ЛОРА ФЛОРАН

КРАДЕЦЪТ НА ШОКОЛАД

(книга първа от поредицата "Любов и шоколад")

ПЪРВА ГЛАВА

Силвен Марки знаеше какво желаят жените: шоколад.

И докато възмъжаваше, той се бе научил да владее женското желание.

Навън ноемврийската есен посипваше парижките улици със студ и сивота. Но в своята лаборатория той беше довел шоколада до нужната температура, гладък и разкошен. Силвен разстла шоколадовата маса върху мраморния плот. С ловко движение той го събра и го разстла отново, лъскав и тъмен. В магазина елегантна блондинка с изящни маниери, нашепващи за богатство и привилегии, купи кутия от неговите шоколадови бонбони и неспособна да устои на изкушението, захапа един още преди да излезе на улицата. Той я виждаше през стъкления прозорец, който позволяваше на посетителите да надзърнат в свещенодействията насред истинска шоколадова работилница. Силвен видя как възхитителните ѝ зъби се впиха в малкия шоколадов бонбон и сам усети деликатната съпротива на пропуканата кувертюра, топенето на ганаша[1] върху езика ѝ, разливането на удоволствието по тялото ѝ. Той се усмихна лекичко, наклонил глава, за да се посвети отново на шоколада. Затова не видя следващата жена, която влезе в магазина му.

Но се оказа, че тя нямаше да му позволи да я пропусне.

Уханието на шоколад се шмугна и понесе по окъпаната от дъжда улица. Токчетата на ботушите объркваха своя забързан ритъм, а увитите в дълги черни палта минувачи извиваха глави към източника на уханието, разколебани.

Някои се спираха. Други продължаваха. Импулсът на Кейд беше да влезе вътре.

Теоброминът я обгърна като топло одеяло насред есенния студ. Какаото облада сетивата ѝ. Тя уви ръце около себе си. Ароматът я върна у дома, спусна пелена пред очите ѝ, които на свой ред я уверяваха, че не можеше да е по-далеч от стоманените казани на фабриката, струите разтопен шоколад, които се лееха непрестанно към формите и се превръщаха в милиарди съвършено еднакви блокчета, готови да бъдат загърнати в ярко оцветените опаковки, които бяха неотменна част от живота ѝ. Нещо, някакво напрежение, което тя носеше в себе си, разхлаби мускулите на рамената ѝ и отприщи потръпване, което премина като вълна по цялото ѝ тяло. Някой беше излял шоколада в гигантски разполовени какаови зърна, които украсяваха витрините и приковаваха погледа към ъглите на магазина. Кейд можеше да си представи ръката, която ги беше оформила – мъжка ръка, силна, четвъртита, с дълги пръсти, способни на най-фина прецизност. Снимка на същата тази ръка украсяваше тапета на лаптопа ѝ.

На заоблената страна на всяко какаово зърно той беше нарисувал сцена от различна страна производител на какао. А върху плоската страна на какаовите зърна беше разпръснал артистично големи колкото нокът шоколадови бонбони.

Тя се огледа в магазина. В ъглите тук-там се мъдреха сандъци с черни надписи, които нашепваха за далечни земи.

От вътрешността им се бяха посипали истински какаови зърна, напомняйки на посетителите, че шоколадът беше екзотична история от друг свят. Кейд беше виждала тези теми. Черните надписи извикаха в ума ѝ далечни аромати и образи, хората, които някога беше срещнала, ударите с мачете по какаовите дървета, миризмата на ферментиращите какаови зърна в обвивките си. Той беше посипал тук-там парченца какао, както някой виртуозен готвач би украсил чинията с няколко капки сос. По плотовете бяха пръснати шушулки ванилия и масури канела, същински debauche[2] от нерафиниран разкош. Всеки един елемент в този декор подчертаваше суровата, красива природа на шоколада и триумфа на върховната изтънченост: миниатюрните четвъртити шоколадови плочки, които струваха по 150 долара фунта[3] излезли изпод ръката на Силвен Марки.

Силвен Марки. Според някои той беше най-добрият шоколатиер в Париж. Той беше на същото мнение, помисли си Кейд. Тя не се съмняваше в това. Знаеше го от снимката на ръката му, която украсяваше лаптопа ѝ. Неговите кутии бяха с цвета на сурово дърво, завързани с прост канап. Щампата с името върху капака – Силвен Марки – се налагаше безкомпромисно, с цвят на тъмен шоколад и непретенциозен шрифт, сама по себе си заявяваща дръзка увереност.

Кейд си пое дъх, черпейки смелост от ароматите и гледките. Обзе я главозамайващо вълнение, както и страх, в особен контрапункт, сякаш се канеше да излезе чисто гола на сцена пред многобройна публика. Не трябваше да се чувства по този начин. Шоколадът беше нейният бизнес, нейното наследство. Баща ѝ обичаше да се шегува, че във вените ѝ тече шоколад. Значителна част от световната икономика действително се движеше от шоколада, който нейното семейство произвеждаше. Тя можеше да предложи на Силвен Марки една невероятна възможност.

И все пак страхът я беше стиснал за гърлото и ѝ пречеше да преглътне. Кейд продължаваше да си представя най-известното блокче на фирмата, млечен шоколад в обвивка от станиол и хартия и щамповано с нейното фамилно име – трийсет и три цента на промоция в Уолмарт. Тези шоколадчета от по 33 цента бяха влели толкова пари в банковите сметки на семейството ѝ, колкото човек трудно можеше да си представи. Определено повече, отколкото той можеше да си представи. И все пак душата ѝ леденееше при мисълта да извади шоколадчето от чантата си и да го покаже насред тази обстановка.

– Бонжур – каза тя на най-близкия продавач и вълнението отново нахлу в главата ѝ, прогонвайки всякаква друга мисъл. Тя го беше направила. Беше изрекла първата си дума на френски, обръщайки се към истински парижанин, преследвайки целта си. Кейд учеше испански и френски откакто се помнеше, за да общува свободно, когато посещаваше какаовите плантации.

През последната година тя дори беше ходила на уроци при чистокръвни французи, за да се доближи до своята мисия, по един час на ден и домашно всяка вечер, фокусирана върху думите, които бе дошла да изговори днес тук – мостри, маркетинг, продуктови линии. И шоколад.

И сега, накрая, тя беше тук. Говореше. Готвеше се да постави черешката на тортата на цялата нова линия, която планираше за компанията. Черешката на тортата... сигурно можеха да измислят нещо с La Cerise като един от продуктите в новата линия...

– Je m'appelle Кейд Кори[4] Ще взема по пет мостри от всички артикули, в пет отделни кутии, моля – само една от тези кутии беше за нея. Другите щеше да изпрати в централния офис на шоколадовите заводи "Кори" в Кори, щата Мериленд. – И докато вие ги опаковате, аз имам уговорена среща със Силвен Марки.

Френският ѝ се лееше толкова красиво, че тя не можа да сдържи една тънка усмивка на гордост. Изплъзна ѝ се, наред със съвсем леко заекване. Домашните задания и уроците си бяха стрували.

– Да, мадам – отговори на английски безупречно облеченият млад мъж, хладен и прецизен като убождане с карфица.

Кейд премигна, сапуненият мехур на щастието ѝ се спаружи, унизен от една-единствена дума на нейния роден език.

– Мосю Марки е при шоколада, мадам – каза той, все така на английски, карайки я да стисне зъби. Нейният френски беше много по-добър от неговия английски, много благодаря. Или мерси.

Млада жена се зае да пълни кутиите с шоколадовите бонбони за Кейд, докато превзетият мъж я поведе към вратата в дъното на магазина.

Тя пристъпи в магическия свят на шоколатиерната и почти успя да забрави английската плесница, понесена от оживелия сапунен мехур на щастието. В единия ъгъл строен мъж с очила и фините черти на поет или маниак заливаше формите с препълнени черпаци бял шоколад. В другия край жена с прибрана под хартиена шапчица коса декорираше с четка за рисуване дузина шоколадови сови. Две други жени пълнеха кутии с малки шоколадови бонбони. Други опъваха листове изящно изрисувано фолио върху дузини шоколадови бонбони и ги приглаждаха внимателно, за да пренесат декорацията от фолиото върху бонбона.

На централната маса от розов мрамор един мъж бъркаше енергично нещо в тежък съд на водна баня, вдигайки във въздуха облак от фина бяла пудра. Срещу него друг слаб мъж с обрамчено от елегантна тънка брада лице изстискваше шоколад от сладкарски шприц във форма със стърчащи клечки за близалки. Брачната му халка проблесна, уловила лъч светлина от прозореца.

Всъщност всички бяха стройни. Странно за хора, които по цял ден работеха с шоколад. Само един мъж, висок и снажен, можеше да се похвали с корем, при това несъмнено беше горд и щастлив от теглото си. Всички бяха облечени в бяло и носеха хартиени шапки, всяка различен модел според функциите и ролята на сладкаря.

Това беше свят със строга йерархия с ясно дефинирани граници.

Над умивалниците висяха четки, шпатули и телове за разбиване. Върху мраморния плот се издигаха голяма електрическа теглилка и огромен миксер. На друг плот отстрани бяха наредени контейнери и купи с всевъзможни големини. Пълни със стафиди, захаросани портокали и захар, те заобикаляха работниците на големия мраморен плот.

При нейното влизане всички вдигнаха глави, но повечето се съсредоточиха отново върху работата си. Само един мъж, който разстилаше ловко шоколад върху мраморния плот, задържа върху Кейд проницателен поглед, наситен с повече власт, а може би и с повече презрение.

Висок и слаб, с черна коса, която падаше на вълни до брадичката му. Беше я затъкнал зад ухото си от едната страна, така че да подчертава изсечените му, правилни черти. Бяла хартиена шапка ограничаваше риска някоя следа от черните му къдрици да попадне в шоколада. Бялата му униформа на майстор сладкар беше белязана от шоколадови пръски. Какъв красавец.

Кейд преглътна, устата ѝ беше пресъхнала. Всичките аромати, работата, осъзнаването, че най-добрият шоколатиер в Париж на живо беше по-привлекателен, отколкото на снимките – всичкото това се завъртя около нея, увличайки я във вихър от растяща възбуда.

Тя беше тук. Изживяваше мечтата си. Това щеше да е толкова забавно. А Силвен Марки беше невероятен.

Може би тя беше свръхвъзбудена. Той не беше чак толкова страхотен, нали? Вярно, изглеждаше секси на снимките и най-вече онзи кадър с ръката му, която бе присъствала в сънищата ѝ нощ след нощ, но Кейд винаги се беше опитвала да го приема с известна доза скептицизъм. Но тук, лично, тя долавяше как от него лъха на енергия и контрол, страст и дисциплина. Това подклаждаше вълнението ѝ, предизвиквайки преувеличена чувствителност. Кейд се чувстваше като разклатена кутийка кока-кола, в която мехурчетата заплашваха да изригнат.

– Бонжур, мосю – каза тя, както я бяха учили френските ѝ учители и уверено пристъпи, за да подаде ръка.

Той на свой ред ѝ подаде лакът, което я отблъсна. Кейт изгледа лакътя, после вдигна поглед към лицето му. Той повдигна вежди едва-едва, колкото да я накара да се почувства ужасно провинциална.

– Hygiene – каза той. – Je travaille le chocolat. Comment puis-je vous aider, мадмоазел Кори?[5]

Тя си преведе всичко това наум, с растящо вълнение от способностите си, от осъзнаването, че езикът наистина ѝ се отдаваше. Хигиена. Аз правя шоколад. Как мога да ви помогна, госпожице Кори? Той звучеше толкова изискано, от възхищение ѝ се прииска да прегърне гласа му. Вместо това установи, че тромаво докосва лакътя му, пламнала от смущение. Как се здрависваш с лакът, по дяволите?

Изплъзна ѝ се. Той допря опакото на кутрето си до шоколада, който темперираше върху мраморния плот, погълнат в работата си. Без да ѝ отдели дори прашинка от вниманието си.

Това беше абсурдно. Той знаеше коя е тя. Тук не ставаше въпрос за изненадваща визита. Той сигурно си даваше сметка, че тя може да увеличи доходите му с милиони. Как може да не ѝ обръща внимание? И въпреки това той явно я смяташе за по-маловажна от порция шоколад. Кейд събра цялата си смелост, предчувствайки, че някой можеше да постави нейната разклатена кутийка кока-кола във фризера.

– Може ли да поговорим насаме? – попита го тя.

Той сбърчи вежди.

– Това е важно – каза той. Имайки предвид шоколада, а не нея. Нима приемаше присъствието ѝ тук като посещение на професионален турист?

– Интересувам се да намеря метр, който да разработи нова линия шоколадови изделия за нас – изрече спокойно тя. Да видим сега кой е важният, Силвен Марки? Тя беше упражнявала това изречение поне петдесет пъти с учителя си по френски и произнасяйки го сега на глас, тук, и по съответната причина, почувства замайване. – Искаме да пуснем серия луксозни шоколадови изделия и си представяме нещо много елегантно, много парижко, може би с вашето име върху опаковката.

Е, това вече привлече вниманието му, помисли си самодоволно тя, когато мъжът я погледна, а дългата тънка шпатула замръзна върху шоколада. Тя почти можеше да види как евро знаците проблясваха в главата му. Нима току-що беше прибавил няколко нули в края на банковия си баланс?

– Пардон – изрече той много бавно и внимателно. – Искате да поставите моето име върху един от вашите продукти?

Тя кимна, доволна от най-сетне предизвикания ефект. Вълнението ѝ започна да се нагнетява като гейзера Олд Фейтфул [6] Това щеше да бъде нейният подарък за семейството ѝ, тази гурме линия. Тя щеше да отговаря за новата линия, която щеше да включва всички наслаждения на шоколада за ценители, при това с парижки привкус, за които някога беше мечтала.

– Може би. Точно това искам да обсъдя с вас.

Устата му се отвори и затвори. Тя грейна насреща му триумфално. Какъв ли щеше да бъде допирът на ръката му, когато стиснеха ръце, за да отбележат сключването на сделката? Топла, може би. Силна. Със сигурност. Пълна с енергия и сила, за да превръща нещо сурово в нещо чувствено и изключително.

Отново я обзе въодушевление. Кейд се огледа в малката лаборатория – чудна обител на задушевността и творението, толкова различна от шоколадовите фабрики, в които тя беше пораснала.

– By – Силвен Марки не довърши онова, което бе започнал да казва, а затвори решително устата си. Нещо проблесна в очите му, разчупвайки хладния му контрол.

Ярост.

– Вие искате да поставите моето име върху ваши продукти? – повтори той, полагайки огромни усилия да овладее гласа си, изражението си, но очите му хвърляха мълнии. – Моето име? – махна с ръка към мястото няколко метра по-нататък, където се пълнеха, затваряха и завързваха вълшебните кутии щамповани със същото това име. – Силвен Марки?

– Аз...

– Върху блокчета "Кори"?

Трийсет и три цента в Уолмарт. Тя се изчерви от корените на косата до палците на краката си и напъха ръка в чантата си, напипвайки блокчето в лъскава станиолова опаковка с кафяви букви, неин талисман за сила и срамна тайна едновременно.

– Ще бъде различна линия. Гурме линия...

– Мадмоазел... – устата му застина, замразявайки нейното въодушевление под налягане толкова бързо, че Кейд усети опасността от експлозия. – Вие ми губите времето. А аз губя вашето. Никога няма да се съглася да работя с "Кори".

– Но вие само чуйте...

– Оревоар – той не помръдна. Не я изпъди. Стоеше над полутемперирания шоколад и я пронизваше с очите си с цвят на парченца какао и я накара, само с погледа, думите, господството над собственото си царство, принуди я да се обърне и да излезе.

Кейд трепереше от срам и гняв, докато правеше онези пет крачки до вратата към магазина, осъзнавайки, че тя му бе позволила това. Беше му позволила да запази контрол над неговия свят и да я изхвърли от него. Тя не беше човек, който позволяваше да бъде командван. Трябваше да остане и да отстоява онова, което искаше.

Тя се насили да се обърне и да се изправи лице в лице с унижението още веднъж, но вратата беше само на три крачки пред нея. Тя стисна шоколадовото блокче в чантата си и се постара да извърви тези три крачки презрително. Но отстъплението не може да бъде презрително. Никой не се впечатляваше от презрително отстъпление.

Върви по дяволите, Силвен Марки. Има и други шоколатиери в Париж и дори по-добри от теб. Ти просто си нашумял в този момент. Ще съжаляваш.

Тя пусна вратата между лабораторията и магазина да се затръшне зад гърба си, обирайки неодобрителните погледи на клиентите и служителите, които изразиха своето мнение за невъзпитаните американци със съвсем леко свиване на устните.

Америка можеше да ги купи и продаде във всеки един момент.

По дяволите. Трябваше само да си залепят етикетче с цената и да вземат парите.

Кейд се устреми към стъклената врата, която водеше към улицата.

– Мадам – обади се младата жена на касата, посочвайки голяма кесия с цвета на сурово дърво, щампована с името на Силвен Марки. Изражението ѝ – излъчващо неутралност, под която прозираше непоклатимо убеждение за превъзходство – събуди в Кейд желанието да я зашлеви. – Шоколадът ви.

Кейд се поколеба. Кредитната ѝ карта сякаш бе направена от бодлива тел, толкова болка ѝ причини да я извади и подаде на касиерката.

Тя се обърна и видя Силвен Марки да я наблюдава през остъкленото прозорче, единият ъгъл на плътните му, тънки устни се изви развеселено, досадено, презрително.

Кейд стисна зъби толкова силно, че се учуди от здравината им. Той се върна към работата си, забравяйки за нея. Собствената ѝ ярост се нажежи до бяло.

Тя се подписа върху бележката за извършено плащане на сума от почти хиляда долара за пет хилави кутии шоколад и излезе на улицата.

Отчаяно искаше да се качи драматично в някоя лимузина или поне да поеме към парижкия залез. Вместо това извървя десетина крачки през улицата, мина през една тъмнозелена врата и се качи в един толкова малък асансьор, че най-накрая прозря истинската причина, поради която французойките не надебеляваха. Клаустрофобия.

Торбата с шоколадовите бонбони се смачка, притисната до краката ѝ. Асансьорът спря със скърцане шест етажа по-нагоре. Кейд влезе в апартамент, който беше наполовина по-малък от собствената ѝ спалня, хвърли кесията с шоколадовите бонбони върху леглото и изгледа унищожително магазина на Силвен Марки отсреща. Толкова се беше вълнувала, когато намери този малък апартамент под наем точно над неговата шоколатерия. Изглеждаше толкова по-истинско, толкова по-съзвучно с онова, което искаше да направи от луксозен хотел на няколко крачки от Шанз-Елизе. Вървеше с някои саможертви, например, че трябваше да открие как да използва обществената пералня, но това ѝ се беше сторило разумна цена.

Досега. Сега тя беше тук, затворена точно над шоколатерията на един кръгъл негодник.

Все още можеше да отиде в хотел, помисли си Кейд. Но тогава какъв беше смисълът от присъствието ѝ тук, ако отидеше на хотел както при всичките си бизнес пътувания?

Тя погледна към кесията с шоколадови бонбони върху леглото. Не, каза си твърдо Кейд. И погледна намръщено табелката с надпис "Силвен Марки" на улицата отсреща.

Ароматът на шоколад от кутиите достигна до ноздрите ѝ. Нейният роден град постоянно миришеше на шоколад. Но не на такъв шоколад. Не и това изключително качество, творение на въображението и ръцете на един-единствен човек.

Може би щеше да опита само един. За да се убеди колко го надценяваха.

В устата ѝ се разля вкус, чист като грях, и цялото ѝ тяло откликна, разтапяйки се, а Кейд опря безпомощно чело до прозореца, опитвайки се да запази устата си смръщена.

Което беше трудно, предвид разтопения шоколад.

Той беше възхитителен.

Колко жалко, че беше такъв негодник.

ВТОРА ГЛАВА

Тя беше gonflee[7], помисли си Силвен, свивайки презрително устни, като събра шоколада и го върна в съда на водна баня, за да го подгрее отново. Completement gonflee[8]. Всъщност нейното самомнение беше толкова раздуто, че си плачеше за едно боцване с карфица. Той се надяваше, че начинът, по който я беше изгледал, беше изпълнил ролята на тази карфица. През юношеството си той беше упражнявал този поглед, който умееше да пука надутото его. В страната му това изкуство се практикуваше от векове.

Силвен изля една трета от забъркания шоколад върху студения мрамор, прокара дългата, гъвкава шпатула отдолу, за да го обере, сгъна го на две и го заглади отново, темперирайки го умело. Подразни се, че трябваше да повтаря този етап. Не му беше привично да допуска някакво дребно разсейване, като някаква арогантна милиардерка например да го кара да обърква стъпките в шоколада.

Съвсем безпричинно, докато заглаждаше шоколада, той си представи рамото на днешната посетителка, разсъблечено от палтото и кашмирения пуловер и неговата ръка да го поглажда отгоре, темперирайки го умело.

Той се изчерви леко. Навремето се изчервяваше до пурпурно, когато като юноша в най-неподходящи моменти започна да си представя жените разсъблечени. Някои спомени за подобни изчервявания, докато разговаряше с определени учителки или красиви приятелки, го изпълваха със срам и ужас до ден днешен. Но сега той беше приел начина, по който работеше умът му. Изглежда, че умовете на повечето мъже работеха по същия начин.

Странно и много жалко, че женските умове не функционираха по този начин – тангенциално сексуално и в същото време праволинейно.

Например неговата американска посетителка вероятно не си го беше представяла гол. Беше си представяла само как купува цялото дело на живота му и всичко постигнато, така сякаш бяха чифт красиви обувки от витрината на някой магазин, и тя можеше да ги отнесе у дома като сувенир от екскурзията в Париж.

Приливът на ярост го накара да заскърца със зъби.

На какво въобще учеха хората в тази страна?

– Казах ти, че това е варварска страна – заяви по телефона дядото на Кейд, Джеймс Кори, по-известен като дядо Джак. – Нали съм ти разправял как навремето се опитах да постъпя на работа в "Линд", за да разбера как правят онези малките топчета? Дори не ме взеха на работа. Аз, който управлявах най-голямата фабрика за шоколад в Америка – не че им казах това, разбира се; платих на някакво местно момче, което ми помогна да си измисля добра автобиография – и дори не ме взеха да пека парченцата натрошено какао. Швейцарски сноби – процеди той с наслада, ненавистта към швейцарците се беше превърнала в неговото любимо хоби.

– Помня – каза Кейд. Бяха отпразнували осемдесетия рожден ден на дядо ѝ преди две години, с огромно празненство, което се беше превърнало в едномесечна кръстоска между фестивал на шоколада и регионален панаир в тяхното градче Кори. На 82 той беше все така силен, но беше започнал да се повтаря в историите си. А баща ѝ беше отделил цял ъгъл във фабриката на експериментите със странни вкусове, в които дядо Джак се беше впуснал отскоро. Последното хрумване преди заминаването на Кейд беше опитът му да комбинира спанак с шоколад. Благодарение на особеното чувство за хумор на работниците във фабриката, никой не я беше предупредил за експеримента, когато бе дошла да търси стареца и ѝ се беше наложило да опита мострата.

Дори сега устата ѝ изтръпна при спомена.

– Накрая се наложи да подкупя един от служителите да ми издаде тайните – оплака се дядо ѝ. – Но... – добави с въздишка той. – Така ми се искаше да попадна там лично. Само да стъпя в една от онези швейцарски фабрики. Не с някоя от глупавите туристически обиколки, където не ти позволяват да надникнеш в тайните на занаята, а наистина да попадна вътре. Веднъж почти успях да купя един от дребосъците, но от "Линд" се усетиха и ме обвиниха, че съм простак.

– Да, но...

– А баща ми – твоят прадядо, Кори, миличка – какви неща е преживял той, докато се опитвал да измъкне тайната на млечния шоколад. Дегизиране, подкупи, изнудване – не си чувала от мен думата изнудване, Кейди – внедряване в тила на противника. Славни времена бяха, казвам ти.

– Но това е различно, дядо. Сега аз работя с малки шоколатиери. Предлагам на един от тях сделка на стойност милиони долари.

Тя на практика чу болезненото трепване на дядо ѝ.

– Не, недей да пръскаш милиони насам и натам, сякаш са дребни пари, Кейди. Ех, деца, деца. Винаги ми е било трудно да ви науча да цените парата.

– Дядо! Ти принуди татко да ни позволява да печелим само по десет цента на ден срещу поддържането на изрядна чистота в стаите ни. Карахме така чак до колежа и трябва да ти кажа, че не ни беше лесно.

– Глезла – каза галено дядо ѝ. – Аз пък трябва да ти кажа, че ти и сестра ти имахте само полза от това.

– Не можехме да си позволим да си купим дори закуски, Дядо!

– Трябваше да си носите шоколадчета "Кори" от къщи – заяви неумолимо той. – Моите внучки не могат да си купуват боклуците на "Марс" от автомата в училище.

Кейд завъртя очи. Тя беше опитала всички продукти на "Марс" в определен етап от живота си, но за чисто изследователски цели. Все още изпитваше определен копнеж, когато виждаше пакетчетата с "М& М" в машините за пакетирани закуски и знаеше, че никога нямаше да си позволи да си купи. (Единствения път, когато го беше направила по време на самотна командировка, беше нейната малка тайна.) За цялото си детство не беше изяла повече от дузина бонбончета "М& М". Дори приятелчетата ѝ не можеха да се угощават с шарените бонбонки на детските празненства, защото родителите им се бояха да не я засегнат.

– Казвам само, че заради милионите можеше да се държи малко по-любезно с мен.

– О, не – в гласа на дядо ѝ прозвуча тревога. – Не ти трябва французин да се държи любезно с теб, миличка. Така ще ти открадне душата. Може повече никога да не се съвземеш. Швейцарците не ги бива в тези неща – те могат да се размажат от любезност, а ти изобщо няма да забележиш. Но французите – те са майстори. Захване ли се някой французин да любезничи с теб, може да те накара да скочиш от върха на Айфеловата кула.

Кейд потърка челото си с кокалчетата на пръстите си.

– Аз просто – просто искам да бъда тук, дядо. Разбираш ли? Искам да науча как правят това, което правят. Искам да се впиша в Париж. Искам да имам техните шоколадови изделия.

– О, знам – дядо ѝ въздъхна. – Явно това е фамилен порок, който ще ни изяде главата. Как ми се иска да можех да те разубедя да не пилееш енергията си с тези сноби! Те само ще те огорчат и ще те накарат да се срамуваш от себе си.

– Аз няма да му позволя да ме нарани – излъга Кейд.

– Хмм. Запомни само едно, миличка: французите могат да се надуват колкото си искат, но навремето през 1945 г. американските войници им раздаваха именно нашите шоколади и те бяха благодарни.

Кейд не сдържа усмивката си. Бяха възпроизвели голяма партида от онези военни шоколади от войнишките дажби като част от годишните чествания на Денят "Д"[9] и блокчетата не бяха най-вкусното нещо, слизало някога от конвейера – военните бяха настояли да включва твърде много полезни съставки.

– Може би това е източникът на техния снобизъм?

Да не споменаваме източника на манията на дядо ѝ да разработва шоколад със спанак.

Дядо Джак изсумтя.

– Хм, навремето те не бяха толкова надути.

Кейд се опита да изтърпи американската версия за Втората световна война: навремето те не бяха толкова надути, нали? Но продължаваше да вижда скептичното презрение върху лицето на Силвен Марки и раменете ѝ отново се смъкнаха пораженчески. Някак не ѝ се вярваше да може да почерпи сили от нещо, което се беше случило преди близо седемдесет години, за да превърне презрението в приветливия ентусиазъм, за който си беше мечтала.

Негодник. Себичен, арогантен негодник.

Боже, обаче правеше добър шоколад. След като беше опитала първия бонбон, Кейд не бе могла да спре.

Дори го беше сънувала тази нощ, плътната копринена текстура на съвършения шоколад упояваше мислите ѝ, деликатните вкусове се увиваха около нея като неуловимите воали на ориенталска танцьорка, примамвайки и увличайки я все по-дълбоко и по-дълбоко в бедата, която се криеше зад завесите в дъното на мистериозна пушалня за опиум...

Тя се изтръгна от съня и скочи от леглото, за да вземе бърз душ.

За съжаление "бързият душ" се превърна в битка с подвижния накрайник във вана на лъвски крака. Кой беше проектирал дизайна на тази баня? Без поставка за главата на душа и без завеса, Кейд в крайна сметка намокри цялата стая и чистите дрехи, които си беше приготвила и внесла в банята. Тя огледа подгизналите стари тапети на цветя и се запита дали това не беше някаква постановка, целяща да я принуди да плати за пребоядисване на апартамента до постигането на нещо по-... семпло. Класическо.

Може би ваната първоначално е била снабдена със завеса, но някой беше потърсил в Гугъл името ѝ, към момента когато тя беше резервирала апартамента, и бе видял в това златна възможност?

Мокри петна украсяваха финия черен пуловер и елегантния черен панталон, когато тя ги облече. Денят още не беше започнал, а тя вече изглеждаше смешно.

Дрехите ти ще изсъхнат, каза си тя. Преди парижаните да те видят. Дай да се заемем с грима. Драматичен, красив, изискан – такъв грим ѝ трябваше. Това беше Париж, в края на краищата. А пък тя беше миловидна млада жена със силен характер. Достатъчно силен, при нормални обстоятелства, за да поеме нейната права, светлокестенява коса, правилни, но обикновени черти, ясни сивосини очи и да накара хората да ги запомнят.

При нормални обстоятелства. При нормални обстоятелства тя се чувстваше напълно уверена в своята способност да се откроява. Практикуваше я отдавна. Но сега тя беше в Париж.

Кейд можеше да владее своя мъничък роден град Кори. Тя можеше да владее значителен дял от световния бизнес. Но не владееше Париж. Поне засега.

Тук тя трябваше да се конкурира с парижаните и с още по-опасните парижанки. Тя трябваше да се откроява на фона на един град, толкова драматичен и романтичен, че от векове омагьосваше безчет възхитени погледи.

Тя стъпи на тротоара сред студения есенен въздух, изпълнена с тревога и опасения за повторение на вчерашния провал. Няколко врати надолу по улицата пекарят беше изнесъл табелка на тротоара и уханието на прясно изпечени сладкиши достигна до нея на крилете на ноемврийския вятър. Иначе улицата беше притихнала, ранно утро в мрачен сив ден. Кейд разполагаше с цял час за разходка в Париж преди срещата с втория най-добър шоколатиер в града.

Може би дори най-добрият. Силвен Марки може би беше извадил късмет в деня, когато кметът на Париж му беше присъдил наградата за най-добър шоколатиер в Париж. Какво ли изобщо разбираше кметът на Париж?

Кейд се озова пред пекарната точно когато някакъв мъж с увита в книжна кесия кифличка в ръката понечи да излезе отвътре. Очите ѝ срещнаха погледа на Силвен Марки и тя замръзна на място.

Точно в този момент поетично настроеният вятър подхвана червения ѝ шал и издуха кичур коса върху устните ѝ. Кичурът залепна върху блестящия бледорозов гланц, с който бе завършила макиажа си преди броени минути, в опит да не изостава от красивите парижанки.

Кичурът се фиксира като залепен с моментно лепило. Кейд се опита да го отметне с облечената си в ръкавица ръка. Гланцът полепна по ръкавицата ѝ, но косата остана върху устата ѝ и дори успя да влезе между зъбите ѝ. Тя свали ръкавицата от агнешка напа, отстрани кичура с голите си пръсти, под хладния недоумяващ поглед на Силвен Марки. Безупречно елегантен. Съвършен и готов да се впусне с цялата страст, заключена в тази обвивка от елегантна студенина, в богатия свят, до който отказваше да я допусне. Той щеше да твори в сърцето на шоколада цял ден, а тя щеше да кръстосва тротоарите, опитвайки се да намери някого, който да ѝ позволи да направи същото.

Тя също можеше да го изключи от своя свят, ако пожелаеше. Светът на богатството и властта.

Само че беше трудно да изключиш някого, който не се стремеше да влезе там. Тя можеше, но някак не си струваше.

– Отговорът остава същият днес – каза ѝ той, правейки крачка назад и навътре, за да я пусне да влезе в пекарната.

Дали ако го стиснеше за гърлото и го удушеше, той щеше да запази същото хладнопрезрително изражение, докато лицето му добиваше пурпурноморав цвят?

– Въпросът не е същият днес – тя мина плътно покрай него и влезе вътре. През двете вълнени палта, двата пуловера и двете ризи, докосването беше достатъчно, за да я прониже с ударна вълна от нерви и жега. Кейд се фокусира върху печивата, които хипнотизираха с изобилието и разнообразието си. Мили боже, какъв късмет имаха парижаните. Как успяваха да остават толкова груби и хладни, когато на всеки ъгъл можеха да потънат в подобна обител на хилядолистна златна топлина?

Кошовете бяха отрупани с изпечени до златисто тестени изделия във формата на спирали, полумесеци, кръгове и пухкави четириъгълници, от които намигаха бадеми, пудра захар, стафиди и парченца шоколад. Червени горски плодове се изтягаха върху легла от кадифен бледожълт яйчен крем и златиста коричка, в съвършена овална форма, сякаш създадена, за да легне в дланта ти. Тънки парченца ябълка надзъртаха свенливо през нещо, под което имаше етикет tarte normande. Малки еклери с шоколадова кувертюра се гушеха върху възглавници от по-големи еклери с шоколадова кувертюра, като малки дебели, дегизирани в черно снежни човеци. Дълги фалически еклери с пълнеж от кафе, шоколад и шамфъстък се изтягаха в редици, сякаш излезли от еротичния сън на някоя нимфоманка.

Кейд се намръщи подозрително на Силвен Марки, който стоеше встрани от нея.

Откога бе започнала да вижда фалически символи в добрите малки еклери?

Ако Марки не стоеше там със своята безгранична пренебрежителност, тя щеше да си избере няколко различни кифлички и да им се наслади. Вместо това трябваше да понесе унижението на самоограничаването. Какво да си вземе? Кроасанът беше банален и щеше да я заклейми като туристка. Кифличките с шоколад – можеше да си го яде и в Америка. Кейд погледна крадешком кифличката, която си беше взел той. Croissant aux amandes. Значи, изключено.

Проклета да бъде, ако си вземеше същото.

Не знаеше имената на нито едно от другите изкушения, което означаваше, че отново щеше да изглежда като невежа.

– Ъм... ето това.

Тя посочи, без да гледа, и установи, че пръстът ѝ сочеше деликатна малка тарта, плътно покрита с пресни малини.

Добър избор. И без това трябваше да яде повече плодове в този студ.

– За закуска? – попита Силвен Марки, изумен.

– Попитах ли ви какво да си взема за закуска? – процеди троснато тя. Пекарят я изгледа унищожително. Какво, да не бяха първи приятели? Чудесно. Сега до края на престоя си тук щеше да се пита дали някой не е плюл върху нейните багети и кифлички и дали не са ги изпускали на пода. Може би трябваше да си потърси друг апартамент.

Такъв със завеса около душа.

Някой на няколко района по-далеч от Силвен Марки.

– Американци – каза Силвен Марки с удивление, тръскайки прекрасния водопад от черни къдрици. – Ядете всичко, по всяко време, нали?

В сянката на ръкава си Кейд сви голата си ръка в юмрук, подложена на повторно унижение. Ах, как го мразеше. Слава богу, че беше установила това, преди да е подписала договор с него, който щеше да му позволи да спечели милиони от нейната сляпа идеализация на парижките шоколатиери.

– Какво правите тук? – попита шоколатиерът, очевидно без да обръща внимание на факта, че след вчерашното му поведение двамата нямаха повече за какво да говорят. – Моят магазин отваря доста по-късно. Може би сте дошли да ми откраднете рецептите?

Да не беше чел историята на нейната фамилия? Обвиненията в кражба на рецепти, повдигнати навремето срещу прадядо ѝ, така и не бяха доказани. Главно защото швейцарските фабрики бяха толкова маниакално бдителни по отношение на сигурността, че той така и не беше успял да се докопа до тайните и се беше наложило да изобрети наново шоколадовото колело по трудния начин: с много експерименти, два експлодирали казана и един изгорен до основи хамбар.

– Отивам на среща с Доминик Ришар – отговори спокойно тя, поемайки своята красива малка кошничка с малини от пекаря. – Защо? Вие да не мислите, че сте единственият "най-добър шоколатиер" в Париж?

Той свъси вежди. Този път думите ѝ го засегнаха, нали? Добре. Кейд мина покрай него, излезе от пекарната и закрачи надолу по улицата, напускайки достатъчно бързо, за да може да се наслади на единствената отбелязана точка в днешната схватка. Мислено се потупа по гърба за отбелязания резултат.

Все пак тя изчака да свие зад ъгъла в края на улицата и да се скрие от погледа, преди да захапе малиновата тарталета.

Беше божествена. Не много сладка, свежа и ароматна, с фин пласт деликатно подсладен яйчен крем. Какво лошо имаше в това да изядеш нещо толкова прекрасно за закуска? Ако Силвен Марки искаше да знае, нейната тарталета беше по-здравословна от неговия кроасан с бадеми.

Обаче нямаше как да му го каже, защото за целта трябваше да се завърти на пета и да се върне обратно на горната улица, за да му даде да разбере това.

А ако му обърнеше толкова много внимание, тя щеше да му подари победата днес.

ТРЕТА ГЛАВА

Силвен се подразни от присъствието на тази нахалница с цялата ѝ капиталистическа арогантност пред неговата шоколатерия в седем часа сутринта, сякаш беше следващата ѝ придобивка, но се опита да се отърси от неприятното чувство. Поне не беше проявила нахалството да го убеждава отново да ѝ продаде името си.

Което всъщност беше още по-голямо нахалство. Тя можеше да прояви малко повече настойчивост, нали? Освен това нищо не можеше да се сравнява с невинния спор със сладокусна красива жена, която обичаше да разведрява сивия есенен ден, похапвайки малини.

Тя наистина беше сладка с тези малини. Малиновата тарталета беше абсурдна закуска, но въпреки това той беше очарован от избора ѝ. Вкусвай живота с наслада – това беше неговата житейска философия. Освен това си представяше как зъбите ѝ потъваха в нежния фин слой яйчен крем, как устните ѝ се затваряха върху съвършените червени малини и как вятърът подхващаше косата ѝ и я залепваше върху лицето ѝ, изкарвайки я от кожата ѝ от раздразнение.

Можеше да си представи как ѝ помага, как се смее и отмята косата ѝ със собствените си пръсти, така че да дояде тарталетата си с наслада.

Bordel. Въображението му пак щеше да го вкара в беля. Дано вятърът да съсипеше безвъзвратно закуската и настроението ѝ. Доминик Ришар? Първо, Доминик Ришар сигурно щеше да я убие на място, когато му предложеше да го купи. И ... bordel. Доминик Ришар? Нима тя се опитваше да намекне, че Доминик Ришар можеше да се мери с него? Да му стъпи на малкото пръстче дори? Глупава американска капиталистка. Ама че нахалница. Доминик Ришар и без това беше достатъчно самомнителен, дори без овациите на някаква малка глупачка, хукнала да му помпа егото...

Гневът му се уталожи донякъде, когато Силвен влезе в лабораторията си – в своята светая светих. Теобромин. Наркотикът на боговете. Неговият теобромин, неговият шоколад, неговите шедьоври, за които хората се редяха на опашка навън, на тротоара, за да платят цяло състояние за дузина бонбони.

Беше извървял дълъг път за момче, израснало в предградията, чиито родители го бяха готвили за чирак на фермер. Беше извървял дълъг път, за да гледа как зашеметяващо красиви и заможни жени – всъщност жени като малката американска капиталистка – впиват хубавите си порцеланови зъби в неговите изящни шоколадови бонбони. Защото навремето Силвен Марки беше длъгнест, непохватен младеж със смешна непокорна коса, и добре че беше открил в ранна юношеска възраст Какво искаха жените.

Шоколад. Ако искаш да съблазниш жена, която иначе не би те погледнала, хубавият шоколад беше по-добър от любовен еликсир. Като недодялан тийнейджър Силвен не беше успявал да превърне тези красиви, изкусени от шоколада добри приятелки в свои гаджета, но поне си беше спечелил правото да бъде в тяхната орбита и да се измъчва от тяхната близост, а оттам постепенно беше овладял тънкостите на процеса.

Той ги съблазняваше с шоколад, а в замяна понякога някоя от тях съблазняваше него. Обикновено това беше просто моментно увлечение. Утешителна награда, отмъщение за лошото отношение на приятеля ѝ, преди да се върне в обятията на негодника. Силвен се измъкна от този лабиринт на безнадеждността чак когато навърши двайсет години.

Не без помощта на интензивната физическа работа в шоколатерия, която го беше научила на самоконтрол, настойчивост и сила, както и благодарение на избуяването на ръст, но истинският ключ беше овладяването на шоколада и той го знаеше. Пътят до женското тяло минаваше през онова, което тя обичаше да слага в устата си. Когато някоя жена позволяваше на неговия шоколад да се разтопи върху езика ѝ, той го приемаше като позволение една малка част от него самия да се разтопи върху същия този език.

В този миг Силвен Марки се усмихна. Хм, колко ли от онези пет кутии шоколадови бонбони се бяха разтопили в устата на Кейд Кори? Каква ли порция от него беше поела тя в себе си? И тогава той притихна, положил ръка върху прохладния мраморен плот, сам в лабораторията си в ранната утрин, с пламнало от горещина лице и тяло.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

По чакъла в Люксембургската градина[10] се носеха окапали листа.

Кейд остави вятъра да издуха Силвен Марки от ума ѝ и вирна брадичка нагоре, развълнувана от самото си присъствие тук. Вълничките оформиха идеален кръг в езерото пред двореца от седемнайсети век, но днес във водите нямаше детски лодки както на снимките. Слънчевите лъчи се процеждаха през облаците, светлината прозираше през сивото небе зад дърветата и двореца.

Паркът беше почти празен. Малкото хора по алеите явно минаваха оттук напряко, вървяха устремено, пъхнали ръце в джобовете на палтата си, забързани да стигнат там, където отиваха. Двама бегачи тичаха в кръг по периферията, някак не на място в този пейзаж и същевременно смутени от спортното си занимание.

Ето ме тук, помисли си Кейд, спирайки пред езерото, за да се наслади на гледката. Ръцете ѝ се свиха в юмруци в джобовете ѝ, сякаш в опит да уловят момента, да задържат прелестта му.

Париж.

Тя се отърси от отказа на Силвен Марки, който не беше нищо повече от моментна спънка в нейното начинание.

Нейният свят щеше да задържи този град, да го приобщи, щом проектът с новата продуктова линия тръгнеше. Нейният живот щеше да се обзаведе с лаборатория, с работилница, пълна с ръчно правена шоколадова алхимия и капризни, страстни майстори на шоколадовия занаят, които щяха да създават превъзходни творения.

И двете видения щяха да станат част от нея.

Докато Кейд мислеше за това, душата ѝ сякаш се издигна над тялото ѝ, все по-голяма и по-голяма, все по-богата и по-богата, доби големината на този най-голям от малките градове и всички негови тайни, пищен като ганаш с черен шоколад, наситен с някакъв нов вкус, който тя не познаваше, разбъркван на слаб огън.

В очите ѝ залютяха сълзи, може би от студения вятър или може би от внезапната красота на момента. Тя можеше да се потопи в него, ако не беше острата миризма на урина, която нахлу в блаженото ѝ пространство. Един брадясал мъж в нечисти дрехи се носеше с клатушкане към нея, мърморейки нещо под носа си, протегнал ръка пред себе си.

Тя му даде двайсет евро и в моментна прищявка – своя талисман, шоколадчето "Кори". В апартамента имаше цяла кутия от тях, така че щеше да си го възстанови, освен това обичаше да раздава блокчетата, когато даваше милостиня на улицата. Винаги си представяше, че шоколадчето даваше на човека искрица наслада.

Тя продължи по пътя си, някак по-силна, по-дръзка, по-свободна, а гневът на Силвен Марки и неговото превъзходство по отношение на шоколадовите дела потънаха в тъмните депа на ума ѝ. Щастието преливаше в нея, дори когато трябваше да избегне ловко фаса, който някакъв мъж хвърли на тротоара, докато кучето му се освобождаваше от ненужното съдържание на стомаха си на средата на паважа.

Париж. Тя беше в Париж. Този град беше неин.

ПЕТА ГЛАВА

Доминик Ришар също не прие радушно идеята ѝ. Той не беше чак толкова груб колкото Силвен Марки – или по-скоро не беше чак толкова неустоимо привлекателен, не я караше да си фантазира, че е шоколадът, разстлан на плота пред него и темпериран от неговата ръка, и не притежаваше онзи неповторим усет за минимализъм в своя първоначален отказ, сякаш тя не заслужаваше най-малкото едно подигравателно подсмихване. Доминик беше груб, агресивен, отказът му беше безцеремонен, макар че я оглеждаше от главата до петите, докато я отрязваше. Сякаш дори да не заслужаваше уважението да обмисли предложението ѝ, той не би имал нищо против да правят секс в кабинета му, ако Кейд проявяваше интерес.

Този вид обида беше някак по-приемлива от категоричното равнодушие на Силвен. Тя не заседна под кожата ѝ, за да я изгаря като огън, който Кейд не можеше да потуши.

Но от друга страна, това беше второто отхвърляне на нейната брилянтна идея за по-малко от 24 часа. Тя беше започнала да си играе с тази мечта още в гимназията, не беше преставала да я прехвърля в колежа и я беше пазила близо до сърцето си през последните четири години, докато трупаше уважение за своите идеи и работа в компанията, преди да се осмели да "изстреля концепцията за нова линия", както обичаше да се изразява баща ѝ. Кейд беше подхранвала тази мечта най-малко десет години.

Винаги беше смятала, че единствените неща, които стояха на пътя на мечтата ѝ, бяха нейното семейство, тяхната компания и тя самата. Никога не ѝ беше хрумвало, че не друг, а собствената ѝ мечта можеше да я отхвърли.

А парижаните умееха да казват не по един крайно обезсърчителен начин.

Не можеха ли поне да се усмихнат и да се престорят, че ѝ отказват със съжаление? Не беше нужно да се отнасят с нея като с прокажена само защото беше дръзнала да ги попита.

Тя тръгна отново през Люксембургската градина, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, опитвайки се да поддържа главата си вдигната и куража си непокътнат, стараейки се да се съсредоточи върху красотата на градините, на удоволствието да наблюдава хората. Една жена се мъчеше да удържи малкото си момченце, което изпитваше неудържимо влечение към голямото кръгло езеро, по чиято повърхност леденият вятър къдреше концентрични вълни. Мъж и жена спряха минувача точно пред нея и го помолиха да ги снима.

Кейд кимна на бездомника от сутринта, който преполовяваше шоколадовия десерт "Кори".

– C'est de la merde[11] – разговорчиво я информира той. – да не мислите, че като съм бездомник, ям каквото ми падне?

Тя ускори крачка, стиснала празния си юмрук, тъй като беше подарила талисмана си на французин, който нямаше дори покрив над главата си, но това не му пречеше да я гледа отвисоко. Очите ѝ залютяха нетърпимо. Кейд се насочи право към апартамента за прегрупиране – или укритие – и справка с лаптопа, за да изготви списък на третия, четвъртия и десетия най-добри шоколатиери в Париж и да начертае план.

Топлината я обгърна веднага щом се напъха в асансьора. Кооперацията беше почти неотопляема, но поне не духаше вятър. На фона на древния тапет на цветя в миниатюрния апартамент грамадната кутия с шоколадчета "Кори", която открай време беше неин верен спътник в командировките ѝ, се открояваше върху ламинирания плот в малката кухничка.

Тя извади шепа десертчета от кутията, седна на леглото до прозореца и заплака.

Звънът на мобилния телефон пресече сълзите ѝ.

– Кейд – каза рязко баща ѝ, докато тя се бореше с хлипането, решена да не се издава. – Би ли прегледала бележките от Джени и Ръсел, които ти изпратих? Провери имейла си. Аз не разполагам с цялата необходима информация за твоите преговори с универсалните магазини и не знам дали вземат правилното решение.

– Те не могат ли да се справят сами? За тях това ще бъде отличен урок.

– Да, но... всички ще се чувстваме по-спокойни, ако чуем преценката ти. Възможно е да намериш още няколко препратени писма в кутията. Ще ти бъда признателен, ако ги прегледаш. А ти как си, миличка? Забавляваш ли се?

– Да! – излъга ентусиазирано Кейд. – Невероятно вълнуващо е да се срещаш с тези дребни майстори шоколатиери. Тук можеш да научиш страшно много.

– Ммм – каза баща ѝ, който беше доста по-хладно настроен към идеята за лансирането на нова гурме линия шоколади. – Градът е красив, нали? Майка ти и аз прекарахме в Париж нашия първи меден месец.

Джули Кори, по баща Джули Кейд, и Мак Кори бяха заминавали на "меден месец" всяка година в деня на сватбата си до смъртта на майката на Кейд.

– Да – отбеляза Кейд.

– Майка ти много обичаше този град. Нали помниш когато те вземахме с нас като малка? Тя обожаваше да се разхожда, обикаляше града надлъж и нашир. Нямаше калдъръмена уличка или стара сграда, в която да не е влюбена.

Кейд се усмихна, спомняйки си майка си. Описанието беше съвършено вярно.

– Много ни липсваш тук, миличка. Нямам търпение да се върнеш. Да не си посмяла да останеш там, на другия край на света, както иска сестра ти. Но се наслаждавай на всяка минута, докато си там, чу ли?

– Да – обеща Кейд решително. – Ще се наслаждавам – особено като знаеше, че тези минути бяха отброени. По-малката ѝ сестра Джейми изглеждаше решена да захвърли всичките си отговорности към семейството, за да спасява света, така че Кейд не можеше да направи същото. Скоро тя щеше да се отправи обратно към Кори, щата Мериленд.

Двайсет минути по-късно тя беше отново на крак, привеждаше косата и грима си на висотата на парижките очаквания и обмисляше кои шоколатиери да навести днес.

Кейд огледа токчетата на ботушите си с известно съмнение, защото краката вече я наболяваха от утринната разходка. Но нейният първи ден в Париж не беше моментът да бие отбой и да нахлузи равни обувки. Щом парижанките го можеха, тя също щеше да го направи.

И Кейд вървя, и вървя, и вървя.

Разхождането беше приятно.

Само дето краката я боляха ужасно.

И веднъж настъпи кучешка фъшкия.

И веднъж някакъв пешеходец протегна ръка изневиделица и сграбчи гърдите ѝ.

И веднъж тя мина прекалено близо до някакъв човек на тротоара и цигарата, която той държеше ниско долу, изгори ръката ѝ. Поне той не ѝ се ухили подигравателно, а посегна да я подхване и ѝ се извини искрено, преди да продължи забързано по пътя си. Тя го проследи с поглед, докато мъжът вървеше пред нея, питайки се дали в Париж биха сметнали за сексуален тормоз нейният порив да го настигне, да го сграбчи и да го покани на среща само защото беше достатъчно мил да не ѝ се изхили в лицето, когато я изгори с цигарата си.

Обезсърчена, тя седна в най-близкото кафене, размърда пръстите на краката си и си поръча чаша горещ шоколад. Напитката се оказа неочаквано тъмна и интензивна, твърде далеч от ритуалното какао "Кори" от нейното детство, със сладките малки дъвчащи снежни човечета. На масата имаше тънка цилиндрична захарница върху малка чинийка, но дали беше прието да се добавя захар в горещия шоколад?

Или щеше да изглежда като туристка? Може би сервитьорът ѝ беше дал захарница, защото вече беше отгатнал, че тя е туристка. Сигурно всеки момент щеше да започне да ѝ говори на английски. Всички ѝ говореха на английски.

Кейд беше изучавала френски в прогимназията, гимназията и колежа и години наред беше ходила на частни уроци, а тук всички настояваха да ѝ говорят на ужасен английски.

Тук-там по масите разговаряха двойки, размахвайки цигари над полупълните чаши кафе и вино. Може би трябваше да продават пътеводителите в Париж заедно с пакети фалшиви цигари, така че туристите да се заблуждават, че се вписват в обстановката.

В Париж пушенето на обществените места и в кафенетата не беше ли забранено със закон? Кейд остави палтото и ръкавиците си на празния стол до нея и взе чашата с горещия шоколад в ръце, потъвайки в топлината ѝ, а краката я заболяха още по-силно.

Умората я налегна. Това ли беше вкусът на поражението? Кейд никога не беше изпитвала това чувство и нямаше желание да признае, че го изживяваше сега. Тя просто възстановяваше силите си, само толкова.

Беше вървяла цял ден. Покрай прекрасни фонтани, надничайки крадешком в скрити вътрешни дворове, край витрини, които бяха произведение на изкуството.

Сградите, улиците, каменният паваж, който беше назъбил токчетата на ботушите ѝ, всичко беше толкова, толкова... парижко. Кейд беше вървяла по протежение на Сена, която беше студена и кафява, и красива. А над реката се издигаше Нотър Дам и...

..и тя поемаше към следващия шоколатиер в списъка си. И докато вървеше, тя се подготвяше – закаляваше се вътрешно всеки път – и влизаше в магазинчето. И уханието и гледката на шоколад я обгръщаха, толкова елегантни и приказни и необикновени, и...

...и шоколатиерът казваше не. Симон Касе я прониза с един бърз, проникновен стоманеносив поглед и я посъветва да разговаря със Силвен Марки. Но лекото потрепване на строгите му устни издадоха, че той казваше това само за да подразни Силвен, а не воден от искрен стремеж да ѝ помогне в нейното търсене. Филип Лионе я изгледа със сини очи, които бързо потъмняха като бурно море, и изръмжа насреща ѝ. Изрева с гласа на Аслан[12]. Ушите ѝ пищяха, когато излезе от магазина.

Някои казваха не любезно, сякаш тя беше някаква наивна девойка, която не разбираше какво всъщност изрича. Други я отрязваха със смаян поглед, сякаш се питаха откъде на американците им идваха тези смахнати идеи. Трети бяха нетърпеливи, сякаш им беше омръзнало от американците и техните налудничави идеи. Един отхвърли предложението ѝ с откровен флирт, сякаш намекваше, че тя би могла да успее да го придума, ако усвоеше правилния подход.

Кейд запази флиртуващия шоколатиер в списъка на възможностите си. Той беше на около шейсет години и тя беше сигурна, че просто я мотае, но все пак имаше нужда от някакъв резервен вариант.

Кейд не разбираше защо всички те казваха не. Логично, те си имаха своите принципи в изкуството на правенето на шоколад. Точно това я беше привлякло тук; това беше светът, който толкова страстно копнееше да завладее.

Но защо отказваха да ѝ го продадат? Държаха се така, сякаш продажбата щеше да го разруши по някакъв начин. Като някаква инатлива старица в историческа селска къща с любимата ѝ градина, която отказваше да продаде имота си на строителния гигант, който планираше да срине къщичката с булдозер. Но Кейд изобщо нямаше такива намерения.

Може би беше подходила погрешно от самото начало. Може би трябваше да дойде тук със своята свита от адвокати, изпълнителни директори и асистентки и да им вземе ума.

Дали щеше да успее така? Видението на упоритото, сексапилно, арогантно лице на Силвен Марки изникна във въображението ѝ и тя почувства подозрение, че неговата реакция на адвокатите и директорите щеше да бъде същата, равнодушно отхвърляне.

Освен това тя не искаше да води всичките тези хора със себе си. Искаше това да бъде нейното приключение в Париж. Искаше да бъде съвсем сама, да влиза и да разговаря с хората един по един, да изживее мечтата си. Луксозната линия шоколадови изделия беше единственият начин, по който можеше да вплете тази мечта в живота си, без да предаде делото на дедите си.

Но сега беше събота следобед и тя нямаше резервация за вечеря в някой превъзходен парижки ресторант, в компанията на някой страстен шоколатиер, с когото да обсъждат развълнувано предстоящите планове и той да я насочва към най-вкусните ястия в менюто, докато двамата похапваха нещо шоколадово за десерт. Вместо това ѝ предстоеше да прекара вечерта съвсем сама. Не помнеше кога за последно беше прекарвала два пълни дни и две цели нощи сама. Вечерите в уединение обикновено бяха съзнателен избор, облекчение от натоварените, пълни с хора дни. Но Кейд не беше направила този избор днес и не се чувстваше облекчена. Чувстваше се провалена, самотна и отхвърлена от мечтата си.

Когато се прибра в апартамента, тя затвори вратата на хладилника, който беше пълен с кафяви, бежови и една тюркоазена кутии, върху които бяха щамповани имената на останалите девет най-добри шоколатиери в Париж. Кейд нямаше да остане в апартамента и да яде шоколадови бонбони и тази вечер.

Тя посегна колебливо към мобилния си телефон, но после го остави решително. Нямаше да се обади на никого от списъка със състоятелни персони, който ѝ беше дал баща ѝ, хора, които щяха да се радват да излязат с нея, заради възможността да завъртят някой бизнес. Това си беше нейното приключение, нейният шанс. Кейд не искаше това да се превърне в още един обикновен ден от живота ѝ, само че в чужд град.

Не, тя щеше да излезе да вечеря сама. И след това щеше да отиде иде до Айфеловата кула и да види блестящата гледка, за която всички говореха. И после щеше да се качи на едно от прочутите корабчета на Бато Муш, които плаваха по Сена и разкриваха на туристите неповторими гледки от Париж. А после може би щеше да се разходи покрай реката и да гледа танцьорите и уличните музиканти, за които беше чела в пътеводителя си.

Кейд стоически вървя, накуцвайки няколкостотин метра надолу по улицата, за да избегне риска да се натъкне отново на Силвен Марки. Остави мобилния телефон и лаптопа си в стаята и излезе без пътеводителя. Беше в Париж. Сама щеше да си избере добър ресторант.

Сякаш по силата на някакво магическо заклинание тя се озова на калдъръмена улица без движение, пълна със спокойни хора, които стояха пред бистрата и ресторантите и изучаваха менюто, хора, които изглеждаха напълно щастливи от присъствието си тук. Някои дори не поглеждаха менюто, надраскано с тебешир върху черните дъски на тротоара, вместо това влизаха в любимите си ресторанти с увереността, с която прекрачваха прага на собствения си дом.

Кейд спря пред ресторант със зелена фасада и под, покрит със старинни, изтъркани от стъпките опушени червени плочи. Стените бяха отрупани с бутилки оцет, зехтин и всякакви други масла. В тясното пространство на приземния етаж бяха сбутани пет маси, а черните метални стълби водеха към мецанина горе.

Стройният келнер в черен панталон и черна тениска поклати глава, когато тя попита за мецанина; беше твърде рано, за да се сяда там.

Той не изглеждаше очарован и от факта, че Кейд щеше да вечеря сама, но може би това впечатление беше плод на нейната стеснителност. Келнерът беше достатъчно любезен да ѝ даде маса за двама до прозореца, откъдето можеше да гледа към улицата.

Кейд преглътна. Рядко се хранеше сама на ресторант. Крайпътните ресторанти обикновено бяха препълнени с хора и суетня. Но тя, разбира се, притежаваше достатъчно самоувереност, за да вечеря сама. Дори в Париж.

Обаче беше толкова ужасно, неловко, самотно. Кейд се усмихна ведро на сервитьора, който изглеждаше разтревожен. Тя наведе глава и се вглъби в менюто, което той ѝ донесе.

Съпружеска двойка на около петдесет години влезе и седна на съседната маса, разговаряйки на звучен английски.

Страхотно. Нима в опита си да опознае Париж сама, тя се беше забила право в зоната за туристи?

Кейд си поръча фиксираното меню с ордьовър, основно ястие и десерт, решена да не се поддава на изкушението да хапне набързо и да хукне обратно към безопасността на малкия си апартамент. Тя беше тук, за да се наслади на Париж. С всичките му три ястия.

Заигра се с приборите, докато чакаше да ѝ донесат виното, потънала в носталгия за мобилния си телефон, и извади решително бележника с кожена подвързия, който си беше купила специално за пътуването си до Париж.

В ресторанта влезе някаква двойка, мъжът беше висок и тъмнокос. Сърцето на Кейд замръзна, още преди тя да вдигне глава, за да го види по-добре. Сервитьорът поздрави Силвен Марки с дружеска фамилиарност, той му отвърна нещо и миниатюрната блондинка със съвършена прическа, която го придружаваше, се засмя.

Кейд затвори очи пред неумолимата съдба.

Как беше възможно да ѝ се случва това? Как бе възможно той да дойде със своята съвършена малка парижанка в същия ресторант, където Кейд седеше съвсем сама и очакваше тъжната си вечеря? Той се извърна към нея и се закова на място. Тя отвори очи, за да го изгледа предизвикателно.

– Шпионирате ли ме? – попита с изумление Силвен Марки.

– Това би било пилеене на фирмени средства – отговори Кейд с леден тон. Този тук за какъв се мислеше? За, ъ... един от титулованите най-добри шоколатиери в света? Разговарящ с един от собствениците на един от най-големите производители на шоколадови изделия за масовия вкус на планетата?

Честно казано, на този етап беше ексцентрично от нейна страна да не е пратила по петите му шпиони или тя да не се е обградила е телохранители, адвокати и асистенти.

– Шпиони? – попита през смях дребничката блондинка.

Силвен Марки махна пренебрежително.

– Не е важно.

Кейд пламна от негодувание.

– Маса на мецанина? – попита го сервитьорът. Очевидно правилото за запълването на масите долу преди настаняването на гости на горния етаж важеше само за посетители с американски акцент.

– Не – каза Силвен, пренебрегвайки разочарованото изражение на блондинката. – Тук е добре.

На долния етаж имаше само пет маси и две от тях вече бяха заети. Сервитьорът настани Силвен и приятелката му през две малки маси от Кейд. Тя натисна върха на сребърната си писалка върху страницата на бележника с такава настойчивост, че проби хартията, докато копнееше да се свие като малка, изсушена гъба, и да потъне вдън земя.

Поне сега знаеше, че беше избрала добър ресторант, помисли си с горчивина тя. Обзалагаше се, че Силвен Марки слага в устата си само вкусни неща.

Сигурно той намираше блондинката за възхитителна. Върхът на писалката проби още един лист хартия.

Въздухът около Кейд сякаш беше наситен с ухания само от преминаването на шоколатиера – какао и канела, цитруси и ванилия.

Разбира се. Той бе пропит с тези аромати в края на работния ден. Може би дори никога не успяваше да ги отмие напълно от дрехите и от кожата си.

Тя затвори очи пред видението на обливащата тялото му вода, която не можеше да отмие шоколадовата есенция. Какаото ѝ вдъхна увереност, сякаш ароматът му беше достатъчно, за да подреди всичко в нейния свят, връщайки я в зоната на комфорта. Но Кейд нямаше нужда от видението на неговата гола кожа, за да разбере, че всякакво усещане за комфорт по отношение на Силвен Марки беше пълна заблуда.

Тя наведе глава, полагайки неимоверни усилия да измисли нещо, което да запише в бележника си, да си придаде зает вид и да покаже безразличие към неговото присъствие. Всичко друго, но не и самотна. Установи, че пише думата Париж отново и отново, колкото да не спира полета на писалката по белия лист.

Нейното име. Името на ресторанта. Сия... Тя затвори ядосано кожената корица.

Започна да почуква с пръсти по нея, без да знае какво да прави. Накрая отвори бележника отново. Като внимаваше да държи страницата отгърната до средата, за да не му позволи да види написаното.

– Какво пишете? – попита Силвен Марки от своята маса, която не беше на повече от метър разстояние. – Парижки мемоари? Шантал, запознах ли ви? Това е Кейд Кори. Тя е в шоколадовия бранш – добави той с подчертана любезност, сякаш казваше, че пазачът в университетската лаборатория работи в сферата на микробиологията.

– Кори? – каза Шантал. – Вие ли произвеждате онези... – с известно закъснение тя явно си даде сметка, че върху лицето ѝ се беше изписала подигравателна усмивка, защото побърза да добие сериозно изражение. – Колко мило. Сигурно сте дошли във Франция, за да научите повече за шоколада?

Кейд се запита какво ли щеше да стане, ако се метнеше светкавично и ги нокаутираше с по едно кроше. Сигурно нямаше да бъде първият случай, когато американец в Париж се оказваше провокиран да упражни насилие, вследствие на френската "любезност", както се изразяваше дядо ѝ. Тя наистина беше дошла във Франция, за да научи нови неща за шоколада, но от устата на блондинката не звучеше по същия начин.

Всъщност коя беше Шантал? Кейд забеляза, че негова светлост маркизът[13] не я беше представил. Може би Шантал беше толкова неотменна част от живота му, че той приемаше присъствието ѝ там за общоизвестен факт.

Кейд повече никога нямаше да излезе от апартамента без мобилния си телефон. Поне сега би могла да го извади и да провери дали няма пропуснати обаждания... което сигурно беше още по-патетично. Сякаш дори докато седеше насред Париж, единственото важно нещо в живота ѝ бяха шоколадовите фабрики "Кори".

Точно онова, което тя се опитваше да опровергае.

– Никого ли не познавате в Париж? – попита Силвен.

Кейд изви глава и го погледна право в очите. Тя ли си въобразяваше, или в гласа му беше прозвучала загриженост? Дали не се канеше да я покани в компанията си в пристъп на coциална жалостивост?

Шантал също доби разтревожено изражение.

– Познавам разни хора – каза Кейд. Какво пък, доста хора тук искаха да се запознаят с нея. От списъка, който ѝ беше дал баща ѝ.

Силвен я изгледа с нескрито съмнение. Кейд тъкмо реши да стане и да излезе – преструвайки се, че се е отбила само за чаша вино, когато сервитьорът с появи с малка бяла чиния е равиоли, които плуваха в облак сметана с босилек и кедрови ядки. Предястието ухаеше божествено и изглеждаше като вратата на затворическа килия, която се затвори пред носа ѝ за цяла вечер. В стомаха ѝ се загнезди едно студено кълбо.

Трябваше да си остане в стаята и да тъне в самосъжаление. Трябваше да вечеря на върха на Айфеловата кула.

(Изведнъж в ума ѝ проблесна видение как вечеря на върха на Айфеловата кула заедно със Силвен Марки, стремглаво като светкавица, колкото да зърне светлините на града, тъмносиньото небе, черната коса и ръката, която ѝ подаваше да опита нещо вкусно. Кейд изблъска образа от главата си.)

Трябваше да се възползва от излизането на Силвен, за да проникне с взлом в работилницата му и да научи всичките му тайни.

Ето, това беше добра идея. Дядо ѝ би се гордял с нея. Толкова би се гордял, че тайната сигурно щеше да се изплъзне от устните му и да достигне до ушите на баща ѝ. Баща ѝ имаше много особено отношение към корпоративния шпионаж. Според него последният трябваше да се практикува дискретно, от хора, които не можеха да бъдат проследени и свързани със семейство Кори.

– Тогава защо вечеряте сама? – попита Силвен.

Тя го изгледа унищожително. Падението от позицията на американска милионерка с мисия да откупи тайните му до обект на неговата социална благотворителност беше брутално. Разбира се, той не беше толкова загрижен за положението ѝ, колкото се стремеше да я унижи.

– Защото всъщност аз не обичам хората – излъга студено тя.

Така, тази реплика щеше да затвори устата на всеки и да го накара да посвети вниманието си на жената, с която вечеряше. Кейд се запита какво ли беше да ходиш с мъж, който умееше да прави онова, което правеше той с шоколада, и който имаше очи тъмни като...

– Нима? – възкликна Силвен, заинтригуван. – Сигурно ги виждате като ходещи долари и евро, или как?

Секунда преди да извади кредитната си карта, да я остави с трясък на масата и да повика келнера, Кейд осъзна, че прогонването ѝ от ресторанта щеше да бъде победа за него. По същия начин, както я беше изхвърлил от своята лаборатория. Само с няколко презрителни думи и един безкрайно презрителен поглед.

Тя вдиша полека, съсредоточена върху равиолите в сметановия сос, съвсем леко оцветен в зелено, и забоде вилицата в средата.

– Бон апети – пожела ѝ любезно Шантал.

Кейд я намрази от дъното на душата си. Стократно предпочиташе подигравките пред любезността на тази красива русокоса парижанка, която седеше срещу също толкова прекрасен магьосник на шоколада.

Равиолите разцъфтяха в устата ѝ: хармонично съчетание от босилек, сол и разтопено масло, кедрови ядки, сметана, съвършена прясна паста с някакъв пълнеж, който Кейд не можеше да определи със сигурност. Всичко това кондензирано в хиляда калории хапката.

Кейд осъзна, че беше затворила очите си, докато се наслаждаваше на хапката, и ги отвори, за да хване Силвен Марки да се усмихва лекичко, докато я наблюдаваше. Сякаш познаваше този момент, тази първа хапка от това ястие и ѝ се наслаждаваше задочно чрез нея.

Наслаждаваше се на вкуса в устата ѝ.

Тя установи, че се изчервява, странна руменина, която се разпростря безмилостно по тялото ѝ. Кейд усещаше как руменината пълзеше по бузите ѝ, избиваше на очи и тя нямаше как да я спре и да запази достойнството си.

Усмивката на устните на Силвен Марки постепенно угасна, но той продължаваше да я гледа. Келнерът се доближи до тяхната маса и Шантал отговори на въпроса му, но Силвен явно не го чуваше.

– Силвен? – каза Шантал. Името му прозвуча толкова перфектно от нежните ѝ френски устни. Окончанието беше толкова съвършено, като диханието на стон. Той не реагира.

Шантал отмести поглед от него към Кейд и някак не ѝ стана приятно. Кейд извърна глава, за да погледне какво ставаше навън.

– Силвен – повтори Тантал.

– Хмм? – гласът на Силвен прозвуча разсеяно.

– Ти as choisi, топ cher?[14]

– Pardon. Oui. Les ravioles[15] – каза той на сервитьора.

Горещата вълна я заля отново.

