Наръчник на оптимиста Мэтью Квик

Запознайте се с Пат. Пат си има теория — че животът му е филм, режисиран от Бог. А мисията му е да извае стегнато тяло и да бъде емоционално уравновесен; само тогава ще получи заслужения хепиенд, а именно — завръщането на отчуждената му съпруга Ники. Тук е моментът да се отбележи, че Пат е прекарал немалко време в заведение за душевноболни. Проблемът е, че сега си е у дома и нищо не е както трябва. Семейството му отказва да говори за Ники; любимият му футболен отбор губи мач след мач; преследва го смущаващо особената Тифани; изглежда, че новият му терапевт вижда изневярата като форма на лечение. Освен всичко останало не може да се отърве от присъствието на Кени Джи.

Матю Куик

Наръчник на оптимиста

Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники

Не е нужно да вдигам глава, за да разбера, че мама отново е дошла на изненадващо посещение. Лятно време ноктите на краката й винаги са розови, а и разпознавам кожените й сандали с десен на цветя; купи си ги предишния път, когато ме измъкна от лошото място и ме заведе в мола.

Майка ми пак ме заварва да тренирам по халат в двора без никакъв надзор и аз се подсмихвам, защото съм сигурен, че ще вдигне скандал на д-р Тимбърс за това какъв е смисълът да съм въдворен, щом ще ме оставят сам по цял ден.

— Колко лицеви опори смяташ да правиш, Пат? — пита мама, когато, без да отроня и дума, започвам нова серия от сто.

— Ники… харесва… мъже… с изваяни… тела — отвръщам й, като процеждам по една дума след всяка лицева опора и усещам соления вкус на потта, стичаща се в устата ми.

Августовската мараня е гъста, идеална за изгаряне на мазнини.

Близо минута мама просто стои и ме гледа, а след това направо ме поразява. Гласът й леко потреперва, когато пита:

— Искаш ли днес да се прибереш с мен?

Спирам да правя опори, вдигам очи към лицето на майка ми, примижавам срещу бялото обедно слънце… и веднага разбирам колко сериозно говори: изглежда разтревожена, сякаш съзнава, че прави грешка. Мама винаги добива този вид, когато говори решително. Иначе, не е ли разстроена или уплашена, приказва часове наред, без да млъкне.

— Стига да обещаеш да не тръгнеш пак да търсиш Ники — добавя тя, — може най-после да си дойдеш вкъщи и да поживееш при нас с баща ти, докато ти намерим работа и те устроим в собствен апартамент.

Връщам се към лицевите опори, приковал поглед в лъскавата черна мравка, която мъкне стръкче трева точно под носа ми, но с периферното зрение мяркам как потта се стича от лицето ми по земята.

— Пат, само кажи, че ще се прибереш с мен, и аз ще ти готвя, и ще ходиш на гости на старите си приятели, и най-после ще започнеш да си нареждаш живота. Моля те. Трябва ти да го поискаш. Ако ще и само заради мен, Пат. Моля те.

Бързи лицеви опори, мускулите ми се стягат, растат — болка, жега, пот, промяна.

Не искам да оставам в лошото място, където никой не вярва, че иззад облаците ще се покажат слънчеви лъчи, където никой не вярва в любовта и в добрия край и където всички ми казват, че Ники нямало да хареса новото ми тяло, пък и изобщо нямало да иска да ме види, когато дойде краят на изпитателния срок. Но и се боя, че хората от стария ми живот няма да бъдат така ентусиазирани, колкото се мъча да бъда аз в момента.

И все пак, ако искам изобщо да си подредя мислите, трябва да се махна от потискащите лекари и грозните сестри с безкрайните им хапчета в картонени чашки. Много по-лесно ще ми бъде да надхитрям мама, отколкото докторите, затова скачам на крака и казвам:

— Ще дойда да живея при вас, но само докато изпитателният срок приключи.

Мама отива да подпише документите, а аз си вземам един последен душ в стаята и после натъпквам в сака всички дрехи и снимката на Ники. Казвам чао на съквартиранта си, Джаки, който, както винаги, само лежи на леглото си и ме гледа втренчено, а лигите се стичат по брадичката му като бистър мед. Горкичкият Джаки с неговата рядка косица, безформена глава и хилаво телце. Коя ли жена би го обикнала?

Той премигва срещу ми. Приемам го за „довиждане и късмет“, така че и аз му мигвам — и с двете очи, понеже искам да му кажа: „двойно по-голям късмет на теб, Джаки“. Той май ме разбира, защото изгрухтява и си удря рамото в ухото, както прави винаги, когато схване какво му се казва.

Другите ми приятели са на сеанс с релаксираща музика, но аз никога не го посещавам, понеже лекият джаз понякога ме ядосва. Минава ми през ума, че може би е редно да се сбогувам с хората, които ми пазеха гърба, докато бях заключен тук, затова надзъртам през прозореца на музикалната стая и виждам моите момчета насядали по турски върху пурпурни килимчета за йога, подпрели лакти на коленете си, притиснали длани пред лицата си, затворили очи. За щастие, благодарение на стъклото, лекият джаз не стига до ушите ми. Приятелите ми изглеждат наистина отпуснати — в мир със себе си, така че решавам да не прекъсвам сеанса им. Пък и мразя сбогуванията.

Д-р Тимбърс ме чака в бялата си престилка, когато отивам при майка ми във фоайето. Между кушетките и креслата се спотайват три палми, все едно лошото място се намира в Орландо, а не в Балтимор.

— Наслаждавай се на живота — напътства ме той с вечното си въздържано изражение и ми стиска ръката.

— Да, веднага щом изпитателният срок приключи — отвръщам аз и лицето му така повяхва, все едно съм заявил намерението си да убия жена му Натали и трите им русокоси момиченца — Кристен, Джени и Беки. Той не вярва ни най-малко в слънчевите лъчи иззад облаците и смята, че работата му е непрестанно да проповядва апатия, негативизъм и песимизъм.

Но аз се погрижих да разбере до каква степен са се провалили опитите му да ме зарази с депресиращата си житейска философия, както и че ще чакам с нетърпение края на изпитателния срок. Казвам на д-р Тимбърс:

— Ще си гледам кефа — фразата, с която Дани, единственият ми чернокож приятел в лошото място, смяташе да се сбогува с д-р Тимбърс при напускането си. Малко ми е неудобно, задето откраднах финалната реплика на Дани, но пък тя произведе ефект — сигурен съм, защото д-р Тимбърс стисна очи, все едно съм го фраснал в корема.

Майка ми ме извежда от Мериленд и докато кара през Делауер, покрай всички онези ресторантчета за бързи закуски и минимолове, ми обяснява, че д-р Тимбърс не искал да ме пуска от лошото място, но с помощта на няколко адвокати, както и на терапевта на нейна приятелка — човекът, който ще бъде моят нов терапевт — спечелила правната битка и успяла да убеди някакъв съдия, че ще може да се грижи за мен у дома, и аз й благодаря.

На „Делауер мемориал бридж“ мама се взира в мен и пита дали искам да се оправя. Казва:

— Ти искаш да оздравееш, нали, Пат?

Аз кимвам и отговарям:

— Да.

А след това вече сме си в Ню Джърси и летим по магистрала 295.

Докато караме по Хадън авеню към сърцето на Колингсуд, родния ми град, виждам колко различно изглежда главната улица: толкова много нови бутикови магазини, нови скъпи ресторанти и добре облечени непознати, крачещи по тротоарите, че вече се чудя дали това наистина е родният ми град. Ставам неспокоен и започвам да дишам тежко, както ми се случва понякога.

Мама ме пита какво ми е и когато й обяснявам, тя отново обещава новият ми терапевт, д-р Пател, да ме вкара в релси за нула време.

Пристигаме вкъщи и аз веднага слизам в сутерена. Сякаш е Коледа: намирам лежанката, която майка толкова пъти ми е обещавала; и стойката с тежестите, и велоергометъра, и гирите, и уреда „Стомах мастър 6000“ — бях го видял на телешопинга и жадувах за него още откакто се озовах в лошото място.

— Благодаря, благодаря, благодаря! — викам на мама и я прегръщам силно, чак я отделям от пода и я завъртам във въздуха.

Пускам я, а тя се усмихва:

— Добре дошъл у дома, Пат.

Захващам се за работа нетърпеливо: редувам серии вдигания от лежанка, сгъвания на дъмбели, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, повдигания на краката, клекове, часове на велоергометъра, хидратиращи сеанси (опитвам се да пия по петнайсет литра вода на ден, като без спиране приемам H₂O от специална чаша за интензивна хидратация), а след това пиша — най-вече ежедневни записки като тези, така че Ники да може да прочете за живота ми и да знае какво точно съм преживял от началото на изпитателния срок. (Заради лекарствата в лошото място паметта взе да ми изневерява, затова започнах да си записвам всичко, случило ми се през деня, за да не забравя какво да кажа на Ники, когато изпитателният срок приключи, да я запозная с живота си. Но преди да се прибера вкъщи, лекарите в лошото място конфискуваха всичките ми записки, така че трябваше да започна отначало.)

Най-накрая излизам от сутерена и забелязвам, че всичките ми снимки с Ники са свалени от стените и от полицата над камината.

Питам майка ми къде са отишли снимките. Тя ми разказва как няколко седмици преди да се прибера обрали къщата ни и откраднали всички снимки. Питам я защо му е на взломаджията да краде снимките ми с Ники и тя обяснява, че били в много скъпи рамки.

— А защо крадецът не е взел и другите семейни снимки? — чудя се.

По думите на мама крадецът задигнал всички скъпи рамки, но тя пазела негативите на семейните портрети и изкарала нови.

— А защо не изкара наново моите с Ники? — настоявам аз.

Мама ми напомня, че негативите на снимките ми с Ники не са у нея — нали родителите на Ники бяха платили сватбените снимки и бяха дали на майка ми само копия от онези, които харесала. Колкото до останалите ни снимки, Ники ги била давала на майка ми и, ами точно сега не поддържала връзка с Ники и семейството й заради изпитателния срок.

Казвам на майка ми, че ако крадецът се върне, ще му пръсна капачките и ще го смажа от бой, а тя отвръща:

— Не се и съмнявам.

През първата ми седмица вкъщи с баща ми не си продумваме. Не е кой знае колко изненадващо, като се има предвид, че той все работи — областен управител е на „Биг фудс“ в Южен Джърси. Ако не е на работа, татко се затваря в кабинета си и чете исторически романи, най-вече за Гражданската война. Според мама му трябвало време да свикне с присъствието ми в къщата и аз охотно му го давам, особено след като и без това малко ме е страх да говоря с татко. При единственото му посещение в лошото място ми се разкрещя и наговори доста гадни неща за Ники и за слънчевите лъчи като цяло. Естествено, срещам татко по коридорите на къщата ни, но той не ме поглежда, когато се разминаваме.

Ники обича да чете и понеже винаги е искала и аз да чета интелектуални книги, започвам да го правя, най-вече за да съм в състояние да участвам в разговорите на вечеря. Навремето се налагаше да си мълча пред интелигентните приятели на Ники, всички до един учители по английска литература. Според тях аз съм неграмотен палячо — така ме нарича един от приятелите й винаги когато му се подигравам, задето е толкова ситен.

— Аз поне не съм неграмотен палячо — подхвърля ми Филип, а Ники се смее с цяло гърло.

Мама има карта за библиотеката и ми взема книги сега, като съм си вкъщи, и ми е разрешено да чета каквото ми скимне, без първо да питам д-р Тимбърс — между другото същински фашист по отношение на книгите и забраняването им. Започвам с „Великият Гетсби“ и го изчитам само за три нощи.

Най-хубавата част е уводът, в който се казва, че в романа се говори най-вече за времето и как човек не може да го откупи обратно — точно същото изпитвам и аз по отношение на тялото си и тренировките, но пък от друга страна, имам чувството, че до неизбежното ми събиране с Ники остава неопределено време.

Когато прочитам самия роман — как Гетсби обича Дейзи толкова много, но не може да бъде с нея, колкото и да се старае — ми идва да разкъсам книгата и да се обадя на Фицджералд да му кажа, че историята му е тотално сбъркана, макар да съм наясно, че Фицджералд сигурно е умрял. Особено когато застрелват Гетсби в басейна му, когато решава да поплува за първи път за цялото лято, а Дейзи дори не отива на погребението му, Ник и Джордан се разделят, а накрая Дейзи си остава с онзи расист Том, чието сексуално желание на практика убива една невинна жена, тогава ми става ясно, че Фицджералд никога не си е направил труда да погледне облаците по залез-слънце — защото, повярвайте ми, в тази книга иззад облаците не се показва и един слънчев лъч.

Разбирам обаче защо Ники харесва този роман — написан е толкова добре. Но това, че го харесва, сега ме кара да се тревожа, че тя може би не вярва в слънчевите лъчи — нали все разправя, че „Великият Гетсби“ е най-великият роман, писан от американец, а пък той завършва толкова тъжно. Едно е сигурно — Ники ще се гордее с мен, когато й кажа, че най-после съм прочел любимата й книга.

А ето и още една изненада: ще прочета всички романи от учебната й програма по американска литература, само за да я накарам да се гордее, да й покажа, че нещата, които тя обича, наистина ме интересуват и че полагам големи усилия да спася брака ни, особено след като вече ще мога да разговарям с надутите й интелектуални приятели и да казвам неща от рода на: „Аз съм на трийсет. С пет години съм надхвърлил възрастта, в която мога да се самозалъгвам и да му викам чест“, както казва Ник към края на прочутия роман на Фицджералд. Репликата е подходяща и за мен, понеже аз също съм на трийсет, така че когато го кажа, ще звуча супер умно. Сигурно ще си приказваме по време на вечеря и цитатът ще накара Ники да се усмихне и да се засмее, защото ще бъде изненадана, че изобщо съм чел „Великият Гетсби“. Това е част от плана ми — да вметна репликата много ловко, когато тя най-малко очаква да „пусна знания“ — още една от фразите на моя чернокож приятел Дани.

Боже, нямам търпение.

Той не проповядва песимизъм

По обед мама прекъсва тренировката ми, като слиза по стълбите към сутерена и ми напомня за часа при д-р Пател. Питам дали не мога да отида вечерта, след като приключа с упражненията за деня, но тя заплашва, че ще ме върнат в лошото място в Балтимор, ако не си спазвам часовете при д-р Пател, и дори се позовава на решението на съда — ако не й вярвам, мога да прочета документите.

Така че си вземам душ и после мама ме закарва до кабинета на д-р Пател, заемащ първия етаж на голяма къща във Вурхис край пътя Хадънфилд-Берлин.

Пристигаме и аз сядам в чакалнята, а мама се захваща да попълва още някакви формуляри. Досега сигурно са отишли поне десет дървета, само за да се документира психическото ми състояние. Това би ужасило Ники — тя е запалена природозащитничка и всяка Коледа ми подаряваше поне по едно дърво в дъждовната гора — всъщност представляваше лист хартия, на който пишеше, че притежавам дървото. Сега ми е мъчно, задето си правех гаргара с тези подаръци, и решавам никога повече да не се бъзикам с изчезващата дъждовна гора, когато Ники се върне.

Седя, прелиствам „Спортс илюстрейтид“, слушам отпускащата музика, която д-р Пател пуска в чакалнята си, и внезапно чувам секси акорди на синтезатор, слаби почуквания на педален чинел, туптене на барабан, имитиращо еротично сърцебиене, проблясването на приказен прашец и след това злобно веселия сопрано саксофон. Знаете заглавието: „Сонгбърд“. И скачам на крака, крещя, ритам столове, преобръщам масичката, сграбчвам купища списания и ги запращам срещу стената, дера се:

— Не е честно! Няма да търпя такива номерца! Да не съм ви опитно зайче!

И тогава един дребничък индиец — не повече от метър и петдесет — облечен в плетен пуловер през август, вълнени панталони и блестящо бели маратонки, спокойно ме пита какво не е наред.

— Спрете тази музика! — крещя. — Изключете я! Веднага!

Миниатюрният мъж изглежда се оказва д-р Пател, защото казва на секретарката да спре музиката и тя се подчинява. Кени Джи се маха от главата ми и аз спирам да крещя.

Заравям лицето си в ръце, та никой да не види, че плача, и след минута-две майка ми започва да ме гали по гърба.

Дълго мълчание… и тогава д-р Пател ме кани в кабинета си. Следвам го неохотно, докато мама помага на секретарката да разчисти бъркотията, която съм направил.

Кабинетът му е приятно чудат.

Две кожени кресла, поставени едно срещу друго, растения с вид на паяци — дълги лози, целите в бяло-зелени листенца — висящи от тавана от двете страни на еркера с изглед към каменно басейнче за птици и градина, пълна с шарени цветя. Но в помещението няма абсолютно нищо друго, освен кутия с носни кърпички на пода в малкото пространство между креслата. Подът е от лъскав жълт паркет, а таванът и стените са боядисани така, че да приличат на небето — из офиса се реят реалистични на вид облаци — приемам ги за добро предзнаменование, понеже обичам облаци. От тавана виси една-единствена лампа, прилична на обърната с главата надолу грееща ванилова торта, а таванът около нея е боядисан така, че да изглежда като слънцето. От центъра искрят приветливи лъчи.

Трябва да призная — още с влизането си в кабинета на д-р Пател се успокоявам и вече не ми пречи, че чух песента на Кени Джи.

Д-р Пател ме пита в кое кресло предпочитам да се отпусна. Сядам в черното и веднага съжалявам за решението си, защото се сещам, че избирайки черното, изглеждам по-депресиран, отколкото ако бях избрал кафявото. А всъщност изобщо не съм депресиран.

Д-р Пател сяда, дърпа ръчката от едната страна на креслото и вдига подложката за краката. Обляга се назад и сплита пръсти зад малката си главичка, все едно ще гледа мач.

— Отпусни се — подканва ме той. — И никакъв „д-р Пател“. Викай ми Клиф. Искам сеансите да са непринудени. Дружески, ясно?

Изглежда доста приятен. И аз дърпам ръчката на креслото си, облягам се и се опитвам да се отпусна.

— Така — започва той. — Песента на Кени Джи май доста те раздразни. И аз не съм му голям фен, но…

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, изпразвайки съзнанието си.

Отварям очи, а той пита:

— Говори ли ти се за Кени Джи?

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, изпразвайки съзнанието си.

— Добре. Искаш ли да ми разкажеш за Ники?

— Защо искате да знаете за Ники? — озъбвам се твърде отбранително, признавам.

— Ако ще ти помагам, Пат, трябва да те опозная, нали така? Майка ти ми каза за желанието ти да се събереш с Ники; това била целта на живота ти. Затова мисля, че е най-добре да започнем оттам.

Става ми малко по-добре, защото той не отхвърля събирането като немислимо, а това май предполага, че д-р Пател смята сдобряването с жена ми за все още възможно.

— Ники значи? Ами, тя е страхотна — подхващам аз и после се усмихвам; чувствам как топлината изпълва гърдите ми, както винаги когато изрека името й, винаги когато си представя лицето й. — Тя е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Обичам я повече от живота. И нямам търпение изпитателният срок да приключи.

— Изпитателен срок ли?

— Да. Изпитателният срок.

— Какъв е този изпитателен срок?

— Преди няколко месеца се съгласих да дам на Ники малко пространство, а тя обеща да се върне при мен, когато почувства, че е решила проблемите си и можем отново да бъдем заедно. Така че се разделихме, но само временно.

— Защо се разделихте?

— Най-вече защото аз не я ценях и бях работохолик — оглавявах катедрата по история в гимназия „Джеферсън“ и тренирах три спортни отбора. Все отсъствах от къщи и тя беше самотна. Пък и си позапуснах външния вид — дотолкова, че качих трийсет кила — но напоследък работя по въпроса, а и сега съм по-склонен да идем на брачен терапевт, както тя искаше, защото вече съм друг човек.

— Определихте ли дата?

— Каква дата?

— За края на изпитателния срок.

— Не.

— Значи изпитателният срок може да продължи неопределено време?

— Да, предполагам, на теория. Особено щом не ми е позволено да се свържа с Ники или семейството й.

— Защо така?

— Хм… всъщност не знам. Искам да кажа… обичам тъста и тъщата си, колкото обичам и Ники. Но това няма значение, защото си мисля, че Ники ще се върне в най-скоро време и тогава ще си изясни всичко с родителите си.

— На какво се основаваш? — пита той, но мило, с любезна усмивка на лицето.

— Вярвам в добрия край — отговарям му. — И вече имам чувството, че този филм продължи предостатъчно.

— Филм ли? — изненадва се д-р Пател и аз си мисля колко много би приличал на Ганди, ако носеше очила и главата му беше обръсната, което е странно, особено като се има предвид, че сме се настанили в кожени кресла в толкова светла, весела стая, а пък Ганди е мъртъв, нали?

— Да — отвръщам. — Не сте ли забелязали, че животът е като поредица от филми?

— Не. Разкажи ми повече.

— Ами, имаш приключения. Всичко започва с неприятности, но после признаваш проблемите си и с много упорита работа ставаш по-добър човек; това подхранва хепиенда и му позволява да разцъфти — точно като края на всички филми за Роки, „Руди“, „Карате кид“, трилогиите „Междузвездни войни“ и „Индиана Джоунс“, и „Дяволчетата“ — любимите ми филми. Но засега съм се отказал от филмите, докато Ники се върне, защото филмът, който искам да гледам, сега е моят собствен живот и… ами… все него дават. Плюс това знам, че вече почти дойде време за хепиенда: Ники ще се върне, защото благодарение на физическите тренировки и лекарствата, и терапията аз станах толкова по-добър.

— О, разбирам — усмихва се д-р Пател. — И аз обичам филми с щастлив край, Пат.

— Значи сте съгласен с мен. Как смятате? Дали жена ми скоро ще се върне?

— Времето ще покаже — отговаря д-р Пател и в този момент ми става ясно, че с него ще се разбираме, понеже той не проповядва песимизъм като д-р Тимбърс и персонала в лошото място; Клиф не настоява да се изправя пред онова, което той си въобразява, че е моята действителност.

— Странно, според всичките ми други терапевти Ники нямало да се върне. Дори и след като им разкажех как се мъча да променя живота си, как ставам по-добър, те пак ме „хейтваха“ — този израз го научих от чернокожия си приятел Дани.

— Хората понякога са жестоки. — Съчувственото му изражение ме кара да му вярвам още повече. И изведнъж осъзнавам, че той не си записва всяка моя дума в папка, а честно да ви призная, наистина ценя това високо.

Казвам му колко ми харесва стаята и заговаряме за любовта ми към облаците и как хората губят способността да виждат слънчевите лъчи иззад тях, макар те да са над главата им почти всеки ден.

Искам да бъда мил и го разпитвам за семейството му. Оказва се, че дъщеря му играела в гимназиален отбор по хокей на трева и били на второ място в Южен Джърси. Имал и син в прогимназията — той пък искал да стане вентрилоквист и даже всяка вечер се упражнявал с дървена кукла на име Гроувър Кливланд, който между другото е единственият американски президент, изкарал два непоследователни мандата. Не ми е съвсем ясно защо синът на Клиф е кръстил дървената си кукла на двайсет и втория и двайсет и четвъртия ни президент, но премълчавам. После Клиф споделя, че съпругата му Соня е боядисала кабинета така красиво, и това насочва разговора ни в посока колко страхотни са жените и колко е важно да цениш съпругата си, докато я имаш, защото иначе рискуваш да я загубиш на бърза ръка — та нали Бог иска да ценим жените си. Пожелавам на Клиф никога да не му се наложи да изтърпява изпитателен срок, а той пък се надявал моят скоро да свърши — много мило от негова страна.

Преди да си тръгна, Клиф ми обяснява, че ще смени лекарствата ми и това можело да доведе до нежелани странични ефекти, затова незабавно да съобщавам на майка ми за всякакъв дискомфорт, безсъние, безпокойство и тем подобни — защото можело да му отнеме известно време да налучка правилната комбинация от лекарства — и аз му обещавам да го направя.

По пътя към вкъщи споделям с майка си, че наистина харесвам д-р Клиф Пател и имам надежди за терапията. Благодаря й, задето ме измъкна от лошото място — много по-вероятно е Ники да дойде до Колингсуд, отколкото в психиатрично заведение. Като чува това, мама заплаква. Много странно. Даже отбива от шосето, опира глава на волана и, без да изключва двигателя, плаче дълго, подсмърча, трепери и се вайка. Аз я галя по гърба както тя мен в кабинета на д-р Пател, когато чух онази песен, и след десетина минути тя просто спира да плаче и ме закарва у дома.

Тренирам до късно вечерта, за да наваксам за часа, прекаран при Клиф, а когато си лягам, баща ми е все така затворен в кабинета си и така минава още един ден, без да съм говорил с него. Струва ми се странно да живееш в една къща с някого, с когото не можеш да разговаряш — особено ако става дума за баща ти — и от тази мисъл леко се натъжавам.

Мама не е ходила до библиотеката и нямам нищо за четене. Затова затварям очи и си мисля за Ники, докато накрая тя се пренася заедно с мен в сънищата — както винаги.

Оранжево зарево пронизва черепа ми

Да, наистина вярвам в слънчевите лъчи, най-вече защото ги виждам почти всеки ден, когато излизам от сутерена, нахлузвам си през главата чувал за боклук — торсът ми е увит в найлон, за да се потя повече — и отивам да тичам. Винаги се стремя след десетте часа фитнес да правя петнайсеткилометровия си крос по залез-слънце, така че накрая да тичам на запад покрай игрищата в Найтс Парк, където като дете играех бейзбол и футбол.

Докато тичам през парка, гледам към небето, за да видя какво има да ми предложи денят като предсказание.

Ако слънцето е скрито зад облаци, все се прокрадва по някой лъч, който да ми напомня да продължавам напред, защото знам, че макар и сега положението да изглежда мрачно, жена ми скоро ще се върне. Светлината по ръба на пухкавите сиво-бели кълба ме наелектризира. (Винаги можеш да възпроизведеш този ефект, като сложиш ръка на няколко сантиметра от електрическа крушка и следиш контурите на ръката си с очи, докато временно ослепееш.) Боли ме да гледам облаците, но и ми помага — както повечето неща, които ти причиняват болка. Затова трябва да тичам — и докато дробовете ми изгарят и гърбът ми се бори с чувството за забито в него острие, и мускулите на краката ми се втвърдяват, и сантиметърът увиснала кожа на кръста ми се полюшва, имам чувството, че съм извършил покаянието си за този ден и може би Бог ще е достатъчно доволен от мен и ще ми помогне. Сигурно точно затова цяла седмица ми показваше все интересни облаци.

Откакто жена ми поиска да се разделим за известно време, отслабнах с над двайсет килограма. Според майка ми скоро ще тежа колкото в гимназията, когато играех футбол — колкото и когато се запознах с Ники. Все си мисля, че може би се е разстроила, задето напълнях толкова през петте години на брака ни. Как само ще се изненада, когато изпитателният срок приключи и ме види толкова мускулест!

Ако по залез-слънце няма облаци — както стана вчера — погледна ли към небето, оранжево зарево пронизва черепа ми, заслепен съм. Това е почти също толкова хубаво, защото и то ме изгаря и кара всичко да изглежда божествено.

Докато бягам, винаги си представям, че тичам към Ники и така сякаш намалявам времето до срещата ни.

Възможно най-лошият край

Всяка година Ники прави един голям урок за Хемингуей, затова моля за някой от по-хубавите му романи.

— Нека има любовна история, ако може. Трябва да уча много за любовта, за да бъда по-добър съпруг, когато Ники се върне — обяснявам на мама.

Майка ми се прибира от библиотеката и казва, че според библиотекаря „Сбогом на оръжията“ била най-хубавата любовна история от Хемингуей. Нетърпеливо разтварям книгата и още докато прелиствам първите страници, усещам как поумнявам.

Докато чета, си отбелязвам подходящи за цитиране реплики, та да мога следващия път „да пусна знания“ пред интелигентните приятели на Ники. Ще подхвърля на очилатия Филип: „Нима един необразован палячо ще знае тази реплика?“. И после ще пусна много ловко нещо от Хемингуей.

Но романът не е нищо повече от измама.

През цялото време се надяваш разказвачът да преживее войната и да прекара живота си в блаженство с Катрин Баркли. Той оцелява през какви ли не опасности — дори го взривяват — и накрая бяга в Швейцария с бременната Катрин, която обича толкова силно. Известно време живеят в планината, влюбени и щастливи.

Хемингуей трябваше да спре дотук — хората заслужаваха този слънчев лъч, след като се пребориха и оживяха през ужасната война.

Но не.

Вместо това е измишльотил възможно най-лошия край: Катрин взема, че умира от кръвоизлив, а детето им е мъртвородено. Това е най-мъчителната развръзка, която съм срещал и вероятно някога ще срещна в книга, филм, та дори и по телевизията.

Накрая плача силно, отчасти за героите, но и задето Ники преподава тази книга на деца. Не мога да си обясня защо му е на някого да излага чувствителните тийнейджъри на такъв ужасен край. Защо просто не вземат да кажат на гимназистите, че борбата им да станат по-добри е безсмислена?

Признавам, за първи път от началото на изпитателния срок съм бесен на Ники, задето учи на такъв песимизъм. В скоро време няма да цитирам Хемингуей и никога няма да прочета друга негова книга. И ако беше жив, още сега щях да му напиша писмо и да го заплаша, че ще го удуша с голи ръце задето е толкова мрачен. Нищо чудно, че си е пръснал мозъка, както пише в увода.

Мога само да те обичам

Секретарката на д-р Пател изключва радиото още щом влизам в чакалнята. Става ми смешно, защото се мъчи да го прави небрежно, все едно няма да забележа. Докато внимателно завърта копчето, изглежда уплашена — като всички хора, които са виждали мой пристъп — сякаш не съм човешко същество, а някакъв див звяр.

След малко Клиф ме приема за втория ни сеанс и така ще бъде всеки петък през близкото бъдеще. Този път избирам кафявия цвят и двамата седим в кожените му кресла сред облаците и си приказваме колко много обичаме жените и „какъв купон са“ — това също е от изразите на Дани.

Клиф ме пита дали харесвам новите лекарства. Да — отговарям му, макар всъщност да не усетих какъвто и да било ефект, пък и вземах само около половината хапчета, които мама ми даваше през изминалата седмица — скривах по няколко под езика и ги изплювах в тоалетната, щом останех сам. Той ме пита дали съм изпитал някакви нежелани странични ефекти — задъхване, липса на апетит, сънливост, желание за убийство или самоубийство, безсилие, безпокойство, сърбеж, диария — и аз отговарям на всичко с не.

— Ами халюцинации? — пита той и лекичко се навежда към мен с присвити очи.

— Халюцинации? — повтарям.

Свивам рамене — не знам да съм халюцинирал; той обяснява, че ако бях, щях да знам.

— Кажи на майка си, ако видиш нещо странно или страшно — напомня ми той, — но не се безпокой, сигурно няма да получиш халюцинации. Много малък процент пациенти халюцинират при тази комбинация от лекарства.

Кимвам и обещавам да съобщя на майка, ако халюцинирам, но не вярвам да ми се случи, каквито и лекарства да вземам, особено като знам, че той не би ми дал ЛСД или нещо подобно. Разни по-слаби хора сигурно се оплакват от лекарствата си, но аз не съм слаб и владея ума си.

В сутерена съм и се хидратирам през триминутната си почивка между коремните преси на „Стомах Мастър 6000“ и упражненията за крака на лежанката. Изведнъж долавям ухание на масло, което няма как да сбъркам — рачешките закуски на майка ми; направо ми потичат лигите.

Толкова обичам рачешки закуски, че зарязвам упражненията, влизам в кухнята и заварвам майка ми не само да пече рачешки закуски (които представляват рачешко месо с масло и кашкавал върху английски мъфини), но и да приготвя домашната си пица с три вида месо — кюфте, салам и пилешко, както и от онези пикантни крилца, дето ги взема от „Биг Фудс“.

— По какъв случай правиш рачешки закуски? — питам я, изпълнен с надежда, защото помня, че ги печеше, само когато имахме гости.

Ники ги обожава и ако й предложиш, би омела и пълен поднос, а после на път за вкъщи ще се оплаква колко дебела се чувства, защото е яла твърде много. Едно време, когато бях груб, й казвах, че не желая да слушам оплакванията й всеки път като преяде. Но следващия път, когато Ники прекали с рачешките закуски, ще й кажа, че изобщо не е яла много и тъй или иначе е твърде слаба; и даже напротив — трябва да качи някой и друг килограм, защото обичам жените да изглеждат женствено, а не като „Госпожица Шест часа — една стрелка нагоре и една надолу“ — друг израз, който научих от Дани.

Така се надявам рачешките закуски на мама да бележат края на изпитателния срок и Ники да дойде в къщата на родителите ми. Това би била най-хубавата изненада за добре дошъл, която майка би могла да ми организира и понеже знам, че мама винаги се старае да прави хубави неща за мен и брат ми, се подготвям след малко да се събера с Ники.

Сърцето ми бие поне петдесет пъти през няколкото секунди, докато мама отговори на въпроса ми.

— Тази вечер Орлите ще играят със „Стийлърс“ в предсезонен демонстрационен мач — обяснява ми тя. Това ми се вижда много странно, защото мама винаги е мразела спорта и едва ли знае, че футболният сезон започва наесен, камо ли пък кои отбори играят в даден ден.

— Брат ти ще дойде да гледате мача с баща ви — уточнява мама.

Сърцето ми забива още по-бързо — не съм виждал брат си от малко след началото на изпитателния срок. И той като баща ми каза някои направо ужасни неща за Ники при последната ни среща.

— Джейк страшно иска да те види, а и знаеш колко много баща ти обича Орлите. Нямам търпение трите ми момчета отново да се съберат пред телевизора като в доброто старо време.

Майка ми се усмихва толкова пресилено, че очаквам пак да избухне в сълзи, затова се обръщам и слизам обратно в сутерена да правя юмручни лицеви опори, докато мускулите ми загорят и вече не си чувствам кокалчетата.

Щом ще имаме семейно събиране, сигурно няма да ми позволят да ида да тичам в обичайния час, затова си нахлузвам чувала за боклук и тръгвам по-рано; бягам покрай домовете на приятелите си от гимназията; покрай „Свети Йосиф“, католическата църква, където ходех; покрай гимназия „Колингсуд“ (випуск ’89 е върхът!) и покрай къщата край парка, където живееха баба и дядо, преди да умрат.

Някогашният ми най-добър приятел ме вижда, докато притичвам покрай дома му на Вирджиния авеню. Рони тъкмо се прибира след работа и върви от колата към вратата на къщата. В този момент аз го подминавам на тротоара. Той ме поглежда в очите и след като отминавам, се провиква подире ми:

— Пат Пипълс? Ти ли си наистина? Пат! Ей!

Затичвам се още по-бързо, защото брат ми ще идва; Джейк не вярва в щастливия край и затова сега просто нямам емоционалните сили да се занимавам и с Рони. А и той нито веднъж не ни дойде на гости в Балтимор, независимо от многобройните си обещания. Ники казваше за Рони, че е под чехъл и жена му Вероника „държи социалния му живот на същото място, където държи и топките му — в портмонето си“.

Ники все ме убеждаваше, че Рони така и няма да ми дойде на гости в Балтимор и се оказа права.

Той не ме посети и на лошото място, но постоянно ми пишеше писма колко прекрасна била дъщеря му Емили — и предполагам все още е, макар да не съм я виждал, та да потвърдя писмата.

Заварвам колата на Джейк пред къщи — луксозно сребристо БМВ, което показва, че брат ми се справя добре по отношение на „тлъстите пачки“, както казва Дани. Прокрадвам се през задния вход и изтичвам горе да се изкъпя. След душа си обличам чисти дрехи, поемам дълбоко дъх и слизам в хола, откъдето долита говор.

Като ме вижда, Джейк млъква. Носи скъпи панталони на сиви райета и светлосиньо поло, достатъчно прилепнало да разкрие добрата му форма. На китката му има часовник с инкрустирани диаманти, който Дани би нарекъл „гъзария“. Косата на брат ми е пооредяла, но е гелосана и изглежда шик.

— Пат? — казва той.

— Казах ли ти, че няма да го познаеш? — намесва се мама.

— Приличаш на Арнолд Шварценегер.

Той стисва бицепса ми, което ми е противно, защото мразя да ме докосва друг, освен Ники. Все пак ми е брат, затова си замълчавам.

— Леле, направо си релефен! — добавя той.

Гледам в пода, защото помня какви ги наговори за Ники; още съм му бесен, но и се радвам да го видя след тази едва ли не безкрайна раздяла.

— Слушай, Пат, трябваше да идвам по-често в Балтимор, но от онези места ме побиват тръпки и… аз… не можех да те гледам така. Сърдиш ли ми се?

Донякъде още съм ядосан на Джейк, но изведнъж ми хрумва още една от фразите на Дани; толкова е подходяща, че нямам сили да я премълча и му я казвам:

— Мога само да те обичам.

За момент Джейк ме гледа все едно съм го ударил в корема. Премигва няколко пъти сякаш е на път да заплаче, след което ме прегръща с две ръце.

— Съжалявам — промълвява той и ме притиска в обятията си по-дълго, отколкото ми се иска — всъщност не е кой знае колко време, освен ако не става дума за Ники.

Джейк ме пуска и обявява:

— Нося ти подарък.

Вади от найлонова торбичка фланелка на Орлите и ми я мята. Улавям я и виждам номер 84 — разпознавам го като номер на уайд рисивър1, но името не ми е известно. „Номер 84 не беше ли онзи младок Фреди Мичъл?“, мисля си, но си мълча, защото не искам да обидя брат си, който е бил така добър да ми купи подарък.

— Кой е този Баскет? — питам за името на фланелката.

— Новобранецът Ханк Баскет? Той е сензацията на предсезона. Тези фланелки са голям хит във Филаделфия. И сега и ти си имаш такава за мачовете.

— За мачовете ли?

— Щом вече си вкъщи, ще си искаш някогашното място, нали?

— На „Вет“ ли?

— На „Вет“? — Джейк се засмива и поглежда майка ми. Тя изглежда уплашена. — Не, на „Линкълн файненшъл фийлд“.

— Какво е „Линкълн файненшъл фийлд“?

— В онова място не ви ли даваха да гледате телевизия? Това е домът на Орлите, стадионът, където любимият ти отбор играе вече три сезона.

Знам, че Джейк ме лъже, но не казвам нищо.

— Както и да е, мястото ти е до нашите със Скот. Сезонни билети, брато. Яко, а?

— Нямам пари за сезонни билети — отвръщам, защото в началото на изпитателния срок оставих на Ники къщата, колите и банковите сметки.

— Аз съм се погрижил — Джейк ме удря по ръката. — Може и да не бях добър брат през последните години, но сега като си вкъщи, ще компенсирам.

Благодаря на брат си, а мама пак заплаква. Плаче толкова силно, че се налага да излезе от стаята. Много странно — нали с Джейк се сдобрихме, а и сезонните билети за Орлите са страхотен подарък, да не говорим пък за фланелката.

— Облечи си фланелката на Баскет, братко.

Слагам я и изпитвам приятно чувство да нося зеления цвят на Орлите, особено пък на фланелка, избрана от Джейк специално за мен.

— Само почакай да видиш колко добро ще е тази година твоето момче Баскет — предупреждава ме Джейк по доста странен начин, все едно бъдещето ми е някак свързано с новобранеца на Орлите Ханк Баскет.

Бетонната поничка

Забелязвам, че баща ми изчаква чак до началото на мача, преди да дойде при нас в хола. Мачът е предсезонен, затова не изпълняваме ритуалите си за сезонните мачове, но татко все пак е облякъл фланелката си на Макнаб с номер 5 и седи на ръба на дивана, готов да скочи на крака. Кимва важно на брат ми, но мен пренебрегва напълно, и то след като с мама се караха в кухнята и я чух как му казва: „Моля те, опитай да си поговориш с Пат“. Мама нарежда храната на сгъваеми масички, сяда до Джейк и всички се заемаме с яденето.

Храната е чудесна, но само аз го отбелязвам. Мама изглежда поласкана от комплимента. Както винаги пита:

— Смяташ ли, че я бива? — защото макар да е страхотна готвачка, се държи много скромно по въпроса.

— Какво очакваш от Птиците тази година, тате? — пита Джейк.

— Осем и осем — отвръща баща ми песимистично както винаги в началото на футболния сезон.

— Единайсет и пет — възразява брат ми, при което баща ми поклаща глава и въздъхва. — Съгласен ли си? — обръща се брат ми към мен и аз кимвам, защото съм оптимистично настроен, а единайсет победи най-вероятно ще вкарат Орлите в плейофите.

Щом имаме сезонен абонамент, значи са ни осигурени билети и за плейофите, стига Птиците да получат домакинство. Няма нищо по-хубаво от плейофен мач на Орлите.

Признавам, не следях Птиците през почивката преди сезона, но когато обявяват стартовия състав, съм наистина изненадан, защото мнозина от любимите ми играчи вече не са в отбора. Дюс Стейли. Хю Дъглас. Джеймс Траш. Кори Саймън. Всички до един. Иска ми се да попитам: „Кога? Защо?“, но си замълчавам от страх да не би брат ми и баща ми да си помислят, че вече не съм верен фен, както предрекоха, когато се преместих в Балтимор с Ники и се отказах от сезонните си билети.

На всичкото отгоре, за моя изненада Птиците не играят на „Ветеранс стейдиъм“, а на „Линкълн файненшъл фийлд“, точно както твърдеше Джейк. Някак са смогнали да построят цял стадион от миналия сезон насам, а аз явно съм пропуснал шумотевицата, докато съм бил затворен в лошото място. И все пак нещо не ми се връзва.

— Къде е „Линкълн файненшъл фийлд“? — Опитвам се да задам въпроса небрежно по време на рекламите след първата серия.

Баща ми се обръща и впива поглед в мен, но не отговаря. Мрази ме. Изглежда отвратен, сякаш да стои в хола и да гледа мач с побъркания си син е някакво гадно задължение.

— В Южна Филаделфия като всички други стадиони — намесва се бързо брат ми. — Рачешките закуски са много вкусни, мамо.

— Вижда ли се от „Вет“? — питам.

— „Вет“ вече го няма — отвръща Джейк.

— Няма го? — Възкликвам. — Как така го няма?

— 21 март 2004. Седем сутринта. Срути се като картонена кула — продумва баща ми, без да ме поглежда, и отхапва оранжево парче месо от пилешко крилце. — Преди две години.

— Какво?! Та аз ходих на „Вет“ миналата… — млъквам, защото започва леко да ми се повдига и да ми се вие свят. — Коя година каза?

Баща ми понечва да отговори, но майка го прекъсва:

— Много неща се промениха, докато те нямаше.

И все пак отказвам да повярвам, че „Вет“ е разрушен, дори и след като Джейк донася лаптопа си от колата и ми показва видео с взривяването на стадиона. „Ветеранс стейдиъм“ — на който викахме „бетонната поничка“ — се срутва като редица домино, екранът се изпълва със сив прах, и докато наблюдавам как сградата рухва, сърцето ми се къса, въпреки подозрението ми, че гледам компютърна анимация.

Като малък баща ми ме водеше на много филаделфийски мачове на „Вет“, да не говорим за всички мачове на Орлите с Джейк, затова ми е трудно да повярвам как така са унищожили този паметник на детството ми, докато съм бил в лошото място. Видеото свършва и моля мама да поговорим в другата стая.

— Какво ти е? — пита тя в кухнята.

— Д-р Пател ме предупреди, че от новите лекарства може да халюцинирам.

— Да, и?

— Май току-що видях на компютъра на Джейк как събарят „Ветеранс стейдиъм“.

— Миличък, това е вярно. Събориха го преди повече от две години.

— Коя година сме?

Тя се поколебава, но отговаря:

— Две хиляди и шеста.

Значи съм на трийсет и четири и изпитателният срок е продължил четири години. Невъзможно.

— Откъде да знам, че не халюцинирам в момента? Откъде да знам, че не си халюцинация? Всички сте халюцинация! Всички до един!

Крещя — съзнавам го, но не мога да се сдържа.

Мама поклаща глава, посяга да ме погали по бузата, но аз отблъсквам ръката й и тя пак се разплаква.

— Колко време съм бил на лошото място? Колко? Отговори ми!

— Какво става? — провиква се баща ми. — Опитваме се да гледаме мача.

— Шшт! — изсъсква мама през сълзи.

— Колко време? — крещя.

— Хайде, Джини, кажи му! Давай! Рано или късно ще научи! — вика баща ми от хола. — Кажи му!

Сграбчвам мама за раменете и здравата я разтърсвам: чак главата й се клатушка, а аз крещя.

— Колко?

— Почти четири години — намесва се Джейк. Поглеждам през рамо и виждам брат си на вратата. — А сега пусни мама.

— Четири години? — засмивам се и свалям ръцете си от раменете на мама. Тя покрива устата си с длан, а очите й са пълни със съжаление и сълзи. — Защо се бъзикате с…

Чувам писъка на мама и усещам как тила ми се удря в хладилника и после — нищо.

Той ме плаши повече от всяко друго човешко същество

Въобразявах си, че в Ню Джърси ще бъда в безопасност, защото не вярвах Кени Джи да може да напусне лошото място. Сега осъзнавам, че съм сглупил — Кени Джи е изключително талантлив и находчив, и могъщ противник.

Спя на тавана, защото там е страшна жега. Чакам нашите да си легнат, качвам се горе, изключвам вентилатора, пъхам се в стария си зимен спален чувал, закопчавам го до брадичката и топя килограмите. Вентилаторът не работи и температурата бързо се покачва; не след дълго спалният ми чувал се напоява с пот и чувствам как отслабвам. Правя го от няколко нощи, без да се случи каквото и да било странно и необичайно.

Тази вечер обаче както се потя ли, потя на тавана, внезапно долавям в мрака секси акорди на синтезатор. Стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като си напомням, че само халюцинирам, както ме предупреди д-р Пател. Но Кени ми зашлевява шамар и когато отварям очи, го виждам на тавана на родителите си. Виждам къдравата му грива, обкръжена с ореол като на Исус. Перфектното чело, носа, вечно наболата брада и острата брадичка. Горните три копчета на ризата му са откопчани, за да се вижда малко от косматите му гърди. Мистър Джи може и да не изглежда зъл, но ме плаши повече от всяко друго живо същество.

— Как?! Как ме откри? — заеквам.

Кени Джи ми смигва и приближава лъскавия сопрано саксофон към устните си.

Разтрепервам се, макар да съм облян в пот.

— Моля те — простенвам аз, — остави ме на мира!

Но той си поема дъх и от сопрано саксофона прозвучават веселите тонове на „Сонгбърд“… аз се надигам в спалния чувал и без спиране удрям с длан малкия бял белег над дясната си вежда в опит да накарам песента да спре… бедрата на Кени Джи се полюшват пред очите ми… с всяка клетка на тялото си крещя:

— Спри! Спри! Спри! Спри!

Краят на саксофона се навира в лицето ми и ме облива с лек джаз… чувствам как кръвта нахлува в челото ми… Солото на Кени Джи достига кулминацията си… бум, бум, бум, бум…

Майка ми и баща ми се мъчат да удържат ръцете ми, но аз крещя:

— Спрете тази песен! Спрете я! Моля ви!

Повалям мама на пода и татко ме ритва силно в корема, от което Кени Джи изчезва и музиката спира. Падам и се мъча да си поема дъх, татко скача на гърдите ми и ме удря с юмрук по бузата, мама се опитва да го издърпа, а аз плача като бебе; мама крещи на баща ми да престане да ме удря, той се маха, а тя ме уверява как всичко ще се оправи, нищо че баща ми ме удари по лицето с всичка сила.

— Това беше, Джини. Още утре сутрин да е обратно в болницата — казва баща ми и затрополява надолу по стълбите.

Трудно ми е да мисля, плача толкова силно.

Майка ми сяда до мен и продължава с уверенията:

— Всичко е наред, Пат. Аз съм тук.

Слагам глава в скута на мама и плача, докато заспя, а мама гали косата ми.

Отварям очи; вентилаторът работи, слънчевите лъчи се леят в стаята през най-близкия прозорец и мама все така гали косата ми.

— Как спа? — пита тя с насилена усмивка. Очите й са зачервени, а бузите — облени в сълзи.

За момент ми е приятно да лежа до мама, да чувствам нежната й ръка на главата си и да слушам мекия й глас, но споменът за случилото се през нощта ме кара бързо да се изправя. Сърцето ми бие силно и ме залива вълна от ужас.

— Не ме връщай в лошото място. Съжалявам. Съжалявам. Моля те — моля се, умолявам я, защото толкова мразя лошото място и песимистичния д-р Тимбърс.

— Никъде няма да ходиш — пак ме уверява мама и ме гледа в очите както винаги когато казва истината, а после ме целува по бузата.

Слизаме в кухнята и тя ми приготвя вкусни бъркани яйца със сирене и домати и този път гълтам всички хапчета, защото се чувствам задължен на мама, след като я съборих на пода и разстроих татко.

С ужас виждам, че часовникът вече показва 11 часа. Веднага щом омитам яденето, се захващам с тренировката и правя всички упражнения двойно по-бързо, за да наваксам за забавянето.

Официалната вечеря

Рони най-после идва да ме види в сутерена с думите:

— Имам само няколко минути, трябва да се прибирам.

Подсмихвам се, докато правя последните коремни преси, защото съм наясно какво значи това. Дошъл е да ме види без знанието на Вероника, затова трябва да бърза, ако не иска жена му да го хване, че прави нещо без позволението й — като например да поздрави най-добрия си приятел, когото отдавна не е виждал.

Изправям се и той възкликва:

— Какво ти има на лицето?

Докосвам челото си.

— Щангата ми се изплъзна от ръцете.

— От нея ли ти се поду бузата?

Свивам рамене — не искам да му призная, че баща ми ме е ударил.

— Човече, здраво си се напомпал. Харесва ми фитнес салона ти — той оглежда лежанката и „Стомах мастър 6000“ и ми подава ръка:

— Може ли да идвам да тренираме заедно?

Ставам, поемам ръката му и отговарям:

— Разбира се — защото съм убеден, че това просто е поредното празно обещание на Рони.

— Слушай, съжалявам, задето така и не ти дойдох на гости в Балтимор, но Емили се роди и знаеш как е. Но писмата, мисля, ни поддържаха близки. А щом сега си вкъщи, може постоянно да сме заедно, нали?

— Стига да… — сепвам се и си прибирам езика зад зъбите.

— Стига да какво?

— Нищо.

