Арабският свят е океан — никой не може да го изпие. „Хиляда и една нощ“ е най-лесният и приятен начин да плуваме в него. Гмурнете се във вълшебния свят на Шехерезада, Али Баба, Синдбад и Аладин и се насладете на приказни тайнства и поуки, вдъхновили цялото класическо и модерно изкуство.
Книгата, която държите в ръцете си, е първото българско издание на „Хиляда и една нощ“, което представя текста в оригиналния му, най-пълен вид, обогатен с многобройните песни и стихове, съпътстващи приказките.
„Хиляда и една нощ“ възниква в приблизително сегашния си вид някъде в края на XIII и началото на XIV в. През различните периоди към основния текст са били прибавяни нови разкази, отпадали са други или части от тях, всеки разказвач е разширявал или стеснявал текста според собствения си вкус и разбирания. Затова с право наричат тази книга енциклопедия на арабския бит, история, космогония, нрави и обичаи.
Хиляда и една нощ
Том I
В името на милостивия и милосърден Аллах! Слава на Аллаха — повелителя на световете; благословение и мир да съпътстват най-възвисения между всички пророци, нашия господар и благодетел Мохамед; благословение и мир да съпътстват рода и следовниците му до деня на Страшния съд! И още — делата на първите стават поука за следващите. Нека човек открие поука за себе си в онова, което се е случило на друг, нека си извлече урок, нека прочете сказанието за предишните народи и да размисли върху него! Благословени са онези, които превърнаха сказанията за първите в поука за съвременните племена! Сред тези поуки са и приказките, наречени „Хиляда и една нощ“, чудесата и примерите, които се съдържат в тях…
Хиляда и една нощ, изпълнени със случки най-чудесни, с необичайни разкази и песни, в тях любовта ще пламва всяка нощ, с неукротима страст и с буйна мощ ще бликат смешки остроумни и чаровни и множество премъдрости книжовни. Крилати образи най-дивни, непознати ще възкресят света на чудесата.
Киряк Цонев
„Хиляда и една нощ“ и зората на Арабско-ислямското просвещение
Работейки над този предговор, стигнах до извода, че да се анализира „Хиляда и една нощ“, означава да се създаде произведение, не по-кратко от самата „Хиляда и една нощ“. На цялостното съдържание на този венец на средновековната арабска цивилизация или на отделни негови аспекти са посветени хиляди обширни изследвания, дисертации и докторати, което свидетелства за неговата дълбочина и всеобхватност. Все пак са нужни някои предварителни пояснения, за да бъде запознат читателят поне в най-общи линии със специфичните черти на това безсмъртно произведение на ориенталската мъдрост и да бъде въведен в неговата своеобразна и понякога странна за европейския начин на мислене атмосфера.
Моят преподавател по арабски език, покойният велик руски арабист Харалампий Карпович Баранов, автор на ненадминатия в никоя страна по качество и богатство на езика „Арабско-руски речник“, имаше навик да казва на младите си студенти: „Деца мои, арабският език е океан — никой не може да го изпие. Нито аз, нито който и да е от вас. Аз ви уча не да го пиете, а да умеете да плувате по него“.
Подобен океан от сюжети, теми, идеи и разсъждения, изразени на един съвършен и изключително богат литературен арабски език, е неповторимият бисер на класическата средновековна арабска литература „Хиляда и една нощ“.
* * *
Общоприето в специализираната литература е, че „Хиляда и една нощ“ възниква в приблизително сегашния си вид някъде в края на XIII и началото на XIV в. — по-нататък ще се спрем на историческите условия, в които е станало това. Вероятно през различни периоди към основния текст са били прибавяни нови разкази, отпадали са други или части от тях — тези празнини се усещат понякога в самия текст, когато се губи последователността на отделните събития или някои от тях са прибързано „сдъвкани“ (краят на приказката за цар Нуаман). Всеки разказвач е разширявал или стеснявал текста според собствения си вкус и разбирания.
Реалните политически събития, реализирани от реално съществували политически личности, които присъстват в отделните разкази и за които също ще говорим по-нататък, са ставали в различно време, но, в общи линии, като се изключат някои Давидови или Соломонови притчи, те са затворени в рамките между VII в., тоест времето на появата на исляма, и XIV в., тоест времето на падането на Багдадския халифат под ударите на монголските пълчища на хан Хулагу. В някои приказки се усещат и „прибавки“, идващи след падането на арабите под османска власт (приказката за Аджиб, Гариб и Сухайл ал-Лейл). В самите приказки са вплетени епизоди от много по-древни легендарни събития от близкоизточната история.
Основните герои, свързващи отделните епизоди, са Шахразад (каквото е правилното арабско произношение на станалата традиционна Шехерезада, което пък е тюркско произношение на същото име) и цар Шахриар. Той е персиец, „цар на Персия и Китай“ (!), и е от „рода Сасан“, тоест от династията на Сасанидите, управлявала Иран до VII в. И двамата са мюсюлмани. Разказвачът въобще не се смущава от историческия факт, че тази персийска династия е съществувала наистина, но преди появата на исляма, че последните й издънки са ликвидирани физически именно по време на арабско-ислямското завоюване на Персия през VII в. и че никой от нея не е приел исляма, тоест че героите физически не са могли да съществуват по това време, а и исторически лица с такива имена не е имало. Нещо повече, като се проследят реалните исторически събития в отделните разкази на Шахразад, с малки изключения, те имат място векове след покоряването на Персия от арабите, тоест след ликвидирането на Сасанидите. Историческата последователност е отстъпила място на гениалната фантазия и от това разказът нищо не е загубил.
* * *
Често наричат „Хиляда и една нощ“ арабска средновековна енциклопедия или енциклопедия на средновековния арабин. Лично аз дори бих зачеркнал думата средновековен. Почти целият комплекс на арабския бит, на арабските обичаи е жив досега в ежедневието на обикновения „средностатистически“ арабин. С тях и днес всеки чужденец може да се сблъска на улицата, в магазина, в дома и семейството, да усети от непринудения разговор особеното отношение на арабина към кръвта, роднинството, към едновереца. И към самия чужденец.
Дългият опит и живот в Арабския свят са ме убедили, че установяването на трайно приятелство с арабин е дълъг и труден процес — за това са нужни усилия, задълбочено владеене на езика, широки познания за арабската, особено средновековната, култура и за мюсюлманските ценности, непрекъснато убеждаване и честно отношение на равен с равен, чрез което правоверният мюсюлманин арабин да се убеди в искрено доброжелателното отношение към него. Достигне ли се веднъж подобно приятелство, то е наистина от душа, докрай, с пълно самоотдаване и саможертва. Обаче ако, не дай боже (а това се отнася и за отношенията между самите араби), единият злонамерено излъже другия (тук не става въпрос за традиционното търсено и желано и от двете страни „надлъгване“ в дюкяна за цената на определена стока — то е естествено и се разбира от само себе си), тоест целенасочено му нанесе вреда или го унижи, той се превръща моментално във враг до смърт. Кръвен враг за цял живот! Вражда, която ще изчезне само след като изчезне единият от нейните носители, а може да се предаде и на поколенията.
Тези своеобразни нрави, този жив и до днес живот лъхат от всяка страница на „Хиляда и една нощ“. Тази книга може да служи и като своеобразен наръчник не само за начина на арабското мислене, който често не се покрива с нашите понятия за логика, но и за начина на отношението, на контактуването с араби и мюсюлмани.
Като се изключат въвеждащата част, в която е обоснована причината за създаването на тази безкрайна огърлица от приказки, и последната, в която добрата душа на изключително умната и интелигентна Шахразад побеждава жестоките, но породени по обективни причини помисли на Шахриар — един иначе умен и справедлив според тогавашните виждания цар, всичко останало се развива извън тях независимо дали разказът се води от първо или от трето лице. Само връзката между отделните нощи напомня на читателя за какво всъщност става въпрос, и ни връща към темата за жестокия цар и за умната му съпруга. И всяка приказка се прекъсва призори на най-интересното място, за да създаде любопитство, да застави царя да изчака с жестоката си присъда, докато чуе края й — и винаги да чува и началото на нова, не по-малко интересна приказка.
Безспорната идея на гениалния анонимен разказвач е да бъде убеден царят, а чрез него — и самият слушател, в моралната сила на изводите, които се съдържат във всяка от приказките независимо от дължината й. Има приказки притчи от по няколко реда, а има и истински романи от стотици страници. Тази сила е основното оръжие на Шахразад, с което тя постепенно подчинява волята на Шахриар, заставя го да се откаже в крайна сметка от твърдото си решение, дадено не как да е, а с клетва пред Аллаха, да отстъпи от утвърдения си жесток навик да убива всяка поредна съпруга след първата прекарана с нея нощ като отмъщение за неоправданата изневяра и унижението, нанесено от собствената му съпруга. Шахразад от своя страна прави всичко възможно не само да спаси собствения си живот, да го удължи с още един пореден ден, но и да убеди чрез разказите си своя господар в дълбоката несправедливост на действията му, да спаси живота на други нещастни девойки, които може да се появят след нея. За тази цел тя не само разказва приказки, но и взема на всеоръжие целия комплекс от ценностите на средновековната арабско-ислямска цивилизация, използва широко като доказателства и доводи религиозните канони, космогонията, историята, географията, дори математиката, дава примери с разни народи, реални и измислени, с бележити исторически личности от близката и далечната история, с напълно измислени герои в реално съществували държави, за да му внушава непрекъснато несправедливостта на извършваното от него. В „Хиляда и една нощ“ изброихме повече от осем хиляди различни герои, всеки със свой характер, всеки с определено, по-важно или по-второстепенно място в конкретната приказка, като се изключат безименните безбройни войници, слуги, наложници и цялата човешка тълпа.
Убеждаването на Шахриар е водещият мотив, целящ да държи читателя в напрежение, да отложи отмъстителността на царя, обоснована и оправдана от личната му гледна точка и от нормите на канона (клетвата му пред Аллах). Случайността се е превърнала в зловещ факт, от който царят прави „закономерен“, „траен“ извод, дълбоко несправедлив и еднопосочен в своята същност. Шахразад цели да премахне този възглед, виждащ света само в черно и бяло, да го покаже в неговата изключителна ярка многоцветност, изпълнена не само с мрачно отрицание, но и с много положителна енергия, която в края на краищата трябва да надделее над злото, с различни герои с подчертано индивидуални характери, изпълнени също с безброй противоречия — и това се отнася не само за обикновените хора, но и за такива ярки исторически личности, какъвто е халиф Харун ар-Рашид. И доброто, въпреки трагедиите и смъртта, надделява и трябва да надделява над злото не само в приказките, но и в странните отношения между Шахразад и Шахриар, символизиращи Жената и Мъжа. Всеки върши грешки, но всяка грешка е поправима, човек носи отговорност за грешките си само пред Висшия кадия Аллах — бога. А той е „всемилостив и милосърден“, умее да отсее грешката от греха, да прости и едното, и другото — стига извършителят честно да признае.
Всеки разказ, независимо от произхода си, в основната си част се развива в някой арабски град или страна. Главните герои са предимно араби мюсюлмани, представителите на други етноси и религии са само фон на събитието, макар и понякога да са между основните герои и да разказват за приключенията си, превърнати в самостоятелна „приказка в приказката“. Дори понякога се усеща, когато такъв разказ или подобен герой е включен на по-късен етап в основното повествование или когато някакъв пасаж е изпуснат, забравен с времето. Такова преплитане на разказите е забележимо особено в първата третина на повествованието — после става по-рядко. Това е понякога „тройна“ и дори „четворна“ или „петорна“ „приказка в приказката“. Самите приказки са „вплетени“ в основния разказ за Шахразад и Шахриар от начало до край, от първата до последната нощ.
Разглеждайки различните аспекти от реалния живот, описани в „Хиляда и една нощ“, условно бихме могли да разделим приказките на пет тематични линии — битова, любовна, историко-епическо-военна, дидактично-моралистично-философска и фантастична. Казваме условно, защото обикновено няколко от тези линии се преплитат в един и същ разказ, фантастичните безсмъртни джинове се намесват в чисто битовото ежедневие и във военните действия и битки, където дават решаващ превес на „добрите“ над „лошите“ (макар някои от тях да са и на страната на „лошите“) или пренасят любимия в постелята на любимата му, суровостта на войната се смекчава от нежната му несподелена любов, женски джин обича простосмъртен момък и т.н., и т.н. — вариантите са безкрайни и тяхното многообразие се използва най-рационално.
* * *
Да започнем с бита, който е един и същ и при хората, и при джиновете.
Още тук трябва да подчертаем, че „Хиляда и една нощ“ отразява предимно градския средновековен (в много отношения все още запазен до днес) бит. Позицията на разказвача към традиционния за голяма част от древните араби номадски начин на живот е определено отрицателна, а самите бедуини, с малки изключения, са представени като некултурни и безпричинно зли крайпътни разбойници. Много рядко се проявяват образи на селяни фелахи, обикновено глупави и наивни хорица, макар че отношението към ограбващите ги земевладелци и властимащи е също негативно. Бедуините и селяните са образи от миналото, от онзи бит, който си отива. Макар и запазени, патриархалните родови връзки постепенно отстъпват на индивидуалната личност, която предвид на благосъстоянието й вече може да играе собствена роля извън традиционните кръвни връзки на семейството, рода и племето.
Основното действие в тези условно битови приказки се разгръща в рамките на дома, където все още господстват патриархалните нрави, нерядко разчупвани от поведението на самите герои. Една вдовица, колкото и да е умна или властна, може да дава на синовете си само нравствени съвети, произтичащи от жизнения й опит, но няма правото да командва, дори тези синове да са разсипници на богатото бащино наследство. Тя е принудена по силата на традицията да се съобразява с приумиците, глупостите и капризите им, особено на най-големия син, който, дори да е малолетен, става след смъртта на баща си „глава“ на семейството с неограничени пълномощия. И все пак в крайна сметка тя е тази, която жертва всичко, за да го спаси от беда.
Това е само пример от конкретния бит, който се диктува от няколко задължителни условия. Най-напред героят трябва да има дом, собствен или под наем — човек без дом е просто дърво без корен, скитник, преследван навсякъде от закона. Той трябва да притежава и средства, с които да демонстрира, ако не богат, то поне сносен живот и да поддържа този дом в рамките на онова, което повелява традицията — особено по отношение на гостоприемството и външния показ. Домът трябва да има подходяща мъжка и женска половина, изолирани една от друга. Някои герои дори притежават дворци, които надвишават по блясък, пищност и красота дворците на емирите. В обществото е особено важен външният престиж, който често е опит да се скрие незавидното всъщност материално положение. Описанията съдържат изключително големи подробности и уточнения за начина на живот в тези богати домове, за ненужно крайните прояви на лукса и разкоша, които по-късно създават в Европа легендите за ориенталската нега и леност. Те са буен водопад от пищност, великолепие и екстравагантност, където на челно място стоят златото, среброто, скъпоценните камъни, кристалът, различни видове скъпи и редки дървеса, алабастър, мрамор, гранит и засягат архитектурата, вътрешната уредба на приемната, спалнята и столовата, мебелировката, приборите, видовете храна, начина на поднасянето й и т.н. Читателят не само влиза в гостната или отредената на героя спалня, но и надниква там, където обикновено достъпът на чуждия поглед е изрично забранен — в харема, в кухнята, в килера. Всичко навсякъде трябва да бъде изискано, подчертано пищно и богато, да изтъква непрекъснато значимостта и сана на собственика. Цялата тази крещяща многоцветна обстановка трябва да бъде одухотворена с присъствието на прекрасни жени — наложници, певици, танцувачки, разказвачки, облечени в съблазнителни полупрозрачни одежди, обсипани с най-скъпи накити, предназначени за удовлетворяване на мъжката похот. Ако това не съществува, героят, колкото и да е умен, учен и благороден, си остава от по-долна, подчинена категория. Щастието му ще дойде тогава, когато го постигне божието благоденствие, изразено именно в тези бляскави външни признаци на имотността. Но получил го веднъж с божия помощ, а това е и нравственият извод за читателя, героят е длъжен да го използва не само за личните си нужди, но и в полза на бедните, сакатите, онеправданите. Той е длъжен непрекъснато да прави дарения и благодеяния, а облагодетелстваните от своя страна пък са длъжни да го възхваляват за щедростта и да молят Аллах да увеличи благосъстоянието му, за да бъде щедростта му още по-голяма, а и те самите един ден да стигнат, отново с божия помощ, до подобно благосъстояние. Пък ако това не стане — това е Негова воля, Той знае най-добре кому какво да даде, и всеки трябва да Му благодари за късмета си независимо какъв е той. Защото Аллах е пожелал един да бъде цар, друг — емир, трети — търговец, четвърти — просяк… Това е волята Му!
Ценностите на арабско-ислямската цивилизация присъстват навсякъде в това ежедневие, изпълнено със случки и приключения. То се отразява и в начина на контактите между хората. Това е едно създадено веднъж завинаги общество от неравнопоставени санове, където постоянно един стои над другия, а само един човек стои на върха на социалната пирамида — халифът, всевладетелят, емирът (повелителят) на „правоверните“, независимо кой е той, как се е добрал до този най-висок пост в държавно-клерикалната йерархия и как ще го отстъпи на друг — доброволно, насилствено или по естествен път — да се прибере „в лоното на Аллах“. Защото това негово извисяване не го прави по-малко уязвим към обикновените човешки слабости, той съвсем не е светец, а е също обикновен човек, но поставен по волята на Аллах да води другите. Ако сбърка — отново ще се намеси Аллах, ще поправи грешката му или направо ще го смени с друг. Защото и властникът е смъртен и носи на плещите си тежестта на греховете си, за които е отговорен пред Аллах. Цената на тези грехове е твърде висока — нерядко това е собственият му живот. Именно в тази прокарвана повсеместно идея се крие една първична демократичност, толкова импонираща на първосъздателите на Европейското просвещение през XVIII в.
Това, че именно битовите приказки са преведени и добиват преди другите популярност в Европа, е продиктувано не само от тяхната екзотичност и специфични описания, толкова интригуващи за европееца от времето на Просвещението, но и от характера на самите герои. Те са предимно представители на „средната класа“, занаятчиите и търговците, с които европеецът е осъществявал най-често контакти. Привлекателна е и моралната уравниловка, с която той се сблъсква постоянно в различните сюжети. Въпреки крещящите различия в бита на двете цивилизации, християнската и мюсюлманската, тази що-годе приблизителна общност в начина на мислене на „третото съсловие“, вече играещо все по-значителна роля и на Запад, и на Изток, прави именно тези приказки по-интересни и разбираеми за европейския читател, те му носят повече информация за един непознат свят, а описанията на разкошния бит на равнопоставени с него в съсловно отношение личности го заставят да се стреми към подобен начин на живот; той ги допълва с фантазията си, приспособява ги към своето политико-религиозно кредо и те създават у него допълнителен импулс да търси промени в собственото си общество, раздирано от многовековни политически борби и религиозни войни. Приказките са очистени от такива подробности, като мръсните тесни средновековни сокаци, отвратителните миризми на ориенталския град, мръсотията, бедността — тези неприятни подробности, които в реалния средновековен живот и на Изток, и на Запад са едни и същи. Ориентът се превръща в непозната невиждана романтика, която много европейски мислители на Просвещението впоследствие ще възпеят или пресъздадат, без дори да са я зървали, почти единствено върху основата, поставена от тези първи преведени приказки. Колкото до жестокостта на отделните владетели, тя е практически същата, както в европейския „цивилизован“ Запад, с безкрайните битки между отделните дребни властолюбиви и алчни владетели, водени предимно под религиозни знамена, които често са били дори по-жестоки от описаните в приказките.
Говорейки за мюсюлманския бит, намерил отражение в приказките, не може да не се спрем върху една негова твърде оспорвана и отричана от мюсюлманската религия страна, един феномен, който влиза изцяло в противоречие с религиозната догма.
Става въпрос за виното. По времето на разказваните събития, измислени и реални, „силни“ спиртни напитки не е имало. Проблемът за използването на виното като напитка се третира на няколко места в Корана и претърпява развитие, вероятно в унисон с ежедневния опит — като се започне от въздържането „преди молитва“ до пълна забрана. Това показва, че оригиналните, много по-умерени напътствия на Пророка в тази област не са били изпълнявани от първите правоверни и той е бил принуден да ги прави все по-строги и по-категорични.
И въпреки тези забрани виното в „Хиляда и една нощ“ се лее във всички посоки, обилно и без ограничения, като из ведро. То се пие не само по домовете, далеч от хорските погледи. Исторически е известно, а и това се вижда в самите приказки, че са съществували кръчми, намиращи се задължително извън крепостните стени на градовете, предназначени само теоретически за „неправоверни“, тест за евреи и християни, но по-голямата част от героите носители на този порок са правоверни мюсюлмани. Самият Харун ар-Рашид, макар и неколкократен хаджия (тоест посещавал свещените градове Мека и Медина), макар да е висш държавно-религиозен магистрат, който трябва да дава с поведението си пример на управляваните от него поданици и формално не би трябвало да пие, не изпуща случай, ако не да се напие, то поне да си пийне винце или да се позабавлява в пийнали компании. Нещо повече, пияниците в приказките по принцип не са отрицателни герои, те са обикновено простодушни, но интелигентни хора от народа — градински пазач, рибар, ковач и т.н., които в едно и също време отправят молитви към Аллах и посягат към пълната чашка пред себе си, възпявайки съдържанието й в прекрасни възторжени бакхусовски песни. Отношението на околния свят към тях също не е отрицателно, те са винаги добре дошли в многобройните веселяшки компании, а нерядко играят и ролята на поети сред тях. Пияният мъж е показан повече като комична фигура, чиято поява трябва да весели останалите. Пият не само мъжете, пият и жените, нежните им възлюблени, дори непрекъснато пълнят чашите на любимите мъже, без разказвачът да заеме някаква осъдителна позиция към тях. Подадената на любимия пълна чаша се оценява като една от върховните прояви на любов и съпричастност в щастливия миг. При тази тотално налагаща се картина дидактичните текстове и стихове за въздържане от пиенето са практически изпразнени от реално съдържание, те са само плащане дан на традицията, на догмата и може би евентуално оправдание срещу възможни обвинения в ерес.
Именно в сцените с пиенето наред със сцените на откритата любов, а и на „сексуалните“ сцени, за които ще говорим по-нататък, се крие и своеобразната „революционност“ на „Хиляда и една нощ“. Именно те разрушават традиционното догматично мислене, внушават нови идеи, човек се отдалечава от страшните многобройни религиозни запрети и става просто по-човечен.
* * *
На първо място сред хилядите герои на „Хиляда и една нощ“ стои образът на Жената. Анонимният разказвач разнищва нейната същност до най-дълбоките гънки на душата й, за да покаже, че в дълбоката противоречивост на действията си тя не е просто, както смята често фанатичният религиозен канон, одушевено, но бездуховно същество, а активна действена фигура. Тя не е само равнопоставена на мъжа, но и в редица конкретни ситуации го превъзхожда по ум, а дори и по военна сръчност. Тази подчертана симпатия към жената дори ни кара да мислим, че много от приказките са били създавани именно в харемите, където чужди мъжки погледи не могат да надникнат, чужди уши не могат да подслушват. И че именно там се е родила тази своеобразна еротичност на много от разказите, този копнеж по мъж, който при узаконеното многоженство на исляма, при стотиците наложници на владетелите е може би непреодолим, а и същевременно неосъществим.
Цялата същност на Жената е изплетена от любов, самата тя е въплъщение на любовта с всичките й трудности и противоречия, радости и страдания, щастие и изневери. Тази любов стои над всичко, но в същото време тя е велика необходимост с цел да се постигне висшата цел, поставена от бога, дарил на хората това чувство — не просто креватното удоволствие, то е само първопричина, от която се ражда животът. Защото най-силното оръжие на Шахразад в последните страници на тази епопея в крайна сметка се оказват не толкова нейните прекрасни приказки, а тримата й синове, които тя е успяла да роди на царя (през тези почти три години, без дори той да разбере кога е станало това!). Те са последният решителен удар, който сломява неговата упоритост.
Мъжът в „Хиляда и една нощ“ е по-праволинеен, по-еднообразен. Той е преди всичко воин, който в обикновения живот може да бъде цар, емир, търговец, земеделец, бръснар, месар, дърводелец и какво ли не още. Интересно, че мъжете по-често попадат в комични ситуации, по-податливи са на дребните добродушни закачки, идващи предимно от женска страна, а и са носители на такива черти, като похот, насилие, жестокост, алчност.
Отношенията между Мъжа и Жената в различните им аспекти са водеща тема на „Хиляда и една нощ“. Няма смисъл тук да коментираме подчиненото положение, в което е поставена жената в ислямското общество, особено подчертано по времето на Средновековието, макар че отделни негови страни са живи и до днес в ислямския бит. Обаче прави впечатление, че приказките по косвен начин се опитват да разбият именно тези догми, да покажат „другата“ жена, която прави всичко възможно и да извоюва правото си на любов, на избор на съпруг по любов, а не наложен от родителите съгласно обичая, а после — на сносен семеен живот, в който тя да има не само задължения, но и определени права.
Завръзката на самия сюжет, както бе казано, започва с изневярата (доста фрапантно показана) на една жена и жестокото възмездие, което тя получава за това. Отрицателният аспект се подсилва от появата на втората жена, наложницата на великана (марида), която отмъщава на похитилия я от собствената й сватба по същия начин — чрез перманентна изневяра на ненавистния си съпруг с всеки срещнат мъж. Именно тя потвърждава решимостта на Шахриар да отмъщава на жените въобще.
Все пак в различните сюжети отношението на разказвача към произшествието е различно, той дори внася определени нюанси в идентични ситуации, влиза в противоречие с религиозните догми, търсейки оправдание в определени случаи за самата изневяра, особено когато тя е продиктувана от истинската любов, макар и да е в противоречие с традицията. Не в една приказка звучи мотивът, че бракът, договорен между родителите на младите, без те дори да се познават, без да е взета предвид тяхната воля, всъщност е неморален. При това положение изневярата с любимия, изоставянето на нелюбимия в полза на истинската любов придобиват нови морални измерения независимо от цената, която ще се плати впоследствие. А тя често е най-високата — смърт.
И още един аспект — многоженството, една от характерните черти на исляма. За него много се говори, много се пише, много се разсъждава. Обаче когато то се отрича голословно, все пак би трябвало да се погледне към неговите социални корени. Полигамията, продиктувана от конкретните социални условия, е съществувала у много народи, тя е съществувала у арабите още преди исляма, като просто превръща традицията в религиозен закон. Този акт е продиктуван от специфичните социални условия от времето на първоначалния ислям. Арабо-ислямската армия има нужда от непрекъснати попълнения от млади мъже. Но за да се родят те, са нужни жените. Пророкът Мохамед твърдо и недвусмислено забранява древния езически обичай, при който бащите често убиват новородените си момиченца, при това по особено жесток начин — заравят ги в пясъците. При подобен феномен мъжете безспорно надвишават по брой жените, а многоженството подсилва този отрицателен ефект. Пророкът проумява, че подобно положение пречи на нормалния прираст на обществото, който му е нужен, за да разшири максимално ареала на новата религия, че арабите избиват себе си, преди да са се родили. И постановява — момичетата, жените трябва да живеят, за да раждат синове — бойци, но и нови жени — майки на нови бойци. Появява се и другата социална страна — много мъже изгиват в битките, оставяйки вдовици, които все още са в състояние да раждат нови деца, а и сираци. И се появява новото „божествено откровение“ — по-малките братя на загиналите да се женят за тези вдовици, за да продължат те мисията, предопределена им от бога и природата, а и да се грижат за сираците, които също един ден ще станат воини на вярата. Че били женени — това няма значение. Мъжът може да вземе за съпруга „една и две, и три, и четири“ (тук изброяването спира, за да се породи догмата на четириженството). Важното е „мъжкото обслужване“ на четирите съпруги да бъде равностойно, а и битовите условия, в които живеят, да са поне приблизително еднакви. Обратното е грях! Освен това, макар че единствен има правото да иска развод, мъжът е задължен да осигури до края на живота й дори жената, с която се е развел, както и роденото от нея често многобройно поколение.
Отношенията между съпругите са по принцип антагонистични, но сблъсъкът между тях е приглушен от присъствието на властния силен мъж. Същевременно всяка съпруга се опитва зад гърба на съперницата си да й подлее вода, да направи нещо, с което да я унижи, да й покаже, че е по-долна категория.
От друга страна, приказките недвусмислено показват, че влиянието на една или друга съпруга над мъжа, пъчещ се като неин всевластен господар, е огромно. Този феномен е демонстриран дори при такава личност, като халиф Харун ар-Рашид, който като всеки смъртен е подложен на натиска на някоя от съпругите или любимите наложници.
Но какво все пак представлява наложницата?
Многоженството се възприема в „Хиляда и една нощ“ като нещо напълно нормално и естествено, мъжът може да има няколко жени, между които разпределя любовта си, да ги обича по еднакъв начин. Но наред с тези законни съпруги в исляма съществува друга категория жени, които имат друг социален статус. Това са т.нар. джария — наложниците. Този статус също е наследен отпреди исляма и е присъщ не само на исляма, но и на европейските цивилизации. Това са чисто и просто робини, чужденки, пленени в бой, отвлечени или заробени сирачета, възпитани от специални „стопани“, които впоследствие ги продават на пазара. В „Хиляда и една нощ“ те са показани като стоящи много по-високо в интелектуално отношение, отколкото законните съпруги или дори от самите им господари. Едва ли е случаен фактът, че най-дълбоките научни познания, демонстрирани в приказките, са вложени в устата на тези нещастни същества, до душевността на които разказвачът се докосва с любов и уважение. А може би действително в живота е било така. Може би именно жените, особено тези от детинство специално подготвяни за бъдещата им роля наложници, за разлика от постоянно воюващите или търгуващите съпрузи и господари, които са имали само елементарни понятия от науките, и потъналите в леност законни съпруги, заети единствено с клюки и частично — с отглеждане на децата си, са имали възможност, пък и достатъчно свободно време в затворените хареми, за да се посветят на науките. В разказите правят впечатление своеобразните научни диспути „изпити“, на които десетина „учени мъже“, всеки „експерт“ в тясно определена област на науките, проверяват знанията на такава жена, съчетаваща в себе си цялата енциклопедичност на средновековните науки в арабско-ислямския свят и изразяваща пълноценно и обосновано на много по-високо ниво от самите „изпитващи специалисти“ техните постулати, взети заедно и допълнени с огромен талант на музикант, певец и поет. В такива случаи волно или неволно жената, наложницата, е поставена на пиедестал, надвишаващ този на мъжа. Именно това ни дава основание да предположим, че голяма част от приказките са били създавани именно в харемите, от жени, че немалка част от теоретическите постулати на средновековните науки също са се раждали в харемите, а впоследствие са били присвоявани и доразвивани от мъжката половина.
Интересна е съдбата на тези наложници. Те умеят да пеят, декламират, танцуват, свирят на различни инструменти, преподават на господарите си и на техните деца уроци по мъдрост, споделят постелята им, дори им раждат деца, които се смятат за равнопоставени наследници наред с децата от законните съпруги. В ежедневието си самите съпруги са поставени в доста неравноправно положение в сравнение с тях. Докато те са длъжни цял живот да не излизат от харемите, наложниците, съпроводени от специална охрана, обикновено възрастна жена, играеща нерядко ролята на сводник в любовните им авантюри, понякога дори сами, могат да се движат свободно по улиците, да посещават дюкяни, да пазаруват в тях — нещо, което им дава възможност да установяват контакти и да разговарят свободно с мъже, да се влюбват и т.н. Пък и за един мъж от „средната класа“ е чест да изпроси от господаря на такова момиче, обикновено емира, разрешение да се ожени за него (за радост на законната съпруга!). За да се стигне до желания „щастлив край“ обаче, двамата влюбени трябва да преминат безброй препятствия.
Социалният статус на съпругата, разбира се, е над този на наложницата, която е робиня не само на нейния съпруг, но и на самата нея, тя е ежедневна част от нейното обкръжение. Това не пречи презряната робиня да бъде предпочитана от господаря — ревността на съпругата в такива случаи е твърде основателна и сложните взаимоотношения може да се извратят по радикални проекти за мъст — опит за убийство, обикновено чрез отравяне или задушаване с „омайно биле“. В такива случаи съпругата получава наказанието си, но то е повече морално — просто мъжът й не споделя съпружеското си ложе с нея за определено време или в краен случай я използва в тесен домашен затвор — докато реши, че е простена, или ако съдбата на пострадалата завърши с щастлив финал. (Впрочем, ако погледнем към сегашния ни живот, в който фактическото многоженство е публична тайна и ежедневен факт, а отговорността към изоставената жена и създадените от нея деца е практически нулева, можем да стигнем до твърдо нелицеприятния за съвременните ни прави извод, че ислямът просто е узаконил факта на полигамията, реално съществуваща у всички народи в зората от развитието им до ден-днешен въпреки преследванията и официалното нравствено-религиозно отричане.)
Трудна е за подробно описание демонстрираната навсякъде външна красота на жената, подсилена от пищните скъпи накити и многоцветните дрехи. И не то е най-главното. С изумителни подробности разказвачът навлиза в най-дълбоките гънки на женската душа, надниква в най-съкровените й кътчета. Най-красивото в нея е описано в стихове. Защото жената, въпреки високите си интелектуални качества, за които говорихме, си остава Жена, копнееща за ласки, изпълнена с терзания и колебания, с мъки от изневери, раздели и безкрайни очаквания. Плачът е нейното ежечасно състояние, прекъсван само по време на кратките срещи с любимия. Защото всичко изчезва, когато желаният и очакван мъж се появи пред нея.
Противно на догмите в различните религии любовта между две човешки същества в „Хиляда и една нощ“ непременно в крайна сметка е свързана с плътското удоволствие, „защото Бог не е създавал/ в живота гледка по-красива/ от двама влюбени в постеля,/ преплетени във обич дива“. При истинската любов бракът, макар и да е предпочитан, не е задължителен. Най-често младите са принудени от обстоятелствата да изчакват преодоляването на традиционните нравствени условности, но често не се съобразяват с тях. За разказвача дори не е важен фактът, че влюбената жена може да бъде и омъжена. Напротив, в разказа му измаменият съпруг често се превръща в карикатура, обхваната от съвсем обоснована ревност. А „невярната жена“ с любовта си се превръща в образец на женско целомъдрие — защото тя е вярна не на натрапения съпруг, а на истинската си любов. Религиозната догма е обърната с краката нагоре!
Друг е погледът на разказвача към оня тип изневяра, породена от похотта. Тя се отрича изцяло и безусловно. Разказвачът все пак подчертава разликата между искрената любов и похотта, за която, разбира се, основна вина отново носи жената. Това за него вече не е любов, тя се осъжда рязко, разпътницата си получава заслуженото, омразата на хората и бога и крайното наказание се превръщат просто във възмездие на съдбата — а това вече е божия присъда. Тук вече е в сила другата стихотворна теза: „Не доверявай на жените,/ не вярвай в техните обети,/ любов, омраза — всичко крият/ те в цепката между нозете!“, но с непрекъснато подчертаваното противопоставяне между истинската любов, породена от чисти искрени чувства, и вулгарното полово влечение. Противопоставянето на двата аспекта на сексуалните връзки е рязко, между тях съществува непреодолима пропаст.
Тук му е мястото да се спрем върху прословутите „сексуални“ редове на „Хиляда и една нощ“ — един толкова оспорван аспект на приказките. От кого? Разбира се, преди всичко от религиозните моралисти фанатици, така образно и карикатурно представени с фалшивото им целомъдрие и моралното им двуличие именно в „Хиляда и една нощ“. Не може и не бива да се търси дори елементарна вулгарност, що се отнася до физическата близост между влюбени. Цялата „еротичност“, най-интимните и най-подробни сцени на такава близост са представени като нещо напълно естествено, без очаквания от някои натурализъм. Напротив, тези сцени, като се започне от бавното ритуално взаимно разсъбличане и се стигне до сексуалния екстаз, са показани с безкрайна нежност и внимание, лишени са от елементарна грубост и безцеремонност, изпълнени са с взаимно уважение и любов, а някои дори са описани във великолепни стихове. Те може и да са шокирали надъхания фанатичен средновековен арабин, но за съвременния читател, свикнал от модерните книги и от екрана на какво ли не, биха изглеждали дори прекалено романтични и сладникави. Те са толкова естествени, че читателят, предубеден от легендата за тази „еротичност“, стигаща едва ли не до цинизъм, би се запитал: „Е, какво пък чак толкова?“ И дори би си помислил, че преводачът е цензурирал текста. Нека кажем — само на едно място в превода сме допуснали подобна „реакция“ и читателят сам ще се убеди в правилността на това наше решение.
Нещо повече — в почти извратените ни съвременни сексуални нрави, рекламирани без най-елементарни задръжки дори на улицата и от екрана, дори пред очите на невръстни деца, „сексуалните“ сцени от „Хиляда и една нощ“ са просто… връх на морала! Те са само „желаното щастие“, което не се прикрива с фалшиви „морални“ завеси и превземки, а за него се разказва внимателно, но без ненужни двулични заобикалки. Това се отнася и за мъжа, и за жената — ясно, че и двете страни с еднаква сила се стремят да достигнат тази близост. Влюбените трябва да платят с мъки, страшни и опасни препятствия застават на пътя им, но те вървят и вървят, устремени към това щастие. При това взаимно търсене, безброй грешки и субективни условности активната страна е не само мъжът, но и жената, която дори с риск за живота си защитава правото си сама да определи избраника си. И това щастие в крайна сметка се реализира в постелята — но не непременно в съпружеското ложе!
В разказа не липсват и сексуалните „отклонения“, които се проявяват особено сред представителите на духовенството! „Обратните“ са показани с чувство на хумор и презрение, с поведението си те просто се самоизключват от обществото, стават за присмех с неестествените си наклонности независимо какво място заемат в политико-социалната му структура.
* * *
Макар и подсилена от фантазията, реалната история присъства по цялото протежение на приказките, всяка от които се развива в определена историческа среда, дори често сред реално съществували исторически личности.
На първо място сред тях, разбира се, е митологизираният в редица отношения образ на халиф Харун ар-Рашид, който е и основен герой в редица приказки.
Кой е всъщност Харун ар-Рашид?
Това е една от най-забележителните личности на Арабското средновековие, заел халифския престол през 766 г. и починал през 809 г. По негово време Багдадският халифат достига най-широките си граници и се простира между Индия и Атлантическия океан. Страната достига невиждано в историята си икономическо развитие, съчетано със забележителен, ненадминат преди и след него културен разцвет. Именно от негово време датира идеята, развита от сина му Маамун, за изграждане на Дома на мъдростта — огромна библиотека, събрала на лавиците си преписи и преводи от най-великите произведения на древността, благодарение на които след векове те се препревеждат на латински и се връщат към унищожилата техните оригинали Европа. Наред с това той възобновява изоставената от предшествениците му по вътрешнополитически причини настъпателна политика срещу Византия и нанася няколко поражения на известния и в нашата история император Никифор Геник, намерил смъртта си в известната битка с хан Крум през 811 г. Наред с настъплението срещу иноверците в рамките на халифата, което той провежда, в областта на външната политика този халиф се проявява като забележителен дипломат, търсещ контакт със света, особено с държавата на франките, обменя си с нея дипломатически мисии.
Тези известни факти от царстването на превърнатия в литературен герой велик арабско-ислямски халиф с право го поставят на челно място сред историческите лидери на Багдадския халифат. Всички останали герои, реално съществували или измислени, така или иначе, в една или друга степен са негови производни, повтарят или имитират неговите действия, макар и в различни конкретни ситуации.
Историческата роля на халифа обаче е оставена на заден план. На първо място изпъква неговата личност като човек, поставен по силата на божията воля начело на огромната държава. Халифът не е извисен на пиедестала на безгрешието, той е твърде далеч от образа на идеалния лидер въпреки приписваните му свръхестествени способности, благодарение на които му се подчиняват не само хората, но и митичните духове — джиновете. В действията си той е изравнен с всеки от поданиците му, той е частица от тях не само с решенията, които взема и които са справедливи в рамките на понятията на времето, но и с чисто човешките си нрави — колебания, противоречия, суета, гняв, любов, доброта, жестокост, ревност, прибързаност, ненужно забавяне, дори похот. Той съвсем не е светец, по-точно той е „светец“ именно в рамките на традиционните арабско-мюсюлмански понятия, които не признават светците и смятат канонизирането им за проява на многобожие, тоест за ерес. Този човек с безкрайна власт непрекъснато се преоблича като пътник, като търговец, дори като дрипав рибар, за да свали преградата между себе си и народа, да изслушва не само красиви истории, но преди всичко болките на обикновените хора, попада сам в тези си роли в комични или трагични ситуации, понякога дори животът му виси на косъм. В крайна сметка той винаги е образец на своеобразната средновековна арабска справедливост, която раздава щедро и безгранично: възнаграждава добрите, пострадалите от несправедливост и нещастните, наказва престъпниците (разбира се — със смърт). И всичко това той прави без претенции за популярност — възмездието идва след задълбочено изслушване и анализиране на фактите, а в повечето случаи самите участници в събитието дори не се досещат, че са пред всесилния халиф, и с това създават предпоставки за по-голяма откровеност.
Непосредствен съветник и помощник, стоящ редом до халифа, е неговият везир Джаафар Бармаки, също историческа личност. Родът на Бармакидите, ислямизирани индийски брахмани, изиграва особена роля за успехите на халифата. Те се проявяват като изключително добри администратори и особена роля в това отношение играе везир Джаафар. Друг е въпросът, че исторически в крайна сметка халифът обвинява своя везир и целия му род в корупция и убива или прогонва повечето от тях. Впрочем тази съдба е загатната неведнъж в приказките с постоянните закани на халифа срещу неговия везир, които един ден стават печална действителност.
Колкото до палача, който винаги придружава халифа и везира му, неговото име също е известно на историците. Предполага се, че по произход той е бил от суданските роби и че е изпълнявал същата длъжност при халиф Маамун — наследника на Харун ар-Рашид.
Изброяването на другите исторически личности би заело твърде много място. Те се появяват като основни или епизодични герои, техният „стил“ на ръководство — защото това са високопоставени личности — в голяма степен имитира методите на Харун ар-Рашид. Независимо от тази имитация те също притежават свои черти на характерите, имат свой вътрешен живот. Такива са например халиф Маамун, халиф Мутауаккил, халиф Муатасим, редица реално съществували везири, емири, валии, кадии, военачалници, всеки със специфичните си качества, повечето глупави, зли, крадливи, алчни, завистливи, жестоки, но сред тях има добронамерени, добродушни, дори наивни. Впрочем повечето от приписваните им черти на характерите не са измислени, те се потвърждават от исторически източници.
За отбелязване е, че въпреки историческата враждебност между Дамаската династия на Омеядите и Багдадската на Абасидите, в процеса на която през VIII в. вторите физически побеждават първите, разказвачът ги поставя на една плоскост. Той не заема например страната на господстващите през XIII в. Абасиди, за да унижи свалените няколко века преди това Омеяди. Отношението към едните и към другите е абсолютно равнопоставено, за разказвача важното е, че и едните, и другите са халифи, сиреч законни наместници на пророка Мохамед, независимо от жестоките сблъсъци между тях, които по негово време са далечна, но вече написана история.
Не е изключено много от разказаните случки да са имали реално покритие, развито от талантливия разказвач, украсено и обогатено от фантазията му. Основното е, че практически всички герои са изобразени като реални хора, подвластни на разнообразни чувства, поставени в конкретна историческа атмосфера, търси се психологическият подтик на действията им, търсят се конкретни исторически събития и лица, които да подсилят документалността на разказа и да се изтъкне влиянието им при това или онова действие и решение на основния герой.
Най-често тези исторически личности служат като своеобразен фон, върху който действат измислените герои. Те се появяват в най-критичните моменти на разказа, в най-сложните ситуации, в които са изпаднали героите, които, за да се измъкнат от сполетелите ги беди, търсят тяхната помощ.
Историзмът в „Хиляда и една нощ“ се подсилва не само от вплитането на реално съществували личности в сюжета, станали по волята на разказвача герои в повествованието, но и от описаните реално съществували исторически събития и условия, в които действат измислените му герои. В повечето приказки се посочва, че конкретното събитие е станало по времето на точно определен халиф, който от своя страна е действителна историческа личност.
Историческите факти, засегнати в „Хиляда и една нощ“, могат условно да се разделят на две категории — борбата на арабските халифати с Византия и борбата за налагане на новата религия над езичниците. Наред с по-кратките разкази и двете категории са представени като специфични и достатъчно дълги романи с обем от стотици страници всеки, абсолютно неизвестни в България. Тези повествования са специфични средновековни „екшъни“, които по богатство на сюжетите си и характеристиките на героите си съперничат на средновековните европейски рицарски романи.
Нека се спрем на тези две насоки в историята и пресъздаването им в „Хиляда и една нощ“.
На първо място стои арабско-византийският сблъсък. Войните между ислямската армия и ромеите датират още от първите години след възникването на исляма и излизането му от рамките на неговата родина — Арабския полуостров. Още при първите халифи новата религия настъпва със светкавична бързина в Близкия и Средния изток и в Северна Африка — тези територии са подчинени буквално за по-малко от три десетилетия. В по-голямата си част те са владения на Византия, която ги е наследила от Римската империя след преместването на центъра й на изток, в Константинопол. Обаче ромеите, с частично изключение за Северен Египет (Александрия) и някои по-големи средиземноморски градове, са представени там само за малобройни военни гарнизони, чието физическо присъствие е твърде символично, достатъчно да държи в подчинение местното неромейско население и господството на православното християнство като държавна религия на империята, но не и да се съпротивлява срещу сериозен външен военен натиск.
Това подчинено население, в мнозинството си от семитски произход, приема практически доброволно новите завоеватели, които при това са сродни с него по език, като освободители от византийското владичество. Нещо повече — то без видимо външно насилие приема и ислямската религия. Нейните опростени до крайност ритуали, близки и разбираеми за обикновения човек, нейните догми, проповядвани на общонароден език, засягащи дори подробностите от ежедневието на обикновения човек и значително различаващи се от сложните, силно мистични византийски канони, проповядвани при това на чужд език, започват да се приемат и прилагат повсеместно. Елинската православна църква за тях е чужда, враждебна. (Ненапразно една от първите християнски църкви, откъснала се от лоното на папата, водещ до XI в. единната световна християнска общност, е египетската, коптската, и това отделяне става предимно върху базата на древноегипетския език. Тази дързост я поставя в положение на еретическа, отцепническа — първопричината е именно нарушената християнска догма за триезичието, с която толкова яростно се бори четири века след това разцепление св. Константин-Кирил Философ, а не поради второстепенните монофизитски възгледи на отделни нейни лидери). Това ислямизиране според религиозните догми автоматически приобщава покорените народи към единната „ислямска умма“ (думата се превежда обикновено като нация, но има много по-широк вътрешен смисъл, тъй като взема предвид не само езиковия, но и религиозния фактор), изравнява ги по права и задължения с войниците на завоевателите.
Ислямът се разпространява сравнително леко именно сред подчинените на Константинопол народи, които един след друг се откъсват от дотогавашния си сюзерен. Но когато стигат до географско-етническите граници на двете гигантски централизирани метрополии Византия и Персия, арабо-ислямските армии срещат сериозен отпор. Сравнително по-леко се подчинява Персия, но това се дължи предимно на некадърността на последните Сасаниди да защитят дори собствения си трон.
Другият противник обаче, православна Византия, се оказва костелив орех. Арабо-ислямските войски на няколко пъти пресичат цяла Мала Азия, правят морски десанти около непревземаемата византийска столица Константинопол, дори за известен период държат в ръцете си няколкото стратегически острова около самия Босфор досами крепостните стени. На няколко пъти Константинопол е подложен на жестоки блокади и обсади (през 718 г. той не пада в ръцете на арабите само благодарение на своевременната намеса на българския хан Тервел на страната на императора), но крайната цел на арабските халифи не е постигната, те не успяват да се укрепят на европейския бряг. Войната между двата гиганта, особено интензивна по времето на Омеядите, при Абасидите се превръща в позиционна, с многобройни по-дълги или по-кратки приливи и отливи, рейдове, сблъсъци, преминаване на едни и същи „погранични“ градове от едни ръце в други, взаимно изтощение, преговори, примирия, затишия, приемане на задължения, нарушавани след броени дни, обмен на пленници и т.н.
Тези сложни взаимоотношения намират особено широко художествено превъплъщение в неизвестната за българския читател приказка роман за цар Омар ал-Нуаман и синовете му Шар Кан и Дау ал-Макан. В един напълно измислен сюжет (например историята не познава багдадски цар с подобно име, въпреки че във вътрешните „вплетени“ разкази отново виждаме исторически лица) са развити няколко паралелни сюжета, разглежда се съдбата на множество основни и второстепенни герои, случайностите придобиват характер на закономерности, разказвачът не пести художествените си краски, разкривайки цялата противоречивост на човешкия характер. Цар Омар ал-Нуаман по принцип е смел и справедлив, но това не му пречи да изнасили любимата на своя син, ромейка, доброволно приела исляма и дошла при любимия си в очакване на сватба. Неговите синове и внуци също носят свои специфични черти на характера — единият е мек и човеколюбив, другият — жесток дори в справедливостта си и т.н. Приключенията на героите се развиват в течение на години, едни умират, други се раждат, поколение сменя поколение — и всичко това — в една непрекъсната военна обстановка, непрестанни войни, в обстановка на непрекъснати временни военни съюзи и временни съюзници, шпионаж, цареубийства, измами и хитрости, прилагани с еднакво майсторство и от двете, дори от трите воюващи страни — царете на Багдад, на Константинопол и на страната Рум (една реминисценция на разкъсването на Византийската империя по време на кръстоносните походи). Разбира се, след множеството перипетии, кръв и страдания се стига и до „щастлив край“ в духа на рицарските романи, при което, разбира се, основна положителна роля играе убеждаването на всички герои в истинността единствено на мюсюлманската вяра, чието разпространение става предимно с убеждение, а не със сила.
Приказките, които очевидно са по-древни, наблягат предимно на тази страна на религията. Това е напълно в духа на Корана, според който вяра със сила не се налага. В тази, а и в други приказки всички нещастия и беди на героите независимо дали са отклонили се от правия път мюсюлмани, християни или евреи, са нужни на разказвача, за да ги застави по вътрешно убеждение да приемат исляма, което автоматично ги прави свободни и ликвидира стоящите по пътя към техните цели препятствия. Този сюжет в различни разнообразни варианти, засягащи различни хора, трябва да убеди слушателя да приеме в крайна сметка „правия път“. Понякога се чувства обаче, че тази морализаторска тенденция е пришита изкуствено към основния материал, че тя служи, за да отклони евентуални обвинения в неправедност и ерес.
Но има и други сюжети. Такава е приказката роман за Аджиб, Гариб и Сухейл ал-Лейл. В лицето на основния герой Аджиб е показан един изключително жесток и безцеремонен мюсюлмански владетел, който въпреки всички опити на разказвача да го изкара положителен остава в рамките на тъмните краски. Неговата единствена фанатична цел е да наложи своята вяра над всички подчинявани от него царе, страни и народи. А за онези, които не скланят глава пред страшната му воля, присъдата е една — те моментално губят главата си. Приелите вярата му пък са длъжни тутакси да застанат под знамената му и да тръгнат по волята му в неговия „джихад“ — свещена война в името на исляма, в която всеки загинал правоверен влиза безпрепятствено в рая. Макар че сюжетът засяга първите десетилетия от разширяването на земите на ислямската религия, очевидно приказката е създадена и прибавена в сборника значително по-късно, когато на ислямската арена се появява съвсем нова политическа сила — турците, които в своя фанатизъм изкривяват първоначалното доброжелателно отношение на исляма към останалите монотеистични религии. Широката територия, върху която се развива сюжетът, е именно тази, която е заета по времето на първоначалния ислям — Арабският полуостров, Междуречието и Персия, но някои народи, които са засегнати от събитията — турци, дейлеми (арабско название на аланите), кюрди и др., — се появяват на местната етническа сцена в по-късни времена. Разказвачът дори не се опитва да прикрие, напротив, той подчертава това, че от съграждаща сила, целяща доброто на хората, религията се е превърнала в разрушител, кръвта в нейно име се лее буйно от всяка страница — нещо, което е в пряко противоречие с посочения принцип на Корана, но е в пълно съответствие с новата политическа линия, предприета от османците, на насилствено ислямизиране на подчинените народи.
Разглеждайки този проблем, трябва да изтъкнем различното отношение на анонимния повествовател към представителите на различните религии. Към християни (ислямът по това време не различава католици от православни или протестанти) и евреи това отношение е едно. То се диктува от признанието, че това са монотеистични религии. Коранът например смята, че „първият ислям“ е от времето на появата на юдаизма като първа монотеистична религия, в него особена почит се оказва на такива пророци, като Мойсей, Давид и особено Соломон (Сулейман), който присъства в някои приказки като подчертано положителен герой, а неговият всесилен вълшебен пръстен, даден му лично от бога (Аллаха), върши чудеса и подчинява на силата си всички същества от този и другия свят освен самия бог, разбира се. Ислямът поставя евреите и християните по-високо от категорията на обикновените езичници многобожници. Те са „ахл ал-Китаб“, тоест „хора на Книгата (божествената)“ познали божието слово, впоследствие изкривено от жреците и поправено от последния пророк Мохамед. В същото време обаче те са под равнището на мюсюлманите, които са носители на единствено правилния монотеизъм. Отношението на разказвача към носителите на тези религии не може да се нарече отрицателно — в разказите се чувстват известно снизхождение, пренебрежение, насмешка, стигаща до анекдотични ситуации, но няма враждебност и антагонизъм.
Друго е отношението към езичниците, представени преди всичко чрез образите на „огнепоклонниците“, очевидно привърженици на персийския маздакизъм с неговите две божества на доброто и злото, намиращи се във вечна битка помежду си. Те са зли магьосници, прикрити жреци на злото, чиято единствена цел е да подронват моралните устои на ислямското общество, да сеят недоверие към неговите утвърдени теологически, морални и материални ценности, да избиват след страшни мъки правоверните. Те са силни със своето зло, осъществявано хитро и двулично, често под завесата на привидно полезни благодеяния. Техните образи са многократно по-отрицателни дори от тези на ромеите. Прави впечатление, че най-често тези хора са руси и синеоки. Очевидно тези черти стават символ на злото и идват от хората на Севера, враждебно отнасящи се към мюсюлманския Юг. Стига се дотам, че в процеса на разказа за лошите перси огнепоклонници се изпуска фактът, че самите главни герои — Шахразад и Шахриар, също са перси. В единични случаи към тези „лоши“ герои се добавят и магрибинците, тоест хората от Запада, от Северозападна Африка — вероятно се имат предвид берберите, сред които ислямът прониква сравнително по-бавно и се възприема след съпротива.
Политическите отношения на епохата са отразени с типичните за времето политически нрави в междудържавните отношения, но тяхна връхна точка си остават войните. Читателят има какво да научи за начините и средствата за водене на тези перманентни жестоки и кървави сражения, прекъсвани за кратко от временни примирия. Описанията им са детайлни, макар и еднообразни и в много отношения напомнят средновековните рицарски романи. Защото всъщност това са предимно „рицарски“ битки. Често резултатът от сражението между две армии зависи от едноличните дуели между техните пълководци или между най-именитите им бойци. Всеки такъв боец има свои слуги и оръженосци, които нямат право пряко да участват в боя и дори да защитят господаря си — тяхната задача е да „пленят“ победения едва след като е паднал от коня си, или да не допуснат пленяването на „своя“ победен воин. Пред очите на настръхналите бойци се води един благороден двубой между двама равностойни юнаци, в който побеждава по-силният и по-ловкият. В тези сцени е показано благородството на характерите и на двете страни, които спазват един точно определен ритуал, което, разбира се, не пречи на двамата сражаващи се юнаци да се обсипват по време на битката с рутинни обиди и ругатни — това е също част от ритуала. Отношението към пленения по принцип е също израз на своеобразно гостоприемство. Впоследствие той може да бъде разменен за един или няколко пленени воини на противната страна. Почитта към загиналия воин е еднаква и от двете враждуващи страни, неговите тленни останки се предават на земята с точно определен ритуал, спазван и от двете страни.
Ожесточаването на битката настъпва в допълнителния сблъсък между слугите и оръженосците за пленяване или защита на падналия, към които се включват и двете войски. Битката при това невинаги е задължителна, но избухнала веднъж, се превръща в ужасяваща кървава баталия, често хиперболизирана по начина на воденето й, по броя на участниците и загиналите. В нея се използват всякакви налични средства — наред с обичайните мечове, лъкове, стрели и т.н. в ход влизат клони, камъни, скали, огън. Невинаги в такива битки побеждават мюсюлманите, които би трябвало да имат на своя страна божествената сила. Резултатът на практика дори не зависи от самите воюващи — подобно на всесилните богове в „Илиада“ Аллах дарява победата на онзи, комуто пожелае. Той може да накаже мюсюлманите и с поражение заради минали грехове.
Не е изключено много от разказаните случки да са имали реално покритие, развито от талантливия разказвач, украсено и обогатено от фантазията му. Основното е, че практически всички герои са изобразени като реални хора, подвластни на разнообразни чувства, поставени в конкретна историческа атмосфера, търси се психологическият подтик на действията им, визират се конкретни исторически събития и лица, които да подсилят документалността на разказа и да се изтъкне влиянието им при това или онова действие и решение на основния герой.
* * *
По-еднообразни и схематични са по-древните представители на арабско-ислямската, а и на предшестващата я близкоизточна история. Разбира се, на първо място са пророкът Мохамед и първите халифи, наричани праведни в арабската историография (Абу Бакр, Омар, Осман и особено противоречивият Али). За разлика от историческите представители на династиите на Омеядите и Абасидите, с тях не се свързват особени действия или събития, те се появяват в разказите на други измислени герои, за да произнесат някаква сентенция от морално-етичен или религиозен характер, засягаща именно протичащото в момента събитие независимо от характера му — битов, военен, религиозен, научен, да напомнят за някаква произнесена преди векове мъдрост, върху която ще се базират впоследствие действията на други, по-късно живели, реални исторически лица или измислени герои. По такъв начин техните сентенции придобиват характер на свещено тайнство, имащо магическа морално-етическа сила на въздействие, превръщат се в догма, чиито рамки не може да бъдат престъпени, без риск героят да изпадне в ерес. Много от тези разкази са може би част от свещените хадиси.
Какво представляват „Хадисите“?
Обикновено на Запад ислямът се свързва със Свещения Коран и се разсъждава доста примитивно, както му се приписва авторството на пророка Мохамед. Ислямската религия не разглежда въпроса по този начин. За нея Мохамед е просто един от поредицата пророци, за които се говори в Свещените книги — Библията и Евангелието, но последен. Основната критика например, която ислямът отправя срещу християнството, е, че то е отстъпило от принципите на монотеизма, обявявайки един от тези пророци, предпоследния, Исус, за божи син — за ислямските теолози основната грешка на последователите на Исус е приемането на догмата на триединния бог — Отец, Син Божи и Свети Дух. Според тях първото подобно отстъпление от монотеизма е направено от евреите. Исус идва, за да поправи тази грешка, но остава неразбран и е убит от фарисеите, а неговите последователи отново се отклоняват от принципа на единобожието, признавайки, че Бог може да има и Син. Мохамед е пророк както всички други с тази разлика, че той не проповядва лично, а произнася в изблик на свещено божествено откровение думи, които богът — Аллах, слага в устата му. Думите в Корана не са думи на Мохамед, а божи думи, доведени до знанието на хората чрез устата на Мохамед — той е просто механически посредник, избран от бога. При това той не е митическа фигура, само отделни епизоди от неговата биография може да се приемат като прибавени по-късно легендарни случки, свързани с вълшебства, не е „Син Божи“, а реално историческо лице, чиято биография е известна на всеки мюсюлманин от първия урок на ученическата скамейка и чийто гроб е в свещения мюсюлмански град Медина. Той е човек, развил и наложил една монотеистична религия в свят на едноезични, но вярващи в различни божества идолопоклонници, с което ги превръща в могъща сила, преобърнала средновековния свят. Това обединение се налага в течение едва на няколко десетилетия не само с убеждение, но и с въоръжени битки, в които той влиза без желание, по принуда, продиктувана от неговите противници и техните преди всичко икономически и племенни интереси. Известни са и подробностите за тези битки, които не са само победи, както би могло примитивно да се очаква, но и кървави поражения, низ от тактически и стратегически грешки, които се поправят в хода на самата борба — както и в приказките, „божествената сила“ на „религията на правоверните“ невинаги е на страната на нейния пророк. Обикновеният търговец бедуин и сирак Мохамед се превръща не само в религиозен, но и във военен вожд, в политик с огромно на времето си влияние. Същевременно неговите сентенции, „божественото слово“, произнесени в изблик на религиозен екстаз, се запомнят, записват се, за да бъдат обединени няколко години след смъртта му във великата книга на мюсюлманите — Свещения Коран. Самата дума „коран“ (на арабски „Ал-Кур’ан“) в превод означава „четиво“, просто „книга“. Цитати от Корана може да се срещнат и в „Хиляда и една нощ“ и това е естествено.
Наред с Корана мюсюлманите сунити обаче почитат и втора основополагаща книга — Суната, съдържаща тези, смятани за свещени, хадиси. В превод хадиси означава „разкази“, „притчи“. Това са по-големи или по-малки разкази за изказани лично от пророка (а не като божии слова) сентенции, за негови действия или конкретни ситуации от живота, които всъщност са живата тъкан на неговата биография. Те са нужни на ислямските теолози и юристи като жизнен или юридически аналог, по който да се действа в подобни ситуации в по-късно време. Уводната част на всеки хадис е еднообразна: „Еди-кой си (следва пълно изброяване на цялото име, което може в определени случаи да заеме няколко реда от текста) чул от еди-кой си (същото изброяване), който чул от еди-кой си…“ и т.н. — метод, целящ да придаде максимална документалност и достоверност на събитието, а е възможно навсякъде да се споменават реално съществували лица. В крайна сметка след това изброяване се стига до „първоизточника“, до очевидеца, който „чул (или видял) пророка“, когато станало това и това, да прави (или да казва) това и това.
Теологическият проблем е, че хадисите, събрани в общ сборник под название „Суна“, което ще рече „Праведният път“ (откъдето идва и названието на по-голямата ислямска школа на сунитите), не са канонизирани подобно на Корана. Различни средновековни арабски автори събират и редактират къде по-голям, къде по-малък брой хадиси — между шест хиляди и десет хиляди. Теолозите, всеки според разбиранията си (в исляма има четири равнопоставени „школи“ — „мазхаби“, всяка от които подхожда от различна гледна точка към догмата), разделят тези хадиси на няколко групи — достоверни, съмнителни и недостоверни.
Разказвачът в „Хиляда и една нощ“ използва някои хадиси от първата и втората категория — те са му нужни, за да не бъде обвинен в ерес. Но наред с тях той вкарва в разказа си много „непотвърдени“, „несигурни“ хадиси, превръщайки ги в част от фолклора, макар че нерядко техният смисъл, изводите, които произтичат от тях, влизат в сблъсък с официалните тълкувания. Той прибавя редица „липсващи“ в Суната разкази, особено от живота на първите „праведни“ халифи, преразказани също в стила на хадисите — нещо, което също влиза в разрез с догмата, раздуваща ролята на Мохамед за сметка на неговите наследници.
Може би това е и една от причините, поради която редица ислямски теолози традиционалисти и днес не искат и да чуят за „Хиляда и една нощ“. Оценявайки редица положения в тази книга като еретичен апокриф, те стигат дори до отричане на високата художествена стойност на това класическо произведение на средновековната арабска проза.
В тези разкази би трябвало да включим и подробните възгледи, които развиват героите, в най-различните области на теологията, историята, географията, математиката и космогонията, разкриващи представите на мюсюлманина за света и природните закони.
Заслужава да отбележим, че именно тези дидактично-художествени разкази са напълно неизвестни за българския читател.
* * *
Немалка роля в събитията, разказани в „Хиляда и една нощ“, играят разнообразните неземни духове — джинове, гулове, мариди, шейтани, ангели, библейски личности със свръхестествени способности, появили се специално от „другия“ свят, за да помогнат на положителния герой и т.н.
Макар че ислямската религия категорично отхвърля многобожието, под влияние на древните езически вярвания тя допуска съществуването на подобни фантастични същества, които, понякога видими, понякога невидими, с постоянни или непрекъснато менящи се образи, присъстват в човешкия свят и нерядко се намесват, в положителен или отрицателен аспект, при определянето на съдбата не само на отделните хора, но и на цели племена и народи. Те вършат чудеса, магии, служат на хората или ги плашат, воюват срещу тях или помагат на едни в битките срещу други. Тяхното многообразие в „Хиляда и една нощ“ както като характери, така и по външен вид, е впечатляващо и понякога дори ужасяващо.
Все пак разказвачът ги дели на две основни категории — правоверни и неправоверни, които постоянно се сблъскват и воюват помежду си или помагат в сраженията между хората, заставайки на тази или онази страна. Техните обичаи, нрави и бит са огледален образ на човешките, те са просто повторение на всичко човешко, но в мащаби, значително превишаващи човешките възможности. Тези същества са безсмъртни (по принцип могат да бъдат унищожени само с огън) и притежават, всяко в различна степен, свръхестествени възможности — свръхбързо придвижване, неимоверна физическа сила (но сравнително неголеми умствени възможности), способност да стават невидими или да променят външния си образ, включително да приемат човешки лик. Те са мъже и жени — и в това отношение техните нрави и отношенията в семейството също повтарят тези на арабско-ислямското общество. Те са, най-после, независимо от религията си добри и лоши и повтарят чисто човешки характери. „Хиляда и една нощ“ просто гъмжи от тях. Малко са приказките, в които да не играят някаква роля.
Трогателна е любовта между човек и джинка, при която препятствията пред влюбените са многократно по-големи, приспособяването на джинката към човешкия начин на живот е продължителен и труден процес, стига се до внезапни раздели, продиктувани от носталгията й към собствената й родина и общество, и т.н. Разбира се, след нечовешките препятствия и опасности, които мъжът трябва да преодолее както с ум и постоянство, така и с помощта на други благоприятно настроени към него свръхестествени сили, отново се стига до щастливия край.
Обратно, отношението на мъжа джин към жената от човешкото общество, станала му съпруга, обикновено отвлечена насила, показва точно обратната картина, свързана с непрекъсната жестокост, дори и с насилствена смърт след страшни мъчения. Но и отмъщението на жената в такива случаи е не по-малко жестоко. Нямайки физическа сила да преодолее насилника, тя просто му изневерява — и тази изневяра се приема от разказвача положително и безкритично, като нещо предопределено и разбиращо се от само себе си.
Паралелно с темата на различните джинове в „Хиляда и една нощ“ доста широко е застъпена и темата за маговете. По принцип „добри“ магове между тях няма — мюсюлманската религия отрича изцяло магьосничеството и окултизма, отрича магията независимо дали е „бяла“, или е „черна“, нейните носители се преследват от закона и жестоко се наказват. В това отношение практически няма разлика между средновековната католическа инквизиция и ислямския шариат, които са единодушни — единствената присъда за магове и вещери е смърт. Те са служители на злото, които използват свръхестествените си способности, за да наложат това зло. В живота често те се преструват на правоверни мюсюлмани, но в действителност са „огнепоклонници“, тоест зороастрийци — политеистичната персийска религия, която е основна мишена на критиките на мюсюлманските богослови. Повечето магове са именно от персийски произход (вероятно към тях арабите са прибавяли й синеоките алани). В „Аладин“ („Аля ад-Дин и неговата вълшебна лампа“) обаче магът е от Магриба, сиреч от Северозападна Африка, от племето на берберите, които по онова време все още пазят тайните на магията, наследена от преселниците финикийци в Картаген (така както някои берберски племена пазят до днес и предават на следващите поколения оригиналната си азбука от финикийски произход).
Магическа сила имат и древните надписи на непознати писмености, които именно подобни магове свободно разчитат.
* * *
Една от особеностите на „Хиляда и една нощ“ е вътрешният смисъл на имената на повечето герои — а те, както казахме, са стотици и хиляди. Този смисъл е оставал скрит за читателите на приказките не само в България, но и по света. Досегашните преводачи не са обръщали внимание на този аспект, а пренебрегването му е изсушавало и смисъла на самия разказ.
За какво става въпрос?
Ако вземем пример от нашата литература, най-напред в мисълта ми се появява образът на Големанов и останалите герои на Ст. Л. Костов. Българинът не се нуждае от някакви допълнителни пояснения за това име — то говори само за себе си.
Стана така, че завършилият образованието си в България и именит в наши дни сирийски режисьор Саид Джохадар преведе и постави през 1969 г. тази пиеса на сирийска сцена. За да я доближи максимално до местния зрител — а политическата обстановка в Сирия по това време бе твърде сходна на някогашната (а, изглежда, не само някогашна) българска действителност, — той се постара да „арабизира“ не само обстановката, но и да „преведе“ имената на тези герои на арабски, за да запазят те вътрешния си символичен смисъл. Така Големанов стана Абдул Азим бег, а пиесата имаше такъв успех сред обществеността, че тогавашните сирийски власти просто я забраниха след третото представление.
Подобен „вътрешен“ смисъл съществува в повечето арабски имена, а той е подчертан в „Хиляда и една нощ“.
Тълкувателният аспект на арабско-ислямските имена е доста по-широк, отколкото може обикновено да се допусне. Той обхваща почти целия им обем, те по принцип са „преводими“, при това не как да е, а именно в притежавания почти във всички вътрешен, свещено-магически смисъл, свързан с ислямската религия. Арабско-ислямската етимология влага вътрешен смисъл дори на понятието Аллах и на личното име на пророка — Мохамед.
Коренът на „Аллах“ е общосемитски, а не само арабски. „Иллях“ на староарабски (без определителния член „ал“) е „бог“ или „божество“. Думата има и множествено число „аалиха“ — „божества“, като събирателно на идолите, на които са се кланяли доислямските езичници. (От същия корен е например еврейското „Елохим“ със същия смисъл, произнасяно на арабски като „Аллахумма“, но вече със смисъл на „всевелик Аллах“.)
Съвременните европейски езици възприемат „Аллах“ просто като име на мюсюлманския бог. Тази дума е безлична и именно по тази причина ислямската езиково-теологична практика смята, че Бог има друго, скрито име, което знае само Той и никой друг. Същевременно обаче самата тази дума всъщност е преводимо понятие. „Ал-лах“ означава „Богът“. Това не е който и да е „иллях“, а именно Единственият, Богът на монотеизма, отхвърлящ категорично множественото число „аалиха“ като израз на политеизма, на езичеството.
(Аллах е Богът — нека наистина го повторим и напишем с голяма буква. Просто различните народи използват за това понятие различни думи, покланят Му се и Го славят по различен начин, но всъщност Той е Един и Единствен. Нека си припомним спора на св. Константин-Кирил Философ с триезичниците във Венеция, когато той защитава правото на всеки народ да слави Бога на свой език. Между различните народи, които правят това, той споменава и арабите. А това значи, че славянският Първоучител е познавал превода на думата „Аллах“, за него тя е била равнозначна на „Бога“, но произнасяна на друг език. С други думи, за него не е важно каква дума ще се използва за изразяването на понятието Бог, всеки народ има правото да го произнася на свой език — важен е монотеистичният смисъл на тази дума, отразяващ Единния Единствен Бог, Бога с голяма буква. А Аллах е именно такава дума.)
„Неизвестното име“ на Аллах има своите синоними, които отразяват известни негови качества или субстанции, с които човек да може да се обръща с молитви към него. За запълването на тази „празнина“ в арабския език съществуват още много (99 според традицията) думи, които са негови синоними и отразяват една или друга страна на неговата безкрайна неуловима същност: той е Халик — Първосъздател, Насир — Всепобеждаващ, Кахир — Съкрушаващ, Рахман — Всемилостив, Рахим — Милосърден, Касим — Разделящ (доброто от злото) и т.н. Така се раждат двете части на личното име на повечето мюсюлмани. Първата е „Абд-ул…“ — „Раб на…“ — и следва едно от тези 99 „имена на Аллаха“. Тоест всеки е „Раб на бога“ независимо дали вместо думичката „Аллах“ е използван един от неговите свещени синоними. Не може да се произнасят отделно „Абдул“ и „Наср“ например, а винаги заедно — Абдул Наср, което ще рече Раб на Всепобеждаващия, Абдул Рахман — Раб на Всемилостивия, Абдул Салям — Раб на Мира, просто Абдуллах — Раб на Бога и т.н. Двете части са едно неразделно цяло, всеки е Раб! Установеното в нашенската езикова практика име Абдул просто не съществува, в най-добрия случай то може да бъде „Абде“ (на литературен арабски — „Абду-ху“, тоест Неговият, на Бога, раб). Религиозната практика се противопоставя и на прякото използване на едно от тези 99 имена като лично, макар че през последните десетилетия това все по-често се прави.
Името Мохамед (на арабски Мухаммад) също съдържа свещен „магически“ смисъл. То произхожда от семитския корен ХМД, който дава основа и на други имена — Махмуд, Хамид (Абдул Хамид), Хамуди и т.н. Самият корен означава „възславям, възхвалявам (Бога)“. Не кого да е, а именно Бога! В един от хадисите е казано: „Запитали Пророка кои имена обича най-много, а той отговорил: «Ма хуммида уа ’уббида»“, тоест които възхваляват (Бога) и които стават негови раби! Това е и причината почти всички мюсюлмани по света да носят в името си това „абд“ или „хмд“!
(Впрочем именно този аспект на арабско-ислямското име остана неразбираем докрай за „творците“ на позорния „възродителен процес“ в България през 1984–1989 г. Те гледаха на смяната на тези имена като на един чисто механичен процес, който може да предизвика максимум някаква временна лека криза, смятайки обаче наивно, че тя ще бъде изживяна и преодоляна с времето. Не бе отчетен фактът, че тези имена пряко произтичат от религията, свързани са с нея, че не са какви да е, а именно имена на Аллах, че имат вътрешен „свещен“ смисъл, че посягането срещу тях е посягане срещу самите устои на мюсюлманската вяра. Всъщност именно този аспект застана в корена на острата политическа криза, една от първопричините за промените в България през есента на 1989 г., и доведе до взривоопасното възраждане на турското самосъзнание и турския национализъм сред част от българското население от турски произход, което вече бе започнало бавно да се асимилира сред българското общество, съчетано с взрив, граничещ с фанатизъм, за възстановяване на ролята на ислямската религия, останала на заден план, впрочем подобно и на християнската или на която и да е друга религия, по естествен или насилнически начин по време на комунистическия режим.)
Нека се върнем към проблема за имената в „Хиляда и една нощ“. Традиционни, останали отпреди исляма или създадени след неговото раждане, както бе казано, в повечето случаи те са „преводими“. В „арабския“ си смисъл те съдържат подобно на фамилията Големанов немалко информация за самите герои, за техния социален статус, материално положение, произход, характер. Този смисъл се съдържа не само в измислените, но и в историческите личности, които по рождение са ги получавали от бащите си в съответствие с религиозните догми. Така например Харун ар-Рашид се превежда като „Авраам (име на еврейския пророк, признаван от исляма като първи монотеист), вървящ по праведния път“; имената на неговите синове, водили помежду си дълга и кървава гражданска война за бащиния престол, са Амин и Маамун — и двете от един и същ корен, като първият е „верен, надежден, честен“, а вторият — „заслужаващ доверие, надежден“; пълното име на халиф Мутауаккил, при това дадено му впоследствие, е Мутауаккил ли-л-Лях, тоест Уповаващ се на Аллаха, и т.н. Ако героят е Хасан, предварително се знае, че той е „добър“ или „хубавец“, Шамс ед-Дин е Слънце на религията, брат му Нур ед-Дин е Светлина на религията, типичното име за домашен роб е Масуд, сиреч Ощастливен (от това, че живее в домашни условия по-добре от събратята си), и т.н. Дори имената на главните герои, макар и персийски по своя произход, са записани така, че да звучат по арабски: Шахриар звучи като „шахр иар“, което ще рече „месец май“, а Шахразад („шахр зад“) е „месецът стана дълъг“, сиреч удоволствието на мъжа от присъствието на тази жена е дълговременно. Впрочем същия смисъл това име има и в персийското му звучене. „Шахр-заде“ в смисъл на „Лунната“ — окончанието „-заде“ е равностойно на фамилните окончания у нас „-ов“, „-ев“ и т.н., и идва от арабския глагол „зад“ — удължи се. И тъй като нашият превод е от арабския оригинал като първоизточник на приказките, ние сме възприели арабската транскрипция на това име — Шахразад, а не станалото традиционно и произхождащо от турското произношение Шехерезада (в литературния арабски език звукът „е“ просто не съществува).
Да вземем друг пример — с твърде популярния и у нас Аладин. При това „европеизирано“ произношение на името се губи целият му вътрешен смисъл. По този начин никой арабин не би го възприел за арабско. На арабски то звучи „Аля ед-Дин“ — и автоматически смисълът му става „преводим“: то означава „възвисяване на вярата“. Това „извисяване“ на малкото умно момче се усеща по цялото протежение на сюжета, когато то се превръща от уличник в благороден богаташ.
Или името на цар Забалкан. Едно вникване в него открива доста черти на героя. Той е бил „забал“, тоест „уличен метач, боклукчия“, който после станал „кан“ — това е вече тюркското „кан“ — сиреч „хан“, цар, но в играта на думите на арабски то естествено се превръща в „той беше“. По такъв начин преводът придобива двоен смисъл — от една страна, това е „цар (хан) Боклукчия“, а, от друга — „той беше боклукчия“. Цялата биография на героя се съдържа в това име — той наистина от уличен метач става цар благодарение на природната си доброта и щедрост, което не му пречи впоследствие да запази много черти от предишния си характер — страхливост, нерешителност, дребно хитруване — всичко, породено от психологията на вечния бедняк.
Вътрешният смисъл на името, било то от религиозен, традиционен, или направо изкуствено създаден от разказвача произход, предварително подготвя читателя за срещата с поредния герой, той вече знае дали този герой е положителен или отрицателен, какви особености на характера притежава. При един превод чужденецът не разбира това и възприема абсолютно механично чуждото му Кан Макан, а то носи в себе си ярката характеристика на героя — буквално това ще рече „било, каквото било“.
Обаче в един класически превод, като настоящото издание, едно буквално „превеждане“ на имената също би било неприемливо. Не може да се възприеме за нормално да наречем героя Било, каквото било или Раб на Създателя. Веднага се губи оригиналната вътрешна поезия, ритъмът (в някои разкази личните имена на героите просто се римуват), ориенталският аромат на творбата, ако щете. Подобен превод би бил просто изкривяване, неадекватност. По тази причина си позволихме нещо, чрез което да компенсираме двете възможности на превода. Имената в текста са предадени в оригиналното им звучене на арабски, но в същото време, за да знае читателят за какъв герой всъщност става дума, под линия е даден „преводът“ на това име на български.
* * *
Налага се да се спрем върху още една специфичност от оригиналния арабски текст на „Хиляда и една нощ“, почти изцяло непозната за българския читател. Това са стиховете.
Преводачите обикновено са ги изпускали, за да не усложняват работата си, наблягайки на сюжета, на действието. Формално погледнато, тези стихове наистина забавят това действие, но същевременно обогатяват съдържанието на текста. Те не влияят върху развитието и динамиката, но подсилват художествената страна като израз на психологическата същност на героите, на техните души, на техните вълнения, радости и терзания, те са своеобразни техни монолози. От друга страна, дават възможност и на разказвача да изрази свое мнение, да каже някоя философско-жизнена сентенция, която му е нужна, за да подчертае това или онова действие на героя или личното си отношение към него. Нека си спомним пълните с дълбока ориенталска мъдрост съвети, които умиращият Нур ед-Дин дава на своя син, завети, в които прозата се съчетава с дълбока философска поезия. Или описанията на различните плодове в царските градини, непознати за обикновения слушател от средновековната арабска улица, тъй като са култивирани само за височайше удоволствие — един от героите минава немалко препятствия, за да достави на болната си жена така желаната от него ябълка, която расте само в градините на емира, при това не в Багдад, а в далечна Басра. Това налага най-подробно описание (при това в стихове) на непознатия плод, което съдържа външен вид, цвят, аромат, вкус, и той се сравнява или уподобява с нещо познато. Или прекрасните стихове, описващи прелестите на Дамаск и Кайро.
Като цяло поетичните редове заемат повече от една пета от общия текст на „Хиляда и една нощ“. Преводът на тези стихове обективно е по-труден, отколкото обичайния текст. Сложността се поражда от строгия класически стил, многозначността на използваните думи, които често имат смисъл или крият намек за нещо извън текста, съдържат предсказания и тайнства, за които трудно се намират думи на чужд език. Може би най-богати, но невинаги най-пълни са стиховете в руските преводи — западните преводачи просто ги избягват, а на турски преводът е буквален, при което се губят типично арабският им ритъм, построение, рими и т.н. Така би станало и при един буквален подстрочен превод на български. Същевременно неимоверно трудно е, да не кажем невъзможно, да се предадат пълно музиката на стиха, неговият ритъм, неговите рими по начин, който да бъде максимално близък до оригинала. Тогава смисълът става приблизителен и това става за сметка на формата.
Все пак ние възприехме втория подход, именно изхождайки от принципа, че съдържанието на стиховете не влияе върху развитието на сюжета, а е само негово допълнение. И от подхода, който арабинът до наши дни има към поетичното творчество.
Стихът, песента независимо дали е класика, модерна поезия или фолклор, за арабина и днес е въпрос на истински пълноценен живот. Това е многовековна традиция. В доислямския период второто по значение и авторитет лице в племето след вожда е поетът. Племена са се разпадали не за друго, а поради липса на талантлив поет сред членовете им. В доислямското многобожие, при което всяко арабско племе се е кланяло на езическите си тотеми, именно поетите са осъществявали духовната връзка между едноезичните, постоянно воюващи помежду си номади. Свещеният ислямски град Мека с неговия храм Кааба не е бил само сегашният „черен камък“ — единственият материален символ на безликия Аллах. В този древен храм всяко племе е имало свой тотем и е идвало в определени дни на годината да се поклони на божеството си. Но е имало и един ден в годината, общ за всички племена, нещо като фестивал на поезията, в който са участвали поетите на племената. Техните поеми са били декламирани непременно наизуст, често в съпровод на музикален инструмент, непременно от самите тях, а после са били обсъждани и оценявани публично от слушателите — едно многохилядно жури. Най-добрите произведения са били записвани на хартия и окачвани върху стените на храма на божествата Кааба — това са т.нар. муаллакат: „окачените“. Авторите на такива произведения получавали всеобща слава, съчетана с немалко материално възнаграждение, събирано между самите слушатели. Това поетическо сборище има свое название — „мирбад“. Думата означава нещо, станало вечер, в сумрака — вероятно в местните горещини такива песнопения са ставали именно по време на вечерната прохлада. По-късно, когато ислямът се налага като единствена религия и Мохамед изхвърля идолите от храма Кааба, оставяйки в него само „черния камък“ (вероятно метеорит, дошъл в древността от безкрайния Космос), мирбадът постепенно се прехвърля към други селища. Най-известен става мирбадът в иракския град Басра. Традицията е запазена до наши дни, но поради военните действия в района на този град напоследък този фестивал се е прехвърлил временно в Багдад.
Трябва наистина европеецът да види и да чуе как арабинът възприема поезията. Преди десетина години имах честта да присъствам на един такъв багдадски мирбад. Впрочем тогава голямата награда бе дадена на покойния сирийски поет и мой личен приятел Ахмад Сулейман ал-Ахмад, който може да се смята за първосъздател на авторитетната школа на българската арабистика. Зрелището наистина бе невероятно. Огромната зала — за няколко хиляди души — бе препълнена в течение на цяла седмица, от сутрин до вечер, със стотици правостоящи или насядали на всяко свободно място на самия под и по стъпалата. Всички представени поети декламират наизуст стиховете си, със съответния патос и високо артистично майсторство независимо от тяхната дължина — а имаше поеми със стотици стихове. Реакцията на публиката при тези декламации е невероятна — с втренчени очи тя гледа, с наострени уши слуша и при всеки удачен израз, обрат, образ или сравнение крещи, свирка и ръкопляска неистово. В съответствие с нормите на традицията поетът в такъв случай прекъсва декламацията си, изчаква залата да постихне и се връща по памет обратно с няколко стиха, за да повтори именно текста, който се е харесал на публиката. На много поетични рецитали съм присъствал в живота си, но такова френетично отношение към поезията, която всеки арабин носи в душата си, не съм срещал. И още нещо — проверявал съм това, — всеки слушател след часове, дни и седмици е в състояние да повтори чутия и уловен на мига стих, който му е направил най-силно впечатление.
Нека си представим за миг как бедуинският огън, подклаждан от сухите тръни — единственото растение в пустинните пясъци, — гори, трещи и хвърля искри в чудно прозрачното южно небе. Около него е насядало цялото племе, целият керван — не само мъжете, както е в ислямския град, но и децата и жените, защото свободолюбивата дъщеря на пустинята е с открито лице; въпреки религията си тя го покрива само когато завеят пясъчните бури или когато влезе в чуждия на нравите й град. Пълна тишина. Всички са вперили поглед във вечно пътуващия разказвач. Поезията, разбира се, е неразделна част от разказа му, тя е желана за неговите слушатели, колкото по-майсторски я поднесе, толкова по-щедро ще бъде възнаграждението му. Тук стиховете не се декламират, те се пеят под мелодията на всесилния „уд“, звъна на малкото дайре с блестящи метални пендари по него, глухото потропване на странното дървено буре, в което не само се счукват зърната кафе, но и се ражда ритъм. Имах щастието преди години да видя подобна сцена в сирийската пустиня — защото тези безименни певци разказвачи още бродят из пясъците от керван на керван, носейки и поддържайки сред безбройните, често твърде далечни един от друг арабски диалекти живото литературно арабско слово. Бях потресен от дълбокото вълнение и съпричастие, което бликаше от всеки поглед, след всяка дума, от всеки вик на шумно възхищение под това дълбоко едрозвездно южно небе, където „синият екран“ въобще не е познат. А когато идваха пасажите, в които стиховете се смесваха с танци, колелото около огъня се превръщаше в могъщ ентусиазиран спонтанен спектакъл, в който участваха всички — мъже, жени и деца. Човек трябва просто да види това, за да проумее как преди шест столетия се е създавала „Хиляда и една нощ“.
При всеки разговор с арабин независимо дали е министър или неграмотен бедуин, поезията непременно присъства. Да не говорим за твърде често срещаните полуграмотни стихоплети с невероятен усет към римата — при една произнесена арабска дума те могат да открият, дори да създадат (арабската граматика позволява това) десетки думи, които да се римуват с нея и начаса да родят цяло смислено стихотворение. И ако съм доказал себе си като арабист пред арабите, то е било, защото съм успявал да процитирам някой и друг стих от арабските класици, в отговор на което те са ме затрупвали с цитати от същите тези класици.
В класическата арабска поезия, независимо от дължината на самото произведение, всеки стих на всяко стихотворение, независимо от дължината му, трябва да завършва от началото до края с една и съща рима. „Океанът“, наречен арабски език, позволява в него да се открият или да се създадат несъществуващи дотогава, но разбираеми за слушателя стотици римуващи се думи. Пресъздаването на тази особеност на чужд език е практически невъзможно. Поради това, стараейки се да бъдем максимално близки до оригинала, ние използвахме римата в рамките на българския език, предимно по двойки или тройки. Това ни даде възможност да сме най-близко до оригиналния текст, без да губим поетичната му стойност.
Арабският класически стих има и друга особеност. Стиховете трябва да бъдат не само с една и съща рима, но и да притежават строга геометрическа форма — обикновено правоъгълник или система от наложени един върху друг ромбове с еднакви размери. Подобно подреждане на чужд език също е практически невъзможно — само съвременната техника може да го оформи при съответно разреждане или сгъстяване на интервалите между различните думи — арабската писменост не се нуждае от такива технически нововъведения.
Естествено, възниква въпросът — кой е създал тези стихове? Макар, както казахме, традицията на стихоплетството да е жива в душата на всеки арабин, самите стихове, въпреки тяхното очевидно разностилие и различна тематика, дори пародирането на нечий стил, говорят, че истинските автори на тези високохудожествени стихове не са нито традиционните разказвачи, а още по-малко — по-съвременните съставители.
Когато разказвахме историята на „муаллакат“, споменахме, че особена слава и популярност получават поетите победители в този своеобразен поетичен фестивал. Но освен тях е имало и победени. Липсата на награда въобще не означава, че те не са притежавали талант. Имената на мнозинството бедуински поети са забравени с времето, дори най-известните са изпадали в пълно забвение и по-голямата част от творчеството им е изгубена, но някои от техните стихове са преминали във фолклорната традиция и са преминавали от уста в уста през вековете, губейки конкретното си авторство, превръщайки се в анонимни песни. Много от тях най-вероятно са вплетени и в „Хиляда и една нощ“.
Наред с тях има и анонимни стихове, чиято вътрешна сила, а и „еретичен“ заряд подсказват, че зад тях стоят големи известни представители на средновековната арабска поезия. Тук-там, макар и рядко, в текста на приказките те дори се появяват със собствените си имена — реални личности, голяма част от творчеството на които също се смята за изгубена. При арабските поетични традиции едва ли можем да приемем, че наистина са изчезнали — те следват съдбата на посочените по-горе, превръщат се в анонимни. А може би в редица случаи самите поети са пожелали тази анонимност. Малко са били по онова време смелчаците, които да възпяват открито свободната любов или пиенето на вино, какъвто е бил например Омар Хайям, но и той е „посмявал“ да публикува тези си произведения едва след като си е осигурявал меценатството и защитата на силните на деня. (Нека си спомним, че дори на един Пушкин се приписват стихове със специфична „цинично-еротична“ тематика, които никога не са влезли в събраните му съчинения въпреки несъмнения им „Пушкинов“ стил и език, но са останали като своеобразен, жив до наши дни фолклор.)
Така че може да се приеме априори, че въпреки анонимността зад стиховете в „Хиляда и една нощ“ стоят големи поети, често революционери в областта на поезията, разчупили стила и тематиката на многословното, сложно за разбиране специфично средновековно арабско стихосложение, излезли от кръга на „разрешените“ традиционни теми и създали „нещо“, за което биха били обвинени от всесилните имами и шейхове в ерес. Именно поради това те са останали анонимни, именно затова разказвачът просто казва: „И както е казал поетът…“, без да споменава името му. Ние бихме рекли — Поетът, с главна буква!
Може би именно поради това несъвпадение с модерните навремето ориенталски поетични течения, в които надделява традиционният формализъм, превърнат подобно на религията в догма, този сблъсък с официално толерираните теми и замръзнал стил на израза, това „сваляне на равнището“ от възвишената високопарност (често присъстваща, но като пародия, и в „Хиляда и една нощ“) до простонародната реч и обикновеното ежедневие е причина дори в наши дни, вече по традиция от времето на средновековните критици, арабската критика да възприема изключително оригиналната, звучна, дълбоко философска и същевременно възприемлива и опростена по стил поезия от „Хиляда и една нощ“ като нещо недотам съвършено, едва ли не като поезия от „втора категория“ — оценка, каквато тя абсолютно не заслужава.
Поезията на великата епопея „Хиляда и една нощ“ не се ограничава само до подредените в куплети стихове. В редица случаи тя пряко се прехвърля върху прозаичната част, навлиза мощно в нея не само със скрития си вътрешен ритъм, но и с римувана проза, с вътрешни рими, които подсилват песенния характер на това произведение. Още от първите редове, след „имало едно време“ тази скрита песен ни вмъква в широко интерпретирания си ритъм и ни води до края по безкрайната пътека на повествованието. Някъде този стил е по-подчертан, другаде въобще липсва — всичко е зависело от вкуса, вижданията и таланта на неизвестния „първи“ разказвач, в чиято фантазия се е родила поредната приказка или пък е била преразказана върху основата на друго, много по-древно произведение. Опитали сме се да предадем в превода и тези специфични черти на този език. Това разностилие обаче не пречи произведението да бъде възприето като едно цяло — дори, струва ми се, по този начин се избягва еднообразието на разказа. Често, за да се придаде по-голяма достоверност, разказвачът се прехвърля от трето в първо лице, включително чрез вмъкване на реални исторически личности — в такива случаи стиловете отново се различават, отново се намесва поезията.
* * *
Накрая, нека се опитаме да отговорим на един немаловажен въпрос — все пак как са се родили тези приказки? Какъв е техният корен? Кой е техният създател? Кой и кога ги е събрал в тази безкрайна красива и звучна поредица, която продължава да вълнува душите на хората от няколко столетия?
В такъв случай арабите отговарят: „Само Аллах знае!“ или „Само Аллах знае имената им, защото той нищо и никого не забравя!“. Тази анонимност е особено подчертана в „Хиляда и една нощ“.
По отношение на художествената проза през XIII-XIV в. арабите вече имат създадена традиция. Великолепното, неизвестно за българския читател произведение за легендарния арабски герой Антара бен Шаддад, полустихотворната романтично-любовна история за Калила и Димна, историята на легендарния, но реално съществувал древноарабски поет Маджнун и неговата възлюблена Лейла и други подобни истории са достойна основа, върху която стъпва разказвачът на „Хиляда и една нощ“.
Общо е мнението, че произходът на различните приказки е различен. Те идват и се събират в Багдад от Арабския полуостров, Индия, Персия, Африка, от еврейската диаспора. Твърди се, че в огромния Дом на мъдростта, създаден от халиф Маамун, са били събирани стотици хиляди ръкописи от много краища на света, че той дори плащал на преводачите на тази литература толкова злато, колкото са тежали преводите им, изписани върху кожа на газела или египетски папирус. Наред с това разказвачи от всички краища на огромния халифат са се събирали и са преразказвали в дворците и пред тълпите огромното устно богатство, събрано по безкрайните им пътища. Различните автори оставят своя отпечатък върху произведенията си съгласно установената традиция, следващите не само разказват вече запомнения текст, но и го обогатяват със своята фантазия, раждат се нови версии и варианти, които с течение на времето се оформят като самостоятелни разкази, понякога със сходен сюжет, но със съвършено различни изводи и нравствено-битови заключения. Прибавят се заимствания от свещените хадиси. Всичко това се допълва с чисто авторски разкази, създадени въз основа на реални житейски случки (да напомним все още живите български песнопойки, където също реални битови случки от близкото минало са превърнати във фолклор).
Ако погледнем към географската страна на проблема, както бе казано, основната сюжетна, свързваща разнообразните разкази точка е в сасанидски Иран, съществувал преди появата на исляма, макар че разказаните събития разглеждат предимно периоди след неговата поява. За основен терен на тези събития служи линията, свързваща Басра, Багдад, Дамаск и Кайро и прилежащите им територии — Персия, Мала Азия, Либия, Арабския полуостров, отчасти Западна Индия (макар че на едно място, в самото начало, само се споменава, че Шахриар между другото е и „владетел на Китай“). Извън тези граници пространството сякаш се губи и описанието на съответната страна придобива фантастични черти — появяват се невиждани чудовища, хора маймуни, плаващи тайнствени острови, непознати природни явления. Това е чужд свят, враждебен на правоверния мюсюлманин, единственото, което го спасява от опасностите в него, е вярата му в Аллаха и Неговия пророк. Това не му пречи, принуден от обстоятелствата, неистово и смело да навлиза в този свят, да го изучава с лични наблюдения, да си прави изводи, да предприема непрекъснати, при това успешни, опити да се освободи от клопките му, дори да се опитва да го ислямизира, тоест да го издигне от равнището на първобитното му състояние до равнището на собствената напреднала цивилизация. Човекът прониква дори там, където е запретено от собствената му религия — при тайнствената гробница на цар Соломон, зад страшната планина Каф, която се смята за „граница на света“, където „теоретически“ не би трябвало да има нищо, смело и самоотвержено нахълтва в непристъпния забранен свят на джиновете, населяващи тези непознати земи.
И все пак той се чувства най-добре в своята арабска обстановка, тя му е най-близка, най-позната, където и да е, той копнее за нея. Описанията на Багдад, Дамаск, Кайро и Ерусалим са предадени с романтична приповдигнатост и в най-големи документални подробности — отделни квартали в тези градове и до днес носят имената, с които са посочени в „Хиляда и една нощ“. Описанията са обогатени с поетични отклонения, със своеобразни оди на тези градове, описващи красотата и разкоша на дворците им, хубостта и аромата на градините им, величието на молитвените им домове, уюта на техните ханове, удобствата на пищните им богати пазарища.
С не по-малко подробности са описани традиционните кервански пътища в този регион (посочените селища съществуват и днес), битът и природата по време на дългите пътувания, трудностите, с които се сблъскват бавните камилски кервани. Тук разказвачът е в стихията си, усеща се свидетелството на очевидеца, опитващ се по всякакъв начин да привлече вниманието на слушателя върху нещо, което му е известно само по думи от други разкази, дори понякога се усеща, че някои описания са отговор на „допълнителни“ въпроси от страна на слушателите.
Както бе казано, „Хиляда и една нощ“ се ражда в приблизително сегашния си вид най-вероятно в края на XIII — началото на XIV в. Това е период на разруха в арабските халифати, разцепления и военно-политически поражения във всички посоки. Кръстоносните походи към Палестина, макар и отблъснати след столетни кървави битки и окупация на Светите места в Палестина, довеждат до още по-голямо раздробяване на могъщия някога халифат. В столицата Багдад фактически господстват тюркските наемници, халифите са се превърнали в техни покорни пионки, изпълняващи волята им под страх да не загубят главите си. В Египет се стабилизира независимата ислямска държава на мамелюците — някогашни роби и наемни войници с тюркски, кавказки или балкански произход. Византия, разкъсвана непрекъснато от вътрешни размирици и преврати, вече не е страшният враг — враждуващите помежду си ромейски царства вече са едва ли не съюзници срещу мощните тълпи на кръстоносците, превзели сърцето на могъщата някога Източна Римска империя — столицата й Константинопол. Между тях и халифата се появяват независимите мюсюлмански султанства на преселилите се от Средна Азия тюркски племена, които скоро ще породят могъщата Османска империя, подчинила не само арабите, но и цяла Югоизточна Европа. От изток като могъща черна вълна се носи неуправляемото татаро-монголско нашествие, което за няколко години ще смаже Багдадския халифат, ще ликвидира изгражданата с векове велика и мощна арабско-ислямска цивилизация и ще остави по пътищата си само пепел и трупове. Испанците в своята Реконкиста успяват да ликвидират Кордовския халифат, единствената що-годе все още единна арабско-ислямска държавна формация, и да възстановят след пет века собствената си държава. Арабите са изтласкани окончателно в Африка. Разбити и разнебитени, те се впускат в яростни междуособни борби, в процеса на които възникват и изчезват мимолетни царства и владетели, които едва през XV в. ще бъдат обединени от еничарина от български произход Хайредин Барбароса в единната държава Алжир.
Същевременно консервираните от догмата ислямски традиции постепенно започват да отстъпват на заден план, по естествен начин в градското арабско-ислямско общество навлизат нрави и обичаи на други народи, активизирането на международните контакти не може да не наруши вековните устои. Това разклащане се усеща дори в религията — многообразните цитати от учението на Мохамед, намерило място в Корана и Суната, дават възможност според времето и случая да се изтъква една или друга страна на мюсюлманската доктрина, отделният цитат да се откъсва от цялостния контекст и да се възвежда в абсолют.
Изследването на причините за този упадък поражда необходимостта от възкресяване на славното минало, от търсене на примери за подражание, чрез които да се надживее тоталната криза. Този стремеж се развива в две направления — чрез връщане към миналото, към мощта и силата на арабско-мюсюлманската средновековна държава и нейните владетели, чрез идеализирането на патриархалния живот и морал и древните морално-етически принципи и традициите на първоначалния ислям, от една страна, и чрез разчупване на догмата — от друга. Този противоречив подход довежда до своеобразно сливане на двете противоречащи си в своята същност тенденции, намерили превъплъщението си в „Хиляда и една нощ“.
Наистина, арабските историци са описали най-подробно това минало в обемисти произведения, но те остават чужди за обикновения неграмотен и полуграмотен гражданин. Той не ги познава, те остават затворени и неизползваеми, набират прах в пищните царски библиотеки, от тях вече почти никой не се интересува — те са само форма на престиж и богатство. А цивилизационният вакуум сред обикновения народ, съчетан с острата политическа и икономическа криза, става все по-дълбок. Обективно той не може да остане незапълнен.
Тук на помощ идва традицията на устния разказ, на приказката. Тя е близка и достъпна за широк кръг хора, възприема се непосредствено чрез слуха, не изисква задължителна грамотност. Устната разказвателна традиция идва да запълни празнината, културния вакуум като естествен стремеж на човешката душа. Той е по-огромен и страшен именно в период на криза, на размирици и проблеми, опустошаващи тази душа. Стремежът към художественото, идеалното и идеализираното в тези условия е още по-осезаем, по-остър. И този стремеж се запълва постепенно под формата на приказки, предназначени не за избраните, а за най-тежко понасящите кризата. Единични в началото, тези приказки постепенно се свързват една с друга, преплитат се една в друга, превръщат се в безсмъртната „Хиляда и една нощ“.
За времето на създаването на приказките подсказва и времето, в което условно протичат самите приказки. Например липсват приказки, засягащи пряко битките с кръстоносците, макар че тук-там се усещат неясни намеци за тях. Това показва, че в основната си част тези приказки са се раждали преди кръстоносните походи през X-ХIII в. и ако има нещо от тях, то е било вкарвано допълнително за разнообразяване на вече съществуващия сюжет.
Липсва и каквото и да е споменаване на традиционния ориенталски герой Настрадин Ходжа (на арабски ходжа Наср ад-Дин — Победа на религията — титлата ходжа е турцизирано „хаджия“, тоест правоверен, посетил Светите места на исляма), наричан по-късно от арабите и Гоха (Джоха) Наср ед-Дин, който е типичен за тюркските средноазиатски народи. Очевидно този популярен тип се появява в ориенталския фолклор в по-късна епоха, може би чак към XV в., и е привнесен впоследствие в арабския фолклор.
Все пак някои сюжети са заимствани от по-древните арабски източници. Например трагичната участ на любовта между Лейла и Маджнун неколкократно се повтаря, при това в различни аспекти и с не по-малко художествена сила от древната класика и в „Хиляда и една нощ“. Легендата за Антара пък влияе върху сцените на сраженията.
За съжаление отговорите на поставените по-горе въпроси, при това доста приблизителни, спират дотук. Отново се сблъскваме с анонимността. Науката не се е произнесла, а вероятно и никога няма да се произнесе по въпроса, кога и как тези приказки са събрани в познатия ни вид, кой е бил съставителят на това монументално произведение, кога е записано то, на какъв принцип са подредени самите приказки. Струва си да отбележим, че езикът им датира от различни периоди от развитието на арабския литературен език, че наред със запазения до наши дни език на средните векове в него съществуват и отделни архаични пасажи, останали от много по-древни времена, че наред с тези текстове от класически и полукласически тип, които намират място в своеобразните научни трактати от областта на географията, историята, математиката, космогонията, граматиката, теологията и т.н., повечето приказки са се оформили в сегашния си вид доста по-късно и техният стил е много по-опростен, сиреч по-разбираем за широкия читател (слушател), за „човека от улицата“, полуграмотния или въобще неграмотния обикновен поданик на халифите. Върху някои от тях оказват влияние и вече оформящите се арабски диалекти, по отделни думи и изрази може да се направи дори изводът, дали конкретната приказка е преведена (преразказана) от някой чужд език, или е чисто арабска и в кой регион на обширния арабски океан се е родила.
Независимо че конкретен отговор на горните въпроси не може да се даде, традицията е създала един текст, който може да се приеме за „канонизиран“. В него може да се правят дребни промени, поправки, съкращения, но общият задължителен уеднаквяващ стил, утвърдените художествени похвати и сравнения, мястото на различните приказки в рамките на целия обем на разказа не може да бъдат произволно променяни.
Няма съмнение, че Европа се запознава със същността на исляма и с коренните ориенталски арабско-ислямски нрави и обичаи именно чрез „Хиляда и една нощ“. До XVII в. арабско-ислямският свят е бил за нея една странна, непозната, непознаваема и враждебна цивилизация, в която е виждала само опасност за съществуването на християнската цивилизация. Запознанството върви паралелно с разкриването на Европа към света, с нахлуването на новите буржоазно-демократични идеи, които подхождат към всичко „чуждо“ по един по-открит начин. Трябва да се има предвид, че по това време ислямът като опасност вече не съществува. Османската империя вече деградира и изпада във все по-голямо подчинение на младия европейски капитал, арабските, африканските и азиатските ислямски страни се превръщат в бойно поле на европейските колонизатори. Това обстоятелство налага и по-пълно запознаване с местните цивилизационни ценности.
Това запознаване с Ориента по време на Европейския ренесанс започна именно с някои приказки от „Хиляда и една нощ“. Теологичните и историческите трактати на ислямските учени са все още далече от задълбоченото проучване, те така си остават теми само за специалистите. Приказките обаче предават този свят на Запад не само в цялата му реалност, но и с фантастичните му преувеличения в духа на все по-надделяващия романтичен аспект. Те запълват един вакуум, един цивилизационен ареал, чиито основни теми, с малки изключения, се въртят около религиозните притчи, разобличаващи скованото мислене на разпътното разлагащо се самодържавие. Ориентът внася силна свежа струя в тематиката на различните изкуства, дава им израз, различен от традиционните похвати на майсторите от Ранния и Средния ренесанс. Нека припомним, че вечният сюжет за нещастната любов и племенната вражда може да бъде открит у Шекспир, особено в „Ромео и Жулиета“. Същото се отнася за силата на ревността („Отело“), за скъперничеството на евреина („Венецианският търговец“, но също и у Молиер и Едгар Алън По), за лицемерието на клерикалите („Тартюф“ на Молиер) и т.н. Влиянието на Ориента върху собствените му произведения не скрива и самият Волтер. Очевидно големите имена на Европейския ренесанс са черпили с пълни шепи идеи и сюжети от „Хиляда и една нощ“. Разбира се, ориенталските мотиви подобно на примера с Големанов и Абдул Азим бег са поставени в съвсем друга, европейска обстановка.
Едва ли обаче могат да се вземат за меродавни твърденията и на съвременни критици, че приказките от „Хиляда и една нощ“, макар и безспорно родени в Ориента, били събрани и подредени в сегашния им вид… на Запад, и то именно по време на Просвещението. Това мнение е не доказуемо — много от тези приказки виждат бял свят в превод на западни езици едва през 30-те години на миналия век, преведени именно от арабския им първоизточник за френски и английски издания, каквито преди това не е имало.
Контактът между християнската (католическа и православна) и арабско-ислямската цивилизация е дълговременен и траен непрекъснат процес. Етапите на тяхното развитие в голяма степен се покриват, вървят паралелно или се редуват последователно, но неизменно са в контакт, породен от непрекъснатото взаимно политико-икономическо влияние между Запада и Изтока. Този контакт датира далече преди християнството и исляма да се появят на земята. Митовете на Древна Гърция са пряко продължение на митовете на Древен Египет и Асиро-Вавилония. Древните елини ги развиват и превръщат в идеология на една силно одухотворена процъфтяваща цивилизация, сложила основите практически на всички съвременни науки и намерила продължение в Древния Рим. Първите християни унищожават значителна част от това духовно наследство, примерът им е продължен по време на ранния ислям. Но тук се появява историческият парадокс — именно мюсюлманските халифи, Абасидите, правят всичко възможно да запазят това древно наследство от огъня на фанатиците, именно халиф Маамун не само възнаграждава щедро преводачите си, но и открива входа на Хеопсовата пирамида в Гиза край Кайро, същия вход, през който днес минават милиони туристи (впрочем за този епизод от реалната история в „Хиляда и една нощ“ също има приказка). Става така, че когато редица оригинални произведения на древни мислители на Запад изчезват, унищожени са от фанатичните последователи на Савонарола, впоследствие те се връщат в Европа през епохата на Просвещението именно чрез преводите, направени от арабските преводачи и преписвани и пазени в багдадския Дар ал-Хикма — Дом на мъдростта, затъмняващ във всички отношения още през X в. прословутата Магнаурска школа в Константинопол. Арабите не само запазват, но и обогатяват древните идеи не само на Европа, но и на древните мислители на Индия, Китай, та чак до далечна Япония.
Заедно с връщането на тези идеи в Европа идва и „Хиляда и една нощ“. Тя се възприема не толкова от любопитство към някаква непозната култура. Просто нейните идеи почти изцяло съвпадат с идеите на Европейския ренесанс — а това говори, че самият разказ е едно монументално произведение на Арабско-ислямския ренесанс, разчупващ постепенно оковите на догмата, разхлабващ нейната примка, стягаща шията на обикновения човек. Отърсването от практиката на фактическото обожествяване на монарха, неговото приземяване и приравняване с гражданина от улицата са израз на съвършено нов по своята същност хуманистичен подход към ежедневието, отхвърлящ божествения характер на наследствената абсолютна власт и издигащ в култ обикновения човек, представителя на средновековното „средно съсловие“, неговия живот, бит, радости и мъки. Практически е поставен знак на равенство между „богоизбраните“ и „простолюдието“, възкръсва съществуващият по време на първоначалния ислям, но забравен впоследствие принцип на равенството на всички пред бога. Всички те са обикновени хора със своите положителни и отрицателни черти, всеки плод на времето си, равни пред бога, но неравни по своя интелект — в много случаи представителите на втората категория се оказват много по-умни и изобретателни от стоящите по закон над тях, мъжете неведнъж са превъзхождани от жените. Разликата е просто в богатството. И въпреки повтаряния мотив, че Аллах дава на онзи, комуто иска, и че всеки трябва да бъде благодарен за това, което Той му е дал, колкото и малко да е то, тук и там ярко проблясват скритият протест, недоволството, бунтът срещу подобен ред. И техните носители са по принцип положителните герои.
„Хиляда и една нощ“ е не само разказ за миналото „на царе и народи“. Тя е също поглед и стремеж към бъдещето, освободено от оковите, с които сладкодумният разказвач е принуден непрекъснато да се съобразява. Те са Коранът, първоначалният извор на онова, което след време ще се нарече Арабски ренесанс, арабско възраждане, арабски национализъм. Тя крие първата искра, която ще породи тоталните промени в Арабския свят през XX в.
* * *
Идеята да се преведе от арабския първоизточник и да се публикува на български език пълно издание на „Хиляда и една нощ“ не е нова. Такъв превод у нас не е публикуван. А и не са много подобните преводи по света. С настоящото издание българската арабистична школа се нарежда достойно на мястото, която тя наистина заслужава с немалкия авторитет, който вече си е спечелила в световен мащаб.
Не може да се каже, че „Хиляда и една нощ“ е изцяло непозната на българския читател. Именити български писатели са се обръщали към този огромен литературен феномен, но тези преводи са правени предимно от западни езици. Един превод от чужд език, правен с посредничеството на друг чужд език, губи много от специфичността на оригинала. Нещо повече — още при първия превод от арабски на чужд език той вече е загубил много — било поради непознаването и оттук нежеланието да се преведат подробностите от описвания бит, било поради небрежността на първия преводач, или религиозни или „морални“ съображения, или несъвършено познаване на арабския език с неговата изключителна многозначност на думите и специфичните скрити смислови разлики между различните синоними (например в арабския език има повече от 1200 названия за камила, но всяко едно от тях означава точно определен вид, с определени външни белези камила), или липсата на вроден усет към специфичната „вътрешна“ поезия на конкретния разказ и избягване или просто изпускане на съдържащите се в текста стихове, или механичен подход към превода и т.н. Немалка роля е изиграло и обстоятелството, че изкуствено е била търсена адаптация на конкретните приказки именно като приказки, като четиво, предназначено за деца — а „Хиляда и една нощ“ поначало не е произведение за деца, а романтично-моралистична епопея за възрастни. Причините може да са много, но резултатът е един — губят се вътрешният смисъл, ритъмът, атмосферата, губи се оригиналът, останали са само отделни сюжети и техните герои. А и преводите чрез трети език са довели дори до някои любопитни куриози.
Нека дадем само един пример — с прословутата „тайнствена“ думичка „сезам!“ от популярната у нас приказка за Али Баба. И аз като дете съм си поставял въпроса, защо алчният, затворен в пещерата брат на главния герой, който е забравил тази вълшебна думичка, се опитва да си я спомни, да я улучи случайно, повтаряйки в ума си и на глас названията на разни зърнени храни, плодове и зеленчуци. Какво общо има това странно „сезам“ с разните плодове и зеленчуци).
Отговорът е елементарен. Приказката е преведена на български от немски или френски. Българският преводач не се е постарал да намери значението й в българския речников фонд и е взел френско-немското й звучене. А чуждият преводач е превел точно на своя език арабската дума „симсим“. Възможно е първият български преводач, хвала му, разбира се, за пионерската му дейност, и да не е намерил в наличния му беден тогавашен речник тази дума, той не е знаел какво ще рече тя — а това е просто… „сусам“… И веднага става ясно защо нещастният разбойник прекарва през ума си названията на различни растения. А тайнствената романтична парола „Сезам, отвори се!“ означава чисто и просто „Сусам, отвори се!“. Така българският преводач обогатява българския речников фонд с една дума, звучна и тайнствена, но твърде неразбираема до ден-днешен за българския читател.
Онова, което читателите знаят за „Хиляда и една нощ“, все пак е твърде малко и повърхностно, за да може да се твърди, че това произведение им е известно. Съществуват няколко сборника на отделни приказки — „Приказка за цар Шахриар и царица Шехерезада“, „Приказките на Шехерезада“ и др., както и отделни детски книжки с произволни заглавия на приказките (в арабския оригинал, както ще се убеди читателят, те са други) — „Али Баба и четирийсетте разбойника“, „Багдадският крадец“ (интересно е, че в едно от тези издания дори заглавието е „Багдатският“ по неизвестно каква транскрипция), „Летящото килимче“, „Аладин и вълшебната лампа“ и т.н., тоест заглавия и сюжети, предназначени единствено за малолетния читател. Трябва да посочим, че дори в тези преводи, правени от чужди езици, липсват цели пасажи, текстове и стихове, които съществуват в арабския оригинал.
Настоящият превод е направен във варианта преди десетина години. Първоначално той бе поет от двама души — автора на настоящите редове и българския арабист Славян Русчуклиев. Огромният обем на произведението бе разделен наполовина между двамата. За съжаление нещастието, сполетяло г-н Русчуклиев, не му даде възможност да преведе целия обем на текста, който му бе възложен. Независимо от това сметнах за свой морален дълг да включа неговата вече преведена част в настоящото издание, да запазя авторските му права върху тази част, независимо че в процеса на работата се наложи да нанеса в него някои несъществени поправки, целящи предимно уеднаквяване на езиковите специфичности и транскрипцията (всеки преводач си има свой собствен „стил и език“), за да се получи една унифицирана картина на превода. Повтарям — това бе за мен просто въпрос на чест и дълг, — винаги съм оценявал г-н Русчуклиев като един от най-перспективните и най-способни български арабисти и се гордея, че когато бе на студентската скамейка, аз бях един от неговите преподаватели.
Не едно издателство е проявявало в началото интерес към издаването на тази книга, но когато се сблъскваха с огромния неколкокилограмов ръкопис, редакторите тутакси се стъписваха и се отдръпваха. Няма да споменавам тези издателства. Защото преводът бе направен поначало именно въз основа на лекомислено поети ангажименти, а после бе захвърлян да събира безнадеждно прах в най-забутаното място на редакторския шкаф (тук за чекмедже не може да става и дума). И после да тръгне към друго издателство, след него — към трето, винаги с първоначални горещи обещания, след които следваше липса не само на смелост, но и на средства. Слава богу, че след толкова дълги митарства този огромен и сложен ръкопис най-после ще види бял свят. Това се дължи на смелостта на издателство „Труд“, което пое риска, включително финансовия, за да реализира този литературен феномен.
И тук, естествено, би възникнал въпросът — дали настоящият превод е пълен или не?
Бихме отговорили: „И да, и не!“
„Да!“ — защото са представени всички приказки от оригиналния текст на четирите пълни арабски издания, с които разполагахме — на Бейрут, Кайро, Аман и Багдад.
Възниква вторият въпрос — а защо от четири различни издания? Не е ли арабският оригинал „узаконен“ в някакво единно, общопризнато за „класическо“ издание? Защо е бил нужен подобен, да го наречем „сравнителен“, превод?
Просто такъв единен, унифициран текст не съществува. Всеки съвременен съставител на което и да е арабско издание е подхождал към него, изхождайки от субективния си вкус и вероятно от други, невинаги ясни причини. Може твърдо да се каже — няма „класическо“ арабско издание, съдържащо абсолютно всички приказки! Най-пълно си остава багдадското издание от 1952 г., но ние не сме го взели за първооснова по причини, които ще посочим по-долу. Дори в приеманото за „класически текст“ четиритомно издание на Бейрут от 1978 г., смятано полуофициално от ЮНЕСКО като такова (то ни бе любезно предоставено от самата международна организация), липсва например такава истински класическа приказка, като „Али Баба“ (може би по комерсиални съображения, липсата на платен лиценз и т.н. — все обстоятелства, изобилстващи на арабския книжен пазар), да не говорим, че в наличния екземпляр цяла печатна кола бе нечитаема поради дефектен печат, а и липсваха изцяло около двайсетина нощи!
Арабските съставители спазват традиционното деление на „нощи“, но само докъм стотната нощ, а след това в съответствие с направените от самите тях съкращения и заменки всеки започва да „цепи“ текста произволно, както намери за добре. При този подход самият текст на разказа не губи нещо съществено.
(В някаква статия преди години, посветена на делото на св. Константин-Кирил Философ, се говореше за неговата мисия при багдадския халиф Мутауаккил. И двете личности са исторически лица, самата среща е исторически факт, за който се говори подробно в „Житието на св. Константин-Философ“ от св. Климент Охридски. За да се обоснове още повече обаче, авторът на статията посочва, че за този халиф се говорело в еди-коя си нощ от „Хиляда и една нощ“. Да, такава приказка има, но в различните издания тя се пада в различни нощи — според подхода на съставителя.)
При делението на нощите и последователността на приказките ние сме взели за основа багдадското издание, което като заглавия включва почти всички приказки.
„Не!“ — защото ние също бяхме принудени да възприемем подхода на отделни арабски редактори в другите, а не в багдадското издание.
Може да се каже, че като сюжети настоящото издание не изпуска нито един. Но като текст тези сюжети са съкратени според подхода на арабските съставители, тъй като в пълния оригинал отделни пасажи непрекъснато се повтарят почти дословно и стават отегчителни до крайност.
Един пример за този „пълен“ текст: героят е преживял нещо, което е разказано най-подробно. Но идва момент, когато той трябва да разкаже на друг герой онова, което му се е случило. Той го преразказва пред него от първо лице, но абсолютно със същите думи, образи и литературни похвати както в основния текст. Този разказ може да бъде потретван и пред други герои. По такъв начин разказът не печели, а само се разпростира неимоверно с безкрайни повторения на едно и също, което вече е известно на читателя.
Или прочетете какво прави Шахриар след първата нощ — той става, отива в дивана, съди и т.н. В „пълното“ издание тези действия се повтарят ни повече, ни по-малко… 1001 пъти. Така е в багдадското издание. Подобен текст би раздул нашия превод поне двукратно, ако не и повече, без изданието да спечели нещо.
А подобни примери от самите приказки са десетки и стотици. Впоследствие арабските съставители са съкратили максимално тези подробности, оставяйки само романтичната римувана интермедия: „Но ето — нежно слънцето изгряло и Шахразад тук приказката спряла… И през еди-коя си нощ тя продължила.“
Може би в безкрайните ориенталски нощи за професионалните разказвачи, заменящи съвременните книжки и телевизионни сериали, това са били професионални прийоми, чрез които се развива и повтаря до безкрайност един любим мотив, слушан с желание от хората, насядали около бедуинския огън или в двореца на някой всесилен ориенталски велможа, но за съвременния читател, включително арабския, това би било просто непоносимо. Именно по тази причина съставителите на различните арабски издания справедливо съкращават подобни ненужни многословия и ги заменят с простото „той разказал какво се случило с него“ и продължават развитието на сюжета. Ние подходихме също по този начин, вземайки за основа на текста именно споменатите „съкратени“ издания.
Методът на паралелния превод се наложи обективно по още една причина. Тук отново се намесва субективният подход на арабските съставители и редактори, които нерядко по една или друга причина „свалят“ една или друга приказка — всеки според вкуса си, според разбиранията си. Във всяко едно, без изключение, от посочените „съкратени“ издания липсва една или друга приказка. При това положение паралелният превод е просто задължителен. Той се налага и от друга гледна точка, също продиктувана от отделните съставители — това са съкращенията в текста, който са редактирали: един задрасква един пасаж, друг — стихотворение или куплет от стихотворение, един — някой по-„еротичен“ цитат, друг — прекалено „революционно“ или „еретично“ изказване. Това наложи в нашия превод да допълваме текстове от едно издание с изпуснати в него, но съществуващи в друго издание текстове с цел да се доближим до възможно най-пълния оригинален текст на тази вечна безкрайна поема.
Впрочем същите слабости се съдържат и в други чуждоезични преводи. Едни съкращават проблемите, свързани с ислямската религия (предимно руските), други — „еротичните“ текстове и сцени (английските), трети — труднопреводимите ориенталски мъдрости и притчи (френските).
По такъв начин можем да направим извода, че нашият, българският превод на „Хиляда и една нощ“ може да се сметне като един от най-пълните и най-издържани.
* * *
Пиша тези редове в Абу Даби, столицата на Обединените арабски емирства, няколко месеца преди първия превод на български език на „Хиляда и една нощ“ да види бял свят. Местните хора, въпреки различния си социален и политически статус, са предимно богати хора — Аллах е дал на тази суха безплодна пустиня достатъчно подземни дарове, за да живеят в разкош в близките столетия. В същото време в течение на по-малко от три десетилетия след обявяването на своята независимост те психологически са претърпели малко промени, останали са първични бедуини, оказали се по волята на Аллах едни от най-заможните хора в света. Собственици на огромни луксозни вили, обзаведени с най-скъпи кристални полилеи, позлатени прибори за храна, разкошни мебели от скъпа дървесина, облицовани с коприни, с мощни охладителни инсталации, спасяващи ги от страшната пустинна жега, със супермодерен, суперкомпютризиран бит, с най-модерни мобифони в огромните джобове на белите им галабии, те продължават да седят на земята, да се хранят с ръце, а любимото им място на почивка си остава бедуинската шатра, разпъната в широкия двор под палещите лъчи на южното слънце. А нравите им — това са същите първично-наивни, хитро-простовати, откровени и открити до безкрайност нрави на героите от „Хиляда и една нощ“. За завиждане е, че са ги запазили в нашия жесток век.
Когато един от гостите на един такъв патриархален мъжки „маджлис“ (жените не се показват пред чужди мъже, те са в своята половина, в харема), един младеж — студент в местния университет, също в снежнобяла галабия, с куфия и оккал на главата, сподели с дядо си, пред когото бе коленичил почтително, изчаквайки старецът да си вземе най-напред от тлъстото месо на печената камила, че съм превел „Хиляда и една нощ“ на прекалено непознатия му чужд български език, старецът поглади замислено бялата си патриаршеска брада, изгледа ме изпитателно и учудено с острия си черен поглед, измънка едно „Боже опази!“ (явна предпазна мярка за всеки случай, че може да каже и нещо еретично, неосветено от религиозната догма) и запита простичко:
— А ти знаеш ли тази приказка?
И заразказва тихо, без предисловие и всички се заслушаха в думите му. Това бе нещо, което не бях превеждал, което липсваше в моя „пълен“ превод. В общи линии, сюжетът бе все пак известен донякъде, бе вариант на нещо познато, но твърде различен по стил и език, приказката бе кратка, дидактическа. След края й бях принуден да кажа:
— Не, тази приказка не ми е известна!
Белобрадият сух старец с мургаво, изгоряло от жаркото пустинно слънце и солените морски пръски лице притвори очи, усмихна се хитро и каза:
— Няма как да я знаеш… В книжките, които си чел, я няма! Сигурно я няма! Но и тя е от „Хиляда и една нощ“!… Защото, синко, „Хиляда и една нощ“ край няма!
Може би именно в това е великата сила на тези приказки. Те просто нямат край, „Хиляда и една нощ“ е вечна и постоянна, но времето непрекъснато я обогатява и удължава. Тя е древна и вечно млада, забравяна и вечно преоткривана. Може би тук се крие тайната на нейната вечна свежест и дълголетие…
Киряк Цонев
Приказка за цар Шахриар и брат му цар Шах Заман
Разказват — пък само Аллах знае дали е било така, — че много, много отдавна, в незапомнени времена чак към Индия и Китай в някаква страна живял цар от рода Сасан1. Имал той воини и приближени, слуги и свита, имал и двама синове — юнаци, но големият бил по юнак. Наследил страната и управлявал справедливо племената. Обикнал го народът по неговите земи, из неговия край. Той се казвал цар Шахриар. Малкият му брат се казвал Шах Заман и бил владетел на персийския град Самарканд. Цели двайсет години спокойно си течал животът, всеки управлявал справедливо и поданиците живеели радостно и доволно.
Живели, що живели така, но ето че големият брат се затъжил за малкия и наредил на везира си да замине при него и да го доведе. Везирът пристигнал по живо, по здраво, явил се при брата, предал му поздравите и вестта, че брат му, царят, много иска да се видят. Братът приел покорно повелята, приготвил се, натоварил шатрите на камили и мулета, събрал слуги и свита, назначил везира си за управител, докато отсъства, и потеглил към земите на брат си.
Не щеш ли, в полунощ той се сетил, че бил забравил нещо. Върнал се в двореца и що да види: жена му се прегръща в постелята с един от робите му. Причерняло му пред очите, измъкнал меча си, замахнал и погубил и двамата в постелята. Начаса се върнал при кервана. Вървял, що вървял и стигнал до града на брат си.
Зарадвал се големият брат, излязъл да го посрещне, седнали да си поговорят. А Шах Заман се сетил какво била сторила жена му, и голяма мъка го налегнала — посърнало лицето му, изнурило се тялото му. Забелязал брат му това, но не го разпитал за причината.
— Я ела с мен на лов, пък дано ти се отпусне сърцето! — рекъл му той.
Шах Заман отказал и братът отишъл сам на лов.
В царския дворец имало прозорци, които гледали към градината. Надзърнал Шах Заман към нея и що да види: вратата на двореца се отворила, излезли двайсет наложници и двайсет роби, а братовата му жена пристъпвала сред тях, чудна красавица. Стигнали до фонтана, съблекли се, насядали една до друга. Жената на царя викнала:
— Ей, Масуд!
Пристъпил към нея черен роб, прегърнали се двамата и започнали да се любят. Робите и наложниците направили същото. И така — до разсъмване! Гледал ги братът на царя и си рекъл: „За бога, това е по-лошо и от моето!“ Стопили му се мъките и се отдал на ядене и пиене.
Върнал се цар Шахриар от път, изгледал брат си цар Шах Заман — бил дошъл на себе си, лицето му се зачервило, вече се хранел с желание, а преди това почти нищо не хапвал! Зачудил се какво ли се е случило, и рекъл:
— Гледах те, брате, посърнало беше лицето ти, а сега цветът му се е възвърнал! Я ми кажи какво ти е!
— Защо се бе променил цветът ми — ще ти кажа, но не настоявай да ти казвам защо се е възвърнал! — отговорил Шах Заман.
— Първо кажи да чуя защо беше посърнал, защо беше отслабнал!
Шах Заман разказал какво му се било случило, и свършил с думите:
— Само не ме карай сега да ти разказвам защо се възвърна цветът ми?
— Заклевам те в Аллаха, трябва да ми разкажеш защо се възвърна цветът ти! — възкликнал братът.
Тогава Шах Заман му разказал всичко.
— Искам да го видя с очите си! — рекъл Шахриар.
— Престори се, че отиваш на лов, но се скрий при мен и ще го видиш!
Царят наредил да се приготвят за път. Изпънали шатрите извън града. Седнал той в шатрата си и рекъл на слугата си:
— Никой да не влиза при мен!
Преоблякъл се и скрито се промъкнал в двореца при брат си. Седнали пред прозореца, който гледал към градината. Ето че наложниците и робите заедно с господарката си излезли там и чак до привечер правили точно така, както бил разказал братът. Цар Шахриар изгубил ума и дума и казал на Шах Заман:
— Да се махаме от тук! Не ни трябва царство, докато не видим дали на някой друг му се е случвало такова нещо! По-добре е да умрем, отколкото да живеем такъв живот!
Двамата излезли през тайна врата на двореца. Вървели, що вървели, дни и нощи, докато стигнали до морето. Седнали да си починат под едно дърво насред поляна. Утолили жаждата си със сладка изворна вода. Не минало много време и ето че морето се развълнувало, от него до небесата се издигнал черен стълб, който се плъзнал към същата поляна. Изплашили се двамата братя, покатерили се на върха на високото дърво и се заозъртали какво ще стане. И ето че се появил един джин2 — снагата му висока, плещите му широки, главата му огромна, а върху темето му — сандък. Излязъл той при дървото, седнал под него, отворил сандъка, измъкнал от него кутия, отворил и нея и от там се появила чудна хубавица, сякаш слънце след зорница, както е казал поетът:
Огледал я джинът и рекъл:
— О, господарке на целомъдрието, иска ми се да поспя!
Положил главата си върху коленете й и заспал. Вдигнала тя поглед към върха на дървото и зърнала горе двамата царе. Отместила главата на джина от коленете си, положила я на земята и им дала знак да слязат и да не се боят от ифрита.
— Страхуваме се да не се събуди великанът! — възкликнали те.
— За бога, веднага слезте, иначе ще го събудя, ще ви види и ще ви погуби с най-жестока смърт! — изплашили се двамата и слезли от дървото. А тя им се наместила и рекла: — Хайде сега, натъкмявайте го, ама силно да бъде, че ще събудя ифрита!
— Братко, прави каквото ти повелява! — казал изплашено цар Шахриар на брат си.
— Не искам да те преварвам! — отговорил му той.
Запобутвали се кой пръв да почне, а тя викнала:
— Абе вие какво си намигате? Хайде, почвайте или ще разбудя ифрита! — направили те каквото им наредила, а щом свършили, тя измъкнала от джоба си кесия, извадила от нея връв с навързани петстотин и седемдесет пръстена и запитала: — Знаете ли какво е това?
— Не знаем!
— Всички стопани на тези пръстени правиха с мен същото и сложиха рога на великана, защото неговият рог не си гледа работата! Я ми дайте и вие по един пръстен! — дали й те два пръстена от ръцете си, а тя заразказвала: — Този ифрит ме отвлече в сватбената ми нощ, сложи ме в кутия, скри кутията в сандък, заключи сандъка със седем катинара и го спусна в дълбините на морето голямо, от вълни разлюляно. Но да се знае: щом жена поиска нещо, нищо не може да я спре! Или както е казано в стиховете:
Двамата безкрайно се учудили и си рекли:
— Щом и на този великан се е случило такова нещо, можем да сме спокойни! Нашето не може дори да се сравни с неговото!
Оставили я и се върнали в градовете си. Цар Шахриар отсякъл главата и на жена си, и на наложниците, и на робите. Оттогава намразил всички жени. Наредил всяка вечер да му довеждат по една девица и още същата нощ, след като отнемел моминството й, я убивал. Това продължило три години. Разтревожили се хората, забягнали с дъщерите си и в царството не останала нито една мома за женене.
Веднъж, както обикновено царят заповядал на везира си да му доведе мома. Излязъл везирът, търсил, търсил и не намерил. Върнал се у дома ядосан, печален и изплашен, че царят ще му отнеме живота.
Имал везирът две дъщери — хубави, обаятелни, със снаги кръшни, стройни, привлекателни. Голямата се казвала Шахразад3, а малката — Дунязад. Голямата била чела много книги — истории и жития на предишни владетели, събития за древни народи. Тя рекла на баща си:
— Виждам, че си тъжен, измъчваш се. В такива случаи някои хора казват в стихове:
Везирът й разказал от начало до край какво му се било случило при царя.
— Заклевам те в Аллаха, татко, омъжи ме за царя! — рекла тя. — Аз или ще остана жива, или ще се принеса в жертва и ще избавя мюсюлманските моми от него!
— Боя се, дъще — отвърнал везирът, — да не би и с теб да се случи онова, което се е случило заради едно магаре и един вол на техния стопанин.
— А какво се е случило с тях, татко? — запитала тя.
Тогава везирът заразказвал:
Приказка за магарето, вола и земевладелеца
Да знаеш, дъще, че някога живял търговец. Имал много пари и добитък, имал жена и деца. Всевишният Аллах му дал дарбата да разбира езика на животните и птиците. Този търговец имал къща на село. В обора му живеели магаре и вол. Всеки път, когато волът минавал край яслата на магарето, виждал все едно и също: всичко почистено и подметено, за ядене — пресят ечемик и ситно смляна слама, а магарето си лежи и си почива. От време на време стопанинът го възсядал по някаква работа, но после всичко си продължавало все така. Веднъж търговецът дочул как волът говори на магарето:
— Добре си ти! Аз съм все изморен, а ти си почиваш, ядеш пресят ечемик, почистват ти, стопанинът рядко те язди. А пък аз — все на оран, на оран!
— Щом излезеш на къра и ти сложат ярема на врата, лягай и не ставай, даже и да те бият! — посъветвало го магарето. — И да те вдигнат на крака, пак падни! Върнат ли те у дома, и бакла да ти слагат, не яж, прави се на болен! Два-три дни не яж и не пий и умората ти ще мине!
Чул търговецът тези думи. Ратаят донесъл сено, но волът почти не хапнал. А когато сутринта запрегнали ралото, оказало се, че е болен. Ратаят съобщил на стопанина, а той му рекъл:
— Я вземи магарето, нека то оре цял ден вместо вола!
Когато привечер магарето се върнало, волът му благодарил — нали си бил починал през деня. То не отговорило, но много съжалявало.
На втория ден ратаят пак го повел и го накарал да оре до вечерта. То едва се довлякло, шията му била претъркана, било ужасно изпосталяло. Волът му благодарил, а то си рекло: „Абе хубаво си почивах — що ми трябваше да се бъркам, където не ми е работа!“ А на глас отвърнало:
— Знаеш, че ти давам добри съвети. Ама чух нашия стопанин да казва: „Ако волът и утре не се вдигне, прати го на месаря! Да го заколи, поне кожата му да вземем!“ Боя се за теб!
— От утре се хващам на работа! — възкликнал волът.
На сутринта търговецът наминал с жена си към обора. Дошъл ратаят и повел вола навън. Щом видял стопанина си, волът размахал опашка, шумно се изпръцкал и даже почнал да подтичва. Търговецът чак се претърколил от смях.
— Защо се смееш? — запитала жена му.
— Видях и чух нещо, но ако ти го кажа, Аллах ще ме накаже! — отговорил той.
— Трябва да ми кажеш защо се смееше, пък ако ще и да умреш! — настояла тя.
— Не мога, страх ме е!
— Аха, значи на мен се присмиваше!
Тя пак започнала да настоява, да настоява и накрая той отстъпил. Безсмислени били по-нататъшните разговори с нея. Отишъл при кладенеца до джамията — да се измие, пък като се върне, да й каже тайната и да умре.
Този търговец си имал един петел с петдесет кокошки, имал си и куче. Дочул той как кучето по петела лае и го ругае:
— Ти се радваш, а нашият господар на смърт отива!
— Че защо? — запитал петелът.
Разказало му кучето какво е станало, и петелът рекъл:
— За бога, ама нашият стопанин не е с всичкия си! Ами че аз имам цели петдесет кокошки и успявам да се оправям с тях — тая ще зарадвам, онази ще накажа! А той само една жена си има и не знае как да й надвие! Я да награби един къпинов ластар, да я затвори в стаята, че да бие, да я пребие — ще видиш как ще се откаже да разпитва за щяло и не щяло!
Търговецът отчупил няколко къпинови ластара, скрил ги в стаята и рекъл на жена си:
— Я ела вътре да ти го кажа, че да не ни види или чуе някой…
Влязла тя вътре, затворил той вратата зад гърба й, че като заудрял — бил я, бил, докато й прилошало и викнала:
— Разкайвам се, няма вече!
Зацелувала ръцете му, нозете му — разкаяла се. Излезли двамата навън. Зарадвали се събралите се, засмели се всички роднини и запазили тайната за всичко станало до гроб…
* * *
Дъщерята изслушала разказа на баща си и рекла:
— Трябва да отида!
Приготвил я той и отишъл при цар Шахриар. А през това време тя посъветвала малката си сестра:
— Когато отида при царя, ще пратя да те повикат. Щом видиш, че той вече се е насладил, кажи: „Сестро, разкажи ни нещо, което не знаем, че през нощта да не скучаем!“ Тогава аз ще започна да разказвам, пък дано, ако е пожелал Аллах, от това да ни дойде спасението!
Отвел я баща й при царя, но когато той пожелал да остане сам с нея, тя се разплакала.
— Какво ти е? — запитал той.
— Господарю! — отговорила тя. — Имам сестричка, нека се сбогувам с нея!
Пратил царят да доведат сестрата. Дошла Дунязад, прегърнала сестра си, пък се свила при постелята. След като царят отнел девствеността на Шахразад, седнали да си поговорят.
— За бога, сестро! — рекла Дунязад. — Разкажи ни нещо, което не знаем, че през нощта да не скучаем!
— С удоволствие! — отговорила Шахразад. — Само ако позволи ученолюбивият цар…
Царят бил в лошо настроение. Но щом разбрал, че ще чуе някакъв разказ, той се зарадвал и разрешил.
И ПРЕЗ ПЪРВАТА НОЩ…
Шахразад заразказвала:
Приказка за търговеца и ифрита
Разправят, царю честити, че имало едно време един търговец. Той въртял голяма търговия из страната. Веднъж тръгнал нанякъде. Станало му горещо, седнал под едно дърво, бръкнал в торбата си, хапнал каквото си бил взел, изял и една фурма. Хвърлил костилката й и ето ти — появил се огромен ифрит, в ръката му — меч. Пристъпил той към търговеца и му викнал:
— Ставай! Ще те убия, както ти уби сина ми!
— Как така да съм убил сина ти? — запитал търговецът.
— Когато ти изяде фурмата и хвърли костилката, тя се удари в гърдите на сина ми, погуби го и той умря на място! — отговорил великанът.
— „Аз съм Аллах и аз съм, при който ще търсим помощ — възкликнал търговецът. — Няма мощ и сила освен у всевишния и велик Аллах!“4 Ако съм го убил — то е било неволно, моля те, прости ми!
— Не, трябва да те убия! — настоял ифритът, проснал го на земята и вдигнал меча си да го посече.
Заплакал търговецът и заредил следните стихове:
— Я стига си говорил! — казал джинът. — За бога, ще те убия!
— Само че искам, великане, да знаеш — казал търговецът, — че имам дългове, жена, и деца… Пък и имот съм заложил… Пусни ме да си ида у дома, да дам на всеки каквото му се полага, пък после ще се върна! Дума ти давам — ще се върна, пък тогава прави с мен каквото щеш! Аллах ми е свидетел на думите!
Повярвал му джинът и го пуснал.
Направил си търговецът завещанието и така живял с близките си до края на годината. Тогава сгънал савана си под мишница, простил се с роднини и съседи и тръгнал на път, сподирен от плачове и вопли. Вървял, що вървял, стигнал до онова поле. И докато оплаквал съдбата си, към него се приближил един шейх, който водел със себе си завързана газела. Поздравил той търговеца и рекъл:
— Защо седиш сам на това място? Тук е свърталище на джинове!
Разказал му търговецът какво му се било случило. Зачудил се шейхът с газелата:
— За бога, братко, разказът ти е удивителен. Ако с перо се запише и око го зърне — от всеки, който словото цени, сълза той ще изтръгне! Няма да те оставя, докато не видя какво ще ти направи този ифрит!
Седнал той до него, заприказвал го. И ето че към тях се приближил втори шейх, който водел две черни хрътки. Поздравил ги той, запитал защо седят на това място, а те му разказали какво се било случило, от начало до край. Не бил той още седнал — и ето ти трети шейх, който водел шарено муле. Поздравил ги той, пък те и на него разказали какво било станало.
Изведнъж се вдигнал облак прах, извила се вихрушка и ето ти го онзи джин с оголен меч в ръката, очите му искри мятат. Той сграбчил търговеца и викнал:
— Ще те убия, както ти уби сина ми и покруси душата ми!
Заридал търговецът, заплакал. Запригласяли и тримата шейхове с плач, вопли и ридания. Изправил се първият шейх, стопанинът на газелата, целунал ръката на ифрита и рекъл:
— О, джин, ти, царска корона на джиновете! Ако ти разкажа какво ми се случи с тази газела, и ако ти решиш, че разказът ми е удивителен — ще ми дариш ли една трета от кръвта на този търговец?
— Да! — отговорил джинът. — Ако отсъдя, че разказът ти е удивителен — ще ти даря една трета от кръвта му!
И първият шейх заразказвал:
Приказка на първия шейх за газелата
— О, ифрит, тази газела е моя братовчедка, чичова ми дъщеря5! Оженихме се, когато беше още малка, живяхме заедно трийсетина години, но не добих чедо от нея. Тогава си взех наложница и добих от нея мъжко чедо с лице като пълен месец, с прекрасни очи, извити вежди и стройна снага. Расна то, порасна полека-лека, а когато стана петнайсетгодишно, отвори ми се път да тръгна по търговия към някакъв град.
А моята братовчедка, тази газела, от малка се била научила как се правят магии. Омагьосала детето и го превърнала в теле, а майка му, наложницата — в крава и ги пратила при говедаря. След време аз се върнах и запитах за детето и майка му.
— Наложницата ти умря, пък синът ти избяга — не знам къде отиде! — отговори жена ми.
Страдах цяла година. Ето че дойде Курбан Байрамът. Изпратих аз говедаря да ми докара угоена крава — пък то да било наложницата ми, омагьосана от тази газела! Засуках ръкави, взех ножа и току да я заколя — тя замуча силно, заплака. Оставих я и заповядах на говедаря да свърши тази работа вместо мен. Закла я той, а по нея — само кожа и кости! Съжалих, че съм я заклал. Дадох му каквото бе останало от нея, и му рекох:
— Я ми докарай едно угоено теле!
А той да доведе омагьосаното теле! Че като ме видя онова ми ти теле — скъса връвта си, отърка се о мен, замуча, заплака. Жално ми стана за него и казах:
— Я докарай някоя друга крава, пък го пусни!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
— Какъв хубав, звучен, приятен и сладък разказ! — казала сестра й.
— О, той не може да се сравни с онова, което ще разкажа утре, ако има живот и царят ми позволи! — отговорила тя.
А царят си рекъл: „За бога, няма да я убия — нека изслушам разказа докрая!“
Така прекарали нощта прегърнати до сутринта, когато царят отишъл в тронната зала. Там се появил и везирът със саван под мишница. Цял ден царят съдил, повелявал, запирал, забранявал, награждавал, но на везира не казал нищо за станалото, а щом разпуснал своя диван, се върнал в двореца си.
* * *
И ПРЕЗ ВТОРАТА НОЩ…
Дунязад заговорила на Шахразад:
— Сестро, хайде довърши разказа за търговеца и за джина!
И Шахразад продължила разказа на стопанина на газелата:
* * *
Докато ставаше всичко това, братовчедка ми, тази газела ме гледаше и ми нареждаше:
— Заколи това теле, виж колко е угоено!
— Виж какво стана с кравата! — възразих аз. — Заклах я, а останахме без нищо! Не искам да чуя да се коли това теле!
— В такъв благодатен ден трябва да заколиш именно него! — възкликна тя. — Не го ли заколиш, значи не си ми мъж!
Тежки думи изрече, не знаех какво се крие зад тях. Взех ножа в ръка, но пак сърце ми не даде да го заколя. Наредих на говедаря да го отведе.
На другия ден той дойде при мен и заговори:
— Господарю, ще ти кажа нещо радостно! Имам добра вест!
— Кажи! — рекох аз.
— Търговецо! Имам дъщеря. Като малка изучи от една стара жена изкуството на магията. Вчера заведох телето у дома. Погледна го дъщеря ми, покри лицето6 си и заплака. После се засмя и рече: „Татко, май ми носиш късмет, щом вкарваш при мен чужди мъже!“ „Че къде са чуждите мъже!“, запитах аз. „Телето, което си довел, е синът на нашия господар, търговеца!“, отговори тя. „Бащината му съпруга е омагьосала и него, и майка му!“ Не дочаках дори да се съмне и дойдох при теб да ти разкажа.
Отидох с него в къщата му, замаян безкрайно от огромната радост и щастие, които ме бяха обзели. Дъщеря му ме поздрави и ми целуна ръка. После и телето се отърка о мен.
— Истина ли е, което си казала за това теле? — я запитах.
— Да, господарю! Това е твоят син, твоята покрусена душа!
— Слушай, моме! — рекох. — Спасиш ли го, дар да ти са от мен всички стада, които баща ти пасе, пък и имане отгоре!
— Господарю, ще приема дара ти, но при две условия: първо — да ме омъжиш за сина си! И, второ — да ми позволиш аз да омагьосам онази, която го е омагьосала, за да съм сигурна, че това не ще се повтори!
— Прави каквото щеш!
Тя взе паница, напълни я с вода, произнесе над нея някакви заклинания, напръска телето и каза:
— Ако Аллах те е създал теле — остани си такова, но ако си омагьосано — върни се в първия си образ, ако позволи всевишният Аллах!
Ето че то потръпна и стана човек.
Тогава аз, о, джин, го ожених за говедарската щерка. Тя пък омагьоса братовчедка ми, тази газела. Дойдох тук с нея, видях тези хора, те ми разказаха какво се е случило на този търговец. И аз седнах, за да видя какво ще стане. Това е разказът ми!
* * *
— Това наистина е удивителен разказ! — казал джинът. — Дарявам ти една трета от кръвта му!
Тогава се изправил шейхът с двете хрътки и заговорил:
Приказка на втория шейх за двете хрътки
— Знай, господарю мой, цар на джиновете, че тези две кучета са моите двама братя, аз съм третият. Умря баща ни и ни остави три хиляди динара. Разделихме си ги поравно. Отворих дюкян. Те отпътуваха да въртят търговия другаде, цяла година ги нямаше и накрая се върнаха без нищо.
— Братя! — рекох им. — Нали ви казвах да не тръгвате!
— Братко! — заплакаха те. — Така ни било писано! Каква полза да ти обясняваме, щом вече нищо нямаме!
Заведох ги после в хамама, с богати дрехи ги облякох, нахранихме се и казах:
— Братя, аз ще пресметна годишната си печалба от продавницата, ще я разделя между трима ни — само да не бутаме главницата!
Пресметнах печалбата си — бе три хиляди динара. Разделих я на три между трима ни и заживяхме заедно.
Един ден и двамата пожелаха отново да тръгнат на път, настояха и аз да тръгна с тях. Цяла година не се съгласявах, всеки въртеше търговията си в продавницата си. Пак ми предлагаха, аз пак отказвах. И така — шест години. Накрая се съгласих, но рекох:
— Братя, хайде да видим колко пари имаме!
Сметнахме — излязоха шест хиляди динара.
— Да заровим половината в земята! — предложих. — Ако ни се случи нещо — от полза ще бъдат! Нека всеки вземе по хиляда динара, пък да върти търговията си с тях.
— Умно си го намислил! — казаха те.
Разделих парите на две части, зарових трите хиляди динара, разделих останалите на всеки по хиляда. Приготвихме стоки, наехме кораб, цял месец пътувахме и накрая пристигнахме в един град. Продадохме стоката си, за всеки похарчен динар спечелихме по десет. Вече се готвехме за връщане, когато срещнах на морския бряг неволница в опърпани дрехи. Целуна ми тя ръка и рече:
— Господарю, кажи, милостив ли си, че да те възнаградя със същото!
— Разбира се! — отговорих аз.
— Господарю! Вземи ме за жена, отведи ме в страната си! Аз ще ти даря себе си!
Сърцето ми страстно я възжела за нещо, което е благословено от великия и всемогъщ Аллах. Отведох я, облякох я, подредих й хубава постеля на кораба и я приласках. Заобичах я силно и от сърце, денонощно не се отделях от нея, забравих за братята си. А пък те се притаиха. „Ще убием брат си — тогава всичките пари ще са наши!“, договорили се те. Съблазнил ги дяволът. Примъкнали се, докато съм спял при жена си, и ме хвърлили в морето. Но тя се събудила, потръпнала и се превърнала в жена ифрит. Тя ме понесе на гърба си и ме остави на един остров, а на сутринта ми каза:
— Аз съм твоята съпруга, носих те на гръб и те спасих от смърт. Сега вече знаеш, че съм жена джин.
Благодарих за онова, което бе направила за мен, разказах й какво ми се бе случило с братята ми, тя ме изслуша и рече:
— Тази нощ ще полетя към тях, корабите им ще потопя, а тях ще погубя!
— За бога, не го прави! — помолих я аз. — Нали в една пословица е казано: „Стори благодеяние на злосторника — достатъчно е и злото, което той е сторил!“ Все пак братя са ми!
Тя ме взе на ръце, полетя и ме остави върху покрива на къщата ми. Отворих аз вратите, изкопах заровеното в земята и отворих продавницата. Върнах се у дома по мръкнало, а там — тези две кучета, вързани. Те скочиха, заплакаха, заумилкваха се. Разбрах всичко едва когато жена ми рече:
— Това са братята ти!
— Кой им е сторил това?
— Изпратих сестра си, тя им го стори! Ще се отърват чак след десет години!
И ето — след десет години дойдох с тях при балдъзата си — да ги отърве от този им образ.
* * *
— Това наистина е удивителна история! — възкликнал джинът. — Дарявам ти една трета от кръвта му и от наказанието му!
Пристъпил тогава третият шейх, стопанинът на мулето, и заговорил на джина:
Приказка на третия шейх за неговото муле
— О, султан и главатар на джиновете! Някога това муле беше жена ми! Случи се така, че цяла година ме нямаше у дома, бях все на път. Върнах се най-после посред нощ и що да видя — черен роб лежи до нея в постелята, двамата си бъбрят, прегръщат се и се гъделичкат. Щом ме зърна, тя скочи, грабна стомна с вода, произнесе някакви думи над нея, напръска ме и рече:
— Излез от този образ и се превърни в куче!
Тутакси се превърнах в куче и тя ме изгони от къщата.
Излязох навън. Вървях, що вървях, стигнах пред една месарница. Месарят ме покани у дома си. Когато дъщеря му ме забеляза, тя закри лицето си от мен и рече:
— Значи мъж водиш и при мен го вкарваш!
— Че къде е този мъж? — запита месарят.
— Това куче е човек, омагьосан от жена! — каза тя. — Но аз мога да го отърва!
— За бога, дъще, спаси го!
Взе тя гърне с вода, произнесе някакви думи над нея, поръси ме и рече:
— Върни се от този образ в първоначалния си лик!
И отново станах човек. Целунах й ръка и рекох:
— Иска ми се да омагьосаш жена ми така, както тя омагьоса мен!
Тя ми даде малко вода и рече:
— Щом я видиш заспала, поръси я с тази вода! Тя ще стане такава, каквато поискаш!
Заварих жена си заспала, поръсих я с водата и казах:
— Нека се обърнеш на муле!
И тя начаса се превърна в муле.
* * *
Обърнал се джинът към мулето и го запитал:
— Това истина ли е?
И мулето кимнало с глава. Джинът се развълнувал и дарил на шейха останалата част от кръвта на търговеца…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
— А да знаете какво ще разкажа следващата нощ, ако царят ме остави жива! — казала тя.
„За бога, няма да я погубя, докато не изслушам и останалите й приказки — те са удивителни!“, казал си царят.
Така прекарали нощта прегърнати до сутринта.
* * *
И ПРЕЗ ТРЕТАТА НОЩ…
Шахразад продължила:
Приказка за рибаря и ифрита
Разправят, царю честити, че имало едно време един рибар. Бил на преклонна възраст, имал жена и три деца и бил много беден. Имал навик всеки ден да мята мрежата си четири пъти — ни повече, ни по-малко!
Веднъж по обед излязъл на морския бряг. Метнал мрежата, събрал краищата й и усетил, че е натежала. Дълго бутал и опъвал, докато накрая я измъкнал. Видял, че в нея се било оплело умряло магаре. Натъжил се и възкликнал:
— Ама че чудноват късмет! — и занареждал следните стихове:
Измъкнал рибарят умрялото магаре от мрежата, изцедил я, изтръскал я, нагазил пак в морето, метнал я, дръпнал я, а тя — по-тежка и от първия път. Бутал, що бутал, докато я изтегли на сухо. Намерил в нея голяма делва за зърно, но пълна с пясък и пръст. Домъчняло му и повторил думите на стихотвореца:
Изхвърлил той делвата, почистил мрежата, метнал я, пак я измъкнал и открил в нея само парчета от глинени съдини и шишета. Тогава възкликнал с думите на стихотвореца:
Вдигнал рибарят поглед към небето и възкликнал:
— О, Аллах! Ти знаеш, че мятам мрежата си само четири пъти! Досега я хвърлих три пъти! В името на Аллаха…
Метнал пак мрежата, изчакал я да потъне, дръпнал, ала пак не могъл да я измъкне — значи се била закачила за дъното.
— „Няма сила и мощ освен у Аллаха!“ — възкликнал рибарят.
Съблякъл се, гмурнал се, бутал, що бутал и я измъкнал на сухо. Разгърнал я, а в нея — шише от жълта мед, пълно с нещо, гърлото му — запушено с оловна запушалка, а върху нея — печатът на нашия господар Сулейман. Зарадвал му се рибарят, позаклатил го, усетил, че е тежко, и рекъл:
— Я да го отворя, че да видя какво има вътре! После ще го продам на Медния пазар. Ще струва поне десет динара!
Измъкнал нож, поразклатил оловото с печата и го измъкнал. Навел шишето и го разклатил, за да излезе каквото има вътре. Нищо не потекло, но от него изпълзял дим, издигнал се до връх небесата, разстлал се по земята, скупчил се, сгъстил се, потрепнал и се превърнал в ифрит — главата му в небесата, краката му на земята, главата — кубе на джамия, ръцете — остри вили, краката — мачти на гемия, устата — тъмна пещера, зъбите — камъни скала, носът — две бъчви без дъна, в очите — огън светлина, разрошен, мръсен, сякаш цял от кал. Разтреперили се коленете на рибаря, затракали зъбите му, пресъхнало гърлото му, замаяла се главата му. А ифритът рекъл:
— Няма бог освен Аллаха и Сулейман7 — пророк на Аллаха! О, пророк на Аллаха, не ме убивай! Вече няма да въставам срещу тебе с думи и с дела!
— О, ифрит! — казал рибарят. — Защо споменаваш божия пророк Сулейман? Че Сулейман е умрял преди хиляда и осемстотин години! Сега са други времена! Какво ти се е случило, как си се озовал в шишето?
— „Няма бог освен Аллаха!“ Радвай се, рибарю! — възкликнал ифритът. — Веднага ще те погубя с най-страшната смърт!
— За това ли трябва да се радвам, о, главатар на ифритите? Отвори си очите, ти, твар без род — защо ще ме убиваш? Нали те отървах от шишето, измъкнах те от морските дълбини! Защо ще ме наказваш така?
— Чуй историята ми, рибарю! Аз съм от джиновете еретици и се разбунтувах срещу Сулейман, сина на Дауд. Той изпрати при мен везира си Асиф, сина на Барихия, който ме отведе при него. Бях горделив — а той ме унизи! Изправи ме пред Сулейман, който ми предложи да приема вярата му. Отказах. Тогава той грабна това шише, натика ме в него и ме запечата с оловен печат с божието име върху него. После нареди на джиновете да ме хвърлят насред морето. Стоях там сто години и все си казвах: „Който ме спаси — ще го направя богат за цял живот!“ Но минаха сто години и никой не ме спаси. Когато влязох във втората стотица си казах: „Който ме спаси, ще му разкрия всички съкровища на земята!“ Никой не ме освободи. Минаха още четиристотин години и си казах: „Който ме освободи, ще му изпълня три желания!“ Пак никой не ме освободи. Разгневих се силно и си рекох: „Който оттук нататък ме измъкне — ще го погубя с такава смърт, каквато сам си избере!“ И ето че ме спаси ти и сега аз ти разрешавам да си избереш как да умреш.
— О, шейх на ифритите! За това ли ти направих добро — да ми отговориш сега със зло? Значи не са лъжливи думите, с които е казано в стихове:
— Я не ме баламосвай! Ще те убия, и толкоз! — викнал ифритът.
— В името на онзи, чието величайшо име е изсечено върху пръстена на Сулейман, ще те запитам нещо, но правичко ще ми отговориш! — заговорил рибарят.
Великанът трепнал, щом чул да се споменава божието име, и отговорил:
— Добре! Питай, ама по-накъсо!
— Как си се побрал в това шише? Че в него не може да се събере дори ръката или кракът ти!
— Не вярваш ли, че съм бил в него?
— Не мога да повярвам, докато не го видя с очите си!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
* * *
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че ифритът потръпнал, извисил се във въздуха, смалил се и малко по малко се натъпкал в шишето. Рибарят грабнал бързо оловната запушалка и я натъпкал в гърлото му. Ифритът изкрещял вътре, а рибарят му казал:
— Я да те хвърля аз пак в това море и да си построя тук къща. И на всеки, който се мерне насам, ще забранявам да лови риба тук, ще му казвам: „Тук има ифрит! На всеки, който го измъкне, той изброява разни видове смърт — да си избирал между тях!“
Разгневил се ифритът, опитал се да се измъкне, но не успял — притискал го изсеченият печат на Сулейман. Проумял, че нищожният рибар го е затворил и че той е пак най-жалкият, най-униженият и най-презреният сред ифритите.
— Отвори ми — добро ще ти направя! — завикал той.
— Лъжеш, измамнико! — отговорил рибарят. — Аз ще направя с тебе онова, което ти щеше да направиш с мен, или онова, което се случило между везира на цар Юнан и неговия знахар Руян!
— Какво общо имат тук цар Юнан и знахарят Руян? — запитал ифритът. — И какво толкова се е случило между тях?
И рибарят заразказвал:
Приказка за цар Юнан, за неговия везир и за знахаря Руян
— Имало едно време, много, много отдавна, в град Фарс, в земята Рум, цар, който се наричал Юнан. Имал той пари, могъщество и свита от всички народи. Но излязла по тялото му проказа. Безсилни били пред нея лечители и знахари, никой не можел да го излекува.
Един ден в града дошъл известен лечител на почтена възраст на име Руян. Той бил прочел много гръцки, персийски и арабски книги по медицина, познавал корените на билките и листата на полезните и вредните растения — треви и храсти. Поживял няколко дни в града и дочул за болестта на царя. Още не съмнало, и той облякъл най-хубавите си дрехи и се явил пред него. Пожелал му навеки да бъде велик, да живее в благоденствие и доволство, представил се и рекъл:
— Господарю, разбрах, че нещо лошо те е постигнало. Аз ще те излекувам, без да те тъпча с лекове, без да те мажа с мазила!
— Знахарю! — възкликнал царят зачуден. — Това, което ми разправяш, за колко време ще стане, за колко дни?
— Утре ще стане! — отговорил знахарят.
Той подбрал нужните му лекове и билки, взел дебела тръстика, направил я като тояга за игра с топка на кон, издълбал я отвътре, сложил лекарството в дупката и я запушил с дръжка. Направил и топка — сам знаел каква трябва да бъде. На другия ден влязъл при царя и му казал да излезе да поязди на мегдана, като си поиграе с топката и тоягата.
Събрали се оръженосци и емири, сановници и везири. Излязъл и царят на мегдана. Знахарят Руян му подал тоягата и рекъл:
— Хвани здраво тази тояга! Карай по мегдана, удряй с всички сили с тоягата по топката — нека се запотиш! Лекът ще проникне през дланта ти и ще потече в цялата ти снага! После се върни в двореца, изкъпи се и заспи — тогава ще се излекуваш, ще бъдеш здрав!
Взел цар Юнан тоягата, стиснал я в ръката си, яхнал жребеца, грабнал топката, подхвърлил я и я подгонил да я настигне. Удрял той по топката, удрял — докато се изпотил, и от стискането лекът се просмукал в тялото. Знахарят Руян му наредил да се върне в двореца и да влезе в хамама. Изкъпал се хубаво, облякъл се, легнал и заспал. Когато се събудил, огледал снагата си и не видял ни следа от проказата — тя била чиста като бяло сребро. Зарадвал се, олекнало му на душата, отпуснал се.
Това се случило с цар Юнан. А знахарят Руян се прибрал у дома си и преспал там. На сутринта се върнал при царя, той му станал на крака, прегърнал го, сложил го да седне до себе си, нахранил го, пожелал му здраве, облякъл го в нови дрехи, много неща му дарил и беседвали чак до вечерта. Благодарил знахарят и се завърнал у дома си.
Царят си имал един везир, неприятен на вид, злоезичен, подъл, скъперник, завистник, винаги го гонели лоши мисли и омраза. Когато той забелязал, че царят се сближава повечко със знахаря Руян, завидял му и затаил срещу него злоба. Или както казват в такива случаи: „Човешката плът не може да не завижда!“ Или пък: „Несправедливостта се таи в душата — проявява се чрез сила, но е породена от безсилие!“ Пристъпил везирът към цар Юнан, целунал земята пред него и му рекъл:
— О, цар на всички времена! Имам един важен съвет и искам да ти го кажа.
— Какъв е съветът ти? — запитал царят.
— Царю честити! — отговорил везирът. — Казали са древните: „Който не вижда бедата, не го облажава съдбата!“ Виждам как господарят ми облагодетелства безразсъдно своя враг, онзи, който иска да го лиши от земите му!
Разгневил се царят, пребледнял и запитал:
— Кой е този, за когото твърдиш, че ми е враг, а аз съм му правил добрини?
— О, царю, ако спиш — събуди се! — отговорил везирът. — Та това е знахарят Руян!
— Той е мой приятел! — възразил царят. — Той ме излекува с нещо, което аз само държах в ръката си! Отърва ме от болест, пред която лечителите бяха безсилни! Как може да говориш така за него!? Че аз от днес всеки месец по хиляда динара ще му давам! И царството си да разделя с него — пак ще му е малко! Мисля, че говориш това само от завист — както е станало и с владетеля Синдбад!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката, разказана от царя:
Приказка за цар Синдбад и сокола му
— Разправят, че едно време персите имали цар на царете, който се казвал Синдбад. Обичал да ловува. Имал си той сокол. Сам го бил отгледал и не се отделял от него нито денем, нито нощем.
Тръгнал веднъж на лов, взел на ръка и сокола си. Вървели, що вървели, стигнали до една река и разпънали ловната мрежа. Ето че една газела попаднала в нея.
— Само някой да изпусне газелата откъм своята страна — убивам го! — възкликнал царят.
Започнали да стесняват ловната мрежа около газелата, но ето че тя се появила точно пред царя. Изправила се на задните си крака, а предните свила на гърдите си, сякаш искала да целуне земята пред него. Навел се царят към нея, а тя — хоп! Прескочила над главата му и избягала. Царят се спуснал по следите й. Настигнал я при една планина и пуснал сокола след нея. Започнала птицата да кълве очите на животното, докато го ослепила и обезсилила. Царят ударил газелата с копие, съборил я, слязъл от коня, заклал я, одрал я и я закачил на седлото си.
Времето било горещо, мястото — сухо и безводно. Ожаднял царят, огледал се и забелязал дърво, от което като масло капела вода. Снел той ръкавицата си, откачил съдината от шията на сокола, напълнил я с онази вода и я надигнал към устните си, но соколът ударил с крило по съдината и я съборил. Взел царят за втори път съдината и я напълнил. Мислел, че и соколът е жаден, и я поставил пред него, но той пак я блъснал с крило и я съборил. Разгневил се царят, напълнил за трети път съдината и я поставил пред коня си, но соколът пак я обърнал!
— Аллах да те прокълне, пакостна птицо! — възкликнал царят. — Не ми даде да пия, не пи сам, не даде и на коня ми!
Замахнал с меча си и му отсякъл крилете. А птицата протегнала шия, сякаш да му направи знак с глава: „Погледни дървото!“ Вдигнал царят поглед — върху дървото змия, която леела отровата си по кората му. Мъчно му станало. Възседнал коня и се върнал при хората си. Когато седнал на трона си, соколът още стоял на ръката му, но скоро потръпнал и умрял. Изохкал владетелят от мъка и скръб, че убил сокола, който го бил спасил от гибел…
Ето това се случило на цар Синдбад…
* * *
— О, владетел на великите творения! — възкликнал везирът. — Аз правя само онова, което съм длъжен! Видях злото — и те предупредих! Разбереш ли истината — ще се спасиш! А иначе ще загинеш, както загинал везирът, който измамил сина на един цар…
Приказка за везира и царския син
Този цар имал син, който обичал да ловува. Имал и един везир. Царят му наредил да придружава сина му. Тръгнал веднъж синът на лов, тръгнал с него и везирът. Забелязали някакъв звяр. Спуснал се царският син след него, но го изгубил от очи — животното изчезнало в далечината. Везирът останал да го чака. Объркал се синът, не знаел накъде да тръгне. И ето — край пътя седи неволница и плаче.
— Коя си ти? — запитал царският син.
— Дъщеря съм на цар от Индия! — отговорила тя. — Пътувах из равнината, приспа ми се и съм паднала от кобилата. И се обърках…
Съжалил я царският син, качил я на коня си и седнал зад нея. Яздили, що яздили, стигнали до някаква гора.
— Господарю! — рекла му неволницата. — Иска ми се да сляза за малко по нужда.
Помогнал й той да слезе. Чакал, чакал, но тя се позабавила. Нетърпението го заставило да тръгне да я търси. Оказало се, че била женски гул — момъкът я чул как говори на децата си:
— Ей, дечица, днес ви докарах един охранен момък!
— Дай ни го, мамо, да си натъпчем коремите!
Царският син разбрал, че с него е свършено. Разтреперил се, върнал се при коня. Излязла и жената гул, забелязала, че е изплашен и трепери.
— Защо си изплашен? — запитала тя.
— Имам враг и се боя от него! — отговорил той.
— А защо не платиш на врага си — и да остане доволен!
— На него пари не са му достатъчни! Той ще се зарадва едва след като ми отнеме живота!
— Щом си толкова нещастен — защо не се обърнеш за помощ към своя Аллах? Това е достатъчно, за да можеш да избегнеш и тази беда, и бедите, които ти кроят онези, които те плашат!
Тогава царският син вдигнал очи към небето и изрекъл:
— О, ти, който отговаряш на молитвата на всеки, който е в нужда! Дари ми победа срещу врага ми, махни го от пътя ми! Ти можеш всичко, каквото пожелаеш!
Чул гулът молитвата и изчезнал начаса.
Върнал се царският син при баща си и му разказал какво му се е случило. А разгневеният баща наредил да погубят везира, който бил нарушил повелята му да не се отделя от сина му.
* * *
— А ти, царю, повярва на този знахар! — продължил везирът. — Ще те погуби той теб най-жестоко! Нищо, че му правиш добрини — гибел ти готви той! Не видя ли — излекува болестта върху тялото ти с нещо, което държеше в ръка! А сигурен ли си дали няма да те погуби с друго нещо, което ще държиш?
— Прав си! — казал цар Юнан. — Може би наистина е така! Може би този знахар е дошъл като нечий съгледвач, за да ме погуби!
— Изпрати веднага да го извикат! Дойде ли — отсечи му главата!
Царят изпратил да доведат знахаря. Дошъл той, без да знае какво му е писано от Всемилостивия, или както се казва в такива случаи:
— Знаеш ли защо те извиках? — казал царят. — Няма да съм спокоен за живота си, ако не те погубя! Ти ме излекува с нещо, което държах в ръката си — а дали няма да ме убиеш с нещо, което ще помириша!…
— Царю, това ли ти е отплатата — да плащаш за доброто със зло? — запитал знахарят.
— Трябва, трябва веднага да бъдеш убит!
Руян разбрал, че ще загине, разплакал се, съжалил за стореното добро, както е казано:
И когато се убедил, че царят непременно ще го погуби, рекъл:
— Царю! Щом непременно трябва да бъда убит — нека да отида до дома да даря лечителските си книги. Имам една книга — тя е от особена по-особена! Ще ти я оставя в дар, за да я пазиш в съкровищницата си.
— Каква е тази книга? — запитал царят.
— В нея има нещо, което не се мери с пари! А най-малката тайна, която крие, е, че щом отсечеш главата ми — трябва да я отвориш, да разгърнеш три листа и да прочетеш три реда на страницата отляво. Тогава главата ми ще отговори на всички въпроси, които ще ми зададеш!
Зачудил се царят, затреперил от вълнение:
— Значи, знахарю, главата ти ще приказва, след като я отсека, така ли?
— Да, царю, точно това е чудото!
Царят го изпратил под стража до дома му. Знахарят си уредил нещата, а на следващия ден се явил сам пред дивана. Застанал пред владетеля, а в ръцете му — древна книга и кутия, а в кутията — прашец. Седнал той и се разпоредил:
— Донесете ми съдина!
Донесли му съдина, той насипал в нея прашеца, разбъркал го и рекъл:
— Царю, вземи тази книга, но не я отваряй, преди да отсекат главата ми! Отсекат ли я — да я сложат в тази съдина, кръвта ще престане да капе. Пък после отвори книгата!
Замахнал палачът и отсякъл главата на знахаря, поставил я в съдината с праха. Кръвта спряла да тече и главата отворила очи. Разтворил царят книгата, но листата й били залепнали един за друг. Сложил пръст в устата си и го близнал с език. Разгърнал първия лист, после втория и третия. Книгата се разлиствала с мъка. Разгърнал шест листа, огледал ги — по тях нищо не било написано.
— Знахарю, че в тях нищо няма написано! — казал царят.
— Разлиствай по-нататък! — казала главата.
Разлиствал той по-нататък и си плюнчел пръстите. И след малко отрова пропълзяла по тялото му — защото книгата била отровена.
Разтреперил се царят, завикал, закрещял:
— Отрова пълзи по тялото ми!
А знахарят Руян занареждал:
Щом знахарят Руян произнесъл тези стихове, царят рухнал мъртъв.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че рибарят рекъл на ифрита:
— Така и ти, ако ме беше оставил — и аз щях да те оставя, но ти искаше да ме убиеш! Затова и аз ще те хвърля в морето затворен в това шише!
— Заклевам те в името на Аллах! — изкрещял ифритът. — За бога, рибарю, не го прави! Не ме упреквай за това, което сторих! Сега ще ти направя добро! Нали една пословица казва: „Направи добро на злосторника — достатъчно е и стореното от него зло!“ Ще те възнаградя така, че за цял живот ще станеш богат!
Взел рибарят от ифрита клетва, че ако го пусне, ще му направи добро, и отпушил шишето. Измъкнал се димът от шишето, сгъстил се и приел разкривените очертания на ифрита, който грабнал шишето и го хвърлил в морето. Когато рибарят видял това, минало му през ума, че неговата вече е свършена — даже подмокрил дрехите си. Позасмял се ифритът, закрачил пред него и казал:
— Върви след мен, рибарю!
Двамата излезли далеч от града, качили се на една планина, после слезли в широка долина, а сред нея — пълноводно езеро. Тук ифритът наредил на рибаря да хвърли мрежата си и да полови риба. Погледнал рибарят в езерото и се учудил, че рибите в него били бели, червени, сини и жълти. Хвърлил мрежата — в нея се оказали четири риби, всяка с различен цвят.
— Иди с тези риби при султана — казал ифритът. — Дай му ги и той ще ти даде за тях нещо, което ще те направи богат.
Тропнал той с крак о земята, тя се разцепила и го погълнала.
Върнал се рибарят у дома, намерил една делва, напълнил я с вода и пуснал рибите в нея. Вдигнал я на глава и отишъл в двореца на султана. Въвели го при него и той му дал рибите. Много се зачудил султанът — не бил виждал през живота си такива риби — нито по вид, нито по цвят.
— Дайте тези риби на готвачката! — разпоредил се той. — Нека ги опържи!
Везирът наредил на готвачката да изпържи рибите. Взела ги тя, почистила ги, подредила ги в тигана, оставила ги да се зачервят от едната страна, обърнала ги на другата. Изведнъж стената на кухнята се разтворила и от нея излязла девойка. Гърдите й — пъпки росни, бузите й — свежи рози, очите й — сини, лицето й — луна изгряла, станът й се полюлява, забрадката — коприна в цвят небесен, на ушите — обеци безценни, на китките — гривни невидени, а пръстените — драгоценен камък, в ръката й — бамбукова тояга. Натопила тя тоягата в тигана и рекла:
— Риби, риби, помните ли стария завет, върху който дадохте обет?
Готвачката паднала в несвяст. Девойката повторила и потретила думите си. Рибите надигнали глава от тигана и отговорили:
— Да, да!…
А после в хор казали следното двустишие:
Девойката обърнала тигана и излязла, откъдето била влязла, затворила се стената на кухнята. Когато неволницата дошла на себе си, четирите риби вече били изгорели като черен въглен. И докато тя се вайкала, везирът се надвесил над главата й:
— Давай рибите за султана!
Разплакала се готвачката и разказала на везира какво се било случило.
Изпратил той да извикат пак рибаря и когато му го довели, му рекъл:
— Рибарю, трябва непременно пак да донесеш четири риби като онези!
Отишъл рибарят при езерото, хвърлил мрежата, издърпал я и в нея — четири риби. Отнесъл ги на везира, той ги дал на неволницата и казал:
— Я ги опържи пред мен, за да видя с очите си тази работа!
Запретнала се тя, почистила рибите, сложила ги в тигана. И ето че стената се разтворила, появило се момичето с предишните си дрехи, с тоягата в ръка. Натопила я тя в тигана и рекла:
— Риби, риби, помните ли стария завет, върху който дадохте обет?
Надигнали рибите глава от тигана и отговорили със същото двустишие:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че девойката обърнала тигана с тоягата, излязла, откъдето била влязла, и стената се затворила.
— Това е работа, която не бива да се крие от султана! — казал везирът, отишъл при царя и му разказал всичко.
— Трябва непременно да го видя с очите си! — казал султанът. — Нареди на рибаря да донесе четири риби както първия път! Давам ти три дни срок!
Отишъл рибарят при езерото и тутакси донесъл рибите, а султанът наредил да му дадат четиристотин динара. После се обърнал към везира:
— Изпържи рибите сам, тук, пред мен!
— Слушам и се подчинявам! — отговорил везирът.
Донесъл той тигана, подредил в него рибите, след като ги почистил, изпържил ги от едната страна и ги обърнал от другата. Изведнъж стената се разтворила и от нея излязъл черен роб — сякаш не човек, а бик, в ръцете му — ствол от зелено дърво.
— Риби, риби, помните ли стария завет, върху който дадохте обет? — викнал той с висок страшен глас.
Надигнали рибите глава от тигана и заредили същото двустишие. Робът ги обърнал с дървото и те станали на черен въглен. После излязъл, откъдето бил влязъл.
— Това нещо не може да остане скрито! — възкликнал султанът. — Сигурно съдбата на тези риби е удивителна!
Наредил да доведат рибаря, а когато той се появил, го запитал:
— Откъде са тези риби?
— От езерото между четирите върха зад планината над града ни!
— Колко дни път има дотам?
— Господарю мой, пътят дотам е половин час!
Зачудил се султанът и наредил на няколко войници да го придружат до посоченото място. Вървели, що вървели, изкачили се на планината, после слезли в широка долина, която никога не били виждали. Султанът и войниците се учудили на езерото, в което рибите били в четири цвята — бели, червени, жълти и сини. Царят наредил да разпънат шатрите до езерото. Всички се настанили, а той извикал везира и му рекъл:
— Тази нощ да ме оставиш сам — аз ще потърся тайната на езерото и неговите риби. А ти кажи на свитата: „Султанът се е поразстроил и ми нареди да не позволявам на никого да влиза при него!“
Преоблякъл се царят, запасал си меча, промъкнал се между свитата. Вървял, що вървял, цяла нощ, до сутринта. Станало му горещо, починал си, пак тръгнал и вървял през целия ден и през втората нощ, та до сутринта. Най-после в далечината му се мярнал дворец, изграден с черни камъни и укрепен с железни пръти. Едното крило на портата му било открехнато. Спрял царят пред портата и леко почукал. Никакъв отговор. Почукал втори и трети път — пак същото. „Сигурно няма никой!“, си казал той, набрал смелост и се промъкнал през портата в дворцовия коридор. Поел си дъх, набрал смелост и тръгнал по него. Дворецът бил подреден, по средата имало фонтан, заобиколен от четири звяра, отлети от червено злато, от устата им плискала вода, във въздуха летели птици и целият дворец бил покрит с мрежа, която не им позволявала да се издигат нависоко. Всичко това учудило царя, но му станало и тъжно, че не среща никого, който да му разкаже за езерото, за рибите, за планините и двореца. Седнал да поразмисли и внезапно чул стон от тъжна уста, която редяла следните стихове:
Султанът тръгнал към звука и спрял пред завесата пред мъжката гостна. Повдигнал я и видял мъж върху трон, който се издигал на лакът от земята. Бил момък красив, строен на вид, със сладък език, с чело като цвете, с бузи зачервени, с бенка върху горната част на бузата, сякаш точка от амбра. Зарадвал се царят, като го видял, поздравил то, но момъкът си седял, без да стане, наметнат с копринен халат със златна везба, с измъчено лице. Той отговорил на поздрава и рекъл:
— Извинявай, господарю, че не мога да се изправя!
— Момко! — заговорил царят. — Я ми разкажи за онова езеро и за многоцветните му риби, за този дворец. И още — защо си сам и защо плачеш?
— Как да не плача, щом съм ето така! — отговорил момъкът. Протегнал ръка към полите на дрехата си, надигнал ги — и що да види царят! Долната му половина и краката му били от камък.
Приказка за омагьосания град
— Знай, царю — заговорил младежът, — че тези риби са цяло чудо: ако с перо се запише и око го зърне, от всеки, който словото цени, сълза то ще изтръгне! Моят баща беше цар на този град. Той се казваше Махмуд и беше прочут като мъдър цар на Черните острови. Седемдесет години ги управлява и тогава умря. Аз наследих властта му, ожених се за братовчедка си, чичовата ми щерка. Любовта й към мен беше огромна, дори когато отсъствах, тя не хапваше и не пийваше, докато не се върна. Така живях в доволство пет години. Един ден тя отиде в хамама. Разпоредих се на готвача да приготви вечерята, върнах се в двореца и позадрямах. Наредих на две слугини да ми правят вятър на лицето. Поразтревожих се, че жена ми закъснява, не ме хващаше сън, само очите ми бяха затворени, а душата ми — будна. Тогава чух как едната говори на другата:
— Господарят ни е млад, а е нещастен, Масуда! Ама че капани му крои нашата хитра невярна господарка!
— Аллах да накаже грешните жени! — каза другата. — Човек като нашия господар с неговите нрави не заслужава такава грешница, която всяка нощ бяга от постелята му! Слага му тя нещо в питието, което му дава преди сън, омайно биле ли му сипва, какво ли — той заспива и повече нищо не усеща! Не я знае нито къде ходи, нито какво върши! Няма я до сутринта! После се връща и го събужда.
Притъмня ми пред очите от приказките им. Братовчедка ми се върна от хамама привечер. Наредиха масата, похапнахме, поседнахме, поприказвахме си както обикновено. Помолих я да ми даде питието за преди сън, тя ми подаде чашата. Престорих се, че пия, но я излях в пазвата си и начаса си легнах. Тогава тя каза:
— Спи, да не се събудиш дано! Намразих те, противно ми е да съм до теб!
Стана, облече най-хубавите си дрехи, намаза се с благовония, препаса меч, отвори вратата на двореца и излезе. Проследих я. Тя пресече пазарищата и спря пред градските порти. Там произнесе някакви неразбираеми думи, катинарите паднаха и портите се отвориха. Излезе, а аз неусетно — след нея. Стигна до две купчини смет край града и спря пред някаква ограда между тях, вътре — къщица като кубе от кал. Влезе през вратата, аз се качих да гледам от покрива. Бе при някакъв черен роб, едната му устна — като дюшек, другата — като юрган, ръцете и краката му — набити с пясък и камъни, болен от проказа. Седеше върху сноп изсъхнала тръстика. Целуна тя земята пред него и робът вдигна глава и заговори:
— Не те ли е срам? Защо закъсня толкова? Тук бяха двама мои черни приятели с възлюблените си, току-що си отидоха, а заради теб аз даже не пожелах да пийна!
— Господарю, обич на сърцето ми! — заговори тя. — Нали знаеш, че съм омъжена за братовчед ми! Толкова не ми се ще дори лицето му да виждам, ненавиждам себе си, когато съм с него!
— Лъжеш, безпътнице! Кълна се в юначеството на черните, че мъжката ми сила е доста по-голяма от тази на белите! Щом закъсняваш, не те искам, няма да положа тялото си върху твоето, предателка такава! Значи си закъсняла заради страстта към мъжа си, така ли, подла щерко на белите!
Слушах разговора им — и като видях с очите си какво стана между тях, причерня ми пред очите, още малко, и душата ми да изскочи от гърдите. Братовчедка ми стоеше права, плачеше и се унижаваше пред роба:
— Любими мой, въжделение на сърцето ми, само ти си ми останал! Не ме гони, светлина на очите ми!
Плачеше, умоляваше — накрая той се смили. Тя се зарадва, съблече наметката си и запита:
— Господарю, има ли нещо, с което да се нахрани неволницата ти?
— Отвори долапа! — отговори той. — Там долу има наготвени миши кости, яж там, наплюскай се! А в тази стомна има бира — пий!
Тя яде, пи, изми ръцете си, легна до роба върху изсъхналата тръстика, разголи се и се намъкна между дрипите и парцалите. Слязох от покрива и грабнах меча. Исках да убия и двамата. Ударих първо шията на роба.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на омагьосания момък:
* * *
Когато ударих роба, съм прерязал само парчета кожа и месо около гръкляна му, а си помислих, че съм го убил. Той силно изрева. Братовчедка ми се стресна, но аз вече бях върнал меча на мястото му. Затичах се към града и се върнах в двореца. Лежах в постелята до сутринта. Видях, че този ден братовчедка ми е отрязала косата си и е облякла траурни дрехи.
— Братовчеде! — каза тя. — Не ме кори за това, което правя! Научих, че майка ми е умряла, че баща ми е загинал в свещена война за вярата, че единият ми брат е починал от проказа, а другият е бил затрупан в каменоломна.
— Прави каквото щеш. Няма да ти преча! — отговорих аз.
Тя си построи кубе, а по средата — гробница като саркофаг. Пренесе роба и го положи в него. Той бе много слаб, но вино си пийваше. Не бе проговорил от деня, когато го нараних. Жена ми ходеше всеки ден при него, плачеше и нареждаше, наливаше му вино, хранеше го с варено месо, угаждаше му. От сутрин до вечер — цяла година! Търпях аз, търпях, но веднъж влязох непредпазливо при нея. Заварих я да плаче и да произнася следните стихове:
Измъкнах меча си и заговорих:
— Това са думи на неверни жени, които са предали семейното огнище и не държат на верността си!
Исках да я ударя, но тя вдигна ръка, произнесе нещо неразбираемо и каза:
— Нека Аллах с моята магия те превърне наполовина в камък, а другата половина да остане човешка!
И както виждаш — така стана! Нито лягам, нито ставам, нито съм жив, нито съм умрял!
След това тя омагьоса и града с пазарите му, с градините му. В нашия град живееха хора от четири рода — мюсюлмани, християни, евреи и идолопоклонници. Тя ги превърна в риби: белите са мюсюлмани, червените — идолопоклонници, сините — християни и жълтите — евреи. Омагьоса и четирите острова — превърна ги в планини и ги нареди около езерото. Всеки ден идва да ме измъчва, с кожен камшик ми нанася сто удара, докато потече кръв. После под тази дреха ми навлича друга, от твърди косми…
* * *
— Момко, ти прибави нова тревога към моята! — заговорил царят. — И къде е сега тази жена?
— Под кубето, където лежи робът!
— За бога, момко! Аз ще запомня какво ти е сторила, пък дано после и ти ме споменаваш с добро!
Така си поговорили, докато се мръкнало. Царят се скрил, защото идвало времето на магьосницата. Съблякъл се, запасал меча си, отишъл при роба, ударил го и го убил. Вдигнал го на гръб и го хвърлил в кладенеца насред двореца. Върнал се, преоблякъл се в дрипите му, наместил се в саркофага и оставил оголения меч до себе си.
А след малко при момъка се появила магьосницата. Тя смъкнала дрехите му, грабнала камшика и заудряла.
— Ах, не ти ли стига това, което съм! Имай милост! — приплакал той.
— А ти пожали ли ме, защо ми отне любимия? — отговорила тя.
Накрая му навлякла дрехата от косми и коноп, метнала върху нея наметалото и отишла при роба — носела стомна с вино и паница варено месо. Влязла при него, заплакала, занареждала:
— Господарю, поговори ми, кажи ми нещичко, господарю!
После произнесла:
Стегнал царят гърлото си, изкривил езика си и заговорил така, както говорят черните в Судан:
— Ах, ах! „Няма сила и воля освен у Аллаха!“
— Може би господарят ми е вече здрав! — изкрещяла тя от радост.
— Проклетнице, ти не заслужаваш да ти проговоря! — заговорил царят с още по-слаб глас. — По цял ден измъчваш мъжа си! Той вика от вечер до сутрин и ми пречи да заспя! Ако не беше той — досега да съм оздравял! Това не ми позволяваше дори да ти говоря!
— Ако разрешиш, ще го отърва от този му образ!
— Отърви го, че да сме спокойни!
Скочила тя, взела паница, напълнила я с вода, заговорила над нея и във водата закипяла тайната на съдбата. Напръскала момъка и рекла:
— Излез от това си лице и се върни в предишното!
Трепнал момъкът, изправил се на крака и се зарадвал на спасението си.
— Махай се и не се връщай тук! — изкрещяла тя. — Иначе ще те погубя!
Избягал той, а тя се върнала в кубето, влязла при роба и рекла:
— Господарю, покажи ми лицето си да го видя!
— Ти какво направи? — запитал царят със слаб глас. — Сега клонката е спокойна, а коренът е недоволен!
— Къде е този корен, любими?
— Това са хората на този град, четирите му острова! Всяка нощ в полунощ рибите надигат глава и ни умоляват! Затова тялото ми не може да се излекува! Отърви ги, а после се върни при мен, хвани ръката ми и ме изправи — тогава ще съм излекуван!
— В името на Аллаха ще го направя с удоволствие, господарю! — възкликнала радостно магьосницата, отишла при езерото, наляла си малко вода и произнесла над нея някакви неразбираеми думи.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че рибите потръпнали, надигнали глави и тутакси се превърнали в хора. Паднала магията и градът закипял от живот: пазарите се съживили, всеки заработил занаята си, планините пак станали острови както някога. А магьосницата се върнала при царя и рекла:
— Любими, подай ми благородната си ръка да я целуна!
— Приближи се! — казал царят със слаб глас.
Тя се навела и той така насочил острието на меча си, че го забил в гърдите й и то изскочило откъм гърба й. Ударил втори път и я разсякъл на две. Изскочил навън и намерил омагьосания момък, който го очаквал, целунал му ръка и му благодарил.
— Ти в твоя град ли ще останеш, или ще дойдеш в моя? — запитал царят.
— О, цар на времената! Знаеш ли колко време път има до твоя град?
— Два дни и половина!
— Царю, до твоя град се стига за цяла година! Ти дойде дотук за два дни и половина, защото градът ми бе омагьосан! А аз, царю, няма да се отделя от теб нито за миг!
— Слава на Аллаха, който ме възвиси чрез теб! — рекъл царят. — Ти си мой син, защото аз за цял живот не можах да си създам син!
Двамата се прегърнали. Отишли в двореца. Царят, който дотогава бил омагьосан, съобщил на поданиците си, че тръгва на свещено поклонение. Той потеглил със султана, чието сърце копнеело за града му — нали отсъствал от него цяла година! Вървели, що вървели, цяла година, денем и нощем и накрая стигнали до града на султана.
Излезли везирът и войниците да го посрещнат. Царят влязъл в двореца си, седнал на трона, извикал везира си и му разказал какво се било случило с него и с момъка. Всичко си влязло в реда на нещата. Султанът възнаградил много хора. Наредил на везира да му доведат и рибаря, който му бил донесъл рибите, дарил го и го запитал има ли деца. Рибарят отговорил, че има син и две дъщери. Царят се оженил за едната дъщеря, момъкът се оженил за другата. Царят взел и сина му при себе си и го направил пазител на хазната си. После изпратил своя везир в града на момъка на Черните острови и го дарил да бъде там султан. А по него с петдесетте мамелюци изпратил скъпи одеяния за всички тамошни емири.
А рибарят станал най-богатият човек на времето си, дъщерите му стана ли царски съпруги и живели щастливо толкова, колкото им било писано…
* * *
— Но това, царю честити, едва ли е толкова удивително, колкото онова, което станало с хамалина!
— А какво е станало е хамалина? — запитал цар Шахриар.
И Шахразад заразказвала:
Приказка за хамалина
Имало едно време в Багдад един човек. Той бил хамалин. Веднъж, докато чакал на пазара подпрян на кошницата си, пред него застанала жена с наметка от мосулска коприна, бродирана със злато, със златни ресни по краищата. Надигнала тя покривалото от лицето си и под него се открили черни очи с дълги мигли и тънки вежди. Била със стройна снага и хубаво лице.
— Вземи кошницата и ме следвай! — нежно изрекла тя.
Нарамил хамалинът кошницата си и я последвал. Спрели пред някаква врата. Тя почукала, излязъл християнин, дала му тя един динар и купила маслини. Сложила ги в кошницата и наредила:
— Носи ги и ме следвай!
— Аллах ми дари благодатен ден! — си казал хамалинът.
Надигнал кошницата и тръгнал след нея. Спряла тя в дюкяна за плодове и купила оттам ябълки шамски, дюли османски, сливи омански, лилии алепски, рози дамаски, краставици нилски, лимони египетски, фурми ханаански, лалета и анемони. Сложила всичко в кошницата и наредила на хамалина:
— Носи!
Понесъл я той и я последвал. Стигнали до месаря.
— Отрежи ми десет ратла месо! — помолила тя.
Отрязал й той, завил месото в бананов лист, тя го сложила в кошницата и наредила на хамалина:
— Носи и върви след мен!
Последвал я той. А тя спряла пред сладкаря, взела една тава и я напълнила с всичко, което имал: мушабак; кадаиф, маймун; лимонови резанки, пръстчета; кадийски парченца. Подредила всички сладки в тавата и я сложила в кошницата. Сетне спряла при продавача на благовония и купила от него десет вида розова вода, аромати от цветя, а също така малко захар, взела пръскачка за розова вода, парченца тамян, корички от амбра и мускус, взела и една искендерунска свещ, сложила всичко в кошницата.
Надигнал хамалинът кошницата. Вървели, що вървели, стигнали до хубав дом, висок, на четири колони, портата му — абаносова, обкована с червено злато. Спряла тя, почукала леко и ето — отворила се портата с двете си створи. Надзърнал хамалинът и що да види — мома със снага източена, с гръд изпъчена, на лицето хубост изгрява, кръшен стан се полюлява, челото — сърп луна, очите — на сърна, вежди — месец през Рамадан, уста — пръстенът на Сулейман, лице — изгрев месечина, бузи — алена малина, гърди — нарове близнаци росни, корем стегнат — книга, пълна с въпроси. Хамалинът загубил ума и дума, едва не изпуснал кошницата от главата си.
— Цял живот не съм имал по-благословен ден! — възкликнал той.
— Здравейте! — казала привратницата и ги повела навътре.
Стигнали до стая красива и чиста, по тавана — рисунки златисти, с високи сводове, гирлянди и мраморни скамейки, със скринове, наметнати с покривки меки. Посред стаята — мраморно ложе с вградени в него бисери и скъпоценности, над него — балдахин от червен атлас. Там седяла мома: очите черни — вавилонска слава, снагата — като буква алиф права, лицето — светло, слънце затъмнява. Била като планета, която нощем бляска, или като съпруга бедуинска, както я е описал стихотворецът:
Надигнала се третата мома от постелята и рекла на другите:
— Че защо стоите? Я снемете товара от главата на този нещастен хамалин!
Съпровождачката отпред, привратницата отзад, помогнала и третата — разтоварили хамалина, опразнили кошницата, подредили всяко нещо на мястото му, дали му два динара и рекли:
— Хайде, хамалино, върви си!
Огледал той цялата хубост на момите, дарена им от бога — не бил виждал по-хубави! Пък и нямало мъж сред тях. Пак огледал онова, което си имали — ядене, плодове, подправки и други неща, почесал се и спрял до вратата.
— Защо не си тръгваш? — запитала привратницата. — Да не ти се вижда малко платата? — и се обърнала към сестра си: — Я му дай още един динар!
— За бога, господарки! — възкликнал хамалинът. — Платихте ми два пъти повече, отколкото трябва! Не парите са малко, а душата и сърцето — грижа ги хвана за вас! Как живеете така — нито мъж има при вас, нито има кой да ви забавлява! Нали знаете, че всяко минаре се крепи на четири колони! А при вас няма четвърта! Или както е казал стихотворецът:
— Вие сте три! — добавил той. — Имате нужда от четвърти и той трябва да е мъж умен, проницателен и ловък, тайните ви да скрива!
— Нали сме жени! — отговорили те. — Боим се да си доверим тайните на някой, който не умее да пази тайна! Чели сме в летописите следните стихове:
— Кълна се в живота си! — възкликнал хамалинът. — Аз съм човек умен, надежден, книги съм чел, знам как да изтъкна красивото и да скрия грозното. Правя така, както е казал стихотворецът:
— Ние плащаме за този дом доста пари! — рекли момите. — А ти имаш ли с какво да си платиш? Не ни се иска да сядаш с нас само за да ни харчиш парите! А пък на тебе ще ти е добре да поседнеш, да си побъбрим сладки приказки и на сутринта всички да сме бодри!
— Щом обичта е без пари — не струва трошка прах дори! — казала стопанката на къщата.
— И ако имаш нещо — ще си отидеш с нищо! — добавила привратницата.
— Стига, сестро! — намесила се съпровождачката. — И друг да беше — денят по-къс нямаше да стане! А този има широка душа — колкото и да похарчиш за него, от полза ще ни е!
— За бога, ама всичките ми пари са онези, дето ми ги дадохте! — възкликнал хамалинът.
— Ще те оставим с нас! — рекла стопанката. — Но ако бъдеш възпитан, скромен и не разпитваш за нещо, което не те засяга! Иначе ще те набием и ще те изгоним!
— Съгласен съм! — отговорил хамалинът. — Кълна се в главата и в езика си — ето, от този миг аз оставам без език!
— Тогава сядай! — наредили момите.
Надигнала се привратницата, развързала колана около кръста си, наредила шишета, наляла вино, сложила трапеза край езерцето на фонтана и приседнала край сестрите си. А хамалинът седнал между тях, сякаш си бил у дома. Наляла си тя една чаша с вино, изпила я, после още една и още една. Наляла и подала на втората си сестра — и тя я изпила. И третата сестра пила. Наляла чаша и я подала на хамалина, поел я той, изпил я, наляла му втора чаша — изпил и нея. Че като го запрегръщали, като го зацелували, тази му приказва, онази го дърпа, третата го чука с чашата за благовония, той им го връща. Виното ги ударило в главата, надвило ги.
И ето че привратницата станала, съблякла се гола-голеничка, скочила в езерцето, заплискала се с водата, напълнила си с вода устата и напръскала хамалина, измила си краката и онова между бедрата, пък излязла от водата, седнала на скамейката до хамалина и запитала:
— Любими, как се казва това нещо? — и показала онова, което жените имат между бедрата си.
Той го казал както си е.8
— Ах, ах, не те ли е срам! — писнала тя, хванала го за шията и го заудряла. Той казал друга дума, ама пак както си е.
— А, не, другояче! — рекла тя.
Той го казал с трета дума.
— Друго е! — викнала тя и продължавала да го удря.
— Добре де, предавам се, кажи ти как се нарича! — помолил той.
— Маргаритката на дързостта! — отговорила тя.
— Е, слава на Аллаха, щом е Маргаритката на дързостта! — възкликнал хамалинът.
И пак обърнали чашите.
Надигнала се втората, съблякла се, скочила в езерцето, направила като първата, излязла, седнала на скамейката до хамалина, посочила онова между бедрата си и запитала:
— Ей, светлина на очите ми, как се казва това?
Той го казал, както си е.
— Да пукнеш дано за такава мръсна дума! — викнала тя.
— Маргаритката на дързостта!
— Не е! — писнала тя и го плеснала по раменете.
— Как се казва тогава?
— Чистотата на сусама!
Скочила и третата, съблякла се, натопила се в езерцето, направила като предните, седнала до хамалина и също запитала:
— Какво е това? — и посочила онова между бедрата.
Той й казал — това е, онова е, а тя го удряла, докато той сам я запитал:
— Добре де, кажи ти как се казва!
— Ханът на Абу Мансур! — отговорила тя.
Ето че и хамалинът станал, съблякъл се, скочил в езерцето, разплискал го, заплувал, измил се като тях. После излязъл, изтегнал се между момите: ръцете — върху привратницата, нозете — върху съпровождачката, пък показал онова, което му било между бедрата, и запитал:
— Господарки, а това как се казва?
Разсмели се всички на думите му, даже се гътнали по гръб от смях и му казали как се казва.
— Не! — казал той и си взел от всяка по целувка.
Те казали същото с друга дума.
— Не! — викнал той и ги запрегръщал поред…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разказват, царю честити, че момите повтаряли с разни думи как се казва онази работа, хамалинът ги целувал и прегръщал, а те се смеели. Накрая го запитали:
— Как се казва тогава?
— Това е Мулето на смелостта, което плеви Маргаритката на дързостта, ближе Чистотата на сусама и спи на Абу Мансур в хана! — отговорил той.
Че като се разсмели онези ми ти жени, на гръб се тътнали. После пак се върнали към обичайните си приказки и си бъбрили сладко, докато се мръкнало.
— Хайде, върви си вече! — рекли момите. — Стига ти колкото ти показахме!
— За бога! — възкликнал хамалинът. — Душата ми по-лесно ще напусне тялото ми, отколкото аз да ви изоставя! Хайде да слеем деня с нощта, пък съмне ли се — всеки ще тръгне по работата си!
— Кълна се в живота си! — възкликнала привратницата. — Я да го оставим да пренощува тук, да се повеселим с него! Той е поопърпан, но не му липсва акъл!
— Остани тогава! — съгласили се останалите. — Само при едно условие: каквото и да видиш — не питай нито какво е, нито защо е!
— Добре!
— Я прочети какво е написано при вратата!
Хамалинът видял, че над вратата със златно мастило е написано: „Не говори за онова, което не те засяга, и слушай онова, което не ти приляга!“
— Добре! — възкликнал хамалинът. — Така да бъде!
Привратницата приготвила ястията, запалили свещите и огъня, пак седнали да хапнат и пийнат. Изведнъж се чуло някой да хлопа на вратата. Това не ги смутило. Едната отишла на вратата. Върнала се след малко и рекла:
— Май ще ни стане още по-весело! Пред вратата има трима странници, брадите им са бръснати, и тримата са слепи с лявото око. Чудно съвпадение! Такива смешни лица имат, такава външност!
— Пък нека влязат! — рекли другите две. — Но им постави условието: да не приказват за онова, което не ги засяга, и да слушат онова, което не им приляга!
Излязла момата навън и довела трима еднооки мъже — брадите им обръснати, мустаците — едва покарали, приличали на просяци. Те погледнали хамалина и забелязали, че вече е пиян. Решили, че и той е просяк. А той се ококорил и им викнал:
— Я сядайте и не разпитвайте излишно — не прочетохте ли онова над вратата?
Поднесли ядене и на просяците, те хапнали, после поседнали на сладка приказка, а привратницата им наливала. Когато чашката се завъртяла за втори път, горещината ги ударила в главата. Те помолили за някакви музикални инструменти да се позабавляват. Привратницата донесла мосулска тамбура, иракски уд и персийски джанак. Станали просяците, единият взел тамбурата, вторият — уда, третият — джанака, ударили по тях мъжете, запели момите, извисили им се гласовете.
Точно тогава някой почукал на вратата. Станала привратницата и отишла да види кой е.
А ето каква била работата. Същата нощ халиф Харун ар-Рашид излязъл да огледа и да чуе какво ново има в царството му. Бил заедно с везира си Джаафар и палача Масрур — изпълнител на неговите присъди. Имал си халифът навик да се преоблича като търговец. През онази нощ той излязъл, поразходил се из града и пътят му го довел до този дом. Чул песните и веселбата и казал на Джаафар:
— Я да влезем в този дом и да видим чии са тези гласове?
— Хорицата са си пийнали! — отговорил Джаафар. — Страх ме е да не ни се случи нещо лошо!
— Трябва да влезем! — настоял халифът. — Нека се изхитрим и влезем!
Почукал Джаафар на вратата, дошла привратницата, отворила и той заговорил:
— Господарке, ние сме търговци от Табария. Дошли сме в Багдад за десетина дни, стока носим. Тази вечер ни покани един търговец, отидохме му на гости, останахме да хапнем, поприказвахме си. Но нали сме чужденци, щом излязохме в нощта, и се объркахме — не знаем къде е ханът, в който сме се настанили! Молим ви, сторете добро дело, пуснете ни да пренощуваме у вас, пък ние ще ви възнаградим!
Огледала ги привратницата, повярвала, че са търговци, пък и изглеждали заможни на вид, върнала се при дружките си, поговорила с тях и те рекли:
— Ама пусни ги!
Халифът, Джаафар и Масрур влезли. Момите се изправили и любезно ги поканили.
Седнали на пиене и сладки приказки. Халифът забелязал, че и тримата просяци са слепи с лявото око — това го удивило. Видял, че момите са хубави красавици, това го смутило и още повече удивило. Приказвали си, що си приказвали, шегували се, що се шегували, поднесли вино и на халифа.
— Аз съм хаджия — отказал той и седнал встрани.9
Привратницата сложила пред него медна софра кована, опънала покривка златоткана, поднесла чаша от порцелан китайски, наляла му благовонен шербет, пуснала в него парченца лед, разбъркала го със захар мед. Поблагодарил й халифът и си казал: „Утре непременно трябва да я възнаградя за доброто дело“.
Отново се хванали на сладки приказки. Щом виното свършвало, стопанката ставала и наливала отново. После дръпнала привратницата за ръка и рекла:
— Хайде, сестро, да си свършим работата!
— Добре! — отговорила тя.
Привратницата казала на гостите да се отдръпнат към вратата, опразнила на стаята средата и рекла на хамалина:
— Тук ти си ни най-близък, смятаме те за един от своите в този дом!
Изправил се хамалинът, затегнал си пояса и запитал:
— Какво ще наредите?
— Ела ми помогни! — наредила му съпровождачката.
Тя довела две черни кучки със синджири на шията. Поел ги хамалинът, а стопанката запретнала ръкави, взела камшик и наредила:
— Дай насам едната!
Дръпнал той едната кучка за синджира, побутнал я към нея. Заплакала кучката, закимала с глава, сякаш искала да каже нещо. А тя я ударила по главата. Заврещяла кучката, а момата я била, била, докато се изморила. Тогава захвърлила камшика, притиснала животното към гърдите си, избърсала сълзите му, целунала го по главата и се обърнала към хамалина:
— Върни я и доведи другата!
Довел той втората кучка — тя направила същото с нея.
Затрепкало сърцето на халифа, заблъскало се в гърдите му. Направил той на Джаафар знак да запита каква е тази работа, но везирът му намигнал да си трае.
Облегнала се стопанката на мраморното ложе, обковано със злато и сребро, и наредила на двете си сестри:
— Хайде, донесете си нещата!
Излегнала се привратницата до нея, а съпровождачката отишла до килера и донесла от там атлазен чувал със зелени ресни, домъкнали го до стопанката, развързала го и измъкнала от него уд. Настроила струните му и запяла:
От мъка стопанката започнала да къса дрехите си, дори паднала в несвяст. Тялото й се разголило и халифът забелязал по него следи от удари с бич и камшик. Надигнала се привратницата, поръсила лицето й с вода, донесла халат, наметнала я.
— Я виж що за белези от удари има по тази жена! Повече не може да се мълчи! Няма да се успокоя, докато не разбера какво се е случило с нея и с кучките! — така шепнел халифът на Джаафар.
— Владетелю! — отговорил той. — Но нали те ни поставиха условие — да не говорим онова, което не ни засяга, и да слушаме онова, което не ни приляга!
А съпровождачката пак взела уда, настроила го по гласа си, докоснала струните с крайчеца на пръстите си и запяла:
Тогава и втората мома като първата разкъсала дрехите си, изохкала и паднала в несвяст. Съпровождачката напръскала лицето й с вода, наметнала я с друг халат.
— Ако не бяхме влезли, щяхме да спим навън! — си рекли просяците. — А пренощуването под този покрив е пълно с такава мъка, която и желязо ще разтопи! Те са само три жени! Я да ги разпитаме защо е всичко това!
— Не е разумно! — възразил Джаафар. — Те ни поканиха, гости сме им! — после пошепнал на халифа: — Още малко потърпи, утре ще ти ги докарат и ще ги разпиташ какво им се е случило!
Но халифът не искал да чака повече:
— Нямам търпение, трябва да узная тайната им!
— А кой ще пита? — заговорили всички вкупом.
— Хамалинът! — предложил някой.
— Ей, хора, какво си говорите? — запитали жените.
Тогава хамалинът се обърнал към стопанката:
— Господарке, ще те запитам в името на Аллаха и ще те закълна в неговото име! Кажи ни какви са тези две кучки, защо ги измъчваш, пък после плачеш и ги целуваш? Разкажи ни защо сестра ти е бита с камшик?
— Вярно ли е, че говори от името на всички ви? — запитала стопанката.
— Да! — отговорили всички, само Джаафар си премълчал.
— За бога, гости мои, тежка мъка ми причинихте! Не ви ли стига, че в къщата си ви пуснахме, че хляба си с вас разделихме! Но не е ваша вината — доведе ви при нас съдбата!
Тя плеснала с ръце, тропнала три пъти по пода и викнала:
— Хайде, бързо!
Вратата към килера се отворила и от там изскочили седем роби с оголени мечове.
— Хванете тези, дето много им знае устата, и ги вържете един за друг! — наредила тя. — Нека ги поразпитам какви са, що са — пък после и главите им ще отсечете!
— За бога, господарке! — възкликнал хамалинът. — Не ме убивай за чужда вина! Всички сбъркаха, грях сториха, но защо и аз? За бога, така хубавичко щяхме да прекараме нощта, само да не бяха тези просяци! Че то, намъкнат ли се такива като тях в богат град, могат и да го разрушат!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че момата, макар да била ядосана, се разсмяла, огледала всички и рекла:
— Малко ви остава да живеете, но я разкажете кой какъв е! Ако не ми се виждахте могъщи и видни хора с власт, щях по-бързо да ви накажа!
— Горко ни, Джаафар! — възкликнал халифът. — Я им кажи кои сме, че току-виж са ни погубили!
— Ама и ние с другите — каквото сме си заслужили! — отвърнал Джаафар.
А момата застанала пред просяците и се обърнала към единия:
— Ти едноок ли си се родил?
— Не, за бога! — отговорил той. — Но с мен се случи едно чудо. Заради него без око останах! То е цяла история и ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза тя ще изтръгне!
Запитала тя и втория, и третия — те й отговорили същото.
— Добре, нека всеки от вас разкаже историята си и обясни как е попаднал тук — само така ще си спаси главата и ще си отиде по пътя!
Най-напред започнал хамалинът:
— Аз, господарко, съм хамалин! Натовари ме тази, съпровождачката де, пък като ме поведе — от дома на винаря — в продавницата на месаря, от месаря — при зеленчукаря, от там — при семкаджията, от него — при сладкаря, после — при продавача на благовония и от него — при вас! Тук между нас стана, каквото стана, вие си го знаете как беше! Това е моят разказ — край!
— Отърва си главата, може да си ходиш! — казала момата.
— А, не, няма да си ходя, докато не чуя разказите на другарите си! — възразил той.
Дошъл редът на първия просяк и той заразказвал:
Приказка на първия просяк за греха и наказанието
Баща ми беше цар. Брат му също бе цар, но в друг град. Така се случило, че съм се родил в същия ден с чичовия ми син. Минаваха дни, месеци, години, пораснахме и двамата. През година-две отивах при чичо си и прекарвах там някой и друг месец. Веднъж, когато му гостувах, братовчед ми се показа особено любезен — овца ми закла, с вино ме черпеше. Седнахме да пием и когато виното надви ума ни, той заговори:
— Братовчеде, имам голяма нужда от теб! Моля те, помогни ми — застави ме да му се закълна и ме остави сам. Върна се след някое време — водеше със себе си жена, украсена и разхубавена, със скъпа огърлица. — Тръгни с тази жена и ме изчакайте в еди-кои си гробища! — заговори ми той, подробно ми описа мястото и добави: — Влезте в гробищата и ме чакайте там!
Не можех да не изпълня молбата му. Отведох жената. Братовчед ми дойде. Носеше съдина с вода, зидарска мистрия и гипс. Взе мистрията, застана пред една гробница, разкопа земята. Появи се плоча — нещо като малка врата, а под нея — наклонена стълба. Той даде знак на жената и когато тя слезе по стълбата, заговори:
— Братовчеде! Когато и аз сляза долу, стори една добрина! Върни плочата на мястото й и я затрупай със земя, както си беше! Разбъркай гипса с вода, подреди камъните, както си бяха, и затвори гроба така, че никой да не разбере и да не каже: стара дупка с нова замазка! Цяла година работих, докато я изкопая, за нея само Аллах знае!
Той слезе по стълбата и се скри. Поставих плочата на мястото й и направих всичко, както ме бе помолил. Върнах се в двореца на чичо — той бе излязъл на лов. На сутринта си спомних какво се бе случило предишната нощ. Съжалих за стореното, но каква полза!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на първия просяк:
* * *
Излязох пак към гробищата, търсих онази гробница, но не познах коя точно беше. Търсих, търсих, та до мръкване. Седем дни търсих онази гробница и не я намерих. Едва не полудях. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна у дома. Така и направих…
И още не бях влязъл в бащиния си град, когато от портите срещу мен изскочиха много хора, вързаха ми ръцете. Смаях се — нали бях султански син, а те бяха слуги на баща ми, мои поданици! Ужасно се изплаших и се запитах какво ли е станало с баща ми. Заразпитвах онези, които ме бяха вързали, какво се е случило, и един, който някога бе мой слуга, каза:
— Баща ти се пресели на онзи свят! Предадоха го войниците, везирът му го уби! А ние чакахме ти да се появиш…
Едва не изгубих свяст. И ето — изправиха ме пред везира, бащиния ми убиец.
А между мен и този везир имаше стара вражда и ето защо: аз бях запален по стрелба с лък. Веднъж се случи така, че когато стоях върху покрива на двореца, една птица кацна върху покрива на везирския дворец. По същото време и той гледал оттам. Исках да ударя птицата, но не щеш ли — лъкът се отплесна и улучих окото на везира. Така по волята на съдбата той ослепя, но така му било писано. Или както се казва в някои стихове:
Или както е казано на друго място:
По онова време везирът не посмя да се оплаче на баща ми заради изваденото му око. Та за това възникна враждата между нас.
Когато ме изправиха вързан пред него, той нареди да ми отсекат главата.
— Без вина ли ще ме убиеш? — запитах аз.
— А каква по-голяма вина от тази? — той посочи към изваденото си око.
— Направих го, без да искам!
— Ти си го направил, без да искаш, а аз ще го направя, защото така искам! — извика той и се разпореди: — Я го дайте насам!
Бутнаха ме към него, а той бръкна с пръст в лявото ми око и го извади. Тогава станах едноок, както ме виждате. После ме вързаха, натикаха ме в един сандък и той каза на палача:
— Предавам ти този! Препаши си меча, вземи го и го откарай извън града! Убий го и го остави на зверовете!
Тръгна с мен палачът, вървя, що вървя, докато излезе от града. Измъкна ме от сандъка. Бях с вързани ръце и оковани нозе. Той поиска да ми сложи превръзка на окото и тогава да ме убие, а аз заплаках и заредих следните стихове:
После заредих отново:
Палачът, който някога бе и палач при баща ми, ме обичаше. Той възкликна:
— Какво да правя, господарю? Нали съм роб, под заповед съм! — после прибави: — Бягай, докато си жив, и не се връщай на тази земя — сам ще се погубиш и мен покрай себе си ще погубиш! Нали така е казал стихотворецът:
Аз му целунах ръка. Извадиха окото ми — какво пък, това бе нищо в сравнение с другото — че се спасих от гибел! Вървях, що вървях, стигнах дома на чичо си. Разказах му какво се бе случило с баща ми. Той се разплака и рече:
— Ти прибави към мъката ми нова мъка и към скръбта ми — нова скръб! Братовчед ти се изгуби преди няколко дни. Не знам какво е станало с него, никой нищо не ми е казвал. Много ми е мъчно за братовчед ти, а ти ме разтъжи още повече. Но по-добре е да загубиш окото, отколкото живота си!
Не можех повече да мълча за братовчед си — все пак той му беше син. Разказах му всичко, което бе станало. Чичо ми ме помоли да му покажа онази гробница. Отидохме на гробищата, огледах се и не щеш ли, познах мястото. Разровихме пръстта, вдигнахме плочата и слязохме на петдесет стъпала. Стигнахме до края на стълбата, а там се вдигна пушек и премрежи погледите ни. Тогава чичо ми произнесе думите, след които никой не може да се бои от каквото и да е: „Няма сила и воля освен у всевишния велик Аллах!“ Оказахме се в стая, пълна с брашно, зърно и други храни. Посред стаята — балдахин, спуснат над постеля. Надзърна чичо ми в постелята — синът му и жената, с която бе влязъл, се бяха превърнали на въглен — както се бяха прегърнали, сякаш някой ги бе хвърлил в огъня. Чичо ми се изплю в лицето на сина си и каза:
— Ти заслужи, негоднико, наказанието си на този свят! Но те чака и наказанието на отвъдния свят, а то е по-голямо и вечно!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на първия просяк:
* * *
Мъчно ми стана, че братовчед ми и момичето са се превърнали в черен въглен, и рекох:
— За бога, чичо, нека мъката ти стане по-лека! И на мен грижа ми легна на душата — какво е станало със сина ти, как и той, и момичето са станали на черен въглен?
— Племеннико! — отговори той. — От малък този мой син бе обзет от страст към сестра си. Те пораснаха и между тях се случи непоправимото. Чух и не повярвах. Все пак ясно му казах: „Откажи се от това отвратително дело, което никой преди теб не е правил и никой след теб няма да направи! Иначе ще ни поставят между опозорените царе, ще носим греха си и след смъртта си, името ни ще бъде развеяно от ветровете. Ако не прекратиш този грях, ще те прокълна и ще те убия!“ Разлъчих ги един от друг. Но тя бе греховна и го желаеше много, дяволът я бе победил. А той тайно изкопал това място под земята като убежище, даже както виждаш, и храна си донесъл. Възползвал се, когато излязох на лов, и я довел тук. Но справедливостта на Всевишния и всемогъщ го е стигнала и тук. Тя ги е изгорила — за да им остави мъченията на отвъдния свят, които са по-силни и вечни!
Той се разплака, заплаках и аз.
— Ти ще си ми син вместо него! — възкликна той.
Изкачихме се горе, наместихме плочата и пръстта и сглобихме камъните, както си бяха. Върнахме се у дома. Още не бяхме поседнали, когато се зачуха тропот на копита и звуци на тръби. Войниците извадиха копията си, целият свят се изпълни с крясъци и прах, излитащ изпод конските копита. Объркахме се, не знаехме какво става. Царят заразпитва и му отговориха, че везирът на неговия брат го е убил, събрал е войски и дружини и е дошъл да нападне внезапно града. А жителите нямали достатъчно сили и се предали. Казах си — ако му попадна в ръцете, ще ме убие! Не знаех какво да предприема. Ако се покажех навън — жителите на града или бащините ми войници щяха да ме познаят. Не измислих нищо по-добро, освен да обръсна брадата и мустаците си. Преоблякох се с други дрехи и избягах от града. Вървях, що вървях, докато стигнах до този град. Може пък някой да ме заведе при емира на правоверните. Чудех се къде да ида, и ето че се появи този просяк. Поздравих го и му казах:
— Аз съм странник!
— И аз съм странник! — отговори ми той.
И докато се оглеждахме, ето че се появи този трети наш другар, поздрави ни и каза:
— Аз съм странник!
— И ние сме странници! — отговорихме.
Така ни завари нощта. А съдбата ни доведе при вас.
Та ето защо е обръсната брадата ми, ето защо е извадено окото ми…
* * *
— И ти спаси главата си, върви си! — казала момата.
— Няма да си отида, докато не чуя разказите на другите!
Тогава пристъпил вторият просяк, целунал земята и заговорил:
Приказка на втория просяк за нарушаването на дадената дума
Аз съм цар, син на цар. Препрочитал съм неведнъж Корана. Чел съм книги и съм ги тълкувал с авторите им — учени мъже. Изучих науката за звездите и откровенията на стихотворците. Положих усилия и станах по-горен от останалите хора във всички науки. Възвеличи се името ми сред останалите съчинители, вестта за мене достигна до много царе. Чул за мене и царят на Индия, изпратил хора да ме измолят от баща ми, натоварил ги с дарове и други чудесни неща, достойни за царе.
Баща ми приготви шест кораба. Цял месец пътувахме по море, накрая стигнахме до суша. Възседнахме конете, които бяхме взели на корабите. Натоварихме десет камили с дарове и потеглихме. Не бяхме минали много път, когато се надигна вихрушка прах, затъмни светлината, задържа се за малко, после се уталожи и зад нея се появиха шейсет конници — мрачни, като лъвове страшни, в желязо обковани. Разбрахме, че са бедуини разбойници. Те се втурнаха към нас, насочиха копия към гърдите ни. Със знаци се опитахме да им обясним, че сме пратеници до най-великия цар на Индия и не бива да пипат нищо, но те отговориха:
— Нито сме на земята му, нито под властта му!
Убиха някои слуги, останалите се разбягаха. Макар и тежко ранен, успях да избягам и аз. Бедуините ни изоставиха и се заеха с парите и даровете, които носехме.
Тръгнах и не знаех къде отивам. Бях велик — сега станах никой. Вървях, що вървях, докато стигнах до един град, пълен с блага. Хладината на зимата бе отшумяла и пролетта със своите рози бе разцъфтяла. Бях капнал от дългия път, тъжен и бледен и търсех къде да се подслоня. Надникнах в дюкяна на един шивач, поздравих го, разказах му какво ми се бе случило, и той рече загрижено:
— Момко, не казвай никому кой си! Боя се за тебе. Царят на този град е най-големият враг на баща ти и му има зъб!
Донесе ми да хапна и пийна, разговаряхме до късно през нощта. Той ми освободи една стаичка до работилницата си, даде ми постелки и одеяла. Така живях при него три дни. Тогава той запита:
— Знаеш ли някакъв занаят, за да си вадиш хляба?
— Четец съм на Корана! — отговорих. — Изучавал съм науки, знам да пиша и да смятам!
— Твоите занаяти в нашата страна не струват нищо! В града ни няма човек, който да се занимава с науки или да пише — всички знаят само парата! Вземи брадва и въже — ще сечеш дърва за огрев! Така ще се изхранваш — и дано Аллах те спаси! Но не казвай на никого кой си, че ще те убият!
Купи ми той брадва и въже, препоръча ме на някакви дървари и ме изпрати да работя с тях. Излизах, връщах се с товар дърва на главата си, продавах го за половин динар, хранех се с част от тези пари, спестявах останалото. Така мина цяла година. Веднъж влязох в гъста гора. Избрах си едно дърво, покопах около него, за да отстраня пръстта около корена му, и изведнъж брадвата ми удари в медна халка. Почистих пръстта — откри се дървен капак. Отворих го — под него стълба. Слязох до края, а там — врата. Влязох през нея и попаднах във величествен дворец. Там заварих жена — безподобно създание, сякаш самата от блестящи перли изваяна, която може да изгони от душата в изгнание всяка мъка, скръб и терзания. Погледнах я и се преклоних пред Създателя, който бе вложил в нея толкова хубост и красота! Тя ме изгледа и запита:
— Ти човек ли си или джин!
— Човек съм! — отговорих.
— Че кой те е довел до това място, където живея от двайсет и пет години, без да съм виждала жив човек?
