металната постройка малка полусфера.

Никой ахна:

— Господи…

Покритата с пълзящи растения полусфера беше оформена като човешки череп по такъв начин, че разпадащият се вход беше устата, отворена във вечен писък. Приличаше на вход към Ада.

Йоланте, Мей и Никой приближиха огромния каменен череп, надникнаха вътре и видяха тунел, който се губеше в мрака. По дължината му имаше три аркади.

Ако продължаваше около километър по права линия, тунелът щеше да свърши при една от планините тепуи на юг.

— Чакайте малко. Подът да не би да е от… — започна Никой.

— Да — сериозно каза Мей. — От злато е.

Вярно беше. Там, където не бяха покрити с пръст и мръсотия, плочите на пода блестяха матово. Улиците на Ел Дорадо наистина бяха покрити със злато.

Мей, Никой и Йоланте се загледаха в първата тройна аркада.

Калните следи върху златната повърхност водеха към дясната арка.

Пред средната пък имаше нещо друго — покрит с плесен и мъх скелет.

Беше прерязан диагонално през гръдния кош и носеше определено европейски шлем, който все още беше върху голия череп. Шлемът имаше формата на дълбока купа и бе изработен от месинг, с извити краища, които образуваха остри върхове отпред и отзад.

Мей клекна пред него.

— Това е морион — каза тя. — Класическият испански шлем на пехотинци, носен от конквистадорите през шестнайсети и седемнайсети век. Този нещастник е открил Ел Дорадо.

— Определено — каза Никой, загледан към арката над скелета. После хвърли поглед към Йоланте. — Някакви мисли, госпожице кралски експерт?

— Само очевидната — отвърна Йоланте. — Арките имат заложени капани.

И кимна към вътрешността на тунела, където можеха да се видят още няколко тройни аркади.

— Подозирам, че същото се отнася и за тях. Това е главният булевард на града. При всяка аркада трябва да знаеш откъде точно да минеш… в противен случай те очаква участта на този тук.

Тя кимна към следите, които минаваха през дясната арка.

— Изглежда, че противниците ни са знаели точно кой път да изберат.

Внезапен шум ги накара да вдигнат рязко глави.

Стрелба.

Автоматична стрелба.

Но тя беше приглушена, далечна. Идваше някъде от дълбините на тунела. В кратките периоди между откосите се чуваха отчаяни викове.

— Може и да са минали през арките, но още не са надхитрили града — каза Никой. — Може и да имаме все още шанс.

Забързаха по тунела, напълно забравили златната му настилка, като оставиха мълчаливия сър Иниго, скромния пазител на великия град Ра, да стои сам на кея.

* * *

ТУЛЕ

ИСЛАНДИЯ

Дълбоко в подземния град Туле кардинал Мендоса започваше да полудява.

— Прати още един! — извика той на командира на швейцарските си гвардейци.

Стиснал в ръка легендарния меч, известен като Екскалибур, Мендоса погледна тревожно през рамо.

Той и отрядът му стояха на високия мост в сърцето на Туле, безнадеждно хванати в капан.

Войската пазител на Туле — триста безлики бронзови фигури — стоеше зад тях: изпълваше извития път, който водеше към изхода от града, и блокираше отстъплението им.

И на всеки няколко минути всичките триста в съвършен синхрон, сякаш бяха роботи, правеха по една крачка напред. Ако Мендоса и хората му не минеха по-скоро по моста, войската щеше да стигне до тях и всичко щеше да приключи.

— Мамка му! — изруга Мендоса.

Мостът беше проблемът.

Когато бяха стигнали до него, той им се беше сторил съвсем проста структура — четвъртит купол с открити страни и четири сребърни човекоподобни статуи, стоящи мълчаливо в ъглите му.

Но щом първият швейцарски гвардеец стъпи на него…

…статуите оживяха.

Стана невероятно бързо.

Четирите сребърни статуи — високи метър и осемдесет, безлики, с дълги като хищни нокти пръсти — пристъпиха напред и се оказа, че пръстите им всъщност са хладни оръжия.

Швейцарският гвардеец беше обезглавен на мига и главата и тялото му полетяха в бездната долу.

След това четирите безлики сребърни „мъже“ мълчаливо заеха местата си в ъглите на купола и отново се превърнаха в статуи.

Това бе преди няколко дни.

Оттогава бяха тук.

На различни интервали Мендоса заповядваше и на други от хората си да стъпят на моста. Верните гвардейци се подчиняваха — именно подчинението ги беше довело в тези адски дълбини.

Всеки път, когато един от тях стъпваше на моста, четирите сребърни статуи пристъпваха напред да го спрат.

Един гвардеец беше стрелял по тях. Куршумите му отскочиха от блестящата им повърхност, без да оставят дори драскотина, след което сребърните статуи го нарязаха на парчета и го хвърлиха в пропастта.

Следващият опита с ножа си. И острието не остави следа по гърлата им, а гвардеецът също полетя в бездната.

Следващият гвардеец метна граната по най-близката статуя. Тя се взриви, обгърна сребърната фигура в огън и дим… но тя изникна невредима от тях. Гвардеецът също стана на парчета.

А през цялото това време тристата бронзови автомата приближаваха — бавно и неумолимо пристъпваха по извития спускащ се път на града, на отделни зловещи стъпки, — и вече бяха съвсем близо.

Мендоса беше влязъл в Туле с двайсетима швейцарски гвардейци.

Сега му бяха останали само четирима.

Имаха предостатъчно запаси. Бяха се подготвили за четири дни, а мъртвите войници не се нуждаеха от храна и вода, така че разполагаха и с техните дажби. Преди да влезе в купола, всеки войник оставяше храната си на останалите.

Командирът на гвардейцитe се отчая.

— Ваше високопреосвещенство, моля ви…

— Казах да пратиш още един, по дяволите! — изрева Мендоса в лицето му.

Командирът се поклони и кимна на следващия гвардеец, който пое дълбоко дъх, остави бутилката си вода на земята, извади оръжието си и стъпи на моста, за да се изправи пред сигурната смърт.

* * *

ИМЕНИЕТО НА СФИНКСА

ГИБРАЛТАРСКИ ПРОТОК

1 ДЕКЕМВРИ, 13:00

Интеркомът се включи.

— Приближаващ самолет, сър — докладва глас. — Сателитните снимки показват, че е изтребител-бомбардировач Су-37. Същият, който наблюдавахме да напуска замъка Арагон. Принадлежи на ловеца на глави, който се появи там с Уест — капитан Алойзиъс Найт.

Сфинкса излезе на терасата и се загледа към самолета на Алойзиъс Найт, който приближаваше през маранята.

— Баща ти по някакъв начин се е измъкнал от Ереб — каза той на Лили. — После атакувал замъка Арагон, вероятно за да те спаси. Сега идва тук, за да влезе в Атлас. Колко непредвидено.

Внезапно от двете страни на Лили се появиха мъже и я сграбчиха грубо за ръцете.

— Хайде, момичето ми — каза Сфинкса. — Време е да те изложим на показ.

Самолетът на Алойзиъс Найт се приземи вертикално на площадката за хеликоптери на Сфинкса.

Алойзиъс и Джак слязоха предпазливо от него. Алойзиъс беше вдигнал пушките си „Ремингтън“. Джак пък стискаше Боздугана на Посейдон и пистолет.

Сфинкса ги очакваше вежливо в края на шестте стъпала на площадката. Беше невъоръжен.

— Здравейте, капитан Уест, капитан Найт — каза той.

Джак присви очи.

— Виждал съм те. В Ереб. Дойде да ме видиш, докато бях затворен там. Ти си Сфинкса.

— Наистина бях там и наистина съм Сфинкса. Трябва да кажа, че съм изключително впечатлен, че сте успели да избягате. Впечатляващ сте в много отношения, капитан Уест.

— Ти си пазителят на Атлас — каза Джак. — Трисмагът, който бди над него.

— Както ви казах в Ереб, аз съм просто скромен пазач на морски фар.

Джак се прицели в главата на Сфинкса.

— Имах няколко наистина лайняни дни, приятел. Някои от най-близките ми приятели умряха, така че не съм в настроение за остроумия. — Вдигна Боздугана. — Орландо прецака нещата за всички. Не разполагаше с цялата триъгълна плоча и когато е влязъл в първия град, е задействал защитните механизми и на другите два. Трябваше да изчака, докато има хора във всеки град, които да влязат по едно и също време. Аз пратих мои хора да оправят кашата. Тук сме, за да влезем в Атлас, да заредим Боздугана и да го отнесем при Олтара.

— Достойна за похвала мисия, несъмнено — каза Сфинкса. — Ще бъда повече от радостен да видя как я изпълнявате от мое име.

— От твое име…? — не разбра Джак.

Сфинкса му подхвърли айфон.

Джак го улови и погледна екрана.

На него течеше видеосигнал на живо…

…който показваше картина от камера — Лили в каменна килия с метални решетки…

…и морска вода около нея, която се надигаше. В момента стигаше до коленете й.

Сфинкса погледна Джак в очите.

— Тя е в приливна килия, капитане. А по тези места приливите настъпват бързо.

— Какво искаш? — остро попита Джак.

— Да те пречупя — отвърна Сфинкса.

— Какво искаш да направя!

— Искам да занесеш оръжието в града и да го заредиш, точно както възнамеряваш. Но после искам да ми донесеш Боздугана. Само тогава ще пощадя дъщеря ти. Вземи капитан Найт със себе си — с удоволствие ще се възползвам и от неговите умения. Дори лично ще ви отведа до входа на Атлас. Часовникът цъка, капитан Уест. Приливът се надига бързо. Ще му трябва може би около час, за да напълни килията, така че наистина не бива да се бавите.

Джак преглътна с мъка.

Алойзиъс изгледа кръвнишки Сфинкса.

— Задник.

Джак стисна зъби.

— Заведи ни при входа. Веднага.

Сфинкса се усмихна и ритна големия куфар до себе си, за да го отвори.

От него падна водолазна екипировка — дихателни маски, плавници, фенери, кислородни бутилки, дори два харпуна.

— Това ще ви потрябва — каза той.

След минути Джак и Алойзиъс, водени от Сфинкса, минаха по късия мост, водещ до древния каменен фар, който се издигаше отделно от имението, и се спуснаха по спиралното стълбище.

Каменните стъпала се виеха надолу без парапет около кладенеца в средата.

Изведнъж стълбището навлезе във вода. Стъпалата продължаваха надолу под вълните.

— За съжаление град Атлас е преживял инцидент с наводняване преди време — каза Сфинкса. — Може би сте чували за него? Ще ви оставя да изпълните мисията си.

И тръгна обратно нагоре.

Останали сами, Джак и Алойзиъс се събуха и си сложиха водолазната екипировка.

Маските, които им бе дал Сфинкса, представляваха всъщност яки шлемове, които покриваха цялата глава и им позволяваха да поддържат радиовръзка. Докато слагаше своя, Джак остави сателитната слушалка в ухото си.

Затъкна Боздугана в колана с тежестите, след което погледна екрана на телефона си.

— Какво е това? — попита Алойзиъс.

— Превод на свитък, написан от Платон. В него се говори за трите града и как да се влезе в тях.

Джак го зачете на глас:

— Прилича на шибана детска игра — каза Алойзиъс. — Има ли изобщо нещо лесно при теб?

— Не — призна Джак.

Гмурна се и като си светеше с фенера "Принстън Тек", заплува право надолу през кладенеца на спиралното стълбище. Алойзиъс го последва.

Спускаха се надолу.

Надолу и надолу, покрай безброй стъпала. Лъчите на фенерите им прорязваха мрака като светлинни мечове. Ята риби се пръскаха пред тях.

Най-сетне стигнаха до края на стълбището и се озоваха пред входа на много дълъг и много стар тунел.

В началото му имаше три зловещи арки, минаващи напречно на прохода.

Алойзиъс ги погледна.

— И какво, трябва да изберем правилната ли?

— Да. Това трябва да е свещеният булевард.