— Още ли смяташ, че Вероника те мрази?

Мълча си.

Той се усмихва и продължава:

— Ако те мрази, защо й е да те кани на вечеря утре?

Поглеждам Рони в опит да преценя дали говори сериозно.

— Вероника организира голяма вечеря в чест на завръщането ти. Нали ще дойдеш?

— Естествено — потвърждавам, макар все още да не мога да повярвам на ушите си, защото обещанията на Рони рядко идват с конкретни думи като „утре“.

— Супер. Заповядай в седем часа да пийнем. Вечерята е в осем. Ще бъде от официалните вечери на жена ми със свещи и три ястия, така че облечи нещо хубаво. Знаеш колко държи Вероника на тези неща — добавя той и после ме прегръща, както съм целият потен. Изтърпявам това само защото още съм в шок от поканата на Вероника.

Сложил ръка на рамото ми, Рони ме поглежда в очите:

— Радвам се, че се върна, Пат.

Гледам го как тича нагоре по стълбите и си мисля какви гадости щяхме да си говорим с Ники по адрес на Рони и Вероника, ако изпитателният срок беше приключил и Ники беше поканена на официалната вечеря.

— Официална вечеря! — щеше да каже Ники. — Да не сме в детската градина?

Боже, Ники така мрази Вероника.

Ако се плъзна обратно

Ако не се облека подходящо, Вероника ще заяви, че съм й съсипал вечерта — това е повече от ясно, както стана онзи път, когато отидох на официална вечеря по бермуди и сандали — затова имам всички основания да се тревожа какво да облека за вечерята й и даже забравям кой ден е — нали в петък имам среща с д-р Пател. Накрая мама се появява насред тренировката ми да ми напомни:

— Тръгваме след петнайсет минути. Изкъпи се!

Избирам кафявия стол в стаята с облаците. Отпускаме се и Клиф подхваща:

— Според майка ти си имал вълнуваща седмица. Разправя ли ти се?

Няма как — разказвам му за вечерята на Вероника и как старите ми дрехи не ми стават, откакто отслабнах толкова много, а нямам нищо шикозно за обличане, освен блузата, подарена ми тези дни от брат ми, и как тази вечеря доста ме стресира, и как ми се иска да прекарам известно време насаме с Рони, да вдигаме тежести, та да не се налага да виждам Вероника, за която дори Ники казва, че е гадна.

Д-р Пател кимва както винаги няколко пъти и после пита:

— Харесваш ли тази нова блуза от брат си? Удобна ли ти е?

— Направо я обожавам — отговарям аз.

— Ами, облечи я за вечерята. На Вероника положително ще й хареса.

— Дали? — колебая се аз. — Вероника много държи на официалното облекло.

— Сигурен съм — уверява ме той и ми става много по-добре.

— Ами панталоните?

— Какво им има на тези, с които си сега?

Поглеждам надолу към кафявите панталони — мама ми ги купи от „Гап“ онзи ден, понеже не бивало да ходя на лекар по анцуг. Макар и да не са толкова шик като фланелката на Орлите, изглеждат прилично и аз свивам рамене и спирам да се тревожа за облеклото си на вечерята у Вероника.

Клиф се опитва да насочи разговора към Кени Джи, но всеки път като спомене името му, затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет.

После Клиф казва, че знае колко груб съм бил с майка си, как съм я разтърсил в кухнята и как съм я съборил на тавана и ми става много мъчно, защото обичам мама толкова силно и защото тя ме спаси от лошото място и дори подписа всички документи — и все пак не мога да отрека думите на Клиф. Гърдите ми изгарят от вина, не мога повече. Признавам — губя самообладание и заплаквам. Хлипам поне пет минути.

— Майка ти поема голям риск, защото вярва в теб.

От това заплаквам още по-силно.

— Нали искаш да си добър човек, Пат?

Кимвам. Плача. Искам да бъда добър човек. Наистина.

— Ще увелича лекарствата ти — заявява д-р Пател. — Дори да почувстваш известна отпадналост, те ще ти помогнат да преодолееш изблиците на гняв. Запомни — действията ти те правят добър човек, не желанията. И ако пак имаш такива епизоди, може да се наложи да те върна в неврологичното заведение за интензивно лечение, което…

— Не. Моля ви. Ще бъда добър — прекъсвам го аз, защото Ники едва ли някога ще се върне, ако се плъзна обратно в лошото място. — Повярвайте.

— Вярвам ти — отговаря д-р Пател с усмивка.

Не знам как е прието

Вдигам тежести в сутерена, навличам си чувала за боклук и отивам да тичам петнайсет километра. После вземам душ, пръскам във въздуха от одеколона на татко и минавам през облачето, както ме научи мама, когато бях в гимназията. Слагам си дезодорант, обувам си новите кафяви панталони и фланелката на Ханк Баскет.

Питам мама как й се струвам и тя възкликва:

— Много си хубав. Толкова си хубав! Но дали да носиш фланелка на Орлите на вечерно парти? Защо не сложиш някоя от ризите, които ти купих от „Гап“, а може и да вземеш някое поло от баща си.

— Няма нужда — отговарям с уверена усмивка. — Според д-р Пател е добра идея да нося тази блуза.

— Така ли? — засмива се мама и ми подава букет цветя и бутилка бяло вино от хладилника.

— Какво е това?

— Дай ги на Вероника и й благодари от мое име. Рони ти беше верен приятел. — Мама пак има вид, че ще заплаче.

Целувам я за довиждане и, прегърнал цветята и виното, тръгвам надолу по улицата и прекосявам Найтс Парк до къщата на Рони.

На вратата ме посреща Рони по риза с вратовръзка, та си помислям, че д-р Пател може и да е сбъркал и в крайна сметка не съм облечен подходящо. Но Рони поглежда новата ми фланелка, прочита името на гърба — може би, за да се увери дали не нося някаква демодирана фланелка на Фреди Мичъл — и възкликва:

— Ханк Басет е човекът! Откъде намери негова фланелка толкова рано? Страхотна е! — От което ми става много по-добре.

Следваме аромата на месо през елегантната им дневна и елегантната им трапезария до кухнята, където Вероника храни Емили. С изненада виждам, че тя далеч не е новородено бебе.

— Ханк Баскет пристигна — обявява Рони.

— Кой? — пита Вероника, но се усмихва, виждайки виното и цветята. — Pour moi?

За момент се взира в подутата ми буза, но не казва нищо, за което съм й благодарен. Подавам й подаръците от мама и Вероника ме целува по здравата буза.

— Добре дошъл у дома, Пат — с което тя ме изненадва, защото звучи искрено. — Поканих още един човек на вечеря, дано да нямаш нищо против — добавя. Намига ми и после вдига капака на единствената тенджера на котлона. Разнася се ухание на топъл доматен сос и босилек.

— Кого си поканила? — питам.

— Ще видиш — отвръща тя, без да вдига поглед от соса, който бърка.

Преди да успея да добавя още нещо, Рони взима Емили от високото й столче и я подканва:

— Запознай се с чичо Пат — прозвучава ми странно, докато не се усещам, че говори за мен.

— Кажи здравей на чичо Пат, Емили.

Емили ми махва с малката си ръчичка и аз я поемам в обятията си. Тъмните й очи изучават лицето ми и тя се усмихва като че ли одобрително.

— Пап — сочи носа ми малката.

— Виждаш ли колко умно е моето момиче, чичо Пат? — пита Рони и гали копринената черна косичка по главата на Емили. — Вече научи името ти.

Емили мирише на морковеното пюре, с което са омазани бузите й, преди Рони да ги избърше с мокра кърпичка. Трябва да призная, че Емили е сладко дете, и веднага ми става ясно защо Рони ми написа толкова много писма за дъщеря си и защо я обича толкова много. Замислям се как един ден и ние с Ники трябва да имаме деца и ми става толкова хубаво, че целувам Емили по челото, сякаш е бебето на Ники, а аз съм бащата. И после целувам челото на Емили отново и отново, докато тя започва да се киска.

— Бира? — предлага Рони.

— Не бива да пия, вземам лекарства и…

— Бира — повтаря Рони и след малко пием бира на верандата му, а Емили седи в скута на баща си и пие разреден ябълков сок от бутилка.

— Приятно е да пием заедно — Рони чуква бутилката си „Юнглинг“ в моята.

— Кой друг ще идва на вечерята?

— Тифани, сестрата на Вероника.

— Тифани и Томи? — питам, като си спомням съпруга на Тифани от сватбата на Рони и Вероника.

— Само Тифани.

— А Томи къде е?

Рони дълго отпива от бирата си, поглежда залязващото слънце и накрая съобщава:

— Томи почина преди известно време.

— Какво? — възкликвам, понеже не бях чул нищо за това. — Боже, съжалявам да го чуя.

— Гледай да не го споменаваш тази вечер, става ли?

— Разбира се — обещавам и отпивам няколко големи глътки от бирата си. — Как умря?

— Кой как е умрял? — пита женски глас.

— Здрасти, Тифани — поздравява Рони и внезапно до нас на верандата се материализира Тифани. Носи черна вечерна рокля, обувки на високи токчета и диамантена огърлица, а гримът и прическата й ми се струват прекалено перфектни — сякаш се престарава да изглежда привлекателно, както понякога правят старите жени. — Нали помниш Пат?

Изправям се и се ръкуваме. Става ми много странно от начина, по който Тифани ме поглежда в очите.

Прибираме се в къщата и след малко общи приказки с Тифани се оказваме сами в двата противоположни ъгъла на канапето в дневната, докато Вероника приключва с готвенето, а Рони слага Емили да спи.

— Много си хубава тази вечер — казвам, когато тишината започва да става неловка.

Преди изпитателния срок никога не правех комплименти на Ники и това, мисля, наистина нараняваше самочувствието й. Хрумва ми, че сега не пречи да се упражнявам да правя комплименти на други жени, така че да ми дойде естествено, когато Ники се върне. Но Тифани наистина изглежда добре, макар да се е престарала с грима. Тя е няколко години по-голяма от мен, но тялото й е във форма, а дългата й, черна коса е като коприна.

— Какво е станало с бузата ти? — пита Тифани, без да ме поглежда.

— Фитнес инцидент.

Тя не вдига поглед от ръцете си, скръстени на скута й. Ноктите й са кърваво червени.

— Къде работиш сега? — питам, въобразявайки си, че този въпрос не е рискован.

Тя сбърчва нос, все едно съм пръднал.

— Преди няколко месеца ме уволниха.

— Защо?

— Има ли знамение? — пита тя, след което става и отива в кухнята.

Допивам втората си бира и чакам Рони да се върне.

Вечерята е елегантна, има свещи и луксозни чинии, и сребърни прибори, но е доста неловко, защото ние с Тифани не обелваме и дума, а Вероника и Рони говорят за нас все едно ни няма.

— Пат много си пада по историята. Знае всичко за всеки един американски президент. Давай. Питай го нещо — предлага Рони.

Тифани така и не вдига поглед от чинията си и Вероника обяснява:

— Сестра ми се занимава с модерни танци и след два месеца има рецитал. Да я видиш само как танцува, Пат. Прекрасно е. Боже, иска ми се да можех да танцувам като сестра ми. Всички ще ходим на рецитала й, нали и ти ще дойдеш?

Кимвам внимателно, когато Тифани ме поглежда очаквателно, и си мисля, че трябва наистина да отида, за да се упражнявам да бъда мил. Пък и Ники сигурно би искала да отидем на танцов рецитал, а аз имам желание отсега нататък да правя нещата, които Ники харесва.

— С Пат ще тренираме заедно — обявява Рони. — Вижте го само колко е як. Засрамва ме. Добре ще ми дойде да се затворя с теб в сутерена, Пат.

— Тифани обича морето, нали, Тиф? Ние четиримата трябва да заведем Емили на плаж някой уикенд през септември, след като тълпите се изнесат. Може да си направим пикник. Обичаш ли да ходиш на пикник, Пат? Тифани много обича. Нали, Тиф?

Рони и Вероника обменят факти за гостите си в продължение на почти петнайсет минути и когато най-после млъкват за миг, питам дали някой знае, че са взривили „Вет“ и за моя изненада и Рони, и Вероника потвърждават: били го съборили преди години, както каза и баща ми. Това ужасно ме тревожи, защото нямам никакъв спомен за подобно нещо, нито пък за годините, които уж са минали оттогава. Искам да попитам преди колко време се е родила Емили, защото помня, че скоро след раждането й получих писмо и снимка от Рони, но ме хваща шубето и не питам.

— Мразя футбола — заявява Тифани. — Повече от всичко на света.

И след това известно време всички ядем в мълчание.

Трите ястия, обещани от Рони, се оказват бира, лазаня, гарнирана с аспержи на фурна, и лимонов пай. Всички са страхотни. Казвам това на Вероника — така пак тренирам за времето, когато Ники ще се върне — а тя отговаря:

— Да не би да очакваше друго?

Знам, че се шегува, но Ники би го използвала, за да докаже каква вещица може да бъде Вероника. Мисля си как, ако Ники беше тук, като се приберяхме, щяхме да си говорим в леглото, както едно време, когато и двамата бяхме подпийнали — и докато седя на масата на Рони, от тази мисъл ми става хем тъжно, хем приятно.

Привършваме пая и Тифани става с думите:

— Уморена съм.

— Ама ние едва приключихме вечерята! — възкликва Вероника. — Имаме игри…

— Казах, че съм уморена.

Настъпва мълчание.

— Е — въздъхва Тифани накрая, — ще ме изпратиш ли до вкъщи или не?

Отнема ми секунда, докато се усетя, че говори на мен, но откликвам бързо:

— Да, разбира се.

Щом ще се упражнявам да съм мил, няма какво друго да сторя, нали?

Вечерта е топла, но не е много задушно. С Тифани вървим цяла пресечка, преди да я попитам къде живее.

— При родителите ми, ясно? — сопва се тя, без да ме поглежда.

— О — осъзнавам, че сме само на около четири пресечки от къщата на господин и госпожа Уебстър.

— И ти живееш при родителите си, нали?

— Да.

— Значи няма какво да се дуеш.

Тъмно е и предполагам, че е около девет и половина. Тифани върви доста бързо на тракащите си високи токчета, скръстила ръце на гърдите си, и скоро се озоваваме пред къщата на родителите й.

Обръща се към мен и очаквам просто да ми пожелае лека нощ, но тя казва:

— Виж сега, от колежа насам не съм ходила по срещи и не знам как е прието.

— Кое как е прието?

— Видях как ме гледаш. Не ме баламосвай, Пат. Живея в отделна къщичка в задния двор и няма опасност родителите ми да ни налетят. Противно ми е, че дойде на вечеря с футболна фланелка, но може да ме чукаш, стига първо да изгасим лампата. Ясно?

Прекалено съм шокиран, за да отговоря и известно време просто стоим в тишина.

— Или пък не — добавя Тифани и избухва в сълзи.

Толкова съм объркан, че говоря и мисля, и се тревожа едновременно, без да знам какво всъщност да направя и да кажа.

— Виж, приятно ми беше с теб и те намирам за много красива, но съм женен — показвам й брачната си халка за доказателство.

— Аз също — отвръща тя и вдига лявата си ръка, на която проблясва диамант.

Рони каза, че мъжът й е починал, което я прави вдовица, а не омъжена, но премълчавам, защото се упражнявам да бъда мил, а не прям, както ме учиха на терапията, и което ще се хареса на Ники.

Става ми много мъчно, като виждам, че Тифани още носи брачната си халка.

И изведнъж Тифани ме прегръща, заравя лице в гърдите ми и размазва грима си по фланелката ми на Ханк Баскет. Не обичам да ме докосва друг, освен Ники, а и никак не ми се иска Тифани да ми цапа с грим фланелката, която брат ми така мило ми подари — фланелка с истински избродирани букви и цифри — но сам се изненадвам, като отвръщам на прегръдката на Тифани. Облягам брадичка на лъскавата й черна коса, долавям парфюма й и изведнъж и аз заплаквам, което много ме плаши. Телата ни се тресат заедно и от очите ни се леят сълзи. Плачем заедно поне десет минути и после тя внезапно ме пуска и се скрива тичешком зад къщата на родителите си.

Прибирам се и заварвам баща си пред телевизора. Орлите играят с „Джетс“ в предсезонен мач, за който не знаех. Той дори не ме поглежда, може би защото сега съм толкова лош фен на Орлите. Майка ми казва, че Рони се е обаждал, било важно и трябвало да му звънна веднага.

— Какво стана? Какво е станало с фланелката ти? Това грим ли е? — пита майка ми.

Не отговарям и тя ме подканва:

— Обади се на Рони.

Но аз си лягам и се взирам в тавана на спалнята си до изгрев-слънце.

Пълни с разтопена лава

Единствената снимка с Ники, която ми остана, е портретна и сега ми се иска да й бях казал колко ми харесва.

Тя я поръча на професионален фотограф и даже специално си направи прическа и грим в местния салон; плюс това седмица преди да се снима, отиде на солариум, понеже рожденият ми ден е през декември, а снимката беше подарък за двайсет и осмия ми рожден ден.

Главата на Ники е така извърната, че повече се вижда лявата й страна, а покрай дясната се спускат тъмнорусите й къдрици. На лявото й ухо се вижда диамантена обица — подарих й обиците за първата ни годишнина. Беше отишла на солариум само за да изпъкнат луничките на носа й, които обожавам и през зимата ми липсват. На снимката се виждат ясно и Ники каза, че това била основната цел и даже помолила фотографа да се фокусира върху тях, понеже толкова ги обичам. Лицето й наподобява обърнат триъгълник, защото брадичката й е леко изострена. Носът й е като на лъвица, дълъг и царствен, а очите й са с цвета на тревата. На снимката прави онази нацупена физиономия, която толкова обичам — нито усмивка, нито самодоволство — и устните й са толкова гладки, че като я гледам, никога не мога да се въздържа да не я целуна.

И така, целувам снимката отново, устните ми зацапват студеното стъкло, но аз го избърсвам с ризата си.

— Боже, Ники, толкова ми липсваш — прошепвам й, но снимката както винаги мълчи. — Съжалявам, задето отначало не харесах снимката. Няма да повярваш колко ми харесва сега. Вярно, тогава ти казах, че не е кой знае какъв подарък, но по онова време още не бях започнал да се упражнявам да бъда мил вместо прям. Да, наистина изрично си бях поискал ново барбекю, но сега се радвам на тази снимка, защото ми помагаше през цялото време в лошото място и ме накара да пожелая да стана по-добър човек и сега съм променен, и не само съзнавам, но и оценявам колко старание и усилия си вложила в този подарък. Това остана единствената ми снимка с теб, защото някакъв лош човек е откраднал всички наши снимки от къщата на майка ми, понеже били в скъпи рамки и…

По някаква причина внезапно ми хрумва, че имаме сватбена видеокасета, на която Ники ходи и танцува, и говори, и дори в един момент гледа право в камерата, все едно говори на мен, и казва: „Обичам те, Пат Пипълс, секси мъфин такъв“, което така ме разсмя, когато с родителите й гледахме касетата за първи път.

Почуквам на вратата на родителите си, после още веднъж.

— Пат? — чувам гласа на мама.

— Ей, утре сутрин съм на работа! — провиква се баща ми, но аз не му обръщам внимание.

— Мамо? — обаждам се аз зад затворената врата.

— Какво има?

— Къде е касетата от сватбата ми?

Следва мълчание.

— Нали помниш сватбената ми видеокасета?

Тя продължава да мълчи.

— Не е ли в кашона в килера, където са всички други касети?

Чувам през вратата как с баща ми си шепнат, а после мама отговаря:

— Мисля, че ти я дадохме, миличък. Сигурно е в старата ти къща. Съжалявам.

— Какво? Не, трябва да е долу в килера. Няма значение, сам ще я намеря. Лека нощ — казвам.

Обаче, когато слизам в килера и преглеждам кашона с касетите, не я намирам. Обръщам се и виждам, че майка ми е слязла при мен в хола. По нощница е. Гризе си ноктите.

— Къде е?

— Дадохме…

— Не ме лъжи!

— Явно сме я забутали, но рано или късно все ще излезе отнякъде.

— Забутали сте я? Та тя е незаменима!

Става дума просто за една видеокасета, но няма как да не се ядосвам, макар да съм наясно, че това е един от проблемите ми.

— Как можахте да я загубите, като знаете колко е важна за мен? Как?

— Успокой се, Пат.

Мама вдига длани пред гърдите си и внимателно пристъпва към мен, сякаш се мъчи да се прокрадне по-близо до бясно куче.

— Спокойно, Пат. Просто се успокой.

Вместо това усещам как се ядосвам все повече и повече, но преди да съм направил нещо глупаво, ми идва наум, че съм на крачка от това да ме върнат на лошото място, където Ники никога няма да ме намери. Подминавам майка си гневно, слизам в сутерена и правя петстотин коремни преси на „Стомах Мастър 6000“. След това все още съм ядосан, затова тренирам на велоергометъра четирийсет и пет минути, а после пия вода, докато се почувствам достатъчно хидратиран да опитам петстотин лицеви опори. Едва когато чувствам мускулите си пълни с разтопена лава, решавам, че съм достатъчно спокоен да заспя.

Качвам се горе. От стаята на нашите не се чува нито звук, не се процежда и светлина, затова взимам снимката на Ники, качвам се на тавана, изключвам вентилатора, пъхам се в спалния чувал, слагам Ники до главата си, целувам я за лека нощ и започвам да се потя и да свалям килограми.

Не се бях качвал на тавана от последния път, когато Кени Джи ме посети. Боя се, че ще се върне, но и се чувствам малко дебел. Затварям очи, тананикам си монотонно, броя до десет отново и отново и на другата сутрин се будя здрав и читав.

Да се провалиш като Димсдейл

Дори първите заселници да са били чисто и просто по-тъпи от съвременните хора, все пак не мога да повярвам колко време отне на бостънчаните от седемнайсети век да схванат, че духовният им водач е надул корема на местната уличница. Мистерията ми се изясни в осма глава, когато Хестър се обръща към Димсдейл с думите: „Говори с мен!“. В гимназията трябваше да четем „Алената буква“ от Хоторн и ако като шестнайсетгодишен знаех с колко много секс и шпионаж е пълна книгата, сигурно щях да я прочета. Боже, нямам търпение да попитам Ники дали обсъждат пикантериите в час — сигурен съм, че ако го правят, тийнейджърите ще прочетат книгата.

Димсдейл не ми допадна особено — в ръцете си имаше такава страхотна жена, а се отказа от живота с нея. Да, естествено нямаше да му е лесно да обясни как е забременил чужда непълнолетна жена, особено като се има предвид духовния му сан. Но ако има една тема, с която Хоторн улучва право в десетката, това е, че времето лекува всички рани — Димсдейл накрая го научава, ала вече е твърде късно. А и мисля, че Бог би искал Пърл да има баща и вероятно е сметнал равнодушието на Димсдейл към дъщеря му за по-голям грях от това, че е правил секс с чужда жена.

Виж, на Чилингуърт съчувствам, и то много. Та той изпраща младата си булка в Новия свят, опитва се да й осигури по-добър живот, а накрая тя да вземе да забременее от друг мъж си е голям шамар в лицето, нали? Но пък той беше толкова дърт и противен, че не му беше работа да се жени за толкова младо момиче. Когато започна да измъчва психологически Димсдейл, като му даваше всички онези чудновати корени и билки, Чилингуърт ми напомни за д-р Тимбърс и персонала му. Тогава ми стана ясно, че Чилингуърт никога не би се упражнявал да бъде мил и загубих надежда за него.

Но Хестър страшно ми хареса, защото вярваше в слънчевите лъчи. Дори когато онази ужасна тълпа дебели жени и брадати мъже с шапки я порицаваше и твърдеше, че даже трябвало да я дамгосат по челото, тя си отстояваше позицията и шиеше, и помагаше на хората при всяка възможност, и се стараеше да отгледа добре дъщеря си — дори когато Пърл донякъде се оказа дяволско изчадие.

И макар накрая Хестър да не се събра с Димсдейл — мен ако питате, това е недостатък на книгата — имах чувството, че е изживяла живота си пълноценно, успяла е да види дъщеря си пораснала и с добър брак, което доста ми хареса.

Но осъзнах, че никой не оцени Хестър по достойнство, докато не стана твърде късно. Когато най-много се нуждаеше от помощ, всички й обърнаха гръб — а я обичаха само когато предложеше помощ на другите. Това май намеква колко е важно да оценяваш добрите жени в живота си, преди да е станало твърде късно, което е доста добро послание за гимназистите. Иска ми се моят учител по литература да ме беше научил на това, защото тогава със сигурност щях да се отнасям различно с Ники, когато се оженихме. Но все пак, изглежда този род неща трябва да научиш сам — да се провалиш като Димсдейл… и като мен самия.

От сцената, в която Димсдейл и Хестър най-накрая застават един до друг в града за първи път, ми се прииска изпитателният срок вече да е приключил и да мога да стоя заедно с Ники на обществено място и да й се извиня, задето преди бях такъв гадняр. После ще й кажа какво мисля за класиката на Хоторн, което без съмнение ще я зарадва. Боже, как само ще се впечатли, като разбере, че съм чел книга на архаичен английски.

Обичаш ли чуждестранни филми?

Клиф ме разпитва за вечерята при Вероника по начин, който ми показва, че мама вече е обсъдила въпроса с него — вероятно в опит да ме накара да нося ризите от „Гап“. За разлика от мен, тя толкова ги харесва. Веднага щом сядам в кафявото кресло, Клиф повдига въпроса, пощипвайки брадичката си, както винаги когато ме пита нещо, на което мама вече е отговорила.

Макар играта на Клиф да ми е ясна, все пак развълнувано му разказвам, че е бил прав за блузата от брат ми. За моя изненада на него не му се говори за дрехи; иска да говорим за Тифани и без спиране ме пита какво мисля за нея, как ме кара да се чувствам и дали ми е харесала компанията й.

Отначало съм учтив и отговарям на въпросите му. Казвам му, че Тифани е симпатична и добре облечена, а и тялото й си го бива, но Клиф продължава да се ровичка като другите терапевти, защото всички те имат някаква ясновидска дарба и благодарение на нея виждат през лъжите ти и затова знаят, че рано или късно ще се умориш от тези игрички и ще изплюеш камъчето.

Накрая казвам:

— Ами, проблемът е… не ми се иска да го казвам… но Тифани си пада малко уличница.

— В смисъл? — пита Клиф.

— Държи се като пачавра.

Клиф леко се поизправя. Изглежда изненадан и явно му е толкова неудобно, че и на мен ми става неловко.

— На какво базираш наблюдението си? Провокативно ли беше облечена?

— Не. Вече ти казах. Носеше хубава рокля. Но веднага щом приключихме с десерта, поиска да я изпратя до тях.

— И какво от това?

— Нищо. Но като пристигнахме, предложи да имаме полов акт и то не с тези думи.

Клиф сваля ръка от брадичката си и се обляга назад:

— О!

— Именно. И аз бях шокиран, особено след като тя много добре знае, че съм женен.

— И после?

— Какво после?

— Имахте ли полов акт с Тифани?

В първия момент не разбирам какво ме пита Клиф, но постепенно ми става ясно и се вбесявам.

— Не!

— И защо не?

Не мога да повярвам, че Клиф ми е задал такъв въпрос, особено след като и той самият е щастливо женен, но все пак решавам да го удостоя с отговор:

— Защото обичам съпругата си! Ето защо!

— И аз така си помислих.

От думите му ми става малко по-добре. Значи само е изпитвал морала ми, нещо напълно разбираемо, защото хората извън психиатричните заведения се нуждаят от висок морал, та светът да продължи да съществува без някакви големи трусове — и за да има винаги хепиенд.

После добавям:

— Дори не знам защо й е на Тифани да прави секс с мен. Не съм особено привлекателен; тя е хубава и несъмнено е в състояние да си намери нещо по-добро. Затова сега си мисля, че най-вероятно е нимфоманка. Ти как смяташ?

— Не знам дали е нимфоманка — отговаря той. — Знам обаче как понякога хората казват или правят неща, които си въобразяват, че другите искат от тях. Може би Тифани всъщност не е изпитвала желание да спи с теб, а просто е очаквала да сметнеш предложението й за ценно и така да оцениш и нея.

За секунда обмислям обяснението му, а после питам:

— Значи според теб Тифани е мислела, че аз искам да правя секс с нея?

— Не задължително.

Той пак стисва брадичката си.

— Майка ти ми разправи, че си се прибрал с грим по блузата. Може ли да попитам защо?

Неохотно, защото не обичам да клюкарствам, му разказвам как Тифани носи брачната си халка, независимо че мъжът й е умрял, както и за прегръдките и плача пред къщата на родителите й.

Клиф кимва и отбелязва:

— Изглежда Тифани се нуждае от приятели и е очаквала ако правите секс, да искаш да й бъдеш приятел. А ти как се справи със ситуацията?

Налага се да му разкажа подробно как стигнахме до прегръдката и как й позволих да ми омаже с грим фланелката на Ханк Баскет, и…

— Откъде си намерил фланелка на Ханк Баскет? — прекъсва ме той.

— Нали ти казах. Подарък е от брат ми.

— Значи това си носил на вечерното парти?

— Да, нали ти ми каза така.

За моя изненада той се усмихва и даже се кикоти. После добавя:

— Какво казаха приятелите ти?

— Рони каза, че Ханк Баскет е човекът.

— Ханк Баскет наистина е човекът. Този сезон ще направи поне седем тъчдауна, хайде на бас.

— Клиф, да не би да си фен на Орлите?

Той започва да скандира:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Става ми смешно, защото той ми е терапевт, а на мен и през ум не ми е минавало, че терапевтите също обичат американски футбол.

— Е, сега като знам, че и твоята кръв е зелена, ще трябва да говорим за Птиците извън сеансите — подчертава Клиф. — Значи си позволил на Тифани да размаже грима си по чисто новата ти фланелка на Ханк Баскет?

— Да, при това номерът е избродиран, а не е от онези евтините със залепените цифри.

— Оригинална фланелка на Ханк Баскет! — възкликва той. — Било е много мило от твоя страна, Пат. Изглежда Тифани просто е имала нужда от прегръдка, а ти си й я дал, защото си добро момче.

Не мога да не се усмихна, защото наистина много се старая да бъда добро момче.

— Да, знам, но сега тя постоянно ме преследва из целия град.

— Как така?

Разказвам на Клиф как от вечерното парти насам, щом си нахлузя чувала за боклук и отида да тичам, Тифани винаги ме чака пред къщи по анцуг и розова лента за чело.

— Казах й възможно най-учтиво, че не обичам да тичам заедно с други хора, и я помолих да ме остави на мира, но тя пренебрегна молбата ми и просто тичаше на два метра зад мен през целия крос. На другия ден пак дойде и оттогава не е пропускала. Някак е разбрала програмата ми и винаги е пред къщата, когато излизам един час преди залез-слънце, готова да ме следва като сянка. Тичам бързо, но тя не изостава. Тичам по опасни улици, а тя тича подире ми. И никога не се уморява — накрая спирам пред къщата си, а тя просто продължава надолу по улицата. Дори не казва здравей и чао.

— Защо не искаш да тича с теб? — интересува се Клиф.

А аз го питам как би реагирала жена му Соня, ако някаква секси мацка го преследва всеки път, като излезе да потича.

Той се усмихва както го правят мъжете, когато насаме си говорят за жени в сексуален контекст, и после пита:

— Значи намираш Тифани за секси?

Това ме изненадва, понеже не бях чувал на терапевтите да им е позволено да си говорят по мъжки, и се чудя дали това значи, че Клиф ме има за приятел.

— Секси е естествено — отвръщам, — но аз съм женен.

Той стисва брадичката си и продължава да разпитва:

— Откога не си виждал Ники?

Признавам му, че не знам.

— Може би няколко месеца — добавям.

— Наистина ли го вярваш? — той пак стиска брадичката си.

Потвърждавам, обаче усещам как крещя и даже ми се изплъзва онази думичка. Веднага ми става неудобно, защото Клиф ми говореше като на приятел, а нормалните хора не бива да крещят и да псуват приятелите си.

— Съжалявам — промълвявам, виждайки колко уплашен изглежда Клиф.

— Няма нищо — насилва се да се усмихне той. — Поне е ясно, че говориш напълно сериозно.

Почесва се по главата и най-ненадейно обявява:

— Жена ми обича чуждестранни филми. Ти обичаш ли чуждестранни филми?

— Със субтитри?

— Да.

— Мразя ги.

— И аз — присъединява се Клиф. — Най-вече защото…

— Нямат щастлив край.

— Именно — съгласява се Клиф и посочва лицето ми с кафявия си пръст. — Толкова са депресиращи.

Присъединявам се с цялото си сърце, макар отдавна да не съм ходил на кино и няма и да отида, докато Ники не се върне — сега гледам филма на живота си.

— Жена ми постоянно ме караше да ходим на чуждестранни филми със субтитри — продължава Клиф. — Имах чувството, че всеки ден ми опяваше да гледаме чужд филм, докато накрая се пречупих и започнахме да ходим. Всяка сряда вечер отивахме в кино „Риц“ и гледахме по някой депресиращ филм. И знаеш ли какво стана?

— Какво?

— След година чисто и просто спряхме да ходим.

— Защо?

— Тя спря да ме кара.

— Защо?

— Не знам. Но може би ако проявиш интерес към Тифани, ако я поканиш да тичате заедно или пък излезете на вечеря няколко пъти, след няколко седмици нищо чудно да й омръзне да те преследва и да те остави на спокойствие. Дай й каквото иска и след това вероятно вече няма да го иска. Разбираш ли?

Разбирам, но не се сдържам да попитам:

— Наистина ли очакваш да се получи?

И Клиф свива рамене по начин, който ме кара да му повярвам.

Може да си поделим зърнена закуска

На връщане от кабинета на Клиф питам мама дали според нея най-добрият начин да се отърва веднъж завинаги от Тифани е като я поканя на среща. Мама възразява:

— Не бива да се мъчиш да се отърваваш от никого. Имаш нужда от приятели, Пат. Всеки има нужда.

Не отговарям. Боя се, че мама си въобразява, че ще се влюбя в Тифани, защото винаги когато нарече Тифани моя приятелка, се усмихва особено и погледът й се изпълва с надежда. Това страшно ме дразни, защото тя единствена от цялото семейство не мрази Ники. Мама винаги ме гледа през прозореца, когато излизам да тичам. Знам го, защото като се върна, ме закача:

— Видях, че приятелката ти пак дойде.

Мама свива в алеята, паркира и казва:

— Ако решиш да поканиш приятелката си на вечеря, ще ти дам пари назаем.

И пак начинът, по който казва „приятелка“, ме кара да потръпна в лошия смисъл на думата. Не й отговарям нищо, а тя прави възможно най-странното — изкикотва се.

Приключвам с вдигането на тежести за този ден и си нахлузвам чувала за боклук. Докато загрявам на моравата, виждам как Тифани подтичва напред-назад по улицата и ме чака. Казвам си, че трябва да я поканя на вечеря, за да сложа край на това безумие и да мога пак да тичам на спокойствие, но вместо това просто започвам кроса си, а Тифани ме следва.

Тичам покрай гимназията, надолу по Колингс авеню до Блек Хорс Пайк, свивам наляво и после още веднъж към Оуклин, тичам по Кендал Булевард до средно училище „Оуклин“, нагоре покрай Менър Бар до Уайт Хорс Пайк, завивам надясно и после наляво към Кътбърт и после тичам на запад към Уестмонт. Стигам до закусвалнята „Кристал лейк“, обръщам се и тичам на едно място. Тифани прави същото, впила очи в краката си.

— Здрасти — казвам й. — Искаш ли да вечеряме в тази закусвалня?

— Тази вечер ли? — пита тя, без да ме поглежда.

— Да.

— В колко часа?

— Ще трябва да дойдем пеш, защото не ми е разрешено да шофирам.

— В колко часа?

— Ще те взема в седем и половина.

И след това става нещо удивително: Тифани просто ме зарязва и продължава да тича, а аз не мога да повярвам как така най-после ме е оставила на мира. Толкова съм щастлив, че променям маршрута си и пробягвам поне двайсет и пет километра вместо петнайсет, и когато слънцето залязва, иззад облаците на запад се показват лъчи. Приемам го за добра поличба.

Прибирам се и съобщавам на мама, че ще ми трябват малко пари, за да изведа Тифани на вечеря. Майка ми се опитва да прикрие усмивката си и донася чантата си от кухненската маса.

— Къде ще ходите?

— Закусвалня „Кристал лейк“.

— Значи четирийсет долара би трябвало да ти стигнат.

— Да, предполагам.

— Ще ти ги оставя на кухненския плот.

Вземам душ, слагам си дезодорант, пръскам си от одеколона на баща ми, обувам си кафявите панталони и тъмнозелената риза, която мама ми купи вчера от „Гап“. По някаква причина майка ми систематично ми обновява целия гардероб — и всяка нова дреха е от „Гап“. Слизам долу и мама ми казва да се загащя и да си сложа колан.

— Защо? — питам, понеже всъщност ми е все тая дали ще изглеждам прилично, или не. Просто искам веднъж завинаги да се отърва от Тифани.

Но когато мама изрича: „Моля те“, се сещам, че се старая да бъда мил вместо прям — пък и го дължа на майка ми, след като ме спаси от лошото място — затова се качвам на горния етаж и си слагам кафявия кожен колан, купен ми по-рано тази седмица — пак от мама.

Мама влиза в стаята ми с кутия за обувки в ръце:

— Сложи си хубави чорапи и пробвай тези обувки.

Отварям кутията и виждам чифт скъпарски кафяви мокасини.

— Джейк каза, че всички мъже на вашата възраст ги носят — обяснява мама.

Обувам мокасините и се поглеждам в огледалото: установявам колко съм отслабнал и си помислям, че изглеждам елегантен, почти колкото малкото си братче.

С четирийсет кинта в джоба тръгвам през Найтс Парк към дома на Тифани. Тя ме чака на тротоара, но виждам как майка й надзърта през прозореца. Погледите ни се срещат и госпожа Уебстър бързо се прикрива зад щорите. Тифани не ме поздравява и тръгва още преди да съм се спрял до нея. Носи розова пола до коляното и черна блуза. Изглежда по-висока заради сандалите с платформи, а косата й е леко бухнала около ушите и пада по раменете. Малко е прекалила със спиралата за мигли и устните й са прекалено розови, но трябва да призная, че изглежда страхотно. Решавам да й го кажа:

— Леле, много си хубава тази вечер.

— Харесват ми обувките ти — казва тя в отговор и след това вървим половин час, без да разменим нито дума.

Сядаме в сепаре в закусвалнята и сервитьорката ни носи по чаша вода. Тифани си поръчва чай, а аз казвам, че водата ми е достатъчна. Докато чета менюто, се тревожа дали парите ще ми стигнат. Знам, че е глупаво от моя страна, защото имам две двайсетачки, а повечето неща са под десет долара, но нямам представа какво ще си поръча Тифани, вероятно ще иска и десерт, а не бива да забравям и бакшиша.

Ники ме научи да давам големи бакшиши; тя казва, че сервитьорките работят много за малко пари. Ники го знае, защото в колежа работеше като сервитьорка — докато учехме в Ла Сал — затова вече винаги давам големи бакшиши, за да компенсирам за миналото, когато се карах с Ники за няколко долара. Твърдях, че петнайсет процента е предостатъчно, след като на мен никой не ми дава бакшиш, независимо колко добре си върша работата. Сега вярвам в големите бакшиши, защото се упражнявам да бъда мил вместо прям. Докато чета менюто, си мисля: „Ами ако не ми останат достатъчно пари за щедър бакшиш?“.

Обзет от силна тревога, не чувам какво си поръчва Тифани, а сервитьорката ненадейно пита:

— А за вас, сър?

Оставям менюто, а Тифани и сервитьорката ме гледат едва ли не притеснено. Затова поръчвам:

— Зърнена закуска — защото видях, че струва само два долара и двайсет и пет цента.

— А мляко?

— Колко струва то?

— Седемдесет и пет цента.

Значи мога да си го позволя, така че казвам:

— Да, моля — и връщам менюто на сервитьорката.

— Това ли ще бъде?

Кимвам, сервитьорката въздъхва дълбоко и ни оставя.

— Ти какво си поръча? Не чух — питам Тифани, като се мъча да звуча възможно най-учтиво, но тайно се тревожа дали парите ще ми стигнат за добър бакшиш.

— Само чай — отвръща тя.

После и двамата гледаме през прозореца към колите на паркинга.

Донасят кутийката със зърнена закуска, отварям я и изсипвам съдържанието й в купичката, която закусвалнята ми предоставя безплатно. Млякото идва в миниатюрна каничка; изливам го върху кафявия корнфлейкс и захаросаните стафиди. Побутвам купичката към средата на масата и предлагам на Тифани да ми помогне да я изям.

— Сигурен ли си? — пита тя и когато кимвам утвърдително, взима лъжицата си и започваме да ядем.

Сметката пристига — четири долара и петдесет и девет цента. Подавам на сервитьорката двете двайсетачки, а тя се засмива, поклаща глава и пита:

— Ресто?

— Не, благодаря — отговарям, мислейки си, че Ники би искала да дам голям бакшиш.

В това време сервитьорката се обръща към Тифани:

— Скъпа, май не съм го преценила правилно. Елате пак в най-скоро време. Обещавате ли?

Явно жената е доволна от бакшиша си, защото почти подскача на път към касата.

Тифани не продумва, докато вървим към къщи, затова и аз си мълча. Стигаме до къщата й и аз казвам, че съм прекарал чудесно.

— Благодаря ти — подавам й ръка, та Тифани да не си помисли нещо друго.

Тя поглежда ръката ми, а после и лицето ми, но не подава своята. За момент ми се струва, че пак ще заплаче, но вместо това пита:

— Помниш ли, като ти казах, че може да ме чукаш?

Кимвам бавно, защото ми се иска да не си го спомнях толкова ярко.

— Не искам да ме чукаш, Пат. Ясно?

— Добре — кимвам.

Тя заобикаля къщата на родителите си и ме оставя сам.

Прибирам се и мама ме пита развълнувано какво сме вечеряли; като й казвам за зърнената закуска, тя се засмива:

— Не, сериозно, какво ядохте?

Пренебрегвам въпроса й, прибирам се в стаята си и се заключвам.

Лягам си, взимам снимката на Ники и й разказвам за срещата си и за това какъв хубав бакшиш дадох на сервитьорката, и за това колко тъжна изглежда Тифани, и как нямам търпение изпитателният срок да приключи, та ние двамата с Ники да си поделяме зърнена закуска в някоя закусвалня и после да вървим в хладната септемврийска вечер. И отново заплаквам.

Заравям лице във възглавницата, за да не чуят родителите ми, че плача.

Викам, пея и скандирам

Ставам в четири и половина и се захващам с тежестите, за да приключа с тренировката преди началото на мача. Когато най-после излизам от сутерена, цялата къща ухае на рачешки закуски, пица с три вида месо и пикантни крилца.

— Мирише страхотно — подхвърлям на мама, докато си навличам чувала за боклук, и после излизам за петнайсеткилометров крос.

С потрес установявам, че Тифани подтичва нагоре-надолу пред къщата — вчера не тича подире ми, а и днес излизам още преди обяд, нещо необичайно за мен.

Тичам към Найтс Парк; по някое време поглеждам през рамо и я виждам зад гърба си.

— Как разбра, че днес ще изляза по-рано? — питам я, но тя не вдига поглед и ме следва безмълвно.

Пробягваме петнайсетте километра и се прибирам вкъщи, а Тифани продължава, без да ми каже нищо, сякаш никога не сме яли заедно зърнена закуска в закусвалнята и нищо не се е променило.

Сребристото БМВ на брат ми е паркирано пред къщата, затова се промъквам през задния вход, изтичвам на горния етаж и скачам под душа. После си слагам фланелката на Ханк Баскет — мама успя да изчисти грима — и отивам в хола, откъдето се носи звукът от студиото преди мача. Готов съм да викам за Птиците.

Най-добрият ми приятел Рони седи до брат ми, което ме изненадва. И двамата носят зелени фланелки с номер 18 и името Стоулуърт на гърба — тази на Рони е евтина имитация със залепени цифри, но на Джейк е оригинална. Татко е на своя стол и носи евтина фланелка на номер 5 — Макнаб.

Подвиквам: „Давайте, Птици!“ и брат ми скача на крака, обръща се към мен, вдига и двете си ръце във въздуха и се провиква:

— Ааааа!

Рони и татко също стават, обръщат се към мен, вдигат ръце и викат:

— Ааааа!

Накрая и аз вдигам ръце и извиквам: „Ааааа!“, и четиримата започваме да скандираме, като изписваме буквите с ръце и тела:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Разперваме две ръце и крак, за да изпишем Е, докосваме върховете на пръстите си високо над главите си за А и така нататък.

След това брат ми заобикаля дивана, мята ръка през рамото ми и запява бойната песен; спомням си я, та ми е лесно да се присъединя към него.

— Летете, Орли, летете! Летете към победа!

Толкова съм щастлив да пея с брат си, че даже не му се ядосвам, задето ме прегръща през рамо. Обикаляме около дивана и пеем:

— Лети, Орел, лети! Хайде, тъчдаун, едно, две, три!

Поглеждам баща си, а той не отмества поглед и запява още по-ентусиазирано. Рони също ме прегръща и аз се озовавам между брат си и най-добрия си приятел.

— Отнесете ги и полетете!

Мама е дошла да ни гледа с ръка на устата; винаги прави така, когато се смее или плаче — очите й изглеждат щастливи, значи сега се смее.

— Летете, Орли, летете! Летете към победа!

И после Рони и Джейк ме пускат, за да изпишат пак буквите с тела.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

И четиримата сме зачервени; баща ми диша тежко, но всички сме толкова щастливи и за първи път имам чувството, че съм си у дома.

Мама нарежда храната на подноси и мачът започва.

— Не бива да пия — напомням на мама, когато ми подава бутилка „Бъдуайзър“, но баща ми се намесва:

— Може да пиеш бира на мач на Орлите.

Мама свива рамене, усмихва се и ми подава студената бира. Питам брат си и Рони защо и те не носят фланелки на Баскет, щом той е човекът, и те отговарят, че Орлите са успели да се спазарят за Донте Стоулуърт и сега Донте Стоулуърт е човекът. Понеже нося фланелка на Баскет, настоявам, че той е човекът; тук баща ми въздъхва през зъби, а напереният ми брат заявява:

— Ще видим.

Доста странно, след като той ми подари фланелката на Баскет и само допреди две седмици ме уверяваше, че Баскет е човекът.

Майка ми гледа мача притеснено както винаги, защото е сигурна, че при загуба на Орлите баща ми ще бъде в лошо настроение цяла седмица и ще й крещи. Рони и Джейк обменят факти за различни играчи и проверяват мобилните си телефони за новини за другите мачове и играчи: те и двамата играят компютърен футбол — в тази игра получаваш точки, ако избереш играчи, отбелязали тъчдаун и спечелили ярдове. От време на време хвърлям по някой поглед към баща си, за да съм сигурен, че ме вижда как аплодирам, защото — наясно съм — той е съгласен да стои в една стая с откачения си син само ако подкрепям Птиците с всички сили. Признавам, приятно е да стоя в една стая с баща си, макар той да ме мрази, а аз още да не съм му простил напълно, задето ме ритна и ме удари в лицето.

„Хюстън Тексас“ отбелязват първи и татко започва да псува толкова високо, че мама излиза под претекст да донесе още бира, а Рони гледа телевизора сякаш изобщо не е чул думите на баща ми, които гласят:

— Играй в шибана защита, високоплатено лайнце! Това са Тексасците, не даласките момиченца. Шибаните тексасци! Мамка му!

— Татко, по-спокойно — намесва се Джейк. — Разбрахме те от първия път.

Мама раздава бирите и известно време татко пие мълчаливо, но Макнаб изпуска топката и баща ми почва да ръкомаха срещу телевизора и да ругае още по-силно, казвайки неща за Макнаб, от които приятелят ми Дани би побеснял, защото според него само чернокожите имат право да използват думичката с „н“.

За щастие, Донте Стоулуърт наистина е човекът, защото когато Макнаб започва да му подава по-често, Орлите правят голяма преднина, татко престава да ругае и пак започва да се усмихва.

На полувремето Джейк уговаря татко да излезе с нас да поиграем и след малко и четиримата подхвърляме футболна топка на улицата. Един от съседите излиза със сина си и им позволяваме да се включат. Хлапето е само десетинагодишно и не може да ни стигне от своята зона, но тъй като носи зелена фланелка, всички му подаваме топката. Той я изпуска всеки път, но въпреки това го аплодираме; малчуганът се усмихва щастливо, а баща му ни кима благодарно, когато среща погледа ни.

С Джейк сме в двата противоположни края и си изпращаме дълги пасове през улицата, а често се налага и да тичаме още по-назад, за да стигнем топката. Никой от двама ни не изпуска и един пас, защото и двамата сме отлични спортисти.

Татко общо взето само стои и пие бира, но ние му хвърляме някои лесни топки, той ги улавя с една ръка и после подхвърля през рамо на Рони, който е най-близо до него. Рони е слаб в ръцете, но нито Джейк, нито аз повдигаме въпроса, понеже той ни е приятел и всички носим зелено, и слънцето грее, и Орлите печелят, и сме така натъпкани с вкусна топла храна и ледена бира, че няма никакво значение дали Рони е толкова атлетичен като нас, или не.

Мама предупреждава, че почивката свършва, и брат ми изтичва при детето, вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Бащата прави същото. След секунда малкият разбира какво става, вдига ръце, изкрещява:

— Ааааа! — и после всички скандираме, като изписваме думите с ръце и крака, след което се прибираме по къщите си.

Донте Стоулуърт продължава да е човекът и през второто полувреме: печели почти 150 ярда и тъчдаун, докато Баскет не получава и един добър пас и не отбелязва нито едно улавяне. Това не ме разстройва кой знае колко, защото на края на мача става нещо странно.

Орлите печелят с 24 на 10 и всички се изправяме, за да изпеем заедно бойната им песен, както винаги, когато спечелят мач от редовния сезон. Брат ми прегръща Рони и мен и се провиква:

— Хайде, тате!

Татко е леко пиян от цялата изпита бира и е толкова щастлив от победата — пък и Макнаб хвърли за над триста ярда — че застава до нас и ме прегръща през рамо, което първоначално ме шокира, този път не защото не обичам да ме докосват, а защото баща ми не ме е прегръщал от много години. От тежестта и топлината на ръката му ми става приятно и докато всички пеем и скандираме, забелязвам как мама ни гледа от кухнята, където мие чинии. Тя ми се усмихва, въпреки че пак плаче, а аз, докато викам, пея и скандирам, се чудя защо ли.