Това беше абсурдно и смешно, каза си тя. Дали да не се престори, че припада, за да се измъкне от този ресторант? Не, припадъкът щеше да я направи за смях. Сърдечен пристъп? Алергична реакция към босилека? Това би обяснило червените петна по лицето ѝ. Или да се престори, че нещо ѝ е влязло в окото и да изчезне в тоалетната, да се измъкне през прозореца и оттам да си плюе на петите. Кейд се огледа крадешком за табелка за тоалетната, но не видя такава на първия етаж. Което означаваше, че тоалетната беше или в приземието, или на горния етаж. Тя беше почти сигурна, че можеше да прокопае тунел, преди да тръгнат да я търсят, но не знаеше колко точно тоалетна хартия щеше да ѝ бъде необходима, за да усуче въже.

По някаква причина спускането от прозорчето на банята по въже от тоалетна хартия изглеждаше по-приемлив план от унижението да поиска сметката още сега и да излезе от ресторанта.

– Няма ли да ядете? – попита невярващо Силвен.

Този човек не можеше ли просто да си говори с приятелката си? Да обърне гръб на Кейд? Да я остави на мира?

– Не съм много гладна – каза тя. Беше гладна, когато си поръча менюто от три блюда точно преди той да влезе в ресторанта, но сега имаше чувството, че се опитваше да прокара храната си покрай ято пеперуди в стомаха си.

Устните на Силвен се оформиха в онова учудено, красиво френско "о", но без звук. Той погледна чинията ѝ, после устата ѝ. Едната му вежда се вдигна в неизречен въпрос и той отново я погледна в очите.

Какво точно си мислеше, че разбира той за нея? Какви въпроси задаваха очите му, разпалвайки тези пламъчета топлина в дълбините им?

– Днес прекалих с шоколада – побърза да обясни Кейд, без да се замисли.

Силвен доби лукаво изражение.

– Бях при Доминик Ришар – добави сладко тя.

Ударът беше толкова добър, че Шантал зяпна от удивление и малката ѝ ръка с изящен маникюр бързо скри устните ѝ.

Ръцете на Кейд също бяха украсени с изящен маникюр, но тя не умееше да прикрива устата си с тях толкова съблазнително. Французойките пред огледалото ли се упражняваха?

Устните на Силвен изтъняха така, сякаш тя се беше пресегнала и го беше зашлевила през лицето.

– А той продаде ли се? – попита презрително шоколатиерът.

Уловена натясно между лъжата и необходимостта да признае собственото си поражение, Кейд внезапно си спомни, че беше съсобственик на мултинационална корпорация.

– Нямам право да обсъждам поверителни преговори – каза тя със същото хладно спокойствие, което беше използвала на бизнес срещи хиляди пъти преди.

На Силвен Марки това никак не му хареса. Той се обърна най-сетне към дамата си, но очевидно вътрешно кипеше от яд.

– О, значи вие сте се опитали да купите Силвен? – игриво попита Шантал, явно в опит да разчупи напрежението и да си върне неговото внимание и своята приятна вечер. – Колко струваш, шери.

Силвен прониза Кейд с гръмоносен поглед.

– Аз не се продавам.

– О, не знам – подхвърли мило Кейд, търсейки идеалната презрителна реплика. Което беше много трудно на родния език на противника, опита се да се утеши тя впоследствие. – Вчера платих близо хиляда долара, за да опитам парченце от вас.

Веждите на Шантал литнаха нагоре. Дори това правеха съвършено изискано.

Устните на Силвен оформиха отново красивото френско "о". След което се разтеглиха в усмивка.

О, боже. Какво беше изтърсила? Прииска ѝ се земята да се отвори и да я погълне.

На Силвен му беше необходима цяла една минута, преди да успее да изглади злорадата си усмивка в нещо по-цивилизовано, кадифено, прекрасно самодоволно ухилване.

– Хм, така беше.

Кейд дори да не можа да смотолеви нещо като "хапка от нашите шоколадови бонбони", за да изглади впечатлението от думите си. И тя, и той знаеха, че когато беше вкусила шоколада му, тя всъщност беше вкусила частица от него.

Вместо това Кейд се помъчи да направи презрителна гримаса. Докато вътрешно съжаляваше, че не беше отработила това изражение пред огледалото, докато упражняваше френското си "у". Владеенето на езика не беше достатъчна гаранция за оцеляване на чужденеца във Франция.

– Цената е малко преувеличена, не мислите ли? Но сигурни винаги можеш да заблудиш някои хора, че продуктът си струва, щом цената му е висока.

Едно мускулче в челюстта му заигра. Той беше готов да избухне.

– Силвен е най-добрият шоколатиер в Париж – отбеляза студено Шантал.

– Така ли мислите? – Кейд вдигна вежди. – Опитвали ли сте нещо от Доминик Ришар?

Силвен я срази с поглед, който можеше да я изпепели. Кейд не можеше да се отърси от усещането, че той беше магьосник, а в момента магьосникът принадлежеше към онзи вид чародеи, които хранеха демоните с нахалници.

– Non – каза лоялно Шантал.

Кейд вдигна рамена и разпери длан, отбелязвайки аргумента си в пълно мълчание.

Силвен я изгледа така, сякаш хвърлянето ѝ за храна на демоните може би нямаше да е достатъчно наказание. Може би искаше да я убие със собствените си две ръце.

– Силвен ме задоволява напълно – Шантал се подсмихна лукаво, улови погледа му и му намигна.

По дяволите. Тези думи запратиха Кейд в бездънна депресия. Каква ужасна, отвратителна вечер.

Тя се фокусира върху божествените равиоли в сметановобосилков сос и забоде вилицата си в средата на чинията.

След минута неминуемо погледна встрани и отново улови погледа на Силвен. Очите чу бяха замислени, гневът му се беше уталожил поне с три единици.

Хрумна ѝ, че тъй като от първия миг на срещата им тя се изчервяваше толкова последователно, той би могъл да помисли, че е природно червенокожа. Не беше изключено, нали?

Келнерът донесе равиолите със сметановобосилков сос и той посвети вниманието си на Шантал, сипейки любезности в продължение на няколко минути, преди да ѝ пожелае неизменното бон апети. Но когато Силвен вкуси първата хапка, той също притвори очи от удоволствие, пък макар и малко по-познато и очаквано от онова на Кейд.

Когато ги отвори, той погледна право към нея.

Кейд, която най-сетне беше успяла да усмири пеперудите в стомаха си дотолкова, че да поеме още една хапка, се оказа уловена с вилицата до устните, изчервена до корените на косата си. Вкусът върху езиците им в този момент беше съвсем същият.

Двамата продължаваха да се гледат в очите. Руменина ли беше това по страните на Силвен Марки?

Шантал въздъхна, потъвайки в униние за момент, после тръсна глава по един секси, tant pis pour toi[16] начин, при което съвършено извитите краища на косата ѝ затрептяха и уловиха светлината. Тя протегна фината си ръка и улови красивата, мъжествена длан на Силвен, ръката, която знаеше как точно да пипа... вероятно твърде много неща. И я стисна, съвсем лекичко.

Той я погледна и тя задържа погледа му с безмълвна питаща усмивка. Той се изчерви и се помести, извръщайки се, така че да не вижда Кейд.

Кейд също се извърна към прозореца и се опита да изяде остатъка от равиолите. За нещо, което съдържаше по хиляда калории всяка хапка, би било по-добре, ако нямаше вкус на шкурка. Освен това ѝ се струваше, че всички я гледаха как преглъщаше, сякаш всички погледи в ресторанта наблюдаваха с отвращение колко непохватно нещо беше преглъщането.

Тоест, не всички. Само един човек. И неговата елегантна дама, която преглъщаше толкова красиво, че на практика го превръщаше в сексуален акт.

Трябваше да се получи добре, когато друга двойка влезе в ресторанта и зае масата между нейната и тази на Марки. Поне сега можеше да се преструва, че хората му пречеха да я тормози, а не ръката на Шантал.

Присъствието на другата двойка между тях означаваше, че всеки поглед на Кейд встрани от прозореца нямаше да попада върху Силвен или Шантал. То означаваше, че всеки негов поглед встрани от приятелката му или вечерята му нямаше да попада върху нея. Предпазният щит, който образуваха телата на новодошлите, трябваше да послужи и да спаси остатъка от вечерта.

Само че тя все пак оставаше единственият човек там, който не беше част от двойка. И че едната от тези двойки беше неговата. Следващият един час сигурно беше най-дългият час в живота ѝ, разтегнат до безкрайност от нейното желание да прави каквото и да е друго, но не и да вечеря сама в Париж, през две маси от онези двамата.

Сервитьорът погледна загрижено блюдото с основното ястие, патица в меденокайсиев сос, почти недокосната, и го вдиша неохотно от масата.

– Няма ли да поръчате десерт? Mais, madame, vous avez le prixfix[17]

– Няма значение – каза тя. – Ще го платя – сервитьорът доби обидено изражение, сякаш засегнат от откритото заговаряме за пари, макар че Кейд не виждаше по каква друга причина се беше загрижил дали ще си изяде десерта. – Просто не съм достатъчно гладна.

– Искате ли – как му казвате вие – да го увият за вкъщи? – попита Силвен от неговата маса, подсмихвайки се на възможността да я види как прави нещо, което той очевидно намираше за противно.

– Аз лично винаги съм смятала, че би било хубаво, ако тук предлагаха да ти опаковат ястията за вкъщи – обади се Шантал, възвърнала благоразположението си, което беше последната капка в чашата на тази злощастна вечер. – Аз никога не мога да изям докрай порцията си, а десертът винаги изглежда толкова добре.

Сервитьорът изгледа Шантал с възмущение и изобщо не си направи труда да извади пластмасови кутии за опаковане.

– Няма проблем – каза Кейд, възприемайки отново уверения, любезен тон, който използваше в срещите си с директорите на компания "Марс", точно след някоя особено успешна маркетингова кампания от тяхна страна. – Ме мерси – винаги се преструвай на искрен, по този начин те можеха да се усъмнят в успеха на акцията си.

С лукава усмивка тя повика сервитьора по-близо.

Той вдигна вежди, но се наведе близо, после още по-близо, подчинявайки се на нейния знак.

Когато се изправи, той беше откровено, пък макар и игриво разочарован.

– Вие сте жестока, мадам. Когато красива жена, която вечеря сама, иска да пошепне нещо в ухото ми, не можете да се сърдите, че започвам да се надявам на това-онова.

Отзад Силвен се мръщеше.

Кейд се засмя, доста поласкана от една от първите си срещи с небрежния парижки чар.

– Е... може би ще се върна да си изям десерта някой ден.

Сервитьорът се разсмя, намигна ѝ и се поклони лекичко.

Силвен се обърна към Шантал. Лицето му остана намръщено.

Кейд подписа извлечението от плащането с кредитната си карта и си тръгна, оставяйки щедър американски бакшиш. Може би беше глупава прищявка, но след като се убеди в досадата на чуждата благодетелност, на Кейд ѝ оставаше само да се надява, че когато Силвен Марки откриеше, че тя беше платила за вечерята им, щеше да опита вкуса на унижението и снизхождението.

Надяваше се да го подразни, мускулчето в челюстта му да заиграе, а настроението му да се развали и да остане такова до края на вечерта. Макар че Шантал сигурно умееше да облекчава напрежението и стреса. По дяволите.

ШЕСТА ГЛАВА

 – Ето, пак започваш – каза Шантал, още щом вратата се затвори зад Кейд.

Силвен проследи с очи как Кейд тръгна по улицата, вирнала брадичка, стройна, дребна фигура с грациозна походка. Токчетата ѝ потропваха по плочника така, сякаш бяха родени да вървят по калдъръмени улици, а ушитото по поръчка черно палто скриваше тялото ѝ чак до ботушите. Проблемът с есента и зимата беше, че Силвен винаги възприемаше палтата на жените като коледна опаковъчна хартия. Искаше му се да отведе Кейд на някое топло местенце, където можеше да свали палтото и да види какво му беше оставил отдолу Папа Ноел[18]. Макар че Папа Ноел имаше гадния навик да му оставя въгленчета.

– Какво искаш да кажеш? – опита той, вече подразнен от намека на Шантал.

Той не искаше да признае доколко раздразнението му се дължеше на факта, че Кейд Кори си беше тръгнала толкова рано. Какво ѝ ставаше? Обноски ли ѝ липсваха? Сервитьорът още не им беше донесъл основните ястия, а цялата вечер внезапно посърна.

В ума му се стрелна друга мисъл: той ли я беше смутил?

Силвен се усмихна леко и потри с пръсти гладката дървена повърхност на масата.

– Пак се увличаш по някоя бляскава, богата жена, която просто ще те използва – каза с укор Шантал.

– Не е вярно – възрази той, дълбоко засегнат. Старите приятели никога не ти позволяваха да забравиш, че в гимназията и в ранната ти младост си постъпвал като глупак.

Шантал тръсна глава по своя привичен начин, движение, което беше започнала да шлифова още в гимназията и беше упражнявала, докато се беше превърнало в част от нея.

Той се замисли отново за Кейд Кори, с нейната несъзнателна арогантност и внезапни изчервявания. Силвен не мислеше, че тя позира. Брадичката ѝ беше прекалено навирена, за да позволи женски трикове. Дори когато се изчервяваше, тя го гледаше право в очите.

А тя се изчервяваше, при това много.

Устните му се извиха отново, палецът му погали финото столче на чашата.

Силвен осъзна гузно, че му се искаше да се отърве от своята най-добра приятелка, за да потъне в размисъл защо точно Кейд Кори се изчервяваше толкова много и за начините, по които той би могъл да я накара да се изчерви още повече.

– Тогава какво точно правиш? – попита сухо Шантал, борейки се за неговото внимание.

– Опитвам се да вечерям с приятелка. Трябва ли да говорим за Кейд Кори? Стига ми, че тя ме следва по петите навсякъде.

Ах, как го ласкаеше това, че тя го следваше като кученце. Вирнатата брадичка говореше за жена, която знае какво иска. Жена, която наистина знае какво иска. Колко еротично.

За съжаление онова, което тя искаше, беше неговото име върху нейния шоколад за масовия пазар. Но Силвен не можеше да не се запита дали нямаше някакъв начин да насочи вниманието ѝ в друга посока и да направи така, че той да стане онова, което тя искаше. Беше развил завидни умения в изкусяването на жени с шоколад.

– Бон – Шантал отново тръсна глава. – Няма да говорим за нея.

– Не. Да не съсипваме приятната вечер – той почука с кокалчетата на пръстите си по масата. – Знаеш ли какво направи ти? – избухна накрая шоколатиерът. – Едва слязла от самолета от Щатите, влезе право в магазина ми и се опита да ме купи. Да купи името ми, Силвен Марки, за да го лепне върху шоколадовите десертчета "Кори". Можеш ли да повярваш?

Шантал зяпна от удивление.

– Вярно ли е това? Но Силвен, ти щеше да спечелиш цяло състояние.

Той махна рязко с ръка, сякаш искаше да отсече главата на Кейд Кори.

– Силвен Марки? Върху шоколадчета "Кори"?

– Вярно – призна Шантал. – Би било... доста унизително – тя замълча за момент. – Но ти би могъл да се пенсионираш в Таити, ако пожелаеш.

Силвен я изгледа унищожително. Той и Шантал бяха приятели от гимназията. Тоест, по онова време той беше влюбен в нея, а тя го беше използвала от време на време в гимназията и постепенно тази връзка беше прераснала в истинско приятелство. Никога не му беше хрумвало, че Шантал всъщност не го познаваше.

– В Таити не можеш да правиш хубав шоколад. Климатът е прекалено горещ и влажен, пък и кой ще яде шоколад, произведен в Таити? – той беше най-добрият шоколатиер в Париж. Признанието да бъдеш най-добрият шоколатиер където и да е другаде изглеждаше тъжна и жалка възможност.

– Бон, бон – Шантал вдигна ръка. – Разбирам. Извинявай, че споменах предимствата. Знам, че ти няма да ѝ позволиш да те купи.

– Благодаря – каза Силвен, донякъде успокоен. Може би в крайна сметка петнайсет години приятелство пораждаха известно взаимно разбиране.

– Но не ѝ позволявай да те използва – добави натъртено Шантал.

Силвен стисна зъби.

– Няма да ѝ позволя. Не казахме ли, че няма да говорим за нея?

– Ти го каза – процеди сухо Шантал.

Той се изчерви. И успя да не говори за Кейд Кори през целия остатък от вечерта, чак до момента, когато не му донесоха сметката.

– Какво е направила? – въпросът му към Грегори, сервитьора, прозвуча зловещо.

– Плати за вашата вечеря – каза развеселен Грегори.

– И ти ѝ позволи да го направи?

Грегори доби озадачен вид.

– Какво лошо има в това да ти плати вечерята?

– Има – Силвен се облегна рязко назад.

Келнерът сви рамене.

– На мен ми се видя сладко. Тя беше сладка – той докосна ухото си, сякаш все още можеше да почувства гъделичкането от дъха на Кейд, докато тя му шепнеше. – Такъв сладък акцент...

Силвен едва се удържа да не се озъби. Той се наслаждаваше на привилегията да бъде редовен клиент в този превъзходен ресторант само на няколко крачки от апартамента, където живееше. Последното, което искаше, беше да вбеси келнера и да се превърне в персона нон грата заради някаква разглезена милиардерка.

Която искаше да го купи.

Която току-що беше платила вечерята му с едно драсване на писалката.

Сякаш даваше бакшиш на ваксаджийчето си.

Той стисна зъби с такава ярост, че почувства протеста на мускулите на челюстта си.

– Напомни ми повече никога да не те черпя –промълви Шантал,  впечатлена от реакцията му.

Той процеди през зъби:

– Няма място за сравнение.

Шантал извърна поглед.

– Точно от това се страхувах – отрони тя.

Сивите, сумрачни уличи на Париж се колебаеха на разсъмване. Поетични и неясни, те се вкопчваха в нощта, дори когато зората ги изтръгваше неумолимо от мрака. Тук някой излизаше от входа и се врязваше, навел глава, в студения нов ден, устремен към топлата светлина на пекарната, която се лееше изпод тъмночервената тента. Там припалваше двигателят на кола.

Улиците оставаха сънливи, докато хората се вкопчваха в топлите завивки или горещите душове или си приготвяха чаша кафе. Всичко започваше отначало, още един наситен парижки ден. Кой беше готов за него?

Застанала до прозореца, загледана в изгрева, Кейд устоя на подтика да провери имейла си и да се скрие в отговорностите си у дома. Загърна се по-плътно в халата си, оглеждайки прозорците на отсрещната сграда за признаци на живот. По дължината на улицата оживяваха лампи, но спорадично, не толкова много и едновременно като предишната сутрин.

Беше неделя, осъзна тя. Всички шоколатиери почиваха.

Днес тя нямаше да има шанс да изнамери начин да сбъдне мечтата си, нито пък да я провали и съсипе.

Зарадвана, Кейд се отлепи от прозореца. Почувства се така, сякаш се беше събудила и беше открила, че Дядо Коледа беше подранил с цял месец и ѝ беше оставил подаръци навсякъде: тя можеше да отиде в Лувъра, да подскача по плочките на Канал Сен Мартен, да си вземе хляб от прочутата пекарна "Поалан"[19], да се отбие в чайната "Мариаж Фрер". Само да се порови и да си купи чай. Без да прави опити да купува целия бизнес. Без преследване на мечти и без риск от съсипването на тези мечти.

Кейд подмина клаустрофобичния асансьор и слезе по стълбите, обзета от необяснимо удоволствие от живота.

На улицата пред нейната кооперация една кола с размерите на кутия за обувки профуча край нея с безумна скорост за толкова къса и толкова тясна уличка.

Може и да беше неделя сутрин, но автомобилният волан явно действаше на парижките шофьори като чашка кафе. Длъгнест младеж клекна и пристегна ролерите на краката със сериозно изражение, вглъбен в собствения си свят. Зрял мъж, може би глава на семейство, излезе от пекарната, понесъл бяла книжна кесия в едната ръка и привързана с канап бяла кутия в другата. Той се усмихваше разсеяно, сам на себе си, на Париж и неделната сутрин и свърна зад ъгъла.

Кейд си представи семейството, което го очакваше вкъщи, представи си как мъжът оставя с дискретно доволство неделното съкровище от прясно изпечени кроасани и сладкиши пред децата си.

Група от шест жени и един мъж се въртяха и пристъпваха от крак на крак пред магазина на Силвен Марки, някои разговаряха оживено, докато други се държаха като хора, които не се познават много добре. Три от жените бяха японки и образуваха своя собствена стегната, елегантна групичка. Други две бяха несъмнено американки.

– Мисля, че днес почиват – информира ги Кейд. Последният човек, който би искал да види групата да го чака пред вратата от сутрин до мрак, беше Силвен Марки.

– О, ние сме тук за обучението – заяви с нескрита гордост шейсет и няколко годишна американка. Накипрена в цикламен гащеризон и наплескана с грим, тя изглеждаше развълнувана и доволна до краен предел.

– Обучението? – нима Силвен Марки преподаваше тайните на своето изкуство?

– Ще изучаваме тънкостите в приготвянето на шоколада при Силвен Марки – развълнувано обясни жената.

– Аха – Кейд изобщо не се поколеба. – Ъм – възможно ли е да поговорим насаме за момент? – тя направи знак да се отдръпнат на няколко крачки от другите, така че да не ги чуват.

– Защо? – попита предпазливо жената. – Да не искате да ме нападнете?

Кейд я изгледа безизразно, след това спусна поглед по собственото си елегантно и скъпо палто, ботуши, ръкавици.

– Приличам ли на човек, който се кани да ви нападне?

– Ами... не – призна жената. – Но това е Париж. Тук сигурно и джебчиите са облечени елегантно.

– Не, аз просто – каква сума искате, за да се откажете от вашето място на обучението и да ми позволите да се престоря на вас?

– Никаква! – възкликна жената, обидена. – От месеци наред очаквам този ден! Планирах цялата си екскурзия в Париж около това обучение!

– Две хиляди долара – Кейд се опита да изтрие всички резерви с една достатъчно екстравагантна сума.

– Шегувате ли се? – другата жена изглеждаше вбесена. – С тези пари няма да си покрия дори таксата за обучението!

Неговите обучения струваха повече от 2000 долара? Кейд вдигна вежди чак до върха на каменния зид от седемнайсети век, който стоеше между нея и обучението, едновременно впечатлена и раздразнена.

– Пет хиляди долара.

– Казах не!

Какво им ставаше на хората напоследък, преди Кейд никога не беше срещала затруднения в купуването на някого.

  – И ще заплатя престоя ви в Париж още две седмици в  прекра-сен апартамент и ще ви платя готварски курс в Кордон Бльо[20]. 

Жената се поколеба. Най-сетне Кейд беше напипала вярната струна. Тогава обаче другата жена с нея се намръщи подозрително.

– Защо? Защо ви е толкова важно да заемете моето място?

Добре. Всеки момент някой щеше да дойде, за да отвори вратата и да покани участниците в обучението. Кейд се обърна към останалите участници в обучението. Японките бяха загубена кауза; съдейки по дрехите им, парите не бяха убедителен аргумент за тях. Освен това Кейд не говореше японски. Тя се съсредоточи върху американците и французите:

– Някой иска ли да спечели пет хиляди долара?

Хората я гледаха с празни погледи. Тя повтори въпроса на френски.

– Това какво прави в евро? – попита французинът. – Петдесет цента?

Услужливостта да не беше противозаконно деяние във Франция? Кейд го измери с гневен поглед.

– Не, чакайте малко – прекъсна я жената в цикламения тоалет. – Аз не съм казала, че се отказвам. Но ще взема двете допълнителни седмици в Париж и курса в Кордон Бльо в брой, ако нямате нищо против. Това какво прави? Да кажем, десет хиляди долара?

Кейд никога нямаше да може да осребри този разход за сметка на бизнеса.

– Добре – каза тя. По този начин щеше да узнае неговите тайни.

Да узнае тайните му... Думите отекнаха в нея, сладки и мъчителни в повече измерения, отколкото си беше представяла. Тайните на този тъмен магьосник, в неговата пълна с магия лаборатория.

Тайните на занаята, уточни наум Кейд. Тайните на шоколатиерството. Това я интересуваше. Останалите тайни можеше да запази за себе си, надутият пуяк.

– Ем... може би ще се наложи да ви напиша чек – каза тя на жената.

Онази изсумтя и понечи да се върне в групичката заедно с останалите.

– Не съм се отказала – обади се отчаяно Кейд. Нямаше време да подновява преговорите с друг човек. Нетърпението ѝ беше толкова силно, че тя не искаше да изчака следващото обучение, ако имаше такова. Дотогава можеше да минат месеци.

Дамата в цикламения гащеризон я изгледа с отвращение.

– Не, наистина – примоли се Кейд. Тя измъкна своя неизменен талисман, шоколадовото десертче "Кори", една визитка и американската си шофьорска книжка, и ги поднесе на длан. – Вижте.

Жената изгледа шоколадчето, едновременно ядосана и озадачена, после разгледа визитката. Погледът ѝ се задържа и тя прочете внимателно надписа, след това пробяга по снимката на шофьорската книжка и се закова върху лицето на Кейд, за да се върне отново върху снимката. Кейд съжали, че на тази снимка приличаше на наркотрафикант, но не всичко се купуваше с пари.

Както Париж явно беше решен да ѝ докаже.

– Навита съм – повтори Кейд.

– Не знам... – погледът на жената пробяга между лицето на Кейд и доказателството за нейната самоличност. – Хм... наистина ли? Наистина ли сте член на истинската фамилия Кори? Мислите ли, че бихте могли да...

В този момент откъм долния край на улицата се зададе един мъж и тръгна право към тях. На Кейд ѝ се стори, че разпозна в него един от майсторите в лабораторията на Силвен. Тя бръкна отново в портмонето си.

– Слушайте: вие ми кажете името си и ми позволете да се престоря на вас на днешното обучение, а пък аз ще ви позволя да използвате кредитната ми карта, докато съм на курса.

– Дадено – жената измъкна кредитната карта от ръката ѝ, преди Кейд да може да се опомни. – "Кристиан Диор", дръж се, ето ме, идвам!

– Чакайте ме тук в шест часа вечерта, иначе ще позвъня в полицията – предупреди я Кейд. Или още по-добре, щеше да позвъни в банката и да нареди да блокират картата. – Как се казвате?

Докато Маги Сондърс диктуваше името си, служителят на Силвен Марки вече беше стигнал до групата. Всички го наобиколиха, когато той ги поздрави с бонжур, леко изморен, сякаш смяташе, че не заслужаваше съдбата да приветства развълнувани туристи в този ранен утринен час.

Кейд се възползва от настъпилата суетня, за да се шмугне в кооперацията с апартамента си, с препускащи мисли, докато се опитваше да измисли как да се дегизира. Сгънати върху възглавницата ѝ лежаха свободно йога долнище и грамадна фланела с щампа от университета, които носеше вместо пижама в студения апартамент. Моментално замени елегантния си тоалет с тях. Нямаше бели гуменки, но все пак можеше да смени елегантните си черни ботуши с красиви черни маратонки на "Пума". И те бяха един вид гуменки. Прихвана косата си на небрежен кок, съжалявайки за липсата на бейзболна шапка. Но единствената шапка, която си бе взела, носеше гордия надпис "Кори" на челото, което нямаше да е от голяма полза за дегизировката.

Имаше обаче барета. Не че Кейд мислеше, че парижанките все още носеха барети. Нищо подобно. Тя следеше модните тенденции. Беше я взела за всеки случай, ако просто ѝ хрумнеше да си я сложи и да се разходи край Сена с нея, ровейки в съкровищата на букинистите. За всеки случай.

Кейд си спомни момента, когато беше метнала баретата в куфара си, обзета от надежда и удоволствие, които бе побързала да тушира с изтънчена самоирония.

Сега тя я нахлупи ниско, скривайки почти изцяло косата си, без да смее да погледне в огледалото убийственото съчетание от ватирана фланела и барета.

Ако разполагаше с повече време или повече умения, би могла да промени чертите си с подходящ грим. Но това щеше да отнеме цяла вечност, затова Кейд просто изтри дискретния си грим. В последния момент тя опита да промени формата на очите си с черен молив, но вместо това придоби вид на девойка е уклон към готиката.

Ха-ха. Девойка с уклон към готиката, облечена в размъкната фанела и нахлупила барета. Само човек, който я беше познавал в тийнейджърските ѝ години, би могъл да я познае.

Когато Кейд слезе долу, мъжът вече беше отключил вратата и раздаваше на учениците сладкарски шапки и престилки. Със сламеноруса коса, подстригана късо и вдигната нагоре, и с леко набола брада, той изглеждаше малко по-млад и малко по-нисък от Силвен Марки, но доста привлекателен, като цяло. Дали това не беше някаква задължителна обща черта на всички френски шоколатиери? Той я огледа от главата до петите и обратно, а веждите му подскочиха слисано. Какво, да не предпочиташе цикламения гащеризон?

– Здравейте – каза тя на английски, провлачвайки думата до невъзможност, така сякаш не знаеше бъкел френски, което той сигурно би повярвал дори ако му говореше на родния му език. – Аз съм... – как се казваше онази жена? А, да. – Маги Сондърс. Извинете, че закъснях.

Търпеливият поглед на мъжа се изостри и той ѝ подаде бяла куртка, която беше поне четири размера по-голяма от нейния. Кейд се усмихна лукаво, докато затъкваше косата си под хартиената шапка, която ѝ дадоха. Собственият ѝ баща сигурно щеше да се затрудни да я познае в тази дегизировка.

Кейд Кори, шоколадов шпионин. Звучеше добре, нали? Шоколадов шпионин. Вече си се представяше като героиня от

Втората световна война, своеобразна Мата Хари, която измъкваше тайните на шоколада от Франция, преди да са попаднали в ръцете на германците.

После тя си представи Силвен Марки с барета, да сумти презрително над идеята, че германците едва ли щяха да знаят какво да направят с тайните на шоколада, дори ако успееха да се докопат до тях.

– Мадам... мадам... мадам Соун-еърссс – проникна в съзнанието ѝ.

Кейд премигна срещу мъжа, който сега стоеше точно пред нея, и най-сетне си спомни фалшивото си фамилно име.

– Извинете – тя се изчерви. Това изчервяване започваше да става досадно. В Щатите тя притежаваше достатъчно самоувереност, за да се изчервява.

– Ако е възможно да заемете вашето място – каза той и я поведе към голям П-образен плот от черен мрамор, в средата на който можеше да застане преподавателят. Другите участници вече бяха заели местата си. В голямото, дълго помещение имаше още два плота: големият мраморен четириъгълник и още един, а по-навътре, в другия край, опаковъчна машина "Солих" и охладителен тунел. Кейд позна немската марка, но тази машина беше нищо, детска играчка в сравнение с огромните опаковъчни машини и охладителните тунели във фабриките на "Кори".

Кейд положи длани върху прохладната гладка повърхност на мрамора, тръпнейки от вълнение. Предчувствието за мечта на ръба на осъществяването я завладя отвътре и я усука като мокър парцал, все по-силно и безпощадно, така че водата потече и за малко да избликне от очите ѝ.

Тя беше посещавала курсове по шоколатиерско изкуство и преди – например в Кулинарния институт в Ню Йорк. Както и при Алис Медрик. Но всичките бяха американски. А сега тя беше във Франция. На път да научи тайните на най-добрия шоколатиер в Париж.

Е, той се мисли за най-добрия, побърза да се поправи тя, спомняйки си презрението върху красивото му лице. Вярно, кметът също смяташе, че той беше най-добрият. Както и неговата прекрасна приятелка Шантал. Наред с по-голяма част от населението на този град. Но това не означаваше, че той наистина беше най-добрият.

Тя трябваше постоянно да си напомня това, защото той очевидно беше прекалено самонадеян. Кейд бръкна дълбоко в джобовете на мантата, решена да се овладее, и тогава кокалчетата на едната ѝ ръка се отъркаха в нещо изненадващо твърдо и студено. Тя отдръпна ръката си, после опипа внимателно предмета с върховете на пръстите си. Беше ключ. Кейд се опита да запази лицето си безизразно, докато се питаше какво отключва този ключ.

– Аз съм Паскал Гийо, втори майстор шоколатиер тук и ще бъда вашият преподавател днес – каза мъжът, който ги беше въвел в лабораторията, като зае мястото си в средата. Кейд почувства известно разочарование.

Не, облекчение. Облекчение, разбира се, че Силвен Марки нямаше да споделя своите тайни лично. По този начин избягваше риска той да я разпознае.

Тя се наведе да завърже връзката на едната си обувка и докато стоеше приведена, мушна ключа от джоба на якето в обувката си, която беше единственото възможно скривалище. Беше крайно време да започнат да шият панталони за йога с джобове.

– Когато говорим за шоколад – започна Паскал Гийо, – най-напред трябва да изясним какво ще обсъждаме. Например черният шоколад с какаово съдържание 70 процента не реагира по същия начин като млечния шоколад, без значение от агента – топлина, темпериране или върху небцето. Черен шоколад с какаово съдържание 72 процента, който идва от Карибите, ще реагира различно от черен шоколад с какаово съдържание 72 процента е произход от Андите.

Кейд отново притисна ръце върху мрамора, съсредоточена върху удоволствието от неговата прохлада, а думите сякаш изгубиха отчетливите си очертания край ушите ѝ. Тя познаваше това чувство. Химиците във фабрики "Кори" бяха разнищили науката за шоколада до стотна от градуса. Химията беше една от нейните любими дисциплини в колежа.

Погледът ѝ обходи помещението, опитвайки се да попие всяка подробност.

Върху една стена бяха подредени лавици е ликьори, някои от които можеше да различи от мястото, където стоеше – бял и тъмен ром, и бронзовият нюанс на арманяка. Покрай стените бяха нахвърляни грамадни чували от зебло, щамповани е черни надписи. Какво означаваха тези думи? Какво имаше в тези чували и от какви земи идваха те?

Върху един от рафтовете бяха наредени бутилки от матирано тъмнокафяво стъкло с нечетливи етикети – какви ли аромати криеха те? Готварска опаковка ванилия лежеше отворена на плота, кафявите зърна проблясваха лъскави на фона на златистата вътрешност на торбичката, други няколко вакуумирани пакета бяха струпани под рафта с екстрактите. Кейд долавяше аромата на ванилията от мястото си. Тя придаваше оттенък на шоколада, омекотяваше го, добавяше сладост.

– При мосю Марки ние работим с доставчик, който изпича счуканите какаови зърна – като спазва нашите спецификации, разбира се – каза Паскал Гийо. – Повечето сладкари купуват шоколада на блокове, като тези тук – той посочи един куп шоколадови блокове в различни нюанси, очевидно прясно отломени от други по-големи блокове.

А в "Кори" натрошените какаови зърна се пекат на място, също според строги спецификации, помисли си Кейд. Правеха това от близо сто години. На тях обаче никой не им го признаваше.

– Моля всички да дойдат, за да си вземат парчета – подкани ги Паскал Гийо.

Тежестта на парчетата шоколад отново разпали вълнението на Кейд.

Може да беше влязла тук под фалшиво име и като шпионин, но щеше да твори шоколад в парижка лаборатория.

СЕДМА ГЛАВА

 Силвен съблече палтото си в коридора пред помещението, където се провеждаше обучението, и се усмихна леко, чувайки характерен японски акцент да се бори с въпроса на френски. Някои шоколатиери оставяха тези неща на своя су-шеф, но той обичаше да води сам курсовете си. Понякога се случваше да им се падне някой особняк, но повечето ученици бяха страстни аматьори в приготвянето на шоколад, щастливи и очаровани от присъствието си в курса.

Беше му приятно да обучава такива запалени и ентусиазирани ученици и да знае, че те са запалени и ентусиазирани заради него, заради онова, на което той щеше да ги научи. Напомняха му на него самия, когато беше тийнейджър. А те, слава богу, му показваха недвусмислено, че беше извървял дълъг път от онзи тийнейджър.

Облече бялата си манта и постави бялата си шапка на главен готвач, която само той имаше право да носи, и влезе в помещението, кимвайки на Паскал и оглеждайки новата група ученици.

Моментално забеляза капиталистката Кори, при това с известна тревога. Несъмнено той не би трябвало да я познае под дегизировката от бяла шапка и бяла куртка, в която се беше изгубила.

Тя изглеждаше сладка, естествено. Отчаяно се опитваше ди извие изящното си тяло под такъв ъгъл, че японката между него и нея да я скрие от погледа му. За нейно съжаление обаче, въпросната японка беше по-дребна дори и от нея.

Той задържа погледа си върху нея един дълъг момент, докато прозрението какво точно се опитваше да направи тя, го озари и затля в него. Първо се беше опитала да го купи. После беше казала, че предпочита не друг, а Доминик Ришар. След това беше платила вечерята му с Шантал предишната вечер с такава лекота, сякаш подхвърляше монета на някой просяк.

А сега се опитваше да открадне тайните му.

Той се поколеба между самодоволството и възмущението. Беше приятно да те преследват толкова отчаяно. Тя трябваше да разбере, че изстрелът ѝ беше далеч от целта. Нима си въобразяваше, че той разкриваше най-скъпоценните си рецепти в подобно обучение за аматьори?

Тя се отказа от фокусите с хартиената шапка, в опит да скрие лицето си, докато той продължаваше да я гледа настойчиво. Постави ръце върху мраморния плот и ги сви в юмруци. По скулите ѝ плъзна руменина.

Снощи тя се беше изчервила. Неведнъж, докато седеше самотна и непокорна, арогантна и уязвима.

Беше затворила очите си в момент на чисто блаженство в мига, когато онези равиоли в техния сметановобосилков сос бяха докосвали езика ѝ, точно както Силвен предполагаше, че щеше да стане.

А после беше срещнала погледа му и се беше изчервила като божур и не беше хапнала повече нито залък.

Беше прекалено заета да се държи противно.

Той мина мълчаливо покрай другите ученици, без да прекъсва Паскал, и спря пред нея.

Юмруците ѝ се притиснаха толкова яростно в мрамора, че той се запита дали нямаше да нарани кокалчетата на пръстите си. Очите ѝ гледаха толкова напрегнато, сякаш крещяха безмълвна молба.

Молба?

Защо си се вкопчила в това желание толкова силно, прииска му се да я попита. Какво толкова важно търси тук жена като теб, щом си готова да преглътнеш думата моля?

Семейство Кори притежаваха приблизително 30 процента от какаовите плантации в света. Притежаваха ги. Те финансираха цели институти, които бяха единствената преграда между шоколатиерите като него и нашествията от вещерска метла[21], които можеха да унищожат цели реколти. Бяха известни с това, че бяха повели движението за подобряване условията на труд на работниците в какаовите плантации. Съзнанието за властта и щедростта на семейството ѝ би трябвало да го благоразположи към нея, но... тя беше платила вечерята му, сякаш бе просяк.

Не, по-лошо, сякаш той беше нейното шоколадово жиголо или нещо подобно.

– Мадмоазел Кори – произнесе вежливо той, достатъчно високо, така че всички присъстващи да чуят нейното прочуто име. – От шоколадови фабрики "Кори" – добави той, в случай че учениците не бяха направили връзката. – Присъствието ви сред нас е истинско удоволствие. Може би се надявате да научите нещо ново за шоколада?

Кейд прехапа устни. Беше се озовала натясно, след като го беше помолила с очи да ѝ позволи да остане. Не можеше да заяви, че не иска да научи от него нещо за шоколада. Не можеше и да го удари, нищо че явно изпитваше желание да го направи.

По някаква причина нейното очевидно желание да го нападне с голи ръце изпрати вълнуваща тръпка по гръбнака му. Силвен трябваше да овладее тези вълнуващи тръпки. Предишната вечер се беше увлякъл в историята с босилковосметановия сос. Защо си падаше толкова много по красиви, горди жени, които умееха да се наслаждават на фините удоволствия и живота?

Той запази фасада на хладно превъзходство, но чувстваше ускорените удари на сърцето си, докато се дуелираше за контрол с нея.

– Ще се радвам да науча какво умеете да правите с шоколада – каза тя на френски, с ясен глас, който вероятно използваше на бизнес преговори, когато залозите възлизаха на милиони долари, така че всички да могат да я чуят.

Той сви устни. Тя беше тръгнала по трудния път, пътя на честността, което веднага ѝ даде предимството на моралното превъзходство.

– Казах в два дни... – тя замълча, търсейки правилната дума на френски.

Грегори имаше право, по дяволите; акцентът ѝ наистина беше възхитителен.

– Казах ви преди два дни. Преди два дни – успя да довърши тя.

– О? – продължи предизвикателно той. – Защо не избрахте Доминик Ришар?

– Ако Доминик Ришар прояви желание да ме посвети в някои от неговите тайни, ще се радвам да бъда и негова ученичка – Кейд не пропусна да произнесе името Доминик Ришар също толкова ясно и отчетливо, колкото последното си изречение.

Пазеше достойнството си дяволски добре за жена с карнавален черен грим около очите.

А Доминик Ришар беше безподобен женкар. Сигурно щеше да се съгласи да ѝ покаже цял куп тънкости в занаята.

– Поласкан съм, че избрахте първо мен – каза той. Което беше вярно. Едновременно поласкан и обиден. Най-много се дразнеше от това, че тя дори си беше подготвила резервен вариант. Той или никой друг – това беше единствената възможност.

Кейд оголи зъби насреща му.

– О, вие бяхте единственият свестен шоколатиер, който да предлага обучение в периода, когато ми беше удобно да дойда в Париж – отново онзи ясен, звънлив глас.

Той присви очи. Беше сигурен, че името ѝ не присъстваше в списъка с регистрираните участници. Иначе щеше да забележи. Но реши и той да поеме по трудния път и да не я поставя натясно, уличавайки я в лъжа. Не, това щеше да бъде малкият меч, който той щеше да държи над главата ѝ.

Свестен. Свестен шоколатиер.

– Паскал, мисля да се присъединя към вас днес. Мадмоазел Кори, позволявате ли? – той застана близо до нея, навлизайки в периметъра на личното ѝ пространство.

Заради своята упоритост или арогантност, тя отстъпи половин крачка встрани, едва когато тялото му се отърка в нейното.

Възбудата му се изстреля като фойерверк. По-неуправляема от предишната вечер в ресторанта. Кейд стигаше до рамото му.

Силвен Марки усещаше нейното малко тяло и огромна арогантност с всяка своя клетка, като ритъм, който го влудяваше. И тук, в неговото царство, той знаеше, че притежаваше нещо, което тя искаше.

Паскал заговори отново, като помоли учениците да разгледат блокчетата от различните видове шоколад, които бяха отнесли на работните си повърхности.

Силвен взе парче от най-тъмния, най-чистия шоколад. По стените му бяха полепнали стърготини, образувани в момента на отломването му от големия блок.

Той го помириса, разглеждайки го в ръката си. Най-фините трошички вече започваха да се топят върху кожата му.

Той имаше нещо, което тя отчаяно желаеше. Неговия шоколад.

Сега той искаше да види дали можеше да използва това нещо, за да я накара да пожелае отчаяно самия него.

ОСМА ГЛАВА

Кейд си помисли, че всеки момент можеше да припадне, толкова бързо туптеше сърцето ѝ и толкова мощен прилив на кръв заливаше лицето ѝ. За да се охлади, тя извика образа на съвършената парижанка Шантал и се опита да го закрепи в ума си.

– Това е един от любимите ми моменти – прошепна ѝ Силвен с нисък кадифен глас, съвсем тихо, за да не пречи на урока на Паскал и за да не го чуе никой друг, освен нея. – Шоколадът е недокоснат, девствен – шокола, каза той. Не онова тромаво, очарователно английско чоклит, а тайнственото, нежно като милувка френско шокола. – Избрах го сам. Красив и естествен, съвършен; никога няма да ти омръзне. Но аз му предавам нещо различно, смесвам го с други аромати и вкусове, които подтикват хората да го опознаят по нов начин, по един по-богат начин.

Гласът му галеше кожата ѝ. Всички мънички косъмчета по ръцете ѝ настръхнаха от този глас и от думите, които сякаш се отнасяха за нещо различно от шоколада. Изпълваха я с желание да бъде неговия шоколад.

– Изливам го в друга, достойна за него форма, която не отстъпва по красота на неговата същност, така че само един поглед да изпълва хората с желание.

Кейд усети, че устните ѝ се бяха отворили, дишането ѝ беше станало плитко. Тя гледаше през спуснати мигли, приковала поглед към тъмния къс в ръката му. Върху неговите силни, четвъртити длани и дългите, чувствени пръсти.

– Вземете – той ѝ подаде парчето какао.

Тя направи всичко възможно да го поеме, без да докосва ръката му, но той помръдна в последната секунда и пръстите му докоснаха нейните. Кейд впи зъби в долната си устна.

– Тук имаме криоло – познато ли ви е?

– Вероятно го произвеждам аз – отвърна Кейд с леден глас. Не беше възпитано да каже "аз" вместо "ние", но той я провокираше. Дали познаваше един от четирите основни типа какао?

Вярно, те не използваха този вид какао в шоколадовите десертчета "Кори" – излизаше твърде скъпо за техния пазар, но тя знаеше какво представлява.

– Не – отсече Силвен Марки. – Не, това тук е от един малък производител във Венесуела. Харесах неговата реколта тази година, пикантен и чувствен.

Ароматно, чувствено. О, боже. Защо дори тези думи я разтапяха?

– Останалото внасям от Мадагаскар и може би една част действително е от някоя от вашите плантации – веждите му се сключиха. – Странно, че компания, способна да произвежда толкова качествена суровина, я превръща в... продукта, който произвеждате вие.

Кейд си помисли за бедното охулено шоколадче "Кори" и чантата си, която висеше в коридора. Милиони хора отхапваха от такова шоколадче в този момент и то ги правеше толкова щастливи. Само един или двама отхапваха парченце от неговите шоколади, напомни си тя. И те сигурно получавана шестцифрени доходи. Те можеха да намерят и други неща, които да ги правят щастливи.

– В какво съотношение ги комбинирате? – попита тя. – Как го конширате[22], колко продължително и с какъв натиск?

Устните му се извиха в типична мъжка усмивка, която несъмнено беше отнесла техническия въпрос в една съвършено различна посока.

Кейд се опита да игнорира това, но ерогенните ѝ зони бяха залети от топлина.

– Колко какаово масло добавяте?

Той се засмя и поклати глава.

– Тази информация можете да я измъкнете с лек флирт от Доминик Ришар, но аз ще удържа фронта малко по-дълго.

Кожата ѝ пламна. Още един пренебрежителен ритник, така ли? Този път намекваше, че тя не умее да флиртува?

Нима обвиняваше нея, че флиртува? Тя стоеше тук с потресаващ готически грим, размъкната фланела и огромна бяла манта на майстор сладкар. Той беше този, който говореше за девствен шоколад, с който може да прави всичко каквото поиска.

– Така... какво искате да направите от този шокола?

– Всичко, каквото ми кажете вие – отвърна Кейд, опитвайки се да вложи насмешливост, да му припомни, че тя вземаше уроци и трябваше да следва указанията на майстора. Но не прозвуча точно така. Гласът ѝ беше прекалено глух и унесен.

– Всичко? – Силвен ѝ се усмихна така, че я накара да се почувства като любимата жертва на своя учител. – Наистина.

Върху всяка работна повърхност бяха наредени необходимите сладкарски прибори, така че да са под ръка на учениците. Той взе един голям месарски нож с острие, прецизно като шепота на суфльор. Естествено, неговата готварска куртка му стоеше идеално, като излята, подчертавайки изправените му рамене и стройна талия. Три четвъртите ръкави разкриваха стегнати, изваяни ръце с характерните за професията му мускули.

– Бихте ли ми помогнали да нарежа този шокола, мадмоазел?

Имаше само един нож. Как се очакваше да му помогне в рязането? Кейд се огледа за втори нож.

– Вземете – той хвана ръката ѝ и я постави върху дръжката на ножа. Неговата ръка върху нейната.

Кожата ѝ пламна, сякаш изгоряла на слънце, жадна за обливане с алое и студена вода.

– Знаете ли как се държи нож, мадмоазел?

Да. Кейд беше посещавала семинари за ръчно приготвяне на шоколад, само че не в Париж. И обичаше да готви. Винаги превръщаше начинанието в изтънчено гурме преживяване. Но си замълча, докато неговите дълги, топли, сръчни пръсти наместиха нейните, отворени върху дръжката и опакото на острието, така че да остърже съвсем фини резени шоколад, без да пореже пръстите си.

Острието изглеждаше примамливо остро. В сегашното си нестабилно състояние тя сигурно щеше да се пореже, ако се опиташе да повтори движението сама. Но неговите ръце обхващаха плътно нейните, покриваха пръстите ѝ, пазеха ги от острието.

Заедно, с нейната неловкост, туширана от неговото умение, те отрязаха тънко парче шоколад от тъмния блок. То се нави на масур, натроши се и падна върху хладния мрамор, образувайки съвършена конусовидна купчинка.

Ръцете му докосваха нейните, бицепсите му се притискаха до рамото ѝ. Кейд усещаше очертанията на неговото стройно, силно тяло. Чувстваше как той сдържаше енергията си, овладяваше натрупаните бързина и енергия. Обикновено Силвен не стържеше шоколада толкова внимателно, парче по парче, тя знаеше това. Ножът му сигурно прорязваше блока със същата несъзнателна инерция, с която той дишаше; мускулите, използвани в това движение, вероятно почти не усещаха съпротивлението на шоколада, неговата твърдост под ножа.

Той вдигна една люспа шоколад с пръста си и го поднесе към устните ѝ.

– Опитайте – каза той. – Кажете ми какъв е вкусът.

– Бихте ли показали и на мен как се реже шоколадът? – обади се една от американките, гледайки умолително Паскал от другата страна на масата. – Мисля, че ще ми трябва известна... помощ.

Паскал Гийо отправи към Силвен Марки поглед на закалено търпение. Силвен изобщо не го забеляза, погълнат от Кейд.

Шоколадът вече се топеше върху отворените ѝ устни. Тя го пое по необходимост, устните ѝ обхванаха леко, само за миг, пръста му.

Миглите му се спуснаха, скривайки изражението зад клепачите му.

Кейд вкуси... Не мислеше да му казва какво беше усетила. То надхвърляше шоколада, който беше горчив, доста горчив върху езика ѝ, но необикновено гладък и мек.

През него премина лека въздишка.

– Да приготвим нещо, което ще ви хареса – промълви той с изгарящ поглед и устни, извити в лека, силно мъжка усмивка, сякаш играеше някаква много любима игра.

Тя беше дивечът в тази игра, помисли си Кейд. Това ли беше? Или той беше нейният дивеч?

– Какво искате във вашия шокола, мадмоазел?

Докато изричаше тези думи, той наля бяла сметана в малка тенджерка и добави инвертна захар[23]. Нейният урок беше поел в различна посока от занятието за останалите участници. Паскал все още показваше на другите как да режат шоколада и се опитваше да запази търпение с жената, която се проявяваше като безнадежден случай и постоянно искаше индивидуални указания.

– Канела – каза тя.

– Канела? – той я погледна с лека усмивка, сякаш беше очарован от хрумването ѝ.

Но как го бе очаровала? Като своенравно дете, чиято коса той искаше да разроши?

– Вие обичате традициите – отбеляза той.

Да, Кейд вероятно обичаше традицията. "Кори" се гордееше с това, че беше шоколадът на поколения американци и нито веднъж не беше променил рецептата на десертчето от млечен шоколад.

Значи такава беше традицията. И единственият начин, по който тя искаше да наруши тази традиция, беше, като се потопеше в света на онзи шоколад, който се беше превърнал в нещо изключително, още преди раждането на страната ѝ.

– Тогава ще приготвим нещо с канела – той се доближи до рафтовете с кафявите стъклени бутилки и взе няколко пръчки канела. После взе и кубче масло, извадено да омеква. – Кажете го пак на английски?

– Канела – повтори безпомощно Кейд.

Погледът му натежа от знойна недоизказаност.

– На английски тази дума канела притежава някакво особено очарование. Заредена е с повече тайнственост и екзотика.

– Защото е мелодична – опита да каже тя. Но не можа да се сети как беше грях на френски. – Peche?

Плътните черни вежди се начумериха.

– Канела и праскови? В шоколада? Не мисля...

Той се замисли, явно неспособен да отхвърли нито едно съчетание от вкусове, без преди това да го подложи на сериозен анализ.

– Не – съгласи се Кейд. – Без праскови. Само канела.

– Захаросани праскови, може би – промълви той. Захаросани праскови. – Но нямам под ръка, освен това сега не им е сезонът. Може би мога да поръчам специална пратка от Ница. Там има пазар, където можеш да намериш захаросани продукти през есента.

Така ли правеше той, запита се Кейд. Дали бродеше из пазарите, погълнат от гледките, вкусовете и ароматите, докато в ума му се въртяха вълшебни шоколадови заклинания, вдъхновени от новите преживявания?

Прииска ѝ се да го заведе в Мароко, в Индия, ако още не беше ходил там. Прииска ѝ се Силвен да я заведе в Ница, на пазарите, които само той знаеше. Можеха да обикалят хванати за ръце, да откриват вкусове и аромати.

Какво се случваше в главата ѝ?

Не беше здравословно всичките ѝ мечти за Париж да кристализират около този човек. Той я презираше. И предишната вечер беше излязъл с красива блондинка.

– Вземете – той ѝ подаде пръчките канела и кимна към тенджерката със сметаната. Тя ги пусна вътре, наблюдавайки как белите капки обляха кафявите канелени пръчки. – На слаб огън – той задържа погледа ѝ за момент. – Винаги се започва със слаб огън.

На слаб огън.

Ако това беше слабият огън, Кейд не знаеше дали да копнее за истинската жар, или да се страхува от нея.

Ужасът и копнежът представляваха много могъща комбинация от вкусове.

Тя постави тенджерката до котлона, погледът ѝ обходи помещението, преброди големите чували от зебло с неизвестно засега съдържание, пробяга по кафявите шишета, до вратите към склада. Кой знае какви богатства се криеха там? Коя дума отключваше тези врати? "Какао, отвори се"!

Кейд се опита да прецени какво беше слаб огън според френските мерки за температура и как се командваше печката. Да видим, тя знаеше това. Щом идеалната температура за съхраняване на шоколада беше 17 градуса по Целзий, тогава – ръката на Силвен обхвана нейната, насочи я и натисна две копчета.

По тялото ѝ плъзна топлина. Предпазливостта най-сетне надигна глава, последвана от гнева. Какъв абсолютен негодник беше този Силвен Марки.

Арогантен негодник. Толкова беше сигурен в своята привлекателност, че я използваше като инструмент за наказание.

Сигурно такава беше мотивацията му. Иначе защо би правил това?

За един безумен миг ѝ хрумна да се опита да преобърне ситуацията. Да го побърка с нейната привлекателност. Но тя беше облечена във фанела и огромна сладкарска куртка и носеше грим като героиня от стар ням филм. А нейният магически талисман беше шоколадовото десертче "Кори", което извикваше презрителна гримаса върху устните на вещия какаов магьосник.

– Доминик Ришар по същия начин ли прави това? – попита тя задъхано, опитвайки се да създаде впечатлението, че само го използваше, за да се докопа до истинска звезда в бранша.

Не беше нужно да влага чак такова задъхване във въпроса, за да предаде желаното впечатление, но докосването на ръката му я извади от релси.

Ръката се отдръпна на милиметър. Когато Кейд го погледна крадешком, той изглеждаше много ядосан.

– Не мога да кажа, че съм изучавал неговата техника за наливане на сметаната в тенджерата – отбеляза той хладно. – Но едва ли е много по-различна.

И още как. Техниката на Силвен за наливане на сметана в тенджерката я караше да се чувства като котка.

– Не, имах предвид всичкото това – Кейд махна с ръка, за да опише цялата работилница и процеса.

– Не знам – процеди Силвен, вече хапливо. – Може би трябва да дебнете него, щом толкова държите да се запознаете с неговите методи.

Устните ѝ се свиха ядосано и тя пламна от обида. Тя не... е, тя наистина дебнеше и преследваше Силвен, но беше отвратително от негова страна да го каже на глас по този начин.

– Избрах ресторанта напълно случайно – нима той си въобразяваше, че тя би си причинила нарочно подобно мъчение?

– Има учудващо голям брой добри ресторанти в Париж, които не са в моя квартал – изтъкна той.

Беше трудно да се поддържа разговор е невъзпитан човек, който се възползваше от всяка възможност, за да я настъпва но болезнените места. Дали повечето разговори в Париж приличаха на дуел по фехтовка, или просто те двамата имаха специална връзка?

– Нямах представа, че живеете наблизо.

Той примигна, без да знае какво да каже.

– Не знаете ли къде живея?

Кейд беше убедена, че разполагаше с тази информация някъде в досиетата. Просто не беше обърнала внимание на домашния му адрес.

– Ще потърся тази информация, ако така ще се почувствате щастлив.

Още една пауза.

– Вие се интересувате само от моя шоколад, нали?

Кейд го изгледа равнодушно. Какво си въобразяваше той?

Какво си мислеше? И дали му харесваше онова, което си мислеше? Ако да, как точно му харесваше? С арогантно удовлетворение или с нещо друго...?

– Мисля, че споменах интереса си към вашия шоколад при  първата среща – изрече тя натъртено. – Всъщност убедена съм, че моята асистентка е намекнала за това, когато е уговаряла моето посещение тук.

Той направи неясен жест при споменаването на тяхната първа, вбесяваща среща.

– Помислих, че вие просто искате да посетите моята лаборатория, докато сте в Париж. Съгласих се в знак на най-обикновена любезност.

– Не бях забелязала, че любезността е водещ мотив в постъпките ви – отбеляза безизразно тя.

В шоколадовокафявите му очи моментално проблесна възмущение.

– Дори в момента проявявам любезност!

Да не би от любезност да докосваше с пръст устните ѝ, докато ѝ поднасяше разкошен горчив шоколад? Защото ако беше така, тя щеше да го убие.

Него и любезната му приятелка.

– Приготвям ви шоколад – добави той. – По-любезен от това не мога да бъда.

Наистина ли, помисли си тя, безвъзвратно съблазнена и сразена.

Значи приготвяше шоколад, импровизираше тук само за нея?

– Но ако се опитате да го продадете или да поставите моето име отгоре, или да го възпроизведете в някаква масова, опорочена версия на псевдошоколад, ще се обърна директно към съда в Съединените щати, където ще ви осъдя да ми платите няколко милиона долара.

– Може ли да прескочим частта със съдебния процес и просто да сключим договор – предложи Кейд. – Вие пак ще получите милиони, при това по един значително по-лежерен начин.

Силвен Марки стисна зъби. Той взе големия нож и го плъзна по големия блок, отрязвайки втори лист шоколад със светкавична бързина.

Стомахът на Кейд се сви от вълнение при мисълта колко се беше сдържал преди малко, когато ѝ показваше правилното движение. Същата тръпка премина и по някои други части на тялото ѝ. Този мъж я караше да се разтапя като шоколад.

– За каква сума трябва да ви осъдя, за да ви накарам да съжалявате за някоя ваша постъпка?

Кейд се замисли.

– Мисля, че няколко милиона долара вероятно ще привлекат вниманието на компанията – всъщност всеки съдебен процес беше потенциален проблем за обществения имидж на компанията, винаги съществуваше рискът медиите да захапят стръвта и да представят ищеца като рицар на бял кон.

– Вниманието на компанията не ме интересува – процеди рязко той. С ловко движение на ножа прехвърли шоколада в друга тенджера и я постави върху съда за водна баня на котлона до този, на който къкреше нейната сметана и бавно поемаше аромата на канела. От врящата вода се вдигаше ефирна пара. – Ако ми направите нещо, искам вие лично да съжалявате.

Кейд се сещаше най-малко за десет начина, по които той можеше да я накара да съжалява още тук и сега. Но тя съумя да се въздържи да му даде списъка със слабите си места. Едно беше да се изживява като камикадзе и съвсем друго да извърши безсмислено самоубийство.

Освен това тя изпитваше силно подозрение, че той също си имаше своите слаби места. В неговата тенджерка шоколадовите масури се топяха безпомощно на толкова слаб огън, че друга субстанция дори не би забелязала топлината.

Тези шоколадови стърготини бяха същите като нея. Той вероятно не се опитваше да я разтопи.

– Да разбирам ли, че не бива да използвам канела в продуктите на "Кори" до края на живота си, или се опитваш да изтръгнеш от мен нещо друго?

Той разбърка шоколада, видимо ядосан.

На минаване покрай него за шепа шушулки ванилия, които да раздаде на учениците, Паскал Гийо му хвърли ироничен поглед. Силвен се сконфузи и се вглъби още по-сериозно в шоколада.

– Тя ми каза, че името ѝ е Маги Сондърс – спомена Паскал.

Кейд си спомни за съдбата на кредитната си карта и я налегнаха угризения.

– Знаете ли кое е странното? – каза Силвен, по-скоро на нея, отколкото на Паскал. – Мислех си, че компания от калибъра на "Кори" си има специални агенти за корпоративния шпионаж.

Така беше. И тези хора трудно можеха да бъдат проследени за връзка с членовете на фамилията или директорите.

– Гледали сте прекалено много филми – отряза го Кейд. – Всъщност ние сме много практично семейство.

Действително бяха практични. Нима не се виждаше от е стабилния ръст в продажбите им? Кой нормален бизнесмен би искал да плати на друг човек, който да измъкне тайните на водещ парижки шоколатиер?

Паскал поклати глава с един последен предупредителен поглед към Силвен, който се направи на разсеян, и се върна при другите, раздавайки им семенцата ванилия[24].

– Мислех, че местата в този семинар са запълнени още преди шест месеца – отбеляза Силвен. – Обикновено е така. Вие явно сте се записали под фалшиво име, още преди да ми направите вашето предложение?

Ако я хванеше в лъжа, със сигурност нямаше да ѝ спести унижението и да ѝ позволи да запази достойнството си. Но той едва ли се занимаваше лично с процеса на регистрация на участниците в обученията, нали? Би било пилеене на скъпоценен шоколадов талант.

– Не, беше импулсивно решение. Сигурно някой се е отказал в последния момент.

Кейд се запита дали беше морално правилно да се измъкне сега и да блокира плащанията с кредитната си карта. Ползата от самоличността на Маги Сондърс не беше продължила повече от пет минути.

Но ако излезеше навън, дали щяха да я пуснат да влезе обратно?

Колко точно беше готова да заплати, за да се научи да овкусява сметана и да топи шоколад, две неща, които отдавна умееше до съвършенство? Това обучение за туристи беше приятно. Силвен Марки дори беше проявил садистичната любезност да не я изхвърли, след като я беше разкрил. Но занятието нямаше нищо общо с потапянето в света на парижкия майстор шоколатиер, за което Кейд бе мечтала.

Силвен Марки се наведе към нея, за да погледне сметаната, и всички мисли за кредитната карта изхвърчаха от ума ѝ. Той взе една чиста лъжица и загреба мъничко сметана, за да я опита. Съсредоточен върху вкуса, той притвори леко очи, а Кейд продължаваше да го гледа безпомощно, копнеейки да вкуси аромата върху езика му.

Той отвори очи и ѝ се усмихна, после топна друга лъжица в сметаната и поднесе малко сметана към устните ѝ.

– Какво мислите?

Имаше силен и сладък вкус на канела. Значи и неговата уста имаше вкус на канела. Кейд се почувства като сметаната, която бавно се насищаше под погледа му с желаната топлина и вкус.

Тя се опита да направи адекватен коментар.

– Прекалено ли е?

– Шоколадът ще тушира вкуса донякъде – каза той. – Отдавна не съм работил с канела, така че това е експеримент. Да видим какво ще се получи.

– Защо отдавна не сте работили с канела? – попита тя, когато той бръкна да извади пръчките от сметаната. За нея това беше логична комбинация от вкусове.

– Много е старомодна – той изсипа нейните парченца шоколад в сметаната.

Кейд се сгърчи вътрешно. Наистина ли? Нейният вкус беше демоде за този ненадминат шоколатиер? Това обясняваше усмивката му, когато беше споменал традицията.

– Et maintenant, fouettez[25] – тикна ѝ една голяма бъркалка в ръката. – Дръжте здраво и бъркайте енергично – той се усмихна лекичко на собствените си думи, но не сподели мисълта зад тях.

Кейд стисна дръжката на бъркалката и се зае да смесва шоколада и сметаната в лъскава кафява субстанция.

– Някога темперирали ли сте шоколад на ръка, мадмоазел?

Да, два пъти на обучения в Щатите, с незавиден успех.

Но ако кажеше да, той можеше да не я научи или още по-лошо, да я остави да се оправя сама, затова Кейд поклати глава.

– Добре, елате тук, на плота. Вземете – той постави ръката и върху дръжката на тенджерката. – Изсипете около една трета от шоколада върху плочата.

Шоколадът се разля по мрамора: копринен, топъл, кафяв. Блясъкът му под светлината ѝ напомни за онзи топъл блясък в очите на Силвен Марки.

– Започваме да работим – той взе по една метална шпатула във всяка ръка, едната – дълга и широка около осем сантиметра, а другата – по-широка и по-къса, и започна да остъргва, отлепя, премята и разстила шоколада между двете шпатули с отработени, ловки движения.

Силвен правеше същото при тяхната първа среща. И оттогава Кейд си фантазираше, че тя беше шоколадът под него. Тя го изгледа безпомощно.

– Видяхте ли? Сега опитайте вие – той постави шпатулите в ръцете ѝ, пръстите му отново погладиха нейните.

Тя си мислеше, че имитира нелошо движенията му, макар и много по-непохватно.

Той се засмя.

– Още веднъж – той застана зад нея, така че стройното му мускулесто тяло да се опира в нейното по цялата дължина на гръбнака. Кейд почувства как дъхът му наелектризира косата на темето ѝ и в главата ѝ настъпи пълен вакуум.

Той обхвана с длани ръцете ѝ върху шпатулите. За секунда, докато се опитваше да насочва ръцете ѝ в правилните движения, тя се опита да надделее, а липсата на синхрон наруши плавността на процеса.

– Отпуснете се – прошепна той в ухото ѝ. – Оставете аз да ви водя.

Ако се отпуснеше, Кейд щеше да се размекне до такава степен, че щеше да се наложи Силвен Марки да я вдигне на ръце и да я отнесе право в леглото. Или да я просне тук, върху мраморната маса и да помоли всички останали да излязат.

Тялото му беше толкова топло зад нейното. Ръцете му бяха толкова изваяни и толкова силни, идеални за тази работа. От другия край на мраморния плот една от японките я изгледа с присвити очи, от които бликаше чиста завист.

– Et puis touchez[26] – промълви в ухото ѝ той. – Докоснете го с опакото на ръката си. Не трябва да усещате нито топлина, нито хлад. Шоколадът трябва да е с телесната ви температура. Трябва да ви... пасва идеално – той потопи кокалчето на кутрето си в шоколада, докато тя правеше същото. – Усещате ли?

Кейд не знаеше дали нейната телесна температура в момента беше надежден индикатор за темперирането на шоколада. Тя вреше и кипеше отвътре.

А Силвен? Нима все още беше студен като краставица?

– Колко време сте се учили да правите това? – попита единственият французин в групата, който работеше през няколко места на мраморния плот.

Силвен се обърна, за да му отговори. Явно не му струваше никакво усилие да се откъсне от нея.

Прииска ѝ се да бяха само двамата. Не защото Кейд не искаше да е поредната туристка в групата, а защото си мислеше, че не би допуснала това да му се размине, ако бяха сами. Щеше да избухне, по един или друг начин, и било като го награби или като го фрасне с купата със сметаната по главата, щеше да го принуди да престане да си играе с нея. Защото той си играеше с нея, нали?

Мисълта, че Силвен Марки може би не се опитваше да я побърка, ѝ подейства като студен душ. Може би той просто си беше такъв, а жените падаха като зрели круши в краката му.

Добре, че не бяха сами, помисли си Силвен. Защото ако наоколо нямаше други хора, той не знаеше със сигурност дали не би проявил прекомерна настойчивост, да си позволи нещо повече, да прибърза. Като тийнейджър се беше научил на търпение по трудния начин, плащайки висока цена всеки път, когато губеше контрол и показваше похотта си, преди лелеяното красиво момиче да е напълно омагьосано от шоколада.

Междувременно той беше пораснал. Журналистите обичаха да го наричат beau, дори Шантал настояваше, че това беше вярно, така че Силвен го приемаше на доверие. Но всъщност той нямаше представа как да привлече жена, без да прибягва до шоколада.

Нямаше значение. Шоколадът се беше оказал извънредно ефективен.

Ефективността му в момента го влудяваше. Госпожица По-велителката на всичко, което можеше да се купи с пари, толкова изящна, арогантна и настойчива, изгубена в огромната куртка на майстор сладкар, му позволяваше да стои толкова близо зад нея, докато той я въвеждаше в темперирането на шоколад. Тя облизваше пръстите му, облизваше лъжицата, които той поднасяше към устните ѝ. Опитваше топлината на шоколада.

Изчервяваше се. Непрестанно се изчервяваше.

Това не се купува с пари, помисли си Силвен, но и това не беше съвсем вярно. Открай време го привличаха богати и елегантни, уверени и овладяни жени. Още в гимназията, когато той дори не смееше да мечтае да ги съблазнява – преди да изучи шоколада – точно такива жени го привличаха. Нима ѝ позволяваше да го купи с парите си?

Тя беше влязла в неговата собствена лаборатория, напълно уверена, че можеше да го купи и да го произвежда във фабрика, а той съвсем възпитано и категорично я беше поставил на мястото ѝ.

Но ето че сега, два дни по-късно, той ѝ позволяваше да се внедри в обучението му. Даваше ѝ частен урок с практически занятия.

С много практични занятия. Беше се принизил до състояние на първично желание. Добре, че куртката на главен готвач можеше да скрие доста неща.

Тя защо му позволяваше това, запита се той. Защо не беше очертала линията, защо не беше заявила границите на личното си пространство? А тя му позволяваше да прави каквото си поискаше.

Кейд Кори изобщо не приличаше на жена, която се даваше лесно.

Дали всъщност тя не го манипулираше, запита се той, докато ѝ показваше как да разрязва шоколада на малки парчета. Дали не беше станал за смях?