Докато го казваше, ято риби мина покрай тях и през една от арките…

Проблесна нещо сребристо.

По-бързо, отколкото окото може да регистрира.

И изведнъж ятото се пръсна, оставяйки три риби да се носят в потопената арка, разрязани наполовина. От телата им струеше кръв.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Алойзиъс.

Джак спря предпазливо в наводнения тунел.

— Арките имат заложени капани. Както пише Платон, трябва да изберем пътя си през тунела, което означава да преодолеем арките, като всеки път избираме правилната.

Зад първите три арки Джак видя и други, които продължаваха по дългия тунел.

— Може просто да пуснем нещо през всяка арка и да налучкаме онази, която не реагира — предложи Алойзиъс.

Откачи oт жилетката си един шурикан и го хвърли през средната арка.

Той мина през нея и плавно се спусна на каменния под от другата страна.

— Видя ли?

Джак поклати глава.

— Не. Тези места са били построени от развита цивилизация. Предполагам, че арките могат да доловят, когато през тях минава нещо органично като рибите. Ножът ти няма да ги задейства. Ще го направи само нещо живо.

В този момент друго ято риби мина покрай тях и се насочи към средната арка.

Този път Джак беше подготвен и гледаше внимателно…

Нов сребрист проблясък.

Още две разрязани риби.

И този път Джйк го видя — сребърна жичка, която профуча надолу по дължината на арката, някаква изключително тънка и остра нишка — толкова остра, че беше преминала за миг през рибите.

— Да си го начукам… — ахна Алойзиъс.

— По дяволите — изруга Джак. — Няма да стигнем доникъде, докато не намерим безопасния път през тези неща.

* * *

ТУЛЕ

ИСЛАНДИЯ

По същото време, когато Джак пристигна в имението на Сфинкса и Никой откри входа към Ра, друг екип приятели на Джак приближаваше тайния град Туле в Исландия.

Стреч и Мечо Пух, също водени от координатите на Дрейк, кацнаха на неприветливия плаж с черен пясък на отдалечения южен бряг на Исландия със самолета на Джак „Небесният воин“.

Когато Скай Монстър, чиято ръка продължаваше да е превързана, ги приземи, Стреч погледна черната вулканична почва, скалите и планините и каза:

— Изглежда почти праисторически.

— Извънземно — съгласи се Мечо Пух.

След минути те намериха стражевата кула и сър Бьорн.

— Дойдохме да изпълним изискванията на изпитанието — каза Стреч.

Бьорн се намръщи.

— Нали знаете, че цар Орландо вече изпрати хора за това?

— Знаем — отвърна Мечо Пух. — Но имаме основания да смятаме, че те не са съвсем наясно какво трябва да се направи. Тук сме, за да се уверим, че изпитанието ще бъде завършено правилно.

Сър Бьорн поклати объркано глава.

— Времената са безпрецедентни и озадачаващи. Тъй като няма ясен император, кой съм аз, че да ви попреча да преминете през булеварда и защитите му? Продължете, но за ваша сметка.

И така те навлязоха в тунела в скалата, в която се разбиваха яростните вълни.

Озоваха се пред дълъг прав проход. Имаха чувството, че тук температурата е с десет градуса по-ниска, отколкото навън.

И също като екипа на Мей в Ра и Джак и Алойзиъс в Атлас, Пух и Стреч се озоваха пред три арки.

Арките бяха покрити с тънък слой лед. Зад тях се виждаха и други.

Пред първите арки на земята лежаха шест мъртви чайки — окървавени, разложени или и двете. Всички бяха разрязани наполовина.

— Капани — каза Стреч, загледан към останалите аркади навътре в тунела.

— Проклятие! — изруга Мечо Пух.

После включи сателитната радиостанция.

— Джак, Мей? Ние сме. Някаква идея как да минем през тези аркади?

* * *

РА

Когато Мечо Пух ги повика по радиостанцията, Мей, Никой и Йоланте бяха по средата на покрития с кал и пълзящи растения тунел.

Гласът на Джак също зазвуча, малко заглушен от сателитната връзка.

— И ние имаме подобен проблем в Атлас.

— Имахме известна помощ в Ра — каза Йоланте в микрофона си. — Някой е дошъл преди нас и ни е оставил следа.

Мей присви очи.

— Нека се опитаме да решим загадката.

Тя погледна назад към пътя, по който бяха дошли, следвайки калната диря на съперниците си. Бяха минали успешно през пет аркади.

При първата безопасната арка беше дясната.

При втората — лявата.

После дясна, лява, а след това — онази в средата.

Мей наклони глава.

— Чакайте малко…

— Какво има? — попита Йоланте. — Някаква последователност ли виждаш?

— Не, виждам ред… — каза Мей. — Ред, който съм виждала и преди.

Сви замислено устни и изведнъж я осени.

— Разбира се! Три възможности. Защо не се сетих по-рано? — Мей бързо извади нещо от джоба на якето си — разпечатката на триъгълната плоча на Хадес с превода на Лили:

— Ето! — Тя посочи едната от трите широки прави линии, минаващи от страните на триъгълника към центъра му, и попита възбудено: — Не виждате ли?

— Ъ-ъ, не — каза Никой.

— Вгледай се по-внимателно. Плочата ни казва всичко, което ни трябва, за трите града. Именно затова Зевс е наредил да я създадат. Мисля, че тя обяснява как да се влезе в градовете. Трите прави бели „линии“, достигащи до средата на триъгълника, са главните булеварди на градовете.

Мей се беше ухилила като човек, решил някаква коварна главоблъсканица.

— Вгледайте се хубаво в дясната, онази между Шлема и Боздугана, до описанието на Ра, Великия планински град. Вижте малките черни линии в нея.

Йоланте и Никой се вгледаха и ги видяха.

— Проклета да съм — каза Йоланте. — Изобщо не ги бях забелязала.

— Тази линия представлява този тунел, а малките пролуки показват безопасните арки — първата беше дясната, после лявата и така нататък. Пасват идеално.

— Абсолютно си права… — каза Никой и погледна от разпечатката към аркадите около тях.

Мей грабна радиостанцията си.

— Пух, Джак. Плочата ни дава всичко, което ни е нужно да знаем за градовете. Показва безопасния път през булевардите.

И им предаде онова, което току-що бе обяснила на Никой и Йоланте.

В наводнения тунел на Атлас Джак прекъсна връзката и отвори изображението на триъгълната плоча на смартфона си. Беше благодарен, че Никой му беше дал водонепроницаем калъф за него.

Огледа екрана:

Съсредоточи се върху бялата вертикална ивица отляво на Боздугана.

Според нея дясната арка пред него беше безопасната.

Алойзиъс го изгледа.

— Тя е твоя майка. Така че минавай пръв.

— Това се казва доверие — отвърна Джак, докато спираше пред арката. Включи радиостанцията си. — Народе, минавам през първата си арка. Изчакайте.

И добави по-тихо:

— Дано си права, мамо.

С тези думи изрита с плавниците и влезе през дясната арка.

Нищо не се случи. Не се задейства капан.

Джак излезе невредим от другата страна на арката.

Въздъхна с облекчение.

— Браво, мамо. Минах.

Алойзиъс дойде при него след няколко секунди.

— По дяволите, иска ми се да можех да се доверявам на моите хора толкова, колкото ти на твоите.

Като използваха упътванията на плочата, Мечо Пух и Стреч направиха същото в Туле.

И така екипите на Джак минаха едновременно по булевардите на трите тайни града, като избираха пътя си през тройните аркади и напредваха по смъртоносните тунели.

* * *

АТЛАС

* * *

АТЛАС

Водени от плочата, Джак и Алойзиъс плуваха през потопения тунел, като всеки път избираха правилната арка.

Скоро фенерите им осветиха края на булеварда.

Смътна синя светлина, очертаваща правоъгълен вход.

Но там имаше и нещо друго.

Човекоподобни фигури — десетки, подобни на зловещи сенки в подводната мъгла — стояха на морското дъно зад входа, като частично запречваха светлината.

Джак и Алойзиъс стигнаха края на тунела и насочиха фенерите си към сумрака.

Триста безлики бронзови фигури с клюнове стояха между тях и град Атлас, изправени и мълчаливи, строени в идеални редици като войници на парад.

Изпълваха цялата площ между Джак и Алойзиъс и града, както и последните няколко метра на тунела — и не им позволяваха да излязат от него.

Приличаха на прочутата войска от теракотени воини от Сиан в Китай — мълчаливи статуи в естествен ръст, високи метър и осемдесет, абсолютно неподвижни.

Зад тях в синкавата мъгла се издигаше скална формация с формата на пясъчен часовник, покрита с кули и куполи, мостове и бойници. Кулите по горната половина на пясъчния часовник висяха зрелищно надолу.

Образуванието беше колосално, високо няколкостотин метра. По долната половина минаваше път, достигащ до мост с четвъртит купол с открити страни.

— Атлас… — промълви Джак.

Градът беше наистина великолепен.

Навремето сигурно бе изглеждал още по-внушително — извисяващ се град върху огромна скала. До деня на най-големият потоп в историята.

Отляво Джак видя нещо, което нямаше място тук.

Останки от крушение, лежащи килнати в основата на древния град.

Останки от самолет.

Беше cтapa машина от 60-те, DC-З или може би "Боинг 707". Приличаше на товарен самолет и след годините на морското дъно беше покрит с корали и раковини. Явно се беше разбил много отдавна и бе довлечен тук от течението.

Джак отново се обърна напред към невероятния потънал град. Погледът му откри малък мост в средата на долния склон.

— „На моста трябва да преминеш през сребърните му пазители…“ — каза той.

Алойзиъс пък не можеше да откъсне поглед от армията бронзови фигури, която блокираше пътя им.

— Статуи? — каза той. — Само това ли са пазителите на това място? Очаквах нещо по-…натруфено.

И тогава статуите се раздвижиха.

Ченето на Алойзиъс увисна.

— Ох, да си го начукам… — изпъшка той, вдигна харпуна си и стреля.

* * *

ТУЛЕ

* * *

ТУЛЕ

В Исландия Пух и Стреч чуха стрелбата преди да стигнат края на ледения булевард.

Техният тунел си имаше отличителна черта — таванът и подът му бяха от каменни ковчези… които очевидно се бяха отворили в някакъв момент преди пристигането им. Това означаваше, че трябваше да вървят по тесните плочи между ковчезите.

— Тези неща са ужасно много… — разтревожено каза Мечо Пух.

При звука на стрелбата двамата се затичаха и накрая излязоха от булеварда и се озоваха в горната част на огромен град с формата на фуния, която се забиваше в земята.

Гледката беше страхотна.

Исландският мраз беше образувал скреж, който покриваше всичко, така че целият град блещукаше в бяло.

Заскрежени постройки се притискаха една в друга покрай широк спирален път, който се спускаше по наклонените стени. После пътят излизаше от сградите и пресичаше централната бездна по тесен мост, в средата на който имаше четвъртит купол с открити страни.

Виковете и стрелбата идваха от кардинал Мендоса и трима швейцарски гвардейци, които стояха пред купола на моста.

3ад Мендоса и хората му, блокирайки пътя за бягство и изпълвайки главния път през подземния град, имаше същинска армия от безлики бронзови автомати, идентични с онези, които Пух и Стреч бяха видели в Долния свят.

Бронзовите фигури стояха като безмълвни статуи по спиралния път, подредени в идеални редици.

На всеки няколко минути цялата армия правеше една-единствена крачка напред и ехото от стъпките им отекваше в грамадната пещера.

Един швейцарски гвардеец стреля по тях, но куршумите му отскочиха безвредно от металните тела и минута по-късно армията направи поредната неумолима крачка напред.

— Стотици са — промълви Стреч.

Пух обаче гледаше моста.

— Не мисля, че те са истинският проблем.

РА (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)

БЛИЗЪК ПЛАН (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)

* * *

РА

Мей, Никой и Йоланте стояха в края на техния тунел в джунглите на Венецуела, също замръзнали в шок.