Джейк предлага на Рони да го закара до тях, но най-добрият ми приятел отказва:

— Не, благодаря. Ханк Баскет ще ме изпрати.

— Така ли? — питам, защото Рони и Джейк ми викаха Ханк Баскет през целия мач и знам, че говори за мен.

— Да — отговаря той и ние взимаме топката, преди да излезем.

Стигаме Найтс Парк и започваме да си я подаваме, застанали само на пет-шест метра един от друг, защото Рони е слаб в ръцете, и след няколко хващания най-добрият ми приятел ме пита какво мисля за Тифани.

— Нищо — отвръщам. — Изобщо не мисля за нея. Защо?

— Вероника ми каза, че Тифани те следва, докато тичаш. Вярно ли е?

Хващам един слаб пас и отговарям:

— Да. Доста е странно. Тя знае програмата ми и всичко — и му хвърлям топката с идеална траектория точно над дясното му рамо, така че да успее да я хване, ако се затича.

Той не се обръща.

Не се затичва.

Топката прелита над главата му.

Рони отива да я вземе, изтичва обратно на мястото си и подхваща:

— Тифани е малко особена. Разбираш ли какво имам предвид, Пат?

Хващам един още по-слаб пас точно преди топката да ме удари по коляното и кимвам:

— Май да.

Съзнавам, че Тифани е различна от повечето момичета, но знам и какво е да си разделен от любовта на живота си, а това Рони не го разбира. Затова питам:

— Колко особена? Като мен ли?

Лицето му помръква и той отвръща:

— Не. Не исках да кажа… Просто Тифани ходи на терапевт…

— Аз също.

— Знам, но…

— Значи това, че ходя на терапевт, ме прави особен?

— Не. Изслушай ме за секунда. Опитвам се да ти бъда приятел. Ясно?

Гледам надолу към тревата, докато Рони ме приближава. Не ми се иска Рони да ми дава обяснения, защото той е единственият ми приятел, откакто излязох от лошото място, а и имахме такъв страхотен ден, и Орлите спечелиха, и баща ми ме прегърна, и…

— Разбрах, че с Тифани сте вечеряли заедно. Това е чудесно. И двамата се нуждаете от приятел, който знае какво е да загубиш близък.

Не ми харесва как говори за загуба на близък, все едно съм загубил Ники — и то завинаги. Още не съм я загубил, просто сме в изпитателен срок. Но не казвам нищо и го оставям да продължи.

— Слушай — поглежда ме Рони, — искам да ти разкажа защо уволниха Тифани.

— Това не ми влиза в работата.

— Влиза ти, щом ходиш по вечери с нея. Слушай, трябва да знаеш, че…

Рони ми разказва историята, обясняваща — поне според него — как са я уволнили, но начинът, по който говори, ми показва колко е предубеден. Говори точно като д-р Тимбърс: уж излага факти, а въобще не се замисля какво точно е минавало през главата на Тифани. Казва ми какво са написали колегите й в докладите си; казва ми какво съобщил шефа й на родителите й; какво разправял терапевта й на Вероника — тя е определена за надзорник на Тифани и затова всяка седмица говори по телефона с терапевта й — но така и не ми казва какво мисли Тифани, нито какво става в душата й: ужасните чувства, противоречивите импулси, нуждите, отчаянието, всичко, което я прави различна от Рони и Вероника, които си принадлежат един на друг и си имат дъщеричката Емили и високи доходи, и къща, и всичко друго, изключващо възможността някой да ги нарече особени. Удивлява ме най-вече как Рони ми съобщава това приятелски, сякаш се опитва да ме спаси от порочното поведение на Тифани, все едно знае за тези неща повече от мен, все едно не съм прекарал последните няколко месеца в психиатрично заведение. Той не разбира Тифани и в никакъв случай не разбира и мен, но не го виня за това, защото се упражнявам да бъда мил, а не прям, така че в края на изпитателния срок Ники да ме заобича отново.

— Не ти го казвам, защото съм гадняр или за да клюкарствам. Просто искам да си нащрек, ясно? — заключава Рони и аз кимам. — Е, време е да се прибирам при Вероника. Тази седмица може да се отбия да потренираме. Става ли?

Пак кимам и гледам как се отдалечава, подтичвайки. По леките му стъпки съдя, че смята мисията си за успешно изпълнена. Очевидно Вероника му е позволила да дойде да гледаме мача, само защото е искала той да говори с мен за Тифани. Вероятно Вероника се опасява, да не би да се възползвам от сестра й нимфоманка, което ме вбесява, и преди да осъзная какво правя, звъня на вратата на семейство Уебстър.

— Здравейте — поздравява ме майката на Тифани, когато отваря вратата. Изглежда доста възрастна, сивокоса е и носи дебел пуловер, макар още да е септември и да си е вкъщи.

— Може ли да говоря с Тифани?

— Вие сте приятелят на Рони, нали? Пат Пипълс?

Само кимам, защото знам, че госпожа Уебстър много добре ме познава.

— Може ли да попитам какво искате от дъщеря ни?

— Кой е? — Чувам гласа на бащата на Тифани откъм другата стая.

— Приятелят на Рони, Пат Пипълс! — провиква се госпожа Уебстър. После се обръща към мен. — Е, какво искате от нашата Тифани?

Поглеждам футболната топка в ръцете си:

— Да поиграем. Денят е прекрасен. Може би тя ще иска да подиша малко чист въздух в парка?

— Само да поиграете? — пита госпожа Уебстър.

Показвам й брачната си халка, за да докажа, че не възнамерявам да правя секс с дъщеря й и добавям:

— Вижте, аз съм женен. Просто искам с Тифани да бъдем приятели.

Госпожа Уебстър изглежда малко изненадана от отговора ми: доста е странно, защото съм сигурен, че точно това искаше да чуе. След кратка пауза тя склонява:

— Идете отзад и чукнете на вратата й.

Заобикалям къщата и почуквам на задната врата, но не получавам отговор.

Чукам още три пъти и накрая си тръгвам.

Прекосявам парка и чувам свистене зад гърба си. Обръщам се: Тифани подтичва към мен, облечена в розов анцуг от материя, която свисти при търкането на крак в крак. Когато е само на метър-два от мен, й подхвърлям топката лекичко, по момичешки, но тя се отмества и я оставя да падне на земята.

— Какво искаш? — пита тя.

— Не ти ли се играе?

— Мразя футбол. Нали ти казах.

Щом не й се играе, решавам най-сетне да й задам въпроса:

— Защо ме следваш, докато тичам?

— Честно?

— Да.

Тя присвива очи и добива злобно изражение.

— Проучвам те.

— Моля?

— Проучвам те, казах.

— Защо?

— Да видя дали ставаш.

— За какво да ставам?

Вместо да ми отговори, тя уточнява:

— Проучвам и сериозността, с която работиш, издръжливостта ти, как се справяш с психическо напрежение, способността ти да продължиш, когато не знаеш какво става около теб, и…

— Защо?

— Още не мога да ти кажа.

— И защо не?

— Защото не съм приключила с проучването.

Тя се отдалечава, а аз тръгвам подире й покрай езерото, по моста и извън парка. И двамата обаче не казваме нищо повече.

Тя ме води до Хадън авеню, вървим покрай новите магазини и луксозни ресторанти, подминаваме безброй пешеходци, хлапета на скейтборд и мъже, които размахват юмруци и викат: „Давайте, Орли!“, като виждат фланелката ми на Ханк Баскет.

Тифани свива встрани от Хадън авеню и лъкатуши през пусти улички; накрая се озоваваме пред къщата на родителите ми. Тя се спира, поглежда ме и — след почти цял час мълчание — изтърсва:

— Отборът ти спечели ли?

Кимам:

— Двайсет и четири на десет.

— Браво — казва Тифани и си отива.

Най-добрият терапевт на света

Понеделник сутринта след победата на Орлите над Тексасците става нещо чудновато. Тъкмо загрявам в сутерена, когато баща ми слиза при мен за първи път, откакто се прибрах вкъщи.

— Пат? — казва той.

Спирам да се разтягам, изправям се и го поглеждам. Той се е спрял на последното стъпало, сякаш се страхува да стъпи на моя територия.

— Да, татко?

— Добре си се оборудвал.

Мълча си, защото сигурно е бесен на майка ми, задето ми купи цял фитнес салон.

— Днес има много материали за Орлите във вестниците — и той ми подава спортните страници на „Куриър поуст“ и „Филаделфия инкуайърър“. — Станах рано и ги прочетох, сега може да ги вземеш, за да знаеш какво става с отбора. От коментарите ти по време на мача вчера разбрах, че не познаваш всички играчи, а сигурно ще искаш да следиш сезона, щом вече си вкъщи, и… ами, отсега нататък ще ти ги оставям на най-горното стъпало.

Прекалено съм шокиран, за да отговоря или да помръдна, защото още откакто с Джейк бяхме малки, татко винаги вземаше спортните страници със себе си на работа. Джейк постоянно се караше с него за това, молеше го поне да ги връща вкъщи след работа, та и ние да ги четем, като си напишем домашните. Но татко винаги излизаше още преди да сме станали, и никога не връщаше вестниците вкъщи — твърдеше, че ги е забравил или ги е загубил. Накрая, когато започна първата си работа — да подрежда рафтовете в местния „Биг Фудс“ — Джейк се абонира и оттогава започнахме всяка сутрин преди училище да четем заедно спортните страници. Той беше на дванайсет, аз на тринайсет.

Правя триста коремни преси на „Стомах мастър 6000“, преди да си позволя да вдигна вестника от най-долното стъпало. Коремните ми мускули хрущят и изгарят, чудя се дали баща ми просто не ми погажда някакъв гаден номер и дали страниците няма да се окажат с вицове или с готварски рецепти, но когато приключвам с пресите и отивам до стълбите, виждам, че татко наистина ми е оставил спортните рубрики на двата вестника.

Става време да си взема сутрешните лекарства; качвам се и заварвам мама в кухнята да пържи яйца. Чинията ми е на масата, а петте хапчета са наредени върху салфетка.

— Гледай — показвам й какво ми даде баща ми.

— Спортните страници, а? — чувам мама през цвърченето на яйцата.

— Да. — Сядам и пъхам и петте хапчета в устата си, като се мъча да реша колко от тях да глътна днес. — Но защо?

Мама изстъргва с шпатула бърканите яйца от тигана и ми ги сипва в чинията. Усмихва ми се:

— Баща ти се старае, Пат. Но на твое място не бих задавала много въпроси. Приеми каквото ти дава и се радвай — всички правим така, нали?

Тя ми се усмихва с надежда и в този момент решавам да глътна и петте хапчета.

Тази седмица всеки ден чувам как вратата на сутерена се отваря и затваря и после намирам спортната рубрика на най-горното стъпало и я изчитам от кора до кора, докато закусваме с мама.

Голямата новина е предстоящият мач с „Джайънтс“, смятан от всички за ключов за спечелването на Източната дивизия, особено след като Великаните вече загубиха от „Индианаполис Колтс“ в първия си мач. Още една загуба би ги докарала до 0–2, а Орлите до 2–0. Мачът, казват, ще бъде голям, а благодарение на Джейк имам билет и много се вълнувам.

Всяка вечер чакам татко да се върне от работа с надеждата да иска да си поговорим за предстоящия мач — така ще мога да спомена имената на играчите и да му докажа, че пак съм истински фен — но той винаги си взема вечерята и се заключва в кабинета си. На няколко пъти даже отивам до вратата му и понечвам да почукам, но всеки път ме хваща шубето. Мама все повтаря:

— Дай му време.

В петък сядам в кафявото кресло и разправям на д-р Клиф за баща ми. Описвам му как татко ми оставя спортните рубрики и какъв жест е от негова страна, но все пак ми се иска и да разговаря с мен. Клиф ме изслушва, но не коментира почти нищо за баща ми. Вместо това постоянно намесва в разговора Тифани, а това малко ме дразни, защото тя просто ме преследва, докато тичам, и това е всичко.

— Майка ти ми каза, че утре с Тифани ще ходите на плаж — Клиф се усмихва, както правят мъжете, когато си приказват за жени и секс.

— Ще идват и Рони, и Вероника, и бебето Емили. Правим го само за да заведем Емили на плажа, понеже това лято не са я извеждали много-много, а скоро ще застудее. Малките деца обичат плажа, Клиф.

— Вълнуваш ли се, че ще ходиш?

— Да. Така мисля. Но ще се наложи да стана супер рано за тренировка и ще трябва да я довърша, като се прибера, но…

— Ами за това, че ще видиш Тифани по бански?

Примигвам няколко пъти, докато осъзная какво ме пита.

— Нали тялото й си го бивало — пояснява Клиф. — Чакаш ли с нетърпение да го видиш? Може би ще носи бански в две части. Как мислиш?

За момент съм бесен, защото терапевтът ми се държи непочтително, но после осъзнавам: Клиф пак изпитва морала ми, за да се увери дали мястото ми е извън психиатрията, затова се усмихвам и кимам:

— Клиф, аз съм женен, забрави ли?

Той ми кимва благо и ми намига, а аз решавам, че съм се справил с изпитанието.

Обсъждаме още малко как изкарах цялата седмица без нов пристъп, което според Клиф показва колко добре действат лекарствата — той няма представа, че изплювам почти половината в тоалетната. Става време да си вървя, но Клиф ме спира:

— Имам да ти кажа само още нещо.

— Какво?

Стряска ме, като скача на крака, вдига и двете си ръце и изкрещява:

— Ааааа!

И аз също скачам, вдигам ръце и крещя:

— Ааааа!

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме заедно и изписваме буквите с ръце и крака, и изведнъж ме обзема голямо щастие.

Докато ме изпраща от кабинета си, Клиф предсказва 21–14 победи за Орлите и след като се съгласявам с прогнозата му, излизаме в чакалнята и мама пита:

— Това скандиране за Орлите ли беше?

Клиф вдига вежди и свива рамене, но прибирайки се в кабинета си, тананика „Летете, Орли, летете“ и в този момент осъзнавам, че ходя при най-добрия терапевт на света.

По пътя към къщи мама иска да знае дали на сеансите с Клиф говорим за друго, освен за Орлите; вместо да й отговоря, я питам:

— Как мислиш? Дали татко ще ми проговори, ако Орлите победят Великаните?

Мама се намръщва и стисва волана малко по-силно.

— Тъжната истина е, че може и да го направи, Пат. Може би — казва тя и така подхранва надеждите ми.

Главата на Тифани се носи над вълните

Рони идва да ме вземе с минивана си с три редици седалки. Тифани вече се е настанила до столчето на Емили, та се налага аз да седна най-отзад. Нося футболна топка и чанта, в която мама ми сложи хавлия, резервни дрехи и обяд, макар да й казах, че Рони ще вземе багети от местния деликатесен магазин.

Мама, разбира се, не може да се въздържи да не застане на верандата и да ми маха, все едно съм петгодишен. Вероника, седнала на предната седалка, се надвесва над Рони и се провиква:

— Благодаря за цветята и виното!

Майка ми приема това като покана да дойде до минивана да си поговорят.

— Как ти се струват дрехите, които взех за Пат? — пита мама, когато застава до прозореца на Рони.

Привежда се и дълго оглежда Тифани, но тя вече е извърнала глава и гледа през прозореца към отсрещната къща.

Облечен съм нелепо: яркооранжево поло, яркозелен бански и джапанки. Не исках да ги слагам, но знаех каква врява щеше да вдигне Вероника, ако бях се появил по потник и шорти. Мама има общо взето същия вкус като на Вероника, така че я оставих да ме облече, пък и това й достави голямо удоволствие.

— Изглежда чудесно, госпожо Пипълс — уверява я Вероника и Рони кимва в съгласие.

— Здравей, Тифани — обръща се мама към нея и напъхва глава още по-навътре в колата, но Тифани не й обръща внимание.

— Тифани? — подканя я Вероника, но Тифани все така зяпа през прозореца.

— Виждали ли сте Емили? — намесва се Рони, излиза от колата, вдига Емили от столчето й и я подава в обятията на майка ми.

Гласът на мама става много чудноват, докато говори на Емили, а Вероника и Рони са ухилени до уши. Това продължава няколко минути и накрая Тифани най-после се обръща към тях и се сопва:

— Мислех, че днес ще ходим на плаж.

— Извинете, госпожо Пипълс — обажда се Вероника. — Понякога сестра ми е малко рязка, но май наистина е време да тръгваме, за да можем да обядваме на плажа.

Мама бързо кимва и, докато Рони закопчава Емили на столчето й, ми пожелава:

— Приятно прекарване, Пат.

Пак се чувствам като петгодишен.

По пътя към крайбрежието Рони и Вероника говорят на мен и на Тифани точно както говорят и на Емили — не очакват отговор и приказват неща, които спокойно биха могли и да ни спестят.

— Нямам търпение да пристигнем.

— Ще си прекараме страхотно.

— Какво да правим първо — да поплуваме, да се разходим по плажа или да поиграем футбол?

— Прекрасен ден.

— Вие двамата забавлявате ли се?

— Нямам търпение да хапна багети!

След двайсетина минути подобни празни приказки Тифани пита:

— Може ли да помълчим за малко?

И през остатъка от пътуването слушаме звуците, които Емили издава и които родителите й наричат пеене.

Прекосяваме Оушън Сити и минаваме по мост към плажа, който никога не съм виждал.

— Тук има по-малко хора — обяснява Рони.

Паркираме и после поставят Емили в нещо средно между проходилка и джип 4×4, бутан от Вероника. Тифани носи чадъра. С Рони поемаме грижата за хладилната чанта. Минаваме по дървено мостче над пясъчна дюна, покрита тук-таме с трева, и установяваме, че целият плаж е на наше разположение.

Не се вижда жива душа.

След кратък спор дали ще има прилив, или отлив, Вероника избира сухо място и се опитва да разпъне одеялото, а Рони закопава поставката за чадъра в пясъка. Вероника обаче среща известни трудности заради бриза, който постоянно обръща одеялото.

Бих помогнал на всеки друг, само не и на Вероника, защото не искам да ми се разкрещи, затова чакам инструкции, преди да предприема нещо. Тифани също чака, но Вероника не казва нищо и не моли за помощ.

Изглежда някой е изритал пясък във въздуха или нещо подобно, защото Емили изведнъж се разпищява и започва да си търка очите.

— Браво — обажда се Тифани.

Вероника веднага изтичва при Емили, кара я да мига, показва й какво да прави, но Емили само запищява още по-силно.

— Точно сега не съм в състояние да понеса и бебешки рев — добавя Тифани. — Накарай я да престане. Вероника, моля те, би ли я накарала…

— Помниш ли какво каза д-р Лили? Какво си говорихме тази сутрин? — Вероника хвърля през рамо сериозен поглед на Тифани и после пак насочва вниманието си към Емили.

— Значи ще говорим за терапевта ми пред Пат? Шибана кучка! — изкрещява Тифани, клатейки глава, и бързо се отдалечава.

— Боже — въздъхва Вероника. — Рони, би ли се погрижил за Емили?

Рони кимва мрачно, а Вероника хуква след Тифани с викове:

— Тиф? Върни се. Стига. Съжалявам. Много съжалявам.

Рони измива очите на Емили с минерална вода и след десетина минути тя спира да плаче. Разстиламе одеялото в сянката на чадъра и притискаме ъглите с хладилната чанта, с джапанките и сандалите, и супер проходилката на Емили, но Вероника и Тифани така и не се връщат.

Рони първо намазва всеки сантиметър от кожата на Емили със слънцезащитен крем, после тримата си играем край водата. Тя обича да тича подир отдръпващите се вълни. Обича да рови в пясъка, но трябва да я наблюдаваме, за да не вземе да го яде; струва ми се доста странно — кой ли пък би седнал да яде пясък? Рони влиза заедно с Емили в океана и известно време и тримата се носим върху вълните.

Питам дали трябва да се безпокоим за Вероника и Тифани, но Рони ме успокоява:

— Не. Просто провеждат терапия някъде на плажа. Скоро ще се върнат.

Не ми харесва как натъртва думата „терапия“, сякаш това е нещо абсурдно, но си замълчавам.

След като изсъхваме, се излягаме на одеялото — Рони и Емили на сянка, аз — на слънце. Бързо се унасям.

Отварям очи и виждам лицето на Рони до моето: спи. Някой ме потупва по рамото; обръщам се и виждам, че Емили е заобиколила одеялото. Усмихва ми се:

— Пап.

— Остави татко да спи — прошепвам, вдигам я и я нося до водата.

Известно време копаем с голи ръце малка дупка във влажния пясък, но после Емили става и хуква подир пяната на отдръпваща се вълна, като се смее и сочи.

— Искаш ли да поплуваме?

Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.

Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да писка и да се смее, и да пляска с ръчички всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо не ме е правило толкова щастлив.

Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си — така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.

Издигаме се.

Спускаме се.

Щастливи сме.

Толкова сме щастливи.

Но внезапно някой запищява.

— Пат! Пат! Паааат!

Обръщам се и виждам Вероника да тича по плажа с все сили, а Тифани да се влачи далеч зад нея. Тревожа се, да не би да им се е случило нещо, затова тръгвам към тях.

Сега вълните са доста големички и се налага да сваля Емили от раменете си и да я притисна към гърдите си, за да е в безопасност, но скоро и двамата се добираме до плитчините, през които тича Вероника.

Приближавам. Вероника ми се вижда силно разстроена. Емили се разплаква и протяга ръце към майка си.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — разкрещява ми се Вероника, когато й подавам Емили.

— Просто плувам с Емили — обяснявам й аз.

Писъците на Вероника изглежда са събудили Рони, защото и той дотичва при нас.

— Какво става?

— Позволил си на Пат да влезе с Емили в океана? — нахвърля му се Вероника и по начина, по който произнася името ми, става очевидно до каква степен не желае Емили да остава сама с мен, защото си мисли, че бих могъл някак да я нараня — нещо толкова несправедливо, особено след като Емили се разплака чак когато чу нейните викове: с други думи именно Вероника разстрои собствената си дъщеря.

— Какво си й направил? — пита ме Рони.

— Нищо — свивам рамене аз. — Само плувахме.

— А ти какво правеше? — обръща се Вероника към Рони.

— Изглежда съм заспал и…

— Боже Господи, Рони. Оставил си Емили сама с него?

Вероника натъртва на „него“ по ужасен начин, Емили плаче, Рони ме обвинява, че съм сторил нещо ужасно на дъщеря му, слънцето изгаря голите ми гърди и гръб, Тифани гледа — внезапно ме обхваща чувството, че ще се пръсна. Определено усещам как се задава един от моите пристъпи, затова, преди да съм избухнал, правя единственото, което ми идва наум: избягвам надолу по плажа далеч и от Вероника, и от Рони, и от Емили, и от плача, и от обвиненията. Тичам с всички сили и изведнъж осъзнавам, че и аз плача, навярно защото просто си плувах с Емили и беше толкова приятно, и се стараех да бъда добър, и си мислех, че съм добър, а разочаровах най-добрия си приятел, и Вероника ми се разкрещя, и не е честно, защото толкова се стараех, и докога ще продължава този проклет филм, и колко още трябва да се бъхтя, за да стана по-добър, и…

Тифани ме подминава.

Изтичва покрай мен по-бърза от вятъра.

Изведнъж само едно нещо е от значение — да я изпреваря.

Забързвам се и я настигам, но тя набира скорост и известно време тичаме един до друг, а после аз достигам онази непостижима за жените скорост и се втурвам пред нея, и запазвам тази само мъжка бързина за около минута, преди да намаля и да й позволя да ме настигне. Дълго време тичаме рамо до рамо на плажа, без да продумаме.

Сякаш минава цял час, преди да се обърнем, и още един, докато видим чадъра на Рони и Вероника, но преди да стигнем там, Тифани се хвърля в океана.

Следвам я — притичвам право между вълните — и солената вода охлажда кожата ми след дългото бягане. Скоро се оказваме прекалено навътре, за да стоим прави, и главата на Тифани се носи сред вълните, вече значително успокоени. Лицето й е леко загоряло, а косата й виси тъмна и мокра, и естествена, а на носа й виждам лунички, които не се забелязваха сутринта. Плувам до нея.

Една вълна ме повдига, спускам се от другата страна и с изненада установявам колко близо едно до друго са лицата ни. За секунда Тифани толкова ми напомня за Ники, не ме обзема страх да не я целуна, без да искам, но, за щастие, Тифани се отдалечава на няколко метра от мен.

Краката й се показват над водата и тя се носи, с глава обърната към хоризонта.

Обръщам се по гръб, гледам линията, където небето и водата се сливат, вълните ме люшкат и с Тифани дълго време се носим един до друг, без да продумаме.

Най-после се връщаме при одеялото. Емили спи, налапала юмручето си, а Вероника и Рони лежат на сянка, хванати за ръце. Когато се надвесваме над тях, те присвиват очи и ни се усмихват, все едно преди малко не се е случило нищо лошо.

— Как беше тичането? — пита Рони.

— Искаме да се прибираме — отговаря Тифани.

— Защо? — Рони се надига. — Даже не сме обядвали още. Пат, наистина ли искаш да се прибираш?

Вероника мълчи.

Поглеждам към небето. Няма и едно облаче. Само синьо.

— Да — потвърждавам и след малко вече сме в минивана на път за Колингсуд.

Кошер зелени пчели

— Ааааа!

Надигам се, а сърцето ми бумти. Идвам на себе си и виждам баща си до леглото ми с вдигнати ръце; носи фланелката с номер 5 на Макнаб.

— Ааааа! — продължава да крещи, докато накрая се надигам от леглото, вдигам ръце и се присъединявам:

— Ааааа!

Скандираме, като изписваме буквите с ръце и крака.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

След това, без да ми каже добро утро или каквото и да било, баща ми излиза от стаята.

Поглеждам часовника — 5:59 сутринта. Мачът започва в един часа. Обещах да се присъединя към компанията на Джейк в десет часа, тоест имам два часа за вдигане на тежести и един за тичане. Заемам се с тежестите, а в 8 часа Тифани ме чака пред къщи, точно както обеща.

Правим кратък крос — само десетина километра.

Вземам душ, обличам си фланелката на Баскет и моля мама да ме закара до спирката на „ПАТКО“, но тя възразява:

— Шофьорът ти те чака отвън.

Мама ме целува по бузата и ми дава малко пари.

— Приятно прекарване и не позволявай на брат си да пие твърде много.

Татко ме чака в седана си; двигателят е запален. Влизам в колата и питам:

— Татко, ще идваш ли на мача?

— Бих искал — отвръща той и излизаме на заден от алеята.

Истината е, че баща ми все още изтърпява самоналоженото си наказание да не ходи на мачове на Орлите. В началото на осемдесетте се сбил с фен на Даласките каубои, проявил наглостта да седне на ниво 700, където бяха най-евтините места на „Вет“, заемани от най-коравите фенове на Орлите.

От вече покойния ми чичо чух следната история:

Каубоите отбелязали тъчдаун и въпросният фен на Далас скочил и започнал да ги аплодира много шумно, а хората взели да го замерят с бири и хотдог. Проблемът бил, че баща ми седял точно пред фена на Далас и така пороят от бира, горчица и храна се излял и върху него.

Татко явно превъртял, нахвърлил се върху фена на Далас и го пребил почти до смърт. Даже го арестували, осъдили го за нападение и го затворили за три месеца. Ако през това време чичо ми не плащал вноските по ипотеката, сме щели да загубим къщата. Татко загубил сезонния си билет и оттогава не е стъпвал на мач на Орлите.

Джейк казва, че спокойно можем да вмъкнем татко, защото никой не ни проверява личните карти на влизане, но татко отказва:

— Докато пускат фенове на противника сред нашите, не смея да ходя.

Това е малко странно, защото двайсет и пет години след побоя над фена на Далас, татко е просто един дебел старец и едва ли би могъл да набие друг дебел старец, камо ли някой нагъл фен на Далас, достатъчно смел да носи фланелка на Каубоите на мач на Орлите. От друга страна, едва преди няколко седмици татко ме удари здравата на тавана — така че май наистина постъпва разумно, като не ходи по мачове.

Минаваме по болнично — зеления мост „Уолт Уитман“ и той казва, че днешният ден може да се окаже важен в историята на Орлите, особено като се имат предвид загубите и в двата мача срещу Великаните миналата година.

— Отмъщение — крещи той без спиране.

Напътства ме да аплодирам с всички сили, та Илай Манинг — както научих от спортните страници, той е куотърбекът на Великаните — да не може да се разбере със съотборниците си.

— Крещи с всички сили, ти си дванайсетият играч! — надъхва ме татко.

Заради начина, по който говори — без да млъква достатъчно дълго, че и аз да вметна нещо — звучи като ненормален, знам, макар повечето хора да смятат мен за лудия в семейството.

Спираме на опашката преди моста, татко прекъсва тирадата си за Орлите и ме поглежда:

— Хубаво е, че пак ще ходиш по мачове с Джейк. Нали знаеш колко много липсваше на брат си? Каквото и да става в живота ти, трябва да намираш време за семейството си, защото майка ти и Джейк се нуждаят от теб.

Голяма ирония е точно той да го казва, при положение че откакто съм се прибрал, почти не е разговарял с мен и не прекарва никакво време нито с мен, нито с мама и Джейк, но все пак се радвам баща ми най-после да ми говори. Цялото време, което изобщо прекарвам с него и с Джейк, се върти все около спорта — и най-вече около Орлите — и знам, че той не е в състояние да си позволи нещо по-емоционално, затова го приемам и казвам:

— Иска ми се и ти да дойдеш на мача, татко.

— И на мен — отвръща той и после плаща пет долара, за да минем по моста.

Слизаме от моста и той ме оставя на десетина пресечки от новия стадион, за да избегне задръстванията.

— Сам ще се прибираш — подвиква ми, докато излизам. — Няма да се връщам в този зверилник.

Благодаря му за превоза и понечвам да затворя вратата, но той вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Аз също вдигам ръце и изкрещявам:

— Ааааа!

Групичка мъже, пиещи бира около една кола, ни чуват, вдигат ръце и крещят:

— Ааааа!

Ние сме мъже, обединени от един отбор, и всички скандираме заедно. Чувствам топлина в гърдите и си припомням колко е весело да си на мач в Южна Филаделфия.

Вървя към паркинга на „Линкълн файненшъл фийлд“, като следвам указанията, които брат ми снощи ми даде по телефона. Всички наоколо носят фланелки на Орлите. Навсякъде виждам зелено. Хората палят барбекю, пият бира от пластмасови чаши, подават си топка, слушат по радиото студиото преди мача и когато минавам покрай тях, всички ми махат, подхвърлят ми топка и викат: „Давайте, Птици!“, само защото нося фланелка на Орлите. Виждам малки момченца с бащите им. Възрастни мъже с порасналите им синове. Мъже викат, пеят и се смеят като деца. И осъзнавам колко много ми е липсвало всичко това.

Против волята си поглеждам към „Вет“ и виждам само паркинг. Има и ново бейзболно игрище, наречено „Ситизънс банк парк“. До входа се вее голям транспарант на някакъв нов играч на име Райън Хауърд. Всичко това май показва, че Джейк и татко не са ме излъгали, като ми казаха за събарянето на „Вет“. Опитвам се да не мисля за датите и се съсредоточавам върху радостта от мача и това да бъда с брат си.

Намирам точния паркинг и се оглеждам за зелената шатра с черния флаг на Орлите на върха. Паркингът е препълнен — шатри и барбекюта, и купон навсякъде — но след десетина минути забелязвам брат си.

Джейк носи възпоменателна фланелка на Джером Браун с номер 99 (Джером Браун беше двукратен участник в Мача на звездите, но загина в автомобилна катастрофа през 1992). Брат ми пие бира от зелена чаша, застанал до приятеля ни Скот, който пече нещо на барбекюто. Джейк изглежда щастлив и за момент го гледам доволно как се усмихва и прегръща през рамо Скот, когото не съм виждал от последния път, когато бях в Южна Филаделфия. Лицето на Джейк е зачервено и вече изглежда леко пиян, но никога не е пиянствал агресивно, така че не се тревожа. Също като баща ми, и Джейк е най-щастлив, когато има мач на Орлите.

Щом ме вижда, той се провиква:

— Ханк Баскет приближава! — И притичва за гепи и прегръдка.

— Как е, пич? — поздравява ме Скот и също плясва длан в моята. Широката усмивка на лицето му показва, че се радва да ме види.

— Леле, грамаден си! Какво си вдигал, коли ли?

Усмихвам се доволно, когато ме удря по ръката, както правят мъжете, когато са приятели.

— Минаха години… тоест… ъъъ… колко месеца минаха?

Двамата с брат ми се поглеждат крадешком — нещо, което аз не пропускам да забележа, но преди да успея да кажа нещо, Скот изкрещява:

— Ей, дебелаци, елате да се запознаете с моето момче — Пат, братът на Джейк.

Шатрата е с размерите на малка къща. Влизам през отвора от едната страна и вътре виждам грамаден телевизор с плосък екран, покачен върху щайги за мляко, наредени две по четири. Петима супердебели мъже, всичките във фланелки на Орлите, са насядали на сгъваеми столове и гледат студиото преди мача. Скот изброява имената им. Когато ме представя, мъжете кимват и ми махват, след което пак се обръщат към телевизора. Всички държат органайзери и очите им се стрелкат напред-назад между малките екранчета в ръцете им и големия екран в другия край на шатрата. Всички имат слушалки, които, предполагам, са свързани с мобилни телефони.

Излизаме от шатрата и Скот казва:

— Не им обръщай внимание. Мъчат се да получат малко информация в последната минута. Ще бъдат по-приветливи, след като приключат със залаганията.

— Кои са те? — питам.

— Колеги. Сега съм компютърен специалист към „Диджитъл крос хелт“. Правим уебсайтове за семейни лекари.

— Как гледат телевизия на паркинга? — интересувам се.

Брат ми посочва някаква малка метална джаджа зад шатрата и обяснява:

— Газов генератор.

После посочва върха на шатрата, където е кацнала малка сива чиния:

— Сателитна чиния.

— Какво правят с цялото това оборудване, когато идат да гледат мача? — продължавам да разпитвам.

— А — засмива се Скот, — те нямат билети.

Джейк ми налива бира „Юнглинг“ в пластмасова чаша. Забелязвам три хладилни чанти, пълни с бирени кенове и бутилки, поне четири-пет каси. Пластмасовата чаша, разбирам, е за заблуда на полицията, която има право да те арестува, ако държиш в ръка отворен кен, но не и ако държиш пластмасова чаша. Чувалът с празни чаши пред шатрата показва, че имам доста да наваксвам, за да настигна Джейк и Скот.

Докато приготвя закуска на барбекюто — наденички и бъркани яйца в тиган върху газовите пламъци — Скот не ме разпитва много-много какво правя, за което съм му благодарен. Брат ми явно вече му е разказал за престоя ми в лошото място и за раздялата ми с Ники, но все пак оценявам, че Скот ми позволи да се върна в света на Орлите, без да задава въпроси.

Скот ми разправя за съпругата си — докато съм бил в лошото място той се е оженил за жена на име Уилоу и сега даже имат тригодишни близначки, Тами и Джери-Лин. Скот ми показва снимката от портфейла си: момиченцата са облечени в еднакви розови костюми на балерини — полички, трика — ръцете им са изпънати над сребърни диадеми на главите им и сочат към небето.

— Мъничките ми балерини. Сега живеем от пенсилванската страна Хейвъртаун — разказва Скот, докато нарежда десетина наденички върху горната част на барбекюто, където ще са на топло, докато стане следващата партида.

Мисля си как едва вчера с Емили се носехме над вълните и отново си обещавам веднага след края на изпитателния срок да се заема със създаването на своя собствена дъщеря.

Опитвам се да не правя сметки, но не мога да се въздържа. Щом има тригодишни близначки и се е оженил по някое време след последната ни среща — но преди жена му да забременее — значи не би трябвало да съм виждал Скот поне четири години. Може и да е забременил приятелката си, преди да се оженят, но, разбира се, няма как да попитам. Щом дъщерите му са на три години, сметките показват, че не съм говорил с него поне три-четири години.

Последният ми спомен със Скот е на стадион „Вет“. Бях продал сезонния си билет на брат му Крис преди един или два сезона, но Крис често пътуваше по бизнес конференции и ми продаде обратно мястото за няколкото домакински мача, когато нямаше да е в града. Дойдох от Балтимор, за да гледам как Орлите играят с Далас; не помня кой спечели и с какъв резултат. Но си спомням, че седях между Скот и Джейк на Ниво 700, когато Далас отбелязаха страхотен тъчдаун. Някакъв клоун зад нас скочи и се развика, свали якето си и показа фланелка на Тони Дорсет. Всички в нашия сектор взеха да го освиркват и да го замерят с храна, а той само се хилеше.

Джейк беше толкова фиркан, че едва се държеше на крака, но се нахвърли на фена на Далас, като прескочи три редици с хора. Трезвеният даласки фен лесно изблъска Джейк, но когато Джейк падна в ръцете на пияни фенове на Орлите, се надигна рев и фланелката на Тони Дорсет беше смъкната насила от гърба на противниковия фен и разкъсана на парчета, преди охраната да дойде и да изхвърли десетина души.

Джейк не беше от изхвърлените.

Двамата със Скот успяхме да го измъкнем от блъсканицата и когато охраната дойде, се намирахме в мъжката тоалетна и пръскахме лицето на Джейк с вода в опит да го отрезвим.

Според мен това се случи преди година, някъде преди единайсет месеца. Но заговоря ли за тази случка сега, докато си правим барбекю пред „Линк“, те ще вземат да ми разправят, че е станало преди три-четири години, затова не казвам нищо, макар да ми се иска, защото отговорът на Джейк и Скот ще ми помогне да разбера какво си мисли за времето останалата част от света. А да не знам какво си мисли останалият свят за случилото се между тогава и сега е ужасяващо. По-добре да не се замислям много-много.

— Пийни бира — подканя ме Джейк. — Усмихни се. На мач сме!

И аз започвам да пия, макар на оранжевите шишенца с лекарствата ми изрично да пише, че ми е забранено да пия алкохол.

След като дебелаците в шатрата се нахранват, и ние хапваме от картонени чинийки, а после със Скот и Джейк си подхвърляме топката.

На паркинга е голяма навалица — не само от запалянковци, но и всякакви образи. Разни типове продават крадени или домашно правени тениски, майки разхождат малки момиченца в костюми на мажоретки, готови да направят номер, ако дариш долар на местния мажоретен състав; откачалки, които ти разправят мръсни вицове срещу безплатна храна и бира; стриптийзьорки в къси панталонки и сатенени якета раздават безплатни пропуски за местните заведения за мъже; дечурлига в екипи и каски събират пари за детските си футболни отбори; колежани раздават безплатни мостри на нови безалкохолни или енергийни напитки, или сладкиши, или вредни храни, и, разбира се, седемдесет хиляди пияни фенове на Орлите, точно като нас самите. Зелен футболен карнавал.

Преди да решим да си подхвърляме топката, вече съм изпил две-три бири, а се обзалагам, че Джейк и Скот са излочили поне по десет, затова и пасовете ни хич не са точни. Удряме паркирани коли, прекатурваме няколко маси с храна, фрасваме един-двама души по тила, но на никого не му пука, защото сме фенове на Орлите, носим зелени фланелки и сме готови да скандираме и да аплодираме Птиците. От време на време някой изскача пред някого от нас и пресреща по някой пас, но винаги ни връщат топката с усмивка.

Обичам да си подавам топката с Джейк и Скот, защото така се чувствам като момче, а Ники се влюби в мен, когато бях момче.

Но ненадейно се случва нещо лошо.

Джейк го вижда първи, посочва го и се провиква:

— Ей, гледайте го тоя задник!

Обръщам се и виждам едър мъжага във фланелка на Великаните на около четирийсет метра от нашата шатра. Носи каска в червено, бяло и синьо, а най-лошото е, че с него има малко момченце, също облечено във фланелка на Великаните. Въпросният тип отива при група фенове на Орлите, които отначало се държат грубо, но накрая го черпят бира.

Изведнъж брат ми тръгва към фена на Великаните, а ние със Скот хукваме подире му. Брат ми започва да скандира, докато върви:

— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!

На всяка сричка сочи с показалец каската му. Скот прави същото и докато се осъзная, сме заобиколени от двайсетина мъже във фланелки на Орлите — те също скандират и сочат. Трябва да призная, че донякъде е вълнуващо да си част от такава тълпа — обединени в омразата си към феновете на противниковия отбор.

Стигаме до него и приятелчетата му — всичките фенове на Орлите — се смеят и израженията им сякаш казват: „Предупредихме те, че ще стане така“. Но вместо да покаже угризения, фенът на Великаните вдига ръце във въздуха, все едно току-що е направил фокус или нещо такова; усмихва се широко и кима като че ли му е забавно да му викат задник. Дори слага ръка на ухото си, сякаш за да каже: „Не ви чувам добре“. Хлапето с него, което има същата бледа кожа и сплескан нос и сигурно му е син, изглежда ужасено, фланелката на малкия виси до коленете му и когато виковете „задник“ се усилват, той се вкопчва в крака на баща си и се опитва да се скрие зад него.

Брат ми насочва тълпата към скандирания „педал“ и към него се присъединяват все повече и повече фенове на Орлите. Сега сме поне петдесет души. Тогава малкият избухва в сълзи. Когато виждаме колко е разстроено детето, се засмиваме и тълпата се разпръсква.

Докато вървим обратно към шатрата, Джейк и Скот се смеят, но на мен не ми е толкова весело. Иска ми се да не бяхме разплаквали момченцето. Знам каква глупост е да се изтърсиш с фланелка на Великаните на мач на Орлите и онзи сам си е виновен, задето разплакахме сина му, но знам и че стореното от нас не беше мило, а Ники мрази такова поведение, затова се старая…

Ръцете му сякаш ми строшават гърба и аз политам напред и едва не падам. Когато се обръщам, виждам едрия фен на Великаните. Вече не носи каската; синът му не е с него.

— Харесва ли ти да разплакваш деца? — подвиква ми той.

Прекалено съм шокиран, за да отговоря. Скандираха поне петдесет души, а той избра мен. Защо? Аз дори не скандирах. Дори не сочех. Искам да му го кажа, но устата ми отказва, само стоя и клатя глава.

— Ако не искаш проблеми, не носи фланелка на Великаните на мач на Орлите — обажда се Скот.

— Само лош родител би довел сина си тук, облечен по този начин — добавя Джейк.

Тълпата на бърза ръка се събира отново. Обкръжава ни кръг в зелени дрехи и си помислям, че фенът на Великаните трябва да е напълно луд. Един от приятелите му се мъчи да го успокои. Той е дребен мъж с дълга коса и мустаци… и носи фланелка на Орлите.

— Стига, Стив. Да вървим. Не са искали нищо лошо. Само се пошегуваха.

— К’ъв ти е проблемът, бе? — крещи Стив и ме блъсва отново, този път в гърдите.

В този момент феновете на Орлите пак започват да скандират:

— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!

Стив ме гледа в очите и скърца със зъби, а жилите на врата му изпъкват като въжета. И той вдига тежести. Ръцете му са дори по-големи от моите и е с три-четири сантиметра по-висок от мен.

Поглеждам към Джейк за помощ и виждам, че той самият изглежда леко разтревожен.

Джейк пристъпва пред мен, вдига ръце, за да покаже, че не цели нищо лошо, но преди да успее да каже и дума, фенът на Великаните сграбчва възпоменателната тениска на Джером Браун и поваля брат ми на земята.

Виждам как пада на бетона — ръцете на брат ми се плъзгат по настилката, от пръстите му капе кръв и очите му изглеждат объркани и изплашени.

Брат ми е ранен.

БРАТ МИ Е РАНЕН.

Избухвам.

Лошото чувство в стомаха ми се стрелва нагоре през гърдите и към ръцете и преди да успея да се овладея, се втурвам напред като камион. Улучвам бузата на Стив с ляво кроше, а дясното попада в долната част на брадичката му и направо го отделя от земята. Виждам как прелита през въздуха, сякаш пада назад в басейн. Рухва по гръб на бетона, краката и ръцете му потреперват и повече не помръдва, тълпата утихва, а аз се чувствам ужасно. Толкова виновен.

Някой се провиква:

— Повикайте линейка!

Друг извиква:

— Кажете им да носят чувал!

— Съжалявам — прошепвам, защото ми е трудно да говоря. — Толкова съжалявам.

И после се затичвам.

Лъкатуша през тълпата, по улици, покрай коли и клаксони, и ругаещи шофьори. Стомахът ме присвива и направо си изповръщам червата на тротоара — яйца, наденици, бира — и сума ти хора ми крещят, наричат ме пияница и задник; и после отново тичам с всички сили, надолу по улицата, далеч от стадионите.

Пак започва да ми се гади. Спирам и осъзнавам, че съм сам — наоколо няма нито един фен на Орлите. Телена ограда, а зад нея изоставен на вид склад.

Пак повръщам.

На тротоара, край локвата, която направих, на слънцето блестят парчета счупено стъкло.

Плача.

Чувствам се ужасно.

Осъзнавам, че пак съм се провалил в опитите си да бъда мил; че жестоко загубих контрол; че сериозно нараних друго човешко същество и че сега вече никога няма да си върна Ники. Изпитателният срок ще продължи завинаги, защото жена ми е пацифистка и не би ми позволила да ударя човек при никакви обстоятелства, а и Бог, и Исус искат от мен да обърна и другата буза. Наистина не биваше да удрям фена на Великаните, знам го, и сега плача, понеже съм такъв проклет загубеняк, такова жалко нищожество.

Вървя още половин пресечка с бясно надигащи се гърди, после спирам.

— Мили Боже — призовавам аз, — моля те, не ме връщай на лошото място. Моля те!

Вдигам очи към небето.

Точно под слънцето минава облак.

Иззад него се показва слънчев лъч.

Напомням си:

— Не се отчайвай. Още не.

— Пат! Пат! Почакай!

Поглеждам назад към стадионите и виждам как брат ми тича към мен. През следващата минута брат ми става все по-голям и по-голям и накрая застава точно пред мен, присвит през кръста, и диша тежко.

— Съжалявам — казвам. — Толкова съжалявам.

— За какво? — засмива се Джейк, вади мобилния си телефон, набира номер и слага телефона на ухото си.

— Намерих го — съобщава Джейк по телефона. — Да, кажи му.

Джейк ми подава телефона и аз го доближавам до ухото си.

— С Роки Балбоа ли говоря?

Разпознавам гласа на Скот.

— Слушай, онзи задник, дето го нокаутира, ами дойде на себе си и е супер бесен. Най-добре не се връщай при шатрата.

— Той добре ли е? — питам.

— По-добре се тревожи за себе си.

— Защо?

— Когато ченгетата дойдоха, се направихме на идиоти и никой не можа да идентифицира нито теб, нито брат ти, но откакто си тръгнаха, онзи тип претърсва паркинга за вас двамата. Каквото и да правите, не се връщайте, защото фенът на Великаните иска отмъщение.

Връщам телефона на Джейк. Изпитвам известно облекчение, като знам, че не съм наранил Стив сериозно, но и леко вцепенение, задето пак загубих контрол. Пък и малко ме е страх от фена на Великаните.

— Е, ще се прибираме ли? — питам Джейк, когато той приключва разговора си със Скот.

— Да се прибираме ли? Ти сериозно ли? — засмива се той и тръгваме обратно към „Линк“.

Дълго време не продумвам и брат ми ме пита дали съм добре.

Не съм добре, но не му го казвам.

— Слушай, онзи задник те нападна и ме събори на земята. Ти просто защитаваше брат си — успокоява ме Джейк. — Трябва да се гордееш със себе си. Ти беше героят.

Въпреки че защитавах брат си, въпреки че не нараних сериозно фена на Великаните, ни най-малко не се чувствам горд. Чувствам се виновен. Би трябвало пак да ме заключат в лошото място. Изглежда, д-р Тимбърс е бил прав за мен — нямам място в реалния свят, защото съм опасен и неконтролируем. Но, разбира се, не споделям това с Джейк, най-вече защото той самият никога не е бил заключван и няма представа какво е чувството да загубиш контрол, а и точно сега само иска да си гледа мача, и всичко това не означава нищо за него; защото никога не е бил женен и никога не е губил някого като Ники, и изобщо не се опитва да подобри живота си; защото никога не е водил борбата, бушуваща в моите гърди всеки един ден — химическите експлозии, които бумтят в черепа ми все едно са фойерверките на Четвърти юли, и ужасните нужди, и импулси, и…

Пред „Линк“ са се образували грандиозни опашки и ние чакаме да ни претърсят за оръжие заедно със стотици други фенове. Чудя се откога са започнали да претърсват публиката на футболни мачове, но не питам Джейк, защото е зает да пее „Летете, Орли, летете“ заедно със стотици други пияни фенове.

След като ни проверяват, изкачваме стъпалата, сканират ни билетите и влизаме в „Линкълн файненшъл фийлд“. Навсякъде е пълно с фенове — същински кошер зелени пчели, чието бръмчене е оглушително. Често ни се налага да ходим странично, за да се промушим между хората на път към нашия сектор. Вървя плътно след Джейк, уплашен да не се разделим, защото тогава със сигурност ще се загубя.

Отбиваме се в мъжката тоалетна, където Джейк подканя всички отново да изпеят бойната песен на Орлите. Има дълги редици писоари и с изненада виждам, че никой не пикае в мивките — във Вет (или поне на Ниво 700) всички използваха мивките като допълнителни писоари.

Най-после стигаме до местата си в крайната източна зона, само на двайсетина редици от полето.

— Как се докопа до толкова хубави места? — питам Джейк.

— Имам връзки — отвръща Джейк с горда усмивка.

Скот вече се е настанил и весело ме поздравява за боя с думите:

— Направо нокаутира проклетия фен на Великаните!

Което ме кара отново да се почувствам ужасно.

Джейк и Скот пляскат ръце с почти всички в сектора и когато другите фенове се обръщат към Скот и към брат ми по име, ми става ясно, че двамата явно са доста популярни тук.

Продавачът на бира идва и Скот купува за всички ни, а аз с изненада откривам поставка за чаша на седалката пред мен. На „Вет“ нямаше такива екстри.

Точно преди да обявят играчите на Орлите, на големите екрани в двата края на игрището показват кадри от филмите за Роки — Роки тича край старата военна корабостроителница, Роки тренира, Роки тича по стълбите на музея — а Джейк и Скот не спират да повтарят:

— Ето те и теб. Това си ти.