Разказах й какво ми се бе случило. Тя се огорчи, заплака и рече:
— Аз също ще ти разкажа историята си. Дъщеря съм на царя на Индия Авитамос, владетел на остров Абанос. Той ме омъжи за чичовия ми син. През нощта на сватбата ме отвлече ифрит. Той ме доведе тук и донесе всичко, от което имах нужда: украшения, дрехи, платове, предмети, храна, напитки. Идва веднъж на десет дни и остава тук една нощ. Закле ме, ако имам нужда от нещо денем или нощем, да докосна двата реда, написани върху това кубе. Вдигна ли ръка — и той се появява. Бе тук преди четири дни, остават още шест дни, докато дойде пак. Ти можеш да останеш при мене още пет дни и ще си отидеш един ден преди той да се появи, нали?
— Да! — отговорих аз.
Тя ме хвана за ръка и ме въведе в приятен красив хамам. Съблече ме, съблече се и сама. Наля ми вино, което миришеше на мускус, и ми сложи да си хапна. Хранехме се и разговаряхме, накрая тя каза:
— Хайде сега, полегни си, изморен си…
Когато се събудих, видях, че ми разтрива нозете. Притеглих я към себе си. И пак седнахме на приказка.
— За бога! — каза тя. — Хвала на Аллаха, който те прати при мене!
Прекарахме заедно още една нощ, каквато не помня през целия си живот. Събудихме се весели и аз казах:
— Ще те измъкна изпод земята и ще те отърва от този ифрит!
— Успокой се и мълчи! — засмя се тя. — От всеки десет дни само един ще е за ифрита, останалите ще са за тебе!
Но страстта ми надделя и аз възкликнах:
— Ей сега ще строша това кубе с написаното върху него! Нека ифритът дойде — ще го убия! Свикнал съм да погубвам ифрити!
При тези думи тя побледня и зареди:
Стиховете изслушах, но не я послушах. Блъснах с все сила по кубето…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на втория просяк:
* * *
Всичко потъмня. Блесна светкавица, тресна гръм, разтърси се земята. За миг изтрезнях.
— Ифритът дойде! — викна тя. — Нали те предупредих! За бога, сега заради тебе аз ще страдам! Спасявай живота си, излез, откъдето си влязъл!
Забравих брадвата и сандала си. Прескочих две стъпала, обърнах се и видях как земята се разцепи и от там излезе ифрит с отвратителен лик.
— Какво те е прихванало, че ме стряскаш така? — запита той. — Какво те мъчи?
— Нищо! — отговори тя. — Гърдите ми се разтуптяха, поседнах да пийна нещо, че да се отпусне душата ми, и се ударих в кубето.
— Лъжеш, безпътнице! — викна ифритът, който бе забелязал сандала и брадвата. — Що за човешки предмети! Кой е идвал при тебе?
— За пръв път ги виждам! — каза тя. — Пък може и по тебе някъде да са се закачили!
— Глупости! — възкликна ифритът. — Такива на мен не ми минават!
Разсъблече я, разпъна я между четири кола, започна да я измъчва и да я разпитва какво се е случило. Не можах да слушам воплите й. Ужасен се изкачих на пръсти по стълбата, а горе върнах капака на мястото му. Затрупах го с пръст, както си беше, и съжалих за стореното. Бе живяла мирно двайсет и пет години и сега той я измъчваше само заради мен. Казах си следното двустишие:
Върнах се при моя приятел шивача. Влязох в стаичката си. Ругаех себе си, че съм ударил по онова кубе. Влезе шивачът при мене и каза:
— В дюкяна е дошъл някакъв чужденец, пита за тебе. Носи твоя сандал и твоята брадва. Отишъл при шивачите и им казал: „Намерих тези неща. Покажете ми стопанина им!“ Шивачите казали, че са твои. Ето го, седи в дюкяна ми. Аз побледнях. Изведнъж подът на стаята се разцепи и от там изскочи чужденецът — той бил ифритът. Не успях да се огледам, а той вече ме бе грабнал и летеше. Ето ни в познатия дворец, ето я и жената — гола, кръв тече по тялото й, сълзи капят от очите й. Ифритът я грабна и запита:
— Безпътнице, това ли е твоят възлюблен?
Тя ме изгледа и отговори:
— Не го познавам, за пръв път го виждам!
— Щом не го познаваш — вземи този меч и му отсечи главата!
Тя взе меча, пристъпи към мене, застана до главата ми. Направих й знак с вежди, пот течеше от лицето ми. Тя ми отговори също със знак и прошепна:
— Всичко това става заради тебе!
Подсказах й, че сега е време за прошка. Тя разбра знака ми, хвърли меча и каза:
— Как да отсека главата на човек, когото не познавам! Той не ми е сторил зло!
Ифритът помисли малко и каза:
— Само обичаща жена може така да съжалява един мъж! — после се обърна към мене: — Ти, човешка твар, познаваш ли я?
— Как да я познавам, щом я виждам за пръв път! — отговорих.
— Вземи този меч и й отсечи главата! Тогава ще те пусна да си идеш и повече няма да те виня за нищо!
— Добре! — отговорих. Взех меча, вдигнах ръка, но тя ми направи знак с вежди: „Нали аз не скъсих живота ти!“ Очите ми се напълниха със сълзи, хвърлих меча и викнах: — О, ифрит силен, юначен! Щом една жена, която притежава по-малко ум и вяра от един мъж, не ми отряза главата, как може аз да отсека главата й, щом не съм я виждал през живота си!
Ифритът грабна меча, удари едната ръка на момичето и я отсече, удари втората, после левия й крак, след туй и десния. Така с четири удара я превърна в жив труп. И всичко това — пред очите ми. Накрая замахна и отсече главата й, а накрая се обърна към мене:
— Ти, човешка твар! Според нашия закон, щом съпругата изневери, тя трябва да бъде убита! Не ми стана ясно дали ми е изменила именно с тебе! Но пък и не мога да ти простя! Пожелай си сам в какъв лик да те омагьосам — на куче, на магаре или на маймуна!
Надявах се, че вече може и да ми прости, и възкликнах:
— За бога, ако ти ми простиш — и Аллах ще прости на тебе, че си простил на един мюсюлманин, и няма да те накаже за извършения грях! Прости ми, както е простил на своя завистник човекът, комуто той е завиждал!
— А как е станало това? — запита ифритът.
И аз заразказвах:
Приказка за завистника и за човека, комуто той завиждал
Разказват, че в някакъв град в една орташка къща живели двама души. Единият все завиждал на другия, опитвал се постоянно да го урочаса с поглед, все гледал да му причини някаква злина. С всеки изминал миг завистта му растяла и стигнала дотам, че престанал да яде и спокойно да спи.
А онзи, комуто той завиждал, умножавал благата си. Щом съседът му завидел за нещо — и то ставало още по-добро. Когато усетил колко много му завижда съседът, той се преместил в друг град и си казал: „За бога, няма да се погубя заради него, я!“ Заживял там, купил си земя. На нея имало стар кладенец. Станал известен човек в града.
Вестта за него стигнала и до завистника и той решил да го посети. Съседът, комуто той някога завиждал, го посрещнал с благопожелания, оказал му почести.
— Искам да ти кажа защо съм дошъл! — рекъл завистникът. — Но нека останем сами! Хайде да излезем из двора!
Станал човекът, хванал завистника за ръка и отишли към дъното на двора. Двамата стигнали до стария кладенец. Там завистникът го бутнал в отвора. Никой не разбрал за станалото. Завистникът избягал, като си мислел, че го е погубил.
А в кладенеца живеели джинове. Те уловили човека с ръце, сложили го да легне върху скалата.
— Този човек е избягал от друг, който много му завиждал, затова се е заселил в нашия град! — заразказвал един от тях. — Но ето че дойде завистникът, престори се на добър и го бутна при нас. А вестта за нашия човек нощес стигнала до султана и той много иска да го види, за да излекува дъщеря му!
— А какво й е на дъщеря му? — запитал друг джин.
— Полудяла е! Но който знае лекарството, ще я оправи! А лекарството е от лесно по-лесно! У дома на този правоверен живее черен котарак, който има на опашката си бяла точка! Ако нашият човек вземе от там седем бели косъма и одими султанската щерка с тях, тя ще се отърве от лошия дух в нея и ще оздравее!
Човекът, комуто завиждали, чул всичко. Когато се съмнало, джиновете вече го били измъкнали от кладенеца. Той се прибрал в къщата си, хванал черния котарак и отскубнал седем косъма от бялата точка на опашката му.
Слънцето още не било изгряло, когато дошъл султанът с войниците си.
— Да ти кажа ли защо си дошъл при мене? — запитал човекът. — Дошъл си да ме питаш какво мога да сторя за дъщеря ти!
— Така е, праведен шейх! — възкликнал царят.
— Изпрати някой да я доведе тук, аз ще се помоля и ако е пожелал Аллах, тя ще се излекува веднага!
Зарадвал се царят. Довели дъщеря му — тя била унесена и безпаметна. Човекът я наместил любезно да седне, завил лицето й с покривало, извадил космите и я окадил с тях. Изкрещяло онова, което било в главата й, изскочило от нея и умът й се върнал на мястото си. Тя закрила лицето си и рекла:
— Кой ме доведе тук?
Много се зарадвал султанът, целунал я по очите, после се обърнал към държавните големци:
— Кажете какво заслужава онзи, който излекува дъщеря ми?
— Да се ожени за нея! — казали те.
— Убедихте ме! — възкликнал той.
Така човекът станал възлюблен зет на царя. Минало време, умрял везирът и царят запитал:
— Кого да направя везир?
— Зет си! — отговорили те.
След известно време умрял и султанът и те се запитали:
— Кого да направим цар? — и си отговорили: — Везира!
И направили везира султан, цар и владетел.
Веднъж царят излязъл да се поразходи с коня си. Не щеш ли — точно тогава завистникът пресякъл пътя му и видял как онзи, комуто той завиждал, оглеждал царството си заедно със своите емири, везири и държавни първенци. Царят спрял поглед върху завистника, после се обърнал към един везир и му наредил:
— Доведете ми този човек, но не го плашете! — довели му завистливия съсед и той наредил: — Претеглете му хиляда мискала от хазните ми, дайте му и двайсет товара стоки и нека петима стражи го изпроводят до страната му!
* * *
— Виж, ифрит, как е простил онзи, комуто завиждали! Невинен съм!
— Стига си приказвал! — каза той. — Ти може или да бъдеш наказан със смърт — но това ще го избегнеш, или да ти се прости — а ти не заслужаваш прошка, или непременно трябва да те омагьосам!
Той разцепи земята, полетя с мене, светът се смали пред погледа ми и стана като дървена паница, която плуваше във вода. Кацнахме върху някаква планина, той взе шепа пръст, духна върху нея, произнесе някакви думи, напръска ме с нея и каза:
— Излез от това лице и стани маймуна!
В този миг аз се превърнах в стогодишна маймуна. Като се видях в този отвратителен лик, се разплаках. Разбрах, че никой не може да си присвои времето! Спуснах се от планината. След месец стигнах до брега на солено море. Забелязах кораб. Вятърът бе попътен и той се движеше към брега. Скрих се зад една скала и когато той пристана, се промъкнах на борда. Капитанът ме зърна, но се смили над мен и каза:
— Търговци, тази маймуна ме моли за помощ и аз ще й помогна! Тя е под моя защита! Никой да не я гони, никой да не я дразни!
Капитанът се отнасяше добре с мен. Каквото и да ми кажеше, изпълнявах всичко и му прислужвах, докато плавахме. Петдесет дни духа попътен вятър. Пристигнахме в голям град. Щом корабът ни пристана, дойдоха мамелюци, изпратени от царя. Качиха се на кораба и приветстваха търговците с мир.
— Нашият цар ви поздравява с благополучното пристигане! — казаха те. — Той ви изпраща този свитък хартия и нареди всеки да напише нещо в него!
Скочих, както бях с лице на маймуна, и грабнах свитъка от ръцете им. Те се изплашиха да не го скъсам или да не го хвърля във водата и закрещяха, но аз им направих знак, че искам да пиша.
— Оставете го! — каза капитанът. — Ако обърка писането, ще го изгоним! Ако пък умее, ще го осиновя! Не съм срещал по-съобразителна маймуна!
Грабнах перото, натопих го в мастилницата и написах няколко реда с почерк „рикка“, като съчиних следните стихове:
После написах с почерк „сулс“:
При това прибавих с почерк „мушакк“:
Предадох им този свитък хартия, а те отишли с него при царя.
Прочел той написаното и му харесало само моето послание.
— Идете и ми доведете онзи, който е изписал това! — разпоредил се той на приближените си. — Ето, облечете го с тези дрехи, качете го на муле и го доведете при мене! — изслушали те царската повеля и се засмели, а царят се разгневил и викнал: — Как така — аз ви заповядвам, а вие се смеете!
— Царю! — отговорили те. — Ние не се присмиваме на думите ти! Но онзи, който е написал това, не е човешко същество, а маймуна, която живее при капитана на кораба!
Царят трепнал, оживил се и рекъл:
— Искам да купя тази маймуна! — изпратил на кораба хора с дрехи и муле и прибавил: — И непременно да го облечете с тази дреха, да го качите на мулето и да ми го доведете!
Дойдоха пратениците, взеха ме от капитана и ме облякоха с дрехата. Когато ме въведоха при царя, целунах три пъти земята пред него. Присъстващите се чудеха колко съм възпитан, а царят — най-много. После той нареди всички да се оттеглят. Останахме само той, един евнух, един малък мамелюк и аз. Царят се разпореди да донесат храна. Подредиха софрата с всичко, което желае душата и услажда устата. Царят ме подкани да се храня. Аз се изправих, целунах седем пъти земята пред него и седнах да се храня. Когато вдигнаха софрата, измих ръцете си, взех перо, мастилница и лист хартия и написах следните стихове:
Той ги прочете и се порази:
— И това да е маймуна!… Такава ясна мисъл, такъв почерк!… За бога, това е чудо на чудесата!
Подадоха му шахматна дъска и той ме запита:
— Шах играеш ли?
Кимнах утвърдително. Подредих фигурите, изиграхме две игри — и двата пъти го победих. Той се смая и възкликна:
— Ако това бе човешко същество, щеше да стои няколко стъпала над равните си! — после се обърна към слугата и се разпореди: — Иди при господарката си и й кажи, че царят е наредил да дойде и да се полюбува на тази странна маймуна!
Отиде евнухът и се върна с господарката си — царската дъщеря. Щом ме зърна, тя закри лицето си и каза:
— Татко, откъде ти дойде на ум да ме викаш, за да ме гледат чужди мъже?
— Дъще! — каза той. — От кого закриваш лицето си?
— Този, за който твърдиш, че е маймуна, е учен мъж! — отговори тя.
— Истина ли е това, което тя говори за тебе? — възкликна царят. Поклатих утвърдително глава и заплаках. Тогава той се обърна към нея: — Ти как разбра, че е омагьосан?
— Татко! — отговори тя. — Когато бях малка, при мене имаше една старица — изкусна магьосница. Тя ме научи да правя магия.
— За бога, ти трябва да отървеш този момък, за да го направя свой везир! — възкликна баща й. — Да имаш такава дарба и аз да не знам!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на втория просяк:
* * *
Царската дъщеря взе в ръката си нож с изписани по него древноеврейски знаци, очерта с него кръг, написа в него някакви заклинания, прочете ги и произнесе неразбираеми думи. След миг ъглите на двореца помрачняха, стана така тъмно, сякаш светът се срутваше върху нас. Ето го и ифрита в страшния му лик, с ръце като остри вили, нозе — мачти на гемии, очите му — огнедишащи светилници.
— Предателке, защо престъпваш дадената дума? — извика той. — Нали сме се разбрали никой да не пречи на другия!
— Че кой е давал дума на тебе, проклетнико! — възкликна тя.
— Сега ще ти покажа аз, щом си ме извикала! — викна той.
Целият се превърна в лъв и се нахвърли към момата. Тя бързо отскубна косъм от главата си и го превърна в остър меч. Удари лъва с него и го разсече на две. Главата му се превърна в скорпион, но девойката пък се превъплъти в огромна змия, която изсъска на скорпиона, и двамата се впуснаха в страшна битка. Скорпионът се обърна на орел, но змията стана лешояд, който подгони орела. После орелът се превърна в черна котка, но момата се преобрази на вълк и двамата отново се подгониха из двореца. Котката усети, че я надвиват, претърколи се и се превърна в голям червен нар, той падна в езерото и вълкът скочи подире му. Нарът излетя във въздуха и тупна върху покрива на двореца, вълкът — след него! Нарът се търколи и падна, разпука се, пръснаха се зърната му, подът на двореца се покри с тях. Вълкът тутакси се превърна в петел, който закълва бързо зърната да не остане ни едно. По волята на съдбата едно зрънце се бе търколило във фонтана. Петелът закукурига, заразмахва криле, сякаш искаше да ни покаже нещо с клюна си, но ние не разбирахме думите му. Той кресна така, сякаш дворецът се срути върху нас, завъртя се и затърси по пода, докато накрая забеляза зърното във фонтана. Втурна се да го глътне, като тутакси се превърна в голяма риба, която се гмурна и изчезна под водата. От водата изскочи ифритът, сякаш бе огнедишащ светилник, отвори устата си и от нея заизскачаха пламъци, от носа и очите му блъвна огън. Изскочи и момата — сега тя бе въглен от този голям огън. Двамата се сборичкаха пак, пламна огромна клада, дворецът се изпълни с дим.
— О, по-добре да не бяхме се срещали с тази маймуна, да не й даде Аллах блага дори след второто пришествие! — възкликна царят. — Искахме да й направим добрина, да я спасим от магията, а колко беди донесе това на душите ни!
А аз стоях с вързан език и не можах да отроня нито дума. Изведнъж чухме как ифритът изкрещя изпод пламъка, появи се пред нас и духна в лицата ни огън. Момата го улови отзад и на свой ред дъхна срещу него. До нас долетяха искри. Нейните не ни докоснаха, но една от неговите попадна в окото ми. Друга улучи царя в лицето и обгори половината му. Трета удари евнуха в гърдите, той пламна и падна мъртъв. И в този миг момата изгори ифрита и той бързо се превърна в купчина пепел. Тя се появи пред нас и извика:
— Бързо ми дайте съдина с вода! — подадоха й съдина, тя произнесе нещо неразбираемо, напръска ме и изрече: — Заклевам те с най-силна клетва в името на най-великия Аллах — излез от този лик и се върни в първото си лице! — потръпнах и се превърнах в човешко същество, както си бях преди. Само окото ми го нямаше. А в това време царската щерка извика: — Горя, горя! О, татко, не ми остава вече живот! Не знаех как точно трябва да се боря с джинове. Ако бе някой смъртен, досега да съм го убила!
Черно петно се появи върху гърдите й и запълзя към лицето й. Докато се съвземем, тя се превърна в купчина пепел.
Седем дни продължи траурът. Царят нареди върху пепелта на дъщеря му да се построи огромно кубе, в което закачиха свещи и кандила. А пепелта на ифрита пръснаха по въздуха, като го проклеха в името на Аллах. Султанът се разболя тежко, боледува цял месец, а когато оздравя и брадата му поникна отново, ме извика при себе си и каза:
— Момко, винаги съм живял в благодат, далеч от превратностите на времето, докато не се появи ти! Сега заради тебе животът ни стана безсмислен. От тебе добро не видяхме! Напусни страната ми, синко, достатъчно е и това, което ни се случи заради тебе! Иди си с мир, но ако се върнеш отново и те видя тук — ще те убия!
Още не вярвах, че съм се спасил. Не знаех и накъде да тръгна. Обръснах брадата си, облякох груби черни дрехи и тръгнах на път. Пресичах страни, минах през градове, исках да стигна в Багдад — пък можеше и да се изправя пред емира на правоверните и да му разкажа какво ми се бе случило. Снощи стигнах дотук, срещнах първия ни брат, после се появи и другият. Съдбата ни доведе в този дом, оказахме се сред вас. Ето защо са ми обръснати брадата и мустаците, ето защо е извадено окото ми!
* * *
— Разказът ти е удивителен! — рекла момата. — И ти си отърва главата! Може да си вървиш!
— Няма да си тръгна, докато не чуя разказа и на останалите! — отговорил той.
Пристъпил напред третият просяк и заразказвал:
Приказка на третия просяк Аджиб ибн Хасиб за медния конник
— Моята история не е като тяхната, но разказът ми е още по-смайващ и по-странен. Тези двамата са били осъдени от съдбата, а аз сам изграждах съдбата си, със собствените си ръце, създавах си мъки със собствените си мисли!
Бях цар, син на цар. Умря баща ми и аз поех царството от ръцете му. Градът ми беше на море, а то бе широко, в него имаше много големи острови. Аз притежавах в пристанището петдесет търговски кораба, петдесет по-малки кораба за разходки и сто и петдесет бойни кораба.
Веднъж реших да се поразходя из островите, натоварих десет кораба с храна за цял месец. Пътувахме двайсет дни. През една нощ срещу нас задухаха ветрове в различни посоки. Морето вдигна огромни вълни срещу корабите и те се блъскаха една в друга. Над нас се спусна непрогледен мрак. Водите пред нас бяха чужди и непознати… Огледах морето и видях в далечината нещо черно, което ту се показваше, ту потъваше в морската пяна. Най-старият от моряците изведнъж заскуба брадата си и завика:
— Гответе се да мрете, молете се за душите си! Господарю, объркахме пътя! Утре ще стигнем до планина от черен камък, която се нарича Магнитния камък — вълните невъзвратимо ни влекат към него! Корабът ще се разглоби, защото всички гвоздеи ще полетят към скалата и ще се залепят за нея. Аллах е скрил в Магнитния камък тайна — всяко желязо да се залепва за него! Само Всевишният знае колко кораба са се разбили там от най-древни времена до днес! А върху Магнитния камък се издига кубе от жълта мед, опряно върху десет колони. Над кубето има конник, а в ръката му — медно копие. Върху гърдите му е окачена оловна плоча с имена, начертани върху нея с тайнопис. Докато този конник стои върху коня си, корабите, които минават край него, ще се разглобяват, всичките им пътници ще загиват, всичко, що е от желязо, по тях ще се залепва за планината. Спасението ще дойде едва след като този конник бъде свален от коня!
Когато се приближихме до онази планина, вече се разсъмваше. Вълните ни носеха нататък въпреки желанието ни. Под нея корабите се разглобиха, всяко желязо по тях полетя към Магнитния камък, а ние се държахме върху остатъците им. Някои оживяха, други се удавиха, но удавените бяха повече от живите. Онези, които оживяха, повече не можаха да се срещнат, защото вълните и ветровете ги разхвърлиха в различни посоки.
Аз бях спасен от всевишния Аллах, защото той искаше да ме постави пред нови трудности, да ме подложи на изпитания. Измъкнах се върху една дъска, а вятърът и вълните ме изхвърлиха към планината. Тръгнах по извилата се пътека нагоре по нещо като стъпала, издялани в скалата, и призовах Аллах да ми помогне…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на третия просяк:
* * *
Опитах се да се изкача на планината, като се хващах за издатините. Но при кубето силите ми се изчерпаха. Влязох под него и благодарих на Аллаха за избавлението си. Там и заспах. И чух глас да ми говори:
— О, Аджиб ибн Хасиб! Щом се събудиш, изрови дупка там, където са нозете ти! В нея ще намериш меден лък и три оловни стрели с написани върху тях тайни писмена. Стреляй по конника върху кубето — така ще отървеш хората от това голямо зло! Щом го събориш — ще изтървеш лъка от ръката си! Тогава морето ще се надигне и ще потопи планината. Ще се появи лодка, а в нея — човек от мед, но друг, не онзи, когото ще събориш. Качи се с него — той ще те вземе със себе си и ще пътува с тебе, докато те доведе до Острова на избавлението! Там все ще се намери някой да те отведе до страната ти! Само не трябва да споменаваш името на Аллаха!…
Събудих се, надигнах се и направих онова, което ми бе подсказано. Улучих конника и го съборих, той падна в морето, падна и лъкът от ръката ми. Морето се надигна и започна да потопява планината. Сред морето видях лодка, която идеше към мене. В нея седеше меден човек, на гърдите му — оловна плоча с написани върху нея знаци и заклинания. Качих се. Мълчах и не приказвах. На десетия ден забелязах Острова на избавлението. Толкова се зарадвах, че не се сдържах и възхвалих Аллаха. Но още не бях изрекъл думите си, когато човекът ме изхвърли от лодката и се върна обратно в морето. Знаех да плувам. Плувах цял ден до вечерта. Една вълна се надигна нависоко като крепостна стена, понесе ме и ме изхвърли на сушата. Изкачих се, изцедих дрехите си и ги изсуших. Заспах, а като се събудих, видях една долина. Обиколих я. Разбрах, че съм на малък остров, ограден отвсякъде от море. Казах си: „Всеки път, спася ли се от една беда, попадам на друга, по-голяма!“ И докато мислех какво да правя, и сам си пожелавах смърт, забелязах в далечината кораб. Побързах да се кача на едно дърво. Корабът пристана на брега. От него слязоха десет роби с лопати и започнаха да копаят. Разкри се плоча. Вдигнаха я — отвори се вход. Върнаха се на кораба и започнаха да пренасят от него хляб, брашно, мед, масло, овнешко — всичко, от което се нуждае жив човек. Стоварваха нещата под плочата. Слезе и един много възрастен шейх. Той водеше за ръка момче — сякаш отлято в калъпа на красотата, в най-изящни дрехи. Напомняше разцъфтяла клонка, която може да омае всеки с красотата си. Двамата стигнаха до плочата. Слязоха под нея и изчезнаха от очите ми. После шейхът излезе без момчето. Заровиха всичко, както си бе, и се върнаха на кораба.
Щом корабът отпътува, слязох от дървото и отидох там, където бяха засипали земята. Разкопах почвата и се откри плочата. Тя бе дървена, голяма като воденичен камък. Вдигнах я — под нея се откри стълба от дялани камъни. Слязох по нея. Видях чиста стая, подредена с копринени черги. Момчето седеше върху висока скамейка, а за да е на по-меко, под него имаше възглавница. В ръцете си държеше ветрило, при нозете му имаше мускус и други благовония. Беше само. Като ме видя, и побледня.
— Не се бой! — рекох. — Аз съм смъртен като тебе, царски син съм! Съдбата ме остави заедно да сме си дружина. Я ми разкажи твоята история, какво се е случило, та живееш сам под земята?
Момчето дойде на себе си, покани ме да седна и заразказва:
— Братко, моята история е странна! Баща ми върти голяма търговия. Търговците пътуват с негови кораби до най-далечни страни. Но той си нямал син. Веднъж сънувал, че ще му се роди момче, но че животът му щял да бъде кратък. На следващата вечер майка ми забременяла с мене. Тежко минавали дните, докато ме носела, но когато ме родила, баща ми се зарадвал, че макар и да бил в края на живота си, съм се бил родил. После събрал предсказатели. Обсъдили как съм се родил, и рекли: „Синът ти ще живее петнайсет години. Над него виси опасност, но прескочи ли я — може и по-дълго да бъде. А причината за неговия край е следната: в Морето на гибелта се намира Магнитната планина. На нея има меден конник. Петдесет дни след като конникът падне от коня си, твоят син ще умре. А убиецът му ще бъде онзи, който събори конника. Той е цар и се казва Аджиб ибн Хасиб“. Баща ми се затъжил. Все пак той ми даде най-добро възпитание. Но ето че станах на петнайсет години. Преди десет дни до баща ми стигна вест, че конникът е паднал в морето, а онзи, който го бил съборил, се казвал Аджиб, син на цар Хасиб. Изплаши се и затова ме доведе до това място.
Изслушах разказа му и си казах: „Как мога аз да направя такова нещо! За бога, никога няма да го убия!“
— Не е нужно да умираш — стига ти колкото се измъчваш! — казах. — Аз ще остана при тебе, ще ти прислужвам, а след това ще се прибера у дома.
Разговаряхме до вечерта. Запалих голяма свещ и кандилата. Приготвихме нещо за хапване, нахранихме се. Мина полунощ, той заспа, завих го, легнах и аз и заспах. Събудих се, затоплих вода, побутнах го нежно, събудих го и му налях топла вода да си измие лицето.
— Ти ми правиш добрина, момко! — каза той. — За бога, щом се измъкна от тук — ще те възнаградя! Пък и кой ли ще е този Аджиб ибн Хасиб? А ако аз умра — ти живей в мир!
Трийсет и девет дни му прислужвах, забавлявах го и си разговаряхме. На четирийсетия момчето радостно каза:
— Братко, хвала на Аллаха, който ме спаси от смърт! Това стана благодарение на твоята поява! Сега ще те помоля да ми стоплиш вода, че да се поизмия! — момчето се изми, отпусна се на постелята и каза: — Братко, отрежи ми парче диня, гледай да е сочна, с дъх на треви!
Влязох в килера, отбрах от лавицата една хубава диня и рекох:
— Господарю, имаш ли нож?
— Ето го, над главата ми! — отговори той.
Протегнах се, хванах ножа за дръжката. В този миг кракът ми се подхлъзна, политнах встрани и паднах върху него. И ножът направи онова, което е било записано във Вечната книга на предопределението — той се заби в сърцето на момчето и то умря начаса. Изкрещях, раздрах лицето си, разкъсах дрехите си и възкликнах:
— „Аз съм Аллах и на него се уповаваме“. О, мюсюлмани!
Но нали, за да извърши Аллах нещо, трябва да се намери някой, който да го извърши.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на третия просяк:
* * *
Скочих, изкачих се по стълбата и натрупах пръстта на мястото й. Хвърлих поглед към морето и забелязах кораб, който приближаваше към сушата. Изплаших се и веднага се качих на едно високо дърво.
Слязоха робите, слезе и бащата на момчето. Изкопаха земята, слязоха долу и намериха момчето заспало, лицето му свети от свежата баня, облечено в чисти дрехи, но ножът — забит в гърдите му. Завикаха, заплакаха, а шейхът падна в несвяст. Робите завиха момчето с дрехите му, покриха го с копринена завивка и го понесоха към кораба. Шейхът раздра лицето си, оскуба брадата си. Рухна на земята, посипа главата си с пръст и заплака още по-силно. После пак падна в несвяст и така остана до залез-слънце. Когато дойде на себе си, той изрече:
Той въздъхна дълбоко и душата напусна тялото му. Качиха го на кораба при сина му, вдигнаха платната и се изгубиха от очите ми.
Слязох от дървото. Останах на острова, докато открих, че водите на запад от него са плитки. Реших, че ще мога да се спася. Прегазих през плитчината и стигнах до истинската суша. Пред мене се издигаха пясъчни дюни — човек върху камила би потънал в тях! Пресякох пясъка. Видях огън, който бляскаше в далечината. Тръгнах към него. Стигнах до дворец, вратата му бе от жълта мед. Когато слънцето блестеше върху нея, тя го отразяваше, сякаш бе огнена. Седнах пред вратата му да си почина.
Не чаках дълго. Появиха се десет момци в пищни дрехи, а с тях — възрастен шейх. Момците бяха еднооки — всеки без ляво око. Те ме поздравиха, разпитаха ме за историята ми. Разказах им какво ми се беше случило, и те ме поведоха в двореца. Посред него видях десет постели, всяка с чаршафи, с по едно синьо одеяло. Посред тях — още една, по-малка, също цялата в синьо. Всеки момък седна на постелята си. Шейхът седна върху малката и каза:
— Момко, седни тук, но не разпитвай нито какви сме, нито защо на всеки липсва по едно око!
Стана, поднесе на всеки храна в паница и питие в друга паница, даде и на мене. А щом мина полунощ, момците рекоха:
— О, шейх, време е да ни платиш по заслуга!
Шейхът отиде в килера и като се върна, на главата си носеше десет подноса, върху всеки поднос — син капак. Даде на всеки момък по един, надигна капаците — във всеки поднос имаше пепел, въглищен прах и черни сажди. Момците забодоха ръце в тях, започнаха да си чернят лицата, да ги дерат и да повтарят:
— Искахме повече, отколкото се дава — и всеки от нас без достойнство остава!?
И така — докато се съмна. После измиха лицата си и се преоблякоха.
Аз загубих ума и дума, замъчи се душата ми, забравих какво ми се бе случило — не можех повече да мълча и да не говоря.
— Хвала на Аллаха, но вие не сте с всичкия си! — възкликнах. — Само луди правят подобни неща! Питам ви в името на най-скъпото ви — защо ви е извадено по едно око, защо така зачерняте лицата си с пепел и сажди?
— По-добре е тайната да си остане наша! — отговориха те. — Споделим ли я, ще станеш като нас!
— Тогава ми помогнете да се завърна при своите, че да не ви гледам така!
Те заклаха един овен, одраха го и казаха:
— Вземи този нож и се намъкни в тази кожа! Ние ще я зашием върху тебе! Ще дойде птица, която се казва Рух. Тя ще полети с тебе и ще те остави на едно място.
Аз се съгласих и те направиха, както казаха. Понесе ме птицата и ме остави на една планина. Разрязах кожата и се измъкнах от нея. Вървях, що вървях — стигнах до дворец. А там — четирийсет неволници, красиви като луни! Щом ме видяха, и възкликнаха:
— Добре си дошъл, добре си заварил, здравей!
Предложиха ми висока постеля, дадоха ми да ям и да пия, пяха и се веселиха. Изпълни се душата ми с радост, забравих всички грижи на света.
Но ето, дойде Нова година и те заразказваха:
— Ние сме царски дъщери! Всяка година ни няма по четирийсет дни, после се връщаме и оставаме до следващата година. Но се боим да не допуснеш някаква грешка, когато ще отсъстваме. Ето, оставяме ти ключовете на двореца. В него има четирийсет хазни. Всеки ден ще отваряш по една от тях — трябва да отвориш трийсет и девет врати! Пази се, не отваряй четирийсетата — ако го направиш, ще ни напуснеш!
Обещах да не отварям вратата, те полетяха и аз останах в двореца сам.
Когато се мръкна, отворих първата хазна. Оказах се в дом като рай, сред зелена градина с пищни дървета, зрели плодове, пойни птици и течащи потоци. Вървях между дърветата, вдишвах ароматите на цветята, слушах песните на птиците. Огледах една дюля, вдъхнах опияняващото й благоухание, както е казал един стихотворец и е стигнало до нас:
На другия ден отворих втората врата. Видях зад нея широк площад, по средата му — голяма палма. Течеше река, вятър вееше и разнасяше аромата на рози, жасмин, майоран, бял и жълт нарцис.
После отворих третата врата и се озовах в голяма зала с под от цветен мрамор и скъпоценни метали, с инкрустирани великолепни камъни, с решетки от сандалово дърво и алое, а в тях пеят различни птици: славеи, гургулици, черни дроздове, диви гълъби, гукащи кеклици.
После отворих четвъртата врата и се оказах в голям дом, а в него — четирийсет съкровищници с отворени капаци. В тях видях бисери, рубини, хризолити, изумруди, скъпоценни украшения, които с дума не може да се опишат.
Така продължавах да се прехвърлям от място на място, докато минаха трийсет и девет дена. През това време отворих трийсет и девет врати, остана четирийсетата. Тогава умът ми се замъгли, дяволът го запълни с огромно желание да отворя и нея. А само един ден бе останал до срещата ни! Отворих и тази врата и усетих особен аромат. Намирах се в помещение, напръскано с шафран, златни кандила светеха около двата огромни съда за благовония, пълни с алое, амбра и подсладено маково семе. Видях жребец, черен като нощна тъмнина, пред него — ясли от бял кристал, пълни с белен сусам, до тях — корита от същия кристал, пълни с мускусна вода. Конят бе притегнат, готов за езда, седлото му — червено злато. Смаях се и си рекох: „Този жребец е прекрасен!“ Надви ме дяволът! Изведох го, метнах се на него, но той не помръдна. Взех камшик и го шибнах. Той изцвили с рев на падаща гръмотевица, разпери криле, полетя и изчезна във въздуха навръх небесата. После ме хвърли върху някакъв покрив, събори ме, удари ме с опашката си по лицето, извади ми лявото око, размаза го върху бузата ми и избяга.
Аллах ми бе писал да стигна жив и здрав до Багдад. Обръснах брадата си и станах просяк. Ето затова изгубих окото си и обръснах брадата си…
* * *
— И ти отърва главата си, върви си! — казало момичето.
— За бога, няма да си отида, докато не чуя и историята на тези тримата! — отговорил просякът.
Момичето се обърнало към халифа, Джаафар и Масрур и им рекло:
— Разкажете за себе си!
Пристъпил напред Джаафар и разказал същото, каквото на привратницата. Момичето го изслушало и рекло:
— И на вас дарявам живота!
И така всички напуснали къщата… Повървели заедно по улицата и халифът се обърнал към просяците:
— Сега накъде отивате?
— Не знаем… — отговорили те.
— Води ги и ми ги доведи сутринта, да видим какво ще ги правим! — казал той на Джаафар.
Върнал се халифът в двореца, но сън не го хващало. Щом се съмнало, седнал върху трона си и казал на Джаафар:
— Доведи ми трите момичета, двете кучки и просяците!
Джаафар ги довел. Момичетата влезли с покрити лица. Джаафар им заговорил:
— Прощаваме ви заради добрините, които ни сторихте, без да ни познавате. Но аз вече ви познавам. Вие сте пред Харун ар-Рашид — петия от рода на Бени Абас! Трябва да му разкажете цялата истина!
Пристъпила най-голямата сестра и рекла:
— О, емир на правоверните, аз ще ти разкажа моята история, която, ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза тя ще изтръгне!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Приказка на неволницата за завистливите сестри
Аз имам удивителна история. Тези две черни кучки са мои сестри, но от друга майка. Бяхме си три сестри — приятелки. Умря баща ни и ни остави пет хиляди динара. Аз бях най-малката. Сестрите ми пораснаха, всяка си намери съпруг, омъжиха се. Мъжете им купиха стока, взеха със себе си по хиляда динара и отпътуваха на търговия. Пет години ги нямаше, пропиляха им парите, пръснаха ги по чужди страни.
Веднъж дойде при мен голямата ми сестра. Бе облечена като просякиня.
— Защо си така? — запитах я.
— Сестро! — отговори тя. — Колкото и да ти приказвам, полза няма! Случи се онова, което ни е било писано!
Изпратих я да се изкъпе и преоблече и казах:
— Сестро, ти си ми вместо майка! Аллах умножи наследството, което ми остана, и сега съм на почит. Аз и ти сме едно, нали?
Много добрини й сторих, тя остана при мене и харчеше от моите пари. Не мина много време, появи се и втората ни сестра, облечена също като първата. Направих за нея повече, отколкото за първата. Мина се, що се мина и те ми рекоха:
— Сестро, иска ни се да се омъжим! Не можем повече да стоим неомъжени!
— Очи мои! — отговорих аз. — Вие добро от женитбата не видяхте — малко са добрите мъже по наше време! Нали вече опитахте какво е женитба!
Те не приеха думите ми. Колкото и да не ми се искаше, омъжих ги с мои пари! Отидоха с мъжете си, поживяха с тях някое време, но мъжете им ги изиграха, взеха им каквото имаха, избягаха и ми ги оставиха голи-голенички. И как се разкайваха те:
— Не ни упреквай, сестричке! Ти си по-малка от нас, но умът ти е повече! Никога вече няма да помислим за женитба!
Приех ги пак, оказах им още по-голямо уважение. Така живяхме цяла година. Те ми предложиха да отнесем стоки за продажба в Басра. Приготвих голям кораб, натоварих го с различни стоки.
— Сестрички! — казах. — Вие у дома ли ще останете, докато отида и се върна, или ви се иска да пътуваме заедно?
— Да пътуваме заедно! — отговориха те. — Няма да се чувстваме добре, ако сме далеч от тебе!
Взех ги със себе си и отпътувахме. Бях си разделила парите на две — взех едната половина, скрих другата, като си рекох: „Не дай боже, нещо да се случи с кораба — трябва да имаме нещичко да преживеем! А ако се върнем по живо, по здраво — ще имаме нещо отгоре, все ще ни е от полза!“
Пътувахме, що пътувахме, дни и нощи. Но капитанът обърка пътя. Вятърът ни духа десет дни и в далечината пред нас се показа град.
— Как се казва градът, който наближаваме? — запитах аз капитана.
— Не знам, за бога, никога не съм го виждал! — отговори той. — Добре, че сме живи и здрави! Излезте в града и изложете стоката си за продан! Падне ли ви да продадете, продавайте!
Слязохме до града. Пред портите му стояха хора с тояги в ръце. Заговорих им и внезапно видях, че са вкаменени. В града всичко живо бе превърнато в черни камъни. Тръгнахме из пазарите — стоки, злато, сребро — всичко си стоеше, както си е било. Зарадвахме се и възкликнахме:
— Може би съдбата ни дарява всичко това!
По улиците се разделихме. Всяка мислеше колко пари и дрехи може да награби. Аз се изкачих към крепостта — бе отворена. Влязох в царския дворец. Всички съдини бяха от злато и сребро. Царят бе седнал, до него — везирите му, свитата му. Бе върху трон, обсипан с бисери и скъпоценности — всеки бисер блестеше като звезда, бе в наметало, обшито в злато. Около него — петдесет мамелюци в дрехи от разноцветни коприни, с оголени мечове в ръце. Влязох в стаите на харема. По стените висяха копринени завеси. Там бе царицата, накичена с най-различни скъпоценности. Всичко върху нея си стоеше, както е било, само тя се бе превърнала в черен камък. Видях отворена врата и влязох. Следваше стълба със седем стъпала. Изкачих ги и се озовах в зала с под от мраморни плочи, постлани с позлатени килими. От там блесна огън — оказа се скъпоценен камък колкото щраусово яйце върху поставка, която светеше като ослепителна свещ. Още повече се смаях, като видях, че тук има запалени свещи. „Все пак някой трябва да е запалил тези свещи!“, си казах. Така вървях от зала в зала забравила страха си, а нощта вече беше дошла. Исках да изляза, но не знаех къде е изходът. Бях се заблудила. Върнах се при запалените свещи, седнах върху постелята, завих се с одеялото и си припомних някои стихове от Корана. Исках да заспя, а не можех. Тревожех се. Беше ударило полунощ, когато чух сладък глас да чете Корана. Вратата към съседната стая беше открехната и аз надзърнах там. Върху чистия килим бе седнал момък с красиво лице, пред него — благословеното писание на исляма. Той четеше. Учудих се как само той е останал здрав сред жителите на града. Влязох и го поздравих. Той вдигна глава и отговори на поздрава ми.
— Ще те запитам за нещо и те заклевам в името на онова, което четеш от божествената книга — нали ще отговориш на въпросите ми! — заговорих аз.
Момъкът ме изгледа, усмихна се и каза:
— Първо ти ми разкажи как си влязла тук, и аз ще ти разкажа какво се е случило с мене и с жителите на този град и как съм се спасил…
Разказах му за себе си, а той затвори свитъка, положи го в торба от атлаз и ме покани да седна до него. Бе като изгряваща луна, с хубави черти, силно тяло, красиво лице, сякаш излято в захарен калъп. Когато го огледах, подгониха ме хиляди желания, а в сърцето ми пламна факел. Той заговори:
Приказка за вкаменения град
Този град принадлежи на баща ми, на неговия род. Той е царят, когото си видяла вкаменен върху трона. А царицата, която си видяла, е майка ми. Те бяха огнепоклонници, кланяха се на огъня, а не на Аллах.
Баща ми дълго нямал син — аз съм се родил, когато вече е бил стар. Докато поотрасна, той ме възпитаваше.
При нас живееше възрастна мюсюлманка и дълбоко вярваше в Аллаха и в неговия пратеник, но външно се съгласяваше с роднините ми и се преструваше пред тях. Баща ми се съветваше с нея по въпросите на доверието и добродетелта и я уважаваше, като смяташе, че е от неговата вяра. Когато поотраснах, баща ми ме предаде на нея и каза:
— Вземи го, възпитай го и го научи на основите на нашата вяра! Нека стане възпитан до съвършенство и му прислужвай!
А старицата ме научи на ислямската вяра. Научих Корана наизуст и тогава тя ми каза:
— Синко, не казвай на баща си какво си научил, защото ще те убие!
Известно време се крих. Старицата умря. Хората от града станаха още по-безбожни, по-заблудени. Тогава се чу гръмък глас на непознат глашатай, който падна върху тях като светкавица. Близък и далечен го чуха да казва:
— Жители на този град! Откажете се от огнепоклонничеството! Покланяйте се само на Аллаха, всемилостивия ни господар!
Жителите на града се ужасиха, събраха се при баща ми и запитаха:
— Какъв е този тревожен глас, който чухме? Колко бе силен и тържествен!
— Нека гласът не ви плаши! — отговори той. — Той няма да ви отвърне от вярата ви!
Те приеха думите на баща ми и продължиха да се въргалят в огнепоклонничеството. Така останаха в заблуда цяла година. Дойде пак денят, когато бяха чули за пръв път гласа. Той прозвуча и втори път. За три години го чуха три пъти, но продължаваха да си държат на своето. Накрая един ден след изгрев-слънце върху тях се изляха гневът и омразата на небесата — те се превърнаха в черни камъни заедно с всичките си блага и удоволствия. В целия град останах здрав само аз. Оттогава преживявам така — в молитви, пости и четене на Корана. Отчаях се в самотата си, няма с кого да я разделя…
* * *
Този момък очарова сърцето ми и аз възкликнах:
— Момко! Ще дойдеш ли с мене в Багдад? Там ще обогатиш знанията си, а аз ще ти стана неволница! Аз съм глава на рода си, имам цял кораб, натоварен със стока! Съдбата ни изхвърли в този град, тя ни е предписала да се съберем!
Когато се съмна, ние влязохме в хазната, взехме неща, които да са по-леки, но по-скъпи, и слязохме в града. А двете ми сестри, като ме видяха с такъв момък, завидяха ми и затаиха тайни помисли срещу мене. Качихме се на кораба. Най-радостна бях, че момъкът е с мене. Поизчакахме да задуха попътен вятър и отплавахме. Сестрите ми ме заразпитваха:
— Сестро, какво ще правиш с този хубав момък?
— Ще ми се да го взема за съпруг! — отговорих им.
Плавахме, що плавахме с попътни ветрове, след няколко дни наближихме Басра. Вече се мръкваше, когато видяхме къщите й. Двамата си легнахме да поспим. Тогава двете ми сестри ни взели, както сме спели с момъка, заедно с постелята и ни хвърлили в морето. Момъкът не знаеше да плува, удави се и Аллах записа името му между мъчениците в негово име. О, да бях се удавила с него! Но Аллах ми подаде парче дъска, аз се хванах за нея, вълните ме блъскаха, блъскаха, докато ме изхвърлиха на брега на един остров. Когато се съмна, забелязах пътека, която свързваше острова със сушата — колкото смъртен да мине. Тръгнах по нея.
Изведнъж видях една змия да пълзи към мене. Приличаше ми на разгневена пчела, която се спуща стремглаво, завива ту наляво, ту надясно. Езикът й висеше цяла педя напред, зад нея отскачаха буци пръст. А отзад я гони огромен змей, дълъг и тънък като копие. Тя бягаше от него. Ето, змеят вече я хваща за опашката, ще я схруска! Стана ми жално за нея, грабнах камък, стоварих го върху главата на змея и той умря начаса. Разпери змията криле и полетя във въздуха — изчезна от погледа ми. Почудих се на видяното. Бях се изморила, доспа ми се и си полегнах.
Когато се събудих, видях в краката си жена — тя ги разтриваше. Засрамих се, надигнах се, седнах и запитах:
— Сестро, коя си ти?
— Много бързо ме забрави! — отговори тя. — Аз съм онази, на която ти стори добро! Аз съм жена джин и този змей беше джин. Той ми бе враг и ти ме спаси от него. Аз полетях и отидох на кораба, от който те изхвърлиха сестрите ти! Пренесох всичко от него в дома ти и го потопих. А двете ти сестри омагьосах като черни кучки. Аз зная всичко, което те ти причиниха… Ала момъкът се удави… — тя ме понесе, прибра из пътя двете кучки и ни остави върху покрива на къщата. Видях, че цялото богатство, което бе на кораба, е струпано посред къщи, нищо не се бе изгубило. — Заклевам те с най-силната клетва! — каза жената джин. — Ако не удряш всеки ден на всяка кучка силно по триста камшика, ще те направя като тях!
И сега, о, емир на правоверните, аз им нанасям тези удари и ги съжалявам! Те знаят, че не аз съм виновна за този бой, и приемат мъченията си. Това е моят разказ и моята история…
* * *
Учудил се халифът на разказаното и рекъл на второто момиче:
— А сега ти ми разкажи от какви удари са белезите по тялото ти!
Тя отговорила:
Приказка за втората девойка и старицата
— О, емир на правоверните! Когато баща ми умря, той ми остави много пари. Не живях дълго сама след смъртта му, намерих си съпруг и той бе най-щастливият мъж. Живяхме заедно една година и той също умря. Наследих от него осем хиляди динара в злато. Построих осем странноприемници, всяка струваше по хиляда динара!
Веднъж при мен влезе старица с лице посивяло под скъсано покривало, очите й — черни ями, зъбите — почти ги няма, лицето й — тъмна нощ, взорът й — остър нож, главата й — скъсан кош, тялото — кожа и кости, снагата едва се носи, бузите — съвсем без цвят, а сополите текат. Или както казва стихотворецът:
Тя ме поздрави, целуна земята пред мене и рече:
— Имам дъщеря, тя е сираче, тази вечер ще й бъде сватбата! Ела, не ми скършвай хатъра! Тя няма друг освен всевишния Аллах!
Смили се сърцето ми, приех молбата й и казах:
— Ще направя нещо за нея пред лицето на Всевишния, ще й даря от моите дрехи и скъпоценности!
Старицата удари глава пред нозете ми, зацелува ги и възкликна:
— Аллах да ти дари добро! Приготви се за вечерята, а аз ще дойда да те взема!
Целуна ми ръка и си отиде. Аз се облякох, приготвих се. Старицата се върна и каза:
— Господарке, градските госпожи вече пристигнаха! Аз им казах, че ще дойдеш, те се зарадваха и те чакат!
Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до някаква улица. Видяхме голям портал, над арката му — каменно кубе, забито здраво в земята, отзад — каменен дворец, издигнал се от земята и се завързал с небесата. Подът бе постлан с килими, наоколо висяха запалени кандила и искрящи свещи, по стените бяха окачени скъпоценности и блестящи метални предмети. Минахме в зала, постлана с копринени черги, а посред нея — мраморно ложе, украсено с бисери и скъпоценности, над него — балдахин от атлаз. Неочаквано изпод балдахина излезе мома като луна и рече:
— Сестро, аз имам брат, момък, по-хубав и от мене! Видял те някъде и сърцето му закопняло за тебе. Той ми даде пари да те доведа при мене през тази нощ. Иска да се ожени за тебе.
Изслушах я, представих си как ще живея в този дом, и казах:
— Съгласна съм!
Тя плесна с ръце и при нас влезе момък с лице на луна, такъв какъвто го е описал стихотворецът:
Сърцето ми ме притегли към него. Той седна. Влезе и един кадия, а с него — четирима свидетели. Те ни обявиха за женени с този момък и си отидоха. Той се обърна към мене:
— Нека нощта ни да бъде благословена! — после прибави: — Господарке, имам към тебе едно условие! Закълни ми се, че няма да погледнеш друг освен мене, че няма да трепне сърцето ти по друг!
Заклех се. Той ме прегърна и аз го обикнах от цяло сърце. Сложиха ни трапеза, ядохме, пихме и се наситихме, после нощта ни надви и ние я прекарахме прегърнати до сутринта.
Така живяхме в радост и щастие цял месец. Тогава го помолих да отида на пазара и да си купя платно. Облякох се и взех старицата със себе си. Влязохме в дюкяна на някакъв момък — търговец, познат на старицата.
— Той е много млад! — ми каза тя. — Баща му наскоро умря и му остави много стока! — после се обърна към него: — Дай на тази жена от най-хубавите си платове!
— Дадено! — отговори той.
Момъкът ни приготви каквото поискахме. Подадох му парите, но той отказа да ги вземе.
— Днес вие сте ми гости! — каза той.
— Щом не иска парите, върни му платното! — наредих аз на старицата.
— За бога, нищо няма да взема! — възкликна той. — Всичко това е подарък, но срещу една целувка, че тя е по-хубава от всичко в дюкяна ми!
Дълго ме увещава старицата, докато накрая ме примами в клопка. Покрих очите си с фереджето и се извърнах така, че да не види никой. Той залепи устните си върху бузата, но като ме целуваше, ме ухапа така, че откъсна парче месо от бузата и аз паднах в несвяст.
— Аллах ще прати всекиму заслуженото! — каза старицата, когато се свестих. — Хайде да се връщаме! Ти се престори на болна, аз ще ти донеса лекове и ще те излекувам.
Надигнах се. Бях силно изплашена. У дома се престорих на болна. Но ето че мъжът ми влезе при мене и запита:
— Какво ти се случи, господарке, като излезе навън?
— Добре съм, нищо… — отговорих.
Той ме огледа и запита:
— Каква е тази рана върху бузата ти на толкова нежно място?
— Когато с твое позволение излязох днес да си купя платно, блъсна ме една камила, натоварена с цепеници, разкъса фереджето ми и както виждаш, нарани бузата ми! Толкова тесни са градските улици!
— Утре ще отида при градския управител, ще му се оплача и той ще избеси всички дървари в града!
— Нима ще избиеш всички заради мене! — възкликнах. — С мене се случи така, защото така го е предписал Аллах!
— Така трябва! — каза той. Изведнъж се намръщи, скочи и изкрещя. Отвори се вратата и от там изскочиха седем черни роби. Те ме проснаха сред къщата. Той нареди на единия роб да ме хване за раменете и да седне върху главата ми, на другия — да седне върху гърба ми и да държи краката ми. Пристъпи и третият с меч в ръка. — Удари с меча и я разсечи на две! — каза той. — Всеки да вземе половина и да го хвърли в Тигър — нека я изядат рибите! Такова е наказанието за онези, които нарушават клетвите си! — онзи бе вече вдигнал меча, когато мъжът ми отново заговори: — Помниш ли клетвата? Помниш ли какви съвети и наставления ти дадох? Това е краят на живота ти!
— Ти, който даваш блага! — възкликнах аз. — Почакай да си кажа молитвата и да си направя завещанието!
Той разреши. Надигнах глава и проумях в какво положение съм изпаднала. За назидание бях паднала от света на възвеличените в света на унижените. Заплаках и заредих следните стихове:
Той ме изслуша, но се разгневи повече и изрече следните стихове:
Аз пак се разплаках, а старицата се хвърли в нозете му и възкликна:
— Синко, прости на тази невеста! Тя не е сторила грях, заслужаващ такова наказание! Ти си млад-зелен, разтревожил си се от дребна работа, аз се боя да не те застигнат клетвите й!
— Добре, ще й простя! — накрая каза той. — Но трябва да й оставя белег, който да се вижда през целия й останал живот!
Робите ме разсъблякоха. Той взе тояга от дюлев клон и ме удари. Би ме, би ме, докато паднах в несвяст. Помислих, че умирам. А когато се стъмни, той нареди на робите си да ме изхвърлят заедно със старицата в предишния ми дом. Четири месеца се лекувах и когато оздравях, както видяхте, по гърба ми останаха тези следи.
Един ден се върнах в дома, където се бе случило всичко. Намерих го разрушен, улицата бе затрупана, на мястото на къщата имаше купища смет. Тогава отидох при тази си сестра — ние сме от един баща — и видях при нея тези две кучки. Разказах й за себе си и тя ми разказа за себе си. Повече за женитба не сме и помислили. После се сдружихме с тази мома, съпровождачката. Всеки ден тя излизаше и ни купуваше онова, от което имахме нужда. А после стана с нас, каквото стана, когато дойде хамалинът, появиха се просяците, пък и вие, преоблечени като търговци. А щом ни викнаха днес, разбрахме, че сме под волята ви. Това е нашият разказ.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разказват, царю честити, че халифът се обърнал към първата девойка и запитал:
— Знаеш ли нещо за жената ифрит, която е омагьосала сестрите ти?
— О, емир на правоверните! — отговорила тя. — Тя ми даде малко от косата си и каза: „Ако пожелаеш да дойда при тебе, изгори косъмче от тази коса и аз тутакси ще се появя, дори да съм накрай света!“
— Я ми дай един косъм! — казал халифът.
Тя му подала един косъм и халифът го запалил. Щом се усетила миризмата, разтърсила се земята и сред шум и трясък се появила жената джин. Тя била мюсюлманка и рекла:
— Мир на тебе, халиф на Аллаха! Свидетелка съм за онова, което е сторено на тази невеста, знам кой е постъпил несправедливо към нея и е отнел най-скъпото й. Но това е най-близкият ти човек! И ще върна според повелята ти човешките образи на двете кучки! — тя взела съд с вода, поврачувала й, напръскала лицата на двете кучки и рекла: — Върнете се в първите си човешки образи! — и те станали такива, каквито ги е създал Всемилостивият. — О, емир на правоверните! — продължила жената ифрит. — Онзи, който е набил невестата, е твоят син Амин!
И тя преразказала всичко, каквото се било случило с невестата. Халифът се зачудил и възкликнал:
— Слава на Аллаха, че тези кучки се отърваха с моя помощ!
После наредил да доведат сина му Амин. Разпитал го за случилото се с невестата и той му разказал цялата истина.
Тогава халифът довел тримата просяци, кадии и свидетели. Притеглил първата девойка и двете й сестри, които били омагьосани като кучки, и ги оженил за тримата просяци, които казвали, че са царе. Направил ги свои сътрапезници, дал им всичко, от което имали нужда, и ги поселил в багдадския дворец. Върнал битата невеста на сина си Амин, дал й много пари и наредил да им се построи дворец, по-хубав от предишния. Накрая сам се оженил за привратницата, пренощувал при нея и й вдигнал дворец. А хората се дивили на неговите благородство, добродетели и благотворителност.
* * *
— Сестро, тази приказка беше красива и увлекателна, не бях слушала такава! — заговорила Дунязад на сестра си Шахразад. — Но я разкажи още една — да си запълним будуването през останалата част на нощта!
Приказка за погубеното момиче
Разказват, о, цар на времената и наследник на древна слава, че халиф Харун ар-Рашид извикал една вечер при себе си своя везир Джаафар и му казал:
— Иска ми се тази вечер да поизлезем из града, да поразпитаме как живеят господари и поданици. Всеки, от когото се оплачат, ще го уволним, всеки, комуто благодарят — ще го възнаградим!
Халифът, Джаафар и Масрур тръгнали из града, пресекли пазарите, минали по много улици и накрая срещнали възрастен мъж. Той носел на главата си празна рибарска мрежа, вървял бавно и нареждал:
— Ей, шейх, как върви занаятът? — викнал му халифът.
— Господарю! — отговорил старецът. — Аз съм рибар, имам семейство, излязъл съм от къщи по обед, а досега Аллах не ми позволи да уловя нищо!
— Я се върни с нас при реката! — казал халифът. — Ще хвърлиш мрежата за мой късмет. Каквото и да извадиш — ще го купя за сто динара!
Върнал се рибарят при реката, хвърлил мрежата, после я измъкнал. А в нея — закован, доста тежък сандък. Огледал го халифът, опитал тежестта му, дал на рибаря сто динара и онзи си отишъл. Джаафар и Масрур повдигнали сандъка и го отнесли в двореца. Поставили го пред халифа, Джаафар и Масрур го разковали. Вътре — голяма кошница от палмови листа, в нея — нещо увито в червен плат. Разпрали го — черга. Разгънали я — закопчан саван. Разкопчали савана, а вътре — девойка хубавица, от красота изляна, но мъртва. Сълзи потекли по лицето на халифа, той се обърнал към Джаафар и викнал:
— Ей, куче! Как така в моето царство убийци убиват, хвърлят жертвите си във водата и се крият от мъстта ми! Ще погубя този убиец! Заклевам те в името на кръвната ми връзка с рода Абас, че ако не ми доведеш онзи, който е убил това момиче, ще те разпъна на портата на двореца заедно с четирийсет твои братовчеди!
— Дай ми три дена срок! — помолил Джаафар.
— Давам ти го! — отговорил халифът.
Три дни седял Джаафар в двореца си, а на четвъртия халифът изпратил да го повикат.
— Къде е убиецът на момичето? — запитал го той.
— О, емир на правоверните! — отговорил Джаафар. — Вижда ли някой невидимото, че да знам и аз кой е убиецът?
Разгневил се халифът и наредил да го разпънат пред портата на двореца. Наредил на глашатаите да викат по улиците на Багдад: „Който иска да се любува как ще разпънат Джаафар Бармаки, везира на халифа, заедно с братовчедите му пред портата на халифския дворец — нека дойде и гледа!“
И точно тогава един хубав момък с лице като луна, с черен мустак, открито чело, алени бузи с нежен пух по тях, излъчващ аромат като пита от амбра, разблъскал хората, застанал пред везира Джаафар и викнал:
— Бъди благословен, о, господар на емири властни и спасение за нещастни! Аз съм, който погуби момичето, което намерихте в сандъка! Убий ме заради нея, нека моят живот ми бъде отмъщение за нейния!
Джаафар се зарадвал, че сам се спасил, но му станало тъжно за момъка. И докато стояли втрещени, някакъв възрастен шейх изблъскал хората, стигнал до Джаафар и възкликнал:
— Везире, не му вярвай, не той уби момичето! То е погубено от мене!
— Този стар шейх е изкуфял и не знае какво говори! — възразил момъкът. — Аз я убих!
— Синко! — възкликнал шейхът. — Ти си млад, живей си живота, а аз съм стар — омръзнал ми е светът! Аз ще откупя живота ти, живота на везира и братовчедите му! Заклевам те в Аллаха, везире, по-бързо ме накажи!
Гледал ги Джаафар, чудил се и накрая повел със себе си момъка и шейха при халифа.
— О, емир на правоверните! — казал той. — Доведох ти убиеца на момичето!
— Къде е той? — запитал халифът.
— Ето този момък казва: „Аз съм убиецът!“ Пък този шейх го опровергава и казва: „Не, убиецът съм аз!“
— Кой от вас двамата уби момичето? — запитал халифът.
— Аз, никой друг! — отговорил момъкът.
— Аз, никой друг! — отговорил и шейхът.
— Я ги обеси и двамата! — наредил халифът на Джаафар.
— Ако убиецът е единият — обесването на другия ще бъде несправедливост! — възразил Джаафар.
— Именно аз съм убиецът на момичето — ще ви го докажа! — възкликнал момъкът и описал точно онова, което бил намерил халифът в сандъка.
— Защо си решил да убиеш това момиче? — запитал халифът.
Момъкът заразказвал:
* * *
— О, емир на правоверните, тази невеста бе моя съпруга, а този шейх е баща й. Ожених се за нея, Аллах ми дари от нея три мъжки рожби! Тя ме обичаше, служеше ми, нямах в какво да я упрекна. Но ето че в началото на този месец тя заболя от тежка болест. Доведох й знахари, излекуваха я. Помолих я да отиде в хамама.
— Ще отида, но преди това искам нещо от тебе! — каза тя. — Копнея за една ябълка! Искам ей така да си я мириша и да си отхапя парченце от нея!
Обичта ми към нея бе толкова голяма, че след като не намерих в Багдад никаква ябълка, реших по съвета на един градинар да отида да търся в Басра. Петнайсет дни пътувах дотам и й донесох три ябълки — купих ги от градинаря в Басра за три динара. Влязох при нея и й ги дадох. Тя ги остави до себе си — треската отново се бе усилила и тя преболедува още десетина дни. Когато най-после се излекува, отидох в дюкяна си. Около обед изведнъж видях край мене да минава черен роб, в ръката му — ябълка, ей така си я подхвърля.
— Откъде си взел тази ябълка, че да си взема и аз?
— Взех я от възлюблената си! — засмя се той. — Не бях ходил отдавна при нея, сега отидох, намерих я болна, а при нея — три ябълки! Тя ми каза, че гадният й съпруг бил ходил за тях чак в Басра и й ги купил за три динара!
Причерня ми светът пред очите, заключих дюкяна и се върнах вкъщи. Едната ябълка я нямаше.
— Къде е третата ябълка? — запитах аз.
— Не знам къде се е дянала! — отговори жена ми.
Значи робът не ме бе излъгал. Скочих, грабнах нож, стъпих върху гърдите й и я прободох. Хвърлих я във водите на Тигър, без някой да разбере. Върнах се у дома и намерих големия ми син да плаче.
— Защо си се разплакал? — запитах аз.
— Взех една от ябълките, които бяха до майка ми! — отговори той. — Излязох на улицата да поиграя с братята си. Но ето че някакъв черен роб я грабна от ръцете ми и запита: „Откъде имаш това?“ Отговорих му: „Баща ми донесе тази ябълка от Басра, защото майка ми е болна — там той купил три ябълки за три динара!“ А той ми взе ябълката, блъсна ме и избяга. А сега ме е страх да не би мама да ме бие за ябълката!
Разбрах, че онзи роб е наклеветил с лъжливи думи жена ми и че съм я убил без вина. Ако почиташ дедите си, о, емир на правоверните, трябва да побързаш да ме погубиш, за да бъде животът ми отмъщение за нейния!
Зачудил се халифът и възкликнал:
— За бога, ако някой трябва да бъде погубен, това е подлият роб! Трябва да се направи така, че да бъде излекуван болният и задоволен — благородният!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разказват, царю честити, че халифът се обърнал към Джаафар:
— Намери ми този подъл роб! Не ми ли го доведеш — ще те погубя вместо него!
— Че откъде да го доведа? — разплакал се Джаафар. — Не всеки ден е празник! Каква хитрост ще ми помогне да го пипна?
Той останал в къщата си три дни, а на четвъртия извикал кадията и си направил завещанието. Сбогувал се с всички и накрая пристъпил към любимата си малка дъщеря — той я обичал повече от всичките си синове, взети заедно. Притиснал я до гърдите си и се разплакал, но усетил, че в джоба й има нещо кръгло.
— Какво имаш в джоба си? — запитал той.
— Това е ябълка, татко! — отговорила тя. — Донесе я робът ни Рейхан. От четири дни си я нося! Не ми я даде, преди да му дам цели два динара!
Щом чул, че се споменават робът и ябълката, Джаафар се зарадвал и възкликнал:
— Ама че съм късоглед!
Наредил да му доведат роба. Довели го и той го запитал:
— Откъде имаш тази ябълка?
— Господарю! — отговорил робът. — Преди пет дни, като се разхождах по улицата, видях деца да си играят. Едно от тях носеше тази ябълка. Грабнах я, ударих го, а то заплака. „Тя е на майка ми, която е болна! Пожела от баща ми ябълка, той замина за Басра и донесе от там три ябълки за три динара! Аз взех тази да си поиграя с нея!“ Взех ябълката и малката господарка я купи от мене за два динара!
Джаафар наредил да го запрат, зарадвал се, че сам се е спасил, и заредил:
Повел го при халифа, който наредил случилото се да се запише, за да остане в паметта на хората.
— Не се учудвай толкова на тази случка, о, емир на правоверните! — казал Джаафар. — Тя не е по-удивителна от онова, което се случило между двамата братя везири Нур ед-Дин и Шамс ед-Дин.
Приказка за везира Нур ед-Дин и брат му Шамс ед-Дин
Едно време в Египет живял справедлив и добродетелен султан. Той имал умен и изкусен везир, който познавал издълбоко нещата и умеел да управлява страната. Бил възрастен шейх. Имал двама синове — като две луни! Големият — черноокият, се казвал Шамс ед-Дин Мохамед, а малкият — светлоокият, се казвал Нур ед-Дин Али.
Случило се така, че баща им умрял. Затъжил се по него султанът, повикал двамата братя, въздъхнал, дарил ги богато и рекъл:
— Отсега нататък вие ще изпълнявате задълженията на баща си!
Веднъж султанът решил да тръгне на път. Бил редът на големия брат да го придружава. Същата вечер двамата братя се разговорили и големият казал:
— Братко, иска ми се и двамата да се оженим в един и същ ден!
— Нека бъде волята ти, братко, аз съм съгласен! — отговорил малкият.
— Ако ни е писал Аллах, ще се оженим за две моми в една и съща нощ, за да родят после в един и същи ден! Ако пожелае Аллах — твоята жена ще роди момче, а моята — момиче! А после ще ги оженим, защото ще са братовчеди!
— А какво ще поискаш от сина ми като откуп за дъщеря ти, братко? — запитал Нур ед-Дин.
— Ще искам от сина ти откуп за дъщеря ми три хиляди динара, три градини и три чифлика! — отговорил Шамс ед-Дин. — Няма да е правилно ергенът да се жени, без да даде тези неща!
— Но защо синът ми непременно трябва да дава откуп? — възкликнал Нур ед-Дин. — Нали сме братя, и двамата сме везири, с един и същ сан! Ами че ти си длъжен да дадеш дъщеря си на сина ми даром! Не знаеш ли, че мъжкото стои по-горе от женското? Моето чедо ще бъде мъжко, името му ще се помни, а на дъщеря ти ще се забрави!
— Мисля, че грешиш, щом поставяш достойнствата на сина си над дъщеря ми! — казал Шамс ед-Дин. — Щом вече каза такива думи, аз, за бога, няма да омъжа дъщеря си за сина ти, пък ако щеш ми давай толкова злато, колкото тежи тя!
— И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти! — възкликнал ядосано Нур ед-Дин.
Душата му се изпълнила с гняв, светът му причернял, но той затаил обидата.
На сутринта султанът тръгнал на път заедно с везир Шамс ед-Дин. Той пресякъл Гезира и потеглил към пирамидите.
А разгневеният до крайност Нур ед-Дин не спал цяла нощ. Щом се съмнало, той произнесъл утринната си молитва, отишъл в хазната, взел си една кесия, напълнил я със злато и заредил следните стихове:
Наредил на слугите да му оседлаят едро бързоного муле. Наместили върху му позлатено седло с индийски шпори и обшивка от исфаханско кадифе — като за невеста под венчило. А той казал на слугите и робите:
— Ще ми се да се поразходя извън града. Ще отида до Калюбия и ще остана там три дни. Стяга ми се душата, иска ми се да съм сам!
Метнал се пъргаво на мулето, взел малко храна, напуснал Кайро и потеглил из равнината. По обед влязъл в град Балбес. Слязъл от мулето, починал си, починало си и животното, взел каквото му трябвало, натоварил го на мулето и пак потеглил. След два дни по обед влязъл в град Ал-Кудс11, където пренощувал. Щом се съмнало, възседнал мулето, подкарал го — и чак в град Халеб. Отседнал там в някакъв хан, спрял за три дни, поел си дъх и продължил. Не знаел вече накъде отива. И така вървял, що вървял, докато една нощ сам не усетил как стигнал до град Басра. Спрял в един хан, взел си кесията и оставил мулето с цялата му амуниция на привратника, като му наредил да го поразтъпче.
Случило се така, че по това време везирът на Басра стоял до прозореца на двореца си. Видял той мулето, забелязал скъпата му амуниция и си помислил, че това трябва да е муле на някой везир или цар.
— Я ми доведи онзи привратник! — наредил той на един от слугите си.
Отишъл слугата при привратника и го довел при везира.
— Кой е стопанинът на това муле? — запитал везирът.
— Господарю! — отговорил привратникът. — Стопанинът на това муле е момък млад и напет, мил и достолепен, сигурно е син на търговец, защото е достоен и великолепен!
Везирът яхнал коня си и сам отишъл при момъка. Нур ед-Дин станал на крака, посрещнал го, целунал му ръка. Слязъл везирът от жребеца си, поздравил го, поканил го да седне до него и рекъл:
— Синко, откъде идваш? Какво търсиш тук?
— Владетелю! — отговорил Нур ед-Дин. — Идвам от Кайро, баща ми бе везир, но се премести в лоното на Аллаха! — разказал той какво му се било случило, и после добавил: — Решил съм за себе си да не се връщам там, докато не обходя всички градове и страни!
— Синко, нека желанията на душата не те увличат — те може да те доведат до гибел! — рекъл везирът. — Сега много страни са опустошени, боя се за тебе!
Той наредил да натоварят седлото, чергата и килимчето върху мулето и прибрал Нур ед-Дин у дома си. Настанил го удобно, направил му добрини и силно го обикнал.
— Синко! — казал му веднъж той. — Аз вече остарях, нямам мъжко чедо, но Аллах ми дари дъщеря, с която си подхождате по хубост. Отклоних много желаещи ръката й, но сърцето ми се изпълни с обич към тебе. Ще вземеш ли дъщеря ми да ти служи като неволница, а ти да бъдеш неин съпруг?
— Слушам и се подчинявам! — казал Нур ед-Дин.
Зарадвал се везирът, наредил на слугите да приготвят храна и да украсят голямата гостна, където влизали само големци и емири, събрал приятели, държавни първенци и търговци. А когато всички се събрали, казал:
— Аз имах брат, той беше везир на Египет. Аллах му дари двама синове, а мен, както знаете, Аллах ме дари с дъщеря. Навремето брат ми бе поискал да ожени един от синовете си за дъщеря ми. Съгласих се и когато настъпи срокът, той ми изпрати един от синовете си. Ето, това е момъкът, който дойде.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везир Джаафар:
* * *
Разправят, царю честити, че везирът казал на Нур ед-Дин:
— Тази вечер ще преспиш при жена си, а утре ще отидем при султана. Ще моля Аллаха да те надари с вечно добро!
Нур ед-Дин се съгласил и прекарал нощта с жена си — везирската щерка.
Това се случило с Нур ед-Дин. А ето какво се случило по това време с брат му Шамс ед-Дин.
Щом се върнал и не намерил брат си, разпитал слугите за него, а те отговорили:
— Когато ти тръгна на път със султана, той възседна мулето си и каза: „Отивам към Калюбия, ще отсъствам ден-два! Стегна ми се душата и никой да не идва с мен!“ До ден-днешен не сме чули никаква вест за него!
Разстроил се Шамс ед-Дин, затъжил се и си рекъл: „Ядосал се е само защото му се развиках онази нощ, преди да тръгна със султана! Трябва да изпратя да го потърсят!“ Съобщил на султана за станалото, написал писма и пратил вестоносци до всички страни. Но за тези двайсет дена Нур ед-Дин бил вече в далечни страни. Пратениците с писмата го търсили, но не чули никаква вест за него и се върнали. Натъжил се Шамс ед-Дин и си казал: „Обидих брат си с тези приказки! Въобще — държах се като глупак и грубиян!“
Минало известно време и той се сватосал за невеста от търговците на Кайро. Оженил се за нея. Случило се така, че това било и първата сватбена нощ на брат му с везирската щерка в Басра. Така станало по волята на всевишния Аллах, за да се изпълни онова, което той е предначертал за създанията си, и да стане така, както си казали двамата братя. Двете жени понесли рожбите си в един и същ ден.
След положения срок жената на египетския везир Шамс ед-Дин родила момиче. В цял Египет нямало по-голяма хубавица. А в същия ден жената на Нур ед-Дин добила мъжко чедо. Нямало по онова време по-хубаво от него. Нур ед-Дин нарекъл сина си Хасан Бадр ед-Дин. Зарадвал се дядото, везирът на Басра, устроил голям пир. Тогава везирът на Басра взел със себе си Нур ед-Дин и го завел при султана. Момъкът застанал пред него, целунал земята. Бил неустрашим, сладкоречив, благороден и красив. Той занареждал следния поздрав:
Султанът благодарил на Нур ед-Дин и запитал везира си:
— Кой е този момък?
Разказал му везирът какво се е случило, от начало до край, и завършил:
— Ето, това е братовият ми син!
Огледал султанът Нур ед-Дин, той му се понравил. Издигнал го в сан на везир.
И седнал Нур ед-Дин да управлява човешките деяния.
Когато синът му Хасан станал на четири години, починал везирът — тъстът на Нур ед-Дин. Той му устроил пищно погребение. Тогава се заел и с образованието на сина си. На седем години му довел факих да го учи в дома му. Той го изучил в бащиния му дворец — откакто се родил, Хасан не бил излизал от него.
Но ето че един ден бащата на Бадр ед-Дин се разболял. Той наредил да извикат сина му и му заговорил:
— Синко, трябва да знаеш, че на този свят всичко е тленно, само на другия свят е вечно! Искам да ти дам някои съвети, да разбереш какво искам да ти кажа.
— Чуй, сине, какво ще ти кажа! Аз имам брат на име Шамс ед-Дин, той ти е чичо и е везир на Египет. Разделихме се, напуснах го завинаги без желание. Моля ти се, вземи този свитък и запиши там онова, което ще ти разкажа!
Взел Хасан свитък хартия и записал бащиния си разказ за целия му живот и премеждия.
— Синко, пази това писание! — рекъл бащата. — Върху тази хартия е твоят корен, твоята знатност, твоето родословие. Случи ли ти се нещо — тръгвай за Египет, питай за чичо си, намери го и му предай, че съм умрял като чужденец и съм копнял да го видя.
Поел Хасан Бадр ед-Дин записа, завързал го в мушама, зашил го отгоре с плат и заплакал за баща си, с когото трябвало да се раздели — нали бил още толкова млад!
— Ще ти дам пет наставления! — казал Нур ед-Дин.
* * *
Първото е: Не се сближавай прекалено с някого — така ще се избавиш от хорските злини! Спасението е в самотата!
Второто е: Не постъпвай несправедливо с никого, за да не постъпи времето несправедливо с теб. Чувал съм един стихотворец да казва:
Третото наставление е: Премълчавай си, виждай своите недостатъци преди недостатъците на другите! Казват, че който мълчи — ще се спаси! Чул съм един стихотворец да казва:
Четвъртото е: Пази се от виното, не го пий! Виното е в дъното на всяка кавга. Виното отклонява умовете от вярата. Чувал съм един стихотворец да казва:
Петото е: Подкрепяй оногова, който те подкрепя, пази онзи, който те пази! Не бъди небрежен към парите си, за да не се нуждаеш от парите на другите! Чул съм някои да казват:
* * *
Нур ед-Дин предал богу дух, докато наставлявал сина си. Домът му потънал в скръб. Тъгували по него султанът и всички емири, погребали го и били в траур два месеца.
Не се качвал Хасан на кон, не отивал в султанския диван, не се срещал с владетеля. Разгневил се султанът, назначил си нови помощници, поставил на бащиното му място друг свой приближен и като везир му наредил да вземе за себе си земите, парите, дома и благата на Хасан, а самия него да затвори. Новият везир събрал слугите си и тръгнал с тях към дома на Нур ед-Дин да го запечата, а сина му Хасан Бадр ед-Дин — да доведе при султана, пък той да прави с него каквото реши. Но между войниците имало един мамелюк на починалия везир Нур ед-Дин, който обичал неговия син. Щом чул какво ще става, яхнал коня си и бързо довтасал при Хасан.
— Господарю, син на моя господар! Бързай, преди да е станало прекалено късно! Бягай веднага, оставяй и къща, и всичко!
Надигнал се Хасан и заредил:
Закрил Хасан лицето си с крайчеца на дрехата си и потеглил. Вървял, що вървял — съдбата го довела при бащината му гробница. Влязъл той в гробищата, седнал до нея, отвил тюрбана откъм главата му12, който бил избродиран с позлатени орнаменти. Върху камъка били написани следните стихове:
И докато стоял така, появил се един евреин. Бил с дрехи на сарафин, носел кесия с много злато. Пристъпил той към Хасан ал-Басри13 и рекъл:
— Господарю! Баща ти бе изпратил някои свои кораби да въртят търговия и някои са се върнали. Искам да купя от тебе товара на всеки кораб, който пристигне — ще ти платя хиляда динара в злато! — отброил хиляда динара, дал ги на Хасан ал-Басри и казал: — Напиши ми разписка, аз ще я подпечатам и ще я разпиша!
Взел Хасан ал-Басри парче хартия и написал върху нея: „Подписаният Хасан Бадр ед-Дин, син на везира Нур ед-Дин, удостоверявам, че продадох на Исхак евреина целия товар от всеки кораб, който ще пристигне, принадлежащ на баща ми, за хиляда динара, за което получих парите по спешност“.
Взел евреинът хартията, разписал и подпечатал друга хартия на свой ред и му я дал. Хасан останал сам. Мръкнало се и той навел глава към гроба на баща си. Полека-лека заспал.
В гробищата живеели правоверни джинове. Излязла една жена джин, видяла заспалия Хасан ал-Басри, удивила се на хубостта и красотата му и литнала да се поразходи. Срещнала един летящ ифрит, поздравила го и рекла:
— Ела да ти покажа хубостта на един момък!
Полетели, кацнали върху гробницата и жената запитала:
— Виждал ли си през живота си подобно нещо?
— Хвала му, наистина друг като него няма! Но, сестро, искаш ли да ти разкажа какво видях пък аз? Видях подобна красота по египетските земи! Това е дъщерята на везира Шамс ед-Дин, тя е също на около двайсет години! Хубава, красива, стройна и игрива, бляскава, изящна — от прекрасна по-прекрасна!… Когато порасна, чу за нея султанът на Египет, извика баща й, везира, и му каза: „Знаеш ли, везире, научих, че имаш дъщеря! Искам да я сватосам за себе си!“ „Владетелю наш, султане!“, отговори везирът. „Приеми извинението ми и ме прости за думите! Знаеш, че моят брат Нур ед-Дин ни напусна и сега не знам къде е. Някога разговаряхме как ще се оженим, как ще оженим и децата си. Той се разгневи и си замина ядосан. Тогава се заклех, че ще омъжа дъщеря си за братовия си син. Направих го още в деня, когато майка й я роди. Преди известно време научих, че брат ми се бил оженил за щерката на везира в Басра и добил от нея син. Аз ще омъжа дъщеря си само за него! А за тебе — моми много!“ Много се разгневи султанът на везира си и викна: „Как така! Аз да се сватосвам за дъщеря ти, а ти да ми отказваш! Кълна се в главата си — ще я омъжа за последния от слугите си, колкото и да се противиш!…“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на джина:
* * *
Царят имаше един гърбав коняр, с гърбици и отпред, и отзад. Той нареди да го доведат, за да го ожени за везирската щерка пряко волята й. Още тази нощ той ще отиде при нея. Сега е при султанските мамелюци, те му палят свещи и му се подиграват пред вратите на хамама! А везирската щерка седи и плаче между певици и слугини. На тази мома само този момък ще й прилича! Онези са запрели баща й, не му позволяват да отиде при нея. А не съм виждал, сестро, нещо по-отвратително от този гърбушко!
— А този момък е най-красивото същество, откакто свят светува!
— Двамата са родени един за друг, те си приличат като брат и сестра. Ама че нелепо е да се вземат с онзи гърбушко!
— Ами, братко, хайде да го отнесем при момата, за която говориш!
— Дадено! — казал ифритът. — Дай аз да го нося!
Повдигнал го той, полетял с него, тя му помагала. Летели, що летели, стигнали до Кайро. Ифритът сложил момъка върху една скамейка и го побутнал. Събудил се той и изведнъж проумял, че не е в Басра. Току да викне, но ифритът му направил знак, запалил свещ и рекъл:
— Донесох те тук, защото искам да направя едно добро пред лицето на Аллаха. Вземи тази свещ и иди ей там, при онзи хамам! Там се объркай с хората и върви с тях до стаята, където ще дойде невестата! Изпревари ги и влез преди тях. Влезеш ли — застани от дясната страна на гърбавия младоженец! Кой и да се приближи до тебе — сватовници, певици, викачки, — бъркай с ръка в джоба си! Ще го намираш винаги пълен със злато. Сграбчвай и хвърляй! Давай на всеки по цяла шепа!
— Я да видим какво ли ще излезе от тази работа? — запитал се Хасан Бадр ед-Дин.
Тръгнал със запалената свещ, отишъл при хамама, видял там гърбавия на кон. Промъкнал се между хората — най-голям красавец сред всички, с този фес, с тази чалма, с това наметало, обшито със злато! Крачел и щом хората и певиците поспирвали, бъркал с ръка в джоба си, изваждал шепа злато — за певици и прислужници! Замаяли се певиците от щедростта му, възхитили се хората от хубостта му. Стигнали до дома на везира. Там слугите спрели тълпата при вратата, но певиците и викачките рекли:
— Ще влезем само ако този момък влезе с нас! Той ни обсипва с благодеяния!
Така те влезли заедно в стаята на младоженците. Там го поканили да седне, макар гърбавият да се ядосвал. Подредили се в два реда всички жени на емири, везири и приближени. Щом видели Хасан с неговата хубост и красота, лицето — лъч от светлина, сякаш е пълна луна, всички до една го харесали. Струпали се около него, всяка си пожелала да попадне в прегръдките му, ако не за година или месец, поне за час! Снели фереджетата от лицата си, позавидели на онази, която ще го притежава. Проклели гърбавия коняр и онзи, който принуждавал хубавицата да се омъжи за грозника. Ударили певиците по дайретата, отишли прислужниците при везирската щерка, украсили я, облели я с благовония, облекли я, разресали косите й, покрили я с великолепни наметала, обкичили я със скъпоценности, натъкмили я, сякаш е от рода на царете Хосрои. Влязла тя при гостите. Тръгнал гърбавият коняр да я посрещне, но тя му обърнала гръб и се оказала лице срещу лице с братовчед си Хасан Бадр ед-Дин. Усмихнали се хората, като забелязали, че тя го предпочита. А той бръкнал в джоба си, награбил златото и го метнал сред певиците.
Невестата вдигнала очи към небето и рекла:
— О, Аллах, направи така, че този момък да ми стане съпруг, спаси ме от онзи гърбав коняр!
Дошло време всички да ги оставят. Излезли всички, жени и деца, които били на празника, останали само Хасан Бадр ед-Дин и гърбавият коняр. Прислужниците извели невестата да я разсъблекат и да я предадат на годеника. Тогава гърбавият се обърнал към Хасан:
— Господарю, весело ни бе с тебе тази вечер, но защо не се прибереш у дома си, преди някой да те е изгонил?
Хасан се запътил към вратата, но там го посрещнал ифритът и му казал:
— Стой, Бадр ед-Дин, почакай! Нека гърбавият излезе от стаята и отиде да се измие — ти тогава влез в спалнята. Влезе ли невестата, ти й кажи: „Аз съм твоят съпруг! Царят си направи тази шега, защото се боеше да не ни урочасат! А този, който бе тук преди малко, бе един от нашите коняри — него да урочасат!“ После пристъпи към нея, открий лицето й и не се страхувай от каквато и да е беда!
Ето че конярят отишъл до нужника и клекнал там. От коритото с водата се появил ифритът в образ на плъх и изцъркал.
— Тебе пък какво те е домъкнало тук! — възкликнал гърбавият.
Но плъхът се превърнал в котка и измяукал. Смаял се гърбавият, а котката се превърнала в куче, което излаяло. Той се ужасил още повече и викнал:
— Махай се, злосторник такъв!
Но кучето станало още по-голямо, превърнало се в звяр, който изръмжал, разтреперил се гърбавият и завикал за помощ. А звярът продължавал да расте, превърнал се в бивол, под който се разпуквала земята, и заговорил с човешки глас:
— Горко ти, гърбушко! Коняр си бе и коняр ще си останеш!
А конярят — заболял го коремът, затракали му зъбите, аха… и да се навре цял в дупката на нужника!
— Земята ли ти е тясна, че си решил да се жениш за моята възлюблена? — изревал ифритът.
— Кълна се, не съм виновен, султанът ме застави! — изплакал конярят. — Не знаех, че тя си има възлюблен от биволския род!
Ифритът го заврял в нужника с главата надолу и с краката нагоре и казал:
— Постой тук така, а аз ще те пазя до изгрев-слънце!…
А ето какво се случило с Хасан Бадр ед-Дин. Оставил той ифрита и гърбавия да разговарят, влязъл в спалнята и седнал. Влязла и невестата. Тя се казвала Сит ал-Хасан. Свивало се сърцето й и тя си говорела: „Не го ща, за бога, няма да му се дам, пък ако ще и без душа да остана!“ Но зърнала Бадр ед-Дин и възкликнала:
— Защо стоиш до това време тук, скъпи? Аз си мислех, че си просто приятел на гърбавия!
— Че защо трябва да водя и коняря при тебе? — запитал Бадр ед-Дин.
— Но кой е все пак съпругът ми? — възкликнала тя.
Бадр ед-Дин й казал онова, на което го бил научил ифритът. Сит ал-Хасан се зарадвала, усмихнала се, засмяла се мило и рекла:
— За бога, вземи ме и ме притисни в прегръдките си!
Тя била само по риза, а и тя се била отворила при шията й. Щом Бадр ед-Дин видял чистата й снага, бързо се съблякъл, извадил кесията със златните хиляда динара, която бил взел от евреина, увил я в шалварите си, бутнал ги под дюшека, снел чалмата си, оставил я върху стола и останал само в прекрасната си риза, обшита със злато. Сит ал-Хасан пристъпила към него, притиснала се о тялото му, притиснал се и Бадр ед-Дин, прегърнал я. Той вдигнал нозете й на кръста си, приготвил топа, насочил го към затворената крепост, гръмнал веднъж, съборил стражевата кула. А крепостта била като перла неотваряна, като кобила необяздена! Отнел девствеността й, наслаждавал се на младостта й. И така намествал топа петнайсет пъти и все стрелял с него. А тя се лепяла и сливала с него. Той сложил ръка под главата й, тя на свой ред сложила ръка под главата му, прегърнали се и заспали прегърнати. Такава прегръдка е описана в следните стихове:
А през това време ифритът казал на жената ифрит:
— Хайде сега ти поеми момъка! Трябва да го отнесем от тук, докато не ни е заварило утрото, че скоро ще се съмне!
Тя повдигнала Хасан от постелята по риза и без долни дрехи и го понесла. Летяла, що летяла, летял и ифритът и й помагал. Но Аллах наредил на ангелите да метнат гръм върху ифрита и той се подпалил. Жената се сепнала и кацнала на мястото, където този огън го съборил. Така се случило, че това място било около град Дамаск. Там тя оставила момъка пред една от портите и отлетяла.
Съмнало се. Отворили се градските порти, излезли хората и видели хубав момък по риза и такия, без чалма и дрехи. Той още спял. Но ето че духнал вятър, надигнал одеялото над него и оголил корем, пъп, стройни бедра и прасци като кристали! Смаяли се хората, стреснал се и Хасан Бадр ед-Дин, събудил се и видял, че е пред градски порти, а покрай него — хора. Учудил се и възкликнал:
— Къде съм, добри хора? Защо сте се събрали тук?
— Видяхме те по време на утринната молитва! — отговорили хората. — Ти бе хвърлен през тази порта и спеше!
— За бога, хора, но снощи аз заспах в Кайро!
— Ти да не си дъвкал хашиш? — възкликнал един.
— Ти си луд! — добавил друг. — Как така си заспал вечерта в Кайро, а се вижда, че сутринта спиш в Дамаск!
— За бога, добри хора! — казал той. — Аз никога не лъжа. Наистина снощи заспах в Египет, а пък онзиден бях в Басра!
— Да не би всичко, което ни разправяш, да си го видял насън? — запитали хората.
Хасан се заколебал в себе си, но изрекъл на глас:
— За бога, но къде е онази спалня? Къде е гърбавият коняр? А кесията със злато, която носех? Къде са дрехите ми?
Надигнал се, тръгнал, влязъл в града, закрачил по улиците и пазарите. Струпали се хора, наметнали го с това-онова и го отвели в една гостилница.
Готвачът бил човек развейпрах, но Аллах му простил греховете. Хората се пръснали, защото се бояли от него — бил отчаяно смел човек. Погледнал той Хасан Бадр ед-Дин, веднага го обикнал от все сърце и рекъл:
— Откъде си, момко! Кажи ми какво ти се е случило?
Разказал му Хасан всичко, каквото му се било случило, от началото до края и готвачът казал:
— Господарю Бадр ед-Дин! Знаеш ли, че всичко, което ми разказа, е смайваща работа! Но, чедо, не говори това на другите, докато Аллах не разкрие какво ти се е случило! Остани при мене — аз нямам син и те приемам като син!
Той отишъл на пазара, купил на Бадр ед-Дин богати дрехи, облякъл го, отвел го при кадията и се заклел пред него в името на живота си, че го осиновява. Прочул се Хасан Бадр ед-Дин в Дамаск като син на готвача. Останал в готварницата му, прибирал парите и двамата дълго живели заедно. Ето това станало с Хасан Бадр ед-Дин.
А когато през онова утро изгряла зората, Сит ал-Хасан се стреснала и като не намерила Хасан Бадр ед-Дин да лежи до нея, поседнала да го почака, защото помислила, че е отишъл да се измие. По това време дошъл баща й. Той крачил към стаята на дъщеря си и си мърморел:
— Ще убия тази дъщеря, само да е посмяла да допусне този проклетник до себе си! — стигнал до спалнята, застанал пред вратата и викнал: — Ей, Сит ал-Хасан!
Тя излязла пред баща си, като се олюлявала от щастие, целунала земята пред него. От прегръдките на онзи елен лицето й било по-светло, по-красиво. А той, като я видял така, викнал:
— Проклетнице, на онзи коняр ли се радваш?
Сит ал-Хасан се усмихнала и отговорила:
— За бога, татко, стига сте се шегували с мене! Защо ми натякваш за този коняр, който не струва колкото крайчеца на нокътя ми? Аллах да обезобрази и него, че и баща му! Прекарах нощта в прегръдките на съпруга си, който има нежна душа, черни очи и извити вежди!
Слушал я бащата, слушал я и нощ паднала в очите му.
— Разпътнице! — викнал той. — Какво говориш, къде ти е умът?
— Че кой друг излезе преди малко от стаята ми и отиде до нужника!
Отишъл учуденият баща към нужника и намерил там гърбавия коняр: главата му забита в дупката, краката му вирнати нагоре. Заговорил го, но онзи не отговарял, защото мислел везира за ифрит…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на везир Джаафар:
* * *
Разправят, царю честити, че везирът креснал:
— Говори или ей сега ще ти отсека главата с този меч!
— За бога, о, шейх на ифритите! — изплакал гърбавият. — Откакто ме остави на това място, не съм мърдал!
— Какви ги приказваш! — възкликнал везирът. — Аз не съм ифрит, а бащата на невестата!
— Ти нямаш право да ми вземеш душата! Върви си по пътя, докато не се е появил онзи, който ме остави така! Ще ме жените за някакви си възлюблени на ифрити, така ли!
— Кой те доведе тук? — запитал везирът.
— Дойдох снощи по нужда! — отговорил гърбавият и разказал всичко, което му се било случило.
Везирът го измъкнал от нужника, повлякъл го насила със себе си, отвел го при султана и той повторил там разказа си.
Върнал се вкъщи везирът и разколебано заговорил на дъщеря си:
— Я ми разкажи, дъще, все пак какво се случи с тебе!
— Онзи, когото си бях харесала, остана снощи при мене, направи ме жена и аз го обикнах. Ето на стола са чалмата му и наметката му, ризата му е под дюшека, в нея има нещо увито, не знам какво е!
Везирът видял чалмата на племенника си Хасан ал-Басри, взел я в ръка, огледал я и рекъл:
— Та това е мосулска чалма, чалма на везири! — разровил дрехите и намерил кесията с хилядата динара. Отворил я и открил разписката. Прочел я и разбрал какво бил продал на един евреин Хасан Бадр ед-Дин, син на Нур ед-Дин ал-Басри. Открил и хилядата динара. Везирът проумял какво се било случило, и запитал дъщеря си: — Дъще, знаеш ли кой е видял лицето ти? Бил е синът на моя брат, твоят братовчед! Тези хиляда динара са твоят откуп! Хвала на Аллаха, как не съм усетил, че точно така ще стане!
Той разпрал феса и открил в него златен плик. Отворил го, а в него — парче хартия, подписано от брат му Нур ед-Дин ал-Басри, баща на Хасан Бадр ед-Дин. Видял братовия си подпис и заредил:
Зачакал везирът да се появи племенникът му, но от него — никаква вест. Взел той мастило и перо и описал подробно всичко в стаята — тези неща са на това място, онази покривка е на друго място. После прибрал този списък и се разпоредил всичко да се запази, както си е било. А при себе си прибрал чалмата, феса, наметката и кесията.
А везирската щерка, като минали определените месеци, родила син — хубав като луна, изящен и красив като баща си. Отрязала пъпа му и го предала на кърмачките. Нарекла го Аджиб.
Растял Аджиб за ден като за месец, за месец като за година, а когато станал на седем години, дядо му го предал на факих, като му наредил да го възпитава и да му дава нови знания. Аджиб останал в училището четири години, но започнал да се бие с децата, да ги ругае и да им вика:
— Кой от вас може да се сравни с мене? Аз съм син на везира на Египет!
Обидили се децата, събрали се, отишли при помощника на учителя да се оплачат от обидите на Аджиб, а той ги посъветвал:
— Ще ви науча на нещо, кажете ли му го, като го видите, даже на училище ще престане да идва! Утре се съберете около него и си говорете един на друг: „За бога, сега с нас ще играе само онзи, който може да ни каже името на баща си и името на майка си! Който не знае името на баща си и името на майка си — значи той е дете на греха и няма да играе с нас!“
На другия ден децата отишли на училище, дошъл и Аджиб. Те се завъртели около него и рекли:
— Ще играем една игра, но с нас ще играе само онзи, който назове името на баща си и името на майка си!
Така се и договорили и един започнал:
— Аз се казвам Мажди, майка ми се казва Алуа, а баща ми — Из ед-Дин! Друг казал нещо подобно, после трети, ето че дошъл редът на Аджиб.
— Аз се казвам Аджиб! — казал той. — Майка ми се казва Сит ал-Хасан, а баща ми — Шамс ед-Дин, везирът на Египет!
— За бога, везирът не ти е баща! — викнали децата. — Ти не знаеш кой е баща ти! Махай се, не те искаме с нас!
Оставили го сам и осмян. Стегнало се сърцето му и той се задавил в плач, избягал и отишъл при майка си. Заплакал, заридал, плачът го задавял. Слушала го майка му, свило се сърцето й и го запитала:
— Какво се е случило, сине, защо плачеш?
Той й разказал какво бил чул от децата и помощник-учителя, и запитал:
— Мамо, кой е баща ми?
— Баща ти е везирът на Египет! — отговорила тя.
— Не е той баща ми, не ме лъжи! Везирът е твой баща, но не и мой! Ако не ми кажеш истината — ей сега ще се пробода с този остър нож!
Ето че влязъл и везирът, видял ги, че плачат, и запитал:
— Защо сте се разплакали?
Тя му разказала какво се било случило между сина й и децата. Везирът отишъл в дивана, влязъл при султана и поискал от него разрешение да отиде в град Басра и да потърси там племенника си. Помолил султана да напише разпореждания до всички страни, че ако племенникът се намира в която и да е от тях, да го запрат. Разнежило се султанското сърце и той се разпоредил по всички страни и градове. Везирът взел дъщеря си и сина й Аджиб и потеглили на път. Вървели ден, вървели два, вървели три и накрая стигнали до град Дамаск, прегърнат от дървета, с течащи реки, както го е описал стихотворецът:
Стигнал везирът до мегдан Хасба и разпънал там шатрите си. Отишли слугите в града, всеки да си свърши някоя работа — един купува, друг продава, трети отива в хамама, четвърти посещава джамията на Бени Омейя, като която няма друга по света.
Отишъл и Аджиб със слугата си да разгледа града. По волята на провидението той спрял пред гостилницата на баща си, който я бил наследил от готвача, който го бил осиновил. Спрял за малко Аджиб при него. Видял Хасан Бадр ед-Дин сина си, понравила му се голямата му хубост, трепнала душата му и се изпълнила с обич. Този ден той бил приготвил сладкиш от нар с бадеми и захар и си хапвал.
— Заповядайте! — казал Хасан Бадр ед-Дин. — Хапнете си с мене и да ви е сладко!
— Ами да поседнем заедно! — отговорил Аджиб на баща си. — Може пък Аллах да ни събере и с онези, които ние желаем!
Всички яли до насита. Станал Аджиб със слугата си и напуснали дюкяна. А самият Хасан усетил, сякаш душата му полита след тях. Не могъл да изтърпи, затворил гостилницата и ги последвал, без да знае, че това е синът му. Вървял бързо и ги настигнал, преди да излязат през Баб ал-Кабир.
Разгневил се слугата и възкликнал:
— Каква стана тя! Да му ядем гадното ядене, за да му покажем уважение, а той да се мъкне след нас от място на място!
Обърнал се и Аджиб, видял готвача, разгневил се, изчервил се и казал:
— Остави го да си върви по пътя на мюсюлманите! Ако стигнем до шатрите и разберем, че пак ни следва — ще го изгоним! Аз сам ще му пукна главата!
Двамата продължили, а Хасан продължил да ги следва чак до мегдан Хасба. Разгневил се Аджиб, изплашил се, че слугата ще разкаже всичко на дядо му, разтреперил се от страх да не се изпусне, че са посетили някаква гостилница14. Обърнал се, погледът му се срещнал с бащиния. Разгневил се още повече, грабнал камък и го метнал по баща си. Камъкът ударил по челото Хасан, пукнал го, той паднал в несвяст, кръв потекла по лицето му. А Аджиб и слугата се скрили в шатрата.
Когато дошъл на себе си, Хасан Бадр ед-Дин избърсал кръвта, откъснал парче от чалмата си, превързал главата си, наругал себе си и си рекъл: „Така ми се пада! Грях сторих пред момчето!“
А неговият чичо, везирът, останал в Дамаск три дни, от там продължил за Хомс, минал през Мардин, Мосул и Диар Бакр15, пътувал, що пътувал и накрая стигнал до Басра. Отишъл да се срещне със султана, който го разпитал защо е дошъл. Той му разказал историята с брат си Нур ед-Дин Али. Омекнало сърцето на султана и той рекъл:
— Той бе мой везир, аз го обичах много! Умря преди двайсетина години и остави син. Но той се изгуби, не сме чули вест за него. А майка му остана при нас — нали бе дъщеря на стария ми везир!
Зарадвал се Шамс ед-Дин и казал:
— Царю, искам да се срещна с нея!
Веднага му разрешили и той отишъл в дома на братовата си жена, майката на Хасан Бадр ед-Дин ал-Басри.
А тя, откакто изчезнал синът й, плачела и ридаела денем и нощем. След време издигнала в негова памет мраморна гробница по средата на стаята и постоянно плачела там и дори спяла при нея. И сега, когато везирът стигнал до дома й, чул плача й, спрял се зад вратата и се заслушал как тя нарежда следните стихове:
Шамс ед-Дин влязъл, поздравил я и се представил. Разказал й какво е станало, и рекъл:
— Дъщеря ми роди син от твоя син, аз го доведох със себе си. То е твое дете, дете на детето ти, внук на онзи, с когото сме от един баща създадени!
Щом чула, че синът й е жив, щом видяла девер си, жената се изправила, поклонила му се дълбоко и целунала нозете му. Изпратил везирът да доведат Аджиб. Баба му го прегърнала, целунала го и заплакала.
— Време е да се приготвиш за път! — казал й Шамс ед-Дин. — Ще дойдеш с нас в Египет, да се съберем там, пък ако даде Аллах, и сина ти ще намерим, моя племенник!
Тръгнал везирът с братовата си жена, пътували, що пътували и стигнали Дамаск. Спрели там както първия път, а Аджиб казал на слугата си:
— Много ми се иска да се поразходя! Ще си купим някои неща, пък и ще видим какво е станало с онзи готвач — той ни правеше добро, а аз му сторих зло!
Влезли в Дамаск, тръгнали по улиците и стигнали до гостилницата. Намерили Хасан да седи в дюкяна. Било още преди пладне. Случило се така, че отново бил приготвил сладкиш с нарови зърна. На Аджиб му станало мъчно, когато видял белега от удара с камък върху челото му.
— Мир на тебе, човече! — казал той. — Да знаеш, че не съм те забравил!
Изгледал го Хасан Бадр ед-Дин, отслабнал дъхът в гърдите му, той се поклонил доземи, поискал да заговори, но езикът му не се завъртял в устата му. А когато успял, вдигнал унижено и покорно глава към сина си и заредил:
После заговорил:
— За бога, момко, щом те погледнах и те заобичах от цяло сърце!
— За бога, и ние те обикнахме! — отговорил Аджиб. — Нали виждаш: ядохме при тебе сладкиш и той бе толкова сладък, че пак се върнахме при тебе!
Хасан им предложил пълна паница със сладкиш от нарови зърна, седнал с тях, яли, що яли, наситили се и се преситили повече от първия път. После двамата се върнали в шатрите си.
Влязъл Аджиб при баба си — майката на Хасан Бадр ед-Дин, тя го целунала, спомнила си пак сина, нажалила се, после поднесла паница, пълна със сладкиш от нарови зърна, но с по-малко захар.
— Седни и хапни с господаря си! — наредила тя на слугата.
„За бога, ама нищо повече не мога да хапна!“, си казал слугата наум, но седнал до Аджиб. Взел Аджиб парче от сладкиша, топнал го в наровите зърна, изгълтал го, но нали бил преял, му се сторило, че не е достатъчно сладък. Станало му досадно и се провикнал:
— Ама че не е вкусно!
— Чедо, ти оскърбяваш майсторлъка ми! — казала баба му. — Никой не може да го приготви по-добре от мене освен баща ти Хасан Бадр ед-Дин!
— За бога, бабо! — казал Аджиб. — Не си мисли, че твоето е най-майсторско! Ние видяхме в града преди малко един готвач, ама той как бе приготвил наровите зърна, само да беше видяла! Твоето въобще не може да се сравнява с неговото!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Джаафар:
* * *
Разправят, царю честити, че бабата на Аджиб се обърнала разгневена към слугата и викнала:
— Горко ти! Значи ти искаш да опозориш детето, като го мъкнеш по разни гостилници!
Изплашил се слугата и отрекъл:
— Не сме влизали в гостилници, само минахме край една!
— Ами, нали влязохме! — викнал Аджиб. — Влязохме и ядохме, а онова, което го ядохме, бе по-вкусно от твоето!
Отишла бабата при девер си везира и наклеветила слугата пред него.
— Влизал ли си с детето в гостилница? — запитал го той.
— Не съм! — отговорил изплашено слугата.
— А, не, влязохме! — настоял Аджиб. — Влязохме и ядохме нарови зърна, докато се преситихме, а накрая готвачът ни наля шербет със захар и лед!
Наредил везирът на робите да набият слугата. Те го съборили на земята и той го заудрял. Викнал слугата и признал за посещението в гостилницата. Разгневила се майката на Хасан и викнала:
— Трябва непременно още сега да отидеш при този готвач и да донесеш паница от неговите нарови зърна! Пък нека после господарят ти отсъди кои са по-хубави и по-вкусни!
Слугата отишъл в дюкяна и казал на Хасан:
— Похвалихме твоя сладкиш в дома на нашия господар. Дай ми за половин динар от него, ама направи го с целия си майсторлък, защото, след като ядохме от твоя сладкиш, ядохме и голям бой!
— Кълна се — това ядене никой не може да го приготви по-добре от мене и моята майка, но сега тя е в далечни страни! — засмял се Хасан.
Напълнил той паницата, залял я с мускус и розова вода. Взел я слугата и бързо се върнал при шатрите. Майката на Хасан хапнала от сладкиша и като усетила прекрасния му вкус, познала кой е готвачът, и извикала:
— Ако синът ми е още жив, тези нарови зърна са приготвени само от него и от никой друг! Никой не може да ги приготви така, както той, защото аз сама съм го учила как се приготвя!
Везирът извикал бързо слугите си и им разпоредил:
— Двайсет мъже да отидат в гостилницата, да я разрушат, да вържат готвача с чалмата му и да го довлекат тук! Но гледайте нищо лошо да не му се случи!
Отишли те, разрушили всичко, вързали Хасан Бадр ед-Дин, който си казал: „Какво ли толкова имаше в наровите ми зърна, че да ми направят такава работа!“ А везирът влязъл в шатрата си и наредил да му доведат готвача.
— Владетелю, с какво съм се провинил пред тебе? — заплакал Хасан.
— Ти ли готви наровите зърна? — запитал везирът.
— Да! — отговорил Хасан. — Какво толкова сте намерили в тях, че да съм заслужил да ми отсекат главата?
— Това ще е най-лекото наказание! — казал везирът.
Хванали слугите Хасан, натъпкали го в един сандък, затворили го в него и тръгнали на път. Вървели, що вървели, мръкнало се. Спрели, хапнали нещо, измъкнали Хасан от сандъка, нахранили и него, върнали го в сандъка и продължили пътя си. Така стигнали в Египет. Почакал везирът до сандъка, докато младежът заспи, после яхнал коня, натоварил и сандъка на него, влязъл в града и се запътил към къщата си.
— Слава на Аллаха, най-после той ще те събере с братовчед ти! — казал везирът на дъщеря си Сит ал-Хасан. — Хайде сега приготви къщата точно както е била в онази заветна нощ!
Сит ал-Хасан наредила на неволниците да направят нужното. Те се разтичали, запалили свещниците, а везирът измъкнал хартията, върху която бил записал коя вещ къде се намира, разпоредил се да сложат всяко нещо на мястото му така, че онзи, който ги види, да не се усъмни, че това е същата онази нощ. Везирът наредил на дъщеря си да се облече както тогава и да влезе в стаята си.
— Щом влезе братовчед ти — наредил й той, — поговорете до сутринта и си запиши завинаги този ден!
Везирът измъкнал Хасан Бадр ед-Дин от сандъка, както си спял, снел белезниците от нозете му, съблякъл го и го оставил само по тънка нощна риза, без шалвари.
Когато се стреснал от сън, Хасан открил, че се намира в осветен коридор. „Дали още спя“, помислил си. Станал, повървял, бутнал някаква врата и се намерил в стаята, където била останала невестата му. Видял постелята, собствената си чалма, другите си неща. Огледал всичко, объркал се, запристъпял на място. Ето че Сит ал-Хасан повдигнала крайчеца на балдахина и рекла:
— Господарю, няма ли да си полегнеш? Може ли така да закъсняваш точно в такава нощ!
Чул я той, изгледал я, засмял се и си казал:
— А, не, това е бълнуване насън!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Джаафар:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Бадр ед-Дин се зачудил и замаял, Сит ал-Хасан му рекла:
— Гледам те, че се чудиш и маеш — не беше такъв снощи!
Засмял се той и възкликнал:
— Колко години ме нямаше тук?
— Ти току-що излезе до едно място и сега се връщаш? Какво ти стана?
— Добре де, повярвах! — разсмял се пак Хасан. — Но когато съм излязъл от тук, сънят ме съборил в нужника и сънувах какви ли не неща! — потъркал с ръка челото си, напипал белега от удара върху него и възкликнал: — О, господарке, ама май е било истина!
— А какво друго видя? — запитала Сит ал-Хасан.
Той разказал какво бил видял, и промърморил:
— За бога, ако не бях се събудил, щяха да ме разпънат в дървена клетка!
— Че защо?
— Защото съм бил сложил малко подправки в наровите зърна!
Засмяла се Сит ал-Хасан, притиснала го до гърдите си, притиснал я и той към себе си, после си спомнил нещо и рекъл:
— Ама всичко бе съвсем като наяве! Вече не знам кое е истина и кое — бълнуване!
Така си и заспал объркан — веднъж си казвал: „Насън беше!“, после: „А, не, наяве беше!“ Но ето че се съмнало. Влязъл при него чичо му Шамс ед-Дин, поздравил го с добро утро, изгледал го Хасан Бадр ед-Дин и възкликнал:
— За бога, не си ли ти същият, който нареди да ме вържат и да затворят дюкяна ми, защото на наровите зърна не им достигали подправки?
— Знаеш ли, синко! — отговорил везирът. — Истината излезе наяве, скритото блесна в светлина! Ти си син на брат ми! Направих всичко това, за да се убедя, че именно ти си онзи, който е бил при дъщеря ми през онази нощ!
Той му разказал всичко, което се било случило с него и брат му, после изпратил да доведат Аджиб, а когато баща му го видял, възкликнал:
— Но това е момчето, което ме удари с камъка!
— Това е твоят син! — казал везирът.
Хвърлил се Хасан Бадр ед-Дин към сина си, прегърнал го.
Ето че пристъпила към него майка му, прегърнала го развълнувана. Разказала му тя всичко, каквото се било случило през това време, а той й разказал всичко, което бил претърпял. Всички поблагодарили на Аллаха, че ги е събрал заедно. Отишъл везирът при султана и му разказал за случилото се. Учудил се султанът и рекъл:
— Слава на Аллаха, ти успя да постигнеш онова, което желаеше — завърна се жив и здрав с роднините и децата си! Трябва непременно да видя племенника ти Хасан ал-Басри, доведи го утре в дивана!
На другия ден Хасан ал-Басри заедно с чичо си отишъл при султана господар. Щом се изправил пред очите му, той го поздравил с най-дълбока почит, възхвалил го и занареждал следните стихове:
Усмихнал се султанът, поканил го да седне до него, запитал го как се казва.
— Най-низшият ти роб на име Хасан Бадр ед-Дин ал-Басри се моли денонощно за здравето ти! — отговорил Хасан.
Харесали се тези думи на султана и той решил да го изпита, за да види колко му са науката и възпитанието.
— Знаеш ли от какво се състои красотата? — запитал той.
— Знам! — отговорил Хасан. — В лицето е свежестта, в носа е хубостта, в очите е нежността, в устата е миловидността, в езика е остроумието, в снагата е стройността, в обноските е приличието, но най-съвършената хубост са стиховете!
Зарадвал се султанът на отговора и пак запитал:
— А какво значат думите в пословицата: „Шарихът е по-хитър от лисицата“?
— Знам и това, царю, Аллах да те направи вечен! — отговорил Хасан ал-Басри и заразказвал:
Един шарих излизал през дните на чумата от град Неджеф. Но щом започнал да се моли, идвала лисицата, заставала пред него, започвала да му говори и да го отвлича от молитвата. Това продължило няколко дни. Един ден той съблякъл ризата си, напълнил я с тръстика, която посъбрал тук-там, навил си чалмата в горната част, пристегнал я по средата и я изправил там, където имал обичай да се моли. Дошла лисицата, както обикновено застанала отстрани. Но шарихът скочил, пипнал я и я наказал, както трябва.
— Та оттук е тръгнала приказката, за която спомена!
— От днес ще седиш на трапезата ми, определям ти плата за всеки месец по хиляда дирхама! — казал султанът.
Изправил се на крака Хасан ал-Басри, целунал трикратно земята пред него и призовал Аллаха да го запази навечно. Така съдбата извисила Хасан ал-Басри и славата му се разнесла по много страни. И живял щастливо и богато с чичо си и близките си до самата си смърт. Това, о, емир на правоверните, се случило с везира Шамс ед-Дин и брат му Нур ед-Дин!
* * *
Изслушал Харун ар-Рашид разказа на Джаафар, харесал му и казал:
— Такива удивителни случки трябва да се записват със златно мастило! Той освободил роба, наредил да се даде на момъка заплата, за да има от какво да преживява, и го направил свой сътрапезник…
* * *
— Но това, царю честити, не е по-учудващо от онова, което се случило с шивача, гърбавия, евреина, стражника и християнина! — рекла Шахразад.
— А какво се е случило с тях? — запитал цар Шахриар.
И тя заразказвала:
Приказка за шивача, гърбавия, евреина, страшника и християнина
Разправят, царю честити, че имало едно време в един град на Китай шивач. Понякога излизал с жена си да се разхождат сред зеленината в градините. Веднъж, като се прибирали, срещнали гърбав мъж, от онези, чийто вид разсмива гневния и утешава скръбния и тъжния. Шивачът и жена му настояли да ги придружи до дома им и да вечерят заедно. Съгласил се гърбавият и дошъл в дома им. Отишъл шивачът на пазара, купил пържена риба, хляб, лимони и халва за подслаждане. Върнал се, сложили рибата пред гърбавия и седнали да хапнат. Жената на шивача взела голямо парче риба, натъпкала го в устата на гърбавия, запушила я с шепа и викнала:
— За бога, трябва да го глътнеш на един път, на един дъх — няма да те пусна, докато не го преглътнеш!
Преглътнал парчето гърбавият, но в него имало голяма кост. Запречила се тя на гърлото му, задушила го и той начаса умрял.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че шивачът възкликнал:
— „Няма сила и мощ освен у великия всевишен Аллах!“ Този нещастник умря от нашата ръка!
— Защо се плашиш от такива работи? — казала жена му. — Не си ли чувал думите на стихотвореца:
— И какво да правим? — запитал мъжът й.
— Вземи го на ръце! — отговорила жената. — Увий го в копринена кърпа. Аз ще вървя пред тебе, ти ще мърмориш в тъмното: „Това е детето ми, това е майка му, отиваме при знахар, пък дано го излекува!“
Така шивачът взел гърбавия на ръце, тръгнал, а жена му занареждала:
— Ох, рожбо, да си ни здраво! От тази едра шарка здраво място по кожата ти не е останало!
И който ги видел, казвал си: „Тези носят дете, болно от едра шарка!“ И бягал. Вървели, що вървели, питали къде живее някой знахар, накрая им показали къщата на един знахар евреин. Почукали на вратата, показала се черна неволница.
— Какво има? — запитала тя.
— Дете носим! — отговорила жената. — Ето ти четвърт динар, дай го на господаря си и го викни да слезе и да види болното ми дете!
Влязла неволницата, а жената на шивача огледала прага и рекла на мъжа си:
— Изправи гърбавия тук и да спасяваме душите си!
Изправил го шивачът, подпрял го до стената и двамата избягали. А неволницата влязла при евреина и му рекла:
— Долу пред къщата има един болен с една жена и един мъж! Жената ми даде четвърт динар за тебе!
Зарадвал се евреинът, като видял четвърт динар. Изправил се бързо, слязъл в тъмното, но като слизал по стълбата, бутнал подпрения гърбушко.
— О, Лелезар, о, Муса16 и Елешер Калмат, о, Харун и Йешуа бен Нун! — възкликнал той. — Как можах да блъсна този болен, че да падне и да умре! Как да измъкна от къщи този човек, когото убих?
Взел го той на гръб и го вкарал при жена си. Разказал й за станалото, а тя рекла:
— Защо още стоиш? Ако стоиш така, докато се съмне — отидоха душите ни! Хайде двамата да го качим на покрива и да го хвърлим в двора на съседа! Той е мюсюлманин17, работи като стражник в кухнята на султана, в двора му се събират много котки и кучета — да ядат каквото е останало! И мишки има! През нощта ще се съберат котки и кучета и ще го изядат!
Понесъл евреинът с жена си гърбавия на покрива, смъкнали го изправен долу на земята, подпрели го на стената и се прибрали.
Не успял гърбавият да падне — и ето че стражникът се появил, връщал се у дома си. Влязъл в двора, като носел запалена свещ. Видял човешка сянка, изправена край кухнята му, и си рекъл: „За бога, но това е крадец в къщата ми!“ Грабнал той голям чук, премерил се, метнал го и ударил гърбавия в гърдите. Паднал той и стражникът — що да види! Онзи умрял. Затъжил се и възкликнал:
— „Няма сила и мощ освен у Аллаха!“ — изплашил се за живота си и продължил: — Тази нощ аз убих човек със собствените си ръце — огледал го, забелязал, че е гърбав, и промърморил: — Не ти ли стигаше, че си гърбав, ами си и крадец отгоре! Къде да се скрия, кой да ме скрие?
Вдигнал умрелия на рамене, измъкнал го от двора си, носил го до разсъмване, стигнал до пазара, спрял край един дюкян на ъгъла, изправил го там и избягал.
И ето ти един християнин, предприемач при султана. Пиян бил, излязъл да търси хамам. Вървял, клатушкал се, приближил се до гърбавия, пуснал си водата пред него, понечил да го заобиколи, а се оказало, че онзи пак стои на пътя му. А предната вечер някой бил откраднал чалмата на християнина и сега, като видял подпрения гърбушко, той решил, че крадецът е пред него. Стиснал християнинът юмрук, ударил гърбавия по шията и той паднал на земята. Викнал на помощ нощния пазач на пазара, после скочил да го души. Появил се пазачът и що да види — християнин, настъпил с коляно мюсюлманин, и удря ли, удря.
— Я го остави! — викнал пазачът. Станал християнинът, а пазачът огледал гърбавия, видял, че е мъртъв, и възкликнал: — Как така християнин ще убива мюсюлманин!
Пипнал той християнина, вързал го, довел го в дома на валията, а християнинът си мърморил:
— О, Исусе, о, Света Дево, как можах да го убия! И как бързо умря — само от един удар! — вече бил трезвен, умът му се върнал на мястото си.
Гърбавият и християнинът били оставени в дома на валията, а той наредил на палача да събере зрители да гледат как раздава правосъдие. Палачът приготвил бесилката за християнина, изправил го пред нея, метнал въже на шията му и тъкмо да го обеси, когато внезапно стражникът видял християнина пред бесилката, разбутал хората и викнал на палача:
— Не го наказвай, аз убих гърбавия!
— Защо го уби? — запитал валията.
И стражникът разказал какво му се било случило. Тогава валията освободил християнина предприемач и наредил на палача:
— Обеси този — той си призна!
Снел палачът примката от шията на християнина и я метнал върху шията на стражника, изправил го под бесилката. И току да го обеси — ето го знахаря евреин, който си пробивал път сред хората и викал на палача:
— Не прави това, аз съм убиецът! Аз го направих! Той дойде у дома ми да се лекува, аз слязох при него, бутнах го, а той падна и умря!
Валията наредил да обесят знахаря евреин. Палачът снел примката от шията на стражника и я метнал на шията на евреина. Но ето че се появил шивачът, пробил си път сред хората и викнал на палача:
— Не прави това, аз съм убиецът! — и разказал това, което му се било случило.
Изслушал го валията и наредил на палача:
— Пусни евреина и обеси шивача!
Палачът бутнал евреина настрани и измърморил:
— Е, де — връзвай този, пускай онзи — няма ли най-после да обесим някого?
И метнал примката върху шията на шивача.
А историята на гърбавия била следната: Той бил смешник на султана, който толкова го обичал, че не се отделял от него. Но ето че смешникът се напил, нямало го цяла нощ и на другия ден до обед. Запитал султанът хората от свитата си и те му отговорили:
— Владетелю, валията го намерил умрял, наредил да обесят убиеца, но ето че се явил и втори, и трети и всеки вика: „Не той, аз съм убиецът!“ И всеки разказва на валията защо го е убил.
Султанът викнал слугата си и му наредил:
— Тичай при валията и му кажи да ми ги доведе всичките!
Затичал се слугата и заварил палача без малко да погуби шивача.
— Не прави това! — викнал слугата.
Разбрал валията, че делото било стигнало до султана. Надигнал се той, понесли гърбавия, повели шивача, евреина, стражника и християнина и всички отишли при царя. Валията му се поклонил, целунал земята пред него и му разказал какво се е случило. Султанът запитал събралите се:
— Чувал ли е някой нещо, което може да се сравни с историята на този гърбушко?
Тогава християнинът пристъпил напред и казал:
— О, цар на времената, ако ми разрешиш, ще ти разкажа нещо, което се случи с мене!
— Разкажи каквото имаш! — наредил царят.
И християнинът заразказвал:
Приказка за момъка с отрязаната ръка
— Да знаеш, цар на времената, че дойдох тук с много стока. Съдбата ме спря и останах в този град. Аз съм от Египет, от тамошните копти, при тях съм се възпитавал. Баща ми беше търговец. Едва бях стигнал зряла възраст, когато той умря и аз заех мястото му.
Веднъж седях в дюкяна си и ето ти един момък, от хубав по-хубав, с великолепни дрехи, дойде при мене яхнал магаре. Видя ме, поздрави, аз пристъпих да му окажа почит. Той измъкна вързопче с малко сусам и каза:
— Колко струва един ардаб от това?
— Сто дирхама! — отговорих.
— Вземи двама носачи и двама измервачи на зърно, иди при хан Джауали до Баб Наср — ще ме намериш там!
Отиде си, като ми остави образеца от сусама с вързопчето. Завъртях се около купувачите — и цената на всеки ардаб се вдигна до сто и двайсет дирхама. Поведох четирима носачи и отидох при него. Той ме чакаше. Поведе ни в склада, отворихме го, измерихме всичко — дойде петдесет ардаба.
— От всеки ардаб ти оставям по десет дирхама за посредничеството! — каза момъкът. — Продай го, вземи парите и ги пази при тебе! Всичко ще струва пет хиляди дирхама, петстотин са за тебе, за мен остават четири хиляди и петстотин. Когато продадеш всичко, ще дойда за парите!
Той се появи отново в края на годината. Бе в още по-хубави дрехи. Заклех го да остане и да ми бъде гост.
— Само при условие че каквото похарчиш — ще бъде от моите пари, които са у тебе! — отговори той.
Съгласих се. Поканих го да поседне, излязох в града, купих каквото трябва, подредих трапезата. Той се намести при софрата, протегна лявата си ръка и започна да се храни. Това ме учуди. Нахрани се, изми ръката си, подадох му кърпа да се избърше. Заприказвахме се и аз запитах:
— Господарю, облекчи мъката ми! Защо яде с лявата си ръка — да не би дясната да те боли нещо?
Той ме изслуша и зареди следните стихове:
Извади ръката си от ръкава и се оказа, че е отрязана почти до лакътя. Учудих се и той рече:
— Не се чуди и не се обиждай, че съм ял при тебе с лява ръка18 — виждаш, че дясната ми е отсечена!
— А защо?
И той заразказва:
— Аз съм от Багдад и баща ми бе там голям човек. Когато пораснах, чух как разни пътешественици, керванджии и търговци си приказват за Египет. Това ми легна в душата и когато баща ми умря, взех доста пари, приготвих стоки от мосулски и багдадски платове и други скъпи стоки, завързах всичко в денкове и отпътувах. Писано ми бе да стигна до вашия град…
Момъкът заплака и зареди следните стихове:
Когато свърши стиховете си, той продължи:
* * *
Влязох в Кайро, оставих стоката си в хан „Масрур“, дадох на слугата да купи нещо за похапване, пренощувах в хана и когато се събудих, взех топ плат и си казах: „Да отида да поогледам някои пазари и да видя кое колко струва!“ Срещнах се с някои търговски посредници — те взеха от мене платовете и започнаха да наддават за цената им, но не стигнаха дори до главницата. Бях огорчен, но заведох няколко от тях в хана, те взеха платовете ми и ги разпределиха между търговците. Подписаха ми разписки, които дадох на сарафина, а той ми подписа друга разписка. Върнах се в хана и заживях там. Всяка сутрин закусвах с шербет, телешко и сладки. Мина месец, дойде време да ми плащат. Всеки понеделник и четвъртък сядах в дюкяните на търговците, писарят и сарафинът ми се подписваха, а около обед търговците събираха парите и ми ги донасяха. Аз ги преброявах, запечатвах, прибирах ги и се връщах в хана.
Един понеделник отидох в дюкяна на един търговец. Поговорихме си за това-онова. Но ето че в дюкяна се появи жена с гъвкава походка, полуоткрито фередже, дъхаща на благовония. Хвърли ми черен поглед, поздрави продавача, той й отговори.
— Имаш ли отрязък платно, тъкано от чисто злато? — запита тя.
Той измъкна един топ плат от моите. Продаде й го за хиляда и двеста дирхама.
— Ще го взема, а после ще ти изпратя парите! — каза тя.
— Не може, господарке! — възрази търговецът. — Ето го стопанина на този плат — дошъл е да получи поредната вноска!
— Не те ли е срам! — викна тя. — Винаги ти плащам богато за всяко парче плат, винаги печелиш повече, отколкото си ми поискал! — грабна отрязъка и го хвърли в лицето му. — Хора като тебе не си знаят сметката!
Гъвкаво се изправи, а на мене ми се стори, че душата ми литва след нея. Надигнах се, спрях я и казах:
— Господарке, нека благородните ти стъпки те върнат при мене!
— Само заради тебе ще се върна! — усмихна ми се тя, седна до мене, аз взех парчето, дадох й го и рекох:
— Вземи го! Ако искаш — плати го, ако не искаш — нека ти е дар от мене!
— Аллах да те възнагради за добрината! — възкликна тя.
— Господарке, този отрязък ще бъде твой! — казах аз. — Ще ти даря още един като него! Но нека видя лицето ти!
Тя надигна фереджето от лицето си. Щом го видях — хиляда тръпки ме побиха, сърцето ми пламна от любов към нея, умът ми се обърна. Тя закри лицето си, взе отрязъка и каза:
— Не ме срами, господарю!
Бях объркан. Останах целия следобед обезумял, овладян от любов. Разпитах търговеца за нея и той каза:
— Тази жена е дъщеря на емир, баща й умря и й остави голямо наследство!
Върнах се в хана. Поднесоха ми вечеря, а аз не хапнах нищо. Легнах си, а сън не ме ловеше, будувах до сутринта. Облякох си други дрехи, пийнах нещо, хапнах нещо и отидох в дюкяна на търговеца. И не щеш ли — ето я момата с една неволница, облечена още по-пищно от вчера. Седна, поздрави ме и заговори със звучен глас:
— Защо не изпрати някого да вземе хиляда и стоте дирхама за парчето?
— За какво? — запитах аз.
— Защото не искам да те завлека!
Плати ми тя парите, поседнахме, поговорихме и аз й направих знак, че искам да сме сами. Скокна бързо, сякаш не искаше вече да ме види. Затичах се след нея, но я изгубих. И ето че пред мене се появи някаква неволница и каза:
— Господарю, какво искаш да кажеш на господарката ми?
— Но тук никой не ме познава! — отговорих аз учудено.
— Бързо забрави господарката, с която се срещна днес в еди-кой си дюкян! — каза тя.
Тръгнах след нея и открих момата в реда на сарафите. Тя ме забеляза, придърпа ме и каза:
— Скъпи мой, ти грабна душата ми! Още щом те видях, любовта изпълни сърцето ми! Нито сънят ми бе сладък, нито яденето, нито пиенето!
— При мен е два пъти по-тежко! — отговорих аз.
— Искам да дойда при тебе, скъпи!
— Аз съм чужденец, нямам къде да те прибера освен в хана! Но ако аз дойда при тебе — тогава ще бъда наистина щастлив!
— Добре! — съгласи се тя. — Сега вечерта преди петък нищо не може да стане! Ела утре сутринта след молитва! Вземи някое магаре19 и кажи да те откарат в Хабания20. Там питай за дома на Баракат Накиб. Аз живея там. Не се бави, ще те чакам!
Прибрах се в хана. Цяла нощ бях буден, дори не ми се вярваше, че вече се е съмнало. Станах, преоблякох се, облях се в благовония, пооправих се, вързах в кърпа петдесет динара, наех едно магаре и казах на стопанина му:
— Закарай ме бързо в Хабания! — той подкара и ме заведе до самата къща. Тогава му наредих: — Утре сутрин ще дойдеш да ме върнеш обратно от тук!
Дадох му четвърт динар в злато и той си тръгна. Почуках на вратата. Отвориха ми две малки невинни слугинчета като закръглени луни. Влязох в закрит двор, обкръжен от седем врати, наобиколен от прозорци, които гледаха към градина с различни плодни дървета, пълноводни ручеи и песнопойни птици. Домът бе боядисан в сребрист цвят, човек можеше да огледа лицето си в стените му. Покривът му бе в злато, околовръст — орнаменти от лазурит и красиви рисунки, галещи окото. По средата бликаше фонтан, по краищата му четири птици и четири змии, отлети от злато, пръскат вода от устата си, сякаш бисери и скъпоценни камъни. Върху пода — килими от скъпа цветна коприна. Влязох и се стъписах…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на християнина за момъка с отрязаната ръка:
* * *
Нямаше никой освен момата, която пристъпи към мен нагиздена, на главата с корона, обсипана с бисери и скъпоценни камъни, дъхаща на благовония. Тя се усмихна, притисна ме до гърдите си, долепи уста в устата ми, засмука езика ми.
— Добре си ми дошъл и здравей! За бога, от деня, в който те видях, нито сънят ми е сладък, нито храната ми е вкусна!
— И аз съм така…
Седнахме, заприказвахме се. Забих смутено глава в земята. Сложиха трапеза с най-отбрани гозби — печено, задушено, пълнена кокошка. Хранихме се до насита, подадоха ми тас и ибрик, измихме си ръцете, освежихме се с розова вода и мускус. Обичта към нея ме бе обладала — парите не струваха нищо пред нея. Започнахме да се забавляваме, да се боричкаме, да се прегръщаме, да се целуваме. Вечерта си полегнахме — в живота си не помня по-хубава нощ от онази. Когато се съмна, аз оставих под леглото й кърпичката с динарите21, сбогувахме се и си тръгнах.
— Господарю, кога ще видя пак милото ти лице? — заплака тя.
— Ще дойда по вечеря! — обещах аз.
Вчерашният магаретар ме чакаше пред вратата. Метнах се на магарето и потеглих към хан „Масрур“. Слязох, дадох на човека половин динар и му казах:
— Ела тук при залез-слънце!
Отидох да събирам парите от платовете. Върнах се, поръчах печено агне, взех и сладки, извиках един хамалин, описах му къде да отнесе всичко, платих му и до залез-слънце продължих да си гледам работата. Взех петдесет динара, вързах ги в кърпичка и пак отидох при нея. Мраморът бе избърсан, медта — излъскана, светилниците — окачени, свещите — запалени, яденето — сипано, пиенето — налято. Още щом ме видя, тя се хвърли на шията ми и възкликна:
— Скучаех без тебе!
Цяла нощ пихме, целувахме се и се любихме. Заспахме призори. На сутринта станах, оставих както обикновено петдесетте динара, излязох от къщата, намерих магаретаря, върнах се в хана, поспах малко, поръчах вечерята — орехи и бадеми върху ориз с подправки, калкаси варени и печени, прибавих плодове, семки и ароматни цветя и й изпратих всичко. Взех петдесет динара, вързах ги в кърпа, отидох у дома й, пак ядохме, пихме и се веселихме до сутринта. Когато станах, оставих кърпата.
И така, известно време живяхме по този начин. Но дойде денят, когато се оказа, че нямам нито динар, нито дирхам. „Дяволска работа!“, рекох си и заредих следните стихове:
Вървях, що вървях, стигнах до Баб аз-Зуейла. Там хората се бяха стълпили и портата бе задръстена от тях. По волята на съдбата се оказах до един войник. Бях решил да го помоля за милостиня, но случайно ръката ми се допря до джоба му и усетих, че е издут. Напипах кесия, бръкнах и я измъкнах. Войникът почувства, че джобът му е олекнал, бръкна в него и като не намери нищо, се обърна към мене, вдигна тоягата и ме удари по главата. Паднах на земята. Хората ни заобиколиха, хванаха коня на войника за юздата и завикаха:
— Защо удряш човека в такава блъсканица?
— Той е разбойник, крадец! — изкрещя войникът.
Някои вярваха, други — не, хората заговориха вкупом, издърпаха ме, искаха да ме отърват от войника, но по волята на съдбата по същото време през портата влезе валията с някои първенци.
— Какво е станало? — запита той.
— За бога, о, емир! — възкликна войникът. — Този човек е разбойник! В джоба ми имаше синя кесия, в нея — двайсет динара! Той ми ги открадна в блъсканицата!
Валията се обърна към началника на стражата:
— Хвани го и го претърси!
Той ме хвана, съблече ме и в дрехите ми намериха кесията с парите.
Валията я отвори и преброи двайсетте динара в нея — колкото бе казал войникът. Ядоса се и викна на свитата си:
— Я го дайте насам!
Избутаха ме пред него и той запита:
— Момко, кажи си истината — ти ли открадна тази кесия?
Забих поглед в земята. Мислех си — ще кажа, че не съм, но нали пък те я измъкнаха от дрехите ми! Ако кажа, че съм я откраднал — тежко ми! Вдигнах глава и рекох:
— Да, аз я взех!
Валията извика свидетели да потвърдят, че умът ми е на мястото си22, нареди на палача да отсече ръката ми — и той ми отсече дясната ръка. Смили се сърцето на войника, той се замоли да не ме погубват. Тогава валията ме остави и си замина. Хората около мене се трогнаха, наляха ми нещо за пиене. А войникът ми дари кесията си и каза:
— Ти си добър момък, не бива да крадеш!
Взех кесията от него и заредих следните стихове:
Войникът си отиде. Тръгнах си, увил ръката си в парцал, натъпках ръкава в джоба на абата си. Вървях към нейния дом и се люлеех. Момата забеляза промяната в мене и запита:
— Виждаш ми се променен, какво те боли?
— Не ми е добре, главата ме боли! — отговорих.
Тя се стресна, разтревожи се и възкликна:
— Не измъчвай сърцето ми, господарю! Седни, разкажи ми какво ти се е случило днес! Лицето ти ясно казва, че има нещо!
— Не ме карай да говоря! — казах. Мръкна се, дойде време за вечеря. Аз не пожелах — страхувах се да не ме види, че ям с лява ръка. — Сега не ми се яде! — казах.
— Вземи, това ще те отпусне! — подаде ми тя някакво питие: — Трябва непременно да пийнеш — после ще ми разкажеш какво е станало!
— Щом непременно трябва, налей ми с ръчицата си!
Тя напълни чашата, изпих я, напълни я отново и ми я подаде. Поех я с лявата си ръка, от очите ми бликнаха сълзи и заредих следните стихове:
Не й показах ръката си, изпих чашата, а тя продължаваше да ми налива. Виното ме надви и аз заспах. Тогава тя ме огледала и видяла, че ръката ми е без шепа. Претърсила ме и намерила кесията със златото. Обзела я огромна скръб, плакала до сутринта. Когато се събудих, видях, че е сготвила варено месо от четири млади пилета. Наля ми чаша вино, аз ядох, пих, оставих кесията и си тръгнах.
— Къде отиваш? — запита тя.
— Някъде… Да се поразсея…
— Не излизай, седни тук! — каза тя и когато седнах, продължи: — Значи обичта ти към мене е била толкова силна, че си изхарчил всичките си пари! Аз съм виновна, за да те осакатят! Нека Аллах ми е свидетел, няма да те изоставя! — тя изпрати да извикат свидетели, а когато те дойдоха, рече: — Омъжете ме за този момък! Кълна се, че той си плати откупа! — те обявиха, че сме женени. Тогава тя каза: — Бъдете свидетели, че всичко, каквото притежавам, всичко, което е в този сандък, всички мои прислужници стават собственост на този момък! — после ме хвана под ръка, отведе ме в килера, отвори един голям сандък. Погледнах в него — бе пълен със завързани кърпи. — Това са парите, които съм взела от тебе! — каза тя. — Всеки път, когато ми даваше кърпа с петдесет динара, аз я хвърлях вързана в този сандък! От днес ти си мой любим съпруг. И душата си да дам, пак ще бъде малко, пак ще ти бъда длъжница! Получи си парите!
Получих ги, прехвърлих ги в моя сандък, тя прибави и свои пари към онези, които й бях давал. Приписа на мое име всичко, каквото имаше, както се полага по закон — всичко, колкото беше, каквото беше, дори собствените си дрехи. Така заживяхме, но това не продължи повече от месец. Тя отслабна, тежката болест се усили — и така преживя само петдесет дни преди да се пресели на другия свят. Подредих я, зарових я в земята, прочетох й Корана, раздадох много пари — милостиня за душата й. Когато излязох от гробището, узнах, че ми е оставила много пари, стока и дрехи.
* * *
— Трябва да ме придружиш до моята страна! — ми каза момъкът. — Купил съм стока от Кайро и Александрия! Нали ще дойдеш?
Съгласих се. Обещах му да тръгнем в началото на следващия месец. Продадох всичко, каквото имах, купих и аз стока. Ето че дойдохме във вашата страна. Това е, о, цар на времената, една история, която е по-удивителна от случилото се с гърбавия!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царят на Китай викнал:
— Трябва непременно да ви избеся!
Тогава към него пристъпил стражникът и заразказвал:
Приказка за момъка, който ял зарбаджа
Царю, аз снощи бях с приятели. Между другите гозби имаше и зарбаджа. Посегнахме към нея, но един от нас се запъна, не искаше да яде. Ние настоявахме, накрая той възкликна:
— Не настоявайте, стига ми и онова, което ми се случи, когато я ядох!
И зареди следните стихове:
— Но, за бога, кажи защо не искаш да ядеш зарбаджа?
— Ям, но само след като си измия ръцете четирийсет пъти с хума, четирийсет пъти с керемида и четирийсет пъти със сапун — отговори той.
Стопанинът на дома нареди на слугите да донесат вода и всичко, каквото бе поискал, той си изми ръцете, после седна, с отвращение протегна ръка, сякаш се боеше от зарбаджата, допря се до нея и започна да яде насила. Смаяхме се — ръката му трепереше, пречеше му отрязаният палец, той се хранеше с четири пръста.
— За бога! — възкликнахме. — Какво ти е станало с палеца? Аллах ли го е създал така, или ти се е случило нещо?
— Не е само този пръст, братя, но и пръстът на другата ръка, а и по един пръст от всеки крак, ето, вижте!
И после заразказва:
* * *
— Моят баща бе най-големият търговец в Багдад по време на халиф Харун ар-Рашид! Обичаше да си сръбва вино и да слуша да му свирят на уд. А като умря — не остави нищо! Аз отворих дюкяна му. Открих, че почти нищо не е останало и че има много дългове. Уговорих заемодателите да потърпят, започнах кога да купувам, кога да продавам и от петък на петък да им връщам по малко дълговете от онова, което печелех. Така върнах дълговете, порасна и главницата на парите ми. И ето че веднъж, както си седях в дюкяна, гледам — мома, по-хубава не бях срещал. Носеше огърлица от блестящи скъпоценни камъни, яздеше муле. Пред нея и зад нея вървеше по един роб. Тя спря мулето при входа и влезе в покрития пазар, огледа дюкяните на търговците и моят й хареса най-много. Влезе заедно със слугинята си, поздрави ме — не бях чувал по-мил глас, по-сладки думи. Откри лицето си и ме погледна с такива очи, че в душата ми забродиха хиляди мъки. В сърцето ми пламна обич, аз започнах да редя следните стихове:
Като чу посветените на нея стихове, тя отговори:
— Момко, имаш ли хубави отрязъци плат? — запита после тя.
— Господарке! — отговорих. — Твоят мамелюк е беден, но почакай търговците да отворят дюкяните си и ще ти донеса всичко, каквото пожелаеш!
Поговорихме за това-онова, бях се потопил в морето на любовта. А когато търговците отвориха дюкяните, й донесох всичко, което поиска — то струваше пет хиляди дирхама. Върнах се вкъщи опиянен от любов. Подадоха ми вечеря, а аз забравих да ям. Исках да заспя — сънят не идваше. И така — цяла седмица. Тогава търговците ми поискаха парите си — помолих ги да потърпят още седмица. А след още една седмица тя дойде заедно със слугинята и двама роби, яздеше мулето. Олекна ми на душата, забравих мъките си. А тя ми заговори със звучния си глас:
— Дай теглилката, с която теглиш парите!23
Даде ми повече, отколкото струваше купената стока, после ми заговори и аз едва не умрях от радост и щастие.
— Имаш ли съпруга? — запита тя.
— Не, нямам близка жена! — отговорих и се насълзих.
Отделих няколко динара, бутнах ги на слугинята като молба да ми сватува, а тя се засмя:
— Тя е влюбена в тебе повече, отколкото ти в нея! Няма нужда от платове — купува ги, за да те види! Кажи й каквото ти се иска!
Момата забеляза, че давам пари на слугинята, и приседна до мене.
— Повярвай на своя мамелюк и му разреши да ти каже нещо! — рекох и й казах какво ми е на ума.
Думите ми й се понравиха и тя отговори:
— Тази слугиня ще ти донесе писмо от мене — прави каквото ти каже!
Отиде си. Върнах парите на търговците, те си прибраха печалбата — за мен не остана нищо. След няколко дни се появи слугинята, аз й оказах уважение, запитах я за нея.
— Господарката е храненица на госпожа Зубейда, съпругата на халиф Харун ар-Рашид! — каза слугинята. — Тя е нейна неволница. Измоли от господарката да влиза и излиза от двореца. Разказа й за тебе и я помоли да я омъжи, а тя отговори: „Няма да го направя, докато не видя този момък! Ако ти подхожда, ще те омъжа за него!“ Сега с тебе трябва да влезем при нея. Ако се вмъкнем в харема, без някой да ни усети, ще се ожениш за нея, а ако работата се разкрие — ще ти отсекат главата! Какво ще кажеш?
— Добре, тръгваме! — съгласих се.
— Щом се мръкне, иди в джамията, която госпожа Зубейда построи край Тигър, влез вътре и чакай! — нареди слугинята.
Мръкна се. Отидох при джамията. Призори дойдоха двама слуги с лодка, носеха празни сандъци. Разтовариха ги в джамията, единият си отиде, другият остана. Огледах го и разбрах, че това е слугинята. След малко се появи и неволницата — моята господарка! Пристъпихме един към друг, прегърнах я, целунах я. Тя ме сложи в един от сандъците и ме затвори в него. Излязох чак в дома на халифа. Донесоха ми дрехи и вещи, които струваха повече от петдесет хиляди дирхама. Ето че се появиха двайсет неволници с девствени станове, а между тях пристъпваше госпожа Зубейда — тя едва се движеше от многото накити по нея. Целунах земята пред нея.
— За бога, възпитанието, което дадох на тази неволница, няма да отиде даром! — радостно възкликна тя и прибави: — Да знаеш, момко, тази неволница има висок сан сред нас, тя ми е като родна дъщеря и ти се поверява от Аллаха!
Когато чух съгласието й да се оженя за неволницата, пак целунах земята пред нея. Тя ми нареди да изчакам десет дни, а през това време измолила от съпруга си, емира на правоверните, разрешение да омъжи неволницата си. Той разрешил. Обявиха ни за женени, празникът продължи десет дни. Накрая неволницата бе отведена в хамама, за да бъде подготвена за първата ни нощ. Тогава ми сложиха трапеза с много гозби. Между тях имаше зарбаджа, запечена със захар, залята с мускусна вода, с най-хубави меса от варено пиле и от друг дивеч. Не исках да ям нищо друго, само зарбаджа! Ядох до насита, избърсах ръцете си, но забравих да ги измия. Певците с дайретата ме разсъблякоха. Отпуснах се до нея в постелята, прегърнах я — и не ми се вярваше, че е вече моя. Но мирисът на зарбаджата по ръцете ми изведнъж я удари в носа и тя изписка. Спуснаха се към нас неволници от всички страни, а аз треперех и не знаех какво й стана.
— Какво ти стана, сестро? — запитаха неволниците.
— Махнете от тук този луд! — извика тя. — А аз си мислех, че е умен човек!
— Защо пък да съм луд? — запитах аз.
— Луд си! Ял си зарбаджа, а не си си измил ръцете! За бога, не те искам! Ти си глупав и невъзпитан!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на момъка, който ял зарбаджа:
* * *
Тя грабна камшик, стовари го върху гърба ми, после — по задните ми части! Толкова бой беше, че изгубих съзнание.
— Отведете го при градския мутавалия да му отреже ръката, с която е ял зарбаджа, без после да се измие! — обърна се тя към неволниците си.
— Сестро! — намесиха се и неволниците. — Не го наказвай този път!
— За бога, трябва да му отрежа поне един пръст! — възкликна тя и избяга.
Нямаше я десет дни, а когато се появи, рече:
— Ей, черньо, още не съм ти простила! Как може да ядеш зарбаджа и да не си измиеш ръцете!
Викна неволниците, те ме вързаха, тя грабна остър бръснач и ми отряза по един пръст от ръцете и краката — ето, както ги виждате, приятели! Паднах в несвяст, но тя посипа кръвта с лековит прах и тя престана да тече. Тогава си казах:
— Отсега нататък няма да ям зарбаджа, където и да съм, преди да си измия ръцете четирийсет пъти с хума, четирийсет пъти с керемида и четирийсет пъти със сапун!
Когато дадох клетва, сърцето й се смекчи. Легнахме заедно. След някой и друг ден тя ми каза:
— Хората от свитата на халифа не знаят какво се случи между нас! Тук чужд мъж освен тебе не е влизал, а ти се вмъкна само защото така благоволи госпожа Зубейда! — даде ми петдесет хиляди динара и продължи: — Вземи тези пари, излез и ни купи широк дом!
Излязох и купих широк дом, пренесох в него всички нейни вещи, всички пари, дрехи и мебели. Ето защо са ми отрязани пръстите.
И не щеш ли — случи ми се тази работа с гърбавия! Това е разказът ми!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Тогава пристъпил напред евреинът, целунал земята и заразказвал:
Приказка за момъка от Мосул
Живеех в Дамаск, изучавах занаята и работех. Един ден, както си гледах работата, при мен се появи един мамелюк от дома на управителя на Дамаск, повика ме и ме поведе към къщата на господаря му. Влязох в двореца и видях легло от мрамор с инкрустации от злато. Върху него лежеше болен момък, не бях виждал по-голям хубавец. Приседнах при главата му, пожелах му бързо оздравяване, той ми отговори с поглед.
— Подай ми ръката си, господарю! — казах.
Той ми подаде лявата си ръка. Това ме учуди. Опипах тялото му, написах му какви лекове да взема. Наминавах към него десетина дни, а на единайсетия той рече:
— Искаш ли да изкараш един весел ден в двореца?
— Разбира се! — отговорих.
Той нареди на слугите да преместят постелята му на горния кат, да изпекат агне и да ни донесат плодове. Започнахме да ядем, но той се хранеше с лявата ръка.
— Разкажи какво ти се е случило! — помолих го аз.
— Знахарино! — заговори той. — Чуй какво ми се случи!
* * *
Аз съм от Мосул. Имах баща. Родил съм се аз, а деветте му братя нямали синове. Чичовците ми много ми се радваха. Когато възмъжах, отидох с баща си в джамията на Мосул. Произнесоха петъчната молитва. Всички се разотидоха, а баща ми и братята му седнаха и се заприказваха за чудесиите по разни страни, за удивителните неща по разни градове24. Споменаха и Кайро. Един от чичовците ми каза:
— Пътешествениците разказват, че по лицето на земята няма нищо по-хубаво от Кайро и неговия Нил!
— Който не е видял Кайро, нищо не е видял! — съгласи се баща ми. — Там гробниците са от злато, чуден е неговият Нил, домовете са като дворци, въздухът не е горещ. За бога, прав е бил онзи, който е казал за него:
Така си говориха за Кайро, а мен умът ми остана в този град. През онази нощ не заспах, сън не ловеше клепачите ми, нито ядене, нито пиене ми беше вкусно. След няколко дни чичовците ми започнаха да се готвят за път. Приплаках пред баща си да тръгна и аз и накрая той приготви стока и за мене и ми разреши да пътувам с тях.
— Не го вземайте с вас до Египет! — им казал той. — Оставете го в Дамаск — нека си продаде стоката там!
Ето че тръгнахме. Сбогувах се с баща си, напуснахме Мосул, пътувахме, що пътувахме, стигнахме Дамаск. Това бе град с много дървета и реки, плодове и птици, напомняше рай с всичките му прелести. Спряхме в един хан. Чичовците ми останаха тук известно време, кога продаваха, кога купуваха, продадоха и моята стока и аз за всеки похарчен дирхам спечелих пет. Зарадвах се на печалбата. После те ме оставиха и продължиха за Кайро…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на евреина за момъка от Мосул:
* * *
Наех си стая в личен хан. Плащах наем по два динара на месец. Облажавах се с пищни ястия и питиета, докато накрая похарчих парите си.
Един ден стоях пред вратата на къщата и ето че към мен пристъпи мома с богати дрехи. Поканих я да влезе, а тя не само че не се смути, но и влезе. Зарадвах се, затворих вратата зад гърба ни, открих лицето й, разкопчах я. Имаше рядка красота. Бях обхванат от силна страст. Веднага донесоха трапеза с най-богати гозби, плодове и всичко, което се подава при такова гостуване. Ядохме, пихме и се веселихме, накрая се напихме. Прекарахме чудна нощ до сутринта, дадох й десет динара. Тя се закле, че пари от мене няма да вземе, и каза:
— Скъпи мой, чакай ме след три дни! След залез-слънце ще бъда при теб. А за тези динари купи нещо, което ще ни трябва!
Даде ми десет динара, сбогува се и си отиде.
След три дни дойде отново. Бе в дрехи, обшити с шевици, обсипани със скъпи накити, по-пищни от предния път. Бях приготвил всичко, ядохме, пихме, преспахме до сутринта, тя пак ми остави десет динара и ми обеща да дойде. След три дни дойде облечена още по-богато и ми рече:
— Ще разрешиш ли следващия път да доведа още едно момиче. То е по-хубаво и по-младо от мене — ще се позабавляваме, ще се посмеем!
Съгласих се, тя ми даде двайсет динара и каза:
— Давам ти повече — нали и момичето ще бъде с нас!
Сбогува се и си отиде. Аз приготвих всичко нужно за такова гостуване. След залез-слънце тя дойде заедно с едно момиче, закрито с фередже. Влязохме, седнахме, новодошлата откри лицето си — бе като пълнолика луна, по-хубава жена не бях срещал! Ядохме, пихме, започнах да се целувам с новодошлата, да й пълня чашата и да пия с нея. Първото момиче се затвори в себе си и каза:
— За бога, тя наистина ли е по-хубава от мене?
— Да, бога ми, така е! — отговорих аз.
— Искам да спиш с нея!
— Дадено!
Тя подреди постелята и аз преспах с новодошлата до сутринта. Когато се събудих, забелязах, че ръката ми е изцапана с кръв. Отворих широко очи. Слънцето бе вече изгряло. Обърнах се към момичето — главата й бе отделена от тялото! Значи онази бе направила това от ревност! Позамислих се, скочих, изкопах дупка в средата на стаята, положих момичето в нея, затрупах я със земя и наместих плочата отгоре, както си беше. Повдигнах възглавницата и открих под нея огърлицата, която беше на шията на момичето. Стоях така два дни в стаята си, на третия отидох в хамама и се преоблякох. Но пари вече нямах.
Веднъж отидох на пазара и дяволът ме подтикна да изпробвам късмета си. Дадох скъпоценната огърлица на търговски посредник. Той ме покани да поседна и да почакам, а сам тръгна да огледа пазара и да види за колко може да продаде огърлицата. Без да знам, той я предложил на наддаване, оценили я на две хиляди динара. Посредникът се върна при мене и каза:
— Тази огърлица е от мед, направена е в чужбина, може да се продаде за хиляда дирхама!
— Така е! — отговорих аз. — Изковали са я навремето, за да си направят някаква шега, бе наследство на жена ми и решихме да я продадем! Иди и вземи хилядата дирхама!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на евреина за момъка от Мосул:
* * *
Посредникът сигурно разбра, че работата ми не е чиста. Отишъл при старейшината на пазара и му показал огърлицата. Оня я взел, отишъл с нея при валията и казал:
— Тази огърлица е открадната! Намерихме разбойника, преоблечен като търговец!
Не знаех, че несправедливостта ме е притиснала. Хванаха ме, отведоха ме пред валията. Той ме запита за огърлицата, аз повторих каквото бях казал на посредника. Валията се разсмя:
— Не казваш истината!
Стражите му ме разсъблякоха и заудряха с камшици по цялото ми тяло.
— Откраднах я! — изкрещях аз и си казах: „По-добре да кажа, че съм я откраднал, а не да говоря, че стопанката й е убита при мене — ще ме погубят заради нея!“
Щом си признах, отсякоха ръката ми, натопиха я в олио, за да спрат кръвотечението. Прибрах ръката си и се върнах в стаята си. Стопанинът на къщата ми каза:
— Щом така е станало, стой си там, докато си намериш друго място! Ти си наказан за кражба!
Така стоях замаян два дни. На третия при мен отново се появи стопанинът на къщата с няколко стражи и старейшината на пазара, който ме бе обвинил, че съм откраднал огърлицата. Вързаха ме, допряха остър нож на гърлото ми и викнаха:
— Огърлицата, която беше у тебе, била на владетеля на Дамаск! Тя е изчезнала от двореца му преди три дни заедно с дъщеря му!
Отидохме при владетеля. Той ме изправи пред себе си, огледа ме и каза:
— Този ли е откраднал огърлицата и е тръгнал да я продава? Несправедливо сте му отсекли ръката! — нареди да извикат старейшината на пазара и му викна: — Веднага плащай откуп за ръката му, иначе ще те обеся и ще взема всичко, каквото имаш!
Викна на свитата си, те го вързаха и го изведоха. Останахме сами с владетеля, той разреши да снемат въжето от шията ми и да развържат ръцете ми и рече:
— Кажи ми истината, синко, как попадна при тебе тази огърлица?
Разказах му всичко, което стана между мене и двете момичета. Той ме изслуша, поклати глава, избърса с кърпа очите си и ми заговори:
— Тази жена е моя дъщеря. Все смятах, че не е с всичкия си. Когато порасна, я ожених за братовчед й в Кайро, после тя се върна, но египтяните я бяха научили на разпътство! Ето, идвала е при тебе четири пъти, довела е и малката си сестра! А бяха родни сестри и толкова се обичаха! Помоли ме да поизлязат заедно, а после се върна сама. Видях я, плачеше. Запитах я за сестра й, тя ми отговори, че не знаела нищо за нея. После тайно разказала на майка си как точно я била заклала, майка й пък го разказа на мене. Ти каза истината, синко! Знаех я, преди да ми я разкажеш. Сега ще те моля да не ми отказваш това, което ще те помоля. Искам да те оженя за най-малката си дъщеря — тя е мома, не им е родна сестра, от друга майка е! Няма да ти искам откуп, дори ще ти дам плата от себе си! Ще останеш да живееш при мене като мой син!
— Както искаш, господарю! — отговорих. — Откъде да знам, че може до това да се стигне!
Владетелят начаса изпрати писмо в Мосул и ми донесоха парите, които имах в наследство от баща си, и сега живея добре.
* * *
Останах при момъка цели три дни и той ме възнагради богато. Когато отпътувах, дойдох във вашия град. Тук животът ми бе добър, но пък се случи тази работа с гърбавия…
* * *
— Това не е по-удивително от историята с гърбавия! — възкликнал царят на Китай. — Всичките трябва да ви избеся и най-напред този шивач, който е първопричина за всичко! — и се обърнал към шивача: — Ей, шивач, ако ми разкажеш нещо, което да ме учуди повече от случилото се с гърбавия, ще ви даря живота!
При тези думи шивачът пристъпил напред и заговорил:
Приказка за багдадския бръснар
Един ден преди срещата ми с гърбавия бях на едно угощение с няколко майстори занаятчии — шивачи, тъкачи, дърводелци и други такива. По обед донесоха яденето, хапнахме. Стопанинът на къщата доведе един момък — бе много красив, но куц. Влезе той, поздрави ни, ние се надигнахме да го поздравим, а когато понечи да седне, видя между нас един бръснар. Тогава отказа да седне и понечи да ни напусне. Заобиколихме го, започнахме да го увещаваме, запитахме:
— Кажи защо се гневиш на този бръснар?
— Приятели! — отговори той. — С този бръснар в моя град ми се случи една работа, заради която окуцях! Заклех се да не сядам на една маса с него, да не живея в град, където живее той!
И момъкът заразказва:
* * *
Баща ми е един от най-големите търговци на Багдад! Когато възмъжах, той замина в лоното на всевишния Аллах и ми остави пари, слуги и приближени.
Един ден, както си вървях по улиците на Багдад, ме нападнаха разбойници. Избягах от тях и се скрих в задънена улица. В дъното имаше каменна скамейка, седнах на нея. Постоях няколко мига и ето че прозорецът отсреща се отвори и се показа мома като пълнолика луна. Под прозореца имаше засадени цветя и тя ги поливаше отгоре. Огледа се наляво-надясно, затвори прозореца и изчезна. Сърцето ми пламна. Седях върху скамейката чак до залез-слънце, забравил всичко на света поради буйна страст. Ето че се зададе градският кадия. Яздеше кон, пред него вървяха роби, зад него — слуги. Скочи от коня и влезе в къщата, откъдето се бе показала момата. Разбрах, че е баща й. Върнах се тъжен у дома, легнах си замислен. Усещах, че се разболявам. При мен наминаваха различни хора. Веднъж дойде една старица и разбра, че ми има нещо. Седна при главата ми, погали ме и рече:
— Синко, кажи ми какво ти е?
И аз разказах какво ми се бе случило.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката за багдадския бръснар:
* * *
Разправят, царю честити, че старицата рекла:
— Това е дъщерята на багдадския кадия, синко! Неговата къща е с много стаи, но мястото, където си я видял, е на нейния кат! На долния живее баща й! Тя е там сам-самичка! Аз често наминавам към тях. Ти само потърпи…
Старицата си отиде, а когато се появи пак, бе разтревожена.
— Синко! — каза тя. — Не ме разпитвай! Като й казах всичко, тя ми кресна: „Ако не млъкнеш, проклета бабке, ще направя с тебе онова, което си заслужила!“
Сякаш нова болест се струпа върху старата. Но след няколко дни старицата се появи отново и рече:
— Синко, ще ти искам награда за добра вест! — и заразказва: — Вчера ходих при онази мома. Като ме видя разплакана и покрусена, тя каза: „Виждаш ми се притеснена, лельо!“ Аз се разплаках и заговорих: „Дъще моя, господарко! Прати ме един момък, който те е обикнал! Заради тебе той много скоро ще умре!“ „И кой е този момък, за който говориш?“, запита тя. „Видял те е неотдавна през прозореца. Видял лицето ти, хубостта ти го пленила. Той се разболя и легна на легло. Сега ще умре, няма как!“ Тя побледня и запита: „И всичко това е заради мене, така ли?“ „За бога, така е!“ „Иди при него!“, каза тя. „Предай му поздрав от мене и му кажи, че го обичам два пъти повече, отколкото той мене!“
Всичките ми болки изчезнаха. Зачаках да дойде петък25. Пак се появи старицата, разпита ме как съм, и каза:
— Имаш доста свободно време! Да беше отишъл до хамама, пък и косата си да бе обръснал26, няма да ти личи, че си бил болен!
— Умно говориш! Но първо ще си обръсна главата!
Проводих да ми доведат някой бръснар. Доведоха ми този шейх, той влезе и ме поздрави.
— Аллах да прогони скърбите ти, тревогите ти, нещастията ти и тъгата ти! — възкликна той. — Радвай се, господарю, че си вече здрав. Ти какво искаш — да ти скъся косата или да ти пусна кръв27? Веднъж така се случило и на Абас и той казал: „Който се подстригва в петъчен ден, Аллах ще отклони от него седемдесет болести!“ И още той е казал: „Който остава сам в петък, той сигурно ще ослепее и от много болести ще се разболее!“
— Не говори глупости! — викнах. — Ами веднага се хващай да ми избръснеш главата!
Той се пресегна, измъкна кърпа, разгъна я, а в нея се оказа астролаб28, и то със седем тръби! Взе го, застана посред стаята, вдигна поглед към слънчевите лъчи, дълго ги гледа и рече:
— Искам да знаеш какво става на този ден — петък, десети сафар, година седемстотин шейсет и трета29 от хиджра на пророка — най-добри благопожелания за него, който е предприел такъв подвиг! То напълно съответства на изчисленията, направени в науката за смятането, отговарящи на положението на Марих, който е на височина седем градуса и шест минути! Всичко съвпада, всичко доказва, че днешният ден е много подходящ да се бръсне глава! Но то ми подсказва също, че ти искаш да се срещнеш с някого, който ще бъде щастлив от тази среща, но после ще плъзнат много приказки и ще ти се случи нещо, което няма да ти кажа!
— Стига си ме дразнил! Искам само да ми обръснеш главата!
— Кълна се! — възкликна той. — Ако познаваше същността на нещата, щеше сам да поискаш да ти приказвам повече! Аз ти пояснявам, че днес ти правиш точно онова, което ти е предопределено в съответствие с планетарните изчисления! Аз съм ти съветник, аз съм ти като роден брат! Желая да ти служа! Не искам да ми плащаш за това!
Едва го изслушах и възкликнах:
— Днес ти ще ме убиеш съвсем!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката за багдадския бръснар:
* * *
Разправят, царю честити, че момъкът продължил разказа си:
— Господарю! — рече бръснарят. — Мен хората са ме нарекли Самит, защото за разлика от братята ми приказвам малко. Най-големият ми брат се казва Бакбук, вторият — Хадар, третият — Бакбак, четвъртият — Куз Асуани, петият — Кашар, шестият — Шакалик, а седмият — Самит, съм аз!
Бръснарят продължаваше да дърдори и аз започнах да се отчайвам и да се разкайвам горчиво, че го бях извикал.
— Дай му четвърт динар и да се маха от тук! — казах аз на слугата.
— Господарю, мисля, че не разбираш каква отговорност нося! — възкликна бръснарят. — Моята ръка докосва главата на царе, емири, везири, управители и благородници! За такива като мене стихотворецът е казал:
— Май бързаш нанякъде! Застави душата си да бъде търпелива! Бързането е от дявола, то ще направи така, че да съжаляваш и да грешиш! Защо толкова бързаш? Може и за добро да е, но се боя, че може и да не е… — той взе бръснача, започна да го точи, после обръсна малко от главата ми и каза: — Тревожа се защо ли си се разбързал толкова! Трябва да знаеш, че баща ти не започваше никаква работа, без да се посъветва с мене!
Разбрах, че няма как вече да се отърва от него, и си казах: „Вече е време за молитва, а аз исках да съм там, преди да излязат от молитва!“ После заговорих на глас:
— Стига с това дърдорене! Искам да отида при приятели, поканили са ме!
Като чу, че говоря за покана, той възкликна:
— Денят ти да бъде благословен от мен! Вчера поканих всичките си приятели, пък забравих да им приготвя нещо за хапване! Леле, че ще се изложа пред тях!
— Всичко вкъщи, което се яде и пие, твое ще е — само по-бързо ми обръсни главата!
— Я ми кажи да знам какво имаш за моите гости!
— Пет тенджери с гозби, десет варени кокошки и печено агне!
— Я ми ги донеси да ги видя!
Донесоха му всичко, той го огледа и каза:
— Сега остава пиенето!
— Имаш го от мене!
— Ами донеси го! — донесоха и пиенето и той възкликна: — Останаха благовонията!
Донесоха му пакет с тамян, алоево дърво й мускус — всичко за около петдесет динара! А времето течеше.
— Вземай тези неща! — викнах. — Обръсни ми цялата глава, заклевам те в името на пророка!
— За бога, няма да започна, преди да видя всичко в пакета! — възкликна той.
Наредих на един слуга да отвори бохчата. Бръснарят остави астролаба, седна на земята и започна да прехвърля различните благовония през ръцете си. Едва не умрях. Най-после стана, обръсна пак част от главата ми и каза:
— За бога, синко, не знам как да ти благодаря! Аз поканих днес гости, а всичко друго идва с твоето благоволение, от щедрата ти душа! Аз имам много приятели: Зейтун теляка, Салиа рибаря, Уасил бобаря, Акариш млекаря, Хамид метача, Суейд носача, Касим пазача, Аркаша бакалина и Карим конярина. И най-доброто у тях е, че са също като мене, не бърборят, не дърдорят! Телякът знае да удря на барабан, пее така, че омагьосва, става да играе и вика: „Надеждата си отива, надеждата ме убива!“ Рибарят е по-умен от другите, той също танцува и пее: „Оплаквачке, жено, не плачи!“ — и всички изпокапваме от смях. А метачът, о, неговите песни карат дори птиците да се заслушат в гласа му, той танцува и пее: „В сандък доволна спи жена ми, дано й е по мярка само!“ И всеки един върши нещо, което развлича и разсмива! — той помълча малко и продължи: — Но да се види, е по-добре, отколкото само да се чуе! Защо не предпочетеш да дойдеш при нас — това ще бъде по-приятно и за тебе, и за нас!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на момъка за багдадския бръснар:
* * *
Казах на бръснаря:
— Някой ден трябва да доведеш и приятелите си при мене!
— Ако наистина искаш това — отложи ходенето при приятелите си! — каза той.
— „Няма сила и воля освен у всесилния Аллах!“ — възкликнах аз. — Ти иди при приятелите си, весели се с тях — пък ме остави да отида сам при моите приятели и да бъда с тях! Чакат ме, разбери!
— Няма да те оставя да отидеш сам! — отсече бръснарят.
Времето за молитва бе минало, сега сигурно вече произнасяха проповед. Най-после той свърши с бръсненето.
— Иди при приятелите си! — казах. — Занеси им и това ядене и пиене! Аз ще те почакам, докато се върнеш, и ще тръгнем заедно!
Исках да го измамя, че да се махне от главата ми.
Той излезе, натовари един хамалин да отнесе всичко у дома му и двамата изчезнаха в уличката. Скочих бързо. От минаретата вече обявяваха, че петъчната молитва е свършила. Облякох се, излязох, дотичах в уличката, където живееше момата, спрях пред къщата й. Вратата бе отворена, влязох. Не щеш ли — ето го стопанина на къщата, връща се от молитва! Влезе и той и затвори вратата след себе си. Надзърнах през прозореца — пред вратата бе седнал бръснарят, да го прокълне Аллах. Рекох си: „Откъде пък се взе този дявол!“ Тогава Аллах пожела да се случи нещо, което така или иначе ме опозори.
Една неволница в къщата бе прегрешила нещо пред стопанина си и той я удари. Скочи робът да я отървава — той удари и него. Бръснарят помислил, че бият мене, и се развика на свой ред за помощ. Насъбраха се хора.
— Убиха господаря ми в дома на кадията! — викаше той.
Върви пред всички с разкъсани дрехи, хора се трупат, всички викат, той охка и крещи начело, другите повтарят:
— Ах, убиха го!
Наобиколиха цялата къща, в която се криех. Кадията чу виковете, разбра, че работата става дебела, отвори вратата и видя пред себе си огромната тълпа.
— Ей, хора, какво е станало? — запита той.
— Ти уби нашия господар! — отговориха слугите.
— Ей, хора, че какво е направил вашият господар, та да го убивам?…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на момъка:
* * *
— Ти го удари преди малко с камшика! — викна бръснарят на кадията. — Аз го чух как извика!
— Какво е сторил, че да го убивам? — повтори кадията. — Кой го е вкарал в къщата ми?
— Не се прави на ударен, шейх! — възкликна бръснарят. — Той влезе в дома ти, защото обича дъщеря ти и тя го обича, това е истината! Ти усети, че той е влязъл, нареди на слугите и те го набиха! За бога, само халифът може да отсъди кой от двама ни е прав! Трябва да прибера господаря си! По-бързо го пущай!
Кадията прехапа език и се засрами.
— Щом си толкова сигурен — влез и си го вземи! — каза той.
Влезе бръснарят в къщата. Щом го видях, понечих да избягам, но изход нямаше. В долния кат, където се бях скрил, имаше сандък. Намъкнах се в него, затворих капака и задържах дишането си. Бръснарят влезе в стаята и тръгна не на друго място, а точно където се криех. Огледа се наляво-надясно и като не видя нищо друго освен сандъка, го вдигна на главата си и го понесе. Разбрах, че няма да ме остави, отворих бързо сандъка и скочих на земята — кракът ми се счупи. Видях около вратата скупчените хора. Престорих се, че съм изпуснал няколко златни монети — те се хвърлиха един през друг да ги събират, а аз се запилях из багдадските улици. А този бръснар все зад мене се мъкне, където и да вляза, и говори ли, говори:
— Онези искаха да навлекат беда на моя господар! Ето затова, господарю, аз съм против прекаленото бързане. Ти си докара всичко това на главата! Ако Аллах не ме бе пратил при тебе, щеше да ти се случи нещастие и нямаше да се измъкнеш! Искаше да ходиш сам, но аз няма да те оставя все глупав да бъдеш и умът ти да не ти достига! Все бързаш, бързаш!
Искаше ми се да умра — само и само да се отърва от него. Силно разгневен, се вмъкнах в някакъв дюкян и помолих стопанина му да не пуща бръснаря. Седнах в килера и си казах: „Нямам сили да избягам от този бръснар, а не мога и лицето му да гледам!“ Начаса изпратих да доведат свидетели, написах завещание до близките си, наредих да се разпродаде всичко и напуснах града — само и само да се отърва от този бръснар! Дойдох във вашата страна и от известно време живея тук. Когато ти ме покани, дойдох, но като видях този негодник и сводник да седи тук на челно място, как ще ми е приятно сред вас, щом тук е този, заради когото си счупих крака!
* * *
Ние изслушахме разказа му и се обърнахме към бръснаря:
— Вярно ли е това, което разказа този момък за тебе?
— За бога, но аз направих това толкова изкусно! — отговори той. — Ако не бях аз, той щеше да загине! Само аз, никой друг, съм причината той да бъде спасен! Ако дърдорех много, нямаше да му направя такава добрина! Ето, ще ви разкажа една случка, която стана с мене — вие ще се убедите сами, че приказвам малко и не съм празнословец като братята си!
Приказка за малословието на багдадския бръснар
Живях в Багдад по време на халифството на емира на правоверните Мунтасир би-л-Лях. Той обичаше бедните и нещастните, често се застояваше с праведниците и благочестивите улеми. Случило се веднъж той да се разгневи на десет души и наредил на мутавалията да му ги докара с лодка. По това време аз видях тези хора и помислих, че са се събрали да прекарат деня в ядене и пиене. Слязох при тях, поомесихме се, те понечиха да се преместят на друго място, но ето че се появиха слугите на мутавалията, оковаха ги във вериги, сложиха им по една халка и на шията. Между другите оковаха и мене. Това ми се случи, братя, само защото съм мъжествен и малословен, защото не исках да говоря! Натовариха ни всички оковани и ни изправиха пред емира на правоверните Мунтасир би-л-Лях. Той нареди да отсекат главите на десетимата — и палачът ги отсече! А аз, единайсетият, останах…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на бръснаря за неговото малословие:
* * *
Халифът се загледа в мене и викна на палача:
— Какво ти стана? Защо не отсечеш главите на всичките десет?
— Отсякох главите на всичките десет! — отговори той.
— Струва ми се, че си отсякъл главите само на девет! — възкликна халифът. — А този пред мене е десетият!
Преброиха отсечените глави — бяха десет. Погледа ме пак халифът и възкликна:
— Ти защо мълчиш досега? Как се оказа сред тези кръвопийци?
— Знаеш ли, емир на правоверните! — казах аз. — Аз се казвам шейх Самит! Имам много разум! Умът ми е невъзмутим, разбиранията ми са дълбоки, малословието ми е безкрайно! По занаят съм бръснар! Когато вчера рано предобед видях тези десетима да тръгват към лодката — мислех, че тръгват на угощение! А не мина и час, когато се оказа, че са престъпници, дойдоха слугите да ги приберат, надянаха халките на шиите им, надянаха халка и на моята шия! Много спокоен човек съм и поради това замълчах и не проговорих! Мълчанието ми идва от моето мъжество! Не ги познавах лично, но великото ми мъжество ме принуди да стоя до тях, докато им сечаха главите! Цялата ми съдба е била такава — все добрини да правя!
Халифът разбра, че съм човек мъжествен, който не говори излишни неща — макар този момък да твърди обратното.
— А братята ти? — запита той. — И те ли са като тебе — разумни, знаещи и малословни?
— Не! — отговорих аз. — Ако бяха като мене, щяха и сега да си живеят здрави! Те са многословни, нескромни и страхливи — точно затова всеки един от тях е с някакъв недъг! Един е куц, друг — едноок, трети — скован, четвърти — сляп, пети — с отрязани уши и нос, шести — с отрязани устни, седми — кривоглед! Ето защо аз съм най-смел! Трябва да ви разкажа какво се е случило на всеки, за да получи недъга си!
Приказка за първия брат на бръснаря
Първият ми брат, куцият, о, емир на правоверните, бе шивач в Багдад. Шиеше си в един дюкян, нает от богаташ. Собственикът живееше над дюкяна, редом имаше мелница.
Един ден той си седял в дюкяна. Вдигнал глава и видял жена като пълнолика луна — била се надвесила от балкона и гледала надолу. Щом я зърнал, той пламнал от обич към нея. Цял ден я гледал, изоставил дори шиенето си. И така продължило няколко дни — нищо не ушил дори за един дирхам!
Веднъж стопанинът на къщата дошъл при брат ми с парче плат.
— Разкрой това парче и ми уший ризи! — казал той.
— Разбира се! — отговорил брат ми.
Започнал той да крои и до вечерта не хапнал, но скроил двайсет ризи.
— Колко струва това? — запитал стопанинът.
Брат ми не отговорил — онази жена на прозореца му направила знак с очи да не взема пари.
А тя вече била говорила с мъжа си как се държал брат ми към нея. Двамата се договорили да го заставят да им шие, без да му плащат, и в същото време да му се присмиват. Когато брат ми си свършил работата, те решили да му скроят хитрост. Казали, че ще го оженят за една от техните неволници, но вечерта, когато той трябвало да влезе при нея, му рекли:
— Пренощувай тази нощ в мелницата — утре по-добре ще свършиш тази работа!
През нощта мелничарят влязъл при него, събудил го и викнал:
— Я виж този вол, стои си без работа — пък толкова пшеница има, мливарите чакат! Я да го вържа да върти колелото, докато се смели житото!
Впрегнал го той в мелничното колело, зашибал го и брат ми го въртял до съмване. Наминал стопанинът на къщата, видял, че брат ми е впрегнат за колелото и че го бият с камшик, но го оставил там. Около обед дошла и неволницата, за която го били оженили, отвързала го от колелото и възкликнала:
— И на мене, и на господарката толкова ни е мъчно за тебе!
А той вече език не можел да обърне от силния бой. Върнал се и ето че дошъл същият шейх, който предния ден го бил оженил.
— Аллах да поживи женитбата ти! — възкликнал той. — Ти прекара нощта в блаженство, от мръкнало до съмнало са те прегръщали!
— Не говори лъжи пред Аллаха! — отговорил брат ми. — Тази нощ само работих като вол, млях до сутринта!
Разказал му какво било станало, и шейхът рекъл:
— Звездата ти не съвпада с нейната! Но ако искаш, ще променя договора за женитбата по най-добър начин, така че звездите ви да съвпадат!… И гледай друг път да не попадаш в такава клопка!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТИ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на бръснаря за първия му брат:
* * *
Върнал се брат ми в дюкяна — дано някой да му донесе нещо за шиене, че да поспечели нещо. Но ето че при него пак се появила неволницата — тя се била договорила с господарката си за нова хитрост.
— Господарката ми ти праща поздрави. Тя казва, че тази нощ съпругът й е поканен да пренощува при приятели! Тръгне ли той — ти ще дойдеш при нас и ще прекараш с нея най-сладката нощ в живота си!
Брат ми не знаел нищо за женските клопки. Когато се мръкнало, неволницата дошла и го отвела при господарката си.
— За бога, така копнея за тебе! — възкликнала тя.
— По-бързо ме целувай тогава! — отговорил той.
И още не изрекъл тези думи, когато довтасал съпругът, който бил в съседната стая. Пипнал той брат ми и викнал:
— Сега ще те заведа пред началника на стражата!
Молил го брат ми да не прави това, но той не го слушал, помъкнал го в двора на валията. Набили го с камшик, качили го върху една камила и го заразвеждали из градските улици.
— Така наказват всеки, който се вмъква в чуждите хареми! — викали хората.
Не щеш ли, той паднал от камилата, счупил си крака и окуцял. Изгонил го валията от града и той тръгнал, без да знае къде да се дене. А пък аз, като се ядосах, че като го настигнах, че като го върнах, че като започнах да го поя и храня — та до ден-днешен!…
* * *
— Браво на тебе, наистина си бил мълчалив и малословен, добре го разказа! — възкликна халифът.
Нареди да ме наградят, но аз възразих:
— Не мога да приема твоето благодеяние, преди да изслушаш разказа ми за останалите ми братя — не искам да ме смяташ за многословен!
Приказка за Бакбак — втория брат на бръснаря
Знай, емир на правоверните, че вторият ми брат се казваше Бакбак. Случило се така, че веднъж той излязъл по работа, срещнала го някаква старица и му рекла:
— Ей, човече, спри за малко! Ще ти предложа нещо, пък ако ти хареса — ще ме възнаградиш! Ще те заведа на едно място да видиш нещо, ама няма много да приказваш за него!
— Казвай какво е! — запитал брат ми.
— Какво ще кажеш за една хубава къща — в двора й тече вода, зреят плодове и се лее вино, за едно хубаво личице, което ще разглеждаш, една истинска буза, която ще целуваш, и една стройна снага, която ще прегръщаш от мръкване до съмване! Само добро ще видиш!
Тръгнала старицата, тръгнал и брат ми след нея, като си представял наяве онова, което тя му била описала. Вървели, що вървели, влезли в богаташка махала и стигнали до красив дом. Насреща му четири моми, по-красиви очите му не били виждали! Запели те с гласове, които и глухия камък може да разбудят! Едната надигнала чаша, а брат ми възкликнал:
— Ха, наздраве и за здраве!
Навел се да й помогне, но тя не му позволила. Наляла му чаша — ха, да я изпие и онази го плеснала по шията. Ядосал се брат ми, закрещял и си тръгнал. А старицата му правела знаци да се върне. Върнал се той, седнал и не проговорил. А онази пак го плеснала по шията. Пак станал да избяга, но старицата пак го настигнала и рекла:
— Потърпи още малко де, ще имаш каквото искаш!
— Колко още малко трябва да търпя? — запитал той.
— Щом се напие, ще имаш каквото искаш!
Върнал се пак брат ми, седнал. Станали четирите моми, старицата им наредила да се съблекат и да напръскат лицето на госта с розова вода. Те тутакси го сторили и една от момите, с невиждана красота, заговорила:
— Аллах ми е внушил голяма обич към песните! Който ме слуша, ще получи каквото иска!
Тя казала на неволниците да пеят, те пели, всички се веселили. Накрая тя казала на една от тях:
— Вземи този господар, свърши там каквото трябва, и веднага да се върне при мене!
Онази повела брат ми. Тръгнал той след нея, а старицата подтичвала отзад:
— Потърпи, малко остана!
Понечил той да прегърне момата, но старицата го спряла:
— Потърпи още малко, ей сега всичко ще стане! Само едно ти трябва — да обръснеш брадата си!
— Как така — нали ще ми се смеят хората! — възкликнал той.
— Тя иска да го направиш, да се избръснеш, да бъдеш голобрад и да не остане по лицето ти нещо, което да я боде! В сърцето й гори обич към тебе — потърпи, ти вече постигна каквото искаше!
Решил брат ми още да потърпи, подчинил се, разрешил да го обръснат изцяло — мустаците, брадата, веждите даже, лицето му се зачервило — те ахнали от вида му, а главната се разсмяла и възкликнала:
— Господарю, ти ме плени! Хайде да си поиграем!
Той се съгласил, а те замятали по него възглавници — не останала в къщата възглавница да не го удари. Замервали го с кисели портокали и със сладки лимони, ритници и плесници се сипели по гърба му. Накрая старицата рекла:
— Е, хайде сега, ти постигна своето — повече бой няма да има! Само едно остана. Тя има обичай, като се напие, да раздере по себе си всичките си дрехи, да си смъкне гащите и да остане гола! Ти също трябва да се съблечеш! Тя ще тича пред тебе, ти ще тичаш след нея, тя ще се преструва, че бяга от тебе, ти ще я гониш, докато я стигнеш! Хайде, събличай се!
Загубил разум, той се съблякъл…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на бръснаря за втория му брат:
* * *
Разправят, царю честити, че неволницата се затичала, той — след нея. Влизала тя и излизала от стая в стая, от ъгъл в ъгъл, тичал и брат ми, задъхан и надървен — като луд. Тя тичала, той — след нея, тя го привиквала с нежен глас, той — след нея! И изведнъж — що да види! Намирал се посред улицата, а това било улицата на месарите кожодери, на която показвали колко хубави са им кожите. Че като го видели хората — гол-голеничък, надървен, с обръсната брада, мустаци и вежди, със зачервено лице, че като викнали по него, като започнали да му се смеят, да се превиват от смях, че като го зашибали със суровите кожи — и както си бил гол, го натоварили на едно магаре и го отвели при валията.
— Какво е това? — викнал той.
— Този изскочи от къщата на везира ей така, както го виждаш!
Ударил му валията сто камшика и го изгонил от града. А пък аз го подгоних, настигнах го, върнах го тайно в града, дадох му от каквото имаше нужда. Ако беше малко повече търпелив, сигурно това нямаше да му се случи!
Приказка за Кифху — третия брат на бръснаря
А третият ми брат, слепецът, се нарича Кифху30. Съдбата и предопределението го довели веднъж при един голям дом. Почукал той с юмрук по вратата да му отворят, за да си изпроси нещо.
— Кой е там? — запитал стопанинът.
Никой не му отговорил и брат му го чул да си мърмори:
— Кой си ти, бе?
Не отговорил брат ми, който чул как човекът спира пред вратата и я отваря.
— Какво искаш? — запитал стопанинът.
— Дай нещо за всевишния Аллах!
— Ти сляп ли си?
— Сляп съм!
— Я ми подай ръката си! — подал му брат ми ръката си, онзи го вкарал в къщата, започнали да се изкачват стъпало след стъпало, докато стигнали до най-високото място. Като спрели, онзи запитал: — Какво искаш, слепецо?
— Искам нещо за всевишния Аллах!
— Аллах да ти даде! — казал стопанинът.
— Как така! Не можа ли да ми го кажеш, когато бяхме долу?
— Когато чукаше по вратата, ти не молеше нищо за Аллаха, но ме чу, когато ти заговорих, нали?
— Поне ме снеми по стълбата!
— Прав ти път!
Тръгнал брат ми надолу, слизал, що слизал, до вратата били останали двайсетина стъпала. Изведнъж кракът му се подхлъзнал, той паднал, търколил се. Оказало се, че е вече на улицата. Не знаел накъде да тръгне, но го настигнали негови другари слепци и запитали:
— Какво ти се е случило?
Разказал той какво му се било случило, и добавил:
— Братя, хайде да вземем по малко от спестените пари, че искам да си купя нещо!
А стопанинът на къщата вървял зад него — искал да разбере къде криел парите си. Брат ми не знаел, не усетил кога оня влязъл след тях в мястото, където се събирали.
— Затворете вратата и претършувайте навсякъде, да не ни е проследил някой чужд! — рекъл брат ми.
Стопанинът на онази къща се увесил на въжето, което висяло от тавана. Те претърсили стаята и не намерили никого. Изровили парите си, преброили ги — били повече от десет хиляди дирхама. Всеки взел колкото му трябвало, и нещо отгоре, а останалите пак заровили в ъгъла. Тогава брат ми подочул странен шум над себе си и възкликнал:
— Има ли сред нас някой чужд?
Протегнал ръка и хванал за краката стопанина на онази къща. После изкрещял на другарите си:
— Този е чужд, пребийте го от бой!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на бръснаря за третия му брат:
* * *
Разправят, царю честити, че при вика на брат ми слепците се разкрещели:
— Мюсюлмани! Сред нас се е вмъкнал крадец, той иска да ни открадне парите!
Струпали се около чуждия мъж, заудряли го. А той си затворил очите, престорил се на сляп като тях, да не се усъмни някой, и завикал:
— Мюсюлмани, кълна се в Аллаха и в султана, кълна се в Аллаха и във валията, кълна се в Аллаха и в емира, искам да кажа нещо на емира!
Не се усетили кога се появили слугите на валията, кога ги повлекли заедно с брат ми и ги отвели при валията.
— Какво сте правили? — запитал той.
— Ще ти кажа цялата истина само ако ни подложиш на мъчения! — заговорил стопанинът на къщата. — И трябва да започнеш с мене!
— Набийте този човек с камшик! — наредил валията.
Съборили го, заудряли го и щом го заболяло — той отворил едното си око, щом го шибнали втори път — отворил и другото.
— Какво става с тебе, нечестивецо? — запитал валията.
— Дай ми прошка и ще ти кажа!
Дал му валията прошка и той заговорил:
— Ние сме четирима. Разхождаме се, преструваме се на слепи, минаваме край хората, гледаме жените им, присмиваме се на наивността им, събираме парите, които ни дават, и така си вадим хляба. Доста сме спечелили — десет хиляди дирхама! Казах на другарите си: „Дайте си ми моята част от две хиляди и петстотин дирхама!“ Пък те, като скочиха — започнаха да ме бият, прибраха парите ми! За бога, та ти имаш по-голямо право над тези пари, отколкото другарите ми! А ако искаш да разбереш дали ти говоря истината — набий всеки от тях, но повече, отколкото би мене — тогава всеки ще си отвори очите!
Наредил валията да набият всичките и първия, с когото започнали, бил брат ми. Били, що били — едва не умрял!
— Ей, нечестивецо! — викнал валията. — Вие твърдите, че сте слепи, така ли?
— Аллах, Аллах, Аллах! — викнал брат ми. — Никой от нас не вижда!
Набили го втори път, докато паднал в несвяст.
— Като дойде на себе си, набийте го трети път! — наредил валията.
Той заповядал да набият и приятелите му — всеки получил повече от триста тояги. А онзи, който виждал, викал:
— Ама отворете си очите най-после, бе! Не виждате ли, че пак ще ви бият! — после се обърнал към валията: — Изпрати с мене някого да ти донеса парите! Тези няма да си отворят очите — страх ги е да не се изложат пред хората!
Изпратил валията един слуга с него и донесли парите. Взел ги валията, дал на онзи човек две хиляди и петстотин дирхама — колкото уж бил неговият дял, а брат ми и останалите слепци изгонил от града. Разтичах се пак, емир на правоверните, настигнах брат си, върнах го тайно в града и сега има какво да яде и пие цял живот!
* * *
Посмя се халифът на моя разказ и рече:
— Дайте му наградата и да си ходи!
— А, не, за бога! — възкликнах. — Няма да взема нищо, докато не разкажа на емира на правоверните какво се случи на останалите ми братя.
Приказка за четвъртия брат на бръснаря
Четвъртият ми брат, о, емир на правоверните, едноокият, бе месар в Багдад — продаваше месо и отглеждаше овце. Големци и богаташи идваха при него да си купуват месо. Спечели много пари, купи си земя и къщи. Един ден спрял при него шейх с дълга брада, подал му един дирхам и рекъл:
— Дай ми месо за тези пари!
Взел брат ми дирхама, дал му месото и старецът си отишъл. Разгледал брат ми среброто на шейха — парата му била бяла, блестяла и той я отделил настрана. Така цели пет месеца шейхът наминавал при него, а брат ми отделял лъскавите пари. Веднъж решил да купи с тях овце. Отворил чекмеджето и що да види — само нарязани бели хартийки! Притъмняло му пред очите, развикал се, събрали се хората наоколо, той им разказал за случилото се. После влязъл в дюкяна си, заклал един овен, закачил го на ченгела, отрязал парче месо от него, закачил го както обикновено пред дюкяна и си казал: „Пък дано този шейх да дойде — тогава ще го пипна!“ Не минало много време — и ето че шейхът носи среброто си! Скочил брат ми, хванал го здраво и викнал:
— Ей, мюсюлмани, насам! Ето го нечестивеца!
— Ще ти дам каквото искаш, само не ме излагай! — казал шейхът. — Иначе аз ще те изложа пред хората!
— Че с какво можеш толкова пък да ме изложиш? — запитал брат ми.
— Ти продаваш човешко месо и лъжеш, че е овнешко!
— Лъжеш, нещастнико!
— Нещастник е онзи, който е закачил човешки труп на ченгела в дюкяна си!
— Ако е така, твои да са и парите ми, и дюкянът ми! — викнал брат ми.
— Ей, добри хора! — завикал шейхът. — Този месар коли хора и продава месото им вместо овнешко!
Втурнали се хората в дюкяна и що да видят — онзи овен се бил превърнал в човек, закачен на ченгела! Хванали брат ми и закрещели:
— Неверник! Нечестивец!
Дори най-близките му започнали да го бият, а шейхът бръкнал в окото му и го извадил. Отвели задържания при началника на стражата. Брат ми се опитал да се защити, но началникът на стражата не го послушал, а наредил да му ударят петстотин тояги. Прибрали всичките му пари — и ако те не били толкова много, сигурно щели да го убият. Изгонили го от града. Тръгнал той отчаян и влязъл в някакъв друг голям град. Хванал се на работа, шиел сандали. Отворил си дюкян и си припечелвал колкото да не умре от глад. Един ден отишъл на работа и чул конски тропот. Запитал какво ли ще е това, и му отговорили:
— Царят тръгва на лов!
Излязъл брат ми да се полюбува на шествието. Царят се обърнал към него, зърнал едното му око, поклатил глава и викнал:
— „Аллах да ме отърве от днешното зло!“
Обърнал поводите и се върнал в двореца. Наредил на слугите си да намерят брат ми и да го набият. Те му теглили такъв бой, че едва оживял — а сам не знаел защо го бият. Върнал се в дюкяна си. После запитал един от царската свита защо са го били. Онзи се разсмял:
— Братко, царят не обича еднооките, особено когато им липсва дясното око! Непременно ще го погуби!
И брат ми решил да избяга от този град…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на бръснаря за четвъртия му брат:
* * *
Разправят, царю честити, че брат ми се преселил в друг град, където нямало цар. Излязъл веднъж да се поразходи и чул зад гърба си конски тропот.
— Ето, идва волята на Аллаха! — възкликнал той.
Затичал се да се скрие някъде, огледал се, видял отворена врата, бутнал я, влязъл, попаднал в дълъг коридор и не усетил кога двама мъже го пипнали и викнали:
— Аха, слава на Аллаха, пипнахме те, враг на Аллаха! Три нощи не можем заради теб да си починем, да си полегнем — но сега ще усетиш вкуса на смъртта! Ти се вмъкна тук, защото искаше да опозориш стопанина на тази къща! Не ти ли стига, че го ограби, че ограби и всичките си приятели — а сега и с нож ни заплашваш всяка нощ!
Пребъркали го и намерили у него ножа, с който режел кожата за сандалите. Заудряли го, разкъсали дрехите му. Довели го пред валията и брат ми си помислил: „Свърши се тя, моята!“ Точно тогава аз бях дошъл да го търся, взех си го от валията, въведох го тайно в града, дадох му да яде и да пие и така до ден-днешен…
Приказка за петия брат на бръснаря
А петият ми брат, о, емир на правоверните, оня с отрязаните уши, бе беден човечец. Нощем просеше и денем харчеше изпросеното.
Нашият баща бе прочут шейх, умря и ни остави седемстотин дирхама. Всеки от нас си взе по сто дирхама. Петият ми брат взе парите и не знаеше какво да прави с тях! Мислил, що мислил и решил да купи за сто дирхама различни размери стъкло, да го продаде и да спечели. Наредил стъклото в един сандък и застанал на един ъгъл да го продава. Подпрял гръб о стената, замислил се и заговорил сам на себе си:
— Похарчих за това стъкло сто дирхама. Ще го продам за двеста. Ще купя стъкло за двеста и ще получа за него четиристотин. И така ще купувам, ще продавам, докато събера много пари! С тях ще купя още повече стоки — ще спечеля още повече! Ще си купя голяма къща, ще си купя мамелюци и коне с позлатени седла, ще ям, ще пия, няма да остане певица в града, която да не съм довел у дома, за да послушам песните й!
Така си правел той сметките наум, а сандъкът със стъклото си стоял до него. И пак заговорил на себе си:
— Ще си купя и дрехи, ама такива, каквито носят само султани и везири, ще обкова седлото на коня със злато, ще го обсипя със скъпоценни камъни! Ще се кача на коня, а около мене, пред мене и зад мене ще вървят мамелюци! Щом ме зърне, везирът ще се изправи на крака от уважение, ще ме сложи да седна на мястото му, а сам ще приседне до мене! Пред мене ще има двама слуги с две торби, във всяка торба — по хиляда динара! Хилядата ще му дам като откуп за дъщеря му, а втората хилядарка ще му подхвърля просто така — да види колко съм щедър, колко съм благороден, колко е нищожно всичко земно в очите ми. А когато ми дойде някой роднина на жена ми, ще му даря пари и богата дреха. Ако пък везирът ми прати дар — ще му го върна, колкото и да е скъп! Нека да знаят, че не съм алчен и че достойнството ми е над всичко! Ще отида при тях — величествен и богато облечен. Ще се разпоредя как да стане празникът. Ще си подредя къщата, а щом дойде времето да си взема невестата, ще облека най-хубавите си дрехи и ще седна в кресло от коприна! Няма да се въртя наляво-надясно — нека всички видят, че имам голям ум и бездънен разум. Тогава ще се появи жена ми като луна при пълнолуние с всичките си украшения и скъпоценности. Няма да я оглеждам с възхищение и удивление, нека другите ме подсещат: „Господарю, твоята жена и неволница е пред тебе!“ Ще й хвърля поглед, но ще я поизмъча — нека постои права! Нека онези много пъти целунат земята пред мене! Едва тогава ще вдигна глава, ще й хвърля поглед и пак рязко ще забия очи в земята.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на бръснаря за петия му брат:
* * *
Разправят, царю честити, че петият ми брат си говорел:
— После ще наредя да ме отведат при нея. Като вляза, аз пак няма да я поглеждам, няма да й приказвам, ще се отнасям към нея с презрение — нека видят колко съм велик! Пък нека дойде и майка й, да целуне главата ми и ръката ми и да ми каже: „Господарю, погледни неволницата си, тя мъж не е виждала! Ако види, че я отхвърляш, ще прекършиш душата й! Наведи се над нея, кажи й нещо!“ Ще отиде да ми донесе нещо за пиене, дъщеря й ще вземе чашата от нея и ще ми я подаде. Ще застане пред мене, а аз ще я оставя да си стои права — и ще си седя облегнат на възглавницата, обшита със злато, дори няма да я удостоя с поглед! Нека да види, че съм човек с велика съдба, нека разбере, че съм човек с велика власт! Тя ще каже: „Господарю, за бога, не се отвръщай от чашата, която държи твоята неволница! Аз съм твоя неволница!“ Няма да й отговоря, тя отново ще настои: „Трябва да си пийнеш!“ Ще доближи чашата до устните ми, аз ще я плесна с ръка пред лицето и ще я ритна — ето така!…
Ритнал брат ми с крак и — не щеш ли — улучил сандъка със стъклата. А той, нали бил поставен нависоко, обърнал се на земята и всичко в него се изпочупило:
— Всичко това ми се случи, защото се възгордях! — възкликнал брат ми.
Започнал да плаче. Хората отивали на петъчна молитва, едни го успокоявали, други не му обръщали внимание. Една жена, от която дъхало на мускус, отивала също на молитва. Тя яздела муле с копринено седло, обшито със злато, придружавали я няколко слуги. Видяла разтрошените стъкла, разбрала защо плаче брат ми, съжалила го, разнежила се душата й. Извикала един от слугите си и му рекла:
— Я плати на този нещастник колкото е струвало това!
Дал му слугата кесия с пари. Взел я брат ми, отворил я, а вътре — петстотин динара! Едва не умрял от голямата радост. Върнал се у дома си богат и се замислил какво да прави с богатството си. Но ето че някой почукал на вратата. Отворил той, а насреща му — непозната старица.
— Синко! — рекла тя. — Дойде време за молитва. Моля ти се, пусни ме да вляза и да се измия!
Направил й път да влезе, а сам не можел да се нарадва на динарите. Измила се старицата, поклонила му се два пъти доземи и му благодарила от името на Аллаха. И той й дал два динара. Тя възкликнала:
— Хвала на Аллаха, нека той благослови всички, които най-много те обичат! Вземи си парите, макар да имам нужда от тях, и ги върни на онази, която ти ги дари, когато ти се счупиха стъклата!
— А как да се изхитря, за да се добера до нея, майко? — запитал той.
— Мил си й ти, синко, но тя е съпруга на голям човек! Вземи сега всичките си пари със себе си, а когато я видиш — не пести ласки и добри думи! После ще получиш всичко от красотата й заедно с парите й!
Взел брат ми всичкото злато и тръгнал след старицата. Много не хващал вяра на думите й, но вървял, що вървял след нея, докато стигнали висока порта. Тя почукала, появила се неволница от Рум, отворила вратата. Той влязъл в големия дом, видял вътре широк миндер, постлан с килими, завесите били спуснати. Седнал, оставил кесията до себе си, държал чалмата си в ръка. Не усетил кога се появила онази неволница в пищни дрехи. Тя му се зарадвала, затворила вратата, хванала го за ръка и го повела. Влезли в отдалечена стая, застлана с хубави красиви килими. Поприказвали си, после тя станала и рекла:
— Стой тука, докато дойда! — и излязла.
Изведнъж при него влязъл черен роб с оголен меч в ръка, чийто блясък заслепява, и викнал:
— Ей, ти, горко ти! Кой те е довел тук, ти, син на греха, развратник подъл!
Брат ми не могъл да отговори. Робът го награбил, съборил го, разголил го, заудрял го с тъпата страна на меча и го проснал полумъртъв на земята.
Спрял робът и викнал високо така, че земята се разтреперила и стаята загърмяла от гласа му:
— Къде е хубавицата?
Появила се неволницата — носела в ръце красив поднос с бяла сол. Тя вземала от солта и посипвала с нея раните по тялото на брат ми, за да загорят. А той не мърдал от страх да не разберат, че е жив, и да го погубят. Излязла неволницата, робът викнал отново, появила се старицата, издърпала брат ми за краката в дълбоко тъмно мазе. Той паднал върху няколко други мъртъвци и така останал два дни. Аллах превърнал солта в лек, който продължил дните му — тя затворила жилите, по които изтичала кръвта му. Щом усетил в себе си сила, изровил дупка в стената и се измъкнал от дома на убийците. Славният и велик Аллах му позволил да се скрие, той тръгнал в нощта и на сутринта успял да се добере до дома си.
На сутринта старицата тръгнала да търси нова жертва. Брат ми я проследил, без тя да разбере. Не казвал никому нищо, докато не усетил, че здравето му напълно се е възвърнало и силите му са се възстановили. Взел голяма кърпа, направил я на бохча, напълнил я със счупени стъкла и я понесъл. За да не го познае никой, навлякъл дрехи на чужденец, взел един меч и го скрил под тях. Излязъл срещу старицата и заговорил на персийски:
— Ей, бабо, имаш ли теглилка да претегля деветстотин динара?
— Аз имам син, той е сарафин! — отговорила тя. — Има разни теглилки. Ела да отидем у тях да ти претегли златото.
Тя тръгнала, тръгнал и той след нея, стигнали до познатата врата, тя почукала, излязла неволницата и се засмяла…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на бръснаря за петия му брат:
* * *
Хванала неволницата брат ми за ръка, въвела го в дома, където той вече бил влизал, поседяла при него, после се надигнала и рекла.
— Не мърдай от тук, ей сега ще дойда!
И излязла. Не бил седнал още брат ми, и ето го роба с извадения меч.
— Стани, нещастнико! — викнал той.
Надигнал се брат ми, но когато робът се извърнал, той бръкнал под дрехите си, измъкнал скрития меч, ударил го с него и главата му отхвръкнала. Завлякъл го за краката в мазето и викнал:
— Къде е хубавицата?
Появила се неволницата — носела тепсията със солта. Като видяла брат ми с меч в ръка, втурнала се да бяга, той я подгонил, замахнал, отхвръкнала главата й. После викнал:
— Къде е бабата?
Появила се и бабата. Той замахнал и я разцепил на две половини. Тръгнал да търси другата неволница. Щом го видяла, тя загубила и ума и дума, замолила го за прошка и той обещал.
— Какво те доведе при този чернокож? — запитал той.
— Бях неволница на един търговец! — заразказвала тя. — Понякога тази старица наминаваше към мене. Веднъж тя му каза: „У нас сега ще има невиждана веселба — искаш ли да погледаш?“ Облякох най-хубавите си дрехи, взех кесия със сто динара и я последвах. Тя ме въведе в този дом. Не усетих кога този черен ме грабна. И така останах при него цели три години!
— Той има ли нещо в къщата?
— Той има много неща, ако можеш да ги отнесеш — отнеси ги!
Тръгнал брат ми с нея, разтворила му тя сандъците, а те били пълни с кесии.
— Иди, аз ще почакам, доведи някого да носи парите! — рекла му тя.
Зарадвал се той, наел десет хамали. Когато се върнал, вратата била отворена — нямало я нито неволницата, нито кесиите, останали били само малко пари и дрехи. Разбрал, че го е измамила. Взел колкото било останало от парите, отворил килерите, взел всички платове от тях. Нея нощ пренощувал радостен, но когато се съмнало, видял, че пред вратата го чакат двайсет войници. Излязъл, а те го сграбчили и завикали:
— Валията прати за тебе!
Отвели го при валията. Той огледал брат ми и запитал:
— Откъде имаш толкова платове?
— Прости ми и ще ти кажа!
Дал му прошка валията и той му разказал всичко, каквото му се било случило.
Приискало му се на валията да вземе всичките пари и всичките платове, но се побоял да не би султанът да узнае за станалото. Взел една част, останалото оставил на брат ми и казал:
— Махай се от този град, иначе ще те обеся!
Брат ми го послушал, тръгнал към други страни, но по пътя излезли крадци, ограбили го, набили го и ушите му отрязали! И до мен стигна какво е станало, тръгнах да го търся, намерих го, доведох го в града за радост на всички и му дадох достатъчно, за да хапва и да пийва…
Приказка за шестия брат на бръснаря
А шестият ми брат, о, емир на правоверните, онзи с отрязаните устни, бе много беден. Излязъл той веднъж да намери нещо, за да си залъже глада. Видял хубав дом с широка и висока порта, пред нея — слуги, приближени и стражи. Запитал един минувач:
— На кого е този дом?
— На един от двамата Бармакиди! — му отговорили.
Пристъпил брат ми към привратниците, помолил ги да му дадат нещо, а те отговорили:
— Ами влизай — стопанинът ще ти даде каквото поискаш!
Влязъл брат ми, насреща му — богат великолепен дом с невиждана градина, пътеките — покрити с каменни плочи, прозорците — със завеси. Тръгнал направо и се озовал пред брадат мъж с красиво лице. Видял той брат ми, надигнал се, поздравил го, запитал го кой е, какъв е. Брат ми отговорил, че е човек, изпаднал в нужда. По лицето на човека се изписала мъка, той пъхнал ръцете си под дрехите, разкъсал ги и викнал:
— И аз живея в страна, където хора като тебе да стоят гладни! Ще разделиш ли моята трапеза?
— Господарю! — отвърнал брат ми. — Много съм гладен.
— Ей, слуги, подайте таса и ибрика! — наредил човекът и пак се обърнал към него: — Гостенино, измий си ръцете!
И самият той направил жест, сякаш си миел ръцете. После наредил на слугите да сложат маса. Разтичали се те насам-натам — уж слагали трапеза, той хванал брат ми за ръка, сложил го да седне до него пред тази въображаема софра и започнал да мърда челюсти и да мляска, уж че яде.
— Яж, не се срамувай! — говорел той на брат ми. — Ти си гладен, знам, че си много гладен!
Замляскал, задъвкал и брат ми, преструвал се, че яде, а онзи продължавал да говори:
— Яж, яж! Я виж колко бял е този хляб!
Гледал брат ми и не виждал нищо, но си мислел: „Този човек обича да си прави шеги!“ И говорел на глас:
— Господарю, по-бял и по-вкусен хляб от този не съм ял!
Преструвал се брат ми, че преглъща, адамовата му ябълка се движела нагоре-надолу, а човекът извиквал гозба след гозба, без слугите да донесат каквото и да било:
— Ей, слуги, я донесете печени пилета, пълнени с фъстъци! — после пак заговорил на брат ми: — Тук ще ядеш такива неща, каквито никога не си вкусвал!
— Господарю, такива гозби нямат равни по вкус!
А онзи започнал да прави такива жестове с ръце, сякаш подавал залъци направо в устата на брат ми. Ястията ставали все по-разнообразни, той ги описвал така, че брат ми, колкото бил гладен, толкова по-гладен ставал, и започнал да мечтае поне за залък ечемичен хляб. А онзи продължавал да го кани:
— Яж де, яж, не се срамувай!
— Стига толкова, наситих се… — казал брат ми.
Викнал мъжът на слугите да донесат сладкишите.
— Яж от тези, много са хубави! Хапни си от този кадаиф! Лапни тази палачинка, докато не е изтекъл сиропът й!
— Няма да ти откажа, господарю! — отговарял брат ми и даже запитал защо има толкова мускус в кадаифа.
Така вървял разговорът. Брат ми мърдал устни и челюсти, премлясвал, уж че се наслаждавал на сладостта от сладкишите. Накрая стопанинът наредил да донесат семки и орехи, затичали се слугите и замърдали с ръце, уж че чупят орехи.
— Вземи си, вземи! — говорел човекът. — Ето ти орехи, ето ти семки, стафиди… — и правел жест с ръка, сякаш си вземал.
— Наситих се, господарю! — казал брат ми. — Нямам вече сили да си взема каквото и да било!
— Гостенино! — казал човекът. — Искам да се храниш, да се наслаждаваш на вкуса на великолепните гозби!
А брат ми си мислел как този човек му се подиграва: „За бога, той ще се кае пред Аллаха за всичко, което ми прави!“
— Я подайте пиене! — наредил човекът на свитата си.
Те замърдали с ръце, сякаш наливали вино, стопанинът се направил, че му подава чаша, и рекъл:
— Вземи тази чаша, ще ти хареса!
Брат ми пък се престорил, че надига чашата и пие.
— Хареса ли ти? — запитал човекът.
— По-хубаво вино не съм пил! — отговорил брат ми.
— Пий тогава и наздраве!
И самият той уж надигнал чаша. Брат ми надигнал уж втора чаша, престорил се, че пие, залюлял се като пиян, вдигнал ръка така, че се показало скъсаното под мишницата му, и стоварил по шията на богаташа една плесница така, че в стаята звъннало.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на бръснаря за шестия му брат:
* * *
Разправят, царю честити, че стопанинът на къщата викнал:
— Какво правиш, нищожество?
— О, господарю! — отговорил брат ми. — Ти ми оказа благоволение, нахрани ме сито, напои ме със старо вино! Пък аз, глупакът, взех, че се напих, и започнах да буйствам! Но ти си толкова благороден, че не може да ме наказваш за простотията ми!
Стопанинът го изслушал, засмял се високо и възкликнал:
— От дълго време се подигравам на хората, надсмивам се на разни безделници и безсрамници! Нито един от тях не издържа подигравките ми, никой не схвана шегите ми освен тебе! Сега ти прощавам!
Наредил той да сложат истинска трапеза с всички видове ястия, които бил споменал преди това. Нахранили се двамата, брат ми се наситил, после пийнали. Дошли неволници, хубави като луни, запели на няколко гласа, развличали ги и пак пили, докато се напили. Онзи човек се привързал към брат ми като към брат, много го обикнал, дарил му скъпа дреха. И така продължило двайсет години. После мъжът умрял, султанът взел парите му и ги сложил в хазната си. Брат ми избягал от страната. Ходил, що ходил, но ето че на пътя му излезли бедуини разбойници, пленили го, главатарят започнал да го измъчва и да му говори:
— Давай откуп за живота си, иначе ще те убия!
Заплакал брат ми, заговорил:
— Кълна се в Аллаха, о, шейх на бедуините, нищичко нямам! Никога в живота си не съм имал пари! Твой пленник съм — прави с мене каквото искаш!
Измъкнал могъщият бедуин нож от пояса си — ако падне на шията на някого, ще я отреже от край до край — стиснал го в дясната ръка, хванал нещастния ми брат, отрязал му устните и повторил искането си още по-настойчиво. Накрая разбрал, че няма да получи нищо, и го оставил на мира.
Бедуинът имал хубава жена. Излязъл той нанякъде, а тя започнала настойчиво да се предлага на брат ми. Отначало той се въздържал, но се случило така, че един ден тя успяла да го съблазни, двамата се усамотили и започнали да се забавляват. Но ето че мъжът ги заварил така и викнал:
— Горко ти, нечестивецо! Значи искаш да опорочиш жена ми!
Измъкнал нож, отрязал му мъжките части, метнал го на една камила, захвърлил го в далечна планина, изоставил го там и продължил пътя си. Там го намерили пътници, познали го, нахранили го, напоили го. Пратиха ми вест за него, отидох да го взема, прибрах го, доведох го у дома си и му дадох всичко нужно, за да живее добре…
И ето ме пред тебе, емир на правоверните! Страхувах се да не би да се прибера у дома, без да ти разкажа всичко — това би било грях! Ето — шестима братя си имам и се грижа за тях!
* * *
Когато халифът изслуша разказите за братята ми, разсмя се и рече:
— Повярвах, Самит, малко приказваш, празни приказки не говориш, но я по-добре напусни този град и живей другаде!
Така той ме изгони от Багдад. Пребродих много краища и наскоро чух, че е умрял и че друг го е наследил. Върнах се, тогава се срещнах с този момък, направих му най-голямата добрина, която може да се направи на човек! Сега той ме обвинява в нещо, за което не съм виновен! Не е вярно нищо от онова, което той казва за мене — че съм бил празнодумец, многословен и нахален!
* * *
Изслушахме разказа на бръснаря и сами се убедихме, че е празнодумец и многословен и че момъкът е пострадал без вина заради него. Хванахме бръснаря, вързахме го и за по-сигурно го отведохме в затвора. Прибрах се у дома, хапнахме с жена ми и тя каза:
— Цял ден ходиш на работа, а аз скучая сама у дома! Ако следобед не ме разходиш из града, смятай, че ще поискам да се разведа с теб!
Излязохме заедно, тръгнахме си към къщи, а насреща ни — този гърбушко. От него лъхаше на вино и той редеше следните стихове:
Поканих го у дома, той прие и стана, каквото стана.
* * *
Изслушал царят на Китай целия му разказ и наредил на няколко души от стражата си да отидат с шивача и да му доведат от затвора бръснаря.
— Доведете го непременно, за да чуя и него! — казал той. — Дано заради него всички да спасите душите си!
Не минал и час и от затвора шивачът и стражите довели бръснаря. Изправили го пред царя — бил шейх на възраст, с мургаво лице, бяла брада, бели вежди, изподрани уши и дълъг нос, но с горделива външност. Разсмял се царят и рекъл:
— Е, Самит, искам да ми разкажеш нещо за живота си!
— О, царю на времената! — заговорил бръснарят. — Какво са сторили този християнин, този еврейски патриарх и този мюсюлманин? А този гърбав пред вас умрял ли е?
— Защо разпитваш за тези хора? — запитал царят на Китай.
— Питам, за да проумее царят, че не съм празнословец и не се занимавам с неща, които не ме засягат! Не съм виновен за това, в което ме обвиняват, че много съм приказвал! Нали се казвам Самит — моето име има вътрешен смисъл. Или както е казал поетът:
— Обяснете на този бръснар какво е станало с гърбавия снощи! — наредил царят.
Разказали му какво се било случило. Бръснарят поклатил глава:
— За бога, чудна работа! Я да видя аз този гърбушко!
Открили лицето на мъртвеца. Той приседнал при главата му, сложил я на коленете си, огледал лицето му, разсмял се и възкликнал:
— Всяка смърт си има причина! А смъртта на този гърбушко е чудо на чудесата! Трябва да се запише в писанията, за да могат онези, които дойдат след нас, да преценят миналото!
— Защо говориш така, Самит? — запитал учудено царят…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че бръснарят казал:
— О, царю, кълна се в твоята благочестивост, но в гърбавия още има живот!
Измъкнал той от пояса си кутийка с мазило, намазал гърлото на гърбавия, извил му главата да се запоти добре, извадил железни щипци, напъхал ги в гърлото и измъкнал парчето риба заедно с костта. Надигнал се гърбавият, кихнал силно, разтъркал с ръка лицето си и възкликнал:
— „Няма бог освен Аллаха и Мохамед — неговия пратеник!“
И всички хора се учудили от видяното, засмял се и царят на Китай.
— За бога, чудна работа! — възкликнал султанът. — По-чудна от нея през живота си не съм виждал! Хей, мюсюлмани, приятели, верни войници, виждали ли сте през живота си някой да умре, пък после да оживее!
— За бога, това е чудо на чудесата! — отговорили всички.
Царят наредил да се запише случката. Записали я и я запазили в царската хазна. Той богато надарил евреина, християнина и стражника. Назначил шивача за придворен шивач и го помирил с гърбавия, надарил и гърбавия. И на бръснаря подарил богата дреха, благоволил да го назначи за бръснар на царството. И така заживели сладък и приятен живот, докато не дошъл краят на земните блага и раздялата завинаги с близките…
* * *
— Но това, царю честити, не е по-удивително от разказа за двамата везири, в който се говори и за Анис ал-Джалис…
— А какъв е разказът за двамата везири? — запитал цар Шахриар.
И Шахразад заразказвала:
Приказка за двамата везири и за Анис ал-Джалис
Разправят, царю честити, че някога в Басра живял един владетел. Обичал бедните и просяците, отнасял се кротко с поданиците си, щедро дарявал онези, които вярвали в Мохамед, да бъде благословен. Наричал се Мохамед бен Сулейман аз-Зайни. Той имал двама везири. Единият се наричал Муайн бен Сауи, а вторият — Фадл бен Хакан. Този Фадл бен Хакан бил най-благородният човек на своето време, известен с доброто си отношение към хората. Всички се обръщали винаги към него за помощ, защото носел добрини, премахвал злините и бедите. А везирът Муайн бен Сауи мразел хората, не обичал добрините и носел злини. Колкото повече растяла обичта на хората към Фадл бен Хакан, толкова повече растяла омразата им към Муайн бен Сауи.
Веднъж владетелят Мохамед бен Сулейман аз-Зайни извикал везира си Фадл бен Хакан и му казал:
— Искам наложница, по-хубава от която светът не е виждал! Тя трябва да притежава най-прекрасна хубост, най-лична стройност и най-похвална мъдрост!
— Такава не може да се намери за по-малко от десет хиляди динара! — отсекли първенците.
Викнал султанът ковчежника си и рекъл:
— Отнеси десет хиляди динара в дома на Фадл бен Хакан!
Поклонил се ковчежникът и изпълнил султанската заповед.
От този ден везирът всеки ден започнал да наминава към пазара и да напомня на търговците да не продават наложница, която струва повече от хиляда динара, без да му я покажат. Те изпълнявали заповедта му. Така продължило известно време, но нито една наложница не му харесала. Но един ден в дома на Фадл бен Хакан отишъл търговец, поклонил се и казал:
— Господарю, наложницата, която се търси според благородното повеление, е тук!
— Дай да я видим! — казал везирът.
След малко търговецът въвел наложница с най-нежна плът, с изпъчена гръд, с поглед — черна пръст, с тънък кръст, с бузи — гладки порозовели, задни части — позакръглени, дрехи — от красиви по-красиви — който ги види, да им се диви, излято тялото от млечни струи, гласът — по-нежен и по-буен от свеж ветрец, кога погалва из градините цветята. Или както е описана после в следните стихове:
Много я харесал везирът от пръв поглед и запитал:
— Колко струва тази наложница?
— Цената й не падна под десет хиляди динара! — казал търговецът. — Стопанинът й се е заклел, че десет хиляди динара не покриват дори цената на пилетата, които е изяла, нито онова, което е платил на учителите й. Тя владеела краснопис, граматика, правопис, можела да тълкува Корана, шариата и религията, знаела медицина, умеела да чете стихове и да свири на инструменти.
— Доведи ми стопанина й! — наредил везирът.
Търговецът го довел начаса — той бил чужденец на възраст, която придавала на лицето му благородство…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че персиецът — собственик на наложницата, застанал пред везира Фадл бен Хакан и той го запитал:
— Ще вземеш ли за тази наложница от султан Мохамед бен Сулейман аз-Зайни десет хиляди динара?
— Щом е за султана, дългът ми повелява да я дам като подарък без пари! — отговорил чужденецът.
Везирът наредил да донесат парите и ги дал на чужденеца. Тогава търговецът се поклонил и рекъл:
— Мисля, че тази наложница не бива да се появява пред очите на султана още днес. Тя идва от път — вятърът я е обрулил, пътят я е изморил. Задръж я при себе си в двореца десет дни да си почине и да стане още по-хубава, после да отиде в хамама, да облече най-хубавите си дрехи и тогава я изведи пред султана! Така късметът ти ще бъде по-благодатен!
Везирът решил, че думите му са разумни. Отвел наложницата в двореца си, настанил я в отделна стая, отредил й всичко нужно и тя за няколко дни заживяла в доволство.
А везирът Фадл бен Хакан имал син — с лице като кръгла луна в пълна светлина, по бузите — червенина, на едната — точка бенка31, с нежен пух на лицето, както е казано в стиховете:
Момъкът не знаел историята на тази наложница, а баща му й бил дал следните наставления:
— Дъще, купил съм те, за да бъдеш възлюблена на цар Мохамед бен Сулейман аз-Зайни и на никой друг! Имам син, който не е оставил мома в този двор, без да се е любил с нея! Пази се да не би да види лицето ти, да не би да чуе гласа ти!