Златният булевард беше свършил в основата на колосална планина тепуи, която хвърляше върху тях плътна сянка.

Изгубеният град Ра се издигаше пред тях.

Ел Дорадо.

Градът беше построен на четири широки стъпаловидни нива, изсечени в полегатия долен склон на тепуи.

През тези нива минаваше една-единствена улица, която вървеше на зигзаг и ги свързваше. Целият град беше погълнат от джунглата — скрит от дървета, мъх, кал и лиани.

Като структура не представляваше нещо забележително. Беше нисък и широк, с приблизително квадратна форма. Нямаше високи кули или крепостни стени. Всъщност към зигзагообразната му улица се отваряха само стотина врати. Като „град" бе малко невзрачен.

С изключение на едно нещо.

Всяка повърхност беше направена от злато.

Не само паважът на улицата. А всяка стена, всяко стълбище, всичко.

Никой ахна.

— Ако не беше джунглата и цялата мръсотия, през деня това място щеше да блести като слънце.

Мей кимна.

— Това наистина е великият град Ра, богът слънце.

Всички нива бяха покрити с покриви от дебели златни летви. Те обаче не бяха плътно затворени. Между златните летви имаше пролуки и през вековете някои от тях бяха изпопадали на улицата.

Това бе позволило на още повече растения от джунглата да проникнат в града. Сега през покривите стърчаха клони и стволове.

За всеки прелитащ със самолет или гледащ от сателит това място щеше да изглежда като пореден покрит с растителност склон в подножието на тепуи. Само някой, който търсеше конкретно града и доближеше достатъчно, щеше да го забележи сред гъстата джунгла, която го беше погълнала.

През пролуките в разбитите златни стени на трите долни нива Мей и останалите видяха десетки положени хоризонтално ниши в стените: приличаха на ковчези.

И ковчезите бяха отворени.

Доскорошните им обитатели — триста бронзови автомата — сега изпълваха издигащата се златна улица на Ра.

На върха на огромния град на склона на планината имаше част, която беше почти открита към небето.

Там зашеметяващ златен мост минаваше над широк трийсет метра пролом в склона. В средата на моста имаше четвъртит купол с открити страни и именно там съперниците им — млада жена и отряд от шестима войници от бразилските специални части — бяха спрени в опита си да стигнат центъра на града.

— Хлоя — каза Йоланте.

— Какво? — не разбра Никой.

— Хлоя Карнарвън — каза Йоланте. — Бившата ми асистентка. Предаде ме на брат ми и ме остави в ръцете на палача му.

Заобиколена от бразилските войници. Хлоя държеше Шлема на Хадес.

Причината за забавянето на групата й веднага се изясни — докато Хлоя и хората й чакаха от отсамната страна на моста, един от бразилските войници пристъпи предпазливо под купола и започна да се бие с няколко сребристи човекоподобни фигури.

Войникът стреля от упор по фигурите, но куршумите като че ли нямаха никакъв ефект върху тях. Една го прониза с дясната си ръка и го запрати през ръба на моста.

Положението на Хлоя и хората й се влошаваше от факта, че армия от триста бронзови автомата изпълваше главната улица на Ра под тях.

Намираха се в безизходица — трябваше да се бият или с четирите сребърни фигури на моста и да продължат напред… или да се изправят срещу бронзовата армия зад тях.

Внезапно със силен трясък цялата бронзова армия направи крачка нагоре по склона към Хлоя и екипа и.

Мей отвори снимката на свитъка на Платон на телефона си и прочете:

— "На моста трябва да преминеш през сребърните му пазители…"

Обърна се към Йоланте.

— Твоето протеже очевидно не знае как да мине през пазителите на моста.

— Така е — каза Йоланте. — Но засега същото се отнася и за нас.

* * *

АТЛАС

Харпунът на Алойзиъс Найт отскочи безполезно от гърдите на първия бронзов човек, който бавно крачеше по морското дъно към него и Джак.

— Кушма алла? — напевно произнесе армията. Въпросът беше приглушен от водата.

Джак си спомни превода на Лили: „Ти ли си моят господар?”.

Предполагаше, че отговорът на този въпрос е една от Мистериите, които щяха да бъдат разкрити на Орландо, ако беше влязъл в обелиска след Големите игри.

Бронзовата войска се приближаваше.

Стъпките на войниците тътнеха в морската тишина.

Бум…

Фигурите бяха оформени като човешки същества — с ръце и крака, гърди и рамене.

Бум…

Но безликите им глави с клюнове ги правеха страховити. Придаваха им безмилостен, нечовешки вид — лишени от емоция, от съчувствие, от съжаление.

Бум…

И очевидно не се нуждаеха от кислород. Налягането на деветдесетте метра вода над главите им изобщо не им действаше.

Това бяха автомати, създадени с една-единствена цел — да убиват всеки, който не би трябвало да е тук.

Джак и Алойзиъс се дръпнаха малко навътре в тунела.

— Джак! — разнесе се гласът на Стреч в слушалката му. — Проникнахме в Туле. Виждаме Мендоса, но е заседнал на един мост, спрян от сребърни роботи или нещо такова. Може и да успеем да стигнем до моста, но ако не знаем как да се справим със сребърните неща, край с нас.

Последва го гласът на Мей:

— Джак, имаме същия проблем и в Ра! Явно това са сребърните пазители, споменати в текста на Платон. Трябва да минем през тях, но не знаем как!

Армията бронзови фигури пред Джак бавно приближаваше.

Той се опита да мисли.

„Трябва да има начин…“

— Плочата ни казва всичко необходимо, за да се влезе в градовете… — каза на глас. — Плочата ни казва…

И докато бронзовата войска продължаваше да настъпва неумолимо, погледна отново образа на телефона си.

Затърси отчаяно.

— Трябва да е тук. Градовете… оръжията… Първото убива… Второто ослепява… Третото управлява…

Докато Джак се взираше в телефона си, Алойзиъс го избута по-навътре в тунела.

— Назад. Назад…

После спря да го бута и Джак го погледна.

Четири бронзови фигури бяха излезли от ковчезите си в стените на тунела зад тях и блокираха пътя за отстъпление.

— Кушма алла? — попитаха те.

— Ох, мамка му — каза Алойзиъс.

Нямаше къде да бягат.

Триста бронзови фигури ги приближаваха отпред, а други четири отзад. Сякаш се бяха озовали в бавно затварящо се менгеме.

Джак и Алойзиъс се рееха в наводнения тунел и гледаха напред и назад, хванати в капан.

Двете водещи бронзови фигури вдигнаха ръце, разкривайки страховити остри нокти.

При вида им Алойзиъс се облещи.

— Ох, майко мила…

— Трябва да има начин… — тихо каза Джак. — Мисли, по дяволите.

Бронзовите фигури продължаваха да напредват, ноктите им проблясваха в подводната мъгла.

Алойзиъс Найт изруга.

— Представял съм си смъртта си по какви ли не начини, но не и по тоя. За мен беше удоволствие да те познавам, капитан Уест. Ще се видим от другата страна.

И тогава двете водещи бронзови фигури вдигнаха убийствените си нокти и докато Алойзиъс Найт затваряше очи, замахнаха свирепо към него и Джак.

— Стой!

Затворил очи, Алойзиъс чу гласа на Джак през говорителя на водолазния си шлем.

Той отвори очи…

…и видя блестящ бронзов нокът, спрял на по-малко от десет сантиметра от сърцето му. Друг беше замръзнал пред гърдите на Джак.

А после видя Джак, който се рееше до него в потопения тунел, вдигнал високо над главата си Боздугана на Посейдон.

В последния момент, когато го осени мисълта, Джак грабна Боздугана от колана си, вдигна го пред настъпващите бронзови фигури и извика:

— Стой!

— Какво стана? — попита Алойзиъс.

— Третото управлява — просто отвърна Джак.

— Я пак? — Алойзиъс погледна неуверено неподвижните бронзови фигури.

Те бяха замръзнали като статуи, изправени в стойка мирно, със спуснати отстрани убийствени ръце.

— Плочата ни казва всичко необходимо — обясни Джак. — Първото убива. Второто ослепява. Третото управлява. Боздуганът е Третото оръжие. Мисля, че създателите на плочата са пропуснали думата пазителите. Мечът ги убива. Шлемът ги ослепява по някакъв начин. А пък Боздуганът управлява пазителите на този град. Те трябва да се подчинят на всеки, който го държи.

Алойзиъс отново погледна тълпата бронзови автомати, стоящи абсолютно неподвижно в присъствието на Боздугана.

— Е, адски благодарности, че се сети навреме — каза той. — Тези неща знаят ли английски?

— Не, но мисля, че просто ще се подчинят на Боздугана — отвърна Джак. — Извиках, защото бях уплашен. Но все пак възнамерявам в близко бъдеще да държа Боздугана вдигнат.

Включи сателитната си радиостанция.

— Майко, Стреч. Оръжията позволяват да се мине през пазителите. Повтарям: оръжията позволяват да се мине през пазителите. Мечът ги убива, а Шлемът ги ослепява.

* * *

ТУЛЕ

След като чуха обяснението на Джак за Меча, Мечо Пух и Стреч се озоваха пред значителен проблем — как да минат през тристата бронзови автомата между тях и моста.

— В такива моменти ми се иска да имах една от онези „Магхук” — каза Мечо Пух.

— При липсата на „Магхук” имам идея — отвърна Стреч. — След мен.

Двамата забързаха по спиралния път между сградите на заскрежения град.

— Какво си намислил? — помита Мечо Пух, докато се мъчеше да не изостава.

— Минаваме първо отгоре, а после отдолу — отвърна Стреч.

Планът му скоро стана ясен.

След като пробягаха известно разстояние по пътя, Стреч поведе Пух в една от древните сгради, надвиснали над централната пропаст на града.

Качиха се на плоския покрив на постройката. Там Стреч скочи на съседния покрив — тъй като сградите следваха спиралата на пътя, той беше на по-ниско ниво от първия.

И така Стреч и Мечо Пух продължиха надолу през Туле — от покрив на покрив, като прескачаха парапети и се движеха успоредно на тайната улица на града, подминавайки по този начин войската бронзови автомати, които я изпълваха.

След десетина минути тичане стигнаха до висок бастион със зъбери, надвиснал над моста. Там пътят им по покривите свърши.

Сега под тях започваше мостът — дълъг сто метра, с открития купол в средата, където Мендоса и тримата швейцарски гвардейци стояха като попаднали в капан животни.

Но мостът нямаше покрив, по който Пух и Стреч да подминат гората от бронзови фигури, събрали се на тази половина от него.

— Добре — каза Мечо Пух. — Това беше отгоре. Къде е долният път?

— Ето там. — Стреч посочи.

Мечо Пух проследи ръката му.

— О, майтапиш се.

— Това е единственият начин.

— Да, за кльощав израелец — каза Пух. — Подобни маршрути не са предвидени за тлъсти араби като мен.

Стреч се усмихна мрачно.

— Стига, приятелю, можеш да го направиш.

След минута двамата се спускаха по бастиона, незабелязани от бронзовите фигури, като използваха неравната каменна повърхност, за да намерят опора.

Но когато се изравниха с моста, продължиха надолу и стигнаха до носещата решетъчна конструкция под него.

Долният път.

И тъй, увиснали от моста, високо над бездънната пропаст, държейки се само на ръце, Мечо Пух и Стреч продължиха напред, под бронзовите фигури, докато не стигнаха до купола и — за oгpoмнa изненада на кардинал Мендоса и тримата му гвардейци — се качиха на моста.

— Какво по… — ахна Мендоса.

— Трябвало е да си приготвиш домашното, кардинале — каза Стреч, пристъпи към него и грабна Меча oт ръцете му. — Сега ние трябва да ви оправяме кашата. Пух, готов ли си?

Значително по-тежкият Пух, който още се мъчеше да си поеме дъх след изморителния преход под мocтa, извади два арабски ножа oт колана си.