Накрая започвам да се безпокоя да не би някой да ги чуе и да разбере, че съм се бил с фена на Великаните на паркинга, и да каже на полицията да ме върне на лошото място.

При обявяването на стартовия състав на Орлите пускат фойерверки и се появяват мажоретки, и всички стават на крака, и Джейк ме тупа по гърба, и непознати хора ме потупват по рамото, и изведнъж преставам да мисля за боя на паркинга. Замислям се как баща ми гледа мача в хола, мама му поднася пилешки крилца, пица и бира и се надява Орлите да победят, та съпругът й да е в добро настроение цяла седмица. Питам се дали довечера татко ще си поговори с мен, ако Орлите спечелят. Началото на мача прекъсва мислите ми и аз аплодирам сякаш животът ми зависи от изхода на срещата.

Великаните отбелязват първи, но Орлите отговарят с тъчдаун и целият стадион запява бойната песен — придружавана от скандирания — с оглушителна гордост.

В края на първата четвърт Ханк Баскет прави първото улавяне в професионалната си кариера — двайсет и пет ярда. Всички в нашия сектор ме поздравяват и ме тупат по гърба, защото нося официална фланелка на Ханк Баскет, и аз се усмихвам на брат си, който ми направи такъв страхотен подарък.

След това Орлите изцяло контролират мача и в началото на последната четвърт вече водят с 24–7. Джейк и Скот са толкова щастливи, а аз си представям разговора си с татко, когато се прибера — колко ще бъде горд, че съм крещял при всеки опит на Илай Манинг да говори със съотборниците си.

Но ненадейно Великаните отбелязват седемнайсет безответни точки в последната четвърт и феновете на Филаделфия са в шок.

В допълнителното време Плаксико Бурес надбягва Шелдън Браун в крайната зона и Великаните напускат Филаделфия като победители.

Ужасна гледка.

Извън „Линк“ Скот предупреждава:

— По-добре не се връщайте при шатрата. Нищо чудно онзи задник да ви причаква.

Затова се сбогуваме със Скот и тръгваме заедно с тълпата към метрото.

Джейк има жетони. Минаваме през въртящите се врати, спускаме се под земята и се натикваме в един вече претъпкан влак. Хората ни викат:

— Няма място!

Джейк обаче сплесква тялото си между две други и издърпва и мен. Гърдите на брат ми се притискат в гърба ми; непознати хора се блъскат в мен. Вратите най-после се затварят и носът ми почти ги докосва.

От всички се носи остър мирис на бира.

Не ми е приятно да съм толкова близо до толкова много непознати хора, но не казвам нищо и скоро пристигаме при Градския съвет.

Слизаме от влака, пак минаваме през въртящи се врати, качваме се в центъра на града и тръгваме по Маркет стрийт, покрай стари универсални магазини и нови хотели, и Галерията.

— Искаш ли да видиш апартамента ми? — пита Джейк, когато стигаме Осма улица и спирката на „ПАТКО“ на Маркет стрийт, откъдето мога да хвана влака по Бен Франклин Бридж до Колингсуд.

Искам да видя апартамента на Джейк, но съм уморен и предпочитам да се прибера у дома, за да потренирам преди лягане. Питам дали е удобно да го видя някой друг път.

— Разбира се — казва той. — Хубаво е да си у дома, братле. Днес беше истински фен на Орлите.

Кимвам.

— Успокой татко, че другата седмица срещу Сан Франциско Птиците ще си го върнат.

Кимвам отново.

Брат ми ме изненадва, като ме прегръща силно и казва:

— Обичам те, братко. Благодаря ти, че ме защити на паркинга.

Уверявам го, че и аз го обичам, и той се отдалечава по Маркет стрийт, пеейки „Летете, Орли, летете“ с пълно гърло.

Слизам под земята, пускам петачката от мама в машината за дребни, купувам си билет, пъхам го в устройството на вратичката, слизам по още стъпала, спирам се на перона и се замислям за детето с фланелката на Великаните. Как ли е плакало, когато е разбрало, че са пратили баща му в безсъзнание? Дали изобщо е гледало мача след това? По пейките наоколо стоят и други мъже във фланелки на Орлите. Всички ми кимат съчувствено, като виждат фланелката ми на Ханк Баскет. Някакъв мъж в другия край на перона крещи:

— Проклети, шибани Птици! — и изритва едно кошче за боклук.

Друг мъж, застанал до мен, клати глава и шепне:

— Проклети, шибани Птици.

Влакът пристига, заставам точно до вратите и докато пътувам по Бен Франклин Бридж под здрачаващото се небе над река Делауер, гледам очертанията на града и отново се замислям за плачещото момченце. Става ми толкова зле, като се сещам за него.

В Колингсуд слизам от влака, прекосявам перона и се спускам по стълбите, пъхам билета си в устройството на въртящата се врата и после тичам до вкъщи.

Майка ми пие чай в хола.

— Как е татко? — питам я.

Тя поклаща глава и посочва телевизора.

Екранът е спукан и прилича на паяжина.

— Какво е станало?

— Баща ти удари телевизора с настолната лампа.

— Заради загубата на Орлите?

— Всъщност, не. Направи го, когато Великаните изравниха в края на редовното време. Наложи му се да догледа мача на телевизора в спалнята — обяснява мама. — Как е брат ти?

— Добре е. Къде е татко?

— В кабинета си.

— О!

— Съжалявам, че отборът ви загуби — казва мама просто от любезност, сигурен съм.

— Няма за какво — отговарям и слизам в сутерена, където часове наред вдигам тежести в опит да забравя как се разплака малкият фен на Великаните, но още не съм в състояние да си избия детето от ума.

По някаква причина заспивам върху килима, който покрива част от пода в сутерена. В сънищата ми боят се повтаря отново и отново, но вместо да води детето на мача, фенът на Великаните води Ники и тя също носи тяхна фланелка. Всеки път щом нокаутирам едрия тип, Ники си проправя път през тълпата, слага главата на Стив в скута си, целува челото му и ме гледа укорително.

Точно преди да побягна, тя ми казва:

— Ти си звяр, Пат. И никога повече няма да те обичам.

Плача насън и се опитвам да не удрям Стив при всяко следващо връщане на спомена в съзнанието ми, но и в сънищата си не умея да се контролирам по-добре, отколкото в реалността, когато видях кръвта по ръцете на Джейк.

Буди ме затварянето на вратата. През прозорчетата над пералнята и сушилнята се процежда светлина. Изкачвам стълбите и не вярвам на очите си — оставил ми е спортните страници.

Много съм разстроен от съня си, но осъзнавам, че беше просто сън и въпреки всичко случило се баща ми все пак ми е оставил спортните страници след едно от най-тежките поражения в историята на Орлите.

Поемам си дълбоко въздух. Позволявам си отново да се изпълня с надежда и се заемам с тренировката.

Сестро, псуват като моряк

Намирам се в закусвалня „Кристал лейк“ с Тифани; седим в същото сепаре като миналия път, ядем от една и съща купичка със зърнена закуска и пием горещ чай. Не си казахме нито дума, докато вървяхме насам; не си казахме нито дума, докато чакахме сервитьорката да донесе млякото, купичката и кутията със закуската. Започвам да разбирам, че приятелството ни е от онези, които не се нуждаят от много приказки.

Докато я гледам как доближава към розовите си устни лъжицата с корнфлейкс и захаросани стафиди, се опитвам да реша дали да й разкажа за случилото се на мача на Орлите.

От два дни не спирам да мисля за разплаканото момченце, криещо се зад крака на баща си, и за вината, която изпитвам, задето ударих фена на Великаните. Не разказах на мама, защото би се разстроила. Баща ми не ми е продумвал, откакто Орлите загубиха от Великаните, а с д-р Клиф ще се видим чак в петък. Пък и започвам да си мисля, че единствено Тифани би ме разбрала, защото тя има подобни проблеми и все избухва — както онзи ден на плажа, когато Вероника се изпусна и спомена за терапевта й пред мен.

Поглеждам Тифани: седи прегърбена и подпряла лакти на масата. Носи черна риза, от което косата й ми се струва още по-черна. Както винаги си е сложила прекалено много грим. Изглежда тъжна. Изглежда ядосана. Изглежда различно от всичките ми познати — не успява да си сложи онази щастлива маска, която носят другите хора, когато знаят, че някой ги гледа. Не носи маска пред мен и това някак ме кара да й се доверявам.

Внезапно Тифани вдига очи и ги впива в моите.

— Не ядеш.

— Съжалявам — свеждам поглед към златните конфети по мушамата върху масата.

— Хората ще ме помислят за свиня, ако ме гледат как нагъвам, докато ти гледаш.

Затова заравям лъжица в купичката, разсипвам малко мляко по блещукащата мушама и пъхам купчинка зърнена закуска в устата си.

Дъвча.

Преглъщам.

Тифани кимва и пак поглежда през прозореца.

— На мача на Орлите се случи нещо лошо — казвам и веднага ми се приисква да не бях.

— Не ми се слуша за футбол — въздъхва Тифани. — Мразя футбол.

— Не става дума за футбол.

Тя все така зяпа през прозореца.

Поглеждам и аз, но виждам само паркирани коли — нищо интересно. И започвам да говоря:

— Ударих един човек много силно… даже го отделих от земята… помислих, че съм го убил.

Тифани ме поглежда. Присвива очи и лекичко се подсмихва сякаш всеки момент ще прихне.

— И?

— Какво и?

— Уби ли го?

— Не. Не, не го убих. Нокаутирах го, но накрая дойде на себе си.

— Заслужаваше ли да го убиеш? — пита Тифани.

— Не знам. — Въпросът й ме смайва. — Искам да кажа, не! Разбира се, че не.

— Тогава защо си го ударил толкова силно?

— Той повали брат ми на бетона и избухнах. Все едно излязох от тялото си и то направи нещо, което не исках да прави. Не съм казвал на никого за това и се надявах да искаш да ме изслушаш, за да мога…

— А той защо е съборил брат ти на земята?

Разказвам й цялата история от начало до край и обяснявам, че не мога да спра да мисля за сина на едрия тип. Още виждам малкия, скрит зад крака на баща си; виждам го как плаче, как трепери, колко е уплашен. Разказвам й и съня си — онзи, в който Ники утешава фена на Великаните.

След края на историята, Тифани пита:

— Е, и?

— „Е, и“?!

— Не разбирам защо си чак пък толкова разстроен.

За секунда си помислям дали Тифани не ме бъзика, но лицето й е безизразно.

— Разстроен съм, защото знам, че Ники ще побеснее, като й разкажа за случилото се. Разстроен съм, защото се разочаровах от себе си и защото сега сигурно изпитателният срок ще бъде удължен, понеже Бог иска да пази Ники, докато не се науча да се контролирам, а също като Исус и Ники е пацифист и точно затова не ми даваше да ходя по мачове, и не искам да ме връщат на лошото място, и, Боже, Ники толкова ми липсва, толкова ме боли, и…

— Майната й на Ники — заявява Тифани и лапва още една лъжица зърнена закуска.

Вторачвам се в нея.

Дъвче безгрижно.

Преглъща.

— Моля? — заеквам.

— Фенът на Великаните се е държал като пълен лайнар, както и брат ти и приятелят ти Скот. Не ти си започнал боя. Просто си се защитавал. И ако Ники не може да го приеме, ако Ники не може да те подкрепи, когато си потиснат, тогава майната й.

— Не говори така за съпругата ми — сопвам й се и долавям гнева в гласа си.

Тифани завърта очи.

— Няма да позволя на никой от приятелите си да говори така за жена ми.

— Жена ти, така ли? — поглежда ме Тифани.

— Да. Жена ми Ники.

— Искаш да кажеш жена ти Ники, която те заряза в психиатрията. Защо жена ти Ники не седи до теб в момента, Пат? Помисли си. Защо ядеш шибана зърнена закуска с мен? Мислиш само как да зарадваш Ники, а безценната ти Ники явно не се и сеща за теб. Къде е тя? Какво прави в момента? Наистина ли вярваш, че мисли за теб?

Прекалено съм потресен, за да отговоря.

— Майната й на Ники, Пат. Майната й! МАЙНАТА Й НА НИКИ!

Тифани удря с длани по масата и купичката със зърнена закуска подскача.

— Забрави я. Тя си е отишла. Не го ли разбираш?

Сервитьорката се приближава до масата ни. Слага ръце на хълбоците си. Свива устни. Гледа ме. Гледа Тифани.

— Ей, сестро, псуваш като моряк — отсича сервитьорката.

Оглеждам се и виждам как всички други клиенти зяпат моята цапната в устата приятелка.

— Това не е бар, ясно?

Тифани поглежда сервитьорката; поклаща глава.

— Знаеш ли какво? Майната ти и на теб — тросва се Тифани, притичва през закусвалнята и си тръгва.

— Просто си върша работата — обяснява сервитьорката. — Боже!

— Съжалявам — казвам и й подавам всичките си пари — двайсетдоларовата банкнота, която мама ми даде, когато й обясних, че искам да изведа Тифани да ядем зърнена закуска. Помолих я за две двайсетачки, но според мама не мога да дам на сервитьорката четирийсет долара при поръчка от пет, въпреки че й разказах как Ники държи на високите бакшиши, както вече знаете.

Сервитьорката кимва:

— Благодаря, приятел. Но по-добре настигни гаджето си.

— Тя не ми е гадже — уточнявам. — Само приятелка.

— Все тая.

Тифани я няма пред закусвалнята.

Поглеждам надолу по улицата и я виждам как бяга от мен.

Настигам я и я питам какво й е.

Не отговаря, просто продължава да тича.

Тичаме бързо рамо до рамо обратно към Колингсуд чак до къщата на родителите й и Тифани заобикаля към задната врата, без да се сбогува.

Скритият край

Същата нощ се опитвам да прочета „Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат. Ники все разправяше колко важен е романът на Плат:

— Трябва да карат всяка млада жена да прочете „Стъкленият похлупак“.

Помолих мама да ми го вземе от библиотеката, най-вече защото искам да разбирам жените и да схващам чувствата на Ники, и тем подобни.

На корицата на книгата има красиво момиче и суха роза, обърната наопаки над заглавието.

На първата страница Плат споменава екзекуцията на Розенберг и веднага ми става ясно, че ме чака депресиращо четиво, защото като бивш учител по история съм наясно колко потискащи са били червената заплаха и маккартизмът. Скоро след споменаването на Розенберг разказвачът започва с приказки за трупове и виждане на мъртви тела по време на закуска.

Главната героиня Естер е на хубав стаж в „Ню Йорк Сити мегъзин“, но е депресирана. Използва фалшиви имена пред мъже, с които се среща и се опитва да легне. Естер има нещо като приятел на име Бъди, но той се отнася отвратително с нея и я кара да си мисли, че иска да има бебета и да стане домакиня, вместо писателка, каквато е мечтата й.

Накрая Естер откача и я подлагат на електрошокова терапия, опитва се да се самоубие с приспивателни и я изпращат в лошо място, подобно на онова, където бях аз.

Естер нарича един чернокож, който сервира храната в лошото място, „негъра“. Това ме кара да се замисля за Дани и как само би се вбесил моят чернокож приятел от тази книга, особено защото Естер е бяла, а според Дани само чернокожите имат право да използват спорни думи от рода на „негър“.

Отначало, макар и супердепресираща, книгата ме вълнува, защото се занимава с психичното здраве — тема, за която искам да науча много неща. Освен това искам да видя как Естер оздравява, как накрая намира слънчев лъч и продължава живота си. Ники положително преподава тази книга, само за да покаже на депресираните тийнейджърки, че винаги има надежда, стига да не се предадеш.

Затова чета нататък.

Естер губи девствеността си и на всичкото отгоре получава кръвоизлив и едва не умира — подобно на Катрин в „Сбогом на оръжията“ — и започвам да се чудя защо в американската литература жените все получават кръвоизливи. Но Естер оживява, само за да научи за самоубийството на приятелката си Джоун. Естер присъства на погребението и книгата свършва с това, че влиза в стая, пълна с терапевти, които трябва да решат дали Естер е достатъчно здрава да напусне лошото място.

Така и не научаваме какво става с Естер, дали се оправя и това ме вбесява, особено след като четох цяла нощ.

Слънцето се показва през прозореца на спалнята ми, а аз вече чета биографичните бележки на задната корица на книгата и разбирам, че целият „роман“ всъщност разказва за живота на самата Силвия Плат и че накрая писателката напъхала главата си във фурната — самоубила се е, точно както и Хемингуей — само че не с пушка — което, разбирам, е скритият край на книгата, след като всички знаят, че на практика представлява мемоарите на Силвия Плат.

Вбесен, разкъсвам книгата на две и захвърлям половините срещу стената на спалнята си.

Сутерена.

„Стомах Мастър 6000“.

Петстотин коремни преси.

Защо й е на Ники да кара тийнейджърите да четат такъв депресиращ роман?

Лежанка.

Вдигане на тежести.

Шейсеткилограмови щанги.

Защо хората харесват книги като „Стъкленият похлупак“?

Защо?

Защо?

Изненадвам се, когато на другия ден Тифани идва да тичаме по залез-слънце. Не знам какво да й кажа, така че не казвам нищо — както обикновено.

Тичаме.

На следващия ден пак тичаме, но не обсъждаме думите на Тифани за жена ми.

Неприемливо решение

Избирам черното кресло в стаята с облаците, защото съм леко потиснат. Няколко минути мълча. Безпокоя се, че Клиф ще ме върне на лошото място, ако му кажа истината, но се чувствам толкова виновен — и изведнъж започвам да му разправям, изливам всичко във върволица от объркани изречения: едрият фен на Великаните, малкият фен на Великаните, боят, загубата на Орлите от Великаните, как баща ми е разбил телевизора, как ми носи спортните страници, но не ми говори, сънят ми за Ники във фланелка на Великаните, как Тифани каза: „Майната й на Ники“, но все пак иска да тича с мен всеки ден; и как Ники преподава Силвия Плат на беззащитни тийнейджъри; как разкъсах „Стъкленият похлупак“ на две и как Силвия Плат си напъхала главата във фурната.

— Във фурната! — изкрещявам. — Защо му е на някого да си напъхва главата във фурната?

Разказът ми действа освобождаващо и осъзнавам, че някъде по време на тирадата си съм заплакал. Накрая заравям лице в ръцете си, защото Клиф ми е терапевт, вярно, но е и мъж, и фен на Орлите, а може би и приятел.

Заплаквам на глас в шепите си.

Няколко минути в стаята с облаците цари тишина и накрая Клиф най-после заговаря:

— Мразя феновете на Великаните. Толкова са арогантни, все плещят за Ел Ти, който не беше нищо повече от мръсен некадърен задник. Два Супер Боула, да, но XXV и XXI бяха преди доста време — над петнайсет години. А ние бяхме там само преди две, нали? Въпреки че загубихме.

Изненадан съм.

Очаквах Клиф да ми се развика задето ударих фена на Великаните и пак да ме заплаши да ме върне в лошото място, а и споменаването на Лорънс Тейлър ми се струва толкова не на място, че свалям ръце от лицето си и виждам Клиф, скочил на крака: толкова е дребничък — главата му е горе-долу на нивото на моята, при положение че аз съм седнал. А и май спомена как Орлите били на Супер Боул преди две години, което много би ме разстроило, защото нямам абсолютно никакъв спомен за подобно събитие, затова се опитвам да забравя думите на Клиф за отбора ни.

— Не ги ли мразиш тези фенове на Великаните? — пени се той. — Не ги ли ненавиждаш? Хайде, признай си.

— Да, мразя ги — потвърждавам. — И то много. И брат ми, и баща ми ги мразят.

— Защо му е да се изтърсва на мач на Орлите с фланелка на Великаните?

— Не знам.

— Да не би да не му е хрумнало, че ще му се присмиват?

Нямам какво да кажа.

— Всяка година виждам разни тъпи фенове на Далас и на Великаните, и на Червенокожите да се натрисат в дома ни и всяка година ядат боя от пияни фенове на Орлите. Кога ще се научат?

Прекалено съм шокиран, за да говоря.

Това значи ли, че Клиф има сезонен билет? Чудя се, но не го питам.

— Защитавал си не само брат си, но и отбора си! Нали така?

Кимам несъзнателно.

Клиф сяда. Дърпа ръчката на креслото, подложката за краката се вдига и аз се вглеждам в износените подметки на мокасините му.

— Когато седя на този стол, съм твой терапевт. Когато не съм на стола, съм ти приятел и фен на Орлите. Ясно?

Кимвам.

— Насилието не е приемливо решение. Не биваше да удряш фена на Великаните.

Пак кимвам.

— Не исках да го удрям.

— Но си го ударил.

Свеждам очи към ръцете си. Пръстите ми се свиват конвулсивно.

— Какви алтернативи имаше? — пита той.

— Алтернативи ли?

— Какво друго можеше да направиш, освен да го удариш?

— Нямах време да мисля. Той ме блъскаше, после повали брат ми…

— А ако беше Кени Джи?

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

— А, да, тананикането… Защо не пробваш да си тананикаш и когато имаш чувството, че ще удариш някого? Откъде научи тази техника?

Малко съм сърдит на Клиф, задето спомена Кени Джи — струва ми се доста мръсен номер от негова страна, особено като знае, че мистър Джи е най-големият ми враг, но се сещам как Клиф не ми се развика, когато му признах истината, и съм му признателен, затова казвам:

— Ники си тананикаше монотонно, винаги щом я обидех. Научила го в часовете по йога. И като затананикаше, ме хващаше неподготвен. Направо пощурявах, защото е странно да седиш до някой, който си тананика монотонно толкова дълго време. Когато най-накрая спреше, изпитвах благодарност, задето е млъкнала, а и така ми ставаше ясно кога е недоволна и по-лесно разбирах чувствата й. До скоро не го оценявах.

— Значи затова винаги тананикаш, като чуеш името на Кени…

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

После Клиф продължава:

— Това ти позволява да изразиш недоволството си по уникален начин и да обезоръжиш останалите. Много интересна тактика. Защо не я използваш и в други области на живота си? Ами ако беше затворил очи и бе затананикал, докато фенът на Великаните те блъскаше?

Това не ми беше хрумвало.

— Дали щеше да продължи да те блъска, ако беше затворил очи и затананикал?

Щеше да престане, предполагам. Щеше да ме помисли за луд — точно както аз си помислих първия път, когато Ники използва тази тактика срещу мен.

Клиф се усмихва и ми кимва: разчел е отговора по лицето ми.

Говорим си малко за Тифани. Според него Тифани имала романтични чувства към мен и затова сигурно завиждала на любовта ми към Ники, което намирам за глупаво, особено при положение че Тифани никога не разговаря с мен и винаги се държи толкова резервирано, когато сме заедно. На всичкото отгоре Тифани е толкова красива, а аз хич не остарявам добре.

— Тя просто е една шантава жена — е моят отговор.

— Не са ли всичките такива? — подмята Клиф и се засмиваме, защото жените понякога наистина са трудни за разбиране.

— Ами сънят ми? Дето видях Ники във фланелка на Великаните? Какво мислиш по въпроса?

— Ти какво мислиш? — пита Клиф и щом свивам рамене, променя темата.

Според Клиф книгата на Силвия Плат е твърде потискащо четиво; неговата собствена дъщеря наскоро се преборила със „Стъкленият похлупак“, понеже ходи на курс по американска литература в гимназия „Истърн“.

— А ти не се ли оплака на ръководството? — питам аз.

— За какво?

— Задето принуждават дъщеря ти да чете такива депресиращи истории.

— Не. Не, разбира се. От къде на къде?

— Защото романът учи децата да бъдат песимисти. Накрая няма никаква надежда, нито един слънчев лъч. Тийнейджърите трябва да се учат, че…

— Животът е тежък, Пат, и децата трябва да знаят точно колко тежък може да бъде.

— Защо?

— За да проявяват съчувствие към другите. За да разбират, че на някои хора им е по-тежко, отколкото на тях самите, и пътешествието през този свят е съвсем различно за всеки, в зависимост от това какви химикали бушуват из ума му.

Такова обяснение не ми беше хрумвало — четенето на книги от рода на „Стъкленият похлупак“ помагало на другите да разберат какво е да си Естер Гринуд. И сега осъзнавам колко силно съчувствам на Естер, все едно е реален човек от моя живот и бих искал да й помогна, само защото разбирам мислите й достатъчно ясно, за да знам, че не е просто умопобъркана, а страда, защото светът е бил толкова жесток с нея и защото е депресирана заради химикалите, бушуващи в ума й.

— Значи не ми се сърдиш? — питам, когато забелязвам как Клиф поглежда часовника си — знак, че сеансът ни върви към края си.

— Не. Ни най-малко.

— Наистина ли? — настоявам, защото веднага щом си тръгна, Клиф сигурно ще запише в папката за скорошните ми провали. Вероятно си мисли, че се е провалил като мой терапевт — поне тази седмица.

Клиф става, усмихва ми се и поглежда през еркера към врабчетата, които се къпят в каменното басейнче.

— Пат, преди да си тръгнеш, имам да ти кажа нещо много сериозно. Въпрос на живот и смърт е. Слушаш ли ме? Защото наистина искам да го запомниш. Ясно?

Започвам да се тревожа, понеже Клиф звучи страшно сериозно, но преглъщам и кимвам:

— Добре.

Клиф се обръща.

Клиф ме поглежда.

Лицето му изглежда сериозно и за секунда съм много притеснен.

И тогава Клиф изведнъж вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Смея се, защото Клиф ме преметна със смешната си шега. Веднага и аз се изправям, вдигам ръце и крещя:

— Ааааа!

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме в унисон и размахваме ръце и крака в опит да изпишем всяка буква с телата си, и трябва да призная, че — колкото и глупаво да звучи — от скандирането с Клиф ми става много по-добре. И ако се съди по усмивката на малкото му мургаво личице, той е наясно колко ценя това, което прави за мен.

Балансиран много внимателно, сякаш щом климатикът задуха през есента, ще го катурне

Гласът на баща ми долита в сутерена:

— Ето тук, на тази масичка.

Откъм хола се чуват стъпките на три чифта крака и поставянето на нещо тежко. След петнайсетина минути земята се разтриса от пукотевицата на колежански футболен мач — оркестрова музика, барабани, бойни песни — и ми става ясно: татко е купил нов телевизор за хола. Чувам как носачите си тръгват и татко така надува звука, че успявам да различа всяко име, обявено от коментаторите, макар да съм се затворил в сутерена. Не следя колежанския футбол и не знам нито играчите, нито отборите.

Правя няколко сгъвания на дъмбели, като тайничко се надявам татко да слезе в сутерена да ми каже за новия телевизор и да ме покани да гледаме мача заедно. Но той не го прави.

Около половин час след тръгването на носачите, звукът внезапно утихва и чувам маминия глас:

— Какво е това, по дяволите?

— Телевизор с хай дефинишън и съраунд звук — обяснява татко.

— Не, това е киноекран и…

— Джини…

— Хич не ме джиносвай.

— Работя здравата и няма ти да ми казваш как да си харча парите!

— Патрик, това е нелепо. Даже не се побира на масата. Колко струваше?

— Не е твоя работа.

— Счупи стария телевизор, само за да купиш по-голям, нали?

— Боже Господи, Джини! Не може ли поне веднъж да не ме хокаш?

— Бюджетът ни е ограничен. Разбрахме се…

— О! Добре. Бюджетът ни е ограничен.

— Разбрахме се…

— Имаме пари да храним Пат. Имаме пари да купим на Пат нов гардероб. Имаме пари да купим на Пат домашен фитнес салон. Имаме пари за лекарствата на Пат. Е, в такъв случай, имаме пари и за нов телевизор, мамка му!

Стъпките на мама напускат хола. Точно преди татко пак да усили звука, я чувам как трополи нагоре по стълбите към спалнята си и съм сигурен, че ще се заключи вътре да плаче, задето баща ми пак я наруга.

А вината парите да не им стигат, е моя.

Чувствам се ужасно.

Правя коремни преси на „Стомах мастър 6000“, докато не става време за тичане с Тифани.

Най-после се качвам горе и виждам телевизора на татко: от онези новите модели с плосък екран, дето ги рекламираха на мача на Орлите с Хюстън. Голям е буквално колкото масата ни. Огромен е; само средната му част се побира на масичката, от което изглежда балансиран много внимателно, сякаш щом климатикът задуха през есента, ще го катурне. И въпреки това, колкото и да ми е мъчно за мама, трябва да призная, че качеството на картината е страхотно, а тонколоните, поставени зад дивана, изпълват къщата със звук все едно колежанският мач се играе вътре в хола ни. Вече нямам търпение да гледам Орлите на новия телевизор — играчите ще бъдат почти в реален размер.

За секунда стоя зад дивана и се възхищавам на придобивката на баща ми, с надеждата той да обърне някакво внимание на присъствието ми. Даже подхвърлям:

— Татко, да не си купил нов телевизор?

Но той не ми отговаря.

Бесен е на мама, задето не одобри покупката му, и сега ще се цупи. От опит знам, че няма да проговори на никого до края на деня, затова излизам от къщата и заварвам Тифани да подтичва напред-назад по улицата.

С Тифани тичаме заедно, но не си приказваме.

Накрая се връщам вкъщи, а тя продължава да тича надолу по улицата, без дори да се сбогува. Влизам в алеята към задната ни врата и забелязвам, че колата на мама я няма.

Кашонът с надпис „Пат“

В 11 часа мама още не се е прибрала и започвам да се тревожа, защото всяка вечер в 10:45 трябва да вземам хапчета за сън. Не е типично за мама да забравя лекарствата ми.

Почуквам на вратата на спалнята. Никой не отговаря и аз отварям. Баща ми спи на включен телевизор. От синьото сияние на малкия екран кожата му изглежда като на извънземно — всъщност, малко прилича на голяма риба в осветен аквариум, само че без хриле, люспи и перки. Отивам до него и лекичко разтърсвам рамото му.

— Татко? — Разтърсвам го малко по-силно. — Татко?

— К’во искаш? — промърморва той, без да отваря очи. Лежи настрани и лявата половина на устата му е заровена във възглавницата.

— Мама още не се е прибрала. Тревожа се.

Той не отговаря.

— Къде е отишла?

Той пак не отговаря.

— Тревожа се за мама. Дали да не се обадим в полицията?

Чакам отговор, но чувам само лекото похъркване на баща ми.

Изключвам телевизора, излизам от спалнята на родителите си и слизам в кухнята.

Мисля си: щом татко не се тревожи, значи и аз не бива. Но знам, че не е в стила на мама да ме остави, без да ми каже къде ще бъде и най-вече, без да ми каже кои лекарства да взема.

Отварям кухненския шкаф и изваждам осемте шишенца с хапчета, на чиито етикети е написано моето име. Освен него на етикетите има и дълги, депресиращи имена на лекарства, но аз познавам хапчетата само по цвета, така че отварям всички капачета и търся какво ми трябва.

Две бели и червени за сън и едно зелено с жълта ивица: нямам представа то за какво е. Може би против безпокойство? Вземам и трите, защото искам да спя, а и мама положително би искала да го направя. Сигурно ме изпитва. След като днес татко я наскърби, наистина искам да я зарадвам повече, отколкото в обикновените дни, макар да не съм сигурен защо.

Лежа в леглото и се питам къде ли може да е мама. Ще ми се да й звънна на мобилния, но не знам номера. Ами ако е катастрофирала? Ами ако е получила удар или инфаркт? Но после се сещам, че ако беше станало нещо такова, досега някой полицай или лекар щеше да се е свързал с нас, защото тя положително има в себе си кредитни карти и шофьорска книжка. Ами ако се е загубила? Но пък тогава би ни се обадила от мобилния си телефон, за да ни предупреди, че ще закъснее. Ами ако най-после й е писнало от татко и от мен и е избягала? Замислям се за това и осъзнавам, че освен онези пъти, когато ме закача как Тифани ми била „приятелка“, от много дълго време не съм виждал мама да се смее или поне да се усмихва — всъщност, като се замисля, често виждам мама да плаче или да е на път да се разплаче. Ами ако й е омръзнало да ми дава лекарствата? Ами ако някоя сутрин съм забравил да пусна водата в тоалетната и е видяла изплютите хапчета и сега ми е бясна, задето ги крия под езика си? Ами ако не съм й показал колко я ценя, точно както не ценях Ники, и сега Бог ми е отнел и нея? Ами ако мама никога не се прибере и…

Точно когато вече съм изключително разтревожен и ми идва да си удрям челото с длани, чувам приближаваща кола.

Поглеждам през прозореца и виждам червения седан на мама.

Завтичам се надолу по стълбите.

Изскачам навън още преди да е стигнала задната веранда.

— Мамо? — провиквам се.

— А… аз съм — изпелтечва тя през сенките на алеята.

— Къде беше?

— Навън.

Тя влиза в белия кръг светлина от външната лампа: има вид, че ще се прекатури, затова изтичвам да й подам ръка и я прегръщам през раменете. Главата й се клатушка, но успява да ме погледне в очите; примижава и изломотва:

— Ники е такава глупачка да те изпусне.

Споменаването на Ники ме разтревожва още повече, да не говорим за онова как ме била изпуснала — тя изобщо не ме е изпускала; с все сърце бих се върнал при Ники още сега, а и не тя — аз бях глупакът, защото не можех да я оценя. Мама много добре го знае. Но тя дъха на алкохол; чувам как провлачва думите и осъзнавам, че вероятно го е казала заради алкохола. Обикновено мама не пие, но тази вечер очевидно е пияна и това също ме безпокои.

Помагам й да се прибере в къщата и я слагам да седне на дивана в хола. След няколко минути припада.

Ще е лоша идея да сложа пияната си майка в леглото до нацупения си баща, така че пъхам една ръка под раменете й, а другата под коленете, вдигам я и я отнасям в моята спалня. Мама е дребничка и лека, та не ми е трудно да я кача по стълбите. Слагам я в леглото си, свалям й обувките, завивам я и слизам в кухнята да й сипя чаша вода.

Горе намирам шишенце „Тиленол“ и вадя две бели хапчета.

Повдигам главата на майка си, карам я да седне, лекичко я разтърсвам, докато отвори очи и настоявам да вземе хапчетата и да пийне вода. В началото тя само промърморва:

— Остави ме да спя. — Но от колежанските си дни знам колко помага против сутрешния махмурлук чаша вода и лекарство против главоболие преди лягане. Накрая мама гълта хапчетата, изпива половин чаша вода и веднага пак заспива.

Няколко минути гледам как майка ми спи и си мисля, че все още е красива и че много я обичам. Чудя се къде ли е пила, с кого е пила и какво, но в действителност просто се радвам да видя, че е вкъщи и че е добре. Опитвам се да не си представям как се налива в някой потискащ бар, обградена от застаряващи ергени. Опитвам се да не си представям как мама е хулела баща ми пред някоя от приятелките си и после е карала пияна. Но мисля само за това: как майка ми е била докарана до това състояние — как аз я докарвам до това състояние, пък и баща ми не ми отстъпва.

Взимам снимката на Ники и се качвам на тавана, слагам Ники до възглавницата си и се напъхвам в спалния чувал. Оставям лампата светната, за да гледам луничките по носа на Ники, докато заспя.

Отварям очи и виждам Кени Джи надвесен над мен, разкрачен над тялото ми; секси акордите на синтезатора се носят тихичко в мрака.

В главата ми проблясва споменът за последното посещение на мистър Джи на тавана на родителите ми — баща ми ме ритна и ме удари, и ме заплаши да ме върне на лошото място — затова затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

Кени Джи обаче не се предава.

Мистър Джи отново приближава сопрано саксофона към устните си и скоро зазвучава „Сонгбърд“. Все така стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си, но той не спира да свири. Малкият бял белег над дясната ми вежда започва да гори и да сърби, докато мелодията върви към кулминацията си. Отчаяно искам да удрям длани в челото си; вместо това обаче стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

Лекият джаз на Кени Джи вече изглежда непобедим…

Седем, осем, девет, десет.

И внезапно — тишина.

Отварям очи и виждам спокойното лице на Ники, луничките по носа й. Целувам стъклото, облекчен, че Кени Джи спря да свири. Измъквам се от спалния чувал, оглеждам се из тавана, местя няколко прашни кашона и други предмети, търся зад окачени стари дрехи — Кени Джи го няма никъде.

— Надвих го — прошепвам. — Не можа да ме накара да си удрям челото и…

Изведнъж виждам кашон с надпис „ПАТ“ и ме обхваща онова лошо предчувствие, което понякога ме наляга, преди да ми се случи нещо неприятно. Все едно спешно трябва да отида до тоалетната, макар всъщност да не ми се ходи.

Кашонът е в далечния край на тавана. Беше скрит под една плетена черга, която преместих, докато търсех Кени Джи. Проправям си път през направената от мен бъркотия и след малко достигам кашона. Отварям го и най-отгоре виждам футболното си яке от гимназия „Колингсуд“. Вадя прашната дреха от кашона и я оглеждам. Якето изглежда толкова малко. Мисля си, че ако сега го пробвам, жълтите кожени ръкави ще се пръснат. Оставям реликвата върху един близък кашон. Пак поглеждам в кашона „ПАТ“ и съм толкова потресен и ужасен, че бързо подреждам тавана, така че да изглежда точно както преди търсенето на Кени Джи.

Приключвам с подреждането и си лягам в спалния чувал с чувството, че сънувам. През нощта се будя на няколко пъти, вдигам плетената черга и пак поглеждам в кашона „ПАТ“, само за да се уверя, че не е било халюцинация. Но всеки път съдържанието на кашона разкрива вината на мама и ме кара да се чувствам предаден.

С почерка на мама е

Слънцето прониква през прозореца на тавана и осветява лицето ми, затопля го, докато накрая отварям очи и поздравявам новия ден с кос поглед. Целувам Ники и я връщам на нощното шкафче в спалнята си, където мама все още спи. Забелязвам, че чашата вода от снощи сега е празна и се радвам, задето й я оставих, макар точно сега да съм бесен на мама.

На слизане по стълбите усещам миризма на изгоряло.

Заварвам баща си пред кухненската печка, надянал червената престилка на мама.

— Татко?

Той се обръща и виждам в едната му ръка шпатула, а на другата розова кухненска ръкавица. Зад гърба му цвърти месо и се вдига гъст дим.

— Какво правиш?

— Готвя.

— Какво?

— Пържола.

— Защо?

— Гладен съм.

— Пържиш ли я?

— Правя я по кейджунски. Опърлена.

— Дали да не понамалиш степента? — предлагам, но той се връща към готвенето, като без спиране обръща пържолата.

Аз слизам в сутерена и се захващам с тренировката си.

Противопожарната аларма вие в продължение на петнайсетина минути.

Два часа по-късно се връщам в кухнята: тиганът е напълно черен и зарязан върху омазаната печка; чинията и приборите са в мивката. Татко гледа спортния канал на новия си телевизор и цялата къща се тресе от съраунда. Часовникът на микровълновата показва 8:17. Мама пак е забравила лекарствата ми, затова вадя осемте шишенца, махам всички капачки и търся необходимите цветове. След малко нареждам върху плота половин дузина хапчета и се уверявам, че тези цветове взимам всяка сутрин. Гълтам ги всичките, мислейки дали мама пак не ме изпитва и макар официално да съм й сърдит, доста се безпокоя за нея. Качвам се в стаята си и виждам, че още спи.

Слизам, заставам зад дивана и се обаждам:

— Татко?

Той обаче не ми обръща внимание, така че се връщам в сутерена и продължавам тренировката си, като слушам репортажите от колежанското първенство и прогнозите за идващите футболни мачове. Гласовете на спортните коментатори се носят отчетливо през тавана. От вестника знам, че Орлите са фаворити срещу Сан Франциско, затова се вълнувам как ще гледам мача с баща си, който ще бъде в страхотно настроение, ако Орлите спечелят и може би ще иска да говори с мен.

Към средата на сутринта мама най-после слиза от горния етаж, което си е облекчение, защото започвах да се тревожа, че е сериозно болна. Карам велоергометъра и когато мама ме повиква, просто продължавам да въртя педалите… след като снощи открих кашона „ПАТ“.

— Пат?

Не се обръщам към нея, но с периферното зрение виждам, че се е изкъпала, направила си е косата, гримирала се е и носи хубава лятна рокля. Ухае много приятно — на лавандула.

— Снощи взе ли си лекарствата? — пита тя.

Кимвам.

— А тази сутрин?

Пак кимвам.

— Когато ти се прибра, д-р Пател ме посъветва да те оставя сам да се грижиш за лекарствата си: това било крачка към независимостта. Но аз съм ти майка. Сега виждам, че явно не си имал нужда от помощ. Поздравления, Пат.

„Поздравления“ е твърде странна дума за случая — не е като да съм спечелил награда или нещо такова, но аз мисля само за случилото се снощи. Защо мама се прибра толкова пияна? Затова я питам:

— Къде беше снощи? С приятелки ли излезе?

Пак виждам с периферното зрение как е впила очи в пода.

— Благодаря, задето ме сложи да си легна снощи. Водата и тиленолът помогнаха. Май си разменихме ролите, а? Е, оценявам го. Благодаря ти, Пат.

Осъзнавам, че не ми отговори на въпроса, но не знам какво да й кажа, така че не казвам нищо.

— Напоследък баща ти се държи като свиня и вече ми писна. Няма да го търпя повече и тук ще настъпят някои промени. Време е и двамата ми мъже да започнат да се грижат малко повече за себе си. Ти трябва да продължиш с живота си, а на мен ми дойде до гуша от държането на баща ти.

Изведнъж забравям напълно за кашона „ПАТ“ и се обръщам към мама, без да спирам да въртя педалите.

— Сърдита ли си ми? Нещо лошо ли съм направил?

— Не съм сърдита на теб, Пат. Сърдита съм на баща ти. Докато ти тичаше вчера, двамата си поговорихме надълго и нашироко. Следващите няколко седмици тук може да е малко напрегнато, но смятам, че в дългосрочен план това ще е добре за всички ни.

В главата ми се пръква безумна мисъл, която ме изпълва с ужас.

— Нали няма да ни изоставиш, мамо?

— Не, няма — мама ме гледа в очите, затова напълно й вярвам. — Никога не бих те изоставила, Пат. Но днес наистина ще изляза, защото приключих с Орлите. Вие двамата сами ще се оправяте за яденето.

— Къде ще ходиш? — питам, като въртя педалите все по-бързо.

— Навън — казва мама и преди да тръгне, целува малкия бял белег на потното ми чело.

Толкова съм притеснен от думите на мама, че цял ден не хапвам нищо, само пия вода и тренирам. Орлите играят чак в 4:15, значи имам време за пълна тренировка. През цялото време тайничко се надявам баща ми да слезе в сутерена и да ме покани да гледаме мача от 1 часа, но той не го прави.

Следобед се качвам горе и за момент се спирам зад дивана.

— Татко? — казвам. — Татко?

Той не ми обръща внимание и все така продължава да зяпа мача от 1 часа, а аз дори не поглеждам кой играе, понеже съм толкова притеснен от думите на мама. Навличам си чувала за боклук и се надявам Тифани да е навън, защото имам нужда да си поговоря с някого. Но след като се разтягам петнайсет минути, Тифани така и не се появява, затова тичам сам и си мисля колко странно е, че когато искам да тичам на спокойствие, Тифани винаги идва, а точно днес я няма.

Много съм гладен и докато бягам, болката в стомаха се засилва, което ме радва, защото е знак как отслабвам, а пък през изминалата седмица сякаш понапълнях, особено след бирата с Джейк през уикенда. Това ми напомня, че откакто Орлите загубиха от Великаните, не съм говорил с Джейк. Чудя се дали днес ще дойде да гледа мача с нас с татко. Болката се изостря и решавам да тичам по-надалеч от обикновено, за да се напрегна докрай. Пък и малко се страхувам да се прибера вкъщи, след като мама ме остави сам с татко за целия ден, а и не съм сигурен какво искаше да каже с „промени“. Все ми се иска Тифани да бе дошла да тичаме, та да си поговоря с нея и да й кажа как се чувствам. Това е странно желание, като се има предвид, че тя никога не казва почти нищо в отговор, и последния път, като се опитах да й споделя проблемите си, започна да ругае много силно на обществено място и изрече някои направо ужасни неща за Ники. И все пак ми се струва, че Тифани е най-добрата ми приятелка, което е странно, пък и страшничко.

На края на кроса изтичвам по нашата улица, но сребристото БМВ на Джейк не се мярка никъде. Може пък да е дошъл с влака. Надявам се да не остана сам с баща си за мача, но някак усещам, че точно така ще се получи.

Влизам в къщата: татко все още е сам на дивана, сега във фланелката на Макнаб и гледа края на мача от 1 часа. В краката му като кегли за боулинг са наредени бирени бутилки.

— Джейк ще идва ли? — питам баща си, но той пак не ми обръща внимание.

Качвам се на горния етаж, вземам душ и си обличам фланелката на Ханк Баскет.

Слизам в хола точно когато мачът на Орлите започва, и сядам в крайчеца на другия диван.

— Какъв е този шум, по дяволите? — провиква се татко и намалява звука.

Осъзнавам, че стомахът ми къркори, но отговарям:

— Не знам.

И татко пак усилва звука.

Точно както се надявах, новият телевизор си го бива. Загряващите на полето играчи изглеждат в естествен размер, а заради качеството на звука си представям как стоя на първия ред в Сан Франциско. Става ми ясно, че брат ми няма да дойде до началото, и когато пускат рекламите, скачам на крака и изкрещявам:

— Ааааа!

Баща ми ме поглежда така, сякаш възнамерява пак да ме цапардоса по лицето. Тъй че си сядам и не обелвам нито дума повече.

Коментаторите обявяват, че Донте Стоулуърт в последния момент е отпаднал от състава, и аз започвам да се надявам сега да подават по-често на Ханк Баскет, щом първият рисивър на Орлите е извън играта.

Орлите започват добре и отбелязват още при първия си опит с прецизен пас към Уестбрук, при което татковите емоции надделяват. Той се протяга и няколко пъти ме плясва по бедрото, като крещи отново и отново:

— Тъчдаун за Орлите! Тъчдаун за Орлите!

Надеждите ми за татко се пробуждат, но когато играта се възобновява, той се връща към песимизма и подхвърля:

— Не се радвай много. Нали помниш какво стана миналата седмица.

Все едно говори по-скоро на себе си и си напомня да не възлага големи надежди.

Защитата се държи и в последните минути на първата четвърт тайтендът Ел Джей Смит отбелязва тъчдаун и прави резултата 13–0. Птиците и преди са пропилявали голяма преднина, но ми се струва сигурно, че днес са по-добрият отбор. Предположението ми се потвърждава, когато Ейкърс отбелязва допълнителната точка и баща ми скача и запява „Летете, Орли, летете“. Аз също скачам и запявам с него и накрая и двамата скандираме, като изписваме буквите с ръце и крака:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

На почивката баща ми ме пита дали съм гладен и в отговор на моето „да“ поръчва пица и ми носи бира от хладилника. Орлите водят с четиринайсет на нула и той е усмихнат до уши. Докато сърбаме бирите, отбелязва:

— Сега остава само твоето момче Баскет да направи едно-две улавяния.

Сякаш в отговор на татковите думи първият пас на Макнаб във втората четвърт е към Баскет за осем ярда. С татко аплодираме с всички сили новобранеца.

Пицата пристига точно за полувремето, на което Орлите водят с 24–3.

— Ако и Джейк беше тук — подмята татко, — този ден щеше да е идеален.

С татко бяхме толкова щастливи, че даже бях забравил за отсъствието на Джейк.

— Къде е Джейк? — питам, но татко пренебрегва въпроса.

В третата четвърт бекът на Сан Франциско изпуска топката на първия ярд на Орлите и дефанзивният играч Майк Патерсън я открадва и хуква към противниковата крайна зона. С татко сме на крака и аплодираме 140-килограмовия лайнмен, докато пробягва цялото поле по протежение и извежда Орлите до 31–3.

В края на второто полувреме Сан Франциско отбелязва няколко тъчдауна, но вече няма значение, защото Орлите са недостижими и печелят с 38–24. В края на мача с татко изпяваме „Летете, Орли, летете“ и скандираме за последен път, празнуваме победата на Орлите, а после татко просто изключва телевизора и се прибира в кабинета си, без да ми каже нито дума.

Къщата е толкова тиха.

На пода се търкалят десетина бирени бутилки, кутията от пицата още е на масата, а мивката е пълна с мръсни съдове и тигана, в който татко си пържи пържолата на закуска. Понеже се упражнявам да бъда мил, решавам поне да почистя хола, та да не се наложи мама да го прави. Отнасям бутилките в контейнера за разделно събиране до гаража и изхвърлям кутията от пицата в кофата за боклук. Връщам се в хола, където се въргалят няколко използвани салфетки, и когато се навеждам да ги вдигна, забелязвам под масата смачкана на топка хартия.

Вдигам я, разтварям я и виждам не един, а два листа. С почерка на мама са. Позаглаждам страницата върху масата.

Патрик,

Искам да знаеш, че повече няма да те оставям да пренебрегваш решенията, които сме взели заедно, и вече няма да ти позволявам да ми говориш така — особено пък пред други хора. Запознах се с нов приятел, който ме насърчи да защитавам правата си по-твърдо, за да спечеля уважението ти. Знай, че правя това, за да спася брака ни.

Твоите възможности:

1. Върни чудовищния телевизор, който купи, и нещата ще се върнат към нормалния си ход.

2. Запази чудовищния телевизор, но ще трябва да спазваш следните изисквания:

А. Ще вечеряш на масата с Пат поне пет пъти седмично.

В. Ще ходиш на половинчасова разходка или с Пат, или с мен пет вечери в седмицата.

С. Всеки ден ще водиш разговори с Пат, през които ще му задаваш поне по пет въпроса, ще изслушваш отговорите му и ще ми докладваш всяка вечер.

Д. Ще отделяш време за едно приятно занимание седмично с Пат и с мен, като например вечеря в ресторант, кино, отиване в мола, игра на баскетбол в задния двор, и т.н.

Ако не изпълниш нито възможност 1, нито 2, ще ме принудиш да стачкувам. Няма да ти чистя къщата, няма да пазарувам и да ти готвя, няма да ти пера дрехите, нито ще споделям леглото ти. Докато не обявиш коя възможност си предпочел, смятай жена си за стачкуваща.