Дошъл денят, когато наложницата — нейното име било Анис ал-Джалис32 — отишла в хамама и облякла пищни дрехи, за да стане по-хубава, по-красива, а после се върнала в стаята си. Господарката на свой ред отишла в хамама. Оставили две млади слугини да пазят пред вратата на стаята, където живеела Анис ал-Джалис. Появил се синът на везира. Той се казвал Али Нур ед-Дин. Запитал къде са майка му и наложниците, и двете момичета отговорили, че са в хамама. А Анис ал-Джалис, както си стояла в стаята, чула гласа му и си рекла: „Я да видя що за момък е този, за който говори везирът, че не бил оставил мома в двора, без да я люби“. Пристъпила към вратата, погледнала към Али Нур ед-Дин, а той — като пълна месечина! От този поглед хиляди тръпки го побили. Пламнала у двамата обич един към друг. Момъкът прекрачил към двете неволници, тропнал с крак, креснал им — и те изчезнали пред очите му. А той влязъл при наложницата и рекъл:
— Ти си онази, която баща ми купи за мене, нали?
— Да! — отговорила тя.
Направил крачка към нея, залюлял се като пиян, хванал нозете й, преплел ги на кръста си, тя прегърнала шията му с ръце и се притиснала към него с желание. И той й отнел моминството.
Когато видели как младият господар влиза при Анис ал-Джалис, двете малки прислужници се развикали, но направили това едва когато момъкът свършил работата си и избягал от страх да не го накажат за направеното. Стопанката чула вика им и изскочила от хамама.
— Какви са тези викове вкъщи? — запитала тя двете наложници. — Горко ви, какво се е случило?
— Господарят Али Нур ед-Дин дойде, удари ни, ние избягахме! Намъкна се при Анис ал-Джалис и я запрегръща! Не знаем какво прави после с нея, но като викнахме — избяга!
Отишла стопанката при Анис ал-Джалис и я запитала:
— Я ми кажи ти какво се е случило?
— Господарке! — отговорила тя. — Както си седях, изведнъж се намъкна един хубав момък и ме запита: „Ти си онази, която баща ми купи за мене!“ За бога, господарке, сметнах, че ми казва истината! Той пристъпи към мене и ме прегърна… Взе от мене три целувки…
— И не те остави мома, нали?
— Така е…
Майката плеснала с ръце и се заудряла по лицето. Бояла се за Али Нур ед-Дин да не го заколи баща му. И докато се вайкали така — ето го и везира, Той влязъл и запитал какво е станало.
Тя му разказала какво бил направил синът му. Разтъжил се везирът.
— Не се погубвай! — казала жена му. — Ще ти дам десет хиляди динара от моите, за колкото си я купил!
— Горко ми! — надигнал той глава. — Боя се, че ще остана не само без пари, но и без живот! Не знаеш ли, че зад гърба ни дебне онзи враг, който се казва Муайн бен Сауи. Чуе ли за станалото, веднага ще отиде при султана!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че жената на везира му възразила:
— Но нали никой не знае! Всичко стана скрито. Я остави и себе си, и станалото в ръцете на Аллаха!
Успокоило се сърцето на везира, успокоила се и съвестта му. А Али Нур ед-Дин се страхувал да не го накажат за стореното. През деня се криел из градините, а след полунощ се връщал у дома и преспивал при майка си.
Така цял месец не зърнал нито веднъж баща си. Веднъж майката казала на мъжа си:
— Господарю, наложницата ли да убием или момчето ни? Че ако тази работа с него продължава така, той ще избяга!
— Какво да правим? — запитал везирът.
— Остани буден тази нощ! Хвани го, щом се появи, помирете се и му дай наложницата! Тя го обича, той я обича — пък аз ще ти платя колкото струва.
Везирът останал буден през нощта и когато синът се появил, той го хванал и понечил да го заколи.
— Чуй, татко, какво е казал стихотворецът! — казал синът:
Навел везирът глава върху гърдите на сина си, съжалил го. А синът целунал ръката на баща си, който промълвил:
— Синко, ако знаех, че заслужаваш Анис ал-Джалис, щях да ти я подаря!
— А как да я заслужа, татко?
— Съветвам те, синко — не я вземай за жена, не й нанасяй вреда и не я продавай!
— Кълна ти се, татко, така ще бъде!
Заклел се така и отишъл при наложницата.
Разбрал Муайн бен Сауи за станалото, но не посмял да говори за него — висока била почитта на султана към неговия везир. Но след година везир Фадл бен Хакан настинал, легнал и отслабнал от безсъница. Извикал той сина си Али Нур ед-Дин и му казал:
— Синко, удари часът, било що било — всеки смъртен трябва да изпие чашата на съдбата.
И произнесъл следните стихове:
— Синко — продължил той. — Нищо друго не мога да ти завещая, освен да крепиш вярата си в Аллаха, да мислиш за наказанието в отвъдния свят и да знаеш, че имаш дълг към наложницата Анис ал-Джалис!…
Той произнесъл свещените предсмъртни заклинания, простенал, въздъхнал и се присъединил към щастливите си починали роднини.
Дълго време тънал Али Нур ед-Дин в дълбока мъка по баща си. Един ден, както си седял в бащината къща, някой почукал на вратата. Станал той, отворил — пред него бил един от най-близките приятели на баща му. Той целунал ръката на момъка и рекъл:
— Господарю, онзи, който е отгледал син като тебе, не е умрял. Поеми си дъх и забрави скръбта!
Тогава Али Нур ед-Дин се преместил в стаята за гости и събрал там приятелите си — десет души, все синове на търговци. Дошла и наложницата. Яли, що яли, пили, що пили, стих след стих редили ден след ден. Той ги обсипвал с щедри дарове. Но ето че веднъж при него влязъл домоуправителят и му рекъл:
— Господарю, не си ли чувал някои хора да казват, че който пръска без сметка — обеднява! Колко хубаво е казано в стиховете:
— От всичко, което ми каза, не приемам нито една дума! — рекъл Али Нур ед-Дин. — Не може да се каже по-добре от думите на стихотвореца:
И добавил:
— Ще ми носиш за обяд толкова, че да ми стигне и за вечеря!
Оставил го домоуправителят, отишъл да си гледа работата.
Така седял Али Нур ед-Дин с приятели и нахлебници от ранна сутрин до късна вечер — та цяла година. Един ден, както си седял, наложницата запяла:
Още не била свършила стиховете, и някой почукал на вратата. Станал Али Нур ед-Дин да отвори — не забелязал, че един от приятелите му тръгнал след него. Отворил вратата, а насреща — домоуправителят.
— Какво е станало? — запитал Али Нур ед-Дин.
— Господарю, с тебе се случи онова, от което най-много се боях! — отговорил човекът. — Знай, че ти вече не притежаваш нищо, което да струва поне дирхам или дори по-малко от дирхам! Ето тефтерите, ето разходите, които си направил, ето и книжата за приходите…
А човекът, който тайно подслушал разговора им, се върнал при приятелите нахлебници и казал:
— Слушайте добре какво ще ви кажа! Али Нур ед-Дин вече няма пари!
Али Нур ед-Дин се върнал при тях и те забелязали, че облак лази по лицето му. Надигнал се един от нахлебниците и рекъл:
— Моля да ме извиниш, че си тръгвам!
— Защо си тръгваш точно сега? — запитал Али.
— Жена ми ще ражда довечера! Не искам да закъснявам!
Така с разни хитрости отишли си и останалите нахлебници, пръснали се. Али Нур ед-Дин извикал наложницата си и рекъл:
— Ех, Анис ал-Джалис, видя ли какво ми се случи?! — и й разказал всичко, което бил споделил домоуправителят.
— Господарю! — отговорила тя. — Още от първата вечер ми се искаше да ти кажа, че ще стане така, но като те чух как пропя следните стихове, премълчах:
— Ех, Анис ал-Джалис, знаеш, че похарчих парите си само по приятели. Мисля, че сега те няма да ме оставят без утешение! Ей сега ще прескоча към тях! Ще почукам на портите им, пък може да ми дадат нещичко, ще го превърна в главница, ще отворя търговия, ще изоставя забавленията и игрите…
Станал той начаса, тръгнал бързо по улицата, където живеели всичките му десет приятели. Пристъпил към първата порта, почукал, отворила му една неволница и той й казал:
— Кажи на господаря си, че Али Нур ед-Дин стои пред вратата му и му казва: „Твоят мамелюк целува ръцете ти и очаква благоволението ти!“
Влязла наложницата, съобщила на господаря си, а той викнал:
— Иди му кажи, че господаря ти го няма!
Тръгнал си Али Нур ед-Дин и си рекъл: „Е, ако този е подлец, няма и другият да е такъв, я!“ Застанал пред втората врата, казал каквото бил казал и предния път, но и другият приятел решил да се скрие. Минал край къщите и на десетимата — и не се намерил никой, който да му отвори вратата си, да стопли душата му или поне да се разпореди да му дадат комат хляб. Тогава той произнесъл следните стихове:
Върнал се Нур ед-Дин при наложницата си още по-тъжен.
— Господарю! — рекла тя. — Ето какво мисля аз. Хайде, извади ме на пазара и ме продай. Навремето баща ти ме купи за десет хиляди динара — пък може Аллах да ти върне малко от тези пари! А ако Аллах е писал някога да се срещнем, ще се срещнем отново!
— Ех, Анис ал-Джалис! — казал той. — Но като не мога да се разделя с тебе дори за час!
— Аз също! — отговорила тя. — Обаче нуждата го налага! Както е казал стихотворецът:
Той прегърнал Анис ал-Джалис, сълзите потекли по бузите му и произнесъл:
Отвел я при търговеца посредник и му казал:
— Знаеш как да устроиш наддаването за нея, нали?
— Господарю Али Нур ед-Дин, правилата са едни и същи! Нали това е същата Анис ал-Джалис, която баща ти купи от мене за десет хиляди динара?
— Да! — отговорил Али Нур ед-Дин.
Отишъл посредникът при останалите търговци. Изпълнил се пазарът с наложници от всички родове — туркини, гъркини, грузинки, черкезки, етиопки. А когато решил, че навалицата е достатъчна, той се изправил и викнал:
— Ей, търговци работливи, господари с пълни кесии! Не всичко кръгло е орех отбран, не всичко дълго е златист банан, не всичко червено е месо без сланина, не всичко бяло е без месо сланина, не всичко златисто е вино, не всичко тъмно е смокиня! Търговци, пред вас е перла — сираче, за нея пари не достигат — ще броите, без да ви се плаче! Хайде, започва наддаването! Кой дава цена?
— Четири хиляди и петстотин динара! — казал един.
Но ето че точно тогава на пазара се появил везирът Муайн бен Сауи. Забелязал Али Нур ед-Дин, който стоял посред пазара, и си рекъл: „Аха, фалирал е и е излязъл да продаде наложницата си! Щом е така, на сърцето ми ще е по-спокойно!“ Извикал той посредника, дотичал човекът и целунал земята пред него.
— Искам наложницата, за която има наддаване! — казал везирът. — До колко стигна цената й?
— Четири хиляди и петстотин динара! — отговорил търговецът.
Никой повече не посмял да повдигне цената не само с динар, но и с дирхам, защото знаели какви злини може да донесе този везир. Муайн бен Сауи изгледал посредника и му креснал:
— Ти какво стоиш още? Отивай си! Наложницата е моя, давам ти четири хиляди, а петстотин са за твоя сметка!
Притичал посредникът при Али Нур ед-Дин и казал:
— Господарю, грабнаха ти наложницата без пари! — и му разказал за станалото.
— И какво да правя тогава! — запитал Али Нур ед-Дин.
— Ще ти дам съвет! — рекъл посредникът. — Изпълниш ли го — може и късметът ти да излезе! — и му казал какво да прави.
Оставил го, хванал наложницата за ръка, повел я към Муайн бен Сауи и рекъл:
— Това ще бъде господарят ти!
Но Али Нур ед-Дин блъснал посредника, изтръгнал наложницата от ръката му и креснал:
— Горко ти! Видя ли, че те извадих за продан и изпълних клетвата си! Веднага се прибирай вкъщи и повече да не си посмяла да не ме слушаш! Нямам нужда от пари, че да те продавам! Цялата си покъщнина ще продам и всичко останало покрай нея — пак няма да взема толкова, колкото струваш!
А везир Муайн бен Сауи се обърнал към Али Нур ед-Дин:
— Че ти имаш ли още нещо за продан, че и да купуваш отгоре? — и посегнал да го удари.
Той пък направил крачка към везира. Смел момък бил, дръпнал го от седлото на коня и го съборил на земята. Точно там имало локва гъста кал.
Паднал везирът в нея, а Али го заудрял. Един удар попаднал в зъбите му, брадата му се изцапала с кръв.
С везира имало десет мамелюци. Като видели какво прави Нур ед-Дин с господаря им, посегнали към мечовете, понечили да нападнат момъка и да отсекат главата му, но събралите се им рекли:
— Абе единият е везир, другият — син на везир. Те може и да се помирят помежду си, а после и двамата ще ви мразят! Я не им се месете!
Али Нур ед-Дин престанал да налага везира, грабнал за ръка наложницата си и я отвел у дома. Изправил се бързо и везирът и забързал към двореца на султана и викнал пред вратата му.
— Владетелю, зло ми сториха!
— Кой е сторил това с тебе? — запитал царят.
— Днес излязох към пазара за наложници! — заговорил везирът. — Видях една — такава хубавица през живота си не бях срещал! Посредникът ми каза, че била на Али, сина на Хакан! Някога нашият благодетелен султан му бе дал десет хиляди динара да му купи с тях красива наложница! Той купил тази, но тя му харесала и той я дал на сина си! Когато бащата умря, синът продаде всичко, каквото имаше, с градините и съдините! И когато не му остана нищо друго, излезе на пазара да продаде наложницата си. Рекох си — ще я купя аз тази за нашия благодетелен султан, нали поначало той си бе платил за нея! Викнах: „Ей, момко, ето ти четири хиляди динара за нея!“ Той ме чу, изгледа ме и викна: „Ей, зъл дядка, ще я продам на евреин, ще я продам на християнин, но на тебе няма да я продам!“ Казах: „Аз не я купувам за себе си, купувам я за султана господар, който държи благополучието ни в ръцете си!“ А той при тези думи така се ядоса, че ме дръпна и ме събори от коня.
Проснал се везирът на земята, заплакал, а султанът, щом го видял и чул какво са му направили, гневна пот избила над очите му. Викнал силно и начаса четирийсет мечоносци се изправили пред него.
— Отивайте в къщата на сина на Хакан! — викнал той. — Претърсете я, разрушете я. А него вързан с наложницата ми го доведете, лице срещу лице с мен го изправете, тук го довлечете!
Но султанът си имал един привратник. Преди това той бил един от мамелюците на бащата на Али Нур ед-Дин. Той не се поколебал, метнал се на жребеца си и полетял към къщата на Али. Почукал на вратата. Показал се Али Нур ед-Дин, понечил да го покани, но човекът рекъл:
— Господарю, не е време за поздрави и приказки. Бързай и спасявай твоята душа и душата на наложницата си! Муайн бен Сауи ви наклевети като заговорници! Султанът изпрати за вас четирийсет мечоносци! Трябва да бягате, преди да са дошли! — протегнал той ръка към Али Нур ед-Дин била пълна с динари. — Вземи ги, господарю! Толкова имам — толкова ти давам, но сега не е време да се оплакваме!
Притичал Али Нур ед-Дин при наложницата си, казал й какво е станало. Двамата успели да излязат навреме извън града — Аллах ги скрил под покривалото си. Край брега на реката видели кораб, готов да отплава — капитанът вече се бил качил и викал на моряците:
— Хайде, отвързвайте въжетата и вдигайте котвата!
— Накъде отиваш, капитане? — запитал Али Нур ед-Дин.
— Към Дар ас-Салам33 в Багдад! — отговорил той…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че момъкът се качил на кораба заедно с наложницата си. Вдигнал корабът платна, понесъл се, подгонил го попътният вятър.
По същото време онези четирийсетте, изпратени от султана, довтасали в къщата на Али Нур ед-Дин, счупили портите, влезли, претърсили всички ъгълчета, но нищичко не намерили. Съборили къщата, върнали се и съобщили на султана:
— Никъде ги няма!
Султанът наредил на глашатаите си да викнат из града:
— Хей, хора от всички родове, султанът нареди на онзи, който открие Али Нур ед-Дин бен Хакан и го доведе при нашия султан, да му се дадат хиляда динара и отгоре; а който го крие или знае къде се крие, и не казва, да бъде наказан, както е заслужил!
Всички затърсили Али Нур ед-Дин, но от него — ни следа!
По същото време Али Нур ед-Дин и наложницата му пристигнали по живо, по здраво в Багдад и капитанът рекъл:
— Това е Багдад — сигурен град! Тук зимата идва със студа си, а пролетта — с цвета си! Дървесата му цъфтят, а реките му текат!
Али Нур ед-Дин с наложницата си слязъл от кораба и платил на капитана пет динара. Вървели, що вървели и съдбата ги запратила към градините. Стигнали на едно място, сторило им се пометено, подредено, от двете страни — дълги скамейки, над тях — кофи, пълни с вода, покрив от тръстика покривал цялата уличка по дължината й, а в дъното й — заключена градина.
— Господарю, да поседна на тази скамейка! — рекла Анис ал-Джалис.
Седнали на скамейката, отпуснали се под ласката на свежия вятър и заспали. А блажен е будният!
Тази градина се наричала Парк на разходките. В него имало палат, наречен Дворец на развлеченията, и той принадлежал на халиф Харун ар-Рашид. Когато душата му се притеснявала, той идвал в тази градина и си почивал в двореца. Той имал осемдесет прозореца, зад тях — осемдесет свещника, а над всеки прозорец — огромен златен полилей. Когато идвал тук, халифът нареждал на наложниците да отворят прозорците, заповядвал на своя нахлебник Исхак и на девойките да пеят, за да се отпусне сърцето му, да се разтопи мъката му. Градината имала пазач — възрастен шейх на име Ибрахим. Него ден той бил излязъл по работа. Върнал се и що да види — пред градината спят двама, завили се с една обща дреха.
— Не знаят ли тези, че халифът ми разреши да убия всеки, когото срещна тук! — възкликнал той. — Но тези ще ги плесна само лекичко — колкото повече да не се доближават до портата!
Отрязал си една зелена тояга, пристъпил леко, вдигнал ръка. Понечил да удари, но си помислил:
— Ей, Ибрахим, как така ще ги удариш, без да разбереш какви са, що са! Може да са странници, може да са нещастници, които съдбата е захвърлила тук! Я да открия лицата им и да ги погледна! — повдигнал дрехата от лицата им и си казал: — Не, не бива да удрям такива хубави деца!
Пак ги завил, протегнал ръка към мъжа и го побутнал. Отворил момъкът очи, гледа — пред него възрастен шейх. Стреснал се, подвил нозе, седнал, хванал ръката на шейха и я целунал.
— Откъде сте, синко? — запитал старецът.
— Странници сме, господине! — от очите на Нур ед-Дин капнала сълза.
— Синко! — казал шейх Ибрахим. — Пророкът, Аллах да го благослови, ни съветва да уважаваме странниците. Я влез в градината, поразходи се да ти се отпусне душата!
— На кого е тази градина, господине?
— Наследих я от близки!
Шейх Ибрахим казал това само защото искал да са спокойни, когато влязат.
А каква градина била тя! Вратата — каменна, сводеста, по нея пъплят лози с едри гроздове: червени като рубин, черни като абанос. Вътре по асмата — чепки едри и прекрасни, по клоните — птици сладкогласни: славей чурулика, гугутка с нежен глас припява, дрозд черен с тихи трели упоява. По дърветата зреят сладки плодове, кайсия между камфор и бадем във цвят, и джанки, зарзали с цвета на буен ат, замайват сини сливи с вкуса си непознат, смокини червени, зелени и бели в най-ярки цветове изгрели. Цветя разпръснати навред — като бисери корали: роза пери се като кобила в приказна червенина, теменужка — сякаш сяра пламва в огнена жълтевина, и гергини, и шибои, и божури, пък и с нежните листенца момини сълзи — сякаш плачат с хиляди сълзи, маргаритката с око хитро се усмихва, нарцисът към розата намигва. Портокали натежали към земята и лимони с цвят на чисто злато. Разцъфнала в безбройни багри вред земята и млада пролет осветила е местата. Бълбука кротичко реката, птички чуруликат из листата, вятър свири тихо в тишината. Зефирът донася прохлада, времето донася отрада…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че шейх Ибрахим въвел Али Нур ед-Дин и неговата наложница Анис ал-Джалис в широко покрито помещение и те се възхитили от уредбата и от красивите вещи в него. Той им предложил да си хапнат, те яли до насита. Али Нур ед-Дин се обърнал към него:
— Шейх Ибрахим, нямаш ли нещо за пиене, че след ядене хората обикновено си пийват!
Шейхът донесъл вкусна студена вода, но момъкът възразил:
— Каква е тази вода, дето я носиш? Не такова пиене исках!
— Ами ти вино ли искаш? — запитал шейхът. — Аллах да ни пази от него! Аз от тринайсет години не съм пил такова нещо, защото пророкът е проклел всеки, който го пие, който го изстисква от гроздето и който го пренася!
— Ще ти кажа само две думи! — казал Али Нур ед-Дин. — Ако не ти си човекът, който е изстискал виното от гроздето, нито който го е носил, нито който го е пил — ще те настигне ли божието проклятие?
— Не, няма!
— Тогава вземи тези два динара и тези два дирхама отгоре, възседни онова магаре и го спри, като го оставиш по-далече от себе си. Видиш ли някого, тръгнал да си купи нещо, викни го и му кажи: „Вземи за себе си тези два дирхама и ми купи вино за тези два динара, пък го натовари на магарето!“ Тогава нито ще си го пил, нито ще си го носил, нито ще си го изстисквал и няма да те постигне наказанието, което ще удари други.
Разсмял се шейх Ибрахим на думите му:
— За бога, не съм срещал по-умен човек от тебе, нито съм чувал по-убедителна приказка!
— Аз пресметнах къде ти е ползата, и на тебе не ти оставаше друго, освен да се съгласиш! Хайде, донеси ни всичко нужно!
— Синко! — казал шейх Ибрахим. — Това помещение пред тебе е килер. Влез и си вземи каквото искаш — там има повече неща, отколкото би си поискал!
Влязъл Али Нур ед-Дин в килера, а в него — съдини от злато, сребро и кристал, подредени, от скъпи по-скъпи. Извадил каквото му трябвало, а когато шейхът донесъл бурето, налял вино в кани и шишета и заедно с наложницата си започнали да пият и да се наслаждават на красотите наоколо. „Но защо пък седя толкова далече от тях?“, си мислел шейх Ибрахим. „Да не би всеки ден да посрещам в този дворец хубавци като тях.“ И той се преместил в близкия ъгъл до двамата. А Али Нур ед-Дин напълнил една чаша, погледнал го и рекъл:
— Пий, да разбереш какъв хубав вкус има!
— Аллах да ме пази! — възкликнал шейхът. — От тринайсет години не съм правил такова нещо!
Оставил го Али Нур ед-Дин, изпил сам чашата, отпуснал се на земята и се престорил, че виното го е повалило. Анис ал-Джалис го изгледала и напълнила чаша, погледнала към шейх Ибрахим и рекла:
— Заклевам те в живота си, вземи я, изпий я, не ми отказвай, не ми я връщай. Приеми я, направи ми това удоволствие!
Протегнал шейх Ибрахим ръка, взел чашата и я изпил. Тя му наляла втори път, протегнала ръка:
— Това остана, господарю!
Поел той чашата, изпил я, тя му наляла трета, понечил да изпие и нея…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Али Нур ед-Дин се надигнал от мястото си и рекъл:
— Ей, шейх Ибрахим! Че каква стана тя? Преди час се кълнеше и се противеше, разправяше, че от тринайсет години не си го правил!
— Стана тя, каквато стана! — възкликнал шейх Ибрахим. — Но аз не съм виновен, тя ме накара!
Засмял се Али Нур ед-Дин, хванали се на сладка приказка и ето че една трета от нощта минала. Тогава наложницата рекла:
— Шейх Ибрахим, ще ми позволиш ли да запаля една от тези подредени свещи?
— Добре, иди, но запали само една! — съгласил се шейхът.
Надигнала се тя и като започнала да пали от първата свещ, не спряла, докато не запалила и осемдесетата. После седнала и Нур ед-Дин казал:
— Шейх Ибрахим, ще ми позволиш ли да запаля и един полилей!
— Иди и запали, ама само един! — казал шейхът. — Не прекалявай като нея!
Станал момъкът и като започнал с първия полилей, не спрял, преди да запали и осемдесетте. А шейх Ибрахим, вече доста пиян, рекъл:
— Че вие да не сте по-смели от мене!
Изправил се на крака, отворил широко всички прозорци и пак седнал до тях.
Но Аллах, който всичко вижда и всичко знае и който е направил така, че всяко нещо да си има причина, пожелал по това време халифът да си седи пред прозорците и да гледа към Тигър на лунна светлина. Взрял се той нататък и забелязал как светлините се отразяват във водата. Обърнал поглед към двореца и видял, че целият блести от запалените свещи и полилеи.
— Доведете ми Джаафар Бармаки! — възкликнал той.
Миг не минал — и Джаафар застанал пред емира на правоверните.
— Ей, ти, куче на везирите! — викнал халифът. — Уж разправяш, че ми служиш, а не ми казваш какво става в град Багдад!
— Защо ми говориш така? — запитал Джаафар.
— Ако град Багдад е още мой, питам те защо Дворецът на развлеченията блести с всичките си свещи и полилеи, защо са отворени всичките му прозорци? Тежко му на онзи, който е имал смелостта да направи всичко това само да не са ми отнели халифството!
Джаафар надзърнал към градината и що да види — целият дворец в светлини, блести по-силно от самата луна.
— О, емир на правоверните — казал Джаафар, — миналия петък шейх Ибрахим ми каза: „Господарю Джаафар, ще ми се да зарадвам децата си за твое здраве и за здравето на емира на правоверните! Иска ми се да взема разрешение от халифа и да обрежа децата си в двореца!“ „Прави каквото искаш, и зарадвай децата си!“, казах аз. „Ако Аллах е пожелал, аз сам ще кажа на халифа, щом го срещна!“ Той си отиде, а аз забравих да ти кажа!
— Ех, Джаафар! — казал халифът. — Ако имаше един грях към мене, сега два гряха ти станаха, защото сбърка два пъти! Първия — че не си ми съобщил за молбата му. Втория — че не си разбрал какво ти е поискал! Та той е дошъл при тебе и ти е казал това, за да ти намекне, че моли за малко пари — да си помогне в това, което е намислил, а ти нито си му дал, нито си ми казал аз да му дам!
— Забравих, емир на правоверните! — казал Джаафар.
— Кълна се в името на родителите си и на децата си! — възкликнал Харун ар-Рашид. — Аз ще прекарам сам останалата част от нощта при него!
— О, емир на правоверните! — възразил Джаафар. — Вече мина полунощ, към този час всички се разотиват.
— Трябва да отида начаса! — настоял халифът.
Млъкнал Джаафар, объркал се, не знаел какво да прави. Халифът станал, той тръгнал след него, а след тях — и слугата Масрур. Тримата излезли преоблечени в дрехи на търговци. Излезли от двореца, тръгнали по уличките и ето че стигнали до онази градина. Гледа халифът — портичката отворена. Влезли вътре, стигнали до градината и спрели под двореца.
— Ей, Джаафар! — казал халифът. — Искам да се промъкна да ги видя, но без те да ме видят — той се огледал и видял високо орехово дърво. — Ще ми се да се кача на това дърво! Клоните му са досами прозорците.
Покатерил се халифът на дървото, хващал се от клон на клон и стигнал до клона срещу прозореца. И що да види — момък и мома като две месечини — хвала на Създателя! Видял и шейх Ибрахим, с чаша в ръка, да говори:
— Стопанке на хубостта прекрасна, без пеене е работата празна! Не си ли чула думите на стихотвореца:
Когато халифът видял всичко, гневна пот потекла по челото му. Той слязъл и викнал:
— Джаафар, никога през живота си не съм виждал такова благородство сред праведните хора, каквото видях тази вечер! Я се качи и ти на дървото и погледни — пък може и тебе да те достигнат благата на праведните!
Джаафар се уплашил за кожата си. Качил се на дървото, погледнал и видял тримата. Шейхът държал в ръка чаша. От срам Джаафар не могъл да намери думи. Халифът го огледал отново и рекъл:
— Трябва да видим кой ги е довел тези на това място и кой ги е вкарал в двореца ми! Но пък очите ми не са виждали хубавци като това момче и това момиче — по хубост, по стан, по стройност! Хайде, Джаафар, нека се качим двамата на онзи клон срещу прозореца и да ги погледаме.
Покатерили се двамата на дървото, надзърнали и чули шейх Ибрахим да казва:
— Господарке, пия лек аз болка да лекувам, но той горчив е без звънки трели струнни!
— Слушай, шейх Ибрахим! — отговорила Анис ал-Джалис. — Ако имахме някакъв музикален инструмент, повече радост не ни трябва!
Шейх Ибрахим излязъл за малко и се върнал с уд. Загледал го халифът — това бил удът на неговия нахлебник Исхак.
— За бога! — възкликнал халифът. — Ако наложницата запее и песента й не е хубава, всички ви ще разпъна на кръст, а ако е хубава — ще им простя и ще разпъна само тебе!
— Божичко, направи така, че да не пее хубаво! — възкликнал Джаафар.
— Защо?
— Защото, ако ни разпънеш на кръст заедно, ще ни бъде по-весело! — отговорил Джаафар и халифът се разсмял.
Наложницата взела уда, настроила струните му, звъннала по тях така, че и желязото да се разтопи от удоволствие, и запяла:
— За бога, през живота си не съм слушал по-хубав глас! — възкликнал халифът. — Слушай, Джаафар! Хайде измисли някаква хитрост да разберем каква е тази работа — така че те да не усетят, че сме ги видели!
Тръгнали халифът и Джаафар към Тигър. Но ето пред тях — някакъв рибар, изправил се, риба си лови. Той бил точно под прозорците на халифа. Халифът се надвесил над него, познал го и му креснал:
— Ей, Карим34!
Обърнал се към него, като чул, че го викат по име, и като видял халифа, коленете му се разтреперили, замолил се:
— За бога, емир на правоверните, знам, че което направих, е нарушение на волята ти, но бедността и многобройната ми челяд ме доведоха до това, което виждаш!
— Я хвърли за мой късмет! — наредил халифът.
Зарадвал се рибарят, метнал мрежата, изтеглил я, а в нея — най-различни риби.
— Съблечи си дрехите, Карим! — рекъл зарадван халифът.
Съблякъл си рибарят дрехите — а имал джубе от дебела вълна със сто кръпки отгоре, натъпкано с въшки — поникнали им и опашки, и с бълхи — толкова дебели, че в космите му се заплели. Снел и чалмата си от главата — от три години не я бил развивал, просто се била изтъркала отвътре и той все навивал, кога му падне, по един парцал над предишния. А халифът съблякъл двете си наметала — от искендерунска и от баалбекска коприна, и му казал:
— Вземай и се облечи!
Облякъл халифът джубето на рибаря, сложил си и чалмата му и рекъл:
— А сега си върви и си гледай работата!
Една бълха взела, че полазила по кожата на халифа, той се зачесал ту по лявото, ту по дясното рамо, заподскачал, завикал:
— Ей, рибарю, как може в това джубе да има толкова много бълхи!
— Господарю! — отговорил рибарят. — Те сега ще те поболят, но мине ли седмица, не само че няма да ги усещаш, но и няма да мислиш за тях!
Засмял се халифът и го отпратил да си върви по пътя. Сам той взел уловената риба, покрил я отгоре с малко трева и отишъл при Джаафар. Когато се изправил пред него, везирът си помислил, че пред него е Карим рибарят, изплашил се да не пострада, и викнал:
— Ей, Карим, какво те води насам? Я си спасявай душата, че халифът е тука!
Разсмял се халифът, а везирът възкликнал:
— Ама ти да не си нашият господар, емирът на правоверните?
— Да, Джаафар! — отговорил халифът. — Ти си ми везир, двамата дойдохме тук — и пак не ме позна! Как тогава ще ме познае шейх Ибрахим, който е пиян? Ти си стой тук, докато се върна!
Халифът пристъпил към вратата на двореца и почукал. Надигнал се шейхът и запитал:
— Кой е зад вратата?
— Аз съм Карим рибарят! Чух, че имаш гости, та ти донесох малко риба — хубава е!
Отворил шейх Ибрахим вратата, влязъл халифът и ги поздравил.
— Е, добре дошъл, крадец, разбойник и комарджия! — викнал шейх Ибрахим. — Я ни покажи рибата си!
Халифът я показал и те видели, че е още жива и мърда.
— За бога, господине! — възкликнала наложницата. — Рибата ти е хубава, ама да беше я изпържил!
— Дадено, за бога! — казал шейх Ибрахим и се обърнал към халифа: — Ей, рибарю, ами поне да беше я донесъл пържена! Изпържи и тогава я донеси!
— Дадено, ще я изпържа и ще я донеса! — отговорил халифът.
Той отишъл в колибата на пазача, поразтърсил се из нея, намерил всичко, което му трябва — тиган, сол, мащерка. Запалил огнището, изпържил добре рибата, а когато станала готова, я подредил върху бананови листа и нарязал отгоре парченца лимон. Взел я и им я поднесъл. И тримата яли до насита и като свършили, си измили ръцете.
— За бога! — възкликнал Али Нур ед-Дин. — Ти, рибарю, тази вечер ни стори добро!
Пъхнал ръка в джоба си, извадил три динара от онези, които му бил дал мамелюкът на тръгване, и рекъл:
— Рибарю, извинявай! За бога, ако те познавах преди онова, което ми се случи, ти никога вече нямаше да бъдеш беден! Но сега вземи толкова, колкото мога да ти дам!
Подхвърлил динарите на халифа, той ги взел, целунал ги и ги сложил в джоба си — пък му се искало само едно: да чуе как пее наложницата!
— Благодаря ти за благоволението! — казал халифът. — Но между безкрайните ти милостини най-много желая една — да чуя как пее наложницата!
— Ей, Анис ал-Джалис! — викнал Али Нур ед-Дин. — Изпей нещо да направиш удоволствие на този рибар — той иска да те чуе!
Тя взела уда, прокарала пръсти по струните, настроила ги с ключа и запяла:
— Е, рибарю, хареса ли ти как наложницата дърпа струните? — запитал Али Нур ед-Дин.
— Да, за бога! — възкликнал халифът.
— Нека тя да ти е дар от мене — благороден дар, щом веднъж се даде, не се връща! — изправил се, хванал момата за ръка и я бутнал към халифа, който се преструвал на рибар: — Хайде, отивай си и си вземай наложницата!
Погледнала го наложницата и възкликнала:
— Господарю, нима ще се разделим, без да се сбогуваме? Щом трябва — добре, но искам да се сбогуваме!
И изпяла следното:
А щом свършила песента си, Нур ед-Дин й отговорил:
Мъчно му станало на халифа, не искал той да ги разделя, обърнал се към младите и запитал:
— Господарю Али Нур ед-Дин, кажи ми какво ти се е случило?
Разказал Али Нур ед-Дин какво му се било случило, и когато халифът разбрал каква е работата, рекъл:
— А сега накъде отиваш?
— Широка е земята на Аллаха! — отговорил Али Нур ед-Дин.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че халифът казал на Али Нур ед-Дин:
— Аз ще напиша едно писмо, ти ще го занесеш на султан Мохамед Сулейман аз-Зайни. Щом го прочете, той няма да ти стори зло…
— Че къде се е чуло и видяло рибар да си пише с царе! Такова нещо никога не е имало!
— Ще ти обясня защо е така. Ние сме се учили при един и същ факих, аз бях помощник-учител. След това щастието се усмихна на него, той стана султан, а Аллах направи мене рибар. Но щом го помоля за нещо — той го прави!
— Пиши, пък да видим! — казал Нур ед-Дин.
Взел халифът перо и мастилница, написал отгоре „В името на Аллаха“ и продължил: „И после… Това е писмо от Харун ар-Рашид, син на Махди, до Мохамед Сулейман аз-Зайни, когото съм направил мой заместник в една област на царството ми. Уведомявам те, че на приносящия настоящото писмо Али Нур ед-Дин, син на везира Хакан, веднага щом пристигне при тебе, ти ще трябва да отстъпиш властта си и да го сложиш да седне на твоето място. Назначавам го на поста, който ти заемаше преди него, и не нарушавай повелята ми! Поздрави!“
Дал той писмото на Али Нур ед-Дин. Поел го той, целунал го, сложил го в чалмата си и начаса потеглил на път. Стигнал до двореца на султана и го викнал с висок глас. Чул го султанът, поканил го. Щом се явил пред него, момъкът целунал земята пред нозете му, измъкнал писмото и му го подал. Щом видял името си, изписано с почерка на емира на правоверните, султанът се изправил на крака, целунал го три пъти и рекъл:
— Слушам и се подчинявам на всесилния Аллах и на емира на правоверните!
Пристигнали четиримата кадии, дошли и емирите и пред тях султанът съобщил, че е решил да се откаже от властта. Но ето че се появил везирът Муайн бен Сауи. Султанът му подал писмото от халифа, а той, щом го прочел, го накъсал на парчета, налапал ги, сдъвкал ги и ги изплюл.
— Горко ти! — викнал ядосан султанът. — Защо направи това?
— Този тук нито е срещал халифа, нито везира му! — отговорил Муайн бен Сауи. — Той с хитрост е накарал дявола да му подпише писмо с почерка на халифа! Ако написаното бе вярно, щеше да ти го донесе някой висш слуга или емир… А този си го носеше сам!
— И какво да правим? — запитал султанът.
— Я остави на мен този момък! Ще го взема от тебе и ще го пратя в Багдад по човек. Ако говори истината, ще се върне с височайше писмо с назначение! Ако не говори — от там ще ни го пратят под стража и тогава аз ще го заставя да си плати дълга към мене!
Той викнал стражите, те блъснали момъка и го заудряли, наредил да оковат нозете му и извикал тъмничаря.
— Ей, Кутейт! Искам да вземеш този, да го хвърлиш в някое от подземията в затвора. И да го измъчваш денем и нощем!
Тъмничарят откарал Али Нур ед-Дин в затвора, заключил портата зад него, а после му наредил да си подмете удобно място зад вратата, постлал му там килим, дал му възглавница, оставил го да седне там, снел му оковите и му направил още добрини. А Муайн бен Сауи всеки ден му нареждал да го бие. Той се преструвал, че го измъчва, а се отнасял към него от добре по-добре. И така продължило четирийсет дни.
На четирийсет и първия ден в града се получил дар от халифа. Разгледал го султанът, харесал му дарът, поговорил с везирите си за кого би могъл да бъде, и запитал:
— А да не би този дар да е за новия султан?
— Трябваше да го убием още като дойде! — казал везир Муайн бен Сауи.
— Ей, за бога, добре, че ми напомни! — възкликнал султанът. — Я иди, извади го и му отсечи главата!
— Слушам и се подчинявам! — скочил везирът.
Изскочил радостен, викнал валията и му наредил да съобщи какво било наредено. Чули хората глашатая, всички се затъжили, заплакали — деца в училищата, търговци по дюкяните. Забързали хората да си заемат места и да гледат от там. А везирът с десет мамелюци отишъл при затвора и викнал на Али Нур ед-Дин:
— Това е най-малкото наказание за онези, които подправят писма от халифа до султана!
Повели го из Басра и го довели под двореца на султана. Пристъпил към него палачът и рекъл:
— Аз съм роб на главния стражник! Но ти ми кажи — ако ти трябва нещо, аз ей сега ще го свърша! Малко ти остана да живееш — чакаме само знак от прозореца на султана!
Момъкът се огледал наляво и надясно и рекъл:
Пресегнал се палачът и му подал чаша вода. Скочил везирът от мястото си, ударил с ръка чашата, счупил я и викнал на палача да сече по-бързо главата му. Докато той превързвал очите на Али Нур ед-Дин, хората закрещели срещу везира, всичко се объркало. Точно тогава във въздуха се вдигнали облаци прах. Погледнал нататък султанът от двореца и наредил:
— Я вижте какво има там!
Този прах бил от конниците на Джаафар, везирът на халифа. А ето защо се появили те.
Трийсет дни халифът не си спомнил историята с Али, сина на Хакан, никой не му бил напомнил за нея. Но една вечер той минал край стаята на Анис ал-Джалис и чул нежния й глас:
И заплакала още по-силно. Той отворил вратата, влязъл в стаята и я видял да плаче. Тя целунала земята пред нозете му и рекла:
— Коя беше ти? — запитал халифът.
— Аз съм дарът за теб от Али бен Хакан — отговорила тя. — Искам да си изпълниш обещанието, което ни даде, и да ме изпратиш при него с послание. Ето, трийсет дни вече минаха и аз не мога да заспя!
Халифът извикал Джаафар Бармаки и рекъл:
— От трийсет дни не съм чул нищо за Али бен Хакан: Да не би султанът да го е убил? Искам веднага да заминеш за Басра и да ми донесеш новини от двамата!
Джаафар отпътувал, а като стигнал и видял тълпата и бъркотията, запитал:
— За какво са се събрали тези?
Разказали му какво е станало. Джаафар забързал при султана, приветствал го, казал му, че ако с Али Нур ед-Дин се случи нещо лошо, халифът ще погуби всеки, заради когото е станало това. После назначил младежа за султан на мястото на Мохамед бен Сулейман аз-Зайни. Останал да погостува три дни в Басра, а на четвъртия Али се обърнал към Джаафар:
— Много ми се иска да видя емира на правоверните!
На сутринта се помолили и всички се метнали на конете. Взели и Муайн бен Сауи, който вече съжалявал за стореното. Пътували, що пътували, стигнали в Багдад, влезли при халифа, разказали му за станалото, той прегърнал Али Нур ед-Дин и му казал:
— Вземи този меч и отсечи главата на врага си!
Взел той меча, пристъпил към Муайн бен Сауи, а той му рекъл:
— Аз направих това, защото такъв ми е обичаят, пък и ти го направи, щом такъв ще бъде твоят обичай!
Изпуснал Али меча от ръката си, погледнал към халифа и рекъл:
— О, емир на правоверните, той ме хвана натясно с тези си думи!
И продължил с думите на поета:
— Остави го! — казал халифът и се обърнал към Масрур: — Хайде, Масрур, отсечи му главата!
Масрур отсякъл главата на злодея, а халифът се обърнал към Али бен Хакан:
— Кажи ми сега какво искаш от мене?
— Господарю, имам нужда само да гледам лицето на ваше величество!
— С удоволствие! — отговорил халифът.
Той извикал наложницата и тя се явила пред него. Тогава той дарувал двамата, направил Али свой нахлебник и така той останал при него, докато не дошло време да си отиде във вечния живот…
* * *
— Но това, царю честити, не е по-удивително от историята на един търговец и неговите деца.
— А каква е тази история? — запитал цар Шахриар.
И Шахразад заразказвала:
Приказка за търговеца Аюб, сина му Ганим и дъщеря му Фатна
Разправят, царю честити, че едно време живял един търговец. Той имал син като ясен месец при пълнолуние на име Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб, а той си имал сестра на име Фатна с рядка хубост и прелест…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че този търговец, след като умрял, оставил на децата си много пари и стока, сто товара копринени платове, дамаски и мускусни аромати. Синът му взел тези стоки и отпътувал сам за Багдад — това се случило по времето на Харун ар-Рашид. Аллах предопределил да стигне с мир. Наел си хубав дом, подредил го с килими и възглавници, окачил завеси и оставил там стоката, мулетата и камилите. Отпочинал си, багдадските търговци и първенци го поздравили с пристигането. Той взел една бохча с десет отрязъка скъпи платове и отишъл на пазара при търговците, продал ги, спечелил за един похарчен динар два. Лека-полека започнал да продава платовете си. И така — цяла година. Един ден в началото на втората година той пак отишъл на пазара и видял, че портите му са затворени. Запитал за причината и му отговорили:
— Почина един търговец, всички отидоха на погребението му.
Той се измил, отишъл до молитвения дом, помолил се за душата на умрелия. После всички търговци тръгнали с погребалната каруца. Процесията стигнала до изкопания гроб в гробищата извън града. Видели, че близките на умрелия били вдигнали до него шатра и окачили в нея свещи и кандила35. Погребали умрелия и четците започнали да четат Корана пред гроба. Насядали всички, за да го изслушат, дошло време за вечеря, поднесли сладки. Хапнали, измили ръцете си, а умът на Ганим все при стоката му летял — страх го било от крадци. Заизмъквал се между хората, извинил се, че има работа, и си тръгнал, като гледал да не сбърка пътя. Когато стигнал до градската порта, било полунощ. Тя била затворена, чували се само лай на кучета и вой на вълци. Заоглеждал се за някое място, където да преспи, видял висока гробница, оградена с четири стени, по средата — палма. В нея се влизало през двукрила порта. Влязъл вътре, помъчил се да заспи, но сънят не идвал. Изправил се, открехнал портата, надзърнал навън и забелязал в далечината да примигва светлина, която се движела по пътеката към гробницата, където се криел той. Изплашил се за живота си, побързал да затръшне вратата, покатерил се на палмата и се сврял в клоните й. Забелязал трима роби — двама мъкнели сандък, третият държал в ръка мотика и фенер. Доближили гробницата. Един се покатерил на стената, слязъл и отворил портата отвътре. Седнали и затворили портата зад себе си.
— Братя! — рекъл единият. — Доста се изморихме, вървяхме, спирахме, вдигахме, сваляхме, отваряхме порти, затваряхме порти, сега и сандъка трябва да заравяме. Мина полунощ, дъх не ни остана. Я да поседнем, да си починем, пък после ще си свършим работата! Нека всеки разкаже защо е скопен, и за всичко, каквото му се е случило, че нощта да мине по-леко.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че първият роб заразказвал:
Приказка на роба, който носел фенера
Когато бях петгодишен, в моя град се появи търговец на роби. Той ме взе и ме продаде на един чауш, който имаше тригодишна дъщеря. Станах на дванайсет години, а тя — на десет. Не криеха лицето й от мене. Един ден се срещнахме на уединено място, тя току-що бе излязла от домашния хамам — цялата ухаеше, дъхаше на благовония, лицето й — като луна в четиринайсетия ден! Тя ме закачи, аз я закачих, като ми се изду онази ми ти работа — колкото голям ключ! Бутна ме тя на земята, хвана ме за шията, седна на корема ми и се затъркаля по мене! Разголи ми се нещото и тя, като го видя такова издуто, го хвана в ръка, започна да го търка между гърдите си и между краката, но над дрехите си. Прегърнах я с две ръце през шията, тялото ми се цепеше, усещах само как нещото ми разкъсва дрехите, намъква се между краката й и й отнема моминството. А когато се осъзнах какво е станало, избягах при приятели.
Влязла при нея майка й и като видяла как е, паднала в несвяст. После направила всичко, за да не се ядоса бащата, скрили от него за станалото.
По-късно майка й я сгоди за един бръснар, който бръснел баща й. Приготвили я за женитба, дали й зестра от себе си, а баща й все нищо не знаел, все гледали някак да оправят работата и да покажат, че е мома. А една нощ ме пипнаха и ме скопиха.
Когато я отведоха при годеника й, направиха ме неин слуга, по нейна молба ме заставиха да вървя пред нея навсякъде — кога до бащината й къща, кога при хамама. Скриха й срама — през първата нощ заклали върху ризата й гълъб.
Та ето защо съм скопен.
* * *
Тогава заразказвал вторият роб:
Приказка на втория роб, който носел сандъка
Още от осемгодишна възраст се научих да лъжа. Веднъж на годината мамех търговците на роби така, че те се изпокарваха помежду си. Разтревожи се моят стопанин от тази работа, предаде ме на посредник търговец и му нареди да вика на пазара:
— Кой ще купи този роб с неговия порок?
— Какъв е порокът му? — питаха хората.
— Лъже по един път на година! — отговори търговецът.
Дойде един друг търговец при посредника. Спазариха се, стопанинът ми си прибра парите, посредникът ме отведе в дома на търговеца и аз останах при него до края на годината. Ето че по живо, по здраво дойде и новата година — бе благодатна, богата с плодове. Търговците започнаха да се канят един друг на угощения. Веднъж стопанинът ми се сети, че му трябва нещо от къщи, и ми рече:
— Ей, робе, я се качи на мулето и иди у дома, вземи от господарката си това и това и бързо се връщай!
Подчиних се на повелята му и тръгнах. Но когато приближих къщата — завиках, заплаках, събраха се хората от махалата, чуха ме и господарката, и дъщерите й, отвориха вратата и ме запитаха какво е станало, а аз отговорих:
— Господарят ми бе седнал край една стара стена с приятелите си, а тя взе, че се срути върху него. Като видях какво им се случи, се метнах на мулето и бързо дойдох да ви го кажа!
Закрещяха жената и дъщерите, завикаха, започнаха да разкъсват дрехите си, заудряха плесници по лицата си. Жената на господаря от мъка започна да трупа нещата в къщата едно върху друго, изкърти таваните, изпочупи подовете и прозорците, изпоцапа стените с кал и все викаше:
— Горко ти, Кафур! Я ела тук, помогни ми, кърти тези долапи, чупи тези съдини!
Измъкнахме заедно черчеветата на къщата, изпочупих всичко, измъкнах и изпотроших нещата от долапите, качих се на покрива, изкъртих всичко, каквото ми попадна, и крещях:
— О, господарю наш!
А господарката изскочи навън с непокрито лице, с непокрита глава, изскочиха дъщерите и синовете.
— Ей, Кафур! — викнаха те. — Тичай пред нас да ни покажеш мястото под стената, където умря господарят ти! Да го измъкнем изпод развалините и да го погребем достойно!
Затичах се пред тях и продължавах да викам:
— О, господарю!
А те — след мене с непокрити лица викат, ли викат:
— О, мъка наша, гибел наша!
Всички тичаха с нас, плачеха на глас и си биеха плесници.
Затичали се при валията и му съобщили какво е станало…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на роба със сандъка:
* * *
Разправят, царю честити, че хората разказали на валията какво се е случило, той скочил, метнал се на коня си и взел няколко работници с лопати и кошници и забързали след мене.
А аз тичах напред, плачех, виках, сипех прах по главата си, удрях си плесници. Ето че довтасах при мъжете, видя ме господарят ми, изуми се, посърна и викна:
— Какво ти е, Кафур? Защо си така, какво е станало?
— Когато ме изпрати у дома — заговорих аз — да ти донеса каквото поиска, отидох вкъщи, влязох и какво да видя — стената в голямата стая се срутила и цялата стая рухнала върху господарката и децата й!
— Не е ли останала жива господарката? — възкликна той.
— Никой не е останал жив! Сега нямаш нито къща, нито хора в нея и следа няма от всичко това! Дори овцете, гъските и кокошките — изпояли ги кучетата и котките!
Причерня пред очите на господаря, той не успя да овладее душата и ума си, не можа да се задържи на крака, коленете му се подкосиха, кръстът му се пречупи, той започна да разкъсва дрехите си и да скубе брадата си и хвърли чалмата от главата си.
— Ах, ах, децата ми! Ах, ах, жена ми! Ах, ах, мъка страшна! На никого да не се случва това, което се случи на мене!
Завикаха като него и приятелите му търговци, заплакаха, заоплакваха го, разкъсваха дрехите си. Изскочи господарят ми от градината, изскочиха и другите и изведнъж видяха голям облак прах, викове — хора крещят. Другата тълпа идваше насам. Това беше валията с хората си, а след тях — близките на търговеца. Най-напред господарят ми зърна жена си и децата си, стресна се, засмя се и викна:
— Но какво ви е, какво се е случило с вас вкъщи?
А те, щом го зърнаха, и възкликнаха:
— Слава на Аллаха, ти си бил жив и здрав!
— А на вас вкъщи какво ви се е случило? — запита той.
— Всичко е добре, живи-здрави сме, нищо лошо не ни се е случило! Но твоят роб Кафур дойде и викна: „Господарят ми бе приклекнал до стената в градината, а тя падна върху него и той умря!“
— За бога — отговори господарят. — Но той току-що притича тук и викаше: „И господарката, и децата — всички измряха!“
Господарят се обърна към мене — чалмата бе паднала от главата ми, аз все още плачех.
— Горко ти! — кресна той. — Зловреден роб! Греховно семе — проклето племе! Какво направи! За бога, ще скъсам кожицата ти, ще я отделя от месото, ще отлепя месото от костите ти!
— За бога — отговорих, — ама нищо не можеш ми стори. Ти ме купи с порока ми — такова бе условието! И свидетели ще потвърдят, че знаеше за него — че лъжа всяка година по веднъж! Това бе половината ми лъжа. Щом наближи краят на годината, ще излъжа и другата половина, за да стане цяла!
— Ти, най-проклет между робите! Нима всичко това бе само половината лъжа? А то такива беди ми донесе! Махай се от главата ми, освобождавам те!
— За бога, ти може и да ме освобождаваш, но аз не те освобождавам от себе си преди края на годината — трябва да изрека втората половина от лъжата си! Като свърша тази работа, ме изкарай на пазара, за да ме продадеш, както си ме купил, с порока ми! Не ме освобождавай — че какво ще правя с тази свобода?
Докато разговаряхме така — ето ги и хората от селото, мъже и жени, бързат да изкажат съболезнования. Ето го и валията с хората си. Господарят ми заедно с търговците отиде при валията и му разказа какво е станало и че това е само половината лъжа. Колкото хора се събраха, много ме клеха и ругаха, а аз се смеех и говорех:
— Как така господарят ми ще ме ругае, щом ме е купил с порока ми?
Той се ядоса и викна:
— За бога, цял живот по-проклет роб от този не съм виждал! И разправя, че това било половината лъжа — какво ще стане, ако лъжата стане цяла! Тогава може би ще събори един-два града!
Ядосан, отиде при валията, но ме удари така силно, че ми причерня пред очите и припаднах. Той начаса довел бръснаря, който ме скопил и спрял кръвта с горещо желязо. Когато дойдох на себе си, бях вече скопец. А господарят ми каза:
— Както ти ми изгори душата с най-скъпото ми нещо, така и аз ти изгорих живота с най-скъпото ти нещо!
После ме продаде доста скъпо, защото вече бях евнух.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на роба със сандъка:
* * *
Все сея бъркотии навсякъде, местя се от емир при емир, от големец при големец. Купуваха ме, продаваха ме, докато се оказах в двореца на емира на правоверните. Но вече пречупи се душата ми, отслабна плътта ми. Това скопяване ме погуби!
* * *
Двамата роби изслушали разказа му и се обърнали към третия роб:
— Разкажи ни и ти твоята история!
— Братовчеди! — рекъл той. — Онова, което разказахте, е празна работа! Аз да ви разкажа защо ме скопиха — макар да заслужавах повече от това! Хем господарката си прекарах, хем сина й, но това е дълга история! Не е сега време да ви я разказвам! Вече се съмва, утрото може да ни завари тук с този сандък и ще си изгубим душиците, ако навреме не се измъкнем навън.
Изкопали тримата дупка между четири гроба, колкото сандъкът да влезе в нея. Наместили го, насипали го отгоре с пръст, излезли от гробищата, затворили портата и изчезнали от погледа на Ганим бен Аюб. Той разбрал, че е вече сам, и си рекъл: „Я да видим какво има в този сандък!“ Когато блеснала зората и дошла светлината, той слязъл от палмата, разровил пръстта с ръце, очистил отгоре сандъка, взел камък, ударил катинара, строшил го и надигнал капака. Надзърнал и що да види — омайна девица, гърдите й се вдигали и отпущали, била хубава и красива, с много накити със скъпоценни камъни. Ганим бен Аюб схванал, че против нея има скроена хитрост, и решил да я спаси. Измъкнал я от сандъка. Щом вдъхнала свежите ветрове и въздухът нахлул в ноздрите й, кихнала, въздъхнала, закашляла се и от гърлото й изскочила топка биле омайниче, толкова голяма, че ако я подуши слон, ще спи цели две нощи. Отворила тя очи, огледала се и рекла с нежен глас:
— Горко на тези, които ме изпратиха в забвение, ще плащат те в съдния ден, в деня на моето възкресение! Кой беше този, който ме обрече завинаги на зла прокоба, кой ме зарови между четирите гроба?
— Господарке! — рекъл Ганим. — Само аз, Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб, съм пред този гроб да те измъкна от бедата и да ти върна свободата!
— Благородни момко, кой ме доведе на това място? — запитала тя.
— Господарке! — отговорил той. — Трима роби те донесоха в този сандък!
Той й разказал какво се било случило, и тя рекла:
— Момко! Хвала на Аллаха, който ме подхвърли при човек като тебе! Сега сложи ме пак в сандъка и го изнеси на пътя! Щом намериш някое муле или магаре под наем, натовари сандъка и ме отведи у дома си. Аз ще ти разкажа историята си и ще ти донеса само добрини!
Момъкът излязъл на пътя, наел един човек с муле, натоварил сандъка, а и в сърцето му вече пламтяла обич към нея. Крачел той весел — все пак това било наложница, която струвала десет хиляди динара, а с всичките си накити и огърлици — много повече. Стигнал по живо, по здраво до дома си, разтоварил сандъка, отворил го…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ганим бен Аюб измъкнал момата от сандъка, тя се огледала и видяла, че стаята е приятна, подът е покрит с многоцветни килими с весели шарки, видяла и струпаните денкове и топове с платове. Разбрала, че той е голям търговец с много пари. Открила лицето си, огледала го. Той бил хубав момък и тя го обикнала от пръв поглед.
— Дай нещо да хапнем! — рекла.
Ганим бен Аюб излязъл на пазара и купил всичко нужно — зеленчуци, месо, вино и други неща, донесъл ги вкъщи, седнали да се хранят, яли, що яли, докато се наситили. Той донесъл вино — пили, що пили и се закачали, зачервили се бузите им, пламнали очите им, приискало се на Ганим бен Аюб да разцелува неволницата и да преспи с нея и рекъл:
— Господарке, дари ми една целувка — пък може да охладиш огъня на сърцето ми!
— Слушай, Ганим! — рекла тя. — Потърпи да се напия и да забравя — тогава ще ти разреша, но да го направиш тайно, така че да не усетя целувката ти.
Тя съблякла наметалото си и останала по риза. Пламнало желанието на Ганим и той рекъл:
— Разрешаваш ли каквото те помолих, господарке?
— За бога, не бива да го правиш, защото лошо ти се пише!
Огорчила се душата на Ганим и тъй като пред онова, което искал, застанало препятствие, страстта му се разгоряла още по-силно и той казал следните стихове:
Любовта растяла, огънят в сърцето му се възвисявал, а тя го отблъсквала и казвала:
— Не ти трябва да ме обичаш!
Ганим потъвал в морето на безумната си страст, а девойката ставала все по-въздържана. Дошла нощта със свойта тъмнина, спуснал се над нея плащът на съня. Ганим запалил светилниците и свещите, за да стане по-уютно, помилвал нозете й, целунал ги, пооткрил ги, а те — като масло меки, притиснал лицето си о тях и рекъл:
— Господарке, прости на пленника на твоето дихание, изхвърли от погледа си това страдание! Нищо не е разтревожвало така сърцето ми, преди да се появиш ти!
— За бога, господарю, светлина на очите ми! — отговорила тя. — В тебе съм влюбена, за тебе съм привързана, но знам, че не можеш да ме достигнеш!
— И какво пречи? — запитал той.
— Някоя нощ ще ти разкажа историята си, за да знаеш съдбата ми, да ми простиш и да приемеш извинението ми!
Тя се хвърлила в обятията му, обгърнала шията му с ръце, зацелувала го — и така се закачали те, докато любовта не ги покорила изцяло. Цялата нощ те били така в едно легло, но всеки път, когато той посягал, тя се отдръпвала от него. И така — цял месец. Любовта на единия преливала в сърцето на другия, те нямали търпение, кога ще се слеят. Една вечер той седял до нея, двамата си пийнали. Протегнал ръка през тялото й, погладил гърдите й, погладил корема й, слязъл към пъпа й. Тя се стреснала, скочила, опипала дрехите си, затегнала ги и пак легнала. Той я погалил с ръка, развързал шалварите й, бръкнал в тях, посмъкнал ги — тя се стреснала, скочила, надигнал се и Ганим.
— Какво искаш? — запитала тя.
— Искам да се любим! — отговорил той.
— Трябва да си съвсем наясно — казала тя — коя съм и каква съм! — откъснала кенара на ризата си и рекла: — Господарю, прочети какво е писано на тази страна!
Взел той кенара и видял избродиран със злато надпис: „Аз съм твоя и ти си мой, о, племенник на пророка!“ Отпуснал ръка и казал:
— Разкрий ми коя си!
— Добре! Аз съм наложница на емира на правоверните и се казвам Кут ал-Кулуб. Той ме прибра в двореца си и аз израснах там. Обикна ме и ме настани в отделна стая. Нареди на десет неволници да ми служат, дари ме с тези накити. Наскоро халифът замина за някаква страна. Госпожа Зубейда извикала една от наложниците, които ми прислужваха, и й рекла: „Щом Кут ал-Кулуб заспи, напъхай тази топка омайно биле в носа й или в питието й — за това ще ти дам толкова пари, колкото ще ти стигнат за цял живот!“ Неволницата взела упойката и я напъхала в ноздрите ми. Паднала съм. След тази хитрост ме натъпкали в този сандък, довели тайно онези роби, платили и на тях, и на градските привратници, те в нощта ме донесли на мястото, където ти си дремел на палмата, и направиха с мене онова, което си видял. Това е моята история. Не знам какво е станало с халифа. Знай съдбата ми и не ме зачерняй!
Разбрал Ганим бен Аюб, че тя е възлюблена на емира на правоверните, изплашил се от ревността му и седнал самотен в един ъгъл. Объркал се — как да обича онази, която била недостъпна за него! Заплакал от мощта на обичта, от мъката и безумието на страстта, да се оплаква от изпитите на лошото време и от струпаното на гърба му бреме. А нали Всевишният е онзи, който разбужда сърцата за благородна любов, от която е невъзможно да се окажеш! И изпял следните стихове:
Притиснала се към него Кут ал-Кулуб, прегърнала го, неговата любов овладяла сърцето й — вече била казала тайната си. Обгърнала с две ръце шията му, зацелувала го, а той се дърпал, че го било страх от халифа. Съмнало се. Станал Ганим, излязъл както обикновено на пазара, взел каквото му трябвало, върнал се у дома и я заварил да плаче. Щом го видяла, тя млъкнала, усмихнала се и рекла:
— Разтревожи ме ти, любов на сърцето ми! За бога, един час те нямаше, а година ми се стори! Вече ти казах колко силно те обичам! А сега било, каквото било, вземи от мене всичко, което ти се иска!
— Пази боже, това е невъзможно! — възкликнал той. — Може ли куче да седне на лъвския трон? Онова, което е на владетеля, аз не мога дори да го доближа!
Отдръпнал се от нея и седнал встрани. Но неговата сдържаност разпалила още повече любовта й! Тя седнала до него, а когато пийнали, понечила да го съблазни и изпяла следните стихове:
Посред нощ Ганим постлал две постели на различни места.
— За кого е втората постеля? — запитала Кут ал-Кулуб.
— Тази е за мен, а другата — за теб! — отговорил той. — От тази вечер ще спим само така! Всяко нещо на господаря е забранено за роба!
Тя не била съгласна, но все пак той наложил своето — легнал си сам. Така живели цели три месеца. Щом тя се приближавала до него, той я отблъсквал и повтарял: „Всяко нещо на господаря е забранено за роба!“ И колкото повече я отблъсквал, толкова се засилвали нейната скръб и мъка. И тя изрекла следните стихове:
Така живели известно време.
А Зубейда през цялото време, докато халифът отсъствал, си говорела: „Какво ще кажа на халифа, като дойде и запита за нея, какво ще му отговоря?“ Тя извикала една старица, доверила й тайната си и рекла:
— Какво да направя Кут ал-Кулуб да изчезне завинаги?
— Ти знаеш, господарке, че халифът скоро ще се върне — отговорила старицата. — Нека дърводелецът издяла тялото на умрялата от дърво, да изкопаят гроб, да запалят наоколо свещи и кандила. Нареди всеки в двореца да се облече в черно. Щом стане известно, че халифът се връща, кажи всички наложници и слуги да се преструват, че са потънали в тъга, и когато халифът влезе и запита какво е станало, да му отговорят: „Кут ал-Кулуб умря! Аллах да възвеличи благодеянията, които ти й направи, а също така обичта на госпожата към нея, защото тя я погреба в двореца си!“ Той ще заплаче и ще му стане тежко. После ще оставиш четци около гроба да прочетат целия Коран. Ако пък си рече: „Братовчедка ми Зубейда от ревност погуби Кут ал-Кулуб!“ или пък го победи мъката и нареди да я извадят от гроба — не се тревожи и от това, пък дори да изкопаят онова дърво, което е издялано като човек, дори да го извадят — нали ще бъде увито в скъпи савани! Ако халифът пожелае да махне савана и да я погледне, ти не му позволявай.
Тези думи се сторили на госпожа Зубейда разумни. Тя наредила на старицата да направи онова, за което й говорила, и тя веднага се заела с тази работа. Наредила на дърводелеца да й направи образ, за какъвто говорила. Загърнали дървото в саван, запалили свещи и кандила. Господарката се облякла в черно, наредила и на наложниците да направят същото. Из двореца се пръснала вестта, че Кут ал-Кулуб е умряла. След време халифът се върнал от път. Влязъл в двореца и само за Кут ал-Кулуб си мислел. Видял, че всички са в черно, и запитал за причината. Съобщили му, че любимата му наложница е умряла, и той паднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, запитал къде е гробът й, а госпожа Зубейда отговорила:
— О, емир на правоверните, аз толкова я обичах, че я погребах в моя дворец!
Халифът влязъл при гроба на Кут ал-Кулуб. Видял мястото подредено, свещите и кандилата запалени и благодарил за направеното. После се надигнал, но се колебаел — все не му се вярвало, че любимата му е мъртва. Накрая колебанието надделяло и той наредил гробът да се разкопае и тя да бъде извадена. При вида на савана той поискал да го махне, за да я види, но се побоял от всевишния Аллах.
— Върнете я на мястото й! — наредила старицата.
И халифът престоял така до гроба цял месец…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че веднъж халифът се прибрал в харема и си полегнал. При главата му седяла наложница и при нозете му — друга. Спал, що спал, но по едно време се стреснал и чул наложницата при главата му да говори на другата при нозете му:
— Господарят ни не знае нищо от онова, което се случи! Той будуваше при гроба, а в него имаше само една одялана дъска!
— А какво се случи с Кут ал-Кулуб? — запитала другата.
— Госпожа Зубейда й прати по една наложница омайно биле и тя я упои! Когато билето я повали, тя я скри в един сандък и изпрати Сауаб и Кафур да го заровят в земята! Но младостта смърт да не я хваща! Чух госпожа Зубейда да казва, че Кут ал-Кулуб е при някакъв млад търговец на име Ганим от Дамаск! А нашият господар плаче и не спи по цели нощи пред гроб без мъртвец!
Така си приказвали двете наложници и халифът ги слушал. Когато свършили разговора си, той вече бил разбрал тайната. Ядосал се, станал, извикал емирите и първенците начело с Джаафар ал-Бармаки и наредил:
— Ти, Джаафар, иди с няколко души до къщата на Ганим бен Аюб! Доведете ми Кут ал-Кулуб, а него го измъчвайте, докато му видите сметката!
По това време Ганим вече се бил върнал, като донесъл парче месо за хапване. Тъкмо да протегне ръка и да хапне, видял как стражи обграждат къщата с извадени мечове. Кут ал-Кулуб разбрала, че вестта за нея е стигнала до халифа. Знаела, че ще ги погубят, побледняла, погрозняла, обърнала се към Ганим и рекла:
— Бягай, любими, спасявай се!
Облякла го като просяк вехтошар. Грабнала парчето месо от трапезата, бутнала го в ръцете му заедно с малко хляб и рекла:
— Не ме познаваш, не си ме видял! Пък аз знам как да се оправям пред халифа.
Ганим се измъкнал в просешката дреха. А Джаафар се приближил към къщата, слязъл от коня си, влязъл и видял Кут ал-Кулуб. Тя се надигнала, целунала земята пред него и рекла:
— Господарю, перото е написало онова, което Аллах е отсъдил!
— Господарке, на мен ми е наредено да задържа Ганим бен Аюб! — казал Джаафар.
— Трябва да знаеш, че той си събра стоката и си замина за Дамаск!
Кут ал-Кулуб влязла в двореца на халифа с почит и уважение — това станало, след като разграбили дома на Ганим бен Аюб. Халифът й отредил тъмна стая, настанил я в нея и оставил една старица да й прислужва — все си мислел, че Ганим се е държал непристойно с наложницата му. После написал писмо на емир Мохамед бен Сулейман аз-Зайни, който бил негов наместник в Дамаск, в което се казвало в часа, когато получи писмото му, да залови Ганим бен Аюб и да му го изпрати.
Стражите на емира задържали майката и сестрата на Ганим, а те не знаели защо става всичко това. Завели ги при него и той запитал къде е Ганим бен Аюб. Те отговорили, че от година нямат вест от него, и той ги пуснал да си ходят…
А Ганим бен Аюб вървял, що вървял до мръкване, огладнял и се изморил от ходене. Стигнал някакво село, влязъл в джамията, седнал на рогозката, подпрял гръб о стената и се отпуснал. На сутринта жителите на селото дошли да се помолят — намерили го отпаднал, но му личало, че преди е бил богат човек. Бил гладен и измръзнал.
— Откъде си, страннико? — попитали го. — Защо си така отпаднал?
Той отворил очи, погледнал ги, заплакал и не отговорил. Някакъв човек му донесъл чайник с мед и два комата. Той си хапнал, а после хората се разотишли всеки по работата си.
Така преживял Ганим месец. Живял, но ставал все по-слаб и по-болен, хората му съчувствали, мислели какво да правят с него, и се договорили да го изпратят в лудницата в Багдад. Тъкмо тогава една вечер при него потърсили подслон две просякини — това били майка му и сестра му. Като ги видял гладни, той им отстъпил хляба, който бил оставен до главата му. Те преспали при него, той не ги познал, те него — също.
На другия ден дошли няколко жители на селото с един камилар и му рекли:
— Отведи на камилата си този болен в Багдад — остави го пред вратата на лудницата, дано го излекуват, пък и ти да припечелиш нещо!
Съгласил се камиларят. Извадили Ганим бен Аюб от джамията, натоварили го заедно с рогозката, върху която спял, на камилата. И камиларят вървял, що вървял и стоварил Ганим пред вратата на лудницата, а после потеглил обратно. Когато хората се появили по улицата, той вече умирал. Струпали се минувачи, но се появил шейхът на пазара, разпръснал ги и си рекъл: „С този нещастник аз може да си спечеля рая — защото, вкарат ли го в лудницата, все едно че са го убили веднага“. Наредил на слугите си да го вдигнат. Отнесли го те у дома му, постлали му нова постеля, подложили му нова възглавница. И шейхът казал на жена си:
— Служи му от цяла душа!
Взела тя, че му стоплила вода, измила му ръцете, нозете и тялото, облякла го с дрехи от своите слуги, наляла му чаша вино, напръскала го с розова вода. А той си спомнил своята Кут ал-Кулуб, разплакал се, станало му още по-мъчно…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Кут ал-Кулуб останала сама осемдесет дни. Случило се така, че халифът минал веднъж край това място и я чул как рецитира стихове, а после възкликнала:
— Скъпи мой Ганим, няма по-хубав от тебе, няма по-честна дума от твоята. Ти направи добро на онзи, който ти направи зло! Ти пазеше харема на онзи, който разтури харема ти. Заедно с емира един ден ти трябва да застанеш пред най-справедливия и най-мъдрия и да искаш от него справедливост — в този ден съдия ще бъде Аллах, а свидетели — ангелите.
Халифът се върнал в двореца и пратил слугата си да му я доведе. Тя се изправила пред него с наведен поглед, плачещи очи и тъжно сърце.
— Слушай, Кут ал-Кулуб! — казал той. — Виждам, че си пострадала от мене, че ме обвиняваш за мъките си и твърдиш, че съм направил зло на онзи, който ми е направил добро! Кой е този, който е пазил моето, а аз съм разрушил неговото?
— Той е Ганим бен Аюб! — отговорила тя. — Той не ме докосна отблизо и с това е заслужил прошката ти, о, емир на правоверните!
— „Няма сила и воля освен у Аллаха!“ — казал халифът. — Поискай ми нещо, Кут ал-Кулуб, и аз ще изпълня желанието ти!
— Искам от тебе любимия ми Ганим бен Аюб! — казала тя. — О, емир на правоверните, разреши ми да го потърся, може пък Аллах да ни събере!
— Прави каквото си решила! — казал халифът.
Зарадвала се Кут ал-Кулуб, взела със себе си хиляда динара, отишла при един шейх, при друг и все питала за Ганим. А шейхът на пазара казал:
— Я иди у дома, там има един момък странник, много е приятен, много е хубав!
Изпратил той едно момче с нея, то я завело до къщата, където бил странникът. Влязла в къщата, поздравила жената на шейха и запитала:
— Къде е болният, който живее у вас?
— Ето го там, господарке — изглежда ми син на заможни хора, сигурно и богат може да е! — заплакала жената.
Кут ал-Кулуб погледнала в постелята, където лежал Ганим, разгледала го — сякаш бил той, но доста се бил променил, много бил отслабнал и изнемощял. Дала му да пие лекове, дълго стояла при главата му. После се върнала в двореца си. А след това пак тръгнала да търси Ганим. Един ден при нея дошъл шейхът. Той водел майката на Ганим и сестра му Фатна. Въвел ги при нея и рекъл:
— Добродетелна господарке! Днес в нашия град се появиха жена и дъщеря с благородни образи, личи си, че са живели в благополучие, но сега са облечени в груби дрехи, на врата на всяка една виси просешка торба. Доведох ги при тебе да им дадеш приют, да ги поразпиташ — защото не са хора, да ги разпитват нископоставени, пък аз, ако е пожелал Аллах, заради тази добрина ще вляза в рая! Ние обичаме бедните и нещастните, защото искаме да правим добрини! На тези хора може би им са се струпали злини, може да са ограбили богатствата им, да са разрушили дома им!
Двете жени заплакали и заридали. Този плач заставил и Кут ал-Кулуб да заплаче с тях. Накрая майката промълвила:
— Да помолим Аллаха да ни събере, с когото най-силно желаем — със сина ми Ганим бен Аюб!
Кут ал-Кулуб разбрала, че жената е майката на нейния възлюблен, че другата му е сестра.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Кут ал-Кулуб им рекла:
— Нека повече не се мъчим!
Тя наредила на шейха да ги отведе в своя дом. На другия ден възседнала мулето си и сама отишла там. Влязла при жена му, тя целунала земята пред нея, благодарила за добрите дела. Там били майката и сестрата на Ганим — жената на пазача вече ги била отвела в хамама, те хвърлили старите си дрехи и сега още повече си личало, че някога били благоденстващи. Кут ал-Кулуб запитала жената как е болният, който е у дома й.
— Както и преди! — отговорила тя.
— Хайде да отидем да го видим! — рекла Кут ал-Кулуб.
Влезли при него, поседнали. А когато Ганим чул да се споменава името на Кут ал-Кулуб, макар че тялото му било изнемощяло и дори костите му гниели, изведнъж душата се върнала в тялото му, той надигнал глава от възглавницата и повикал:
— Ей, Кут ал-Кулуб!
Тя се обърнала към него, познала го и отговорила:
— Да, скъпи!
— Доближи се до мене! — помолил той.
— Нали ти си Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб? — запитала тя.
— Да, аз съм! — отговорил той.
— Хвала на Аллаха, той ме събра с тебе, с майка ти и сестра ти! — и тя му разказала всичко, каквото й се било случило с халифа, после продължила: — Халифът ме дарява на тебе! — много се зарадвал Ганим на това, а тя продължила: — Не излизайте от тук, преди да се върна!
Тя начаса отишла при халифа, целунала земята пред него, разказала му как се е намерил господарят й Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб с майка си и сестра си.
— Доведете ми Ганим! — викнал халифът.
Тръгнал Джаафар да го викне, но Кут ал-Кулуб вече го била изпреварила и отпреди го била посъветвала:
— Халифът ще прати да те извикат. Пред него трябва да имаш дълбок ум, твърдо сърце и сладки думи и да си облечен с богати дрехи! — дала му много динари и продължила: — Давай повече на халифската свита, преди да влезеш при него!
Ето че Джаафар се появил при него на мулето си. Станал Ганим да го посрещне, целунал земята пред него. Отишли при емира на правоверните. Ганим бил сърцат, с глас прекрасен, красноречив, с жестове изящни! Навел поглед към земята, погледнал към халифа и заредил следните стихове:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че халифът харесал блясъка на словото, ясния израз и сладостта от езика на Ганим бен Аюб и рекъл:
— Разкажи ми историята си, обясни ми истината за себе си!
Поклонил се Ганим и разказал на халифа какво му се било случило. Халифът го наградил, направил го свой приближен и му рекъл:
— Прости вината ми и Аллах ще опрости твоята!
— О, емир на правоверните! — отговорил Ганим. — Робът и всичко онова, което той притежава, принадлежи на господаря му!
Харесали тези думи на халифа и той наредил да му се даде дворец, определил му плата, дал му много неволници, преселил майка му и сестра му при него. Чул, че сестра му Фатна е хубавица, и я сватосал за себе си, а Ганим му казал:
— Тя е твоя наложница, а аз — твой мамелюк!
Халифът му платил откуп сто хиляди динара, викнал кадия и свидетели. Халифът и Ганим се оженили в един и същ ден — халифът за Фатна, а Ганим за Кут ал-Кулуб.
* * *
— Но това не е по-удивително от онова, което се разказва в историята на Омар ал-Нуаман и синовете му Шар Кан и Дау ал-Макан, и чудните неща, които са се случили с тях! — рекла Шахразад.
— А какво им се е случило? — запитал цар Шахриар.
И Шахразад заразказвала:
Приказка за цар Омар ал-Нуаман и синовете му Шар Кан и Дау ал-Макан
Разправят, царю честити, че още преди времето, когато халиф на Дамаск бил Абдул Малик бен Маруан, живял цар на име Омар ал-Нуаман. Бил силен и велик, победил всички царе — хосрои и цезари. Вечно на вятър, без топлина, несравним в езда, разгневял ли се — от ноздрите му пламъци излитали, села и градове под петите му падали и като роби под крака му лягали, страни далечни му се подчинявали. Воините му достигнали най-далечни краища, под властта му били Машрик и Магриб, а и страните отвъд тях — Индия, Синд, Китай, Йемен, Хиджаз, етиопците, Судан, Шам, Рум, Диар Бакр, най-големите острови из моретата, най-пълноводните реки на планетата, като Сайхун, Джайхун, Нил и Ефрат. Той пращал свои пратеници до най-далечни краища. Те се връщали и разказвали, че всички народи на волята му се подчинили, че всички юнаци на величието му се покорили, че всички били до безкрайност признателни и благодарни за този ред, за справедливостта безкрайна. Велики му били делата, носели му дарове огромни — данък от всеки върху земята според дължината и ширината.
Цар Омар ал-Нуаман имал четири жени от законни женитби според Корана и Суната, но имал само един син от едната — останалите били безплодни, нито една не била родила дете. Нарекъл го Шар Кан36, защото на враговете бели създавал, най-смели мъже побеждавал. Обичал го баща му повече от всичко друго. Обявил го за наследник на царството. Освен това той имал триста и шейсет наложници. Те били от различни племена. Всяка една си имала стая в дворците: той построил дванайсет двореца според броя на месеците в годината и във всеки дворец — по трийсет стаи. Той отделял на всяка наложница по една нощ на година и се явявал при нея повторно след година. Така живял дълго, а по това време синът му Шар Кан се прочул по всички краища. Той радвал баща си с растящата си сила, бушувал, разрушавал, превземал крепости и страни.
Случило се веднъж, че една наложница от висок род забременяла от царя. Той научил за това, зарадвал се и си рекъл: „Пък може потомството ми да бъде все мъжко!“ А Шар Кан, като научил за станалото, се огорчил и му се сторило, че над него виси опасност…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шар Кан си казал: „Ето ти и съперник за царството! Ако тази наложница роди мъжко чедо — ще го убия!“
А наложницата била ромейка. Тя била дар от царя на Рум, владетеля на Кайсария37, който я бил изпратил заедно с много дарове. Казвала се София. Била най-хубавата, най-красивата наложница в лице, най-стройната по тяло, много умна, с хубост чудна.
Минал определеният срок и дошло време тя да ражда. Царят изпратил при нея опитни слуги, които да знаят да бабуват и на мъжко, и на женско. И Шар Кан все чакал какво дете ще се роди. Когато накрая София родила, бабите видели, че е момиче с лице на месечина, и пръснали новината навсякъде. Дотичал пратеникът при царя и му съобщил. Дотичал и пратеникът на Шар Кан, също му съобщил и той много се зарадвал.
Когато слугите се разотишли, София рекла на бабите:
— Почакайте, струва ми се, че в мене има още нещо!
Охнала, напънала се втори път и Аллах я облекчил. Тя родила и второ дете. Огледали го бабите и видели, че е мъжко чедо с лице като месец, с ясно чело и розови бузи. Зарадвала се наложницата, а заедно с нея — слугите, свитата и всеки, който бил там. Дошла и тази вест при цар Омар ал-Нуаман, той скочил, влязъл при нея, целунал я по главата. Царят наредил да нарекат момчето Дау ал-Макан38, а сестра му — Нузхат аз-Заман39.
Четири години по веднъж на няколко дни царят питал за София и децата й. После наредил децата да се изучат и възпитат. През цялото това време синът му Шар Кан не знаел, че баща му Омар ал-Нуаман се бил сдобил с мъжко чедо. Скрили от него вестта за Дау ал-Макан.
Един ден цар Омар ал-Нуаман си седял на трона, когато влезли слуги, целунали земята и казали:
— Царю, дойдоха пратеници от владетеля на великия Константинопол. Искат да влязат при тебе и да ти се представят.
Наредил да ги доведат. Те целунали земята пред него и рекли:
— Велики царю, въплъщение на могъщество! При тебе ни е пратил цар Афридун, владетел на Константинополското царство, на земите гръцки и на войниците християнски. Той ти съобщава, че е избухнала голяма война между него и владетеля на Кайсария. Причината е следната: Случило се така, че един арабски владетел при едно свое нападение в някоя си страна открил голямо съкровище от древни времена, от епохата на Искендер40. Между другите неща имало три кръгли зърна от най-скъпо съвсем бяло вещество, подобно на което няма другаде по земята. На всяко зърно с гръцки букви са изписани тайни, съвети и други чудеса. Едно от тези чудеса е, че ако някое от тези зърна се окачи на новородено, то няма да усеща болка, нито студ, нито горещина, докато е на шията му. Арабският цар си присвоил тези неща, научил какви тайни има в тях, и решил да изпрати като дар на цар Афридун трите зърна заедно с други редки вещи и пари. Приготвил два кораба — единия за скъпоценностите, а другия за войниците, които ще пазят даровете. Мислел си, че щом е арабски цар, никой няма да посмее да го нападне. Пък и пътят на корабите с даровете минавал през морето, което принадлежи на Константинополското царство и по бреговете живеят само негови поданици. Пътували, що пътували, приближили страната ни, но точно тогава срещу тях излезли разбойници. Те били войници на владетеля на Кайсария. Задигнали всичко — вещи, пари, храни, а и трите зърна, и избили мъжете. Вестта за това стигна до нашия цар, той изпрати войски срещу тях, но те го победиха. Изпрати войски, по-силни от предишните — победиха и тях. Тогава царят ни се разгневи и се закле да тръгне срещу тях, като сам поведе всичките си войници, и няма да се върне, преди да разруши Кайсария и да превърне тази земя и цялата страна в свое владение. Молбата му към могъщия цар Омар ал-Нуаман е да му помогне със свои войници.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че пратениците от царя на Константинопол донесли на цар Омар ал-Нуаман дар от петдесет наложници от разни краища на страната Рум и петдесет мамелюци в кафтани от брокат, поръбени със злато и сребро, всеки носел на ухото си златна халка с бисер в нея и само този бисер струвал хиляда мискала злато. Царят приел дара, наредил да се окаже почит на пратениците и събрал везирите си да се посъветва с тях какво да прави. Изправил се между тях един везир — велик шейх, който се казвал Дандан, и заговорил:
— Царю, най-добре ще е да приготвиш храбри войници, да поставиш начело им сина си Шар Кан. Мисля, че това ще е най-доброто по две причини. Първата е, че царят на гърците те моли за помощ, изпратил ти е дарове и ти ги прие. Втората е, че тогава враг няма да се осмели да нападне страната ни. Ако войските на гръцкия цар станат по-силни и той победи врага си, от това и ти ще имаш полза.
Царят намерил думите на везира си Дандан за правилни и му казал:
— Точно човек като тебе, който напътства царе, трябва да застане начело на войниците, а синът ми Шар Кан да върви отзад!
Наредил царят да доведат сина му, разказал му какво се е случило, наредил му да си подбере измежду войниците десет хиляди конници, с броня гърдите си закрили, твърди срещу чужди сили. Шар Кан подбрал десет хиляди конници, взел пари, раздал ги на войниците и казал:
— След три дни да сте готови!
След три дни войниците се събрали накрай града. Излязъл Омар ал-Нуаман да се сбогува със сина си. Срещнал се и с везира Дандан, поверил му войниците на сина си. Царят посъветвал сина си да приема напътствията на везира Дандан по всички въпроси. Той приел и заповядал на командирите да се наредят за парад. Били десет хиляди души без слугите. Метнали се те на конете, звъннали барабаните, свирнали тръбите, вдигнали се знамената и се развели над главите. Вървели, що вървели, изнизал се денят, дошла нощта и спрели да пренощуват. Призори пак яхнали конете, потеглили, вървели, що вървели и така — двайсет дни. А пратениците все вървели отпред и показвали пътя. На двайсет и първия ден стигнали до обширна долина, цялата в дървета и треви. Вече се мръквало. Шар Кан наредил да починат там три дни. Слезли войниците от конете, разпънали шатрите.
През това време Шар Кан изостанал на час. Хората се отпуснали, пръснали се, а той охлабил юздите на жребеца си и решил да огледа долината. Поел сам стражата — така го бил посъветвал баща му да прави, щом навлезе в страната Рум, в земята на врага. Наредил на мамелюците и оръженосците да отидат при везира Дандан и останал сам. Яздил, що яздил, минала първата четвърт от нощта. Той се изморил, доспало му се, дори не можел да управлява жребеца, пък и бил свикнал да спи на гърба му. Сънят го надвил. А конят продължил да върви до полунощ, навлязъл в някакви гъсти гори с много дървета и накрая тропнал с копито по земята. Стреснал се Шар Кан и се видял сред дърветата. Луната била вече изгряла и осветявала всичко наоколо. Чудел се Шар Кан накъде да поеме, защото се боял от зверове. Скоро дочул нежни думи, високи гласове и смях, който обърква умовете на мъжете. Слязъл от коня си и тръгнал. Стигнал до река. Там чул женски глас. Тръгнал нататък. Луната осветила пред него поляна — сякаш била късче от рая, наоколо потоци шумолят, птици се веселят, газели надничат, зверове волно подскачат, всяка птица на свой език обяснява на живота премъдрия лик. Както е казано:
Погледнал Шар Кан нататък и видял манастир, посред него в светлината на луната се възвисявала нагоре крепостна кула. Там имало една жена, около нея — десет наложници, обкичени с накити. И всичките — от хубави по-хубави, както са описани в следните стихове:
Гледал Шар Кан десетте неволници и погледът му все се спирал само върху една сред тях — като лунен кръг при пълнолуние, вежди трептят, коси блестят, ресници дълги, чело високо. И произнесъл:
Шар Кан чул как момата говори на неволниците:
— Хайде да се поборим, преди луната да се е скрила и да се е съмнало!
Всяка от тях пристъпвала да се бори с нея, а тя мигом я събаряла. Така една след друга ги изпосъборила всички. И тогава я заговорила една възрастна неволница, която гледала отстрани:
— Разпътнице, какво се радваш, че си преборила няколко жени! Ето, аз съм стара! Я си покажи силата да пребориш мене! Само се опитай и аз мигом ще ти завра главата между краката!
Неволницата се усмихнала външно, но отвътре била изпълнена с гняв. Тя пристъпила към нея и рекла:
— Господарке Зат ал-Дауахи, за бога и Исуса, ти наистина ли ще се бориш с мене, или се шегуваш?
— Ще се боря! — отговорила старицата.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неволницата рекла:
— Хайде тогава да се борим, щом си толкова силна!
Много се разгневила старицата на тези думи, косата й настръхнала като таралеж. Изправила се момата срещу нея, а тя викнала:
— Кълна се в Исус, но аз, безпътнице, ще се боря с тебе само без дрехи! — тя взела копринена кърпа, смъкнала дрехите от тялото си, затегнала кърпата около кръста си и заприличала на ифрит, попрегърбила се пред неволницата и викнала: — Хайде, направи същото!
Неволницата бавно снела йеменската фута, прегънала я на две, смъкнала шалварите си и под тях се показали два крака от мрамор прозрачно бял, над тях — хълмче трепка от нежен кристал, коремът с гънки пребогат — от анемонии лее аромат, отгоре гръд — две топки сладък нар! Навела се старицата, двете се хванали една друга. Шар Кан вдигнал очи към небето и помолил Аллах неволницата да победи старицата. И тя наистина се вмъкнала под нея, хванала я с лява ръка, с дясната притиснала шията й и я вдигнала на ръце. Старицата успяла да се измъкне, опитвала се да избяга, но паднала по гръб, вдигнала крака нагоре и се мярнала косата, която е между краката, пръднала два пъти — един път изцапала земята, втори път опушила небесата. Неволницата метнала върху нея дреха от тънка коприна, извинила се и продължила:
— Господарке Зат ал-Дауахи, аз исках само да те преборя! Нямам вина за това, което ти се случи, ти сама се изплъзна от ръцете ми! Но, слава богу, здрава си!
Старицата не отговорила, тръгнала си засрамена и изчезнала. Другите неволници лежали победени, само хубавицата стояла изправена. А Шар Кан си казал: „Когато човек печели — има защо! Ако сънят не ме бе надвил, ако конят тук не ме бе довел, нямаше да попадна на това щастливо място!“ Метнал се на жребеца, пришпорил го, той се втурнал като стрела, когато излита от лъка, в ръката с меч, изваден от ножницата, и викнал:
— Аллах е най-велик!
— Изчезвай при твоите, преди да се е съмнало! — викнала неволницата: — Не го ли направиш — ще дойдат монасите и ще те вдигнат на върховете на копията си! Ти с една жена не можеш да се биеш — как ще се биеш с толкова воини!
Тя тръгнала към манастира, а обърканият Шар Кан викнал след нея:
— Господарке, нима ще оставиш с разбито сърце един влюбен нещастен странник? Щом съм стигнал до земята ти, трябва да вкуся сладостта на добротата ти! Как ще се върна, без да съм хапнал от храната ти, след като съм се признал, че съм само слугата ти!
— Само подлецът не желае да бъде благороден! — засмяла се тя. — Качи се на коня си и карай по реката след мене — ще си мой гост!
Зарадвал се Шар Кан, метнал се на жребеца си, подкарал след нея. Стигнали до мост от орехово дърво, прикрепен със стоманени вериги с катинари и ченгели. И ето, зад моста той видял неволниците, които се били боричкали с нея — гледат я и чакат какво ще им каже. Тя заговорила на гръцки на една от тях:
— Иди, хвани юздата на коня му и го доведи в манастира!
Повела го тя, преминали по моста. Той се обърнал към първата неволница:
— О, светлина на хубостта, дължа ти две уважения: едното е, че ме дари с дружбата си, а другото — че ме поведе у дома си. Приемам гостоприемството ти и се поставям под твоя власт и закрила. Ако бъдеш така добра и дойдеш в страната на исляма, ако огледаш там всички лъвове — благородници избрани, щеше да разбереш кой съм!
Разгневила се тя при тези думи и викнала:
— Кълна се в Исус, помислих, че имаш ум и разум, а сега разбрах, че в сърцето ти освен пороци друго няма! Как ще дойда, като знам, че ако се появя пред цар Омар ал-Нуаман, не ще мога да се отърва от него! В неговите дворци няма такава като мене, макар той да е господар на Багдад и Хорасан, макар да има триста и шейсет наложници. И аз ще получа от него онова, което е дал на другите! Какво си мислите — че ще ви позволи да ме докоснете ли? В потвърждение на това — кълна се в Исуса, още щом погледнеш смелите си мюсюлмани, ти ще разбереш, че не си прав! Аз наблюдавам войниците ти от два дни, когато влязоха в нашата страна. От мига, когато влязохте, не видях да сте се държали като благородници, а като тълпи! Колкото до думите ти, че не съм знаела кой си, аз ти оказвам почит не поради твоето величие, а поради моята чест! Това ти го казвам, пък ако ще да си Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман, който е разпънал наблизо своя стан!
„Значи тя точно знае всичко!“ — си помислил Шар Кан и казал:
— Господарке, заклевам те в онзи, комуто е посветена твоята вяра, да ми обясниш някои неща, да ми стане ясно кое е истина и кое е лъжа.
— Кълна се във вярата си! — отговорила тя. — Ако не се бях побояла, да не би да се разчуе, че съм гръцка мома, щях да заложа главата си, да се явя пред тези десет хиляди конници, да убия командира им везир Дандан, да убия и рицаря Шар Кан — и никога нямаше да се срамувам от това! Изучила съм литературата и езика на арабите. Не мисля, че съм кой знае колко смела, но ти видя колко зная и мога, в борбата умение дал ми е богът. Ако тази нощ вместо тебе тук беше самият Шар Кан, който и да му каже: „Накарай тази река да ти се подчини!“ — той нямаше как да го направи! Моля Исус да ми го доведе в този манастир — тогава ще изкормя от него всичко мъжко и ще го оставя в окови да пъшка!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че на Шар Кан му се прищяло да каже кой е, но се отказал — спряла го великолепната й красота и блестящата й хубост, тогава пропял следното двустишие:
И тръгнал подир нея, гледал в гърба й, виждал как хълбоците й се поклащат като море от вълни разлюляно, и промълвил следните стихове:
Стигнали до порта със сводове от мрамор. Неволницата я отворила, влязла, влязъл и Шар Кан. Тръгнали по дълъг коридор с таван от десет висящи свода, на всеки свод — кристален светилник, който пламтял като слънце. В края на коридора ги посрещнали неволници с красиви свещници в ръце, на главите им — украшения като пеперудени криле, обшити със скъпоценни камъни и метали. Стигнали до манастира. Посред кръглия двор ги посрещнала нова група неволници, със забрадки, обшити със злато. Подът бил покрит с мраморна мозайка, по средата — воден фонтан с двайсет и четири чучура от злато, а водата течала от тях като сребро. А по-нататък — постеля от кралска коприна. Седнал Шар Кан на постелята. Неволницата излязла и не се върнала. Запитал той един слуга къде е, а той отговорил:
— Тя отиде да си легне и ни нареди да те обслужваме!
Поднесли му най-различни странни ястия, той ял, ял и се наситил. Подали му тас и ибрик да си измие ръцете. Замислил се за войниците си, не знаел какво се е случило с тях. Така до сутринта той обмислял дълбоко какво е направил, и произнесъл следните стихове:
Чул силен шум. Погледнал нататък и видял, че пристъпват двайсет наложници, от хубави по-хубави, а сред тях — онази неволница като пълна луна между планети, в царско наметало с копчета от скъпоценни камъни, кръстът й пристегнат, хълбоците — изпъкнали и се полюшват, сякаш книга със страници от кристал в подвързия от сребро, гърдите й — плодове от нар. Шар Кан забравил войниците си и везира си, гледал главата й, покрита с мрежа от бисери и примесени сред тях най-различни скъпоценности. От двете й страни неволниците повдигали шлейфовете си и й се кланяли. Пред блясъка на тази хубост и красота Шар Кан скочил на крака и казал следните стихове:
Дълго го разглеждала девицата, докато се убеди, че го е познала, и рекла:
— Ти направи този кът много по-светъл, Шар Кан! Как прекара нощта, о, доблестен воин? Лъжата у царете е порок и срам, особено когато са велики! Ти си Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман — не се отричай от себе си и от рода си, не скривай от мене кой си! Оттук нататък разговаряй само честно с мене — лъжата оставя след себе си ненавист и вражда!
Той вече нямало как да отрича и честно отговорил:
— Да, аз съм Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман. Той на този пост ме назначи! Каквото искаше да направиш, направи го сега!
Тя забила поглед в земята, после весело го погледнала и рекла:
— Успокой се! Ти си мой гост, делили сме хляб и сол, приказвали сме си двама и вражда между нас няма. Ти си под моя закрила и власт и на сигурно място! Кълна се в Исуса, ако някой човек по земята поиска да стигне до тебе, за да те измъчва, той ще направи това само ако ми отнеме душата! Ако исках наистина да те убия, щях да те убия веднага!
Тя пристъпила към трапезата, хапнала от всяко ястие по парче, хапнал след нея и Шар Кан. Яли, що яли, докато се наситят. След като си измили ръцете, тя наредила да донесат две бурета, прибори за пиене от злато, сребро и кристал и виното да бъде от различни цветове и от отбрани видове.
Наляла първо чаша на себе си, отпила от нея преди него, наляла втора чаша, дала му я, а когато той я приел, рекла:
— Ей, мюсюлманино, гледай как се живее най-сладко и най-радостно!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неволницата пиела и наливала на Шар Кан, докато главата му се замаяла от пиене, а той се опивал и от хубостта й.
— Марджана, я донеси да посвирим! — обърнала се тя към една неволница.
Тя излязла и донесла дамаски уд, персийски джанак, татарски най и египетска цитра. Взела наложницата уда, нагласила го, дръпнала струните и запяла със звучен глас, по-нежен от пролетен вятър, по-сладък от жива вода:
После сменила мелодията:
Така продължили в игри и закачки, докато денят се изнизал и нощта ги покрила с черната си риза. Тя се прибрала в спалнята си. Когато се съмнало, при него дошла една неволница й рекла:
— Господарката ми те кани при себе си!
Неволниците го повели тържествено с дайрета и песни. Стигнали до висока порта от слонова кост с вплетени в нея бисери и скъпоценни камъни. Той се оказал в широка зала. Подът бил покрит с копринени килими. Отворените прозорци гледали към дървета и потоци. В стаята имало изработени от човешка ръка същества, в чиито вътрешности се движели инструменти по такъв начин, че на човек му се струвало, че говорят. Неволницата седяла и ги разглеждала. Щом го съзряла, се изправила, хванала го за ръка, настанила го до себе си. Седнали да си поговорят и тя казала:
— Знаеш ли нещо, което да засяга влюбените и възлюблените?
— Да, знам някои стихове! — отговорил той.
— Нека ги чуя!
И той казал следните стихове:
Тя го изслушала и рекла:
— Касир блестял със своето красноречие, блестял със своето слово! Нима може нещо да бъде описано по-добре от начина, по който е описал своята Иззат:
— Разправят, че Иззат била много хубава! — продължила тя. — А ти, царски сине, ако знаеш нещо от Джамил, кажи го!
— Зная всичко от него! — отговорил Шар Кан и издекламирал следното двустишие на Джамил:
— Добре го каза, царски сине! Но какво ли е искала възлюблената от Джамил с този стих?
— Господарке! — отговорил Шар Кан. — Тя е искала от него същото, което ти искаш от мене, че и нещо отгоре!
Думите му я разсмели. След полунощ неволницата се прибрала в стаята си. Легнал си и Шар Кан. Когато се съмнало, дошли при него неволниците, както обикновено, с дайрета и музика и го повели в друго помещение, по-величествено от първото, в което имало множество изображения на невиждани животни. Смаял се Шар Кан от видяното и казал следните стихове:
Неволницата се надигнала, поканила Шар Кан да седне до нея и рекла:
— Сине на цар Омар ал-Нуаман, играеш ли добре шах?
— Да! — отговорил той. — Но да не бъде, както е рекъл стихотворецът:
Тя донесла шах и двамата заиграли. А Шар Кан, колкото пъти понечвал да схване хода й, пък току поглеждал към лицето й и местел офицера вместо топа или топа вместо офицера.
— Ако винаги играеш така — ти въобще не можеш да играеш! — засмяла се тя.
— Първата партия не се смята! — отговорил той.
Тя го победила и втори, и трети, че и четвърти път, погледнала го и му рекла:
— Бит си по всички фронтове!
— Господарке, с такава като тебе по-добре е да бъдеш победен!
После тя взела цитрата и изпяла:
Така продължил денят, докато се мръкнало. На сутринта пак дошли неволниците, повели го при нея. А тя, щом го зърнала, скокнала, взела уда и пропяла този куплет:
Изведнъж дочули шум. Обърнали се и видели, че към тях идват мъже, в ръцете им блестели мечове и всички викали на гръцки:
— Ето че ни падна в ръцете този Шар Кан! Ще го погубим!
А Шар Кан се обърнал към неволницата да я упрекне и видял, че лицето й е побледняло. Тя скочила на крака и викнала:
— Кои сте вие?
— Уважаема царице, бисер самотен, знаеш ли кой седи до тебе? — викнал воинът. — Това е Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман, на градове разрушител, на юнаци победител; която крепост той превзема — без милост всичко й отнема! Зат ал-Дауахи съобщи за неговото идване на баща ти цар Хардуб. Тя убеди нашия цар с думите: „Щом плениш ти този страшен тъмнокож — на неговите воини в гърба забиваш нож!“
— А как сте влезли тук без мое разрешение? — креснала тя.
— Господарке, когато се появих пред портата, всички стражи излязоха да ни посрещнат, както е обичаят. Но сега не е време за празни приказки! Царят очаква да му отведем този цар, който е горящото сърце във войските на исляма, а войската му да се върне, откъдето е дошла.
— Не са ти хубави приказките — рекла неволницата. — Излъгала ви е старицата. Кълна се в Исуса, но този при мене не е нито Шар Кан, нито някой от рода му, а мъж, който се предаде на нашата милост, поиска гостоприемство и ние му дадохме. Но дори да е Шар Кан, не ми подхожда на сана да ви го предавам — той се подчини вече на моята власт и е под моя закрила! Не ме срамете пред госта ми, не ме излагайте пред народа!
— Слушай, Абриза! — казал рицарят. — Мога да се върна при царя само ако водя неговия враг!
— Че този човек е сам, а вие сте сто! — възкликнала тя. — Щом искате да се биете с него, излезте един по един — да види царят кой от вас е юнак. Чакай да отида да му кажа какво е станало, и да чуя какво ще отговори!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неволницата се обърнала към Шар Кан и му разказала какво е станало.
— Ако идват един по един — всички ще бъдат избити! Нека излизат десет по десет! — казал той.
Скочил на крака, размахвайки меча и копието си. Рицарят се втурнал срещу него да го удари. Шар Кан го посрещнал като лъв, забил меча в гърдите му и блестящото острие изскочило откъм гърба му. Неволницата се обърнала към рицарите:
— Хайде, отмъстете за господаря си!
Скочил братът на убития, той бил огромен и упорит. Нахвърлил се върху Шар Кан, но той не му дал дъх да си поеме, забил меча в гърдите му и блестящото острие изскочило откъм гърба му.
И така — те изскачали един след друг, Шар Кан си играел с меча си, докато убил петдесет рицари, а неволницата наблюдавала. Бог вселил ужас в сърцата на останалите, те се отдръпнали и като не посмели да изскочат един по един, нападнали го в купом. Той ги посрещнал, смлял ги, взел им умовете, а душите — прибрал ги. Битката свършила и малкото останали се изпокрили из ъглите. Царицата пристъпила към него, притиснала го до гърдите си. Донесла меч от индийска стомана, дарила му го и рекла:
— Кълна се в Исуса, душата си няма да пощадя, но госта си ще защитя и няма да го изоставя, за срам в страната Рум не мога аз да стана! С такива като теб рицарите може да се гордеят, Шар Кан! Щедро те е дарил Аллах!
Той избърсал меча си от кръвта на убитите, неволницата пристъпила усмихната към него, целунала му ръка и снела ризницата от гърба си.
— Господарке, защо си облякла ризница? — запитал той. — Война ли започна с враговете си?
— За да те защитя от тези подлеци! — отговорила тя — Ще ти разкажа историята си. Знаеш вече, че съм дъщеря на Хардуб, царя на Рум, и се казвам Абриза. Старицата на име Зат ал-Дауахи е моя баба, майка на баща ми. Тя му е съобщила за твоето пристигане. Не се съмнявам, че тя крои хитрост, за да погуби точно мене. Ти изби рицарите на баща ми — сега ще се пръсне мълвата, че съм минала на страната на мюсюлманите. Някои мислят, че щом Зат ал-Дауахи е срещу мен, аз ще напусна това място. Битката между мен и баща ми вече избухна, никакви увещания няма да помогнат. Всичко, което се случи, е само заради теб!
Шар Кан загубил ума и дума, отпуснало се сърцето му, той въздъхнал:
— За бога, никой няма да те докосне, докато в тялото ми има душа! Но ще издържиш ли раздялата с баща и близки?
— Да! — отговорила тя.
Заклел я Шар Кан, тя дала обет и рекла:
— Сега сърцето ми е по-спокойно, но остана още едно условие! Ти трябва да се върнеш в страната си заедно с войската си!
— Господарке, баща ми Омар ал-Нуаман ме прати да се бия с баща ти заради някакво богатство, в което имало някакви чудотворни бисерни зърна!
— Успокой се… — отговорила тя. — Аз ще ти разкажа историята на тези зърна, които са причина за враждата между баща ми и царя на Константинопол…
* * *
У нас има празник, наречен празник на манастира. Всяка година на него се събират царе от всички краища на страната и дъщери на големци и търговци. Престояват там седем дни и се разотиват. И аз винаги съм сред тях. Преди седем години избухна враждата и баща ми ми забрани да посещавам този празник.
Така се случи, че тогава се бяха събрали дъщерите на големците от всички страни. Между тях беше и щерката на константинополския цар Афридун.
Тя се казваше София. Празникът продължи шест дни, на седмия всички тръгнаха да се разотиват, а София каза:
— Искам да се върна в Константинопол само по море!
Приготвиха й кораб, тя се натовари в него с цялата си свита. Пътували, що пътували и ето че духнал силен вятър и отклонил кораба. Писано било на пътя им да се изпречи християнски кораб от остров Кафур с петстотин чужденци41 с провизии и оръжие. Когато им се мярнали платната на кораба, в който били София и другите моми, те само за час го настигнали, хвърлили канджи, притеглили го, смъкнали платната му и го насочили към острова си. Но не пропътували дълго така. Духнал обратен вятър, пръснал ги на различни страни, хвърлил ги върху един риф и разкъсал платната на кораба им недалеч от нашите брегове. Излязохме и решихме, че са наша плячка, хвърлена ни от морето. Пленихме мъжете и заграбихме всичко, което притежаваха. На кораба имаше петдесет неволници, а между тях била и царската дъщеря София. Предадохме ги на баща ми, без да знаем, че между тях е дъщерята на царя на Константинопол. Баща ми отдели от тях пет, а останалите прибави към придворните си слуги. Между отделените била и царската дъщеря. Тези неволници той изпрати в дар на баща ти Омар ал-Нуаман заедно с платове от сукно, вълна и гръцка коприна. Баща ти прие дара и измежду петте избра за себе си София, дъщерята на цар Афридун.
В началото на тази година нейният баща изпрати до баща ми писмо с думи, които не е прилично да се повтарят. Там той го заплашваше, ругаеше и казваше: „Преди две години вие сте си присвоили кораба ми, който бил пленен от банда крадци чужденци. На него бе и дъщеря ми с около петдесет неволници. Не ми изпратихте човек, който да ми съобщи какво е станало. Аз не посмях тогава да търся истината, защото се боях от срама пред другите царе, че дъщеря ми е била обезчестена. Крих за станалото до тази година, когато всичко ми стана ясно. Писах на онези крадци и ги питах каква е съдбата на дъщеря ми. Те ми отговориха, че не са я извеждали от земите ми. Ако не искаш да ми бъдеш враг и да ме позориш, веднага изпратете дъщеря ми, която е при вас! А ако не обърнете внимание на писмото ми, аз ще ви се отплатя за злините и злочестините!“ Баща ми разбра в какво трудно положение е изпаднал, и се заоплаква, че не е знаел, че между онези неволници е била царската дъщеря София. Нещата се обърнаха и той дълго не можа да изпрати човек при цар Нуаман, за да я поиска от него, особено след като научихме, че неволницата на име София, дъщерята на цар Афридун, преди известно време е родила. Баща ми нямаше как да увърта, и написа писмо до цар Афридун, в което се извини и се закле, че не е знаел, че дъщеря му е била между онези неволници. Изясни му, че я е пратил при цар Омар ал-Нуаман, на когото тя родила деца. Когато писмото стигнало до цар Афридун, той скокнал, разядосал се, разбунтувал се и викнал: „Как може дъщеря ми да бъде държана като пленена неволница, царете да си я прехвърлят един на друг и да спят с нея, без да се женят! Кълна се в Исуса и в правата вяра — трябва да си отмъстя и да измия срама!“
Все мислил каква хитрост да измисли, и накрая измислил. Изпратил пратеници при баща ти Омар ал-Нуаман да му разкажат онова, което ти знаеш от приказките им, за да те изпрати баща ти с войници и да ги доведеш при него — а той да те плени. А трите зърна бяха с дъщеря му София, баща ми ги взе, когато неволниците бяха пленени, после ми ги дари! Те и сега са у мен! Сега иди при войниците си и ги върни, преди да сте влезли дълбоко в земята на гърците. Намъкнете ли се в страната им, пътищата ще ви се видят тесни и няма да се измъкнете до Второ пришествие. Знам, че войската ти сега е там, където си я оставил. Ти си им казал да стоят три дни, това време мина и те не знаят какво да правят!…
* * *
Шар Кан дълбоко се замислил и рекъл:
— Слава на Аллаха, който те превърна в свое оръдие, за да остана жив заедно с хората си! Така ми е трудно да се разделя с тебе — какво ще ти се случи, след като замина!
— Сега върви при войниците си! — казала тя. — Върни ги, а ако пратениците са с тях — запри ги, за да не се разнесе вестта за станалото, преди да сте доближили страната си. След три дни и аз ще се присъединя към вас — не влизайте в Багдад, преди да съм ви настигнала — заедно ще влезем в града!
Оставил я Шар Кан, довели коня му, той се метнал на него и се насочил към моста. Преминал по него и навлязъл сред онези дървета. И ето че насреща му се показали трима рицари. Настръхнал, измъкнал меча си, но когато ги доближил и ги огледал, познал ги. Това бил везирът Дандан с двама емири. Те тутакси се спешили пред него и го поздравили. Везирът Дандан запитал защо го е нямало толкова време. Той му разказал всичко, каквото му се било случило с царица Абриза. Дандан възхвалил всевишния Аллах за тази среща и рекъл:
— Да се махаме от тази страна, защото пратениците, които бяха с нас, заминаха да съобщят на царя си, че сме дошли. Може да избързат и да ни хванат!
Шар Кан наредил на войниците да се връщат. Вървели, що вървели, докато се добрали до края на долината.
През това време пратениците стигнали до своя цар и му съобщили, че Шар Кан е пристигнал, и той приготвил войска да го плени заедно с войниците му… А Шар Кан бил вече далеч с войниците си. Той пътувал цели двайсет и пет дни. Навлезли в страната си и решили, че животът им е в безопасност. Спрели да си починат два дни и продължили към домовете си. Шар Кан си подбрал сто конници и назначил везир Дандан за командир на останалата част от войската. Везирът тръгнал със своята част с един ден напред. Шар Кан със стоте си конници, още не били минали два фарсаха, когато се оказали на тясно място между две планини. Изведнъж чули пред тях тропот. Спрели конете и когато прахът се вдигнал, зад него се оказали сто конници, зловещи и страшни, в железни ризници оковани, които викнали:
— О, Йоханна и Мариам42, стигнахме онова, което гонихме! Слизайте от конете, давайте оръжието си и се предайте, за да ви пощадим живота!
Блеснали очите на Шар Кан, зачервили се бузите му и той креснал:
— Християнски кучета! Как смеете да ни нападате, след като сте дошли в страната ни и сте тъпкали земята ни? Мислите ли, че ще се отървете от десниците ни и ще се върнете в страната си! — и викнал на войниците си: — Ето ви тези кучета, колкото сте вие, толкова са и те!
Измъкнал меча си и се втурнал срещу чужденците заедно със стоте си конници, а те ги срещнали със сърца, по-здрави и от скала. Мъже по мъжки гърди ударили, кой е по юнак се надпреварвали, пламнал бой, вдигнал се звън и вой, ужас и страх настъпили, земя с небе се объркали, без думи всички се сражавали, събирали се и се раздалечавали — докато минал денят и тъмно було хвърлила нощта. Разделили се воините, Шар Кан се събрал със своите — само четирима имали малко по-дълбоки рани. А Шар Кан си рекъл: „През живота си толкова бурни битки съм преживял, отбивал съм вълни от мечове, бил съм се със смели мъже, но, за бога, не съм срещал воини, по-твърди в бой, не съм виждал по юнаци от тези“.
— Между тях има един рицар чужденец, той ги води — казали войниците. — Толкова е смел, такива силни удари нанася! Но с всеки от нас, който се би с него, той не си показваше силата, не го убиваше! А само да беше поискал, всичките щеше да ни избие!
Тези думи объркали Шар Кан и той казал:
— Утре ще застанем в редица и ще се бием! Ние сме сто и те са сто — пък ще помолим господаря на небесата да ни дари победа срещу тях!
С тази уговорка си легнали. А когато слънцето излязло над главите, над равнините и долините, за да приветства най-великия от всички предводители Мохамед, Шар Кан се метнал на коня си и със стоте си конници излязъл на бойното поле. Там чужденците вече се били построили за бой. Викнал Шар Кан на другарите си:
— Враговете ни вече са построени — да ги нападнем!
Но викнал глашатай от другата страна:
— Нека днес битката се води човек срещу човек — един от нас, един от вас!
Излязъл напред един конник от хората на Шар Кан, спрял между двете редици и викнал:
— Има ли кой в бой да се покаже — по заслуга аз ще го накажа! Само да не е ленив, уморен и мързелив!
Не бил свършил приказката си и ето че между чужденците излязъл напред въоръжен конник в златна броня, възседнал сив жребец; Двамата се втурнали в бой, заудряли, но чужденецът го бутнал с копието си, съборил го от коня му, взел го в плен и го повел опозорен.
И така излизали един след друг, чужденците пленявали мюсюлманите, а когато минал денят и тъмно було хвърлила нощта, вече двайсет конници от мюсюлманите били пленени. Шар Кан разбрал, че работата започнала да става опасна. Събрал приятелите си и попитал:
— Защо се случи така! Аз утре ще изляза сам на бойното поле и ще поискам да излезе чужденецът, който ги води! Ще го предупредя, като почнем битка. Ако не се подчини — ще го убия, ако се подчини — ще се сдобрим!
Така преспали, докато утрото изгряло и небето просветляло. Излязъл Шар Кан насред полето и видял, че повечето от половината чужденци били наобиколили един конник. Взрял се Шар Кан в него, видял го и чужденецът. Бил облечен в кафтан от син атлаз, лицето му — като месец, кога изгрява, скрито от ризница ситно сплетена, в ръката — меч от индийска стомана, върху черен жребец с бяла звезда на челото като дирхам. Бил млад — съвсем голобрад. Той пришпорил жребеца си и го спрял насред полето, махнал към мюсюлманите и заговорил на правилен арабски език:
— Ей, Шар Кан, син на Омар ал-Нуаман, победител на крепости и страни безброй, излез и удари във бой! Покажи на силен съперник, че си юнак, макар и неверник. Ти си на племето си господар — и аз съм на племето си господар! Който победи от нас — ще постави племето на другия под своя власт!
Излязъл напред Шар Кан, с гняв му се изпълнило сърцето, повел коня срещу чужденеца насред полето. Онзи го нападнал като лъв, сблъскали се кон в кон, гръд в гръд, в бой горещ се втурнали, заудряли, замушкали — сякаш планини се блъскали, сякаш морета пръски пръскали. И така се били от заранта до здрач. Тогава се разделили и всеки се върнал при племето си.
Шар Кан се събрал с приятелите си и им казал:
— Досега такъв рицар не съм срещал! Видях в него нещо, което досега у други воини не съм виждал. Току да вдигне ръка и да нанесе решителен удар — и обръща копието си, удря с тъпата страна.
Щом се съмнало — чужденецът излязъл насреща му. Втурнал се Шар Кан срещу него, започнало сражение. Когато изминал денят и се спуснала нощта, те се разделили и всеки отишъл при племето си.
Събудили се двамата на сутринта, метнали се на конете си и се нахвърлили един срещу друг. Били се до пладне и тогава чужденецът се опитал да изхитрува — пришпорил коня, дръпнал юздата, но животното се спънало и го хвърлило от гърба си. Хвърлил се Шар Кан върху него, посегнал да го промуши, а рицарят викнал:
— Ей, Шар Кан, така ли правят рицарите, като победят една жена?
Шар Кан вперил поглед в него и видял пред себе си царица Абриза. Познал я, изпуснал меча от ръката си, целунал земята пред нея и рекъл:
— Защо направи всичко това?
— Исках да те изпитам на бойното поле! — отговорила тя. — Да видя твоята твърдост в бой. А тези с мене — всичките са неволници, всичките са моми!
— Хвала на Аллаха, че сме живи и здрави и че се срещнахме отново, царице на времената! — усмихнал се Шар Кан.
Викнала царица Абриза към неволниците си и им наредила да се приближат, след като освободят двайсетината пленници. А той наредил на хората си да й окажат почит, те се спешили и целунали земята пред нея. После двестате конници възседнали конете си, денем и нощем яздили и за шест дни стигнали до града. Тогава Шар Кан наредил на царица Абриза и неволниците й да съблекат чуждестранните си одежди и да облекат дрехи на моми от Рум.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шар Кан изпратил няколко от приятелите си в Багдад да съобщят на баща му Омар ал-Нуаман, че идва, да му кажат, че царица Абриза, дъщерята на царя на Рум, пристига с него и да изпрати керван да ги посрещне. А самите те слезли на мястото, където били стигнали, и там пренощували. Когато се съмнало, Шар Кан заедно с царица Абриза и свитата им възседнали конете си и скоро се озовали пред града. Ето че дошъл и везир Дандан с хиляда конници да посрещнат царица Абриза и Шар Кан. Те били дошли по нареждане на цар Омар ал-Нуаман, както го бил помолил синът му Шар Кан. Влязъл при баща си, пристъпил да го посрещне, прегърнал го. Синът му разказал какво била споделила с него царица Абриза и какво му се случило с нея.
— Тя избра да дойде с нас! — казал той. — Тя ще живее с нас!
А цар Омар ал-Нуаман възхвалил Абриза и поискал да я види. Тя влязла при него, целунала земята пред него, заговорила му. Учудил се царят на красноречието й, благодарил й за това, което била направила за сина му Шар Кан, и й сторил място до себе си. Тя седнала и открила лицето си. Щом царят я видял, объркало се всичко в главата му. Обявил, че ще бъде една от приближените му, дарил дворец за нея и неволниците й, дал им заплати и я заразпитвал за трите зърна, а тя му отговорила:
— Зърната са с мене, цар на времената!
Отворила един сандък, измъкнала от него кутия, извадила от кутията златно ковчеже, отворила го и взела от него три зърна. Целунала ги и ги подала на царя. Отишла си, но пленила и сърцето му.
Изпратил царят да извикат сина му Шар Кан, дал му едно от трите зърна, а когато той го попитал за останалите две, отговорил:
— Синко, ще даря едното на брат ти Дау ал-Макан, а другото — на сестра ти Нузхат аз-Заман!
Когато Шар Кан чул, че има брат на име Дау ал-Макан — защото той знаел само за сестра си Нузхат аз-Заман, — той се обърнал към баща си Омар ал-Нуаман и запитал:
— Значи освен мене ти имаш още един син, така ли?
— Да, синко, той сега е на шест години! — отговорил бащата.
Мъчно му станало на Шар Кан, но скрил тайната в себе си и казал на баща си:
— Нека всевишният Аллах им даде живот и здраве!
Хвърлил зърното от ръката си и изтърсил праха от дрехите си.
— Виждам, че не си на себе си от тази новина! — казал бащата. — Но ти си господар на царството след мене, аз дадох обет за това! Това зърно е за тебе и то е едно от трите!
Забил Шар Кан поглед в земята, засрамил се, че се сърди на баща си. Надигнал се — не знаел къде да се дене от силния гняв. Излязъл и отишъл в двореца на царица Абриза. Разказал й, че София е родила на баща му две деца, мъжко и женско, и продължил:
— Той им дари двете зърна, а на мене остави едното, но аз не го взех! Едва сега узнах това и ме обхвана гняв! Сега се боя, че той ще те вземе за жена, видях как той желае да се ожени за теб!
— Баща ти няма власт над мен! — рекла тя. — Той не може да ме вземе против волята ми, а ако ме вземе насила — ще посегна на живота си. А пък за трите зърна — не ми бе дошло на ум, че той ще дари с онова, което аз съм му дала, децата си! Мислех, че ще ги остави в хазната си, при богатствата си. Но искам от теб една добрина — подари ми зърното, което ти е дал баща ти, ако си го получиш!
Поприказвали си за това-онова, после тя рекла:
— Ти не се бой, но аз се боя да не би баща ми да чуе, че съм при вас. Тогава той ще се опита да ме вземе. Ще се договорят с цар Афридун, който иска пък да вземе дъщеря си София, и ще дойдат тук с войска!
— Господарке, ако си доволна, че живееш при нас — не мисли за тях! — отговорил Шар Кан. — Ще съберем всички войски по суша и по море и ще ги победим!
* * *
А Омар ал-Нуаман, след като синът му Шар Кан излязъл от него, станал и отишъл при неволницата си София, като носел онези зърна. Щом го зърнала, тя се изправила, довела при него децата си Дау ал-Макан и Нузхат аз-Заман. Той ги целунал, окачил на всяко от тях по едно зърно и казал:
— Слушай, София, защо не ми каза по-рано, че си била дъщеря на Афридун, царя на Константинопол, да ти окажа по-голямо уважение, да издигна сана ти?
— Какво повече да искам от това, което имам, царю! — отговорила тя. — Аллах ми даде от тебе две деца, мъжко и женско!
Тези думи се харесали на цар Омар ал-Нуаман, той оценил остроумието и сладостта на думите й.
* * *
А ето какво станало с увлечението му по царица Абриза.
Желанието да бъде с нея го овладяло изцяло, ден и нощ той започнал да мисли само за нея. Всяка вечер наминавал в стаята й, говорел й мили приказки, а тя не отговаряла на тях и казвала:
— Царю на времената, сега нямам желание да бъда с мъж!
Той разбрал, че тя не иска да го допусне до себе си, а това още повече подсилило страстта му, усилило копнежа и любовта му.
Отишъл в килера си, извадил от там парче омайно биле пречистено — подуши ли го слон, не тази година ще се събуди, а чак следващата, сложил го в джоба си, изчакал да мине малко време след стъмване и влязъл при царица Абриза. Тя му се изправила на крака. Той й разрешил да седне, сам седнал до нея, поискал нещо за пиене, тя сложила трапеза, подредила му съдовете, запалила му свещите, наредила да донесат семки и плодове и всичко нужно. Той започнал да си налива с нея, заговорил й и ето че виното зашумяло в главата на царица Абриза. Когато усетил това, Омар ал-Нуаман извадил омайното биле, скрил го между пръстите си, налял си чаша, отпил, налял втора, пуснал омайното биле, което криел в джоба си, без тя да види, и рекъл:
— Заповядай, пийни си!
Поела царица Абриза чашата, изпила я и след малко билето я повалило и тя паднала по гръб, шалварите се смъкнали от краката й, бризът повдигнал края на ризата й. Царят пристъпил към нея и видял как при главата й свети свещ, при краката й свети свещ и осветяват онова, което й е между бедрата. Объркал се умът му, нашепнал му дяволът зли мисли, той не се сдържал, смъкнал шалварите й до долу, отпуснал се върху нея и й отнел моминството. После станал, отишъл при една от неволниците й на име Марджана и казал:
— Иди при господарката си — имала нещо да ти каже!
Влязла неволницата при господарката си и видяла, че нозете й са разкървавени, а тя самата била паднала по гръб. Взела една кърпа и я избърсала. Кихнала царица Абриза и повърнала билето, то изхвръкнало от стомаха й като топка.
— Кажи ми какво ми се е случило? — попитала тя.
Неволницата й разказала как я била намерила. Тогава тя разбрала, че царят я е насилил, като е използвал хитрост. Огромна мъка изпълнила душата й, тя покрила лицето си и рекла на неволниците си:
— Спирайте всеки, който иска да влезе при мене, казвайте му, че съм болна — нека първом да видя какво бог е направил с мене!
Дошла при цар Омар ал-Нуаман вестта, че царица Абриза е болна. Изпращал й той напитки, изпращал й лекарства, но тя останала скрита от чужди погледи в течение на няколко месеца. През това време огънят у царя изстинал и той се отказал от нея, макар преди да я желаел много. Минали месеци и се забелязало, че тя носи дете, коремът й се издул и тя рекла на неволницата си Марджана:
— Не хората ме обидиха, а сама съм си виновна пред баща ми, майка ми и царството ми! Не искам да живея, отслабна ми силата! Преди можех да се метна на коня си и да го подкарам, сега дори не мога да го възседна! А когато родя, ще ме е срам пред неволниците! Всички в двореца знаят кой ми отне моминството. Искам да се измъкна тайно! Никой не бива да знае освен тебе! Ще отида при татко и мама. Кръв при своя кръв отива — а бог да прави с мене каквото си иска!
— Както наредиш, царице! — отговорила неволницата.
Изчакали няколко дни, докато царят тръгне на лов, а Шар Кан — към своите крепости, където бил решил да поживее известно време. Абриза извикала неволницата си и й рекла:
— Ще ми се да тръгна тази нощ. Усещам, че ми наближава срокът за раждането — още четири-пет дни да остана, няма да мога да потегля! Това ми било писано — да не успея да стигна! Намери един мъж да тръгне с нас. Аз нямам сили да нося оръжие!
— За бога, господарке! — отговорила Марджана. — Аз познавам само един роб — на име Гадбан43. Той е смел страж. Ще му кажа за какво става дума, пари ще му обещая и ще му кажа: „Ако тръгнеш с нас, ще се оженя за тебе, когато пожелаеш!“
— Доведи го да поговоря с него! — казала царицата.
Отишла Марджана при войника и казала:
— Ей, Гадбан, Аллах ще ти даде щастие, ако приемеш онова, което ти каже господарката ми!
Тя го повела при господарката си. А тя, щом го зърнала, отщяло й се да го вижда повече, но си рекла: „Щом имаш нужда — подчинявай се на правилата!“ Понечила да му заговори направо, но страхът променил думите й и тя рекла:
— Ей, Гадбан, ще ни помогнеш ли да надвием вероломството на времето? Ако ти разкрия какво ми е — ще пазиш ли тайната ми?
Погледнал я робът, видял колко е хубава, трепнало сърцето му, той начаса я пожелал и рекъл:
— Господарке, каквото и да ми наредиш — няма да престъпя волята ти!
— Искам да ме изведеш с неволницата ми, да впрегнеш две камили и три кобили от царската конюшня, да сложиш на всяка камила торба с пари и неща за ядене и да потеглим към страната ми. Тръгнеш ли с нас — ще те оженим за онази неволница, която си избереш, пък ако пожелаеш да се върнеш в страната си — ще ти дадем каквото пожелаеш, и с доста пари ще се прибереш!
— Господарке, аз ще ви наглеждам с четири очи, ще тръгна с вас, и коне ще ви намеря! — рекъл зарадваният Гадбан.
Той си мислел: „Ще взема от тях каквото искам, пък ако откажат да ми го дадат — ще ги убия и ще им взема всичките пари!“ Притаил тези мисли в душата си, излязъл и се върнал с две камили и три кобили. Пътували, що пътували, наближили някаква планина. Още един ден оставало, докато стигнат до земите на Абриза, но дошло времето да ражда. Тя вече не можела да се удържа върху кобилата и рекла на Гадбан:
— Нека сляза, че ми дойде времето да раждам! — и се обърнала към Марджана: — Слез и ти, ела при мене и ми помогни.
Още не била слязла и от силната болка царица Абриза изгубила съзнание. Пък дяволът се намърдал в главата на Гадбан, той размахал меча си пред лицето й и викнал:
— Прощавай, господарке, ама ми се ще да свършим двамата с тебе една работа!
Тя се извърнала от него и си рекла:
— Не бях доволна от доблестните царе — сега остана черните роби да се гаврят с мене!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТИ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царица Абриза наругала роба Гадбан:
— Горко ти — какви приказки приказваш! Почакай все пак да родя детето, да се оправя, да се отърва! Пък после, ако можеш — прави с мене каквото искаш! Ако не забравиш срамните си приказки, ще посегна на себе си и ще се отърва от всичко това!
И произнесла следните стихове:
* * *
Страшно се разгневил Гадбан, зачервили се очите му, потъмняло лицето му, издули се ноздрите му, посинели устните му, станал още по-отвратителен и произнесъл следните стихове:
Разплакала се Абриза и викнала:
— Горко ти, Гадбан! Ти, син на греха, възпитан в разпътство, нима си мислиш, че всички хора са равни!
Злият роб се разгневил още повече, нахвърлил се върху нея с меча си и я убил. После се метнал на коня й, грабнал парите и избягал в планината. Царица Абриза останала да лежи просната на земята. Детето, което родила в този миг, било мъжко. Марджана крещяла на висок глас:
— Ах, каква мъка! Как можа един черен роб да убие господарката ми! Та той не струваше нищо пред нейното юначество!
И докато тя плачела така, вдигнала се пушилка до небесата, а когато въздухът се избистрил, зад нея се показали многочислените воини — те били от войската на Хардуб, царя на Рум, бащата на царица Абриза…
* * *
А ето защо пък се появили те. Като чул, че дъщеря му заедно с неволниците си е избягала в Багдад и че е при цар Омар ал-Нуаман, той стегнал войската си и тръгнал, като разпитвал пътниците дали са я видели при цар Омар ал-Нуаман. Тази войска се намирала недалеко от тримата — дъщеря му, неволницата Марджана и роба Гадбан. Той бил тръгнал към тях да ги запита за същото, но робът се изплашил за живота си и избягал. Бащата я видял просната на земята, а неволницата й плачела над нея. Марджана видяла господаря си и го познала, заплакала и занареждала още по-силно. Когато дошъл на себе си, царят я разпитал какво се е случило, и тя му разказала историята. Причерняло пред очите му, разплакал се той отново, а после наредил да донесат носилка, натоварил дъщеря си на нея и потеглил към Кайсария. Оставил я в двореца.
Влязъл цар Хардуб при майка си Зат ал-Дауахи и казал:
— Защо така направиха мюсюлманите с дъщеря ми? Цар Омар ал-Нуаман отнел с подлост моминството й, а после я оставил на един от черните си роби да я убие. Кълна се в Исуса, трябва да отмъстя за дъщеря си, за да измия срама от челото си!
— Дъщеря ти е убита само от Марджана — тя я мразеше от цяла душа! — отговорила Зат ал-Дауахи. — Кълна се в Исуса, аз ще отида и ще остана при цар Нуаман дотогава, докато убия и него, и децата му! Изпълнявай заповедите ми за всичко, което ти кажа, и ти ще постигнеш целта си! Доведи ми няколко неволници — моми непипнати, и няколко мъдреци ненадминати! Дай им дарове богати и им нареди да изучат неволниците на мъдрост и държание, да умеят да разговарят с царе, да ги забавляват и да им четат стихове, нека усвоят всички мъдрости и съвети! Но тези мъдреци трябва да бъдат мюсюлмани, за да ги научат как живеят арабите, как живеят халифите им, да знаят всичко за предшествениците на ислямските царе! Дори за това да са нужни десет години, целият ти живот да отиде — търпи! В една пословица е казано: „Дори да разпалиш домашно огнище чак след четирийсет години — пак не е късно!“ Ако тези неволници се изучат, ние ще се доберем при врага ни, когато си поискаме — на него момите са му слабото място!
Царят изпратил пратеници към четирите краища на страната си да му доведат мъдреци измежду мюсюлманските му поданици. Довели и неволниците и цар Хардуб разпоредил на мъдреците и учените да ги изучат на мъдрост и добро държание.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато цар Омар ал-Нуаман се върнал от лов, влязъл в двореца си и потърсил царица Абриза. Не я намерил и викнал:
— Как може една наложница да излезе от двореца и никой да не знае!
А ето че и синът му Шар Кан се върнал от път. Казал му бащата за станалото. Затъжил се и Шар Кан.
А царят започнал всеки ден да навестява двете си дечица. Довел учени и мъдреци, дал им заплата, за да ги учат на науки. Щом Шар Кан забелязал това, много се разгневил, започнал да проявява ревност към брата си, и то така, че всичко си личало на лицето му. Един ден баща му го запитал:
— Като те гледам — все по-слаб ставаш тялом, все по-блед в лицето…
— Татко! — казал Шар Кан. — Колкото пъти те видя да наминаваш към брат ми и сестра ми и да им правиш добрини, толкова повече ме обзема ревност! Боя се тя да не порасне дотолкова, че да посегна на тях, а ти после да убиеш мене! Много искам да ми направиш едно добро дело — дай ми една крепост, за да живея в нея до края на дните си. Нали в една пословица е казано: „Най-добре е, когато обичният е далече — по-добре е окото да не вижда, за да не страда сърцето!“
Той навел глава към земята, а цар Омар ал-Нуаман се замислил и рекъл:
— Синко, ще изпълня каквото желаеш! Нямам по-голяма крепост в царството ми от Дамаск — нека бъде твоя!
* * *
След като синът му Шар Кан заминал, явили се пред цар Омар ал-Нуаман мъдреците и рекли:
— Владетелю, децата ти изучиха премъдростите и добрите нрави!
Това много зарадвало царя и той наредил да ги наградят богато. Забелязал, че Дау ал-Макан бил пораснал, разхубавил се и яздел коне. Бил вече четиринайсетгодишен, занимавал се с благочестиви дела, молел се, обичал бедните, стремял се към науките и Корана, всички хора в града, мъже и жени, го обичали. Веднъж в Багдад засъбирали махмал от цял Ирак, за да тръгне на хаджилък и при гроба на пророка, Аллах да го възслави! Когато Дау ал-Макан видял кервана с махмала, пожелал също да стане хаджия.
— Потърпи до следващата година, тогава ще те взема със себе си! — забранил му бащата.
Синът отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:
— Умирам от желание да отида на хаджилък в свещения дом на Аллаха. Помолих баща ми да ми разреши, а той ми забрани. Ще взема малко пари тайно да отида, без баща ми да знае!
— Вземи ме със себе си! — рекла сестрата. — Не ми отказвай да посетя пророка, Аллах да го благослови!
— Мръкне ли се, излез от тук, но никой да не разбере! — казал той.
Към полунощ Нузхат аз-Заман станала, взела малко пари, облякла мъжки дрехи. Излязла от двореца и намерила брат си, който вече бил приготвил камилата. Възседнали я и през нощта се смесили с хаджиите. Вървели, що вървели, писано им било от Аллах да стигнат живи и здрави до всеуважаваната Мека, изкачили се на Арафат и извършили нужните обреди на хаджилъка. После отишли при пророка44, а когато хаджиите пожелали вече да се връщат в страната си, Дау ал-Макан казал на сестра си:
— Сестро, искам да посетя и Свещения дом, града на възлюбления от бога Ибрахим, нека бъде честит!
— Аз също! — отговорила тя.
Наели коне от някакви свещеници, приготвили си нещата и потеглили с кервана. Но ето че Дау ал-Макан се разболял. Стигнали Свещения дом. Спрели в някакъв хан, наели стая и останали там. А болестта ставала все по-лоша, тя съборила Дау ал-Макан и той започнал да губи съзнание. Разтревожила се Нузхат аз-Заман и рекла:
— „Няма сила и воля освен у Аллаха — и това е писано от Аллаха!“
Тя останала при брат си, а той слабеел от ден на ден. Тя харчела пари и за него, и за себе си, докато един ден изхарчила всичките пари. Изпратила момчето от хана с някаква своя дреха да я продаде, продало я то и тя пак изхарчила парите по брат си. После продала още нещо — и така, докато не останало нищо за продан. Сама останала в прокъсана като решетка дреха и заплакала.
— Сестро! — казал братът. — Усещам, че ми става по-добре, започвам да си мисля за парче печено месце.
— Не мога да прося! — отговорила тя. — Но утре ще вляза в дома на някой от първенците, ще поработя нещо за пари — за тебе и за мене. Не ми е леко да те оставям в това положение, но трябва, ща не ща, да търся прехрана!
Покрила главата си с парче от абата на камиларя — стопанинът й я бил забравил у тях, целунала главата на брат си, завила го и излязла, без да знае къде ще отиде. А брат й чакал, чакал, докато дошло време за вечеря. Тя не дошла. Пак зачакал, съмнало се — тя не се върнала. Минали два дни. Разбрал той, че повече не може да продължава така, сърцето му се мъчело по нея, гладът ставал все по-силен. Измъкнал се от леглото, повикал момчето от хана и му казал:
— Отнеси ме на пазара!
Слугата го отнесъл и го оставил насред пазара. Събрали се хората от Ал-Кудс, зажалили го. Той им направил знак, че проси нещо за ядене. Търговци събрали няколко дирхама, нахранили го, сложили го да полегне в един дюкян, постлали му парче рогозка, сложили до главата му ибрик. Мръкнало се, хората се разотишли. В полунощ той усетил, че все повече слабее, не му се ядяло, не му се пиело, загубил съзнание. На сутринта хората из пазара събрали от търговците трийсет дирхама, наели една камила и рекли на камиларя:
— Натовари този човек, закарай го до Дамаск и го остави в лечебницата — пък може там да го излекуват!
— Дадено! — отговорил камиларят, но в душата си рекъл: „Какво толкова ще мъкна този болен човек — та той почти е умрял!“
Излязъл с него донякъде, скрил се в нощта, хвърлил го върху сметището на огняря край хамама и си продължил пътя. Когато се съмнало, огнярят станал да запали огнището в хамама, където работел, и го открил проснат по гръб. Вгледал се в лицето му — съвсем голобрад, но пък толкова хубав! Мъчно му станало за него, разбрал, че е болен, че е странник, и си казал: „Едва не сторих грях към това момче! Пророкът, Аллах да го благослови, ни съветва да уважаваме странника, особено когато е болен!“ Понесъл го, домъкнал го у дома си и наредил на жена си да го гледа и да му постели килим. Постлала му тя и възглавница под главата му сложила, стоплила вода, измила му лицето, ръцете и нозете. Огнярят донесъл розова вода и захар, поръсил го, налял му сироп, облякъл го в чиста риза и долни дрехи.
И ето че Дау ал-Макан вдъхнал здрав въздух и започнал да върви към оправяне, дори се опрял на възглавницата. Зарадвал се огнярят и рекъл:
— Хвала на Аллаха, той излекува това момче! Боже, дай здраве на това момче от моята ръка!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че огнярят влязъл веднъж при Дау ал-Макан, видял, че се е надигнал, разбрал, че оздравява, и рекъл:
— Как си сега, синко?
— Добре! — отговорил Дау ал-Макан.
Огнярят възхвалил Аллаха и му благодарил. После отишъл на пазара, купил десет кокошки, дал ги на жена си и й заръчал:
— Коли всеки ден по две — една сутрин и една вечер!
Тя заклала една кокошка, сварила я, поднесла му я, нахранила го с месото, напоила го с бульона. Вечерта му сварила втора кокошка, почистила му месото от костите и го поканила:
— Яж, синко!
Докато той се хранел, ето го и мъжа й. Видял, че хапва, седнал до главата му и запитал:
— Как си сега, синко?
— Хвала на Аллаха, оздравявам! — отговорил Дау ал-Макан. — Нека заради мен Аллах да те дари с добро!
Този огняр работел в хамама за пет дирхама на ден. Всеки ден за цял един дирхам той купувал захар, розова вода или нещо за пиене. За още един дирхам купувал кокошки. И така — цял месец. Заличили се следите от болестта. Огнярят с жена му се зарадвали, че Дау ал-Макан е оздравял.
— Ти си онзи, който ми бе пратен от Аллаха — чрез твоите ръце да ми се върне здравето! — рекъл Дау ал-Макан.
— Не говори така! — казал огнярят. — Но ми кажи защо си попаднал в този град? По лицето ти си личи, че си заможен човек!
— Ти първо ми кажи как ме намери! После аз ще ти разкажа историята си! — казал Дау ал-Макан.
— Намерих те захвърлен върху една купчина на бунището призори, когато отивах на работа, и те прибрах вкъщи. Това е!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Дау ал-Макан рекъл:
— Братко, ти си направил добрина не на близък човек, а на непознат и затова ще береш богати плодове! Сега в коя страна се намирам?
— Ти си в Ал-Кудс! — отговорил огнярят.
Дау ал-Макан си спомнил, че се бил разделил със сестра си. Заразказвал на огняря за патилата си, за историята си и заридал:
— Колко дни път има от тук до Дамаск? — запитал Дау ал-Макан.
— Шест!
— Ще можеш ли да ме отведеш там?
— Господарю, щом искаш да отидеш в Дамаск, ще дойда с тебе! Ако жена ми поиска — нека и тя да дойде! — после се обърнал към жена си: — Ще дойдеш ли с мене в Шам-Дамаск, за да заживеем там, или искаш да отведа господаря и после да се върна при тебе!
— Аз ще тръгна с вас! — отговорила жената.
— Хвала на Аллаха, че се съгласи! — възкликнал огнярят.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че огнярят продал всичко, що имал, наел едно магаре, качил Дау ал-Макан на него и тръгнали. Вървели, що вървели, стигнали Дамаск. Било привечер. Отишъл огнярят и купил нещо за ядене. Така живели пет дни.
Но ето че жената на огняря неочаквано се разболяла и се преселила в лоното на Аллаха. Много се натъжил Дау ал-Макан — бил свикнал с нея, нали тя се грижела толкова за него. Затъжил се и огнярят, а Дау ал-Макан, като видял мъката му, казал:
— Не тъгувай, всички ще минем през тези порти!
А огнярят се обърнал към Дау ал-Макан с думите:
— Аллах да те обсипе с добрини, синко! Всевишният Аллах благоволява към нас дори когато застава на пътя ни. Хайде да поизлезем заедно, да се поразходим из Дамаск, пък да се отпуснат душите ни.
Той хванал Дау ал-Макан за ръка и тръгнали. Стигнали до конюшните на дамаския валия и видели там камили, натоварени със сандъци, килими, платове от сукно, конски подпруги, скъпоценности, роби, мамелюци, шум, хора да бродят насам-натам.
— Я да видим за кого са тези мамелюци, стоки и платове? — запитал Дау ал-Макан един слуга, а водачът на кервана му отговорил:
— Това е дар от емира на Дамаск, той иска да го изпрати при цар Омар ал-Нуаман заедно с данъка върху земята от Дамаск!
Очите на Дау ал-Макан се напълнили със сълзи и той възкликнал:
— Синко, ние не вярвахме, че ще се излекуваш! — заговорил огнярят. — Успокой се, не плачи, защото се боя да не би болестта ти да се върне!
Така той продължавал да го ласкае, а Дау ал-Макан все въздишал и плачел. И произнесъл следните стихове:
И пак заплакал, пак заридал заради живота си по чужди земи. Щом слънцето се вдигнало, огнярят казал:
— Май си спомни за твоята страна!
— Да! — отговорил Дау ал-Макан. — Довиждане, аз ще тръгна с тези хора и полека-лека ще вървя с тях, докато стигна страната си!
— Аз ще дойда с теб! — казал огнярят. — Направих веднъж добро дело — искам да го свърша докрай!
Зарадвал се Дау ал-Макан, че огнярят ще тръгне с него. А той веднага излязъл, купил едно магаре и всичко нужно за из път и казал:
— Качвай се на магарето и да тръгваме! Щом се умориш да яздиш — слез и повърви!
— Аллах да те възнагради! — казал Дау ал-Макан. — Нека той ми помогне да те възмездя! Ти ми направи такива добрини, каквито човек на брат си не прави!
Изчакали, докато се стъмнило, натоварили си вещите на магарето и потеглили…
* * *
Ето това се случило с Дау ал-Макан. А ето какво се случило със сестра му Нузхат аз-Заман.
Тогава тя увила лицето си в парчето аба, оставила брат си Дау ал-Макан в хана и излязла по улиците на Ал-Кудс. Била готова да се хване някъде на работа, за да купи на брат си желаното парче печено месо. Заплакала на пътя, не знаела накъде да тръгне, молела всевишния Аллах да разпръсне тези нещастия и произнесла следните стихове:
Тръгнала Нузхат аз-Заман, оглеждала се насам-натам и ето — насреща й някакъв странстващ шейх от бедуините с петима приятели араби45. Той зърнал Нузхат аз-Заман, забелязал хубостта й и си рекъл: „Тази май е хубавица, но е много бедна! Не е важно дали е от този град, или е чужденка — аз трябва да я имам!“ Проследил я, застанал на пътя й и я запитал:
— Ей, момиче, ти свободна ли си, или си робиня?
Тя се обърнала към него и рекла:
— Заклевам те в живота ти, не ми носи нови мъки!
— Аз имам шест момичета — заговорил той, — петте умряха, едната, най-малката ми, остана! Та затова дойдох да те питам — искам да те взема, да те отведа при нея да разсееш и мъката й по сестрите й! Пък ако си нямаш близки — ще те приема като нейна сестра!
„Пък може да намеря сигурен покрив при този шейх!“, рекла си тя, навела засрамено глава и казала:
— Чичо, аз съм момиче чужденка! Имам болен брат. Ще дойда да работя в къщата ти, но при условие че ще прекарвам при тебе деня, а вечерта ще се прибирам при брат си! Аз имах висок сан, но сега съм жалка и унизена!
„Спечелих каквото търсех!“, помислил си бедуинът и рекъл на глас:
— Искам само да се грижиш за дъщеря ми през деня — пък през нощта оставай при брат си! Пък ако искаш — пренеси и него в нашия дом!
Така я увещавал, докато тя се съгласила да работи при него. Той тръгнал отпред, тя го последвала. А той я повел към хората си, които вече били приготвили камилите, натоварили ги с багажа, окачили храната и водата. Този бедуин бил разбойник, готов и приятел да предаде, хитър и коварен, нито дъщеря имал, нито син. Думите му били капан, предопределен от самия Аллах. През целия път, докато излизали от Ал-Кудс, той говорел и говорел, а когато се събрал с другарите си, се метнал на камилата, наместил Нузхат аз-Заман зад себе си и потеглили. Пътували цяла нощ. Разбрала Нузхат аз-Заман, че хитрият бедуин я бил излъгал, заплакала и се завайкала. Когато се зазорило и слезли от камилата, бедуинът пристъпил към нея и викнал:
— Ей, гражданко, какво си се разревала? За бога, ако не престанеш, така ще те ударя, че ще пукнеш, градска уличница такава!
При тези думи Нузхат аз-Заман намразила живота и й се приискало да умре. Обърнала се към него и рекла:
— Шейх на злото, изчадие адово! Как така — аз просех помощ, а ти ме измами!
— Ей, градска уличнице, ти значи имаш език, той смее да ми възразява, така ли? — ударил я с камшик и креснал: — Ако не млъкнеш, ще те пребия!
Млъкнала Нузхат аз-Заман, но си спомнила за брат си и тайно си поплакала. На другия ден се обърнала пак към бедуина:
— Какво възнамеряваш да правиш с мен, след като с хитрост ме доведе до тази пустинна планина?
Ожесточило се сърцето на бедуина от въпроса, той измъкнал камшика и така го стоварил върху гърба й, че тя рухнала в краката му.
— Кълна се във всички идоли46 — ругаел той, — ако те чуя още веднъж да плачеш, ще ти откъсна езика и ще го натъпча в дупката между краката ти, градска уличница такава!
Тя не отговорила, приклекнала, свила глава между раменете, сълзи потекли по бузите й и тя заредила следните стихове:
Бедуинът изслушал стиховете й, дал й комат ечемичен хляб и рекъл:
— Не обичам някой да ми противоречи, когато съм ядосан! Ще те продам на човек, добър като мене, който да ти прави толкова добрини, колкото и аз!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато нощта преполовила, тя хапнала от ечемичния хляб. Вървели, що вървели три дни цели, докато влезли в град Дамаск, спрели в Султанския хан до Царската порта. Мъката и тежестта от пътуването се запечатали върху лицето на Нузхат аз-Заман и тя заплакала. Дошъл бедуинът и викнал:
— Ей, гражданко, кълна се във всички идоли — ако продължаваш да ревеш, ще те продам на някой евреин!
Вкарал я в някаква стая, тръгнал по пазара и минал край търговците на неволници.
— Имам една неволница! — заговорил той. — Брат й е болен. Изпратих го при роднините ми в Ал-Кудс да го лекуват, докато се изправи. Искам онзи, който я купи, да я уверява, че болният й брат е при моите в Ал-Кудс и цената й е нужна за лекуването му!
— Колко е годишна? — запитал един от търговците.
— Пълнолетна е, умна, възпитана, хубава и красива! Но откакто брат й е в Ал-Кудс, сърцето я боли, хубостта й се измени, отслабна тялом…
Търговецът тръгнал с бедуина и рекъл:
— Слушай, шейх на арабите47 — идвам с тебе, за да купя неволницата, която толкова възхваляваш и описваш ума й, възпитанието й и хубостта! Ще ти платя цената й, при условие че, ако я харесат, когато я препродавам — ще ти платя в брой, а ако не я харесат — ще ти я върна!
— Ако щеш на султана я препродавай, на него я показвай и каквито си щеш условия поставяй! Заведи я при цар Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман, владетеля на Багдад и Хорасан — може пък тя да му замае главата и той ще ти даде цената с много по-голяма печалба!
— И аз имам нужда от Шар Кан! — казал търговецът. — Искам да ми напише писмо до баща си цар Омар ал-Нуаман с препоръки. Ако той приеме неволницата от мене — ще ти платя цената й!
Двамата отишли в стаята, където била Нузхат аз-Заман. Бедуинът застанал на прага и викнал:
— Ей, Нахия48! — защото я наричал така.
Тя се разплакала, не му отговорила. Бедуинът се обърнал към търговеца:
— Ей я там седнала, виж я, поговори й, ама нежно, нали знаеш, както само араби могат да говорят!
— Ако тя е такава, както ми я описа — аз ще взема от султана каквото поискам! — казал търговецът и се обърнал към момата: — Мир на теб, девойко, как си?
Тя се обърнала към него и си помислила: „Така ми е било писано!“ Разгледала го, а той бил човек достолепен и добролик и си рекла: „Май е дошъл да ме купува! Ако откажа — ще остана при този проклет злодей и той ще ме пребие от бой! А този човек има добро лице, сигурно ще бъде поне малко по-добър от този груб бедуин!“ Вдигнала глава и нежно му отговорила:
— И на тебе мир, благоденствие и благоволение от Аллаха, господине. Така е наредил да отговаряме пророкът, Аллах да го възслави и благослови! А щом ме питаш как съм, щом искаш и това да знаеш, ще ти отговоря — пожелавам така да са само враговете ти!
Щом търговецът чул как се леят думите й, умът му се замаял от радост. Обърнал се към бедуина и запитал:
— Колко струва — та тя е от знатен произход!
Ядосал се бедуинът и викнал:
— Ти развращаваш моята неволница с такива думи! Как така ще твърдиш, че била от знатен произход, когато е от простолюдието! Няма да ти я продам!
Търговецът разбрал, че бедуинът не е с всичкия си, и казал:
— Успокой се. Ще я купя, пък макар и с недостатъка, за който спомена!
— И колко ще ми платиш за нея? — запитал бедуинът.
— Е, шейх на арабите, ще ти платя за нея двеста динара, като поемам и султанския данък за продажбата! — отговорил търговецът.
— Да ми се махаш веднага от пътя! — ядосал се бедуинът. — И сто динара да ми дадеш за парчето аба, което е върху нея, пак няма да ти я продам! Ще я оставя при мене да ми гледа камилите и да ми мели брашното! Аз те мислех за умен човек! Кълна се в идолите, ако не се махнеш веднага, ще ти кажа такива неща, които хич няма да ти харесат!
— Ей, шейх на арабите, вразуми се! Я ми кажи какви и колко дрехи има тя у тебе! — настоял търговецът.
— Който търгува с неволници, той не търгува с платове! — отговорил бедуинът. — За бога, и тази аба, която е изгубила цвета си, й е много!
— Ще разрешиш ли да видя лицето й? Нали хората, когато купуват неволници, разглеждат лицата им!
— Ето ти я, прави с нея каквото искаш! Ако щеш по гръб я обръщай, ако щеш по корем, ако пък искаш съблечи я съвсем и си я гледай гола!
— Аллах да ме пази, аз само лицето й искам да зърна! — казал търговецът.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че търговецът пристъпил към Нузхат аз-Заман, замаян от хубостта и прелестта й, седнал до нея и рекъл:
— Как се казваш, господарке?
— За сегашното ми име ли питаш или за предишното?
— Нима ти имаш ново име и предишно име?
— Да, предишното ми име е Нузхат аз-Заман, а новото — Гуссат аз-Заман49!
Объркал се умът на търговеца — толкова сладко се изразявала тя. А Нузхат аз-Заман въздъхнала и рекла:
Протегнал търговецът ръка да избърше сълзите й от бузата, а тя закрила лицето си. Бедуинът си помислил, че девойката не позволява да я оглеждат, спуснал се с камилските юзди в ръка, замахнал и силно я ударил по плещите. Подскочило камъче от пода, ударило я по веждата и я разцепило. Рукнала кръв по лицето й. А търговецът си казал: „Трябва да купя тази неволница, пък ако ще да дам толкова злато, колкото тежи тя самата, само да я отърва от този злодей!“ Избърсал кръвта и сълзите от лицето й, превързал главата й, а тя вдигнала лице към небето, отправила тъжна молитва към Вездесъщия и казала следния куплет:
После се обърнала към търговеца и казала със задавен глас:
— За бога, не ме оставяй на този злодей, който не познава всевишния Аллах! Ако още една нощ остана тук, ще посегна на себе си!
Изправил се търговецът и казал на бедуина:
— Е, шейх на арабите, тази жена не е за тебе! Кажи какво ще искаш за нея!
— Вземи я, но й плати цената! — казал бедуинът. — Иначе ще си я прибера в моето село и ще я оставя да събира тор и да наглежда камилите.
— Давам ти петдесет хиляди динара! — казал търговецът.
— Аллах да ти е на помощ! — отговорил бедуинът.
— Кажи тогава колко!
— Хиляда динара! Давам ти я за тази цена — ще си купя сол за толкова пари51! Зарадвал се търговецът, затичал се към дома си, донесъл от там парите.
Бедуинът ги взел и си помислил: „Я да се върна аз в Ал-Кудс — пък може да открия брат й, да го доведа и също да го продам!“ Метнал се на камилата си и препуснал към Свещения дом. Отишъл в оня хан, запитал за брата, но не го открил.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом търговецът получил неволницата си, наметнал я с някаква своя дреха, отвел я у дома, облякъл я с най-хубави дрехи, купил й скъпоценности, взел и плат от атлаз, сложил го в ръцете й и рекъл:
— Всичко това е за тебе! Моля те само за едно: когато те изправя пред султана — валия на Дамаск, спомени му на каква цена съм те купил, макар тя да не струва дори колкото нокътя ти, спомени му какво съм направил за тебе! Нека ми напише султанско писмо с препоръка, когато отида при баща му цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад, той да забрани да плащам данък от цената на стоките, с които търгувам!
Тя се разплакала и въздъхнала, а той казал:
— Господарке, виждам, че колкото пъти спомена Багдад, очите ти се насълзяват! Имаш ли там някого, който да ти е близък? Ако е търговец или някой друг — кажи ми, аз познавам там всички търговци, пък и други хора! Ако искаш да пратиш писмо — и него ще занеса!
— За бога, нито търговец познавам, нито други хора! — отговорила тя. — Но познавам цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад!
Зарадвал се търговецът и си помислил: „За бога, ще имам каквото ми се иска!“ И продължил:
— Да не би да са те предлагали той да те купи?
— Не, но ме възпитаваха заедно с дъщеря му и затова му бях скъпа! Ако искаш цар Омар ал-Нуаман да ти даде каквото ти се ще, подай ми перо и мастилница и аз сама ще напиша писмо. Щом стигнеш Багдад, предай го лично на царя и му кажи: „Твоята неволница Нузхат аз-Заман бе удряна от превратностите на съдбата денем и нощем, продаваха я от ръка в ръка — тя ти предава поздравите си!“ А когато те запита къде се намирам, кажи му, че съм при неговия наместник в Дамаск!
Учудил се търговецът на красноречието й.
— Струва ми се, че мъжете са си играли с ума ти, за да те продават за повече пари! Знаеш ли Корана наизуст?
— Да! — отговорила тя. — Освен това зная философия, медицина, въведение към познанието, тълкуванията към произведенията на Хипократ и на Гален Мъдрия, коментарите върху произведенията им, изучих „Доказателствата“ и четох „Детайлите“ на Бен ал-Битар, водих диалози за „Закона“ на Ибн Сина, анализирах знаците, наблюдавах формите, знам тънкостите на инженерното дело, изучих мъдростта на Вечните52, четох книгите на шафиитите, чела съм и „Хадисите“, и граматиката, спорила съм с учени, разговаряла съм с тях по всички науки, приучих се към логиката, стилистиката, математиката, диалектиката, духовните знания и времеизмерението53! Проумях всички тези науки! А сега дай ми мастилница и перо да напиша писмото, което ще те пази при пътуването и ще те обогати повече от томове книги.
Той й донесъл мастилница, хартия и медно перо, поставил го пред нея, като целунал земята, за да подчертае високото си уважение. Нузхат аз-Заман взела свитъка, поела перото и написала върху хартията следните стихове:
А след стиховете написала и следните редове:
„От онази, чийто разум е объркан и жал я измъчва; няма за нея лъч светлина, няма ден — всичко е нощна тъма; тя се мята по твърди постели от мъка и тежи й в очите безкрайна разлъка; черни сенки безсъница под очите чертае, по звездите съдбата си тъжно гадае; мисли, слабост топят я и разтопяват, всичко отвътре се раздробява; няма помощ, само думите я спасяват и само стихове кротко напява:
Тя избърсала сълзите си и добавила отдолу следния куплет:
„От разделената с близки и роднини, с род и родина, със сърце тъжно и мъртво Нузхат аз-Заман“.
Сгънала свитъка и го подала на търговеца. Той го целунал, запознал се с написаното в него и рекъл:
— Благословен да бъде онзи, който те е създал…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че търговецът започнал да се отнася към нея с още по-голямо уважение. Когато се мръкнало, завел я в хамама, наел й телячка, донесъл храна и плодове, подредил всичко на скамейката в хамама. Когато телячката свършила с къпането и облякла неволницата, двете хапнали от храната и плодовете. После тя си легнала, а търговецът спал на друго място. Когато се събудил, той събудил и Нузхат аз-Заман, донесъл й тънка риза и куфия за хиляда динара, турско наметало със златни кенари, чехли, обшити с конци от червено злато, с пайети и скъпоценности, окачил на ушите й обеци с бисери за хиляда динара, а на шията й — една огърлица от злато и още една броеница от кехлибарени зърна, която се люшка до под гърдите с десет зърна като топки и девет — като луни, по средата на всяка топка — камък от черен корал, а на всяка луна — от изумруд, и цялата тази броеница струвала три хиляди динара. Търговецът й казал да се украси с най-хубавите мазила. Тръгнали двамата, оглеждали я хората, смаяни от хубостта й, и казвали:
— Блажен е онзи, на когото ще принадлежи тази мома!
Вървял търговецът, тя вървяла след него, влезли при цар Шар Кан. Търговецът целунал нозете му и казал:
— Царю честити, донесох ти дар, който не може да се опише, няма такъв друг в наше време, мома, събрала в себе си хубост и добронравие!
— Искам да я видя с очите си! — казал царят.
Довел я търговецът, изправил я пред него. Щом цар Шар Кан я видял, притеглила се кръв към кръв. Но той никога не я бил виждал — нали бил узнал, че има сестра на име Нузхат аз-Заман и брат на име Дау ал-Макар, чак след като известно време водил царската войска.
— Цар на времената! — заговорил търговецът. — Тя цялата е изтъкана от нежна красота и хубост, няма подобна на нея в наше време! Но тя знае и всички религиозни, светски, политически и математически науки!
— Вземи цената й за колкото си я купил, остави ми и я и си върви по пътя! — казал царят.
— Слушам и се подчинявам! — казал търговецът. — Но искам да те помоля да ми напишеш разпореждане, че да не плащам десятък за търговията си, докато съм жив!
— Ще направя това за тебе! — обещал царят. — Но я ми кажи колко си платил за нея!
— Хиляда динара и похарчих още сто хиляди отгоре за дрехи!
— Аз ще ти дам повече! — казал царят, извикал ковчежника и му наредил:
— Плати на този търговец триста и двайсет хиляди динара! — после извикал четирима кадии и казал: — Свидетелствам пред вас, че освобождавам от робство тази моя неволница и искам да се оженя за нея по закон!
Написали кадиите свитъците за освобождаването, обявили женитбата му с нея. После наредил да се напише разпореждане за търговеца той вече да не плаща данък за търговията си, никой да не върши злини срещу него.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че после царят се разпоредил всички да си отидат и да останат само кадиите и търговецът. После се обърнал към кадиите:
— Искам да изслушате думите на тази неволница, дали нейните знания и възпитание съответстват на всичко, което говореше търговецът за нея!
— Нека бъде така! — отговорили те.
Когато завесата между нея и жените и цар Шар Кан, четиримата кадии и търговеца била спусната, цар Шар Кан я повикал:
— Неволнице, ти, най-скъпата жена по наше време. Този търговец твърди, че си била учена и благовъзпитана, че знаеш всички науки и дори граматика! Разкажи ни по нещо от всяка наука!
— Слушам и се подчинявам, царю честити! — отговорила тя.
* * *
Първата част на науките засяга царското управление — какво следва да правят владетелите по закон и право и какво ги задължават добрите нрави. Крайната цел на човешкото познание са религията и околният свят. Религията не може да бъде постигната без опознаване на света. Видимият свят е дареното от бога благо по пътя към другия свят. Не хората чрез своите действия подреждат нещата в света.
* * *
Делата на хората са четири вида — власт, търговия, земеделие и занаяти. Властта изисква пълно себеотдаване, честност и съобразителност, защото тя е оста, около която се изгражда видимият свят, който е път към отвъдния свят. Всевишният Аллах е създал света за рода човешки като храна за душата на пътника, преди той да е стигнал желаната цел. Всеки човек трябва да получава от видимия свят толкова, колкото му е необходимо, за да стигне до бога, а не да върви сляпо след желанията и увлеченията си. Ако хората получават всичко по справедливост — ще се прекратят враждите. Хората се нуждаят от властниците, които да се отнасят справедливо към тях и да въвеждат ред в делата им. Ако властниците не сдържат противоречията между хората — по-силният ще покори по-слабия. Един от двамата царе на име Аздашир бе казал, че религията и царят са близнаци: религията е съкровищница, а царят е неин страж. Законите и умозаключенията показват, че хората трябва да си изберат такъв властник, който да даде заслуженото на потисника за неговия гнет, да изравни слабия със силния, да ограничи силата на могъщия и тиранина. Колкото по-добри са нравите на властниците, толкова по-силно ще бъде тяхното време. Пророкът на Аллаха, Аллах да го благослови, казва, че две неща са особено важни за хората: постигането на мир е човешко, развалянето на мир е също човешко независимо какви са хората — учени или емири.
* * *
Един мъдрец е казал:
„Има три вида царе: цар, служещ на религията, цар, пазещ светите ценности, и цар, робуващ на увлеченията.
Царят, служещ на религията, задължава поданиците си да се придържат към религията си. Той е длъжен да бъде най-религиозният сред тях, защото той е, комуто те подражават в религиозните дела, той е, който заставя хората да се подчиняват на заповедите му, защото те съответстват на нормите на религиозния ислямски закон. Но неговият гняв е галене, носещо удоволствие, в сравнение с онова, което е подготвила съдбата.
Царят, пазещ светите ценности, се занимава с делата както на религията, така и на видимия свят. Той заставя хората да спазват законите и да пазят видимото, в него науката се съчетава с меча. Той става славен по онова, което са записали за делата му с перо. Дори и да сбърка, той е донесъл слава на меча, чрез който е донесъл справедливост във всеки дом.
Царят, робуващ на увлеченията, няма религия. Той гони само увлеченията си и не се бои от гнева на Господ Бог, който е над него. Смисълът на неговата власт се изразява в разрушение, а краят на неговото възгордяване е мястото на вечната гибел“…
* * *
Друг мъдрец е казал:
„Царят има нужда от много хора, а те имат нужда от един. Затова той е длъжен да познава онова, което ги различава един от друг, да използва всяко от тези различия във време, подходящо само за него, да ги обединява чрез своята справедливост и да ги потопява в своята щедрост“…
* * *
Аздашир, третият от персийските царе, е владеел всички земи. Той разделил всичките си дела на четири части. Затова му направили четири печата — за всяка част и печат!
Първият печат засягал неговата стража, защитата пред съда и морските дела. На него било написано „Заместници“.
Вторият печат засягал данъка върху земята и другите парични данъци. На него било записано „Строителство“.
Третият печат засягал изхранването и на него било написано „Благоденствие“.
Четвъртият печат бил за жалбите на хората и на него било написано „Справедливост“.
Тези знаци се запазили у персите до идването на исляма…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
Касри е написал писмо до сина си, който е бил във войската му:
„Когато войската не ти е нужна, не я притеснявай, защото ще те изцапа. Дай й разумен дар, но нека е щедър, нека живее в благодат, а не я ограничавай със сила!“
* * *
Разправят, че някакъв бедуин отишъл при Мансур и му казал:
— Гладът е твоето куче и той върви след тебе!
Ядосал се Мансур, но Абул Абас му казал:
— Ти се пази да не би някой друг да му покаже комат — тогава то ще последва него и ще остави тебе!
Успокоил се гневът на Мансур, той разбрал, че думите на бедуина съдържат истина, и наредил да го надарят богато.
* * *
Абдул Малик бен Маруан е написал на брат си Абдул Азиз бен Маруан, когато го изпращал в Египет:
„Ако загубиш книгата си или амулета си — честният ще ти покаже къде е книгата ти, онзи, който разбира от изкуство, ще познае по амулета на кого принадлежи. А онзи, който е избягал от тебе, ще те познае по войската ти“.
* * *
Когато Омар ал-Хатаб наемал слуга, той му поставял четири условия: да не язди впрегатен кон, да не облича скъпи дрехи, да не яде от хляба на гладния54 и да не закъснява на молитва.
* * *
Казано е:
„Няма по-голямо богатство от мъдростта. Но няма мъдрост, която да може да се сравни с божествения ред и закон; няма закон, който да стои над благочестивостта; няма добри взаимоотношения, които да стоят над добрите нрави; няма безпристрастност, която да струва повече от доброто възпитание; нищо не е по-полезно от взаимното разбирателство между хората; няма такава търговия, която да е по-скъпа от едно праведно дело; няма печалба, която да е по-голяма от онова, което дарява бог; не може да се направи справедлива равносметка преди края на живота, ако не е имало боязън от бога; няма такова преклонение пред бога, което да е по-голямо от ислямските обреди; няма вяра, която да може да се сравни със свенливостта; няма обич към бога, която да се сравни с човешката скромност; няма по-голяма чест за човека от знанието, което той притежава. Пази главата си и онова, което е в нея, пази корема си и онова, което той съдържа, и не забравяй, че човек остарява и умира!“55
* * *
Али, Аллах да е доволен от него, е казал:
„Пазете се от злините, които могат да причинят жените! Отнасяйте се предпазливо към тях, не споделяйте с тях делата си, не прекалявайте с благодеянията си към тях, защото ще станат коварни!“
* * *
Пак той е казал:
„Който е престанал да спестява, той е станал по-умен!“
* * *
Казал е Омар, Аллах да е доволен от него:
„Има три вида жени. Добрата благочестива мюсюлманка определя господаря си според предписанието на съдбата, а не определя съдбата си според господаря. Вторият вид се задоволяват само с това да раждат деца. А третият вид — Аллах ги окачва като скъпоценна огърлица на врата на онзи, когото той пожелае.
Мъжете са също три вида. Умен мъж е онзи, който изисква от себе си да има лично мнение. Обаче по-умен е онзи, който, когато очаква да му се случи нещо, чиито резултати не знае, отива при друг, който има мнение, и действа така, както му подскаже той. Третият вид мъже са колебливи, те не знаят какво е благоразумие, и не се вслушват в съвети“.
Справедливост трябва да съществува непременно във всичко. Дори неволниците имат нужда от справедливост. Може да се вземе за пример животът на разбойниците, които живеят от грабежи. Ако те не делят поравно онова, което имат, ако не се чувстват задължени да го делят точно по този начин, техният ред ще рухне за миг и тогава достойнствата на справедливостта ще бъдат в ръцете на благородните и добронравните. Най-добре го е казал поетът:
А един друг е казал:
* * *
— Не сме чували някой друг да говори толкова умно в частта за човешките взаимоотношения, както тази неволница — рекли присъстващите. — А може би тя ще ни разкаже нещо друго извън тази област!
Нузхат аз-Заман разбрала желанието им и рекла:
— Частта за възпитанието също е много широка, защото това е сборник за делата на избраниците…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
Случило се племето бени тамим да проводи пратеници при Муауия. Влезли те, водени от Бен Кайс Кривокракия. Муауия се обърнал към него:
— Приближи се, Абу Бахр56, за да чуя думите ти! Кажи ми какво мислиш за мене, като ме гледаш!
— О, емир на правоверните, ти трябва да си срешеш косата, да си отрежеш ноктите, да си оскубеш подмишниците, да си подстрижеш слепоочията, да си поскъсиш мустака, да използваш по-често четката си за зъби, в която се крият седемдесет и два добродетелни косъма! Трябва да измиваш всеки петък прегрешенията, които си вършил от петък до петък!…
— А за себе си какво ще кажеш? — запитал Муауия.
— Стъпвам с крак на земята, премествам го внимателно, като гледам да не го изпусна от поглед! — отговорил Бен Кайс.
— А какво правиш с хора от племето ти, които стоят по-долу от емири?
— Навеждам смутен поглед към земята, започвам с поздрав, а после не се занимавам с неща, които не ме засягат, и приказвам по-малко!
— Какво мислиш, когато си сред равни на тебе?
— Слушам какво си говорят, и избягвам да се разхождам около тях, когато се разхождат!
— А когато се срещнеш с емирите си?
— Поздравявам ги, без да ми напомнят, и чакам дали ще ми отговорят. Ако пристъпят към мене — пристъпвам и аз към тях, ако се отдалечат — отдалечавам се и аз!
— А какво мислиш за жена си?
— Тя е най-хубавото същество! Поиска ли нещо — давам десет пъти повече! Жената е създадена от криво ребро57!
— А какво правиш, когато си лягаш до нея?
— Приказвам й, за да стане душата й добра. Целувам я, докато започне да трепери. Щом разбера, че е стигнала дотук, бутам я да легне по гръб. А когато семето се излее в мястото си, казвам: „Велики Аллах, нека бъде плодоносна, а не безсрамна и придай на този плод най-хубава форма!“ После се изправям, за да се измия, наливам вода в шепите си, обливам с нея тялото си и възславям Аллаха за благото, което ми дари!
— Добре! Отговори ми сега защо си дошъл!
— Да ти дам един съвет: за благото на своя народ Аллаха възхвалявай и справедливост на всички еднакво раздавай!
Така той напуснал Муауия и неговата свита, а когато излязъл, халифът рекъл:
— Само този да беше в Ирак — достатъчно е, за да бъде тази страна велика!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
По времето, когато халиф бил Омар бен ал-Хатаб, Аллах да е доволен от него, в неговата хазна работил някой си Муайкаб. Случило се така, че един ден той видял сина на Омар и му дал един дирхам от хазната. После Муайкаб разказвал:
„Дадох му дирхама и се прибрах у дома. Седя си така и ето че идва пратеник на Омар. Тръгнах с него, изправих се пред халифа — и какво да видя! — дирхамът в ръцете му.
— Тежко ти, Муайкаб, намерих нещо недобро в душата ти! — каза ми той.
— Какво е то, емир на правоверните? — запитах аз.
— В Деня на възкресението за този дирхам ще те съди избраният народ на Мохамед, защото той е не твой, а негов!
След няколко години Омар написал писмо, до Абу Муса ал Ашари, в което се казвало: «Щом получиш това писмо, раздай на народа каквото му се полага, и ми изпрати останалото!» Той така и направил.
Когато халифството било наследено от Осман, той написал на Абу Муса същото и той го направил — изпратил поземления данък по Зияд. Но ето че отнякъде пръкнал халифският син Рашид и грабнал един дирхам. Заплакал Зияд.
— Защо плачеш? — запитал Осман.
— Подобно нещо се случило и на Омар! — отговорил Зияд. — Синът му взел един дирхам и той наредил да му го вземат от ръцете! А синът ти го грабна и аз не видях никой, който да посегне да му го вземе или поне да му каже нещо!
— Има ли на света още хора като Омар! — възкликнал Осман“.
* * *
Зейд бен Аслам чул от баща си, който разказвал:
„Една вечер излязох с Омар и стигнахме до току-що запален огън. Той ми каза:
— Ей, Аслам, сигурно е керван, застигнат от студа! Хайде да отидем там!
Отидохме и видяхме жена, която бе запалила огън под котел, и две момчета, които се превиваха от глад.
— Мир вам, стопани на светлината, какво ви е? — запита Омар.“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
„— Завариха ни нощта и студът! — отговори тя.
— А от какво се превиват тези момчета?
— От глад!
— А какво има в котела?
— Вода — да ги залъжа, че да млъкнат, пък нека Аллах да съди в Деня на възкресението Омар ал-Хатаб за този му грях!
— Но Омар сигурно не знае как живеете!
— Че как така той ще води съдбините на хората, без да знае трудностите им? — рече тя…
— Съгласен съм с тебе! — казал Омар и после се обърна към мене: — Да си тръгваме!
Препуснахме в галоп, стигнахме до хамбара. Той измъкна торба с брашно и гърне с масло и каза:
— Носи това!
— Аз ще го занеса от твое име, емир на правоверните!
— А ще носиш ли вместо мене греха ми в Деня на възкресението?
Втурнахме се в галоп, подадохме й торбата, той отсипа малко брашно в гърнето и каза на жената:
— Дай на мене…
Започна да духа под огъня. Носеше голяма брада и аз видях как изпод нея излиза пушек. Когато кашата се свари, той взе малко мазнина, добави я към нея и каза:
— Нахрани ги да им се успокои болката!
Ядоха всички, що ядоха, докато се наситиха. Халифът остави остатъка от нещата на жената, после се обърна към мен и каза:
— Е, Аслам, видях как гладът може да разплаче човека! Не искам да си тръгвам, преди да разбера с какво ме е привлякла светлината, която видях…“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
Разказват, че Омар минал веднъж край един мамелюк пастир и поискал да си купи от него един овен.
— Те не са мои! — казал робът мамелюк.
— Но нали ти си сега тук! — рекъл Омар.
Омар купил овена, после дарил свобода на мамелюка и казал:
— О, боже, ти ми дари власт да давам свобода в дребните неща — дай ми я да я дарявам и във великите!
* * *
Разказват, че Омар бен ал-Хатаб хранел слугите си с мляко, а сам ядял груба храна, обличал ги в меки дрехи, а сам се обличал в груби, давал всекиму заслуженото, че и нещо отгоре. Веднъж дал на един човек четири хиляди дирхама и хиляда отгоре. Запитали го:
— Би ли дал на сина си така, както даде на този?
— Бащата на този доказа веднъж, че е наистина смел човек! — отговорил той. — Бащата на сина ми още не е доказал това!
Хасан разказал:
„Веднъж Омар донесе малко пари. Влезе Хафса и му каза:
— Остави нещо в наследство и на роднините!
— Хафса! — отговори той. — Според законите на Аллаха аз мога да завещавам само от мои пари! А бутна ли парите на мюсюлманите — и те ще са недоволни, и ти ще ядосаш баща си!
Тя засрамено се измъкна“.
* * *
И Нузхат аз-Заман продължила:
— Чуй, царю честити, частта за възпитанието и добродетелите и в нея се разказва какво са вършили добродетелните и праведните.
* * *
Хасан ал-Басри казва:
— Когато душата на човек напуща този свят, тя съжалява за три неща: че не се е насладила на всичко, за което е слушала; че не е проумяла на какво точно се е надявала; че не се е подготвила за огромното богатство, което я чака на другия свят.
* * *
Един човек казал на Суфиян:
— Може ли човек да бъде аскет, ако има пари?
— Да! — отговорил той. — Но само ако легне болен и започне да благодари на бога за това!
* * *
Разказват, че когато Абдулла бен Шадад усетил, че умира, той извикал сина си Мохамед и му дал следните съвети:
— Синко, усещам, че онзи, който призовава смъртните, вече ме вика при себе си. Бой се от бога и в тайното, и в явното! Благодари на Аллаха за това, което ти е дарил! Вярвай в свещеното слово на Корана! Благодарността за полученото означава, че благата ти ще се умножават. Благочестивостта е най-добрият багаж, с който тръгваш към срещата си с бога, или както някои са казали:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
— Когато Омар бен Абдул Азиз наминал към роднините си, той събрал всичките им пари и ги оставил в общата каса на държавата. Разгневили се мъжете от бени омея и изпратили при него леля му Фатима, дъщерята на Маруан, с поръка непременно да се срещне с него.
Дошла тя една вечер. Той я посрещнал, помогнал й да слезе от седлото, после седнали лице срещу лице и той казал:
— Лельо, ти говори първа, защото ти се нуждаеш от нещо!
— О, емир на правоверните! — отговорила тя. — Ти говори пръв, през твоите думи искам да прозра онова, което се крие от моя ум!
И Омар бен Абдул Азиз заговорил:
— Най-напред всевишният Аллах изпрати Мохамед, Аллах да го възхвали и да му окаже почести, защото той е благодеяние за световете и страдание за неверните племена! Той избра него, за да каже, каквото той самият има да каже на хората, и го прибра при себе си. Пророкът остави на хората река, от която да удовлетворят жаждата си. После дойде Абу Бакр като негов заместник-халиф. Той вкара тази река в коритото й и направи множество дела, от които Аллах е доволен. След Абу Бакр Омар направи едни от най-добрите дела между праведниците и се бори докрай за вярата както никой от съвременниците му Осман отдели от реката втора река. После Муауия58 стана халиф и тогава реките станаха няколко. Така продължи при Язид и при халифите от рода на Маруан, като Абдул Малик, Уалид и Сулейман. Накрая се стигна до мене и аз пожелах реката да се върне в онова русло, където е текла в началото.
— Исках само да чуя думите ти и онова, което помниш! — казала тя. — Щом това са ти думите — аз не мога да добавя към тях нищо!
Тогава тя се върнала при мъжете от бени омея и им казала:
— Сърбайте сега сами онова, което сте си надробили — че навремето сте станали роднини с Омар бен Хатаб!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
Когато Омар бен Абдул Азиз усетил, че смъртта наближава, той събрал децата си около постелята.
— О, емир на правоверните! — заговорил му Маслама бен Абдул Малик.
— Може ли да оставиш децата си в бедност, когато ти си тяхна закрила! Кой ще ти попречи, докато си жив, да им дадеш нещо от хазната и да ги направиш богати! По-добре го направи ти, отколкото да го оставиш на владетеля, който ще дойде след тебе!
Обърнал се халифът разгневен и учуден към Маслама и рекъл:
— Маслама, аз забранявах такива работи, докато бях жив — защо да нося този грях, след като умра? Ние с тебе се появихме на този свят, когато доста мъже от рода на Маруан бяха погребани. Насън ми се появи той и ми съобщи божията повеля, предупреди ме и ми оказа уважение — че делата на великия и всемогъщ Аллах са си негова работа. Аз обещах да не върша тази работа! Това съм правил цял живот и го моля сега да ми каже, че ми е простил греховете!
* * *
Маслама разказвал:
„Един човек умря. Присъствах на погребението му. След като го погребахме, си полегнах и го видях насън в бели дрехи сред градина с течащи реки в нея. Той ми каза:
— Маслама, води хората, нека всеки да си гледа работата и тогава тази страна, в която ме виждаш, ще принадлежи на мнозина!“
* * *
Веднъж Омар бен Абдул Азиз произнесъл проповед върху купчина пръст. Той възхвалил Аллаха и казал:
— Ей, хора, оправяйте тайните си дела — тогава ще се оправят и явните ви дела, и делата на братята ви! Не се занимавайте повече със земните си дела! Знайте, че между всеки смъртен човек и Адам няма живи хора, а само мъртъвци! Умря Абдул Малик и всички живели преди него, ще умре и Омар и всички, които ще живеят след него!
— О, емир на правоверните, да ти подложим нещо да поседнеш! — казал Маслама.
— Боя се, че това ще бъде грях59, за който ще отговарям в Деня на възкресението.
После изпъшкал, изхъркал и паднал в безсъзнание.
— О, Мариам, о, врагове наши! — викнала Фатима. — Вижте какво стана с този човек!
Тя започнала да го пръска с вода и да плаче. Той дошъл на себе си и рекъл:
— Защо плачеш, Фатима?
— О, емир на правоверните! Като видях как умираш пред нас, помислих си как ще се явиш пред великия и всемогъщ Аллах, след като си напуснал този свят, как ще се разделим с тебе! Затова заплаках!
— Стига, ти вече го преживя! — казал той.
Понечил да се изправи, станал и пак паднал. Притиснала се Фатима към гърдите му и се завайкала:
— Ти си ни по-скъп от майка и от баща, емир на правоверните, но нали не всички могат да се притиснат до тебе на прощаване!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:
* * *
Веднъж Омар бен Абдул Азиз написал писмо на жителите на Мосул: „Кълна се пред Аллаха в месец мухаррам от земята на Забранената страна и в деня на Великия хаджилък, че оправдавам всеки, който ви е потискал, и прощавам на всеки, който ви е ударил, ако е направил това по моя заповед или ако е имал причина да удари, или го е сторил, след като ме е уведомил за това. Но аз няма да простя никому, ако той угнетява заради самия гнет, защото аз нося отговорност за всеки угнетен. В това отношение аз не изключвам който и да е от моите подчинени, който се е отклонил от правия път и е действал без мое писмо и без закон. Не се подчинявайте на такъв, докато той не се върне към справедливостта!“
* * *
И пак той е казал — нека Всевишният бъде доволен от него:
— Не искам тежестта на смъртта да ми бъде по-лека, защото тя е последното, с което вярващият може да бъде възнаграден!
* * *
Един очевидец разказва:
„Веднъж отидох при емира на правоверните халиф Омар бен Абдул Азиз и видях пред него дванайсет дирхама. Той нареди да ги приберат в държавната хазна. Тогава аз казах:
— О, емир на правоверните, ти правиш така, че децата ти да бъдат бедни, да бъдат зависими от други хора, да не притежават нищо! Поне да беше завещал по нещо на тях, пък и на бедняците в твоя дом!
— Не е праведна приказката ти, че съм правил така, че децата ми да бъдат бедни и че трябвало да завещая нещо и на тях, и на бедняците в дома ми! — каза той. — Аллах е онзи, който се грижи за децата ми и за всеки бедняк в моя дом, той е техен опекун, защото те са плод на чресла! Щом човек се бои от бога — бог ще му намери изход, но който е решил да се противопоставя на бога — не аз съм онзи, който ще му помага в борбата срещу Аллах!
Изпрати да съберат децата му при него — бяха дванайсет момчета.
— Вашият баща е пред избора — каза той, — или вие да станете богати и той да гори после в адския огън, или да останете бедни и той да влезе в рая. А последното за него е по-желано, отколкото вие да станете богати! Идете си, аз доверявам съдбата ви в ръцете на Аллаха!“
* * *
Халид бен Сафуан разказва:
Посетих Хишам бен Абдул Малик заедно с Юсеф бен Омар. Когато влязохме, той излезе пред свитата и слугите си и слезе от коня. Тутакси му издигнаха балдахин, всеки насяда на мястото си и аз се изправих в края на килима. Когато погледите ни се срещнаха, аз казах:
— Аллах да ти дава все повече благодеяния, о, емир на правоверните, нека властта, която той ти е дал, да се използва само за благоразумни дела! Но не се радвай прекалено, емир на правоверните! Искам да ти дам един пример, който идва от древните царе — твои предшественици!
Той бе прилегнал, подпрял ръка с глава, и рече:
— Кажи каквото имаш да казваш, Абу Сафуан!
— О, емир на правоверните! — заговорих аз. — Един цар, който царувал на тази земя далече преди тебе, казал на свитата, която седяла около него: „Виждали ли сте някой, който да е толкова щедър, колкото съм аз?“ Имало при него един мъж — той се бил върнал току-що от хаджилък, държал за истината и бил сдържан в обноските си. Той казал: „Виждам пред себе си човек, който не е вечен!“ „Всичко на този свят е мимолетно!“ „А защо искаш да се възхищаваме на нещо, което е толкова малко! Само ти си мислиш, че е голямо, само ти си го пресмяташ и си въобразяваш, че то ще ти помогне да отидеш в рая!“ „А какво тогава да не правим и какво да правим, за да бъдем праведни?“ „Ти трябва да стоиш на трона си, да работиш така, както е пожелал всевишният Аллах, да се обличаш в парцали и да се прекланяш пред бога до деня, когато ще дойде краят ти! Аз ще направя магия, за да видиш, че съм прав, ако ли не — вземи ми главата!…“ После човекът ударил по вратата и направил магия — всички видели халифа с корона на главата си как се готви да тръгне гол към великите владения на онова, което му е предписано.
Хишам Абдул Малик се разплака. Той нареди да се махнат всички пищни неща от него и от двореца му. Затичаха се слугите и поданиците при Халид бен Сафуан и го упрекнаха:
— Виж какво направи с емира на правоверните! Ти умори неговата щедрост и провали неговия живот!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Нузхат аз-Заман рекла на цар Шар Кан:
— И колко много съвети има още, но аз съм безсилна да разкажа всичко на едно присядане! Обаче, цар на времената, аз мисля, че с течение на времето и това ще стане!
— Царю! — казали кадиите. — Тази неволница е чудо на времената, нито сме виждали, нито сме чували за нещо подобно в нашето време!
Те помолили разрешение от царя да се оттеглят, а Шар Кан се обърнал към слугите:
— Почвайте работа по подготовката на сватбата и приготвяйте гозби от всички видове!
Те веднага изпълнили заповедта му, приготвили гозбите. Когато станало пладне, разпънали трапеза. Царят наредил да се съберат всички певици от Дамаск и те дошли; извикали и наложниците му, които умеели да пеят. Вечерта запалили безброй свещи — от портите на крепостта до вратата на двореца, отляво и отдясно. Занизали се емири, везири и първенци пред цар Шар Кан. Заели се жените да украсят момата и решили, че тя въобще няма нужда от украсяване. Цар Шар Кан вече бил влязъл в хамама, а като излязъл, седнал на подготвеното възвишение, където невестата му показала лицето си. После слугините охлабили дрехите й, жените й дали съвет, както се дава на девойката преди първата брачна нощ. Влязъл при нея Шар Кан, разбунил хубостта й.
През онази нощ тя понесла чедо и му го казала. Той много се зарадвал и наредил на мъдреците да запишат този паметен ден. Извикал писаря си и му наредил да напише писмо до баща му Омар ал-Нуаман, че си е купил неволница — умна и възпитана, която знае всички изкуства на мъдростта, че той иска да я изпрати един ден в Багдад, където да се запознае със сестра му Нузхат аз-Заман и с брат му Дау ал-Макан, че той й е дарил свобода, оженил се е за нея, преспал е с нея и тя вече е понесла дете от него. Запечатал писмото и го пратил на баща си по специален пратеник. Пътувал пратеникът месец нататък, месец обратно и донесъл писмо. Той го взел, разгънал го и след „В името на Аллаха“ прочел: „От един човек объркан и погубен, две деца от своя кръв и плът изгубил, от цар Омар Нуаман до сина му Шар Кан. Знай, че откакто не си при мене, за бога, място да си намеря не мога! Има си за това причина. Веднъж, преди да отида на лов, Дау ал-Макан поиска от мене да отиде в Хиджаз. Побоях се да не пострада от превратностите на времето, забраних му да тръгне. Отидох на лов, нямаше ме цял месец. Когато се върнах, открих, че брат ти и сестра ти са взели малко пари и тайно са отпътували с хаджиите. Когато хаджиите се върнаха, никой нищо не можа да ми каже. Заради тях съм облякъл траурни дрехи, не намирам сън и покой, постоянно сълзи текат от очите ми. Изпращам поздрави на теб и твоите приближени и те моля да проявиш усърдие да научиш какво е станало“.
Разправят, царю честити, че Шар Кан, като разбрал, че пред него е сестра му от един баща, изгубил съзнание. Но нали не я познавал лично преди!
— Господарке, ти наистина ли си дъщеря на цар Омар ал-Нуаман? — запитал той.
— Да! — отговорила тя.
— А защо си изоставила дома си и баща си?
Тя разказала всичко, каквото й се било случило. Шар Кан я изслушал, убедил се, че тя наистина му е сестра, и си казал: „Как можах да се оженя за сестра си! Сега се налага да я омъжа за някой от моите привратници и ако нещо се разкрие, ще твърдя, че съм се развел с нея, преди да сме били заедно, и че съм я омъжил за главния си привратник!“ После вдигнал глава, изразил съжаление за станалото и казал:
— Е, Нузхат аз-Заман, значи ти си моя сестра! Нека Аллах да ни прости греха, който направихме! Аз съм Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Шар Кан прочел писмото, мъчно му станало за баща му, но пък се зарадвал, че сестра му и брат му се били изгубили.
Но ето че минал определеният срок и жена му легнала да ражда. Аллах облекчил раждането и на бял свят се появило момиче. Извикала Шар Кан и му рекла:
— Това е твоята дъщеря! Наречи я, както искаш. Обикновено хората дават име на децата си на седмия ден след раждането!
Навел се Шар Кан над дъщеря си, целунал я и изведнъж видял на шията й окачено едно от онези три зърна, които била донесла царица Абриза от страната Рум. Изгубил ума и дума, гневът замаял главата му, той се загледал в зърното, после се обърнал към Нузхат аз-Заман и викнал:
— Откъде имаш това зърно, робиньо?
А тя, като чула тези думи на Шар Кан, също креснала:
— А не съм ли аз твоя госпожа и господарка на всеки, който е в двореца ти? Не те ли е срам да ме наричаш „робиньо“? Аз съм царица и царска дъщеря! Стига сме си играли на криеница, нека се знае кое как е, нека се знае, че аз съм Нузхат аз-Заман, дъщеря на цар Омар ал-Нуаман!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Тогава тя пък паднала в несвяст, после се разплакала и викнала:
— Голям грях сторихме! Какво да правя? Какво ще кажа на майка ми и баща ми, като ме запитат откъде имам това дете?
— Мисля да те оженя за привратника и да отгледаш дъщеря ми в дома му! — казал Шар Кан. — Нали никой не знае, че си ми сестра! Това ни е писал Аллах, така го е пожелал! Всичко ще се прикрие, щом се омъжиш за този привратник, преди някой да е разбрал!
— А как ще наречеш момичето?
— Наричам го Када Факан60!
Така той я омъжил за главния си привратник и я преселил заедно с дъщеря си в дома му. Веднъж пристигнал пратеник с писмо от цар Омар ал-Нуаман до цар Шар Кан и в него било написано:
„В името на Аллаха, много съм тъжен, че съм отделен от децата си — загубих апетит, гони ме безсъница. Пращам ти това писмо и щом го получиш, трябва да ми изпратиш данъка върху земята, но с него изпрати и неволницата, която си купил и за която си се оженил. Искам да я видя и да чуя как говори. Тук при мен пристигна от страната Рум една старица праведница заедно с пет моми неволници. Те са учили науките и изкуствата на мъдростта, които всеки човек желае да знае. Не е възможно да се опише как умеят да говорят! Запитах старицата колко струват, а тя ми каза: «Продавам ги за толкова, колкото е данъкът върху земята на Дамаск! Даже смятам, че и тази цена е ниска за тях! Само едната от тях струва толкова!» Отговорих й, че приемам цената, те влязоха в двореца ми и сега са под моя власт. Бързо ми изпрати данъка, за да може тази жена да се върне в страната си. Изпрати ми и неволницата, за да поспори с тях, както става между учени. Ако тя успее да ги победи, ще ти я върна заедно с целия данък на Багдад!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шар Кан викнал зет си и му казал:
— Доведи неволницата, за която те ожених! — а когато тя дошла, той й показал писмото и рекъл: — Сестро, какво да му напишем в отговор?
— Каквото решиш ти! — казала тя и тъй като й било домъчняло за род и родина, добавила: — Изпрати ме заедно с мъжа ми, привратника, а аз ще разкажа на баща си историята си.
— Точно така трябва да направим! — казал Шар Кан.
Написал той писмо за баща си и се сбогувал с Нузхат аз-Заман. А преди това бил взел от сестра си зърното и излял за баща си златна верижка, в която то било инкрустирано.
И тъй, привратникът потеглил на път.
* * *
Случило се така, че същата онази нощ Дау ал-Макан излязъл заедно с огняря и двамата видели камили, мулета, слуги с факли и светещи фенери. Дау ал-Макан запитал какви са тези товари, и получил отговор, че това е данъкът от Дамаск, който се изпраща на цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад.
— Кой води този керван? — запитал Дау ал-Макан.
— Главният привратник, мъжът на неволницата, която знае толкова науки и премъдрости! — отговорили му.
Тогава той казал на огняря:
— Не мога повече да стоя тук! Ще тръгна с този керван и ще вървя с него полека-лека, докато стигна страната си!
— Аз ти бях стража между Ал-Кудс и Дамаск, но кой ще бди над теб по пътя към Багдад? — възкликнал огнярят. — Нека продължа с тебе, докато стигнеш дома си!
А Дау ал-Макан му рекъл:
— Ех, братко, веднъж върна ли се при своите, ще ти покажа как умея да се отблагодарявам!
И така вървели, що вървели, слънцето изгряло, станало горещо и привратникът наредил да спрат. След пет дни стигнали до град Хама. Там спрели и почивали три дни…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че вече ги лъхнал вятър от Багдад. Тогава Дау ал-Макан си спомнил за сестра си Нузхат аз-Заман, станало му още по-мъчно и запял:
— Ние сме близо до шатъра на привратника! — казал огнярят. — За бога, трябва да забравиш за мъките си, докато стигнем до страната ти! Пък после — прави каквото щеш! Но ще остана до теб, където и да си!
— Въобще не мисли, че е възможно да забравя преживяното! — отвърнал Дау ал-Макан.
А през онази нощ и Нузхат аз-Заман не спяла. И тя си мислела за брат си Дау ал-Макан и плачела. И изведнъж чула гласа му, който също плачел и пеел:
Нузхат аз-Заман чула този глас в нощта, отпуснала се душата й и викнала слугата:
— Иди ми доведи онзи, който плаче и реди тези стихове!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че слугата отговорил:
— Не го чувам! Не го и познавам… Пък и всички хора спят…
— Когото видиш, че е буден, той е! — рекла тя.
Потърсил слугата и видял, че е буден само огнярят — Дау ал-Макан бил задрямал. Изплашил се огнярят, като видял как слугата е виснал над главата му.
— Ти ли пееш стихове? — запитал слугата. — Господарката те е чула!
Помислил огнярят, че господарката се е разгневила на тананикането, разтреперил се и отговорил:
— Бога ми, не съм аз!
— Тогава кой? — викнал слугата. — Трябва да ми го покажеш! Щом си буден, знаеш кой е!
Изплашил се огнярят и за Дау ал-Макан, помислил си: „Сигурно този слуга ще му стори нещо лошо!“ и казал на глас:
— Онзи бе непознат случаен минувач! Той ме разсъни, разтревожи ме и Аллах ще го накаже за това!
— Ако го знаеш кой е, покажи ми го! — казал слугата. — Трябва да го отведа пред господарката ми!
— Ти се прибери, пък аз ще ти го доведа! — обещал огнярят.
Оставил го слугата, отишъл си, влязъл при господарката си и й съобщил за станалото:
— Никой не го знае, бил някакъв случаен минувач!
А Дау ал-Макан се разбудил и видял, че луната вече е преполовила небесния си път. Лъхнал го пак утринният вятър, забушували в гърдите му тревоги и мъки, усетил, че гласът му сам напира да запее.
— Господарю! — казал огнярят. — Докато ти беше задрямал, тук дойде един слуга с дълга тояга от бадемово дърво! Заоглежда лицата на хората и търсеше онзи, който е пял стихове! Не намери друг буден освен мене, пита ме кой е бил, а аз му отговорих, че е минувач. Аллах ме спаси от него — иначе щеше да ме погуби! А той ми каза: „Ако го чуеш втори път, доведи ми го!“
Дау ал-Макан заплакал и възкликнал:
— Кой ми забранява да пея? Да става, каквото ще — аз съм близо до страната си и не се боя от никого!
— Нима искаш да погубиш себе си, че и мене? — възкликнал огнярят.
— Не, но не мога да бъда друг освен такъв! — настоял Дау ал-Макан. Отприщила му се душата и той заридал:
И още пропял следния куплет:
Изохкал три пъти и паднал в несвяст от мъка. Протегнал се огнярят и покрил лицето му.
Чула Нузхат аз-Заман изпетите стихове — а в тях се споменавало и нейното име, и името на брат й, и креснала на слугата:
— Същият човек, който пя първия път, пя и сега! Чух го съвсем близо. Вземи тези хиляда динара, за да ми го доведеш с добро! Ако не иска да дойде, предложи му кесията! Ако пак не иска, остави го на мира, но виж къде е мястото му, какъв е занаятът му, от кой град е — и бързо се връщай!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че слугата тръгнал, разглеждал хората, настъпвал ги — а те спели, никой не бил буден. Стигнал до огняря, заварил го буден. Хванал го за ръката и викнал:
— Ти си, който пееше стиховете!
Изплашил се огнярят за живота си и отговорил:
— За бога, не съм аз! И аз чух човек да си върви по пътя и да си пее, но той не ми пречеше!
— Я ела с мене при господарката ми и й го кажи с твоята уста — друг буден човек освен тебе не намерих! — настоял слугата.
— Нали ти дойде, видя къде съм, знаеш ми мястото! Никой по това време не може да пее стихове, нито близо, нито далече!
Слугата се позавъртял между хората, но го било страх да се върне при господарката си без нищо и се скрил недалеч от огняря. Надигнал се огнярят, преместил се до Дау ал-Макан и му разказал какво станало, а той казал:
— Остави ме, никому зло не правя, пък и страната ми е близо!
— Защо не си посдържиш душата? — запитал огнярят. — Стигнем ли, нямай страх от никого! Но тук се боя и за твоя, и за моя живот! За бога, не пей никакви стихове, преди да си стигнал в страната си!
Дау ал-Макан не обърнал внимание на думите му, викнал и запял за трети път:
А скритият слуга го слушал и не го дочакал да свърши стиховете си, а скочил и застанал при главата му. Огнярят го зърнал, избягал по-далеч и се загледал какво ще стане между двамата.
— Мир на теб, господарю! — казал слугата.
— И на теб мир и благоволение от Аллаха! — отговорил Дау ал-Макан…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че слугата казал на Дау ал-Макан:
— Господарю, три пъти идвах при тебе през тази нощ, защото господарката ми те вика при себе си!
— Коя е тя, че да ме вика, Аллах да се отврати и от нея, и от мъжа й!
— Ей, момко, заповед имам, намерих те и не искам да те водя насила! Просто ти трябва да дойдеш с благородните си стъпки при господарката ми, а после ще се върнеш тук по живо, по здраво! Аз ти нося добра вест!
Дау ал-Макан се изправил и тръгнал между хората. Огнярят вървял след тях, гледал го и си говорел: „Ама че загуба! Толкова млад, а сигурно ще го обесят!“
Влязъл слугата при Нузхат аз-Заман и казал:
— Доведох ти човека, когото искаше! Това е момък с красиви черти, с благородно лице.
Трепнало сърцето й и тя рекла:
— Иди му нареди да изпее някой стих, за да го чуя отблизо. И още — питай го как се казва, от коя страна е дошъл!
Излязъл навън слугата и казал:
— Изпей някой стих да те чуе господарката ми! Тя е близо до теб! И ми кажи името си, от коя страна идваш, къде отиваш, какъв си, що си!
Дау ал-Макан отговорил:
— Щом ме питаш за името — ще кажа, че то е заличено, че образът ми не е истинският, че тялото ми е изнурено, а историята на живота ми, ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза ще изтръгне! Ето ме пред теб, изпаднал като пияница, който е прекалил с пиенето и всичко се е изтрило от съзнанието му.
Нузхат аз-Заман се разплакала, завайкала и казала на слугата:
— Запитай го: „Ти разделял ли си се от близки хора, които много обичаш — баща и майка например?“
Слугата задал въпроса и Дау ал-Макан отговорил:
— Да, разделих се с всички, но най-скъпа от всички ми бе сестра ми, от която ме отлъчи съдбата!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом Нузхат аз-Заман чула думите на Дау ал-Макан, възкликнала:
— Аллах събира онези, които обича! — после се обърнала към слугата: — Кажи му да изпее някои стихове, в които се говори за мъка от раздяла!
Слугата казал какво била наредила господарката му, а Дау ал-Макан въздъхнал дълбоко няколко пъти и запял:
После продължил:
Сменил мелодията и заридал:
Нузхат аз-Заман надигнала крайчеца на завесата на паланкина, погледнала към него, тутакси го познала и викнала:
— Братко Дау ал-Макан!
Вдигнал той поглед към нея, познал я и викнал:
— Сестро Нузхат аз-Заман!
Хвърлила се тя към него, той я посрещнал в прегръдката си и двамата паднали в несвяст. Когато ги видял така, слугата се замаял от станалото, хвърлил отгоре им нещо да ги скрие от чужди погледи. Когато дошли на себе си, Нузхат аз-Заман много се зарадвала, мъката и страданието й изчезнали, обхванала я радост и тя изпяла следните стихове:
Дау ал Макан притиснал сестра си до гърдите си, от огромна радост от устните му се излели звуци и той изпял:
— Ела и влез вътре! — рекла тя. — Разкажи ми какво ти се случи, и аз ще ти разкажа какво ми се случи!
— Първо ти разкажи! — казал Дау ал-Макан.
И тя му разказала всичко, което й се било случило. После рекла:
— Хвала на Аллаха, който ми е дарил тебе — както заедно напуснахме баща ни, така и заедно ще се върнем! А сега ти ми разкажи какво ти се случи, след като те оставих тогава!
Той й разказал всичко, каквото му се било случило, и накрая казал:
— Сестро! Този огняр наистина ми направи толкова добрини, колкото никой човек и на най-близки не е правил, нито пък дори някой баща на детето си! Сам гладуваше, а ме хранеше, сам вървеше пеша, а ме караше да яздя. Животът ми беше в ръцете му!
— Ако е пожелал всевишният Аллах, ние ще го възнаградим колкото можем! — рекла тя, а после повикала слугата. — Вземи за добрата вест, добри човече! Благодарение на тебе тя ме събра с брат ми! Нека кесията с всичко в нея остане за тебе! Иди и бързо ми доведи господаря си!
Зарадвал се слугата, отишъл при привратника, казал му, че господарката го вика, и го завел при нея. Влязъл той при жена си и намерил при нея брат й. Запитал го кой е, какъв е, и той му разказал всичко от начало до край. После Нузхат аз-Заман рекла:
— Трябва да знаеш, привратнико, че си се оженил не за неволница, а за дъщерята на цар Омар ал-Нуаман! Аз съм Нузхат аз-Заман, а това е брат ми Дау ал-Макан!
Привратникът разбрал, че е станал зет на цар Омар ал-Нуаман. Тогава си рекъл: „Писано ми е да стана поне царски наместник в някой край!“ После пристъпил към Дау ал-Макан, поздравил го, че е жив и здрав и че се е срещнал със сестра си. Наредил на слугите веднага да вдигнат шатра за Дау ал-Макан и да му приготвят един от най-добрите коне.
— Вече сме близо до страната ни! — казала жена му. — Аз ще се уединя с брат си, ще отпочинем заедно — толкова дълго бяхме разделени!
— Както желаете! — отговорил привратникът.
Той сновял насам-натам, ту навън, ту в паланкина й и все си мислел какъв човек е станал! А Нузхат аз-Заман му рекла:
— Изпрати слугата, кажи му да дадат на огняря ездитен кон, да му слагат трапеза, когато се храни на обяд и вечеря — нека да не се дели от всички!
Привратникът изпратил да извикат слугата, наредил му какво трябва да направи. Слугата намерил огняря в края на кервана — вече бил натоварил магарето и се готвел да избяга, сълзи течали по бузите му, страх го било за живота му, а и с Дау ал-Макан се бил разделил! И даже си говорел: „Съветвах го къде е праведният божи път, но той не ме послуша! Къде ли е сега?“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че огнярят, като видял слугата заедно със стражата, прежълтял, изплашил се, затреперили му коленете.
— И кой пееше стиховете, лъжец такъв! — викнал слугата. — Какви ми ги разправяш: „Нито аз пея стихове, нито знам кой ги пее!“ А то — другарят ти бил! Няма да те оставя сам от тук, та до Багдад! Каквото се случи на другаря ти, ще те сполети и тебе!
„От каквото се боях, точно то ми се случи!“, казал си огнярят и пропял:
— Я свалете този огняр от магарето! — викнал слугата на стражите.
Свалили го те и му довели кон. Той го възседнал и потеглил.
— Един косъм ако падне от главата му, с един човек по-малко ще останете! — казал слугата на стражите.
А огнярят се отчаял за живота си, обърнал се към слугата и го заговорил:
— Чуй ме, праведни, нямам братя, нямам близки! Нито онзи момък ми е роднина, нито аз на него! Аз си бях огняр в един хамам и го намерих болен и захвърлен на едно сметище!
А слугата се смеел в себе си. Така продължили, пътували, що пътували още няколко дни, оставали им само три дни път до страната. Една вечер спрели да си починат и когато се събудили и понечили да се товарят за път, отпред се вдигнал голям облак прах, небето потъмняло така, че станало тъмно като в нощ.
— Чакайте, не товарете! — викнал привратникът.
Метнал се той на коня и заедно с мамелюците си потеглил към облака. Когато наближили, видели войска многолюдна като морето бурно, със знамена, флагове и тъпани. Войниците също ги забелязали, от тях се отделили петстотин конници и препуснали към привратника и хората му, обградили го — пет войници срещу един негов мамелюк.
— Какво е станало? — запитал привратникът. — Откъде са тези войници. Аз съм привратник на емира на Дамаск цар Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман — стопанина на Багдад и на земите на Хорасан! Идвам от него с данъка и с дарове при баща му в Багдад!
— Умря Омар ал-Нуаман, отровен умря! — проплакали всички. — Тръгвай с нас и с хората си, за да се срещнеш с главния везир Дандан!
— Ех, че лош късмет съм имал при това пътуване! — викнал привратникът.
Заплакал той, разплакали се хората му, смесили се с войниците. Отишли при везира Дандан, който наредил да му вдигнат тук шатрата, седнал посред нея, наредил и на привратника да седне. Щом се настанили, той го запитал кой е, какъв е, той казал каква е работата, а везирът Дандан, когато се споменало името на цар Омар ал-Нуаман, заплакал и рекъл:
— Царят умря отровен, но за причината за смъртта му не сме наясно. После едни напираха да станат негови заместници, дори се сбиха помежду си, попречиха им някои от първенците, благородниците и четиримата кадии. Сетне всички се съгласиха със съвета на кадиите и никой не им се противопостави. Договорихме се да отидем в Дамаск при сина му Шар Кан, да се върнем с него и да го поставим на трона на бащиното му царство! Но има и такива, които искат втория му син, който се казва Дау ал-Макан и има сестра Нузхат аз-Заман. Те двамата преди пет години тръгнаха към страната Хиджаз и оттогава никой нищо не знае за тях…
Привратникът разбрал, че разказаното от жена му е самата истина. Наскърбил се много от смъртта на царя, но пък се зарадвал, че Дау ал-Макан се е появил и може да стане султан в Багдад на мястото на баща си Омар ал-Нуаман…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че привратникът казал на везира Дандан:
— Велики везире, днес, когато ни срещнахте, Аллах ви отърва от ненужна умора. Нещата се подреждат така, както сте пожелали. И най-важното е, че Аллах ви връща Дау ал-Макан и сестра му Нузхат аз-Заман!
— Привратнико, разкажи ми какво е станало с тях и защо ги нямаше толкова време! — възкликнал зарадван везирът.
Привратникът му разказал за Нузхат аз-Заман, която станала негова съпруга, разказал му и историята на Дау ал-Макан от начало до край. Когато свършил разказа си, Дандан изпратил да извикат емирите, везирите и държавните първенци и им разказал за случилото се. Зарадвали се те, после се събрали, явили се при привратника, обявили се за негови слуги и целунали земята пред нозете му.
— Мисля да отида при султана преди вас, за да го подготвя за сана, който го очаква — да му съобщя, че сте дошли и че сте го избрали за ваш султан вместо брат му Шар Кан! — казал привратникът на везира Дандан.
— Така мисля и аз! — казал везирът, оказал му почести, поклонил му се.
Емирите, везирите и сановниците също му оказали почести и го помолили:
— Нали ще кажеш на султан Дау ал-Макан да ни остави на досегашните постове!
Той отговорил, че ще го стори, и наредил на стражите си да потеглят.
Везирът Дандан изпратил по привратника шатра за султана, която да разпънат на един ден път от града. Метнал се привратникът на коня си и си казал: „Благодатно излезе това пътуване!“ И възхвалил жена си и Дау ал-Макан.
И пак потеглили. Пътували, що пътували, стигнали на един ден път от града. Привратникът наредил да се спре там за почивка и да се подготви място за дивана на султан Дау ал-Макан. Слязъл от коня, срещнал се със сестрата и брата и им съобщил, че баща им е умрял и че първенците са избрали Дау ал-Макан за техен цар на мястото на баща му. Поздравил ги с царството, а те заплакали за загубата на баща си и запитали от какво е умрял.
— Везирът Дандан ще дойде тук утре с цялата войска — казал привратникът. — Не ти остава друго, освен да правиш онова, което ти кажат, царю, защото те единодушно те избраха за свой султан! Ако не го направиш — ще сложат друг, а ти няма да си сигурен дали онзи, когото изберат вместо тебе, ще запази живота ти! Може да те погуби, може да се скарате — и ти ще загубиш царството!
Дау ал-Макан гледал известно време в земята, после рекъл:
— Приемам, защото няма как да не приема! Но какво да правя с брат ми Шар Кан?
— Синко, брат ти ще бъде султан на Дамаск, а ти — султан на Багдад! Бъди твърд и се готви за достойни дела!
Приел Дау ал-Макан съвета. Привратникът му дал една от царските дрехи, които бил донесъл везирът Дандан. После излязъл и наредил на слугите да подберат някое възвишение, да вдигнат там голяма и широка шатра за султана, за да седне в нея, когато дойдат емирите. Не минало много време и ето че се вдигнал прах, закрил земята, после въздухът се избистрил и се показала войска, многолюдна като морето бурно…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че войниците били от Багдад и Хорасан, начело им яздел везирът Дандан, всички се радвали на султанството на Дау ал-Макан. Той ги посрещнал в царска дреха, в ръка с великолепен меч, метнал се на коня си и потеглил насреща им, влязъл в шатрата под голямото кубе, седнал и поставил меча на коленете си. Привратникът се изправил пред него, за да изпълнява повелите му. Мамелюците направили коридор до входа на шатрата с извадени мечове. Струпали се войскари. Най-напред влезли десетина, привратникът вървял в коридора пред тях и ги въвел при султан Дау ал-Макан. Той ги приел много любезно. Те го поздравили, пожелали му всичко най-хубаво и му се заклели най-искрено, че няма да нарушат негова повеля, целунали земята пред нозете му и си излезли. Влязла втората десетка, направила същото като първата. И така, влизали десетки след десетки, докато останал везирът Дандан. Влязъл той при султана, целунал земята пред него, изправил се, а Дау ал-Макан му рекъл:
— Здравей, везире, мой голям татко! Направил си, мой скъп съветнико, добро дело, подредил си всичко умно и смело! Заповядай на войската да остане тук десет дни! Ние ще останем с тебе сами и ти ще ми разкажеш как бе убит баща ми!
Покорил се везирът на султанската повеля. Царят изчакал да се мръкне, отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:
— Разбрах как е загинал баща ми, но не ми казаха защо е станало това!
Тогава тя опънала копринена завеса. Дау ал-Макан седнал от външната й страна и наредил да доведат везира Дандан, а когато той дошъл, му казал:
— Искам да ми разкажеш подробно как е загинал баща ми цар Омар ал-Нуаман!
И везирът Дандан заговорил:
* * *
— Когато цар Омар ал-Нуаман се върна в града от лов, той ви потърси и не ви намери. Узна, че сте тръгнали на хаджилък, натъжи се, разгневи се. Половин година разпитваше за вас всеки пътник и минувач, но никой не му донесе вест. Измина цяла година. Един ден се бяхме събрали при него и ето че се появи старица, от която лъхаше дълбока набожност. Тя дойде с пет неволници. Освен хубостта си те знаеха да четат Корана и знаеха много премъдрости и случки из живота на древните. Старицата рече на султана:
— Господарю, водя със себе си пет неволници. Никой не е притежавал подобни, защото са и красиви, и хубави, и умни, четат Корана и преданията, знаят науки и вести за древните народи. Те са пред тебе с желание да ти служат, царю на времената! Подложи ги на изпит, който прави човека благороден или го унижава!
Покойният ти баща погледна към наложниците, видът им го замая и той каза:
— Нека всяка една от вас ми разкаже какво знае за мъжете от минали времена и за древните племена…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на везира Дандан:
* * *
И ето че пристъпи една от неволниците, целуна земята пред него и заговори:
* * *
— Знай, царю, че възпитаните хора не бива да бъдат любопитни! Те трябва да са богати с добродетели, да изпълняват религиозните предписания, да се предпазват от грехове и неотстъпно да вървят по правия път дори ако им се наложи да загинат. Основа на всяко възпитание е благородството на нравите. Знай, че повечето неща, които ни се случват всеки ден, са потребности на живота. А целта на живота е почитта пред Аллах. Трябва да укрепваш връзките си с хората и да не се отклоняваш от Суната. И най-великите и най-достойни хора се нуждаят от ред. Царете се нуждаят от него повече, отколкото простолюдието, защото простолюдието върши много от делата си, без да се съобразява с последствията. Знай, че врагът напада, като търси предлог, и се пази да не намерят предлог срещу тебе. А между тебе и приятеля ти не бива да има друг кадия освен добрите нрави. Приятел се избира, след като той е избрал тебе! Ако това е човек, посветил се на отвъдния свят, той трябва да защитава онези, които следват предписанията на шариата и познават най-дълбоко неговата същност! А ако е човек, посветил се на земните дела, нека той бъде свободен и искрен, а не зъл и невежа. Невежата ще се крие от света, лицемерът не е искрен! Приятелят е източник на искреност, която извира от дълбините на сърцето, а тя не съществува заедно с лъжата, която се ражда върху езика! Знай, че следването на шариата е от полза на правоверните! Щом брат ти има тази черта — обичай го, не го засичай, дори да каже нещо, което не ти се нрави! Той не е жена, с която да можеш да се разведеш, пък после пак да си я върнеш! Неговото сърце е като стъкло — счупи ли се, не се оправя! И колко мъдър е бил онзи, който е казал:
* * *
Мъдрите са рекли: „Най-добрите хора са най-силни съветници, най-добрите дела преследват най-красиви цели, най-добрата благодарност и признателност е онази, която се изразява чрез човешката уста!“
* * *
Казано е: „Робът не бива да забравя да благодари на Аллах особено за два негови дара: здраве и ум“.
* * *
Казано е: „Който сам си прави почести, славата му е лековерна; а който възвеличи нещастните хора, Аллах ще му върне стократно; който слуша страстите си, ще изгуби истината; който слуша ласкателя, ще изгуби приятеля; който ти мисли добро, вярвай на мислите му; който е стигнал в разговора до свада, той върши грях; който не е възпрял една несправедливост, той не вярва в силата на меча“.
Ето аз сега ще напомня някои неща от нравите на кадиите.
Справедлива присъда е невъзможна без свидетелски показания. Кадията трябва да гледа към хората като към равни, за да не се лакоми благородникът да върши насилие и да не се губи вярата на слабия в справедливостта. Той трябва да изисква доказателства от ищеца и клетва от онзи, който отрича. Примирението между мюсюлмани е допустимо, стига да не е такова примирение, чрез което се върши грях, забраняват се законни неща или се поражда съмнение. В него кадията проверява ума си, чрез него се проявява неговото благоразумие, чрез него той се връща към истината. Правото е раздел от науките. Връщането върху основата на правото е по-добро от упоритата защита на нещо неправилно. И още — знай предишните примери, бъди сведущ в словата, отнасяй се еднакво към спречкалите се съперници. Нека погледът ти върху правото не се отклонява встрани. Осланяй се на вечния и всемогъщ Аллах! Намери явното доказателство на обвинителя и ако веднъж го намериш, дай му онова, което му се полага по право! Ако такова доказателство няма, нека обвиняемият се закълне, че е невинен! Тогава присъдата ще даде Аллах! Приеми и свидетелските показания на мюсюлманските врагове, но само когато те се съдят един друг. Всевишният Аллах е наредил мъдрите мъже да съдят по онова, което се вижда, а е поел върху себе си съда за нещата, които не се виждат! Кадията е длъжен да се пази — да не го боли нещо и да не е гладен, защото със своята присъда той трябва да показва на хората лицето на всевишния Аллах. А който се примири и се помири с хората, Аллах ще го предпази от техните нападки.
* * *
Захри казва:
„Има три случая, когато кадията трябва да бъде отстранен: ако оказва уважение на подлеците; ако показва обич към покварените; и ако мрази клетниците!“
* * *
Когато Омар бен Абдул Азиз изгонил един кадия, той го запитал:
— Защо ме гониш?
— Научих, че приказките ти били повече, отколкото се полага на сина ти! — отговорил Омар…
* * *
Разказват, че Искендер казал на кадията си:
— Аз ти дадох сан, чрез него ти възложих да пазиш живота ми, честта ми и благородството ми! Пази този сан — и това ще е от полза за тебе и за ума ти!
Казал на готвача си:
— Ти имаш власт над тялото ми! Животът ми зависи от това!
Казал на писаря си:
— Ти се разпореждаш с ума ми! Пази онова, което си записал от мене!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на везира Дандан:
* * *
Първата неволница отстъпи назад, напред пристъпи втората, целуна седем пъти земята пред нозете на царя и заговори:
* * *
Лукман е казал на сина си: „Три са нещата, които трябва да знаеш: кроткият се познава, когато е гневен, смелият — когато воюва, а ближният — когато имаш нужда от него!“
* * *
Казват: „Угнетителят не е доволен дори когато го възпяват, а угнетеният е доволен дори когато го осъждат!“
* * *
Казал е всевишният Аллах: „Няма да има нищо по-добро за онези, които се радват на донесеното от самите тях, а които обичат да възхваляват направеното от самите тях — ще се сблъскат с пустиня от мъки и те ще са болезнени за тях!“
* * *
Казал е онзи, чието име е благословено: „Всяко дело е направено с намерение, всеки човек си има цел!“
* * *
Най-чудното нещо у човека е сърцето му, защото то е началото на всяко дело. Ако в сърцето пламне желание — ще го погуби алчността; ако го обземе мъка — ще го погуби тъгата; ако в душата се вкорени гняв — сърцето ще изгние; ако е пълно с щастие и радост — ще се предпази от омраза; ако го обземе страх — ще го задуши мъка; ако му се случи нещастие — ще го подгони нетърпение; ако получи повече пари — то по-често ще споменава бога; ако го покори бедност — ще го обхване състрадание; ако тялото стане безсилно — ще го събори болест; и при всички случаи няма по-голямо благо от молитвата към Аллаха, от работата, с която се печели насъщният хляб, и от достигането на щастието на задгробния живот.
* * *
Запитали един учен мъж:
— Кое е най-голямото благо?