Известно време Силвен Марки имаше склонността да се оставя в ръцете на жени като Кейд Кори. Мислеше си, че вече я е надраснал, но снощи Шантал му беше показала недвусмислено, че той отново се оставяше да го заблудят. Силвен си спомни приятелския поглед на съжаление в очите ѝ, предупредителното поклащане на главата ѝ.

Той трепна. Кейд Кори дори не знаеше къде живее той, известен ѝ беше само адресът на магазина му. Тя сама му го беше казала.

Силвен имаше богат опит в това да се оставя да го използват. Той знаеше, че жените, които го използваха, рядко осъзнаваха какво правеха всъщност.

Така че ако Кейд Кори правеше това целенасочено, това беше донякъде окуражаващо.

Но все пак не извиняваше идиотското му държане.

За един безнадежден, романтичен, непохватен тийнейджър можеше да се намери извинение, когато се опитваше да привлече, пък макар и за миг, вниманието на най-красивите, най-изисканите момичета, докато ги съблазняваше с шоколад.

Дори за идиотското държане на младеж на двайсет и няколко години имаше извинение, когато започваха да настъпват първите промени и той изведнъж започваше да привлича жените наляво и надясно. Отнело му беше няколко години да свикне с новото положение и още няколко години, докато се научи да не се оставя да му разбиват сърцето отново и отново, докато се учеше, че не всяка жена, която блестеше отдалеч, имаше златно сърце.

Много от онези жени, които изглеждаха толкова красиви и изискани, изпитваха ненавист към своите настоящи съпрузи, които пропускаха да споменат; някои бяха неспособни да мислят за когото или каквото и да е друго, освен за себе си; някои бяха толкова гладни духом, че той се чувстваше като засмукан в черна дупка. С две думи, това, че жените си падаха по него сега, не означаваше, че не го използваха.

Едва през последните две години той бе започнал да проявява известна интелигентност във връзките си, определена уравновесеност, каквато не бе имал преди. Не че все още не се изхвърляше на всичко, което блестеше, но поне се въздържаше да поднесе сърцето си на сребърен поднос. Беше научил, че ако искаше да намери съкровище, трябваше да го търси и преследва, при това много, много внимателно.

Но Силвен ненавиждаше да действа внимателно. Предпазли- востта не беше в природата му.

Той искаше да намери единствената жена и да и се отдаде без остатък, да ѝ даде сърцето си, ума си, тялото си. Искаше нейните звуци и ухания да пропиват общото им жилище, искаше да готви заедно с нея в кухнята, искаше някой ден да имат деца, които да ги будят на всеки няколко часа и да разхвърлят по земята играчки, в които той да се спъва.

Силвен Марки искаше истинска награда.

А нямаше да я намери, падайки си по някоя милионерка, която не се опитваше да скрие факта, че искаше да го купи, заедно с всичко, което беше постигнал в живота.

Групата ученици се разпускаше за обяд. Той вдъхна за последен път аромата на косата ѝ, след което направи едно от най-трудните неща в живота си, след отварянето на вратите на неговата собствена шоколатерия преди години. Отдръпна се от Кейд Кори.

Не знаеше дали го направи в опит да спаси себе си – идиота, или да я накаже, задето проявяваше интерес единствено към неговия шоколад и не към него, но дори успя да ѝ се усмихне.

– Мерси, мадмоазел Кори, че се присъединихте към нас тази сутрин. Опасявам се, че не мога да ви позволя да останете за следобедната сесия, тъй като ще се занимаваме с неща, които не искаме да споделяме с широката публика.

Тя го изгледа така, сякаш я беше ударил. Или по-лошо, сякаш я беше съблякъл гола, под предлог че я съблазнява, а след това се беше изсмял и я беше обърнал с лице към хиляди присмехулни лица.

В очите ѝ се надигна нещо с могъща сила. Неговият пулс се ускори, докато той се подготвяше за нещо, за всичко...

Тя се обърна рязко и тръгна към изхода. Без да каже нито една дума. Без да му даде да разбере каква беше онази могъща сила, която се надигаше в нея.

Силвен Марки тръгна след нея, надявайки се, че тя ще каже нещо.

Вече се ругаеше вътрешно. Всъщност той не искаше тя да си тръгне.

Той просто... си беше помислил, че е в негов интерес да я прогони.

– Струва ми се, че все още носите нашата куртка, мадмоазел – спомена той, когато Кейд Кори посегна към топката на бравата, опитвайки се да измъкне думата от устата ѝ.

Тя се изчерви още по-силно, челюстта ѝ се стегна до невъзможност. Ръцете ѝ трепереха толкова неовладяно върху копчетата, че не можеше да ги разкопчае.

– Вземете – каза той притеснено и вдигна ръце. Той беше идиот. Съществуваше повече от един начин да се държи като идиот и той току-що го беше доказал. Преди миг беше отрязал собствения си нос, за да направи напук на лицето си. – Може ли да помогна?

– Не смейте да ме докосвате – в гласа ѝ вибрираше толкова силен гняв, че той отпусна ръцете си, а четиринайсетгодишният тийнейджър в него се събуди, онзи, който будеше в момичетата единствено отвращение.

Той стоеше непохватно, докато тя се бореше с копчетата едно по едно, разкопчаваше куртката бавно и безславно, под погледите на всички, с пламтящи страни. Силвен се питаше защо тя просто не съдереше куртката – да я смъкне със сила, да скъса копчетата, да я захвърли на пода и може би да хвърли отгоре няколко банкноти за покриване на щетите, а после да изхвърчи навън. Струваше му се някак присъщо за американска милионерка.

Накрая тя съблече куртката, разкривайки отдолу най-абсурдната огромна фланела, която можеше да си представи човек. Силвен не можа да сдържи усмивката си.

– С какво сте облечена? Дошла сте на моето обучение по пижама?

Американци. Притежаваха всичките пари на света и нямаха грам вкус.

Тя го зашлеви с поглед, хвърли куртката в ръцете му и излезе навън.

Силвен Марки остана с куртката в ръце, загледан след нея. Току-що беше позволил на малодушието да го превърне в глупак. Човек не можеше да се изчервява нарочно.

Освен това липсата на Кейд Кори, която да побърква умело, когато знаеше, че би могла да го прави, съсипа остатъка от деня му.

А той имаше само телефонния номер на секретарката ѝ. Ами ако тя повече не се върнеше?

ДЕВЕТА ГЛАВА

 Вината щеше да бъде изцяло негова, реши Кейд, когато срамът и онова неясно чувство, граничещо с болката на разбито сърце, отшумяха дотолкова, че да отстъпят на жаждата за мъст. Той можеше да се сърди само на себе си.

Високият шадраван в Халите изстрелваше високи струи вода, които падаха в широкия басейн, привличайки гълъби, туристи, влюбени и пъстра сбирщина от нехранимайковци. Повечето магазини бяха затворени в неделя, така че мястото беше още по-живописно, отколкото през седмицата. Появата на Кейд беше посрещната с няколко неприлични предложения от страна на местните кибици. Тя ги игнорира царствено, докато се оглеждаше за магазина, който вече беше издирила в Гугъл.

Изпита облекчение, когато се увери в достоверността на рекламата, че магазинът работеше в неделя, когато разпоредбите по отношение на търговските обекти не бяха чак толкова стриктни, точно преди някой от ухажорите ѝ да намери сили да се надигне от мястото си и да я заговори.

Рафтовете покрай стените на магазинчето бяха отрупани с високотехнологични джаджи и комплекти.

– Искам да купя двойка близнаци – заяви Кейд с увереността на човек, който изрича нещо подобно на чужд език.

Така пишеше в речника.

– Дамски близнаци – поправи се тя. Очевидно мъжките не ставаха за бинокъл.

– Биен сюр – каза продавачът и се насочи към една кутия с бинокъл. – Какъв вид желаете?

– Най-малкият и най-мощният, който имате – отсече Кейд.

Чакай, колко дълго щеше да стои на пост, вторачена във вратата на Силвен Марки? Дори вратата на магазина му щеше да ѝ се присмива през бинокъла.

– И една камера – по този начин тя можеше да запише контролния панел, без да виси цял ден на прозореца и да се занимава със Силвен Марки, а след това щеше да изгледа записа колкото пъти трябваше, докато свали кода. За достъп.

– С добър... – как да каже на френски функция за увеличение?

Половин час по-късно тя стоеше до прозореца в апартамента, опитвайки се да намери начин да закрепи камерата, да настрои зум функцията за прецизно разчитане на контролния панел и в същото време да остане относително незабележима отвън.

Мобилният ѝ телефон иззвъня.

– Е, как върви акцията? – попита баща ѝ.

– Ами... страхотно – Кейд скри шпионската камера зад гърба си, сякаш баща ѝ можеше да я види по телефона.

– Така ли? Успя ли да намериш надежден партньор за твоята луксозна линия?

– Ами, разговарях с няколко потенциални партньори – каза Кейд. – Все още не съм взела окончателно решение. Знаеш, обичам да изпипвам нещата.

– Мда. Слушай, не обещавай невъзможни неща на французите, миличка. Знаеш, че първо ще трябва да пуснем малка пробна серия, за да тестваме пазара. От толкова отдавна сме известни като народния шоколад. Не знам как ще се приеме скокът в дълбоките води на парижките гурме вкусове.

– Народът не заслужава ли да се поглези с малко гурме? – настоя упорито Кейд.

– Може би. Не казвам, че няма да се получи. Но започвам да се питам дали финансовите ни резерви няма да ни трябват за други неща.

Сърцето на Кейд се сви. Тя притисна чело до студеното стъкло на прозореца, унило наблюдавайки улицата, където хората упорито отказваха да се доближат и да наберат кода за достъп към лабораторията на Силвен Марки, така че тя да може да го заснеме.

Толкова години беше фантазирала за тази възможност, беше развивала идеята за пускането на тази линия. А сега Париж ѝ се струваше толкова недостижим, сякаш този прозорец беше направен от бронирано стъкло.

– Да не си размислил, татко?

Merde, какво значение имаше, след като тя не можеше да придума нито един шоколатиер поне да я изслуша?

– Миличка, знам, че вече сме обсъждали този въпрос. Ако действително искаме да укрепим позициите си в Европа, най-добрият начин е да купим някой, примерно "Валрона"[27] или някоя друга голяма компания. А не да създаваме нова линия. А ако искаме да укрепим продажбите си на луксозни шоколадови линии в Щатите, не ни трябва името на някой парижанин, за да постигнем това. Трябва ни само добър маркетинг, може би няколко завързани френски думи, но нещо, което хората могат да разпознаят, примерно шокола. Знаеш това не по-зле от мен.

Но нито едно от тези решения нямаше да я измъкне извън вратите на фабрика "Кори". Нито пък щеше да ѝ позволи да изживее Париж, да се потопи в него, в неговия дъжд, студ и калдъръмени улици, с кучешките фъшкии по тротоарите и елегантните до невъзможност витрини, неговата изискана, богата култура и топлия разкош на прясно изпечен хляб, който лъхаше от буланжериите на всеки ъгъл.

Нито щеше да ѝ позволи да стои в сърцето на вълшебна лаборатория и да приготвя шоколад със звуци и ухания от всички краища на света. Да го приготвя със собствените си ръце. Или още по-добре, да гледа как го приготвя Силвен Марки и да опитва на вкус творенията му.

– Татко, ти нали каза, че си съгласен? – Кейд не изпускаше от поглед вратата, чувствайки се като сова, която бе толкова гладна, че не смееше да мигне, от страх да не изпусне заека.

– Ти мечтаеш за това от години, миличка.

И какво означаваше това? Ако баща ѝ не виждаше възможност за добра сделка, какво значение имаха нейните мечти и желания?

– Като заговорихме за народа, кажи ми, нормално ли е да похарчиш за дрехи 15 000 долара днес? Твоята асистентка ми каза, че се обадили от компанията издател на кредитната ти карта, за да проверят какво става.

Какво си позволяваше нейната асистентка: да обсъжда с баща ѝ нейните лични разходи?

Петнайсет хиляди долара? Маги Сондърс не се беше пошегувала за намерението си да навести магазините на "Кристиан Диор".

– Случайно да знаеш дали тя им е казала да блокират плащанията?

– Не, потвърдила е, че ти наистина си в Париж.

По дяволите.

– Но ми хрумна аз да те проверя. Защото си мислех, че си заета с работа, а не с пазаруване.

– Позволих си една малка почивка – излъга Кейд. По-добре да пазаруваше, отколкото да признае, че я бяха хванали в лъжа, докато подкупваше хора, за да се вмъкне в туристическо обучение за шоколатиери. Ако баща ѝ знаеше колко нищожна беше вероятността за гурме линията, несъмнено щеше да дръпне шалтера. – Това е Париж, татко. Трябва да пазарувам, докато съм тук.

– Хм. Явно човек никога не знае какво ще отключи този град в хората – подметна критично баща ѝ.

Някой се приближи до задната врата на лабораторията.

– Извинявай, татко, трябва да затварям – тя прекъсна разговора и хвана камерата.

Хората не влизаха в тази лаборатория достатъчно често следобед, реши отегчена Кейд половин час по-късно. А да успееш да видиш кода за достъп за едната секунда, която беше необходима за набирането му, полускрит от рамена и ръце, беше много по-трудно от очакваното. Може би трябваше да пристъпи към план Б, преставайки да виси на прозореца, хипнотизирана от наглата врата на Силвен Марки, и да остави камерата да свърши работата.

Кейд замръзна. Тя разпозна човека, който се беше доближил до витрините на магазина и надничаше вътре.

Цикламения гащеризон го нямаше, но на негово място се беше появил тоалет в бургундско червено, пищно украсен с марабу.

Кейд остави камерата върху триножника, нагласена да хваща контролния панел, в случай че някой набереше кода, и излетя от апартамента, хуквайки надолу по стълбите.

Пет етажа стъпала, всяко с чело от пет сантиметра. На високи токчета. Когато изхвърча на улицата здрава и невредима, за Кейд вече нямаше капка съмнение, че в тази битка бог беше на страната на шоколадови фабрики "Кори".

– Минах да си взема паспорта – изчурулика Маги Сондърс. На талията ѝ се мъдреше широк кожен колан, с катарама във формата на класическото "Д" на "Диор". Дали само приличаше на изработена от платина или действително беше направена от скъпоценния метал?

– Петнайсет хиляди долара? – възкликна Кейд. – Не ти ли стана неудобно да натовариш кредитната карта с петнайсет хиляди долара срещу един ден от семинар, който струва две хиляди долара?

Маги сви рамене и извади кредитната карта на Кейд от чантата си.

– Позволих ти да бъдеш мен за един ден. Не виждам защо аз да не мога да бъда теб. Ти не би имала никакви угризения да си купиш всичко каквото искаш.

– Аз не съм Парис Хилтън – Кейд грабна картата от ръцете на жената. Тя се познаваше с Парис, но освен парите, те двете нямаха нищо общо. А противно на общоприетото мнение, парите не бяха общ знаменател. – А петнайсет хиляди долара са страшно много пари за едно обучение по шоколатиерство.

– Мисля, че часовникът струва повече – Маги погледна любовно инкрустирания с диаманти циферблат на ръката си и бялата кожена каишка. – Обменният курс не беше добър, нали знаеш. Но го купих следобед. Може би още не се е появил като плащане.

Кейд я изгледа убийствено. Само като си помислеше, че не беше блокирала кредитната си карта от угризения на съвестта, че нарушава условията на сделката.

– И ти наричаш това честна сделка?

Маги отново вдигна рамене с изражение на върховно щастие.

– Ти имаш пари. Аз бях проявила предвидливостта да се запиша на това обучение навреме. Ти поиска да заемеш моето място. Държа да ти напомня, че ти се съгласи на сделката.

Кейд стисна зъби.

– Дори не можах да остана на обучението целия ден. И дори не мога да продължа да го посещавам. Можеш да се включиш в обучението утре.

Утре лабораторията щеше да работи с пълна пара и всички участници щяха да присъстват на тайнството при приготвянето на шоколада. Но не и тя. Силвен Марки я беше прокудил в изгнание.

– Наистина ли? – засия Маги. – Слушай, знаеш ли какво? Бях се сринала на дъното, когато мъжът ми ме изостави, но знаех, че постъпвам правилно, като идвам в Париж! Сякаш сам бог ми каза да дойда тук. Моят пастор не беше сигурен, но аз просто имах предчувствие. И ето, че бог ми изпрати теб.

Странно, всеки път, когато някой благодареше на бог за срещата си с Кейд Кори, човекът я беше изръсил със солидна сума пари.

Разбира се, обикновено въпросната солидна сума пари беше за някаква стойностна благотворителна кауза. Все пак раздразнението ѝ започна да отшумява, защото – ами ако бог наистина я беше изпратил тук да помогне на тази жена в цикламения гащеризон да намери нова посока в живота? Ами ако нейното собствено желание да изучи тънкостите на парижкото шоколатиерско изкуство беше просто божия промисъл, целяща да я постави на пътя на тази жена?

Би било много гадно, нали?

– Плюс това ти си прекрасна почти колкото издръжка! – добави възторжено Маги Сондърс.

– О, за... – Кейд се завъртя на пета и закрачи към кооперацията си. Ти все пак направи едно добро дело, дори да ти струваше почти 20 000 долара, каза си тя. Помогна на жена, която е преживяла тежък развод.

– Пак заповядай! – подвикна след нея Маги.

Кейд удържа на импулса да забие главата си в нещо и се задоволи само да затръшне вратата зад себе си, поемайки морно нагоре по стълбите. Колената я боляха след стръмния слалом, който беше направила в гонитба на кредитната си карта.

Сметката на Силвен Марки набъбваше. Вината беше изцяло негова.

– Трийсет хиляди долара? – възкликна по телефона Кейд, без да откъсва поглед от вратата на лабораторията отсреща. – За една сутрин получихте сметки на стойност трийсет хиляди долара по моята карта и не ви хрумна да спрете оторизирането на плащанията?

– Но, госпожице Кори, ние знаехме, че сте в Париж! Разбира се, че ще харчите пари в "Диор" и "Ермес".

Разбира се. Кейд си зададе въпроса дали беше нормална. Или дали някой в семейството ѝ беше нормален. Всъщност тя искаше да обиколи магазините по "Фобур Сент-Оноре" някой ден. Просто още не му беше дошло времето.

– Някога харчила ли съм трийсет хиляди долара за една сутрин?

Онази блондинка, която се задаваше от другия край на улицата – не беше ли приятелката на Силвен от предишната вечер? Стомахът на Кейд се стегна на възел, затегнат от нишките на надеждата и негодуванието. Дали тя знаеше кода?

– Не, но вие сте в Париж – каза служителката с копнеж.

Същият копнеж, който изпитваше открай време Кейд. Париж, всеобщият символ на един по-романтичен живот.

– Искате ли да откажете плащанията? – попита служителката толкова любезно, сякаш подобна възможност не беше кошмар за всички по веригата.

Кейд въздъхна.

– Ще ги поема. Една моя позната беше взела кредитната ми карта.

Неутралното мълчание от другата страна беше най-красноречивото заявление за качествата и достойнствата на приятелите на богатите.

– Но можете ли да анулирате тази карта сега и да ми изпратите по куриер нова?

– Разбира се – каза жена, запазвайки професионална неутралност дори в лицето на блаженото облекчение, че клиент, когото компанията не би искала да обиди, се съгласяваше неохотно да одобри разходи на стойност 30 000 долара. – Ще ви бъде доставена утре сутринта.

– Чудесно – Кейд остави телефона и вдигна бинокъла.

Прекрасната Шантал беше спряла пред вратата на лабораторията. Кейд се закали в лицето на неизбежното, стиснала здраво бинокъла: Шантал действително знаеше кода.

Една съвършена, красива, елегантна парижанка знаеше вълшебните думи, които отваряха вратите на бърлогата на магьосника.

Силвен Марки наистина си беше поиграл с Кейд.

Или по-лошо, дори не осъзнаваше ефекта на действията си.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Навън Париж се обгръщаше в мрак като парижанка, която се приготвя за вълнуваща нощ – черна, елегантно проблясваща рокля се плъзгаше по голата кожа, черни мрежести чорапи прилепваха по елегантните очертания, високи черни ботинки потрепваха по паважа. Сградите се осветяваха от блестящи бижута – обица тук, браслет там, примамливо сияние върху гладката шия, рамене посипани с фин брокат.

Кейд стоеше на прозореца и гледаше озарената с обещания нощ през стъклото на прокълнатия прозорец. Съзерцава я, докато накрая Париж се измори от себе си, свали накитите си, захвърли ги небрежно на нощната масичка – светлините в апартаментите започнаха да угасват, обувките на високи токчета бяха събути, уморените крака се мушнаха под завивките.

Кейд остана до прозореца, дори когато си легнаха и последните нощни птици и тя остана в компанията само на уличните лампи. Колите спряха да минават. Дълго след като окъснелите веселяци се прибраха пешком и един подпийнал парижанин мина, залитайки, улицата утихна. Самотата се трупаше в нея; с напредването на вечерта смелостта ѝ да излезе, се стопяваше.

Ето я тук, прекарваше сама още една нощ в романтичната мечта за Париж, този път в стаята си, прекалено боязлива, за да посмее да се храни отново сама в ресторант или да се разхожда около Айфеловата кула в полунощ.

Ето я тук, без да смее да се гмурне в парижката нощ и да сбъдне желанията си.

Кейд се обгърна с ръце, продължавайки да гледа към улицата, толкова недоволна от себе си, задето седеше тук самотна и не правеше нищо, пропиляваше неделната нощ в Париж, че...

Тя се изправи и тръгна към асансьора.

Дубликатът, който беше извадила от онзи ключ, пасваше точно за вратата на лабораторията на Силвен Марки. На четвъртия опит тя уцели кода, по откъслечните кадри от камерата и бинокъла, явно четири беше нейното щастливо число.

Кейд се поколеба за един дълъг момент, открехна вратата съвсем леко, питайки се дали беше достатъчно луда, за да го направи.

Чувстваше как адреналинът бушуваше в нея. Усещаше стягане в гръдния кош.

Тъмнината в неговата лаборатория я зовеше примамливо, изпълнена с безбройни възможности. Дишането ѝ беше плитко и накъсано, но когато вдиша, Кейд долови уханието на шоколад, което се изплъзна през открехнатата врата.

Тя влезе вътре и затвори вратата след себе си.

Вътре в лабораторията цареше тишина. Сърцето ѝ биеше толкова бързо, че Кейд трябваше да притисне корема си с ръце и да се опита да диша дълбоко.

Щеше да е неприятно да припадне точно сега, да удари главата си в мраморния плот и да я намерят просната на пода на сутринта. Първо, щеше да бъде най-неподходящият момент да умре от падане и второ, скандалът щеше да бъде невъобразим.

С всяко вдишване шоколадът пропиваше в тялото ѝ, силен и опияняващ като наркотик. Наркотик, към който Кейд се беше пристрастила още в майчината си утроба: теобромин. Естествен антидепресант.

Вярно, че според баща ѝ майка ѝ беше прекарала по-голяма част от своята бременност с Кейд във фамилната къща на плажа, тъй като ѝ се гадело от сладката, остра миризма на какао във въздуха в "Кори". Странно, като се има предвид колко много обичаше шоколад Кейд още от малка. Първите думи, които се беше научила да пише, бяха Кейд, "Кори" и шоколад. Баща ѝ беше сложил листовете с разкривените детски букви в рамка и ги беше окачил в кабинета си.

Кейд се запита колко ли време щеше да мине, преди да види отново баща си, ако я арестуват и хвърлят в затвора за проникване с взлом.

Тя притисна длани до корема си и напомни на Силвен Марки, че вината беше изцяло негова.

Напомни му го наум, естествено. Очевидно неговото физическо присъствие тук би било крайно неуместно в този момент. Френските затвори. Кейд никак не искаше да завърши дните си във френски затвор.

Плюс това физическото присъствие на Силвен Марки ѝ действаше някак разконцентриращо. Щом се доближеше до него, от главата ѝ излиташе всичко друго и тя започваше да говори глупости. И да се изчервява. И започваха да я унижават. Беше ѝ омръзнало да я принизяват до окаяна американска варварка, копнееща за трошица френска цивилизованост.

Не, въображаем, той беше значително по-поносим. Освен това нямаше опасност да я хвърли в затвора.

Във въображението ѝ, сякаш за да опровергае опита ѝ да го направи по-поносим, Силвен Марки ѝ се усмихна подигравателно с чувствените си, фини устни. Не ѝ се изсмя нагло и драматично, така че да може да го окарикатури и да го направи за смях.

Не, стрелна я с онзи бърз поглед, от главата до петите, със съвсем леко присвити шоколадови очи и извити устни, зачерквайки цялото ѝ съществуване като безсмислено.

Така, както я беше изхвърлил от обучението например.

Сякаш цялата онази сутрин на уж неволни докосвания, поднасяне на шоколад към устните ѝ, не беше нищо особено. Ето кое беше най-вбесяващото в неговата подигравателна усмивка – нейната неуловимост. Невъзмутимостта ѝ. Кейд не можеше дори да вдъхнови страст в презрението му.

След като приключи с нея, той затъкна една копринена черна къдрица зад ухото си и се посвети отново на своя пищен, покорен шоколад, изхвърляйки от ума си факта, че тя омърсяваше неговата планета.

Кейд се увери, че отмятайки кичура коса зад ухото си, той бе оставил въображаема следа от шоколад по лицето си.

Но нещо липсваше в това въображаемо отмъщение. Тя все така искаше да изтрие следата. А след това да оближе пръста си.

В този миг Кейд установи, че действително смучеше пръста си. Тя премигна, извади пръста от устата си, изтри го в дънките си и се огледа наоколо.

Пусна оригиналния ключ в сладкарската куртка, която беше носила и която си висеше кротко на закачалката, и влезе навътре, с копието от ключа в задния джоб.

В сърцето на лабораторията Кейд успя да забрави Силвен Марки. Не, това не беше вярно. Невъзможно беше да го забрави, когато се разтапяше насред неговата обител. По-скоро той се оттегляше като магьосник в сенките в дълбините на ума ѝ, очите му проблясваха от време на време, колкото да покажат, че още бе там повелителят на всичко, което лежеше пред нея.

Всичко, което я заобикаляше. Сякаш с вълшебство от някоя древна приказка той беше пресъздал тук сърцето си, а Кейд бе проникнала в него.

Тя беше израснала, заобиколена от шоколад, но не беше виждала подобно нещо, докато не влезе в работилницата на Силвен Марки.

Това място беше толкова близо до представата за съвършения свят, че я срази със своята реалност. Сърцето ѝ заби толкова силно, тупайки в гърлото ѝ, напирайки да излезе навън заедно със сълзите през очите ѝ. Кейд се чувстваше като дете, което беше мечтало за чудеса, но никога не ги беше виждало, и сега изведнъж се беше озовало насред Омагьосаната гора.

В дълбините на кафявите рафтове и черните сенки и излъскания черен мрамор се издигаха наредени една върху друга тенджерките за темпериране на шоколада, почистени и приготвени за следващия ден. Готовата магия от днешния ден беше подредена в кутии с шоколадови бонбони. Утре щяха да ги преместят от масата на рафтовете в магазина или щяха да ги изпратят в специални пакети до крайната дестинация, в нечий разкошен живот, за да го направят още по-вкусен.

Кейд се доближи до рафта с екстрактите. Съдържанието на бурканите беше малко по-ясно сега, отколкото от разстоянието, от което ги бе съзерцавала по време на обучението. Мракът обгръщаше етикетите. Кейд прокара палец по един от бурканите и примижа, за да различи думата ситрон на слаба светлина, която проникваше отвън.

Тя отвори капака и джинът на лимоните излезе на свободa, уханието му пропи тъмното помещение, надделявайки за момент дори уханието на шоколада. Кейд затвори буркана, но една капка лимонова есенция попадна върху палеца ѝ, превръщайки се в неин другар в тайната обиколка на рафтовете.

Оттук нататък Кейд предпочете да се ориентира по миризмите, което се оказа по-лесно, отколкото да се опитва да чете думите. Следващият буркан беше пълен с нещо, което се търкаляше вътре и изпускаше пикантно ухание. Тя попипа с пръст познатите малки сфери пипер. Другият буркан я озадачи за момент със своето ухание на лакрица. Кейд опипа грапавите розички вътре... звезден анасон. Ванилията беше лесна. Кейд не можа да устои и си взе една шушулка, прокара пръст по лъскавата, сбръчкана повърхност, импрегнирайки дланите си с аромата. Върху щайгата с пакетчетата се виждаше надпис "Таити", толкова горд и тъмен, че се четеше дори в тъмното.

Следвана от ухание на ванилия и лимон, Кейд пъхна ръка в един голям чувал от зебло с щампа "Иран". Дланта ѝ се озова сред море от овални черупки, любопитно приятни за пипане.

Шамфъстък. Тя загреба с шепа няколко ядки и ги изяде, за да поеме суровия вкус в себе си така, както беше попила лимона и ванилията с кожата си.

Върху щайгата с бадеми се четеше надпис "Перигор". Кейд изяде един бадем, загреба цяла шепа и ги остави да се изсипят обратно при другите.

Магьосникът се спотайваше навсякъде около нея, дебнеше от всяка тъмна сянка. Нямаше го тук, естествено. Логиката ѝ казваше, че той спеше в дома си или може би беше с Шантал и не спеше – Кейд трепна. Но усещането за неговата близост не беше подвластно на логиката. Той беше тук. Тя усещаше присъствието му. Наблюдаваше я как изследва бърлогата му.

Очите му проблясваха в сенките.

Тя се скри от погледа му, влизайки в хладилното помещение, където намери големи палета с различни видове сметана, едната в картонени кутии, другата – в стъклени бутилки, явно доставени от някоя частна ферма. Прииска ѝ се да налее малко сметана в една тенджерка, да добави щипка есенция от някоя кафява бутилка, за да види какви искри щяха да полетят, каква магия щеше да забърка. Кейд се огледа, сякаш очакваше да види Силвен Марки да стои подпрян на вратата и да я наблюдава.

Не. Нямаше никого. Но тръпката на очакване и приливът на адреналин я държаха нащрек.

До сметаната бяха наредени големи калъпи масло, върху опаковките беше написано с маркер име, което Кейд не познаваше. Дори маслото идваше от малка, внимателно подбрана мандра. Той сигурно умееше да отгатва по вкуса на маслото с каква трева са хранени кравите и да поръчва според предпочитанията си.

Кейд излезе от помещението и потъна в следващото, преследвана от чувството, че заклинанието на магьосника я следваше по петите, пипалата му вече се увиваха около глезените ѝ.

Всеки миг магията щеше да я улови и да я завлече в лапите му и кой знае какво щеше да направи той с нея.

Кейд влезе в следващия килер, опитвайки се да се отърси от Силвен Марки, но затъваше все по-дълбоко в него. Разпозна температурата с кожата си така, както скиталец познава родния дом, същата температура и миризми на просторните складови помещения на фабриката в "Кори" – 17 градуса по Целзий, температурата на винарска изба, идеалната температура за съхранение на шоколад.

Тук тя се озова заобиколена от огромни буци шоколад.

Послужи си с малко фенерче, за да освети блоковете бял, черен и млечен шоколад. До блоковете бяха наредени кутиите с кувертюр. Тя посегна напосоки и вкуси един – толкова горчив натурален шоколад, че устата ѝ се напълни със слюнка.

Какво щеше да прави Силвен Марки с тази горчива амброзия утре?

В какво щеше да превърне този шоколад и как вкусът на  творението върху езика ѝ щеше да размекне цялото ѝ тяло?

Тя влезе навътре и спря, настръхнала от възторг. Тук бяха гото-вите продукти от вчера – десетки редове формички с шоколадовите бонбони, оставени да се охладят до 17 градуса по Целзий. Утре щяха да ги извадят от формите, изящни и съвършени, облечени в ръкавици ръце щяха да ги подредят една по една в кутиите, които после щяха да се продават по 120 долара за половин килограм. Кейд тъкмо посягаше да си вземе един бонбон, когато мобилният ѝ телефон иззвъня.

Сърцето ѝ падна в петите. Тя се огледа стреснато, сякаш очакваше всеки момент да я арестуват и да ѝ сложат белезници на китките. Магьосникът се оттегли, недоволен.

– Татко! – изсъска тя. – Какво има? Минава полунощ!

Все се обърквам с тази часова разлика – каза унило баща ѝ. – Мислех си, че в Европа е ранен следобед. Събудих ли те,миличка?

– Не, аз... – тя замълча, осъзнавайки, че би било много по-лесно да каже да.

– Така ли? С какво се занимаваш? Надявам се, че не работиш по това време. Или си излязла на вечеря? Свърза ли се с Клод де Сен-Леже?

Кейд обходи с поглед помещението.

– Аз, ъ... всъщност аз...

Жалко, че не се обаждаше дядо ѝ. Дядо Джак щеше да бъде възхитен от нейната авантюра. Може би дори щеше да поръча самолет и да долети в Париж, за да се включи в акцията. Баща ѝ приемаше сериозно отговорността да бъде президент на една от водещите американски компании и не гледаше с добро око на корпоративните престъпления или поне на онези, които можеха да завършат с арест и лоша слава. Виж, маркетинговите трикове срещу "Марс" бяха съвсем друга история.

– Така ли? В неделя полунощ в Париж ти си будна и работиш? – баща ѝ се засмя с умиление. – Това е моята дъщеря. Кейди Си, позабавлявай се малко, докато си там. Позволено е – каза го така, сякаш се опитваше да убеди самия себе си, че беше позволено да не работиш понякога.

Кейд подпъхна нокът под ръба на едно шоколадово блокче и го извади от формичката. Закривайки телефона със свободната си ръка, така че баща ѝ да не я чуе как дъвче, тя пъхна бонбона в устата си.

О, боже. Може би раят не беше място, а хапка.

Една хапка.

Адреналинът изостри усещанията за гладкост и мекота, за разтапяне и сладост. Тялото ѝ също поиска да се разтопи.

Как можеше да ѝ причинява това Силвен Марки?

– Слушай, миличка, обаждам се, защото искам да чуя твоя анализ на "Девън Кенди". Изглеждат много изкусително към момента, но ще трябва да се напънем здраво, за да ги купим.

"Девън". Международната, базирана във Великобритания компания за сладкарски изделия, доминираше пазари като Индия и държеше силни позиции сред по-евтините, масово популярни шоколади в Европа.

Кейд се замисли за техните продукти, които бе виждала на летищата в Лондон, десертчета с шоколадова глазура и ярки опаковки.

Ако притежаваха "Девън", може би щеше да се наложи тя да остане тук, да се премести в Европа. "Девън Кенди". Милиарди десертчета изскачаха от конвейера в лъскавите си опаковки. Също като "Кори".

Тя потърка основата на носа си, потисната по някаква необяснима причина.

– Трябва ми още малко време – каза Кейд. – Мислех си, че нашият следващ маркетингов ход е да лансираме собствена луксозна линия.

– Ммм – ясно, гласът на баща ѝ преливаше от ентусиазъм за авантюрата с парижкия шоколад за ценители. – Ти помисли по въпроса с "Девън" и ми се обади утре. Какво мислиш...?

Преди да усети, Кейд беше нагазила до коленете в бизнес разговори, както стоеше насред лабораторията на Силвен Марки. Чувстваше се дезориентирана, сякаш бе Аладин, внезапно измъкнат от пещерата и захвърлен насред преговори за корпоративно придобиване.

Мина половин час, преди да успее да се откопчи от телефона, вече отчаяна.

Междувременно беше опитала шоколад от всички формички.

Лакомо, алчно, неудържимо, сякаш всеки момент можеха да ѝ го отнемат завинаги. Сякаш можеше, във всеки един момент, да се озове обратно във фабриките и заседателните зали.

Всъщност предвид обстоятелствата, тя можеше да се озове по-скоро в затвора.

В затвора едва ли щяха да я снабдяват с шоколад от Силвен Марки.

Тя опита един бонбон, върху който беше щамповано миниатюрно цвете, друг във формата на ръбест конус, трети като фуния, украсена отгоре с парченца какао като някаква игрива закачка с детски сладолед, посипан отгоре с натрошени бадеми. От вътрешността му се разля копринен ментов ганаш, който разцъфтя в устата ѝ.

Кейд изключи мобилния телефон и го пусна в джоба си.

Шоколадът се разтапяше върху езика ѝ, топеше се в тялото ѝ. Топлата му, разкошна сладост се съчетава с пулсиращия адреналин, докато накрая Кейд се почувства... най-близкото подобие на това усещане беше сексуалната възбуда. Отчаяно, безумно възбудена, сякаш от сенките можеше да се появи някой с блестящите очи на магьосник, да я положи върху тъмния мраморен плот и...

Тя преглътна шоколада със сладостно потръпване, фините косъмчета по гръбнака ѝ настръхнаха от ямката на тила до най-ниската, най-дълбоката точка и може би дори още малко по-надолу, наелектризирани от желанието да бъдат открити от него.

Кейд се насили да продължи обиколката си в посока на врата, която вероятно водеше към кабинета му.

На бюрото не лежаха разпилени рецепти, готови да бъдат откраднати. Кейд освети работните шкафове с джобното си фенерче. Нямаше папки с гриф "Строго секретно". Имаше една с надпис Recettes, която породи в нея известно вълнение, тъй като името трябва да означаваше рецепти, но се оказа, че съдържа фактури и касови бележки. В другите папки имаше досиета на служителите и сметки от различни доставчици. Тя се обърна към лаптопа, оставен върху бюрото.

Кейд предпочиташе образа на Силвен Марки, пишещ рецепти с магьоснически руни върху парчета пергамент, но лаптопът беше по-реалистична работна повърхност. Но когато го включи, на екрана се появи съобщение с искане за парола. Тя опита очевидното: админ, Силвен, Силвен Марки, парола шокола. Не се сполучи. Коя беше неговата рождена дата? Трябваше да прегледа файла със събраната лична информация за Силвен Марки и да се върне по-добре подготвена утре.

Тя се престори на безразлична към вълнуващата тръпка, която обходи ерогенните ѝ зони една по една, при мисълта че трябваше да се върне тук утре.

Остана още малко, не ѝ се искаше да напуска усещането за греховност и сила и опияняващата надежда за опасност, фантазията как магьосникът всеки момент можеше да изплува от сенките, с която беше наситено нейното среднощно проникване в бърлогата на Силвен Марки. Тя си взе няколко листа хартия от бюрото му и се посвети да описва всички уреди и пособия, които успя да открие, в случай че експертите от фабрика "Кори" можеха да извлекат някаква полза от тази информация. Но магьосникът не се материализира от сенките и накрая тя напусна бърлогата по същия начин, както бе влязла, обзета от чувство на дълбоко неудовлетворение.

В последната секунда, на минаване покрай редиците кутии шоколадови бонбони, Кейд неочаквано дори за себе си посегна и взе една, две, три, четири, толкова, колкото можеше да носи. Всъщност тя нямаше намерение да го прави. Но не можа да се спре. Копнееше за неговия шоколад и не искаше да се унижава да дойде тук утре и да му достави удоволствието да я види как купува бонбони.

Въздържа се да вземе пета кутия само защото си представи как губи баланс и ги разпилява на земята, докато пресичаше улицата.

И се шмугна в своята бърлога, своята кула, с плячката си, за да се свие доволно на кравай, без да изпуска шоколада от лапите си.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Първото нещо, което забеляза Силвен, когато отвори вратата на шоколатерията на другата сутрин беше, че липсваха четири кутии шоколадови бонбони. Той се спря, озадачен. Беше останал последен след края на обучението вчера и беше дошъл пръв тази сутрин, така че нещо определено не се връзваше. Паскал и Бернар си имаха ключове и знаеха секретния код, но защо им беше да се промъкват тайно и да крадат шоколадови бонбони?

– Много странно – промърмори той.

– Кое е странно? – попита Кристоф. Силвен беше обещал на блогъра да го допусне в светилището на своята лаборатория, след като авторът беше описал едно измислено посещение в работилницата, отрупвайки го с екстравагантни хвалебствия. Оправдани екстравагантни хвалебствия, биен сюр.

– Някои от кутиите, които приготвихме вчера, липсват – той се огледа, очаквайки да ги види преместени на друго място.

– Крадец на шоколад? – попита Кристоф, заинтригуван. Думите потънаха във въображението му и очите му се премрежиха замечтано. – Мисля, че току-що открих третото си призвание. Представяш ли си какво е да се промъкваш в лабораторията всяка нощ, за да крадеш най-хубавите шоколадови бонбони.

– За да ядеш без пари!

– И двете – въздъхна блажено Кристоф. – Може би ще избиеш рибата на черния пазар, ако не изядеш цялата отмъкната плячка.

– Хм. Крадецът трябваше да отнесе повече от четири кутии, ако е искал да му остане нещо за продан – заяви нагло Силвен. Никой не беше спирал след първия изяден негов бонбон. Не и откакто беше навършил шестнайсет години.

Може би кутиите бяха просто... бяха просто какво? Той се опита да измисли някакво правдоподобно обяснение. Той беше излязъл последен снощи и беше пристигнал пръв тази сутрин. Кой би могъл да премести шоколадовите бонбони, да ги продаде, да ги отнесе в дома си?

Силвен Марки влезе в кабинета си, за да провери лаптопа си, който стоеше непокътнат върху бюрото му. Или... той се закова на място.

Отпечатък от пръст, омазан с шоколад. В това нямаше нищо необичайно; той често оставяше подобни лепкави следи от пръсти по документите върху бюрото си. Но този отпечатък беше значително по-малък от неговите пръсти.

Шоколатиерът залепи палец до отпечатъка и се зае да изучава разликите за един безкрайно дълъг, съсредоточен момент.

Когато се върна в основното помещение на лабораторията, Кристоф галеше с ръце един от мраморните плотове, оглеждаше се и се усмихваше.

– Какво? – попита Силвен.

– Просто си представям човека, който се промъква нощем, за да краде шоколад – промълви унесено и щастливо къдрокосият блогър. – Без съмнение е избрал най-доброто място.

– Жена е – прошепна Силвен, припомняйки си големината на шоколадовия отпечатък.

Кристоф примижа със сладостна радост.

– О, това е прекрасно.

Силвен вдигна вежди.

Кристоф го изгледа с недоумение.

– Не се ли вълнуваш? Жена, която се вмъква тайно в твоята бърлога, за да краде шоколада ти? Не ти ли се иска да се скриеш тук през нощта и да се опиташ да я спипаш на местопрестъплението?

Силвен отвори и затвори уста. Да. Искаше му се.

– Според мен е прибързано да заключим, че има крадец. Убеден съм, че съществува много по-безобидно обяснение.

Нито едно безобидно обяснение не се появи в ума му, но – крадец, който крадеше шоколад, а не се интересуваше от лаптопа му? Може би щеше да се наложи да се ожени за нея. Чувстваше как се влюбва само при мисълта за среднощната авантюра.

Дано да беше проникнала тук, обута в черен кожен панталон.

– Че какво интересно има в безобидното обяснение? – парира невъзмутимо Кристоф. – Може ли аз да се скрия и да я заловя? Ти ще пропилееш момента.

За гурме блогър, колкото и прочут и нашумял да беше, допуснат тук в знак на специална привилегия, Кристоф не показваше нужното смирено преклонение и почитание, реши твърдо Силвен.

Напоследък гурме блогърите ставаха много нахални. Самонадеяни и надути.

А ако наистина имаше крадла – в което Силвен дълбоко се съмняваше, то несъмнено той беше човекът, който трябваше да я залови.

"Крадец на шоколад спохожда Силвен Марки"? гласеше заглавието на новия пост в блога на Кристоф само няколко часа по-късно.

Кейд, която беше настроила своя Гугъл да я известява всеки път, когато името на Силвен Марки се появява в нова публикация в мрежата, погледна заглавието и скочи като ужилена. Ето това беше бърза реакция.

Тя прочете поста със светкавична скорост или по-точно със скоростта, с която можеше да чете на френски. В голяма степен историята беше плод на фантазията. Крадец, пристрастен към шоколадовите бонбони на Силвен Марки? Когато отидох в шоколатерията на прочутия майстор, Силвен установи липсата на четири кутии шоколад и малък отпечатък от изцапани с шоколад женски пръсти върху книжата си. Нима някой прониква в лабораторията му нощем, за да краде шоколадови бонбони? Ако е така, тази жена е моята сродна душа. Мисля, че се влюбвам.

Нима беше оставила отпечатък? Хм, всъщност сигурно беше оставила десетки отпечатъци, просто някои не се виждаха с просто око. Но пръстовите отпечатъци на Кейд Кори не се водеха на досие никъде, а нямаше да е толкова забавно, ако сложеше ръкавици. Тя не можеше дори да си представи да осакати по такъв начин докосването до онзи гладък, съвършен шоколад.

Тя забеляза, почти без чувство на вина, че беше отхвърлила мисълта за носенето на ръкавици с категоричност, която предполагаше завръщане на местопрестъплението. Да, тя щеше да си върне отново там. Ако не я хванеха.

 Постът на блога преминаваше почти веднага към другите подробности около посещението. Силвен Марки беше научил този блогър Кристоф ле Гурман да приготвя захаросани портокалови резенки в шоколадова глазура.

Поглъщайки тънкостите в направата, на Кейд ѝ се прииска да сграбчи блогъра и Силвен за косите и да ги оскубе до голо.

Това бяха нещата, които тя искаше да направи. Да потапя ръка в чувалите със сусам на дневна светлина, да нарежда захаросани портокали от Испания върху черния мрамор и да се учи да потапя техните искрящи цветове в тъмния шоколад. Да бъде част от магията, да я посветят в тайната. Вместо това, тя се промъкваше опипом нощем, опитвайки се да налучка всичко сама.

Не друг, а Силвен Марки я принуждаваше да открадне онова, което копнееше да притежава. Кейд на драго сърце би платила за него. При това превисока цена.

Щом нещо не можеше да се купи с пари, човек трябваше да го открадне.

Нали?

Така че той можеше да се сърди само на себе си, задето не искаше да споделя.

Силвен, който не беше настроил своя Гугъл да го известява всеки път, когато цитираха някъде името му, получи любезен имейл с линк към поста на Кристоф и прочете първия абзац с дълбоко раздразнение.

Какво си въобразяваше този писач, че крадлата била неговата сродна душа? Какво искаше да каже с това, че бил влюбен?

Като стана дума за необосновани предположения, ако крадлата съществуваше, то тя беше негова фантазия. А не на Кристоф. Той беше влюбен в нея. Кристоф можеше да върви да се моли на някой друг шоколатиер да го допусне на персонална визита в лабораторията си. Вместо да се опитва да се вклини в загадъчната история на Силвен.

Следващия път, когато Кейд провери имейла си, след дълга разходка покрай Сена и вглъбена медитация в Нотър Дам, където тя се опита да насочи вниманието си към Париж извън шоколатерията на Силвен Марки, я очакваха още двайсет съобщения от Гугъл. Повечето водещи към оригиналния пост за Крадеца на шоколад.

Ужасена, Кейд вдигна ръка към устата си. Оказваше се, че идеята е много популярна сред гурме блогърите. Освен това беше прекосила езиковата бариера. Блогът A Taste of Elle беше преразказал историята на английски почти моментално, добавяйки множество възклицателни, последван от другите англоезични гурме блогъри в Париж, а по-късно – и от техните събратя в Америка и Англия.

A Taste of Elle дори беше направил доста секси карикатура на Крадлата на шоколад, която се изнизваше на пръсти, нарамила торба с шоколадови бонбони. Облеклото ѝ напомняше на костюма Мишел Пфайфър в Жената котка. На Кейд ѝ се понрави идеята да си купи черни кожени панталони.

Друга блогърка, французойката, беше назовала шоколадовия мус, върху рецептата за който работеше, Крадеца на шоколад.

Американка, която беше публикувала поста си почти по същото време, беше приготвила мъфини с пълнеж от двоен шоколадов ганаш La Voleuse, Похитителката.

Останалите петдесет имейла бяха по служебни въпроси, с които служителите не успяваха да се справят в нейно отсъствие. Кейд им обърна гръб и тръгна да пазарува. Щом Маги Сондърс можеше да се развихри на шопинг, Кейд Кори нямаше да падне по-долу.

– Как така не можете да ми продадете... – все още неуспяла да напипа френската дума за изключително малка шпионска видеокамера, но успявайки да предаде концепцията, Кейд показа на продавача нужния ѝ размер с почти долепени палец и показалец.

Какво им ставаше на тези французи с тяхната неохота да продават разни неща? Тяхната философия влизаше в разрез с едно от основните преимущества на това човек да разполага с много пари.

– Незаконно е – отбеляза небрежно французинът. – Вече не продаваме такива неща.

Това беше другата особеност на ситуацията, когато някой французин отказваше да ѝ продаде нещо. Не стига, че ѝ отказваше, ами сякаш му доставяше удоволствие да го прави.

– Ами онези неща, които слушат? – тя разпери пръсти зад ушите си като пеленгатори, макар да знаеше думата ecouter, увлечена от импровизирания жестомимичен език.

Може би Силвен Марки мърмореше рецептите си на глас, докато ги забъркваше. Като някой луд учен.

– Имаме такива – продавачът ѝ показа подслушватели с големината на айпод нано.

Кейд отново направи знака с палеца и показалеца си.

– Мънички.

– Не – процеди мазно французинът. – Незаконно е.

Ако се обадеше в отдела за корпоративна сигурност в "Кори" и поискаше да ѝ пратят малко оборудване, колко ли време щеше да мине, докато кажеха на баща ѝ, запита се Кейд. Пет минути?

– Добре – каза тя. – На вълка затова му е дебел вратът, защото сам си върши работата. – А знаете ли откъде мога да си купя черен кожен панталон?

Продавачът я изгледа недоумяващо.

Накрая Кейд си купи кожен панталон от "Ермес" само за да си докаже, че във Франция все пак имаше нещо, което можеше да се купи с много пари. Освен това се чувстваше някак неловко, че Маги Сондърс беше прекарала повече време, наслаждавайки се на парижката модна сцена от самата нея. Кейд започваше да се съмнява, че беше напълно уравновесено дете, израснало сред богатство и привилегии. Нормално ли беше да пазарува шоколад вместо тоалети?

Тъкмо набираше кода върху панела на входа на сградата, където беше апартамента ѝ, със сковани рамена при мисълта за отговорностите, която я очакваха в кутията на електронната ѝ поща, когато Силвен Марки излезе от задната врата на лабораторията си и я изгледа с вдигнати вежди.

Нямаше равен в този поглед изпод вдигнати вежди. Кейд изпита непреодолимо желание да замахне с луксозната торба на "Ермес" и да го халоса по челото, за да му намести веждите. За негов късмет той се намираше на отсрещния тротоар на улицата.

Телефонът ѝ иззвъня и Кейд обърна гръб на Силвен, за да се обади.

– Моля те, кажи, че си ти – гласът на дядо ѝ прозвуча умолително. – Крадецът на шоколад.

– Дядо! Наистина ли мислиш, че бих направила подобно нещо?

– Ами, да, надявам се – каза невъзмутимо той. – Смятам, че баща ти е единствената бяла овца в семейството. Нямам представа как се извъди такъв. Поне да беше на петна или кафеникав.

– Татко видя ли някой от блоговете?

– Съмнявам се. Баща ти е твърде зает, за да чете блогове. Освен това, ако беше прочел нещо, ти сега нямаше да ми задаваш този въпрос.

Вярно. Баща ѝ щеше да ѝ се обади посред нощ, отново. Поне този път щеше да я попита за нещо различно от "Девън Кенди", за разнообразие.

– Е, не му ги показвай.

– Няма – обеща дядо ѝ. После добави, някак обезкуражаващо. – Обаче ми е трудно да не злорадствам. Баща ти беше толкова твърдо решен да те възпита правилно, но аз си знаех, че една от вас, моите внучки, щеше да се метне на дядо си. Макар че – не искам да говоря лошо за мъртвите, но между традицията Джейми да я арестуват на срещите на Г-8 всяка година и твоята амбиция да прекараш живота си, облечена в костюм и седнала зад бюрото, бях започнал да си мисля разни лоши неща за генетичния фонд на майка ти. Слушай, миличка, какво ще кажеш да се метна на самолета и да дойда при теб, а оттам двамата да се внедрим в някоя швейцарска шоколадена фабрика, ей така, за забава?

– Вие тук ли живеете? – попита Силвен точно зад гърба ѝ и Кейд подскочи толкова стреснато, че се наложи той да я подхване, за да не падне на земята.

– Говоря по телефона – изсъска яростно тя и му обърна гръб. Той я пусна, колкото да ѝ позволи да му обърне гръб, за нейно огромно съжаление. Кейд се опита да си отвори вратата, но тя остана заключена. Тя се намръщи и набра кода отново. – А, с никой, дядо, само онзи шоколатиер Марки, за който вече ти споменах.

– Наистина ли? – дядо Джак беше възхитен. – Има ли някакъв начин да направиш така, че да го чувам какво говори? Можеш ли да включиш телефона на говорител, така че и той да ме чува. Знам няколко чудни френски ругатни.

– Не. И не идвай тук. Това си е моята мисия.

Ако Силвен не се беше присламчил да подслушва, тя можеше да се опита да убеди дядо си, че всъщност не крадеше тайни рецепти за шоколад, но сега не можеше да измисли как да каже това пред човека, от когото ги крадеше. Какво и да е. Дядо ѝ толкова се гордееше с нея.

Последва момент на обидено мълчание.

– Щях да ти бъда добър партньор.

– Не се съмнявам, дядо, но аз искам да направя това нещо сама. Можем да отидем в Швейцария другия месец.

– Швейцария – повтори вяло Силвен до ухото ѝ с увиснали ъгли на устните. Този човек нямаше ли чувство за лично пространство? Дали чуваше думите на дядо ѝ?

Кейд вложи малко повече драматизъм в отмятането на главата си и фръцването. На него явно не му действаше. Нима той си въобразяваше, че можеше да си играе с емоциите ѝ цяла сутрин, да се обърне и да я изхвърли на улицата, принуждавайки я да поеме по пътя на престъпния живот, а на другия ден да очаква да си бъбрят като стари познати?

– Как така другия месец? Ти няма ли да работиш? – възмути се дядо ѝ. След което се оживи чувствително. – Сигурно баща ти те е пуснал да се налудуваш, нали? Винаги съм смятал, че прекаляваш с тази амбиция да работиш постоянно. Излез па пазар или нещо такова. Ти не си момче, в края на краищата.

Кейд въздъхна и завъртя очи.

– Просто си купих нещо красиво от "Ермес", дядо. Не се тревожи за мен – какво му ставаше на глупавия контролен панел? Защо тя не можеше да отвори вратата?

– Кой е този "Ермес"? – попита безцеремонно дядо ѝ. – По-мислих, че говорим за пазаруване. Да не е някой шоколатиер?

– Сега при Пиер Ермес ли ще ходите? – в гласа на Силвен прозвуча нескрита обида. Единственият ефект от фръцването беше, че сега тя усещаше дъха му върху тила си, а не в ухото си. – Той покани ли ви на туристически обиколка в своята лаборатория? Защото миришете на лимон и ванилия.

Нима ароматите от неговата лаборатория бяха полепнали по кожата ѝ като незаличими петна?

– Вие миришете – каза му тя учтиво и размаха гланцираната торба с логото пред лицето му. – Аз идвам от "Ермес".

Силвен я изгледа невъзмутимо, сякаш никога не бе чувал едно от най-знаменитите имена в света на парижката мода. И той беше същият като дядо ѝ. И като нея. Защо нейната сродна душа се оказваше такъв негодник?

Кейд се опита да въведе кода още веднъж и замръзна. До този момент беше набирала кода за неговата лаборатория. Пред очите му.

Кейд погледна косо към него. Той наблюдаваше ръката ѝ върху контролния панел.

Мълчаливо.

Може би той просто гледаше, без да обръща внимание на цифрите, които тя набираше. Кейд набра верния код, заставайки под такъв ъгъл, че да не му позволи да го види, сякаш той ѝ се виждаше подозрителен. Точно така, насочваме подозренията към него. Това несъмнено беше хитър психологически трик.

– И вие не отговорихте на въпроса ми – добави той. – Какво правите тук?

– Аз живея тук – Кейд най-сетне успя да отвори вратата. – Когато си наех апартамента в Париж, нямах представа, че вие ще се окажете параноик.

Тя остави вратата да се затръшне зад нея.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

 Тази нощ уханията на неговата лаборатория я примамваха да надзърне навсякъде, да се докосне до всичко.

Докато опитваше шоколадовите бонбони, които Силвен Марки и хората му бяха направили през деня, тя затваряше очи, опитвайки се да се престори, че е участвала в направата, че заслужава да опита творенията и да провери дали заслужаваха името си. Дали вкусът отговаряше на красотата на тези шоколадови бижута? Да, неизменно. Дали сърцевината беше сластна изненада, която гъделичкаше сетивата и ги разпалваше в копнеж за още? Да. Всеки път.

В хранилището, където съхраняваха кувертюрите, Кейд опита шоколад във всички нюанси от тъмнокафявото до бялото, но постоянно се връщаше при най-тъмните и горчивите, затваряше очи и отгатваше с език откъде бе дошъл този шоколад, от някой остров близо до бреговете на Африка или от някое селце в Андите. Беше ли посещавала какаова плантация в този регион, беше ли виждала как стриват какаовите зърна? Кейд се опитваше да отгатне пътя на шоколада от какаовото дърво до стъпките на приготвянето му под вещите указания на Силвен. Температурата, процеса, продължителността, ритъма.

Какъв щеше да бъде вкусът на този шоколад върху захаросаните портокалови резенчета от Испания?

Тя намери захаросаните портокалови резенчета от Испания, още влажни, и опита едно, с пръсти, лепнещи от сладък портокалов сок и ефирен шоколадов воал. Силвен беше показал на Кристоф процеса на тяхното покриване с шоколадова глазура.

Кейд си представи как пръстите на Силвен започваха да лепнат от сладост. Засмука собствения си пръст, облизвайки лепкавата субстанция.

Тя се зае да отваря трескаво шкафовете, докато накрая намери всички необходими съставки, както и един малък съд за водна баня.

Когато включи водата да се подгрява и изля кувертюра в съда отгоре, по тялото ѝ плъзна замайващо удоволствие, подобно на онази нажежена възбуда, която беше изпитала първия ден тук, само че по-смущаващо.

Силвен Марки може да я беше лишил от нейното място в обучението, но тя щеше да си открадне обучение тук, в сърцето на Париж, и сама да си направи шоколад в нощния мрак.

Докато работеше, Кейд не изпускаше от поглед ъглите, очаквайки да зърне магьосника на шоколада да се спотайва там, с пламтящи като огньове очи в тъмното, да дебне момента, когато да ѝ се нахвърли в дълбините на леговището си.

Но него го нямаше.

Силвен почувства лудешките удари на сърцето си, когато отвори вратата на лабораторията на другата сутрин и разкошните ухания го обгърнаха. Долавяше ли миризмата на крадлата?

Не, той не биваше да се увлича в напразни надежди.

Напразни надежди ли? Нима той се надяваше, че тази непоносимо арогантна жена беше проникнала в неговата обител и беше крала от шоколада му?

Той забеляза следите от присъствието ѝ почти моментално. По мраморния плот, който всяка вечер се оставяше почистен и излъскан до блясък, имаше следи от пръсти. Силвен можеше да проследи дирите ѝ през цялото помещение. Тук беше опитала захаросаните портокалови резенчета от Испания. Там беше бъркала във всички шоколадови pistoles. Там беше...

Тя си беше взела поне по един от всички видове шоколадови бонбони, които бяха приготвили предния ден.

По лицето му се разля усмивка, сърцето му биеше лудо. Тя не можеше да му се насити, нали?

Силвен замръзна на място, когато откри частите на съда за водна баня, оставени да съхнат до мивката. Нима тя беше правила шоколад в неговата работилница? Докъде се простираше дързостта на тази крадла?

– Е, тя дойде ли отново? – попита нетърпеливо Кристоф точно преди обяд.

Силвен, който тъкмо качваше един трийсеткилограмов казан с шоколад върху печката, едва не се изкуши да го изпусне върху пръстите на краката на блогъра. Вече му беше направил една услуга, допускайки го в светилището на лабораторията си, и писачът си беше въобразил, че са първи приятели и можеше да си пъха носа в личната история на Силвен и крадеца на шоколад?

– Идвала е, нали? – продължи Кристоф с явен възторг. Гърдите му се развълнуваха от радост.

Също както се бяха развълнували гърдите на Силвен тази сутрин. Той остави гигантския съд с шоколад на плота, преди да се е поддал на изкушението.

– Какво е взела? Подозираш ли коя е? Наясно ли си как влиза тук?

– Някой краде шоколад? – Паскал Гийо се появи до рамото на Силвен. А Паскал не беше някой наивен читател на блогове. После добави с приглушен глас – Дали не е някой, който работи тук? Но тази табла я държим в салона, където всички работници имат достъп до него.

– О – Кристоф доби разочарован вид. – Наистина ли? Смяташ, че това е работа на някой вътрешен човек?

– Възможно е – подметна спокойно Силвен. – Някоя от продавачките, може би. Отпечатъкът беше от малки пръсти. Излежда по-логично от версията, че някой прониква тук с взлом, за да пирува с моя шоколад – действително звучеше по-логично. Ако си имаха работа с човек, който се държеше логично.

Сърцето му отново подскочи, а тялото му се стегна при мисълта как крадлата губеше здравия си разум заради него.

За неговия шоколад.

То беше почти едно и също.

– Слушай какво ще ти кажа – заговори разпалено Кристоф. – Ти ще си представиш заподозряната, за която си фантазираш, и аз ще си представя крадлата от моите фантазии. Само ми кажи – снощи идвала ли е тук? Можеш да мигнеш веднъж за да или два пъти за не.

Силвен премигна веднъж, втрещен от безочието на този писач, който се опитваше да го придума да направи признание.

– О, значи е идвала! – Кристоф плесна с ръце, ravi. – Ти преобърна живота ми, Силвен Марки. Мерси, мерси – и излетя навън като вихър.

Няколко секунди по-късно блогърът се върна със същата вихрена походка.

– Случайно да имате тук безжичен интернет?

Силвен го изгледа яростно с присвити очи, вбесен до краен предел. Ако този тип възнамеряваше да води публичен дневник на хлапашките си фантазии, поне можеше да прояви любезността да не копира фантазиите на Силвен.

– Не, няма значение. В кафенето по-надолу по улицата със сигурност има.

Кристоф отново се завтече към изхода с отнесен вид. Силвен видя как блогърът купи кутия шоколадови бонбони, преди да излезе.

Voleuse de Chocolat, je t'aime[28] гласеше заглавието на Кристоф.

Седя тук и прониквам бавно през обшивката на карака[29] на Силвен Марки, която се пропуква с деликатен отпор, разкривайки съкровище от копринен ганаш. Сега знам, че открих моята сродна душа. Ти също вярваш, че си струва да рискуваш живота и свободата си за...

Е, може би не точно живота, помисли си Кейд с известно смущение. Френските полицаи нямаха склонността да залавят престъпниците с насочени заредени автомати, нали? А колкото до свободата, може би трябваше да направи още едно щедро дарение за управляващата политическа партия в Щатите, просто така, в случай че ѝ се наложеше да потърси намеса от страна на посланика.

Тази история с френския затвор не изглеждаше никак примамливо.

Крадецът на шоколад нанася втори удар обиколи заглавията на блоговете по целия англоезичен свят. Френският език не беше бариера за кулинарните блогъри, които добре знаеха на кои езици беше и хлябът, и маслото на техния занаят. Може ли да стана Крадец на шоколад, моля?, питаше A Taste of Elle, което беше чиста проба лакомия от нейна страна, тъй като беше ангажирана от шоколатиера Симон Касе. Друг блогър помести материал под заглавието Краденето на шоколад в десет лесни урока. Урок 1: Ако ще си слагате главата в торбата, то не се съгласявайте на нищо по-малко от Силвен Марки.

– Много странно – отбеляза Маги Сондърс, четейки през рамото на пасажера пред нея, докато пъплеше в опашката за проверка на пътниците на летище "Шарл де Гол". – Аз бях на един от неговите семинари.

– Наистина ли? – мъжът се обърна да я погледна.

– Знаете ли кое е най-странното? – побърза да добави Маги с нескрита гордост. Не ѝ се случваше всеки ден, дори всяко десетилетие, да разказва такава пикантна история. Е, историите за патилата на нейните приятелки също бяха доста пикантни, но тях ги разказваше с гузна съвест. Пък и те не бяха известни, така че никой не го беше грижа. – Нали знаете кои са семейство Кори?

Мъжът смръщи чело.

– Семейство Кори? Фамилията на шоколада?

– Същите – Маги кимна ентусиазирано. Винаги беше за предпочитане да разказваш история за известни личности, когато слушателят познаваше имената им. – Една от тях, Кейд Кори, ми плати подкуп, за да заеме моето място в обучението при този майстор на шоколада, Силвен Марки. Тя го дебнеше! Може би не трябваше да се съгласявам – добави гузно тя. За утеха попипа платинената катарама върху широкия кожен колан на кръста си.

Веждите на мъжа се качиха на темето му.

– Така ли? На каква сума възлизаше подкупът?

– Ограничих се под трийсет хиляди – помъчи се да остане в сферата на неясните категории Маги. – Така мисля. Не си купих истински бижута –добави тя в свое оправдание. – А можех!

Не беше възможно веждите на непознатия да се покатерят още по-високо, но те се опитаха. В очите му се появи опасен блясък.

– Кейд Кори ви е платила трийсет хиляди долара, за да се вмъкне в обучение по шоколатиерско изкуство, водено от най-добрия шоколатиер в Париж, представяйки се за вас?

– Нещо повече! Тя ми позволи да използвам кредитната ѝ карта за един ден. Можех да похарча много повече пари, но имах морални угризения – за които горчиво съжаляваше. Един пръстен с десет каратов диамант – нямаше да е никак зле, нали?

– Боже мой, иска ми се този човек да имаше акции, за да си купя от тях – непознатият постави лаптопа си върху капака на куфара си и се зае да пише нещо. – Да видим, кога се случи това?

Междувременно мъжът записа всички подробности, а опашката не помръдна на йота. Той извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и заговори.

– Възможно ли е да променя датата на полета си, за да остана още два дни в Париж? Искам да кажа, официално, в знак на протест срещу безкрайното чакане на опашката на летището? Защото ми се струва, че попаднах на интересна следа.

– Тръгвате ли си? – попита Маги, разочарована. На подобна опашка никой не искаше да изгуби малкото източници на развлечение.

– Бихте ли искали да ми оставите вашето име и телефонния ви номер, за да мога да ви потърся, ако се наложи? – попита мъжът.

Маги се отдръпна назад, изпълнена с подозрения. Тя не виждаше нищо лошо в това да разкаже историята за Кейд Кори на някакъв непознат, но не искаше някакъв смахнат тип да ѝ се лепне и да ѝ досажда.

– Извинявайте, забравих да се представя – той извади визитна картичка. – Джак Адамс, "Ню Йорк Таймс". Обикновено пиша за финансовия ресор, но от години моля началството да ме преместят в кулинарния раздел.

– Това е добро начало – отбеляза със съчувствие Маги. Мъжът се засмя.

– Да, но понякога бог ти се усмихва.

– И аз си помислих същото! – възкликна учудено Маги. Това не е ли знак? Значи бог вече два пъти използва Кейд Кори. Надявам се, че тя оценява това.

В материала Краденето на шоколад в десет лесни урока имаше няколко добри съвета, заключи Кейд. С изключение на урок номер едно: Уверете се, че крадете от Силвен Марки. Самочувствието му щеше да се раздуе още повече. Дали четеше английски блогове?

Но номер пет, как да избегнете френски затвор – струваше си да прочете внимателно тази част.

Коментарите бяха основно в две категории, разделени поравно между завист към крадеца и гняв по адрес на Силвен Марки. "Шоколадът не трябва ли да е общодостъпно благо?", написа бързо Кейд и натисна бутона "Публикувай", преди да е имала време да размисли. Може би не трябваше да участва анонимно в дебати по неин адрес.

Освен това, тя всъщност не искаше шоколадът да бъде общодостъпно благо. Искаше крайният продукт да бъде достъпен за мнозинството, но копнееше неговата съкровена крепост да остане достъпна само за нея.

Както и сексапилният тъмнокос пазител на тази крепост.

– Ти си моят герой – увери я по телефона дядо ѝ. – Сигурна ли си, че е разумно да повтаряш визитата? Не можа ли да откраднеш всичко необходимо първия път?

Кейд се огледа наоколо. Опитваше се да съчетае наслаждението от красотите на Париж с работа по докладите за "Девън Кенди", които ѝ беше изпратил баща ѝ, затова беше седнала на брега на Сена и беше отворила лаптопа си. Но свободният достъп до безжичен интернет я изкушаваше да преглежда последните блогове. А пръстите ѝ постоянно се вкочанясваха. Денят беше мразовит.

Кейд седеше върху студения бетон над кафявите води на Сена, отляво кулите на Нотър Дам се врязваха в оловносивото небе, а мостовете извиваха гърбове над реката от двете ѝ страни. От високоговорителите на преминаващите туристически лодки се носеше неизменната мелодия на "Животът в розово"[30]. Вятърът разнасяше окапалите жълтокафяви листа от чинарите по кея. Късната есен в Париж не можеше да се похвали с богата палитра от цветове. Платаните, толкова красиви през лятото, не напускаха сезона с пищно достойнство, а се покриваха със сивожълтокафяви петна и се разделяха неохотно с листата си. Париж напускаше жизнерадостното лято и потъваше в мрачните, студени блянове и копнежи на есента.

– Не мога да открия рецептите му, дядо!

– Ако е умен, ще ги заключва нощем. Как си с касоразбиваческите умения?

– Сейф? Това би граничило с параноя – възкликна възмутено Кейд.

– Може би – отбеляза дядо ѝ. – Така, де, нашите ги държим в сейф, който е в друг сейф, и са записани с шифър, но нашият шоколад е значим. Толкова хора оцеляват благодарение на него. Неговите шоколадчета са само луксозна глезотия за хора, които и без това тънат в разкош. Но ти ми кажи нещо друго. Забелязваш ли признаци той да експериментира със спанак? Или с алабаш. Алабашът е пълен с витамини и минерали.