С най-добри намерения,
Джини

Не е типично за мама да е толкова твърда с татко и ми е много чудно кой пък е този „нов приятел“ и дали не й е продиктувал двете страници на писмото. Много ми е трудно да си представя как татко ще върне новия телевизор, особено след като гледа на него как Орлите побеждават. Положително ще сметне, че покупката му им носи късмет и ще иска да гледа следващия мач на Орлите на същия телевизор, за да не ги урочаса, което е разбираемо. Но изискванията на мама — особено дето татко трябвало да разговаря с мен всяка вечер — също изглеждат изключително невероятни, макар че би било приятно да вечеряме заедно като семейство и даже да отидем на ресторант, но не и на кино, защото сега искам да гледам единствено филма на моя собствен живот.

Изведнъж ми се приисква да си поговоря с брат си, но не знам номера му. Намирам бележника в шкафа над печката и се обаждам в апартамента на Джейк. На третото позвъняване вдига жена; гласът й е прекрасен.

— Ало? — чувам от другата страна.

Знам, че това не е брат ми, но все пак казвам:

— Джейк?

— Кой се обажда?

— Пат Пипълс. Търся брат си Джейк. С кого говоря?

Чувам как жената покрива слушалката с ръка и после гласът на брат ми долита силно и ясно:

— Видя ли онзи 98-ярдов тъчдаун, като изпуснаха топката? Видя ли как само тича Патерсън?

Искам да попитам за жената, която вдигна телефона на брат ми, но малко се страхувам да науча коя е. Вероятно сигурно вече знам, а съм забравил. Затова отговарям само:

— Да, видях го.

— Страхотно беше, пич. Не знаех, че дефанзивен играч може да пробяга такова разстояние.

— Защо не дойде да гледаш мача с нас?

— Честно ли?

— Да.

— Не мога да лъжа брат си. Мама ми се обади сутринта и ме накара да не идвам, затова отидох на бар със Скот. Обадила се е и на Рони — той ми звънна, за да пита всичко ли е наред. Казах му да не се тревожи.

— Защо?

— Трябва ли да се тревожи?

— Не, защо мама ви е казала да не идвате?

— Щяло да ти даде възможност да останеш насаме с татко. Щяло да го принуди да говори с теб. Получи ли се?

— Донякъде.

— Е, това е добре.

— Намерих бележка за татко от мама.

— Какво?

— Намерих бележка за татко от мама.

— Добре. Какво пише?

— Направо ще ти я прочета.

— Давай.

Прочитам му бележката.

— Леле. Давай, мамо!

— Няма да върне телевизора, нали знаеш?

— Не и след като Птиците спечелиха днес.

— Да. Но се безпокоя, че татко няма да може да изпълни изискванията.

— Сигурно не, но вероятно поне ще опита. А опитът ще му се отрази добре… и на мама също.

Джейк сменя темата, като споменава за улавянето на Баскет във втората четвърт, което се оказа единственото му в мача. Брат ми не иска повече да говори за родителите ни. Твърди:

— Баскет изгрява. Неизвестен новобранец е, а вече прави улавяния. Бива си го.

Но на мен не ми се струва така. Джейк ме уверява, че няма търпение да ме види другия понеделник, когато Орлите ще играят с „Грийн Бей Пакърс“. Кани ме да обядваме в града, преди да се видим със Скот и дебелаците, и после затваряме.

Става късно, а мама още не се е прибрала.

Започвам да се безпокоя за нея, като през това време измивам всички съдове на ръка. В продължение на цели петнайсет минути жуля съсипания от баща ми тиган. После изчиствам хола с прахосмукачката. Татко е омазал дивана със сос за пица, та се налага да потърся някакъв почистващ спрей в килера и правя всичко по силите си да отстраня петното — пръскам леко и после бърша малко по-силно с кръгово движение, както пише на етикета. Мама се прибира тъкмо докато съм на колене и чистя дивана.

— Баща ти ли те накара да му разчистиш свинщината? — пита мама.

— Не — отговарям.

— Каза ли ти за писмото ми?

— Не… но аз го намерих.

— Е, значи знаеш. Не искам да чистиш, Пат. Ще оставим цялата къща да гние, докато баща ти не схване посланието.

Искам да й кажа, че намерих кашона „ПАТ“ на тавана и колко бях гладен днес, и че не ми се живее в мръсна къща, и че нещата трябва да се случват едно по едно — на първо място да дойде краят на изпитателния срок — но мама изглежда толкова решителна и едва ли не горда от себе си. Ето защо се съгласявам да й помогна да омърляви къщата. Казва, че двамата ще си поръчваме храна за вкъщи, а когато баща ми го няма, всичко ще си е както преди да напише бележката, но когато татко е вкъщи, ще бъдем немарливи. Предлагам на мама, докато е в стачка, да заеме моето легло, защото аз тъй или иначе предпочитам да нощувам на тавана. Тя възразява: щяла да спи на дивана, но аз настоявам и тя ми благодари.

— Мамо? — обаждам се, когато понечва да излезе.

Тя се обръща към мен.

— Джейк има ли си приятелка? — интересувам се.

— Защо питаш?

— Днес му се обадих и вдигна жена.

— Може и да има приятелка — отвръща тя и ме оставя.

Безразличието, което мама показва към любовния живот на Джейк, ме кара да се чувствам, като че ли забравям нещо. Ако Джейк има приятелка, без мама да знае, тя би ми задала милион въпроси. Липсата й на интерес показва, че крие от мен още една тайна, вероятно нещо по-мащабно дори от онова, което открих в кашона „ПАТ“. Мама сигурно просто ме предпазва, мисля си, но все пак бих искал да знам от какво.

Инвазия от Азия

След сравнително кратка тренировка и още по-кратко — и мълчаливо — тичане с Тифани, взимам влака за Филаделфия. Следвам указанията на Джейк и вървя по Маркет стрийт по посока на реката, свивам вдясно по Втора улица и вървя до неговата сграда.

Откривам адреса и с изненада установявам, че Джейк живее в многоетажна сграда с изглед към река Делауер. Преди да ме пусне да вляза, портиерът пита за името ми и при кого отивам. Той е просто старец в смешен костюм, който ми казва: „Давайте, Орли“, когато вижда фланелката на Баскет. Но си е впечатляващо, че брат ми има портиер, независимо от униформата му.

В асансьора стои друг старец в различна, но също толкова смешна униформа — дори носи от онези шапчици без периферия — и когато му казвам името на брат си, ме качва на десетия етаж.

Вратата на асансьора се отваря и тръгвам по син коридор с дебел червен килим. Намирам номер 1021 и почуквам три пъти.

— Как е, Баскет? — поздравява брат ми, отваряйки вратата. Носи възпоменателната фланелка на Джером Браун, защото днес има мач. — Влизай.

В дневната има голям еркер, през който се вижда Бен Франклин Бридж, аквариум „Камден“ и мъничките лодки, плаващи по Делауер. Гледката е красива. Веднага забелязвам плоскоекранния телевизор на брат ми, по-голям дори от татковия, и достатъчно тънък да виси на стената като картина. Но най-странното е, че брат ми има малък роял в дневната си.

— Това пък какво е? — възкликвам.

— Гледай — Джейк сяда пред пианото, вдига капака и започва да свири!

С удивление го слушам как изпълнява „Летете, Орли, летете“. Версията му не е кой знае какво, няколко прости акорда, но определено се разбира, че е бойната песен на Орлите. Когато запява, и аз се присъединявам към него. След това скандираме и накрая Джейк ми обяснява, че от три години взема уроци. Дори ми изсвирва още една мелодия, съвсем различна от „Летете, Орли, летете“. Позната ми е отнякъде. Звучи изненадващо нежно — все едно котенце стъпва сред висока трева — и ми изглежда невероятно как Джейк е способен да създаде нещо толкова красиво. Даже усещам, че сълзите ми напират, докато брат ми свири със затворени очи, а тялото му се люшка напред-назад. Изглежда малко странно, понеже носи фланелка на Орлите. Прави една-две грешки, но не ме е грижа, защото той се старае с всички сили да изсвири мелодията хубаво за мен, а нали това е важното.

Той приключва, а аз ръкопляскам силно и го питам какво е изсвирил.

— Pathétique. Соната за пиано №8 от Бетовен. Това беше от втората част. Адажио кантабиле — обяснява Джейк. — Хареса ли ти?

— Много — уверявам го искрено. Удивен съм. — Кога си се научил да свириш?

— Когато Кейтлин се нанесе при мен, донесе и пианото си и оттогава ми дава уроци.

Малко ми се завива свят, защото никога не съм чувал за тази Кейтлин, а брат ми май току-що ми каза, че живее с нея — значи той има сериозна връзка, за която даже не знам. Има нещо гнило. Братята трябва да знаят за приятелките си. Накрая успявам да промълвя:

— Кейтлин ли?

Брат ми ме води в спалнята си, където има голямо дървено легло и два шкафа, наподобяващи стражи. Вдига от нощното си шкафче черно-бяла снимка в рамка и ми я подава. На снимката Джейк е притиснал буза до красива жена. Косата й е руса и къса почти като на мъж, а видът й е много нежен, но е хубавица. Носи бяла рокля, а Джейк е в смокинг.

— Това е Кейтлин — посочва Джейк. — Понякога свири във филаделфийския оркестър, но прави и много записи в Ню Йорк Сити. Пианистка е.

— Защо досега не съм чувал за нея?

Джейк взима снимката от ръцете ми и я поставя обратно на шкафа. Връщаме се в дневната и сядаме на кожения му диван.

— Знаех колко си разстроен заради Ники и не исках да ти казвам, че аз съм… ами… щастливо женен.

Женен?! Думата ме блъсва като гигантска вълна и ме облива пот.

— Мама се опита да те измъкне от онова място в Балтимор за сватбата, обаче беше приет скоро и отказаха да те пуснат. Мама не даваше да ти казвам за Кейтлин, затова досега си мълчах, но ти си ми брат и след като вече си вкъщи, искам да знаеш какво става в живота ми, а Кейтлин е най-хубавото нещо в него. Разказал съм й всичко за теб и, стига да си съгласен, днес ще ви запозная. Помолих я да излезе тази сутрин, докато ти съобщавам. Сега мога да й звънна и да обядваме заедно, преди двамата с теб да идем на „Линк“. Е, искаш ли да се запознаеш с жена ми?

Докато се усетя, вече седя в малко, но лъскаво кафене на Саут стрийт срещу красива жена: тя държи ръката на брат ми под масата и не спира да ми се усмихва. Джейк и Кейтлин поддържат разговора, което ми напомня за онзи ден с Вероника и Рони. Джейк отговаря на повечето въпроси, зададени ми от Кейтлин, защото аз не говоря много. Никой не споменава и дума за Ники и за престоя ми на лошото място, нито колко е откачено Кейтлин да е женена за брат ми от години, а аз никога да не съм я виждал. Когато сервитьорката идва, твърдя, че не съм гладен, защото нямам много пари — само десетте долара от мама за метрото, а вече похарчих пет за билета дотук. Брат ми обаче поръчва и за трима ни — той щял да черпи, нещо много мило от негова страна. Ядем скъпи сандвичи с шунка и някаква доматена паста и накрая питам Кейтлин дали церемонията е била хубава.

— Каква церемония? — пита тя и забелязвам как поглежда малкия бял белег над дясната ми вежда.

— Сватбената ви церемония.

— О! — възкликва тя и поглежда брат ми любвеобилно. — Да. Беше прекрасно. Службата беше в катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк, а после имаше малък прием в „Ню Йорк Палас“.

— Откога сте женени?

Брат ми стрелва жена си с бърз поглед, който не остава незабелязан от мен.

— От известно време — отвръща тя.

Отговорът й ме подлудява, защото всички присъстващи са наясно, че не си спомням последните няколко години, а понеже е жена, Кейтлин няма как да не помни точната дата на сватбата си. Очевидно се старае да ме предпази и затова отговаря уклончиво. Това ме кара да се чувствам ужасно, макар да разбирам стремежа на Кейтлин да бъде мила.

Брат ми плаща сметката и изпращаме Кейтлин до апартамента им. Джейк целува жена си на вратата — любовта му към нея е толкова очевидна. Но след това Кейтлин целува и мен по бузата и докато лицето й е само на няколко сантиметра от моето, казва:

— Радвам се, че най-после се запознахме, Пат. Надявам се да станем добри приятели.

Кимвам, защото не знам какво да отговоря, а Кейтлин се провиква:

— Давай, Бейкър!

— Баскет, глупчо — поправя я Джейк и Кейтлин поруменява, след което двамата пак се целуват.

Джейк махва на едно такси и подхвърля на шофьора:

— До Градския съвет.

Предупреждавам брат си, че нямам пари да платя таксито, а той ме успокоява, че когато съм с него, нямало да плащам за нищо; мило е от негова страна, но ми прозвучава и малко странно.

Купуваме жетони за метрото под Градския съвет, минаваме през въртящите се вратички и чакаме влака по оранжевия лъч на юг.

Макар че още е само 1:30, а мачът започва след седем часа, пък и е понеделник — ден, в който повечето хора са на работа — на перона вече чакат много мъже във фланелки на Орлите. Това ме кара да осъзная, че Джейк днес не е на работа, и изведнъж се усещам: та аз даже не знам какво работи, а от това вече напълно пощурявам. Замислям се дълбоко и се сещам, че брат ми учеше икономика в колежа, но не мога да си спомня къде работи, затова го питам.

— Търговец съм на опциони — отговаря той.

— Това пък какво е?

— Играя на фондовата борса.

— О — възкликвам. — И за кого работиш?

— За себе си.

— Как така?

— Работя за себе си и правя всичките си сделки онлайн. Самонает съм.

— Значи затова имаш време да се размотаваш с мен преди мача.

— Това му е най-хубавото на самонаемането.

Много съм впечатлен от способността на Джейк да издържа себе си и жена си, като играе на борсата, но на него не му се говори за работата му. Сигурно си мисли, че не съм достатъчно умен да я разбера; дори не се опитва да ми обясни.

— Е, какво мислиш за Кейтлин? — пита ме той.

Но преди да успея да отговоря, влакът идва и ние се сливаме с тълпата качващи се фенове на Орлите.

— Какво мислиш за Кейтлин? — повтаря той въпроса си, когато си намираме места и влакът потегля.

— Страхотна е — отвръщам, но избягвам погледа му.

— Бесен си ми, че не ти казах веднага за Кейтлин.

— Няма такова нещо.

Искам да споделя как Тифани ме следва, когато тичам; как намерих кашона „ПАТ“; как мама още стачкува и как мръсните чинии се трупат в мивката, и как татко направи всичките си бели ризи розови, когато пра; как терапевтът ми Клиф ме съветва да запазя неутралитет и да не се замесвам в брачните проблеми на родителите си, а да се съсредоточа върху психичното си здраве, но как бих могъл, когато мама и татко спят в отделни стаи, и татко ме кара да чистя къщата, а мама ме кара да я оставя мръсна — и че ми беше достатъчно трудно да се държа и преди да разбера, че брат ми свири на пиано и търгува с акции, и живее с красива музикантка, и съм пропуснал сватбата му, и така и няма да го видя как се жени, а това е нещо, което чаках с нетърпение, защото обичам брат си. Вместо да споделя всичко това обаче, промълвявам само:

— Джейк, малко се притеснявам да не попаднем на фена на Великаните.

— Затова ли си толкова мълчалив цял ден? — пита брат ми, сякаш напълно е забравил какво стана преди миналия домакински мач. — Съмнявам се фен на Великаните да дойде на мач с Грийн Бей, но все пак ще идем на друг паркинг, в случай че приятелите на оня задник ни търсят. Пазя ти гърба. Не се тревожи. Дебелаците ще разпънат шатрата зад Уашовия Сентър. Нямай грижа.

Пристигаме на „Броуд“ и „Патисън“, слизаме от метрото и излизаме под следобедното слънце. Вървя след брат си през рядката тълпа хардкор фенове, дошли също като нас седем часа преди мача, при това в делничен ден. Минаваме покрай Уашовия Сентър и когато наближаваме зелената шатра, не мога да повярвам на очите си.

Дебелаците са пред шатрата заедно със Скот и крещят на някого, скрит зад телесата им. Грамаден училищен автобус, боядисан в зелено, се движи право към шатрата ни. Върху автобуса е нарисуван портрет на Браян Доукинс; приликата е поразителна (Доукинс е редовен участник в Мача на звездите и играе като защитник на Птиците). Приближаваме се още и разчитам върху автобуса думите „ИНВАЗИЯ ОТ АЗИЯ“. Вътре е пълно с мургави мъже. Толкова рано следобед има безброй места за паркиране, та не ми е ясно за какво спорят.

Скоро разпознавам един от повишените гласове:

— Инвазия от Азия паркира на това място при всеки един домакински мач, откакто отвориха „Линк“. Това носи късмет на Орлите. Ние сме техни фенове също като вас. Суеверие или не, паркирането на Инвазия от Азия точно на това място е жизненоважно, ако държите Птиците да спечелят довечера.

— Няма да си местим шатрата — възразява Скот. — Няма начин. Да бяхте дошли по-рано.

Дебелаците повтарят думите на Скот и положението се нагорещява.

Виждам Клиф още преди той да ме е забелязал.

— Преместете шатрата — казвам на приятелите си.

Скот и дебелаците се извръщат към мен; изглеждат изненадани от нареждането ми, даже шашнати, като че едва ли не съм ги предал.

Брат ми и Скот се споглеждат и после Скот се обръща към мен:

— Нима Ханк Баскет, унищожителят на противникови фенове, ни казва да преместим шатрата?

— Ханк Баскет казва да преместите шатрата — потвърждавам.

Скот пак се обръща към Клиф, който е шокиран, че ме вижда. Скот склонява:

— Ханк Баскет нареди да я преместим, значи ще я преместим.

Дебелаците изстенват, но започват да разглобяват шатрата и след малко вече сме на три паркоместа встрани, заедно с вана на Скот, а през това време автобусът на Инвазия от Азия паркира на нашето място. От него слизат петдесетина индийци и всички до един носят фланелка номер 20 на Доукинс. Приличат на малка армия и не след дълго запалват няколко барбекюта и навсякъде се разнася миризма на къри.

Клиф запази хладнокръвие и не ме поздрави, с което явно ми показваше, че решението си е мое. Той просто се сля с останалите фланелки на Доукинс, за да не ми се налага да обяснявам откъде се познаваме, и това беше много мило от негова страна.

Вдигаме шатрата си наново и дебелаците влизат да гледат телевизия, а Скот ме пита:

— Хей, Баскет, защо даде на ония с точките на челата да ни заемат мястото?

— Никой от тях нямаше точка на челото — отвръщам.

— Да не познаваш отнякъде онзи ситния тип? — интересува се Джейк.

— Кой ситен тип, аз ли?

Обръщаме се и виждаме Клиф с цвъртяща чиния зеленчуци и кубчета месо на дървени шишове.

— Индийски кебап. Много е вкусен. За благодарност, че ни позволихте да паркираме Инвазия от Азия на обичайното място.

Клиф ни предлага чинията и всички си взимаме по един индийски кебап. Месото е доста пикантно, но е вкусно, както и зеленчуците.

— А мъжете в палатката дали биха искали?

— Ей, дебелогъзци! — провиква се Скот. — Храна!

Дебелаците бързо се включват. След малко всички кимат и правят комплименти на Клиф за вкусната храна.

— Съжалявам за недоразумението — усмихва се Клиф много любезно.

Държи се толкова мило — дори след като дочу как му вика Скот — че вече не мога да не го смятам за приятел, затова се намесвам:

— Клиф, това е брат ми Джейк, приятелят ми Скот и… — забравям имената на дебелаците, та бързо добавям — приятели на Скот.

— Мамка му — изругава Скот. — Трябваше направо да кажеш, че си приятел на Баскет и нямаше да ви правим проблеми. Една бира?

— Разбира се — приема Клиф и оставя празната чиния на земята.

Скот раздава на всички зелени пластмасови чаши, наливаме си „Юнглинг“ и след малко пия биричка с терапевта си. Боя се Клиф да не ми се развика задето пия, докато съм на лекарства, но той не го прави.

— Откъде се познавате? — пита един от дебелаците и изведнъж разбирам, че става въпрос за нас с Клиф.

Толкова съм щастлив да пия бира с Клиф, че преди да се сетя да излъжа, изтърсвам:

— Той ми е терапевт.

— Освен това сме приятели — бързо добавя Клиф, което ме изненадва, но и ме радва, особено след като никой не попита защо ходя на терапевт.

— Какви ги вършите, бе момчета? — обръща се Джейк към Клиф.

Обръщам се и виждам десетина мъже да разпъват големи рула изкуствена трева.

— Поставят полетата за кюб.

— За какво? — чудим се всички.

— Елате да видите.

И ето как, докато чакахме вечерния мач, се включихме в нещо, което Клиф обясни като шведска викингска игра.

— Защо им е на група индийци да играят шведска викингска игра? — любопитства един от дебелаците.

— Защото е забавно — отговаря Клиф спокойно.

Индийците охотно делят храната си с нас, а и знаят много за Орлите. Обясняват ни как се играе кюб — хвърляш дървени палки, за да събориш противниковите кюбове — дървени блокчета, поставени в редица. Съборените кюбове се подхвърлят в противниковото поле и се оставят, където паднат. В интерес на истината, още не ми е съвсем ясно какви точно са правилата, но знам, че играта приключва, щом събориш всички кюбове на противника, и накрая събориш краля — най-високото дървено блокче, поставено по средата между двете полета.

Клиф ме изненадва, като ме кани за съотборник. Целия следобед ме наставлява в кои блокчета да се целя и печелим много игри, между които хапваме индийски кебап и пием от зелени пластмасови чаши „Юнглинг“ и индийското светло пиво на Инвазия от Азия. Джейк, Скот и дебелаците много плавно се вливат в компанията на Инвазия от Азия — в нашата шатра има индийци, на тяхното поле за кюб има бели — и аз си мисля, че за да се разбират различните хора, е нужен само общ интерес и няколко бири.

От време на време някой от индийците се провиква:

— Ааааа!

И всички започваме да скандираме, петдесетина гърла крещят оглушително:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Клиф е смъртоносен с дървените палки. Общо взето изнася на гърба си нашия отбор, докато играем кюб срещу различни групи мъже, но накрая печелим паричната награда на турнира, в който даже не знаех, че участваме. Едно от момчетата на Клиф ми подава петдесет долара. Клиф ми обяснява, че Джейк е платил входната ми такса и аз понечвам да му дам печалбата си, но Джейк отказва. Накрая решавам да ги черпя бира, като влезем в „Линк“, и преставам да споря с брат си за пари.

След залез-слънце идва време да влезем в „Линкълн файненшъл фийлд“, но преди това моля Клиф да поговорим насаме; отдалечаваме се от Инвазия от Азия и аз го питам:

— Това позволено ли е?

— Това? — повтаря той и стъкленият му поглед ми подсказва, че е леко пиян.

— Ние двамата да се държим като приятелчета. Приятелят ми Дани би ни нарекъл дружки.

— Защо да не е?

— Ами, защото си ми терапевт.

Клиф се усмихва, размахва малкия си кафяв показалец и ми напомня:

— Какво се разбрахме? Когато не съм в коженото кресло…

— Си просто приятел и фен на Орлите.

— А така — плесва ме той по гърба.

След мача ме канят в автобуса на Инвазия от Азия и с индийците пеем „Летете, Орли, летете“ отново и отново, защото Орлите победиха „Пакърс“ с 31–9 в национален ефир. Когато приятелите на Клиф ме оставят пред дома ми, минава полунощ, но забавният шофьор на име Ашвини надува клаксона на Инвазия от Азия — представлява запис на всички петдесет члена, крещящи „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“. Тревожа се, че сигурно са събудили целия квартал, но не мога да не се засмея, докато зеленият автобус се отдалечава.

Баща ми още е буден, седи на дивана в хола и гледа спортния канал. Не ме поздравява, когато ме вижда, но запява на висок глас „Летете, Орли, летете. Летете към победа…“. И аз изпявам песента за пореден път — този път с баща си, а когато приключваме и със скандирането, татко продължава да си тананика бойната песен, докато се оттегля към спалнята, без да ми зададе и един въпрос как съм прекарал деня си, който беше меко казано необикновен, макар Ханк Баскет да направи само две улавяния за двайсет и седем ярда и още не е стигал крайната зона. Понечвам да събера празните бирени бутилки на баща ми, но си припомням маминото нареждане да не разтребвам, докато тя стачкува.

Захващам се с тежестите в сутерена и се опитвам да не мисля за сватбата на Джейк. Това че съм я пропуснал, още ме натъжава въпреки победата на Птиците. Трябва да наваксам за бирата и индийските кебапи, затова тренирам в продължение на много часове.

Търпи мръсотията

Пожелавам да видя сватбените снимки на Джейк, но мама решава да се прави на ударена.

— Какви сватбени снимки? — пита тя.

Но щом й казвам, че съм се запознал с Кейтлин — обядвали сме заедно и вече съм приел съществуването на снаха си — майка ми въздъхва облекчено:

— Е, значи мога да върна сватбените снимки на стената.

Оставя ме до камината в дневната. След малко се връща, подава ми тежък фотоалбум в бяла кожа и започва да нарежда големи снимки в рамки по полицата над камината — снимки на Джейк и Кейтлин, които досега е крила заради мен. Докато разглеждам сватбения албум на брат ми, мама окачва и няколко портрета на Джейк и Кейтлин по стените.

— Беше прекрасен ден, Пат. На всички ни се искаше да си с нас.

Огромната катедрала и скъпарският ресторант показват, че семейството на Кейтлин трябва да е от онези, на които Дани вика „баровци“; питам какво работи бащата на Кейтлин.

— Години наред е бил цигулар в Нюйоркската филхармония, а сега преподава в Джулиард. Теория на музиката. Каквото и да значи това.

Мама приключва с окачването на снимките и сяда до мен на дивана.

— Родителите на Кейтлин са симпатични, но не са наши хора, което се прояви болезнено очевидно на сватбата. Как ти се струвам на тези снимки?

Мама носи шоколадовокафява рокля с кървавочервен шарф и голи рамене. Червилото й пасва идеално на шарфа, но май е попрекалила с грима — прилича малко на миеща мечка. За сметка на това прическата й — Ники би я нарекла „класически кок“ — изглежда много добре, затова казвам на мама, че е излязла чудесно, и тя ми се усмихва.

На лицето на баща ми е изписано напрежение; не изглежда отпуснат на нито една снимка и питам мама дали той одобрява Кейтлин.

— За баща ти тя идва от друг свят, а и не му беше приятно да общува с родителите й — никак даже — но той се радва за Джейк по своя си неизразителен начин — обяснява мама.

Това ми напомня колко странно се държа баща ми и на моята сватба, отказваше да общува с когото и да било, освен ако не го заговореха, а и тогава отговаряше едносрично. Помня как се вбесих на репетицията за сватбата, защото дори не поглеждаше Ники, да не говорим за семейството й. Помня и как майка ми и брат ми ме успокояваха с думите, че баща ми се плаши от промените, но обяснението им ми се изясни едва на другия ден.

По време на церемонията свещеникът попита събралите се дали ние с Ники сме в молитвите им и както е традицията, ние двамата се обърнахме, за да видим отговора им. Аз инстинктивно погледнах към родителите си, любопитен дали баща ми ще каже „да“ заедно с всички останали, както е прието, и в този момент видях как бърше очи с носна кърпичка и хапе долната си устна. Цялото му тяло леко се тресеше като на много стар човек. Беше толкова странна гледка: баща ми да плаче на сватба, която дотогава като че ли само го дразнеше. Същият човек, който никога не показваше други емоции, освен гняв, сега плачеше. Не можех да откъсна поглед от баща си и когато стана ясно, че няма да се обърна към свещеника, се наложи Джейк — той ми беше кум — да ме смушка, за да прекъсне заклинанието.

Седнал на дивана до мама, я питам:

— Кога се ожениха Кейтлин и Джейк?

Мама ме поглежда доста особено. Не иска да ми каже датата.

— Знам, че е било, докато съм бил затворен в лошото място, знам и че съм бил там в продължение на години. Вече го приех.

— Наистина ли искаш да знаеш? Сигурен ли си?

— Ще се справя, мамо.

Тя ме гледа около секунда, сякаш се мъчи да реши какво да прави, и накрая изплюва камъчето:

— Лятото на 2004-а. Седми август. Женени са малко повече от две години.

— Кой плати сватбените снимки?

Мама се засмива.

— Шегуваш ли се? С баща ти никога не бихме могли да си позволим такъв албум. Родителите на Кейтлин се оказаха много щедри, подариха ни албума и ни изкараха в голям размер всички снимки, които поискахме, и…

— Дадоха ли ви негативите?

— Защо им е да ни дават…

Сигурно е забелязала изражението ми, защото веднага млъква.

— Как тогава сте изкарали нови снимки, след като крадците са задигнали всички снимки в рамки от къщата?

Мама се мъчи да измисли някакъв отговор, а аз чакам; дъвче бузата си, както понякога, когато е притеснена. След секунда изрича хладнокръвно:

— Обадих се на майката на Кейтлин, разправих й за обира и тя ми поръча копия още следващата седмица.

— Тогава как ще обясниш това?

Изваждам собствените си сватбени снимки иззад възглавницата в другия край на дивана. Мама не продумва, а аз се изправям и връщам сватбената си снимка, където й е мястото — на полицата над камината. После окачвам на стената снимката на семейството ми, наобиколило Ники в сватбената й рокля — белият й шлейф се дипли по тревата пред обектива.

— Намерих кашона „Пат“, мамо. Ако мразиш Ники толкова силно, просто ми го кажи и ще окача снимките на тавана, където спя.

Мама продължава да мълчи.

— Мразиш ли Ники? И ако да, защо?

Мама не ме поглежда. Прокарва пръсти през косата си.

— Защо ме излъга? За какво друго си ме лъгала?

— Съжалявам, Пат. Но излъгах…

Мама не казва защо ме е излъгала; вместо това пак се разплаква.

Много дълго време стоя пред прозореца и зяпам къщата на съседите отсреща. Част от мен иска да утеши мама — да седна до нея, да я прегърна през рамо, особено като знам, че татко не й е продумвал от повече от седмица и спокойно яде навън три пъти дневно, пере се и търпи мръсотията. Хванах мама да чисти тук-таме и знам, че е леко разстроена, понеже планът й не се осъществява, както се надяваше. Но съм й бесен, задето ме излъга и макар да се упражнявам да бъда мил вместо прям, точно сега не намирам сили в себе си да я утешавам.

Накрая оставям мама да плаче на дивана. Преобличам се и когато излизам да тичам, виждам, че Тифани ме чака.

Сякаш той е Йода, а аз Люк Скайуокър и тренираме на системата Дегоба

След като приключваме с обсъждането на победата ни в турнира по кюб и необикновената способност на госпожа Пател да нарисува силно реалистичен портрет на Браян Доукинс върху училищен автобус, избирам черното кресло и обяснявам на Клиф, че съм леко потиснат.

— Какво ти е? — пита той, дърпа ръчката и вдига подложката за крака.

— Терел Оуенс.

Клиф кимва, сякаш е очаквал да изтърся името на уайд рисивъра.

Преди не ми се говореше за това, но съобщиха, че Терел Оуенс (или Ти О) опитал да се самоубие на 26 септември. Според новините Ти О взел свръхдоза обезболяващи. При изписването от болницата, заяви, че изобщо не искал да се самоубива, и всички го помислиха за луд.

Помня Ти О като млад играч на „Фортинайнърс“, но Оуенс не беше в състава им, когато миналата седмица гледах Орлите срещу Сан Франциско. От спортните страници наумих, че Ти О е играел за Орлите, докато съм бил в лошото място, и помогнал на Птиците да стигнат до Супер Боул XXXIX, който изобщо не си спомням (и може би по-добре, след като Орлите са загубили, но това, че не помня, все пак ме влудява). Изглежда следващата година Ти О е поискал повече пари, наговорил е разни гадости за куотърбека на Орлите Донован Макнаб, отстранили го за втората половина на сезона и накрая направо го извадили от отбора, затова взел, че подписал с най-омразния отбор за феновете на Орлите — Каубоите. Заради това в момента цяла Филаделфия мрази Ти О повече от всеки друг човек на света.

— Ти О ли? Не се безпокой за него — успокоява ме Клиф. — Доукинс така ще го фрасне, че Оуенс ще се страхува да доближи топката на „Линк“.

— Не се безпокоя, че Ти О ще прави улавяния и ще отбелязва тъчдауни.

Клиф ме поглежда за момент, сякаш не знае какво да отговори, и накрая пита:

— А какво те тревожи?

— Баща ми нарича Ти О психопат. А тази седмица Джейк се пошегува по телефона с обезболяващите на Оуенс и го нарече откачалка.

— И защо това те притеснява?

— Ами, според статиите в спортните вестници Ти О може би страда от депресия.

— Да?

— Ами — продължавам аз, — значи сигурно се нуждае от терапия.

— И?

— Ако Терел Оуенс наистина е депресиран или психически нестабилен, защо хората, които обичам, използват това като оправдание да говорят лоши неща за него?

Клиф дълбоко си поема дъх.

— Хм.

— Баща ми не разбира ли, че и аз съм психопат?

— Пат, като твой терапевт мога да потвърдя, че изобщо не си психопат.

— Взимам какви ли не хапчета.

— Но не злоупотребяваш с тях.

Разбирам какво иска да каже Клиф, но той май не разбира какво всъщност изпитвам — смесица от много сложни и трудни за описание емоции — затова променям темата.

Когато „Далас Каубойс“ пристигат във Филаделфия, шатрата на дебелаците и автобусът на Инвазия от Азия се събират за суперкупон, който отново включва турнир по кюб, сателитна телевизия, индийски кебап и много бира. Но не съм в състояние да се съсредоточа върху приятната част, защото съм заобиколен от омраза.

Първо забелязвам саморъчно направените тениски, които другите запалянковци купуват, продават и носят. Толкова много лозунги и изображения. На една има картинка с малко момченце, уриниращо върху звездата на Далас и надпис „Далас духат. Ти О гълта… хапчета“. На друга тениска е нарисувано голямо шише с международния символ за отрова — череп и кръстосани кости — и под него надпис „Терел Оуенс“. В друга версия шишето с хапчетата е на преден план, а на фона има пистолет. Отдолу е написано „Ти О, ако не успееш от първия път, пробвай с пистолет“. Един фен близо до нас е закачил някогашната фланелка на Орлите на Ти О върху триметров кръст, също покрит с оранжеви шишенца, които изглеждат точно като моите. На паркинга разни хора горят старите си фланелки на Ти О; провесени са негови чучела в естествен размер, та минаващите да ги удрят с бухалки. И макар да не харесвам никого от Даласките каубои, ми е малко мъчно за Терел Оуенс, защото той може би е просто тъжен човек, който си има проблеми с психиката. Кой знае, нищо чудно наистина да е опитал да се самоубие. А всички му се подиграват, все едно психическите заболявания са някакъв майтап — а може би целят да го тласнат към ръба на пропастта и искат да видят Ти О мъртъв.

Играя слабо и с Клиф отпадаме от турнира по кюб рано-рано и губим петте кинта, платени от брат ми, за да се включа. Клиф ме моли да му помогна да изкарам светлото индийско пиво от автобуса на Инвазия от Азия. Влизаме в автобуса, той затваря вратите и се обръща към мен:

— Какво ти е?

— Нищо ми няма.

— Дори не гледаше къде падаха палките. Беше много разсеян по време на играта.

Не казвам нищо.

— Какво ти е?

— Сега не си на коженото кресло.

Клиф сяда, потупва седалката и казва:

— Представи си, че е кожена.

Сядам срещу Клиф и обяснявам:

— Просто съжалявам Ти О, това е.

— Той получава милиони, за да изтърпи малко критика. И изглежда не му пука. Сам си го докара на главата с тези танци и лиготии след всеки тъчдаун. А и никой не желае смъртта на Ти О наистина; просто искат днес да се изложи. Шегуват се.

Знам какво се мъчи да каже Клиф, но на мен не ми прилича на шега. И независимо дали Ти О е милионер, или не, не съм убеден, че терапевтът ми трябва да намира извинение за тениски, които насърчават когото и да било да си пръсне мозъка. Но не казвам нищо.

Слизаме от автобуса и виждам Джейк и Ашвини да играят финал на турнира по кюб; опитвам се да ги аплодирам и да не обръщам внимание на обкръжаващата ме омраза.

През цялото първо полувреме на мача публиката пее „Лай-но, лай-но, лай-но“. Джейк ми обяснява как всички пеели „Ти О, Ти О, Ти О“, когато Ти О играел за Орлите. Наблюдавам Оуенс край страничната линия и макар още да не е направил кой знае колко улавяния, май танцува на песента на публиката, и аз се запитвам дали наистина е такъв непукист, че не му дреме за обидите на седемдесет хиляди души, или просто не показва какво всъщност изпитва. Отново ми става мъчно за него. Чудя се как ли бих реагирал аз, ако седемдесет хиляди души ми се смеят, че съм забравил последните няколко години от живота си.

До почивката Ханк Баскет прави две улавяния за двайсет и пет ярда, но Орлите изостават с 21–17.

През второто полувреме „Линкълн файненшъл фийлд“ се пука по шевовете; феновете на Орлите знаят, че залогът е първото място в Източната дивизия.

Остават само осем минути от третата четвърт, когато всичко се променя.

Макнаб прави дълго подаване към левия край на полето. Всички в моя сектор скачат на крака, за да видят какво ще стане. Номер 84 улавя топката в територията на Далас, преодолява защитника, втурва се към крайната зона и изведнъж аз се озовавам във въздуха. Скот и Джейк са ме вдигнали на раменете си. Всички наоколо ме поздравяват, защото Ханк Баскет най-сетне отбеляза първия си тъчдаун в Националната футболна лига — осемдесет и седем ярда — а аз нося неговата фланелка. Орлите печелят и аз съм толкова щастлив, че напълно забравям за Ти О и се замислям как татко гледа мача на огромния телевизор вкъщи, и се чудя дали пък камерите не са ме заснели покачен върху раменете на Джейк и Скот. Може татко да ме е видял в естествен размер на плоския си екран как празнувам и може би дори се гордее с мен.

В края на последната четвърт поредица напрегнати моменти ни разтуптява сърцата, когато Далас намалява разликата до 31–24. Ако отбележат, ще изпратят мача в продължения. Но Лито Шепърд препречва пътя на Бледсоу и връща за тъчдаун, при което целият стадион пак запява бойната песен на Орлите и скандира буквите, защото играта е наша.

В края на мача се оглеждам за Ти О и виждам как изтичва от полето към съблекалнята, без да се ръкува с нито един играч на Орлите. Още ми е мъчно за него.

Тримата с Джейк и Скот излизаме от „Линк“ и се сблъскваме с Инвазия от Азия, която лесно се забелязва отдалеч, понеже се състои от петдесет индийци, обикновено скупчени заедно, и всичките във фланелки на Браян Доукинс. Все казват: „Просто се огледайте за петдесет бройки от номер 20“. С Клиф се затичваме един към друг, пляскаме ръце и крещим с пълно гърло, а петдесетимата индийци скандират:

— Баскет, Баскет, Баскет!

Толкова съм щастлив; вдигам дребничкия Клиф на рамене и го нося до автобуса на Инвазия от Азия, сякаш той е Йода, а аз — Люк Скайуокър и тренираме на системата Дегоба в „Империята отвръща на удара“, който — както вече споменах — е един от най-любимите ми филми.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме до припадък, докато се провираме през тълпата към мястото си зад „Уашовия Сентър“, където дебелаците ни чакат с ледени бири за отпразнуване на победата. Постоянно прегръщам Джейк и пляскам длани с Клиф и потупвам дебелаците, и пея с индийците. Толкова съм щастлив. Невъзможно щастлив.

Инвазия от Азия ме оставя пред дома ми късно вечерта, така че моля Ашвини да не надува клаксона и той неохотно се съгласява. Но когато автобусът завива зад ъгъла, все пак чувам как петдесет индийци скандират „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“. Не сдържам усмивката си, докато се прибирам в къщата на родителите си.

Готов съм за татко. След такава голяма победа — победа, която поставя Орлите на първо място — той със сигурност ще иска да си говори с мен. Но в хола няма никого. Никакви бирени бутилки по пода, никакви съдове в мивката. Цялата къща е безупречно чиста.

— Мамо? Татко? — провиквам се, без да получа отговор.

И двете коли бяха в алеята, затова съм много объркан. Качвам се по стълбите, а наоколо цари мъртвешка тишина. Проверявам в спалнята си: леглото е оправено и в стаята няма никого. Почуквам на вратата на родителите си — няма отговор. Отварям я и веднага ми се приисква да не бях.

— С баща ти се сдобрихме след победата на Орлите — казва мама със странна усмивка. — Той обещава да се промени.

Издърпали са чаршафа до брадичките си, но някак знам, че под него родителите ми са голи.

— Твоето момче Баскет спаси семейството ни — обажда се баща ми. — Днес беше същински бог на полето. И щом Орлите са на първо място, помислих си, защо пък да не се сдобря с Джини?

Все още не мога да продумам.

— Пат, защо не идеш да потичаш? — предлага мама. — Един кратичък, половинчасов крос?

Затварям вратата.

Докато си обличам анцуга, май чувам леглото на родителите ми да скърца, а и като че ли цялата къща се тресе леко. Бързо си обувам маратонките и хуквам надолу по стълбите и навън. Спринтирам през парка, заобикалям къщата на семейство Уебстър и почуквам на вратата на Тифани. Тя отваря, облечена в нещо като нощница и със смутено изражение на лицето.

— Пат? Какво…

— Нашите правят секс — обяснявам. — В момента.

Очите й се разширяват. Усмихва се и после започва да се смее.

— Изчакай да се облека — казва и затваря вратата.

Ходим часове наред — обикаляме цял Колингсуд. Отначало бръщолевя без спиране за Ти О, за Баскет, за родителите си, за Джейк, за Инвазия от Азия, за сватбените си снимки, за успеха на маминия ултиматум — за всичко. Тифани обаче не проронва нито дума в отговор. Когато най-после млъквам, просто вървим и вървим, и вървим, и накрая се озоваваме пред къщата на семейство Уебстър и е време да си пожелаем лека нощ. Подавам й ръка:

— Благодаря, че ме изслуша.

Става ясно, че Тифани няма да поеме ръката ми, затова се обръщам и си тръгвам.

— Обърни се, синеочко — подвиква Тифани.

Много е странно от нейна страна, като се има предвид, че очите ми са кафяви и скучни, но естествено веднага се обръщам.

— Ще ти дам нещо, което ще те обърка и може дори да те вбеси. Не искам да го отваряш, ако не си в много спокойно настроение. И в никакъв случай тази вечер. Почакай няколко дни и когато се почувстваш щастлив, го отвори. — Тя вади от джоба на якето си бял плик и ми го подава. — Прибери си го в джоба — нарежда ми и аз се подчинявам, защото Тифани изглежда страшно сериозна. — Няма да тичам с теб, докато не ми отговориш. Ще те оставя да си помислиш. Независимо какво решиш, не казвай на никого какво има в плика. Ясно? Ако кажеш на някого, дори на терапевта си, ще погледна в очите ти и ще разбера веднага и повече никога няма да ти проговоря. Най-добре ще е просто да следваш указанията ми.

Сърцето ми препуска. Какви ги приказва Тифани? Така ми се иска да отворя плика още сега.

— Изчакай поне четирийсет и осем часа, преди да го отвориш. Гледай да прочетеш писмото в добро настроение. Помисли си и после ми кажи какво решаваш. Помни, Пат, мога да ти бъда от голяма полза като приятелка, но не ти трябва да съм ти враг.

Спомням си историята на Рони как Тифани загубила работата си и здравата се уплашвам.

Изисквам първото място

— Първи въпрос — подхваща баща ми. — За колко тъчдауна ще подаде Макнаб срещу Светците?

Направо не вярвам, че наистина вечерям с баща си. Мама ми се усмихва, докато навива спагети около вилицата си. Дори ми намигва. Не ме разбирайте погрешно, доволен съм, че планът на мама сработи, и се радвам да ям с баща си, даже да разговаряме — и съм особено щастлив, че родителите ми пак се обичат — но също така познавам баща си и се боя как и една загуба на Орлите веднага би го върнала към цупенето. Тревожа се за мама, но решавам да се наслаждавам на момента.

— Десет тъчдауна — отсъждам аз.

Татко се усмихва, пъхва една малка наденичка в устата си, дъвче ентусиазирано и после поглежда към мама:

— Пат каза десет тъчдауна.

— Може и единайсет — добавям, само за да звуча по-оптимистично.

— Втори въпрос. Колко тъчдауна ще отбележи сензационният новобранец Ханк Баскет?

Да, наясно съм, Баскет отбеляза само един тъчдаун в първите си пет мача, но знам също, че тази вечер цялото семейство е много оптимистично настроено, затова отговарям:

— Седем.

— Цели седем? — усъмнява се баща ми, но се усмихва.

— Седем.

— Той казва седем, Джини. Седем!

А после пак се обръща към мен:

— Трети въпрос. В коя четвърт куотърбекът Дрю Брийз най-после ще получи сътресение на мозъка, след като страхотните защитници на Орлите са го мачкали през целия мач?

— Хм, този е труден. В третата четвърт?

— Грешен отговор — баща ми клати глава с престорено разочарование. — Верният е в първата четвърт. Четвърти въпрос. Кога ще доведеш вкъщи онази мацка, с която все търчиш? Кога ще представиш гаджето си на баща си?

След четвъртия въпрос татко натъпква устата си със спагети и започва да дъвче. Понеже не получава отговор, ме окуражава с лявата си ръка, рисувайки невидими кръгове с показалеца си.

— Не видя ли, че Пат откри сватбените си снимки и ги окачи в дневната? — намесва се мама с леко разтреперан глас.

— От Джейк разбрах, че вече си преживял Ники — казва татко. — И сега си падаш по оная Тифани. Не е ли вярно?

— Бихте ли ме извинили? — обръщам се към мама, защото малкият белег ме засърбява и имам чувството, че може и да избухна, ако не ударя челото си с юмрук.

Мама кимва със съчувствие в погледа, за което съм й благодарен.

Няколко часа вдигам тежести, докато желанието да се удрям най-сетне отминава.

Слагам си новата светлоотразителна жилетка от мама и излизам за нощно тичане.

Смятах тази вечер да отворя писмото от Тифани, понеже бях толкова развълнуван от вечерята с татко, но сега определено не съм в добро настроение и ще наруша правилата, ясно поставени от Тифани преди две вечери. Снощи се намирах в отлично настроение и за малко да го отворя, но не бяха минали четирийсет и осем часа.

Докато тичам, се опитвам да мисля за Ники и за края на изпитателния срок, от което винаги ми става по-добре. Представям си, че Бог се е обзаложил с мен и ако тичам достатъчно бързо, Той ще ми върне Ники, затова през последните три километра спринтирам. След малко тичам толкова бързо, чак не е за вярване — по-бързо от всяко друго човешко същество досега. Представям си как Бог ми казва да измина последния километър и половина за под четири минути — нещо, почти невъзможно, но ще се опитам заради Ники. Затичвам се още по-бързо и когато ми остава само една пресечка, чувам в главата си как Бог отброява: „Пет… четири… три… две…“. Десният ми крак стъпва на първата бетонна плочка от алеята на родителите ми и в този миг Бог казва: „Едно“ — значи съм успял, стигнал съм вкъщи, преди Бог да каже: „Нула“. Толкова съм щастлив. Невъзможно щастлив!

Качвам се на горния етаж: вратата на родителите ми е затворена, затова се изкъпвам и се пъхвам под завивките. Вадя плика от Тифани изпод дюшека. Дълбоко си поемам дъх. Отварям писмото. Докато чета няколкото напечатани страници, в ума ми бушуват противоречащи си емоции и ужасни нужди.

Пат,

Прочети това писмо от начало до край! Не взимай решение, докато не си го прочел цялото! Не го чети, ако не си сам! Не го показвай на никого! Когато го прочетеш, го изгори — незабавно!

Някога обхваща ли те чувството, че живееш в барутен погреб, а пускаш искри?

Е, нямаше какво да направя, за да си върна Томи и неспособността да приема смъртта му ме държа болна цели две години — но тогава ти се появи в живота ми. Защо? Отначало си мислех: „Бог ми изпраща нов мъж, за да заеме мястото на моя Томи“ и това ме подлудяваше, защото Томи не може да бъде заменен (нищо лично). Но като те слушах как говориш за Ники, осъзнах, че Бог те е изпратил при мен, за да ти помогна да стигнеш края на изпитателния срок. Това щеше да бъде моята мисия. Затова се заех с нея.

„Какво?!“, чувам те да възкликваш в момента. „Как би могла приятелката ми Тифани да сложи край на изпитателния срок?“

Е, това е частта, която по всяка вероятност ще те вбеси.

Готов ли си, Пат? Подготви се.

Говорих с Ники по телефона — често. Всяка вечер през последните две седмици. Взех номера й от Вероника, която — чрез разговорите на Рони с майка ти — е давала на Ники информация за теб още откакто са те затворили за постоянно в здравното заведение в Балтимор. Роднините ти, оказва се, са забранили на Ники да събира информация за теб — имали са право да го направят, защото Ники се развела с теб, след като те приели в психиатрията. Знам, че тази новина сигурно страшно ще те разстрои. Съжалявам, но вече е време нещата да се кажат направо. Не си ли съгласен?

Така, следващата част също е неприятна. Ники е успяла да се разведе с теб, защото си извършил престъпление; сега не го помниш, но няма да ти кажа какво е било, защото може би си го блокирал от паметта си умишлено; най-вероятно не си психически подготвен да се справиш с плашещата реалност. С моя терапевт д-р Лили имаме теория, че ще си спомниш как си извършил престъплението, когато си психически и емоционално готов за това. Ники получила развода, както и всичките ви авоари, а в замяна някой друг снел обвиненията си срещу теб. Разбира се, тази сделка те изпратила на лошото място за неопределено време за „рехабилитация“. По онова време ти си се съгласил на всичко това, а терапевтът ти д-р Тимбърс, преценил, че си „здрав психически“, но скоро след като те затворили, си загубил и паметта си, и разсъдъка си.

Не ти разказвам всичко това от лошотия — тъкмо обратното. Помни, Бог ми възложи да ти помогна да сложиш край на изпитателния срок. Оказва се, че Ники много е искала да се свърже с теб. Липсваш й. Това не значи, че иска пак да се ожените. Държа да си наясно с това. Тя не е забравила какво си сторил — извършеното престъпление. А и малко се бои от теб, страхува се да не си й ядосан и да търсиш отмъщение. Но е била твоя съпруга години наред и иска да види, че си добре, а може дори пак да станете приятели. Обясних на Ники за твоето желание да се съберете. Честно казано, твоето желание е много по-силно от нейното. Но никога не се знае какво може да стане, ако пак започнете да общувате.

Два проблема. Първо: след като си извършил престъплението, Ники е взела ограничителна заповед срещу теб, така че на практика е незаконно да се свържеш с нея. Второ: родителите ти — като твои представители, а вероятно и като отмъщение — са взели ограничителна заповед срещу Ники с твърдението, че всякакъв контакт с нея би застрашил психичното ти здраве. Ето защо е незаконно и тя да се свърже с теб. Въпреки това Ники би искала да общува с теб, ако ще и само за да позаглади нещата между вас. Разяждана е от вина. Тя получи всичките ти пари и вещи, а ти прекара години в психиатрия, нали?

И така. Стигаме до същината на въпроса. Предлагам да ви бъда свръзка. Двамата ще общувате чрез мен и няма да имате неприятности. Ти ще можеш да пишеш писма на Ники — по едно на две седмици. Аз ще ги чета на Ники по телефона. Тя ще ми диктува отговорите си, също по телефона, аз ще ги печатам на лаптопа си, ще ги принтирам и ще ти ги давам.

Пат, ние сме приятели и аз ценя високо нашето приятелство. Независимо от това сигурно разбираш в колко опасна позиция ме поставя предложението ми. Ако решиш да го приемеш, ще се изложа на риск пред закона, а и приятелството ни ще бъде застрашено. Трябва да те информирам, че няма да бъда ваша свръзка безплатно, но ти предлагам сделка.

Какво искам ли?

Помниш ли като ти казах, че те проучвам?

Е, искам да спечеля тазгодишното състезание „Танци срещу депресията“, а за това се нуждая от силен мъж. „Това пък какво е?“, чувам, че питаш. Ами, това е ежегодно състезание, организирано от филаделфийската психиатрична асоциация: то позволява на жени с диагноза клинична депресия да трансформират отчаянието си в движение. Целта уж е да се намали депресията чрез физически упражнения, но има и награди: за второ място съдиите връчват венец от цветя, а за първо — златен трофей. Две поредни години танцувах соло и печелех шибания венец, но тази година искам златния трофей. Тук се намесваш ти, Пат. Бог ми изпрати най-силния мъж, когото съм срещала в целия си живот; кажи сега, че това не е божествена намеса. Само мъж с твоите мускули е способен да изпълни поддръжките, които съм намислила — поддръжки, които ще ни спечелят наградата, Пат. Състезанието ще се състои в хотел „Плаза“ в града в събота, 11-ти ноември. Това ни дава по-малко от месец за тренировки. Аз вече знам танца, но ти ще започнеш от нулата, а и двамата ще трябва да упражняваме поддръжките. Това ще отнеме много време.

Съобщих условията си на Ники и тя иска да те насърчи да станеш мой танцов партньор. Било полезно да разшириш интересите си и винаги изпитвала желание да ходите на уроци по танци. Така че тя е за и държи да го направиш.

И още нещо: боя се, че в замяна на това да ви бъда свръзка, изисквам първото място. За твой късмет хореографията ми е първокласна. Но за да спечелим, ти ще трябва да се отдадеш на танца. Следват условията, които не подлежат на обсъждане.

Ако решиш да ми бъдеш партньор:

1. Ще се откажеш от Орлите до края на репетициите. Никакво ходене по мачове. Никакво гледане на мачовете по телевизията. Никакво обсъждане на Орлите с когото и да било. Никакво четене на спортните страници. Даже няма да носиш любимата си фланелка на Баскет.

2. Ще приключваш с фитнеса в два часа всеки ден, ще тичаш осем километра, после ще репетираме от 16:15 до 23:00 часа в делничните дни. През уикенда ще тренираме от 13:00 до 22:00 часа. Без изключения.

3. Ще се погрижиш поне 15 твои роднини и приятели да присъстват на танцовия рецитал, защото съдиите често се подвеждат от аплодисментите.

4. Ще правиш каквото ти наредя, без да задаваш въпроси.

5. Ще се постараеш да спечеля състезанието.

6. НАЙ-ВАЖНОТО: няма да казваш на никого за сделката ни. Може да обясняваш, че репетираме за танцово състезание, но на никого нито дума за изискванията ми и за това, че се свързвам с Ники от твое име — никога.

Изпълниш ли и шестте изисквания, ще бъда свръзка между вас с Ники и ще се опитам да сложа край на изпитателния срок, а после кой знае какво може да се случи между вас. Ако не успееш да изпълниш изискванията ми, боя се, че може никога повече да не говориш с Ники. Тя подчерта, че това е единственият ти шанс.

Свържи се с мен до 24 часа, след като вземеш решение. Прочети пак списъка и изискванията ми, запамети ги и после изгори писмото.

Помни, ако искаш да ти помогна, не споменавай пред никого, че контактувам с Ники.

С най-добри намерения,
Тифани

Цяла нощ препрочитам писмото отново и отново. Отказвам да приема някои части за истина — особено това, че съм извършил престъпление и Ники се е развела с мен — тези неща ме карат да си удрям челото с юмруци. Що за престъпление би ме поставило в това положение и кой е свалил всички обвинения, когато съм влязъл в неврологичното заведение? Разбирам Ники да се разведе с мен, задето съм лош съпруг, особено като се има предвид, че наистина бях лош съпруг. Но ми е трудно да повярвам за престъплението: какво толкова съм извършил, та да се стигне до такива драстични мерки. И все пак писмото на Тифани като че ли обяснява много — защо майка ми е свалила сватбените ми снимки и защо татко и Джейк наговориха онези ужасни неща за Ники. Ако наистина съм разведен, значи всички опити на роднините ми да изтрият Ники от паметта ми са имали за цел да ме защитят — пък и те не са достатъчно големи оптимисти, за да осъзнаят, че щом съм жив, все още имам поне теоретичен шанс да си върна Ники. А това, едва ли има нужда да ви обяснявам, е слънчевият лъч в това писмо.

Естествено, не мога да бъда сигурен за нищо, след като нямам никакъв спомен за последните няколко години. Какво пречи Тифани да си е измислила цялата история, за да ме накара да участвам в танцовото й състезание? Напълно е възможно. Иначе никога не бих се съгласил да й бъда партньор, нищо, че сега се упражнявам да бъда мил. Осъзнавам вероятността писмото на Тифани да е номер, но шансът да се свържа с Ники е прекалено примамлив, за да го пропусна — той може да се окаже последният ми сгоден случай. Пък и щом Тифани споменава Бог, значи може и да разбира смисъла на изпитателния срок. Има логика и Ники да иска да взимам уроци по танци. Винаги е имала желание да танцуваме, но аз все отказвах. Мисълта в бъдеще да танцувам с Ники е достатъчна да ме накара да приема условието за три пропуснати мача на Орлите, включително домакинството срещу Джаксънвил. Представям си колко ще се ядосат баща ми, Джейк, а може би дори и Клиф, но после се замислям за възможността най-сетне да стигна до хепиенда на своя филм — да си върна Ники — и изборът става очевиден.

Слънцето изгрява, отварям прозореца на долната баня, изгарям писмото над тоалетната и пускам водата върху овъглените останки. След това тичам през Найтс Парк до къщата на семейство Уебстър и почуквам на вратата на Тифани. Тя отваря, облечена в червена копринена нощница, и ме гледа с присвити очи.

— Е?

— Кога започваме? — питам.

— Готов ли си да се посветиш изцяло? Да се откажеш от всичко друго? Дори от Орлите?

Кимвам нетърпеливо.

— Но не бива да пропускам сеансите в петък, защото ако не ходя на терапия, съдията ще ме върне на лошото място и тогава няма да можем да спечелим състезанието.

— Ще те чакам пред вас утре в два — казва Тифани и затваря вратата.

* * *

Първият етаж в апартамента на Тифани представлява танцово студио. Огледала покриват и четирите стени от пода до тавана, а на три от тях има перила каквито ползват балерините. Подът е настлан с паркет като на баскетболно поле, но без начертаните линии и с по-светъл лак. Таванът е много висок, сигурно има към девет метра; вита стълба в ъгъла води до жилището на Тифани.

— Поръчах да ми построят всичко това след смъртта на Томи — обяснява Тифани. — Използвах парите от застраховката. Харесва ли ти студиото ми?

Кимвам.

— Добре, защото това ще бъде домът ни през следващия месец. Носиш ли си снимката?

Отварям сака си и вадя снимката на Ники; показвам я на Тифани, а тя отива до уредбата зад витата стълба. Сваля от желязна кука на стената чифт слушалки — от онези, които ти покриват изцяло ушите като наушници — и ми ги подава. Имат много дълъг кабел.

— Сядай — нарежда ми.

Настанявам се на пода с кръстосани крака.

— Ще ти пусна песента, на която ще танцуваме. Важно е да се почувстваш дълбоко свързан с нея. Трябва да те трогне, да изпълни цялото ти тяло. Нарочно избрах точно тази песен. Идеална е и за двама ни, както ще чуеш след малко. Когато ти сложа слушалките, искам да се вгледаш в очите на Ники. Искам да почувстваш песента. Ясно?

— Нали не свири сопрано саксофон? — питам, защото, както знаете, Кени Джи е големият ми враг.

— Не — успокоява ме тя и слага слушалките на ушите ми.

Ушите ми потъват в подплънката. Със слушалките ме обзема чувството, че съм съвсем сам в това огромно помещение, въпреки че ако вдигна очи, ще видя Тифани. Стискам рамката в ръце, взирам се в очите на Ники и песента започва.

Пиано — бавно и тъжно.

Два гласа се редуват.

Болка.

Знам тази песен.

Тифани имаше право. Идеална е и за двама ни.

Песента тече, гласовете стават все по-емоционални и нещо ме пробожда в гърдите.

Текстът изразява точно чувствата ми, откакто ме изписаха от лошото място.

На припева вече плача, защото певицата изглежда изпитва абсолютно същите неща като мен, а думите й, емоциите й, гласът й…

Песента свършва със същото тъжно пиано, с което започна. Вдигам очи и осъзнавам, че Тифани ме е видяла как плача, и се засрамвам. Оставям снимката на Ники на пода и закривам лицето си с ръце.

— Съжалявам. Дай ми само секунда.

— Хубаво е, че песента те разплаква, Пат. Сега ни остава само да трансформираме сълзите в движение. Трябва да плачеш чрез танца. Разбираш ли ме?

Не я разбирам, но все пак кимвам утвърдително.

Монтажът на моя филм

Трудно е да обясня как научих хореографията на Тифани и станах отличен танцьор — най-вече понеже репетициите ни са дълги, изтощителни и крайно досадни. Правим и най-малкото нещо отново и отново до безкрай. Например, ако трябва да вдигна пръста си, Тифани ме кара да го повтарям по хиляда пъти всеки Божи ден, докато не се науча да го правя както тя иска, без да се замислям. Така че ще спестя повечето скучни подробности. Тифани усложни нещата още повече, като ми забрани да документирам репетициите ни подробно от страх да не й откраднат техниките. Иска един ден да отвори студио и затова пази методите си много ревностно — както и хореографията си.

За щастие, когато сядам да пиша, ми идва наум, че във всички филми за Роки, щом той реши да стане по-добър боксьор, ни показват клипове как прави лицеви опори с една ръка, тича на плажа, удря боксова круша, тича по стълбите на музея, гледа Ейдриън любвеобилно, слуша как Мики или Аполо Крийд, или дори Поли му се карат — и през цялото време се върти основната мелодия — може би най-страхотната песен на света: „Gonna Fly Now“. Във филмите за Роки публиката само за няколко минути вижда седмици тренировки и въпреки това разбираме колко усилия е вложил Роки, за да подобри боксьорските си умения, независимо че ни показват само няколко сцени, в които Италианския жребец помпа здраво.

По време на сеанса питам Клиф как се нарича тази филмова техника. Той се обажда по мобилния на жена си Соня, а тя знае отговора и ни обяснява, че се опитвам да опиша тъй наречения монтаж. Значи ето какво ще направя по-долу: монтажа на моя филм. Може да си пуснете „Gonna Fly Now“ на CD-плейъра, ако ви е подръка, ако не — всяка песен, която намирате за вдъхновяваща, ще свърши работа — и четете на фона на музиката. Музиката обаче не е задължителна. Окей, ето го моя монтаж:

В очакване на големия ден с Тифани всеки ден тичаме малко по-бързо. Напрягаме сили и след парка пробягваме в спринт последния километър и половина до дома й и здравата се изпотяваме. Винаги надбягвам Тифани, понеже съм мъж, вярно, но и защото съм отличен бегач.

Виждате ме как помпам мускули: лежанка, повдигания на краката, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, велоергометър, клекове, юмручни лицеви опори, сгъвания на дъмбели — пълната програма.

— Пълзи! — крещи Тифани. — И аз запълзявам по паркета в танцовото й студио. — Пълзи все едно нямаш крака и не си ял от две седмици, а в центъра на стаята има една-единствена ябълка, към която пълзи друг човек без крака. Искаш да пълзиш по-бързо, но не можеш, защото си осакатен. Отчаянието се лее от лицето ти като пот! Толкова си уплашен, че няма да успееш да стигнеш ябълката преди другия човек без крака! Той няма да си подели ябълката с… не, не, не. Спри! Не го правиш както трябва. Боже, Пат! Остават ни само четири седмици!

— Джини — чувам гласа на баща си. Той закусва в кухнята. Аз съм на стълбите към сутерена и се ослушвам. — Защо Пат затваря очи и тананика при всяко споменаване на Орлите? Пак ли откача? Да се тревожа ли?

— Какво чувам, че си щял да пропуснеш мача със Светците? — пита ме Джейк по телефона, когато му се обаждам малко след 11 вечерта. Търсил ме е две поредни вечери и мама ми остави бележка на възглавницата: „Обади се на брат си, колкото и да е късно. Важно.“

— Не искаш ли да видиш как ще се справи Баскет тази седмица? Защо тананикаш?

— Когато танцуваш, ти е позволено да опипваш партньора си, Пат. Няма нищо сексуално. Да, при първата поддръжка ръцете ти ще са на задника и чатала ми. Защо се разхождаш напред-назад? Пат, няма нищо сексуално, това е модерен балет.

— Добре съм, Пат. Нищо ми няма. Докато учим поддръжките, ще ме изпуснеш няколко пъти, но не защото не си достатъчно силен. Трябва да центрираш дланта си право в основата на чатала ми. Ако искаш, ще ти обясня по-подробно. Ела. Ще ти покажа. Дай си ръката.

— Майка ти каза, че не искаш да обсъждаш Орлите с… защо тананикаш? — пита Клиф. — Не съм изричал името на саксофониста. Какво става?

— Никога не съм мислела, че ще го кажа, но май няма да е зле да си починеш от танците и да гледаш мача с Джейк и баща си — въздъхва мама. — Знаеш колко мразя футбола, но вие с баща ти изглежда изградихте връзка, а с Джейк пак започвате да се държите като братя. Пат, моля те, спри да тананикаш.

— За втората поддръжка ще трябва да ме гледаш, Пат. Най-вече точно преди да се засиля. Не е нужно да гледаш чатала ми, но трябва да си готов да натиснеш силно, за да набера по-голяма височина. Ако не ме натиснеш, когато сгъна колене, няма да успея да завърша скока и вероятно ще си разбия главата в пода.

— Знам, че ме чуваш и като тананикаш, Пат. Виж се само! — вика баща ми. — Свит в леглото, тананикащ си като дете. Птиците загубиха с фийлд гол в Ню Орлиънс, а твоето момче Баскет няма нито едно улавяне. Не си мисли, че танците ти не са виновни за изхода на мача.

— Приличаш на слабоумна змия! Трябва да лазиш на ръце, не да се плъзгаш и да се гърчиш или каквито там ги вършиш, мамка му. Хайде, гледай аз как го правя.

* * *

В очакване на големия ден с Тифани всеки ден тичаме малко по-бързо. Напрягаме сили и след парка пробягваме в спринт последния километър и половина до дома й и здравата се изпотяваме. Винаги надбягвам Тифани, понеже съм мъж, вярно, но и защото съм отличен бегач.

— С какво те държи Тифани? — пита Рони.

Двамата сме в сутерена на родителите ми. Наблюдавах го как с хлипане вдигна един-единствен път от лежанка трийсет килограма, а сега си почива. Това е изненадващо посещение, замаскирано като тренировка.

— Предупредих те да се пазиш. Казвам ти, Пат, не знаеш на какво е способна тази жена. Снаха ми е способна на всичко. На всичко!

— Показваш слънцето с ръце. В центъра на сцената представляваш слънцето. И когато правиш с ръце големия кръг, нека да е бавно и целенасочено — точно като слънцето. Танцът изобразява един ден на слънцето. Ще изгрееш и ще залезеш на сцената на фона на песента. Ясно?

— Искам да говориш с Тифани и да й обясниш колко е важно да гледаш мача на Орлите с баща си — нарежда ми мама. — Моля те, стига си тананикал, Пат. Умолявам те, престани да тананикаш!

— Втората поддръжка определено е най-трудната, защото трябва да се изправиш от клекнало положение, докато ме държиш над главата си. Смяташ ли, че си достатъчно силен? Ако си твърде слаб, ще измислим нещо друго. Нека първо опитаме и ще видим.

* * *

— Защо това танцово състезание е толкова важно за теб? — пита Клиф.

Вдигам очи към слънцето, нарисувано на тавана в кабинета му, и се усмихвам.

— Какво има? — пита той.

— Танцът ми позволява да бъда това — посочвам нагоре.

Клиф проследява пръста ми.

— Позволява ти да бъдеш слънцето ли?

— Да — потвърждавам и пак се усмихвам на Клиф.

Наистина ми харесва да съм слънцето: нали именно неговите лъчи се показват иззад облаците. А и като се съгласих да съм слънцето, получих възможност да пиша писма на Ники.

— Моля те, престани да тананикаш в слушалката, Пат. На твоя страна съм. Разбирам желанието ти да научиш някакво изкуство заради жена. Нали помниш как ти свирих на пиано? Обаче има разлика: Кейтлин никога не би ме накарала да пропусна мач на Орлите, защото знае, че за мен това не е просто футбол. Чувам проклетото ти тананикане по телефона, Пат, но няма да млъкна, ясно? Държиш се като откачен. И ако утре Орлите загубят от Пиратите, татко ще реши, че си проклел Птиците.

— Добре, вече си знаеш хореографията, поне грубо. Сега искам да гледаш моята. Ще ти кажа „вдигай“, когато дойде време за поддръжка, за да си подготвен. Но не се тревожи, защото стига да се справяш с твоята част, аз ще се погрижа да заковем поддръжките. Става ли?

Тифани носи клин и тениска като всеки друг ден, но лицето й се преобразява, преди да натисне PLAY на CD-плейъра. Толкова е сериозна. Тъжното пиано и двата дуелиращи се гласа изпълват помещението и Тифани започва да танцува толкова красиво и същевременно толкова тъжно. Тялото й се движи така изящно и чак сега разбирам какво искаше да каже с плаченето чрез танц. Подскача, върти се, тича, плъзга се. Извиква „вдигай“ и пада на пода мъртва, след което скача на крака, за да възкръсне, когато музиката пак се засили. Танцът й е едно от най-красивите неща, които някога съм виждал. Бих могъл да я съзерцавам до края на живота си как танцува и, странно наистина, но като гледам как Тифани се рее из дансинга, се чувствам както когато се носех по вълните с бебето Емили. Тифани е толкова добра.

— Баща ти спря да вечеря с мен, Пат. Отказва и да излизаме на разходка. Откакто Орлите загубиха от Пиратите, пак стана… Пат, моля те, престани да тананикащ. Пат!

— Едва ли съзнаваш колко много означава това за сестра ми — казва ми Вероника, когато за мой потрес се появява заедно с Емили в сутерена. — Знаеш ли, че откакто Томи почина, никога не е канила някой от семейството да я гледа как танцува? Даже от две години ни е забранила да посещаваме състезанията. Но тази година вярва, че ще спечели — дори е убедена — и макар да се радвам да я виждам толкова щастлива, ме е страх даже да си помисля какво ще направи, ако загубите. Тя е нестабилна, Пат. Разбираш го, нали? Разбираш, че загубата би я довела до месеци на тежка депресия? Затова се налага да те попитам как всъщност вървят репетициите. Смяташ ли, че наистина можете да победите? Кажи ми.

* * *

Преди да изгася лампата, се вглеждам в очите на Ники. Виждам луничките по носа й, тъмнорусата й коса, пълните й устни. Целувам я много пъти.

— Скоро — обещавам й. — Правя всичко по силите си. Няма да те разочаровам. Помни, „вечността започва от днес“.

— Инвазия от Азия ще те вземе в… — Клиф ми кимва и се усмихва. — А, пак затананика. Майка ти каза, че не говориш с никого за Орлите, но не смяташ наистина да пропуснеш домакински мач, нали?

— Най-важното е поддръжките да изглеждат все едно ги правиш без усилие, сякаш вдигаш въздуха. Трябва да се нося. Ясно? Добре, защото трябва да престанеш да се тресеш, Пат. Имаш вид, като че те е хванал шибаният Паркинсон, по дяволите.

— Как е възможно отбор с актив 4–1 да загуби три поредни мача? — крещи татко от върха на стълбите към сутерена. — Отбор, който размаза Даласките каубои? Отбор с първокласно нападение и повече успехи в защита от всеки друг тим в лигата? Тананикай колкото си искаш, Пат. Но това няма да промени факта, че ти отне късмета на Птиците и проваляш сезона ни!

* * *

— Добре. Не беше зле. Усвои пълзенето и едната от поддръжките вече не изглежда толкова ужасно. Но ни остава само седмица. Ще се справим ли? Ще се справим ли?

— Купих ти подарък — съобщава ми Тифани. — Иди в банята да го пробваш.

Отивам в тоалетната на студиото й и вадя жълто трико от найлонова торбичка.

— Това пък какво е? — провиквам се към Тифани.

— Костюмът ти. Сложи го и ще направим генерална репетиция.

— Къде му е горната част?

— Пак — нарежда Тифани, независимо че вече е 22:41 и усещам как лактите ми са на път да експлодират. Танцувам на края на силите си. Танцувам само по инстинкт.

— Пак!

Единайсет и петдесет и девет.

— Пак! — нарежда Тифани и заема мястото си в левия край на студиото.

Няма смисъл да споря, знам го, така че се просвам на пода и се приготвям да запълзя.

— Може да те щипе — предупреждава ме Тифани и плъзва розовата дамска самобръсначка през пяната за бръснене по гърдите ми, а после ми показва колко косми има в чашката, където изплаква ножчето.

Лежа на постелка за йога насред танцовото й студио. Гърдите ми са покрити с някакъв зеленикав гел за бръснене с алое, който побелява, като се запени. Малко ми е странно Тифани да ме бръсне, защото никога не ме е бръснала жена, а и никога не съм си бръснал гърдите. Докато ме сапунисва, затварям очи и усещам гъделичкане в пръстите на ръцете и краката.

Кикотя се всеки път, като плъзва бръснача по гърдите ми.

Кикотя се всеки път, като плъзва бръснача по гърба ми.

— Искаме тези мускули да блестят на сцената, нали?

— Не може ли просто да нося тениска? — предлагам, макар че — по някакъв странен начин — тайничко изпитвам удоволствие Тифани да ме бръсне.

— Слънцето носи ли тениска?

Слънцето не носи и жълто трико, но не й го казвам.

Два дни преди състезанието, точно преди да изпълним танца за двайсет и пети път днес — двайсет и пет е любимото число на Тифани — тя ме предупреждава:

— Трябва да го изпълним безгрешно.

Така че давам всичко от себе си и докато се наблюдавам в огледалата наоколо, си мисля, че наистина танцуваме безгрешно! Накрая съм страхотно развълнуван, защото знам, че ще спечелим — особено като се има предвид как задобряхме след толкова саможертви и тежки тренировки. Този минифилм без съмнение ще има хепиенд!

Но докато почиваме и пием вода, нещо в държането на Тифани не е както трябва. Не ми крещи, даже не ме ругае, затова питам:

— Какво ти е?

— Колко души ще доведеш на състезанието?

— Поканих всичките си познати.

— Според Вероника цялото ти семейство ти е сърдито, понеже изостави Орлите.

— Мама не е.

— Тревожа се, че ако нямаме достатъчно поддръжници, които да ни аплодират, съдиите ще вземат да се подведат от по-големия фен клуб на друг танцьор. Може да не спечелим и тогава няма да ти бъда свръзка, Пат.

— Ако утре вечер не си зает, би ли дошъл с жена си и децата си на танцов рецитал? — питам Клиф. — Хореографията ни е много добра и май имаме шанс да спечелим, ако публиката ни подкрепя достатъчно, а не вярвам баща ми и брат ми да дойдат, така че…

— И след утре вечер приключваш с тези дълги репетиции?

— Да.

— И ще дойдеш на мача с Червенокожите в…

— Хмммм.

— Кажи ми само това: ако дойда на танцовия рецитал, ти ще дойдеш ли с нас на мача в неделя? Липсваш на Инвазия от Азия и честно казано, имаме чувство, че прокълна Орлите, като ги заряза посред сезона. Горкият Баскет улови само две топки в последните три мача, а тази седмица нямаше нито едно улавяне. И Птиците загубиха три поредни мача. Липсваш ни на „Линк“, Пат.

— Не мога да говоря по този въпрос, докато не приключи танцовият рецитал утре вечер. Мога да кажа само, че трябва да намеря възможно най-много хора, които да ни аплодират с Тифани, за да повлияем на съдиите. Повярвай, много е важно да спечелим, а според Тифани реакцията на публиката подвежда съдиите.

— Ако дойда, след състезанието ще говорим ли за нещото, за което не бива да говориш?

— Клиф, до утре вечер не мога да говоря за това.

— Добре тогава, а аз не мога да ти кажа дали ще дойда да ви гледам — отсича Клиф.

Отначало го вземам за блъф, но той повече не повдига въпроса и накрая на сеанса ме обзема чувството, че съм пропилял шанса си да доведа Клиф и жена му на рецитала, което силно ме потиска.

Здравейте, свързахте се с телефонния секретар на Джейк и Кейтлин. Моля оставете съобщение след сигнала. Бийп.

— Джейк, извинявай, задето звъня толкова късно, но чак сега приключих репетицията. Знам колко ми се сърдиш, защото мислиш, че съм урочасал хората, които в момента ме карат да тананикам, но ако доведеш Кейтлин на танцовия ми рецитал, вероятно ще мога да направя онова нещо, което правехме всяка неделя, особено ако ни аплодирате много силно. Трябват ни хора да ни аплодират, защото съдиите понякога се влияят от публиката. Изключително важно е да спечелим това състезание. Като твой брат те моля да доведеш жена си в „Плаза“…

Бийп.

Затварям и пак набирам.

— В хотел „Плаза“ в…

— Ало? Наред ли е всичко?

Гласът на Кейтлин е — така ме стряска, че затварям с пълното съзнание как съм пропилял шанса си да доведа Джейк на танцовия рецитал.

— Пат, знаеш го, ще дойда, разбира се. И ще те аплодирам силно, но победата не е най-важното — казва мама. — Впечатляващото е, че само за няколко седмици се научи да танцуваш.

— Все пак попитай татко, става ли?

— Добре. Но не се надявай много. Танцов рецитал е последното нещо, което би посетил, дори и Орлите да бяха спечелили последните три мача.

Пада като сянка върху мен

В събота Вероника ни оставя пред хотел „Плаза“ и точно преди да потегли, казва:

— Отпуснете се.

Вървя след Тифани през фоайето, където от четири кули в голям фонтан пръска вода поне на три метра височина. В басейна плуват истински рибки, а наоколо има надписи „НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ МОНЕТИ ВЪВ ФОНТАНА“. Тифани е идвала и преди. Направо подминава информацията и ме повежда през лабиринт от коридори със златисти тапети и скъпарски лампи, изобразяващи големи бронзови риби с крушки в устата. Накрая намираме залата, където ще се проведе танцовият рецитал.

От двете страни на голяма сцена висят червени завеси. Високо над дансинга е окачен огромен транспарант с надпис: „ТАНЦИ СРЕЩУ ДЕПРЕСИЯТА“. Отиваме да се регистрираме и се оказва, че сме първите пристигнали състезатели, и дебелата жена, която отговаря за това, ни осведомява:

— Регистрацията започва чак след един час.

Сядаме на последния ред. Оглеждам се. Над нас се люшка грамаден полилей, а таванът е доста необичаен — по него са налепени пластмасови цветчета и ангелчета, и разни други гъзарии. Тифани е притеснена. Непрекъснато си пука кокалчетата.

— Добре ли си? — питам я.

— Моля те, не ми говори преди изпълнението. Носи лош късмет.

Спирам се на едно място и скоро започвам и аз да се притеснявам, особено защото за мен залогът е много по-голям отколкото за Тифани, а тя очевидно е разстроена. Опитвам се да не мисля за опасността да загубя шанса си да изпратя писмо на Ники, но, естествено, вече не съм в състояние да мисля за нищо друго.

Когато другите състезатели започват да пристигат, забелязвам, че повечето приличат на гимназистки. Намирам го за доста странно, но си мълча — най-вече защото не ми е разрешено да говоря с Тифани.

Регистрираме се, даваме песента си на озвучителя, който явно помни Тифани от миналата година, защото отбелязва:

— Пак сте тук?

Тифани кимва и отиваме зад кулисите да се преоблечем. За щастие успявам да си сложа трикото, преди някой от другите участници да е дошъл.

Стоя си кротичко до Тифани в далечния край и си гледам работата, когато една грозна жена довтасва с клатушкане и се сопва на Тифани:

— Знам, че вие, танцьорите, сте доста либерални по отношение на телата си. Но нима очаквате да позволя на непълнолетната си дъщеря да се преоблича пред този полугол мъж?

Тифани вече е много притеснена — ясно ми е, защото даже не наругава грозната жена, която между другото ми напомня по разплутия си вид и бухналата бабешка прическа за една от сестрите в лошото място.

— Е? — настоява майката.

Забелязвам килер в другия край на стаята.

— Ако искате, ще отида там, докато всички се преоблекат.

— Става — склонява жената.

С Тифани влизаме в склада, пълен със стари, прилични на пижами костюми най-вероятно от детско шоу — костюми на лъвове, тигри и зебри. Прашен кашон с ударни инструменти — дайрета, триангели, чинели и дървени пръчки да ги удряш една в друга — ми напомня за музикалната стая на лошото място и за сеансите с релаксираща музика, на които ходех в началото, докато не ме изритаха. И изведнъж ме връхлита ужасяваща мисъл: ами ако някой от другите състезатели танцува на песен на Кени Джи?

— Провери на кои песни ще танцуват другите — обръщам се към Тифани.

— Казах ти да не ми говориш преди изпълнението.

— Просто провери дали някой няма да танцува на песен на джаз изпълнител с инициали К. Дж.

След секунда замисляне тя налучква:

— Кени…

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

— Боже — въздъхва Тифани, но все пак става и излиза от склада.

Връща се след десет минути.

— Няма песни на този човек — осведомява ме Тифани и сяда.

— Сигурна ли си?

— Казах ти — няма Кени Джи.

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

* * *

Някой почуква, Тифани отваря вратата и виждам колко много майки има сега зад кулисите. Жената, която почука, казва на Тифани, че всички танцьори са регистрирани и преоблечени. Излизам от склада и с шок установявам, че ние с Тифани сме по-възрастни от всички останали състезатели поне с петнайсет години. Обградени сме от тийнейджърки.

— Не оставяй невинният им вид да те заблуди — прошепва ми Тифани. — Всичките са малки усойници… и необикновено талантливи танцьорки.

Дават ни възможност да порепетираме на сцената на хотел „Плаза“, преди публиката да е пристигнала. Изпълняваме танца си перфектно, но повечето от другите танцьори също се справят впечатляващо и започвам да се безпокоя, че няма да спечелим.

Точно преди началото на състезанието извеждат участниците пред публиката. Обявяват нашите имена, двамата с Тифани излизаме напред, помахваме и чуваме умерено ръкопляскане. Заради прожекторите не се вижда добре, но забелязвам родителите на Тифани на първия ред заедно с малката Емили, Рони, Вероника и жена на средна възраст — вероятно д-р Лили, терапевтката на Тифани, защото Тифани беше споменала, че тя ще присъства. Докато слизаме от сцената, плъзвам поглед през задните редици, но не виждам майка си. Не виждам Джейк. Не виждам татко. Не виждам Клиф. Усещам, че ми става мъчно, макар и така или иначе да не очаквах друг, освен мама. Може би мама все пак е тук някъде, мисля си, и от тази мисъл ми става малко по-добре.

Зад кулисите започва да ми се струва, че аплодисментите за другите участници бяха по-шумни, тоест имат повече фенове от нас. Сега жената, която обявяваше имената ни, държи реч и подчертава, че това е концерт, а не състезание, но аз все така се тревожа дали Тифани ще си получи златния трофей, защото в противен случай шансът ми да пиша на Ники ще пропадне.

По график нашето изпълнение се пада последно и докато другите момичета танцуват, аплодисментите варират от умерени до ентусиазирани, което ме изненадва, защото на репетицията всички хореографии ми се видяха чудесни.

Точно преди да дойде нашият ред обаче малката Челси Чен завършва танца си сред бурни аплодисменти.

— Какво толкова е направила, че да получи такива овации? — питам Тифани.

— Не ми говори преди изпълнението — сопва се тя и аз започвам да се притеснявам силно.

Жената, която ръководи рецитала, обявява имената ни и този път аплодисментите са малко по-оживени, отколкото в началото на състезанието. Преди да легна по гръб на сцената, поглеждам дали Джейк или Клиф не са се появили със закъснение, но като се обръщам към публиката, виждам само нажежените до бяло прожектори, насочени към мен. Дори не успявам да се замисля и музиката зазвучава.

Пиано — бавно и тъжно.

Започвам ужасно протяжното си лазене към центъра на сцената, използвайки само ръцете си.

Мъжкият глас пее: „Обърни се…“.

Бони Тайлър отвръща: „Понякога се чувствам самотна, но ти никога не идваш“.

В този момент Тифани дотичва на сцената и ме прескача като газела или някое друго красиво и изящно животно. Докато двата гласа продължават да си разменят реплики, Тифани изпълнява своите елементи: тичане, скачане, превъртане, обръщане, плъзгане — модерни танци.

Барабаните се включват, аз ставам и правя с ръце голям кръг, та хората да разберат, че аз съм слънцето и съм изгрял. Движенията на Тифани също стават по-пламенни. Бони Тайлър наближава припева: „Заедно можем да стигнем до края на света; твоята любов пада като сянка върху мен“ и тук идва време за първата поддръжка. „Не знам какво да правя и винаги съм в мрак.“ Тифани е над главата ми; твърд съм като скала; справям се безгрешно. „Живеем в барутен погреб, а пускаме искри.“ Започвам да въртя Тифани, докато тя прави шпагат във въздуха, а Бони Тайлър пее: „Тази вечер се нуждая от теб! Вечността започва от днес! Вечността започва от днес!“. Правим 360-градусово завъртане и когато Бони Тайлър изпява: „Някога потъвах в любовта ти, а сега потъвам в мрака“, Тифани се превърта в ръцете ми и аз я полагам на пода, все едно е мъртва, а аз — слънцето — я оплаквам. „Няма какво да кажа, пълно затъмнение на сърцето ми.“

Музиката отново се засилва и тя скача на крака, носи се из сцената толкова красиво.

Песента продължава и аз пак правя с ръце големи, бавни кръгове и, доколкото мога, изобразявам слънцето. Знам хореографията отлично — до степен спокойно да си мисля за други неща, докато танцувам, а именно: колко страхотно се справям, и то без голямо затруднение, и колко жалко е, че близките и приятелите ми не са тук, за да ме видят как хубаво танцувам. Едва ли ще получим най-големите овации от публиката — особено след като Челси Чан явно е довела всеки един член на семейството си — но вече се надявам да спечелим. Тифани е прекрасна и докато прелита покрай мен отново и отново, започвам да й се възхищавам по съвсем нов начин. Дава всичко от себе си за състезанието и показва непозната за мен своя страна. Ако докато репетирахме в студиото й през последния месец, плачеше с тяло, тази вечер направо ридае неконтролируемо с тялото си и човек трябва да е от камък, за да не почувства мъката й.

И сега Бони Тайлър изпява: „Заедно можем да стигнем до края на света“ — значи е време за втората поддръжка — най-трудната — затова клякам и слагам опакото на ръцете си върху раменете. Музиката се засилва, Тифани се обляга на дланите ми и когато Бони Тайлър изпява: „Наистина се нуждая от теб тази вечер“, Тифани присвива колене, а аз напрягам мускулите на краката си и я изтласквам нагоре възможно най-бързо, протягам ръце, вдигам длани. Тифани полита нагоре, прави пълно завъртане, пада в обятията ми и докато припевът заглъхва, ние се взираме в очите си. „Някога потъвах в любовта ти, сега потъвам в мрака. Няма какво да направя, пълно затъмнение на сърцето.“ Тя се строполява като мъртва, а аз — бидейки слънцето — залязвам, тоест пак лягам на пода и използвам само ръцете си, за да запълзя бавно назад и да изляза от светлината на прожекторите, което ми отнема почти цяла минута.

Музиката заглъхва.

Тишина.

За секунда се тревожа, че никой няма да ръкопляска.

А после изведнъж цялата зала избухва в аплодисменти.

Тифани се изправя, ставам и аз. Точно както репетирахме толкова много пъти, хващам Тифани за ръка и се покланям, а през това време аплодисментите се усилват и публиката става на крака.

Толкова съм щастлив, но същевременно съм и тъжен, защото никой от семейството и приятелите ми не дойде да ме подкрепи — изведнъж обаче чувам скандиране за Орлите, най-шумното през целия ми живот.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Поглеждам към задните редици и забелязвам не само Джейк, Кейтлин и мама, но и Скот, и дебелаците, и цялата Инвазия от Азия. Всички носят фланелки на Орлите и аз се засмивам, когато започват да скандират:

— Баскет! Баскет! Баскет! Баскет!

Рони гордо ми се усмихва от първия ред. Погледите ни се срещат и той вдига палци. Вероника също се усмихва и малката Емили се усмихва, госпожа Уебстър едновременно плаче и се усмихва и аз осъзнавам, че танцът ни наистина й се е сторил много красив — достатъчно, че да заплаче.

С Тифани слизаме от сцената и гимназистките ни поздравяват с ококорени очи, усмивки и безспирно бърборене.

— О, Боже! Това беше страхотно! — повтарят всички.

Лесно се вижда колко се възхищават на Тифани, защото Тифани е отлична танцьорка и талантлив хореограф.

Накрая Тифани се обръща към мен:

— Беше перфектен!

— Не, ти беше перфектна! — възразявам. — Мислиш ли, че ще спечелим?

Тя се усмихва и свежда поглед.

— Какво? — питам.

— Пат, трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— Няма златен трофей.

— Какво?

— На „Танци срещу депресията“ няма победители. Това е само концерт. Измислих историята с венеца, единствено за да те мотивирам.

— О!

— И се получи, защото беше прекрасен на сцената! Благодаря ти! Ще бъда ваша свръзка.

Тифани ме целува по устните и ме прегръща дълго. Целувката й е солена от танцуването и е малко странно тя да ме прегръща толкова страстно пред толкова много облечени в трико тийнейджърки — особено като се има предвид, че съм гол и гърдите ми са обръснати, а и не обичам да ме докосва друг, освен Ники.

— Е, сега като приключихме с танците, може ли пак да говоря за футбол? Защото навън ме чака цяла група фенове на Орлите.

— След такова изпълнение можеш да правиш каквото поискаш, Пат — прошепва Тифани в ухото ми и после дълго я чакам да спре да ме прегръща.

Преобличам се в склада, Тифани ме осведомява, че зад кулисите няма повече голи тийнейджърки, и аз отивам да поздравя почитателите си. Скачам от сцената и госпожа Уебстър стисва ръцете ми и ме поглежда в очите:

— Благодаря ти.

Старицата не спира да се взира в очите ми, но не добавя нищо повече, което ме кара да се чувствам малко особено.

Накрая Вероника се намесва:

— Мама се опитва да ти каже, че тази вечер означаваше много за Тифани.

Емили ме посочва и изписуква:

— Пап!

— Точно така, Ем — окуражава я Рони. — Чичо Пат!

— Пап! Пап! Пап!

Всички се засмиваме и в този момент чувам петдесет индийци да скандират:

— Баскет! Баскет! Баскет!

— Баскет, върви да поздравиш бесните си фенове — подканя ме Рони.

Тръгвам към морето от фланелки на Орлите. Разни непознати хора от публиката ме потупват по гърба и ме поздравяват, докато минавам покрай тях.

— Толкова беше добър! — извиква мама и аз разбирам колко е изненадана от отличните ми танцови умения; после ме прегръща. — Толкова се гордея с теб!

И аз я прегръщам и питам:

— Татко тук ли е?

— Забрави за татко — обажда се Джейк. — Шейсетина подивели мъже те чакат, за да те заведат на най-епичния купон в живота ти.

— Дано не си възнамерявал да спиш тази нощ — усмихва се Кейтлин.

— Готов ли си да сложиш край на проклятието „Пат Пипълс“? — пита ме Клиф.

— Какво?

— Птиците не са печелили, откакто спря да ги гледаш. Тази вечер ще предприемем драстични мерки да сложим край на проклятието — обяснява Скот. — Ще спим в автобуса на Инвазия от Азия край паркинга на Уашовия. Започваме купона по изгрев-слънце.

— В момента Ашвини обикаля квартала и ни чака — пояснява Клиф. — Така. Готов ли си?

Малко съм разтърсен от новината, особено след като току-що изпълних такъв страхотен танц и се надявах просто да се наслаждавам на постижението си поне десет минути.

— Нямам други дрехи.

Мама обаче вади фланелката ми на Баскет от сак, който досега не бях забелязал и ме успокоява:

— Вътре има всичко необходимо.

— Ами лекарствата ми?

Клиф ми подава малка найлонова торбичка с всичките ми хапчета.

Преди да успея да кажа или направя нещо друго, Инвазия от Азия започва да скандира още по-силно:

— Баскет! Баскет! Баскет!

Дебелаците ме вдигат на раменете си и ме изнасят от залата; носят ме покрай фонтана с рибките, извън хотел „Плаза“ и по улиците на Филаделфия. След малко се озовавам в автобуса на Инвазия от Азия, пия бира и пея: „Летете, Орли, летете! Летете към победа…“.

В Южна Филаделфия спираме при „Пате“ за пържоли с кашкавал — отнема много време, защото сме над шейсет души, а никой не се осмелява да стъпи в съседното заведение — „Пържолите на Джино“, понеже пържолите на Джино са слаба работа. После отиваме на паркинга на Уашовия, паркираме точно пред входа, за да влезем първи сутринта и да си гарантираме късметлийското място. Пием, пеем, подаваме си топката и тичаме; разгъваме изкуствената трева и изиграваме няколко игри кюб под уличните лампи и макар да изпих само две-три бири, започвам да повтарям на всички колко ги обичам, задето са дошли на рецитала ми, и да им обяснявам как съжалявам, че изоставих Орлите насред сезона, но съм имал основателна причина, обаче не мога да им кажа каква е тя, а после седя в автобуса и Клиф ме буди:

— Забрави да си вземеш вечерните лекарства.

На другата сутрин се събуждам с глава, облегната върху рамото на Джейк, и ми е приятно да съм толкова близо до все още спящия си брат. Ставам тихичко и се оглеждам: всички — Скот, дебелаците, Клиф и петдесетина члена на Инвазия от Азия — спят в автобуса. На седалка спят по двама-трима души, подпрели глави на рамото на съседа си. Всички са братя.

Отивам на пръсти до предната част на автобуса и минавам покрай Ашвини, който спи на шофьорското място с широко отворена уста.

Слизам, заставам на тясната тревна площ между улицата и тротоара и започвам същите упражнения — лицеви опори и коремни преси — каквито правех на лошото място, когато нямах безплатен достъп до тежести и велоергометър, и „Стомах мастър 6000“.

След около час се зазорява.

След края на последната серия коремни преси, се успокоявам, че съм изгорил снощните пържоли и бира, но не мога да не ида да потичам: пробягвам няколко километра и когато се връщам, приятелите ми още спят.

Докато стоя до Ашвини и гледам как моите момчета спят, изпитвам радост задето имам толкова много приятели — цял автобус приятели.

Идва ми наум, че си тръгнах от хотел „Плаза“, без да се сбогувам с Тифани и ми става малко неловко, независимо от уверението й, че след такова изпълнение всичко ми е позволено. А и нямам търпение да напиша първото си писмо до Ники. Сега обаче ме чака мач на Орлите, а знам, че единствено тяхната победа би могла да заглади положението с баща ми, затова започвам да се надявам, даже се моля на Бог, който — на бас се хващам — е бил силно впечатлен от снощния ми танц и вероятно днес ще ми отдели време. Докато гледам всички спящи лица, осъзнавам колко много са ми липсвали братята ми в зелено и започвам да предвкусвам идващия ден.

Писмо №2, 15 ноември 2006 г.

Скъпи Пат,

Нека първо ти споделя колко се радвам да те чуя. Мина много време, което беше странно за мен. Искам да кажа, че когато си женен за някого години наред и после изведнъж спреш да го виждаш за почти още толкова години, е странно, нали? Не знам как да го обясня, особено след като бракът ни приключи толкова внезапно и скандално. Така и нямахме възможност да си поговорим очи в очи като цивилизовани възрастни хора. Затова понякога ме обзема чувство, че всъщност изобщо не са изминали няколко години без теб, а просто кратката раздяла ми се струва години. Подобно на самотно пътуване: трае само една нощ, а ти изглежда като цял един живот. Гледаш как маркировката на магистралата прелита край теб със сто километра в час и погледът ти се замъглява, и умът ти броди из спомените от цял един живот — минало и настояще, от детските ти спомени до мисли за собствената ти смърт — докато накрая цифрите на часовника пред теб вече не означават нищо. Но накрая слънцето изгрява и ти пристигаш, и пътуването се превръща в нещо нереално, защото сюрреалистичното чувство изчезва и времето пак добива значение.

Да се свържа най-после с теб е все едно да пристигна след дългото пътуване и да осъзная, че съм се озовала на грешно място — че някак съм се озовала в миналото, на мястото, откъдето съм тръгнала, а не там, накъдето съм тръгнала. Поне най-сетне имам възможност да ти го кажа, а това е важно. Сигурно звуча глупаво, но се надявам все пак да разбираш какво искам да кажа. Откакто те затвориха, частта от живота ми, заемана някога от теб, не бе нищо повече от пътна маркировка, затова се надявам кореспонденцията ни да ти помогне да затвориш тази страница, защото аз скоро ще се върна на мястото, където бях, преди Тифани да се свърже с мен, и ние с теб ще бъдем само спомен един за друг.

Направо не вярвам колко много си ми написал. Когато Тифани ми каза, че ми пишеш писмо, не очаквах да й дадеш двеста страници, копирани от дневника ти. Както вероятно се досещаш, нямаше как Тифани да ми прочете всичко по телефона, защото би отнело часове! Но ми прочете началото и ми преразказа накратко останалото, като често те цитираше. За твое сведение, коствало й е големи усилия да прочете целия ръкопис и да избере кои части да ми прочете. Моля те, заради Тифани, ограничи следващото си писмо — ако има такова — до пет страници. Дори те отнемат много време да се прочетат, а и Тифани пише на компютъра моите писма, които й диктувам по телефона. Искаме прекалено много от нея. (Тя е феноменално мила жена, не мислиш ли? Извадил си късмет, че Тифани е част от живота ти.) Навярно говори учителят по английски в мен, но намирам за уместно да въведем ограничение на дължината. Не се обиждай, но да опитаме да пишем сбито. Става ли?

Поздравления за танцовото изпълнение. Според Тифани си се справил безгрешно. Така се гордея с теб! Трудно ми е да си те представя как танцуваш, Пат. Както ми го описа Тифани, звучи много впечатляващо. Радвам се, че проявяваш интерес към нови неща. Това е хубаво. Иска ми се да беше танцувал с мен повече.

Положението в гимназия „Джеферсън“ е суперлайняно. От Организацията за сътрудничество между учители и родители ни изнасилиха за онлайн дневници и сега родителите имат достъп до оценките на децата си 24/7. Това би те накарало да намразиш работата си. Достатъчно е родителите само да седнат пред компютъра, да влязат в сайта на училището, да въведат идентификационен номер и парола и виждат дали детето им си е предало домашното в даден ден или дали има лоша оценка на теста и тем подобни. Разбира се, това означава, че ако изоставаме с оценяването, родителите ще разберат и по-агресивните ще се оплачат. Заради това се увеличиха и родителските срещи. Всеки път, когато някой не си предаде домашното, ми се обаждат родители. И спортните ни отбори хич ги няма. Липсваш и на треньора Ричи, и на треньора Малоун. Повярвай ми — не успяха да заемат мястото ти и децата не се справят без треньор Пипълс начело. Учителският живот е все така напрегнат и откачен — радвам се, че не ти се налага да се справяш с подобен стрес, докато се лекуваш.

Съжалявам, задето баща ти се държи така. Помня колко те разстройваше поведението му. Съжалявам и че Орлите играят на приливи и отливи, но поне миналия уикенд биха Червенокожите. Пък и имаш сезонни билети с Джейк, сигурно си на седмото небе.

Май все пак е най-добре да ти го кажа: омъжих се отново. Няма да навлизам в подробности, освен ако ти не поискаш, Пат. Сигурно сега си в шок — Тифани ми прочете много откъси от дневника ти, които показват, че още се надяваш да се съберем. Знай, това няма да стане. Всъщност още преди инцидента и преди да влезеш в психиатричното заведение, смятах да поискам развод. Не си подхождахме. Теб никога те нямаше. И да си го признаем — сексуалният ни живот не струваше. Ето защо ти изневерих (може би не си го спомняш). Не се опитвам да те нараня, Пат, напротив. Не се гордея с изневярата си. Съжалявам, че го направих. Бракът ни обаче беше приключил още преди това. Сега разсъдъкът ти не е добре, но разбрах, че терапевтът ти е един от най-добрите в Южен Джърси, лечението ти дава ефект и паметта ти скоро ще се възвърне; тогава ще си спомниш как те нараних и вече няма да искаш даже да ми пишеш, камо ли да се събереш с мен.

Съзнавам, грубият ми отговор на твоето много дълго и пламенно писмо навярно ще те разстрои, затова ако не искаш да ми пишеш повече, ще те разбера. Но исках да бъда откровена с теб. Какъв е смисълът да се лъжем сега?