— Онова, в което благородството е победило страстта, усърдието е издигнато в ранг на достойнство, знанието непрекъснато расте и не са нужни извинения за каквото и да е. Най-добре е казано у Кайс:
* * *
И неволницата продължи:
— А ето и някои неща от „Захд“!
* * *
Хишам бен Бишр разказвал:
„Казах на Омар бен Обейд:
— Каква е истината на благочестивостта?
— Пророкът на Аллаха, Аллах да го възслави, е изяснил, че благочестив е онзи, който не е забравил какво е гроб и нещастие, предпочита вечното пред тленното, не пресмята колко дни е живял, а е причислил себе си към мъртвите“.
* * *
Разправят, че Абу Зурра казвал: „За мен бедността е по-обична от богатството и болестта е по-добра от здравето!“
* * *
Един негов слушател казал: „Аллах ще възхвали Абу Зурра за това, което ми каза: Който се надява, че Аллах ще му намери добро място на онзи свят, той трябва да е доволен от положението, което Аллах му е дал на този свят!“
* * *
Разказват, че Сабит ал-Банани плачел така, че очите му едва не изскачали от орбитите. Довели го при един човек да го излекува.
— Ще го лекувам, но само при условие че ще ме слуша! — рекъл лечителят.
— А за какво да слушам? — запитал Сабит.
— Да не плачеш! — отговорил лечителят.
— А за какво ми са очите, щом няма да плачат? — запитал Сабит.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТОТНАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на втората неволница:
* * *
Един човек помолил Мохамед бен Абдуллах:
— Дай ми съвет!
— Съветвам те на този свят да бъдеш благочестив собственик, а на другия — алчен за собственост!
— Как така?
— Щом си бил благочестив на този свят — то ти е достатъчно и за другия свят!
* * *
А Гаус бен Абдаллах разказвал:
„Живели в племето на израилтяните двама братя. Единият запитал другия:
— Кажи ми кое е най-лошото нещо, което си сторил в живота си?
— Веднъж минах край един курник и грабнах една кокошка. Метнах я в нашия двор, но тя сама пак избяга в курника си! А кое е най-лошото нещо, което ти си сторил?
— Най-лошото, което съм сторил, бе веднъж, когато започнах да се моля и си помислих дали не го правя, за да се отърва от наказанието на Страшния съд!
Чул думите им баща им и възкликнал:
— О, Аллах, ако те говорят искрено, трябва веднага да ги прибереш в лоното си в рая!
А един мъдрец добавил:
— Това са най-праведните деца, които съм срещал!“
* * *
Саид бен Джабар разказва:
„Веднъж съпровождах Омар бен Обейд и му казах:
— Посъветвай ме нещо!
— Запомни, че трябва да притежаваш две качества: да не се бъркаш в божиите работи и да не обиждаш божиите твари!
И произнесе следните стихове:
А има ли нещо по-хубаво от думите на стихотвореца:
* * *
После втората неволница отстъпи назад. Пристъпи напред третата неволница и заговори:
— Вратата на благочестието е много широка, но до нея трябва да ме доведе някой от благочестивите ми прадеди!
* * *
Един знаещ мъж е казал: „Аз се радвам на смъртта, но не съм убеден, че трябва да дойде. В нея има спокойствие, но знам, че тя пречи на човека да довърши делата си! Аз се моля да свърша двойно повече праведни дела, за да попреча на лошите дела!“
* * *
Когато веднъж Ата ас-Силми свършил своята проповед, той се разтреперил, приседнал и силно заплакал.
— Защо правиш това? — го запитали.
— Искам да се посветя на великото дело, да присъединя силите си към ръцете на всевишния Аллах, да работя по заветите му. А треперя като Али Зайн ал-Абидин ал-Хусеин — той винаги преди да започне да се моли, се разтрепервал, а когато го питали защо, отговарял: „Нали знаете на кого се кланям и с кого разговарям!“
* * *
Разказват: „До Суфиян ас-Саури винаги вървял слепец. Когато през месец рамадан той излизал да се моли пред хората, слепецът мълчал и вървял бавно. Суфиян казал:
— Когато Денят на възкресението изгрее пред хората на Корана, знакът на висшето достойнство ще бъде един и същ за всички тях!“
* * *
Суфиян казал: „Ако душата се намира в сърцето, от страх и уплаха пред огъня то ще полети с радост и желание към рая!“
* * *
Разправят също, че Суфиян ас-Саури казал: „Да гледаш в лицето на угнетителя, е грях!“
* * *
Третата неволница отстъпи назад. Пристъпи напред четвъртата неволница и заговори:
— Ето и аз ще разкажа за неща, които знам за деянията на праведните.
* * *
Разказват, че Бишр ал-Хафи разправял:
„Чух, че Халид говорел:
— Ей, вие, души на езичници!
— Защо казваш «души на езичници»? — запитали го.
— Няма да бъдете такива едва когато, след като сте се молили, падали сте на колене и по лице, не ви поникне гърбица!“
* * *
Един умен човек е казал: „Който прави добрини — той поправя злините на другите!“
* * *
Пак един умен мъж е казал:
„Когато научих от Бишр ал-Хафи някои неща от душата на истините, той каза:
— Синко, тази наука не може да се преподава на всеки! От всеки сто дирхама само пет са лъскави!“
* * *
Ибрахим бен Адхам казал:
„Щом думите на човек са хубави — те трябва да бъдат похвалени. Веднъж се молех, видях до мене да се моли и Бишр. Застанах зад него и започнах метаните — докато мюедзинът разреши да спрем. И ето че сред хората се изправи мъж с изпокъсани дрехи и каза:
— Хора, пазете се от приятели, които вредят! Няма грях, когато лъжата носи полза! Когато си принуден — избор нямаш! Няма полза от думи, когато си вече в небитието! Мълчанието не вреди за съществуването на съществото!“
* * *
Ибрахим казал:
„Видях как от Бишр падна един даник. Наведох се, но му подадох един дирхам.
— Няма да го взема! — каза той.
— Но той е изсечен по закон! — казах.
— Аз не искам да заменя благото на отвъдния свят с благото на този свят!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на четвъртата неволница:
* * *
Сестрата на Бишр ал-Хафи поискала да съблазни Ахмед бен Ханбал, като му говорила:
— О, имам на вярата! И аз съм живо същество! Любя се през нощта и отработвам хляба си през деня! Нали може да се запалят светилниците, които осветяват Багдад нощем, та да се любим върху покрива под тяхната светлина! Нима това е грях!
— Коя си ти? — запитал той.
— Сестрата на Бишр ал-Хафи!
— Как може да си от рода на Бишр! — възкликнал Ханбал. — Че нали вашият род е вдъхновил моята набожност!…
* * *
Един умен мъж рекъл:
— Ако бог иска да изгони доброто от един дом, той му вмъква работа през вратата!
* * *
Когато Малик бен Динар минавал из пазара и виждал нещо, което му се приисквало, си казвал:
— Потърпи, душо! Може и да го искаш, ама аз не съм съгласен!
* * *
А пророкът, Аллах да го възхвали, казвал:
— Ако сгрешиш — ще си спасиш душата! Бедата е, ако продължаваш греха си!
* * *
Четвъртата неволница отстъпи назад, пристъпи напред петата и заговори:
* * *
Маслама бен Динар казвал:
— Когато съвестите тръгнат по правия път, прощават им се и малките, и големите грехове! Но ако рабът божи държи да остане грешен, той тръгва да прави завоевания!
* * *
Разправят, че на Муса, да пребъде душата му в мир, му се наложило да вади вода от кладенец. Той казал:
— Боже, защо ми даде такава работа — добра е, ама е за бедни.
Ето че дошли две неволници, той им налял вода. Те не го поканили у дома си, но разказали на баща си Шуайб какво е станало.
— А да не би той да е гладен! — казал той и наредил на едната сестра: — Иди при него и го покани!
Влязъл Муса при Шуайб. Вечерята била сложена и Шуайб казал:
— Муса, иска ми се да ти платя за водата, която си налял!
— Аз съм от такъв род — отговорил Муса, — който не продава неща, създадени от отвъдния свят върху земята, пък ако ще да са злато и сребро!
— Момко! — казал Шуайб. — Ти си мой гост! А уважението към госта е мой обичай и обичай на дедите ми — да ги нахраним добре!
Седнал Муса и се нахранил. А после Шуайб наел Муса да работи при него за осем сезона, като платата му щяла да бъде да го ожени за една от дъщерите си, а онова, което щял да отработи, щяло да бъде нейна зестра…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на петата неволница:
* * *
Един човек казал на приятеля си, когото от дълго време не бил виждал:
— Разтревожи ме, не съм те виждал от толкова време!
— Аз работих до тебе, при Бен Шихаб, знаеш ли го?
— Да, съсед ми е от трийсет години, но аз не му говоря!
— Щом си забравил съседа си, ти си забравил и Аллах! Ако ти обичаше Аллах — щеше да обичаш и съседа си! Нима не знаеш, че правото на съседа е като правото на роднината!
* * *
Мохамед бен Омран разказва, че един човек запитал Хатим ал Асам:
— Какво толкова правиш сам, щом във всичко се осланяш на всевишния Аллах?
— Имам си две мъдри правила! — отговорил той. — Разбрах, че храната ми друг няма да я изяде — и душата ми се успокои. И още: разбрах, че самият аз не съм създаден, без да е знаел Аллах — и се засрамих!
* * *
Петата неволница отстъпи назад. Пристъпи напред старицата, целуна девет пъти земята и заговори:
— Аз, царю, ще продължа разказа.
* * *
Имам Шафии делил нощта на три части: първата третина — за науката, втората — за сън, и третата — за молитвено бдение.
* * *
Имам Абу Ханифа прекарвал половината от нощта в молитви. Но чул един човек да разправя на друг:
— Този по цяла нощ се моли!
Абу Ханифа си помислил: „Срам ме е от Аллаха, че ми приписват работи, каквито не съм правил!“ И започнал да се моли по цяла нощ.
Шафии, Аллах да му се радва, казал:
— В течение на десет години не преядох, защото се храних с ечемичен хляб. Преяждането ожесточава сърцето, замразява съобразителността, привлича съня и намалява възможностите за молитва.
* * *
Един очевидец разказва:
Когато влязох в Багдад, Шафии беше там. Приседнах на брега да си кажа молитвата. Мина някакъв човек и ми викна:
— Момче, ти се моли добре и Аллах ще те възнагради с добрини и на този, и на другия свят!
Обърнах се и видях, че след него върви тълпа от хора. Побързах да завърша молитвата и тръгнах с тях.
— Имаш ли някаква нужда? — запита ме той.
— Да! — отговорих. — Научи ме на онова, което си научил от всевишния Аллах!
— Знай, че който е повярвал в Аллаха, той ще спаси душата си! — отговори той. — Който се е боял от вярата си — той ще се запази от гибел! Който е бил въздържан днес, ще бъде доволен утре! Бъди въздържан на този свят, за да бъдеш възжелан на другия! Бъди праведен във всичките си дела — и ще спасиш душата си заедно с всички, които ще спасят своите!
Тръгна си и като запитах кой е този, отговориха ми:
— Това е имам Шафии!
* * *
Имам Шафии казвал:
— Искам хората така да използват тази наука, че да не свързват нищо от нея с името ми!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказите на старицата:
* * *
Пак имам Шафии казал:
— Не съм гледал към никого като към противник. Исках само всевишният Аллах да върне всички на правия път и да определи мястото им според това, как са се проявили. Към всекиго съм гледал само така, че да му покажа истината!
* * *
И пак той, Аллах да му се възрадва, рекъл:
— За скритото си знание не бой се — спомни си само радостта на онзи, когото търсиш! Щом желаеш благо, от упрек божи ти не бягай!
Казали на Абу Ханифа:
— Халиф Абу Джаафар ал-Мансур те назначи за кадия и ти определи плата от десет хиляди дирхама.
Той останал недоволен. В деня, когато трябвало да му донесат парите, се помолил сутринта, покрил си главата и застанал мълчаливо в очакване. Дошъл пратеник от халифа с парите, заговорил го, но имамът не отговарял.
— Но тези пари са ти по закон! — възкликнал пратеникът.
— Знам, че са ми по закон! — отговорил Абу Ханифа. — Но аз не желая в сърцето ми да се вмъкват подаяния от големци!
— Но нали, ако ти се отнасяш добре към тях — и те ще бъдат благожелателни към тебе! — възкликнал пратеникът.
— А ти вярваш ли, че някой може да влезе в морето, без да измокри дрехите си? — възразил имамът.
* * *
Имам Шафии, Аллах да му се радва, казал:
* * *
А ето нещо и от Суфиян ас-Саури, както ни го е разказал Али бен Хасан ас-Силми:
„Бъди честен! Пази се от лъжа, предателство, лицемерие и суетност! Изтъквай религията си, особено пред онзи, който държи на своята! Нека твой събеседник бъде онзи, който те откъсва от земните дела! Споменавай по-често смъртта, по-често моли за прошка, моли Аллаха за здраве през остатъка от живота си! Не предавай правоверен, защото, който е предал правоверен, той е предал Аллаха и неговия пратеник! Пази се от кавги и вражди! Прибави онова, което те плаши, към онова, което не те плаши — и ще бъдеш доволен! Прави благодеяния! Убий греховното, за да бъдеш обичан от Аллах! Направи по-добро онова, което е в тебе — и Аллах ще направи добро на онова, което е извън тебе! Приеми извинението на всеки, който ти се извини! Моли се за онзи, който те е окрал, прости на онзи, който те е потискал! Бой се във всичко от Аллаха. Нека онзи, за когото си узнал, че току-що е умрял, ти припомни, че съдбата води или към възвишения рай, или към горещия ад!…“
* * *
Седна старицата до неволниците. Покойният ти баща видя тяхната хубост и огромното им възпитание. Дари ги с двореца, където преди живееше царица Абриза. Нареди да им занесат всичко, от което имаха нужда. Те живяха при него десет дни. Всеки път, когато той влизаше при старицата, намираше я приведена за молитва. На единайсетия ден царят се срещна с нея, за да се договори за цената на неволниците, а тя му каза:
— Царю, тези неволници струват повече от онова, което обикновено плащат хората. Не искам за тях нито злато, нито сребро, нито скъпоценности — то би било малко за тях! Ще ти ги дам само ако постиш цял месец. Ще се въздържаш от храна денем, а нощем ще заставаш пред лицето на Аллах! Направиш ли това — те ще останат в двореца като твоя собственост! Нека ми донесат стомна с вода!
Взе тя стомната, произнесе някакво заклинание, измърмори думи, не знаехме какво означават. После я запуши с парцал, завърза гърловината й, даде я на баща ти и му каза:
— Пости първите десет дни, а на единайсетия изпий каквото има вътре! То ще изтръгне привързаността към земните неща от сърцето ти и ще го изпълни със светлина и вяра! Утре аз ще отида при моите братя — хората от отвъдния свят! А след десет дни ще се върна при тебе!
Баща ти взе стомната, остави я в една стая в двореца, а когато се съмна, се отдаде на пост. Старицата отиде по делата си…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на везира Дандан:
* * *
Десет дни пости царят, а на единайсетия отвори стомната, изпи я и усети колко хубаво му стана на сърцето. Старицата донесе халва, увита в зелена хартия, която приличаше на дървесен лист.
— Царю! — каза тя. — Мъжете от отвъдния свят те приветстват! Аз им разказах за тебе, те се зарадваха и ти пратиха тази халва! Закуси с нея, като се мръкне!
Минаха двайсет дни и баща ти продължаваше да пости. Тогава при него пак се появи старицата и каза:
— Царю, аз разказах на мъжете от отвъдния свят как се уважаваме един друг! Зарадваха се те, че неволниците са при цар като тебе. Иска ми се да ги отведа при тях и да получа даровете, които са приготвили за тях там. Момичетата сигурно няма да се върнат при тебе, без да ти донесат някое от подземните съкровища!
Баща ти благодари и каза:
— Ако не се боях, че ще престъпя волята ти, не бих искал нито съкровища, нито нещо друго! Кога ще тръгнете?
— През двайсет и седмата нощ! — отговори тя. — Аз ще се върна при тебе в началото на новия месец, когато ще си свършил с постите! Трябва по тях да изпратиш още някой, който ти е особено скъп — нека получи благословия от хората на отвъдния свят!
— Аз имам една неволница от Рум! — отговори той. — Тя се казва София. Тя ми роди две деца, мъжко и женско, но те се изгубиха преди години! Вземи я, пък нека получи благоденствие. А може хората от отвъдния свят да се помолят Аллах да й върне двете деца и да ни събере заедно!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на везира Дандан:
* * *
Когато баща ти бе към края на постите си, тя му каза:
— Синко, аз тръгвам! Доведи ми София! — доведе я той, предаде я на старицата. После тя извади запечатана чаша, даде я на султана и рече: — Влез на трийсетия ден в хамама! Като излезеш от там, изпий тази чаша и заспи! Ще получиш това, което си търсил!
Тя го благослови и тръгна с наложниците и царица София. Царят продължи постите си още три дни, после отиде в хамама. Когато излезе, влезе в една от стаите на двореца, затвори вратата след себе си, изпи чашата и заспа. Чакахме го до края на деня. Казахме си: „Сигурно е изтощен от хамама, от нощното будуване и дневния пост и затова спи!“ Чакахме и втория ден — пак същото! Викнахме със силен глас — пък дано се стресне, — пак никакъв звук. Изкъртихме я и що да видим — стопили се бяха месата му, разтрошили се бяха костите му! Взехме чашата и върху обратната страна на капачката намерихме залепено парче хартия, на което бе написано: „Злата дума ми е най-приятна! Такова е наказанието за онези, които насилват и обезчестяват царски дъщери! Шар Кан дойде в страната ни, победи царица Абриза, взе я и я доведе при вас, а после я върна по някакъв черен роб, който я уби. Намерихме я на едно пусто място, захвърлена на земята. Такова е наказанието за онези, които вършат подобни неща! Убит от хитрата Зат ад-Дауахи! Аз взех и царската съпруга София, за да я отведа при баща й цар Афридун, царя на Константинопол! Ние непременно ще ви завладеем, ще ви избием, ще ви отнемем домовете, няма да има кой да поддържа огнищата ви — ще останат само онези, които приемат кръста и зиммата61!“
Разбрахме, че старицата ни е измамила.
* * *
Везирът свършил разказа си и всички заплакали.
— Царю, от плач полза няма! — казал на Дау ал-Макан привратникът. — Стегни сърцето си и помогни на онези, които те подкрепят!
Дау ал-Макан наредил да сложат трон извън шатрата и войниците да се строят пред него, дарил богато везира и казал:
— Ти оставаш на поста си! — като чул думите му, везирът целунал земята пред него и му пожелал дълъг живот. Царят възнаградил и емирите и казал на привратника: — Кажи ми какъв данък носиш от Дамаск!
Той му показал сандъците с пари, предмети и скъпоценности. Царят ги разделил между войниците…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато дошло време за път, те тръгнали, пътували три дни и три нощи и стигнали в Багдад. Султанът Дау ал-Макан влязъл в двореца на баща си, седнал на трона, наредил на писаря да напише писмо до брат му Шар Кан, да разкаже в него какво се било случило, и прибавил накрая: „И в часа, когато получиш това писмо, ела с войниците си да тръгнем да завоюваме неверниците, да си отмъстим и да измием срама!“ Подписал писмото и казал на везира:
— Трябва да тръгнеш с това писмо! Но бъди учтив към брат ми и му повтаряй: „Ако искаш онова, което принадлежеше на баща ти — то си е твое, а брат ти ще бъде твой наместник в Дамаск!“
Той наредил също да приготвят за огняря хубава стая и да я обзаведат най-добре.
* * *
Веднъж Дау ал-Макан излязъл на лов, а когато се върнал, един емир му подарил буйни коне и красиви неволници. Харесала му една от тях и той се уединил с нея.
След време везирът Дандан се върнал от пътя си и му донесъл вест, че брат му Шар Кан пристига. Излязъл царят с големците на държавата от Багдад и си опънал шатрата в очакване на брат си на един ден път от града. И ето в ранно утро пристигнал цар Шар Кан с войниците от Шам — все воини безстрашни — като лъвове страшни. Дошли в редици стройни — мъже достойни върху жребци неспокойни, развели знамената бойни. Тръгнал Дау ал-Макан да ги пресрещне, когато ги видял, но Шар Кан го заклел да не прави това, сам скочил от коня, хвърлил се към него и го притиснал до гърдите си. После яхнали конете и потеглили. Стигнали в Багдад, влезли в бащиния си дворец. На сутринта Дау ал-Макан наредил да се съберат войници от всички краища на страната, да се издигне зов за нови завоевания и свещена война. Зачакали да се съберат войски. Дау ал-Макан разказал на брат си какво му се било случило, от начало до край, особено за добрината на огняря.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шар Кан запитал брат си Дау ал-Макан дали не е възнаградил огняря за добрините му, а той отговорил:
— Не съм го възнаградил досега, но ще го възнаградя, ако е пожелал Аллах, като се върна от война.
Тогава Шар Кан разбрал, че сестра му, царица Нузхат аз-Заман му е говорила истината, когато му е разказвала за себе си, но е скрила истината за станалото между тях. Изпратил й поздрави по съпруга й — привратника. Пак по него и тя му пратила поздрави, поканила го при себе си и го разпитала за дъщеря си Када Факан. Той й казал, че тя е в много добро здраве и расте.
Вече били минали три месеца, откакто били дошли войниците от Шам. Ето че се събрали бедуините, събрали се всички воини от различни краища. Потеглили, един след друг се заточили безчислени редици. Вождът на войскарите от Дейлем се казвал Рустум, а вождът на войскарите турци62 — Бахрам.
Тръгнал и Дау ал-Макан сред войските си. Отдясно яздел брат му Шар Кан, отляво — зет му привратникът. Вървели цял месец, докато стигнали страната Рум. Изплашили се хората по селата, махалите и колибите и избягали към Константинопол.
* * *
Когато чул за пристигането им, цар Афридун отишъл при Зат ад-Дауахи — нали тя била измислила онази хитрост, как да убие цар Омар ал-Нуаман, и после прибрала неволниците си заедно с царица София. А като се върнала, най-напред отишла при сина си Хардуб, царя на Рум, и му казала:
— Радвай се, от твое име аз отмъстих за дъщеря ти Абриза! Убих цар Омар ал-Нуаман и доведох София! Няма да е зле да идеш при царя на Константинопол, защото мисля, че мюсюлманите ще тръгнат да се бият с нас!
Започнали да се събират мъже, да се подготвя всичко за бой. Тръгнали към Константинопол. Великият цар Афридун чул, че идва Хардуб, царят на Рум, и излязъл да го посрещне. Хардуб разказал каква хитрина била направила майка му Зат ал-Дауахи и че мюсюлманите били събрали войска…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царят на Рум казал на цар Афридун:
— Мюсюлманите събраха войска и дойдоха. Искам да се съберем всички в един юмрук и да ги пресрещнем!
Цар Афридун изпратил хора по всички страни да молят за помощ. Забързали към него християнски войски. Не минали три месеца и ето че наред с войниците на Рум се събрали ифранджии от всички страни: от Френско и Немско, от Дубре, Джурне, Бундук, Дженуар и дори воини от жълтите племена. Цар Афридун наредил да тръгнат от Константинопол. Поели един след друг — и десет дни минали, докато потеглят всички. Вървели, що вървели, докато стигнали до широка долина. Изчакали там три дни и на четвъртия видели прах да се вдига изпод копита. Когато той се уталожил и изпод сянката му блеснали като звезди остри пики и копия, светнали кръгли щитове, а над тях се развявали знамена ислямски и флагове мохамедански.
Две войски се сблъскали, две морета се срещнали. Пръв влязъл в боя везирът Дандан с войниците от Шам — около двайсет хиляди конници. С него били вождът на турците Бахрам и вождът на дейлемите Рустум с още двайсет хиляди конници. Зад тях идвали пешаци в железни ризници. Християнските воини започнали да призовават на помощ Исус, Мария и почернения си кръст и се втурнали срещу везира Дандан и хората му.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че всичко това било дело на старицата. Още преди да потеглят, тя се била срещнала с царя и той я запитал:
— Какво ще правим и как ще се оправяме — ти стана причина за това тежко положение!
— Аз ще ти подскажа хитрост, която не може да измисли дори Иблис! — казала старицата. — Нека петдесет хиляди мъже да се качат на кораби и да се скрият в морето зад Димящата планина63, да спрат там и да не тръгват, преди воините на исляма да се сблъскат с вас. Тогава зад тях ще излязат воините откъм морето и ще ги ударят в гръб. Ние ще ги пресрещнем по суша и никой няма да се спаси.
— Да, и аз мисля като тебе, ти, сред стариците по хитрост първа, че всичко твойта мъдрост е предвидила тепърва! — одобрил цар Афридун думите й.
Когато воините на исляма се спуснали напред, чувало се само как в шатрите избухва пламък и как мечовете сред телата път проправят. Най-напред дошли войниците на Багдад и Хорасан начело с Дау ал-Макан. Войниците на неверниците, които били в морето, ги зърнали и се спуснали зад гърбовете им. Видял ги Дау ал-Макан и викнал:
— Обърнете се с лице към неверните ръце, вие, племе на великия пророк, бийте по неверния народ!
Ето го и Шар Кан начело на друг океан от мюсюлмански воини и те се смесили помежду си, изпълнили се със смелост сърцата им и те викнали:
— Аллах ни обеща победа — неверниците той не ще да гледа!
Мечове и пики сблъскали се в плам, с ярост хиляди врагове разбил Шар Кан. Битка страшна заехтяла — от такава и децата побеляват. Той се носел и размахвал меч сред неверници в жестока сеч и накрая ги изтикал към морския бряг. Без милост били се като пияни и победила вярата в исляма!
Това било в лагера на мюсюлманите. А при цар Афридун се събрали царят на Рум Хардуб, неговата майка Зат ад-Дауахи и князете на войската.
— Щяхме да постигнем желаното, ако не бяхме се главозамаяли и не бяхме се уповавали само на нашия брой! — казали те.
— Ще спечелим! — казала старицата. — Достатъчно е винаги да сме близо до Исус и да държим на неговата вяра!
— Смятам утре да строя редиците и отпред да излезе известният рицар Лука бен Шамлут! Смятам тази вечер да окадим с най-голямото благовоние! — казал цар Афридун.
Това окадяване ставало с онова, което изхождал брат му, великият патриарх Зул Инкар уа-Накир64. За него се карали и си го делели поравно. Първите рицари на Рум го изпращали по всички краища на страната, увито в копринени парчета плат, смесвали го с мускус и амбра, използвали го царете, всяко парченце от него струвало хиляда динара. Царе пращали за него, за да окадяват невести, епископи го смесвали с онова, което излиза от тях, защото, ако останело само патриаршеското — нямало да стигне за всички села. Евнусите в царските дворци го използвали, за да гримират с него очите си, да лекуват болен и преял…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато се съмнало, цар Афридун събрал рицарите и първенците, начертал кръст по лицата им и ги окадил с онова благовоние, за което говорихме, че излизало от вътрешностите на най-великия патриарх и най-хитър жрец. После наредил да му се яви Лука бен Шамлут, когото наричали Меч на месията, окадил го със същото, дал му да си близне и да вдъхне от кадилото, мацнал го върху оръжията му и остатъка избърсал върху мустаците му. Нямало в цялата страна по-силен тялом, по-добър стрелец с лък, по-добър боец с меч, по-ловък в боя с юмруци от Лука. Той имал ужасен вид — лицето му било като на магаре, стойката — на маймуна, стъпката — на звяр. Той бил взел на нощта тъмнината, на вонята — аромата, на дъга превита — снагата. Приближаването до него било по-трудно от раздялата с любима.
— Искам да се биеш с Шар Кан — царя на Дамаск, сина на Омар ал-Нуаман! — му казал царят, начертал на лицето му кръст и му пожелал да победи врага без жал.
Проклетникът се метнал на светлия си жребец. Бил в червени дрехи, в ризница от злато, обсипана със скъпоценни камъни. Размахвал тривърхо копие — сякаш бил Иблис в нощта преди деня на Страшния съд. Неверници го последвали братски, сякаш бързали в огъня адски. И ето между тях се пръкнал глашатай и викнал на арабски:
— Ей, народе Мохамедов, нека се покаже между нас Мечът на исляма Шар Кан, стопанинът на Дамаск и Шам!
И се вдигнал глас до небесата, дочули го всички по земята. Конниците в две редици се разделили — сякаш за Страшния съд се подредили. Хората разбрали, че рицарят от страната Рум е решил или да премахне от лицето на земята мюсюлманите, или да загине.
Тръгнал към него Шар Кан като лъв, понесъл се към Лука, спрял пред него, размахал копие в ръка, а то — като най-страшната змия, и произнесъл следните стихове:
Не разбрал Лука нито на думите смисъла, нито на стиха пламъка. Той се плеснал с ръка по лицето, за да се вдъхнови от изрисувания по него кръст, после я целунал, насочил копието си срещу Шар Кан и полетял към него. Подметнал копието с една ръка, за да покаже уж колко е леко, подхванал го с другата като жезъл на магьосник и го метнал. Но малко преди копието да се забие в Шар Кан, той го уловил във въздуха. Всички се замаяли от тази ловкост. Шар Кан го разтърсил, подхвърлил го толкова високо, че то се скрило от погледа, после, докато око примигне, го хванал с другата ръка и викнал с пълно гърло:
— Проклет да е онзи, който създаде този звяр кръволок — нека той търси душата си мръсна зад далечния хоризонт!
И метнал копието. Понечил Лука да направи с него същото, но Шар Кан бързо метнал и второто, своето копие и го улучил право насред кръста върху челото му. Когато видели, че Лука бен Шамлут пада мъртъв, неверниците заплакали високо за гибелта му и призовали на помощ патриарсите от манастирите…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неверниците тръгнали всички заедно срещу Шар Кан. Насочили мечове и стрели, копита мачкали гърди и десници, удряли гърди войници във войници, копия, мечове, като господари удряли кой където свари. Но ето че всички са вече без сили, с ръце отпуснати, нозе подкосили. А глашатаите пак призовавали, нови редици се пак появявали. Накрая залязъл денят и покривало простряла нощта. Двете войски се разделили. Безброй убити постлали телата, безброй ранени — върху земята. Шар Кан отишъл при брат си Дау ал-Макан, привратника и везира Дандан и им казал:
— Аллах отвори вратата на гибелта пред неверниците! „Слава на Аллах, повелител на световете!“
— Поколение след поколение ще се разказва какво направи ти с проклетия Лука, отстъпника от Евангелието!65 — казал Дау ал-Макан. — Споменът за тебе ще трае до края на времената!
— А ти, привратнико първи, предводителю стръвен! — заговорил Шар Кан. — Вземи със себе си везира Дандан и заедно с двайсет хиляди конници иди към морето. Доближете брега така, че между вас и онези да има около два фарсаха. Там се скрийте в неравностите на земята. Щом видите неверниците да слизат от корабите и чуете викове, показващи, че е започнала сечта, нашите войници ще заотстъпват назад, уж че са победени. Щом неверниците се спуснат след тях, нашите ще изскочат от всички страни, там ще е и вашата засада. Щом видиш знамето с надписа „Няма бог освен Аллаха и Мохамед е пратеник на Аллаха!“, вдигни и ти зеленото знаме66, викни „Аллах е най-велик!“ и удари изотзад — нека неверниците да избират само между поражението и гибелта в морето!
И още утро не изгряло чудно, когато те възседнали конете буйни, с копие в ръката и с мечове до бедрата — скрили се в неравностите на земята.
Ето че викнали и поповете, по мачтите на корабите се вдигнали кръстове и те се насочили към брега. Разтоварили конете на сухо, готови да отстъпват и настъпват. Блеснали мечове, щръкнали копия зад щитове. Пак се завъртяла над коне и божии чеда мелницата страшна на смъртта, литнали глави във вечността, завинаги езици замълчали, очите се затваряли примрели, могъщи силите се развъртели, мечовете в кърви заблестели, черепите полетели, ръце се откъсвали, коне се блъскали. Воините ислямски наскачали, на Аллаха всемогъщ се молили. А воините на неверниците възхвалявали кръста, виното и поповете мръсни, размахващите миро монаси и митрополити с дълги власи. Дау ал-Макан и Шар Кан назад се отдръпнали, войските им заотстъпвали, престрували се на победени пред враговете. Втурнали се воините на неверниците — искали да се възползват от поражението, а глашатаят на Рум викал ли, викал:
— Ей, вие, на Исус поклонници, слуги на католикоси, вашата слава вече се носи — мюсюлманите бягат пред вас, не им давайте отдих ни час! В гърбовете им забивайте мечове! Само главите им отсечени ще опростят греховете ви пред Исус — сина на Мария, наречен Спасител Месия!
Афридун помислил, че мюсюлманите са вече победени, и изпратил човек при царя на Рум да му съобщи за победата и да му каже: „И най-голяма полза даде дарът на великия патриарх. Вдъхна вяра миризмата у брадати и мустакати, у воините на кръста — и живи, и мъртви! Кълна се на Богородица в чудесата и на кръщелния купел във водата! Няма да оставя мюсюлманин жив по земята, няма да спра, без да стигна тази цел свята!“
Потеглил пратеникът с това писмо, а християните се ободрявали един друг и викали:
— Да отмъстим за Лука!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че тогава викнал и цар Дау ал-Макан:
— Поданици смели на царя на всички вери! Бийте по воини неверни с мечове юнашки и копия блестящи!
И ето го пак напред Шар Кан — срещу неверниците втурнал се този юнак избран, затварял им пътя за бягство, разкъсвал с меча си редиците на вражеското братство.
Но ето — още един рицар хубав, строен, път си пробива между враговете в боя, разпръсва удари, набучва с пика, в земята тела с глави неверни тика и той, увлечен в кървавата сеч, ту с копие боде ги, ту ги сече с меч.
На хубаво е многото, но само когато означава строй огромен от воини със остри копия на рамо, на жертва тръгнали най-благородна!
— Да те пази благородният Коран! Кой си ти, всесилен воин непознат? Ти, който сред врага ни ужас всяваш и силите на мрака поразяваш?
— Уж вчера клетва ти за вярност даваш — как можеш бързо днес да ме забравиш? — викнал рицарят.
Дръпнал той забралото от лицето си и блеснала скритата му хубост — това бил Дау ал-Макан! Зарадвал му се Шар Кан, но и се уплашил да не би тълпите да съборят султана, без да искат, и да го смачкат конските копита. И му викнал:
— Пази живота си, царю, и долепи коня си до моя — да съм сигурен за тебе в боя! Ти трябва още много да се пазиш — че много пъти ще те чакат вражите талази!
— Аз искам да съм равен с тебе в боя, че не по-скъпа е душата ми от твоята! — отговорил Дау ал-Макан.
И пак се скупчили войските на исляма, врага си обкръжили в страшна бран. Втурнали се румите назад, заотстъпвали към корабите. Но ето че откъм морския бряг срещу тях изскочили воините на везир Дандан, като от мрамор плътен излян. Ето го и Бахрам с войските смели на Шам — двайсет хиляди лъва отбрани. Обкръжават врага силите на исляма, отвсякъде го натискат и към морето изтикват вражата сила голяма. Удари сипят — отварят се рани, скачат в морето юнаци отбрани, кой не загива — той се пък дави. Сто хиляди свидни кости оставят — нито силен, нито слаб жив останал. Кораби, стоки — всичко пленяват — и само двайсет кораба бягат. Мюсюлманите взели плячка богата — незапомнена през времената.
* * *
Победените избягали в Константинопол, но новината за изхода от битката още не била стигнал до дома.
— Сигурна съм, че синът ми, царят на Рум, не се бои от воините мюсюлмански и ще превърне всички хора по земята в племе християнско! — възкликнала Зат ад-Дауахи.
Наредила тя да се украси всеки дом, да бъдат всички радостни и весели, да се разлива руйно вино щедро — не знаела какво е отредил пръстът на съдбата, каква тъга и обща скръб ги чакат! И ето че се завърнали двайсетте избягали кораба. На един от тях бил царят на Рум. Вестта за поражението обходила царството и всички потънали в скръб и печал. Разчуло се също, че Лука бен Шамлут е погубен от съдбата, че тя забила в него на божия пръст стрелата. Тръгнали погребални кавалкади, оплаквачки жалели воини млади, плач и вопъл вредом заехтели и мечтите за победа залинели. Царят на Рум влязъл при цар Афридун и му разказал как точно е станало всичко и как мюсюлманите са ги победили с хитрост.
— Не чакай други войници! — казал цар Хардуб. — Останаха живи само тези, които дойдоха с мене!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че душата на цар Афридун се свила, и той се заоплаквал на Зат ал-Дауахи.
А тази проклетница била жрица неверница, от тия, които знаят да плетат злини и магии, змия коварна, прелюбодейка гадна, уста — воня ужасна, клепачи — червени и страшни, бузи жълтясали, лице плесенясало, очи гурелясали, покрито с лишеи тяло, теме олисяло, лице потъмняло, с огромна гърбушка, сополът на носа се люшка. Но ислямските книги била прочела, забранения храм в Мека скришом почела. Това й било нужно, за да се запознае с божиите знания, да научи на свещения Коран цялото съдържание. После живяла още две години в Свещения дом в Ал-Кудс, където усвоила всички коварства на демоните. По-голямата част от живота си била прекарала при сина си — царя на Рум Хардуб — и причината за това били момите неволници. Защото обичала забранената близост с момичета, макар това да я обричало на вечните мъки в ада. Когато си харесвала някоя неволница, най-напред я обучавала на мъдрости, но после й смилала омайно биле шафран и онази изпадала за известно време в блян — тогава й се наслаждавала. Когато й се покорявали — тя правела добрини и пазела моминската чест, но които не се подчинявали — тя ги погубвала. А царица Абриза мразела старицата, не обичала да бъде заедно с нея, защото страшна била вонята, която се леела изпод мишниците й, като мирис от труп се точела пръднята, тя била по-груба от конопено влакно. А ако някой се любел с нея, тя го дарявала със знания и скъпоценности.
* * *
А цар Афридун се срещнал с царя на Рум, който му казал:
— Царю, трябва да правим така, както предлага майка ми Зат ад-Дауахи. Ще видиш какво ще стори тя с безкрайните си хитрости срещу мюсюлманските воини!
Цар Афридун веднага разпратил писмо до всички християнски земи, в което се казвало: „Никой да се не бави от християнските племена, от разбойниците с кръста по цялата страна, да идват всички — воини и моряци, жени, деца и старци! Воини мюсюлмански тъпчат ни земята — бързайте, нека треперят в борбата!“
А Зат ал-Дауахи напуснала града с няколко от своите хора, които облякла като мюсюлмански търговци. Взели със себе си сто мулета товари — антакийско платно, атлаз с цвят на метал, царска тафта и какво ли не още, както и писмо от Афридун, с което се удостоверявало, че са търговци от Шам, че никой не следвало да ги преследва и да им налага десятък.
— Ще ми се да направя една хитрост, с която да погубя мюсюлманите! — казала им тя.
Облякла се в дреха от тънка бяла вълна, търкала челото си дотолкова, че по него се появил белег, после го намазала с лой, докато започнало силно да блести67, затегнала нозете над ходилата си с верига и вървяла така, докато наближила войската на мюсюлманите. Тогава отвързала веригата от нозете си и тя оставила по тях дълбока следа. После наредила на хората си да я набият жестоко и да я затворят в сандък.
— Как ще те набием! — възпротивили се те. — Ти си господарка наша, майка на царя ни блестящ и страшен!
— Няма упрек или срам, дори нужника да чистиш сам! — отговорила тя. — Щом нещо трябва да се направи, всякакъв страх от грях ще да забравя! В сандъка ме поставете, после пари вземете, мулетата натоварете, при ислямските воини така идете! Ако някой от мюсюлманите се появи пред вас, мулетата му дайте, парите му предайте. А после при царя им Дау ал-Макан идете и помощ при него потърсете. Кажете: „Ние бяхме в страната на неверниците! Те нищо не ни направиха, дори писмо ни дадоха никой да не ни гнети! Как така вие ще отнемате парите ни?“ Тогава той ще ви запита: „И какво спечелихте, като търгувахте в земята Рум?“ Вие ще отговорите: „Спечелихме това, че спасихме един праведник! От петнайсет години той лежеше в ковчег под земята, викаше за помощ и не я получаваше. Ние продадохме стоката си, купихме друга и решихме да потеглим към страната си. На сутринта, преди да потеглим, видяхме върху стената образ. Взряхме се в него, а той се раздвижи и заговори: «Мюсюлмани, Аллах даде дар слово на този образ, за да укрепи вашата воля. Излезте от земята на неверните християни, идете при войските на славните мюсюлмани! Там е цар Шар Кан. На него му е писано да превземе Константинопол и да погуби християнското племе! След три дни път ще намерите манастир, наречен Манастир на Матар-уа-Ханна. В него има една кула. В кулата живее набожен мъж на име Абдуллах — един от най-светите мъже. Излъга го един монах, направи го роб и го затвори в този гроб. Неговото спасение би било по-добро дело дори от свещената война…» «И когато ви изслуша Шар Кан, вие продължете разказа си ето така: „Узнахме, че това е мъж, най-велик праведник и верен раб божи. Три дни пътувахме, видяхме манастира, спряхме да купим това и да продадем онова и щом си отиде денят, отидохме при онази кула. Чухме, че някой прочете стихове от Корана, а после продължи:
А веднъж донесете ли ме при мюсюлманските войници, аз вече знам как да наглася хитрината.
Християните сторили, каквото била поръчала, и я отнесли при войниците на мюсюлманите.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Аллах дарил победа на мюсюлманите и те пленили корабите, Шар Кан протегнал ръка на брат си и казал:
— Ако ти се роди син, ще го оженим за дъщеря ми Када Факан!
Зарадвал се малкият брат. Везирът Дандан поздравил и двамата и им казал:
— Знайте, царе, че великият и всемогъщ Аллах ни дари победа, защото ние жертвахме живота си. Мисля, че сега трябва да тръгнем след враговете ни и да ги изтръгнем от корен! Вие се качете на корабите и тръгнете по море, а ние ще вървим по суша! — и казал следните стихове:
И войската потеглила към Константинопол. Вървели, що вървели, накрая на широка поляна спрели. Какви не блага там видели — зверове се закачали, сърни се прескачали. А те толкова битки били минали — шест дни водица не си били пийвали. А на онази поляна — земята като същински рай украсена, цветни клонки с нектар опиянени, нежен полъх на зефира ги поклаща, ум и поглед в изумление се схващат. Или както е казал стихотворецът:
Дау ал-Макан повикал брат си и му казал:
— Ще тръгнем от тук след три дни. Нека да си починем.
Чули далечни гласове. Дау ал-Макан запитал чии са, и му отговорили:
— Търговски керван от Шам е спрял на почивка. Изглежда, войниците на исляма са ги изненадали и са взели стоката им!
След малко се появили и търговците, които молели султана да им помогне.
— Царю, ние бяхме в страната на неверните, те нищо не ни отнеха! — рекли те. — А братята ни мюсюлмани в нашата си страна ни грабят. Войниците ти ни взеха всичко!
Показали му писмото на царя на Константинопол. Шар Кан го прочел и рекъл:
— Ще ви върнем каквото са ви взели! Но ваш дълг бе да не въртите търговия в страната на неверниците!
— Владетелю! — отговорили те. — Аллах ни насочи към тази страна, за да намерим нещо, което никой завоевател не е намирал с победите си!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че християните, преоблечени като търговци, разказали за праведника, както ги била научила Зат ад-Дауахи. Свило се сърцето на Шар Кан за праведника и той възкликнал:
— А вие спасихте ли този праведник?
— Спасихме го, че как иначе! — отговорили те. — Игуменът избяга, защото се побоя за живота си, а ние побързахме да си тръгнем. А един човек ни каза, че в този манастир има цели кантари злато, сребро и скъпоценности!
Те донесли сандъка и измъкнали от него проклетницата — била най-личен човек, била потъмняла и слаба, все още окована във вериги. Братята целунали ръцете и нозете й, а тя ги посочила с пръст и рекла:
— Чуйте какво ще ви кажа! Аз съм доволен от онова, което направи с мен Всевишният ни господар! Мъката, която ми бе спусната от небесата, бе изпитание от Аллах! Който не търпи мъки, той не може да влезе в блажения рай!
И пропяла следните стихове:
Шар Кан й подал храна, но тя не я взела и казала:
— Аз не закусвам от петнайсет години! И как мога да ям сега, когато Всевишният ми дари спасение от плена при неверните! Ще потърпя до залез-слънце!
Щом се мръкнало, Шан Кан и Дау ал-Макан пак дошли, донесли храна и я поканили:
— Яж, праведнико!
— Не, не е дошло време за ядене! — отговорила тя. — Сега е време да се молим на царя на всички религии!
Тя се изправила пред михраба и се молила три дни и три нощи. На четвъртия поискала храна. Сложили й богата трапеза, но от всичко тя изяла само комат хляб.
Щом се мръкнало, братята и везирът Дандан влезли при Зат ал-Дауахи. Намерили я да се моли. Тя прекъснала молитвата си, поздравила ги, а те рекли:
— Искаме да ни разкажеш как те плениха!
— За бога, ако не бяхте емири на мюсюлманите; никога нямаше да ви разкажа и дума! — рекла тя. — Аз се оплаквам само на Аллаха! Но с вас ще споделя как ме плениха!
* * *
Живеех в Ал-Кудс. Една нощ отидох към морето и започнах да вървя по водата. С мене стана чудо! Запитах се: кой може да върви по водата като мене? Оттогава всевишният Аллах ми дари желание да пътувам. Заминах за страната Рум, цяла година се въртях из различните й краища, не остана в нея кътче, където да не съм се молил на Аллаха. Накрая се качих на някаква планина. Там в един манастир живееше монах на име Матар-уа-Ханна. Той ме видя, излезе при мене, целуна ръцете и нозете ми и каза:
— Аз те видях още когато влезе в тази страна! Ти събуди у мен желание да премина на страната на исляма!
После ме въведе в манастира. Вкара ме в тъмна стая и заключи вратата след мен. Остави ме там четирийсет дни без храна и вода. Един ден дойде патриарх на име Дакианус заедно с десет стражи и една мома на име Тамасил, красавица безподобна.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Зат ад-Дауахи:
* * *
Монахът Матар-уа-Ханна им разказал за мене.
— Я го доведете! — казал патриархът. — Пък нека по него да не остане дори месо за ядене на птиците!
Намериха ме, като се молех. Хората като Дакианус ме набиха жестоко. Искаше ми се да умра, но после упрекнах себе си:
— Това е наказанието за всеки, който се е възгордял! А в тебе, душо моя, се е заселило високомерие! То гневи бога, изстудява сърцето и води човека към адския огън!
Оковаха ме и ме хвърлиха под земята. Всеки три дни ми подхвърляха ечемична питка и чаша вода. Всеки месец-два се появяваше патриархът.
Дъщеря му Тамасил порасна. Тя бе деветгодишно момиче, когато я видях за пръв път, а сега бе станала на двайсет и четири. Баща й се боеше да не би царят да му я вземе, защото я бе посветил на Месията си. Когато беше с него, тя се преобличаше в мъжки дрехи. Той трупаше парите си в този манастир и въобще там къташе всичките си скъпоценности. Видях у него какви ли не неща от злато и сребро.
Тези търговци дойдоха в манастира да убият Матар-уа-Ханна. Жестоко го мъчиха, скубаха му брадата, докато покаже къде съм. Взеха ме и нямаха какво друго да правят, освен да бягат. А утре вечер в онзи манастир, както обикновено, пристига Тамасил с баща си. Ако искате да видите всичко това, вземете ме с вас — ще ви дам парите и съкровищата на патриарх Дакианус. Скрийте се и го изчакайте да дойде с дъщеря си! Вземете я — тя е достойна само за цар Шар Кан или за цар Дау ал-Макан!
* * *
Думите й не убедили везира Дандан. Но Шар Кан се разпоредил войниците да се приготвят за път, а Дау ал-Макан казал:
— Да вземем с нас конници и мулета, за да натоварим на тях парите на манастира! — наредил да се яви при него главният привратник и му казал: — Съмне ли се, тръгвайте към Константинопол! Ти ще бъдеш мой наместник и наместник на брат ми! Никой не бива да знае, че не сме с вас! След три дни ще ви настигнем!
Подбрал той сто конници между юнаците и после заедно с брат си и везира Дандан потеглили заедно с много мулета и сандъци, в които да натоварят парите…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато се съмнало, привратникът подканил войниците да тръгват. Шар Кан, Дау ал-Макан и везирът Дандан поизчакали да се мръкне. Пък неверниците, които съпровождали Зат ад-Дауахи, скрито се измъкнали — нали замисленото коварство вече било подготвено! А когато се мръкнало, старицата наредила на братята:
— Тръгвайте с мене към планината!
Тя вече била изпратила по гълъб писмо до царя на Константинопол, в което съобщавала какво се е случило, а в края на писмото си казвала: „Приготви десет хиляди конници — румски юнаци! Нека те идат в манастира и се скрият, докато пристигна с царя на мюсюлманите и стотината му конници. В манастира ще ти ги предам разпънати на кръст! Ако хитрината успее, никой от мюсюлманите няма да подуши родното си огнище! Матар-уа-Ханна ще бъде принесен в жертва на християнското племе!“
Пристигнало писмото в Константинопол, слугата гълъбар го предал на царя. Той го прочел и начаса наредил войниците му да тръгнат към онзи манастир.
* * *
А царят Дау ал-Макан, брат му Шар Кан, везирът Дандан и техните войници пристигнали в манастира и видели монаха Матар-уа-Ханна, който дошъл да види кои са, що са!
— Убийте този проклетник! — наредил „праведникът“.
После ги повела към дарохранилището и там намерили неща повече, отколкото старицата им била описала. Събрали всичко, натоварили го на мулетата. Но никой не се появил. Чакал Дау ал-Макан три дни…
— Вече взехме парите! — казал брат му. — А след всичко станало не мисля, че някой ще дойде в манастира! Да тръгваме!
Решили да слязат от планината. Тръгнали към вратата на манастира. Но нали старицата била казала там да се скрият десет хиляди конници! Щом ги зърнали, те ги обградили от всички страни.
— Братко! — казал Шар Кан. — Не е време за приказки! Тази долина е като дълбок проход с два изхода! Ако мястото не бе толкова тясно, щях да изпобия всичките, пък ако ще и сто хиляди да са!
— Ако знаехме, щяхме да вземем пет хиляди конници! — казал Дау ал-Макан.
— И десет хиляди да бяха — на такава клисура полза от тях нямаше да има! — отвърнал везирът Дандан. — Но аз познавам този проход, в него има и много широки места. Бил съм тук с цар Омар ан-Нуаман. Тук бяхме спрели, защото има вода, по-студена от сняг. Да се измъкваме, преди войниците на неверниците да са ни изпреварили на върха на планината. Ще започнат да ни хвърлят камъни, а ние нямаме щитове!
Забързали да се измъкнат от прохода. А светецът ги видял и викнал:
— Какъв е този страх! Нали сте посветили себе си на всевишния Аллах! Та аз бях затворен под земята толкова години и не му възразих. Бийте се за делото му! Който загине — раят го чака!
При тези думи изчезнали страх и колебание! Спрели се да изчакат да ги нападнат, размахали мечове, много врагове изпили смъртна чаша. Дау ал-Макан хвърлил поглед към проклетницата, а тя сочела с нож към християните, укрепвала силата им. Искала да им подскаже да убият Шар Кан — редица след редица се втурвали да го погубят. Щом една редица се втурвала, той я поразявал. Така се били, докато се мръкнало. Тогава влезли в една пещера — такива в прохода имало много — изморени от тежкия бой. През този ден загубили четирийсет и пет мъже.
Появила се и Зат ал-Дауахи, в ръката й — главата на главатаря на двайсетте хиляди. Един от турците го бил улучил със стрела и Аллах бързо изпратил душата му в ада. Тогава проклетницата отсякла главата му и я хвърлила в нозете на тримата. Шар Кан скочил на крака и възкликнал:
— Хвала на Аллаха, че те виждам пак!
— Синко! — отговорила старицата. — Ето, донесох главата на главния рицар! Нека тя укрепи волята ви за джихад. Отивам при войската ви! Ще ви доведа от там двайсет хиляди конници, за да избият тези неверници!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шар Кан запитал:
— Как ще стигнеш до тях, отшелнико! Нали неверните са завардили долината от всички страни!
— Аллах ще ме скрие от очите им! — отвърнала проклетницата. — Но ако искаш никой да не те види, тръгни и ти! Ако и брат ти иска да дойде с мене — ще вземем и него, няма как! Но сянката на небето може да скрие само двама!
— Няма да изоставя хората си! — казал Шар Кан. — Но нека брат ми се измъкне от тази теснотия!
Така се и договорили.
— Къде е царят на времената Дау ал-Макан? — запитала проклетницата и когато той се отзовал, рекла: — Вземи везира си и върви след мен към Константинопол!
Тя вече била съобщила на неверните каква хитрост е измислила.
Тръгнала Зат ал-Дауахи, а след нея — Дау ал-Макан и везирът Дандан. Крачела пред тях и те не подозирали, че с тях ще стане онова, което е предписала съдбата. Стигнали посред войниците на Рум. Гледали ги те и нищо не им правели — така ги била съветвала проклетата старица.
— Неверниците са ослепели — ние ги виждаме, а те не ни виждат! — рекъл Дау ал-Макан.
Изведнъж войниците се втурнали към тях, обкръжили ги, пленили ги и ги запитали:
— Освен вас има ли още някой, да пленим и него?
— Не виждате ли този мъж, който също е с нас? — запитал Дау ал-Макан.
— Кълнем се в Исуса, никого освен вас не виждаме! — рекли те, оковали нозете им и ги предали на пазачите.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че на сутринта Шар Кан произнесъл утринната си молитва и заедно с войниците си започнал да се готви за битка. А неверниците, още щом ги видели отдалеч, викнали:
— Ей, мюсюлмани, ние пленихме вашия султан и неговия везир! Ако не се откажете от битката с нас, ще ви избием, а ако се предадете — ще ви отведем при нашия цар. Той ще се сдобри с вас, вие ще напуснете земите ни и ще си отидете. Щом не ни правите зло — и ние няма да ви сторим зло!
Шар Кан разбрал, че положението му е тежко. „Как ли са ги пленили?“, запитал се той. „Дали не са направили нещо лошо на отшелника и това сега да е наказанието за греха им?“
Пак започнала битката. И този ден се видяло кои са юнаци и кои — страхливи, мечове и пики в кръв се потопили. Като мухи върху мед нахвърлили се неверниците отвред. А Шар Кан с юнаците си се биел безстрашно, никой от смърт не се плашел, никой не се втурвал в бягство. Напълнила се с кърви долината и с трупове покрила се земята. Мюсюлманите се върнали в пещерата си и Шар Кан казал на малцината останали живи войници:
— Ако тръгнем сега в бой, никой няма да остане жив, пък и малко храна и вода ни е останало. Ще бъде най-мъдро, ако измъкнете мечовете си и застанете до входа на пещерата. Така ще се защитите от всеки, който се опита да пристъпи. Пък дано отшелникът успее да ни доведе помощ!
Войниците застанали при входа. Щом някой се опитвал да влезе, те го убивали. Така се защитавали до мръкване.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шар Кан останал само с двайсет и пет мъже. А неверниците се питали:
— Кога най-после ще свърши всичко, изморихме се! Хайде да ги нападнем — останаха само двайсет и петима! Ако се предадат, ще ги вземем в плен, а ако се съпротивляват — ще запалим огън и ще го оставим да ги превърне в сълза, която не извира от окото.
Струпали пред входа на пещерата тръстика и запалили огън. Шар Кан и хората му се приготвили да загинат. Но водачът на рицарите викнал:
— Те трябва да бъдат убити само пред цар Афридун, за да се уталожи гневът му! Трябва да ги хванем в плен, да ги заведем в Константинопол, да ги предадем на царя, а той да прави с тях каквото иска!
Втурнали се, много от тях изпобили, останалите пленили. Главният рицар наредил да ги вържат. Вечерта неверниците започнали веселба и пили толкова, че всички се натъркаляли. А братята били оковани заедно.
— Как да се спасим, братко? — възкликнал Шар Кан.
— За бога, не знам! — отговорил Дау ал-Макан. — Станахме като птици в клетка!
Ядосал се Шар Кан, поел дълбоко въздух — и се скъсали въжетата. Когато се измъкнал, пристъпил към водача на стражата, който бил пиян, взел ключовете от оковите от джоба му, освободил Дау ал-Макан, везира Дандан и другите войници.
И когато излезли, забелязали на едно място вързани коне, а пастирите спели.
— Трябва всеки да вземе по един кон! — казал Шар Кан. Взели двайсет и пет коня, а когато се отдалечили на сигурно място, Шар Кан рекъл: — Иска ми се да се качим на планината, да викнем в един глас: „Аллах е най-велик!“, да креснем така, сякаш идват вълните на исляма! Всички ще помислят, че мюсюлманите са ги обкръжили, ще започнат да се мушкат един друг с мечове, защото са още пияни и сънени — ще ги изколим със собствените им мечове и сами ще въртим мечове, докато се съмне!
Съгласили се, качили се на планината, викнали: „Аллах е най-велик!“, екнали планината, камъните и дървесата…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неверниците закрещели:
— Исусе, нападнаха ни враговете!
И започнали да се избиват един друг. А когато се съмнало, потърсили пленниците и не ги намерили.
— Само пленниците направиха тази работа! — рекли водачите им.
Метнали се на конете си и се втурнали по следите на мюсюлманите. Не минало много време, настигнали ги и ги обградили. Дау ал-Макан се навел от хребета на планината, викнал на хората си: „Аллах е най-велик!“, изведнъж се чули викове: „Аллах е най-велик!“ и те видели, че приближават войниците на мюсюлманите. Сърцата им се изпълнили с нова сила. Шар Кан надал боен вик, втурнали се и воините му, затреперила земята като при земетръс. Разпръснали се неверниците из планината, мюсюлманите ги последвали, удряли и мушкали, глави от рамене откъсвали. А щом се съмнало, блеснали лъчите на слънцето и те видели Бахрам, вожда на дейлемите, и Рустум, вожда на турците, с двайсет хиляди конници.
А ето защо те се появили на това място.
* * *
Емир Бахрам, емир Рустум и главният привратник с войските на мюсюлманите стигнали до Константинопол. Видели, че неверниците вече били излезли по стените, заели кулите и твърдините и подготвили за отбрана всяка крепост — те били узнали предварително, че идват войските мюсюлмански и знамената мохамедански, чули на оръжието звъна, на крясъците шума, на копитата звъна — като скакалци летели, като облаци пълзели. А и вече знаели какво била сторила Зат ал-Дауахи.
Тогава емирът на турците казал на емира на дейлемите:
— Емире, оставили сме се на милостта на враговете, които са сто пъти повече. А сред нас не са нито Шар Кан, нито Дау ал-Макан, нито везирът Дандан. А щом ги няма, стига да решат, неверниците ще ни изпоскат и никой от нас няма да се спаси! Я по-добре да вземем десет хиляди войници — мосулци и турци, да отидем в манастира на Матар-уа-Ханна и да потърсим двамата братя!
Емирът се съгласил. Подбрали двайсет хиляди конници и тръгнали по дългите пътища да дирят манастира.
* * *
А ето какво се случило със старицата, когато мюсюлманите попаднали в ръцете на неверниците.
Грабнала онази безпътница един жребец и цяла нощ препускала. На разсъмване забелязала войската на Бахрам и Рустум. Скрила жребеца и тръгнала пеша, като си мислела: „Пък може войниците мюсюлмани да се връщат победени от битката при Константинопол“. Приближила към тях и видяла знамената им — не били обърнати и тя разбрала, че са победени68. Забързала към тях и викнала:
— Бързайте, воини на Аллаха, на бой с дяволското племе!
— Благодетелю от Аллаха, какво ни носиш? — попитал я Бахрам.
— Не питай за делото страшно и за злото опасно! — отговорила тя. — Щом нашите хора взеха парите от манастира, решиха да потеглят към Константинопол. Тогава като скакалци нападнаха ги воини — неверници безбройни! Повечето загинаха, останаха само двайсет и пет!
Тогава те се спуснали, без да гледат за ред и пътища. Призори стигнали при изхода на прохода и чули как Дау ал-Макан, брат му Шар Кан и войниците викат „Няма бог освен Аллах“ и „Аллах е най-велик“. Насочили войниците срещу неверниците пиките и хукнали — сякаш река потекла в пустинята, ревнали юнаците — разтърсили се пущинаците. А когато се съмнало, се срещнали с Дау ал-Макан и Шар Кан, които им разказали какво им се било случило в пещерата. А после рекли:
— Трябва бързо да се връщаме в Константинопол, защото оставихме другарите си там!
Двамата братя потеглили бързо на път.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че през това време Зат ал-Дауахи се върнала в гората, взела коня си и бързо тръгнала към мюсюлманите, обкръжаващи Константинопол. Там отишла в шатрата на привратника. Той се изправил, направил й знак да седне и я запитал какво се е случило.
— Боя се за Рустум и Бахрам — отговорила тя. — Срещнах ги по пътя и ги пратих при царя. Бяха двайсет хиляди конници, а неверниците са повече! Веднага трябва да изпратиш част от войниците си при тях. Раят е приготвен за онези, които загинат като шахиди. Всеки ще срещне един ден смъртта, но в джихада тя е за пример!
Привратникът извикал при себе си брата на емира Бахрам. Това бил рицар на име Туркаш. Дал му десет хиляди конници юнаци и му наредил веднага да тръгне. Вървял той него ден и през следващата нощ и се приближил до мюсюлманите. Когато се съмнало, братята забелязали облака и знамената с надписа върху тях: „Няма бог освен Аллаха и Мохамед е пратеник на Аллаха“. Видели и Туркаш, който ги поздравил.
— Кой ви каза къде сме? — запитал Шар Кан.
— Отшелникът! — отговорил Туркаш.
— А как е стигнал при вас? — запитал Шар Кан.
— Дойде пеша. За един ден и една нощ е минал десетдневен път — сякаш е бил славен конник!
— Няма съмнение, че е приятел на Аллаха! — казал Шар Кан. — А къде е сега?
— Оставихме го при нашите воини на правата вяра — за бой с неверни да ги вдъхновява!
Те бързо потеглили. Вървели, що вървели — и чудо видели: до небето прах се вдига, земята покрива, деня под себе си скрива. Това бил познатият отшелник, който завикал:
— Племе на правоверни! Вероломно постъпиха коварните неверни, измамиха воините единоверни! Спасете ги от ръцете им страшни — те ги нападнаха в техните шатри!
Затуптяло сърцето на Шар Кан, объркан той скочил от коня си и целунал ръцете и нозете на отшелника. Същото направил и брат му. Само везирът Дандан не го направил, не слязъл от коня си и казал:
— За бога, плаши се сърцето ми, като видя този отшелник, защото само измами съм видял от онези, които прекаляват с вярата си! Оставете го!
— Откажи се от тези грешни мисли! — казал му Шар Кан. — Клеветата срещу праведник е грях — тя се връща върху клеветника! Виж как ни вдъхновява на бой!
Той наредил да докарат нубийско муле за отшелника, за да го язди. Онзи не се съгласил, показвал, че чрез въздържание всичко се постига. А воините смятали, че именно за този чист отшелник стихотворецът е казал:
И така, крачел отшелникът между коне и пешаци като лисица. Вървял и с глас висок четял Корана. Вървели, що вървели — и ето насреща им воините на исляма! Когато Шар Кан ги зърнал, те били изгубили дух. Привратникът бил победен и бягал…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че причината за поражението на мюсюлманите била следната:
* * *
Когато Зат ал-Дауахи видяла, че Бахрам и Рустум тръгнали с войниците си към братята, и им пратила в помощ войската на Туркаш, нейната цел била да разцепи войските на мюсюлманите, за да ги ослаби. После тя отишла в Константинопол и повикала рицарите на Рум:
— Пуснете ми връв, за да завържа с нея това писмо за цар Афридун! Нека той и синът му изпълнят всичките повели в него!
Спуснали те въже, вързала тя писмото, в което пишело: „От носещата велики беди и големи нещастия Зат ал-Дауахи до цар Афридун. Пращам ти поздрави. Направих хитрост, за да загинат мюсюлманите, плених и султана им, и везира им! После казах на войниците им какво е станало с тях. Тогава пречупи се волята им. Измамих войските, които обсаждат Константинопол, отделих дванайсет хиляди, които тръгнаха да помагат на пленените. Тук останаха малко войници. От вас се иска да ги нападнете, докато са в шатрите си! Избийте ги до последния! Моля Исуса да не забравя какво съм направила!“
Цар Афридун извикал цар Хардуб и му прочел писмото.
— Видя ли, хитростта на майка ми струва повече от мечовете! — казал цар Хардуб.
Афридун наредил на рицарите да излязат извън стените, оголили мечове железни огромни, викнали думи неверни и греховни. Видял привратникът всичко това и си казал: „Султана ни го няма, а те ей сега ще ни нападнат. А повечето от войниците отидоха при Дау ал-Макан!“ Ядосал се и викнал:
— Ей, мюсюлмански воини, на здравата вяра — стражи неспокойни! Ще загинете, ако побегнете. Ще победите, ако се стегнете! За юначество не се приказва — то се с воля показва! Колкото примката да се стеснява — Аллах намира начин да я разширява! Аллах ви благославя, с добро око ви слава пожелава!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че мюсюлманите викнали: „Аллах е най-велик“. Всички удряли и мушкали, копия и стрели полетели, долини и потоци с кръв прелели. Сблъскала се правоверна рат с дяволска смрад, литнали глави от рамене с яд. Неверници мюсюлманите обградили — да се спасят от мъка те нямали сили. Смесили се племе с племе, сблъскала се човешка гръд с конско стреме, безжалостно стрелите зазвънели, който бил юнак — той напредвал, който бил глупак — предавал се и клеквал, изпопадали юнаците от седлата, изпълнила се с кърви долината. Румите завладели техните шатри и ги принудили да отстъпят.
И точно тогава се появил Шар Кан с воините мюсюлмански, със знамената мохамедански. Враговете изгубили ума и дума. Прах се вдигнал до небесата — всичко се сляло по земята. Ето го и цар Афридун заедно с царя на Рум, единият застанал отдясно, другият — отляво. Те имали и един рицар славен на име Лауя, който застанал по средата. Макар и разтреперани от страх, подредили се войниците за битка. Мюсюлманите също подредили войниците си.
Обърнал се Шар Кан към брат си Дау ал-Макан:
— Царю, те искат да излязат на бойното поле, а и ние най-много това искаме! Аз ще застана по средата срещу неверните войници! Нека везирът Дандан да бъде отляво, а ти да си отдясно, нека емирът Бахрам да е на лявото крило, а Рустум — на дясното!
И ето — сред войниците на Рум излязъл конник. Всички видели, че язди бавно муле. Седлото — от бяла коприна, на него — килимче кашмирено, на гърба му — старец побелял, с лик достоен, много преживял.
— Аз съм пратеник! — викнал той. — Пратеникът само носи вест. Спокоен идвам, сигурен и сам — посланието аз да ви предам!
— За живота си бъди спокоен — че нито меч, ни стрела ще те докосне! — отговорил Шар Кан.
— Аз съм пратеник на цар Афридун! — казал старецът. — Посъветвах го да спре да избива хората си — нека се бият само двама рицари. Той се съгласи и ви казва: „Давам живота си в жертва на войниците си! Нека и царят на мюсюлманите да жертва живота си заради войската си! Ако той ме убие — ще пропаднат християните, ако аз го убия — ще пропаднат мюсюлманите!“…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шар Кан викнал:
— Съгласен съм! Аз съм рицарят на мюсюлманите, той е рицарят на неверниците! Убие ли ме, негова ще е победата и мюсюлманите ще се изтеглят! Върни се, монах, и му кажи, че боят ни ще бъде утре, защото сега от път сме уморени, всеки бой ще е грях, а починем ли — няма умора и страх!
Върнал се монахът, разказал какво е станало. Цар Афридун си казал: „Този Шар Кан ще е най-добрият при бой с мен! Убия ли го — ще се пречупи волята им, ще отслабне силата им!“
А когато се съмнало, застанали една пред друга двете редици конници с пики железни и мечове бляскави. Пред тях на бойното поле излязъл конник, яхнал жребец като стрела, с щит железен, с меч и ново копие от чуждестранна направа. Открил конникът лицето си и викнал:
— Който ме е познал — стига му, който не ме е познал — нека ме види! Аз съм Афридун!
Ето че срещу него излязъл Шар Кан, яхнал тъмен жребец, в ризница, обкичена с бисери и скъпоценности, с индийски меч в ръцете.
Двамата се втурнали един срещу друг. Като планини се блъскали, като морета се пръскали, ту се приближавали, ту се оаздалечавали, ту се съединявали, ту се разделяли, ту в нападение, ту в отстъпление, ту на шега, ту наистина, ту се удряли, ту се мушкали. Гледали ги двете войски. Някои казвали, че Шар Кан побеждава, други твърдели, че Афридун е победител. Накрая всичко се объркало, вдигнал се такъв прах, че небето потъмняло, слънцето побледняло.
— Кълна се в Исуса и правата вяра — викнал Афридун, — ти наистина си смел и добър юнак, обаче си човек вероломен и недостоен. Виждам, че се биеш коварно и си от племе робско и безславно! Ето виж, водят ти нов кон, за да продължиш битката, която ме лиши от сили, аз се изморих да удрям и да се защитавам! Ако искаш да продължим битката и през нощта, остани си със същото снаряжение, със същия кон — тогава ще покажеш своето великодушие и умение в бой!
Разгневил се Шар Кан, особено засегнала честта му приказката, че е от робско племе. Обърнал се назад — искал да нареди да не му сменят нито коня, нито оръжието. Тогава Афридун метнал копието си. А Шар Кан, като не видял никого зад себе си, разбрал, че това е хитрост, и се обърнал бързо, успял да сниши главата си до лъка на седлото. Копието се плъзнало по гърдите му, той викнал силно и изгубил съзнание. Зарадвал се Афридун, решил, че го убил.
Когато Дау ал-Макан видял, че брат му ще падне от коня, изпратил към него войници. Неверниците нападнали мюсюлманите. Двете войски се срещнали.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че най-бързо до Шар Кан стигнали Дандан, Бахрам и Рустум. Той се бил наклонил върху коня си, те го подпрели и го върнали при брат му. Оставили го в ръцете на слугите и се върнали към кървавата битка.
Дошла нощта, двете войски се изморили, глашатаите призовали към изтегляне, войските се върнали в шатрите. Всички неверници отишли при царя си Афридун, поздравили го с победата му. Той влязъл в Константинопол и седнал на трона. При него влязъл царят на Рум и му казал:
— Силите на Исус ти помогнаха. Той откликна на праведната ми майка, която го молеше, за да победиш. След Шар Кан мюсюлманите няма да се задържат тук!
— Утре ще бъде решителната битка! — казал Афридун. — Ще викна на двубой Дау ал-Макан и ще го убия!
* * *
Когато се върнал към шатрите си, Дау ал-Макан мислел само за брат си. Намерил го в много лошо състояние. Извикал Дандан, Рустум и Бахрам. Те будували при него цяла нощ, а когато започнало да се разсъмва, при тях се появил отшелникът. Шар Кан дошъл на себе си, отворил очи, облизал устни и казал:
— Хвала на Аллаха, че оздравявам! Вече се чувствам добре. Този проклетник ме измами! Ако не бях се отклонил, той щеше да прониже гърдите ми! Къде е отшелникът?
— До главата ти е! — отговорил Дау ал-Макан.
Шар Кан се извърнал, целунал ръка на отшелника и му казал:
— Моли се за мене!
Когато блеснала зората, мюсюлманите излезли на бойното поле. И неверниците се подготвили за голяма битка.
— Не мога да се не бия срещу тези страхливци! — викнал Дау ал-Макан. — Къде е Афридун — аз ще го заставя да опита мъката от позора! Вчера беше битката на брат ми, днес е моята битка!
Втурнал се той във вихъра на битката, в ръката му — тежко копие, под него — кон като амбра, черен, безподобен, както го е описал стихотворецът:
И всеки се втурнал срещу другия, пазел се от неговата смелост и показвал своята умелост. Двамата ту отстъпвали, ту настъпвали, докато накрая се задъхали. Креснал тогава Дау ал-Макан, втурнал се срещу Афридун, замахнал с меча, отсякъл главата му. Неверниците се втурнали вкупом и го нападнали като един. Посрещнал ги той, пламнал горещият бой, потекли кърви като реки. Аллах пратил победа за правоверните и срам за неверниците — нищо друго не им оставало, освен да бягат. Така им било писано — да загинат от острите мечове. Петдесет хиляди конници били убити, още повече били пленени, много загинали в ужасната блъсканица пред градските порти. Накрая портите се затворили и те, безкрайно изплашени, се закатерили по стените. А мюсюлманските редици се прибрали в шатрите си като победители.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Дау ал-Макан влязъл при Шар Кан. При него бил и отшелникът. Зарадва се, целунал го, а Шар Кан говорел:
— Всички ние сме под закрилата на този отшелник! Разбрах, че сте победили враговете! Разкажи ми, братко, какво ти се случи!
Дау ал-Макан му разказал всичко. Щом Зат ал-Дауахи чула, че Афридун е убит, прежълтяла, очите й се напълнили с обилни сълзи, но тя показвала пред мюсюлманите, че плаче от голяма радост. „Кълна се в Исуса!“, си казала тя. „Няма полза от живота ми, ако не погубя Шар Кан, както той изгори живота ми и погуби цар Афридун — стълб на християнския род, за кръста дал своя живот!“ Но нищо не казала на глас.
Около Шар Кан останали няколко стражи и старицата. Той поприказвал с нея, после се опънал да поспи. Същото направили и стражите. Тогава Зат ал-Дауахи скочила като мечка стръвница, като змия усойница, измъкнала от пояса си отровен двуостър нож и откъснала главата на Шар Кан от тялото му. Отрязала и главите на спящите слуги, излязла от шатрата и отишла при шатрата на султана. Видяла, че са будни, и кривнала към везира Дандан. Той четял Корана, зърнал я с края на окото си. Тръгнала си, а везирът си рекъл: „Я да я проследя!“ Тръгнал след нея. Изплашила се старицата да не я разкрият, върнала се и му казала:
— Везире, аз отивам след светец, когото не познавам! Щом се запозная, ще го помоля да се срещнете и да поговорите! Но се боя, че ако вървиш след мене, без той да е разрешил, току-виж и мене намразил!
Везирът я оставил и се върнал към шатрата си, но сън не го хващало. Пак излязъл от шатрата си и си рекъл: „Я да мина към Шар Кан — ще си поговорим, докато се съмне!“ Влязъл в шатрата на Шар Кан и видял, че от него тече кръв като река. Видял и изкланите слуги и креснал така, че стреснал всички. Довтасал и султанът Дау ал-Макан и запитал какво е станало. Казали му, че брат му Шар Кан и слугите му са избити.
— Не разбрахте ли кой е направил това? — запитал царят. — И защо не виждам тук отшелника свещен, от земните дела тъй отдалечен?
— А кой друг, ако не този отшелник дявол ми донесе тези скърби? — рекъл везирът Дандан. — От самото начало се съмнявах в него — защото знам, че всеки, който прекалява с вярата, е хитрец и измамник!
Погребали Шар Кан.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато направила злината, проклетницата взела перо и мастило и написала: „От Шауахи Зат ал-Дауахи до главатаря на мюсюлманите. Аз влязох в страната ви, измамих с преструвка благородниците ви. Най-напред убих царя ви Омар ал-Нуаман, после в прохода и пещерата — още много мъже. Последните, които избих, бяха Шар Кан и слугите му. Ако дяволът ме бе подкрепил, щеше да се случи същото с вашия султан и с везира Дандан. Аз съм човекът, който дойде преоблечен като отшелник, и вие се хванахте на моите хитрини и клопки. Ако искате да останете живи, тръгвайте си! Ако пък искате да затриете душите си, стойте, пък ако щете векове — няма да ни превземете!“ Викнала един рицар и му наредила да забучи писмото на една стрела и да я метне при мюсюлманите.
* * *
Те били три дни в траур. На четвъртия погледнали към кулите и видели там рицаря, който размахвал писмо. Изчакали да го метне стрелата. Султанът наредил на везира Дандан да го прочете. А когато той го прочел, Дау ал-Макан казал:
— Тази безпътица! Тя ни надхитри вече два пъти! Ще я увеся за косите на константинополските порти!
Върнали се мюсюлманите пред Константинопол. Султанът обещал, че ако превземе града, ще раздели плячката поравно между всички. А сълзите му по брат му не пресъхвали. И ето че дошла вест от Багдад. В нея се казвало: „Съпругата на цар Дау ал-Макан роди син. Нузхат аз-Заман, сестрата на царя, го кръсти Кан Макан. Ние сме добре, има много дъждове. Приятелят ти огнярят живее в изобилие, заобиколен от слуги и стражи, но досега не знае какво ти се е случило. Поздрави!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царят казал на везира Дандан:
— Почувствах се по-силен, щом ми се е родил син Кан Макан! Искам да оставя тази тъга! Нека да устроя на брат си прочитане на целия Коран и да направя дарения!
— Което си намислил, е добро! — казал везирът. — Ако има нещо, което ще облекчи сърцето ти, то е наистина да слушаш разкази за царе, приказки за влюбени и тъй нататък… Това не е трудна работа! Докато беше жив баща ти, не ме оставяше да правя друго, освен да му разказвам приказки и да му чета стихове. Довечера ще ти разкажа приказката за влюбения и възлюблената — и ще се отпусне сърцето ти!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато се събрали везирът, привратникът, Рустум и Бахрам, цар Дау ал-Макан се обърнал към Дандан:
— Нали знаеш, везире, че се мръкна, нощта ни наметна с галабията си и се спусна над нас. Искам сега да ни разкажеш приказката, която ни обеща!
— С желание и удоволствие! — казал везирът и заразказвал:
Приказка за влюбения и възлюблената
Разправят, царю честити, че едно време зад планината Исфахан имало град на име Зеленият град. Той имал цар на име Сулейман шах — щедър и благодетелен, признателен и добродетелен, богоугоден и благочестив, добър и справедлив. Имал войници от всички племена, името му се славело във всяка страна, но нямал нито деца, нито съпруги. Имал си един везир. Приличали си двамата по щедрост и благодеяние. Един ден му казал:
— Везире, сърцето ми се свива — търпението си отива, от ден на ден слабея, че без жена и без дете живея. Не може да бъде такава съдбата на царете. Казал е пророкът: „Дай ми съвет, кажи ми какво да правя!“
— Не бива, царю на времената — казал везирът, — да говоря за неща, които са в ръцете на Всевишния!
— Знаеш ли, везире! — рекъл царят. — Ако царят си купи наложница, макар да е приятна, не знае дали е знатна! Ами ако тя понесе рожба и се роди дете — лицемер, потисник и кръвопиец? Такива са като солената земя — засее ли се нещо в нея, то излиза слабо и повредено! Иска ми се да ме сгодиш за момиче от царски род. Посочи ми от род праведен някоя ислямска дъщеря и аз ще я взема за жена!
— Знаеш ли, царю, хрумна ми, че Захир шах, господарят на Бялата земя, има дъщеря с невиждана красота — възкликнал везирът. — Тя е съвършена, със снага неземна, с бузи като рози, с глава дългокоса, стан изваян, гърди възжелани. Зърне ли я някой, без сън се мята. Който я остави, умира, без да я забрави. Така е казал за нея и стихотворецът:
Мисля, царю, че при баща й трябва да отиде пратеник, врял и кипял в делата, с опит в превратностите на съдбата! Ти се наслаждавай на лицето мило и бог ще е доволен от мъжката ти сила! Известно е, че пророкът е казал: „В исляма неженени монаси няма!“
— Само ти си за тази работа! — рекъл царят. — Ти си умен и учтив! Калесай ми тази мома и не се връщай без нея!
Везирът наредил да приготвят дарове, достойни за царе. Натоварили ги на мулета и камили. Потеглил той, а царят го помолил да се върне колкото се може по-скоро.
Везирът вървял, що вървял, ни ден, ни нощ не спрял, пустини и долини пресичал. Накрая стигнал до града, към който се бил отправил. Не усетил кога пред него се появил везирът на Захир шах заедно с големците на царството му. Те го посрещнали на два фарсаха от града и тръгнали заедно с него обратно към царството си. Влезли през портите на двореца, стигнали до висока зала. Посред нея — мраморен престол, украсен с бисери и скъпоценности, четирите му крака — от слонски зъби, на него — покривка от зелен атлаз, обшит с червено злато, отгоре — балдахин, посипан с бисери и скъпоценности. Цар Захир шах седял на този трон. Влязъл везирът, отпуснало се сърцето му, развързал се езикът му и той показал колко сладкодумни са везирите…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Цар Захир шах оказал висока почит на везира на цар Сулейман шах, почел го с добра дума. Везирът му се поклонил и рекъл:
— Велики царю, славен господарю! Дойдох при тебе като пратеник и годежар за дъщеря ти по молба на цар Сулейман шах, цар на Зеления град и на Исфаханската планина! Той ти праща в дар безброй неща и иска да ти стане зет.
Цар Захир шах се изправил на крака и казал:
— Велики везире, уважаеми господине! Моята дъщеря е една от неволниците на цар Сулейман шах и най-голямото ми желание е той да бъде мой стълб и опора!
Цар Захир шах отишъл при дъщеря си да й съобщи радостната вест. Кадиите обявили женитбата на всеослушание и пожелали успех и щастие. За два месеца всичко, от което имала нужда невестата, било подготвено и царят наредил да товарят шатрите.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Невестата взела най-ценните неща. Направили й паланкин от червено злато, украсено с бисери и скъпоценности, отделили й десет мулета да го носят. Сам цар Захир шах пътувал цели три фарсаха с тях, после се сбогувал с дъщеря си, с везира и свитата му и се върнал в града си радостен и доволен. А везирът с царската щерка вървели, що вървели, ни ден, ни нощ не спрели, равнини и пустини пресекли…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Везирът изпратил вестоносец при цар Сулейман шах, за да му съобщи, че невестата пристига. Зарадвал се царят, засуетил се.
Щом тя се появила, обкръжили я войници — едни отляво, други отдясно. Жив човек не останал да не излезе да погледа. Барабани трещели, копия се въртели, тръби звънели, благовония ухаели, знамена се развявали, коне се надпреварвали. Пристъпили стражите с балдахина към портата главна, блеснало мястото славно, разкрили се в ъглите красотите скрити. Ето я и невестата — между неволниците била като луна сред звездите чисти, като рядка перла между обикновени бисери. Влязла в стаята, дошъл и царят. Аллах запалил в гърдите му обич към нея. Отнел Сулейман шах моминството й, паднали от сърцето му тревога и безпокойство. Не излязъл от стаята цял месец. Тя го обикнала от първата нощ.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Царят царувал на трона си, докато минал положеният срок. През последния месец призори родилни болки обхванали съпругата му. Аллах облекчил раждането й и тя добила мъжка рожба. Щом царят чул за раждането, отишъл радостен при сина си. Целунал го между очите, замаян от приказната му хубост, която потвърждавала думите на стихотвореца:
Нарекли новороденото Тадж ал-Мулук Харан69. Сукал той от гърдите на кърмачка, раснал в палати изящни, дните си летели, годините вървели. Когато станал на седем години, цар Сулейман шах извикал учени и мъдреци и им поръчал да научат детето на държание, мъдрост и добри обноски. Учението му продължило до четиринайсетгодишна възраст.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Разправят, царю честити, че Тадж ал-Мулук Харан бил най-красивият от човешкото племе, дивели му се всички, които го виждали. Стихове редили в негова чест, жени почтени мечтали да ги остави без чест. Ето какво стихотворец един запял:
Когато станал осемнайсет годишен, той станал още по-красив. Един ден казал на слугите си:
— Пригответе храна за десет дни! Тръгваме на лов.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Вървели, що вървели, наближили Зеления град. Видели там множество зверове свободни, дървета плодородни, извори пълноводни. И Тадж ал-Мулук наредил на свитата си:
— Започнете залагането на примките оттук, тръгвайте с мрежите все по-широко на кръг, а после ще съберем кръга.
Послушали го и заложили примките. Събрали се в мрежата много диви животни. Заревали зверовете, хвърляли се с муцуни срещу конете, скачали едни срещу други, лаели кучета, ръмжали пантери и пищели соколи. Много зверове били хванати живи. Тадж ал-Мулук приседнал край реката и разделил дивеча между ловците.
На сутринта към тях се приближил керван от роби, слуги и търговци. Тадж ал-Мулук наредил на един от свитата си:
— Я виж тези какви са, що са, запитай ги защо са спрели на това място?
— Ние сме търговци! — отговорили дошлите на въпроса му. — Спряхме да починем, защото домовете ни са далече! Тук сме под закрилата на цар Сулейман шах! Носим скъпи платове за сина му Тадж ал-Мулук!
— Ами щом са донесли нещо за мен — казал Тадж ал-Мулук, — няма смисъл да се връщам в града, нека да го огледам.
Изпратил той да доведат търговците. Те разтворили стоката си, царският син взел, което му отивало, платил си всичко до грош. Яхнал коня си и понечил да тръгне, но се извърнал и видял красив момък, обаче хубостта му била полиняла, лицето му — прежълтяло.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
— Защо не ми показваш стоката си? — запитал Тадж ал-Мулук момъка.
— Господарю, стоката ми не е подходяща за ваше величество! — отговорил той.
— Трябва непременно да ми покажеш какво носиш, и да ми кажеш какво ти е. Ако някой ти е сторил зло — ще премахнем злото, ако си задлъжнял, ще платим дълга ти! Сърцето ми се къса, като те гледам!
— Господарю! — казал момъкът. — Не ме карай да правя това! Стоката ми не е достойна за тебе!
— Трябва да я покажеш! — настоял Тадж ал-Мулук.
Наредил на един от стражите си да донесе стоката. Донесли я въпреки волята на момъка. Щом я видял, сълзите му рукнали. Разтворил стоките си. Извадил между другото и една атлазена дреха, обшита със злато. Но когато я разтворил, от нея паднало парче плат. Момъкът бързо го прибрал и го сложил под себе си.
— Какво е това парче? — запитал Тадж ал-Мулук. — Я ми го покажи!
— Не исках да ти показвам стоката си само за да не го видиш! — казал момъкът. — Не бих искал да го гледаш…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
— Трябва да го видя! — настоял гневно Тадж ал-Мулук.
Измъкнал момъкът изпод себе си парчето плат и заредил:
— Виждам, че работите ти не вървят! — казал Тадж ал-Мулук. — Защо плачеш, когато поглеждаш към това парче плат!
— Господарю, историята е странна, всичко в нея е омайно — и с това парче, и с неговата стопанка, защото тя е шила и тази картина!
Той разтворил плата и всички видели върху него газела — изписана с копринени конци, избродирана с червено злато. От другата страна на плата — още една газела, изписана със сребърни нишки, на шията й — огърлица от червено злато и три тръстики от хризолит. Тадж ал-Мулук видял хубавата изработка и рекъл:
— Хвала на Аллаха, който е научил човек на неща, които той преди не е знаел! Разкажи за онази, която е избродирала тези газели!
И момъкът заразказвал:
Приказка за Азиз и Азиза
Господарю, баща ми бе от най-големите търговци и нямаше други синове освен мен. Имах една братовчедка, която живееше в бащината ми къща. Баща й беше умрял, но преди да се случи това, бащите ни си били дали дума, че ще ме оженят за нея. Станах пълнолетен, стана и тя. Тя не криеше лицето си от мене. Веднъж баща ми каза на майка ми:
— Тази година ще оженим Азиз и Азиза70!
Бе договорено гостите да дойдат след петъчната молитва. Майка ми ме изпрати в хамама. Излязох от там в пищна нова красива дреха. Тръгнах към джамията, но си спомних за един приятел. Върнах се да го потърся, за да го поканя на сватбата. Намъкнах се в някаква уличка, в която никога не бях влизал. Бях изпотен както от хамама, така и от току-що облечената нова дреха. Седнах на една скамейка да си почина. Но ми стана още по-топло. Понечих да хвана края на дрехата си, за да избърша челото си, и изведнъж върху мене отгоре падна бяла кърпичка. Тя бе от зефир по-нежна, по-желана, по-приятна от лек върху рана. Взех я в ръка, погледнах нагоре, да видя от къде падна, и погледът ми попадна върху създателката на тази газела…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз пред Тадж ал-Мулук:
* * *
Тя се бе навела през прозореца. През живота си не бях виждал по-красиво същество. Щом забеляза, че я гледам, тя постави пръст на устните си. После се скри. Този поглед събуди у мене огромно вълнение. Бях замаян. Погледнах отново към прозореца — бе затворен. Отчаях се, че няма да я видя пак, станах, взех кърпата, разтворих я и от нея падна хартийка, пропита от нежни аромати, а върху хартийката бяха изписани следните стихове:
Като видях какви стихове от кърпата се изляха, в душата ми огън и пламък се разгоряха. Мислите ми се объркаха, желанията ми растяха. Взех кърпата и хартийката и се прибрах у дома, без да предполагам какви беди ще ми донесат. Стигнах вкъщи доста късно. Братовчедка ми избърса сълзите си, пристъпи към мене, разсъблече ме и ми разказа как всички гости се били събрали у дома, как дошли кадията и свидетелите, как яли, доста време стояли и чакали да се прибера, за да се подпише бракът, но накрая се разотишли.
— А баща ти много се ядоса и се закле, че ще ни ожени чак догодина, защото много се бил охарчил за тази сватба! — добави тя и запита: — А какво ти се случи днес, та закъсня?
Аз й разказах всичко, споменах и за кърпата. Тя прочете написаното, по бузите й рукнаха сълзи и тя изрече:
— А тя какво ти каза, какво ти показа? — запита Азиза.
— Ние за нищо не говорихме! — отговорих аз. — Но тя най-напред постави пръст на устните си, после го прилепи към средния си пръст и като потърка двата пръста между гърдите си, посочи към земята. После скри главата си, затвори прозореца и повече не се показа. Много искам да ми помогнеш — иначе ще се разболея.
Тя вдигна поглед към мене и рече:
— Братовчеде, щом искаш помощта ми, ще я изцедя от сълзите си! Когато е поставила показалеца на устните си, ще рече, че те е оценила високо, че ти й подхождаш по дух и тяло, че те е харесала. Кърпата е символ на мира между влюбените. Хартията значи, че душата й се е свързала с твоята. А като поставя пръстите на гърдите си, тя ти казва: „Ела тук след два дни и мъката ти ще изчезне!“ Тя е влюбена в тебе и ти е доверила любовта си! Това означават знаците й!
Аз й благодарих за обяснението и си казах: „Пък ще потърпя!“ Така останах два дни скрит в стаята на братовчедка ми.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
След два дни моята братовчедка каза:
— Облечи се и иди при нея!
Отидох право в онази уличка. Седнах на скамейката. Ето че прозорецът се отвори. Хвърлих поглед и я видях — бе с червена кърпа и огледало. Забеляза ме. Разтвори петте си пръста и чукна с тях по гърдите си с цяла шепа. После вдигна ръка и ми показа огледалото през прозореца, махна с него три пъти нагоре-надолу, като сочеше началото на улицата. После изви кърпата, уви я около ръката си, кимна ми, дръпна се от прозореца, затвори го и изчезна. Не разбрах какво ми показа. Върнах се у дома след полунощ. Братовчедка ми подпираше с ръка ту челото си, ту бузата си, плачеше и стихове си редеше:
Тя ме поведе да поседна, разсъблече ме, избърса лицето ми. Запита ме какво е станало, и аз й разказах всичко.
— Братовчеде! — каза тя. — Знакът с шепата и петте пръста означава: „Ела след пет дни!“ Знакът с огледалото означава: „Седни в дюкяна на бояджията!“
Пламна огън в душата ми и възкликнах:
— Братовчедке, твоето тълкуване е вярно! В края на улицата има бояджийница на един евреин!
— Други се занимават с любовни истории с години и не могат да влязат през вратата на любовта, а ти имаш само седмица пред себе си! — каза ми тя.
Донесе ми да хапна, но не ми се пиеше, не ми се ядеше, сън сладък не ме надвиваше. Никога не се бях влюбвал. Отслабнах — а заради мене слабееше и тя. Тя ми разказваше случки за влюбени и възлюблени всяка вечер, успокояваше ме, за да заспя, а когато се събуждах, виждах, че е будна и че сълзи се леят по бузите й. Така минаха три дни. На четвъртия тя затопли вода, изкъпа ме, облече ме в нови дрехи и рече:
— Иди при нея и нека Аллах ти даде желаното. Нека постигнеш всяко желание, което ти е предписано!
Тръгнах. Стигнах началото на улицата. Бе събота и бояджийницата бе затворена71. Поседнах там. Стана обед, после слънцето побледня, от джамиите призоваха за вечерна молитва, мръкна се — а от нея ни вест, ни кост! Станах и се прибрах у дома като пиян. Братовчедка ми Азиза се бе хванала с една ръка за някакъв клин, забит в стената, дишаше дълбоко и редеше следните стихове:
Тя се обърна към мене, усмихна ми се и рече:
— Братовчеде, май Аллах не пожела да прекараш нощта при възлюблената си?
Аз я блъснах ядосано, тя се опря о стената, челото й се удари в клина, разцепи се и от него рукна кръв.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Тя не произнесе дума, бързо се изправи, запали прахан, посипа раната с пепелта, превърза я, избърса кръвта от килима — сякаш нищо не е било. После се усмихна и каза:
— За бога, братовчеде, аз не исках да ти се присмея! Болеше ме глава и мислех, че ако й пусна малко кръв, може болката да ме отпусне! А сега кажи ми какво ти се случи днес!
Разказах й всичко, каквото ми се бе случило.
— Братовчеде — каза тя, — ти ще постигнеш своето. Това означава, че тя те е приела. Нямало я е, защото е искала да те изпита дали си искрен в обичта си към нея! Утре иди на същото място! Близка е радостта ти, отива си скръбта ти!
Когато утрото просветна, аз тръгнах към своето развлечение, невежество и наслаждение. Седнах на скамейката. И ето че прозорецът се отвори, тя подаде глава. Смееше се. После се показа с огледало, кесия, саксия с нещо зелено в нея и кандило. Взе огледалото, сложи го в кесията, върза го и го хвърли вътре в къщата. После отпусна коси върху лицето си, постави кандилото върху саксията, след миг прибра всичко и затвори прозореца. Върнах се у дома. Братовчедка ми бе седнала с лице към стената. Чувстваше се зле, плачеше и редеше следните стихове:
Разказах й всичко и тя рече:
— Потърпи! Времето за срещата ви настъпи! Огледалото, завързано в кесията, означава: „Щом чернотата на тъмнината победят на деня светлината, ела!“ Онова растение със саксията означава: „Щом дойдеш, влез в градината зад улицата!“ А кандилото ти казва: „Влезеш ли в градината, върви накъдето видиш, че свети кандило, седни там и чакай!“
Когато се мръкна, тя заплака по-силно и ми изпя това двустишие:
Целуна ме и ме закле да не пея това двустишие, преди да съм излязъл от стаята на девойката. Вървях, що вървях и стигнах до градината. Портичката й бе отворена. Влязох. Забелязах в далечината светлинка да свети от голямо помещение с купол от слонова кост и абанос. По средата на купола висеше кандило. Целият под на помещението бе покрит с копринени черги, обшити със злато и сребро. По средата, под кандилото, в светилник гореше голяма свещ. Посред помещението — фонтан, до фонтана — трапеза с копринена покривка, върху трапезата — кристална кана със златен кант, до нея — голяма съдина със сребърен капак. Надигнах го, а вътре — всички познати плодове: смокини, нар, грозде, лимон, кисел портокал и сладък лимон, а около тях — най-ароматни цветя — рози, жасмин, нарцис и още чемшир и всички видове благовония. Само че в този дом нямаше нито едно божие същество…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
В помещението нямаше нито роб, нито неволница. Седнах на една скамейка да чакам кога ще дойде възлюблената на сърцето ми. Мина час след полунощ, удари втори, трети — тя не дойде, а аз огладнявах все повече. Пристъпих към трапезата и надигнах кърпата. Под нея имаше прибор от порцелан, а в него — четири варени кокошки с подправки. Около него четири чинии: една с халва, втора с нарови зърна, трета с баклава и четвърта с кадаиф. Ядох кадаиф, хапнах парче месо, отчупих си парче от баклавата и го задъвках. После опитах и от халвата. Напълни ми се коремът, пък и безсъницата си казваше думата. Измих си ръцете и положих глава върху възглавницата. Сънят ме надви, не помня. Събудих се чак когато ме опари горещината на слънцето. Стреснах се — върху корема си намерих сол и въглен. Скочих, оправих дрехите си, огледах се наляво-надясно — нямаше никой. Разбрах, че съм спал върху камък, без постилка. Надигнах се и се прибрах у дома. Когато влязох, видях как братовчедка ми се удря по гърдите и пее следните стихове:
Тя избърса сълзите си и ми заговори нежно:
— Братовчеде, обикнала те е онази, която ти си обикнал — усмихна се, любезно ме разсъблече, окачи дрехите ми, помириса ги и продължи: — За бога, та това е ухание от наслаждение с любимата! Разкажи ми какво ти се случи, братовчеде!
Разказах й всичко, тя се усмихна недоволно и рече:
— Да знаеш как ме боли сърцето! Вече се боя тази жена да не ти стори нещо! Братовчеде, ето какво иска да ти каже тя с тази сол: ти си заспал, сякаш всичко ти е било безвкусно — трябва да се посолиш, за да си дойде всичко на мястото! Твърдиш, че си влюбен искрено, но сънят за влюбените е нещо забранено, той означава, че любовта ти е лъжлива. Но и нейната обич към тебе е лъжлива — защо, като те е видяла да спиш, не те е събудила? А обяснението на въглените, че иска да ти каже: „Аллах да почерни лицето ти — твърдиш, че си влюбен, а цялата ти грижа е да ядеш, да пиеш и да спиш!“
Аз се тупнах по гърдите и казах:
— За бога, това е вярно! Аз заспах, а влюбените не бива да заспиват! Кажи ми какво да правя — и аз ще го направя! Иначе ще умра!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
— Ще го сторя от цяла душа! — отговори Азиза. — Сега ме чуй и прави каквото ще ти кажа! Щом се мръкне, иди на същото място. Но избягвай да хапваш, че яденето приспива. Пък Аллах да те пази от зло!
Дойде нощта и когато понечих да тръгна, тя ми каза:
— Преди да си тръгнеш, напомни й онова двустишие.
Отидох в градината. Помещението бе подредено по същия начин. Отпуснах се и вдъхнах аромата на ястията. Душата ми искаше и накрая не можах да й забраня. Повдигнах кърпата. Там имаше четири подноса с четири вида ястия. Хапнах халва, взех парче месо, зардата много ми хареса, засърбах с лъжицата докато се наситих и клепачите ми се слепнаха. Придърпах една възглавница, казах си: „Ще си почина малко, но няма да заспивам!“ Заспал съм в мига, когато затворих очи. Когато се събудих, слънцето отдавна бе изгряло. Върху корема ми имаше голям зар, жетон от таб72, костилка от фурма, семка от рошков. Нито постеля имаше, нито нещо подобно — сякаш никога не бе я имало! Тръгнах си ядосан към къщи. Намерих братовчедка си стихове да лее:
Тя избърса сълзите си, притисна ме до гърдите си и каза:
— Братовчеде, май и тази нощ си заспал!
— Да! — отвърнах. — И като се събудих, намерих ето това! Обясни ми какво е искала да каже!
— Зарът — отговори тя — показва, че си играеш с огъня и с живота си. Жетонът от таб върху корема ти ще рече, че тялото ти е дошло, а сърцето ти го е нямало! Костилката от фурма ти казва, че ако си влюбен, сърцето ти щеше да гори в огъня на страстта, а не да вкусва на съня сладостта. А семката от рошков ще рече, че сърцето на влюбения е лудо.
— Братовчедке, заклевам те в живота си, измисли нещо хитро, че да се добера до нея! — извиках.
— Скъпи мой братовчеде! — каза тя. — Довечера иди пак на същото място. Само се пази да не заспиш! Яж сега, насити се, после да не помислиш за ядене!
Ядох и преядох. Щом се мръкна, отидох в градината. Намерих пак онова помещение, започнах да отварям клепачи с пръсти, за да не заспя…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Заразхождах се изправен, за да остана буден. Пак ме лъхнаха ароматите на ястията и пак усетих глад. Хапнах си от всяко ястие по парче и още късче месо отгоре. Посегнах към каната с виното и си казах: „Я изпий една чашка!“ Изпих една чашка, та втора, та трета — и стигнах до десетата. Паднах на пода като убит и така съм останал, докато се съмнало. Събудих се, а на корема ми — остър нож и железен дирхам. Потръпнах, взех ги и ги занесох у дома. Хвърлих ножа и дирхама пред братовчедка ми и й разказах какво ми се бе случило.
— Изморил си се, съветвам те да поспиш! — рече тя. — Не слушаш съветите ми и затова не сполучваш! Железният дирхам означава, че е посочила дясното си око и ти е казала, че се кълне в него: „Кълна се, че ще загубя дясното си око, ако ти пак дойдеш и заспиш — тогава ще те заколя ей с такъв нож!“ Боя се за тебе, братовчеде, да не ти скрои нещо! Ако си сигурен, че няма да заспиш — иди! Ако пък заспиш, тя ще те заколи!
Тя ме сложи в постелята. Дрямката ме налегна и аз потънах в сън. Накрая ме събуди. Отворих очи. Тя седеше до главата ми с ветрило в ръце. Видя, че съм се събудил, избърса сълзите си, донесе нещо за хапване. Не исках, но тя настоя:
— Нали ти казах, че трябва да ме слушаш! Яж!…
Хапнах, без да се противя повече. Когато се мръкна, тя ме облече и каза:
— Братовчеде, бъди буден цялата нощ! Този път тя ще дойде при тебе едва пред разсъмване! Но не забравяй какво те помолих!
— Какво ме беше помолила? — запитах аз.
— Когато си тръгнеш от нея, изпей й онези стихчета, които ти казах!
Тръгнах радостен към градината. Отидох на същото място. Бях сит. Седнах да будувам. Мина първата четвъртинка на нощта, после времето започна да се удължава, сякаш мина година. Аз стоях буден. Пропяха петли. Главата ми натежа, доспа ми се. Изведнъж дочух шум. Докато се огледам, ето че дойде тя с десет неволници. Бе между тях като луна между звезди, бе в дреха от зелен атлаз, обшит с червено злато, такава, както я е описал стихотворецът:
Тя ме забеляза, засмя се и каза:
— Как така си буден? Щом си будувал цяла нощ, сигурна съм, че си влюбен! Който усети любовта — той будува през нощта!
Обърна се към неволниците, направи им знак и те се разотидоха. Пристъпи към мене, притисна ме към гърдите си, целуна ме, целунах я и аз, тя засмука долната ми устна, аз засмуках горната й устна, сложих ръка на кръста й и я опипах. Двамата се отпуснахме върху пода. Смъкнах шалварите й, погалих се в прасците й, играехме си един с друг, разменяхме си нежни думи, хапехме се, притискахме бедрата си едно с друго, гонехме се из помещението от ъгъл в ъгъл, докато тя се отпусна. О, колко бе щастлива тази нощ за сърцето, колко бе непоносима за някой, който гледа отстрани — както е казал стихотворецът:
Когато на сутринта понечих да си тръгна, тя ме хвана за ръка и каза:
— Искам да ти дам нещо!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Тя развърза една бохча, извади това ковьорче, разтвори го. Върху него бе избродирана ей тази газела. Възхитих му се. Дадохме си дума да идвам при нея всяка вечер. Тръгнах си радостен и забравих за стиховете, които братовчедка ми ме бе посъветвала да кажа. Когато ми подаде ковьорчето с изображението на газелата, жената каза:
— Това е правено от сестра ми! Запази го!
Върнах се при братовчедка ми. Тя седеше и плачеше. Видя ме, скочи, очите й се напълниха със сълзи. Пристъпи, целуна ме и рече:
— Братовчеде, Аллах е бил добър с тебе! Дал ти е радост, а на мене — тъжни сълзи! Вече няма да ме ругаеш и мъчиш, нали? А ти направи ли каквото те помолих?
— Забравих! — отговорих. — Мислех си само за тази газела!
Хвърлих ковьорчето в краката й. Тя се изправи — сълзите потекоха от очите й — и изпя следния куплет:
Когато свърши, рече:
— Братовчеде, подари ми това ковьорче!
Подарих й го. Тя го взе и разгледа изобразеното. А когато дойде време да тръгвам отново, каза:
— Иди със здраве, но когато я оставяш, изпей й онези два стиха! Отидох на познатото място и намерих жената да ме чака. Тя ме целуна, придърпа ме да седна на коленете й. Ядохме, пихме, свършихме всичко както предишния път — многословието ми е чуждо, от повторение няма нужда, — а когато се съмна, й изпях двата стиха:
Очите й се напълниха със сълзи и тя отговори:
Стана ми хубаво, че съм изпълнил молбата на братовчедка си. Заварих я полегнала, майка ми седеше до главата й. Щом влязох, тя каза:
— И това ми било братовчед! Как така изоставяш братовчедка си и не я запиташ от какво е болна!
А братовчедка ми надигна глава и запита:
— Азиз, каза ли й онова, което те помолих?
— Да! — отговорих. — И когато го чу, тя отговори с друго двустишие! Запомних го!
— Да го чуя! — помоли тя, а когато й го изпях, разплака се силно и каза следните два стиха:
— Щом отидеш, изпей й това! — добави тя.
Отидох в градинката както обикновено. Отново между нас стана, каквото стана — езикът е безсилен да го опише. Преди да си тръгна, казах двата стиха. Възлюблената ми се разплака и от устните й се откъснаха следните думи:
Върнах се при братовчедка си. Майка ми пак седеше до главата й. Азиза отвори очи и запита:
— Азиз, изпя ли й двустишието?
— Да! — отговорих. — И щом го чу, тя се разплака и отговори така… Не знам дали това е краят на песента!
Щом чу двустишието на възлюбената ми, братовчедка ми припадна, а когато се свести, пропя следното:
Когато се мръкна, аз пак отидох в градината. Ядохме, пихме, спахме до сутринта. Когато си тръгвах, й казах каквото ми бе поръчала братовчедка ми, и тя викна разгневено:
— За бога, онази, която е казала тези думи, е вече мъртва! Горко ти, тя е била много привързана към тебе!
— Тя ми е братовчедка! — казах.
— Не лъжи, за бога! Ако ти бе братовчедка, ти щеше да я обичаш така, както тя тебе! Ти си я погубил! Ако беше ми казал, че имаш такава братовчедка, не бих те допуснала близо до себе си!
— Тя ми обясняваше знаците, които ти ми пращаше, и ме учеше как да постъпвам с тебе!
— Тя знаеше ли за нас?
— Да!
— Аллах да наскърби твоята младост така, както ти си наскърбил нейната! Иди да я видиш!
Отидох — главата ми беше замаяна. Стигнах до нашата улица, чух вайкане. Запитах какво се е случило, и ми отговориха:
— Намерили Азиза умряла зад вратата!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Когато влязох вкъщи, майка ми възкликна:
— Нека нейните грехове паднат върху твоята глава! Нека Аллах не ти прости кръвта й! Грях да ти е — братовчед си й!
Дойде и баща ми. Приготвихме я и я погребахме. Тъгувах за нея. Майка ми дойде при мене и каза:
— Искам да знам какво си й направил, че да се спука жлъчката й! Питах я от какво е болна, но тя все мълчеше!
— Нищо! — отговорих аз.
— Аллах ще те накаже заради нея! — каза майка ми. — Тя всичко скри и ето че умря. Бях до нея, когато умираше. Тя отвори очи и рече: „Стринке, Аллах така направи, че да бъдем със сина ти от една кръв! Не го упреквам — той само ме премести от този тленен свят в другия, вечния!“ Казах й: „Дъще, бъди здрава, млада си още!“ Пак я питах какво й е, но тя се усмихна: „Стринке, когато синът ти тръгне на онова място, където обикновено ходи, предай му, когато излиза от там, да каже само: «Добра е верността и зла е подлостта!» Жал ми е за него, помагах му, докато съм жива, искам да му помагам и след като умра!“ Тя ми остави нещо за тебе, но ме закле да не ти го давам, докато не видя, че плачеш за нея!
Забравих скоро за смъртта на братовчедка си. Душата ми не желаеше друго, освен да бъде при възлюблената. Побързах към градината. Заварих момичето седнало пред огъня, задрямало от дългото чакане. Тя скочи и ме прегърна. Запита ме за братовчедка ми.
— Тя умря! — отговорих аз. — Ето вече четири нощи как й четем молитвите и Корана — тази вечер е петата…
— Ти я погуби! — разплака се тя. — Ако бе ми споменал за нея, преди да умре, аз щях да я възнаградя за всичко добро! Тя те доведе при мене! Ако не бе тя, нямаше да се срещнем. Сега се боя да не попаднеш в някоя беда заради това, че й донесе нещастие!
— Тя ми е завещала нещо, преди да умре! — продължих аз. — Майка ми каза, че преди да умре, братовчедка ми й е казала: „Когато синът ти тръгне на онова място, където ходи обикновено, нека произнесе тези думи: «Добра е верността и зла е подлостта!»“
— Аллах да я благослови! — каза момичето. — Тя те спаси от моя гняв. Бях намислила да ти сторя зло, но няма да го направя. Ти си влюбен в мене, но си малък на години и сърцето ти не знае какво е измама! Не знаеш колко сме ловки и лъжливи ние, жените! Ако беше жива, тя пак щеше да ти помага! А ти си жив, защото тя те спаси от гибел! Ще те посъветвам да не разговаряш с никоя жена — нито млада, нито стара, нито тук, нито където и да е! Онази, която ти обясняваше знаците ми, е мъртва! След смъртта на братовчедка ти няма кой да те отърве от беда. Нека всевишният Аллах я възнагради! Тя не разкри тайната си никому. Искам да ме заведеш при гроба й.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Когато се съмна, тя взе кесия с динари и ми каза:
— Покажи ми гроба й! Искам да го посетя, да напиша стихове върху камъка и да раздам тези динари като милостиня за душата й!
Тръгнах пред нея. Тя вървеше след мене и раздаваше милостиня.
— Тази милостиня е за душата на Азиза! — говореше тя. — Тя изпи чашата на съдбата, но не разкри тайната на душата!
При гроба тя се отпусна и се разплака. После извади стоманено острие и чукче и изчука върху камъка с красив почерк следните стихове:
Всеки път, когато оставах да пренощувам при нея, тя бе ласкава и пак ме питаше за думите на братовчедка ми.
Преди Нова година отидох в хамама, пооправих се, облякох богата дреха. Дойде време за вечеря и уж тръгнах към нея, но се намъкнах в някаква уличка. Ето че срещу мен видях старица. В едната си ръка държеше свещ, а в другата — сгънато писмо…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Старицата пристъпи към мен с плачещи очи и пропя следните стихове:
— Синко, знаеш ли да четеш? — запита тя.
— Да, леличко! — отговорих.
— Вземи това писмо и ми го прочети! — помоли тя.
Аз го разтворих и прочетох началото му — някой си изпращаше отдалече поздрави на близките си. Старицата се засмя, похвали ме и каза:
— Аллах да облекчи твоите тревоги, както ти облекчи моите! Моля те да направиш няколко крачки с мене ей до онази врата, колкото да прочетеш писмото от вратата! То дойде от сина ми, а него го няма вече десет години! Мислехме, че е умрял. Сестра му го оплакваше през цялото време. Аз й казвам: „Той е добре!“, но тя не ми вярва и ми говори: „Трябва някой да прочете това писмо, че да се успокои сърцето ми!“ Знаеш, синко, че който обича, все лошото си мисли! Направи ми добро — ела с мене! Ще застанеш пред завесата, а тя ще слуша зад вратата. Който прави добро на мюсюлмани, разпръсва собствената си мъка! Казал е пророкът: „Който разпръсне на измъчващия се една от мъките му на този свят, Аллах ще разпръсне седемдесет и две от неговите мъки в деня на Страшния съд!“
— С удоволствие ще го направя! — отговорих.
Стигнахме пред красива къща — цялата порта бе обкована с червена мед. Старицата викна нещо на персийски и докато се огледам, ето че се появи едно момиче. То пристъпи към мене леко и пъргаво. На нозете си носеше златни гривни, обсипани със скъпоценни камъни, на ръцете — двойни гривни със закопчалки от едри бисери, на шията — огърлица от най-редки скъпоценности, на ушите — бисерни обици, на главата — изкована златна коронка с диадема от скъпоценни камъни.
— Майко, този ли е, който ще прочете писмото? — произнесе то с ясен глас, по-приятен от който не бях чувал.
— Да! — отговори старицата.
Тя протегна ръката си, в която държеше писмото. Между нея и вратата имаше около половин касаб разстояние. Не разбрах как старицата ме тласна с глава и преди да се извърна, се намерих откъм вътрешната страна. Старицата се вмъкна бързо и захлопна вратата зад мене…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Момичето ме поведе навътре. Влязохме в голяма стая с четири портика, в които се губеха сенките ни. Цялата бе облицована с най-красив мрамор, всичките мебели бяха с коприна и брокат. Такива бяха и всички възглавници за спане и подпиране. Четирите колони бяха от жълта мед, постелята бе от червено злато, обсипано със скъпоценности. Тя се притисна до гърдите ми и запита:
— Кое предпочиташ, Азиз — да умреш или да живееш?
— Да живея! — отговорих.
— Щом предпочиташ това, трябва да се ожениш за мене!
— Не желая да имам за жена такава като тебе!
— Ожениш ли се за мене, ще се отървеш от дъщерята на Лъжливата врачка!
— А коя е Лъжливата врачка?
— Как да не я знаеш! Нали живееш с нея вече година и четири месеца! За бога, няма по-голяма измамница от нея! Колко души е погубила преди тебе, колко нещастия е сътворила!
— А кой ти е казал това за нея? — запитах учуден.
— Аз я познавам така, както времето познава превратностите си! — отговори тя. — Разкажи ми какво си преживял с нея, за да разбера как си се отървал жив!
Разказах, което ми се бе случило с нея и с Азиза. Щом разбра, че братовчедка ми е умряла, очите й се насълзиха и тя каза:
— Аллах да й прости, Аллах я е прибрал млада, Аллах те е дарил с нея и това е най-голямото добро, което си имал, Азиз! Тя ти е запазила живота! Ако не е била тя — да са те погубили!
— За бога — рекох, — нима това е можело да се случи?
— Днес вече няма такива като Азиза! — поклати глава тя.
— А когато умирала, Азиза ме съветвала да казвам: „Добра е верността и зла е подлостта!“
— Това заклинание те е спасило! Братовчедка ти те е спасявала и преди, и след смъртта си! А аз желаех да поживея с тебе! Сега мога да го направя, затова ти скроих тази хитрост! Ти си още зелен и не познаваш хитростите на жените! Умрелият се е успокоил, но живият иска ласка! Ти си хубав момък! Аз те искам в законен брак! Нищо няма да ти липсва — каквото поискаш, ще го имаш начаса! При мене винаги има хляб, прясно изпечен, и вода, изстудена! От тебе ще искам само да работиш така, както работи петелът!
— А какво толкова работи петелът? — запитах.
Тя се разсмя и каза:
— Работата на петела е да яде, да пие и да се катери по кокошките! — обясни тя. — Отсега аз ще искам от тебе само да си стегнеш месата, да си подсилиш волята и да се катериш отгоре ми! — после плесна с ръце и викна: — Майко, я доведи хората!
Старицата доведе четирима свидетели, дебели като чували, всеки с парче копринен плат в ръце, и запали четири свещи. Те поздравиха и седнаха. Момичето нареди на единия да изпълни ритуалите по съчетанието, написаха документа, тя се закле, че е получила целия откуп предварително и окончателно и че носи зестра от десет хиляди дирхама…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
После тя даде платата на свидетелите и те се разотидоха. Момичето се изправи, смъкна горните си дрехи и остана по тънка риза, обшита със злато. Хвана ме за ръка, придърпа ме към постелята и каза:
— От срам полза няма!
Легна и се отпусна по гръб, придърпа ме върху корема си, изхлипа веднъж, после изхлипването се сля с дълбока въздишка. Надигна ризата до над гърдите си. Не можех да се сдържа пред тази гледка, засмуках устните й и тялото ми потъна в нейното. Тя изохка, изплака — и всичко това ми напомни нечии стихове:
— Мили! — каза тя. — Облекчи се, аз съм твоята неволница! Влез цял в мене! Дай, ще ти помогна с ръка, пък дано успокоя страстта!
Между целувките и прегръдките продължавах да слушам нейните пъшкания, виковете ни стигаха до улицата. Спахме до сутринта. Но когато понечих да изляза, тя се изпречи пред мене, засмя се и каза:
— Ти да не мислиш, че влизането в хамама е като излизането! Няма да гледаш към мене както към дъщерята на врачката! Ти си мой съпруг, има си го черно на бяло! Къщата, в която се намираш, се отваря само веднъж годишно! Иди и огледай голямата порта!
Отидох до голямата порта и видях, че е затворена и закована. Върнах се и й го казах.
— Азиз! — каза тя. — Имаме брашно, плодове, зърно, нарове, захар, месо, кокошки, овце — всичко това ни стига за няколко години. Вратата ще се отвори чак след година! Ще видиш, че душата ти ще се измъкне през тази врата чак тогава! Каквото и да те притеснява, помни за занаята на петела!
Подчиних се на повелята й. Останах при нея и работих само занаята на петела — ям, пия и я възкачвам, докато минаха дванайсет месеца. През това време тя понесе и ми роди момче. Точно на Нова година чух, че вратата се отваря. Понечих да изляза, но тя каза:
— Няма да те пусна да излезеш, преди да съм те заклела, че ще се върнеш тази нощ, преди да се е затворила портата!
И ме закле с най-силната клетва. Излязох. Бях отслабнал и обезсилен от този еднообразен живот. Отидох право в градината. Намерих я както обикновено отворена. Ядосах се и си казах: „Цяла година не съм идвал на това място, ето че го намирам отново отворено! Я да видим дали и момичето си стои пак както по-рано, пък после ще отида и при майка си!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Влязох. Дъщерята на Хитрата врачка бе седнала, отпуснала глава на рамо, подпряла лице с ръка. Лицето й се бе изменило, очите й бяха потъмнели в орбитите.
— Слава на Аллаха, жив си! — възкликна тя.
Понечи да се изправи, но падна от радост. Засрамих се, наведох глава, пристъпих към нея, целунах я и казах:
— Как разбра, че ще дойда при тебе точно сега?
— Не знаех… — отговори тя. — Ето вече цяла година не знам какво е сън — всяка нощ будувам и те чакам! Така съм от деня, когато излезе от този дом. Ти не дойде нито първата нощ, нито втората, нито третата… Аз продължих да чакам. Влюбените са така… Разкажи ми защо те нямаше цяла година!
Разказах й.
— Дойдох само за тази нощ и трябва да се върна преди разсъмване! — завърших разказа си.
— Не стига ли, че те е оженила за себе си! — възкликна тя. — Да те надхитри, да те държи цяла година, дори накрая да те закълне, че ще се върнеш при нея! Какво й е струвало да те остави за една нощ? А как ще се чувства онази, при която ти не си бил цяла година? Аллах да се смили над Азиза! Тя търпеше нещо, което друга не би търпяла, и умря нелюбена от тебе! Тя е, която те даде на мене! Пусках те да си ходиш, макар да знаех, че имаш да си плащаш сметка и че ще трябва да те погубя! — тя заплака и ме загледа с озлобени очи. Разтреперих се целият, изплаших се и подскочих като бакла върху огън. — От тебе аз полза вече нямам — продължи тя. — Оженил си се, имаш и син! Женен човек не ми върши работа. Мъчи се, пък аз ще направя така, че да не бъдеш нито мой, нито неин!
Викна тя и не усетих кога дотърчаха десет неволници. Проснаха ме на земята и ме притиснаха. Щом ме видя така безпомощен, тя се надигна, грабна нож и викна:
— Ще те заколя като козел и нека това бъде най-малкото наказание за всичко, което си сторил на братовчедка си!
Усетих, че душата ми излиза от тялото. Лицето ми бе изцапано с пръст. Ножът в ръката й ми готвеше смърт…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Помолих я за милост, но това я ожесточи повече. Проснаха ме по гръб, седнаха на корема ми и притиснаха главата ми към земята. Нареди на две неволници да ме бият и те ме биха, докато загубих свяст и глас. Дойдох на себе си и си помислих, че ще е по-добре да умра заклан, отколкото от такъв бой. Спомних си думите на братовчедка ми: „Аллах да те пази от злото й!“ И точно тогава Аллах ме вдъхнови да кажа онези думи, които ме бе съветвала братовчедка ми:
— Добра е верността и зла е подлостта!
— Аллах да те благослови, Азиза, че погуби и здраве, и младост! — кресна тя. — Помагаше му, докато беше жива, помагаш му и след смъртта си! — и се обърна към мене: — За бога, ти се спаси само благодарение на тези думи! Но трябва да ти сторя нещо, с което да отмъстя на безпътницата, която те отне от мене!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Тогава тя нареди да затегнат двата ми крака с въже, сложи меден тиган върху огъня, сипа в него синапено олио, добави и малко кашкавал, разсъблече ме, върза ми срамните части с връв, две неволници я хванаха за двата края и тя каза:
— Затягайте!
И те започнаха да дърпат. Силната болка ме отправи в някакъв друг свят. Тя замахна с ръка и отряза с бръснач така, че аз станах като жена. Изгори мястото, откъдето отряза парчето плът, с горещото олио, посипа го с някакъв прах. Бях в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, кръвта бе спряла. Тя ми наля чаша вино и каза:
— Сега иди при онази, за която си се оженил и която се поскъпи за една нощ с мене! Аллах да благослови братовчедка ти — ако не ми бе казал онези думи, щях да те заколя! Аз отрязах онова, което ме свързваше с тебе! — и ме ритна.
Изправих се. Не можех да вървя — крачех едва-едва. Вратата на моя дом бе отворена. Стигнах до прага, отпуснах се и изгубих съзнание. Жена ми ме отнесла в стаята и открила, че вече не съм мъж. Като дойдох на себе си, се намерих изхвърлен пред пътната врата…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Изправих се и тръгнах към бащиния си дом. Намерих майка си, която плачеше и нареждаше:
— Знам ли те, синко, в коя си земя!
Хвърлих се на шията й. Спомних си за братовчедка си, за добрините, които ми бе сторила, за всичко, с което бе, доказала, че ме обича. Разплаках се за нея, заплака и майка ми и каза:
— Минаха десет дни откакто почина баща ти!
— Аз мисля вече само за братовчедка си! — казах. — Заслужих онова, което получих, защото тя ме обичаше, а аз я пренебрегнах!
Разказах й всичко, а тя каза:
— Хвала на Аллаха, че с това си се отървал!
После започна да ме лекува. След време здравето ми се върна и тя рече:
— Синко, ето нещата, които ми поръча да пазя братовчедка ти! Тя ме закле да не ти ги показвам, преди да се убедя, че тъгуваш за нея и мислиш само за нея! Сега виждам, че правиш точно това!
Тя отвори някакъв сандък, измъкна от него килимчето с изображението на газелата. Видях избродирани върху него следните стихове:
Разтворих плата и от него падна парче хартия. Беше писмо, в което се казваше: „Братовчеде! Може Аллах да те е благословил с онази, която обичаш. Но ако ти се случи нещо, не се връщай при нея, нито отивай при друга! Изтърпи тази мъка. Ако не го направиш, ще загинеш, дори да останеш жив! Аз възхвалявам Аллаха, че предреши последният ми ден да бъде преди твоя! Запази от мене това килимче! То бе с мене, когато тебе те нямаше.
Ако можеш, стой по-далече и от създателката на тази газела! Тя бродира всяка година по един подобен образ и го праща за продан в далечна страна, за да се славят името и майсторлъкът й. Твоята любима е купила от нея килимчето с газелата, започнала е да го показва на хората и да се хвали: «Имам сестра, която прави това!» Но това е лъжа. Знам, че след като умра, светът ще ти се види тесен, може би ще трябва да напуснеш родината си, ще обиколиш много страни. Момата, избродирала този образ, е дъщеря на царя на островите Кафур!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Азиз:
* * *
Прочетох писмото. Гледах към килимчето и плачех. След година няколко търговци решиха да пътуват. Аз тръгнах с тях. Те са хората, с които съм в кервана. Майка ми ме посъветва да тръгна с тях.
— Може пътуването да разсее мъката ти! — каза тя. — Остани по чуждите земи една-две, а и три години, докато се върне керванът!
Тръгнах. При всяко спиране разтварям килимчето, гледам газелата, спомням си за братовчедка си и плача така, както ме видя. Тя ме обичаше много и умря, без да съм я любил. Причиних й много мъка и само злини, а тя ми отвърна с безброй добрини. Година след година минаваха, а мъката не отслабваше. Отправихме се към островите Кафур и главния им град Бялата крепост. Това са седем острова, техният цар се казва Шахраман и има дъщеря красавица на име Дуня. Знаех, че тя е избродирала газелата. Плачех, защото бях станал като жена — нали вече нямах мъжко достойнство. От деня, когато напуснахме островите Кафур, аз съм пак с тъжно сърце. Не знам дали ще мога да се върна в страната си и да умра при майка си…
* * *
Момъкът гледал изображението на газелата и сълзите течали по бузите му. После пропял следните стихове:
Изслушал Тадж ал-Мулук историята на момъка Азиз. И пламнал в сърцето му огън, като чул за хубостта на Шахрамановата щерка Дуня…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Когато разбрал, че Дуня е извезала газелата, Тадж ал-Мулук рекъл на Азиз:
— За бога, това, което се е случило с тебе, надали се е случило с друг! Но така го е предначертал Аллах! Разкажи ми как видя момата, която е изобразила газелата?
— Владетелю, аз стигнах до нея с хитрост!
* * *
Пристигнах в страната й с кервана. Излизах по улиците, въртях се из градините. Пазачът на една от тях бе старец в напреднала възраст.
— Шейх, на кого е тази градина? — го запитах.
— На царската дъщеря, господарката Дуня! — отговори той. — Когато поиска да се разходи, тя отваря тайната врата и тръгва из градината, за да вдъхва аромата на цветята.
— Направи ми това добро! — примолих се аз. — Нека седна в тази градина: когато се появи, тя ще мине край мене и ще имам късмет да я видя!
— Дадено! — съгласи се шейхът.
Изведнъж се отвори някаква вратичка. От портичката си показа главата черен евнух, който викна:
— Ей, шейх, има ли при тебе някой?
— Не! — отговори старецът.
— Затвори портата на градината! — нареди евнухът.
Шейхът затвори портата и на вратата се показа Дуня. Стори ми се, че луната е изгряла на хоризонта и е слязла на земята. След час вратата се затвори след нея и тя се прибра. Знаех, че никога няма да бъде моя. Напуснахме града. А когато излязохме на този път, срещнахме тебе! Това е разказът ми, това ми се случи!
* * *
Сърцето на Тадж ал-Мулук се изпълнило с обич към Дуня. Той се метнал на коня си, взел със себе си Азиз и потеглил към бащиния си град. Там го настанил в дом, дал му всичко, от което имал нужда, и се прибрал в двореца си. Влязъл при него баща му и открил, че е залинял и посърнал.
— Синко, разкажи ми какво ти е, какво ти се е случило, защо си посърнал? — запитал той.
Синът разказал всичко, повторил разказа на Азиз за Дуня и казал, че я е обикнал само като чул за нея, без да я види.
— Синко! — казал царят. — И нейният баща е цар, но страната му е далече от тук! Я остави тази работа. В двореца на майка ти има петстотин неволници като луни. Която ти хареса — вземи я! Ако не ти хареса пък никоя — ще те оженим за някоя царска дъщеря, която ще е по-хубава от Дуня!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Разправят, царю честити, че Тадж ал-Мулук отвърнал:
— Татко! Не искам друга! Тя е извезала образа на газелата, която видях! Тя ще е невестата ми и никоя друга!
— Синко! — рекъл бащата. — Дай ми време. Ще изпратя хора при баща й, да я поискат за тебе! Така ще ти бъде донесено онова, което въжделееш! Така аз някога направих с майка ти! Ако пък баща й не се съгласи — ще срина царството му! — после извикал Азиз при себе си и го запитал: — Ти знаеш пътя дотам, нали?
— Да! — отговорил момъкът.
— Искам да тръгнеш с везира ми! — наредил царят, извикал везира и му разпоредил: — Иди на островите Кафур и калесай царската дъщеря за сина ми!
На Тадж ал-Мулук много му се искало всичко да стане по-бързо и заредил следните стихове:
Азиз и везирът тръгнали на път. Пътували, що пътували, стигнали до островите Кафур. Везирът проводил пратеник до царя да му съобщи за пристигането им. На петия ден царят ги приел и те му разказали защо са дошли. Объркал се царят какъв отговор да даде, защото дъщеря му ненавиждала мъжете и не искала да се жени. Той казал на един от слугите си:
— Иди при господарката си Дуня и й кажи с каква молба е дошъл този везир!
Тръгнал слугата, върнал се след малко и казал:
— Царю на времената! Господарката Дуня се разгневи, скочи срещу мене с тояга, поиска да ми строши главата и аз избягах. Тя ми викна: „Ако ме заставят да се омъжа насила, ще убия онзи, за когото ме омъжат!“
— Сега чухте и знаете всичко! — казал царят. — Предайте поздравите ми на вашия цар и му съобщете, че дъщеря ми ненавижда мъже и не иска да се омъжва!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Разправят, царю честити, че везирът се върнал, без да свърши работата. Стигнали пратениците при царя и му съобщили какво се било случило. А той наредил веднага войскарите да вдигнат войниците за бой.
— Не прави това, царят не е виновен! — възразил везирът. — Дъщеря му не желае да встъпва в брак…
Царят се изплашил за сина си Тадж ал-Мулук и му разказал каква е работата, а той възкликнал:
— Татко, ще отида при нея, ще се опитам да я склоня — пък дано да се събера с нея! Иначе ще умра! Измислих! Ще се преоблека като търговец…
— Вземи със себе си везира и Азиз! — посъветвал го царят. — А аз ще ти дам стока за сто хиляди динара!
Така се договорили.
Тръгнали тримата със стоката. Вървели, що вървели, дълъг се видял пътят на Тадж ал-Мулук, но когато един ден ги осветило слънцето, в далечината се мярнало нещо бяло.
— Какво е това? — запитал Тадж ал-Мулук.
— Това е Бялата крепост, градът, към който пътуваш!
Влезли в града и скоро се озовали на градския пазар. Спрели в един голям хан да пренощуват, завързали животните, разтоварили вещите и си починали четири дни. Наели обширен дом с прекрасно подредени стаи и се настанили в него. Везирът и Азиз си мислели как да уредят желанието на Тадж ал-Мулук.
— Нали знаете, че ако стоим тук, никаква работа няма да свършим — казал везирът. — Мисля да ти наемем дюкян на пазара за платове! Всеки, богат или беден, има нужда от прежда и платове! Ще стоиш в дюкяна, пък ако е пожелал Аллах, работата ти ще потръгне, а си и хубавец! А Азиз ще бъде твой помощник.
Облякъл Тадж ал-Мулук дреха на търговец. Отишли на пазара за платове. Сам старейшината го посрещнал. Наскачали и търговците около него, оказали почит на новодошлите, особено на стария везир, защото бил почтен възрастен човек. Всички си помислили, че везирът е търговец с двамата си синове.
— Аз съм стар и изморен от годините — заговорил им везирът. — С мене са тези момци. Дойдох във вашия град и реших да поостанем. Искам дюкян, ама да бъде на най-хубаво място! Тези двамата ще търгуват в него и ще разглеждат града. Нека се учат как се продава, как се купува, как се дава и как се взема, как се губи и пак се печели!
Огледал старейшината царския син и Азиз и много му харесали. Защото този шейх обичал да си убива времето повече с мъжкото, отколкото с женското. Намерил им дюкян посред пазара, голям, изписан, с рафтове от слонова кост и от абанос. Предал ключовете на везира и му казал:
— Вземи, господарю, и Аллах да го направи доходоносен за децата ти!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Везирът се разпоредил да пренесат в дюкяна всички стоки и платове. Щом се съмнало, той ги отвел в хамама. Изкъпали се младежите и станали така, както го е казал стихотворецът:
Излезли те от хамама, а старейшината на пазара вече ги чакал. Те целунали ръката му, повели го към дюкяна си — оказвали му чест, нали бил най-главният търговец на пазара и им бил осигурил дюкян! А той, като видял как се поклащат задниците им, започнал да се вълнува, да бушува, да ръмжи, да хърка, гледал ги втрещено и си говорел следните стихове:
Чули го какво си приказвал, спрели и го заклели да влезе с тях в хамама. Шейхът склонил. Влезли тримата и везирът — който още бил там — излязъл да ги посрещне. Поздравил старейшината, поканил го при себе си, но оня учтиво отказал, а хванал Тадж ал-Мулук за едната ръка и Азиз — за другата и влязъл с тях в друго отделение. Тадж ал-Мулук го търкал, Азиз му поливал вода. На него му се струвало, че душата му е в рая. Свършили си те работата, а той ги похвалил. После седнал до везира да си поговорят. Везирът рекъл на старейшината:
— Хамамът е най-сладкото нещо на света!
— Аллах да ти пази момчетата от зло око! — казал шейхът. — Запомнихте ли какво казаха сладкодумците в хамама?
— Аз ще ти кажа един куплет от това! — обадил се Тадж ал-Мулук:
— И аз запомних нещо от хамама! — намесил се Азиз и пропял:
Възхитил се шейхът от стиховете и възкликнал:
— За бога, вие наистина сте се научили на красноречие и добрословие! А сега чуйте мене!
И той запял:
Старейшината на пазара ги поканил при себе си, но те отказали и отишли да си починат. Щом се съмнало и дюкяните отворили, те отишли на пазара и отворили своя. Слугите го били подготвили от добре по-добре — покрили пода с копринени черги, поставили две столчета, върху всяко от тях — кръгла царска възглавничка, обшита със сърма. По средата имало и по-голям стол само за почетни хора. Седнал Тадж ал-Мулук на едното столче, седнал Азиз на другото, настанил се и везирът посред дюкяна, застанали прави и слугите, готови да обслужват. Минавали дни, всеки ден хората идвали при тях. Везирът се замислил какво да направи, за да подпомогне царския син в трудното му начинание…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Когато веднъж Тадж ал-Мулук си седял в дюкяна, дошла една старица, видяла го каква стройна снага има, какъв е хубавец, метнала поглед към шалварите му, разглеждала го и мърморела:
— Какъв ще е този момък, ако не цар!
Поздравила го, той отговорил на поздрава, усмихнал й се — Азиз му подсказвал със знаци какво да прави. Поканил я да седне, започнал да й вее с ветрило, докато си поеме дъх, и накрая тя му рекла:
— Синко, такъв красавец си, а явно и по душа си добър… Но май не си от тези земи!
— За пръв път идвам по тези краища! — отвърнал Тадж ал-Мулук и гласът му бил звънък и сладък. — Спрях насам, колкото да поразгледам и този град!
— А какви платове си донесъл със себе си? Покажи ми нещо хубаво, защото хубавото носи само хубаво!
Затупкало сърцето на Тадж ал-Мулук при тези думи, но не схванал съвсем смисъла им. Азиз му намигнал и той отговорил:
— Имам всичко, каквото пожелаеш! Имам неща, които са прилика само на царе и на царски дъщери! За кого го искаш, за да ти разтворя онзи топ, който е най-ценен?
— Искам платно, което да отива на Дуня, дъщерята на цар Шахраман!
Зарадвал се Тадж ал-Мулук и наредил на Азиз:
— Дай тук най-хубавото от стоката ни!
Донесъл Азиз топ платно и го разгънал пред старицата.
— Избери това, то ще й подхожда! — казал Тадж ал-Мулук. — Такива неща само при мене има!
— Колко струва? — запитала тя.
— Нима трябва да се пазаря с жена като тебе за такава дребна работа! — казал Тадж ал-Мулук.
— Лицето ти е красно, делата ти — прекрасни! — казала старицата. — Щастлива ще бъде онази, която ще спи в прегръдките ти, онази, чиято снага ръцете ти ще милват, а устните ти ще целуват — дано да бъде хубавица като тебе! Как се казваш, синко?
— Тадж ал-Мулук! — отговорил той.
— Че това е име на царски син! — възкликнала старицата. — Но ти си с дрехи на търговец!
— Родителите му много са го обичали, затова са го нарекли така! — обяснил Азиз.
— Вярвам ви, пък дано Аллах да ви пази от уроки! — взела тя плата и си тръгнала. Отишла право при Дуня и й казала: — Господарке, донесла съм ти хубав плат!
Разгледала Дуня плата, харесал й и тя рекла:
— Какъв хубав плат! Не съм виждала такъв в нашия град!
— Господарке! — започнала старицата. — Да видиш пък продавачът какъв хубавец е! Сякаш Ридуан73, без да ще, е открехнал вратите на рая и от там е изскочил търговецът, за който ти говоря. А после е дошъл в града ни, за да продава скъпи платна! Как ми се ще той да бъде тази вечер при тебе и да заспи на гърдите ти!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Дуня се разсмяла от думите на старицата и рекла:
— От Аллаха се засрами, бабке! Да не си полудяла! Я дай плата да го разгледам хубавичко! — взела пак плата, разгънала го, опипала го, харесала го много и възкликнала: — Ама наистина е хубав!
— Пък ако беше видяла стопанина му…
— А ти запита ли го дали има нужда от нещо? Ако моли за нещо, нека му се даде!
— Аллах да запази твоята съобразителност! — поклатила глава старицата. — За бога, сигурно има нужда от нещо! Има ли човек, който да няма нужда от нищо!
— Иди при него! — наредила й Дуня. — Поздрави го и му кажи: „Ти ни направи чест, че дойде в нашия град! Каквито и нужди да имаш, ще ги удовлетворим с радост!“
Старицата се върнала при Тадж ал-Мулук, поела си дъх и му казала какво й била поръчала Дуня. Зарадвал се Тадж ал-Мулук и си рекъл: „Постигнах, каквото исках!“ А на старицата рекъл:
— А може ли да отнесеш писмо от мене до господарката ти, пък после да ми върнеш отговора?
— С желание и готовност! — казала тя.
— Дай ми хартия, мастилница и медно перо! — обърнал се Тадж ал-Мулук към Азиз и когато той му ги подал, написал:
Подписал го и добавил следния куплет:
Сгънал го, дал го на старицата, прибавил хиляда динара и казал:
— Майко, приеми този дар като израз на уважението ми!
Взела тя парите, отишла право при Дуня и й рекла:
— Господарке! Търговецът ти изпрати по мен писмо.
Царската дъщеря прочела писмото и възкликнала:
— Някакъв си търговец да търси среща с мене? Ако не се боях от Аллах, щях да наредя да го оковат пред дюкяна му!
— Че какво има в това писмо, та толкова е наранило сърцето ти? — запитала старицата. — Да не би да иска от тебе нещо неправедно или да ти пише колко е струвал платът?
— Той говори за любов! Откъде този дявол ще знае за мене и ще се осмели да ми пише такива неща?
— Господарке! Ти седиш във високия си дворец, никой не идва при тебе, дори птица не долита! Не те достигат зли думи и упреци, не те лаят кучета! Не ме упреквай, не знаех какво има в писмото. Но мисля, че трябва да му отговориш.
— Подай ми мастилница, хартия и медно перо! — разпоредила се Дуня и написала:
Взела писмото старицата, а щом се съмнало, отишла в дюкяна на Тадж ал-Мулук и му подала писмото:
— Когато прочете писмото ти, господарката Дуня се разгневи, но аз й заговорих ласкаво, разсеях яда й, докато сърцето й се смекчи, и тя ти написа отговора! — благодарил й Тадж ал-Мулук и наредил на Азиз да й даде хиляда динара. После прочел писмото и се разплакал. Свило се сърцето на старицата и запитала: — Синко, какво толкова има в това писмо, че те разплака?
— Заплашва, че ще ме убие или ще ме обеси! — отвърнал той. — Иска да престана да я закачам! По-добре ще е да умра! Ти ще отнесеш отговор, пък тя да прави каквото ще!
Взел хартия и написал следното:
Старицата взела писмото и рекла:
— Успокой сърцето си, изсуши очите си. Сигурна съм, че непременно ще постигнеш онова, към което си тръгнал!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Старицата отишла при Дуня, дала й новото писмо, а царската дъщеря го прочела, разгневила се и викнала:
— Иди при него! Кажи му: „Ако продължаваш да й пишеш, тя ще ти отсече главата!“
— Ами ти му напиши тези думи в писмо! — казала старицата. — Аз ще му го отнеса и той ще се уплаши!
Дуня взела хартия и написала върху нея:
Дала писмото на старицата, която го отнесла на Тадж ал-Мулук. Той пък наредил следните стихове:
— Прости ми, че те моря без полза! — казал той на старицата и наредил на Азиз да й плати хиляда динара. — Това писмо или ще ни събере завинаги, или ще ни раздели завинаги!
— Синко! — рекла тя. — И аз искам тя да бъде твоя! Ти си луна с лъчи блестящи, тя е утринно слънце изящно! Ако не ви събера, значи без полза съм живяла! Цял живот съм хитрувала и деветдесетте стигнах, толкова ли няма да мога да свърша такава проста работа — да събера двама млади!
Успокоила сърцето му и тръгнала при Дуня, но преди да стигне, скрила писмото в косите си. Седнала до нея, поклатила глава и рекла:
— Господарке, да беше попощила косата ми — от дълго време не съм влизала в хамама!
Запретнала царската дъщеря ръкави, разбъркала косата й и започнала да я пощи. И ето че писмото паднало. Видяла го Дуня, отворила хартията, прочела я, разгневила се и викнала:
— Всичко, което ми се случи, от тебе се появи, зловредна бабичко! Ако не ме беше отгледала, ей сега щях да те цапардосам! От коя земя се появи този търговец? Няма човек, който да се мери с него по нахалство!
А старицата я погледнала и рекла:
— Ех, така е. Никой не бива да ти говори такива неща — поне от страх пред властта на баща ти! Няма да е зле да му отговориш точно в този дух!
Царската дъщеря пак взела хартия, мастило и перо и написала следните стихове:
Дала писмото на старицата. Тя отишла при Тадж ал-Мулук. Прочел го той, разплакал се пак и разказал на бащиния си везир, че работата по сватосването никак не върви. Везирът го изслушал и рекъл:
— Друго не можеш да сториш, но я пак седни да й напишеш писмо, току-виж я трогнеш!
И Тадж ал-Мулук написал:
Предал писмото на старицата. Тя го взела и го отнесла на Дуня. Царската дъщеря го прочела, много се разгневила, викнала слугите и им наредила:
— Хванете тази хитра старица и я бийте с налъмите си!
Заудряли я те с налъмите си и я били, докато паднала в несвяст. После им наредила да я захвърлят зад портата. Там тя дошла на себе си, изправила се и тръгнала — присядала тук, присядала там и бавно стигнала до дома си. На сутринта отишла при Тадж ал-Мулук и му разказала всичко, което й се било случило.
— Срам ме е, майко, за това! — казал той. — Но нали всяко нещо е съдба и тя е предначертана!
— Изсуши си очите! — рекла старицата. — Аз пак ще се опитам да те сгодя за тази мъчителка, която ме преби от бой!
— Кажи ми, бабке, защо тя не обича мъжете? — запитал я Тадж ал-Мулук.
— Една нощ насън видяла някакъв ловец. Той прострял мрежа по земята и пръснал наоколо зрънца пшеница. Седнал наблизо, а през това време долетели всякакви птици и накацали по мрежата да кълват. Сред птиците имало два гълъба — мъжки и женски. Мъжкият се заплел в мрежата, заудрял с криле. Женската му се завъртяла и кацнала до него. Ловецът нищо не забелязвал, а гълъбицата разплела с човка дупката, в която бил попаднал нейният любим, дръпнала го с клюн и успяла да го откачи. Двата гълъба отлетели. По едно време ловецът пак постлал мрежата, съзрял дупката, закърпил я, хвърлил зрънца и седнал по-надалече. Птиците пак накацали. Този път в мрежата се хванала гълъбицата. Изплашили се птиците, излетял и мъжкият и не се върнал при жена си. Дошъл ловецът, хванал гълъбицата и я заклал. Господарката се стреснала, ужасена от съня си, и си казала: „Всичко мъжко е такова, добро в него няма!“
Свършила разказа си, а Тадж ал-Мулук казал:
— Майко, ще ми се да я погледна поне веднъж, пък ако ще после да умра! Измисли как да я видя!
— Тя има градина под двореца си! — казала старицата. — Ходи там веднъж на месец и влиза през тайна вратичка! След десет дни идва времето, когато ще излезе на разходка. Пази се да не те видят!
Излязъл Тадж ал-Мулук от дюкяна си и казал на Азиз:
— Братко, аз вече нямам нужда от дюкяна! Свърших си работата с него, сега ти го дарявам заедно с всичката му стока за благодарност, че тръгна с мене по чужди страни!
Приел Азиз от него този дар, после отишли при везира и споделили с него станалото.
— Какво да правим сега? — запитали го те.
— Ами да отидем в градината! — отговорил той.
Всички тръгнали към градината, видели и пазача, поздравили го. Везирът му дал сто динара и рекъл:
— Вземи тези пари и ни купи нещо за ядене! Ние сме странници, искаме да се поразходим!
Взел градинарят динарите и отговорил:
— Влезте и се разходете!
Той отишъл на пазара, а тримата влезли в градината. След малко се върнал, донесъл печено агне и хляб като памук. Те яли до насита, ръцете си измили, после и халвата поделили, а след туй седнали да си поприказват.
— Твоя ли е тази градина, или си изполичар? — запитал везирът.
— На царската дъщеря Дуня е! — отговорил шейхът.
— Колко ти плащат на месец? — запитал везирът.
— Един динар! — отговорил пазачът.
Везирът огледал градината и видял в дъното дворец, който изглеждал доста извехтял.
— Ще ми се да направя тук добро дело, че да ме запомнят! — казал той.
— Какво добро дело искаш да направиш? — запитал шейхът.
— Вземи тези триста динара! — казал везирът. — Ако е рекъл Аллах, ще направим добро дело за това място!
Прибрали се тримата у дома. На другия ден везирът довел в градината бояджия, железар и рисувач и наредил да белосат двореца, да го украсят с резби и с ковани украшения. Разпоредил се на рисувача:
— Нарисувай върху тази стена ловец, който е заложил мрежа, а в нея се е хванала гълъбица!
Художникът изпълнил заръчаното и везирът рекъл:
— Сега направи и другата стена като първата, но нека ловецът да държи гълъбицата и да допира нож до шията й! А на третата стена ще изпишеш голяма хищна птица, която е хванала мъжкия гълъб и е забила ноктите си в него!
Изпълнил рисувачът всичко, както му било наредено. Везирът му платил и се сбогували.
* * *
Минало известно време и на царската дъщеря й се дощяло да се разходи из градината — а тя отивала там само със старицата. Пратила да я повикат, заговорила й мило:
— Ще ми се да изляза в градината, да погледам дърветата и плодовете, да се отпусна!
— Нека да прескоча до дома — ще се преоблека и веднага ще дойда! — отговорила старицата. Дуня я пуснала. Бабката излязла, отбила се при Тадж ал-Мулук и му рекла: — Приготви се, облечи най-хубавите си дрехи и иди в градината! Влез при градинаря, поздрави го, а после се скрий!
Двамата се договорили какви знаци ще си подават, и тя се върнала при Дуня. Облякъл се Тадж ал-Мулук в царски, дрехи, стегнали кръста му със златен пояс, обсипан със скъпоценни камъни, и тъй издокаран отишъл в градината. Пазачът му отворил вратата и казал:
— Влез и се поразходи! — той не знаел, че царската дъщеря е поискала този ден да дойде в градината.
След малко царската щерка и старицата влезли през тайната вратичка. Пазачът притичал при Тадж ал-Мулук и му съобщил кой идва.
— Какво ще правиш, господарю? — запитал той.
— Ще се скрия в градината! — отвърнал Тадж ал-Мулук.
— Господарке — обадила се в същия момент старицата. — Нямаш нужда от слуги по това време! Докато те са с нас, няма как да се отпуснеш! Отдалечи ги от нас!
— Права си! — казала Дуня и наредила на всички слуги да се оттеглят.
После тръгнала да се разхожда из градината, а Тадж ал-Мулук я разглеждал, без тя да знае. Хубостта й го пленила още повече. Полека-лека Дуня наближила стената на стария дворец, който сега бил разкрасен по волята на везира. Царската дъщеря огледала рисунките и рекла:
— Хвала на Аллаха, точно това видях насън! — разгледала птиците, ловеца, мрежата, чудела се и се маела, после продължила: — Бабо, аз ругаех мъжете, намразих ги, а то виж каква била работата! Виж тук как ловецът коли гълъбицата! А гълъбът… Уж се е спасил, а виж какво му се е случило! Сигурно е искал да дойде при нея, горкият, сигурно е летял към нея да я спаси, но го е сграбчил хищникът и го е изял!
Старицата я забавлявала с приказки и така се доближили до мястото, където се криел Тадж ал-Мулук. Тя му дала знак да се премести под прозореца на двореца. И докато Дуня разглеждала изображенията, обърнала поглед и забелязала момъка. Вгледала се в хубостта му:
— Бабо, откъде е този красавец?
— Не го познавам! — отвърнала старицата. — Но ми се струва да е син на велик цар!
Дуня загубила ума и дума по Тадж ал-Мулук, разбудила се страстта й и тя рекла на старицата:
— Толкова е красив!
— Така е, господарке! — потвърдила старицата. После тайно дала знак на царския син да си върви. Момъкът се прибрал у дома и разказал всичко на везира и на Азиз.
* * *
А по това време царската дъщеря Дуня, обхваната от страст, безпокойство и тъга, се обърнала към старицата:
— Само ти можеш да ме срещнеш с този момък!
— Аллах да ни пази от злия дявол! — казала старицата. — Ти не искаше да видиш мъж — как така сега не се побоя да се влюбиш?
— Помогни ми да се срещна с него! Ще получиш хиляда динара и дрехи за още хиляда! Ако не ми помогнеш да го срещна, ще умра!
— Иди си в двореца! — рекла старицата. — Ще направя така, че да се срещнете! Ще си жертвам живота, стига вие да сте доволни! — прибрала се Дуня в двореца си, а старицата притичала при Тадж ал-Мулук. — Хитростта сполучи! — рекла и му разказала всичко, каквото било станало с Дуня.
— Слава на Аллаха! Кога ще се срещнем? — запитал той.
— Утре!
Тадж ал-Мулук й дал хиляда динара и я дарил с огърлица за още хиляда. Тя ги взела и отишла право при царската дъщеря, която още от вратата я запитала:
— Бабо, какви новини ми носиш от момъка?
— Узнах къде живее, и утре ще ти го доведа! — отговорила старицата.
Зарадвала се Дуня, дала й хиляда динара и огърлица за още хиляда. Бабата ги взела и се прибрала вкъщи, а на сутринта отишла при Тадж ал-Мулук, облякла го в женски дрехи и му казала:
— Върви след мене и внимавай как крачиш, не бързай, като вървиш, не отвръщай, ако някой ти заговори!
Тръгнал той след нея преоблечен като жена. Стигнали пред портите на двореца. Влязла тя — и той след нея. Минали през седем порти и щом наближили осмата, старицата казала:
— Ако сега ти викнат: „Неволнице, минавай!“, побързай! Ще влезеш в един коридор! От дясната страна е стена с много врати. Преброй пет и влез в шестата — там е твоето желание!
Тръгнала тя напред, той — след нея. Стигнали пред портата на главния пазач. Той видял старицата, зърнал, че с нея върви забулена жена — а това бил Тадж ал-Мулук, — и запитал:
— Какво прави тази неволница с тебе?
— Господарката Дуня иска да я купи, защото е узнала, че това момиче може да върши най-различни работи! Затова ми нареди да я доведа… — отговорила старицата.
— На мен господарката Дуня нищо не е казвала! Не мога да я пусна! — казал слугата. — Царят нареди никой да не припарва в двореца, без да го претърся…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Старицата се престорила на гневна и викнала:
— Знам, че си умен и добродетелен, но ще отида и ще й кажа как не си искал да пуснеш неволницата на господарката Дуня! — после се обърнала към преоблечения Тадж ал-Мулук: — Минавай!
Той влязъл, преброил пет врати и влязъл в шестата. Намерил там Дуня — тя го чакала изправена. Щом го зърнала, веднага го познала и го притиснала в прегръдките си. Влязла и старицата.
— Бъди пазителка на вратата! — рекла й Дуня.
А после тя и Тадж ал-Мулук забравили всичко на света, притиснали се един към друг, прегърнали се, бедро с бедро се докоснали — и така до зори.
Когато се съмнало, старицата заключила вратата след себе си, после им донесла ядене. Те хапнали и пак се забравили — до здрач. И така — цял месец.
* * *
Когато Тадж ал-Мулук влязъл в двореца, везирът и Азиз останали да го чакат. Чакали, що чакали и разбрали, че няма да излезе. Решили, че сигурно е загинал.
— Какво ще правим? — запитал Азиз.
— Тази работа е съмнителна! — отговорил везирът. — Ако не се върнем при баща му и не му кажем какво се е случило, той много ще ни се разсърди.
Начаса се приготвили и потеглили към Зеления град, право при цар Сулейман шах. Пристигнали и му съобщили какво е станало със сина му. Скочил той, разлютил се, наредил да призоват царството му на джихад. Войската се изправила като стена до хоризонта и той тръгнал да търси сина си.
* * *
А Тадж ал-Мулук и Дуня продължавали да живеят така повече от половин година. От ден на ден обичта им един към друг ставала по-силна.
— Трябва да знаеш, любима на сърцето и душата ми, че колкото по-дълго съм при тебе, толкова нараства страстта ми, защото все още не съм ти казал онова, което искам! — рекъл Тадж ал-Мулук.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
— Какво искаш да ми кажеш, светлина на очите ми и сладост на сърцето ми? — запитала Дуня. — Ако е повече от прегръдки, целувки и преплитане на нога в нога, прави това, което ти харесва — Аллах не ни е ортак!
— Не това ми се ще! — казал той. — Иска ми се да ти кажа, че съм цар и царски син! Великият ми баща се казва Сулейман шах. Именно той изпрати някога везира си да те калесва за мене! Сега ми се ще да отида при баща си, той да изпрати пратеник при баща ти, да ни сватосат, да те омъжат за мене и да си отдъхнем!
Това било точно онова, което и на нея се искало. Така се договорили.
На следващото утро цар Шахраман седял на трона си. Влязъл главният златар, като държал в ръцете си ковчеже. Отворил го и извадил от него красива кутия за сто хиляди динара, пълна със скъпоценни камъни, рубини и изумруди. Замаял се царят, като я видял, обърнал се към един от слугите си — а той се случил точно главният пазач, същият, който се бил скарал със старицата при влизането на Тадж ал-Мулук. Рекъл царят на пазача:
— Вземи тази кутия и я отнеси на дъщеря ми Дуня!
Взел я слугата, стигнал до покоите на царската дъщеря и понечил да влезе, но било заключено. Старицата спяла при прага на вратата. Чула, че слугата тропа, изплашила се и викнала:
— Почакай, ей сега ще донеса ключа! — и избягала.
Слугата се досетил, че има нещо съмнително, насилил дръжката, влязъл в стаята и що да види — Дуня, прегърната в леглото с Тадж ал-Мулук. Спели като къпани. Ахнал от изненада! Обърнал се да иде при царя и да му съобщи какво е видял, но в този миг Дуня се стреснала, видяла слугата, побледняла и викнала:
— Кафур, скрий и ти онова, което Аллах скри!
— Не мога да скрия нищо от царя! — отвърнал Кафур и затворил вратата след себе си…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Кафур се върнал тичешком при царя и казал:
— Ето, връщам кутията! Не мога да скрия нищо от тебе, царю! Видях как един хубав момък спи в леглото с господарката Дуня и двамата бяха прегърнати!
Наредил царят да доведат двамата млади при него. Гневът започнал да го задушава. Посегнал да удари Тадж ал-Мулук, но Дуня подложила лицето си пред ръката му и викнала:
— Убий ме, но не закачай него!
Блъснал я баща й и наредил да я отведат в стаята й. После се обърнал към Тадж ал-Мулук:
— Горко ти! Кажи ми откъде си, кой е баща ти и как си се осмелил да спиш с дъщеря ми?
— Царю! — отговорил Тадж ал-Мулук. — Ако ме убиеш, после сам ще загинеш и всички в царството ти ще съжаляват! Аз съм син на цар Сулейман шах и не знам дали той вече не е тръгнал насам с войските си!
Цар Шахраман решил да го хвърли в затвора, докато провери дали са верни думите му, но везирът му го посъветвал:
— Царю, мисля, че трябва по-бързо да погубиш този хитрец, който се осмелява да посяга на царски дъщери!
— Отсечи главата му! — разпоредил се царят.
Хванал го палачът, стегнал го с въже, вдигнал ръка и се приготвил да отсече главата на Тадж ал-Мулук, но наблизо се вдигнали писъци, хората започнали да затварят дюкяните и царят го спрял.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
Разправят, царю честити, че царят изпратил човек да разбере каква е тази олелия. Върнал се пратеникът и съобщил:
— Видях войски като море развълнувано с вълни разбунтувани, конете им препускат, земята под тях трепери, но не зная отиде идат и какво дирят.
Още не свършил думите си и ето че довтасали пратеници на идващия цар, между които бил и верният му везир.
— Онова, което сега идва на земята ти, е по-страшно от гнева на древните царе! — казал той. — Това са войските на Сулейман шах, владетеля на Зеления град, на Двата стълба и на Исфаханската планина74. Той справедливостта и реда обича, насилието и обидите отрича. Синът му е при тебе! Ако го намери здрав, ще ти се отблагодари. Ако ли е пострадал, страната ти ще се обърне на пустиня, в която само гарвани ще грачат.
Цар Шахраман се изплашил, събрал големците си и им казал:
— Тичайте и доведете онзи момък!
А Тадж ал-Мулук все още чакал под ръката на палача. Везирът се обърнал към него и видял сина на своя цар. Пратениците развързали въжетата, зацелували ръцете и нозете му. Отворил Тадж ал-Мулук очи, познал везира на баща си и приятеля си Азиз.
Объркал се цар Шахраман, пристъпил към Тадж ал-Мулук, целунал главата му. Насълзили се очите му и казал:
— Синко, не ме кори — не кори злодея за направеното зло! Прости на посивелите ми коси и не разсипвай царството ми!
А Тадж ал-Мулук целунал ръката му и отговорил:
— Не се безпокой, ти си ми втори баща! Но се пази, ако е пострадала любимата ми Дуня!
— Не се бой за нея! — казал царят. — Тя ще получи само радост и щастие! Наредил на големците да вземат със себе си Тадж ал-Мулук и да го облекат в най-отбрани царски дрехи. През това време влязъл при дъщеря си Дуня и я намерил да плаче. Тя била взела меч, забила дръжката му в земята, насочила върха му точно срещу сърцето си между гърдите, навела се над него и си говорела:
— Трябва да се погубя, не мога да живея без любимия!
— Не прави това ти, най-лична между царските дъщери! — викнал баща й. — Прости на баща си! Само от тебе зависи дали ще те омъжа за оня момък!
Тя се усмихнала и отговорила:
— Иди и ми го доведи! — царят бързо довел Тадж ал-Мулук. Тя прегърнала любимия си, притиснала се до него и рекла: — Разтревожих се за тебе! — после се обърнала към баща си. — Може ли някой да не забележи толкова хубав момък, цар и царски син!
Цар Шахраман отишъл при везира и му казал да се върне при султана си и да му съобщи, че синът му е добре, здрав е и живее най-сладък живот. После извадил сто отбрани жребеца, сто бързоходни камили, сто мамелюци, сто роби и сто войници и изпратил всичко това в дар. Потеглил и сам извън града да посрещне гостите. Цар Сулейман шах тръгнал бързо насреща му, притиснал го в прегръдките си, сложил го да седи до неговия трон и двамата се заприказвали. Не минало много време, ето че и Тадж ал-Мулук дошъл, застанал пред него с цялата си хубост в нови дрехи облечен.
— Искам да оженя сина си за дъщеря ти пред най-почетни свидетели! — казал цар Сулейман шах.
Съгласил се цар Шахраман и наредил да извикат кадия и свидетели. Дошли те и записали черно на бяло, че Тадж ал-Мулук се е оженил за Дуня.
— Азиз е благороден мъж! — казал Тадж ал-Мулук на баща си. — Той ми служи добре, две години прекара с мене! Трябва да му приготвим стока за търгуване, да се върне с достойнство!
Приготвили за Азиз сто товара от най-скъпо и хубаво платно. Тадж ал-Мулук се сбогувал с него. Приел Азиз дара и се върнал в града си. Намерил майка си — тя му била построила посред къщи гроб и седяла край него. Заварил я с разпусната коса, сълзи от очите й се леят, а тя тихо куплети си пее:
И още не свършила песента си, когато Азиз влязъл при нея. Скочила тя към него, прегърнала го. Той й разказал какво му се било случило. Заживял при нея и цял живот оплаквал лековерието си.
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на везира Дандан:
* * *
А цар Сулейман шах стигнал страната си, направил на сина си втора сватба и тя продължила цял месец. И така си заживели в най-сладък живот, толкова, колкото им е определил онзи, който взема душите…
* * *
Тогава Дау ал-Макан заговорил на везира Дандан:
— Такива като тебе отпускат тъжните сърца! Те на царе са събеседници и им подсказват как най-разумно да постъпят!
Всичко това ставало, когато правоверните обкръжавали Константинопол. Били минали четири години. Всеки искал да види роднините си. Отслабнали войниците, изморили се от обсадата. Цар Дау ал-Макан наредил да дойдат при него везирът, Бахрам, Рустум и Туркаш и заговорил:
— Вие знаете, че стояхме тук всичките тези години и не постигнахме целта си. Дойдохме да отмъстим за цар Омар ал-Нуаман, а бе убит брат ми Шар Кан. От едно нещастие станаха две! И всичко това дойде от старицата Зат ал-Дауахи! Аз се заклех, че трябва непременно да отмъстя! Какво ще кажете вие?
— Царю на времената! — заговорил везирът Дандан. — Няма полза от по-нататъшното ни стоене тук! Трябва да се върнем към земите ни, да останем там известно време, после да се върнем, да накажем тези идолопоклонници и да превземем Рум!
— Правилно мислиш! — казал царят. — Хората жадуват да видят семействата си. И мен ме тревожи мъката по сина ми Кан-Макан и по братовата ми дъщеря Када Факан — тя е в Дамаск и аз нямам никаква вест за нея!
Потеглили войските, пътували денем и нощем и накрая стигнали до Багдад. Всеки емир отишъл в двореца си, прибрал се и царят в своя. Влязъл при сина си Кан-Макан, който бил вече седемгодишен, можел да язди кон и да скача от кон. После царят си починал и наредил да доведат огняря. Щом го видял, изправил се и го сложил да седне до себе си. А през това време огнярят бил напълнял, затлъстял от ядене и покой. Шията му била станала като на слон, коремът му — като на делфин. Отслабнал бил умът му, защото през цялото време не бил излизал от мястото, където живеел. Усмихнал му се царят радостно и казал:
— Май много бързо ме забрави!
Огнярят внимателно го разгледал, а когато го познал, скочил на крака и рекъл:
— Миличък, тебе кой те направи султан?
Засмели се всички, отишъл при него везирът и му разказал каква била историята.
— Той ти бе брат и приятел! — казал той. — А сега стана цар на тази земя! Голяма добрина ще ти дойде от него! От мене съвет: Ако ти каже: „Поискай си нещо!“, ти непременно си пожелай нещо голямо, защото си му много скъп!
— Страх ме е да си пожелая нещо! — възразил огнярят. — Ами ако не ми го разреши или то не е по силите му?
— Каквото си пожелаеш, той ще ти го даде!
— Значи трябва непременно да си поискам нещо! — заколебал се огнярят. — Абе имам нещо наум!
— Кажи, за бога! — казал везирът. — Мястото на брат му да поискаш в Дамаск, пак ще ти го даде!
— Ти си причината сега да съм жив! — рекъл султанът. — Някога спаси живота ми. Поискай сега от мене каквото ти се ще. Ще ти го дам, кълна се в Аллаха! И половината царство да ми поискаш, ще те направя мой съуправител!
— Боя се, че ще поискам нещо, което не можеш да ми дадеш! Напиши ми нещо черно на бяло, че да бъда на почит сред всички огняри в град Ал-Кудс!
Разсмял се султанът, засмели се всички събрали се.
— Искай нещо друго! — казал Дау ал-Макан.
— Нали ти казах — не смея, боя се да не пожелая нещо, което ти или няма да ми разрешиш, или няма да е по силите ти да ми го дадеш!
— Хайде, искай по-бързо!
— Искам да ме направиш предводител на боклукчиите в град Ал-Кудс или в град Дамаск! — казал огнярят.
Изпотъркаляли се всички наоколо от смях, а везирът не издържал и го ударил. Обърнал се към него огнярят и викнал:
— Защо ме удряш, какво съм ти виновен? Нали сам ми каза да си поискам нещо голямо!… — и добавил: — Я ме оставете да си ходя!
Султанът поизчакал и пак се обърнал към него:
— Братко, поискай нещо, което да подхожда на моя сан!
— Добре де, искам султанството в Дамаск, мястото на твоя брат! — отговорил огнярят.
Царят веднага му подписал хартия за това и казал на везира Дандан:
— Трябва да отидеш с него! А когато пожелаеш да се върнеш, доведи и братовата ми дъщеря Када Факан!
Везирът излязъл заедно с огняря. Дау ал-Макан се разпоредил да му дадат слуги, нова носилка с легло и султански дрехи. Дал му име Забалкан и прозвище Муджахид. След месец потеглил Забалкан, а везирът тръгнал да му помага.
Стигнали в Дамаск. Влязъл огнярят в крепостта и седнал на султанския трон. Везирът Дандан започнал да го запознава с родовете на емирите, с техните санове, а те влизали при него, поздравявали го и го възвеличавали. Цар Забалкан ги посрещал, дарявал ги, отворил хазните с парите и платил на всички войници, съдел и справедливост раздавал. В същото време подготвили Када Факан, дъщерята на Шар Кан, за път.
Везирът Дандан отпътувал за Багдад заедно с нея.
* * *
Прибрали се у дома. Царят отишъл да види братовата си дъщеря Када Факан, осемгодишно момиче. Зарадвал се, като я видял, затъжил се за брат си, дарил й скъпи дрехи, огърлица и много драгоценности. Наредил да живее в един дворец с братовчед си Кан Макан. Той бил най-смелото момче, а тя — най-хубавото момиче в царството…
Раснали двамата, пораснали, станали десетгодишни. Научили ги да се бият с мечове и с копия. И така — докато станали на дванайсет години. А през това време царят се готвел за джихад. Когато свършил с приготовленията, той извикал везира Дандан и му казал:
— Решил съм да обявя сина си Кан Макан за султан, да му се порадвам, докато съм жив, да се бия и да го закрилям с гърдите си, докато умра. Ти как мислиш?
— Царю честити, извор на верни мисли! — казал везирът. — Онова, което ти е хрумнало, е добро, но е неподходящо за сегашното време по две причини. Първо, синът ти Кан Макан е още малък и, второ, знае се, че който цар направи сина си султан приживе, не живее дълго!
— Решил съм да му поставя за опекун главния привратник! — обяснил царят. — Той е вече от нашия род, нали е женен за сестра ми, той ми е вече като брат!
— Прави каквото си решил, а ние ще се подчиним на повелята ти!
Изпратил царят да извикат главния привратник и обявил пред всички:
— Това е моят син Кан Макан! От днес той ще е султан, главният привратник ще му е опекун!
— Царю на времената! — коленичил привратникът. — Но аз съм човек, присаден към благородството на твоята кръв!
— Привратнико! — казал Дау ал-Макан. — Синът ми Кан Макан и братовата ми дъщеря Када Факан са братовчеди! Аз повелявам един ден тя да се омъжи за него и призовавам всички присъстващи за свидетели!
Той дал на сина си толкова блага, колкото е трудно да се опишат, после отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:
— Сестро! Аз постигнах на този свят онова, което бе скрито в сърцето ми! Ти дръж сина ми под око, пък наглеждай и майка му!
Скоро царят се разболял. Когато разбрал, че смъртта наближава, той легнал на легло. Привратникът поел делата на поданиците. Царят извикал сина си Кан Макан и везира Дандан при себе си и им казал:
— Синко, когато умра, този везир ще ти бъде вместо баща! Аз напускам този свят и заминавам скоро на другия. В сърцето ми остава болката, която Аллах ще премахне само чрез твоите ръце! Ще умра и няма да мога да отмъстя на онази старица Зат ал-Дауахи за смъртта на дядо ти цар Омар ал-Нуаман и за чичо ти Шар Кан! Ако Аллах те дари с победа, не пропускай да отмъстиш! Приемай онова, което ти казва везирът Дандан, защото той е стълбът на нашето царство от дълго време!
Болестите на Дау ал-Макан продължили цели четири години, като през това време главният привратник замествал царя. Доволни били хората в царството и страната добрувала.
А Кан Макан се упражнявал в езда, мятане на копия и стрелба с лък. Същото било и с братовчедка му Када Факан. Тя излизала с него от ранно утро до късна вечер, после всеки се прибирал при майка си. Младият султан неизменно заварвал майка си приседнала при главата на Дау ал-Макан да го наглежда нощем до сутринта. Не преставали болките на стария цар, той плачел и редял следните стихове:
След няколко дни смъртта го настигнала. Покрусили се жителите на Багдад, но минало време — и сякаш никога не е бил! Жителите на Багдад забравили и за Кан Макан и той заживял със семейството си в някакъв самотен дом. Майка му се почувствала много унизена и си казала: „Трябва да отида при главния привратник, ще помоля за малко състрадание!“ Отишла в дома на привратника, който вече бил султан на име Салсан75. Той още спял, тя влязла при жена му Нузхат аз-Заман и казала:
— Мъртвите не ги съдят. От толкова години Аллах не ви хвърли в нужда. Вие пък управлявате справедливо. Ти добре знаеш какво имахме и какво загубихме! Сега времето се обърна срещу нас! Дойдох при тебе да потърся добрина, след като аз съм ти правила толкова добрини. Човек умира, но оставя след себе си жена и деца…
Нузхат аз-Заман я разцелувала и й рекла:
— Сега аз съм богатата, а ти си бедната! За бога, оставихме те бедна не за друго, а защото не искахме да те наскърбим, да не ти хрумне случайно, че ти правим подаяние! Всичко, което имаме, е от мъжа ти, родния ми брат! Нашият дом е и твой дом, всичко наше е и твое, пък на нас — каквото остане!
Тя я настанила в двореца на хубаво място, близо до своите стаи. Заживяла вдовицата там добър живот заедно със сина си Кан Макан.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Кан Макан и братовчедка му Када Факан раснали и пораснали, станали като две клонки за плод натежали, като две луни заблестели. Станали петнайсетгодишни. Када Факан била между най-хубавите моми омайници, с лице прекрасно, снага желана, гръд натежала, слюнка — вода от Салсабил76, стан — такъв на света не е бил, устни по-сладки от старо вино — или както я описал един стихотворец:
Аллах бил събрал всички хубости в нея. Снагата строен клон засрамва, по бузите й рози пламват, а устните й като вино старо, сърцето и очите замъгляват. Или както е казал стихотворецът:
И Кан Макан бил с красота невиждана, строен и изящен, юнак по хубост несравним, очите му — омайващ дим, не гледат сякаш във лицата, а чак надникват във сърцата. И всички смъртни му се кланяли. Пък щом брадата му покарала, възхвалявали го царедворци, възпявали го стихотворни:
А друг един поет е казал:
Случило се на някакъв празник, Када Факан се събрала с приятелки — дъщери на големци и старейшини. Завъртял се Кан Макан палаво около нея и езикът му изпуснал следния куплет:
Тя му направила знак на упрек. Той се прибрал ядосан, а тя се оплакала на майка си.
— Дъще, а може той да не е вложил лоша мисъл! — казала й тя. — Братовчед ти нищо срамно не ти е рекъл. Но ако го споделиш с някого, може да стигне до ушите на султана в изопачен вид и той да скъси живота на братовия ми син или да угаси завинаги мъжката му страст и да го превърне в жив мъртвец…
Но ето че из Багдад плъзнал слух, че Кан Макан е влюбен в Када Факан. Заговорили за това жените. Кан Макан се притеснил, изгубил търпение, умът му се замаял, но пред хората не си затраял, решил да разкрие скритата мъка, да възпее болката от тази разлъка. Но се побоял да не предизвика гнева на Када Факан и затова изпял следния куплет:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че главният привратник, който управлявал като султан, най-сетне узнал, че Кан Макан се е влюбил в Када Факан. Той съжалил, че навремето двамата били оставени да живеят заедно, отишъл при жена си и й казал:
— Да се съберат дърво и огън, е опасно! Така не може да продължава! Кан Макан е вече във възрастта на мъжете! Трябва да му се забрани да ходи в женското отделение! Трябва да се забрани и на дъщеря ти да вижда мъже — на нейната възраст е време да си закрие лицето!
Когато се съмнало, Кан Макан влязъл както обикновено при леля си Нузхат аз-Заман, а тя му казала:
— Имам нещо да ти кажа… Царят чул, че си влюбен в Када Факан, и нареди да й закрием лицето! Ако имаш нужда, ще разговаряш с нея само през вратата! Не бива да я виждаш!
Потръпнал Кан Макан, дума не обелил. Споделил с майка си какво му била казала леля му, а тя рекла:
— Така стана, защото много приказваш! И приказката, че си влюбен в Када Факан, се е разнесла навсякъде! Сега, като си се влюбил в дъщеря им, как ще ядеш хляба им!
— Искам да се оженя за нея — тя ми е братовчедка и аз имам най-голямо право на това! — викнал той.
— Мълчи, че приказката ти да не стигне до цар Салсан! Те ни пращат храна всяка вечер! Ако бяхме в друг град, щяхме да умрем от глад или от унижението на просията!
Развълнувало се още повече сърцето на Кан Макан и той казал на майка си:
— Няма място за мене тук! Ще напусна двореца и ще заживея някъде из града, пък ако ще да съм на просяци съсед!
Излязъл и направил, както го рекъл. А майка му продължила да се храни от трапезата в дома на цар Салсан и вземала от дома му каквото й било нужно. Един път Када Факан срещнала майката на Кан Макан и я запитала:
— Стринко, как е синът ти?
— Очите му плачат, сърцето му е тъжно! — отговорила тя. — Не намира от своята страст избавление, оплетен от обич към тебе го мъчи вълнение!
Заплакала Када Факан и промълвила:
— За бога, не бягам аз от него за това, че не харесвам лицето му, ала от страх да не би врагове да му сторят нещо лошо! Та моята страст е два пъти по-голяма от неговата! Ако не бяха приказките на езика му, баща ми нямаше да забрани на двама ни да се виждаме!
Майката на Кан Макан разказала на сина си какво била рекла братовчедка му.
— Няма да я заменя за нищо на света! — казал той.
Така минавали дни и нощи, мятал се той като риба на сухо, ето че навършил и седемнайсет години. Понякога нощем, когато го измъчвала безсъница, си говорел: „Трябва да напусна тази страна — или ще умра някъде, или ще постигна туй, което искам!“ Но денем затаявал тези си намерения и изпявал следните стихове:
На сутринта Кан Макан, облечен в единствената си протрита риза, със седемгодишен фес на главата, с хляб от три дена в ръката, тръгнал в тъмнината. Отворили градската порта и той бил първият, който излязъл.
Когато се мръкнало, майка му го потърсила и не го намерила. Чакала ден, чакала два, че три, че цели десет дена — а от него ни вест, ни кост! Стегнала се душата й, тя заплакала, заредила:
— Сине мой, защо разбуди мойта мъка, защо остави ме в разлъка, родината си изостави, сине, кои страни те викат и пустини, кажи къде да те потърся, сине?
Така тя не ядяла, не пиела, все повече плачела и хората започнали да си шепнат:
— Къде си, Дау ал-Макан, къде си да видиш какво стана с Кан Макан! Синът далече от род и родина, от топло гнездо замина! А бащата до насита гладни хранеше и добрини раздаваше!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че емири и големци донесли при цар Салсан вестта за Кан Макан:
— Той е син на нашия цар, от рода на цар Омар ал-Нуаман! — казали те. — Научихме, че е напуснал родината си!
Разгневил се цар Салсан, спомнил си за добрините, които му бил правил бащата на Кан Макан, и казал:
— Трябва да го търсим по всички страни!
Изпратил той емира Туркаш начело със сто конници. Десет дни го нямало, върнал се и казал:
— Никаква вест не узнах, никаква следа не открих!
А Кан Макан, като излязъл от Багдад, не знаел накъде да тръгне. Три дни вървял сам из равнината, не срещнал ни конник, ни пешак. Хранел се с плодовете на земята, пиел вода от реката, изчаквал да мине горещината под сенките на дървесата. После влязъл в друг път — яздил още три дни. На четвъртия видял земя зелена сред пустинята, дървета — с плодове покрити. Тази земя от облачните чаши се пояла, по нея гълъби летели и славеи си пеели, а по зелените й хълмове веел прохладен вятър.
Хапнал плодове, измил се и седнал да си почине. Мръкнало се, той спал до полунощ. Стреснал се — чул човешки глас да пее следните стихове:
Не видял никого в тъмнината. Тръгнал по брега на реката и там чул как гласът произнесъл:
Кан Макан разбрал, че човекът е влюбен като него, но му е забранено да се срещне с онази, която обича. Закашлял се високо и викнал:
— Ей, пътнико в тази тъмна нощ, ела при мен, разкажи ми историята си, пък може да те утеша в нещастието ти!
Пътникът, който се казвал Сабах, отговорил:
— Ти, който се обаждаш там и чул си песента ми сам, отговори: дали от този свят си син, или от другия си джин? Отговори, ала побързай ти — ако ли не, с живота се прости!
— Роднините ми няма да ме разменят за злато! — възкликнал Кан Макан. — Аз беден съм и нямам нито малко, нито много! Откажи се да получиш за мене дар, вземи ме по-добре за спътник свой, другар — и да напуснем земята на Ирак!
Ядосал се Сабах, разгневил се и викнал:
— Горко ти за обидните думи, о, куче презряно! Вдигни ръцете си покорно, че иначе ще пострадаш!
— Как така да вдигна ръце покорно? Нима си толкова подъл и злобен? Ще ти се смеят бедуините, че си пленил момче голобрадо! С позор ще покриеш името си, пътнико! Я излез на бойното поле да видиш дали рицар или глупак си срещнал!
— О, божии чудеса! — засмял се Сабах. — Ти си във възраст на хлапак, а се държиш като юнак! С приказки добре се пъчиш, ала дали тъй знаеш да побеждаваш и с юмруци?
— Ако искаш да ме вземеш за пленник и слуга, остави оръжието си, запретни ръкавите си и ела да се преборим! Който надвие, ще направи другия свой слуга! — предложил Кан Макан.
— Много говориш, защото скъпиш живота си! — отвърнал Сабах, но оставил оръжието си, засукал ръкави и двамата се вплели един в друг. Изведнъж бедуинът усетил, че момъкът го е вдигнал с една ръка, сякаш тегли злато на кантар, зърнал краката му, сякаш вкопани в земята като минарета здрави, като планини корави. Разбрал, че е проявил глупост, като се съгласил да се борят, и си помислил: „Защо не го убих с меча си?“
— Пусни ме, момко! — примолил се той. А Кан Макан, сякаш не чул думите му, го понесъл към реката. — Юначе, какво ще правиш с мене? — запитал Сабах.
— Ще те хвърля в тази река! — отговорил царският син. — Тя ще те изхвърли в страната ти! Там ще те види племето ти, ще узнае колко си бил честен в доблестта си и искрен в любовта си!
— О, незнаен рицарю, не прави това неправедно дело! Заклевам те в братовчедка си, господарката на красотата!
Тогава Кан Макан го отпуснал на земята. Щом се видял свободен, Сабах грабнал щита и меча си и тръгнал да напада.
— Разбрах какво си намислил, още щом грабна щита и меча! — рекъл Кан Макан. — Мина ми през ума, че за честна борба са ти къси ръцете! Но за да не се колебае сърцето ти, аз те оставям да избереш: дай ми щита, а ти ме нападни с меча! Или ти мене ще убиеш, или аз — тебе!
Хвърлил Сабах щита и нападнал с меча. Кан Макан грабнал щита и посрещнал с него ударите. А Сабах при всеки удар викал:
— Ето, това е последният… Решаващият… — размахвал меча с все сила, но ето че отмаляла ръката му. Кан Макан се хвърлил върху него, хванал го с две ръце, проснал го на земята, завързал го и го повлякъл към реката.
— Какво искаш да правиш с мене, рицар на рицарите? — приплакал пак бедуинът.
— Нали ти казах! Ще те пратя по реката при племето ти, нека те видят що за юнак си — тогава ще си помислят дали да те женят за братовчедка ти!
Разтреперил се Сабах, заплакал, завикал:
— Не прави това с мене, рицар на времената! Нека бъда един от верните ти слуги!
Простил му Кан Макан, взел дума, че Сабах ще му бъде най-добър другар, и го пуснал на свобода. Бедуинът извадил от торбата си три ечемични питки. Двамата похапнали, измили се, помолили се и седнали да си поговорят.
— Къде отиваш? — запитал го Кан Макан.
— Отивам в Багдад! — отговорил Сабах. — Ще живея там, докато събера откуп за невестата си!
— Тогава тръгвай! — казал Кан Макан.
Простил се с него бедуинът и потеглил към Багдад. Кан Макан останал сам и си рекъл: „Ех, живот, как да се върна към бедността! О, велики Аллах! Ти, който изпращаш дъжда и раждаш всичко, моля ти се, бъди щедър в своята милост! Ще следвам само твоя път!“ И докато седял, ето че по пътя се задал конник, ала не яздел изправен, а се клатушкал отпуснат на гърба на животното — явно бил тежко ранен. Стигнал до царския син и по бузите му потекли сълзи, а от устните му се отронили следните думи:
— О, бедуинско чедо, бъди ми приятел, докато все още дишам! Налей ми малко вода, макар водата да не е полезна за раните. Ако оживея, ще ти дам толкова, че ще се простиш с бедността, а ако умра — ще си щастлив, че си извършил добро дело!
А конникът яздел такъв кон, че човек да се замае от красотата му — с нозе като мраморни колони — през войните врагове да гони! Кан Макан се развълнувал и си казал: „Този кон е от приказките!“ Помогнал на конника да слезе, дал му да пие вода, постоял до него, докато си поеме дъх, и запитал приятелски:
— Кой направи това с тебе?
— Аз съм конекрадец — отвърнал конникът. — Казвам се Гассан и съм страшилище за всеки жребец! Чух за този кон в страната Рум, бил любимият кон на цар Афридун. Нарекъл го Канун, ама му викал Маджнун. Отидох за него чак в Константинопол. Ето че се появи една старица, румите много си я тачат и почитат. Името й е Шауахи Зат ал-Дауахи. Тя яздеше този кон. Бе тръгнала към Багдад при цар Салсан, да го моли за мир и приятелство. Следих ги, но все не можех да го грабна. Боях се да не би да влязат в Багдад, преди да съм измислил как да го грабна. Но ето че се появиха петдесет разбойници, от ония, дето грабят търговците по пътищата. Вождът им се казва Кахардаш, умее да се бие като лъв и всички юнаци бягат пред него като пеперуди. Той излезе срещу старицата, обкръжи хората й, обърка ги, плени ги. Взе коня и го подкара пред себе си.
Когато разбра, че е пленена, старицата заплака и викна на Кахардаш:
— Какво ще правиш с една бабичка и с няколко роби? Взе коня, значи получи каквото ти трябваше!
Така го залъгваше и той я пусна заедно с робите. После потегли с другарите си. Тръгнах след тях. Накрая откраднах коня и го яхнах. Те ме усетиха, обкръжиха ме, мятаха по мене стрели и копия, раниха ме на няколко места, но Канун Маджнун се сражаваше заедно с мене — изведе ме от там като падаща звезда, като летяща стрела. Три дни тича, без да хапне нещо, без вода да пийне. Ти ми направи добро, пожали ме. Виждам, че си лошо облечен, но че си имал и по-добри времена. Как се казваш?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Кан Макан му разказал живота си от начало до край. А конекрадецът казал вежливо:
— Носиш в себе си велико потекло и огромно зло. Късметът ти още не е дошъл, но ще бъдеш велик рицар! Ако можеш, качи се на коня, заведи ме в страната ми. Ако имам още сили, ще бъда с тебе! Ако умра по пътя, вземи този кон, ти си най-достойният за него!
— Ако можех, и на плещи щях да те нося — възкликнал Кан Макан. — Ако животът ми принадлежеше, щях да ти дам половината и без да ми даряваш този жребец, защото съм от род, който спасява онези, дето са в беда, и прави добрини пред лицето на всевишния Аллах!
— Почакай малко! — човекът затворил очи, разтворил ръце и казал: — Свидетелствам, че няма бог освен Аллаха и нашият господар Мохамед, Аллах да го приветства, е пратеник на Аллаха!
Така той се приготвил да умре и казал следните стихове:
Той затворил очи, въздъхнал дълбоко и душата му напуснала този свят. Кан Макан му изкопал гроб, изтъркал и сресал добре коня и пак се убедил, че подобен жребец няма дори в обора на цар Салсан.
А ето какво станало между цар Салсан и везира Дандан.
Везирът престанал да се подчинява на царя. Половината войници се заклели пред Дандан, че не признават друг султан освен Кан Макан. Везирът напуснал града и се оттеглил с тези войници в чужди земи. Заклел се да не прибере бойния меч в ножницата, докато не сложи на престола Дау-ал-Макановия наследник.
Щом цар Салсан разбрал, че в държавата не искат да му се подчиняват, много му се приискало при него да се върне Кан Макан, та да го постави начело на войските си, които все още му се подчинявали, и така да укрепи положението си.
Търговци донесли тези вести до Кан Макан и той бързо се върнал в Багдад яхнал жребеца Канун Маджнун. Цар Салсан бил смутен, когато чул, че племенникът на жена му е пристигнал в града. Наредил да излязат всички воини и знатни хора от Багдад, да го приветстват и да го доведат в двореца. Щом зърнал цар Салсан, Кан Макан се поклонил и целунал ръцете и нозете му.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че султанът, щом зърнал коня на Кан Макан, тутакси го познал. Нали го бил виждал, когато обсаждали кръстопоклонниците заедно с цар Дау ал-Макан и когато бил убит Шар Кан.
— Ако навремето баща ти можеше, щеше да откупи този ат за хиляда жребеца! — казал султанът.
Царят заповядал да дарят Кан Макан с великолепни одежди и с няколко жребеца. Отредил му най-просторните покои в палата си. Показал се щедър и разточителен, защото се страхувал от замислите на везира Дандан. Кан Макан отишъл при майка си и я попитал:
— Мамо, как е чичовата ми щерка?
— Сине мой — отговорила тя, — страстите погубват мъжките глави! Забрави я, че може зле да си изпатиш! Ще ида при нея, но няма да я посветя в желанието ти!
Кан Макан й доверил, че Зат ал-Дауахи се готви да дойде в Багдад.
— Тя уби чичо и дядо! — добавил той. — Трябва да изтрия срама и да отмъстя, като пролея кръвта й.
Излязъл от дома на майка си. Срещнал една старица. Тя се казвала Саадана77. Разказал й той за любовта си към Када Факан. Помолил я да иде при нея и да смекчи сърцето й.
— На твоите заповеди, господарю! — рекла старицата и се отправила към двореца на Када Факан. Когато се върнала, му казала, че Када Факан му праща много здраве и обещава да го навести точно в полунощ.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че точно в полунощ Када Факан дошла при него загърната в черно копринено наметало и го събудила:
— Как смееш да твърдиш, че ме обичаш, щом спиш като пън?
— Бога ми, сърце мое, заспах, защото се надявах, че ще те видя в съня си! — рекъл той.
И след като го плеснала нежно, Када Факан изпяла следните стихове:
Кан Макан се засрамил от думите й. Двамата се прегърнали и останали така, докато звездочелото утро прогонило тъмата и пукнала зората. Кан Макан отронил тежка въздишка и заредил следните стихове:
Када Факан се прибрала в покоите си. Ала една от царските робини я видяла, явила се пред цар Салсан и му разказала всичко. Той веднага отишъл при Када Факан, извадил меча си и замахнал да й отсече главата, но дотичала майка й Нузхат аз-Заман и занареждала:
— За бога, зло не й прави! Сред хората ще плъзнат клюки, пред всичките царе ще се посрамиш. Кан Макан не е способен на позорни дела. А и ти май си забравил, че везирът Дандан събира войскари, за да качи Кан Макан на престола ти!
— Тъй ще го подредя, че няма да го побере не само царството ми, но и царството небесно! — отвърнал Салсан. — Та не му ли угаждах? Но този път ще му дам да се разбере!
* * *
На другия ден Кан Макан отишъл при майка си и й рекъл:
— Мамо, решил съм да стана разбойник, да нападам тържищата за коне и добитък, за бели и черни роби! И щом забогатея, ще поискам ръката на Када Факан от чичо си Салсан!
— Сине, парите людски лесно не можеш да обсебиш! — отвърнала тя. — Очакват те мечовете и копията на пазачите им! Крадецът трябва да премери силите си с тях, както ловецът — с лъвовете и с пантерите!
Той поръчал на старицата да каже на Када Факан, че тръгва по света, за да натрупа пари и да я откупи за жена. Заповядал й без отговор да не се връща. Тя отишла при Када Факан и донесла отговора й.
— Када Факан ще бъде при тебе точно в полунощ!
Кан Макан чакал, без да мигне, но пак не усетил кога тя влязла при него. Той й съобщил решението си. Тя се разридала.
Кан Макан излязъл с препасан меч, нахлупена чалма и забрало на лицето, възседнал жребеца си Канун и го пришпорил из улиците на града. Минал през една от вратите на Багдад и, не щеш ли, отнейде изникнал приятелят му Сабах, който го настигнал и го поздравил.
— Братко мой, отде у тебе този жребец и това богатство? — попитал Сабах. — Погледни, на мен само мечът ми остана!
— Ловецът се връща от лов едва след като е ударил нещо! — отвърнал Кан Макан. — Всеки с късмета си! Малко след като се разделихме, ме споходи сполука. Защо не тръгнеш с мен по белия свят?
Сабах се съгласил. Пътували четири дни. Хранели се с месото на убити газели и пиели вода от изворите. На петия ден стигнали до висока планина. В подножието й се ширели пасбища, а из тях — камили, овце, крави и коне. Те пасели трева по хълмовете и долините, а малките им играели край кошарите. Като видял добитъка, Кан Макан решил да се впусне в бой и да заграби много камили.
— Хайде да отвлечем този добитък, макар че стопаните му сигурно много милеят за него! — казал той на Сабах.
— Милостиви благодетелю! — отвърнал бедуинът. — Толкоз много стопани не можем да победим! Ще си навлечем голяма беда!
Кан Макан се подсмихнал. Разбрал, че Сабах е страхливец, и го оставил. Връхлетял сам връз стадото пощръклели камили и го подкарал пред себе си ведно с кравите, овцете и конете. Застигнали го робите пазачи, въоръжени с тежки мечове и дълги копия. Оглавявал ги конник турчин, изкусен в хвърлянето на копие и във въртенето на меч. Той викнал на Кан Макан:
— Тежко ти! Та тоя добитък принадлежи на две шайки разбойници. Наскоро са им отвлекли един приказен жребец. Заклеха се да не се върнат тук без него!
Кан Макан посочил Канун и се провикнал:
— Това е конят, който търсите! — и препуснал срещу тях като зъл демон пустинник. Наближил първия конник и го изтърбушил. После сторил същото с втория, третия и четвъртия и повалил всички мъртви. Робите се уплашили и Кан Макан им викнал: — А сега вие, кучи синове, подкарайте камилите и конете, че инак кръвта ви ще изтече от копието ми!
Робите подкарали добитъка. Но през това време в далечината се вдигнал огромен прашен облак и зад него се появили сто разгневени конници. Щом ги видял, Сабах побягнал към хълма, напуснал бойното поле и гледал битката от високото. Стоте конници заобиколили Кан Макан. Един от тях застанал срещу него. Той бил главатарят на шайката и се казвал Кахардаш. Двамата кръстосали мечове. Но Кан Макан го изненадал с удар, който отнесъл чалмата и шлема му. Кахардаш се побоял и се провикнал:
— Подарявам ти живота! Вземи колкото си щеш от добитъка, и си върви по пътя.
— Не ти липсва мъжеството на благородните, но май ме преценяваш погрешно! — отговорил Кан Макан. — По-добре не се грижи за стадата си, а гледай ти да си спасиш живота!
— Ако знаеше кой съм, нямаше да изречеш тези дръзки слова! — викнал Кахардаш. — Всеки знае, че съм по-силен от лъв и че името ми е Кахардаш! Искам да ми дадеш коня, който си възседнал, и да ми кажеш как му стана стопанин и кой ти го даде!
Кан Макан отвърнал:
— Този жребец бе предназначен за свако ми Салсан от една старица, на която дължим кръвна мъст заради дядо ми и чичо ми!
— А кой е баща ти?
— Аз съм Кан Макан, син на цар Дау ал-Макан и внук на цар Омар ан-Нуаман!
— Върви си по живо, по здраво, баща ти бе щедър и благороден човек!
— Бога ми, оставам глух за твоите ласкателства!
Двамата се втурнали един срещу друг. Конете им слепили уши и вирнали разярено опашки. Били се без почивка като витороги овни и Кахардаш се опитал да прободе Кан Макан, но той му се изплъзнал и промушил гръдта му. После наредил на робите да потеглят. Тогава и Сабах се спуснал от хълма и отрязал главата на Кахардаш. Кан Макан се засмял и му рекъл:
— Ех, Сабах, смятах те за герой в битките!
— Не забравяй своя покорен слуга, когато разпределяш плячката — отвърнал Сабах. — Дано тя ми помогне да се оженя за братовчедка ми Наджма78.
— Не се бой, ще получиш своята част! Но по-добре се погрижи за стоката и за робите!
И Кан Макан си тръгнал за дома. Но още преди да влезе в Багдад, за подвига му узнало цялото царско войнство. Видели плячката, добитъка и главата на Кахардаш, набучена на копието на Сабах. Търговците също я познали, зарадвали се и рекли:
— Аллах най-сетне отърва людете божии от този разбойник!
Откарал Кан Макан цялата плячка до двореца, а копието с главата на Кахардаш побил пред дверите му. Свикал народа и му раздал конете и камилите.
* * *
Научил се и царят за пристигането на Кан Макан. Сбрал царедворците и рекъл:
— Искам да ви посветя в тайните си намерения! Кан Макан може да стане причина за моята смърт! Но най-опасни са близките му! Везирът Дандан не оцени великодушието ми и тръгна да събира войскари, за да качи на трона ми Кан Макан под предлог, че уж царството ми принадлежало на баща му и на дядо му!
— Господарю! — отговорили те. — Ако не знаехме, че ти си го отгледал, досега да сме се справили с него!
— Най-добре ще е да го убием! — рекъл царят. — Но преди това искам да ми се закълнете във вярност.
Мълвата за заговора достигнала и до ушите на Када Факан. Тя викнала старицата, която й носела вести от братовчед й, и й заръчала да отиде да го предупреди. А Кан Макан изслушал старицата и й наредил:
— Поздрави братовчедка ми и й кажи, че земята принадлежи на Аллаха!
Старицата предала думите му на девойката. Када Факан се разтревожила и заплакала.
А цар Салсан намислил да прати убийци подир Кан Макан. Но не му се щяло убийството да стане в Багдад. Затова им наредил да изчакат и когато младежът напусне града, да го нападнат.
Така се случило, че Кан Макан отишъл на лов. С него тръгнал и Сабах. Кан Макан уловил десет газели. Сред тях имало и една ваклоока, която плахо се озъртала. Пуснал я Кан Макан, а Сабах го попитал:
— Защо я освободи? — Кан Макан не му отговорил, а само се разсмял. После пуснал и останалите газели. — Пусни и мене тогава! — примолил се бедуинът. — Искам да си ида у дома!
В това време в далечината се вдигнал облак прах от препускащи коне — това били конниците на цар Салсан. Те се спуснали срещу Кан Макан, но той ги избил до крак. Накрая се задал и самият Салсан — той препускал подир войниците, но като ги видял убити, се върнал обратно. Само че близките на убитите го спипали и го вързали.
Кан Макан напуснал бойното поле и както си вървял, видял млад момък. Поздравил го. Момъкът отвърнал, после влязъл в дома си и изнесъл две тави с кисело мляко и с попара. Поставил ги пред Кан Макан и рекъл:
— Мили госте, заповядай! Да ти е сладко! — но Кан Макан отказал. — Какво ти е, та не ядеш? — попитал момъкът.
— Поел съм обет! — отвърнал Кан Макан. — Цар Салсан похити моето царство! То принадлежеше на баща ми и на дядо ми! Заклел съм се да не ям, докато не му отмъстя!
— Ти вече си освободен от своя обет — му рекъл момъкът. — Цар Салсан е в тъмница! Дните му са преброени!
— Къде са го затворили?
— Ей в онази висока кула!
Кан Макан видял кулата. Там постоянно влизали някакви хора и биели Салсан. Почакал да се мръкне, отправил се към затвора, където бил хвърлен доскорошният цар. Кучета вардели кулата и скочили с лай срещу него, но Кан Макан им дал месо и така се добрал до кулата. Проникнал до цар Салсан и напипал в тъмното главата му.
— Кой е там? — викнал Салсан уплашено.
— Пред тебе е човекът, когото искаше да погубиш — отвърнал Кан Макан. — Не ти ли стига, дето заграби царството ми, ами искаш и живота ми да вземеш?
Салсан започнал да се оправдава, да лъже и маже. Кан Макан му простил и рекъл:
— Хайде, тръгвай след мен, ще те измъкна от тук!
Излезли от зандана, Сабах ги чакал с две кобили, а те ги яхнали и препуснали извън града. На сутринта решили да се върнат заедно в Багдад. Сабах рекъл:
— Ще препусна напред да съобщя на хората радостната вест!
Така и сторил. Разгласил новината, наизлязло мало и голямо с дайрета и със зурли. Появила се и Када Факан. Всички говорели само за Кан Макан.
— Нека той да ни бъде цар, султан да ни бъде Кан Макан! Нека наследи царството на дядо си!
А Салсан отишъл при Нузхат аз-Заман.
— Чувам, че всички твои поданици неспирно хвалят племенника ми Кан Макан! — рекла тя.
— Едно е да чуеш, друго е да видиш! — казал Салсан. — Аз пък го видях и не ми се стори чак толкова съвършен! Хората са като папагалите и се влияят един от друг! Но кой владетел би се примирил и кой цар би се съгласил да предаде властта си на един незначителен сирак?
— Какво си намислил? — попитала Нузхат аз-Заман.
— Намислил съм да го убия!
— Ако към чуждите коварството е непростим грях, то към своите е недопустим позор! — казала му Нузхат аз-Заман. — Най-добре е да му дадеш Када Факан за жена! Чуй какво е казано в прастари времена:
Но Салсан бил твърдо решен да погуби Кан Макан. Замислил се как да го стори, и измислил — чрез вярната робиня Бакун, изкусна в козните и сплетните! Тя била истинска вещица, лукава до мозъка на костите си. Бакун била отгледала Кан Макан и Када Факан и затова Кан Макан я обичал и й се доверявал.
Цар Салсан пратил да я повикат, разказал й какво е наумил, и й заповядал да убие младежа, като й обещал щедра награда.
— Ще изпълня заповедта ти, благодетелю, но преди това искам да ми дадеш един ханджар, намазан с отрова! С останалото ще се заема аз! — отговорила тя.
Салсан заповядал да й донесат ханджар. Робинята се запътила към Кан Макан, който седял замечтан за принцеса Када Факан.
— За среща час вече настъпи, отлетяха дните на разлъката! — рекла робинята.
— Как е Када Факан? — попитал младежът.
— Всецяло е погълната от любов към теб! — отвърнала Бакун и добавила: — Тази нощ ще будувам край теб! Ще ти разказвам приказки за влюбени и ще те забавлявам!
Седнала до него със скрит под дрехата ханджар и ето какво му разказала:
Приказка за хашишаджията
Най-прекрасният разказ, който са чували ушите ми, е за един човечец, дето разпилял по жени парите си и останал без пукнат грош. Притъмняло му пред очите и тръгнал из тържищата да дири нещо за ядене. Стигнал до една баня. Влязъл, свалил си дрехите и ги свил на вързопче.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката, която дойката разказвала на Кан Макан:
* * *
Човечецът тръгнал към басейна. Наоколо нямало жива душа. Решил да подъвче късче хашиш. Лапнал го, но главата му се замаяла. Строполил се върху мраморните плочи. Привидяло му се, че двама роби са застанали до главата му. Единият държал таса за баня, а другият — кесето и други теляшки принадлежности. Телякът му казал:
— Господарю, време е да си вървиш! Току-виж ти прилошало! — дръпнал го за ръката и го препасал с пещемал от черна коприна. Стигнали до стая, напръскана с благовония. Разрязали му диня и го сложили да седне на абаносово столче. Телякът почнал да го търка, а другият го поливал. Хубавичко го разтрили и му рекли:
— Честита ти баня, благодетелю! — и излезли.
Човекът си свалил пещемала и почнал да се смее. Помислил си: „Какво ги е прихванало да се обръщат към мен като към везир? Май ме бъркат с някого. Ако се разчуе, като нищо ще ми хвръкне главата!“
Сетне се озовал на някакъв чардак с голямо царско легло. Роби го настанили да седне. Присънило му се как държи в прегръдките си чудна девойка. Целунал я и легнал до нея. Тъкмо я бил хванал за бедрата и се притиснал до нея, когато изведнъж го разбудил вик:
— Ставай, голтако! Пладне стана, а ти още спиш!
Отворил очи и разбрал, че е заспал до басейна с хладката вода. Наоколо му се били струпали хора. Те се подигравали на щръкналата му мъжка сила — пещемала го имало само насън! Разбрал, че всичко е било само халюцинация от хашиша. Натъжил се, погледнал към оня, дето го бил събудил, и казал:
— Да бе почакал поне края на съня!
— Не те ли е срам, хашишаджия такъв? — развикали се хората. — Затворил си очи за сън, а срамотиите си показваш навън?
И го посинили от бой…
* * *
Кан Макан се превил от смях и рекъл:
— Какъв чудноват разказ, дойке. Не съм чувал досега подобен. Хайде, разкажи ми още нещо!
И тя му заразказвала. Така се изнизала почти цялата нощ. Тогава Бакун си рекла: „Най-сетне сгода да го убия!“ Измъкнала ханджара, но изневиделица влязла майка му. Кан Макан отворил очи и я видял. А пък тя била дошла, защото Када Факан я предупредила, че царят се готви да убие сина й. Била й казала:
— Стринко, тичай! Пази го! Развратната Бакун се готви да го убие!
Робинята се изнизала тихомълком. Не й се вярвало, че е отървала кожата. С лукавата си досетливост разбрала, че някой е предупредил майката.
— Сине! Тази нощ е благословена, защото Аллах те спаси от тая проклетница! — казала майката и му съобщила как е научила за заговора срещу него.
— Мамо, кой смее да посегне на живота ми? — запитал той. — Не виждаш ли, че съм жив и здрав! Но я най-добре да се махнем от тези злодеи и Аллах да прави каквото желае!
Кан Макан напуснал града и се присъединил към везира Дандан. Веднага след това цар Салсан се скарал с жена си Нузхат аз-Заман, която — заедно с дъщеря си — също напуснала града и побързала да догони Кан Макан при везира Дандан. Настигнали ги още Салсанови сановници, които били решили да преминат на тяхна страна.
Отцепниците мислили, мислили и измислили да нападнат ромейския цар Румзан и да покоря земите му. Тръгнали на поход, но паднали в плен след дълги премеждия, за които няма надълго да разказваме79.
* * *
Когато се съмнало, цар Румзан заповядал да му доведат Кан Макан, везира Дандан и останалите пленници.
— Везире — казал той на Дандан, — сънувах, че съм паднал в един трап, като в черен кладенец! Измъчваха ме така, че не можех да се изправя на крака! Не щеш ли, в краката си видях златен колан. Протегнах ръка и що да видя — в ръката ми два колана! Препасах се с тях, а те пак станаха един!
— Всемогъщи господарю — заговорил Дандан. — Твоят сън показва, че скоро ще откриеш свой изчезнал брат, племенник, братовчед или друг някой от своя род!
Царят огледал Кан Макан, Нузхат аз-Заман, Када Факан, везира Дандан и останалите пленници и си рекъл: „Ако избия тези хора, бързо ще се върна в моята страна и няма да има опасност царството да се изплъзне от ръцете ми“.
Румзан повикал палача и му заповядал да обезглави Кан Макан. Но ненадейно се появила дойката му Марджана и попитала:
— Царю честити, какво си намислил?
— Решил съм да убия пленниците и да хвърля главите им в краката на техните войскари! — отвърнал Румзан. — Така ще приключа решителната битка и бързо ще се върна в страната си!
— Как ти дава сърце да убиеш племенника, сестра си и племенницата си? — попитала тя на ромейски.
— Нещастнице! — викнал царят, пламнал от гняв. — Не помниш ли, че те убиха майка ми, а баща ми отровиха? Нали тогава ти ми даде едно скъпоценно мънисто и ми каза, че то било на баща ми?
— Така е… Обаче нещата са твърде заплетени. Майка ти беше чудна хубавица, а за смелостта й се говореха легенди. Баща ти пък беше Омар ал-Нуаман, владетел на Багдад и Хорасан. Брат ти Шар Кан, също син на Омар ан-Нуаман, бе пратен на война. Той попадна в двореца на майка ти царица Абриза, където прекара цели пет дена. Но Шауахи Зат ал-Дауахи, побърза да каже на баща ти. Майка ти прие исляма от брат ти Шар Кан, а после двамата тайно потеглиха за Багдад. Аз, Рейхана и още двайсет робини я съпроводихме, след като също приехме исляма! Цар Омар ал-Нуаман видя майка ти Абриза и сърцето му пламна от любов по нея. Една нощ той влезе в покоите й и после майка ти забременя с теб. Тя имаше три скъпоценни зърна. Даде ги на баща ти, а той на свой ред даде едното мънисто на дъщеря си Нузхат аз-Заман, второто — на брат ти Дау ал-Макан, а третото — на брат ти Шар Кан. После царица Абриза си взе мънистото от Шар Кан и го скъта за тебе. Когато наближи време да се родиш, тя извика един черен роб на име Гадбан и го помоли да ни придружи. Той ни помогна да излезем от града, но беше голям мръсник, реши да се погаври с нея. Тя пламна от гняв и тъй ти се роди. Робът се уплаши, прободе я с камата си и побягна. Тогава дойде твоят дядо Хардуб, царят на ромеите. Видя, че свидната му дъщеря лежи убита. Пренесохме майка ти и я погребахме в двореца й, а аз те взех при себе си и те отгледах. Окачих на врата ти скъпоценното зърно. Когато порасна, не посмях да ти кажа истината, за да не пламне братоубийствена война! Дядо ти ми заповяда да запазя тайната. Затова и никой не ти каза, че твой баща е цар Омар ал-Нуаман. Когато стана господар на царството, аз вече трябваше да ти кажа, но едва сега се осмелявам да разбуля тайната.
* * *
Чули пленниците думите на робинята Марджана и Нузхат аз-Заман радостно възкликнала:
— Най-сетне те открих, братко мой, царю Румзан, син на баща ни Омар ал-Нуаман и на царица Абриза!
Цар Румзан не знаел къде да се дене от гняв. Но решил да изслуша какво имат да му кажат пленниците. Обърнал се към Нузхат аз-Заман и я помолил да му разкаже патилата си. Думите й съвпаднали с разказа на дойката. Разбрал, че двете жени говорят истината и че той самият е син на цар Омар ал-Нуаман. Смъкнал оковите на сестра си. Преляло сърцето му от братска нежност и към племенника му Кан Макан. Грабнал меча от ръцете на палача, разрязал въжетата и казал на дойката Марджана:
— А сега кажи истината и на тези хора!
И Марджана заразказвала историята. Към края на разказа си тя посочила третото зърно. То висяло на врата на Кан Макан. Дойката се обърнала към цар Румзан:
— Чадо мое! Зърното на врата на ей този пленник е също като онова, което бях вързала на твоя! Той е твоят племенник Кан Макан!
На шията на Нузхат аз-Заман също висяло такова зърно. Тя го показала и цар Румзан се убедил, че е чичо на Кан Макан и син на цар Омар ал-Нуаман.
Така двете войски — на отцепниците и на цар Румзан, се обединили. А царете си рекли:
— Сърцата ни няма да се успокоят и гневът ни няма да стихне, докато не си отмъстим на Зат ал-Дауахи!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че после царете заповядали да се сложат трапези и да се заколи много добитък. Дълго яли, пили и се веселили.
Както си седели доволни и щастливи, съзрели в далечината търговец, който викал за помощ:
— Как можах да остана невредим в страната на неверниците, а да бъда ограбен във вашата страна, която се слави като справедлива и безопасна? Много отдавна съм напуснал родината си. Двайсет години бродя по чужбина! А нося писмо от град Дамаск! Даде ми го покойният цар Шар Кан, комуто подарих една робиня! А пред вратите на Багдад ме пресрещнаха бедуини разбойници, избиха хората ми и похитиха стоката ми!
* * *
Царете обещали да му помогнат. Пратили му сто въоръжени конници. Търговецът тръгнал напред да им показва пътя. На разсъмване навлезли в долина с пенливи потоци и гъсти гори. Разбойниците се били пръснали из нея, след като си били поделили стоката на търговеца. Оставало още малко неподелена плячка. Стоте конници се спуснали към тях и ги обкръжили. Заловили ги — пленниците били триста, все бедуински отрепки. Прибрали стоката на търговеца, вързали ги и ги повели към Багдад. Там цар Румзан и цар Кан Макан седнали един до друг, извикали пленниците и почнали да ги разпитват откъде са и кои са главатарите им.
Разбойниците им отговорили:
— Събрани сме от разни краища и имаме трима главатари.
Посочили ги. Двамата царе задържали главатарите, а останалите пуснали на свобода. Търговецът установил, че една четвърт от стоката му липсва. Двамата владетели обещали да му възстановят загубеното. Той извадил две писма. Едното било с почерка на цар Шар Кан, а другото — на Нузхат аз-Заман. Оказало се, че търговецът бил купил Нузхат аз-Заман от бедуина Хаммад още когато била девица, и я завел при брат й Шар Кан. Цар Кан Макан прочел писмата. Изслушал и историята за леля си Нузхат аз-Заман. Отишъл при нея с второто писмо, което тя някога била дала на търговеца с ограбените стоки. Тя познала писмото и собствения си почерк. Заръчала да възнаградят богато търговеца и поискала да се срещне с него. Той я познал, гостувал й три дена и после отпътувал. Тогава царят наредил да повикат тримата главатари на разбойниците. Попитал ги какви са. Единият пристъпил и казал:
— Аз съм прост бедуин! Похищавах момчета и девици и ги продавах на търговци! Тъй я карах досега!
— Разкажи ни най-интересната случка, която си преживял, когато си отвличал момчета и девици! — рекли царете.
— Най-чудноватото, което съм преживял, беше преди двайсет и две години, когато задигнах едно девойче от Ерусалим. То беше ненагледна хубавица, макар че беше слугиня със стари, износени дрехи. Натоварих я на една камила и отпраших. Исках да я заведа при нашите в пустинята да пасе камилите и да събира тор в долината, но тя се разрева и аз й светнах един. Заведох я в Дамаск. Там я видя някакъв търговец и много я хареса. Продадох му я за сто хиляди дирхама! Той я нагиздил, пременил, отвел я при владетеля на Дамаск, а той я откупил за двойно повече пари!
Царете го изслушали смаяни. Помръкнало лицето на Нузхат аз-Заман и тя се провикнала към брат си Румзан:
— Ей богу, този е бедуинът, дето ме отвлече от Ерусалим! Истина ви казвам!
Грабнала меча и замахнала, но бедуинът се развикал:
— Милост, господари! Не я оставяйте да ме убие! Ще ви разкажа и други чудновати случки!
И им заразправял най-странната случка в живота си:
Приказка на бедуина Хаммад
Една нощ ме беше налегнало безсъние. Едва дочаках утрото, препасах меча, яхнах жребеца, грабнах копието и тръгнах на лов. По пътя срещнах непознати. Попитаха ме накъде съм подранил. Отговорих им, а те предложиха:
— Хайде да станем дружина!
Отпреде ни излезе щраус. Юрнахме се да го гоним, но той бягаше бързо с разперени криле и скоро ни отведе в гола пустиня, без стръкче тревица, без капка водица. Чувахме само съскане на змии, вопли на джинове и крясъци на пустинни демони. Щраусът се изгуби от погледа ни. Понечихме да се върнем, но размислихме — в такъв пек беше опасно. Почна да ни мъчи жажда. Конете отказваха да вървят. Не щеш ли, в далечината ни се мярна китна поляна с бедуинска шатра. До нея имаше вързан кон и побито копие. Поехме натам. Спряхме до извора. Пихме вода и напоихме конете. Изведнъж усетих някаква безумна жажда за подвиг. Надзърнах в шатрата. Там седеше голобрад момък, хубав като ясен месец, до него — стройна като фиданка девойка. Сърцето ми пламна от любов. Поздравих момъка и му казах:
— Арабино брате, кажи ми кой си и каква ти се пада тая девойка?
— Я първо ми кажи ти кой си и кои са тия конници? — отговори той.
— Аз съм Хаммад, прочут като Конника! Тръгнали бяхме на лов, но ни застигна жажда. Та рекох да надникна в шатрата ви!
— Я дай на този човек да хапне и да пийне! — рече момъкът на хубавицата. Хапнах, пийнах и момъкът ми каза: — Тая мома е моя сестра!
— Дай ми я за жена с добро! Инак живота ти ще взема и ще я грабна насила!
Момъкът вдигна глава и ме погледна:
— Вярвам, че си голям юнак, но убиете ли ме с измама, похитите ли сестра ми, ще се покриете с позор! Ако ли пък наистина сте доблестни смелчаци, почакайте да надяна бойните си доспехи, да взема меча и копието си и да застана на седлото! Тогаз ще видим кой е по-голям юнак. Няма да ви дам сестра си, преди да сте ме победили!
— Нямам нищо против! — отвърнах.
Дръпнах юздите на коня и го пришпорих назад. Върнах се при другарите си, описах им всичко. Те надянаха доспехи, възседнаха конете и тръгнаха на бой. Сестрата се беше втурнала към брат си, увиснала бе на стремето на коня му и го обливаше със сълзи. Вайкаше се тя от страх за него.
— Горко ти! Жив няма да се отървеш!
Брат й извърна жребеца към нея и рече:
И додаде:
— Сестрице, ако падна убит, не се давай в ръцете на враговете!
Целуна я по челото и се прости с нея. Извърна се към нас и рече:
— О, конници, на гости ли сте ми дошли, или желаете битка? Ако сте ми гости, добре сте ми дошли, но ако искате да се сразим, един след друг заставайте пред мен!
Излезе пред него един юнак и момъкът го попита:
— Кажи ми как се казваш, защото съм се заклел да не влизам в двубой с човек, чието собствено и бащино име са като моите! Ако имената ни съвпадат, ще ти дам сестра си за жена.
— Казвам се Билал! — отговори юнакът и момъкът продължи в стихове:
След това се впуснаха в двубой. Момъкът прободе гръдта му, копието щръкна зад гърба му. Изправи се друг юнак. Момъкът проля и неговата кръв и се провикна:
— Кой е следващият!
Пред него излезе друг конник и той прободе гръдта му. Същата участ постигна и другите му съперници. Като видях, че другарите ми са избити до един, си рекох: „Ако се сразя с него, едва ли ще устоя, но пък ударя ли на бяг, сред всичките араби ще ми се понесе името на страхливец!“ А момъкът налетя върху мене, сграбчи ме, смъкна ме от седлото, грабна ме с една ръка и ме понесе като перце. Повери ме на сестра си и й заръча:
— От него се пази и добре го скрий! Той е наш пленник!
Тя ме поведе като куче. Потънах в земята от срам. Замислих се над жалката си орис. По страните ми се търколиха сълзи.
Девойката приготви гозба на брат си и той ме покани да хапна с него. Зарадвах се — разбрах, че не ме грози опасност. Сестра му поднесе паница вино. Той пи, главата му се замая и лицето му порозовя.
— Не ти провървя, Хаммад! — рече ми той. — Но добре, че Аллах е милостив! Живота ще ти подаря и ще ти дам сестра си за жена!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на разбойника Хаммад:
* * *
После момъкът вдигна наздравица, аз изпих чашата си. Сетне заръча на сестра си да ми даде десет копринени одежди — една от тях виждаш на гърба ми. Каза й да ми даде и една яка камила. Тя доведе камилата, натоварена с чудесни подаръци и храна. Заръча й да ме дари и с един риж жребец и тя ми го доведе. Останах му на гости още три дни и само ядох и пих. До ден-днешен пазя всичките му подаръци. След третия ден той ми каза:
— Братко Хаммад, ще ми се да подремна, да си поотдъхна! Мина ми вече страхът.
Подложи меча под главата си и се унесе. Тогава дяволът ме изкуши да го убия. Рипнах, измъкнах меча изпод главата му и с един замах я отсякох. Но сестра му дочу какво става, изскочи от шатрата и се хвърли върху трупа на брат си. Заскуба коси и занарежда:
— Защо уби брат ми? — обърна се тя към мен. — Та той искаше да те прати у дома по живо, по здраво! Канеше се след месец да ме омъжи за теб! — след тези думи грабна меча, опря дръжката му о земята, насочи острието му към гърдите си и се наниза на него.
Задигнах всичко ценно и потеглих. В бързината не погребах девойката и момъка. Както виждате, тази случка е още по-чудновата от онази със слугинчето, което отвлякох в Ерусалим!
* * *
Блясъкът в очите на Нузхат аз-Заман помръкнал, тя извадила меча от ножницата, замахнала и посякла разбойника.
— Слава на Аллаха, че ми помогна да му отмъстя със собствените си ръце! — рекла тя, а след това наредила на робите да го хвърлят на кучетата.
Царете се обърнали към останалите двама главатари. Единият бил черен роб. Рекли му:
— Кажи ни как се казваш, и говори само истината!
— Казвам се Гадбан.
А после им разказал за случилото се с него и царица Абриза, как я бил убил, а после избягал. Когато приключил с разказа, цар Румзан му отсякъл главата и рекъл:
— Слава на Аллаха, че ми даде дни, та да отмъстя за майка си със собствените си ръце!
След това се заели с третия пленник. А това бил камиларят, нает в Ерусалим, дето трябвало да закара Дау ал-Макан в болницата в Дамаск, но вместо това го хвърлил в пепелта. Той им разказал всичко, а султан Кан Макан грабнал меча си, отсякъл му главата и рекъл:
— Слава на Аллаха, че ми даде дни да накажа този предател за злото, което стори на баща ми! Защото аз знам тази история от устата на баща ми Дау ал-Макан!
Тогава царете си казали един другиму: „Дойде ред на Шауахи!“
Цар Румзан написал писмо и го пратил на прабаба си Шауахи Зат ал-Дауахи. Той пишел, че е станал цар на Дамаск, Мосул и Ирак, че войските на мохамеданите са сразени, а царете им — пленени. Писмото гласяло още: „Желая на всяка цена да дойдеш при мен с царица София. Могат да ви придружат и други знатни християни, но да не водят със себе си войска. Цялата страна е омиротворена, защото е вече в наши ръце“.
Старицата познала почерка на цар Румзан и почнала да се стяга за път заедно с царица София, майката на Нузхат аз-Заман, и цялата им свита. Пристигнали в Багдад. Дошъл вестоносец и съобщил на царете, а Румзан казал:
— А сега да се преоблечем в ромейски дрехи и да посрещнем старицата, за да я заблудим!
Щом ги видяла с такива дрехи, Када Факан плеснала с ръце:
— Ако не знаех, че сте вие, щях да ви взема за ромеи!
Всички начело с цар Румзан тръгнали да посрещнат старицата. Като приближили на един хвърлей, цар Румзан слязъл от жребеца си и тръгнал към нея. Видяла го тя, прегърнала го, а той така силно я сграбчил, че ребрата й изпукали.