– Сама ли си, шери? – попита мъжки глас и Кейд извърна поглед от лаптопа на фона на Сена, за да го погледне с недоумение.

Пораснала в град, който на практика притежаваше, тя рядко беше ставала обект на попълзновенията на непознати. Първо, непознатите се брояха на пръсти. И второ, ако се насочваха в любовни набези срещу нея, несъмнено бяха мотивирани от амбицията да се сдобият с няколко милиона долара. Кейд и сестра ѝ Джейми знаеха, че имаше само шепа мъже, за които те можеха да се омъжат, без да рискуват по-късно да ги съдят за издръжка, която да отнесе тлъсто парче от шоколадовите фабрики "Кори", правейки подарък на някой враждебен човек, който навремето ги беше подлъгал да повярват, че ги харесва.

Това беше една доста неприятна истина, но такива бяха обстоятелствата. Парите можеха да те предпазят от страшно много неща, но за съжаление влюбването в мъж, който само искаше да те използва, не беше едно от тях. Точно обратното.

На практика влюбването в мъж, който искаше да я използва само сексуално, без да се лакоми за банковата ѝ сметка, изглеждаше дори романтично в сравнение с другата опция. Само да не беше някой толкова мазен като този тип.

Образът на Силвен Марки проблесна в ума ѝ.

Той не проявяваше никакъв интерес към възможността да се възползва от нея сексуално, негодникът. Но със сигурност можеше да се каже, че не проявяваше интерес към възможността да се възползва и от парите ѝ. Тя дори можеше да си представи какво изражение щеше да се изпише на лицето му, ако някой намекнеше дори бегло, че би могъл да се ожени за нея заради парите ѝ, образ, от който Кейд едва не се задави от смях. Ти, ти искаш да поставиш моето име – върху себе си? За пари?

Мазникът се ухили насреща ѝ и се примъкна по-близо.

– Трябва да затварям, дядо – каза тя, защото ако я чуеше как се опитва да се защити от някакъв изпаднал нехранимайко край Сена, дядо Джак със сигурност щеше да пристигне със следващия самолет, за да бди над нея.

Всякакъв предлог би свършил работа на дядо ѝ, щом можеше да му позволи да се включи в шпионската мисия по проникването в чужди шоколадови фабрики заедно с нея.

Кейд пусна телефона в кожената си торба, което мъжът изтълкува като допълнително насърчение.

Обнадежден, той седна толкова плътно до нея, че тежестта му прищипа бедрото ѝ. Излъчваше противна миризма на евтин одеколон и телесни секрети, смесени с вонята на ланолин от нещо, което лъщеше мазно в косата му.

Кейд отскочи встрани, затваряйки лаптопа си. Думите ѝ убягваха. Не беше лесно да измисли как да каже "Разкарай се, по дяволите!" на чужд език, когато нямаше време да отвори речника. Още по-малко да търси раздела с ругатните.

Как да му каже да се разкара? Опасяваше се, че всяка импровизация щеше да се изтълкува в опасно нежелана посока.

– Шери, не ставай лоша – той се доближи още повече, посягайки към рамото ѝ.

Кейд се изви назад, за да не политне към Сена.

– Когато ме взема в своите обятия, той ми шепне толкова нежно – разнесе се от говорителите на преминаващата туристическа лодка. – Quand il me prend dans ses bras, il me parle tout has...

– Ела да те взема в моите обятия – каза мъжът и на практика се опита да го направи, сграбчвайки я през кръста. – Нали за това си дошла тук?

Кейд го блъсна с лаптопа в гърдите, влагайки цялата си сила в удара.

Той явно не очакваше подобен отпор, при това с такава сила, защото политна назад. Само че назад нямаше нищо. Очите му се изблещиха, кракът му затърси опора във въздуха и той се вкопчи в лаптопа, за да запази равновесие.

Лаптопът се изплъзна от ръцете ѝ. Последва мощен воден плясък и няколко пръски вода измокриха лицето ѝ, докато мъжът и компютърът потъваха безследно.

Merde. Кейд се опита да си спомни кога за последен път беше архивирала информацията от лаптопа си.

Малко преди да замине за Париж. Значи часовете, прекарани в работа по делата на "Кори" през седмицата, която Кейд искаше да посвети единствено на Париж, бяха потънали в Сена в ръцете на тази свиня.

Откъм кея зад гърба ѝ се разнесоха възторжени възгласи и ръкопляскане. Три истински парижанки и двама млади мъже стояха в пространството между два зелени павилиона с антикварни книги, размахваха юмруци във въздуха и ѝ правеха окуражителни жестове.

Тя се засмя.

Мъжът изплува на повърхността, течението го понесе надолу по реката. Лаптопът не се виждаше.

Не че щеше да излезе сух от реката. Мъжът ругаеше и кашляше, а Кейд му показа среден пръст и се отправи нагоре срещу течението, за да се изкачи на горния кей. Кейд се появи на площадката едновременно с групичката младежи, които я бяха аплодирали. Те я посрещнаха с усмивки. Стройна брюнетка с онзи неподражаем парижки стил, елегантно съчетание от черен панталон, високи ботуши, сив шал и дискретна сребърна гривна, каза:

– Serieux, onpeut t'offrir un verre? Може ли да те почерпим едно питие?

Кейд хвърли поглед към нападателя си, който най-сетне беше успял да се вкопчи в една масивна желязна халка на бордюра на кея, около триста метра по-надолу, и се набираше да излезе от водата.

– Ами – да, разбира се.

Половин час по-късно те вече я бяха осиновили. И петимата бяха студенти, макар че ѝ бяха почти връстници. Изглеждаха толкова по-млади и по-освободени, че Кейд изпита известна завист.

– Дошла си да разгледаш Париж? – попита Никол, брюнетката.

– Ние ще ти покажем истинския Париж. Ела с нас довечера.

– Не, не довечера – обади се Марк. Странно, младежът изглеждаше едновременно изтънчен и толкова млад. – Утре трябва да изнеса презентация за Марсел Пруст.

Презентация. За някакъв писател, който пишеше за мадлени[31]. Утре Кейд трябваше да изложи пред баща си позиция за шоколадово десертче, което можеше да повлияе на глобалната икономия и да се отрази върху битието на десетки хиляди хора.

Може би ето това се бе случило с нейното усещане за младост.

– Добре, утре – казаха другите. – Утре вечер? Дако?

– Дако – съгласи се Кейд, развълнувана.

Те се бяха сприятелили с нея, а дори не знаеха коя беше. Може би идването в Париж все пак щеше да се окаже добра идея.

Жалко, че Марк трябваше да се готви за презентацията си утре, защото така Кейд се озова изправена пред още една свободна нощ, в която да се забърква в неприятности.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Още с влизането в лабораторията Кейд почувства, че той се спотайваше в мрака. Долавяше как очите му проблясваха в сенките.

Докато обхождаше владенията му, усещането за присъствието му пъплеше като мравки по кожата ѝ, оставяше жадна диря, която изгаряше за докосване.

Кейд претърси лабораторията, копнеейки той да можеше да я види, може би с охранителна камера, която да му позволяваше да я наблюдава дори в момента.

Но чакай, тази сянка, там... не, това бяха металните съдове и проблясването на медта.

Онази сянка... беше огромен калъп във формата на яйце, високо около метър и половина. Сенките там бяха куп щайги от Шри Ланка.

Кейд вдиша дълбоко, протягайки ръце, така че да поеме въздух с пълни гърди, да попие уханията около нея. Целият свят и всичко най-вълшебно в него сякаш бе заключено тук, уханията и вкусовете от всички кътчета на земята бяха донесени тук и дестилирани в чисто удоволствие.

Тази нощ тя искаше да прави... горещ шоколад. Испански горещ шоколад, като онзи, който пиеха в Мадрид или като горещия шоколад на френските благородници, използван навремето като любовен еликсир. Горещ шоколад. Навън беше студено, в лабораторията също беше студено, нощем поддържаха по-ниска температура за правилното съхранение на продуктите.

По кожата ѝ пълзяха тръпки на възбуда, докато опитваше на вкус кувертюрите, за да реши какъв шоколад да използва. Странно, че той вече трети път я оставяше да се измъкне.

Сграбчи я студен страх и Кейд огледа помещението отново, този път едно ниво по-високо. Може би той беше инсталирал охранителна камера.

Може би сега събираше доказателства, за да я обесят. Може би полицията чакаше отвън, за да я арестува.

Луда ли беше? Можеше да попадне в затвора. Можеше да нанесе огромни щети на фамилния бизнес, предизвиквайки крах на цената на акциите на "Кори". Можеше да загуби всичките привилегии, с които бе имала късмета да се роди. В затворническата килия тя нямаше да има нищо друго, освен физическото си тяло, без никакъв път за изход.

Той би ли направил това? Мъжът, който беше флиртувал с нея цяла сутрин, а след това я беше изхвърлил навън в студа?

Тя не знаеше на какво бе способен, нали? Само че ѝ харесваше да си представя... Заляха я горещи вълни, сравними или несравними с топлината, която Кейд търсеше в горещия шоколад. Тя се приближи до рафтовете с подправките, където сенките се трупаха на етажи в тъмното. Ориентираше се по слабата светлина, която проникваше през прозорците от нощния град, Града на светлините, който никога не потъваше в пълен мрак. Не искаше да включва осветлението вътре.

Бурканите с подправките бяха прохладни и заоблени на пипане. Горещият шоколад обичаше щипка ванилия, свежа ванилия от Таити. Пръчка канела от Шри Ланка. Индийско орехче от... Занзибар?

Така поне се надяваше. По нейно мнение, в живота на всеки и всичко трябваше да има по нещо от Занзибар.

Каква беше френската дума за индийско орехче? Кейд отваряше бурканите, докато търсеше, плъзгайки пръсти по разтопените краища на хартиените етикети, освобождавайки едно след друго уханията на подправките във въздуха – зърна карамфил, анасон, сакъз. И накрая малките обли като топчета индийски орехчета. Кейд извади едно и се зае да търси опипом ренде.

Кожата ѝ продължаваше да пламти. Сякаш самите подправки я възбуждаха или опасността и безумството на онова, което правеше. Или удоволствието. Кейд усещаше този мъж с всяка своя фибра. Постоянно се буташе и спъваше като човек, който се смущаваше от чуждия поглед. Взря се в сенките и не видя нищо, затова прибра косата си зад ушите и изплакна ръцете си.

Наля мляко в една тенджерка, спомняйки си как Силвен Марки бе оставил сметаната да къкри на слаб огън. Пусна вътре пръчката канела и шушулката ванилия, после настърга малко индийско орехче. Ароматите бяха божествени. Или диаболични. Всеки би прегрешил заради подобни ухания, за обещанието на вкуса и живота.

Кейд прокара ръка по копринената гладкост на студения мраморен плот, топна лъжицата в млякото и я облиза, може би прекалено бързо, защото опари леко езика си.

И погледна към амбразурата вляво, ниша, в която бяха наредени още чували и щайги и калъпи.

Там се раздвижи една сянка.

По тялото ѝ премина мълния. Кейд се закова неподвижно, сърцето ѝ биеше толкова силно, че сякаш принуждаваше цялото ѝ тяло да вибрира.

Магьосникът излезе от сенките и се насочи към неканения гост в бърлогата му.

Тръгна право към нея, с отривиста, заплашителна походка.

Сянката се промъкна през сенките, оставяйки след себе си звезден прах, следа от цялото знание, магия и мощ, заключени в него и до които ѝ отказваше достъп.

И опасност. Тя бе положила в ръцете му идеалната възможност да я унищожи. Погледът му я вцепеняваше. Достатъчно беше само да го погледне. Как се движеше в своята обител, властно и вещо.

Възбудата, която бе тляла потайно часове, дори дни наред, сега я изпълни до краен предел, изпразвайки я от трезва мисъл. Виждаше само ръцете му. Силните, изваяни мъжки ръце, които превръщаха суровото какао в магия.

Обзе я болезнено желание.

Ръстът и елегантната умереност на движенията му и чернотата на тялото му в мрака сякаш я обградиха от всички страни, отрязвайки всякакъв път за бягство.

Той не заговори. Не изрече нито дума. Ръцете му сграбчиха бедрата ѝ и тя се задъха, треперейки, обзета от безмилостно желание. Пръстите му се впиха през кожения панталон в меките очертания на дупето ѝ, той я вдигна с лекотата, с която вдигаше петдесеткилограмовия казан с шоколад и я постави да седне върху плота.

Настани я доста далеч от котлона. Дори тогава. Някаква част от нея забеляза тази загриженост. Някаква част от нея можеше дори да си спомни за това някой ден.

Той я погледна през спуснати мигли, сега лицето ѝ беше почти на нивото на неговото. Очите му блестяха. Беше я спипал и тръпката завладя плячката, изтривайки от главата ѝ всяка мисъл, така че накрая тя можеше само да диша, да поема дълги, чисти последни глътки въздух, които повдигаха гърдите ѝ и изпълваха белите ѝ дробове с ухания на канела, индийско орехче, ванилия, шоколад и мъжко тяло.

– Значи си мислеше, че можеш да крадеш от мен? – в гласа му вибрираха пластове тъмна заплаха, плътна и гореща. Внезапната интимност на ти-то, рязко захвърлената учтива форма с всички онези ву и мадмоазел, с които толкова дипломатично я бе държал на разстояние, дори докато си играеше с нея на обучението.

Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя усещаше полъха от всяка негова дума върху устните си. Щеше просто да се наклони напред лекичко. Щеше просто да...

Пръстите му се впиха в бедрата ѝ, разбивайки концентрацията ѝ.

О, моля те, направи го отново.

– Крадеш ли от някого другиго? – попита властно той.

Не, понечи да каже Кейд, но бързо размисли.

– От Доминик Ришар – отговори предизвикателно тя.

Той я целуна за наказание. Прокара ръка по гърба ѝ настойчиво, така че тялото ѝ се притисна в неговото, зарови пръсти в косата ѝ, за да покори главата ѝ и я целуна.

Неговата целувка. Той я целуваше. Той я целуваше. Великолепието на тази целувка се разля по тялото ѝ. Кейд се гмурна, опитвайки се да улови всеки атом на неговия вкус, неговата гладкост. Вкопчи се в тялото му, опитвайки се да се долепи още по-плътно до него.

Първият досег с неговия вълнен пуловер я подразни, прекалено груб, прекалено дебел. Тя пъхна ръце под него, натъкна се на памучна тъкан и подмина и нея, опасявайки се, че може да пропилее шанса си, ако не побърза. Ах, да. Кожа. Гладка, гореща кожа.

Той потръпна, сякаш ръцете ѝ бяха студени. Или може би нещо друго го накара да потръпне.

Кожата му беше толкова топла. Трептеше под докосването ѝ, сякаш нейните пръсти излъчваха импулси, които наелектризираха мускулите му. Кейд плъзна ръце по източените, стегнати мускули, пръстите ѝ пробягаха по ребрата към гърдите му, заравяйки се за момент в меките къдрави косъмчета. Тя издърпа нагоре дрехите, разголвайки торса му.

Една ръка се плъзна настойчиво по бедрото ѝ. Той разтвори краката ѝ с напора на тялото си. Бедрата ѝ поддадоха; тя му се отдаваше. Той я придърпа към ръба на плота и се намести между краката ѝ, притискайки се към ханша ѝ. Значи все пак той я желаеше. Сега той не си играеше с нея. Поне този път, сега, тук, тя можеше да го накара да я желае.

Той придърпа тялото ѝ към своето със сила, притисна гърдите ѝ към своите със страст, каквато не беше показал в игричките и закачките от обучението, от онази сутрин, изпълнена с уж неволни докосвания и потривания. Устните му обхванаха нейните, толкова горещи, толкова ненаситни, толкова копринени, те търсеха устните и езика ѝ, засмукваха и захапваха без да знаят милост.

Ръцете му се впиха в бедрата ѝ, отвориха ги още по-широко, той се притисна към нея с такава сила, че Кейд трябваше да плъзне ръце под неговите и да потърси опора в рамената му, за да удържи на напора на неговата целувка, да ѝ окаже отпор и да не загуби равновесие.

Той издаде стон, който отекна по тялото му. Кейд знаеше, че тя също изстена, разтърсена от тръпката на стенанието.

Той можеше да ѝ направи всичко, каквото поискаше.

Той отлепи устни и отдръпна глава назад, за да я погледне, сякаш не можеше да повярва, че тя не беше видение.

Тя беше и не беше видение, едновременно. Тъкмо това ѝ харесваше в тази нощ в Париж и във вихъра на уханията и възможностите.

Една част от нея знаеше, че това не можеше да се случва, не и в живота такъв, какъвто го познаваше досега. Но то се случваше. И тя го беше накарала да се случи.

Без да изпуска рамената му, извита като дъга към него, тя отвърна на погледа му, без да помръдва. Той си пое рязко дъх и отново впи устни в нейните.

Силвен беше тръгнал към нея с увереност, каквато не бе усещал през целия си живот. Тази жена беше негова. Тази нощ беше негова. Всяка фантазия, която бе уловил в лабораторията си, беше негова и само негова.

А моа, помисли си той. А моа.

Тя го беше преследвала. Беше се поднесла като жертвено агне за неговия тиранозавър рекс. Беше набирала кода за достъп в неговата собствена лаборатория пред очите му, отново и отново, показвайки му с всяко натискане на малкото си пръстче с безупречен маникюр къде щеше да бъде тази вечер и какво ѝ се искаше да направи там.

Беше оставила шоколадовите си отпечатъци върху книжата му като някакъв безсловесен подпис върху договор с тялото му. Тя беше запалила огън в неговата лаборатория, за да му се присмее, когато не я беше заловил достатъчно бързо и беше забъркала нещо със собствените му съставки, без да му позволи дори да го вкуси.

Тя беше заравяла ръцете си в неговите чували с шамфъстък и кафе на зърна и ги беше оставяла да се търкалят по кожата ѝ; беше вдъхвала неговите аромати и беше оставяла следите по тялото си; беше опитвала неговите шоколади и ги беше оставяла да се топят върху езика ѝ. И с всяка оставена от нея следа, която той откриваше всяка сутрин, тя го беше влудявала все повече, докато накрая не можеше да мисли за друго, освен за усещането на търкалящите се по опакото на ръката ядки шамфъстък, за аромата, който неговата ванилия и неговите портокалови корички и бадемово масло щяха да разгърнат в контакт с кожата ѝ, за уханията, които тя крадеше от работилницата му всяка нощ и с които маркираше неговата територия.

Не можеше да мисли за друго, освен какво би било усещането да се разтопи върху езика ѝ. Хм. Не само шоколадът, който той приготвяше, за да я съблазни, а той самият.

Сякаш всяко изискано, красиво момиче, по което се беше увличал в гимназията или след това, се беше кондензирало в нея, с нейната арогантност и малинови тарти за закуска, и с нейната кестенява коса, полепнала по гланца върху устните ѝ, и нейните сини очи, които го гледаха така, сякаш му отказваха волността да протегне ръка и да докосне този кичур коса и да освободи устата ѝ от други неща. Убеждението ѝ, че светът ѝ принадлежи по право беше толкова дълбоко вкоренено, че тя дори не осъзнаваше, че го носеше, но опитите ѝ да се крие зад маската на студено безразличие към другите бяха обречени до такава степен, че тя не можеше да седне в ресторант сама, без да го изпълни с желанието да я вземе под крилото си и да я настани на своята маса, толкова решителна и самотна изглеждаше.

Тя желаеше страстно и греховно всичко, което той приготвяше и притежаваше. Сигурно желаеше и самия него.

За него това беше непозната увереност. И все пак, тласкан от някаква стара, глупава своя слабост, той се бе сдържал безкрайно дълго, за да се убеди, че тя не иска да му избяга.

Но тя се изви към него. Ръцете ѝ сграбчиха рамената му с някаква непозната женска мощ. Не приличаше на неговата сила. Не беше дори далечно подобие на неговата сила. И все пак той беше този, който не можеше да се откопчи.

Тя можеше. Все още можеше. Човек никога не можеше да се довери на женското желание. То беше нещо, до което постоянно трябва да се домогваш.

Но тя можеше да увие само един кичур коса около кутрето му и да го омотае завинаги.

Бузите на дупето ѝ бяха сочни и съвършени под пръстите му, обути в черен кожен панталон в полунощ, настанени върху мраморния плот в работилницата му. Той отново залепи устата си върху нейната и затвори последната възможност за отказ, решен да не я освобождава дори на стотна от милиметъра.

Усещането да я притиска до себе си беше съвършено блажено, финият кашмирен пуловер се плъзгаше под ръцете му които търсеха жадно кожата ѝ, а очите ѝ се затваряха при всяко негово докосване с наслада, която превишаваше изписалото се на лицето ѝ удоволствие, когато беше захапала онази малинова тарталета или равиолите със сметановобосилков сос или дори... може би... неговите шоколадови бонбони.

Кожа... коприна и кашмир... ръцете му издърпаха пуловера ѝ нагоре... повърхност с несравнимо усещане – нито розовите листенца, нито коприната можеха да се мерят с нея; те бяха само бледи подобия на деликатността и топлотата на женската кожа. Дантела. Дантела покриваше гърдите ѝ, ефирна, сурова материя между двете нежни заоблености и ръцете му.

Тя отвори отново очи и го погледна.

Какво мислеше? Какво чувстваше?

Но тя беше неговата фантазия. Тя му принадлежеше. Заловена на местопрестъплението.

Затова той не се опита да отгатва желанията ѝ; просто правеше каквото той искаше: прокара палци по нежните фигурки па дантелата, стисна нежната сочна плът, притисна зърната ѝ силно, впи пръсти в ребрата ѝ.

Тялото ѝ трептеше в ръцете му, устните ѝ се разтваряха умолително.

Но нямаше нужда да го моли, защото тя беше неговата съвършена фантазия. Той на драго сърце щеше да ѝ даде всичко.

Той я целуна отново, потапяйки се в нея, потъвайки в момента. Без да се опитва да пресметне следващата си стъпка в съблазняването.

Просто се наслаждаваше на всеки атом от съществото ѝ.

Там, в неговите ръце. Поддаваща се под напора му. Вкопчена в него. Отдаваща се.

Устата ѝ, езикът ѝ, тялото ѝ, което се извиваше под него и омекваше все повече и повече, сякаш силите я напускаха, докато той набираше сила и мощ, ставаше все по-твърд, напираше от сила и страст.

Той издърпа кашмирения пуловер през главата ѝ и го хвърли встрани, разкривайки млечна кожа и черна дантела в мрака, осветяван едва-едва от светлините на града, които се процеждаха през прозорците.

Тя потрепна от досега на студения въздух до тялото ѝ и той се почувства виновен, че бяха тук, а не в легло с топли завивки, където щеше да ѝ бъде уютно.

Не би възразил на меки завивки, вместо мрамора и кожата като елементи в неговата фантазия.

Боже, щеше да е толкова красиво, да се изтягат в най-финия бял памук в студен ноемврийски ден, обгърнати в уют и удоволствие и усмивки, без страх, че другият щеше да се събуди и да изчезне в студа навън.

Щеше да бъде красиво. Но сега той щеше да се съсредоточи върху красивия момент, който държеше в ръцете си.

Той прокара ръце по гърба ѝ, за да я стопли, притисна я към гърдите си. Тя издърпа нагоре пуловера и ризата му с настойчивост, принуждавайки го да спре да я гали, за да свали дрехите си и да ѝ позволи да се зарови в топлината на тялото му.

На лицето му заигра усмивка, мъжествена и свирепа, предвкусваща топлината, която щеше да ѝ даде. Той притежаваше силата да я удържи. Той владееше този свят от ухания и вкусове, с които да я съблазни. Той знаеше как да я направи щастлива. Утре, кой знае, жените се променяха до неузнаваемост между нощта и деня. Но тази жена – тази крадла в ръцете му – той знаеше как точно да я направи щастлива.

Тази увереност изпълни целувката му, непреклонността на прегръдката му. Ръцете ѝ се плъзнаха под мишниците му и се вкопчиха в гърба му, релефа и очертанията на дните, изпълнени с труд и усилие, всяка нейна милувка го караше да се чувства по-силен, по-уверен, по-желан.

Той я целуваше отново и отново, неспособен да се насити на устните ѝ, на прелестното чудо на кожата ѝ под дланите му, на гърдите ѝ.

Той свали сутиена ѝ и го хвърли върху пуловера.

Гърдите ѝ бяха толкова събудени и нетърпеливи за ласките му. Също като бедрата ѝ, които се извиваха към неговите, издигаха се и се спускаха. Нетърпеливи като устните ѝ, които отвръщаха на целувката му с толкова много страст, че скоро стана невъзможно да я нарича неговата целувка или да определи кой я беше започнал, единственото сигурно беше, че никой не искаше да я прекъсне.

Но тя се откъсна устните му, за да си поеме дъх и да се спусне по рамената и бицепсите му, плъзгайки устни по кожата му.

С всяко докосване на устните ѝ той усещаше как възбудата му нарастваше, как ставаше все по-голям и по-твърд, докато накрая не му оставаше нищо друго, освен да напипа ципа върху хълбока ѝ и да изхлузи кожения панталон от бедрата ѝ.

Но нейната кожа... освободената кадифена плът... о, тя също беше изящна.

Както и начинът, по който потръпнаха бедрата ѝ, когато дупето ѝ се озова на студения мрамор. Той плъзна длани под дупето ѝ и я повдигна, едновременно за да я предпази от студения камък и за да сграбчи меките закръглености.

Тя обви ръце около кръста му и се притисна към него с такава сила, че цялото ѝ тяло затрепери.

Той придърпа двата пуловера и ги разстла, за да има къде да положи тялото ѝ върху мрамора и я положи отгоре.

Тя се опита да се съпротивлява. Тя не искаше да се отдели от него.

Но тук той беше господарят. Хвана китките ѝ и я натисна надолу. Щом почувства неговата хватка върху китките си, тя престана да се бори, очите ѝ пламтяха, гърдите ѝ се надигаха, тялото ѝ се извиваше послушно и гъвкаво.

Той я положи върху пуловерите и доближи китките ѝ, за да ги прихване с една ръка. Тя тръпнеше необуздано, тялото ѝ сияеше като седеф в тъмното.

Когато той докосна женствеността ѝ, цветето вече беше влажно.

Само миг... и тя свърши. Той се наслаждаваше на тази власт над тялото ѝ, което се извиваше, разтапяше и стенеше послушно в ръцете му. Можеше да прави това с часове.

Но когато тя свърши толкова безпомощно, китките ѝ се извиха в хватката на ръката му, бедрата ѝ се тласнаха към дланта му, тялото ѝ затрепери като жертва на олтара... той просто изгуби контрол. Не можеше да чака нито миг повече.

Той отвори ципа на дънките си със свободната си ръка и я придърпа към себе си, все още усещайки вълните на отшумяващия оргазъм по тялото ѝ, което пулсираше в неконтролируем ритъм.

Беше удивително, че дори тогава той успя да се овладее още няколко секунди, за да не свърши веднага, да се притиска към нея в див танц, да гледа как очите ѝ се затварят, да усеща как мускулите ѝ отново започват да се стягат около палеца му, около члена му. Тя беше толкова изумителна, легнала върху мраморния плот, наполовина облечена в кожа, толкова стройна и бяла, и негова. Сърце не му даваше да свърши толкова бързо.

Но тя беше толкова невероятна. Не можа да издържи колкото дълго искаше. Когато тя свърши отново, той я последва със страстен тласък и взрив от чувственост.

На Кейд ѝ отне доста време, докато реши какво да прави сега.

Мраморният плот изключваше гушкане. Още по-малко с мъж, който те презираше и който ти беше заговорил на ти едва преди няколко минути, при това само защото се канеше да прави секс с теб. Доколкото можеше да предположи, той всеки момент щеше да я изрита навън.

Той все още стоеше изправен или по-скоро надвесен над нея, отпуснат върху ръцете си. Лицето му, толкова изопнато и напрегнато допреди няколко минути, сега беше напълно умиротворено, почти сънено. Той не затваряше очи нито за миг. Кейд може би предпочиташе той да беше затворил очи, но не, погледът му продължаваше да се плъзга по тялото ѝ. Тези негови френски устни, обикновено толкова присвити и прецизни с мелодичните гласни, които изричаше, сега бяха смекчени в дъга.

Всъщност той изглеждаше доста щастлив.

Естествено, кой не би бил щастлив, ако беше мъж и жените му се хвърляха в краката или се събличаха и се просваха пред него в мига, щом ги докоснеше. Как да не бъде щастлив?

Тя затвори очи. Ръцете му я бяха докосвали точно както си бе представяла. Толкова силни и уверени и... деликатни, когато трябваше да проявят нежност.

Те несъмнено познаваха нейната температура на топене.

А ето, че вече я беше темперирал, прекалено бързо, при това. Студенината на мрамора проникваше в костите ѝ.

Той се облегна на една ръка и положи другата си ръка върху корема ѝ, галейки я лениво.

Това помогна донякъде.

Кейд вече не се чувстваше толкова изолирана и ненужна.

Но ѝ стана студено. И тя не знаеше какво да каже. А той но предлагаше идеи за разговор.

И тогава, съдейки по стичащата се топла струйка между бедрата ѝ, тя осъзна стреснато, че за първи път в живота си беше правила секс без предпазни средства.

О, мили боже. Кейд вземаше противозачатъчни, но... той може би си имаше приятелка, онази Шантал. И кой знае с колко други жени спеше, имайки предвид тази сексапилна уста и ръце, и тъмни очи, и арогантността му, и всичкия този шоколад.

Вече изплашена до истерия и измръзнала, с леко гадене и присвиване в стомаха, Кейд се извърна встрани от него.

Леката извивка на устните му изчезна и той се отдръпна назад. Прокара длан по лицето си, отмятайки косата си назад, и продължи да я гледа.

Изнервяше я този напрегнат, мълчалив поглед. Не можеше ли той просто да престане да я гледа?

Тя се облече, наполовина извърната от него, с наведена глава. Не знаеше какво да каже или направи.

Кейд продължи да се опитва да измисли нещо, но какво? "Благодаря"? В никакъв случай. Нямаше начин да му благодари, задето беше правил секс с нея. "Е, беше ми приятно"? О, боже. "Ще се видим ли утре?" Не, не, не!

– Сега вече мога да ти приготвя чаша горещ шоколад – каза той. Мрачната дрезгавина в гласа му беше изчезнала. Беше внимателен, а не опасен. С прокрадващи се закачливи, но предпазливи нокти. – Вероятно ще бъде по-добър от твоя.

Тя вдигна глава и го погледна.

– Наистина ли? – да ѝ приготви горещ шоколад? Като жест към някого, когото в известен смисъл харесваше?

– Наистина. Всъщност почти сигурно е по-добър от твоя – той се засмя насреща ѝ.

Кейд присви очи.

– Не си опитвал моя.

– Ти не си опитвала моя – парира я той.

За горещия шоколад ли говореха, или за още нещо?

– Опитай – той я вдигна и я положи отново върху мраморния плот. – Гледай как се прави. И си облечи пуловера, преди да си замръзнала.

Но Кейд забеляза, че той не облече своя пуловер, нито дори ризата си. Полугол, явно нехаещ за студа, той изсипа подправките една след друга в съда на огъня, разбърквайки млякото, шоколада и какаото, увлечен в приготвянето на горещия шоколад за Кейд. В движение тялото му беше невероятно красиво.  Стройно и източено, то се отличаваше със съвършената мъжествена форма на плосък корем и широки рамена, тъмни къдрици върху гърдите, косата му, затъкната зад едното ухо, падаща свободно върху бузата му от другата страна. Той владееше до съвършенство всяко движение, с ловкост и лекота.

– От Занзибар ли доставяш индийското орехче? – попита тя, поднасяйки чашата към устата си, така че топлината да сгрее ръцете и лицето ѝ.

Очите му се спряха върху нейните с пълно разбиране.

– Понякога.

Тя отпи бавно. Наистина беше вкусно. Плътно и гладко, с лек намек за скритите в дълбините подправки, какаото я сгря до сърцевината на нейното измръзнало, отскоро непохватно тяло. Той беше използвал канелата, индийското орехче и ванилията, които тя беше извадила, но Кейд знаеше, че нейното какао не би имало същия вкус.

Когато го изпи, тя погледна гладкия кафяв филм, който покриваше дъното на чашата, но никой никога не беше гадал бъдещето по утайката в чаша горещ шоколад.

– Ще се обадиш ли да повикаш полицията?

– Успя ли да откраднеш ценни документи, които ще използваш в продуктите на "Кори" без моето позволение?

– Все още не. Още по-малко, ако смяташ да ми дадеш позволение. Тогава всичко ще стане много по-просто.

– Искаш да кажеш по-ефективно. Американците имат склонност да бъркат ефективността с простотата.

– Двете понятия са свързани.

– Това са напълно различни понятия – той се облегна на мраморния плот, държейки бялата чаша пред гърдите си, която контрастираше с мургавата му кожа и тъмното окосмяване. Ако беше пресметнал всяко движение, за да я съблазни отново, не би могъл да го направи по-добре. – Не знам. Обаждането в полицията ми се вижда загуба на чудесна възможност.

Възможност?

– За изнудване – той ѝ се усмихна полека.

Кръвта замръзна във вените ѝ. Беше му дала множество възможности за изнудване, нали? Самото проникване в лабораторията му нощем. Колко ли трябваше да плати компания "Кори", за да потули тази история? Ами секса върху плота... дали той имаше записваща камера някъде тук? Тя отново се зае да оглежда помещението, опитвайки се да различи някое от онези малки устройства, които беше видяла в магазина за техника в Халите.

– Какви са твоите условия на изнудването?

Миглите му се спуснаха, а пръстите му стиснаха чашата.

– Не мисля, че трябва да ги споделям с теб точно сега, но... може би утре по някое време. На някое... малко по-удобно място. Тогава ще мога да ти ги опиша в подробности.

Смразената ѝ кръв се обърка от противоречивите сигнали на горещата вълна, която я заля почти моментално. За какво точно говореха? С пари ли щяха да потулят скандала, или със секс?

Явно и с двете. Той сигурно беше способен да поиска и двете. Тя не знаеше нищо за него. Освен че дори в този момент нейното най-страстно желание беше да заеме мястото на чашата с горещ шоколад в ръцете му, близо до голите му гърди, докосвана лениво и отпивана от устните му.

Какво ли би си помислил, ако тя просто се доближеше до него и положеше глава до сърцето му?

Че тя беше жалка? Че струваше 33 цента в "Уолмарт"?

Тя постави празната чаша с леко потракване върху плота, което произведе странен, студен, обречен звън в лабораторията.

– Е, благодаря ти за шоколада.

Добре че чашата горещ шоколад ѝ даде някаква финална реплика за изход.

Той издаде приглушен, слисан звук, сякаш го бяха ударили в стомаха.

– Няма за какво. Няма нужда да ми благодариш, уверявам те.

Тя не посмя да го погледне, за да не види изражението върху лицето му. Просто тръгна към вратата, устремена. Поне щеше да се постарае да не превърне оттеглянето си в позорно бягство. Не беше чак толкова унизително.

Но беше конфузно.

Той я последва и застана скрит зад вратата, докато тя пресичаше улицата, за да се увери, че се прибира, където ѝ беше мястото.

Или може би, за да се увери, че се прибира невредима в апартамента си.

Някаква сянка се раздвижи под навеса на пекарната, някой стоеше там и я наблюдаваше. Кейд погледна нататък, пулсът ѝ се ускори, готвейки се за инстинктивната реакция за бой или бягство, но сянката се отдръпна.

Тя се успокои. Който и да беше, той не я заплашваше тази нощ.

Може би беше видял Силвен да бди зад вратата.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

– Силвен. Силвен.

Силвен премигна, тръсна глава и погледна Паскал.

– Опитваме се да решим какви шоколади да приготвим днес – подсети го Паскал, кимайки към оръфаната, овехтяла тетрадка на спирала, в която се пазеха рецептите от последното десетилетие. По-точно съставките за рецептите. Техниката, продължителността, всичко се пазеше в главата на Силвен Марки.

Той потри челото си.

– Pardon. Не можах да спя тази нощ.

Паскал сви устни в усмивка, сякаш му бяха хрумнали дузина възможни шеги за причините за безсъние, но той щеше да се сдържи и да ги запази само за себе си.

– Добре, прегледай тези няколко заедно с мен, а след това си върви у дома и си почини, ако искаш. Ти почти никога не си вземаш почивен ден.

Вратата между работилницата и магазина се отвори и Франсин, управителката на магазина, влезе при тях.

– Силвен, можеш ли да ми кажеш каква е тази история с крадеца? От два дни влизат хора и питат дали е вярно, а сега и една от американките, които живеят на съседната улица, спомена за някаква статия на сайта на "Ню Йорк Таймс". После пък се обади някакъв журналист от "Ле Монд". Вярно ли е, че някакъв американски шоколадов барон краде шоколада ти? Кори?

Силвен примигна отново.

– "Ню Йорк Таймс"? Днешният брой на "Ню Йорк Таймс"? Вече е излязъл? – замаян, той се опита да пресметне колко беше часът от другата страна на Атлантика.

Но тъй като никога не се беше интересувал особено от случващото се от другата страна на Атлантика, той не можа да се ориентира.

– И споменават името на Кейд Кори?

Франсин разпери ръце.

– Не съм я чела. Но предполагам, че я има онлайн.

Без повече приказки Силвен заряза тетрадката с рецептите и се упъти към лаптопа в кабинета си.

Водещото заглавие в раздел "Храна" гласеше Крадец на шоколад с всяко друго име. Той се засмя. Прекрасно. Всеки път, когато неговото име се появяваше в кулинарния раздел на "Ню Йорк Таймс", Силвен Марки удвояваше продажбите си през следващите няколко месеца благодарение на американските туристи в Париж. Той вече имаше верен контингент от американски знаменитости и неприлично богати особи, които си поръчваха неговите шоколади по куриерските служби веднъж седмично и сега списъкът несъмнено щеше да набъбне. Силвен изпитваше дълбоко удовлетворение, когато гледаше филм на Стивън Спилбърг или някое превъплъщение на Кейт Бланшет, или пък отваряше програмата Ексел на Майкрософт или търсачката Гугъл в компютъра си и се сещаше за тези прочути личности, които похапваха неговите шоколади, докато работеха над своите шедьоври.

През последните два дни блогърите отразяват историята за крадец, който краде от шоколадите на световноизвестния Силвен Марки.

Световноизвестния. Силвен се засмя отново. Беше вярно, но и толкова приятно да види тези думи на страниците на един от всепризнатите авторитети на новините.

Възможно ли е тази история да има нещо общо с Кейд Кори, дъщерята на Мак Кори и съсобственичка на шоколадови фабрики "Кори", която в момента се намира в Париж? Според някои източници, тя позволила на една жена да използва кредитната ѝ карта за един ден – авантюра, възлизаща на 30 000 долара, за да ѝ отстъпи мястото си в обучение при Силвен Марки. Снощи богатата наследница е била видяна да се промъква през служебния вход в работилницата на Силвен Марки и да я напуска няколко часа по-късно, малко преди зазоряване, когато там нямало никого другиго.

Последното твърдение не беше съвсем вярно, помисли си Силвен, като изпусна нишката на статията и се потопи в усещането за тялото на Кейд Кори до неговото, припомняйки си как беше вдигнала глава и го беше погледнала, когато я снима в лабораторията.

В момента сигурно са ѝ запалили телефона, помисли си той. Върху лицето му се изписа нещо средно между лукава усмивка и тревожно вдигнати вежди, докато той се опитваше да ги представи реакцията ѝ, когато видеше тази статия.

Безспорно най-силно го тревожеше опасението, че тя би могла да прекъсне среднощните си набези в неговата лаборатория, за да краде шоколад. Всъщност той вече се опасяваше от подобно развитие на събитията. Ами ако случилото се снощи се окажеше еднократна история, която повече никога нямаше да се повтори?

Онова, което двама човека можеха да направят в тъмното, без да говорят, можеше повече никога да не се повтори и дори да остане заровено в забвение и мълчание. Силвен беше научил този урок в дните на младостта си.

Той ѝ беше дал повече шансове, отколкото би искал, повече шансове, отколкото дължеше на една фантазия, уловена и неговите селения. Снощи бе чакал по-дълго, отколкото му беше възможно да издържи, за да се убеди, че тя няма да се отдръпне или да размисли.

Но тя не се беше поколебала нито веднъж. Нито веднъж.

А това означаваше... днес това не означаваше абсолютно нищо. Фантазията беше неуловима като пеперуда. Лесно можеш да се увлечеш от копнеж по нея и да я смачкаш по невнимание. Усмивката върху устните му замръзна в печална черта.

Сa, alors... са serait vraiment con. Това щеше да бъде много, много неприятно.

Той беше постъпил глупаво. Познаваше всички тънкости в темперирането на шоколада; знаеше как трябваше да я милва и докосва след това, да я върне към обичайната ѝ температура и нормалния ѝ живот. А той беше пренебрегнал този етап. Прекалено погълнат от собственото си изживяване, разтърсен до дъно, сякаш беше потъркал някое шишенце с ванилов екстракт, и от него беше изскочил сукуб[32].

 Чак когато тя се беше измъкнала изпод него и беше започнала да се облича в неловко мълчание, той се бе сетил да замаже положението, предлагайки да ѝ приготви горещ шоколад.

Беше дал най-доброто от себе си, за да компенсира нехайството си. Беше пресметнал всяко движение и дума от този момент нататък, за да я примами обратно в топлината на прегръдките си. Беше измръзнал до кости, но беше приготвил напитката гол до кръста. Но ако гледката на голото му тяло я беше изпълнила с нова страст, тя с нищо не се бе издала.

Така че Силвен не знаеше дали с чашата горещ шоколад беше успял да постигне... нещо.

Никога не можеше да бъде сигурен какво мислят жените. Те сякаш имаха някакъв инстинкт да се разбягват в най-невероятни посоки, да превъртат, да подивяват само защото са правили секс. Човек би помислил, че сексът би трябвало да ги тласне в противоположната посока – в блаженото усещане за покой и хармония, но не. С жените трябваше да си постоянно нащрек, а Силвен беше проявил небрежност.

Част от неговите усилия да превърне тази нощ в бъдеще очевидно не бяха сработили. Беше си помислил, че фантазията за сексуално изнудване щеше да се понрави на жена, която проникваше тайно в неговата лаборатория, облечена в черна кожа, и нарочно се оставяше да я хванат, но тя явно се ядоса. Дори сега той чуваше звънтенето на празната чаша върху мраморния плот, категорично като спускане на резе.

Ако я беше загубил, за което щеше да бъде виновен сами той... това щеше да бъде много, много жалко.

Телефонът му иззвъня.

Телефонът ѝ не спираше да бръмчи и да я влудява като преследване на разгневена пчела, докато накрая я измъкна от съня. Беше такъв щастлив, безпаметен сън.

Тя погледна екранчето, видя количеството пропуснати по- виквания от баща ѝ, дядо ѝ и дори от Джейми, после потърка лицето си и пренасочи съобщенията към имейла си.

Кутията за входяща поща преливаше, като теглеше едно след друго известия от Гугъл. Мили боже. Какво беше направил този път Силвен Марки, за да привлече толкова много внимание.

Тя погледна първото, сбита извадка от уебсайта на "Ню Йорк Таймс" и вместо да види името на Силвен, откри своето собствено име и думата крадла.

Усещането за преобръщане в стомаха ѝ беше толкова мощно и неочаквано, че тя за малко не повърна, както беше в леглото.

Телефонът ѝ продължаваше да бръмчи като полудял пчелен кошер.

Тя стана, влезе в банята и остана надвесена над тоалетната чиния дълго време, докато не се увери, че нямаше да повърне остатъците от снощния горещ шоколад. После се върна в стаята и прочете основните статии. След това се върна в банята и се надвеси отново над тоалетната, където постоя още известно време. Накрая излезе, отвори новия лаптоп, който си беше купила вчера следобед и прекара двайсет минути в опити да инсталира и включи скайп, преди най-накрая да се изправи пред неизбежното.

Баща ѝ, небръснат и с разрошена от сън посивяла коса, още сънен и триещ с юмруци сините си очи, каза почти заеквайки:

– Аз просто... не мога... ума ли си си изгубила, Кейд? Защо? Имаме си хора за тази работа.

– Не биваше да допускаш да те заловят – изтъкна дядо ѝ иззад рамото на баща ѝ. Той беше по-слаб от набития си син, сбръчкан, побелял и трескаво бодър, сякаш беше буден от часове, което вероятно беше точно така. Той спеше само по няколко часа на нощ. Сините му очи бяха по-светли от очите на Кейд или на баща ѝ Мак, избелели с възрастта, но все още излъчваха абсолютна увереност във всяка негова дума, заедно с характерния присмех към върховете, спадовете и обратите на живота. – Казах ти да не се поставяш в положение, където могат да те надушат.

– Кога се връщаш? – попита баща ѝ.

Тя се намръщи и загриза нокътя на палеца си.

– Не знам. Ще остана още известно време.

Неловко мълчание. В забавения образ върху екрана, баща и продължаваше да седи неподвижно и да я гледа.

– Защо? Какви други главоболия се надяваш да ни създадеш там? Кейд, тук ми звънят от "Уолстрийт Джърнъл". Преди малко направих дарения в политическите централи, в случай че се наложи да те измъкваме от някой френски затвор. Ти не си Джейми!

Да, а всъщност Джейми винаги успява да прави каквото си искаше, във всяка точка от света, където поискаше. На протестите за срещите на Г-8, обгазена със сълзотворен газ и на първата страница на вестниците като муза на борбата с капитализма, обикаляше света с раница на гърба, докато Кейд от ученичка работеше във фамилния бизнес. Джейми дори беше успяла да изостави бизнеса въобще и да последва сърцето си, а баща ѝ и Кейд изпълняваха послушно желанията ѝ, финансирайки нейните акции в подкрепа на работниците в какаовите плантации и какво ли още не. Кейд си мислеше с горчивина, че ако дори само веднъж като тийнейджърка бе оглавила протеста срещу Световната търговска организация, сега тя също можеше да е волна и свободна. Свободна да преследва мечтите си. Да, а Джейми може би щеше да поеме бремето на шоколадови фабрики "Кори" и да се оплаква как по-голямата ѝ сестра ѝ беше стоварила цялата отговорност.

– Слушай, французите сигурно няма да се главоблъскат, за да те екстрадират за проникване с взлом, така че ако се прибереш, преди да са ти издали заповед за арест, може да се измъкнеш суха и да отървеш затвора – притече ѝ се на помощ дядо ѝ.

– Все още не съм получила онова, за което дойдох – настоя упорито тя.

– Аз също все още не съм намерил начин да комбинирам шоколада със спанак – отбеляза дядо ѝ. – Някои неща просто не се получават.

Тя изгледа свирепо екрана. Дядо ѝ беше такава фурнаджийска лопата. До гръмването на скандала с името "Кори", той я беше подкрепял безрезервно.

– Да, но ти продължаваш да опитваш и прадядо е продължил да се домогва до млечния шоколад, дори след като е подпалил и изгорил фермата до основи с експериментите си.

Изведнъж споменът за този исторически инцидент ѝ подейства окуражаващо. Колкото и да ѝ се сърдеха баща и дядо ѝ, семейството на прадядо ѝ беше имало повече основания да се оплаква от него, когато беше изгорил дома им заради някак ва чудата мечта. А виж къде бяха сега, благодарение на този експеримент.

Благодарение на нея сега всички зависеха... от милостта или прищевките на един френски шоколатиер.

***

– Искам да изясня това положение – прозвуча гласът на Маргьорит, майката на Силвен, която се обаждаше от Прованс, където Силвен беше купил къща на родителите си след тяхното пенсиониране.

Ама че късмет. Беше си помислил, че му се обаждат от "Монд".

– Някаква разглезена, богата собственица на "Кори Шоколад" организира среднощни набези в магазина ти, за да краде от теб? – Маргьорит говореше с красиво модулиран глас, както винаги, но яростта ѝ вибрираше на такава честота, че ушите на Силвен писнаха.

– Маман. Откъде научи толкова бързо?

– Получавам известия от Гугъл, естествено – отговори тя. – Освен това ми се обадиха десет човека, преди още да съм излязла от банята тази сутрин. Вярно ли е?

– Всъщност тя не е откраднала нищо друго, освен няколко шоколада – възрази той. – Все още не се е докопала до рецептите ми – не че щяха да ѝ свършат някаква работа. Той изброяваше само съставките, за да се подсеща. Продължителността, температурите, всичко останало беше в главата му. – Маман, ти откога използваш Гугъл известия?

– Защо каза "все още"? – поиска да знае майка му. – Не се ли обърна към полицията, за да я арестуват?

Силвен се опита да измисли най-добрия начин да каже не.

– Маман. Това е шоколадовият бизнес – иначе казано, неговият бизнес. Долу ръцете. – Няма проблем.

Разбира се, майка му подмина намека да си гледа работата. На нея такива намеци не ѝ минаваха.

– Още ли не си поискал да я арестуват? – ушите му отново писнаха от яростта в елегантно премерения глас на майка му. – Нима ще оставиш да ѝ се размине?

Нещо повече, той дори се надяваше тя да се върне, за да продължи да краде от него.

– Сложно е, маман.

– Какво му е сложното? – във въпроса прозвуча скрита опасност.

– Ами, тя е сладка – каза смутено той.

– О, Силвен. Моля те, не ми казвай, че ще позволиш на някаква разглезена богата наследница да те използва и да открадне най-важното нещо в живота ти. И да ти разбие сърцето.

– Няма – заяви категорично Силвен. Merde, отсега звучеше като лъжа. Това не беше добър знак за него.

– Силвен – каза печално Маргьорит Марки. Какво, по дяволите? Трябваше ли всички да започват да го оплакват приживе? – Никога ли няма да си научиш урока?

Това беше една от онези утрини, когато Кейд би искала да остане дълго под душа, преди да се изправи лице в лице с живота. Но когато се опита да го направи, тя отново окъпа тапетите и измръзна от студ. Накрая напълни ваната и се потопи така, че само носът ѝ остана да стърчи над водата.

Не беше вземала вана от години и преживяването не ѝ хареса, особено след успокоението от първоначалното потапяне във водата. Освен това беше сигурна, че температурата в апартамента не надвишаваше 19 градуса.

Тя се облече с цялото внимание, което една жена можеше да отдели на външния си вид – съвършено нанесени сенки, съвършен дискретен слой спирала за мигли, много, много дълъг размисъл върху перфектното червило. Ожесточен спор наум над идеалния панталон, който беше едновременно секси и елегантен и без дори най-малкия намек за черна кожа. За момент тя дори се изкуши да обуе шоколадовокафявия, но тогава фактът, че цветът се наричаше "шоколадов", я вбеси и тя избра една къса тясна сива пола с високи черни ботуши и графитен  чорапогащник на фино райе. Пуловер в наситено бордо. Колие с висулка от черна перла.

А върху този тоалет тя трябваше да облече дълго вълнено палто. Навън беше прекалено студено, за да излезе без палто.

Но ако по някаква причина съблечеше палтото, Кейд държеше следващият етаж да изглежда добре. Не без известна предизвикателност, тя избра червеното вълнено палто.

Пред вратата на шоколатерията се виеше опашка и Кейд се замисли за миг дали да не набере кода за достъп посред бял ден и да влезе през задния вход. Но беше сигурна, че отсреща я дебнеше журналист с фотоапарат. Журналист или някой от проклетите кулинарни блогъри.

Затова тя си послужи с навика на местните и пререди опашката с нагла увереност, влизайки в магазина. Тоест, опита се да влезе в магазина. На практика се наложи да се бута с рамена и лакти през тълпата, които висеше и надзърташе през аранжировката на витрината.

Тя посегна към вратата на лабораторията.

– Мадам! – възкликна една от жените с кафяви престилки с надпис Силвен Марки. – Вие не можете...

– Вие сте Кейд Кори? – извика възторжено някакъв мъж.

Тя подмина и двамата, въпреки че стомахът ѝ се сви, когато чу да я викат по име пред всички. По-специално да я назовават с фамилното ѝ име. Слава богу, че акциите на компанията майка бяха изцяло собственост на семейството ѝ.

Силвен и Паскал се бяха надвесили над някаква оръфана тетрадка с кафяви корици, и двамата с високи хартиени шапки, тази на Силвен малко по-висока от шапката на Паскал. Силвен се изправи веднага щом я видя и затвори тетрадката.

През него сякаш премина електрическа искра и той ѝ се усмихна, но някак предпазливо.

Кейд го изгледа с присвити очи.

– Може ли да разговарям с... – тя замълча, осъзнавайки, че френският я поставяше пред много смущаващ избор. Можеше да го заговори на вие, съвсем официално и професионално, или на ти, внезапно превключвайки на интимна вълна, което би било равносилно на това да се съблече гола пред всички наоколо. По дяволите местоименията. Тя се престори, че беше начинаеща във френския и просто беше пропуснала да ги използва.

– Може ли да разговаряме насаме за момент?

С известно закъснение Кейд осъзна, че беше задала почти същия въпрос като първия път, когато я бяха изгонили от тази лаборатория. Ако сега той вдигнеше вежди в знак за отказ и кажеше "Зает съм с нещо важно", тя можеше да подпали цялото съдържание на тази тетрадка. Всъщност къде държеше той тази тетрадка, когато не я преглеждаше? Тя беше претърсила цялата работилница в търсене на тефтера с рецептите.

– Биен сюр – каза той. – Може ли да слушам?

Кейд се наежи, прииска ѝ се да държеше в ръката си камшик за езда, с който да потупа бедрото си заплашително или нещо такова. Той я беше спипал натясно в основополагащия избор между ти и вие, а сега ѝ се присмиваше. Кейд забеляза, че той умело беше избягнал личното обръщение.

Снощи той ѝ беше говорил на ти. Тя не можеше да си спомни какво обръщение беше използвала тя самата.

– Оттук, мадмоазел Кори – Силвен я хвана за лакътя. През палтото и пуловера я прониза искра електричество. – Едва ли сте влизали в кабинета ми досега – добави той с известна ирония, тъй като и двамата знаеха, че тя беше прониквала там няколко нощи подред. И отново беше минал на вие.

Тя преглътна горчивия хап.

Силвен я вкара в кабинета си и затвори вратата. Пусна я, облегна се на бюрото си и ѝ се усмихна.

– Бонжур.

Той свали хартиената шапка и я остави върху бюрото, а черните къдрици се спуснаха да милват немирно скулите и брадичката му.

Снощи тя дори не беше докоснала косата му. Всичко се беше случило толкова бързо. Сега пръстите ѝ зашаваха, съжалявайки за изгубената възможност да открият дали къдриците му бяха толкова меки, колкото изглеждаха. И все пак, ако тя просто смъкнеше ръкавиците си, сигурно можеше да зарови ръце в косата му и...

– Трябва да ти обясня някои основни неща за изнудването каза тя през зъби. – Ако искаш да изнудваш някого с някоя негова тайна, не бива да биеш преди това камбаната за тази тайна пред целия свят.

Неговият поглед се плъзгаше по червеното палто. Настъпи моментно забавяне, преди той да установи, че тя беше замълчала.

Той отново погледна лицето ѝ.

– Какво?

– Ако искаш да изнудваш някого с нещо, трябва да запазиш въпросното нещо в тайна.

Той се взираше в гърдите ѝ, сякаш се опитваше да пробие с поглед дебелото палто.

– Извинявай, какво искаш да кажеш?

– Ти въобще слушаш ли ме?

– Опитвам се – призна той. Едното ъгълче на устата му подскочи нагоре. – Но снощи почти не съм спал. И постоянно мисля за причината.

Слава богу, че носеше палто. Така поне той нямаше да види очертанията на втвърдените ѝ зърна или стягането на бедрата ѝ.

– Ти каза, струва ми се, че смяташ да ме изнудваш. Разчитах на това!

Извивката на устните му се задълбочи. Очите му потъмняха.

– Значи идеята ти харесва? Отново ли носиш пижама под това палто, или нещо друго...

Той се овладя и се опита да се съсредоточи.

Кейд отбеляза, че отново беше преминал на ти. Да я побърка ли се опитваше? С него тя губеше представа къде се намираха отношенията им.

Е, играта се играе от двама. Тук никой не приемаше сериозно нейните старания да говори на френски. Така че ѝ беше простено да смесва ти и вие в едно изречение и да се преструва, че го беше направила напълно невинно.

– Харесваше ми много повече, отколкото да ме наричат крадла на страниците на "Ню Йорк Таймс". Може би трябваше да помислиш за това, преди да се раздрънкаш.

Веждите му отскочиха високо.

– Мислиш, че аз съм им казал? Ти за идиот ли ме смяташ?

– Ти отказа договор за милиони, а след това реши да ме изнудваш. Все още не мога да преценя качеството на интелекта ти.

Силвен Марки присви очи.

– Аз не съм най-добрият шоколатиер в Париж по рождение, така че сигурно имам все някакъв мозък в главата. Доколкото ми е известно, ти си собственичка на шоколадови фабрики "Кори" по рождение, нали?

Това беше едновременно вбесяващо и жестоко. Такова беше хорското мнение за нея, че беше наследила милиарди и че тези наследени милиарди я лишаваха от всякакви лични качества. Но Кейд си беше скъсала задника от работа в "Кори" и в действителност това нейно право по рождение беше колкото благословия, толкова и проклятие. Семейният бизнес бе станал смисълът на живота ѝ още от момента, когато присъствието ѝ в корема на майка ѝ беше започнало да предизвиква пристъпи на гадене от мириса на какао.

Това глупаво усилие да придобие едно малко парче парижки шоколад беше едно от първите решения, които Кейд вземаше по отношение на съдбата си.

Той я спря още преди да е успяла да отговори.

– Чакай. Какво общо има изнудването с твоята абсурдна идея за договор? Нима си мислеше, че ще те изнудвам за пари!

Тя се поколеба.

Яростта в очите му разпалваше.

– Снощи, когато споменах... ти наистина ли си помисли, че говоря за пари? – той се отблъсна рязко от бюрото, озовавайки се на една крачка до нея в тесния кабинет. – И смяташ, че от нас двамата аз не съм умният? Дали не е защото според теб понятието интелигентност се дефинира като умението да не изпускаш от поглед шестте нули след първата цифра?

Девет нули, помисли си тя. Но успя да си прехапе езика преди да го поправи.

– А ти как дефинираш понятието интелигентност?

– Умението да разпознаваш стойностните неща, когато ги видиш – побърза да каже той. – Или когато ги вкусваш. Или докосваш.

Тя започна да се изчервява. За цялостната си житейска философия ли говореше, или за нея? Тя беше ли нещо стойностно, според него? Извън финансовия смисъл?

Все пак... тя определено го беше вкусвала и докосвала.

Тя се изчерви още по-силно, достигайки почти цвета на пуловера си, припомняйки си неговия вкус и докосване. Може би той имаше предвид, че той беше въпросното стойностни нещо, което тя трябваше да оцени на вкус и докосване.

Той беше достатъчно арогантен да го каже, нали?

– Аз умея да разпознавам стойностните неща – каза тя отсечено. – Точно затова прониквах тук тайно, в опит да открадна твоите рецепти за шоколад.

Заради шоколада. Не за теб.

Каквото и да целеше да постигне с това изречение, получи се пълен провал, защото той почти видимо отдръпна всичките си емоции от нея. Те се отдръпнаха като морска вълна вътре и него.

– Или ще убедя Доминик Ришар да ми продаде своите – добави перверзно тя, забивайки клина още по-дълбоко.

Устните му замръзнаха в студена черта.

– Аха, кажи ми нещо, тогава. Готова ли си да правиш секс и с Доминик Ришар в замяна за неговия шоколад?

Не. Защото Доминик Ришар беше просто привлекателен, по един съвсем обикновен начин. Кейд не губеше ума и дума, когато погледнеше ръцете му. Или устата му. Той не беше красив, съвършенството не присъстваше във всяко негово движение.

Но тя нямаше да каже това на Силвен Марки. Още по-малко сега, когато неговата обида се впиваше в нея и кръвта се отдръпваше от лицето ѝ, оставяйки я бледа, студена и отмаляла.

– Не искам шоколада ти. И теб не те искам – о, да, искам, искам, искам, крещеше вътрешният ѝ глас. – Замълчи, замълчи. – Оттеглям предложението за договор – тя си спомни с усилие думите на френски. Фразата се беше появила в един от онези учебници за бизнес кореспонденция, които учителят ѝ харесваше, но тя не ѝ беше обърнала внимание. Не беше допускала възможността, че можеше да ѝ се наложи да я използва.

Имаше и друга фраза, която Кейд не се беше научила да казва на френски, затова мина на английски и се озъби насреща му:

– Майната ти, Силвен Марки.

След това се обърна и излезе.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

– Merde – каза на глас Силвен в кабинета си. – Мамка му, мамка му.

Тя имаше право, той беше кръгъл идиот. Защо оглупяваше така рязко в нейно присъствие? Всеки път си казваше да внимава, напомняше си за правилата на съблазняването, след което се смахваше и правеше някоя глупост.

Тя беше дошла да го види, нали? Не се беше скрила. Беше дошла настроена бойно, но все пак беше дошла; сама го беше потърсила.

Защо се беше засегнал от онази забележка за стойността на шоколада му? Той знаеше, че правилата на играта бяха такива.

Но нещо в него се беше възпротивило. Нещо беше възкликнало – чакай, щом те интересува единствено шоколадът, тогава защо прави секс с мен? Доминик Ришар носеше приза за най-добър шоколатиер на Париж за миналата година. Вярно, това беше плод на погрешна преценка от страна на кмета, който по случайност живееше в квартала на Доминик. Но... все пак сигурно той се отличаваше с още нещо, което тя беше съзряла, за да го отличи от другите водещи парижки шоколатиери, настрана от таланта за шоколад.

Беше се поддал на някакво неочаквано яростно желание да я накара да го признае – поне пред себе си, дори да отказваше да го признае на глас.

А той, също като дете в пристъп на гневен изблик, беше унищожил красивия модел на самолет, получен като подарък за Коледа, който беше сглобявал дни наред, но не бе проявил търпението да го сглоби правилно.

Силвен се върна в лабораторията, но откри, че беше напълно неспособен да се съсредоточи в рецептите.

– Аз ще избера сам – каза накрая Паскал, подразнен. – Ти днес не ставаш за нищо.

Наистина не го биваше за нищо. Замисли се как силната, необяснима руменина по лицето на Кейд Кори беше избледняла напълно, оставяйки след себе си восъчна бледност, върху която само очите ѝ блестяха с наситен цвят.

– Ще изляза да се разходя.

Той съблече престилката и куртката си в стаичката до входа и облече коженото сако, което беше избрал сутринта в чест на своята Крадла на шоколад. Тръгна към Люксембургските градини. Ноемврийският вятър люлееше голите клони и вледеняваше лицето му. Чакълът хрускаше под краката му.

Градините бяха почти празни в сравнение с многолюдните тълпи, които ги изпълваха през пролетта и лятото, но дори и този студ винаги се намираха хора, потърсили убежище там. Туристи снимаха голямото съвършено осмоъгълно езеро пред двореца, неуморни да пребродят Париж дори през ноември, седяха скупчени като измръзнали птици на столовете и стълбите, а други се разхождаха стоически.

Един бездомник беше придърпал осем стола, превръщайки ги в импровизирано легло, на което се беше сгушил с няколко овехтели одеяла и едно чисто ново яке, което явно беше задигнал отнякъде. Блажен и щастлив, той лапаше нещо от подозрително позната наглед кутия.

Силвен зяпна от удивление когато осъзна, че мъжът похапваше бонбони от кутия, върху чийто капак беше изписано собственото му име. И не стига това, ами държеше в скута си голяма торба с щампа Силвен Марки, в която имаше най-малко осем кутии шоколадови бонбони.

– Откъде взе това? – попита сковано той, макар че още докато задаваше въпроса, започваше се досещаше за отговора. Яростта заклокочи в него, напук на постоянното вътрешно напомняне за самоконтрол.

– Една жена – мъжът махна напосоки към една от алеите. – Онзи ден тя ми даде някакъв говнян шоколад и аз ѝ казах откровено мнението си. Тя сигурно се е почувствала виновна, защото на другия ден ми даде една кутия свестни бонбони. Силвен Марки – добави одобрително бездомникът. – Никога не съм вярвал, че ще се угощавам с шоколад на Силвен Марки.

– Тук има повече от една кутия – отбеляза Силвен. Отчасти той също се чувстваше виновен, виждайки един бездомник да похапва с подобна признателност неговия шоколад. Трябваше да направи нещо по този въпрос. Но друга част от него беше на точката на кипене. Значи тя не ядеше неговия шоколад? Не седеше сгушена в своя апартамент, поглъщайки го ненаситно, бонбон след бонбон?

Мъжът придърпа хартиената торба към себе си, явно очаквайки опит за посегателство.

– Да, тя ми даде торбата преди няколко минути. Сигурно е развила комплекс заради онова шоколадче "Кори", което ми даде първия път. Тя ми даде и това сако – той се загърна собственически в дрехата, наслаждавайки се на топлината ѝ.

След това изсумтя.

– Жалко, че е толкова властна и деспотична. Опита се да ме убеди да отида в приют, когато аз имам цялата тази прекрасна градина на мое разположение.

Тя беше проникнала с взлом в лабораторията на Силвен, беше откраднала от неговите шоколадови бонбони, след което ги беше дала нехайно на някакъв бездомник в Люксембургската градина? Каква беше тя, Робин Худ на шоколада?

Силвен даде на мъжа десет евро и закрачи в посоката, която той бе указал смътно, но скоро забеляза едно червено палто. Кейд Кори вървеше между кестените и празните зелени пейки, покрай белите статуи на френски кралици. Имаше широка крачка за човек с нейния ръст. Вятърът развяваше косата ѝ и тя вървеше навела глава, пъхнала ръце в джобовете на палтото. Веднъж или два пъти той я видя да вдига брадичка, но главата ѝ клюмваше неумолимо отново.

Кейд Кори спря пред фонтана "Медичи", застана в единия край на дългия воден басейн, загледана в тъмните води и статуята на влюбените Ацис и Галатея, изненадани от циклопите в пещерата. Зелени гирлянди бръшлян се увиваха изящно между голите платанови дървета. Окъснели окапали листа се носеха по водата.

Приближавайки изотзад, Силвен видя как ръката ѝ посегна към лицето, за да избърше нещо на нивото на очите.

Плачеше ли?

Putain. Стомахът му се стегна така, сякаш тя бе замахнала и го беше ударила в корема.

Не, каза си той, припомняйки си деликатната игра на нейната сила срещу неговата предишната нощ. Ударът сякаш беше нанесен от някой по-силен противник.

Може би тя притежаваше повече сила, отколкото той предполагаше.

Може би той трябваше да се научи да стяга коремните си удари за секунда, предугаждайки следващия удар.

Когато някой я докосна по рамото, Кейд инстинктивно отскочи встрани. Където и да отидеше, налитаха ѝ глупави, мазни нехранимайковци. Тя погледна настоящия нехранимайко и идва не извика от слисване, когато видя Силвен Марки.

Той се обърна към нея, напъхал ръце в джобовете на палтото си – дали това, че беше избрал кожено манто, не беше някаква подигравка към нейния кожен панталон, запазен за среднощните набези? Предния ден беше носил вълнено пардесю.

– Ne pleure pas.

Не плачи.

Тя го изгледа вбесено.

– Не плача. Студено е и духа вятър.

– Ах. Тогава ми позволи да те предпазя от вятъра – той се извърна така, че торсът му да послужи като заслон от най-силния напор на вятъра, заставайки съвсем близо до нея.

Тя стисна устни, твърдо решена да принуди очите и носа си да пресъхнат. Вероятно минаваше известно време, докато накараш очите да престанат да сълзят от вятъра. Толкова. Сигурно затова сълзенето се усили сега, когато тя се намираше в заслона на тялото му.

Имаше нещо извънредно трогателно в този жест, да застане между нея и вятъра.

Негодник.

Сигурно и това беше пресметнал.

Той понечи да заговори, спря, започна отново и накрая вдиша продължително. Тя видя как под гладката кожа на мантото гърдите му се надигнаха и спуснаха пред очите ѝ.

– Да не си попаднала на някоя лоша партида шоколадови бонбони или нещо такова? – попита той с разочароващо мек тон.

Ако Кейд си бе представяла неговата реакция  – а тя не си я беше представяла – на това, че беше дала всичкия излязъл изпод ръцете му шоколад на бездомника, би се надявала жестът да го доведе до необуздана, апоплектична ярост.

– Не – тя изви устни насреща му. – Просто ми се гадеше от тях.

– Нима – той се изви назад, за да разгледа лицето ѝ.

Кейд се беше надявала да го засегне, но вместо това той явно беше успял да съзре някои доста интригуващи зеещи дупки в нейната ризница.

Тя се обърна ребром към него.

– Махай се.

– Извинявай. За всичко.

Извиняваше ли се? Кръгъл, завършен негодник. Кейд стисна юмруци в джобовете си, навела глава, борейки се със студения вятър, който караше очите ѝ да парят и сълзят.

– Но ти не би го направила, нали? – попита той.

– Да раздам твоя шоколад? Бих дала по едно парченце на всеки човек по света, ако можех – едната ръка излезе от джоба на мантото му, описвайки бърза дъга.

– Да спиш с Доминик Ришар.

Тя си спомни съвсем живо акцията по потапянето на досадника от онзи ден в Сена и се запита колко дълбок беше басейнът на този фонтан.

– Всъщност от нас двамата ти си обсебеният от него. Върви да спиш с него ти.

Той я изгледа с възмущение. Кейд се завъртя на пета и продължи по пътя си, без да знае със сигурност къде точно отиваше. Но той беше поне една глава по-висок от нея. Не му беше трудно да я настигне с няколко широки крачки.

– Това означава ли, че ти си обсебена от мен?

Тя не спря да върви, но го измери с озадачен поглед.

Той го беше казал уж на шега, но... изглежда на този етап нейната обсебеност беше станала унизително очевидна. Кейд се изчерви, напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете и се вглъби в чакълените камъчета.

Силвен не каза нищо повече, но когато тя го погледна крадешком минута по-късно, той изглеждаше напълно щастлив и доволен от живота.