— По-готов от това няма накъде.

Стреч погледна четирите сребърни статуи под купола. Бяха напълно неподвижни — засега.

Стиснал Екскалибур с две ръце и с верния си приятел Мечо Пух до себе си, Стреч влезе в открития купол и сребърните статуи пристъпиха напред.

Веднага щом влезе в зашеметяващо високия купол, Стреч усети, че с меча става нещо.

Той започна леко да вибрира в ръцете му и да се затопля. Топлината се излъчваше от блестящото острие.

Първият сребрист пазител замахна с убийствени нокти към него — и те изсвистяха, разсичайки въздуха.

Стреч приклекна и заби легендарния меч право в гърдите на противника си.

Вместо да отскочи от металното тяло, както бяха направили куршумите на Мендоса, горещото острие се заби дълбоко в сребристия автомат и човекоподобното нещо замръзна за момент… и се строполи.

Но другите трима още бяха в играта и се втурнаха напред с вдигнати нокти.

В този момент се включи Мечо Пух и ножовете му проблеснаха и парираха със звън смъртоносните удари, като не позволиха на ноктите да достигнат до Стреч.

Това позволи на Стреч да се обърне и да убие втори противник — отсече му главата, — а после и трети със силен удар в гърба, докато Мечо Пух му отвличаше вниманието.

Но четирима срещу двама винаги е трудна битка и докато Мечо Пух помагаше на Стреч да се справят с третия сребърен пазител, последният замахна и удари Стреч в гърба.

— А-а-ах — извика Стреч, докато падаше към ръба на купола… и изпусна Екскалибур.

Сребърният пазител застана над него и вдигна ръка, за да нанесе последния удар… и в същия миг Мечо Пух се плъзна между краката му, грабна Меча и замахна странично, като съсече коленете му.

Сребърното нещо тупна на пода до Стреч. Но беше все още „живо“ и продължи да се опитва да го убие. Замахваше към Стреч, като го пропускаше на сантиметри, докато Мечо Пух не го изрита в гърба и не го запрати през ръба на мocтa в бездната.

И изведнъж всичко приключи.

Двамата приятели лежаха под купола на високия каменен мост — Стреч окървавен, Мечо Пух сграбчил Екскалибур.

Кардинал Мендоса ги зяпаше шокиран.

— Стреч — каза Мечо Пух. — Добре ли си?

Стреч изстена мъчително.

— Аз… добре съм. Върви. Трябва да занесеш меча до хранилището.

Мечо Пух скочи на крака.

— Ти! — извика той на Мендоса. — Тъй като спасихме безполезния ти живот, помогни на приятеля ми! Пренеси го през моста и се погрижи за раната му, докато аз заредя меча в хранилището.

Онемелият Мендоса кимна.

Мечо Пух забърза по моста и по стръмната стълба, изсечена в отсрещната стена. Тя го отведе до малък корниз, където зееше каменен отвор — входът към хранилището в сърцето на тайния град Туле.

* * *

РА

— Второто ослепява, второто ослепява — повтаряше задъхано Йоланте, докато двамата с Никой се изкачваха над изгубения град Ра.

След като Джак им беше казал, че оръжията ще помогнат за преодоляването на пазителите, на Йоланте й беше просветнало.

— Знам как Шлемът ги ослепява — каза тя. — Трябва да стигнем до онзи мост.

Но за да стигнат до моста в сърцето на Ра, трябваше да заобиколят тристата бронзови войника, изпълващи единствената улица от злато, която вървеше на зигзаг нагоре през града.

Направиха го, като се катереха по пълзящите растения, които се бяха увили по каменните подпори покрай пътя, и после прескачаха през златните покриви на всяко ниво.

Маршрутът им беше опасен и изискваше атлетични способности, каквито липсваха на Мей. Тя остана да ги чака в началото на града.

Докато двамата прескачаха от покрив на покрив между широките пролуки, Йоланте видя, че бронзовата армия е само на няколко стъпки под тях, застрашително неподвижна.

Златните летви бяха покрити с хлъзгава кал и множество пълзящи растения, които се виеха в хиляди посоки по покривите.

Когато се качи на второто ниво, Йоланте се препъна в една дебела лиана и падна тромаво през една пролука, но Никой успя да я хване.

Под висящия й крак един бронзов войник обърна безразлично безликата си глава нагоре към нея.

Но не направи нищо.

Продължиха напред и стигнаха до третото ниво, недалеч от моста, където беше спряла Хлоя Карнарвън.

— Хлоя! — извика Йоланте.

На десет метра от нея Хлоя се обърна изненадана. Очите й вече бяха разширени панически от безизходната ситуация.

Отблизо Йоланте видя, че бившата й асистентка е мръсна и изтощена. Йоланте не знаеше, че след като бе долетяла в Южна Америка от Исландия и бавно си беше проправила път до това забравено кътче на джунглата, Хлоя бе прекарала два и половина дни в този влажен и горещ капан, бавно губейки хора, муниции, вода и разсъдък.

Сега се пулеше невярващо на неочакваната поява на предишната си шефка с бръсната глава и насинена, но жива.

— Йоланте?

— Стой там! Знам как да използвам…

В този миг бронзовите фигури се задействаха.

Докато Йоланте пълзеше по златния покрив към моста, следвана от Никой, един бронзов войник внезапно замахна към летвата, на която беше Никой, и я удари с такава сила, че тя се откърти. И за ужас на Йоланте Никой изчезна от погледа й в морето смъртоносни бронзови фигури.

Никой тупна на покрития с мъх златен под на десет метра oт моста и сред десетина блестящи бронзови крака.

Над него се издигаха защитниците на града, обърнали безликите си роботски глави надолу към него.

Гадост!

Най-близката бронзова фигура разтвори юмрук и лъснаха хищни нокти.

— По дяволите… — изпъшка Никой.

Бронзовата фигура замахна. Никой се метна наляво и се озова в краката на друг защитник, който също замахна.

Никой се претърколи надясно и се блъсна в покритата с мръсотия златна стена.

Веднага щом Никой изчезна от поглед, Йоланте се задейства — прескочи последните няколко летви и скочи долу до Хлоя.

Не беше очаквала да доказва теорията си по този начин, но в момента нямаше избор. Трябваше да го направи, при това веднага.

— Това ми трябва! — Тя грабна Шлема на Хадес от ръцете на Хлоя. — Никой!

Погледна назад през първите няколко бронзови редици и видя как Никой избягва замахващите към него нокти, преди да се претърколи до златната стена. Йоланте му хвърли древния шлем.

— Сложи си го!

Шлемът полетя във въздуха, отскочи и се търкулна до крака на Никой.

Смахнатата команда на Йоланте отекна в ушите на Никой.

Умът му забуксува. „Всеки момент ще умра! Защо да слагам проклетия шлем?“

Но все пак успя да заповяда на ръцете си да се подчинят, метна се още веднъж настрани от най-близката бронзова фигура — ударът и попадна в златната стена, — грабна Шлема на Хадес, нахлупи го на главата си…

…и атакуващите бронзови фигури моментално спряха.

Объркани.

Обърнаха безликите си глави наляво, после надясно.

„Търсят ме — помисли си Никой. — Но не могат да ме видят.

Второто ослепява…

Носиш ли Шлема, не могат да те видят".

И така, много бавно, Никой стана и закрачи необезпокояван през редиците бронзови фигури към златния мост, където Йоланте стоеше до все още шокираната Хлоя и последните й бразилски войници.

Щом се отдалечи от бронзовата армия, Никой свали Шлема, даде го на Йоланте и каза:

— Добра теория.

— Благодаря. Да видим дали ще проработи отново.

И с тези думи тя си сложи Шлема и без никакво колебание пристъпи на моста между четиримата сребристи пазители, които стояха в ъглите на купола.

Докато минаваше между тях, те не помръднаха. Останаха неподвижни като сребърни статуи.

Не можеха да я видят, докато носеше Шлема.

А после Йоланте се озова от другата страна на смъртоносния купол.

Стигна до правоъгълен вход в основата на огромната планина с плосък връх.

Входът към хранилището на града.

Йоланте мина през него и изчезна в Светая светих на град Ра.

* * *

АТЛАС

Вдигнал високо над главата си Боздугана на Посейдон, Джак Уест заплува — без да го докосват, без да го атакуват — през бронзовите редици в основата на колосалния потънал град Атлас.

Алойзиъс Найт плуваше с него, като внимаваше да не се отдалечава много, за да не се окаже извън защитата на Боздугана.

Заплуваха бавно нагоре пред изумителната скална формация с форма на пясъчен часовник.

Подобно на другите изгубени градове, един-единствен път водеше нагоре. Покрай нето се издигаха кули, куполи, обелиски и дори няколко малки пирамиди. Четири могъщи вертикални колони с размерите на небостъргачи и с прозорци в тях поддържаха горната половина на пясъчния часовник.

Продължиха нагоре, докато не стигнаха до моста в долната част на града — мост с открит купол в средата.

Там, също като другите в техните градове, се натъкнаха на четири сребърни автомата, стоящи като статуи в четирите краища на купола.

Джак си помисли дали да не подмине моста, но реши, че правилата на играта не биха го позволили — трябваше да се изправи срещу сребърните пазители и да ги надвие.

Те не помръднаха, докато Джак и Алойзиъс се приближаваха.

Двамата бяха защитени от Боздугана.

Продължиха още нагоре, като подминаха висока кула и други древни постройки, докато не стигнаха до най-тясната част на огромния пясъчен часовник, където намериха правоъгълен вход.

И когато Джак приближи Боздугана до него, вратата се плъзна настрани.

Така, подобно на Мечо Пух в Туле и Йоланте в Ра, Джак и Алойзиъс влязоха в Светая светих на тайния град Атлас.

Хранилищата в трите тайни града бяха еднакви — всяко представляваше помещение с формата на куб със стени от блестящо злато и олтар в средата, висок до кръста и изсечен от нешлифован диамант.

Златните стени на всяко хранилище бяха покрити с релефни знаци и изображения.

В Туле, където Мечо Пух държеше Меча, стените бяха леденостудени на допир.

В Ра, където Йоланте носеше Шлема, поради постоянната влажност златните стени бяха покрити с пласт зелена плесен.

В Атлас, където Джак и Алойзиъс бяха донесли Боздугана и където всичко бе под вода, златните стени имаха синкав оттенък.

Изображенията по стените се движеха около Джак като образи от сън.

Много от тях той беше виждал и преди.

Голямата пирамида в Гиза, върху която пада слънчев лъч.

Мистерията на Кръговете.

Петимата воини, стоящи зад четирима царе на тронове.

Гербовете на Четирите легендарни царства.

Имаше обаче и такива, които не бе виждал.

Планета и нейната луна.

И скица на четири планини с вертикални шахти в средата, които се спускаха дълбоко в земните недра.

А още едно изображение — репродукция на триъгълната плоча, която бе в центъра на тази мисия и която е била част от Олтара на космоса със Словото на Тот по краищата и изображенията на Меча, Шлема и Боздугана.

Имаше обаче една важна разлика.

Тази плоча не беше показана изправена, както я бе видял Джак.

Не. Тук триъгълната плоча лежеше хоризонтално, гледаща към небето, на дъното на нещо като плитко издължено езеро.

Двамата заплуваха към олтара — голямо парче полупрозрачен подобен на лед камък.

Той бе едновременно елегантен и груб. Страните му бяха неравни, грубо изсечени, докато горната повърхност бе гладка и полирана до блясък. Във вътрешността му пулсираше някакво тайнствено сияние.

В самия център на диамантения олтар имаше светлосин скъпоценен камък с големината на топка за голф, който блещукаше.

Идентичен камък беше вграден и в олтара в Туле.

Както и в Ра.

Джак заплува напред, стиснал Боздугана. Разбираше какво трябва да направи.

Между трите зъба на Боздугана имаше малко гнездо. Размерите му съвпадаха точно с тези на синия камък.

Джак задържа Боздугана вертикално над камъка и внимателно го свали, докато оръжието и камъкът не се докоснаха.