Твоя Ники

П. П. Бях силно впечатлена, колко много книги от програмата ми по американска литература си прочел (най-сетне). Доста от учениците също се оплакаха, че романите са депресиращи. Пробвай Марк Твен. Хък Фин завършва щастливо. Сигурно ще ти хареса. Но ще ти кажа същото, което казвам на учениците, когато се оплачат от потискащата американска литература: животът не е оптимистичен филм. Истинският живот често завършва лошо, както стана и с нашия брак, Пат. А литературата се стреми да документира действителността, показвайки ни, че все пак е възможно човек да я понесе благородно. Според мен ти си я понесъл много благородно, откакто си се прибрал в Ню Джърси, и искам да знаеш колко ти се възхищавам за това. Надявам се да успееш да намериш себе си и да изживееш остатъка от живота си в тихо доволство, както се опитвам да го правя аз, откакто се разделихме.

Писмо №3, 18 ноември 2006 г.

Скъпа Ники,

Веднага щом прочетох писмото ти, помолих мама да ми вземе „Приключенията на Хъкълбери Фин“ от обществената библиотека на Колингсуд. Нямах търпение да прочета роман с щастлив край и затова седнах и го изгълтах наведнъж от край до край, заради което една нощ се лиших от сън. Не знам дали Тифани ти е цитирала откъсите от дневника ми за чернокожия ми приятел Дани, но тази книга би го вбесила: Твен употребява думичката с „н“ над 200 пъти. Сигурен съм, защото след първите няколко глави започнах отначало и ги броях. Отбелязвах си на едно листче всяко споменаване на думата с „н“ и накрая на книгата чертичките бяха над 200! Според Дани само чернокожите имат право да я използват и това в днешно време е универсална истина. Изненадан съм, че училищното настоятелство ти разрешава да преподаваш такава книга.

Въпреки това много ми хареса. Е, Том Сойер трябваше веднага да каже на Джим, че е свободен, но така се радвах за Джим накрая, когато получи свободата си. А и това как Хък и Джим се поддържаха в трудностите ми напомни как с Дани си пазехме гърба на лошото място.

Направи ми голямо впечатление как Хък се бореше с идеята, че Бог не иска да помогне на Джим веднага, защото Джим е роб. Вярно, едно време хората са имали различни ценности и църквата и правителството са одобрявали робството, но Хък наистина ме впечатли с думите си, че щом ако помогне на Джим, ще иде в ада, така да бъде.

След като прочетох писмото ти, дълго плаках. Знам колко лош съпруг бях и не ти се сърдя за изневярата, нито че ме напусна и даже и за повторния ти брак. Заслужаваш да бъдеш щастлива. И щом сега си омъжена, би било грях с теб да се съберем, защото би означавало да извършим прелюбодеяние, независимо че още те имам за своя съпруга. От тези мисли ми се замайва главата и започвам да губя контрол. Те ме карат да удрям с юмруци малкия бял белег над дясната си вежда, който ме засърбява всеки път, когато съм объркан или разтревожен. Ще използвам твоята метафора… откакто се помня, шофирам по тъмна магистрала, покрай безкрайната пътна маркировка. Всичко друго беше само отбиване в питстопа — семейството, Орлите, танците, тренировките. През цялото време карах към теб и желаех едно-единствено нещо — да се съберем отново. И сега най-после разбирам, че фактически се мъча да ухажвам омъжена жена, което е грях. Едва ли обаче съзнаваш колко здраво се трудех за добър край. Намирам се в отлична форма и се упражнявам да бъда мил вместо прям. Вече не съм мъжът, за когото бе омъжена през всички онези самотни години. Сега съм по-добър човек. Човек, който ще те води на танци и изцяло ще се откаже от спорта — и от треньорството, и от Орлите — ако това ще те направи щастлива. Съвестта ми подсказва, че не бива да преследвам тези цели, но препоръката ти да прочета Твен ме накара да си помисля дали не ми даваш някакъв знак. Хък се колебаеше дали да помогне на Джим да избяга, но последва сърцето си, освободи Джим и това доведе до хепиенд. Та се питам, не ми ли казваш индиректно, и аз да следвам сърцето си? Защо иначе ще ми препоръчаш точно „Приключенията на Хъкълбери Фин“?

А и невинаги ни е било зле заедно. Може краят да е бил грозен, но не помниш ли началото? Не помниш ли в колежа? Не помниш ли, когато отидохме в Масачузетс посред нощ? Беше петъкът след сесията и гледахме от онези предавания за пътешествия по PBS, защото и двамата искахме да пътуваме. Всичките ни приятели бяха отишли на купон в къщата на ръгбистите, но ние останахме да ядем пица и да пием вино на дивана ми. Гледахме предаване за наблюдаване на китове от брега на Мартас Винярд и ти ме попита дали в Мартас Винярд произвеждат вино. Казах, че лятото в Ню Ингланд сигурно е твърде кратко, за да се отглежда грозде, но ти възрази: трябва да има лозя, щом островът се нарича „Лозето на Марта“. Преструвахме се, че спорим много разгорещено — смеехме се и се удряхме с възглавници — и изведнъж се озовахме в стария ми Таурус и пътувахме на север.

Надали си очаквала да хукна чак до Масачузетс без резервни дрехи и тоалетни принадлежности, но не след дълго вече минавахме по Тапан Зи Бридж и ти се усмихваше, и аз те държах за ръка.

Така и не стигнахме до Мартас Винярд, но прекарахме див уикенд в един евтин мотел точно преди Кейп Код. Помниш ли разходката по плажа през март? Как се любехме отново и отново в мотелската стая? Помниш ли какъв прахоляк се вдигна, като скочихме на матрака? Омарите, които си позволихме за вечеря в онзи евтин ресторант, наречен „При капитан Боб“, където сервитьорите носеха превръзка на окото?

Все казвахме, че един ден ще се върнем в Масачузетс, ще хванем ферибота и ще видим дали на Мартас Винярд наистина има лозя. Защо просто не го направихме тогава? Вероятно защото в понеделник сутрин имахме часове. Но ми се иска да бяхме отишли, когато имахме възможност. Какво толкова щеше да се случи? Най-много да бяхме пропуснали някой урок. Сега ми се струва толкова глупаво да отидеш чак до Кейп Код с намерението да хванеш ферибота за Мартас Винярд, а вместо това да прекараш уикенда в евтин мотел на сушата.

Опитвам се да кажа, че може би все още не е изключено да хванем ферибота, Ники. Може би не е твърде късно.

Знам, сега всичко е твърде сложно. Но положително има някаква причина, поради която успяхме да се свържем. Трябва да има някаква причина да съм си загубил паметта и после да изпитам жестока нужда да стана по-добър човек. Трябва да има някаква причина, щом Тифани успя да ни свърже. Моля те само да не отхвърляш напълно възможността да се съберем, докато продължаваме да обикваме чрез нашата свръзка.

Според терапевта ми Клиф съм готов за пробив; смята, че благодарение на лекарствата е успял да стабилизира изблиците ми на насилие. Да, в дневника ми пише как отначало изплювах много от хапчетата, но сега ги гълтам всичките и усещам как психичното ми здраве се стабилизира. Сякаш всеки ден се приближавам към връщането на спомена за нашия край. Но каквото и да си спомня — каквото и да е станало всъщност между нас — то няма да промени чувствата ми към теб. Живееш с друг мъж, омъжена си — какво би могло да бъде по-лошо от това? Още те обичам. Винаги ще те обичам и вече съм готов да ти докажа любовта си.

Надявам се писмото ми да е било достатъчно сбито, защото много се старах да се вместя в петте страници и успях. Толкова много ми липсваш, Ники. Липсва ми всяка луничка на красивия ти нос.

С обич,
Пат, твоят секси мъфин (Помниш ли това от сватбената ни касета?)

Писмо №4, 29 ноември 2006 г.

Скъпи Пат,

Тифани ме увери в твоята искреност и от думите й за характера ти съдя, че наистина си напълно нов човек. Независимо дали това е резултат от инцидента, от терапията, от лекарствата или от силата на волята, заслужаваш поздравления, защото не е малко постижение.

Нека първо подчертая, че ти препоръчах Хък Фин само за удоволствие. Не съм ти пращала скрити послания. Съдейки по всичко, написано от теб, и по думите на Тифани, изглежда полезно да прочетеш „Спасителят в ръжта“. Става въпрос за младо момче на име Холдън, което трудно се справя с реалността. Холдън иска да остане в детството до края на живота си и това го прави красив и интригуващ персонаж, но пък му е трудно да намери мястото си в истинския свят. В момента сякаш и на теб ти е трудно да се справиш с действителността. Част от мен се вълнува от кореспонденцията ни, защото от писмата ти наистина личи, че си станал по-добър човек. Същевременно се притеснявам заради мирогледа, който си развил: крехък е и вероятно именно той те е задържал толкова години в психиатричното заведение, а и сега те задържа толкова месеци в сутерена на родителите ти. В един момент ще се наложи да излезеш от сутерена, Пат. Трябва да си намериш хубава работа и да почнеш да печелиш пари и тогава навярно няма да можеш да бъдеш човека от последните няколко месеца.

Помня Масачузетс, разбира се. Бяхме толкова млади и споменът е красив. Винаги ще го нося със себе си. Но ние БЯХМЕ ДЕЦА, Пат. Мина повече от десетилетие. Вече не съм жена, която би спала в евтин мотел. Изглежда ти отново си станал мъж, готов да хукне с някоя жена към Мартас Винярд. Изглежда преживяваш някакво второ детство. Не знам. Знам само, че НЯМА да преживееш второ детство с мен. Аз вече не съм дете, Пат. Аз съм жена, която обича съпруга си много силно. Когато се съгласих да ти пиша, не ми е хрумвало да ти давам втори шанс. Целта ми не е била да ти позволя пак да влезеш в живота ми. Исках само да ти дам шанс да се сбогуваш — да разрешиш нерешените проблеми. Нека това да ти е ясно.
Ники

Писмо №5, 3 декември 2006 г.

Скъпа Ники,

В нощта, след като „Тенеси Тайтънс“ унищожиха Орлите на родна земя — мач, в който Донован Макнаб си разкъса кръстните връзки и това сложи край на сезона му, а по всяка вероятност и на кариерата му — Андре Уотърс се застреля. Съзнавам, че не ти пука за това, но като тийнейджър обожавах Уотърс — беше един от любимите ми играчи. Той представляваше важна част от отбраната на зелените. Викаха му Мръсния Уотърс, защото получи безброй глоби за груба игра. В детството ми Уотърс бе бог за мен. Джейк изтърси, че Уотърс сигурно се е самоубил, като е видял слабата игра на Орлите срещу Титаните, но това никак не беше смешно. Баща ми не говори с никого, защото е разстроен от контузията на Макнаб, която най-вероятно ще унищожи надеждата на Орлите да влязат в плейофите. Новият ми любим играч Ханк Баскет вече не получава много пасове и загуби топката, докато правеше някакви глупави хитринки на мача срещу „Инди Колтс“, загубен от Птиците този уикенд. И, разбира се, на всичкото отгоре дойде и твоето писмо.

Та сега си мисля, че това е моментът във филма ми, когато нещата изглеждат съвсем безнадеждни. Налага се постоянно да си напомням, че всички филмови герои минават през такъв мрачен период, докато намерят щастливия край.

Трудно ми беше да чакам отговора ти цели две седмици. Стана ми много мъчно от писмото ти и през последните двайсет и четири часа писах и пренаписвах отговора си поне сто пъти.

Не знам дали Тифани ти е прочела откъса от дневника ми, където описвам кабинета на терапевта си: там има две кожени кресла — черно и кафяво. Терапевтът ми оставя пациентите да си изберат къде да седнат и така разбира в какво настроение са. Напоследък все избирам черното.

Прочетох някои части от писмото ти на Клиф — така се казва терапевтът ми. Той не знае за участието на Тифани, защото съм й обещал да не разгласявам пред никого, че тя е нашата свръзка. Отказах да отговоря на Клиф, когато ме попита как съм се свързал с теб. Надявам се, нямаш против да чета някои твои думи пред терапевта си. Много е странно. Клиф все намеква да потърся връзка с Тифани. Знам, че в момента Тифани ти чете това писмо, затова тази част ще е малко неловка за всички ни, но Тифани ще трябва да го преглътне, защото работата на свръзката е такава, а аз изпълних своята част от сделката, като танцувах толкова добре.

Според Клиф в момента ние с Тифани имаме много допирни точки, а с теб нямаме нищо общо, защото сме на различни места. Аз го разбрах в смисъл че ти си в Мериленд, а аз в Ню Джърси, но той искал да каже друго: аз още се боря да възвърна психичното си здраве, а ти си стабилна психически. Попитах Клиф защо настоява да започна връзка с човек, още по-нестабилен психически и от мен, и отговорът му гласеше: понеже ти никога не си могла да ми оказваш нужната подкрепа и затова бракът ни се е разпаднал. Много му се ядосах, особено като се има предвид, че аз съм виновният, но той твърди как ти си ми позволила да стана такъв — никога не си ме поставяла на място и си ме оставяла да те наскърбявам толкова дълго. А Тифани нямало да ми разреши подобно нещо и приятелството ни е основано на взаимна потребност и стремеж да станем по-добри чрез физически упражнения и танци.

С Тифани сме големи приятели и аз силно ценя всичко, което тя прави за мен в момента. Но тя не си ти. Още те обичам, Ники. А любовта не може да се контролира или променя.

Мама ми взе от обществената библиотека на Колингсуд „Спасителят в ръжта“. Холдън Колфилд много ми допада и силно му съчувствам, защото е добро момче и винаги се стреми да прави добрини на сестра си Фиби, макар и все да се проваля, както когато купи на Фиби онази плоча, но я счупи, преди да й я даде. Хареса ми и как все се тревожеше какво правят нюйоркските патици през зимата. Къде отиват? Но най-ми хареса краят, когато Холдън заведе сестра си на въртележката и тя яздеше кончето и се опитваше да стигне златния пръстен. Холдън си мислеше: „Страхувах се да не падне от проклетия кон, но не казах нищо и не се намесих. Ако децата искат да стигнат златния пръстен, трябва да ги оставиш и да не казваш нищо. Ако паднат, ще паднат и толкоз, но ако им кажеш нещо, става лошо“. Докато четях тези редове, се сетих за думите ти за второто ми детство и как един ден трябва да „изляза от сутерена“. Но после си помислих, че опитите ми да стана по-добър и танците ми с Тифани бяха като протягането към златния пръстен — към теб. Ники, ти си моят златен пръстен. Дори и да падна от проклетата въртележка, трябва да те стигна, нали така?

Искам да те видя. Искам да говорим очи в очи. Само веднъж. След това, ако не желаеш никога повече да ме видиш, ще го преживея. Само ми дай един шанс да ти покажа колко съм се променил. Само един шанс. Само една среща. Моля те.

С обич,
Пат

Писмо №6, 13 декември 2006 г.

Скъпи Пат,

Съжалявам за самоубийството на героя от детството ти. Съжалявам за контузията на Макнаб. И много съжалявам, че баща ти все още позволява футболните резултати да влияят върху отношенията с най-близките му хора. Горката ти, нещастна майка.

Решението ти да разкриеш мнението на терапевта ти за Тифани доведе до неловък телефонен разговор. Очевидно Тифани държи на теб достатъчно, за да организира кореспонденцията ни. Надявам се да я предпазиш от ударите на закона, като се въздържаш от по-нататъшно обсъждане на кореспонденцията ни с терапевта ти, или с когото и да било. Изключено е да не съзнаваш, че показвайки писмата ми на Клиф, ме поставяш в опасно положение пред закона. Не ми е разрешено да контактувам с теб, нали помниш? Така че това ще бъде последното ми писмо. Съжалявам.

Колкото до Холдън Колфилд и златния пръстен, към който се протяга Фиби в края на романа, моля те, не мисли за мен като за твоя златен пръстен. Аз съм бившата ти съпруга. Желая ти всичко хубаво, но терапевтът ти е бил прав: не сме един за друг.

Ясно виждам, че не се движим към затваряне на тази страница, и това ме кара да съжалявам, задето изобщо започнах този диалог. Единствената ми надежда е един ден — когато психичното ти здраве се стабилизира — да намериш утеха във факта, че след всичко случило се все пак ти подадох ръка. Желая ти всичко най-хубаво на този свят, Пат.

Сбогом.
Ники

Писмо №7, 14 декември 2006 г.

Скъпа Ники,

С цялото си сърце вярвам в щастливия край. Твърде здраво работих, за да стана по-добър човек, че да се откажа от филма си сега. Помниш ли къде ти предложих да се оженим? Ще те чакам там на здрачаване на Коледа. Никога повече няма да те моля за нещо. Но мисля, че ми дължиш отговор на тази последна молба. Моля те.

С обич,
Пат

Държа в ръка някакво квадратче

Баща ми отказва да отиде с мама, затова си обличам новия костюм, който тя ми купи този месец, и я придружавам на службата в „Свети Йосиф“. Нощта е студена, но ние извървяваме пеш няколкото пресечки до храма, където получих първо причастие преди толкова много години. Върху олтара са наредени червени и бели коледни звезди, а от двете страни на скамейките стоят на стража старинни свещници, подобно на всяка друга Бъдни вечер. На светлината на свещите каменната сграда изглежда още по-стара — едва ли не средновековна. Сядайки на пейката, си спомням за времето, когато с Джейк бяхме момчета. Идвахме на службата за Бъдни вечер толкова развълнувани за следващия ден, за отварянето на подаръците. Но тази вечер сме само двамата с мама, защото Джейк и Кейтлин ще прекарат Бъдни вечер в Ню Йорк с нейните родители, а татко пие бира у дома.

След няколко думи и коледни химни свещеникът заговаря за звезди и ангели, и ясли, и магарета, и чудеса, и докато слушам историята, започвам да се моля.

Мили Боже, знам, че трябва да стане чудо, та Ники да дойде утре вечер на мястото, където се сгодихме, но за мой късмет и Ти, и аз вярваме в чудеса. Докато седя тук и мисля за това, се питам дали Ти наистина вярваш в чудеса, след като си всесилен и можеш да направиш всичко. Така че да накараш Ники да дойде утре или да сложиш Младенеца в корема на Дева Мария на практика не би трябвало да Те затрудни повече от, да речем, да гледаш мач на Орлите — нещо доста лесно, след като резервният куотърбек Джеф Гарсия спечели три поредни мача. Малко е странно, като се замисля. Ако Ти си създал света само за седмица, едва ли много си се изпотил, като си изпратил Сина си на Земята. Но все пак се радвам, че си си направил труда да ни изпратиш Исус да ни учи за чудесата, защото възможността да стане чудо кара много хора да продължават напред. Едва ли трябва да Ти казвам, че от началото на изпитателния срок работя много здраво да стана по-добър. Всъщност искам да Ти благодаря, задето съсипа живота ми, защото иначе никога не бих си направил труда да подобря характера си, ако не ме бяха изпратили на лошото място, нито пък щях да срещна Клиф, а дори и Тифани, и знам, че си има причина за това пътешествие. Вярвам в божествения замисъл и затова вярвам, че Ти ще се погрижиш Ники да дойде утре. Искам да Ти благодаря предварително за помощта да си върна съпругата. Чакам с нетърпение идните години, през които ще мога да се отнасям с Ники подобаващо. И още нещо, стига да не Те затруднявам: моля те, нека Орлите спечелят на Коледа, защото при победа срещу Каубоите ще излязат на първо място и тогава татко сигурно ще бъде в добро настроение и може дори да проговори на нас с мама. Странно е как даже при положение че Птиците имат шанс за плейофите, татко се държи като Гринч по празниците и много омъчнява мама. Няколко пъти я хванах да плаче, но Ти сигурно знаеш, след като си всезнаещ. Обичам Те, Боже.

В края на проповедта се прекръствам, а после на всички раздавам запалени свещи и изпяваме „Тиха нощ, свята нощ“. Мама лекичко се обляга на мен, аз премятам ръка през рамото й и нежно го стисвам. Тя ме поглежда и се усмихва:

— Доброто ми момче — прошепва, окъпана в светлината на свещите, и двамата запяваме заедно с другите хора.

Когато се прибираме, баща ми си е легнал. Мама сипва малко яйчен пунш, запалва лампичките и ние пием на светлината на коледната елха. Мама говори за играчките, които ние с Джейк правехме като малки. Посочва боядисани борови шишарки, малки рамки от сладоледени клечки с наши детски снимки, еленчета от щипки за пране и лулички.

— Помниш ли, когато направи това в еди-кой си клас? — пита тя пак и пак и аз всеки път кимам, макар че не помня да съм правил тези играчки.

Чудно как мама си спомня всичко, свързано с нас с Джейк, и някак усещам, че Ники никога не би могла да ме обича повече от мама, колкото и да подобря характера си. Точно това обичам най-много у мама.

Тъкмо допиваме пунша и на вратата се позвънява.

— Кой ли може да е? — пита мама с драматична интонация, знак, че много добре знае кой е.

Изпълва ме вълнение — да не би да е Ники, да не би мама да е измислила най-хубавия коледен подарък? Зад вратата обаче са само Рони, Вероника, Тифани и малката Емили. Всички се вмъкват в антрето и запяват коледна песен. По едно време Тифани спира да пее, но Рони и Вероника продължават до края, а на лицето на мама грее усмивка, докато слуша благата вест, която те ни носят. Малката Емили е увита като ескимос, но от песента на родителите й малкото й кръгло личице засиява доволно. Дори виждам отражението на елхата в тъмните й очи. Докато пее, семейството на Рони изглежда щастливо, и аз завиждам на приятеля си.

Тифани гледа в пода, но на припева пак се присъединява към пеенето.

Рони задържа последната нота от песента твърде дълго, но мама все пак ръкопляска, а после всички сядаме около елхата и пием пунш.

— Ще раздадеш ли подаръците на приятелите си? — подканва ме мама.

През последните няколко седмици тя ме водеше на пазар и заедно избрахме подаръци за всички, които ми помагат да оздравея, защото според нея е важно по празниците да се отблагодаряваме на специалните хора в живота си. Клиф направо се влюби в мишената за дартс на Орлите, а сега се оказва, че и Вероника, и Тифани харесват новите си парфюми — слава Богу, след като общо взето подуших всяко едно шишенце в Чери Хил Мол. Рони страшно се радва на официалната кожена топка на Националната футболна лига, която му взех, за да може да поработи над подаванията си. А малката Емили прегръща плюшения орел с фланелка на Орлите, избран от мен специално за нея, и даже започва да дъвче жълтия клюн, щом разкъсва опаковката.

Заради мама се надявам татко да слезе и да се присъедини към нас, но той не го прави.

— И ние имаме подарък за теб — обажда се Рони. — Хайде, Ем. Да дадем подаръка на чичо Пат.

Той подава на Емили кутия, твърде тежка за нея, независимо че тя вече ходи доста добре, и Рони й помага да ми я донесе.

— За Пап! — казва Емили и започва да разкъсва опаковката.

— Искаш ли да ми помогнеш? — питам я, докато тя съдира остатъка от хартията пред погледите на цялата компания.

След като Емили вижда сметката на опаковката, аз отварям кутията, ровичкам през хартиените лентички и напипвам нещо като плакет. Вадя го от хартията и виждам, че е снимка в рамка на Ханк Баскет. Той е в крайната зона с топка в ръка.

— От мача с Далас е — уточнява Рони.

— Виж какво пише на снимката — включва се и Вероника.

За Пат

Ти летиш към победа!

Ханк Баскет №84

— Това е най-страхотният подарък! Как накарахте Баскет да я подпише?

— Братовчедът на Вероника е бръснар — обяснява Рони — и един от клиентите му работи в рекламния отдел на Орлите, така че пуснахме връзки. Вини твърди, че според клиента му това била първата молба за автограф на Баскет и №84 яко се развълнувал, защото някой е поискал точно негов автограф, а той не е много търсен.

— Благодаря ти, Рони — и двамата се прегръщаме мъжкарски, с една ръка.

— Весела Коледа! — пожелава ми Рони и ме тупа по гърба.

— Не искам да развалям празненството, но Емили трябва да си легне, преди дядо Коледа да е влязъл през комина — обажда се Вероника.

Докато си обличат палтата, мама слага подаръците им в коледна торбичка с красиви дръжки и благодари на всички, че са дошли:

— Нямате представа какво означава това за нас с Пат. Тази година бяхте толкова добри с нас. Вие сте добри хора. Всички. Чудесни хора.

И после мама пак заплаква и казва:

— Съжалявам. Благодаря ви. Весела Коледа. Не ми обръщайте внимание. Бог да ви благослови.

Точно преди да си тръгнат, Тифани ме хваща за ръка, целува ме по бузата и ми пожелава:

— Весела Коледа, Пат.

Когато ме пуска, държа в ръка някакво квадратче, но Тифани ми прави знак с очи да мълча, затова пъхам квадратчето в джоба си и се сбогувам със семейството на Рони.

Помагам на мама да разчисти опаковъчната хартия и празните чаши, а после тя ме сгащва под имела в коридора. Посочва го и се усмихва, а аз я целувам за лека нощ, тя пък ме прегръща.

— Толкова се радвам, че си при мен, Пат — мама дърпа главата ми с всички сили към себе си, та гърлото ми се натиска в рамото й и ми става малко трудно да дишам.

Прибирам се в стаята си и под светлината на електрическата коледна свещ, която мама сложи на прозореца ми, разгъвам бележката от Тифани.

Писмо №8, 24 декември 2006 г.

Скъпи Пат,

Няма да дойда на Коледа. Никога няма да дойда. Продължи напред. Започни начисто. Тифани и семейството ти ще ти помогнат да го преодолееш. Този път ти казвам сбогом завинаги. Повече няма да ти пиша и няма да отговарям на обажданията на Тифани, защото не ми е приятно да ми крещи и да ме ругае в твоя защита. Не се опитвай да се свържеш с мен. Ограничителната заповед още е в сила.
Ники

Епизодът се задава неумолимо

На Коледа ставам преди зазоряване и започвам тренировката. Малко съм нервен, защото днес ще се съберем с Ники, затова правя упражненията двойно по-бързо в опит да намаля притеснението си с работа. Съзнавам, бележката от снощи подсказва, че Ники може и да не иска да се срещнем на специалното място по залез, но знам и друго: точно когато главният герой във филма е на път да се предаде, се случва нещо изненадващо и се стига до хепиенд. Сигурен съм, че се намирам в онзи момент от филма ми, когато ще се случи нещо изненадващо, и се уповавам на Бог — Той няма да ме подведе. Ако имам вяра, ако отида на специалното място, по залез-слънце ще стане нещо прекрасно — усещам го.

Чувам коледна музика, прекъсвам тренировката и се качвам. Мама пържи бекон с яйца и вари кафе.

— Весела Коледа! — поздравява ме тя и ме целува по бузата. — Да не си забравиш лекарствата.

Вадя оранжевите шишенца от чекмеджето и развъртам капачките. Тъкмо гълтам последното хапче и баща ми влиза в кухнята и хвърля найлоновата опаковка от вестника в кофата за боклук. Когато се обръща и се насочва към хола, мама му казва:

— Весела Коледа, Патрик.

— Весела Коледа — измънква той.

Ядем бекон с яйца и препечени филийки като семейство, но никой не говори.

Сядаме около елхата в дневната. Мама отваря подаръка си от татко: диамантена огърлица от универсален магазин — миниатюрни диаманти във формата на сърце върху тънка златна верижка. Сигурен съм, че мама вече има подобна огърлица, защото я носи почти всеки ден. Баща ми явно й е подарил същата миналата година, но мама се прави на изненадана и възкликва:

— Патрик, нямаше нужда — и целува баща ми по устните и го прегръща.

Татко не отговаря на прегръдката й, но виждам, че е доволен, защото се подсмихва.

После му връчваме подаръка от мен и мама. Той разкъсва опаковъчната хартия и вади оригинална фланелка на Орлите, не от евтините.

— Защо няма име и номер?

— След като Макнаб излезе от строя, си помислихме, че ще искаш да си избереш нов любим играч — обяснява мама. — И когато това стане, ще пришият името и номера му на фланелката.

— Не си пилейте парите — татко пуска фланелката обратно в кутията. — Днес няма да спечелят без Макнаб. Няма да стигнат до плейофите. Повече няма да гледам това жалко подобие на отбор.

Мама ми се усмихва, понеже я бях предупредил, че татко ще каже точно това, независимо от чудесната игра на Орлите напоследък. Но с мама отлично знаем какво ще стане по-късно: днес татко ще гледа мача срещу Каубоите, а в края на следващото лято — когато види един-два предсезонни мача — ще си избере нов любимец и ще каже нещо от рода на: „Джини, къде ми е оригиналната фланелка на Орлите? Искам да ми пришият номера преди сезонът да е започнал“.

За мен има десетки подаръци, всичките купени и опаковани от мама. Получавам нова блуза на Орлите, нови маратонки, спортни дрехи, официални дрехи, няколко вратовръзки, чисто ново кожено яке и специален часовник за тичане, с който ще следя времето, за което тичам, и даже ще изчислявам изгорените калории. И…

— Боже Господи, Джини! Колко подаръци си взела на детето? — възкликва татко, но си личи, че всъщност не е ядосан.

След обяд се изкъпвам, слагам си дезодорант, пръскам си от татковия одеколон и си обличам един от новите екипи за тичане.

— Ще изпробвам новия часовник — казвам на мама.

— Кейтлин и брат ти ще дойдат след един час — напомня ми тя. — Не се бави.

— Няма — обещавам на излизане.

В гаража се преобличам с официалните дрехи, които скрих там още преди няколко дни — туидени панталони, черна риза, кожени обувки и скъпото палто, което баща ми вече не носи. После отивам на спирката на „ПАТКО“ и хващам влака до Филаделфия в 1:45.

Започва леко да ръми.

Слизам на Осма и „Маркет“, вървя под ситния дъждец до Градския съвет и хващам оранжевата линия на метрото в северна посока.

Във влака няма много хора и под земята изобщо не се усеща, че е Коледа. Но нито смрадливата пара, която се разнася при отварянето на вратите на всяка спирка, нито графитите по оранжевата седалка срещу мен, нито полуизяденият хамбургер на пода успяват да ми развалят настроението, защото всеки момент ще се събера с Ники. Изпитателният срок най-сетне приближава края си.

Слизам на „Броуд“ и „Олни“ и се качвам по стълбите към Северна Филаделфия, където вали малко по-силно. В колежа на два пъти са ме обирали близо до тази спирка на метрото, но сега не се страхувам, най-вече защото е Коледа и защото съм много по-силен отколкото като студент. На Броуд стрийт виждам няколко чернокожи и се замислям за Дани: той все разправяше как ще се прибере при леля си в Северна Филаделфия, щом се измъкне от лошото място — особено когато споменавах, че съм завършил „Ла Сал юнивърсити“, който се намирал близо до дома на леля му. Питам се дали Дани е излязъл от лошото място и мисълта той да прекарва Коледа в психиатрия силно ме натъжава, защото той ми е добър приятел.

Докато вървя по „Олни“ пъхам ръце в джобовете на татковото палто. Вали и е доста студено. След малко виждам синьо-жълтите знаменца по протежение на улиците в кампуса и ми е едновременно весело и тъжно да съм пак в „Ла Сал“ — сякаш гледам стари снимки на умрели хора, или на хора, с които съм загубил връзка.

Стигам до библиотеката, свивам вляво и вървя покрай тенис кортовете, където завивам надясно и подминавам сградата на охраната.

След кортовете има хълм, целият обрасъл с дървета — ако някой ви доведе с вързани очи и после свали превръзката и ви попита: „Къде сме според теб?“, никога не бихте повярвали, че се намирате в Северна Филаделфия.

В основата на хълма има японска чайна, колкото живописна, толкова и не на място в Северна Филаделфия. Никога не съм влизал вътре за чай — тя е частна; може пък вътре да има градски привкус, нямам представа. С Ники се срещахме на този хълм зад един стар дъб и седяхме на тревата с часове. Странно е, но малко студенти идват тук. Изглежда не го знаят. Или никой друг не го намира за хубаво. Но Ники обичаше да седи на тревата и да гледа надолу към японската чайна и да си представя, че е някъде другаде, а не в Северна Филаделфия. И ако докато стоях на хълма от време на време не долиташе звукът на клаксон или изстрел, щях да повярвам, че съм в Япония, макар никога да не съм пътувал и да не знам как е там.

Сядам на малко по-сух участък трева под едно голямо дърво и чакам.

Гърдите ме стягат; усещам, че се треса и дишам тежко. Вдигам ръка, за да видя колко силно треперя — ръката ми трепти като птиче крило, или все едно си вея с пръсти сякаш ми е горещо. Опитвам се да се овладея, но не се получава, затова пъхам ръце в джобовете на татковото палто с надеждата Ники да не забележи колко съм нервен, когато дойде.

Става все по-тъмно и по-тъмно.

Накрая затварям очи и започвам да се моля:

Мили Боже. Ако съм сгрешил някъде, моля Те, кажи ми къде, за да изкупя греха си. Търся в паметта си, но не намирам нищо, което би Те вбесило, освен дето преди няколко месеца ударих фена на Великаните, но вече помолих за прошка за това прегрешение и мислех, че сме го забравили. Моля Те, доведи Ники. Моля Те, нека да е тук, като отворя очи. Може да е попаднала в задръстване или пък да е забравила как се стига до Ла Сал? Все се губеше из града. Нямам нищо против да не дойде точно в уречения час, но моля Те, кажи й, че още съм тук и ако трябва, ще я чакам цяла нощ. Моля Те, Господи. Ще направя всичко в замяна. Ако я доведеш, щом отворя…

Долавям дамски парфюм.

Разпознавам уханието.

Поемам си дълбоко дъх, за да се подготвя.

Отварям очи.

— Съжалявам, ясно? — гласът не е Ники. — Не съм очаквала да се стигне дотук. Затова сега ще бъда откровена. Според терапевта ми ти си заседнал в постоянно отрицание, защото така и не си успял да отвориш нова страница, и аз си помислих, че мога да ти помогна, като се престоря на Ники. Измислих цялата история с писмата в опит да ти помогна, с надеждата да се измъкнеш от тази дупка и да продължиш живота си, веднъж като осъзнаеш, че е невъзможно да се събереш с бившата си жена. Аз написах всички писма. Ясно? Никога не съм говорила с Ники. Тя даже не подозира, че я чакаш тук. Вероятно дори няма представа, че си излязъл от психиатрията. Тя няма да дойде, Пат. Съжалявам.

Взирам се в подгизналото лице на Тифани — мокра коса, размазан грим — и не мога да повярвам, че не е Ники. Отначало не схващам какво ми казва, но малко по малко усещам как нещо се разгаря в гърдите ми и епизодът се задава неумолимо. Очите ми смъдят. Лицето ми е аленочервено. Внезапно осъзнавам в каква заблуда съм живял през последните два месеца, Ники никога няма да се върне и изпитателният срок ще трае вечно.

Ники.

Никога.

Няма.

Да се върне.

Никога.

Искам да ударя Тифани.

Искам да налагам лицето й с юмруци, докато костите в ръцете ми не се пръснат и Тифани не стане напълно неузнаваема, докато вече няма лице, от което да сипе лъжи.

— Но всичко в писмата беше вярно. Ники наистина се е развела с теб и се е омъжила за друг, и е взела ограничителна заповед срещу теб. Получих цялата информация от…

— Лъжкиня! — усещам как крещя. — Рони ме предупреди да не ти се доверявам. Каза, че си само една…

— Моля те, изслушай ме. В шок си, знам. Но е време да се изправиш пред реалността, Пат. Самозалъгваш се от години. За да ти помогна, трябваше да направя нещо драстично. Не съм и помисляла…

— Защо? — усещам, че всеки момент ще повърна, че ръцете ми всеки момент ще стиснат Тифани за гърлото. — Защо ми го причини?

Тифани дълго ме гледа в очите и гласът й затреперва както на мама, когато говори наистина искрено. Тифани казва:

— Защото съм влюбена в теб.

Аз хуквам.

Отначало Тифани е по петите ми, но макар и с кожени обувки и под проливен дъжд, успявам да стигна мъжката скорост, която тя не притежава; тичам по-бързо от всякога и след много завои и криволичене през колите се обръщам и Тифани вече я няма; леко позабавям темпото и тичам безцелно сякаш часове. Потя се в дъжда, татковото палто много натежава. Дори не мога да се замисля какво означава всичко това. Предаден от Тифани. Предаден от Бог. Предаден от собствения си филм. Все така плача. Все така тичам. И пак започвам да се моля, но по лош начин.

Боже, не поисках един милион долара. Не поисках да бъда известен и могъщ. Дори не поисках Ники да ме приеме. Поисках само една среща. Един разговор очи в очи. Откакто напуснах лошото място, се старая да стана по-добър — да стана точно това, което ти искаш от всички — добър човек. А ето ме сега, тичам през Северна Филаделфия в една дъждовна Коледа… съвсем самичък. Защо ни даде толкова много истории за чудеса? Защо ни изпрати Сина си от небето? Защо ни даваш филми, щом в живота никога няма добър край? Що за проклет Бог си ти? Искаш да бъда нещастен до края на живота си ли? Искаш…

Нещо ме удря жестоко в пищяла и падам тежко на мокрия бетон. Усещам ритници по гърба, по краката, по ръцете. Свивам се на топка в опит да се предпазя, но ритниците не спират. Когато вече имам чувството, че бъбреците ми ще се пръснат, вдигам глава, за да видя кой ми причинява това, но виждам само подметката на маратонка точно преди да ме удари в лицето.

Мад Нипър

Събуждам се: дъждът е спрял, но аз още треперя. Сядам; болка пробожда цялото ми тяло. Палтото ми го няма. Кожените ми обувки ги няма. Всичките ми пари ги няма. Коженият ми колан го няма. Новият часовник от мама за Коледа го няма. Докосвам лице и пръстите ми почервеняват.

Оглеждам се и виждам, че съм на тясна уличка, пълна с паркирани коли. Редици долепени къщи от двете страни. Някои прозорци са заковани, много от верандите и стъпалата се нуждаят от ремонт, а уличните лампи не светят — явно са счупени с камъни — от което целият свят изглежда потънал в мрак. Намирам се в лош квартал, без пари, без обувки и без ни най-малка представа къде съм. Част от мен иска да остана да лежа на тротоара завинаги, но се страхувам да не би лошите хора да се върнат да ме довършат и преди да успея да помисля, съм на крака и куцукам по платното.

Десният ми бедрен мускул е схванат и не мога да си сгъвам дясното коляно.

Една от къщите е украсена за Коледа. На верандата са изобразени яслите с пластмасови Йосиф и Мария — и двамата чернокожи. Приближавам към Младенеца: мисля си, че е по-вероятно да ми помогнат хора, които празнуват Коледа, отколкото такива без украса, защото в Библията Исус казва, че трябва да помагаме на хора без обувки, които са били набити и ограбени.

Най-сетне се довличам до украсената къща и става нещо странно. Вместо да почукам на вратата, докуцвам до черните Йосиф и Мария, защото искам да разгледам яслите и да видя дали и Младенеца е черен. Схванатият ми крак крещи от болка и се предава точно когато стигам яслите. Облегнат на едно коляно и две ръце, установявам, че малкият Исус между Йосиф и Мария действително е чернокож и освен това е включен в тока — тъмното Му лице грее като кехлибар и от гърдите Му блести ярка бяла светлина.

Докато гледам Младенеца с присвити очи, осъзнавам, че ме нападнаха, защото проклех Бог, затова започвам да се моля и да се извинявам. Разбирам какво ми казва Бог — трябва още да поработя над характера си, преди да ми позволи да сложа край на изпитателния срок.

Пулсът ми тупти толкова силно в ушите, че даже не чувам отварянето на входната врата и приближаващия се по верандата мъж.

— К’во правиш с яслите на леля Джасмин? — пита ме мъжът.

И когато се обръщам, Бог ми дава знак, че е приел извинението.

Когато доведоха Дани на лошото място, той не говореше. Също като мен, а и като всички останали, и той имаше белег, но неговият беше много по-голям и на тила — ярка розова резка в афроприческата му. Около месец той само си седеше на стола до прозореца на стаята, а терапевтите идваха и си отиваха обезсърчени. Ние с момчетата се отбивахме да го поздравим, но докато му говорехме, Дани продължаваше да зяпа през прозореца, та го мислехме за един от онези хора с толкова тежка мозъчна травма, дето си остават зеленчуци до края на живота — малко като съквартиранта ми Джаки. След около месец обаче Дани започна да яде в столовата заедно с нас, посещаваше музикалните сеанси и груповата терапия и дори отиде на няколко организирани екскурзии до магазинчетата на пристанището и мачовете на „Ориълс“ на „Камдън ярдс“. Очевидно разбираше какво му се говори и беше съвсем нормален. Просто не говореше.

Не помня колко време отне, но след време Дани проговори, а аз се случих първият, с когото заговори.

Едно момиче от някакъв тузарски колеж в Балтимор дойде, за да пробва с нас нещо, наречено „нетрадиционно лечение“. Трябваха й доброволци за сеансите, защото още не беше истински терапевт. Отначало се отнесохме скептично, но когато тя дойде да ни убеждава, бързо ни спечели с момичешката си фигура и сладко, невинно лице. Беше много мила и доста привлекателна, така че всички правехме каквото ни каже с надеждата да остане — всички пациенти в лошото място бяха мъже, а сестрите бяха супер грозотии.

През първата седмица студентката ни караше да се оглеждаме в огледало, за да се опознаем: струваше ни се доста идиотско. Казваше неща от рода на: „Изучавайте носа си. Гледайте го, докато наистина го опознаете. Гледайте как мърда, когато вдишате дълбоко. Оценете чудото на дишането. Сега вижте езика си. Не само върха, но и отдолу. Изучавайте го. Помислете за чудото на вкуса и говора“.

Но един ден ни раздели на случайни двойки, накара ни да седнем един срещу друг и да се вгледаме в очите на партньора си. Настояваше да го правим дълго време — беше доста откачено, защото в стаята цареше пълна тишина, а и обикновено мъжете не се гледат продължително в очите. После тя ни каза да си представим, че партньорът ни е някой, който ни липсва, или когото в миналото сме наранили, или роднина, с когото не сме се виждали от дълги години. Каза ни да търсим този човек в очите на партньора си, докато той не се появи пред нас.

Продължителното взиране в чужди очи се оказа нещо доста силно. Ако не ми вярвате, опитайте сами.

Естествено, започнах да виждам Ники, което беше странно, защото гледах в очите Дани, а Дани е сто и деветдесетсантиметров афроамериканец и ни най-малко не прилича на бившата ми жена. И въпреки това докато зениците ми бяха приковани в неговите, сякаш гледах право в очите на Ники. Аз пръв заплаках, но ме последваха и други. Студентката дойде при нас, каза ми, че съм смел и ме прегърна, което беше мило. Дани не каза нищо.

Същата нощ се събудих от грухтенето на Джаки. Когато отворих очи, ми трябваха няколко секунди да се осъзная и после зърнах Дани, надвесен над мен.

— Дани?

— Името ми не е Дани.

Гласът му ме уплаши, защото не очаквах да проговори, особено при положение че откакто дойде, не бе изричал нито дума.

— Името ми е Мад Нипър.

— Какво искаш? — попитах. — Защо си в стаята ми?

— Само исках да ти кажа уличното си име, за да станем приятелчета. Но сега не сме на улицата, така че можеш да продължиш да ми викаш Дани.

И с тези думи Дани излезе от стаята, а Джаки спря да грухти.

Всички в лошото място доста се стреснаха, когато на другия ден Дани започна да говори. Докторите смятаха, че са постигнали пробив, но не беше така. Дани просто бе решил да проговори. Наистина станахме приятелчета и правехме всичко в лошото място заедно, включително и фитнес. И малко по малко узнах историята на Дани.

Той бил изгряващ рапър от Северна Филаделфия под името Мад Нипър и току-що бил подписал договор с „Тъфър Трейд“, малка звукозаписна компания от Ню Йорк. Пеел в клуб в Балтимор, когато избухнала свада и някак — Дани често променяше подробности от историята, та не мога да кажа със сигурност как е станало — го ударили по тила с лост, закарали го на пристанището и го хвърлили във водата.

Дани най-често твърдеше, че група балтиморски рапъри, които трябвало да пеят след Мад Нипър, го поканили да пушат трева в уличката зад клуба, но когато излязъл, другите рапъри почнали да му правят проблеми, задето пеел в техния квартал. А когато се оправдал с по-големите си продажби, всичко угаснало и той умрял — вярно е: в картона му пише, че няколко минути бил мъртъв, преди парамедиците да успеят да го съживят.

За късмет на Дани някакъв човек чул плясъка на Мад Нипър във водата, успял да го измъкне веднага щом рапърите си тръгнали и повикал помощ. Дани твърди, че солта във водата поддържала мозъка му жив, но не разбирам как точно, особено след като го хвърлили в мръсното пристанище, а не в океана. След операция за отстраняване на частици от черепа му от мозъка и дълъг престой в болница, докарали Дани в лошото място. Най-страшното било, че загубил способността си да рапира — просто вече не можел да измисля текста, поне не толкова бързо колкото преди — затова дал обет за мълчание, който нарушил чак след дългото взиране в очите ми.

Веднъж попитах Дани кого е видял в очите ми и той отговори: леля Джасмин. Поисках да знам защо е видял точно леля си Джасмин и той ми разказа, че тя го отгледала, докато станал мъж.

— Дани? — промълвявам на колене пред яслите.

— Кой си ти?

— Пат Пипълс.

— Белия Пат от Балтимор?

— Да.

— Как?

— Не знам.

— Окървавен си. Какво е станало?

— Бог ме наказа, но после ме доведе тук.

— Как си разгневил Бог?

— Проклех го, но после му се извиних.

— Ако наистина си Пат Пипълс, как ми е името?

— Мад Нипър, известен и като Дани.

— Вечерял ли си?

— Не.

— Обичаш ли шунка?

— Да.

— Искаш ли празнична вечеря с нас с леля Джасмин?

— Добре.

Дани ми помага да се изправя и когато влизам с куцане в дома на леля Джасмин, надушвам аромата на борови иглички и печена шунка, и сок от ананас. Има малка елха, украсена с пуканки и шарени блещукащи светлинки, на полицата над фалшива камина са окачени два чорапа в зелено и червено, а по телевизията върви мачът между Орлите и Каубоите.

— Седни — поканва ме Дани. — Чувствай се като у дома си.

— Не искам да ви изцапам дивана с кръв.

— Покрит е с найлон, не виждаш ли?

Поглеждам — диванът наистина е опакован в найлон, затова се свличам на него и гледам как Орлите печелят, което ме изненадва, защото Далас бяха фаворити.

— Липсваше ми — казва ми Дани и сяда до мен. — Даже не се сбогува, като си тръгна.

— Мама дойде да ме вземе, докато ти беше на музикален сеанс. Кога излезе от лошото място?

— Едва вчера. За добро поведение.

Поглеждам приятеля си и виждам, че говори сериозно.

— Значи вчера си излязъл от лошото място и аз съвсем случайно изтичвам до квартала ти, обират ме на твоята улица и след това намирам къщата ти?

— Май да — кимва Дани.

— Това е чудо, не мислиш ли?

— На Коледа стават чудеса, Пат. Всеки я знае тая тъпотия.

Но преди да успеем да си кажем нещо повече, една дребничка, сериозна на вид жена с големи очила с черни рамки влиза в дневната и започва да пищи:

— О, Боже Господи! Исусе!

Опитвам се да убедя леля Джасмин, че съм добре, но тя се обажда на 911 и след малко се озовавам в линейка към болница „Джърмантаун“.

Пристигаме в спешното, леля Джасмин се моли за мен и крещи на много хора, докато не ме настаняват в единична стая, където ми свалят дрехите и ми почистват раните.

Слагат ме на системи, а аз разказвам на полицая какво стана.

Рентгенът разкрива фрактури в пищяла и бедрената ми кост, а междувременно майка ми, Кейтлин и Джейк пристигат. Поставят крака ми в бял гипс — започва от петата и свършва точно под хълбока.

Искам да се извиня на Дани и леля Джасмин, задето им съсипах коледната вечеря, но мама ми казва, че са си тръгнали скоро след като тя пристигнала, от което по някаква причина ми става много тъжно.

Когато най-после ме пускат да си вървя, една сестра слага морав чорап на босите ми пръсти и ми дава патерици, но Джейк ме бута в инвалидна количка до БМВ-то си. Заради гипса се налага да седна странично на задната седалка с крака в скута на мама.

Пътуваме през Северна Филаделфия в мълчание, но когато излизаме на магистрала „Шуйлкил“, Кейтлин подхвърля:

— Е, поне никога няма да забравим тази Коледа.

Тя се шегува, но никой не се засмива.

— Защо никой не ме пита какво търсех в Северна Филаделфия? — питам.

След дълга пауза мама отговаря:

— Тифани ни се обади от уличен телефон и ни каза всичко. Карахме из Северна Филаделфия и те търсехме, когато от болницата са се обадили на баща ти. Той звънна на мобилния на Джейк и ето ни тук.

— Значи съсипах Коледата на всички?

— Онази смахната кучка ни съсипа Коледата.

— Джейк — обажда се мама. — Моля те.

— Орлите победиха ли? — питам Джейк, защото си спомням, че водеха и се надявам баща ми да е в прилично настроение, като се прибера.

— Да — троснатият отговор на Джейк ми показва, че съм го раздразнил.

Орлите са победили Ти О и Далас — в Далас — на Коледа и са си осигурили място на плейофите, а Джейк, който не е пропускал мач от началното училище, изпуска може би най-добрата среща за сезона, защото претърсва цяла Северна Филаделфия за умопобъркания си брат. И сега ми става ясно защо баща ми не е в спасителната група — няма начин да пропусне толкова важен мач, особено пък срещу Далас. Не мога да не изпитвам вина — сигурно щяхме да прекараме наистина приятна Коледа, особено като се има предвид, че и баща ми щеше да е във феноменално настроение, и майка ми положително е приготвила вкусно ядене, и Кейтлин даже носи фланелка на Орлите, а аз обърквам живота на всички и може би щеше да е по-добре бандитите да ме бяха убили, и…

Заплаквам, но тихичко, за да не разстройвам мама.

— Съжалявам, че заради мен си изпуснал мача, Джейк — успявам да пророня, но от тези думи заплаквам още по-силно и след малко рева като бебе, заровил лице в ръцете си.