Е, това си имаше своите позитивни страни. Все някой в този живот беше щастлив и доволен.

Той я изпрати до апартамента ѝ и остана да гледа невъзмутимо контролното табло, докато тя въвеждаше кода за достъп и сградата.

Нещо в нея, горещо и тъмно, се раздвижи. Какво означаваше неговото съсредоточено внимание? Че нейното нахлуване с взлом щеше да предизвика ответен удар? Тя повече никога нямаше да може да си легне в удобни памучни гащички и стара фланелка.

Той се наведе съвсем близо до нея, почти прелюдия към целувка.

– Все още ли пазиш ключа за моята лаборатория?

Пръстите ѝ се обвиха около дубликата в джоба ѝ, който си беше извадила от въпросния ключ. Тя го изгледа, без да продума.

Той задържа погледа ѝ за момент, докато ключът не започна да пари в дланта ѝ. Дишането ѝ стана затруднено и дори ѝ се стори, че единственият начин да си набави кислород беше чрез дишане уста в уста.

Той не я попита за дубликата. Извърна се настрани и се поколеба.

После се обърна отново към нея и отлепи кичура коса, който вятърът беше залепил върху устните ѝ. Облеченият в кожена ръкавица палец остана за момент върху извивката на устата ѝ.

След това той прекоси улицата и влезе в своята лаборатория.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Ключът в джоба ѝ влудяваше Кейд през цялата вечер, която тя прекара навън със студентите.

Вечерта беше страхотна. Излизане с истински парижани, които нямаха представа коя беше Кейд Кори, хора на нейната възраст, които сякаш нямаха други отговорности, освен да се наслаждават на студентския живот, докато можеха. От бара отидоха да танцуват на някакво парти, където беше пълно с двайсет и няколко годишни хора, които се държаха като тийнейджъри. Или по-скоро предлагаха съвършено нова перспектива към поведението и държането на двайсетгодишните. Купонът беше невероятен.

И се случваше в Париж. И Кейд беше част от него.

Но тя не спираше да мисли за ключа в джоба си. Постоянно се питаше дали Силвен Марки я чакаше спотаен в сенките на своята лаборатория. Или беше проникнал в нейния апартамент, планирайки да ѝ налети в леглото.

Възможността тлееше в нея през цялата нощ, разсейваше я от партито, притегляше я с тъмна сила.

Тя се мъчеше да я игнорира. Опитваше се да се потопи в забавната вечер, която беше много по-здравословна и полезна за нея от някаква глупава мания.

Но възможността не ѝ даваше мира. Тя прекара цялата вечер в състояние на възбуда и обострена чувствителност, които се опитваше да прикрива. Зърната на гърдите ѝ се очертаваха под копринената блуза, сякаш мислите за мрака и голата кожа протичаха през нея на топли вълни на сексуална възбуда, подвеждайки един от студентите, който почти си въобрази, че той беше обектът на нейния интерес.

Но не беше. Кейд не можеше да го удостои дори с поглед.

Когато таксито я остави пред кооперацията в четири часа сутринта, тя беше напълно обсебена от влудяващото желание, но тръгна нагоре по стълбите към апартамента. Изхлузи ботушите от отмалелите си крака и се хвърли на леглото, както беше облечена в пропитите с миризма на тютюн дрехи, казвайки си, че беше взела правилното решение за вечерта.

Но се чувстваше като наркоман след трудния избор да прекара една вечер без дрога.

Което беше абсурдно, защото човек не можеше да се пристрасти към нещо само от една доза, нали?

***

Силвен беше планирал всичко. Щеше да ѝ приготви един от онези шоколади, които я омагьосваха. Щеше да я преведе стъпка по стъпка през процеса на подгряване на слаб огън, разтапяне, поглаждане, разстилане, докосване, вкусване, потръпване от удоволствието на вкуса. Щеше да я съблазни толкова бавно, измъчвайки и двамата със сладка протяжност, увил пръсти около нейните, докато бъркаха разтопения шоколад, застанал плътно зад нея, така че тялото му да се потрива в гърба ѝ, пръстите му щяха да плъзнат по ребрата ѝ, надолу към корема, нагоре към гърдите ѝ, докато в същото време щеше да ѝ даде да разбърква нещо, възбуждайки я още по-силно, смесвайки нейната шоколадова мания с усещането на ръцете му.

И този път нямаше да забрави темперирането.

Беше си представял ароматите, които щеше да ѝ даде да помирише, вкусовете, които щеше да ѝ предложи да опита, докато я съблазняваше. Беше наредил бурканите и кувертюрите и кесиите върху мраморния плот.

Но тя не идваше.

Той стоя там цялата нощ. Опитваше се да се откаже, да признае пред себе си, че тя нямаше да дойде и да се прибере вкъщи. Но тогава го сграбчваше съмнението. Ами ако я изпуснеше? Ами ако пет минути, след като той си тръгнеше, тя влезеше в неговата лаборатория?

И тогава той събличаше сакото си и продължаваше да чака.

Но тя не идваше.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

– Бил си тук цялата нощ? – попита Паскал с изумление. Той огледа изцапаните съдове, разхвърляните продукти, новите шоколадови бонбони, които блестяха във формата на големи, почти черни капки, все още не напълно охладени. Мъждивата светлина на есенното утро проникваше през високите прозорци и хвърляше отблясъци по стените. – Какво, да не си имал пристъп на вдъхновение?

– Не ми се говори за това днес – каза Силвен. – Съжалявам.

Паскал го погледна изпитателно и отвори уста, може би да попита дали всичко беше наред, но Силвен вдигна длан.

– Нито за каквото и да е друго. Пардон.

Още един изпитателен поглед, но Паскал прояви уважението, което един метр шоколатиер заслужаваше в собствената си бърлога и не продължи да настоява за отговор. Той го остави сам и кимна на другите да излязат навън. Паскал дори смъмри Франсин, когато тя се опита да му съобщи, че имаше нови покани за интервюта.

Силвен привърши с охлаждането на шоколадовите бонбони, които беше направил малко преди разсъмване, когато трябваше да си намери някакво занимание, с което да заглуши разочарованието от безплодното чакане. Той се върна сред les petites dames blanches, взе една от малките кесии, в които пакетираха отделните шоколадови бонбони за сватби и светски вечери. Завърза кесийката с канапа, който се беше превърнал в негова запазена марка, и се насочи към предната част на магазина, където повика продавача, обслужващ опашката.

Да, толкова рано сутринта, а вече имаше опашка. Клиентите бяха влюбени в историята за Крадеца на шоколад.

Той привика служителя настрани, така че никой да не ги чува.

– Би ли отнесъл това в сградата отсреща да го оставиш пред вратата на апартамента на шестия етаж – не съм сигурен какъв е номерът на апартамента, но прозорците трябва да гледат насам. Ето кода за достъп в сградата.

***

Кейд спа до късно. Събуди се все така вмирисана на цигарен дим от партито, обзета от чувство на вина и дълбоко униние.

След като се изкъпа и облече, тя прекара известно време в опити да накара имейла на новия си лаптоп да заработи. На френски, защото не знаеше как да превключи опцията по подразбиране на компютъра. Обикновено караше техническия персонал в компанията да прави тези неща.

Накрая се зае да отговаря на огромния брой получени съобщения през смартфона си, като остави съобщение на техническия секретар да ѝ изпрати спешно нов компютър с операционна система на английски език.

Накрая гладът я изкара от апартамента. Да,  тя не можеше да се прехранва с шоколад вечно. Започваше да ѝ прилошава.

Вдъхновена от студентското парти и от това, че Крадецът на шоколад трябваше да съблюдава определен дрескод, тя обу фигурален дантелен клин и свободна плетена сива туника, която се подаваше една педя под коженото ѝ яке . Високите кожени ботуши и големите драматични обеци от азурит довършиха тоалета, а вдигнатата нагоре коса разкриваше красотата на обеците ѝ.

Когато понечи да затвори вратата на апартамента зад себе си, пръстите ѝ напипаха нещо. На бравата бе окачена малка кесия, завързана с канап и щампована с миниатюрното лого на Силвен Марки.

Сърцето ѝ подскочи. Дишането ѝ се ускори, тя стисна бедра и тръпката пробяга по всичките ѝ ерогенни зони, сякаш го беше открила да стои там от плът и кръв.

Тя взе кесийката и я задържа дълго в ръцете си, преди да я отвори много внимателно. Шоколадът беше красив, разбира се. Бонбоните бяха в нова форма, каквато тя беше виждала досега сред неговите творения. Бяха кръгли, но не идеално, нежната извивка отгоре издаваше артистично докосване от ръка на художник, вместо дюзата на поточната линия. Отвън бонбонът беше съвършено черен или почти черен под слабото осветление на площадката.

Тя дълго съзерцава бонбона. Може би беше отровен.

Смърт от шоколада на Силвен Марки.

Кейд поднесе бонбона към устата си, погали с устни гладката му мекота, зъбите ѝ срещнаха деликатната съпротива на обвивката.

Беше горчива. Мили боже, наистина беше горчива. Тъмна, тъмна, тъмна, без почти никаква следа от сладост. Но горчивината беше упойваща. Зъбите ѝ пропукаха деликатната коричка и достигнаха до най-нежния, най-копринения, най-гладкия горчив шоколад, който някога се беше топил върху езика на познавач. Докато се топеше, той оставяше само следа, само намек за канела, неуловимо обещание за сладост. Горчивината, тази топяща се, гладка горчивина я завладя моментално. Кейд никога не беше допускала, че нещо толкова горчиво можеше да бъде толкова разкошно върху езика.

Тя разгледа останалата половина от бонбона, следите от зъбите ѝ върху ганаша, който беше тъмен като повърхността.

***

Излезе на улицата и го видя да стои, по сако и дънки, пред вратата на лабораторията, очевидно давайки импровизирано интервю на няколко човека, които протягаха към него професионални камери, микрофони и диктофони.

– ...отчаяна – той сви рамена. – Разбирам нейното отчаяние за добър шоколад.

Както обикновено, каквито и мисли и емоции да я бяха тласнали да го търси, намирането му я доведе до моментална ярост. Той щеше да бъде жалка и окаяна жертва на тази ярост, с разрошената си коса, небръснат, със зачервени очи, които недвусмислено издаваха същото недоспиване, което Кейд познаваше от десетките нощни бдения, предизвикани от някое усложнение в шоколадови фабрики "Кори". И все пак изглеждаше секси. Кейд можеше да се обзаложи, че щеше да из- глежда добре на снимките във вестниците, измъчен от атаките на подлата мултинационална корпорация, но верен на идеали за френски сексапил.

Тя се помъчи да измисли светкавична стратегия за подобряване на собствения си образ на въпросните снимки, но отлично знаеше, че беше обречена. Независимо дали изглеждаше добре, зле, силна или слаба, щяха да я представят като злодея в приказката.

Кейд се опита да се шмугне обратно в сградата, преди да са я забелязали журналистите, но вратата се беше заключила.

Щяха да ѝ трябват няколко секунди, за да въведе кода. Ако я хванеха да се вмъква в апартамента и я спипаха там, кой знае колко дълго щеше да се наложи да се спотайва вътре. Едва ли имаше по-зрелищен провал от това да се озове хваната натясно в парижкия си апартамент, без да смее да излезе, оцелявайки на дневни дажби от шоколадови десертчета "Кори".

Кейд се отправи забързано към близкия ъгъл, като се надяваше никой да не я забележи. Дали бяха разучили нейните снимки в мрежата? Обикновено тя не се набиваше в очи, тъй като имаше неутрална външност – права светлокестенява коса, сини очи, правилни черти.

Разбира се, Силвен Марки я позна моментално. Лицето му застина, погледът му се заби в нея.

Кейд все още усещаше вкуса на горчив шоколад върху езика си. Не беше изключено да имаше тъмни следи по пръстите.

– Като се замисли човек, тя е бедното малко богато момиче на шоколадовия бизнес – каза Силвен с ясен, висок глас.

В негова благотворителна кауза ли се опитваше да я превърне? Да не намекваше, че беше правил секс с нея от съжаление към нейното отявлено отчаяние?

Кейд се спря и се завъртя на пета, пламнала от гняв.

Преди да може да направи нещо наистина отчаяно, като например да го предизвика пред цялата тълпа журналисти, които засега не подозираха присъствието ѝ, някой я хвана за лакътя. Мъж със среден ръст и тъмна къдрава коса ѝ се усмихна възхитено.

– Мадмоазел Кори – каза той с нисък глас, така че да не го чуят от другия тротоар. – Може ли да ви почерпя с кафе?

Кейд все някога трябваше да говори пред медиите.

А имаше нещо очарователно парижко в това да го направи на чаша кафе. Плюс това съществуваше минималната вероятност да я представят в положителна светлина.

– Да, ако продължите да ме държите извън полезрението на вашите колеги – каза тя.

– Ако така ще се превърна в помощник и съучастник, ще бъда безкрайно щастлив – той въздъхна с копнеж и я поведе към ъгъла, покривайки я с тялото си като щит. Кейд изгаряше от желание да се обърне, за да види изражението на Силвен, но с помощта на ръката върху лакътя ѝ, тя успя да се въздържи. Главно защото нейният похитител журналистът я държеше толкова здраво, че тя не можеше да се извърне, сякаш се боеше, че тя щеше да му се изплъзне.

В кафенето на ъгъла те минаха покрай щанда за тютюневи изделия със стена от цигарени кутии и мъжа, който продаваше лотарийни билети, за да седнат на масата до големите прозорци с изглед към отсрещната улица.

Полупохитителят си поръча кафе, а Кейд поиска чаша мляко, защото стомахът ѝ вече къркореше. През последните дни не беше хапвала друго, освен шоколад. Чаша чисто, студено мляко щеше да ѝ се отрази добре.

Сервитьорът я изгледа така, сякаш току-що беше слязла от космически кораб от "Марс".

– Това е кафене. Нямаме мляко.

Непознатият мъж погледна дискретно встрани, сякаш беше станал неволен свидетел на конфузна ситуация, в която се беше озовал негов приятел.

– Но имате мляко, което сервирате към кафето, нали? – попита Кейд. – Ще ви платя колкото пожелаете.

– Ние не продаваме мляко – отсече сервитьорът.

– Няма ли да ми продадете  чаша мляко срещу двайсет евро? Трийсет евро?

– По-надолу по улицата има бакалница – каза любезно сервитьорът. – Щом искате да си купите мляко.

– Може би чаша горещ шоколад? – предложи дипломатично къдрокосият мъж. – Или плодов сок?

Кейд се замисли за горещия шоколад, който ѝ беше приготвил Силвен.

– Плодов сок. Това наистина е странна страна, в която човек да бъде богат.

– Как така? – попита объркано къдрокосият.

Кейд махна с ръка.

– Не мога да си купя нищо.

– Ами... не и мляко в кафенето – обясни той, сякаш тя се беше опитала да си купи плодове в бижутерийния магазин или нещо подобно.

– Той има мляко. Можеше да го пласира с огромна печалба. Какъв е проблемът? Да не противоречи на принципите му да ми продаде чаша мляко?

– Мисля, че той просто не желае да поощрява странностите на американците. Вие постоянно искате мляко в кафенетата, а когато човек веднъж склони на подобен компромис, кой знае до какво ще доведе това?

– До още един носещ печалба продукт в менюто? – подхвърли сухо Кейд. Гладът се отразяваше недобре на настроението ѝ. Освен това продължаваше да вижда свъсеното лице на Силвен Марки, да усеща вкуса на неговия горчив шоколад върху езика си, да го чува да казва "отчаяна".

Къдрокосият мъж побърза да смени темата, която заплашваше да съсипе разговора им.

– Като заговорихме за компромиси, вие сте моята героиня – той се засмя насреща ѝ. – Аз съм Кристоф. Кристоф гурманът.

В първия момент Кейд си помисли, че само във Франция някой можеше да носи фамилното име Гурман. След това се усети:

– От кулинарния блог Ле Гурман? Вие сте този, който поде цялата история за Крадеца на шоколад!

– Трябва да призная, че историята ми харесваше повече, когато си мислех, че крадецът е някой беден, едва свързващ двата края, нереализиран кулинарен блогър, който се промъкваше нощем, за да краде тайни, но какво пък. Версията на Силвен за бедното малко богато момиче от шоколадовата индустрия също звучи трогателно.

Кейд стисна зъби и се помъчи да си напомни, че озъбването срещу този човек нямаше да подобри нейния образ на злодей в пресата. Тя беше съвсем сигурна, че шоколадови фабрики "Кори" биха предпочели тя да се прослави като злодейката, отколкото като бедното малко богато момиче на шоколадовия бизнес. Тогава управителните съвети на "Марс" и "Кедбъри" щяха да им се присмиват на воля.

– И така, разкажете ми, как го направихте? – попита нетърпеливо той. – Имаше ли елемент на изкатерване в кожен костюм по високите прозорци на работилницата? Моля ви, кажете да.

– Как съм направила какво?

– Да, разбира се, вие не можете да признаете. Никой не иска да се озовете в затвора – той понижи гласа си до шепот.

– Ами случайно... случайно да носите у вас някой от откраднатите шоколади? – той се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе. – Няма да кажа на никой, обещавам. Но искам само да ги видя...

Вратата на кафенето се отвори и вътре влезе една много позната мъжка фигура.

– Раздавам всичките шоколадови бонбони с логото на Силвен Марки на бездомниците в Люксембургската градина – заяви отчетливо тя. Е, от вчера следобед това беше нейната официална политика. Тя нямаше да споменава броя на кутиите с шоколадови бонбони, които беше изяла преди да вземе решението да свали своя вот на доверие от въпросната особа. – Но не казвам, че са крадени, разбира се.

– Олала – Кристоф се хвана за гърдите. – Мисля, че вие току-що забихте нож в сърцето ми. Вие крадете шоколадови бонбони, за да ги раздавате на бедните? Не, сериозно, мисля, че може да получа пристъп на задушаване. Позволявате ли ми да преименувам моя блог на ваше име?

Кейд премигна.

– Аз...

– Обещайте ми, че ще изядете поне два бонбона на излизане, докато се спускате в тъмното по въжето, когато никой не може да ви види. Преди да раздадете плячката от среднощния удар на страдащите.

– Не, аз ям шоколада на Доминик Ришар – каза Кейд точно когато Силвен застана пред тях. – Това е шоколадът, който е легнал на сърцето ми.

Силвен стисна устни и ги изгледа отвисоко.

– В тази история няма въжета, Кристоф.

– Ти откъде знаеш? Виждал ли си я? – възкликна Кристоф с нескрита завист. Очите му засияха. – Заловил си я на местопрестъплението?

– Искаш да кажеш в моята лаборатория – напомни му Силвен, като натърти последната дума, сякаш искаше да набие факта, че лабораторията беше негова, а не на някой друг, в нечия много дебела глава.

В нейната глава, предполага се.

– Защо не отидеш да поспиш и не ни оставиш сами? Имаш изморен вид – предложи Кейд.

Той я прониза с поглед горчив като шоколада, който беше оставил пред вратата ѝ.

Тя преглътна. Дори мракът на този поглед открадна дъха ѝ, накара я да пламне и да започне да се топи.

– На твое място аз също щях да съм изморен, ако такава красива разбойничка ограбваше моята лаборатория, – каза блажено Кристоф. – Нямаше да мигвам по цяла нощ.

Силвен го изгледа така, сякаш сериозно обмисляше да му налети и да го пребие. Кейд нямаше представа какво бе направил кулинарният блогър, за да го подразни толкова силно. Струваше ѝ се, че неговата история за Крадеца на шоколад ѝ беше навредила – на нея и на семейството ѝ, и на техните 30 000 служители, плюс доставчиците и разпространителите – но нищо не можеше да умилостиви Силвен Марки.

Сервитьорът се появи отново, носейки кафе за Кристоф и плодов сок от кайсия за нея. Силвен поклати глава при вида на плодовия сок.

– Как изобщо поддържаш форма, след като консумираш толкова много захар?

– Опитах да си поръчам мляко – опита се да се оправдае Кейд. – Отказаха да ми дадат.

Силвен вдигна вежди и отиде на бара. Кейд го видя да разменя няколко думи с бармана, после да побутва две дребни монети на плота, получавайки в замяна малка картонена опаковка с мляко. Той се върна и остави кутията пред нея, без да каже нищо.

Когато Кейд обви ръка около кутията, усещането беше почти същото, както когато стискаше своя талисман, шоколадчето "Кори" – сякаш държеше нещо, което я правеше специална и обожавана.

Тя наистина трябваше да се овладее.

Той се беше обърнал към нея на ти, осъзна тя. Ти, като щемпел за собственост, докато Кристоф трябваше да използва учтивата форма.

Ти и мляко и горчив, горчив шоколад. Тя се усмихна леко, опипвайки с пръсти ъгъла на картонената кутия на млякото.

Силвен седна до тях, без да поиска позволение, взе високата, тясна цилиндрична чаша, която ѝ бяха поднесли към бутилката с плодов сок, и наля млякото в нея, след което побутна чашата в ръката ѝ. Кейд се загледа в нея и отново се почувства като котка. Което го превръщаше в какво? – в неин стопанин, щом ѝ наливаше мляко?

Под малката маса краката му се бутнаха в нейните.

Странно как тя знаеше с абсолютна увереност, че това бяха неговите крака, а не краката на Кристоф. Прииска ѝ се да вярва, че той го направи нарочно. Но в действителност масата беше миниатюрна. Къде другаде можеха да отидат краката му?

Как да поднесе на Кристоф някакъв позитивен имидж на самата себе си, който съответно да се понрави на медиите, когато Силвен непрекъснато я разсейваше и разконцентрираше? Тя се замисли дали можеше да наеме някого, който да се превърне в прочут кулинарен блогър, работещ за позитивния имидж на шоколадови фабрики "Кори".

Можеше, разбира се. Наричаше се реклама. Никой не хапеше ръката, която го хранеше.

– Мислех си, че шоколадовите фабрики "Кори" трябва да се възползват повече от рекламния потенциал на кулинарните блогъри – подхвърли тя с лукава усмивка. – Приемате реклами на сайта, нали?

– Това звучи интересно – възхити се Кристоф. – От "Марс" се свързаха с мен вчера със същото запитване.

Ах, тези змии. Представяше си мазните им ухилени физиономии, докато бяха замисляли коварната си стратегия.

– Според мен ще бъде конфликт на интереси – каза той. Честно казано, предпочитам да рекламирам малки шоколатиери, които правят всичко на ръка. Повече подхожда на същността ми.

Кейд се прегърби, сразена. Имаше ли поне един проблем, който можеше да се разреши с пари в тази страна?

Настъпи мълчание. Двамата мъже се спогледаха неловко.

Но всеки отказваше да схване посланието на другия и да си тръгне.

Сервитьорът се появи с двойно еспресо за Силвен.

Той го изгледа с отвращение, сякаш в момента предпочиташе легло пред кафето, но взе чашата и отпи голяма глътка.

– Хареса ли ти твоя шоколад? – попита я Силвен.

Тя цялата потръпна от удоволствие и тъмно притегляне.

– Беше много хубав – изрече бавно тя. – Но беше много горчив.

– Прииска ли ти се да повториш, след като изяде първия?

Мисля, че от теб бих взела всичко. Очите ѝ се задържаха върху неговите за момент. После тя си наложи да погледне встрани.

– Като клиент? Може би един, в подходящия момент. Но после бих предпочела нещо малко по-сладко.

– Създал си нов шоколад? – намеси се Кристоф, силно заинтригуван. – Горчив шоколад? Колко вълнуващо. Може ли да го опитам?

Силвен започна да барабани с пръсти по масата, тъй като очевидно не можеше да цапардоса Кристоф по главата.

– Не възнамерявам да го продавам в магазина.

Куршумите отскочиха от жизнерадостното настроение на Кристоф. Той засия отвътре.

– Лимитиран шоколад, а аз ще бъда един от малцината, които ще имат късмета да го опитат? И вие казвате, че е горчив? Горчив шоколад? Може ли?

Нима го беше направил само за нея, запита се Кейд. Един-единствен път, само за нея?

Тя разгледа внимателно това изморено лице. Току-що беше казал на група журналисти, че тя, бедното малко богато момиче на шоколадовата индустрия, копнееше отчаяно за него. После ѝ беше донесъл мляко.

Какво точно трябваше да си мисли за него?

* * *

Силвен не беше възнамерявал да тръгва след нея или дори да ѝ проговори някога. Беше я чакал цяла нощ, а тя не си беше направила труда да се появи. Той нямаше да пълзи след нея.

Освен това беше изморен. Снощи не беше мигнал и беше спал само четири часа предишната нощ.

Но тогава Кристоф я беше хванал за лакътя така, сякаш най-сетне бе уловил своята собствена фантазия и беше повел стройните, обути в черна дантела и кожа крака надолу по улицата. Фиксиран върху въпросните стройни крака и очевидната липса на пола, която да ги покрива, Силвен ги беше проследил с поглед, докато тя и Кристоф бяха влезли в кафенето на ъгъла. Той трябваше да мине покрай това кафене, за да се прибере у дома да поспи.

А сега Кристоф се държеше толкова нетърпимо, че на Силвен му идваше да го срита в кокалчетата. С всичка сила. Разбира се, ако се поддадеше на изкушението, щеше да се почувства така, сякаш риташе малко кученце.

– Ти не трябва ли да пишеш блог или нещо подобно?

– О, нося лаптопа си – изчурулика Кристоф. – Всъщност можем да направим едно малко интервю на живо, ако желаете. С вградената уебкамера.

– В момента записвате ли ме? – попита остро Кейд, оглеждайки блогъра за следи за други малки устройства като камера или диктофон.

Силвен не смяташе, че беше в стила на Кристоф да записва хората без позволение. Но тъй като той не носеше отговорността за приходите, възлизащи на милиарди долари, не му се налагаше да споделя нейната параноя. Не почувства необходимост да каже нещо в защита на Кристоф. Предпочиташе да я остави насаме с нейните подозрения. Нахален, празноглав псевдожурналист, който крадеше чужди фантазии.

– Не, разбира се – каза Кристоф, засегнат. – Но ако някога се съгласите да дадете извънредно интервю за моя блог, ще ме направите много, много щастлив.

Защо, по дяволите, ѝ беше притрябвало на Кейд Кори да ощастливява не друг, ами него?

– Как успяваш да печелиш десетки милиарди долари от шоколадови десертчета "Кори"? – попита Силвен, за да отклони вниманието ѝ от Кристоф. Беше прегледал приходите на шоколадовите фабрики на "Кори" предишната нощ, наред е много други неща, с които се беше опитал да убие времето, докато я чакаше. Не беше за вярване, приходите възлизаха на десетки милиарди долари. Когато потърси името ѝ в Гугъл, то присъстваше навсякъде, не само в рубриките за щедри дарения и благотворителни балове, но и в статии за корпоративните преговори и инициативи. Тя работеше здраво. Явно приемаше своята роля в семейство Кори напълно сериозно.

Достатъчно сериозно, за да събере около 50 000 резултата от търсенето в Гугъл.

След това Силвен Марки трябваше да провери собственото си име, нещо, което правеше за първи път в живота си, и откри, че го цитираха над 250 000 източници. Наложи се да прояви усилие, за да не изпита известно самодоволство.

Човек не трябваше да се възгордява от естественото развитие на събитията.

– Не разбирам – продължи той. – Тогава излиза, че хората трябва да купуват десетки милиарди шоколадчета годишно. Но на земята живеят само пет милиарда човека. Сигурно повечето от тях осъзнават, че в живота има и по-добър шоколад.

Кейд го изгледа унищожително. Добре. Сега поне вниманието ѝ беше насочено към него, а не към Кристоф.

– Ами, ние имаме много филиали, които продават и други продукти освен шоколада...

– О – възкликна Силвен с облекчение. – Това обяснява всичко.

Той видя как Кейд стисна съвършените си бели зъби. Дали  изпитваше същото неудовлетворение като него предишната нощ?

Едва ли, по дяволите.

– Но, да, ние продаваме милиарди шоколадчета. "Кори" е най-популярният шоколад в Щатите. Милиони хора изяждат стотици шоколадчета "Кори" всяка година.

– Америка е много странна страна – отбеляза Кристоф с тон на човек, който повтаря всеизвестна поговорка. – Допреди няколко години този десерт дори не можеше да се нарече шоколад във Франция, докато Европейският съюз не прие онзи идиотски регламент.

– Шоколадовите, десертчета "Кори" не съдържат никакви други растителни мазнини – поправи го Кейд с леден глас. – Само какаово масло. Те винаги са били легален шоколад в тази страна. И за да изясним въпроса, ние лобирахме усилено срещу приемането на въпросния регламент, позволяващ влагането на растителни мазнини. Ако вашите хора бяха позволили поне веднъж да се купи нещо с пари, към днешна дата влагането на други растителни мазнини нямаше да бъде позволено в продуктите, познати под името шоколад.

– Намира ли ви се шоколадче "Кори"? – попита Кристоф. – От дете не съм ял такова.

Кейд се поколеба известно време, преди да бръкне в чантата си и да извади едно шоколадче.

Силвен почувства нещо подобно на съчувствие. Той би се срамувал да извади шоколадче "Кори". Ако тя се беше появила предишната нощ за поредния си грабителски набег, Силвен може би щеше да се опита да отвлече вниманието на Кристоф и да я спаси. Ако тя беше дошла снощи, той изобщо нямаше да е тук; може би и двамата щяха да бъдат в някое топло, уютно легло. Чаршафите върху неговото трептяха от чистота, шумоляха примамливо и ухаеха на сапун за пране, просто за всеки случай.

Той си спомни как беше сменил чаршафите вчера, обзет от блажени надежди, и реши, че тя заслужаваше участта си. Кейд Кори печелеше милиарди от този продукт; нормално беше да го защитава публично.

Тя отпи жадно и продължително от млякото, мускулите на гърлото ѝ се раздвижиха и тя пресуши чашата със затворени очи.

После отвори очи, изправи рамена и зачака.

– Харесвам обвивката – каза Кристоф. – Винаги съм я харесвал. Златно и кафяво, семпъл шрифт, едно име. Претенциозно в липсата си на претенциозност. Няма излишна показност; просто и ясно. Ти правиш същото, Силвен, но по-изтънчено.

Този човек беше нетърпим. Силвен Марки повече никога нямаше да прояви любезност към друг кулинарен блогър.

Кейд замълча. Ръката ѝ лежеше върху масата, пръстите ѝ докосваха ръба на обвивката, като сънено дете, което едва-едва докосваше плюшеното си мече, само колкото да усеща присъствието му.

За експеримент, Силвен подръпна леко хартийката към себе си.

Пръстите ѝ неволно помръднаха, преди тя да се усети и да ги отдръпне.

Интересно. Той беше готов да се обзаложи, че неговият шоколад не можеше да породи подобна детска привързаност към плюшеното ѝ мече.

Умът му заработи сам, обмисляйки какъв шоколад можеше да сътвори, за да събуди подобна привързаност, да предизвика носталгично намигване и кимване на любимия шоколад от детството.

Кристоф смъкна обвивката, като внимаваше да не скъса хартията и златното фолио. Отчупи си едно блокче с буквата К отгоре и го захапа.

Кейд погледна Силвен.

Кой би допуснал, че Силвен Марки щеше да стигне дотук – да яде шоколадче "Кори", за да се пребори с някакъв досаден кулинарен блогър за вниманието на жена? Той отчупи блокчето с буквата "о" и го захапа.

Върху лицето на Кристоф се изписа кисела гримаса.

– Не разбирам. Защо го харесват толкова? Има сладкокисел вкус.

– Ако някой швейцарски шоколатиер беше оставил прадядо ми да му открадне тайната за приготвянето на млечен шоколад, вместо да го принуждава да я преоткрива лично, нямаше да имаме този вкус. А сега техниката за получаването му е нашата най-строго пазена тайна.

– Защо? – попита Силвен, втрещен. – Кой би искал да я открадне? Рецептите за направата на качествен млечен шоколад вече са известни на всички.

Ах, как го възбуждаше този неин поглед, толкова копринен и нежен и властен, докато в сините ѝ очи кипеше желанието да го удуши. Хайде, подкани я наум той. Пресегни се през масата и ме хвани за гушата. Можем да се вкопчим, когато пожелаеш. Запита се какво можеше да каже, за да я предизвика да го направи наистина.

Фантазията го завладя, въображението му рисуваше съпротивата на нейното тяло, ръцете му, които се плъзгаха по нея, докато се опитваше да я подчини, престореното отстъпление и тласъкът на нейното тяло отгоре му...

– Хората го харесват – каза тя. – От деца са свикнали с този вкус; предпочитат го. Той им създава усещането за топлота. За щастие.

– Приятно е за устата – съгласи се Кристоф. – Права сте: няма други растителни мазнини – призна той на Кейд.

Изражението върху лицето ѝ, когато чу да ѝ казват, че беше права по отношение на съставките в шоколадовите десертчета "Кори" беше безценен. И почти компенсира факта, че Кристоф отново беше обсебил вниманието ѝ.

Този човек не можеше ли просто да си отиде вкъщи? Вместо да се опитва да си присвои неговите собствени фантазии?

Тогава Силвен можеше да се прибере вкъщи. И да се наспи. Вместо да седи тук и да дебне жена, която се отнасяше несериозно към краденето на шоколад. Той се облегна на стола по един твърде несвойствен начин и нарочно изпружи крака. И случайно изрита краката на Кристоф далеч от нейните. Ботушите ѝ се потриха в прасеца му през дънките, разпалвайки отново фантазиите му.

– Твоето професионално мнение? – смушка го Кристоф.

Прииска му се да вкуси своя нов горчив шоколад, за да изчисти устата си от млечния, блудкав, леко накиселяващ вкус – това беше професионалното мнение на Силвен. Но същевременно той искаше да полудува с Кейд Кори между колосаните чаршафи или върху студения мраморен плот в неговата лаборатория, или в нейния апартамент, или където тя пожелаеше. Затова той се постара да бъде дипломатичен.

– Масов шоколад за деца с минимално съдържание на какао. – Той вдигна рамена. – Ти какво очакваш?

Не разбра защо този коментар му навлече такъв яростен поглед. Какво по-любезно можеше да се каже за шоколадовите десертчета "Кори"?

– За деца и американци – поправи го Кристоф.

Силвен разпери ръце, убеден, че всеки опит за разграничаване на горните две групи по критериите на кулинарния вкус беше равносилно на цепенето на косъм на две. Той правеше добър бизнес с туристите, експатите и с контингента от заможни американци, на които доставяше шоколади в хладилни опаковки веднъж седмично, но винаги беше смятал, че техният ценителски вкус беше изключение от правилото.

Кейд Кори определено беше изключение, в толкова много отношения, че повече от всичко му се искаше да я грабне и да я отнесе като награда. Струваше му се, че преживяваше отново онези изгарящи, отчаяни страсти, които помнеше от дните в гимназията.

Които никога не бяха завършвали добре за него. Жените обичаха секса, обичаха шоколада, но все имаха нещо друго наум.

Къде се беше изгубила тя снощи? Как бе възможно да не дойде?

– Хората ги обичат – каза Кейд. – Пишат ни писма, в които ни разказват колко много ги обичат. В централния офис имаме цяла стена с колаж от любимите ни писма и отзиви.

– Нима? – промълви Силвен, смутен. – Аз също получавам такива писма. – Често подписани от прочути хора, включително един френски президент, един американски и множество кинозвезди от няколко континента.

Той ги четеше и се усмихваше, обсъждаше ги с другите в лабораторията и дискретно ги съхраняваше в папки. Никога не му беше хрумвало да ги разлепи като афиши на стената. Подобно решение граничеше с отчаяното желание за самоутвърждаване.

Как тогава десертчетата "Кори" получаваха същите писма като неговите шоколадови шедьоври?

По света наистина имаше прекалено много кулинарни инвалиди.

– Удивително е колко много общи неща имате – Кристоф се подсмихна.

Силвен изви врат и го изгледа злобно.

Кейд реагира на откровената пренебрежителност на коментара като наклони глава и се съсредоточи върху ръцете си на масата. Силвен се осъзна. Тя изглеждаше... може би изморена. Тъжна? Merde, нима я беше обидил отново?

Той непрекъснато я вбесяваше по начин, който го възбуждаше до полуда. Но вече два пъти я беше засегнал по чувствителни точки. Неуязвимостта ѝ имаше една деликатна страна, сякаш част от нейната сила беше в това да плаче, когато ѝ се плачеше, а после да се мобилизира и да се връща в битката.

– Мисля, че ще отида да си взема нещо за ядене.

Тя посегна към чантата си.

– Кристоф, беше ми приятно да се запознаем – тя плъзна визитката си по масата. Силвен застина.

Нима беше дала телефонните си номера и имейла си? На Кристоф?

Той не разполагаше с такива подробности. Беше я проследил на излизане от лабораторията първия ден. Бележка наум: никога не се ядосвай дотолкова, че да прогониш красива жена, без преди това да вземеш номера на мобилния ѝ телефон. Може да съжаляваш. Например снощи би било конфузно да се обади на секретарката ѝ и да попита защо, по дяволите, тя се бави и не прониква тайно в неговата лаборатория, както му беше редът.

В замяна за своите координати, тя почака няколко секунди с протегната ръка, докато Кристоф осъзна какво означаваше жестът и изрови една от своите собствени визитки. Под масата, юмрукът на Силвен се сви до болка.

Двамата мъже се изправиха на крака, заедно с нея. Само за миг, докато Кейд посягаше към якето си, Силвен успя да оцени тоалета ѝ в цялата му прелест – сивата плетена туника, която обгръщаше стройното ѝ тяло, дългата шия, толкова уязвимо разголена и подчертана от сините обици, предизвикателството на черния дантелен клин и високите ботуши, гъвкавостта на мускулите ѝ, докато обличаше коженото си яке и приковаваше мъжките погледи само върху краката си.

Тя подаде ръка на Кристоф с онова свое здраво, уверено американско ръкостискане и кимна на Силвен.

Разбира се, какво друго можеше да направи? Ръкостискането или целувките по двете бузи изглеждаха напълно фалшиви, а целувката по устата би била прекомерно самоуверена. Това беше нещо като дилемата между вие и ти. Какви точно бяха техните взаимоотношения?

Дилемата донякъде му харесваше. Вълнуваше го. Беше му забавно да си играе с възможностите. Но не знаеше колко дълго искаше да прекара в ничията земя.

– Еха – прошепна Кристоф, когато Кейд и краката ѝ стигнаха до вратата на кафенето. Силвен го прониза с поглед, но блогърът изобщо не гледаше краката ѝ. Той разглеждаше визитката на Кейд, която държеше с две ръце, близо до лицето си, така че Силвен не можеше дори да зърне телефонния номер. – Когато написах първия пост в блога си, изобщо не съм допускал, че ще стигна дотук.

Изведнъж Силвен го досмеша. Ако не беше Кейд Кори, той щеше да харесва този тип.

– Когато аз направих първия си шоколад, аз също не допусках, че ще стигна дотук.

Главно защото неговият първи опит беше катастрофален.

Но на третия опит той вече знаеше точно къде искаше да стигне в живота.

Винаги беше имал набито око за онова, което искаше.

И упоритостта и целеустремеността да преследва онова, което искаше.

Кейд Кори беше излязла от кафенето и беше поела в посока на неговия апартамент. Силвен се изправи, след това се обърна към другия мъж.

– Не тръгвай след мен – каза категорично той.

Блогърът се засмя.

– Силвен, аз обожавам твоя шоколад като всички останали. Но предпочитам да тръгна след нея.

– Знаеш много добре какво имам предвид – Силвен тръгна към вратата.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

 Тя беше изчезнала. Къде се беше дянала, по дяволите? Той обходи улицата от единия до другия край, надникна в ресторантите, магазините и в epicerie.

– Ку-ку – изчурулика един бодър глас. Стреснат, той вдигна глава както се опитваше да надникне през матираното стъкло в тъмните дебри на бара през две врати от неговата кооперация.

Шантал му помаха от тротоара пред неговата жилищна сграда и закрачи към него, за да го целуне сърдечно по бузите.

– Искаш ли да си вземем нещо за пиене?

– Аз... не тази вечер, извинявай – той огледа улицата. Може би трябваше да провери съседните улички.

Шантал провря ръка под неговата, свъсила прецизно оформените си вежди.

– Какво става?

– Нищо – прииска му се да се освободи от ръката ѝ и да продължи да ловува. Кой друг преследваше онези стройни крака в този момент? Обзалагаше се, че тя беше привлякла вниманието на всички свободни мъже в квартала. Каква беше вероятността тя да се хване на плоските комплименти, запазени единствено за туристките, и да се съгласи да пийне нещо с ухажора?

Кейд Кори изглеждаше прекалено арогантна и прекалено овладяна за подобен род уязвимост, но все пак му се беше отдала.

 Шантал продължаваше да го изучава. Непринудената и веселост помръкна. За момент тя сякаш се натъжи.

След това тя вдигна вежди и го прикова с изпитателен, предизвикателен поглед.

– Прочетох материалите за крадеца на шоколад. Не е ли възмутително. Наистина ли е Кейд Кори? Онази богата американка от ресторанта? Значи тя се опитва да открадне рецептите ти?

– Шантал, извинявай – каза рязко Силвен, наведе се и я целуна набързо по двете бузи. – Ще обядваме заедно след няколко дни. Сега трябва да вървя.

Нейното закачливо изражение повехна. Тя го погледна много сериозно, както се гледа човек, отиващ на погребение.

В последната секунда тя спусна длан по ръката му и го хвана.

– Силвен – тя го подръпна лекичко.

Той сведе поглед, мъчейки се да бъде любезен със старата си приятелка, да прояви търпение.

В очите ѝ се появи умолителен поглед.

– Пази се. Не искам да пострадаш.

Силвен така и не успя да открие Кейд. Преброди съседните улички, надзърна във всички витрини и прозорци, докато накрая се почувства толкова смешен и отчаян за сън, че се прибра в своя апартамент.

Там се стовари в леглото както беше облечен и се събуди чак на другата сутрин. Винаги когато си лягаше, без да се изкъпе преди това, завивките му се напояваха с миризмата на какао за дни наред.

На другата сутрин той се появи в лабораторията си късно и откри, че служителите му бяха оставили едно обширно пространство от мраморния плот недокоснато, като сцена на местопрестъпление. Отгоре се виждаше странна композиция: две плоски кафяви бисквити, един мек дъвчащ бонбон маршмелоу и едно блокче от шоколадче "Кори", подредени като сандвич. В някакъв момент бонбонът беше разтопен наполовина, за да свърже останалите съставки.

Сърцето му започна да бие лудо.

– Какво е това?

Бернар, който стоеше най-близо до композицията, поклати глава.

– Не знаем. Намерихме го тази сутрин.

Тя се беше върнала. Може би обута в кожения панталон или пък с високите ботуши с дантеления клин. Телесната му температура се повиши най-малко с три градуса, а сърцето му заблъска лудешки.

Толкова много му беше липсвала. Putain de bordel de merde.

Той взе странния сандвич и го огледа подозрително. Дали беше отровен? Иначе защо би му оставила нарочно подобен безславен опит за кулинарно произведение?

– Чудно как е успяла да стопи бонбона? – произнесе полугласно той.

Никой не се опита да отговори. Той се запита как изобщо беше успяла да намери бонбони маршмелоу или бисквити в неговата лаборатория.

Нима тя вече си носеше съставките?

Какво означаваше това? Хрумна му, че тя сигурно копнееше отчаяно за неговия свят. Крадец, който оставяше много странни подаръци, вместо да вземе нещо... какво беше това? Той захапа внимателно сандвича и се намръщи, когато трохите се разпаднаха в устата му и бонбонът полепна по устните му.

– Много е сладко – каза той. Вдигна поглед и установи, че цялата лаборатория се беше струпала наоколо и наблюдаваше творението със същите интерес и погнуса, както ако беше змия. – Предполагам, че трябва да му дадем няколко точки за въображение?

Нямаше никакво желание да отхапе отново, но и не можеше да се застави да изхвърли сандвича. Затова го занесе в кабинета си и го остави върху бюрото си, след това излезе на улицата и влезе във входа на нейната сграда.

Изкачи се до апартамента ѝ, но нея я нямаше.

Кейд беше в апартамента на Кристоф, където се учеше да прави шоколадов пай, който той възнамеряваше да нарече на нейното име. La Кейд. Той я караше да се усмихва. Караше я да се смее. Неговият ентусиазъм за всичко беше толкова непринуден и заразителен.

Тя прекара там цялата сутрин, увлечена в играта като дете и дори му позволи да заснеме десетсекунден клип, в който тя се смееше и опитваше сладкиша, за да може той да го качи по-късно на блога си. После тя хвана високоскоростния влак за Брюксел. Баща ѝ искаше тя да преслуша дипломатично братята Фиренце и да прецени отношението им към една обща оферта за "Девън Кенди".

"Девън Кенди". Едно от техните десертчета имаше ярко розова обвивка. Само при мисълта за това я обземаше потиснатост.

Силвен, четейки поста на блогъра тази вечер, едва не получи апоплектичен удар. Кристоф беше прекарал сутринта, готвейки заедно с нея? Беше кръстил някакъв шоколадов сладкиш на нейно име? Това беше ролята на Силвен. А той ги умееше тези неща много по-добре.

А във видеоклипа, който той беше изгледал не повече от десетина или двайсет пъти, тя изглеждаше толкова сияеща от щастие.

Прииска му се да убие блогъра с голи ръце.

Кейд взе обратния влак в девет часа вечерта, но поради някакво закъснение се наложи пътниците да изчакат повече от половин час, затова наближаваше полунощ, когато таксито я остави пред нейната сграда.

Таксиметровият шофьор потегли, още преди да беше успяла да набере цифрите върху таблото.

Когато една сянка се отлепи от по-големите сенки на входа от другата страна на улицата, тя за малко не изпищя.

Заля я вълна на облекчение, когато осъзна кой беше това, не толкова силно, колкото първичния страх. Беше облекчение от неговото присъствие там, от нейното присъствие там, от тона, че не се бяха разминали отново. Че не се налагаше да съобразява как да постъпи – да проникне в неговата лаборатория, да остане в своя апартамент или да направи нещо нормално и да му се обади по телефона.

Тялото ѝ можеше просто... да се разтопи в още една тъмна, разтърсваща нощ, без въпроси. Вече се разтапяше, още докато той пресичаше улицата.

Без да каже дори дума, той постави ръката си върху нейната и набра цифрите вместо нея. Кейд изпита желание просто да се обърне към него и да зарови глава в рамото му, разтреперана от признателност, че беше дошъл. Тя не искаше да се бори с привличането още една нощ, будувайки до зори. Не искате отново да трябва да прониква в неговата лаборатория и да го чака напразно. Тя не искаше да се чуди или да се съмнява или да се надява. Искаше само да бъде.

И да бъде с него.

Той отвори вратата над рамото ѝ, без да я изпуска от хватката на тялото си.

– Не бива да се прибираш толкова късно сама – прошепни той, мрачно и дрезгаво. – Градът е голям. На тази улица станаха няколко обира.

– Защо не заложиш капан и не заловиш крадеца?

– Веднъж го направих. Но допуснах грешката, че не я оковах с белезници.

В гласа му се преплитаха неудовлетворение, хумор и искреност в съвършена мрачна закана, която караше Кейд да се пита дали в задния му джоб нямаше кадифени белезници, готови да бъдат използвани.

Тя се почувства дезориентирана. Беше работила дванайсет часа без прекъсване: факти, цифри, решения, имейли от влака.

Толкова беше свикнала с този работен ритъм, че се почувства потопена в собствения си свят, безкрайно далеч от бърлогата на магьосника в Париж.

Намирайки го на старото му място, този свят, вратата за който все още беше леко открехната за нея, Кейд закопня да се потопи смело. Тя се облегна леко назад, колебливо, стараейки се да не създава пролука между телата им, която да разколебае неговия порив.

Той влезе заедно с нея в тъмното фоайе на сградата, толкова плътно долепил тяло до нейното, че Кейд не би могла да се откопчи, дори да се беше опитала. Вратата се затвори зад него, нейната чернота отряза бледата светлина отвън. Само една мъничка оранжева точка светлина обозначаваше бутона, с който се включваше осветлението на стълбището.

Кейд посегна по навик към него. Той улови ръката ѝ.

– Момент – придърпа я в прегръдката си, обърна я, притисна гърба ѝ към вратата и я целуна.

Тялото ѝ откликна моментално, стегна се, изопна се и се надигна. Ръцете ѝ се обвиха около рамената му, вкопчиха се в коженото манто. Той си пое дъх и я целуна по-силно. Неговото удоволствие резонираше с нейното удоволствие, а нейната наслада подхранваше неговата, докато целувката се задълбочаваше, олекваше, променяше се. Целувките се учеха една от друга.

– Не мога да повярвам, че си реална – промълви той задъхано, пръстите му галеха гърба и ребрата ѝ, там, където нейната кожа поддаваше под натиска и там, където оставаше неподатлива. Кейд се учуди, че по тялото имаше такива точки на отпор; струваше ѝ се, че дори костите ѝ се бяха размекнали. – А ти си реална.

Това беше полезна информация. Последния път тя не беше убедена в това.

Но искаше да бъде реална тук и сега. Чувстваше се много, много реална.

Чувстваше се толкова стремително, наситено реална, сякаш човекът, който е била до качването си на самолета за Париж, беше някакъв блед призрак, който най-накрая беше дарен с живот.

И получил способността да вкусва и да чувства, и да докосва, и да диша, и да изпитва болка, и да мрази, и да живее.

Възможността да го усеща, докосва и вкусва, а понякога дори да го мрази безумно и яростно, беше толкова опияняваща, че тя отново забрави за всичко друго на света, освен за него. Стройната му талия, мускулите на гърба и торса му под нейните пръсти.

Бедрото му, притиснато между нейните. Косата му, която гъделичкаше бузите ѝ. Устата му. Ръцете му.

Господи, ръцете му бяха невероятни. Ненапразно се беше влюбила в тях, още преди да го срещне.

Днес той миришеше на шоколад, разбира се, и на ром и съвсем неуловимо, по върховете на пръстите, които милваха лицето ѝ и отмятаха косата ѝ назад, на ванилия.

Тя се надигна към устните му, потърси го страстно, потърси го целия, поиска да го поеме в себе си по всички възможни начини. Той издаде гърлен звук и се подчини на нейния порив, буйно и необуздано.

Харесваше ѝ как дишането му ставаше по-дълбоко и ускорено, докато я притискаше към гърдите си. Харесваше ѝ как пръстите му се плъзгаха, впиваха и притискаха, сякаш можеха да дематериализират дебелите зимни дрехи. Харесваше ѝ, а може би ненавиждаше факта, че той съумяваше да запази достатъчно уважение към нея или контрол, за да отлепи устни от нейните и да се огледа.

Сега, когато очите ѝ привикнаха с тъмнината, малките прозорчета на стълбищните площадки пропускаха достатъчно мъглява светлина отвън, колкото тя да може да различи линията на брадичката му, сянката на раменете му на фона на по-плътните сенки.

Той не каза нищо. Само я вдигна с такава лекота, сякаш тя тежеше, хм... не повече от грамадния казан с шоколад... и я положи върху първото стъпало.

Кейд се наклони към него, доволна от тази нова височина, която правеше устните и лицето му по-достъпни за нейните, която изравняваше нивата на устните им, която...

Той я хвана за бедрата и я завъртя, така че тя се озова обърната към стълбите, а неговите бедра притиснати в дупето ѝ. Когато Кейд не схвана веднага посланието, той я побутна с бедрата си и с възбудения си пенис.

– Monte – прошепна той. – Качвай се нагоре. А

Кейд се хвана за перилата на стълбището и се заизкачва бавно и пипнешком.

Докато тя се изкачваше, неговите ръце започнаха да се плъзгат. По бедрата ѝ, по крака ѝ, оставяйки я да набере преднина пред него. Той нарочно остави разстоянието между тях да се увеличи, оставайки няколко стъпала по-надолу, така че ръцете му да се спускат чак до ръба на ботушите ѝ, плъзна пръст, за да проследи извивката на прасеца ѝ, а после отново пое нагоре. След това се доближи отново. Кейд чуваше стъпките му по стълбите, тъмното му присъствие в мрака. Той пъхна ръце под тясната, класическа пола до коленете ѝ и я вдигна нагоре, дланите му пробягаха възбуждащо по чувствителната вътрешна страна на бедрата ѝ.

Кейд стисна перилото и се закова на място, неспособна да мобилизира достатъчно еднопосочна сила в тялото си, за да продължи. За част от секундата пръстът му проследи ръба на чорапогащника ѝ, но след това се отдръпна и той побутна дупето ѝ нагоре.

Побутна я към апартамента ѝ.

Кейд продължи нагоре, а ръцете му плъзнаха нагоре, за да разкопчаят якето ѝ, да се озоват под пуловера ѝ, където започнаха да милват гърдите ѝ, докато тя почти се разплака от желание за още. Желание да я обладае на стълбите – не я беше грижа.

Силвен обаче явно го беше грижа, защото едно леко парещо шляпване по дупето я накара да осъзнае, че отново беше спряла на място, изгубена в желание. Шляпването я подлуди.

Единственото ѝ желание беше да се надвеси на перилата, да му позволи да я нашляпа, да прави с нея каквото иска, стига ръцете му да бяха между краката ѝ, стига да я обладаеше диво.

И тогава ръцете му изчезнаха. Всякакъв контакт с тялото му беше изгубен. Тя пое въздух със свистене, сякаш се задушаваше, сякаш бяха опрели нож до гърлото ѝ.

– Не спирай – прошепна той. – Иначе аз ще спра.

Ах, колко беше жесток. Тя цялата беше желание. Нищо повече. Докосвай ме, вземи ме, опипвай ме, целувай ме, прави с мен каквото поискаш, моля те.

Но той остана верен на думата си и не посегна към нея. Кейд се заизкачва, залитайки.

Бяха стигнали до средата на втория етаж и оставаха още три етажа.

Той я възнагради. Ръцете му отново се впуснаха да галят и възбуждат вътрешната страна на бедрата ѝ, обещаваха да докоснат нейната женственост, но после са отдръпваха, доближаваха се отново, а след това се отдалечаваха.

Тя издаде приглушен звук, без думи, само умолително скимтене и спря.

Той отстъпи едно стъпало надолу, прекъсвайки всякакъв контакт.

Тя отново изскимтя тихичко, умолявайки го без думи. Насили се да продължи нагоре, копнеейки за награда и проклинайки наказанието.

Този път неговата ръка пропълзя чак до чатала на чорапогащника ѝ и се заигра там за цели пет стъпала, притискайки и търкайки устните на цветето ѝ през чорапогащника и бикините, потвърждавайки какво добро момиче бе тя.

– Ссси... – мислеше си, че се опитва да каже името му. Обаче не успя да накара устата си да функционира така, че да произнесе една цяла дума.

Сякаш като награда за усилието, той започна да смъква чорапогащника и гащичките ѝ, по два пръста на стъпало. Тя бързо схвана ритъма, защото за всяко изкачено стъпало под полата ѝ се разголваше тясна ивица кожа. И пръстите му, неговите красиви, умели, ловки пръсти, които можеха да вземат суровите елементи от земята и да ги превърнат в нещо прекрасно, милваха тази кожа.

Вече бяха стигнали до средата на стълбището на четвъртия етаж, оставаше още само един етаж, когато неговите пръсти най-сетне описаха кръг около нейната гола, влажна женственост. Той издаде нисък, одобрителен звук, когато тя стегна мускули около ръката му толкова трескаво, а стонът му предизвика нова конвулсивна вълна по тялото ѝ.

Беше като обезумяла, на ръба на оргазма. Когато палецът му притисна клитора ѝ, тя впи зъби в ръкава на коженото си яке, разтърсвана от неудържими конвулсии. Като последно жестоко мъчение, той се опита да изтегли палеца си назад, искайки да удължи копнежа ѝ, но тя сграбчи ръката му и я притисна до себе си, разтърсвана от мощни вълни.

Кейд свърши неудържимо, тялото ѝ трепереше на тъмното, тясно стълбище, с неговата длан върху клитора ѝ, другата му ръка протегната за опора, върху която тя се облегна, нейната собствена ръка притисната към устата ѝ, за да заглуши виковете ѝ.

Той я държа, докато последните вълни на екстаза отшумяваха, притискайки я плътно до себе си.

После я вдигна на ръце, притисна я до гърдите си и я пренесе по останалите няколко стълби. Кейд потърси немощно и автоматично ключа за входната врата.

Той го взе от ръката ѝ и отвори вратата, спокойно и сръчно. Апартаментът беше малък. Не му отне много време да намери леглото. Положи я и се отпусна върху нея, като отново я доведе до вълни на екстаз с палеца си, докато я обладаваше, силно и бързо.

Той свърши почти моментално, необуздано, силно, притегляйки я към себе си. За момент я притисна толкова силно към себе си, че тя не можеше да си поеме дъх, докато траеше неговият оргазъм.

Държеше я, държеше я здраво, заровил лице в косата ѝ, докато тялото му постепенно се отпускаше.

Двамата заспаха почти едновременно, Силвен обвил нежно ръка около кръста ѝ.

Навън още беше тъмно, когато се събудиха. Силвен изръмжа тихо и доволно, сякаш беше изплувал от съня, за да открие, че сънят беше реалност. Той съблече внимателно дрехите ѝ, остави я да лежи гола върху чаршафите, за първи път съвършено гола пред него.

Затова тя направи същото с него. Не можа да се сдържи. Неговото  източено, голо тяло беше толкова красиво. Да плъзга ръце по голата му кожа и да не среща никъде никаква съпротива, беше невероятно чувствено удоволствие.

Той я погали бавно, тръгвайки от стъпалото, от което беше събул чорапогащника, нагоре по бедрото, ребрата, ръката ѝ, която беше изтегната над главата ѝ, преплитайки пръсти с нейните, за да задържи ръката ѝ в план. Светлината отвън се лееше свободно през прозорците. Очите му проблясваха, сякаш отразявайки лъчите.

– Можеш да правиш с мен каквото искаш – прошепна тя.

– Обещавам ти – отвърна той.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Когато се събуди на сутринта, леглото ѝ ухаеше на шоколад. Всъщност миришеше на нейния роден дом, на "Кори", където въздухът беше пропит с миризмата на шоколад. Кейд изплува от съня с лека усмивка, душейки жадно уханието, източникът на което ѝ убягваше.

Стаята беше окъпана в ярка дневна светлина. Това я дезориентира, а болките по тялото ѝ я наведоха на мисълта, че може би беше болна. Кейд никога не спеше до късно.

Дори когато пътуваше.

Постепенно тя осъзна, че беше много, много далеч от дома, гола и напълно беззащитна в леглото си, покрита само с един тънък чаршаф. Лепнеща. А изминалата нощ...

Тя се изчерви силно, от главата до петите и се опита да потъне отново в съня, но накрая се наложи да отвори очи.

Въпреки научените уроци в периода на младежка разюзданост в колежа, тя очакваше да види Силвен там. Очакваше да трябва да го погледне в очите, гола и смутена.

Но малкият апартамент беше безмилостно, бодро празен под предобедното слънце.

А навън, на площадката, стъпалата стенеха болезнено под нечии отдалечаващи се стъпки. Шумът, който я беше събудил, беше от затварянето на външната врата.

***

– Кейд – каза укорително Мак Кори. Дядо ѝ я гледаше изпитателно над рамото на баща ѝ. С блеснал поглед, съдейки по изражението му, но все пак човек не можеше да бъде съвсем сигурен, предвид презокеанската връзка през интернет.

Кейд се почувства нещастна. Виновна, разбунтувана, неуверена как да се върне към самата себе си. Като подрастваща, може би, с единствената разлика, че тя не се беше чувствала по този начин като подрастваща. Беше се вписала идеално в техния свят, беше се научила да прави точно каквото трябваше, за да бъде най-добрата наследница на фамилия Кори, и го правеше неотклонно. Въпреки желанието си да се потопи в по-простия, блажен свят на ръчното производство на шоколад за ценители, тя беше поела своите отговорности, без да се разбунтува, както беше направила сестра ѝ Джейми, която просто ги беше отрязала и беше хукнала да спасява света от големите лоши капиталисти като сестра си.

– Добре ли си? Разтревожих се, когато не отговори на нито едно от съобщенията, които ти изпратихме вчера.

– Имах работа – побърза да каже тя. – Отидох до Белгия.

– И все пак – настоя твърдо баща ѝ – трябваше да отговориш на съобщенията.

Кейд се опитваше да отучи баща си от навика да ѝ се обажда толкова често. Чувстваше се като Мария Антоанета, която си играеше на краварка в Малкия Трианон. Моля ви, повече не искам да ръководя света. Просто – може ли да бъда някой друг, само за малко?

– Наложи се да позвъня тук-там, за да се уверя, че не са те арестували за кражба на шоколад.

– Аз... не мисля, че Силвен Марки възнамерява да повдига обвинение – сексът не беше източникът на тази увереност. Нищо подобно. А начинът, по който той беше извил тялото си, за да я предпази от вятъра в Люксембурската градина.

– Значи се получава? – попита дядо ѝ. – Успя ли да го примамиш в клетката? Ще склони ли да ни се продаде?

О, да, сигурно, примерно в средата на следващото хилядолетие.

– Не.

– Голяма работа – обади се баща ѝ. – Вече не смятам, че моментът е подходящ за лансирането на нова линия. Но щом ти си толкова сигурна, защо тогава си още там? Точно сега си ми страшно необходима, миличка.

– Няма ли поне веднъж да я оставиш да излезе в отпуск? – попита го дядо ѝ. – Защо непрекъснато ѝ намираш работа? Не разбирам защо се напъвах да спечеля тези милиарди, след като моите внучки трябва да работят, вместо да се развяват в Париж.

Мак Кори извърна лице от уебкамерата и изгледа свирепо баща си.

– Първо, ти спечели милионите. А аз ги превърнах в милиарди. И второ, какви ги приказваш? Самият ти ме караше да работя по 24 часа седем дни в седмицата!

– Бях млад и глупав, когато ти беше дете – отхвърли упрека по-старият Кори. – Пък и тогава все още имахме само милиони. А семейство Марс започваше да надига глава и ние не можехме да допуснем да ни изпреварят. Плюс това, ти беше момче.

Кейд въздъхна. Беше леко дразнещо, че сексизмът на дядо ѝ се оказваше нейната най-добра защита.

– И аз те изпратих на едногодишна ваканция в Европа, както беше направил и моят баща, ако си забравил – добави дядо ѝ. – Не съм виновен, че годината беше пропиляна напразно и ти нито веднъж не опита да влезеш тайно в някоя шоколатерия, за да овладееш тънкостите на занаята.

– Когато беше в колежа, тя учи в чужбина цял семестър! Не съм виновен, че тя поиска да защити две дипломни работи и не можа да намери време да остане цяла година. Тя постоянно пътува в командировки по задачи на "Кори". Но няма страна по света, където да не е била! Ако не се броят онези няколко, където трябва да наемем армия, която да я пази да не я отвлекат. В наши дни човек не може да се довери на наемниците.

Дядо ѝ скръсти ръце.

– Значи ѝ се е отворил апетит за пътувания или тя изобщо не търси това, или ти трябва да ѝ дадеш достатъчно свобода, за да може да прекара поне един ден, без да работи, докато е в Париж, без ти междувременно да изпадаш в пристъпи на истерия. Кейд се дипломира пред четири години. Това е много дълго време, без човек да може да разпусне поне за няколко часа.

– Аз не възразявам, че тя не работи – възрази баща ѝ намусено. Едно от предимствата да принадлежиш към сплотено семейство на милиардери беше, че ти се отдаваше случай да видиш някой титуляр от класацията на Форчън 500 да се цупи като малко дете. Това никога не се случваше публично. – Макар че моментът не е подходящ за разпускане, честно казано. Просто исках да се уверя, че тя е добре. Не е типично за нея да не отговаря на позвъняванията или да не разрешава възникналите проблеми в движение. Тя знае, че искам нейното мнение за общата оферта с братя Фиренце.

– Какво би могло да ѝ се случи? – изсумтя дядо ѝ.

– Автомобилна злополука, отвличане, хранително отравяне, обир, препъване и падане по стълбите, травма на главата и изпадане в безпомощно състояние, амнезия, нападение от разгневен френски шоколатиер или, най-вероятното, предвид нейните прояви в последно време, затвор.

Дядо ѝ се вгледа сериозно в сина си.

– Не е лесно да си баща, нали? – попита той със съчувствие в гласа.

– Да – каза категорично Мак Кори, напълно сляп за иронията на баща си. Дядо Джак го тупна по рамото, за да го изведе от заблудата, но синът му само го изгледа неразбиращо.

Кейд скри усмивката си, обзета от някаква странна, шизофренична носталгия. Защото всъщност изобщо не искаше да се прибира у дома.

Кейд отиде в Лувъра. Прекара там целия следобед. Стоя и съзерцава гигантските асирийски грифони. Разхожда се из залите с италианските майстори, опитвайки се да си спомни дали някой от тези художници беше боледувал от сифилис и ако беше, дали съзерцаването на шедьоврите му щеше да я накара да се почувства по-добре. Може би трябваше да отиде в музея "Орсе" при картините на Ван Гог.

Малко се изгуби сред египетските саркофази, после се намери залутана сред хилядолетните основи под земята и накрая излезе на повърхността, където светлината се лееше меко през обърнатата пирамида в големия двор, едно ниво под кота нула. Кейд седна по турски на една каменна пейка и остана в своеобразна дзен медитация повече от час. Приглушеният говор на преминаващите наоколо хора я заобикаляше като ромон на течаща вода, докато тя се разтваряше в меката озарена бледност на дворовете, огромните мраморни статуи, които навремето бяха украсявали градините.

Пазачите я наблюдаваха подозрително, което беше забавно. В нейния роден град Кори никой не я гледаше с подозрение. Може би нейното падение до живот на престъпник и камикадзе я беше обгърнало със съответстваща аура. Ако имаше място, където аурите бяха видими, то беше тъкмо това безкрайно спокойно и умиротворено местенце. Макар че всеки, останал тук достатъчно дълго, щеше да изплува с пречистена от красотата аура.

Тя си представи как всички, които излизаха от музея по ескалаторите и се гмурваха в свежия, студен ноемврийски ден във вътрешния двор на двореца, бяха заобиколени от бели аури. Но веднъж пристъпили в обичайния живот, те постепенно се връщаха към обичайните си цветове.

Тя прекосяваше облицования с дърво мост Пон-де-з-Ар[33] срещу Лувъра, когато телефонът ѝ иззвъня.

– Ти ядеш ли някога нещо друго освен шоколад? – попита Силвен. – Къде си? Знаеш ли колко си непостоянна? Нахлуваш с взлом в моята шоколатерия, опитваш се да я купиш, подкупваш хората – вярно ли е, че си платила трийсет хиляди американски долара на някаква жена, за да ти отстъпи нейното място онази сутрин на обучението? – но когато аз искам да те поканя, ти изобщо не връщаш обаждането ми.

– Трийсетте хиляди долара не бяха умишлен разход – всъщност нямаше никакъв интелигентен анализ на възможните последици на приумицата да даде кредитната си карта на напълно непозната жена. – Каква покана?

– Оставих ти съобщение тази сутрин.

Наистина ли? Етикетът на случайния секс не изискваше оставянето на съобщения. Това беше едно от основните правила. Палецът ѝ поглади капака на телефона. На устните ѝ се появи усмивка.

– Как се сдоби с този номер?

Наближаваше средата на ноември, затова се свечеряваше все по-рано и по-рано, наоколо се включваха светлините на града, а тя седеше там, загледана към върха на Ил дьо ла Сите, с оголелите дървета и упоритите влюбени двойки, въпреки студа и сумрака. Уличните лампи оживяваха весело на фона на есенния здрач, луминисцентните светлини се събуждаха за живот в Лувъра, Нотър Дам и музея "Орсе", където големият гаров часовник се озаряваше от бледозелено сияние. Вятърът насочи ръмящия дъждец срещу лицето ѝ, сякаш за да я подсети, че беше време да се прибира у дома.

Само че тя си нямаше дом тук. Имаше си само временно нает апартамент, откъдето можеше да наблюдава нещата, които искаше.

А Денят на благодарността наближаваше, после идваше Коледа.

Може би беше време да се прибере в своя истински дом.

С присвити очи и свито сърце, Кейд се опита да погледне ситуацията от друг ъгъл. Къде трябваше да бъде по празниците? Беше приела искането на баща си да не остава тук повече от един месец. Един месец, който ѝ се бе сторил необятна ваканция преди заминаването, но който сега се оказваше прекалено кратък.

– Взех една визитка от портмонето ти, докато ти още спеше – каза невъзмутимо той.

– Откраднал си нещо мое? – тя се ядоса.

Последва дълга, недоумяваща пауза.

– Ти шегуваш ли се?

– Открадна ли нещо друго? – стомахът ѝ се стегна в стария, заучен възел. Кредитна карта например. Ако всичко станало досега беше в единствено в преследване на парите ѝ...

– Какво например? Твоя паспорт? За да не можеш да изчезнеш – с всичките ми тайни? – тя ли си въобразяваше, или това "с всичките ми тайни" беше добавено като кръпка? Ритъмът на въпроса се наруши съвсем лекичко. Сигурно си беше въобразила. Той не би се впечатлил от изчезването ѝ, а само от опасността междувременно да открадне тайните му. – Когато човек лети с частен самолет, трябва ли да показва паспорта си?

– Да, но печатът на имиграционната служба е върху златно фолио.

Той се засмя.

– Имам нещо за теб. Ядеш ли нещо, което не съдържа захар? Мога да приготвя вечеря.

Както стоеше под ръмящия дъжд, загледана над кафявите води на Сена към оголения бряг на острова и Нотър Дам, лицето на Кейд се озари от усмивка. Все пак, тя се постара да запази гласа си неутрален.

– В твоя апартамент?

– В твоя хладилник няма нищо, което да става за ядене – отсече категорично той. Всъщност там имаше по една неразопакована кутия от всички големи шоколатиери в Париж – освен него, разбира се.

Неговите бонбони бяха отишли при бездомника в Люксембурската градина. Съдейки по тона на гласа му, той явно беше отворил хладилника ѝ и беше видял десетките кутии с шоколад.