Смътно сияещият олтар се озари от светлина.

Ослепителна бяла светлина блесна от грубия диамант и прониза водата.

Беше толкова ярка, че Алойзиъс закри очи с длан.

И с рязък пукат скъпоценният камък се отдели от олтара и стана едно цяло с Боздугана.

Светеше с ефирна светлосиня светлина, почти като звезда.

— Мисля, че току-що заредихме Боздугана — каза Джак.

Алойзиъс кимна.

— Мисля, че си прав. А сега можем ли да се пръждосаме оттук?

— Напълно съгласен. — Джак включи радиостанцията си. — Мечо Пух? Йоланте? Как се справяте?

В хранилището в Туле Мечо Пух току-що беше изпълнил подобен ритуал с Екскалибур.

В края на дръжката на меча имаше гнездо, което пасваше точно на камъка. И след миг камъкът и мечът станаха едно и камъкът озари дълбините на ледения град Туле.

— Мечът е готов — докладва Мечо Пух.

В Ра Йоланте беше намерила малка полусферична вдлъбнатина на челото на Шлема на Хадес, която отговаряше на синия камък в нейния олтар.

Тя обърна шлема с върха надолу и го спусна над олтара.

Синият камък се прилепи към него и моментално засия като звезда в нощното небе.

— Шлемът също — каза тя в микрофона си.

Джак и Алойзиъс изплуваха oт хранилището и излязоха от тясната част на великолепния потънал гpaд.

Джак включи радиостанцията на шлема си.

— Сфинкс — каза той. — Заредихме трите безсмъртни оръжия. Сега трябва да ги занесем при Олтара на…

Млъкна, когато нещо увисна във водата точно пред него.

Не беше нищо древно. Тъкмо обратното. Беше най-модерното нещо на света — подводен дрон с голяма метална кошница, закрепена за долната му част.

— Добра работа, капитане — отвърна гласът на Сфинкса в слушалката му.

Камерата на дрона беше насочена към него.

Джак погледна нагоре и видя кила на яхтата на Сфинкса високо над тях. Той явно беше на нея и ги наблюдаваше.

— Сложете Боздугана в кошницата на дрона и ще наредя дъщеря ви да бъде изведена от килията й — заповяда Сфинкса.

Джак сложи заредения Боздуган в кошницата.

— Добре. А сега я пусни.

Малкият дистанционно управляван дрон се отдалечи покрай огромния потънал град, за да се върне при господаря си.

Когато дронът стигна при яхтата, Сфинкса взе Боздугана от кошницата и се загледа с възхита в блестящия син камък, който сега беше част от оръжието.

— Направихте онова, което поисках, капитане — каза той в микрофона. — И аз се смятам за човек, който държи на думата си… но не и днес.

Сфинкса се усмихна.

— Нуждая се от дъщеря ви за церемонията при Олтара, но не и от вас. Време е да умрете. Съжалявам, забравих да спомена една характеристика на аквалангите, които ви дадох.

И с тези думи Сфинкса натисна едно копче на конзолата…

…и долу при тясната част на града Атлас кислороднитe бутилки на Джак и Алойзиъс внезапно се изключиха и престанаха да подават въздух.

Джак се помъчи да си поеме дъх.

Алойзиъс се задави.

И там, на четирийсет и пет метра под повърхността, увиснали във водата пред потъналата Атлантида, Джак Уест-младши и Алойзиъс Найт поеха последните си глътки въздух.

* * *

ТУЛЕ

В Туле Мечо Пух излезе от хранилището и завари кардинал Мендоса застанал над Стреч и опрял пистолет в главата му, заобиколен от последните си трима швейцарски гвардейци.

— Дай ми Меча, или ще убия приятеля ти — озъби се той.

— Направихме онова, което ти не успя — отвърна Мечо Пух. — Оправихме ти кашата, а ти се отплащаш по този начин, така ли?

— Хвърли ми Меча и ще се махна.

Мечо Пух подхвърли Меча към Мендоса. Оръжието изтрака на земята.

Мендоса го грабна.

— Аз служа на по-висши сили от някаква си признателност. Бъдете благодарни, че няма да ви убия.

И си тръгна с Меча и следван от хората си.

Армията бронзови фигури по единствената улица на Туле се раздели пред него, докато бързаше между тях: покланяха се на Меча със сияйния син камък в дръжката му.

Мечо Пух се хвърли към Стреч.

* * *

РА

В погълнатия от джунглата Ел Дорадо Йоланте излезе от хранилището с Шлема в ръце и се озова пред Хлоя и последните й двама бразилски войници, които я чакаха…

…с картина на живо на сателитния телефон, показваща Лили в килията и. Надигащата се вода вече стигаше до раменете и.

— Дай ми Шлема или момичето ще се удави — каза Хлоя.

Йоланте и даде Шлема и Хлоя и спътниците й се ометоха.

* * *

АТЛАС

Сфинкса пристигна с огромната си яхта при килията на Лили, когато водата стигаше вече до брадичката и.

Грубият й затвор се намираше в малък скалист залив на три километра източно от имението му. Килията била изсечена преди няколкостотин години от берберски пирати като средство за бавно и мъчително екзекутиране на предатели.

До нея можеше да се стигне само по вода, и то от човек, който знае за съществуването й.

След като яхтата стигна до залива, Сфинкса и икономът му се качиха в малък скутер „Уилямс“, за да приберат Лили.

Щом се върнаха на яхтата, Сфинкса й се усмихна.

— Никога не бих те оставил да се удавиш. Трябваш ми. Но няма да казваме на приятелите ти.

После се обади по телефона.

— Ваше величество. Готово.

— Боздуганът у теб ли е? — попита Орландо.

— Както и Оракулът — отвърна Сфинкса.

— Отлично. Отиди с тях при Олтара. Другите две оръжия са у хората ми и те в момента пътуват към Скалата.

— Както наредите — отвърна Сфинкса.

— Ами Уест? — попита Орландо. — Мъртъв ли е?

— Убих го в Атлас — каза Сфинкса, като гледаше право към Лили. — След като го накарах да зареди Боздугана.

— Няма да забравя това, Хардин — каза Орландо. — Ти си добър човек и с настъпването на новия световен ред ще бъдеш награден подобаващо.

— На ваше разположение съм, ваше величество.

Докато затваряше, Лили пристъпи вбесена към него.

— Къде е баща ми?

— Баща ти умря в пиянско сбиване преди двайсет години — отвърна Сфинкса.

— Знаеш кого имам предвид.

— Капитан Уест ми послужи добре — каза Сфинкса. — Но не можеше да му бъде позволено да живее. За да спаси твоя живот, той влезе в града и зареди това за мен. — Той вдигна Боздугана. — И после му спрях въздуха.

Лили пребледня. Изведнъж се почувства много зле.

Голямата яхта набра скорост и се понесе през пролива към целта си — извисяващата се Гибралтарска скала от другата страна.

— Безсърдечен подлец — възкликна Лили.

— Приказвай каквото си искаш, момиче. Думите не нараняват.

— Какво смяташ да правиш с мен? Каза, че не се нуждаеш от таланта ми. Защо тогава просто не убиеш и мен?

Сфинкса й обърна гръб и се загледа в далечната Скала.

— Не мога да те убия — със странен глас каза той. — Все още не.

И в този момент на мостика на яхтата се появи друг човек.

Лили го позна моментално.

Йегер Айнс, лидерът на Рицарите на Златната осмица. Човекът, нает от Сфинкса да я отвлече в Лондон.

— Сър, рицарите и скуайърите ми са под палубата заедно с подкрепленията — каза той. — Въоръжени и готови.

— Имаме няколко часа, преди хората на Орландо да пристигнат в Гибралтар — каза Сфинкса. — Ще ви оставим на километър от пристанището. Ще изминете останалия път с плуване.

Сфинкса се обърна към Лили.

— Хайде, млада госпожице. Да идем при Олтара.

* * *

ТАЙНИЯТ АПАРТАМЕНТ НА ХАДЕС

РИМ, ИТАЛИЯ

След като беше заключил, че Гибралтарската скала е Олтарът на космоса, и бе изпратил информацията на екипа, Алби седеше на бюрото си.

Зоуи го извика от дневната.

Алби отиде при нея и я завари да гледа тревожно телевизия. Хадес, който все още се възстановяваше от изпитанията в Ереб, се беше оттеглил в стаята си и спеше.

Водещият новините казваше:

— … в нещо, което може да се опише единствено като странна седмица, с рухване на сграда в Ню Йорк, разрушаване на мост във Венеция, безпрецедентно хакване на глобалните телевизионни сигнали от маскиран мъж, търсещ човек на име Джак Уест-младши, както и, разбира се, ужасния инцидент в Лондон. След всичко това се случи още едно необяснимо събитие — цяла група монаси изчезна безследно.

— Известни като Братството на Свети Павел — продължи водещият, — монасите са тясно свързани с музея Галерия дел Академия във Венеция, който, изглежда, е свързан с инцидента. Всички членове на братството са изчезнали безследно, като са изоставили квартирите си към музея и са взели всичките си вещи, сред които няколко безценни произведения на изкуството и скици. Музеят и Ватиканът отказват всякакъв коментар…

Алби се обърна към Зоуи.

— Орденът на Омега се е задействал.

— Но къде? — попита Зоуи.

— Вероятно да се справи с второто изпитание — каза Алби. — Изпитанието на планините.

Той се върна в кабинета. В него се намираха различните документи и папки, които двамата със Зоуи бяха отмъкнали от замъка Арагон.

Бяха взели документи, телефони, компютри — всичко, което би могло да съдържа информация, имаща отношение към мисията им.

В една от кулите на замъка Арагон Алби бе открил квартирите на рицарите. Те бяха луксозни — големи спални с плазмени телевизори, модерни легла и мебели. Рицарите на Златната осмица живееха със стил.

В една спалня беше намерил два куфара.

„Стая за гости?“ — беше си помислил.

Но след като видя папките в куфарите, Алби просто ги грабна и ги взе със себе си в Рим.

Сега ги отвори.

Прикрепено с кламер към папките писмо разкриваше собственика им — то беше от адвокатска кантора "Лeман Остин и Уилямс" в Ню Йорк и бе адресирано до г-н Дионис Десакс.

Дион.

Сред документите имаше банкови извлечения (със суми, измервани в милиарди), нотариални актове за собственост (апартаменти и имения по целия свят) и бизнес документи (предимно акции в минни и корабни компании).

Алби осъзна, че това е цялото богатство на Хадес, прехвърлено на Дион след коронацията му като цар на Долния свят.

Сред папките имаше и още нещо.

Жълт плик е надпис СОЦ.

Алби присви очи. Само за очите на царя.

Отвори плика.

Първите няколко листа съдържаха данни за контакти — с други царе и членове на фамилиите, както и хора на високи постове в различни страни, от които можеше да се поиска да изпълнят царските нареждания.

И тогава Алби видя страница, озаглавена ВИСОКИЯТ ЖЕРТВЕН ОЛТАР НА КОСМОСА.

— Високият жертвен Олтар на космоса ли? — повтори Алби на глас. Не беше чувал да го наричат така.

Бързо зачете написаното.

Алби примигна.

— Олтарът на космоса е жертвеник — каза той, без да адресира думите си към никого.

А човекът, който трябваше да бъде принесен в жертва на него, беше Върховният посветен от Култа на Амон-Ра — и Авраам е бил такъв посветен.

Върховен посветен.

Никога досега Алби не беше попадал на този термин.

Обърна на следващата страница, на която имаше дълго родословно дърво — разделящи се клони на родители и деца, обхващащи последните четири хиляди години.

На него имаше много имена, които Алби не знаеше. От време на време обаче се мяркаха и познати: Авраам от Ур, Нефертари от Сива, Касандра от Троя.

И в самия край имаше едно последно име, което знаеше:

Майлоу Омари.

Алби зяпна листа.

Категорично знаеше това име.