Мама потупва здравия ми крак, но никой не казва нищо.

През остатъка от пътя пътуваме в мълчание.

Как е тя?

Рожденият ми ден се пада в петък, 29 декември. Следобед мама ми помага да залепя найлон върху гипса, за да се изкъпя за първи път, откакто си счупих крака. Малко ми е неловко да говоря за това, но се налага мама да ми помага да не си намокря крака: тя придържа завесата, за да предпази гипса, докато аз прекрачвам през ръба на ваната, опитвайки се да се държа на здравия си крак. Мама ми подава сапуна, а после и шампоана. Преструва се, че не вижда голото ми тяло, но съм сигурен, че го мярка по някое време, от което ми е малко особено. Не съм тренирал от няколко дни и се чувствам много малък и хилав, мама обаче не коментира отслабналите ми мускули, защото е мила жена.

След душа мама ми помага да обуя преправеното долнище на анцуга — разпорила е единия крачол, та шината ми да мине през него. Обличам си една хубава риза от „Гап“ и новото кожено яке. Слизам по стълбите с подскоци, подпирам се на патериците и за да се вмести гипсираният ми крак, сядам странично на задната седалка в мамината кола.

Пристигаме пред къщата във Вурхис, аз докуцвам до кабинета на Клиф, избирам черното кресло, облягам гипса на подложката за крака и разказвам на Клиф всичко.

Историята свършва и Клиф пита:

— Значи от Коледа насам си в леглото?

— Да.

— И нямаш желание да четеш и да гледаш телевизия?

— Не.

— И изобщо не тренираш горната част на тялото си? Не вдигаш тежести?

— Не.

— А какво правиш по цял ден?

— Спя, мисля. От време на време пиша. А и Дани идва да ме види.

Вече бях описал на Клиф как Бог ме изпрати при Дани и дори Клиф трябваше да признае, че това си беше чудо, а може би и слънчевият лъч в моята ужасна Коледа.

— Какво правите с Дани, когато идва?

— Играем парчези.

— Парчези ли?

— Това е кралската игра на Индия. Как може да не знаеш?

— Знам какво е парчези. Просто съм изненадан, че го играете с Дани.

— Защо?

Клиф прави странна физиономия, но не отговаря.

— Дани носи парчези чак от Северна Филаделфия. Идва с влака.

— Това е хубаво, нали? Сигурно е приятно да виждаш стария си приятел.

— Стана ми мъчно, защото още не можел да рапира, дори след втората операция, но леля му е намерила работа като чистач в нейната църква, към която има и дневен център. Бърше пейките с борово масло, мие пода, изпразва кошчето за боклук и всяка вечер чисти с прахосмукачка — такива работи. А и сега мирише на бор, което си е приятен бонус. Но Дани е по-мълчалив, отколкото го помня в лошото място.

— Казвал ли си на Дани какво ти причини Тифани? — интересува се Клиф.

— Да.

— И той какво каза?

— Нищо.

— Не ти ли даде някакъв съвет?

— Не съм му искал съвет.

— Разбирам — Клиф се хваща за брадичката — знак, че ще каже нещо, чуто от майка ми. — Пат, знам как си загубил паметта си. Всички знаем. — Той прави пауза, за да прецени реакцията ми. — А, струва ми се, и ти си спомняш. Нали?

— Не.

— Искаш ли да ти разкажа как си загубил паметта си?

— Не.

— Защо?

Не отговарям.

— Известно ми е, че д-р Тимбърс всеки ден ти е разказвал историята като част от терапията ти. Затова никога не повдигам въпроса. Очаквах да пожелаеш да поговорим по въпроса, когато си готов, но минаха почти пет месеца, а сега си със счупен крак и положението като че ли се влоши. Няма как, трябва да опитаме по-различна тактика. Тифани е права: време е да затвориш тази страница. Не казвам, че методът й е почтен, но наистина е време да се примириш със случилото се, Пат. Трябва да затвориш страницата.

— Може би филмът ми не е свършил.

Понякога сценаристите подвеждат публиката с фалшив лош край и точно когато си мислиш, че филмът ще свърши зле, става нещо драматично, което води до хепиенд. Моментът ми се вижда подходящ за драматичен обрат, особено навръх рождения ми ден.

— Твоят живот не е филм, Пат. Животът не е филм. Ти си фен на Орлите. След като си гледал толкова много сезони без Супер Боул, трябва да знаеш, че истинският живот свършва зле.

— Как можеш да го кажеш сега, особено след като Орлите имат четири поредни победи и ще влязат в плейофите — независимо от контузията на Макнаб!

Клиф ме гледа почти уплашено и осъзнавам, че пак съм се разкрещял. Но не мога да не добавя:

— С такава негативна нагласа наистина всичко ще свърши зле, Клиф! Започваш да звучиш като д-р Тимбърс! Внимавай или накрая песимизмът ще те надвие!

Следва дълга тишина. Клиф изглежда сериозно разтревожен, което пък тревожи мен.

По пътя към къщи мама казва, че за рождения ми ден ще идват гости, а тя ще ми сготви празнична вечеря.

— Ники ще дойде ли? — питам.

— Не, Пат. Ники никога повече няма да дойде — отвръща мама. — Никога.

Прибираме се и мама ме оставя на дивана в хола, докато прави руло и пюре, и зелен фасул, и ябълков пай. Опитва се да ме заговори, но на мен не ми е до приказки.

Джейк и Кейтлин пристигат първи и се мъчат да ме разведрят с ентусиазиран разговор за Птиците, но не се получава.

После пристигат Рони и Вероника, Емили се качва на скута ми, от което ми става малко по-добре. Кейтлин пита Емили дали иска да нарисува нещо на гипса ми и когато тя кимва, мама намира няколко маркера и всички гледаме как Емили рисува. Започва с един много разкривен кръг — разбираемо е, защото гипсът не е идеално гладък и има грапавини. След това само драскоти разни цветове и не разбирам какво е намислила, докато не посочва творението си и обявява:

— Пап!

— Нарисувала си чичо Пат? — пита я Рони.

Емили кимва и всички се засмиват, защото изобщо не прилича на мен.

Когато сядаме на масата, татко още не се е прибрал. Дори след победата над Далас се държи доста хладно и пак се крие в кабинета си. Никой не споменава отсъствието му, така че и аз си мълча.

Яденето е чудесно и всички хвалим мама.

Идва време за пая и те ми изпяват „Честит рожден ден“, а малката Емили ми помага да духна свещичките, подредени във формата на 35. Трудно ми е да повярвам, че наистина ставам на трийсет и пет, защото още се чувствам като на трийсет — може би само ми се иска да съм на трийсет, защото тогава Ники беше в живота ми.

След пая Емили ми помага да отворя подаръците. Получавам чисто нова дървена дъска за парчези от мама, която казва, че поканила Дани, но той бил на работа. Рони, Емили и Вероника ми подаряват одеяло на Орлите. От Джейк и Кейтлин получавам карта за фитнес във Филаделфия. Според брошурата в кутията клубът разполага с басейн и сауна, и баскетболно игрище, и тенис кортове, и всякакво оборудване за вдигане на тежести, и други машинарии, с които правиш мускули.

— И аз ходя там — обяснява брат ми. — И си мислех, че като ти се оправи кракът, можем да тренираме заедно.

Вече не ме е грижа чак толкова за тренировките, но все пак съзнавам колко хубав е подаръкът, затова благодаря на Джейк.

Настаняваме се в дневната и аз питам Вероника за Тифани.

— Как е Тифани?

Не съм съвсем сигурен защо питам. Думите просто се изплъзват от устата ми, всички замлъкват и се възцарява мълчание.

— Поканих я на празненството — обажда се накрая мама, сигурно за да не се почувства зле Вероника, задето сестра й е отритната.

— И защо? — намесва се Джейк. — За да може пак да излъже Пат? Да го върне още няколко години назад?

— Тя просто се опитваше да помогне — обяснява Вероника.

— Странен начин е избрала.

— Стига — усмирява го Кейтлин.

И в стаята отново настъпва мълчание.

— Е, как е тя? — питам пак, защото наистина искам да знам.

Нуждая се от голяма услуга

На Нова година, след като черпи с неограничени количества бира всички около нас, Джейк успява да си размени мястото с човека пред мен; Джейк сяда на неговата седалка и подпира гипсирания ми крак на рамото си, та да мога да седна да гледам мача срещу Соколите.

Няколко минути след началото старши треньорът Анди Рейд вади титулярите, а говорителят обявява, че Далас някак са загубили от Детройт, тоест Птиците са победили в Източната дивизия за пети път през последните шест години и настоящият мач е безсмислен. Всички на стадиона аплодират и се прегръщат, и е трудно да останеш седнал.

Щом титулярните уайд рисивъри няма да участват, надеждите ми за Ханк Баскет се увеличават и той наистина улавя няколко топки още през първото полувреме, като всеки път ние със Скот и Джейк празнуваме прекомерно, защото нося фланелката на Баскет върху зимното си яке и на всички ни харесва да подкрепяме новобранеца.

На полувремето Орлите водят със 17–10 и, представете си, Скот решава да си тръгне с обяснението, че обещал на жена си да се прибере за новогодишната вечер, ако Каубоите загубят и мачът на Орлите се окаже безсмислен. Упреквам го, задето ни зарязва и се изненадвам, че брат ми не се присъединява към мен. Но скоро след като Скот си заминава, и Джейк се обръща към мен:

— Слушай, Пат. Кейтлин настоява да отидем на едно много официално празненство за Нова година в хотел „Ритенхаус“. Беше ми бясна, че ще ходя на мач днес, та си мисля да тръгна по-рано и да я изненадам. Но не искам да те оставям сам с гипсирания крак и тъй нататък. Та, какво ще кажеш да тръгваме?

Шокиран съм, пък и леко ядосан.

— Искам да видя дали Баскет ще отбележи втория си тъчдаун — казвам. — Но ти тръгвай. Аз ще остана тук с всички истински фенове на Орлите — тези, които ще гледат мача до края.

Не е много мило от моя страна, особено като знам, че Кейтлин сигурно вече е облечена и чака Джейк да се прибере, но аз наистина се нуждая от брат си, за да ме изведе от „Линк“ с патериците. Имам предчувствие: през второто полувреме Баскет често ще получава топката, пък и съм сигурен, че Джейк всъщност иска да види мача докрай; може би ще успее да се извини с психичноболния си брат, задето е закъснял за новогодишното парти на Кейтлин; дали пък Джейк не иска и не се нуждае именно от това.

— Бира! — провиквам се към продавача, който тъкмо минава покрай нашата редица.

Когато спира до нас, казвам:

— Мога да изпия само една бира, защото този тук смята да зареже сакатия си, душевноболен брат, за да иде в хотел „Ритенхаус“ и да лее шампанско с разни типове в смокинги, на които не им пука за Орлите.

Брат ми ме поглежда все едно съм го фраснал в корема, но след секунда вади портфейла си.

— Добре де. Майната му. Дай две бири — предава се Джейк и аз се усмихвам, докато брат ми се премества на мястото на Скот и ми помага да си облегна крака на празната седалка отпред.

През второто полувреме Баскет продължава да улавя пасовете на Ей Джей Фили и в началото на последната четвърт любимият ми играч изтичва в аут, улавя топката и бяга покрай страничната линия осемдесет и девет ярда за втория тъчдаун в кратката си кариера. Джейк ми помага да се изправя и всички в нашия сектор пляскат дланите ми и ме тупат по гърба, защото над якето си нося фланелката на Баскет, подарък от брат ми по случай излизането от лошото място.

По-късно научавам, че Баскет е първият играч на Орлите, уловил два паса за тъчдаун от над осемдесет ярда в един сезон — голямо постижение, независимо че номер 84 тази година не беше ключов играч.

— А ти искаше да си тръгнем — обръщам се към Джейк.

— Давай, Баскет! — провиква се той и ме прегръща през рамо.

След като резервите на Орлите печелят последния мач от редовния сезон, Птиците приключват с десет победи и шест загуби и си осигуряват поне един домакински плейофен мач. С помощта на патериците и на Джейк излизам от „Линк“, докато той ми проправя път с викове:

— Минава сакат! Минава сакат! Направете път!

Срещаме компанията на Клиф чак когато стигаме до шатрата на дебелаците и автобуса на Инвазия от Азия. Нашите приятели ни поздравяват със скандирания за Баскет, защото номер 84 днес постигна рекорд в кариерата си с улавяния от 177 ярда и тъчдаун от 89.

Имаме да разискваме плейофите и на никого не му се тръгва, така че пием бира и обсъждаме осемте победи и осемте загуби на Великаните, с които Птиците ще играят в първия кръг. Клиф ме пита дали очаквам нашите да победят Великаните и аз заявявам на терапевта си:

— Орлите не само ще спечелят, ами и Ханк Баскет пак ще направи тъчдаун.

Клиф кимва и ми се усмихва:

— Ти го знаеше още преди началото на сезона: Ханк Баскет е човекът!

Джейк си тръгва пръв, защото с Кейтлин трябва да ходят на онова новогодишно парти в хотела и всички му се смеем, че е мъж под чехъл; но макар да ни зарязва заради жена си, аз го прегръщам и му благодаря, задето остана и задето ми подари сезонен билет, и задето ми купи и билети за плейофите, а те са доста солени. И знам, че Джейк ми е простил за пропуснатия заради мен втори мач с Далас, защото и той ме прегръща и казва:

— Няма защо, братко. Обичам те. Винаги. Знаеш го.

След като Джейк си тръгва, останалите пием бира още около половин час, но накрая много от момчетата признават, че и те имат планове за Нова година с жените си, затова автобусът на Инвазия от Азия потегля обратно към Ню Джърси.

Орлите спечелиха последните пет мача, а с това и Източната дивизия, така че няма как да спра Ашвини да надуе клаксона на Инвазия от Азия, когато спира пред къщата на родителите ми. Скандирането отеква силно: „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“ и докарва майка ми до вратата.

С мама заставаме на най-горното стъпало и махаме, докато зеленият автобус се отдалечава.

Ядем късна новогодишна вечеря заедно като семейство, но дори след поредната победа на Орлите и надеждите за Супер Боул, баща ми не говори много и още преди мама да е приключила с вечерята си, се оттегля в кабинета си, сигурно за да чете исторически романи.

* * *

Точно преди часовникът на огромния плосък екран на татковия телевизор да удари дванайсет, мама ме пита дали искам да излезем навън да удряме тенджери и тигани, както когато бях малък. Признавам на мама, че не ми се удрят тенджери и тигани, защото съм уморен след целия ден, прекаран навън на студено, затова си оставаме на дивана и гледаме как празнуват на Таймс Скуеър.

Две хиляди и шеста става на 2007.

— Тази година ще бъде добра за нас — казва мама и се насилва да се усмихне.

Отвръщам на усмивката й — не защото се надявам годината да е добра, а защото баща ми отиде да си легне преди час, Ники никога няма да се върне, няма ни най-малка вероятност 2007 да е добра нито за мама, нито за мен, и все пак мама се опитва да намери слънчевия лъч, както ме учеше като бях малък. Тя продължава да се надява.

— Ще бъде добра година — съгласявам се.

Мама заспива на дивана, а аз изгасвам телевизора и я наблюдавам как диша. Все още е хубава жена и като я гледам как кротко спи, се ядосвам на баща си, макар да съм наясно, че той не може да се промени. Но ми се иска поне да опита да цени мама повече и да прекарва известно време с нея, особено сега, когато не може да оправдава цупенето си и с Орлите — каквото и да стане на плейофите, сезонът вече е изключително успешен, още повече, след като стигнаха толкова далеч дори без Макнаб. И все пак знам, че баща ми едва ли ще се промени, защото го познавам от трийсет и пет години и винаги си е бил такъв.

Мама се свива на топка и трепери, затова се изправям с мъка, взимам си патериците и се клатушкам към килера. Намирам одеяло в дъното на помещението, бавно се връщам при мама и я завивам, но тя не спира да трепери. На най-горния рафт в килера намирам по-дебело одеяло и се протягам да го сваля. Чувам трясък и одеялото пада на главата ми. Поглеждам надолу и виждам в краката си видеокасета в пластмасова кутия с две биещи камбани отпред.

Докуцвам обратно при мама и я покривам с дебелото одеяло.

С гипсирания крак ми е трудно да се наведа за касетата; налага се да седна на земята, за да я стигна. Довличам се до телевизора и пъхам касетата във видеото. Оглеждам се през рамо дали мама спи дълбоко и преди да натисна PLAY, изключвам звука.

Касетата не е превъртяна до самото начало, така че започва с приема. Гостите ни са настанени в балната зала на Гленмонт Кънтри Клуб — голф игрище в едно тузарско градче край Балтимор. Камерата е насочена към входа, но се виждат и дансингът, и бендът. Певецът зад микрофона обявява:

— Да започнем партито по филаделфийски!

Духовите инструменти подемат „Gonna Fly Now!“. След малко се включват китаристът, басистът и барабанистът и макар че не звучи съвсем като песента от Роки, все пак се доближава.

— Родителите на младоженеца: господин и госпожа Патрик Пипълс!

Гостите ръкопляскат учтиво, докато мама и татко прекосяват дансинга, хванати за ръце; болката, изписана на татковото лице, показва, че да му обявяват името на моята сватба е едно от най-ужасните преживявания в живота му.

— Родителите на булката: господин и госпожа Джордж Гейтс.

Родителите на Ники подскачат през балната зала и си личи, че са леко фиркани. Засмивам се, като си спомням колко бяха забавни тъстът и тъщата ми, когато се напиеха. Наистина ми липсват.

— Шаферът и шаферката: Рони Браун и Елизабет Ричардс.

Лиз и Рони махат на гостите като кралски особи и това прави странно впечатление; ръкоплясканията секват. Рони изглежда много млад: по онова време още не е бил баща, Емили даже не е съществувала.

— Кумът и кумата: Джейк Пипълс и Уенди Ръмсфорд!

Джейк и Уенди прекосяват дансинга и вървят право към камерата, докато лицата им не придобиват естествени размери на татковия телевизор. Уенди писка все едно е на мач или нещо такова, а Джейк се провиква:

— Обичам те, братко! — и целува обектива на камерата, оставяйки петно. Ръката на оператора изниква и бързо забърсва обектива с парцал.

— А сега, нека за първи път ви представя господин и госпожа Пат Пипълс!

Всички се изправят и аплодират, докато влизаме в балната зала. Ники е толкова красива в сватбената си рокля. Държи главата си по онзи сладък, срамежлив начин, притиснала брадичка до гърдите си и като я виждам, пак заплаквам, защото тя ми липсва неописуемо много.

Пристъпваме на дансинга, бендът настройва инструментите си и аз чувам онези секси акорди на синтезатор, слабите почуквания на педален чинел и после саксофонистът пристъпва напред и „Сонгбърд“ започва.

Нещо в главата ми започва да се топи; имам чувството, че ме е заболяла главата след сладолед, или пък някой бърка в мозъка ми с пикел. Вече не виждам екрана; виждам шосето през замъгленото предно стъкло; вали жестоко. Още няма четири следобед, но е тъмно като в рог. Разстроен съм, защото ни предстои важен мач, а покривът на гимнастическия салон пак протече като сито, което ме принуди да отменя баскетболната тренировка.

Искам само да се изкъпя и после да гледам записи на мачове.

Но когато влизам вкъщи, чувам воя на сопрано саксофон и ми се струва странно лекият джаз на Кени Джи да долита от банята по това време. Мелодията на мистър Джи се носи силно. Отварям вратата на банята; парата ближе кожата ми и аз се чудя защо Ники слуша сватбената ни песен под душа. Солото на Кени Джи стига кулминацията си. CD-плейърът е на мивката, на пода се въргалят две купчини дрехи, а на мивката до плейъра има чифт мъжки очила. Секси акорди на синтезатор, слаби почуквания на педален чинел.

— Шибана курва! — изкрещявам, смъквам завесата и пред мен се открива толкова много ужасна, сапунисана плът.

Стоя във ваната. Ръцете ми са на гърлото му. Сега съм между тях, душът пръска гърба на палтото ми с гореща вода, мокри анцуга ми; той е във въздуха, гледа ме умолително, бори се за глътка въздух. Ръцете му се мъчат да отслабят хватката ми, но той е дребничък, слабичък мъж. Ники пищи; Кени Джи свири; любовникът на Ники става морав. Толкова е ситен, че го притискам в плочките с една ръка. Свивам лакът, стискам ръка в стегнат, убийствен юмрук и се прицелвам. Носът му експлодира като пакетче кетчуп. Очите му се обръщат; ръцете му пускат моите. Когато се прицелвам за втори път, музиката спира, аз се озовавам по гръб във ваната, голият любовник на Ники е паднал отвън, а голата Ники стиска CD-плейъра с треперещи ръце. Понечвам да стана и тя разбива CD-плейъра в главата ми още веднъж; коленете ми се подкосяват и виждам как сребърният кран се приближава като някаква тлъста, лъскава змия, за да удари твърдото място точно над дясната ми вежда, и тогава…

Будя се в болница и веднага се разповръщам, сестрите дотичват и ми казват да не си мърдам главата, а аз плача и викам Ники, но тя не идва при мен. Главата така ме боли. Докосвам челото си, но напипвам само превръзка, а после някой насила сваля ръцете ми оттам. Сестрите викат и ме притискат към леглото, лекарите се опитват да ме обуздаят. Усещам убождане в дясната ръка и…

Премигвам и виждам отражението си в празния екран. Записът е свършил. Гледам се в естествен размер на татковия плосък екран, а точно над дясното ми рамо мама спи на дивана. Продължавам да се взирам в отражението си и малкият бял белег започва да ме сърби, но този път не изпитвам желание да си удрям челото с юмрук.

Успявам да се изправя и докуцвам до кухнята. Бележникът още е в шкафа над печката. Обаждам се в апартамента на Джейк. Докато чакам, виждам на микровълновата, че е 2:54 сутринта, но се сещам, че Джейк е на някакво тежкарско парти и ще се прибере чак утре, затова решавам да оставя съобщение.

Здравейте, свързахте се с телефонния секретар на Джейк и Кейтлин. Моля, оставете съобщение след сигнала. Бийп.

— Джейк, брат ти Пат е. Нуждая се от голяма услуга…

Най-добри намерения

Пат,

Мина доста време, надявам се достатъчно.

Ако още не си разкъсал това писмо, моля те, прочети го докрай. Както вече научи, на този етап от живота си съм много по-добра в писането, отколкото в говоренето.

Всички ме мразят.

Знаеш ли, че брат ти дойде у нас и заплаши да ме убие, ако опитам да се свържа с теб? Звучеше напълно искрен и ме уплаши… достатъчно, че досега да не посмея да ти пиша. Дори моите родители ме укоряват, задето се престорих на Ники. Според терапевтката ми има риск предателството ми да се окаже непростимо и тъй като повтори думата „непростимо“ безброй пъти, разбирам колко силно е разочарована от мен. Но истината е, че го направих за твое добро. Да, надявах се веднъж като затвориш тази страница и преодолееш Ники, да ми дадеш шанс — особено след като сме толкова страхотни танцови партньори, и двамата обичаме да тичаме, семейното ни положение е подобно и — да си го кажем — и двамата се борим с всички сили да останем в действителността. Имаме много общи неща, Пат. Все още вярвам, че не попадна в живота ми случайно.

Обичам те и затова ще ти кажа нещо, което съм споделяла единствено с терапевта си. Малко е извратено, но се надявам да го приемеш. Отначало не смятах да ти го разкривам, но реших, че положението няма как да стане още по-лошо и в момента малко откровеност може да се окаже полезна.

Не знам дали ти е известно, че Томи беше полицай. Работеше в полицията на Медоусвил и беше нещо като съветник в гимназията. Така през половината си работно време съветваше и работеше с проблемни тийнейджъри, а през другата половина си беше нормално ченге. Казвам ти го, защото е важно да разбереш, че Томи беше добър човек. Не заслужаваше да умре и смъртта му напълно доказва колко случаен и прецакан, и произволен е животът, докато не намериш някого, който да му придаде смисъл, та било то и временно.

Както и да е, Томи много го биваше с тийнейджърите и дори организира клуб в гимназията, целящ да обърне внимание на проблема с шофирането след употреба на алкохол. Много от родителите смятаха, че клубът намира извинение на непълнолетните да пият, защото не беше клуб срещу употребата на алкохол от непълнолетни, а клуб срещу шофирането след употреба на алкохол, та се налагаше Томи да се бори да не го затворят. Томи ми каза, че много гимназисти пиели всеки уикенд, а мнозина от родителите в града нямали нищо против това. Но най-странно ми беше друго: децата отишли при него и го помолили да основе клуба, защото се тревожели да не би някой да пострада или да загине, ако приятелите им не престанат да шофират след купоните. Можеш ли да си представиш тийнейджър да говори така с ченге? Такъв си беше Томи, хората му се доверяваха веднага.

Така че Томи организираше срещи и дори направи караоке вечер за учителите — учениците плащаха, за да чуят любимите си учители да изпълняват нашумелите хитове. Томи умееше да убеждава хората да правят подобни неща. Аз ходех на тези събития; Томи стоеше на сцената с всички онези тийнейджъри и пееше и танцуваше с другите учители; беше убедил всички да си сложат разни откачени костюми — и родителите, и учениците, и директорите бяха усмихнати до уши. Човек не можеше да се сдържи, защото от Томи се лееше положителна енергия. И на тези събития винаги изнасяше речи — изброяваше факти и статистики за шофирането след пиене.

Всички слушаха Томи. Всички го обичаха. Толкова много го обичах, Пат.

Нещо странно у Томи беше, че все му се правеше секс. Постоянно искаше да се любим. Още щом се прибереше от работа и ми налиташе. Всяка сутрин ме будеше и ме натискаше. Трудно успявахме да си довършим вечерята, без ръцете му да се плъзнат по краката ми под масата. И когато Томи си беше вкъщи, нямаше начин да изгледам нещо по телевизията докрай, защото дойдеха ли рекламите, веднага ме поглеждаше по онзи начин. Бяхме много диви и през първите десет години от брака ни обожавах това. Но след десет години нонстоп секс малко взе да ми омръзва. Искам да кажа… животът не е само секс, нали? Така че една ясна слънчева сутрин, след като току-що се бяхме любили под кухненската маса, чайникът засвири, така че станах и налях две чаши.

— Мисля, че няма да е зле да ограничим секса до еди-колко пъти седмично — казах.

Никога няма да забравя изражението му. Сякаш го бях простреляла в корема.

— Нещо не е наред ли? — попита ме. — Греша ли някъде?

— Не. Нищо подобно.

— Какво има тогава?

— Не знам. Нормално ли е да правим секс по няколко пъти на ден?

— Не ме ли обичаш вече? — попита Томи с онзи израз на обидено момченце, който още виждам, като затворя очи вечер.

Разбира се, казах на Томи, че го обичам повече от всякога, но просто искам малко да намалим секса; искам да си говорим повече, да се разхождаме и да си намерим нови хобита, та сексът пак да стане нещо специално.

— При толкова много секс магията някак се губи.

Помня, че по някаква странна причина предложих да тръгнем на уроци по езда.

— Значи смяташ, че магията се е изгубила? — промълви той и този въпрос се оказа последното, което някога ми каза. „Значи смяташ, че магията се е изгубила?“

Помня колко дълго му говорих след това, уверявах го, че ще правим колкото секс иска и това е било само предложение, но той беше наранен. През цялото време ме гледаше с подозрение, все едно му изневерявам или нещо такова. Но не му изневерявах. Просто исках да позабавим нещата, за да ценя секса повече. Само исках да му кажа, че не бива да се прекалява с хубавите неща. Но очевидно го бях наранила, защото преди да успея да му обясня, той стана и се качи горе да се изкъпе. Излезе, без да каже довиждане.

Бях на работа, когато ми се обадиха. Помня само как ми казаха, че Томи е пострадал и е откаран в болница „Уест Джърси“. В болницата заварих десетина мъже в сини униформи — полицаи навсякъде. Блясъкът в очите им ми казваше всичко.

По-късно научих, че в обедната си почивка Томи отишъл до Чери Хил Мол. В патрулката му намерили чанта на „Виктория’с сикрет“, пълна с дамско бельо — всичко в моя размер. Докато се връщал към Медоусвил, спрял на магистралата да помогне на възрастна жена, чиято кола се развалила. Томи повикал влекач, но жената била много притеснена и той останал до прозореца й да й прави компания, докато чака. Томи все си приказваше така с хората. Патрулката била паркирана зад него със запалени фарове, а той стоял на ръба на аварийната лента на магистралата. Някакъв шофьор, който пил на обед, си изпуснал мобилния телефон и когато се навел да го вдигне, завъртял кормилото надясно, прекосил две ленти и…

Заглавието в местния вестник гласеше: „Полицай Томас Рийд — основател на клуба на гимназия «Медоусвил» против карането в нетрезво състояние — убит от пиян шофьор“. Беше толкова иронично, почти забавно по един садистичен начин. На погребението му присъстваха страшно много полицаи. Децата от гимназията превърнаха моравата ми в жив паметник; стояха на тротоара със свещи и цветя. Отказвах да изляза, но през първите вечери тийнейджърите ми пееха толкова мило, хор от тъжни, прекрасни гласове. Приятелите ми носеха храна, отец Кари ми говореше за рая, родителите ми плачеха с мен, а Рони и Вероника останаха при мен през първите седмици. Но аз мислех само за едно: Томи умря с мисълта, че вече не искам да правя секс с него. Изпитвах такава вина, Пат. Исках да умра. Все си мислех, че нямаше да отиде до „Виктория’с сикрет“ през обедната си почивка, ако не се бяхме скарали, и така никога нямаше да мине покрай старицата в повредената кола и нямаше да загине. Изпитвах такава вина. Все още се чувствам толкова виновна.

След няколко седмици се върнах на работа, но всичко в ума ми се беше преобърнало. Вината ми се превърна в нужда и изведнъж ме обхвана ужасен копнеж за секс. Така че започнах да се чукам — с всеки мъж, който беше навит. Беше достатъчно само да го погледна по онзи начин и след няколко секунди вече знаех дали ще ме изчука. И докато го правеше, затварях очи и си представях, че е Томи. За да бъда отново със съпруга си, се чуках навсякъде. В кола. В гардеробната в службата. Зад някой храст. В обществена тоалетна. Навсякъде. Но в съзнанието ми винаги беше под кухненската маса, а Томи се беше върнал при мен и му бях казала, че сексът не ми е омръзнал и ще правя любов с него колкото поиска, защото го обичам с цялото си сърце.

Бях болна. А и нямаше недостиг на мъже, готови да се възползват от болестта ми. Навсякъде беше пълно с мъже, които с удоволствие биха изчукали една психичноболна жена.

Разбира се, това доведе до уволнението ми, до терапията и до много изследвания. За щастие не пипнах никаква болест, но с готовност ще се изследвам отново, ако някога това се окаже на дневен ред между нас. Но дори и да бях хванала СПИН или нещо такова, пак щях да смятам, че си е струвало, защото имах нужда да затворя тази страница. Имах нужда от опрощение. Имах нужда да изживея фантазията. Имах нужда чрез чукане да изкупя вината си, за да разсея мъглата, в която бях потънала, да почувствам нещо, да почувствам каквото и да било и да започна живота си отново. И откакто с теб станахме приятели, започнах да градя живота си наново.

Трябва да призная, на официалната вечеря на Вероника гледах на теб само като на лесна плячка. Преценявах те в глупавата ти фланелка на Орлите и реших, че лесно ще те накарам да ме изчукаш и да си представя, че си Томи. Не го бях правила отдавна. Вече не исках да правя секс с непознати, но ти не беше непознат. Беше подбран от собствената ми сестра. Беше сигурен мъж, с когото Рони се мъчеше да ме нагласи. Така че смятах да започна да спя с теб редовно, само за да си фантазирам отново за Томи.

Но когато ме прегърна пред къщата на родителите ми и плака с мен, нещата се промениха — драматично. Отначало не разбирах, но докато тичахме заедно и ядяхме зърнена закуска на вечеря, и отидохме на плаж, и станахме приятели — просто приятели, без секс, който да усложнява нещата — ми беше приятно по начин, по който не бях очаквала. Просто ми беше приятно да съм с теб, дори и да не си казвахме нищо.

Разбрах, че имам чувства към теб, когато нещо в мен започна да се свива при всяко споменаване на Ники. Ти никога няма да се събереш с жена си — беше повече от очевидно, затова се обадих на майка ти, напих я в местния бар и тя ми разказа всичко за теб. Ти не ме видя, но аз стоях в алеята, когато тя се прибра натряскана и ти й помогна да си влезе. Аз я закарах до вкъщи. След случилото се с Томи не близвам алкохол. Оттогава с нея се срещаме всяка седмица, Пат. Тя се нуждаеше от приятелка; изпитваше потребност да си говори с някого за баща ти. А аз я изслушвах. Отначало само я използвах за информация, но сега май наистина сме приятелки. Тя нямаше представа за писмата от името на Ники и известно време след коледния епизод ми беше много сърдита, но знае за това писмо — очевидно, след като тя ти го предаде. Тя е много силна и милостива жена, Пат. Заслужава нещо по-добро от баща ти, както навярно ти заслужаваш нещо по-добро от мен. В това отношение животът е странен.

Написах онези писма с надеждата да ти помогна да затвориш страницата, както аз някак успях да го сторя чрез случаен секс след смъртта на Томи. Моля те, повярвай, че започнах цялата история със свръзката, едва след като се убедих в твърдото решение на Ники да не говори с теб при никакви обстоятелства. Вероятно никога няма да можеш да ми простиш, но искам да знаеш, че имах най-добри намерения… и още те обичам по моя си смахнат начин.

Липсваш ми, Пат. Наистина. Може ли поне да бъдем приятели?
Тифани

Иииха!

Дани дочита писмото от Тифани, въздъхва, почесва се по главата и дълго време гледа през прозореца на спалнята ми. Искам да знам мнението му, защото той е единственият ми познат, който не е предубеден спрямо Тифани. Всички други очевидно са пристрастни — дори Клиф.

— Е? — най-накрая се обаждам от леглото си. Седя, облегнат на дъската с крак, повдигнат върху няколко възглавници. — Какво мислиш?

Дани сяда, отваря кутията за парчези, подарък от мама за рождения ден, и вади ръчно боядисаната дървена дъска и пионките.

— Мисля днес да съм с червените — казва. — Кой цвят си избираш?

Избирам сините и поставяме дъската на малката масичка — мама я сложи в стаята ми, след като се прибрах вкъщи със счупен крак. Играем парчези както при всяко гостуване на Дани. Очевидно той ще се въздържи да изкаже мнение за Тифани, вероятно защото знае, че решението си е само мое. А може би просто иска да играем. Той обича парчези повече от всеки друг и когато стигне някоя от моите позиции и върне моя пионка до началото, винаги посочва лицето ми и изкрещява:

— Иииха! — което ме разсмива, защото Дани приема парчези толкова сериозно.

В действителност аз не обичам играта чак толкова колкото Дани — а и той не иска да отговори на въпросите ми за Тифани — но все пак е хубаво той отново да е част от живота ми.

Играем парчези часове наред — дните минават и резултатът ми срещу Дани достига 32 победи и 203 загуби. Дани е изключителен играч на парчези и най-добрият хвърляч на зарове, когото съм срещал. Когато каже: „На татенцето му трябва чифт“, почти винаги хвърля две шестици. Каквото и да му трябва на Татенцето, Дани го хвърля.

Да се освободи от нимбостратуса

Седмица след като ми свалят гипса стоя сам на моста в Найтс Парк, облегнат на парапета, и се взирам в езерцето, което може да се обиколи за по-малко от пет минути. По водата под мен има тънък слой лед и ми се приисква да хвърлям камъни през него, без да знам защо, особено след като нямам и камъни. И въпреки това толкова ми се иска да хвърлям камъни през леда, да го пробия, да докажа, че е слаб и временен, да видя черната вода отдолу да се надига през дупката, която аз сам съм направил.

Мисля си за скритите риби — най-вече за големите златни рибки, с които пълнят езерото, за да имат кого да хранят старците напролет и за да има какво да ловят момченцата през лятото — сега са заровени в тинята на дъното. А дали рибите вече са се заровили? Дали няма да почакат езерото да замръзне напълно?

Ето една мисъл: аз съм като Холдън Колфилд, когато си мислеше за патиците, само дето аз съм на трийсет и пет години, а Холдън беше тийнейджър. Дали пък инцидентът не е върнал мозъка ми в тийнейджърското му състояние?

Част от мен иска да се покатери на парапета и да скочи от моста (макар той да е дълъг само десет метра и да е на по-малко от метър над водата); част от мен иска да пробия леда с крака, да се потопя дълбоко, дълбоко, дълбоко в тинята, където да спя месеци наред и да забравя всичко, което знам и помня. Част от мен желае никога да не си бях връщал паметта, още да имах фалшива надежда — още да имах поне идеята за Ники, която да ме крепи.

Най-после вдигам очи от леда, поглеждам футболните игрища и виждам, че Тифани е приела поканата ми да се видим точно както предрече Клиф. В далечината изглежда висока само пет сантиметра, носи жълта скиорска шапка, а в бялото си палто почти до коленете прилича на ангел без крила и расте ли, расте, а аз я гледам как минава покрай люлките и големия павилион с маси за пикник. Гледам я как върви покрай водата, докато най-накрая достига естествения си ръст, някъде около метър и шейсет.

Тя стъпва на моста и аз веднага пак приковавам поглед в тънкия слой лед.

Тифани идва до мен и застава така, че рамото й почти докосва моето, но не съвсем. С периферното зрение виждам как и тя гледа надолу към тънкия слой лед и се питам дали и на нея не й се иска да хвърля камъни.

Стоим така сякаш цял час, без да продумаме.

Става ми толкова студено на лицето, че вече не си усещам нито носа, нито ушите.

Накрая, без да поглеждам Тифани, промълвявам:

— Защо не дойде на рождения ми ден?

Съзнавам колко е глупав въпросът ми, но не се сещам какво друго да кажа, особено пък след като не съм виждал Тифани от много седмици — откакто й се разкрещях на Коледа. — Мама каза, че те е поканила. Защо не дойде?

След дълга пауза Тифани отговаря:

— Ами, както ти обясних и в писмото, брат ти заплаши да ме убие, ако се свържа с теб. А и предния ден Рони дойде у нас и ми забрани да идвам. Съжалявал, че изобщо ни е запознал.

Вече говорих с Джейк за заплахата му, но ми е трудно да си представя Рони да казва такова нещо на Тифани. И все пак Тифани без съмнение говори истината. В момента изглежда наистина наранена и уязвима и си дъвче долната устна като дъвка. Без съмнение Рони й е наговорил тези неща против волята на Вероника. Жена му никога не би му позволила да каже на Тифани нещо потенциално съсипващо егото и мисълта как Рони е забранил на Тифани да дойде на празненството ме кара леко да се гордея с най-добрия си приятел, особено като знам, че се е възпротивил на жена си, за да ме предпази.

„Приятелите пред кучките“ ми казваше Дани винаги когато плачех за Ники в лошото място — преди да претърпи втората операция. В час по терапия чрез изкуство Дани даже ми нарисува малък плакат с тези думи със стилизирани златни букви. Окачих го на стената между моето легло и това на съквартиранта ми Джаки — там, в лошото място, но докато не съм си бил в стаята, една от злите сестри е свалила произведението на Дани — факт, който Джаки потвърди, като замига и заудря глава в рамото си. Знам, че фразата е малко сексистка (защото мъжете не бива да наричат жените кучки), но при спомена за нея се усмихвам, особено сега, когато Рони е най-добрият ми приятел в Ню Джърси, след като Джейк и Дани вече живеят във Филаделфия.

— Съжалявам, Пат. Това ли искаш да чуеш? Е, ще го повторя: много, много съжалявам, мамка му.

Въпреки че Тифани казва думичката с „м“, гласът й потреперва както маминия, когато говори наистина сериозно, и това ме кара да се замисля дали пък Тифани няма да вземе да се разплаче насред моста.

— Аз съм извратен човек, който вече не знае как се общува с любимите си хора. Но всичко в писмото ми беше вярно. Ако бях твоята Ники, щях да дойда на Коледа, но аз не съм Ники. Знам. И съжалявам.

Не знам какво да отговоря и дълги минути стоим, без да си кажем нищо.

Изневиделица — по някаква откачена причина — ме обхваща желание да разкажа на Тифани края на филма си, онзи за стария ми живот. Тя трябва да знае края, особено след като беше в главната роля. И думите изведнъж започват да се леят от устата ми.

— Реших да се изправя срещу Ники, просто за да й покажа, че помня какво се случи между нас, но не й се сърдя. Брат ми ме закара до някогашния ми дом в Мериленд и се оказа, че Ники още живее там: стори ми се доста странно, особено при положение че си има нов мъж — онзи тип Филип, който работи с Ники и също е учител по английски, и ми викаше неграмотен палячо, защото не четях интелектуални книги — разказвам (пропускам частта, в която душех и удрях голия Филип, когато го заварих под душа с Ники), — и ако бях на негово място, едва ли щях да се съглася да живея в къщата на бившия на жена ми, защото това е просто откачено, не мислиш ли?

Тифани не казва нищо, когато правя пауза, и аз продължавам.

— Докато пътувахме по старата ми улица, валеше сняг. Това не е много обичайно за Мериленд и затова е голямо събитие за децата. На земята имаше само около сантиметър — едва я покриваше — но все пак достатъчно да направиш снежна топка. Видях Ники и Филип навън и те си играеха с две деца — по цветовете на дрехите им съдя, че онова в морскосиньото беше момченце, а онова в прасковеното — малко момиченце. Докато минавахме покрай тях, помолих Джейк да заобиколи и да паркира на половин пресечка оттам, та да можем да наблюдаваме как новото семейство на Ники играе в снега. Старата ми къща е на оживена улица, така че едва ли щяхме да привлечем вниманието на Ники. Джейк направи каквото го помолих и спря двигателя, но остави чистачките, за да мога да гледам. Свалих прозореца си — заради гипсирания крак бях на задната седалка — и дълго гледахме как семейството играе, толкова дълго, че накрая Джейк пак запали двигателя и включи парното, защото му стана много студено. Ники носеше дългия шал на бели и зелени райета, с който някога ходех на мачовете на Орлите, кафяво палто и червени ръкавици. Тъмнорусата й коса висеше свободно изпод зелената шапка; толкова много къдрици. Замеряха се със снежни топки; новото семейство на Ники си играеше щастливо в снега. Личеше си, че децата обичат баща си и майка си и бащата обича майката, и майката обича бащата, и родителите обичат децата — всички се замеряха със снежни топки толкова любящо, гонеха се, смееха се и се търкаляха в снега, и…

Млъквам, защото гърлото ме стяга и ми е трудно да говоря.

— Мъчех се да видя лицето на Ники и дори от това разстояние забелязвах, че усмивката не слиза от лицето й и е много щастлива и това някак се оказа достатъчно за мен да сложа официално край на изпитателния срок и да пусна финалните надписи на моя филм, без дори да се изправя пред Ники, така че просто помолих Джейк да ме върне в Ню Джърси и той го направи, сигурно защото е най-добрият брат в целия свят. Така че май просто искам Ники да е щастлива, дори и щастието й да не включва мен, защото аз имах своя шанс и не се оказах особено добър съпруг, а Ники беше страхотна съпруга и…

Пак се налага да млъкна. Преглъщам няколко пъти.

— Просто ще помня тази сцена като хепиенда на филма за стария ми живот. Как Ники играе в снега със семейството си. Изглеждаше толкова щастлива… и новият й съпруг, и двете й деца…

Спирам да говоря, защото думите отказват да излязат от устата ми. Сякаш студеният въздух е вледенил езика и гърлото ми; сякаш студът прониква в белите ми дробове и смразява гърдите ми отвътре.

С Тифани стоим дълго на моста.

Макар лицето ми да е вкочанено, започвам да чувствам топлина в очите си и изведнъж осъзнавам, че пак съм заплакал. Избърсвам си очите и носа в ръкава на палтото и заплаквам на глас.

Чак когато преставам да плача, Тифани най-после проговаря, но не за Ники.

— Нося ти подарък за рождения ден. Не е нищо особено. И не съм го опаковала и не ти взех картичка, защото, ами… защото съм побърканата ти приятелка, която не купува картички и не опакова подаръци. И знам, че закъснях с цял месец, но все пак…

Тя сваля ръкавиците си, разкопчава няколко копчета и вади подаръка от вътрешния джоб на палтото си.

Поемам го от ръцете й — десетина дебели гланцирани листа — някъде десет на двайсет сантиметра всеки и свързани със сребърен болт в горния ляв ъгъл. На корицата пише:

КАТАЛОГ

на

ОБЛАЦИТЕ

за

НАБЛЮДАТЕЛИТЕ НА НЕБЕТО

Лесен за употреба,

качествен каталог

за природолюбители.

— Все гледаше облаците, докато тичахме — обяснява Тифани, — та си помислих, че може да ти се прииска да разпознаваш различните форми.

Развълнувано вдигам корицата, за да погледна първата гланцирана страница. Прочитам всичко за четирите основни вида облаци — слоести, дъждовни, кълбести и перести — и гледам красивите илюстрации на различните вариации на четирите групи и после с Тифани някак се озоваваме легнали по гръб насред същото футболно игрище, където играех като дете. Гледаме небето, което е по зимно сиво, но Тифани казва, че ако почакаме достатъчно, облачната маса сигурно ще се разкъса и с помощта на „Каталога на облаците“ ще можем да разпознаем отделните облаци. Лежим на замръзналата земя много дълго и чакаме, но в небето виждаме само плътно сиво одеяло — според новия ми каталог на облаците се нарича нимбостратус: „сива облачна маса, от която падат силни и продължителни валежи от дъжд и сняг“.

След известно време главата на Тифани някак се оказва облегната на гърдите ми, а ръката ми е около раменете й, така че придърпвам тялото й близо до моето. Когато снегът завалява, снежинките са големи и чести. Почти веднага полето побелява и тогава Тифани прошепва нещо много странно. Тя казва:

— Нуждая се от теб, Пат Пипълс; толкова жестоко се нуждая от теб — и горещите й сълзи се леят по кожата ми, докато тя леко целува врата ми и подсмърча.

Това е толкова странно, толкова различно от обичайното „обичам те“ и все пак вероятно е по-вярно. Приятно е да притискам Тифани толкова плътно до себе си и си припомням какво ми каза мама, когато се опитвах да се отърва от приятелката си, като я поканя на вечеря. Мама каза: „Нуждаеш се от приятели, Пат. Всеки се нуждае“.

Спомням си и как Тифани ме лъга толкова много седмици; помня ужасната история на Рони как Тифани я уволнили от работа, както и признанието й в последното й писмо; спомням си колко чудато беше приятелството ми с Тифани — но после си спомням, че никой друг, освен Тифани не може дори да се доближи до това да разбере какво изпитвам, откакто загубих Ники завинаги. Припомням си, че изпитателният срок най-сетне приключи и макар Ники да си отиде завинаги, все още стискам жена в обятията си — жена, която е страдала ужасно и има отчаяна нужда отново да повярва, че е красива. В обятията си стискам жена, която ми подари „Каталог на облаците“; жена, която знае всичките ми тайни; жена, която е наясно точно колко е объркан умът ми, на колко много лекарства съм, и все пак ми позволява да я стискам в обятията си. Във всичко това има нещо неподправено и не мога да си представя друга жена, с която да лежа по средата на замръзнало футболно игрище — при това насред снежна вихрушка — и заедно да се надяваме на невъзможното: да видим отделен облак да се освобождава от нимбостратуса.

Ники никога не би направила това за мен, дори и в най-добрия си ден.

Така че придърпвам Тифани малко по-близо, целувам твърдото място между идеално оформените й вежди, поемам си дълбоко дъх и казвам:

— Мисля, че и аз се нуждая от теб.

Благодарности

Специални благодарности за роднините, приятелите, менторите и професионалистите, които ми помагаха по пътя и благодарение на които се появи тази книга: Сара Крайтън и всички от FSG, Дъг Стюарт, Сет Фишман, Ал, татко Дог, мама, Мег, Майка, Барб и Пег, Джим Смит, Бил и Мо Рода, „Перуанеца“ Скот Хумфелд, „Канадеца“ Скот Колдуел, Тим и Бет Рейуърт, Мифанви Колинс, Ричард Панек, Рейчъл Полак, Бес Рийд Кърънс (В), Дъфи, Флем, Скорзо, Мартин Кларк, Дейв Кинг, Роланд Меруло, Хелена Уайт, „The WMs“ — Джийн Уърц, Уоли Уилхойт, Калела Уилямс, Карън Тери, Бет Биглър и Том Легер — Дейв Тавани, Лори Личман, Алан Барстоу, Ларз и Андреа, Кори и Джен, Бен и Джес, чичо Дейв, чичо Пийт, баба и дядо — Дънк и Х.

Матю Куик Наръчник на оптимиста

Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники

Той не проповядва песимизъм

Оранжево зарево пронизва черепа ми

Възможно най-лошият край

Мога само да те обичам

Бетонната поничка

Той ме плаши повече от всяко друго човешко същество

Официалната вечеря

Ако се плъзна обратно

Не знам как е прието

Пълни с разтопена лава

Да се провалиш като Димсдейл

Обичаш ли чуждестранни филми?

Може да си поделим зърнена закуска

Викам, пея и скандирам

Най-добрият терапевт на света

Главата на Тифани се носи над вълните

Кошер зелени пчели

Сестро, псуват като моряк

Скритият край

Неприемливо решение

Балансиран много внимателно, сякаш щом климатикът задуха през есента, ще го катурне

Кашонът с надпис „Пат“

С почерка на мама е

Инвазия от Азия

Търпи мръсотията

Сякаш той е Йода, а аз Люк Скайуокър и тренираме на системата Дегоба

Изисквам първото място

* * *

Монтажът на моя филм

* * *

* * *

* * *

* * *

Пада като сянка върху мен

* * *

Писмо №2, 15 ноември 2006 г.

Писмо №3, 18 ноември 2006 г.

Писмо №4, 29 ноември 2006 г.

Писмо №5, 3 декември 2006 г.

Писмо №6, 13 декември 2006 г.

Писмо №7, 14 декември 2006 г.

Държа в ръка някакво квадратче

Писмо №8, 24 декември 2006 г.

Епизодът се задава неумолимо

Мад Нипър

Как е тя?

Нуждая се от голяма услуга

* * *

Най-добри намерения

Иииха!

Да се освободи от нимбостратуса

КАТАЛОГ

Благодарности

Матю Куик

Наръчник на оптимиста