– Така че ще трябва да вечеряме при мен.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Срещнаха се в шоколатерията, където лабораторията беше затворена, но магазинът работеше до девет часа вечерта, а пред вратата се виеше дълга опашка.

– Как мислиш, дали трябва да ти плащам комисиона – попита умислено Силвен. – Тази история с твоите среднощни набези, за да крадеш от моя шоколад, е най-добрата реклама, която съм имал някога – освен аз самия, разбира се.

Кейд го изгледа обидено.

Той присви устни шеговито и я поведе към апартамента си, като пътьом се отби да вземе една франзела от буланжерията.

Кейд го проследи с едва прикрита завист. Направи го толкова непринудено, сякаш нямаше нищо по-естествено от това да влезе в пекарната и да вземе франзела на път за вкъщи. Както и беше, разбира се.

– Току-що извадени от фурната – той ѝ подаде франзелата. Тя свали ръкавицата си и пипна крайчето, усещайки топлината на дългата, тънка франзела през малкото парче хартия, в която я беше увил пекарят.

Силвен отчупи крайчето и ѝ го подаде, хрускаво и топло. Тя се усмихна, а Силвен отчупи още едно залъче за себе си. Той също ѝ се усмихна.

– Няма нищо по-прекрасно от това да си купиш току-що изваден от фурната хляб.

Той живееше на пешеходната уличка срещу ресторанта, където го беше срещнала, на две преки от неговата шоколатерия.

Апартаментът беше приятен. Вътре цареше същата чистота и ред, както в лабораторията, всяко нещо си беше на мястото. Но той очевидно бършеше плотовете в лабораторията много по-често, отколкото тук, където рафтовете тънеха и прах.

Холът беше просторен и денем сигурно беше окъпан в светлина, с големи прозорци, които се отваряха навътре като врати, обезопасени отвън с парапети от ковано желязо. Килим в топли цветове покриваше пода от излъскани дъски. Диванът несъмнено беше любимо място, където стопанинът явно обичаше да се изтяга, за да чете или да гледа телевизия. Виждаше се къде точно облягаше ръката си Силвен, така че да е обърнат към прозорците.

До този край на дивана имаше малка маса, под която беше оставен фотоалбум с кафява кожена подвързия, щампована с неговите инициали. Явно албумът беше подарък от някого.

Всички врати надолу по коридора бяха затворени. Кейд взе фотоалбума и се върна в кухнята. Тя също беше просторна, най-малкото за жилището на сам човек в претъпкан град. И естествено, беше добре оборудвана.

Силвен започна да вади разни неща от хладилника – гъби, дребен лук, увито в хартия месо. Той взе бутилка вино от винения рафт под единия край на кухненския плот. Спря се за момент, когато Кейд се доближи и се облегна на тъмния гранитен плот, за да гледа.

– Вземи – той ѝ подаде малка книжна кесия, толкова омачкана, сякаш наскоро беше извадена от нечий заден джоб.

– Какво е това?

Той доби неловко изражение – Силвен, с неловко изражение? Наполовина усмихнат, наполовина смутен, сякаш не знаеше как тя ще приеме подаръка.

– Просто нещо, което видях в обедната почивка. И ми напомни за теб.

Тя се изчерви моментално. Отвори кесийката много внимателно, донякъде очаквайки да намери вътре кадифени белезници.

Отвътре се показа мъничко, изплетено на ръка мече, с избродирани с два кръстосани бода черни очички. На гърба си носеше миниатюрна раница, в която пък имаше още по-мъничко бежово мече бебе. Това беше кукла ръкавица за пръст. Кейд мушна показалеца си в ръкавичката, усмихната, извади мечето бебе, за да го разгледа, а после го върна в цедилката на майка му. Беше обезоръжаващо мило и също толкова глупаво. Тя не беше дете и тяхната връзка не беше детска игра.

Тя го погледна. Той се усмихваше по-широко, вече не толкова смутено, сякаш кукличката на пръста ѝ го подсещаше защо беше купил подаръка.

– Защо? – попита накрая тя.

Той извади една дървена дъска за рязане и голям готварски нож, който проблясваше примамливо с наточеното си острие.

– Защото ми хрумна, че нямаш такава. И си помислих, че може да ти потрябва.

– Да ми потрябва? – дали тя не изпускаше част от идеята на мечето кукла за пръст?

Той кимна.

– Това е напълно безполезна вещ. Нещо фриволно и детско. Създадено единствено за забавление и игра. За удоволствие.

Значи след всички безотговорни щуротии, които беше извършила, той не я смяташе за достатъчно лекомислена? Тя сви пръст, наслаждавайки се на усещането за куклата върху пръста си. Кой не би харесал кукла за пръст във формата на мече?

Особено такава, която нямаше подтекст. Толкова малко неща в живота ѝ нямаха скрит подтекст.

Или, чакай... това беше подтекстът.

– Това май е най-романтичният подарък, който съм получавала някога – каза тя на глас, преди да се усети.

Черните вежди се стрелнаха нагоре.

– Наистина ли?

– Наистина.

– Виж ти – той поклати глава, забил поглед в дъската. – Значи всички други съперници не могат да ми бъдат никаква конкуренция, нали?

Тя се вгледа умислено в тъмните му къдрици, широките рамена, лекотата на движенията му, цялото това стройно, източено тяло, докато той готвеше с умела непринуденост. Нима той искаше да засенчи романтичните жестове на другите мъже? Е, засега се справяше блестящо, но... дали го правеше преднамерено? Сексът не означаваше задължително романтика.

Той намокри една домакинска кърпа и се зае да почиства гъбите една по една.

– Искаш да кажеш, че никой не ти е подарявал цветя?

– О... цветя. Да, разбира се – Кейд получаваше цветя, при това много. Те бяха най-досадният фалшив подарък. Лесни за поръчване по телефона при първата незначителна възможност някой мъж да задълбочи познанството си с парите ѝ.

– Някой подарявал ли ти е шоколад?

Кейд се засмя.

– Не. Никой не ми е подарявал шоколад.

Силвен я погледна съчувствено.

– Сигурно не ти е лесно. Все си мечтаеш някой да ти подари истински шоколад, но никой да не се осмелява да го направи заради семейството ти.

В това може би имаше зрънце истина, но тя го изгледа с присвити очи.

Той наряза гъбите с ловкостта и бързината на ножохвърляч, после остави ножа върху дъската и бръкна в джоба на якето си, което беше оставил върху облегалката на един стол. Извади оттам една от кутиите с най-малък грамаж, които продаваше в магазина, в която се събираха само четири големи колкото нокът шоколадови бонбони, свали капака и ѝ я поднесе.

Вътре се гушеха четири семпли, квадратни шоколадови блокчета, без никаква украса. Кейд премести поглед от бонбоните към широката длан, която ги държеше, силната китка, правите тъмни косми по мускулестата му ръка. Очите ѝ се стрелнаха към очите му, с почти същия цвят като шоколада, които ѝ се усмихваха лекичко.

Очите му я разсеяха за момент, примамиха я да потъне в тях в този кратък момент на покой. Той сякаш не възразяваше срещу забавянето, изучаваше я, ръката му продължаваше да стои протегната към нея.

Кейд прокара пръсти през косата си и извърна поглед, съсредоточавайки се върху бонбоните. Когато захапа първия, той беше от тъмен шоколад, естествено, с пищен, неуловимо канелен вкус. Откакто му беше казала, че обичаше канела, той постоянно се заиграваше с това.

– Какво мислиш?

Тя си помисли, че да, със същата лекота и естественост, с която дишаше, той засенчваше ухажването на всеки друг мъж, с който беше имала романтична или сексуална връзка.

Ухажването винаги ли му се отдаваше с такава лекота? Дали беше формула, техника за съблазняване? Дали тя изобщо трябваше да си задава този въпрос или просто да се наслаждава на мига?

Усмивката му се стопи сред мълчанието ѝ.

– Non? – той затвори кутията. – Днес ми хрумна да си поиграя с тази комбинация. Сигурно трябва да се изпипа още малко.

– Не – тя поклати глава безпомощно. – Няма нужда да се изпипва повече. – Той беше съвършен точно такъв, какъвто беше. Перфектен.

Кейд отиде и взе фотоалбума, отвори го като средство за самозащита, а също и от дълбоко любопитство. Как ли щяха да изглеждат по-съкровените снимки на Силвен, не онези от списанията?

Тя по-скоро почувства, отколкото видя неговия жест, когато посегна към албума, сякаш понечи да го измъкне от ръцете ѝ. Но той се овладя и се зае с дребните глави лук. Накълца лукчетата толкова ситно и толкова бързо, че Кейд беше готова да се обзаложи, че процедурата завърши най-малко с един порязан пръст.

Той не се поряза, разбира се. Метна лука в тигана и посегна по навик към гърдите си, сякаш за да изтрие пръсти в престилката си, после се опомни и избърса ръце в дънките си.

Беше малко плашещо колко силно обичаше пръстите му Кейд. Прииска ѝ се да правеха и други неща, освен да я побъркват от желание.

Да галят косата ѝ, да си играят с нейните пръсти, да избърсват нещо от бузата ѝ.

Тя отново прикова поглед върху фотоалбума.

– От кого ти е подарък?

– Ма маман – призна той с примирение.

Идеята за майка във връзка с този мъж, с когото тя беше прекарала лудешки предишната нощ, я накара да подскочи, сякаш жената можеше всеки момент да подаде глава иззад затворените врати.

– Къде живее майка ти?

– Двамата с баща ми се преместиха да живеят в Прованс преди няколко години, когато се пенсионираха.

Напрежението в рамената на Кейд се стопи. Тя запрелиства страниците, усмихвайки се на беззъбите бебешки снимки, на петгодишното момченце с омазано с шоколад лице, под което майка му беше написала с химикалка със сребристо мастило Сa s'annonce bien.

Албумът беше замислен като животоописателен. Силвен трябва да е израснал като обградено с обич дете, помисли си тя.

Тя се вглъби в една негова снимка като тийнейджър. Не беше съзрял рано. На седемнайсет години той изглеждаше длъгнест и непохватен, косата падаше в очите му – тя хвърли бърз поглед към галещите брадичката му лъскави къдрици и неволно се усмихна. Просто беше попаднал на добър фризьор, нищо повече. Иначе си беше все същото момче, което предпочиташе романтичното или чувственото излъчване на леко дългата коса. На снимката лицето му беше пъпчиво и очите му изглеждаха прекалено големи за лицето му, макар че чертите му си оставаха същите, но в гимназията очевидно не беше влязъл в най-добрата си форма. Изглеждаше срамежлив и смутен пред фотообектива.

Изглеждаше срамежлив и смутен и сега, докато наблюдаваше как тя разглеждаше снимките. Той посегна, протегна ръце към фотоалбума, а после побърза да ги отдръпне, сякаш се овладя с усилие да не ѝ го измъкне. Тя му се усмихна, притисна албума до гърдите си и се извърна, хвърляйки поглед към готварската печка.

– Ти също си прекалявал с шоколада като тийнейджър, нали? – засмя се тя.

– Шоколадът не е вреден за кожата – възрази той, с повече раздразнение, отколкото предполагаше лекотата на шегата. – Това е мит.

– Знам. Ние финансирахме проучването – тя отгърна следващата страница. Майка му го беше снимала вероятно в тяхната кухня – тясно помещение с облицовани във вехт ленолеум плотове – омазан до лактите с шоколад. На снимката лицето му беше наведено над онова, над което работеше със същата съсредоточеност, с която работеше в своята шоколатерия. Дори ъгълът, под който беше наклонил главата си, беше същият, със същата чиста линия на челюстта.

– Като тийнейджър си бил сладък – като зубрач, но вманиачен в готвенето, вместо в математиката или компютрите. Кейд беше сигурна, че някое също толкова срамежливо момиче в неговия клас е било лудо влюбено в него, а той изобщо не беше разбрал. – Аз бих флиртувала с теб.

Той сви устни.

– Не, нямаше.

– Щях – тя се засмя отново, питайки се защо уютната лекота на този миг ѝ се изплъзваше. – Винаги съм имала слабост към мъжете, които умеят да правят чудеса от шоколад.

Това беше вярно. Дори споменът за него, толкова прекрасен, далечен и страстен, съсредоточен върху някакъв магически казан с шоколад, беше достатъчен, за да изстреля нейните хормони в орбита, да я изпълни с желание да вкуси и шоколада, и него. Той беше неустоимо привлекателен дори сега, без никакъв шоколад, съсредоточен върху редуцирането на червено вино. По-точно щеше да бъде неустоимо привлекателен, ако престанеше да се мръщи. Кейд никога не беше изпитвала особено влечение към намръщените типове.

– Да, това се вижда – сухо отбеляза той.

Какво пък означаваше това? Не прозвуча добре, каквото и да означаваше.

– Всъщност не мисля, че някога съм излизала с мъж, който да знае за шоколада повече от мен – каза тя, насочвайки разговора към по-безопасни води – води, където можеха да се скарат.

Той вдигна вежди и я погледна косо, отделяйки ѝ най-сетне малко внимание, колкото да успее да зърне усмивката ѝ.

– Мисля, че и досега е така – тя не знаеше със сигурност дали излизаше с него, това беше сигурно.

Той се обърна.

– Пардон?

Тя облегна лакти върху плота и се засмя пакостливо.

– Значи ти мислиш, че знаеш за шоколада повече от мен?

Вероятно тя знаеше повече за някои аспекти на шоколада.

Но копнееше за неговото знание – за вълшебното майсторство и мистерията и дълбочината на шоколада. И... копнееше за него.

– Ами, аз знам как да го продавам – заяви важно Кейд, вместо да си признае истината.

– Ти знаеш да го продаваш за – колко плащат хората за онова там? – той махна към дамската ѝ чанта на масата, по същия начин, както някой би махнал към капан за мишки, в който лежеше умрял гризач.

Трийсет и три цента в Уолмарт.

– Един долар – каза тя. В кината се продаваше по един долар. Както и във вендинг автоматите по летищата.

Той поклати глава, сякаш хората постоянно го изумяваха.

– Американци. Така е. Ти знаеш как да продаваш на американците по долар парчето. А знаеш ли как да продаваш на парижаните по сто долара килограма?

Тоест почти четири долара за една унция. При тази ставка нейните десертчета "Кори" щяха да се продават по над 12 долара парчето.

– Аз си мислех с цена на дребно три долара – каза тя. – Достатъчно висока, за да показва на хората, че това е нещо специално, но не толкова висока, че да не могат да си го позволят.

На Силвен сякаш му прилоша. Не беше никак приятно да докараш мъж до пристъп на гадене, докато ти приготвя вечеря.

– С моето име отгоре – измърмори той. – В супермаркетите – той хвърли невярващ поглед на винената редукция, сякаш изведнъж се беше запитал как изобщо се беше озовал в ситуацията да приготвя вечеря за някой като нея.

– Защо не? Нима ще ти навреди да станеш достъпен за масите?

Съдейки по отвратеното му изражение, явно щеше.

– Ти си шоколадова анархистка!

Кейд се засмя, очарована от определението. Трябваше да се похвали на дядо си, за да се огледа в неговата усмивка. Джак Кори би се гордял да го нарекат шоколадов анархист.

Силвен вдигна вежди в печална гримаса при вида на нейната възхита, но когато се зае да сервира месото, на лицето му беше изгряла усмивка.

Кой не би се усмихвал? Ароматите на стека, червеното вино и аспержите изпълваха целия апартамент. Вътре беше светло и топло; навън беше тъмно, ръмеше ситен дъжд, водните капки проблясваха върху стъклата на прозорците. След като я беше откопчил от фотоалбума – чаровен подарък от страна на майка му, но той трябваше да поумнее и да го прибере, заедно с юношеските снимки в него, някъде далеч от погледа на красивите гостенки Силвен се беше почувствал невероятно щастлив.

Всъщност в този момент той не можеше да иска нищо по-вече от живота.

Да готви прекрасна храна за красива жена, която пламваше от страст в ръцете му, да бъде вътре на топло с нея в тази с студена, мокра вечер, която никак не я насърчаваше да подивее, да се ядоса за нещо и да си тръгне. Да знае, че тя беше толкова диво влюбена в неговия шоколад, че той държеше в дланта си ключа към неустоимата съблазън, дори да ѝ скимнеше да се ядоса. Да спори с нея и да я разсмива. Те двамата можеха да се хранят, да пият, да се смеят, да се карат, да се гушкат на дивана, да четат книга, да заспят. Можеха да се събудят на сутринта или по средата на нощта с усмивка. Това щеше да му хареса. Той беше толкова изтощен след интензивността на изминалите двайсет и четири часа, че вече беше готов да заспи.

И все пак, ако тя се сгушеше на дивана с него, разтопена от уют и доверие, прилепила цялото си тяло до него, той можеше и да се разбуди.

И в двата случая беше добре. Имаше само един лош завършек на вечерта и това беше вечерта да завърши. Всичко друго то устройваше.

Преди да седнат на масата той ѝ наля чаша вино, за да насърчи атмосферата на пълно блаженство.

– Хареса ли ти нещото повече? – попита неочаквано тя.

– Кое? Нещо повече?

– Да, нарекох го "нещо повече" – тя се опита да опише концепцията с ръце. – Онова с... онова нещо с шоколада и вафлите, което ти оставих онази вечер.

Тоест, онова нещо явно беше композицията с полуразтопения маршмелоу.

Онова нещо май беше идеалното име за него.

– Защо? – попита той предпазливо. Дали наистина беше отровно? Дали тя се чудеше защо не беше умрял? Или го пробваше, за да провери дали извънземните не бяха отвлекли истинския Силвен Марки и бяха поставили на негово място някакъв самозванец? Тя не можеше да допуска, че той би харесал онова нещо.

– Това е едно от онези забавни неща, което всеки човек в Щатите прави като дете. Хареса ли ти?

Мили боже. Сега пък в очите ѝ се появи искрица надежда.

Силвен се запита как да каже дипломатично, че нещото имаше говнян вкус и се залута в търсенето на думи.

Искрицата помръкна. Merde, той трябваше да измисли нещо.

– Беше... ъ... разбирам защо го харесват децата – не и неговите бъдещи деца, разбира се. Силвен Марки се надяваше да ги възпита в по-добър вкус.

Лицето ѝ посърна. Той се срита наум.

– Вафлите не бяха подходящи. Не успях да намеря обикновени пълнозърнести бисквити – каза тя. – Освен това не е вкусно студено. Трябва да се яде, когато бонбонът е топъл и дъвчащ, а шоколадът се топи върху него.

Силвен положи неимоверни усилия да не издаде вътрешната си болка при мисълта за това светотатство.

– Някой път ще ти покажа как се прави – помъчи се да завърши по-бодро Кейд. Имаше моменти, когато нейният непобедим оптимизъм се превръщаше в сериозен проблем. – Ще видиш. Забавно е.

Харесваше му да слуша бъдещите ѝ планове за тях двамата. С малко дипломатичност, сигурно щеше да успее да отклони вниманието ѝ от аспекта с лепкавите бонбони за постоянно. Тя изглеждаше толкова податлива на сексуално разсейване. Силвен не можа да сдържи усмивката си.

Тя се разведри малко от неговата усмивка, тълкувайки я напълно погрешно.

– Камината истинска ли е?

Мога да ти покажа след вечеря.

– Декоративни пламъци – той се опита да пробута въздишката си на облекчение като израз на съжаление. – В Париж е забранено да се пали истински огън. Хората понякога се опитват да мамят, но комините са запушени.

Тя пак доби разочарован вид. И тогава, вярна на себе си, отново се оживи.

– Обаче имаш – тя размаха ръце в поредния опит да замени липсващата дума с описателни жестове – онова нещо, върху което подгряваш тенджерката за фондю, нали?

Може би. Силвен се опита да отклони въпроса.

– Но нямам маршмелоу и бисквити – нито десертчета "Кори", за бога, но тя несъмнено имаше поне едно в чантата си. Не оставаше без тях, нали?

Тя погледна мокрия тъмен прозорец и се поколеба.

Силвен почти си отдъхна. И тогава тя изправи рамена.

– Може да изтичаме навън и да вземем. Бакалията е малко по-надолу по улицата.

Кейд Кори беше като комбинация между питбул и кукла неваляшка. Накланяше се надолу и се изправяше отново. Тя захапваше онова, което искаше, и повече не го пускаше.

Не че той се оплакваше. Тя беше забила зъби в идеята да се добере до неговия шоколад и ето, че сега той се наслаждаваше на предимствата. Тази нейна непреклонна решителност беше еротична. И възбуждаща. Прииска му се да я целуне и да види дали би могъл да я разсее дотолкова, че да се спаси от яденето на лепкави бонбони, бисквити и десертчета "Кори", омесени в едно цяло.

– Следващия път – каза той и видя как сините ѝ очи проблеснаха. Полази го страх. Въпреки че преди малко тя беше използвала думите "някой път", "следващият път" явно не беше логичното заключение.

Значи трябваше да се постарае повече. Той все още разполагаше с цял арсенал от шоколадови изкушения, с които да я омагьоса.

Тя постави в устата си едно парченце от пържолата и затвори очи за момент, с почти същото изражение, както когато беше вкусила онези равиоли в сметановобосилков сос.

На негово лице разцъфтя усмивка на победоносно сексуално удовлетворение.

– Много е вкусно.

На неговото лице се изписа престорена скромност, но Силвен знаеше, че скромността не беше неговата силна страна.

– Нищо особено. Дребна работа.

– И виното е прекрасно – тя завъртя бутилката така, че да разгледа етикета, който беше съвсем семпъл, първи опит на никой подрастващ племенник с амбиции в областта на графичния дизайн, препоръчан от приятели на винопроизводителя. – Откъде го набавяш?

– Когато гостувам на родителите ми, обикаляме различни лозя и винопроизводители в региона. Ще ти... – той прехапа езика си, стреснат. За малко да каже "ще ти ги покажа някой ден", но щом не можеха да говорят с увереност за "следващия път", той можеше да допусне катастрофална грешка, изричайки на глас предположението, че месеци по-късно те можеха да организират пътуване на юг, за да посетят родителите му.

Тя беше част от управлението на компания, която печелеше над трийсет милиарда долара годишно. А сега, тя просто се наслаждаваше на кратка ваканция.

– Не, чакай, мисля, че това тук е от Жак.

Сините ѝ очи поискаха обяснение. Силвен обожаваше нейните сини очи. Техният прям поглед наелектризираше кожата му, тласкаше мускулите му да изпреварват ума и просто да посягат да я сграбчат.

– Един дребен човек, който чука на вратата ми всяка есен и ме придумва да поръчвам кашони от малките винарски изби, които представлява.

По устните ѝ отново разцъфна усмивка и той остана доволен от себе си, макар да нямаше представа какво толкова бе казал, за да я направи толкова щастлива.

– Идва човек, който продава вино от малки, непознати винарни? Наистина ли?

На Силвен това му се виждаше напълно нормално. Особено като се имаше предвид, че Жак знаеше какъв смотаняк беше той. Силвен, издънката.

Жалко, че този апартамент си нямаше по-голяма прилежаща изба. Миналата година Жак го нави да поръча толкова много вино, че се наложи да струпа част от кашоните в спалнята. Накрая трябваше да раздаде няколко дузини бутилки на всички работници в шоколатерията вместо коледен подарък, за да отвори малко свободно пространство.

Нещо пропълзя в нейното щастливо изражение и го насити със замечтан, неудовлетворен копнеж, който му се искаше да е насочен към него. Тогава Силвен щеше да стане от мястото си, да остави храната и да я удовлетвори без да губи време. Боже, какво ли беше да те желаят толкова страстно...

– Според теб какъв е най-ефективният маркетинг на шоколадчетата "Кори" в Европа? – попита неочаквано тя.

Какво? За това ли копнееше тя? Нима в ума ѝ имаше само една бизнес лента, от която тя никога не слизаше? Сигурно, като се замислеше. В неговия ум също имаше една-единствена писта, тази на шоколада.

– Няма такъв, надявам се – равнодушно отвърна той.

Тя присви очи и видимо охладня.

– Обзалагам се, че европейците биха харесали изискана линия шоколад с твоето име отгоре.

– Ако искат нещо с моето име, те знаят къде могат да го получат.

Кейд сви ръката си в гневен юмрук.

– Ще умра, ако "Марс" завладее пазарите в Европа. Или "Тоутъл Фудс" – тя направи гримаса. – Баща ми също.

Силвен налапа голямо парче пържола, като своеобразна превантивна мярка срещу изкушението да огласи мнението си та схватката между "Кори" и "Тоутъл Фудс" в битката за вкуса на сънародниците му.

– Тогава направо да продадем страната на "Макдоналдс" и да приключваме – измърмори той. По дяволите, залъкът не беше достатъчно голям. – Смяташ ли да внесеш и топено сирене, като си се захванала?

Тя стисна прекрасните си бели зъби и го изгледа убийствено.

– Ще попитам Кристоф. Той сигурно има добри идеи.

Силвен омекна.

– Слушай, ако искаш да обвиниш някой друг, освен теб самата, задето се прочу като низвергнатата Крадла на шоколад, това е Кристоф, който постоянно разнася сплетни за личния живот – и фантазиите – на хората в своя блог.

– Знам, но той е добър човек. Забавен е.

Силвен кипна.

– Освен това е умен и разбира европейците, и може да ми помогне, ако го помоля.

– Докато аз няма да го направя – подметна дрезгаво Силиш. Във въображението му изникна фантазията как вдига Кристоф и го разтърсва като мокро куче. Не, още по-добре, дава му кутия с отровни шоколадови бонбони, а после наблюдава недоумяващото изражение на лицето му, докато пада мъртъв.

За предпочитане беше да се гърчи от бавна, болезнена смърт. Това щеше да бъде подобаващо отмъщение.

– Кристоф е фурнаджийска лопата. Аз си имам принципи.

– Може би просто трябва да купя някого – каза Кейд, сякаш разсъждаваше на глас. – Така смята баща ми. Примерно "Валрона". Ще бъде много по-ефективно.

– По-ефективно в какъв смисъл? – попита Силвен. Знаеше, че трябваше да си държи устата затворена, но дори в замяна на нейната стройна, страстна настойчивост в прегръдките му, той не можеше да продаде душата си и страната си заедно е нея. – Да свеждаш всичко добро в родината ми до това? – той посочи към чантата ѝ и десертчето "Кори", което несъмнено лежеше вътре.

Кейд се намръщи. За миг той не знаеше дали тя щеше да се вбеси или да отвърне на удара. Но тя само наведе глава и потърка набразденото си чело. Изглеждаше изморена и много натъжена. Отново тази крехкост.

Но той не можеше да ѝ помогне. Не можеше, не искаше да ѝ помогне да изнамери начин как да завладее френския пазар за шоколад, нито как да пусне в масово производство някаква опорочена версия на неговото изкуство и душа в Щатите.

– Защо изобщо ти трябва? Нямаш ли достатъчно пари?

Тя махна с ръка и не отговори. Печалното изражение не отстъпваше. Тя просто не искаше да му изложи причините си. Жените винаги имаха нещо наум.

Не можеше ли просто да се наслади на вечерта? Силвен въздъхна.

– Искаш ли да изтичам да купя бонбони маршмелоу и бисквити?

Лицето ѝ се разведри. Стратегията за отвличане на вниманието беше сработила. Но Силвен се почувства така, сякаш бе принесъл в жертва небцето си.

– Искаш ли да ти покажа как се прави "нещо повече"?

– Разбира се – излъга той. Беше такъв глупак. Но предпочиташе щастливото изражение на лицето ѝ пред умърлушеното, изморено лице.

Ето как Силвен Марки, всепризнатият най-добър шоколатиер в Париж, а следователно и в света, се въвлече в приготвянето на "нещо повече" с бонбони маршмелоу, маслени бисквити и евтин шоколад от супермаркета, който не бил дал дори на тригодишно дете.

Това обаче наистина я зарадва. Двамата седяха на пода пред камината, в която тя беше поставила туристически спиртник – защото според нея шоколадовите сандвичи трябваше да се правят на пода. Приличаше на развълнувано дете, което показва гордо рисунката си на разкривено усмихнато човече на Леонардо да Винчи.

Той, разбира се, беше Леонардо да Винчи. Силвен Марки не се свенеше, а сравни своето виртуозно шоколадово изкуство с майсторството на Леонардо да Винчи.

Силвен не изяде своя шоколадов сандвич. Тя сияеше от щастие, когато прилепи двете бисквити върху размекнатия маршмелоу и поднесе първия сандвич към устата му, а той го взе от ръката ѝ и започна да я целува. Вече бяха на пода, така че постепенно полегнаха и той се наведе над нея на лакти и... се оказа, че имаше повече енергия, отколкото бе предполагал.

Когато тя излезе от унеса на негата, спиртничето беше угаснало. Силвен се поздрави наум.

Но самодоволството му скоро беше засенчено.

Легнал по гръб върху твърдия дъсчен под, осеян с трохи от бисквити, и с главата на Кейд положена на гърдите му, Силвен погали нейната права, коприненогладка коса и се загледа мрачно в белия релефен таван. Долавяше нейното дълбоко, равномерно дишане до кожата си и може би най-лекия намек за дамско похъркване. Би трябвало да ликува, потопен в своя спят, но посткоиталната отмала го беше натъжила.

Тя обожаваше секса с него. Обожаваше неговия шоколад. Но той нямаше представа дали тя се интересуваше дори на йота от другите му страни, макар че горните две бяха доминиращи в личността му.

Но той щеше да приеме това. Не го беше грижа. Цял живот се беше опитвал да направи своя шоколад неустоим; нямаше да се оплаква сега, когато той му носеше такава награда.

Проблемът беше, че на нея дори не ѝ се налагаше да си купи билет, за да замине. Можеше да се качи на частния си самолет  в мига, когато решеше да продължи напред. А това щеше да се случи съвсем скоро, нали? Защото тя беше тук само за кратко посещение.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Когато Кейд се събуди, навън вече беше светло и Силвен сновеше бодро в апартамента, като си припяваше нещо тихичко, някаква френска мелодия, която тя не знаеше. Той имаше хубав глас, приятен, богат тенор.

– Ще отида да взема кифлички с шоколад – каза той, гласът му прозвуча приглушено през завивките, сред които беше заровена главата ѝ. На Кейд ѝ харесваше тук, под юрганите. Беше уютно, топло и тъмно и миришеше на шоколад и на две човешки тела, и на нея донякъде ѝ се прииска той просто да кажеше "чао" и да излезе, така че тя да може да остане сама и да не ѝ се налага да мисли за нищо.

Например за него и нея. И за нейните отговорности в живота. Кейд знаеше, че ако не успееше да осъществи тази идея за луксозната шоколадова линия, тя трябваше да се прибере и Щатите и да се залови за истинската си работа.

– Или предпочиташ да хапнеш отново тарталета с малини?

Тя издаде нечленоразделен звук, който той явно разтълкува както си искаше, защото минута по-късно Кейд чу затръшването на външната врата на апартамента. Тя стана и намери душа, решена да не я заловят в същата неизгодна ситуация както онзи ден. Той имаше истински душ. Зад стъклена преграда и закрепен за стената, така че не ѝ се налагаше постоянно да го държи в ръка. Имаше дори удобни стойки от едната страна на кабината. Тя потъна в блаженството на топлата вода и парата, без да бърза.

Беше вдигнала лицето си към струите на душа и се стресна, когато чу почукване върху стъклото. Силвен държеше дебела кафява хавлия и гледаше нейното мокро, голо тяло с неочаквано свойска усмивка.

– Трябва да побързаш и да излезеш – каза ѝ той с широка усмивка. – Изтощен съм. Имам нужда от няколко часа.

Тя се изчерви, питайки се дали той не я мислеше за нимфоманка.

Тъй като от първия момент на познанството им, тя се беше чувствала и държала като нимфоманка, той имаше всички основания да я смята за такава.

Тъй като беше мъж, той вероятно не се оплакваше, а се наслаждаваше на приключението.

В буквалния смисъл, помисли си тя с известно смущение.

Виновни бяха ръцете му. Те бяха точно отражение на фантазията, която бе носила в себе си от първия миг, когато беше видяла онази снимка в неговия приказен артистичен уебсайт па дясната му ръка, която поставяше миниатюрно парченце какао върху изящен шоколадов бонбон. Те идеално съответстваха на високия, сексапилен, тъмнокос, страстен мъж, който живееше с всички свои сетива, който беше толкова арогантен и толкова уверен, който я завладяваше с вкусове и текстури. Тя искаше да откликне на неговата страст със своята страст. Искаше тези ръце да я водят. Тя не можеше да им се насити. Тя не можеше да му се насити.

И тогава, точно когато тя си мислеше, че необремененият страстен секс беше достатъчен сам по себе си и че това беше нормално, и че не им трябваше нищо друго освен шоколад... тогава най-неочаквано той правеше нещо, което не беше. То не беше достатъчно само по себе си и тя започваше да копнее за нещо друго.

Както сега. Тя облече дрехите си от вчера и влезе в кухнята с мокра, прихваната в конска опашка коса, и без грим. Той я погледна продължително, лицето му доби затворено и сдържано изражение, сякаш тази гледка му беше причинила болка.

Защо? Дали изпитваше угризения, задето спеше с жена от шоколадовата династия "Кори"?

От оставените на масата бяла книжна кесия и четириъгълна кутия се носеше аромат на прясно изпечени кифлички, масло и мая.

В кесията имаше три pains аи chocolat, пухкави и с разкошна златиста коричка, с богат шоколадов пълнеж. В кутията  се гушеше отбрана селекция от три тарталети, едната от тях с малини.

– За всеки случай – обясни той.

– Тази каква е? – тя посочи тартата с резенчета печена ябълка в центъра, крехка и пухкава като омлет. – С яйца и плодове ли се приготвя? В Щатите това се смята за пълноценна закуска.

Силвен погледна тарталетата, после Кейд.

– Американците са много странни хора. Това е тарт норманд. Може би някой нормандец я е измислил, за да направи щастлив някой американски войник – той сви рамена.

– Не прилича чак толкова – възрази Кейд, след като отхапа от тарталетата.

Основата, подобна на умерено сладък киш, се съчетаваше хармонично с ябълките. Напомняше малко на немска ябълкова палачинка, но в контекста на Втората световна война май беше по-добре да не споменава вероятността за подобно родство.

– И сигурно е по-здравословна от шоколадовата кифличка. Повече протеини и плодове, по-малко мазнина и захар.

Той отново сви рамена.

– Имам йогурт в хладилника, ако искаш. И останалите шоколадови бонбони, ако вече имаш симптоми на наркотичен глад, след близо осем часа без шоколад. Без моя шоколад – уточни той, с палава самодоволна усмивка. – Съжаляваш ли, че ги раздаде всичките?

Да. Най-вече защото щеше да бъде голям срам да се върне в магазина и да купи още бонбони от някой от неговите високомерни продавачи.

А ако не можеше да живее без неговия шоколад и ако не искаше да изживее срама да влезе в магазина му и да си купи още, тя трябваше да се връща при Силвен Марки всеки път, когато закопнееше за неговите шедьоври.

И той щеше да я завладее напълно.

Очите ѝ се разшириха, устата ѝ се напълни със слюнка и тя побърза да сведе очи към своята тарт норманд.

– Трябва да тръгвам – каза той. Кейд примигна и извърна лице. Опита се да улови нотка на съжаление в гласа му, но не успя. – Днес ще идва един стажер и искам да съм в магазина, когато той дойде, в случай че се налага да превеждам.

– От какъв език? – попита учудено тя. Нима Силвен говореше още един език? Тя си спомни, че stagiaire означаваше стажант, ученик.

Той поклати глава.

– Диалект. Между световете. Момчето идва от предградие, което по нищо не прилича на охолния Шести район[34].

– Тогава как ще изпълняваш ролята на преводач? – попита объркано Кейд. Тя си спомняше бегло от неговата биография, че беше роден в покрайнините на Париж, в предградията, но тогава тази подробност не ѝ се беше сторила толкова разграничителна от самия Париж.

– Аз израснах в същото предградие – обясни лаконично той и се изправи. Очевидно нямаше желание да ѝ разказва за детството си, нали?

Това сигурно беше добре. Той не се опитваше да използва секса като трамплин към близост. Не се напъваше да се вклини в живота ѝ и да се ожени за парите ѝ, най-малкото.

Това беше романтично, но в същото време объркващо. Нейните милиарди винаги ѝ бяха служили като гаранция, че мъжете щяха да се интересуват от нея. Без тях, тя се чувстваше като изгубена в чужд град без визитни картички, без мобилен телефон, без име, само с дрехите на гърба си и със своята съобразителност, за да оцелее.

Силвен изплакна трохите от кифлички от ръцете си и застана пред нея, все още с нейната нормандска тарталета в ръце.

Той се поколеба, после се наведе и я целуна бързо, мимолетно докосване на неговите устни върху нейните.

И излезе.

Кейд остана да седи като вкаменена в продължение на няколко минути, когато телефонът ѝ иззвъня. Този път тя позна кой я търсеше.

– Можеш да дойдеш, ако искаш – каза Силвен. – Ще ти покажа как се приготвя едно нещо.

Върху лицето ѝ разцъфтя усмивка. Тя се доближи до прозореца, погледна навън и го видя застанал на средата на пешеходната зона, да гледа нагоре към прозореца. Кейд не знаеше дали той я виждаше горе, или отражението на светлината ѝ служеше като щит.

– Но ще го покажа на теб, не на шоколадовата фабрика "Кори" – добави той. – Затова не го продавай. И за бога, не слагай моето име отгоре, ако все пак решиш да го продадеш.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

В лабораторията се вдигаха облаци фин прах, докато Паскал посипваше партида трюфели с фино стрити карамелизирани бадеми, които ръсеше от голямо сито със същите привични, добре отмерени движения като някой мелничар. На достатъчно голямо разстояние, за да избегне всякакъв риск от попадане на бадемовите частици в сместа, работеше един младеж, който се открояваше не само със своята възраст, но и защото беше единственият чернокож в помещението и изглеждаше разпънат между гордостта и неловкостта на заниманието си. Момчето разбъркваше грамаден казан с шоколад.

Жена маркираше сръчно тризъбец върху малките квадратни шоколадови бонбони, които излизаха от машината глазирани, като новородени в лъскавите си шоколадови кожи. Тризъбецът се отдели от поредния бонбон, оставяйки красив отпечатък, в който Кейд моментално позна ваниловия ганаш. Друга жена пръскаше формите с пистолет, покривайки всяка морска раковина с ефирен филм шоколад.

Недалеч от тийнейджъра, самият Силвен отделяше с палец нещо, което приличаше на бледозелена боя на върха на клечка за зъби и го наместваше върху плътен лист фолио. Той взе друга клечка за зъби и я потопи в съд с по-тъмнозелена смес, която вероятно представляваше оцветен бял шоколад, а не боя.

Силвен вдигна глава, когато Кейд влезе, и я прониза с дълъг, питащ поглед, после неочаквано се усмихна. Паскал Гийо също вдигна глава, завъртя очи, хвърли му ироничен кос поглед и се вглъби отново в работата си, без да удостои Кейд с внимание. Тийнейджърът, който сигурно беше въпросният стажант, вдигна изразително вежди, погледна Силвен и се засмя.

След това понечи да вдигне огромния казан с разтопен шоколад с юношеска увереност, но залитна, изненадан от тежестта му.

Силвен пусна клечката за зъби и подхвана ловко казана, засмя се и го занесе до машината, където изсипа съдържанието му в отвора с такава лекота и сръчност, сякаш изобщо не забелязваше товара си.

– Къде са ти мускулите, Малик? – подхвърли засмян един от сладкарите.

Малик, както явно се казваше тийнейджърът, се смути малко и се изпъчи важно, сякаш за да покаже бицепсите си през сладкарската куртка, в която беше облечен.

– Вече не ми остава време за фитнес залата, постоянно вися тук! – възрази той.

– Може би трябва да ти даваме да носиш повече казани, за да поддържаш форма – пошегува се слабият мъж с очилата. – Ето, опитай с този – той му подаде една метална купа с големината на обикновена купа от кухненски миксер.

– Или тази, ако другата е прекалено тежка – обади се широкоплещест мъж, смъквайки от рафта една малка тенджерка, която изглеждаше прекалено малка за каквато и да е практическа употреба в тази лаборатория.

– Добре, добре – изръмжа Малик. – Аз мога да нося казана. Просто не бях подготвен.

Нищо чудно, че почти всички тук изглеждаха толкова стройни и стегнати, помисли си Кейд, опитвайки се да прецени тежестта на първия казан с шоколад. Над двайсет и пет килограма, определено. Четирийсет?

Колко пъти на ден пренасяха такива казани?

Сигурно твърде често, за да ги броят.

Силвен спря до Кейд с все още развеселено лице. Вглеждайки се в това засмяно лице, тя почувства как в нея премина нещо подобно на дълга, щастлива въздишка.

– Днес можеш да вземеш някоя от моите куртки – каза той. – Онзи ден се беше изгубила в куртката на Бернар. И прибери косата си под това – той ѝ подаде обикновена книжна шапка, каквато носеха всички в лабораторията, освен него и Паскал. – Не мога да допусна някой да намери косъм в моите шоколадови бонбони.

Кейд предположи, че Бернар беше едрият мъж. Но куртката на Силвен също не ѝ беше по мярка. Тя започна да навива ръкавите, питайки се защо не ѝ беше предложил да облече някоя от дамските куртки. Може би предпочиташе да заема своите собствени вещи.

Фактът, че носеше неговата куртка я накара да се усмихне с една озадачаваща ведрост. Все пак Кейд се смущаваше да стои съвсем близо до него в присъствието на други хора, след дивия секс насаме, но сега смущението ѝ беше поносимо.

– Това за какво служи? – попита го тя, застанала пред фолиото с миниатюрните капки в двата нюанса зелено.

– Експериментирам с нова декорация за моя шокола Кюриосите – каза Силвен. – Ла ганаш о басилик – добави той, в случай че тя беше опитала всички творения в кутиите с неговите шоколадови бонбони, без да осъзнае, че Curiosite беше деликатно овкусен с босилек. Честно казано, Кейд не би успяла да отгатне вкуса, ако не беше малкото гланцирано листче хартия, което обясняваше и описваше всеки един шоколадов бонбон. Босилек, за бога. Нищо чудно, че той намираше нейното увлечение по канелата за толкова демоде. – Когато се втвърди, ще го поставим върху овалните бонбони, които излязоха от машината. И ще видим дали ни харесва.

– Колко различни видове ганаш имаш? – попита тя, защото беше пленена от произношението на думата ганаш от неговата уста.

Подобно на шокола, тя звучеше като съблазнителна милувка.

– Двайсет и четири вида ганаш о шокола към момента – каза той.

Ганаш о шокола. Съчетанието на двете думи разпали тялото ѝ, изпращайки малки пламъчета към нейното лоно, към гърдите ѝ, към вътрешната страна на китките ѝ, към ямката на шията ѝ.

– Деветнайсет тъмни, с различна интензивност и вкус, и пет млечни.

– Кой ти е любимият? – кажи го отново, примоли се безмълвно тя. Кажи ганаш о шокола още веднъж.

Той поклати глава.

– Нямам любим. Ако не смятах всеки един за най-добрия, нямаше да ги продавам.

Кейд въздъхна тихичко и си напомни, че шоколадовите десертчета "Кори" бяха най-добрите от своя вид. Видът, който се продаваше с милиарди бройки и който беше достъпен на всяка каса във всеки един супермаркет.

Не, не беше само заради това. Видът, който пораждаше привързаност у хората, усещане за уют, който им даваше чувство за сигурност и носеше полъх от детството им. Онзи вид шоколад, който ги предразполагаше да седят щастливи пред камината, да се смеят и да си приготвят шоколадови сандвичи с бисквити и разтопени дъвчащи бонбони.

– От кой ядеш най-много?

– Всъщност аз не ям шоколад за удоволствие. Тук постоянно опитвам разни неща. Или от време на време на хоризонта изгрява някой нов шоколатиер и искам да вкуся творенията му. Толкова много имам за дегустиране, че вече май не мога да изпитам същото удоволствие като теб, когато сядаш, разопаковаш кутия шоколадови бонбони и се чудиш кой да опиташ първо.

Не, едва ли. Кейд винаги се чувстваше така, сякаш отваряше ковчеже със съкровища, което бе търсила по целия свят.

– За мен насладата от откритието е в самото начало, когато създавам нещо за първи път и го дегустирам, когато е готово, за да преценя дали е съвършено, или има нужда от нещо друго – докато говореше, той взе един чист лист фолио, разстла го пред нея и постави клечката за зъби в ръката ѝ, свивайки ръката си върху нейната, за да ѝ покаже как да движи палеца си. Получи ѝ се едно доста безформено зелено петно. Оформянето си имаше тънкост, която се заключаваше в движението на палеца. Той погали кокалчето на пръста ѝ с палец, загрубял от годините боравене с най-различни готварски уреди и пособия, и ѝ показа движението още веднъж.

– Обожавам тази фаза. Но ако мога да сравня нещо с онова, което чувстваш ти, когато отваряш кутия с шоколадови бонбони, вероятно това е, когато сядам в превъзходен ресторант за първи път и преглеждам менюто с всичките му възможности да опитам неща, които някой друг е измислил и приготвил за мен.

Кейд се запита дали в Париж имаше елегантни ресторанти, които той още не беше посещавал. В сърцето ѝ проблесна щастлива искра, когато в ума ѝ се появи фантазията как двамата сядат в изискан ресторант, той преглежда менюто съсредоточено, вкусвайки всяко ястие във въображението си, опитвайки се да реши какво да поръча. Обзалагаше се, че елегантните дрехи му стояха като излети. Тя щеше да го заведе навсякъде, където той пожелаеше. Щеше да поръча хеликоптер и да го отведе в който и да е тризвезден ресторант в Южна Франция, ако Силвен поискаше. Щеше да...

– Мисля, че точно сега искам да опитам горчивия шоколад, който направих за теб – каза замислено той.

– Наистина ли го направи за мен? – той умееше да бъде като рок звезда, карайки всяка жена да повярва, че беше написал любовна балада за нея.

– Уи, биен сюр, разбира се – каза той, очевидно озадачен от въпроса.

Независимо дали по отношение на суровините, или на завършените шедьоври, Силвен Марки явно нямаше време за имитации, помисли си Кейд. Той държеше на истинското и най-доброто, сто процента, иначе изобщо не искаше да се занимава с него.

Какво означаваше това по отношение на нея?

– Мислил ли си да го предложиш за продажба? – попита тя.

– Нямах време за подобни размишления. Но искам да го опитам отново. Което означава, че да, възможно е да се хареса на определен сегмент от нашите клиенти. Бих могъл да го нарека L'Amertume.

Горчивина.

– Или Deception.

Разочарование?

Той събра фолиото пред нея и ѝ даде нов лист.

– Опитай пак. Е, какво мислиш? Трябва ли да го пусна в продажба?

– Беше компулсивно изживяване – осмели се да каже Кейд. – Дори сега продължавам да мисля, че искам да го вкуся отново.

По лицето му пробяга нещо – хумор, изненада, предпазливост. Това по бузите му не беше ли леко изчервяване? Той я погледна.

– Все още ли говорим за шоколада? Или за живота? Или...?

Тя задържа погледа му, без да мигне.

– За шоколада – Кейд не се стремеше към никакви тъмни и горчиви моменти в живота си. Но последното, отворено за безброй възможности "или..." извика руменина по бузите ѝ. – Но щом го получиш, той те спира. Не искаш повече нищо друго. Което в моя свят се нарича лош маркетинг, но в твоя свят, кой знае? Би могъл да продаваш всеки шоколад по петстотин евро бройката и хората ще го купуват. А тогава няма да има значение дали ще продадеш повече.

– Петстотин евро е малко прекалено, но твоята идея е добра. Ще го продаваме в отделни опаковки на два пъти по-висока цена от другите ни шоколади – в малка торбичка, също както ѝ го беше поднесъл на нея. Тя се запита дали ѝ харесваше ролята на вдъхновителка на този най-тъмен, най-горчив, най-гладък, най-разкошен шоколад.

Добре.

– Обзалагам се, че ще се превърне в сензация за известно време – продължи доволно Силвен, като отново се увлече да мисли на глас, без да се съобразява с аудиторията. – Особено като подарък между сърдити любовници.

Кейд моментално заби поглед в листа фолио, сякаш след изричането на думата amant те се бяха озовали върху тънък лед. Или върху мост от яйчени черупки над широка, дълбока пропаст, без да знаят какво имаше от другата страна, защото никой не беше стигал до другата страна, без да падне в бездната.

Тя беше Кейд Кори от Кори, Мериленд. Много хора зависеха от нея. Дори мисълта за другата "страна" създаваше невъзможност. А когато нещо беше невъзможно, не ти оставаше нищо друго, освен да се откажеш от него и да се прибереш у дома.

Тя повтори движението с палец върху клечката за зъби и една троха зелен шоколад я уцели право в окото.

Силвен се засмя тихо, хвана брадичката ѝ и я извърна към себе си.

Кейд притихна под този непринуден жест на притежание пред очите на всички в лабораторията. Според нея можеше да се каже, че почти всеки мъж извън нейното семейство, който някога се беше опитвал да демонстрира притежание над нея на публично място, всъщност се беше опитвал да сложи ръка над богатството ѝ.

Стори ѝ се, че стъпваше с боси крака по моста от яйчени черупки.

– Цялата си опръскана със зелени точки – той прокара палци по скулите ѝ, после по веждите, почиствайки следите от лицето ѝ. Смееше се, но с нещо, което много приличаше на обич.

Кейд притихна до такава степен, че почти не смееше да диша, без да откъсва очи от лицето му, затваряйки клепачи само когато палецът му избърса една следа от миглите ѝ.

Може ли да потъна в прегръдката ти и да притисна моето тяло до твоето и да остана там колкото искам? – помисли си тя. Защото ако той я прегърнеше, тя можеше да остане там завинаги. Може ли?

Но, разбира се, кой преценяваше дали можеше? Или какво можеше? Той сигурно щеше да я приеме като нещо мимолетно. Явно беше свикнал жените да му се хвърлят на врата. Но дали тя щеше да приеме тази история мимолетно?

Тя се наведе отново над зелената маса, усещайки докосването на неговите палци върху бузите, веждите и миглите си дълго след това.

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

– Готова ли си да завършиш ваканцията си? – попита Мак Кори с надежда в гласа.

– Татко! Аз през повечето време работя! – поне половината от времето. – Ти на това ваканция ли му казваш? – Кейд беше прекарала следобеда в "За всеки вкус", средноголям фамилен френски производител на качествен шоколад с добра репутация. От типа, който баща ѝ предлагаше да изкупят, вместо да си губят времето с луксозната линия шоколадови изкушения на Силвен Марки. Тя не искаше това, но посещението можеше да ѝ даде повод да прекара още известно време във Франция.

Кейд се запита какво ли щеше да каже Силвен за идеята тя да купи цяла компания, за да има персоналното извинение да остане при своя любовник в Париж.

Той беше въпросният любовник и сигурно щеше да се разпени от яд. Баща ѝ също нямаше да се зарадва особено.

Това несъмнено беше дълбоко безотговорно и егоистично поведение. Поведението, което можеше да се очаква от разглезената наследница на фамилия милиардери.

– Е, ти знаеш какво да направиш – върху екрана на лаптопа една ръка описа няколко отривисти движения като касапски сатър. – Довърши тази работи с Париж и парижките шоколатиери и се прибирай вкъщи. Наближава Денят на благодарността. Липсваш ни.

Денят на благодарността беше специално време за семейство Кори. Уютно време. Изпълнено със смях. След смъртта на майка ѝ и баба ѝ празникът беше придобил още по-голямо значение и те се стараеха да запазят фамилните традиции живи и непокътнати. Кейд се зае да намотава около пръстите си канапчето, с което беше завързана кесийката с горчивия шоколад, подарък за нея. Тя го нави бавно около кутрето си, после го размота.

– Татко, не мислиш ли, че трябва да предприемем нещо в Европа? "Марс" завладява целия пазарен дял тук.

Мак Кори се намръщи.

– Защото европейците са много задръстени. Не мога да повярвам, че избират някакво десертче с шоколадова глазура, вместо истински, плътен шоколад.

– Те не харесват нашия истински, плътен шоколад. Смятам, че или трябва да ги атакуваме на развлекателния фронт, както правят от "Марс", или да се ориентираме към истински шоколад, който е по-изискан и по-близо до тяхната представа за шоколад – Кейд пое дълбоко дъх и сви юмрук около парчето канап. – Може би аз трябва да се заема с това.

Последва дълга пауза. Достатъчно дълга, за да си помисли с надежда, че връзката се беше разпаднала, но същевременно да знае, че не беше така.

– Как така да се "заемеш"? С какво точно искаш да се "заемеш"?

Тя вдиша отново.

– С Европа.

Баща ѝ я прикова с поглед.

– Аз мислех, че си там, за да намериш нова линия шоколад, която да внедрим тук!

– Да, но... може би това е по-важно. Трябва да лансираме силна линия луксозен шоколад за ценители в Щатите. Но ако не предприемем действия веднага, скоро ще ни струва цяло състояние да завладеем някакъв пазарен дял в Европа, при тази конкуренция от "Марс" и "Тоутъл Фудс". Ако моята идея сработи в Европа, после можем да опитаме да я представим и в  Щатите, да уловим растящия дял ценители на изтънчения шоколад.

– Нужна си ми тук! За бога, сестра ти отново обикаля с мотопед Кот д'Ивоар. Кой ще поеме компанията, когато се пенсионирам?

Тя. Тя, разбира се. Това се подразбираше открай време. Кейд щеше да се справи блестящо. Канапчето в дланта ѝ беше мокро от пот. Тя не искаше да поеме по своя широк прав път към "Кори". Искаше да побегне по някоя криволичеща пътека в гората и да намери съкровище.

– Ти си на петдесет години, татко. Имам предостатъчно време, за да наваксам. Поемането на Европа ще бъде превъзходно обучение.

Поемането на Европа. Кейд си представи изражението на Силвен при тази фраза, видя очите му, пламтящи в разгорещен спор.

Тя не искаше да завладява Европа, да се бори за място по рафтовете в супермаркетите, да посещава фабрики. Искаше ди заравя ръцете си в чували с шамфъстък и да обикаля пазарите в търсене на екзотични продукти. Тя искаше да посещава лаборатории и да изучава магията им. Искаше да надгражда върху онова, което беше създал Силвен – красиви, луксозни, магически шоколатерии. Не искаше да ги прогонва от бизнеса със своето агресивно финансово превъзходство.

Последва още една дълга, мрачна пауза.

– Виж, когато се върнеш тук, ще поговорим за това. Ще възложим на отдела за пазарни проучвания да анализира идеята. Не забравяй, че все още държим под око "Девън Кенди". Придобиването би променило значително нашето положение в Европа.

Да, придобиването щеше да им подсигури в Европа същата роля, каквато имаха в Щатите – масов производител на евтин шоколад. Разбира се, придобиването на "Девън Кенди" би могло да ѝ послужи като аргумент да остане тук.

– Ще остана тук още известно време – каза твърдо Кейд.

– Добре, почини си още една седмица. Дядо ти има право: забавлявай се. Плюс това, сигурно си научила много за потенциалните ни възможности. Полевата работа ще ни бъде полезна, ако решим да предприемем нещо след няколко години.

– След няколко години?

Изведнъж животът ѝ зейна пред нея като някаква тъмна бездна, лишена от радост и от Силвен за едно неопределено бъдеще. Стомахът ѝ се сви и се качи в гърлото, сякаш я бяха бутнали от ръба на скала в същата тази бездна и сега тя летеше стремглаво надолу.

– Зависи какво ще направим с "Девън Кенди", не мислиш ли? Почини си още една седмица, както казах. Ще поговорим, когато се върнеш тук за Деня на благодарността.

Още две седмици.

След края на разговора Кейд се почувства толкова зле, че се наложи да излезе от своя апартамент, за да избяга от чувството. Обикаля напосоки Шести район, опитвайки се да не мисли за нищо.

Мисленето не ѝ вършеше работа. Защото когато се замислеше за ситуацията, излизаше, че баща ѝ беше прав.

Хората я отминаваха с безразличие, когато тя се спираше да погледа някоя витрина със стари играчки или да вдъхне ароматите от пекарната. Никой не беше споменавал на какво ухаеше в рая, но ако Кейд можеше да разработи проект на седмото небе, тя нямаше да го остави без пекарни и шоколатерии. Острата миризма от магазинчето за сирена я удари в носа и като се опитваше да не диша дълбоко, Кейд влезе сред огромните пити сирене и калъпите масло, от които продавачът редовно ѝ отрязваше резени. Тя се загледа в лицето на собственика, докато той ѝ разказваше историята на всеки вид сирене и я увещаваше да опита един или друг сорт, наслаждаваше се на неговото чувство за хумор, вярата и страстта му в работата.

Когато се върна пред кооперацията, където се намираше апартаментът ѝ, Силвен тъкмо излизаше от лабораторията, извил глава към нейния прозорец.

Хареса ѝ как стойката на тялото му се промени, когато я видя.

Кейд се спря на една-две крачки пред него, без да знае какъв беше подходящият поздрав. Целувки по двете бузи? Целувка по устните? Тя избра да напъха ръце в джобовете си и да запази неловка дистанция.

Той стисна устни по онзи неповторим начин, който французите владееха до съвършенство.

– Знаеш ли какво ми се прави? Излиза ми се на разходка – каза уверено Кейд, за да не прозвучи така, сякаш го канеше да я придружи. Тя просто заявяваше своите предпочитания, само толкова. Той можеше да се присъедини към нея или да я остави сама; това беше свободна страна. Е, това беше Франция, но те също явно си мислеха, че живееха в свободна страна. Тя не го молеше да излязат на разходка заедно – това беше важното.

По този начин не се излагаше, не сваляше щитовете си, така че онзи студен, дистанциран поглед да нарани нежната ѝ душевност. Той направи едно рязко, удивено движение, което спря в последния момент, сякаш съжали, задето се беше показал толкова рязък и удивен. Тъмните му очи се вгледаха напрегнато в нея, сякаш той беше шоколад, а тя беше, да кажем, плесенясало сирене, и той се питаше какво ли би се получило от комбинацията между двете субстанции.

Кейд усети, че започва да се изчервява, цветът пропълзя изпод шала и заля лицето ѝ. Вътрешностите ѝ трепереха с надежда, че ако се свиеха достатъчно, можеха да се отрекат изцяло от нея, да се мушнат в малкия асансьор и да се качат горе в апартамента, докато обвивката обикаляше наоколо и вършеше такива ужасни неща, които ги изпълваха със съжаление, че изобщо са се родили.

– Искаш да се разходим ли? – повтори той, сякаш проверяваше дали не бе допуснала грешка при изразяването на родния му език. Тъмните му очи продължаваха да я изучават, сякаш искаха да я разтопят до нещо, което можеше да разбере, но иначе неговото овладяно, сдържано изражение остана непроницаемо.

Определено не издаваше чувство за неочаквана, непреодолима радост от нейното предложение.

– С мен? – уточни той.

Кейд щеше просто да отиде да се разхожда сама. Или пък щеше да се качи в своя апартамент и да се скрие. Само че той беше точно над неговата шоколатерия. Може би тя щеше да се свие на кълбо в частния си самолет и да отлети обратно в Америка. Може би това беше най-разумната следваща крачка.

– Искаш да правиш с мен нещо друго освен...? – той не довърши изречението. С ръка на нивото на корема, той пошава с пръсти между себе си и нея, между неговата шоколатерия и нейния апартамент. След това същата тази ръка се обърна нагоре с дланта, отворена, в знак на пълно недоумение.

А тя си беше помислила, че вечерята снощи беше превърнала тяхната връзка от чисто сексуална в нещо, може би, малко по-емоционално.

Очевидно приготвянето на вечеря за нея беше просто още едно средство за получаване на секс.

Сега червената вълна върху лицето ѝ беше по-алена от шала ѝ, а нещо още по-лошо напираше в очите ѝ: сълзи. Постоянно плачеше в тази глупава страна. У дома Кейд никога не плачеше.

– Забрави, че го казах – промълви тя на английски, защото не можеше да си спомни как да го формулира на френски, после се завъртя и се упъти към входната врата, стиснала ръцете си в юмруци в джобовете на палтото си.

Той я хвана за ръкава и я принуди да спре.

– Много бих искал – внимателно каза той на английски.

Кейд премигна бързо, за да окаже отпор на тези глупави, наранени сълзи. Акцентът му и начинът, по който използваше родния ѝ език, я сразиха напълно.

Той мушна ръка в джоба на палтото ѝ, за да улови ръката ѝ в своята, под прикритието на двете ръкавици, неговата и нейната.

Последния път, когато ръцете им бяха сплетени, той беше протегнал ръката си над главата ѝ и я беше приковал към матрака.

С непонятно учудено сепване Кейд осъзна, че за първи път се държаха за ръцете.

– Прекрасен следобед за разходка – добави той.

Зависи. Следобедът беше студен и сив, с вледеняващ кожата вятър и с намек за сняг, който вероятно щеше да се окаже просто студен дъжд. Беше следобед, подходящ за разходка, когато някой те държеше за ръка, когато между вас трептеше нещо топло и специално, когато знаеш, че можеш да се прибереш вкъщи и да се гушнеш до този някой, че не си сам пред настъплението на зимата.

Дали те знаеха това? Дали знаеха, че не бяха сами в навечерието на зимата?

Вървяха по улиците, които едва бяха изсъхнали от снощния дъжд. Минаваха покрай магазини пълни с неща, които човек трудно можеше дори да си представи някъде другаде. На една витрина бяха изложени стари дървени щампи за граниране на маслото, избито от млякото на собствената ти крава. Друга излагаше на показ най-фини ленени завивки, избродирани на ръка с пурпурно и запълнени с бледолилаво. Друг магазин предлагаше ванилия. Нищо друго, освен зърна и шушулки ванилия от Таити, Мадагаскар, Мартиника.

Когато стигнаха до реката вече падаше здрач. Беше студено, но те бяха облечени топло. Силвен я поведе наляво покрай горните кейове, за да минат по Пон Ньоф.

Покритата със зелена патина статуя на Анри IV на кон се извисяваше над тях. Под моста се чуваше бумтенето на мотора на лодка, готова да потегли с половината туристическо население на Париж за вечерна разходка по Сена.

Кейд беше потънала в гледките. Беше тук едва от десет дни. Всеки миг от падането на вечерта в Париж беше вълшебен.

Залязващата светлина докосна двете конусовидни кули на средновековната Консиержери, като първо ги обагри в розово, а после ги обгърна в мрак, сякаш бяха потънали в приказката. Преминаваха лодки, светлините им се отразяваха с блещукане върху мастиленосините води. От време на време някой скейтър прелиташе покрай тях, кънките профучаваха е меко, режещо свистене по асфалта.

Кафетериите започваха да се пълнят, защото по това време хората излизаха от работа и потъваха вътре, за да се сгреят и да се срещнат с приятели. Една от най-прелестните забележителности на Париж, Лувърът, се открояваше на фона на мекото осветление, под възхитените погледи на минувачите. Айфеловата кула се извисяваше бляснала над града, въртейки прожекторите си като морски фар. Внезапно кулата започна да блещука и премигва.

Кейд стисна ръката на Силвен.

– Виж как искри!

Тя спря и се облегна на бетонната стена на кея, за да се полюбува на гледката. Досега беше успявала да хване прочутото десетминутно блещукане на всеки кръгъл час само два пъти.

Силвен се облегна до нея, без да продума. Когато Кейд го погледна със светнало от щастие лице, видя, че той гледаше нея, а не кулата. Усмихваше се лекичко, но очите му изглеждаха бдителни, много тъмни и предпазливи.

Защо?

Може би той предпочиташе да преминат направо към секса и да пропуснат разходката.

Айфеловата кула спря да блещука и хората, които се бяха спрели, за да я погледат, продължиха по пътя си. Повечето обаче не я забелязваха, а вървяха по своите си дела с онази бърза, стегната парижка походка. Надолу по алеята един мъж се надигна от пейката, на която седеше, опитвайки се да заговори преминаващата елегантно облечена жена.

Силвен се изопна, но жената изобщо не забави забързаната си крачка, нито погледна натрапника, който сви рамена и се обърна, в търсене на друга възможност.

– Онзи ден бутнах един тип в Сена – призна Кейд с гузно доволство.

Силвен се изкиска с изумление.

– Vraiment?

– Той се опита да седне в скута ми! И да ме хване за... – тя посочи гърдите си.

Той се разсмя толкова силно, че трябваше да се хване през корема.

– И ти го блъсна в реката? Сериозно? C'est bien fait pour sa gueule, alors. Иска ми се да бях видял това.

– Вероятно нямаше да се случи, ако ти беше там, за да го видиш – изтъкна сухо тя. – Забелязвам, че налитат на сами жени.

– Боклуци – измърмори Силвен и изгледа мрачно мъжа в далечината, който се беше върнал на пейката си. – Но все пак би си струвало да се види.

– Той се хвана за лаптопа ми, за да запази равновесие и падна във водата заедно с него – добави Кейд, все още ядосана от случката. – Знаеш ли колко трудно се настройва нов лаптоп с операционна система на френски?

– Ах... не – промълви той, развеселен. – Имаш ли нужда от помощ?

– Поръчах на техническия отдел в "Кори" да ми изпратят експресно нов компютър – призна тя.

Той я погледна изпод вдигнати вежди.

– Не мога да позволя на служителя в магазина да пипа моя компютър – каза тя в своя защита. – От съображения за фирмена сигурност.

– Аз можех да ти помогна. Не допускаш, че бих се опитал да открадна някои от твоите тайни.

Той не го каза като въпрос на честност, а като нещо по-важно от честността – шоколадовите фабрики "Кори" не притежаваха нито една тайна, която Силвен Марки да смяташе за достойна да бъде открадната.

Дори тайната за печеленето на огромни пари, както изглеждаше.

Кейд поклати тъжно глава. Тя не се съмняваше в него. Но да помоли гаджето си да ѝ настрои лаптопа беше нещо, което можеше да направи друга жена, с друг живот, живот без антураж от асистентки и секретарки.

Кейд го погледна крадешком. Сега Шантал ѝ изглеждаше безкрайно далеч; дори не допускаше, че тя можеше да му бъде приятелка.

Но също толкова недопустимо беше Кейд да го попита за Шантал и да развали момента.

– А ти защо си сама? – попита неочаквано той. – Имам предвид охраната. Не трябва ли да се движиш с бодигард? – той погледна отново мъжа на пейката, на минаване покрай него. Дори не забеляза, че вече оглеждаше похотливо някаква жена от другата страна на улицата.

– Не и в Париж. Тук има страшно много богати хора. Пък и аз не бия на очи. Винаги съм смятала, че Парис Хилтън е луда да тръгне по този път. Знаеш ли, че тя всъщност можеше да има личен живот? – Кейд поклати глава с недоумение от хорския избор.

– Не мисля, че тук има толкова много хора, богати колкото теб – отбеляза сухо Силвен.

– Убедена съм, че ако се пресметне, процентът на богатите и известните хора в Париж е по-висок от всяко друго място в света. Някои от тези дубайски принцеси, които притежават апартаменти тук, вероятно ме причисляват към средната класа. Ти самият си доста заможен, освен това смятам, че си по-известен от мен.

– Ами... не знам, известен, може би да – Силвен се провали в опита си да се престори на скромен. Той поклати глава с удивление. – Като имаш предвид, че израснах в предградията.

Каква беше тази непоследователност? Той беше споменал това и преди.

– Аз също, струва ми се. Кори всъщност не е голям град. В известен смисъл целият град е провинциално предградие.

Силвен я прониза с ироничен поглед.

– Ако ти си израснала в предградие, то е било като Сен Жермен де Пре, който на практика не може да се нарече предградие. Аз израснах в Кретей[35].

– А какъв беше Кретей? – попита предпазливо Кейд, защото очевидно тя пропускаше нещо.

Той сви рамена.

– Класически пример. Лоши училища, дрога, насилие, безработица, липса на перспективи и възможности, безпаричие, безизходица; единственият изблик на социален протест беше паленето на коли и хората го практикуваха редовно. Въпросът е, че не всички бяха такива. Човек просто трябваше да се пребори със стереотипния образ, които другите имаха за живота му, и да стане нещо различно. Това се опитвам да покажа на Малик.

Кейд се вгледа в него. Никога не би си представила, че този строен, елегантен мъж, с неговите ръце, които умееха да превръщат суровите съставки в нещо прекрасно, с неговата непоклатима арогантност, когато станеше въпрос за изкуството му, с неговия красив, съвършен френски, в сравнение с който нейният акцент изглеждаше толкова смущаващо тромав и американски, с неговата страст, с неговия дискретен, но непогрешим усет за стил, с неговия неизменен цивилизован контрол върху изражението му през повечето време... тя никога не си беше представяла, че той не произхождаше от изтънчена, елегантна среда.

– Нямаш представа колко е странно – продължи той – да те чуя да казваш, че някой може да те причислява към средната класа.

Добре, може би тя беше преувеличила. Кейд усети да се изчервява, когато осъзна как бяха прозвучали думите ѝ.

– Но сега ти имаш пари – изтъкна тя. – Предполагам.

Тя виждаше опашките пред магазина му и можеше да пресметне печалбите от продажбите на шоколад на цена от сто евро за килограм. Кейд Кори я биваше да изчислява печалби.

– Вярно, имам. Имам всичко необходимо. Но моите доходи изобщо не могат да се мерят с твоите. Човек не може да стане мултимилионер от продажба на шоколад, знаеш това.

Кейд го гледа настойчиво, докато накрая ѝ стана ясно, че трябваше да му го каже право в очите. За предпочитане да набие думите в главата му с голям чук.

– Не, аз не знам това – каза тя с похвална, по нейно мнение, мекота.

– С истински шоколад – поправи се той.

Кейд стисна зъби.

– Ти замислял ли си се някога колко пари са няколкостотин милиона? – защото може би, ако той се замислеше сериозно, тя би могла да го придума да им отстъпи правото да разработят линия шоколади с неговото име. Кейд беше готова да се обзаложи, че това щеше да ѝ даде стабилни позиции в Европа. И тя щеше да ръководи европейския клон от Париж...