Майлоу Омари беше биологичният баща на Лили, предишният Оракул на Сива, също надарен със специалния талант да чете Словото на Тот.

— О, Господи… Това е списък на всички оракули в историята.

Когато за първи път се бе запознал с тайния свят на Джак и Лили, му бе казано, че Оракулът на Сива понякога бива наричан "Първожрец на Култа към Амон-Ра".

Първожрец.

Върховен посветен.

Двете бяха едно и също.

Алби скочи от стола си.

— Зоуи! Ела тук!

Зоуи влезе в кабинета точно когато Алби грабна сателитната радиостанция и закрещя в микрофона:

— Джак! Пух! Стреч! Всички! Намерете Лили! Намерете я веднага! Ще я убият! Трябва да я убият в ритуала при Олтара на космоса, защото тя е Оракулът!

СКАЛАТА НА ГИБРАЛТАР

ЖЕРТВЕНИЯТ ОЛТАР НА КОСМОСА

* * *

ГИБРАЛТАРСКАТА СКАЛА

БРИТАНСКА ТЕРИТОРИЯ ГИБРАЛТАР

1 ДЕКЕМВРИ, 19:30

ТРИЙСЕТ МИНУТИ ПРЕДИ ИЗГРЕВА

НА СТРЕЛЕЦ

След няколко безметежни часа в пролива — и след кратко спиране на около километър от брега — луксозната яхта на Сфинкса влезе във военно пристанище в сянката на Гибралтарската скала.

Източната страна на Скалата — отвесната — се издигаше в небето над пристанището на височина почти половин километър.

Пристанището беше отцепено от кралски морски пехотинци — хора на Орландо.

През цялото пътуване Лили се беше взирала невиждащо напред. Новината за смъртта на Джак я беше лишила от малкото й останали сили да се бори. Чувстваше се смачкана, изтощена и абсолютно самотна.

Сфинкса я поведе през редиците кралски пехотинци в грубо изсечен тунел в основата на Скалата, прокопан преди почти осемдесет години.

Целият район беше ограден с бодлива тел и табели ЗАБРАНЕНА ТЕРИТОРИЯ — САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ВОЕНЕН ПЕРСОНАЛ. Туристи и обикновени граждани не можеха да приближат тази част на Скалата.

След като влязоха, се изкачиха по няколко стръмни стълбища, изсечени във варовика, докато не се озоваха в зала с висок таван, намираща се в средата на колосалната Скала.

Три неща в залата поразиха Лили — всичките и стени бяха абсолютно гладки; в пода й имаше плитък издължен басейн; и широката наклонена шахта в тавана, подобна на някакъв огромен килнат комин.

Върху басейна имаше някакъв странен златен уред — приличаше на блестяща порта, чиито решетки се преплитаха, образувайки сложна украса. Нещото беше положено върху басейна и имаше панти, които позволяваха да се отваря.

Орландо ги чакаше с триъгълната плоча, поставена в краката му.

С него бяха и другите трима владетели — Царят на Долния свят Дион Десакс, роденият в Америка Цар на Морето и новият Цap на Небето oт Китай.

Лили се закова на място, когато ги видя, откъсната от унеса си.

Всички четирима царе бяха тук.

Орландо стисна ръката на Сфинкса и взе Боздугана от него.

— Хардин! — каза той. — Чудесна работа. Направо чудесна, стари приятелю!

Сфинкса се поклони дълбоко.

— За мен беше удоволствие, ваше величество.

— Почти сме готови да започнем — каза Орландо. — Мендоса и Хлоя току-що кацнаха и в момента идват насам.

След минути хората му пристигнаха в церемониалната зала.

Кардинал Мендоса с Меча от Туле.

Хлоя Карнарвън с Шлема от Ра.

Лили се запита какво ли е станало при тези градове, за да се стигне до този резултат.

Сфинкса събра трите оръжия.

Мендоса докосна слушалката в ухото си.

— Стрелец А-звезда току-що е надникнала над Слънцето.

Орландо пристъпи напред и започна официално:

— Господа! След злополучните събития, настъпили в края на Големите игри, за мен е удоволствие да ви съобщя, че редът е възстановен. Като най-ощетен в онзи хаос си поставих за цел да стана главна фигура във възстановяването на реда и ето ни тук. Трите оръжия са заредени в трите града и сега ви каня всички като съвладетели да видите как изпълнявам ритуала, както трябваше да бъде наградата ми като победител в Големите игри.

Другите царе кимнаха.

Лили ги гледаше напрегнато.

Сфинкса пристъпи към Орландо с оръжията в ръце.

— Благодаря, Хардин — каза Орландо. — Ти си верен и добър човек.

Сфинкса се усмихна…

…пусна Шлема и Боздугана и заби Меча дълбоко в гърдите на Орландо.

Царете на Морето и Небето ахнаха от ужас, но само за миг.

Зад тях кардинал Мендоса извади пистолет и ги застреля в гръб.

Двамата кралски морски пехотинци на входа грабнаха оръжията си, но бяха покосени от автоматична стрелба от стълбището под тях.

Йегер Айнс се появи с трима скуайъри. Дулата на автоматите им „Щаер“ димяха.

Лили беше шокирана.

— Мамка му…

Но останалите в залата не бяха.

Дион Десакс разглеждаше ноктите си. Хлоя Карнарвън стоеше абсолютно неподвижна.

Задавен стон накара Лили да се обърне. Звукът идваше от Орландо.

Той не беше мъртъв.

Сфинкса изтегли окървавеното острие на Екскалибур от гърдите му и Орландо рухна на колене с обагрена от кръвта риза и изкрещя:

— Хлоя!

Тя едва го погледна.

— Мендоса!

Католическият кардинал се взираше безжалостно в него.

Застанал над Орландо, Сфинкса му се усмихна жестоко.

— Братовчеде, братовчеде, братовчеде — каза той. — Аз възстанових реда, а не ти. Знам повече за двата ритуала и събитието Омега, отколкото ти би могъл да знаеш някога. Когато бях наследник на трона, изучавах древните текстове и научих всичко възможно за тези повратни времена. Баща ми дори ми показа СОЦ папката за този ден. И после се отказа от короната си и даде всичко на твоя баща.

Докато Сфинкса го обикаляше, Орландо гледаше кръвнишки кардинал Мендоса и Хлоя Карнарвън.

— Спести на кардинала и госпожица Карнарвън гневните си погледи — каза Сфинкса. — Двамата отдавна работят за мен в очакване на този момент.

— Защо? — изсъска към тях Орландо.

— Нямаше да се ожениш за мен — жестоко каза Хлоя. — Нямаше нищо против да спиш с мен, но когато те попитах дали ще се оженим, ми се изсмя в лицето.

— Не си готов — просто рече кардинал Мендоса. — За онова, което се изисква.

— Той е прав — каза Сфинкса. — Никога не си бил достоен за короната си, Орландо. Никога не си бил подготвен подобаващо. Само вземи тромавите ти опити да отвориш Трите града. Всички щяхме да загинем, ако не беше Уест с хората си. Вземи и самия Уест, твоя избор за шампион на Големите игри. Неговите действия в Игрите създадоха това положение, което означава, че грешката е твоя. Заслужаваш да умреш по този начин. Да ти изтече кръвта на пода. Можеш да кървиш бавно, братовчеде, защото така може да издържиш достатъчно, за да гледаш изпълняването на ритуала.

Сфинкса се обърна към Лили.

— Защото трябва да го изпълня.

Изящната златна порта върху правоъгълния басейн в средата на церемониалната зала беше отворена и Мендоса сложи триъгълната плоча в триъгълното гнездо на дъното.

После, с вързани ръце и крака, Лили беше положена върху нея.

Водата в церемониалния басейн беше дълбока две педи. Покри тялото й и се плискаше около челюстта и бузите й, но очите, носът и устата й се подаваха над повърхността и Лили можеше да диша.

Хлоя мълчаливо снимаше всичко с видеокамера.

Лили се остави мълчаливо на участта си, с празен поглед и пречупен дух.

Джак беше мъртъв.

Приятелите й бяха пръснати по света, а героичните им постижения в Трите тайни града сега се използваха от Сфинкса, Дион и техните приятелчета.

Нищо не можеше да направи. Щеше да умре тук, сама и уплашена.

Докато тя лежеше по гръб във водата, Сфинкса сложи Шлема на Хадес на главата й и постави Боздугана на Посейдон в жлеба в златната порта до краката й. Сините камъни светеха зловещо.

— Храбро момиче. Това е за целия свят — каза той. — Това е благородна смърт и ще бъде бърза.

Затвори портата над нея и извика:

— Отворете тавана!

Йегер Айнс каза нещо в микрофона си и в отговор със силно механично бръмчене нещо в голямата подобна на комин шахта над залата се отвори.

От мястото си в басейна Лили виждаше ясно звездите в полегатата шахта. Тя беше дълга към шейсет метра — абсолютно права шахта, разкриваща правоъгълник oт нощното небе.

Звездите блестяха в правоъгълника. Гледката всъщност беше прекрасна.

Някъде там беше центърът на вселената — в другия край на пътя, прокаран от галактиката Хидра, гледащ към центъра на залата, готова да приеме радиовълните на Стрелец А-звезда, докато минават през пролятата свещена кръв на Лили и триъгълната плоча.

Лили лежеше стоически в басейна с Шлема на Хадес — в ролята на жертвеното агне.

Хвана се, че си мисли за Джак и усмивката му. За специалната усмивка, запазена единствено за нея. И за екипа, който я беше отгледал… за верния и мил докрай Алби и за последните му думи към нея: "Винаги съм те обичал".

Заплака вътрешно.

— По дяволите — прошепна.

В златната порта над нея имаше процеп точно над сърцето и — процеп, който идеално съвпадаше с ширината на Екскалибур.

Мендоса връчи на Сфинкса Меча, зареден от блестящия син камък.

Сфинкса отиде до басейна и спря над Лили.

Внимателно вкара върха на острието в процепа, като го задържа над сърцето й.

Ритуалът бе ясен — забий Меча в сърцето на Оракула.

Лили гледаше към небето.

Помисли си, че ако звездите са последното, което ще види, гледката не е толкова лоша.

С рязко натискане на Меча Сфинкса изпълни древния жертвен ритуал.

Хлоя снимаше целия ужасен акт.

Така първото изпитание беше преминато и течният камък не се разпространи в океаните на Земята като рак, превръщайки планетата в безплодна пустош.

* * *

АТЛАС

ТРИ ЧАСА ПО-РАНО

Докато слънцето се спускаше към хоризонта, потопеният град Атлантида остана притихнал.

Нищо не помръдваше с изключение на отделни водорасли, които се полюшваха на течението.

И изведнъж… движение.

При потъналите останки на самолета, който лежеше в основата на гигантския град с форма на пясъчен часовник, с обърнат нагоре нос.

Нещо изхвърча от него — бързо и отвесно, устремено като ракета към повърхността. Нещо като спасителен сал с двама души, вкопчили се в него — Джак Уест-младши и Алойзиъс Найт.

Когато Сфинкса прекъсна въздуха им, на Джак и Алойзиъс им остана време да си поемат още веднъж дъх.

Нямаше начин да стигнат до повърхността с тази глътка въздух. Тя беше прекалено далече, на четирийсет и пет метра.

Джак посочи останките на самолета и заплува към тях. Алойзиъс не разбираше какво е намислил, но поради липса на по-добър план го последва.

Имаха късмет, че самолетът е стар, помисли си Джак, когато стигна до предната врата на боинга, отвори я и отчаяно заплува вътре.

По-новите самолети използваха сгъстен азот и въглероден двуокис за спасителните пързалки, но старите като този 707 използваха сгъстен въздух.

И вътре в потъналия самолет, с пламнали от недостиг на кислород дробове, Джак издърпа плътно навитата спасителна пързалка от отделението й над вратата и дръпна връвта за задействане.

Пързалката моментално се напълни с въздух и се превърна в спасителен сал.

Джак веднага долепи устни около клапана за надуване и пое огромна глътка въздух.

После се дръпна, за да направи място на Алойзиъс.

След това изчакаха известно време, като се редуваха да дишат от пързалката — за всеки случай, ако Сфинкса беше оставил хора, които да ги довършат, ако се появят на повърхността.

Минаха трийсет минути.

Джак реши, че са чакали достатъчно, и направи знак на Алойзиъс да се хване за спасителната пързалка.

После посочи нагоре.

Алойзиъс кимна. Разбра какво означава знакът му.

Джак избута пързалката/сал през вратата на самолета и тя се понесе устремно нагоре към повърхността.

Джак и Алойзиъс останаха вкопчени в нея, докато тя се носеше с феноменална скорост нагоре. Издишаха, докато се издигат — стандартната предпазна мярка на водолазите, за да предпазят дробовете си от пръсване, когато въздухът в тях се разшири от разликата в налягането.

После спасителният сал изскочи на повърхността и Джак и Алойзиъс бяха изхвърлени на два метра над него, преди да цопнат обратно в морето.

Светложълтите скали на мароканския бряг се издигаха над тях. Имението на Сфинкса беше кацнало на една от тях до древния морски фар.

Джак се огледа за яхтата на Сфинкса, но не я видя. Беше изчезнала.

И тoгaвa гласът на Алби експлодира в ухото му.

— Джак! Пух! Стреч! Всички! Намерете Лили! Намерете я веднага! Ще я убият! Трябва да я убият в ритуала при Олтара на космоса, защото тя е Оракулът!

* * *

Намериха малка моторница на кея под имението на Сфинкса и я подкараха с пълна скорост през Гибралтарския проток.

Когато след деветдесет минути стигнаха при Скалата, Алойзиъс посочи.

— Там!

Множество трупове лежаха до отцепеното военно пристанище на източната страна на Скалата — трупове на морски пехотинци.

Джак видя тунела в края на пристанището и се втурна в него.

— Чакай! Не знаеш какво има вътре… — извика Алойзиъс, докато тичаше след него.

След минути двамата се озоваха в жертвената зала.

Тя беше празна. Е, празна откъм живот.

Тялото на Орландо лежеше на пода. Гърдите му представляваха кървава каша, устата му беше широко отворена, а свирепите му очи се взираха невиждащо. Наблизо лежаха надупчени от куршуми телата на двама от морските му пехотинци.

В средата на залата Джак видя правоъгълния церемониален басейн в пода със златната порта върху него.

Втурна се натам, следван от Алойзиъс.

— Господи… — ахна Алойзиъс, когато видя какво има в басейна.

— Лили… — тихо промълви Джак. — Не…

След като церемонията беше приключила и тялото бе потънало изцяло, някой явно беше хвърлил в басейна щипка прах, защото под решетките на златната порта той представляваше сиво-черен камък.

Джак видя набузниците на Шлема на Хадес да се подават над повърхността на втвърдения течен камък в единия край на басейна.

Видя Боздугана, стърчащ от жлеб в портата в другия край.

А в средата, точно там, където би трябвало да е сърцето на церемониалната жертва, беше Екскалибур, забит в камъка, след като се беше втвърдил.

Мечът в скалата.

Ужасно петно кръв мърсеше златния процеп, от който стърчеше Мечът. Артериалната кръв от сърцето на Лили явно беше пръснала като фонтан, когато Мечът се беше забил в него.

Джак се наведе към Шлема, търсейки някаква следа…

…и ги видя.

Няколко кичура дълга черна коса, виещи се от плочата течен камък и полепнали по Шлема.

Сърцето на Джак се скъса.

Познаваше тази коса.

На Лили.

И в залата, в олтара с размерите на планина, пред очите на Алойзиъс Найт, Джак Уест-младши падна на колене и заплака.

* * *

ВЪВ ВЪЗДУХА НАД СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

След час Джак седеше в задния бомбен отсек на изтребителя-бомбардировач на Алойзиъс Найт с празни, невиждащи очи.

Алойзиъс го беше извлякъл от жертвената зала и бе извикал Руфъс. Трябваше да се махнат от Скалата. Руфъс беше пристигнал бързо и веднага бяха отлетели.

— Накъде? — беше попитал Руфъс.

— Накъдето и да е — бе му отвърнал Алойзиъс.

След това Алойзиъс се свърза с останалите — Зоуи и Алби в Рим, Мей, Никой и Йоланте в Южна Америка, Мечо Пух, Стреч и Скай Монстър в Исландия — и им каза, че мисията е изпълнена, но на ужасна цена — срещу живота на Лили.

— Не, не може да бъде… — ахна Мей по открития канал.

Никой и Йоланте мълчаха потресени.

— Джак как е? — попита Зоуи.

— С мен е — отвърна Алойзиъс.

— Добре ли е?

— Не бих казал.

— Копелета. Проклети гадни копелета.

После заговори Алби.

— Сделката е била жестока и Лили несъмнено е знаела за нея. Тя умира, но така спасява целия свят от ужасна участ. Но светът не чувства загубата й като нас. Само ние… Гласът му трепна. — Само ние я чувстваме.

Последва тежко мълчание.

— Сфинкса го нямаше — тихо каза Алойзиъс. — Сигурно е продължил към следващото изпитание с тайните, които е получил от… ъ-ъ, церемонията.

Тъй като нямаха какво повече да кажат, се уговориха да се срещнат в Рим и прекъснаха връзката.

След това Алойзиъс отиде в пилотската кабина и седна до Руфъс, като от време на време се озърташе през рамо към Джак.

— Как е той? — шепнешком попита Руфъс.

— В шок. Убиха дъщеря му.

В бомбения отсек Джак примигна, излезе от транса си и отвори нещо на телефона.

Имейл от защитената с парола папка.

От Лили.

Събра сили и го прочете:

Очите на Джак се напълниха със сълзи.

— Винаги ще го помня — прошепна той.

Джак наведе глава и заби поглед в пода, без да го вижда. По бузите му се стичаха сълзи.

Последното, което искаше да прави, беше да продължи напред. От лигавещо се бебе до игриво момиченце на ролери и красива усмихната студентка, Лили беше неговият свят. Приятелят му Никой често казваше, че Джак има специална усмивка, запазена единствено за дъщеря му, и че той — прословутият корав и находчив Джак Уест-младши — би направил за нея всичко, което тя поиска.

Никой беше прав. Всичко, което беше направил Джак, беше за Лили — изправянето срещу смъртно опасни противници, участието в Големите игри, спасяването на света. Всичко това заради нея, заради нейното бъдеще.

А сега нея я нямаше. Нямаше я причината, заради която се бореше.

Но възприемчивата Лили беше разбрала това. И в последното си послание беше написала тези жизненоважни думи: Моля те, продължи да се бориш.

Сега трябваше да продължи — ако не за друго, то защото малкото му момиченце му беше казало да го направи.

Джак пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Продължи да се бориш… — каза на никого. — Моля те, продължи да се бориш.

После се надига. И отвори очи.

Твърди като стомана.

— Добре, хлапе — прошепна той. — Ще го направя.

ЕПИЛОГ

СКАЛАТА НА ГИБРАЛТАР

БРИТАНСКА ТЕРИТОРИЯ ГИБРАЛТАР

4 ДЕКЕМВРИ, 03:30

След три дни, в мъртвите часове на нощта, когато цял Гибралтар спеше, три тъмни фигури с водолазни костюми и очила за нощно виждане излязоха от морето от източната страна на Скалата.

Погрижиха се набързо за двамата часови, прерязаха оградата от бодлива тел и бързо минаха покрай табелата ЗАБРАНЕНА ТЕРИТОРИЯ — САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ВОЕНЕН ПЕРСОНАЛ. После се промъкнаха в Скалата, бързо се качиха по стълбищата и влязоха в церемониалната зала.

Мечо Пух, Стреч и Алби.

Завариха залата в същия вид, в който я бяха оставили Джак и Алойзиъс — с мъртвите тела на пода, с Екскалибур, забит в камъка в плиткия басейн, и късащите сърцето черни кичури, стърчащи от края на плочата.

Бяха дошли за тялото.

Тялото на Лили.

Бяха предприели тайното пътуване заради приятеля си Джак — който в този момент се намираше в Рим със Зоуи до него, мълчалив и откъснат от всичко, отдаден на скръбта си, — с намерението да приберат Лили, така че поне да може да бъде погребана подобаващо в присъствието на семейството и близките си.

Древната зала с високата подобна на комин шахта се извисяваше над тях. Пазен от Стреч и Алби, Мечо Пух отвори златната порта, наведе се над плочата течен камък и почна да го дяла с чук и длето.

Работеше внимателно, деликатно, за да не повреди лицето на Лили, когато стигне до него.

Стреч и Алби пазеха входа, като от време на време поглеждаха към Пух. Стреч беше въоръжен.

Постепенно Пух разкри още кичури черна коса в течния камък. Опитваше се да сдържи сълзите си.

След известно време длетото проби камъка и се видя човешка кожа.

Много внимателно Мечо Пух махна парченцата и издуха по-малките, разкривайки лицето…

…и се дръпна изненадан.

— Мили боже — ахна той. — Това не е…

И после, изключително странно предвид сериозната мисия, на лицето му цъфна широка усмивка.

— Стреч, Алби! Елате да видите! И се обадете на Джак. Обадете му се веднага!

ИНТЕРВЮ С МАТЮ РАЙЛИ

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

Интервюто съдържа СПОЙЛЕРИ от „Трите тайни града“. Онези, които още не са прочели книгата, по-добре да не четат интервюто, тъй като то издава много основни моменти от действието.

Добре, Матю, за момент си помислихме, че сме се сбогували с Лили! След смъртта на Либи Гант в „Плашилото“ (по една случайност романът, в който Черния рицар трябваше да съобщи новината на Плашилото), какво мислиш за убиването на главни герои?

И до днес получавам коментари oт фенове за сцената със смъртта в "Плашилото". Отразила се е наистина силно върху много читатели. Но трябва да кажа, че точно това ми беше намерението.

В първата чернова на "Трите тайни града" (ЗТГ) не включих епилога, в който Пух, Стреч и Алби отиват при Скалата на Гибралтар. Така че щях да оставя читателите да тръпнат в очакване до следващата книга, преди да научат, че в жертвения басейн не е Лили. Но след като завърших по подобен начин „Шестте свещени камъка“ (6СК) реших, че постъпвам прекалено жестоко.

Не исках да завършвам романа с потискаща сцена. Помислих си и реших, че ще е по-добре да отведа читателите до самия ръб и да ги оставя там с мъничко надежда, когато Мечо Пух отчупва парченцата камък, вижда кой е, усмихва се и вика: „Обадете се на Джак! Обадете му се веднага!“ (Спомнете си „пратката“, която рицарят достави на Сфинкса от Нова Зеландия — за последно видяхме брата на Лили Александър да живее с родителите на Скай Монстър.)

И все пак в ЗТГ виждаме доста добри герои да умират. Близнаците и родителите на Скай Монстър бяха убити доста брутално. Направих го нарочно — исках смъртта им да бъде внезапна и шокираща, също като смъртта на Гант. И предупреждавам всички — предстои и по-лошо.

(Това е причината и да въведа в тази книга идеята за Посланията от другата страна. Те омекотяват удара на смъртта и според мен дори в разгара на целия екшън и приключения ни предлагат малко нежни моменти — например обичта, с която Лаки пише за брат си, или писмото на Лили до Джак. Тези послания дават на героите шанс да кажат онова, което изпитват наистина, бъдете сигурни, че ще има още от тях в последните две книги от поредицата, при това в ужасни моменти.)

Както казвам винаги, никои герой не може да е в безопасност.

Всички останахме на тръни, когато в епилога на „Четирите легендарни царства “ ковчегът се отвори. Знаеше ли какво ще излезе от него и каква роля ще играят бронзовите човеци с клюнове в „Трите тайни града“?

Да, знаех.

Трябва да посоча ясно, че когато седнах да пиша „Четирите легендарни царства“ (4ЛЦ), бяха минали осем години от излизането на „Петимата велики воини" (5ВВ). Писането на романи за Джак Уест изисква много исторически проучвания и имах нужда да се откъсна от тях за известно време. В годините между двата романа се забавлявах много с писането на самостоятелни книги като "Турнирът", "Планината на троловете", "Великата китайска зоологическа градина", както и един роман за Плашилото — „Плашилото и Армията на крадците“.

И после реших да се върна към Джак.

Помислих си, че ако искам да продължа поредицата за Джак Уест, трябва да планирам всичко до последната седма книга. В същото време исках всяка книга да бъде напълно обособена и самостоятелна история, но и да води към следващата. Сцената с отварянето на ковчега в 4ЛЦ беше идеална за целта — тъкмо участвахме в един див екшън с Джак, а сега започва нещо още по-опасно! Така че да, трябваше да зная какво излиза от ковчега.

След изненадата с появата на Плашилото в „Четирите легендарни царства“ как стигна до решението да върнеш Алойзиъс Найт, когото не бяхме виждали от романа „Плашилото“ излязъл преди петнайсет години?

Винаги слушам феновете си при представяния на книги, литературни събития, по имейл и в социалните медни. Един от постоянно появяващите се въпроси е „Ще видим ли отново Черния рицар Алойзиъс Найт?“

Черния рицар беше много популярен от появяването си в „Плашилото“. Той беше противоположност на Скофийлд, върховната машина за убиване, добрият тип, тръгнал по лош път. Открай време ми се искаше да го върна. Просто се нуждаех от подходящата история.

Когато замислях сюжета на ЗТГ с ключовата сцена, в която пленяват Джак и го замъкват в древен затвор, от който никой не е успял да избяга, моментът изведнъж се появи — и беше идеален за завръщането на Алойзиъс Найт! Така де, кой друг би могъл да спаси някого от затвор, от който бягството е невъзможно?

(Важно е да се отбележи, че Зоуи, Стреч и Мечо Пух се опитват… и се провалят. Успява именно Найт, като предприема безумно опасен скок право през асансьорната шахта на мината.)

След като вкарах Плашилото в света на Джак Уест-младши (с което показах, че двамата съществуват в една и съща вселена), изглеждаше напълно логично и Алойзиъс Найт да живее в същата вселена. Нещо повече, хрумна ми, че той може да се е сблъсквал с групи като Рицарите на Златната осмица, докато е ловял глави.

Присъствието му, когато Джак вярва, че Лили е принесена в жертва, не беше замислено като повтаряне на момента от „Плашилото“, когато главният герой открива, че Гант е бил убит. Не мога да кажа, че съм го планирал. Пpocтo се случи.

Има доста голям контраст в действието в „Четирите легендарни царства“ и „Трите тайни гради“. В първия роман то се развива предимно в Долния свят, а във втория — едновременно на различни места по света. От самото начало ли го беше замислил така?

Структурно 4ЛЦ е уникален в поредицата за Джак Уест. Това е единствената книга от серията, в която: (а) действието до голяма степен се развива на едно място, и (б) се развива в рамките на много къс период, само два дни.

Исках 4ЛЦ да е бърза, брутална и гадна. По-скоро напрегнат трилър, отколкото мащабно приключение. Времето беше подходящо да инжектирам малко чист адреналин в света на Джак Уест-младши и исках 4ЛЦ да лети като ракета.

При ЗТГ исках да създам нещо също толкова бързо, но и с повече обикаляне по света, както очакват читателите на книга за Джак Усет. Затова действието се премества бързо от едно място на друго — от голям град като Ню Йорк до затънтената делта на Ориноко във Венецуела.

Матю, с всяка следваща книга си мислим, че не можеш да измислиш по-ужасен начин да измъчваш някого до смърт, а ето че тук виждаме задушаване от втвърдяващ се сив камък! Откъде ти дойде идеята за сивия прах?

Много се гордея със сивия си прах! Обожавам го!

Създаването му всъщност се дължеше на необходимостта да обясня как са били създадени всички тези огромни подземни замъци, планински дворци и системи от капани. Исках да обясня, че сивият камък може много лесно да приеме сложна форма и да се постави на място (за него се споменава накратко и в 4ЛЦ в сцената с вагоните със заложниците).

Особено се гордея с топчетата в очите на Медуза в Гробницата на Посейдон. От дете изпитвам особено страхопочитание към Медуза. Митът е страхотен — жена със змии вместо коса, чиито поглед превръща хората в камък. Лeгeндaтa за Медуза е също така много трайна и е оцеляла повече от две хиляди години.

След като вкарах подвизите на Херакъл в 4ЛЦ, в 3TГ исках да разгледам и да обясня произхода на мита за Медуза. Това означаваше да измисля нещо, което може реалистично да обясни цялата история с „погледа, който те превръща в камък“.

Създаването на сивия прах беше ключът към това. Правенето на топчета от него и слаганото им в очите на изображението на Медуза беше същински еврика момент за мен. Направо подскачах и танцувах в кабинета си, кoгaтo ми хрумна тази идея!

Колкото до смъртта чрез задушаване, ами това е просто нещо, от което се страхувам. Все едно да те погребат жив. Идеята да бъдеш физически уловен в такава втвърдяваща се, силно клаустрофобична, напълно обгръщаща те, подобна на бетон обвивка направо ми изкарва акъла. Това би било наистина ужасен начин да умреш. И реших, че щом плаши мен, ще плаши и читателите ми.

Към това трябва да кажа, че в следващата книга за Джак Уест имам още по-добър инструмент на смъртта…

Защо реши трите тайни града да бъдат Туле, Ра и Атлас?

Още откакто написах „Седемте смъртоносни чудеса“ (7СЧ) винаги съм искал ключовата черта в поредицата за Джак Уест-младши да бъдат странните и необяснени места но света. Места като Пирамидите, Стоунхендж и Великденския остров.

Реших, че това включва и митични места като Долния свят (в 4ЛЦ) и прочутите „изгубени“ градове като Ултима Туле, Ел Дорадо и Градът на Атлас (не ми харесва името „Атлантида“, тъй като мисля, че е използвано прекалено много през годините).

Особено ми допадна идеята за тайни градове. Когато обмислях заглавието на книгата, идеята, че един град, който по дефиниция е обширно място, в което са живеели много хора, може да бъде таен, беше нещо, което намерих за страшно интригуващо, а интригата винаги е добро нещо за заглавие.

Ултима Туле винаги ме е интересувал, защото нацистите са си падали по него. Ел Дорадо е мит, който е примамвал мнозина авантюристи да намерят смъртта си. А Атлас… е, това е най-прочутият таен град от всички.

Но нека добавя още нещо. Много добре си давам сметка, че днес читателите често правят справки с Гугъл, докато четат книгите ми. Търсят митове, факти и исторически събития.

Затова се опитах да запазя местата на Туле, Ра и Атлас горе-долу там, където се вярва, че са. Указанията за Туле в ЗТГ например са точно онези, които могат да се открият в древните писания. Наистина се е смятало, че градът се намира на северозапад от Британия. За Ел Дорадо и Атлас имах малко повече възможности за фантазиране, тъй като легендарните местоположения и на двата града са доста размити… и към това можем да добавим щастливия факт, че те никога не са били откривани!

А как ти хрумна да ги свържеш с меча, шлема и боздугана?

Ако искате вярвайте, но в началния етап на планирането на ЗТГ смятах да озаглавя книгата „Трите безсмъртни оръжия", тъй като в нея се разказва за намирането на оръжията и поставянето им в трите града.

Докато чета исторически неща, често попадам на легендарни оръжия и ми хареса идеята да свържа три от тях с някаква ужасна церемония с човешко жертвоприношение. Подобно на трите града, просто намерих всяко едно от оръжията за изключително интересно.

След това се заех да добавя неща към митовете, свързани с тях. Например, харесва ми идеята, че Екскалибур може да е меч, пътувал през вековете от Египет през Рим до Британия и че името „Мечът в камъка" първоначално е било „Мечът в скалата“ (имената се променят във времето, подобно на дълга игра на развален телефон). Наистина се е вярвало, че Шлемът на Хадес прави носещия го невидим. Просто си зададох въпроса „за кого?“. И отговорът ми е — невидим за бронзовите хора. Колкото до Тризъбеца на Посейдон, просто исках да намекна, че времето понякога променя самата природа на нещата — както имената могат да се променят, така и боздуганите понякога могат да станат тризъбци.

Което ни води до Рицарите на Златната осмица. Всички знаем легендата за крал Артур и Рицарите на Кръглата маса. Забавно ли беше да преобърнеш този мит и да ни представиш зли ловци на глави в лицето на Рицарите на Златната осмица?

Също както с Медуза и оръжията, с рицарите се опитвах да обясня страхотна легенда в реални термини. (Когато правя проучвания, много ми харесва, когато попадам на реалистична теория за някоя митична фигура. Например аз съм голям фен на теорията, че крал Артур е бил римски центурион, останал в Британия.)

Във "Великата китайска зоологическа градина" писах, че митовете и легендите придават пo-приемлив вид на реалността, и това беше водещ принцип, когато става въпрос и за Рицарите на Кръглата маса.

Реших да предположа, че средновековните автори наистина са украсили репутацията на рицарите! Промених обичайната идея за "вярност към краля" на "вярност към онзи, който ни плаща". Превръщането на рицарите в наемници ги прави — поне за мен — наистина интересни и уникални, което може да обясни и трайността на мита за тях.

Колкото до тяхната "Кръгла" маса, реших, че постоянното преразказване през вековете е превърнало осмоъгълна маса в кръгла.

(Забавното е, че следвах същата линия на разсъждения във "Великата китайска зоологическа градина". Цялата книга обясняваше митично създание дракон от реална и съвременна гледна точка — даде му лека костна структура, силна мускулатура и ултравиолетово зрение, както и обяснение защо митът за дракона се среща по целия свят.)

Никакви намеци за кои ДBE неща ще се говори в следващата книга?

Следите са в тази книга. Може би в картинките…

Сега следващата книга от поредицата ли пишеш?

Както споменах в социалните медии по-рано тази година, вече написах нов роман през свободното си време — за пътуване във времето! (Така че не е част oт поредицата за Плашилото или Джак Уест.) Наистина страхотно пътуване във времето, с множество сложни обрати. Тя ще излезе догодина, така че на читателите няма да им се наложи да чакат обичайните две години между книгите.

Като дете израснах с отлични филми за пътуване във времето като „Терминатор“ и „Завръщане в бъдещето" (здрасти, собственико на „Делореан“). Винаги ми е било любопитно да видя дали мога да напиша нещо такова, което те обърква здравата… и го направих!

В момента се занимавам с планирането на „Двете някакви неща" и ще започна да пиша, за да може книгата да излезе по график през 2020 г.

Как е животът в Ел Ей?

Наистина страхотен. Много ми харесват срещите в Холивуд (още се вълнувам, когато имам среща в някое от големите студия), намерих куп нови приятели, които обичат разказването на истории също като мен, и тайно се надявам, че е в ход и адаптация на един от романите ми. Този нов „златен век“ на телевизията вижда подновен интерес към книгите ми, особено към поредиците за Плашилото и Джак Уест като за кратки сериали. Преди аз продавах права за кинофилми, а сега към мен се обръщат телевизии и това ми харесва.

Самият Лос Анджелис е невероятен град за живеене и наистина вдъхновява музата ми. Когато не работя върху нов роман, пиша сценарии и дори повести със светкавично действие, които се надявам да публикувам в бъдеще. Преминавам през продуктивен творчески период и му се наслаждавам изцяло! Винаги ще си остана австралиец — и определено съм си запазил акцента! — но преместването наистина ми се отрази чудесно.

Както винаги, просто се опитвам да пиша нещо, което ще се хареса на хората. И се надявам да сте харесали тази книга. Големият финал на поредицата предстои!

Матю Райли

Лос Анджелис

Юли 2018