— Какво те прихваща! — възкликнала тя.
Но още не била изрекла тези думи, и до нея изникнали Кан Макан и везирът Дандан. Конниците връхлетели върху слугите на Шауахи, пленили ги и се върнали в Багдад. Румзан заповядал градът да остане празнично украсен цели три дни. После повели по улицата Шауахи Зат ал-Дауахи. На главата й сложили островърха червена шапка с венец от магарешки фъшкии. Пред нея вървял глашатай, който викал:
— Такова е наказанието за оногова, който дръзне да се опълчи срещу царете и срещу децата на царете!
Накрая я разпнали на кръст върху портите на Багдад.
А Кан Макан, чичо му Румзан, Нузхат аз-Заман и везирът Дандан останали доволни-предоволни от тази невероятна история и наредили на летописците да я запишат в хрониките, та да я помнят и потомците. Много дни прекарали те в охолство и доволство, дорде съдбата долетяла и като ято пилци навред ги разпиляла.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Шахриар рекъл на Шахразад:
* * *
— Искам да ми разкажеш някоя басня за птици!
— За мен това е чест и удоволствие — отвърнала тя.
А сестра й додала:
— За пръв път през тази нощ забелязвам, че царят е в по-добро настроение. Искрено желая всичко да приключи благополучно за теб!
И Шахразад заразказвала:
Приказки за птици и животни
Приказка за пауна и патицата
Разправят, царю честити, че в някаква страна в прастари времена живял паун. Намерил бил убежище край морето заедно със своята паунка. Там гъсти гори растели, буйни реки течали, но живели и много диви зверове. Паунът и паунката били свикнали да нощуват на едно дърво, за да се чувстват защитени. Живели така известно време, но веднъж толкова се уплашили, че решили да си подирят ново убежище.
Полетели и ето че видели остров. И там буйни реки течали и гъсти гори растели. Кацнали на острова, нагостили се с плодовете му и пили вода от реките му. Не щеш ли, задала се патица. Била много уплашена. Тръгнала към дървото, гдето били кацнали двамата. Паунът попитал какво я води при тях и защо се страхува, а тя отвърнала:
— Мъчи ме страх от Човека, сина Адамов!
— Не бой се, щом си с нас, нищо лошо няма да ти се случи! — рекъл паунът.
— Искате ли да се сприятелим! — казала патицата.
— Добре си дошла! — казала паунката. — Но отгде ли ще се вземе по тия места човек? Островът ни е посред морето! По сушата не може да стигне, а и по водата няма как да доплува! Я ни разкажи какво си препатила от синовете Адамови!
— На подобен остров съм прекарала в сигурност и спокойствие целия си живот, без да ми се случи нещо лошо. Но една нощ ми се присъни човек и чух глас да ми казва:
„Патицо, пази се от Човека, не вярвай на думите му, защото той е хитър и лукав! Пази се от неговото коварство! Поетът е казал:
Запомни! По-ловък е дори от рибите, дето лови в морето; избива с глинени топчета птици, по най-коварен начин хваща даже слонове! От злината му спасение няма!“
Приказка на патицата за лъвчето и човека
Та ето какви работи чух насън за Човека, сина Адамов. Обаче бях вече отмаляла. Прииска ми се да хапна. Тръгнах да диря храна със замаяна глава. Накрая стигнах до една планина. Пред входа на една пещера видях малко лъвче. То много ми се зарадва и се провикна:
— Ела при мен! Как се казваш и към кои животни се числиш?
— Наричат ме патица и спадам към пернатите! — отвърнах му. — А ти какво си се заседяло тук?
— Баща ми, старият лъв, от няколко дни все повтаря да се пазя от Човека! — отговори лъвчето. — Тъкмо тази нощ видях насън образа на сина Адамов!
И лъвчето ми разказа, че е сънувало същия сън.
— Лъвче — рекох му, — дойдох при теб да те помоля да погубиш Човека, защото много се боя от него! Твоят страх удвои моя, щом и царят на животните се страхува от Човека, сина Адамов!
То стана и тръгна, аз — подире му. Стигнахме до кръстопът. Ето че се зададе прашен облак, а иззад облака — неоседлано скитащо магаре. Лъвчето го повика и то покорно дойде при него.
— О, слабоумно животно, какво е твойто потекло и какво правиш тук? — попита го лъвчето.
— Сине на животинския цар, аз съм магаре, а съм тук, защото бягам от Човека, сина Адамов!
— Нима се страхуваш, че Човекът ще те убие?
— Не от това се страхувам, а се боя да не би да ме обязди с хитрост. Защото Човекът е изобретил онова, дето се нарича самар, и може да го сложи на гърба ми заедно с юзди, които може да ги напъха в устата ми. Ще почне да ме ръчка с остена и ще ме кара да търча. Спъна ли се, ще ме прокълне, зарева ли — ще ме изругае, а остарея ли — ще ме прати при водоносците, а те ще ме впрегнат да пренасям вода от реката в мехове и делви и така — докато пукна и хвърлят леша ми на кучетата. Каква по-голяма беда?… А още призори го зърнах отдалеч! Търтих да бягам от страх, та чак дотук дойдох!
От думите на магарето тръпки ме побиха.
Докато то разговаряше с лъвчето и вече са канеше да си върви, отново се появи прашен облак и зад него се появи вран жребец със звездица на челото, с бели петна на стройните нозе. Той спря пред лъвчето. Като го видя какъв е хубавец, лъвчето му рече:
— Що за четириного си ти, о животно? Къде си се затичало в безбрежната пустиня?
— Царю на животните, аз съм кон! — отвърна жребецът. — Бягам и спасявам кожата си от Човека, сина Адамов!
Лъвчето се сащиса от думите му:
— Бива ли да се плашиш от Човека? Бог ти е дал ръст едър и разкрач широк! Можеш да го убиеш с един само къч!
— Де да можех, царски сине, да го победя! — усмихна се конят. — Какво съм аз пред Човека? Той е хитър и лукав! Спъва четините ми крака с букаи, направени от усукано палмово лико, връзва ме за висок кол, а аз оставам да стърча, без да мога да клекна или да поспя. А рече ли да ме яхне, слага на нозете ми нещо желязно, дето се нарича подкови, поставя на гърба ми онова, дето го зоват седло, и го пристяга с два колана. В устата ми слага едно желязо, наречено юзда, закрепено за нещо кожено, на което викат поводи. Щом се метне на гърба ми, улавя се за тях, смахмузва ме с шпорите в слабините, докато пуснат кръв. Не питай каква болка ми причинява! А остарея ли, той ще ме продаде на воденичаря, за да му въртя ден и нощ воденичните камъни, докато грохна съвсем. Тогава той пък ще ме продаде на месаря, който ще ме заколи, ще одере кожата ми, опашката ми ще отреже, за да я продаде на ситаря и решетаря, а мазнината ми ще разтопи!
Лъвчето се разгневи, разлюти се и му рече:
— Кога за последен път видя Човека?
— Днес по пладне — отвърна конят. — Вече е по петите ми!
Отново се вдигна облак прах и зад него се показа пощръкляла от страх камила. Лъвчето я помисли за Човека, рече да скочи връз нея, но аз му казах:
— Царски сине, туй не е Човекът, а камила! Сигурно и тя бяга от Човека!
Камилата се изправи пред него, а то я попита:
— Какво те води насам?
— Бягам от Човека, сина Адамов!
— Я се виж колко си едра и снажна! Защо тогава се страхуваш от Човека? Та нали с един ритник можеш да го убиеш?
— На Човека нищо не може да се опре, царски сине. Само смъртта го надвива. Пробива той носа ми с халка, връзва халката с въже и ме поверява на най-малкото от децата си, а то ме повежда с въжето, макар да съм голяма-преголяма. На всичкото отгоре слага на гърба ми най-тежки товари и поема на път за далечни пазари. А щом остарея и стана негодна за работа, ще ме продаде на месаря, да ме заколи, а той ще продаде кожата ми на табакчиите, а месото — на ханджиите.
— Кога за последен път го видя? — попита лъвчето.
— Избягах по залез-слънце! Сигурна съм, че ще хукне по петите ми!
— Постой, камило! Аз ей сегичка ще разкъсам Човека, ще схрускам кокалите му и ще му изпия кръвчицата!
— Страх ме е за тебе, царски сине! Хитър е Човекът! — и тя подкрепи думите си със следните стихове:
Пак се надигна прашен облак и иззад него се подаде нисичък белобрад старец. Преметнал бе през рамо кошница с дърводелски сечива, а на главата си носеше осем дъски и една греда. Повел беше и дребните си дечица. Лъвчето се упъти да го пресрещне, а Човекът заговори с меден глас:
— Царю всемогъщи, силни, вездесъщи! Аллах да направи вечерта ти щастлива, да те възнагради справедливо, смелостта ти да удвои, силата ти да утрои! Спаси ме, моля, от тежката беда и от злото, което ме сполетя!
— Добре! — рече лъвчето. — Но ми кажи какво зло те е подгонило и що за божа твар си ти?
— Царю на животните — заговори дърводелецът, — аз съм прост дърводелец, а злото ми иде от Човека, сина Адамов. Утре заран той ще бъде тук.
Ликът на лъвчето помръкна и то се провикна:
— Кълна се в Аллаха, няма да се върна при баща си, докато не сторя каквото съм намислил. Виждам те, че едва-едва креташ. Няма да те оставя в беда — ти не можеш да се мериш по сила с дивите животни! Накъде си се упътил!
— Отивам при везира на баща ти — леопарда. Щом той разбра, че Човекът се е появил по тези земи, много се уплаши и начаса ми изпроводи вестоносец. Иска да му вдигна къща, та да се крие от враговете си и никакъв човек да не може да го достигне. Взех тези дъски и тръгнах да го диря!
— От тези дъски ще вдигнеш къща първо на мен, а после на леопарда! — изръмжа лъвчето. — Като я завършиш, върви при леопарда и направи каквото ти заповяда.
— Царю на животните, трябва да направя къщата на леопарда! — рече дърводелецът. — Тогава чак ще мога да ти вдигна къща, която да те пази от неприятели!
Но лъвчето си знаеше своето:
— Няма да те пусна да мръднеш от тук, докато не ми направиш къща от ей тия дъски!
После се наежи, скочи върху дърводелеца, перна го с лапа, кошницата отхвръкна от рамото му, а той падна на земята. Тогава дърводелецът взе дъските и скова къщурка — толкова тясна, че лъвчето едва да може да се побере в нея. Остави отвор за врата с капак. След това надупчи капака, пъхна във всяка дупчица по един остър гвоздей и каза:
— Влез вътре ей тук, за да видя дали ти е по мярка. И се посвий малко!
Лъвчето влезе, но опашката му остана да стърчи навън. Рече да се върне назад, но дърводелецът го спря:
— Я да видя дали и опашката ще влезе! — и сви на кравай опашката му и я пъхна в сандъка. Сетне бързо запуши отвора с капака и го закова с гвоздеите.
— Дърводелецо, що за тясна къща си ми сковал? Пусни ме да изляза! — зарева лъвчето.
— Късно е вече! — отвърна дърводелецът. — Жив няма да се измъкнеш от тук. Съдбата зла ти се присмя, а предпазливостта не ти помогна.
Едва тогава, сестрице, лъвчето разбра, че си има работа с Човека, сина Адамов. Аз се уплаших, дръпнах се настрана и зачаках да видя какво ще стане после. И какво, мислиш, видях, сестрице? Дърводелецът изкопа наблизо трап, хвърли сандъка в него, покри го с дърва и го изгори.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че паунката останала поразена и рекла:
— Сестрице, недей да се боиш от синовете Адамови! Тук сме на остров посред морето! Човекът не може да доплува до нас! Засели се тук! Щом нещо ни е писано, то ни е орисано! Ако трябва да умрем, не можем да се отървем! Никой не си е отишъл от този свят, преди да си е изял земната храна и преди да си е изживял броените дни!
— Така е, не можеш да избягаш от съдбата, реши ли да похлопа на вратата! — отвърнала патицата.
Заживели на едно място, хранели се заедно. Така продължило, докато край острова минал кораб. Хвърлил котва, хората слезли на сушата и се пръснали из острова. Видели паунката и патицата. Втурнали се да ги гонят. Паунката изхвърчала в небесата. Останала само обезумялата от страх патица. Хората я уловили, а тя се провикнала:
— Какво от туй, че бях предпазлива? Тъй и не се спасих от ударите на съдбата.
— Сега твърдо знам — си казала паунката, — че онова, което погуби патицата, бе, че тя не възхваляваше Аллах. Всичко, което е създал Аллах, е достойно за възхвала и не бива да забравяме това дори за миг! Хвала на царя на верите, който притежава могъщество и власт!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Приказка за гълъбите и отшелника
Разправят, царю честити, че отшелник някакъв живеел в една планина. Наблизо били свили гнездо двойка гълъби. Разделял отшелникът насъщния си на две половини. Едната оставял за себе си, а другата давал на гълъбите. Те си нямали друго убежище освен неговата планина.
Живеели си гълъбите с пиленцата си доволно и честито, но отшелникът умрял и те се разлетели, по градове, села и планини се разпилели. И помен не останал…
* * *
Тогава цар Шахриар рекъл:
— Шахразад, караш ме да съжалявам, че погубих толкова невинни девици. Я ми разкажи пак някоя птича история.
Тя се съгласила и захванала:
Приказка за водната птица и костенурката
Разправят, царю честити, че някаква водна птица летяла, летяла, зареяла се в небесата, а после кацнала на една скала посред реката. Както си стояла, водата довлякла човешки труп — той започнал да се издува и изплувал на повърхността. По него личали белези от удари с меч и копие. Птицата си казала: „Този мъртвец трябва да е бил лош човек. Неприятелите му са го убили, за да се отърват от него и от злините му“.
Докато гледала, видяла орли и лешояди да кръжат и да налитат върху леша. Уплашила се и отлетяла другаде. Съзряла друга река с дърво по средата. Кацнала на дървото и си рекла: „Сега ми е мъчно! Тъкмо си мислех, че Аллах ми е изпратил тази храна, но радостта ми бе помрачена — хищните птици ме лишиха от нея. Как ми се ще да си живея на божия свят мирно и безгрижно. Та нали в поговорката е казано: «Грешната земя е дом за ония, дето си нямат дом!»“ И още: „Заслепява се от мирската суета само безумецът. Заслепеният прекарва живота си в перчене, но гробът го поглъща и пръстта го покрива. Пръстта е неговият най-добър и близък другар. И няма лек по-добър за човека от туй да търпи и да чака, като си затваря очите пред злините!“
Докато си мислела това, една костенурка се спуснала във водата, приближила се до нея и запитала:
— Драга птицо, кой те прогони от отечеството ти?
— Враговете, които се настаниха в него! — отвърнала птицата. — Никое разумно същество не може да търпи близостта на врага си!
— Щом така стоят нещата, аз ще стана твой неразделен другар! — рекла костенурката. — Ще ти помагам в нужда и ще ти бъда предана! Защото е казано: „Няма по-тежка участ от тази на странника, напуснал близки и родина!“ И още: „Да се разделиш с праведен човек, е най-тежко наказание!“ Да имаш приятел далеч от роден дом, с когото да делиш лишения и несгоди, е най-доброто упование за благоразумния.
— Всяка раздяла наистина причинява болка и грижа — отвърнала водната птица. — Тежко се живее далеч от роден край и от другари мили! Чужбината ни учи на ум и разум! Умният човек отпъжда грижите от главата си чрез своите приятели. Той проявява търпение и издръжливост — две похвални качества, две добродетели, които го предпазват от превратностите на съдбата. Те ни спасяват от страха.
— Страхът е лош съветник — рекла костенурката. — Ще ти отрови живота, ще погуби благородството.
— Да, но аз все още се страхувам от превратностите на времената, от ударите на съдбата.
Костенурката я целунала по челото и рекла:
— В царството на птиците тачат добрите ти съвети. Бива ли тъкмо сега да се предаваш на униние и черни мисли?
Поуталожил се страхът у водната птица и тя литнала към мястото, където бил лешът. Видяла, че лешоядите вече ги нямало, а от трупа били останали само кокалите. Върнала се при костенурката, разказала й всичко. После додала:
— Желая да се върна в родината! Та кой умен човек се разделя с нея? Птицата и костенурката отишли на острова и се заселили там. Водната птица заживяла щастливо и доволно, радостно, охолно, но гладен ястреб я връхлетял и я разкъсал. Макар че била боязлива, не успяла да прескочи неизбежния си край.
Това е приказката за водната птица.
* * *
— От тази твоя приказка аз почерпих мъдрости и поуки! — рекъл цар Шахриар. — Но можеш ли да ми разкажеш сега някоя приказка за диви животни?
И тя заразказвала:
Приказка за лисицата, вълка и човека
Слушай тогава, царю! Лисица и вълк се заселили в общо леговище. Живели, каквото живели, но вълкът захванал да я тормози. Опитала се тя да го вразуми:
— Ако продължаваш така, Аллах ще ти проводи Човека, сина Адамов. Хитър и лукав е той, улавя птица в небето, риба в морето и планина може да повдигне. Откажи се от злото!
Вълкът взел да я хока:
— Ти пък коя си, че си тръгнала света да оправяш?
И я пернал силно с лапа. Тя се извинила за лошия си език и му казала следните стихове:
Вълкът приел извинението й. Казал й само:
— Не говори за нещо, което не те засяга, и слушай онова, което не ти приляга…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че лисицата отвърнала:
— Не желая да те ядосвам. Мъдрецът е казал: „Не говори, преди да са те попитали. Прави разлика между онова, което не те засяга, и онова, което те засяга. На лоши хора не давай добър съвет — ще ти се отплатят със зло“.
Вълкът се усмихнал приветливо, но в душата си затаил коварство. Казал си: „Трябва да погубя тази лисица!“
Досетила се лисицата какво й готвел вълкът, и си рекла: „Наглостта и злоезичието ни водят към гибел и неприятности. Та нали е казано: «Гроб на ближния си не копай, ще паднеш в него, знай». И още: «Който невежа остава, горчиво той съжалява». «Вежливостта човешка от злато е по-тежка». И аз трябва да бъда вежлива с този злосторник и да измисля как на свой ред да го погубя“. После му рекла:
— Бог прощава и разкайва своя раб, щом той извърши грях. Извърших грях, защото съвети давах, но правдата не говореше в мене. Заболя ме, но бях доволна. Та нали мъдрецът е казал: „Удари ли те учител, първо ти става болно, а сетне изпитваш сладост, като да си ял най-чист мед“.
— Всичко ти прощавам и грешката ти оправдавам, но ти не подценявай силата ми и ми стани покорна робиня!
Веднъж лисицата отишла на лозе. Зад оградата имало дупка. Рекла си: „Тая дупка не ще да е случайно тука. Казано е: «Не заобиколиш ли дупка, когато я видиш, и непредпазливо до нея отидеш, себе си мамиш и знай, чака те гибелен край». Чувала съм, че хората държат в лозята си чучела досущ като лисици. Слагат пред тях грозде в паници. Щом гроздето види, хитрата лисана хуква да си хапне и — хоп! — право в капана! Чини ми се, че тук има някаква клопка!“ Огледала дупката, а тя — дълбока яма, изкопана от стопанина на лозето, за да падат в нея животните, които му ядат гроздето. Била покрита с шума. Лисицата се дръпнала назад и си казала: „Дано в тази яма се сгромоляса вълкът. Тогава ще мога да стана господарка на лозето и ще си заживея тук доволна и честита“.
След това поклатила глава, високо се изсмяла и затананикала:
Тя отърчала при вълка и му рекла:
— Аллах ти помогна да се добереш до лозето! Това е голяма сполука! Честито да ти е! Сега ще можеш без труд да ядеш колкото си искаш грозде!
Вълкът не се усъмнил в думите й. До дупката тя му казала:
— Влизай в лозето, но недей събаря оградата, пък за другото ще се погрижи Аллах.
Пъхнал се вълкът, но се строполил в скритата яма. Лисицата надзърнала, видяла вълка да плаче, заплакала и тя. Вдигнал вълкът глава нагоре и рекъл:
— От жалост по мене ли плачеш, лисице?
— Ами! Плача не защото си паднал в ямата, а загдето толкова дълго си живял и че едва днес падна в нея. Но сега ти ще останеш тук до своя край!
— Върви, лисице злосторнице, при майка ми. Кажи й каква беда ме е сполетяла! Дано измисли някоя хитрина, та да ме отърве!
— В беда те въвлече твойта лакомия. Нима си забравил думите на мъдреца: „Преди да сториш нещо, мисли за последствията, че после току-виж ти се стоварят бедствията“.
— Уж твърдеше, че искаш да бъдем приятели. Защо си толкова злопаметна? За всяка грешка има и прошка — а наказанието е от Всевишния.
— Животно най-невежо сред дивите породи, най-плиткоумен звяр във майката природа, че бе жесток към мен, забрави май, високомерието ти беше безкрай! Ти потъпка ни другарството и не спази казаното от поета:
— Кумице лисице, не ми придиряй за минали прегрешения. Нали великодушните се славят с опрощение?
— Гиди грубиянино, твоите приказки сладки и замисли гадни ми напомнят приказката за ястреба и яребицата! — отвърнала лисицата и заразказвала:
Приказка за ястреба и яребицата
Веднъж бях влязла в едно лозе и видях ястреб да връхлита върху яребица. Тъкмо да я сграбчи, тя му се изплъзна и се скри в гнездото си. Ястребът я проследи и изписка:
— Ей, глупачко, аз още в пустинята видях, че си гладна, но се смилих над теб. Даже ти събрах зрънца да си похапнеш, но ти побягна! Щом се боиш от мен, няма да ти дам подаръка. Хайде, покажи се, клъвни си от зрънцата, дето ти събрах.
Яребицата повярва и излезе от гнездото си, а той впи остри нокти в нея и здраво я сграбчи.
— Такъв ли е подаръкът от пустинята? — горко проплака яребицата. — Уж ми каза да си хапна, а ме излъга. Дано в утробата ти месото ми се скапе и стане на отрова.
Щом ястребът изяде яребицата, перата му окапаха, силите му отмаляха и той начаса умря.
* * *
Сетне лисицата додала:
— Запомни, вълчо! Който копае гроб другиму днес, сам пада в него утре за зла чест! А ти вече се показа вероломен!
— Стига празни уговорки, стига кухи поговорки! — викнал вълкът. — Не говори за минали работи! Измисли някаква хитрина да ме измъкнеш от тук! Редно е заради приятел да минеш през най-тежки изпитания, да понесеш несгоди и страдания. Нали е казано: „Приятел милостив е от брат по-отзивчив“. Спасиш ли ме — ще ти подаря превъзходна зимнина.
— Колко добре са го рекли книжовниците за такива кръгли невежи като тебе! — засмяла се лисицата. — Те твърдят, че недодяланите грубияни от ум и разум са далече, те скудоумни са най-вече. Вярно е, че приятелите трябва да минат през изпитания един за друг. Но когато с тебе другарувам, с предател все едно братувам. От тези мои думи ще те заболи, че те са остри кат стрели. А колкото до обещанието за зимнина, защо не си помогнеш с хитрина, та сам от дупката да се измъкнеш? Ти май си като оня болен, при когото дошъл друг болен от същата болест и го попитал: „Искаш ли да те излекувам от болестта ти?“ Човекът на свой ред му рекъл: „Ти първо себе си излекувай!“ И онзи го оставил на мира. Същото важи и за тебе, вълчо. Затуй на мястото си стой — в бедата намери покой!
Вълкът се разплакал и занареждал:
— Ако и този път Аллах ми помогне да отърва кожата, начаса ще се разкая, че съм бил жесток към по-слабите от мен, ще ида в планината, ще възвеличавам бога, ще се отрека от зверската си природа, ще помагам на поборниците за правата вяра и на бедняците.
Омекнало сърцето на лисицата, обзела я жал към него, застанала на ръба на ямата, клекнала и спуснала опашка. Вълкът протегнал лапа към нея, дръпнал я и лисицата паднала в ямата. Тогава вълкът й казал:
— Гиди лисицо, уж приятелка ми беше, робиня да ми станеш се гласеше! Падна и ти в тази яма. Та нали мъдреците са казали: „Не кори брат си, ако го видиш да бозае от кучка, защото и ти можеш да изпаднеш дотам“. Трябва да те убия, преди да си ми видяла сметката. Колко добре го е казал поетът:
А лисицата си помислила: „Хубаво се подредих! Сега вече трябват хитрост и притворство. Нали е казано, че жената пази накитите си за празник? А пък пословицата гласи: «За черни дни пази ти твоите сълзи». Ако не измисля как да го надхитря, спукана ми е работата! Колко хубаво го е казал поетът:
— Ако избързаш да ме убиеш, нищо няма да спечелиш! — рекла лисицата. — И двамата ще умрем в ямата!
— Толкова ли ти е скъпо общото ни спасение, та искаш даже и отсрочка? Но нека да чуя какво имаш предвид! — викнал вълкът.
— Бих ти го казала, но ти няма да ми отвърнеш с добро! Нали те чух как обещаваше, как греховете си признаваше, как се закле да не правиш зло на приятел, ноктите си да скъсиш, зъбите си да смалиш, ако Аллах те избави от бедата. Стана ми мъчно за теб. Ти не пожела да се спасиш с добро, а така ме дръпна, че дъхът ми спря. Ето ни и двамата пред смъртна опасност. Сега има само един изход! Ще се изправиш на задните си крака, ще стъпя на главата ти и ще се добера до ръба на ямата. Щом изляза, ще ти подам да се хванеш за нещо и ще се спасиш.
— Не ти вярвам! Нали мъдреците са казали: „Стари грешки който повтаря, съжалява накрая“. И: „Който не различава зърното от плявата, изневерява му доброто, застига го злото“. Колко добре го е казал поетът:
— Съмнението невинаги е похвално! — отвърнала му лисицата. — Добрият помисъл присъщ е на всеки съвършен и щом добронамерен си, от неприятностите си спасен. Да се спасим и двамата, е по-добре, отколкото да умрем заедно. Нали в поговорките е казано: „Верността е качество прекрасно, вероломството е грозно и опасно“. Имай доверие в мен.
— Макар и да не ти вярвам, виждам, че си намислила как да се спасим! Пък аз си казвам: „Ако е искрена, значи върви по правилния път, ако ли пък не е, бог да я съди“. Приемам, но постъпиш ли вероломно, зло те чака!
Вълкът се изправил на задните си лапи, качил лисицата на раменете си и тя стигнала до ръба на ямата. Отскочила от раменете му, излязла на свобода, а после легнала на земята по гръб. А вълкът се провикнал:
— Не ме забравяй, спасението мое не отлагай!
— Паднах ти в лапите, защото гледах с леко око на теб! — изкикотила се лисицата. — Как ще се погрижа за твоето спасение, след като чух слова на озлобление? Много ми е притрябвало да те спасявам: нали книжовниците са казали, че смъртта на нечестивеца носи облекчение на хората и прочиства света?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че вълкът си прехапал езика от яд, а после заговорил мазно-мазно, защото нищо друго не му оставало:
— Вашият род е страшно сладкодумен, шеговит и остроумен. Ала не е време за шеги, ела и бързо ти ми помогни!
— А ти не си въобразявай, че Аллах отново ще ме хвърли в лапите ти, след като веднъж ме е отървал от тях. Мъдреците са казали: „Не се побратимявай с лъжец: направиш ли му добро, ще го отрече; сториш ли му зло — ще го раздуе“. Мъдреците са казали също: „За всяка болка има цяр и лек, но не и за смъртта. Всичко е поправимо освен порочната човешка природа. Непредотвратима е само съдбата“. Аз ще сравня наградата, която ми обещаваш, със змията, която видяла един човек, докато уплашено бягала от змиеловеца.
Приказка за човека и змията
Този човек казал на змията:
— Какво ново-вехто, змийо?
— Бягам от змиеловеца, че е по следите ми. Ако ме спасиш от него, богато ще те възнаградя и щедро ще ти се отплатя.
Човекът се полакомил за наградата и пъхнал змията в пазвата си. Змиеловецът минал, заминал, страхът на змията изчезнал.
— Дай ми сега наградата! — казал човекът. — Нали те отървах!
А змията му рекла:
— Я ти по-добре ми покажи къде да те ухапя? Не знаеш ли, че ние, змиите, така се отплащаме за добротата?
Ухапала човека и той умрял.
* * *
— Та и ти, глупако, ми напомняш за тая случка! — продължила лисицата. — Не си ли чувал думите на поета?
Тя застанала на едно хълмче до лозето и гръмогласно почнала да вика стопаните. Те я видели и долетели, а тя избягала. Надзърнали в ямата, видели вълка и почнали да го замерят с камъни, да го бият с тояги, да го дупчат с копия и накрая го довършили. А лисицата се върнала край ямата и като го видяла умрял, подскочила от радост. Сетне си заживяла спокойно в лозето и вече никой не я заплашвал.
Приказка за невестулката и мишката
Разправят, че в дома на едни хора живели мишка и невестулка. Стопанинът бил беден човек. Разболял се негов приятел и лекарят му предписал лющен сусам. Човекът дал на жена си да олющи сусам за болния.
Видяла невестулката сусама и започнала да примъква зрънце по зрънце. До вечерта отвлякла повече от половината. Дошла стопанката и що да види — сусамът съвсем бил намалял. Седнала и зачакала да разбере кой е крадецът. Излязла пак невестулката, но забелязала, че стопанката седи наблизо. Усетила, че я дебне, и си казала: „Стопанката ме следи! А който не мисли за последиците на нещата, враг му е съдбата. Не е ли по-добре да сторя нещо добро, та да поправя грешката си?“ И почнала да връща обратно сусамените зърна от дупката си. Стопанката я видяла и си рекла: „Невестулката не ще да е откраднала сусама, щом сама го вади от дупката на крадеца и ми го връща. Личи се, че тя не е виновна! Но аз ще дебна, докато не спипам крадеца!“ Невестулката се досетила какво си мисли стопанката, и бързо отърчала при мишката:
— Нашият стопанин донесе сусам! Хапнаха си всички до насита, но остана доста. Бягай да си хапнеш и ти!
Мишката замахала с опашка и изхвърчала от дупката си. Олющеният сусам заблестял пред очите й. Но стопанката седяла и дебнела, държала точилка. Мишката се втурнала в сусама и почнала да яде. Жената я цапардосала с точилката. Смачкала й главата. Ето как лакомията и лековерието погубили мишката.
* * *
Тогава цар Шахриар рекъл:
— Любезна Шахразад, ти наистина ми разказа нещо прелестно. Би ли ми разказала сега някоя приказка за доброто приятелство, как другар спасява другаря?
И Шахразад заразказвала:
Приказка за гарвана и котката
Разправят, че гарван и котка се побратимили. И както си стояли под едно дърво, видели, че се задава тигър. Гарванът излетял на върха, а котката останала уплашена на мястото си.
— Моля те, приятелю, отърви ме от тази беда! — викнала тя на гарвана.
— Приятел в нужда се познава! — рекъл гарванът. — С хитрост в черен ден ни той спасява. Колко добре го е казал поетът:
Наблизо имало овчарски кучета. Литнал гарванът при тях, опрял крило о земята и заграчил. После пернал с крилото си едно от тях по муцуната. Накрая се понесъл ниско над земята. Кучетата хукнали подире му. Погледнал овчарят и що да види — гарванът хем дразнел кучетата, хем летял толкова високо, че да не могат да го хванат. Стигнали до дървото, където бил тигърът. Щом го видели, кучетата се нахвърлили върху му и звярът си плюл на петите.
Ето как котката била спасена чрез хитрината на нейния приятел гарвана. Разказах ти тази случка, царю, за да разбереш, че чистата другарска обич е спасителна.
Приказка за гарвана и лисицата
Разправят, че лисица си направила леговище в планината. Но толкова гладувала, че щом лисичето й поотрасвало, го изяждала. Тъкмо решавала да не прави това и гладът пак я притискал.
На върха на планината живеел гарван. Веднъж лисицата си помислила: „Ще ми се да станем приятели с гарвана! Утеха да ми бъде в самотата, помощник в търсенето на храната“. Отишла тя при него и подхванала:
— Съседе, както знаеш, мюсюлмани се радват на две права: едното е взаимно да се защитават, а другото — свободно вярата си да изповядват! Искам да се побратимиш с мен!
— Най-добрата дума е искрената! — рекъл гарванът. — Подозирам, че туй, дето ти е на устата, не ти е на душата, твойта любезност е голо лукавство, съзирам враждебност, не братство! Ловецът днес си ти, а жертвата съм аз! Та ти си див звяр, а птица съм аз!
— За приятел те избрах, утеха да ми бъдеш пожелах! — рекла лисицата. — Нека един другиму да си помагаме, на дружбата си да се наслаждаваме. Колко приказки зная за приятелството. Ще ти разказа приказката за бълхата и мишката, за да разбереш поуката, която ти обещах!
И лисицата заразказвала:
Приказка за бълхата и мишката
Разправят, че в дома на един богат търговец си живеела мишка. Една нощ бълха се вмъкнала в постелята на, търговеца. Съзряла тялото му — меко и гладко, и понеже била жадна, смукнала от кръвчицата му. Заболяло го търговецът, събудил се и седнал в постелята си. Извикал слугите. Дотърчали те и трескаво почнали да търсят бълхата. А тя избягала и попаднала в дупката на мишката. Мишката я видяла и попитала:
— Какво те води насам? Та ти не си нито от рода ми, нито от вида ми. Току-виж, че по погрешка ти нанеса повреда тежка!
— Дотърчах в дупката ти от страх да не бъда убита! Не ще ти навлека беда голяма, не ще изгоня те от дома ти с измама! Да те възнаградя за твойта доброта желая, с добро ще ти се отплатя накрая!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила приказката на лисицата:
* * *
Мишката изслушала бълхата и рекла:
— Щом работата е такава, чувствай се като у дома си! Само радост ще намериш тука, злото никога при теб не ще почука. Не съжалявай, че не си се насмукала до насита с кръвта на търговеца, не тъжи, че си останала гладна. Бъди доволна от онова, което ти предлага животът. Така ще бъдеш по-честита!
Между тях се завързало истинско приятелство. Но бълхата пак започнала да се приютява в постелята на търговеца.
Една вечер търговецът се върнал у дома си, донесъл много динари и почнал да ги брои. Щом мишката чула звъна им, подала глава от дупката и ококорила очи. А той скътал динарите под възглавницата си и заспал.
— Каква сполука! Измисли някоя хитрина да пипнем парите! — рекла тя на бълхата.
А бълхата казала:
— Дума ти давам, че ей сега ще го изгоня от къщата му!
Скокнала в постелята му, ухапала го по-силно от всякога. Скочил той, взел да я търси, но нищо не открил. Обърнал се на другата страна, ала тя пак го ухапала. Ядосал се той, рипнал от постелята, отишъл и легнал на пейка пред вратата. Спал там до сутринта, а мишката пренесла динарите и не оставила ни един. Щом пукнала зората, търговецът взел да се вайка за динарите и да обвинява всички в зъл умисъл.
* * *
Лисицата продължила да говори на гарвана:
— Разказах ти тази басня, гарване, като награда за доброто, което ще ми сториш. Така и мишката получила награда за добрината, която сторила на бълхата. Виждаш как богато я дарила, по какъв чудесен начин й се отплатила!
— Благодетелят е свободен да извърши доброто си дело или да се въздържи! — отвърнал гарванът. — Не е длъжен да прави добрини на оня, за когото знае, че после ще го напусне! Нашата работа с теб прилича на приказката за сокола и грабливите птици.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказаната от гарвана:
Приказка за сокола и грабливите птици
Някога живял сокол — непобедим, неустрашим, животните и птиците грабливи от него се бояли. Една-едничка грижа имал — да пакости на другите птици. Но годинките му отлетели, силите му отмалели, започнал да гладува. Изпаднал дотам, че взел да посещава птичите сборища и да яде остатъците от храната им. Изкарвал си прехраната с хитрост, след като нявга бил могъщ и властник вездесъщ.
* * *
Така и ти, лисано, силата ти намалява, но си двойно по-лукава. Търсиш приятелството ми, за да се изхраниш по-лесно. Не съм от тези, дето ще ти подадат ръка. Аллах ме е дарил със сила в крилата, предпазливост в душата и зорко око за нещата. Който мери ръст с по-силни от него, накрая се уморява и жертва лесна става. Думите ми свършват най-подир, а сега върви си, лисо, в мир.
Отчаяла се лисицата, после търтила да бяга и в дупката си пак се свряла.
* * *
— Такава е баснята за гарвана и лисицата, царю честити! — рекла Шахразад.
Тогава царят рекъл:
— Любезна Шахразад, приказки чудесни знаеш ти. Я още нещо сега ми разкажи!
И тя продължила:
Приказка за таралежа и кеклика
Някакъв таралеж живеел близо до една палма. Там бил свил гнездо кеклик с жена си. Живеели си тъй доволно и честито. Веднъж таралежът си рекъл: „Кекликът си похапва от фурмите на палмата, а пък аз не мога. Трябва да измисля някаква хитрина“. Изкопал си дупка под палмата и се заселил там заедно с таралежката си. Наблизо си вдигнал и джамия. Уединил се в нея и се отдал на пост и молитва. Видял го кекликът как се е отдал в служба на бога, и съчувствие изпълнило сърцето му.
— От колко години си отшелник? — попитал го той.
— От трийсет! — отговорил таралежът.
— С какво се препитаваш?
— С фурмите, дето падат от палмата.
— А с какво се обличаш?
— С бодли. Те са остри, но полезни.
— А защо си се заселил тъкмо тук?
— За да вкарвам в правия път заблудените и да просвещавам невежите.
— Виж ти какъв си бил! Иска ми се да стана като теб!
— Боя се, че делата ти ще опровергаят словата ти и ти ще заприличаш на оня селянин, който, когато наближило време за сеитба, не бързал да засее нивата си, а си казал: „Времето за сеитба май отмина! Ако я засея сега, ще бъде жалко за семената!“ Когато дошло време за жътва, той се разкаял за мързела си и се споминал от мъка.
— Какво трябва да направя, за да се освободя от суетата мирска и да се отдам на пост и молитва? — попитал кекликът.
— За страшен съд бъди готов, за бит оскъден и суров! От фурмите отбрули, живота си подсигури. Обрулените плодове сбери, в гнездото си ги пренеси като запас за черни дни! А свършат ли — ти се не май, на живот отшелнически се отдай!
— Аллах да те възнагради, че ми показваш правия път!
Брулили кекликът и кеклицата фурми, докато капнали от умора и от палмата не падало вече нищо. Таралежът натъпкал дупката си с плодове! Разбрал кекликът, че таралежът го бил измамил, и му рекъл:
— Видях що за стока си! Но всеки измамник си намира майстора! Престани да лъжеш и мамиш, че ще те постигне участта на мошениците, дето решили да измамят търговеца.
— А каква е участта им? — попитал таралежът.
И кекликът разказал:
Приказка за търговеца и мошениците
Разправят, че в един град на име Синд живял богат търговец. Стегнал той кервани с отбрани стоки и се отправил към съседните градове по търговия. По петите му тръгнали двама мошеници с малко пари и стока. Още при първата почивка те се надумали да го измамят и да го ограбят. Сетне всеки взел да мисли как да измами другаря си. „Ако го измамя, след като ограбим търговеца, току-виж съм се докопал до всичките пари!“ И двамата затаили коварни помисли един срещу друг. Всеки взел по малко храна и сипал в нея отрова, а после дал на другия да яде. Умрели и двамата. Търговецът ги намерил мъртви. Разбрал, че са мошеници, които щели да го ограбят, и че мошеничеството ги е погубило. А той и стоката му останали невредими.
Приказка за крадеца и маймунката
Разправят, царю честити, че някога живял крадец, който си имал маймунка. Отидел ли на някое тържище в града, връщал се с много открадната стока. На пазара дошъл и един вехтошар. Викал той, хвалил стоката си, но никой не искал да я купи. Крадецът с маймунката зърнал вехтошаря, който вече бил свил на бохчица старите дрехи и си почивал. Маймунката заиграла и отвлякла вниманието му, а крадецът грабнал бохчицата. После крадецът подбрал маймунката си и отишъл на безлюдно място. Отвързал бохчата, видял старите дрехи, увил ги в парче скъп плат и отишъл на друго тържище. Изложил там бохчата за продан, като поставил условие да не се отваря от купувача. Хората се помамили по ниската й цена. Един я видял, харесал му скъпият плат, купил я, без да я отваря, и я занесъл на жена си. Щом жена му видяла бохчата, попитала:
— Какво ми носиш?
— Безценна стока на половин цена!
— Глупако, кой ще ти продаде стока на половин цена, ако не е крадена? Не знаеш ли, че който купува нещо, без да го огледа, греши? Иначе го постига участта на тъкача!
— Че какво му се е случило на тъкача?
Жена му отвърнала:
Приказка за тъкача
Слушала съм, че в някакво село живеел тъкач. Изкарвал хляба си с непосилен труд. Наблизо живеел богаташ. Вдигнал той веднъж пир и поканил цялото село. Отишъл и тъкачът и що да види — всички били облечени в скъпи одежди, поднасяли им най-вкусни ястия. А стопанинът ги величаел заради красивите им облекла. Тъкачът си рекъл: „Ако сменя занаята си с по-лек и по-доходен, ще натрупам богатство и ще си купя хубави дрехи. Ще стана големец, ще се издигна в очите на хората!“ Забелязал, че фокусникът, който бил поканен на пиршеството, изпълнявал следния номер: качвал се на някакъв дувар, хвърлял се на земята, а после пак се изправял на крака. Тъкачът си казал: „И аз мога да направя същото не по-зле от него!“ Качил се на дувара и се хвърлил от там, но паднал на земята, счупил си врата и умрял.
* * *
Разказах ти тази история, за да не ламтиш и да не се стремиш към непостижимото.
Приказка за врабеца и пауна
Веднъж на върха на висока планина се събрало птиче сборище. Птиците рекли:
— Броят ни нарасна, разногласието ни порасна! Нам сега е нужен цар, да ни бъде господар, та да ни обедини срещу смутове и злини!
Тогава се явил един врабец и ги посъветвал да изберат пауна за цар. Птиците го послушали. С добро им отвърнал този господар, а врабеца назначил за везир.
Понякога врабецът оставял везирската си работа и тръгвал из царството. Един ден се забавил много.
— Защо се забави толкова? — попитал паунът.
— Видях един птицеловец — отвърнал врабецът. — Мрежа до гнездото ми бе скрил, на колчета я бе побил. В средата й зрънца посипал беше, самият той далече си седеше. Зададе се двойка жерави. Доведе ги злата им съдба и те паднаха право в мрежата. Започнаха да пищят. Ловецът дойде и ги улови.
А паунът му казал:
— Върни се в гнездото си! Щом съдбата отреди нещо един път, предпазване и хитрост теб няма да спасят.
Врабецът си рекъл: „Ще се въоръжа с търпение и няма да наруша царското веление“.
Веднъж, както си хвърчал из небесата, съзрял нейде долу два врабеца да се бият. Казал си: „Какъв везир съм, щом допускам птиците да се кълват една друга пред очите ми! Бога ми, трябва да ги разтърва“. И литнал към тях. Но птицеловецът ги похлупил с мрежата си и ги изловил. Врабецът попаднал точно в средата. Птицеловецът го показал на другаря си и му рекъл:
— Гледай да не го изтървеш, че е тлъстичък!
А врабецът си рекъл: „Стана тя, каквато стана! При пауна трябваше да си остана! С хитрост от съдбата не си спасих главата!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Приказка за Али ибн Баккар и Шамс ан-Нахар
Разправят, царю честити, че в една страна в прастари времена, когато халиф бил Харун ар-Рашид, имало търговец на име Абул Хасан Али — богат и пребогат, с прекрасна външност. Обиквал го всеки, щом го видел. Влизал при халифа, без да моли за разрешение. Пеел му стихове и го развличал със забавни случки. В останалото време купувал и препродавал стоки. В дюкяна му често идвал момък, персийски княз по произход, на име Али ибн Баккар. Бил висок и строен, с приятно лице, румени бузи и гъсти вежди, сладкодумен и засмян, обичал радостите и веселието.
Веднъж двамата си седели на приказка. Задали се десет неволници. Едната била яхнала муле с везано седло и златни стремена, лицето й — забулено с тънко покривало, препасана с копринен колан, бродиран със златна сърма.
Пред дюкяна на Абул Хасан тя слязла от мулето. Али ибн Баккар изпаднал в захлас и понечил да избяга, а тя му рекла:
— Къде толкова си се забързал? Може ли да си тръгнеш, щом аз вече съм тук? Това на нищо не прилича!
— Кълна се в Аллах, господарке! Бягам от онова, което виждат очите ми. Та нали поетът най-добре го е казал:
Девойката се засмяла и попитала Абул Хасан:
— Как се казва този момък? Отгде е?
— Той е чуждоземец, персийски княз е и се казва Али ибн Баккар. Пък нали чуждоземните гости трябва да се тачат!
— Ще ти проводя една от моите робини да ми го доведе на гости.
После си тръгнала. Не след дълго се явила една робиня и казала на Абул Хасан:
— Моята господарка те кани заедно с приятеля ти!
Абул Хасан и Али ибн Баккар поели към двореца на Харун ар-Рашид. Сложили им трапеза, нахранили се, измили си ръцете, донесли им вино и пийнали, смаяли ги редките предмети, които видели там. Докато зяпали в почуда, към тях се задали десет млади робини, сред които се откроявала същата онази девойка. Била в синя дреха с копчета от свила, а коланът й — украсен с разноцветни скъпоценни камъни. Али ибн Баккар задекламирал:
— Как се зове тази девойка? — попитал Али ибн Баккар.
— Шамс ан-Нахар. Любимка е на Харун ар-Рашид, повелителя на правоверните.
А Шамс ан-Нахар се любувала на хубостта на Али ибн Баккар, както той се наслаждавал на нейната красота. Взаимна любов пламнала в сърцата им. Тя заповядала на робините да запеят:
След това една робиня изпяла следните стихове:
Той въздъхнал, а тя била обладана от изгаряща, безумна страст. Станала от дивана и се запътила към вратите на беседката. Той я пресрещнал. Прегърнали се двамата, прималели от любов, и се разплакали от щастие, а Абул Хасан се скрил зад един диван. Той се показал от там и рекъл:
— Бога ми, като ви гледам, ме обхваща удивление! Бива ли да плачете, когато сте заедно? Какво бихте правили, ако бяхте далеч един от друг? Сега не е време за тъга, а за радост!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шамс ан-Нахар напълнила чаша и я подала на Али ибн Баккар. След това заповядала на една робиня да попее и тя изпяла следните стихове:
Той изпил виното и й върнал бокала. Напълнила го тя и го подала на Абул Хасан, а той го пресушил до дъно. После взела уда и рекла:
— А сега ще възпея стакана!
Дотичала една робиня, цялата разтреперана от страх:
— Господарке, пристигна повелителят на правоверните, чака пред вратата. С него са Афиф, Масрур и другите евнуси.
Всички примрели от страх, но тя се засмяла:
— Ще ги залъжеш с приказки, докато се махнат!
Наредила на робините да спуснат завесите, слязла в градината, седнала на своя диван, наредила на една от слугините да й разтрива краката. Накрая заръчала да отворят вратата, за да влезе халифът. Но вместо него влязъл Масрур с двайсет души:
— Повелителят на правоверните много се е затъжил за тебе, днес е бил на весел пир и желае да те види. Ти ли ще го навестиш, или той да дойде?
Тя станала, целунала земята и рекла:
— Покорно изпълнявам всяко желание на повелителя на правоверните! Идете при него и му кажете, че го чакам!
Тя се преоблякла, влязла при своя възлюблен, прегърнала го силно и се сбогувала с него.
— Повелителко на сърцето ми — горчиво проронил той, — настъпи време за раздяла! Нека да ти се насладя, защото тя може да стане причина да изгубя главата си заради твоята любов.
— Жертвата ще бъда аз — отвърнала тя. — Ти си търговец и все ще срещнеш хора, дето ще те утешат. Ти ще съумееш да опазиш любовта си в тайна. А пък аз ще си навлека само беди. Ох, с какво сърце ще се явя пред халифа? С кои очи ще гледам празното ти място?
Дотичала една робиня и рекла:
— Господарке, пристигнаха слугите на халифа!
— Отведи Абул Хасан и другаря му в гостната, която гледа към градината! — заповядала Шамс ан-Нахар. — Нека стоят там, докато се стъмни, а после гледай да ги измъкнеш!
Робинята ги отвела, затворила вратата, а те вперили поглед към градината и видели, че се задава халифът. Пред него вървели сто евнуси с мечове, а около него ситнели двайсет робини в най-разкошни дрехи. Всяка носела на главата си корона, украсена със скъпоценни камъни и рубини, а в ръката си държала запалена свещ. Халифът вървял бавно. Шамс ан-Нахар го посрещнала пред вратата на градината, завела го до дивана. Свирела музика. Халифът си разменял закачки с Шамс ан-Нахар и заповядал да отворят беседката. Разтворили прозорците, вътре станало светло като ден. Евнусите донесли стаканите за вино.
А Али ибн Баккар обгърнал невиждания разкош с поглед и се обърнал към Абул Хасан:
— Боя се, братко, че халифът ще разбере кои сме! За тебе се страхувам, защото аз съм вече отписан!
Двамата продължили да наблюдават през прозорчето халифа, който се обърнал към една робиня:
— Изпей ни, о, Гарам, някоя хубава песен.
И тя запяла:
Притичала робинята, дето ги била завела в гостната:
— Бързо, Абул Хасан! Слизайте долу, работата става дебела! Тръгвайте, че загиваме.
— Момъкът, дето е с мене, не може да стане — казал Абул Хасан. — Няма сили да се изправи.
Робинята ги извела навън и замахала с ръка. Към тях се приближила лодка. Тя ги качила и заръчала на лодкаря:
— Карай по-живо!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че лодкарят загребал бързо с веслата. Прекосили реката и стигнали до отвъдния бряг. Там робинята се разделила с двамата и се върнала. Али ибн Баккар станал да се поразтъпче. Абул Хасан имал приятели по тези места. Отишъл при един и почукал на вратата. Той веднага се появил, поканил ги, попитал ги какво ги води при него, а Абул Хасан отговорил:
— Тръгнали сме по никое време заради един човек, с когото си имах вземане-даване, но той ми задигна парите! Взех си за спътник приятеля ми Али ибн Баккар. Дойдохме тук с надежда, че ще го намерим, но той изчезна. Няма как да се върнем по тая тъмница и решихме да се приютим в твоя дом!
Подслонил ги стопанинът. Щом се развиделило, те се отправили към града. Абул Хасан поканил приятеля си да му погостува.
— Скъпи ми приятелю — рекъл му той, — най-добре ще е да останеш при мене и тази нощ. Ще се поразведриш и ще разсееш любовната си мъка.
— Да бъде, както казваш, братко! — промълвил Али ибн Баккар.
Абул Хасан събрал приятелите си, пратил за певци и музиканти, пирували през целия ден до мръкнало. После запалили свещи и стаканите с вино тръгнали от ръка на ръка. На развиделяване Али ибн Баккар поискал да си върви. Слугите го качили на едно муле, а Абул Хасан го придружил до дома му.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Абул Хасан се простил с Али ибн Баккар и отишъл в дюкяна си. Едва-що седнал и ето че дошла робинята. Разбрал, че е угрижена.
— Добре си ми дошла. Как е Шамс ан-Нахар? — запитал той.
— Ще ти обадя, но първо ми кажи как е Али ибн Баккар.
Абул Хасан й разказал и тя заговорила:
* * *
Когато поехте на път, аз се върнах с разтуптяно от страх сърце. Не можех да повярвам, че сте се отървали. Заварих господарката да лежи в покоите си. Повелителят на правоверните беше седнал до главата й. Нямаше кой да му каже какво става с нея, а и той за нищичко не се досещаше. След полунощ тя се посъвзе.
— Какво става с тебе, Шамс ан-Нахар? — попита той.
— Призля ми. Тялото ми пламна като в огън. Закусих нещо, което никога досега не съм яла.
Даде си вид, че й е по-добре, и поръча да й донесат да пийне нещо. Каза на повелителя на правоверните за нищо да не се тревожи. После той нареди на една от робините да запее:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на робинята пред Абул Хасан:
* * *
Господарката ни падна в несвяст. Поръсих лицето й с розова вода. Тя се посъвзе, а аз я предумах:
— Господарке! В името на живота на твоя възлюблен бъди търпелива, не издавай нищо!
— Че какво по-лошо от смъртта може да ме постигне? — отговори тя.
Само там ще намеря покой.
И докато си говорехме, една от робините запя следното:
Шамс ан-Нахар отново припадна. Халифът остана до нея чак до зори, изпрати да повикат лекари и им заповяда да се заемат с лечението й. Тя ми нареди да дотичам при вас, за да разбера как е Али ибн Баккар.
* * *
Абул Хасан се учудил и рекъл:
— Върни се при господарката си и я поздрави и я призови да бъде търпелива. Кажи й също: „Пази тайната!“ Предай й, че вече зная как да й помогна, но това не е лесна работа!
Той останал в дюкяна си до края на деня. Привечер дремнал малко и поел към къщата на Али ибн Баккар, който го посрещнал усмихнат:
— Къде се изгуби през целия ден?
— Ако твоето изцеление зависеше от мен, и аз бих дал душата си за тебе. Днес при мене беше робинята й! — и той повторил думите на робинята.
Като се съмнало, Абул Хасан отишъл в дюкяна си. Ето че пак се задала робинята.
— Как е Али ибн Баккар? — попитала тя.
— Не питай! Нощем не мигва, денем мира няма.
— Господарката ви изпраща много поздрави, а за него нося и едно писъмце. Когато ми го даваше, заръча: „Не се връщай без отговор!“ Ето го!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Абул Хасан отвел робинята до къщата на Али ибн Баккар.
— Една твоя позната е изпратила робинята си с писъмце до теб! — казал Абул Хасан. — Тя чака на вратата!
Робинята влязла и подала писмото. Али ибн Баккар го прочел. То гласяло:
Пиша ти писмо с непроизнесени от мен слова и ти не можеш да ги чуеш при това. Очите все така будуват, а грижите в сърцето ми царуват. Сякаш че не съм познала красота и не съм вкусила на живота от сладостта. Изглежда, че съм изтъкана от любов и съм призвана за печал и за горестен зов. Страданията се менят, а страстите ми все растат.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Абул Хасан се върнал в дюкяна си, но сърцето му се свивало от притеснение. На другия ден пак отишъл при Али ибн Баккар, а той почнал да декламира:
— Твоята любов е невиждана и нечувана! — казал Абул Хасан. — Как може да линееш така от страст? Какво ли щеше да правиш, ако обичаше някоя, дето не споделя твоите чувства?
Той имал приятел, който бил посветен в историята на влюбените. Та когато го навестил, приятелят го заразпитвал за Али ибн Баккар и поискал да научи нещо и за Шамс ан-Нахар. А Абул Хасан му рекъл:
— Тя го покани веднъж. Толкова мога да ти кажа по този въпрос. Боя се връзката им да не се разкрие. Затуй реших: парите си ще взема и на път за Басра ще поема. Страх ме е робинята да не се разбъбри, да не плъзне по хората мълвата. А после това да доведе до гибелта ми и да ме опозори пред хората…
— Одобрявам намерението ти! — казал му приятелят.
И Абул Хасан тръгнал към Басра. На третия ден приятелят му дошъл да го навести, но не го намерил. Открил къде живее Али ибн Баккар, и казал на слугата му:
— Помоли господаря си да ми разреши да вляза и да му предам поздрави от един човек.
Когато влязъл, видял, че Али ибн Баккар лежи проснат на някаква възглавница.
— Господарю — заговорил гостът, — с Абул Хасан ме свързва стара дружба. Но заварих дюкяна му затворен. Съседите му ми казаха, че е заминал за Басра. Знам, че си му най-верният приятел, и дойдох да те помоля да ми кажеш какво става с него?
Али ибн Баккар пребледнял, развълнувал се и рекъл:
— Сега чувам, че е заминал! Ако е истина, лошо ми се пише!
Али ибн Баккар поръчал на слугата си да иде у Абул Хасан и да попита вкъщи ли е. Той отишъл, след малко се върнал и казал:
— Роднините му казаха, че е заминал за Басра. Но пред вратата чакаше една робиня. Като ме видя, тя ме позна и ми каза, че носи писмо за най-скъпото същество на господарката си, после тръгна с мене и сега чака пред вратата.
— Върви я доведи! — наредил Али ибн Баккар.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом влязла, робинята пошушнала нещо на Али ибн Баккар, после си тръгнала.
Приятелят на Абул Хасан бил златар. И когато робинята излязла, той захванал разговор:
— Сигурно в халифския дворец вече те търсят! Това беше робинята на Шамс ан-Нахар. Преди известно време тя поиска да й направя скъпоценна огърлица и аз й я пратих!
Али ибн Баккар се развълнувал от думите му, едва не му прилошало, но после дошъл на себе си и попитал:
— В името на Аллах, братко, откъде я познаваш?
— Ще ти кажа цялата истина, за да не се притесняваш — отговорил златарят. — Всичко ще ти разкажа! Поисках да се срещна с тебе, защото си ми скъп! Бих искал да ти бъда утеха, докато го няма приятеля ми Абул Хасан! Затуй си отпусни душата и ведро гледай на нещата.
Али ибн Баккар помълчал, па попитал златаря:
— Знаеш ли какво ми пошушна робинята? Разправя, че аз съм посъветвал Абул Хасан да замине за Басра и така с хитрост съм прекъснал нашата връзка. Заклех й се, че няма такова нещо, но тя не ми повярва.
— Братко, ще сторя всичко, за да ти помогна. Ще измисля някаква хитрина да се добереш до нея тихомълком, без да пострадаш!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че златарят си тръгнал, без да знае какво точно да стори, та да помогне на Али ибн Баккар. Вървял той замислен и не щеш ли, видял на пътя едно захвърлено листче. Вдигнал го и прочел адреса: „От младата влюбена до нейния любим“. Разгърнал листчето и прочел: „Искам да ти кажа, господарю на сърцето ми, че не мога да разбера защо секнаха нашите писма. Дори вече да не ме обичаш, аз ще продължа да те обичам отдалече.
Докато четял писмото, към него се приближила робинята, озъртайки се наляво и надясно. Видяла тя, че златарят държи листче хартия, и рекла:
— Господарю мой, върни ми листчето, което изпуснах!
Той се извърнал и рекъл:
— Робиньо, не се тревожи! За всички тайни гроб съм аз!
— Господарю — рекла робинята, — зная, че няма да издадеш тайната, но си ми дай листчето.
Дал и той писмото, а тя го взела, запечатала го, както си било, и отишла при Али ибн Баккар. Той го прочел, написал отговора, а тя се върнала при златаря. Той строшил печата и зачел писмото, в което пишело: „Не съм охладнял в чувствата си, не съм презрял верността си, не съм погазил обета си и съм запазил чиста любовта си. Изпълнен съм с желание да отвърна на любовта ти. Кълна се в оня, който знае всичко скрито, горя в копнеж да се срещна с теб, любима“.
Златарят прочел писмото и се разридал, а тя му рекла:
— Не мърдай от тук, докато не се върна. Искам на всяка цена да ти уредя среща с моята господарка Шамс ан-Нахар. Оставих я да лежи от мъка в очакване да й отнеса отговора!
Тя се запътила към господарката си, позабавила се малко при нея и когато се върнала при златаря, довела непозната девойка. Щом непознатата прекрачила прага в дома на златаря, се разнесли чудни ухания. Златарят скочил, подал й възглавница и седнал насреща й. Непознатата помълчала, поела си дъх и си открила лицето. На него му се сторило, че слънце сгряло дома му. Непознатата, която била Шамс ан-Нахар, го попитала кой е изплюл камъчето пред него, и той й разказал всичко.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шамс ан-Нахар рекла:
— Човече божи, хорските души са жертва на едни и същи страсти, а човек с човека си прилича. Дела на думи само се не вършат, без мъка няма сполука, а пък наградата идва след усилието. Почивката идва след умората, а успехи жънат само благородните. Сега ти знаеш нашата тайна и разбра, че тази робиня е нейна пазителка. Ние няма да ти сторим зло. Каквото и да ти се случи, тя ще да те спаси. А ти ще бъдеш посредникът между мен и Али ибн Баккар.
И си тръгнала. Златарят я изпроводил до портата, върнал се и седнал замаян от хубостта й. После отишъл при Али ибн Баккар, който възкликнал:
— Кълна се в Аллаха, откакто те няма, сън не ме хваща. Робинята ми донесе писмо от господарката си! — и когато златарят се разсмял, добавил: — Как ти дава сърце да се смееш на думите ми?
— Жарката ти страст ще бъде уталожена само ако поне веднъж видиш онази, за която жадуваш! — му рекъл златарят. — Трябва да се срещнете в другата ми къща, където вече идва робинята със своята господарка. Там среща ще ви уредя, та да изплачете своята болка и мъка.
— Каквото и да сториш, все ще е за добро!
Златарят се прибрал след утринната молитва. Довтасала робинята и рекла:
— Халифът е извън двореца! Най-добре ще е да се срещнат там!
— У дома е по-сигурно! — отговорил той.
Робинята излязла, после се върнала и рекла:
— Моята господарка е съгласна! — после измъкнала от джоба си кесия динари: — Господарката ти предава следното: „Вземи кесията с парите и посрещни нуждите ни по време на срещата!“
Златарят й се заклел, че тези пари не му трябват, тя си прибрала кесията обратно и довела Али ибн Баккар. После си отишла и се върнала след вечерната молитва, като водела Шамс ан-Нахар. Двамата пристъпили един към друг, почнали да си разменят нежни думи. Златарят им поднесъл ядене. Те яли до насита, пили вино, докато се опиянили, и склонили глава един към друг. А Шамс ан-Нахар казала на златаря:
— Любезни господарю, донеси ни цитра или друг някой сладкогласен инструмент, за да се повеселим до насита.
Той им донесъл уд. Тя го взела, сложила го на коленете си, с красив жест ударила струните и запяла:
После затананикала и робинята:
Златарят се прибрал. Пукнала зората, той се помолил, след това си изпил кафето и си помислил, че е време да види приятелите си. Влязъл изплашен съседът му:
— Да знаеш, братко, какви ужасии станаха тази нощ в другата ти къща. Крадци те видели да пренасяш вещите там, влезли там през нощта и те обрали, а гостите ти убили!
Двамата се затичали към другата къща. Заварили я празна и напълно ограбена.
— Няма значение, че покъщнината е изгубена! — възкликнал златарят. — Боя се да не се разчуят нещата около Али ибн Баккар и любимата на халифа! Като нищо ще ми хвръкне главата!
— Нека потърпим! Крадците, които са те ограбили, са избили най-добрия отряд от дворцовата стража. Пазителите на реда са завардили всички пътища и сигурно ще ги спипат! Така и ти ще бъдеш възмезден, без да си мръднеш пръста!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че златарят си рекъл: „Случи ми се това, от което Абул Хасан най-много се боеше. Той е в Басра, а аз се хванах в капана“.
Вестта за грабежа се разчула. Отвред се стекли хора. Някои злорадствали, други му съчувствали. Докато той преживявал мъката си, влязъл един от слугите му и рекъл:
— Някакъв непознат иска да говори с теб!
Излязъл златарят — отвън наистина стоял някакъв непознат, който му казал:
— Имаме разговор на четири очи!
Тръгнали и ха тук, ха там, застигнала ги нощта. Не посмял златарят да попита къде отиват. Стигнали до реката. Седнали в една лодка. Лодкарят ги откарал на отсрещния бряг. Непознатият го повел. Спрял до някаква врата, двамата влезли. Човекът заключил с железен катинар. Влезли в една стая. Там седели десет мъже, които много си приличали — били братя. Сипали му да пийне вино, дали му и да яде. После му рекли:
— Снощи ограбихме къщата ти, пленихме другаря ти и певицата също.
— Аллах да ги пази! Но къде са?
Те посочили с пръст нанякъде.
— Хей там са! Братко, не знаем нищо за тях, но разбрахме, че са от знатно потекло. Ей този тук не даде да ги убием.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че златарят едва не умрял от страх и разказал за всичко. Крадците отишли при Али ибн Баккар и Шамс ан-Нахар и най-любезно им се извинили. А на златаря рекли:
— Разхитихме дома ти, поделихме си част от благините, но решихме да ти оставим нещичко.
А Али ибн Баккар и Шамс ан-Нахар едва не умрели от страх. Тримата се спуснали към реката и стигнали до една лодка. Лодкарят ги откарал до другия бряг, където ги обкръжили конници.
— Откъде идете? — попитали те.
— Не познаваме тези, дето току-що избягаха! — казал златарят. — Ние сме песнопойци. Искаха да ни отвлекат, за да им пеем. С хитрост и подмазване едва се отървахме!
— Не говориш истината! Кои сте вие? — викнали конниците.
Златарят не знаел какво да каже. Шамс ан-Нахар се спуснала към водача им и му пошепнала нещо. Той скочил, качил я на гърба на жребеца, хванал юздите. По същия начин качил и двамата мъже. Край брега на реката се натоварили всички в една лодка. Стигнали пред двореца на халифа. Шамс ан-Нахар влязла, а златарят и Али ибн Баккар потеглили на коне. Конниците ги изпроводили чак до портата им и поели по своя път.
Привечер Али ибн Баккар припаднал. Лежал на постелята, без да се помръдне. По едно време дошли близките му и занареждали:
— Кажи какво стана с него. Защо е припаднал?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че златарят рекъл:
— Запасете се с търпение. Той ей сега ще се съвземе и всичко ще ви разкаже.
Али ибн Баккар се разшавал. Почнали да го пръскат с розова вода. Когато се посъвзел, те го заразпитвали. Златарят си тръгнал, но тъкмо излизал, насреща му се задала робинята на Шамс ан-Нахар.
— Спри за малко да ти кажа нещо! — рекла тя. — Влез в джамията да си поприказваме!
Влязъл той в джамията, а тя — след него. Той й разказал какво се било случило на Али ибн Баккар, а тя на свой ред разправила:
* * *
— Когато видях как ония хайдуци разбиха вратата на къщата ти и влязоха вътре, уплаших се да не ги праща халифът. Ние с двете слугини избягахме. Скрихме се и след това се добрахме до двореца на халифа. Бяхме ни живи, ни умрели. Мръкваше се. Отворих вратата към реката и повиках лодкаря. До полунощ бродих по реката, докато зърнах лодка, която се насочваше към портата. До гребеца седеше мъж, помежду им лежеше жена. Спряха на брега. Жената слезе — беше Шамс ан-Нахар. Тя ми заповяда да платя хиляда динара на човека, който я беше довел.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на робинята пред златаря:
* * *
— По-добре да бях умряла, вместо да преживея всичко! — ми заговори Шамс ан-Нахар. — Бях на косъм от смъртта! Щом крадците ни изведоха от дома на златаря, попитаха ме коя съм. Отговорих, че съм робиня песнопойка, и те ми повярваха. А на същия въпрос Али ибн Баккар отговори, че е обикновен простосмъртен. Подкараха ни към свърталището си. Там те взеха да ме оглеждат, вторачваха се в хубавите ми дрехи и в скъпоценните ми накити. Досетиха се, че сигурно ги мамя, и рекоха:
— Къде се е чуло и видяло проста песнопойка да носи такива скъпи накити? Я ни кажи истината — коя си?
Нищо не им отвърнах, а само си помислих: „Ей сега ще ме убият заради тия скъпи накити!“ Разплакахме се. Тогава Аллах смекчи сърцата им и те ни попитаха:
— Кой е стопанинът на оная къща?
— Стопанинът й е златар — отговорихме.
— Знам го! — обади се един от тях. — Мога да го доведа!
Отиде и доведе златаря, който им каза кои сме. Пуснаха ни. Щом стигнахме брега, довтасаха конниците от нощната стража. Попитаха ни:
— Кои сте вие?
— Аз съм Шамс ан-Нахар, любимката на халифа. Реших да се разходя, но се появиха разбойници, плениха ме и ме скриха тука, ала щом ви видяха, удариха на бяг. Затова държа да те възнаградя!
Той ме позна и ме качи на седлото. Даде коне и на Али ибн Баккар и на нашия златар. При него бързо иди, поздрави го от мен и го попитай как е Али ибн Баккар.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че двамата се сбогували и робинята се върнала при господарката си. Златарят навестил Али ибн Баккар. На вратата един от слугите му рекъл:
— Господарят проводи роби да те търсят под дърво и камък.
Отишъл златарят при господаря му. Той бавно отворил очи и щом го видял, занареждал:
— Всяко нещо има край. Два пътя има пред влюбения: или любимата да види, или да умре. Краят ми е близък. О, защо не умрях по-рано! Аз съм като птица в кафез. Душата ми се топи от мъка. Но всеки има своя час уречен и на смъртта всевластна е обречен.
— Господарю мой, нека си вървя! — казал златарят. — Чакам вести от робинята.
— Добре, но се върни по-скоро да ми кажеш какво става!
Златарят си тръгнал. Още не бил седнал, и се появила робинята, цялата обляна в сълзи.
— Господарю, случи се най-страшното! Когато вчера си тръгнах, заварих господарката да хока една от двете слугини, дето бяха у вас през оная нощ. Тя се уплаши и побягна. Стражникът поиска да я върне, ала тя му се примоли и той я разпита защо е този смут. Тя му разказа за нашите теглила, новината се понесе и стигна до ушите на халифа. Той се разпореди Шамс ан-Нахар да бъде преместена в халифския дворец с цялата й покъщнина и да я пазят двайсет евнуси! Тичай при Али ибн Баккар и му кажи, че нещо се мъти!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че златарят се върнал при Али ибн Баккар и му казал:
— Господарю! Ако веднага не напуснеш дома си, до вечерта ще бъдеш убит! Вземи пари и стоки колкото можеш да носиш.
Али ибн Баккар натоварил три камили и яхнал коня си. Същото сторил и златарят. Измъкнали се крадешком. Вървели цял ден и цяла нощ. А призори разтоварили камилите, надянали им букаите и заспали. Не подозирали, че ги дебне голяма беда. Разбойници ги обкръжили, похитили стоката и избягали. Двамата се разбудили, видели какво е станало, но нямало какво да сторят. Продължили пътя си, стигнали до един град и отишли право в джамията. Щом настъпило утрото, влязъл някакъв човек.
— Добри хора, вие май не сте тукашни? — запитал той.
— Вярно е. Нападнаха ни разбойници и ни обраха, дойдохме в този град, но няма кой да ни приюти.
А човекът ги попитал:
— Приемате ли поканата ми да отседнете в дома ми?
Той ги дарил с дрехи и те отишли в неговия дом. Али ибн Баккар взел да въздиша и рекъл на златаря:
— Братко, приближава краят, искам нещо да ти заръчам: ако умра, бързо иди при мама — нека дойде тука! Кажи й, че последното ми желание е било да не плаче за мен!
Чули те някаква робиня да пее нейде отдалеко:
Али ибн Баккар отронил сетна въздишка и предал богу дух. Златарят поръчал на стопанина да остане до него и отпътувал за Багдад. Отбил се в къщи, преоблякъл се и отишъл в къщата на Али ибн Баккар, влязъл при майка му и й казал:
— Реши ли нещо Аллах, решението му е неотменно! Прибира душите човешки в срока, предопределен в неговата Книга.
Майката разбрала, че синът й е умрял, и горко се разридала. Златарят й разказал всичките му патила и тя припаднала…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТОТНАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато златарят се връщал към дома си, една жена го хванала за ръката. Била робинята на Шамс ан-Нахар. Двамата се разплакали. Той й съобщил за смъртта на Али ибн Баккар, а после попитал:
— Как е твоята господарка?
— Халифът не дава дума да се продума против нея! — отговорила тя. — Нали му е любимка! Казал й: „Всичко ти прощавам напук на враговете!“ Заповяда да й подредят покои с позлатени стени и още една прекрасна стая. Веднъж, както му беше обичаят, седна да си пие виното. Дойдоха робините, той отреди на всяка полагаемото й се място, а Шамс ан-Нахар тури до себе си. Заповяда на една да запее, тя взе уда и дрънна струните:
Щом чу стиховете на робинята, Шамс ан-Нахар падна в несвяст. Халифът захвърли чашата и я прегърна, целуна я, но тя вече беше мъртва. Той потъна в скръб и заповяда да строшат всички удове и други музикални инструменти в покоите й. Отнесе я в друга стая и не я остави, докато не се развидели. Щом пукна зората, накара да я окъпят, да я пременят и погребат. После освободи робините й — аз съм една от тях. Събираме се често край нейната гробница.
Оттогава златарят не преставал да ходи на двата гроба.
Такава е тяхната история. Но още по-удивителна е историята на цар Шахраман.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя заразказвала:
Приказка за Камр аз-Заман, сина на цар Шахраман
Разправят, царю честити, че в прастари времена живял един цар, който се зовял Шахраман. Притежавал войски, сановници и слуги.
Веднъж легнал при жена си и тя забременяла. Изтъркаляли се месеците и тя родила мъжка рожба. Детето било като ясна месечина в тъмна нощ. Затова го и нарекли Камр аз-Заман. Израснал той, станал петнайсетгодишен и нямало хубавец като него.
Цар Шахраман се оплакал на един от везирите си:
— Везире мой, от страх за Камр аз-Заман трепери ми душата, боя се от превратностите на съдбата. Затуй, преди да умра, искам да го задомя.
— Женитбата е една от проявите на мъжкото достойнство — рекъл везирът. — Сина си ожени, докато имаш още дни.
Цар Шахраман викнал да доведат сина му и му рекъл:
— Камр аз-Заман, решил съм да те оженя.
— Тате, хич не ми е до женитба, душата не ме тегли! — отговорил синът. — Прочетох не една история за женското коварство! Нивга не ще се реша на женитба. Та не са ли прави думите на поета?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ВТОРАТА НОЩ…
Тя заразказвала:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шахраман се опечалил. Все пак той изчакал и видял, че синът му е достигнал върха на своето красноречие и красота. На хубостта му всички се дивели. Той бил изкушение за жените! Бил строен, изящен, нежен, мил, с клончето върбово бил лика-прилика, прав бил като тръстика! Когато изминала година, бащата го повикал и го попитал:
— Чедо, да те женя съм решил, та да си ми драг, премил. Жив и здрав докле съм аз, ще ти дам султанска власт. Ще те направя султан, преди от бог да съм прибран.
Камр аз-Заман обронил глава и казал:
— Татко, никога няма да се оженя. Аллах е наредил да ти се покорявам, но в негово име аз те умолявам — не ме вкарвай в хомота! Колко добре го е казал поетът:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шахраман рекъл на везира си:
— Везире, дай ми съвет, що да правя с моя син.
— Милостиви царю — рекъл везирът, — потърпи още година. Говори му за женитба в деня на тронния съвет, когато всички емири и везири ще бъдат тук, пред всички. Той ще се стресне от тях и няма да посмее да скърши волята ти!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че след година цар Шахраман свикал емири и везири, сановници и царски чиновници. Пратил да повикат сина му. Камр аз-Заман три пъти целунал земята пред трона на баща си, а султанът му рекъл:
— Сине мой, повикал съм те днес, за да те помоля да изпълниш една моя молба. Намислил съм да те задомя.
Камр аз-Заман свел очи към земята. После вдигнал глава, размахал ръце и се провикнал гневно:
— Разбери, татко, няма никога да се оженя, та ако ще, да пукна! Излиза, че си един изкуфял дъртак, щом вече за трети път ме питаш искам ли да се оженя, и аз все отказвам!
Гняв обзел цар Шахраман. Викнал на робите да хванат Камр аз-Заман и да го вържат и взел да го ругае:
— Тежко ти, дете неблагодарно и безсрамно! Как смееш да ми държиш такъв език пред моите воини и бойци достойни? Ще ти дам да разбереш! Нали знаеш каква участ постига всеки, който, дръзне да ми държи такъв език?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шахраман заповядал на робите си да заточат сина му в крепостната кула. Сложили му те дюшек, завивка и възглавница, оставили голям фенер и свещ, защото там било тъмно даже през деня, а пред вратата поставили стража. Седнал Камр аз-Заман на новата си постеля с тъжна душа. Почнал да се укорява, рекъл си: „Проклети да са от Аллаха и бракът, и момите скромни, и жените вероломни! Ех, защо не послушах баща си и не се ожених?“
А баща му повикал везира и му рекъл:
— Ти стана причина да се скарам със сина си. Ха дай сега съвет де?
— Царю — отвърнал везирът, — нека синът ти полежи в затвора петнайсетина дена. После му заповядай да се ожени и ще видиш, че няма да ти противоречи.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шахраман се въртял в постелята, сякаш бил легнал на живи въглени. Очите му се налели със сълзи и той започнал да реди думите на поета:
А Камр аз-Заман в същото време пак взел да се кори: „Нима не знаеш, че човекът е пленник на езика си и че езикът може да му навлече големи беди?“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман, синът на цар Шахраман, се зачел в Корана и заспал на дюшека от медински атлаз, който имал две лица и бил пълен с пух от камилска птица. Завил се с копринено наметало, бил по риза от тънка коприна, а на главата си бил сложил синя нощна шапчица от Мерв. Спал до първи петли, без да знае какво ще му донесе неведомото и какво му готви Оня, който вижда в скритото.
Кулата била от памтивека, отдавна запустяла. В килията имало римски кладенец, в който живеела жена джин. Тя се казвала Маймуна80 и била дъщеря на един от прочутите царе на джиновете.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че тази жена джин излязла от римския кладенец и видяла, че в кулата свети. Това й се сторило необичайно. Запътила се към светлината в килията. Заварила евнуха да спи до вратата. В килията спял човек. До главата му горяла свещ, до краката му светел фенер. Маймуна се приближила крадешком до него, свалила завивката от лицето му и го погледнала. Цял час стояла прехласната от хубостта и прелестта му, досущ както поетът го е казал:
Тайно в себе си Маймуна въздишала пред хубостта и прелестта на юношата. После си рекла: „Кълна се в Аллаха, аз няма да му навредя и другиму зло да му стори не ще позволя! Но как са могли близките му тук да го оставят, да го забравят в тези руини?“ Целунала момъка по челото и завила лицето му с покривалото, разперила криле, литнала към небесните висоти. Изведнъж чула пърхане на криле и видяла ифрит, който се казвал Дахнаш. Тя връхлетяла върху него като ястреб. Когато разбрал, че това е Маймуна, дъщерята на царя на джиновете, той се побоял да й отвърне и я помолил да се смили над него:
— Заклевам те в най-безценния талисман — пръстена на Сулейман, не ми навреждай. Идвам от другия край на Китай! Ще ти разкажа какво чудо видях през тази нощ!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Маймуна попитала джина:
— Какво видя през тази нощ, Дахнаш? Говори, но не се надявай, че ще се изплъзнеш, като ме излъжеш! Защото, кълна се в пръстена на Сулейман, че ако словата ти са лъжливи, собственоръчно ще те убия!
Тогава ифритът Дахнаш, син на Шамхураш Крилатия, й отговорил:
— Ако в нещо те излъжа, прави с мене каквото пожелаеш, господарко.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на ифрита:
* * *
Аз долетях от Вътрешните острови, които се намират в китайските земи. Това е страната на цар Гаюр, а той има дъщеря. Едва ли някога Аллах е сътворявал създание с толкова очарование! Носът й прав е като остър меч, а бузите й алени — руйно вино искрящо! Устните й — като алени макове, мъхнати като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино — то носи забрава и любовната жажда утолява. Езикът бистър ум разкрива, за всичко красноречив отговор тя намира. А видиш ли гръдта й, оставаш поразен и шепнеш: „Създателю, бъди благословен!“ От нея се спускат закръглени и нежни ръце досущ както е казал за тях обезумелият от любов поет:
Нежното й коремче е като дипла египетски плат. Над всичко туй се издига една тъй стройна снага, че умът замира в тъга. А надолу се опват две бедра, които блестят като два бисерни стълба.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на ифрита Дахнаш:
* * *
— Останалото премълчавам, то не може с език да се разкаже и с жест да се покаже. Баща й е велик цар и безстрашен воин, господар на много градове и дворци. Казва се Гаюр. Толкова много обичаше дъщеря си, че й съгради седем палата, всеки — особен и неповторим. Първият беше от кристал, вторият — от мрамор, третият — от китайско желязо, четвъртият — от оникс и скъпоценни камъни, петият — от сребро, шестият — от злато и седмият — само от елмази. Подреди ги с най-прекрасни килими, със съдове от злато и сребро и с какъв ли не още царски разкош. И нареди на дъщеря си да живее във всеки палат по една година. Тя се казва царкиня Будур. Прочу се с хубостта си, разчу се за нея в цялата страна, при татко й царете изпратиха веднага сватовници. А тя се разсърди и рече на баща си:
— Тате, аз съм си царкиня, дето хора управлява! За какво ми е притрябвал мъж да властва над мен?
Баща й постоянно й додяваше с приказки за женитба, но тя му се противеше. Той се побоя тя да не посегне на живота си и й каза:
— Щом не щеш да се жениш, не ми се мяркай пред очите!
После я заключи и прати да я пазят десет старици надзирателки, забрани й да ходи в седемте палата.
Всяка нощ се отправям при нея и й се наслаждавам. Любувам се на лика й и я целувам по челото, докато спи. Ела с мен и се наслади на хубостта й.
* * *
Дахнаш свел глава и прибрал крила. А Маймуна му рекла:
— Че каква ще да е тази девойка, за която толкова дрънкаш? Езика си ще глътнеш, ако видиш моя любимец! Тази нощ видях момък, който и насън да ти се присъни, ще ти се вземе умът. Той е със същата участ! Молил го баща му неведнъж да се задоми, но той упорствал. Баща му се разгневил и го затворил в кулата. Нощес го видях.
— Господарке, покажи ми този момък, та сам да се уверя, че е по-красив от моята любимка царкиня Будур — рекъл Дахнаш.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Маймуна казала:
— Сигурна съм, че по тези земи няма друг като моя любимец. Луд ли си да сравняваш своята любимка с него? Няма да мръднем от тук, преди да сме се обзаложили: ако тя се окаже по-красива от моя любимец, печелиш! Моят любимец е по-близо от твоята любимка — ей тука долу под нас. Слез с мен и го погледни!
Маймуна завела Дахнаш в кулата и снела покривалото от лицето на Камр аз-Заман. Той вперил поглед в него, поклатил глава и казал:
— Кълна се в Аллах, господарко, простено ти е да мислиш така! Но женската красота е различна от мъжката. Твоят любимец е лика-прилика на моята любимка! Те сякаш са излети в един и същ калъп на красотата.
— Начаса иди и своята любимка ей тука доведи, да ги огледаме, докато спят един до друг, и да ги сравним — възкликнала тя.
Й Дахнаш излетял. С него полетяла и Маймуна — побояла се да не избяга. Двамата донесли девойката на ръце. Тя била облечена в тънка венецианска риза с два златни ширита, украсена с разкошни шевици. Сложили я до момъка.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че ифритът и ифритката трийсет пъти разбулвали и оглеждали лицата им.
— Моята любимка е по-красива! — казал Дахнаш.
— Я не дрънкай! — викнала Маймуна. — Нима си сляп, че не виждаш неговата хубост! Чуй сега какво ще ти изпея за моя любимец! Ако и ти обичаш така предано своята любимка, изпей и ти нещо за нея! — тя обсипала Камр аз-Заман с целувки и запяла звучна касида:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Дахнаш пристъпил до своята любимка Будур и я целунал по челото. Сетне прехласнат изпял своята касида:
— Чудесно, Дахнаш! Но все пак кой от тия двамата е по-красивият? — попитала ифритката.
— Лесно ще установим! — рекъл Дахнаш. — Нека прекратим спора си! Всеки от нас твърди, че неговият любимец е по-красив! Да потърсим съдник справедлив!
Маймуна ударила с крак земята и се появил ифрит — едноок и пършив. Очите му били отвесно на лицето. На главата си имал седем рога, от които му се спускали към земята четири дълги къдели. Казвал се Кашкаш.
— Защо ме викаш, господарке? — попитал той.
Тя му разказала цялата история. Ифритът вперил очи в лицето на момъка и девойката и видял, че спели прегърнати, положили длани под шията си. Приличали си в красотата и били равни помежду си по прелест. След дълго гледане той извърнал поглед към Маймуна и Дахнаш и изпял следните стихове:
— Кълна се в Аллаха, не мога да кажа кой от двамата е по-красив — завършил Кашкаш. — Двамата си приличат като две капки вода. Различават се само по това, че той е мъж, а тя — жена. Хрумна ми нещо: нека ги разбудим един по един, без другият да усети. Който пръв загори от любов по другия, ще означава, че му отстъпва по хубост и красота.
— Хрумването ти е прекрасно! — казала Маймуна.
— И аз съм съгласен! — добавил Дахнаш, преобразил се в бълха и ухапал Камр аз-Заман по шията.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман го засърбяло и се почесал по ухапаното. Завъртял се настрани и видял до себе си да лежи момиче. То разнасяло аромат на мускус, а тялото му било меко като каймак, сияело като бисер, греело като ясно слънце. Седнал в леглото и втренчил поглед в него. Видял, че е само по венецианска риза и без шалвари! Била забрадена с кърпа, извезана със злато и обшита със скъпоценни камъни, а на шията й — безценна огърлица. Бил поразен от гледката и в него се разгоряла жарта на плътта — Аллах му изпратил желание. Казал си: „Поиска ли нещо Аллах, то се осъществява, каквото не поиска, само то не става“. Протегнал ръка, обърнал към себе си Будур и вдигнал нагоре ризата й. Щом зърнал корема и гърдите й, запламтял от любовна страст.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман си рекъл:
— Щом се развидели, ще кажа на татко: „Добре! Ожени ме за нея!“ Рекъл да я целуне по устата, но се засрамил от Аллах, извърнал лице и си рекъл: „Я по-добре да почакам — баща ми може нарочно да е довел тази девойка и да й е заповядал да легне до мене, за да ме подложи на изпитание. Може да се е скрил някъде, за да ме наблюдава, а щом съмне, ще започне да ме гълчи: «Как не те е срам! Не щеш да се жениш, пък целуваш и прегръщаш момата?» Не, нито ще докосна тази девойка, нито ще я погледна! Но ще си взема от нея нещичко за спомен, знак малък и скромен!“
Вдигнал ръката й и свалил пръстена от кутрето й. Този пръстен бил безкрайно скъп заради безценния камък. Сложил го на малкия си пръст, после й обърнал гръб и сънят го оборил. Маймуна се зарадвала и казала на Дахнаш и Кашкаш:
— Видяхте ли колко целомъдрено се държа Камр аз-Заман с тази девойка? Та има ли нещо по-съвършено от неговите достойнства?
Тя се преобразила на бълха и се шмугнала под дрехата на Будур. По крака й запълзяла. Стигнала до пъпа й и я ухапала. Будур отворила очи и седнала на постелята. Видяла до себе си да спи момък, който леко похърквал, и била овладяна от страст, копнеж и любов.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царкиня Будур си рекла:
— Какъв позор! Кой е този непознат? Защо си се излегнал до мен в постелята? Но той грее като ясен месец! Ако знаех, че ме е поискал от баща ми, бих му станала жена!
Здравата разтърсила Камр аз-Заман, но Маймуна спуснала над него крила и го приспала с непробуден сън.
— Заклевам те в живота си, чуй ме, събуди се! — говорела тя. — Погледни ме — като нарцис съм, като свежа тревица. Полюбувай се на корема, на пъпа ми! Подпри се на възглавето! Виждам те, че си хубав, но и мене си ме бива! Кой те е учил да се държиш така? Сигурно баща ми ти е забранил да говориш с мене тази нощ! — зърнала пръстена си на кутрето му и извикала: — Ай! Ай! Ти ме обичаш! Дошъл си, докато съм спала! Добре, моя пръстен на кутрето си носи и като скъп спомен го пази!
Разтворила яката на ризата му, целунала го по шията, видяла, че е без шалвари. Протегнала ръка под ризата му и спипала онова между краката му. Щяло да се пръсне сърцето й, тъй като страстта на жените е по-силна от тази на мъжете. Засрамила се, свалила неговия пръстен от кутрето му и го сложила на пръста си, на мястото на своя. После го целунала по устата, по ръцете, не оставила нецелунато място, положила една ръка под шията му, а другата — под мишницата и заспала.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Маймуна казала на Дахнаш:
— Видя ли, проклетнико, какво направи твоята любима от страст по моя любимец и колко горделив се показа той? Ясно е, че той е по-красив от нея! Сега я вдигнете и я отнесете, отдето е дошла. Нощта вече преваля!
Дахнаш и Кашкаш качили царкиня Будур на гърбовете си, полетели с нея и я отнесли в родината й.
Призори Камр аз-Заман се събудил от сън, но девойката я нямало. Рекъл си: „Чудна работа! Май баща ми ми я отне, за да закопнее сърцето ми!“ После викнал на евнуха, дето спял край вратата:
— Тежко ти, Сауаб! Кой е идвал тук и е похитил момата, дето беше до мен, докато спях?
— Че как така мома ще нощува при тебе? — рекъл смутено той. — Отде ще се вземе, след като аз спах до вратата, а пък тя е залостена? Кълна се в Аллах, господарю, при теб не е влизал ни мъж, ни жена.
Камр аз-Заман се разгневил и му изкрещял:
— Значи са те учили и да лъжеш, проклетнико! Я веднага ела насам! Кълна се в Аллах, ще те убия, ако не ми кажеш къде е момата и кой я похити, докато спях!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че евнухът се примолил:
— Господарю, ще ти кажа всичко, както си беше! Пусни ме само да се преоблека!
Евнухът се затичал при цар Шахраман. До него стоял везирът. Чул как царят разправял:
— Цяла нощ не спах, страх ме е да не му се случи нещо лошо в тази стара кула. Май напразно го затворих там!
— Не се бой! — рекъл везирът. — Нека полежи в затвора още месец, та да се смекчи инатът му!
— Повелителю наш султане, синът ти полудя! — обърнал се евнухът към царя. — Все едно и също ми повтаря: „При мене тази нощ преспа една девойка, а после тайно си отиде. Кажи ми къде е тя?“ А пък аз нищичко не знам.
— Горкото ми дете! — възкликнал царят и наредил на везира: — Върви да видиш какво става с него!
Везирът отишъл в кулата и рекъл:
— Евнухът се яви в окаян вид и ни разказа нещо, дето не е за разправяне. Аллах да те пази, младостта ти да запази! Рече, че си бил полудял и си му казал: „При мен преспа една девойка“. Наистина ли си изрекъл такива думи?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман казал:
— Сега разбирам, че вие сте подучили евнуха! Ти си много по-хитър от него! Кажи ми къде е девойката, с която цяла нощ лежахме прегърнати? Къде сте я скрили?
— Господарю Камр аз-Заман, нека те пази името на всемогъщия Аллах, но ние никого не сме пращали при теб нощес! — възкликнал везирът. — Ти спеше сам, а вратата бе залостена. На прага стоеше евнухът. При тебе не е влизал никой. Сигурно само ти се е присънило!
— Как смееш да ми казваш, че съм имал съновидения — викнал Камр аз-Заман. — Кой я доведе и я сложи до мен? Къде е тя сега, за да отида при нея? Ако всичко това е сторил баща ми цар Шахраман, за да ме изпита, и ми е пратил такава хубавица за съпруга, аз съм съгласен да се оженя! Искам вече да се задомя. Съобщи на баща ми!
Везирът изскочил от кулата и тичешком отишъл при цар Шахраман.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато везирът влязъл при царя, рекъл:
— Искам да ти съобщя, че синът ти Камр аз-Заман е полудял! — и разправил всичко за сина му.
— Радвай се, везире! — викнал царят. — Вместо награда за новината, че синът ми е полудял, ще ти отсека главата! Ти причини лудостта му със своите съвети. Ако наистина е полудял, ще те прикова с пирони на дворцовия купол!
Двамата отишли в кулата. Камр аз-Заман се изправил на крака, свел поглед към земята и скръстил покорно ръце. После от очите му се излели сълзи и той изпял стиховете на поета:
Царят гневно се обърнал към везира:
— Как смееш да говориш врели-некипели за моя син и да всяваш страх в сърцето ми? — и попитал сина си: — Сине, какъв ден сме днес?
— Днес е събота, утре — неделя, вдругиден — понеделник, след това идва вторник, сряда, четвъртък, най-накрая — петък!
— Слава на Аллах, умът ти е невредим! Но я ми кажи как се нарича сегашният месец?
— Казва се зу-л-каада, следва зу-л-хиджа, след туй иде мухаррам, после Сафар, после рабия първи, сетне рабия втори, джумада първа, джумада втора, после раджаб, после шаабан, рамадан и накрая шауал.
— А вярно ли е, че си разправял на евнуха и на везира за някаква хубавица, с която си бил спал нощес?
Камр аз-Заман се развеселил от думите на баща си:
— Разбери, татко! Съгласен съм да се оженя, но само ако поискаш ръката на онази девойка, която спа тази нощ до мен! Сигурен съм, че ти си ми я изпратил, за да ме накараш да се влюбя в нея.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шахраман рекъл на сина си Камр аз-Заман:
— Синко, нека Аллах да те пази и ума ти от полуда да запази! Каква ще да е тази девойка, дето казваш, че съм ти я изпратил? Кълна се в Аллах, сине, нищичко не знам за тази история! Не виждам ли как се помрачи радостта ти само при мисълта да се задомиш? Затуй насън да те прегръща хубавица си видял, която да притежаваш наяве си мечтал!
— От тези думи ти се откажи и най-добре ми разкажи, в името на Аллах, наистина ли не знаеш коя е тази девойка и къде се намира тя? — запитал синът. — Един пример също ще ти дам, за да ти докажа и да видиш сам, че всичко, което съм видял, е било наяве! Искам например да те попитам случвало ли се е някому да сънува, че се сражава и води лют бой, а после да се пробуди и да види, че в ръката си държи меч, обагрен с кръв?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шахраман отговорил:
— Такова нещо не може да се случи.
— Нощес ми се присъни, че се пробуждам към полунощ и виждам, че до мен девойка спи — заразказвал Камр аз-Заман. — Лика-прилика ми бе тя и по лице, и по снага. С ръце докоснах я, прегърнах, пръстен взех от нея, ще ти го покажа! На разсъмване се събудих, но от девойката нямаше и помен. Но пръстенът е на кутрето ми. Погледни го, царю, и си помисли само колко струва! — и той подал пръстена на баща си.
— Този пръстен е вест за нещо съдбовно! — казал царят. — Случката с девойката е труднообяснима. И аз не зная как да я изтълкувам! Ясно е, че не си луд, а на твоите загадки отговор ще даде Аллах.
Тогава Камр аз-Заман казал на баща си:
— Заклевам те в Аллах, татко, открий къде е тази девойка, и побързай да ми я доведеш!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман проронил сълзи и произнесъл следните стихове:
Щом Камр аз-Заман свършил със стиховете, везирът попитал царя:
— Царю, докога ще седиш далеч от войските си, за да дундуркаш своя син Камр аз-Заман? Редът в твойто царство може да рухне бързо, когато пренебрегваш велможите. Премести сина си в морския дворец и там се занимавай с него. За държавните си работи ще заделяш два дни от седмицата. Тогава всички ще те посещават и молбите си пред тебе ще излагат. Доколкото можеш, ги изпълнявай, кривда отнемай, правда раздавай, заповеди и забрани издавай! Пък остатъка от седмицата прекарвай при сина си и се моли Аллах да дари и тебе, и него с облекчение, щото, който е разсъдлив, той е и предпазлив! О, как добре е казал поетът:
Смущение обзело султана, уплашил се той от бунт в своето царство. Наредил синът му да бъде прехвърлен в морския дворец. До него се стигало по един провлак, широк двайсет лакти. Целият бил с прозорци, които гледали към хоризонта. Подовете му били от разноцветен мрамор. Таваните — намазани с най-различни благовонни масла, инкрустирани със злато и лазурит.
* * *
А царкиня Будур, дъщерята на цар Гаюр, била пренесена от джиновете и положена в постелята й преди края на нощта.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом се събудила от сън, царкиня Будур се заозъртала, но своя любим не видяла, а уж в прегръдките си го държала! Сърцето й потръпнало, мислите й помръкнали. Развикала се, разбудила всичките си робини, дойки и надзирателки. Дотърчали те, а тя заговорила на най-старшата:
— Презряна старице, къде е младият ми възлюбен, който снощи спа в обятията ми?
— Кълна се в Аллах, не съм виждала ни момък, ни дявол! — отговорила тя. — Заклевам те в Аллаха, господарке, шеги като тая могат да ни излязат солени и да ни хвръкнат главите!
— Снощи при мен преспа момък! — настояла царкинята. — Не бях виждала по-голям красавец от него!
— Аллах да запази ума ти читав и цял! — рекла дойката.
Царкиня Будур видяла пръстена на Камр аз-Заман на своя пръст, но не съзряла своя собствен и викнала:
— Лъжеш, че никой не е спал при мене!
Евнуси, робини и наложници дотърчали при баща й и му разказали какво се било случило. Царят начаса се озовал при дъщеря си и я попитал:
— Какво става с теб, дъще?
А тя на свой ред го запитала:
— Татко, къде е момъкът, който спа при мен нощес?
Царят решил, че дъщеря му се е побъркала, и заповядал евнусите да я оковат за шията с желязна верига, а след туй да я вържат за решетката на един прозорец. После свикал звездобройци, лекари и гадатели, па им рекъл:
— Който изцери дъщеря ми, ще му я дам за жена и в добавка половината от царството си. Ако не успее — главата му ще отсека!
Така отсякъл четирийсет глави. Учени и гадатели се видели в чудо. А царкиня Будур леела потоци от сълзи и пеела следните стихове:
Царкинята имала млечен брат на име Марзуан. Обичал я много. Той години бил на дълъг път, а когато пристигнал, отишъл при майка си и я попитал за сестра си.
— Синко, сестра ти полудя — отговорила тя. — Ето вече три години е вързана за шията с желязна верига. Лекарите са безсилни. Утре ще измисля някоя хитрина, за да ти уредя среща с нея.
На другата вечер тя се разшетала, преоблякла сина си Марзуан в женски дрехи и го отвела в двореца.
— Братко, нима и ти смяташ, че съм полудяла? — запитала царкинята, щом го зърнала, и изпяла следните стихове:
Тогава Марзуан разбрал, че е обезумяла от любов, и я помолил да му разкаже историята си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Будур разказала на брат си дума по дума за станалото и му показала пръстена, а той свел очи и рекъл:
— Всичко, що ти се е случило, е истина, макар че историята с този момък твърде много ме озадачава! Но аз ще обиколя всичките земи, за да потърся лек за теб!
Простил се с нея, напуснал двореца, а щом се развиделило, се стегнал и тръгнал на път. Влезел ли в някой град, навсякъде чувал да разправят, че царкинята Будур е полудяла. Като стигнал до град Тайраб, чул, че Камр аз-Заман, синът на цар Шахраман, е болен от умопомрачение и внезапно безумие. Попитал жителите на града в коя страна живее този Камр аз-Заман, а те му казали:
— Той живее на островите Халидат. От там до нашия град има месец път по море. А по суша е шест месеца!
Марзуан се качил на един кораб, който пътувал до островите Халидат. Попътен вятър духал цял месец, но когато приближили, надигнала се буря, вятърът изпотрошил мачтите и отнесъл платната в морето. Корабът потънал…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че прибоят повлякъл Марзуан и го отнесъл в подножието на царския дворец, където се намирал Камр аз-Заман. Там цар Шахраман седял, главата на сина си в скута си държал, а един евнух разгонвал мухите около тях. Били минали два дни, откакто Камр аз-Заман троха в устата си не бил сложил, капка вода не бил пийнал, думица не бил промълвил. Везирът стоял в краката му до прозореца. По едно време той видял Марзуан, който по чудо се бил спасил от корабокрушението и едва дишал.
— Моля те нека сляза долу, за да спася един човек, който без малко не се удави! — казал везирът на султана. — Дано това умилостиви Аллах и той да спаси и твоя син от бедата, в която е изпаднал!
— Ти си виновен за всичко, което стана със сина ми! — му рекъл султанът.
— Ако помогнеш на този чужденец, а той, виждайки моя нещастен син, тръгне да разнася нашите тайни, първо ще отрежа твоята, а после неговата глава.
Везирът отворил вратата на двореца, стигнал до морето и изтеглил Марзуан на брега.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТИ ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че след като спасил Марзуан, везирът му рекъл:
— Гледай да не станеш причина и за моята, и за твоята гибел! Сега ще се озовеш сред везири и емири. Всички ще си мълчат и думица не ще промълвят за Камр аз-Заман, сина на нашия султан.
Марзуан се сетил, че става дума за човека, когото дирел, и попитал:
— Кой е този Камр аз-Заман?
А везирът му разказал чудноватата случка с царския син. „Аллах, каква сполука!“, си рекъл Марзуан и тръгнал след него към двореца. Везирът седнал в краката на Камр аз-Заман, а Марзуан веднага разбрал, че той е човекът, когото дирел.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че султанът и везирът подканили чужденеца да разкаже как е попаднал тук. Марзуан обяснил кой е, откъде е и каква сестра има, и добавил, като посочил към царския син:
— Благословен да е Аллах, че ги е създал и двамата лика-прилика!
Камр аз-Заман отворил очи и наострил уши. Марзуан разбрал, че младежът го слуша внимателно, и изпял следните стихове:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман направил знак с ръка към султана и рекъл:
— Позволи на този чужденец да седне до мен.
Султанът възликувал, макар че се бил разгневил на Марзуан и тайно се бил заканил да му отреже главата. Казал му:
— Как искам да донесеш избавление на сина ми!
А Марзуан се приближил до Камр аз-Заман и му прошепнал на ухото:
— Не губи надежда! Сговорчив ли се покажеш, предоволен ще останеш! Да знаеш само как страда по тебе тази, по която страдаш и ти! Че тайната любов е бреме и ни поболява без време! Твоята възлюблена открито заяви, че те обича, и сега е клета затворничка с желязна верига на шията. Ако е рекъл Аллах, аз ще стана лечител и на двама ви.
Камр аз-Заман се поокопитил и помолил баща си да го повдигне да поседне. Зарадвал се царят, сложил сина си да седне и рекъл на Марзуан:
— Чужденецо, твоето идване е благословено.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че султан Шахраман прекарал цялата нощ с тях. Щом пукнала зората, Марзуан почнал да разправя на Камр аз-Заман:
— Познавам онази, по която ти бленуваш, казва се царкиня Будур, дъщеря е на цар Гаюр:
От историята на царкиня Будур нищо не изпуснал, казал му колко голяма е любовта й към него, и добавил:
— Между нея и баща й се случи същото, каквото между теб и твоя баща! Разбра ли сега, че ти си нейният възлюблен? Само се дръж по-здраво, покажи се мъж. Ще те свържа с нея и ще ви събера. Та нали поетът е казал:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шахраман наградил всички с пищни одежди, раздал милостиня на бедните и пуснал затворниците на свобода. А Марзуан рекъл на Камр аз-Заман:
— Бил съм този дълъг път само за да спася царкиня Будур от бедата. Кажи на баща си: „Искам да се поразходя из пустинята, да половувам, да се полюбувам на простора и да поспя под открито небе. Не се тревожи за мен!“
Зарадвал се Камр аз-Заман, отишъл при баща си и го помолил да излезе на лов. Царят му разрешил, но му заръчал:
— Ще преспиш само тази нощ, а утре заран ще се върнеш. Още не ми се вярва, че си се отървал от бедата!
Той стегнал за път сина си и чужденеца. Наредил да им дадат шест коня и две камили — едногърба, която носела багажа, и двугърба, на която натоварили водата и храната.
Камр аз-Заман и Марзуан излезли от двореца и се метнали на конете.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман и Марзуан се отправили към пустинята. Пътували цели три дни, а на четвъртия пред очите им се ширнала просторна равнина, обрасла с гори. Марзуан заклал една камила и един кон, нарязал месото на късове, очистил костите от него. Казал на Камр аз-Заман да му даде ризата и дрехите си, съдрал ги, намазал ги с кръвта на коня, захвърлил ги на един кръстопът и обяснил:
— Ако отсъстваш две нощи, баща ти ще тръгне да ни гони! Като стигне до дрехите ти и види, че са разкъсани и окървавени, ще си помисли, че са ни нападнали разбойници или пък са те разкъсали диви зверове, ще изгуби надежда, че си останал жив, и ще се върне обратно!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман и Марзуан стигнали до града на цар Гаюр и се настанили в един хан. Камр аз-Заман се преоблякъл в дрехи на търговец. Марзуан му намерил златна плочка за гадаене върху пясък81, купил му и астролаб от чисто злато и му казал:
— А сега застани пред царския дворец и почни да викаш: „Тичайте при гадателя, писаря и звездоброеца! Има ли желаещи?“ Щом царят чуе твоя глас, ще прати да те викнат и ще те пусне при дъщеря си. А щом Будур те види, лудостта й в миг ще я напусне. Татко й ще възликува, ще се развълнува и ще ти разреши да се ожените, като раздели с теб царството си.
Камр аз-Заман го послушал и при двореца на цар Гаюр взел да вика:
— Тичайте при писаря, сметача, звездоброеца! Писма чудесни съчинявам, скритото аз разгадавам, сметки сложни начислявам, молбите хорски изпълнявам.
Жителите на града се струпали около него, учудила ги хубостта му и му рекли:
— Заклеваме те в Аллах, не се излагай на опасност, само и само да получиш ръката на царската дъщеря! Я погледни тия набучени глави — те са все на женихи като тебе!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман не се вслушал в думите на хората и продължил да вика:
— По-добър съм от всички звездобройци и сметачи, има ли желаещ да ми зададе задачи?
Цар Гаюр случайно чул виковете му и наредил да му доведат този звездоброец. Везирът поканил Камр аз-Заман в двореца. Младежът целунал земята пред нозете на царя и ето че стигнал пак до стиховете:
Царят го накарал да седне до него:
— Синко, не се преструвай на звездоброец! Нали знаеш, че само който изцери ума на дъщеря ми, ще получи от мен ръката й! Кълна се, ако не я изцериш, ще ти отсека главата!
— Приемам твоето условие — рекъл Камр аз-Заман.
И цар Гаюр го предал на един евнух, който го повел по коридорите. Камр аз-Заман се затичал пред него, а той му рекъл:
— Горко ти! Виждам, че искаш да се погубиш. Не съм виждал друг да бърза така към своята гибел!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че евнухът накарал момъка да застане зад завесата, която висяла на вратата. Той седнал, извадил мастилницата и перото и написал на лист хартия следните слова:
„Който страда от несподелени чувства в любовта, лекарство му е верността! Тежко на оня, който от надежда за живот е лишен и в близката си смърт е убеден. Неговият ден е истинско страдание, а пък нощта е изтезание. Неговото тяло крее в изнемога, защото чака пратеник от милия с тревога.
На сърцата лечението е с любимия сближението! Любовта несподелена от Аллах ще бъде изцерена! Ако някой от двама ни с измама си послужи, да види сбъднати мечтите си той няма да заслужи. Най-добър е любящият, на вярност готов, към любимия жесток и суров. От влюбения, от безумна страст сразен, на любовта безумна в плен, Камр аз-Заман, син на цар Шахраман, до ненагледната на всички времена, сред хуриите най-прекрасната жена, царкиня Будур, дъщеря на цар Гаюр. Нощите си прекарвам в бдение, а дните си — в смут и нетърпение. Въздишам много, сълзи проливам в тревога. Аз съм вечно буден, който сън не знае, е влюбен. Огънят на сърцето ми е неугасим, пламъкът на страстта ми е неукротим.
Увил пръстена на царкиня Будур в писмото и го дал на евнуха.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че евнухът предал писмото с пръстена на царкиня Будур. Тя взела писмото, отворила го и намерила своя пръстен. Прочела го и веднага осъзнала, че е от нейния възлюблен Камр аз-Заман и че той стои зад завесата. Едва не полудяла от радост, въздъхнала облекчено. Понесла се на крилата на щастието и произнесла следните стихове:
Тя се подпряла о стената, опънала железния нашийник с цяла сила и го счупила, минала през завесата, хвърлила се в обятията на Камр аз-Заман и почнала да го целува по устата както гълъбица — гълъб. Евнухът изтичал при цар Гаюр и му рекъл:
— Милостиви господарю, този звездоброец е най-ученият от всички звездобройци! Той успя да излекува дъщеря ти, без даже да влезе при нея! Тя счупи железните окови, изхвръкна от стаята и взе да го целува и прегръща!
Цар Гаюр отишъл при дъщеря си, възрадвал се на нейното спасение и попитал Камр аз-Заман кой е и откъде иде. Той му обяснил, че е син на цар Шахраман. Царят начаса призовал съдии и свидетели, написал брачното свидетелство и така скрепил брака им. Сетне наредил да украсят града за седем дена. Момъкът преспал при царкинята и взел от нея всичко, за което жадувал. Лежали прегърнати чак до сутринта. А Камр аз-Заман все си мислел за баща си, който даже му се присънил и го попитал: „Сине, защо постъпваш така с мен?“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман се натъжил от тоя сън и го разказал на жена си царкиня Будур. Двамата помолили баща й да им разреши да тръгнат на път. Пътували цял месец. Спрели на широка поляна с гъста трева и там побили шатрите си. Хапнали, пийнали, легнали да се отморят. Заспала и царкиня Будур. Ветрецът повдигнал ризата й над пъпа, близо до гърдите й. Коремът й се виждал, по-бял от сняг. Камр аз-Заман сложил ръка под колана й, дръпнал го и го разкопчал, тъй като сърцето му я пожелало. Ненадейно съзрял прикрепен за колана скъпоценен камък, червен като драконова кръв. На него имало някакви думи в два реда с неведоми букви. Той си рекъл: „Ако този камък не й беше скъп спомен, тя не би го скрила на най-съкровеното си място, та да не се разделя с него. За какво ли й служи?“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман взел камъка, за да го разгледа на светло, но птица се спуснала над главата му и го грабнала от ръката му. Той хукнал да я гони от долина в долина, от хълм на хълм, докато слънцето залязло и се спуснал мрак. Птицата кацнала на високо дърво, а той заспал под него изтощен от умора и глад. На сутринта видял, че птицата е будна и отлита. Пак тръгнал подире й, следил я десет дни, когато пред очите му се появил дивен град. Птицата се стрелнала като мълния и изчезнала от погледа му. Той седнал край една река, измил ръцете, нозете и лицето си, поотдъхнал си и си спомнил колко блажено и честито си бил живял досега. После влязъл в града през една от портите му.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман прекосил града, без да срещне жива душа. Излязъл от портата, която водела към морето, и поел покрай овощните градини. Спрял пред една от тях. Излязъл градинар, който му рекъл:
— Слава на Аллах, който те опази здрав и читав от жителите на този град! Бързо влизай, преди да са те зърнали!
— Че какви са жителите на този град?
— Всички те са магусейци — отговорил градинарят. — Но ти разкажи първо какво те доведе в страната ни!
Камр аз-Заман разказал всичките си преживелици.
— Синко! — му рекъл градинарят. — Мюсюлманските страни са твърде далеч от тук. От тях ни делят четири месеца път по море и цяла година път по суша. Но тук има един кораб, който плува веднъж годишно със стока към бреговете на най-близките мюсюлмански страни. Той се отправя първо към морето на Абаносовия остров, а от там — към островите Халидат, владение на един цар, който се казва Шахраман.
Камр аз-Заман се позамислил и разбрал, че най-добре ще е да остане да живее при градинаря и да му помага в работата. Затова го попитал:
— Ще ме приемеш ли да ти помагам в овощната градина?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман почнал работа в тая градина — отвеждал вода към дърветата, косял трева. Градинарят му дал да облече къс син кафтан, който му стигал до коленете. Докато поливал дърветата, от очите му се леели обилни сълзи.
* * *
А нека узнаем какво се случило с жена му, царкиня Будур!
Щом отворила очи, тя подирила мъжа си, но не го намерила. Усетила, че шалварите й са развързани. Видяла, че възелчето, в което се намирал скъпоценният камък, било развързано, а камъкът — изчезнал. Тогава си рекла: „Къде ли е моят възлюблен? Той май е взел скъпоценния камък и се е запилял, без да знае тайната му. Сигурно му се е случило нещо неприятно! Ако отида при свитата и кажа, че мъжът ми е изчезнал, някой току-виж почнал да ме задиря. Я по-добре да измисля някоя хитрост!“
Тя се преоблякла в дрехите на Камр аз-Заман. На главата си нахлупила чалма като неговата, а на лицето си сложила покривало. Настанила в носилката си една робиня. Викнала на слугите да й доведат жребеца. Възседнала го и потеглили на път. Никой даже не се усъмнил, че тя не е самият Камр аз-Заман. Пътували много дни и нощи, стигнали до един град на брега на морето. Слязла в покрайнините му и наредила да опнат там шатрите за почивка. Попитала кой е този град. Казали й:
— Това е Абаносовият град, а негов владетел е цар Арманус. Той има дъщеря на име Хаят ан-Нуфус!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Арманус проводил пратеник, който да го осведоми кой е царският син, дето е отседнал в покрайнините на града му. Казали му, че той се е заблудил и че пътува за островите Халидат, чийто цар е Шахраман. Щом чул това, царят пожелал лично да посрещне своя гост. Завел предрешената като мъж царска дъщеря в града си, заповядал да я настанят в двореца за гости и тя прекарала там три дена. На четвъртия ден царят я посетил. През това време тя се била изкъпала и била разбудила лицето си, което греело като пълна месечина. Била в дълга копринена роба, извезана със злато и покрита със скъпоценности. Царят й казал:
— Сине, виждаш, че съм вече немощен старец. Имам само една дъщеря, която досущ прилича на тебе по хубост и прелест. Не мога вече да управлявам царството си! Искаш ли да се заселиш в земите ми, дъщеря ми да получиш за жена и да станеш цар на моята страна?
Царкиня Будур си рекла: „Как да постъпя сега! Ако не се подчиня на волята му, той може да изпрати подире ми войска и да ме убие. А ако му разкрия истината, ме чака позор! Загубих своя любим и не зная жив ли е? Нямам друг избор, освен да се съглася да стана царски зет, и да остана тук, докато Аллах не промени хода на нещата!“ Тя вдигнала глава и казала на царя, че се съгласява. Зарадвал се той и наредил на глашатая да разнесе новината по всичките Абаносови острови, та хората му да се пременят и да се веселят. Сбрал висшите сановници, изрекъл клетва пред всички и се отрекъл от престола си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Арманус провъзгласил за султан царкиня Будур и я облякъл в царски одежди. Всички емири се изредили да й отдадат почит и никой не разбрал, че е жена. След като тя се възцарила на престола, цар Арманус се заел да стъкмява за сватба дъщеря си Хаят ан-Нуфус. След няколко дни въвел царкиня Будур при нея. Двете били като две месечинки, като две ясни слънца. Затворили вратите на покоите им и спуснали завесите, след като им постлали брачното ложе. Царкиня Будур седнала до царкиня Хаят ан-Нуфус и се отдала на спомена по своя Камр аз-Заман, проляла сълзи и изпяла следните стихове:
Тя бързо-бързо скочила и се приготвила за молитва. Молила се чак докато Хаят ан-Нуфус заспала. Сетне се пъхнала в постелята, обърнала й гръб и тъй — до сутринта. Щом се развиделило, царят и царицата влезли да навестят дъщеря си. Попитали я как се чувства, а тя им разказала какво се случило и какви стихове чула.
А Будур седнала на царския престол, почнала да отменя и издава наредби, да раздава правосъдие. Отключила всичките затвори, отменила налозите. Била цял ден вдъхновен съдия…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Будур се върнала в отредените й покои и заварила царкиня Хаят ан-Нуфус да я чака. Седнала до нея, приласкала я, потупала я по гърба, после я целунала по челото и издекламирала следните стихове:
След това изтрила сълзите с ръка, умила се и се молила, докато сънят не оборил царкиня Хаят ан-Нуфус. Царица Будур легнала при нея. На сутринта станала, казала утринната си молитва, седнала на царския престол и се заела да управлява.
Цар Арманус пак отишъл при дъщеря си. Тя му разказала целите си патила, като му изпяла стиховете, казани от царица Будур. Тогава баща й рекъл:
— Дъще, покажи се търпелива към него! Ако и през третата нощ не те приеме за жена и не отнеме девствеността ти, ще намеря начин да го лиша от царския му сан и да го изгоня от страната!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че вечерта царица Будур влязла в покоите си. Видяла свещите да горят, а царкиня Хаят ан-Нуфус да чака. Спомнила си съпруга си и краткото си щастие с него, заплакала, завъздишала, стигнала и до стиховете:
Царкиня Будур понечила да стане, за да си направи молитвата, но Хаят ан-Нуфус се вкопчила за полите на дрехата й и рекла:
— Как не те е срам, та ме оставяш все още девствена? Не съм виждала друг мъж да се възхищава толкова от себе си! Не ти казвам това, за да те накарам да ме харесаш, а защото се боя за тебе от цар Арманус. Той си е наумил, ако и през тази нощ не спиш с мен, да те изгони от земите си!
Царица Будур навела глава към земята, зачудила се що да стори. После си рекла: „Нали сега аз съм царицата на Абаносовите острови! Само тук мога да се срещна с Камр аз-Заман — единственият път за родината му минава през Абаносовите острови! Предоставям съдбата си в ръцете на Аллах!“
— Не по своя воля не пожелах да спя с тебе! — обърнала се тя към Хаят ан-Нуфус, после й разказала всичките си патила и й рекла: — Заклевам те в Аллаха, опази тайната ми, докато Аллах ме събере отново с моя възлюблен! А после — да става каквото ще!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Хаят ан-Нуфус много се удивила от разказа на царица Будур и се смилила над нея, като й пожелала да се събере отново с любимия си. Рекла й:
— Сестрице, не бъди страхлива и боязлива, а търпелива! Аз няма да издам тайната ти!
После се прегърнали и спали, докато мюезините призовали правоверните за молитва. Тогава Хаят ан-Нуфус скочила, взела една кокошка, заклала я и се намазала с кръвта й. След туй свалила шалварите си и се развикала. Близките й дотърчали, робините закрещели от радост.
А царица Будур влязла в банята, умила се и прочела утринната си молитва, а после се отправила към царския си трон и почнала да раздава правосъдие.
* * *
В това време цар Шахраман, след като синът му отишъл на лов с Марзуан, чакал до мръкнало. Синът му не се върнал и царят загубил ума и дума. Наредил на войнството си да тръгне на дълъг път. Конете пътували целия ден, та чак до падането на нощта, после — през цялата нощ чак до обед на другия ден. Озовали се на едно място, където се кръстосвали четири пътя. Там видели раздраните дрехи, късовете месо и следите от кръв, видели, че са разхвърляни на всички страни. Цар Шахраман надал силен вик на болка от глъбините на сърцето си и изпял следните стихове:
Той се върнал с войската в града си, уверен в гибелта на сина си, и призовал жителите на островите Халидат да се обвият в траур. Сетне вдигнал в негова памет мавзолей.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че през това време Камр аз-Заман продължавал да живее при градинаря. Веднъж останал сам и тръгнал да се поразтъпче. Спънал се, паднал и ударил челото си в корена на едно дърво. Превързал се и продължил да се разхожда. По едно време видял две птици да се бият на едно дърво. Едната повалила другата, клъвнала я и й откъснала шията. После й взела главата и отлетяла. Убитата птица паднала в краката на Камр аз-Заман. Докато я гледал, други две големи птици се спуснали над убитата. Едната застанала отпреде й, а другата — до опашката й.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман видял как птиците изкопали яма и я заровили в нея, вдигнали се пак във въздуха и се върнали с убийцата. Спуснали се с нея на гроба и там й видели сметката. Той само гледал и се чудел. Погледът му попаднал на мястото, гдето била убита птицата. Сторило му се, че нещо блести. Приближил се и видял, че е гушата й. Вдигнал я, отворил я — и в нея бил скъпоценният камък. Казал си: „Това е предзнаменование, че ще видя своята възлюблена“. Вързал камъка за ръката си. Градинарят не се появил до сутринта. Камр аз-Заман взел брадвата и кошницата и тръгнал из градината. Стигнал до едно рожково дърво, ударил го с брадвата по корена и нещо прокънтяло. Разровил пръстта, видял плоча и я отместил.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман съзрял врата. Спуснал се през нея и се озовал в старовремско подземие от времето на Самуд и Ад. Залата била просторна и пълна с червено злато. Той си казал: „Край на теглилата!“ Излязъл в овощната градина и поставил плочата на старото й място. Градинарят се върнал и казал:
— Радвай се, сине! Скоро ще си тръгнеш за дома! Търговците вече се стягат за път, след три дни корабът ще отплава за мюсюлманските страни.
Зарадвал се Камр аз-Заман, целунал му ръка и му разказал за подземието.
— Сине, цели осемдесет години работя в тая градина и още нищо не съм намерил в нея! — рекъл градинарят. — А ти си при мен по-малко от година и вече си открил такова богатство! Но туй съкровище е отредено за теб, чрез него ще си помогнеш да се добереш до родния си дом и да се видиш със своята любима.
— Нека си поделим това богатство! — рекъл момъкът.
Двамата влезли в подземието. Златото било цели двайсет делви. Камр аз-Заман взел десет и дал десет на градинаря, който му казал:
— Сине, събери малко врабешки маслини, дето растат в моята градина. Те виреят само по тези места, но са търсени в много страни по света. Насипи златото в делвите и го покрий с маслините. После запуши делвите и ги натовари на кораба!
Камр аз-Заман изпълнил заръките. Взел скъпоценния камък и също го сложил в една от делвите.
Градинарят се събудил болен. Лежал два дни, на третия болестта му се влошила. Камр аз-Заман се натъжил. Както си седял, дошли от кораба капитанът и моряците и потърсили градинаря. Камр аз-Заман им казал, че е болен. Тогава те попитали:
— Ами къде е момъкът, дето ще пътува за Абаносовия остров?
— Това съм аз, ваш покорен роб! — отговорил той.
Пренесли на кораба делвите и торбата с храната и водата. Той после се върнал при градинаря, за да се сбогува, но го заварил да предава богу дух. Седнал до главата му, после склопил очите му и го погребал. Тръгнал към кораба, но видял, че той бил вдигнал вече платна и отплавал.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман се върнал в градината мрачен и угрижен. Но що да стори! Наел градината от нейния собственик. Сетне отишъл при плочата и се спуснал в подземието. С останалото злато пак напълнил десет делви и най-отгоре ги покрил с маслини. Попитал за кораба, но му казали, че той пътува веднъж годишно.
А ветровете съпътствали кораба и той бързо стигнал до Абаносовия остров. Будур седяла до прозореца. Всички придворни яхнали конете си и препуснали към пристана. Тя повикала капитана и го запитала какво е докарал. Той отговорил:
— Милостиви царю, нося много лечебно биле, прахове, грим за очи, мазила, скъпи вещи, разкошни платове и ценни стоки — ни камила, ни муле може да ги пренесе. Имам и най-различни парфюми и подправки — какулийско алое, индийски фурми и така редките за вашите земи врабешки маслини.
— Колко маслини возиш? — запитала тя.
— Петдесет делви, пълни догоре — отговорил той. — Но собственикът им не можа да тръгне с нас! Вземи си, царю, колкото ти душа иска!
Тя наредила да пренесат делвите с врабешките маслини в двореца. Вечерта, когато в двореца били само двете с Хаят ан-Нуфус, заповядала да й донесат една от делвите. Отворила я, взела една тава и понечила да изсипе в нея част от делвата, но се изсипала цяла купчина червено злато. Поровила в него и намерила скъпоценния камък от колана й, който Камр аз-Заман бил взел. Щом го видяла, тя извикала от радост и припаднала.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом като се посъвзела, царица Будур си рекла: „Този скъпоценен камък стана причина да се разделя с моя възлюблен! Това е добро предзнаменование!“ Щом се зазорило, тя седнала на царския престол и заповядала да доведат капитана на кораба.
— Къде оставихте собственика на делвите? — запитала тя.
— В земите на магусейците! Там той е градинар! — отговорил той.
— Ако не го доведеш, да знаеш, че голямо зло ще сполети и теб, и твоя кораб! — казала Будур, заповядала да запечатат складовете на търговците и им рекла: — Собственикът на тези делви е мой длъжник. Ако не го доведете, до един ще ви избия!
Търговците обещали на капитана, че ще платят разходите по пътуването, само и само да се върне обратно. Той се качил на кораба. Аллах му дарил добър път и капитанът се върнал, откъдето бил тръгнал. Отишъл при градината, намерил Камр аз-Заман, моряците го грабнали и го отнесли на кораба. Опънали платната и тръгнали обратно. Младежът попитал моряците какво става, а те му рекли:
— Ти си длъжник на царя, който владее Абаносовите острови и е зет на цар Арманус. Откраднал си му парите!
Корабът не спрял, дорде стигнали Абаносовите острови, и там моряците предали пленника на царица Будур. Щом тя го съзряла, начаса го познала. Освободила стоките на търговците и дарила капитана с разкошни одежди за десет хиляди динара. Отишла при Хаят ан-Нуфус и всичко й разказала. Рекла й:
— Пази в тайна новината, докато не постигна целта си!
След банята Камр аз-Заман бил свеж като пролетно клонче, върнала му се и предишната бодрост и той отишъл да посети Будур в двореца.
А тя си наложила да потърпи, щедро го дарила, дала му и едно чувалче пари, направила го ковчежник. С всеки изминал ден го възнаграждавала все по-богато, а той не можел да се начуди защо царят така го величае. Думал си: „Чак толкова любов не е на добро! Този цар ми оказва май такива почести с някаква задна мисъл“. Отишъл при царица Будур и й рекъл:
— Милостиви царю, ти ме обсипа със своята щедрост. Но ако искаш да ми покажеш наистина колко си милостив и щедър към мен, позволи ми да отпътувам от тук.
— Ако изпълниш една моя молба — казала тя, — ще те обсипя с още повече щедрост и милост, ще те направя везир! И няма нищо чудно, че днес царуват децата — сякаш Аллах е вдъхнал тези слова на поета:
Камр аз-Заман се засрамил и казал:
— Не искам аз уважение, което да ме доведе до прегрешение. Съвестта ми не може да поеме подобно тежко бреме.
— Чудна работа! — усмихнала се Будур. — Щом си тъй млад, защо ще се боиш да не извършиш престъпление и да изпаднеш в прегрешение? Та ти не си достигнал възрастта на отговорността, а знайно е, че никой не се сърди на прегрешенията на най-младите, нито пък им придиря. Сближи се с мен. Не знаеш ли, че щом Аллах е наредил нещо, то значи, че го е предопределил? Чуй възхитителните думи на поета:
Лицето на Камр аз-Заман помръкнало и той рекъл:
— Милостиви царю, ти притежаваш жени и робини, чиято красота няма равна на света. Не ти ли стигат те, та си се хванал за мен?
— Истина думаш, но жените не могат да утолят страстта и мъката ми по теб! — отговорила тя. — По-добре чуй какво ще ти изпея:
Ето думите на друг поет:
И на още един:
На още един:
И още един:
Изслушал Камр аз-Заман словата й по неволя, разбрал, че няма да се отърве, и рекъл:
— Царю на всички времена, щом няма накъде да вървя, поне ми обещай да сториш онова нещо с мен само един път, а после никога повече не ме моли за подобна работа.
— Обещавам ти и се надявам Аллах да ни прости! — рекла тя. — Той ще ни изведе на пътя към светлината и ще ни спаси на заблудите от тъмата. Чуй думите на поета:
При тази уговорка Камр аз-Заман се отправил с нея към стаята и си повтарял: „Цялата сила и мощ са на Аллаха — велик, всемогъщ! Туй предопределено е от него — знаещия, вездесъщ“. Развързал шалварите си и без малко не потънал в земята от срам. А тя се усмихнала, изтегнала се и му казала:
— След тази нощ те чака само щастие!
После почнала да го целува и прегръща, преплела краката му със своите. А сетне му казала:
— Протегни ръка, не бой се и я пъхни между бедрата ми. Нещото небезизвестно ти хвани изцяло, то да се събуди — доста е поспало.
Той протегнал ръка и усетил — по-меки от масло, по-нежни от коприна били бедрата й. Ръката му зашарила навред, стигнала до една издатина — благословена и надарена с подвижност. Рекъл си: „Май този цар не е ни мъж, нито жена, а хермафродит!“ После го запитал:
— Милостиви царю, не можах да открия у тебе члена, който притежават всички мъже по света. Нима си го отрязал?
Тя избухнала в смях:
— Любими, толкова ли бързо забрави нощите, които прекарахме заедно?
После му показала лицето си и той видял, че това е неговата жена Будур. Прегърнал я и тя го прегърнала, целунал я и тя го целунала. После се излегнали на ложето и взаимно се обсипали с ласки.
Тя му разказала всичките си преживелици. Той също й разказал що му се било случило. Сутринта тя се явила при цар Арманус и му разказала, че е съпруга на Камр аз-Заман. После му съобщила, че дъщеря му Хаят ан-Нуфус е непорочна, каквато си е била. Цар Арманус се обърнал към Камр аз-Заман:
— Царски сине, желаеш ли да ми станеш зет и да се ожениш за дъщеря ми Хаят ан-Нуфус?
— При царица Будур за съвет ще отида, уважавам я, не ща да я обидя! — отвърнал той.
Когато потърсил съвет от нея, тя възкликнала:
— Чудесно! Ожени се за нея, защото й дължа благодарност.
Камр аз-Заман разбрал, че царица Будур не таи ревност в сърцето си към Хаят ан-Нуфус.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман се спогодил с жена си царица Будур по въпроса за брака, после уведомил цар Арманус и той много се зарадвал и наредил да повикат свидетели, съдии, велможи и големци и оженил Камр аз-Заман за щерка си Хаят ан-Нуфус, като го направил султан на мястото на царица Будур.
Щом го провъзгласили за султан, той отменил данъците, дарил свободата на затворниците, отблагодарил се на целия народ. Заживял с двете си съпруги в разбирателство, доволство, доброжелателство и охолство. Посещавал ги през нощ. Така честито си живял, забравил грижи и тревоги. Но скоро и баща си Шахраман забравил, за неговата горест и спомен не запазил.
Приказка за Амджад и Асаад
Аллах го дарил и от двете му съпруги с две мъжки рожби. По-големият — от царица Будур — се наричал Амджад, а по-малкият — от царица Хаят ан-Нуфус — се зовял Асаад. Отгледали ги, дали им образование и съвършено възпитание. Изучили те Корана, изкуството да се управлява и ездата. Станали на по седемнайсет години и все не се разделяли, заедно ядели и пиели, заедно сядали, ставали, не можели един без друг. Но така поискала съдбата и нещата се стекли тъй неизбежно, че царица Будур се влюбила в Асаад, сина на Хаят ан-Нуфус, а Хаят ан-Нуфус се влюбила в Амджад, сина на царица Будур. А и двете били съпруги на Камр аз-Заман! Всяка от тях започнала да ухажва сина на другата, целувала го и го прегръщала. И всяка си мислела, че другата проявява майчина обич и нежност. Страст разпалила женските сърца, чезнели те по двете момчета. Но тъй и не успели да имат близост. Тогава забравили сън и покой.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че веднъж царят тръгнал на лов и наредил на двамата си синове да го заместят в раздаването на правосъдие, като всеки от тях се редува с другия по един ден, както им бил обичаят.
Първия ден седнал да раздава правосъдие Амджад, синът на царица Будур. През това време царица Хаят ан-Нуфус, майката на Асаад, му изпратила следното писмо: „От любовта ти вехне мойта младост и чезна аз в страдания без радост. Опиша ли ти колко съм опечалена, от страсти как душата е сломена, как се измъчва в плачове, ридания, сърцето как разкъсва се в страдания, как грижите ми не престават, как горести ме сполетяват — в писмото ми те няма да се поберат, броячите не ще ги преброят. Земята, небесата тесни са за мен, надежда само в тебе виждам в този ден. Копнея аз по теб със много мъка и ме притиска тежката разлъка! Ако река да я предам или опиша, ще трябва цялата хартия на земята да изпиша.
Хаят ан-Нуфус увила хартията в парче скъпа коприна, напарфюмирано с мускус и амбра. Поставила и няколко от своите къдрици. Загърнала всичко в кърпа и я дала на евнуха, като му наредила да я занесе на цар Амджад.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че евнухът влязъл при цар Амджад, подал му кърпата и поръчението. Амджад я взел, отворил я и съзрял писмото. Прочел го и разбрал, че жената на баща му е изменила на цар Камр аз-Заман в сърцето си. Кипнал от гняв и почнал да хули жените за техните дела. Сетне възкликнал:
— Проклети да са от Аллах тия жени предателки!
После извадил меча си и викнал на евнуха:
— Тежко ти! Твоята страница във Вечната книга на Аллах е черна! Грозно е лицето ти, душата ти е скверна.
Замахнал с меча и отсякъл главата му. Увил писмото в кърпата и го пъхнал в джоба си. Отишъл при майка си, почнал да я ругае и обижда:
— Всички сте една от друга по-отвратителни! Ако не се боях, че ще постъпя непристойно към баща си Камр аз-Заман и към брат си Асаад, щях да й отсека главата както на евнуха й.
До ушите на царица Хаят ан-Нуфус достигнало какво бил сторил Амджад с евнуха й, и тя замислила коварство.
Нощта Амджад прекарал болен от гняв и от лоши мисли. Не му се усладили нито залъкът, нито глътката, нито сънят. На сутринта брат му Асаад седнал на престола на своя баща, за да раздава правосъдие. В това време царица Будур, майката на Амджад, пратила да повикат една лукава старица, пред която разкрила потайните си замисли. После взела лист хартия и му написала писмо, за да изплаче страстната си любов по него: „От изтерзаната от любов и огън страстен до най-добрия на света, най-личен, най-прекрасен. С кръшния си стан се възгордява, близостта на търсещия отклонява. До този, чийто лик сияйна е луна, чието чело ясно блести от светлина. Това е писмото ми до оня, чиято любов стопи снагата ми и разкъса душата ми. Зная, че губя вече всякакво търпение, какво да сторя, аз съм в неведение! Страстта ме хвърля в тревога, да чакам примирено повече не мога. От скръб, безсънни нощи изпадам в изнемога. Изпитвам вече хиляди терзания и нямат чет безкрайните страдания.
Будур напръскала писмото с мускус, навила го и вързала с панделки в него няколко от къдриците си. Подала писмото на старицата и й наредила да го предаде на цар Асаад и да чака за отговор.
Цар Асаад прочел написаното, разгневил се страшно и проклел неверните жени. После станал и отсякъл главата на старицата. Отишъл при майка си Хаят ан-Нуфус. Заварил я да лежи болна заради онова, дето й се било случило с Амджад. Асаад я наругал и излязъл от покоите й. После отишъл при брат си Амджад и му разказал за случката с неговата майка царица Будур. Казал му как убил старицата, която му донесла писмото, и добавил:
— Кълна се в Аллах, братко! Ако не се срамувах от теб, щях начаса да ида при майка ти и да й отсека главата!
Тогава брат му Амджад му казал:
— Кълна се в Аллах, братко! Вчера, докато седях на царския трон, ми се случи същото, каквото и на тебе днес. Твоята майка ми изпрати писмо с подобно съдържание. Ако не се срамувах от тебе, щях да отида при нея и да постъпя така, както постъпих с евнуха!
Двамата братя си обещали взаимно да пазят всичко в тайна, за да не дочуе баща им, цар Камр аз-Заман, че да убие и двете си жени.
Царят се върнал от лов. Отправил се към своя дворец и заварил двете си жени да се преструват на болни. Нали се били опозорили пред синовете си, бояли се да не платят с живота си.
— Няма ли да ми обясните какво е станало! — попитал царят.
Царица Будур му отвърнала:
— О, царю, твоят син Асаад, синът на Хаят ан-Нуфус, ми пише писма, в които ме изкушава да извърша прелюбодеяние. Ти замина и той се напи и ме нападна с меч. Уплаших се, защото беше убил и моя евнух, и той ме изнасили. Ако не му отмъстиш за моята чест, ще посегна на живота си!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царица Хаят ан-Нуфус разказала на съпруга си същото.
— И на мен ми се случи същото с твоя синковец Амджад! — казала тя.
И двете се разревали пред своя съпруг. Царят хукнал да търси двамата си синове, за да ги убие. Но срещнал тъста си цар Арманус, който като го видял с меч в ръка, го попитал какво се е случило. Царят му разказал и добавил:
— Тръгнал съм да ги убия!
Тогава тъстът му рекъл:
— Сине, май не знаеш поговорката, която гласи: „Не предвидиш ли последствията от нещата, неприятел става ти съдбата“? Те все пак са твои деца и не бива да ги убиваш със собствените си ръце! Първо ще изпиташ страданието на убиеца, а после покаянието от мъката, когато вече ще бъде ненужно да се разкайваш! Изпрати някой друг да ги убие в пустинята!
Камр аз-Заман повикал ковчежника и му казал:
— Иди при синовете ми Амджад и Асаад, вържи ги и ги пъхни в два сандъка! Качи ги на едно муле и го отведи всред пустинята. Там им тегли ножа, а после напълни две гърнета с кръвта им и се върни при мене.
— Думата ти е закон! — отговорил ковчежникът и тръгнал да дири Амджад и Асаад.
Срещнал ги да излизат от двореца. Канели се да вървят при баща си. Ковчежникът ги дръпнал настрана и казал:
— Деца, аз съм само един покорен слуга, а баща ви ми нареди нещо! Ще се подчините ли на неговата воля?
Те се съгласили. Той ги вързал, напъхал ги в два сандъка, качил ги на гърба на едно муле и ги подкарал извън града. Завел ги на едно пусто и диво място, слязъл от коня си и свалил сандъците от гърба на мулето. Извадил от тях Амджад и Асаад. Разридал се от хубостта им и им рекъл:
— Кълна се в Аллаха, господари мои, не искам да ви причиня зло, но баща ви натовари мен да ви отрежа главите!
— Благородни емире, прави каквото е наредил царят! — рекли му те, прегърнали се и се простили.
— Заклевам те в Аллаха, чичо! — казал Асаад. — Не оставяй горестната чаша по моя брат пръв да изпия аз! Убий ме още сега, за да ми бъде леко!
Амджад казал на ковчежника същото.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че двамата братя се прегърнали и си казали един другиму:
— Всичко стана заради козните на двете неверни жени — моята и твоята майка!
— Нека да се прегърнем, та мечът едновременно върху двама ни да се стовари! — казал Амджад.
Те се прегърнали, ковчежникът ги завързал здраво, измъкнал меча си и казал:
— Кълна се в Аллах, господари! Жал ми е да ви погубя! Имате ли нужда, която да задоволя, последно желание, което да изпълня, или писмо, което да предам?
— След като ни убиеш и отидеш при царя — казал Амджад, — когато той те попита: „Каква беше последната им дума?“, ти му кажи: „Твоите двама синове те поздравяват и те уверяват, че си ги убил, без да си се убедил във вината им“.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Амджад казал на ковчежника тези няколко стиха:
А Асаад сълзи пролял и изпял следните стихове:
Асаад свършил песента и прегърнал брат си Амджад. Ковчежникът измъкнал меча си и понечил да ги разсече, но конят му побягнал, сепнат из пустинята. Слугата захвърлил меча и хукнал да го гони.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че ковчежникът хукнал да гони коня си с разтуптяно сърце. Тъкмо да го улови, той влязъл в една гора, в която живеел страшен лъв. Обърнал се ковчежникът и видял, че лъвът се задава зад него.
А жегата почнала да мори Амджад и Асаад.
— Потърпи, братко! — рекъл Асаад. — Скоро Аллах ще ни изпрати облекчение.
Раздвижил се, поотръскал се и въжетата му се развързали. Изправил се и развързал брат си. Грабнал меча на ковчежника и рекъл:
— Няма да мръднем от тук, докато не разберем какво става с ковчежника.
Тръгнали по следата и тя ги отвела в гората. Влезли те в нея и видели, че лъвът бил повалил ковчежника. Амджад се спуснал с меча, ударил лъва и го проснал на земята. Емирът се приповдигнал смаян и удивен и видял, че пред него са Амджад и Асаад. Хвърлил се в краката им и рекъл:
— Кълна се в Аллах, господари мои, не мога да се покажа непризнателен към вас и да ви убия! Проклет да е оня, който ви убие. Приемете душата ми в дар! Ще ви взема дрехите, ще напълня две гърнета кръв от лъва, ще се явя пред царя и ще му кажа: „Убих ги“. А пък вие напуснете страната.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че ковчежникът им взел дрехите и им дал от своите. Напълнил две гърнета с кръвта на лъва, върнал се при царя и целунал земята пред нозете му.
— Свърши ли работа? — запитал царят.
— Да, милостиви господарю — отвърнал му той и му подал дрехите и двете гърнета с кръв.
— Как се държаха синовете ми, преди да умрат, заръчаха ли ти нещо? — запитал царят.
— Посрещнаха смъртта достойно, с пълно съзнание за справедливото наказание! — отговорил ковчежникът. — Казаха ми: „Баща ни не е виновен. Поздрави го от наше име и му предай: и за пролятата ни кръв не той носи вината!“ — и повторил стиховете на Амджад.
Царят оборил загрижено глава и дълго стоял така. Усетил, че в думите на синовете му се крие намек за несправедливо убийство.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че докато разглеждал дрехите на Асаад, той намерил в джоба листчето, изписано с почерка на жена му Будур, заедно с къдриците от косите й. Прочел го и разбрал колко несправедливо е постъпил с Асаад. А като се разтършувал из дрехите на Амджад, намерил в джоба му друго листче, с почерка на жена му Хаят ан-Нуфус, и също видял къдрици от косите й. Прочел го и разбрал колко несправедливо е постъпил и с другия си син.
Наредил да съградят две гробници. Върху тях написал имената на двамата си синове. Хвърлил се върху тях, заплакал и занареждал. После се разделил с любимци и другари и се уединил в един дворец. Там оплаквал своите синове далеч от жени, приближени и приятели.
* * *
В това време Амджад и Асаад вървели из пустинята, ядели плодовете на земята и пиели водата на дъждовете. Стигнали до планина от черен гранит. В подножието й пътят се разклонявал в две посоки: едната заобикаляла планината, а другата водела към самия й връх.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Амджад и Асаад поели по пътя, който я пресичал през средата, вървели по него цял ден, та чак до мръкнало. Асаад се уморил и казал на брат си:
— Не мога да вървя по-нататък. Силите ми свършиха!
— Имай още малко смелост, братко! — рекъл Амджад.
Пак поели в нощната тъма. Асаад се изтощил до крайност и се свлякъл на земята. Амджад го качил на гръб и ту вървял, ту спирал. Изкачили се на билото и видели, че там блика извор. До извора растял голям нар, имало и един михраб. Седнали до извора и се напили от водата му, а после хапнали от наровете. Почивали до вечерта, рекли да тръгнат, но Асаад не можел да се движи — краката му били отекли. Затуй останали на това място три дни, после пак тръгнали. Дълго вървели, вървели, додето в далечината се появил някакъв град. Когато доближили, те благодарили на всевишния Аллах и Амджад казал на Асаад:
— Ти постой тук, а пък аз ще ида до града. Ще се поогледам, ще поразпитам, та дано да разбера в кой кът от обширната земя на Аллаха се намираме!
— Кълна се в Аллаха, братко, в града ще отида аз и никой друг! — казал Асаад.
Той слязъл от планината и оставил брат си да го чака. Влязъл в града. Тръгнал из сокаците и срещнал по пътя един старец. Брадата му се спускала чак до пояса, разделена на две. В ръцете си държал тояга. Облечен бил богато и на главата си носел голяма червена чалма. Асаад се удивил на облеклото и осанката му и го поздравил.
— Къде е пътят за пазара, господарю? — запитал го той.
— Ти май не си тъдявашен — захилил се старецът.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Асаад отговорил на стареца:
— Вярно е, не съм тукашен!
Тогава старецът рекъл:
— Ти нашите земи развеселяваш, а родния си край с отсъствието си натъжаваш! Кажи какво те води към пазара?
— Любезни дядо, оставих брат си в планината! — казал Асаад. — Дойдох да купя нещичко за ядене и да му отнеса храна!
— Сине мой, радвай се на своята сполука! — рекъл старецът. — Тъкмо съм вдигнал пир и съм поканил много гости! Ще ти дам каквото си поискаш, и нищичко няма да ти взема в замяна. Слава на Аллах, че срещна първо мен, а не някой друг!
— Добре си го намислил, но побързай, че брат ми ме чака и само в мен му е надеждата! — казал Асаад.
Старецът го хванал за ръката и го повел в просторен дом с голяма гостна. Там седели четирийсет старци в кръг около огън и му се кланяли.
Тръпки побили Асаад — не бил виждал подобно нещо. Старецът се обърнал към тях:
— Старци огнепоклонници, днес е ден благословен! — после извикал: — Хей, Гадбан!
Пред него се явил черен роб с намръщено лице и плосък нос, висок, с ужасен и жесток вид. Старецът му направил знак и той оковал Асаад.
— Свали го в подземието, хвърли го там и кажи на моята робиня да го мъчи ден и нощ! — му наредил старецът.
Робът предал Асаад на робинята. А старците си говорели: „Щом настъпи празникът на огъня, ще го заколим в планината и ще го принесем в жертва на огъня!“ Като ги чула, робинята го набила най-жестоко, кръв рукнала от тялото му и той изпаднал в несвяст. После тя сложила до главата му коричка хляб и гърне солена вода, отишла си и го оставила сам. Асаад се събудил към полунощ.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом Асаад видял, че е окован и че тялото му го боли от боя, спомнил си предишното величие и щастие, господство и всевластие. Заплакал, отронил въздишка и произнесъл следните стихове:
Протегнал ръка и открил до главата си корицата хляб и гърнето солена вода. Похапнал малко, пийнал и водица, но не мигнал до сутринта от бълхи и въшки.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Асаад не спирал да стене, охка и нарежда:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Амджад останал да чака брат си до обед и щом той не се върнал, сърцето му потрепнало. Слязъл от планината и стигнал до града. Тръгнал по улиците, наближил тържището и попитал хората как се казва градът и какви са тукашните жители. Казали му:
— Това е градът на магусейците! Те обожават едничък огъня и не признават всесилния Аллах!
Купил си нещичко за хапване. Както си вървял, видял, че един шивач мюсюлманин седи в дюкяна си. Седнал и той при него и му разказал патилата си. Тогава шивачът му казал:
— Ако е попаднал в ръцете на някой магусеец, ще ти бъде много трудно да го откриеш. Дано Аллах благоволи да ви събере. Желаеш ли да ми погостуваш, братко?
Амджад прекарал известно време в дома му. Шивачът все го ободрявал, научил го на шивашкия занаят и младежът станал изкусен майстор. Един ден излязъл да се поразходи на морския бряг. Изпрал дрехите си и се преоблякъл. По пътя си срещнал една жена. Била надарена с прелест, кръшен стан и красота. Щом го видяла, тя свалила от лицето си покривалото, намигнала му, хвърлила му горещ поглед. Отвърнал той на знака й и издекламирал следните стихове:
Жената въздъхнала дълбоко и отговорила със следните стихове:
— Ти ли ще дойдеш при мен, или аз да дойда при тебе? — запитал Амджад.
Жената свела глава към земята от стеснение и изрецитирала думите на всемогъщия Аллах: „Мъжете са блюстителите на своите жени поради предимството, което им е дадено над тях“.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Амджад се досетил, че жената иска да тръгне с него. Досрамяло го да я заведе у шивача. Вървели от сокак в сокак, докато тя капнала и попитала:
— Кога най-сетне ще стигнем до къщата ти, господарю?
— Още малко! — отговорил й той.
Стигнал до края на сокака, но разбрал, че е задънен. Видял в дъното голяма врата с две пейки. Ала вратата била затворена. Амджад седнал на едната пейка, а на другата седнала жената.
— Какво чакаш, господарю? — запитала тя.
Амджад оборил глава, после я вдигнал и отвърнал:
— Чакам роба си да ми донесе ключа! Бях му поръчал да ни приготви ядене и пиене!
Минало доста време и тя му рекла:
— Господарю, робът се забави, а ние все така си седим!
И строшила резето на вратата с камък. Тя се отворила.
— Какво те прихваща? — попитал я той.
— Какво толкоз съм направила? — попитала тя на свой ред. — Нали това е твоята къща?
Влязла в къщата, а пък той не знаел къде да се дене от страх да не го видят стопаните. Тогава жената въздъхнала дълбоко и го целунала толкова силно и звучно, сякаш някой трошел орех. После казала:
— Ако имаш среща с друга, аз ще й прислужвам!
Засмял се Амджад, макар че сърцето му било разтревожено. Сетне влязъл в стаята, като пуфтял:
— Проклета целувка! Какво ще правя, ако се върне стопанинът?
Ето че пристигнал и стопанинът. Бил главен управител на царските конюшни. Казвал се Бахадур. Държал този дом за своя душа, почивал си в него и се събирал там, с когото си поиска. Тъкмо тогава бил изпратил да му доведат един негов любовник и се главял да го посрещне. Бил щедър, разточителен, обичал да прави благодеяния и подаръци.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Бахадур стигнал пред къщата си, заварил вратата отворена. Влязъл тихомълком и зърнал Амджад и жената. Пред тях бил сложен поднос с плодове и кана с вино. Амджад държал в ръката си чаша, но очите му били вперени във вратата. Щом погледът му срещнал погледа на стопанина, целият пребледнял и се разтреперил. Като го видял уплашен, Бахадур му направил знак да мълчи. Амджад оставил чашата и тръгнал след него. Спуснал се и му целунал ръката. После му разказал цялата си история. Бахадур разбрал, че е царски син, смилил се и го пощадил. Сетне му казал:
— Да те опазя от злините обещавам, но никаква измама не прощавам! Влез си вътре, седни си на мястото и кротувай! Аз се казвам Бахадур и щом вляза, ти почни да ме ругаеш и да ми крещиш: „Защо закъсня чак досега?“ Няма да приемаш никакво оправдание от мен, а ще станеш и здравата ще ме набиеш! Ако се смилиш над мене, животеца ще ти отнема. След туй почни да се веселиш и каквото поискаш от мен, веднага ще го имаш. Прекарай тази нощ, както ти душа иска, а пък утре си върви по пътя!
Амджад му целунал ръка, върнал се при жената и й рекъл:
— Господарко моя, стаята грее от красотата ти. Каква благословена нощ!
— Колко чудно, че чак сега се показваш благоразположен към мен — му казала тя.
— Бях си помислил, че моят роб Бахадур ми е откраднал няколко скъпоценни огърлици! — рекъл Амджад. — Оставих те, защото тази мисъл ми се въртеше в главата. Намерих ги на мястото им. Хич не знам защо се бави още! Щом дойде, ще го натупам!
Жената се успокоила и двамата започнали да се милват, да пият и да се целуват. Привечер при тях влязъл Бахадур, който скръстил ръце зад гърба си и навел глава като човек, който признава вината си. Амджад го погледнал разгневено и го попитал:
— Защо закъсня, презрени робе?
— Господарю, перях си дрехите и не знаех, че си тук! — отговорил мамелюкът. — Нали се бяхме уговорили да се срещнем вечерта, а не през деня!
— Лъжеш, презрени робе! Кълна се в Аллах, ей сега ще те напердаша! — закрещял Амджад.
Той скочил, проснал Бахадур на земята, взел една тояга и почнал да го налага, като гледал да не му причини болка. Но жената рипнала, грабнала тоягата от ръцете му и така взела да го удря, че от очите му потекли сълзи и той почнал да моли за прошка. Амджад дръпнал тоягата от ръцете й, изблъскал я, а пък Бахадур избърсал пода и запалил свещите. При всяко влизане и излизане жената сипела ругатни и клетви срещу него, а Амджад й се карал:
— Остави роба на мира! Той не е свикнал на такива обноски!
Бахадур им прислужвал чак до полунощ. Накрая заспал насред стаята и захъркал. Жената се напила и казала на Амджад:
— Вземи меча и отсечи главата на тоя роб! Ако не го сториш, ще го сторя аз! Взела меча, извадила го от ножницата и се спуснала да убие роба. А Амджад си рекъл: „Този човек ни направи добро, приюти ни и ни нагости. Даже се съгласи да ми послугува. Как така ще се отплатя с убийство? Това никога няма да го бъде!“ И после казал на жената:
— Щом трябва непременно да бъде убит моят мамелюк, аз имам по-голямо право на това!
Издърпал меча от ръцете й, замахнал и отрязал главата й. Бахадур се събудил, отворил очи и видял Амджад да стои до него с окървавен меч в ръка. Сетне видял, че жената е убита. Попитал Амджад какво е станало, а той казал:
— Тя много искаше да те убие и затова я наказах!
Тогава Бахадур станал и целунал Амджад по главата:
— Може би е трябвало да й простиш! Сега не ни остава друго, освен да я изнесем, преди да се е развиделило!
Той стегнал пояса си, вдигнал жената, завил я в наметало, сложил я в един кош и я изнесъл. На Амджад казал:
— Ти си чужденец и никого не познаваш! Затуй стой тука и ме чакай, докато се разсъмне. Щом се върна, ще се опитам да разбера какво е станало с брат ти. Но ако слънцето изгрее и още не съм се върнал, знай, че съм загинал.
Грабнал коша, излязъл от къщата и тръгнал на тържищата. Стигнал до пътя, дето водел към морето, за да хвърли коша там. Като го приближил, извърнал се и що да види: валията и градските пазачи го били обградили от всички страни. Когато го познали, те се учудили и отворили коша. Намерили вътре убитата, хванали го и цяла нощ го държали в окови. На сутринта го отвели пред царя и му разправили всичко. Царят се разгневил и казал на Бахадур:
— Тежко ти! Знаеш само да убиваш хора и да ги хвърляш в морето, за да им вземеш имането. Колко души си убил досега?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Бахадур навел глава пред царя, който му крещял:
— Тежко̀ ти, загдето си убил тази жена!
— Господарю, вярно, аз я убих, но цялата сила и мощ принадлежат на всевишния и велик Аллах! — отвърнал той.
Царят наредил да го обесят. Палачът го отвел на бесилото, а валията заповядал на глашатая да разгласи навред из града новината, та хората да излязат и да видят обесването на Бахадур, управителя на царските конюшни.
* * *
А пък Амджад, щом слънцето изгряло, а Бахадур още не се връщал при него, си казал: „Какво ли е могло да му се случи?“ Ето че глашатаят почнал да вика. Амджад чул какво става, разплакал се и си казал: „Ние принадлежим на Аллах и при него ще се завърнем! Той ще умре заради мен! Но нали аз убих жената? Кълна се в Аллаха, тая няма да я бъде!“
Залостил вратата, тръгнал към средището на града и стигнал при Бахадур. Застанал пред валията и му казал:
— Господарю, не убивай Бахадур, защото е невинен! Кълна се в Аллаха, аз убих жената!
Валията подбрал и него, и Бахадур, завел ги при царя и повторил казаното от Амджад. Тогава царят му казал:
— Кажи ми сега защо я уби, но говори само истината!
Разказал той на царя цялата си история. Царят се смаял на разказа му и рекъл:
— Ти, млади момко, си невинен! Искаш ли да ми станеш везир?
— Думата ти е закон! — отговорил Амджад.
Царят дарил двамата със скъпи одежди, а на Амджад дал хубава къща, слуга и свита, висока плата и му казал да търси брат си Асаад. Амджад поел везирската служба, раздавал справедливост, назначавал и отменял заповеди. Често пращал глашатая да вика по сокаците на града и да търси брат му Асаад, но от него нямало ни вест, ни кост.
А Асаад — магусейците го мъчели нощем и денем, цяла година, докато наближил магусейският празник. Тогава Бахрам магусеецът се стегнал за път.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Бахрам магусеецът си приготвил кораб, за да отпътува. Сложил Асаад в един сандък, заключил го и го пренесъл на кораба. Пътували дни и нощи. На всеки два дена Бахрам изваждал пленника от сандъка и му давал да хапне и пийне. Наближили Огнената планина. Тогава задухал силен вятър, морето се развълнувало, а корабът се отклонил от пътя си. Поели друга посока и стигнали до друг град, в който управлявала царица на име Марджана. Капитанът рекъл на Бахрам:
— Господарю, ние се отклонихме от пътя. Когато царицата изпрати хора да разберат кои сме, какво да отговоря?
— Нали при мен е оня мюсюлманин? — рекъл Бахрам. — Ще го преоблечем като роб и ще го изведем с нас, та царицата, щом го види, да помисли, че е роб. Аз ще й кажа: „Аз съм търговец, продавам и купувам роби. Продадох всичките, но ми остана само един!“
Стигнали до града, спуснали платната и хвърлили котва. Царица Марджана долетяла с цялото си войнство, повикала капитана и го попитала:
— Какво возиш на кораба си и кои са пътниците ти?
— Преславна царице, пътувам с един търгаш на роби!
Слязъл Бахрам. Асаад вървял подире му, преоблечен като роб.
— Кой си ти? — попитала царицата.
— Аз съм търговец на роби! — отговорил Бахрам.
Царицата погледнала Асаад и сърцето й се свило от жал.
— Знаеш ли да пишеш? — попитала тя момъка.
— Да, знам! — отговорил той.
Тя му подала мастилница, перо и хартия и рекла:
— Напиши ми нещо да го видя с очите си!
Асаад й написал следните стихове:
Царицата прочела написаното и казала на Бахрам:
— Продай ми този роб!
— Не мога да ти го продам, господарке! — отвърнал той. — Продадох всичките си роби и друг не ми остана!
— Аз роба ти ще взема! — рекла му Марджана. — А пък ти или ми го продай, или ми го дай даром!
Дръпнала Асаад, отвела го в крепостта и написала писмо на Бахрам: „Ако още тази нощ не вдигнеш котва и не напуснеш страната ми, ще ти отнема цялото имане, а кораба ти ще направя на трески!“ Бахрам се уплашил и зачакал нощта, за да отплава.
— Пригответе се за път и напълнете меховете с вода, че призори потегляме! — казал той на моряците.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царица Марджана завела Асаад в крепостта, отворила прозорците, които гледали към морето, и заръчала на робините да им поднесат храна. После наредила да донесат вино, пила заедно с Асаад. Аллах посял в сърцето й семената на любовта. Почнала да го пои с вино, докато главата му се замаяла. Той излязъл и докато се лутал, минал през някаква отворена врата. Озовал се в голяма овощна градина с различни плодове и цветя. Отишъл до фонтана насред овощната градина, излегнал се по гръб и заспал.
* * *
А Бахрам се провикнал към моряците:
— Вдигайте платната, че потегляме!
— Почакай само да напълним меховете с вода! — отговорили те.
Моряците слезли с меховете от кораба и тръгнали да търсят вода. Изпречили им се стените около овощната градина. Изкатерили ги и се спуснали в нея. Видели, че някакви следи водят към фонтана. Заварили там Асаад и го познали. Напълнили меховете и го понесли на ръце. Прескочили стената и го отнесли при Бахрам магусееца, като му казали:
— Радвай се! Ние намерихме и ти доведохме пленника, който царица Марджана ти отне насила!
Щом Бахрам видял Асаад, заликувало сърцето му и той въздъхнал облекчено. Възнаградил моряците и им заповядал да потеглят. Вдигнали те платната и се отправили към Огнената планина.
* * *
Царица Марджана почакала Асаад известно време, но той не се върнал. Тръгнала тогава да го дири, но не го намерила. Излязла, видяла, че градината е отворена, и разбрала, че Асаад е влизал там. Зърнала сандала му близо до фонтана. Взела да го дири из цялата овощна градина, но не го намерила. Попитала къде е корабът. Казали й:
— Току-що отплава, царице!
Тя разбрала, че Асаад е отвлечен. Страшно се разгневила. Заповядала да приготвят като за война десет големи кораба и се качила на един от тях заедно с цялото си войнство, препасала оръжие. Вдигнали платната, а царицата казала на капитаните:
— Ако настигнете кораба на магусееца, ще ви възнаградя, но не го ли догоните, до един ще ви избия.
Потеглили на път. На четвъртия ден съзрели кораба на Бахрам и го обкръжили. Бахрам бил извел на палубата Асаад и го изтезавал. Асаад призовавал за помощ и защита, но получавал само жестоки удари. Магусеецът видял, че корабът му е обкръжен.
— Тежко ти, Асаад! Ти си виновен за всичко! — възкликнал той.
Заповядал на моряците да го хвърлят в морето. Те го понесли за ръцете и краката и го хвърлили. Той запляскал с ръце и крака, докато Аллах не облекчил участта му и не му донесъл избавление. Вълните го ударили и го отнесли далеч от кораба на магусееца. Стигнал той до брега, излязъл на сушата и не вярвал, че се е спасил. Свалил дрехите си, след това ги изцедил и ги оставил да съхнат. Останал гол и захванал да плаче след толкова беди и патила. Не знаел нито що да прави, нито накъде да се отправи. С треви и диви плодове се хранел, пиел водица от реките, денем и нощем все вървял и накрая съзрял някакъв град. Забързал натам. Когато стигнал до него, догонил го мракът…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че градските порти били вече залостени. Туй бил същият град, където Асаад бил пленен, а брат му Амджад станал везир на царя. Асаад тръгнал към гробищата, видял една гробница с отворена врата, влязъл в нея и заспал, като се завил с наметалото си.
А царица Марджана настигнала с корабите си Бахрам магусееца, но той успял да я победи с коварство и отплавал към своя град. Щом стигнал до гробищата, които били край морето, той слязъл от кораба си и по волята на съдбата тръгнал между гробовете. Видял, че вратата на гробницата, където се намирал Асаад, зеела. Учудил се: „Я да надзърна какво има вътре“. А там спял Асаад. Познал го и го повел към дома си. В къщата му имало подземие, пригодено за изтезания на мюсюлмани. Бахрам имал дъщеря, която се казвала Бустан. Той оковал краката на Асаад с тежки вериги и го пуснал в подземието, като наредил на щерка си да го изтезава и дене, и ноще. След като му нанесъл първия побой, заключил подземието и предал ключовете на дъщеря си.
Бустан влязла в подземието да го бие, но видяла, че там седи миловиден момък с извити вежди и черни очи. Любовта поразила сърцето й и тя го запитала:
— Как се казваш?
— Казвам се Асаад.
— Желая ти щастие и честити дни! На твоите мъчения настъпва краят! Добре зная, че си невинен!
И докато бъбрела, свалила веригите му. После го заразпитвала за мюсюлманската вяра, а той й казал, че това е истинната и права вяра, че пророкът Мохамед е правил много чудеса — блестящи творения и безброй знамения. Тя запомнила всичко. Благочестието обладало сърцето й, а пък Аллах го пропил с любов към Асаад. Тя станала мюсюлманка, почнала да го храни и да му носи вода, докато позакрепнал.
Веднъж тя стояла до вратата, когато чула глашатая да вика:
— Който е приютил един хубав момък и съобщи, ще получи най-богато възнаграждение от нашия везир. Но който го укрие, ще бъде обесен на вратата на собствената му къща, имотът му ще се разпилее, кръвта му ще се пролее.
Асаад бил вече разказал на Бустан, дъщерята на Бахрам, за своите патила. Тя разбрала, че тъкмо Асаад търсят. Влязла при него и му предала какво била чула. Той я помолил да го пусне, тя му отворила и той излязъл на свобода. Упътил се към дома на везира, а щом го видял, възкликнал:
— Кълна се в Аллаха, та този везир е моят брат!
И Амджад го познал, прегърнали се двамата. После Амджад завел Асаад при султана да му съобщи, че най-сетне е открил брат си. Султанът наредил да бъде разграбен домът на Бахрам.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че везирът изпратил хора в къщата на Бахрам и те я разграбили. Завели дъщеря му при везира. Асаад разказал на брат си за всичките си мъчения и за милосърдието на Бустан, дъщерята на Бахрам. А пък Амджад разказал на Асаад всичките си патила с жената, как отървал бесилото и станал везир. Султанът наредил да доведат магусееца и заповядал да му отсекат главата.
— Велики царю, нима си решил да ме убиеш? — попитал Бахрам.
— Да — отговорил царят.
Бахрам рекъл:
— Почакай мъничко, царю честити! — примолил се магусеецът. Навел глава, след туй я вдигнал и приел исляма от султана. Всички се зарадвали, че е прегърнал правата вяра, Амджад и Асаад му разказали какво са преживели, а той им рекъл: — Господари, гответе се за път, тръгвам с вас. Съдбата ви е да се съберете, както са се събрали Нуам и Ниама.
— А кои са Нуам и Ниама и как са се събрали? — запитали те.
И Бахрам заразказвал:
Приказка за Ниама и Нуам
Разправят, а Аллах най-добре знае дали е вярно, че в град Куфа живеел някакъв знатен човек. Казвал се Рабия ибн Хатим. Бил богат. Родило му се дете, което нарекъл Ниамат-Аллах. Веднъж на тържището за роби видял девойка, изложена за продан. Тя държала на ръце мъничко момиченце, хубаво като капчица. Рабия направил знак на търговеца и го попитал:
— За колко ще ми продадеш тази неволница и дъщеря й?
— За петдесет динара! — отговорил търговецът.
— Напиши договора и вземи парите!
Взел Рабия неволницата и момиченцето и ги отвел у дома си. Жена му го попитала:
— Каква е тази неволница?
— Купих я от желание да притежавам малкото момиченце — отговорил той. — Поотрасне ли, по цялата арабска и неарабска земя не ще има равна по хубост на нея.
— Как се казваш? — попитала жена му неволницата.
— Тауфик, господарке! — отговорила тя.
— А дъщеря ти?
— Името й е Саад.
— Нека щастието споходи и теб, и твоя купувач! — възкликнала жената на Рабия и казала на мъжа си: — Нека назовем детенцето Нуам.
— Добре си го намислила! — рекъл той.
Малката Нуам била отгледана заедно с Ниама, сина на Рабия, в една и съща люлка. И двамата били лика-прилика. Момчето я наричало „сестро“, а тя му викала „братко“. Когато поотраснали, Рабия се обърнал към сина си и му рекъл:
— Синко, Нуам не ти е сестра, а дете на нашата неволница. Купих я за тебе, когато беше пеленаче. Отсега нататък не я наричай своя сестра.
— Щом е така, искам да се оженя за нея! — казал Ниама, после отишъл при майка си и й казал какво смята да направи.
— Синко, ама тя е твоя робиня! — рекла му тя.
Тогава Ниама ибн Рабия влязъл при неволницата и се залюбил с нея. Така изкарали девет години. Нямало в Куфа по-красива, по-изящна и стройна девойка от Нуам. Тя порасла, прочела Корана, изучила науките, овладяла тайните на музиката, станала чудесна певица и свирела така прекрасно на всички музикални инструменти, че надминала знатните си съграждани.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на приелия правата вяра магусеец Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че веднъж Нуам взела лютнята, настроила я и изпяла следните стихове:
Но докато двамата си живеели доволно и честито, наместникът Хаджадж чул за тази красива робиня и си рекъл:
— Нещо хитро трябва да скроя, за да похитя неволницата Нуам! Искам да я пратя на повелителя на правоверните Абдул Малик ибн Маруан. В двореца му няма равна на нея, тя пее най-сладко от всички робини! — сетне повикал една старица надзирателка и й заръчал: — Иди в дома на Рабия, срещни се с Нуам и намери начин да я отвлечеш!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на приелия правата вяра магусеец Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че щом се развиделило, старицата навлякла груба власеница и окачила на врата си тежка броеница с хиляда зърна. Стигнала до къщата на Ниама ибн Рабия по време на обедната молитва.
— Аз съм скромна богомолка! — казала тя на привратника. — Но обедната молитва ме свари насред път, та искам да се помоля на това благословено място!
— Ама, бабо, тука не е джамия, а къщата на Ниама ибн Рабия! — отвърнал той.
— Аз пък знам, че няма по-добра джамия от неговия дом! — рекла старицата. — Аз съм една от надзирателките в двореца на повелителя на правоверните. Тръгнала съм да се моля и да странствам. Никой не може да забрани на такива като мен да влизат в дома на един Ниама ибн Рабия, след като ме пускат в дворците на емири и велможи!
Тъкмо тогава Ниама излизал, чул думите й, разсмял се и й казал да го последва. След малко се озовали при Нуам. Старицата се смаяла от красотата й и рекла:
— Господарке, моля се на Аллах да те пази, че е надарил и теб, и твоя съпруг с равна хубост и прелест!
И се изправила тя пред михраба, почнала да се кланя и да се моли, докато слънцето залязло. Тогава девойката й рекла:
— Майчице, остави краката си да починат малко.
— Господарке, който иска да живее добре на оня свят, трябва да се потруди на тоя! — казала старицата. — А който не се потруди на тоя, няма да е сред праведните на оня.
Нуам й поднесла да яде:
— Хапни си от моята гозбица и се помоли на Аллах да опрости греховете ми!
— Господарке, аз тъкмо сега постя! — рекла старицата. — Ала ти си млада и ти подобава да ядеш, да пиеш, да се радваш и смееш. Аллах ще ти прости!
Девойката си похортувала със старицата, а после рекла на своя съпруг:
— Господарю, разреши на бабата да поседи при нас!
— Отреди й място за молитва и не пускай никого при нея! — казал Ниама. — Дано великият и преславен Аллах ни помогне чрез нейната благословия да сме винаги заедно!
Така старицата прекарала нощта в молитви до сутринта. Щом се развиделило, тя отишла при тях и се сбогувала. Веднага довтасала при Хаджадж, който я попитал:
— Е, казвай какво направи?
— Срещнах се с неволницата. Няма друга на света с такава красота!
— Ако изпълниш поръката ми, ще те възнаградя богато! — казал Хаджадж.
— Дай ми само месец срок!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че старицата взела честичко да навестява дома на Ниама и Нуам, а те все повече я тачели. Веднъж останала насаме с девойката и й рекла:
— Господарке, кълна се в Аллаха, когато навестих светите места в Куфа, се помолих за теб! Защо не дойдеш и ти с мен да видиш светите старци, постигнали единение с Аллаха, та и те да се помолят за сбъдването на някое твое желание?
— О, майчице, трябва да ме вземеш със себе си! — рекла Нуам.
Когато Ниама дошъл, старицата взела да му целува ръцете и да го моли да пусне неволницата си, но той не се съгласил. На другия ден отново дошла, но Ниама не си бил у дома. Тя отишла при Нуам и рекла:
— Помолих се за тебе вчера! Разходи се с мен и се върни, преди да е дошъл господарят ти!
— Позволи ми да изляза с тази праведна жена, за да видя поклонниците на Аллаха по светите места! — казала неволницата на свекърва си. — Ще се върна, преди още да е дошъл господарят ми.
— Кълна се в Аллаха, че няма да й позволя да се заседи, само ще погледа, без да се бави! — додала старицата.
Старицата отвела девойката в двореца на Хаджадж. Настанила я в една стаичка, отишла и му съобщила, че девойката е пристигнала. Хаджадж влязъл и от пръв поглед се убедил, че другаде няма подобна красота. Щом Нуам го видяла, забулила си лицето. Той повикал един приближен. Дал му петдесет конници, наредил му да качи Нуам на бързонога камила и да тръгне с нея към Дамаск, а там да я предаде на повелителя на правоверните Абдул Малик ибн Маруан.
Царедворецът потеглил, като качил Нуам на една бързонога камила. Девойката все плачела заради раздялата със своя любим. Щом стигнали в Дамаск, царедворецът поискал разрешение да бъде приет от повелителя на правоверните, влязъл при него и му разказал историята на неволницата. Халифът й дал отделна стая.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че сестрата на халифа влязла при Нуам и като я видяла, възкликнала:
— Кълна се в Аллаха! Господарят на този дом ще остане доволен, даже да струваш сто хиляди динара!
— О, светлолика, кой е господарят на този дворец и кой е този град? — попитала Нуам.
— Това е град Дамаск, а дворецът е на моя брат, Абдул Малик ибн Маруан! — отговорила тя. — Оня, що те е продал и е взел парите от сделката, не ти ли е казал, че те е купил халифът?
Девойката заплакала и навела глава от неудобство. Сестрата на халифа я оставила сама през целия ден, а на другия ден донесла дрехи и накити и я нагиздила. Дошъл и повелителят на правоверните, седнал до нея и казал:
— Свали покривалото от лицето си!
Тя обаче не го сторила. В сърцето му се разгоряла любов. Казал на сестра си:
— Ще преспя при нея след три дена, дано дотогава се сприятелим!
После си тръгнал. Девойката се замислила за съдбата си и почнала да тъгува по разлъката със своя съпруг Ниама. През нощта я втресло. Казали на халифа за болестта й, той отвел при нея лекари и знахари. Но нито един от тях не успял да я излекува.
… А пък Ниама се върнал у дома и отишъл при майка си. Заварил я да седи замислена.
— Майко, къде се дяна Нуам? — попитал я.
— Синко, тя отиде с праведната старица, на която имах доверие повече, отколкото на себе си — отговорила тя. — Тръгна с нея да навести факихите и обеща скоро да се върне!
— Как си могла да я пуснеш! — възкликнал Ниама.
— Синко, старицата ме предума! — отвърнала майка му.
— Цялата сила и мощ принадлежат на възвишения и велик Аллах! — викнал гневно Ниама, после хукнал при началника на стражата и му казал: — Само ти знаеш кой е похитил неволницата ми! Ще се оплача на повелителя на правоверните!
— Че кой ще да я е похитил? — попитал началникът.
— Една старица, облечена с власеница, която носи броеница с хиляди зърна!
— Покажи ми я и ще ти върна робинята. Или си я търси сам!
Ниама се отправил към дома на Хаджадж. Нека припомним, че родителите на Ниама били велможи от Куфа. Ниама се изправил пред него.
— Какво обичаш? — попитал Хаджадж.
— С мен се случиха такива и такива неприятности! — заразказвал Ниама.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че Хаджадж извикал началника на охраната и му казал:
— Препусни с коня си надлъж и нашир! Претърси пътищата, прерови градовете, но намери робинята му!
Началникът на охраната излязъл. Ниама стоял угрижен и отчаян. Бил на четиринайсет години, още не му била набола брадата. Започнал да се вайка и не искал да си иде у дома. Тогава при него отишъл баща му и му казал:
— Сине, Хаджадж отвлече с хитрост неволницата, но Аллах всеки момент ще ни се притече на помощ!
Ниама още повече се опечалил. Заболял и не станал цели три месеца. Лекарите го прегледали и казали:
— Само връщането на робинята му може да го излекува!
Един ден до ушите на баща му достигнала мълвата за един лекар, персиец по произход. Хората разправяли, че изтънко владеел медицината, звездобройството и гадаенето на пясък. Рабия го извикал, накарал го да седне до него и казал:
— Моля те, прегледай болния ми син!
— Дай си ръката! — се обърнал към Ниама лекарят.
Ниама му подал ръката си. Лекарят опипал пулса му, погледнал го в лицето, сетне се засмял, обърнал се към баща му и отсякъл:
— Синът ти е заболял от любовна болест. Той е влюбен в една девойка, а тя е или в Басра, или в Дамаск! Синът ти ще оздравее само ако се срещне с нея!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че Рабия казал на персиеца:
— Ако ги събереш, ще те възнаградя богато!
— Лесна работа! — отговорил лечителят. — Дай ми четири хиляди динара! — Рабия извадил парите и му ги дал, а той му казал: — Синът ти трябва да дойде с мен в Дамаск!
Ниама се сбогувал с баща си и майка си и се упътил заедно с лекаря за Алеп. Но там нищо ново не научили за девойката. Сетне отишли в Дамаск. Персиецът наел дюкян. По рафтовете му наредил съдове от фин китайски порцелан. Украсил ги с позлата и скъпи платове. Наредил на тезгяха паници и шишета с мехлеми и лекарства. До тях подредил кристални купички и един астролаб. Облякъл дрехи на знахар, дал на Ниама риза от копринен плащ, препасал го с пояс от златна сърма и му рекъл:
— Чуй какво ще ти заръчам, Ниама! От днес ти си мой син и ще ми викаш „тате“, а аз ще ти казвам „синко“!
А жителите на Дамаск взели да се тълпят пред дюкяна на персиеца, като се наслаждавали на красотата на Ниама, на хубавия дюкян и на стоките. Персиецът говорел с Ниама на персийски. Ниама също се обръщал към него на този език. Персиецът се прочул сред жителите на Дамаск, които започнали да му се оплакват от своите болежки, а той им давал лекове. Един ден пред него се появила старица, яхнала магаре с покривало от брокат, обшит със скъпоценни камъни. Спряла пред дюкяна, вързала магарето си и попитала:
— Ти ли си персийският лекар, дошъл от Иран? Имам болна дъщеря!
— Господарке, как се казва тази девойка, за да узная звездата й и да ти обадя в колко часа трябва да си пие лекарството? — попитал персиецът.
— Тя се казва Нуам! — отговорила старицата.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че персиецът взел да пресмята нещо, като пишел с пръст върху ръката си. После казал на старицата:
— Господарке, не мога да й предпиша лекарство, преди да разбера от кои земи иде, защото климатът е различен. Затова ми кажи къде е израсла и на колко е години?
— Тя е на четиринайсет години, а е родена в земите на Куфа, дето е в Ирак! — отговорила старицата.
— Откога е по тукашния край?
— Едва от няколко месеца!
Старицата платила десет динара. Лекарят погледнал Ниама и му наредил да й приготви необходимите лекове. Той ги поставил в една кутийка, взел лист хартия и написал следните стихове:
Скрил листа в кутийката и я затворил, а на капака й написал с куфически почерк: „От Ниама ибн Рабия куфиеца“. Дал кутийката на старицата, тя я взела и се упътила към халифския дворец. Качила се при девойката и рекла:
— Господарке, в града е пристигнал персиец лекар! Не съм виждала по-вещ знахар! Досети се за болестта ти и предписа лековити билки. Синът му е най-красивото, прелестно и гиздаво момче в Дамаск! Няма и по-хубав дюкян от неговия!
Нуам взела кутийката и видяла изписано върху капака й собственото и бащиното име на нейния съпруг господар. Лицето й побледняло и тя казала на старицата:
— Опиши ми този момък!
— Името му е Ниама и има белег над дясната вежда — отговорила тя. — Облечен е разкошно и е приказно красив.
Девойката взела лекарството и го изпила. Сетне разровила кутийката и намерила листчето. Разгърнала го и го зачела. Станало й леко на душата и се развеселила. Като я видяла да се смее, старицата й рекла:
— Това се казва ден благословен!
— Дай ми да ям и да пия — казала Нуам.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че Нуам седнала да яде, но ето че Абдул Малик ибн Маруан влязъл при тях. Съзрял девойката, която се хранела, и се зарадвал. А надзирателката му казала:
— Повелителю на правоверните, поздравявам те с оздравяването на твоята неволница Нуам! В нашия град пристигна един лекар. Взех от него един цяр, тя го изпи и здравето й се възвърна!
— Вземи тези хиляда динара и имай грижата да я излекуваш докрай! — рекъл повелителят на правоверните.
Тръгнал си доволен, че неволницата му е оздравяла. Старицата отишла в дюкяна на персиеца с хилядата динара и му ги дала. Казала му, че са награда за излекуването на неволницата на халифа. Сетне му дала бележка, написана от Нуам. Персиецът я подал на Ниама, който познал почерка й. Разгърнал листчето и прочел: „От девойката, от щастие лишена, в очакванията си излъгана, опропастена и от любимия си разделена. Получих вашето писмо. Отдъхнах си облекчено и ме обзе радост. Досущ както в стиховете на поета:
Очите на Ниама се напълнили със сълзи.
— Защо плачеш, сине? — попитала старицата.
— Господарке, как да не плаче синът ми, след като тази девойка е негова неволница, а той е господарят й Ниама ибн Рабия от Куфа? — казал персиецът. — Оздравяването й зависи от това, дали той ще се види с нея. Тя не е болна от друго, а от любов по него! Господарке, вземи си обратно хилядата динара, че на пари аз съм богат и пребогат. Погледни на нас благосклонно, защото само ти можеш да ни помогнеш.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че старицата отишла при неволницата и рекла:
— Твоят господар чезне от любов по тебе! Иска да те види, ти си му потребна! Какво е последното ти решение?
— И аз съм сломена от любов, искам да го видя! — отговорила Нуам.
Старицата свила на бохчица накити, скъпоценности и женски дрехи, отишла при Ниама и му рекла:
— Нека останем за малко насаме!
Той я завел в една стаичка зад дюкяна, а тя го белосала и червосала, сложила гривни на ръцете му, вплела в косите му панделки, преоблякла го в женските дрехи. Сложила му най-прекрасни накити от онези, с които се кичат неволниците, и Ниама станал красив като райска хурия. Щом надзирателката видяла колко е хубав, рекла му:
— А сега тръгни с левия крак напред, влачи десния и почни да си тресеш бедрата! — той сторил, както му наредила. Като видяла, че е усвоил женската походка, тя му казала: — Чакай ме тук до утре! Ако е рекъл великият Аллах, ще те взема и ще те заведа в палата. Пред вратаря и евнусите не се бой от нищо, стой с наведена глава и мълчи!
На следващата сутрин тя го повела към палата. Стражът поискал да го спре, но старицата му рекла:
— Презрени робе, та това е робинята Нуам, любимката на повелителя на правоверните. Как така ще й забраняваш да влиза? — а после добавила: — Влез, момиче!
Ниама влязъл със старицата и тя му казала:
— Сила влей си ти в душата, смело гледай на нещата и наляво поеми, щом в палата влезеш ти. Сетне преброй пет врати и влез в шестата — това е твоята стая.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че вратарят пресрещнал старицата и попитал:
— Каква е тази девойка?
— Нашата господарка иска да я купи! — отговорила тя.
— Никой не може да влиза тук без разрешението на повелителя на правоверните! — рекъл евнухът вратар. — Така ми е заповядано!
— Вратарю, събери си акъла! Нуам, робинята на халифа, която той тъй много обича, е на път да оздравее. Тя иска да купи тази робиня. Пусни я да влезе, за да не разсърдиш господарката! — сетне казала: — Влизай, робиньо, и не го слушай! И недей издава на господарката, че вратарят не ти е разрешавал да влезеш.
Ниама свел глава и влязъл в палата. Поискал да тръгне наляво, но сгрешил и тръгнал надясно. Рекъл да отброи пет врати и да влезе в шестата, но отброил шест и влязъл в седмата. Озовал се в стая, постлана с коприна. Стените й били покрити с копринени завеси, обшити със златна сърма. Кандилници разнасяли благоухание на алое, амбра и мускус. На видно място имало легло, също застлано с коприна. Седнал на него Ниама и докато си седял умислен, влязла сестрата на повелителя на правоверните със своята робиня. Видяла седящото момче, но го помислила за момиче.
— Коя си ти и какво те води насам? — запитала тя.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че Ниама не й отговорил. Тогава сестрата на халифа рекла:
— Момиче, ако си на моя брат любимка и ако се е разгневил, ще го помоля да бъде мил с теб! — Ниама отново не отговорил. Тогава сестрата на халифа казала на своята робиня: — Застани на вратата и не пускай никого! — сетне се приближила към Ниама, удивила се на хубостта му и рекла: — Момиче, кажи ми коя си, как се казваш и защо си влязла тук! Досега не съм те забелязвала в двореца ни!
Ниама пак не отговорил. Тогава сестрата на халифа се разгневила, опипала гърдите на Ниама и видяла, че няма бозки. Понечила да открие гръдта му, та да разкрие истината. Тогава Ниама й казал:
— Господарке, аз съм мамелюк! И те моля: купи ме, закрила ми дай, защити ме!
— Нищо лошо няма да ти се случи! Но кой си и кой те вкара в моите покои?
— Казвам се Ниама! — отговорил той. — Ниама ибн Рабия ми е името, куфиец съм! Изложих се на опасност заради моята робиня Нуам, която Хаджадж с хитрост похити и изпрати тука като наложница на твоя брат.
Сестрата на халифа извикала робинята си и й заповядала:
— Върви да повикаш Нуам!
Робинята отишла при Нуам и рекла:
— Моята господарка те кани на гости!
Нуам начаса станала и влязла в покоите на сестрата на халифа, която й рекла:
— Твоят господар е тук! Влязъл е по погрешка при мен! Но да се надяваме, че с помощта на великия Аллах няма да пострадате!
Нуам се успокоила и пристъпила към своя господар Ниама. Щом я съзрял, той прострял ръце…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че двамата се прегърнали, а сестрата на халифа им казала:
— Седнете да помислим как да ви измъкнем от бедата, в която сте изпаднали!
— Де да можех да отгатна какво ще стане с нас по-нататък! — рекъл Ниама.
— Ниама, обичаш ли своята робиня Нуам? — попитала сестрата на халифа.
— Господарке, само любовта ме накара да се изложа на тая опасност! — отговорил той.
Сетне тя попитала Нуам:
— А ти, Нуам, обичаш ли Ниама?
— Господарке, от любов по него снагата ми се превърна на вейка, ликът ми посърна! — отговорила тя.
Сестрата на халифа казала:
— Кълна се в Аллаха, вие наистина се обичате и няма сила, която да ви раздели! Затуй успокойте си душите и погледнете ведро на нещата!
И както си седели, ето че се появил повелителят на правоверните. Щом съзрял Нуам, той възкликнал:
— Нуам! Слава на Аллаха, че те спаси от отчаянието! — сетне погледнал Ниама, който си бил още в женските дрехи, и попитал сестра си: — Сестро, коя е тази робиня, дето стои до Нуам?
А сестра му отговорила:
— Повелителю на правоверните, това е една от твоите любими робини! Тя е толкова добра, че Нуам не сяда да яде и пие без нея!
После изпяла думите на поета:
— Тя притежава изключителна красота! — казал халифът. — Ще я възнаградя по-богато и от Нуам.
Сестрата на халифа поръчала да донесат ядене и поканила и брат си да хапне.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че халифът напълнил стакана си и дал знак на Нуам да му попее. Тя взела уда и заредила следните стихове:
— Нуам, голямо е красноречието и сладкодумието ти! — рекъл халифът.
Продължили да се радват и веселят до полунощ. Тогава сестрата на халифа рекла:
— Чуй какво ще ти разкажа, повелителю на правоверните! В една книга прочетох историята на един знатен велможа. Живял в град Куфа юноша на име Ниама ибн Рабия. Имал си той неволница, която обичал. Обичала го и тя. Двамата отраснали заедно и взаимна любов ги овладяла. Но връхлетели ги превратностите на съдбата. Съдено им било да се разделят. Злосторници скроили коварен план срещу робинята. Отвлекли я от дома му с подлост и лъжи. Сетне крадецът продал девойката на един цар за десет хиляди динара! Но робинята много обичала господаря си. Обичал я и той. Скоро младежът напуснал родния дом и близките си и тръгнал да дири своята възлюблена. Презрял опасностите, не се щадил, успял да намери робинята си. Тя се наричала Нуам. С нея се видял, но както си седели, видели да влиза царят, който я бил купил от вероломния й грабител. Без много да му мисли, царят наредил да ги убият. Показал се несправедлив и нетърпелив. Какво ще кажеш, повелителю на правоверните, за прибързаната постъпка на този цар?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Бахрам:
* * *
Разправят, царю честити, че повелителят на правоверните възкликнал:
— Този цар е трябвало да им прости! Трябвало е да помни три неща: първо, че те се обичат! Второ, че са в дома му и, трето, че един цар никога не бива да прибързва, когато съди хората, особено за неща, които го засягат!
— Братко, нека Нуам да попее, а ти чуй нейната песен! — казала сестра му.
И Нуам взела стихове да пее:
— Братко! — рекла сестрата на халифа. — Щом някой с нещо сам се задължи, на думата си трябва той да удържи. Ето че ти сам се задължи да извършиш едно добро дело. — А после добавила: — Ниама, стани! Стани и ти, Нуам! — и когато двамата станали, тя продължила: — Повелителю на правоверните, момичето, което виждаш пред себе си, е похитената Нуам. Отвлякъл я е Хаджадж ибн Юсуф ас-Сакафи, а после ти я е изпратил и е излъгал, твърдейки в писмото си, че я е купил за десет хиляди динара. Момъкът, който е пред теб, е нейният господар Ниама ибн Рабия! Моля те в името на твоите пречисти предци, каквото и да са съгрешили тези двамата, прости им и им позволи пак да се съберат! Аллах ще те възнагради!
При тези думи халифът възкликнал:
— Колко си права! Аз наистина поех задължението, за което ми споменаваш! Сега не мога да върна думата си назад! Не искам да ви причинявам зло! Затуй един на друг ви поверявам! — после попитал Ниама: — Как разбра къде се намира тя? Кой ти показа това място?
А Ниама му разказал всичките си патила. Халифът силно се удивил на разказа му, а после наредил:
— Веднага ми доведете персиеца!
Довели го пред халифа, а той го направил свой приближен. Сетне халифът се показал щедър и великодушен към Ниама и надзирателката, които останали да му гостуват седем дни в доволство, щастие и охолство. Накрая Ниама помолил да го пуснат да си върви заедно със своята неволница. Халифът им разрешил да отпътуват за Куфа. Ниама потеглил и отново се видял с баща си и майка си. Заживели те доволно и честито, докато не дошъл онзи, който сладостите прекъсва и близък от близък откъсва…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Амджад и Асаад изслушали историята на Бахрам, който вече бил станал мюсюлманин. Щом пукнала зората, те се метнали на конете и тръгнали към двореца на царя. Помолили да влязат и царят ги поканил при себе си. Както си седели, жителите на града взели да викат и да молят за помощ. Един от царедворците влязъл при царя и му казал:
— Някакъв цар е обсадил града с войската си!
— Ще ида при този цар да видя каква е работата! — рекъл Амджад.
Той тръгнал към покрайнините на града. Видял, че царят стои начело на многобройно войнство и безчетна конница от мамелюци. Щом и те на свой ред съзрели Амджад, разбрали, че е пратеник на царя на града. После го завели при техния султан. Щом се изправил пред него, Амджад видял, че царят е жена с фередже на лицето. Тя му казала:
— Нямам намерение да превземам този град! Търся един голобрад бял роб! Ако го намеря при вас, няма да ви сторя зло! Но ако не ми го предадете, ще ви унищожа. Търся само него, дайте ми го!
— Царице, как се казва този роб? — попитал Амджад.
— Казва се Асаад, а моето име е Марджана! — отговорила царицата. — Този роб дойде при мен заедно с Бахрам магусееца, който не пожела да ми го продаде, и аз му го отнех насила! Но Бахрам една нощ тайно го похити от мен!
Амджад разбрал, че става дума за брат му Асаад, и казал:
— Могъща царице, слава на Аллаха, който ни изпраща радостна вест! Този роб е моят брат!
После й разправил своята история и патилата им по чуждите земи. Царица Марджана се зарадвала, че скоро ще види Асаад. Обсипала с дарове брат му Амджад, който се върнал при царя и му разказал за случилото се.
Прашен облак полетял до небесата и покрил земята. След малко прахта се снишила, появила се безчетна войска. Войниците били с брони и въоръжени до зъби. Стигнали до града и го обкръжили. Амджад и Асаад казали:
— Това ще да са врагове! Ако не се спогодим с царица Марджана и не им дадем отпор, ще затрият града ни! Няма друг изход, освен да излезем и да видим какво става!
Амджад излязъл от градските порти. Минал покрай войнството на царица Марджана и стигнал до вражеската войска.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Амджад стигнал до царя, навел се, целунал земята пред нозете му и го попитал:
— Как е твоето име, царю?
А той отговорил:
— Казвам се цар Гаюр! Поех на път, защото съдбата ме раздели с дъщеря ми Будур, която ме напусна и не се върна! Тя и съпругът й Камр аз-Заман пропаднаха без вест! Чували ли сте по тези земи нещо за тях?
Амджад разбрал, че това е дядо му, бащата на майка му. Сетне му разкрил, че той е син на дъщеря му Будур. Царят се спуснал към него и двамата се разплакали. Амджад му казал, че дъщеря му Будур и неговият баща Камр аз-Заман са добре и се намират в един град на Абаносовия остров. После му обяснил защо баща му Камр аз-Заман се бил разгневил на него и брат му. Тогава цар Гаюр казал:
— Ще се върна с теб и брат ти при баща ти, ще ви помиря и ще остана да живея при вас!
Амджад целунал земята пред нозете на дядо си, а цар Гаюр отрупал внука си с дарове. После везирът се върнал при царя и му разказали кой е цар Гаюр. Докато разговаряли, ето че се вдигнал прашен облак чак до небесата, покрил земята, прогонил светлината. Иззад облака се разнесли ужасни викове и гръмогласни ревове, блеснали мечове, размахали се копия. Когато тази войска приближила до града и видяла другите две, задумкали барабани. Царят видял войските и възкликнал:
— Велик е Аллах, който досега ни помири с две войски! Дано е рекъл да се помирим и с тази войска! Върви ти, Амджад, с брат си Асаад и разберете кои са и какво искат! Това е страшна войска, по-голяма от нея не съм виждал.
Амджад и Асаад излезли от града. Царят затворил подире им градската порта от страх. Двамата братя стигнали до войската. Разбрали, че това са воини на царя на Абаносовия остров, водени от баща им Камр аз-Заман. Щом го видели, Амджад и Асаад целунали земята пред нозете му и се разплакали. Камр аз-Заман се спуснал да ги прегръща. После им поискал прошка. Амджад и Асаад му казали, че цар Гаюр е пристигнал при тях. Камр аз-Заман възседнал коня си и повел свитата, като взел Амджад и Асаад със себе си. Приближил стана на цар Гаюр. Един от свитата отишъл да предизвести царя, че е пристигнал Камр аз-Заман. Царят излязъл да го посрещне, а жителите на града устроили празненство.
През това време се вдигнал прашен облак до небесата и покрил земята. Показала се войска в ризница, въоръжена до зъби, цялата в черно. Насред войската стоял старец с брада до пояса. Бил в траур. Жителите на града видели грамадната войска. А царят на този град казал на останалите царе:
— Слава на великия Аллах, по чиято воля се събрахте на едно място в един и същи ден и че се оказахте рода! Но каква е тази нова войска? Така се е разляла, че зачерня хоризонта.
А те му отвърнали:
— Не се плаши от войската! Ние сме трима царе! Всеки от нас има многобройно войнство! Ако тези там са врагове, ще ги ударим заедно с теб и ще ги победим!
През това време от войската пристигнал вестоносец. Завели го при Камр аз-Заман, цар Гаюр, царица Марджана и царя владетел на града. Вестоносецът казал:
— Моят цар е от земята на персите! Загуби сина си преди много години и тръгна да го дири по света! Ако е тук, при вас, Аллах добро ще ви прати и никой от нас не ще си изпати. Ако ли не го открие, града ви ще затрием!
— Няма да се стигне дотам — рекъл Камр аз-Заман. — Как наричат този цар в земите на персите!
Отговорил вестоносецът:
— Наричат го Шахраман, владетел на островите Халидат.
И Камр аз-Заман казал на Амджад и Асаад и на свитата им:
— Вървете, деца, с вестоносеца и предайте много здраве на дядо ви цар Шахраман! Зарадвайте го с добра вест за мен! Защото той още тъгува, че ме е загубил, и досега носи траур заради мен!
После разказал на присъстващите царе всичките си премеждия. Царете се удивили на разказа му. После слезли от конете и се отправили към баща му. Камр аз-Заман поздравил баща си и двамата се прегърнали. Царете пожелали на цар Шахраман да живее в мир. А Марджана върнали в нейната страна, след като я оженили за Асаад, като й заръчали да им пише. Амджад оженили за Бустан, дъщерята на Бахрам. После всички отпътували към Абаносовия остров. Сетне цар Гаюр, бащата на царица Будур, отишъл при дъщеря си. Поздравил я и разтушил тъгата си по нея. Останали в Абаносовия град цял месец.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на персиеца:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Гаюр отпътувал с дъщеря си и свитата си за своята страна. С тях тръгнал и Амджад. Като пристигнал, цар Гаюр оставил Амджад да царува вместо него. А пък Камр аз-Заман поставил сина си Асаад да управлява вместо него в града на неговия тъст Арманус. Дядото се съгласил. Сетне Камр аз-Заман се стегнал за път и потеглил с баща си цар Шахраман. Стигнали до островите Халидат. Градът бил украсен в чест на благополучното му завръщане, а тържествата продължили цял месец. Камр аз-Заман дълго царувал, докато не дошъл онзи, който сладостите прекъсва и близък от близък откъсва. Защото Аллах е най-добрият съдник!
* * *
Тогава царят възкликнал:
— Любезна Шахразад, тази история наистина е удивителна!
А тя казала:
— Милостиви царю, тя не е по-удивителна от историята на Ала ад-Дин Абу Шамат.
Царят попитал:
— Че каква ли ще да е неговата история?
И тя заразказвала:
Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат
Разправят, царю честити, че във времена минали-отминали в Кайро живял търговец. Казвал се Шамс ад-Дин. Въртял търговия, бил честен и справедлив и оглавявал търговския еснаф. Имал си жена, която обичал, а и тя го обичала. Живели заедно цели четирийсет години, но дечица си нямали. Седял си той веднъж в дюкяна и много се натъжил, като гледал как всички търговци си имали синове, които им помагали в търговията, а той си нямал. Било петъчен ден. Търговецът отишъл на баня и се окъпал, както повелявал обичаят. Като излязъл, взел бръснарско огледало и се огледал в него. Погледнал брадата си и видял, че е повече бяла, отколкото черна. Спомнил си, че белите косми са предвестници на смъртта.
Жена му знаела кога ще се върне мъжът й, умила се и се натъкмила. Влязъл търговецът вкъщи, жена му го поздравила с „Добър вечер“, а той й отвърнал:
— Голямо добро, няма що! И ти си виновна за моето огорчение — отговорил той.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Шамс ад-Дин казал още на жена си:
— Днес, докато стоях в дюкяна, видях, че всички търговци си имат синове, които им помагат. Помниш ли оная първа нощ, когато ти ме накара да се закълна, че ще се оженя само за тебе, че няма да взема за жена робиня абисинка или византийка, или пък някоя друга? Но там е работата, че си безплодна и да спи човек с теб, е все едно да дяла камък!
— Аллах ми е свидетел! — възкликнала жена му. — Вината е у тебе, защото семето ти е бистро! От такова семе жените не зачеват и не раждат деца!
— А къде продават биле, от което семето ми да помътнее? — попитал търговецът. — Искам да си го купя!
— Иди го потърси при билкарите!
На сутринта търговецът се събудил разкаян, загдето бил упрекнал жена си, отишъл на пазара и се отбил при един билкар.
— Имаш ли биле, дето да ми помъти семето? — попитал той.
— Имах, ала го свърших! — отговорил продавачът.
Тръгнал Шамс ад-Дин да разпитва всичките продавачи на благовония, но те му се изсмели. Сетне се върнал и седнал в дюкяна си.
На пазара често идвал онзи, дето оглавявал еснафа на посредниците. Той бил хашишаджия, пушел опиум, барш и зелен хашиш. Казвал се шейх Мохамед Симсим и не бил богат. Имал навика да навестява търговеца всяка заран. И тази сутрин го поздравил както обикновено, но търговецът отвърнал троснато на поздрава му.
— Защо си гневен, господарю? — попитал Мохамед. И търговецът му разказал как се бил скарал с жена си. — Господарю, аз имам от онова биле, дето ще ти помъти семето! — рекъл шейхът. — Какво ще ми дадеш, ако накарам жена ти да зачене от тебе след толкова години?
— Ако го сториш, ще ти се отплатя богато! — отговорил търговецът.
— Дай ми един динар! — рекъл шейх Мохамед.
— Давам ти не един, а два динара!
Мохамед взел динарите и казал:
— Подай ми ей оная там паница от китайски порцелан.
Търговецът му дал паницата. Взел я Мохамед, отишъл при един билкар и купил две окии ромейско каркаде и малко ямайски пипер, и канела, и карамфил, и кардамон, и джинджифил, и зелен пипер, и сушен планински гущер. Стрил всичкото и го сварил в чист зехтин. После купил три окии тамян, които замесил с чаша сушена дамаска челебитка. Направил от сместа тесто, добавил малко пчелен мед и напълнил паницата. Върнал се при търговеца, дал му я и казал:
— Ей тази смес ще ти замъти семето! Ще вземеш от нея колкото на върха на аптекарска лопатка, но след като си хапнал овче месо и питомен гълъб с лютиви подправки! После се навечеряй и пийни чиста захар, разтворена във вода!
Търговецът отишъл при жена си и й заръчал какво да наготви. Тя изпълнила поръчката и му сложила да вечеря. После той глътнал от лекарството. Легнал при жена си и тя същата нощ заченала от него.
Минали месец, два, три… Тя разбрала, че е забременяла. Изтекли дните на бременността й, хванали я родилните мъки. Бабата видяла бая зор, докато измъкне бебето. Сетне го повила и го поднесла на майката. Тя му дала гръдта си да бозае. Бебето сукало, насукало се и заспало. На седмия ден направили халва и я раздали на хората. После посипали на земята сол, а търговецът влязъл и поздравил жена си с благополучното раждане.
— Какво име ще му дадем? — попитал той.
— Ако беше момиче, аз щях да му измисля името! — отвърнала тя. — Но нали е момче, само ти имаш право да сториш това!
По онова време хората назовавали децата си с името на някое добро знамение. Докато двамата умували как да назоват детето си, чули някой да се провиква: „Господарю Ала ад-Дин!“ Тогава търговецът казал:
— Ще го наречем Ала ад-Дин Абу Шамат83.
Наел на сина си дойки и бавачки. Две години детето сукало, пораснало и проходило. Когато станало на седем години, скрили го от страх да не го урочаса някой.
— Ще стои тук, докато не му набоде брадата! — рекъл търговецът.
Поверил го на една робиня и на един роб, обрязал го, наел богослов, който го научил да пише и да чете Корана, преподавал му и останалите науки. Ала ад-Дин ги овладял и станал учен човек.
Ала веднъж робът бил забравил вратата отворена. Ала ад-Дин излязъл от стаята си и се озовал в стаята на майка си, която била поканила на гости няколко знатни госпожи. Докато си говорели, Ала ад-Дин изникнал пред тях. Щом го видели, гостенките покрили от свян лицата си и рекли на майка му:
— Аллах да те накаже, сестрице! Как можа да вкараш при нас непознат?
— Пепел ви на езика! — отвърнала майка му. — Та това е моят син, кръв от кръвта ми и плът от плътта ми. Баща му се уплаши да не го урочасат. Затова го възпита и отгледа затворен в къщата. Ала слугата глупак май е забравил вратата отворена и момчето ми е излязло! А пък ние смятахме да го пуснем чак когато му набоде брадата!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че момчето излязло навън. Седнало в беседката. В двора влезли роби с мулето на баща му.
— Накъде сте повели това муле? — попитал Ала ад-Дин.
— Закарахме баща ти до дюкяна му, а сега връщаме добичето обратно! — отвърнали те.
— Че какъв е баща ми? — попитал той.
— Баща ти, момко, оглавява търговския еснаф по цялата земя египетска! — отговорили те. — Той е старейшина и на всички араби, заселени в тукашните градове. Робите му се съветват с него само когато продават стока на стойност поне хиляда динара! А за стоките, дето струват деветстотин и по-малко динара, изобщо не го питат, а си ги продават самички! Всяка стока, дошла отдалеко, дребна или едра, попада под негово разпореждане и той прави с нея каквото намери за добре. Всички стоки, които се опаковат в денкове и потеглят по чуждите краища, излизат от дома на баща ти!
— Мамо, слава на Аллаха, който ме е създал син на старейшината на всички египетски араби и глава на търговския еснаф. Само че защо ме държите затворен? — запитал Ала ад-Дин майка си.
— Държим те там, сине, защото се боим да не те урочасат! — отвърнала тя. — Та нали на тоя свят има и уроки, нали повечето мъртъвци са легнали в земята от тях!
— Мамо, кой може да избяга от ориста си? — рекъл Ала ад-Дин. — Щом нещо ти е писано, то се сбъдва. Онова, дето е било писано на дядо ми, не може да се случи на баща ми. Макар да е още жив, той утре ще умре. Аз ще се появя и ще кажа: „Аз съм Ала ад-Дин, син на търговеца Шамс ад-Дин!“ Никой няма да ми повярва, а старейшините ще кажат: „Никога не сме чували Шамс ад-Дин да е имал син или дъщеря!“ После ще дойдат хората от хазната и ще приберат парите на баща ми! Аллах да се смили над автора на тези стихове:
Загине ли юнакът, пропадат му парите и хора недостойни обсебват му жените.
Ти, мамо, трябва да говориш с тате, за да ме вземе със себе си на тържището, да ми купи дюкян и да ме научи да търгувам!
Върнал се търговецът у дома и заварил сина си седнал до майката. Тя му казала за желанието на детето и бащата се обърнал към Ала ад-Дин:
— Сине, ако е рекъл великият Аллах, още утре заран ще те взема на тържището! Но знай, че работата по тържища и дюкяни изисква благопристойно и безукорно поведение!
Щом се развиделило, Шамс ад-Дин окъпал сина си, облякъл го в нови одежди, възседнал своето муле, качил сина си на друго муле и го повел към тържището. Погледнали търговците и що да видят — задава се главата на търговския еснаф Шамс ад-Дин, а подире му ситни мулето на момче с лице на ясна месечина. Един от търговците не се сдържал и възкликнал пред съседа си:
— Гледай, гледай какво момче ситни подир главата на нашия еснаф! Мислехме Шамс ад-Дин за голям човек, а той бил като праза — отвън хрупкав и бял, а отвътре жилав и зелен!
А шейх Мохамед Симсим, управителят на тържището, за когото вече споменахме, казал:
— Не искаме повече такъв човек да ни оглавява! За нищо на света!
Когато Шамс ад-Дин седнал този ден в дюкяна си, търговците не се струпали при него, както им бил обичаят, а шейхът му казал:
— Тая сутрин търговците са се наговорили да те лишат от главенство и да не ти четат встъплението към Корана!
— Защо? — попитал Шамс ад-Дин.
— Кое е това момче, дето седи до тебе? — го запитал на свой ред Мохамед Симсим. — Та ти си вече стар, човече, глава си на целия търговски еснаф. Комай си в греховна връзка с него, а?
— Как не те е срам! — разкрещял се Шамс ад-Дин. — Аллах да те убие, душата ти да затрие! Та това момче е моят едничък син!
— Да пукна, ако съм знаел, че имаш син! — възкликнал Мохамед Симсим.
— Когато ти ми донесе лека, дето ми замъти семето, жена ми зачена и ме дари с мъжка рожба! — му казал Шамс ад-Дин. — Ала аз се уплаших от хорските уроки и скрих сина си! Исках да го извадя на бял свят, като му набоде брадата. Майка му обаче настоя да му отворя дюкян, да му дам стока и да го науча на занаята си.
Шейхът се върнал при търговците и им разказал цялата история. Тогава те вкупом се отправили при Шамс ад-Дин, честитили му сина и рекли:
— Аллах да пази и тебе, и синчето ти! Но нали и сетният бедняк сред нас, роди ли му се щерка или син, черпи събратята си, като не забравя да покани в дома си роднини и близки! А ти още се маеш!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че главата на търговския еснаф обещал да нагости търговците, като им казал:
— Заповядайте довечера в моята градина!
Щом се смрачило, той проводил слугата си в беседката и в шатрата, които се намирали в градината му. Поръчал му да ги застели с килими. Решил да прати ястия, шилета и масло. После се разпоредил да сложат две трапези: едната в беседката — за възрастните, а другата в шатрата — за младите.
Търговците надошли, Шамс ад-Дин настанил мъжете в шатрата, а Ала ад-Дин посрещнал момчетата в беседката. Яли, пили и се веселили. А старците седнали и взели да си преповтарят богословски мъдрости. Сред тях бил и един търговец на име Махмуд Балхи. Представял се за мюсюлманин, а си бил чист огнепоклонник. Бил скверен по природа — сношавал се с млади момчета. Той отправял към Ала ад-Дин поглед, пълен със сладострастни помисли. Този търговец купувал от Шамс ад-Дин платове. По едно време той свърнал към трапезата на момчетата. На Ала ад-Дин му се доходило по нужда и той ги напуснал за малко. Тогава Махмуд се обърнал към тях:
— Ако успеете да склоните Ала ад-Дин да тръгне на пътешествие с мен, ще даря всекиго с одежда, която струва цяло състояние!
После се отправил обратно към трапезата на мъжете. Ала ад-Дин се върнал и отново седнал начело на младежката софра. Едно от момчетата попитало своя другар:
— Хасан, кажи ми, кой ти дава пари за твойта търговия?
— Щом възмъжах, казах на баща си: „Дай ми стока да търгувам!“ — отговорил приятелят му. — А той ми отговори: „Сине, баща ти няма своя стока! Върви и вземи пари назаем от някой търговец! Почни да въртиш търговия!“ Отидох при един достопочтен и стар търговец и взех назаем хиляда динара. Закупих платове и заминах за Дамаск. Продадох ги и спечелих два пъти повече. Продължих да търгувам, докато спечелих около десет хиляди динара.
Някои от по-малоимотните момчета взели да разпитват своите по-богати другарчета как са станали и те заможни. Дошъл редът на Ала ад-Дин Абу Шамат. Попитали го:
— А ти, приятелю Ала ад-Дин, какво ще кажеш?
— Мен ме отгледаха затворен! — заразправял той. — Едва миналия петък излязох от зимника. Сега вече имам дюкян, всеки ден ходя там!
— Ясно! — рекли момчетата. — Свикнал си да мързелуваш, не познаваш сладостите на пътешествията!
— Притрябвали са ми пътешествия! — казал Ала ад-Дин.
— Най-голямата гордост за един син на търговец са доходоносните пътешествия! — казали всички вкупом.
Ала ад-Дин се ядосал и напуснал насълзен трапезата.
— Защо плачеш, момчето ми? — попитала го майка му.
— Синовете на тия търгаши ми се присмиват и ми додяват, че нямало по-голяма гордост от пътешествията, от които капят дирхами! — отговорил той.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че майката на Ала ад-Дин го попитала:
— Толкова много ли ти се пътува, сине? За коя страна си се наканил?
— Решил съм да отпътувам за Багдад — отговорил той. — От там човек се връща с двойно по-тежка кесия!
— Но, момчето ми, баща ти е богат и пребогат! — рекла майка му. — Ако той не ти закупи стока, аз съм насреща, сине, разчитай и на мене!
Ала ад-Дин не се стърпял и рекъл на майка си:
— Ако си решила да ми направиш добро, побързай!
Майка му повикала робите си и ги проводила при ония люде на баща му, които свивали платовете на денкове. Наредила им да развият един от големите денкове. Те извадили от него десет топа плат.
В това време баща му взел да се чуди защо Ала ад-Дин не е в градината. Когато попитал къде е, слугите му отговорили: „Възседна мулето си и се запъти към къщи!“ Яхнал и бащата на свой ред мулето си и тръгнал да го дири. Когато стигнал у дома, видял топовете плат. Попитал какво означава всичко това. Жена му казала, че синовете на търговците били разплакали детето й. Тогава бащата взел да го съветва:
— Сине, проклета от Аллаха да е пустата чужбина! Та нали самият пророк е казал: „Щастлив е оня, който намира препитание в родното си място!“ А предците ни препоръчват: „Не пътувай, та ако ще и на миля разстояние!“
— Татко, искам да откарам стока в Багдад! — отговорил Ала ад-Дин. — Инак ще навлека дрипи на дервиш и ще се запилея по чужди краища.
— Не съм от тия, дето ги гони немотията, нито съм от ония, дето си нямат пукнат грош! — казал баща му строго, после рекъл: — Ала щом си решил, вземи стока и тръгвай на път!
— „Всичко е в ръцете на Аллаха“ — отвърнал му Ала ад-Дин. — Ако той повели, нищо лошо няма да ми се случи.
Двамата яхнали мулетата и отишли на тържището за добитък. Там Шамс ад-Дин поверил чедото си на керванджията, който го приел като роден син, и двамата скрепили сделката си с договор. Шамс ад-Дин купил шейсет мулета и едно свещено наметало за Абдул Кадир ал-Джилани84. После заръчал на Ала ад-Дин:
— Сине, отсега нататък този човек ще ти бъде вместо роден баща! Изпълнявай волята му и го слушай! Щом стигнеш в Багдад и видиш, че платовете намират добър пазар, разпродай ги. Но усетиш ли, че нещата не вървят, посрещни нуждите си с тези пари! — и му наброил десет хиляди динара.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин потеглил на път.
Махмуд Балхи също се канел да пътува за Багдад и станувал край града. Преди да отпътува, отишъл при Шамс ад-Дин, който на сбогуване му заръчал: „Дай тези хиляда динара на сина ми Ала ад-Дин!“ После го помолил да се грижи за него и му казал: „Имай го като свой син!“
Ала ад-Дин се срещнал с Махмуд, сам поднесъл нему и на хората му ядене и пиене. Сетне се отправили заедно на път. От пустини в пустини, стигнали в Дамаск. Махмуд изпратил един от робите си да покани Ала ад-Дин в дома му. Робът му целунал ръка и казал:
— Господарят ми те поздравява и те кани днес на пир у дома си!
— Почакай първо да попитам баща си, керванджията Камал ад-Дин — казал Ала ад-Дин.
Посъветвал се с керванджията и получил следния отговор:
— Не бива да ходиш!
Двамата отпътували от Дамаск и пристигнали в Алеп. И тук Махмуд Балхи устроил пир и пратил да поканят Ала ад-Дин. Той отново поискал разрешение от стария керванджия, който пак му забранил да отиде. Отпътували от Алеп и малко преди да пристигнат в Багдад, Махмуд Балхи вдигнал трети пир и пак изпратил да поканят Ала ад-Дин. Тогава момъкът си рекъл: „Този път ще послушам само себе си!“ Препасал под дрехата си меч. Махмуд го посрещнал любезно, поздравил го и наредил да застелят богата софра. И понечил да целуне Ала ад-Дин, но момчето го отблъснало.
— Поканил съм те, за да се насладя на любовта ти тук и веднага! — рекъл Махмуд Балхи и се нахвърлил върху гостенина си, но Ала ад-Дин измъкнал меча си и се провикнал:
— Нямаш ли срам от белите си коси? Нима не зачиташ Аллаха, нима не тачиш словата на поета, който е изрекъл:
Върнал се при керванджията и му казал:
— Този човек е долен развратник! Повече няма да деля друм с него!
— Но ако се отделим от Махмуд, сине, боя се, че ще загинем из пътя! — рекъл керванджията. — По-добре да пътуваме в един керван!
— И дума да не става, няма да продължа пътя си с него!
Натоварили топовете си плат и тръгнали само със своите хора. Стигнали до една долина. Рекли да спрат, за да поотдъхнат, но керванджията казал:
— Не спирайте тук, а продължете бързо да пристигнем в Багдад, преди да са залостили градските порти! Те се отварят и затварят винаги след изгрев и преди залез-слънце от страх да не бъде овладян градът от рафидитите85! Боя се, сине, да не те ограбят бедуините.
— Човече, защо трепериш от страх като презрян слуга? — възкликнал Ала ад-Дин. — Решил съм да вляза в Багдад утре по светло, та хората да видят стоката ми и добре да ме запомнят!
— Прави каквото ум те учи! Аз само ти давам бащински съвет! — рекъл керванджията и въздъхнал.
Ала ад-Дин наредил на хората си да разтоварят мулетата. Те опнали стана, но паднала нощта. Ала ад-Дин отишъл по нужда и видял в далечината някакво блещукане.
— Керванджийо, какво ли ще да е това подозрително блещукане? — попитал той Камал ад-Дин.
Камиларят вперил поглед в далечината и разбрал какво блести: стърчащи копия, бляскави оръжия и бедуински мечове. Това били разбойниците бедуини начело с техния главатар Аджлан Абу Наб86. Разбойниците видели стоката и закрещели:
— Тази нощ ще падне богата плячка!
— Пръждосай се, куче бедуинско! — се провикнал керванджията.
Абу Наб пробол гръдта му с копието. Керванджията издъхнал до вратата на шатрата.
Кървава сеч се разиграла пред очите на Ала ад-Дин. Бедуините обкръжили кервана и избили всички. Сетне натоварили мулетата с платовете и отпрашили. Тогава Ала ад-Дин си помислил: „Заради мулето и скъпата си дреха ще идеш на оня свят!“ Скочил, съдрал дрехата си и я захвърлил. Останал само по риза и долни гащи. Видял пред себе си до вратата на шатрата локва кръв. Почнал да се въргаля в нея и така изцапал ризата и гащите си, че заприличал на убит.
Подбрали разбойниците кервана и отпрашили.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че през това време Махмуд Балхи заповядал на хората си да натоварят кервана и потеглил на път. Стигнал до Лъвската гора. Съзрял Ала ад-Дин само по риза и долни гащи, загледал се в избитите слуги наоколо и попитал отдалеко:
— Кой те подреди така, човече?
— Бедуините! — отговорил Ала ад-Дин.
— Не съжалявай за мулетата и стоката! — казал Махмуд Балхи. — Утеши се с тези мъдри слова:
Махмуд Балхи го качил на едно муле. Поели веднага на път. Стигнали до Багдад и се подслонили в дома на възрастния търговец. Стопанинът заповядал да приготвят банята за Ала ад-Дин. След като момчето излязло от там, Махмуд Балхи го въвел в стая, цялата украсена със злато. Заповядал да застелят трапеза. Яли и пили, Махмуд се навел да го целуне по бузата, но срещнал ръката на Ала ад-Дин, който го попитал:
— Май още си в плен на старите си мераци!
— Ще ти дам и стока, и муле, и дрехи, само ми позволи да си начеша крастата! — казал Махмуд Балхи. — Обезумял съм от страст по теб! Послушай божествените думи, които е изпял поетът:
— Тая, дето си я намислил, няма да я бъде никога! — провикнал се възмутено Ала ад-Дин. — Я по-добре ми отвори портата да си вървя!
Отворил му Махмуд Балхи портата, Ала ад-Дин излязъл, а кучетата го сподирили с лая си. Озовал се до вратата на някаква джамия. Сврял се край входа й. Изведнъж видял да блещука светлина, излъчвана от два фенера. Носели ги роби, които осветявали пътя на двама търговци. Единият бил старец с приятна външност, а другият — млад момък. Ала ад-Дин чул как момъкът казва на стареца:
— Заклевам те в Аллаха, чичо, върни си ми съпругата!
— Колко пъти ти казвах да не се развеждаш, но за тебе разводите са нещо тъй обикновено — отвърнал старецът, обърнал се, съзрял Ала ад-Дин и му казал: — Мир на тебе, момко! Как те викат?
— Казвам се Ала ад-Дин и съм син на Шамс ад-Дин, главата на търговския еснаф в Кайро! — и му разказал перипетиите си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
До ушите ми достигна, царю честити, че старецът рекъл:
— Дете мое, ще приемеш ли, ако ти дам хиляда динара и една дреха, която струва още цели хиляда динара?
— Голяма е щедростта ти към мене, старче. Но на какво дължа подобна любезност? — попитал Ала ад-Дин.
— Виждаш ли това момче, дето стои до мене? — отговорил старецът. — То ми е племенник. Един на майка и баща. Аз пък имам дъщеря, която също ми е едничка. Чудна красавица е тя! Ожених я за този мой племенник, че той гаснеше от любов по нея! Ала тя не можеше да го търпи! Един ден той вероломно наруши съпружеската си клетва и трижди изрече, че се развежда с жена си, и тя тутакси го напусна. Тогава той пък започна да провожда при мене куцо и сакато, дано склоня да му върна жената. Но аз му казах: „Тая работа ще стане само със заместник“. Тогава се договорихме заместникът да бъде някой чуждоземец, та после никой да не хвърли петно върху зет ми. Ти нали не си тъдявашен, тръгвай с нас! Ожени се и се приюти при нея през тази нощ с брачен договор, а утре заран се разведи с клетва! Тогава ще получиш наградата, която ти обещах87.
Ала ад-Дин размислил и си рекъл: „Все ще е по-добре да преспя една нощ с хубавата младоженка в мека постеля, вместо да се свивам по сокаци и джамии!“ И тръгнал с двамата при кадията.
— С какво мога да ви бъда полезен? — обърнал се кадията към бащата на момичето.
— Желаем това момче да стане заместник на мъжа на дъщеря ми — отговорил той. — Искаме да сключим брачен договор с откуп от десет хиляди динара. Пък щом преспи с дъщеря ми през нощта и се разведе с нея на заранта, ще му дам дреха за хиляда динара!
Сключили договора при това условие. Бащата на момичето завел Ала ад-Дин в дома на дъщеря си. Оставил го пред вратата, сам той влязъл при нея и й казал:
— Ето ти свидетелството за твоя откуп! Скрепих брака ти с договор с един красив момък! Казва се Ала ад-Дин Абу Шамат. Бъди нежна и грижлива към него!