– Всъщност не съм – каза той. – Не мога да си представя какво бих могъл да си купя, от което животът ми да стане по-добър.

Ох, беше единственото, което Кейд успя да помисли. Той каза това с такова спокойствие, такава лекота, сякаш действително беше направил живота си толкова хубав, достатъчно хубав, за да не завижда на нечие по-голямо богатство или владения. Това се срещаше толкова рядко в живота.

Той се поколеба, отвори уста, после отново я затвори.

– Да не си представи нещо? – попита сковано тя.

– Аз... не мисля, че бих могъл да го купя – изрече бавно той. После се засмя неочаквано, малка, бърза усмивка, която я разтърси като светкавица, оставяйки сребристи следи на удоволствие върху емоциите ѝ. – Или ако мога, ще го платя с нещо, което имам в изобилие.

В какъв смисъл? Той искаше нещо, което можеше да се купи с шоколад?

В нея се надигна нелогична надежда и Кейд веднага я зашлеви с всички сили. Защото тя можеше да бъде купена с шоколад или поне силно изкушена.

Но не допускаше, че той имаше предвид точно нея.

Продължиха да се разхождат, да бродят през вековете история, между Лувъра и старата железопътна гара на музея "Орсе", покрай позлатата и блясъка на моста Александър III, с неговите златни статуи и богато украсени лампи, където Кейд съжали, че не носеше бюстие и ботинки с копченца и не слизаше от карета пред операта. Покрай тях прелитаха рена, смартове и поршета, фаровете им прерязваха сумрака. Премина един велосипедист, сериозен и ироничен, навел глава ниско, опакован в скъпа оранжева екипировка, която да го пази от студа.

Вървяха умълчани, докато движението по улиците се отдръпваше от Сена и се насочваше нагоре към Шанз-Елизе. Въпреки че още беше рано, усещането беше за нощ когато стигнаха до "Трокадеро", точно срещу Айфеловата кула на отсрещния бряг на Сена. Ботушите вече я убиваха, но Кейд не обели дума.

Силвен дръпна ръката ѝ, повеждайки я нагоре към еспланадата над прекрасния фонтан "Варсови". Гледан оттук, фонтанът се спускаше каскадно по стъпалата и се завихряше в мощни струи под блестящия символ на  романтиката и цивилизацията, който доминираше гледката.

– А защо избра шоколада? – попита тя.

Въпросът прозвуча глупаво. Защо всички други хора в света не избираха шоколада за свой житейски път: това беше логичният въпрос. Как можеха да му устоят?

– Винаги съм го обичал. Обичам да работя с него – той я погледна лукаво. – Жените не могат да му устоят.

Каза това, за да я разсмее, но на Кейд не ѝ беше до смях.

– Пътят към женското сърце? – попита кисело тя, опитвайки се да скрие колко много я притесняваше участта на една от много други жени, чиито сърца бяха толкова лесни за завладяване.

Ръката му стисна нейната през ръкавиците. Той се загледа и сияещата кула над своя град.

– Женските сърца са малко по-сложни от сетивата им. Така че, не. Не мога да кажа, че съм разгадал пътя към женското сърце.

– Опитвал ли си?

Той не отговори. Остана загледан в Айфеловата кула на другия бряг, после погледна Кейд, но не каза нищо. Чиста, елегантна линия на челюстта в профил, осветен нежно от уличната лампа, тъмните очи, почти черни в нощта, и черна коса, развявана леко от вятъра – може би това само по себе си беше достатъчно поетичен отговор.

Но не носеше яснота за Кейд.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Те спряха да хапнат в напълно непознато бистро. Топлата светлина и шумът се лееха на улицата, малкото пространство беше натъпкано с щастливо изглеждащи хора.

Не приличаше на формалната вечеря, на която Кейд си беше представяла да го заведе. Беше много по-хубаво. В това бистро нямаше тишина, нито елегантност. Храната се свеждаше до телешка пържола, пържени картофи и сос със сирене рок-фор. Вътре беше малко задушно и претъпкано, а ставащите и сядащите хора на съседните маси неминуемо се бутаха в тях. Стената зад гърба на Силвен изглеждаше така, сякаш някой беше започнал да рисува някаква сцена преди десетина години, беше се разсеял някъде по средата на първия крак на Айфеловата кула и така и не я беше завършил. Виното, което сервитьорът донесе на тяхната маса, не носеше следи от отлежал прах и не беше на повече от две-три години, тоест вино, което при обичайни обстоятелства нямаше как да попадне на масата на Кейд.

Беше прекрасно. Тя не можеше да си спомни някога да се беше чувствала толкова прекрасно.

Седяха там с часове. Силвен плати сметката разсеяно, без да поглежда дали тя щеше да забележи, всъщност без изобщо да го е грижа дали тя щеше да забележи. Когато повече не можеха да останат вътре на топло, сред масите със смеещи се, щастливи, сити хора, те излязоха отново в студа. Кейд потрепери силно при първия досег с мразовития въздух и Силвен се засмя и я уви в шала ѝ чак до брадичката.

– Ще вземем ли такси? – попита тя неохотно. Пътят беше дълъг и сигурно минаваше единайсет, а краката ѝ туптяха сърдито, възмутени от опитите ѝ да имитира парижанките, които сякаш бяха родени да ходят на високи токчета. Но Кейд не искаше тази вечер да свършва.

Близо до бистрото имаше редица тежки, тромави, номерирани велосипеди под наем, паркирани и привързани към стойките им, всичките с кошници върху рамката и с табелка с надпис VELIB и логото на Париж. Кейд вече ги беше виждала в първите дни, когато опознаваше Париж, колелета, които градската управа отдаваше безплатно на всички желаещи. Тези тук бяха снабдени с розови латексови седалки и табелка с надпис, ЕТ VOUS, VOUS FAITES QUOI POUR VOUS PROTEGER? Вие какво правите, за да се предпазите?

– Това явно е акция на активистите в борбата със СПИН – каза Силвен, забелязвайки недоумението върху лицето ѝ. Той кимна към рамките, върху които имаше друг надпис. – Оттук е минала и асоциация за борба с глада, както виждам – той се спря пред седалките с обвивки надопобяващи кондоми, усмихна се и я погледна настойчиво. – Умееш ли да караш колело?

Кейд не беше подходящо облечена, с дълго палто и ботуши на токчета, но след като затъкна полите на палтото под дупето и около краката си, тя успя да се намести върху неудобната седалка на несъмнено най-тежкото колело на света. Тя не свали розовия латекс от седалката. Щом беше започнала да се натъква на велосипедни седалки с кондоми, господ явно се опитваше да ѝ каже нещо за секса и глупостта.

– Това нещо тежи най-малко десет кила!

Той кимна.

– За да е сигурно, че никой няма да поиска да ги открадне.

Беше кучешки студ в комбинация с вятъра в ушите ѝ, въпреки опитите да се зарови до носа в шала си. Но беше адски забавно. Кейд не спираше да се смее, а Силвен не спираше да поглежда към нея с усмивка на неподправена радост.

Оставиха колелата на спирката близо до неговия апартамент и хукнаха през мразовитата ноемврийска нощ към топлината.

– О, боже, колко е студено – не спираше да повтаря тя когато влязоха в апартамента, неспособна да спре да трепери, когато топлината облъхна замръзналата ѝ кожа. – Много е студено, много е студено, ужасно студено.

Той свали дрехите ѝ, въпреки протестите ѝ, и я качи на леглото, без да спира да се смее. Зави я под тежкия пухен юрган, захвърли собствените си дрехи на пода и се мушна до нея, обвивайки я с тялото си, докато треперенето премина в разтапяне.

Този мъж определено умееше да контролира температурата на субстанциите, помисли си тя по-късно на заспиване, сгушена в ямката на ръката му, съвършено стоплена, съвършено доволна.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

– Имам една добра и една лоша новина – каза Силвен на другата сутрин.

Сърцето ѝ се сви. От самото начало тя знаеше, че рано или късно щеше да ѝ каже, че просто си играеше с нея. Той просто беше прекалено привлекателен за една жена.

– Каква е лошата?

Той се поколеба.

– Може би трябва просто да ти съобщя новините, а пък ти сама да решиш коя част според теб е ужасна и коя е забавна.

Кейд се приготви за най-лошото, забила поглед в йогурта. Съвсем леко подсладения ѝ йогурт. За първи път от десет дни тя се опитваше да хапне нещо здравословно за закуска и той избра точно този момент, за да ѝ сервира смесените новини. Това просто не беше честно.

– Поканени сме на рожден ден.

Обзеха я още по-дълбоки подозрения.

– От кого? Какво имаш предвид като казваш ние!

Силвен стисна устни.

– Добре, поканиха ме на празненство за рожден ден. Прието е да водя някого с мене. Това проблем ли е? Ти предпочиташ ли да не дойдеш?

Всъщност Кейд нямаше голям опит с връзките. Не беше имала връзка от много дълго време. Това започваше да звучи като връзка. Не, звучеше като представяне на интимна приятелка пред група приятели.

Може би във Франция правеха тези неща просто ей-така?

– Кой е рожденикът?

– Братовчед ми Тиери, който става на петдесет години.

Представяне на приятелка пред семейството. Кейд се почувства така, сякаш шофираше по път с много завои и изведнъж беше открила, че задницата ѝ висеше над пропаст и че караше не кола, а влакче на ужасите.

Тя нямаше опит със семейните събирания. Още от гимназията ги избягваше усърдно, защото откровеният, алчен натиск на семейството на момчето беше просто отвратителен. В действителност тя стоеше далеч от всичко – не ходеше с момчета, не се запознаваше с техните приятели и семейства, не правеше дори секс – откакто се беше отказала от случайните забежки, след като завърши колежа.

До... досега, както и да се наричаше онова, което правеше, разбира се. Може би, ако беше по-нормална, тя щеше да знае какво прави.

– Кой ще бъде там?

Ръката му описа широк кръг.

– Ами, всички.

– Как така всички?

– Цялото семейство. Приятелите. Все пак това е юбилей, петдесети рожден ден.

– Майка ти ще дойде ли от Прованс?

– Това е юбилей!

– Значи ще дойде – Кейд уви ръце около себе си, сякаш се опитваше да се защити. – Тя знае ли коя съм аз?

– Кейд, всички знаят коя си ти. Майка ми получава известия от Гугъл при всяко споменаване на моето име. Ако не искаш да се сдобиеш с ноторна слава, трябва да обмисляш внимателно ходовете си, преди да проникнеш тайно в нечий магазин и да се опиташ да откраднеш шоколада му.

Кейд премигна няколко пъти.

– Аз всъщност се питах дали е наясно с другата ми самоличност. Не е тази на Крадеца на шоколад.

– Нима имаш алтернативна самоличност? – Силвен изглеждаше объркан.

Кейд започна да барабани е пръсти по масата и се опита да прояви търпение, без особен успех.

– Знаеш, че допреди няколко дни аз не бях известна главно като Крадеца на шоколад.

Той я изгледа със задълбочения интерес на психотерапевт, който изучава пациент с тежко психично разстройство.

– Смяташ, че Кейд Кори и Крадецът на шоколад са две отделни личности?

– Би ли отговорил на въпроса ми? Майка ти знае ли колко пари имам?

– Възможно е – призна Силвен. – Информацията достъпна ли  е за широката публика? Може ли да се намери в интернет?

С други думи, да. Кейд се свлече на мястото си.

– Нямах предвид точната цифра.

Настъпи моментно затишие.

– Добре ли си? – попита иронично Силвен. – Защото още не съм стигнал до частта, която според мен е лошата новина.

Кейд се хвана за ръба на масата и се облегна на стола, готова да поеме страшния удар.

– Празненството е в тяхното шато в Шампан, което е на един час път с кола...

– Замък? – прекъсна го тя. – Ти не ми ли разказваше за твоето детство в покрайнините?

– В Щатите замъците да не са знак за престиж или нещо такова? Тук можеш да си купиш половин дузина за парите, които струва един апартамент в Париж. Затова пък поддръжката ще ти отреже главата. Тиери обаче се ПАКС-на с директор.

– Какво е направил с директора? – Пакс Романа[36]?

– ПАКС. Граждански брак – обясни Силвен. – Между двама души, които не искат да сключат брак или в техния случай, не могат да сключат законен брак. Тиери е гей.

Кейд потърка точките между веждите в основата на носа си, в опит да се съвземе.

– Все още не съм чула лошата новина.

– А, да– той си пое дъх. – Дръж се. Трябва да отидем дегизирани като фермери.

Кейд не можеше да спре да се смее. Пътьом спряха в голям магазин в покрайнините на Париж и изнамериха най-потресаващите зелени непромокаеми гащеризони, които ги покриваха от глезените до китките, като истински селяни, както бе казал Силвен. Отгоре на това добавиха старомодни бонета с къдрички. За капак нахлузиха яркожълти гумени ботуши. Отдолу бяха облечени с нормални, елегантни, комфортни дрехи, за да останат по тях, както обеща Силвен. Но не уточни кога.

– Защо се налага да се обличаме по този начин?

– Струва ми се, че аз съм единственият човек в моето семейство, който не се перчи при всяка възможност – отбеляза мрачно Силвен, при което Кейд отново се разкикоти неудържимо.

– Какво? – попита недоумяващо той.

– Смяташ, че ти не се перчиш? – тя се опита да придаде деликатна изисканост на кикота и сумтенето си. Жълтите гумени ботуши я караха да се смее, реши тя. Би било престъпление да запази сериозно изражение, докато носеше такива ботуши,

– Като тийнейджър бях много срамежлив – призна той.

Кейд си представи театралната поза, с която той бъркаше шоколада. Спомни си абсолютната невъзмутимост, с която я беше съблазнил онази сутрин, когато беше влязла в лабораторията.

– Явно фазата е била съвсем кратка.

Той я изгледа озадачено, с което я накара да се запита дали не изпускаше нещо важно в характера му.

– Аз все още съм срамежлив.

Тя се разсмя неудържимо.

– Ти, срамежлив?

Той вдигна рамена и се съсредоточи върху пътя, без да се опитва да я убеди в правотата си.

Какво изпускаше тя? Защо Силвен се мислеше за срамежлив? Беше ли срамежлив с нея по някакъв начин?

– А какво общо има перченето с носенето на тези потресаващи костюми?

– Те обичат карнавални костюми. Миналата нова година майка ми и сестра ми ме навиха тримата да намъкнем костюми на крави. При това с вимета – в гласа му прозвуча отвращение, но Кейд беше убедена, че никой не можеше да го накара да направи нещо, което той не искаше.

Кейд се опита да си представи елегантния, страстен Силвен Марки предрешен като крава с виме. Оказа се учудващо лесно. Във въображението ѝ той се забавляваше диво, усмихваше се на тъмнокосата си сестра, която беше видяла в неговия фотоалбум.

Нещо в образа тласна тялото ѝ в усещане за свободно падане, сякаш след неочакваното откритие, сърцето ѝ беше изскочило.

– А за пенсионирането на папа трябваше да разиграем сценка, в която аз изпълнявах ролите на гангстер, каубой помияр на кафяви петна – първото куче на баща ми – в рамките на пет минути. Изцяло по вина на сестра ми, честна дума.

Да, сигурно. Кейд можеше да се обзаложи, че той сам си беше измислил трите роли. Е, защо тогава се мислеше за срамежлив?

– Да беше видял сценката, която направихме двете със сестра ми за осемдесетия рожден ден на дядо. Ако ме напиеш достатъчно, може да ти пусна видеото.

Той вдигна демонично изразителните си вежди.

– Мислиш ли, че трябва да прибягвам до алкохол, за да получа каквото искам от теб?

Тя се престори, че посяга да го удари. Но и двамата се усмихваха.

– Фермерският елемент в постановката се дължи на това, че детската мечта на братовчед ми е да отглежда кози.

Кейд премигна няколко пъти, опитвайки се да си представи какво беше да мечтаеш да отглеждаш кози. После се опита да наложи този образ върху представата за френския замък, към който пътуваха. И в двата случая въображението ѝ се изложи по отношение на козите.

– Затова всички се наговорихме – да му подарим кози. Както и едно ято патици. Тиери искаше и магаре, но неговият партньор ни помоли да проявим малко здрав разум. И в тон с темата, всички сме облечени като фермери.

Лудо и ентусиазирано семейство, което грабеше с пълни ръце от живота.

Ако не знаеха коя е, Кейд би могла да си прекара чудесно.

– Може ли да ме представиш под друго име?

Силвен не я удостои с отговор.

Ванът се носеше плавно през равнината. Скупчени каменни къщи сформираха малки села, а между тях съхнеше пране на простори, дори през ноември. От двете страни на пътя се точеха тополи, нещо в тяхната стройна, безкрайна елегантност будеше в Кейд усещане за дълбоко, меко удоволствие.

Силвен се беше сбогувал с малкото си ауди с тъга и беше взел фирмения ван, защото така можеше да транспортира сложната и огромна шоколадова скулптора, фантастична и почти невероятна конструкция. Върху това ли беше работил през онзи следобед, когато тя посети "За всеки вкус"? Прииска ѝ се да беше останала при него в лабораторията, за да го види като шоколадов скулптор.

Не се съмняваше, че той беше творил увлечено, с прецизност и страст, и си представяше как ръцете му щяха да изпращат топли чувствени тръпки по тялото ѝ.

Телефонът ѝ започна да вибрира и Кейд се учуди, че имаше покритие.

Дядо ѝ избухна без предисловие:

– Какво си казала на баща си? Идеята беше да си починеш! Да изследваш! А не да останеш там!

– Дядо, ти открай време се оплакваш, че татко не ме оставя да опозная света – тя погледна крадешком Силвен, питайки се колко добре разбираше английски.

– Вече съм на осемдесет и две години – подхвана сприхаво дядо Джак. – Как мислиш, още колко пъти ще мога да те видя, ако ти живееш в Европа?

През целия ѝ живот Кейд и дядо ѝ се бяха виждали всеки ден. Те живееха в различни крила на голямата бяла къща на хълма над град Кори. Той се отбиваше в нейния кабинет в службата. Нахлуваше в стаята ѝ у дома и я будеше, за да ѝ покаже мостра от последния си експеримент, с блеснал поглед на сините му очи.

И ако тя се преместеше в Париж, те щяха да се виждат значително по-рядко. Сега покрай тях се нижеха платани, които се сливаха в една размазана маса.

– Убедена съм, че постоянно ще летя напред и назад – каза унило тя, неспособна да изтръгне забития в сърцето си нож.

Внезапно ръцете на Силвен стиснаха здраво волана. Той изви поглед встрани.

– Плюс това, ти можеш да дойдеш тук, нали? Трябва да ти покажа номера с проникването в някои от тези френски шоколатерии. Ако остана в Европа, което... за момента просто обмислям вариантите.

Силвен отново я прониза с кос, остър поглед.

– В Европа е пълно със сноби – отсече категорично дядо ѝ.

Да, но тя харесваше тези сноби. Кейд се загледа в силната, изчистена линия на челюстта на Силвен, деликатните, чувствени устни, веждите, които умееха да бъдат толкова изразителни. Във въображаемия колаж около него тя виждаше лицата на другите шоколатиери, с които се беше срещнала, и пекарите, и фромажерите. Харесваше ѝ тяхното отношение и вяра в индивидуалността и стремежа към съвършенство.

– Кого предпочиташ да виждаш всеки ден? – попита Джак Кори с жаловит тон. – Шайка сноби или дядо си?

Кейд се почувства така, сякаш стомахът ѝ беше притиснат между два камъка, които сега започнаха да се трият.

– Дядо, аз просто... – просто какво? Какво точно искаше да каже на глас пред себе си, още по-малко пред дядо си? – Аз просто обмислям вариантите.

Устата на Силвен застина в горчива извивка.

– Ами, обмисляй ги след няколко години! Когато аз ще съм си отишъл – безцеремонно каза дядо ѝ. – Защо си се разбързала?

Ох. Камъните смазваха болезнено корема ѝ.

– "Марс" – измънка тя. – Пазарният дял – и ако Силвен... ако Силвен какво? Тя погледна към него. По дяволите, понякога тя беше толкова целеустремена, че не умееше да поддържа дори неангажираща връзка с мъж.

– Знаеш ли, Кейди, навремето се впрягах заради "Марс".

Превърнах баща ти в работохолик заради "Марс". Не смятам да те отегчавам с факта, че вече съм достатъчно стар, за да съм по-умен от всички вас, защото, ами – това вече го знаеш. Все още искам да бием "Марс". Но ще поставя семейството пред пазарния ден, без да ми мигне окото.

След като старецът прекъсна разговора, настъпи напрегната тишина и Кейд пусна телефона в чантата си.

– Обмисляш да се установиш в Европа? – попита накрая Силвен. Гласът му беше съвсем неутрален. Толкова ли му беше трудно да изрази ведра надежда и радост?

– Засега обмислям възможностите.

Ръцете му отново стиснаха волана. Устата му се сви.

Кейд притисна челото си до студеното стъкло на прозореца и се загледа в платановите дървета.

За да стигнат до шатото, трябваше да слязат от главния път и да поемат по една малка уличка между каменните къщи. Силвен шофираше с непоклатима увереност, въпреки факта че от гледна точка на Кейд разстоянието между страничните огледала и каменните стени не надвишаваше два сантиметра. Уличката криволичи почти сто и осемдесет метра, право до висока делена порта, широка точно колкото да минат през нея.

– Очевидно предишните собственици са се страхували да направят по-голяма порта, защото биха улеснили крадците да вкарат вътре камион и да изнесат цялата покъщнина – отбеляза Силвен. Той паркира вана на белия чакъл в единия край на двора и двамата слязоха от него.

Кейд разгледа красивата бяла фасада, която се лющеше тук-там, но като цяло добре поддържана, белите дантелени пердета по десетките високи прозорци зад первази от ковано желязо.

– Наполеон III – обясни Силвен. Къщата се издигаше грациозно и величествено над тълпа селяни, струпани под нея.

Жизнерадостни селяни.

Които изведнъж ги налазиха. Кейд се сви и взе да отстъпва назад при вида на размаханите вили.

– Оп, пардон – възкликна един въоръжен с вила селянин и заби зъбите ѝ в чакъла. В следващия момент Кейд се озова въвлечена в продължителен рунд от целувки по бузите с безкрайна върволица престорени фермери. Някои бяха облечени в гащеризони и дъвчеха сламки сено. Някои носеха големи шапки с провиснали периферии и грамадни слънчогледи. Други носеха цветни тиранти и гумени ботуши. Трети, леко смутени, бяха по дънки и жалки бейзболни шапки, нахлупени в опит да замажат немарливото си отношение към събитието. От другия край на двора се зададе висок, слаб мъж нарамил мотики и лопати, които явно смяташе да раздава на селяните.

– Сериозно, не им казвай името ми – примоли се за последно Кейд, долепила устни до ухото на Силвен.

– Маман! – възкликна Силвен, като игнорира жалката ѝ молба. – Къде е папа? Как мина пътуването?

Жена, която изглеждаше така, сякаш квинтесенцията на елегантността е била заточена в три размера по-голям работен гащеризон за нейната фигура, прегърна крепко Силвен, притискайки продължително бузите си до неговите, общо четири пъти.

– Как е моето малко момче?

– Маман, това е Кейд Кори.

Негодник, помисли си Кейд. Открай време знаеше, че той заслужаваше да го окраде до голо.

Жената изглеждаше като по-възрастна версия на Шантал – косата ѝ беше малко по-къса, както подхождаше на възрастта ѝ, а русата ѝ коса вероятно беше боядисана, но безупречно фризирана и елегантно тупирана. Тя беше облечена с онзи непретенциозен шик, който парижанките владееха до съвършенство, сякаш елегантността беше въпрос на вкус и нямаше нищо общо с парите, макар че може би или дори почти сигурно, прекрасният шал на "Кристиан Диор" беше подарък от Силвен, внасяйки идеалното цветно допълнение към тоалета ѝ. Гримът ѝ беше деликатен и стратегически, а очилата спомагаха за замаскирането на фините бръчки от смях и пушек в ъглите на очите ѝ. Тя посрещна Кейд с две въздушни целувки, без да допуска бузите им да се докоснат.

– Значи, ти си крадлата – каза безцеремонно тя.

Силвен, този пълен и абсолютен негодник, вече се беше обърнал, за да се здрависа с някакъв мъж, да се разцелува с някой друг, смеейки се.

– Сложно е – каза Кейд.

Безупречно оформените вежди подскочиха нагоре. И зачакаха.

– Трябваше да направя нещо драматично, за да привлека вниманието му – побърза да каже Кейд. – Той каза, че шоколадът е по-важен от мен.

– И беше ли прав? – подметна Маргьорит Марки, насочвайки разговора към задънена улица.

Кейд все още се опитваше да измисли как да отговори, когато един бодър глас възкликна до рамото ѝ:

– Бонжур! Ти ли си Крадецът на шоколад? Не знам почти нищо за теб. Аз се казвам Натали.

– Сестра ми – побърза да обясни Силвен, докато една стройна, тъмнокоса млада жена на около двайсет години целуна Кейд по бузите.

Мъжът, който допреди малко беше раздавал мотиките и лопатите, спря пред тях. Той носеше голяма шапка с провиснала периферия, изпод която надничаше съвършено подстригана, съвършено омбрирана в сребристо коса. Неговите черни гумени ботуши бяха опръскани с кал и слама, на стари и нови петна, които издаваха сериозно носене.

– Вие трябва да сте Кейд Кори. Аз съм Фред – Фредерик Делоб. Добре дошли в нашето шато – той се наведе да я целуне по бузите с такова съвършено, изискано гостоприемство, че Кейд си отдъхна. – Бихте ли желали една мотика?

– Tiens – Силвен подаде на Кейд чифт стари работни ръкавици. – За да завършиш костюма. Още ли не си се запознала с папа? Кейд, искам да ти представя Ерве, моя баща.

Висок, посивял мъж със ситна мрежа бръчки от смях около очите я целуна по двете бузи – четири пъти – като компенсира липсата на ентусиазъм от страна на жена си.

– Силвен винаги успява да намери най-хубавите жени! – възкликна той мило и Кейд веднага оцени опита му да ѝ направи комплимент.

После тя обмисли комплимента в дълбочина. Колко ли хубави жени беше водил Силвен на семейните събирания?

– Мерси, папа – каза Силвен, видимо доста доволен от похвалата, без да обръща внимание на това, че тя може би не искаше да бъде част от антуража красиви жени. – Ще ми помогнеш ли да внеса скулптурата? Фред каза, че Тиери ще бъде тук след петнайсет минути.

Възхитени възгласи приветстваха появата на фантастичната скулптура на Силвен, която представляваше пера и фантазии от бял, тъмен и оцветен шоколад, които обгръщаха въздушно малка коза в центъра, полегнала със свити под нея крака, цялата изваяна от шоколад. Тълпата псевдоселяни се струпа около творбата в кордон от бурен възторг и светкавици на фотоапарати, докато Силвен и Евре я понесоха към шатото.

– Е, колко време възнамерявате да останете в Париж? – попита Маргьорит с най-сладкия и дружелюбен тон на света, когато двамата мъже се отдалечиха към къщата. – Сигурно не можете да отсъствате дълго от бизнеса си, нали? Сигурно скоро трябва да се върнете в Америка.

Очертаваше се един много дълъг уикенд.

Докато Силвен и баща му наместваха скулптурата върху маса с червена драперия в центъра на салона, обзаведен в стила на деветнайсети век, Маргьорит любезно поведе Кейд на кратка обиколка на стаята. В старинните остъклени бюфети бяха подредени кристалните чаши и семейните снимки.

– Тази е една от любимите ми – каза Маргьорит, като отвори вратичката и извади една снимка, за да я покаже отблизо на Кейд. – От миналата Нова година е. Всички бяха облечени като крави – умряхме от смях.

Нямаше съмнение, че бяха умрели от смях, защото всички на снимката бяха ухилени до ушите. Трите крави – Маргьорит, Натали и Силвен – плюс още един човек. На тази снимка Силвен не гледаше усмихнат сестра си, както тя си беше представяла. Гледаше засмян Шантал, която не беше облечена в костюм на крава, а в нещо черно и сексапилно, и беше увиснала на неговото кравешко виме, като му се усмихваше.

Кейд вдигна очи от снимката, за да погледне за момент майката на Силвен. Маргьорит я погледна невинно.

– Удивително – каза меко Кейд.

– Кое? – попита ведро Маргьорит.

– Колко добре изглеждате всички в костюми на крави.

Кейд ѝ върна снимката и остави Маргьорит да умува дали трябва да приеме комплимента за себе си, или от името на децата си.

Козите и фермерите пожънаха невероятен успех. Тиери, точно толкова нисък и набит, колкото висок и слаб беше партньорът му Фред, изпадна в див възторг, когато видя шпалира от селяни посрещачи. От всички страни святкаха камери.

– Кейд Кори! – възкликна Тиери, когато Силвен ги представи. – Vraiment? Твоята крадла на шоколад, нали, Силвен? Впечатлен съм. Най-после да доведеш някоя интересна жена.

Това беше съкрушителният удар за Кейд. Тя започваше да се чувства като боец, който беше понесъл твърде много удари в корема. Така. Явно не беше необичайно Силвен да води жените, с които излизаше, на семейните сбирки. Тя не отстъпваше по хубост на другите и може би беше мъничко по-интересна, по мнение на неговото семейство, но не беше нещо особено.

Краката ѝ натежаха, теглени надолу от вездесъщата кал, докато трамбоваха през елегантните, подгизнали градини до ограденото място, където се подвизаваха четири малки кози и чисто нова къщичка с врата, върху която имаше прозорче във формата на сърце.

– Разкажи ми по-подробно как си влизала тайно в лабораторията на брат ми – Натали облегна лакът на оградата до Кейд. – С алпинистко въже ли се покатери?

– Всъщност официално, аз никъде не съм влизала.

– Какво? – тя изглеждаше разочарована.

– Нейните адвокати ѝ забраняват да си признае – обясни Силвен, доближавайки се от другата страна на Кейд. – Кейд, моля те, не разкривай тънкостите на проникването с взлом пред сестра ми.

– Аз щях да го направя само на шега, Силвен – възмути се Натали. – Нямам време за такива неща. Постоянно уча. Той сигурно е споменал, че следвам бизнес мениджмънт? – съвсем между другото попита тя Кейд. Силвен, който явно беше любимецът на фамилията, вече разговаряше с друг братовчед.

– Наистина ли? – Кейд се почувства така, сякаш се беше катапултирала в зоната на комфорта си. Да разговаря с жена, с чийто син ходеше – това беше ужасно конфузно. Но да общува с хора, които се опитваха да уредят професионалната си кариера чрез светски разговор на някое парти – това беше напълно разбираемо. – В каква област са твоите интереси?

– Все още опитвам разни неща – призна бодро Натали. – Правя различни стажове.

Ах. Кейд даде шепа сено на една малка коза с големи, палави очи.

– Стажове, значи? – тя, тоест шоколадовите фабрики "Кори" се смятаха за източник на различни възможности за стажуване, откакто беше влязла в прогимназията.

– Имам известен опит и с шоколада. Силвен ми позволи да стажувам при него, когато бях в гимназията. Така че комбинирам квалификация в бизнеса и в производството на гурме шоколад.

– Сестра ми е неудържима – подхвърли сухо Силвен, доближавайки се отново към тях. – Това е предупреждение, а не рекламна агитация.

– Отлично – Кейд се засмя. – Ценя това качество в стажантите.

Ако имаше нещо по-лошо от участта на "вариант" за някоя жена, то беше да си благодарен за тази участ, помисли си Силвен, като стисна с необичайно за него аматьорско настървение дръжката на касапския нож, който му отмъсти с нескопосна, грозна продукция.

Но в компанията на най-близките и заобиколен от смях, той можеше да си затвори очите за тази участ, поне за известно време. Силвен даде на Кейд да реже гъби до него, отчасти защото всеки път, когато я оставеше сама, тя се оказваше въвлечена в най-невъобразими ситуации. Майка му можеше да постави отрова в чашата ѝ с вино. Сестра му Натали можеше да ѝ връчи сивито си. Да не забравяме безкрайния потенциал на фаталната комбинация от прекалено много алкохол и прекалено много вили и мотики. Беше невъзможно да накара цялото си семейство да се държи прилично в течение на целия уикенд.

Но най-вече му харесваше тя да стои и да реже гъби до него. Харесваше му, че тялото му можеше да се потрива от време на време в нейното. Харесваше му прецизната концентрация, с която тя режеше, сякаш се страхуваше, че можеше да среже някое парченце накриво, ако не внимаваше.

Просто му харесваше тя да бъде част от тази топла, щастлива, жизнерадостна кухня, където всички помагаха в подготвянето на храната за бюфета и изхранването на гостите.

Силвен обичаше такива неща. За нищо на света не би пропуснал семейно събиране. Всички бяха в добро настроение, всички се смееха, всички преливаха от енергия, за да подарят на Тиери най-прекрасния възможен петдесети рожден ден.

– Ти дръж под око твоята крадла! Внимавай да не открадне нещо! – извика един от братовчедите му.

Силвен се засмя, а Кейд се вкисна. Неспособен да се сдържи, той обви с ръка шията ѝ и я целуна продължително. Изплува от целувката, за да установи, че петима човека ги анализираха на висок глас – в това число майка му, баща му и сестра му. При това без да им мигне окото. Майка му не благоволи дори да извърне поглед, а продължи да ги наблюдава критично.

Силвен излезе от кухнята, за да отнесе един поднос с ордьоври до отрупаните с деликатеси маси в салона от деветнайсети век. Когато се върна, един от чичовците му беше окупирал неговата дъска и мястото му до Кейд.

– Разбирам, че проявявате интерес към занаятчийското производство на хранителни продукти. Синът ми иска да става пекар – каза чичо му.

– Пекар и шоколатиер в семейството? – усмихна се Кейд. – Какво повече може да желае човек?

– Но няма достъп до финансиране, за да отвори магазинче – добави уклончиво чичо му. По бузите му изби лека червенина. Силвен осъзна, че Тонтон Фабиен се опитваше да уреди бъдещето на сина си – молейки напълно непозната милиардерка да инвестира в бизнес план за бъдеща пекарна, който датираше отпреди двайсет години.

Стана му неудобно заради чичо му.

Кейд обаче приемаше разговора съвсем делово.

– Да, финансирането за малък бизнес е трудна работа. Във Франция не е лесно човек да открие фирма, нали?

– Подобно начинание би било огромна инвестиция за... някого – подхвърли дръзко Тонтон Фабиен. – Той е добър пекар. Тъкмо завърши чиракуването си.

– Би ли се отместил за момент, Тонтон? – попита ведро Силвен, разсичайки пространството между чичо си и Кейд с готварския нож. – Трябва да нарежа лимоните за сьомгата. О – би ли надникнал в избата, за да провериш дали има още бита сметана? В хладилника май е свършила.

Чичо му се оттегли с изражение на облекчение, а Кейд погледна Силвен въпросително.

– Често ли ти се случват такива неща на твоите събирания? – попита Силвен, достатъчно тихо, за да не изложи чичо си пред останалите членове на фамилията.

– Какви неща?

– Непознати да те вербуват да финансираш проектите им?

– Да – тя се замисли за момент. – Само от любопитство, за какво си говорят хората с другите непознати на празненствата?

– Във Франция обикновено се говори за храна.

Тя се засмя.

– Ето, виждаш ли, аз получавам двете накуп – тя наряза гъбите и заобиколи Силвен, за да си измие ръцете. Той се помести съвсем лекичко, така че рамото ѝ да се допре до тялото му. – Но той изтъкна един важен момент – добави тя сериозно. – Буланжериите, фромажерите, шоколатериите – може би занаятчийското производство на хранителни продукти се нуждае от същото, от което всички други занаятчии и творци – от хора, които да искат да инвестират в тях, за да могат да продължават да съществуват и процъфтяват. От покровители, в известен смисъл.

– Покровители? Като меценати?

– Покровители на изкуствата – Кейд изглеждаше леко подразнена.

– Мен никой не ме е подпомагал – отбеляза хладно Силвен, като нарочно смени думата. – Нито пък аз съм имал нужда някой да ме закриля.

– Е, теб не, разбира се – каза нетърпеливо тя, без да забелязва скрития комплимент в раздразнението му.

Той се опита да запази строгото си изражение, така че никой да не види езиците на огъня от глупава гордост, който го изгаряше от пръстите на краката до корените на косата.

Но баща му, който мина покрай тях, за да вземе морската сол, точно когато Кейд изричаше тези думи, се усмихна лекичко.

***

– Не мога да повярвам, че я доведе тук – заяви възмутено Маргьорит Марки на сина си по-късно същата вечер, след като се измъкна навън, когато излезе да пуши. Силвен не пушеше. По времето, когато повече тийнейджъри пропушваха, той вече правеше своите първи стъпки в шоколада. За него вкусът и обонянието бяха най-скъпоценните сетива, които имаше. – Жената, която крадеше от теб! И очакваш от мен да се държа любезно с нея?

Вътре хората все още обикаляха край шведските маси, но Натали се опитваше да завербува няколко човека да произнесат реч и вече се чуваше музика.

– Би могла да опиташ, маман – всъщност Кейд сякаш приемаше доста спокойно едва прикритата враждебност на майка му.

Дали това означаваше, че тя не се впечатляваше какво мислеше майка му за нея, или че беше очаквала нещо по-лошо?

– Аз я харесвам – каза неочаквано баща му.

Маргьорит го погледна възмутено.

– Само защото е хубава. Силвен е имал много по-красиви приятелки, не мислиш ли?

Технически, може би. Но те не се изчервяваха по същия начин, когато той ги погледнеше, а за да получат каквото искаха, те само флиртуваха и изглеждаха очарователно. Не нахлуваха в сърцето му.

– Първо, харесва ми това, че тя явно има високо мнение за сина ми – каза спокойно Ерве.

– Мислиш ли? – Силвен прониза с остър поглед баща си, питайки се какво беше забелязал той, което бе останало скрито за него. Почувства как започваше да се изчервява. Putain. Пред собствените му родители.

– И ми харесва това, че е поела такъв риск заради него. Затвор, публичен скандал. Какво ти каза тя, Марго? Че не е могла да привлече вниманието му по никакъв друг начин?

Нима? Силвен почувства как по тялото му премина електрическа искра.

– Вярно е – призна Маргьорит, накланяйки замислено глава. – Извършването на престъпление определено е драматичен жест – тя изрече това като римска императрица, която все още се колебаеше в коя посока да обърне палеца си заради този драматичен жест – но му липсва финес. Не учат ли жените как да флиртуват в нейната страна?

– На мен ми харесва – обади се ведро Силвен. – Наистина ли ти каза, че го направила, за да привлече моето внимание! А не моя шоколад?

Майка му го погледна с отвращение.

– Харесва ли ти да ти разбиват сърцето?

– Не – отсече безцеремонно Силвен. – Изобщо не ми харесва.

– Ти си виновен за това, да знаеш – обърна се Маргьорит към Ерве.

– Моа? Казвал съм му поне двайсет пъти да подсили охранителната система на своята шоколатерия.

– Не за това. Фактът, че е толкова наивен с жените. Ти беше същият.

– Вярно е – довери на сина си Ерве. – Не исках да ти разказвам тези неща за майка ти, докато не пораснеш, но тя беше и все още е... трудна.

– И дори не се старая – заяви гордо майка му. – Отвътре ми идва.

– Може да съм наивен, но харесвам твоята Кейд – повтори Ерве.

Неговата Кейд. Какво би помислила тя за този намек за притежание.

– Тя успява да бъде дипломатична с майка ти, след като умее да преговаря международни бизнес сделки. Преди няколко минути слезе в пълната с паяци изба, за да ни помогне да извадим шампанското и умее да прониква в чужда собственост. Това са ценни умения. Мисля, че в нашето семейство умеем само да откриваме и да вадим шампанско.

– Всъщност аз съм дипломатична с нея – възрази Маргьорит, явно подразнена. – За всеки случай.

Силвен задържа погледа на майка си и се усмихна леко.

– За какъв по-точно случай, маман?

Маргьорит изсумтя, възмутена от опита за манипулация.

– Просто в случай че тя се окаже... достойна – обидена от това, че беше притисната да признае подобна вероятност, тя загаси цигарата си и излезе величествено, за да разговаря с хора, които нямаше да се опитват да ѝ изтръгват неволни признания.

Баща и син я проследиха с очи.

– На теб аз изглеждам ли ти наивен? – попита накрая възмутено сина си Ерве.

– Маман каза така, аз откъде да знам? – парира Силвен.

– Е, добре. Аз не мога да ти гарантирам, че няма да ти разбият сърцето, но може би този път поне ще бъде взаимно. Трябва да призная, че май си струва сърцето ти да бъде разбито от Крадеца на шоколад.

Вътре в къщата Натали беше впрегнала ораторите на работа, а музиката, подбрана от неговата двайсет и четири годишна сестра изведнъж загърмя оглушително. Силвен се засмя и улови ръката на Кейд, като я дръпна на покрития с бял мрамор дансинг, заобиколен от елегантни дивани на резбовани дървени крачета и облагородени от времето брокатени кресла, които бяха избутани до стените.

Натали се беше опитала да представи в плейлистата парчета от последните петдесет години. Музиката гърмеше през едната колона и пукаше мъчително в другата, докато те изпълняваха стъпките на балните танци и вдигаха яките на въображаемите си кожени якета, за да се кълчат на парчетата от "Брилянтин". Силвен и Кейд танцуваха неуморно.

Кейд притежаваше неизчерпаема енергия. Освен това изпълни един наистина превъзходен патешки танц.

Към един часа след полунощ те се измъкнаха навън в царящия мир и спокойствие, белият чакъл хрускаше под стъпките им, над главите им се простираше обсипаното със звезди небе.

Силвен поведе Кейд през градините, които се спускаха под шатото към река Марна. Отвориха една портичка до приказна конусовидна къщичка, която някога можеше да е била параклис и се озоваха на разкалян път, който криволичеше покрай голямата, широка река.

– Много е студено – той я загърна в шала ѝ, така че да не остане нито един сантиметър голо гърло. – Но исках да видиш това.

На светлината на пълната луна Марна течеше тъмна и измамно бавна, лунният диск хвърляше примамливи отблясъци върху водите ѝ. Една плачеща върба превиваше оголели, тънички клони над брега до тях. Кейд се облегна на рамото му и двамата се загледаха във водата.

Може би тя търсеше контакт с него или може би просто търсеше топлина в студа. Може би я боляха краката. Той не попита и не го беше грижа, защото му харесваше да бъде нейната топлина, силата, в която тя можеше да намери опора.

Само допреди две седмици животът му беше толкова различен. Тогава му се струваше страхотен. А сега, ако или когато той трябваше да се върне към същия този живот без нея, му се струваше като най-нещастния, прокълнат живот на света.

– Харесвам твоето семейство – промълви тя.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

– Сериозно? Дори майка ми?

– Да. Тя явно изобщо не ме харесва – каза Кейд с учудване.

– И това те кара да я харесваш?

Кейд кимна.

– Повечето майки ме харесват от пръв поглед, независимо дали синовете им ще бъдат щастливи с мен или не.

Силвен я погледна замислено.

– Свикнала си да можеш да купуваш дори майките?

Тя сви рамена.

– Нищо чудно, че продължаваш да си мислиш, че можеш да купиш Париж.

Тя въздъхна.

– Всъщност само едно местенце в него.

Силвен не можа да каже нищо. Той не беше за продан, но щеше да бъде нейното местенце в Париж, стига тя да пожелаеше. Това не беше ли очевидно на този етап?

Боже, той вече не издържаше на това напрежение, този страх, че тя щеше да го напусне. Но как можеше да поиска от жена, която познаваше от по-малко от две седмици да му обещае, че ще се откаже от живота си заради него?

Той я прегърна по-силно и се загледа във водата, налагайки си търпение. Това е същото като темперирането на шоколада, каза си той. Същото. Не бива да бързаш. Може би щеше да я попита след три седмици. Това беше ли достатъчно дълъг период, за да предполага обвързване?

Едно тънко прозирно облаче забули луната, хвърляйки приказни светлосенки върху водата. Силвен почувства как през тялото на Кейд премина една много дълга въздишка.

Тя стисна ръката му върху талията ѝ.

– Наистина ли не мога да те убедя да ми дадеш твоето име?

За цели два мощни, отекващи удара на сърцето му, той си помисли, че тя имаше предвид нещо друго. За малко да каже да.

Устните му се отваряха, когато си спомни какво искаше от него тя.

– Искаш да кажеш, да ти продам името си за една линия шоколад – той се отдръпна от нея рязко, до ръба на тъмната, позлатена вода. Страната, където доскоро беше притисната топлината ѝ, зъзнеше от студ.

При този въпрос веждите му се сключиха, а тонът на гласа му помръкна. Може би Кейд беше доловила другия смисъл на въпроса си, защото очите ѝ се разшириха. Тя се изчерви, погледна го с бърз, питащ поглед, улови се за няколко клонки върба.

– Да.

Той напъха в джоба си ръката, с която я беше държал, ръката, която тя доскоро беше докосвала.

– Не може ли просто да се насладим на момента тук? Защо толкова много държиш на това? На теб не ти трябват парите. И не ти трябва Европа.

Лицето ѝ посърна. Тя отстъпи няколко крачки назад, скри се зад голите вейки на плачещата върба. През пролетта или лятото щеше да се скрие зад булото на тънките им листенца, но през зимата нямаше къде да се скрие.

– Ти не искаш аз да имам Европа.

– Знаеш, че не е така.

– Или теб.

– Кейд... – той замълча. – Способна ли си да правиш разлика между бизнеса и личния живот? – хрумна му, че той се беше родил обикновен човек и беше избрал да стане шоколатиер, когато беше юноша. Тя се беше родила в бизнес империя и това може би беше нейният първи опит да стане обикновен човек.

– Искаш ли да си вървя у дома? – попита тя много тихо, много хладно.

Понякога откритата честност беше единственият изход, колкото и да беше рискован.

– Не.

Тя продължаваше да го гледа предпазливо, стиснала и едната ръка оголелите върбови клони, като някаква объркани нимфа, стресната в съня си, преди настъпването на пролетта.

– Можеш да бъдеш част от нещо и без да го притежаваш той задържа погледа ѝ. – Ти можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш.

Очите ѝ се разшириха. Тя потърси отговора в лицето му. Очите ѝ се разшириха още повече и устните ѝ се разделиха, сякаш се изплаши от нещо.

Е, merde, от какво се страхуваше?

– Не те разбирам – каза той. – Не можеш ли да направиш нещо, което искаш?

Веждите ѝ се сключиха.

– Просто ей-така, каквото поискам? Не. Ти осъзнаваш ли колко хора биха понесли последствията, ако аз правех каквото си искам?

– Нямам предвид да правиш каквото ти скимне. Исках да кажа, не можеш ли да решиш какво искаш от живота и да го последваш? – той реши да рискува: – Досега ти правеше точно това тук. Не можеш ли да продължиш в същия дух?

Тя се намръщи.

– В училище учехме, че това е американската мечта – стремежът към щастие – Силвен се опита да си изкълчи езика с английския израз, с неговите непривични р-та. – Това дори ме може да се преведе понятно на френски.

– На френски не звучи като мечта, звучи егоистично – отвърна тя. – Много е просто. Хората разчитат на мен.

– Аз не искам да продължаваш да се държиш напълно безотговорно.

Но тя го правеше. Интересно, като се има предвид, че тя беше толкова категорично против безотговорното поведение. Той посегна към нея с интимна, провокативна усмивка.

– Въпреки че аз лично нямам нищо против да нахлуваш в моята лаборатория и да сложиш фамилното си име отгоре и да поемеш риска да те арестуват.

– Мисля, че изразходвах цялата си квота за безотговорно поведение за следващите двайсет години – промълви тя, видимо потисната.

Стомахът на Силвен се затегна на възел.

– Не говори така. Аз съм този, който е израснал в предградията, а ти се държиш така, сякаш си притисната от обстоятелствата и не можеш да осъществиш мечтите си. Кейд, ти всъщност не искаш да купиш Европа или да завладееш Европа. Може би ти просто си играеш, но за мен няма съмнение, че ти харесва да бъдеш в моята лаборатория, харесва ти да потапяш сетивата си в атмосферата там. Сигурно изключваш половината си природа, когато се занимаваш с фабриките и финансите.

Да, и това беше половината, която беше изпълнена с толкова много радост и страст. Ако Кейд не можеше да остане в Париж заради него, със сигурност можеше да остане заради шоколада му.

Тя се вгледа в него един дълъг момент. После зарея поглед над водите на Марна.

– Дядо ми е на осемдесет и две години.

– Ах – той не можеше да каже нищо повече по въпроса. Понечи да ѝ каже да избере Париж – да избере него – пред живота си като проклет масов производител на говна, но не можеше да ѝ каже да избере него пред човек, когото обичаше.

Дори ако тя си позволеше някой ден да го обикне, той не можеше да ѝ причини това. Не можеше да ѝ каже да избере между него и човек, който беше обичала от раждането си.

– И – аз мога да правя толкова много неща. Толкова много – от нейните устни това прозвуча като проклятие, не като дар. – Мога да спасявам хора. Мога да променям животи. Мога да влияя на условията на труд в цели държави. Да правя шоколад в Париж – не ме бива за това. По този начин никога няма да направя живота на някого по-добър. Аз просто – обичам го. Но това касае единствено мен – за миг тя прозвуча изтощена до краен предел.

– Някога правила ли си нещо само за себе си?

Веждите ѝ се свъсиха, сякаш въпросът я озадачи. Силвен видя как се зарови в мозъка си, за да измисли отговор, което само по себе си беше достатъчен отговор.

– Влязох с взлом в твоята шоколатерия – каза накрая тя.

– Струва ми се, че това се получи доста добре – каза той с лукава усмивка. – Може би трябва да се упражняваш известно време. Спри да мислиш какво можеш или трябва да правиш. Наслади се на онова, което искаш да правиш. Сигурно можеш да си позволиш две години да живееш живота, който те прави щастлива.

Тя положи глава на рамото му, загледана в реката, и не каза нищо.

Мина много време, преди тя да наклони глава назад, за да го погледне през разпилялата се по лицето ѝ коса.

– Ти живееш ли живота, който те прави щастлив?

Силвен се вгледа в лицето ѝ, бледо в тъмнината, почувства тежестта на тялото ѝ, търсещо неговата топлина. Единственото, което недостигаше в този момент, беше увереността, че той можеше да го задържи завинаги.

– О, да – той отметна косата от устните ѝ, точно както бе искал да направи онази първа сутрин в пекарната. – Много съм доволен.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

 Кейд ругаеше подвижния душ в банята на апартамента си в понеделник сутринта, все още с натежала глава от семейното събиране, когато телефонът ѝ започна да вибрира като луд. По същото време лаптопът ѝ пое функцията на камбанария, огласявайки звънко пристигането на дълга поредица от съобщения. Телефонът беше включил гласовата поща и моментално започна да звъни отново, докато Кейд успя да си вземе хавлия и да стигне до него, мокра и трепереща от студ в недобре отоплената стая.

– "Тоутъл Фудс" е предприел опит за враждебно поглъщане на "Девън Кенди" – каза баща ѝ и нервите ѝ се наелектризираха на двеста процента, адреналинът се изстреля през тялото така, сякаш след като беше излязла от банята тя беше открили в стаята си разярен и готов за нападение тигър.

– Merde – процеди тя. – Тръгвам веднага.

Тя нахвърля най-необходимото в малкия куфар, без да отлепва телефона от ухото си, нареждайки на своята асистентки в Мериленд да ѝ запази място за първия полет или да ѝ наеме частен самолет, за оптимална ефективност. Пъхна мечето-ръкавичка за пръст в дамската си чанта. Остави повечето неща в апартамента и махна на едно такси, докато почти тичешком пресичаше улицата към шоколатерията.

– Изчакайте тук – нареди тя на таксиметровия шофьор. Ще ви платя, не се тревожете.

Адреналинът я беше завладял, умът ѝ беше съсредоточен почти изцяло върху тигъра. Но тя трябваше да види Силвен. Трябваше... да го вземе с нея.

Но тя не можеше да направи това. Тя не можеше да го купи  от елегантната поставка в магазина, да го опакова и да го отнесе у дома с нея. Защото ако го измъкнеше от неговата шоколатерия и неговия град, би било същото като да вземе брадва и да отсече крайниците му.

"Ти можеш да бъдеш част от нещо и без да го притежаваш. Можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш."

– Дайте ми... десет кутии – каза тя на най-близко стоящия продавач на влизане в магазина. Тя познаваше своя свят и знаеше как щяха да изглеждат следващите няколко седмици. Нямаше да спят и нямаше да се хранят с истинска храна; асистентките щяха да им носят храна и кафе, докато те щяха да работят без прекъсване. Кейд имаше двайсет кутии с шоколад от други шоколатиери в хладилника горе. Но не ги беше взела и ръчния си багаж. Тя искаше да има по нещичко от Силвен Марки всеки ден. Понякога дори много от същото, според сериозността на положението у дома, без него.

Под въздействието на адреналина, коремът ѝ започваше да се свива болезнено.

Те дори не... къде бяха те, в тяхната връзка? Той дали щеше да тъгува? Щяха ли да се чуват и да си изпращат целувки по телефона? Едва ли. О, боже. Дали той изобщо щеше да ... добре, където точно бяха те? Той я беше запознал със семейството си, но очевидно беше представял много жени на родителите си.

Дали щеше да вдигне рамене и да продължи напред? На света имаше и други жени, които обичаха шоколада и сексапилните мъже, които можеха да му се хвърлят на врата със същия отчаян копнеж като нея. Дори сега в магазина имаше две красиви, невероятно изискани парижанки.

Кейд ги огледа със стиснати устни.

Те я изгледаха хладно и навириха нос.

Можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш. Дали това беше заявка за свобода – тя можеше да се вижда с него, но не биваше да смята, че той беше неин и че не трябва да се вижда с други жени?

Тя влезе в лабораторията, обходи я с поглед, неспособна да открие тъмнокосата глава, която търсеше. Стомахът ѝ се беше стегнал на възел, страхът и адреналинът се бореха в тялото и, от което ѝ прилоша и ѝ се зави свят, сякаш беше прекалила е енергийните напитки.

– Силвен не е тук – каза Паскал, като за момент спря подготвянето на съда за водна баня. – Имаше среща с кмета и няколко други шоколатиери, за да обсъдят идеята за създаването на Journee du Chocolat с малките ученици, за да могат да се запознаят отблизо с различните гастрономически професии.

Кейд погледна часовника си.

– Кога...?

– Вероятно следобед.

Ако имаше нещо по-лошо от това да се терзае как щеше да реагира Силвен на нейното заминаване за няколко седмици, то беше да не успее дори да го види за последен път и поне да се ориентира накъде вървяха отношенията им. Дали щеше да я целуне силно, да я помоли да не заминава или да каже просто "чао"?

Тя влезе в кабинета му, извади една от своите информативни визитки, които ползваше вместо бележки, опитвайки се да измисли какво да напише. Мили боже, какво можеше да напише върху листчето?

Но тя не можеше да му се обади и да прекъсне срещата му с кмета. Това не беше допустимо. Тя не би искала той да направи същото, докато тя провеждаше среща с акционерите ни "Девън Кенди".

– Отивате ли някъде? – подвикна Паскал от вратата, с присвити и много студени очи.

– Има... – как се казваше враждебно поглъщане на френски? – Врраждебно поглъъщане? – опита тя. С френския човек никога не знаеше. Понякога тези английски бизнес фрази вършеха работа, ако човек налучкаше правилното произношение.

Паскал я погледна така, сякаш ѝ бяха поникнали рога и тя беше заговорила на езика на демоните. Явно не разбираше нито дума. Във всякакъв смисъл.

Тя му обърна гръб и написа върху една своя визитка Jе t'appellerai. Ще ти се обадя. Подписа се с инициалите си, КК. Ако не ги познаеше, тя щеше да се върне единствено, за да му размаже фасона.

Прииска ѝ се да можеше да му остави нещо, нещо също толкова силно и разкошно и символично като тъмния горчив шоколад, който той беше оставил пред вратата ѝ онзи ден. Но тя нямаше нищо.

Кейд се поколеба, ръката ѝ стисна шоколадчето "Кори" в чантата си. Шоколадчетата "Кори" нямаха никаква стойност за него. Но тя го измъкна решително и го остави под визитката. Силвен можеше да го тълкува както искаше. Може би никак.

Кейд се обърна, куфарчето на колелца се завъртя послушно след нея, докато тя се насочи отново към магазина.

– Мадмоазел Кори – младият, елегантен продавач, който навремето ѝ се беше надувал, изглеждаше смутен. – Не знам дали мосю Марки би искал да ви позволя да платите това.

– Няма проблем. – Кейд му подаде кредитната си карта. – Таксувайте ми още десет и ми обещайте, че всеки ден ще давате по една на бездомника с новото кожено яке в Люксембургската градина, докато се върна.

Зимата настъпваше и само най-доброто можеше да помогне на бездомника да я преживее. Наред с вълнените чорапи и коприненото термо бельо, което му беше занесла онзи ден, Кейд се запита дали би могла да убеди човека да отиде в приют.

– Мосю Марки вече ми заръча да го направя, мадмоазел. Не мога да ви взема пари.

Наистина ли? Лицето ѝ се озари от усмивка. Когато се върнеше, тя щеше да поговори с него. В главата ѝ вече се зараждаше идея за информационен ден под надслов "Шоколад за бездомните" и ако му останеше време след организирането на деня за учениците, Силвен щеше да бъде идеалният партньор за тази инициатива.

Когато се върнеше. Тя щеше да си повтаря постоянно тези три думи.

Тя натъпка кутиите в почти празното куфарче и се качи в таксито.

***

Два часа по-късно Кейд се върна. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Как можеше да си загуби паспорта в такъв момент?

Тя винаги го носеше със себе си. Дали се беше улисала и го беше оставила в другата дамска чанта? Не. Дали го беше пуснала в джоба на по-големия куфар? Не. Къде беше, по дяволите?

Кейд претърси целия апартамент, като междувременно говореше по телефона на асистентката си, за да ѝ каже, че беше изпуснала първия полет, затова трябваше да ѝ запази място за следващия след два часа. После се обади на баща си и на своя развълнуван, почти радостен дядо, за да научи всички подробности около офертата на "Тоутъл Фудс" и случващото се там, както беше направила и в таксито, като през цялото време не спираше да търси паспорта си.

Накрая я осени проблясък на подозрение. Не съвсем пълнокръвно подозрение. Просто... тя беше претърсила всички възможни и невъзможни места. Или беше откраднат и тя не беше забелязала и сега имаше нужда от посолството да ѝ издадат експресно нов паспорт, или... хм, щеше да провери една последна възможност.

Тя се върна в шоколатерията и дори не забеляза студените погледи, с които я посрещнаха всички там.

Силвен стоеше до мраморния плот. Паскал може би я беше излъгал за продължителността на отсъствието му или той беше приключил срещата с кмета по-рано от очакваното. И двата варианта бяха възможни. Но сега той беше тук.

Той стоеше там, поставил длани върху мрамора, с наведена глава, забил поглед право пред него. Не помръдваше и не правеше нищо. Дори не си беше сложил бялата куртка, шапката и престилката, а Кейд никога не го беше виждала да проявява незачитане към професионализма в неговата собствена лаборатория.

Заля я мощен прилив на облекчение, желание да се хвърли в ръцете му и да го прегърне с всички сили.

Тогава той вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

Силвен кипеше от гняв.

Беше разярен по начин, в сравнение с който гневният му изблик при онова първо предложение да постави името си върху шоколадчетата "Кори" приличаше на случаен израз на раздразнение по незначителен повод. Погледнат в тази перспектива, въпросният гневен изблик може би беше именно леко раздразнение.

– Липсва ли ти нещо? – попита той, изричайки всяка дума отчетливо и прецизно, сякаш яростта можеше да изкристализира в някакъв интелектуален диамант. Което може би беше възможно на френски.

– Моят... паспорт – каза Кейд. Изведнъж идеята да го потърси тук престана да ѝ се струва толкова абсурдна.

Той посегна към задния джоб на дънките си, извади паспорта и го хвърли на мраморния плот. Звукът отекна високо в замрялата лаборатория.

– Знаех, че ще постъпиш така – каза той, много тихо, така че думите му да не достигнат до чужди уши в мъртвешката тишина на лабораторията. – Знаех, че ще скочиш на самолета в момента, когато ти скимнеше. По този начин поне те принудих да ми го кажеш в очите.

– Щях да ти се обадя – започна тя, но млъкна преди думите ѝ да предизвикат още по-силен изблик на ярост. Другата му ръка се отлепи от мрамора и от нея изпадна нещо смачкано, визитката ѝ с обещанието да му позвъни.

– Мерси – каза той, последната сричка на думата разсече въздуха като меч. Последвалата ругатня се стовари като стенобойна машина: – Va te faire foutre[37].

– He, ти не разбираш – тя тръгна към него, посягайки да докосне ръката му.

Той се отдръпна от нея сякаш беше чумава.

Добре, вече имаше отговор на един въпрос: пукаше му. От друга страна, всичко беше отишло по дяволите.

– Възникна непредвидена ситуация. "Тоутъл Фудс" са направили оферта за враждебно поглъщане на "Девън Кенди". Знаеш ли какво означава това?

Той я погледна с ледено изражение.

– Не.

Което не беше изненадващо, тъй като тя не знаеше как да го каже на френски.

– Не можем да позволим "Тоутъл Фудс" да придобие "Девън Кенди". Не можем. Трябва да измислим нещо – дори докато изричаше това, част от мозъка ѝ пресмяташе: те разполагаха с три милиарда във финансови резерви. Офертата на "Тоутъл Фудс" възлизаше на 17.6 милиарда и вероятно не беше окончателната оферта. Финансирането можеше да идва от...

– За теб това е по-важно от...? – Силвен замълча, сам се преряза с категоричен жест на ръката.

Кейд се поколеба, опитвайки се да обмисли положението, да предвиди скрития смисъл на думите си, преди да ги каже. Той се беше възспрял. Но беше изрекъл въпроса си до средата, преди да размисли, така че тя вече знаеше другата му половина.

– Нима казваш, че трябва да избера? Че мога да бъда Кейд Кори от шоколадовите фабрики "Кори" или мога да бъда твоята – неговата какво? – тук, с теб, но не мога да бъда и двете?

Челюстта му беше стисната до болка, изчистената линия на профила му беше сърцераздирателна, като творение на изкуството, което тя току-що беше разбила.

– Аз съм тук. Ти ще бъдеш в Америка. Океанът е голям.

Кейд разтърка с пръсти точката между веждите си, адреналинът не ѝ позволяваше да се разплаче, обричайки я единствено на болка и трескаво безпокойство.

– Сега трябва да тръгвам. Ти нали ще...?

Нали няма да свалиш някоя от онези красиви парижанки в магазина ти, нали ще ме чакаш?

Как човек печелеше правото да поиска това от някого, когото познаваше само от няколко дни? Луда ли беше тя? Какви бяха те? Кейд все още не беше съвсем сигурна дали няма нещо между него и Шантал. Така че щом тя не можеше да знае със сигурност дали имаха моногамна връзка – продължаваща по-малко от две седмици, през което време тази връзка беше основно сексуална – тогава как можеше да го помоли да я чака?

Той стисна челюст.

– Ще се върна – обеща тя, задържайки погледа му. Може би нямаше право да иска нещо, но умееше да дава обещания. И умееше да ги спазва. Кейд контролираше отчасти съдбите на толкова много хора освен трийсетте хиляди служители на фабрики "Кори", че беше престанала да ги брои още като дете, защото ѝ се завиваше свят. Кейд Кори държеше на думата си.

Тя протегна двете си ръце към него.

– Ти прави... каквото решиш. Не ми дължиш нищо. Но аз ще се върна.

Той се изправи и обходи с настойчив, остър поглед притихналите хора в лабораторията.

– Са vous derange? – попита той с леден тон служителите си. Ако обичате?! Двама човека се размърдаха вяло, без да ги изпускат от очи.

Силвен заобиколи плота, хвана я за ръката и я дръпна или може би я изпрати навън до таксито. Духаше силен вятър, който го прониза до кости през тънката памучна риза. Той сигурно усети студа, но не реагира. Погледна Кейд, без видима промяна в изражението си.

– Je suis tombe amoureux de toi[38] – каза той c гневен глас, сякаш се бореше с рана, която бе предвидил отдавна. – Направи.. каквото решиш. Не ми дължиш нищо. Но аз мисля, че те обичам.

Кейд го погледна, обзета от чувството, че някъде в далечината беше избухнала бомба и ударната вълна беше стигнала до нея, и тя не можеше да чува, не можеше да вижда, можеше само да чувства, зашеметена.

– Има ли нещо между теб и Шантал? – попита неочаквано тя.

Силвен я изгледа втрещен.

– Не – после осмисли въпроса и устата му стана още по-тъжна, ако това изобщо беше възможно. – Искаш да кажеш, че ти си допускала това и ме питаш едва сега?

Кейд наведе глава в безмълвно потвърждение и се изчерви.

Ръката му се вкопчи в покрива на таксито.

– Нима приемаш другите хора като играчки, които можеш да вземеш, да ги разтърсиш, а после да ги пуснеш на земята?

Устата ѝ зяпна от удара. Тя изобщо не правеше така. Тя просто – просто искаше това толкова силно, не беше възнамерявала да задава никакви въпроси. Не искаше да остави нищо – било то неговите отговорности или нейните, или вероятността да нарани себе си или него – да застане на пътя ѝ.

– Аз просто... просто се опитах да взема каквото исках – каза тя с глух глас. Защо прозвуча толкова ужасно, когато го изрече на глас?

Свитият юмрук се смъкна от покрива на таксито.

– Сериозно – каза той, почти сговорчиво, сякаш яростта, която тлееше в очите му, беше прекалено интензивна, за да рискува да навлезе в гласа му – va te faire foutre[39].

Той се обърна и тръгна към магазина.

Кейд, потъвайки в таксито, се спря за момент, стиснала вратата.

– Ти не го ли направи? – извика тя след него. – Не се ли опита да вземеш, каквото искаше?

Уверената крачка на Силвен се поколеба. Той се обърна и проследи как таксито потегли.

През целия път до летището Кейд Кори не помисли нито веднъж за "Тоутъл Фудс" или "Девън Кенди".

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Кейд тъкмо подаваше бордната си карта за проверка, когато баща ѝ се обади отново.

– Има развитие – съобщи той. – Обсъждаме с Фиренце съвместно изкупуване на "Девън". Добре, че си в Европа. Твоят френски ще ни бъде от полза, миличка. Веднага тръгвай за Белгия. Искам да разговаряш с братята.

***

На третия ден Кейд и всички около нея живееха на кафе и в нейния случай, на шоколада на Силвен. Тя не черпеше никого. Братя Фиренце ѝ предлагаха цели купи с техния прочут течен шоколад и изключителен белгийски шоколад, а нейният антураж от счетоводители, адвокати и асистентки, които спешно бяха долетели от Мериленд или бяха привикани от малкия бизнес офис на шоколадови фабрики "Кори" в Брюксел, черпеха щедро с белгийски пържени картофи. Когато Кейд отлетя за Лондон, всички в "Девън Кенди" се опитваха да я изкушат с шоколадчета "Девън" и пържена риба с пържени картофки.

Но Кейд накара секретарките да ѝ донесат пресни плодове, свежи салати и пълнозърнести хлебчета, и дори не вкуси вредните изкушения. Вместо това, тя си носеше кутия шоколад от Силвен и от време на време, когато почувстваше непреодолима нужда да усети част от него, примерно на всеки петнайсет минути, тя изяждаше по един бонбон.

Всяка хапка ѝ даваше малка експлозия от сладост и надежда, като обещание, че тя ще се измъкне от лабиринта. Да се справи с корпоративното изкупуване, с "Тоутъл Фудс", с всичките си отговорности и с факта, че част от нея ги намираше за вълнуващи, да си изясни какво искаше от живота, да се върне при него.

Но Кейд не знаеше какво да му каже. Когато вдигаше глава от преговорите с братя Фиренце и "Девън Кенди" и поглеждаше телефона си, тя не знаеше дали да му се обади, какво да му каже, напише, или каквото и да е. "Наистина ли?" Това беше прекалено рисковано начало. "Сигурен ли си?" Хм, как можеше да е сигурен, след като се познаваха едва от няколко дни? Нима изобщо имаше нещо сигурно в думите "Мисля, че те обичам"? Може би по-уместно беше да попита "Какъв смисъл влагаш в тези думи"?

Не беше лесно да попиташ такова нещо по телефона. И разбира се, да не забравяме, че той вероятно все още ѝ беше ядосан. Откакто Кейд беше заминала, той ѝ беше изпратил есемес от една дума, дума, която тя беше получила, докато пътуваше с високоскоростния влак към Брюксел: Oui.

Тя предположи, че това беше отговор на последния ѝ въпрос: Да, аз също се опитах да взема, каквото исках.

Можеше да е сърдито oui или маслинова клонка, която призоваваше към примирие. Не беше лесно да се каже, съдейки по едно текстово съобщение.

Накрая обаче Кейд не издържа да не му се обади; беше съвсем сигурна, че продължаващото мълчание беше грешка. Затова се опита да започне разговора с тромаво, но изпитано във времето встъпление.

– Здравей.

Тя чу как той пое въздух.

– Кейд.

Тя се разтопи, чувайки го да произнася името ѝ, прецизните френски гласни, които скъсяваха името ѝ наполовина. Страхът, че той още ѝ беше сърдит, се стопи мигновено.

Кейд подпря краката си на една възглавница и облегна глава върху другата. Краката я боляха, мозъкът ѝ беше изтощен до краен предел. Отчаяно искаше три отделни и взаимно изключващи се неща: да заспи, да излезе на много дълга разходка, за да проясни мислите си, и просто да се свие на кравай в леглото и да разговаря със Силвен.

– Ям един от твоите шоколадови бонбони – коничният, който беше поръсен с малки парченца какао в горния край, същият, който той наричаше своя поклон към удоволствието от фунийката сладолед от детството му. Макар че в този бонбон нямаше нищо детско, парченцата не бяха от натрошени фъстъци, а от горчиво какао, а под плътната, тъмна обвивка се криеше най-нежният, най-коприненият, най-опияняващият ганаш, излизал някога изпод ръцете на Силвен Марки. Кейд трябваше да го яде внимателно, да захапе обвивката и да засмуче крема и устата си, за да не се разтопи и да не потече по ръцете ѝ. Точно като дете със сладолед във фунийка.

– Ах – гласът му беше само дихание, шепот в ухото ѝ. Може би тя го беше събудила. Беше късно. Той може би вече лежеше в леглото си, гол, само по гащета, мургавите, мускулести рамена се открояваха върху белите чаршафи. Дали беше оставил телефона наблизо, надявайки се тя да му се обади? Дали и неговият гняв се беше стопил в мига, когато бе чул гласа ѝ? – Вкусно ли е? – промълви той, нещо топло и чувствено се раздвижи между тях, през стотиците километри разстояние.

– Винаги е вкусно – прошепна тя.

Кейд чу или долови неговата усмивка.

– Кой ядеш?

– Корнет де ганаш.

– Ах – само придиханието на шепот. Дори по телефона, звукът погали кожата ѝ. Обзе я чувството, че той си представяше с абсолютна точност всеки вкус и усещане върху езика ѝ. Той познаваше мекотата, сладостта. Познаваше нежното засмукване на устните ѝ, така че ганашът да не потече по пръстите ѝ. Той знаеше какъв отпечатък оставяше шоколадът върху палеца ѝ и как тя щеше да го оближе.

И знаеше, че той го беше поставил там.

Мили боже, той беше толкова секси. Как можеше да е толкова секси по телефона?

– Какво правиш? – попита той.

Тя изстена.

– Всеки момент ще заспя. Някой трябва да ме измъкне от леглото точно след шест часа. Според нашата теория, на всеки три дни на всеки му се полага поне един дълбок сън.

– Значи все още не си завладяла света? Прегледах новините, но не видях нищо.

– Не можем да позволим на "Тоутъл Фудс" да докопа "Девън Кенди". Тук не става въпрос да завладея света – по скоро беше въпрос на отстъпление. Може би не трябваше да подхващат точно тази тема в момента, по телефона. – И не, все още не сме. Ти какво правиш?

– Бях заспал, но съвсем леко. Съмнявам се, че съм изморен колкото теб. Но все пак остават пет седмици до Коледа, така че започваме да приготвяме коледните шоколади следващата седмица – Силвен Марки не продаваше стар шоколад в своя магазин. Не и шоколад, престоял четири или дори две седмици. Но хората започваха да купуват и поднасят подаръци още от началото на декември. – Освен това работя над коледната украса за магазина.

Пет седмици до Коледа. Кейд сигурно щеше да прекара Деня на благотворителността в залата за преговори с Девън и Фиренце. Каква по-голяма ирония?

Очите ѝ просветнаха, когато се опита да си представи какво би могъл да сътвори от шоколад Силвен за витрините и търговските щандове.

– Украсата ще бъде ли готова, когато се върна?

Мълчание.

– Зависи колко скоро ще се върнеш.

Тя се обърна в леглото, заравяйки лице във възглавницата, вместо в него. Нямаше представа кога щеше да се върне. И това я обезсърчаваше. Но неговият глас в ухото ѝ беше прекрасен.

– Харесват ли ти братята Фиренце? – попита той.

– Не се изкушавам да проникна в тяхната лаборатория, ако това питаш.

Гърленият му смях я накара да се почувства като току-що погалена по гърба котка.

– Това питах. Изяж още един от моите шоколадови бонбони, Кейд.

Тя затвори очи за момент и вдиша мисълта, чувството за него, на стотици километри разстояние.

Съвсем близо до лицето ѝ, върху масичката до леглото лежеше кутия с негов шоколад. В ума ѝ се въртяха въпроси като: Колко често се влюбваше той? Колко често разлюбваше? Когато беше казал "мисля", дали хипотезата му се основаваше на вече познатото чувство да обичаш някого? Вместо да ги зададе, Кейд отвори очи и разгледа асортимента от лъскави кафяви хапки, всяка с характерна форма и декорация, и попита:

– Кой?

Гласът му я погали като грапавата му длан.

– Който искаш.

Кейд беше изморена, толкова изморена, и все пак сексуалната възбуда се разля по тялото ѝ като милувка, сякаш тя можеше да заспи върху ложе от разтапящо желание.

– Който ти поискаш да изям – прошепна тя.

Той издаде такъв звук сякаш тя беше протегнала ръката си и го беше хванала за най-чувствителната част от тялото му. Или сякаш не го бе направила.

Сякаш неуловимата природа на тази ръка беше чисто мъчение.

– Къде си, Кейд? В Брюксел ли си? Мога да дойда с влака.

– В Лондон съм – призна неохотно тя. – Утре се връщам в Брюксел.

– Вечерта? Утре вечер?

О, боже. Тя се сви около възбудата, която разпалваше той в нея, около неудовлетворения копнеж.

– Няма да имам нито секунда време за теб. И вероятно ще съм изморена до смърт.

– Аз умея да се занимавам сам, Кейд. Познавам някои хора в Брюксел – той се засмя. – Всъщност доста хора, ако си забелязала, че в тази заблудена страна си въобразяват, че те правят най-добрия шоколад? От Париж е само на час и половина път. Ще видя дали ще мога да се измъкна от зимната гора, върху която работя в момента.

Мълчание.

– Или предпочиташ да не идвам?

– Не – каза тя. – О, не – но зависи как щеше да се развие тази фантазия. Всичките им любовни срещи до този момент бяха много разгорещени и много... замислени като срещи. Кейд не искаше да го разочарова, ако тя се стовареше на леглото и заспеше до него, измъчена и изтощена, в края на поредния дълъг ден.

Той смени темата.

– Кажи ми с какво си облечена?

– С дрехите – призна тъжно тя. Беше се стоварила в леглото, както беше облечена. Щеше да е по-добре, ако беше с нещо секси или ако имаше присъствието на духа да се престори, че е облечена в нещо секси.

Силвен се засмя.

– Хм, това е интересно предизвикателство. Как да те съблека от петстотин километра разстояние.

Бузите ѝ пламнаха. Както и някои други места. Тя зашумоли за миг, после ботушите ѝ тупнаха на пода.

– Събух си обувките – обади се тя.

– Ма шери – той въздъхна. – Харесвам твоето желание да съдействаш. Но си мисля, че ако си толкова изморена, че дори не се беше събула, ще бъде най-добре да те оставя да се наспиш.

– Знам, но... изгарях от нетърпение да видя как ще свалиш от мен всичко останало.

– Ах... – последва дълга пауза.

Когато заговори отново, гласът беше още по-нисък, по-дълбок, по-дрезгав, дишането му я примамваше в тъмна, топла стая със заключена врата.

– Обещаваш ли да правиш всичко, каквото ти кажа?

Кейд изгаси лампата и се мушна под завивките. Настъпи непрогледна тъмнина. Нямаше нищо друго, освен неговия глас, усещането за твърдия телефон до ухото ѝ, мекотата и натискът на юргана.

– Да – прошепна тя.

– Всичко? – настоя тъмният глас, завладявайки я, както винаги.

Гласът ѝ прозвуча едва чуто:

– Да.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

– Моля те, не ми казвай, че ще пътуваш до Брюксел с влак, за да си нейното жиголо за една нощ – процеди Шантал с равен глас.

Силвен я изгледа, втрещен. Както обикновено, Шантал изглеждаше прекрасно и стилно. Прекалено стилно, за да го обвини, че е жиголо, но те двамата бяха приятели от достатъчно дълго време, за да не се смущава да изрича мислите си на глас, когато смяташе, че това се налагаше.

– Май не се бях замислял за ситуацията в тази светлина.

Седяха в едно от любимите им заведения за обяд, малко виетнамско ресторантче, което човек можеше да открие само по препоръки или, по-скоро от любопитство, тъй като отвън не биеше на очи: тъмночервено кадифе и дискретно осветление. Именно Силвен беше проявил любопитство навремето, когато го отвориха, а двамата с Шантал бяха разказали за него на приятелите си, благодарение на което мястото беше станало толкова популярно.

Една от тихите собственички на ресторантчето им поднесе саке, от заведението, както беше правила години наред. На дъното на малките порцеланови чашки се виждаха миниатюрни и изумително лоши порнографски сценки, ако се погледнеха срещу светлината, в съответната фаза на алкохолно опиянение. При това съобразени с половата принадлежност на госта; в чашката на Шантал щеше да има рисунка на мъж.

– Силвен. Не виждаш ли, че го правиш отново? Мислех, че вече си надраснал периода, когато позволяваше на жените да те използват и да ти разбиват сърцето.

Вече му идваше до гуша от тази тема.

– Сигурна ли си, че Кейд ме използва? – той се сети за нейното дишане снощи по телефона, както и въздействието на нейната реакция върху него. Спомни си как го беше погледнала в очите и беше казала "Аз ще се върна".

– Абсолютно – заяви категорично Шантал.

– Не мислиш ли, че съществува възможност тя да е малко влюбена в мен? Мерси, Шантал – хората, които човек познаваше от гимназията, никога не се научаваха да го уважават, нали?

– Разбира се, че допускам възможността тя да е влюбена и теб – възкликна Шантал и се изчерви безпричинно, поне според Силвен. – Коя жена не би се влюбила?

Какво? Дълбоко в себе си Силвен се стресна.

– Но може да си влюбен в някой и пак да го използваш.

– Ти ги разбираш тези неща – подметна сухо Силвен. Шантал беше красива и имаше богата история от връзки, в които позволяваше на разни нехранимайковци да я използват, след което да се обръща и тя да използва добрите момчета наоколо, за да ѝ олекне. Всъщност Шантал беше една от онези приятелки, за които той си фантазираше в гимназията и които беше успял да съблазни с шоколад, когато той беше на шестнайсет, а тя на осемнайсет години.

На следващата сутрин тя погледна на случилото се като на дребен гаф между приятели, мила и снизходителна. Силвен ѝ прости, защото беше луд по нея – наранен, но луд по нея, а тя се хвърли на врата на един от келешите, с които ѝ харесваше да се мъкне по онова време.

Шантал се засегна.

– Слушай, Силвен, сега съм – почти десет години по-възрастна.

Той беше четиринайсет години по-възрастен, но за Шантал времето течеше малко по-различно и тя все още упорито отказваше да навърши трийсет.

Тя докосна леко с пръсти опакото на ръката му.

– Не мислиш ли, че може да съм се научила да те ценя?

Шантал винаги беше играла ролята на лошото и доброто ченге по отношение на жените, с които той ходеше. Тя беше удобна дружка, когато Силвен нямаше сериозна приятелка, но постоянно се опитваше да си го върне обратно, когато имаше връзка с жена. Шантал имаше нужда от някой свестен мъж в живота си; просто не знаеше как да се обвърже сериозно само с един мъж. Шантал беше пораснала в трудно семейство и беше преживяла немалко трудни моменти като тийнейджърка Той я харесваше и я разбираше, затова беше склонен да толерира някои неща. Но всичко си имаше граници.

– Тя обаче знае какво иска – каза внезапно той.

– Какво? – Шантал застана нащрек.

– Трябва да ѝ признаеш това. Тя може би иска да ме използва, но иска да използва мен – и Силвен искаше да я използва. Да я използва отново и отново, по най-различни начини. Но също така искаше да я кара да се усмихва. Искаше да я прислони и приласкае до тялото си, когато духаше студен вятър. Искаше да я сложи да седне на плота в неговата лаборатория и да ѝ приготви горещ шоколад, за да я сгрее. – От самото начало тя искаше мен или моя шоколад и не се спря пред нищо, нито веднъж не помисли, че би могла да поиска някой друг вместо мен.

– Ами Доминик Ришар? – попита Шантал отбранително. – Тя ми каза, че харесва повече Доминик Ришар.

– Излъгала те е. Тя е много сладка лъжкиня – всъщност тя беше една много еротична лъжкиня. Прииска му се да я хване и... ммм, да я притисне до мократа стена в банята му – това още не го бяха правили – и да я накара да си признае, че беше излъгала.

– Как можеш да си толкова сигурен?

– Шантал – Силвен я погледна и поклати глава. – Да, убеден съм, че тя излъга за Доминик Ришар. Но дали съм сигурен, че няма да ми разбие сърцето и че всичко ще завърши добре? Мисля, че вероятността е около едно на сто.

– Мислиш така и все пак ще хукнеш след нея? – попита гневно Шантал.

– Разбира се.

***

Охранителят в представителството на "Фиренце" в Брюксел не можа да се свърже с Кейд по телефона, за да получи разрешение да го допусне в сградата, но беше прекалено голям романтик, за да откаже на Силвен.

Романтичните натури трябваше да се поддържат в живота. Накрая охранителят реши да ескортира Силвен до залата за преговори, без да го изпуска от очи нито за миг, за да се увери, че той наистина беше този, за който се представяше, а не някой побъркан фанатик, дошъл да хвърля бомби в знак на протест срещу глобализацията.

Затова Кейд не беше предупредена предварително за пристигането на Силвен в нейния свят. Той почувства как коремните му мускули се стегнаха, когато наближиха вратата, готови да защитят неговата мека, нежна като бонбон маршмелоу вътрешност от удара.

Кейд строеше встрани до овалната маса, до прозорец с изглед към стария град. Здрачаваше се, затова прозорецът се очертаваше като тъмен фон на голямата, добре осветена зала. В средата на масата се виждаха остатъци от някакъв оранжев сладкиш, който явно беше нарязан и изяден дружно в някакъв момент. Кейд изглеждаше много професионално – черен панталон, боти, вталена бледосиня риза, в края на дългия ден няколко кичура коса се бяха измъкнали от кока ѝ, обрамчвайки нежно лицето ѝ, но като цяло прическата ѝ оставаше забележително елегантна.

По устните ѝ не беше останала нито следа от гланца, който толкова обичаше. Черен блейзер, вероятно нейният, беше преметнат на облегалката на съседния стол. Тя разговаряше с единия брат Фиренце, жестикулираше отривисто с едната ръка и изглеждаше недоволна и настойчива, когато раздвижването на вратата привлече вниманието ѝ и тя погледна към него.

Кейд замръзна с леко отворени устни по средата на думата, с вдигната във въздуха ръка.

После лицето ѝ просветна. Професионалната, напрегната енергия се пропука по експлозията от щастие.

– Силвен.

Радостта в гласа ѝ го остави без дъх. Кейд загърби групичката, сякаш всички други бяха престанали да съществуват, ръцете ѝ полетяха към него, тя тръгна към него с толкова очевиден възторг, че охранителят отстъпи и му позволи да направи няколко крачки към нея. Жената, която до неотдавна го вбесяваше и смущаваше с неохотата си да го поздрави дори с традиционните две bises, запазени за случайни познати, го прегърна и целуна с толкова много радост, че той би си помислил... ами, би си помислил най-различни неща.

Когато беше в състояние отново да мисли. Точно сега, единственото му желание беше да отвърне на целувката ѝ.

– Ти дойде – каза тя, когато накрая изплува от целувката. В пълно противоречие с всички други послания, които изпращаше: "Не биваше да идваш. Ще се отегчиш".

Той се засмя тихо, невярващо. Би прелетял целия свят, за да научи това, което току-що беше открил. Би направил това дори две седмици преди Коледа или Великден, когато не можеше да се отдели дори за секунда от работата си.

– Защо дойде? – тя порица решението му, докато притискаше тялото си до неговото, сякаш не можеше да се насити на близостта му.

Защото имаше шанс едно на сто и не беше толкова глупав да не се възползва от него.

Той се наведе усмихнат и прошепна в ухото ѝ:

– За да ти събуя обувките – снощи тя го беше влудила от желание. И той искаше да се увери, че тя все пак беше реална. Да види как изглеждаше нейният свят. И да види реакцията ѝ, когато той влезеше в нейния свят.

А реакцията беше великолепна.

Тя продължаваше да го гледа с блестящи очи, сякаш в тях се отразяваха ослепителните светлинки на Айфеловата кула.

Най-неочаквано Кейд се изчерви. Защото тя действително беше направила всичко, което ѝ беше наредил той снощи. По лицето на Силвен се разля бавна, лукава усмивка и тя се изчерви още по-силно. Той я притегли плътно към себе си и моментално почувства възбуда.

Не беше най-уместната реакция в зала, пълна с нейните бизнес партньори. Той я отмести на такова разстояние, че да не се докосва до него, но достатъчно близо, за да послужи като прикритие, докато отшуми възбудата му.

Когато отново беше годен за показване пред хора, Силвен се ръкува с братята Фиренце, които вече познаваше, и с още няколко човека, които внезапно изявиха желание да се запознаят с него. Отначало това го развесели, защото му бяха ясни мотивите на някой амбициозен кариерист да се запознае с човека, когото наследницата на фамилия "Кори" целуваше публично. После, с известно закъснение, го обзе безпокойство. Никога не му беше хрумвало, че вследствие на връзката си с Кейд той можеше да се сдобие с власт в нейния свят и да трябва да се учи да я използва разумно.

Това беше отрезвяваща мисъл. Позволи му да добие бегла представа как се чувстваше тя, с цялата тази власт, защо не смееше да я игнорира и да се посвети, поне за известно време, върху онова, което тя искаше, а не върху безкрайния списък неща, които можеше или трябваше да прави със своята сила. Чудо беше, че чувството ѝ за идентичност беше толкова цялостно. Силвен си спомни отново как беше потърсил името ѝ в Гугъл и излезлите резултати – бизнес статии, благотворителни акции, коментари.

Тя не знаеше как да се измъкне от отговорностите и задълженията си. Когато Силвен напусна залата, за да я остави да довърши срещата, му се стори, че я изоставаше сред плаващи пясъци, без дори да ѝ хвърли въже.

Той се срещна с един свой приятел, за да пийнат белгийска бира в едно бистро на площад "Сен Катрин", но през цялото време седеше на тръни, измъчван от нелогичното чувство, че трябваше да се върне и да я спаси. Но знаеше, че тя щеше да се ядоса страшно, ако дори опиташе да го направи.

За негово облекчение Кейд се присъедини към тях един час по-късно. Сега Силвен можеше да се отърве от глупавия образ на плаващите пясъци.

Вечер кафенетата и ресторантите изпълваха площад "Сен Катрин" със светлини и оживление, а църквата "Сен Катрин" сияеше озарена на фона на тъмното небе. Вече строяха дървените павилиони за коледния базар, но все още нямаше търговци. Когато приятелят си тръгна, Силвен и Кейд поеха на бавна разходка из стария град.

– Е, тя ли е? – попита внезапно тя.

Тъй като въпросът беше зададен на френски, "тя" можеше да бъде всичко, от площад до жена, затова Силвен потърси жокер.

– Тя какво? Коя?

– Приятелка ли ти е? Спиш ли с нея? – едно от токчетата на ботите ѝ пропадна между плочите на неравния калдъръм. Той я подхвана по-здраво, за опора.

– Шантал? – отгатна накрая той. Тя беше единствената друга жена, с която го беше виждала Кейд. Доколкото му беше известно. Беше възможно тя да си имаше някой частен детектив, който да го е следил и снимал през последната една година, кой знаеше.

Кейд сви устни. Прииска му се да се наведе и да изпие твърдоглавието ѝ. Тя кимна.

– Не. Два пъти в гимназията.

Устните ѝ замръзнаха в тънка черта.

– Защо само два пъти?

Защото го беше зарязала, естествено. Но как да признае това на жена, която искаше да впечатли?

– Ами... – той се опита да се засмее наперено. – Може би ще се изненадаш да научиш, че навремето не бях чак толкова готин, колкото съм сега.

Благодарение на фотоалбума от майка му това не трябваше да е изненада, но Кейд сякаш бе гледала непохватния дългун от снимките през някакъв ласкателен филтър.

Междувременно стигнаха до "Гран Плас"[40] и Кейд се спря в светлините на готическата сграда на кметството, устните ѝ постепенно се оформиха в съвършеното "о" на изумлението, когато дешифрира значението на думите му.

– Искаш да кажеш, че тя те е зарязала?

Кейд наистина беше балсам за егото му.

– Мисля, че тя беше млада и глупава – каза Силвен с престорена арогантност и шеговито съжаление на погрешната преценка на старата си приятелка.

– И аз мисля, че е била млада и глупава – отбеляза Кейд, без никаква преструвка. – И мисля, че сега осъзнава колко е била глупава.

Това... може би беше вярно. Но ако тяхното приятелство беше устояло на дългогодишното увлечение от страна на Силвен към Шантал, щеше да устои и на настоящото увлечение от страна на Шантал към него. Шантал просто отново се беше почувствала изгубена и се обръщаше към него както правеше винаги, когато се почувстваше изгубена. Но рано или късно тя щеше да подреди любовния си живот и да намери точния човек. Всъщност Силвен дори имаше идея – да я запознае с Кристоф ле Гурман и да уцели с един куршум два заека. Напоследък често си фантазираше как изстрелва куршум в главата на блогъра.

– Значи, нямаш любовници? – уточни Кейд.

Като булдог, спомни си Силвен.

– Не бих казал, че нямам любовници.

Върху лицето ѝ се изписа такова изражение, сякаш я бяха зашлевили. Сякаш той ѝ беше ударил шамар.

Прииска му се да я удуши. Той протегна пръст и я почука може би прекалено силно по гръдната кост.

– Ти какво си?

– Нямаш други любовници? – уточни нетърпеливо тя.

– Точно сега? Като въплъщение на френския стереотип? Между другото, представата за нашата небрежна невярност не отговаря на истината.

Тя въздъхна с раздразнение.

– Това няма нищо общо с националността ти. Жените сигурно постоянно ти се хвърлят на врата.

Той се засмя. Истински балсам за егото му.

– Мислех, че си разбрала това за мен, Кейд – аз слагам в устата си само абсолютно най-доброто.

С това той едновременно я накара да замълчи и да се изчерви силно.

Той стисна ръката ѝ, доволен от ефекта.

– Е, как си?

Тя мълча известно време.

– Нали знаеш как понякога трябва да работиш много за нещо, дори не го искаш, но все пак трябва да го направиш?

– Не – каза той. Силвен Марки се трудеше за онова, което искаше. Той не си губеше времето за нещата, които не искаше.

– О – Кейд отново се умълча. – Ами, ето какво става. Не знам дали ще спечелим тази битка. Работя по договор с "Фиренце", но проблемът е, че и ние, и те искаме едни и същи части от "Девън Кенди" и не искаме едни и същи други части. Така че може да не успеем да осъществим сливането заедно. И без значение каква оферта ще направим, "Тоутъл Фудс" вероятно ще вдигнат залога на първата си оферта и ще спечелят наддаването. Ще бъде война на надцакване и аз не знам докъде можем да стигнем. Баща ми работи върху финансовата страна.

– Да се върнем на онова, което започна да казваш, за преследването на нещо, което не искаш. То е по-интересно. Искам да знам ти как се справяш.

Кейд го погледна озадачено, сякаш или френският внезапно ѝ беше изневерил, или Силвен беше започнал да говори на фламандски. Често ли ѝ се случваше това? Когато хората я питаха как беше тя, да имат предвид как е бизнесът на шоколадовите фабрики "Кори"?

– Защото си мислех, че ти каза... че търсиш нещо различно. Че повече не искаш животът ти да бъде такъв. – Че тя искаше животът ѝ да бъде като неговия. Живот, какъвто той можеше да ѝ предложи.

Кейд се спря пред Къщата на краля или Хлебната къща[41], както предпочитаха да я наричат фламандците, и остана там наклонила назад глава, загледана в богато украсената, симетрична ренесансова фасада.

От минаващите покрай тях групи хора долитаха смях и откъслечни разговори. По това време на годината през площада преминаваха повече белгийци, отколкото туристи, повечето бяха приветливи и спокойни, хапнали и пийнали в бистрата наоколо.

Кейд мълча дълго преди накрая да заговори, тихо и яростно:

– Ако спечеля тази битка, мога да остана тук. Някой ще трябва да ръководи сливането на компаниите, продаването на частите, новият клон на "Кори" в Европа.

– Кейд, защо трябва да правиш това? При положение че ти не искаш да управляваш европейския клон на "Кори". Ти отчаяно копнееш за нещо различно.

Тя прехапа устни, но издържа погледа му.

– Защото ще мога да остана тук – прошепна тя.

– Какво значение има дали ще останеш тук, ако носиш със себе си света, от който искаш да избягаш?

Тя стискаше и отпускаше юмруци, впивайки нокти в дланите си.

– Силвен – прошепна тя, сякаш това ѝ причиняваше болка. – Ти как мислиш, защо?

Ударът го срази.

– Заради... мен? Ще направиш каквото не искаш, заради мен?

– Това е компромис. Оставам тук. Оставам "Кори".

– Ами ти?

– Какво аз?

– Не ме разбирай погрешно. Аз искам ти да си тук. Но къде си ти в цялата тази сделка? Оставаш в Европа заради мен, оставаш в "Кори" заради баща си и заради шоколадовите фабрики "Кори". Какво правиш за себе си?

– Ще остана тук – каза тихо тя. – С теб.

Той я притегли в прегръдката си и я притисна силно, с преизпълнено от щастие сърце.

– И не само. Щом искаш да твориш в шоколатерии, трябва да правиш компромиси.

Тя се отдръпна от него и напъха ръце в джобовете на сакото си, прегърбила рамена.

– Добра съм в тези неща. Това е семеен бизнес и аз имам много отговорности към много хора. Може би трябваше да избера същия път като сестра ми и да отхвърля тези отговорности от самото начало. Но аз вече съм ги поела и... не виждам друг начин.

– Защо не? Щом можеш да чертаеш петгодишни планове и умееш да договаряш съвместна оферта за изкупуване на друга мултимилионна компания, явно си в състояние да планираш персонална стратегия за измъкване, ако поискаш. Не ми казвай, че не си способна да намериш решение.

Кейд сбърчи вежди и го прикова с продължителен, замислен поглед, сякаш се опитваше да се види отразена в очите му.

Добре. Доколкото Силвен можеше да прецени, той имаше доста точна представа за нейния характер, интелигентност и страст, и щеше да ѝ бъде от полза да се погледне през неговите очи.

Той сведе очи към лицето ѝ и я гледа дълго, на фона на красивия "Гран Плас", заобиколена от къщите на гилдиите. Благодарение на високите токчета на ботите, тя му стигаше до брадичката, вместо до рамената, но Силвен се съмняваше, че тя ги беше обула, защото изпитваше нужда от височина. Подобно на хората, които бяха построили сградите на този площад, тя изглеждаше напълно уверена в своето право да доминира всяка ситуация.

Вероятно би могла да доминира обута в дънки, но Кейд Кори се стараеше да се облича елегантно за бизнес срещите. Сигурно това беше израз на нейната гордост. Сигурно беше нещо подобно на неговото упорство да носи професионално облекло дори в собствената си лаборатория, дори когато предпочиташе да дойде облечен в удобни дрехи след късата нощ.

Освен това ѝ харесваше да изглежда добре, помисли си той с усмивка, спомняйки си някои от най-сексапилните ѝ тоалети. Тя обичаше красивите дрехи.

В близките дни тя вероятно щеше да излезе на пазар и да обиколи бутиците на дизайнерите на "Фобур Сент Оноре", като повечето богати жени. Силвен беше очарован колко инцидентно място в приоритетите ѝ заемаше купуването на дрехи, далеч зад важните неща като шоколада. Но някой ден тя щеше да излезе на пазар и той нямаше търпение да види с какви покупки щеше да се прибере вкъщи Кейд Кори.

Той сви ръката си в юмрук в джоба на палтото си, като си каза наум да внимава с това видение, защото в него тя влизаше през вратата на неговия апартамент, натоварена с фриволни покупки, струпваше ги на пода на хола и му показваше покупките една по една. Тоест домът, в който се прибираше тя, беше неговият.

Проблемът беше, че всеки път, когато си я представяше да прави нещо в бъдещето, той искаше по някакъв начин да бъде част от него – например да я слуша как му разказва за съответното нещо в края на деня или да е с нея, докато тя го правеше. В неговата любима представа за бъдещето, Кейд беше там с него.

В неговото видение на онова, което той искаше от света, имаше безброй красиви моменти, красиви като този тук, със светлината от сградата на кметството, която очертаваше профила ѝ с меко сияние и хвърляше отблясъци по косата ѝ в студената северна нощ, който го изпълваше с желание да я прегърне и стопли.

– И знаеш ли какво? – каза тя, гласът ѝ потрепери само за миг, сякаш това беше последната капка в преливащата чаша на огорчението ѝ. – Днес е Денят на благодарността. А братята Фиренце изобщо нямат представа какво е пай с тиква.

– Денят на благодарността. Това е голям празник в Щатите, нали? Единственият ден в годината, когато американците ядат нормална храна или нещо такова, нали?

– Силвен. Не ми помагаш – но прозвуча така, сякаш той ѝ помагаше, защото ядосаната насмешливост в гласа ѝ стабилизира треперенето.

Той я прегърна през раменете.

– Къде е хотелът?

– Ще заспя веднага щом се допра до леглото – тъжно го предупреди тя.

– Беззащитна жертва. Точно това ми харесва.

Тя наистина беше изкусително сънена, усмихната и послушна, сякаш всяко докосване на ръката му изцеждаше последните капчици напрежение от тялото ѝ и заедно с него цялата ѝ енергия. Тя беше почти като кукла, но одушевена, по-топла, поддаваща с тихи звуци под всяко докосване.

Това също беше еротично. Когато тя свърши, вълните на оргазма ѝ подействаха като приспивно люлеене. Когато той свърши, само няколко секунди след нея, му се стори, че тя вече спеше, приемайки го в сънищата си.

Силвен се отпусна на едната си страна, все още в нея, подпрян на лакът, за да я погледа, милвайки със свободната си ръка гърба и дупето ѝ.

Тялото ѝ беше толкова малко до неговото, крехко, макар Силвен да знаеше, че тя притежаваше неподозирана твърдост и сила. Освободена от кока, правата ѝ кестенява коса се разпусна, милвайки неговата и нейната кожа с всяко дихание. В този момент тя беше само негова, но вече му се изплъзваше, сънищата я отнасяха на места, които оставаха непознати за него.

Веднъж тя го беше попитала дали бе опитвал да стигне до женското сърце. Вероятно беше добре, че подобно на последните му кадифени шоколади, тя не можеше да види усилията зад неговите шедьоври.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Три седмици по-късно...

На витрината на шоколатерията на Силвен Марки растеше гъста елхова гора от шоколад, с натежали едри клони, сякаш изваяни от един солиден блок кувертюр, посипани с бял скреж. Грубите линии, с които бяха изсечени, дълбочината на перспективата, количеството и осветлението им придаваха драматичен, мистериозен вид, сякаш наблюдателят стоеше на входа на някаква огромна, древна, заснежена гора. Беше красива, мамеща и съвсем мъничко опасна, като белоснежна нощ; тя изпълваше сърцето с копнеж да пристъпиш напред и да тръгнеш сред дърветата. Навътре се виждаше хижа, шоколадът беше изваян в някаква стара, вехта, малко схлупена къщичка, на покрива на която имаше нещо като звезда. Можеше да бъде място, където Пер Ноел[42] се отбиваше, за да си отдъхне, или лек намек за озарената от рождествената звезда плевня, или можеше да бъде просто горска хижа в зимната нощ. Въпреки своята непретенциозна външност, при по-внимателно вглеждане къщичката поразяваше с изящните си детайли – свещ, отпечатък от стъпки на птица върху перваза на прозореца.

И навсякъде, навсякъде имаше следи от нечие присъствие, знаци, които можеха да означават подарък или кражба. Някой беше оставил стъпки в снега от пудра захар. Един шоколадов лешник се беше търкулнал от хралупа в дървото, сякаш някой се беше вмъкнал тайно в хралупата на катеричката. От покрива на къщурката тръгваха следи от шейна, които се скриваха сред дърветата. В невероятна миниатюра, върху масата в хижата имаше кутия с шоколадови бонбони на Силвен Марки – миниатюрната кутия беше изработена от оцветен бял шоколад. Капакът ѝ беше отворен и вътре липсваше едно шоколадче.

Очите плъзваха по сцената в търсене на човека или създанието, което беше минало оттам, оставяйки следи зад себе си. Но тя или то не се виждаше, оставаше само мистерията.

Кейд стоя дълго пред тази витрина, хванала с едната ръка дръжката на малкия си куфар. Изминалата седмица беше тежка. Изминалият месец беше тежък. Те се бяха провалили. От "Тоутъл Фудс" бяха предложили по-висока оферта и те бяха загубили "Девън Кенди".

Европа беше изгубена. Нейното право да остане в Европа беше изгубено.

Когато остана без извинения, Кейд проведе един много дълъг разговор с баща си, който все още не можеше да преглътне другата загуба, която тя му беше сервирала.

Тя не беше виждала Силвен през последната седмица. Неговите ангажименти около коледния шоколадов сезон и нейните във връзка с офертата за изкупуване на "Девън Кенди" бяха направили пътуванията от Париж до Брюксел разпокъсани и трудни. Кейд винаги знаеше кога Силвен се беше събудил, защото първата му работа всяка сутрин беше да ѝ изпрати есемес, нещо смешно или секси, или просто tu me manques (липсваш ми), а късно вечер се чуваха по телефона. Но тя не му беше казала, че се връщаше в Париж тази вечер. След като провалът с "Девън Кенди" изкристализира, тя не бе правила нищо и не беше разговаряла с никого другиго, освен с баща си и дядо си.

Кейд имаше нужда да се потопи в уханията и вкусовете на шоколатерията на Силвен.

Тя влезе в лаборатория с дубликата от ключа, който Силвен така и не ѝ беше поискал, и с кода, който той така и не беше променил. Веднага щом вдъхна ароматите в лабораторията, косъмчетата на тила ѝ настръхнаха и по тялото ѝ премина сладостна тръпка, подобна на първия досег с топлината след дълго мръзнене навън. Тя притихна за миг, затворила очи, отдадена на диханието.

После прекоси празната лаборатория и влезе в магазина, за да разгледа витрините отвътре. Следите от стъпките на малкия крадец на шоколад в композицията се виждаха и оттук. Вътре в магазина, тя се потопи в зимната гора; клиентите щяха да се докоснат до нещо магическо, което вече си беше отишло, което те нямаше да могат да намерят. Върху поставките бяха подредени за продан кесийки с "нейния" шоколад, тъмният горчив шоколад, който Силвен беше оставил на прага ѝ.

Беше го нарекъл Амур.

О! Названието я порази като удар в слънчевия сплит, оставяйки я без дъх. Тъмна, богата, горчива, нежно разтапяща се любов.

В кабинета му лаптопът беше затворен и бюрото разчистено, всичко беше прилежно подредено. Но пред лаптопа лежеше едно шоколадче "Кори", сякаш беше последното нещо, което беше докосвал човекът, преди да стане от бюрото.

Тя посегна да прокара пръсти по обвивката, проследявайки буквите на името си.

– Значи ти се върна – каза един глас зад гърба ѝ.

Кейд почувства как косъмчетата по ръцете и врата ѝ настръхнаха. Както онзи път, когато магьосникът я беше сварил ненадейно в тъмното.

– Знаеш, че не можех да остана далеч.

Той се доближи зад нея, докато тялото ѝ се оказа приклещено между неговото и бюрото. Шията ѝ остана уязвима и незащитена.

– Не знам дали ти казах, но си търся нов чирак.

Чирак на магьосника. Гласът му, плътен и тъмен като нощта и неговото изкуство, я накара да се почувства така сякаш трябваше да се бори за тялото и душата си. Уханието на неговия шоколад беше навсякъде, заливаше кабинета му откъм лабораторията.

– Имаш ли нужда от... maitre? – съвсем умишлено, той обгърна последната дума в паузи и сенки. Съвсем умишлено, той не каза метр шоколатиер. Само метр.

Тялото ѝ се изви неволно. Главата ѝ се облегна назад, за да докосне гърдите му. Той подхвана бедрата ѝ, отказвайки да ѝ позволи да се отпусне върху него.

– Ти си жесток, Силвен – прошепна тя. – Не съм те виждала от седмици.

– Знам – каза той. – Не мога да се сдържа – той уви косата ѝ около ръката си и дръпна главата ѝ още по-назад, извивайки тялото ѝ като лък. Лък за неговата стрела. Другата му ръка се плъзна между бедрата ѝ нагоре по тялото, за да улови гърдата ѝ. – Хайде, позволи ми да бъда жесток към теб.

Под докосването на ръката му лумнаха десетки огньове.

– О, боже – прошепна едва чуто тя. – Обичам, когато си безмилостен с мен.

– А аз обичам да зависиш от моята милост – прошепна той в ухото ѝ. Без да изпуска косата ѝ, той изтегли бедрата ѝ назад, извивайки лъка още повече. Той използва натиска на ръката си между краката ѝ, за да притисне бузите на дупето ѝ към члена си. Дъхът му облъхваше жарко ушната ѝ мида. – Защото аз съм се оставил на твоята.

Кейд вече трепереше от желание. Катастрофалната загуба от "Тоутъл Фудс", последният разговор с баща ѝ, преди да дойде в Париж – всичко това мина на заден план, прогонено от яркото зарево на този момент.

– Чиракът не трябва ли да доставя наслада на своя учител? – прошепна тя.

Бедрата му се притиснаха към дупето ѝ, дланта му я държеше заложница със силата на натиска върху венериния ѝ хълм. Тя потръпна с цялото си тяло.

– Вече го правиш – прошепна той, ниско и гърлено.

Кейд се изви рязко, освободи се от него и го притисна до бюрото му.

Той се хвана за ръба, без да откъсва поглед от нея, с черни пламтящи очи.

Тя посегна към дънките му.

Той се вкопчи в ръба на бюрото.

– Кейд. Не си играй с мен. Знаеш ли колко време продължава истинското чиракуване? Не си играй с идеята, ако действително не възнамеряваш да останеш поне за срока на чиракуването.

– Ще правя с теб каквото искам – Кейд смъкна ципа на дънките му. Главата му се отпусна назад и тя видя силните мускули на гърлото му. – Както ти правиш с мен.

Той затвори очи.

– Кейд. Не ме докосвай. По дяволите. Кейд. Спри – но той не я хвана и не я спря. – Ако не можеш да обещаеш, че ще останеш, пусни ме. Putain – бедрата му потръпнаха безпомощно. Беше толкова странно да вижда как всеки един мускул в тялото му се беше изопнал, да знае колко по-силен беше от нея и все пак да има такава власт над него.

– Не си свикнал – каза учудено тя. Другите жени луди ли бяха?

Той издаде някакъв звук. Не можеше да се разбере дали беше цяла дума.

– Ти не си свикнал да те съблазняват.

– По-леко – успя да изрече дрезгаво той. – Много по-леко. Повече с... нацупени устни. Наистина ли ще останеш!

– Мога да го направя с нацупени устни – каза Кейд и коленичи.

– Ах, ти, мръснице – Силвен вече дишаше запъхтяно. Беше напълно безпомощен. Зави ѝ се свят от усещането за власт.

– Знам, че те обичам – каза тя и го вкуси.

– Кейд...

– Искаш ли да остана? – това беше подвеждащ въпрос, особено в този момент, тя знаеше това.

Той хвана рамената ѝ с дива мощ, силните му пръсти ѝ причиниха болка, най-после я беше уловил отново. Той отвори очи, по-жарки от разтопен шоколад.

– Кейд. Във всяка моя мечта присъстваш ти, в моя дом, в моята лаборатория, с моите деца, мечтая си как приготвям вечеря за нас в студените вечери, представям си как се смеем и танцуваме и как сме... заедно. Всеки шоколад, който направих, откакто те срещнах, го правех за теб. Виждах твоя поглед върху ръцете си, докато забърквах съставките, представях си как ще се топи върху езика ти. Не си играй с мен. Не мога да го понеса.

Тя го погледна, вече не беше опиянена от собствената си сила, а обзета от безпомощно недоумение.

– Наистина ли? И ти ли го искаш?

Той се засмя неочаквано и тържествуващо и я притегли върху тялото си с лекотата на овладяната сила.

– Можеш да вземеш дори името ми – прошепна той в устата ѝ, между целувките, обвивайки краката ѝ с тялото си, вкопчен в дрехите ѝ. – Но моля те, не го слагай върху шоколадчето "Кори".

– О! – дори в тази секунда, докато той събуваше дънките ѝ, Кейд се разсея от една внезапна, прекрасна идея. – Шоколадчета Кейд Марки!

Той проникна в нея силно, със смесица от мъст и желание, заради идеята ѝ.

– Не – каза той дрезгаво и непреклонно. – За бога, ето за това те обичам.

– Аз също – тя обви ръце около изваяните, напрегнати мускули на гърба му. – Аз също.

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Ако неговата шоколатерия продължаваше да въздейства на Кейд като безпогрешен афродизиак, той трябваше да потърси апартамент в съседните сгради, помисли си малко по-късно Силвен. Или да постави легло в кабинета си.

Разстоянието от две пресечки между неговия апартамент и лабораторията беше съвсем приемливо, когато идваше на работа и се прибираше пеш, но в малките часове на декемврийска нощ, то изглеждаше непосилно след страстен секс.

А гарсониерата, която беше наела Кейд, за да го следи, имаше сериозни недостатъци по отношение на удобното, меко легло, помисли си той, свивайки се на твърдия матрак до нея. Но засега вършеше работа. Имаше паметно стълбище и очарователно тесен асансьор, както преди малко беше открил.

Какво пък, Кейд можеше да купи целия последен етаж и да го преустрои в мансарда или в друго артистично пространство. Той щеше да проектира обзавеждането за кухнята.

Включеното осветление беше заслепяващо в спалнята. Силвен зави нея и себе си през глава с юргана, като деца, които си играеха на палатка. Чувстваше се развълнуван като дете, но никога не се беше чувствал толкова наситено, радостно зрял.

Пръстът му очерта линия от рамото надолу по ръката ѝ.

– Моето име върху теб – прошепна учудено той. – Наистина ли? Сериозно ли го каза?

Тя също изглеждаше учудена и озадачена.

– Нали знаеш, че се познаваме от по-малко от два месеца? Аз от гимназията не съм ходила с никого.

Сърцето му натежа като камък.

– Тоест, ти искаш да изчакаме още малко, да проверим връзката ни – мамка му. Защо тя не можеше да се чувства абсолютно уверена като него?

– Не – сините очи проникнаха в неговите с онзи прям поглед, който го зареждаше с електричество. – Аз проверих всичко, каквото трябва. Вече знам какво искам.

Силвен се вгледа в тези сини очи, толкова широко отворени в сумрака под завивките.

– И това съм аз.

Тя протегна ръка и докосна с пръсти голата кожа на гърдите му, в недвусмислен жест. Силвен почувства как сърцето му затупка по-бързо. Не беше изключено той да умре от гордост, че тази жена искаше той да бъде неин.

– И това си ти.

– Dieu – той я притегли към гърдите си. – Как е възможно да извадя такъв късмет?

– Късметът няма нищо общо тук.

– От всички шоколатерии в Париж, ти влезе в моята.

– Никога не бих помислила, че точно ти ще отдадеш на късмета това, че влязох в твоята шоколатерия. В коя друга можех да вляза?

Той притисна челото си до нейното.

– Не ме разбра правилно. Аз знам какви са моите заслуги, Кейд. Знам защо ти влезе в моята шоколатерия. И знам точно колко усилия влагам, за да те накарам да пожелаеш нещо друго, освен моя шоколад.

– Добре. Щях да се объркам, ако изведнъж те налегне пристъп на скромност.

Но той действително се почувства смутен. Смутен не по отношение на постиженията си – тъкмо обратното, а смутен пред бог или съдбата, или късмета, или каквато сила я беше довела в живота му.

– Извадих късмет, защото от всички хора, които можеха да влязат в моята шоколатерия, влезе ти. Ти.

Усмивката ѝ разцъфна.

– Значи аз съм специална?

– Кейд – той я притисна безпомощно. Женското сърце беше непонятно. – Нима досега не си го разбрала?

Тя не отговори, а плъзна пръсти в малки галещи движения през космите на гърдите му.

– Сериозно ли говореше, когато каза, че искаш да постъпиш при мен като чирак?

Тя се усмихна лукаво, напълно вглъбена в гърдите му.

– Като мой шоколадов чирак – уточни Силвен. – В лабораторията.

Тя го погледна грейнала.

– Ще ме вземеш ли?

Тази територия беше по-сложна от брака. Силвен се чувстваше напълно, стопроцентово сигурен по въпроса за брака.

– Ти ще подпишеш ли договор, че няма да използваш наученото в шоколадови фабрики "Кори"?

– Да. Аз и без това напускам.

Той я погледна. Не, зяпна я, защото изобщо не беше подготвен да чуе това.

– Оставам на разположение като консултант, от което баща ми несъмнено ще се възползва прекомерно, и си запазвам същия дял акции, така че оставам силно заинтересована страна, но ще трябва да наемем някого, който да поеме текущите ми задължения. Беше голям удар за баща ми – по лицето ѝ премина сянка на тъга. Ударът за баща ѝ беше удар и за нея. Изборът, който Кейд беше направила, смути още повече Силвен. – И за дядо ми. Но конкуренцията за високите изпълнителни позиции е жестока. Убедена съм, че ще намерим човек, който ще постигне нови върхове в работата.

Той продължи да я гледа.

– Имала си тежка седмица.

– Да, малко – той почувства издигането и спускането на гърдите ѝ до тялото си. – Но – тя отвори ръка с проста категоричност – разбрах какво искам.

Той обхвана лицето ѝ с длани и се вгледа удивен в нея. Тя знаеше, без сянка от съмнение, какво искаше – него.

– Най-много – поправи се тя след минута. – Разбрах какво искам най-много.

– Значи ти ще бъдеш моя шоколадов чирак – каза той, когато отново беше в състояние да говори, напълно очарован от идеята.

– Почасово – съгласи се тя. – Почасово, за да ми остава време за работа с рискови капитали. Ще работя с хора, които искат да преуспеят със собствени шоколатерии, със собствени патисерии.

Той подръпна укорително един кичур в косата ѝ.

– Просто не можеш да се откажеш от цялата отговорност за света, нали?

– Екзистенциална вина – тя сви рамена виновно.

Той се обърна по гръб, притегли я да положи глава на гърдите му, галейки косата ѝ, замечтан за точно такъв живот.

– Знаеш ли, може да направя шоколадче "Кейд Марки", в края на краищата. Ще го наречем годежен подарък. Специално, ръчно направено шоколадче "Кейд Марки", което ще продаваме в моя магазин.

Изведнъж ръцете ѝ го притиснаха толкова силно, че той почти остана без дъх, доволен от неподозирания успех на замисления подарък. Но единствените думи, които тя прошепна предизвикателно върху гърдите му, бяха:

– Дай ми знак, когато търсенето стане прекалено високо и ти се прииска да го продадеш за цяло състояние на някоя корпорация, която може да поеме масовото му производство.

Той се засмя и изписа с пръст една невидима дума върху гърба ѝ, леко, деликатно, сякаш надписваше шоколад: Je t'aime.

ЕПИЛОГ

Два дни по-късно Силвен ваеше коледна елха, която скоро щеше да бъде украсена с играчки, пълни с ганаш, специално за коледните празненства в Елисейския дворец, когато двама мъже влязоха в работилницата му. Отначало той дори не вдигна глава. Той се славеше като най-добрият шоколатиер в Париж, а беше Коледа. Не биваше да го безпокоят, когато работеше. Но Кейд, която кръжеше около неговата скулптура и следеше погълнато процеса на извайването, с което го караше да се пипка и да допуска тромави грешки, замръзна.

Силвен я погледна косо, долавяйки моментално изнервянето ѝ. Дори майка му не беше успяла да изнерви Кейд видимо. Той се изправи и насочи вниманието си към посетителите.

Те не бяха високи, макар че петдесетинагодишният мъж беше по-едър, но и двамата се държаха точно като Кейд – сякаш притежаваха целия свят.

– Силвен Марки – каза уверено петдесетинагодишният мъж с безупречно подстригана прошарена коса. – Аз съм Мак Кори. Значи ти си мъжът, който се опитва да открадне дъщеря ми.

Силвен сви рамена.

– Тя искаше да открадне най-доброто. Аз също.

Напрежението на Кейд се разтопи.

– Освен това аз не се опитвам да открадна дъщеря ви. Вече направих това. Така че ако сте дошли тук, за да се опитате да я върнете в правия път, ще трябва да напуснете моята лаборатория.

Кейд спря да се топи и стрелна Силвен с ужасен поглед. Може би беше свикнала хората да стъпват на пръсти около баща ѝ.

Мак Кори се вгледа продължително в него и накрая изръмжа.

– Добре. Май те харесвам. Това все пак е нещо.

Мъжът, който явно беше дядо ѝ, Джеймс Кори, оглеждаше алчно лабораторията. Той изглеждаше невероятно бодър за осемдесет и две годишен старец, сбръчкан и с оредяла бяла коса, но изправен и горд. Силвен не си беше давал сметка, че млечният шоколад е толкова полезен за здравето. Сигурно се дължеше на стеариновата киселина.

– Истински, откровен до втръсване, френски нафукан шоколатиер и сноб – възкликна възхитено старият Кори, оглеждайки го от главата до петите, сякаш Силвен беше картина, която той възнамеряваше да закупи и да добави към колекцията си. Това беше една от най-вбесяващите черти в това семейство. – Трябва да ти го призная, Кейди. Не съм допускал, че никой ще успее да доведе такъв екземпляр в семейството. Как успя да го отучиш да се отнася учтиво с теб?

– В семейството? – Мак Кори подскочи. – Вие двамата вече говорите за семейство? – той изгледа Силвен преценяващо, сякаш анализираше гените му за капацитет да произведат бъдещи изпълнителни директори на фамилния бизнес.

– Обзалагам се – увери го старият Кори. – Тя не си губи ума лесно, но загуби ли го веднъж, то е като гилотина – той прокара ръба на дланта по врата си, издавайки тихо свистене като при спускането на острието. – Край.

– За какво говорите? – попита възмутено Кейд. – Кога съм си губила ума или главата?

Силвен се засмя. Не можеше да се сдържи.

– Никога – призна Джеймс Кори. – Ти обикновено си толкова хладнокръвна и овладяна.

– Каква е? – намеси се Силвен. От първия миг на тяхното запознанство Кейд се беше държала толкова страстно, безпомощно и необуздано. Нима единствената причина за това беше той?

– Бях започнал да се притеснявам, че ще се окаже същата като баща си – довери му Джеймс Кори.

Мак Кори хвърли възмутен поглед към баща си. Кейд явно реши, че баща ѝ беше получил предостатъчно ритници тази седмица, защото се отдели от Силвен и отиде да го прегърне.

Когато баща ѝ я прегърна, Силвен изтръпна от необоснования страх, че другият мъж щеше да я качи в своята лимузина и да изчезне с нея.

– Да не си дошъл в Париж, за да се опиташ да ме разубедиш? – попита тя баща си.

– Не, да потърся апартамент. Двамата с дядо ти смятаме, че е крайно време да се сдобием с едно парченце френска земя.

Едва когато видя как изражението на слисано щастие разцъфтя върху лицето на Кейд, Силвен осъзна какво всъщност ѝ беше коствало да се раздели със семейството си.

– Плюс това изкарахме отвратителен Ден на благодарността, затова си помислих, че ще ни се отрази добре да се съберем всички заедно и да посрещнем Коледа в Париж. Да опознаем новите ни роднини. Оттук е по-близо до Кот д'Ивоар, така че може да убедим Джейми да дойде за празниците.

– Аз съм на осемдесет и две години, а никога не съм посрещал Коледа в Париж – обади се Джеймс Кори. – Можеш ли да повярваш?

Майката на Силвен беше на петдесет и три и никога не беше посрещала милиардери за Коледа, но щеше да ѝ се наложи да свикне е тази мисъл по бързата процедура.

– И няма да се опиташ да ме разубедиш? – попита удивено Кейд.

– Вече опитах да го направя – призна Мак Кори, с известна горчивина. – Не се получи.

– Не се укорявай за това, синко – успокои го баща му. – Дори аз не успях, така че ти си виновен.

Мак Кори отправи към баща си поглед на закалено търпение и отказа да захапе стръвта.

– Плюс това, ти през цялото време ме лъжеше, Кейд, с което никак не ми помогна. Можеше да представиш ситуацията в различна светлина, вместо като бизнес решение.

Кейд изглеждаше напълно сразена.

– Така че ще ви погостуваме. Ти вече намери ли надежден брокер на недвижими имоти?

Кейд скръсти ръце пред гърдите си и премигна, бавно и възхитено. Въпреки че цял живот беше работила заедно с баща си, Мак Кори водеше с трийсет години повече опит, така че все още можеше да я хваща неподготвена.

Силвен се усмихна леко.

– Просто така, от любопитство, вие какво искате от живота? – попита той новия си beau-pere.

– Моите дъщери да са щастливи, компания "Кори" да доминира на пазара на шоколад и моето семейство да пребъде и да наследи земята – побърза да отговори Мак Кори. – Не искам много, нали? Какъв е смисълът да имаш пари, ако вгорчаваш живота на децата си с тези пари. Нали, татко? – добави той доста язвително.

– Междувременно, ако вие двамата се хванете на работа върху частта за семейството, така че да не се налага да чакам да навърша деветдесет, за да се пенсионирам, ще бъде чудесно.

Силвен се стресна.

– Чакайте. Защо? Вие не мислите, че някое от моите деца ще ръководи шоколадови фабрики "Кори", нали?

– Деца? – изрече един глас от вратата на магазина. Силвен отмести очи от мъжете от фамилия Кори и видя майка си и Натали, натоварени с множество луксозни торби. Зад тях Шантал, също нарамила няколко лъскави торби, стоеше като вкаменена на вратата. Трите жени бяха отколешни бойни другарки в шопинг офанзивите. – За деца ли говорите?

Маргьорит огледа Кейд, сякаш анализираше нейните гени. В погледа ѝ вече нямаше и следа от враждебност, на нейно място се беше появил абсолютен възторг.

– Вашият... син, предполагам – иска да се ожени за дъщеря ми – съобщи ѝ Мак Кори, протягайки ръката си.

Маргьорит погледна протегнатата ръка с върховно недоумение, подмина я и залепи няколко ентусиазирани целувки по бузите на Мак Кори. Не две, а четири ентусиазирани bises, от вълнение.

– Брак? Силвен, ти ще се жениш? Най-после? Най-после!

Увлечена в своя възторг, тя се обърна и залепи няколко целувки и върху бузите на Кейд.

– Никой от вашето поколение не се жени! Силвен, никога не съм мислила, че ще се ожениш! Ще бъдеш в бяло, нали? – разгорещено попита тя Кейд. После плесна отново с ръце, вдигнала поглед към небето, изпълвайки Силвен с подозрението, че молитвата касаеше лично него: – Un mariage.

– Наистина ли? – развълнувано възкликна Натали. – Това ще бъде забавно. Може ли аз да съм шаферка?

– Брак? – изрече един от най-ненавистните гласове за Силвен.

Кристоф. Не, той повече никога нямаше да пусне друг кулинарен блогър в магазина си, до края на дните си. Този тип беше по-досаден от конска муха. Постоянно досаждаше в лабораторията. Кристоф спря до Шантал и отправи замечтан поглед към Кейд.

– Май трябваше да се усетя за подобно развитие на събитията – каза той на Шантал, която беше най-близкият удобен слушател. – Те и двамата са толкова мелодраматични.

– Да – каза примирено Шантал. – Сигурно аз също трябваше да се досетя. Но аз не можах.

– Хм, кой сключва брак в наши дни? Толкова е старомодно.

– Той е романтик – отбеляза Шантал. – И никой не може да го отучи от тази черта на характера му.

Кристоф обърна глава и за първи път я погледна наистина. После побърза да се наведе, за да разменят целувки за запознанството.

– Аз съм Кристоф. Приятел на Силвен. Вие харесвате ли романтиците?

Приятел, помисли си Силвен, но ядът му бързо премина. Кейд беше увила ръка около кръста му и го гледаше в очите, толкова безмерно щастлива, че му се прииска да можеше да затвори в бутилка този момент и да го пуска на свобода, за да му се порадва тя всеки път, когато се почувстваше тъжна до края на живота си.

– Наистина ли тук никой не се жени? – промълви тя.

– Не е толкова разпространено – призна той. – Повечето хора просто живеят заедно цял живот. Но ти вече ми обеща, така че не се опитвай да се измъкнеш сега.

– Да не си посмяла! – намеси се Маргьорит, обезпокоена.

От вълнение тя сви ръцете си в юмруци. Тя почти подскачаше на пръсти.

– Un mariage. Нямам търпение да съобщя новината на моите приятелки. Ще позеленеят от завист, техните деца не са женени. Може ли да ти помогна в избора на булчинска рокля? – попита тя Кейд.

Кейд хвърли един бърз аналитичен поглед към изобилието от пазарски торби.

– Да – отговори тя без капка колебание. Очевидно вече знаеше как точно да се сприятели със своята бел-мер.

– Нека да отидем на "Фобур Сент Оноре" – тя нарочно спомена името на улицата в Париж с най-висока концентрация на безбожно скъпи бутици на френски дизайнери.

Маргьорит Марки трябваше да седне. Всъщност тя всеки момент щеше да сведе глава между колената си, за да не припадне. Шантал хвана Кристоф под ръка и двамата избягаха от разговора за сватби, за да се уединят, привели глави един към друг в предната част на магазина.

– Мили боже – промълви Кейд на английски, проследявайки с поглед Маргьорит. – Май най-после ще мога да си купя с пари нещо в този град.

– Може ли да дойда и аз? – попита развълнувано Натали. Но разсейването не трая дълго. Тя протегна ръка към най-могъщия бизнесмен в стаята за едно много делово американско ръкуване. – Значи вие сте бащата на Кейд? Аз съм Натали Марки. Обмислям това лято да дойда на стаж при вас.

Кейд се засмя и погледна Силвен, който трябваше да признае, че се почувства горд със сестра си. Неустоимостта беше отлична черта.

– Знаеш ли какво искам аз от живота? – пошепна в ухото на Силвен бодрият глас на другия неустоим човек в групичката. – Да проникна в лабораторията на някой швейцарски шоколатиер, в което Кейди ще ми помогне, след като издържа обучението при теб. И да смеся спанак с шоколад. Което ми се струва в сферата на твоите умения, така че... – очите на Кейд се разшириха от ужас.

Тя вдигна ръка към устата си, сякаш за да я предпази от вкусовото покушение и поклати предупредително глава към Силвен.

Прекалено късно. Старецът се засмя дружелюбно.

– Сигурно няма да възразиш да помогнеш малко на новия си дядо, нали?

– Мисля, че проектът със спанака звучи обещаващо – обади се Мак Кори, с което окончателно потвърди, че изпълнителните директори на мултинационалните корпорации нямат нито морал, нито съвест. – Особено ако се провежда тук, в Париж, в лабораторията на Марки. Без тайно промъкване и проникване с взлом. Без да те залавят да шпионираш в швейцарски фабрики. Мили боже, ако вие двамата се появите в медиите като крадците на шоколад... – той изви големите си четвъртити ръце в неубедителна имитация на нечие удушаване. – А Джейми сигурно ще я арестуват по същото време на някой протест срещу Световната банка – той допря юмруци до челото си и изохка.

Джеймс Кори прегърна внучката си през рамената.

Тя бързо му се усмихна, очите ѝ засияха по онзи, начин, който показваше недвусмислено колко много обичаше дядо си.

– Наистина е трудно да си бялата овца в семейството – изрази той съчувствието си към сина си. – Не знам как се справяш. Но не се тревожи за Кейд и мен. Първо, този път медиите ще развяват името на Марки като крадец на шоколад.

Изведнъж Силвен си представи как свързват неговото име с опит за кражба на тайните на друг шоколатиер. Дядото на Кейд се засмя дяволито.

– Но аз едва ли ще си падна по собствениците на швейцарските фабрики за шоколад, така че няма да ни хванат.

ЛЮБИМИЯТ ШОКОЛАД НА ЛОРА ФЛОРИАН

Заслужава си да отидете до Париж

Истината е, че Париж заслужава да отидете до Париж. Но дори ако тези магазини за шоколад се намираха в най-грозния град на света, подложен на бомбардировки от извънземните, те пак щяха да заслужават да отидете там.

Жак Генин Ру де Турен № 13375003 Париж,

 Франция 01133145772901

Първото нещо, което ще ви порази в тази шоколатерия, е завладяващото пространство. Грубата елегантност на арките от дялани камъни се подчертава от червените кадифени завеси, белите стени украсени с релефни розови пъпки и спираловидна метална стълба създават декор с изключителна красота. (Който стана вдъхновението за мизансцена в моята трета книга.)

Въпреки че Жак Генин от години доставя шоколадови бонбони в най-луксозните хотели в Париж, той е относително непознат за широката публика, тъй като неговият шоколадов салон отвори врати едва през 2008 година.

Смятани от мнозина за едни от най-добрите в света, неговите шоколадови бонбони се предлагат в плоски метални кутии, които обрамчват изящно щамповани кубчета от разкошен ганаш, овкусен с билки и подправки – ганаши, които се топят в устата в чувствен екстаз. Дайте си време първия път, когато захапете някой от неговите шоколадови бонбони, защото споменът ще ви съпътства до края на живота ви. Но не спирайте с шоколадовите бонбони. Ако имате щастието да сте в Париж, седнете на някоя маса, за да опитате прочутите пасти "Наполеон" (които се приготвят на момента и си струват чакането), шоколадовите еклери и другите вкусни сладкиши.

А ако никога не сте се смятали за любител на карамела или плодовите желета, опитайте неговите и ще смените вярата си.

За да надникнете зад завесите към лабораторията на Жак Генин, посетете моя уебсайт www.lauraflorand.com, където споделих най-вълнуващите моменти от проучвателната фаза на книгите от моята шоколадова поредица.

С щедър ентусиазъм и истинска страст към работата си, Жак Генин ме покани в своята шоколадова обител и отговори на всичките ми въпроси. Той има несъмнено най-красивата лаборатория в цял Париж, която си заслужава да разгледате.

Мишел Шодан Ру де л'Университе № 14975007 Париж,

 Франция 01133147537440

Малкото магазинче на Мишел Шодан в Седми район в Париж провокира шеметната наслада от влизането в някакъв стар музей, претъпкан с артефакти от цял свят – само че в този случай всичките направени от шоколад: от масивната скулптура на воин от епохата на маите до бюста на египетски фараон, от чанта на "Ермес" до дълги нанизи наденици, толкова реалистични, че можете да ги поднесете на масата за вечеря и никой няма да се усети, докато не се опита да ги разреже и шоколадът се пропука под острието на ножа.

Друг световен ас шоколатиер, той се слави със своите шоколадови скулптури, както и със своята изобретателност. А що се отнася до вкуса... сложете в устата си едно от неговите прочути павета и ще се разтопите в краката на този воин от епохата на маите. Чувствени хапки ганаш с деликатна мантия от какао, това са най-семплите и греховни шоколадови бонбони, които сте вкусвали някога. Не се опитвайте да се запасите за идните месеци или дори седмици. (Ще поискате да изядете цялата кутия още щом я отворите!) Най-вкусни са непосредствено след закупуването и заслужават да им се насладите на мига.

Невероятно чаровният Мишел Шодан също ме прие в своя свят, докато проучвах материята за моите шоколадови книги.

Разгледайте www.lauraflorand.com, за да надзърнете в миниатюрната лаборатория и да видите този страстен, щедър мъж в действие.

Както ще забележите, описаните дотук шоколатиери са толкова добри, толкова прославени благодарение на препоръките на своите клиенти и дотолкова вглъбени в бутиковото производство в страната си, че нямат нужда да поддържат уебсайтове.

Към момента на написването на тази книга те нямат уебсайтове. По-нататък ще научите как можете да поръчате шоколадови бонбони.

Не можете да отскочите до Париж?

Когато аз не мога, поръчвам си шоколад оттук...

Ла Мезон де Шокола

www.lamaisonduchocolat.com

Ла Мезон де Шокола[43] е легенда. Основана е през 1977 година от Робер Линкс, който идва в Париж от страната на баските през 1955 г. и променя вкуса на парижкия шоколад, като заменя популярните плодовоядкови пълнежи с чист божествен ганаш и така става моят любим герой. Извеждайки ганаша на предна линия във френското шоколатиерско изкуство, той прави света едно безкрайно по-добро място.

В наши дни Ла Мезон де Шокола има бутици по целия свят, което е голям късмет, защото качеството е ненадминато и човек може да поръча от тези легендарни шоколадови бонбони с доставка до вратата. (Цената, ще попитате вие? Хмм... може би сте си помислили, че преувеличавам преценката на Силвен за стойността на неговите шоколадови шедьоври, които той продаваше на цена над сто долара килограма? Не, не, всъщност, аз занижих цената) Мишел Шодан е бил главен шоколатиер тук, преди да се отдели преди повече от двайсет години. Жак Генин става главен майстор сладкар, когато е на 33 години.

Понастоящем творческият директор е Жил Маршал. Опитайте неговите нежни, интензивни ганаши и вашата представа за шоколад ще се промени кардинално. А ако се намирате в Ню Йорк? Ла Мезон де Шокола има не един, а четири красиви магазина за шоколад, където можете да се потопите в изживяването на ваш уникален вълшебен момент в Париж.

Ел Ей Бърдик

www.burdickchocolate.com

Когато някой в Съединените щати ме направи много, много щастлива, аз поръчвам за този човек шоколад от Ел Ей Бърдик. Роден и израснал в Бостън, Лари Бърдик живее и работи в Швейцария и Франция, преди да основе "Ел Ей Бърдик Чоклит" през 1987 година. Неговите кафенета в Кеймбридж и Ню Хемпшир са доста популярни, но наскоро отвориха още две в района на Бек Бей, Бостън и Флатайрън Билдинг, Ню Йорк.

За онези от нас, които живеят далеч, съществува превъзходна услуга за доставки по куриер, така че можете да поръчвате шоколадови бонбони, на които само моите литературни герои могат да се мусят (защото, нали разбирате, никой друг шоколатиер не може да се мери с тяхното майсторство). Малки хапки тъмен шоколад, украсени с дантела от смокиня и портвайн; ненадминати по своята деликатност солени карамели в обвивка от шоколад; трюфели с аромат на лимон, пипер и ром... и ако това не е достатъчно, във всяка кутия се крие най-малко една от техните невъзможно очарователни, мънички шоколадови мишки. Ако имате дете вкъщи, забравете всякаква надежда да опитате лично сладкото мишле.

По празниците класическата мишка понякога се заменя от най-възхитителните шоколадови призраци, виждани някога от нас, простосмъртните, както и от шоколадови пуйки, снежни човеци, вълшебни малки зайчета или моите фаворитки медоносните пчели.

Или мога да ви подшушна една малка тайна...

Миел Бонбонс

www.mielbonbons.com

Ученичка на Феранди и Ле Нотр, шеф Бони Ло отваря своя магазин "Миел Бонбонс" преди три години в най-отдалечения край (по отношение на шоколада) на Карборо, Северна Каролина.

Оттогава тя привлича последователи от всички точки на Съединените щати. Има нещо възхитително, очарователно и уютно в тези шоколадови бонбони – въпреки екзотичните вкусове като ментово манго и кокосово къри – сякаш екзотиката и качеството са синтезирани в шоколад, с който можете да се сгушите на любимото си местенце вкъщи. Тези големи колкото нокът на палец шоколадови бонбони са особено популярни сред парижките шоколатиери и може да излапате няколко без страх, че ще се стопят в устата ви, преди да сте се насладили напълно на вкуса.

Разкошни, тъмни ганаши с причудливи и изтънчени вкусове, които придават на магазина атмосфера на съкровищница, където човек се впуска да дири съкровище като Амели Пулен[44]. А сред цялото това изобилие от ганаши, не пропускайте уникалните шоколадови бонбони на Бони Ло, с плътен, интензивен солен маслен карамел. Всеки шоколатиер оставя върху своите шоколади отпечатък от личността си, а шоколадите на Бони Ло са приказни, топли, вълнуващи и успокоителни.

Прегледайте моя уебсайт www.lauraflorand.com за още магазини за шоколад, тайни от кухнята на шоколатиерството и дори за подаръци от най-добрите шоколатиери.

ОЧАКВАЙТЕ

Шоколадово докосване

продължението на

Крадецът на шоколад

www.kragozor.com

Отворете нова страница с електронна книжарница "Кръгозор"!

Ние ви предлагаме:

Неустоими промоции и атрактивни отстъпки Пълна информация за наличните книги на ИК "Кръгозор Представяне на нови и предстоящи заглавия, интервюта с автори, любопитни факти и събития от литературния живот Електронна книжарница "Кръгозор" –

Голямото пазаруване започва!

БЛАГОДАРНОСТИ

С хиляди благодарности към Жак Генин и Мишел Шодан, двамата виртуозни шоколатиери от Париж, които ме допуснаха в своите лаборатории и отговаряха търпеливо на всичките ми въпроси.

Благодаря на Софи Видал, шеф шоколатиер при Жак Генин, която беше олицетворение на търпението.

За авторката

Лора Флоран е автор на бестселъровата поредица с международен успех "Любов и шоколад" ("Крадецът на шоколад" е първата книга от поредицата). Родена е в САЩ, но пътува много по света. В Париж среща мъжа на живота си, своя съпруг французин.

В момента преподава в университета "Дюк", специалност "Романистика". Често ѝ се налага да обяснява, че това означава, че преподава френски език и култура, а не романтика. За щастие, френската култура включва и френския шоколад, към който Флоран е много привързана и с готовност се отдава на проучването му.

За книгата

сканиране и обработки: buba –  2015 год.

***

© Laura Florand, 2012

THE CHOKOLATE THIEF

Kensington Publishing Corp.

© Маргарита Емилова Спасова, превод

© Издателска къща КРЪГОЗОР, дизайн на корица

© Издателска къща КРЪГОЗОР, всички права запазени

София » 2014

ISBN 978-954-771-332-1

Лора Флоран

 КРАДЕЦЪТ НА ШОКОЛАД

Американска Първо издание

Коректор: Милена Тошева