* * *
А братовчедът на момичето имал една позната баба и се показвал често щедър и благосклонен към нея. Потърсил я и рекъл:
— Майчице, ако жена ми Зубайда види този хубавец, няма да се сети повече за мене! Затова те моля да скроиш някоя хитрина, та да провалиш срещата им!
— Няма да го оставя да я докосне с пръст! — отговорила тя, после отишла при Ала ад-Дин и му казала: — Сине, не се докосвай до девойката, остави я да спи сама. Снагата й е поразена от проказа! Боя се за здравето ти!
— Щом е тъй, ще мина и без нея! — рекъл Ала ад-Дин.
Сетне старицата отишла при Зубайда и я излъгала, че Ала ад-Дин е прокажен.
— В такъв случай нямам нужда от него! — казала Зубайда. — Да си спи сам, пък съмне ли, ще го отпратя да си върви! — после повикала една своя робиня и й наредила: — Сложи софрата и му дай да вечеря!
Робинята постлала софрата пред Ала ад-Дин, който се наял до насита. После седнал и взел да чете с красиви напеви Корана. Девойката се заслушала, гласът му зазвучал нежно в ушите й. Рекла си: „Проклета да е от Аллаха оная старица, дето ме излъга! Ако беше тъй болен, той не би имал такъв сладък глас!“
После взела уда си, изкусно изработен в индийските земи, настроила го и запяла:
Ала ад-Дин затворил Корана и на свой ред запял:
Зубайда станала, обзета от силна любов по него, и вдигнала завесата, която ги разделяла. Щом я съзрял, Ала ад-Дин запял:
Раздвижила се Зубайда, бедрата й потръпнали, извила се снагата й, стаила чудни прелести. Двамата си разменили погледи, пълни с безброй копнежи. Ала щом тя се приближила към него, той се развикал:
— Стой по-далеч от мен! Ще ме заразиш!
Тя заголила ръката си, китката й заблестяла като сребро. После на свой ред му извикала:
— Стой настрана! Ти си прокажен и ще ме заразиш!
— Проклетата старица ме излъга, че ти си прокажена! — казал той.
После разголил ръката си. Плътта му блеснала като най-чисто сребро. Тогава Зубайда го прегърнала. Приласкал я и той до гърдите си. Притеглила го тя върху себе си, разгърнала дрехата си. Зашавало нещото, което бил наследил от баща си, той обгърнал кръста й и вкарал жилата на сладостта в плътта й. От вратата на победата стигнал до вратичката на космите. След това отишъл на пазара втори, трети, четвърти и пети път. Гърненцето си потърсило похлупачето и го намерило. Като се развиделило, Ала ад-Дин казал на Зубайда:
— Колко кратко беше наслаждението ми! Тъкмо го изпитах и ето че дойде гарван, грабна го и отлетя.
— Какво искаш да кажеш? — запитала го тя.
— Повелителко на сърцето ми, не мога да остана повече при теб! Баща ти ме накара да подпиша свидетелство, че ще получи откуп десет хиляди динара! — отговорил Ала ад-Дин. — Не дам ли тези пари още днес, ще ми ги поискат чрез съда и ще ме запрат при кадията! А аз сега не мога да платя и половин сребърник от тези десет хиляди!
— Повелителю на сърцето ми, ти ли си ми мъж и господар или те?
— Аз съм ти мъж и господар, но нямам пукнат грош.
— Вземи тези сто динара! — продължила тя. — Ако имах повече, щях да ти дам колкото поискаш. Но ако ти проводят утре пратеник да те повика при кадията и те двамата с баща ми ти кажат: „Разведи се!“, ти ги попитай: „Кой е този верски закон, който ще ме задължи да се женя вечерта, а на заранта да се развеждам?“ После ще целунеш ръка на кадията и ще го дариш с нещо. Ще целунеш ръка на всеки един от свидетелите и ще им дадеш по десет динара. Попитат ли те: „Защо не искаш да се разведеш и не вземеш мулето и дрехата, както сте се договорили“, ти им речи: „За мен всеки неин косъм струва хиляда динара! Как тогава да се съглася на развод срещу една нищо и никаква дреха?“ Ако кадията настоява да дадеш откупа, ти отвърни: „Сега съм в затруднено положение!“ Тогава кадията и свидетелите ще те съжалят и ще ти дадат отсрочка за плащането!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че докато двамата си говорели, пристигнал пратеник от кадията и казал на Ала ад-Дин:
— Кадията иска да говори с теб! Тъстът ти те вика пред съда!
Тръгнали към съда. Там го попитали:
— Защо още не си се развел с тази жена и не спазваш онова, за което си поел задължение?
Ала ад-Дин пристъпил към кадията, целунал му ръка и сложил в дланта му петдесет динара, после рекъл:
— Дълбокоуважаеми, кой е този верски закон, който ще ме задължи да се женя вечерта, а на заранта да се развеждам против волята си?
— Никой мюсюлмански закон не предвижда насилствен развод! — отговорил кадията.
— Щом не щеш развод, плащай десетте хиляди динара откуп! — развикал се бащата на девойката.
— Дай ми три дни срок! — примолил му се Ала ад-Дин.
— Три дни са малко! — казал кадията. — Трябва да ти даде десет!
Договорили се след десет дена или да плати откупа, или да се разведе и го пуснали да си върви.
Отишъл Ала ад-Дин и купил всичко необходимо за ядене. Влязъл при Зубайда и й разказал какво се било случило, а тя му рекла:
— За това време много вода може да изтече и да се случат чудеса. Колко добре го е казал вдъхновеният от Аллаха поет:
Приготвила храната, яли, пили и се веселили. Ала ад-Дин помолил Зубайда да му изсвири нещичко. Тя взела уда си и запяла така, че и скалите подели песента й. Пеела тя сладката си песен, пригласял й Ала ад-Дин. Не щеш ли, почукало се на вратата. Ала ад-Дин отворил и що да види — на прага стояли четирима дервиши. Попитал ги:
— Какво обичате?
— Господарю, ние сме дервиши чуждоземни — отговорили те. — Нежните стихове и музиката са храна за душите ни! Искаме да пренощуваме в дома ти, а утре заран ще поемем на път! Великият Аллах ще ти въздаде награда за твоята добрина. Музиката, която чухме, грабна сърцата ни.
Поканил ги Ала ад-Дин, донесъл им да ядат, но те се въздържали и му обяснили защо не искат да хапнат:
— Господарю, най-добрата храна за нас е да споменаваме Аллаха ежечасно и да слушаме сладкогласни песнопения! Чуй думите на поета, вдъхновени сякаш от самия Аллах:
Чухме, че от дома ти се разнасят нежни звуци. Прииска ни се да видим певицата и да разберем бяла или черна робиня е тя, или е дъщеря на свободни люде.
— Това е законната ми съпруга! — казал Ала ад-Дин, разправил им всичките си патила и добавил: — Само че моят тъст ме кара да му заплатя откуп за нея, който възлиза на цели десет хиляди динара! Дал ми е десет дни срок да го сторя.
— Не се тревожи! — казал един от дервишите. — Аз съм шейх на дервишко теки. Водач съм на четирийсетима дервиша, които завчас ще съберат десет хиляди динара. Но, моля те, нареди на жена си да ни изпее нещо като за своя душа, та да се поразведрим! Че музиката за едни е като дар, за други — цяр, а за трети — прохладен зефир.
* * *
Тези четирима дервиши били халиф Харун ар-Рашид, везирът му Джаафар Бармаки, Абу Нуас Хасан ибн Хани и Масрур, палачът на халифската мъст. Халифът се бил нажалил от нещо си и поискал да се поразведри. Така попаднали пред дома на Зубайда. Чули долитащата от вътре музика и им се прищяло да разберат кой свири. Радостни и доволни, те прекарали нощта в раздумки. Като се развиделило, халифът пъхнал сто динара под молитвеното килимче на съпрузите, сбогувал се с Ала ад-Дин и си тръгнал. Щом повдигнала килимчето, Зубайда видяла стоте динара и казала на съпруга си:
— Вземи тези сто динара! Намерих ги под килимчето! Дервишите са ги сложили, без да се усетим!
Ала ад-Дин ги взел, отишъл на тържището и купил всичко необходимо за ядене.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че на следващата нощ Ала ад-Дин запалил свещите в цялата къща. Докато двамата си говорели, ето че дервишите пак похлопали на вратата. Той отишъл да им отвори и ги попитал:
— Донесохте ли десетте хиляди динара, които ми обещахте?
— За съжаление не успяхме! — отговорили те. — Но ти не бери грижа! Утре, ако е рекъл Аллах, ще оправим работата! Ти само нареди на жена си пак да посвири и да попее!
Радостни и доволни, те прекарали и тази нощ в разговорка. Щом утрото разпръснало тъмата и пукнала зората, халифът пак пъхнал сто динара под молитвеното килимче и дервишите си тръгнали. Така го навестявали в продължение на девет нощи. След всяка нощ халифът слагал под молитвеното килимче по сто динара. На десетата нощ дервишите не се появили, защото халифът бил изпратил да извикат един богат търговец.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВЕСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че повелителят на правоверните казал на търговеца:
— Приготви ми петдесет товара платове, от каирските! Всеки товар да струва по хиляда динара! Изпрати ми и един абисински роб!
Търговецът изпълнил заръката му. Халифът написал писмо от името на Шамс ад-Дин, главата на търговския еснаф в Кайро и баща на Ала ад-Дин, и казал на роба:
— Поведи кервана със стоката и бързо го закарай в града! Щом пристигнеш там, попитай хората: „Къде живее моят господар Ала ад-Дин Абу Шамат?“ Те ще ти покажат къщата му.
През това време братовчедът на Зубайда се появил при баща й и му рекъл:
— Ела да отидем при Ала ад-Дин и да разведем братовчедка ми!
Отправили се към къщата на Ала ад-Дин. Щом стигнали, видели, че пред нея са спрели петдесет мулета, натоварени с платове. Водел ги роб.
— За кого е тая скъпа стока? — попитали те, а той отвърнал:
— За Ала ад-Дин Абу Шамат, любезни господари! Неговият баща му я изпраща в Багдад! Керванът му бил пресрещнат от бедуини разбойници. Заграбили парите и похитили стоката. Щом научи новината, баща му ме проводи при него с нов керван! Праща му по мен и муле, натоварено с петдесет хиляди динара, бохча скъпоценности, самурена шуба и тас с ибрик от чисто злато!
— Ясно! Търсиш зет ми! Ей сега ще ти покажа къде живее! — казал бащата на Зубайда.
През това време Ала ад-Дин си седял угрижено вкъщи. Почукало се на вратата. Ала ад-Дин казал:
— Зубайда, един Аллах знае кой се е разтропал по това време! Сигурно баща ти пак ми провожда пратеник от кадията или от валията.
Слязъл той, отворил вратата и видял своя тъст. До него стоял абисински роб — смугъл и приятен на вид, който яздел муле. Робът скочил от мулето, целунал ръка на Ала ад-Дин и казал:
— Аз съм роб на господаря Ала ад-Дин Абу Шамат, сина на Шамс ад-Дин, глава на египетския търговски еснаф. Баща му ме изпраща при него с поръчение! — и му подал писмото.
Ала ад-Дин го отворил и го прочел: „Сине, до мен достигна вестта, че хората ти са избити, а парите и стоката ти — похитени. Изпращам ти тези петдесет товара египетски плат, една дреха, една самурена шуба, тас и ибрик от чисто злато. С парите ще търгуваш. С майка ти и близките всичко е наред, пращат ти безчетни поздрави. До мен достигна вестта, че си станал заместник на девойката Зубайда, свирачката на лютня, и че си задлъжнял и трябва да платиш откупа за нея, който възлизал на петдесет хиляди динара. Изпращам ти парите със стоките по твоя роб Салем“.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТОТНАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин казал на тъста си:
— Вземи откупа за дъщеря си! Вземи и стоките и прави с тях каквото пожелаеш.
— Кълна се в Аллаха, не искам нищо! — отговорил тъстът.
Стоките били внесени в къщата, Ала ад-Дин и тъстът му също влезли. Тогава Зубайда попитала баща си:
— Татко, чии са тези стоки?
— Стоките — отвърнал той — са на съпруга ти Ала ад-Дин! На теб оставям да решиш въпроса с откупа!
Ала ад-Дин отворил сандъка и отброил откупа за Зубайда. А братовчед й пак се примолил:
— Чичо, нека Ала ад-Дин се разведе и ми върне женичката!
— Оттук нататък това е съвсем нередно, защото мъжката власт е вече в негови ръце! — рекъл чичо му.
Братовчедът си тръгнал с наведена глава. Залежал се болен и се споминал.
Ала ад-Дин устроил пир, както му бил обичаят, и казал на Зубайда:
— Виж ги ти тези лъжци дервишите! Обещаха ни нещо, а не го изпълниха!
— Не виждаш ли, че беше останал без пукнат грош в джоба! Какво искаш от бедните дервиши? — рекла Зубайда.
Денят угаснал и настъпила нощта, запалили свещите. Тогава на вратата се почукало. Ала ад-Дин слязъл, отворил и видял дервишите.
— Привет на лъжците! — казал им. — Влизайте!
Те влезли. Настанил ги да седнат и подредил софрата. Яли, пили и се веселили. След това те се обърнали към Ала ад-Дин:
— Приятелю, сърцата ни горят от нетърпение! Разкажи ни историята с тъста ти.
А той им казал:
— Аллах ме възмезди много по-богато, отколкото бях очаквал!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че дервишите казали на Ала ад-Дин:
— Кълнем се в Аллаха, бояхме се за теб! Не устояхме на думата си и не успяхме да намерим пари!
— Аллах ми помогна чрез баща ми, който ми изпрати много пари и стока! — рекъл той. — С тъста си съм най-подир в мир, а жена ми вече ми принадлежи по право!
Халифът станал и излязъл по нужда. Тогава везирът Джаафар се обърнал към Ала ад-Дин:
— Спазвай благоприличието, защото се намираш в присъствието на повелителя на правоверните!
— Какво непристойно съм извършил в присъствието на халифа и кой от вас е той? — попитал Ала ад-Дин.
— Халиф Харун ар-Рашид е оня, който разговаряше с теб! Помисли добре, Ала ад-Дин, и ми кажи колко дена път има от Кайро до Багдад?
— Разстоянието се изминава за четирийсет и пет дена!
— Стоката ти беше похитена преди десет дена. Може ли новината да стигне до баща ти, а той да ти изпрати керван, който да измине само за десет дена разстояние от четирийсет и пет дена път?
— Господарю, а откъде тогава се взе този керван?
— Праща ти го халифът, защото преголяма е обичта му към тебе! — отговорил везирът.
Докато си говорели, Харун ар-Рашид се върнал в стаята. Ала ад-Дин станал и му се поклонил с думите:
— Повелителю на правоверните, милостта и щедростта ти нека да озаряват хората!
— Ала ад-Дин, нека Зубайда ни изсвири нещо заради прекрасния благополучен завършек на нещата! — помолил халифът.
Тя засвирила, запяла, зазвънтяла дивна песен. Щом се съмнало, халифът казал на Ала ад-Дин:
— Утре ела на халифския съвет!
— Твой покорен слуга, повелителю на правоверните, ако великият Аллах пожелае и ако ти си добре! — отговорил той.
После взел десет блюда и сложил във всяко едно от тях по един великолепен дар. На следващия ден ги занесъл на мястото, където халифът свиквал сановниците, и влязъл при него, като пеел:
— Добре дошъл, Ала ад-Дин! — поздравил го халифът.
— Повелителю на правоверните, пророкът Мохамед е приемал подаръци! — казал Ала ад-Дин. — Приеми и ти на свой ред тези десет блюда като дар от мен!
Халифът приел дара. Той почел на свой ред Ала ад-Дин с одежда, направил го глава на търговския еснаф и му предложил място в халифския съвет. Но ето че се задал тъстът му, бащата на Зубайда. Като видял, че Ала ад-Дин е седнал на неговото място, облечен в пищна одежда, той се обърнал към повелителя на правоверните и му казал:
— Всемогъщи халифе, защо ей тоя е седнал на мястото ми, а отгоре на това е облечен и в почетна одежда?
Халифът му отговорил:
— Направих го глава на търговския еснаф! Службата се дава за кратък срок, после преминава в други ръце! А ти си отстранен!
— Добре си постъпил, повелителю на правоверните! — възкликнал тъстът. — Аллах е надарил с власт най-достойния сред нас! Та малко ли обикновени люде са ставали велики?
Халифът написал ферман на Ала ад-Дин, дал го на валията, а пък той от своя страна го дал на факлоносеца, който се провикнал на всеослушание пред халифския съвет:
— От днес нататък глава на търговския еснаф ще бъде Ала ад-Дин Абу Шамат и никой друг!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин започнал да ходи всеки ден на кон в халифския съвет. Един ден чул някой да казва на халифа:
— Повелителю на правоверните, да живееш дълго след твоя сътрапезник, защото той се пресели в чертозите на великия Аллах!
Халифът извикал Ала ад-Дин Абу Шамат и го направил свой сътрапезник, като наредил да му плащат по хиляда динара на месец. Ала ад-Дин заживял у халифа, пил и ял на трапезата му. Един ден при халифа се втурнал стражник с меч и щит в ръка и му казал:
— Повелителю на правоверните, да си жив и здрав дълги години след шейсетника. Защото днес той умря!
Халифът назначил Ала ад-Дин Абу Шамат за шейсетник, защото предишният си нямал нито син, нито съпруга. Халифът му казал:
— Погреби го и вземи всичките пари, роби, робини и слуги, които е оставил!
Ала ад-Дин излязъл и яхнал коня си. От дясната му страна стоял халифският военачалник Ахмад Данаф заедно с четирийсетимата си помощници. Той водел дясното крило на войските на халифа. От лявата му страна стоял Хасан Шуман, халифският военачалник, с четирийсетимата си помощници. Той водел лявото крило на войските. Ала ад-Дин се обърнал към Хасан Шуман:
— Моля да ми ходатайстваш пред военачалника Ахмад Данаф! Дано се съгласи да ме приеме за свой син по волята на Аллаха.
Военачалникът го приел за свой син и му рекъл:
— Аз и четирийсетчленната ми свита ще вървим пред теб по пътя ти към халифския съвет всеки божи ден!
Служил Ала ад-Дин на халифа така още известно време. Един ден, след като излязъл от халифския съвет, се упътил към дома си. Пред къщните порти разпуснал Ахмад Данаф и хората му да си вървят. Влязъл в чертога си да си почине, но в този миг до ушите му достигнал писък. Скочил Ала ад-Дин бързо да види какво става, защото познал, че е изпищяла Зубайда. Намерил я просната на земята. Попипал с ръка гърдите й, но разбрал, че е мъртва.
Къщата на баща й била срещу неговата. Чул бащата писъка на дъщеря си и дотърчал. Попитал Ала ад-Дин:
— Какво става, зетко?
А Ала ад-Дин отвърнал:
— Да си жив и здрав дълги години, татко, след дъщеря си Зубайда! Но уважението към мъртвите изисква те да бъдат погребвани!
На другата сутрин погребали Зубайда. Ала ад-Дин облякъл траур и престанал да навестява халифския съвет. Везирът казал на халифа, когато той попитал къде е Ала ад-Дин:
— Сърцето му е изпълнено със скръб по неговата съпруга Зубайда, ден и нощ я оплаква!
Халифът, везирът и няколко слуги тръгнали към къщата на Ала ад-Дин, който станал да ги посрещне, а халифът попитал:
— Ала ад-Дин, защо престана да идваш на халифския съвет?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин отговорил:
— От скръб по моята съпруга!
— Разпъди грижата от душата си — казал халифът. — Зубайда вече е в чертозите на великия Аллах и скръбта ти по нея е безпредметна! Аллах запълва мястото на всеки умрял! — казал халифът. — Хитростта и парите няма да спасят от смърт ни мен, ни теб! Чуй словата на поета, вдъхновен от Аллаха:
Халифът заръчал на Ала ад-Дин да идва в халифския съвет. Когато настъпило утрото, той се явил пред халифа, който се размърдал на трона си и му отредил място, а после му казал:
— Бъди ми гост, Ала ад-Дин, през тази нощ! — после отвел Ала ад-Дин в двореца си и повикал една от своите робини на име Кут ал-Кулуб88 и й рекъл: — Ала ад-Дин имаше съпруга, но тя умря. Искам сега ти да му изсвириш нещо на уд!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че робинята засвирила и запяла.
— Какво ще кажеш за гласа й? — попитал халифът.
— Зубайда имаше по-омаен глас! — отговорил Ала ад-Дин. — Но робинята ти наистина е изкусна свирачка на уд.
— И все пак харесва ли ти как пее? — попитал отново халифът.
— Разбира се, че ми харесва! — отвърнал Ала ад-Дин.
— Заклевам се в главата си и в гробовете на дедите си, от този момент нататък тя е твоя! — му казал халифът. — Подарявам ти я заедно с всичките й робини!
— Повелителю на правоверните, онова, което е позволено на господаря, не е разрешено на слугата! — отговорил Ала ад-Дин. — Вземи си я обратно!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че на сутринта Ала ад-Дин се отправил към халифския съвет и седнал на мястото на шейсетника. Халифът наредил на ковчежника си да даде на Джаафар десет хиляди динара и му казал:
— Иди на тържището за робини и купи на Ала ад-Дин една робиня за десет хиляди динара!
Везирът повел със себе си Ала ад-Дин към тържището за робини.
Така се случило, че в същия този ден валията на Багдад, който се зовял емир Халид, също бил на тържището, за да купи робиня за своя син. Работата била следната: той имал съпруга на име Хатун. Тя му била родила грозен син на име Хабазлам Базаза. Бил вече двайсетгодишен, но още не можел да язди кон. Една нощ синът сънувал скверен сън и се подмокрил. Разказал на майка си, която съобщила на баща му и му рекла:
— Искам да го задомиш. Вече е мъж за женене.
— Той е толкова грозен, мръсен и див, че едва ли някоя жена ще се съгласи да го вземе за съпруг! — рекъл емирът.
— Тогава му купи робиня!
Везирът и Ала ад-Дин вървели из тържището и видели една робиня. Тя се казвала Ясмин. До нея стоял продавачът й. Везирът попитал:
— Ще ни я дадеш ли за хиляда динара?
Търговецът я показал и на валията. Хабазлам Базаза впил сладострастен поглед в момичето и се примолил на баща си:
— Тате, купи ми я!
— Сине, ако ти харесва, вдигай цената й! — казал емир Халид.
— Търговецо, колко искаш за нея? — запитал Хабазлам.
— Хиляда динара! — отговорил търговецът.
— От мен имаш хиляда и един!
Ала ад-Дин предложил две хиляди. И всеки път, щом синът на валията вдигал с един динар, Ала ад-Дин наддавал с хиляда. Накрая синът на валията се ядосал и попитал:
— Търговецо, кой е тоя, дето ми подбива цената?
— Везирът Джаафар иска да купи робинята за Ала ад-Дин Абу Шамат! — отговорил търговецът.
Ала ад-Дин я спазарил за десет хиляди динара и след като се сдобил с нея, й съобщил:
— Освобождавам те в името на лика на великия Аллах!
После съставил брачен договор и се отправил с нея към дома си.
А Хабазлам се опечалил, върнал се вкъщи, болен от любов по робинята. Майка му го видяла да лежи, разбрала каква е работата, и запитала мъжа си:
— Защо не си купил на сина ни онази робиня?
— Онова, което е позволено на господаря, не е разрешено на слугите! — отговорил той. — Не можах да я купя! Къде можем да се мерим аз и моят син с шейсетника Ала ад-Дин?
Седяла майката сломена, натъжена за сина си. Но ето че при нея дошла една старица, която била майка на Ахмад Камаким Крадеца.
Този крадец пробивал със свредел дуварите и прескачал високите стени, за да краде. По едно време го били назначили за началник на градската стража, но откраднал чужда вещ, валията го спипал и го изправил пред халифа, който наредил да му отсекат главата. Ахмад потърсил защитата на везира, чието ходатайство халифът не можел да отхвърли. Везирът се застъпил за него.
— Как може да се застъпваш за подобна язва, която носи зло на хората? — попитал халифът.
— Повелителю на правоверните, оня, който е измислил затворите, трябва да е бил голям умник! — отговорил везирът. — За живите затворът е като студен гроб!
Халифът заповядал да оковат Ахмад във вериги, а на тях да напишат: „Окован за вечни времена. Веригата да се отключи чак на масата на гробаря“.
Заключили го в затвора. Майка му ходела при сина си и му думала:
— Не ти ли казвах, сине: откажи се от лошите си навици!
— Така ми било писано от Аллаха! — отговарял той. — Но ти, майко, навести жената на валията и я помоли да се застъпи за мене!
Отишла старицата при жената на валията, заварила я поболяна от мъка. Попитала я:
— За какво си се затъжила?
— Ще ми се затрие момчето Хабазлам Базаза! — отвърнала тя.
— Аллах да пази сина ти! Какво се е случило?
Майката на Хабазлам й разказала цялата история, а старицата й рекла:
— Нека скроим една хитрост и спасим с нея момчето ти, а? Аз имам син на име Ахмед Камаким, викат му Крадеца. Той е окован в затвора. Иди при съпруга си! Бъди весела и приветлива! Ако поиска от теб онова, което всеки желае от жена си, откажи му и му речи: „Когато съпругът желае съпругата, той получава от нея желаното! А съпругата поиска ли нещо, мъжът не задоволява желанието й!“ Той ще те попита какво искаш, а ти му речи: „В твоя затвор лежи Ахмад Камаким. Той има бедна майка. Тя падна пред мен на колене и ме изпрати при тебе. Каза ми: «Нека валията се застъпи за сина ми пред халифа, за да му прости и да го пусне! Аллах ще го възнагради за доброто му дело»“.
— Ще изпълня молбата ти! — казала майката на Хабазлам.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че жената на валията му предала думите на старицата и той й се заклел, че ще изпълни желанието й. Тогава тя му позволила да прекара нощта в леглото й. На сутринта валията отишъл в затвора и попитал Крадеца:
— Ахмад Камаким, разкайваш ли се за постъпките си?
— Аз вече се разкаях пред Аллаха!
Валията го извел от затвора. Тръгнал с него към халифския съвет, паднал ничком пред халифа и целунал земята пред нозете му.
— Емире Халид, защо си довел тук Крадеца? — попитал халифът.
— Той има една нещастна и самотна майка, която си няма другиго на тоя свят! — отговорил валията. — Тя ме помоли да се застъпя за сина й. Той се е разкаял за предишните си деяния и моли пак да го назначиш за началник на градската стража!
Халифът заповядал да извикат ковача, който строшил оковите. Ахмад излязъл от халифския съвет облечен с дрехите на началник на стражата. След известно време майка му отишла при съпругата на валията, а тя я посрещнала с думите:
— Слава на Аллаха, който освободи сина ти от затвора! Но защо не направи нещо, та да доведе робинята при сина ми?
Старицата се върнала при сина си. Заварила го пиян.
— Сине, жената на валията те спаси от затвора — рекла му тя. — Тя те моли да измислиш нещо и да убиеш Ала ад-Дин Абу Шамат, а после да отведеш робинята Ясмин при сина й Хабазлам Базаза!
— Няма нищо по-лесно от това! — казал синът й.
Било първата нощ от месеца. Повелителят на правоверните имал обичай да я прекарва при жена си. Той имал навика да съблича царската си мантия и заедно с броеницата, кортика и царския пръстен да ги оставя на един стол до своята златна лампа с три скъпоценни камъка, нанизани на златна верижка, която много обичал.
Оставил халифът евнусите да пазят нещата му и влязъл при жена си. Ахмад Камаким Крадеца почакал, докато настане полунощен час, хванал меча в дясната си ръка, а куката със стълбата — в лявата, метнал куката на стената и се изкачил по въжетата чак върху покрива на двореца. Разбутал дъските на покрива над залата и се спуснал вътре. Евнусите били заспали. Задигнал Ахмад вещите на халифа, после излязъл от там, откъдето бил дошъл, и се запътил към дома на Ала ад-Дин, който през същата нощ се женел за девойката Ясмин. Ахмад се спуснал в стаята му, извадил една мраморна плоча от пода на стаята, изкопал под нея дупка и сложил там част от вещите, но лампата оставил у себе си. После върнал плочата отново на мястото й. Казал си: „Ще се напия! Ще сложа лампата пред себе си, за да ми свети, докато пия!“
На сутринта халифът заварил евнусите да спят дълбок сън. Потърсил скъпоценностите си, но не ги намерил. Облякъл дневната си мантия, червена на цвят, и седнал в халифския съвет. Пред него коленичил везирът и целунал земята пред нозете му. Пристигнал и валията. До стремето на коня му стоял Ахмад Камаким Крадеца. Халифът разказал цялата история, после добавил:
— Трябва да ми възстановите откраднатото!
— Повелителю на правоверните — рекъл валията, — работата ще да е свършил някой познат, защото чужд не може да проникне до твоите покои! Преди да ми вземеш главата, трябва да убиеш Ахмад Камаким Крадеца! Няма по-голям престъпник от началника на градската стража!
Тогава Ахмад Камаким рекъл на халифа:
— Ако се застъпиш за мен пред валията, ще хвана крадеца! Дай ми само двама съдии и двама свидетели.
— Ще получиш всичко, което поискаш! — рекъл халифът. — Кълна се в главата си, че който е извършил това престъпление, ще бъде убит, ако ще да ми е син!
Ахмад Камаким получил ферман, който му разрешавал да влиза по домовете и да ги обискира. По време на обиските държал в ръката си пръчка, една трета от която била от бронз, една трета от мед и една трета от желязо и стомана. Претърсил той двореца на халифа, двореца на везира Джаафар, минал през домовете на привратници и царедворци, накрая стигнал до дома на Ала ад-Дин, който, щом чул гълчавата пред дома си, отворил вратата и видял валията.
— Какво те води насам, емире Халид? — попитал го той.
Емирът му разказал цялата история.
— Можете да влезете в дома ми и да го претърсите! — казал Ала ад-Дин.
Валията, съдиите и свидетелите влезли в дома му. Ахмад Камаким се запътил право към мраморната плоча, под която сам бил заровил вещите. Нарочно изпуснал пръчката върху нея, тя се разбила и нещо под нея заблестяло. Началникът на градската стража възкликнал:
— В името на Аллаха! Да е благословена неговата воля! Пред нас се разкри съкровище! Искам да го видя!
Кадията и свидетелите надзърнали в дупката и ахнали, защото там били халифските вещи. Написали бележка, която гласяла, че са намерили откраднатото в дома на Ала ад-Дин. После я подпечатали и заповядали да хванат крадеца. Смъкнали чалмата от главата му, описали парите и благата му. Ахмад Камаким Крадеца хванал робинята, която била бременна от Ала ад-Дин, предал я в ръцете на майка си и рекъл:
— Отведи я при жената на валията!
Щом Хабазлам я видял, здравето му се възвърнало, начаса скочил към Ясмин, но тя извадила от пояса си остър ханджар и креснала:
— Не се приближавай, иначе ще убия и тебе, и себе си!
— Развратнице, остави сина ми да утоли любовната си страст по тебе! — викнала майката.
— Кучко проклета, кой е тоя верски закон, който позволява една жена да бъде съпруга на двамина! И може ли псетата да влизат в бърлогите на лъвовете! — казала Ясмин.
Любовта връхлетяла момчето, та чак се поболял от безумна страст. Отщяло му се да яде и се залежал на легло.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че жената на валията викнала на Ясмин:
— Развратнице, ти трябва да си получиш заслуженото, а Ала ад-Дин трябва да бъде обесен!
— Ще умра, но няма да престана да го обичам! — възкликнала Ясмин.
Жената на валията й взела накитите, свлякла копринените дрехи от гърба й и я облякла в груби ленени дрехи. Накарала я да влезе в кухнята, направила я своя слугиня и робиня. Казала й:
— Ще цепиш дърва, ще белиш лук и ще палиш огъня под гърнетата!
— Готова съм да понеса всякакво мъчение, да върша и най-черната работа, само да не виждам сина ти! — рекла Ясмин.
А пък Ала ад-Дин Абу Шамат откарали заедно с вещите на халифа пред халифския съвет. Той си взел вещите, но не намерил лампата си.
— Къде ми е лампата? — попитал той Ала ад-Дин.
— Не съм я откраднал, не зная къде е, нито кой я е взел! — отговорил той.
— Вероломнико, направих те свой приближен, а ти се оказа крадец! — казал халифът и заповядал да го обесят.
Хората се струпали около бесилката.
А Ахмад Данаф бил седнал по това време в градината заедно със своите подчинени. Докато си седели весели и доволни, към тях приближил човек — бил един от водоносците на халифския съвет. Целунал ръка на Ахмад Данаф и му рекъл:
— Предводителю, нима не знаеш какво е станало? Водят твоя син Ала ад-Дин на бесилката!
— Слушай, Хасан Шуман, каква хитрост да измислим, за да го спасим? — запитал Ахмад Данаф.
— Ала ад-Дин е невинен в това дело! — възкликнал Хасан Шуман. — Това е злина, подсторена от някой враг! — отишъл в затвора и казал на пазача: — Дай ми някой затворен за убийство!
Дал му пазачът един затворник, който по лице приличал на Ала ад-Дин. Хасан Шуман покрил лицето му и заедно с Али Зайбак Каиреца го повел към бесилката.
А Ала ад-Дин вече се намирал под въжето. Пристъпил Ахмад Данаф към палача, който се готвел да ритне бурето.
— Проклетнико — викнал му Ахмад. — Вземи този човек и го обеси на мястото на Ала ад-Дин Абу Шамат, който е обвинен несправедливо.
Палачът обесил затворника вместо Ала ад-Дин. А Ахмад Данаф, Хасан Шуман и Али Зайбак Каиреца отвели Ала ад-Дин.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ахмад Данаф попитал Ала ад-Дин:
— Не си ли чувал, че някой е казал: „Не отвръщай с вероломство на оня, който те е облякъл в доверие!“ Халифът те облече с власт! Как си посмял да похитиш вещите му?
— Кълна се в името на великия Аллах, не съм извършил това злодеяние! — отговорил Ала ад-Дин. — Нямам никаква вина и не зная кой е похитителят!
— Значи е дело на заклет враг! — казал Ахмад Данаф. — Но който и да го е извършил, ще си получи заслуженото! И все пак ти, Ала ад-Дин, не можеш да останеш повече в Багдад. Трудно се враждува с царе, сине мой! Тръгнат ли царете по следите ти, ще се умножат бедите ти. Предлагам ти да отидеш в Александрия! — после се обърнал към Хасан Шуман и му заръчал: — Ако халифът ме потърси, кажи му, че съм поел на обиколка из страната!
Двамата напуснали Багдад. Вървели, вървели и стигнали до град Айяс. Влезли с мулетата в един хан, където пренощували.
На сутринта Ала ад-Дин продал своето муле, а мулето на Ахмад Данаф поверил на вратаря на хана. Качили се на един кораб и стигнали до Александрия. Когато се разхождали из градското тържище, чули виковете на, някакъв търговски посредник, който предлагал дюкян и в добавка стаичка за деветстотин и петдесет динара. Ала ад-Дин извикал:
— Давам хиляда!
Посредникът му продал дюкяна. Ала ад-Дин взел ключовете и отворил дюкяна. Там имало килер, а в него платна, мачти, въжета, сандъци и торби, пълни с мидени черупки, раковини, със стремена, брадви, тояги, ножове, ножици и други неща, защото предишният собственик на дюкяна бил вехтошар.
— Сине, дюкянът, стаичката и всичките вещи в нея са вече твоя собственост! — казал Ахмад Данаф. — Стой си тук. Купувай, продавай и не се притеснявай, докато отида и се върна с вест за помилване от халифа! Искам да разбера кой е скроил този номер, за да те натопи!
После потеглил за Багдад.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че в Багдад Ахмад Данаф всячески се мъчел да научи новини. Въртял се край халифа, подпитвал туй-онуй, а един ден го чул да се оплаква на везира Джаафар:
— Спомни си, везире, колко лошо се отнесе с мен Ала ад-Дин! А аз го имах за син… Искам да го видя как виси на бесилото — двамата се отправили към бесилката. Халифът вдигнал глава и казал: — Джаафар, та това не е Ала ад-Дин! Той беше нисък на ръст, а този тук е висок.
— Обесените се удължават! — уклончиво отвърнал везирът.
— Ала ад-Дин беше белолик, а този тук има смугло лице!
— Не знаеш ли, повелителю на правоверните, че след смъртта си хората почерняват? Не можем вече да разберем дали това е Ала ад-Дин или някой друг!
Халифът заповядал да погребат обесения. Заровили го и всички забравили за Ала ад-Дин.
А пък синът на валията Хабазлам Базаза бил обладан от такава страст, че умрял и бил погребан. Робинята Ясмин пък изкарала деветия месец, обхванали я родилни мъки и родила мъжка рожба с личице като ясна месечинка. Робините я попитали:
— Как смяташ да го назовеш?
— Ако с баща му всичко бе наред, щях да го оставя той да му даде име! — отвърнала тя. — Ще го назова Аслан!
Майка му го кърмила две години, момчето проходило. Един ден тръгнало да се разхожда, видяло стълба и се качило по нея. А там седял емирът Халид. Взел го той и го сложил в скута си. Вгледал се в лицето му и видял, че прилича на Ала ад-Дин. През това време майка му Ясмин го подирила, качила се в стаята и видяла как емирът се е захласнал със сина й. Детето се извърнало, видяло майка си, понечило да се спусне към нея, но емирът Халид го задържал в прегръдките си и казал на майка му:
— Ела насам, неволнице. Кажи ми чий син е това дете?
— Баща му е Ала ад-Дин Абу Шамат, а сега той е вече твой син!
— Но Ала ад-Дин беше вероломник и предател! — казал емирът.
— Аллах да го опази от вероломство и предателство! — възкликнала Ясмин. — Може ли верният да бъде предател?
— Щом това момченце порасне и попита кой е баща му, кажи му, че е син на валията Халид, началник на градската стража! — казал емирът.
— Ще изпълня повелята ти, господарю! — отвърнала Ясмин.
Емир Халид заповядал да обрежат момчето, дал му чудесно образование и възпитание. То започнало да вика на емира „татко“. Станал изкусен ездач и безстрашен юнак.
Един ден Аслан се срещнал случайно с Ахмад Камаким Крадеца и двамата се сприятелили. Момчето го изпратило до една кръчма. Ахмад Камаким извадил лампата, която бил откраднал от халифа, поставил я пред себе си, но забравил да я запали и пил, докато се напил. Тогава Аслан му казал:
— Началнико, дай ми тази лампа!
— Не мога да ти я дам! — рекъл крадецът.
— Защо? — попитал Аслан.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ахмад Камаким му отговорил:
— Защото много глави хвръкнаха заради нея!
— Чия глава е хвръкнала заради лампата? — попитал Аслан.
— Имаше тука един, беше шейсетник и се казваше Ала ад-Дин Абу Шамат. Неговата глава хвръкна заради лампата!
— Разкажи ми историята му и ми кажи защо го убиха!
— Ти имаше брат на име Хабазлам Базаза… — рекъл крадецът. И му разказал цялата история.
„Сигурно Ясмин е моя майка, а Ала ад-Дин Абу Шамат е мой баща!“, помислил Аслан. Той отишъл при Ахмад Данаф, който се провикнал:
— Аслане, успокой душата си и гледай ведро на нещата, защото твой баща е Ала ад-Дин Абу Шамат! Но ти, сине, влез при майка си и я попитай кой е баща ти!
Аслан отишъл при майка си и я попитал. Тя му отговорила:
— Баща ти е емирът Халид!
— Нямам друг баща освен Ала ад-Дин Абу Шамат! — рекъл й той.
— Кой ти каза, сине? — разплакала се майка му.
— Военачалникът Ахмад Данаф!
Тя му разказала на момчето цялата истина и додала:
— Ето че истината възтържествува и лъжата е прогонена! Трябва да знаеш, че наистина твой баща е Ала ад-Дин Абу Шамат, но те отгледа и осинови емирът Халид! Сине, ако видиш военачалника Ахмад Данаф, кажи му: „Началнико, заклевам те в Аллаха да отмъстиш вместо мен на убиеца на татко някой ден!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Аслан се простил с майка си, отишъл при Ахмад Данаф, целунал му ръка и казал:
— Вече знам, че Ала ад-Дин Абу Шамат е истинският ми баща! Желая да отмъстиш на убиеца му вместо мен!
— А знаеш ли кой е убил баща ти?
— Ахмад Камаким Крадеца! — отговорил Аслан.
— Откъде разбра това?
— Видях у него лампата, която се е изгубила заедно с останалите вещи на халифа! Разказа ми как е влязъл, как е откраднал вещите на халифа и ги е сложил в дома на баща ми.
— Ако видиш, че емирът Халид облича бойните си доспехи, кажи му и на теб да даде едни! — заръчал Ахмад Данаф. — Когато тръгнеш с халифа и се покажеш смелчага и герой, той ще ти рече: „Готов съм да удовлетворя всяко твое желание, Аслане!“, ти му кажи: „Искам да отмъстиш вместо мен на убиеца на баща ми Ала ад-Дин Абу Шамат!“ Разкажи му също какво ти е признал Ахмад Камаким Крадеца и какво си видял у него.
Аслан се върнал у дома и заварил емира Халид да се готви за халифския съвет. Казал му:
— Искам да ме облечеш в бойни доспехи и да ме отведеш на халифския съвет!
През това време халифът тръгнал на поход с войниците си. Излезли конници, които държали в ръце гюлета и чукове. Щом някой от халифските воини ударел с чука гюлето, изпращал го към друг конник, който му го връщал.
Сред войниците имало предател, който искал да убие халифа. Той взел едно гюле, замахнал с чука и се прицелил право в лицето на халифа. В този момент Аслан пресрещнал гюлето и ударил с него предателя между плещите. Оня се свлякъл на земята.
— Аллах да те благослови, Аслане! — възкликнал халифът. Заповядал да доведат предателя, който опитал да го убие с гюлето, и го попитал: — Кой те подбуди да извършиш това престъпление? Враг ли си или приятел?
— Аз съм ти враг и исках да те убия!
Халифът заповядал да го съсекат и рекъл на Аслан:
— Готов съм да удовлетворя всяко твое желание!
— Тогава ми кажи, господарю, след оная нашумяла кражба ти сполучи ли да си възвърнеш златната лампа, която беше изчезнала заедно с другите вещи? — запитал Аслан.
— Не… Лампата не се намери! — отговори халифът.
— Аз я видях у Ахмад Камаким! — казал Аслан и след като му разказал истината, добавил: — Ще отмъстиш ли сега, повелителю на правоверните, вместо мен за баща ми?
Халифът заповядал да хванат Ахмад Камаким и да го претърсят. Ахмад Данаф пъхнал ръка в пазвата му и извадил от там лампата.
— Я ела насам, мошенико, и ми кажи откъде си взел тази лампа? — креснал халифът.
— Купих я! — отговорил Камаким.
— А откъде я купи? Та нали никой не може да направи подобна лампа, за да ти я продаде! — набили крадеца и той си признал, че е откраднал лампата.
— Как можа да сториш такава поразия, мошенико! Ти погуби Ала ад-Дин Абу Шамат, предания и честния! — възкликнал халифът и заповядал да задържат крадеца и валията.
— Повелителю на правоверните, не съм виновен! — възкликнал валията. — Когато ми заповяда да обеся Ала ад-Дин, не знаех за мошеничеството на Ахмад Камаким! Бил е подучен от майка си и от моята съпруга. Нали ще се застъпиш за мен, Аслане?
Аслан се застъпил за него, а халифът попитал:
— А какво, за бога, стана с майката на това момче?
— Тя е при мене! — отвърнал валията.
— Заповядвам ти да наредиш на съпругата си да й върне хубавите дрехи, скъпите й украшения, предишното й знатно положение! Счупи печата върху вратата на дома на Ала ад-Дин и върни на сина парите и благата на баща му! — после попитал Аслан: — Имаш ли още някакво желание?
— Желая да ме събереш отново с баща ми! — възкликнал Аслан.
Халифът се разплакал:
— Но как? Баща ти е обесен и вече не е между живите! Но, заклевам се в дедите си, оня, който ми донесе радостната вест, че Ала ад-Дин е още жив, не ще се кае! От мене ще получи каквото пожелае!
Тогава Ахмад Данаф пристъпил и рекъл:
— Ти заяви тържествено, че ще ми гарантираш безопасността! Съобщавам ти радостната вест, че Ала ад-Дин Абу Шамат, преданият и честният, е жив, здрав и читав. Обесиха наместо него един престъпник, а пък аз го заведох в Александрия и там му отворих дюкян.
— Нареждам ти начаса да ми го доведеш! — рекъл халифът.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че халифът заповядал да броят на Ахмад Данаф десет хиляди динара, и той се отправил към Александрия.
А пък в това време Ала ад-Дин Абу Шамат продал почти цялата стока в дюкяна си. Останала му една торба, която той развързал. От там изпаднал скъпоценен камък на златна верижка, който изпълнил шепата му. Камъкът имал пет лица, на всяко от което били изписани различни заклинания със ситни като пълзящи мравки букви. Потъркал той и петте му лица и си рекъл: „Хубав е, но сигурно е обикновен оникс!“ После го закачил в дюкяна си. Но ето че по пътя се задал един чужденец. Видял камъка и попитал:
— Търговецо, за продан ли си изложил този камък?
— Всичко в дюкяна ми е за продан!
— Ще ми го продадеш ли за осемдесет хиляди динара?
— Аллах ми е свидетел, малко са!
— Ще ми продадеш ли камъка за сто хиляди динара?
— Ще ти го продам за сто хиляди динара, но ако ми броиш парите още сега!
— Не донесох парите, защото Александрия е пълна с крадци! — казал чужденецът. — Ела на моя кораб, там ще ти дам парите! Ще ти дам също една бяла ангорска прежда, цял топ атлаз, един топ кадифе и един топ сукно!
Ала ад-Дин ударил ключа на дюкяна си, дал камъка на чужденеца, поверил ключовете на съседа си и му казал:
— Пази тези ключове, докато отида с чужденеца на кораба му и се върна от там с парите. Ако се забавя и дойде военачалникът Ахмад Данаф, предай му ключовете и думите ми!
Като се качил на палубата, чужденецът го сложил да седне, казал на хората си да донесат парите, платил цената на камъка и му дал преждата и платовете, които бил обещал.
— Търговецо, желаеш ли да ме почетеш, като хапнеш или пийнеш нещичко? — рекъл му той.
— Ако имаш вода, дай ми да пийна! — отвърнал Ала ад-Дин.
Чужденецът заповядал да донесат питиета, но в тях имало приспивателно. Ала ад-Дин пийнал, зашеметил се и заспал. Вдигнали котвите и платната. Вятърът бил попътен и корабът скоро се озовал в открито море. Ала ад-Дин отворил очи и попитал:
— Къде се намирам?
— Ти си под мое разпореждане — отговорил капитанът. — И ако беше продължил да казваш: „Малко са!“, щях да продължа да наддавам цената!
Докато си говорели, ето че се задал един кораб с четирийсет търговци мюсюлмани. Капитанът се насочил насреща им, хвърлил въжета с куки, превзел кораба им, ограбил го и го подкарал към град Генуа. Повел Ала ад-Дин към вратата на един дворец, който гледал към морето. От там излязла девойка със забулено лице.
— Донесе ли камъка? — попитала тя капитана.
— И камъкът, и собственикът му са тук! — отговорил той.
Царят на града научил за пристигането му, излязъл да го посрещне и го попитал:
— Добре ли пътува?
— Даже много добре! — отговорил капитанът. — Сдобих се с един кораб, в който пътуваха четирийсет и един мюсюлмански търговци!
— Изведи ги оковани в града! — наредил царят.
Сред търговците бил и Ала ад-Дин. Царят и капитанът се метнали на конете си и ги повели пред себе си. Извели първия търговец и царят го попитал:
— Откъде си, мюсюлманино?
— От Александрия! — отговорил търговецът.
— Палачо, отсечи му главата! — наредил царят.
Палачът замахнал с меча и му отсякъл главата. Същата участ постигнала и втория, и третия търговец, паднала главата и на четирийсетия. Ала ад-Дин бил последният. Царят попитал и него:
— Кажи откъде си?
— Аз съм от Александрия! — отговорил той.
Царят заповядал същото. Но тъкмо палачът да му отсече главата, една достолепна старица се приближила до царя и попитала:
— Царю, нали те бях помолила, ако капитанът доведе пленници, да си спомниш за манастира и да му подариш един или двама, които да прислужват в църквата?
— Ех, да беше се явила по-рано! — отговорил царят. — Все пак остана един, можеш да го вземеш!
— Ще дойдеш ли да прислужваш в църквата, или да оставя да те убият? — попитала тя Ала ад-Дин.
— Ще дойда и ще прислужвам.
Двамата се отправили към църквата, където старицата му наредила:
— Ще ставаш сутрин рано, ще вземаш със себе си пет мулета и ще отиваш в гората! Там ще насичаш сухи дърва и ще ги носиш в кухнята на манастира! След това ще навиваш килимите, ще метеш, ще миеш плочите и пода, после отново ще застилаш килимите! Ще вземаш половин ардаб жито, ще го пресяваш и ще го смилаш на брашно! После ще вземаш леща, ще я пресяваш, ще я смилаш на ръчна мелница и ще я вариш! Сетне ще пълниш четирите басейна с вода, ще наливаш от там в бъчвите, а от тях ще пълниш триста шейсет и шестте паници! Ще накисваш в тях сухарите, а отгоре ще им сипваш лещата! После ще поднасяш на всеки монах паницата му!
— Май трябваше да ме оставиш царят да ме убие! Такава работа не е за мен! — въздъхнал Ала ад-Дин.
— Ако се справяш добре, ще се спасиш от смърт. Инак царят ще ти вземе главата.
Ала ад-Дин се замислил угрижен и запитал:
— Че аз колко ръце имам, та да върша сам цялата работа?
— Вземи, синко, тази тояга (а тя била от мед и на единия й край имало кръст) и излез на улицата! — рекла старицата. — Ако те срещне дори градоначалникът, кажи му: „В името на нашия бог Исус Христос те призовавам на служба в църквата!“ Той няма да ти противоречи. Нека вземе житото и го пресее, нека го смели, нека пресее брашното, нека го замеси на тесто и опече от него сухари! Ако някой се осмели да ти противоречи, набий го и от нищо не се страхувай!
Ала ад-Дин направил това, което му била казала старицата. Цели седемнайсет години принуждавал той и старо, и младо да работи ангария на църквата. Един ден при него влязла старицата и му казала:
— Веднага се махай от манастира!
— Къде да се дяна?
— Пренощувай тази нощ в някоя кръчма или у някой от твоите приятели!
— Защо ме гониш?
Тя отговорила:
— Защото Хусн Мариам, дъщерята на цар Йоханна и владетел на този град, иска да посети църквата! Няма да е редно да стоиш на пътя й!
Ала ад-Дин се престорил, че излиза от църквата. А в душата си казал: „Дали царската дъщеря е като нашите жени, или е по-хубава от тях! Няма да си отида, преди да съм я погледнал!“ Скрил се в една стая с прозорче, което гледало към църквата.
Ето че се задала царската дъщеря. Ала ад-Дин я загледал с мъка на сърце, защото тя била красива като месец, изгряващ иззад облак.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин хвърлил поглед към царската дъщеря и видял, че я придружава още една красавица. Царската дъщеря я наричала Зубайда. Ала ад-Дин я огледал внимателно и разбрал, че това е жена му Зубайда, по която той така страдал, когато умряла. Царската дъщеря й казала:
— Стани и ми посвири на цитрата си!
— Няма да ти изсвиря нищо, докато не изпълниш обещанието си да ме събереш отново с моя съпруг Ала ад-Дин.
— Успокой се, Зубайда, и ведро гледай на нещата! Изсвири нещо, защото ти предстои да изпиташ сладостта от срещата с възлюбления ти Ала ад-Дин!
— А къде е той? — попитала Зубайда.
— Тук е, в ей тази стаичка, спотаил се е и слуша какво си приказваме! — отговорила царската дъщеря.
Тогава Зубайда така засвирила и запяла, че чак скалите се разлюлели. Ала ад-Дин силно се развълнувал, изскочил от стаичката, хвърлил се към двете жени и грабнал Зубайда в обятията си. Царица Хусн Мариам се приближила до тях и им рекла:
— Най-после бог отново ви събра!
— Благодарение на твоята добрина, господарке! — казал Ала ад-Дин. После се обърнал към съпругата си и я попитал: — Та нали ти умря и те заровихме в гроба? Как тогава оживя и дойде тук?
— О, мили мой, не съм умирала! Похити ме един зъл дух от джиновете, полетя с мен и ме доведе тук! Тази, която погребахте, беше жена джин! Тя прие моя образ и се престори на мъртва! След като я погребахте, тя излезе от гроба и отиде да служи на своята господарка, царската дъщеря Хусн Мариам. А пък аз, щом отворих очи, видях, че съм до Хусн Мариам. Попитах я: „Защо ме доведе тук?“ А тя ми отговори: „Обещано ми е, че ще се оженя за твоя съпруг Ала ад-Дин Абу Шамат. Ще приемеш ли, Зубайда, аз да бъда другата жена на мъжа ти и да прекарваме и двете по една нощ при него?“ Аз й казах: „Нямам нищо против, господарке. Но къде е мъжът ми?“ А тя ми отговори: „На челото му е написано онова, което бог му е предопределил! Когато то се сбъдне, той непременно ще дойде тук!“ Прекарах при нея всичкото това време, докато най-после Аллах ме срещна с теб в тази църква!
— Господарю мой Ала ад-Дин, ще ме приемеш ли за своя съпруга и ще се съгласиш ли да ми станеш съпруг? — обърнала се Хусн Мариам към Ала ад-Дин.
— Но, господарке моя, аз съм мюсюлманин, а ти — християнка. Как да се оженя за тебе?
— Слава на Аллаха, не съм неверница, мюсюлманка съм! — възкликнала Хусн Мариам. — Осемнайсет години вече! Нямам връзка с друга вяра освен с исляма.
— Господарке моя, единственото ми желание е час по-скоро да се завърна в родината си!
— На челото ти видях изписани дела, които трябва да извършиш! — рекла тя. — Ще се изпълнят твоите намерения! Ти имаш син. Името му е Аслан! Той сега е седнал на твоето място до халифа! Навършил е вече осемнайсет години! Правдата е възтържествувала и неправдата е сразена! Нашият бог е помогнал да бъде разкрит крадецът на вещите на халифа. Това е мошеникът Ахмад Камаким. Той вече е окован в затвора! Ще ти разкрия, че аз ти изпратих камъка, като го поставих в торбата, която ти намери в дюкяна! Аз изпратих капитана и той те доведе тук заедно с камъка! Трябва да знаеш, че този капитан е влюбен в мен! Поиска да се срещнем, но аз не пожелах да му се отдам. Казах му: „Ще бъда твоя само ако ми докараш камъка и неговия собственик!“ Дадох му сто торби с пари и го изпратих преоблечен като търговец, макар да е капитан! Когато те изправиха пред палача след обезглавяването на четирийсетимата пленници, сред които беше и ти, изпратих да те спаси старицата, която вече познаваш!
— Аллах да те възнагради за доброто, което си ми сторила! — казал Ала ад-Дин. — Кажи ми какви чудни свойства крие този камък и откъде е той?
Тя му отговорила:
— Този камък притежава пет чудни свойства. Моята баба беше магьосница. Разгадаваше тайни знаци, знаеше за безценни съкровища. Когато се разболя, подари ми камъка и ми разкри петте му чудни свойства. А преди да умре, баща ми й каза: „Поврачувай ми на пясък!“ Тя му каза, че ще загине от ръката на пленник, дошъл от Александрия. Баща ми се закле, че ще избива всички пленници, дошли от този град. Изби толкова, колкото са космите на главата му. Баба умря, а аз пораснах. Започнах сама да си врачувам на пясък. Веднъж си казах: „Мога ли да отгадая за кого ще се омъжа?“ Пясъкът показа, че съпруг ще ми бъде мъж на име Ала ад-Дин Абу Шамат. И зачаках, докато настъпи времето да те срещна!
Ала ад-Дин я прегърнал и обявил, че я взема за своя жена. После й казал:
— Желая тозчас да се завърна у дома!
— Тогава ела с мен! — рекла тя и го скрила в една от дворцовите стаи.
Влязла при баща си, който й казал:
— Дъще, днес имам лоши предчувствия. Нещо не съм на кеф! Седни да се напием!
Тя седнала, а той наредил да донесат вино. Наливала му, докато се напил. Сложила малко приспивателно в една чаша. Той я изпил и се проснал на земята. Тя отишла при Ала ад-Дин и му казала:
— Твоят враг лежи проснат по гръб! Можеш да правиш с него каквото поискаш! Аз съм го упоила!
Ала ад-Дин влязъл при царя и го вързал здраво.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Ала ад-Дин разбудил бащата на Хусн Мариам. Царят отворил очи, видял, че е вързан, и попитал дъщеря си:
— Защо се отнасяш така към мене?
— Ако си ми баща, стани мюсюлманин, защото аз вече приех исляма! — отговорила тя. — И не признавам друга вяра освен ислямската нито на тоя, нито на оня свят. Ако приемеш исляма драговолно, добре, но ако се възпротивиш, по-добре ще е да умреш.
Царят се дърпал и упорствал. Тогава Ала ад-Дин извадил ханджара си и прерязал гърлото му. Взел всичко, което тежало най-малко, а струвало най-много. Царската дъщеря донесла камъка и потъркала с ръка онова негово лице, на което било гравирано легло. Начаса пред тях се появило легло. Тримата седнали на него и Хусн Мариам се провикнала:
— Полети с нас, о, легло!
Леглото се издигнало и ги понесло към една пустинна долина. По неин знак то се спуснало на земята. Царската дъщеря обърнала камъка откъм страната, на която била нарисувана шатра, и пак потъркала. Появила се шатра и тримата със Зубайда насядали в нея. Долината била пустинна. Нямало в нея ни тревица, ни водица.
Хусн Мариам обърнала четирите страни на камъка към небето. После се провикнала:
— Нека тук изникнат дървета и нека край тях се разплиска море!
Начаса поникнали дървета, а край тях забучало море. Те се измили в него и казали молитвата си. Сетне Хусн Мариам завъртяла останалите три страни на камъка към страната, на която била нарисувана трапеза. Появила се трапеза с най-вкусни ястия. Яли, пили, пели и се веселили.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Хусн Мариам попитала Ала ад-Дин:
— За Кайро ли искаш да заминеш или за Александрия?
— За Александрия! — отговорил той.
Отново седнали на леглото. Хусн Мариам произнесла заклинанието, то начаса полетяло и те се озовали в Александрия. Ала ад-Дин настанил двете жени в една пещера, а самият той се отправил към града. Върнал се при тях с дрехи, които те облекли. После ги повел към дюкяна си.
И ето го насреща Ахмад Данаф, идващ от Багдад. Ала ад-Дин го прегърнал. Военачалникът му донесъл радостната вест, че има син Аслан, вече мъж за женене. Ала ад-Дин му разказал всичките си патила, а на сутринта продал дюкяна си и добавил парите към онова, което вече имал. Ахмад Данаф му съобщил, че халифът го вика, а Ала ад-Дин му казал:
— Отивам в Кайро, за да прегърна баща си, майка си и близките си!
Всички се качили на леглото и тръгнали към щастливия град Кайро. Той почукал на вратата на дома си. Обадила се майка му:
— Кой чука на вратата, зад която с най-скъпия ни раздели съдбата!
— Това съм аз, Ала ад-Дин! — отговорил той.
Всички наизлезли да го прегърнат. Въвел и двете си жени вкъщи, внесъл и нещата, които носел. Отпочинали си три дена. Но Ахмад Данаф настоял да отпътуват за Багдад. Ала ад-Дин взел баща си и майка си и поели към Багдад. Ахмад Данаф влязъл при халифа, съобщил му радостната вест за завръщането на Ала ад-Дин и му разказал невероятните му патила. Халифът станал да посрещне верния си приближен. Аслан, който стоял отдясно на халифа, също скочил да прегърне баща си. Халифът заповядал да доведат Ахмад Камаким Крадеца и рекъл на Ала ад-Дин:
— Предавам ти твоя враг и го оставям на волята ти!
Ала ад-Дин измъкнал меча си и отрязал главата на Крадеца.
После халифът вдигнал голяма сватба на Ала ад-Дин с Хусн Мариам. Подир сватбата Ала ад-Дин влязъл при жена си и видял, че е като перла, която още не е пробита.
Халифът направил Аслан свой шейсетник и дарил всички с разкошни одежди. Така доволно и щастливо си живели всички, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва…
Приказки за щедри хора
Приказка за Хатим Таи
Много са историите за щедрите. Сред тях е тази за Хатим Таи.
Разказва се, че когато умрял, бил погребан на върха на една планина. До гроба му издълбали две големи каменни корита, а над тях поставили каменни глави на девойки с разпуснати коси. В подножието на планината течала река. Отседнели ли наблизо керванджии, по цяла нощ чували викове. На разсъмване намирали само каменните девойки. Веднъж Зу-л-Кура89, химяритският цар, отседнал в тази долина и решил да прекара там нощта.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Зу-л-Кура чул виковете и попитал хората си:
— Какви са тези викове, които се разнасят от върха на планината?
— Там е гробът на Хатим Таи — отговорили му. — Отседнат ли тук нощно време пътници, чуват все същите викове и стонове!
— Е, Хатим, тази нощ ще ти бъдем гости! — провикнал се подигравателно Зу-л-Кура към гроба на Хатим Таи. — С какво ще ни нагостиш? — после заспал. Но по едно време се събудил уплашен и се развикал: — Араби, насам! Дръжте камилата ми!
Надошли и хората му видели, че камилата му се мята на всички посоки. Заклали я, опекли месото й и го изяли. После го попитали как се е случило всичко това, а Зу-л-Кура отговорил:
— Заспах и насън ми се яви Хатим Таи с гол меч в ръка. Каза ми: „Ето ме и мен, но нямам с какво да те нагостя“. После удари с меча си камилата ми. Ако не бяхте я заклали, щеше да умре!
Щом пукнала зората, Зу-л-Кура се качил на камилата на един от своите хора, който седнал зад него. По пладне видели човек, яхнал камила, който водел на повод друга. Попитали го: „Кой си ти?“
А той отговорил:
— Аз съм Ади, синът на Хатим Таи. Кой от вас е Зу-л-Кура?
— Ето този!
— Качи се на тази камила и я вземи в замяна за твоята! — му казал Ади. — Подарява ти я баща ми наместо закланата!
— Отде знаеш за закланата камила? — удивил се Зу-л-Кура.
— През тази нощ — отговорил Ади — видях насън баща си, който ми рече: „Ади, сине, химяритският цар Зу-л-Кура ме помоли да го нагостя, ала аз нямах какво да му предложа, затова заклах собствената му камила! Догони го и му дай една от нашите камили, за да има какво да възседне!“
Зу-л-Кура приел камилата и възхвалил голямата щедрост на Хатим — бил той жив, или мъртъв.
Приказки за Маан ибн Заида
Разказва се, че един ден Маан ибн Заида излязъл на лов, но ожаднял, а слугите му не носели вода. Ето че до него се приближили три девойки, които носели три меха с вода…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Маан помолил девойките да му дадат да се напие и те изпълнили желанието му. Заповядал на слугите си да им подарят нещичко, но се оказало, че нямали пари. Тогава той раздал на всяка от тях по десет стрели от колчана си. Върховете на стрелите били от злато. Една от девойките казала на дружката си:
— На такова великодушие е способен само Маан ибн Заида!
* * *
Разказват също, че Маан ибн Заида излязъл с хората си на лов. До тях приближило стадо газели. Ловците се пръснали да преследват животните. Маан също се спуснал да гони една газела. Успял да я рани, слязъл от коня си и я заклал. Видял насреща му да се задава човек, който идел от пустинята, яхнал магаре. Маан възседнал коня си, понесъл се насреща му и го попитал откъде идва.
— Ида от земите на кудаа — отговорил той. — Последните няколко години там се оказаха сушави и безплодни. Но тази година беше плодоносна. Събрал съм най-хубавите краставици и съм тръгнал да ги продам на Маан ибн Заида, защото щедростта му е голяма и милостта му няма равна!
— Колко се надяваш да получиш? — попитал Маан.
— Хиляда динара! — отговорил човекът.
— Ами ако той ти каже, че искаш твърде много?
— Ще му поискам петстотин.
— А ако ти каже, че е много?
— Тогава ще му поискам сто.
— А ако ти каже, че искаш твърде много?
— Тогава ще му поискам петдесет.
— А ако той все пак настоява, че искаш много?
— Ще вляза с магарето си в харема му и ще се върна при близките си с празни ръце!
Разсмял се Маан на думите му. Пришпорил коня си и догонил воините си. Прибрал се у дома си и казал на вратаря:
— Ако ме потърси един човек на магаре, който носи краставици, въведи го при мен!
Не след дълго пристигнал краставичарят. Вратарят го пуснал да влезе. Човекът не могъл да познае, че тъкмо него бил срещнал в пустинята. Маан седял на емирския си престол. Човекът го поздравил и рекъл:
— Надявам се на тебе, емире, и ти донесох ранни краставици! — отговорил човекът.
— За колко ги даваш?
— За хиляда динара.
— Това е много!
— Тогава ще ти ги дам за петстотин.
— Множко е!
— Добре, за двеста.
— И това е много!
— Тогава за сто.
— Пак е много!
— Свалям на петдесет! — рекъл човекът.
— Много е! — казал Маан.
— Дай трийсет тогава. Кълна се в Аллаха, човекът, когото срещнах в пустинята, се оказа прав за мое нещастие! Нима ще ми дадеш по-малко от трийсет?
Маан се разсмял и замълчал. Тогава бедуинът разбрал, че той е човекът, когото бил срещнал в пустинята. Рекъл му:
— Господарю, ако не ми дадеш трийсет динара, магарето ще остане вързано на вратата, а Маан ще продължава да си седи на трона.
Маан се разсмял, извикал своя ковчежник и му казал:
— Дай му хилядата динара, които той ми поиска, отброй му отгоре петстотин динара, после още двеста, след туй още сто, още петдесет и най-подир прибави трийсет. А магарето остави вързано на мястото му!
Бедуинът щял да си глътне езика от удивление, когато получил всички тези пари.
Приказка за един андалуски град, покорен от Тарик бен Зияд
До ушите ми достигна, царю честити, че някога имало град на име Лабта. Той бил владение на чужденци неверници. В него имало замък, който стоял постоянно заключен. Щом някой от царете на града умирал и на негово място се възцарявал друг неверник, той заключвал замъка с катинар. Минало време и на вратата на замъка вече висели двайсет и четири катинара — по един от всеки цар.
Веднъж на престола се възкачил човек, който нямал царски произход. Решил да отключи катинарите, за да види какво има в замъка. Велможите на царството взели да го разубеждават. Предложили му всички безценни богатства и съкровища, които притежавали, само и само да не го отключва, но царят не отстъпвал…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царят махнал катинарите и отворил вратата. Вътре съзрял изрисувани образи на араби, възседнали коне и камили. На главите им тежали чалми. Били препасани с мечове, а в ръцете си държали дълги маждраци. Царят намерил и една книга, в която прочел следното: „Ако тази врата бъде отворена, страната ще бъде завладяна от едно арабско племе, чиито воини досущ приличат на тези образи! Внимавайте, много внимавайте и не отваряйте вратата!“
Този град се намирал в Андалусия. Завоюван бил от Тарик бен Зияд през същата година по време на царуването на халиф Уалид бен Абдул Малик. Царят бил убит, страната му била ограбена, жените и момчетата — пленени, богатствата — похитени. Завоевателят намерил несметни съкровища — около сто и седемдесет корони с бисери и рубини, много скъпоценни камъни. Открил неизброимо количество златни и сребърни съдове и масата на пророка на Аллаха Сулейман ибн Дауд. Казват, че масата била от зелен изумруд. Сега се намира в Рим. Чашите й са от злато, а блюдата й — от ахат и безценни камъни. Тарик намерил в града и един псалтир, изписан с гръцки букви със златен варак и украсен със скъпоценности. В града открил и една книга, в която се говорело как се обработват рубини и други скъпоценни камъни, какви са съставките на отровите и на противоотровите. Там имало изображения на земята, моретата, отделните страни и рудниците. В замъка имало и голяма стая, в която стоял складиран много философски камък — само един дирхам можел да превърне хиляда сребърни дирхама в чисто злато. Всичките тези богатства Тарик изпратил на халифа, а арабите се пръснали из градовете на тази земя.
Приказка за Хишам бен Абдул Малик и бедуинчето
Разправят също, че Хишам бен Абдул Малик бен Маруан отишъл веднъж на лов. Съзрял газела и я погнал с кучетата си. Докато я гонел, видял едно бедуинско момче, което пасяло своите овчици. Хишам му извикал:
— Хей, момче, хвани газелата и ми я доведи!
— Що за поведение! Защо гледаш на мене с такова презрение? — казало момчето. — Защо ме подлагаш на унижение? На големец подхождат словата, но магаре си явно в делата.
— Тежко ти! Не виждаш ли на кого говориш? — провикнал се Хишам.
Момчето му рекло:
— Разбрах, че си със скверно възпитание! Дори да поздравиш не прояви желание!
— Горко ти! Не знаеш ли, че аз съм Хишам бен Абдул Малик!
— Далеч от дома да те прати Аллах и да не те възкреси от гробната прах! Много думи изрече, но не се показа учтив, човече!
— Хванете бедуинчето! — рекъл Хишам на войниците си. Те хванали момчето, а Хишам се върнал в двореца си и заповядал: — Доведете ми това момче!
Видяло детето насъбралите се халифски сановници и велможи, но не се побояло, не се разколебало, а свело глава към земята и пристъпило напред, докато стигнало при Хишам и застанало точно пред него. Стояло с наведена глава и нито поздравило халифа, нито промълвило дума. Тогава един от слугите се обърнал към бедуинчето и го нахокал:
— Бедуинско псе, защо не поздрави повелителя на правоверните?
Момчето погледнало гневно слугата и рекло:
— Пречат ми магарешкото седло, дългият път, стръмните стълби и това, че вече съм изморен!
Тогава Хишам викнал, силно разгневен:
— Момченце, не виждаш ли, че така скъсяваш живота си?
— Живота ми да вземеш ти не се кани, че всеки има своите отредени дни! — отвърнало бедуинчето.
— Ах ти, бедуинска измет, как се осмеляваш да държиш такъв език! — възкликнал един царедворец.
— Дано полудееш, в беда да живееш, ума си дано запилееш! — отговорило бедуинчето. — Не си ли чувал думите на Аллах: „Ще дойде ден, когато всяка душа ще трябва сама да се защитава според делата си“?
Тези думи разгневили Хишам, който се провикнал:
— Палачо, отсечи главата на това момче! То изрече твърде много дръзки слова и не се побоя от укор!
Палачът размахал меча над главата му. Бедуинчето се разсмяло така, че всичките му зъби се белнали. Хишам още повече се разгневил и му казал:
— Момче, да не си полудяло? Не виждаш ли, че се разделяш с белия свят? Как можеш да се подиграваш сам на себе си?
— Повелителю на праведните, ти няма да ме впечатлиш с туй, че ще продължиш живота ми! — отговорило бедуинчето. — Дойдоха ми на ум едни стихове! Чуй ги! Обезглавяването ми няма да ти убегне!
Усмихнал се на свой ред и Хишам и рекъл:
— Кълна се в родството си с пророка на Аллаха! Ако беше изрекъл тези стихове още от самото начало, щях да ти дам всичко освен халифския си престол! Ей, слуга, напълни му устата със скъпоценни камъни и добре го възнагради!
Слугата дарил бедуинчето с великолепен подарък. То го взело и си тръгнало.
Приказка на Исхак Мосулеца за женитбата на Ал-Маамун с Хадиджа, дъщерята на Хасан ибн Сахл
Разказват, че Исхак Мосулеца разправял веднъж:
* * *
Една нощ излязох подпийнал от двореца на халифа Маамун на път за дома, но изведнъж страшно ми се доходи по малка нужда. Сврях се в един сокак да се изпикая. По едно време гледам — от отсрещната къща виси голям кош с четири дръжки, подплатен с коприна. Докато се зверех, пияната ми глава ме накара да седна в него. Речено-сторено! Но стопаните на дома го издърпаха нагоре, мислейки, че аз съм оня, когото чакали. Кошът спря на върха на дувара и чух четири робини да ми казват:
— Слизай и бъди добре дошъл!
Поведе ме една със свещ в ръка и влязохме в разкошна стая. Някой дръпна завесите на една от стените. Появиха се прислужници. Сред тях плавно вървеше девойка, хубава като ясна месечинка. Станах на крака почтително, а тя ме поздрави, покани ме да седна и ме попита кой съм, отде ида. Разказах как съм попаднал в този дом.
— Не ще съжаляваш за тази случка — рече тя. — Ще ми кажеш ли някое и друго стихотворение?
Отвърнах й, че имам къса памет за стиховете.
— Все пак сгрей сърцето ми, изпей нещо!
Изпях й стиховете на неколцина древни поети. Тя остана доволна и се възторгна от умението ми:
— Кълна се в Аллаха, не знаех, че дюкянджийските синове имат такива дарби!
После заповяда да застелят трапезата.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Исхак Мосулеца:
* * *
Девойката се зае да реди пред мен най-разнообразни ястия. После заповяда да донесат вино и изпи един стакан. Подаде и на мен един и ми каза:
— А сега е време да си побеседваме!
— До ушите ми достигна, че се случило това и това, че някакъв човек казал еди-какво си… — започнах да разказвам неуверено няколко занимателни случки, които я зарадваха и развеселиха.
Тя рече:
— Чудя се как може обикновен търговец да бъде надарен с такова красноречие? Та това са случки, достойни за ушите на царе!
— Имах съсед, който обичаше да беседва с царете и често сядаше на трапезата им! — рекох. — От него май съм чул това, което разказах!
— Ти си един от най-духовитите мъже, които съм познавала! — каза ми тя. — На всичко отгоре си и рядко образован! Но сега попей ми в съпровод на уд.
— В миналото опитвах късмета си в пеенето — рекох, — но не ми провървя и се отказах! Но щом настояваш, ще ти изпея нещо!
Тя заповяда да донесат уд и сама запя една моя песен с такъв сладък глас, какъвто през живота си не бях чувал. Свиреше превъзходно, почти, съвършено. Щом свърши, ме попита:
— Знаеш ли от кого е тази песен и кой е авторът на тези стихове?
— Не знам! — отговорих.
— Стиховете са от еди-кой си, а мелодията е от Исхак!
— Брей! Нима тоя Исхак, дано душата ми изкупи греховете си, е толкова голям майстор? — попитах.
— Е-ех, Исхак е ненадминат музикант! — възкликна тя. — Искаш ли да чуеш друга негова песен?
Продължихме да свирим и пеем, докато пукна зората. Тогава дойде една старица, която беше дойка на девойката, и каза:
— Свършвайте вече!
Девойката стана и рече:
— Не казвай никому за тази нощ. Нощните срещи трябва да се пазят в тайна.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Исхак Мосулеца продължил разказа си:
* * *
Сбогувах се с нея. Вкъщи си легнах да поспя. На сутринта пристигна пратеник на халифа Маамун. Упътих се към двореца му завчас и прекарах деня си там! Привечер започнах да си мисля за приятно прекараната предишната нощ. Докато се усетя, ето ме пак пред оня кош и пак седнах в него. Вдигнаха ме и ме заведоха на същото място. Девойката ми каза:
— Май ти се понрави да идваш тук!
Разговаряхме до зори. Сетне се върнах у дома и поспах. Упътих се към двореца и прекарах деня там. По мръкнало халифът ми каза:
— Почакай ме тук, докато свърша една работа! Няма да се бавя!
Щом се изгуби от погледа ми, обхвана ме безпокойство и си спомних за прекараната нощ. Излязох тичешком. Стигнах до коша, седнах в него и той ме понесе нагоре. Отнесе ме пак в същата стая. Девойката рече:
— Ти май превърна дома ми в свой?
— Гостът има право да остане три дни у своя домакин! — отвърнах. — Ако си позволя пак да наруша спокойствието ти, вземи ми живота!
Когато дойде уреченият час, си помислих, че халифът Маамун непременно ще попита къде съм бил, и няма да се успокои, преди да му разкажа историята си. Казах на девойката:
— Виждам, че много обичаш пеенето. Имам един братовчед. Той е по-красив от мен, дарен е с по-висок сан и с необикновен ум.
— Ако братовчед ти наистина е такъв, какъвто го описваш, нямам нищо против да се запозная с него! — рече тя.
Станах и тръгнах към къщи.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Исхак Мосулеца:
* * *
Едва бях стигнал до дома, когато пратениците на халифа се нахвърлиха върху мен и ме отнесоха при него. Заварих го да седи на един стол разгневен от постъпката ми. Попита ме:
— Исхак, нима си забравил верноподаническите си задължения?
— Кълна се в Аллаха, повелителю, не съм ги забравил! — отговорих.
— За какво става дума? Кажи ми цялата истина!
Разказах му цялата история, след което добавих:
— Обещах на девойката да те запозная с нея!
Прекарахме доволни деня, Маамун вече копнееше за девойката. С нетърпение дочакахме уречения час и се отправихме към дома й. Докато си вървяхме, взех да съветвам халифа с думите:
— Не се обръщай към мен по име пред нея! Нека остана само твой придружител!
Намерихме на мястото два коша, които ни издигнаха до вече познатото място. Девойката ни поздрави. Щом Маамун я видя, умът му се взе от прелестта и хубостта й. А тя започна да му реди предания и стихове и да му пее. После заповяда да донесат вино. Пихме. Девойката бе приветлива, радостна, разговорлива. Той също бе очарователен и приказлив. Тя грабна уда и изпя една моя песен. Когато той изпи три ратла вино, настроението му съвсем се повиши, развесели се и се провикна:
— Хей, Исхак! Я вземи и изпей тази песен, както ти умееш!
Девойката разбра, че това е халифът, и се скри в една от стаите.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Исхак Мосулеца:
* * *
Щом свърших да пея, халифът Маамун ми каза:
— Разбери кой е стопанинът на този дом!
Тогава пред нас излезе старица — дойка на момичето, и рече:
— Стопанин на този дом е Хасан ибн Сахл!
— Веднага да се яви пред мен! — нареди халифът. Старицата се изгуби за миг и ето че се появи Хасан. — Имаш ли дъщеря? — попита Маамун.
— Да — отвърна той. — Казва се Хадиджа!
— А женена ли е?
— Кълна се в Аллаха, не още!
— Искам ръката й от тебе! — рече халифът.
— Тя е твоя смирена робиня, на теб ще бъде подчинена, повелителю на правоверните! — отговори Хасан.
— Женя се за нея — рече халифът — и плащам откуп трийсет хиляди динара за ръката й, които ще ти бъдат броени още тази сутрин! Щом получиш парите, изпрати вечерта дъщеря си при мен — излязохме от дома му, а Маамун ми рече: — Исхак, никому не разказвай за случилото се!
Така и не разкрих тази случка чак до самата кончина на халифа Маамун. Кълна се в Аллаха, не съм виждал мъж с качествата на Маамун, нито жена, която да се мери с Хадиджа по ум, разум и сладкодумие! Но само Аллах е вездесъщ!
Приказка за магаретаря, който влязъл в харема на велможата
Разказват, че веднъж по време на хаджилъка, докато хората обикаляли около Кааба, както му бил обичаят, ненадейно от навалицата се измъкнал някакъв човечец, увиснал на завесите на светия храм и почнал горещо да се моли:
— Чуй ме, о, Аллах! Нека тази жена пак да се скара с мъжа си, та да мога да я обладая!
Чули го неколцина хаджии, хванали го и го повели към управителя на светите места в Мека, след като здравата го натупали.
— Многоуважаеми, хванахме това нищожество да богохулства из светите места! — казали му те.
Управителят заповядал да обесят богохулника, но той се примолил:
— Знатни началнико, заклевам те в пратеника на Аллаха, чуй моите патила и теглила, а после прави с мен каквото поискаш!
— Говори, човече! — казал управителят.
И човечецът заразказвал:
* * *
Знай, благородни, че съм най-прост магаретар в една кланица, отдето извозвам кръвта и карантията на овцете. Един ден, както карах магарето си, видях някакви хора да бягат. Един от тях се провикна:
— Скрий се в тоя сокак, за да не те убият!
— Защо са се разбягали тези хора? — попитах.
— Минава харемът на един велможа! — отвърна един от слугите.
Евнусите разгонваха хората от улицата и биеха, когото сварят. Свърнах аз с магарето си в един сокак и зачаках да се разпръсне навалицата.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на магаретаря:
* * *
Видях да се задават още евнуси с тояги в ръце. С тях вървяха трийсетина жени, сред които ситнеше една — стройна като тополка, с ненадмината красота, хубост и прелест. Явно, че бе господарката. Като стигна до сокака, където се бях сврял, тя се заозърта, подвикна на един евнух, пошушна му нещо на ухото, а той дотърча при мен и ме улови. Друг евнух хвана магарето ми за юздите и го поведе нанякъде. Хората завикаха подире ни:
— Не ви ли е грях от Аллаха? Този е магаретар, клета душица, защо сте го вързали? Пуснете го!
„Евнусите ме хванаха, рекох си, защото господарката им е подушила миризмата на карантията и се е погнусила! Ами ако е бременна и й е прилошало?“ Стигнахме пред една порта, минахме през нея, стигнахме до просторна стая, застлана с прекрасни килими. Жените влязоха навътре, а аз останах вързан до евнуха. Рекох си: „Сигурно са ме довели, за да ме измъчват, докато пукна! Никой няма и да разбере, че са ме уморили!“ Вкараха ме в разкошна баня. Появиха се три робини и ми наредиха да сваля дрипите от гърба си. Смъкнах жалките си дрехи. Едната захвана да ми търка краката, другата — да ми мие главата, третата — да ме разтрива. Като си свършиха работата, ми подадоха бохча дрехи и ми казаха да се облека, а аз им рекох:
— Кълна се в Аллаха, че не зная как се облича това!
Те пристъпиха към мен и ме облякоха, като ми се присмиваха. Донесоха мускалчета розова вода и ме напръскаха. Заведоха ме в друга стая, пълна с редки украшения и постлана със скъпи килими. Щом влязох, съзрях жена, изтегната на бамбуково легло…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на магаретаря:
* * *
Краката на леглото бяха от слонова кост. Жената ме повика при себе си. Приближих се, тя ми заповяда да седна и разпореди да ми донесат нещо за ядене. Поднесоха чудни и разнообразни ястия, каквито през живота си не бях нито виждал, нито вкусвал. Поднесоха и най-различни вина. Една робиня наливаше вино под звуците на сладкогласни струни. Моя милост и знатната госпожа до мен се позамаяхме от виното. Тя нареди на робините си да ни постелят да легнем и те изпълниха повелята й. Хвана ме за ръка и ме поведе към постелята. Преспах с нея чак до сутринта. Притиснех ли я до гърдите си, до мен достигаше ароматът на мускус и благовония. Мислех си, че съм в рая или пък че сънувам. На сутринта тя ме попита къде живея. Аз й казах, а тя ми нареди да си вървя и ми подари кърпа, извезана със злато и сребро. В нея беше вързано нещо.
Зарадвах се и си рекох: „Ако в кърпата има вързани поне пет филса, това ще ми бъде обядът за днес!“ Влязох в един дюкян, развързах кърпата и намерих в нея петдесет златни мискала. Закопах златото в земята и седнах на прага, но преди това си купих за два филса хляб и мерудия. Наобядвах се и се замислих за своята съдба. Както си седях, видях да се задава една робиня, която ми рече:
— Господарката пак те вика!
И всичко се повтори както през първата нощ. На сутринта тя пак ми даде кърпа с петдесет златни мискала. Зарових ги на същото място. Така изкарах цели седем дена. На осмия ден, както бях легнал до нея, в покоите й довтаса една робиня и пошепна:
— Бързо ставай и бягай в горната стая!
Изтичах в горната стая, дето гледаше към пътя. Из сокака се понесоха силна гълчава и тропот на конски копита. Надзърнах и видях да се задава момък, възседнал кон. Пред него вървяха роби и войници. Той скочи от коня и влезе в покоите на жената.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на магаретаря:
* * *
Щом пукна зората, момъкът се метна на коня си и излезе. Жената се качи при мен и каза:
— Това беше мъжът ми. Ще ти разкажа какво ни се случи веднъж. Седяхме един ден в градината, той стана, пое нанякъде и се забави дълго. Когато ми омръзна да го чакам, станах и минах през кухнята. Срещнах една слугиня. Попитах я къде е мъжът ми, а тя ми го показа — лежеше с една от готвачките. Зарекох се да му изневеря на свой ред с някой от най-мръсните и долни мъже! Четири дни търсех из целия град мъж, който да отговаря на онова, дето дирех! Ти беше най-долният и мръсен мъж, който ми попадна. Затова те пожелах! Ето как изпълних клетвата, която си бях дала. А позволи ли си мъжът ми още веднъж да легне с някоя слугиня, отново ще те повикам за онази работа!
Тя ми заповяда да напусна дома й. От нея получих четиристотин златни мискала, които харча и досега. Дойдох в Мека, за да се помоля на всемогъщия и велик Аллах мъжът й отново да легне със слугинята, та и аз да изпитам предишното блаженство!
* * *
Управителят изслушал историята на човечеца, пуснал го да си върви и казал на присъстващите: „В името на Аллаха, молете се за него! Грехът му е опростен!“
Приказка за Харун ар-Рашид и Мохамед, син на Али златаря
Разправят, че една нощ мрачни мисли налегнали халифа Харун ар-Рашид. Повикал той своя везир Джаафар Бармаки и му рекъл:
— Стегнала ми се е душата! Ще ми се да побродя тази нощ из улиците на Багдад, да видя как поминуват рабите божии!
Свлекли разкошните си дрехи и се преоблекли като търговци. Били трима: халифът, Джаафар и Масрур мечоносецът. Тръгнали, стигнали до река Тигър и видели старец да седи в лодка.
— Старче, бъди тъй услужлив и милостив, приеми ни в лодката си! — рекли те. — Вземи в отплата тоя динар!
— Смее ли някой да се разхожда с лодка по това време? — отвърнал той. — Нали всяка нощ халифът Харун ар-Рашид обхожда реката с гемията си? А глашатаят край него току се провиква: „Ей, хора! Стари, млади, от знатен или от долен произход, деца и юноши, народ! Който се осмели да тръгне по Тигър, главата му ще взема или ще го обеся на мачтата на лодката му!“ Сигур ей сегичка пак ще пръкне!
— Старче, вземи тези два динара и ни приюти в някоя от близките беседки, докато гемията на халифа се отдалечи! — предложил пак халифът.
— Давайте златото! Дано великият Аллах ни помогне! — взел той златото, но ето че откъм средата на Тигър се задала лодка с горещи свещи и факли. — Нали ви думах, че халифът броди по реката всяка нощ? — рекъл старецът. — Аллах, спаси ни и не давай да ни разкрият!
Вкарал ги той в една беседка и ги завил с черно покривало. Те надзърнали изпод него. Видели, че на носа на гемията стои човек. В ръката си държал факел от червено злато, в който горяло какулийско алое. Бил загърнат с плащ от пурпурен атлаз. На главата си носел мосулски тюрбан. До левия и десния борд стояли по двеста роби. Имало и трон от червено злато. На него седял младеж, красив като ясен месец. Облечен бил в черни одежди, извезани с жълто злато. Отпреде му стоял мъж, който приличал на везира Джаафар, а до него някакъв евнух, досущ като Масрур. В ръката си евнухът държал меч. Видял халифът тази гледка и казал:
— Везире, кълна се в Аллаха, че оня, седналият, се държи като същински халиф! Човекът пред него трябва да си ти, Джаафар, а оня там евнух трябва да е Масрур! И сътрапезниците са досущ като моите! Дяволска работа!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че гемията отплавала и се изгубила от погледите им. Старецът скочил в лодката си и рекъл:
— Хвала на Аллаха! Никой не ни видя!
— Старче, нима халифът броди по реката всяка нощ? — запитал халифът.
— Да, господарю, така е от година насам!
— Старче, ще бъдеш ли така добър да ни почакаш тук и утре вечер? Ще ти дадем пет златни динара. Ние не сме тъдявашни. Тръгнали бяхме да се пошляем малко.
— С най-голямо удоволствие — отвърнал старецът.
Халифът, Джаафар и Масрур се прибрали в двореца. Когато денят минал, халифът казал:
— Джаафар, да идем да видим какво прави лъжехалифът!
Разсмели се Джаафар и Масрур. Отново навлекли дрехи на търговци и тръгнали. Излезли през тайния вход, видели лодкаря да ги чака. Скочили в лодката. Почакали около час и ето че пак се задала гемията на лъжехалифа. Тогава халифът рекъл:
— Везире, ако някой ми беше казал, едва ли бих взел думите му за истина, но сега няма как да не повярвам на очите си! Старче, вземи тези десет динара и ни откарай до гемията! Ония там са осветени, а ние сме на тъмно. Така ще ги огледаме хубавичко, без те да могат да ни видят!
Старецът взел десетте динара и загребал с веслата към гемията. Попаднали в нейната сянка.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че плавали с гемията, докато стигнали до овощните градини. Старецът хвърлил котва наблизо. Появили се някакви слуги. Водели муле — оседлано и с юзди. Лъжехалифът слязъл на брега, възседнал го и го подкарал, обкръжен от своите сътрапезници. Слугите взели да се суетят около него. Харун ар-Рашид, Джаафар и Масрур също слезли на брега, смесили се с робите и тръгнали с тях. Факлоносците се извърнали и ги съзрели — трима смирени странници в търговски дрехи. Изгледали ги подозрително, привикали ги заканително и ги отвели при лъжехалифа. Той попитал:
— Как попаднахте тук и какво ви води насам по никое време?
— Дошли сме по търговия — отвърнали те, — идем от далечен край! Пристигнахме днес, а привечер тръгнахме да се поразходим! Но ето че се появи ти, хората ти ни заловиха и ни изправиха пред тебе!
— Имате късмет, че сте странници! Ако бяхте от Багдад, щях да ви отсека главите! — после се обърнал към везира си: — Погрижи се за тези хора! Те ще бъдат наши гости тази нощ!
Везирът ги повел. Стигнали до висок дворец — подобен нему не притежавал ни един султан. Издигал се от земята и стигал чак до облаците. Вратата му била от тиково дърво, украсена с чисто злато. През нея се минавало в зала с шадраван. Подът й бил покрит с килими, копринени възглавници и дълги дюшеци. Имало спуснати завеси, прекрасни ковьори, неподвластни на описание. Лъжехалифът влязъл и седнал на позлатен трон, украсен със скъпоценни камъни. Наоколо насядали и приближените му. Сложили трапеза, всички си похапнали. Слугите вдигнали съдовете, сътрапезниците си измили ръцете. Дошъл редът на стаканите за вино. Тръгнали те от ръка на ръка. Всички си пийвали от виното, докато ги опило и бързо замъглило ума им.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Харун ар-Рашид казал на Джаафар:
— Кълна се в Аллаха, ние не притежаваме такива хубави съдове! Де да можех да узная кой е този момък!
Момъкът видял, че двамата си шушукат, и казал:
— Шушукането е неприлично!
— Нищо неприлично няма! — рекъл Джаафар. — Просто моят приятел ми казва: „Посещавал съм много страни, срещал съм се с велики царе, бил съм приятел и на пълководци, но не съм прекарвал по-хубава нощ! Но жителите на Багдад обичат да казват: «Пиене без музика причинява главобол!»“
Лъжехалифът се усмихнал. Той държал в ръката си тръстикова пръчка, с която ударил по малка кръгла възглавничка. Отворила се врата. От там излязъл евнух, който носел столче от слонова кост, богато украсено с чисто злато. След него пристъпила робиня с несравнима красота. Евнухът нагласил столчето и робинята се разположила на него. В ръка държала уд — дело на майстори индийци. Поставила го в скута си, навела се над него като майчица над свидна рожба и изпяла следните стихове:
Лъжехалифът се разчувствал, надал вик и раздрал одеждите си. Донесли му нови, по-хубави от предишните. Преоблякъл се, седнал на обичайното си място и пак ударил по възглавничката. Отворила се друга врата и се появил евнух, този път със златно столче в ръце. След него вървяла робиня, по-красива от първата. Седнала тя на столчето с уда в ръце, засвирила и запяла, заредила следните стихове:
Момъкът пак надал страшен вик и отново раздрал дрехата. Донесли му друга, облякъл я, възвърнало се предишното му настроение. Появила се трета робиня, по-красива от предишната. С уд в ръце тя изпяла следните стихове:
И отново момъкът изпаднал в предишното състояние, отново историята се повторила.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Харун ар-Рашид хвърлил поглед към момъка и съзрял по тялото му следи от побой. Той промълвил:
— Ей, богу, Джаафар, какъв прекрасен млад човек, но май е опасен злосторник!
— Откъде разбра това, повелителю на правоверните?
— Не видя ли следите от бич по тялото му?
Точно тогава параванът бил дръпнат и прикрил лъжехалифа. Той се преоблякъл и отново седнал до сътрапезниците си с гордо вдигната глава. Огледал се и видял, че халифът и Джаафар си шушукат.
— За какво си говорите, юнаци? — попитал ги той.
— Нищо особено, господарю — отговорил Джаафар. — Ти вече знаеш, че моят приятел е обиколил много градове и страни… Та той ми каза: „Тази нощ нашият господар, халифът, показа голямо разточителство! Разкъса сума ти одежди, всяка от които струва хиляда динара!“
— Човече, парите са си мои! — казал лъжехалифът.
— Джаафар, попитай го откъде са по него тия белези, да видим как ще отговори! — пошепнал Харун ар-Рашид.
— Господарю — рекъл Джаафар, — моят другар забеляза по тялото ти следи от бич и ме попита: „Кой би посмял да удари халифа?“
Момъкът се засмял и отвърнал:
— Работата тук е чудновата и нещата са твърди заплетени!
После въздъхнал и заредил стиховете:
Джаафар и халифът лицемерно се заклели, че не са хората, които момъкът бил споменал. Тогава той се засмял и заразказвал:
Знайте, господари мои, че аз не съм повелителят на правоверните! Истинското ми име е Мохамед Али. Син съм на Али златаря. Баща ми беше знатна личност. Неотдавна умря и ми остави голямо наследство — злато, сребро, бисери, корали, рубини, топази, дюкяни, фурни, роби, робини и слуги. Един ден, както си седях в дюкяна, ето че се зададе девойка, яхнала муле. До нея ситнеха три робини, красиви като месечини. Тя застана близо до мен, после влезе в дюкяна, разположи се и попита с ясен глас:
— Ти ли си Мохамед, златарят? Имаш ли скъпоценна огърлица като за мен?
— Господарке — отговорих, — начаса ще ти я покажа. Ако отхвърлиш мойта стока, ще бъда дълбоко засегнат! — имах една малка огърлица, която баща ми беше купил навремето за сто хиляди динара. Такова съкровище не притежават дори великите султани. — Господарке — рекох й, — ще ти предложа скъпоценност, каквато не притежават ни големци, ни прости хорица!
Като я видя, девойката възкликна:
— Тъкмо такова нещо желаех! А колко струва?
— Баща ми я е купил за сто хиляди динара! — отвърнах.
— От мен имаш пет хиляди динара отгоре!
— Господарке, огърлицата и нейният притежател са твои!
— Добавка трябва да ти дам — рече тя — и пак ще бъде малко! — после стана, бързо се метна на мулето си и ме викна: — Ела с нас да ти дам парите!
Станах, заключих дюкяна и стигнахме пред къщата й. От пръв поглед разбрах, че в нея царят щастие и благополучие. Девойката слезе от мулето и влезе, като ме покани да седна на скамейката до входната врата, докато дойде сарафът. Поседях малко, но ето че от къщата излезе една робиня и ми каза:
— Господарката ми нареди да ти предам да влезеш и да седнеш до вратата на гостната и да почакаш там!
Влязох, съзрях златно столче с копринена завеса пред него. Завесата се вдигна и зад нея се показа девойката, която беше купила от мен огърлицата. Беше разбудила лицето си, огърлицата висеше на шията й. Сърцето ми запърха от смущение. Тя се завтече към мене и рече:
— Светлик на окото ми, всеки ли красавец като теб е така безмилостен към своята възлюблена?
— Господарке, хубостта е в теб събрана, в тялото ти е втъкана! — отвърнах.
— Златарю, знай, че те обичам! Не вярвах, че ще дойдеш!
Тя се наведе над лицето ми. Целунах я. Тя на свой ред ме дари с целувка, привлече ме към себе си и ме притисна до гърдите си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на златаря:
* * *
Нещо в мен й беше подсказало, че желая любовта й, и тя ме попита:
— Господарю, нима желаеш греховни отношения с мене? Да пукна, ако вкуся подобно прегрешение и на слова лъжовни повярвам в заслепление! Аз съм непорочна девица, на всички съм известна в този град. Знаеш ли коя съм аз?
— Бога ми, не зная, господарке!
— Аз съм Дуня — каза тя, — дъщеря съм на Яхия бен Халид ал-Бармаки, а пък Джаафар, везирът на халифа, ми е брат!
Щом чух думите й, сърцето ми охладня и казах недоволно:
— Господарке, недей мен да виниш, че тъй се увлякох по тебе!
— Не бой се, всичко ще се нареди! — рече тя. — Нещата са в моя власт, ще викна кадията и ще сключим брак! Ще стана твоя съпруга! — тя повика кадията и свидетелите, каза им: — Тук присъстващият Мохамед Али, син на Али златаря, поиска ръката ми и плати откупа за мен с тази огърлица. Съгласна съм да му стана жена, да бъда нему подвластна!
Те оформиха брачния договор. Сетне девойката ме отведе в стая, където ни чакаше многоцветно ложе. Там тя завчас свали дрехите си и ние останахме сами, във властта на любовта си. През живота си не бях прекарвал по-хубава нощ!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на златаря:
* * *
Когато се озовах в покоите на Дуня, уверих се, че е перла непробивана, кобилка необяздена. Останах в дома й цял месец. Изоставих дюкяна, забравих близки и роден дом. Но един ден тя ми рече:
— Светлико на окото ми, господарю мой Мохамед! Време е вече да ида на баня! Кротувай, дордето се върна.
Принуди ме да й дам дума, че ще я чакам, после подбра робините си и тръгна на баня. Но преди още да стигне до края на сокака, вратата се отвори и се появи една старица, която ми каза:
— Господарю Мохамед! Господарката Зубайда желае да я посетиш!
— Бога ми, няма да мръдна от тук, докато не се върне жена ми Дуня — отговорих.
— Господарю! — рече старицата. — Нима ще дръзнеш да разгневиш Зубайда? Я поговори с нея, пък после се върни пак.
Старицата ме отведе при Зубайда.
— Ти ли си възлюбленият на Дуня? — попита ме тя, щом се изправих пред нея.
— Да, аз съм, верен твой слуга!
— Право казват хората, че си дарен с прелест и красота, дето нямат равни; с образованост и съвършенство — все качества прекрасни, на думи неподвластни. Но я ми попей, за да ти чуя гласа.
Тя ми донесе уд и аз изпях следните стихове:
— Аллах да те дари със здраве и да направи дъха ти благоуханен! — възкликна Зубайда. — Ти си достигнал върха на красотата, добрите обноски и песнопението! Върни се у дома си, преди да се е появила Дуня!
Покорно се сбогувах с нея. Отидох си вкъщи, влязох и що да видя — жена ми Дуня спеше на леглото. Свих се до краката й и бавно започнах да ги разтривам. Тя отвори очи, ритна ме и ме събори от леглото.
— Предателю! Ти наруши клетвата си! Не удържа обещанието си и отиде при Зубайда! Ако не се боях от хорските уста, палата й щях да срина върху главата й! — после се обърна към своя роб: — Хей, Сауб, отрежи главата на предателя и лъжеца!
Робът откъсна парче плат от полите на дрехата си и ми завърза очите.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на златаря:
* * *
И понечи да ми отсече главата. Тогава към Дуня се завтекоха робините й и взеха да я увещават:
— Господарке милостива, всеки може да сгреши, особено когато не познава нрава ти! Какво престъпление е извършил мъжът ти, та да заслужи смъртно наказание?
Тогава Дуня заповяда да ме наложат по ребрата. Следите, които сте видели по тялото ми, са от това. Накрая нареди да ме изритат. Прогониха ме далеч от палата. Тръгнах и полека-лека се прибрах у дома.
Щом оздравях, отидох в дюкяна си, сбрах всичко, което имах там, и го продадох. С парите си купих четиристотин бели роби. Такава свита не притежава никой земен цар. Всеки ден ме придружаваха по двеста от тях на коне. Поръчах си и тази ладия. Дадох за нея цели пет хиляди златни динара. Назовах себе си халиф, а от халифските придворни подбрах титли за слугите си. После ги облякох също като хората на халифа. А речеше ли някой да мине с лодка по реката, веднага му отсичах главата. И така цяла година вече, а от жена ми Дуня нямам ни вест, ни кост.
* * *
Изслушал Харун ар-Рашид момъка, трогнал се от мъката му и възкликнал:
— Слава на Аллаха, който така е подредил нещата, че всяко нещо да си има причина!
Поели Харун ар-Рашид и хората му обратно към халифския палат. Седнали, посбрали сили, сменили дрехите си и облекли официалните си одежди. Халифът казал на Джаафар:
— Везире, доведи ми момъка, у когото гостувахме миналата нощ!
Тръгнал за двореца момъкът, обкръжен от халифската стража. Явил се пред халифа, целунал земята пред нозете му, пожелал му да пребъде в слава и успех, надеждите му да се сбъднат, честит, доволен да живее и всяко зло да надделее.
Халифът се усмихнал приветливо. Отвърнал му с мил поздрав. Настанил го до себе си и промълвил:
— Мохамед Али, искам да ми разкажеш какво точно ти се случи миналата нощ!
Момъкът му разказал всичко, което му се било случило. Разбрал халифът, че момъкът е в плен на любовта и е разделен от любимата си. След това се извърнал към везира и му казал:
— Джаафар, доведи ми сестра си Дуня, дъщерята на везира Яхия ибн Халид!
Везирът начаса я довел. Когато се явила пред халифа, той я попитал:
— Познаваш ли този човек?
— Повелителю на правоверните, редно ли е жените да разпознават мъжете? — отвърнала тя.
— Дуня, това е твоят съпруг Мохамед, синът на Али златаря! Разказаха ми вече за вас. Чух историята ви от началото до края, тъй че ми е известна с подробности.
— Повелителю на правоверните — казала тя, — нека всемогъщият Аллах ме дари с опрощение за грешките ми, защото са предопределени в Божията книга. А теб, халифе, моля за снизхождение!
Усмивка засияла по лицето на Харун ар-Рашид. Веднага наредил да дойдат кадията и свидетели и подновил брачния им договор. Младите заживели щастливо, а пък завистниците им онемели от злоба. Халифът направил Мохамед свой сътрапезник. После радостни и честити се занизали дните. Докато дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва.
Приказка за Харун ар-Рашид и Али персиеца и свързания с нея разказ за торбата и за кюрда
Разказват още, че една нощ тежки мисли налегнали Харун ар-Рашид. Повикал той везира и му казал:
— Джаафар, тази нощ са ме налегнали мрачни мисли! Направи така, че да ме спасиш от тях и да ме разведриш!
— Повелителю на правоверните, имам приятел, викат му Али персиеца. Той знае много приказки и весели случки, които разведряват душите и отпъждат мрачните мисли!
Джаафар изпратил хора да му доведат Али персиеца и му казал:
— Повелителят на правоверните иска да поговори с теб.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че халифът казал на персиеца:
— Али, тази нощ ме е налегнала мъка. Чух, че знаеш забавни приказки и случки. Моля те да ми разкажеш нещичко и да разсееш грижите ми.
— Повелителю на правоверните — отвърнал Али, — подскажи ми за какво да ти разправя? Дали за видяното от очите ми или за чутото от ушите ми?
— Разкажи ми някоя случка, на която си бил очевидец! — отговорил халифът.
И Али заразказвал:
* * *
Повелителю на правоверните, навремето напуснах родния Багдад. С мен тръгна и слугата ми, натоварен с една хубава торба. Стигнахме в чужд град. Докато търгувах, ето че един кюрд — жесток, сърдит, престъпен и свиреп на вид, се нахвърли върху мен и ми грабна торбата, като каза:
— Тази торба е моя! Дай си ми я!
— Мюсюлмани, спасете ме от този презрян нечестивец! — се провикнах.
— Идете при кадията и го помолете за помощ! — взеха да викат хората.
Тръгнахме веднага към съда. Когато се изправихме пред кадията, той ни попита:
— Кой от двама ви е ищецът?
Пред него се изправи кюрдът и каза:
— Аллах да укрепи десницата на нашия господар кадията! Торбата е моя! Бях я загубил, а после я намерих у този човек!
— Кога изгуби торбата? — попита кадията.
— Снощи и оттогава не съм мигнал!
— Щом си познал торбата си, кажи ми какво има вътре.
Кюрдът взе да изрежда:
— В моята торба има две сребърни игли, чернило за очи, кърпа за ръце! Сложил съм също два пискюла от златна сърма и два свещника! Има и две палатки, две чинии, две лъжици, една възглавница, две килимчета, два ибрика, един поднос и два таса, едно гърне, две чаши, един игленик, две карфици, котка и две кучета, голяма тава, две жени, цял кафтан, две кожени шуби, крава с телета близнета, коза с две козлета, овца с две агънца, две зелени шатри, една мъжка камила с две женски, черна биволица с две биволчета, една лъвица с два лъва, една мечка, две лисици, една скамейка, две легла, един дворец, две зали, една колонада с арки, два стола, кухня с две врати и цяла тълпа кюрди, които ще потвърдят, че торбата е моя!
Кадията се обърна към мен и рече:
— А ти какво ще кажеш?
— Аллах да укрепи десницата на нашия господар кадията! В моята торба има само една порутена къщица и друга, със строшена врата, чудновата колибка за кученце, книжка за децата, момчета, дето играят на челик, палатки и връвчици и двата града Басра и Багдад, двореца на Шаддад бен Ад, едно ковашко огнище, рибарска мрежа, една тояга, колчета, момци и моми, а хиляда сводници ще потвърдят, че торбата е моя.
Щом кюрдът чу думите ми, заплака, зарида и рече:
— Господарю наш, кадийо, на всички е известно, че торбата е моя, описах съдържанието й най-съвестно и честно! В нея има яки крепости, невероятни твърдини, жерави, лъвове и мъже, играещи на шахматни дъски. Има и две жребчета с кобила, жребец с два коня, две дълги копия. Има още един лъв, два плашливи заека, град, две селца, една развратница, двама похотливи сводници, един мъж в женски дрехи, двама обесници, един безок и двама окати, един куц с двама сакати, един свещеник с двама дякони, един патриарх с двама монаси, един кадия и двама свидетели, които ще потвърдят, че торбата е моя!
— Какво ще кажеш, Али? — попита кадията.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на персиеца:
* * *
Тогава, повелителю на правоверните, сърцето ми се изпълни с гняв. Пристъпих напред и казах:
— Аллах да укрепи десницата на нашия господар кадията! В тази моя торба има брони и остри копия, складове с оръжие, хиляда овни, пасбище за добитък, хиляда лаещи кучета, овощни градини, лозя, цветя и благовония, смокини, ябълки, картини, статуи, съдове и стакани за вино, прекрасни невести, певици с ясни гласове, суетня и музика, обширни страни, мирни и щастливи братя, чудесни другари, мечове и копия, стрели и лъкове, а също така приятели, любими, другари, клетки за орли, стари сътрапезници, една тамбура, свирки, знамена и пряпорци, момчета и момичета, невести с открити лица, пеещи робини, пет абисинки, три индийки, четири жени от Медина, двайсет византийки, петдесет туркини, седемдесет персийки, осемдесет кюрдки и деветдесет грузинки, Тигър и Ефрат, една рибарска мрежа, огниво и кремък, хиляда развратници и един сводник, площади и обори, джамии и бани, един каменоделец, търговци, парче дърво, един пирон, един черен роб с флейта, един началник-стража, стремена, градове и области, сто хиляди динара, Куфа и Ал-Анбар, двайсет сандъка с платове, петдесет склада с припаси, Газа и Аскалон, земите от Дамиета до Асуан, двореца на хосрой Ану Ширван, царството на Сулейман, страните от долината на Нуаман до земята на Хорасан, Балх и Исфахан, земите от Индия до Судан, долно бельо и късове платно, а също и хиляда остри бръснача, с които ще обръсна брадата на кадията, та да се изплаши от моето наказание и да присъди торбата на мен!
Кадията се слиса на думите ми и рече:
— Чини ми се, че и двамата сте тъпоумни дръвници или дръзки еретици, щом си играете с кадиите и законодателите и нехаете за последствията! Подобни глуми едва ли са изричани някога! Кълна се в Аллаха, че от Китай до дървото на Ум Гайлан и от земята на персите до земите на Судан; от долината на Нуаман до земята на Хорасан не ще се побере голямата ви лъжа и никой няма да й повярва! Нима тази торба е море бездънно, та всичко побира?
След тези думи кадията заповяда да отворя торбата и аз го сторих. Оказа се, че вътре има само малко хлебец и лимони, сиренце и маслини. Хвърлих я в краката на кюрда и си тръгнах…
Приказка за Харун ар-Рашид, Джаафар, робинята и имама Абу Юсуф
Разказва се, че Джаафар Бармаки бил седнал една вечер на трапезата на Харун ар-Рашид, когато халифът му казал:
— Разбрах, че си купил робиня, която отдавна искам да притежавам! Тя била тъй прекрасна, че аз съм лудо влюбен в нея! Моля те, продай ми я!
— Няма да ти я продам! — казал Джаафар.
— Подари ми я тогава!
— Няма! — отвърнал Джаафар.
— Ще се разведа три пъти със Зубайда, ако не ми я продадеш или подариш! — казал халифът.
— Да се разведа три пъти с жена си, ако ти я продам! — отвърнал Джаафар.
След тези думи и двамата се опомнили и разбрали, че са изправени пред велика загадка, която са безсилни да разрешат.
— От това положение може да ни измъкне само Абу Юсуф.
Изпратили да го дирят. Станало полунощ. Когато пристигнал пратеникът, Абу Юсуф скочил от постелята и си рекъл: „Щом по това време ме викат, значи по някоя важна работа ще да е!“ Бързо влязъл при Харун ар-Рашид, който го поканил да седне. Такава милост той оказвал само нему. После халифът му рекъл:
— Повикахме те по един сложен въпрос, нещата стоят така и така. И никак не ни бива да разрешим загадката!
Абу Юсуф казал:
— Повелителю на правоверните, работата е съвсем проста! Джаафар, продай на повелителя на правоверните половината от робинята, а другата половина му подари! Само по този начин ще изпълните клетвите си!
Зарадвал се повелителят на правоверните на думите му и двамата с Джаафар направили така, както им наредил Абу Юсуф.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че халифът Харун ар-Рашид наредил да му доведат робинята. Когато я довели, той казал на кадията:
— Искам да я обладая, защото не мога да изтърпя да мине законният срок на очистването! Как да постъпя?
— Доведете ми един от белите роби на повелителя на правоверните, но да не е от онези, които той има намерение да освободи! — наредил Абу Юсуф и когато му довели такъв роб, помолил: — Позволи ми да ги оженя! След това той ще й даде развод, но преди да са спали заедно! Само по този начин ти можеш да я обладаеш, без да спазваш срока на очистването!
Харун ар-Рашид харесал това предложение и казал:
— Позволявам ти да сключиш брачния договор!
Кадията узаконил брака, а робът приел условията на договора. След това кадията му рекъл:
— Разведи се с нея и ще получиш сто динара!
Робът отказал. Кадията продължил да покачва цената, но робът все отказвал. Накрая му предложил хиляда динара.
— От мен ли зависи да се разведа или от повелителя на правоверните? — попитал робът.
— Разводът зависи от тебе! — отвърнал кадията.
— Кълна се в Аллаха, никога няма да се разведа! — възкликнал робът.
Силно се разгневил халифът и извикал:
— Сега я оплескахме, Абу Юсуф!
— Не бой се! — казал кадията. — Работата е проста! Предостави този роб във владение на робинята.
— Предоставям й го! — казал халифът.
— А сега аз постановявам да се разделят, тъй като робът вече е собственост на робинята! — казал кадията. — Бракът да се счита за разтрогнат!
След тези думи халифът се изправил на крака и възкликнал:
— Такъв като тебе трябва да остане кадия, докато съм жив!
После заповядал да донесат подноси, пълни със злато, което изсипали пред Абу Юсуф, а той възкликнал:
— Няма по-пряк път към божието и земното благо от науката! Голямо богатство получих, а разреших само два-три въпроса!
Приказка за Халид ибн Абдулла Касри и младия крадец
Разправят, че някога емир на Басра бил Халид ибн Абдулла Касри. Веднъж при него нахлули някакви хора. Те водели момък. Изправили го пред емира, който помолил да му разкажат какво се е случило. Хората заразказвали:
— Той е крадец! Хванахме го вчера в нашия дом!
Поогледал го Халид и много го харесал.
— Тези хора казват истината, те описаха нещата точно както си бяха! — потвърдил думите им момъкът.
— Какво те подтикна да крадеш! — попитал емирът. — Та ти си прекрасно облечен и имаш чудесна външност!
— Подтикна ме алчността ми към земните блага, дадена ми от всевишния и велик Аллах!
— Тю, да ти се не види макар! Да беше се въздържал заради голямата си красота, ума и възпитанието си!
— Остави уговорките, емире — отговорил момъкът, — и изпълни повелята на великия Аллах! Това ще бъде въздаяние за стореното от ръцете ми, а Аллах е милостив към своите роби!
Емирът замълчал за миг, обмисляйки какво да прави. После го накарал да се приближи и му прошепнал:
— Твоето признание ме накара да се усъмня! Не вярвам да си обикновен крадец! Може би имаш да ми кажеш нещо друго, несвързано с кражбата. Хайде, престраши се!
— Благородни емире — рекъл момъкът, — не се съмнявай: влязох в къщата на тези хора, откраднах колкото можах, но ме спипаха и ме довлякоха пред теб!
Тогава емирът Халид наредил да го затворят, а на глашатая заповядал да разгласи из цяла Басра:
— Който желае да погледа как ще накажат с отрязване на ръката крадец, да дойде утре на площада!
Хвърлили момъка в затвора и оковали краката му с железни вериги. Той въздъхнал дълбоко, пролял сълзи и изпял следните стихове:
Пазачите чули стиховете на момъка, отишли при емира и всичко му разказали. Той заповядал да му го доведат. Когато момъкът се явил, Халид му казал:
— Разбрах, че таиш нещо, което не е свързано с кражбата! Утре заран, когато дойдат хората с кадията и той те попита за кражбата, ти започни да отричаш! Кажи нещо за свое оправдание, което да ти спести отрязването на ръката. Та нали самият пророк, Аллах да се помоли за душата му и да й даде мир, е казал: „При съмнителни обстоятелства се въздържайте от налагането на наказание!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че след като си поговорил с момъка, емирът Халид заповядал да го върнат в затвора. Щом се развиделило, дошли хората, които трябвало да му отрежат ръката. Стекло се мало и голямо, цялото население на Басра. Пристигнал и емирът Халид на кон. Той наредил да се свикат съдиите и да бъде доведен момъкът.
Кадията рекъл на крадеца:
— Тези хора твърдят, че си се вмъкнал в дома им и си отмъкнал разни вещи! Може пък да си откраднал по-малко от онова, за което се предвижда такова наказание!
— Напротив, откраднах повече!
— Да не би някои от вещите да са ваше общо притежание?
— Не, всички неща са си техни и аз нямам никакво право над тях!
Халид се разгневил и го ударил с бич по лицето, после извикал палача, за да отреже ръката му. Палачът извадил меча си. Момъкът протегнал ръка. Тогава от тълпата се втурнала девойка, облечена в мръсни дрехи. Тя изпищяла и се хвърлила връз момъка. После открила лицето си, което заблестяло като ясна месечина. Тълпата зароптала, а девойката се развикала:
— Заклевам те в Аллаха, емире, не бързай да му режеш ръката, преди да си прочел ей това! — и девойката му подала едно листче.
Халид го отворил, прочел го. На него били написани следните стихове:
Халид извикал жената и я помолил да му разкрие цялата истина. Тя му признала, че момъкът е неин любим. Бил решил да я навести и тръгнал към дома на родителите й. Хвърлил камъче в прозореца, за да й съобщи, че се качва при нея. Бащата и братята й чули шума и се качили подире му. Щом ги усетил да приближават, момъкът насъбрал где що видял покривки из къщата, и се престорил на крадец само за да прикрие своята любима.
— После го поведоха при тебе. Той призна, че е крал, и настояваше на своето, за да не ме опозори.
Тогава Халид повикал момъка и заповядал да доведат бащата на девойката. Казал му:
— Знаеш ли, старче? Възнамерявах да изпълня присъдата на този момък и да му отрежа ръката! Но великият и преславен Аллах го опази! Той не пожали своята ръка, за да запази твоята чест и честта на щерка ти и да ви спаси от позор! Дъщеря ти ми разкри цялата истина! Моля те, разреши да я оженя за момъка!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Халид прославил Аллаха и произнесъл чудесна проповед, а после казал на момъка:
— Женя те за девойката с нейно позволение и съгласие и с разрешението на баща й!
Приказка за Абу Мохамед Мързеливеца и Харун ар-Рашид
Разправят, че веднъж Харун ар-Рашид седял на престола, когато се появил един от неговите слуги евнуси, носещ в ръцете си корона от червено злато, инкрустирана с бисери и скъпоценни камъни.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че слугата казал на халифа:
— Госпожа Зубайда предаде да ти кажа, че тя е поръчала тази корона! Но й липсва един изумруд. Ровила в скъпоценностите си, но такъв голям камък, който да й подхожда, не е успяла да намери!
Тогава халифът се обърнал към царедворците и рекъл:
— Вървете да намерите камъка, който желае Зубайда! — те търсили, но не намерили. Халифът се ядосал: — За какво съм цар на всички земни царе, след като не мога да намеря един нищо и никакъв камък? Лошо ви се пише! Вървете да го дирите при търговците!
Попитали царедворците търговците, а те отвърнали:
— Нашият господар халифът може да намери такъв скъпоценен камък само у един човек, който живее в Басра и се казва Абу Мохамед Мързеливеца!
Доложили на халифа, а той заповядал на везира Джаафар да изпрати послание до емира на Басра, Мохамед Зубайди, да предаде на Абу Мохамед Мързеливеца да се стяга за път и начаса да се яви с него пред повелителя на правоверните. Везирът изпратил посланието по Масрур. Щом узнал заръката на халифа, Мохамед Зубайди изпратил Масрур с неколцина свои хора при Абу Мохамед Мързеливеца. Те отишли пред дома му, той излязъл, видял Масрур и казал:
— Подчинявам се на повелителя на правоверните! Но първо заповядайте вкъщи!
Успял да ги убеди да влязат в дома му.
В преддверието видели завеси от синя коприна, обшити със сърма от червено злато. Абу Мохамед Мързеливеца заповядал на слугите си да отведат Масрур в банята. Там пратеникът на халифа видял, че стените и мраморният под са украсени със злато и сребро, а водата е примесена с розова вода. Като излезли, слугите го облекли в одежди от коприна, извезани със златна сърма. Отишъл Масрур при Абу Мохамед. Над главата му висели везани копринени завеси, обшити с бисери и скъпоценни камъни. Мързеливеца седял на столче между украсени с рубини възглавници. Настанил Масрур до себе си и заповядал да наредят трапезата. Яли, пили и се веселили. Накрая Абу Мохамед дал на всеки от гостите си по пет хиляди динара. На другия ден ги облекли в зелени одежди, извезани със злато. Оказали им голямо уважение. Преспали до утрото. След това Абу Мохамед Мързеливеца се сбогувал с изпращачите си и тръгнал на път. Вървели, що вървели, стигнали до Багдад. Явили се при повелителя на правоверните. Халифът заповядал на Абу Мохамед да седне. Гостенинът заговорил най-учтиво:
— Господарю мой, повелителю на правоверните, нося ти дар, за да се увериш, че съм цял на твоите услуги!
Заповядал да донесат един сандък. Извадил от него златни дръвчета с листа от бял изумруд и с плодове от червен и бял рубин и бели бисери. Халифът се удивил на подаръка. Сетне Абу Мохамед заповядал да донесат друг сандък. От него извадил копринена шатра, обшита с бисери, рубини и топази. Колчетата й били от младо индийско алое, а по полите блестели зелени изумруди. Отвътре били избродирани птици и диви зверове. Изображенията били украсени със скъпоценни камъни, рубини, изумруди, топази и редки метали. Харун ар-Рашид много се зарадвал, а пък Абу Мохамед Мързеливеца казал:
— Повелителю на правоверните, не мисли, че ти нося тези дарове за това, че се страхувам или пък желая да ти искам нещо.
После раздвижил устни, направил знак на назъбените кули на двореца и те му се поклонили. Сетне пак им дал знак и те се изправили. Намигнал с око и отпреде му се появили клетки с невиждани птици. Заговорил нещо и птиците му отвърнали с чудни песни. Харун ар-Рашид се смаял и го попитал:
— Откъде владееш това изкуство? Нали уж те знаят като Абу Мохамед Мързеливеца? Казаха ми, че баща ти е бил прост бръснар в една баня и нищо не ти е оставил в наследство!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Абу Мохамед Мързеливеца отвърнал:
— Ти по-добре изслушай какво ще ти разкажа, повелителю на правоверните! Баща ми наистина беше прост бръснар в една баня! Като малък нямаше по-мързелив от мен. Толкова бях ленив, че когато спях в горещините и слънцето ме напечеше, ме домързяваше да стана и да се преместя на сянка. Така минаха петнайсет години. Баща ми почина, без да ми остави наследство. Майка ми слугуваше по къщите, хранеше ме и ме поеше. Веднъж дойде при мен. Беше спечелила пет сребърни дирхама.
— Сине, разбрах, че шейх Абу Музаффар е решил да отпътува за Китай! — каза ми тя. — Този шейх е добродетелен човек. Вземи, сине, тези пет дирхама и да отидем при него. Помоли го да ти купи с тях нещо от китайската земя — може пък то да ти донесе късмет!
Мързеше ме да тръгна, но тя се закле в Аллаха, че ако не отида, ще ме остави да умра от глад и жажда. Разбрах, че ще изпълни заканата си, и й рекох:
— Привдигни ме да седна! — тя ме привдигна. — Донеси ми чехлите! — тя ми ги донесе и тогава й рекох: — Надени ми ги на краката! — тя изпълни молбата ми. — Дай сега да се подпра на теб, та да мога да вървя — тръгнах, като се препъвах в полите на дрехата си. Поздравихме шейха и аз рекох: — Чичо, вземи тези дирхами и ми купи с тях нещо от китайската земя! Може пък Аллах да ми донесе печалба!
Той взе дирхамите и се отправи на път заедно с неколцина търговци. Стигнали до китайската земя. Там шейхът продавал и купувал и накрая решил, че е време да се връща. Пътували по море три дена. Изведнъж шейхът казал на другарите си:
— Спрете кораба! Забравих, че Абу Мохамед Мързеливеца ми даде пари. Да се върнем и да му купя нещо, което може да му донесе печалба.
Тогава приятелите му рекли:
— Ще ти дадем многократно тази печалба, само не ни връщай!
Шейхът се вслушал в думите им. Събрали голяма сума пари и продължили пътя си. Стигнали до многолюден остров и слезли да купят метали, бисери, скъпоценни камъни и други стоки. Абу Музаффар видял някакъв човек да седи, пред него — стадо маймуни, сред тях — една с проскубана козина. Обърнел ли се господарят им встрани, маймуните я хващали и я биели. Станало му много тъжно на шейха и той я купил. Робите му я вързали на кораба. Вдигнали платна и отплавали за друг остров, където хвърлили котва. Надошли гмуркачи ловци на бисери. Гмурнали се, а маймуната ги видяла, развързала се и скочила след тях.
— Изтървахме маймуната! — възкликнал Абу Музаффар. — Няма късмет бедното момче, за което я бяхме купили!
Изгубили надежда, че маймуната ще се върне. Но ето че на повърхността се появили гмуркачите. С тях била и маймуната. В ръката си държала няколко едри перли. Хвърлила ги пред Абу Музаффар, който възкликнал от удивление:
— В тази маймуна се крие някаква голяма тайна!
Вдигнали платна и потеглили. Стигнали до остров, наречен Негърския. Чернокожите му обитатели ядели човешко месо. Щом видели кораба, веднага се качили на лодките си, превзели кораба, изловили пътниците му и ги вързали. Царят им заповядал да заколят неколцина от търговците. Заклали ги и ги изяли. Щом настъпила нощта, маймуната отишла при Абу Музаффар и го развързала, после развързала и другарите му.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
Върнали се търговците на кораба си и видели, че е невредим и че стоките са непокътнати. Вдигнали платната и потеглили. Всеки търговец дал на маймуната по хиляда динара. Пристигнали в Басра. На слизане ги посрещнали приятелите им. Абу Музаффар първо попитал:
— Къде е Абу Мохамед Мързеливеца?
Новината стигнала и до майка ми. Тя ме събуди и ми каза:
— Сине, шейх Абу Музаффар се е върнал! Върви при него и го поздрави! Попитай го какво ти е донесъл.
Тръгнах, спъвайки се в полите на дрехата си, и се озовах пред шейха. Щом ме видя, той възкликна:
— Привет на оня, чиито дирхами станаха причина за спасението ми и за спасението на тези търговци. Вземи тази маймуна! Купил съм я за теб! Сега си върви вкъщи и ме почакай, докато дойда!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
Абу Музаффар заповяда на робите си да донесат парите у дома и рече:
— Момче, тия пари са печалбата ти от петте дирхама! Всичките са твои!
— Сине, престани да лентяйстваш и върви на пазара да станеш търговец! — каза майка ми.
Отказах се от мързела си и отворих дюкян. Маймуната сядаше на скамейката до мен. Почнех ли да ям, ядеше и тя. Пиех ли, и тя пиеше. После взе да чезне всеки ден, от ранно утро докъм обед. При всяко завръщане ми носеше чувалче с хиляда динара. Слагаше чувалчето до мене и сядаше. Това продължи известно време. Натрупах пари и с тях накупих имоти и ниви, засадих овощни градини, сдобих се с бели и черни роби и робини. Един ден, както си седях, маймуната взе да се озърта. Казах си: „Какво ли й става на тая маймуна?“ Тогава Аллах я накара да проговори най-сладкодумно:
— Хей, Абу Мохамед… — щом чух думите й, се изплаших, но тя продължи: — Не се бой! Аз съм марид от племето на джиновете! Дойдох при теб, когато беше в неволя, а днес не си знаеш парите. Аз пак ще ти предложа нещо полезно! Намислила съм да те оженя за една девойка! Облечи утре най-хубавите си дрехи, яхни мулето, сложи му позлатено седло и върви на пазара при търговците на зоб. Попитай къде е дюкянът на предводителя, и му кажи: „Идвам при теб и искам ръката на дъщеря ти!“ Ако ти отговори: „Ти нямаш нито имот, ни знатен произход“, дай му хиляда динара! Ако ти каже: „Малко са“, дай му още!
Щом се развидели, облякох най-гиздавата си премяна, метнах се на мулето с позлатено седло и се запътих към пазара на търговците на зоб. Попитах къде е дюкянът на предводителя. Заварих го седнал вътре. Слязох от мулето, поздравих го и седнах до него.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
— Сигурно идваш при мен по работа! — рече предводителят. — Ще бъда щастлив, ако мога да ти бъда полезен!
— Идвам при тебе и искам ръката на дъщеря ти! — отговорих.
— Ти нямаш нито имот, ни знатен произход! — рече той.
Извадих чувалче с хиляда динара червено злато и му казах:
— Ето ти и за имот, и за знатен произход! Та нали самият пророк е казал: „Имаш ли пари, имот — имаш знатен произход“? Чуй пък какво е казал поетът:
Предводителят сведе за малко глава и като я вдигна, рече:
— Ще трябва да ми дадеш още три хиляди динара!
Изпратих един от робите вкъщи и той ми донесе парите.
— Щракнете резетата! — каза предводителят, после написа брачното свидетелство за мен и дъщеря си и добави: — След двайсет дни ще ти позволя да легнеш с дъщеря ми!
Тръгнах си аз радостен и щастлив. Останах насаме с маймуната и й разказах всичко. Когато наближи определеното време, тя ми каза:
— Имам една молба към тебе! Ако я изпълниш, ще ти дам каквото си поискаш. В предната част на стаята, в която ще легнете, има килер с медна халка на вратата. Ключовете са под халката. Вземи ги и я отвори! Вътре ще намериш железен сандък с четири байрачета на четирите ъгъла. Тези байрачета са талисмани. По средата на капака му има тас, пълен с пари, а до него единайсет змии. В средата на таса е вързан бял петел с двоен гребен. До сандъка има нож. Вземи ножа и заколи петела, скъсай байрачетата, обърни сандъка! Това е всичко, което трябва да направиш!
Влязох в стаята и видях килера. Усамотих се с невестата и се насладих на прелестите й. Щом настъпи полунощ и тя заспа, станах, взех ключовете и отворих килера. Заклах петела с ножа, скъсах байрачетата, обърнах сандъка…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
Моята булка се събуди и видя, че килерът е отворен и петелът — заклан.
— Няма друга сила и мощ освен у всевишния и всемогъщ Аллах! Сега вече маридът ще ме хване! — извика тя.
Едва бе изрекла тези думи, и маридът отвлече жена ми. Вдигна се шум. Дотърча шерифът.
— Хубава беля ми докара на главата, Абу Мохамед! Бях сложил талисмана в килера! Страх ме беше да не пострада дъщеря ми от този проклетник, който вече шеста година се мъчи да я отвлече! Нямаш повече работа тук! Пръждосвай се!
Излязох от къщата му и като се прибрах, потърсих маймуната. Тя беше изчезнала. Тогава се досетих, че тя ще да е маридът, който отвлече съпругата ми. Той ме беше надхитрил. Горчиво се разкаях. Излязох и тръгнах към пустинята. Както си крачех умислен, видях, че на пътя ми има две змии, едната кафява, а другата — бяла. Те се биеха. Вдигнах камък от земята, ударих кафявата и я убих, защото тя нападаше бялата. Бялата се изгуби за кратко време, а после пак се върна, като водеше със себе си други десет бели змии. Те се приближиха до умрялата змия и я разкъсаха на парчета.
Отидох си и легнах, пребит от умора.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
Както си лежах, чух някакъв глас, който изрече следните стихове:
— Заклевам те да ми кажеш кой си! — възкликнах аз.
Гласът се въплъти в човек и ми рече:
— Не бой се, ние сме от правоверните джинове! Имаш ли нужда от нещо? За нас ще бъде чест да ти помогнем!
— Благодаря! Наистина съм в нужда — казах. — Подгони ме беда, която няма равна на себе си! Колко нещастен човек съм аз!
— Аз съм братът на бялата змия, чийто враг ти уби — каза джинът. — Оня, който се преобрази в маймуна и те надхитри, е марид. Той измисли оная хитрина, за да отвлече булката ти! Но ти не се бой! Ние ще те заведем при нея и ще убием марида, защото помним добрината ти!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
Джинът нададе страхотен вик. До него се появи цяла тълпа джинове. Той ги попита знаят ли къде е маймуната.
— Знам! — рече един. — В Бакърения град, над който слънцето никога не изгрява.
— Качи се на гърба на някой от моите роби! — ми каза джинът. — Той ще полети и ще ти помогне да си върнеш жената. Но почнете ли да летите, не споменавай името на Аллаха, защото ще те изпусне, а ти ще паднеш и ще се пребиеш!
Избрах един от робите, качих се на гърба му, а той литна и земята се изгуби от погледа ми. През цялото време той ме развличаше и все ми напомняше да не споменавам името на Аллах. Но край мен се появи къдрокос херувим в зелени одежди. Лицето му излъчваше светлина. В ръката си държеше копие, от което се сипеха искри.
— Абу Мохамед — рече ми той, — повтори след мен: „Няма бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк!“ Не сториш ли това, ще те ударя с копието.
— „Няма бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк!“ — казах.
Херувимът удари джина с копието си. Той се смали и стана на пепел. А паднах от гърба му. Полетях към земята и се строполих в бурно море с пенести вълни. Насреща ми се зададе кораб с петима моряци. Те ме видях и ме качиха на кораба. Заговориха на някакъв непознат език. Обясних им с, жестове, че не ги разбирам. Продължихме да пътуваме, докато стигнахме до родния им град. Заведоха ме при техния цар, който говореше арабски. Прекарах там цял месец, после отидох до реката и седнах на брега. Зададе се конник и ме попита:
— Ти ли си Абу Мохамед Мързеливеца? — аз кимнах. — Недей да се страхуваш от нищо! Вестта за твоето добро дело стигна до нас!
Попитах го:
— Кой си ти?
— Аз съм братът на змията! — отговори. — Ти си близо до мястото, където е отвлечената ти жена!
Метна ме зад гърба си и препусна към пустинята. След известно време ми каза:
— Слез и тръгни между онези две планини! Ще видиш пред себе си Бакърения град. Не влизай в него, докато не дойда и не ти кажа какво да правиш!
Слязох от коня и тръгнах. Наближих града. Пристигна и братът на змията. Даде ми меч с талисман, за да стана невидим, и изчезна нанякъде…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
Раздадоха се викове. Различих тълпи от някакви същества — очите им бяха на гърдите.
— Кой си ти и какъв вятър те довя насам? — попитаха те. Разказах им своята история, а те ми рекоха: — Жената и маридът, за който споменаваш, наистина са в този град! Но не знаем къде точно. Иди до оня извор и виж накъде ще те отведе течението! Потопиш ли се в него, ще стигнеш до тях!
Влязох във водата и потокът ме отведе в едно подземие. Видях, че се намирам посред двореца. Заварих жена си седнала на златно легло с копринен балдахин. Наоколо имаше градина със златни дървета. Плодовете им бяха от безценни камъни — рубини, топази, бисери и корали. Тя ме позна и попита:
— Съпруже, какво те води насам?
Разказах й всичките си патила, а тя ми рече:
— Оня проклетник толкова ме обикна, че ми разкри всичките си тайни! Тук има един талисман, с който той може да погуби всички жители на града! Ифритите изпълняват всяка негова заповед. Талисманът се намира на един стълб! Представлява изображение на орел! Има и някакъв надпис, който не можах да разгадая! Застани пред него, наклади огън и хвърли в него малко мускус. Ще се вдигне дим — той ще привлече ифритите и всички до един ще бъдат на твоите заповеди!
Отидох при този стълб. Изпълних всичко, което ми бе заръчала жена ми. Появиха се ифритите и казаха:
— Готови сме да изпълним всичко, що ни наредиш.
— Оковете марида, който отвлече жена ми! — рекох.
Ифритите отидоха при марида и здраво го оковаха. Върнах се при съпругата си. Разказах й всичко. Попитах я:
— Ще си дойдеш ли с мен, жено?
— Ще дойда! — каза тя.
Излязохме през подземието и отидохме при съществата, които ми бяха казали къде се намира жена ми.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Мохамед Мързеливеца:
* * *
— Покажете ми пътя за моята родина! — помолих съществата.
Те ми го показаха. Изпратиха ни до брега и ни качиха на кораб, който ни отведе в Басра. Жена ми влезе в бащиния си дом. После запалих мускус пред орела и отвред заприиждаха ифрити, които ми казаха:
— Ние сме на твоите услуги! Начаса ще сторим каквото пожелаеш!
Заповядах им да пренесат в Басра всички богатства от Бакърения град. Те изпълниха заповедта ми. Накрая им наредих да доведат и маймуната. Пристигна тя посрамена, с подвита опашка. Заповядах да я напъхат в бакърено гърне, запушиха гърлото му с олово. Заживяхме с жена ми доволни и честити. Сега, повелителю на правоверните, аз притежавам безброй безценни съкровища. И ако ми поискаш пари или друго нещо, веднага ще заповядам на джиновете да ти донесат.
* * *
Повелителят на правоверните останал удивен от разказа на Абу Мохамед и по халифски го възнаградил за камъка, който той му подарил.
Приказка за Али Шар и робинята Зумурруд
Разказват, че в прастари времена в страната, наречена Хорасан, живеел търговец на име Маджд. Имал много пари, роби и слуги. Бил на шейсет години, но още си нямал рожба. Накрая великият Аллах го дарил със син, когото нарекъл Али. Щом пораснал, грейнал от хубост като пълна месечина. Но баща му легнал тежко болен. Повикал сина си и му казал:
— Сине, настъпва сетният ми час. Чуй моя съвет. От дружба хорска се предпазвай, бъди бдителен към злото! И от лош събеседник се пази! Той е като ковача — ако огънят му не те опари, димът му ще те задуши. Колко добре го е казал поетът:
— Добре, татко! Какво друго ще ме посъветваш?
— Можеш ли, прави добро! Използвай благоприятния случай да се покажеш добър, защото това невинаги се удава!
Колко добре го е казал поетът:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че момъкът казал на баща си:
— Ще послушам съвета ти! Какво друго ще ми кажеш?
— Дръж на клетвата пред Аллах и той ще те опази! Бъди пестелив, не пилей парите си! Станеш ли прахосник, ще се принудиш да молиш за услуга най-презрени люде. Човек чини толкова, колкото пари стиска в ръката си! Колко добре го е казал поетът:
Съветвай се с по-възрастните! Бъди търпелив, когато осъществяваш замислите си! Бъди милостив към ония, които стоят под тебе, за да те пожалят онези, които стоят над тебе! Не потискай никого, за да не даде Аллах власт над теб на някой, който пък тебе ще потиска! Колко добре го е казал поетът:
А сега чуй какво е казал друг поет:
Чуй сега какво е казал още един поет:
Пази се от виното като от огън! В него е коренът на всички злини! Виното убива разсъдъка и безчести пиещия. Колко добре го е казал поетът:
Такъв е моят завет към теб! Добре го запомни и нека Аллах те пази.
Сетне болният се преселил в чертозите на великия Аллах. Синът му направил всичко необходимо, за да почете паметта на баща си. Помолили се за душата на покойника и го погребали. Но докато още Али Жар скърбял за баща си, умряла и майка му. Той почел и нейната памет, а после отишъл в дюкяна на баща си и подхванал търговия. Това продължило година време.
Но по-късно към него хитро се присламчили няколко леки жени. Приучили го на разврат, отлъчили го от правия път. Дето седнел, дето станел — пиел вино. Рекъл си: „За какъв дявол тате ми завеща туй имане? Ако не го разпилея, кому ще го оставя? Кълна се в Аллаха, ще сторя тъй, както го е казал поетът:
Пилеел парите си, докато похарчил всичко. Продал дюкяна и всичките си имоти, продал и дрехите си. Останала му само една роба. Минало му опиянението, последвало просветлението и накрая дошло съжалението.
Веднъж Али Шар гладувал цял ден и накрая си рекъл: „Ще вървя да потърся някой от ония, по които пилеех парите си, дано ме нахрани!“ Тръгнал той да дири приятели, но щом почуквал на нечия врата, тях или ги нямало, или пък се криели. Причерняло му от глад и отишъл на пазара при търговците.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Али Шар видял тълпа скупчени в кръг люде. Казал си: „За какво ли са се струпали тия хора?“ Приближил се и видял височка девойка. Била кръшна, с розови бузи и със заоблена гръд. Досущ както го е казал поетът:
Тази девойка била робиня и се казвала Зумурруд. Щом я видял, Али Шар си казал:
— Няма да мръдна от тук, докато не видя за колко ще продадат робинята и кой ще я купи!
Смесил се с търговците. До нея застанал посредникът и се провикнал:
— О, търговци пребогати! Кой от вас ще даде най-много за тази робиня? Това е истинска перла, изкусна шивачка на завеси! Тя е утешение за търсещия, развлечение за желаещия! Започнете наддаването!
— Давам петстотин динара! — провикнал се един.
— Наддавам с двайсет! — възкликнал друг.
Провикнал се и един старец, отвратителен на вид:
— Още сто динара в добавка!
— От мен трийсет динара отгоре! — последвал го друг.
— Притурям още хиляда динара! — извикал старецът.
Търговците млъкнали. Посредникът се посъветвал с господаря на робинята, а той казал:
— Заклех се, че ще я продам само на оня, когото тя сама си избере!
Посредникът се приближил до робинята и рекъл:
— О, луноподобна, този търговец иска да те купи!
Зумурруд погледнала стареца и казала:
— Не се продавам на сломен от грижи старец! Чуй по-добре какво е казал поетът:
Посредникът съобщил на господаря й, че тя не желае да бъде купена от стареца. Тогава той му казал:
— Попитай я кого си избира за купувач!
От тълпата излязъл друг човек и се помолил:
— Продай ми я за същите пари, които даваше старецът!
Девойката го погледнала. Видяла, че брадата му е боядисана, и възкликнала:
— Какъв срам и позор! Загребал от къната и вапсал си брадата!
Тогава посредникът казал:
— Робиньо, я виж кой от насъбралите се тук търговци ще ти хареса, за да те продам нему.
Робинята почнала да оглежда един по един скупчените в кръг търговци. Погледът й попаднал на Али Шар.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че сърцето на девойката се изпълнило с нежност към Али Шар, че бил надарен с пленителна хубост, живителна като северния зефир, и казала:
— Продавам се на ей този господар! За такъв като него поетът е казал:
Посредникът отишъл при Али Шар и рекъл:
— Господарю, купи тази робиня! Тя сама те избра!
Али Шар свел за миг очи към земята. Надсмял се над жалкото си положение и си помислил с огорчение: „Как ли ще ми се смеят, когато им кажа, че нямам пари да я купя?“ Зумурруд видяла как той оборил глава, и казала на посредника:
— Отведи ме при него! Ще го накарам да ме купи! Сама ще се продам, ще се отдам само нему!
Посредникът я хванал за ръка и я отвел при Али Шар.
— Господарю, избранико на сърцето ми, какво чакаш, та не ме купуваш? — попитала тя. — Хайде, аз ще ти донеса щастие!
Али Шар вдигнал глава, погледнал я и рекъл:
— Не мога да те купя! Та ти струваш цели хиляда динара!
— Купи ме за сто! — казала тя.
— Нямам толкова — казал Али Шар.
— Колко не ти достигат до стоте? — засмяла се Зумурруд.
— Нямам ни стотак, ни петак! Пукната пара нямам!
Разбрала девойката, че Али Шар е без пари, и му пошушнала:
— Отведи ме ей в оная уличка уж за да ме огледаш! — той я хванал за ръка и я отвел. Тя извадила от джоба си кесия с хиляда динара и му казала: — Отброй деветстотин динара, а сто динара запази, че ще ни потрябват!
Али Шар я купил за деветстотин динара от парите в кесията. Завел я у дома. Тя прекрачила прага на къщата му, която й се сторила като безводна пустиня — нямало нито килими, нито покъщнина. Дала му нови хиляда динара и му рекла:
— Иди на пазара и купи за осемстотин динара килими и покъщнина! Купи и нещо за хапване и пийване!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Али Шар изпълнил заръката на Зумурруд, а тя му казала:
— Иди и ми купи парче копринен плат за една завеса, сребърна и златна сърма и седем цвята копринени конци!
Али Шар изпълнил поръката й. Зумурруд застлала къщата с килими, запалила свещи и двамата седнали да ядат и да пият. После си легнали и прекарали нощта прегърнати под балдахина. Щом се развиделило, девойката почнала да бродира завесата с цветна коприна. Разкрасила я със златни нишки. Направила фигура на птици, а по средата избродирала в кръг други животни. Шила и везала осем дена. Когато завършила завесата, изгладила я, сгънала я, дала я на своя господар и му заръчала:
— Иди на пазара и я продай за петдесет динара, но да не е на случаен минувач. Току-виж това станало причина да се разделим!
Али Шар отнесъл завесата на пазара и я продал на един търговец. Купил отново плат, копринени и сърмени конци, взел и храна. Всеки осем дена тя му давала по една завеса, която той продавал за петдесет динара. Това продължило цяла година.
Веднъж Али Шар занесъл завесата на пазара и я дал както обикновено на посредника. Не щеш ли, пред посредника се изправил един християнин, който му дал шейсет динара за нея. Той отказал да му я продаде. Християнинът продължил да покачва цената, докато не я спазарил за сто. Дал и на посредника бакшиш. Посредникът отишъл при Али Шар, съобщил му цената и хитро почнал да го уговаря да продаде завесата на християнина. Всички търговци се спуснали да го увещават и той накрая продал завесата на християнина с разтуптяно от страх сърце. Сетне прибрал парите и си тръгнал за вкъщи. Но усетил, че християнинът върви по петите му. Стигнал Али Шар пред къщата си, а оня — все подире му. Тогава му креснал:
— Проклетнико, още ли вървиш подир мен?
— Господарю, дай ми глътчица вода, че съм жаден! — промълвил християнинът.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Али Шар изнесъл кана с вода. Видяла го Зумурруд и го попитала:
— Любими мой, на търговец ли продаде завесата или на случаен минувач? Сърцето ми подсказва, че скоро ще се разделим!
— Продадох я на търговец! — отвърнал Али Шар.
— Кажи ми истината, за да се опитам да оправя нещата. Къде си помъкнал тази кана? — запитала тя.
— Нося малко водица на посредника!
Тръгнал да носи водата, но заварил християнина в пруста.
— Дотук ли я докара, куче проклето? — попитал го той. — Как смееш да влизаш в дома ми, без да питаш?
— Господарю, че каква разлика има между входната врата и пруста? Повъртях се малко и щях сам да си изляза!
Поел каната, напил се с вода, но не се помръднал.
— Защо не си отиваш? — попитал Али Шар.
— Господарю, вярно, пийнах си водица! — отвърнал християнинът. — Но няма да е зле да ми донесеш и нещичко за хапване, па макар само коричка сух хлебец и глава лучец!
— Пръждосвай се от тук! — провикнал се Али Шар. — Нямам нищо за ядене вкъщи!
— Господарю, щом нямаш нищо за ядене вкъщи, вземи тия сто динара и ми купи поне едно хлебче от пазара. Ще хапнем хляб и сол и ще станем приятели! — казал християнинът.
Али Шар заключил къщата и сложил резе на вратата. Взел ключа и отишъл на пазара. Купил печено сирене, бял мед, банани и хляб и ги занесъл на християнина, който му казал:
— Господарю, колко много неща си накупил! Сам не мога да изям всичкото. Защо не похапнеш с мен? Мъдреците са казали: „Който не пожелае да яде с госта си, е дете на прелюбодеянието“.
Али Шар седнал при него и си похапнал.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Християнинът взел един банан, обелил го, разделил го на две и сложил в едната половина омайно биле. После натопил банана в меда и казал:
— Господарю, опитай този банан!
Али Шар лапнал банана и се проснал на земята. Християнинът рипнал, взел ключа от къщата, изтичал при брат си и му съобщил новината.
* * *
Причината била, че брат на християнина бил оня немощен старик, който искал да купи Зумурруд за хиляда динара, а пък тя му отказала. Дълбоко в себе си той бил безверник, а само пред хората се представял за мохамеданин. Избрал си бил името Рашид ад-Дин. Когато Зумурруд го осмяла и не поискала да й стане господар, той се оплакал на своя брат. Християнинът измислил как да я отвлече с хитрост.
Той се казвал Барсум, бил магьосник — коварен, лъжлив и покварен. Измислил той хитрината, с която взел ключа, хукнал при брат си и му разказал за случилото се. Двамата се отправили към дома на Али Шар. Взели и кесия с хиляда динара, та ако срещне валията, да го подкупи. Отворил къщата, хората му се спуснали към Зумурруд и я отвлекли. Заключили вратата, а Рашид ад-Дин я завел в двореца си и я поверил на своите робини:
— Развратнице — викнал той, — аз съм старецът, когото ти отхвърли и над когото се надсмя! Ето че сега си моя, без да съм платил за тебе пукната пара!
— Аллах ще те съди, зло старче, загдето ме раздели с моя господар! — рекла Зумурруд с просълзени очи.
— Развратнице безсрамна — казал старецът, — ще видиш на какви мъчения ще те подложа! Кълна се в Исус и Пресветата Дева, не станеш ли покорна християнка, ще те измъча най-жестоко!
— И на парчета да ме нарежеш, пак няма да изменя на мюсюлманската вяра!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Али Шар останал да лежи на земята, докато омайното биле се изпарило от главата му, отворил очи и извикал:
— Къде си, Зумурруд!
Никой не му отговорил. Влязъл в стаята. Домът бил пуст, любимата далече. Разбрал, че християнинът е виновен за всичко. Заплакал, горчиво заридал. После изпял следните стихове:
Обикалял града до вечерта. Зърнала го стара добродетелна робиня и му рекла:
— Я ми разкажи за твоята беда, дано Аллах ме дари със сила, та да ти помогна!
Али Шар й разказал какво му се било случило.
— Сине, иди и ми купи една кошница като на продавачите на златни украшения! — рекла тя. — Накупи гривни, пръстени и други женски накити, ама недей да се скъпиш! Сложи всичко в кошницата и ми я дай! Ще тръгна да търся Зумурруд!
Али Шар отърчал и се върнал с нещата, които тя била поискала. Старицата облякла опърпана дреха, а на лицето си спуснала жълтеникаво покривало. В ръката си взела тояга. Сложила на главата си кошницата и тръгнала по къщи и сокаци. Вървяла от махала в махала, от улица в улица. Накрая Аллах й помогнал да намери двореца на проклетника Барсум. От него се разнасяли вопли. Старицата почукала на вратата…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Отворила й една неволница и старицата й казала:
— Нося това-онова за продан: иска ли някоя от вас да си купи нещичко?
Неволницата я поканила да влезе. Насядали жените покрай нея и всяка си купила златно пръстенче. Старицата им направила отстъпка в цената, а в това време оглеждала мястото, за да разбере откъде точно идват стоновете. Видяла плачещата Зумурруд, която лежала на земята. Познала я и попитала робините:
— Деца мои, защо горката девойка е просната на земята?
Робините й разказали цялата история.
— Деца мои — казала старицата, — развържете бедното момиче, докато си дойде господарят ви! Тогава пак я вържете и я оставете на предишното й място!
Развързали я те, нахранили я и я напоили.
— По-добре крака си да бях счупила, вместо да вляза в този дом! — казала старицата, приближила се до Зумурруд и рекла: — Дъще, не бой се! — казала й, че я праща нейният възлюблен Али Шар, и добавила: — Твоят възлюблен ще седи на скамейката под прозореца и ще ти подсвирне! Щом го чуеш, подсвирни му, вземи въже и се спусни. Той ще те поеме и ще те отведе!
Зумурруд благодарила на старицата, която отишла при Али Шар и му казала:
— Тази вечер — точно в полунощ, ще идеш до дома на оня проклетник! Лесно ще го разпознаеш. Застани отдолу и подсвирни на Зумурруд.
Али Шар зачакал с нетърпение да падне нощта. Настъпило времето за срещата. Отишъл в махалата, открил двореца и седнал на пейката. Но го оборил сънят и той заспал.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че докато Али Шар си спял, някакъв разбойник тръгнал из града. Съдбата го отвела под стените на двореца на християнина. Видял заспалия Али Шар и му отмъкнал чалмата. Не щеш ли, Зумурруд се показала на прозореца и видяла разбойника в тъмното. Помислила го за своя възлюблен. Подсвирнала му. Той също й подсвирнал. Тя се спуснала при него по въжето. Носела кесия, пълна със злато. Щом я видял, разбойникът я нарамил и побягнал. Зумурруд опипала лицето му. Брадата му била твърда като метла.
— Кой си ти? — запитала го тя уплашена.
Разбойникът отвърнал:
— Развратнице, аз съм Джуан, кюрд от бандата на Ахмад ад-Данаф! Решили сме да се гаврим тази нощ с теб до сутринта!
Зумурруд заплакала и се запасила с търпение. А пък Джуан бил дошъл на това място, защото бил казал на Ахмад ад-Данаф:
— Разбойнико, в околностите на града има една пещера, която може да побере четирийсет души. Ще мина оттам преди вас, за да скрия майка си. Ще отмъкна плячка, достойна за вас, и ще я увардя! Чакам ви на гости!
Джуан се отправил към пещерата преди другите разбойници и настанил майка си вътре. Сетне излязъл. Видял заспал войник. До него стоял вързан кон. Заклал войника, взел дрехите му, оръжието и коня и ги скрил в пещерата при майка си. Там вързал и коня. Сетне отишъл в града и стигнал до двореца на християнина. За случилото се там вече разказахме. Побягнал със Зумурруд и я оставил при майка си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Джуан казал на майка си:
— Мамо, пази я до утре заран!
И си тръгнал. Тогава Зумурруд си рекла: „Трябва да се спася с хитрост. Не бива да дочакам да дойдат и останалите разбойници“. После се обърнала към майката на Джуан:
— Лелко, хайде да излезем на слънце да те попощя!
— С най-голямо удоволствие, дъще! — рекла майката. — Сума ти време не съм се къпала, защото тия свини ме местят ту тук, ту там!
Излязла старицата навън. А Зумурруд взела да я пощи и изтребила всичките й въшки. Накрая старицата сладко заспала. Зумурруд се преоблякла в дрехите на войника, убит от Джуан, препасала меча му, нахлупила чалмата му и станала като истински мъж. Грабнала кесията със злато и яхнала коня. Сетне си казала: „Ида ли в града, току-виж ме зърнал някой от близките на войника, зле ще си изпатя!“ И тръгнала към пустинята. Пътувала, пиела вода от потоците, поила от тях и коня — цели десет дни. На единайсетия приближила прекрасен град. В него цъфтели цветя, леели се потоци и пеели птици. Пред портата му видяла да се сбират войските, емирите и първенците. Удивила се и си рекла: „Щом жителите се трупат около портите, сигурно има някаква причина!“ И тръгнала към тълпата. Приближила се, а войниците препуснали към нея, скочили от конете и целунали земята пред нозете й, като й казали:
— Аллах да ти даде победа, господарю наш султане! На всички времена си цар, на своя век — едничък господар!
— О, жители на този град, какво става тук? — попитала Зумурруд.
— Самият щедър Аллах ти праща дар, като те провъзгласява за султан на този град! — отвърнал един от царедворците. — Тукашните жители имат обичай: ако царят им умре, без да остави мъжка рожба, воините излизат извън града и стоят в очакване три дни. Първият човек, който се зададе по пътя, става султан!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Зумурруд си казала: „Какво пък! Ще се съглася, а след като пооправя нещата си, Аллах сигурно ще ми помогне да намеря и моя възлюблен“. Тръгнала тя отпред, потеглили и войниците, влезли в града, завели я в двореца, сложили я да седне на трона.
Щом се възцарила, тя заповядала да отворят хазната и раздала пари на всички воини. Те й пожелали да царува дълго и предълго. Подчинявал й се всеки роб, народът й бил верен. Царувала известно време — издавала заповеди и забрани, а людете я уважавали и почитали заради щедростта и целомъдрието й. Отменила налози и запори, отворила занданите. Премахнала неправдите и всички я заобичали. Но спомнела ли си за своя господар, тя плачела и молела Аллаха да ги събере отново. Отдала се на пост и молитва, а пък емирите взели да си шушукат:
— Какъв богобоязлив султан!
Зумурруд си оставила за прислуга само две малки момчета евнуси. Изминала цяла година, а за нейния възлюблен — ни вест, ни кост. Обезпокоила се тя, свило й се сърцето и когато вече съвсем не можела да издържа, повикала везирите и царедворците. Заповядала им да сберат техничари и майстори, за да опънат пред двореца голяма шатра. Поставили вътре кресла за емирите, сложили трапези с най-отбрани ястия.
— Щом се появи сърпът на новолунието — наредила тя, — разгласете, че искам всички да дойдат на царската ми трапеза! Съобщете, че който не се подчини, ще бъде обесен пред вратата на къщата му!
Когато новият месец изгрял, велможите изпълнили повелята й. Зумурруд излязла на площада, а глашатаят започнал да вика:
— Хей, хора, сбирайте се всички на площада! Султанът ви кани на царска трапеза!
Хората заприиждали на тълпи. Зумурруд ги канела да седнат и да си хапнат каквото поискат. Хората ядели, а Зумурруд ги оглеждала от трона си. Ядели и пиели, а после си тръгвали, благославяйки султана.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царица Зумурруд се прибрала в двореца си, като си мислела: „Ако е рекъл великият Аллах, само тъй ще намеря своя възлюблен Али Шар“. В началото на следващия месец тя пак наредила да сложат трапезите и пак седнала на трона си. Внезапно съзряла Барсум, християнина, дето бил купил завесата от нейния възлюблен. Познала го, извикала стражата и й заповядала:
— Доведете ми ей оня, дето яде сладък пилаф! Не го оставяйте да лапа ориз от шепата си, а го разсипете на земята.
Четирима войници се спуснали към Барсум. Повлекли го за краката, взели му ориза от ръката и го изправили пред Зумурруд. Хората прекъснали яденето и рекли:
— Да видим какво ще стане!
— Тежко ти, о, синеоки дяволе! — рекла тя. — Кажи ми как се казваш и какъв вятър те е довял в нашата страна?
Негодникът скрил истинското си име и казал:
— Царю, казвам се Али! Тъкач съм! Дошъл съм тук по търговия!
— Дайте ми една дъсчица, покрита с пясък, и един меден калем! — наредила Зумурруд на хората си. Заповедта й била изпълнена начаса. Тя взела покритата с пясък дъсчица и калема и започнала да гадае. После нарисувала с калема нещо, което приличало на маймуна, вдигнала глава и се взряла в Барсум, като го попитала: — Куче пършиво, как смееш да лъжеш султана? Виждам, че си християнин! Името ти е Барсум! Говори само истината, иначе ще ти отсека главата!
— Милост, о, царю на нашто време! — възкликнал той. — Ти правилно разгада! Наистина съм християнин!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Всички се смаяли от точността на царските гадания, а тя заповядала да одерат жив християнина, да напълнят със слама кожата му, да я окачат на портата на мегдана, да изкопаят яма извън града, да изгорят в нея месата и костите му и да ги затрупат със смет и фъшкии. Изпълнили повелята й.
На третия месец отново сложили трапези. Царица Зумурруд се качила на трона си. Жителите на града пак наобиколили масите и поглеждали към сладкия пилаф. Погледът й паднал върху един човек, който се задавал откъм градската порта. Зумурруд разпознала Джуан, разбойника. А той, след като оставил майка си в пещерата, казал на другарите си:
— Вчера бая плячка награбих, убих един войник и му взех коня! А снощи отмъкнах цяла кесия жълтици и една мома, по-скъпа от злато! Оставих цялото имане в пещерата при мама!
Другарите му се втурнали към пещерата, подмамени от плячката. Заварили я празна. Джуан попитал майка си какво се е случило. Тя му казала истината. Тогава той рекъл:
— Ще издиря развратницата, ако ще, вдън земя да се е скрила!
И тъй тръгнал да я дири. Най-накрая стигнал до града на царица Зумурруд. По улиците нямало жива душа. На един прозорец стояли жени. Той ги попитал защо градът е опустял. Те му отговорили, че в началото на всеки месец султанът канел народа на гуляй. Упътили го към площада. Джуан се втурнал натам, но всичко било заето. Единственото празно място било пред блюдото със сладкия пилаф. Седнал той и протегнал ръка към ориза, тя увиснала над пилафа хищно като гарванов крак. Загребал цяла шепа и вдигнал пълен юмрук към устата си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Джуан взел да мачка пилафа в шепата си и топката станала колкото голям портокал. После бързо я пъхнал в уста, а тя хлътнала с шум в гърлото му. Протегнал ръка да си гребне пак, но царицата извикала войниците:
— Доведете ми оня човек и не го оставяйте да лапне пилафа от шепата си!
Войниците се втурнали към Джуан, хванали го и го отвели пред царицата, която го заразпитвала:
— Как се казваш, с какво се занимаваш и какъв вятър те довя в нашия град?
— Господарю, султане, името ми е Осман! — отговорил Джуан. — Занимавам се с градинарство! Дойдох в този град, защото търся препитание!
— Дайте ми дъсчицата, покрита с пясък! — провикнала се Зумурруд.
Донесли й дъсчицата. Тя взела калема и почнала да гадае на пясъка, като се взирала в него. След това вдигнала глава и казала на Джуан:
— Тежко и горко ти, мошенико! Как смееш да лъжеш цар като мен? Пясъкът показва, че се наричаш Джуан и се занимаваш с разбойничество!
Джуан прежълтял и затракал със зъби от страх. Помислил си, че ако каже истината, ще отърве кожата.
— Ти позна, царю — провикнал се той. — Но аз се разкайвам и искам отново да стана смирен слуга на великия Аллах.
— Нека го постигне същата участ, каквато сполетя Барсум миналия месец! — заповядала тя на хората си.
На четвъртия месец хората пак заприиждали на площада. Трапезите били сложени. Всички заели местата си. Дошла Зумурруд. Погледнала хората и видяла, че мястото пред блюдото с пилафа било празно, макар че могло да побере четирима души. И докато шарела с поглед, съзряла един човек. Спрял той до трапезата, но не намерил празно място. Видял, че мястото до блюдото със сладкия пилаф е празно, и седнал там. Зумурруд го познала. Това бил християнинът Рашид ад-Дин. Зумурруд си казала: „Благословен да е пилафът! Неверникът се хвана на въдицата!“
А за пристигането на Рашид в града имало чудновата причина.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом Рашид се върнал от път, близките му казали, че Зумурруд е изчезнала заедно с кесията жълтици. Отишъл на мегдана и заварил хората насядали пред трапезите. Не намерил къде да седне освен на мястото, където се мъдрело блюдото със сладкия пилаф. Настанил се и протегнал ръка към него. Тогава царицата извикала на войниците:
— Доведете ми оня, който е седнал до блюдото с пилафа!
Войниците го хванали и го изправили пред Зумурруд, която му рекла:
— Тежко ти, ако не ми кажеш името, занаята си и какъв вятър те довя в нашия град!
— Царю на нашето време, казвам се Рустум — отвърнал той. — Нямам занаят, тъй като съм беден дервиш!
— Дайте ми дъсчицата с пясък и медния калем! — викнала царицата.
Донесли й ги, почнала да пише с калема по дъсчицата тя, като се взирала в нея. След това вдигнала глава и казала на Рашид ад-Дин:
— Куче проклето, как смееш да лъжеш цар като мен? Името ти е Рашид ад-Дин и си християнин! Занимаваш се с хитрини, с които похищаваш робините на мюсюлманите!
— Ти позна, царю на нашето време! — запелтечил християнинът от страх.
Зумурруд заповядала да направят с него същото, както и с предишните. Заповедта й била изпълнена. Когато всички се нахранили и се разотишли по домовете си, царица Зумурруд се върнала в двореца и произнесла следните стихове:
Тогава си спомнила за своя господар Али Шар. Проляла сълзи от любовна жар. Но бързо се утешила и я окрилила щастлива мисъл. Казала си: „Дано Аллах, който ми помогна да надвия враговете си, стори тъй, че да ме сбере с любимия“.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царицата денем раздавала правосъдие, а нощем изплаквала очите си по Али Шар. Когато настъпил новият месец, тя заповядала да сложат трапезите на мегдана. Седнала начело, а хората зачакали да им даде знак да почнат да ядат. Мястото пред блюдото с пилафа останало празно. Зумурруд вперила поглед към портата на мегдана, за да види кой ще се зададе от там. Сетне тайно се помолила: „Боже, смили се и ми върни моя господар Али Шар!“
Не била свършила молитвата си, а от портата на мегдана се задал човек, строен като топола. Стигнал до площада, но не намерил свободно място освен пред блюдото с пилафа. Огледала тя човека и разбрала, че това е нейният възлюблен Али Шар. Едва не извикала от радост, но се въздържала от страх да не се издаде пред хората.
А ето какво се било случило с Али Шар, преди да дойде на площада: Заспал той на скамейката, а когато се събудил, усетил, че е гологлав. Разбрал, че някой е откраднал чалмата му. Отишъл при старицата, която му казала какво е станало със Зумурруд. Тя му рекла:
— За всичките свои злочестини и беди си виновен само ти!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Али Шар зарязал всичко и поел на път. Вървял, вървял и накрая стигнал в града на Зумурруд. Отишъл на площада и седнал на трапезата. Протегнал ръка към пилафа, но хората се съжалили над него и му казали:
— Момко, не яж от това блюдо, че който е хапнал от него, все зло го е сполетявало!
— Оставете ме да се наям, пък каквото ще да става! — рекъл Али Шар. — Дано се отърва от този проклет живот!
Гребнал първата шепа пилаф. Зумурруд понечила да го извика, но се сетила, че сигурно любимият й е гладен. Рекла си: „По-добре да го оставя да си хапне!“ Али Шар ядял, а хората чакали да видят какво ще се случи. Когато се нахранил, Зумурруд заръчала на един от евнусите си:
— Иди при оня момък, дето яде от пилафа, и ми го доведи! Кажи му, че аз, султанът, искам да поговоря с него!
Евнухът отишъл при него и го завел при нея.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Али Шар се изправил пред Зумурруд, целунал земята и ничком й се поклонил. Тя отвърнала на поздрава му и го попитала:
— Как се казваш, с какво се занимаваш и какъв вятър те довя в нашия град?
— Зова се Али Шар — отвърнал, — син съм на търговец! Родом съм от Хорасан! Дойдох в този град да диря една моя изгубена неволница, която ми беше по-скъпа от зеницата на окото!
— Донесете ми дъсчицата с пясъка и медния калем! — взела тя калема и почнала да гадае върху пясъка. След това извикала:
— Ти, страннико, каза, истината! Аллах скоро ще ви събере отново!
Заповядала на един от царедворците да отведе Али Шар в банята, да го облече в пищни одежди и да му даде кон от царските конюшни, а привечер да го отведе в двореца. Царедворецът повел със себе си Али Шар, а хората почнали да си шушукат:
— Какво го е прихванало негова милост султана, че е тъй добър с този момък?
А Зумурруд с нетърпение зачакала нощта. Когато паднал мрак, тя влязла в покоите си и се престорила, че си ляга. Изпратила слугинята си да повика Али Шар и седнала в леглото, от четирите страни на което горели запалени свещи. Рекла си: „Трябва да му устроя някаква шега, за да не ме познае!“ Сетне казала:
— Ела тук на леглото и ме разтрий!
Али Шар почнал да й разтрива краката. Сторили му се меки като коприна.
— Разтрий ме и по-нагоре! — казала тя.
— Прости ми, господарю, но не смея да пипам по-високо от коленете ти! — рекъл Али Шар.
— Как дръзваш да ми противоречиш? — викнала тя. — Разтривай, инак тази нощ ще ти бъде последна! Прави каквото ти казвам! Ще те направя свой любовник!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че султанът рекъл на Али Шар:
— Съблечи си дрехите и легни по очи, инак ще ти отсека главата!
Али Шар се подчинил. Зумурруд легнала на гърба му. Усетил, че го докосва нещо по-нежно от коприна и по-меко от масло. Казал си: „Този цар май е по-хубав от всички жени на света!“ Като постояла малко на гърба му, Зумурруд се претърколила до своя любим. Али Шар промълвил с облекчение:
— Слава на Аллаха, че не ти стана членът!
— Той става само когато го хванат! — рекла Зумурруд. — Затова го улови с ръка, за да щръкне! Инак ще те убия!
Тя легнала по гръб, хванала ръката му и я поставила между бедрата си. Те били по-меки от коприна, като същинска баня горещи, като сърце на влюбен след беди злочести. Али Шар си помислил: „Я, чудо на чудесата! Царят има лоно като жена! И какви бедра!“ Обзела го силна страст и членът му щръкнал. Като го видяла да се чуди, Зумурруд се изкикотила и казала:
— Господарю, нима още не си ме познал? Аз съм твоята неволница Зумурруд.
Али Шар я зацелувал и запрегръщал. Взел я в скута си, любил я, станал имам на михраба й. И двамата паднали на колене, като се кланяли, ставали и сядали. Само дето „славословията“ им били съпроводени с кокетни въздишки и боричкане. Дочули ги евнусите, надзърнали иззад завесата. Видели царят да лежи по гръб. Върху него бил легнал Али Шар и се движел назад-напред. Царят дишал тежко и стенел. Евнусите си рекли: „Тези стонове не ще да са на мъж! Царят ни сигурно е от женски пол!“ Но потулили работата и нищо никому не казали.
Призори Зумурруд изпратила да повикат воините и велможите си. Щом се събрали, тя им рекла:
— Искам да замина за страната на този човек! Изберете ми заместник! Нека ви управлява, докато се върна!
Тя почнала да се стяга за път. Взела си храна, пари и дарове и двамата отпътували. Стигнали до града на Али Шар. Раздали много милостиня на бедните. Родили им се и деца. Доволни и щастливи, те живели, дорде не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва. Благословен да е вездесъщият Аллах!
Приказка за Будур и Джубайр ибн Умайр
Разправят също така, че безсъние взело да мъчи една нощ повелителя на правоверните Харун ар-Рашид. Сънят бягал от очите му. Въртял се в постелята и все не можел да заспи. Накрая повикал Масрур и му рекъл:
— Масрур, намери някой да ме поразсее, че не мога да мигна!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Харун ар-Рашид рекъл:
— Масрур, виж дали някой от моите сътрапезници не чака зад вратата!
Масрур излязъл, сетне се върнал и доложил:
— Господарю, пред вратата е Али ибн Мансур ал-Халия ад-Димашки.
— Веднага ми го доведи! — рекъл халифът. Масрур изпълнил заръката. Щом се явил пред халифа, Ибн Мансур се поклонил и го поздравил. Халифът отвърнал на поздрава му и рекъл: — Любезни ми Ибн Мансур, разкажи ми една от онези истории, в които си участвал! Защото, да си чул, не е като да си видял!
И Ибн Мансур заразказвал:
* * *
Както знаеш, повелителю на правоверните, всяка година отивам да си събирам вересиите от султана на Басра Мохамед ибн Сулейман ал-Хашими. Явил се бях веднъж при него и го заварих да се готви за лов.
— Любезни ми Ибн Мансур — рече ми, — метни се на коня си и ела с нас на лов!
— Любезни господарю, сили нямам да яздя! — казах му. — Настани ме в двореца за гости и нареди да се погрижат за мен!
Султанът изпълни молбата ми и тръгна на лов. Оказано ми бе голямо уважение. Нагостиха ме с най-вкусни ястия. Рекох си: „Бива ли така? Толкова пъти вече идвам от Багдад в Басра, а пък зная само пътя от двореца до градината и от градината до двореца! Я да се поразходя из града!“
Облякох най-разкошните си дрехи и тръгнах да разгледам Басра. Залутах се из градските сокаци и взе да ме мъчи жажда. Пред мене се изпречи голяма порта с две халки от жълта мед. Беше покрита със завеси от червена коприна. От двете й страни имаше по една скамейка, а над тях — решетка с лозница, която хвърляше сянка и над портата. Спрях се и взех да оглеждам мястото. Както си стоях, дочух напев и стихове:
Рекох си: „Оная, дето пее подобна песен, ще да е хем прекрасна, хем сладкодумна и сладкогласна!“ Приближих се до вратата и лекичко повдигнах завесите й. Видях белолика девойка с извити вежди, със сладостно сънени очи. Гърдите й бяха твърди и сочни като нарове, устните й — нежни като маргарити, устицата й — като пръстена на Сулейман, зъбите й — наниз бял, и поет, и прозаик би онемял. Досущ както словата на поета:
Докато я гледах иззад завесата, девойката се обърна, видя ме и се провикна на своята робиня:
— Я иди виж кой е тоя, дето наднича!
А тя дойде при мен и взе да ме хока:
— Не те ли е срам бе, старче? Уж си стар и побелял, а се държиш като безсрамник загрубял.
— Господарке — отвърнах, — че съм побелял, е от ясно по-ясно! Ала не съм безсрамник или грубиян, защото намеренията ми са чисти!
— Има ли нещо по-грозно от това да надничаш из чужди дворища и да зяпаш по жени от чужди хареми? — рече господарката. — Какво ще кажеш за свое оправдание?
— Господарке, моля за извинение! Не съм тъдявашен, пък и умирам от жажда.
— Приемам извинението ти! — рече девойката.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Ибн Мансур:
* * *
Сетне тя извика една от робините си и й рече:
— Лутф, дай на този човек да пийне водица от златната кана!
Робинята донесе кана от червено злато, украсена с бисери и скъпоценни камъни. Беше пълна с вода, примесена с благовонен мускус, и покрита с кърпа от зелена коприна. Пих дълго и жадно, като поглеждах крадешком към девойката, и накрая казах:
— Мисля си за господаря на този дом! Той беше мой приятел! Името му беше Мохамед ибн Али златаря! Беше заможен човек! Чудя се дали е оставил потомство?
— Да, остави дъщеря на име Будур, която наследи всичките му богатства!
— Да не би ти да си дъщеря му? — попитах.
— Да, аз съм дъщеря му! — отвърна тя усмихнато. После додаде: — Е, пътниче, много се заседя! Време е да си вървиш!
— Вярно е, че трябва да си вървя — рекох, — но виждам, че нещо си умърлушена. По-добре ми разкрий сърцето си! Името ми е Али ибн Мансур ал Халия ад-Димашки и съм от сътрапезниците на повелителя на правоверните халифа Харун ар-Рашид!
Като чу името ми, девойката стана от креслото си и рече:
— Бъди добре дошъл в дома ми! Ей сегичка ще те посветя в тайната си! Аз съм изоставена влюбена!
— Господарке — попитах, — кой е избраникът на сърцето ти?
— Той е Джубайр ибн Умайр аш-Шайбани, емирът на племето бану шайбан!
— Срещате ли се двамата? — попитах я. — Пишете ли си?
— Да — отвърна тя, — но той ме обича само на думи, а сърцето му не гори по мен! Погази клетвата си и не удържа на мъжката си дума!
— А защо се разделихте?
Тя заразказва:
— Веднъж си седях с тази робиня, дето ми реши косата. Щом свърши с ресането, тя почна да ми прави плитките. Плени я хубостта ми, наведе се и ме целуна по бузата! Но за зла беда възлюбленият ми неусетно се беше промъкнал у дома и видя как робинята ме целува! Науми си, че трябва да се разделим, и произнесе следните стихове:
Оттогава ме напусна и досега от него ни вест, ни кост!
— Какво смяташ да правиш сега? — попитах.
— Искам да изпратя по теб едно писмо! — отвърна. — Ако ми донесеш отговор, ще ти дам петстотин динара. Но даже и да не ми го донесеш, ще имаш сто динара за разкарването! — сетне извика една от робините и рече: — Донеси ми мастило и хартия!
Робинята й ги донесе. Будур написа следните стихове:
Запечата писмото и ми го даде. Отправих се към къщата на Джубайр ибн Умайр аш-Шайбани. Той беше отишъл на лов. Седнах да го почакам и ето го, че се зададе. Като го видях възседнал своя вран жребец, акълът ми се взе от този хубавец! Скочи от коня, прегърна ме и ме поздрави. Беше мъж канара. Предложи ми да вляза, заповяда да донесат масата за ядене. Тя беше от хорасански клен и със златни крачета. Донесоха най-разнообразни ястия и всякакви меса — варени, печени…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Али ибн Мансур:
* * *
Седнах на масата, а Джубайр ми рече:
— Зачети ме и си вземи от храната!
— Кълна се в Аллаха, няма да вкуся от яденето ти, преди да сме свършили една работа! — казах.
Измъкнах писмото. Като го прочете, той го скъса, хвърли го на земята и каза:
— Уважаеми Ибн Мансур, за тебе съм готов на всичко, но не мога да изпълня желанието на съчинителката на това писмо! Тя няма да получи отговор от мен!
Рипнах и си тръгнах разгневен, но Джубайр се вкопчи в полите на робата ми и рече:
— Почакай, Ибн Мансур! Ей сегичка ще ти кажа какво ти е обещала съчинителката на писмото, макар да не съм присъствал на разговора ви! Не ти ли каза, че ако се върнеш с отговора, ще ти даде петстотин динара, а даже и да не се върнеш с него, пак ще ти даде сто динара за разкарването?
— Да, така е! — промълвих смутено.
— Бъди днес мой гост! — рече ми той. — Яж, пий и се весели! Вземи и тези петстотин динара!
Останах да му гостувам. Ядох, пих и се веселих, като му разказвах забавни анекдоти. Накрая попитах:
— Господарю, няма ли музика в твоя дом?
— Сума време вече пием без музика! — възкликна Джубайр, сетне се провикна към една от робините си: — Шаджарат ад-Дур, къде си?
Робинята дойде със сладкогласния си уд, най-прекрасно индийско изделие, седна пред нас и го сложи в скутите си. Дрънна по струните, затананика, запя и стигна до стиховете:
Щом робинята свърши, господарят й нададе силен вик и припадна.
— Зло да те забрави, старче! — рече ми тя. — Тук избягвахме музиката от страх да не припадне господарят ни. По-добре се прибери в онази стаичка и преспи там!
На сутринта при мен дойде един от слугите на Джубайр, който носеше кесия с петстотин динара.
— Ето ти обещаното от моя господар! — каза той. — Той те моли да не ходиш при девойката, което те е изпратила! Каза да сложим пепел на тази история!
Взех кесията и си тръгнах. Казах си: „Момичето ме чака от снощи! Трябва да се върна при нея! Току-виж почнала да проклина и мен, и цялото ми потомство!“ Върнах се и я заварих да стои в очакване. Като ме видя, ми рече:
— Ех, Ибн Мансур, Ибн Мансур, добре я оплеска! Аз знам всичко; когато ти си му подал писмото, той го е скъсал и го е хвърлил на земята… — и тя ми разказа какво се бе случило там дума по дума.
Тогава възкликнах:
— Ти сякаш си била с нас, Будур!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Ибн Мансур:
* * *
Будур вдигна поглед към небето и изрече:
— Боже, подложи на изпитание любовта на Джубайр към мен, както изпробва вече моята любов към него! Накарай го да ме обикне!
След туй ми даде сто динара за разкарването.
Събрах си вересиите и се прибрах в Багдад.
На следната година пак отидох за Басра да прибера данъка. Отправих се към къщата на Джубайр. Скамейките пред портата бяха изпотрошени и никакъв слуга не се мяркаше. Пролях сълзи от мъка. От вътре излезе черен роб и рече:
— Старче, замълчи! Проклет да си, дето си заоплаквал този дом!
— Оплаквах го, защото негов стопанин беше един мой приятел! Казваше се Джубайр ибн Умайр аш-Шайбани!
— Слава на Аллаха, той си е все така богат, само дето Всевишният реши да го изпита чрез любовта на една мома на име Будур! Страстният му пламък го изпепели и го направи бездушен като камък — не иска нито залък да вкуси, ни глътка водица да пийне!
Влязох при Джубайр — приличаше на камък, провален в пропаст, лишен от ум и разум. Заговорих го, но не ми отвърна. Тогава един от слугите му рече:
— Господарю, изпей му нещо на висок глас! Той ще се пробуди и ще те заговори!
Изпях следните стихове:
Джубайр отвори очи и ми рече:
— Добре дошъл, Ибн Мансур! Извини ме, малко съм уморен.
— Господарю, имаш ли нужда от мен? — попитах.
— Разбира се! Искам да драсна едно писъмце на Будур и да го изпратя по тебе! Ако се върнеш с отговор, ще ти дам хиляда динара! Но даже и да не ми го донесеш, ще получиш сто динара за разкарването!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Ибн Мансур:
* * *
Джубайр извика една своя робиня и заповяда:
— Донеси ми мастило и хартия!
Тя изпълни заповедта му. Джубайр написа следните стихове:
Запечата писмото и ми го даде. Взех го и се упътих към къщата на Будур. Повдигнах лекичко завесата на портата й. Тя беше седнала сред двайсет девици, същинска луна, заблестяла сред звезди, слънце, изгряло иззад облак. По лицето й нямаше следа от мъка. Докато се дивях на хубостта й, тя се извърна към мен, видя ме пред портата и ми рече:
— Бъди ми добре дошъл, Ибн Мансур! Влез де, влез! — влязох, подадох й писъмцето. Тя го прочете, засмя се и рече: — Уважаеми Ибн Мансур, не е излъгал оня поет, който е казал:
Сега ще ти напиша отговора, за да ти даде моят възлюблен онова, което е обещал! — тя извика една от своите робини и заповяда: — Донеси ми мастило и хартия!
Робинята й ги донесе и Будур написа следните стихове:
— Ако Джубайр прочете тези стихове, има опасност да предаде богу дух! — рекох аз. — Но даже да беше написала нещо по-жестоко, то щеше да бъде твое право! Не забравяй, че да се прощава, е присъщо на благородните!
Очите й плувнаха в сълзи. Седна и му написа друго писмо — не ще се намери човек, който би го написал по-изящно! То съдържаше стиховете:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Ибн Мансур:
* * *
Будур запечата писмото и ми го даде.
— Господарке — казах, — с това писмо ще излекуваш болния от страст, ще утолиш жаждата на всеки страдащ от любовна власт!
Преди да тръгна, тя ми рече:
— Кажи му, че тази вечер ще бъда негова гостенка!
Зарадвах се и тръгнах. Заварих Джубайр с поглед, вперен във вратата. Прочете писъмцето, нададе силен вик и възкликна:
— Не мога да повярвам! Със собствената си ръка ли написа тия стихове?
— Господарю, че да не би хората да пишат с краката си? — отговорих.
Още не бях изрекъл тези думи, когато от пруста се разнесе подрънкването от гривните по краката на Будур. Джубайр скочи, сякаш никога не беше страдал, силно я прегърна и здравето му се възвърна. Седна, а Будур остана права. Попитах я:
— Защо не поседнеш, господарке?
— Уважаеми, Ибн Мансур, ще седна, ако Джубайр изпълни нашата уговорка! — отговори тя.
— За каква уговорка става дума? — попитах.
— Никой няма достъп до тайните на влюбените! — отвърна.
След това долепи устни до ухото на Джубайр и му пошепна нещо.
Той каза на един от робите си нещо. Робът излезе и след малко доведе кадия с двама свидетели. Джубайр също излезе за малко и се върна с чувалче със сто хиляди динара.
— Многоуважаеми кадия, скрепи моя брачен договор с тази девойка. Ето откупа! — каза му той.
Сключиха брачния договор. Будур отвори чувалчето, гребна шепа жълтици и ги раздаде на кадията и свидетелите. После върна на Джубайр чувалчето с остатъка. Станах и си тръгнах, но Будур се вкопчи в полите на робата ми и попита:
— Кажи какво си помисли току-що?
— Помислих, че трябва да си вървя! — отвърнах.
— Няма да мърдаш от тук! Щом стане време да си ходиш, сами ще ти кажем!
Останах с тях до зазоряване. Тогава Будур ми каза:
— Иди в ей онази стаичка, че вече е време за сън!
Преспах в стаичката. На сутринта от банята на къщата излязоха Джубайр и неговата любима, като изстискваха водата от къдриците си. Поздравих ги с „Добро утро!“ и щастливата развръзка. Сетне казах на Джубайр:
— Всичко, което започва с уговорка, има добър край!
— Прав си и затова ще те възнаградя! — отвърна той, повика ковчежника и му заповяда: — Донеси ми три хиляди динара!
Ковчежникът му донесе кесия с три хиляди динара. Джубайр ми рече:
— Бъди така добър да приемеш от нас тези пари!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Ибн Мансур:
* * *
Взех парите и се отправих за Багдад.
* * *
След този разказ халифът въздъхнал облекчено. От безсънието му не останал и помен.
Приказка за шестте неволници
Разправят също, че един ден халифът Ал-Маамун събрал в двореца си велможите на своето царство. Сред тях имало един на име Мохамед ал-Басри. Маамун се обърнал към него:
— Любезни ми Мохамед, искам да ми разкажеш случка, за която никога не съм слушал, нека да е най-необикновената в живота ти.
И Мохамед ал-Басри заразказвал:
* * *
Някога в Йемен живеел богат и пребогат човек, който по-късно се преместил в Багдад. Решил да повика и семейството си. Прехвърлил и парите си. Имал шест неволници. Първата била белолика, втората — мургава, третата — пълна, четвъртата — слаба, петата — русокоса, а шестата — черноока. Били със съвършени обноски, певици ненадминати и надарени музикантки. Веднъж човекът ги викнал, наредил да донесат храна и вино. Пили и се веселили. Сетне той се обърнал към бялата неволница и рекъл:
— Месечинке ясна, изпей ни една хубава песен!
Тя запяла, трели разляла и заредила следните стихове:
Господарят й посочил към мургавата неволница и рекъл:
— На факел светлината, изпей ни и ти нещо с дивния си глас!
Тя запяла тъй, та всекиму се поиграло. Сърцата с погледа пленила и стиховете заредила:
Господарят й останал възхитен и посочил към пълничката неволница. Наредил й да запее. Тя взела уда, засвирила и запяла с вдъхновение:
Господарят й останал възхитен, посочил към слабичката робиня и рекъл:
— Хурийо райска, попей ни и ти!
Тя взела уда, настроила го, дръпнала с пръсти по струните и извисила чуден глас:
Господарят останал възхитен и посочил русокосата:
— О, Слънчице на тоя светъл ден, изпей най-хубавия си рефрен!
Тя взела уда, дръннала струните и запяла:
Господарят останал възхитен, посочил към черната робиня и рекъл:
— Робиньо черноока, с жар изпей две думички макар!
Тя взела уда, настроила го и запяла:
Когато свършила, неволниците целунали земята пред нозете на своя господар и рекли:
— Господарю, я кажи коя е най-образована и сладкодумна между нас!
Господарят им ги погледнал, видял прелестта и красотата им, различния цвят на лицата им и рекъл:
— Всички знаете да пеете съвършено и до една сте музикантки надарени, ала сега искам всяка да погледне противоположната си дружка: бялата да се взре в черната, дебелата — в слабата, русата — в чернооката! Нека всяка от вас похвали себе си и порицае другата! Но само като си служите с доказателства от Корана или с мъдрости от преданията и от стиховете на поетите! Чак тогаз ще мога да посоча най-образованата сладкодумница!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Мохамед Басри:
* * *
Първа станала бялата неволница, посочила към черната и рекла:
— Тежко ти, черна жено! Разправят, че веднъж бялото казало: „Аз съм светлината ясна, месечинка съм прекрасна!“ Чуй какво е рекъл поетът:
Цветът ми е като утро омайно, като цвете ухайно, като звезда сияйна. А ето какво е казал Аллах на своя пророк Муса: „Пъхни си ръката в пазвата! Ще я извадиш бяла90 и невредима!“ Великият Аллах е казал също: „А ония, чиито лица ще побелеят91, се ползват от божията милост и ще пребивават вечно в нея!“ Всички дрехи ми приличат, всички хора ме обичат! Та нали снегът от небето е бял? И мюсюлманите се гордеят с белите си чалми! А при теб, черна жено, лицето ти е тъмно като мастило, като саждите на ковача, като гарван, който на разлъка грачи. А и отдавна известна е таз мъдрост голяма: умен негър просто няма!
* * *
Тогава господарят й рекъл:
— Достатъчно, седни! Каза повече, отколкото трябваше!
После посочил към черната. Тя се обърнала към бялата и рекла:
— Нима не знаеш думите на Корана: „Кълна се в нощта, когато се спусне, и в деня, когато заблести“? Ако нощта не беше по-достойна, Аллах нямаше да се закълне в нея и да я постави преди деня! Нима не знаеш, че в черните коси е красотата на младостта? Когато бял снежец посипе главата на човека, той забравя сладост, спохожда го смърт и нерадост. Ако черният цвят не беше най-достоен от всички цветове, Аллах нямаше да го постави в зеницата на окото. Чуй словата на поета вдъхновени:
А ето и думите на друг поет:
Ето и думите на трети поет:
Влюбените могат да се срещат само в лоното на нощта. Само това говори красноречиво в полза на черния цвят! За влюбените тъмната нощна доба е скривалище срещу злобата и клеветата. Помръква бързо милият им взор на сутринта — боят се от позор. Да, черното умее всичко да прикрие!
Сред достойнствата на черното е и това, че от него се прави мастилото, с което се пишат божиите слова! А мускусът и амбрата, тъй черни и ароматни, не се ли ползват от царете? Боя се да не стана многословна, затуй ще спра да хваля черния цвят. А цветът ти, бяла жено, е като на прокажена. Говори се, че в Ада всъщност царял непоносим студ, всичко било покрито с бял скреж, за да се мъчат грешниците!
Черната неволница седнала.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Мохамед Басри:
* * *
Йеменецът дал думата на пълничката неволница. Тя посочила с пръст към слабата робиня, разголила краката, китките и корема си, така че да се покажат всичките му гънки и кръглият й пъп, облякла тънка риза, под която се очертало цялото й тяло, и рекла:
— Слава на Аллаха, който ме дари със знойни телеса и с красота голяма, с прелест, на която равна няма! Аллах ме е създал подобно градина, в която растат праскови и нарове. Нали градските жители обичат тлъстите птици и ги ядат с удоволствие, а мършавите отбягват? Тлъстината има много преимущества. Чуй словата на поета:
Всеки иска от месаря тлъсто месо. А и мъдреците са казали: „Сладостта е в три неща: да ядеш месо, да яздиш месо и да вкарваш едно месо в друго!“ Не виждаш ли, кльощава жено, че краката ти са като на врабче, като маша, с която се вари и пече! Повече приличаш на дървено разпятие, нищо в теб не радва човешкото око! Чуй от мен какво е казал поетът за теб:
— Седни! Каза, каквото каза! — рекъл господарят и посочил към слабата. Тя била като тополка тънка, стройна, досущ тръстика неспокойна.
Тя рекла:
— Слава на Аллаха, който ме създаде тъй крехка, стройна и красива! Аз като клонче съм, на хората съм мила! Когато ставам, лека и изящна съм, когато сядам, дивна и прекрасна съм! Досега не съм виждала човек, който, като описва любимата си, да казва: „Любимата ми е същински слон или е цял планински склон“. А съм чувала да казват: „Любимата ми има строен стан, висока е, изпълнена със свян!“ Хапвам мъничко храница, пийвам глътчица водица. По душа съм веселячка, любя всякаква закачка! Аз съм лекокрил врабец, весел и игрив скорец! Аз от всички съм мечтана, от мъжете съм желана! Имам си снага прекрасна и усмивка мила, ясна! Чуй какво е казал поетът:
Заради мене влюбени изпадат в почуда, тъгуващите — в полуда! Любимият притегли ли ме властно, аз нему в миг се подчинявам сластно. А ти, дебела жено, ядеш като слоница, за теб насита няма, страшна си гладница! Ти за приятеля не си отрада, от среща с теб не среща той наслада! Тулумът ти дебел му пречи с теб да се съвъкупява, а бутовете тлъсти — прелестите ти да опознава! В твойта мазна грубост няма капка красота, като снагата ти безформена няма друга на света! Че месото тлъсто е за заколение, у никого не буди капка съжаление! Пошегуват ли се с тебе, ти се гневиш, заиграеш ли се с някой, все тъжиш! И вместо да се киприш, ти сумтиш, а фръцнеш ли се, почваш да пръхтиш. Ненаситна си като пробита торба! По-тежка си от планина. От подвижност си лишена и не си благословена! Знаеш само да ядеш и да спиш! Като пикаеш, пикнята ти шурти, когато миеш се — като свиня грухтиш! Приличаш на мех, пълен с мътна водица, и грозна си като обезобразена слоница! Когато влезеш в нужника, търсиш някой органа ти да измие, космите му да зареши, да изтрие! Чуй словата на поета:
— Седни! Каквото рече, рече! — рекъл господарят.
Тя седнала. Тогава той посочил русокосата неволница.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Мохамед ал-Басри:
* * *
Русата неволница посочила към чернооката и рекла:
— За мен споменава самият Коран, а милосърдният Аллах описва цвета ми и го предпочита пред останалите. Та нали великият Аллах казва: „Жълта е, цветът й е чист и радва зрящите!“92 Цветът ми е истинско чудо, красотата — несъмнена, прелестта ми — съвършена! Моят цвят е цвят на динари звънтящи, на звезди и на луни блестящи. Той е цвят на ябълката златна, на хубавица приятна, на шафран, на подправките царят отбран. Чуй какво е казал поетът:
А сега, кафява жено, ще започна да те порицавам. Очи на бивол притежаваш и душите отвращаваш! Всяко нещо с твоя цвят буди укори и злоба, ако пък на ядене е цвят — то ще да е отрова! Цветът ти е на муха проклета и е гаден като бесни псета! Той поражда смущение, знак е на тъга и омерзение! Не съм чувала да има нейде кафяво злато, кафяв бисер или рубин! Чуй словата на поета:
— Седни! Каквото рече, рече! — казал господарят и посочил кестенявата. Тя заговорила:
— Слава на Аллаха, който не ме създаде ни дебела като мечка, нито тънка като клечка, ни бяла като от проказа заразена, ни жълта като с язва поразена, ни като сажда черна. Слава нему, че ме е създал с цвят, обичан в целия разумен свят. Всички поети възхваляват кестенявото. Чуй словата на поета:
Цветът ми е желан и от царете, и от хорицата клети! Имам меко нежно тяло, струвам съкровище цяло! Нравът ми е лек, игрив, характерът — закачлив! А пък ти, жълтокоса жено, си като на Баб ел Лук слезта — жълта си и жилеста! Ти мязаш на нощна сова, на плод на дървото зокум с адска отрова! Легне ли до теб, човек се задушава, обрича се на гробовна забрава! Чуй словата на поета:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Мохамед ал-Басри:
* * *
След като и тази неволница свършила със стиховете си, господарят помирил робините и ги облякъл в разкошни одежди. Подарил им и скъпоценни камъни — земни и морски.
* * *
Халиф Маамун изслушал от Мохамед ал-Басри приказката за шестте неволници и го запитал:
— Любезни ми Мохамед, знаеш ли къде се намират тези неволници и техният господар, за да ми ги купиш от него?
— Повелителю на правоверните — отвърнал Мохамед ал-Басри, — трябва да ти кажа, че господарят им е техен роб, влюбен в тях до гроб!
— Дай му по двайсет хиляди динара за всяка неволница! — рекъл Ал Маамун.
Мохамед ал-Басри взел парите и тръгнал да изпълни повелята му. Той уведомил господаря на неволниците, че самият повелител на правоверните иска да ги купи. Какво да прави иранецът, съгласил се. Когато девойките пристигнали в палата, халифът им предоставил прекрасни покои и взел да се събира там с тях, за да си говорят. Дивял се и се чудел на красотата им, на различието им, на сладкодумието им. Минало известно време. Ала първият им господар, след като ги продал, не могъл да изтърпи раздялата с тях. Пратил писмо до Маамун, в което му се оплакал от своята непрежалима любов в сладкозвучен стих и в рими:
Маамун облякъл неволниците в прекрасни одежди, дал им шейсет хиляди динара и ги изпратил при техния господар. Той много им се зарадвал, заживял с тях доволно и честито, дорде не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва.
Приказка за Уардан месаря
Говори се също така, че по време на царуването на Хаким би амр-Иллах в Кайро живеел човек на име Уардан — търговец на овче месо. Всеки ден при него идвала жена, която му давала по един динар и му казвала:
— Дай ми едно шиле!
Уардан взимал динара и й давал едно шиле. Носачът го поемал и жената си тръгвала. На следната утрин отново се появявала. Така Уардан месарят печелел от нея по един динар на ден. Това траяло дълго. Уардан се замислил коя ли е тази жена, и си рекъл: „Тя купува всеки ден от мене стока за един динар! Нито веднъж не купи по-малко — за дирхами! Нещо не ми харесва“.
Веднъж той попитал носача коя е жената, а той отговорил:
— Аз й се чудя на акъла! Всеки ден ме кара да вземам шиле от дюкяна ти! После купува и други неща за тая сума! От един християнин взима две бутилки вино пак за един динар! След това я придружавам до везировите градини, откъдето пазарува плодове за същите пари, но оттам насетне тя ми връзва очите, за да не гледам накъде отивам. Повежда ме за ръка, накрая ми казва: „Остави нещата тук!“ Държи там друга, празна кошница! Дава ми я, след това ме хваща за ръка и ме връща на мястото, където е завързала очите ми. Развързва ги и ми плаща двайсет дирхама.
И Уардан месарят разказвал:
* * *
Щом настъпи утрото, жената дойде при мен, както й беше обичаят. Тайно я проследих, докато излезе от Кайро. Стигна до везировите градини, върза очите на носача, а аз — пак след нея. Стигнахме до един хълм. Жената застана пред голям камък, свали кошницата от гърба на носача, извади всичко от нея, върна младежа обратно, пак дойде до камъка и го повдигна. Отвори дупка и изчезна в нея. Приближих се до камъка и влязох в дупката. Видях зейнала врата от кована мед и стъпала, които водеха надолу. Спуснах се, стигнах до дълъг коридор, който беше добре осветен. Тръгнах по него и зърнах нещо като врата, която водеше към някаква стая. Там видях, че жената беше заклала шилето, отрязала бе най-хубавите му части и ги вареше в котле. Остатъците хвърли на една мечка. Като свърши с готвенето, тя се нахрани предоволно. Сетне взе да подрежда плодовете — пресни и сухи, взе вино и почна да пие от един стакан, като даваше и на мечката от него в златен тас. Накрая се напи. Мечката стана и взе да се съвкупява с нея, накрая се насити и седна. След малко скочи към жената и взе отново да се съвкупява с нея. Това се повтори двайсет пъти. След това и двамата задрямаха. Тогава си рекох: „Тъкмо сгоден случай за мен!“ В ръката си държах нож, остър като бръснач. Опрях ножа в гърлото на мечката и отрязах главата й. Жената се събуди. Като видя, че мечката е заклана, нададе силен вик.
— Уардане, така ли ми се отплащаш за добрината?
— Ти, жено, сама на себе си си враг! Свършиха ли се мъжете, та вършиш такива гнусотии с тая мечка? — попитах я на свой ред.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Уардан:
* * *
— Уардане — рече жената, — чуй какво ще ти кажа! Ако не ме послушаш, това може да стане причина за твоята гибел!
— Разправяй какво си намислила! — рекох й.
— Заколи ме, както закла мечката — помоли жената. — Вземи от това съкровище, колкото ти душа иска, и си върви по пътя!
— Аз струвам повече от тази мечка! — рекох. — Върни се в лоното на Аллах и се разкай. Аз ще се оженя за тебе и заедно ще прекараме остатъка от дните си с това съкровище!
— Това е невъзможно! — възкликна тя. — Не мога да преживея загубата на мечката! Ако не ме заколиш, ще погубя душата ти!
Хванах я за косата и я заклах. Огледах мястото. Намерих толкова много злато, скъпоценни камъни и бисери, колкото ни един цар не може да притежава. Напълних кошницата на носача, покрих го с връхната си дреха и го понесох. Излязох от съкровищницата и потеглих към Кайро. Изведнъж към мен се приближиха двайсетина от хората на Хаким би амр-Иллах. Зад тях стоеше самият Хаким, който ми рече:
— Хей, Уардане! Ти ли уби мечката и жената?
— Да — отвърнах, — аз ги убих!
— Свали от главата си кошницата и от нищо не се бой! — каза ми той. — Цялото това богатство е твое и никой няма да посмее да ти го отнеме!
Сложих кошницата пред халифа. Той дръпна дрехата, която покриваше скъпоценностите, и ги огледа. После рече:
— Разкажи ми цялата история, макар че я зная, като да съм бил с вас! — разказах му всичко, а халифът рече: — Уардане, я да идем при съкровищата! — тръгнахме двамата, но заварихме вратата затворена. Халифът нареди: — Бутни вратата, Уардане! Тази съкровищница може да бъде отворена само от тебе. Тя се пази от името и от лика ти! — протегнах ръка към вратата и я бутнах. Стори ми се лека като перце. — Слез долу и извади всичките съкровища — рече Хаким. — Защото там може да се спусне само човек с твоето име, образ и качества! Нали ти откри съкровището и уби мечката и жената? Аз знаех за тази работа и очаквах да се случи! Точно така и стана!
Слязох и изнесох всичките съкровища. Халифът отнесе цялото съкровище, а на мене остави кошницата. Взех я и се върнах у дома. Отворих си дюкян на тържището.
* * *
То съществува до наши дни и носи името Тържището на Уардан.
Приказка за девойката и маймуната
Разказват също така, че един султан имал дъщеря, която се влюбила в черен роб. Той отнел девствеността й, а на принцесата така й се дощяло да се съвкупява още, че не можела място да си намери. Оплакала се на една от своите гледачки, която й казала, че маймуните го правят най-често. По случайност под прозореца минала една маймуна. Принцесата смъкнала покривалото си, погледнала я и й намигнала. Маймуната веднага се качила при нея. Тя я скрила и почнала денонощно да се съвкупява с нея.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че султанът се досетил какво върши дъщеря му, и поискал да я убие. Принцесата усетила, че работата става дебела, преоблякла се като бял роб, възседнала кон и подкарала със себе си и муле, което натоварила със злато, скъпоценности и платове. Взела и маймуната. Вървяла, вървяла и стигнала до Египет. Поселила се в една къща в пустинята. Започнала всеки ден да купува месо от един млад месар, но отивала при него само следобед. Младият месар си рекъл: „На тоя бял роб нещо не му е чист косъмът!“ Веднъж тя се явила както обикновено, купила месо, а младежът тайно я проследил. Така стигнал до дома й в пустинята. Почнал да я наблюдава от тайно място. Видял, че наклала огън, наготвила месото и си хапнала. Остатъка дала на маймуната. Сетне облякла най-разкошни женски одежди. Чак тогава разбрал, че това е жена. Донесла вино, пила и дала и на маймуната. След това маймуната се съвкупила с нея много пъти. Месарят излязъл от скривалището си и се втурнал насред стаята. Маймуната поискала да го разкъса, но той я изпреварил и разпрал корема й с ножа, който носел. Девойката, като видяла, че маймуната е мъртва, надала пронизителен писък. Като се посъвзела, му рекла:
— Защо извърши това злодеяние? Заколи и мен!
Започнал да я успокоява, като я уверявал, че и той ще се съвкупява с нея толкова често, колкото и маймуната. Накрая успял да я убеди. Оженил се за нея, но не удържал на мъжкото си обещание. Не изтърпял и се оплакал на една старица. Тя му рекла:
— Донеси ми едно гърне, пълно с оцет, и един ратл младо алое!
Изпълнил заръката й. Тя сложила нещата в гърнето, то завряло и закипяло. След това му наредила да се съвкупи с девойката. Съвкупил се с нея така, та чак й прилошало. Старицата я понесла на ръце и приближила отвърстието й до гърлото на гърнето. Димът се вдигнал нагоре и влязъл в утробата й, а от там излязло нещо. Месарят видял два червея — черен и жълт.
— Първият червей е от сношението с черния роб, а вторият — от сношението с маймуната! — рекла старицата.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила приказката за девойката и маймуната:
* * *
След това смачкала двата червея. Оттогава насетне девойката и съпругът й, месарят, заживели в радост и охолство, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва. На Вечно живия, що не умира, слава! Той цялата Вселена управлява!
Приказка за вълшебниците — притежатели на пауна, тръбата и летящия кон
Говори се, че в стари времена живял велик цар — могъщ и страховит. Той имал три дъщери, които блестели с хубостта си като разцъфтели градини. Имал и син — същински кръглолик месец. Един ден при царя влезли трима вълшебници. Първият носел златен паун, вторият — медна тръба, а третият — кон от слонова кост и абанос.
— Какви са тези предмети и каква е ползата от тях? — попитал царят.
Притежателят на пауна отвърнал:
— Ползата от този паун е следната: на всеки кръгъл час от денонощието той размахва криле и с крясък оповестява колко е часът!
Притежателят на тръбата рекъл:
— Ако тази тръба се постави над градските порти, ще служи вместо пазач — появи ли се враг, тя веднага затръбява!
Притежателят на коня казал:
— Господарю, ползата от този кон е, че щом го яхнеш, може да те отведе, в която страна пожелаеш.
Царят накарал да подложат на изпитание пауна. Той се оказал такъв, какъвто го бил описал неговият притежател. Накарал да проверят и тръбата. Тя също се оказала достойна за доверие. Тогава царят попитал двамата вълшебници.
— Имате ли някакви желания към мен?
— Искаме да ни ожениш за две от дъщерите си! — отговорили те.
Пред царя се изправил и третият вълшебник, притежателят на коня.
— Царю! — рекъл — Възнагради и мене, както възнагради моите другари.
— Искам първо да изпитам и твоето изобретение!
Тогава пред царя се изправил царският син и рекъл:
— Тате, аз ще яхна този кон, за да видя колко чини!
Възседнал той коня, смахмузил го, но конят не се помръднал от мястото си.
— Вълшебнико, къде е прехваленият бърз бяг на твоя кон? — попитал царят.
Вълшебникът посочил винта за вдигане във въздуха и му казал:
— Завърти този винт!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син завъртял винта и конят полетял към облаците. Царският син се изплашил и почнал внимателно да го оглежда. Забелязал на дясната му плешка нещо, което му заприличало на петльова глава. Същото видял и на лявата.
— Спасението ми ще да е само в тези две ръчки! — рекъл си той.
Дръпнал ръчката на дясната плешка, но конят полетял по-бързо и се издигнал по-високо. Царският син натиснал другата ръчка. Движението на коня се забавило и той почнал да се спуска плавно и предпазливо към земята.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син разбрал ползата от коня. След като го подложил на всевъзможни изпитания, той се приближил до земята и почнал да оглежда страни и градове — невиждани и непознати. Видял и един приказно красив град, който се намирал сред зелен оазис. Почнал да кръжи над него. Денят отивал към заник и слънцето се скривало зад хоризонта. Царският син си рекъл: „Едва ли има по-сгодно място за нощувка! Тази нощ ще преспя тук, а утре ще си ида у дома. Ще разкажа на близки, роднини и на баща си всичките си патила, ще им опиша чудните гледки, които видях!“ Почнал да дири място, където да слезе незабелязано. Съзрял насред града огромен дворец, опасан с дебела крепостна стена с високи бойници. Конят се спуснал надолу и стъпил на покрива. Царският син скочил от гърба му, седнал на покрива и почакал, докато всички заспят. Бил много гладен и жаден, че не бил вкусвал нищичко, откакто се бил разделил с баща си. Оставил коня и тръгнал да дири нещо за ядене. Видял стълба. Спуснал се по нея и стигнал до двор, постлан с мраморни плочи. В двореца нямало жива душа.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син съзрял да се приближава някаква светлинка. Задавали се няколко робини. Сред тях вървяла тънка и стройна девойка — месечина ясна, досущ като словата на поета:
Тя била дъщеря на тамошния цар. Баща й толкова много я обичал, че й бил построил дворец. Всеки път, когато тревога обхващала сърцето й, тя идвала в него да прекара няколко дни, а после отново се връщала при баща си. Същата вечер тя била решила да се поразведри със своите робини. Придружавал ги и един евнух, препасан с меч. Щом влезли в двореца, те го постлали с килими, запалили благовония и почнали да се веселят. Тогава царският син нападнал евнуха и го повалил на земята. Взел му меча, спуснал се и към робините на царската дъщеря и ги разпилял като пилци. Когато царската дъщеря видяла прелестта и красотата на нападателя си, рекла му:
— Сигурно ти си оня, който вчера поиска ръката ми от баща ми, но той ти отказа под предлог, че си бил грозен!
Няколко дни преди това синът на царя на Индия бил поискал ръката на тая принцеса, но баща й отхвърлил предложението му, защото младежът бил много грозен. Тя си помислила, че пред нея стои именно той, прегърнала го, целунала го в устата и полегнала до него. Но робините й рекли:
— Господарке, това не е човекът, който поиска ръката ти от баща ти! Оня беше грозник, а тоя е хубавец!
Отишли при поваления евнух и го свестили. Той скочил уплашен, потърсил меча си, но не го намерил. Видял, че царската дъщеря, която трябвало да пази, си говори с някакъв младеж. Приближил се и го попитал:
— Господарю, ти човек ли си, или си джин?
— Тежко ти, робе! — отговорил царският син. — Аз съм зетят на царя. Той ми даде ръката на дъщеря си и ми заповяда да легна при нея!
— Господарю — рекъл евнухът, — ако наистина си човек от плът и кръв, то царската дъщеря е само за тебе!
Сетне търтил при царя, който го попитал:
— Каква беда те сполетя, човече? Говори бързо и ясно!
— Царю всемогъщи — отвърнал евнухът, — тичай да спасяваш дъщеря си! Тя е в плен на шейтан, преоблечен като царски син!
Царят тръгнал към дъщеря си и заварил робините объркани. Попитал ги:
— Какво се е случило с щерка ми?
— Милостиви царю — отвърнали те, — докато си седяхме с нея, ненадейно ни нападна момък прекрасен като месец. Държеше меч в ръка. Попитахме го кой е, а той заяви, че ти си му дал ръката на дъщеря си.
Царят повдигнал завеската и видял царския син да седи с дъщеря му и да си говори с нея. Не могъл да сдържи яда си и се нахвърлил върху им с меч.
— Това ли е баща ти? — попитал царският син царската дъщеря.
— Да, това е татко! — отвърнала тя.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син скочил, грабнал меча си и надал грозен вик. Царят се стъписал и разбрал, че момъкът е по-ловък от него. Затова втъкнал меча си в ножницата и попитал:
— Момко, ти човек ли си, или си джин?
— Ако не беше по-стар от мен и не обичах щерка ти, бих пролял нечестивата ти кръв! — отговорил царският син. — Аз съм потомък на хосроевите царе. Ако поискат, те могат да превземат царството ти и да разпилеят богатството ти.
Царят се уплашил и му рекъл:
— Ако наистина си царски син, за какъвто се представяш, защо проникна в двореца ми без разрешение? Защо излъга дъщеря ми, че си й съпруг? Защо й каза, че съм ти дал ръката й? Не знаеш ли, че ако заповядам, войската ми ще те погуби?
— Удивен съм от думите ти! — отвърнал царският син. — Къде ще намериш за дъщеря си по-подходящ мъж от мен? Виждал ли си някой по-сърцат, по-богат и по-могъщ?
— Кълна се в Аллаха, не съм! — отвърнал царят. — Но бих искал да те оженя за нея по закон! Ако ви оженя тайно, ще се опозоря!
— Правдиви слова изрече, царю! — рекъл царският син. — Но ако воините ти ме убият, както ме заплаши, ще се покриеш с позор! Затова постъпи така, както ще ти предложа! Утре сутринта аз ще се изправя пред тях! Колко са на брой?
— Броят им ще бъде четирийсет хиляди конници без робите, които притежавам, и без телохранителите, които също са четирийсет хиляди!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син казал на царя:
— Щом се развидели, строй войската си и кажи на воините си: „Този човек ще получи от мен ръката на дъщеря ми, при условие че се срази с всички вас едновременно! Той твърди, че ще ви надвие и че вие не можете да го победите!“ Сетне ме остави да се бия с тях. Ако ме убият, честта ти ще остане неопетнена! Ако победя, ще приемеш да ти стана зет!
Царят харесал предложението, макар че мисълта за предстоящия бой с цялата му войска го ужасила. Везирът свикал военачалниците и им заповядал да възседнат конете си и да излязат готови за бран.
Ето че се зазорило. Царят заповядал войниците да възседнат конете. Предложил на царския син един от най-добрите си коне. Но той му рекъл:
— Царю, твоите коне не ми харесват! Ще възседна само оня кон, с който дойдох в царството ти.
— А къде е твоят кон? — попитал царят.
— В двореца ти! — отвърнал царският син.
— На кое точно място?
— На покрива.
— Ти май си полудял! Може ли кон да стои на покрива на двореца?
Но царският син настоял на своето и царят заповядал на един от своите хора да свали коня на госта от покрива на двореца.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато донесли коня на царския син при царя, всички хора се стълпили да го гледат. Чудели се и се маели. Възхищавали се на майсторската му изработка, на изящното му седло, на прекрасните му юзди. Царят също го харесал. Сетне попитал:
— Момко, това ли е твоят кон? Можеш ли да го възседнеш?
— Ще го възседна само когато войниците ти се отдалечат от него — заявил царският син.
Царят заповядал на войниците да се отдалечат от коня. Царският син го възседнал и завъртял ръчката за вдигане във въздуха. Конят полетял към небесата.
— Хванете го! — закрещял царят.
— Царю милостиви — ахнали везирите, — може ли някой да хване летяща птица? Не виждаш ли, че този човек е коварен магьосник, от който те отърва самият Аллах?
Като разбрал, че царският син го е надхитрил, царят се върнал в двореца си, отишъл при дъщеря си и й разказал какво се било случило с царския син на бранното поле. Тя силно се опечалила, разболяла се тежко и легнала на постеля. Като я видял болна и сломена, баща й я притеглил до гърдите си и рекъл:
— Дъще, възхвалявай великия Аллах, че ни отърва от този хитър магьосник!
Взел да й разказва как царският син се издигнал във въздуха, но тя заридала и рекла:
— Няма да кусна залък хляб и не ще пийна глътка водица, преди Аллах отново да ни събере.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царят почнал да тъгува по дъщеря си. Както и да се опитвал да я приласкае, копнежът й по царския син все повече се усилвал.
А пък царският син от царските хора успял да научи имената на града, на царя и на неговата дъщеря. Градът се казвал Сана. Бързо литнал и стигнал до бащиния си дворец. Кацнал на покрива, оставил коня там, слязъл и се явил пред баща си. Царят станал, притиснал го до гърдите си. Царският син го попитал къде е майсторът на коня, а баща му рекъл:
— Вълшебникът лежи в затвора от деня, когато ти ни напусна.
Царският син заповядал да освободят вълшебника от затвора и да му го доведат. Той го дарил с разкошни одежди и му оказал големи почести. Царят обаче не го оженил за последната от дъщерите си. Вълшебникът силно се разгневил, съжалил, че напразно бил дал коня си, и разбрал, че царският син е разгадал тайната на летенето.
— Съветвам те — казал царят на сина си — да не се приближаваш до коня, нито да го яхаш! Ти не познаваш устройството му и само си въобразяваш, че можеш да го управляваш!
Царският син разказал на баща си за любовта си към царската дъщеря и за патилата си с баща й.
Призори младежът изтичал при коня и се метнал на гърба му. Завъртял винта и конят полетял. На сутринта баща му го потърсил, но не го намерил. Отишъл на покрива. Погледнал към сина си, който се бил издигнал високо във въздуха, и си казал: „Бога ми, ако момчето ми се върне здраво и читаво, ще взема този кон и ще го скрия, няма да го оставя в ръцете му, та да не се тревожа повече!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син спрял над град Сана и кацнал върху покрива на двореца. Промъкнал се в покоите на царската дъщеря. Тя лежала в постелята си, заобиколена от робини и гледачки. Щом чула гласа му, скочила, прегърнала го, почнала да го целува по челото и да го притиска до гърдите си. Царският син й рекъл:
— Любима, страшно ми липсваше през цялото време!
— Ти повече ми липсваше — отвърнала му тя — и ако се беше забавил още малко, сигурно нямаше да ме завариш между живите! Как ти даде сърце да ме напуснеш? Та мога ли да живея аз без тебе?
Царският син на свой ред рекъл:
— Ела с мен в моята страна и в моето царство!
— С най-голямо удоволствие! — казала тя.
Царският син се качил с нея на покрива, метнал се на коня, сложил я да седне зад гърба му, накарал я да се притисне до него и здраво я вързал за себе си. Завъртял винта и конят полетял. Робините запишели и хукнали да съобщят на баща й и майка й. Погледнал царят към небето и видял абаносовия кон с дъщеря му и царския син, който се издигал във въздуха. Царят се ядосал и се провикнал:
— Хей, царски сине! Заклевам те в името на Аллаха, имай милост, не ни разделяй с любимата ни дъщеря!
— О, неземна красавице, искаш ли да те върна при майка ти и баща ти? — попитал я царският син.
— Не, господарю! — отвърнала тя. — Искам да бъда с теб където и да си, защото те обичам повече от всичко на света, даже повече от тате и мама!
Царският син подкарал коня плавно и леко, за да й достави радост. Летял с нея, докато стигнал до града на баща си. Спуснал се в едни овощни градини, където обичал да се разхожда с баща си. Въвел я в любимата си беседка, спрял абаносовия кон до вратичката й. Заръчал на любимата да пази коня и й казал:
— Стой тука, докато при тебе дойде моят пратеник! Аз отивам да ти приготвя дворец и да ти покажа своето царство!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син оставил девойката, отправил се към града, явил се при баща си и му казал:
— Татко, доведох царската дъщеря! Оставил съм я в овощните градини. Дойдох да те уведомя за пристигането й, за да я посрещнеш и да й покажеш царството си!
Царят заповядал на поданиците си да украсят града, качил се на коня в най-празнични одежди и възглавил шествието на своите придворни. А царският син приготвил за бъдещата си жена покои от зелена, червена и жълта коприна, настанил там индийски, византийски и абисински робини, украсили стаята и с невиждани по своя блясък съкровища. Сетне тръгнал към овощната градина. Влязъл в беседката, но не намерил нито момичето, нито коня. Почнал да обикаля градината като обезумял. Разпитал пазачите дали не са забелязали да се е мяркал някой.
— Видяхме само персийския вълшебник! — отговорили те. — Събираше лековито биле!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син разбрал, че сигурно вълшебникът е похитил девойката.
* * *
Когато той я оставил в беседката, съдбата пожелала в градината да влезе персийският вълшебник, за да събира лековито биле. До ноздрите му достигнал аромат на мускус и благовония, които се разнасяли от царската дъщеря. Отправил се вълшебникът натам, стигнал до беседката и видял коня си пред вратичката. Почнал да го разглежда и се уверил, че е невредим. Поискал да се качи на него, но първо решил да надзърне в беседката. Съзрял вътре девойката и разбрал всичко.
— Кой си ти? — попитала царската дъщеря.
— Господарке, аз съм царски пратеник — отговорил той. — Царят ми заповяда да те пренеса в друга градина!
Царската дъщеря му повярвала и тръгнала с него.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че вълшебникът се качил на коня и сложил девойката отзад, завързал я за себе си и завъртял винта. Конят се раздвижил, затреперил и хвръкнал във висините. Летял, докато градът се изгубил от погледа му.
— Хей, ти! Нали уж си пратеник на царя! Къде остана царският син?
— Аллах да убие царския син! — отговорил вълшебникът. — Той ме измами!
— Тежко и горко ти! — възкликнала царската дъщеря. — Как смееш да нарушаваш заповедите на своя господар?
— Той не ми е никакъв господар! — рекъл вълшебникът. — Това беше само уловка. Този кон е мое творение! Царският син го похити от мен! Сега и конят, и ти сте мое притежание! Ще измъча душичката му, както той се опита да измъчи моята! Никога вече няма да стане господар на коня ми!
Девойката заплакала и заридала, а вълшебникът летял, летял и стигнал до страната на ромеите. Спуснали се на зелена поляна с много ручеи и дървеса близо до един град, управляван от могъщ цар. Случайно него ден царят бил излязъл да половува. Вълшебникът не усетил кога робите на царя връхлетели връз него и го хванали заедно с девойката и коня. Като видял грозния и отвратителен вълшебник и красивата девойка, царят я попитал:
— Хубавице, какъв ти се пада този старец?
— Той ме отвлече насила! — отговорила тя.
Царят заповядал да набият вълшебника. Били го, та едва не умрял. Сетне заповядал да го хвърлят в тъмница и отвел девойката и коня, без да знае на какви чудеса е способен.
* * *
След изчезването на любимата царският син се приготвил за път, взел пари и потеглил да я дири от страна в страна и от град на град. Тежко му било на душата. Навред разпитвал за абаносовия кон, но всеки запитан изпадал в недоумение. Стигнал чак до град Сана, но там заварил само баща й да тъгува за нея. По обратния път се отправил към страната на ромеите…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син попаднал в един хан. Видял неколцина търговци, които седели и си приказвали. Настанил се наблизо и чул един от тях да казва:
— Видях чудо невиждано! Бях тръгнал по търговия в един далечен край, в този и този град! — търговецът разказал всичко, което тамошните жители говорели за своя цар, за чуждата царска дъщеря, за вълшебника и за абаносовия кон.
Царският син се присламчил към търговците и почнал да ги подпитва внимателно. Най-сетне научил каквото го интересувало. Щом пукнала зората, момъкът потеглил на път. Вървял, що вървял, накрая стигнал до града. Пазачите при градските порти го спрели и го заразпитвали кой е, защо е дошъл тъдява и какви занаяти владее. Царският син отказал да им каже и пазачите го повели към затвора. Като видели хубостта и прелестта му, тъмничарите се смилили и го оставили да седи при тях. Донесли му храна и той се наял до насита. Те го попитали:
— От кои земи идеш?
— Аз съм от Персия! — отвърнал. — От страната на Хосроите!
Тъмничарите се разсмели и един от тях рекъл:
— Ех, ти хосроецо, какви ли приказки не съм чувал, но нивга не съм виждал по-голям лъжец от хосроеца, дето лежи тук в затвора!
— Няма по-грозен и по-отвратителен от него! — добавил друг тъмничар. — Царят го срещнал случайно, когато бил на лов. С него имало една девойка — ненадмината красавица, и някакъв великолепен кон от черен абанос. Сега девойката е при царя, той е влюбен в нея, но тя го отблъсква, сякаш е обладана от зли бесове. Ако онзи човек наистина е вълшебник, за какъвто се представя, непременно трябва да я излекува! Царят какво ли не прави, за да я изцери, но уви! А пък грозникът лежи сега тук, в тъмницата. По цяла нощ плаче и се вайка над горката си участ и не ни дава да спим!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че тогава на царския син му дошло на ум да поговори с вълшебника. Когато на тъмничарите им се доспало, той се промъкнал до килията на вълшебника и го чул да плаче:
— Каква тежка беда ме връхлетя заради злото, което сторих на царския син! Бог ме наказа, загдето похитих девойката! Така ми се пада! Полакомих се за нещо, дето не е за мойта уста лъжица! Който хвърчи нависоко, пада ниско!
— Докога ще плачеш и ще се вайкаш? — заговорил на персийски царският син. — Нима само ти си в тежко положение?
Вълшебникът почнал да се оплаква от мъките и страданията си и разказал всичко.
Щом се развиделило, тъмничарите извели царския син от затвора и го изправили пред царя, който го попитал:
— От кои земи идеш, как се казваш, какъв ти е занаятът и защо си дошъл в нашия град?
— Името ми на персийски е Хардже! — отговорил царският син. — Идвам от Персия! Обикалям страни и градове, за да трупам знания и опит. Видя ли някъде болен, начаса го изцерявам!
Царят му казал, че в двореца има една болна девойка, и добавил:
— Ако я изцериш, ще получиш от мен всичко, каквото пожелаеш!
— Аллах да укрепи десницата ти, царю! Обясни ми каква е болестта й! — царят му разказал всичко. — Милостиви царю, а къде е конят, който ти си заловил с вълшебника и девойката?
— Конят е при мен! Пазят го в една от стаите на двореца!
И царският син си рекъл: „Ще трябва първо хубавичко да огледам коня! Ако е цял и невредим — добре! Ако пък е повреден, ще измисля някоя хитрина, за да се измъкна“. Обърнал се към царя:
— Царю, позволи ми да видя коня! Може пък да открия в него тайната на изцелението на девойката! — казал той. Царят го завел при коня. Царският син внимателно го огледал и видял, че си е цял-целеничък. Много се зарадвал и рекъл: — Аллах да укрепи десницата ти, царю! Пусни ме сега да прегледам девойката! Ще се помоля преди това, та дано Всевишният ми помогне да я излекувам чрез коня!
Царят го отвел при девойката. Царският син я заварил да се мята и да се тръшка по земята — но тя се правела на луда, за да не се приближава никой до нея. Той веднага преценил какво трябва да се направи, и й казал:
— От нищо не се бой, слънце на дните ми! — заговорил я нежно и ласкаво, тя го познала, извикала тъй силно от радост, че чак й прилошало. Той доближил устни до ухото й и пошепнал: — Изкушение прекрасно, запази тайната, от която зависи животът ни, и се въоръжи с търпение!
Сетне напуснал стаята и се явил при царя радостен и щастлив:
— Милостиви царю — казал той, — с твоя помощ успях да разгадая болестта! Ела сега двамата да я навестим, прояви към нея внимание, стопли я с нежно обещание!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царят отишъл при девойката. Тя целунала земята пред нозете му. Той не могъл място да си намери от радост и рекъл на царския син:
— Заслугата е твоя! Нека Аллах ти дари сполука!
— Пълното й изцеление — заявил царският син — ще зависи от следното: трябва да отидеш на мястото, където си срещнал девойката, да вземеш и абаносовия кон! Там аз ще изгоня от нея беса, ще го затворя и ще го убия!
Царят изпълнил заръката. Царският син заповядал да оставят девойката и коня на такова разстояние от царя, че той и войнството му едва да ги виждат. Сетне му казал:
— С твое разрешение искам да запаля благовония и да изрека своите заклинания! След това ще затворя беса! Сторя ли това, конят ще потегли и ще дойде при тебе!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че сетне царският син яхнал коня, поставил девойката зад себе си, накарал я да се притисне о него и я вързал за тялото си. След това завъртял ръчката и конят се издигнал в небето. Войниците гледали коня, докато се изгубил от погледите им. Царят чакал половин ден завръщането им. Като не се върнали, се отчаял и почнал горчиво да се кае, подбрал войската си и се прибрал в града. Там везирите го утешавали; докато забравил за девойката.
* * *
А пък царският син се упътил към града на баща си. Летял, що летял, накрая се спуснал на покрива на двореца. Настанил девойката там, отишъл при баща си и майка си и им съобщил, че е довел невестата си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че царският син вдигнал голям пир и поканил всичките жители на своя град. Те яли, пили и се веселили цял месец. След това отишъл при царската дъщеря и радостта от срещата им била голяма.
А пък баща му счупил абаносовия кон, за да не литне никога вече. Царският син написал писмо на бащата на девойката, в което му съобщил, че тя е при него, че се е оженил за нея и че тя се чувства много добре. Проводили писмото по важен пратеник, натоварен с много дарове. Пратеникът предал писмото и даровете. Царят на свой ред избрал скъп дар за зет си и му го изпратил по същия пратеник.
А когато царският син след смъртта на баща си поел управлението на държавата, се прославил като справедлив, мирен и благочестив цар. Всички живели доволно и честито, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва, близък от близък откъсва, дворци разрушава и гробовете с мъртви населява.
Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам
Разказват също така, че в стари времена живял могъщ цар. Той имал везир, който се казвал Ибрахим. Везирът имал дъщеря с рядка красота и прелест. Тя превъзхождала всички със своя блясък и съвършенство.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя заразказвала:
* * *
Разправят, царю честити, че везирската дъщеря имала остър ум и изискани обноски. Обичала да събеседва, да пийва вино, обожавала прекрасните на вид хора, нежните стихове и забавните истории. Добрите й обноски карали хората да я обичат. Тя се казвала Уард фи-л-Акмам. Царят обичал да му бъде сътрапезница, защото имала изящни обноски.
Той имал обичай да събира всяка година велможите си и да играе с тях на топка. В деня, когато неговите хора се събрали, дъщерята се изправила до прозореца да погледа и видяла в редиците на царските воини момък, който нямал равен на себе си по хубост — лицето му сияело, зъбите му блестели в приветлива усмивка, бил с дълги ръце и широки плещи.
Взела тя една ябълка и я хвърлила към момъка, който вдигнал глава и я видял на прозореца. Щом я зърнал, веднага се влюбил в нея и изпял следните стихове:
Когато играта свършила, Уард фи-л-Акмам попитала своята дойка:
— Как се казва момъкът, който току-що ти показах?
— Казва се Унс ал-Уджуд — отвърнала тя.
Девойката поклатила глава. Легнала си да спи, но мисълта й трескаво работела. Сетне завъздишала и изпяла следните стихове:
Написала стиховете на лист хартия и го завила в парче коприна, извезано със златна сърма. Сложила ги под възглавницата. А една от дойките й, която я видяла, почнала да я приспива с приказки. Девойката заспала, а тя прочела листа със стиховете. Разбрала, че Уард фи-л-Акмам е влюбена в Унс ал-Уджуд, и върнала листа на предишното му място. Когато господарката й се събудила, дойката й казала:
— Господарке, любовта е силно нещо! Да я криеш, значи да стопиш душата си и от мъка да се поболееш! Затова разкрий пред мен любовта си! Никой няма да те упрекне за това!
— Дойке мила, какъв е лекът за любовната страст? — попитала Уард фи-л-Акмам.
— Лекът е в срещата с любимия! Това може да стане, като започнеш да му пишеш любовни писъмца, пълни с нежни думи. Това сближава влюбените и облекчава трудностите, които могат да възникнат пред тях. Ако имаш някаква заръка, господарке, аз съм готова да опазя тайната ти и да занеса писмото, което си написала! — Уард фи-л-Акмам нищо не продумала и жената продължила: — Господарке, сънувах човек, който ми рече: „Твоята господарка и Унс ал-Уджуд се обичат! Разнасяй любовните им писма и пази тайните им! В замяна ще бъдеш богато възнаградена!“ Ето, разказах ти своя сън, сега всичко зависи от тебе!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Уард фи-л-Акмам попитала дойката:
— Можеш ли да пазиш тайни, дойке?
— Как да не мога — отговорила тя, — та аз съм една от най-достойните сред свободните жени!
Девойката извадила листа със стиховете и рекла:
— Занеси това писмо на Унс ал-Уджуд, а сетне ми донеси отговора!
Дойката взела писмото, влязла в дома на Унс ал-Уджуд и му предала писмото. Той го прочел, а на гърба му написал следните стихове:
Момъкът сгънал писмото, целунал го и го дал на пратеницата. Тя го взела, върнала се при господарката си и й го дала. Уард фи-л-Акмам го целунала, отворила го и го прочела. В долната част на листа написала следните стихове:
Уард фи-л-Акмам сгънала листа и го дала на дойката.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ТРИСТА ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че дойката тръгнала към везирския дворец. Срещнал я един от царедворците и я попитал:
— Къде отиваш?
— Отивам на баня! — отговорила тя.
Но от силната уплаха изпуснала писмото до входната врата. Един от евнусите го видял и го вдигнал. А пък везирът тъкмо бил излязъл от харема си и седял на постелята си. Влязъл при него евнухът с писмото в ръка и рекъл:
— Господарю, намерих това листче пред двореца и го прибрах!
Везирът разгърнал писмото и видял, че е изписано със стихове. Прочел го, познал почерка на дъщеря си. Отишъл при жена си цял в сълзи, които подмокрили чак брадата му.
— Защо плачеш, господарю! — попитала тя.
— Вземи това листче и виж какво пише там! — отвърнал той.
Жена му прочела листчето и разбрала, че е любовно послание от дъщеря й Уард фи-л-Акмам до Унс ал-Уджуд. И тя на свой ред щяла без малко да се разплаче, но се овладяла и преглътнала сълзите си.
— Господарю, няма полза да плачем! — казала тя. — Нека измислим нещо, та да защитим честта ти и да опазим в тайна любовта на дъщеря ни!
— Боя се по две причини — рекъл везирът. — Първо, защото Уард фи-л-Акмам е моя дъщеря. Второ, защото Унс ал-Уджуд е любимец на самия султан! Какво ще ме посъветваш?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТНАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че жената на везира му рекла:
— Почакай ме да се помоля и да поискам съвет от Аллаха! — направила два метана, както се полагало при подобни случаи, и казала на съпруга си: — Посред Морето на съкровищата има една планина, която се нарича Планината на бездетката. Достъпът до нея е много труден! Настани дъщеря ни да живее там!
Везирът се уговорил с жена си да построи на планината непристъпен дворец, да засели там дъщеря им, да й доставя храна веднъж в годината и да пусне в нея само хора, които да я забавляват и да й слугуват. Събрал той дърводелци и строители, изпратил ги в планината и те построили непристъпен дворец, невиждан и нечуван. Заповядал да приготвят храна и да стегнат за път един керван. Отишъл при дъщеря си и й заповядал да се приготви за път. Сърцето й подсказало, че я чака дълга раздяла с любимия. Когато видяла, че няма какво да стори, тя се разридала. Сетне написала на вратата следните стихове, с които разкривала страстта и мъката си:
Уард фи-л-Акмам се качила на една камила, керванът потеглил, пресякъл степи, безводни пустини и стръмни урви и накрая стигнал до Морето на съкровищата. Керванджиите разпънали шатри, а за Уард фи-л-Акмам построили голям кораб. Качила се тя на него заедно с жените, които я придружавали. Везирът бил заповядал на хората от екипажа, щом стигнат до планината и настанят Уард фи-л-Акмам в двореца, да се върнат обратно и като слязат на брега, да го разбият на парчета. Моряците изпълнили заповедта му.
* * *
На другата сутрин Унс ал-Уджуд станал и тръгнал по султанска служба. Пътьом минал покрай вратата на везирския дворец. Погледнал към вратата и видял изписани на нея стиховете, за които споменахме. Причерняло му пред очите, а сърцето му запламтяло от мъка. Върнал се у дома, преоблякъл се така, че никой да не го познае, излязъл в късна нощна доба и тръгнал, накъдето му очи видят. Както вървял из степи и пустини, пред него се изпречил лъв. Устата му била широка като порта. Зъбите му — като слонски бивни. Унс ал-Уджуд разбрал, че го чака сигурна смърт, и се приготвил да умре. Но си спомнил — бил чел някъде, че ако човек се опита да залъже лъва, той няма да го закачи, защото лъвовете обичали ласкавите думи и давали ухо на похвалите.
— О, горди лъве! — заговорил той. — Храбрец на пустинята, юнако, смелчако над смелчаците, царю на животните, аз съм един нещастен влюбен, сломен от любов и разлъка! Смили се над моята страст и любов!
Лъвът отстъпил, седнал на задните си крака, вдигнал глава и взел игриво да маха с опашка, а Унс ал-Уджуд произнесъл следните стихове:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че лъвът станал и тръгнал към Унс ал-Уджуд. Бил много умилен, а очите му — пълни със сълзи. Той го близнал и му дал знак да го последва. След известно време Унс ал-Уджуд видял следи от керван в пустинята. Разбрал, че това са дирите от хората на Уард фи-л-Акмам и тръгнал по тях, а лъвът се отдалечил.
Унс ал-Уджуд продължил по следите много дни и нощи и накрай стигнал до бурно море с разпенени вълни. Разбрал, че любимата му е отпътувала по море. Изгубил надежда, че ще я види отново. Огледал се, никого не видял. Побоял се от дивите зверове и се изкачил на една висока планина. Докато стоял там, чул човешки глас, който идел от някаква пещера. Разбрал, че там живее отшелник, напуснал мирската суета. Унс ал-Уджуд завъздишал и произнесъл следните стихове:
— Имаш моята милост! — чул той глас отвътре.
Приближил се и поздравил отшелника, който го попитал:
— Какво правиш по тия места? — Унс ал-Уджуд му разказал всичките си патила. Отшелникът го изслушал и му рекъл:
— Е, младежо, прекарал съм тук в уединение цели двайсет години и едва наскоро зърнах наблизо хора! Те построиха кораб. Няколко души се качиха в него и потеглиха. После част от тях се върнаха, счупиха кораба и си тръгнаха. Мисля, че те са хората, дето търсиш!
И той изпял следните стихове:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че отшелникът прегърнал Унс ал-Уджуд и му казал още:
— Тази нощ ще се помоля и ще поискам съвет от Аллаха какво трябва да направиш!
* * *
А пък Уард фи-л-Акмам влязла в новия си дворец, видяла колко хубаво е обзаведен, и рекла:
— Не е лошо мястото, ала любимият ми не е тук!
Сетне седнала до прозореца. Спомнила си всички свои премеждия. Обладали я силна любов и страст, проляла сълзи и изпяла следните стихове:
* * *
А през това време отшелникът казал на Унс ал-Уджуд:
— Спусни се в долината и ми донеси палмово лико!
Унс ал-Уджуд изпълнил поръчението на отшелника. Той взел ликото, заплел го и направил от него мрежа.
— На дъното на долината растат храсти, чиито корени са сухи! — казал той. — Напълни с тях тази мрежа! Сетне я вържи и я хвърли в морето! Седни отгоре й и плувай! Може би ще стигнеш до целта си! Който не рискува, той не печели!
Унс ал-Уджуд се сбогувал с него, спуснал се в долината и направил всичко така, както му било казано. Доплувал с мрежата насред морето, вълните го подхвърляли и накрая съдбата го изхвърлила на Планината на бездетката. Слязъл на сушата гладен и жаден. Заситил се с плодовете на дърветата и утолил жаждата си с вода от реките. Станал да се поразтъпче и видял в далечината дворец — непристъпен и добре укрепен. Портата му била залостена. На третия ден тя се отворила и от там излязъл един евнух. Като видял Унс ал-Уджуд да седи пред нея, той го попитал:
— Откъде идеш и кой вятър те довя насам?
— От Исфахан съм — отвърнал Унс ал-Уджуд. — Тръгнал бях по търговия по море, но корабът ми се разби и вълните ме изхвърлиха на този остров!
— Аллах да ти дари дълги дни, добри човече! — разплакал се евнухът. — Исфахан е моят роден град! Там имах братовчедка, която обичах в младостта си до полуда. Но ни нападнаха врагове, плениха ме и тъй като бях още много млад, скопиха ме и ме продадоха като роб! Такава е горчивата ми съдба!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че евнухът въвел Унс ал-Уджуд в градината на двореца, където имало голямо езеро, заобиколено с дървета, по чиито клони имало кафези с птици. Кафезите били от сребро, а вратичките им — от злато. Младежът се приближил до първия кафез и видял в него една гугутка. Тя извисила глас и изгукала:
— Хей ти, благородни човече!
Унс ал-Уджуд завъздишал и изпял следните стихове:
Унс ал-Уджуд отишъл при втория кафез. В него имало кеклик, който гукал. Младежът му изпял следните стихове:
Унс ал-Уджуд отишъл при третия кафез. В него имало кос, който пеел. На него пък Унс ал-Уджуд изрецитирал:
После отишъл при четвъртия кафез. Там имало славей, който взел да лее тъжни трели, а Унс ал-Уджуд пролял сълзи и изпял следните стихове:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Унс ал-Уджуд се обърнал към исфаханеца и го попитал:
— Какъв е тоя дворец, кой живее в него и кой го е построил?
— Построи го везирът за своята дъщеря и я засели тук — отвърнал евнухът. — Отваряме го веднъж в годината, когато пристигне храната им!
Унс ал-Уджуд си помислил: „Стигнах до желаното място, но до постигането на целта ми има още много време!“
А пък Уард фи-л-Акмам не можела ни да пийне водица, ни залък да похапне. Обиколила всички кътчета на двореца, обхваната от силна любов и мъка, проляла горчиви сълзи и изпяла следните стихове:
Тя се качила на покрива, взела едни баалбекски одежди, направила от тях въже и се спуснала на земята. Била облякла най-красивите си дрехи, а на врата й висял гердан от скъпоценни камъни. Стигнала до морето. Там видяла рибар. Уплашил се той от нея, спуснал се да бяга с лодката си, но тя почнала да го вика, като му давала знаци с ръка. Накрая изпяла следните стихове:
Рибарят закотвил лодката си до брега и рекъл:
— Качи се в лодката! Ще те закарам, където поискаш!
Уард фи-л-Акмам се качила в лодката и рибарят потеглил. Но като се отдалечили малко от брега, зад лодката духнал вятър. Тя се понесла бързо и брегът се изгубил от очите им. Рибарят не знаел накъде се носи тя. Силният вятър духал цели три дена. Когато утихнал, лодката ги отвела до някакъв град.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че рибарят закотвил лодката при града. Там управлявал цар на име Дирбас. Той и неговият син гледали към морето и видели лодката. В нея седяла девойка, която греела като небесна месечина. На ушите си имала обеци от скъпи рубини, на врата си носела огърлица от драгоценни камъни. Царят разбрал, че е от знатен произход. Излязъл пред портата на двореца си и я попитал:
— Откъде си, кой е баща ти и защо си дошла тук?
— Аз съм Уард фи-л-Акмам — отвърнала тя. — Дъщеря съм на Ибрахим, везира на цар Шамих.
И тя разказала на цар Дирбас цялата си история. След това изпяла следните стихове:
— От нищо не се бой! — рекъл царят. — Аз непременно ще изпълня молбата ти!
Той извикал везира, дал му денкове с богатства и му заповядал да се отправи при цар Шамих, като му заръчал:
— Трябва да ми доведеш човек на име Унс ал-Уджуд. Кажи на Шамих: „Цар Дирбас иска да ти стане роднина и да даде ръката на дъщеря си на твоя приближен Унс ал-Уджуд!“
Везирът тръгнал с даровете при цар Шамих. Като стигнал при него, той му дал писмото и подаръците. Цар Шамих прочел писмото. Щом съзрял името на Унс ал-Уджуд, той горчиво се разридал и попитал везира:
— Къде е Унс ал-Уджуд? Доведи ми го! — и изпял следните стихове:
После се обърнал към везира и му рекъл:
— Предай на своя повелител, че Унс ал-Уджуд не е тук и че аз, господарят му не зная къде се е дянал!
— Господарю — рекъл везирът, — повелителят ми заръча да не се връщам без младежа, защото иначе ще загубя и везирския си сан, и главата си. Как тогава да се върна без Унс ал-Уджуд?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че цар Шамих заръчал на везира си да вземе отряд верни хора и везира на цар Дирбас и всички да тръгнат да дирят Унс ал-Уджуд. Стигнали до брега на морето. Качили се на лодка и потеглили на път. Стигнали до Планината на бездетката. Влезли в двореца. Слугите ги посрещнали разтреперани. Везирът разбрал, че дъщеря му е изчезнала. Обходил двореца и накрая се качил на покрива. Видял баалбекските одежди да висят на парапета. Разбрал, че Уард фи-л-Акмам се е спуснала от това място и е избягала. Върнал се при слугите и съзрял сред тях непознат окаян младеж. Това бил Унс ал-Уджуд.
— Кой е този човек? — попитал везирът.
— Това е търговец, чието богатство потънало в морето, а той успял да се спаси — отговорили слугите.
Везирът махнал с ръка и се отдал на мрачното си настроение заради изчезналата дъщеря. Заскубал косите си и издекламирал следните стихове:
След това накарал слугите и евнусите за сетен път да претърсят гората и планината.
А Унс ал-Уджуд, щом разбрал, че Уард фи-л-Акмам си е отишла, надал вик и се строполил на земята. Всички помислили, че е обладан от божествено умопомрачение. Везирът на цар Дирбас решил да се отправи към своята страна, без да осъществи желанието на господаря си. Везирът Ибрахим тръгнал да го изпраща и оня му казал:
— Искам да взема със себе си този бедняк, защото е обладан от божествено умопомрачение!
Ибрахим се съгласил и така везирът на цар Дирбас се отправил към страната си, като отвел със себе си Унс ал-Уджуд…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че едва три дни след като везирът на цар Дирбас поел към дома си, Унс ал-Уджуд се съвзел и попитал:
— Къде се намирам?
— В кервана на везира на цар Дирбас! — отвърнали му.
Керванджиите отишли при везира и му казали, че младежът се е свестил. В същия миг ги пресрещнал пратеник на цар Дирбас, по който царят съобщавал на везира си, че ще му отреже главата, ако се върне при него без Унс ал-Уджуд.
Щом везирът видял, че Унс ал-Уджуд се е съвзел, му казал:
— Царят ми възложи работа, която още не съм свършил. А сега ми изпрати писмо, в което пише: „Ако не си изпълнил заръката ми, ще се простиш с живота си“.
— Какво иска царят? — попитал Унс ал-Уджуд. Везирът му разказал цялата история, а младежът му рекъл: — Не се бой и върви при царя! Вземи ме със себе си, а аз ти гарантирам, че Унс ал-Уджуд ще дойде!
— Вярно ли е това, което казваш? — зарадвал се везирът.
— Да, вярно е! — отвърнал Унс ал-Уджуд.
Везирът пристигнал в страната си и се явил пред царя заедно с Унс ал-Уджуд. Цар Дирбас ги приветствал и попитал везира:
— Водиш ли ми Унс ал-Уджуд?
А Унс ал-Уджуд отговорил вместо везира:
— Царю честити, аз знам къде се намира Унс ал-Уджуд. Наблизо е, но желая да ми кажеш какво искаш от него. Аз ще ти го доведа!
Царят му разказал историята от игла до конец, а момъкът му рекъл:
— Накарай да ми донесат един кат прекрасни златоткани одежди и аз бързо ще ти доведа Унс ал-Уджуд!
Царят наредил да донесат одеждите. Младежът ги облякъл и казал:
— Аз съм Унс ал-Уджуд!
После изпял следните стихове:
— Бога ми, такива стихове само истински влюбено сърце може да изпее! — възкликнал царят. — Но вашата история е твърде странна!
Унс ал-Уджуд му разказал цялата си история и го попитал:
— Къде е сега моята любима, о царю на своето време?
— При мен! — отвърнал цар Дирбас.
Сетне повикал кадия и свидетели и свързал Уард фи-л-Акмам и Унс ал-Уджуд в брак. Проводил пратеник при цар Шамих и го уведомил за венчавката на Унс ал-Уджуд и Уард фи-л-Акмам. Цар Шамих много се зарадвал и му изпратил писмо, в което се казвало: „Щом сключването на брачния договор е станало при теб, то веселата сватба и първата брачна нощ подобава да бъдат при мен!“ И изпратил керван от камили, коне и верни люде да вземат Унс ал-Уджуд и Уард фи-л-Акмам.
Цар Дирбас дал на влюбените много пари и ги изпратил със своите войници.
Цар Шамих ги посрещнал като най-скъпи гости, събрал певици и певци, накарал да застелят трапезите за пир, който продължил седем дена. Сетне двамата влюбени се прегърнали и останали в прегръдката си чак докато изпаднали в несвяст.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че щом двамата се съвзели, Унс ал-Уджуд изпял на Уард фи-л-Акмам следните стихове:
Така прекарали цели седем дена. Те не различавали дните от нощите, толкова голяма била любовната им радост. Така живели, догде не дошъл оня, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва. Благословен да е Всевишният, Вечният, в ръцете на който са всички световни дела!
Приказка за Харун ар-Рашид и неговата съпруга Зубайда
Говори се, че Харун ар-Рашид обичал силно жена си Зубайда и й определил специално място за разходка, където заповядал да направят езерце. Околовръст накарал да засадят дървета. Техните корони скривали от погледа на любопитните оня, който се къпел в езерото. Един ден Зубайда отишла на това място и се приближила до езерото.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че госпожа Зубайда взела да се наслаждава на красотата на езерцето, после свалила дрехите си и влязла в него. Изправила се, а то било плитко. Взела да пълни сребърна кана, която изливала върху тялото си.
Халифът разбрал, че жена му е при езерцето, излязъл от двореца си и тръгнал да я проследи, като се криел сред гъстия листак на дърветата. Видял голотата й. Пред очите му се разкрило онова, което обикновено остава скрито от погледите. Щом Зубайда усетила, че повелителят на правоверните я гледа иззад листака, извърнала се засрамена и се покрила с ръка, но така, че плътта прозирала през пръстите й. Халифът се скрил, като не можел да повярва на очите си, и изрекъл следните стихове:
Сетне вдъхновението го напуснало и той изпратил да повикат поета Абу Нуас и му наредил:
— Изпей ми стихове, които да започват така:
Абу Нуас съчинил наум стиховете и ето какво изпял:
Повелителят на правоверните се поусмихнал и се показал щедър към Абу Нуас, който си тръгнал радостен и щастлив.
Приказка за Ану Ширван и жената
Разказват също така, че един ден справедливият цар Хосри Ану Ширван яхнал коня си и поел на лов. Пред него се появила газела. Той препуснал след нея и видял наблизо едно селце. Царят бил ожаднял и се отправил натам. Приближил се до вратата на една от селските къщи и поискал вода.
От къщата излязла млада жена, която го поогледала и после отново се прибрала. Взела едно стъбло захарна тръстика, изстискала го и смесила сока му с вода. Наляла течността в стакан, като я поръсила с благовонен прашец, и го подала на Ану Ширван. Той видял, че в него има малко благовонен прах, и почнал да пие на малки глътки чак докато го пресушил. Сетне казал на жената:
— Девойко, каква хубава и благовонна вода ми даде! Само не трябваше да слагаш този прашец, от който тя помътня.
Жената му рекла:
— Направих го, защото видях, че си много жаден, и се побоях, че ще изпиеш водата на един дъх, а това щеше да ти навреди!
Справедливият цар Ану Ширван се учудил от думите й, удивил се от острия й ум и попитал:
— От кое стъбло изстиска този сок?
Девойката отговорила:
— Изцедих го от ей това стъбло.
Сетне Ану Ширван попитал колко данък харач плаща това село. Сторило му се, че данъкът е малък, и се заклел, че щом се върне в двореца си, ще го увеличи. Сетне си рекъл: „Такова село, където могат да изстискат стъбло с толкова много сок, не бива да плаща толкова нисък данък!“ Напуснал селото и продължил лова си. Привечер отново се върнал там. Отново отишъл пред същата къща, поискал и вода. Жената познала, че това е царят. Влязла у дома, за да му налее вода, но се позабавила. Царят я подканил да побърза:
— Защо се бавиш?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че девойката отвърнала:
— Защото не успях да изстискам само от едно-едничко стъбло нужния сок. От него не излезе толкова, колкото от предишното. Чувала съм мъдреците да казват, че ако царската милост към някое племе залезе, наляга го недоимък!
Ану Ширван се поусмихнал и променил царското си решение да увеличи данъците на селото. Взел девойката за жена, защото му харесали острият ум, прозорливостта и верните й думи.
Приказка за водоносеца и жената на златаря
Разказват също така, че в Бухара живял водоносец, който всеки ден карал вода на един златар и на красивата му съпруга. Жената се отличавала с голямата си набожност, знаела Корана наизуст и свято пазела вярата си. Един ден водоносецът отишъл в дома на златаря и сипал вода в меховете му. Жената стояла насред двора. Водоносецът й стиснал ръката и я раздрусал, та чак я извил. Сетне продължил по пътя си.
Щом мъжът й се върнал от пазара, жена му попитала:
— Искам да ми кажеш какво си правил днес? Сторил си нещо, с което си разгневил Аллах! Ако не ми разкажеш какво лошо си направил, и не бъдеш искрен с мен, няма да остана в дома ти и нито ще те погледна, нито ти ще ме видиш!
— Добре! — казал мъжът. — Ще ти разкажа. В дюкяна при мен дойде една жена и ми поръча да й направя златна гривна. Аз изпълних поръчката. Дадох й гривната и тя я надяна. Удиви ме красотата на ръката й! Хванах я, стиснах я и я извих.
— Велики боже! — възкликнала жена му. — Защо си извършил това престъпление? Та тоя водоносец, който идва у нас вече цели трийсет години и ни е бил верен и предан, днес взе ръката ми, стисна я и я изви!
Когато на другия ден водоносецът се явил, паднал на колене пред жената и й се извинил. Рекъл й:
— Уважаема госпожо, прости ми, сатаната ме съблазни да извърша вчерашната лоша постъпка!
— Върви си по пътя, човече! — му казала тя. — Ти не си виновен! Вината е в моя съпруг, който извърши грях в своя дюкян и бог му отмъсти!
Говори се, че след като чул разказа на жена си за това, как водоносецът се бил разкаял, златарят рекъл:
— Мяра за мяра! И ако бях извил по-силно ръката на жената в дюкяна, водоносецът щеше да извие по-силно твоята!
Приказка за жената и лъжливите старци
Разправят също така, че в далечни времена живеела праведна жена от бану исраил. Тя била много набожна и благочестива и всеки ден ходела да го моли в една овощна градина. Овощната градина пазели двама възрастни мъже. Те се влюбили в жената и поискали да я прелъстят, но тя отказала.
— Ако не ни се отдадеш, ще свидетелстваме против тебе, че си прелюбодейка! — заплашили я те, а когато тя им отказала, отворили вратата на градината и се развикали: — Заварихме тази жена да се люби с един младеж, но той избяга!
В ония времена хората обсъждали падението на прелюбодейците в продължение на три дена, след което ги убивали с камъни. През всеки един от тези дни двамата старци се приближавали до нея и й казвали:
— Слава на бога, който изля отмъщението си върху тебе!
Когато тълпата понечила да убие жената с камъни, сред множеството се появил пророк Даниел, който бил само на дванайсет години. Това било първото от чудесата, които сътворил. Той си проправил път сред хората, казвайки им:
— Не бързайте да я убивате, искам да стана съдник на случая!
Донесли му стол. Той разделил двамата старци един от друг. После попитал единия:
— Какво точно видя?
Старецът му разказал за мнимото прелюбодеяние.
— В коя част на овощната градина стана това?
— В източната й част, под едно крушово дърво!
Даниел попитал другия старец какво е видял. Старецът също го излъгал, но Даниел попитал:
— В коя част на овощната градина видя прелюбодеянието?
— В западната й част, под една ябълка! — отговорил старецът.
В този миг жената вдигнала глава и ръце към небесата и призовала бог да я спаси. Всевишният сгромолясал от небесата мълния, която изгорила двамата лъжесвидетели. Така Всевишният доказал невинността на жената!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Приказка за Джаафар Бармаки и болния старец
Разправят също така, че повелителят на правоверните Харун ар-Рашид излязъл един ден заедно с Абу Исхак ан-Надим, Джаафар Бармаки и Абу Нуас. Тръгнали из пустинята и видели старец, който яздел магаре. Харун ар-Рашид казал на Джаафар:
— Попитай го откъде иде и накъде отива.
— Търся лек за очите си. Ида от Басра и съм тръгнал към Багдад! — отговорил старецът на въпросите на везира.
— Направи си майтап с него, Джаафар — рекъл Харун ар-Рашид.
— Хей, старче — викнал Джаафар на стареца, — ако ти предпиша лекарство, какво ще ми дадеш в замяна?
— Всемогъщият бог ще те възмезди вместо мен и това ще бъде повече от всичко, което аз мога да ти дам! — отвърнал старецът.
— Слушай тогава! — казал Джаафар. — Ще ти дам лек, който не бих предписал никому другиму освен на теб! Вземи три оки ветрища и три оки слънчеви лъчи, три оки лунен цветец и три оки от пламъка на светилник! Смеси всичко и го остави три месеца на вятъра. Сложи сместа в счупено хаванче и я чукай в продължение на още три месеца! Щом свършиш, цепни окото си и излей сместа в него! Остави окото си да го вее вятърът три месеца! Сетне вземай от този лек и мажи окото си с него преди лягане! Нека това продължи още три месеца! Пък ако е рекъл Всевишният, ще оздравееш.
Старецът притиснал корема на магарето си и то изпуснало гръмка смрад.
— Вземи тази смрад от мен като награда за лекарството, което ми предписа! — казал той. — Ако бог ми даде здраве, ще те възнаградя и с една робиня, която ще ти служи така, че да ти съкрати живота! А като умреш и бог побърза да изпрати душата ти в пъкъла, тя ще намаже лицето ти с нечистотиите си от голяма скръб по теб, ще заридае горчиво, ще се заудря по лицето и ще занарежда в плача си: „О, човече неприветлив, има ли нещо по-смрадливо от брадата ти?“
Харун ар-Рашид се разсмял и наредил да броят на стареца три хиляди динара.
Приказка за честния момък
Шериф Хусейн Ибн Райян разказва, че повелителят на правоверните Омар ал-Хаттаб седнал един ден да раздава правосъдие на хората си. Довели при него красив младеж с чисти дрехи. Водели го двама други младежи, които се били вкопчили в яката му. Омар ал-Хаттаб им заповядал да го пуснат. Накарал го да се приближи.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Омар ал-Хаттаб запитал двамата младежи каква е историята им, те казали:
— Повелителю на правоверните, ние сме двама братя близнаци. Имахме един стар баща, почитан и уважаван, носеше чисто и неопетнено име, беше известен с добрите си дела, отхвърляше беззаконието! Един ден излезе да се поразходи в градината. Този младеж го уби, като се отклони от пътя на праведните. Искаме да отмъстиш за станалото и да го осъдиш така, както ти повелява бог!
Омар ал-Хаттаб пронизал младежа с тежкия си поглед и го попитал:
— Ти чу какво казаха тези двамата. Имаш ли да добавиш нещо за свое оправдание?
Третият бил храбър, с дързък език, усмихнал се, заговорил красноречиво и рекъл:
— Кълна се в Аллаха, повелителю на правоверните, чух това, което казаха моите обвинители! То е вярно! Самият бог е предопределил съдбата ми. Но въпреки това ще разкажа пред теб историята си и ти ще отсъдиш. Аз съм чистокръвен бедуин. Израснал съм в шатри. Племето ми беше застигнато от тежки изпитания. Дойдох по тези земи със съплеменниците си, с добитъка и децата. Тръгнах по тия пътища, вървях между градините, водейки със себе си няколко породисти камили, които ми бяха много скъпи. Сред тях имаше и една чистокръвна мъжка камила, която даряваше женските с обилен приплод. Няколко от моите камили се спряха пред градината на ей тия двама младежи. Плодовете бяха надвиснали над дувара и те започнаха да ги зобят. Аз ги разпъдих, но изведнъж иззад стената се появи оня старец, който сипеше гневни клетви и в дясната си ръка държеше камък! Удари мъжката ми камила и я уби. В сърцето ми пламна гняв, грабнах същия камък и ударих стареца с него! Това причини смъртта му! Така отвърнах на злото със зло. Побързах да се отдалеча от мястото, но синовете му ме настигнаха, хванаха ме и ме доведоха пред теб!
— Кълна се в бога, ти призна своето престъпление — рекъл халифът Омар. — Трудно ще е да те спася. Трябва да те осъдя!
Халифът го осъдил, момъкът се съгласил с постановленията на шариата и казал:
— Доволен съм от шариатското решение! Но аз имам по-малък брат. Преди да умре, баща ни остави в наследство много добитък и злато. Поръча ми да се грижа за него. Аз взех завещаното за брат ми богатство и го зарових в земята, така че никой освен мен не знае къде е то! Сега богатството на брат ми ще се изгуби и ти ще бъдеш причината за това! Ако ми дадеш на разположение три дена срок, ще намеря човек, на когото ще оставя да се грижи за момчето, и ще се върна тук, верен на дълга си! Ще се намери ли някой сред вас, който би ми станал гарант?
Повелителят на правоверните поклатил глава в знак на съгласие, после се обърнал към присъстващите:
— Кой ще гарантира, че този човек ще се върне отново тук?
Момъкът започнал да оглежда лицата на насъбралите се за съда сановници и посочил сред присъстващите Абу Зур, като рекъл:
— Ей този тук ще ми стане гарант!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че халифът Омар ал-Хаттаб рекъл:
— Абу Зур, ще станеш ли гарант за завръщането на този момък?
— Ще му стана гарант, но само за три дена! — отговорил Абу Зур.
Халифът позволил на момъка да тръгне на път. Ала когато изтекъл тридневният срок и наближило уреченото време, момъкът не се явил. Ето че се задал Абу Зур. Двамата ищци вече го чакали.
— Абу Зур, къде е нашият длъжник? — попитали го. — Няма да мръднем от мястото си, докато не ни го доведеш!
— Кълна се във всезнаещия наш цар — рекъл Абу Зур, — че ако момъкът не се яви в тридневен срок, аз ще изпълня своето обещание и ще се предам в ръцете на халифа.
— Бога ми, ако момъкът закъснее, Абу Зур ще изтърпи наказанието, което то е предвидено от шариата! — казал Омар.
В очите на присъстващите се появили сълзи и те завъздишали. Раздали се възгласи на негодувание. Най-верните сподвижници на пророка предложили на двамата младежи да приемат откуп. Те отказали и настоявали за кръвно отмъщение. Докато присъстващите се вълнували и шумели, ето че се задал момъкът и застанал пред халифа. Лицето му сияело, а челото му било покрито с пот. Той казал на Омар:
— Предадох по-малкия си брат на грижите на вуйчовците ми, а на тях показах къде съм заровил имането на брат си. И ето ме отново при вас!
Съдниците се удивили на неговата честност, на смелостта му пред смъртта и на дързостта му. Раздали се възгласи:
— Какъв достоен момък! Колко е верен на обещанията си, колко е точен!?
— Не се ли убедихте — попитал момъкът, — че почука ли смъртта на вратата, щом му дойде времето, никой не може да се спаси от нея! Изпълних обещанието си, за да не се каже, че верността е напуснала хората!
— Кълна се в бога — възкликнал Абу Зур, — че станах гарант на този момък, без да зная от кое племе е и без да съм го виждал преди! Когато той ме посочи, за миг се побоях, че няма да оправдае доверието ми!
— Повелителю на правоверните, ние прощаваме на този момък пролятата кръв на нашия баща, защото той замени жестокостта с човечност! — рекли двамата младежи. — Нека не се говори, че благодарността е напуснала хората!
Халифът се зарадвал, възхвалил мъжеството на Абу Зур, одобрил и това, че двамата младежи се смилили. Похвалил ги и им благодарил, като си послужил със стиховете на поета:
Заповядал да се изплати откуп за пролятата кръв на баща им от държавното съкровище, а те казали:
— Нашата прошка ще допринесе за това лицето на милостивия бог да засияе още по-ярко, защото едно от неговите намерения е да правим добро, а не зло!
Приказка за благочестивия царски син
Разправят също така, че повелителят на правоверните Харун ар-Рашид имал шестнайсетгодишен син, който бил презрял суетите на този свят и бил поел по пътя на отшелниците и праведниците. Той обичал да ходи по гробища, където говорел на мъртвите: „Вие бяхте господари на света, но смирението не ви спаси и ето че сега лежите затворени в гробовете си!“
Случило се така, че един ден покрай него минал баща му, следван от държавните сановници. Те видели сина на халифа. Тялото му било покрито с власеница, на главата си носел вълнена шапчица.
— Това момче излага повелителя на правоверните пред останалите царе! — рекли си те. — Дано халифът го порицае, та да се откаже от онова, което прави!
Халифът чул думите им и взел да вразумява сина си:
— Направи ме за срам и позор!
Синът му видял някаква птица, която била кацнала на един от балконите на халифския дворец, и рекъл:
— О, птицо, заклевам те в името на Оня, който те е създал, кацни върху ръката ми! — птицата кацнала на ръката му, а той й казал: — А сега се върни на мястото си! — птицата го послушала. Момъкът отново й наредил: — Кацни сега върху ръката на повелителя на правоверните — тя не кацнала. Тогава момъкът казал на баща си: — Ти си тоя, който ме изложи пред сановниците си с прекомерната си любов към този грешен свят! Решил съм да те напусна и ще се върна при теб чак в деня на Страшния съд!
Заминал за Басра и взел да търгува със смокини. Печелел на ден не повече от един дирхам и един даник. Хранел се с даника, а дирхама давал като милостиня.
А ето какво разказва Абу Амир ал-Басри за праведния юноша:
* * *
Дуварът на къщата ми се срути. Отидох на борсата на строителите, за да потърся човек, който да ми поправи стената. Погледът ми се спря върху красив момък с грейнало от хубост лице. Приближих се към него, поздравих го и казах:
— Ела с мен да работиш по дострояването на оградата ми.
— Добре, но ще ти поставя няколко условия! — рече момъкът.
— Любезни мой, какви са тези условия? — попитах.
— Ще ми плащаш — каза той — по един дирхам и един даник и щом ходжата извика за молитва, ще ме оставяш да се моля с останалите хора!
Взех го в дома си и той се справи много добре с работата. Споменах му, че вече е време за обяд, а той рече:
— Не искам да ям!
Разбрах, че спазва пости. Щом чу, че ходжата вика за молитва, той ме попита:
— Нали си спомняш за моето условие?
— Да, спомням си — отвърнах.
Момъкът взе да се мие като пред молитва. Отправи се към молитвеното място и се помоли заедно с останалите. Когато ходжата извика за следобедна молитва, той отново се изми и отиде да се моли. Сетне се върна да си гледа работата. Тогава му казах:
— Любезни мой, работата ти свърши за днес! При мен се работи до следобед!
— Велики боже — рече той, — трябва да работя чак до вечерта! — и продължи работата си чак до падането на нощта. Когато му подадох два дирхама, той попита: — Какво е това?
— Това е възнаграждението за труда ти!
Момъкът ми хвърли обратно дирхамите и рече:
— Не искам да ми даваш повече от уговореното!
Опитах се да го накарам да приеме възнаграждението, но безуспешно. Накрая му дадох един дирхам и един даник и той си тръгна. Щом настъпи утрото, отидох на мястото, където се намираха строителите, но те ми казаха:
— Той ще дойде тук чак в събота!
През съботния ден отидох на същото място и там намерих момъка. Казах му:
— Заповядай отново на работа при мен!
— Съгласен съм да работя при теб при предишните условия!
Съгласих се. Тайно го наблюдавах, когато започна да работи. Той взе една шепа смокини, сложи ги на дувара и продължи да зида. Казах си: „Така е с божиите угодници!“ През този ден момъкът работи дълго и свърши доста работа. Щом падна нощта, му дадох парите. Той ги взе и си тръгна. На следващата събота отидох на същото място, но не го намерих. Казаха ми, че е болен и лежи в колибата на еди-коя си старица.
Това беше известна със своята благочестивост жена. Тя имаше тръстикова колиба. Тръгнах натам. Момъкът лежеше на голата земя. Беше подложил под главата си тухла. Лицето му излъчваше светлина. Поздравих го, седнах до главата му и заплаках от мъка по това, че бе поел сам по чужди краища. Пожелах му успех и попитах:
— Имаш ли нужда от нещо?
— Да! Ако утре сутринта дойдеш тук и ме намериш умрял, измий тялото ми. Изкопай гроба ми и не казвай никому. Увий ме в ей тази власеница наместо в саван. Прерови джобовете й и запази у себе си всичко в тях. След като се помолиш за мен и ме заровиш, иди в Багдад, потърси халифа Харун ар-Рашид и му плати с това, което си намерил у мен! Поздрави го от мое име!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Амир ал-Басри:
* * *
След това момъкът започна да се моли за мира на душата си, произнесе няколко молитви от Корана и изпя следните стихове:
На другия ден отидох пак при момъка към обед, но го намерих мъртъв. Умих тялото му. Пребърках власеницата му и намерих в нея един рубин, който струваше хиляда динара. След като го погребах, се отправих към Багдад и стигнах до халифския дворец. Взех да дебна излизането на Харун ар-Рашид. Когато той се появи, се изпречих на пътя му и му подадох рубина. Щом го видя, той припадна. Слугите му ме сграбчиха, но щом се посъвзе, халифът ми каза:
— Пуснете го и го изпратете с придружител в двореца ми — те изпълниха заповедта му. Халифът ме въведе в покоите си. Попита ме: — Какво се случи с притежателя на този рубин?
— Умря! — отвърнах.
Описах му положението, в което беше изпаднал синът му, а той взе да плаче и да се вайка, като повтаряше:
— Синът успя в дело, угодно на бога, а баща му разочарова бога!… — сетне се провикна: — Ей, жено, ела тук!
Пред нас се появи жена. Халифът й подхвърли рубина. Тя извика силно и падна в несвяст. Като се посъвзе, попита:
— Повелителю на правоверните, какво е сторил Аллах с моя син? — аз й разказах историята му. Тя заплака и застена: — Зеница на окото ми, как жадувам да се срещна с тебе! Как бих искала да те напоя с водица, щом я нямаш до себе си… Как бих искала да те утеша, ако до теб няма никой който да го стори!…
— О, повелителю на правоверните, нима става дума за родния ти син? — попитах.
— Да — отговори халифът. — Преди да се възцаря, той обичаше да събеседва с учените и да посещава благочестивите мохамедани. След като поех халифството, той се отвърна и отдалечи от мен! Тогава казах на майка му „Синът ни се е отдал на служба на Всевишния. Може би ще го сполетят нещастия и ще мине през трудни часове. Затова дай му този рубин, та да му свърши работа при нужда!“ Жена ми му даде рубина и настоя да го вземе. Той взе рубина, но ето че вече го няма между живите! Най-сетне нашият богобоязлив и пречист син се срещна с великия Аллах. Покажи ми къде гробът на момчето ми.
Тръгнахме и пътувахме, докато стигнахме до гроба. Халифът зарида. Когато се посъвзе, помоли Аллаха за прошка и каза:
— „Ние принадлежим на Аллаха и при него ще се завърнем!“
Помоли се за душата на сина си и пожела да го придружа, а аз му казах:
— Повелителю на правоверните, твоят син е велик пример за мене!
Приказка за влюбения учител
Говори се също така, че един праведен мюсюлманин разказвал следното:
* * *
Минах покрай един богослов, който обучаваше децата на четмо и писмо. Той имаше приветлива външност и бе облечен в дреха от хубав плат. Той ме покани да седна. Реших да го изпитам по четене на Корана, граматика, поезия и арабски език. Видях, че изпълнява до съвършенство всичко, което поисках, и му казах:
— Дано Аллах укрепи твоята решимост, защото ти знаеш отлично всичко, което се иска от тебе!
Започнах да го посещавам всеки ден.
Един ден отидох при него, както ми беше обичаят. Видях, че книгата, по която обучаваше децата, беше затворена. Попитах съседите къде е отишъл. Те казаха, че в къщата му има мъртвец. Похлопах на портата му. Отвори ми една робиня, която попитах:
— Искам да видя твоя господар! — казах.
— Моят господар седи самотен и е потънал в скръб!
— Предай му, че негов приятел иска да го утеши.
Тя му съобщи и той ме покани да вляза. Беше сам, навел унило глава.
— Зло да те забрави, учителю! — казах. — Всички сме гости на тая земя. Кой от близките ти е починал?
— Отиде си най-скъпият ми! — каза той. — Моята любима…
Тогава си казах: „Това е първото доказателство за неговото скудоумие!“ Сетне му рекох:
— Може би ще намериш и по-добра от нея!
— Аз дори не съм я виждал, за да зная дали има на света по-добра и по-хубава от нея! — отвърна той.
Тогава си рекох: „Това е второто доказателство за неговото скудоумие!“.
— Как си се влюбил тогава в жена, която не си виждал? — попитах.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на праведния мюсюлманин:
* * *
— Бях застанал на прозореца на своя дом — отговори учителят, — когато по улицата се зададе странник, който изпя следните стихове:
Тогава си помислих: „Ясно е, че Ум Амр няма равна по красота! Инак поетите не биха се надпреварвали да пишат любовни стихове за нея“. Веднага се влюбих. След два дни по пътя мина същият стихоплетец, който изпя следните стихове:
От тези стихове си извадих заключението, че Ум Амр е умряла, и взех да я оплаквам.
Разделих се с учителя, убеден в празноглавието му…
Приказка за глупавия учител
По повод на глупостта на началните учители се говори, че сред тези плиткоумници имало и един богослов, който си седял в своята стаичка. Веднъж при него влязъл пътник. Разговорили се и пътникът разбрал, че си има работа с умна глава — богослов, граматик, езиковед, поет, литератор, разбран и мил. Казал си: „А уж разправят, че онези, които учат младежта в домашните си училища, не са напълно с всичкия си“.
— Бъди ми гост тази нощ! — поканил го богословът.
Човекът се съгласил. Богословът донесъл храна, двамата яли и пили, после седнали на разговорка чак до първи петли. Домакинът приготвил за госта си постеля и се качил в харема си. Гостенинът легнал и се приготвил за сън. Но изведнъж дочул откъм харема силни викове. Попитал какво става. Казали му, че домакинът му е в предсмъртна агония.
Той влязъл при богослова и видял, че е припаднал, а кръвта му изтича. Напръскал лицето му с вода. Домакинът се посъвзел и гостът попитал:
— Какво става? Нали се качи в харема здрав и читав!
— Излязох от стаята ти, седнах и се замислих над творенията на Всевишния! — отвърнал домакинът. — Казах си: „Всичко, което Бог е създал, е от полза за човека! Той ни е дал ръце да хващаме, крака да ходим, очи да виждаме, уши да слушаме. Само тези две наши яйца са без никаква полза!“ Взех бръснач и ги отрязах! Ето какво ми дойде до главата!
Гостът си рекъл: „Право казват, че ония, които учат младежта на ум и разум, не са с всичкия си, макар да са сведущи в океана на богословските науки!“
Приказка за неграмотния учител
Разправя се също така, че един млад учител по богословие, който не знаел ни краснописа, ни четенето на Корана, а се опитвал да лъже хората и така си изкарвал хляба, решил да си отвори училище. Събрал плочки за писане и хартия. Нахлупил голяма чалма и седнал на входа. Хората минавали покрай него и като виждали чалмата, плочките и хартията, мислели го за истински учен богослов и водели децата си при него. Той започнал да им заповядва — кои да пишат и кои да четат. Така момчетата се учели сами едни от други. Един ден по улицата се задала жена. В ръката си държала писмо. Мнимият учен си казал: „Сигурно идва при мен, за да й прочета писмото! Какво да правя, като не зная да чета!“
Опитал се да избяга, но тя го пресрещнала:
— Накъде си тръгнал? Трябваш ми, учителю!
— Бързам за молитва! — отвърнал мнимият богослов. — После се връщам!
— Има време до обедната молитва! — казала жената. — Я по-добре ми прочети ей туй писмо!
Мнимият богослов обърнал писмото наопаки и взел да се взира в него. Започнал да си клати чалмата и да бърчи вежди. Съпругът на тази жена отсъствал и писмото било от него. Като видяла големите мъки на мнимия богослов при четенето, жената си казала: „Ясно, мъжът ми е умрял, а на учения му е неудобно да ми го съобщи“. Рекла му:
— Господарю, кажи ми, ако мъжът ми е умрял!
Мнимият богослов поклатил глава и не отвърнал нищо.
— Да започна ли да си късам дрехите от мъка?
— Късай ги!
— Да започвам ли да плача?
— Ако щеш, обливай се в сълзи!
Жената се върнала у дома си. Завила на умряло, заплакали и децата й. Дочули съседите воплите им и надошли да питат какво се е случило. Жената им казала, че е получила писмо, което й известявало за смъртта на мъжа й. Тогава един от съседите й казал, че това не може да бъде истина, защото мъжът й му бил пратил вчера писмо, в което пишел, че е жив и здрав и че щял да се върне след десет дни.
— Къде е писмото на мъжа ти? — запитал комшията.
Тя донесла писмото. Съседът прочел в него следното: „И така, аз съм здрав и читав. След десет дена ще си бъда у дома при вас!“
Жената взела писмото и се върнала при мнимия богослов.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че жената попитала самозванеца:
— Защо се подигра с мен?
— Когато ми даде писмото си, бях разгневен и мислите ми летяха другаде! — отвърнал той. — Помислих, че мъжът ти е умрял!
Жената се видяла в чудо, простила му, взела писмото и си тръгнала…
Приказка за царя и жената
Разказват, че един цар решил да навести поданиците си преоблечен като обикновен човек, за да разбере как живеят. Стигнал до голямо село, влязъл сам, без охрана. Спрял се пред една къща и поискал вода. Излязла красива жена, донесла му вода и той пил. Останал очарован от красотата й и я пожелал. Тя обаче познала, че това е царят, и го поканила в дома си. Сложила го да седне, сетне извадила една книга и казала:
— Разгледай тази книга, а аз ще отида да се оправя и ще се върна!
Царят започнал да разглежда книгата, в която пишело, че човек трябва да се въздържа от прелюбодеяние. Книгата изреждала онези мъчения, които бог предвиждал за прелюбодейците. Царят настръхнал от ужас, покаял се пред бога и извикал жената. Върнал й книгата и си тръгнал.
Щом съпругът на жената се върнал, тя му разказала за случилото се. Мъжът се притеснил и си рекъл: „Ами ако царят е изпълнил намерението си спрямо жена ми!“ И не посмял да я пожелае от този момент нататък.
След известно време жената разказала на близките си за онова, което се било случило между нея и мъжа й. Те се оплакали на царя. Довели пред него съпруга й и казали:
— Бог да опази царя от този човек! Той взе от нас земя на изполица и се грижеше за нея известно време. После я изостави, но не иска да я напусне, та да я дадем на друг. А знайно е, че не се ли сее, земята става неплодородна.
— Какво ти пречи да засяваш земята си? — запитал царят.
— Бог да пази царя ни — отговорил съпругът на жената, — но до мен достигна вестта, че в моето парче земя е влязъл лъв! Аз се уплаших от него!
Разбрал царят за какво става дума, и му казал:
— Човече божи, в земята ти няма никакъв лъв! Тя е годна за посев. Обработвай я и нека бог те благослови! Лъвът няма да се върне повече там!
Пожелал на двамата да живеят в сговор и ги отпратил по живо, по здраво.
Приказка за Исхак Мосулски и девойката
Говорят, че Исхак, синът на Ибрахим Мосулеца, разказвал следното:
* * *
Един ден ми омръзна да седя в халифския дворец.
Поех сам по пътя. Обикалях из Багдад, стигнах до една уличка. Понечих да се скрия от горещите слънчеви лъчи под широк чардак, който надвисваше над улицата. Край мен мина черен роб, който водеше магаре. На него яздеше неволница, която седеше върху кърпа, украсена със скъпоценни камъни, хвърлена върху гърба на магарето. Тя бе облечена с разкошни одежди, бе с прелестни нозе, красиви очи и хубави плитки. Попитах един от минувачите коя е, и той ми отвърна:
— Тя е певица!
Неволницата влезе в дома, пред чиито врати бях застанал. Замислих се как да се вмъкна при нея. Наблизо се явиха двама хубави младежи и поискаха от привратника разрешение да влязат. Вързах коня си и влязох с тях в къщата. Те навярно си мислеха, че също съм поканен. Поднесоха ни храна, хапнахме, донесоха ни вино, накрая дойде неволницата, която носеше уд. Поде една хубава песен. Ето един куплет от нея:
Изпълни стиховете си много добре. Дойде ред и на една моя песен. Девойката изпя следното:
После запя друга моя песен, в която се казва:
Аз подех стиховете с нея и единият от младежите каза:
— Не сме виждали по-нагъл човек от тебе! Ужасен натрапник си!
Докато той говореше, девойката излезе за малко. Аз не отговорих: нищо на ядосания младеж, само взех уда, затегнах струните му, настроих го отлично и пак го оставих. Същият този човек отново започна да ме укорява и порицава за буйство. Аз упорито мълчах. В това време девойката се върна, взе уда, дрънна по струните му, после попита:
— Кой е пипал моя уд? Пипал го е изкусен майстор, защото струните му са идеално настроени!
— Аз съм човекът, който ги настрои! — казах.
— Вземи уда и изсвири нещо! — помоли ме тя.
Взех го и започнах да свиря една странна и трудна мелодия, при която живите едва не умираха, а мъртвите можеха да се съживят. Ето какви стихове изпях:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Исхак, сина на Ибрахим Мосулеца:
* * *
Когато свърших със стиховете си, всички слушатели се бяха скупчили около мен. Те ми казаха:
— Изпей ни още нещо, молим те!
Вложих цялото си умение в свиренето и изпях следното:
Отпуснах уда на земята. Слушателите ми казаха:
— Заклеваме те в бога, изпей ни още нещо!
— Слушатели мои, ще ви пея още и още! — казах. — Ще ви кажа също така кой съм! Аз съм Исхак, синът на Ибрахим Мосулеца! Готов съм да се отзова на призива на халифа, ако той ме повика! Вие ме накарахте да ви изпея най-лошото, на което бях способен през този ден! Няма да ви проговоря повече, докато ей този волнодумец не излезе от тук!
А мъжът, който ме беше оскърбил, рече:
— Излизам с почит към теб!
Взех уда и изпях ония гами, които бе изпяла преди мен и робинята. Те също бяха мое произведение. След това признах, че съм залюбил девойката и че не мога без нея. Тогава стопанинът рече:
— Тя ще бъде твоя при едно условие. Да останеш при мен и да ми пееш цял месец.
Останах при него месец време. Никой не знаеше къде се намирам. Халифът бе наредил да ме търсят под дърво и камък, мислейки, че съм се затрил. Когато месецът изтече, стопанинът ми подари робинята с всичките й скъпи вещи. Даде ми и един прислужник, когото също отведох в дома си. Сетне се качих на коня си и отидох при халифа Маамун. Той ми каза:
— Говори, Исхак, къде беше? — разказах му всичко, а той рече: — Доведете ми незабавно този човек! — показах дома му на халифските хора. Те го доведоха и халифът го попита за нашата история. Когато човекът му я разказа, Маамун произнесе: — Ти си човек мъжествен и умен и аз ще те възнаградя за това! — заповяда да му броят сто хиляди дирхама и се обърна към мен: — А сега доведи неволницата, Исхак! — доведох моята любима и тя взе да пее на халифа така, че го накара да се разпее и той. — Искам отсега нататък тя да пее зад завесата ми всеки четвъртък! — каза ми той възрадван.
Сетне нареди да й броят петдесет хиляди дирхама. Кълна се в Аллаха, този път наистина ми провървя!
Приказка за влюбените, умрели от любов
Разправят също, че Касим ибн Ади така преразказал думите на някакъв човек от племето бану тамим:
* * *
Веднъж бях излязъл да търся една заблудена камила. Стигнах до земите на племето бану и видях, че друго племе бе обкръжило тамошното. Съзрях сред тълпата момък, изпит от незнайна болест. Кожата му беше изсъхнала като стар мех. Докато го гледах, той изпя следните стихове:
Щом дочу стиховете, една девойка от обкръжаващото племе се втурна към него, преследвана от своите роднини, които се опитваха да я спрат. Момъкът скочи на крака и се устреми към нея. Хората от неговото племе на свой ред го задърпаха. Накрая и двамата се отскубнаха от преследвачите си и се срещнаха. Прегърнаха се и паднаха мъртви на земята.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Махмуд ал-Анбари заразказвал:
Приказка за мюсюлманина и християнката
Тръгнах от град Анбар на път за Амурия в страната на ромеите. Спрях в Манастира на сиянията в едно от селата около Амурия. Посрещна ме игуменът — казваше се Абдул Масих. Покани ме в манастира. Монасите се показаха гостоприемни към мен. На следващата сутрин потеглих отново на път. Свърших си работата в Амурия и се завърнах в Анбар. Една година по-късно се отправих на поклонение в Мека и докато обикалях около Кааба, ненадейно зърнах отново Абдул Масих, който също я обикаляше заедно с още петима монаси. Попитах го:
— Не си ли ти Абдул Масих, богобоязливият християнски монах?
— Не, аз съм Абдуллах — Стремящия се роб на Аллаха! — отговори той.
Целунах побелялата му глава, хванах го за ръката, отведох го настрана от Кааба и го попитах:
— Кажи ми каква е причината да приемеш исляма?
— Това е чудо на чудесата! — отвърна Абдул Масих. — Ще ти разкажа.
* * *
Няколко аскети мюсюлмани минали край нашия манастир. Изпратили един момък да им купи храна. На пазара той зърнал една неволница християнка, която продавала хляб. Била чудна хубавица и той се влюбил лудо в нея. Разказал на своите за това и рекъл:
— Вървете си по своята работа! Аз няма да дойда с вас!
Те се опитали да го вразумят, но той не им обърнал внимание. Отишъл в селото и седнал до вратата на дюкянчето на онази девойка. Тя го попитала желае ли нещо, а той й признал, че е влюбен в нея. Тя не споделила чувствата му и той останал да седи там цели три дена, без да яде, като търсел да зърне само лицето й. Тя разбрала, че той няма да я остави на мира, и разправила на близките си за него. Те насъскали срещу му няколко момчета, които взели да го замерят с камъни, счупили му ребрата и му пукнали главата. Но момъкът не си отивал. Жителите на селото решили да го убият.
При мен дойде човек от селото и ми разказа историята на момъка. Отидох там. Заварих го да лежи на земята. Изтрих кръвта от лицето му, пренесох го в манастира и взех да лекувам раните му. Той прекара при мен четиринайсет дена.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на монаха Абдуллах:
* * *
Когато се съвзе, момъкът напусна манастира и отново седна пред дюкянчето на девойката.
— Сърцето ми късаш, момче! Добре, ще се смиля над тебе! — рекла му тя. — Искаш ли да приемеш моята вяра? Тогава ще се омъжа за теб!
— Опазил ме Аллах да се откажа от единобожната си религия! — рекъл момъкът.
— Стани! — рекла девойката. — Ела у дома и свърши с мен това, което си намислил! После си върви по пътя!
— Не! Не мога да заменя своето дванайсетгодишно отшелничество срещу едно мимолетно удоволствие!
— Тогава си върви!
— Няма да си вървя! Сърцето ми не го позволява!
Девойката отвърнала лице от него. Пак го подели селските момчета и взели да го замерят с камъни. Излязох от манастира, прогоних ги, вдигнах главата му в скута си и го чух да казва:
— Милостиви боже, събери ме с нея!
Отново го пренесох в манастира, но той издъхна, преди да успея да му помогна. Занесох го извън селото, изкопах му гроб и го зарових.
Някъде към полунощ същата тази девойка се събудила от сън и запищяла. Съселяните й се събрали около нея и взели да я питат защо вика. Тя отвърнала:
— Докато си спях, при мен влезе онзи мюсюлманин, взе ръката ми и поиска да му пристана! Ала когато ме поведе към вратата на мохамеданския рай, пазачът му ме спря и рече: „Тази жена е забранена за правоверните!“ Аз приех исляма от момъка и влязох в рая. Там видях прекрасни дворци! Момъкът влезе с мен в един от тях и ми рече: „Този дворец е мой и твой! Няма да вляза в него без теб! След пет нощи и ти ще се заселиш в него!“ Протегна ръка към едно от дърветата, откъсна от него две ябълки, подаде ми ги и рече: „Изяж едната ябълка, а другата покажи на монасите!“ Аз изядох ябълката, по-сладка от която никога не бях вкусвала. Когато се събудих, все още усещах вкуса й в устата си. Втората е у мен!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на монаха Абдуллах:
* * *
Девойката извадила ябълката и тя заблестяла в тъмнината на нощта като скъпоценна звезда.
В манастира тя отново разказа съновидението си, като ни показа ябълката. Не бяхме виждали подобен плод. Взех нож, разрязах я, раздадох парченца на своите другари и — наистина! — никога не бяхме яли по-вкусен плод, нито бяхме усещали по-приятен аромат.
Роднините й я отведоха у дома си. Разчу се, че отказала да яде и да пие. На петата нощ станала от постелята, излязла от дома си и се отправила към гроба на покойния мюсюлманин. Хвърлила се отгоре му и предала богу дух, без семейството й да узнае. Щом се развиделило, по пътя към селото се задали двама старци мюсюлмани, облечени във власеници. С тях вървели и две жени. Те казали:
— Ох, хора селяни, сред вас се намира велика светица на всевишния Аллах, която е умряла в мохамеданската вяра! Ние ще се погрижим за нея!
Селяните започнали да търсят жената и я намерили издъхнала върху гроба на момъка. Те казали:
— Не, това е наша съселянка! Тя умря в лоното на християнската вяра, затова ще я погребем ние!
— Не, тя умря като мюсюлманка, затова редно е за нея да се погрижим ние! — рекли двамата старци.
Спорът се разгорещил и единият от старците казал:
— Ето как ще докажем с каква вяра е: нека четирийсетимата монаси от манастира се съберат — ако успеят да я вдигнат и пренесат, това ще означава, че е християнка! Ако ли не успеят да го сторят, ще го направим аз и моят другар. Успеем ли, значи е мюсюлманка!
Селяните се съгласили. Ние, четирийсетимата монаси от манастира, се събрахме, опитахме се да я издърпаме от гроба и да я пренесем, но не успяхме.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на монаха Абдуллах:
* * *
Вързахме я през кръста с дълго въже, но то се скъса, без тялото на девойката да помръдне от мястото си. Съселяните й повториха нашия опит, но безуспешно. Обърнахме се към един от старците мюсюлмани и му казахме:
— Не можем. Сега е твой ред! Вдигни я!
Старецът се приближи до мъртвата девойка, уви я в плаща си и рече:
— В името на милостивия и милосърден Аллах!
Сетне понесе девойката на ръце. С него тръгнаха и останалите мюсюлмани. Стигнаха до една малка пещера и поставиха девойката в нея. Там отидоха двете жени, които я окъпаха и увиха в саван. Двамата старци я понесоха и я погребаха до момъка мюсюлманин.
Разбрахме, че наистина девойката е приела правата религия. Нито едно доказателство от това не би ни разкрило по-ясно истинността на исляма. Бяхме го видели с очите си. Така аз и всичките четирийсет монаси приехме исляма, приеха го и хората от селото. Изпратихме молба до халифа да ни проводи учен, който да ни разясни основите на исляма. При нас наистина дойде един добър богослов и мохамеданин. Научи ни как да се молим и да почитаме каноните на исляма. И ето ни тук.
Приказка за учената жена
Говорят също така, че един благопристоен мъж разказвал:
* * *
Не съм виждал сред жените по-умна, по-надарена, по-учена, по-талантлива, по-чиста, по-морална и по-набожна от една проповедница от Багдад на име Машаих.
Случи се така, че тя дойде в град Хама през 561 г. от хиджра94. Поучаваше хората на богоугодни дела. В дома й идваха всякакви богослови, учени люде и литератори, с които тя разискваше проблемите на исляма.
Отидох при нея заедно с един мой приятел литератор. Тя постави пред нас блюдо с плодове, а самата застана зад една завеска. Имаше брат красавец, който започна да ни прислужва. Хапнахме от плодовете, започнахме да разговаряме по проблемите на богословието и аз я попитах за някои заплетени богословски дела, които бяха предмет на противоречия сред посветените в исляма.
Жената ми даде най-точен отговор. Моят приятел се вгледа в лицето на нейния брат, наслаждавайки се на красотата му.
— Ти си човек, който предпочита мъжете пред жените! — заговори го тя.
— Точно така! — каза той.
— А защо, ако смея да попитам?
— Защото Аллах е дал предимство на мъжкия пол пред женския! Аз обичам благородството и мразя низостта!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на благопристойния мъж:
* * *
Учената жена се засмя и рече:
— Ще бъдеш ли справедлив към мене, ако се одързостя да ти противореча? Какво е доказателството, според което човек трябва да предпочете мъжкия пол пред женския?
Приятелят ми отвърна:
— Онова, което се предава чрез книгите и което е близко до разума. То се съдържа в Корана и в Хадисите. В Корана се казва, че мъжете трябва да се предпочитат пред жените, тъй като Аллах е поставил едните над другите; че на двама мъже се равняват мъж и две жени; по отношение на наследството е казано, че ако то трябва да се раздели между мъжа и жената, то мъжът трябва да получи двойно повече от жената. Ето така Всевишният е предпочел мъжкия пол пред женския! Това доказва, че жените струват само наполовина колкото мъжете! В Хадисите пророкът е предопределил, че откупът, който трябва да бъде даден за убита жена, е само половината от този, който трябва да бъде даден, ако убитият е мъж. Следователно мъжкият пол има предимство пред женския!
Тогава учената жена каза на моя приятел:
— Добре го рече, господарю мой, ала ти, заклевам се в Аллаха, ми взе думите от устата и започна да свидетелстваш сам против себе си! Ти си послужи с доказателство, което е против теб, и то е, че Всевишният е предпочел мъжкия пред женския пол благодарение единствено на качествата на мъжкия пол! В това отношение между мене и тебе няма никакъв спор. Но ако достойнството се състои само в мъжествеността, то твоята природа трябва да приеме, а душата ти да възжелае с еднаква охота и стареца, и момчето, сякаш между тях няма никаква разлика, що се отнася до мъжките им качества! Спорът между нас се завърза по отношение на желателните качества, които двата пола би трябвало да притежават — а те са приятното общуване и наслаждението. Но ти не представи нито едно доказателство относно предимството на юношите над девойките!
— Господарке — отвърна приятелят ми, — нима не разбра какви прелестни качества притежават юношите: стройна снага, румени бузи, красота и усмивка, сладкодумие! В това отношение младежите превъзхождат девойките и доказателството е онова, което се цитира от устата на пророка: „Не гледайте голобрадите младежи, защото те са като ваклооките хурии!“. Оттук за всички става ясно, че юношите са за предпочитане пред девойките! Има ли нещо по-добро от онова, което е казал Абу Нуас:
И думите на поета:
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на благопристойния мъж:
* * *
Ето защо, когато поетът реши да опише прелестите на наложницата, по която се е увлякъл и я е възжелал за съпруга, той я е сравнил с прелестите на невръстен юноша:
Ако юношата не беше красив, то девойката нямаше да бъде сравнявана с него. Знай, жено, че юношата страни от раздори, особено когато вземе да възмъжава и бузите му руменеят от младост и свежест, а ликът му грейне като пълен месец. Та има ли нещо по-добро от казаното от Абу Таммам:
Та с тази добродетел, цитирана за юношите, поетът не е удостоил жените.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на благопристойния мъж:
* * *
— Да те пази Всевишният! — рече учената жена. — Ти реши да спориш! Говори правилно и достоверно! Послужи си с най-различни доказателства. Заклевам те в Аллаха, кажи, може ли да има място за сравнение между юношата и девойката? Това е все едно да сравняваш глупавите кози с грацията на дивите газели! Девойката има мек глас, говори плавно и е красива на външен вид. Тя е като стъбълце на синчец, с устица като маргаритка. Косата й е черна като катран. Тя е с устни като маково листо, с лице, свежо като ябълка, и със страни, червени като вино. Гърдите й са като нарове, а шията — като клонче. Тя е с изправен стан, със силно и красиво тяло, с бузки блестящи, с високо чело и с извити като лъкове вежди, с очи изписани като два полумесеца. Когато заговори, от устата й се сипят чисти бисери. Тя привлича сърцата със своята изтънченост и красноречие. Усмихне ли се, ще си помислиш, че месецът е заблестял между нейните устни, меки като масло, и с вкус, по-сладък от меда. Тя има гърди, подобни на широк път в долина, бели като слонова кост, стегнато коремче и снага нежна и превъзходна, бедра като изваяни колони. Задницата й се вълнува като кристално море, а недрата й са като планини от светлина. Тя има прекрасни нозе и пръстчета с остри като на лешояд нокти. Оня, който е казал, че светът се състои от жени, е бил прав. А честното слово на пророка беше довод против теб! Да, пророкът е казал: „Не гледайте голобрадите младежи, защото те са като ваклооките хурии“. Ако жените не бяха по-красиви, те не биха послужили за сравнение! Що се отнася до твърдението ти, че девойките се сравнявали с юношите по красота, вярно е тъкмо обратното — юношите биват сравнявани с девойки. Дори някои казват, че девойките са годни за всякаква любов в разрез с общоприетия от хората праведен път, както е казал големият поет Абу Нуас:
А пък това, което каза, че момците стават дваж по-красиви и привлекателни, когато възмъжават, ти и тук се отклони от истината, защото набождащата брада у юношата загрозява красотата му.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на благопристойния мъж:
* * *
Проповедницата свърши стиховете и продължи:
— Как може да остава скрито за тебе, че съвършенството се състои в наслаждението от женската красота и че мъжката похот е насочена към жените! Та нали Всевишният, благословен да е Той, е обещал на своите пророци и праведници в рая като награда ваклооки хурии! Ако знаеше, че насладата се крие в нещо друго, той щеше да ги възнагради с това друго нещо и да им го обещае. А пророкът е казал: „Аз имам три любими неща на тоя свят: жените, благовонията и молитвата, която ми е по-скъпа от зеницата на окото!“ Ето защо Аллах е предопределил юноши да бъдат слуги на райските пророци и праведници, защото раят е място за блаженство и вечни наслади. А ползването им за друго е от лукаваго. И аз се моля на Аллаха за прошка, вам и на останалите мюсюлмани!
След тези думи жената замълча и престана да ни отговаря. Напуснахме дома й радостни, че сме успели да извлечем полза от спора с нея, като съжалявахме, че трябва да се разделим.
Приказка на Абу Суейд за старицата
Разправят, царю, че Абу Суейд разказвал:
* * *
Един ден аз и неколцина мои близки приятели отидохме в една овощна градина, за да си купим плодове. В един кът видяхме старица с много красиво лице, само дето главата й беше побеляла. Тя решеше косите си с гребен от слонова кост. Тя не ни обърна внимание и не скри белотата си. Казах й:
— О, старице, ако си боядисаш косата, ще станеш по-красива от девойка. Какво те спира да не я боядисваш?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абу Суейд:
* * *
Старицата вдигна глава към мен, погледна ме втренчено и изпя следните стихове:
Приказка за Ибн Тахир и Мунис
Разправят също така, че на Али бен Мохамед бен Абдуллах бен Тахир предложили да купи една робиня на име Мунис. Тя била достойна и образована и умеела да съчинява стихове. Али я попитал:
— Как се казваш?
— Казвам се Мунис! — отговорила.
Али знаел името й предварително, затова свел глава за миг, а като я вдигнал, изпял следните стихове:
— Аллах да възвеличи емира! — рекла робинята и произнесла следните стихове:
Робинята се харесала на Али и той я купил за седемдесет хиляди дирхама. Направил я майка на сина си Убайдулла ибн Мохамед, прочут с множество достойнства.
Приказка на Абу ал-Айна за двете жени
Абу ал-Айна разправял веднъж:
* * *
— На нашата улица живееха две жени. Едната обичаше мъж, а другата — голобрад юноша. Те се срещнаха една нощ на терасовидния покрив на една къща, без да знаят, че чувам разговора им. Тази, която обичаше голобрадия юноша, каза на другата:
— Сестро, как можеш да понасяш грубата брада на твоя мъж върху гръдта си, когато те целува и когато мустаците му бодат устните ти?
— О, неразумна жено — отвърна другата, — нима дървото се украсява единствено от неговия листак, а достойнството на краставицата идва само от мъха й? Виждала ли си на този свят нещо по-грозно от сипаничав и плешив мъж? Брадата е създадена за мъжете, както къдриците — за жените. Всемогъщият е сътворил на небето ангел, който казва: „Благословен да е Оня, който е украсил мъжете с бради, а жените с — къдрици“. И ако брадите на мъжете не бяха равни по красота на къдриците на жените, то Аллах нямаше да съеши мъжа с жената, неразумна глупачко!
Приятелката на голобрадото момче си взе поука от думите на своята другарка и промълви:
— Забравих, вече забравих за своя приятел, кълна се в Господаря на свещената Кааба!
Приказка за неволницата Тауаддуд
Разказват, че в Багдад живял мъж способен, голям търговец, спечелил пари и имоти. Живял дълго, но все си нямал чедо — ни мъжко, ни женско. Остарял, с времето ставал все по-слаб и по-немощен. Изплашил се, че парите и имането му ще отидат на вятъра. Дал тържествен обет пред Аллах, стига той да му дари син. Аллах приел благосклонно молитвата му. Не минало много време и жена му понесла дете, а когато настъпил срокът, тя родила момче, хубаво като месечина. На седмия ден след раждането човекът дал на сина си име Абул Хасан.
Раснало момчето и пораснало, изучило свещения Коран, ритуалите на исляма, каноните на правата вяра, правописа, поезията, аритметиката и стрелбата с лък. Бил личен момък. Баща му се радвал, веселил му той душата. И ето че когато стигнал мъжка възраст, един ден баща му рекъл:
— Синко, наближава онова, което е писано на всеки — идва моят край и аз скоро ще се срещна с великия Аллах! Създал съм толкова богатство, че да стигне за твоите внуци и правнуци! Възхвалявай Всевишния за това, което съм ти оставил, и се опирай само на онези, които ти помагат!
Не минало много време и търговецът умрял. Момъкът го погребал и започнал дни и нощи да го оплаква. Но дошли при него приятели и му рекли:
— Щом човек е оставил син като тебе, значи не е умрял! Миналото — минало! Така оплакват само жените!
Веднъж му казали, дваж му повторили, накрая го отвели в хамама и там изтъркали мъката му…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Абул Хасан забравил съвета на баща си, объркал се от многото пари, помислил, че ще остане все така в разкош, почнал да яде и да пие, да се радва и да се весели, да живее сред звъна на шишета и песни на леки жени. Но ето че се свършили парите, стопил се късметът; което имало, се изяло, имането се пропиляло. Всичко пръснал, докато накрая му останала само слугинята, която бил наследил от баща си. Нямало друга като тази слугиня. Известна била с голямото си майсторство, знания и трудолюбие. Била гъвкава и стройна, с вежди като арки надвесени, с очи като на газела вакли, с нос като остър меч насочен, с бузи като анемона, с устни — пръстена на Сулеймана, зъби — бисер огърлица, кръшна тънка вие се снагата, най-слаб вятър силно я премята, гърдите й — от дюни по-тежки, пък и с други прелести човешки… Всеки, който видел прелестта й и блясъка на усмивката й или пък го улучели очите й с острите си стрели, губел ума и дума. А освен това била сладкодумна и подредена…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Абул Хасан свършил всичките си пари, а от три дни не бил хапвал трошица хляб и не можел да мигне дори за миг, тя му рекла:
— Господарю, заведи ме при емира на правоверните Харун ар-Рашид и му поискай за мен десет хиляди динара. А ако той прецени, че е скъпо, ти му кажи: „Моята слугиня струва много повече! Ти я изпитай най-строго какво знае! Друга тук подобна на нея няма и тя подхожда само на такъв като тебе!“ Не ме давай за по-ниска цена, защото дори и тази е малка за неволница като мене!
Абул Хасан не подозирал какво знае и може неговата неволница, но все пак я отвел при Харун ар-Рашид, казал, каквото тя му била подсказала, и халифът я запитал:
— Как се казваш?
— Тауаддуд95!
— Слушай, Тауаддуд, кажи ми какви науки знаеш!
— Господарю, знам граматика, поезия, мюсюлманско право, тълкувание на Корана, синтаксис, музика, наследствено право, събиране и изваждане, умножаване и деление, геометрия, легендите на древните. Знам наизуст благородния Коран, броя на неговите сури, аи, части, нисфи, арбаи, асмани, аашари96, местата на метаните и броя на буквите му, зная коя сура къде и как е записана, кои са от Мека и кои от Медина97, знам причините, поради които всяка е била низпослана, знам отлично свещените хадиси. Запозната съм със сложната математика, строителното дело, философията, логиката, кое е абстрактно и кое — конкретно! Обикнах поезията, свиря на уд, научих се да съчинявам песни! С една дума, мога да се равнявам само с големите учени!
Халифът се учудил на красноречието й и се обърнал към господаря й:
— Аз ще намеря кой да я изпита по всичко, за което тя твърди, че знае. Ако отговори добре на въпросите, ще ти платя колкото искаш, че и отгоре, ако ли не — ще си я прибереш!
Той наредил да доведат книжовници, учени, звездобройци, мъдреци, строители и философи. Събрали се те в дома му и той наредил да доведат неволницата Тауаддуд.
— Искам да изпитате тази неволница, но така, че да докажете, че всичко, за което тя претендира, не е вярно! — наредил Харун ар-Рашид.
Навела неволницата глава и запитала:
— Кой между вас е факих, който знае хадисите?
— Аз съм този, за когото питаш! — отговорил един от тях.
— Питай ме каквото искаш!
— Добре! Кажи ми кой е твоят бог, кой е твоят пророк, кое е винаги пред тебе, накъде е твоята кибла, кои са братята ти, накъде е пътят ти, къде са обичаите ти?
— Аллах е моят бог, Мохамед е моят пророк, винаги пред мен е Коранът, Кааба е моята кибла, правоверните са ми братя, доброто е моят път, Суната е моят обичай!
— Чрез какво ще познаеш всевишния Аллах?
— Чрез ума!
— А какво значи ум?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неволницата заговорила:
— Умът се състои от две части — дарен и придобит. Дареният е създаден от Аллах и той го дарява на онези, които пожелае! Придобитият е онзи, който човек получава чрез своето възпитание и образование!
— Правилно отговори! А къде се намира умът?
— Аллах го поставя в сърцето, а от там неговите излъчвания се извисяват в мозъка и остават там завинаги!
— А чрез какво ти опозна пророка, Аллах да го възвиси?
— Опознах го с прочитането на книгата на Аллах!
— А сега ми разкажи за стълбовете на вярата и за трайните същности!
— Стълбовете на вярата са пет: свидетелството, че няма друг бог освен Аллах, който няма друг до себе си, а Мохамед е негов раб и пратеник; произнасянето на молитвите; даването на милостиня; постите през месец рамадан; хаджилъкът — за онези, които имат възможност да го направят. А действащите трайни същности са четири: ден и нощ, слънце и луна. Те коват възрастта и създават надежди, макар че човек не може да знае кога ще се прекъсне животът му!
— А по какъв начин човек трябва да се моли?
— Правото на раба божи е робството и той живее на вярата чрез господството!
— С каква цел излизаш от дома си за молитва?
— Да се поклоня на бога!
— Какво не допуска и какво донася молитвата?
— Целта е пречистване на душата, тя не допуска оскверняване на светите места и донася мир на душата.
— А какво става, ако се прекъсне молитвата?
— Казано е: „Който прекъсне молитвата си по своя воля, нарочно и без извинение, той няма полза от исляма!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че факихът продължил:
— Добре! Кажи ми какво е молитвата?
— Тя е връзката между раба и бога! — отговорила неволницата. — Тя притежава десет качества: освещава сърцето, осветява лицето, радва Всемилостивия бог, поражда недоволство у дявола, отблъсква нещастието, отпъжда злото, което създават враговете, с нея хората стават по-милостиви, не може да се произнася със злоба в душата, унищожава разпътността, предпазва от грях! Тя е от непременните задължения и е основа на религията!
— А в какво е ключът към молитвата?
— Задължителното предварително обмиване.
— А какъв е ключът към обмиването?
— Предварителното споменаване на името на Аллах.
— А какъв е ключът към това споменаване?
— Дълбоката вяра.
— А какъв е ключът към дълбоката вяра?
— Упованието.
— А какъв е ключът към упованието?
— Надеждата.
— А какъв е ключът към надеждата?
— Послушанието.
— А какъв е ключът към послушанието?
— В признанието, че Аллах е един и всевластен!
— Какво прави човек, след като стане от сън?
— Преди да посегне за храна, трябва да се обмие три пъти.
— Какво трябва да се прави при обикновеното измиване?
— Трябва да има желание да се измие, после тялото да се облее с вода. Преди измиване тялото да се изтърква. Косата трябва да се среши. Нозете се измиват накрая.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че факихът запитал:
— Сега обясни причините за обмиването с пясък.
— Причините са седем: липса на вода, страх от нечиста вода, необходимост от обмиване, объркване на пътя в пустинята, болест, нараняване, съседство с болен.
— Добре. А какво се дава при закят?
— Дават се злато, сребро, камили, крави, овце, кози, пшеница, ечемик, зеленчуци, бакла, фасул, нахут, ориз, стафиди, фурми…
— А какво са постите98 и какво се спазва при тях.
— Постите изискват отказ от ядене и пиене. Те са дълг на всеки пълнолетен. Изключение правят жени преди раждане. Трябва първом да се види появата на полумесеца, възвестяващ началото на месец рамадан, да се обяви началото чрез съдебно лице, което го доверява на вестителя. Задължително храненето става само нощем. Правилно е първата закуска да започне бързо след залез, а последното ядене да се направи непосредствено преди изгрева, да се говори само за добри неща, да се споменава непрекъснато Аллах и да се чете с припяване Коранът.
— Добре. А сега ми кажи какво опорочава постите?
— Потенето, гримирането, преглъщането на слюнка, смукане на кръв от рана, кръвопускане при бръснар.
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че факихът запитал:
— Добре. А какви са условията за хаджилъка?
— Човек да е пълнолетен, да е с всичкия си и да е мюсюлманин. Този дълг трябва да се изпълни поне веднъж в живота.
— Добре. А какво е джихад? Какво е нужно за него?
— Джихад избухва, когато неверниците тръгнат срещу нас. Необходимо е да има имам и оръжие и да се проявява твърдост при среща с врага.
— Кажи ми сега какви са правилата на продажбата!
— Задължителни условия при продажба са търсене и предлагане, продаваемото да бъде годно за използване, да съществува възможност да бъде получено и да не е предмет на лихварство. При наличие на по-добър избор договорът може да се разтрогне, преди да е станал сблъсък. Пророкът е казал: „Продажбата трябва да бъде по начин, при който да няма сблъсък“.
— Какви неща не бива да се продават заедно.
— Чувала съм един истински хадис за полезните неща от божия пророк. В него той забранява продажбата на фурми с влага, смокини пресъхнали, месо пресушено, масло, смесено с лой.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че факихът спрял да пита, изправил се на крака и възкликнал:
— Тази неволница знае факха по-добре от мене!
— Нека и аз да те питам някои неща, пък ти да ми отговориш, ако ги знаеш? — рекла тя.
— Ами питай! — казал факихът.
— Кои са корените на исляма?
— Те са четирите убеждения, че изводите на религията са правилни, че поставената цел е праведна, че всички решения по шариата са неотменими и че трябва да си верен на дадената дума.
— Остана още нещо. Не ми ли отговориш, ще ти взема наметката! Кои са клоните на исляма? — факихът замълчал, не знаел отговора. — Съблечи си наметалото и ще ти го обясня! — рекла тя.
— Ти го обясни, а аз после ще го разсъблека гол! — засмял се емирът на правоверните.
— Ислямът има двайсет и два клона — заобяснявала тя. — Това са придържане към Книгата на всевишния Аллах, следване заветите на неговия пророк, прекратяване на обидите между правоверните, ядене само на разрешени храни, избягване на забранени храни, да не се отговаря на обидата с обида, покаяние, дълбоко разбиране на религията, обич към ближния, строго придържане към откровенията в Корана, доверие в словата на пророците, страх от лъжепророци, готовност за смърт, сила на убеждението, прошка на силния към слабия, духовна сила у слабия, твърдост при беда, познание на всевишния Аллах, познание на онова, което ни е оставил неговият пророк, противопоставяне на хитрините на проклетия Сатана, вярност на дадената дума, противопоставяне на непозволени желания и вярност към Аллах.
Емирът на правоверните наредил на факиха да съблече зеленото си наметало. Съблякъл ги той и напуснал засрамен и унижен.
* * *
Изправил се друг факих и започнал:
— Неволнице, чуй и от мене няколко въпроса! Кога е правилно да се казва „Мир вам“?
— Предопределено е на кого да се казва, известен е народът, комуто се казва!
— Добре. А какво се казва преди ядене?
— Това е признанието, че Аллах е дал тази храна, сложил я е на трапезата, налял я е в чашите, и затова към него се отправя благодарност.
— А какви са правилата при ядене?
— Първо трябва да споменем Аллах, после да си измием ръцете, да приседнем на лявото бедро, да се храним с три пръста и да хапваме от онова, което е най-близо.
— Добре. А какво значи добри нрави при ядене?
— Да се храниш с малки хапки и да обръщаш внимание на съседа до тебе.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че факихът запитал:
— Добре. Кажи ми сега кои са убежденията на сърцето и кои са техните противоположности?
— И убежденията, и онова, което е тяхна противоположност, са три. Първото е убеждението във вярата, а срещу него е отклонението към неверието. Второто е убеждението в Суната, а срещу него е отклонението към ересите. Третото е убеждението, че трябва да си покорен, а срещу него е отклонението в непокорство към бога.
— Кажи няколко думи за вярата!
— Вярата се състои от седем части. Това е вярата в божественото, вярата в необходимостта от преклонение пред него, вярата в особената му същност, вярата във всемогъществото на ръцете му, вярата, че има забранени неща, вярата в единствения Аллах, ангелите, неговите книги и пратеници, вярата в предопределеното, в онова, което ни е писано, независимо дали е добро или зло, сладко или горчиво.
— А какво значи изразът: „Трите отнемат три“?
— Разправят, че Суфиян Саури е казал: „Пренебрежението към праведниците отнема рая на другия свят. Пренебрежението към царете отнеме душите. Пренебрежението към разходите отнема парите“.
— А как се влиза на небесата! Колко порти имат те?
— Пророкът е казал: „Само онзи, който е създал небесата, знае броя на небесните порти. Всеки от синовете Адамови има на небесата по две порти. От едната порта слиза препитанието му, през другата се качват плодовете на труда му. Вратата на препитанието се затваря, когато идва неговият край, а вратата на труда му се затваря, когато през нея влезе душата му“.
— Какво значи нещо, половин нещо и нищо?
— Нещото е вярващият, половината нещо е онзи, който вярва, но не напълно искрено, а нищото е неверникът.
— Добре. А какви видове сърца има?
— Има непорочно сърце, болно сърце, разкайващо се сърце, предусещащо сърце, сияйно сърце. Непорочното е на онзи, който е възлюбил Аллах. Болното е сърцето на неверника. Разкайващото се е на благочестивия, който се бои от бога. Предусещащото е на нашия пророк Мохамед. Сияещото е на онези, които вървят отпред и са следвани от другите. А сърцата на учените са три вида: сърцата, свързани с този свят, сърцата, свързани с отвъдния свят, и сърцата, свързани с Аллах. Казано е също: „Сърцата са три вида: неподреденото сърце е на лицемера, бедното е на неверника, твърдото е на правоверния“. Казано е също, че сърцата се делят пак на три: сърца, осветени от сиянието на вярата, сърца, изоставени и наранени от разлъка, и сърца, които се страхуват, че ще останат без божия подкрепа.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато неволницата отговорила на въпроса на факиха за сърцата, тя възкликнала:
— О, емир на правоверните, той ме разпитва до такава степен, че капнах от умора! Аз ще го запитам за две неща! Ако ми отговори — добре, ако ли не — ще му взема наметалото!
— Питай каквото искаш! — казал факихът.
— Какво ще кажеш ти за вярата? — запитала тя.
— Вярата е труд на душата, потвърден от сърцето и изразен чрез езика. Казал е Мохамед: „Вярата на вярващия би била непълна, ако не е допълнена с пет качества: упование на Аллаха, предоставяне личните дела в ръцете на Аллах, предаване себе си на Аллах, доволство от предопределението на Аллах и посвещаване на всички дела на Аллах. Който обича Аллах — всичко, което му е дадено, е от Аллах наш, всичко, което не му е дадено, също е от Аллах. Едва тогава той е изцяло правоверен“.
— Сега ми кажи какво е задължението на задълженията, задължението, предхождащо всяко друго задължение, задължението, от което се нуждае всяко друго задължение, задължението, което потвърждава всяко друго задължение, задължението за правилата, които са част от всяко задължение, и за правилата, с които свършва всяко задължение.
Факихът млъкнал, не могъл да отговори. Емирът на правоверните й наредил тя да поясни отговора на въпроса си и след това факихът да й даде наметката си.
— Задължение на задълженията е да се познава всевишният Аллах — заговорила неволницата. — Задължението, предхождащо всяко друго задължение, е да се потвърждава непрекъснато, че няма бог освен Аллаха и че Мохамед е неговият пратеник. Задължението, от което се нуждае всяко друго задължение, е обмиването. Правилото, което е част от всяко друго задължение, е ноктите да са изрязани и брадата — подстригана. А правилото, което е върхът на всяко задължение, е обрязването.
Разбрал факихът, че е безпомощен, и рекъл:
— О, емир на правоверните, тази неволница е по-учена от мен както във факха, така и в другите науки!
И се отдръпнал победен.
* * *
Дошъл редът на четеца на Корана. Пристъпил той напред и рекъл:
— Ти чела ли си книгата на великия Аллах, овладяла ли си в съвършенство знанието на неговите аи, онова, което е позволено и което е забранено, ясното и неясното, меканските и мединските сури, разбрала ли си тафсира, познаваш ли различните му версии и правилата на прочитането им?
— Да! — отговорила неволницата.
— Кажи ми тогава колко са сурите в Корана, колко са аите, колко са буквите, колко пъти е споменат пророкът, колко сури са медински и колко — мекански, колко летящи същества има в него?
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неволницата отговорила:
— Сурите в Корана са сто и четиринайсет, от тях седемдесет са меканските четирийсет и четири — медински. Аите са шест хиляди двеста трийсет и шест думите са седемдесет и девет хиляди четиристотин трийсет и девет, буквите са триста двайсет и три хиляди шестстотин и седемдесет, като всяка прочетена буква се равнява на десет извършени добри дела. А пророците, чиито имена са записани в Корана, са Адам, Нух, Ибрахим, Исмаил, Исхак, Якуб, Юсеф, Алиясаа, Юнис, Лут, Салих, Худ, Шуайб, Дауд, Сулейман, Зу-л-Кафа, Идрис, Алиас, Яхия, Закария, Аюб, Муса, Харун, Айса и Мохамед99, мир на всички тях. А летящите твари са девет: комар, пчела, муха, мравка, папуняк, гарван, скакалец, ятата птици, птицата на Айса, както и прилеп.
— Кажи ми сега коя сура в Корана е най-хубава?
— Сурата „Крава“.
— А коя ая е най-велика?
— Аята за престола. В нея има петдесет думи и произнасянето на всяка дума се равнява на петдесет добри дела.
— Коя е най-справедливата ая?
— Това са думите на Всевишния: „Аллах нарежда да има справедливост, и благодеяние между вас, така както става между роднини, той запретява разпътността, греха и разврата“.
— А коя ая съдържа най-силното желание?
— Това са думите на Всевишния: „А нима всеки човек измежду тях не желае да влезе в рая на благоденствието?“
— А коя ая съдържа най-голямата надежда?
— Това са думите на Всевишния: „Казано е, роби мои, че и тези, които са били разточителни в приказките си, нека не губят надежда в милостта на Аллах. Аллах прощава всички грехове, той е всепрощаващ и всемилостив“.
— Кажи ми какво значат и какъв смисъл има в думите: „Уповавам се на Аллаха срещу проклетия дявол“.
— Произнасянето на това заклинание е задължение! Доказателство са думите на Всевишния: „Когато четеш Корана, уповавай се на Аллах срещу проклетия дявол“.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че четецът навел глава и си помислил: „Това е чудо на чудесата! Как говори тази неволница! За бога, трябва някак да я надхитря, да надделея над нея!“ После запитал:
— Аллах наведнъж ли е изпратил Корана или на части?
— Носел го е верният Джибрил, мир нему, от бога на световете до неговия пророк Мохамед, най-висшия между божиите пратеници, последен от пророците в течение на двайсет години, а и аите са идвали на части според конкретните събития.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че факихът запитал:
— Добре. Кажи ми сега колко са били придружителите, които са събирали Корана по времето на пророка?
— Те са четирима: Абу бен Кааб, Зейд бен Сабит, Абу Обейда Амир бен ал-Джаррах и Осман бен Аффан, Аллах да е доволен от всички тях!
— Кои са били четците, които са създали четенето на Корана?
— И те са четирима: Абдуллах бен Ма’асуд, Абу бен Кааб, Моаз бен Джабал и Салим бен Абдуллах.
— А какво ще кажеш за думите на Аллах: „Да не се прави жертвоприношение на статуя!“?
— Това се отнася за идолите, които биват изправяни, за да им се кланят, вместо да правят това на Аллах, боже опази!
— А какво ще кажеш за думите: „О, вие, които повярвахте, не се лишавайте от благата, които Аллах ви е отредил?“
— Знаещите разказват, че тази ая е била спусната сред няколко от следовниците на божия пратеник, които рекли: „Нека се отречем от света, да облечем власеници и да станем монаси!“
Когато четецът видял как девойката вършее с думите си като буря и не се колебае, изправил се и рекъл:
— О, емир на правоверните, тази неволница е по-учена от мене както в четенето, така и в други неща!
— Аз ще задам само един въпрос. Ако ми отговориш — добре, ако ли не — събличаш наметалото си! — рекла Тауаддуд. — Коя е аята, в която двайсет и три пъти се повтаря буквата кяф, в коя се повтаря шестнайсет пъти буквата мим, в коя се повтаря сто и четирийсет пъти буквата а’йн и кой хизб не се отнася за нашето време? — четецът не могъл да отговори и тя казала: — Събличай наметалото! — а когато той съблякъл наметалото, тя продължила: — О, емир на правоверните! Аята, в която има шестнайсет мима, се намира в сура „Худ“, онази, в която има двайсет и три кяфа, се намира в сурата „Крава“ — това е аята за религията, а аята, в която има сто и четирийсет а’йна, се намира в сурата „Признание“. А хизбът, който не се отнася за нашето време, е в аята: „Наближи часът, разцепи се луната и дойде милостта и възкресението.“
Четецът смъкнал наметката от себе си и се оттеглил засрамен…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че към Тауаддуд пристъпил известен лечител и рекъл:
— Достатъчно се говори за науката на религиите. Съсредоточи се върху науката за телата! Говори ми за човека, как е създаден той, колко жили има в тялото му, колко кости и защо Адам се нарича Адам?
— Той е наречен Адам заради тъмната му кожа — отговорила неволницата, — тоест поради смуглия му цвят. Казват, че Аллах го е създал от кожата100 на земята, тоест от онази част на лицето й, която е зрима. Гърдите му са от земята на Кааба, главата му — от пръстта на Изгрева, нозете му — от пръстта на Залеза. Поставил е на главата му седем врати: две очи, две уши, две ноздри и уста. Създал е очите като орган на зрението, ушите — на слуха, ноздрите — на обонянието и устата — на вкуса. В устата е сложил език, за да изразява съвестта на човека. Той е създал Адам, смесвайки четири елемента: вода, земя, огън и въздух. Жълтото е като огъня — това е суха горещина. Черното е като пръстта — то е сух студ. Мокротата е като водата — тя е влажен студ. Кръвта е като въздуха — тя е влажна горещина. Той е създал у човека триста и шейсет жили, двеста и четирийсет кости и три души: животинска, духовна и природна, като на всяка душа е възложил определена роля. Създал е и пет чувства: слух, зрение, обоняние, вкус и осезание. Той е поставил сърцето в лявата страна на гръдния кош, поставил е корема под сърцето, поставил е белите дробове като ветросъздател на сърцето, поставил е черния дроб от дясната страна под гърдите, създал е диафрагма и черва, съчленил е костите и е покрил всичко с мускули.
— Добре. Разкажи ми сега за костния скелет…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че неволницата отговорила:
— Скелетът е съставен от двеста и четирийсет кости и се дели на три части: глава, туловище и крайници. Главата се дели на череп и лице. Черепът се състои от осем кости, към които се добавят и четирите костички на слуха. Лицето се дели на горна и долна челюст. На горната има единайсет кости, а долната е от една кост. Към тях се добавят зъбите, които са трийсет и два на брой, а също и подезичната костичка. Туловището се състои от гръбначен стълб, гръден кош и таз. Гръбначният стълб се състои от двайсет и четири кости, наречени прешлени. Гръдният кош е от двайсет и четири ребра, по дванайсет от всяка страна. Тазът се състои от две бедрени кости, задница и долна част. Крайниците са горни и долни. Горните са два и всеки се дели на рамо, което се състои от лопатка и ключица; на мишница — от рамото до лакътя, състояща се от една кост; на предмишница — от лакътя до китката, състои се от две кости — лакътна и лъчева; следва ръката, която се дели на китка, шепа и пръсти, като китката е от осем кости, разделени на две половини по четири кости, шепата е от пет кости, а пръстите са пет на брой, като всеки е от три костички, наричани фаланги, с изключение на палеца, където те са две. Долните крайници са също два и всеки се дели на бедро, което е от една кост; прасец, който се състои от три кости — голям пищял, малък пищял и коленна капачка; стъпалото, подобно на ръката, се дели на глезен, стъпало и пръсти; глезенът се състои от седем кости, подредени в два реда, но единият ред е с две, а другият — с пет кости. Пръстите са пет, всеки с по три кости, с изключение на големия, който е от две кости.
— Сега ми кажи коя е най-важната между жилите?
— Основната е аортата. От нея тръгват всички останали. Те са много и броят им знае само онзи, който ги е създал. Някои казват, че били триста. И още — Аллах е създал езика като изразител на мисълта, очите — като светилници, ноздрите — като тръби за дишане, ръцете — като криле. В черния дроб се крие състраданието, в далака — смехът, в бъбреците — хитростта, белите дробове са отдушници, в корема е складът, а сърцето е колоната на тялото. Повреди ли се то, цялото тяло се поврежда.
— Какви са доказателствата за съществуването на болест във външните и вътрешните органи.
— Ако лекарят си разбира от работата, той най-напред ще прегледа какво е състоянието на тялото. Първо ще опипа твърдите места на ръцете, температурата, сухотата, хлада и влагата. Възможно е този преглед да покаже и наличието на вътрешни болести. Така например жълтината в очите може да е признак на жълтеница, а изкривяването на гърба може да показва болест в белия дроб.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че лекарят казал:
— Добре! А какви са признаците за вътрешните болести?
— Определянето на вътрешните болести става по няколко правила. Първо, — чрез опипване. Второ — по повърнатото. Трето — от болката. Четвърто — от мястото. Пето — от подутините. И шесто — от сравняване с познати вече симптоми.
— Кажи ми как се стига до всяка болка?
— Ако се погълне храна, преди да е завършило храносмилането на предишната. Насищане върху насищане — това е гибел за хората. Който иска да живее дълго, трябва да обядва в по-ранен час, да не чака да се мръкне, за да вечеря, да не прекалява с кръвопускането и смукването на кръв с пиявици. Той трябва да раздели стомаха си на три третини: първата е за храната, втората — за водата и третата — за въздух. Червата на човека са дълги осемнайсет педи, шест от тях трябва да са за храната, шест — за водата и шест — за дишането им. Ако човек ходи с по-празен стомах, ще му е по-приятно и по-леко, отколкото с препълнен стомах.
— Какви са признаците на жълтата треска?
— Жълтата треска се проявява чрез жълтия цвят на лицето, горчивина в устата, сухота, слаб апетит, бързо сърцебиене. Тя заплашва с висока температура, менингит, циреи, подутини, жълтеница, язви в червата, огромна жажда.
— Добре. Сега ми кажи какви са признаците на черната жлъчка и какви опасности носи, ако вече е обхванала корема.
— От нея се пораждат лъжлив апетит, постоянна тревога, скръб и мъка. Тогава трябва да се предизвика повръщане. Ако не се направи това, тя ще породи меланхолия, проказа, болки в далака, язви в червата.
— Добре. А от колко части се състои лечението.
— От две. Първата е науката да се открият болните органи, а втората — по какъв начин да се върне тяхното здраве.
— По кое време човек трябва да пие, за да бъде пиенето най-приятно и най-полезно и да усети приятен мирис?
— След като изчака известно време след храна. Поетът е казал:
— Кажи ми коя храна е най-подходяща за болния!
— Той трябва да се храни само ако е гладен, и не бива да си претъпква корема. Мъдрият Гален е казал: „Който иска да поема храна, нека го прави бавно и няма да сбърка“. И нека свършим с думите на пророка: „Стомахът е дом на болестите, а диетата — главният им лек“. В основата на всяка болест са настинката и лошото храносмилане.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че лекарят попитал:
— А какво ще кажеш за хамама?
— Не влизай в него, ако си преял. Казал е пророкът: „Благотворството на хамама е, че изчиства тялото и оплодотворява мислите“.
— В кой хамам водата е най-добра?
— В онзи, където водата е прясна, който е широк и въздухът му е приятен. В него трябва да се повтарят четирите климата: есенен, зимен, летен и пролетен.
— Кажи ми коя храна е най-добра?
— Която е направена от жена и в нея има вложен малко труд. Най-добрата храна е надробената. Казано е за пророка: „Той предпочиташе попарата така, както предпочиташе Аиша пред другите си жени“.
— А кое месо е най-добро?
— Овчето, но то не бива да се суши — полза от такова месо няма!
— Кажи нещо за плодовете.
— Всички са полезни, но докато им трае сезонът.
— А какво ще кажеш за пиенето на вода?
— Да не се пие прибързано, нито на големи глътки, защото от това глава заболява и други болки причинява. Да не се пие веднага след излизане от хамама, нито непосредствено след ядене, а едва след като детето е направило поне петнайсет стъпки, а възрастният — поне четирийсет. А също да не се пие след ставане от сън.
— Добре. Кажи нещо за пиенето на вино.
— А не стига ли забраната, дадена в Книгата на Всевишния, където е казано: „Виното, хазартът, идолите и заровете за гадаене са нечисти, те са творение на дявола. Избягвайте ги и сигурно ще спечелите“. Всевишният също е казал: „Питат ли те за виното и хазарта, кажи: в тях има много грях и полза за хората, но грехът е по-голям от ползата“. А поетът е казал:
А ползите във виното са доста: то дроби камъните в бъбреците, укрепва червата, гони тъгата, прави хората щедри, усилва здравето, облекчава храносмилането, укрепва стомаха, гони болестите от ставите, изчиства тялото от вредни наслоявания, укрепва черния дроб, разширява кръвоносните жили, зачервява лицето, пречиства мръсотиите в мозъка, забавя стареенето. Ако Аллах не бе го забранил, то е незаменимо. Колкото до хазарта — това е комар и той е недопустим!
— Кое вино е най-добро?
— Онова, което е на осемдесет и повече дни, изстискано е от бяло грозде и не е примесено с вода!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че лекарят запитал:
— Сега ми разкажи за съвкуплението.
Неволницата отпуснала глава, забила поглед в земята, засрамила се пред халифа и рекла:
— За бога, о, повелителю на правоверните, не че не мога да отговоря, но ме е срам, макар че отговорът ми е на крайчеца на езика.
— Говори, неволнице! — казал Харун ар-Рашид.
— В съвкуплението — заговорила тя — има огромни достойнства и полезни неща. То облекчава стомаха, изпълнен с жлъчка, успокоява поривите на страстта, укрепва взаимната любов, облекчава сърцето, пресича яростта. Макар че го правят и през лятото, и през есента, по-полезно е да се прави през зимата и пролетта!
— Какви други ползи донася то?
— То премахва тъгата и главоболието, успокоява страстта и гнева, полезно е при рани. Така е, когато човек го прави естествено, при прохладно и сухо време. Обратно — прекалява ли се с него, зрението отслабва, появяват се болки в краката, главата и гърба. За един старец може да е убийствено. Казал е имамът Али: „Четири неща убиват и замърсяват тялото: да влезеш преял в хамама, да ядеш много солено, да се съвкупяваш с препълнен стомах и да се съвкупяваш с болен“. Старицата е убийствена отрова. Не се жени за старица, пък дори съкровищата й да са по-големи от езерото Карун!
— А коя жена е най-добра за съвкупление?
— Жената трябва да е млада на години, с кръшна снага, хубаво лице, изпъкнали гърди и благороден характер. Така тя ще укрепи силата и здравето в тялото.
— А кое време е най-подходящо за съвкупление?
— Вечер след като храната е улегнала, и денем след обяд.
— Кои плодове са най-полезни за тая дейност?
— Нарът и сладките лимони.
— Кое е най-полезното растение?
— Синята жлъчка.
— Кои са най-хубавите аромати?
— На розата и на теменужката.
— Кое е животното, което живее, макар да е лишено от въздух, а умира, когато въздухът го докосне?
— Рибата.
— А какво е това, което не е птица, а снася яйца?
— Змията.
Изморил се лекарят и млъкнал.
— О, емир на правоверните! — възкликнала неволницата. — Той ми зададе толкова въпроси, че сам се умори! Аз ще му задам само един. Ако ми отговори — добре, а ако ли не — ще му взема наметката в дар…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Харун ар-Рашид казал:
— Питай го!
— Какво е това нещо, което е кръгло като хоризонта, очите не виждат къде се крие и с какво се подпира, дребно е и немощно, има тесни гърди и гърло, ушито е и не бяга, сигурно е — да краде не посяга, прободено е, но не в битка, ранено е, но не в бой, яде времето за миг, притиска пръста, без да е виновен, използва се непостоянно, цяло е и след като се раздели, скромно е и се крие срамежливо, с пълна утроба е, но не с дете, люлее се, но на нищо не се опира, само се замърсява и само се пречиства, цяло е, а се променя, прави любов, без да е мъжко, хапе и не вика, по-благородно е от сътрапезник, по-близко е от приятел, разделя се с жена си нощем, а я прегръща денем, живее в нещата, съществуващи в домовете на благородници?
Лекарят замълчал, объркал се, побледнял, забил поглед в земята и казал:
— О, емир на правоверните! Тази неволница е по-учена от мене в областта на лечението! Нямам сили да я надвия!
Смъкнал наметката от себе си и избягал.
— А ти отговори на онова, което запита! — казал халифът.
— Ами това са копчето и иликът! — отговорила тя.
Тогава напред излязъл звездоброецът. Приседнал пред Тауаддуд и я попитал:
— Разкажи ми за слънцето, за неговия изгрев и залез!
— Слънцето изгрява през порти и залязва през порти. Портите на изгрева са на изток, а на залеза — на запад. Луната е султан на нощта, а слънцето — на деня, те се следват един друг, без да се застигат. Казал е Всевишният: „Не следва слънцето да догонва луната, нито нощта да се засича със слънцето — всичко върху небосвода се върти!“
— Кажи ми, щом е дошла нощта, какво става с деня? И щом дойде денят, какво става с нощта?
— Нощта се стопява в деня и денят се стопява в нощта.
— Кажи ми колко дома има луната!
— Домовете на луната са двайсет и осем. Това са Саратан, Ал-Батин, Сорая, Алдебаран, Ал-Хакаа, Ал-Ханаа, Драа, Насра, Тараф, Джабия, Забра, Сирфа, Ауа, Самак, Гафар, Забания, Иклил, Калб, Шаула, Ал Нааим, Балда, Саад аз-Забих, Саад ал Балаа, Саад ас-Сууд, Саад ал-Ахбия, Фараг, Мукаддам, Фараг Муаххар и Риша101. Всички те са върху броеницата на буквите на нашата азбука, които са двайсет и осем. Тези домове са разположени в дванайсет зодиака102, така че във всеки зодиак да има по две и една трета; домове. Тези зодиаци са Хамл, Сур, Джауза, Саратан, Асад, Санбал, Мизан, Аркаб, Каус, Джидци, Далу и Хут…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че звездоброецът попитал:
— Сега ми разкажи за подвижните планети, за техните природни свойства и мястото им в зодиаците, кои носят щастие и кои — нещастие! Къде са техните домове, къде е силата и къде — безсилието им!
— Времето не е достатъчно, но ще ти разкажа — отговорила неволницата. — Планетите са седем: Слънце, Луна, Атарид, Захра, Марих, Муштарий и Захл103. Слънцето е горещо и сухо, носи понякога нещастие, а понякога щастие, преминава през всеки зодиак за трийсет дни. Луната е студена и влажна, носи щастие и живее във всеки зодиак по два дни и една трета. В Атарид се смесват щастието за щастливите и нещастието — за лошите, остава във всеки зодиак по седемнайсет и половина дни. Захра носи понякога щастие и остава по двайсет и пет дни във всеки зодиак. Марих е лош, той остава във всеки зодиак по десет месеца. Муштарий носи щастие и остава във всеки зодиак по една година.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че на звездоброеца му хрумнало да използва хитрост, за да я изложи пред емира на правоверните.
— Ще вали ли дъжд през този месец? — запитал той.
Навела тя глава, доста дълго мислила и халифът решил, че не е в състояние да отговори.
— Защо не отговаряш? — запитал звездоброецът.
— Ще отговоря, но само ако емирът на правоверните ми разреши! — отговорила тя.
— Че защо? — запитал Харун ар-Рашид.
— Защото ще поискам меч, за да му отсека главата, тъй като е безбожник!
Засмял се халифът, засмели се и другите.
— Звездоброецо! — рекла тя. — Пет неща знае само всевишният Аллах! Казано е: „Аллах знае в кой час ще завали дъжд, знае какво има в утробата на майката. Душата не може да знае какво ще спечели утре, душата не може да знае къде ще умре! А Аллах е всезнаещ и всеможещ!“
— Ама аз исках само да те изпитам! — казал звездоброецът.
— Знам още — продължила тя, — че звездобройците имат знаци, свързани с планетите, за да узнаят каква ще бъде настъпващата година. Всеки ден си има своя планета. Ако първият ден на годината се падне в неделя, той е на Слънцето. Това е свидетелство, че ще има гнет от страна на царете, ще се появят много болести и ще вали малко. Хората ще се вълнуват. Зърнените храни, с изключение на лещата, ще са добри, ще се повреди и изгние гроздето, ще расте висок коноп, пшеницата ще поевтинее, ще се увеличат и благата у някои — Аллах знае кои. Понеделник е ден на Луната. Ако той е първи ден в годината, властниците ще бъдат справедливи. Годината ще бъде с много дъждове. Зърнените храни ще са добри, но ще изсъхне семето на лена. Пшеницата ще поевтинее, после ще настъпи суша, ще измрат половината агнета и козлета. Ще има много грозде и малко мед, памукът ще бъде евтин. Вторник е ден на Марих. Това е свидетелство, че ще умрат велики хора, ще има много гибел, ще се лее много кръв. Зърното ще бъде скъпо, ще валят малко дъждове. Ще има малко риба. Ще поевтинеят медът и лещата, ще поскъпне лененото семе. Много плод ще даде ечемикът, но не и другите зърнени храни. Ще има велики битки между царете, смъртта ще идва с много кръв. Сряда е ден на Атарид и той свидетелства, че между хората ще настъпят силни вълнения заради многото врагове. Дъждовете ще са умерени. Някои посеви няма да дадат плод. Ще се увеличат смъртните случаи както между старците, така и между децата, морето също ще взема повече жертви. Пшеницата ще поскъпне, а останалите зърнени храни ще поевтинеят. Ще има много светкавици и гръмотевици, ще поскъпне медът, ще има повече пчелни рояци, ще има много лен и памук, скъпи ще са ряпата и лукът. Четвъртък е на Муштарий и показва, че везирите ще са справедливи, кадиите и хората на вярата ще са праведни към бедните. Ще има много блага, дъждове, плодове и зърно, ще растат дърветата, ще поевтинеят ленът, памукът, медът и гроздето, ще има много риба. Петък е на Захра, а това говори, че ще има гнет на великите джинове, разговори, пълни с лъжи и злословия, ще има много жалби. В някои страни пролетта ще е добра, в някои страни всичко ще поевтинее, но в други — не. Ще има повече пороци по суша и вода. Ще поскъпнат лененото семе, пшеницата и медът. Ще се провали реколтата от гроздето и дните. Събота е на Захл. Това свидетелства за мързел сред робите, гърците и всички, от които, където и да живеят, хаир няма! Ще има голяма скъпотия и голяма суша, много мъки и много смърт сред хората, мъки за жителите на Египет и Сирия, които ще идват от гнета на султаните. Ще намалее добивът от земеделието, ще се провали реколтата на зърнените храни. Пък Аллах знае повече! — звездоброецът свел поглед и поклатил глава. — Звездоброецо! — продължила неволницата. — Ще те запитам нещо, но не ми ли отговориш — ще ти взема наметалото. На колко вида се делят звездите?
Замълчал звездоброецът, не намерил отговор и се съблякъл. Тя взела наметалото му, а халифът й казал:
— Ти отговори на въпроса!
— Звездите се делят на три вида! — отговорила тя. — Първият вид са закачени на небето на този свят като кандила и осветяват земята. С втория вид бият дяволите, когато не се покоряват. Казал е Всевишният: „Украсихме небето на този свят с лампи и ги използваме като камъни да бием по дяволите“. Третият вид са окачени във въздуха, те осветяват моретата и всичко в тях…
— Аз имам още един въпрос! — казал звездоброецът. — Ако отговориш на него, ще се призная за победен!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че звездоброецът рекъл:
— Изброй ми четири подредени неща, на които противодействат четири противоположности!
— Това са топлината, студа, влагата и сухотата! — отговорила неволницата. — Аллах е създал от топлината огъня и неговата природа е да бъде горещ и сух. Създал е от сухотата пръстта и нейната природа е да бъде студена и суха. Създал е от студа водата и нейната природа е да бъде студена и мокра. Създал е от влагата въздуха и неговата природа е да бъде топъл и влажен.
— Тя знае повече от мен! — казал звездоброецът и се оттеглил победен.
— Къде е философът? — запитал халифът.
Изправил се мъж, пристъпил напред и запитал:
— Кажи ми що значи време, къде са границите му, какво са денонощията, какво се извършва в тях?
— Времето е термин, който обобщава часовете на деня и нощта. Тези часове са мерките, в рамките на които се движат Слънцето и Луната. Така е казал Аллах във великата си книга: „И знамение е за вас, че нощта е отсечена от деня, колкото и несправедливо да е това за тях. А Слънцето плува устойчиво и това е умна голяма мярка“.
— Кажи как синовете Адамови стигат до безверието?
— Казват, че пророкът е рекъл: „Безверието у синовете Адамови тече така, както кръвта тече в жилите им, особено когато те ругаят този свят, времето, нощите и часовете“. Той е казал също: „Не се сърдете на времето, защото времето е Аллах!“ Аллах да не помага на онзи, който му се сърди! Никой да не се сърди на часовете, защото те са непоклатима даденост, в която няма съмнение! Никой да не се сърди на земята, защото тя е символ на думите на Всевишния: „От нея съм ви създал, в нея ще ви върна и от нея повторно ще ви измъкна!“
— Кажи ми що за случка е било това: Един, като се молел сутринта, погледнал една слугиня, но това било грях; когато я погледнал при обедна молитва, това не било грях, когато я погледнал в следобедна молитва — това било грях, когато я погледнал при молитвата при залез — не било грях, когато я погледнал вечерта — пак било грях, а при новата утринна молитва пак не било грях.
— Това е човек, който е погледнал към слугинята на друг човек сутринта — а това е позорно. На обед я е купил — това е разрешено. Следобед я е освободил от робство — значи не е можел да я гледа, защото е била волна жена. При залез се е оженил за нея — пак му е било разрешено. Вечерта се е развел с нея — и пак му е било забранено, на сутринта си я е върнал като съпруга — и пак му е било разрешено.
— Кажи ми коя е тази точка от земята, която е видяла само веднъж слънцето и в която то вече няма да се появи до Деня на възкресението?
— Това е дъното на морето, когато Муса го е ударил с жезъла си дванайсет пъти и то се е разцепило на дванайсет бездни. Тогава това дъно е видяло слънцето, но повече няма да го види до Деня на възкресението!
— Какво е това, което диша, без да има душа?
— Аллах е казал: „И щом утрото въздъхне“.
— Сега ми отговори: ято гълъби летели, кацнали на високо дърво — едни на горния клон, други — на долния. Горните гълъби рекли на долните: „Ако един от вас отлети, ще бъдете една трета от всички, а ако един от нас кацне при вас — ще се изравним по брой“. Колко са били гълъбите?
— Гълъбите са били дванайсет. Горе е имало седем, а долу — пет. Ако един от долните отлети горе, горните ще са два пъти повече от долните, ако един от горните кацне долу, ще бъдат равни по брой.
Философът сам смъкнал наметката си и избягал.
Неволницата се обърнала към присъстващите улеми и запитала:
— Кой от вас може да говори за всяко изкуство и наука?
Пристъпил напред енциклопедистът и рекъл:
— Не смятайте аз съм като другите!
— Мисля, че ще е по-правилно предварително да се признаеш за победен! — рекла тя. — И ти ще изгубиш наметката си! По-добре прати някой да ти донесе нещо, та после да има какво да облечеш!
— Кажи ми — започнал той — кои пет неща е създал Всевишният, преди да създаде живите твари.
— Водата, земята, светлината, тъмнината и плодовете!
— Кой е баща ти в исляма?
— Мохамед, Аллах да го запази здрав!
— А кой е бащата на Мохамед?
— Ибрахим, възлюбленият на Аллаха!
— А какво значи ислямска религия?
— Това е свидетелството, че няма бог освен Аллах и че Мохамед е неговият пратеник!
— Какво е твоето начало и какво е твоят край?
— Началото е пръстта и краят е пръстта. Поетът е казал:
— Кои са четирите видове огън: огънят, който яде и пие; огънят, който яде, но не пие; огънят, който пие, но не яде; огънят, който нито пие, нито яде?
— Огънят, който яде и пие, е огънят на ада; огънят, който яде, но не пие, е огънят на този свят; огънят, който пие, но не яде, е огънят на слънцето, огънят, който нито пие, нито яде, е огънят на луната!
— Кое е постоянно и кое — временно?
— Постоянното е божият закон, а временното — човешкият!
— Какво е искал да каже поетът:
— Това е перото за писане!
— А какво е искал да каже поетът:
— Това е дивитът104!
— А какво е искал да каже поетът:
— Много ти е дълъг въпросът за едно яйце, което и грош не струва!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че енциклопедистът запитал:
— А какво е искал да каже поетът:
— Това е огънят!
— А какво е искал да каже поетът:
— Това са вратите на портата!
— А какво е туй, дето:
— Това е иглата.
— Какво знаеш за праведния път, колко е дълъг той, колко е широк?
— Дълъг е три хиляди години път, хиляда от тях са спущане, хиляда — изкачване и хиляда — поравно, тъй като е по-остър от меч и по-тънък от косъм!
— Абу Бакр ли първи е приел исляма?
— Да!
— Нима Али не го е приел преди Абу Бакр?
— Когато пророкът се е появил, Али е бил седемгодишно дете. Аллах го е насочил по правия път от младенческа възраст и той никога преди това не се е кланял на идоли!
— А кой е по-добър — Али или Абас? — запитал енциклопедистът и си помислил: „Ето я клопката, в която ще ми паднеш! Ако рече, че Али е по-добър от Абас, емирът на правоверните няма да й прости!“105
Навела тя глава, ту се зачервявала, ту побледнявала, после рекла:
— Ти ме питаш за двама еднакво достойни мъже! Всеки от тях си има своите заслуги! Я се върни към другите си въпроси!
Когато Харун ар-Рашид чул думите й, изправил се и казал:
— Правилно отговори, кълна се в бога на Кааба!
Тогава енциклопедистът казал:
— Кажи ми какво е искал да каже поетът:
— Захарната тръстика!
— Отговори ми още на някои въпроси!
— Кои?
— Кое е по-сладко от меда? Кое е по-остро от меча? Кое е по-бързо от стрелата? Какво е радост за три дни? Коя истина не може да отрече грешният? Кой ден наричат най-добрия? Какво наричат гроб за сърцето? Какво наричат радост за сърцето? Какво наричат лъжа на душата? Що е смърт приживе? Кой лек не лекува? Коя твар не вие гнездо, а живее сред боклуци, бяга от хората и създадените от нея същества са съчетани от части на седем много по-големи същества?
— По-сладка от меда е обичта на невинните деца към родителите им. По-остър от меча е езикът. По-бърз от стрелата е погледът. Радост за три дни е неразположението на жената. Истината, която грешникът не може да отхвърли, е смъртта. Най-добрият ден е денят, когато си спечелил от търговията. Гроб за сърцето е лошият син. Радост за сърцето е съпруга, покорна на мъжа си. Лъжа на душата е непокорният роб. Смърт приживе е бедността. Лекът, който не лекува, са злите нрави. А животното е скакалецът: главата му е като глава на кобила, шията му е като на бик, крилете му са като на орел, нозете му са като на камила, опашката му е като на змия, коремът му е като на скорпион и рогата му са като на газела.
Халифът се удивил много на нейното майсторство и знания и рекъл на енциклопедиста:
— Сваляй наметалото!
Изправил се енциклопедистът и възкликнал:
— Кълна се пред всички присъстващи тук, че тя знае повече и от мен, и от всеки друг учен! — съблякъл наметалото си и додал: — Вземи го, дано Аллах да не ти даде хаир от него!
— Тауаддуд — казал халифът, — остана още нещо, което трябва да те изпитат: шахмат106, табла и музика.
Той наредил на майсторите по шахмат, табла и музика да се приближат. Дошли те, шахматистът наредил фигурите. Преместил една, девойката преместила друга, той пак преместил, тя пак преместила и подир малко викнала:
— Шах — мат!
Видял шахматистът, че е победен…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че шахматистът заявил:
— Аз умишлено се предадох! Исках да се убедя дали наистина знаеше тази игра! Я да ги подредим пак!
Подредили фигурите за втора игра и той си помислил: „Отваряй си очите, че пак ще ядеш бой!“ Вече местел след дълго умуване. Играли, що играли и тя рекла:
— Шах — и мат! — зачудил се шахматистът на умението й и на разбирането и на тази сложна игра. А тя се засмяла: — За третата игра ще се хванем на облог. Ще махна две пешки, десния офицер и левия кон! Ако ме победиш, вземи ми дрехите, ако аз те победя — гол ще те съблека! — подредили пак фигурите, махнала тя двете пешки, офицера и коня и го подканила: — Мести, учителю!
Той направил ход и си помислил: „След такъв аванс няма как да не я победя, но уговорката си е уговорка! Само да премести тук, така, сега ще взема пешка. Ето че съм близо до царя й. Пак се придвижвам, лапвам това… И това…“
— Мяра за мяра! — рекла тя. — Вземай, да се наситиш дано! Алчността ти ще те погуби, човече! Аз ти ги пробутвах, за да те баламосам! Ето ти шах — и мат! А сега сваляй дрехите!
— За бога — възкликнал той, — няма друга подобна на Тауаддуд в Багдад! Но ми остави поне шалварите, бъди милостива!
Свалил наметалото, подал го на неволницата и си отишъл засрамен.
Приближил се и табладжията.
— Какво ще ми дадеш, ако те бия? — запитала тя.
— Ще ти дам десет наметала от константинополска коприна, обшити със злато! — отговорил той. — И още — десет наметала от кадифе и хиляда динара отгоре! А ако аз те бия, искам от тебе само едно — да ми напишеш черно на бяло, че съм те победил!
— Внимавай, че много не ти вярвам! — рекла тя.
Играли, що играли — той изгубил веднъж, че дваж и триж. Изправил се, измърморил нещо на чужд език107 и добавил:
— Няма подобна на Тауаддуд по целия свят!
Тогава халифът извикал майстори по свирене и я запитал:
— Знаеш ли да свириш на нещо?
— Да! — отговорила тя.
Наредил той да донесат уд изтъркан, издраскан, обелен, отдавна захвърлен като негоден. Бил в торба от зелен атлаз, с ширити от коприна в шафранов цвят. Отворила Тауаддуд торбата, измъкнала уда, а на него било написано:
Сложила тя уда на скута си, навела се над него, сякаш майка кърми детето си, и запяла:
— Аллах да те благослови и да прости греховете на онзи, който те е научил! — възкликнал развълнуван халифът.
Тя целунала земята пред него. Той наредил да донесат пари, струпал пред господаря й сто хиляди динара и рекъл:
— Тауаддуд, поискай каквото щеш!
— Искам — рекла тя — да ме върнеш на господаря ми, който ме продаде!
— Добре! — отговорил Харун ар-Рашид.
Той я върнал на господаря й, дал отделно на нея пет хиляди динара, а него направил свой сътрапезник завинаги, като му давал отделно и по пет хиляди динара на месец. И така той заживял с нея весело и щастливо.
Приказки за това, защо не бива да се прелъстяваме от този свят и какво може да ни се случи иначе
Приказка за царя на смъртта и за възгорделия се цар
Разправят, царю честити, че някакъв си древен цар решил да се поразходи на кон, за да покаже на простите хорица величието си. Облякъл се в най-хубавите си дрехи и се метнал на коня. Запристъпвал гордо пред войниците си. Мярнал се около него Сатаната, вдъхнал в носа му чувство на самовъзхищение. Надул се царят и си помислил: „Има ли на света по-хубав от мене?“ Заоглеждал се високомерно, заперчил се надуто, за да покаже всекиму колко великолепен, величествен и високомерен е.
Но ето че пред коня се изправил човек във вехти дрехи, който хванал юздите на коня му.
— Махни ръката си! — креснал царят. — Ти не знаеш чии юзди си хванал!
— Имам нещо за тебе! — казал човекът. — То е тайна, ще ти я кажа само в ухото!
Навел царят ухо към него и човекът пошепнал:
— Аз съм царят на смъртта! Дошъл съм да ти взема душата!
— Почакай да се върна у дома! — замолил се царят. — Нека се сбогувам с децата си, с жена си!
— Няма да се върнеш! — казал човекът. — И никого повече няма да видиш! Срокът на твоя живот свърши!
Взел му душата и горделивецът паднал мъртъв на земята. А царят на смъртта си продължил пътя…
Приказка за царя на смъртта и за праведника
Разправят, че царят на смъртта срещнал по пътя си един праведен мъж. Човекът го поздравил, царят на смъртта отговорил на поздрава му и казал:
— Имам една работа с тебе, но тя е тайна!
— Щом е така, кажи ми на ухото какво искаш!
— Аз съм царят на смъртта!
— Добре си дошъл! — възкликнал праведникът. — Хвала на Аллаха, че си дошъл! От дълго време те чакам да се появиш! Ти се забави доста, а аз така жадувах появата ти!
— Ако имаш някаква работа, свърши си я!
— Нямам по-голяма работа от тази да се срещна с моя велик безсмъртен бог!
— А как искаш да взема душата ти? Искам да го направя така, както ти си избереш! Така ми нареди бог.
— Изчакай да се обмия и да се помоля! Приседна ли да се помоля, вземи ми душата. Искам да е по време на молитвата!
Обмил се човекът, приседнал да се помоли и царят на смъртта взел душата му по време на молитвата, а Аллах я пренесъл в мястото на утешението, доволството и опрощението…
Приказка за царя на смъртта и за богатия цар
Разказват също, че някога имало един цар, който събрал такова богатство, каквото нямало брой и чет. Притежавал най-различни неща и се развличал с тях. Дори за да се посвети изцяло на тях, построил специален огромен широк и висок дворец с две порти, с множество слуги, стражи и привратници. Наредил на готвача си да му приготвя всеки ден най-изискани и невиждани гозби, събирал роднини и приятели да се хранят даром с него. Седял величествено на трона на царството си, подпрян на възглавница, и си мислел: „Душо моя, събрал съм за тебе благата на целия свят! Отпусни се, ползвай ги, за да живееш дълго и в огромно щастие!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че веднъж пред портите на двореца се появил човек във вехти дрехи. На врата му висяла съдинка — сякаш бил просяк, който молел за ядене. Потропал с халката по портите толкова силно и гръмко, че разклатил цялата сграда и разлюлял трона. Стреснали се слугите, втурнали се към портите и викнали:
— Каква е тази работа? Почакай царят първом да се нахрани, пък после ще ти дадем каквото той съблаговоли!
— Предайте на господаря си — рекъл човекът, — че искам да излезе да си поговорим. Идвам по важна работа!
Отишли при царя, предали му молбата, а той рекъл:
— А вие викнахте ли му? Изгонихте ли го?
Човекът хлопнал по портата още по-силно. Скочили слугите с тояги и оръжие, още малко — и да го пребият.
— Стойте си по местата! — креснал им той тогава с гръмък глас. — Аз съм царят на смъртта!
Сърцата на хората се изпълнили с ужас, те изгубили ума и дума, замръзнали по местата си. Един успял с труд да се добере до царя и да му съобщи кой е гостът му.
— Кажи му така — разпоредил се царят: — Нека вместо моята душа вземе нечия друга!
— Няма да взема друга освен твоята! — викнал отвън царят на смъртта. Дошъл съм само за твоята!
Въздъхнал царят, заплакал и възкликнал:
— Аллах, да прокълне парите, които ме въздигнаха и ми причиняват сега толкова зло! Напущам този свят с празни ръце, а тях оставям на някой враг!
Надарил Аллах парите му с дар слово и те рекли:
— Защо проклинаш нас? Проклинай себе си! Аллах е създал и нас, и тебе от пръст. Оставил ни е ръцете ти, за да се изхранваш, да ни раздаваш на бедни, нещастни и слаби! А ти ни затвори в хазна, харчиш ни само за себе си и вместо да ни благодариш, ни ругаеш! Сега ще ни оставиш на врага си! Каква е нашата вина, че ни ругаеш?
И царят на смъртта взел душата на царя, както си седял на трона, без дори хапка да е хапнал.
Приказка за царя на смъртта и неправедния цар от племето Израилево
Разправят, че един велик цар от племето Израилево видял как в двореца влиза човек с грозно лице и ужасен вид. Разтревожил се, скочил и викнал:
— Кой си ти? Кой ти разреши да влезеш при мене?
— Наредил ми е стопанинът на този дом! — отговорил човекът. — Не може да ме спре привратник, нямам нужда от разрешения, когато влизам при царе, не се боя от властта на султани, нито от свити отбрани. Аз съм онзи, от когото ничия душа не може да избяга, аз съм този, който сладостите прекъсва и близките един от друг откъсва!
Царят паднал на колене, целият обхванат от ужас, рухнал на земята без свяст, а когато дошъл на себе си, рекъл:
— Заклевам те в Аллаха! Отпусни ми поне един ден, за да се помоля за прошка на греховете си, да върна заграбените в хазната пари на техните собственици, защото няма да изтърпя мъката, когато ми се поиска сметка за всичко извършено!
— Напразно, уви! — отвърнал царят на смъртта. — Как да ти отпусна ден, когато дните на живота ти са точно преброени, въздишките ти са преценени и времето ти е точно предопределено!
— Дай ми поне час!
— И часът е в сметката! Той мина и ти не му обърна внимание, сега нямаш време дори за една въздишка!
— И какво ще стане с мене, когато вляза в гроба?
— На онзи свят ще те съпровождат само делата ти! Твоето място ще бъде в ада, съдбата ти е определена от гнева на Всевишния!
После грабнал душата му. Царят рухнал на земята. Вдигнала се врява, извисили се викове и плач. А ако знаели какво го очаква от божия гняв, биха плакали още повече, биха ридали още по-силно и по-обилно.
Приказка за Александър Двурогия
Разказват, че Александър Двурогия видял някакви бедняци, които си нямали нищичко от този свят, а копаели гробовете на мъртъвците си пред вратите на домовете си. Те се грижели за тези гробове, плевели ги, редовно ги посещавали и възхвалявали Всевишния. Хранели се само с треви и земни плодове. Александър изпратил един от своите подчинени да повика техния цар. Той обаче не отговорил на поканата, а рекъл:
— Че аз нямам нужда от него!
Двурогия отишъл сам при него и запитал:
— Как живеете? Не виждам при вас нито злато, нито сребро, нито земни блага!
— Никой не се насища на земни блага! — казал царят.
— А защо копаете гробовете пред домовете си?
— За да бъдат надгробните камъни пред очите ни и постоянно да ни напомнят за смъртта, да не забравяме, че ни чака отвъдният свят, съблазните на този свят да напуснат сърцата ни и да не грешим в тяхно име за сметка на молитвите ни!
— А защо се храните с трева?
— Защото не щем да превръщаме стомасите си в гробове на животните! — царят протегнал ръка, измъкнал отнякъде човешки череп, сложил го пред Александър и запитал: — Знаеш ли, Двуроги, кой беше това?
— Не! — отговорил Александър.
— Този череп бе на един цар! Той потискаше поданиците си, гнетеше всички бедни хора, цялото време събираше сладките останки на този свят! Сега адът е негов дом! Това е неговата глава! — протегнал пак ръка, измъкнал друг череп и казал: — Това също бе един земен цар. Той бе справедлив към хората си, милостив към своя народ и царство. Бог взе душата му и я постави на възвишено място в рая! — после поставил ръка върху главата на Александър и запитал: — А ти кой от двамата си?
Разплакал се горчиво Двурогия и възкликнал:
— Ако искаш, стани ми приятел! Давам ти власт, ще разделя царството си с тебе!
— Уви, нямам такова желание! — отвърнал царят на бедняците.
— И защо?
— Защото заради богатството и заради царството, които ми даваш, всичко ще станат мои врагове. А сега всички са мои приятели, защото знаят, че нямам желание за нищо от този свят, не гоня нищо, беден съм и това ми стига!
Приказка за справедливостта в царството на Ану Ширван
Разказват, че справедливият цар Ану Ширван един ден усетил, че е болен. Извикал верните си хора и писари и им наредил да му намерят вкиснато мляко от разрушено село, за да се лекува. Казал, че лекарите са му предписали този цяр.
Тръгнали хората му, ходили, що ходили, всички кътчета на страната пребродили, накрая се върнали и рекли:
— По цялата страна не намерихме нито разрушено село, нито вкиснато мляко!
Зарадвал се Ану Ширван на тази вест, благодарил на бога и възкликнал:
— Исках да проверя как съм управлявал царството си, да знам дали някъде не е останало разрушено кътче, за да го въздигна отново. И тъй като такова кътче вече няма, значи, че делата ми са завършени!
* * *
Знай, царю, че тези древни царе са мислили и полагали усилия за изграждането на страните си, защото са били убедени, че щом е царство — то трябва да бъде уредено. Мъдреци са казвали: „Вярата създава царщината, царщината създава военната служба, военната служба дава парите, парите са за изграждането на страната, а изграждането е, за да има справедливост, както се изисква от молитвата“. Тези царе не са били съгласни някой да гнети, не са били доволни, когато членовете на свитата им се карат помежду си, защото са знаели, че народите гнет не търпят, че ако начело застанат потисници, градовете се разрушават, хората ги напускат и бягат по други места. Тогава благата липсват, държавните доходи намаляват, хазните се изпразват, животът на хората се разстройва…
Приказка за праведната жена от племето Израилево
Разказват, че в племето Израилево живял кадия. Той имал жена хубава, грижовна, търпелива и издръжлива. Решил той веднъж да посети Свещения град. Оставил за свой наместник брат си, поверил му и жена си. Братът знаел за хубостта на балдъзата си и решил да се възползва. Отишъл при нея и започнал да я съблазнява. Обаче тя не допуснала греха. А когато се отчаял да постигне нещо, той се изплашил да не би тя да съобщи на мъжа си какво е искал брат му от нея. Викнал някакви случайни просяци за свидетели и те се заклели, че тази жена е прелюбодейка, после повдигнал въпроса и пред царя, който наредил според обичая грешницата да бъде убита с камъни. Изкопали яма, хвърлили я в нея и започнали да мятат камъни, докато я покрили цялата, и рекли:
— Нека тази яма бъде гробът й!
Мръкнало се, жената под камъните дошла на себе си и започнала да охка. Минал човек, чул стенанията й, измъкнал я и я отвел при жена си. Почнал да я лекува и тя оздравяла. Настанил я в друга къща и при нужда понякога оставял невръстния си син да пренощува при нея.
Но ето че отнякъде я зърнал някакъв нехранимайко. Пожелал я той, започнал да я съблазнява, но тя твърдо му отказвала. Тогава решил да я погуби. Дошъл в къщата през нощта, докато тя спяла, промъкнал се и замахнал с ножа, но улучил не нея, а детето, което спяло до нея, избягал и се скрил в тъмнината. Когато се съмнало, жената видяла, че детето до нея е мъртво. Ето че дошла и майката и викнала:
— Ти си го заклала!
Ударила я силно, посегнала с нож да я заколи, но в това време дошъл бащата, издърпал го от ръцете й. Избягала жената навън, но не знаела накъде да тръгне. Имала у себе си малко пари. Минала през някакво село и видяла неколцина мъже, сред тях един окован на греда, но все още жив.
— Хора, какво е сторил този човек? — запитала тя.
— Той извърши престъпление, което или се наказва със смърт, или трябва да се плати! — отговорили хората.
— Вземете тези пари и го пуснете! — рекла тя.
Пуснали окования и човекът се покаял пред нея и дал тържествен обет да й бъде слуга до гроб. Построил й къщурка, настанил я в нея, сечал дърва, донасял нещо за прехрана. А тя непрекъснато се молела на Аллах и станало така, че щом при нея идвал болен или наранен, тя се помолвала за него и той оздравявал начаса…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че хората се трупали край къщурката на жената, а тя непрекъснато се молела за здравето им и те оздравявали. Аллах отредил през това време нейният девер, който я бил осъдил на смърт чрез убиване с камъни, да заболее от лоша болест на лицето, а жената, която помислила, че тя е убила детето й, и я ударила, да бъде поразена от проказа. Нехранимайкото пък почнал да страда от непоносими болки.
Междувременно нейният съпруг, кадията, се бил върнал от хаджилък. Запитал брат си какво е станало с жена му, а той му казал, че е умряла.
Мъчно му било на кадията за жена му, но безропотно преживял загубата и надеждата, че ще бъде възнаграден на небесата.
Когато видял, че брат му е болен, кадията рекъл:
— Братко, чувал съм за една много праведна жена, нека те заведа при нея, пък дано чрез молитвите й Аллах ти дари изцеление!
По същото време съпругът на жената, която била заболяла от проказа, също повел жена си при знахари и целители.
Близките на нехранимайкото, който лежал на легло, чули за жената и го натоварили на едно магаре да го заведат при нея.
Събрали се всички пред вратата на къщурката. Изчакали да дойде слугата й и го помолили да им бъде разрешено да влязат. Той разрешил. Лечителката покрила лицето си, надникнала през вратата и видяла мъжа си, девера си, нехранимайкото и жената, която я била ударила.
— Хора! — рекла им тя. — Не можете да оздравеете, преди да признаете греховете си!
— Братко! — обърнал се кадията към брат си. — Не крий своя грях! Това ще бъде най-доброто за твоето спасение. Казано е от някого:
Братът на кадията заговорил:
— Сега ще ти кажа цялата истина! Аз направих с жена ти това и това… Прокажената рекла:
— При мене живееше една жена. Обвиних я за голям грях, без да съм сигурна, че тя го е сторила, и я ударих!
А скованият от болка нехранимайко казал:
— Аз пък влязох при една жена, за да я убия! Бях се опитал да я съблазня, но тя не се поддаде. И заклах по погрешка детето, което бе до нея.
— О, боже! — възкликнала лечителката. — Както аз ти разкрих истината за техните грехове, покажи им и ти величието на своята воля, че можеш всичко!
И всевеликият всевечен Аллах на мига излекувал и тримата. А кадията през това време я разглеждал. Запитала го тя защо я гледа така, и той отговорил:
— Имах съпруга. Ако не бе умряла, бих си помислил, че си ти!
Тя му казала коя е. Двамата възхвалили Аллах, че отново ги е събрал заедно.
Приказка на един господин за праведната жена в Кааба
Един господин разказвал:
* * *
Веднъж, като се разхождах край Кааба в тъмна нощ, неочаквано дочух глас, който излиташе от тъжно сърце. Трепнах. Тръгнах нататък и видях една жена.
— Моля те, кажи ми що за обет таиш в душата си? — запитах я аз.
— Ако не бях се заклела пред Всемогъщия, че ще споделям тайната си, не бих я разкрила! — каза тя. — Виж какво нося на ръце!
Погледнах и видях в скута й момченце, потънало в дълбок сън. А тя заразказва:
* * *
Тръгнах, носейки в утробата си това дете, на хаджилък в Божия дом. Качих се на един кораб. Надигнаха се вълни, подгониха го ветрове и той се строши. Спасих се на една дъска и така върху нея родих. Детето бе в скута ми, аз го придържах върху дъската, вълните ме блъскаха на всички страни. В този миг видях да плува един от моряците на кораба. Той стигна до мене, изпълзя на дъската и рече:
— За бога, обикнах те още като те видях на кораба, а ето че сега попаднах при тебе. Отдай ми се, иначе ще те хвърля в морето!
— Горко ти! — възкликнах аз. — Нима нямаш нито страх, нито срам!
— Аз съм виждал неведнъж такива неща и винаги съм се спасявал! — викна ми той. — На мен ми е все едно!
— Ние сме в беда! — възкликнах аз. — Моли се да се спасим с покорство пред бога, а не с грях! — но той продължаваше да настоява, аз се изплаших и реших да се изхитря: — Почакай да заспи детето поне! — казах му.
А той на мига грабна детето от скута ми и го хвърли в морето. Като видях колко е жесток, вдигнах глава към небето и възкликнах:
— Ти, който отделяш човека от душата му, спаси ме!
Не бях свършила думите си, когато някакъв звяр изплува от морето и грабна моряка от дъската. Останах сама на дъската един ден и една нощ. А когато се съмна, видях в далечината корабни платна. Вълните продължаваха да ме подхвърлят и да ме носят, но ветровете ме доведоха до кораба. Вдигнаха ме хората, сложиха ме да полегна. Огледах се и изведнъж видях в ръцете на един от тях моето дете. Скочих към него и викнах:
— Хора, това е моят син! Как е попаднал при вас?
А те отговориха:
— Както пътувахме през морето, корабът ни изведнъж спря. Показа се огромен звяр, а това дете си смучеше пръстчето на гърба му. И ние го взехме!
Като чух това, им разказах какво се бе случило с мен.
* * *
Тя протегна ръка, в която имаше съдина за подаяния. Понечих да сложи нещо в нея, но тя каза:
— Аз трябва да дам на теб, бедняко! Аз само ти разказах за божието благородство, но подаяние ще взема от друг!
Не можах да я убедя да вземе нещо.
Тя остана да се моли на бога до самата си смърт…
Приказка на Малик бен Динар за праведния черен роб
Разправят, че покойният Малик бен Динар разказвал:
* * *
Дълго време в Басра не капна капка дъжд. Неведнъж отивахме да се молим — нищо. Излязох един ден с няколко приятели, стигнахме до джамията, децата излязоха от училището, молихме се заедно — пак нищо! Бе по пладне, хората се пръснаха. В джамията останахме само аз и приятелят ми Сабит.
Когато взе да се мръква, видяхме да влиза негър с приятно лице и едра снага. Бе препасан само в евтина вълнена престилка. Донесе си вода, изми се, помоли се с два леки метана, после вдигна ръце към небето и възкликна:
— Боже мой, мой господарю и владетелю! Докога ще лишаваш рабите си от онова, което не само че не липсва в твоето царство, а и е неизчерпаемо! Нима вече изпразни бъчвите в царството си! Заклевам се в тебе заради обичта ти към мене — излей веднага своя дъжд!
Не бе свършил думите си, когато небето се покри с облаци и заваля като из ведро. Излязохме от джамията само за да погазим малко из водата. Чудехме се и на негъра. Аз се приближих до него и го запитах:
— Горко ти, черньо, не те ли е срам от такива думи към бога! Ти говореше за обичта си към него, но какво ти дава основание да твърдиш, че и той те обича по същия начин?
— Махни се от мен! — възкликна той. — Къде щях да бъда аз, ако той не ми бе помогнал да се присъединя към единната вяра и да ми отреди да я опозная! Неговата любов към мен е колкото моята към него!
— Разкажи ми нещо за себе си и Аллах ще ти прости! — настоях аз.
— Аз съм роб и се покорявам само на моя господар! — отговори той.
Тръгнахме по дирите му. Той влезе в дома на един роботърговец.
Изчакахме да се съмне, отидохме при търговеца и го запитахме:
— Имаш ли да ни продадеш някое момче за прислужник?
— Да, имам, около сто момчета и всички са за продажба! — започна да ни показва роб след роб, видяхме седемдесетина, но нашия познат го нямаше сред тях. — Само тези имам! — каза накрая той.
Тръгвахме си, когато видяхме зад дома му полуразрушена колиба, пред която стоеше негърът.
— Той е, кълна се в Кааба! — възкликнах аз, обърнах се към търговеца и му казах: — Искаме този момък!
— Абе, Абу Яхия! — възрази той. — Това е едно лошо непослушно хлапе! По цели нощи плаче! Колкото ми дадеш — ще се съглася, пък дано ме отървеш от всичките му злини!
Купих го за двайсет динара и запитах:
— А как се казва?
— Маймун! — отговори търговецът.
Поведох го към дома си. Той се обърна към мене:
— Защо ме купи, господарю? За бога, аз не мога да служа на хора!
— Купих те, за да ти служа самият аз най-покорно! — отговорих.
Стигнахме до джамията, той влезе вътре, помоли се и каза:
— Боже, господарю и владетелю мой! Между нас съществуваше таен обет, а аз го показвах наяве пред хората! Опозорен съм, че не го опазих на този и на онзи свят! Може ли сега да ми е сладък животът? Между мен и теб застана трети! Вземи ми веднага душата!
И се отпусна на колене. Изчаках известно време, но той не вдигна глава. Побутнах го — бе мъртъв! Сякаш белота бе подменила чернотата на кожата му. Лицето му сякаш грееше. И докато се чудехме какво да правим, на вратата се показа момък и каза:
— Мир вам! Аллах ви възвеличава заради делото на нашия брат Маймун! Вземете савана и го покрийте!
Подаде ми две платна. Увихме го в тях.
* * *
— И сега неговият гроб се моли вместо него за дъжд! — продължи Малик. И има ли нещо по-хубаво от казаното за такъв случай:
Приказка за праведния мъж от племето Израилево
Разправят, че в племето Израилево живял личен мъж. Той непрекъснато се молел на своя бог; отлъчил се от видимия свят. Имал си съпруга, която му помагала в богоугодното дело. И двамата постели редовно. Преживявали с труд — правели подноси и ветрила. Работели по цял ден, а привечер мъжът вземал каквото били изработили, минавал по улиците и все намирал по някой купувач, комуто да продаде стоката си.
Един ден, както обикновено, мъжът взел каквото бил изработил, и потърсил кому да го продаде. Минал край портите на някакъв човек, който живеел богато и доволно. Нашият праведник пък имал приятно лице и красив образ. Зърнала го стопанката на къщата, влюбила се начаса и сърцето й болезнено се свило. И тъй като мъжа й го нямало, викнала слугинята си и й рекла:
— Трябва да ми доведеш онзи мъж!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че слугинята излязла пред човека и му рекла:
— Влез, господарката иска да си купи нещо от стоката ти, но иска да я разгледа и да си избере!
Човекът си помислил, че слугинята говори искрено, и решил, че в молбата й няма грях. Влязъл, седнал, където му показали. Тя затворила външната врата. Господарката излязла от стаята си, хванала го за галабията, повдигнала я нагоре, задърпала го и възкликнала:
— Да знаеш как ми се прииска да постоим сами! Търпение не ми остана, толкова те желая! Ето, домът е окаден с благовония, трапезата е сложена, стопанинът на къщата тази нощ няма да е тук и аз те дарявам с тялото си! Пожелавали са ме царе, лични люде, господари на света, но аз не съм обръщала внимание на никого!
Тя все говорела, а той не вдигал поглед от пода от срам. Опитвал човекът да се отърве от нея, но не можел и накрая казал:
— Искам чиста вода. Нека се кача с нея на най-високото място на тази къща, да си поизмия мръсотията, че нали не бива да ти се показвам такъв!
— Къщата е широка! — рекла тя. — В нея има и коридори, и ъгли, пък и умивалнята е готова…
— Не, трябва да се кача нависоко! — настоял той.
— Качи се с него върху горната тераса! — наредила тя на слугинята си.
Слугинята се качила до най-високата тераса, донесла му леген с вода и се върнала. Измил се човекът, направил два метана, погледнал към земята, за да скочи долу. Изплашил се, че скочи ли — ще се пръсне на парчета. После помислил за греха и за наказанието на Всевишния и му станало все едно дали ще изгуби душата си, или ще пролее кръвта си.
— Боже мой, господарю мой! — възкликнал той. — Ти всичко можеш — не допускай това, не е тайна за тебе какво става с мене!
И се хвърлил надолу. Пратил му Аллах ангел, той го понесъл на крилете си и го свалил жив и здрав на земята, без да усети нищо.
Върнал се той при жена си. Бил позакъснял и влязъл при това с празни ръце. Запитала го тя защо се е забавил, какво е направил с онова, което носел, и как така се е върнал без нищо. Той й разказал в каква беда бил изпаднал, как се хвърлил от високото и как Аллах го спасил.
— Ама, мъжо — възкликнала тя, — нашите съседи свикнаха да виждат, че всяка вечер палим огън. Ако някоя вечер не го запалим, те ще узнаят, че нямаме нищо за ядене. Трябва да скрием бедата, в която се намираме. Нека сегашното ни постене е продължение на вчерашното, пък възкресението ще дойде от Всевишния!
После станала, отишла при пещта, напълнила я със съчки и ги запалила, за да заблуди съседите.
Двамата се измили, помолили се. Но ето че влязла съседката и помолила да вземе огън за своето огнище.
— Вземи си от пещта! — рекла стопанката.
Съседката пристъпила към пещта да си вземе огън и възкликнала:
— Ама съседке, извади си хляба, че ще изгори!
— Чу ли какво каза тази жена? — обърнала се стопанката към мъжа си.
— Ами стани и виж там… — рекъл той.
Станала тя, надзърнала в пещта, а тя — пълна с чист бял хляб. Извадила питките, показала ги на мъжа си и благодарила на Всевишния за големия дар. Хапнали хляб, пили водица, после тя рекла на мъжа си:
— Хайде да помолим Всевишния — нека да ни дари с нещо, което да ни освободи от труда за насъщния и умората от работата, за да можем само нему да се кланяме и да се молим!
Помолил се човекът на Всевишния, жена му присъединила молитвата си към неговата и ето че покривът се разтворил и от там паднал рубин, който осветил къщата с блясъка си. Двамата му се зарадвали. Заспали едва на разсъмване. Жената сънувала, че уж влиза в рая и вижда там пълни софри.
— Какви са тези софри? — запитала тя. — Какви са тези столове?
— Това са софрите на пророците, а столовете са за техните сподвижници и за праведниците! — отговорил нечий глас.
— А къде е столът на моя мъж?
— Ето, този е!
Погледнала жената към посочения стол и видяла, че вместо седалка на него има дупка.
— Що за дупка е това? — запитала тя.
— Това е дупката, оставена от рубина, като падаше към покрива на къщата ви! — отговорил гласът.
Стреснала се жената в съня си. Плачела — било й мъчно, че столът на мъжа й сред столовете на праведниците е счупен.
— Мъжо! — рекла тя. — Помоли бога да върне този рубин на мястото му! Нека да потърпим гладни и да поживеем така малкото дни, които са ни останали. Това е по-добре, отколкото онази дупка на твоя стол сред праведните сподвижници на онзи свят!
Помолил се човекът на бога и двамата видели как рубинът полетял към покрива. Така си живели в бедност и търпение пред бога, докато той не го посрещнал в селенията си…
Приказка за Хаджадж бен Юсеф и праведния мъж
Разказват, че Хаджадж бен Юсеф ал-Сакафи викнал при себе си някакъв личен човек и когато го довели, онзи възкликнал:
— Кой враг на Аллаха ти е дал властта божия?
— Хвърлете го в затвора! — викнал гневно Хаджадж. — Оковете го в тежки и тесни окови! Дайте му килия, от която никой да не може да излезе и в която никой да не може да влезе!
Хвърлили човека в затвора. Когато железарят удрял с чука, човекът вдигал глава, поглеждал към небето и повтарял:
— Той е създателят, каквото нареди Той — това става!
Оковали го и го оставили сам.
Вечерта тъмничарят оставил стража при него и се прибрал у дома си. Когато се съмнало — що да види! Оковите — захвърлени, а от човека — ни следа! Изплашил се тъмничарят, че ще го погубят, отишъл си у дома, простил се с близките си, взел савана и балсама108 си и влязъл при Хаджадж, който веднага подушил миризмата на балсама и запитал:
— Какво е това?
— Аз го донесох, господарю! — отговорил тъмничарят.
— И какво те накара да го донесеш?
Разказал му тъмничарят какво се било случило с онзи човек.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато Хаджадж изслушал разказа на тъмничаря, запитал:
— Горко ти! А ти чу ли той да казва нещо?
— Да, господарю! — отговорил той. — Когато железарят удряше с чука, той гледаше към небесата и повтаряше при всеки удар: „Той е създателят, каквото нареди Той — това става!“
— А ти не разбра ли — възкликнал Хаджадж, — че именно това, което той е произнасял в твое присъствие, го е освободило в твое отсъствие!
Приказка за праведния мъж и за железаря
Разказват също, че се случило един праведен мъж да научи, че в някакъв град живеел железар, който бъркал с ръка в огъня, вземал нагорещеното желязо и нищо не му ставало. Отишъл праведникът в този град и питал за железаря. Видял как прави това, което му били описали, после го помолил да прекъсне работата си и му казал:
— Искам тази вечер да съм твой гост!
— С желание и удоволствие! — отговорил железарят.
Отвел го той у дома си, вечерял с него, после всички си легнали, а от железаря — ни молитва, ни поклон! „Сигурно крие нещо от мене!“, помислил си праведникът. Останал и втора, та и трета нощ и видял, че онзи само сегиз-тогиз се моли вечер.
— Братко! — казал гостът. — Чух как те е дарил Аллах, дойдох при тебе и сам го видях! После гледах до колко си старателен в молитвите си, но не видях да правиш нещо изключително. Откъде имаш всичко това?
И железарят заразказвал:
* * *
Веднъж се влюбих в една неволница. Съблазнявах я с какво ли не, но без успех. Тя бе много набожна. Мина цяла година, настъпи време на суша, глад и мъки! А аз все чуках на вратата й. И ето че веднъж тя се показа и рече:
— Братко, много съм гладна! Ще моля бога за тебе, дай ми нещо за ядене!
— А ти не знаеш ли каква страст ме гори по тебе! — възкликнах. — Знаеш ли какво търпя! Докато не ми се отдадеш, няма да ти дам нищо за ядене!
— По-добре смърт, но не и срам от бога! — каза тя и си влезе.
След два дни се показа и рече същото. Аз отговорих както първия път.
Тя влезе и остана вкъщи — бе полумъртва. Донесох храна и когато я видя, очите й се насълзиха и рече:
— За бога, дай ми да ям!
— Не! — отговорих аз. — Само след като ми се отдадеш!
— Смъртта е по-добра от мъките от Всевишния! — каза тя и се отдръпна от храната. Не сложи троха в устата си и произнесе следните стихове:
Не минаха и два дни, когато се показа на вратата. Гладът пресичащ гласа й:
— Братко, ти ме убиваш с хитруванията си! Само на тебе мога да покажи какво ми е! Ще ме нахраниш ли, да те пази Всевишният?
— Не! — отговорих. — Само след като ми се отдадеш!
Тя се запря вътре. При мен нямаше готова храна. Поприготвих нещо, сложих го на тепсия. Всевишният ме предупреди строго и аз си помислих: „Как не те е срам! Тази жена е предана на ума и вярата! Нищо не яде, няма сили да търпи — и всичко е заради тебе! Гладът я събаря, а тя всеки път повтаря: «Не те ли е срам пред Всевишния!» Аллах, моля те, прости ми заради престъпното ми хрумване!“ Взех тепсията, влязох при нея и казах:
— Яж, не бой се!
Тя вдигна очи към небето и промълви:
— О, Аллах, ако той е искрен — пази го от огъня на този и на онзи свят!
Оставих я и отидох да припаля огъня. Бе зима. Бе студено. Върху ръката ми отскокна въглен, но аз не усетих болка. Разбрах, че молитвата й е изпълнена. Взех един въглен в шепа — той не ме изгори. Върнах се при нея и рекох:
— Знай, че Аллах отговори на молитвата ти!
Щом чу думите ми, тя изпусна парчето хляб от ръката си и промълви:
— Боже, както изпълни пожеланието ми за него, моля те за себе си — вземи ми душата! Ти можеш всичко!
И Аллах начаса взе душата й! Нека й прости!
Приказка за поклонника и неговия облак
Разказват, че в племето Израилево живял поклонник, с преклонението си пред бога известен, непогрешим и благочестен. Щом помолел за нещо бога — и той отговарял на молбата му. Ходел по планини и пустини, спял в сухи долини. Всевишният Аллах привързал към него облак, който постоянно се движел над него където и да ходел, и му пущал щедро вода — да се измие и да пие.
Така живял той, докато един ден се разболял. Точно тогава Аллах му скрил облака и престанал да отговаря на молитвите му. А той все жадувал да се върне миналото време, скърбял, въздишал. И една нощ глас му казал насън:
— Ако искаш бог да върне облака ти, иди при еди-кой си цар в еди-коя си страна и поискай от него той да помоли Всевишния да ти го върне.
Тръгнал човекът и стигнал до града, чието име бил чул насън. Запитал къде е царят, отишъл при двореца му. Пред портата в голямо кресло седял страж в широки дрехи. Спрял се човекът, поздравил, онзи отвърнал на поздрава и запитал:
— Какво искаш?
— Пострадал съм! — отговорил човекът. — Дойдох при царя да му разкажа историята си.
— Днес не можеш да влезеш при него! — казал стражът. — Той разглежда делата на поданиците си един ден през седмицата. Тогава те се представят пред него. Върви си и благоразумно изчакай да настъпи този ден!
Човекът укорявал царя, че се крие от поданиците си, и си казал: „Как може този мъж, поставен от всевишния Аллах за владетел, да се държи така!“ Изчакал да дойде посоченият ден, отишъл пак при двореца и видял пред портата тълпа, която чакала разрешение да влезе. Застанал и той с тях. Ето че се появил везирът и викнал:
— Да влязат онези, които имат работа при царя!
Всички влезли и поклонникът — с тях. Царят седял на трона, около него — свитата му, всички подредени според своите заслуги и сан. Везирът започнал да вика хората един след друг. Когато дошъл редът на поклонника, царят го върнал и възкликнал:
— Добре дошъл, Облаконосецо, седни, за да ти отдам цялото си внимание!
Човекът се объркал от тези думи и от това, че царят познал неговия сан. Царят съдил, що съдил останалите, свършил с тях, изправил се, повел госта си за ръка и го въвел в двореца. Пред вратата стоял черен роб. Скочил робът, снел наметката на госта и му отворил вратата. Влезли праведникът и царят и се озовали пред ниска вратичка. Царят я отворил сам и двамата се оказали пред голяма древна сграда. Влезли вътре, а там имало само чаша с вода за измиване и палмови листа. Царят снел богатите дрехи от гърба си, облякъл грубо джубе от непрана бяла вълна, сложил на главата си таке от плъст, приседнал на колене и поканил госта си да коленичи до него.
— Искаш ли да узнаеш историята ми, братко? — запитал царят. — Или ще ме помолиш да си ходиш?
— Искам, разбира се! — възкликнал човекът.
И царят заразказвал:
— Моите деди и прадеди са се редили един след друг на този трон, който се предавал от първороден син на най-голям син. Всички измряха, дойде и моят ред. Аллах ми предопредели тази омразна работа, а така ми се щеше да побродя по земята и да оставя хората сами да се управляват. Размислих после и се уплаших да не се разцепят от ежби, да не изпогубят законите, да не се разруши единството на вярата. И продължих, както е било. Определих награда за всяко добро дело. Облякох царски дрехи, сложих стражи пред портите си да плашат злите и да защитават добрите и да пазят границите на царството, а когато свършвам работата си, събличам царските дрехи и обличам тези. От дълго време съм така — почти четирийсет години! Остани с нас, Аллах да ти прости, ще поспиш върху палмовите листа, ще хапнеш от гозбата ни. Ще пренощуваш, пък утре, ако е пожелал Аллах, ще продължиш пътя си.
Щом се мръкнало, дошъл момък, взел кошница от палмови листа, отишъл на пазара, продал я за един кират, купил с парите малко хляб и боб и ги донесъл. Праведникът хапнал с царя и преспал там. А когато се съмнало царят рекъл:
— Боже, този твой раб те моли да му върнеш облака! Ти можеш всичко, Аллах! Отговори на молитвата му и му върни облака!
И облакът се появил на небесата.
— Това е моят дар за тебе! — казал царят.
Човекът се сбогувал и си тръгнал. Облакът, както преди, се движел над него. И после, когато помолел Аллах за нещо, той отвръщал начаса на молитвата му.
Приказка за един от воините на халиф Омар ал-Хаттаб
Разказват също, че халифът Омар ал-Хаттаб събрал пред Дамаск войска от мюсюлмани срещу врага и го обкръжил в една крепост. Сред мюсюлманите имало двама братя — Аллах ги бил дарил със силни сърца и юначество срещу врага. Тогава князът на неверниците казал на своите воини и юнаци:
— Ако тези двама мюсюлмани бъдат убити, макар и с хитрост, това ще ни е достатъчно, за да победим всички мюсюлмани!
Слагали им капани, измисляли им клопки, правили им засади, нападали ги в гръб, докато накрая успели да убият единия брат и да пленят другия. Отвели пленения мюсюлманин при княза на крепостта.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че князът изгледал момчето и рекъл:
— Да убия този момък, ще е голяма загуба. Да го върна на мюсюлманите, ще е голяма беда! Най ще ми е от помощ и подкрепа, ако приеме християнската вяра!
А някакъв владика му казал:
— Княже, аз ще го заставя да се откаже от вярата си! Имам дъщеря, от хубава по-хубава! Види ли я, веднага ще стане християнин, за да може да се ожени за нея!
— Давам ти го, прави го каквото щеш! — казал князът.
Отвел владиката момъка у дома си. Облякъл дъщеря си в дрехи, които я направили още по-хубава. Въвел го в стаята, сложил трапеза и християнката застанала пред него, готова да му служи. А мюсюлманинът навел поглед, започнал да произнася името на Аллах и да си приповтаря Корана. А имал хубав глас и силен ум, който въздействал върху душите. И ето че самата християнка силно се влюбила в него и на седмия ден си помислила: „А дали няма да се съгласи да ме направи мюсюлманка!“ Накрая търпението й се изчерпало, сърцето й затреперило, тя се изправила пред него и рекла:
— Моля те, в името на вярата ти, слушай какво ще ти кажа! Научи ме на твоята вяра! — той я научил, тя приела исляма и му рекла: — Братко, аз приех исляма заради обичта ми към теб!
— Ислямът разрешава женитба само ако има двама правоверни свидетели, роднини и откуп за момичето! — казал момъкът. — Аз тук нямам нито свидетели, нито роднини, нито откуп. Ако измислиш нещо да се измъкнеш от това място, ще те помоля да ме придружиш до стана на мюсюлманите и отсега ти давам обет в името на исляма, че само теб ще приема за съпруга!
— Ще измисля някаква хитрост! — казала девойката. Викнала тя баща си и майка си и им рекла: — Сърцето на този мюсюлманин омекна и той склони да приеме нашата вяра. В замяна му предложих себе си. Той се съгласи, но каза: „Това не може да стане в град, където е убит брат ми, но изляза ли от него, сърцето ми ще се поуспокои и ще направя каквото поискаш“.
— Няма нищо страшно, ако отидете в друг град! — казал баща й. — Пък аз ще ви осигуря всичко нужно!
Отишла момата при момъка и му съобщила добрата вест. Зарадвал се много той, а царят наредил да изведат двамата от крепостта до някакво село. Стигнали те до него, пренощували там, а когато се съмнало, тръгнали на път. Той яздел жребец, тя била седнала зад него. Когато наближило утрото, той се отбил от пътя, помогнал й да слезе, измили се в поток и произнесли утринната молитва. И точно тогава чули звън от оръжие, скърцане на юзди, тропот от конски копита.
— Християни ни преследват! — възкликнал той. — Ще ни уловят — няма как да им избягаме! Край! Не можем пристъпи и крачка по-нататък!
— Не те ли е срам да се плашиш така! — викнала тя.
— Боя се! — рекъл момъкът. — Но не за мене, а за тебе!
— А къде е онази сила на бога, за която ми разказваше, която ще ни спаси? — запитала тя. — Хайде, помоли му се, моли го да ни спаси, да ни дари със своето милостиво висше внимание!
— Така е, казах го! — потвърдил той и започнал да се моли.
И докато се молел, а девойката повтаряла след него думите му, тропотът на коня се приближил и момъкът чул гласа на своя загинал брат:
— Братко, не се бой, не скърби! Аллах ти изпраща послание! Той праща при вас своите ангели, за да ти бъдат свидетели при бракосъчетанието. Тръгни бързо през планината и ще стигнеш до стана на правоверните. И когато се срещнеш с Омар ал-Хаттаб, предай му поздрави от мен и му кажи: „Аллах чрез исляма да ти даде добрини, а аз те съветвах и се бих за вярата!“
Тогава ангелите въздигнали гласове за поздрав на момъка и на съпругата му:
— Всевишният Аллах те е съчетал с нея две хиляди години преди да е създал Адам, мир нему!
Обзели ги радост, ликуване, увереност, те станали още по-твърди в своята вяра. Когато се съмнало, произнесли утринната си молитва и тръгнали.
По същото време и Омар ал-Хаттаб произнасял утринната си молитва. Влязъл в михраба, придружен от двама приближени, заслушали се събралите се в джамията, побързали да се обмият онези, които още се обмивали, влезли онези, които били отвън. Още не бил минал първият метан и джамията се изпълнила с народ. Омар ал-Хаттаб погледнал придружителите си и рекъл:
— Хайде сега да излезем и да посрещнем младоженците!
Учудили се придружителите му, не схванали думите му. Тръгнал той, те тръгнали след него. Излязъл той при градските порти.
И когато момъкът и жената дошли, Омар и всички мюсюлмани ги посрещнали и поздравили.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Аллах надарил младоженците със синове — да се бият за него и да предават славата му от поколение в поколение. И така живели те весели и щастливи, докато не дошъл онзи, който сладкия живот прекъсва и близък от близък откъсва…
Приказка за Ибрахим Мосулеца и за царската дъщеря
Разказват, че Ибрахим бен ал-Хауас, Аллах да го прости, разказвал:
По едно време душата ми пожела да посетя Рум, страната на неверниците. Колкото и да се въздържах, все нещо ме влечеше нататък. Исках да си откажа това удоволствие, но не можех да се отърся от желанието. Тръгнах на път, пресичах селища, минавах страни. Бях предпазлив. Настигнеха ли ме хора, криех се. Накрая стигнах до голям град. Пред портите му пазеха въоръжени роби, които държаха в ръце железни пики. Те наскачаха към мене и викнаха:
— Ти лекар ли си?
— Да! — отговорих аз.
— Идвай при царя!
Поведоха ме към царя — бе цар велик, с прекрасен лик. Още влязъл-невлязъл, и той се разпореди:
— Отведете го при нея, но преди това му кажете условието!
Измъкнаха ме навън и ми казаха:
— Царят има дъщеря. Налегна я тежка болест. Много лекари и знахари й правеха лекове, но никой не й помогна и царят ги погубваше! Виж сам и решавай!
Заведоха ме при вратата й и аз я чух да вика:
— Не задавайте въпроси — този лекар тайната ми носи!
И продължи в стихове:
Щом тя свърши песента си, възрастен мъж отвори вратата и бързо каза:
— Влизай!
Влязох в стая подредена, с благовонни ухания и завеса с приповдигнат ъгъл. Девойката възкликна иззад завесата:
— Къде е поздравът на единната честна вяра, Хауас?
— А ти как ме позна? — запитах аз.
— Вчера аз помолих бог да ми прати някого от своите свети угодници, от чиито ръце ще получа спасение. И някой ми прошепна: „Не тъжи, ще ти пратя Ибрахим ал-Хауас!“ — каза тя.
— Какво ти е? — запитах.
— От четири години съм прозряла праведната истина! — каза тя. — Тя е мой близък и приятел, мой събеседник. А родът ми — с очи щом ме мерне, какво ли не у мене ще погледне. Накрая решиха, че съм луда. Не е влязъл техен лекар, без да ме разгневи, не е дошъл посетител, без да ме умори!
— И какво виждаш?
— Всички истини са ясни, виждам знаци най-прекрасни! Знам къде е правилният път — всички праведни натам вървят!
Приказка за един пророк
Разправят също, че някакъв пророк се молил на бога върху висока планина, под която от бистър извор извирала вода. По цял ден той стоял навръх планината, да не го виждат хората, и наблюдавал кой ще намине към извора. И един ден, както си седял и гледал надолу, забелязал конник, който дошъл, слязъл от жребеца си, оставил кесията, която била закачена на шията му, на един камък, отпочинал си, пил вода и си тръгнал, като забравил кесията, която била пълна с динари. И ето че тогава друг човек дошъл при извора, взел кесията с парите, пийнал вода и си тръгнал весел и доволен. После се появил още един човек — бил дървар, който носел на гърба си връзка съчки. Спрял той при извора и пийнал вода. Но ето че се върнал първият конник. Той бил тъжен.
— Къде е кесията, която бе тук? — запитал той.
— Нито съм я виждал, нито съм я чувал! — отговорил дърварят.
Тогава конникът измъкнал меча си, ударил дърваря и го убил. Претърсил дрехите му, не намерил нищо, оставил го и продължил пътя си.
— Боже! — възкликнал пророкът. — Един открадна хиляда динара и нищо не му се случи, а друг бе убит без вина! Защо?
И Аллах му подсказал отговора: „Ти си гледай молитвите, а оправянето на царските дела не е твоя работа! Бащата на първия конник бе откраднал хиляда динара от бащата на човека, който дойде след него при извора. Аз наредих синът да си върне бащините пари. А дърварят бе убил бащата на този конник. Аз позволих на сина да си отмъсти!“…
* * *
Докато разговаряхме, влезе старецът, който я наблюдаваше, и запита:
— Какво направи този лекар?
— Той позна болката и определи билката! — отговори тя. — Донесе ми той радостно вълнение, отпусна се сърцето ми с веселие!
Тогава старецът се затичал при царя, който му възложил да ме почете.
Останах там и я посещавах в течение на седем дни. Тогава тя ме запита:
— Слушай, Абу Исхак, кога е поклонението в светилището на исляма?
— Че как ще излезеш от тук? — възпротивих се аз. — Кой ще се осмели да те изведе?
— Онзи, който те доведе тук! — отговори тя.
На следващия ден излязохме тайно от портите на крепостта. Видях, че тя търпеливо издържа постите и молитвите. Живя до Дома на Аллаха седем години, после риданията й секнаха и земята на Мека стана нейна пръст, Аллах й спусна своята милост.
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Приказка за праведния лодкар
Разправят как един праведник разказвал:
* * *
Бях лодкар по Нил, в Египет, пресичах реката от изток на запад и обратно. Един ден, както си чаках в лодката, при мен спря шейх, поздрави ме и ме помоли:
— Пренеси ме, за бога, на другия бряг! И ме нахрани, за бога!
— Добре! — отвърнах.
Той се качи на лодката. Пренесох го на източния бряг и му оставих храна. Носеше закърпена дреха, съдинка и тояга. Когато слезе от лодката, той каза:
— Ще ми се да ти оставя нещо, което трябва да пазиш!
— Какво е то? — запитах го аз.
— Когато настъпи утрешният ден, моля те да дойдеш по пладне при мене! Ще ме намериш мъртъв под онова дърво. Измий ме, положи ме в савана, който ще намериш под главата ми, помоли се за душата ми и ме погреби в тези пясъци! Вземи после дрехата ми заедно със съдинката и тоягата и ги пази, докато при тебе дойде някой да ти ги поиска — тогава му ги дай!
Странни бяха думите му, но аз пренощувах и зачаках определеното от него време. Но после се залисах и забравих. Надвечер изведнъж се сетих, пресякох бързо реката и наистина го намерих мъртъв под дървото. Под главата му имаше нов саван, който лъхаше на мускус. Измих го, увих го в савана, помолих се за душата му, изкопах гроб в пясъците и го погребах. През нощта се върнах обратно на десния брат на реката, като носех дрехата, съдинката и тоягата.
Когато се съмна и портите на града се отвориха, при мене дойде момък, когото познавах отпреди като умен човек. Бе облечен в богати дрехи.
— Дай ми онова, което са ти оставили да го пазиш! — каза той.
— А какво е то?
— Дрехата, съдинката и тоягата!
— Кой ти каза да ги търсиш при мене?
— Мога да ти кажа само, че снощи бях на сватба. Будувахме и се веселихме до съмване. И когато полегнах да си почина, някакъв човек застана пред мене и ми рече: „Всевишният прибра душата на един праведник и те поставя на неговото място. Иди при лодкаря, вземи от него дрехата, съдинката и тоягата му. Той ги остави при него, за да ти ги даде!“
Извадих нещата и му ги дадох. Той съблече богатата си дреха, облече другата, взе нещата и си тръгна, като ме остави сам.
Приказка за още един праведник от племето Израилево
Разправят, че в племето Израилево живял личен мъж. Той бил богат и имал праведен благонравен син. Когато усетил, че сетният му час наближава, той извикал сина си, който застанал до възглавето му и казал:
— Господарю, какъв съвет ще ми дадеш?
— Синко — отвърнал човекът, — кълни се в името на бога само честно, не и щом имаш най-малкото съмнение!
Умрял си човекът, синът го погребал и останал сам. Разчуло се за това тръгнали към него синовете Израилеви. Дошъл един и рекъл:
— Баща ти ми дължеше много, сигурно знаеш това. Дай ми, което принадлежи, или се закълни в бога, че не е така!
Синът последвал завета на баща си и му дал всичко, което поискал.
После дошъл втори и трети. Идвали така синовете Израилеви, искали от него, докато накрая парите на човека се свършили и той станал от беден по-беден.
Този човек имал праведна благонравна жена, която му била родила двама синове.
— Хората започнаха да стават много алчни! — казал й той. — Докато имах с какво да им плащам — плащах, но вече дадох всичко, нищо не ни остана. Ако някой пак ни поиска нещо, и ти, и аз ще изпаднем в много тежко положение! Реших да се спасяваме. Да отпътуваме някъде, където никой не ни познава, и да живеем сред чужди хора!
С жена си и децата си той се качил на кораб, който пътувал в неизвестна посока, защото Аллах отсъжда и граници за неговото предопределение няма! Или както е казал поетът:
Развихрила се буря и корабът станал на парчета. Хванал се мъжът за една дъска, хванала се жена му за друга, хванали се и децата, всяко на отделна дъска, и вълните ги отнесли в различни посоки.
Жената успяла да стигне до един град. Едното от децата стигнало до друг град. Второто дете попаднало на някакъв кораб, а вълните изхвърлили човека на отдалечен остров. Излязъл той на него, обмил се в морето и се помолил. Когато свършил, отишъл при едно дърво, хапнал от плодовете му и утолил глада си. Намерил извор и пил от водата му. Така се молил той три дни подред. На третия ден чул глас да му говори:
— Праведен и честен човек, от баща си възвеличен навечно! Не се оплаквай от божията присъда! На този остров има съкровища и богатства и Аллах пожела ти да ги наследиш. Намери ги, а аз ще изпратя на острова кораби! Бъди добър към всички, призовавай ги да се молят с тебе!
Отишъл човекът на посоченото място. Там Аллах му открил съкровищата.
Кораби, пълни с хора, започнали да наминават към него, а той им правел добро и им казвал:
— Насочвайте хората към мен! Аз ще направя и на тях добро!
Заприиждали към него от разни страни и краища. Не минали и десет години и островът бил вече заселен, а човекът станал негов цар. Никой не минавал оттам, без той да му стори добрина. Разнесъл се слухът за него по цялата земя.
А големият му син попаднал на човек, който го отгледал и изучил. Малкият попаднал пък на друг, който го отгледал още по-добре и го научил да върти търговия. Жена му пък попаднала при някакъв търговец, който й доверил парите си и дал обет да не я продава никому. Той пътувал с кораба си по разни страни и я водел със себе си, накъдето и да тръгнел.
Чул големият син за славата на непознатия цар и тръгнал към него, без да знае кой е. Когато влязъл при него, царят го приел при себе си, успокоил тревогите му и го назначил за свой писар.
Чул и вторият син за праведния цар и също отишъл при него. Царят му възложил да следи за делата му. Така и двамата братя работили известно време, без никой да разбере кой е другият.
Чул за неговата щедрост и доброта и търговецът, при когото живеела съпругата му. Взел няколко великолепни халата, подбрал от най-хубавата стока на страната си и пристигнал с кораба си, като взел със себе си и жената. Отишъл при царя, връчил му своя дар. Царят също наредил да му дадат скъп дар. В подаръка на търговеца имало и различни билки. Царят поискал да му ги покаже и да му разкаже коя за какво се използва.
— Остани тази вечер при нас! — предложил му той…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато царят поканил търговеца да пренощува нея вечер при него, той му отговорил:
— Имам на кораба нещо, което бог ми е оставил да пазя. Дал съм обет да не го преотстъпвам на друг. Това е една праведна жена. Нейната поява бе за мен добро предзнаменование, откакто съм я срещнал — все благодат ми се пада!
— Ще пратя при нея двамата си писари! — казал царят. — Нека пренощуват там и я пазят! — и се разпоредил на писарите: — Отивайте! Пазете кораба на този човек.
Отишли двамата младежи, качили се на кораба, единият застанал на носа, другият — на кърмата. Помолили се на бога за през нощта, а после единият рекъл на другия:
— Ей, ти, царят ни нареди да пазим, а аз се боя да не заспим! Хайде да си поприказваме за това, кой какви патила е изпатил!
— Моето най-голямо изпитание бе — заразказвал вторият, — когато се разделих с майка си, баща си и брат си, който носеше име като твоето. Това се случи, когато баща ми тръгна на път през морето, но ни удариха ветрове, обърнаха кораба, изпотрошиха го.
Изслушал го другият брат и запитал:
— А как се казваше майка ти, приятелю? А баща ти?
— Казваха се така и така…
Скочил брат към брата и възкликнал:
— Ти си, за бога, така е!
И всеки заразказвал на другия какво му се е случило, когато бил малък. А майката чувала какво си приказват, но не се издала, изчаквала търпеливо. Когато се съмнало, единият брат казал на другия:
— Да идем, братко, че да си продължим разговора у дома!
Прибрали се двамата братя. През това време търговецът се върнал от гостуването си при царя и видял, че жената е натъжена.
— Какво ти е? — запитал той. — Какво се е случило?
— Ти прати тук тази нощ двама мъже, които ми мислеха злото! — рекла тя. — Затова ми стана много мъчно!
Разгневил се търговецът, върнал се при царя и му разказал как са се държали през нощта двамата му чиновници. Царят веднага ги извикал при себе си. Наредил да доведат и жената, за да разкаже какво са си приказвали, с какво са я обидили. Довели я и той запитал:
— Жено, кажи какво толкова си чула от тези младежи!
— Моля те, царю! — рекла тя. — В името на всевишния Аллах, господаря на великия трон, нареди им да повторят думите, които си говореха снощи!
— Кажете какво сте си говорили! — разпоредил се царят. — И нищичко да не сте скрили!
Когато двамата момци приповторили думите си, царят скочил от трона си, изохкал, хвърлил се към тях, прегърнал ги и възкликнал:
— За бога, та вие сте моите синове!
Тогава жената открила лицето си пред него и рекла:
— Хвала на бога, аз пък съм тяхната майка!
И така, те пак заживели заедно радостни и щастливи. Хвала на Онзи, който спасява молещия се раб и никога не измамва неговата надежда и молитва. Или както е казал поетът:
Приказка на Абул Хасан ад-Даррадж за Абу Джаафар прокажения
Абул Хасан ад-Даррадж разказвал:
* * *
Много пъти съм идвал в Мека, хора ме следваха по пътя, запознаваха се с мене, пазеха кладенците. Една година пак пожелах да отида до дома на Аллаха и да посетя гроба на пророка му. Казах си: „Знам пътя, ще вървя сам!“ Вървях, що вървях и стигнах до Кадисия. Там видях прокажен, изправен пред михраба. Щом ме видя, той ми заговори:
— Абул Хасан, моля те, нека вървим заедно до Мека!
„Избягах от спътници — как ще вървя с прокажен!“, помислих си и не му отговорих, а когато се съмна, пак тръгнах сам на път. Така вървях, що вървях и стигнах до Акаба. Влязох в джамията и какво да видя — пред михраба стои същият прокажен! „Как ме е изпреварил и е стигнал чак дотук?“, помислих си. А той надигна глава, усмихна се и запита:
— Абул Хасан, ето какво прави слабият, когато не се нрави на силния!
Онази вечер се обърках от онова, което видях. Когато се съмна, поех отново сам на път. Стигнах до Арафат, отидох в джамията — и ето го прокажения отново пред михраба! Стана ми жално и казах:
— Можем да вървим заедно нататък…
— Не мога да направя това! — рече той.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абул Хасан:
* * *
Започнах да плача и да се вайкам, че не му позволих да върви до мене, той каза:
— Не те ли е срам! Нито от плача ти полза има, нито от вайкането ти!
Тръгнах си и го оставих. Стигнах до някакъв кладенец и видях, че пак ме е изпреварил. В Медина вече следите му се загубиха. Там срещнах Абу Язид ал-Бустани и Абу Бакр аш-Шабали заедно с няколко други шейхове. Разказах им тази история, а те ми рекоха:
— Уви, ти нямаш вече неговото приятелство! Това е Абу Джаафар прокажения. Пожелае ли той — и от небесата вали дъжд, благослови ли някого — Аллах отговаря на молитвата му.
Когато чух това, желанието ми да го видя отново стана още по-голямо. И както си седях при склона на планината Арафат, някой ме подръпна изотзад. Обърнах се — това беше той. Извиках силно и паднах без свяст. Когато дойдох на себе си, него го нямаше. Стана ми още по-тежко, пътищата ми се виждаха тесни. Отново помолих Всевишния да го видя и не минаха няколко дни, когато той пак ме подръпна изотзад. Обърнах се.
— Пожелал си да ме срещнеш и да ме помолиш за нещо! — рече той.
Помолих го за три неща: първо, Аллах да ми внуши обич към бедността; второ, да не ми дава прекалено много, за да не живея в охолство; трето, да ми позволи да върна благородния му лик. Той се помоли за тези три неща и изчезна.
Аллах отговори на моята молитва. Той ми внуши да обичам бедността — за бога, няма на света нещо, което да обичам повече! И още — ето вече толкова години не живея в охолство, но в същото време Аллах не позволява да се нуждая от нещо — трябва само да го помоля да ми покаже къде да го намеря. Той отговори и на третото ми пожелание както на първите две — тъй щедър и милостив е! Аллах да прости онзи, който е рекъл:
Приказка за Хасиб Карим ад-Дин, син на Даниел мъдреца
Разказват, че в далечни времена живял в Гърция един мъдрец. Той се наричал Даниел. Имал много ученици и слуги. Всички гръцки мъдреци се подчинявали на повелята му и изучавали науките му. Но той си нямал мъжко чедо.
Една нощ мъдрецът дълго мислил за душата си, плакал, че нямал чедо, което да го наследи в науките. Тогава му дошло на ум, че Височайшият бог ще отговори на онзи, който го моли за прошка. И той се помолил на Всевишния да му даде мъжко чедо, което да заеме неговото място. После се прибрал в стаята си, легнал при жена си и през онази нощ тя понесла дете от него…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разказват, царю честити, че след няколко дни мъдрецът отпътувал с кораб, но корабът потънал и всичките му книги потънали в морето. Той се спасил на една дъска и с него останали само пет пергамента. Когато се върнал у дома, ги подредил в сандък и го заключил. Вече се забелязвало, че жена му е бременна.
— Знай, жено, че краят ми наближава — казал мъдрецът. — Може би след смъртта ми ти ще добиеш мъжко чедо. Щом го родиш, назови го Хасиб Карим ад-Дин. Възпитавай го възможно най-добре и когато порасне и запита: „Какво наследство ми остави баща ми?“, дай му тези пет пергамента. Щом ги прочете и проумее съдържанието им, той ще стане най-умният мъж на света и на своето време!
Сбогувал се с нея, въздъхнал дълбоко и напуснал този свят.
След броени дни жената родила красиво момче и го нарекла Хасиб Карим ад-Дин, както бил пожелал баща му. Извикала двама звездобройци, те пресметнали кои звезди ще го подкрепят и кои ще го въздигнат, и рекли:
— Този момък ще живее дълго, но ще се сблъска в началото с една трудност. Преодолее ли я, ще стане много умен и мъдър!
Отишли си звездобройците. Майката го кърмила две години, после го отбила. Когато станал петгодишен, тя го дала в библиотеката, за да изучи някоя наука — той нищо не научил. После го дала да научи някакъв занаят — но той не научил никакъв занаят, ръцете му нищо не можели да вършат, разплакала се жената от мъка, но хората я посъветвали:
— Ти го ожени! Може пък да му домъчнее за жена му и да хване някакъв занаят!
Майката му сгледала едно момиче и го оженила за него. Но той продължавал да си живее, без да се хваща за някаква работа.
Имали си те съседи — дървари. Един ден дошли при майка му и рекли:
— Купи на сина си магаре, въже и брадва! Нека да дойде с нас в планината! Ще събираме заедно дърва и ще си делим печалбата — така ще има с какво да ви изхранва!
Зарадвала се жената на съвета, купила на сина си магаре, въже и брадва, отвела го при тях, а те й казали:
— Не се тревожи, бог ще му даде и той да поспечели нещо! Все пак нали е син на нашия мъдрец!
Взели го те със себе си и отишли в планината. Насекли дърва, натоварили магаретата, върнали се в града, продали ги и спечелили за прехрана на семействата си. На втория ден пак стегнали самарите на магаретата и пак отишли да секат дърва. На третия ден — същото. И така работили няколко дни.
Случило се веднъж, когато дърварите отишли в планината, да падне пороен дъжд. Скрили се те в голяма пещера. С тях бил и Хасиб. Седнал той в един ъгъл на пещерата, чукнал с брадвата си о пода и чул, че под нея изкънтяло напразно. Тогава започнал да копае и стигнал до кръгла плоча с халка върху нея. Зарадвал се и извикал дърварите…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че дърварите видели плочата, бързо я издърпали и зърнали под нея отвор. Разширили го, а вътре — подземие, пълно с бъчви с мед.
— Тук е пълно с мед! — рекли дърварите. — Нищо друго не ни остава, освен да се върнем в града, да донесем съдини, да ги напълним с мед, да го продадем, а после да си разделим печалбата. Един от нас трябва да остане тук и да го пази.
— Аз ще остана и ще го пазя, докато донесете съдините! — предложил Хасиб.
Оставили дърварите Хасиб да пази подземието, отишли в града, донесли съдини, напълнили ги с мед, натоварили ги на магаретата, върнали се в града, продали меда, после пак се върнали и така продължило няколко дни. Тогава дърварите си рекли:
— Подземието бе открито от Хасиб Карим ад-Дин! Утре той ще слезе в града и ще ни обвини, че медът не е наш, и ще прибере всичките пари. Няма друг начин да се отървем от него, освен да го спуснем в подземието уж да напълни каквото е останало от меда, и да го оставим там да умре.
Така се и договорили. Върнали се при подземието и му рекли:
— Ей, Хасиб, я слез долу да напълниш колкото мед е останало!
Слязъл Хасиб, напълнил останалия мед в съдините и викнал:
— Готово! Хайде, изтеглете ме!
Никой не му отговорил — дърварите вече си били натоварили магаретата и се върнали в града, като го оставили сам в подземието. В града те продали меда и отишли при майката на Хасиб, като плачели и говорели:
— Жив да е в спомените ти синът ти Хасиб!
— Как умря той? — възкликнала тя.
— Бяхме в планината — отговорили дърварите. — Заваля силен дъжд. Прислонихме се в една пещера. Не усетихме кога магарето на сина ти побягна. Той се затича подире му, а там имало вълк. Той разкъса сина ти, изяде и магарето!
Майката посипала главата си с прах, после устроила помен, а дърварите започнали всеки ден да й носят нещо за ядене. После си отворили с парите дюкяни, завъртели търговия и заживели весело, щастливо и сито.
През това време Хасиб Карим ад-Дин плачел и се вайкал. Точно тогава върху главата му паднал голям скорпион. Хасиб скочил и го убил. После се замислил и си казал: „Тук имаше само мед! Откъде може да се е промъкнал този скорпион?“ Станал, огледал мястото, занадничал насам-натам и видял, че от там, откъдето се бил появил скорпионът, блясва светлинка. Извадил ножа си и започнал да разширява дупката, докато тя станала колкото прозорче. Измъкнал се през него и се оказал в широк коридор. Тръгнал по него и се намерил пред голяма порта от черно желязо със сребърен катинар, от който стърчал зелен ключ. Пристъпил Хасиб към портата, надзърнал през процепа й и видял отвътре да блести силна светлина. Отключил катинара, отворил портата и влязъл вътре. Вървял, що вървял и стигнал до голямо езеро. Зад него видял висок хълм от зелен хризолит, а на върха му — трон от лято злато с вградени в него скъпоценни камъни. Около трона имало кресла — едни излети от злато, други — от сребро, а трети — дялани от зелен изумруд. Преброил ги — излезли дванайсет хиляди. Качил се той към излятия трон, седнал на него и започнал да се диви на езерото и на подредените в редица кресла. И докато се чудил и маял, му се доспало. Задрямал за малко, но чул насън голям шум. Отворил очи и видял по креслата огромни змии, всяка дълга по сто лакти. Очите на всяка змия блестели като въглени. Гледката го ужасила, гърлото му пресъхнало от страх и помислил, че това е краят на живота му. Погледнал към езерото — то било препълнено с по-малки змии.
И ето че при него припълзяла огромна змия. На гърба си носела златна тепсия, а в тепсията — малка змия, блестяща като кристал, с човешко лице. Тя го поздравила с човешки език и той отговорил на поздрава й. После друга змия от тези, които седели на креслата, припълзяла към тепсията, поела змията от нея и я сложила върху едно от креслата. Тя креснала нещо на останалите и на зова й всички се надигнали послушно. Малката змия им направила знак да седнат. После се обърнала към Хасиб:
— Не се бой от нас, момко! Аз съм царица и султанка на змиите!
При тези нейни думи сърцето на момъка се отпуснало. Тя дала знак на змиите да донесат нещо за хапване. Те донесли ябълки, грозде, нарове, фъстъци, лешници, орехи, бадеми и банани и ги сложили пред Хасиб, а Змийската царица заговорила:
— Здравей, момко! Как се казваш?
— Казвам се Хасиб Карим ад-Дин! — отговорил той.
— Хапни си от плодовете, Хасиб! — рекла змията. — Ние тук друга храна нямаме! И не се бой от нас!
Послушал Хасиб змията и ял, докато се наситил. Когато се нахранил, вдигнали трапезата и Змийската царица заговорила:
— Разкажи ни, Хасиб, откъде си, как попадна на това място, какво ти се е случило?
Хасиб разказал всичко за баща си, за майка си и за себе си.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че Змийската царица изслушала разказа на Хасиб Карим ад-Дин от начало до край и му рекла:
— Само добро има да ти се случи! Но искам от тебе, Хасиб, да постоиш при мене известно време, за да ти разкажа и аз историята си, да чуеш и на мене какви чудеса ми се случиха.
И Змийската царица заразказвала:
Приказка на Змийската царица за Балукия
Знай, Хасиб, че някога в град Кайро имало цар от племето Израилево, който имал син на име Балукия. Този цар бил учен, праведен, обичал да чете книги за знанията. Когато се разболял и смъртта го доближила, дошли при него сановниците, насядали наоколо, поздравили го, а той им казал:
— Знайте, че краят ми приближава и аз ще се преселя на другия свят. Нямам какво да ви поверя освен моя син Балукия. Оставям ви го като мой завет.
Закашлял се и напуснал този свят. Направили му голямо погребение и обявили сина му Балукия за свой султан. Синът бил справедлив към народа си и по негово време хората не усещали теглила.
Случило се един ден синът да отвори бащините хазни, за да види какво има в тях. Отворил едната и видял врата. Влязъл в малка стаичка с колона от бял мрамор по средата, върху която имало абаносов сандък. Снел го Балукия, отворил го и видял в него златна кутия. Отворил я и видял в нея книга. Разгърнал я, зачел се, а там имало описание на пророка Мохамед, как той щял да бъде изпратен на земята в края на времената и ще е най-първи между първите и последните пророци. Когато Балукия схванал божественото описание на Мохамед, сърцето му се изпълнило с обич към него. Събрал той всички големци на племето Израилево, жреци, първосвещеници и монаси, извадил книгата, прочел я и възкликнал:
— Хора, аз трябва да извадя баща си от гроба и да го изгоря!
— Защо ще правиш такова богохулство? — запитали те.
— Защото е скрил от мене тази книга! — отговорил Балукия. — Той е извадил тези свитъци от Тората, оставил ги е в една хазна и никой не я е виждал оттогава!
— Царю! — замолили се всички. — Баща ти умря, той е вече в земята, делата му са в божиите ръце! Не го вади от гроба!
Балукия разбрал, че те няма да позволят да се докосне до останките на баща си, отишъл при майка си и рекъл:
— Майко! Намерих в бащините си хазни книга, където се описва идването на Мохамед. Това е пророкът, който ще бъде изпратен в края на времената! Искам да тръгна по света, за да го срещна! Не се ли срещна с него, обичта ми към него ще ме задуши и ще умра! — съблякъл дрехите си, облякъл груба аба и ботуши с дебели подметки и казал: — Не ме забравяй в молитвите си, мамо! Оставям и моите, и твоите дела в ръцете на Всевишния!
Най-напред се запътил към Шам. Вървял, що вървял, стигнал до морския бряг. Видял кораб, качил се на него заедно с други пътници и потеглил. Стигнали до един остров. Пътниците слезли, той — с тях. Усамотил се, седнал под едно дърво и заспал. Когато се събудил и тръгнал да дири кораба, той вече бил потеглил. Островът бил пълен със змии, едни като камили, други — като палми. Всички те повтаряли името на всевечния всевелик Аллах и се молели за Мохамед. Много се зачудил Балукия на всичко това…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Когато зърнали Балукия, змиите се насъбрали около него и една го запитала:
— Кой си ти? Откъде дойде? Как се казваш? Накъде отиваш?
— Казвам се Балукия — отговорил той. — И съм от племето Израилево! Тръгнах, обхванат от любов към Мохамед! Искам да го потърся! А ти коя си, благородна господарке?
— Ние сме жители на ада! — отговорила змията. — Аллах ни е създал, за да наказваме неверниците!
— А защо сте се появили на това място? — запитал той.
— Знай, Балукия — отговорила тя, — че от много кипене и от парите адът поема дъх два пъти през годината, веднъж през зимата и веднъж през лятото. Голямата миризма в него е породена от високата горещина. Когато изпуща дъх, той ни изхвърля от недрата си, а когато вдишва — ни връща отново в тях.
— А има ли в ада по-големи от вас?
— Ние се появяваме отвън, когато той изпуща дъх, само защото сме малки. В ада всяка змия е толкова голяма, че сложиш ли върху носа й някоя от нас, тя дори няма да усети!
— Вие се молите и повтаряте името на Мохамед! Откъде знаете за Мохамед, Аллах да го благослови и приветства?
— Балукия, името на Мохамед е изписано върху вратата на рая! Ако не бе той, Аллах въобще не би създал нито човешките твари, нито животните, нито рая, нито ада, нито небето, нито земята!
Балукия се сбогувал със змиите, върнал се на морския бряг и там видял кораб, който хвърлил котва край острова. Качил се на него. Потеглил корабът, плавал, що плавал и стигнал до друг остров. Балукия слязъл, разходил се и пак видял змии, големи и малки. Между тях имало една бяла змия, по-чиста от кристал, която била в златна тепсия, носена от змия, огромна като слон. Тази змия била Змийската царица, това бях аз, Хасиб! Когато видях Балукия, го поздравих, той отговори на поздрава ми и тогава го запитах:
— Кой си? Защо си тук? Откъде си дошъл? Накъде отиваш? Как се казваш?
— Аз съм от племето Израилево! — отговори той. — Казвам се Балукия! Пътувам, воден от обичта си към Мохамед, Аллах да го благослови и приветства! Него търся аз! Намерих описанието му в свещените книги. А ти каква си? Защо си тук? Какви са тези змии около тебе?
— Аз съм Змийската царица, Балукия! И те моля, когато се срещнеш с Мохамед, предай му и моите поздрави!
Сбогува се Балукия с мене и се върна на кораба си.
Пътувал после той, що пътувал и стигнал до Свещения дом. Там имало човек, който знаел всички науки, знаел наизуст Тората и Евангелието, умеел да строи. Наричал се Аффан. Той бил прочел в една от своите книги, че онзи, който сложи на своя пръст пръстена на Сулейман, ще му се подчиняват всички живи твари. Прочел в друга книга, че когато господарят Сулейман починал и го сложили в ковчега, а после го отнесли зад седем морета пръстенът все още се намирал на ръката му.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Разправят, че Аффан прочел в някаква книга, че никой — нито човек, нито джин, не можел да вземе пръстена от ръката на господаря на Сулейман, че никой капитан не можел да пресече с кораба си седемте морета, зад които бил оставен ковчегът му. Той прочел и трета книга, в която се казвало, че сред всички билки има една, от която, ако изстискаш малко сок и намажеш нозете си, ще можеш да вървиш по всяко море, без да се намокриш. Но също прочел, че никой не може да стигне до тази билка, без с него да е Змийската царица.
Влязъл Балукия в Свещения дом и приседнал на едно място да си помисли. И ето че се появил Аффан, вслушал се в думите на Балукия, чул, че той декламира Тората, и го запитал:
— Как се казваш, човече? Откъде идваш и къде отиваш?
— Казвам се Балукия! — отговорил момъкът. — Аз съм от град Кайро. Тръгнал съм да търся Мохамед.
— Ела у дома ми и бъди мой гост! — казал Аффан.
Той хванал Балукия за ръката, отвел го у дома си, там му оказал голямо уважение и му рекъл:
— Разкажи ми за себе си, братко! Откъде узна за Мохамед, за да се привърже сърцето ти толкова към него, че чак си тръгнал да го търсиш? Кой ти показа пътя насам?
Разказал му Балукия историята си. Аффан възкликнал:
— Срещни ме със Змийската царица, а пък аз ще те срещна с Мохамед, защото времето, когато ще се появи Мохамед, е след векове! Нека уловим Змийската царица, да я сложим в кафез и да отидем с нея в планината за една билка! Тази билка може да бъде намерена само ако Змийската царица е с нас. Открих в книгите, че всеки, който откъсне листо от тая билка, изстиска сока й и намаже с него нозете си, ще може да върви по всяко море, без да намокри краката си! Ако хванем Змийската царица и тя ни покаже тази билка, ние ще я откъснем, ще я изстискаме, ще съберем сока й, пък после ще пуснем царицата на свобода. Ще намажем нозете си, ще пресечем седемте морета, ще стигнем до гробницата на господаря на Сулейман, ще снемем пръстена му и ще управляваме света, както е управлявал той. Така ще постигнем каквото съм намислил! После ще отидем в Морето на сенките, ще пием там жива вода и Аллах ще продължи живота ни до края на времената! Така и ти ще се срещнеш с Мохамед!
Изслушал Балукия думите на Аффан и рекъл:
— Аз ще те срещна с Царицата на змиите, Аффан!
И Аффан приготвил железен кафез, взел две чаши, напълнил едната с вино, а другата с мляко и двамата тръгнали на път. Дни и нощи пътували, докато стигнали до острова, където живеела Змийската царица. Двамата слезли на острова, Аффан поставил кафеза на земята и нагласил в него капан…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Сложил Аффан в кафеза две чаши с вино и мляко. После двамата се отдалечили и се скрили.
А Змийската царица, това бях аз, Хасиб, се приближих до кафеза, забелязах чашите, разглеждах ги известно време и когато усетих дъха на млякото, слязох от гърба на змията, която ме носеше, измъкнах се от тепсията, влязох в кафеза, посегнах към чашата с виното, отпих от него и главата ми се завъртя. Заспах. А Аффан, като видял това, скочил към кафеза, затворил ме вътре, взели ме и двамата с Балукия тръгнали на път. Когато се свестих, видях, че се намирам в железен кафез, който е върху главата на някакъв мъж, а редом върви Балукия.
— Това е наказанието ми! — възкликнах аз. — Човешките същества никога не бива да бъдат прощавани!
— Не бой се от нас, Змийска царице! — каза ми Балукия. — Ние никога няма да ти сторим зло! Само искаме да ни покажеш една билка. Намерим ли тази трева, вземем ли я, ще те върнем на острова ти и ще те пуснем да си ходиш!
Така Аффан и Балукия вървяха, докато ме отнесоха при планината с билките. Огледаха там всички билки, всяка им разказа каква е ползата от нея. Ето че една билка заговори:
— Аз съм чудна билка, който изстиска сока ми, а после намаже с него нозете си, ще пресича всяко море, създадено от Всевишния, без дори да се мокри!
Аффан свали кафеза от главата си, събра от тези билки колкото му трябваха, смачка ги, изстиска ги, събра сока им, прибра го в две шишета, взе ги със себе си, а с последните капки двамата намазаха нозете си. После пак ме взеха със себе си и вървяха дни и нощи, докато стигнат до моя остров. Аффан отвори вратата на кафеза, аз излязох от него и ги запитах:
— А какво ще правите с този сок?
— Искаме — отговориха те — да го намажем на нозете си, за да пресечем седемте морета, да стигнем до гробницата на господаря Сулейман и да вземем пръстена от ръката му!
— Уви! — възкликнах аз. — Няма да успеете да го вземете! Всевишният оказа благодеяние само на Сулейман, като му даде този пръстен! И защо ви е той? Ако си бяхте взели от билката, която, ако човек я изяде, няма да умре до Деня на възкресението, по-голяма полза щяхте да имате!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разкажа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Балукия и Аффан много съжалиха за стореното, но продължиха пътя си. А аз се върнах при своите воини и видях, че те са се объркали, силните са отслабнали, а слабите са измрели. Щом ме видяха, много ми се зарадваха, скупчиха се около мене и завикаха:
— Какво ти се случи? Къде беше?
Разказах им аз всичко, което ми се бе случило с Аффан и Балукия, после събрах всички свои воини и отпътувахме към планината Каф, защото ние зимуваме там, а летуваме на мястото, където ни срещна ти, Хасиб Карим ад-Дин! Това е историята ми! — завърши Змийската царица.
* * *
— Моля ти се, бъди така добра! — замолил се Хасиб. — Нареди на някоя от помощничките си да ме изведе на горната земя, за да се събера с близките си!
— Ти не можеш да ни напуснеш! — рекла змията. — Ще дойде зимата, ти ще дойдеш с нас при планината Каф. Там ще видиш други върхове, пясъци, дървета, птици, маймуни, ифрити и джинове!
Затъжил се, заскърбил Хасиб Карим ад-Дин и рекъл:
— Разкажи ми тогава дали, след като се разделиха с тебе, Аффан и Балукия са пресекли седемте морета, дали са стигнали до гробницата на Сулейман и ако са стигнали, дали са успели да вземат пръстена му?
И Змийската царица отново заразказвала:
* * *
Знай, Хасиб, че когато Аффан и Балукия се разделиха с мене, те тръгнали по моретата с намазани от онзи сок нозе и заразглеждали морските чудеса. Така пресичали море след море, докато пресекли Седемте морета. Стигнали до огромна планина, цялата от зелен изумруд. От нея течал извор, чието дъно било пълно с риба. Тръгнали по брега, стигнали до високата планина, заизкачвали се и отдалеч забелязали пещера, а в нея — голямо кубе, осветено отвътре. Тръгнали към пещерата, влезли в прохода й и видели ложе, изляно от злато, с вградени в него скъпоценни камъни, а около него — неизброимо число подредени кресла! Видели и господаря ни Сулейман да лежи в онова ложе, върху него — наметка от златна коприна, тъкана със златна основа и украсена със скъпоценни камъни и драгоценни метали. Дясната му ръка била върху гърдите, на пръста му сияел пръстенът и неговата светлина затъмнявала блясъка на всички скъпоценности. Пристъпили към ложето, но когато се приближили, изпод него изпълзяла огромна змия и креснала така силно, че земята се разтресла, искри полетели от устата й.
— Не се ли върнете — ще загинете!
Аффан произнесъл своите заклинания, но тя не се стреснала от тях, издухала такава горещина, че едва не запалила всичко наоколо, и повторила:
— Горко ви! Не се ли върнете — ще загинете!
Балукия се изплашил и изскочил от пещерата. Но Аффан не се стреснал, пристъпил към останките на Сулейман, протегнал ръка, докоснал пръстена, понечил да го измъкне от пръста му, но змията духнала в лицето му, изгорила го и той за миг се превърнал в купчина пепел. Това бил краят му…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Когато видял как Аффан се превърнал в купчина пепел, Балукия паднал в несвяст. Тогава бог, да се свети славата му, наредил на Джибрил веднага да слезе на земята, преди змията да е дъхнала върху Балукия. Слязъл той, издърпал Балукия, свестил го, а когато младежът дошъл на себе си, го запитал:
— Откъде сте дошли на това място?
Разказал му Балукия цялата си история и добавил:
— Дойдох тук, за да се срещна с Мохамед! Аффан ми каза, че той ще се появи в края на времената и с него ще се срещне само онзи, който живее дотогава. А ще живее онзи, който пие от живата вода! А това щяло да е възможно само ако вземе пръстена на Сулейман! Аз дойдох с него до това място, той изгоря, а аз останах! Кажи ми за Мохамед — къде да го намеря?
— Балукия — рекъл му Джибрил, — върви си у дома, времето на Мохамед е далече напред!
И Джибрил излетял към небесата. Разплакал се Балукия, съжалил за стореното и си спомнил думите на Змийската царица: „Уви, никой не може да вземе този пръстен!“ Объркала се душата му, дълго плакал, после слязъл от планината, вървял, докато стигнал морския бряг, седнал там и заразглеждал удивено околните планини, морета и острови. Пренощувал, а на сутринта намазал нозете си със сока от билката и тръгнал през морето. Вървял, що вървял дни и нощи, дивил се на страхотиите и чудесиите на морето, докато стигнал до един остров, който му се сторил рай. Излязъл на него, дивил се на красотите му, поразходил се. Островът бил голям, земята му била от шафран, камъните му — от рубини и благородни метали, алеите и градините му — от жасмин, там растели най-плодоносните дървета, разнасяли се най-приятните и най-силни аромати. По него течали потоци, около бреговете — коморско дърво и кардамон от Ява, горите му — от захарна тръстика, наоколо — рози, нарциси, карамфили, хризантеми, лилии и момини сълзи. А птиците пеели от дърветата, всички с най-разноцветни пера по широки крила, от красиви по-красиви, събрали в себе си всички цветове и мелодии. И така — дърветата били огромни, птиците — разговорни, реките — пълноводни от изворите вода препускала, тя била сладка и вкусна, газели в полето насам-натам се втурвали, костенурки във водите плували, птици песни пеели в клони избуяли — тук и влюбени биха любов забравили. Дивил се Балукия на острова, но и разбрал, че се е отклонил от пътя, по който бил дошъл с Аффан. А когато нощта спуснала черните си криле, той се качил на едно високо дърво, за да подремне. И както си седял на дървото, морето се развълнувало и от него излязло огромно животно, което изревало така високо, че изплашило всички животинки на острова. Балукия не успял да му се начуди, когато от морето занаизлизали най-различни зверове, всеки носел в лапите си скъпоценен камък, който му служел за светилник — от светлината на тези камъни островът заблестял като ден и след малко се напълнил с такива твари — само Аллах знае какви са били! Но ето че откъм сушата дошли животни от пустинята — лъвове, тигри, леопарди и други подобни зверове. Те се смесили на брега с морските и между тях се завързал дълъг разговор, който продължил до сутринта. А когато се съмнало, всяка твар си отишла по своя път.
Изплашил се Балукия, слязъл от дървото, отишъл при морския бряг, намазал краката си със сока, който носел, и влязъл във второто море. Пак вървял дни и нощи по водата, докато стигнал до огромна планина. Камъните й били магнитни, а по склоновете й живеели лъвове, тигри и зайци. Страховита се видяла тя на Балукия, той походил насам-натам по брега, докато се мръкнало, после седнал под една скала край морето и започнал да яде суровата риба, изхвърлена от вълните. Но ето че някакъв огромен тигър го забелязал и решил да го изяде. Когато Балукия се обърнал към него, животното било готово за скок. Изплашен, той набързо намазал краката си със сока и избягал в третото море. Крачел по водата в мрачината, а нощта била черна и вятърът веел силно.
Вървял, що вървял и пак стигнал до някакъв остров. Излязъл на него и видял, че там растат дървета — едни били зелени, други — изсъхнали. Хапнал си той от плодовете на зелените дървета, поразходил се и ето че се мръкнало…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Разправят, че Балукия разглеждал острова, докато се мръкнало. Преспал спокойно, а като се съмнало, отново започнал да го обхожда. Така отпочинал десетина дни, а после слязъл на брега, намазал краката си с вълшебния сок и влязъл в четвъртото море. Вървял един ден и една нощ и стигнал до нов остров. Земята му била от ситен пясък, по него нямало ни дърво, ни тревица. Поразходил се и видял, че единствените живи същества били орли, които гнездели в пясъка. Тогава намазал краката си с онзи сок, влязъл в петото море и пак тръгнал по водата.
Вървял пак ден и нощ и стигнал до малък остров, чиято земя и скали блестели като порцелан. В тях имало жили, от които може да се добива злато, по тях растели странни дървета, каквито не бил виждал по целия си път — плодовете им блестели като златни. Когато се мръкнало и нощта пуснала своя плащ, плодовете започнали да осветяват целия остров като звезди. Балукия си помислил: „Сигурно плодовете на този остров изсъхват от слънцето, падат по земята, ветровете ги събират на купчини и те се превръщат във философски камък — който вземе от него, ще може да получава злато!“ Преспал до сутринта, а когато слънцето се показало, намазал краката си с онзи сок и тръгнал по шестото море.
Пак вървял дни и нощи и стигнал до нов остров. Излязъл на брега му и се оказал пред две планини с много дървета по тях. Плодовете на едни приличали на човешки глави, окачени за косите по клоните. Плодовете на други приличали на зелени птици, окачени за краката. Трети дървета светели като пламък — техните плодове приличали на алое и там, където капвала капка от сока им, всичко изгаряло. Видял той там плодове, които плачат, и плодове, които се смеят. И много други чудеса видял Балукия. Край брега на морето забелязал високо дърво. Поседнал под него до мръкване, а когато се стъмнило, се качил на клоните му и се замислил какви чудни творения е създал Аллах. И както седял така, морето се развълнувало и от него излезли морски момичета. Всяка държала в ръката си скъпоценен камък, който блестял като утро. Излезли те от водата, събрали се под дървото, поседнали, засмели се, заиграли, затанцували. Балукия ги заглеждал отгоре, а те се забавлявали до сутринта, а после се върнали в морето. Той слязъл от дървото, намазал нозете си със сока, влязъл в седмото море и пак тръгнал на път. Два месеца вървял, без да види нито остров, нито планина, нито суша, нито долина, не се показвал никакъв бряг в това море. От глад той започнал да лови риба в морето и да я яде сурова. Най-после стигнал до някакъв остров с много дървета и пълноводни потоци. Излязъл на брега и се заоглеждал. Било по пладне. Повървял и забелязал дърво с ябълки. Протегнал ръка да си откъсне и да хапне от тях, но някакво същество му викнало от клоните:
— Пипнеш ли това дърво, хапнеш ли от него — ще те разсека на две!
Погледнал Балукия към него и видял, че е човек, висок най-малко колкото четирийсет дървета. Уплашил се, отдръпнал се и попитал:
— Защо не ми позволяваш да хапна от тези плодове?
— Защото си човек и твоят праотец е Адам! — отговорило съществото. — А Адам е забравил обета си пред Аллах, не се е подчинил на повелята му и е ял от забранените плодове!
— А ти какво си? — запитал Балукия. — Чий е този остров? Чии са тези дървета? Как се казваш?
— Аз се казвам Шарахия! — отговорило съществото. — Този остров и тези дървета са на цар Сахр. Аз съм един от неговите помощници и той ми е поверил острова! А ти кой си? Откъде си се появил по тези краища?
И когато Балукия му разказал историята си от начало до край, Шарахия му донесъл ядене и Балукия се нахранил до насита. После се сбогувал с него и тръгнал на път. Десет дни вървял, пресичал планини и пясъци, докато видял да се вдига облак прах. Тръгнал нататък и стигнал до голяма долина, дълга две седмици път. Чул викове, удари на метал, цвилене на коне. Загледал се и видял човекоподобни същества, яхнали коне, да се бият. Кръв течала като река, гласовете им — като гръмотевици, в ръцете им — копия, пики, мечове, боздугани, лъкове и стрели, всички вплетени във велика битка.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Изплашил се Балукия за живота си. И докато ги гледал, онези го забелязали, разделили се и спрели битката. Приближили до него и започнали да се чудят на вида му. Пристъпил напред конник и го запитал:
— Ти пък какво си? Откъде си дошъл? Накъде отиваш? Кой ти показа този път, за да стигнеш до страната ни?
— Аз съм човек! — отговорил Балукия. — Тръгнах, воден от любовта си към Мохамед, но сбърках пътя и се оказах тук!
— Ние никога не сме виждали човеци! — казал конникът. — Такова нещо не е идвало по тези земи!
— А вие що за божи твари сте? — запитал той.
— Ние сме джинове! — отговорил конникът.
— А кажи ми, рицарю, защо водите тази битка? Къде живеете? Как се наричат тази долина и тази земя?
— Ние живеем на Бялата земя! — отговорил конникът. — Всяка година Аллах ни нарежда да идваме веднъж на това място и да покоряваме неверните джинове!
— А къде е Бялата земя?
— Тя е на разстояние петдесет и седем години от планината Каф. Това място се нарича Шадад бен Ад и ние сме дошли тук, за да побеждаваме. Нашата единствена работа е да възхваляваме и венцеславим Аллах! Имаме цар на име Сахр. Ти трябва да тръгнеш с нас, за да те види и разгледа!
Повели джиновете Балукия към своя стан. Там той видял огромни шатри от зелена коприна. Между тях имало една още по-висока шатра от червена коприна, широка около хиляда лакти, въжетата й били от синя коприна, колчетата й — от злато и сребро. Джиновете го довели до нея. Тя била на цар Сахр. Той седял на огромен трон от червено злато, инкрустирано от бяло злато и скъпоценни камъни. От дясната му страна седели царете на джиновете, а от лявата — мъдреците, емирите, държавните сановници. Царят го зърнал и наредил да го доведат при него. Пристъпил напред Балукия, поздравил го и целунал земята пред него. Цар Сахр отговорил на поздрава му и наредил:
— Приближи се към мене, човеко!
Балукия се приближил. Царят заповядал да му сложат стол и запитал:
— Ти какво си?
— Аз съм човек от племето Израилево! — отговорил Балукия.
— Разкажи ми историята си! — наредил царят. — Кажи ми какво ти се е случило? Как стигна до тази земя?
Разказал му Балукия всичко, което му се било случило по време на пътешествието. Зачудил се цар Сахр на думите му и наредил на слугите да сложат трапеза. Разпънали я те, подредили я, донесли съдини от червено злато, сребро и мед. В едната имало петдесет варени говеда, а в друга — двайсет камили, в трета — петдесет овце, а всички подноси били хиляда и петстотин. Всички започнали да се хранят и той ял, докато се наситил. Слугите вдигнали ястията и донесли плодове. Хапнали и от тях и царят възхвалил Всевишния и го помолил за здравето на неговия пророк Мохамед. Когато чул да се споменава името на пророка, Балукия заговорил на царя:
— Искам да те запитам някои неща!
— Питай, каквото искаш! — съгласил се царят.
— Царю — продължил Балукия, — а вие какво сте? Откъде сте се появили? Откъде знаете за Мохамед, щом се молите за него и го обичате?
— Балукия! — отговорил царят. — Всевишният Аллах е създал ада на седем ката един връз друг. Разстоянието от кат до кат е хиляда години път. Той нарече първия кат Джаханнам и го подготви за непокорните правоверни, които умират без покаяние. Вторият кат се казва Лаза — той е за неверниците. Третият кат е Джахим — той е за Яджудж и Магудж. Четвъртият кат е Саир и той е за племето на Иблис. Петият кат е Сакр и той е за онези, които са забравили да се молят. Шестият кат е Хатма и той е за евреите и християните. Седмият кат е Хауия и той е за лицемерните правоверни. Това са седемте ката на ада.
— Сигурно мъченията в Джаханнам са най-леки, защото той е най-отгоре? — запитал Балукия.
— Да, там са най-леките мъчения. Но и там има хиляда огнени планини, по всяка планина — седемдесет хиляди огнени долини, във всяка долина — седемдесет хиляди огнени града, във всеки град — седемдесет хиляди огнени калета, във всяко кале — седемдесет хиляди огнени кресла, а във всяко кресло — седемдесет хиляди вида мъчения. В никой от кръговете на ада, Балукия, няма по-леко мъчение от това, което има в първия.
Балукия заплакал и запитал:
— Царю, а какво ще стане с нас?
— Ти не се бой, Балукия! — успокоил го цар Сахр. — Онзи, който е обичал Мохамед, няма да гори в огъня. А нас Всевишният ни е създал от огъня. Първите същества, които той създаде за ада, бяха двама негови воини. Единият се казва Халит, а другият — Малит. Халит е с лице на лъв, а Малит — на вълк. Опашката на Малит бе женска и пъстра на цвят като на костенурка, а опашката на Халит бе мъжка и приличаше на змийска. Аллах нареди на тези опашки да се оплетат една в друга и да се слеят в любовна прегръдка. От тази прегръдка се заченаха и родиха змии и скорпиони. Те живеят в огъня и Всевишният чрез тях измъчва онези, които попаднат в ада. А тези змии и скорпиони се чифтосваха помежду си и се размножиха в огромен брой. Тогава Всевишният нареди опашките на Халит и Малит да се слеят отново. Те се сплетоха отново, любиха се, опашката на Малит зачена отново от опашката на Халит и в определения срок се родиха седем женски и седем мъжки чеда. Отгледаха ги, а когато пораснаха, женските се омъжиха за мъжките. Всички се подчиниха на родителите си, само едно се възпротиви. Всевишният го превърна в червей и този червей е Сатаната, Аллах го прокълнал! А бил един от най-приближените — как се молел на Аллах, преди да го изкачи на небесата, за да стане най-приближеният. Иблис бил верен раб на всевишния Аллах. Той станал старши на всички негови приближени. Но когато създал Адам, Аллах наредил на Иблис да му се покори. Не се съгласил Иблис и Аллах го прогонил и проклел. А когато станал баща, от него произлезли дяволите. А от шестте чеда произлезли правоверни джинове. Ние сме от техния корен! Това е нашият произход, Балукия!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Дълго се дивил Балукия на думите на цар Сахр, а после го помолил:
— Царю, ще ми се да наредиш на някого от помощниците си да ме върне в моята страна!
— Можем да направим това, но само ако ни нареди Всевишният! — отговорил царят. — Но ако искаш да си тръгнеш от нас, аз ще ти дам един от моите жребци. Той ще те пренесе до границата на моето царство. Там ще те пресрещнат воините на цар Барахия. Щом видят коня, те ще познаят чий е, ти ще слезеш от него и те ще ни го върнат!
Тъй и сторили. На изпроводяк цар Сахр посъветвал Балукия:
— Пази се и не слизай от коня! Не го удряй и не му викай! Направиш ли това — смятай, че си загазил! Язди го спокойно, докато спре сам. Тогава слез и върви по пътя!
Сбогувал се Балукия и потеглил. Яздил, що яздил и стигнал до границата на владенията на цар Сахр. Там конят спрял, той слязъл от него и изтръскал прахта от дрехите си. Появили се няколко същества, видели коня, повели го и тръгнали нанякъде. Балукия тръгнал след тях. Стигнали до стана на цар Барахия. Влязъл Балукия при него, поздравил го и той му отговорил на поздрава. Гледал Балукия как живее цар Барахия, и видял, че е също като цар Сахр. Донесли ястията, всички започнали да ядат, а Балукия хапнал до насита. Накрая царят запитал:
— Ти кога се раздели с цар Сахр?
— Преди два дни! — отговорил Балукия.
— И знаеш ли какво разстояние си преминал за тези два дни?
— Не знам!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия.
* * *
Цар Барахия казал на Балукия:
— През тези два дни ти си минал разстояние от седемдесет месеца път. Сигурно когато си яхнал коня, той се е изплашил от тебе, защото е разбрал, че си човешко същество! Разкажи ми какво ти се е случило, как си стигнал до тези земи?
Разказал му Балукия всичко, което бил препатил. Изслушал царят разказа му, после дълго му се чудил. И Балукия останал при него два месеца…
* * *
Слушал Хасиб Карим ад-Дин разказа на Змийската царица, дивил се на патилата на Балукия и казал:
— Моля те, нареди на някоя от помощничките си да ме изведе на Горната земя и да се срещна с близки и роднини!
— Слушай, Хасиб Карим ад-Дин! — рекла тя. — Излезеш ли на Горната земя, събереш ли се с близките си, ти ще отидеш в хамама, за да се изкъпеш! А свършиш ли с къпането, аз ще умра, защото то ще е причината за моята смърт!
— Кълна ти се, цял живот няма да стъпя в хамам! — възкликнал Хасиб. — И щом трябва да се изкъпя, ще се къпя само вкъщи!
— И сто клетви да ми дадеш, няма да ти повярвам! — рекла царицата. — Ти си човек, а човекът не държи на дадената дума! И праотецът ви Адам е дал дума на Всевишния, а после я е нарушил! А Аллах е оставил пръстта, от която го е създал, да зрее цели четирийсет дни, поставил е в негово подчинение всичките си ангели! Въпреки това той е нарушил дадената дума, забравил я е, престъпил е повелята на своя бог!
Млъкнал Хасиб и заплакал. Плакал десет дни, после рекъл:
— Разкажи ми какво е станало с Балукия, след като е стоял при цар Барахия десет дни?
И Змийската царица продължила разказа си:
* * *
След като постоял при цар Барахия, Балукия решил да продължи пътя си. Сбогувал се и тръгнал сам из пустините. Дни и нощи пътувал, докато стигнал до висока планина. Качил се на нея и видял един велик ангел, който седял на върха й, повтарял името на всевишния Аллах и се молел в името на Мохамед. Пред ангела стояла дъска, върху която имало написано нещо с бяло и нещо с черно. Той имал две крила — едното се протягало на изток, а другото — на запад. Пристъпил към него Балукия, поздравил го, ангелът отговорил на поздрава му и запитал:
— Кой си ти? Откъде си дошъл? Накъде отиваш? Как се казваш?
— Аз съм един от синовете Адамови, от племето Израилево! — отговорил Балукия. — Пътувам, воден от любовта си към Мохамед, и се казвам Балукия!
— А какво ти се е случило, докато стигнеш до тази земя?
Разказал му Балукия всичко, което бил препатил, и ангелът се удивил на разказа му. После и Балукия запитал:
— Кажи ми какво е написано върху тази дъска. Каква работа вършиш? Как се казваш?
— Аз се казвам Михаил! — отговорил ангелът. — Възложено ми е да сменям на земята деня с нощта и нощта с деня и това ще е моята работа до Деня на възкресението!
Балукия се зачудил на думите му, дивил се и на самия ангел, а после се сбогувал и продължил пътя си. Дни и нощи вървял, докато стигнал до планината Каф. Изкачил се на нея и видял там един велик ангел, който бил като прикован, бил наведен към земята, протегнал ръцете си. Балукия пристъпил към него, поздравил го. Ангелът отговорил на поздрава му и го запитал:
— Кой си ти? Откъде си дошъл? Накъде отиваш? Как се казваш?
— Аз съм от племето Израилево, от синовете Адамови! — отговорил Балукия. — Казвам се Балукия, пътувам, воден от любовта си към Мохамед, но сбърках пътя!
Той му разказал всичко, което му се било случило, и запитал на свой ред:
— А ти кой си? Коя е тази планина? Каква работа вършиш тук?
— Това е планината Каф, която обгръща целия свят — казал му ангелът. — Всяка земя, която Всевишният е създал, е в ръцете ми! Ако Всевишният пожелае на нея да има земетресение, суша, плодородие, война или мир, работата ми е да сторя това, без да мърдам от мястото си. И ръцете ми държат всички жили на земята!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
— А създал ли е Аллах друга земя зад планината Каф освен тази, на която си ти? — запитал Балукия.
— Да! — отговорил ангелът. — Той създаде Бялата земя, която е като сребро и само Всевишният знае докъде се простира тя. Той я засели с ангели, чиято единствена храна и вода е да го възхваляват. Всеки петък вечер те се събират на тази планина и се молят на Аллах цяла нощ. Чрез тези метани в името на вярата си те показват на грешниците от народа на Мохамед правия път и така ще продължават до Деня на възкресението.
— А създал ли е Аллах други планини зад Каф?
— Да! Той е създал планината Каф, която е голяма петстотин години път. Тя е от сняг и студ и предпазва видимия свят от горещината на ада — ако не бе тя, светът щеше да изгори от тази горещина! Зад нея има още четирийсет земи и всяка от тях е четирийсет пъти по-голяма от целия видим свят! Някои от тях са от злато, други — от сребро, трети — от якути. Всяка от тези земи има свой цвят. Аллах е заселил тези земи с ангели, които само възхваляват, възславят и възвисяват Аллах, те молят Аллах за народа на Мохамед, не знаят нито кой е Адам, нито коя е Ева, нито деня, нито нощта… А земите, Балукия, са седем, една върху друга! Създал е един ангел, чиито черти знае само Той, всевеликият и всевечният, и той носи всички тези земи на раменете си. Под него той е сложил бик като скала, създал е и е сложил под него кит, създал е и е сложил под кита велико море. Аллах разказал за този кит на Айса, който го помолил: „Боже, покажи ми този кит, нека да го зърна!“ Наредил Аллах на един от ангелите си да вземе Айса и да го отведе при този кит. Дошъл ангелът при Айса, взел го, довел го до морето, където бил китът, и рекъл: „Ето, виж кита, Айса!“ Погледнал Айса към кита, но не го видял, той минал пред него като мълния. Тогава Аллах запитал Айса: „Видя ли кита, Айса? Разбра ли колко е дълъг, колко е широк?“ „Не го видях, господарю!“, отговорил Айса. „Но мина пред мене огромен бик, дълъг колкото тридневен път — не разбрах що за бик е това!“ „Ех, Айса!“, рекъл Аллах. „Онова, което ти се е мярнало и е дълго колкото три дни път, е само главата на бика! Знай, Айса, че за един ден аз мога да създам по четирийсет кита като този!“
— А какво е създал Аллах под морето, в което е китът? — запитал Балукия.
— Под него Аллах е създал великия въздух, а под въздуха е създал огън. Под огъня е великата змия на име Фалак. Ако не се боеше от Всевишния, тази змия би излапала всичко, което е над нея — и огън, и въздух, и ангела, и неговия товар, без да усети дори. Но когато създал тази змия, Аллах й рекъл: „Искам да ти оставя да пазиш нещо! Отвори уста!“, наредил Бог. Отворила тя уста, той напъхал в корема й целия ад и казал: „Пази там този ад до Деня на възкресението! Когато този ден настъпи, аз ще наредя на ангелите си да дойдат и да оковат ада във вериги, ще наредя на ада да отвори портите си, а когато ги отвори, от там ще изскочи искра, по-голяма от планина! Тя ще изгори всичко грешно по света!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
После Балукия се сбогувал с ангела и тръгнал на запад. Там видял двама, души, които седели пред голяма затворена порта. Приближил се към тях и видял, че единият е с лице на лъв, а другият — на бик109. Той ги поздравил, а те го заразпитвали:
— Ти какво си? Откъде си? Накъде отиваш?
— Аз съм човек! — отговорил той. — Пътувам, воден от любов към Мохамед, обаче сбърках пътя. А вие какви сте? И каква е тази порта пред вас?
— Ние сме пазачите на тази порта! — отговорили те.
— А какво има зад нея? — запитал Балукия.
— Не знаем! — отговорили те.
— Заклевам ви в името на великия бог! — възкликнал Балукия. — Отворете ми я да видя какво има вътре!
— Не можем! — отговорили те. — И никое живо същество не може да я отвори освен божия помощник Джибрил, мир нему!
И Балукия се обърнал с молба към Всевишния:
— Боже, прати ми помощника си Джибрил, нека той ми отвори тази порта да видя какво има вътре!
Отговорил Аллах на молитвата му. Наредил той на Джибрил да слезе долу и да отвори портите, пък да види Балукия какво има вътре. Слязъл ангелът при Балукия, поздравил го, пристъпил към портата, отворил я и рекъл:
— Влез!
Влязъл Балукия, пристъпил, а ангелът затворил портата след него и полетял към небесата.
И видял Балукия зад портата велико море — океан, наполовина солено, наполовина сладко. Около него — две планини, и двете от якути. Тръгнал той и стигнал до тях. Видял ангели, които възхвалявали и възславяли Аллах. Той ги поздравил, те му отговорили на поздрава. Запитал ги що за море и що за планини са това, а те му отговорили:
— Това място се намира под божия престол. Това море подхранва с вода всички морета по света. Ние разделяме тази вода и я разпределяме по земята. Солената е за солената земя, а сладката — за плодородната земя. Двете планини са създадени от Аллах, за да пазят това море. И това ще е работата ни до Деня на възкресението — после го запитали: — А ти кой си? Откъде си? Накъде отиваш?
Разказал им Балукия историята си, после ги запитал накъде да върви, а те му рекли:
— Излез от тук по това море!
Измъкнал Балукия сока от онази билка, намазал с него нозете си, сбогувал се с ангелите и тръгнал по морето. Зърнал четири ангела — те вървели по водата като мълнии. Той се изпречил на пътя им, поздравил ги и запитал:
— Кои сте вие? Откъде идвате и накъде отивате?
— Аз съм Джибрил! — отговорил единият. — Този тук е Исрафил, третият е Михаил, а четвъртият — Азраил. В Машрика се е появил огромен змей, който е разрушил хиляда града и е изпоял жителите им! Всевишният ни нареди да отидем, да го хванем и да го запрем в ада!
Зачудил се Балукия на тяхната мощ и продължил пътя си. Пак вървял дни и нощи, докато стигнал до някакъв остров. Изкачил се на брега и тръгнал по него…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
Изкачил се Балукия на брега, повървял малко и видял недалече хубав момък, от чието лице се излъчвала светлина. Бил седнал между две високи гробници. Отишъл при него, поздравил го, момъкът му отговорил на поздрава.
— Кой си ти? — запитал Балукия. — Как се казваш? Какви са тези високи гробници, между които си седнал? И защо плачеш?
Погледнал момъкът към Балукия, заплакал и рекъл:
— Братко, историята ми е неповторима, разказът ми е удивителен. А ти поседни при мене, разкажи ми какво си видял през живота си, защо си дошъл на това място, как се казваш, къде отиваш, пък после и аз ще ти разкажа патилата си!
Седнал Балукия при момъка и му разказал всичко. Изслушал го момъкът и възкликнал:
— Че ти нищо не си видял в живота си, нещастнико! Аз съм виждал господаря ни Сулейман в неговото време! Видях толкова неща, че не могат да се преброят или пресметнат. Неповторим е моят разказ, удивителна е моята история. Поседи до мене и ще ти разкажа всичко за себе си и как съм стигнал дотук!
Изтръпнал Хасиб Карим ад-Дин, като чул тези думи на Змийската царица, и възкликнал:
— О, Змийска царице, за бога, стига толкова! Не ме заробвай, нареди на някоя от помощниците си да ме изведе на Горната земя! Кълна ти се с най-силна клетва, че цял живот няма да стъпя в хамам!
— Това няма да стане! — отговорила Змийската царица. — Не вярвам на клетвите ти!
Заплакал Хасиб след тези думи, всички змии се разплакали от жалост към него и започнали да увещават своята царица:
— Молим те да наредиш на някоя от нас да го изведе на Горната земя! Нали ти се закле, че цял живот няма да влезе в хамам!
Змийската царица се казвала Ямлиха. Тя се смилила над Хасиб, заклела го да не влиза в хамам, заклел се и той пред нея и тя наредила на една змия да го изведе. Дошла змията, понечила да го поведе, но той се обърнал към Змийската царица с думите:
— Все пак ще ми се да ми разкажеш историята на момъка, при когото спрял Балукия.
И тя заразказвала:
Приказка за Джаншах
Знай, братко, че баща ми бе цар и се казваше Тигумус. Той владееше земите на Кабул и племето бени шахлан, а то наброява десет хиляди юнаци, всеки юнак управлява сто града с по сто калета зад стените. Той бе господар на седем султани. Плащаха му данъци в Машрика и Магриба. Бе справедлив владетел. Дарил му бил Аллах всичко това и всичко нужно, но си нямал син. А желаело сърцето му, дорде е жив Аллах, да го дари с мъжко чедо, което да наследи царството след смъртта му. Един ден той извикал учени, звездобройци, мъже образовани и ги запитал:
— Ще ме дари ли Аллах с мъжко чедо, което да ме наследи?
Отворили звездобройците книгите си, пресметнали пътищата на неговите звезди, огледали разположението на планетите и отговорили:
— Ти ще имаш мъжка рожба, царю, но тя трябва да бъде родена само от дъщерята на царя на Хорасан!
Зарадвал се много цар Тигумус на това предсказание и дал на звездобройците и мъдреците много пари.
Имал цар Тигумус велик везир на име Айн Зад.
— Везире! — рекъл му той. — Искам да се приготвиш за път към страната Хорасан и да ме годиш за дъщерята на Бахрауан, царя на Хорасан.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Скокнал везирът и се приготвил за път. А цар Тигумус приготвил доста неща, нужни за една сватба, натоварил ги на камили и мулета, предал ги на везира си и написал следното писмо: „Привет на цар Бахрауан. Искам да знаеш, че ние събрахме звездобройци, мъдреци и учени мъже и те ми откриха, че ще имам мъжко чедо, но негова майка може да бъде само твоята дъщеря. Ето защо ти пращам по везира ми неща, нужни за една сватба. Упълномощих везира си да приеме брачния договор. Искам да изпълняваш желанията на моя везир, които са и мои желания. Направи това добро и не нарушавай волята ми. Знай, царю Бахрауан, че бог е сложил в ръцете ми царството Кабул, дал е под мое повеление племето бени шахлан, натоварил ме е с велико царстване. Ако ми дадеш дъщеря си, ние ще станем едно царство“.
Запечатал цар Тигумус писмото, дал го на везира си и му наредил да тръгне към Хорасан. Тръгнал везирът, пътувал, що пътувал и стигнал до страната на цар Бахрауан.
Когато чул новината, цар Бахрауан подготвил емирите си да посрещнат госта. Пратил по тях храна, вода и дарове за хората и зоб за конете. Натоварили те всичко и тръгнали към везира. Двата кервана се срещнали, разтоварили товарите, спрели войските с войскарите, поздравили се едни други. Останали на това място десет дни и все яли и пили. После яхнали конете и потеглили към града. Излязъл сам цар Бахрауан да посрещне везира на цар Тигумус. Прегърнал го, поздравил го, взел го със себе си и го повел към крепостта. Везирът предал товарите, даровете и парите на царя, дал му и писмото. Царят му рекъл:
— Казвай какво искаш! И душата ми да поиска цар Тигумус — и нея ще му дам!
Когато везирът му обяснил каква е работата, царят отишъл при дъщеря си и майка й, събрал роднините си, съобщил им за искането на цар Тигумус и ги помолил за съвет.
— Прави каквото искаш! — му рекли те…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Върнал се царят при везира Айн Зад и му казал, че молбата ще бъде изпълнена. Останал везирът два месеца при него и накрая му рекъл:
— Искам вече да ми дадеш онова, за което сме дошли, че е време да се връщам в страната си.
Наредил царят всичко да се подготви за сватба. После се разпоредил да се съберат всички емири и държавни сановници. Накарал да доведат монаси и попове110, а когато дошли, те подготвили брачния договор между царската дъщеря и цар Тигумус. Цар Бахрауан приготвил всичко нужно за път дал на дъщеря си много дарове и наредил да украсят улиците на града. Потеглил везирът с царската дъщеря към своята родина. Щом вестта стигнала до цар Тигумус, той наредил да украсят града и да приготвят големи празненства.
Когато пристигнали, царят влязъл при царската дъщеря, отнел девствеността й и много скоро тя забременяла, а когато настъпил определеният срок, му родила мъжко чедо. Много се зарадвал царят. Извикал той мъдреците, звездобройците и магьосниците и им казал:
— Искам да погледнете към звездите на сина ми и после да ми разкажете какво ще срещне той през живота си!
Пресмятали те бъдещето на детето, гледали, що гледали и видели, че детето ще е щастливо, но в началото на живота си, когато стане петнайсетгодишно, ще се сблъска с беда. После ще живее дълго, ще стане цар, по-велик от баща си, ще бъде прекрасен с достойнството си, ще загинат враговете му, ще живее живот благодатен и приятен. Зарадвал се бащата на тази вест. Той нарекъл момчето Джаншах, това съм аз, Балукия. Предал ме на бавачки и кърмачки, които ме възпитаха от добре по-добре. Когато станах на пет години, баща ми ме научи да чета и почнах да чета Евангелието. Научи ме да се бия, да се боря и да стрелям с лък, а нямах още седем години! Започнах да яздя, да ходя на лов, станах юнак, боравех с всякакви оръжия.
Един ден баща ми излезе на лов с войскарите. И аз тръгнах с тях. Ловувахме до третия ден по обед. Тогава видях газела със странен цвят, която се затича пред мен. Втурнах се бързо подире й. Седем от мамелюците на баща ми, цар Тигумус, се отделиха с мен и препуснаха подир мен и газелата. Така препускахме, докато стигнахме до морския бряг. Всички наобиколихме газелата, мъчейки се да я уловим с примки, но тя се изплъзна и скочи в морето…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Ето какво научил Балукия от царския син:
* * *
Газелата скочила в морето. До брега имало една рибарска лодка и животното се качило върху нея. Джаншах и хората му скочили на лодката, хванали газелата с примка, но когато понечили да се върнат на сушата, царският син зърнал голям остров и казал на мамелюците си:
— Искам да отидем на онзи остров!
Потеглили към острова, стигнали до него, изкачили се на брега и го разгледали. После се върнали и насочили лодката към брега. Газелата била през цялото време с тях. Но се мръкнало и те се объркали. Излязъл вятър в гърба им и ги избутал насред морето. Преспали в лодката, а като се събудили, брегът не се виждал. Така започнало тяхното пътуване.
А цар Тигумус, бащата на Джаншах, потърсил сина си и като не го намерил, наредил на всички войскари да се съберат за път. Тръгнали те, търсили го. Един отряд стигнал до морето и намерил мамелюка, който бил оставен да пази конете. Разпитали го за господаря му и шестимата мамелюци и той им разказал какво било станало. Върнали се при царя и му съобщили новината.
Заплакал горчиво царят и написал писмо, което разпратил до всички острови в морето. Събрал сто кораба, натоварил ги с войници и им наредил да бродят и да търсят сина му. Сам той се върнал в града. А когато узнала новината, майката на Джаншах надянала траурни одежди…
През това време Джаншах и шестимата мамелюци бродели без път из моретата. Корабите се въртели цели десет дни, без да ги открият, върнали се при царя и му съобщили какво били сторили.
А над Джаншах и мамелюците се извила буря. Понесла лодката им и ги изхвърлила на един остров. Измъкнали се, намерили извор с чиста вода. Недалече от него седял някакъв мъж. Те приближили, поздравили го, той им отговорил, но думите му били като птичи език. Много се зачудил Джаншах. И докато се чудел, пред очите му оня се разцепил на две половини и двете половини се затичали в различни посоки. И докато хората се усетят, откъм планината се спуснали безброй и безчет разнолики същества. Щом стигали до извора, всяко се разцепвало на две половини, които се втурвали към Джаншах и мамелюците с намерение да ги хванат и да ги изядат. Царският син хукнал да бяга, след него се затичали и мамелюците. Съществата ги последвали. Успели да хванат и разкъсат трима от мамелюците, останалите трима заедно с Джаншах се метнали на лодката, бутнали я в морето и тръгнали. Три дни и три нощи пътували, без да знаят накъде. Заклали газелата и се нахранили. Духнали силни ветрове и ги захвърлили на друг остров. Огледали го отдалече и видели зеленина, градини с плодове — сякаш островът бил същински рай. Огледал го Джаншах, харесал му и рекъл на мамелюците:
— Кой от вас ще слезе на този остров, за да ни каже що за земя е това?
— Аз ще сляза! — казал един от мамелюците.
— Не, не бива така! — казал Джаншах. — Ще слезете и тримата, а аз ще ви чакам в лодката!
Така Джаншах свалил тримата мамелюци да разгледат що за остров бил това…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Слезли мамелюците на острова и забелязали в далечината крепост, чиято стена била от бял мрамор, а домовете й — от чист кристал. Посред нея имало градина, в нея — всички плодове, сочни и сухи, каквито не може да опишат, и цветя с всякакви аромати. В клоните пеели птици. Там имало и езеро, а до него — голяма зала. Цялата била подредена с кресла, а сред тях се възвишавал трон от червено злато с вградени в него якути и други скъпоценности. Разглеждали мамелюците красотите на тази крепост, разходили се из градината и не видели никого. Върнали се при Джаншах и му разказали. Изслушал ги той и рекъл:
— Трябва непременно и аз да разгледам тази крепост!
Излязъл от лодката и тръгнал след мамелюците. Стигнали до крепостта и влезли в нея. Чудил се Джаншах на красотите й. Разходил се из градината, хапнал от плодовете и когато се мръкнало, отишли при креслата. Джаншах седнал на красивия трон, а тримата — от лявата и от дясната му страна.
Седял Джаншах на трона, мислел и страдал, че бил толкова далече от бащиното си царство, от родината си, от близки и роднини. Плачели до него и тримата мамелюци. И както седели така, откъм морето се чул силен вик. Обърнали се те нататък и в този миг около тях наизскачали маймуни сякаш били ято скакалци.
Този остров и крепостта принадлежали на маймуните. Когато забелязали лодката, с която бил дошъл Джаншах, те дошли до морския бряг и се втурнали по следите на царския син, докато той седял в крепостта.
Много се изплашили хората. Но ето че пред другите изскочил маймунски отряд, пристъпили всички към трона, на който седял Джаншах, целунали земята пред него и скръстили ръце на гърдите си с наведена глава. После дошъл друг отряд, който носел една газела. Маймуните я заклали, донесли я в крепостта, одрали я, отделили месото от костите, изпекли го, за да стане добро за ядене, положили го в златни и сребърни съдини, разпънали трапеза и със знаци дали на Джаншах и хората му да разберат, че може да се нахранят.
Слязъл Джаншах от трона, нахранил се, нахранили се и мамелюците му, хапнали и маймуните. После вдигнали трапезата и донесли плодове, а Джаншах заговорил със знаци на маймунските първенци:
— Кои сте вие? Какво е това място?
Маймуните му отговорили със знаци: „Това място принадлежеше на нашия господар Сулейман, син на Дауд, мир и на двамата! Той идваше тук веднъж на година да се поотпусне, а после си отиваше“.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Маймуните после добавили със знаци: „Царю, от днес ти ставаш наш султан! Ти яж и пий, а ние ще вършим всичко, което ни наредиш!“
Маймуните се изправили, целунали земята пред нозете му и се разотишли. Заспал Джаншах на трона, заспали и мамелюците в креслата. А когато се съмнало, при него дошли четирима везири измежду маймунските вождове, подредили се в редици поданиците, мястото се изпълнило с народ. Везирите помолили със знаци Джаншах да бъде мъдър, после всички се разпръснали. Само неколцина от тях останали да му служат. Няколко войници водели със себе си кучета с конски глави, всяко било вързано през шията с верига. Царят се чудел на външния им вид и на големината им. Маймунските везири направили на Джаншах знаци, че може да ги възседнат. Джаншах и мамелюците възседнали кучетата и тръгнали. С тях тръгнали и маймунските войници, които били като ято скакалци. Стигнали до морския бряг. Там Джаншах видял, че лодката, с която пътували, била изчезнала.
— Къде е лодката, която беше тук? — запитал той своите везири маймуни.
— Царю! — отговорили те. — Когато ти се появи на острова ни, ние знаехме, че ще станеш наш султан! Страх ни беше да не избягате, когато се появим пред вас, затова я разрушихме!
— Вече няма начин да напуснем тези маймуни! — обърнал се Джаншах към мамелюците си. — Остава ни да чакаме!
Вървели, що вървели и стигнали до брега на една река. До нея се издигала висока планина. Огледал я Джаншах и видял, че по нея пъплят множество гулове.
— Какви са тези гулове? — запитал той везирите.
— Царю, тези гулове са наши врагове! — отговорили те. — Ние дойдохме тук да водим война с тях!
Чудел се Джаншах на гуловете — някои от тях яздели коне, други имали глава на крави, а трети — на камили. Когато зърнали маймунското войнство, те наизлезли по речния бряг и замятали камъни. Избухнала голяма битка. Когато Джаншах видял, че гуловете надделяват, викнал на мамелюците си:
— Измъкнете стрелите, опънете лъковете, стреляйте по тях, за да ги избием!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Мамелюците изпълнили неговата повеля. Много от гуловете били избити, а останалите избягали. Маймуните слезли при реката, пресекли я заедно с него и подгонили гуловете. Така стигнали до върха на високата планина. Там Джаншах забелязал голяма мраморна плоча, върху която било записано: „Ти, който си влязъл на тази земя, знай, че ставаш султан на тези маймуни! Можеш да ги напуснеш само ако тръгнеш по източния проход на планината, който е дълъг три месеца път, но ще се движиш между зверове, гулове, мариди и ифрити. Ще стигнеш до морето, което обикаля света. Може да тръгнеш и по западния проход, който е дълъг четири месеца път. В началото му се намира Долината на мравките. Пази се от тези мравки! От тях ще стигнеш до висока планина. Тя пламти като огън и можеш да я пресечеш за десет дни път. После ще стигнеш до голяма река, чието течение е толкова бързо, че грабва погледа. Всяка събота тази река пресъхва. Зад нея има град, населен само с евреи, потомци на Мохамед Джахуд — там не живее никакъв мюсюлманин. По тези земи друго селище няма! А докато живееш с маймуните, трябва да побеждаваш гуловете и ще го правиш!“
Джаншах прочел плочата и много се натъжил. Обяснил на мамелюците какво е записано върху нея. Всички пак яхнали конете кучета. Тръгнало си и маймунското войнство и се върнало в крепостта, радостно от победата.
Джаншах останал султан на маймуните година и половина. Веднъж той наредил на маймунското си войнство да излязат на лов заедно с него. Пресичали равнини и пустини, местели се от място на място, докато накрая разбрал, че се намира близо до Долината на мравките. Там имало подслон, изграден от мраморни плочи. Той наредил да се разтвори стан на това място. Слезли и маймунските войници от конете кучета, отпочинали си, десет дни яли и пили. Една нощ Джаншах се уединил с мамелюците си и казал:
— Искам да избягаме към Долината на мравките и от там да минем в Еврейския град. Дано Аллах ни спаси от тези маймуни и се приберем по домовете си!
Изчакал той да мине малко от нощта и станал, станали и мамелюците. Вървели през цялата нощ до сутринта.
Когато се събудили и не открили Джаншах и неговите мамелюци, маймуните разбрали, че султанът им е избягал. Наскачали няколко маймунски отряда, метнали се на конете, едни се спуснали към източния проход, други — към Долината на мравките. Именно те забелязали Джаншах и мамелюците, когато вече наближавали долината. Когато ги видял, той забързал, забързали и мамелюците. Четиримата влезли в Долината на мравките. Маймуните ги настигнали и се спуснали към тях. Но изведнъж изпод земята изпълзели мравките. Били като ята скакалци, всяка мравка била голяма колкото куче. Те видели маймуните и ги нападнали. Всяка мравка хващала по една маймуна, сграбчвала я с щипците си и я разсичала на две, а десет маймуни трябвало да хванат една мравка, за да я разкъсат. Битката продължила до вечерта, а когато се мръкнало, Джаншах с мамелюците си бил вече минал средата на долината…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
На разсъмване маймуните отново настигнали Джаншах и той викнал на мамелюците си:
— Удряйте с мечовете!
Измъкнали мамелюците мечовете и заудряли по маймуните. Една маймуна захапала единия от тях и го разкъсала на две. Маймуните се спуснали към Джаншах, а той се затичал по долината. Видял голяма река, а до нея — голям мравуняк. Мравките бързо го обкръжили от всички страни. Единият от мамелюците ударил най-голямата с меча си и я разцепил на две. Тогава мравките се струпали върху него и го убили. Докато траяла тази битка, от планината довтасали и маймуните и се спуснали срещу Джаншах. Като видял колко са настървени, той се съблякъл и скочил в реката. След него скочил единственият останал жив мамелюк. Двамата заплували към средата на течението. Джаншах забелязал на отсрещния бряг дърво. Протегнал ръка към клоните му, заловил се и се измъкнал на сушата. А течението подхванало мамелюка, блъснало го в скалата и той се удавил. Останал Джаншах сам на брега, изстискал дрехите си и ги изсушил на слънцето. А на другия бряг между маймуните и мравките се разгоряла люта битка, след която маймуните се завърнали в страната си.
Джаншах влязъл в една пещера и пренощувал там. Много се бил изплашил, било му тежко, че е изгубил всичките си мамелюци. Сутринта тръгнал на път. Вървял дни и нощи, докато накрая стигнал до планината, която светела като огън. Пресякъл я и стигнал до реката, която пресъхвала всяка събота. Видял, че е много пълноводна. Отсреща имало голям град. Това бил Еврейският град, за който било написано върху плочата. Изчакал той да дойде събота и реката да пресъхне. Минал по дъното й и стигнал до Еврейския град. Никого не срещнал по улиците му. Стигнал пред вратата на някакъв дом и влязъл. Видял, че хората в дома седят мълчаливо и нищо не си говорят.
— Аз съм чужденец и съм гладен! — казал той.
А те му направили знак: „Яж, пий и не говори!“
Седнал той при тях, нахранил се, напил се, спал през цялата нощ, а когато се съмнало, стопанинът на къщата го запитал:
— Откъде си дошъл? Къде отиваш?
Джаншах заплакал горчиво и му разказал. Зачудил се евреинът и рекъл:
— Не сме чували за такъв град! Но сме чували от търговските кервани, че в онази посока е страната Йемен.
— Но тази страна не е далеч от тук, нали? — запитал Джаншах.
— Търговците от керваните твърдят, че пътували от страната си до тук две години и три месеца! — казал евреинът.
— А кога ще дойде керванът? — запитал Джаншах.
— Догодина! — отговорил евреинът…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разправял на Балукия:
* * *
Заплакал Джаншах горчиво, затъжил се за съдбата си, за загиналите мамелюци, за раздялата с баща и майка и за всичко, което си бил изпатил по пътя.
— Не плачи, момко! — казал евреинът. — Постой при нас, докато дойде керванът, пък ще те пратим по него в страната ти!
И Джаншах останал да живее у евреина. Поживял два месеца, всеки ден излизал по улиците на града и го разглеждал. Случило се един ден да излезе, когато чул някакъв човек да вика:
— Кой иска да вземе неволница девица, прекрасна хубавица и хиляда динара плата отгоре за работа, която ще работи само от сутрин до пладне?
Никой не се отзовал. А Джаншах си рекъл: „Сигурно тази работа е доста опасна, щом стопанинът плаща за нея хиляда динара и неволница хубавица отгоре за половин ден труд!“ Пристъпил към глашатая и рекъл:
— Аз ще се хвана на тази работа!
Глашатаят го повел в голям дом. Влязъл Джаншах, видял търговец, който седял в кресло от абанос. Глашатаят му се поклонил и рекъл:
— Търговецо, от три месеца викам по града и само този момък се отзова!
Търговецът изслушал глашатая, поздравил Джаншах, хванал го под ръка, довел го в богато подредена стая и дал знак на робите да донесат храна. Разпънали те трапеза. Двамата се нахранили и измили ръцете си. После търговецът станал, донесъл кесия с хиляда динара, довел и неволницата и рекъл:
— Ето ти тази неволница и тези пари за работата, която ще свършиш!
Взел Джаншах неволницата, сложил я да седне до себе си, а търговецът му казал:
— А работата ще свършиш утре!
Той си отишъл, а Джаншах преспал нея вечер с хубавата неволница. Когато се съмнало, отишъл в хамама. Търговецът му изпратил там копринено наметало. Слугите донесли скъпа копринена дреха, изчакали го да излезе, облекли го и го върнали в къщата. Търговецът наредил на робите да донесат джанак, уд и вино. Яли, пили и се веселили до след полунощ, търговецът се прибрал в харема си, а Джаншах спал с неволницата до сутринта и пак отишъл в хамама. Когато се върнал, търговецът дошъл при него и рекъл:
— А сега искам да си свършиш работата!
Наредил той на робите си да доведат две мулета. Той яхнал едното, Джаншах яхнал другото и двамата потеглили на път. Яздили до пладне. Стигнали до висока планина, чиито върхове не се виждали. Слязъл търговецът от мулето, наредил и на Джаншах да слезе, дал му нож и въже и рекъл:
— Искам да заколиш това муле!
Запретнал Джаншах ръкави, вързал четирите крака на животното, съборил го на земята, заклал го, одрал го, отрязал главата и копитата му и то станало куп месо.
— Искам — казал търговецът — да разпориш корема му и да се намъкнеш вътре. Аз ще те зашия там, ти ще постоиш малко, а после ще ми кажеш какво си видял!
Разсякъл Джаншах корема на мулето, намъкнал се вътре, а търговецът го зашил, отдалечил се и се скрил в планината…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разправял на Балукия:
* * *
След малко над мулето се спуснала огромна птица, грабнала го, излетяла с него, кацнала навръх планината и понечила да клъвне месото. Джаншах разкъсал зашития корем на мулето и се измъкнал. Птицата се изплашила и излетяла. Изправил се Джаншах, огледал се, но не видял жива душа — само няколко мъртви мъжки тела. Надзърнал надолу и видял там търговеца, който го гледал и викал:
— Хвърляй ми от камъните около тебе, пък аз ще ти покажа пътеката, по която да слезеш!
Джаншах започнал да му хвърля камъни. Хвърлил около двеста камъка. А тези камъни били якути, хризолити и други скъпоценности. После викнал отгоре:
— Покажи ми пътеката и аз ще ти нахвърлям още!
Търговецът събрал нахвърляните камъни, натоварил ги на мулето и си тръгнал, без да му отговори. Останал Джаншах на планината три дни, после станал и тръгнал по билото. Два месеца вървял и се хранел с планински треви. Стигнал до един склон. Спуснал се по него и видял в далечината долина с много плодни дървета и птици. Стигнал до една цепнатина в планината, от която се изливал буен поток. Тръгнал по него и слязъл в долината. Пак вървял, оглеждал се, докато стигнал до пищен дворец. Приближил до портите му и видял старец с огромна снага, светлина струяла от лицето му, в ръцете му — рубинов жезъл. Джаншах приближил до него, поздравил го, старецът му отговорил на поздрава и рекъл:
— Седни, синко!
Приседнал Джаншах пред портите на двореца и старецът го запитал:
— Откъде си дошъл на тази земя, където човешки крак не е стъпвал? И накъде отиваш?
Разказал му Джаншах историята си, учудил се шейхът на разказа му.
— А аз искам да ми кажеш — попитал Джаншах — кой е господарят на тази долина, чий е този огромен дворец.
— Тази долина и всичко в нея, синко — заразказвал шейхът, — този дворец и всичко в него е на Сулейман, сина на Дауд. Аз съм шейх Наср, Птичият цар. Господарят ни Сулейман ми повери този дворец, научи ме на езика на птиците и ме направи управител на всички птици по света. Всяка година тук идват птиците да ги видя и после си отиват. Ето защо седя на това място!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Джаншах изслушал Птичия цар и възкликнал:
— А какво трябва да направя аз, за да стигна до родината си?
— Синко — отговорил шейхът, — ти си близо до страната Каф. Ще можеш да напуснеш това място само когато дойдат птиците и аз те поверя на една от тях, която ще те заведе до родината ти.
Останал Джаншах при шейха, докато птиците долетели, за да посетят шейх Наср. Тогава той рекъл на Джаншах:
— Вземи тези ключове, Джаншах, отвори една след друга стаите на двореца, огледай ги какво има в тях, но не отваряй последната стая. Пази се и не влизай в нея — отвориш ли я, добро няма да стане!
Дал той това напътствие и тръгнал да посрещне птиците. А когато те го забелязали, наобиколили го, зацелували ръцете му.
А Джаншах тръгнал да разглежда двореца. Отворил всички стаи, докато стигнал до онази, която шейхът го бил предупредил да не отваря. Огледал вратата й. На нея висял златен катинар. Рекъл си: „Тази стая май е по-хубава от останалите! Я да зърнем какво толкова има в нея!“
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
И така, Джаншах си казал: „Каквото е писано на човек, то така или иначе ще се случи!“ Протегнал ръка, отключил стаята, отворил вратата, влязъл и видял пред себе си голямо езеро. Край него се издигала хубава постройка, цялата от злато, сребро и кристал. Прозорците били от рубини, мраморите — от зелен хризолит и малахит, от земята се издигали като колони изумруди и други скъпоценни камъни. Във вътрешния двор имало златен шадраван, пълен с вода, по краищата му — образи на животни и птици, изработени от злато и сребро, които изливали вода от устата си. Духнел ли ветрец в кухините им, всяко изображение засвирвало на свой глас. До шадравана се простирала голяма зала, посред нея имало престол от цял рубин, обсипан с бисери и други скъпоценни камъни. Над трона се издигал балдахин от зелена коприна, обсипан със скъпоценни камъни, с втъкани в него златни нишки. Балдахинът бил петдесет лакти, а на пода му бил килимът на господаря Сулейман. Наоколо се простирала градина, в която растели плодни дървета и течали потоци, с алеи от рози, босилек и мушкато, събрали в себе си всички аромати. Лъхнел ли вятър над дърветата, те привеждали надолу тежки клони.
Разглеждал Джаншах всичко това, разхождал се из градината, огледал и езерото.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
После Джаншах седнал на трона в залата до шадравана под вдигнатата над него шатра и там заспал. Когато се събудил, излязъл и поседял на креслото пред вратата, омаян от красотата на това място.
Както си седял така, от небето долетели три птици, които приличали на големи гълъби. Те кацнали край езерото и заподскачали от радост, после смъкнали от себе си всички пера и се превърнали в три девойки. Надигнал се Джаншах, тръгнал към тях, приближил ги, поздравил ги, те му отговорили на поздрава и той запитал:
— Кои сте вие, прекрасни господарки? Откъде дойдохте?
— Дойдохме от царството небесно да видим това място! — отговорила най-малката.
А той се любувал на хубостта им, пък те били съвсем голи, и казал на най-малката:
— Съжали ме, смили се над мене след всичко, което съм преживял!
— Върви си по пътя! — рекла тя.
Джаншах горчиво се разплакал и произнесъл следните стихове:
Харесали девойките тези стихове на Джаншах, засмели се, заиграли с него и запели. Той им занесъл плодове, те хапнали и пийнали. Веселили се и се забавлявали цяла нощ с него, а на сутринта облекли пак перушинените си дрехи и излетели. А той, като ги гледал как изчезват от погледа му, едва не загубил ума си. Въздъхнал дълбоко и паднал в несвяст.
Шейх Наср се върнал от срещата си с птиците и потърсил Джаншах да го изпрати с някоя от тях в родината му, но не го намерил. Разбрал, че е влязъл в забранената стая. Вратата й била отворена. Влязъл вътре и го намерил под едно дърво…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Когато шейх Наср видял Джаншах да лежи под дървото, донесъл малко благовонна вода и поръсил лицето му. Джаншах дошъл на себе си, но като не видял никого освен шейха, се развълнувал и казал следните стихове:
— Синко — възкликнал шейх Наср. — Не ти ли казах да не отваряш тази врата и да не влизаш в тази стая! Кажи, синко, какво видя вътре, какво си изпати?
Разказал му Джаншах всичко, което му се било случило с трите девойки, и когато свършил разказа си, шейх Наср му рекъл:
— Синко, тези девойки са дъщери на джинове. Всяка година те идват на това място, пеят и се забавляват до сутринта, а после отлитат в страната си!
— А къде е тя? — запитал Джаншах.
— Не знам! — отговорил шейхът, а после добавил: — Хайде, ела с мен, за да те изпратя в страната ти с птиците! И се откажи от тази страст!
— Не искам да ходя в страната си! Дори да умра, вече няма да си спомня за близки и роднини! Макар и веднъж на година, искам да погледам лицето на онази, която обикнах!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Джаншах паднал в нозете на шейх Наср, целунал ги, заплакал горчиво и го замолил:
— Прости ми, помогни ми в бедата!
— Синко! — казал шейхът. — За бога, нито познавам тези девойки, нито знам къде е страната им! Но, синко, ти остани тогава при мен. Догодина те пак ще дойдат! Щом наближи денят на идването им, ти се скрий под дървото в градината. Когато пък съблекат перушинените си дрехи, скрий дрехите на онази, която си пожелал. Когато се върнат да облекат перушината си, онази, чиято дреха си скрил, ще те замоли: „Братко, върни ми перушината да се облека!“ Но ти не връщай дрехата, докато аз не се върна от срещата си с птиците, после ще те пратя заедно с нея в страната ти. Това е, което мога да направя за теб!
Джаншах останал при шейха още една година. Броял колко дни остават, докато дойде времето, когато щели да долетят птиците. А когато този срок приближил, шейх Наср му казал:
— Сега направи онова, което ти казах! Аз пък отивам на срещата си с птиците!
Тръгнал шейх Наср, а Джаншах отишъл в градината, скрил се под дървото така, че никой да не го види. Седял ден, два, три. И както седял, ето че от небето долетели трите птици с образи на гълъби. Кацнали те край езерото, огледали се и като не видели наоколо нито човек, нито джин, съблекли перушинените си дрехи и влезли в езерото. Изведнъж голямата рекла:
— Боя се, сестрици, да не би някой да се е скрил в този дворец!
— Сестрице — възкликнала втората, — от времето на Сулейман в този дворец не е влизал нито човек, нито джин!
— За бога, сестрици! — разсмяла се третата. — Ако някой се е скрил на това място, той сигурно само мене иска да грабне!
Заиграли трите девойки, завеселили се, а сърцето на Джаншах тупкало от силно вълнение. Той бил под дървото и ги виждал, а те него — не. Те заплували и стигнали до средата на езерото, далеч от дрехите си. Тогава Джаншах скочил, затичал се, грабнал дрехата на най-малката, която се казвала Шамса, и ги скрил. Погледнали девойките към брега и го видели. Заплували и приближили брега. Там разгледали Джаншах, който бил хубав, и го запитали:
— Кой си ти? Как си дошъл на тази земя и защо си скрил перушината на Шамса?
— Елате при мен и аз ще ви кажа кой съм и как се запознах с вас! — отговорил Джаншах.
— Господарю, сълза на окото ми, тегло на сърцето ми! — възкликнала Шамса. — Дай ми дрехата да я облека, че да не се притеснявам, когато дойда при тебе!
— Не мога да ти я дам, хубавице! — отговорил Джаншах. — Ако го направя, значи сам да погубя любовта си! Ще ти ги върна, но като дойде шейх Наср, царят на птиците!
— Щом няма да ми дадеш дрехата, отдръпни се малко, за да излязат сестрите ми на брега, да се облекат и да ми дадат нещо да се наметна!
Той се отдалечил към двореца и влязъл вътре. Шамса със сестрите си излязла на брега и се облекли, голямата сестра дала на Шамса някаква своя дреха, с която не можело да се лети. Отишла тя при Джаншах, приседнала до него и рекла:
— Хубавецо, ти и мене убиваш, и себе си убиваш! Но я ни разкажи какво си преживял, кой си, какъв си? — при тези думи Джаншах избухнал в плач. Тя разбрала, че той е влюбен в нея, хванала го за ръка, приласкала го, избърсала сълзите му с ръкава си и рекла: — Престани да плачеш, хубавецо! Все пак разкажи какво си видял и преживял!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Джаншах разказал всичко, което бил преживял. След като изслушала разказа му, Шамса се надигнала и го помолила:
— Господарю, ако искаш да се ожениш за мене, върни ми перушинените дрехи! Аз ще ги облека, ще отида при близките си, ще им разкажа за всичко, после ще се върна при тебе и ще те заведа в родината ти!
Тя седнала до него, прегърнала го, притиснала го към гърдите си. Така постояли прегърнати, после се отделили и седнали до престола. Голямата сестра излязла от двореца, отишла до градината, събрала плодове и ароматни цветя, донесла ги, всички хапнали, отпуснали се и се засмели. Гледала го Шамса, а той бил хубав, красив, снагата му била стройна, гърдите му — широки.
— Скъпи мой! — рекла тя. — За бога, обичам те и не желая да се разделям с тебе! — и се отпуснала на гърдите му.
И докато се забавлявали, ето че и шейх Наср се върнал от срещата си с птиците. Всички се изправили на крака, поздравили го и целунали ръцете му. Шейхът ги поздравил и рекъл на Шамса:
— Този момък много те обича! Той е благовъзпитан и хубав, големец е, царски син, баща му владее страната Кабул и е прочут като велик цар! Препоръчвам ти го!
— Слушам и се подчинявам на повелята ти! — отвърнала Шамса.
Тя целунала ръцете на шейх Наср, изправила се пред него и той й рекъл:
— Ако си честна в думите си, закълни ми се пред Аллаха, че няма да измениш на този момък, докато си жива!
Заклела се тя, че ще се омъжи за него, а след това добавила:
— Никога няма да се разделя с него, шейх Наср!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Всички останали при шейх Наср три месеца, яли, пили и се веселили и били много щастливи. След трите месеца Шамса рекла на Джаншах:
— Искам вече да отидем в страната ти! Там ще заживеем заедно!
— И аз желая това! — рекъл Джаншах.
Той отишъл при шейх Наср да се посъветва и му казал:
— Искаме да отпътуваме за моята родина!
— Идете! — казал шейхът. — И се грижи за нея!
— Шейх Наср, нареди му да ми даде перушинената дреха да я облека! — помолила тя.
— Дай й дрехата, Джаншах! — рекъл шейхът.
Скочил Джаншах бързо, влязъл в двореца, донесъл й дрехата и я дал. Тя я облякла и рекла:
— Качи се на гърба ми, подай ми ръцете си, затвори очи и запуши уши да не чуваш грохота на въртящите се звезди! Хвани се здраво за перушинената дреха и се пази да не паднеш!
Тя понечила да полети, но шейх Наср я спрял:
— Почакай да ти опиша страната Кабул! Боя се да не сбъркате пътя!
Шейхът й описал пътя към тази страна, поверил й Джаншах, всички се сбогували с него, тя се сбогувала и със сестрите си и полетяла. Летяла, летяла, от сутрин до вечер, а Джаншах се бил хванал здраво за гърба й. Накрая видели сградите, за които им бил разказал шейх Наср. Шамса се спуснала от висината и кацнала на широка поляна с трева до коляно, с бягащи газели, с плодове узрели, с извори дълбоки и реки широки. Джаншах слязъл от гърба й и тя му рекла:
— Знаеш ли колко път сме изминали?
— Не! — отговорил той.
— Трийсет месеца път! — рекла тя.
Седнал, тя приседнала до него. Хапнали, пийнали и точно тогава пред тях се появили двама мамелюци. Единия от тях Джаншах бил оставил да пази конете, когато се качил на лодката по време на лова. Щом зърнали Джаншах, те го познали, поздравили и викнали:
— Разреши ни да отидем при баща ти и да му съобщим, че си пристигнал!
— Идете при баща ми и му съобщете! — наредил Джаншах. — Ние ще останем тук седем дни — нека дойде свита да ни посрещне.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Метнали се мамелюците на конете, дотърчали при царя и викнали:
— Добра вест, царю!
— Какво ще ми съобщите? Върнал ли се е синът ми Джаншах?
— Да! Синът ти се върна от чужди земи! Сега се намира в Кръглата долина!
Царят се зарадвал и наредил на везира си да награди двамата мамелюци със скъпи дрехи и да им изплати много пари. Везирът дал начаса на двамата всичко, което им отредил царят, и им рекъл:
— Ето ви тази награда за добрата вест, която сте донесли, все едно дали е вярна или не!
— Не лъжем! — възразили мамелюците. — Бяхме при него, поздравихме го, целунахме му ръцете! Той ни нареди да му занесем шатри! Щял да остане в долината седем дни, докато емирите, везирите и сановниците дойдат да го посрещнат!
— А как е той? — запитал царят.
— Синът ти води една хурия — сякаш от рая я е измъкнал!
Царят наредил да ударят камбани и барабани, да засвирят рогове. Извикал вестители и им наредил да съобщят новината на майката на Джаншах и на жените на емирите, везирите и сановниците. После събрал войскари и потеглил към Кръглата долина. И докато Джаншах и Шамса си почивали, ето че се появили войскарите. Изправил се той, тръгнал към тях. Те слезли от конете си, поздравили го и целунали ръцете му.
Вървял Джаншах, войниците вървели пред него, стигнали до баща му. Щом цар Тигумус зърнал сина си, затичал се и го прегърнал. После двамата яхнали конете, войскарите се подредили от двете им страни и така яздили, докато стигнали до реката. Цар Тигумус наредил да донесат шатра от червена коприна и да я разпънат за Шамса. Тя снела перушинената си дреха и се прибрала в шатрата. Още не била седнала, когато при нея влезли цар Тигумус и синът му. Шамса се изправила на крака и целунала земята пред царя. Седнал царят, Джаншах седнал от лявата му страна, Шамса — от дясната.
— Разкажи ми сега какво ти се случи, докато те нямаше! — обърнал се той към сина си. Разказал му Джаншах всичко, което бил преживял, от начало до край. Царят изслушал разказа на сина си, после се обърнал към Шамса и рекъл: — Хвала на Аллах, който те е убедил да се събереш със сина ми — това е велико благо!… Искам да пожелаеш от мен нещо, което ти се ще, за да ти го дам в дар!
— Искам да ми построиш дворец посред градина и вода да тече изпод него! — рекла тя.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
И докато си приказвали, ето че пристигнала и майката на Джаншах заедно с всички съпруги на емири, везири и градски сановници. Джаншах излязъл от шатрата, посрещнал я и я прегърнал. Той я отвел в шатрата си, за да си поприказват насаме. Но едва били почнали разговора и вестители им съобщили, че идва Шамса. Майката на Джаншах я посрещнала, поздравила я и след малко двете жени заедно с жените на емирите и големците отишли в шатрата на Шамса, влезли в нея и се заприказвали.
През това време цар Тигумус раздавал дарове, поздравявал народа си и се радвал на сина си. Така останали в Кръглата долина цели десет дни, яли, пили и се веселили. После царят наредил на войскарите да потеглят към града. Яхнал той коня си, Джаншах — до него, войскарите — отпред и отзад, везирите и големците — отдясно и отляво. Стъпили тържествено в града.
Цар Тигумус изпратил да извикат строители и инженери и им наредил да вдигнат в градината дворец. Те започнали да градят двореца и скоро той бил завършен.
Когато узнал за повелята да се изгради дворец, Джаншах наредил на зидарите да донесат колона от бял варовик и да я издълбаят така, че да стане куха. Той взел дрехата на Шамса, с която летяла, и я сложил в колоната, която заровил в темелите на двореца.
След всичко това цар Тигумус вдигнал сватбата на Джаншах и Шамса. Станала голяма сватба, каквато светът не помни. Въвели Шамса в този дворец и тя останала да чака младоженеца. Но още щом стъпила вътре, тя подушила миризмата на перушинената дреха и тръгнала по нея, докато разбрала къде е…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Шамса изчакала да стане полунощ и Джаншах да потъне в сън, станала и отишла при колоната. Издялала оловото, което било залято в основата й, изровила и измъкнала дрехата, облякла я и полетяла. Кацнала върху двореца и викнала оттам:
— Доведете ми Джаншах, за да се сбогувам с него!
Затичали се слугите, съобщили на Джаншах, затичал се той и я видял да стои върху покрива на двореца облечена в перушинената си дреха.
— Защо правиш това? — викнал той.
— Любими мой, сълза на окото ми, тегло на сърцето ми! — отговорила тя. — Кълна ти се, много те обичам! Толкова се зарадвах, като ме доведе в твоята страна, на твоята земя, да се запозная с баща ти и майка ти! Ако и ти наистина ме обичаш толкова, колкото и аз, ела при мен в крепостта Джаухар Таканна!
И начаса полетяла.
Джаншах едва не умрял от мъка. Затичал се везирът при баща му и му съобщил какво се е случило. Метнал се царят на коня си, влязъл при сина си и го видял да лежи на земята.
— Какво ти се случи, синко? — запитал царят.
— Татко! — отговорил Джаншах. — Шамса беше дъщеря на джинове. Докато дрехата й бе у мене, тя не можеше да отлети при тях. Бях взел тази дреха и я бях скрил в една куха колона. А тя я е намерила, облякла я е, полетяла е, кацнала е върху покрива на двореца и оттам ми рече: „Ако наистина ме обичаш, ела и ме намери в крепостта Джаухар Таканна“. После излетя от покрива и си отиде.
— Синко! — казал цар Тигумус. — Не тъжи! Ще съберем всички търговци и пътешественици и ще, разпитаме къде е тази крепост. Ще отидем там, ще се срещнем с роднините на Шамса и ще молим Всевишния да ти я дадат за жена! — и начаса събрал четиримата си везири и наредил: — Съберете всички търговци и пътешественици в града и ги разпитайте за крепостта Джаухар Таканна! Петдесет хиляди динара ще дам на онзи, който каже къде е!
Изслушали везирите повелята му, ходили и разпитвали търговци и пътешественици по цялата страна къде е крепостта Джаухар Таканна, но никой нищо не знаел за нея. Върнали се при царя и му съобщили.
Тогава той изпратил съгледвачи и шпиони по всички страни и острови да разпитват къде е тази крепост. Два месеца ходили те, но никой нищо не могъл да им каже. Върнали се при царя и когато му казали това, той отишъл при сина си и му рекъл:
— Синко! Не открих никого, който да знае нещо за тази крепост! Нека аз ти намеря друга жена, по-хубава!
Цар Тигумус много враждувал с царя на Индия. Той често го нападал, избивал хората му и вземал богатствата им. Индийският цар се казвал Кафид. Имал много войски и силни войскари. Подчинявали му се хиляди юнаци, всеки юнак водел по хиляда племена и всяко племе давало по четири хиляди конници. Имал четири везири, много сановници и емири. Владеел хиляда града и във всеки град имало по хиляда крепостни кули. Бил силен цар с огромна воля и войниците му пълнели земята му като мравки.
Когато цар Кафид узнал, че цар Тигумус е зает само с мисълта за любовта на сина си, че е изоставил царските дела и властта и че войниците му намаляват по брой, той събрал везирите, емирите и сановниците и им рекъл:
— Нима не помните, че цар Тигумус нападаше земите ни, че уби и баща ми, и братята ми и че е заграбил богатствата им! Нима между вас има някой, който да не е загубил близък, да не са грабени богатствата му, да не са поробвани роднините му! Днес узнах, че той се е отдал на мисълта за любовта на сина си Джаншах, че броят на войските му е намалял! Дошло е време да му отмъстим! Пригответе се за поход срещу него! Стегнете оръжията си и да го нападнем! Трябва да се бием и да убием и него, и сина му и да завладеем страната му!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
И всеки започнал да стяга оръжието си. Три месеца се готвили и събирали войски. И когато били готови, затръбили тръбите, развели се байраци и знамена. Цар Кафид застанал начело на войските си и потеглил в поход. Вървели, що вървели, наближили Кабул, града на цар Тигумус, влезли в земите му и започнали да грабят богатствата им, да избиват силните и да преборват слабите. Дошла вестта до цар Тигумус. Страшно се разгневил той, събрал първенците на държавата си и рекъл:
— Кафид е влязъл в страната ни, навлязъл е в градовете ни, води огромна войска! Какво мислите за това?
— Царю честити! — отговорили те. — Мислим, че трябва да излезем срещу него, да го победим и да го изгоним от страната ни!
— Тогава пригответе се за битка! — наредил цар Тигумус.
Раздал им той ризници и брони, копия и мечове. Подредили се доблестните мъже, приготвили се за битка, развели знамената, затръбили тръбите, ударили барабаните, запищели свирките и цар Тигумус тръгнал с войската си срещу цар Кафид. Спрял в една долина на име Долината на двете цветя, която била при границите на страната Кабул, написал писмо и изпратил един от войскарите си при цар Кафид. Ето какво написал в него: „Вече знаем, царю Кафид, че си сторил нещо, достойно само за един подлец! Ако наистина си цар и син на цар, нямаше да направиш нещо подобно, нямаше да влезеш в страната ми и да грабиш богатствата на поданиците ми. Все пак — ако се върнеш и се откажеш от злините, ще бъдеш възнаграден, но не се ли върнеш — ела срещу мен на бойното поле и бъди решителен в битка и сеч!“
Запечатал писмото, предал го на верния си човек и изпратил заедно с него няколко съгледвачи, за да му донесат новини. Взел човекът писмото, тръгнал на път, стигнал до стана на цар Кафид, пристъпил към шатрата му. Надзърнал в нея и видял царя на трон, изработен от скъпоценности, а около него — емири, везири и сановници. После предал писмото на двама пазачи и те го отнесли на господаря си. Взел го царят, прочел го и написал следния отговор: „Онова пък, което аз знам, цар Тигумус, е, че трябва непременно да си отмъстим, селищата ви да заличим, хората ви да обезчестим, силните да избиваме, слабите да заробваме. Утре ще изляза на полето бойно и ще ти покажа битката най-достойна“.
Запечатал писмото, дал го на пратеника на цар Тигумус и го изпратил обратно…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Пратеникът се върнал с писмото в стана си, целунал земята пред своя цар, подал му писмото и му съобщил каквото бил видял:
— Видях, царю честити, конници, пешаци и юнаци безчет и безброй!
Прочел царят писмото и страшно се разгневил. Наредил на везира си Айн Зад да тръгне с хиляда конници, да нападне посред нощ войниците на цар Кафид, да се вреже в стана му и да избие всички.
Цар Кафид пък имал везир на име Гатафран. И той му наредил да вземе хиляда конници, да нападне с тях през нощта стана на цар Тигумус и да избие войниците му. Везирът Гатафран направил каквото му бил наредил неговият цар, метнал се на коня си и тръгнал срещу стана на цар Тигумус. Вървели, що вървели, станало полунощ. Били вече на половината път.
И ето че везир Гатафран попаднал на пътя на везир Айн Зад. Завикали воини срещу воини, пламнала битка люта неспокойна и продължила до самото утро. Когато се съмнало, станало ясно, че войниците на цар Кафид са разбити и бягат към стана си.
— Горко ви! Какво стана, че загубихте юнаците си? — викнал царят им.
— Царю честити! — отговорили те. — Везир Гатафран ни поведе, ние тръгнахме срещу стана на цар Тигумус. До полунощ бяхме минали половината път и там се сблъскахме с Айн Зад, везира на цар Тигумус — той бе тръгнал срещу нас с войска. Даже не усетихме кога се оказахме обкръжени. Бихме се юнашки от полунощ до сутринта, много хора бяха избити. А везирът Айн Зад закрещя пред хобота на предния слон и го заудря. Слонът се дръпна от внезапния удар, затича се да избяга и изпомачка конниците. В огромния облак прах никой вече не съзираше съседа си, кръвта течеше като буен поток. Ако не бяхме избягали, щяха да ни избият до крак!
Изслушал ги цар Кафид и възкликнал:
— Нека слънцето не ви носи добро, а да се разгневи срещу вас!
А везир Айн Зад се върнал при цар Тигумус и му разказал какво е станало. Царят го поздравил с благополучното завръщане и много се зарадвал на победата.
Цар Кафид направил преглед на войската си, която се била върнала от бойното поле. Подредили се в петнайсет реда, във всеки ред — по десет хиляди конници, а имал още триста юнаци, които яздели слонове. Излезли в първия ред юнаците, вдигнали се знамената и байраците, чинелите зазвънели, тръбите прогърмели.
Цар Тигумус също подредил войските си. Били десет реда по десет хиляди конници и още сто силни юнаци, които яздели от лявата и от дясната му страна.
Застанали двете войски една срещу друга, тръгнали конник срещу конник, сблъскали се войските, потръпнала земята под конските копита, ударили барабаните, запищели пищялките, задрънчали чинелите, затръбили тръбите, заревали роговете, закрещели гласовете мъжки, вдигнали се облаци прах над главите, сблъскали се в люта битка от сутринта до вечерта.
Когато се мръкнало, двете войски се разделили и всяка се прибрала в стана си…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Прегледал цар Кафид войските си — пет хиляди били избити и това много го разгневило.
Прегледал и цар Тигумус войските си — три хиляди били избити и това много го разгневило.
На другия ден цар Кафид излязъл отново на бойното поле и подредил войската си както първия ден. Всеки воин напирал да бъде в първата редица. Изправил се царят на коня и й викнал:
— Има ли юнак, неспокоен да излезе на полето бойно и да почне битка чутовна?
Един юнак на име Баркик излязъл напред със слона си. Пристъпил, слязъл от слона и помолил за разрешение да почне битката. Царят му разрешил, той пак се качил на слона, подкарал го към бойното поле и викнал:
— Кой ще се бие с мен, кой ще посмее да ми излезе насреща?
Цар Тигумус чул вика му и се обърнал към войниците си:
— Кой от вас ще излезе срещу този юнак?
Пред редиците излязъл конник върху едър жребец, отишъл при царя, поискал разрешение за двубоя и след като го получил, застанал пред Баркик.
— Кой си ти? — креснал му Баркик и слонът му пристъпил напред. — Защо ме гневиш, като излизаш насреща ми? Как се казваш?
— Казвам се Гаданфар, син на Камахил! — отговорил конникът.
— Чувал съм за тебе! — казал Баркик. — Нека нашата битка да бъде битка между юнаци!
Гаданфар измъкнал желязната пика изпод конското седло. Измъкнал и Баркик меча си в ръка и двамата се сблъскали. Ударил Баркик с меча си по Гаданфар, но ударът попаднал върху шлема му. А Гаданфар замахнал и го пронизал с пиката си така, че плътта му се смесила със слонската. Паднал Баркик и в този миг дотичал втори воин и креснал на Гаданфар:
— Кой си ти, че да убиваш брат ми?
Опънал лъка, метнал стрела към Гаданфар и го улучил в бедрото. Потъмняла бронята от кръвта му. Усетил Гаданфар болката, измъкнал меча си, ударил нападателя и го разсякъл на две, но сам се смъкнал на земята потънал в кръв, а после се затичал към своите.
Цар Кафид видял какво става, и викнал на войниците си:
— Излизайте на бойното поле! Удряйте по конниците!
И цар Тигумус се втурнал с войските си. Пламнала люта битка, цвилели коне, блестели мечове, конските редици се втурнали една срещу друга, само страхливците избягали от битката. Много юнаци загинали и битката свършила едва след като слънцето свършило небесния си път. Цар Тигумус изтеглил войските си и се върнал при шатрите си. Същото направил и цар Кафид. Прегледал цар Тигумус войските си и видял, че са избити пет хиляди души и са счупени четири байрака. И цар Кафид прегледал войските си и видял, че са избити шестстотин конници от най-смелите и са счупени девет байрака.
И така продължили да се бият три дни.
На третия ден цар Кафид написал писмо и го пратил по човек от своите войскари на цар Факун ал-Кялб. В него той твърдял, че двамата са роднини по майчина линия, и го молел за помощ. Прочел цар Факун писмото, събрал войски и тръгнал да помага на цар Кафид…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
А цар Тигумус седял в шатрата си, когато при него дотичал един воин и му рекъл:
— Видях как облак прах се появи в далечината и се вдигна до небесата!
Царят наредил на отряд войници да видят що за облак е това. Отишли, видели, върнали се и му съобщили:
— Царю, тръгнахме към облака, подухна вятър и го разпръсна. Отдолу се появиха седем байрака, под всеки байрак — по три хиляди конници. Те отиват в помощ на цар Кафид.
В това време цар Факун ал-Кялб стигнал до цар Кафид, който хванал госта си за ръка и го отвел в шатрата си…
А Джаншах седял тъжен у дома. От два месеца не бил виждал баща си и не разрешавал на никоя от неговите наложници и прислужници да влиза при него. Но отсъствието на баща му го разтревожило и той запитал един от стражите си:
— Кажи ми какво става там между баща ми и цар Кафид? — разказали му за битките между двамата царе и той викнал: — Доведете ми коня, за да ида при баща си!
И докато му водели коня, той си помислил: „Аз си имам мои работи. Трябва да се добера до Еврейския град. Отида ли там, Аллах ще ме върне при онзи търговец, който ме нае за онази работа! Дано направи с мен онова, което бе и предишния път! Никой не знае откъде ще дойде доброто!“
Метнал се на коня, повел хиляда конници и потеглил на път. Хората си мислели, че той отива при баща си, за да му помогне в боя. Спрели да пренощуват на голяма поляна. Щом Джаншах усетил, че всички са заспали, станал скрито, стегнал оръжието на пояса си, метнал се на коня си и поел по пътя към Багдад, защото бил чувал от евреите, че на всеки две години при тях идва керван от Багдад. Мислел си: „Стигна ли до Багдад, ще тръгна с кервана, за да стигна до Еврейския град“. Когато войниците се събудили, не видели нито Джаншах, нито коня му. Метнали се на конете си, започнали да го търсят насам-натам, но не открили ни следа от него. Върнали се, отишли при баща му и му разказали какво бил сторил синът му.
А Джаншах яздел тъжен и мрачен, с болка в сърцето, със сълзи в очите. Мъчно му било, че се е разделил и с жена си, и с баща си…
Пък баща му, като разбрал колко войници е изгубил, отстъпил бойното поле на врага си, върнал се в града, затворил портите му, укрепил стените му и така се изплъзнал от цар Кафид. А той всеки месец идвал пред града, като търсел решаваща битка, стоял и се биел пред него седем дни и осем нощи, а после си събирал войниците и се връщал в стана си да лекува раните. Щом той се изтеглял, жителите на града оправяли оръжията, укрепвали стените и подготвяли и зареждали катапултите. И така войната между цар Тигумус и цар Кафид продължила цели седем години…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Джаншах пресичал равнини и пустини. В който и град да стигнел, все питал и разпитвал за крепостта Джаухар Таканна, но никой не знаел нищо. Запитал и за Еврейския град. Един търговец му казал, че се намира в края на Машрика, и добавил:
— Тръгвай с нас този месец към Хорезм. Еврейският град е близо до Хорезм — разстоянието между тях е само година и три месеца път!
Изчакал Джаншах да потегли керванът, тръгнал с него, влизал от град в град, питал и разпитвал за крепостта Джаухар Таканна, но никой нищо не знаел. Много трудности срещнал по пътя, големи препятствия преодолял, глад и жажда го мъчили, но не спрял — от Индия стигнал до страната Хорасан. Пак вървял дни и нощи, когато се добрал до мястото, където се бил отървал от маймуните. След няколко дни стигнал и до реката, която течала край Еврейския град. Седнал край нея и изчакал съботата, когато тя пресъхвала. Пресякъл я и стигнал до дома на евреина, където бил живял предишния път. Цялото семейство го поздравило, зарадвали му се, донесли му да хапне и пийне. Пренощувал нея нощ у тях, на другия ден излязъл из града да се поогледа и чул глашатай да вика:
— Ей, хора, кой от вас ще вземе хиляда динара и неволница хубавица само за половин ден работа?
— Аз! — казал му Джаншах.
— Следвай ме! — рекъл глашатаят.
Последвал го, стигнали както предния път до къщата на евреина търговец.
— Този момък ще свърши работата, която искаш! — казал му глашатаят, получил платата си и си отишъл.
Приветствал го търговецът, без да го познае, въвел го в харема си, дал му да яде и пие до насита. Хапнал Джаншах, пийнал, после търговецът му дал хиляда динара и най-хубавата си неволница. Джаншах пренощувал с нея, а когато се съмнало, прибрал динарите и предал неволницата в дома на евреина. Яхнали коне и тръгнали. Стигнали до високата остра и стръмна планина. Търговецът извадил въже и нож и рекъл на Джаншах:
— Заколи този кон!
Метнал Джаншах въжето, съборил коня на земята, завързал го, заклал го, отрязал копитата и главата му и разпрал корема му. Търговецът рекъл:
— Влез в корема му! Аз ще те зашия и ще постоиш малко там. Ще ми казваш всичко, което виждаш! За тази работа ти дадох парите!
Намъкнал се Джаншах в корема на коня, търговецът зашил отвора и се скрил. След малко прелетяла голямата птица, кацнала върху коня, грабнала го и се издигнала с него. Кацнала навръх планината, огледала се и понечила да клъвне от месото. Джаншах разсякъл конския корем и се измъкнал. Изплашила се птицата и отлетяла. Джаншах излязъл, отишъл при ръба на планината и погледнал надолу — търговецът стоял в полите на планината малък като птичка.
— Хвърли малко от камъните, които са около тебе! — викнал му търговецът. — После ще ти покажа пътя, по който да слезеш!
— Преди пет години — отговорил му Джаншах — ти направи с мен същото, както и сега, и после дълго страдах от глад и жажда! Нищо няма да ти хвърля!
Оставил го и поел по пътя, който водел към шейх Наср, Птичия цар…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Дни и нощи вървял Джаншах. Щом огладнеел — хапвал нещо, което растяло от земята, ожаднеел ли — пиел от ручеи и накрая стигнал до двореца на господаря ни Сулейман. Забелязал шейх Наср да седи пред портите на двореца, отишъл при него, целунал ръцете му, поздравил го. Шейхът отговорил на поздрава му и го запитал:
— Какво ти се е случило, синко, че пак си дошъл на това място? Нали беше си отишъл заедно с Шамса! Пък и очите ти са насълзени, душата ти е притеснена!
Заплакал Джаншах и му разказал какво му се било случило с Шамса.
— За бога, синко — рекъл шейхът, — не знам къде е тази крепост! Почакай да дойдат птиците! Ще ги питаме, може някоя и да я знае!
Поуспокоило се сърцето на Джаншах, влязъл в двореца, отишъл в стаята, която водела към езерото и където бил видял най-напред трите девойки. Стоял там, що стоял, докато един ден шейх Наср му рекъл:
— Синко, наближава да дойдат птиците!
И ето че долетели птиците, поздравили шейх Наср, той ги заразпитвал за крепостта Джаухар Таканна, но всяка отговаряла:
— Никога не сме чували такова име!
Заплакал Джаншах, затъжил се. А шейх Наср извикал една огромна птица и й казал:
— Върни този момък в страната Кабул! — качил се Джаншах на гърба й и шейхът му рекъл: — Пази се! Трябва да се наведеш, за да не те разкъса въздухът, запуши ушите си, за да не те заглуши грохотът на звездите, затвори очи, за да не те заслепи блясъкът на моретата!
Джаншах направил каквото му поръчал шейхът. Полетяла птицата, летяла един ден и една нощ и кацнала в царството на царя на зверовете шейх Бадри. Там той възкликнал:
— Върви си по пътя, остави ме на тази земя, за да умра тук! Няма да се върна в страната си, ако не стигна до крепостта Джаухар Таканна!
Оставила го птицата при царя на зверовете и отлетяла. А шейх Бадри го запитал:
— Ти кой си, синко? Откъде си долетял с тази голяма птица? — разказал му Джаншах какво му се било случило. — Кълна се в господаря си Сулейман, че не знам нищо за тази крепост! — възкликнал царят на зверовете. — Всеки, който ми съобщи нещо за нея, ще му окажа голяма чест и ще те пратя при него!
Разплакал се горчиво Джаншах, поизчакал известно време при царя. След няколко дни шейх Бадри дошъл при него и рекъл:
— Ела, синко! Дойдат ли зверовете — ще ги разпитаме за тази крепост…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Не минало много време и зверовете дошли. Род след род те поздравявали шейх Бадри, а той ги разпитвал за крепостта Джаухар Таканна.
— Не познаваме такава крепост, не сме чували за нея! — отговаряли всички.
— Синко! — казал царят на зверовете. — Ти не тъжи! Аз имам по-голям брат на име Шамах. Той бе пленник на цар Сулейман, защото се бе разбунтувал срещу него. Няма по-голям джин от него. Може пък той да знае нещо за тази крепост!
Качил го шейх Бадри върху гърба на един голям звяр и пратил по него писмо с препоръка до брат си. Звярът тръгнал, тичал дни и нощи с Джаншах на гърба си. Стигнали до цар Шамах. Спрял звярът по-далечко от цар Джаншах слязъл от гърба му и продължил пеша, стигнал до огромния цар Шамах, целунал му ръка и му подал писмото. Прочел го той, поздравил госта си и му рекъл:
— Синко, цял живот нито съм виждал такава крепост, нито съм чувал за нея! Разкажи ми историята си! — разказал му Джаншах всичко, което му се било случило. Учудил се Шамах на разказа му и рекъл: — Не мисля, синко, дори господарят ни Сулейман през целия си живот да е виждал такава крепост или да е чувал за нея! Познавам един монах, който живее в планината. Той е много стар. На заклинанията му са подвластни птици, зверове и джинове. И царете на джиновете се подчиняват на силата му. Ето, и аз някога се бях разбунтувал пред господаря Сулейман, а той ме остави в плен на него. Само този монах успя да ме победи със своя ум и аз досега съм му слуга. Той е пресякъл всички страни и земи, познава всички пътища, посоки и места, градове и крепости! Не мисля, че някое място е останало скрито за него! Ще те пратя при него, пък дано той да успее да те насочи към тази крепост! Ако и той не те насочи — няма друг кой да го направи. Той е жрец магьосник, изкусен, ловък и хитър и се казва Ягмус. Ще те пратя при него по една огромна четирикрила птица…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТНАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Качил се Джаншах на птицата, всяко крило от която било дълго по трийсет лакътя хашемитски и която имала слонски нозе, но можела да лети само два пъти годишно. Цар Шамах имал слуга на име Тамашун. Всеки ден той ловял в Ирак по две бахтии и ги нарязвал на тази птица, за да може да се нахрани. Цар Шамах й наредил да го отнесе при монаха Ягмус. Полетяла тя, дни и нощи летяла, докато го отнесла в Елмазения манастир в планината Калаа. Слязъл Джаншах и видял монаха Ягмус да се моли в църквата. Отишъл при него, а когато го забелязал, монахът го запитал:
— Здравей, синко, чужд за манастири, далечен за светини! Кажи ми защо си дошъл чак до това място! — заплакал Джаншах и му разказал историята си. Монахът го изслушал и рекъл: — За бога, синко, цял живот не съм слушал за такава крепост, не съм срещал никого, който да я е виждал или да е чувал за нея! А пък аз съществувам от времето на Нух, пророка божи, и управлявах от времето на Нух до времето на Сулейман, сина на Дауд, всички зверове, птици и джинове! Не мисля дори Сулейман да е слушал за такава крепост! Но поизчакай, синко, при мен ще дойдат и птиците, и зверовете, и самите джинове — ще ги поразпитаме, пък дано някой ни даде вест за нея и Всевишният да ти помогне!
Джаншах постоял известно време при него. И ето че веднъж надошли птици, зверове и джинове. Монахът и Джаншах ги разпитвали за крепостта Джаухар Таканна, но никой не казал „Виждал съм я!“ или „Чувал съм за нея“, а всички отговаряли:
— Не съм виждал такава крепост, не съм чувал за нея!
Заплакал Джаншах, заридал и точно тогава дошла последната птица. Била черна, с огромно тяло. Спуснала се от висините и целунала ръцете на монаха. Той я запитал за крепостта Джаухар Таканна, а тя отговорила:
— Монахо! Когато аз и братята ми бяхме малки птичета, живеехме върху едно плоско било на Кристалната планина зад планината Каф. Баща ни и майка ни излитаха и носеха по нещо да ни хранят. Случи се веднъж да излетят и да отсъстват седем дни. Бяхме много гладни. На осмия ден те се появиха. „Защо ви нямаше?“, запитахме ние, а те отговориха: „Излезе един марид, улови ни и ни отнесе в крепостта Джаухар Таканна, където ни даде на цар Шахлан. Той пожела да ни убие, но ние му се примолихме да ни остави, защото си имаме малки пилета, и той ни остави!“ Ако баща ми и майка ми бяха живи, те щяха да ви кажат къде е тази крепост!
Джаншах се замолил на монаха:
— Нареди на тази птица да ме отнесе към гнездото на нейните родители!
— Птицо! — казал монахът. — Искам да се подчиняваш на този момък във всичко, което той пожелае!
Тя качила Джаншах на гърба си и полетяла. Дни и нощи летяла, докато стигнала до Кристалната планина.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Птицата стигнала до някаква земя, където имало голямо птиче гнездо.
— Това е гнездото, в което сме живели, Джаншах! — казала тя.
Пак се разплакал горчиво Джаншах и замолил:
— Искам да ме отнесеш към страната, към която са летели баща ти и майка ти, за да търсят храна!
Поела го тя на гърба си и пак полетяла. Летяла седем нощи и осем дни, докато стигнала висока планина. Снела го от гърба си и рекла:
— Не познавам вече никаква земя по-нататък!
Той й разрешил да си тръгне и тя полетяла. Останал Джаншах съвсем сам. Налегнал го сън и той заспал върху билото на планината. Когато се събудил, забелязал в далечината нещо да блести и тази светлина сякаш изпълвала въздуха. Този блясък го смутил, той не знаел, че това са светлините именно на крепостта, която търсел.
Разстоянието до крепостта било два месеца път. Тя била изградена от червен рубин, домовете й били от жълто злато, в нея имало сто кули, изградени от скъпоценни метали, които извличали от Морето на сенките. Тя била наречена Джаухар Таканна именно защото била изградена от скъпоценни камъни и метали. Това била голяма крепост, нейният цар се наричал Шахлан и той бил бащата на трите девойки.
Когато избягала от Джаншах и се върнала при баща си, майка си и близките си, Шамса им разказала какво й се било случило, разказала как той пътувал по земята и какви чудеса срещнал по пътя си, споделила как двамата се обикнали и какво станало между тях. Родителите й изслушали разказа й и рекли:
— Трябва да се засрамиш пред Аллах, че си се отнесла така с него!
Царят разказал тази история на своите помощници — маридите джинове, и им наредил:
— Всеки, който срещне насам човешко същество — да ми го доведе!
А Шамса споделила с майка си колко силно Джаншах е влюбен в нея, и добавила:
— Той непременно ще се добере до нас, защото, когато излетях от бащиния му дворец, му казах: „Ако ме обичаш, ела при мен в крепостта Джаухар Таканна!“
А Джаншах, когато забелязал светлините и отблясъците, тръгнал към тях. По същото време Шамса била изпратила един свой слуга да свърши нещо към планината Кармус. Този слуга забелязал в далечината човешко същество. Приближил се до него и го поздравил. Изплашил се Джаншах от лика на слугата, но отговорил на поздрава му.
— Ти как се казваш? — запитал слугата.
— Казвам се Джаншах! — отговорил той, разказал му всичко, което му се било случило с Шамса, и заплакал.
— А ти не плачи! — рекъл джинът. — Стигнал си вече до онова, което търсиш! Знай, че и тя много те обича и че е разказала на майка си и баща си колко я обичаш и ти! Всички в крепостта те обикнахме заради нея!
Качил го маридът на раменете си и го понесъл в крепостта Джаухар Таканна. Затичали се вестители при цар Шахлан, царкинята Шамса и майка й да им съобщят, че Джаншах е пристигнал. Цар Шахлан наредил на всички поданици да посрещнат Джаншах. Лично той заедно със стражите, ифритите и маридите яхнали конете си и тръгнали тържествено към тази среща…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Цар Шахлан яхнал коня си, за да посрещне лично Джаншах. Щом го зърнал, бащата на царкинята горещо го прегърнал и му сложил на главата корона, каквато никое човешко същество не било виждало. Наредил да му доведат от царската конюшня на джиновете великолепен кон. Възседнал го Джаншах, а стражите яздели от двете му страни. Така дошли пред портите на двореца. Посред двореца го посрещнали неволници, хубавици, роби и слуги, сложили го да седне на най-личното място, а той се дивял на всичко, което виждал около себе си.
Майката на Шамса отишла при дъщеря си и я довела при Джаншах. Тя влязла при него, целунала ръцете му, навела глава засрамена от него, от майка си и баща си. Дошли и сестрите й, които го познавали от срещата в двореца на Сулейман, и го поздравили. А майката на Шамса рекла:
— Е, синко, добре си ни дошъл! Моята дъщеря Шамса е извършила грях пред тебе! Но ти й прости, защото е направила това от обич към нас!
Джаншах погледнал към Шамса и възкликнал:
— Хвала на Аллах, който ме доведе до онова, което желаех, и изгаси пожара в сърцето ми — от него няма вече дори искра!
— Ти да си здрав, че си се спасил от този огън! — рекла Шамса. — Но, моля ти се, Джаншах, разкажи ми какво ти се случи, след като се разделихме!
Разказал й Джаншах всичко, което му се било случило, и как е бил стигнал дотук, разказал и какво се било случило между баща му и цар Кафид, и завършил с думите:
— И всичко това бе заради тебе, господарке моя, Шамса!
— Ти постигна целта си! — казал цар Шахлан. — Шамса е твоя неволница, аз ти я дарявам! Ако е пожелал Аллах, следващия месец ще обявим брака ви и ще отпразнуваме сватбата ви! Ще те оженим за нея и двамата ще се върнете в твоята страна! Ще ти дам хиляда марида от моите стражи — само да наредиш на най-малкия от тях да избие цар Кафид и цялото му племе, той за миг ще свърши тази работа! Всяка година ще ги сменям с по няколко нови — ако им наредиш да погубят всичките ти врагове, те ще ги погубят до един…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Цар Шахлан седнал на трона си и наредил на сановниците да подготвят голяма сватба. Два месеца изгубили, но стъкмили сватбата, както се полага. И заживели Джаншах и Шамса весело и приятно, цели две години само яли, пили и се веселили и накрая той й рекъл:
— Баща ти обеща да се завърнем в моята страна! Нека живеем една година там, една година тук!
Вечерта тя отишла при баща си и му предала желанието на Джашшах.
— Така да бъде! — казал той. — Но изчакайте до началото на другия месец, докато се подготвят стражите!
Предала тя на мъжа си думите на баща си и изчакали да мине определеното време. А цар Шахлан наредил кои стражи да минат на служба при Джаншах и да го отведат в страната му. Той приготвил на младоженците широко ложе от червено злато, обшито с бисери и скъпоценни камъни, а над него — шатра от зелена коприна с втъкани в нея разноцветни нишки и обшита със скъпоценности. Качили се Джаншах и Шамса в ложето, той назначил четирима от стражите си да го носят. И те го понесли с двамата младоженци на него. Шамса се сбогувала с баща си, майка си, сестрите и близките си. Двамата се прибрали в ложето под шатрата си, четири джина я взели и полетели с нея между небето и земята. Всеки ден минавали разстояние от трийсет месеца път. Така летели десет дни. Един от стражите знаел къде е страната Кабул. Щом я зърнал, той предложил да спрат недалече от града на цар Тигумус.
През целите тези години цар Тигумус се криел в града си. Цар Кафид го притискал от всички страни. Когато разбрал, че няма начин да се спаси от Кафид, Тигумус решил да се обеси. Простил се с везири и емири и отишъл в дома си да се сбогува с харема си. И точно тогава стражите джинове долетели в обкръжения дворец, който бил между стените на обкръжената крепост. Джаншах им наредил да кацнат посред централния двор. Така и направили. Слезли Джаншах и Шамса и видели, че всички жители на града са обкръжени, гладни и измъчени. Шамса наредила на стражите си да ударят силно по онези, които ги обкръжавали, и да ги избият.
А Джаншах повикал един от стражите на име Карташ, силен и страшен воин, и му наредил да му доведе окован цар Кафид.
В полунощ джиновете нападнали войската на цар Кафид. Един грабвал осем-десет души от гърба на някой слон, политал с тях във въздуха, хвърлял ги отгоре и те се разбивали на земята. Друг промушвал с желязна пика десетки наведнъж.
А стражът Карташ отишъл в шатрата на цар Кафид и както онзи си лежал в леглото, скочил, грабнал го и полетял с него. Царят се ужасил от вида на този страж, който го довел при ложето на Джаншах. Той наредил на носачите да полетят с леглото, като оставят царя на него да виси. Докато се опомни, цар Кафид се намерил между небето и земята. Започнал да се удря по лицето, защото все му се струвало, че сънува лош сън.
А Карташ отнесъл Джаншах при баща му.
Щом го видял, цар Тигумус възкликнал и паднал в несвяст. Поръсили го с розова вода, той дошъл на себе си, прегърнали се баща и син и радостно заплакали. Цар Тигумус още не знаел, че стражите на сина му побеждават вече цар Кафид. Пристъпила Шамса към него, целунала ръцете му и рекла:
— Господарю, качи се върху покрива на двореца да видиш как се бият бащините ми стражи!
Качил се царят върху покрива. Шамса седнала до него и всички се загледали в битката.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила историята, която Джаншах разказвал на Балукия:
* * *
Цар Кафид също гледал тази битка, увесен на летящото легло, и плачел. Два дни продължило избиването на войниците му, докато не загинал и последният.
Тогава Джаншах наредил да го донесат и да го свалят посред двора в двореца на цар Тигумус. Той пък наредил на един от стражите на име Шамуал да окове цар Кафид в окови и вериги и да го затвори в Черната кула. Наредил също да ударят чинелите, изпратил вестоносци при майката на Джаншах. Те й съобщили, че синът й се е завърнал жив и здрав. Зарадвала се тя и се затичала да го види. Джаншах я притиснал към гърдите си и тя заплакала от радост. А Шамса се затичала към нея, поздравила я и я прегърнала. После царят устроил голяма повторна сватба в чест на Шамса, наредил да украсят празнично града, дал на двамата младоженци и сто неволници от най-хубавите си робини да им прислужват. Няколко дни след това царкиня Шамса отишла при него и се застъпила за цар Кафид:
— Макар че е сторил много зло, пусни го да върви в страната си! Нека наредим на някой от стражите ти да го доведе!
Той наредил на Шамуал да му доведе цар Кафид. Довел го той с веригите и оковите. Кафид целунал покорно земята пред него. Тигумус наредил да му снемат оковите, качил го на една куца кобила и му казал:
— Царкиня Шамса се смили над теб! Върви в страната си! И ако пак се върнеш както предния път, тя пак ще ти прати някой от стражите си да те доведат!
Тръгнал си цар Кафид победен и унизен. А Джаншах заживял с Шамса при баща си в огромна радост и благодат…
* * *
Всичко това разказал на Балукия момъкът, който седял между двете гробници.
— Ето ме, аз съм Джаншах, който е видял всичко това, братко Балукия! — завършил той разказа си.
Удивил се Балукия на разказа му и рекъл:
— А какви са тези две гробници, братко? Защо си седнал между тях? И защо плачеш?
— Ех, Балукия! — въздъхнал Джаншах. — Такъв сладък и приятен живот живяхме, в каква огромна и благодатна радост! Живеехме една година в моята страна, втората година — в крепостта Джаухар Таканна. Пътувахме седнали в онова ложе, стражите летяха и то се носеше между небето и земята!
— А колко бе разстоянието между твоята страна и тази крепост? — запитал Балукия.
— За един ден — отговорил му Джаншах — изминавахме разстояние от трийсет месеца път и стигахме до крепостта за десет дни! Така живяхме няколко години. Веднъж пътувахме както обикновено, стигнахме на това място, кацнахме да поогледаме тази градина, седнахме на брега на реката; хапнахме, пийнахме и Шамса каза:
— Ще ми се да се изкъпя в тази река! Оставих я да върви с неволниците. Тя отиде на брега. И не щеш ли, една огромна акула я удари с перката си, без неволниците да забележат, тя извика и падна начаса мъртва. Щом видях това, наредих на стражите да отнесат леглото на близките й и да им съобщят какво се е случило. Много скоро; всичките й роднини се събраха, измиха я, повиха я в саван и я погребаха тук. Оплаках я, поискаха да ме вземат в страната си, но аз казах на баща й:
— Искам да изкопаеш дупка до гроба й. Нека тя да бъде моят гроб и когато умирам, сам ще се погреба до нея!
Цар Шахлан нареди на един от стражите да направи това. После те си заминаха и ме оставиха тук до живот да я оплаквам и жаля! Това е моят разказ, братко Балукия, затова стоя между тези два гроба!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия пред Хасиб Карим ад-Дин:
* * *
Чудил се и се дивил Балукия на думите на Джаншах и възкликнал:
— За бога, а аз мислех, че съм пътувал по земята! Но сега забравих всичко, което съм видял, то тъмнее пред разказа ти! Моля те, Джаншах, братко, направи ми добро, покажи ми къде е правилният път!
Джаншах му разказал накъде да върви, Балукия се простил с него и потеглил…
* * *
Всичко това разказала Змийската царица на Хасиб Карим ад-Дин.
— А как си узнала всичко това? — запитал я той.
И тя заразказвала:
* * *
Преди двайсет и пет години, Хасиб, изпратих в Египет огромна змия, а по нея — писмо с поздрав до Балукия. Тази змия имаше дъщеря в Египет на име Шамух — тя го предала на нея. Взела дъщеря й писмото, заразпитвала за Балукия, показали й къде живее. Отишла при него, поздравила го, предала му писмото и той запитал:
— Ти от Змийската царица ли си дошла? Искам да отида с тебе при нея!
Взела го Шамух и го отвела при майка си, предала й момъка и се сбогувала с нея. Излязла от дома си голямата змия и рекла:
— Затвори очи!
Затворил Балукия очи и щом ги отворил, видял, че двамата са на планината, където съм аз. Отишли при прислужницата ми, която й бе предала писмото, поздравила я и тя я запитала:
— Занесе ли писмото на Балукия?
— Да, занесох го! — отговорила голямата змия. — Ето го, той е с мене!
Пристъпил напред Балукия, поздравил змията и я запитал за царицата, а тя му отговорила:
— Тя замина в планината Каф със своите войски и войскари. Когато дойде лято, ще се върне! Когато замина за планината Каф, тя ме остави да я замествам! Ако имаш някаква нужда, ще се радвам да я удовлетворя!
— Искам да ми донесеш оная билка — казал Балукия, — която, щом някой изпие сока й, не се разболява, не остарява и не умира!
— Няма да ти я донеса, докато не ми разкажеш какво ти се случи, след като се раздели със Змийската царица и замина с Аффан при гробницата на Сулейман! — отвърнала змията.
Разказал Балукия историята си от начало до край, разказал за срещата си с Джаншах и добавил:
— Направи каквото те моля, и аз ще се прибера в страната си!
— Кълна се в Сулейман! — казала змията. — Не зная как се стига до тази билка! — после се обърнала към змията, която го била довела при нея: — Отведи го в страната му!
— Слушам и се подчинявам! — казала тя и се обърнала към Балукия: — Затвори очи!
Затворил той очи и като ги отворил, се видял върху хълма Мокаттам. Оттам се прибрал у дома.
* * *
— Така узнах за всичко това, Хасиб! — казала накрая Змийската царица.
— Царице! — заговорил й отново Хасиб Карим ад-Дин. — Разкажи ми какво се е случило на Балукия, преди да се върне в Египет!
И тя продължила разказа си:
* * *
Трябва да знаеш, Хасиб, че когато Балукия се разделил с Джаншах, пак вървял дни и нощи, докато стигнал до огромно море. Намазал нозете си със сока, който си носел, и тръгнал по водата. Стигнал до остров с плодни дървета и потоци, същински рай! Повъртял се насам-натам и забелязал огромно дърво с листа като корабни платна. Отишъл към него и видял разпъната трапеза с най-отбрани ястия. На дървото стояла голяма птица, цялата в бисери и зелени изумруди, нозете й — от сребро, човката й — от червен рубин, перата й — от скъпоценни метали.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица:
* * *
— Коя си ти и откъде си? — запитал Балукия птицата.
— Аз съм райска птица! — отговорила тя. — Знай, братко, че Всевишният изгони Адам от рая и изхвърли подире му четирите листа, с които той прикриваше голотиите си. Те паднаха на земята. Единият бе изяден от гъсеница и се превърна в коприна. Вторият бе изяден от сърна и се превърна в мускус. Третият бе изяден от пчела и се превърна в мед. Четвъртият падна в Индия и от него се породиха подправките. Аз следях всичко това да стане, летях по цялата земя, докато Всевишният ми дари това място, и аз заживях тук. Всеки петък тук идват светци, угодници и праведници от целия свят, хапват си от тази храна, която е израз на гостоприемство от Всевишния, оказвано на тези хора. После трапезата се вдига в небесата. Тя е винаги тук, винаги една и съща!
Хапнал Балукия от трапезата и като се нахранил, възхвалил Всевишния. Ето ти го самия Худр. Скочил Балукия на крака, поздравил го, понечил да си тръгне, но птицата рекла:
— Седни до Худр, Балукия!
Седнал Балукия до Худр и оня го заговорил:
— Кажи ми кой си! Разкажи ми историята си!
Разказал му Балукия какво му се било случило.
— Господине, колко е пътят от тук до Египет? — запитал той.
— Двайсет и пет години! — отговорил Худр. — Но ти се моли на Аллах. Нека той ми разреши да те върна в Египет, преди да си загинал!
Заплакал Балукия, замолил се на Всевишния. Приел Аллах молитвата му и дал сили на Худр да го отведе в родината му.
— Вдигни глава! — казал Худр. — Аллах прие молитвата ти! Той ми даде мощ да те отведа в Египет! Хвани се за мене и затвори очи!
Хванал се Балукия с две ръце за дрехата на Худр и затворил очи. Худр направил една крачка и казал:
— Сега отвори очи!
Отворил Балукия очи и видял — стои пред своя дом. Обърнал се да се сбогува с Худр, а от него — ни следа…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Змийската царица за Балукия:
* * *
И така, Балукия влязъл в дома си. Когато го зърнала, майка му извикала високо и от голяма радост паднала в несвяст. Поръсили лицето й с вода да дойде на себе си. Щом се свестила, тя го прегърнала и силно заплакала.
А Балукия ту плачел, ту се смеел. Надошли близки, приятели и познати да го поздравят със завръщането. Плъзнала вестта за него по цялата страна, всички се радвали. Разказал им Балукия историята си, споделил всичко, което бил препатил.
* * *
Всичко това разказала Змийската царица на Хасиб Карим ад-Дин. Дивил се и Хасиб на разказа й, после рекъл:
— Сега искам да се върна в родината си!
— Боя се, Хасиб — възразила Змийската царица, — че щом стигнеш родината си, ще забравиш дадената дума, ще нарушиш обета, който ми даде, и ще отидеш в хамама!
Той дал нова клетва, че цял живот няма да престъпи прага на хамама. Тогава тя викнала една змия и й наредила:
— Изведи Хасиб Карим ад-Дин върху Горната земя!
Повела го змията и през някакъв каменен кладенец го измъкнала на Горната земя. Тръгнал той, стигнал до своя град и се прибрал у дома. Било вече привечер. Почукал на вратата, майка му я отворила и видяла своя син пред себе си. Тя извикала, хвърлила се към него и заплакала. Чула и жена му плача й, излязла и тя, зърнала мъжа си, поздравила го и целунала ръцете му. Влезли в къщата, поседнали. Той бил спокоен, че е вече между свои. Запитал и за дърварите, с които сякъл дърва и които избягали и го изоставили в дупката.
— Те дойдоха при мене — отговорила майката — и ми казаха: „В долината някакъв вълк изяде сина ти!“ Те станаха търговци, имат земи и дюкяни, очите им се отвориха. Навик им стана да наминават всеки ден и да ни носят по нещо за хапване и пийване.
— Иди утре при тях — казал й Хасиб — и им кажи: „Хасиб Карим ад-Дин се върна, елате да го видите и да го поздравите!“
На сутринта майката минала по къщите на дърварите и им предала думите на сина си. Те побледнели и отговорили:
— Ще дойдем, как няма да дойдем! — всеки й дарил по една копринена дреха, обшита със злато, и й казал: — Дай тази дреха на сина си и му кажи: „Утре те ще дойдат при тебе!“
Върнала се тя при сина си, предала му думите им, дала му нещата, които онези му били дарили.
А дърварите се срещнали с някои търговци и си признали пред тях какво били сторили на Хасиб Карим ад-Дин.
— Какво да правим сега? — запитали те.
— Всеки от вас трябва да даде на Хасиб половината от парите и от стоките си! — посъветвали ги търговците.
Взели половината от парите си, отишли при него, поздравили го, целунали му ръка, дали му каквото носели, и рекли:
— Това е от твоето благодеяние! Сега сме в ръцете ти!
Той приел всичко и казал:
— Минало-свършило! Такова е било предопределението от Аллах, а то е по-силно от всяка опасност!
— Ела с нас да се поразходим из града и да отидем до хамама! — предложили те.
— Аз съм дал клетва цял живот в хамам да не влизам! — казал Хасиб.
— Ела тогава по домовете ни да ни погостуваш! — настояли те.
Станал, придружил ги до домовете им, гостувал на всеки по една нощ, седем нощи подред. Вече имал пари, стока и дюкян. Станал виден търговец. Така живял известно време. Но се случило веднъж да излезе из града. И ето че видял един свой стар приятел, който бил теляк, да седи пред вратата на хамама. Срещнали се погледите им, телякът скочил, поздравил го, прегърнал го и викнал:
— Заповядай, влез в хамама да те изтъркам, това ще е черпнята ми за тебе!
— Дал съм клетва да не влизам в хамам, докато съм жив! — възразил Хасиб.
Но и телякът дал силна клетва:
— Ако не влезеш с мен в хамама и не се изкъпеш, ще се разведа завинаги и с трите си жени!
Поколебал се Хасиб и започнал да убеждава приятеля си:
— Нима искаш, братко, децата ми да останат сираци, къщата ми да се разруши и да затъна в грях!
Хвърлил се телякът в нозете на Хасиб, целунал ги и викнал:
— Ти си под моето покровителство! Щом влезеш с мен в хамама, грехът ще падне върху мен!
Събрали се всички от хамама, теляци и гости, нахвърлили се върху Хасиб един връз друг, смъкнали дрехите му и го вкарали вътре. Влязъл той и приседнал до стената. Само капчица вода паднала на главата му. В този миг вътре влезли двайсет мъже и викнали:
— Ставай, човече, и тръгвай с нас! Ти си длъжник на султана!
Те пратили един от тях при султанския везир. Затичал се човекът при него и му съобщил за станалото. Метнал се везирът на коня си начело на шейсет мамелюци, спуснали се към хамама и спрели пред Хасиб. Поздравил ги везирът, дал на теляка сто динара и наредил да доведат кон за Хасиб. Двамата потеглили към султанския дворец. Там разпънали трапеза, яли, пили, ръцете си измили, везирът го дарил с две наметала, всяко струвало по пет хиляди динара, и рекъл:
— Аллах те прати при нас, твоята поява ни дарява с благоденствие! Нашият султан е близко до смъртта поради тежка болест живеница. Книгите ни показаха, че животът му е в ръцете ти.
Хасиб влязъл в седмовратия дворец при султана. Той се казвал Карзадан, бил цар на персите, владеел седем земи, служели му сто султани, всеки от които седял върху трон от червено злато и водел десет хиляди юнаци. Всеки от тях имал по сто воини и още сто палачи. Намерили царя да спи, лицето му било покрито с кърпа, бил отчаян от силните болки.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че везир Шамхур заговорил:
— Ние сме на твоите услуги! Каквото поискаш — ще ти го дадем! Излекуването на царя е в ръцете ти! За това си ни нужен!
Повел го при царя. Открил Хасиб лицето му. Удивил се от видяното.
— Вярно е — казал той, — че съм син на Даниел, божия мъдрец, но не разбирам нищо от която и да е наука! Трийсет дни ме учиха как се лекува, нищо не научих от този занаят! А ми се иска, ако знаех поне малко от тази наука, да излекувам този цар!
— Не ни възразявай! — казал везирът. — Всички лечители да съберем от изтока до запада, само ти можеш да го излекуваш!
— Как да го излекувам? Че аз не познавам нито болестта, нито лека за нея! — възкликнал Хасиб.
— Лекът на царя е у теб! — повторил везирът.
— Ако знаех този лек, щях да го излекувам!
— Ти знаеш този лек много добре! Този лек е Змийската царица! Ти знаеш къде е тя, виждал си я, бил си при нея!
Разбрал Хасиб от тези думи, че причината да се случи всичко това с него било влизането му в хамама.
— Каква Змийска царица! — възкликнал той. — Нито я познавам, нито през живота си съм чувал такова име!
— Не отричай, че я познаваш! — възкликнал везирът. — Аз имам доказателства, че я познаваш и че си живял две години при нея! — донесъл той една книга, отворил я, запрелиствал я и прочел в нея: — „Змийската царица се срещна с мъж, който живя при нея две години! Той ще я напусне и ще се върне на Горната земя, а ако влезе в хамам, коремът му ще почернее“ — и се обърнал към Хасиб: — Я си погледни корема!
Погледнал Хасиб корема си и видял, че е черен.
— Коремът ми е черен, откак майка ме е родила! — излъгал той.
— Аз назначих при всеки хамам три мамелюци, за да наблюдават всеки, който влезе, да гледат корема му и да ми съобщават! — казал везирът. — Когато ти си влязъл в хамама, те видели, че коремът ти е черен, и ми пратиха начаса вест! Нуждаем се само от едно: да ни покажеш мястото, от където си излязъл, и ще те пуснем да си вървиш! Можем и сами да пипнем Змийската царица!
Хасиб съжалил безкрайно, че бил влязъл в хамама! Везири и емири се изреждали пред него и всеки го питал къде е Змийската царица. Накрая се изморили, а той все повтарял:
— Нито съм виждал, нито съм чувал такова нещо!
Тогава везирът извикал палача и му наредил да смъкне дрехата на Хасиб и да го бие. Той изпълнил заповедта, а Хасиб едва не умрял от силната болка.
— Имаме доказателства, че знаеш къде е Змийската царица! — викнал везирът. — Покажи ни мястото, от където си излязъл, и стой далече. Ние сами ще си я уловим, без ти да се месиш!
Накрая Хасиб се подчинил на повелята на везира. Вървели, вървели, докато стигнали планината. Всички влезли в пещерата. Стигнали до кладенеца, от където Хасиб бил излязъл. Пристъпил везирът към него, приседнал, хвърлил някакви благовония, произнесъл някакви заклинания, духал, мърморел — той бил изкусен магьосник и познавал разните магии. След първото заклинание произнесъл второ, после трето. Свършели ли благовонията — хвърлял нови в огъня и накрая викнал:
— Излез, Змийска царице!
Водата в кладенеца изчезнала, отворила се врата и се чул страшен рев като гръмотевица. От вътре изпълзяла змия, огромна като слон, от очите и ушите й изскачали искри като въглени. На гърба си носела тепсия от червено злато, обсипано с бисери и скъпоценности, в нея лежала змия, чийто блясък разпръснал тъмнината. Лицето й било човешко. Това била Змийската царица. Погледът й паднал върху Хасиб и тя рекла:
— Къде е клетвата, която произнесе? Нали нямаше да влизаш в хамам! Аллах постави края на живота ми в ръцете ти! Такава е присъдата му — да умра, за да се излекува цар Карзадан! — и когато везирът протегнал ръка да я улови, тя викнала: — Дръпни си ръката, проклетнико! Или искаш да духна в лицето ти и да те превърна в купчина пепел! — после викнала на Хасиб: — Ела, вземи ме в ръката си, постави ме в онази тава и ме понеси на главата си! Моята смърт от твоята ръка е предопределена и няма как да я отблъснем! — Хасиб я понесъл на главата си и докато вървели, тя му рекла: — Чуй, Хасиб, какъв съвет ще ти дам! Макар че ти престъпи клетвата, така е било писано! Везирът ще ти нареди: „Убий Змийската царица!“ Ти не го прави, кажи му: „Аз не умея да коля!“ Нека той ме заколи и да прави с мен каквото ще! Щом ме нареже, ще пристигне пратеник от царя и ще го извика. Той ще сложи месото ми в бакър, ще го закачи на огнището и ще ти нареди: „Запали огъня под този бакър, за да излезе пяната от месото. Покаже ли се пяната, ти я събери в шише, изчакай да изстине и я изпий! Никога вече корем няма да те заболи! Покаже ли се втората пяна — налей я във второто шише. Нека царят я изпие заради болката в кръста!“ Щом си тръгне, ти запали огъня. Изплува ли първата пяна, събери я и я отлей в едно от шишетата. Не я пий, защото, пиеш ли я — добро няма да видиш! Покаже ли се втората пяна, събери я в другото шише, запази я, почакай я да изстине, ще я изпиеш после. Когато везирът се върне, вместо второто шише му дай първото, а ти изпий второто — тогава сърцето ти ще се превърне в приют на мъдростта! Месото ми сложи върху медна тепсия и го дай на царя! Изяде ли го, избърши лицето му с кърпа! Изчакай до пладне, дай му да пийне малко вино и той ще бъде здрав като новороден!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че всички стигнали до дома на везира. Хасиб снел тавата със Змийската царица от главата си.
— Заколи Змийската царица! — наредил везирът.
— Не умея да коля! — казал Хасиб. — През живота си нищо не съм клал! Щом я искаш заклана — заколи си я сам!
Взел везирът Змийската царица от тавата и я заклал. Хасиб горчиво заплакал, а Шамхур му се присмял:
— Ти си загубил ума си! Как можеш да плачеш за една змия!
Разрязал я на три къса, сложил ги в бакър, закачил го в огнището и седнал да чака месото да се свари. Точно тогава един мамелюк дотичал и казал:
— Царят нареди веднага да дойдеш при него!
Той станал, донесъл две шишета, наредил на Хасиб онова, което била казала Змийската царица, и отишъл при царя. Хасиб поддържал огъня под бакъра, докато се появила първата пяна. Събрал я в едното шише и я оставил до себе си. Появила се и втората пяна. Сложил я в друго шише и го скрил за себе си. Месото се сварило и той го снел от огъня. А когато се върнал от царя, везирът запитал:
— Какво направи с първото шише?
— Изпих го!
— Но в тебе нищо не се е променило?
— Тялото ми гори от главата до петите, сякаш са ме хвърлили в огън!
— Подай ми второто шише да го изпия, пък дано се излекувам!
Той изпил съдържанието на първото шише, като мислел, че е второто. И още не го бил изпил, когато то паднало от ръката му, той начаса се издул и с него се случило онова, което е казано в пословицата: „Който копае гроб другиму, сам пада в него!“
Зачудил се Хасиб и изпил второто шише. Начаса Аллах взривил в сърцето му изворите на мъдростта, отворил очите му за науката и той усетил облекчение и радост. Извадил месото, сложил го в медна тепсия и излязъл с него. Вдигнал глава към небето и видял как се въртят звездите. Аллах му открил кои звезди са подвижни и кои — неподвижни, показал му орбитите на планетите, той видял какво представлява сушата и какво — морето, узнал геометрията, астрологията, астрономията, пресмятането и всичко, свързано с тези науки, как се подреждат слънчевите и лунните затъмнения и много други небесни неща. После погледнал към земята и видял какви метали, треви и дървета съдържа тя, узнал кои от тях са полезни и кои — вредни. Така изучил медицината и химията, узнал как се добиват злато и сребро.
Така вървял той, влязъл при цар Карзадан и казал:
— Везирът Шамхур предаде богу дух!
— Но той бе при мен преди малко и бе напълно здрав! Отиде да види дали месото се е сварило! Какво го сполетя?
Хасиб разказал всичко на царя. Много се натъжил той за везира си и възкликнал:
— Какво ще правя сега без него!
— Не тъжи, царю честити! — казал Хасиб. — Аз ще те излекувам за три дни и в тялото ти няма да остане нито една болест!
Сложил той медната тепсия пред царя, взел парче месо от Змийската царица, дал му го да го изяде, завил го, избърсал лицето му с кърпа, седнал до него и му наредил да спи. Спал царят от пладне до залез-слънце. Когато се събудил, Хасиб му отлял малко вино и му наредил пак да спи. На другия ден направил същото. Царят се изпотил, така че потта го обляла от главата до петите. От тялото му изчезнали всякакви следи от болестта. Тогава Хасиб му казал:
— Сега непременно трябва да влезеш в хамама!
Въвел го в хамама, сам измил тялото му и когато излезли, то блестяло чисто като сребърен жезъл. Върнало се някогашното здраве на царя. Облякъл той най-хубавата си дреха, сложил Хасиб да седне до него, наредил да опънат трапеза. Сложили я, всички яли, пили и ръцете си измили. После донесли вино. Дошли всички везири, сановници, велможи, народни предводители, поздравили го с избавлението и доброто здраве. И когато всички се събрали, той заговорил:
— Уважаеми мои везири, емири и велможи! Именно Хасиб Карим ад-Дин ме излекува от тази болест! Назначавам го за първи везир на мястото на везира Шамхур. Онзи, който го обича — той обича и мен, който го почита — почита и мен, който му се подчинява — подчинява се на мен!
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че всички целунали ръката на Хасиб и го поздравили с везирството. Царят го дарил с богати дрехи, тъкани от червено злато, украсени с бисери и скъпоценни камъни, като най-малкият камък струвал пет хиляди динара. Дарил му триста мамелюци, триста робини, триста неволници абисинки, петстотин мулета, натоварени с пари, дал му още овце, биволици и крави — толкова, колкото е трудно да се пресметнат. След всичко наредил на везирите, емирите, сановниците, царските големци, мамелюците и всички поданици също да го дарят.
После Хасиб Карим ад-Дин яхнал коня си. Зад него яздели везири, емири, сановници и войници. Отишли в дома, отреден му от царя. Пак на коня си той отишъл и в дома на везир Шамхур, запечатал го и сложил ръка върху всичко, което той притежавал, събрал го и го пренесъл в своя дом.
И така, както не разбирал нищо от науки, дори без да знае да чете книги, по волята на Всевишния той вече познавал всички науки, станал известен учен, прочул се с мъдростта си във всички страни, особено добре знаел медицина, чертане, геометрия, астрология, химия, бяла магия, духовни дела и други науки.
Един ден той казал на майка си:
— Майко, баща ми Даниел е бил уважаван учен! Кажи какво ми е оставил?
Майка му донесла сандъка с петте пергамента, останали от потъналите в морето книги, и рекла:
— Баща ти не ти е оставял никакви книги освен тези листа в този сандък!
Отворил той сандъка, взел петте листа, прочел ги и възкликнал:
— Но, майко, тези листа са от някаква цяла книга! Къде е останалото?
— Веднъж баща ти тръгна с всичките си книги по море! — казала майката. — Но корабът потънал и всички книги — заедно с него. Всевишният Аллах спаси баща ти да не се удави! Останаха му само тези пет листа! Когато той се върна от пътуването си, аз те носех вече в утробата си. Тогава той каза: „Дано родиш мъжко чедо! Вземи тези листа и ги запази! Когато момчето порасне и те запита какво съм му оставил, извади ги и му кажи: «Баща ти ти завеща само това!» И му ги дай!“
Хасиб Карим ад-Дин изучил всички останали науки. И така ял, пил, живял спокоен живот и богато съществуване, докато не дошъл този, който сладкия живот прекъсва и близък от близък откъсва…
Приказка за Синдбад Мореплавателя
Разправят, че по времето на емира на правоверните халиф Харун ар-Рашид в Багдад живял човек на име Синдбад Хамалина. Бил беден човечец, печелел си хляба с онова, което пренасял върху главата си. Случило му се веднъж да носи тежък товар. Денят бил горещ, Синдбад се изморил, облял се в пот и му станало още по-горещо. Минал пред вратата на един търговец, отвътре го лъхнала прохлада, сякаш го пръснали с капки вода, там горещината изглеждала поносима. Пред вратата имало широка скамейка. Смъкнал хамалинът товара си и поседнал да си поеме дъх…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че когато хамалинът свалил товара от главата си, за да си почине и поеме дъх, откъм къщата на търговеца го лъхнал хладен ветрец, примесен с приятни аромати. Хубаво му станало на Синдбад, отпуснал се на крайчеца на скамейката и чул звън от струни на уд и гласове, които пеели хубави песни. Чул и гласовете на най-различни птици — гургулици, косове, дроздове, кеклици, гълъби и славеи. Удивил се човекът на всичко това, станало му много приятно, надникнал през вратата и видял голяма градина, пълна със слуги, роби, стражи и нахлебници — неща, които ги имат само царе и султани! Лъхнали го аромати на вкусни гозби от всякакви видове и миризми на отбрани вина. Вдигнал тогава хамалинът ръце към небето и възкликнал:
— Хвала на теб, боже, създателю, хранителю наш, че даваш без сметка, на когото си искаш! Боже, моля те, прости ми всички прегрешения, кая се за грешните си щения! Милостта ти прави богат онзи, когото обичаш, и просяк онзи, когото възненавидиш! Стопанинът на този дом явно има огромно благосъстояние! Ти си предопределил нему да отдъхва, докато други работят, да е щастлив, докато други като мене са обезсилени и унижени!
И произнесъл следните стихове:
Синдбад Хамалина свършил добре подредената си песен, понечил да вдигне товара си и да си тръгне, но на вратата се показал млад слуга с хубаво лице, стройна снага и богати дрехи, хванал го за ръката и му рекъл:
— Влез да поговориш с господаря ми! Влез, той те кани!
Понечил Синдбад да се опре на слугата, за да не влезе, но нямал сили да направи това. Оставил товара си при привратника и влязъл в дома, който бил красив и величествен. В големия салон за гости видял уважавани личности и властни управници. Навсякъде ухаели най-различни цветя и благовония, на трапезата — най-отбрани и разнообразни ястия, плодове, ядки, вина от различни видове грозде и още — неволници хубавици с различни звучни инструменти и барабани. А посред всички седял човек внушителен, белотата била докоснала слепоочията му, бил хубавеляк в лице, едър на вид, от него се излъчвали достойнство, тежест, величественост и гордост. Стреснал се Синдбад Хамалина и си рекъл: „За бога, това местенце или е ъгълче от рая, или пък е дворец на цар или султан!“ Поздравил всички, целунал земята пред стопанина и се изправил с наведена глава…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че стопанинът поканил Синдбад да приседне. Седнал той, а стопанинът му заговорил любезно, приканил го да хапне от скъпите и редки вкусни ястия. Пресегнал се Синдбад Хамалина, хапнал си, докато се наситил, измил си ръцете и благодарил на всички.
— Добре си дошъл тук в този благословен ден! — казал стопанинът. — Как се казваш, човече? Какъв занаят ти взема силите?
— Господарю! — отговорил Синдбад. — Казвам се Синдбад Хамалина и нося на главата си хорските товари!
Стопанинът на къщата се усмихнал и рекъл:
— Трябва да знаеш, хамалино, че името ти е като моето! Аз също се казвам Синдбад, но ми викат Мореплавателя! Е, хамалино, повтори сега какво рече, докато стоеше пред вратата?
Притеснил се хамалинът, рекъл:
— Не ме срами, за бога! Умората, трудът и малкото, което човек държи в ръката си, го кара да казва и прави глупости и неприлични неща!
— От какво се боиш? — настоял стопанинът. — Ти ми стана като брат! Нека чуя какво каза — така ми хареса, като го чух да го приказваш при вратата! — хамалинът се принудил да повтори думите си. Много се зарадвал стопанинът и рекъл: — Хамалино! Ще ти разкажа всичко, което ми се случи и което си изпатих, преди да заживея в този разкош. Седни ей тук, на това място, за да ме гледаш по-добре! Защото съм достигнал това охолство и благоденствие след много труд, големи мъки и безброй ужаси! Колко съм страдал през това време от огромни грижи, че и от късмета си! Направил съм седем пътешествия. Всяко пътешествие е една чудна история, която пленява умовете. Всичко в тях е съдба и орис! Не може да се измъкнеш или да избягаш от онова, което ти е писано!
Приказка за първото пътешествие на Синдбад Мореплавателя
Моят баща беше търговец! Бе сред първенците и в града, и сред търговците. Имаше много пари и обилни блага. Но умря, когато бях още малко момче. Остави ми в наследство пари, имоти и несъбрани чужди дългове. Ядях хубава храна, пиех хубаво вино, дружах с млади мъже, обличах се в красиви дрехи, наслаждавах се на живота с другари и приятели. Доста време живях така, но накрая прекратих тези глупости, умът ми се върна на мястото си, забелязах, че парите ми се изчерпват и че времето на хубавите неща преминава. Почти всичко, което имах, се бе свършило, но аз усетих това късно и много се изплаших. Спомних си една приказка, която бях слушал от баща си — всъщност това са думи на господаря ни Сулейман бен Дауд, мир и на двамата! Та той е казал: „Три неща са по-добри от три други неща: денят на смъртта е по-добър от деня на раждането; едно живо куче е по-добро от седем умрели; гробът е по-добър от бедността!“
Станах, насъбрах колкото имах стари вещи и дрехи и ги продадох. Продадох и земите, и всичко, което ми бе подръка. Събрах три хиляди дирхама. Тогава ми хрумна да попътувам по чужди страни. Спомних си думите на един поет:
Обмислих, после тръгнах, купих някои стоки и вещи, което е необходимо за морско пътуване, качих се на една гемия, стигнахме с няколко търговци до Басра, наехме голям кораб и потеглихме по моретата. Пътувахме дни и нощи, минавахме от остров на остров, от море в море, от бряг на бряг и навсякъде, където минавахме, купувахме, продавахме или заменяхме стока за стока.
Стигнахме до един остров, който бе като кътче от райска градина. Капитанът на кораба пристана край него, сви платната, хвърли котвите. Всички слязоха, стъкнаха се огнища, запалиха огньове и всеки се зае с работата си: едни готвеха, други перяха, трети се разхождаха. Аз бях сред онези, които се разхождаха край бреговете, после се посъбрахме на едно място да хапнем и пийнем, да се позабавляваме и повеселим. И точно тогава капитанът се загледа в брега и изкрещя високо:
— Ей, пътници, добри хора! Бързайте, качвайте се на кораба, оставяйте всичко и спасявайте живота си! Спасявайте душите си от гибел! Островът, на който сте, не е остров, а огромна риба, плуваща посред морето! На нея се е струпал пясък и тя се превърнала в остров, а с времето са поникнали и дървета! Когато запалихте огъня, тя е усетила, че й пари, и започва да се раздвижва! Сигурно ще се гмурне и всички ни ще повлече в морето! Спасявайте се!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за първото му пътешествие:
* * *
При тези думи на капитана пътниците се затичаха и занадпреварваха да се качат на кораба, като оставяха стоки, вещи, котли и огнища. Едни стигнаха до него, но други не успяха, островът се разтърси и се спусна към морските дълбини заедно с всички на гърба си. Затвори се над него морето развълнувано.
Бях между онези, които закъсняха да избягат. Потънах в морето заедно с рибата. Но всевишният Аллах ме спаси и ме отърва да не се удавя. Той ми прати едно голямо корито от онези, в които перяха на острова. Хванах се с ръка за него, възседнах го, поех си дъх и загребах с крака като с гребла, а вълните си играеха с мене и ме подхвърляха насам-натам. Капитанът бе вдигнал набързо платната и бе отпътувал с онези, които се бяха спасили, без да обърне внимание на онези, които се давеха. Вятърът и вълните ми помогнаха и ме довлякоха край висок остров с много дървета, надвесени над морето. Улових се за един клон на виснало надолу дърво и изпълзях на него. По този клон се промъкнах и на сушата. Краката ми бяха изтръпнали, по петите ми имаше следи от рибешки ухапвания.
Отпуснах се като умрял, зашеметен и замаян, и паднах в несвяст. Така съм лежал до второто утро. Събудих се и видях, че краката ми са се подули. Тръгнах, доколкото можех да вървя, понякога се плъзгах, понякога пълзях на колене. По острова имаше много плодни дръвчета и извори със сладка вода. Хапвах си от тези плодове, пийвах от водицата и така преживях няколко дни и нощи. Душата ми се оживи, духът ми се възвърна, движенията ми укрепнаха. Размислях, вървях край морския бряг, разглеждах божиите твари по дърветата. От един клон си направих бастун, на който се опирах при ходене.
Един ден, както се разхождах край брега, в далечината ми се мярна някакво същество. Помислих, че е звяр или морско животно. Тръгнах към него, загледан втренчено — оказа се, че край морския бряг е вързана едра кобила. Пристъпих към нея и тя изцвили. Изплаших се, понечих да се върна, но сякаш изпод земята изскочи някакъв човек, затича се към мене и викна:
— Кой си ти? Откъде си дошъл? Защо си пристигнал тук?
— Господине — отговорих, — чужденец съм! Бях на един кораб, потънах заедно с няколко души от него. Аллах ми даде едно корито, аз го яхнах и плавах с него, докато вълните ме изхвърлиха на този бряг!
Той ме изслуша, хвана ме за ръка и викна:
— Върви с мен!
Тръгнах аз, той ме свали в някакво подземие, въведе ме в голяма стая, сложи ме да седна, донесе ми ядене и ядох до насита — пък бях гладен! Отпусна ми се душата.
Човекът ме разпита кой съм, какъв съм и какво ми се е случило. Разказах му цялата си история. Зачуди се той на разказа ми, а аз запитах:
— За бога, разказах ти всичко, което ми се случи! Но и аз искам да знам кой си, защо седиш в това подземие, защо си вързал тази кобила край морския бряг?
— Ние сме няколко души, пръснати по различни краища на острова! — отговори той. — Коняри сме на цар Махраджан. Грижим се за всичките му коне. Всеки месец при пълнолуние докарваме тук кобили и ги връзваме край морския бряг. Скриваме се в това подземие. Привлечен от кобилешката миризма, тук дотърчава някой морски жребец. Излиза на сушата, оглежда се и като не вижда никого, възкача кобилата и си свършва работата. После иска да вземе кобилата със себе си, но тя е вързана и не може да тръгне. Жребецът се сърди, цвили, удря я с глава, рита я. Като чуем цвиленето му, разбираме, че вече е слязъл от гърба й, излизаме и започваме да крещим. Той се изплашва и се връща в морето. А кобилата забременява от него и ражда мъжко или женско конче, което струва цяла хазна пари. Та сега е времето морският жребец да излезе. Пък ако е пожелал Всевишният, ще те взема със себе си и ще те заведа при цар Махраджан. Ще ти покажа моята страна! Ако не се бе срещнал с нас, нямаше да видиш никого на това място, щеше да умреш от мъка! Никой нищо не би узнал за тебе! А сега ще оживееш и ще се върнеш в родината си!
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за първото му пътешествие:
* * *
И докато си разговаряхме, от морето изскочи някакъв жребец, изцвили, възкачи се на кобилата, направи с нея каквото му се искаше, слезе от гърба й, поиска му се да я вземе със себе си, но като не успя, започна да цвили и да рита. Тогава конярят грабна меч и щит, изскочи от вратата на подземието и завика на другарите си:
— Гонете жребеца!
Удари той с меча по щита, изскочиха още няколко души с пики, закрещяха. Жребецът се изплаши, избяга, намъкна се в морето, сякаш бе бивол, и изчезна под водата. Тогава надойдоха приятелите на коняря. Всеки водеше кобила. Заразпитваха ме кой съм, какъв съм, аз им разказах патилата си. Сприятелихме се, те разпънаха трапеза, поканиха и мен и аз се нахраних заедно с тях.
После всички станаха, възседнаха конете си, дадоха и на мен една кобила и потеглихме на път. Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до града на цар Махраджан. Те влязоха при него, разказали му историята ми и той ме извика при себе си. Въведоха ме, изправиха ме пред него, аз го поздравих, той ми отговори на поздрава, разпита ме как съм се озовал тук, аз му разказах от начало до край какво ми се бе случило. Зачуди се той на всичките ми патила и рече:
— За бога, синко, но нали всичко е свършило с добро! Ако не ти е било писано да живееш, не би се спасил от бедата. Но, хвала на Аллаха, че си жив и здрав!
През следващите дни царят прояви към мен голямо уважение, приближи ме до особата си, изразяваше си съчувствието с думи и благодеяния. Назначи ме за чиновник в пристанището, възложи ми да записвам пристигащите кораби. Дълго време изпълнявах тези задължения, а той се отнасяше добре с мене и ме възнаграждаваше богато. Облече ме с пищни дрехи. При него бях начело на преводачите, защитавах интересите на поданиците му. Оставах до него дълги часове, а после отивах при морето и разпитвах търговците, идващи по суша и море, накъде е град Багдад, с надеждата, че някой ще знае и ще мога да тръгна с него и да се върна в страната си. Никой не знаеше накъде е този град, никой не можеше да ми каже как се отива нататък. Всичко това ме смущаваше, пък и дългото отсъствие от родината започна да ми дотяга.
Един ден влязох при цар Махраджан и заварих при него няколко индийци. Поздравих ги, те отговориха на поздрава ми. Заразпитваха ме за страната ми, аз им разказах. И ги запитах за страната им и те ми разказаха, че там имало хора от различни родове. Имало между тях шакирити, които били най-благородният им род, те никого не мразели и никому зло не сторвали. Имало и един род, наречен брахмани. Те никога не пиели вино, били щастливи, чисти, весели, забавни, имали много камили, коне и добитък. Разказаха, че индийският народ се дели на седемдесет и два клона.
Сред многото острови, които владееше цар Махраджан, имаше един на име Кабул. По цели нощи от там долитаха удари на тъпани и барабани. Жителите на централния остров и пътниците разправяха, че там живеели много умни хора.
По онова време видях риба, дълга сто стъпки. Видях също риба, която имаше лице на бухал. Много чудеса и страхотии видях по време на това пътуване, но много време ще мине, за да ви разкажа за всичко. Тъй или иначе, нито за ден не преставах да се разхождам из острова и да го разглеждам.
Един ден стоях на морския бряг и държах жезъла си, с който не се разделях. Точно тогава пристигна кораб с много търговци. Навлезе в пристанището, хвърли котва, капитанът сви платната и го привърза за сушата. Моряците извадиха целия му товар, а аз седях и записвах.
— Остана ли на кораба ти нещо? — запитах капитана.
— Да, господине! — отговори той. — В трюма на кораба имам още стока, но нейният стопанин се удави, а стоката му остана при нас на съхранение. Искахме да я продадем, да вземем, каквото ще вземем с документ и да отнесем парите на близките му в Багдад…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за първото му пътешествие:
* * *
— Как се казваше стопанинът на тази стока? — запитах аз.
— Казваше се Синдбад Мореплавателя! — отговори той. — Но нещастникът се удави!
Вторачих поглед в него, познах го и възкликнах:
— Капитане, та нали аз съм стопанинът на стоката, за която говориш! Аз съм Синдбад Мореплавателя, който слезе на онзи остров заедно с няколко търговци. Когато рибата, върху която се бяхме изкачили, мислейки я за остров, се раздвижи, ти ни извика да бързаме към кораба, ала аз не сколасах! Потънах, но всемилостивият Аллах ме спаси и ми прати едно от коритата, в които пътниците се перяха. Залових се за него, гребах с нозе, докато вятърът и вълните ми помогнаха да стигна до този остров! Спрях тук и Всевишният пак ми помогна — срещнах се с конярите на цар Махраджан и те ме доведоха при него. Аз му разказах за патилата си и той ми направи благодеяние, като ме назначи за писар в пристанището, и започнах да се прехранвам от службата при него. Той се отнася добре към мене! А стоката при тебе е моя стока, мое имане!
— „Няма сила и воля освен у всевишния и всемогъщ Аллах!“ — възкликна той. — Нямат вече хората нито вяра, нито срам!
— Защо говориш така, капитане? — възкликнах аз. — Аз ти разказах патилата си и ти ме чу какво ти казах!
— Ама и ти ме чу, като казах, че имам стока, чийто стопанин се е удавил! — викна той. — Искаш да си я присвоиш, без да имаш право! Не те ли е срам! Че нали ние видяхме как Синдбад потъна! И много пътници загинаха заедно с него! Никой от тях не се спаси! Как смееш да твърдиш, че си стопанин на тази стока?
— Капитане! — настоях аз. — Ако бе изслушал разказа ми, както трябва, и бе вникнал в думите ми, щеше да се убедиш, че съм прав! Лъжата е белег на лицемерие!
После разказах на капитана всичко, което ми се бе случило, откакто потеглих с него от Багдад, докато стигнахме до оня остров, където потънахме. Споменах му някои подробности, които знаехме само ние двамата. Накрая капитанът и търговците се убедиха в моята искреност и възкликнаха:
— За бога, не можехме да повярваме, че си се спасил и не си се удавил!
Те ми дадоха стоката. Намерих името си, записано върху товарите. Нищо не липсваше. Отворих един вързоп, измъкнах от него скъпоценна вещ, струваща много пари, дадох на един морж да ми я носи и отидохме при царя да му я подаря. Съобщих му, че това е корабът, с който съм пътувал, казах, че стоката ми е пристигнала цяла и невредима и че това е дар от тази стока. Много се чуди царят на това съвпадение, което доказваше, че моят разказ е бил истински. Обикна ме още повече и ме дари с много скъпоценности. Продадох товарите си с цялата стока, спечелих доста пари. Купих от този град много тамошни стоки и вещи и когато търговците решиха да си тръгнат, натоварих всичко на кораба. Отидох при царя, благодарих му за всички благодеяния, които ми бе сторил, и го помолих да ми разреши да потегля към родина и близки.
Качих се на кораба и потеглихме на път. Щастието ни съпровождаше, съдбата ни помагаше. Дни и нощи пътувахме, докато стигнахме до Басра. Бях радостен, че съм жив и здрав и че съм вече в родината си. От там потеглихме за Багдад с товари и стоки. Стигнах до моята махала, влязох в дома си, надойдоха близки и приятели. Купих си слуги, стражи, мамелюци, неволници и роби, накупих си къщи, градини и ниви. Много неща имах вече. Започнах пак да се събирам с приятели, да се срещам с лични хора. Бях вече нещо повече от преди. Постепенно забравих всички мъки, трудности, патила и ужаси от пътуването, тънех в удоволствия, радости, хранех се с хубави ястия, пиех отбрани вина. Това ми се случи през първото ми пътуване. Утре, ако е пожелал Всевишният, ще ви разкажа за второто от седемте ми пътешествия…
* * *
Синдбад Мореплавателя задържал дълго при себе си Синдбад Хамалина, дарил му сто мискала злато и казал:
— От днес си мой сътрапезник!
Благодарил му хамалинът, взел дара и се прибрал у дома. Мислил си какво ли не става, какво ли не се случва с хората, чудил се и не могъл да се начуди. Преспал, а като се съмнало, се върнал в къщата на Синдбад Мореплавателя. Щом влязъл при него, стопанинът веднага го сложил да седне до него, а когато дошли останалите му приятели, им сложил да хапнат и пийнат, разговаряли известно време, развеселили се и Синдбад Мореплавателя започнал да разказва:
Приказка за второто пътешествие на Синдбад Мореплавателя
Вече знаете, братя, че живях доста време най-разкошен живот, в радости и веселие…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:
* * *
Така си живях от добре по-добре, докато един ден не ми хрумна отново да тръгна по чужди страни. Прииска ми се да въртя пак търговия, да разглеждам страни и острови и да трупам печалби. И когато си внуших това, измъкнах доста от парите си, купих с тях стока и неща, нужни за път, опаковах ги и отидох на морския бряг в Басра. Намерих там хубав нов кораб със здрави тъкани платна и с много пътници. Заедно с няколко търговци качихме стоките си на него и същия ден попътният вятър ни понесе в морето.
Пътувахме от море в море, от остров на остров. Всякъде, където отидехме, се срещахме с търговци и сановници, с продавачи и купувачи. Продавахме, купувахме, обменяхме си стоки. И така продължихме да пътуваме, докато съдбините не ни отнесоха на един хубав остров с много дървета от плодове натежали, с аромати на цветя разцъфтели, с ветрове приятни и реки прохладни. Но по него нямаше нито един дом, не се усещаше мирис на огън. Хвърли капитанът котва, излязоха пътници и търговци да поразгледат какви дървета и птици има по него.
Излязох и аз с няколко души, приседнах край извор с бисерна вода. Бях си взел нещо за хапване, та поседнах да похапна. Лъхна ме прохладен ветрец. Небето бе безоблачно. Приспа ми се, отпуснах се и потънах в сън, опиянен от приятния зефир и омайните ухания. А когато се събудих, около мене нямаше ни човек, ни джин! Корабът с пътниците бе отплавал и никой не се бе сетил за мене, нито от търговците, нито от моряците. Забравили ме бяха.
Ядосах се, разгневих се, главата ми сякаш се цепеше от мъката, от тъгата и умората, които ме обхванаха за миг. Нямах нищо у себе си, нито за ядене, нито за пиене. Бях сам-самичък. Душата ми бе изтощена и отчаяна. Казах си: „Не всеки път, като се ходи за вода, гърнето остава цяло. Макар и да се спасих предишния път и срещнах хора, които ме изведоха от пустинята на заселена земя, този път едва ли ще се намери някой, който да ме отведе при хората!“ Вървях, плачех и се вайках за живота си. Ругаех душата си за това, което бе сторила, че на нея й бе хрумнало да пътувам и да се моря след доволството, в което живеех в моя дом и родина, имах и хубаво ядене, и хубаво пиене, и хубави дрехи, нямах нужда нито от пари, нито от стоки. Вървях и съжалявах защо бях напуснал Багдад и бях тръгнал по моретата, и то след като толкова си бях препатил при първото пътешествие, че едва не загинах. Продължавах да крача бързо, сякаш бях полудял. Мятах се насам-натам, не можех да седя на едно място. После се покатерих на високо дърво и се заоглеждах отгоре. Виждах само небе, вода, дървета, птици, острови и пясъци.
Когато наострих взора си, забелязах в далечината нещо бяло и огромно. Слязох от дървото и тръгнах нататък. Не спрях, докато не стигнах до него. Бе високо бяло кубе, стеснено в горния си край, основата му бе като огромен кръг. Пристъпих към него, заобиколих го и не видях никаква врата. Нямах нито сили, нито възможности да се изкатеря по него — бе много гладко и много стръмно. Отбелязах си мястото, където бях спрял, и заобиколих кубето, за да измеря окръжността му — бе цели петдесет крачки. Седнах и се замислих как все пак бих могъл да вляза в него. Денят бе вече към края си, слънцето клонеше към залез. Изведнъж то изчезна и небето потъмня. Мина ми през ум, че може да е засенчено от облак, пък бе лятно време! Зачудих се, вдигнах глава и се загледах. Тогава видях някаква огромна птица с грамадно тяло и широки криле, която кръжеше в небесата — именно тя бе закрила лицето на слънцето и бе засенчила острова…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:
* * *
Тогава си спомних един разказ, който преди много време бях чувал от един пътник — на някакъв остров живеела голяма птица, наречена Рух, чиито пилета тежали колкото слонове. Разбрах, че кубето, което бях видял, е било едно от яйцата на тази птица. Дивях се — какви твари все пак е създал Всевишният! А птицата си кацна върху кубето, покри го с крилете си, опъна краката си назад, заби нокти в земята и заспа.
Надигнах се, развих чалмата от главата си, усуках я и я опънах като въже. Увих го около кръста си, завързах се с единия край, другия вързах на крака на птицата, затегнах го здраво и си рекох: „Дано пък това чудо ме отнесе в някоя заселена страна — по-добре ще е, отколкото да кисна на този остров!“
Цялата нощ останах буден от страх да не би птицата да излети, без да усетя. Когато се зазори и утрото просветна, тя се надигна над яйцето си, изкряска и политна заедно с мен във въздуха, стори ми се, че вече докосвам небесните облаци. После се спусна и кацна върху някакво възвишение. Побързах да развържа възела от крака й. Много ме бе страх от нея, но тя не ме забеляза, нито ме усети. Отдръпнах се. Птицата грабна нещо в ноктите си и пак полетя. Като се вторачих, видях, че е понесла огромна змия. Потръпнах.
Станах и се огледах. Намирах се на някаква височина, долу се протягаше широка и дълбока долина, а от другата й страна във височините се издигаше висока и стръмна планина. Наругах се за стореното, помислих си: „Поне да бях останал на острова — там бе по-добре, отколкото в това пустинно място. Там поне имаше какво да се хапне, ако не друго — някой плод, можеше да се пие вода от потоците му! А тук — нито плодове, нито дървета, нито потоци!“
Събрах сили и тръгнах. Забелязах, че земята бе от елмази, същите, с които правят накити и ги вграждат в скъпоценни метали — това е твърд и сух камък, в който не влиза ни желязо, ни скала! Само с оловен камък някой може да отчупи късче от него или да го разтроши! Долината бе пълна със змии, всяка голяма колкото палма. Те изпълзяват само нощем, защото денем ги е страх да не би птицата Рух или някой орел да ги грабне и да ги разкъса. Вървях по тази долина и съжалявах за онова, което бях направил.
Бе привечер. Крачех и се оглеждах да намеря място, където да пренощувам. Боях се от змиите, забравих да ям или да пия, мислех си за лошия си късмет. Наблизо ми се мярна пещера. Отидох при нея и видях, че входът й е тесен. Вмъкнах се вътре. При входа й имаше голям камък. Изтърколих го и я затворих с него отвътре. Помислих си, че щом съм влязъл, вече съм на сигурно място, сутринта ще изляза и ще видя какво ще реши съдбата.
Полегнах навътре и изведнъж забелязах голяма змия, която лежеше върху яйцата си посред пещерата. Целият се разтреперих, присвих се и оставих живота си в ръцете на предопределението. Цялата нощ стоях буден, а когато се развидели, избутах камъка от входа на пещерата. Излязох като пиян, отпаднал от нощната безсъница, от глада и страха. Пак тръгнах из долината.
И както вървях, до мен тупна голям животински труп. Учудих се, защото никого не виждах. Тогава си спомних един разказ, който бях чувал от търговци и пътешественици, че в планините, където се раждат елмазените камъни, имало много страхотии. Но търговците, които добиват този камък, си имат свои хитрости, за да стигнат все пак до него. Те вземат шиле, одират го, почистват го и го хвърлят от планината в долината, където е този камък. Той пада и тъй като е мокро, по него се налепват елмази. Търговците го оставят там някой ден, докато го забележат орли или птици Рух. Те се спущат отгоре заради месото, грабват го в ноктите си и излитат към планината. Тогава търговците излизат, започват да им крещят и да ги плашат, за да изпуснат месото, а те да оберат полепналите по него елмази. Само по този начин може да се стигне до елмазените камъни…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:
* * *
И като гледах трупа, си спомних за тази хитрост. Станах, поотдалечих се, посъбрах доста от камъните, напълних джобовете, полите на дрехата си, пояса, чалмата. Събрах колкото можах, и ето че до мене падна още един голям животински труп. Вързах се за него с чалмата, сложих го на гърдите си и легнах по гръб под него. Превърнах се във висока купчина, която стърчеше над земята. Не след дълго един орел кацна върху трупа, сграбчи го с ноктите си и полетя във въздуха заедно с мене. Летя, що летя, кацна върху планината и спусна плячката до себе си. Понечи да я клъвне, но отнякъде се разнесе такъв шум, такава врява, че орелът се стресна и отлетя. Отвързах се от трупа, дрехите ми бяха изцапани с неговата кръв. Изправих се. Ето че се появи и търговецът, който бе изплашил орела, затича насам и ме видя. Нито дума не можа да каже, толкова се изплаши и ужаси. После пристъпи към трупа, обърна го и като не намери нищо по него, викна:
— О, беда! „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах!“ „Да пази Аллах от проклетия дявол!“ Каква загуба! Какво ще правя сега? — а когато се приближих до него, той ми викна: — Кой си ти? Защо си се появил на това място?
— Не бой се! — отговорих му аз. — Не се страхувай! Аз съм най-обикновен човек. Бях търговец. Дълга е историята ми, странни са патилата ми. Не бой се, нося нещо, което ще те зарадва! Събрах доста от тези елмази и ще ти дам толкова, колкото да ти стигнат за цял живот! Всяко късче, което нося, е по-добро от всяко друго, което би получил по друг начин!
Човекът ми благодари, заговорихме се. Ето че и други търговци, подочули разговора ни, дойдоха при нас. Те се струпаха, поздравяваха ме, приветстваха ме с избавлението, взеха ме със себе си, аз им разказах цялата си история. Дадох на стопанина на трупа, за който се бях завързал, много елмази. Зарадва се той, благодари ми и каза:
— Хвала на Аллаха, който те е дарил с нов живот! Няма човек, който да е попаднал на онова място и да се е спасил!
Пренощувахме в приятно и сигурно място. Бях много радостен, че съм се спасил от долината със змиите и съм стигнал до обетованата земя. Когато се съмна, тръгнахме по билото на планината. Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до голяма хубава градина, засадена с камфорови дървета. Под всяко дърво могат да се съберат до сто души на сянка. Ако някой иска да си вземе камфор, той пробива короната на дървото. От дървото потича камфорова вода, която тутакси се втвърдява като клей — това е медът на това дърво. После то изсъхва и се превръща в съчки.
На този остров има и животно, наречено каркадан. То пасе по него, както у нас пасат кравите и биволите, но има тяло, по-голямо от камила, и се храни с пиявици. Голям звяр е, има голям рог на носа си, дълъг десет лакътя, а върху него има човешки образ. Общо взето, прилича и на крава. Моряци и пътници, пътуващи по далечни води и земи, разправят за него следното: Животното, наречено каркадан, може да носи голям слон върху рога на носа си и да пасе с него по острова и бреговете му, без да усети тежестта му. Слонът умира върху рога, от слънчевата горещина неговата лой се стопява и потича по главата на каркадана, влиза в очите му, той ослепява и не може да вижда. Тогава идва птицата Рух, грабва го в ноктите си и го носи на пилетата си да ги нахрани. По пътя замених няколко елмаза с дрехи и дребни предмети, търговците ми ги даваха, а освен това купуваха от мен още камъни срещу динари и дирхами.
Вървяхме, що вървяхме, аз разглеждах чуждите страни, от долина в долина, от град в град и се удивлявах на творенията на Аллах. Продавахме, купувахме, докато накрая стигнахме до град Басра. Починах там няколко дни и се завърнах в Багдад…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:
* * *
Дойдох в махалата, влязох в своя дом. Имах много елмази, пари, стоки, предмети. Срещнах се с роднини и близки, раздавах милостиня, дарих всичките си познати и приятели. Започнах да се храня вкусно, да си пийвам добре, да се обличам с хубави дрехи, да пирувам и да се веселя. Забравих всичко, което бях препатил. Заживях спокоен живот с широка душа и отпуснато сърце, весело и доволно. Всеки, който бе чул, че съм се върнал, идваше, разпитваше ме за моето пътешествие, за чуждите страни и народи. А аз разказвах за всичко, което бях преживял и препатил.
* * *
И Синдбад Мореплавателя добавил накрая:
— Утре, ако е пожелал всевишният Аллах, ще ви разкажа за третото си пътешествие. То е още по-чудновато от предишните.
Така той свършил разказа си, а Синдбад Хамалина го слушал и се чудил. Вечеряли заедно. Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Хамалина сто мискала злато, той ги взел и тръгнал към дома си, като му благодарил и го възхвалил. Когато се съмнало и просветляло, той се събудил, произнесъл утринната си молитва, пак отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя, както той бил пожелал, влязъл при него и поседял, докато се събрали останалите му приятели и другари. Повеселили се заедно и Синдбад Мореплавателя заразказвал:
Приказка за третото пътешествие на Синдбад Мореплавателя
Чуйте, братя, моя разказ за третото ми пътешествие. То е по-чудновато от двете предишни.
Както ви казах, когато се върнах от второто си пътешествие, бях много радостен. Така живях известно време в Багдад щастлив, богат и доволен. Но възжела душата ми пак да пътувам и разглеждам чужди земи. Дощя ми се пак да потъргувам, да печеля, да трупам пари, а нали всяко зло се ражда в душата! Реших се накрая и купих стоки, стегнах ги за път, пренесох ги от Багдад в Басра. Там видях голям кораб с много търговци и пътници, все добри хора, с добри моряци. Качих се при тях и потеглихме. Пътувахме спокойно и с печалба от море в море, от остров на остров, от град на град. Навсякъде, където спирахме, се разхождахме, купувахме, продавахме и бяхме весели и доволни.
И един ден, както плавахме по морето разбунтувано, от вълни развълнувано, капитанът сви платната, хвърли котва, заскуба брадата си, разкъса дрехите си от мъка и изохка високо:
— Трябва да знаете, добри хора — каза той, — че вятърът надделя над нас и ни завлече посред морето, а съдбата ни хвърли за наше нещастие към Планината на мъхнатите. Това са същества, подобни на маймуните! Няма човек, който да е стигнал дотук и да се е измъкнал жив! Сърцето ми предусеща, че всички ще загинем!
Не бе свършил думите си, когато мъхнатите маймуни надойдоха и обкръжиха кораба. Бяха много, пръснати като скакалци по морските вълни и по кораба. Бояхме се, да не би, ако ударим, убием или изхвърлим някоя, да ни погнат, защото бяха прекалено много, а множеството побеждава и най-смелите. Изплашени, ги оставихме да грабят стоките и имането ни.
Това бяха най-грозните зверове, които съм виждал. Имаха косми като черна непрана вълна, лицата им бяха ужасни, никой не разбираше от човешка дума или знак. Имаха жълти очи, а иначе бяха черни и дребни — всяко от тях бе високо едва четири човешки педи. Катереха се по въжетата на мачтите, изпокъсаха ги, корабът бе подхванат от вятъра и се вряза в сушата. Вързаха всички търговци и пътници, изведоха ги на острова, взеха от кораба всичко важно и ценно и ни откараха навътре в тяхната земя. След това ни изоставиха. Не знаехме накъде да вървим, нито къде ни бе запокитила съдбата.
Така останахме на тоя остров, хранехме се с плодовете му, утолявахме жаждата си от потоците му. Веднъж забелязахме в далечината посред острова да се издига някакъв дом. Оказа се дворец с дебели колони, високи стени и с отворена двукрила порта от абаносово дърво. Влязохме вътре и видяхме вътрешен двор, приличащ на голяма кошара, оградена от висока ограда с врати по нея. По средата му имаше нещо като ложе, до него — прибори за готвене, окачени върху ченгели, а наоколо — много разхвърляни кости. В двора нямаше никого.
Спахме до привечер. Изведнъж земята под нас се разтресе, гръм разтърси и въздуха. При нас от горния кат на двореца слезе огромно същество, подобно на човек, цялото черно, със снага, висока колкото огромна палма, с очи като нажежени въглени, със зъби като на глиган, с уста, огромна колкото гърлото на кладенец, с устни като на камила, виснали до гърдите му, с уши като две одеяла, спуснати на раменете му, и с нокти на ръцете като на лъв. Едва не изпаднахме в несвяст, ужасени, загубихме ума и дума, от страх бяхме като мъртви…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за третото му пътешествие:
* * *
Когато слезе в двора, той поседна за малко върху ложето, после се изправи, дойде при нас, сграби ме в ръката си, вдигна ме над земята, опипа ме с пръсти. В ръката му бях като залък. А той ме опипваше, както месар опипва овца за клане. От прекалената умора на пътуването по мене не бе останало никакво месо. Пусна ме, хвана друг измежду останалите, заобръща го и го заопипва, както правеше с мен, остави и него. Така ни опипва един след друг, докато стигна до капитана. Той му хареса. Хвана го, както месар хваща животното за клане, притисна го към земята, настъпи с крак шията му и тя се строши. После донесе дълъг шиш, наниза го на него, запали силен огън, намести над него шиша с нанизания капитан и го заобръща над жаравата, докато се изпече. Сне го от огъня, сложи го пред себе си, почисти го от костите, както се почиства кокошка, започна да къса от месото му и да се храни. Яде, що яде, докато го изяде целия, оглозга и костите му и когато от него не остана нищо, изхвърли оглозганите кости в двора на двореца си. После поседна, изтегна се и заспа на скамейката. Хъркаше тъй, сякаш гръмотевици гърмяха по небето. Така спа до сутринта, после стана и отиде нанякъде. След заминаването му дойдохме на себе си. Излязохме навън. Тръгнахме из острова да намерим местенце да се скрием или да избягаме. Ужасно бе да чакаме да ни пекат на жарава. Лутахме се целия ден, накрая привечер пак се озовахме пред двореца. Подгонени от силния страх, влязохме вътре и приседнахме като агнета на заколение. Не след дълго земята пак потрепери и се показа онова черно същество. Започна пак да ни обръща един по един и да ни опипва, докато един от нас му хареса. Стори с него същото, както с капитана. Опече го, изяде го и заспа на скамейката. Спа цяла нощ и хърка, а когато се съмна, стана и тръгна. Събрахме се и заговорихме един през друг:
— За бога — каза един, — да се хвърлим в морето и да се издавим! Тъй ще е по-добре, отколкото да умрем изпечени!
— Слушайте какво ще ви кажа! — заговори друг. — Нека измислим хитрост и убием великана. Само тъй ще се отървем от злините му.
— Чуйте и мен, братя! — заговорих аз. — Докато измислим как да го убием, нека посъберем греди, да пренесем най-подходящите и да си направим сал вместо кораб. Когато го убием, ще се качим на сала и ще отпътуваме в морето, докато мине някой кораб и се качим на него. Дори да не успеем да го убием, пак ще отплаваме в морето, че наистина е по-добре да се издавим, отколкото да бъдем заклани, изпечени и изядени. Останем ли живи — слава на Аллаха, издавим ли се — ще умрем като мъченици!
Договорихме се и започнахме работа. Събрахме греди, направихме си сал, вързахме го край брега, сложихме в него храна и се върнахме при двореца. Когато се мръкна, земята потрепна под нас и отново се появи черният великан, свиреп като зло куче. Заобръща ни, заопипва ни, избра си един от нас и направи с него същото, както с предишните двама. Изяде го, заспа на скамейката и захърка.
Ние станахме, взехме два железни шиша от неговите, заровихме ги в силната жарава, пристъпихме към спящия великан и ги забихме в очите му. Притиснахме ги с все сила и решителност, забучихме ги надълбоко и очите му се пукнаха. Ревна той високо, трепнаха сърцата ни от страх. Седна на скамейката, която се огъна под огромната му тежест и започна да ни търси, но ние се разбягахме. Бе ослепял и не ни виждаше. Тръгна пипнешком към портата, излезе и продължи да крещи. Вървеше и ни търсеше. Неочаквано се върна с двама други великани, по-големи и по-страшни от него. Притичахме до приготвения сал, отвързахме го, качихме се на него и го изблъскахме в морето. Тримата ни преследваха, всеки мъкнеше огромна скала. Започнаха да ни замерят с тях. Повечето от нас погинаха под тези камъни, останахме живи само трима…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за третото му пътешествие:
* * *
Салът ни изведе на някакъв остров. Вървяхме по него до края на деня. Поспахме малко, а когато се събудихме, видяхме, че ни е заобиколила огромна змия. Тя се насочи към един от нас, глътна го отначало до плещите, а после и целия. Чухме как костите му се трошат в корема й. Ужасихме се от станалото, оплакахме другаря си.
— За бога! — споделихме един с друг. — Какви ужаси ни сполетяха, всяка смърт е по-страшна от предишната!
Тъкмо се бяхме зарадвали, че сме се отървали от великана, но ето че радостта ни секна. Станахме, тръгнахме по острова, хапнахме от плодовете му, пийнахме от потоците му и така — до следващата вечер. Намерихме едно дебело и високо дърво и заспахме на него. Бях се покачил на самия му връх. Когато се съмна, змията се появи отново. Огледа се, после се насочи към дървото, на което бяхме ние, покатери се по ствола му, стигна до моя другар, налапа го до плещите, спусна се с него по дървото, глътна го целия и аз чух как костите му се трошат в корема й. Така изчезна целият пред очите ми. После змията си отиде, а аз останах на дървото цялата нощ.
Когато се съмна и просветля, слязох от дървото примрял от ужас. Дощя ми се да се хвърля в морето и да се отърва от този свят, но не ми бе лесно да се разделя с живота — скъпо нещо е душата! Вързах една греда напреки на краката си, втора — от лявата ми страна по дължина на тялото, трета — от дясната ми страна, четвърта — напреки през корема и пета — особено дълга и широка — напреки през шията успоредно на онази при краката. Отпуснах се с всичко това по мене на земята. Заспах между гредите — те ме обгръщаха сякаш се намирах в някаква тръба. Когато се мръкна, змията отново се появи. Тя ме забеляза, изпълзя до мене, но не успя да ме налапа — гредите ме пазеха отвсякъде. Въртя се около мене, но все не успяваше да ме стигне, а аз я гледах очи в очи. Бях примрял от страх. Змията ту се отдалечаваше, ту отново приближаваше, а аз лежах и всеки път, когато тя понечваше да стигне до мене и да ме погълне, гредите, които ме стискаха от всички страни, не й позволяваха. Това продължи от залез-слънце до зори. Небето се развидели, слънцето изгря и змията си отиде разгневена и недоволна. Протегнах ръка и развързах гредите от себе си. Станах и закрачих по острова, докато не стигнах до другия му край. Хвърлих поглед към морето и видях кораб. Отчупих голям клон от някакво дърво, замахах с него и закрещях. Щом ме забелязали, на кораба си рекли:
— Я да видим какво е това там — май е човек!
Приближиха до брега, чуха виковете ми, дойдоха и ме качиха на кораба. Разпитаха ме какво съм, що съм, и аз им разказах всичко, което ми се бе случило. Те дълго се дивиха на разказа ми, после ми дадоха дрехи да се облека, сложиха ми и храна. Ядох до насита. Напоиха ме с чиста студена вода. Успокои се сърцето ми, отпусна се душата ми, обхвана ме блаженство.
Така пътувахме, що пътувахме с попътни ветрове и с помощта на Всевишния, докато стигнахме до остров на име Салахита, където хвърлихме котва. Слязоха всички търговци и пътници, изнесоха стоките си да направят алъш-вериш. Капитанът се обърна към мен и рече:
— Чуй какво ще ти кажа! Ти си беден чужденец. Разказа ни какви ужасии си преживял. Искам да ти даря нещо, което ще ти помогне да се завърнеш в родината си и там да ме благославяш!
— А и щом дарът ще е от тебе благословията ще е от мен! — отговорих аз.
— С нас пътуваше един човек! — каза той. — Изгубихме го и не знаем дали е жив или мъртъв — никаква вест нямаме от него. Ще ми се да ти дам един товар, за да го продадеш на този остров и да съхраниш спечеленото. Ще ти платим по нещо за труда и услугата, а каквото спечелиш, ще го върнем в Багдад, ще намерим близките му, ще им върнем останалата стока и парите от продаденото. Приемаш ли да слезеш на този остров и да го продадеш, както правят другите търговци?
Възхвалих го и му благодарих, а той нареди на двама хамали и на моряците да разтоварят стоката на острова и да ми я предадат.
— Капитане! — заговори корабният писар. — Каква е тази стока, която разтоварват хамалите? На чие име да я запиша?
— Запиши я на името на Синдбад Мореплавателя, който бе с нас и се удави край някакъв остров! — отговори той. — Нямаме никаква вест за него! Искаме този чужденец да я продаде и да получи цената й, пък ние ще му дадем нещичко за труда и услугата, а остатъка ще върнем в Багдад. Ако го намерим — ще му върнем остатъка, ако ли не — ще я платим на близките му в Багдад!
Що чух думите на капитана, който спомена, че товарът е на мое име, аз си помислих: „Ама за бога, нали аз съм Синдбад Мореплавателя, как така да съм потънал край някакъв остров!“ Премълчах, изчаках търговците да слязат на сушата, а сам отидох при капитана на кораба и рекох:
— Господине, а ти знаеш ли какво е станало със стопанина на стоката, която искаш да продавам?
— Нищо не знам! — отговори той. — Беше от Багдад и се казваше Синдбад Мореплавателя. Бяхме спрели край някакъв остров, той се изгуби и оттогава нищо не сме чували за него! Сигурно е загинал!
— Капитане на моето избавление! — възкликнах аз. — Знай, че аз съм Синдбад Мореплавателя и не съм се удавил. Когато ти хвърли котва край острова и търговците и пътниците слязоха на брега, аз слязох с всички. Носех си нещо за хапване, но мястото толкова ми хареса, че ме налегна сън. Заспах, а когато се събудих, не видях нито кораба, нито някой около мене! Това имане си е мое, тези стоки са си мои! Всички търговци, които събират елмази в Елмазената долина, ме видяха и ще се закълнат, че аз съм Синдбад Мореплавателя.
Когато чуха думите ми, пътниците и търговците се струпаха около мене. Едни ми вярваха, други — не! Но когато един търговец ме чу да споменавам Елмазената долина, пристъпи към мене и заговори:
— Хора, чуйте какво ще ви кажа! Вече ви разказах, че най-удивителното нещо, което съм видял в пътуванията си, стана, когато хвърляхме животински трупове по Елмазената долина. И аз както обикновено хвърлих един, но когато птицата го измъкна, заедно с него излезе човек. Тогава вие не ми повярвахте. Ето това е човекът, който се бе завързал за трупа! Той ми даде няколко много скъпи елмазени камъка, каквито другаде няма, и ме възмезди много повече, отколкото бих получил чрез този леш! Той пътува с мене, докато стигнахме в Басра, а после замина за своя град! Той е! Ей го! Той ни каза, че се казва Синдбад Мореплавателя, разказа ни как корабът отпътувал и го оставил сам на онзи остров! Този човек се появи сред нас, само и само да повярвате в разказаното от мене! Цялата тази стока е негова! Разказа за нея още когато го спасихме, и по всичко е ясно, че не е лъгал!
Когато капитанът го изслуша, реши да си послужи с хитрост. Дойде при мен, заразглежда ме и запита:
— А какъв нишан носи твоята стока!
— Нишанът на стоката ми е такъв и такъв! — отговорих аз.
После му разказах някаква случка, известна само на двама ни, която се случи, когато се качих на кораба му в Басра, и той се убеди, че аз съм Синдбад Мореплавателя.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за третото му пътешествие:
* * *
При това положение аз се разпоредих със стоките си по своя воля. Спечелих много от тях, поздравявах себе си, че съм останал жив и здрав и че така щастливо нещата ми са се върнали при мене. Така ние продавахме и купувахме от остров на остров, докато стигнахме до страната Синд. Направихме си и там алъш-вериша.
А в това море видях безброй чудеса. Видях риба, която приличаше малко на крава и малко на магаре. Видях птица, която живее в седефена мида, снася яйцата си и ги мъти в нея върху водата и никога не излиза на суша.
Така пътувахме с благоволението на Всевишния и попътни ветрове тласкаха гемията ни, докато най-сетне стигнахме Басра. Останах там няколко дни, после потеглих за Багдад. Отидох в моята махала, влязох в дома си, поздравих близки, приятели и другари. Бях щастлив, че съм жив и здрав, че съм се завърнал в страната си, в своя град и дом, при близките си. Раздадох милостиня и подаръци, дарих вдовици и сираци, събрах се с приятели и любими. И така ядох, пих, в радости се веселих, забравих всичко, което ми се бе случило, какви патила и ужаси бях препатил. Пък и голямо богатство бях спечелил през това пътуване…
* * *
После Синдбад Мореплавателя се разпоредил да изплатят на Синдбад Хамалина, както обикновено, сто мискала злато. Наредил да сложат трапеза, всички се навечеряли и се дивили на чудесиите от разказа. След вечерята се прибрали по домовете си. Синдбад Хамалина взел отделеното му злато и също се прибрал в дома си. Пренощувал, а когато се съмнало, пак отишъл при Синдбад Мореплавателя, който го посрещнал с радост, сложил го да поседи до него, докато дойдат и останалите му приятели. Сложили маса, яли, пили и се веселили, докато Синдбад Мореплавателя заразказвал:
Приказка за четвъртото пътешествие на Синдбад Мореплавателя
Знайте, братя, че след като се върнах в Багдад и се събрах с приятели, близки и любими, живях в огромно доволство, радост и благоденствие. Големите печалби ме накараха да забравя всичко, което ми се бе случило, живеех охолно и весело. Но точно тогава отвратителната ми душа ме тласна пак на път към чужди страни, дощя ми се да се срещам с различни хора, да продавам стоки и да печеля. И щом се реших на това, накупих скъпи стоки, стегнах множество денкове, повече, отколкото преди, отпътувах от Багдад за Басра, натоварих стоката си на един кораб и заедно с няколко големи търговци тръгнахме на път.
Пътуването бе приятно. Изминахме доста дни и нощи път, плавахме от море в море, от остров на остров, докато един ден духнаха многопосочни ветрове. От страх да не потънем капитанът хвърли котва и спря насред морето. И както се молехме и уповавахме на Всевишния, изведнъж задуха силен вятър, който разкъса платната и разби кораба на парчета, а хората потънаха заедно с всичките си стоки и пари. И аз потънах. Половин ден се държах над водата и се бях отказал вече да живея, когато Всевишният се смили над мене и ми подаде парче дъска от строшения кораб. Улових се за нея заедно с няколко търговци. Прилепихме се един до друг, възседнахме дъската, гребахме с крака, а вълните и вятърът ни помагаха. Така прекарахме един ден и една нощ. На втория ден призори вятърът заудря в лицата ни, морето се разбунтува, вдигнаха се огромни вълни, които ни изхвърлиха на някакъв остров. Бяхме полумъртви от безсъние, умора, студ, глад, страх и жажда.
Тръгнахме по брега. Намерихме някакви растения, хапнахме, колкото да запушим гърлото и да залъжем стомаха. Нея нощ пренощувахме на брега, а когато се съмна и слънцето ни освети, станахме и се пръснахме из острова. В далечината зърнахме някаква сграда. Тръгнахме към нея и вървяхме, докато стигнахме пред портите й. И както бяхме застанали, изскочиха някакви голи хора и без да кажат дума, ни грабнаха и ни отведоха при царя си. Донесоха някаква непозната храна, каквато през живота си не бяхме виждали. Душата ми не я прие и не хапнах от нея.
Когато хапнаха от храната, приятелите ми изгубиха ума си, започнаха да лапат като луди и държанието им бързо се промени. После им донесоха кокосово масло, напоиха ги с него и ги обмазаха. Когато пиха от това масло, очите им потънаха в лицето, те се нахвърлиха отново върху същата храна и ядоха много повече, отколкото обикновено. Обхванаха ме огромна тревога и страх пред тези голтаци. Когато ги огледах, разбрах, че са огнепоклонници и че царят им е гул. Всеки чужденец, който се появяваше в страната им, когото видеха или срещнеха из долината и по пътищата, те го отвеждаха при царя си, хранеха го с тази храна, мажеха го с това масло, коремът му се издуваше, нещастникът изгубваше ума си, мислите му изчезваха и той се превръщаше в угоена камила. А те пък му даваха да яде все повече от тази храна и да пие от това масло, за да затлъстее и надебелее, та после да го заколят и да нахранят царя си. А царските велможи пък ядяха човешкото месо сурово.
Когато видях всичко това, обхвана ме огромна тревога за мен и за приятелите ми. Откакто бяха изгубили ума си, те не осъзнаваха какво правят с тях. Предадоха ги на един, който всеки ден ги извеждаше да пасат като говеда. А аз от силния страх и от глада останах без сили, отслабнах, месото ми изсъхна. Щом видяха състоянието ми, оставиха ме на свобода и ме забравиха. Никой не си спомняше за мен и въобще не им минаваше през ума, че някой ден ще се изхитря и ще се измъкна от това място.
Тръгнах аз из острова, отдалечих се от онова място и видях някакъв пастир, който седеше върху възвишение сред равнината. Бе човекът, комуто бяха предали приятелите ми, за да ги пасе. Щом ме зърна, той разбра, че умът ми си е на мястото и че съм избягнал съдбата им. Направи ми отдалече знак: „Върни се назад, върви по пътеката — от дясната ти страна и тя ще те изведе на Царския път!“
Върнах се назад, както ми бе подсказал човекът, видях пътеката отдясно, тръгнах по нея. Слънцето се скри от погледа ми, стъмни се. Седнах да почина. Исках и да поспя, но сънят не идваше над очите ми поради силния страх, глад и умора. В полунощ станах и пак тръгнах на път. До разсъмване вървях през хълмове и долини, уморих се, огладнях, ожаднях. Започнах да ям листа от тревите и храстите. После пак тръгнах. И така — цял ден и цяла нощ. Огладнеех ли — хапвах си трева. Това продължи седем дни и нощи, когато забелязах нещо да се мержелее в далечината. Тръгнах нататък, но стигнах едва при залез-слънце. Видях отдалеч някакъв непознат град, но сърцето ми се боеше след всичко преживяно. Неочаквано видях хора да събират зърна чер пипер в полето. Доближих ги, те ме забелязаха, затичаха се към мене, заобиколиха ме от всички страни и заразпитваха:
— Ти кой си? Откъде се появи?
— Хора — отговорих, — аз съм само един нещастник!
И им разказах за всичко, което ми се бе случило, за всички ужаси и беди, които бях преживял…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за четвъртото му пътешествие:
* * *
— Ама че чудесия! — възкликнаха хората. — А ти как се спаси от черните? Как пресече целия този остров? Че те са толкова много и ядат хора, никой не може да им излезе насреща!
Разказах им за всичко видяно. Те ме поздравиха със спасението и се дивиха на случилото се с мене. Оставиха ме при тях, докато привършиха работата си, донесоха ми хубава храна, аз се нахраних, че бях много гладен, отпочинах си. Взеха ме със себе си, тръгнахме с някакъв керван, отидохме в техните земи, където бяха домовете им, и ме представиха на царя си. Аз го поздравих, той ми отговори, оказа ми внимание, разпита ме как съм, що съм, аз му разказах за себе си. Зачуди се царят на историята ми, а тя предизвика и удивлението на свитата му. Нареди да седна до него. Заповяда да сложат трапеза и пак ядох до насита, измих ръцете си, благодарих за благоволението. После оставих царя и излязох да разгледам града. Бе красив, многолюден, богат, с много неща за ядене, с пазари, пълни със стоки, с купувачи и продавачи. Зарадвах се, че съм попаднал в този град, отпусна се душата ми, сприятелих се с много хора. Царят ме възвеличи и ми оказваше по-голямо внимание не само от поданиците на царството му, но и от градските първенци. Забелязах, че всичките му сановници, млади и стари, яздят хубави стройни коне, но без седла. Зачудих се на това и запитах царя:
— А защо, ваше величество, не яздиш на седло? То дава отдих на конника и повече сила!
— А какво е това седло? — запита той. — Такова нещо през живота си не съм виждал, та камо ли да яздя на него!
— Ще ми разрешиш ли — запитах — да ти направя едно седло? Ще пояздиш на него и ще усетиш предимствата му!
— Ами направи ми! — разпореди се той.
— Нека ми донесат малко дървесина! — помолих.
Той се разпореди да ми донесат всичко, което поисках. Поисках един умел дърводелец, седнах до него и го научих как се дялат и приготвят седла. После взех вълна, разчепках я, направих я на плъст, взех кожа, облякох дървеното седло, лъснах го, закачих поводите, сглобих го. Доведох железар и му описах как се прави стреме. Той изкова прекрасно стреме, охлади го, калайдиса го, аз му прикрепих копринени ресни. След това доведох един от най-хубавите коне, затегнах му седлото, окачих ресните, сложих юздите и го заведох при царя. Той много хареса седлото, благодари ми и ме възнагради богато за положения труд.
Когато везирът видя това, поиска седло и за себе си. Направих и на него. Занизаха се сановниците и първенците да ми искат и те. Дърводелецът се научи как се правят седла, железарят — как се правят стремена. Започнахме да правим седла и стремена и да ги продаваме на богати и бедни. Много пари събрах от тази работа, пък заех и почетно място в града. Обикнаха ме хората, бях на високо уважение при царя и свитата му, при градските първенци и държавните сановници. Веднъж царят ми каза:
— Ти стана обичан и уважаван сред нас, стана един от нас! Не можем да се разделим с тебе, да те оставим да напуснеш града ни. Искам от теб нещо!
— Какво искаш от мене, царю? — запитах. — Няма да ти скърша хатъра, защото ти ми направи много добрини и благодеяния!
— Искам да те оженя при нас за хубава, лична и красива жена! — каза той. — Тя има пари и почит. Ще станеш наш поданик, ще живееш при мен в двореца!
Той изпрати да доведат кадия и свидетели и ме ожени за благородна жена с висок сан, с много пари и имущество, с древен корен, стройна, гиздава и хубава, с много къщи, имоти и ниви. Предостави ми хубав и голям дом, даде ми слуги и свита, определи ми плата. Заживях доволно, разкошно и охолно. Забравих умората, патилата и трудностите. Мислех си: „Щом тръгна за родината, ще я взема със себе си! Каквото му е писано на човек — той не може да избяга от него! Никой не знае какво ще му се случи!“ Аз я обикнах — и тя мен. Бяхме сговорни във всичко, живеехме си сладък живот, получавахме богати доходи. Така продължи доста време.
Но се случи така, че един ден Аллах прибра съпругата на моя съсед, с когото бяхме приятели. Отидох при него да му поднеса съболезнованията си за починалата и го намерих загрижен, с болна душа и сърце. Аз му изразих съчувствието си и му рекох:
— Не тъжи за жена си! Всевишният ще ти я възмезди с по-добра, с някоя още по-хубава и тя ще живее по-дълго.
Той заплака горчиво и ми отговори:
— Приятелю, как Всевишният ще ми я възмезди с по-добра и по-хубава? Че на мен ми остава да живея само още един ден!
— Ела на себе си, братко! — възкликнах аз. — Не предвещавай смърт на душата си!
— Приятелю! — рече той. — Кълна ти се, че от утре аз ще изчезна от погледа ти и никога през живота си повече няма да ме видиш! Днес ще погребват жена ми, а мен ще погребат заедно с нея! Обичаят в нашата страна е, щом една жена умре — погребват мъжа й жив до нея, а ако умре мъжът — погребват жена му жива с него! Това се прави, за да не наследи никой другия след смъртта му!
И докато разговаряхме, при него се събраха повечето от жителите на града, които започнаха да изразяват съболезнования за жена му. Започнаха да я приготвят според техния обичай, донесоха ковчег, сложиха я в него. Човекът им помагаше. После всички излязоха извън града, до едно място в планината край морето. Вдигнаха голям камък и под него се откри каменен отвор като на кладенец. Спуснаха жената вътре — под планината на това място имало огромна кухина. Доведоха и мъжа, вързаха го през кръста и го спуснаха в дупката. Дадоха му стомна вода и седем питки хляб. Долу той се отвърза от въжето, хората затвориха кладенеца с големия камък и се разотидоха. Оставиха приятеля ми при жена му в земната кухина. „За бога, та такава смърт е по-ужасна от всички предишни!“, помислих си аз. После отидох при царя и му рекох:
— Господарю, как така във вашата страна погребват жив до мъртъв?
— Такъв е обичаят в страната ни! — отговори той. — Ако мъжът умре, погребваме жена му жива при него, ако жената умре, погребваме мъжа й жив при нея. Това е обичай, наследен от дедите ни!
— Царю честити! — възкликнах аз. — А ако на чужденец като мене умре жена му и с него ли ще направите същото?
— Да! — отговори той.
Малко остана да ми се пукне жлъчката от мъка по живота ми. Мислите ми се объркаха. Страх ме беше да не би жена ми да умре преди мене и да ме погребат жив. После се успокоих, помислих си: „Дано умра преди нея — никой не може да каже кой от двамата ще изпревари другия!“
Но ето че не мина дълго време и жена ми се разболя, полежа кратко време и умря. Събраха се хората да поднесат съболезнования на мен и на близките й. Както обикновено, дойде и царят. Извикаха жена, която изкъпа починалата, облече я в най-хубавите й дрехи, сложи й всичките скъпоценности. Подредиха я, положиха я в ковчега, понесоха я и я отведоха на онази планина. Вдигнаха камъка над кухината и я спуснаха вътре. Всички приятели и близки започнаха да идват един след друг при мен да се сбогуват, а аз викнах:
— Аз съм чужденец! Не приемам вашия обичай!
Те не обърнаха внимание на думите ми. Грабнаха ме, вързаха ме, вързаха до мене седем питки хляб и стомна прясна вода и ме спуснаха в дупката. Видях, че това бе обширна пещера под планината.
— Отвържи се от въжето! — викнаха ми отгоре.
Не пожелах да се отвържа и те го хвърлиха при мене, после затвориха кладенеца с големия камък и се разотидоха…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за четвъртото му пътешествие:
* * *
В тази пещера имаше множество трупове, които изпущаха отвратителна воня. Наругах се за всичко, което бях сторил, за да стигна дотук, и си рекох: „Сигурно съм си заслужил всичко, каквото преживях и препатих!“ Тръгнах, без да знам кога е ден и кога — нощ. Хапвах по малко, не кусвах нищо, преди гладът да ме събори, не пиех, докато не преставах да се движа от жажда. Боях се да не би водата и хлябът да свършат. Мислех си: „Кой дявол ме накара да се оженя за жена от този град? Всеки път, измъкна ли се от някоя беда, влизам в още по-голяма! За бога, тази смърт е наистина отвратителна! Да бях се удавил в морето, да бяха ме изяли в планината — все щеше да е по-добре от тази ужасна смърт!“ Така ругаех себе си, спях върху костите на мъртъвците, искаше ми се да умра, а не можех — толкова бе голям ужасът ми. Така живях, докато гладът не изтощи сърцето ми и жаждата не ме събори. Спрях да се движа, опипах последната коричка хляб, хапнах от нея и глътнах последната глътка вода. Пак се изправих и тръгнах без посока. Пещерата бе с широки разклонения, празни, високи, но навсякъде по пода се търкаляха разхвърляни кости. Стъкмих си местенце в едно далечно ъгълче, далеч от разложените трупове, и заспах.
Като се събудих, седнах да мисля какво ще правя сега, като се свършиха хлябът и водата. И в тоя миг скалата се разтресе и блесна светлина. „Какво ли ще е това?“, помислих си. Зърнах горе хора, които надничаха в кладенеца. Те спуснаха един мъртъв мъж, а след него и една жена, която плачеше. Спуснаха също доста хляб и вода. Виждах жената, но тя не ме забелязваше. Затвориха отвора на кладенеца и си отидоха. Станах, грабнах бастуна на някакъв мъртвец, приближих се до жената изотзад и я ударих по главата. Тя падна на пода. Ударих я втори и трети път — тя умря. Взех хляба и водата й, отмъкнах всичко по нея — а тя имаше много накити: гривни, огърлици, скъпоценни камъни и драгоценни метали. Взех хляба и водата и ги отнесох в моето ъгълче, което си бях стъкмил. Хапвах и пийвах по малко, колкото да се подкрепя, боях се всичко да не свърши бързо и да умра от глад и жажда.
Така живях известно време. Щом погребваха някого, аз убивах живия, погребан с него, вземах хляба и водата му и преживявах. Един ден се стреснах от сън и чух, че някъде в пещерата нещо се движи и цвърка. Станах и отидох нататък, като стисках бастуна на мъртвеца. Като ме усети, то избяга от мене — бе някакво животинче! Последвах го до дъното на пещерата и там от някаква малка дупка ми проблесна светлинка. Затичах се към нея. Колкото повече я приближавах, толкова по-забележима ставаше тя. Разбрах, че е някаква пукнатина, която води навън. Оказа се процеп в скалата, вероятно изкопан от диви зверове, които влизаха оттук, за да се нахранят до насита с леш, и пак се измъкваха.
Когато зърнах тази светлина, душата ми се отпусна, сърцето ми се успокои. Разширих процепа, измъкнах се навън и се оказах край брега на солено море върху висока планина, която отделяше това море от острова с града. Никой от там не можеше да се добере до това място. Върнах се в пещерата и пренесох всичкия хляб и водата, които бях събрал. Пообрах дрехите на някои мъртъвци и събрах най-различни накити, скъпоценности, бисерни огърлици, сребърни и златни гривни с различни скъпоценни камъни. Установих се край морския бряг. Всеки ден влизах в пещерата. Погребяха ли някого — отнемах храната и водата на живия и го убивах независимо дали бе мъж или жена. Измъквах се, сядах на брега и чаках Всевишният да ми изпрати спасение чрез някой кораб, който да ме прибере. Полека-лека изнесох от пещерата всички скъпоценности и ги вързах при дрехите си. Така поживях известно време. И както си седях един ден край морето и мислех за съдбата си, видях кораб. Грабнах бяла дреха на някакъв мъртвец, вързах я за бастуна и се затичах по морския бряг, като я размахвах. Те ме забелязаха, приближиха до брега, чуха виковете ми, изпратиха ми лодка с няколко души, които, когато доближиха, ми викнаха:
— Кой си ти? Защо си на това място? Как си стигнал до планината? Ние през целия си живот жив човек по нея не сме виждали!
— Търговец съм! — отговорих. — Корабът ми потъна!
Прибраха ме в лодката, натовариха всичко, което бях насъбрал в пещерата, и ме отведоха на кораба. Застанах пред капитана и той ме заразпитва:
— Как си стигнал до това място, човече? Това е огромна планина, зад нея има голям град. Цял живот пътувам по това море и минавам край тази планина, но само зверове и птици съм виждал по нея!
— Търговец съм! — отговорих му аз и му разказах за случилото се. — Съдбата и късметът ми помогнаха да се добера до тази планина заедно с вещите ми и зачаках тук някой да мине и да ме прибере!
Не му разказах какво ми се бе случило в града и в пещерата — боях се да не би на кораба да се окажеше някой от този град. Извадих пред капитана доста от имането си и рекох:
— Вземи това за доброто дело, което ми стори!
Той не прие дара и отговори:
— Ние, ако видим корабокрушенец в морето или на някой остров, не вземаме нищо от него, а го прибираме при нас, храним го, поим го, ако няма дрехи — обличаме го, а отведем ли го жив и здрав на брега, даваме му и някой дар от нас!
Продължихме пътя си от остров на остров, от море в море. Бях се молил за спасението си и сега бях щастлив, че съм жив и здрав. Но всеки път, когато си спомнях какво бях преживял в пещерата, губех разсъдък. Накрая стигнахме живи и здрави в Басра. Слязох там, останах няколко дни в града, после пристигнах в Багдад. Дойдох в моята махала и влязох в моя дом, където ме посрещнаха роднини и приятели. Те ме разпитваха, бяха радостни и щастливи, че съм се прибрал жив и здрав.
* * *
— Та това са най-големите чудеса, които ми се случиха по време на четвъртото пътешествие! — завършил разказа си Синдбад Мореплавателя. — Сега, братко, вземи си от трапезата ми, както повелява обичаят. Утре ела пак, за да ти разкажа за петото си пътешествие!
Той наредил да дадат на Синдбад Хамалина сто мискала злато, опънал трапезата, хората хапнали и се разотишли много учудени от разказа му, защото всеки разказ бил по-интересен от предишния.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че на другия ден, когато всички отново се събрали, Синдбад заразказвал историята на петото си пътешествие:
Приказка за петото пътешествие на Синдбад Мореплавателя
Вече знаете, братя, че когато се върнах от четвъртото си пътешествие, се отдадох на пирове, веселби и удоволствия. Така позабравих всичко, което ми се бе случило и което бях препатил — толкова голяма бе радостта ми от печалбите и успехите. Но пак ми се прииска да попътувам, да разгледам чужди страни и острови.
И щом се реших на това, накупих стоки, стегнах вързопите, напуснах Багдад, отидох в Басра, тръгнах край брега и видях голям, висок и хубав кораб. Бе строен наскоро, хареса ми и го купих. Наех капитан и моряци, качих няколко роби и слуги за себе си и натоварих стоката си. Дойдоха няколко други търговци. Тръгнахме щастливи и доволни с пожелания за здраве и печалби.
Пътувахме така от остров на остров, от море в море, разглеждахме острови и чужди земи, слизахме на сушата, продавахме, купувахме и така, докато стигнахме до някакъв голям ненаселен остров. Бе сух, беден и по него не се забелязваше нищо освен едно голямо бяло кубе.
Отидохме да го разгледаме — оказа се голямо яйце на птицата Рух.
Когато търговците излезли на брега — тогава аз останах на кораба, — те го разгледали, заудряли го с камъни, строшили го и от него изпаднало пилето. Задърпали го те, измъкнали го от яйцето, заклали го и събрали много месо от него. Когато някои се върнаха, един от пътниците ми прошепна:
— Я иди да видиш онова яйце, което мислехме за кубе!
Слязох аз да го видя и зърнах как търговците го доразчупват.
— Не правете това! — викнах. — Ще се върне птицата Рух, ще разтроши кораба и ще ни погуби!
Не ме послушаха. И изведнъж, докато вършеха всичко това, слънцето изчезна от погледа ни, денят помрачня, над нас се появи облак и всичко се стъмни. Вдигнахме глава да видим какво става, и видяхме, че Рух се спуска с писък от небесата, а крилата й затулят слънцето. Когато долетя и забеляза, че яйцето й е строшено, тя изкрещя гръмко. Тази, изглежда, бе мъжката, защото малко по-късно долетя и женската. Двете птици се спуснаха с крясъци срещу хората на кораба.
— Дигайте котва! — завиках аз.
Капитанът забърза, търговците се качиха на кораба, той се заклати и потегли. Щом видяха, че сме вече в морето, птиците се скриха за известно време. Толкова бързахме да се спасим от тях и да напуснем земите им, но те пак се появиха и ни настигнаха. Всяка мъкнеше в ноктите си голяма скала. Мъжката хвърли скалата си върху нас. Капитанът успя да отклони кораба и да се изплъзне — скалата падна в морето. Тогава женската хвърли своя товар. Макар да бе по-малък от първия, нейният каменен блок падна върху кърмата на кораба, разтроши го на двайсет къса и всички, които бяха на него, потънаха в морето.
Опитвах да се спася — че толкова сладко е да се живее! Всевишният ми изпрати дъска от кораба. Вкопчих се в нея, възседнах я и загребах с нозе. Вятърът и вълните ми помагаха да се придвижвам. Корабът потъна, аз успях да изплувам до някакъв остров и с последни усилия се изкачих на брега. Полежах известно време, починах си и душата ми се поуспокои. Тръгнах из острова и видях, че е като райски кът — със зелени дървета, буйни потоци и звънкогласи птици.
Дойде нощта. Будувах пребит от огромната умора и от страха. Не чувах гласове, не виждах никого. Изчаках до сутринта и тръгнах между дърветата. Край един извор с вода видях саксия, а до нея седеше благопристоен шейх. Пристъпих към него, поздравих го, той ми отговори на поздрава с кимване, без да каже дума.
— Шейх, защо седиш на това място? — запитах го.
Той поклати глава и ми направи знаци да го понеса на гърба си и да го отнеса при някаква друга саксия. Наведох се, качих го на раменете си и го отнесох там, където бе посочил.
— Слез полека! — казах му.
Но той не слезе от раменете ми, а обви шията ми с нозете си.
Погледнах към тези нозе и видях, че са черни и твърди като биволска кожа. Ядосах се, понечих да го хвърля от раменете си, но той впи нозе в шията ми и ме стисна така, че ми причерня и паднах на земята. Той вдигна единия си крак и ме зарита по гърба и раменете. Скочих на крака. Той остана, яхнал раменете ми. Прималя ми. Шейхът ми направи знак с ръка да вляза между дърветата с най-хубавите плодове. Възпротивях ли се, той ме риташе в слабините. Сочеше ми с пръст накъде да вървя, аз го понасях натам, но заколебаех ли се, забавях ли се, той ме удряше. Бях станал негов пленник.
Така вървяхме посред острова между дърветата. Той даже ходеше по малка и голяма нужда върху раменете ми, не слизаше ден и нощ. Доспиваше ли му се, стисваше шията ми между коленете си и си дремваше, а после пак започваше да ме удря и аз скачах и го понасях. Така живеех с него в огромни мъки и си мислех: „Направих на този добро, а то се обърна на зло! За бога, никому през живота си вече няма да правя добро!“
Известно време живях така, докато един ден стигнахме на някакво място, където имаше много кратуни. Повечето бяха изсъхнали. Взех една голяма, отворих я отгоре, почистих я от семките, отидох до една лоза, напълних кратуната с грозде, смачках го, покрих я отгоре, оставих я на слънцето и след няколко дни тя бе пълна с чисто вино. Всеки ден си пийвах от него, за да възстановявам силите си. Пък пийвах ли — и волята ми ставаше по-силна. Един ден той се загледа в мене, докато пиех, и ме запита с жест:
— Какво е това?
— Едно прекрасно нещо! — отговорих. — То укрепва сърцето и отпушва душата!
Опиянението ме възбуди, аз се затичах, както бе на гърба ми, заподскачах между дърветата, заплясках с ръце, запях, отпуснах се. Като ме видя така, той ми направи знак с ръка да му подам кратуната да пие и той от нея и изпи всичко, което бе останало. Мускулите му се отпуснаха, хватката му отслабна и той се заклати на раменете ми. Като усетих, че се е напил и е загубил разума си, посегнах към нозете му, наведох се напред, приклекнах и го хвърлих на земята…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за петото му пътешествие:
* * *
Не вярвах, че съм се спасил, че съм се отървал от преживяното. Беше ме страх да не би онова същество да отрезвее и пак да ме улови. Намерих голям камък, пристъпих към него и както спеше, стоварих камъка върху главата му. Шейхът умря. Пак тръгнах по острова. Душата ми се бе отпуснала. Върнах се на морския бряг, където бях стъпил на тази земя. Известно време се хранех с плодовете, пиех от потоците и все чаках да мине някой кораб. Един ден поседнах замислен за това, което бях преживял, и онова, което ме чакаше, и си казах: „Ах, дано се върна в родината си, да видя пак близки и приятели!“ И точно тогава из морето се показа кораб. Той хвърли котва край острова. Пътниците му слязоха на брега. Аз тръгнах към тях. Щом ме видяха, те забързаха към мене, заобиколиха ме, заразпитваха ме какъв съм, как съм попаднал тук. Разказах им за патилата си, те им се удивиха и един рече:
— Съществото, което се е качило на раменете ти, е бил морският шейх! Няма човек освен тебе, който да е попаднал между краката му и да се е спасил!
Донесоха ми нещо за хапване и аз се нахраних до насита. Дадоха ми някаква дреха и аз я облякох. После ме взеха с тях на кораба. Пътувахме няколко дни и нощи, докато съдбата ни отведе към някакъв град с високи къщи, които гледаха към морето. Това селище се нарича Маймунският град. Когато наближава да се мръкне, неговите жители излизат от околните планини.
Излязох да се поразходя из този град, а в това време корабът отплавал. Съжалявах, че съм слязъл тук, спомних си какви беди ми донесоха маймуните и първия, и втория път, и заплаках от мъка. Към мене се приближи един от жителите на града и каза:
— Ти май си чужденец по тези места!
— Така е… — отговорих му. — Бях на един кораб, който бе пристанал край града ви, излязох да се поразходя, а корабът отплавал. Като се върнах, вече не го намерих!
— Ела с нас и се качвай на тази лодка! — каза той. — Останеш ли през нощта в града, маймуните ще те погубят!
Качих се с тях в лодката, те я избутаха в морето, отдалечиха се от брега на около миля и заедно пренощувахме там. Когато се съмна, върнахме се в града, слязохме на брега и всеки си тръгна по работата. Това се случваше всяка нощ. Закъснееше ли някой в града, маймуните идваха и го погубваха. Денем те напущаха града, хранеха се с плодовете из градините и околните гори, преспиваха в планините до вечерта, после пак се връщаха. Този град се намира към най-далечните краища на Судан.
Веднъж един от хората, с които спях в лодката, ми каза:
— Господине, ти си чужденец по тези места! Знаеш ли някакъв занаят да се хванеш на работа?
— За бога, не знам, братко! — отговорих. — Не знам никакъв занаят, не мога да се хвана за никаква работа. Търговец съм, но нямам пари и стоки. Имах си кораб, бе натоварен много, но той се разби в морето и всички се издавиха. Само аз се спасих по волята на Аллах!
Човекът ми донесе памучен чувал и рече:
— Вземи този чувал и го напълни с чакъл от брега. Ще излезеш с някои хора от града — ще те запозная с тях и ще те препоръчам — и ще правиш това, което те правят. Дано да посъбереш нещо, което да ти помогне да отпътуваш и да стигнеш до дома си!
Поведе ме този човек, изведе ме от града, аз посъбрах дребен чакъл и напълних торбата. Една дружина хора също излязоха, той ме отведе при тях, представи ме и каза:
— Този човек е чужденец! Вземете го с вас и го научете как се събира. Дано събере нещо, с което да се издържа. Трябва да му помагате и да го обичате!
Поздравиха ме и ме взеха със себе си. Всеки носеше чувал като моя, пълен с чакъл. Вървяхме, що вървяхме, стигнахме широка долина с високи дървета — никой човек не може да се покатери на тях. В тази долина живееха много маймуни. Щом ни зърнаха, те се разбягаха и се изпокатериха на дърветата. Хората започнаха да ги замерят с камъчета, а те късаха от плодовете на дърветата и замеряха с тях хората. Огледах плодовете, които хвърляха — бяха индийско орехче. Гледах аз какво правеха хората, избрах си едно високо дърво с много маймунила него, и започнах да ги замерям. Те късаха от орехчетата и също ме замеряха. Събрах ги, както правеха всички, и докато се свършат камъчетата, насъбрах много нещо в чувала. Когато хората свършиха работата си, насъбраха всичко в чувалите си. Върнахме се в града преди мръкване. Отидох при моя приятел, който ме бе свързал с дружината, предадох му всичко събрано и му благодарих за благодеянието.
— Ти си го вземи, продай го и печалбата е твоя! — каза той. После ми даде ключ за някакъв килер и добави: — Остави там орехчетата, които ти останат. Всеки ден излизай с тези хора както днес! Което събереш — отстрани повреденото, продавай, използвай парите си и ги събирай на това място! Дано събереш повечко, че да си помогнеш из пътя!
Започнах да правя, както ми бе казал. Всеки ден пълнех чувала с чакъл, тръгвах с дружината и правех, каквото правеха всички.
Така поживях известно време, докато един ден се появи кораб, който хвърли котва. В него имаше търговци със стока. Те продаваха, но и купуваха индийско орехче и други стоки. Отидох при приятеля си, казах му за кораба и споделих, че съм решил да се върна в родината си.
— Ти сам решавай! — рече той.
Сбогувах се, благодарих му за щедростта, отидох на кораба, срещнах се с капитана, спазарих се за цената и натоварих колкото орехчета бях насъбрал. Същия ден тръгнах на път.
Пътувахме от остров на остров, от море в море. Навсякъде, където хвърляхме котва, продавах от индийското орехче или го заменях с друга стока. Минахме край един остров, където имаше канела и черен пипер. Един от пътниците разказа, че е виждал как под всеки грозд от пипер имало голямо листо, което му пазело сянка и го предпазвало по време на дъжд, а когато дъждът спирал, то се отдръпвало и се извивало встрани. Замених много индийско орехче с канела и черен пипер. Минахме край Острова на веселията, където расте коморско алое. На пет дни път от него стигнахме остров, където расте китайско алое, което е по-високо от коморското, но тамошните жители са по-неприятни и по вид, и по вяра — порочни са, пият вино и не умеят да се молят. После стигнахме до остров с ловци на бисери. Дадох им малко от индийското орехче и им рекох:
— Гмурнете се за мое щастие и късмет!
Те се гмурнаха благополучно, извадиха множество едри и скъпи бисери и викнаха:
— За бога, господине, голям е късметът ти!
Взех на кораба всичко, което ми извадиха. Потеглихме и по волята на Всевишния стигнахме до Басра. Слязох от кораба, останах малко и после заминах за Багдад. Влязох в моята махала, прибрах се у дома, където поздравих близки и приятели. Аллах ме възмезди с четири пъти повече, отколкото бях загубил. Сред многото богатства и печалби забравих колко бях претърпял, и заживях както преди сред приятели и събеседници. Та това са най-големите чудесии, които ми се случиха по време на петото пътешествие! Но вие вечеряйте, вечеряйте!
* * *
Когато всички се навечеряли, Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Хамалина сто мискала злато, той ги взел и си тръгнал доволен. А на другия ден той пак отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя и се поразговорили, докато се събрали и останалите приятели. Сложили трапезата, яли, пили и се веселили и Синдбад Мореплавателя им разказал следващата си история.
Приказка за шестото пътешествие на Синдбад Мореплавателя
Вече знаете, мои братя, приятели и близки, че след като се върнах от петото си пътешествие, забравих предишните си теглила, живях доволно, радостно и безгрижно, докато един ден при мен наминаха няколко търговци, по които бяха останали следи от дълги пътувания. Душата ми пожела пак да пътувам. След като се реших, накупих скъпи редки стоки, подходящи за задморска търговия, стегнах вързопите и отпътувах от Багдад за Басра.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за шестото му пътешествие:
* * *
Пътувахме ние от едно място на друго, от град в град, купувахме, продавахме и разглеждахме чуждите страни. Пътуването ни беше приятно, а животът — доволен. Но един ден капитанът на кораба викна:
— Хора! Корабът ни се е заблудил! Излезли сме от морето, през което пътувахме, и сме се намъкнали в море, което не познавам!
Той се изкачи на мачтата, посегна да снеме платната, но насрещният вятър се усили и блъсна кораба назад. Край някаква висока планина рулят се строши. Всички заоплакваха живота си, сбогувахме се един с друг, всеки смяташе, че това е краят на живота му. Вятърът тласна кораба ни към високата планина, разтроши го в крайбрежните скали и дъските му се пръснаха наоколо. Всички изпопадахме във водата, някои се удавиха, други се добраха до планината и се измъкнаха на брега.
Аз бях сред онези, които се добраха до брега. Бе голям остров, край него имаше много строшени кораби, много изхвърлени от морето и издавени пътници. Изкачих се на една височина, тръгнах по някаква долина между два склона. Видях река, която извираше от единия склон и изчезваше под срещния. Всички спасили се напуснаха планината и се разпиляха. Умовете им се объркаха, те заприличаха на луди, като видяха какви стоки и богатства бяха пръснати по брега.
Разгледах онази река и видях по дъното й нахвърлени като чакъл много и различни скъпоценности — злато, якути и царски бисери. Цялото русло на реката блестеше! По острова имаше много от скъпото китайско и коморско алое. Имаше и извор, от който бликаше сурова амбра, а тя течеше като восък между бреговете му, разтопена от силната слънчева горещина, и се вливаше в морето. От водите излизаха чудовища, които я поглъщаха и пак изчезваха в морето, тя се стопяваше изцяло в тях, те я изплюваха и тя замръзваше върху повърхността. Нейният цвят и форми бяха различни, вълните я изхвърляха на морските брегове, където я събират познаващи я пътешественици и търговци, за да я продават. Суровата, останала непогълната амбра се задържаше по бреговете на това поточе и замръзваше върху земята. Когато слънцето изгряваше, тя се размекваше и от този аромат цялата долина придобиваше дъх на мускус. Скриеше ли се слънцето, тя отново замръзваше. Мястото, откъдето течеше тази амбра, бе недостъпно, никой не можеше да стигне до него. Планината разсичаше този остров на две и никой не би могъл да я пресече или изкачи.
Въртяхме се из острова, разглеждахме богатствата, смайвахме се на всичко, което виждахме, но всеки бе уплашен. Събрахме на морския бряг това-онова за хапване, хапвахме си една-две хапки на ден, за да ни стигне за по-дълго, бояхме се да не свърши и да не останем без всякаква храна. Когато някой умираше, го измивахме, покривахме го в саван и го погребвахме. Преживяхме заедно известно време, ала спътниците ми един след друг измряха и накрая останах сам…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за шестото му пътешествие:
* * *
Постоях известно време така, после изкопах дълбока дупка край брега на морето и си рекох: „Ако се разболея и усетя, че смъртта идва, ще седна в този гроб и там ще умра. Вятърът ще нахвърля пясък върху мене и така ще бъда погребан!“ Ругаех се, че съм бил толкова вятърничав, че да напусна дом и родина и да тръгна по чужди земи след всичко, което бях преживял през петте си предишни пътешествия. Нямаше плаване, без да съм страдал от ужаси и мъки, винаги по-страшни и по-лоши от предишните. Всеки път не вярвах, че ще се отърва жив и здрав, а после пак тръгвах на път. Пък не се нуждаех от пари, имах си много, а това, което имах — нямаше да мога да похарча и половината му през целия ми останал живот. Имах достатъчно, че и отгоре! Загледах се в реката и си помислих: „За бога, тази река има начало, трябва да има и край! Няма как някъде да не излиза на някое друго място! Добре ще е да си направя малък сал, колкото да седя в него, да го спусна по реката и да потегля с него. Ако намеря спасение, то ще е дарено от Всевишния, ако пък не намеря, ще си умра в реката, пък това ще е по-добре, отколкото да седя на това място!“
Стана ми тъжно. Поогледах се, посъбрах греди, свързах ги на брега с въжета от изхвърлените кораби, донесох еднакви дъски от корабите, прикрепих ги напреки на гредите. Салът стана по-тесен от ширината на реката. Вързах го до нея със здрав мекански възел. Събрах от онези метали, скъпоценни камъни и едри бисери, които приличаха на чакъл, взех и някои неща, разхвърляни по брега на острова, събрах от онази хубава, чисто сурова амбра, всичко подредих на сала, взех си и колкото храна ми бе останало, и спуснах сала. Потеглих по реката и мислех накъде ли ще ме отведе съдбата. Стигнах до мястото, където водата се промушва под планината. Салът се вмъкна там и аз тръгнах в пълен мрак. Стигнах някаква теснина, краищата му опираха о бреговете, а главата ми — о покрива. Не можех да се върна назад, наругах себе си за измислицата си. Бе ниско, бях притиснал лицето си към сала. Мракът бе непрогледен, не знаех дали е ден или нощ. Ужасих се, помислих, че вече загивам. И все пак продължих да се нося по реката, която ту се разширяваше, ту се стесняваше. Но този мрак ме изтощи и от голямата умора ми се доспа. Заспал съм, легнал по корем, и не помня много ли, малко ли съм пътувал.
Когато се събудих, бе светло. Отворих очи и видях, че се намирам в широко място, салът бе завързан за брега, наоколо ми сновяха индийци и абисинци. Като видяха, че се надигам, ме наобиколиха и ме заговориха на своя си език. Не разбрах какво ми казват, мислех си, че е сън. Те ми говореха, аз не ги разбирах и мълчах, докато накрая един от тях пристъпи напред и ми каза на арабски:
— Мир на теб, братко наш! Кой си ти? Откъде дойде? Как влезе в тази река? Коя земя е зад тази планина — ние не познаваме никого, който да се е промъквал от там до тук!
— А вие кои сте? — запитах аз. — Коя е тази земя?
— Братко, ние сме земеделци, селяци сме! — отговори той. — Дошли сме тук да берем плодове от нашите градини и посеви! Видяхме, че лежиш на сала, уловихме го и го вързахме, докато дойдеш на себе си!
— За бога, дай ми нещо да хапна! — рекох. — Гладен съм! Пък после ме питай каквото искаш!
Той ми предложи храна, аз се наядох до насита, починах си, душата ми се върна на мястото си, духът ми се възроди, зарадвах се, че съм се измъкнал от реката и съм се добрал дотук. Разказах им всичко, което ми се бе случило. Те поговориха нещо помежду си и човекът ми рече:
— Трябва непременно да те отведем с нас! Ще те покажем на нашия цар и ти ще му разкажеш какво ти се е случило!
Отведоха ме с тях, понесоха и сала ми с всичко върху него. Въведоха ме при царя си и му разказаха как са ме намерили. Той ме поздрави, заразпитва ме как съм, що съм, какво ми се е случило. Разказах му за себе си и за патилата си. Донесох му от сала скъпоценни метали и камъни, алое и сурова амбра и му ги подарих. Той ги прие, оказа ми още по-голямо уважение и ме настани до себе си.
Станах приятел с най-личните хора, почти не излизах от двореца. Който и да идваше на острова, разпитваше ме за страната ми, аз му разказвах, разпитвах го на свой ред за неговата страна и той ми разказваше за нея.
Така живях известно време. Един ден подочух, че няколко души от града са приготвили кораб и са решили да пътуват към Басра. „Няма по-добро, освен да тръгна с тях!“, помислих си. Скочих, целунах ръката на царя, казах му, че ми се ще да отпътувам с кораба, който подготвят, защото ми е домъчняло за близки и родина.
— Ти си решавай! — рече той. — Пък ако искаш, остани при нас!
— За бога, господарю! — възкликнах. — Ти ме обсипа с щедрост и блага, но на мен ми е мъчно за родина, близки и приятели!
Той ме изслуша, извика търговците, които подготвяха кораба, и ме повери на тях. Дари ме богато, плати вместо мен за пътуването и изпрати велик дар на халифа Харун ар-Рашид в Багдад. Сбогувах се с него и с приятелите си, качих се на кораба и потеглихме. Вятърът бе попътен. Пътувахме, що пътувахме от море в море, от град в град, по волята на Всевишния стигнахме живи и здрави до Басра. Слязох от кораба, останах няколко дни в този град, приготвих се, стегнах нещата си и тръгнах за Багдад. Влязох при халиф Харун ар-Рашид и му предадох дара. Той ме запита що за дар е това и откъде съм го донесъл.
— О, емир на правоверните! — казах. — Нито знам къде се намира този град, нито как се казва, нито знам пътя към него. Когато корабът, с който пътувах, потъна, се добрах до този остров, там си направих сал и тръгнах с него по реката.
Разказах му какво бях преживял по този път. Халифът много хареса разказа ми, нареди на летописците да го запишат и го прибра в хазната си да се поучат от него идните поколения.
Заживях в Багдад както преди, весел и доволен. Позабравих всичко, което бях преживял.
Та това ми се случи по време на шестото пътешествие, братя, пък ако е пожелал Аллах, утре ще ви разкажа за седмото, което е още по-удивително!
* * *
Синдбад наредил да разпънат трапезата. Всички се навечеряли заедно. После дал на Синдбад Хамалина сто мискала злато, той ги взел и си отишъл. Хората се разотишли много възхитени от разказа на Синдбад Мореплавателя.
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че на сутринта Синдбад Хамалина пак отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя. Събрали се и другите, поговорили си за това-онова и Синдбад заразказвал за седмото си пътешествие:
Приказка за седмото пътешествие на Синдбад Мореплавателя
Когато се върнах от шестото си пътешествие, заживях пак както преди в радост и безгрижие, ситост и веселие. Много бях спечелил, много бях натрупал. Но душата ми пожела отново да види чужди страни, да пътува с търговци по морета и да слуша разказите им. Реших се, навързах вързопи със скъпи стоки, пренесох ги от Багдад в Басра, намерих там кораб, готов за път с няколко лични търговци, качих се при тях, сприятелихме се и по живо, по здраво тръгнахме на път. Попътен вятър бързо ни заведе чак в Китай.
Но когато потеглихме отново на път, в носа на кораба удари бурен вятър, поля ни силен дъжд, измокрихме се, прогизна и стоката ни. Страх ни беше да не би да се повреди, та я покрихме с плъст и грубо платно. Капитанът на кораба стегна колана си, нави шалварите си, запретна дрехата си през кръста, изкатери се на мачтата, после погледна към пътниците и викна:
— Молете са на Всевишния да ни отърве от бедата, в която сме попаднали! Знайте, че вятърът ни надви и ни изхвърли чак към края на световните морета!
Той се спусна по мачтата, отвори сандъка си, извади от него памучна кесия, отвърза я, извади от нея шепа пръст, подобна на пепел, поля я с малко вода, помириса я. После измъкна от кесията малка книжка, прочете нещо в нея и рече:
— Знайте, че в тази книжка има чуден запис, с който е речено, че онзи, който стигне до тези земи, не може да се спаси, а ще загине! Това място се нарича Страната на царете, тук е гробът на господаря Сулейман, сина на Дауд. Тук живеят огромни змии! Когато някой кораб достигне тъдява, от морето излиза кит и го поглъща!
Смаяхме се от думите му. Още не бе свършил да говори, когато корабът се издигна над водата, а после се отпусна надолу. Бяхме примрели от страх. Ето че към кораба доплува кит. Стреснахме се от вида му, приготвихме се да умрем. Но се приближи втори кит — по-голям от първия. Започнахме да се сбогуваме. В това време се появи и трети кит, още по-голям от предишните два. Загубихме ума и дума! Трите кита започнаха да се въртят около кораба. Третият посегна към него, но изведнъж духна силен вятър, корабът се надигна, отпусна се надолу и попадна на голям риф, който го разтроши. Съблякох всичките си дрехи и останах по риза. Гмурнах се, улових се за някаква дъска и се изкатерих върху нея. Вълните ме замятаха по повърхността, но аз не изпуснах дъската. „Ех, ти, Синдбад Мореплавателю!“, казах си. „Не се покайваш и това е! Пати сега от всичко, което още ще срещнеш — заслужил си всичко, което ще ти се случи! Не разбра ли, че всичко това е знак от Всевишния, да се откажеш от своята алчност! Заради алчността си страдаш — а толкова пари имаш!“ Умът ми се върна на мястото си и си обещах, че ако това пътуване приключи успешно, ще искам прошка от Аллах, ще се покая с най-великото покаяние и повече няма да пътувам. Цял живот не бях споменал името на бога нито на глас, нито наум, а сега се молех на Всевишния и плачех. Така мина първият, мина и вторият ден, а на третия излязох на голям остров с много дървета и потоци. Хапнах от горските плодове, пих от водата на потоците, накрая се съвзех, духът ми се възроди, волята ми се усили, сърцето ми се отпусна. Тръгнах по острова и на срещуположния край видях да тече голяма река със сладка вода. Спомних си за сала, с който бях пътувал миналия път, и си помислих: „Трябва да си направя като него, пък дано се отърва и този път! Ако се спася — значи съм постигнал целта си и ще се покая пред Аллах, пък ако загина — поне ще се отърва от мъката и изтощението“. Събрах греди от някакви високи дървета — те били от сандалово дърво, каквото другаде няма. Подредих ги, посъбрах тънки клонки и здрави растения, усуках ги, завързах с тях гредите и си казах, че се оставям в ръцете на Аллаха. Седнах и потеглих по реката. Пътувах ден, два, три — вече бях далече от мястото, където бях попаднал. През цялото време дремех, нищо не хапвах, но щом ожаднеех, си пийвах вода от реката. От изтощението и глада заприличах на замаяна кокошка. Накрая салът опря до висока планина — реката минаваше под нея. Щом забелязах това, се изплаших за живота си — спомних си теснините, в които бях попаднал предния път. Исках да спра и да се измъкна, но течението бе по-силно и повлече сала. Реших, че вече загивам. Но салът се измъкна отново на открито. Намирах се в широка долина, реката бушуваше в коритото си. Салът се клатушкаше по него, но не можех да го спра или да го насоча към сушата.
Но ето че течението ме доведе край голям град с красиви сгради и много хора. Като ме зърнаха как се нося със сала, ми метнаха въже, аз го вързах за сала и те ме измъкнаха на брега. Строполих се при тях. Измежду тези хора излезе възрастен шейх. Той ме поздрави и ми даде прекрасни дрехи да прикрия голотиите си. После ме отведе в хамама, донесе ми съживителни напитки и приятни благовония. След това ме поведе към дома си и ме въведе в него, настани ме на лично място, приготви ми вкусна храна, аз ядох до насита и възхвалих Всевишния за спасението си. После шейхът ми отреди да бъда сам в стая от дома си и нареди на слугите и неволниците да изпълняват всичко, което ми бе нужно. Те започнаха да се грижат за мене. Три дни му гостувах, на четвъртия шейхът дойде при мен и ми каза:
— Ти си приятен човек, синко! Хайде да отидем на пазара, там ще продадеш стоката си, ще купиш нещо, ще завъртиш търговия!
Помълчах и си помислих: „Що за приказки! Откъде пък да имам някаква стока!“ А шейхът продължи:
— Не се колебай и не му мисли, синко! Ела с мен! Намерим ли някого, който да ти даде добра цена — вземай парите, пък ако не те задоволява, ще запазиш стоката в моите складове, докато й дойде времето да я продадеш!
Отидохме на пазара и там видях, че той е разглобил сала, с който бях пристигнал, и го е дал на посредника да обяви сандаловото дърво за продан…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за седмото му пътешествие:
* * *
Обявиха наддаването, цената растеше, докато стигна хиляда динара. Погледнах шейха и той рече:
— Синко, в такива дни това е цената на стоката ти. Ще я продадеш ли за толкова, или ще изчакаш и ще я запазиш в складовете ми, докато дойде време цената да порасне?
— Съдбата ми е в ръцете ти! — казах. — Прави каквото знаеш!
— Синко! — рече той. — Ще ми продадеш ли тази дървесина, ако ти дам сто златни динара повече, отколкото ти дават търговците?
— Продавам я! — отговорих аз. — Вземам парите!
Той нареди на слугите си да отнесат дървесината в складовете му. Върнахме се у дома му, седнахме, той ми преброи цялата сума за дървесината, донесе няколко кесии, сложи парите в тях, завърза ги, заключи ги в каса с железен катинар и ми подаде ключовете. А след няколко дни ми каза:
— Синко, искам да ти предложа нещо и ти да ме послушаш! Аз съм вече стар човек! Но си нямам мъжко чедо. Имам малка дъщеря, много красота има и много пари ще наследи. Искам да я омъжа за тебе и после да я вземеш в страната си. Ще ти оставя всичко, което имам — и като видя, че мълча и нищо не казвам, продължи: — Послушай, синко, каквото ти казвам! Дам ли ти дъщеря си за жена, ти ще станеш мой син и всичко, което е мое, ще стане твое! Ако искаш — върти търговия, ако не искаш — заминавай за страната си, никой няма да ти попречи! Това е твое имане, ти го държиш в ръцете си, прави каквото искаш с него! Избирай!
— За бога! — възкликнах аз. — Та ти ми стана като баща! Аз толкова ужаси съм преживял, че не знам какво да мисля! Нека бъде волята ти!
Тогава шейхът нареди на слугите си да доведат кадия и свидетели и ме ожени за дъщеря си. Въведоха ме при нея и аз видях, че е стройна и кръшна, с много накити, огърлици, гривни, които не могат да се оценят дори за хиляда хиляди в злато. Влязох при нея и между нас пламна голяма обич.
Живях известно време спокойно и богато. Скоро баща й се пресели в лоното на всевишния Аллах. Приготвихме го, погребахме го и аз сложих ръка на всичко. Търговците ми дадоха неговия сан, защото той бе техен старейшина, техен шейх и нищо не можеше да се предприеме без негово знание и съгласие. Така заех мястото му.
Когато се позапознах с хората в града, открих, че в началото на всеки месец техният външен вид се променя, поникват им криле и те политат в небесата, а в града остават само децата и жените. Помислих си: „Дойде ли началото на месеца, ще помоля някой от тях да ме заведе там, където отиват!“
И ето че в началото на месеца те смениха образите си. Отидох при един и му казах:
— Заклевам те да ме вземеш със себе си, да поразгледам това-онова, и ще ме върнеш обратно!
— Това е невъзможно! — отговори той.
Аз продължих да настоявам, докато накрая той се смили. Отидох при тях, улових се за него и той полетя с мене. Не бях предупредил никого вкъщи — нито слугите, нито близките си. А човекът летеше, ли летеше, аз седях на раменете му, той се издигна толкова високо, че чух гласовете на ангелите от висотата на звездите, и викнах:
— Хвала на Аллах!
Изведнъж от небесата блъвна огън, който едва не изгори всички. Те кацнаха и ме изоставиха на висока планина. Останах сам в планината, прокълнах себе си и възкликнах:
— „Няма сила и воля освен у великия всевишен Аллах!“ Щом се отърва от някоя беда, попадам в друга, още по-лоша!
Стоях на планината и не знаех накъде да тръгна. Но ето че се появиха двама момци, всеки държеше златен жезъл и се подпираше на него. Отидох при тях, поздравих ги.
— Заклевам ви в Аллах! — възкликнах. — Кои сте вие и какви сте?
— Ние сме роби на Всевишния! — отговориха момците.
Подадоха ми жезъл от черно злато, подобен на техните, и ме оставиха пак сам. Тръгнах по планинското било, като се подпирах на жезъла и си мислех за двамата. Не щеш ли, изпод планината изскочи змия, която носеше в устата си човек. Бе го захапала за краката, а той викаше:
— Който ме спаси, Аллах ще го отърве от всякаква беда!
Скочих към змията, ударих я по главата със златния жезъл и тя изпусна човека от устата си. Той се затича към мен и викна:
— Моето спасение от тази змия дойде от твоята ръка! Не ми остава друго, освен да вървя с теб из тази планина и да не те изоставям.
Тръгнахме из планината. Към нас се приближиха някакви същества. Сред тях бе човекът, който ме бе понесъл на раменете си.
— Приятелю, така ли прави приятел с приятеля си? — запитах го аз.
— Ти щеше да ни погубиш с възхвалата си към Аллах, докато беше на гърба ми! — викна той.
— Извинявай, но аз нищо не знаех за това! Но това вече никога няма да се повтори!
Той склони да ме вземе пак на гърба си, но при условие да не споменавам името на Аллах и да не го възхвалявам, докато съм на гърба му. Понесе ме както предишния път и ме върна у дома. Жена ми ме посрещна, а после ми каза:
— Отсега нататък се пази! Те са братя на дявола и не споменават името на всевишния Аллах!
— А как е живял баща ти с тях? — запитах аз.
— Баща ми не бе от тях и не правеше като тях! — отговори тя. — Аз си мислех, че когато умре той, ти ще продадеш всичко, което имаме, ще вземеш стока и ще се завърнеш в родината си. Готова съм да дойда с тебе — след като умряха баща ми и майка ми, няма защо повече да стоя в този град!
Малко по малко започнах да продавам имането на шейха и да следя няма ли някой от града да тръгне нанякъде, за да потегля с него. Докато чаках, разбрах, че няколко търговци искат да пътуват. Те си построиха голям кораб, аз заявих, че искам да пътувам с тях, платих им колкото трябваше, че и отгоре, и натоварих жена си с цялата покъщнина и стока на кораба. Пътувахме от остров на остров, от море в море, попътният вятър ни тласкаше, докато ни доведе до Басра. Не останах там, натоварих всичко, което имах, на речна гемия и потеглихме за Багдад. Прибрах се в моята махала, влязох в дома си, поздравих се с близки, познати и роднини и разтоварих всичките стоки по складовете си. Близките ми бяха пресметнали колко време ме е нямало по време на седмото ми пътешествие — цели двайсет и седем години не бях се връщал!
Когато се върнах, разказах на всички какво ми се бе случило и как се бях напатил. После дадох обет пред Аллах след седмото си пътешествие повече да не пътувам нито по суша, нито по море! Та това е, Синдбад Хамалино, Синдбад Сухоземецо, всичко, което ми се е случило и от което си патих!
И така те живели в приятелство и уважение, в още по-голяма радост и веселие, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва, близък от близък откъсва, в прах дворци оставя и гробници поставя, който е край на всички краища! Хвала на Вечно живия, който не умира!
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6537
Издание:
Хиляда и една нощ
Староарабски приказки в два тома
Хиляда и една нощ
(Том I)
Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев
© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.
© Виктор Паунов, художник, 2004 г.
© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.
Редактор: Милена Трандева
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Юлия Шопова
Първо издание на „Труд“
Формат 16/70×100. Печ. коли 56
ISBN: 954-528-438-2
Книгоиздателска къща „Труд“
Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД