На юг от границата, на запад от слънцето Харуки Мураками

„На юг от границата, на запад от слънцето“ образува волтова дъга между детството и средната възраст на един средностатистически мъж с придружаващите живота ритми на успех и разочарование — изящна литературна главоблъсканица, вече позната ни от предишните романи на Харуки Мураками.

Хаджиме се влюбва още в началните класове в едно момиче, но тя изчезва от живота му, когато семейството й се мести в друг град. Той завършва гимназия, университет и сега, на трийсет години, е вече женен, улегнал собственик на бар. Тогава в живота му се завръща детската му любов, натежала от тайни.

В този роман Мураками се въздържа от фантастичните елементи, които срещаме в много от другите му произведения, но това прави повествованието дори по-тайнствено от всичко, което сме чели досега от него. „На юг от границата, на запад от слънцето“ е преди всичко сложен, затрогващ и честен размисъл за природата на любовта, дестилиран в произведение с кристалната яснота на кратък разказ. Класическият любовен триъгълник може да изглежда на пръв поглед прекалено изтъркан за писател с таланта на Мураками, но по своя си неповторим, ослепителен начин този голям японец ни изкривява, за да ни напасне към собствената си уникална геометрия.

Харуки Мураками
На юг от границата, на запад от слънцето

1

Роден съм на четвърти януари 1951 година. През първата седмица, първия месец, първата година от втората половина на двайсети век. Навярно родителите ми са видели нещо знаменателно в този факт и затова са ме кръстили Хаджиме — „начало“ на японски. А иначе съм имал съвсем обикновено раждане. Баща ми работел в крупна посредническа агенция, майка ми била обикновена домакиня. По време на войната, докато още следвал, баща ми бил мобилизиран и пратен да се сражава в Сингапур. След капитулацията бил известно време в лагер за военнопленници. Домът, в който живеела майка ми, изгорял до основи при въздушна атака на „Б-29“ в последната година от войната. Поколението им преминало през горнилото на продължителната война.

Впрочем при появата ми на бял свят почти нищо не напомняло за нея. Нямало вече нито руини, нито окупационни войски. Живеехме в малко, тихо градче, в къща, дадена на баща ми от фирмата. Построена преди войната, тя и бе поовехтяла, но затова пък беше доста широка. В градината растяха борове, имаше дори малко езерце и няколко каменни фенера.

Растях в типично за средната класа предградие. Всичките ми съученици, с които дружах, живееха в спретнати къщички, които може би бяха малко по-големи от нашата, но всички имаха подобен параден вход с антре и градина с борове. Бащите на приятелите ми служеха в разни компании или бяха хора със свободни професии. Много рядко се срещаха семейства, в които и майката работеше. Почти всички имаха куче или котка. Никой от познатите ми не живееше в апартамент в многоетажна сграда. По-късно се преместих в друг квартал, но и там беше почти същото. Така че до заминаването ми за Токио и постъпването ми в колежа бях убеден, че всички хора по света живеят в еднофамилни къщи, имат градина и домашен любимец и ходят на работа, облечени в костюми. Напълно невъзможно бе да си представя друг начин на живот.

В света, в който растях, повечето семейства бяха с по две или три деца. Приятелите ми от детството бяха все от такива, създадени сякаш по калъп, домочадия. Ако някъде децата не бяха две, значи бяха три, ако не бяха три — тогава бяха две. Семейства с шест или седем питомци бяха голяма рядкост, но още по-необичайни бяха тези, които имаха само едно дете.

Моето бе сред необичайните, тъй като нямах брат или сестра. По тази причина в детството си дълго се чувствах непълноценен, някак особен, лишен от нещо, което всички имаха и считаха за естествено.

Ненавиждах израза „едно дете в семейството“. Звучеше ми като напомняне, че нещо ми липсва. Сякаш ме посочваха с пръст и ми казваха: „Ей ти, недодяланият“.

В света, в който живеех, всички бяха убедени, че единаците са разглезени от родителите си, че са слабохарактерни и себични. Банална истина, като факта, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-ниско е атмосферното налягане или като това, че кравата дава мляко. Ето защо мразех да ме питат колко братя и сестри имам. Чуеха ли, че съм сам, хората инстинктивно си помисляха: „Аха. Единствено дете. Значи е разглезен, слабохарактерен и себичен“. От такава шаблонна реакция ми ставаше тежко и тъжно. Но всъщност ме нараняваше и потискаше нещо друго — това, че всичко, което си мислеха за мене, бе самата истина. Аз действително бях разглезен, слабохарактерен и себичен.

В нашето училище почти нямаше други „единствени деца“. През първите шест години там срещнах само едно. Много добре си я спомням (да, беше момиче). Сприятелихме се и си приказвахме за всякакви неща. Разбирахме се отлично. Дори може да се каже, че се привързах към нея.

Фамилията й бе Шимамото. Скоро след раждането си тя преболедувала от полиомиелит и влачеше съвсем леко левия си крак. На това отгоре Шимамото беше преместена при нас в края на пети клас от друго училище. Трябваше да се пребори с тежко психологическо бреме, несравнимо с моите проблеми. Това обаче я правеше само по-силна, далеч по-силна и спокойна от мен. Тя никога не хленчеше, на никого не се оплакваше, никога не показваше признаци на раздразнение, каквото навярно изпитваше понякога, и се усмихваше дори когато й беше зле. И колкото по-тежко й беше, толкова по-широка ставаше усмивката й. Обичах тази нейна усмивка. Тя ме успокояваше, окуражаваше ме, сякаш ми казваше: „Всичко ще е наред. Потърпи малко и ще видиш, че всичко ще се оправи“. Години по-късно, щом си спомнех лицето й, тази усмивка винаги изплуваше първа в паметта ми.

Шимамото имаше висок успех, държеше се с всички добре и затова я уважаваха. В това отношение аз бях съвсем различен. Впрочем съучениците ни надали и нея я харесваха особено. Просто не я дразнеха и не й се присмиваха, но освен мен тя нямаше други истински приятели.

Може би околните я намираха твърде затворена и сдържана. Някои навярно я смятаха за надменна и студена. Аз обаче успях да доловя зад тази външност нещо топло и крехко. То се таеше дълбоко в нея, като в детска игра на криеница, и се надяваше някой да го намери.

Тъй като заради работата на нейния баща семейството й често се беше местело от град в град, Шимамото бе сменила доста училища. Не помня какво работеше баща й. Веднъж тя ми разказа подробно за него, но мен, както и повечето деца, малко ме интересуваше с какво се занимава нечий баща. Като че беше нещо, свързано с банково дело или данъчна инспекция, или с преструктурирането на някакви компании. Къщата, в която живееше семейство Шимамото, бе на фирмата, където работеше бащата, и бе доста голяма, в европейски стил, заобиколена с масивна каменна ограда. Покрай оградата имаше жив плет от вечнозелени храсти и през пролуките в него се виждаше градина със зелена морава.

Шимамото беше висока на ръст почти колкото мен, имаше изразителни, впечатляващи черти на лицето. Сигурен бях, че след няколко години ще стане истинска красавица. Но когато я видях за пръв път, тя все още не беше придобила съответстваща на характера й външност. В нея имаше някаква несъразмерност и малцина я намираха за привлекателна. Може би защото чертите й на възрастен се съчетаваха зле с все още детинското у нея. От тази дисхармония на човек му ставаше някак неловко.

Къщите ни бяха съвсем наблизо (буквално на две крачки една от друга), затова, когато Шимамото дойде в нашия клас, за един месец ни сложиха на един чин. Заех се да я запозная с особеностите на живота в училище: какви учебници са необходими, какви контролни правим всяка седмица, докъде сме с учебния материал по всеки предмет, как чистим класната стая и дежурим в столовата. В нашето училище имаше правило на всеки новопостъпил ученик да помага онзи, който живее най-близо до него. И тъй като Шимамото накуцваше, учителят специално ме повика да ми каже, че иска от мен да съм особено внимателен с нея.

Отначало разговорите ни не вървяха — стеснявахме се един от друг, нещо обикновено при единайсет-дванайсетгодишните момчета и момичета. Но когато разбрахме, че и двамата сме единствени деца в семействата си, всичко тръгна като по мед и масло — отпуснахме се и започнахме да разговаряме безспир. Никой от нас не беше срещал дотогава деца без братя или сестри. Толкова много неща имахме да си кажем. Често се връщахме заедно от училище. Пътят беше повече от километър. Вървяхме бавно (заради нейното накуцване) и си приказвахме за какво ли не. Скоро установихме, че имаме много общо: и двамата обичахме да четем, да слушаме музика, и двамата обичахме котки. И двамата не умеехме да разкриваме чувствата си пред другите. И двамата имахме дълъг списък с храни, които не понасяме. Предметите, които ни бяха интересни, ни се удаваха лесно, но имаше и такива, които мразехме до смърт. И ако имаше някакви разлики между нас, то това беше фактът, че Шимамото се стараеше съзнателно да се крие от околните зад защитна стена. Не като мен. Учеше упорито и имаше висок успех дори по най-омразните й предмети, нещо, което не можеше да се каже за мен. Когато за обяд ни даваха храна, която не понасяхме, тя все пак я изяждаше. С други думи, защитната стена, с която се обграждаше, бе много по-висока и яка от моята. Ала онова, което се криеше зад нея, поразително приличаше на криещото се зад моята.

Насаме с друго момиче изпитвах притеснение, но не и с Шимамото. Обичах да се прибираме заедно към къщи. Тя вървеше, накуцвайки леко с левия крак. Понякога сядаше в парка на някоя пейка и си почиваше за кратко. Това не ми тежеше — напротив, дори се радвах, че имаме още време за разговор.

Прекарвахме все повече време заедно. Не си спомням някой да ни е вземал на подбив по тази причина. Тогава това не ме учудваше, но сега ми се струва странно. Нали децата на тази възраст, щом забележат, че някое момче дружи с момиче, веднага започват да им се подиграват. Вероятно характерът на Шимамото ги възпираше. В нейно присъствие момчетата изпитваха леко напрежение и не искаха да се покажат като глупаци. Нещо в нея ги караше да си мислят: „По-добре да не говорим глупости пред това момиче“. Дори учителите бяха някак нащрек с нея. Може би заради накуцването. Така или иначе, повечето хора съзнаваха, че не бива да я дразнят и това ми беше приятно.

Шимамото не посещаваше часовете по физкултура и си оставаше вкъщи, когато целият клас отиваше на екскурзия, на излет в планината или на летен лагер, където всички плуваха. Когато се провеждаха училищни състезания, тя изглеждаше малко кисела, но по отношение на всичко останало водеше съвсем обикновен ученически живот. Никога не говореше за крака си — доколкото си спомням нито веднъж не е ставало дума за него. На връщане от училище никога не ми се извиняваше, задето върви бавно и ме задържа, нито пък в изражението й се четеше неловкост. Но аз добре разбирах, че тя през цялото време мисли за това и че тази тема й е неприятна и я избягва. Тя не обичаше особено да ходи на гости у други деца, понеже, според обичая, трябваше да си събуе обувките на входа. А те бяха с различни по височина токове и различна форма, нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие. Сигурно й ги правеха по поръчка. Щом се върнеше вкъщи, тя гледаше веднага да ги събуе и да ги прибере в шкафа.

В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам музика. Уредбата беше много хубава, но не и дългосвирещите плочи, които баща й събираше. Бяха около петнайсет — най-вече лека класическа музика за любители. Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.

Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността й. После с тънка четчица почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я връщаше в обвивката й и я поставяше на мястото й върху рафта. Бе усвоила тази процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.

У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни. Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка й ни приготвяше, и прекарвахме следобеда с увертюри от Росини, „Пасторалната симфония“ на Бетховен и сюитата „Пер Гинт“. Майка й се радваше, че им ходя на гости. Приятно й беше, че дъщеря й е намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че й харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка й не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в гласа й звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.

От плочите на баща й най-много обичах една — концертите за пиано на Лист, по един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка. Второ, никой от познатите ми — с изключение на Шимамото, разбира се — не беше слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил свят, за който никой около мен не знаеше — свят, подобен на тайна градина, чийто вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно стъпало по-нагоре.

А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна, изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане, мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези водовъртежи са били една абстракция. Повече от всичко на света исках да разкажа за тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка и тежестта на плочата в ръката ми — бе доста тежка и ми се струваше необикновено масивна.

Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?

Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка й бе излязла по някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно — също като през нощта. По стените се разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше „Преструвай се“. Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:

Pretend you’re happy when you’re blue.
It isn’t very hard to do.

Сега вече знам какво означават. „Да се престориш на щастлив, когато ти е зле. Никак не е трудно“. Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно да гледаш на него така.

Шимамото беше със син пуловер по врата. Тя имаше няколко сини пуловера. Синият цвят, изглежда, й беше любим. А може би сините пуловери просто подхождаха на тъмносиньото палто, с което винаги ходеше на училище. Изпод пуловера се подаваше бялата якичка на блузата й. Карирана пола, бели памучни чорапи. На мекия, опънат по тялото пуловер се очертаваха малките издутини — гърдите й. Седеше на дивана с подвити под себе си крака. Беше се отпуснала на облегалката и слушаше музиката, отправила поглед някъде надалеч, сякаш разглеждаше въображаем пейзаж.

— Казват, че родителите с едно дете не се разбират много добре? Така ли е според теб? — попита тя.

Замислих се над думите й, но връзката между двете не ми беше ясна.

— Къде чу това? — попитах.

— Един човек ми го каза. Отдавна. Родителите, които не се разбират, имат не повече от едно дете. Страшно се разстроих, като го чух.

— Хмм…

— Вашите разбират ли се?

Не знаех какво да отвърна. Никога не се бях замислял.

— Майка ми не е много добре със здравето. Не съм сигурен, но вероятно би й било доста тежко с още едно дете.

— Никога ли не си се питал как щеше да се чувстваш, ако имаше брат или сестра?

— Не.

— Защо?

Взех от масата обложката на плочата и се опитах да прочета написаното на нея, но в стаята вече беше съвсем тъмно. Върнах я обратно и разтърках очи. Веднъж майка ми ме беше попитала същото. Отговорът ми не я беше нито зарадвал, нито огорчил. А просто озадачил. Не каза нищо. Но аз й бях отговорил съвсем искрено.

Отговорът се беше получил доста дълъг и объркан. Не можах да се изразя ясно, но ето какво исках да кажа: „Израснах без братя и сестри и от мен излезе това, което съм сега. Ако ги имаше тях, щях да съм друг. Но защо да мисля за нещо несъществуващо?“ С други думи, въпросът на майка ми според мен беше безсмислен.

Отвърнах същото и на Шимамото. Тя ме изслуша, без да отмести поглед от мен. Нещо в изражението й беше много привлекателно — аз, разбира се, осъзнах това по-късно, — сякаш с нежни докосвания тя снемаше слой след слой тъничката обвивка, скриваща човешкото сърце. Спомням си прекрасно как се променяше изражението й, устните й леко се кривяха, в очите й, някъде много дълбоко, проблясваше слабо, едва видимо огънче, подобно на пламъка на мъничка свещичка, блещукаща в тясната, потънала в мрак стая.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид — промълви Шимамото. Думите й прозвучаха така, сякаш ги изрече не дете, а възрастен човек.

— Наистина ли?

— Да. В живота някои неща са поправими, а други не. Времето например. То не може да се върне назад. Нали?

Кимнах.

— Отмине ли времето, разни неща се втвърдяват. Като цимент в кофа. И тогава човек не може да се върне обратно. Тоест, искаш да кажеш, че циментът, в който си се превърнал, се е втвърдил и затова можеш да бъдеш само такъв, какъвто си сега, а не друг.

— Да, може би — рекох неуверено.

Шимамото дълго гледа ръцете си и накрая каза:

— Знаеш ли, понякога си мисля какво ли ще е, когато порасна и се омъжа? В каква къща ще живея? С какво ще се занимавам? Мисля си и за това колко ли деца ще имам?

— Охо! — възкликнах.

— Ти не мислиш ли за това?

Поклатих глава. На кое дванайсетгодишно момче му минават през ума такива мисли?

— И колко деца искаш да имаш? — попитах.

Шимамото премести ръката си от облегалката на дивана върху коляното си. Наблюдавах я разсеяно как плъзга бавно пръсти по квадратните шарки на полата си. Имаше нещо загадъчно в тези движения, сякаш от пръстите й се проточваха невидими тънки нишки и после се сплитаха в едно съвсем ново понятие за време. Затворих очи и в тъмнината пред мен изплуваха безброй водовъртежи. Изплуваха и изчезнаха безшумно. Някъде далече Нат Кинг Коул пееше „На юг от границата“. Песента бе за Мексико, но тогава все още не го знаех и в звученето на думите „на юг от границата“ имаше нещо особено привлекателно. „Какво ли има на юг от границата?“, помислих си. Когато отворих очи, Шимамото все още шареше с пръсти по полата си. Някъде дълбоко в себе си усещах мъчително-сладка болка.

— Странно — поде тя, — но не мога да си представя, че ще имам повече от едно дете. Виждам се като майка. Но само на едно дете.

Тя безспорно беше преждевременно развито момиче. Чувствах, че ме възприема като човек от противоположния пол и навярно изпитваше влечение към мен, както и аз към нея. Но нямах представа какво да правя със своето влечение. Предполагам, че и тя не знаеше. Беше ме докоснала само веднъж. Отивахме някъде и тя ме хвана за ръката, сякаш искаше да каже: „Насам, побързай“. Ръцете ни се допряха за не повече от десет секунди, но на мен ми се стори, че измина най-малко половин час. Когато пусна ръката ми, изведнъж ми се прииска пак да я хване. Всичко стана съвсем естествено, но разбрах, че тя много искаше то да стане.

Помня докосването й. Никога не бях изпитвал подобно нещо, нито го изпитах отново по-късно. Една обикновена ръка на дванайсетгодишна девойка, малка и топла, но в тази длан за мен се бе съсредоточило всичко, което исках да узная и всичко, което трябваше да узная тогава. Шимамото някак ми отвори очите, разкри ми, че то съществува в реалния свят и какво точно представлява. За тези десет секунди се превърнах в дребна птичка, издигаща се в небето, за да улови порива на вятъра. И оттам, от висините, погледнах към простиращата се под мен земя. Тя ми се стори така далечна, че не беше възможно да разбера добре какво има там долу. И все пак имаше нещо и някой ден щях да озова там и щях да разбера всичко. От това откритие дъхът ми секна и нещо в гърдите ми потрепна.

Върнах се вкъщи, седнах край писалището си и дълго разглеждах ръката си, която Шимамото бе държала. Бях във възторг — тя ме беше хванала за ръката! Мекото й докосване още много дни топлеше сърцето ми. И в същото време то ме беше смутило и объркало, дори натъжило, накарало ме беше да се измъчвам над въпроса как да продължа да живея с тази топлина в гърдите ми.

След като завършихме шести клас1, с Шимамото постъпихме в различни училища. Наложи се да се преместя в друг град. Всъщност „друг град“ е силно казано, защото той беше само на две гари от моя роден и през първите три месеца след преместването си три-четири пъти ходих на гости на Шимамото. Но после престанах да я навестявам. И двамата бяхме в деликатна възраст, когато дори фактът, че посещаваме различни училища и живеем в различни, макар и близки градове, беше достатъчен да започне да ми се струва, че живеем в два различни свята. Имахме различни приятели, различна ученическа униформа, различни учебници. Внезапно всичко взе да се променя: тялото ми, гласът, мисленето и в отношенията ми с Шимамото се прокрадна неочаквана неловкост. А и тя, разбира се, се променяше повече и от мен — и физически, и психически. Майка й започна да ме гледа някак странно. „Защо това момче продължава да идва тук? — загатваше погледът й. — Нали вече не живее наблизо и ходи в друго училище“. Но може би просто бях станал прекалено чувствителен. Все пак нямаше как да не забелязвам погледите й.

Все повече се отдалечавах от Шимамото и накрая съвсем престанах да я посещавам. Навярно това бе грешка. (Впрочем дали наистина е така, може само да се гадае. Струва ми се, че не съм длъжен да се ровя във всички кътчета на паметта си и да се опитвам да преценя какво в миналите ми постъпки е било правилно и какво не.) Трябваше да бъда колкото се може по-близо до Шимамото. Нуждаех се от нея, както и тя от мен. Но бях твърде стеснителен и раним. Повече не я видях. Всъщност срещнахме се, но след много години.

Дори след като престанахме да се виждаме, непрестанно си спомнях за нея с топло чувство. Тези спомени ме окуражаваха, утешаваха ме, когато преживявах смутовете и терзанията на юношеството. Както собственик на ресторант държи на масата в най-тихото кътче табелка с надпис „Запазена“, така и аз задълго запазих в сърцето си място за Шимамото. Макар да бях сигурен, че никога повече няма да я видя.

На дванайсет години, когато се запознах с нея, в мен все още не се беше пробудил сериозен интерес към противоположния пол. И макар че вече ме обземаше смътно любопитство към хълмчетата под блузата й и ми беше интересно какво има под полата й, нямах представа какво значи това и докъде може да доведе.

Затварях очи и рисувах въображаеми картини. Те бяха размити, незавършени. Очертанията им се губеха, виждах всичко като през мъгла. И все пак беше ясно, че в тези образи се таи и ме очаква нещо изключително важно за мен. Знаех, че пред очите на Шимамото възникват същите картини.

Ние бяхме все още неоформени напълно същества, едва започващи да усещат присъствието на една неочаквана реалност, която тепърва щеше да ни се разкрие и да ни направи цялостни. Стояхме пред непозната врата. Двамата сами в слабата, трепкаща светлина, хванали се за ръце за десет мимолетни секунди.

2

В гимназията по нищо не се отличавах от съучениците си. Това беше вторият етап от живота ми, стъпка напред в еволюцията на личността ми. Престанах да се смятам за различен и се превърнах в обикновен, нормален човек. Внимателният наблюдател, разбира се, лесно би открил у мен цял набор от проблеми. Но кой ли ги няма на шестнайсет години? Започнах постепенно да се приближавам към останалия свят, а и той да се приближава към мен.

На тази възраст от някогашното хилаво мамино синче не бе останало нищо. В средните класове започнах да ходя на плуване, недалеч от дома ми. Усвоих стила кроул и тренирах два пъти седмично. Раменете и гърдите ми се развиха, мускулите ми укрепнаха. Вече не бях болнаво дете, което простива при всяко по-силно течение и трябва да лежи няколко дена. Често заставах гол пред огледалото в банята и дълго разглеждах тялото си. Виждах как то се променя буквално пред очите ми и тези промени ми харесваха. Радваше ме не толкова фактът, че постепенно ставах зрял човек, а по-скоро самият процес на моето преобразяване. Превръщах се в друг човек. Тъкмо това ме привличаше.

Много четях, слушах музика. От книги и музика се интересувах и преди, а дружбата ми с Шимамото само засили интереса ми. Започнах да посещавам библиотеката и да поглъщам всяка попаднала ми книга. Книгите ми действаха като наркотик. Отгърнех ли някоя, не можех да се откъсна от нея. Четях, докато се хранех, а също и във влака, в леглото до късно през нощта, по време на часовете в училище. Купих си портативна стереоуредба и прекарвах свободното си време затворен в стаята си, където слушах плочи с джаз. Ала не изпитвах потребност да споделя с някого впечатленията си от прочетеното и от музиката. Бях си напълно достатъчен. С две думи, бях саможивец с високо самомнение. Колективните спортове изобщо не ме привличаха и не можех да понасям никакви състезания, в които печели събралият най-много точки. Предпочитах плуването — плуваш си мълчаливо сам, всичко е тихо и спокойно.

При все това не бях някакъв непоправим мизантроп. Имах неколцина приятели сред съучениците ми. Но, честно казано, не обичах да ходя на училище. Имах чувството, че приятелите ми постоянно се опитват да ме смачкат и затова винаги трябваше да съм нащрек. Все пак, ако не бяха те, неспокойните юношески години биха били още по-мъчителни за мен.

След като започнах да се занимавам с плуване, престанах да бъда особено придирчив към храната, научих се и да общувам с момичетата, без да се изчервявам. И дойде денят, когато хората около мен престанаха да забелязват, че съм единствено дете в семейството си. Така — поне външно — аз се избавих от това клеймо.

И си намерих приятелка.

Не беше красавица. Във всеки случай не беше момичето, което майка ми посочваше, когато разглеждаше албума със снимки на моя клас, и казваше: „Тя е най-хубавата“. Но когато за пръв път я видях, ми се стори привлекателна. На снимка това не си личеше, но от нея се излъчваше притегателна топлина. Не бих я нарекъл хубавица, с която можех да се фукам, но и аз не бях кой знае какво.

Бяхме съученици и често се срещахме, отначало в компанията на някоя от приятелките й, после сами. С нея винаги се чувствах много спокоен. Езикът ми се развързваше, а и тя винаги слушаше моето бърборене с удоволствие и с такъв огромен интерес, сякаш бях направил важно открие, което щеше да преобърне хода на историята. След Шимамото тя бе първото момиче, което обръщаше внимание на онова, което говорех. Аз също исках да знам за нея всичко, до най-малките подробности. Какво яде всеки ден, в каква стая живее, какъв е изгледът от прозореца й.

Казваше се Идзуми. „Планински извор“ на японски. „Името ти е много хубаво — казах й при първата ни среща. — Нали има такава приказка: някой хвърля брадва в планински извор и оттам излиза фея“. Тя се засмя. Идзуми имаше сестра и брат, съответно с три и с пет години по-малки от нея. Баща й беше стоматолог, затова не беше чудно, че живееха в собствена къща. Имаха куче. Беше немска овчарка и се казваше Карл. Не е за вярване, но беше кръстена на Карл Маркс. Баща й бе член на Японската комунистическа партия. И сред комунистите се срещат зъболекари, но ако се съберат заедно, надали ще напълнят повече от четири-пет автобуса. Но аз все пак бях много учуден, че бащата на приятелката ми се оказа от такава рядка порода. Родителите на Идзуми бяха луди по тениса — дойдеше ли неделя, хващаха ракетите и отиваха на тенис корта. Зъболекар-комунист, запален по тениса — каква шантава комбинация! Обаче Идзуми, изглежда, не виждаше нищо особено в това. Всъщност тя не се интересуваше от политика, но обичаше родителите си и доста често играеше тенис с тях. Искаше да включи и мен, но този спорт никак не ме влечеше.

Тя страшно ми завиждаше, че съм единствено дете, защото не можеше да търпи брат си и сестра си. Наричаше ги безчувствени идиотчета. „Колко хубаво щеше да ми е без тях, казваше. Винаги съм искала да съм единствено дете, да си живея, както ми харесва, без да ми досаждат непрекъснато“.

На третата ни среща я целунах. Дойде у дома, когато бях сам — майка ми бе отишла на пазар. Приближих се към Идзуми и устните ни се докоснаха. Тя затвори очи и притихна. Бях приготвил дузина извинения, в случай че се ядоса или извърне, но не ми потрябваха. Прегърнах я и я притиснах към себе си, без да прекъсвам целувката ни. Наближаваше краят на лятото и тя бе с ленена рокля на райета, пристегната на талията с коланче, краищата на което висяха свободно отзад, като опашка. Напипах закопчалката на сутиена й. Чувствах как дъха й докосва шията ми. Толкова се вълнувах, че сърцето ми бе сякаш готово да изхвръкне. Членът ми се притисна в бедрото й и още малко и щеше да се пръсне от превъзбуда. Идзуми се отмести леко настрана, но не изглеждаше притеснена и като че не й беше неприятно.

Поседяхме прегърнати на дивана в дневната. На един стол срещу нас се беше излегнал котаракът. Той отвори очи, погледна ни, протегна се лениво и отново заспа. Галех косите й, целувах малкото й ухо. Помислих си, че трябва да кажа нещо, но нищо не ми идваше наум. Какви ти разговори! Аз едва дишах. Хванах ръката й и я целунах още веднъж. После дълго мълчахме.

След като изпратих Идзуми до гарата, не можех да се успокоя. Върнах се вкъщи, легнах на дивана и се загледах в тавана. В главата ми бе пълна бъркотия. Скоро майка ми се прибра и ме повика за вечеря. А на мен дори не ми се мислеше за ядене. Обух се мълчешком, излязох от къщи и два часа скитах из градчето. Усещах се някак странно. Вече не бях сам, а в същото време ме бе обзело такова дълбоко чувство за самота, каквото не бях изпитвал дотогава. Сякаш за пръв път си бях сложил очила и перспективата внезапно се беше преобърнала. Струваше ми се, че можех да докосна отдалечени обекти; размитите им доскоро очертания сега бяха кристално ясни.

Когато се сбогувахме на гарата, Идзуми ми благодари и каза, че се чувства щастлива. Аз също бях щастлив. И как да не бъда! Не можех да повярвам, че момиче ми е позволило да го целуна. Но все пак бях на седмото небе от щастие. Имах чувството, че съм на кула без основи. Колкото по-нависоко бях и колкото по-напрегнато се взирах оттам в далечината, толкова повече ми се завиваше свят. Защо тъкмо това момиче? Какво знам за нея? Бяхме се срещнали няколко пъти, бяхме си побъбрили и толкова. Мира нямах от тези мисли.

Ако тя беше не Идзуми, а Шимамото, ако нея прегръщах и целувах, нямаше така да се терзая. С Шимамото се разбирахме без думи и никога не настъпваха неловки моменти. Но тя вече не беше наблизо. Сега имаше свой живот, аз също. Затова беше безсмислено да я сравнявам с Идзуми. Вратата към предишния живот бе затворена и аз трябваше да намеря ориентири в нов и различен свят.

Небето на изток вече розовееше, а аз все още не бях мигнал. Дремнах два часа, взех душ и отидох на училище. Трябваше да намеря Идзуми, да поговоря с нея и да се убедя, че случилото се между нас вчера е истина. Исках да чуя от нея, че чувствата й не са се променили. На сбогуване беше казала колко щастлива се чувства, но в студената светлина на утрото това признание ми се струваше илюзорно. В училище така и не ни се удаде възможност да поговорим. През междучасието тя бе с приятелките си, а след занятията веднага си тръгна. Разменихме си само веднъж погледи — когато се местехме в друг кабинет. На лицето й се мярна приветлива усмивка и аз също й се усмихнах. И толкова. Но в усмивката на Идзуми долових потвърждение на случилото се вчера. Сякаш ми каза: „Да, всичко това наистина се случи“. И във влака на връщане към къщи от съмненията, които ме измъчваха, не остана и следа. Тя ми бе необходима и влечението ми към нея бе победило всички колебания и съмнения.

Знаех какво искам от нея. Исках да я съблека, да правим секс. Но до това все още бе далече. В тези неща си има определен ред. Първо трябва да се развърже коланчето на роклята. Но преди да се стигне до главното, трябва да се вземат двайсет, а може би и трийсет нелесни решения.

Преди всичко се налагаше да се снабдя с презервативи. Всъщност надали щяха да са ми необходими много скоро, но непременно трябваше си да намеря. Но не можех да вляза просто така в някоя аптека и да си купя. Добрите ученици не си купуват такива неща… Просто не ми достигаше кураж. Наблизо имаше няколко автомата за кондоми, но страшно се боях някой да не ме види. Умувах над този проблем три-четири дена.

Но накрая всичко се нареди по-лесно, отколкото очаквах. Имах приятел, който минаваше за местен експерт по тези въпроси. Реших да се обърна към него.

— Знаеш ли, трябват ми презервативи.

— Лесна работа. Мога да ти дам цяла кутийка — отвърна невъзмутимо той. — Брат ми си ги поръчва по каталог. Има цяла купчина. Не знам защо са му толкова много. Шкафът му е пълен. Изобщо няма да забележи, ако липсва една кутийка.

— Супер.

На другия ден той донесе в училище гумичките в книжно пликче. Аз го почерпих един обяд в столовата и го помолих да не казва на никого. Той обеща и, разбира се, раздрънка на приятелчетата си, а те разнесоха слуха из цялото училище. Накрая мълвата стигна и до Идзуми. След часовете тя поиска да се качим на покрива на училището и рече:

— Хаджиме, чух, че Нишида ти е дал презервативи.

Думата „презервативи“ се изтръгна с мъка от устата й — прозвуча като наименование на страшно инфекциозно заболяване.

— Ъ-ъ-ъ… — смънках аз, като се опитвах безуспешно да подбера правилните думи. — Ами да… Просто си помислих, че е по-добре да имам няколко. За всеки случай.

— Заради мен ли ги взе?

— А, не. Интересно ми беше да видя какво представляват. Нищо повече. Извинявай, ако ти е неприятно. Ще ги върна или ще ги изхвърля.

Бяхме седнали на малка каменна пейка в единия ъгъл на покрива. Като че всеки момент щеше да завали. Бяхме съвсем сами. Наоколо беше необичайно тихо.

Училището ни се намираше на върха на хълм и от покрива се разкриваше прекрасна гледка към градчето и морето. Веднъж аз и приятелите ми задигнахме няколко стари плочи от училищния „Клуб на радиолюбителя“ и започнахме да ги хвърляме от покрива. Те политаха щастливо по вятъра, описвайки красива дъга към пристанището, сякаш оживяваха за миг. Но една от тях не успя да набере нужната височина, запремята се напосоки из въздуха и падна право на тенис корта, като стресна две трениращи начални стъпки в тениса момичета. Тогава за наказание ни бяха задържали след часовете. И ето че повече от година след този случай, на същото място приятелката ми ме въртеше на шиш заради някакви си презервативи. Вдигнах поглед към небето и видях, че там бавно кръжи птица. „Сигурно е чудесно да бъдеш птица, помислих си. От теб не се иска нищо друго, освен да летиш в небето. Не е необходимо да мислиш за предпазни мерки“.

— Наистина ли ти харесвам? — попита тихо Идзуми.

— И още как! — отвърнах аз. — Разбира се, че ми харесваш.

Тя сви устни, погледна ме право в очите и толкова дълго не отвърна поглед от мен, че се смутих.

— И аз те харесвам — каза след малко.

„Сега ще каже: но…“, помислих си и познах.

— Но няма защо да бързаме.

Кимнах.

— Не бъди нетърпелив. Не мога така изведнъж. Просто не мога. Трябва да се подготвя. Можеш ли да почакаш?

Пак кимнах безмълвно.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам.

— Нали няма да ми причиниш болка?

— Няма.

Тя сведе глава и погледна обувките си — обикновени черни мокасини. В сравнение с моите те изглеждаха съвсем малки, като кукленски.

— Боя се — продума тя. — Напоследък имам чувството, че съм се превърнала в гол охлюв.

— И аз се боя — обадих се аз. — Понякога ми се струва, че съм жабок с раздрани ципи.

Идзуми ме погледна и се усмихна.

После двамата се надигнахме мълчешком и отидохме под сянката, която хвърляше съседна сграда, прегърнахме се и се целунахме. Гол охлюв и жабок без… Притиснах я към себе си. Езиците ни се докоснаха плахо. Плъзнах ръце по блузата й и напипах гърдите й. Идзуми не възрази, само затвори очи и въздъхна. Гърдите й бяха малки и се вместиха удобно в дланите ми, сякаш там им беше мястото. Идзуми също притисна ръка към гърдите, досами сърцето ми, и докосването й сякаш се сля с глухите му удари. „Тя не е Шимамото“, казах си. Не мога да очаквам от нея онова, което ми даваше Шимамото. Но е моя и ето, старае се да ми отдаде всичко, което може. Как бих могъл да я нараня?

Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах, че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани непоправимо другиго, просто като съществува.

3

С Идзуми се срещахме веднъж седмично повече от година. Ходехме на кино, учехме заедно в библиотеката или просто се шляехме безцелно. Но все не стигахме до секс. Веднъж или два пъти месечно я канех у дома, когато родителите ми ги нямаше. Прегръщахме се на леглото ми, но тя винаги отказваше да свали дрехите си, макар да знаеше, че сме сами. „Ами ако вашите внезапно се върнат?“, казваше. Не че се страхуваше. Просто беше много предпазлива. Не можеше да понася неловки ситуации.

Така че се налагаше да я прегръщам облечена и да провирам неумело пръсти под разни презрамки и жартиери, за да стигна все пак до тялото й.

— Не бързай — казваше тя, щом забележеше разочарованието ми. — Изчакай още малко. Моля те. Още не съм готова.

Всъщност аз и не бързах много. Притеснявах се, защото не знаех какво ще последва. А и всичко това вече доста ми бе омръзнало. Разбира се, харесвах Идзуми и въобще ми беше приятно, че си имам приятелка. Ако не беше тя, тези години от живота ми щяха да са съвършено тъжни и безинтересни. Тя беше едно обикновено, добро момиче, от онези, които се харесват на всички. Само че интересите ни изобщо не съвпадаха. Не я вълнуваха книгите, които четях, нито музиката, която слушах. Затова с нея не можехме да бъдем равностойни събеседници по такива теми. С Шимамото бе друго.

Но щом седнех до Идзуми и докоснех пръстите й, у мен веднага се разливаше приятна топлина. С нея можех да говоря свободно за всичко — дори за неща, които не бих споделил с другиго. Обичах да целувам клепачите й, а също и мястото между горната устна и носа. Харесваше ми да повдигам косите й и да прокарвам върха на езика си по малките й уши, при което тя се кискаше до полуда. Дори сега, когато си спомням за нея, си представям тиха неделна утрин. Денят едва започва, времето е хубаво и ясно, всичко е спокойно. Неделя е, нямаш уроци за учене, правиш каквото искаш. И досега, като си спомня за Идзуми, винаги си представям тъкмо такова утро.

Разбира се, тя имаше и недостатъци. Понякога беше доста твърдоглава и не й достигаше въображение. Идзуми не можеше да направи и крачка встрани от еснафския свят, в който бе израсла. Има неща, които така те увличат, че забравяш да ядеш и да спиш. С нея това никога не се случваше. Беше прекалено привързана към родителите си. Опиташе ли се да изкаже мнение по някой въпрос, то бе плоско и банално, макар сега да си мисля: „А ти какво очакваше от шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче?“ Просто понякога ми ставаше тягостно като я слушах. Затова пък никога не злословеше против други хора, никога не демонстрираше досадно самохвалство. Тя явно ме харесваше и бе добра с мен. Слушаше внимателно какво говоря и се стараеше да ме насърчава. Аз много й говорех за себе си, за бъдещето си, за това с какво исках да се занимавам, какъв искам да стана. Фантазирах си, мечтаех като всички момчета. Но тя ме слушаше и ме окуражаваше: „Знам, че непременно ще станеш забележителен човек. В теб има нещо“, казваше и беше искрена. Беше единственият човек, от когото чух такива думи.

Обичах да я прегръщам, дори облечена, макар и да не можех да разбера къде у нея се крие онова, което бе предназначено само за мен. Търсех го, но не го намирах. Тя притежаваше множество добри качества и те, разбира се, далеч надвишаваха недостатъците й, а и моите достойнства, само че нещо й липсваше, нещо абсолютно необходимо. Ако ми се удадеше да разбера какво е то, щях да успея да я склоня да спи с мен. Вечно ли щеше да трае това въздържание? Дори да отнемеше много време, трябваше да я придумам да легне с мен. Но ми липсваше необходимата самоувереност, за да го сторя. Бях само един безразсъден седемнайсетгодишен младеж, терзан от хормоните и измъчван от любопитство. Но си давах сметка, че ако тя не желае да правим секс, не бива да я насилвам. Налагаше се да се въоръжа с търпение и да чакам подходящия момент.

Все пак веднъж успях да постигна своето. Заявих твърдо:

— Не издържам вече да те прегръщам все облечена. Ако не искаш да правим секс, добре, няма да правим. Но искам да видя тялото ти… без дрехи, искам да те прегръщам гола. Разбери! Това ми е нужно.

— Добре, щом така искаш… — промълви Идзуми, след като помисли малко. — Но ми обещай… — Тя ме погледна със сериозна физиономия. — Само това. Няма да правиш нищо, което не искам, чу ли?

Тя дойде у дома в един ясен, макар и леко прохладен неделен ден в началото на ноември. Родителите ми бяха отишли на помен на някакъв роднина на баща ми. Аз също трябваше да съм с тях, но си останах вкъщи под предлог, че имам да уча за изпит. Очаквах ги да се върнат късно вечерта. Идзуми дойде следобед. Прегърнахме се на леглото в моята стая и аз започнах да я събличам. Тя лежеше със затворени очи и мълчеше. Никак не ми беше лесно. Дълго се бавих. Поначало съм малко вързан в ръцете, а и момичешките дрехи са си истинска мъка. Идзуми отвори очи и взе да се съблича сама. Беше със светлосини пликчета и сутиен със същия цвят. Вероятно ги беше купила специално за случая; дотогава винаги беше носила бельо, каквото майките купуват обикновено на дъщерите си гимназистки. След нея и аз се съблякох.

Обгърнах голото й тяло и целунах шията и гърдите й. Погалих гладката й кожа, вдъхнах аромата й. Да се съблечем напълно и да се притиснем един към друг — това бе истинско чудо. Почувствах, че ще полудея, ако не проникна в нея. Но Идзуми ме отблъсна решително.

— Съжалявам — каза тя, после пое пениса ми с уста и започна да движи езика си. Никога преди не го бе правила. Езикът й се плъзгаше по главичката на члена ми, а аз престанах да мисля ясно и свърших.

После дълго я държах в прегръдките си, милвах я и я целувах по цялото тяло, което се къпеше в обливащите стаята лъчи на есенното слънце. Следобедът наистина беше фантастичен. Не можехме да се откъснем един от друг и аз свършвах отново и отново. Всеки път тя изтичваше до банята, за да си изплакне устата. И се смееше.

— Какво странно усещане.

Този неделен ден беше най-щастливият, който прекарахме заедно, макар да се срещахме повече от година. Не се срамувахме от голотата си. Та какво имахме да крием един от друг? Струва ми се, че тогава узнах за Идзуми много повече, отколкото през цялото време, което бяхме прекарали заедно дотогава — може би и тя имаше такова усещане. Нуждаехме се не от думи и обещания, а от истински неща, до най-незначителната дреболия. Натрупвайки се, те незабележимо ни тласкаха напред. Като че ли Идзуми се стремеше тъкмо към това.

Тя още дълго лежа, отпуснала глава върху гърдите ми, сякаш се вслушваше в ударите на сърцето ми. Аз галех косите й. Бях на седемнайсет години, здрав и почти зрял човек. Животът беше прекрасен.

Към четири часа, когато Идзуми вече се приготвеше да си върви, иззвъня входният звънец. Отначало реших да не отварям. Не знаех кой може да е и ако не се покажех, който и да беше, щеше да позвъни и да си отиде. Но звъненето продължаваше настойчиво. „По дяволите!“, помислих си. Идзуми пребледня като платно.

— Вашите ли се върнаха?

Тя скочи от леглото и побърза да събере разхвърляните си дрехи.

— Не се безпокой. Не е възможно да си идват толкова рано. И освен това имат ключове. Защо да звънят?

— Обувките ми! — рече тя.

— Обувките ли?

— Оставих ги в антрето.

Облякох се набързо, натиках обувките й в шкафа и отворих вратата. Пред прага стоеше леля ми, по-малката сестра на майка ми. Тя живееше сама на час път с влак от нас и от време на време ни идваше на гости.

— Какво правиш бе, момче? — попита. — Скъсах се да звъня.

— Слушах музика със слушалки и не съм чул — отвърнах. — Нашите ги няма. Отидоха на помен и ще се върнат късно. Но ти сигурно знаеш, лельо?

— Да, казаха ми. Имах малко работа наблизо и реших да се отбия и да ти приготвя вечеря, нали си зает с учене. Вече напазарувах.

— Но, лельо. Мога и сам да си сготвя. Не съм малко дете — възразих аз.

— Вече купих всичко. А ти си много зает… Учи си спокойно, а пък аз ще приготвя вечеря.

„Сега я втасахме“, помислих си. Прииска ми се да потъна в земята. Как Идзуми щеше се прибере вкъщи? У нас, за да се стигне до антрето, трябваше да се прекоси дневната, а после да се премине покрай кухненския прозорец. Разбира се, можех да кажа на леля, че Идзуми ми е приятелка и се е отбила да ме види, но нали от мен се очакваше да се готвя усилено за изпит. А за каква подготовка можеше да става дума, при положение, че съм поканил момиче у дома? Безполезно беше да моля леля ми да не казва на нашите. Тя не беше лош човек, но определено не умееше да пази тайна.

Докато леля вадеше в кухнята продуктите от пликчетата, аз грабнах обувките на Идзуми и се качих при нея. Тя вече се бе облякла напълно. Обясних й ситуацията.

Идзуми пребледня.

— Какво да правя сега? Тук ли да стоя? Нали знаеш, че трябва да се прибера до часа за вечеря? Иначе ще си имам неприятности.

— Не се притеснявай. Всичко ще се нареди. Ще измислим нещо — успокоявах я аз, макар да не знаех как всъщност да се измъкнем от тази нелепа ситуация.

— Освен това не можах да открия една закопчалка за жартиерите ми. Навсякъде претърсих, никъде я няма.

— Закопчалка ли?

— Да. Една такава малка, метална.

Претършувах цялата стая — търсих на пода, по леглото, но така и не я намерих.

— Съжалявам. Май ще трябва да си ходиш без жартиери — казах аз.

Слязох до кухнята, където леля ми режеше зеленчуци. Нямахме достатъчно олио и тя ме помоли да изтичам до магазина да купя. Не можех да откажа. Качих се на велосипеда и се отправих към най-близката бакалия. Навън вече се смрачаваше. Обзе ме безпокойство. Нима Идзуми щеше да остане в стаята ми? Трябваше да измисля нещо, преди да се върнат родителите ми.

— Струва ми се, че единственият ти шанс да се измъкнеш, е, когато леля ми отиде до тоалетната — рекох на Идзуми.

— Смяташ ли, че ще се получи?

— Нека да пробваме. Не можем просто да седим тук и да бездействаме.

Разбрахме се аз да сляза долу и да чакам, докато леля влезе в тоалетната, и тогава да плесна два пъти силно с ръце. Идзуми щеше веднага да се спусне долу, да си обуе обувките и да излезе. Ако всичко минеше нормално, щеше да ми се обади от уличен телефон наблизо.

Леля ми си тананикаше ведро, докато режеше зеленчуци, вареше мисо, пържеше яйца. Времето течеше, а тя като че не възнамеряваше да посети тоалетната. Вече ми кипеше отвътре. С такъв пикочен мехур спокойно можеше да кандидатства за книгата на рекордите „Гинес“. Почти бях изгубил надежда, когато тя свали престилката си и излезе от кухнята. След като се уверих, че е затворила зад себе си вратата на тоалетната, притичах до гостната и плеснах силно два пъти с ръце. Стъпвайки на пръсти, Идзуми слезе по стълбището, с обувките си в ръка, обу ги бързо и се измъкна навън. Отидох в кухнята да се уверя, че Идзуми излиза благополучно през входната врата. Само след миг леля ми се показа от тоалетната. Въздъхнах с облекчение.

Идзуми ми позвъни след пет минути. Казах на леля ми, че ще се върна след петнайсет минути и излязох. Идзуми ме чакаше пред телефонния автомат.

— Край! Писна ми! — заяви тя, преди още да съм си отворил устата. — Повече няма да правим това.

Явно се беше ядосала не на шега. Поведох я към парка близо до гарата, настаних я на една пейка и хванах нежно ръката й. Тя носеше червен пуловер, а над него — леко бежово палто. Спомних си с вълнение тялото й под тях.

— Но днес беше прекрасно. Докато не дойде леля ми, разбира се. Не си ли съгласна? — попитах.

— Да, и на мен много ми хареса. С теб винаги ми е хубаво. Но знаеш ли как се притеснявам като остана сама.

— Какво те притеснява?

— Бъдещето. Какво ще стане по-късно, като завършим училище? Ти ще заминеш за Токио, ще постъпиш в университет. А аз ще остана тук. Какво ще правим тогава?

Вече бях решил след гимназия да постъпя в университет в Токио. Много исках да се махна от това градче, да заживея самостоятелно, далеч от родителите си. Успехът ми в училище не беше много висок, но по някои предмети оценките ми бяха добри, при все че не си давах много зор с ученето. „Все ще ме приемат някъде, в някой малък частен университет, където изпитите са малко“, мислех си. Ами Идзуми? Не можех и да мечтая за това тя да дойде с мен в Токио. Родителите й нямаше да я пуснат за нищо на света, а тя нямаше да се противопостави на волята им. Затова, разбира се, искаше да остана. „И нашият университет не е лош. Защо да отиваш чак в Токио“, придумваше ме Идзуми. Ако й обещаех да не замина, тя навярно щеше да се съгласи да спи с мен.

— Е, не отивам в чужбина. Само на три часа път е. Освен това ваканциите в университета са дълги. Три или четири месеца в годината ще съм тук — обяснявах й отново и отново.

— Но ако заминеш, ще ме забравиш. Ще си намериш друга приятелка. — И тези нейни думи бях чувал десетки пъти.

Всеки път я уверявах, че това няма да се случи. „Ти много ми харесваш, казвах й. Как бих могъл да те забравя?“ Макар, честно казано, сам да не бях сигурен в това. Достатъчна е дори лека смяна на декора, за да се промени всичко — ходът на времето, потокът на емоциите, — точно както се беше случило между мен и Шимамото. Бяхме все заедно, но ето че щом се оказахме в различни градове, пътищата ни се разделиха. Харесвах я и тя самата ми бе казала да й ходя на гости. Но в края на краищата бях престанал да я посещавам.

— Едно нещо не мога да разбера — продължи Идзуми. — Казваш, че ти харесвам, че съм ти скъпа. Но понякога не проумявам какво се върти в главата ти.

Идзуми извади носна кърпа от джоба на палтото си и изтри сълзите си. Дори не бях забелязал, че плаче. Не знаех какво да кажа и я чаках да продължи.

— Предпочиташ да обмисляш и да решаваш всичко сам и не обичаш някой да си пъха носа в твоите работи. Може би защото си единствено дете. Свикнал си да мислиш и да действаш сам. Струва ти се, че ако за теб нещо е правилно, значи наистина е така — говореше Идзуми и поклащаше глава. — Понякога това ме плаши. Чувствам се изоставена и забравена.

Единствено дете. Отдавна не бях чувал тези думи, които звучаха толкова обидно, когато бях в по-долните класове. Но Идзуми влагаше в тях съвсем друг смисъл. Като казваше „единствено дете“, тя имаше предвид не разглезено, капризно момченце, а моето его, затворено в собствения си свят и нежелаещо да го напусне. Тя не ме упрекваше. Просто при мисълта за това я бе обзела тъга.

— Знаеш ли колко ми беше хубаво и на мен, когато се прегръщахме — каза Идзуми на сбогуване. — Дори си помислих: „Кой знае, може би всичко между нас ще е наред“. Но в живота като че ли не е толкова лесно.

По пътя от гарата до вкъщи премислях думите й. Да, тя общо взето беше права. Наистина нямах навик да говоря за себе си открито. Идзуми си беше разкрила душата пред мен, но аз не можех да й отвърна със същото. Нещо ме възпираше, при все че наистина я харесвах.

Хиляди пъти бях вървял по този път от гарата до вкъщи, но сега градът ми се струваше съвършено чужд. Не можех да се отърся от представата за голата Идзуми, която съвсем неотдавна бях прегръщал. Отново виждах твърдите й зърна, косъмчетата по слабините, меките й бедра. Това вече беше непоносимо. Купих кутия цигари от един автомат, върнах се в парка, където се бяхме разхождали, и запалих цигара, за да се успокоя.

Ех, ако леля ми не ни се беше натрапила, всичко щеше да е прекрасно. Сбогуването ни щеше да е много по-приятно. Щяхме да бъдем дори по-щастливи. Но дори леля да не беше дошла, рано или късно между мен и Идзуми щеше да се случи нещо подобно. Ако не днес, то утре. Най-големият проблем бе, че не можех да я убедя в неговата неизбежност. Защото не можех да убедя и себе си.

Слънцето залезе и повя хладен вятър, сякаш за да напомни, че зимата наближава. Настъпеше ли новата година, щяха да се проведат приемните изпити в университета, а след тях беше началото на един съвсем нов живот. Всичко щеше да се промени и аз щях да стана друг. Копнеех за тази промяна, макар да я очаквах с известно безпокойство. Душата и тялото ми се стремяха към непознати места, жадуваха за глътка свобода. През въпросната година много японски университети бяха окупирани от студентите, улиците на Токио непрестанно се изпълваха от потоци демонстранти. Светът се променяше буквално пред очите ми. Аз също бях обзет от желание да участвам в тази трескава промяна. Беше вече невъзможно да остана в нашето заспало градче. Дните ми там бяха преброени, дори Идзуми да поискаше да ме задържи, като преспи с мен, и дори това да означаваше край на връзката ни. Ако останех, непременно щях да се лиша от нещо, което не биваше да изгубя. То бе неясна мечта, горене, неосъществено желание. Човек има такива мечти само когато е на седемнайсет.

Идзуми нямаше да разбере тази моя мечта. По онова време тя си мечтаеше за друго, живееше в друг свят, твърде отдалечен от моя.

Само че още преди началото на новия ми живот, между нас настъпи внезапен разрив.

4

Първото момиче, с което преспах, беше единствено дете на родителите си. Подобно на Идзуми и тя не беше от онези, по които мъжете неволно се заглеждат на улицата. Не, на момичета като нея почти не обръщат внимание. Но въпреки това се увлякох, още щом я видях за пръв път. Защо ли? И аз не знам. Сякаш посред бял ден, както си вървях, бях ударен в главата от беззвучна невидима мълния. Без всякакви обяснения, без „но“ или „ако“. Бях като зашеметен.

С много малки изключения, типичните красавици никога не са ме вълнували сериозно. Понякога, докато вървях по улицата с някой приятел, той ме смушкваше с лакът и казваше: „Гледай! Каква готина мадама!“ Но колкото и да е странно, не мога да си спомня нито една такава „мадама“. Никак не ме впечатляваха известните красавици — актриси или фотомодели. Не знам защо така се получаваше, но какво да се прави, фактът си е факт. Границата между реалността и света на мечтите винаги ми се е струвала размита и дори в юношеството ми, когато страстите кипят, едно миловидно лице не бе достатъчно, за да хлътна истински.

Винаги ме е привличала непосредствената външна красота, която може да се изрази с няколко физически параметри, а нещо друго, нещо дълбоко и абсолютно. Както някои хора тайничко се радва на дъждовните бури, земетресенията или слънчевите затъмнения, така и аз си падах по това загадъчно, необяснимо нещо, с което ме привличаше противоположният пол. Можем да го наречем магнетизъм, тайнствена сила, която примамва и омайва хората против волята им.

Най-близкото сравнение, което ми хрумва, е с аромата на парфюмите. Дори специалистите, хората, които създават нови, особени аромати, вероятно не са в състояние да обяснят на какво се дължи силата им на въздействие. Във всеки случай, научният анализ едва ли ще доведе до задоволително обяснение. Все пак е факт, че определено съчетание от аромати може да заплени противоположния пол, както миризмата на разгонено животно привлича друго при чифтосване. Един аромат може да омае петдесет от сто човека. Друг ще очарова останалите петдесет. Но има и особени аромати, които ще се сторят вълнуващи до полуда само на един или двама от сто души. Аз имам усет тъкмо за тях, способност да ги долавям отдалече. Когато открия човек, който излъчва такава аура, веднага ми се приисква да отида при него и да му кажа: „Хей, аз те познавам. Никой друг, освен мен не те познава“.

Още щом я видях, си помислих колко ми се иска да спя с нея. Не, просто трябваше да го направя. Инстинктивно разбрах, че и тя си мисли същото. Зърнех ли я, по тялото ми пробягваха сладостни тръпки. Обземаше ме толкова силна възбуда, че ерекцията ми пречеше да вървя. За пръв път изпитвах въздействието на този магнетизъм (нещо подобно предизвикваше у мен Шимамото, но тогава бях още твърде млад и зелен, за да го разпозная или да му дам име). Когато срещнах това момиче, бях на седемнайсет години, в последния клас на гимназията. Тя беше на двайсет, второкурсничка в университета. И освен това се оказа братовчедка на Идзуми. Имаше приятел, но това не променяше нищо. Можеше да бъде на четирийсет и две, да има три деца и две опашки на задника. Това не би ме спряло — толкова силен беше магнетизмът й. Не можех да я оставя да си отиде просто така. Ако я бях изпуснал, цял живот щях да съжалявам.

С една дума, жената, с която изгубих девствеността си, се оказа братовчедка на моята приятелка. Има различни братовчедки, но тези двете бяха много близки, почти неразделни. Дружаха от детството си, често си ходеха на гости. Братовчедката на Идзуми учеше в Киото и живееше на квартира близо до Западната порта на стария Императорски дворец. Веднъж двамата с Идзуми посетихме Киото, обадихме й се по телефона и я поканихме на обяд. Бяха минали две седмици от малкия фарс с леля ми.

Когато Идзуми ни остави за няколко минути, помолих братовчедка й да ми даде телефонния си номер, като казах, че искам да я поразпитам за университета, в който учеше. След два дена й се обадих и предложих да се видим идната неделя. След кратка пауза тя се съгласи. Нещо в гласа й ми подсказа, че и тя желае да спи с мен. В неделята заминах сам за Киото. Срещнахме се и след два часа се озовахме в леглото.

През следващите два месеца правехме такъв страстен секс, че мозъците ни насмалко щяха да се размекнат. Никакво кино, никакви разходки, никакви разговори за книги, музика, живота, войната, революцията. Нищо друго, освен секс. Вероятно все пак сме си говорили за нещо, но изобщо не помня за какво. В паметта ми са се запечатали единствено материални образи — будилникът до възглавницата й, пердетата на прозорците, черният телефон върху масата, снимките от календара, дрехите й, разпилени по пода… И мирисът на кожата й, гласът й. Аз не задавах въпроси, тя също. Впрочем само веднъж, докато лежахме в леглото, я попитах ни в клин, ни в ръкав:

— Ти да не би случайно да си една на майка и баща?

— Да — отвърна тя озадачена. — Как разбра?

— По интуиция.

Тя ме погледна.

— Може би и ти си единствено дете?

— Позна — отвърнах.

Само това си спомням от разговорите ни.

Така се увличахме, че забравяхме да ядем. Хапвахме, колкото да не умрем от глад. Достатъчен бе един поглед и веднага смъквахме дрехите си, скачахме в леглото и се започваше. Жадувах да се любя с нея, тя също ме желаеше силно. Правехме го по четири-пет пъти при всяка среща, докато буквално се изцедях до последната капка, а главичката на члена ми се подуваше и болеше. Но въпреки неудържимата страст и неустоимото привличане, което ни тласкаше един към друг, никой от нас не си правеше илюзии, че връзката ни ще е дълготрайна и ще ни ощастливи. Сякаш бяхме издигнати и понесени от ураган, който рано или късно щеше да стихне. Мисълта, че всяка наша следваща среща може да е последна, ни възбуждаше още повече.

Честно казано, аз не я обичах. Тя също не ме обичаше. За любов между нас и дума не можеше да става. Но за мен това нямаше значение. Онова, което търсех, бе усещането, че съм обладан от някаква бясна, неудържима сила, която ме тласка към нещо изключително важно за мен. Исках да разбера какво е то. Много исках. У мен дори се роди желание да пъхна ръка в тялото й и да го опипам отвътре.

Идзуми много ми харесваше, но с нея нито веднъж не изпитах въздействието на тази ирационална сила. Не знаех почти нищо за братовчедка й, чувствата ми към нея не бяха истински и въпреки това тя ме привличаше като магнит. С нея нито веднъж не разговаряхме на сериозни теми — не виждахме смисъл в това, а и почти не ни оставаха сили за разговори. Но дори да имахме, предпочитахме да ги използваме за още един рунд между чаршафите.

Едно такова опиянение би могло да трае без прекъсване няколко месеца, докато не омръзнеше на някого от двамата. Връзката ни бе необходима и на нея, и на мен, и се бе оказала напълно естествена, не пораждаше никакви съмнения. Още от самото начало в нея нямаше място за любов, чувство за вина, мисли за бъдещето.

Ако не се разкриеше връзката ми с братовчедка й (обратното ми се струваше невъзможно — толкова бяхме погълнати един от друг, че си бяхме загубили ума), Идзуми и аз щяхме да си останем приятели. Щяхме да се срещаме, когато се върнех от Токио през ваканциите. Не знам колко дълго би продължило това. Но след няколко години нашата история щеше да свърши от само себе си. Ние бяхме твърде различни и с течение на времето пропастта между нас щеше да се разшири. Сега, като поглеждам назад към миналото, всичко това ми се струва безспорно. Все пак ако раздялата ни беше неизбежна, можехме да си кажем сбогом приятелски и да преминем на нов етап от живота си. Вероятно така би станало, ако не бях срещнал братовчедка й.

Но всичко се разви другояче.

Бях постъпил жестоко с Идзуми, бях й причинил болка. С нейния успех в училище тя би могла с лекота да влезе в някой престижен университет, но пропадна на приемните изпити и постъпи в малък, треторазреден девически колеж. Откакто тя разбра за връзката ми с братовчедка й, с Идзуми се видяхме само веднъж. Дълго се обяснявахме в едно кафене, което често бяхме посещавали преди. Опитах се да бъда напълно откровен с нея, подбирах внимателно думите, като полагах усилия да разкрия чувствата си. Казах й, че не бива да прави трагедия от случилото се, че това е мимолетно увлечение в резултат на силно физическо привличане и нищо повече, че не съм възнамерявал да й изневеря, затова и няма от какво да се срамувам, че случилото се няма нищо общо с нас.

Но, естествено, Идзуми дори не се опита да ме разбере. Нарече ме долен лъжец. Атакуваше право в целта. Тайно, зад гърба й, съм спал с нейната братовчедка. Неведнъж или два пъти, а десет, двайсет пъти. През цялото време съм я мамил. Защо? Ако в постъпката ми наистина нямало нищо осъдително, защо е трябвало да я заблуждавам? Щеше ми се да й кажа: „Защото исках да спя с братовчедка ти, безумно я желаех. Исках да го правим хиляди пъти, във всички възможни и невъзможни пози“. Трябваше веднага да кажа на Идзуми, че това няма нищо общо с нея. Но не се реших и започнах да лъжа. Започнах и вече не можех да спра. Измислях си предлог да не се срещна с нея и бързах да замина за Киото, за да се любя с братовчедка й. Нямаше какво да се оправдавам — бях виновен.

Идзуми разбра всичко в края на януари, скоро след рождения ми ден — бях навършил осемнайсет години. През февруари положих успешно всички изпити в университета и в края на март трябваше да отида в Токио. Преди да замина, многократно й звънях по телефона, но Идзуми не вдигаше. Писах й дълги писма, но не получих отговор. „Няма да е честно да си замина просто така и да я зарежа“, мислех си. Но какво можех да сторя? Тя не се интересуваше повече от мен.

Докато седях във влака-стрела към Токио и разсеяно плъзгах поглед по пробягващите покрай мен гледки, мислех за себе си. Питах се какво става с мен. Взирах се в ръцете си на коленете, в отражението си в прозореца. Що за човек съм, по дяволите? За пръв път в живота си се ненавиждах — при това с люта ненавист. Как можах да постъпя така? Защо? Ясно беше защо. Ако можех да върна времето назад, пак бих сторил същото. Дори да се наложеше пак да излъжа Идзуми, все едно — щях да спя с братовчедка й. Бих спал с нея, колкото и мъчително да го преживяваше Идзуми. Съзнавах, че е мъчително. Но такава бе истината.

Бях постъпил жестоко не само с Идзуми — нанесъл бях и на себе си рана, макар тогава да не знаех колко дълбока е тя. Трябваше да извлека много поуки от тази история, но когато след няколко години се върнах мислено към нея, си изясних един-единствен, безспорен факт. Разбрах, че съм човек, способен на злосторничество. Никога не се опитвах съзнателно да навредя на някого, но когато необходимостта го изискваше, можех да бъда себичен, дори жесток, въпреки добрите си намерения. Бях от хората, способни под благовиден предлог да нанесат ужасни, незарастващи рани дори на онези, които са им скъпи.

След като постъпих в университета и се преместих в друг град, аз отново се опитах да намеря себе си, да започна нов живот. Надявах се, че така ще поправя допуснатите грешки. Отначало ми се струваше, че ще се получи, но каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същия. Повтарях едни и същи грешки, наранявах други хора, а и себе си.

Когато прехвърлих двайсет години, изведнъж си помислих следното: „Нима от мен няма да излезе нищо? Нима съм пропуснал завинаги възможността да стана свестен човек? Грешките, които правех, са може би част от моята същност, може би са заложени в гените ми“. От тези мисли ми става много тежко.

5

Нямам какво толкова да кажа за четирите години в университета.

В първи курс участвах в няколко студентски демонстрации, дори се бих с полицията. Стачкувах, когато имаше стачки, присъствах на политическите събрания, запознах се с интересни хора. Но политиката не ми беше по сърце. Винаги когато крачех заедно с другите демонстранти, хванати за ръце, се чувствах не на място. Хвърлях камъни по полицаите и си казвах: „Не, това не може да съм аз“. Това ли исках наистина? Стадното чувство не ме завладяваше. Духът на уличното насилие, категоричните лозунги постепенно губеха привлекателността си и аз започнах да си спомням с носталгия дните, прекарани с Идзуми. Но миналото не можеше да се върне. Вече се бях простил с него.

От друга страна, не ми беше и интересно онова, което изучавах. Повечето лекции бяха пълна скука. Почти не ги посещавах — гледах да поработвам тук-там, за да се издържам. Благодарение само на късмета си успях да издържа четири години в университета и да завърша. В трети курс си намерих приятелка, живяхме заедно половин година и после скъсахме. Нямах и смътна представа какво все пак искам от живота.

По едно време забелязах, че сезонът на политиката е отминал. Подобно на флаг, увиснал на пилона в безветрен ден, гигантските вълни, люшкали обществото, бяха утихнали и погълнати от едно безцветно, досадно, прозаично съществуване.

След като се дипломирах, един приятел ми помогна да си намеря работа като редактор в издателство за учебници. Подстригах се късо, лъснах си обувките и си купих костюм. Издателството не беше кой знае какво, но през тази година нямаше много работа за специалисти по литература. С моя успех от следването и при липсата на връзки трябваше да съм доволен от предложената ми работа.

Както и очаквах, тя скоро ми дотегна. Самото място не беше лошо, но редактирането на учебници не ми доставяше никакво удоволствие. Половин година работех неуморно, като се надявах да свикна. Когато човек отдава всичките си сили, все ще постигне някакъв резултат. Но накрая се предадох — както и да го усуквах, тази работа просто не беше за мен. Напълно се отчаях. Имах чувството, че животът ми е свършил. Така ли щях и занапред да седя по цял ден над тези скучни учебници, а месеците да се изнизват един след друг? До пенсия имах още цели трийсет и три години — чети коректурите, брой редовете, проверявай правописа. Щях да се оженя за някое порядъчно момиче, да ни се родят деца. Щях да чакам премиите, които се даваха два пъти годишно — единствената радост в еднообразното съществуване. Спомнях си какво ми бе казала Идзуми веднъж: „От теб ще излезе забележителен човек, когато пораснеш. Знам го. Ти си чудесно момче“. С болка и срам си спомнях тези думи. Ех, Идзуми… В мен няма нищо забележително. Сега вече знаеш това. Какво да се прави? Всички грешим.

Вършех като робот ежедневната си работа в издателството и прекарвах свободното си време в четене или слушане на музика. Стигнах до извода, че трудът е само едно досадно задължение и реших, след като го изпълня, да използвам останалото време за себе си, да се забавлявам. Не ходех с другите сътрудници да се черпя след работа. Не защото бях саможивец. Просто не исках да завързвам лични отношения с колегите си извън работното място. Смятах, че свободното ми време си е само мое.

Така неусетно изтекоха четири-пет години. През това време смених няколко „приятелки“, но с нито една нямах продължителна връзка. Срещах се с някоя месец-два и после започвах да си мисля: „Не, не е това, което търся“. В тези жени не можех да открия нещото, което очакваше само мен. Спах с някои от тях, но без особени чувства. Смятам това време за третия етап от живота си — дванайсетте години от постъпването в университета до деня, в който станах на трийсет. Години на разочарование, самота и мълчание. Студени години, през които чувствата ми умираха в мен.

Затварях се все повече в себе си. Винаги бях сам — когато се хранех или разхождах, когато ходех в плувния басейн, на концерти или на кино. Но не умрях от самота и мъка. Често мислех за Шимамото и за Идзуми, питах се къде ли са те сега, с какво ли се занимават? Навярно са се омъжили. Може би вече имат деца. Много исках да се видим, да си поговорим дори за час. Да им разкажа всичко за себе си и да бъда докрай откровен. Часове наред си блъсках ума над въпроса как да се сдобря с Идзуми или как да се срещна отново с Шимамото. Мислех си колко хубаво би било, но не предприемах нищо, за да осъществя тази своя мечта. Двете си бяха отишли завинаги от живота ми. Стрелките на часовника се движат само в една посока. Започнах да си говоря сам, нощем посягах все по-често към бутилката. Не ме напускаше мисълта, че никога няма да се оженя.

Две години след като започнах работа в издателството, се срещнах с едно куцо момиче. Запозна ни един младеж, мой колега. Замъкна ме на среща с гаджето си, като каза, че тя ще дойде със своя приятелка.

— Леко накуцва с единия крак — смутено промърмори той. — Но пък е много мила и с невероятен характер. Ще ти хареса. Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.

— Добре де, ще дойда. Какво като накуцва — отвърнах.

Честно казано, ако той не беше споменал за накуцването й, нямаше да отида. Тези срещи по двойки страшно ми бяха омръзнали. Отиваш и не знаеш каква гъска ще ти пробутат и този път. Но като чух, че накуцва, някак не можах да откажа.

Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.

Момичето и приятелката на моя колега дружаха отдавна. Май бяха съученички в гимназията. Моята не беше висока, но беше симпатична, дори бих казал красива, но с особена красота, която не бие на очи. Приличаше ми на зверче, скрило се вдън горите, което рядко показва муцунката си. В един неделен ден четиримата гледахме кино, после отидохме да обядваме. Тя мълча почти през цялото време, въпреки старанието ми да я предразположа. Само се усмихваше. Накрая се отделихме от другата двойка. Аз и новата ми позната отидохме на разходка в парка Хибия и пихме там кафе. За разлика от Шимамото тя влачеше десния си крак, при това по-иначе. Шимамото леко извиваше ходилото си, а това момиче извърташе настрани предната част на обувката и я тътреше право напред. Все пак походките им много си приличаха.

Тя бе с червен пуловер с висока яка, джинси и обикновени, груби туристически обувки. Не се беше гримирала, косата й бе вързана на конска опашка. Беше студентка в четвърти курс, но изглеждаше по-млада. Не можех да разбера защо непрекъснато мълчи. Дали защото бе мълчалива по природа, или се притесняваше при срещи с непознати. Може би просто нямаше какво да каже. Така или иначе, разговорът ни не вършеше. Доста се поизпотих, докато изкопча от нея, че учи фармакология в частен университет.

— Фармакология, така ли? Интересно ли ти е? — попитах. Бяхме седнали в кафенето в парка.

Тя се изчерви.

— Аха — казах. — И мен редактирането на учебници не ме вълнува особено. В света е пълно с отегчителни неща. Не го вземай присърце.

Тя се позамисли и накрая отвори уста:

— Не ми е много интересно. Но родителите ми имат аптека.

— Разкажи ми нещо за лекарствата. Нищо не разбирам от тях. През последните шест години не съм изпил и една таблетка.

— Значи си много здрав.

— Дори махмурлук не ме лови. Но като дете непрекъснато боледувах. Все ме тъпчеха с лекарства. Родителите ми трепереха над скъпоценното ми здраве. Нали съм им единствен син.

Тя кимна и се вторачи в чашката си с кафето. Дълго мълча. Накрая каза:

— Фармакологията наистина не е особено интересна специалност. Има хиляди други неща, които са по-забавни от това да зубриш съставките на разни лекарства. В нея няма романтика като в астрономията например, нито драматизъм, като в лекуването на хора… Но има нещо земно и ми е някак близка…

— Разбирам — казах. Значи умеела да говори. Просто по-бавно от другите подбира думите си.

— Имаш ли брат или сестра? — попитах аз.

— Да. Двама по-големи братя. Единият вече е женен.

— Значи учиш фармакология, а после ще работиш в аптеката на родителите си, така ли?

Тя пак се изчерви и дълго не отговори.

— Не знам. Братята ми си имат професии, така че някой ден може би аз ще поема аптеката. Още не сме решили. Баща ми казва да не се насилвам, ако тази работа не ме влече. Той ще работи, докато може, а после ще продаде аптеката.

Кимнах в очакване да продължи.

— Все пак си мисля, че може би ще остана в аптеката. С този крак ще ми е трудно да си намеря друга работа.

Прекарахме заедно следобеда. Тя правеше дълги паузи, аз търпеливо я чаках да продължи. При всеки мой въпрос страните й поруменяваха. Но с нея не ми беше скучно, не се чувствах неловко. Дори бих казал, че разговорът беше приятен — нещо, което по онова време не ми се случваше често. След срещата ни в кафенето ме обзе носталгия. Започна да ми се струва, че отдавна познавам това момиче.

Не че бях очарован от нея. Беше мила и с нея ми бе хубаво. Симпатична, с добър характер, както я бе описал колегата ми. Но ако сложех настрана всичко това и се запитах има ли в нея нещо, от което сърцето ми да се разтупти силно, отговорът щеше да е отрицателен.

Да, у нея го нямаше, но не и у Шимамото. Седях и слушах момичето и не преставах да си мисля за Шимамото. Знаех, че не е редно, но нищо не можех да направя. Толкова години бяха минали, а при мисълта за нея ме обземаше такова трескаво вълнение, че някъде в гърдите ми сякаш се отваряше тайна вратичка. Ала докато крачех в парк Хибия с тази мила, накуцваща девойка, не чувствах същото, а само известна симпатия и кротка нежност.

Домът й, където беше и аптеката, бе в Кобината2. Върнахме се с автобус. Седяхме рамо до рамо. По време на пътуването тя не промълви нито дума.

След няколко дена колегата се отби при мен и каза, че тя като че ли много ме харесала.

— Защо през следващите почивни дни не отидем някъде четиримата? — предложи той.

Измислих някакво извинение и отказах. Не защото не исках да я виждам повече. Всъщност нямах нищо против да се срещнем пак и да си продължим разговора. При други обстоятелства можехме да станем добри приятели. Но се случи така, че се запознахме на двойна среща, а главната цел на подобни срещи е да си намериш партньор. Ако след това пак се видехме, значи в известен смисъл поемахме определена отговорност. Никак не ми се искаше да я наранявам. Затова не ми оставаше друго, освен да откажа.

Никога повече не я видях.

6

Няколко години по-късно имах още една много странна среща и отново с накуцваща жена. Този случай беше толкова невероятен, че и досега не мога да си го обясня. Тогава бях на двайсет и осем години.

Намирах се в Шибуя3, вървях сам сред множеството, обзето от новогодишно оживление, когато забелязах една жена, която влачеше крака си досущ като Шимамото. Беше с дълго червено палто и с черна лачена чанта под мишница. На лявата си китка носеше сребърен часовник-гривна. „Все скъпи вещи“, помислих си. Вървях от другата страна на улицата, но щом я зърнах, побързах да премина отсреща и тръгнах след нея. Проправях си с мъка път през гъстата навалица, недоумявайки откъде са се взели тук толкова много хора. Жената не можеше да върви бързо заради крака си и скоро я настигнах. Походката й бе като на Шимамото — влачеше досущ като нея левия си крак и леко го кривеше. Не можех да откъсна поглед от краката в чорапи и от елегантните извивки, които те описваха. „Такава елегантност се постига след дълги години упорити тренировки“, помислих си.

Дълго я следвах от разстояние. Не бе лесно да вървя в крак с нея, тоест да не се движа с темпото на човешкия поток около нас. Често спирах за малко пред витрините или се правех, че ровя из джобовете си. Тя бе с черни кожени ръкавици и носеше червен плик от супермаркет. Въпреки мрачния зимен ден носеше големи слънчеви очила. Отзад виждах само красивите й, идеално сресани коси, които стигаха до раменете, а върховете им бяха изящно завити навън, и гърба й, скрит под мекото топло палто. Разбира се, исках час по-скоро да разбера дали това е Шимамото. Нямаше да ми е трудно — достатъчно бе да мина пред нея и да погледна лицето й. Но ако беше Шимамото, какво щях да й кажа и как трябваше да постъпя? Може би вече ме беше забравила. Трябваше ми време, за да обмисля добре всичко. И за да се проясни разсъдъкът ми, няколко пъти си поех дълбоко дъх.

Дълго вървях подире й, като гледах да не я настигна. Тя нито веднъж не спря, не се обърна и почти не се оглеждаше настрани. Сякаш трябваше да отиде някъде и бе решила да стигне там колкото се може по-скоро. Вървеше с вдигната глава и изправен гръб, досущ като Шимамото. Ако човек я гледаше от кръста нагоре, в никакъв случай не би се досетил, че накуцва. Просто вървеше по-бавно от другите. Колкото по-дълго я наблюдавах, толкова повече ми заприличваше на Шимамото. Ако не беше самата тя, значи беше нейна двойничка.

Жената премина през тълпата пред гара Шибуя и се отправи в посока към Аояма. Пътят стана стръмен и тя още повече забави крачка. Вече беше изминала доста голямо разстояние. Запитах се защо ли не е взела такси. Такова продължително вървене би било уморително дори за човек със здрави крака. Но тя не преставаше да крачи напред, влачейки крак, а пък аз продължавах да я следвам на дискретно разстояние. Все така не спираше, не се оглеждаше, нито една витрина не привлече вниманието й. Няколко пъти прехвърли плика и чантичката от едната в другата си ръка и продължи пътя си.

Накрая непознатата свърна от претъпканата с народ главна улица в някаква пресечка. Изглежда, добре познаваше района. На няколко крачки от оживената търговска улица започваше тих жилищен квартал. Хората понамаляха и трябваше да съм още по-внимателен, за да не забележи, че вървя по петите й.

Следвах я около четирийсет минути по страничната уличка, после свихме зад няколко завоя и отново се намерихме на оживения „Аояма-дори“4. Но този път тя не се сля с потока от пешеходци, а без всякакво колебание, сякаш решила всичко предварително, се отправи към неголямо кафене. Повъртях се десетина минути наоколо и влязох след нея.

Потърсих я с поглед. Тя седеше с гръб към вратата. Не си бе свалила връхната дреха, макар че вътре беше задушно. Нямаше как да не забележа шикозното й червено палто. Седнах на най-отдалечената от входа маса и поръчах кафе. Взех един вестник, който лежеше там, и се престорих, че чета. На масата пред жената имаше чашка с кафе, но докато я наблюдавах скришом, тя дори не я докосна. Само веднъж извади цигара от чантичката си и я запали със златна запалка, а през останалото време просто седеше и гледаше през прозореца. Като че ли си почиваше или се беше замислила за нещо важно. Отпивах от кафето и отново и отново препрочитах една и съща статия.

Вече беше минало доста време, когато непознатата неочаквано стана и тръгна право към мен. Беше много внезапно. Сърцето ми сякаш спря да бие. Но тя мина покрай моята маса и се отправи към телефона. Пусна няколко монети и набра номер.

Телефонът не беше далеч от мястото ми, но от шумните разговори наоколо и коледните песни, гърмящи от тонколоните, не можах да разбера какво говори. Тя се задържа дълго там. Недокоснатото й кафе изстиваше на масата, а слънчевите очила закриваха половината й лице. Когато се връщаше обратно, видях лицето й, но така и не разбрах дали е Шимамото. Беше силно гримирана. Веждите й бяха изписани с молив, а тънките й, очертани с ярко червило, устни бяха стиснати плътно. В лице като че имаше смътна прилика с момичето, което познавах някога, но ако някой ми кажеше, че това не е тя, бих му повярвал. Все пак, когато видях Шимамото за последен път и двамата бяхме дванайсетгодишни, а оттогава бяха минали повече от петнайсет години. Сигурен бях само в едно: пред мен бе една много привлекателна, облечена в скъпи дрехи жена, на не повече от трийсет години. И накуцваща.

Бях плувнал в пот. Ризата ми лепнеше. Свалих си палтото и поръчах още едно кафе. Какъв вятър ме беше довял тук? Бях изгубил ръкавиците си и отидох в Шибуя да си купя нови. Но щом зърнах тази жена, се втурнах след нея като смахнат. Какво пречеше да се приближа и да попитам открито: „Извинете, вие случайно не се ли казвате Шимамото?“ И всичко щеше да се изясни. Но вместо това се бях помъкнал подире й. Бях пропуснал момента, а сега вече беше късно да я питам.

След телефонния разговор, тя веднага се върна на мястото си. И пак седна с гръб към мен и се загледа през прозореца. Дойде сервитьорката и я попита дали може да отнесе изстиналото кафе. Не чух думите й, но по всичко личеше, че зададе тъкмо този въпрос. Жената се обърна, кимна и като че ли поръча още едно кафе. Но когато й го донесоха, тя пак не го докосна. Аз продължавах да се правя, че чета вестник. От време на време непознатата поглеждаше сребърния си часовник — явно чакаше някого. „Това може би е последният ми шанс“, казах си. Ако сега се появи някой, така и няма да поговоря с нея, но кой знае защо не можех да се помръдна от стола си. „Не, моментът не е подходящ, няма защо да бързам“.

Изминаха петнайсетина минути. Жената не откъсваше поглед от прозореца. Неочаквано взе чантичката и плика от супермаркета и безшумно стана. Навярно й беше омръзнало да чака. А може и никого да не чакаше. Проследих я с поглед до касата, където тя плати сметката си и после излезе от кафенето. Бързо станах, също платих и се втурнах след нея. Червеното й палто се мярна навън. Последвах я, проправяйки си път през множеството.

Жената вдигна ръка и махна на едно такси. То се приближи до тротоара и спря. „Трябва да я повикам, помислих си. Сега ще се качи в таксито и край“. Но щом пристъпих напред, някой ме стисна за лакътя — толкова силно, че едва не изохках. Не че ме заболя, но беше толкова внезапно, че дъхът ми секна. Обърнах се и видях пред себе си вторачен в лицето ми мъж на средна възраст.

Той бе с около пет сантиметра по-нисък от мен, но беше набит. Наглед бе на около четирийсет и пет години. Беше в скъпо тъмносиво палто и кашмирен шал около врата. Косата му беше сресана прилежно на път. Носеше скъпи очила с рамки от костенурка. Имаше великолепен тен, личеше си, че е спортсмен. „Вероятно кара ски, помислих си. Или е тенисист?“ Бащата на Идзуми обичаше тениса и имаше същия загар. Този човек изглеждаше като преуспяващ администратор или висш държавен служител. Личеше си по очите му. Имаше поглед на човек, свикнал да раздава заповеди.

— Имате ли нещо против да изпием по кафе? — попита тихо той.

Проследих с поглед непознатата. Докато се качваше в таксито, тя погледна над слънчевите си очила към нас. А може и така да ми се стори. Вратата на таксито се затръшна и тя изчезна от погледа ми, като ме остави насаме с този кой знае откъде взел се човек.

— Няма да ви загубя много време — рече мъжът с равен глас. Не беше нито ядосан, нито превъзбуден. При това продължаваше да стиска лакътя ми с такова изражение, сякаш придържаше врата, за да влезе някой. — Да изпием по едно кафе и да си поговорим.

Разбира се, можех да си тръгна с думите: „Не искам кафе, нямам за какво да си говоря с вас. Не ви познавам и освен това бързам, извинете“. Обаче не казах нищо, просто го гледах и мълчах. После кимнах и постъпих както той искаше — върнах се в кафенето, откъдето току-що бях излязъл. В желязната му хватка почувствах някаква странна непоколебима сила и може би се поизплаших. Той стискаше ръката ми като робот — без да отслабва или усилва напрежението. Ако се бях отказал от предложението му, кой знае какво можеше да ми стори. Не смеех дори да си представя.

Но освен от уплаха, бях обзет и от известно любопитство. Щеше ми се да узная за какво искаше да разговаря с мен. Може би така щях да успея да разбера нещо за непознатата жена. Сега, когато тя вече беше изчезнала, този човек бе единственото звено, което ме свързваше с нея. И освен това той едва ли се канеше да ме бие в кафенето.

Седнахме един срещу друг на една маса и не обелихме дума, докато не дойде сервитьорката. Той поръча две кафета.

— Ще ми кажеш ли защо я преследваш? — попита ме вежливо.

Не отговорих.

— Още в Шибуя тръгна след нея — продължи мъжът, като не откъсваше от мен безизразния си поглед. — Толкова дълго я шпионираше, че всеки би забелязал.

Аз мълчах. Явно тя бе разбрала, че вървя след нея, бе влязла в кафенето и бе повикала този тип по телефона.

— Като не искаш да говориш, недей. Знам всичко и без твоите обяснения. — Той говореше все така учтиво и спокойно, но може би вътрешно вече кипеше. — Двамата с теб ще се разберем. Не се шегувам. Наумя ли си нещо, правя го, повярвай ми.

Той млъкна, но не отмести поглед от мен, сякаш искаше да ми даде да разбера, че не се нуждае от никакви обяснения, тъй като владее ситуацията. Аз продължавах да мълча.

— Е, добре, днес няма да правим сцени. Не обичам скандалите. Нали разбираш? Но само този път. — Като каза това, той вдигна дясната си ръка, пъхна я в джоба на палтото си и извади оттам бял плик. Лявата му ръка остана да лежи неподвижно на масата. Пликът беше най-обикновен, с такива пликове е пълно във всяко деловодство. — Вземи това и мълчи. Знам, че тази работа не е твоя идея. Друг те е помолил. Затова искам да уредя всичко мирно и тихо, без излишни приказки. Днес не ти се е случило нищо особено и не си ме виждал. Схвана ли? Ако разбера, че си се раздрънкал, бъди сигурен, че ще те намеря. И през ум да не ти минава да я преследваш пак, чу ли? Нека да се разделим с добро. Разбрахме ли се?

С тези думи мъжът постави плика пред мен и стана. Плати сметката на касата и излезе с големи крачки от кафенето. Не помръдвах от мястото си, толкова бях смаян. Взех оставения на масата плик и го отворих. Вътре имаше десет банкноти от по десет хиляди йени. Съвсем нови, шумящи. Устата ми беше пресъхнала. Пъхнах плика в джоба на палтото си и излязох на улицата. Огледах се и след като се убедих, че този тип не се вижда никъде, повиках такси и се върнах в Шибуя, където бе началото на тази история.

Все още пазя плика със стоте хиляди йени. Сложих го в едно чекмедже на бюрото си и повече не го отворих. Нощем, когато не мога да заспя, понякога виждам лицето на онзи човек. То изплува съвсем ясно пред мен, като лоша поличба. Кой бе той, по дяволите? А жената — беше ли Шимамото?

В опит да разгадая тази неразрешима главоблъсканица, стигнах до няколко различни версии. Измислях поредната хипотеза, само за да я направя на пух и прах. Най-правдоподобното обяснение бе, че този мъж е любовник на жената, която ме беше взела за частен детектив, нает от съпруга й да я следи. А онзи тип беше решил да купи мълчанието ми. Не бе изключено и да са помислили, че съм ги видял да излизат от хотел след тайна среща. Напълно възможно бе да е така. Но нещо ми подсказваше, че и тази версия е неубедителна. Твърде много въпроси оставаха без отговор.

Какво ли имаше предвид този мъж, когато ме заплаши със саморазправа? Защо така неочаквано бе стиснал ръката ми? Ако жената е разбрала, че я преследвам, защо не взе такси? Нали така щеше веднага да се отърве от мен? И защо, без да провери кой съм, мъжът ми пробута плик с толкова много пари?

Колкото и да си блъсках главата, така и не разреших тази загадка. Понякога ми се струва, че тоя случай е плод на въображението ми, че съм си измислил всичко, от началото до край. Или съм сънувал дълъг, много ярък сън, който в главата ми се е смесил с реалността. Но това наистина се случи! В чекмеджето на бюрото ми лежи бял плик и в него е доказателството — десет банкноти от по десет хиляди йени. Това се случи. Понякога вадя плика, поставям го върху бюрото и дълго го гледам. Наистина се случи.

7

Ожених се, когато бях на трийсет. Запознах се с бъдещата си съпруга по време на лятна отпуска. Бях решил да отида някъде сам, по-далеч от градския шум. Тя бе с пет години по-млада от мен. Вървях по един селски път, когато внезапно заваля дъжд. Затичах се да се скрия под първия попаднал ми заслон, а там вече се бяха подслонили две момичета — бъдещата ми съпруга и нейна приятелка. И тримата бяхме мокри до кости. Скоро, докато чакахме дъждът да спре, се разприказвахме като стари приятели. Ако тогава не беше заваляло или ако си бях взел чадъра (което бе напълно възможно, тъй като на излизане от хотела си бях помислих дали да не го взема), никога нямаше да я срещна. Вероятно щях да продължа да си вадя очите с учебниците, а вечерите щях да прекарвам вкъщи с бутилка в ръка, облегнат на стената и разговарящ сам със себе си. Възможностите, които ни предлага животът, не са неограничени.

С Юкико се харесахме от пръв поглед. Приятелката й беше много по-симпатична, но аз се влюбих в нея. Между нас се породи някакво необяснимо привличане — отдавна не бях изпитвал подобно нещо. Оказа се, че и тя живее в Токио и след като се върнахме там, започнахме да се срещаме. Тя все повече ми харесваше. Беше съвсем обикновена девойка или поне не беше от онези, които не могат да се отърват от обожатели. Но в нея откривах нещо, което имаше смисъл само за мен. Харесвах лицето й. При всяка наша среща дълго гледах Юкико и все по-силно се влюбвах в нейното лице.

— Защо ме гледаш така? — питаше тя.

— Защото си красива — отвръщах.

— Ти си първият, който ми го казва.

— Защото само аз го знам. Повярвай ми, така е.

Отначало не ми вярваше. Но скоро разбра, че не лъжа.

Винаги избирахме някое тихо място, за да разговаряме на спокойствие. Можех да й говоря за всичко, да не премълчавам нищо. Когато бях с нея, бремето на онова, което бях изгубил през последните десет напразно изживени години, се стоварваше тежко на плещите ми. Впрочем не всичко беше изгубено, трябваше да си върна нещичко, докато не е станало твърде късно. В гърдите ми се пробуждаше носталгичен, отдавна забравен трепет. След като се сбогувахме до следващата ни среща, отново изпадах в униние, чувствах се изоставен и никому ненужен. Самотата ме измъчваше, мълчанието ме подлудяваше. Три месеца след запознанството ни й направих предложение. Оставаше една седмица до трийсетия ми рожден ден.

Баща й беше шеф на средно голяма строителна компания. Беше интересна личност — нямаше почти никакво образование, но беше много предприемчив човек и при това си имаше собствена житейска философия. Намирах го за малко суров, но много проницателен. Никога не съм срещал втори като него. Обикаляше из Токио в мерцедес с личен шофьор, но никога не се държеше надменно. Когато го посетих, за да поискам ръката на дъщеря му, той просто рече: „Вече не сте деца. Като се харесвате, женете се“. И толкова. Кой бях аз? Един нищо и никакъв служител в нищо и никаква фирмичка, но този факт като че не го вълнуваше особено.

Юкико имаше по-голям брат и по-малка сестра. Брат й бе заместник-шеф в строителната компания на баща й и след време щеше да поеме семейния бизнес. Той не беше лошо момче, но не излизаше от сянката на баща си. От трите деца най-отракана бе по-малката сестра — студентка. Тя определено имаше талант да командва и по-добре от брат си би могла да ръководи фирмата.

Около половин година след сватбата бащата на Юкико ме повика при себе си и ме попита дали не смятам да напусна работата си. Беше разбрал от жена ми, че ми е дотегнало да вися в издателството над учебниците.

— Не е проблем да напусна — отвърнах. — Но после какво ще работя.

— Защо не постъпиш в нашата фирма? Работата не е лека, но заплащането си го бива.

— Редактирането на учебници не ми е по сърце, но и строителството като че ли не е за мен — признах си аз. — Много благодаря за предложението, но ако се заема с нещо, за което не съм подходящ, от това няма да излезе нищо добро.

— Може би си прав. Човек не бива да се насилва с работа, която не го влече — отбеляза той. Изглежда, не очакваше друг отговор. После двамата си пийнахме. Синът му почти не близваше алкохол, затова с тъста ми понякога пиехме заедно. — Впрочем моята компания строи една сграда в Аояма. Ще бъде завършена идния месец. Мястото е хубаво и обектът никак не е лош. Малко е забутан, но този район едва сега започва да се разраства. Знаеш ли какво си мисля: защо не отвориш нещо там? Наемът и другите разходи ще трябва да се плащат по пазарни цени, защото това се води собственост на компанията, но ако проявиш интерес към работата, мога да ти дам назаем колкото е необходимо.

Помолих го за малко време, за да си помисля. Предложението му бе интригуващо.

Ето как отворих първокласен бар с джазова музика в сутерена на тази нова сграда в Аояма. Като студент работех в такъв бар и общо взето имах някаква представа от тоя бизнес — знаех какви напитки и храни се сервират, какви клиенти посещават подобен род заведения, какви трябва да бъдат музиката и интериорът. С вътрешното оформление се зае тъстът ми — нае най-добрите специалисти по дизайн и интериор и те си свършиха много добре работа, при това на умерена цена. Получи се направо чудесно.

Бизнесът потръгна повече от добре и след две години отворих още едно заведение. То също беше в Аояма, но беше по-голямо, а музиката се изпълняваше на живо от джаз трио. Всичко това ми костваше много време, пари и усилия, но в крайна сметка създадох забележителен клуб, който бързо стана популярен. Можех най-сетне да си поема дъх. Бях се възползвал от предоставената ми възможност и вече имах работа, която ме удовлетворяваше. Тогава се роди първото ни дете, момиченце. В началото често сам заставах зад бара, смесвах коктейли, но когато отворих другия бар, вече бях твърде зает с бизнеса. Трябваше да следя дали всичко върви гладко — да се договарям с доставчиците, да наемам работници, да водя документацията. Хрумнеше ли ми някаква идея, веднага я реализирах. Дори менюто съставих сам. За мое учудване тази работа ми се удаваше и ми харесваше. Допада ми това да започна от нулата, да създам нещо и постепенно да го усъвършенствам с ума и ръцете си. Това беше моят бар, собственият ми малък свят. Нима можех да се надявам, че ще намеря такова щастие, седейки над учебниците в издателството?

По цял ден се занимавах с належащите работи, а вечерта прекарвах в баровете си — проверявах качеството на коктейлите, добре ли се чувстват посетителите, как персоналът се справя със задълженията си, или просто слушах музика. Всеки месец връщах на тъста ми част от дълга и въпреки това ни оставаше доста прилична сума. Купихме четиристаен апартамент в Аояма и БМВ 320. Роди ни се още едно дете, пак момиче. Неусетно бях станал баща на две дъщери.

Когато станах на трийсет и шест, купих неголяма къща в Хаконе5 и червен джип „Чероки“ за Юкико, за да пазарува и да извежда децата. Баровете носеха такава добра печалба, че лесно бих могъл да отворя и трети, но това не влизаше в плановете ми. Допълнителното разширяване на бизнеса щеше само да ме изнури и нямаше да смогвам да следя за всичко. Посвещавах достатъчно време на работата си. Поговорих с тъста ми и той ме посъветва да влагам свободните пари в акции и недвижими имоти. Това не отнемаше много време и усилия. За съжаление не разбирах нищо от инвестиции. Казах му го, а той рече:

— Остави на мен. Ако постъпваш както ти казвам, всичко ще е наред. Има си майсторлък тази работа.

Вслушах се в съвета му и вложих парите. И наистина, след известно време си докарах доста добра печалба.

— Е, убеди ли се? — попита ме тъстът ми. — И на инвестирането човек трябва да му знае цаката. Би могло да работиш сто години в някоя фирма и никога да не спечелиш толкова много. За да успееш, трябва да имаш късмет и мозък. Но не само това. Капитал също е нужен. Нямаш ли достатъчно капитал, ръцете ти са вързани. Най-важното обаче е да му знаеш цаката. Не я ли знаеш, дори всичко останало да е налице, работата няма да потръгне.

— Да, разбрах — отвърнах аз. Знаех какво имаше предвид. „Цаката“, за която говореше, беше изобретената от него сложна, надеждна система за влагане на пари и получаване на високи доходи, в основата на която бе гъста мрежа от контакти, чиято цел бе събирането на важна информация. Той маневрираше умело между законите и данъците. Попаднали в ръцете му, парите се преобразяваха и започваха да се увеличават неудържимо.

Ако не беше бащата на Юкико, все още щях да редактирам учебници, да живея в скромна гарсониера в Нишиогикубо6, да карам тойота „Корона“, купена на старо и с повреден климатик. Не бях пропуснал своя шанс. Бях се превърнал бързо в собственик на два бара в една от най-престижните части на града, за мен работеха повече от трийсет души и получавах такива доходи, за каквито дори не си бях мечтал. Бизнесът беше толкова успешен, че дори счетоводителят ми бе впечатлен. Баровете имаха забележителна репутация. Не че по света няма и други хора, способни да постигнат същото. Без капитала на тъста ми и неговата „цака“, нищо нямаше да се получи.

Но тези мисли не ме успокояваха. Струваше ми се, че съм постигнал всичко нечестно, по лесния начин, за сметка на други хора. Все пак бях от поколението, което в края на шейсетте и началото на седемдесетте беше повдигнало вълната на радикалното студентско движение. Моето поколение първо изрази своя гневен протест против логиката на късния капитализъм, погълнала малкото останали следвоенни идеали. В преломен момент страната беше сякаш обхваната от силна треска. Но светът, в който живеех сега, почиваше именно на тази изтънчена капиталистическа логика. Тя беше погълнала и мен и ето че, докато чаках пред светофара на „Аояма-дори“, седнал зад волана на своето БМВ, и слушах с наслада „Зимно пътуване“ на Шуберт, си мислех: „Аз живея нечий друг живот, не своя собствен. Сякаш някой ми е приготвил предварително всичко, предопределил е живота ми. Каква част от мен е истинското ми «аз»? Къде е границата, отвъд която преставам да бъда себе си? Тези ръце, които въртят кормилото… Колко процента от тях са моите ръце? А всичко, което ме обкръжава, доколко е реално?“ Колкото повече мислех за това, толкова по-малко разбирах.

Но не бях нещастен, от нищо не се оплаквах. Юкико беше добра и нежна жена и аз я обичах. След ражданията тя малко напълня и сериозно се увлече по разни диети и упражнения. Но за мен си остана все така мила и красива както преди. Обичах да бъда с нея, да се любя с нея. Нещо у нея ме успокояваше. И, разбира се, за нищо на света не бих се върнал към онова унило, самотно съществуване, което водех през двайсетте си години. Не, моето място бе там, където ме обичаха и ценяха. И където можех да обичам жена си и дъщерите си и да се грижа за тях. Всичко това беше съвършено ново за мен, като неочаквано откритие.

Всяка сутрин закарвах по-голямата си дъщеря до нейната частна детска градина. По пътя пеехме детски песнички, пригласяйки на радиокасетофона. После се връщах вкъщи, за да си поиграя с по-малката. След това тръгвах към малкия си офис, който бях наел наблизо. През лятото прекарвахме почивните дни в Хаконе, на вилата. Гледахме фойерверките, возехме се в лодка по езерото, разхождахме се по хълмовете.

Докато жена ми беше бременна, имах няколко мимолетни увлечения, но нищо сериозно. С никоя жена не спах повече от веднъж или два пъти. Е, най-много три. Изобщо не смятах, че изневерявам на съпругата си. Просто имах желание да спя с някого и моите партньорки навярно искаха същото. Избирах ги много внимателно и гледах да избягвам компрометиращите ситуации. Може би спях с тях, за да проверя нещо, да се убедя в нещо. Опитвах се разбера какво бих могъл да намеря у тези жени и какво те намират у мен.

Скоро след раждането на първата ми дъщеря, получих телеграма. Тя бе пристигнала при моите родители и после те ми я препратиха. Беше известие за погребение — починала бе някаква жена на трийсет и шест години. В телеграмата се упоменаваше името й, но то не ми говореше нищо. Известието бе от Нагоя, но аз не познавах никого там. След като помислих, обаче разбрах коя е жената: това беше братовчедката на Идзуми, която живееше в Киото. Съвсем бях забравил името й. Оказа се, че родителите й живеят в Нагоя.

Лесно се досетих, че Идзуми ми е изпратила телеграмата. Нямаше кой друг да е. Но защо? Отначало не можах да разбера, но след като я прочетох няколко пъти, усетих, че от това късче хартия повява смразяващ хлад. Идзуми нищо не бе забравила и нищо не бе простила. И искаше да го знам. Помислих си, че може би е нещастна. Ако всичко с нея бе наред, нима щеше да постъпи така? Или пък, след като бе решила да ми съобщи, можеше да ми напише няколко думи от себе си.

Връхлетяха ме спомени за братовчедка й. Спомних си стаята й, тялото й, любовната страст, която ни бе обзела тогава. Но някогашната яснота на тези образи бе изчезнала, като дим от поривите на вятъра. От какво ли беше починала? На трийсет и шест години хората не умират от естествена смърт. Фамилията й беше същата като преди. Значи или не се бе омъжвала изобщо, или се бе развела.

Научих повече за Идзуми от един свой съученик. Той беше видял снимката ми в списание „Брутус“, в което бяха публикували „Пътеводител на токийските барове“, и бе разбрал, че държа два бара в Аояма. Една вечер, докато си седях на обичайното място пред тезгяха, изведнъж чух:

— Здравей, човече! Как си? Не сме се виждали от сто години.

Не мисля, че беше дошъл специално, за да ме види. Просто се беше отбил в бара да пийне с приятели, беше ме забелязал случайно и беше решил да ме поздрави.

— Идвал съм тук много пъти — поясни той. — Работя наблизо. Но не знаех, че ти си собственикът на заведението. Колко е малък светът.

В гимназията странях от съучениците си, но той беше примерен ученик — учеше се добре, занимаваше се със спорт, беше кротък и уравновесен и не се бъркаше в чуждите работи. Изобщо беше един приятен, симпатичен младеж. Играеше в училищния отбор по футбол и още тогава си беше здравеняк, но сега беше доста напълнял — имаше двойна брадичка, а тъмносиният му костюм сякаш щеше да се пръсне по шевовете.

— За всичко е виновна работата ми — оплака се той. — Често се налага да гощавам клиентите. Какво да се прави, търговска компания. Понякога работя извънредно, водя клиентите на почерпка, а и по всяко време могат да ме повикат и да ме пратят нанякъде. Нарича се „служебно прехвърляне“. Сбъркаш ли нещо, получаваш ритник в задника. Ако пък се справяш добре, възлагат ти още повече работа. Абе никак не ми е лесно.

Оказа се, че фирмата му е в началото на Аояма и дотам можеше да се стигне пеша.

Увлякохме се в разговор за обичайните неща, за които си приказват съученици, които не са се виждали осемнайсет години — за работата, семейството, децата, за общите ни познати, които сме срещнали. Тогава той спомена за Идзуми.

— Спомняш ли си момичето, с което ходеше по онова време? Бяхте неразделни. Като че ли се казваше Охара…

— Идзуми Охара.

— Да, да. Идзуми Охара. Срещнах я неотдавна.

— Къде? В Токио ли? — учудих се аз.

— Не. В Тойохаши.

— В Тойохаши? — изненадах се още повече. — Имаш предвид Тойохаши в префектура Аичи?

— Точно така.

— Не разбирам. Как може да се срещнете в Тойохаши? Какво е правила там?

Той като че ли долови груби нотки в гласа ми.

— Нямам представа. Просто я видях там. Но няма много за разказване. Дори не съм напълно сигурен, че беше тя.

Той поръча още една чаша „Дива пуйка“ с лед. Аз пиех коктейл от водка, подсладен лимонов сок и газирана вода.

— Разкажи все пак, колкото и да е малко.

— Ами. — Той се поколеба. — Знаеш, че понякога човек не разбира дали нещо се е случило или не. Много странно чувство. Струва ти се, че сънуваш, а всичко е толкова истинско. Трудно е за обяснение.

— Но ти наистина си я видял, нали?

— Да, видях я — отвърна той.

— Тогава разказвай.

Той кимна с отчаяна физиономия и отпи от чашата си, която барманът бе поставил пред него.

— В Тойохаши живее по-малката ми сестра. Бяха ме изпратили в командировка в Нагоя. Тъй като беше петък, реших да я посетя и да пренощувам в дома й. Там срещнах Идзуми, в асансьора на сградата, в която живее сестра ми. „Тази жена е образ и подобие на Идзуми Охара“, помислих си. Но после си рекох: „Не, не може да бъде. Изключено е да е тук, в Тойохаши, в асансьора на дома на сестра ми. Не, и в лицето изглежда съвсем различна отпреди“. Не разбирам как ми хрумна, че това е тя. Вероятно някакво интуитивно усещане.

— Но все пак е била Идзуми, нали?

Той кимна.

— Оказа се, че със сестра ми живеят на един и същ етаж. Заедно излязохме от асансьора и тръгнахме по коридора в една посока. От апартамента, в който влезе тя, до този на сестра ми се минаваше покрай още две врати. Обзе ме любопитство и погледнах какво пише на табелката на вратата й. Пишеше „Охара“.

— Тя разбра ли кой си?

Той поклати глава.

— С нея бяхме съученици, но почти не сме общували. И освен това оттогава съм напълнял с повече от двайсет килограма. Вероятно не ме позна.

— Но дали наистина е била Идзуми? „Охара“ е често срещана фамилия. Може онази жена просто да е приличала на Идзуми.

— И аз си помислих същото и попитах сестра ми що за човек е тази Охара. Тя ми показа списък с имената на живущите. Нали знаеш, че правят такива списъци, когато обитателите трябва да си поделят разходите за ремонти по сградата и прочее. Имената на всички бяха в него. А също и нейното — Идзуми Охара, при това „Идзуми“ бе изписано не с йероглифи, а с катакана7. Такива съчетания не са често срещани, нали?

— Тоест тя не се е омъжила.

— Сестра ми не знае нищо за това — каза той. — Разбрах, че съседите я смятат за мистериозна особа. Никой не бил разговарял с нея. Казват, че като я срещнеш в коридора и я поздравиш, тя не отвръща на поздрава. Позвъниш ли на вратата й, не отваря, макар че си е вкъщи. Съседите й, разбира се, нямат особено добро мнение за нея.

— Значи не е тя — засмях се аз и поклатих глава. — Идзуми не е такава. Тя е приветлива, винаги усмихната.

— Добре. Може би си прав. Просто съвпадение на имената. Нека сменим темата.

— А тази Идзуми Охара сама ли живее?

— Като че ли да. Никой не е виждал в дома й да влизат мъже. Никой не знае с какви средства живее. Пълна мистерия.

— А ти какво мислиш?

— За кое?

— За нея. За тази Идзуми Охара, която може да е нейна съименница, а може и да не е. Какво си помисли, когато я видя в асансьора? Добре ли изглежда?

Той помисли и рече:

— Изглежда нормално.

— Какво значи нормално?

Моят съученик повъртя в ръцете си чашата с уиски, нарушавайки спокойствието на кубчетата лед.

— Е, поостаряла е малко, разбира се. На трийсет и шест е все пак. Като нас. Метаболизмът се забавя, качват се килограми. Не можеш вечно да бъдеш ученик в гимназията.

— Естествено — отвърнах аз.

— Хайде да поговорим за друго, а? Не е била тя. Припознал съм се и толкова.

Въздъхнах, поставих ръце на плота и го погледнах в очите.

— Виж, искам да знам. Нужно ми е. С Идзуми се разделихме малко преди да завършим гимназията. Никак не беше хубаво. Постъпих нечестно, обидих я… Оттогава не съм чувал нищо за нея. Нямах представа къде е, с какво се занимава. Затова искам да ми кажеш самата истина. Това Идзуми ли беше, или не?

Той кимна.

— Е, щом като е така… Да. Тя беше, несъмнено. Все пак съжалявам, че трябва да ти го кажа.

— Как е тя? Но честно…

— Искам да разбереш нещо — поде той след кратка пауза. — Ние бяхме в един и същи клас и аз през цялото време си мислех, че тя е много привлекателно момиче. Добра по характер, с приятна външност… Не беше красавица, но бе много очарователна. Прав ли съм?

Кимнах.

— Искаш да ти кажа истината, така ли?

— Хайде, говори.

— Боя се, че това, което ще чуеш, няма да ти хареса.

— Не бери грижа. Просто ми кажи истината.

Той отпи от уискито си.

— Завиждах ти, задето беше винаги с нея. И аз исках да имам такава приятелка. Нямам вече какво да крия. Никога не я забравих. Лицето й се е врязало в паметта ми. Затова и когато я срещнах съвсем случайно в асансьора, веднага я познах, макар да са минали осемнайсет години. Така че няма никаква причина да искам да говоря лошо за нея. Когато я видях, изпаднах в шок. Не можех да повярвам. Ще го кажа така: „Тя вече не е привлекателна“.

Прехапах устни.

— Какво имаш предвид?

— Децата се боят от нея. Децата, които живеят в същия блок.

— Боят се? — повторих аз. Гледах го и недоумявах. Вероятно се беше изразил зле. — Какво значи „боят се“?

— Не говорихме ли достатъчно за това? Наистина искам да сменим темата.

— Почакай. Тя с какво се занимава? Говори нещо на децата ли?

— На никого нищо не говори. Нали ти казах.

— Тогава от какво се боят? От лицето й ли?

— Да — отвърна той.

— Да не би да има белег или нещо подобно?

— Не, няма никакви белези.

— Ами тогава какво ги плаши?

Той допи уискито си и постави чашата на плота. После обърна поглед към мен и дълго ме гледа. Изглежда се чувстваше неловко и бе доста смутен. Но в изражението му имаше и още нещо. Внезапно ми заприлича на онова момче, което бе в гимназията. Вдигна глава и дълго гледа в далечината, сякаш следваше с поглед забързан нанякъде поток. Накрая рече:

— Не мога да го обясня добре и не искам. Не ме питай повече за това. Ако я беше видял с очите си, сам щеше да разбереш всичко. Не си видял, затова и не разбираш.

Кимнах, отпих глътка от коктейла си и не казах нищо повече. Гласът му звучеше спокойно, но чувствах, че ако продължа да го разпитвам, ще се разсърди.

Той заразправя как две години работел в Бразилия.

— Няма да ми повярваш, но в Сан Пауло срещнах един приятел от училище. Работи като инженер в „Тойота“…

Почти не го слушах. На тръгване той ме потупа по рамото и каза:

— Времето променя хората по различен начин. Не знам какво се е случило между вас тогава, но каквото и да е, ти не си виновен за нищо. На всекиго се е случвало. Дори на мен. Не вярваш ли? И аз съм преживял същото. Какво да се прави. В края на краищата всеки си има свой живот и ти не можеш да отговаряш за друг човек. Все едно че живееш в пустинята — просто трябва да свикнеш. Гледал ли си филма на Дисни „Живата пустиня“? Пускаха ни го, като бяхме в началното училище.

— Да — отвърнах аз.

— Нашият свят е устроен по същия начин. Вали дъжд и цветята цъфтят. Няма ли дъжд, вехнат. Гущерите ядат разни буболечки и служат за храна на птиците. Но накрая всички умират и от тях остава празна обвивка. Едно поколение изчезва, друго заема мястото му. Това е в реда на нещата. Всички живеят различно и умират различно. Но в крайна сметка това няма никакво значение. След нас остава само една пустиня.

Той излезе. Останах сам пред плота и продължих да пия. Всички посетители си тръгнаха, барът затвори, привърши почистването, целият персонал си замина, но аз все още седях там. Не ми се връщаше вкъщи. Обадих се на жена си, че ще закъснея, защото имам неотложна работа в бара. После изключих осветлението и седнах в тъмното с бутилка уиски в ръка. Пиех го неразредено — не ми се ставаше за лед.

„Всичко върви към своя край, помислих си. Някои неща изчезват изведнъж, безследно, като изтрити, други се разтварят бавно в мъглата. Остава само пустиня“.

Излязох от бара току преди разсъмване. Ситен дъждец валеше над Аояма. Налегна ме смъртна умора. Дъждът мокреше безшумно наредените в редици, подобни на надгробни паметници, високи сгради. Оставих колата на паркинга на бара и тръгнах пеша към къщи. По пътя седнах на един парапет, преграждащ тротоара от уличното платно, и се загледах в едра врана, грачеща с все сила от върха на светофар. В четири часа сутринта улицата изглеждаше мръсна и занемарена. Печатът на упадъка и запустението беше върху всичко. И аз бях част от тази картина. Като сянка, останала за вечни времена на стена.

8

След като в „Брутус“ писаха за мен и поместиха моя снимка, в бара започнаха да се отбиват мои стари познати, съученици от различните училища, в които бях учил. Нашествието им продължи около десетина дена. По-рано винаги недоумявах кой чете всички тези списания, натрупани на купчини във всяка будка или книжарница. Но след като попаднах на страниците на такова списание, разбрах, че към тях проявяват интерес много повече хора, отколкото си мислех. Къде ли не ги вижда човек — във фризьорските салони, банките, кафенетата, влаковете… Навсякъде има хора, които са разтворили пред себе си списание и четат ли четат. Може би се боят да си губят времето като не правят нищо и затова и се захващат с първото, което им попадне.

Не бих казал, че срещите с тези лица от моето минало ми доставяха голямо удоволствие. Не че не исках да си поговоря с тях. Исках, разбира се. Винаги е приятно да се видиш със стари приятели. И те като че се радваха да ме видят. Но, честно казано, всичко, за което те приказваха, не ме интересуваше. Как се е променил родният ни град? С какво се занимават други наши бивши съученици? Това никак не ме вълнуваше. Твърде далеч бях сега от градчето ни и от онова време. И освен това всичко, за което станеше дума, неволно ми напомняше за Идзуми. При всяко споменаване на родния ни град, си я представях сама в пустия й апартамент в Тойохаши. „Тя вече не е привлекателна, бе казал приятелят ми. Децата се боят от нея“. Тези две изречения не ми излизаха от ума. Както и фактът, че Идзуми така и не ми прости.

Скоро след публикацията в „Брутус“ започнах истински да съжалявам, че се съгласих да пишат за мен. Тогава си мислех, че така ще направя реклама на заведението си. Никак не ми се искаше Идзуми да прочете статията. Как ли щеше да се почувства, ако разбере, че живея охолно и щастливо и като че въобще не се измъчвам от случилото се между нас?

След месец обаче броят на желаещите да ме видят се изчерпи. Чудно нещо са тия списания! Могат да те прославят за кратко, а после хоп! — всички забравят за теб. Отдъхнах си с облекчение. Добре поне, че Идзуми не се появи тук. Явно не четеше „Брутус“.

Но след още половин месец, когато за статията вече почти никой не си спомняше, дойде последният от моите някогашни приятели.

Шимамото.

Случи се вечерта на първия ноемврийски понеделник. Тя седеше пред плота на моя джаз клуб (наречен от мен „Гнездото на червеношийката“, по заглавието на стара мелодия, която харесвах) и бавно отпиваше дайкири. И аз седях там, три стола по-нататък, и през ум не ми минаваше, че това е тя. Само си бях отбелязал не без удоволствие, че в бара е влязла много красива жена. Нищо повече. Дотогава не се беше отбивала, иначе непременно щях да я запомня — толкова привлекателна ми се стори. „Вероятно чака някого“, помислих си. Не че в бара никога не идваха и жени без компания. Имаше всякакви, включително и такива, които седяха и чакаха някой мъж да ги заговори, надяваха се. Лесно се познаваха. Но от опит знаех, че истинските красавици не ходят сами по баровете. А ухажването на мъжете не ги радва, а ги отегчава.

Затова не обръщах особено внимание на посетителката. Хвърлих й бегъл поглед, когато влезе, и от време на време я поглеждах крадешком. Лицето й почти не беше гримирано, беше облечена добре, в скъпи дрехи — синя копринена рокля, бледобежова кашмирена жилетка, която изглеждаше фина като лукова люспа. Бе поставила на плота дамската си чантичка, която идеално пасваше по цвят на роклята. Възрастта й трудно можеше да се определи. Точната възраст, само това бих казал.

Беше поразително красива, но не като актрисите или фотомоделите, които често посещаваха моя бар. Те винаги съзнаваха, че всички погледи са вперени в тях и съобразяваха поведението си с това. Тази жена бе съвсем различна. Държеше се много непринудено, беше съвършено спокойна и естествена. Облакътила се на плота, тя бе подпряла с ръце брадичката си, слушаше нашето трио и от време на време отпиваше от коктейла си с такова изражение, сякаш се наслаждаваше на изящна музикална фраза. И през няколко минути поглеждаше към мен. Долавях тези погледи, чувствах ги с кожата си, макар да не смятах, че са отправени тъкмо към мен.

Аз бях в обичайното си облекло — костюм „Лучано Сопрани“, риза и вратовръзка „Армани“, обувки „Росети“. Безразличен съм към дрехите. Имам си правило да харча за тях колкото се може по-малко пари. Обикновено се задоволявам с джинси и пуловер. Но в бизнеса си имам собствена малка философия: обличам се така, както искам да се обличат клиентите ми. По такъв начин като че се вдига самочувствието на персонала и настроението на посетителите, а това е важно за мен. Затова винаги когато отивах в баровете си, носех елегантен костюм и обезателно вратовръзка.

Седях и гледах как барманът приготвя коктейлите, наблюдавах посетителите и слушах джазовото трио. Отначало барът беше претъпкан, но след девет часа заваля дъжд и много хора си тръгнаха, а други не дойдоха. Към десет останаха заети само няколко маси. Но жената продължаваше да седи на същото място насаме с дайкирито си. Бях заинтригуван. Значи не чакаше никого. Нито веднъж не погледна нито часовника си, нито към входа.

Накрая взе чантичката си и стана от табуретката. Беше почти единайсет часът. Ако човек искаше да успее да вземе метро до вкъщи, сега бе моментът да си тръгне. Но се оказа, че тя не се канеше да си върви. Бавно, с равнодушно изражение, жената се приближи към мен и седна на съседната табуретка. Долових слабо ухание на парфюм. След като се настани удобно, тя извади от чантичката пакет „Салем“ и пъхна цигара между устните си. Следях разсеяно движенията й с крайчеца на окото си.

— Какво приятно заведение — каза тя, като се обърна към мен.

Вдигнах очи от разтворената пред мен книга, която четях, и с недоумение погледнах жената. Точно тогава сякаш нещо ме удари силно. Въздухът в гърдите ми изведнъж необикновено натежа.

— Благодаря — отвърнах. Тя вероятно знаеше, че аз съм собственикът. — Радвам се, че го харесвате.

— Да. Много ми харесва. — Жената ме гледаше в очите и се усмихваше. Имаше прекрасна усмивка. Устните й се разтеглиха широко и в ъгълчетата на очите й се събраха очарователни бръчици. Усмивката й ми напомни нещо. Но какво ли?

— И музиката е чудесна. — Тя посочи към музикантите. — Имате ли огънче?

Нямах нито кибрит, нито запалка. Повиках бармана и го помолих да донесе кутийка кибрит от бара. Запалих клечка и я поднесох към цигарата й.

— Благодаря.

Погледнах я право в лицето. И най-накрая разбрах.

— Шимамото — казах с хриплив глас.

— Доста време ти трябваше, за да се досетиш — рече тя след малко и се усмихна. — Вече си мислех, че няма да ме познаеш.

Седях занемял и я зяпах, сякаш пред мен беше някаква свръхточна машина от висок клас, за която само бях чувал преди. Наистина беше Шимамото. Нима беше възможно? Толкова дълго бях мислил за нея. Вече не се надявах пак да се срещнем.

— Костюмът ти е много хубав — каза тя. — Много ти отива.

Не намерих думи за отговор. Само кимнах безмълвно.

— Знаеш ли, Хаджиме? Сега си по-хубав отпреди. И много по-добре сложен.

— От плуването е — успях да смотолевя най-сетне. — Още в училище започнах да се занимавам с плуване и оттогава не съм преставал.

— Хубаво е човек да умее да плува. Винаги съм си мечтала за това.

— Да. Всеки може да се научи, ако поиска.

Веднага щом изрекох тези думи, си спомних за крака й. „Какви ги дрънкаш, бе?“, рекох си. Смутих се, опитах се да кажа нещо смислено, но нищо не се получи. Потърсих пакет цигари в джобовете на костюма ми и си спомних, че преди пет години се бях отказал от пушенето.

Шимамото наблюдаваше мълчаливо суетенето ми. После вдигна ръка и мило усмихната поръча още едно дайкири. Усмивката й беше толкова приветлива, че ми се прииска да я взема и да я запазя като скъп спомен. Когато Шимамото се усмихваше, сякаш целият свят се усмихваше с нея.

— Все още харесваш синия цвят — изрекох.

— Да. Моят любим цвят. Имаш добра памет.

— Помня почти всичко за теб — как си подостряш моливите, колко бучки захар слагаш в чая си.

— Колко?

— Две.

Тя ме погледна с леко присвити очи и рече:

— Кажи ми, Хаджиме, защо ме следи тогава… преди осем години?

— Не знаех ти ли си или не — въздъхнах аз. — Походката беше като твоята. Но в същото време имаше нещо различно, чуждо. Не бях сигурен, затова и те следих. Всъщност „следих“ не е точната дума. Просто изчаквах удобния момент да те заговоря.

— Тогава защо не го направи? Защо не дойде да се увериш дали съм аз? Така щеше да стане по-бързо.

— Не знам — отвърнах. — Нещо ме възпираше. А и нищо нямаше да мога да кажа.

— Аз също не разбрах веднага, че си ти — рече Шимамото и прехапа леко устни. — Помислих си само, че някакъв тип ме преследва, и се уплаших. Наистина. Много ме достраша. Едва когато седнах в таксито и си поех дъх, изведнъж се запитах: „Това дали не беше Хаджиме?“

— Шимамото, тогава аз получих нещо… Не знам какви са ви отношенията с този човек, но той ми даде…

Тя постави показалеца си на устните и леко поклати глава, сякаш искаше да каже: „Хайде да не говорим за това, съгласен ли си? Никога повече не повдигай този въпрос, моля те“.

— Женен ли си? — попита тя, сменяйки темата.

— Да, имам две деца. Момичета. Още са малки.

— Страхотно. Струва ми се, че ти подхождат дъщери. Така си мисля. Не знам защо. Не мога да го обясня.

— Интересно.

— Просто така ми се струва — усмихна се Шимамото. — Но поне нямаш само едно дете.

— Не съм го планирал. Получи се някак от само себе си.

— Питам се какво ли е усещането да имаш две дъщери?

— Ами малко е странно. Повече от половината деца в детската градина на по-голямата ми дъщеря са без братя и сестри. Светът се е променил, откакто ние бяхме деца. Сега в градовете почти всички имат само по едно дете.

— Ние с теб се родихме твърде рано.

— Може би — засмях се. — А сега останалото човечество ни догонва. Гледам как дъщерите ми си играят заедно вкъщи и се чудя. Те растат съвсем иначе. Когато бях дете, винаги играех сам и си мислех, че всички деца правят така.

Триото изпълни своята версия на „Корковадо“ и посетителите заръкопляскаха. С наближаването на нощта музикантите свиреха някак по-задушевно, влагаха повече топлота. По време на паузите пианистът си пийваше червено вино, а басистът пушеше.

Шимамото отпи от коктейла си и заговори:

— Знаеш ли, Хаджиме, много се съмнявах, че е редно да идвам тук. Почти месец прекарах в мъчителни колебания. Прелиствах някакво списание и видях статията за теб. Представят те като собственик на бар в този район. Помислих си, че има някаква грешка. Не можех да си представя, че се занимаваш с подобно нещо. Но името бе твоето, снимката — също. Наистина беше ти. Много се радвах, че отново те виждам, макар и на снимка. Но не знаех дали идеята да се срещнем, е добра. Струваше ми се, че и за двама ни би било по-добре да не се виждаме. Може би щеше да ми е достатъчно да знам, че си жив и здрав.

Слушах я и мълчах.

— Но реших, че щом така и така те открих, няма да е зле да дойда да те видя. И ето ме. Седях, гледах те и си мислех: „Ако не ме познае, ще си изляза тихомълком и толкова“. Обаче не издържах. Толкова време не сме се виждали и трябваше да дойда да те поздравя.

— Но защо? — попитах аз. — Имам предвид, защо си мислила, че е по-добре да не се срещаме?

Тя прокара пръст замислено по ръба на чашата си.

— Помислих си, че ще започнеш да ме разпитваш. Дали съм омъжена, къде живея, с какво се занимавам. Права ли съм?

— Но това е естествено…

— Да, така е.

— Само че ти предпочиташ да не ти задават такива въпроси, така ли?

Шимамото се усмихна смутено и кимна. Тя като че имаше хиляди различни усмивки.

— Да. Не искам да отговарям на такива въпроси. Не ме питай защо. Просто не искам да разказвам за себе си. Знам, че е странно. Човек може да си помисли, че нарочно се правя на загадъчна дама, че важнича. Затова се съмнявах, че е добре да се срещнем. Боях се да не ти се сторя надута, неестествена. Това е една от причините да не исках да идвам тук.

— А другата?

— Страх ме беше да не се разочаровам.

Погледнах чашата в ръката й. Отместих поглед към правите й коси, дълги до раменете, към красивите й тънки устни и дълбоките й тъмни очи. Поради бръчиците над клепачите лицето й изглеждаше замислено. Кой знае защо, те извикваха у мен представа за далечен хоризонт.

— Много те харесвах някога и не исках да се разочаровам при срещата.

— Е, разочарована ли си?

Тя поклати глава леко.

— Седях и те наблюдавах. Отначало ми се видя друг човек — такъв един едър, с костюм. Но като се вгледах по-внимателно, разбрах, че си същият Хаджиме, когото познавах в детството си. Забелязах, че движенията, маниерите ти не са се променили. Останали са си същите като на дванайсетгодишното момче.

— Нима? — опитах да се усмихна, но някак не се получи.

— Ръцете, очите, привичката да барабаниш с пръсти, да свъсваш вежди, сякаш си недоволен от нещо — всичко си е както преди. Под костюма „Армани“ ти си някогашният Хаджиме.

— Не е „Армани“ — поправих я аз. — Ризата и вратовръзката са „Армани“, но костюмът не е.

Шимамото се усмихна.

— Отдавна си мечтаех да те видя — подех аз. — Да се срещнем, да поговорим. Толкова много неща исках да ти кажа.

— И аз исках да те видя — рече тя. — Но ти така и не дойде. Нали разбираш? Толкова те чаках, след като се преместихте. Защо не дойде? Много ми беше мъчно. Помислих си, че си намерил нови приятели и съвсем си ме забравил.

Шимамото смачка цигарата си в пепелника. Грижливо изпилените й нокти, покрити с прозрачен лак, приличаха на миниатюрни украшения — много изящни, но незаслужено подценени.

— Боях се, затова не дойдох — казах.

— Боял си се? — попита тя. — От какво? От мен ли?

— Не, не от теб. Страхувах се да не ме отхвърлиш. Бях още дете. Не си и помислях, че може да ме чакаш. Много се боях да не ме отпратиш, да не си помислиш, че се натрапвам. Затова престанах да идвам. Не исках да рискувам всичко да свърши толкова зле и предпочетох да продължа да живея с хубавите спомени от времето, когато бяхме заедно.

Тя наклони леко глава и взе да търкаля една ядка от кашу по дланта си.

— Да, някак абсурдно се получи.

— Така е — съгласих се.

— Но ние толкова дълго бяхме приятели. След като си замина, повече с никого не се сприятелих — нито в училище, нито в университета. Винаги бях сама. Все си мислех колко хубаво би било, ако си до мен. Не можехме ли поне да си пишем? Всичко щеше да е много по-различно. Животът щеше да е по-лек и хубав.

Тя помълча известно време.

— Не знам защо така се получи — продължи Шимамото, — но след седми клас животът ми в училище тръгна на зле и аз още повече се затворих в себе си. Някакъв порочен кръг.

Кимнах.

— В началното училище всичко вървеше по мед и масло, но след това нещата много се промениха, стана ужасно. Живях като затворена в кладенец.

Познавах това усещане. Беше ме преследвало почти осем години — между завършването на университета и брака ми с Юкико. Нещо се обърква и цялата къщичка от карти се срутва. И по никакъв начин не можеш да се измъкнеш изпод развалините. Освен ако някой не дойде да те извади.

— Куцам с единия крак и неща, които другите хора вършат с лекота, за мен са непосилни. Поставих преграда между себе си и другите и живеех само с книгите. И започнах да се откроявам на общия фон. Повечето хора ме смятаха за високомерна глупачка. И може би станах тъкмо такава.

— Ти си изумително красива — казах.

Шимамото пак сложи цигара между устните си. Драснах клечка кибрит и я поднесох към нея.

— Наистина ли смяташ, че съм красива?

— Да. Но сигурно си го чувала стотици пъти.

Тя се усмихна.

— Всъщност не… Не се смятам за красавица. Така че много ти благодаря за комплимента. Жалко само, че другите жени не ме харесват особено. Много пъти съм си мислила: „Не желая да ми казват колко съм красива. Искам да бъда съвсем обикновена и да имам приятели като всички хора“.

Шимамото се пресегна и докосна леко ръката ми върху плота.

— Хубаво е, че при теб всичко е наред, че си щастлив.

Не отвърнах.

— Щастлив си, нали?

— Не знам. Във всеки случай, не съм нещастен и самотен — отвърнах. И след малко добавих: — Но понякога си мисля, че най-щастливото време от живота ми бе, когато бяхме заедно и слушахме музика у вас.

— Знаеш ли, аз все още пазя онези плочи. Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Росини, сюитата „Пер Гинт“ и другите. Всички до една. Когато баща ми почина, ги взех за спомен. Много ги пазя. И досега по тях няма и драскотина. Нали помниш колко треперех над тях?

— Кога почина баща ти?

— Преди пет години. От рак на дебелото черво. Ужасна смърт. А изобщо не беше боледувал дотогава.

Бях виждал баща й няколко пъти. Струваше ми се силен като дъба, който растеше в градината им.

— Майка ти добре ли е? — попитах.

— Вероятно да.

Тонът й ме обезпокои.

— Какво, скарани ли сте?

Шимамото допи дайкирито, постави чашата си на плота, повика бармана и ме попита:

— Може би ще ми препоръчаш някой специален коктейл на заведението?

— Имаме няколко. Клиентите най-много харесват „Гнездото на червеношийката“, по името на бара. Самият аз измислих сместа. Основните съставки са ром и водка. На вкус е приятен, лек за пиене, но бързо удря в главата.

— Признай си, че си го измислил за съблазняване на жени?

— Да, иначе каква полза от коктейлите?

Тя се засмя.

— Добре, ще го опитам.

Когато барманът сложи коктейла пред нея, тя огледа напитката на светлина, отпи глътка и за няколко секунди затвори очи, за да усети по-добре букета.

— Какъв деликатен вкус! Нито сладък, нито горчив. Лек, непретенциозен и същевременно плътен. Дори не подозирах, че имаш такъв талант.

— Не мога да сглобя най-обикновена етажерка. Нямам представа как се сменя масленият филтър на колата. Една пощенска марка не мога да залепя правилно. Когато набирам телефонен номер, винаги бъркам. Но съм измислил няколко рецепти за коктейли, които явно се харесват на хората.

Тя остави чашата си и няколко секунди я разглежда. После я наклони леко и отразените в нея светлини от лампите на тавана трепнаха.

— Отдавна не съм се виждала с майка ми. Преди десет години се скарахме и оттогава много рядко се срещаме. За последен път бяхме заедно на погребението на баща ми.

Музикантите свършиха някакъв блус и засвириха встъплението към „Нещастните влюбени“. Когато бях в бара, пианистът често изпълняваше тази балада. Знаеше, че ми е любима. Не е сред най-известните парчета на Елингтън и нямах някакви особени спомени, свързани с нея, но ме развълнува, когато я чух за пръв път. И в студентските си години, и когато работех в издателството, обичах вечер да си пускам отново и отново тази мелодия от албума на Дюк Елингтън „Такъв приятен гръм“ (Such Sweet Thunder). В „Нещастните влюбени“ Джони Ходжис изпълнява много изящно и прочувствено соло. Бавната красива мелодия всеки път възкресяваше в паметта ми онези времена. Не бих ги нарекъл щастливи — целият ми тогавашен живот беше кълбо от несбъднати надежди и неосъществени желания. Бях по-млад, жаден за живот, самотен, но бях себе си, усещането ми за света беше по-просто и по-изострено. Можех да почувствам всеки звук от музиката, която слушах, всеки ред от книгата, която четях, и те проникваха дълбоко в душата ми. Нервите ми бяха като остри шипове, очите ми пронизваха събеседника. Такъв бях тогава. Винаги когато слушах тази музика, виждах очите си, втренчени в мен от огледало.

— Знаеш ли — подех аз, — веднъж, когато бях в девети клас, реших да дойда да те видя. Идеше ми да вия от самота. Позвъних ти по телефона, но никой не отговори. Качих се на влака и тръгнах, но когато пристигнах, видях, че на вратата на дома ви има табелка с друго име.

— Две години след като заминахте, баща ми го прехвърлиха във Фуджисава, близо до Еношима. Дълго живяхме там, до постъпването ми в университета. Изпратих ти картичка с новия си адрес. Не я ли получи?

Поклатих глава.

— Ако я бях получил, непременно щях да отговоря. Странно… Явно е станала някаква грешка.

— Или просто не ни върви — рече тя. — Една грешка, после друга… и все се разминаваме като кораби в морето. Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си, за живота си.

— Какво да разказвам? Не е интересно.

— Нищо, нищо. Искам да чуя.

И аз се заех да направя кратък преглед на живота си дотогава. Разказах й как в гимназията си намерих приятелка и колко лошо бях постъпил с нея. Реших да й спестя подробностите: казах й, че сме се скарали за нещо и че съм я обидил, но в края на краищата съм наранил и себе си. Как постъпих в университет в Токио и как след дипломирането започнах работа в издателство за учебници. Оплаках й се колко самотни бяха двайсетте ми години, когато нямах никакви приятели. Казах й, че съм се срещал с жени, но никога не съм бил щастлив, че от завършването на гимназията почти до трийсетата ми година, когато срещнах Юкико и се ожених за нея, не съм харесвал истински никого. Казах й колко често съм мислил за нея през това време, че съм си мечтал да се видим, дори за час, и да си поговорим.

Шимамото се усмихна.

— Мислил си за мен?

— Непрекъснато.

— Аз също — призна тя. — Винаги когато се чувствах зле. Ти беше единственият приятел, който съм имала, Хаджиме.

Тя седеше, облакътена на плота и подпряла брадичката си с длан. Затвори очи, сякаш беше останала без сили. Не носеше пръстени. Миглите й леко потрепваха. Накрая бавно отвори очи и погледна часовника си. Аз също погледнах своя. Наближаваше полунощ.

Шимамото взе чантичката си и слезе, хлъзгайки се, от високото столче.

— Лека нощ. Радвам се, че се видяхме.

Изпратих я до вратата.

— Да поръчам ли такси? Навън вали… може би няма да ти е лесно да спреш някое.

Шимамото поклати глава.

— Няма нужда. Не се безпокой. Ще се справя.

— Наистина ли не си разочарована? — попитах аз.

— От теб ли?

— Да.

— Не, не съм — усмихна се тя. — Бъди спокоен. А костюмът ти наистина ли не е „Армани“?

Тогава забелязах, че не си влачи крака както някога. Не вървеше бързо и при все че ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи в походката й нещо, което напомняше крачките на механична кукла, тя бе напълно естествена.

— Преди четири години си направих операция — рече Шимамото, сякаш се извиняваше. — Все пак се забелязва, но определено не е толкова зле като преди. Операцията беше тежка, но сполучлива. Изпилиха костите, после ги удължиха.

— Отлично се е получило. Кракът ти сега е съвсем в ред.

— И слава богу — каза тя. — Но може би трябваше по-рано да се подложа на такава операция.

Взех палтото й от гардероба и й помогнах да го облече. До мен тя не беше много висока. „Странно, помислих си, на дванайсет години бяхме почти еднакви на ръст“.

— Ще се видим ли пак, Шимамото?

— Може би — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка, напомняща тънка струйка дим, издигаща се бавно в небето в безветрен ден. — Може би.

После отвори вратата и излезе. След пет минути и аз се качих по стълбите до улицата. Исках да се убедя, че е хванала такси. Дъждът не спираше. Шимамото не се виждаше никъде. На улицата нямаше жива душа. Замъглените светлини от фаровете на преминаващите коли осветяваха мократа пътна настилка.

„Може би всичко това ми се е присънило“, помислих си. Стоях дълго там, загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична сила.

Не, това не бе илюзия. Когато се върнах в бара, видях на плота чашата, от която бе пила Шимамото, и пепелника с няколко все още димящи угарки с бледи следи от червило по тях. Седнах наблизо и затворих очи. Музиката заглъхна и аз останах сам. В обгърналия ме нежен мрак дъждът продължи да вали безшумно.

9

Много време мина след тази среща. Прекарвах всяка вечер пред плота на „Гнездото на червеношийката“. Четях някоя книга и от време на време хвърлях поглед към входната врата. Ала Шимамото все не идваше. Започна да ме гризе мисълта, че при срещата ни съм изтърсил нещо, което не е трябвало да казвам, и тя се е засегнала. Прехвърлях в ума си всяка наша дума. Но не стигнах до нищо. Може би все пак бе разочарована. Напълно възможно. Тя беше толкова красива и вече не куцаше. Какво би намерила в мен жена като нея?

Годината вървеше към своя край, Коледа дойде и отмина, а след нея и новогодишните празници. Неусетно изтече и януари, когато навърших трийсет и седем години. Престанах да чакам Шимамото и твърде рядко се отбивах в „Гнездото на червеношийката“. Там винаги си спомнях за нея и щом отидех, започвах да се озъртам с надеждата да я видя сред посетителите. Сядах пред плота, разгръщах някоя книга и се изгубвах в хаотични мисли. Изобщо не бях в състояние да се съсредоточа.

Тя беше казала, че съм единственият приятел, който е имала през живота си. И аз, естествено, се зарадвах и се размечтах, че ще възродим приятелството ни. Исках да си поговорим за толкова много неща, да разбера какво мисли. Това, че не желаеше да разказва за себе си, нямаше никакво значение. Достатъчно ми беше да я виждам, да си приказвам с нея.

Но Шимамото все не идваше. „Може да е прекалено заета и няма време за среща с мен“, мислех си. Но бяха минали цели три месеца, а тя не се беше обадила нито веднъж. Дори да допуснех, че действително не може да дойде да ме види, поне би могла да ми позвъни. Накрая реших, че просто ме е забравила. Все пак не бях някой важен за нея човек. При тази мисъл ме заболяваше сърцето, в него сякаш се отваряше малка рана. Не биваше да ми казва, че може пак да дойде. Има думи, които човек никога не забравя.

Една вечер, в началото на февруари, обаче тя се появи. Пак валеше дъжд — ледените капки падаха безшумно. Имах някаква работа в „Гнездото на червеношийката“ и бях отишъл там по-рано. От чадърите на събралите се в бара посетители се носеше мирис на студен дъжд. Към нашето трио се беше присъединил известен тенор саксофонист и публиката беше във възторг. Седнал бях на любимото си място в ъгъла на бара и не забелязах кога Шимамото се настани безшумно до мен.

— Добър вечер! — поздрави тя.

Оставих книгата, вдигнах очи и не можах да повярвам на очите си. Това бе тя.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш пак.

— Прощавай — продума тя. — Сърдиш ли се?

— Не. За какво да се сърдя. Все пак това е бар. Хората идват и си тръгват, когато пожелаят. А на мен ми остава само да ги чакам.

— Прощавай все пак. Не знам как да ти го обясня… но просто не можех да дойда.

— Беше много заета?

— Не — тихо отвърна тя. — Просто не можех.

Косата й бе мокра от дъжда. Няколко кичура бяха полепнали на челото. Накарах келнера да донесе чиста кърпа.

— Благодаря — каза тя и си подсуши косата. После извади цигара и я запали със запалка. Влажните й пръсти леко трепереха. — Ръмеше, реших да взема такси и излязох само с дъждобран. Но тръгнах пеша… и доста дълго повървях.

— Ще пиеш ли нещо топло? — попитах аз.

Тя ме погледна в очите и се усмихна.

— Благодаря. Всичко е наред.

Когато видях тази усмивка, веднага забравих последните три месеца, преминали в очакване.

— Какво четеш? — попита тя.

Показах й корицата. Исторически очерк за конфликта между Китай и Виетнам след Виетнамската война. Шимамото прелисти книгата и ми я върна.

— Вече не четеш ли романи?

— Чета. Но не толкова много като преди. Новите романи почти не ги познавам. Предпочитам старите, най-вече от деветнайсети век. Препрочитам ги.

— Новите не ти ли харесват?

— Боя се да не се разочаровам. Не искам да си губя времето с глупости. Но преди не беше така. Имах много време на разположение и макар да знаех, че не струват, все си мислех, че може да намеря в тях нещо добро. Сега е друго. Вероятно остарявам.

— Така е, остаряваш — каза Шимамото и на лицето й се мярна дяволита усмивка.

— А ти? Все още ли четеш много?

— Да, непрекъснато. Нови и стари книги, романи и всичко друго, добри и лоши книги. Не приличам на теб — нямам нищо против да убивам времето с четене.

Тя поръча на бармана да й приготви „Гнездото на червеношийката“. Аз поръчах същото.

Шимамото отпи от коктейла, кимна леко и остави чашата върху плота.

— Хаджиме, защо коктейлите ви са толкова хубави, много по-хубави, отколкото в другите барове?

— Стараем се — отвърнах. — Без старание не се получава.

— Така ли?

— Ето например този младеж — заговорих аз и посочих младия симпатичен барман, който със сериозно изражение разбиваше лед. — Плащам му много добре. Другите служители от персонала не знаят това. Давам му висока заплата, защото има талант да прави страхотни коктейли. Повечето хора не разбират това, но и за коктейлите е нужен талант. Всеки, ако се постарае, може да приготви вкусна напитка. След няколко месеца практика човек може да се научи да прави коктейли като тези, които се сервират в повечето барове. Но за да постигнеш повече, трябва да имаш особено умение. Същото е със свиренето на пиано, рисуването, бягането на сто метра. Ето, аз например умея да приготвям нелоши коктейли. Учил съм занаята, практикувал съм го. Но не мога да се меря с моя барман. Вземам съвсем същите продукти, смесвам ги, точно толкова дълго разклащам шейкъра и все пак вкусът е друг. Не знам защо. Просто е нужен талант за това. Като за изкуството. Има една черта и само на някои хора се удава да я пресекат. Ето защо, намериш ли човек с талант, трябва много добре да се грижиш за него, за да го задържиш.

Барманът беше гей. Понякога в бара се събираше цяла компания гейове. Те не вдигаха шум и присъствието им не ме безпокоеше. Този младеж наистина ми харесваше. И той ми имаше доверие и работеше здраво.

— Може би имаш талант за бизнес и то по-голям, отколкото смяташ — рече Шимамото.

— Боя се, че нямам — отвърнах. — Изобщо не се смятам за делови човек. Имам два неголеми бара и толкова. И не планирам да отворя други или да печеля още повече пари. За какъв талант може да става дума? Но ти знаеш, че понякога си фантазирам. Представям си, че съм клиент и се питам къде би ми се искало да отида да хапна и да пийна. Например, ако съм неженен млад човек в двайсетте си години, в какво заведение бих завел приятелката си? Колко бих похарчил? Къде бих живял и по кое време бих се прибирал вкъщи. Премислям много варианти. Колкото повече са те, толкова по-ясно си представям как трябва да изглежда всичко.

Шимамото бе със светлосин пуловер с висока яка и с тъмносиня пола. На ушите й проблясваха малки обеци. Изпънатият пуловер подчертаваше гърдите й. Внезапно почувствах, че дъхът ми секна.

— Защо млъкна? Разказвай по-нататък. — На лицето й пак грейна щастлива усмивка.

— За какво?

— За бизнес философията ти — отвърна тя. — Харесва ми да те слушам като говориш така.

Почувствах, че се изчервявам. Отдавна не ми се беше случвало.

— Не бих го нарекъл бизнес философия. Върша всичко това още от малък — просто давам свобода на въображението си. Конструирам едно въображаемо място в главата си и постепенно добавям детайли. Тук поправям, там променям. Нещо като моделиране. Вече ти казах, че след дипломирането си дълго работих в едно издателство за учебна литература. Отегчителна до смърт работа. Абсолютно никакво място за проява на въображение. Какво ти въображение? Кому е нужно? От подобна работа и най-богатото въображение би посърнало. Прилошаваше ми при мисълта, че може цял живот да я върша. Чувствах, че се задушавам, че се смалявам на работното си място и скоро от мен няма да остане нищо.

Отпих глътка от коктейла и се огледах наоколо. Беше доста пълно, особено като се имаше предвид, че навън вали. Саксофонистът прибираше в калъф инструмента си. Повиках сервитьора и му казах да занесе бутилка уиски на музиканта и да му предложи нещо за вечеря.

— Но тук всичко е различно — продължих аз. — Ако не използваш въображението си, няма да оцелееш. И освен това можеш незабавно да реализираш всяка своя идея. Няма съвещания, нито началници. Никой не ти казва какво да правиш, не получаваш указания от Министерството на просветата. Прекрасно е, повярвай. Ти някога работила ли си във фирма?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не.

— Тогава смятай, че ти е провървяло. Тази работа не е за мен. Мисля, че и за теб не е. Разбрах го прекрасно през осемте години, докато бях на такава работа. Осем години отидоха на вятъра. При това най-добрите ми години — двайсетте. Понякога се питам как издържах толкова дълго. Но от друга страна, си мисля, че ако не бях минал през това, нямаше да постигна успех на сегашното си поприще. Сега обичам работата си. Но, знаеш ли, понякога ми се струва, че баровете ми също са просто фантазия, плод на моето въображение. Въздушни замъци. Засадил съм цветя там, съградил съм фонтани. Погрижил съм се за всичко. Хората идват тук, пият, слушат музика, разговарят, после си тръгват. Защо го правят всяка вечер? Седят, пият, харчат много пари. Знаеш ли защо? Защото всеки от тях търси същото: едно въображаемо място. Идват, за да видят своя красив въздушен замък, да намерят своето ъгълче в него.

Шимамото извади от чантичката си пакет „Салем“. Преди да успее да открие запалката си, аз драснах клечка кибрит и й запалих цигарата. Харесваше ми да й паля цигарата и да гледам как премрежва очи, докато се взира в трепкащото пламъче.

— Искаш ли да ти призная нещо? През целия си живот не съм работила нито ден — рече тя.

— Изобщо ли?

— Изобщо. Дори на временна работа. Изпитвам непоносимост към труда. Страшно ти завиждам, като те слушам как говориш за работата си. Никога не са ми хрумвали такива мисли… Аз винаги съм сама, седя и чета книги. С това се занимавам. И единствената ми грижа е не как да печеля пари, а как да ги харча.

Тя се обърна към мен и протегна напред ръцете си. На дясната носеше две тънки златни гривни, а на лявата — скъп наглед златен часовник. Дълго държа ръцете си пред мен, сякаш показваше мостри от изложена за продан стока. Хванах дясната й ръка и заразглеждах златните гривни. Спомних си как някога, когато бях на дванайсет години, тя ме бе хванала за ръката. Спомних си усещането от съприкосновението и как се бе разтупкало сърцето ми.

— Не знам… може би все пак е по-добре да мислиш как да харчиш парите си, а не как да ги печелиш — казах. Пуснах ръката й и ми се стори, че отлитам нанякъде. — Когато умуваш само как да печелиш пари, лека-полека губиш себе си.

— Но ти не знаеш колко празен се чувства човек, неспособен да създаде нещо.

— Не говори така. Сигурен съм, че не си даваш ясна сметка колко много неща си способна да създадеш.

— Например?

— Нямам предвид материални — отвърнах, загледан в ръцете си върху коленете.

Тя дълго не откъсна поглед от мен, държейки чашата си.

— Какво тогава? Чувства ли?

— Да. Всяко нещо си има край. Например този бар — той няма да съществува вечно. Вкусовете се менят, може да настъпи някакъв трус в икономиката, дори незначителен, и от заведението да не остане и помен. Знам много такива примери. Материалното е нетрайно. Но някои чувства остават завинаги у нас.

— Но не мислиш ли, Хаджиме, че чувствата, които остават задълго, понякога ни причиняват болка?

Тенор саксофонистът се приближи към нас, за да ми благодари за уискито. Аз му направих комплимент за свиренето и пак се обърнах към Шимамото:

— Джазмените са станали толкова учтиви. Когато учех в университета, не беше така. Всички се дрогираха и поне половината бяха неудачници. Но пък каква музика можеше да чуеш понякога, музика, която те взривяваше отвътре! Тъкмо това търсех тогава и много ходех по джаз клубовете в Шинджуку.

— Ти харесваш такива хора, нали, Хаджиме?

— Може би — отвърнах аз. — Хората ги влече особеното. Може девет пъти да не попаднеш на желаното, а на десетия да преживееш нещо върховно. Всички искат нещо, стремят се към нещо. Ето какво движи света. Може би това е истинското изкуство.

Отново погледнах ръцете си върху коленете. После вдигнах поглед към Шимамото. Тя очакваше да продължа.

— Впрочем сега е друго. Имам свой бизнес и главната ми грижа е как да инвестирам капитал и как да получавам печалба. Не съм човек на изкуството или творческа личност. Не се смятам и за меценат. За добро или лошо хората не идват тук да търсят изкуство. В заведение като моето е много по-лесно да имаш на разположение една вежлива, елегантна група като нашите музиканти, отколкото цяла банда от Чарли-Паркъри!

Шимамото поръча още един коктейл и отново запали цигара. Дълго мълчахме. Тя като че потъна в мислите си. Басистът свиреше дългото соло на „Прегърни ме“. Пианистът добавяше от време на време кратки акорди, а барабанистът си бършеше потта по челото и си пийваше. Един редовен клиент се приближи към мен и си побъбрихме.

— Хаджиме — поде Шимамото след продължително мълчание. — Известна ли ти е някоя красива река? Не много широка, да тече през долина право към морето, за предпочитане бърза.

Погледнах я учуден.

— Река ли? — попитах я и си помислих: „Що за хрумване?“

Лицето й беше съвършено безизразно. Гледаше ме спокойно и в същото време погледът й беше устремен някъде далеч. Какво ли виждаше там? Може би аз бях някъде далеч, на невъобразимо разстояние от нея? Тази мисъл ме натъжи. В очите й имаше нещо, което навяваше печал.

— Какво така изведнъж се сети за река? — попитах аз.

— Така… просто ми хрумна да те попитам — отвърна тя. — Знаеш ли за такава река?

Като студент доста пътувах из страната със спален чувал на гръб. Така че бях виждал много японски реки, но за такава, каквато описваше Шимамото, не можах да се сетя веднага.

— Струва ми се, че по крайбрежието на Япония има една такава — отвърнах след дълго мислене. — Не помня как се казва. Но съм сигурен, че е в префектура Ишикава. Няма да е трудно да я открия. Тя като че най-точно отговаря на описанието ти.

Спомних си ясно тази река. Бях ходил там през есенната пауза между семестрите, във втори или трети курс. Дърветата пламенееха в красиви есенни премени и спускащите се към морето планини бяха сякаш обагрени в кръв. Реката беше величествена. От време на време от гората долиташе ревът на елени. А рибата беше невероятно вкусна.

— Можеш ли да ме заведеш там? — попита Шимамото.

— Но това е чак в Ишикава — сдържано отговорих аз. — Не в Еношима. Ще трябва да пътуваме дотам със самолет, а после още поне час с кола. За един ден едва ли ще успеем да отидем и да се върнем. Ще се наложи да пренощуваме. Нали разбираш, в момента не мога да пътувам дотам.

Шимамото се извъртя бавно на стола си и ме погледна в очите.

— Хаджиме, знам, че не бива да искам от теб тази услуга. Да, защо да ти създавам грижи и да те обременявам излишно? Но няма кого другиго да помоля. Трябва да отида там, а не искам да отида сама. Към кого другиго да се обърна?

Погледнах я в очите. Бяха абсолютно спокойни и неподвижни като дълбоки вирове в сянката на скали, бранещи ги от всички ветрове. Вгледаше ли се по-внимателно в тях човек, щеше постепенно да съзре отразяващото се в тази гладка водна повърхност.

— Прости ми. — Тя се усмихна така, сякаш силите я бяха напуснали. — Не си мисли, че дойдох тук само за да те помоля за това. Исках просто да те видя и да си поговорим. Изобщо не се и канех да поставям този въпрос.

Пресметнах бързо наум и рекох:

— По принцип е възможно да се върнем не много късно вечерта, ако заминем със самолет рано сутринта. Разбира се, всичко зависи от това колко дълго искаш да останем там.

— Не много, струва ми се. Наистина ли можеш да отделиш време за едно пътуване със самолет дотам и обратно?

— Вероятно — отвърнах аз, след като помислих. — Засега не мога да кажа нищо определено. Но ще се опитам да намеря време. Обади ми се утре вечер. Ще бъда тук. Дотогава ще разбера как се стига дотам. Ти имаш ли някакви планове?

— Не. Готова съм да тръгна по всяко време, стига на теб да ти е удобно.

Кимнах.

— Прощавай — добави тя. — Може би не биваше пак да се срещаме. Знам, че с каквото и да се заема, накрая винаги го съсипвам.

Тя си тръгна към единайсет. Отидох да я изпратя, махнах на едно такси и държах чадъра над нея, докато се качи. Продължаваше да вали.

— Довиждане. Благодаря за всичко — каза тя.

— Довиждане.

Върнах се в бара и седнах на същото място пред плота. Чашата на Шимамото беше още там. Там беше и пепелникът с няколко смачкани угарки. Казах на сервитьора да не пипа нищо и дълго разглеждах бледите следи от червило по чашата и угарките.

Когато се прибрах, жена ми ме чакаше. Беше наметнала жилетка над нощницата и гледаше на видео „Лорънс Арабски“ — сцената, където Лорънс, след като преодолява множество изпитания, най-накрая успява да премине през пустинята и да стигне до Суецкия канал. Юкико беше гледала този филм три пъти, но той толкова й харесваше, че бе готова да го гледа отново и отново. Седнах до нея, налях вино на двама ни и заедно догледахме филма.

Казах й, че в неделя в клуба, в който ходех да плувам, имаме мероприятие. Един от членовете имаше голяма яхта. Няколко пъти бяхме влизали с нея навътре в морето да ловим риба и да се почерпим. През февруари беше малко студено за такива разходки, но жена ми не разбираше нищо от яхти и затова не възрази. Рядко излизах в неделя и Юкико като че нямаше нищо против да се срещам с други хора и да подишам чист въздух.

— Ще изляза рано сутринта и до осем вечерта ще съм се прибрал, надявам се. Ще вечерям вкъщи — казах й.

— Добре. Сестра ми ще дойде на гости в неделя. Ако не е студено, ще идем заедно с децата на разходка в Шинджуку-гьоен8. Ще си вземем сандвичи. Добре ще си прекараме, само в женска компания.

— Добра идея — рекох.

На другия ден позвъних на една туристическа агенция и запазих самолетни билети и кола под наем. Самолетът до Токио щеше да кацне на летището в шест и половина вечерта, така че щях да успея да се върна навреме за вечеря. После отидох в бара и зачаках обаждането на Шимамото. Тя позвъни в десет.

— Мисля, че ще мога да отделя време. Какво ще кажеш за неделя? — попитах я.

— Чудесно — отвърна тя.

Казах й кога излита самолетът и къде да се срещнем на летище „Ханеда“.

— Много ти благодаря — рече Шимамото.

Затворих телефона и седнах за малко на плота с книга, но шумът от разговорите в бара не ми позволяваше да се съсредоточа. Отидох в тоалетната, измих си лицето и ръцете със студена вода и се загледах в отражението си в огледалото. „Ето че излъга Юкико“, казах си. Лъгал я бях и преди, когато се случваше да преспя с друга жена. Но тогава нямах чувството, че я лъжа. Това бяха просто безобидни забежки. Сега обаче беше друго, някак нередно. Не че възнамерявах да спя с Шимамото. Но все пак беше нередно. Дълго разглеждах отражението си. Отдавна не се бях взирал в очите си. Не ми се удаде да прочета в тях отговора на въпроса що за човек съм. Опрях се с ръце на мивката и въздъхнах дълбоко.

10

Реката се спускаше покрай скалите, като на места образуваше бързеи, а на други усмиряваше своя бяг и се разливаше в тихи вирчета. Водната повърхност отразяваше бледото слънце. Надолу по течението се виждаше стар железен мост — толкова тесен, че по него едва ли можеше да премине кола. Тъмният му, невъзмутим метален корпус тънеше в дълбоката тишина, изпълваща мразовития февруарски ден. Мостът се използваше само от гостите на хотела — за да стигнат до един горещ минерален извор, — от обслужващия персонал и от горските пазачи. Когато минахме по него, не срещнахме никого. Погледнахме назад и не видяхме жива душа. След като пристигнахме в хотела, хапнахме, после пак прекосихме реката и тръгнахме надолу по течението. Шимамото беше с дебела шуба. Беше вдигнала яката й и беше увила около шията си шал, който стигаше чак до носа й. Облечена бе в туристически екип и изглеждаше доста различно от обичайното. Косата й бе вързана отзад, носеше тежки туристически обувки с дебели подметки. На едното й рамо висеше зелена найлонова раница. Изглеждаше досущ като гимназистка. Тук-там по брега се виждаха кръпки от неразтопен, слегнал се сняг. Две врани клечаха на парапета на моста, гледаха реката и грачеха пронизително, сякаш се караха. Крясъците им отекваха в голата гора, прелитаха над реката и режеха слуха.

Покрай реката беше проправена тясна пътека без настилка. Страховито тиха и пуста, тя отвеждаше неизвестно накъде. Наоколо нямаше никакви постройки — само тук-там голи поля. Браздите бяха все още покрити със сняг, разчертал земята с отчетливи бели линии. Навсякъде се натъквахме на врани. Щом ни зърнеха, те издаваха отривисти крясъци, сякаш сигнализираха на събратята си. Но не отлитаха дори когато се приближавахме до тях. Успях да разгледам острите им клюнове, напомнящи някакво страховито оръжие, и ярките им на цвят крачета.

— Имаме ли време? — попита Шимамото. — Дали да не повървим още малко?

Погледнах часовника си.

— Добре. Можем да останем още час.

— Толкова е тихо тук — промълви тя, оглеждайки се бавно и спокойно наоколо. Заедно с думите, от устата й излизаше и се издигаше нагоре белият й дъх.

— Е, как ти се струва реката? Такава ли търсеше?

Тя се усмихна и ме погледна.

— Ти сякаш четеш мислите ми.

И като протегна ръката си в ръкавица, тя хвана моята, също в ръкавица.

— Радвам се — казах аз. — Боях се да не се окаже, че сме били напразно целия този път и че не това е реката, която търсиш. Какво щяхме да правим тогава?

— Хей, откъде се взе тази неувереност? Не би могъл да сбъркаш — рече тя. — Знаеш ли какво си помислих сега, вървейки до теб: също като някога е, когато се връщахме заедно от училище.

— Само че не куцаш, както тогава.

Тя се засмя.

— Ти май съжаляваш, че съм си направила операция.

— Може би.

— Настина ли?

— Шегувам се. Толкова се радвам, че ти е помогнала. Просто ме обзе някаква носталгия по онова време.

— Хаджиме, не знаеш колко съм ти благодарна.

— Няма защо. Все едно че излязохме на пикник. Но със самолет.

Шимамото се умълча и известно време вървя, гледайки напред. После рече:

— Но е трябвало да излъжеш жена си.

— Ммм…

— Сигурно не ти е било лесно. Убедена съм, че не си искал да я излъжеш.

Не знаех какво да отвърна. От близката гора отново се чу пронизително грачене.

— Не знам защо се вмъкнах в живота ти — промълви Шимамото.

— Хайде да не говорим за това. Изминахме толкова път дотук, така че нека да поприказваме за нещо по-весело.

— За какво?

— В това облекло приличаш на гимназистка.

— Благодаря. Хубаво би било да е вярно.

Вървяхме бавно покрай брега. Известно време мълчахме, съсредоточени единствено върху крачките си. На нея й бе трудно да се движи бързо, но успяваше да поддържа постоянно темпо, като за всеки случай се държеше здраво за ръката ми. Почвата под краката ни беше замръзнала и гумените подметки на обувките ни почти не издаваха шум. Тя беше права — колко хубаво би било, ако можехме да крачим така един до друг в детството си, или по-късно, когато бяхме на двайсет, двайсет и пет…! Неделен следобед и ние вървим по речния бряг, хванати за ръце, а наоколо няма жива душа… Какво щастие би било това. Но вече не бяхме ученици. Аз имах жена, две деца, работа. И за да дойда тук, се наложи да излъжа жена си. Скоро трябваше да поема обратно към летището, за да се върна в Токио до шест и половина и да бързам да се прибера вкъщи, където жена ми щеше да ме чака.

Накрая Шимамото спря, потри ръце и се огледа на всички страни. Погледна нагоре по течението, после надолу. На отсрещния бряг се издигаха планински вериги, а вляво се простираше по зимному гола горичка. Бяхме съвсем сами. И хотелът, в който бяхме обядвали, и железният мост оставаха скрити в сянката на възвишенията. От време на време, сякаш спомняйки си задълженията си, иззад облаците надничаше слънцето. Чуваше се само граченето на враните и шумът на забързаната река. Изведнъж си помислих, че някога, някъде пак ще видя тази картина. Обратно дежа вю, ако може така да се каже — не усещане, че вече съм виждал това, а именно предчувствие, че някой ден пак ще го видя. Това предчувствие протегна дългата си ръка и здраво стисна мозъка ми. Почувствах хватката му, силата в пръстите му. Но то бе сграбчило не човека, който бях сега, а онзи, който щях да бъде след време, вече остарял. Разбира се, така и не видях как ще изглеждам тогава.

— Това място е много подходящо — рече Шимамото.

— За какво? — поинтересувах се аз.

Тя ме погледна и се усмихна леко, както винаги.

— За онова, което съм намислила.

Спуснахме се до брега, където имаше неголям вир, покрит с тънка ледена кора. На дъното бяха застинали няколко паднали листа, подобни на плоски мъртви риби. Извадих от водата малък объл камък и го потъркалях върху дланта си. Шимамото свали ръкавиците си, сложи ги в джоба на шубата, после отвори раницата и извади отвътре торбичка от хубав плат. В нея имаше малка урна. Отвори внимателно капачето и погледна вътре.

Стоях до нея и наблюдавах безмълвно.

В урната имаше бяла пепел. Много внимателно, като се стараеше да не я разпръсне, Шимамото изсипа пепелта върху лявата си длан и успя да я побере в нея. Предположих, че е навярно пепел от кремация. Следобедът беше тих и безветрен и пепелта не се разпиля. Шимамото сложи празната урна обратно в раницата, забучи върха на показалеца си в пепелта, после пъхна пръста в устата си и го облиза. Погледна ме и понечи да се усмихне, но не можа. Пръстът остана близо до устните й.

Тя клекна до реката и изсипа пепелта във водата. Бях до нея и я наблюдавах. Течението отнесе за миг пепелта. Стояхме на брега и дълго се взирахме във водата. Шимамото погледна дланта си, изтърси остатъците от пепелта и си сложи ръкавиците.

— Дали ще стигне до морето?

— Мисля, че да — отвърнах, но не бях съвсем сигурен. Все пак морето беше доста далече. Може би пепелта щеше да заседне някъде. Но все пак някаква частица от нея щеше да стигне дотам.

Шимамото взе парче дъска, което лежеше на брега, и започна да дълбае с него в меката почва. Помогнах й да направи малка ямичка, в която тя зарови обвитата в плат урна. Някъде заграчиха врани. Те като че от самото начало следяха действията ни. „Гледайте колкото си искате. Нищо лошо не вършим. Изсипахме малко пепел в реката и толкова“, казах си аз.

— Дали ще завали, как смяташ? — попита Шимамото, утъпквайки почвата с обувката си.

Погледнах небето.

— Май не.

— Не, друго имах предвид. Исках да кажа, че прахът на това дете ще попадне в морето и ще се смеси с морската вода. Тя ще се изпари, ще се превърне в облак и ще се излее на земята като дъжд.

Отново погледнах небето, после реката и рекох:

— Може би точно така ще стане.

Върнахме се на летището с колата, която бях наел. Времето бързо се разваляше. Небето се покри с гъсти облаци, които скриха последните късчета синева. Като че всеки момент щеше да завали сняг.

— Бе прахът на моето дете. На единственото ми дете — каза Шимамото така, сякаш говореше на себе си.

Погледнах я за миг и отново се обърнах към пътя. Камионите изхвърляха изпод колелата си кален полуразтопен сняг и час по час трябваше да включвам чистачките.

— Умря на другия ден след раждането — рече тя. — Живя един-единствен ден. Само няколко пъти ми дадоха да го подържа. Беше толкова красиво, толкова нежно… Така и не разбраха каква е причината… Не можеше да диша добре. Посиня и умря.

Нищо не можах да кажа. Просто се пресегнах и поставих ръка върху нейната.

— Беше момиченце. Дори име не й бях измислила.

— Кога се случи това?

— Точно преди една година, през февруари.

— Горкичката — промълвих.

— Не исках да я погреба. Не можех да понеса мисълта, че ще бъде на някакво тъмно и студено място. Исках да бъде до мен. После реших да разпръсна праха в реката, за да попадне в морето и да се превърне в дъжд…

Шимамото замълча задълго. Аз продължих да шофирам безмълвно. Може би не й се говореше, затова реших, че най-добре ще е да я оставя на спокойствие. Но скоро забелязах, че с нея нещо не е наред. Тя дишаше с някакви странни механични хрипове. Отначало си помислих, че двигателят на колата е повреден, но после разбрах, че шумът идва от съседната седалка. Сякаш трахеята й бе продупчена и след всяко вдишване въздухът излизаше оттам със свистене.

Погледнах я, докато чаках на светофар. Лицето й беше бледо като лист хартия и неестествено застинало. Тя бе отпуснала глава на облегалката и гледаше право напред, в една точка. Седеше, без да помръдне, и само от време на време мигаше, сякаш по принуда. Карах още малко и скоро открих подходящо за спиране място — паркинга на една зала за боулинг. На покрива на сградата, която приличаше на самолетен хангар, имаше билборд с нарисувани на него гигантски кегли. Оказахме се сами на този огромен паркинг, като в някаква пустиня накрай света.

— Шимамото-сан! — казах. — Какво ти е?

Тя не отвърна. Просто продължи да диша с това необяснимо хриптене, облегната на седалката. Поставих ръка върху бузата й. Беше студена като околния пейзаж. Никаква топлинка. Докоснах челото й. И то бе ледено. Почувствах, че се задушавам. Помислих, че тя умира. Погледът й беше празен. Вгледах се дълбоко в очите й, но нищо не видях. Бяха тъмни и студени като смъртта.

— Шимамото-сан! — извиках, но тя не реагира. Погледът й беше разфокусиран. Може би беше изгубила съзнание. Трябваше незабавно да я закарам в болница. Щяхме да изпуснем самолета, но сега не беше време да се безпокоя за това. Шимамото можеше да умре. Не биваше да го допусна.

Запалих колата и в този момент забелязах, че тя се опитва да каже нещо. Спрях двигателя и приближих ухо до устните й, но не разбрах думите й. Говорът й наподобяваше свистене на вятър през процеп в стената. Напрягайки последните си сили, тя повтаряше ли повтаряше нещо, но напразно. Накрая успях да разбера една дума: „Лекарство“.

— Искаш да вземеш лекарство ли? — попитах я.

Тя кимна — толкова слабо, че си помислих да не би да ми се е сторило. Но имаше, изглежда, сили само за това. Порових се в джоба на шубата й — портмоне, носна кърпа, ключодържател с няколко ключа, но никакви лекарства. Отворих раницата и във вътрешния джоб напипах опаковка с четири малки капсули. Показах й ги.

— Това ли?

Тя кимна, без да помръдне поглед.

Изтеглих седалката й назад и отворих устата й, за да й дам лекарството. Но устата й беше толкова пресъхнала, че тя не можа да преглътне капсулата. Заозъртах се с надеждата да открия някъде автомат за напитки и, разбира се, не открих. Нямаше време за търсене. Единственият източник на вода наблизо бе снегът. Слава богу, че поне от него имаше в изобилие. Изскочих от колата и с вълнената шапка на Шимамото загребах малко сняг под стряхата на сградата — там като че ли беше най-чист. После започнах малко по малко да го разтопявам в устата си, докато езикът ми не се вкочани. Нищо по-добро не можах да измисля. Отворих устата й и прелях водата от моята уста в нейната. След това запуших носа й, за да я накарам да преглътне. Тя се позадави, но след няколко опита успя да преглътне капсулата.

Погледнах опаковката. На нея не пишеше нищо — нито наименованието на лекарството, нито фамилията на пациента, нито упътване. „Странно, помислих си, обикновено ги пише тези неща, за да не вземе някой погрешно лекарство и за да е ясно какви са съставките му“. Върнах опаковката обратно в раницата и погледнах Шимамото внимателно. Нямах представа какво й е, нито що за лекарство е това, но щом като го носеше със себе си, сигурно й помагаше. Значи пристъпът не бе напълно неочакван.

След десет минути страните й започнаха да поруменяват. Допрях леко буза до нейната — лицето й постепенно се затопляше. Въздъхнах с облекчение и я настаних по-удобно на седалката. Нямаше да умре. Обгърнах раменете й и потрих страните си о нейните. Шимамото бавно се съвземаше.

— Хаджиме — прошепна тя.

— Да те заведа ли на лекар? Може би ще намерим наблизо болница — попитах.

— Не, не е необходимо — отвърна тя. — Лекарството скоро ще подейства. Всичко ще е наред, не се притеснявай. Да потегляме час по-скоро към летището, иначе ще изпуснем самолета.

— Не мисли за това. Ще останем тук, докато се почувстваш по-добре.

Избърсах устата й с носна кърпичка. Тя я взе и я заразглежда.

— С всички ли си толкова добър?

— Не с всички — отвърнах. — С теб, да. Но с всички е невъзможно. Има някакъв предел и на добротата ми към теб. Ако не беше той, щях да направя за теб много повече. Но не мога.

Тя обърна глава и ме погледна.

— Хаджиме, не си мисли, че беше нарочно, за да изпуснем самолета — промълви тя.

Погледнах я с почуда.

— Разбира се, че не си го мисля. Не е нужно да го казваш. Прилоша ти. Какво можеше да се направи?

— Извинявай.

— За какво? Нищо лошо не си сторила.

— Задето ти обърках плановете.

Погалих косите й, наведох се и я целунах по бузата. Толкова ми се искаше да я притисна силно към себе си, да почувствам топлината на тялото й… Но не можех. Само докоснах с устни страната й — топла, мека и влажна.

— За нищо не бива да се безпокоиш — казах аз. — Всичко ще бъде наред.

Докато се доберем до летището и върнем колата, времето за качване на пътниците вече беше изтекло. Но за щастие излитането се забави и самолетът все още беше на пистата. Всички пътници бяха в терминала. Въздъхнахме с облекчение. Наложи се да чакаме. Служителят на гишето за информация съобщи, че е възникнал проблем с двигателя, но не знаеше кога ще приключи ремонтът и нямаше никаква друга информация. Снегът, завалял още докато наближавахме летището, сега падаше на парцали. При такова време не бе изключено да отменят полета.

— Какво ще правиш, ако не излетим? — попита ме Шимамото.

— Не се безпокой. Ще излетим — отвърнах, при все че никак не бях уверен в това. Но мисълта, че самолетът може да не излети, никак не ми допадаше. Щеше да се наложи да съчиня някакво оправдание, да обясня как съм стигнал чак в Ишикава. „Стига, казах си. Защо да си блъскам предварително главата с това. Когато всичко се изясни, тогава ще му мисля. А сега трябва да се погрижа за Шимамото“.

— Ами ти? — попитах я. — Не се ли боиш, че днес може да не се върнем?

Тя поклати глава.

— Не се притеснявай за мен. Важното е ти да нямаш проблеми. Все пак може да загазиш.

— Възможно е. Но не се бой. Засега не са казали, че полетът е отменен.

— Знаех си, че ще се случи нещо подобно — тихо, сякаш на себе си, рече Шимамото. — Винаги е така — Щом съм наблизо, не чакай нищо хубаво. Стига да се появя, и всичко тръгва наопаки.

Седнах на една пейка в чакалнята и се замислих — какво да кажа по телефона на Юкико, ако наистина отложат полета. Хрумнаха ми най-различни обяснения, но всички ми се сториха глупави и неубедителни. Излязох в неделя сутринта, като й казах, че ще прекарам деня с приятели от клуба, а ето че изведнъж поради снеговалеж съм заседнал на летището в Ишикава. Как да й го обясня? „Когато излязох, изведнъж страшно, ми се прииска да видя Японско море и веднага поех към летище «Ханеда»“, бих могъл да кажа. Глупости. Ако това беше най-доброто обяснение, което можех да измисля, по-добре нищо да не обяснявам. Или все пак ще е най-добре да кажа самата истина. Скоро с удивление осъзнах, че в дъното на душата си искам самолетът да не излети и снегът да затрупа всичко. У мен дори се прокрадна тайна надежда, че жена ми ще узнае за това мое пътуване с Шимамото. Исках да сложа край на лъжите и оправданията. Исках да остана тук, с Шимамото, а после да става каквото ще.

Самолетът все пак излетя, с час и половина закъснение. Шимамото се облегна на мен и заспа. А може и просто да седеше със затворени очи. Прегърнах я през рамо и я притиснах до себе си. Няколко пъти ми се стори, че плаче. По време на полета тя не промълви нито дума. Аз също. Заговорихме малко преди кацането на самолета.

— Как се чувстваш? — попитах я.

Тя се притисна о мен и кимна.

— Добре съм. Лекарството е много ефикасно. Не се притеснявай. — Главата й лежеше на рамото ми. — Само не ме питай нищо.

— Разбрах. Никакви въпроси.

— Благодаря ти за днешния ден — каза тя.

— За какво по-точно?

— Задето ме заведе до реката. Задето ми даде вода от устата си. Задето ме изтърпя.

Погледнах я. Устните й бяха съвсем близо. Тези устни, които бях целувал, когато й давах вода. Те сякаш ме търсеха и сега. Разтвориха се леко, разкривайки красивите й бели зъби. Не можех да забравя докосването на мекия й език, което почувствах за миг, докато вливах вода в устата й. Дъхът ми спря, не можех да мисля за нищо. Цялото ми тяло гореше. „Тя ме желае“, помислих си. И аз я желая. Но успях някак да се овладея. Трябваше да спра там, където съм. Още една крачка и нямаше да има връщане назад.

Позвъних у дома от летище „Ханеда“. Вече беше осем и половина. Извиних се на жена си, че закъснявам. Казах й, че не съм могъл по-рано да се свържа с нея и че ще се прибера след час.

— Чаках, чаках и седнах да вечерям без теб. Сготвих рагу — рече тя.

Качихме се в БМВ-то, което бях паркирал на летището.

— Къде да те закарам? — попитах Шимамото.

— Можеш да ме оставиш в Аояма. После сама ще се справя — отвърна тя.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна широко и кимна.

До Гайен, където излязох от магистралата, пътувахме в мълчание. Поставих касета в уредбата — тихо зазвуча концерт за орган на Хендел. Шимамото беше поставила ръцете си на коленете и гледаше през прозореца. Беше неделя вечер и в преминаващите покрай нас коли пътуваха семейства, връщащи се от провинцията. Бързо сменях скоростите с ръка върху лоста.

— Хаджиме — заговори Шимамото, когато наближихме „Аояма-дори“. — Мислех си колко хубаво би било, ако нашият самолет не беше излетял.

„Аз също“, понечих да кажа, но не можах. Гърлото ми изведнъж пресъхна и думите заседнаха някъде. Само кимнах и лекичко стиснах ръката й. На ъгъла в началото на „Аояма“ тя ми каза да спра колата.

— Може ли пак да дойда да те видя? — попита тихо, когато отвори вратата. — Нали не съм ти омръзнала?

— Ще те чакам — казах аз.

Тя кимна.

Преминавайки през „Аояма“, си помислих: „Ако не я видя повече, ще полудея“. Когато тя слезе от колата и си замина, моят свят внезапно опустя.

11

Четири дена след пътуването с Шимамото до Ишикава неочаквано се обади тъстът ми. Каза, че иска да ме помоли за услуга и ме покани на обяд на следващия ден. Съгласих се, макар, честно казано, предложението му да ме изненада. Той все беше много зает и твърде рядко обядваше с хора, които нямаха отношение към бизнеса му.

Половин година по-рано офисът на неговата фирма се премести от Йойоги в нова седеметажна сграда в Йоцуя. Заемаше двата най-горни етажа. Останалите пет се даваха под наем на други фирми, ресторанти и магазини. За пръв път отивах там. Вътре всичко беше ново-новеничко и блестеше. Фоайето беше с мраморен под, висок таван и голяма, пълна с цветя керамична ваза. Когато излязох от асансьора на шестия етаж, бях посрещнат от млада секретарка с разкошни коси, като от реклама на шампоан. Тя се обади на тъста ми и му каза, че съм пристигнал. Телефонът й беше последен модел, тъмносив и приличаше на шпатула с бутончета. Секретарката ми се усмихна лъчезарно и рече:

— Моля, заповядайте. Господин директорът ви очаква.

„Чудесна усмивка, помислих си, но не толкова хубава колкото на Шимамото“.

Кабинетът на директора се намираше на последния етаж. Огромен прозорец разкриваше панорамен изглед към града — не особено впечатляващ, но помещението беше светло и просторно. На стената висеше картина на известен импресионист. Морски фар и лодка. Като че Сьора, може би дори оригинал.

— Бизнесът върви отлично, както виждам — казах.

— Да, не върви зле — отвърна той, отиде до прозореца и посочи навън. — Изобщо не върви зле. И ще тръгне още по-добре. Сега му е времето да се направят пари. За хората от моя бранш такъв шанс се пада веднъж на двайсет или трийсет години. Ако не спечелиш сега, никога няма да можеш. И знаеш ли защо?

— Не. В строителството съм пълен невежа.

— Ето. Погледни града. Виждаш ли колко незастроени парцели има навсякъде, прилича на уста с липсващи зъби? Когато вървиш по улиците, не се забелязва. Но от високото се вижда много добре. Преди на тези площи имаше стари сгради, но ги събориха. Земята толкова поскъпна, че те вече не са доходоносни. Отдаването им под наем не носи добри пари, трудно се намират наематели. Нужни са нови, по-големи сгради. При това поскъпване на земята високите данъци за недвижими имоти и данъците върху наследството не са по джоба на собствениците в центъра на града. Затова те си продават къщите и се местят в предградията. Строителните предприемачи ги изкупуват, събарят ги и на тяхното място построяват нови, по-доходни. Така че много скоро всички тези празни парцели ще бъдат застроени. След две-три години Токио ще е неузнаваем. Няма да има недостиг на капитал. Икономиката е в подем, акциите се покачват. Банките се пръскат по шевовете от пари. Ако човек има земя и я ипотекира, банката му дава заем. Имаш ли земя, имаш и пари. Затова всички тези сгради никнат като гъби. Според теб кой ги строи? Аз и такива като мен.

— Разбирам — казах. — А когато всичко това се построи, какво ще стане с Токио?

— Какво ще стане ли? Ами ще стане по-весело, по-красиво, по-удобно. Градовете отразяват състоянието на икономиката.

— Всичко това е хубаво, разбира се, но Токио е вече задръстен от коли. Улиците са непроходими. Ако строежите продължат със същото темпо, градът ще се превърне в един огромен паркинг. А как ще се поддържа водоснабдяването, ако настъпи продължителна суша? Или ако през лятото всички включват климатиците си, ще има ли достатъчно електроенергия? Електростанциите работят с нефт от Близкия изток. Ами ако пак има нефтена криза?

— За това трябва да мислят правителството и градската управа. Защо иначе им плащаме такива високи данъци? Нека чиновниците да си понапрегнат мозъците. Нали са завършили Токийския университет. Какво само си вирят носовете, сякаш наистина те управляват страната. Нека за разнообразие да си размърдат скъпоценните умове. Аз не разбирам от това. Аз съм прост строител. Има ли поръчки за строежи, строя. Всичко е пазар. Нали така?

Реших да не говоря повече на тази тема. Все пак не бях дошъл при тъста ми, за да спорим за японската икономика.

— Както и да е — рече той. — Да прекратим засега разговора по този сложен въпрос и да отидем да хапнем. Страшно съм прегладнял.

Качихме се в огромния му черен мерцедес и се отправихме към Акасака, където беше любимият му ресторант, в който поднасяха змиорки. Заведоха ни в сепаре в дъното на залата. Седнахме да обядваме. Денем не пиех, затова отпих само глътка саке, но тъстът ми веднага обърна няколко чашки.

— За какво искаше да поговорим? — попитах го. Ако се канеше да ми съобщи нещо неприятно, предпочитах сам да попитам, за да го узная час по-скоро.

— Искам да те помоля за една услуга — отвърна той. — Нищо особено не е. Трябва ми името ти.

— Моето име?

— Намислил съм да регистрирам още една фирма и трябва да използвам името на друг човек като учредител. От теб не се иска нищо, освен името. Гарантирам ти, че няма да имаш никакви проблеми и ще получиш съответното възнаграждение.

— Нищо не искам. Щом като ти трябва, използвай го. А що за фирма ще е тази? Добре е да знам, щом ще бъда записан като учредител.

— Ами, честно казано, няма да е истинска фирма. Ще съществува само като име.

— Тоест фиктивна фирма, фирма фантом.

— Може и така да се каже.

— А каква е идеята? Да се избегне плащането на данъци ли?

— Хмм… не съвсем — засмя се той.

— Може би укриване на доходи? — осмелих се да попитам.

— Да, нещо такова. Знам, че не е редно, но в нашия бизнес не може иначе.

— Ами ако възникне някакъв проблем?

— Няма нищо незаконно в регистрирането на фирма.

— Какъв ще е предметът й на дейност?

Той извади пакет цигари от джоба си, запали една с клечка кибрит и издиша кълбо дим над себе си.

— Няма да има никакви проблеми. А дори и да има, какво от това? На всички ще е ясно като две и две четири, че просто си ми разрешил да използвам името ти. Тъстът ти те е помолил и ти не си могъл да откажеш. Никой няма да ти търси отговорност.

Помислих малко и зададох още един въпрос:

— Къде ще отиват тези сенчести пари?

— По-добре да не знаеш.

— Бих искал да знам малко повече за така наречените пазарни отношения — казах аз. — В джоба на някой политик ли?

— Отчасти.

— В нечий чиновнически джоб?

Тъстът ми смачка цигарата в пепелника.

— На това му се вика подкуп. За него могат и в затвора да ме пратят.

— Но нали във вашия бизнес всички правят така? Кой повече, кой по-малко. Нали?

— Сигурно — отвърна той и на лицето му се изписа тъга. — Но не чак дотам, че да бъдат пратени зад решетките.

— А якудза? Те са доста ефективни при закупуване на земя, нали?

— Не. Никога не съм имал вземане-даване с криминални елементи. Нямам намерение да купувам земя, нито да завладявам пазара. Доходно е, но не е по моята част. Аз съм просто строител.

Въздъхнах дълбоко.

— Знаех си, че предложението ми няма да ти хареса — рече той.

— Какво значение има дали ми харесва или не, щом като и без това е ясно, че накрая ще дам съгласието си. Не е ли така?

— Да, така е — усмихна се уморено той.

Аз отново въздъхнах.

— Знаеш ли, татко, право да ти кажа, тази работа не ми харесва. И не защото е незаконна. Просто аз съм съвсем обикновен човек, който живее съвсем обикновен живот. Не искам да се забърквам в тъмни афери.

— Да, това ми е напълно ясно — рече той. — Остави всичко на мен. Няма да допусна да се обърка животът ти. Та нали иначе Юкико и децата също ще пострадат. Няма да го допусна. Знаеш колко много означават те за мен!

Кимнах. Как можех да отхвърля молбата му? Тежко ми стана при тази мисъл. Лека-полека затъвах в блатото. Това беше само началото, първата стъпка. Ако сега дадях съгласието си, по-късно щеше да ми поиска нещо друго.

Продължихме обяда си. Аз пих чай, а тъстът ми наблягаше на сакето.

— На колко години си? — неочаквано ме попита той.

— На трийсет и седем.

Той ме погледна втренчено.

— Най-хубавата възраст за мъжа. Силите са в разцвет, успехите в работата се множат, увереността в себе си е голяма. Затова и жените ти се лепят.

— Не бих казал — засмях се и го погледнах в очите. За миг ми се стори, че знае за мен и Шимамото и затова ме е довел тук. Но ако се съдеше по тона му, като че не ме подозираше, а просто се опитваше да поддържа разговора.

— На твоите години много обичах да ходя по жени. Затова не очаквай от мен да говоря като застъпник на съпружеската вярност. Сигурно е малко странно да казвам това на мъжа на дъщеря ми, но смятам, че няма нищо лошо в забежките, стига да са в разумни граници. Действа освежаващо. Семейният живот се подобрява, по-лесно ти е да се съсредоточиш върху работата си. Така че, ако спиш с други жени, не се притеснявай, няма да чуеш лоша дума от мен. Но бъди внимателен. Сбъркаш ли веднъж, целият ти живот отива по дяволите. Много примери мога да ти дам.

Кимнах и внезапно си спомних, че Юкико ми беше разказала за своя брат, който не се разбирал с жена си. Той бе с една година по-млад от мен. Намерил си любовница и почти не се прибирал вкъщи. Помислих си, че тъстът ми явно съжалява за сина си и затова започна този разговор.

— Стой по-далече от всяка фльорца. Свържеш ли се с такава, и ти ще се превърнеш в нищожество. Събереш ли се с глупачка, ще станеш глупак. Но недей да се забъркваш и с порядъчни жени. После няма да можеш да се отървеш и ще ти е много трудно да се върнеш при жена си. Разбираш ли какво говоря?

— Мисля, че да — отвърнах.

— Стига да не забравяш няколко правила, всичко ще е наред. Първо, не наемай квартира. Това би било голяма грешка. Второ, трябва да си се прибрал вкъщи не по-късно от два часа след полунощ. Запомни, не по-късно от два часа. И накрая: не използвай приятелите си за прикритие. Иначе ще бъдеш разкрит. Случи ли се това, нищо няма да можеш да направиш. Защо да губиш и приятелите си?

— Говориш така, сякаш го знаеш от личен опит.

— Именно. Човек се учи единствено от опита си — продължи той. — Макар че има и такива, за които това не се отнася. Знам, че не си от тях. Имаш набито око за хората. Единствено от опит може да се научи. Само няколко пъти съм идвал при теб в баровете ти, но веднага разбрах: умееш да си подбираш персонала и да го накараш да работи добре.

Мълчах в очакване да чуя какво още ще ми каже.

— И при избора на съпруга не си сбъркал. Отдавна живеете заедно и всичко е наред — Юкико е щастлива с теб. Имате прекрасни деца. Благодаря ти.

„Той се напи“, помислих си, но нищо не казах.

— Може би не знаеш, но веднъж Юкико направи опит за самоубийство. Беше изпила свръхдоза приспивателни. Два дена не дойде в съзнание. Помислих си, че няма да оживее. Цялата беше студена, едва дишаше. „Свършено е с нея“, рекох си. Имах чувството, че идва краят на света.

Вдигнах поглед към него.

— Кога стана това?

— Тогава беше на двайсет и две. Беше завършила наскоро университета. Случи се заради един мъж. Беше се стигнало до годеж, но той се оказа голям мерзавец. Юкико изглежда тиха, но е човек с характер. Умница е. Но не мога да проумея защо се свърза с този мерзавец. — Тъстът ми се облегна на колоната, до която седеше, пъхна цигара между устните си и запуши. — Беше й първият. Затова. Всички грешат първия път. Но за Юкико това бе страшен удар, много тежко го преживя, направи опит за самоубийство. После дълго не искаше и да помисли за друг. Затвори се в себе си, престана да излиза от къщи, а дотогава беше много общителна. Едва когато срещна теб, отново живна. Напълно се промени. Спомням си, че се запознахте на някаква екскурзия. Нали?

— Да. На Яцугатаке9.

— Тогава почти насила я изкарах от къщи и я накарах да отиде.

Кимнах.

— Не знаех, че Юкико се е опитвала да си сложи край на живота.

— Досега все си мислех, че е по-добре да не го знаеш. Но дойде моментът да научиш истината. Още дълго ще живеете заедно, затова трябва да знаете всичко един за друг — и доброто, и лошото. Още повече, че това е минала работа. — Той замижа и издиша кълбо дим. — Може да ти се стори смешно това, което ще кажа сега, защото съм й баща, но Юкико си я бива. Мисля, че разбирам от жени. Дали ми е дъщеря, или не, няма значение, мога да различа доброто от лошото. Малката ми дъщеря е по-хубава, но Юкико е по-добра. И ти умееш да преценяваш хората.

Аз мълчах.

— Нямаш брат или сестра, нали?

— Нямам.

— Аз имам три деца. Как смяташ, дали обичам еднакво и трите?

— Не знам.

— А ти? Еднакво ли обичаш дъщерите си?

— Разбира се.

— Защото са още малки — заяви тъстът ми. — Като пораснат, едната ще ти стане любимка. Но след време ще заобичаш повече другата. Някой ден ще разбереш какво имам предвид.

— Нима? — казах само.

— Между нас да си остане, но от трите най-много обичам Юкико. Не е хубаво, че приказвам така, но какво да се прави. С нея се разбираме без думи, имам й доверие.

Кимнах.

— Ти имаш набито око за хората, а това е голям талант. Той трябва да се пази. Аз например съм едно нищожество, но поне съм отгледал нещо хубаво.

Помогнах на порядъчно пияния ми тъст да се качи в мерцедеса си. Той се изтегна на задната седалка, разтвори широко крака и затвори очи. Хванах такси и се прибрах вкъщи. Юкико ме чакаше.

— За какво си говорихте? — попита тя.

— За нищо особено. Просто не му се пиеше сам. Но се понапи. Пое към офиса си, обаче не знам как ще работи в това състояние.

— Той винаги прави така — засмя се Юкико. — Пийва си по обед и после подремва около час на дивана в кабинета си. Бъди спокоен. Справя се, няма опасност да фалира фирмата.

— Все пак като че сега се напива доста по-бързо от преди.

— Да, така е. Преди мама да почине, той много издържаше на пиене и не му личеше. Вече не е същият. Но това е неизбежно. Старее, като всички.

Седнахме в кухнята да пием кафе, което Юкико направи. Реших да не й разказвам нищо за фирмата фантом и за молбата на тъста ми да я регистрира на мое име. Навярно това нямаше да й хареса. Тя без съмнение щеше да ми каже: „Вярно, че баща ми ти даде пари, но това какво общо има в случая. Ти нали ще ги върнеш, и то с лихва?“ Но ситуацията не беше толкова елементарна.

Малката ни дъщеря спеше в стаята си. Допих кафето и поведох Юкико към леглото. Съблякохме се и се прегърнахме нежно в лъчите на яркото слънце. Сгрях тялото й с топлината си и се слях с него. Но през цялото време мислех за Шимамото. Затворих очи и си представих, че нея притискам към себе си. Оргазмът премина по цялото ми тяло като бясна вълна.

Взех душ и се върнах в леглото да поспя. Юкико се беше вече облякла, но когато се мушнах под завивките, тя се сгуши до мен и долепи устни до гърба ми. Затворих очи и притихнах. Бях се любил с нея, а си бях мечтал за друга. Изпитвах чувство за вина. Лежах безмълвно, със затворени очи.

— Обичам те, наистина — каза Юкико.

— От седем години сме заедно, имаме две деца. Не съм ли ти омръзнал вече?

— Възможно е. Но все още те обичам.

Прегърнах я и започнах да я събличам. Свалих пуловера й, полата, сутиена…

— Ти какво? Пак ли? — удиви се Юкико.

— Да, пак.

— Трябва да си го запиша някъде — рече тя.

Този път се опитах да не мисля за Шимамото.

Прегръщах я, гледах лицето й, съсредоточих се само върху нея. Целувах устните й, шията, гърдите и накрая свърших в нея. После дълго я държах в обятията си.

— Всичко наред ли е? — попита тя и ме погледна в очите. — Какво все пак се случи между теб и татко?

— Нищо — отвърнах аз. — Абсолютно нищо. Просто ми се прииска да полежа.

— Добре — каза тя и ме прегърна силно, докато бях все още в нея. Затворих очи и се притиснах към нея с цялото си тяло, сякаш се боях да не изчезна в небитието.

Докато я прегръщах, си спомних какво ми разказа баща й — за опита й да се самоубие. „Вече си мислех, че няма да оцелее. Това е краят“, казах си. Ако тогава нещата бяха завършили трагично, сега нямаше да я прегръщам. Погалих я нежно по рамото, косата и гърдите. Тялото й беше истинско — топло, меко и живо. Под дланта ми биеше пулсът на живота й. Никой не знаеше колко дълго щеше да продължи този живот. Всичко, което има форма, можеше да изчезне за един миг. Юкико. Тази стая. Тези стени, таванът, прозорецът. Докато премигнеш, можеха да изчезнат и следа да не остане от тях. Внезапно си спомних за Идзуми. Бях й причинил страшна болка, също както онзи мъж беше постъпил с Юкико. Но след това Юкико срещна мен, а Идзуми бе останала сама.

Целунах жена си по меката шия.

— Ще поспя — казах й. — После ще отида да взема детето от детската градина.

— Добре — отвърна тя.

Не спах дълго. Когато отворих очи, видях, че минава три. От прозореца на спалнята се виждаше гробището Аояма. Седнах на един стол до прозореца и дълго гледах гробищния пейзаж. Сега, когато Шимамото отново се бе появила в живота ми, много неща изглеждаха различно. Слушах как Юкико приготвя вечерята в кухнята. Звуците бяха глухи, сякаш достигаха до мен по тръба от безкрайно далечен свят.

Изкарах БМВ-то от подземния гараж и се отправих към детската градина на голямата ми дъщеря. Този ден там имаше някакъв детски празник и когато тя излезе, беше вече почти четири часът. Пред сградата, както винаги, спираха лъскави, скъпи коли — сааби, ягуари, алфа ромео. От тях излизаха млади майки в скъпи дрехи, вземаха децата си и си отиваха по домовете. Бях единственият баща, дошъл да прибере детето си. Когато я видях, повиках я и помахах с ръка. Тя също ми махна с ръчичка и тръгна към мен. Миг по-късно зърна едно момиченце на предната седалка на син мерцедес 260 Е, извика нещо и се затича към нея. Момиченцето подаде глава през прозореца на колата. Носеше червена вълнена шапчица. Майка й беше с червено кашмирено палто и с големи слънчеви очила. Доближих се до мерцедеса и хванах дъщеря си за ръката. Жената се обърна към мен и приветливо ми се усмихна. Аз също се усмихнах. Щом видях червеното палто от кашмир и тъмните очила, си спомних за Шимамото — как вървях след нея от Шибуя до Аояма.

— Здравейте — поздравих я аз.

— Здравейте — отвърна тя.

Беше изключително красива. Едва ли беше на повече от двайсет и пет години. От стереоуредбата в колата звучеше песента „Изгори дома си“ на Токинг Хедс. На задната седалка се виждаха две хартиени торби с покупки от „Кинокуния“. Тази жена имаше красива усмивка. Дъщеря ми и малката й приятелка си шепнаха известно време и се разделиха. Червената шапчица вдигна прозореца на колата, а ние тръгнахме към нашето БМВ.

— Как ти мина денят? Случи ли се нещо забавно? — попитах.

Дъщеря ми тръсна рязко глава.

— Нищо забавно. Просто ужас.

— Лош ден и за двама ни — казах. Наведох се и я целунах по челото. Тя направи същата кисела гримаса, каквато се изписва на физиономиите на собствениците на снобски френски ресторанти, когато им подадеш карта „Америкън Експрес“. — Нищо. Утре ще бъде много по-добре.

Аз също исках да повярвам в това. Когато утре се събудя, да видя, че светът е нов, безметежен и всички проблеми са решени. Но не можех да приема лековерно, че ще е така. Утре всичко щеше да се обърка още повече. Имах жена и две деца. И се бях влюбил в друга.

— Тате — прозвуча гласчето на дъщеря ми. — Искам да яздя конче. Ще ми купиш ли конче?

— Да. Някой ден ще ти купя.

— Кога?

— Татко ще спести пари и ще ти купи конче.

— Имаш ли спестовна касичка, татко?

— Имам, много голяма. Като колата ни. Когато я напълня цялата, ще мога да ти купя конче.

— Дядо няма ли да се съгласи да ми купи, ако го помолим? Той е богат.

— Така е — казах. — Спестовната касичка на дядо ти е голяма колкото онази сграда. И вътре има много пари. Но е много трудно да се измъкнат пари от нея.

Дъщеря ми се позамисли.

— Може ли все пак да го помоля? Да ми купи конче.

— Разбира се, помоли го. Кой знае, може пък и да ти купи.

Приказвахме за кончето по целия път до вкъщи. Какъв цвят й харесва най-много? Как ще го кръсти? Къде би искала да отиде с него? Къде ще спи то? Когато стигнахме, я качих в асансьора и тръгнах към бара да видя как върви работата там. Какво ли щеше да донесе утрешният ден? Поставих ръце на кормилото и затворих очи. Имах чувството, че тялото ми не е мое, а само временна обвивка, която бях взел отнякъде. Какво ли ме очакваше утре? Трябваше незабавно да купя конче на дъщеря си. Да й го купя, преди всичко да се превърне в прах и да изчезне.

12

Оттогава до пролетта с Шимамото се срещахме почти всяка седмица. Тя идваше в някой от баровете, най-често в „Гнездото на червеношийката“ Винаги се появяваше след девет. Сядаше пред плота, поръчваше си два-три коктейла и си тръгваше към единайсет. Сядах до нея и разговаряхме. Не зная какво мисли за нас персоналът на заведението, но и това не ме вълнуваше. По същия начин на времето не ме интересуваше как ни възприемат съучениците ни.

Понякога тя ми се обаждаше по телефона и ми предлагаше да се видим на следващия ден. Обикновено се срещахме в кафенето на Омоте Сандо. Хапвахме и тръгвахме на разходка. Бяхме заедно два, най-много три часа. Когато дойдеше моментът да си тръгва, тя поглеждаше часовника си, усмихваше се и казваше:

— Е, трябва да вървя.

Колко хубава бе усмивката й! Но по нея не можеше да се отгатне какво чувства, какво преживява тя в този момент. Дали й беше тъжно, че си тръгва, или не много? Или пък се радваше, че се избавя от мен? Нямах представа. Не знаех дори дали наистина й се налагаше да си тръгне.

Така или иначе, през тези два-три часа, които прекарвахме заедно, не можехме да се наприказваме. Нито веднъж обаче не се докоснахме. Нито веднъж не я прегърнах през рамо, нито тя ме хвана за ръка.

По улиците на Токио Шимамото си възвръщаше обичайната безметежна очарователна усмивка. Нямаше и следа от бурните емоции, които бушуваха в нея през онзи студен февруарски ден, когато пътувахме до Ишикава. Топлотата и близостта, породили се между нас тогава, бяха изчезнали. Сякаш се бяхме наговорили да не споменаваме за странното ни малко пътешествие.

Вървяхме рамо до рамо и аз се питах какви чувства се таят в сърцето й, накъде я водят те. Понякога я поглеждах в очите, но откривах в тях единствено смирено мълчание. Както и преди, бръчиците над клепачите й ми напомняха далечен хоризонт. Най-после, след тези наши разходки, започнах да разбирам самотата на Идзуми. Шимамото имаше собствен малък свят в душата си. Той си беше само неин, недостъпен за другите, включително и за мен. Вратата към него се бе открехнала веднъж и тутакси се бе затворила.

Отново се почувствах като безпомощно, объркано дванайсетгодишно момче. Не знаех какво да правя, какво да говоря. Мъчех се да се успокоя, да използвам ума си, но всичко беше напразно. Каквото и да говорех, каквото и да правех в нейно присъствие, винаги беше неправилно. Но лъчистата й усмивка сякаш поглъщаше всички чувства и ми казваше: „Не се безпокой. Всичко е наред“.

Както и преди, не знаех почти нищо за живота й. Къде живее? С кого? Омъжена ли е или може би вече не. Знаех само, че детето й е умряло на втория ден след раждането и че това се е случило предишната година, през февруари. И че никога не е работила. От друга страна, тя беше винаги добре облечена, носеше великолепни, скъпи украшения. Значи не й липсваха пари. Само това знаех за нея. Навярно е била омъжена, щом като е имала дете, но пък малко ли извънбрачни деца се раждат всеки ден.

С течение на времето Шимамото започна малко по малко да разказва за ученическите си години. Нищо не свързваше тези нейни спомени със сегашния й живот и тя нямаше нищо против да говори за миналото. Разбрах колко мъчително самотна се е чувствала тогава. Правела всичко възможно да постъпва справедливо с всички, така че никога да не й се налага да се оправдава. „Човек започне ли да си търси оправдания, все така ще я кара — каза ми тя. — Аз не искам да живея така“. Но не се получавало, както тя искала. Между нея и околните възниквали глупави недоразумения, които я наранявали дълбоко. Постепенно се затворила в себе си. Сутрин често й било лошо и не искала да ходи на училище.

Тя ми показа своя снимка от последните класове на гимназията. Седи на стол в някаква градина с разцъфнали слънчогледи наоколо. Лято е. Тя е с къси джинси и бяла блузка. Истинска красавица! Гледа към фотоапарата широко усмихната. Все същата прекрасна усмивка — макар и не така самоуверена и естествена като на възрастната Шимамото. А тази неувереност и неопределеност бяха особено затрогващи. Самотните нещастни момичета не се усмихват така.

— Ако съдя по тази снимка, бих казал, че си била най-щастливото момиче на света — казах й.

Шимамото бавно поклати глава. В ъгълчетата на очите й се събраха очарователни бръчици; тя като че ли спомни нещо.

— Не, Хаджиме, нищо не може да се разбере по една снимка. На нея виждаш само една сянка, а самата аз съм далеч. Но на снимката това не се забелязва.

Гледах снимката и сърцето ми се свиваше. Толкова време бях изгубил! Скъпоценни години, които никога нямаше да се върнат. Време, което съществуваше само в минало измерение. Дълго гледах снимката.

— Какво толкова интересно намираш в нея? — попита Шимамото.

— Опитвам се да наваксам част от изгубеното време — отвърнах аз. — Не сме се виждали двайсет и пет години. Искам някак да запълня тази празнина.

Тя се усмихна и ме погледна така, сякаш нещо в лицето ми я беше озадачило.

— Странно. Искаш да запълниш тази празнина, а аз обратно — на мястото на тези години да остане бяло петно.

До завършването на гимназията Шимамото не се срещала с никого, нямала сериозен приятел. Момчетата се занасяли по нея, и как не, тя беше красиво момиче. Но Шимамото не обръщала внимание на никого. Излизала с няколко, но за кратко.

— Момчетата на тази възраст изобщо не са за харесване. Нали разбираш? Всички са недодялани и егоисти, и мислят само за едно: как да ти бръкнат под полата. Противно ми ставаше само като си помислех. Исках всичко да бъде така, както при нас с теб.

— Знаеш ли, когато бях на шестнайсет, и аз не бях по-различен: един недодялан егоист, копнеещ да бръкне под нечия пола.

— В такъв случай е по-добре, че не се срещнахме тогава — усмихна се тя. — На дванайсет се разделихме, на трийсет и седем пак се намерихме… може би това все пак е най-добрият вариант за нас.

— Не знам…

— А сега как е? Можеш ли да мислиш за друго, освен за фусти?

— Като че да — отвърнах аз. — Но ако това толкова те безпокои, може би ще е по-добре следващия път да си с панталон!

Шимамото погледна ръцете си върху масата и се засмя. Както винаги не носеше пръстен, а гривна и часовник, всеки път нови. И обеци. Но никога пръстен.

— Не исках да бъда бреме за никого — продължи тя. — Разбираш ли? Толкова неща не можех да си позволя — пикници, плуване, ски, кънки, дискотеки… Всички тези развлечения ми бяха недостъпни. Дори да вървя ми беше трудно. Оставаше ми само да седя с някого, да разговаряме и да слушаме музика. Но на момчетата на тази възраст не им е достатъчно само това. И всичко ми опротивя.

Тя отпи глътка „Перие“ от чашата си, в която плуваше парченце лимон. Беше топъл мартенски следобед. Някои от младежите, минаващи по Омоте Сандо, бяха с пъстри ризи с къс ръкав.

— Ако тогава бяхме продължили да се срещаме, постепенно щях да се превърна в бреме за теб, да ти омръзна, да започна да ти преча. Ти искаше да живееш активно, да се измъкнеш на простор в широкия свят. Нямаше да мога да го понеса.

— Шимамото-сан — започнах, — това никога нямаше да се случи. Ти не би могла да ми омръзнеш. Между нас имаше нещо… особено. Не знам как да го обясня. Но го имаше. Нещо много ценно и важно.

Тя ме погледна внимателно, без да променя изражението си.

— В мен няма нищо забележително — продължих. — Нямам с какво толкова да се похваля. Бях груб, безчувствен и арогантен. И сега съм такъв. Така че може би изобщо нямаше да си подхождаме. Но в едно съм сигурен: ти никога нямаше да ми омръзнеш. Поне в този смисъл не съм като другите, които си познавала, и наистина съм особен човек за теб.

Шимамото отново погледна ръцете си върху масата, разтвори леко пръсти, сякаш искаше да се убеди, че са в нормално състояние.

— Знаеш ли, Хаджиме, в живота има неща, които не може да се върнат, колкото и тъжно да е това. Тръгнат ли напред, каквото и да правиш, те си продължават в същата посока. Ако нещо се обърка, то така си остава, объркано.

Веднъж с нея отидохме на симфоничен концерт. Шимамото ме покани по телефона — прочут пианист от Южна Америка изпълняваше концерти за пиано на Лист. Привърших работата си и отидохме в концертната зала в парк Уено. Маестрото свири блестящо. Техниката му беше поразителна, самата музика беше едновременно изящна и дълбока и горещите емоции на изпълнителя изпълниха залата. Но въпреки това, колкото и да се стараех да се съсредоточа със затворени очи, музиката не ме завладя. Сякаш от нея ме отделяше тънка завеса — толкова тънка, че не беше ясно дали изобщо я има. Не ми се удаваше да проникна през нея. Когато след концерта споделих това с Шимамото, тя каза, че изпитвала същото.

— Но какво не ти хареса в изпълнението? — попита. — Струва ми се, че беше чудесно.

— Не си ли спомняш, че на плочата, която слушахме, в края на втората част имаше драскотина. Чуваше се нещо като пш-пш. Без шума от тази драскотина някак не мога да възприемам музиката.

Шимамото се засмя.

— Не бих казала, че това е артистично възприемане на изкуството.

— То няма нищо общо с изкуството. Нека с него се хранят плешивите лешояди. Не ме интересува какво ще каже някой си, аз обичам тази драскотина!

— Може би си прав — съгласи се тя. — А какви са тия плешиви лешояди? Знам, че лешоядите се хранят с мърша, но плешиви ли са?

Във влака на път за вкъщи много подробно й обясних по какво плешивият лешояд се отличава от обикновения. Те обитават различни ареали, издават различен крясък, размножителният им период също е по различно време.

— Плешивите лешояди се хранят с изкуство. Обикновените се хранят с човешки трупове. Съвсем различни са.

— Ти си странна птица! — засмя се Шимамото и като се понадигна на мястото си, докосна леко рамото ми със своето. Това беше първото и единствено съприкосновение на телата ни за два месеца.

Март отмина, след него и април. Малката ми дъщеря започна да ходи на детска градина. Вече имаше по-малко грижи около децата и Юкико реши да се захване с общественополезна дейност — зае се да помага на местния интернат за деца инвалиди. Най-вече моя грижа беше да водя децата на детска градина и да ги вземам вечер. Когато бях зает, жена ми ме сменяше. Момичетата растяха, аз стареех. Растяха от само себе си, независимо какво си мислех по този въпрос. Аз, разбира се, ги обичах. Да наблюдавам как растат месец след месец, беше най-голямото ми щастие. Понякога обаче, когато ги гледах, се чувствах потиснат. Имах усещането, че в тялото ми расте дърво, пуска все по-дълбоко корени, разпростира клони, притиска органите, мускулите, костите ми и се опитва да се промъкне през кожата. Понякога ми ставаше толкова тежко, че не можех да спя спокойно.

С Шимамото се срещахме всяка седмица. Отвеждах дъщерите си в детската градина, прибирах ги обратно, два пъти седмично се любех с Юкико. След като отново срещнах Шимамото, започнах по-често да спя със съпругата си. Но не защото се чувствах виновен. Просто се надявах, че сексът с нея ще ме предпази от полудяване.

— Какво става с теб? Напоследък ми се струваш някак променен — попита ме Юкико, след като се бяхме любили. — Никой не ми е казвал, че когато мъжете станат на трийсет и седем, се превръщат в полови атлети.

— Нищо особено не става. Всичко си е както преди — отвърнах.

Юкико ме погледна и поклати леко глава.

— Ех, да можех да узная за какво мислиш сега.

В свободното си време слушах класическа музика и гледах през прозореца гробището Аояма. Почти престанах да чета — все по-трудно ми беше да се концентрирам.

Няколко пъти видях младата жена с мерцедес 260 Е. Докато чакахме децата пред вратата на детската градина, с нея си разменяхме местни новини: пред кой супермаркет е най-лесно да се паркира и по кое време; в един италиански ресторант бил сменен главният готвач и качеството на предлаганите ястия се влошило; другия месец в „Мейджия“ ще има разпродажба на вносно вино. С други думи, говорехме си за всякакви дреболии, интересни само на обитателите на Аояма. „Гледай ти, мислех си. Превръщам се в истинска махленска клюкарка“. Но какво да се прави, като не намирахме други общи теми за разговор.

В средата на април Шимамото отново изчезна. За последен път се видяхме в „Гнездото на червеношийката“. Седяхме пред плота и разговаряхме. В десет без нещо се обадиха от другия ми бар и ме помолиха спешно да отида там. Казах на Шимамото, че ще се върна след около половин час.

— Добре — усмихна се тя. — Аз междувременно ще почета.

Но след като уредих нещата и се върнах, нея вече я нямаше. Часът беше единайсет и нещо. На плота беше оставена кибритена кутийка, а на гърба й Шимамото беше написала: „Може би известно време няма да мога да идвам тук. Сега трябва да си вървя. Всичко хубаво“.

Изпаднах в мрачно настроение, което не ме напусна дни наред. Мотаех се из къщи, шляех се безцелно по улиците, пристигах по-рано в детската градина да взема момичетата. Разговарях с дамата с мерцедеса. Веднъж отидохме до едно близко кафене, пихме кафе и пак дърдорихме за зеленчуците в „Кинокуния“, за яйцата в „Начъръл хаус“, за разпродажбата в „Мики хаус“. Оказа се, че жената е поклонничка на дизайнера Йошие Инаба и преди началото на всеки сезон си поръчва по каталог всички облекла, които са й необходими. Поговорихме също и за ресторанта на Омоте Сандо, близо до полицейското управление. Там предлагаха чудесни ястия със змиорки, но ресторантът беше закрит. Получи се наистина приятен разговор. Моята събеседничка се оказа много по-дружелюбен и сърдечен човек, отколкото ми се стори отначало. Не че ме привличаше сексуално. Просто ми беше нужно да си поговоря с някого — все едно с кого — за нещо безобидно и леко, дори безсмислено, стига да не беше свързано с Шимамото.

Когато нямах какво да правя, отивах на пазар и купувах каквото ми падне, без много-много да подбирам. Веднъж по приумица награбих шест ризи. Купувах играчки и кукли на дъщерите си, бижута за Юкико. Няколко пъти се отбих в салона на „БМВ“ да разгледам модела М 5. Всъщност не възнамерявах да купувам кола, но изслушах търпеливо всички обяснения на продавача.

В продължение на няколко седмици не можех да си намеря място, докато най-накрая успях отново да се съсредоточа върху работата си. Казах си: „Край! Стига вече!“ и поканих един дизайнер и един специалист по вътрешно обзавеждане да поговорим за това как да променим интериора на моите барове. Крайно време беше да се преустрои и поосвежи това-онова, а също и да си направя сериозна равносметка по отношение на бизнеса си. При баровете е също като при хората: има периоди на затишие и периоди на резки промени. Застинеш ли на едно място, започваш да губиш енергия, да оглупяваш, да изпадаш в летаргия. Дори въздушните кули омръзват, ако от време на време не се освежават. Започнах с „Гнездото на червеношийката“, оставяйки другия бар за по-късно. Трябваше да махна всички прекалено кичозни украси, които, от какъвто и ъгъл да ги погледнеше човек, бяха просто досадни, да преправя всичко, което пречеше на замисъла на дизайнера, и въобще да превърна бара в по-функционално заведение. Стереоуредбите и климатиците също се нуждаеха от основен ремонт. Трябваше да се състави ново меню. Поговорих с целия персонал и направих дълъг списък с предложения за евентуални подобрения. Много подробно изложих пред дизайнера виждането си за новия бар, помолих го да начертае скица, после няколко пъти я поправях, добавяйки мои нови хрумвания, и му я връщах за преработване. Избрах строителните материали, събрах оферти от доставчиците, направих разчети колко трябва да платя за извършената работа. Три седмици обикалях токийските магазини в търсене на идеалните умивалници за тоалетните. С две думи бях много зает. Но нали тъкмо от това се нуждаех тогава.

Измина месец май, дойде юни, а Шимамото все не идваше. Започнах да си мисля, че повече няма да я видя. „Може би известно време няма да мога да идвам тук“, беше написала тя. Тъкмо тази неопределеност — „може би“, „известно време“ — ме потискаше най-вече. Може би някой ден тя щеше да се появи. Но аз не можех да седя и да чакам, уповавайки се на неясни обещания. Струваше ми се, че ако продължава така, не след дълго ще се превърна в пълен идиот. Затова гледах винаги да съм зает с нещо. Започнах всяка сутрин да посещавам плувния басейн — плувах два километра без почивка. После се качвах в гимнастическия салон и вдигах тежести. След седмица мускулите ми се разбунтуваха. Един ден, чакайки на светофара, почувствах, че левият ми крак се схваща и не мога да натисна педала на съединителя. Но скоро мускулите ми привикнаха с физическите усилия, които ме предпазваха от излишни мисли и ми помагаха да се съсредоточа върху всекидневната работа. Стараех се да избягвам празното фантазиране. От миенето на лицето до слушането на музика — всичко вършех сериозно и съсредоточено. Иначе просто нямаше да оцелея.

През лятото двамата с Юкико често водехме децата на вилата в Хаконе. Далеч от Токио, сред природата, жена ми и децата бяха спокойни и щастливи — беряха цветя, наблюдаваха с бинокъл птиците, играеха на гоненица, плискаха се в реката. Или просто се излежаваха в градината. „Но те не знаят истината“, мислех си. Ако през онзи снежен зимен ден самолетът бе заседнал в Ишикава, щях да зарежа всичко и да остана с Шимамото. Бях готов, без много да му мисля, да се откажа от работата, семейството, парите. Ето, и сега мислех само за нея. Не можех да забравя как я прегърнах тогава, как я целунах по бузата. Помъчих се да залича образа й в съзнанието си и да го заместя с този на Юкико, но напразно. Никой не знаеше какви мисли ме вълнуват, точно както аз никога не можех да се досетя за какво си мисли Шимамото.

Реших да използвам остатъка от лятото да довърша преустройството на бара. Докато Юкико и децата бяха в Хаконе, останах сам в Токио да следя как върви работата, давах последни разпореждания, а през свободното си време посещавах басейна или гимнастическия салон. В края на седмицата заминавах за Хаконе, вземах децата и ги водех в хотел „Фуджия“, където също имаше плувен басейн. После обядвахме заедно. Вечер се любех с Юкико.

Наближавах средната възраст, но засега бях в добра форма — нямах излишни килограми, косата ми беше гъста, без бели косми. Упражненията ми помагаха да държа на разстояние неизбежния физически упадък. „Води редовен живот, не си позволявай излишества и спазвай диета“ — беше мотото ми. Никога не боледувах и според много хора не изглеждах на повече от трийсет.

Жена ми обичаше да докосва тялото ми — да прокара ръка по мускулите на гърдите и плоския корем, да погали и да си поиграе с онова, което се намира по-надолу. И тя ходеше редовно на фитнес, но фигурата й не ставаше по-стройна.

— Какво да се прави! Сигурно възрастта си казва своето — въздишаше тя. — Килограмите ми намаляват, но тлъстините по ханша и талията си стоят.

— И така ми харесваш. Добре изглеждаш, не се измъчвай с тази физкултура и с разни диети. Изобщо не си пълна — казвах й и наистина мислех така. Харесвах закръгленото й меко тяло. Голямо удоволствие ми доставяше да я галя по голия гръб.

— Ти просто не разбираш — поклащаше глава Юкико. — Лесно ти е да приказваш, че всичко е наред. Но не знаеш какви усилия полагам, за да не пълнея.

На някой страничен наблюдател можеше да изглежда, че сме идеална двойка. Понякога и аз си мислех същото. Имах чудесна работа, която ми носеше добри доходи. Притежавах четиристаен апартамент в Аояма, малка вила в Хаконе, БМВ, джип „Чероки“. Имах безупречно, щастливо семейство. Обичах жена си и двете си дъщери. Какво друго му трябва на човек? Ако, да кажем, Юкико и децата ме попитаха какво трябва да направят, за да станат още по-добри и аз да ги обичам още по-силно, нямаше да знам какво да им отговоря. Просто не можех да си представя по-щастлив живот от нашия.

Но откакто Шимамото отново изчезна, ми се струваше, че живея в безвъздушно пространство, като на Луната. Струваше ми се, че ако не я видя повече, няма да ми остане нито един човек, пред когото мога да разкрия истинските си чувства. Лежах на леглото през безсънните нощи и пред очите ми беше една и съща гледка — затрупаното със сняг летище „Комацу“. Очаквах след известно време тези спомени да избледнеят. Нищо подобно. Колкото по-често този ден изплуваше в паметта ми, толкова по-отчетливи и ярки бяха те. Надписът „Полетът е отменен“ на таблото на летището; от прозореца се вижда как снегът навън вали толкова силно, че не се вижда нищо на повече от петдесет метра. Шимамото с тъмносиня шуба и шал, увит около врата, седи безмълвно на пейката. Тялото й излъчва мирис на сълзи и печал. Все още си го спомням. А до мен на леглото кротко спи жена ми. Спи и нищо не знае. Затворих очи и тръснах глава. Тя нищо не знае.

Пред очите ми изплуват изоставеният паркинг до залата за боулинг и отново Шимамото. Снегът се топи в устата ми и аз го вливам в нейната уста. Седим в самолета, прегръщам я. Очите й са затворени, от леко разтворените й устни се изтръгва въздишка. Тялото й е меко, отпуснато. Тогава й бях необходим, сърцето й беше открито за мен. Но как постъпих аз? Отдръпнах се в този свят, пуст и безжизнен като лунната повърхност. И накрая тя ме изостави и целият ми живот се оказа зачеркнат.

Понякога се будех посред нощ и, обзет от тези спомени, не можех повече да заспя. Ставах, отивах в кухнята, наливах си уиски и с чаша в ръка дълго гледах тъмнеещото гробище и светлините от фаровете на преминаващите автомобили. Колко дълго се точеха тези мрачни часове преди разсъмване. Ако можех да заплача, вероятно щеше да ми олекне. Но за какво да плача? И за кого? Твърде голям егоист бях, за да плача за другите. А да плача за себе си, би било смешно на моята възраст.

После настъпи есента. И аз взех окончателно решение: повече не бива да живея така.

13

На сутринта, след като закарах дъщерите си в детската градина, отидох в басейна и преплувах обичайните две хиляди метра. Представих си, че съм риба — най-обикновена риба, на която не й се налага да мисли за нищо, дори за това как и накъде да плува. После си взех душ, облякох си тениска и шорти и отидох в гимнастическия салон да помпам мускули.

След това поех към едностайния апартамент, който ползвах за офис, и заседнах над счетоводните книги — трябваше да направя разчет на заплатите на персонала, да поработя върху плана за преустрояване на „Гнездото на червеношийката“, което се канех да започна идния февруари. В един часа, както обикновено, си отидох вкъщи да обядвам.

Юкико ми каза, че сутринта се обадил баща й.

— Отрупан е с работа, както винаги — рече. — Разказа ми за някакви акции и каза непременно да купим от тях. Получил отнякъде информация, че сега щели да поскъпнат бързо. Някакви специални акции, не обикновени. Гарантира печалба.

— Ако наистина са толкова изгодни, нямаше да ти разправя за тях, а щеше сам да купи. Чудно ми е защо го прави.

— Каза, че така иска да ти се отблагодари и че ти знаеш за какво. Аз не съм в течение. Отстъпвал ни своя дял от печалбата. Каза да инвестираме всички налични пари и да не се безпокоим, защото няма да изгубим нищо.

Сложих вилицата си върху чинията със спагети.

— Нещо друго?

— Каза, че трябва да побързаме с прехвърлянето на парите. Затова се обадих в банката, закрих сметките ни и преведох парите във финансовата агенция на господин Накамура, за да купи акциите. Събраха се едва осем милиона йени. Може би трябваше да купя повече?

Взех чаша, налях си вода и отпих няколко глътки, като се опитвах да намеря подходящите думи.

— Защо преди това не ме попита?

— За какво да те питам? — изненада се тя. — Ти винаги купуваш акции, ако баща ми ти каже. Няколко пъти сам си ме карал да купувам. Винаги си ми казвал да постъпвам както намеря за правилно. Така беше и този път. Татко каза, че акциите трябва да се закупят спешно, че не бива да се губи нито минута. Ти беше в плувния басейн и не можахме да се чуем. Какъв е проблемът?

— Никакъв. Но искам да продадеш всички тези акции — казах.

— Да ги продам ли? — Юкико присви очи, сякаш заслепена от ярка светлина.

— Продай всички акции, които си купила днес, и върни парите обратно в банката.

— Но тогава банката ще вземе висока комисионна за тази трансакция.

— Нищо. Ще я платим. Пак ти казвам. Продай всички акции, които си купила днес.

Юкико въздъхна.

— Какво се случи между теб и татко? Кажи ми?

Аз мълчах.

— Какво се случи?

— Чуй ме, Юкико. Ще ти отговоря честно. Всичко това ми опротивя, всички тези спекулации с акциите. Искам да печеля парите със собствения си труд. Досега като че се справях добре. Какво, на теб парите ли не ти стигат?

— Знам, че е така. Отлично се справяш с работата си и нямам от какво да се оплача. Знаеш колко съм ти благодарна и колко си ми скъп. Но все пак татко иска да ни помогне. Не разбираш ли?

— Разбирам. А ти знаеш ли, Юкико, какво е поверителна информация? Когато ти дават стопроцентова гаранция за печалба, знаеш ли как се нарича това?

— Не.

— Нарича се „манипулиране с акции“. Някой в някоя компания умишлено започва играта, като пробва различни комбинации за изкуствено увеличаване на печалбата, а после я дели със своите авери. И тези пари се дават за подкупи, тоест отиват в джобовете на политиците. Това съвсем не са онези акции, които баща ти ни съветваше да купуваме преди. Вероятно от тях също може да се извлече печалба. Това, което той ни съобщаваше за тях, е само полезна информация, нищо повече. Те също предимно растат, но невинаги е така. Понякога курсът им тръгва надолу. А тези са различни. Те вонят. И не искам да имам нищо общо с тях.

Юкико се замисли с вилицата в ръка.

— А ти сигурен ли си, че това е манипулиране?

— Ако наистина искаш да знаеш, попитай баща си. Но аз мога да те уверя, че акции, в които не е заложен риск да се загубят пари, не съществуват. Баща ми почти до пенсионирането си, близо четирийсет години, работи във финансова къща. Работеше съвестно от сутрин до вечер. Но след себе си остави една малка къщичка. Може би просто беше несъобразителен. Майка ми всяка вечер пресмяташе колко йени сме похарчили през деня. Пази боже семейният бюджет да не се връзваше със сто-двеста йени. Разбираш ли в какво семейство израснах? Каза, че си могла да събереш само осем милиона! Говорим за реални пари, Юкико, не някакви хартийки, с които се разплащат играчите на монополи. Хората всеки ден се хвърлят в битка, блъскат се един друг в претъпкани влакове, скъсват се от работа и въпреки това не изкарват толкова за цяла година. Живях така осем години и никога не спечелих толкова пари, така че знам какво говоря. Не можех и да мечтая за осем милиона. Макар че ти едва ли можеш да си представиш такъв живот.

Юкико седеше безмълвно, прехапала устна и вторачена в чинията си. Забелязах, че й бях повишил тон, и се поправих.

— Ти с леко сърце можеш да кажеш, че за половин месец инвестираните пари ще се удвоят. Осемте милиона ще станат шестнайсет. Но според мен има нещо сбъркано в този начин на мислене. Струва ми се, че лека-полека затъвам в някаква далавера, превръщам се неусетно в съучастник. Сякаш пропадам в пустота.

Юкико ме погледна през масата. Продължих да се храня мълчешком, но ми кипеше отвътре. Какво изпитвах? Раздразнение? Яд? Каквото и да беше, то беше по-силно от мен.

— Извинявай. Не биваше да се бъркам в чужди работи — промълви Юкико след продължително мълчание.

— Няма нищо. Не те виня. Никого не виня.

— Още сега ще се обадя и ще им кажа да ги продадат всички, до последната акция. Само не се ядосвай повече.

— Не се ядосвам.

Продължих да се храня безмълвно.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита Юкико, гледайки ме в право в очите. — Ако нещо те безпокои, кажи. Дори да е неприятно. Всичко съм готова да направя, само кажи. Знам, че съм една наивница и от нищо не разбирам, включително и от бизнес, но ми е непоносимо тежко, когато си с такава страдалческа физиономия. Не искам да те виждам нещастен. Кажи, какво ти тежи?

Поклатих глава.

— Нямам никакви оплаквания. Харесвам работата си. И те обичам. Но не са ми по вкуса методите на работа на баща ти. Не ме разбирай погрешно. Нямам нищо лично против него. Знам, че и този път е имал добри подбуди и се опитва да ни помогне. Оценявам това. Така че не изпитвам гняв. Просто вече не разбирам що за човек съм. Не мога да различа правилните постъпки от погрешните. Затова съм объркан. Но не се ядосвам.

— Но видът ти е такъв, сякаш се ядосваш.

Въздъхнах.

— И непрекъснато въздишаш — не преставаше Юкико. — Определено нещо те тревожи. Все си такъв един отнесен…

— Не знам.

Юкико не откъсваше поглед от мен.

— Криеш нещо — каза тя. — Искам да ти помогна, но не знам как.

Страшно ми се прииска веднага да й призная всичко. Какво облекчение бих изпитал! Нямаше да е нужно да крия, да се преструвам, да лъжа. „Чуй ме, Юкико, обичам една жена. Не мога да я забравя. Опитвах се да скъсам с нея, да запазя семейството ни… Но не се получи. Видя ли я отново, вече нищо няма да ме спре. Тя не ми излиза от ума — и когато съм сам, и когато се любя с теб, непрекъснато мисля за нея“. Но аз, разбира се, не казах нищо подобно. Какъв е смисълът на подобни признания — на никого нямаше да стане по-леко.

Привърших обяда си и се върнах в офиса да продължа работата си. Но умът ми наистина беше другаде. Не биваше така да се карам на Юкико. Не, всичко, което й казах, беше правилно, но не ми подхождаше да го казвам. Бях я лъгал най-безсъвестно, зад гърба й се бях срещал с Шимамото. Нямах право да й говоря такива неща. Бях последният човек, който можеше да говори за морал. Юкико искрено се тревожи за мен. А какво правех аз? И в какво вярвах? Изобщо имаше ли у мен някакво постоянство? Чувствах се като парализиран от тези въпроси, лишен от желание за каквото и да било.

Качих краката си на масата и с молив в ръка се загледах отнесено през прозореца. От офиса ми се виждаше детска площадка, където при хубаво време обичаха да седят майки с деца. Децата играеха на пясъчника, пускаха се по пързалките, а майките ги наглеждаха и си бъбреха. Като гледах тези деца, се сещах за дъщерите си. Прииска ми се да ги видя, да ги хвана за топлите ръчички и да ги поведа на разходка. Но мислите за тях отново и неумолимо ме доведоха до спомените за Шимамото. Представих си леко разтворените й устни. И тази картина прогони от ума ми лицата на децата ми. Не можех да мисля за нищо друго.

Излязох от офиса и тръгнах по главната улица на Аояма. Отбих се в кафенето, където се срещахме с Шимамото. Поръчах си кафе и четох една книга, докато ми омръзна, после отново се върнах мислено при нея. Спомних си моменти от нашите разговори и как тя вадеше от чантичката си пакет „Салем“ и палеше цигара със запалка, как безгрижно оправяше бретона си, как леко накланяше глава, когато се смееше. Стана ми непоносимо да седя сам и реших да се разходя до Шибуя. Харесваше ми да скитам по улиците на града, да разглеждам сгради и магазини, да наблюдавам хората. Обичах усещането да се движа през града със собствените си крака. Но сега наоколо беше пусто и тъжно. Сградите бяха сякаш загубили форма, дърветата се бяха обезцветили, минувачите се бяха лишили от чувства и мечти.

Влязох в един полупразен киносалон и се вторачих в екрана. След края на филма излязох и тръгнах по улицата. Свечеряваше се. Влязох в първия попаднал ми ресторант да хапна нещо. Площадът пред гарата беше пълен с връщащи се от работа служители. Един подир друг, в ускорено темпо като в ням филм, пристигаха влакове, поглъщаха тълпящите се на пероните хора и ги отнасяха. Спомних си, че преди десет години тъкмо тук бях зърнал Шимамото с червено палто и слънчеви очила. Сякаш беше преди хиляди години.

И ето че всичко се върна в паметта ми. Предпразничното оживление, походката на Шимамото, всеки ъгъл, зад който свивахме, облачното небе, книжният пакет в ръката й, чашката с кафе, която тя така и не докосна, коледните песни… Защо не я повиках тогава? Отново и отново си задавах този мъчителен въпрос. Тогава не бях обвързан с никого и нищо, нямах какво да губя. Можех да я притисна до себе си и да продължим пътя си заедно. Все едно накъде. Двамата щяхме да намерим изход. Но аз не се бях възползвал от този шанс, бях го пропуснал завинаги в мига, в който тайнственият непознат на средна възраст ме бе хванал за ръката, а Шимамото бе седнала в таксито и бе заминала в неизвестна посока.

Върнах се с претъпкания вечерен влак. Докато бях в киното, времето се беше развалило — небето беше покрито с тежки дъждовни облаци. Всеки момент можеше да завали. Бях без чадър и с облеклото, с което сутринта бях отишъл в плувния басейн — яхтсменска куртка, джинси и маратонки. Обикновено се връщах вкъщи да се преоблека в костюм, преди да отида в някое от заведенията си, но този път бях решил, че и така става. Можех да си позволя поне веднъж да отида без вратовръзка. Не вредеше по никакъв начин.

Към седем часа заваля истински есенен дъждец, кротък и продължителен. Първо се отбих, както обикновено, в бара, в който се извършваше обновяване, за да видя как върви работата. Заведението вече изглеждаше точно както си го бях представял, беше станало по-уютно и практично. Ефектът от смекченото осветление се усилваше от музиката. В дъното на салона вече имаше отделна малка кухня. Бях наел майстор готвач и заедно бяхме направили ново меню от прости, но оригинални ястия, такива, в които нямаше никакви излишни подправки, но каквито един аматьор не би могъл да приготви. Все пак това бяха само закуски към питиета и трябваше да бъдат леки. Менюто се обновяваше всеки месец. Не бе лесно да открия такъв готвач и ми струваше доста скъпо, но си заслужаваше парите — бях доволен от него, а мисля, че и клиентите също.

Към девет часа взех назаем от бара един чадър и се отправих към „Гнездото на червеношийката“. А в девет и половина там се появи Шимамото. Странно, тя винаги идваше в тихи дъждовни вечери.

14

Беше с бяла рокля и широк тъмносин жакет. На яката на жакета имаше красива брошка — малка сребърна рибка. Роклята беше съвсем обикновена, без украшения, но с нея Шимамото изглеждаше великолепно. Тенът й бе по-тъмен от последния път, когато се видяхме.

— Вече си мислех, че никога няма да те видя — рекох.

— Казваш го всеки път, когато ме видиш — засмя се тя и, както винаги, седна до мен и постави ръцете си на плота. — Нали ти оставих бележка, че известно време няма да идвам.

— „Известно време“ е твърде относително понятие. Особено за човек, който чака — отбелязах аз.

— Но има ситуации, когато не може да се каже другояче.

— „Има ситуации“ също звучи много неопределено.

— Да, прав си. — На лицето й се мярна обичайната усмивка и лек ветрец повя кой знае откъде. — Прощавай. Не искам да се оправдавам, но само това можах да измисля. Не намерих други думи.

— Няма нищо. Както веднъж ти казах, това е бар и ти си клиент. Когато искаш, тогава идваш. Свикнал съм. Не ми обръщай внимание — просто си приказвам.

Тя повика бармана, поръча си коктейл и се вторачи в мен.

— Доста обикновено си облечен, може би за разнообразие?

— Тази сутрин ходих да плувам и не се преоблякох. Нямах време — отвърнах. — Но и така не е зле, струва ми се. Повече приличам на себе си.

— Изглеждаш по-млад. Никой не би ти дал трийсет и седем.

— И на теб.

— Но не изглеждам и на дванайсет — каза тя.

— Така е.

Барманът й донесе коктейла. Тя отпи глътка и притвори очи, сякаш дочуваше далечна мелодия. Видях все същите малки бръчици над клепачите й.

— Знаеш ли, Хаджиме, колко често си спомнях за вашите коктейли? Много ми харесват. Някак особени са.

— Пътува до далечно място ли?

— Защо така си помисли? — попита тя.

— Така изглеждаш — отвърнах. — Сякаш се връщаш от далечно пътешествие.

Шимамото ме погледна и кимна.

— Аз дълго… — поде тя и млъкна, сякаш си спомни нещо. Като че се опитваше да подбере думите. Но не успяваше. Прехапа устна и пак се усмихна. — Няма значение. Извинявай. Трябваше, разбира се, да намеря начин да ти се обадя. Но ми се искаше някои неща да си останат такива, каквито са. Замразени, така да се каже. Да дойда ли тук или не… Дойда ли, значи съм тук. Не дойда ли, значи съм другаде.

— И никога не си някъде по средата?

— Никога — отсече Шимамото. — Защото по средата няма нищо.

— А там, където по средата няма нищо, няма и среда — рекох.

— Точно така.

— С други думи, където няма кучета, няма и кучешки колиби.

— Да — каза тя и ме погледна шеговито. — Знаеш ли, че имаш особено чувство за хумор.

Музикантите от триото засвириха „Нещастните влюбени“. Често изпълняваха това парче. Известно време седяхме и мълчаливо слушахме музиката.

— Може ли да те питам нещо?

— Разбира се — отвърнах.

— Какво е общото между теб и тази мелодия? Забелязах, че когато си тук, винаги я изпълняват. Задължителен номер в програмата ли е?

— Не бих казал. Просто знаят, че я харесвам.

— Красива мелодия.

— И доста сложна. Разбрах това, след като я слушах няколко пъти. Не всеки музикант може да я изпълни. Изискват се специални умения. „Нещастните влюбени“. Дюк Елингтън и Били Стрейхорн. Стара е вече, от петдесет и седма, ако не се лъжа.

— Защо ли се нарича „Нещастните влюбени“?

— Защото се пее за влюбени, които са се родили под нещастна звезда. Не им е провървяло. Това е песен за Ромео и Жулиета. Елингтън и Стрейхорн са я съчинили за едно представление на Шекспировия фестивал в Онтарио. Първите й изпълнители са били Джони Ходжис, който на алт саксофон е изсвирил партията на Жулиета, а Пол Гонсалвес на тенор саксофон — тази на Ромео.

— Влюбени, родени под нещастна звезда — рече Шимамото. — Сякаш е за нас.

— Ние влюбени ли сме?

— А нима не сме?

Погледнах я. Тя вече не се усмихваше. Само в очите й блещукаха бледи звездички.

— Шимамото-сан, та аз не знам нищо за теб. Чувствам го всеки път, когато те погледна в очите. Всъщност знам съвсем мъничко от времето, когато беше на дванайсет. За момичето, с което бяхме съседи и съученици. Но това беше преди двайсет и пет години. Туистът беше на мода и хората все още пътуваха с трамвай. Нямаше касетофони, нито дамски превръзки, нито влакове-стрела, нито диетични продукти. Отдавна беше. Нищо друго не знам за теб — останалото е обвито в мрак.

— Това ли се чете в очите ми — че не знаеш нищо за мен?

— Нищо не е написано в тях — отвърнах. — Написано е в моите. Просто виждам отражението му в твоите.

— Хаджиме — каза тя. — Знам, че не постъпвам добре, като не ти разказвам за себе си. Но не мога да го направя. Не говори повече за това.

— Добре, няма. Бъди спокойна. Пак говорех на себе си.

Шимамото вдигна ръка към яката на жакета си и, докосвайки с пръсти брошката с форма на риба, се заслуша мълчаливо в изпълнението на триото. Когато свърши, тя аплодира музикантите и отпи от коктейла си. После въздъхна дълбоко и се обърна към мен.

— Да, шест месеца не са малко време. Но сега по всяка вероятност ще мога да идвам тук, поне известно време.

— Все същите вълшебни думички — казах.

— Вълшебни думички?

— „По всяка вероятност“, „известно време“.

Тя се усмихна и ме погледна. Извади цигара от чантичката си и я запали със запалка.

— Когато те гледам, понякога имам чувството, че виждам далечна звезда — продължих аз. — Тя излъчва ярка светлина, която обаче е пътувала десетки хиляди години. Може звездата вече да не съществува. Но понякога светлината ми се струва по-истинска от всичко.

Шимамото мълчеше.

— Ето че дойде. Тук си — продължих. — Поне на мен така ми се струва. Макар че може и да не си ти, а твоята сянка. А ти да си на друго място. А може и вече да те няма, да си изчезнала отдавна. Протягам ръка — искам да се убедя, че си тук, но ти отново се криеш зад думичките — „може би“, „известно време“. Така ли ще продължаваме и занапред?

— Вероятно. Поне засега — отвърна тя.

— Ето че не само аз имам особено чувство за хумор — усмихнах се.

Тя също се усмихна — сякаш след дъжд облаците се бяха разкъсали и иззад тях се беше показало слънцето. В малките, топли бръчици в ъглите на очите й се съдържаше обещание за нещо прекрасно.

— Хаджиме, донесох ти подарък — рече тя и ми подаде нещо, обвито в красива хартия и завързано с тънка червена панделка.

— Прилича на грамофонна плоча — предположих, съдейки по големината и формата.

— Да, Нат Кинг Коул. Същата, която слушахме заедно. Спомняш ли си? Подарявам ти я.

— Благодаря. Но защо ми я подаряваш? Все пак е спомен от баща ти.

— Останали са ми и други. Тази е за теб.

Загледах се в опакованата плоча. Не след дълго всички звуци около мен — шумът от гласовете и музиката — заглъхнаха, сякаш ги отнесе стремително водно течение. Останахме само тя и аз. Всичко друго беше илюзия, клатещи се декори от папиемаше. Истински бяхме само ние — аз и Шимамото.

— Съгласна ли си да отидем някъде и да я послушаме заедно? — предложих.

— Страхотна идея — отвърна тя.

— Имам малка вила в Хаконе. Никой не живее там. Има и стереоуредба. С кола се стига за час и половина.

Шимамото погледна часовника си, после мен.

— Предлагаш да отидем сега ли?

— Да.

Тя притвори очи.

— Но вече минава десет. Ако тръгнем сега, ще се върнем много късно.

— Няма никакви проблеми. Имаш ли нещо против?

Тя пак погледна часовника си и затвори за десетина секунди очи. Когато ги отвори, изражението й беше съвсем различно — сякаш през тези няколко мига бе успяла да се пренесе много далеч, да остави там нещо и пак да се върне.

— Добре. Да вървим.

Обадих се на управителя на заведението и му казах да се погрижи за всичко в мое отсъствие — да заключи касата, да пресметне оборота и да внесе парите в банковия клон, до който имахме денонощен достъп. После отидох до вкъщи за БМВ-то, което беше в подземния гараж. Позвъних на жена си от най-близкия автомат и й казах, че заминавам за Хаконе.

— Сега ли? — учуди се тя. — Защо заминаваш за Хаконе по това време?

— Трябва да обмисля на спокойствие нещо.

— Значи няма да се прибереш тази нощ?

— Вероятно не.

— Извинявай, Хаджиме. Дълго мислих и разбрах, че съм постъпила глупаво. Не ми се сърди. Ти беше прав. Продадох всички акции. Ела си, чу ли?

— Не ти се сърдя, Юкико. Изобщо не ти се сърдя. Забрави за това. Просто искам да остана сам една вечер, за да помисля. Само една вечер.

Тя дълго мълча и накрая рече:

— Добре. — Гласът й издаваше силна умора. — Върви. Но карай много внимателно, защото вали.

— Ще внимавам.

— Знаеш ли, толкова много неща не разбирам. Преча ли ти?

— Изобщо не ми пречиш — отвърнах. — Това няма нищо общо с теб. Проблемът е по-скоро у мен. Не се измъчвай, чуваш ли? Просто искам да помисля насаме.

Затворих телефона и се отправих към бара. Явно Юкико през цялото време беше мислила за разговора ни по обед. По гласа й разбрах, че е уморена и объркана. Стана ми жал за нея. Дъждът не спираше да се лее. Отворих вратата на колата, за да влезе Шимамото.

— На никого ли няма да се обадиш преди да тръгнем? — попитах я.

Тя поклати глава, обърна се към прозореца и притисна лице към стъклото, както когато се връщахме от летище „Ханеда“.

Трафикът по пътя до Хаконе не беше голям. В Ацуги напуснахме магистрала Томей и поехме по местната автострада в посока към Одавара. Стрелката на километража се колебаеше между 130 и 140 километра. От време на време дъждът преминаваше в истински порой, но аз бях пропътувал този път многократно и познавах добре всеки завой, всяко изкачване и спускане. През цялото време почти не говорехме. Включих радиокасетофона и се съсредоточих върху пътя. Зазвуча тихо Моцартов квартет. Потънала в мисли, Шимамото гледаше през прозореца. От време на време поглеждаше към мен. Тогава гърлото ми пресъхваше. За да потисна вълнението си, няколко пъти преглъщах.

— Хаджиме — заговори тя, когато наближавахме Кудзу. — Като че не слушаш много често джаз извън бара?

— Така е. Почти не слушам джаз. Предпочитам класическа музика.

— Защо?

— Може би защото слушам твърде много джаз, когато съм на работа, и извън бара ми се слуша нещо различно — класика или рок… Но не и джаз.

— А жена ти какво слуша?

— Обикновено каквото слушам аз. Няма специални предпочитания. Не си спомням да си е пускала сама някоя плоча. Дори не съм сигурен, че знае как се включва уредбата.

Шимамото се присегна към кутията с касетките и извади няколко. На едната бяха записани детски песнички, които аз и децата пеехме в колата. „Кученцето-полицай“, „Лаленцето“ — японският вариант на най-големите хитове на Барни. С удивление, като на нещо странно, тя погледна една касета с картинка на Снупи.

— Хаджиме — рече Шимамото след кратко мълчание и отново се обърна към мен. — Като те гледам да шофираш, си мисля: „Дали да не сграбча кормилото и да го завъртя рязко?“ Ще се разбием, нали?

— Да, ще загинем. Движим се със 130 километра в час.

— Не ти ли се иска да умрем заедно?

— Мога да измисля по-приятни начини за умиране — засмях се аз. — И освен това още не сме слушали плочата. Нали затова сме тръгнали на път?

— Добре. Спокойно. Няма да направя нищо такова. Но тази мисъл ми минава от време на време през ума.

Беше едва началото на октомври, но нощите в Хаконе бяха хладни. Щом пристигнахме, включих осветлението и веднага запалих газовата печка в гостната. Извадих от шкафа бутилка бренди и две чаши. Скоро в стаята стана топло. Седнахме, както някога, един до друг на дивана и аз поставих плочата на Нат Кинг Коул върху диска на грамофона. Чашите ни отразяваха червеникавите езичета на огъня в печката. Шимамото седеше със събрани под себе си крака. Едната й ръка лежеше на облегалката на дивана, а другата на коленете. Също като някога. Тогава тя като че се стесняваше да показва краката си и този навик й бе останал и досега, дори след операцията. Нат Кинг Коул пееше „На юг от границата“. Толкова отдавна не бях чувал тази мелодия.

— Когато слушах в детството си тази плоча, страшно ми се искаше да разбера какво има там, на юг от границата — казах.

— Аз също — рече Шимамото. — Знаеш ли колко бях разочарована, когато по-късно прочетох текста на песента на английски. Оказа се, че това е просто песен за Мексико. А пък аз все си мислех, че на юг от границата има нещо такова…

— Какво?

Тя прокара ръка през косата си, отмятайки я назад.

— Не знам. Нещо много красиво, голямо и… меко.

— Нещо много красиво, голямо и меко — повторих. — А яде ли се?

Тя се засмя. Белите й зъби блеснаха.

— Едва ли.

— А поне може ли да се докосне?

— Може би.

— Пак „може би“.

— Какво да се прави, в света има много неопределеност — отвърна Шимамото.

Протегнах ръка към облегалката на дивана и докоснах пръстите й. Толкова отдавна не я бях докосвал — от деня, в който се върнахме със самолет от Ишикава. Тя усети докосването ми, вдигна за миг поглед към мен и веднага го сведе.

— На юг от границата, на запад от слънцето — каза.

— На запад от слънцето ли? Какво има на запад от слънцето?

— Чувал ли си за болестта сибирска треска?

— Не.

— Чела съм за нея преди доста време. Може би още в училище, в осми или девети клас. Но не помня заглавието на книгата. От сибирска треска боледуват предимно селяните в Сибир. Опитай се да си представиш следното: ти си селянин и живееш съвсем сам в дивата сибирска тайга. Ден след ден превиваш гръб над ралото, разораваш нивите си с пот на челото. Наоколо, докъдето ти стига погледът, няма нищо. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само хоризонта — на север, на изток, на юг, на запад — все същото. И нищо друго. Сутрин слънцето изгрява и ти отиваш да работиш на полето. Когато застане над главата ти, значи е дошло време за обяд. Щом започне да клони към залез, се връщаш у дома да спиш.

— Не е като да държиш бар в Аояма.

— Не е — усмихна се тя и наклони леко глава. — И това се повтаря ден след ден, година след година.

— Но зиме в Сибир не работят на полето.

— Да, зиме си почиват — съгласи се тя. — Остават си вкъщи, там също има достатъчно работа. Дойде ли пролетта, пак излизат. Та, представи си, че ти си такъв селянин.

— Представих си.

— Идва ден, когато нещо в теб умира.

— Умира ли? Какво искаш да кажеш?

— Не знам — поклати глава тя. — Нещо… Всеки ден виждаш как слънцето изгрява от изток, изминава своя път по небето, после залязва на запад и нещо в теб се прекършва и умира. Захвърляш плуга и с празна от мисли глава тръгваш на запад. На запад от слънцето. Вървиш ден след ден като луд — не ядеш, не пиеш, докато не паднеш мъртъв на земята. Това е сибирската треска — hysteria siberiana.

Опитах се да си представя сибирски селянин, лежащ мъртъв на земята и попитах:

— Но какво има там, на запад от слънцето?

Шимамото пак поклати глава.

— Не знам. Може би нищо. А може и да има нещо. Във всеки случай е различно от онова, което е на юг от границата.

Нат Кинг Коул запя „Преструвай се“ и Шимамото си затананика тихичко, както някога:

Да се престориш на щастлив,
когато ти е зле.
Никак не е трудно.

— Знаеш ли — заговорих аз, — след като си замина последния път, дълго мислих за теб. Почти половин година, всеки ден, от сутрин до вечер. Опитвах се да се заставя да не мисля, но не можех. И ето до какво заключение стигнах: не искам пак да те загубя. Не мога да живея без теб. Не искам пак да чувам думите „може би“ и „известно време“… Ще кажеш, че няма да се виждаме известно време и ще изчезнеш нанякъде. И никой няма да знае кога ще се върнеш. Може никога повече да не се върнеш и аз може да не те видя пак. Как ще живея без теб? Няма да издържа. Животът ми ще е безсмислен.

Шимамото ме погледна мълчаливо с неизменната усмивка, на която нищо не можеше да повлияе, но пък и не беше ясно какво се крие зад нея. Пред тази усмивка сякаш за миг изгубих всичките си усещания и емоции. Престанах да разбирам кой съм, къде съм. И все пак след малко намерих думите, които исках да кажа:

— Обичам те. Чувствата ми към теб не могат да се сравнят с нищо друго и не искам да ми бъдат отнети, защото никога няма да се повторят. Вече няколко пъти те губих. Не биваше да те оставя да си тръгнеш. През тези месеци окончателно се убедих, че те обичам, че не мога да живея без теб и че не искам да ме напускаш.

След като изслуша признанието ми, Шимамото затвори очи. Огънят в печката гореше, Нат Кинг Коул пееше старите си песни. „Трябва да кажа още нещо“, помислих си аз, но нищо не ми хрумваше.

— Чуй ме, Хаджиме — подзе тя. — Изслушай ме внимателно, защото е много важно. Вече ти казах, че не признавам средното положение. Можеш да получиш от мен или всичко, или нищо. Това е основният принцип. Ако не възразяваш, нека всичко между нас да остане както си е. Не знам колко време ще караме така, но ще направя всичко възможно да е по-дълго. Когато мога, ще идвам при теб, но не и когато не мога. Не мога да идвам винаги когато искаш. Ако това условие е приемливо за теб и не искаш пак да си замина, трябва да ме вземеш цялата, с всичко, с целия багаж, който нося, така да се каже. Но тогава и ти ще си ми нужен целият. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво означава това?

— Да — казах.

— И все още искаш да сме заедно?

— Вече съм решил, Шимамото. Непрекъснато мислех за това, докато те нямаше, и взех решение.

— Но, Хаджиме, ти имаш жена и две деца. Обичаш ги и са ти много скъпи.

— Разбира се, че ги обичам. Много. И се грижа за тях. И все пак нещо липсва. Имам семейство, работа и би било грехота да се оплаквам. Може да се каже, че съм щастлив. И все пак, когато отново те срещнах преди една година, разбрах, че нещо липсва. Какво още искам от живота? Каква е тази вечна жажда, която нито жена ми, нито децата не могат да утолят? Само един човек в целия свят е в състояние да направи това. Ти. Едва сега разбрах каква жажда съм търпял през всичките тези години. И за мен няма връщане назад.

Шимамото ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Топлото й нежно тяло се притисна към моето.

— И аз те обичам, Хаджиме. През целия си живот съм обичала само тебе. Не можеш да си представиш колко те обичам. Винаги мислех за теб дори когато бях с друг. Затова не исках пак да се срещнем. Чувствах, че няма да издържа. Но не можех и да не те видя. Отначало исках просто да се убедя, че си ти, и да си тръгна. Но щом те видях, не можех да не те заговоря. — Главата й все така лежеше на рамото ми. — Мечтаех си да ме прегърнеш, още когато бях на дванайсет. Нима не го разбра?

— Не — признах аз.

— И толкова исках да се прегърнем голи. Предполагам, че на теб дори не ти е минало през ума?

Притиснах я към себе си и я целунах. Тя затвори очи и замря. Езиците ни се сплетоха, усещах ударите на сърцето й под гръдта — страстни и топли. Затворих очи и си представих алената кръв, движеща се по жилите й. Погалих меките й коси, вдишах аромата им. Ръцете й шареха по гърба ми. Плочата свърши и грамофонът се изключи автоматично, а рамото с игличката се върна на мястото си. И единствено шумът на дъжда отново изпълни стаята. Шимамото отвори очи и прошепна:

— Хаджиме, сигурен ли си, че постъпваме правилно? Наистина ли съм ти нужна, наистина ли искаш да зарежеш всичко заради мен?

— Да. Вече съм решил — кимнах аз.

— Но ако не се бяхме срещнали, щеше да си живееш спокойно — без тревоги и съмнения. Не е ли така?

— Може би, но ние се срещнахме и това няма как да се промени. Спомняш ли си какво ми каза веднъж — че има неща, които не е възможно да се променят. Човек върви само напред. Да става каквото ще. За мен най-важното е да бъдем заедно. Ще започнем всичко отначало.

— Хаджиме, ще се съблечеш ли? Искам да те погледам. Може ли?

— Искаш да се съблека?

— Да. Свали всичко. Искам да погледам тялото ти. Имаш ли нещо против?

— Не. Щом като искаш… — Започнах да се събличам пред печката — снех шубата си, полото, джинсите, тениската, слиповете. Шимамото ме помоли да коленича на пода. Бях възбуден, членът ми бе твърд и затова малко се смутих. Тя отстъпи назад и ме заразглежда, без да свали дори жакета си.

— Някак странно е да бъдеш гол пред облечена жена — засмях се аз.

— Хубаво е, Хаджиме — каза тя, приближи се, нежно обгърна с длан пениса ми и ме целуна по устните. После постави ръце върху гърдите ми и дълго гали с език зърната и пубиса. Допря ухо до пъпа ми и пое в устата си единия тестис. Започна да ме целува по цялото тяло — от главата до петите. Сякаш се любеше не с мен, а със самото време — галеше го, целуваше го, лижеше го.

— Няма ли да се съблечеш? — попитах я.

— После — отвърна тя. — Искам първо да се насладя на тялото ти — да го гледам, докосвам и милвам до насита. Ако сега се съблека, веднага ще ми се нахвърлиш. Дори да те отблъсна, няма да можеш да се въздържиш.

— Така е.

— Не искам така. Не бива да се бърза. Толкова дълъг път изминахме дотук. Искам първо да те погледам, да те докосвам с ръце, устни и език. Бавно-бавно. Иначе не мога да продължа нататък. Вероятно ме смяташ за особнячка, но това ми е необходимо, разбери. Не казвай нищо, просто ми позволи да го правя.

— Нямам нищо против. Прави каквото ти харесва. Но ти така си ме зяпнала…

— Нали си мой?

— Да.

— Значи няма защо да се стесняваш.

— Права си. Просто трябва да свикна.

— Потърпи още малко. Толкова дълго си мечтах за това.

— Мечтала си да ме гледаш гол? Да ме докосваш навсякъде напълно облечена?

— Именно. Години наред си представях голото ти тяло и си мечтаех да го видя. Фантазирах си за члена ти — как изглежда, колко е голям и твърд.

— Защо си фантазирала?

— Защо ли? — учуди се Шимамото. — Питаш ме защо? Защото те обичам. Какво нередно има една жена да си представя любимия мъж гол? А ти нима не си фантазирал за мен?

— Да.

— Когато си мастурбирал, нали?

— Да. В прогимназията и гимназията — казах аз и тутакси се поправих. — Не, какво говоря? Неотдавна.

— И аз така правех. Представях си тялото ти. И при жените се случва.

Отново я притиснах към себе си и бавно я целувах. Езикът й се плъзна между устните ми.

— Обичам те, Шимамото — прошепнах.

— И аз те обичам, Хаджиме. Само теб обичам. Може ли да те погледам още малко?

— Добре.

Тя нежно обви с длан члена и тестисите ми.

— Колко е приятно… Ще ми се да ги изям.

— Тогава какво ще правя?

— Но аз искам. — Тя дълго не ги пускаше, сякаш ги претегляше в дланта си. Бавно и внимателно пое с уста пениса ми и ме погледна в очите. После каза:

— Може ли отначало да го правя така, както искам? Позволяваш ли ми?

— Всичко ти позволявам. Само не ме яж.

— Не говори и не ме гледай, защото малко се смущавам.

— Добре, няма — обещах й аз.

Както бях коленичил на пода, Шимамото ме прегърна с лявата си ръка през талията, а с дясната събу чорапите и пликчетата си, без да сваля роклята, и започна с устни и език да лиже члена и тестисите ми. Без да ги изпуска от устата си, започна бавно да движи ръката си, след като я пъхна под роклята.

Мълчах. Какво можех да кажа? Виждах, че на нея така й харесва. Гледах движенията на устните, езика й и на ръката й под роклята и си спомних онази Шимамото, която бях видял на паркинга пред залата за боулинг — вцепенена и бледа като платно. Ясно си спомних стаената дълбоко в очите й непрогледна пустота, вледенена като подземен глетчер. И тишината, толкова дълбока, че всмуква всички звуци. И мразовития въздух, изпълнен от тази абсолютна тишина.

Тогава за пръв път в живота си се срещнах лице в лице със смъртта. Не ми се беше случвало да видя как някой умира пред очите ми и представата ми за смъртта бе неопределена. Но тогава я видях в целия й ужас, на няколко сантиметра от лицето си. „Ето я смъртта“, помислих си и я чух да ми казва: „Почакай, ще дойде и твоят ред“. Накрая всеки попада в тези безкрайно самотни дълбини и потъва в извора на мрака и пустотата, откъдето никога няма да се чуе нито един звук. Заставайки пред тази бездънна черна дупка, изпитах парализиращ, спиращ дъха страх.

Взирайки се в смразяващата, мрачна бездна, аз я зовях отново и отново: „Шимамото! Шимамото!“, но гласът ми се губеше в безкрайното нищо. Виках с все сила, но очите й не реагираха на моите призиви. Дишането й си оставаше равномерно и леко като полъх и само то свидетелстваше, че е още жива. Но очите й ми казваха, че тя вече е във властта на смъртта.

Взирах се в мрака в очите й, виках я и не можех да се избавя от усещането, че и аз затъвам все по-навътре в тази бездна. Тя ме засмукваше като вакуум. Все още помня огромната й мощ. Тя и сега искаше да ме погълне.

Стиснах очи и се помъчих да прогоня този кошмар.

Протегнах ръка и погалих косите й, докоснах ушите, поставих ръка на челото. Тялото й бе топло и меко. Смучеше пениса ми с такова увлечение, сякаш се опитваше да изсмуче самия ми живот. Ръката й продължаваше да се движи между краката й, сякаш общуваше с някого на таен език. След малко свърших в устата й и тя погълна спермата до последната капка; ръката й спря да се движи и очите й се затвориха.

— Извинявай — чу се гласът й.

— За какво? — учудих се аз.

— Много исках да го направя по този начин. Умирам от срам, но това ми бе много необходимо. То е нещо като ритуал за нас двамата. Разбираш ли?

Притеглих я към себе си и лекичко потърках топлата й буза със своята. Повдигнах косата й, целунах я по ухото, погледнах очите й и видях там отражението на лицето си. В тяхната бездънна дълбина имаше извор и блещукаше слаба светлинка. „Огънчето на живота, помислих си. Някога ще угасне, но сега свети“. Шимамото ми се усмихна. В ъгълчетата на очите й се образуваха познатите бръчици. Целунах ги.

— А сега можеш да ме съблечеш — каза ми тя. — И да правиш каквото поискаш. Твой ред е.

— Може би ми липсва въображение, но аз предпочитам обичайния начин — рекох.

— Добре. И на мен ми харесва.

Свалих роклята и сутиена й, положих я на леглото и я обсипах с целувки. Погледнах всяка извивка на тялото й, докоснах го навсякъде, целунах го навсякъде, като се стараех да открия всичко и да го запазя в паметта си. Много години бяхме пропътували до този ден и аз като Шимамото не исках да бързам. Сдържах се до момента, в който повече не можех, и тогава бавно проникнах в нея.

Любехме се отново и отново — ту нежно, ту страстно и заспахме едва на разсъмване. Веднъж, когато телата ни пак се сляха, Шимамото изведнъж се разрида неудържимо и като обезумяла ме заудря с юмруци по гърба и плещите. Притиснах я силно към себе си. Стори ми се, че ако не я държа здраво, ще се разлети на парчета. Дълго я галих по гърба, като се опитвах да я успокоя. Целувах шията й и приглаждах с пръсти косата й. Тя вече не бе невъзмутимата и сдържана Шимамото, която познавах. Ледът, сковавал душата й години наред, бе започнал да се топи и да изплува на повърхността. Долових полъха му, признаците на присъствието му. Треперенето на притихналата в обятията ми Шимамото се предаваше и на мен, а с него и чувството, че вече е моя и никога повече няма да се разделим.

— Искам да знам всичко за теб — казах й. — Как си живяла досега, къде живееш сега, с какво се занимаваш? Омъжена ли си или не? Всичко. И никакви тайни занапред, защото не мога повече така.

— Утре — отвърна тя. — Утре ще ти разкажа всичко. Не ме питай дотогава за каквото и да било. Днес не знаеш нищо. Ако сега ти разкажа всичко, за теб вече няма да има път назад.

— Аз и не възнамерявам да се върна. А и кой знае, утрешният ден може да не настъпи. И аз никога няма да разбера какво криеш от мен.

— По-добре да няма утре — рече тя. — Така никога няма да разбереш.

Понечих да й отговоря, но тя затвори устата ми с целувка.

— Предпочитам плешивите лешояди да изкълват това „утре“. Дали тази храна е подходяща за тях, как смяташ?

— Да, ще им хареса. По принцип те се хранят с изкуство, но и „утре“ става.

— А обикновените лешояди ядат…

— … мърша, човешки трупове — казах аз. — Те са съвсем различни от плешивите.

— Значи плешивите лешояди ядат изкуство и „утрешни дни“?

— Точно така.

— Много хубаво меню!

— А за десерт си хапват каталози за новоизлезли книги.

— И все пак, до утре — засмя се Шимамото.

Утрото все пак настъпи. Когато се събудих, нея я нямаше. Дъждът бе спрял и през прозореца на спалнята се лееше ярка, прозрачна слънчева светлина. Часовникът показваше девет и нещо. Във възглавницата до мен бе останала малка вдлъбнатина от главата на Шимамото. Станах от леглото и отидох да я потърся в гостната, погледнах в кухнята, в детската, във ваната, но никъде я нямаше. Дрехите и обувките й, които бе оставила в антрето, също ги нямаше. Дълбоко си поех дъх, опитвайки се да се върна в реалността, ала тази реалност бе необичайна и странна — не такава, каквато бе, преди да заспя. И изобщо не ми допадаше.

Облякох се и излязох. БМВ-то бе там, където го бях паркирал снощи. Може би все пак Шимамото се бе събудила рано и бе излязла да се разходи. Обиколих около къщата, после седнах в колата и поех из околността. Добрах се чак до съседното градче — но безрезултатно, от нея нямаше и следа. Върнах се във вилата, но тя не бе там. Помислих си, че може да е оставила някаква бележка и претършувах къщата, но така и не намерих нищо. Нямаше и следа, че тя до неотдавна бе тук.

Без Шимамото в къщата бе пусто и задушно. Въздухът бе изпълнен с грапави прашинки, които дразнеха гърлото ми при всяко вдишване. Спомних си за грамофонната плоча на Нат Кинг Коул, която тя ми беше подарила. Но и нея никъде я нямаше. Явно я бе отнесла със себе си.

Шимамото пак бе изчезнала, като този път дори не ми бе оставила надежда, че след известно време ще се срещнем отново.

15

Прибрах се в Токио към четири часа следобед. Бях се надявал, че Шимамото ще се върне и бях останал във вилата в Хаконе до обед. За да не се превърне чакането в мъчение, почистих кухнята и пренаредих всички дрехи в гардеробите. Тишината бе потискаща; от време на време чувах птичи гласове и бученето на преминаващите автомобили, но те звучаха някак неестествено. Сякаш неведома сила изопачаваше всеки звук. Седях и чаках нещо да се случи. Нещо трябваше да се случи. Не можеше всичко да свърши по този начин.

Ала нищо не се случи. Шимамото бе от хората, които вземеха ли решение, после не го променяха. Трябваше да се върна в Токио. Ако искаше да се свърже с мен, тя щеше да дойде в джаз клуба, но това ми се струваше малко вероятно. Във всеки случай, оставането ми във вилата в Хаконе вече беше безсмислено.

Трудно ми беше да се съсредоточа при шофирането по обратния път до Токио. Пропусках завои, няколко пъти не забелязах светофара, престроявах се в погрешните платна. Оставих колата на паркинга пред бара, обадих се на Юкико от един уличен автомат и казах, че съм се върнал и отивам директно на работа.

— Притесних се за теб. Можеше поне да се обадиш — хладно каза тя.

— Добре съм. Не се безпокой. — Не знаех как й звучи гласът ми по телефона. — Малко се забавих, затова отивам право в офиса. Трябва да прегледам отчета. А оттам — директно в бара.

Седнах зад писалището си в офиса и така си останах до вечерта, в пълно бездействие. Седях и мислех за случилото се през миналата нощ. Шимамото като че ли въобще не бе спала, а бе изчакала да заспя и си бе отишла призори. Чудех се как ли се е върнала в града? Разстоянието до шосето не беше близо, а и в такъв ранен час бе почти невъзможно да хване автобус или такси по хълмовете на Хаконе. Освен това обувките й бяха с високи токчета.

Защо ли е трябвало да си тръгне така? Този въпрос ме измъчваше по целия път до Токио. Обрекли се бяхме един на друг и се бяхме любили, забравяйки за всичко друго. И все пак, след всичко, което се бе случило между нас, тя ме бе изоставила, без каквото и да било обяснение. Дори плочата бе взела, а бе казала, че ми е подарък. Трябваше да има някакъв смисъл, някаква причина за тази й постъпка… Не можеше просто така да й щукне и да си замине. Блъсках си ума над различни варианти, но така и не намерих логично обяснение. Крайният резултат от умуването ми бе тъпо главоболие. Почувствах непреодолима умора, седнах на дивана в офиса си, облегнах се на стената и затворих очи. Вече нямах сили да ги отворя. В състояние бях единствено да се отдам на спомени от миналата нощ. Те се връщаха отново и отново като безкрайно повтарящ се запис на филмова лента. Спомнях си я, легнала гола и със затворени очи край печката. Шията й, гърдите, раменете, пубиса, под който се криеше най-интимното, гърба, талията, бедрата. Всичко бе толкова близко и ярко. По-близко и ярко от самата реалност.

Не можех повече да остана сам в тази тясна стая, в обкръжението на тези живи видения, които ме подлудяваха. Излязох и заскитах безцелно из района. После отидох в джаз клуба и се избръснах в мъжката тоалетна. От сутринта не бях мил лицето си и от вчера не се бях преобличал. Никой в клуба не каза нищо, но забелязах, че хората от персонала ме поглеждат с недоумение. Не ми се връщаше вкъщи. Ако сега застанех пред Юкико, всичко щях да й призная — че обичам Шимамото, че прекарах с нея нощта, че се каня да зарежа дома си, децата, работата…

Разбира се, че трябваше да й кажа всичко, но не можех. Трудно ми беше да различа правилното от погрешното, да проумея какво става с мен. Затова и не отидох вкъщи, а в клуба и реших да чакам Шимамото, макар и прекрасно да знаех, че тя няма да дойде. Просто нищо друго не ми оставаше. Първо се отбих в другия бар, да проверя няма ли я там, после седнах пред плота в „Гнездото на червеношийката“ и останах там до затварянето на заведението. Размених две-три приказки с някои от редовните посетители, кимах в отговор, но мислите ми бяха другаде. Пред очите ми бе тялото на Шимамото. Представях си колко нежно ме приемаше то. И как тя извикваше името ми. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми се разтуптяваше.

Барът затвори, посетителите се разотидоха, но аз останах. Пиех, но не можех да се напия. Всъщност колкото повече се наливах, толкова повече се проясняваше мисленето ми. Прибрах се към два часа. Юкико не спеше, чакаше ме да се върна. Не ми се спеше. Седнах сам край масата в кухнята и си налях уиски. Юкико дойде след малко и също взе една чаша.

— Пусни някаква музика — каза тя. Взех първата попаднала ми касета, поставих я в магнетофона и намалих звука, за да не се събудят децата. Седяхме един срещу друг, пиехме уиски и мълчахме.

— Имаш любовница, нали? — накрая попита Юкико и ме погледна в очите.

Кимнах. Думите й прозвучаха отчетливо и сериозно. Колко ли пъти си ги беше повтаряла наум, преди да ги изрече?

— Обичаш я и отношенията ви са сериозни?

— Да — издумах аз. — Сериозни са, но не е точно онова, което си мислиш.

— Откъде знаеш какво си мисля? Наистина ли смяташ, че знаеш какво може да си мисля?

Не отговорих. И Юкико мълчеше. Тихо звучеше музика — на Вивалди или Телеман. На единия от двамата.

— Надали знаеш какво си мисля — продължи тя. Говореше бавно, като отчетливо изговаряше всяка дума, сякаш обясняваше на дете. — Нямаш и бегла представа.

Като разбра, че не се каня да отговоря, тя взе чашата си и отпи глътка уиски. Бавно поклати глава.

— Не съм чак толкова глупава. Живея с тебе, спя с тебе. Разбрах, че от известно време има друга.

Гледах я и мълчах.

— Не те виня — продължи тя. — Обикнал си друга, нищо не може да се направи. Обичаш, когото обичаш. Не съм ти достатъчна. Знам го. Досега живяхме нормално, ти се отнасяше добре с мен. Бях много щастлива с теб. Може би все още ме обичаш, но вече всичко е ясно — не съм ти достатъчна. Рано или късно това щеше да се случи. Затова не те обвинявам, че си обикнал друга жена. Дори не ти се сърдя. Може би е странно, но е така. Изпитвам просто болка, много силна болка. Знаех, че ще боли, но не предполагах, че ще е толкова силно.

— Прости ми.

— Не е необходимо да искаш прошка. Ако желаеш да ме напуснеш, добре, не те задържам. Ще ме напуснеш ли?

— Не знам — отвърнах аз. — Бих искал да ти обясня…

— … какво е имало между вас ли?

— Да.

Юкико поклати глава.

— Не искам да слушам нищо за нея. Не ме карай да страдам още повече. Не ме интересуват вашите отношения, нито плановете ви. Нищо не искам да знам. Кажи ми само едно: ще ме напуснеш ли, или не? Нищо не ми трябва — нито къщата, нито парите, нищо. Ако искаш да вземеш децата, вземи ги. Да, сериозно ти говоря. Ако смяташ да ме напуснеш, само кажи. Само това искам да знам. Нищо друго не искам да чувам. Само „да“ или „не“.

— Не знам.

— Не знаеш дали искаш ме напуснеш?

— Не. Не знам дори дали мога да отговоря на въпроса ти?

— А кога ще разбереш?

Само поклатих глава.

— Тогава хубавичко си помисли — каза тя и въздъхна. — Аз ще почакам. Помисли си и реши.

От тази нощ насетне спях на дивана в гостната. Понякога децата се будеха нощем и ме питаха защо спя там. Обяснявах им, че съм започнал силно да хъркам и преча на майка им, затова сме решили да спим в отделни стаи. Тогава някоя от дъщерите ми се пъхваше под одеялото ми и се сгушваше до мен. Понякога от спалнята се чуваше плачът на Юкико.

В продължение на две седмици непрекъснато се връщах към спомените от нощта, която бях прекарал с Шимамото, и се опитвах да открия някакъв смисъл в случилото се. Или може би някакъв знак. Спомнях си как я прегръщах, топлината на тялото й, представях си ръцете й в ръкавите на бялата й рокля. Песните на Нат Кинг Коул. Огънят, който гореше в печката. Повтарях си всяка дума, изречена от нас в онази нощ.

Нейните думи: „В мен няма средина. По средата няма нищо. А щом няма нищо, значи няма и среда“.

И моите: „Вече съм решил… Докато те нямаше, непрекъснато мислех за това. И реших“.

Спомнях си очите й, как ме гледаше, докато пътувахме към вилата, чувствах напрежението, което се четеше в погледа й и което сякаш пареше на бузата ми и сега. Не, това не бе обикновен поглед. Не ме напускаше усещането, че над нея витаеше призракът на смъртта. Тя наистина планираше да умре. Затова и бе заминала с мен за Хаконе — за да умрем заедно.

„И аз ще те приема целият. Разбираш ли какво значи това?“

Когато каза това, Шимамото искаше живота ми. Едва сега разбрах думите й.

Бях взел окончателното решение, тя също. Как не разбрах това веднага? Тя бе решила след бурната ни любовна нощ да ни убие и двамата — по пътя за Токио, докато се движим с висока скорост, да сграбчи кормилото на БМВ-то и да го завърти рязко. Навярно не й оставаше друг изход. Ала нещо я е възпряло и тя бе изчезнала, запазвайки тайната си.

Какво й се бе случило? Как бе изпаднала в такова отчаяние? И по-същественото — кой я бе докарал до него? И нима смъртта бе единственият възможен изход? Тези въпроси не ми даваха мира: губех се в догадки, разглеждах възможни варианти, ала нищичко не си изясних. Шимамото бе изчезнала заедно с тайната си. Този път без всякакви „може би“ и „след известно време“ — просто тихичко си бе отишла. Телата ни се бяха слели, но тя не бе пожелала да разтвори сърцето си пред мен.

„Хаджиме, има неща, които тръгнат ли в една посока, не могат да се върнат обратно“, навярно щеше да ми каже тя. Нощем лежах на дивана и чувах гласа й, всяка нейна дума: „Колко хубаво би било, ако можеше да стане, както ти казваш, да заминем някъде и да започнем живота си отново. За съжаление аз не мога да се откъсна от мястото, където съм. Това е физически невъзможно“.

После пред мен е друга Шимамото, тя отново е шестнайсетгодишно момиче — стои в някаква цветна градина край слънчогледи и срамежливо се усмихва. „Наистина не биваше да се срещаме. Знаех си, че така ще стане, още от самото начало. Но то бе по-силно от мен. Толкова ми се искаше да те видя, а когато те видях, не можех да не те заговоря. Ето ме, Хаджиме. Всичко, до което се докосна, накрая се разваля“.

Никога вече няма да я видя. Тя ще остане само в спомените ми. Тук бе, но вече я няма. Няма средина. Къде е сега нейното „може би“? Може би на юг от границата. Но не и на запад от слънцето.

Започнах всеки ден да преглеждам вестниците от първата до последната страница — търсех съобщения за жени самоубийци. Оказа се, че всекидневно се самоубиват много хора, но името й не беше сред техните имена. Не, тази красива трийсет и седем годишна жена с най-хубавата усмивка бе още жива. Просто си бе тръгнала от мен завинаги.

На пръв поглед в живота ми не бяха настъпили никакви промени. Всеки ден закарвах дъщерите си до детската градина и ги връщах обратно. По пътя пеехме детски песнички. Понякога пред вратите на детската градина срещах младата жена, която пристигаше с мерцедес 260 Е, и спирахме да си поприказваме. Тогава за кратко успявах да забравя всичко, поне за кратко. Говорехме на старите теми — с удоволствие разменяхме последните новини от живота в Аояма, приказвахме за натурални продукти, дрехи и прочее.

Нямаше съществени промени и по отношение на работата ми. Всяка вечер си слагах костюм и отивах в един от баровете си. Разговарях с редовните клиенти, изслушвах мненията и оплакванията на персонала, гледах да не забравям важни неща, като това да правя подаръци на служителите си за рождените им дни. Черпех посещаващите бара музиканти, дегустирах коктейлите, проверявах акордирано ли е пианото, следях с едно око дали някой от посетителите не се е напил и дали не пречи на другите. Възникнеше ли някакъв проблем, гледах веднага да го реша. Всичко вървеше гладко, но бях изгубил интереса си към работата, която толкова ме увличаше преди. За щастие никой не забелязваше това. Външно си бях същият. Може би дори станах по-приветлив, по-любезен и разговорлив отпреди. Но от мястото ми пред плота всичко ми се струваше напълно променено — ужасно плоско, монотонно, безцветно. Това вече не бе красив и изискан въздушен замък, а най-обикновена кръчма — маниерна, пуста и занемарена. Декорацията бе фалшива, създадена с единствената цел да накара пиячите да си дадат парите. Илюзиите, с които бе пълна главата ми, се разпръснаха от само себе си. И всичко това бе, защото Шимамото никога вече нямаше да дойде, да седне пред плота, да се усмихне и да си поръча коктейл.

И вкъщи всичко си оставаше както по-рано. Обядвах в семеен кръг, в неделя ходех с дъщерите си на разходка или в зоопарка. Юкико, поне външно, се държеше с мен както преди. Ние общувахме, разговаряхме на всякакви теми. Живеехме като стари познати, оказали се под един покрив. Разбира се, имаше определени думи, които не изричахме, определени факти, които не признавахме. Но между нас нямаше напрежение, нито открита враждебност. Просто сега не се докосвахме. Спяхме отделно — аз в гостната на дивана, Юкико в спалнята. Външно нямаше други промени в семейния ни живот.

Понякога ми се струваше, че всичко това е само една игра. Не участвахме ли в някакъв абсурден спектакъл, в който всеки си имаше роля? И затова, макар и лишили се от нещо много важно, продължаваме да живеем както преди. Чувствах се отвратен от себе си. Юкико страдаше дълбоко. Животът й с мен вероятно бе тягостен и безсмислен за нея. Но не можех да отговоря на въпроса й. Разбира се, не исках да я напусна, но можех ли просто така да й кажа, че оставам? Не. Та нали бях възнамерявал да изоставя семейството си. Сега, когато Шимамото си бе отишла завинаги, нима можех да заживея както преди и да се правя, че нищо не се е случило? Животът не беше и нямаше как да бъде толкова просто нещо. При това Шимамото все така не ми излизаше от ума. Щом затворех очи, виждах съвсем ясно, като жив, лика й. Пред мен изплуваше цялото й тяло, всеки негов сантиметър, дланите ми помнеха кожата й, в ушите ми звучеше гласът й. Тези образи се бяха запечатали толкова дълбоко в съзнанието ми, че за мен бе немислимо след всичко това да се любя с Юкико.

Исках да бъда сам и понеже не знаех какво друго да измисля, започнах всяка сутрин да ходя в плувния басейн. Оттам отивах право в офиса си, седях там, гледах тавана и се изгубвах в мечти по Шимамото. Животът ми с Юкико бе пуст, не можех дори да й отговоря на въпроса какво ще правим по-нататък. Не можеше все така да продължава. Трябваше да се сложи край. Носех своите отговорности като човек, съпруг, баща. Ала тези видения не ме напускаха и аз нищо не можех да направя, бях като с вързани ръце и крака. Когато валеше дъжд, ставаше още по-зле, защото непрекъснато ми се струваше, че всеки момент вратата тихо ще се отвори и ще влезе Шимамото, донасяйки мирис на дъжд. Представях си усмивката й. Щом кажех нещо погрешно, тя се усмихваше и безмълвно поклащаше глава. Всичките ми думи губеха силата си и бавно се откъсваха от реалността, подобно на дъждовните капки, търкулващи се по стъклото на прозореца. В такива дъждовни нощи просто не можех да дишам. Дъждът изкривяваше времето и реалността.

Щом почувствах, че тези видения започват да замъгляват съзнанието ми, аз се приближавах до прозореца и дълго гледах навън. Струваше ми се, че пред себе си виждам пустиня без признаци на живот, в която съм изоставен. Въртящите се из главата ми образи лишаваха реалния свят от багрите му. Всичко, което виждаха очите ми, изглеждаше неистинско, пусто, еднообразно. Всеки предмет бе като покрит с пясък и с цвят на пясък. Спомних си думите на моя съученик, който ми разказа за Идзуми: „Всички живеем различно и умираме различно. А накрая остава само една пустиня“.

С настъпването на новата седмица се случиха няколко странни неща, сякаш се бяха притаили в очакване на удобния момент. В понеделник сутринта случайно си спомних за плика със стоте хиляди йени и реших да го отворя. Сякаш нещо ме подтикна да направя това. Преди няколко години бях поставил плика в едно чекмедже в писалището на офиса ми, във второто чекмедже от горе на долу, което се заключваше. Когато се нанесох в този офис, в същото чекмедже поставих още няколко ценни вещи. От време на време го отварях, за да се уверя, че всичко си е на мястото, и дори не докосвах плика. Обаче сега го нямаше. Чудно нещо. Бях напълно сигурен, че никъде не съм го местил. За всеки случай прерових и другите чекмеджета, ала не го открих.

Опитах се да си спомня кога го бях видял за последен път. Точната дата ми се губеше. Не бе много отдавна, но не беше и наскоро. Може би преди един-два месеца, най-много три.

Седнах почуден на стола и се загледах в чекмеджето. Може би някой се беше вмъкнал в стаята, бе отключил чекмеджето и бе задигнал плика. Малко бе вероятно, защото другите пари и ценности си бяха на мястото. Но не изключвах и това. А може и несъзнателно да съм изхвърлил плика и да съм забравил. Случват се и такива неща. „Какво пък, може и да е за добро — казах си. — Та нали и без това възнамерявах да се избавя от него. А така всичко се реши от само себе си“.

Ала сега, когато се убедих, че пликът е изчезнал, всичко се обърка в ума ми: пликът все пак го имаше, но на мен започна да ми се струва, че не е съществувал. Обзе ме странно усещане, подобно на замаяност. Колкото и да се опитвах да се убедя, че това е глупаво, представата, че пликът никога не го е имало, се разрастваше в мен, грубо нахлуваше в съзнанието ми, като сломяваше и лакомо поглъщаше някогашната ми увереност в неговото съществуване.

Нашата памет и усещанията ни са несъвършени и несигурни. Затова ние винаги разчитаме на една друга, сигурна реалност, потвърждаваща истинността на случващото се. Доколко е реално това, което считаме за реално или то е такова просто, защото така смятаме? В много случаи е невъзможно да се отговори на този въпрос. И за да представим реалността като истинска, ни е необходима друга, да я наречем гранична реалност, която се свързва с истинската. Обаче тази гранична реалност изисква трета реалност, която да служи за нейно основание. В съзнанието ни се създава една безкрайна верига и в известен смисъл тя е тази, която поражда в нас усещането, че съществуваме. Но понякога тази верига се прекъсва на някое място и тогава човек престава да разбира коя е истинската реалност — тази, която е в единия край на прекъснатата верига, или другата.

Явно при мен се бе получил подобен разрив. Затворих чекмеджето и реших да забравя напълно за това. Трябваше да хвърля тези пари още когато попаднаха в ръцете ми. Задържането им беше грешка.

Същата седмица, в сряда следобед шофирах по Гайен Хигашидори и забелязах една жена, която в гръб много приличаше на Шимамото. Тя беше със син памучен панталон, бежово манто и бели спортни обувки. И тя накуцваше с единия крак. Като я видях, всичко около мен сякаш застина. От силното вълнение буца заседна на гърлото ми и дъхът ми секна. „Шимамото! Тя е!“, помислих си. Придвижих се малко напред, за да я разгледам в огледалото за обратно виждане, но лицето й бе скрито в тълпата. Ударих спирачки и от клаксона на колата, движеща се зад моята, се чу продължително свирене. Фигурата, дължината на косата бяха досущ като на Шимамото. Исках веднага да спра колата, но край шосето нямаше нито едно свободно място за паркиране. След около двеста метра най-сетне намерих едно и успях да вмъкна колата. Затичах се назад, но жената вече я нямаше никъде. Залутах се отчаяно сред навалицата. „Тя куца, значи няма как да е отишла далече!“, въртеше се из главата ми. Разблъсквах пешеходците, мятах се от едната страна на улицата в другата, изтичах на надлеза и оттам разгледах преминаващите отдолу хора. Ризата ми плувна в пот. И едва тогава проумях, че тази жена не е Шимамото, защото куцаше с другия крак. А Шимамото вече изобщо не куцаше.

Тръснах глава и въздъхнах дълбоко. С мен наистина нещо не беше наред. Виеше ми се свят, чувствах се изнемощял. Облегнах се на светофара и се загледах в краката си. Зеленият сигнал се смени с червен, после отново светна зелено. Хора пресякоха улицата, идваха други, спираха, чакаха и също преминаваха, докато аз стоях неподвижно облегнат на стълба и с мъка си поемах въздух.

Накрая вдигнах глава и пред себе си видях лицето на Идзуми. Тя беше в едно такси, спряло току пред мен, бе на задната седалка и ме гледаше от прозореца. Таксито бе спряло на червен светофар. Лицата ни бяха на не повече от метър едно от друго. Вече не беше седемнайсетгодишното момиче, което познавах някога, но веднага разбрах, че е тя. Момичето, с което се прегръщахме преди двайсет години, момичето, което бях целунал за пръв път в живота си. В онзи далечен есенен ден се бе съблякла пред мен и бе изгубила закопчалката на жартиера си. Двайсет години не са малко време, хората се променят, но аз знаех, че е тя. „Децата се боят от нея“, спомних си думите на съученика си. Тогава не разбрах какво има предвид той. Но сега, когато Идзуми бе пред мен, всичко разбрах. Лицето й бе напълно безизразно. Не, по-точно е да се каже така: „На лицето й нямаше никакви признаци на онова, което наричаме изражение“. Хрумна ми сравнението със стая, от която са изнесли всички мебели. И това безчувствено, опустошено лице, напомнящо ми дъното на дълбоко море, мъртво и безмълвно, не откъсваше поглед от мен. Или поне така ми се стори. Във всеки случай погледът й бе устремен право в мен. Но той беше безкрайно отнесен и изразяваше само една безкрайна пустота.

Застинах смаян на мястото си. Едва се държах на краката си, с мъка си поемах дъх. За миг се лиших от чувство за реалност на случващото се, престанах да разбирам кой съм, къде съм и сякаш изгубих формата си, разтопих се до лепкава и гъста каша. Почти машинално протегнах ръка, докоснах стъклото, зад което бе Идзуми, и го погалих с пръсти. Не знам защо. Няколко минувачи се спряха и ме загледаха почудени. Бавно галех през стъклото нейното безлико лице. Идзуми дори не шавна, не мигна нито веднъж. Мъртва ли беше? Не, жива беше. Тя живееше в този пуст, безшумен свят зад стъклото. Върху неподвижните й устни бе застинало едно безкрайно и безначално небитие.

Светна зелено и таксито потегли. Лицето на Идзуми остана безизразно докрай. Стоях като закован на мястото си и гледах как таксито изчезва в потока от автомобили.

Върнах се в колата си и се тръшнах на седалката. Трябваше да се махна оттам. Понечих да включа двигателя и тогава внезапно ми прилоша, едва не повърнах. Стиснах волана с двете си ръце и останах така около петнайсет минути. Под мишниците ми бе избила пот, цялото ми тяло вонеше. Това не бе тялото, което Шимамото докосваше нежно с устни и език, а тялото на мъж на средна възраст, излъчващо неприятна миризма.

След известно време дойде някакъв полицай и почука на прозореца. Отворих го.

— Спирането тук е забранено — рече той и огледа колата отвътре. — Преместете се другаде.

Кимнах и включих двигателя.

— Зле изглеждате. Лошо ли ви е? — попита полицаят.

Безмълвно поклатих глава и потеглих.

Няколко часа не можех да дойда на себе си. Чувствах се като изцеден, от мен бе останала една празна, куха обвивка. Спрях колата на гробище Аояма и дълго гледах небето през предното стъкло. Там ме чакаше Идзуми. Тя все ме чакаше. Някъде в града, на улицата, зад някое стъкло. Чакаше да се появя. Търсеше ме с поглед. Просто не бях забелязал това.

Няколко дни не можех да говоря, просто занемях. Щом отворех уста, думите изчезваха някъде, сякаш нищото, застинало върху устните на Идзуми, бе проникнало в мен и ги поглъщаше.

Ала след тази странна среща обкръжаващите ме образи на Шимамото започнаха постепенно да бледнеят и да се разпръсват. Светът отново възвръщаше цветовете си и аз се избавях от чувството, че съм безпомощен, че съм попаднал на Луната и съм изгубил почва под краката си. Смътно, сякаш разглеждах през стъкло промените, настъпили с някой друг, успявах да доловя моментните колебания в гравитацията, чувствах как тялото ми постепенно се освобождава от нещо, което бе прилепнало към него.

Нещо вътре в мен се бе откъснало и изчезнало. Беззвучно, рязко, завинаги.

Докато триото си почиваше, отидох при пианиста и го помолих да изключи от репертоара „Нещастните влюбени“.

— Отдавна я изпълняваш. Време е да я сменим с друга — казах му с възможно най-приветливата си усмивка.

Той ме погледна така, сякаш се опитваше да прецени доколко съм искрен. Бяхме приятели, понякога си пийвахме заедно и си приказвахме за това-онова.

— Не разбрах добре. Искаш да я изпълнявам по-рядко или изобщо да престана да я изпълнявам. Има разлика. Обясни ми, ако обичаш.

— Не искам да я изпълняваш.

— Не ти харесва изпълнението ми?

— А, не, не е там проблемът, ти си чудесен пианист.

— Значи мелодията ти е омръзнала?

— Може би — отвърнах аз.

— Малко като в „Казабланка“.

— Нещо такова.

След този разговор, щом ме видеше, пианистът понякога на шега изсвирваше няколко акорда от „As Time Goes By“10.

Нежеланието ми да слушам тази мелодия нямаше нищо общо със спомените ми за Шимамото. Не исках повече да я слушам, не защото тя ми напомняше за Шимамото. Просто вече не ме вълнуваше както преди. Не знам защо. В нея вече го нямаше онова… особеното, което докосна сърцето ми, когато я чух за пръв път преди много години. За мен тя вече не беше нищо повече от красива мелодия. И аз нямах намерение да оплаквам тези прекрасни останки от нея.

— За какво мислиш? — попита ме Юкико, след като влезе в стаята.

Беше два и половина след полунощ. Лежах на дивана и гледах тавана.

— За една пустиня — отвърнах.

— За пустиня ли? — Юкико седна до краката ми и ме погледна. — Каква пустиня?

— Обикновена. С пясъчни дюни и кактуси. Въобще там има най-различни живи твари.

— И аз ли съм част от тази пустиня? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Всички живеем в нея. Но всъщност живее самата пустиня. Както във филма.

— Кой филм?

— „Живата пустиня“ на Дисни. Документален филм за пустинята. Не си ли го гледала в детството си?

— Не.

„Странно“, помислих си. Като ученици всички ни водеха на този филм. Впрочем Юкико бе с пет години по-млада от мен. Вероятно е била още малка, когато той излезе по екраните.

— Хайде да вземем видеокасета с него и да го гледаме заедно в неделя. Хубав е. Пустинните пейзажи са красиви, представени са различни животни и растения. И на децата ще бъде интересно.

Юкико ме погледна усмихната. Толкова отдавна не я бях виждал да се усмихва.

— Нали щеше да ме напускаш? — попита тя.

— Обичам те, Юкико.

— Възможно е, но аз те питам за друго. Смяташ ли да ме напуснеш, или не? Да или не? Не приемам други отговори.

— Не искам да те напусна — поклатих глава аз. — Може би нямам право да го казвам, но не искам да те напусна. Не знам какво ще стане с мен, ако се разделим. Не ми се ще отново да остана сам. По-добре да умра.

Тя протегна едната си ръка и като я постави на гърдите ми, погледна ме в очите и рече:

— Забрави за правата. Никой няма такива права.

Чувствах топлината на дланта й върху гърдите си и мислех за смъртта. Можеше да загинем с Шимамото на магистралата. И тогава тялото ми нямаше да го има. Щях да изчезна завинаги, като толкова много други неща. Но аз съм жив. И на гърдите ми е топлата ръка на Юкико.

— Много те обичам, Юкико. Обичам те от деня, в който те срещнах, и сега те обичам така. Животът ми без теб щеше да е непоносим. За всичко съм ти много благодарен. Но ти причиних толкова страдания. Защото съм егоист, един безнадежден, жалък тип. Наранявам съвсем безпричинно хората около мен. Но в крайна сметка вредя на себе си. Руша живота на другите и собствения си живот. Не защото така искам. Просто така се получава.

— Безспорно — промълви Юкико. Усмивката не бе изчезнала от устните й. — Ти наистина си егоист и безнадежден тип и да, наистина ме нараняваш.

Дълго я гледах. Думите й не звучаха като обвинение. В тях нямаше нито гняв, нито горчивина. Тя просто констатираше факт.

Бавно подбирах нужните ми думи.

— През целия си живот съм искал да стана друг човек. Винаги ме е теглило към нови места, искало ми се е да започна нов живот, да се променя. Правил съм много опити в тази посока. Мисля, че това е част от личностното ми израстване. Като се опитвах да стана друг, надявах се да се избавя от всичко, което съм бил дотогава. Не на шега вярвах, че мога да избягам от себе си, стига да се постарая. Но все не успявах. Каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същият. Не ми достигаше нещо — и сега не ми достига. Всичко около мен може да се променя, но аз си оставам все същият недодялан човек. Все същото, което ми липсва, ме измъчва с ненаситен глад, разпалва в мен неутолима жажда. Защото в известен смисъл тази липса съм самият аз. Заради теб сега съм готов да стана друг човек. Знам, че няма да е лесно, но ми се струва, че ако се постарая, ще успея да се променя. Но, честно казано, всичко може да се повтори, ако попадна отново в същата ситуация. Може пак да ти причиня болка. Нищо не мога да обещая. Това имах предвид, като ти казах, че нямам право. Просто не съм сигурен, че ще се преборя с тази сила в мен.

— И ти през цялото време си се опитвал да се избавиш от тази сила?

— Струва ми се, че да — отвърнах.

Ръката на Юкико все още бе на гърдите ми.

— Бедният!

Гласът й звучеше така, сякаш тя четеше нещо, написано с големи букви на стената. „Може би наистина е написано там“, помислих си.

— Не знам какво да кажа — рекох. — Знам, че не искам да те напусна. Но дали това е правилният отговор. Не знам. Дори не съм сигурен дали аз избирам какво да отговоря. Юкико, ти се измъчваш. Виждам го. Чувствам ръката ти. Но има нещо, което не може да се види, нито да се почувства. Назови го както искаш — усещания, вероятности… Те избликват отнякъде и се смесват вътре в мен. Те не са нещо, което мога да избера или на което да дам отговор.

Юкико дълго мълча. От време на време се чуваше бръмченето на преминаващи навън камиони. Погледнах през прозореца, но нищо не можах да видя. Пред мен се простираха единствено безименните пространство и време, съединяващи нощта и утрото.

— През последните няколко седмици си мислех, че ще умра — поде Юкико. — Не го казвам, за да те стресна. Просто това е факт. Неведнъж мислих за смъртта, толкова самотна и тъжна се чувствах. Изобщо не е трудно да умреш. Сякаш от стаята бавно изсмукваха въздуха, така желанието ми за живот постепенно ме напускаше. В такива минути отношението ти към смъртта не е чак толкова сериозно. Дори не помислях за децата. Почти не се питах какво ще стане с тях, ако умра. Дотам достигнах в самотата си. Ти навярно не си го разбрал. Какво чувствах, какво мислех, какво можех да сторя със себе си. Надали си се замислял сериозно за това.

Мълчах. Тя махна ръката си от гърдите ми и я постави на коленете си.

— Но не умрях, продължих да живея, защото си мислех, че ако поискаш да се върнеш при мен, ще мога да те приема. И въпросът не е кой какво право има, нито пък дали това е правилно, или не. Може да си безнадежден човек, безполезен човек. Може пак да ми причиниш болка. Но не това е важно. Ти нищо не разбираш.

— Да, навярно нищо не разбирам.

— И за нищо не питаш.

Отворих уста, но не намерих какво да отвърна. Така беше: никога за нищо не я бях питал. Защо? Защо ли, по дяволите?

— Сега сам решавай на какво имаш право — каза Юкико. — Или по-скоро ние ще решаваме. Може би тъкмо това не ни достигаше. Струваше ни се, че заедно сме постигнали много, а всъщност не е така. При нас всичко вървеше прекалено гладко. Бяхме твърде щастливи. Не мислиш ли?

Кимнах.

Юкико постави ръце на гърдите си и ме погледна.

— Знаеш ли, някога и аз имах мечти, фантазии. Но после те изчезнаха. Още преди да те срещна. Аз ги убих. Убих ги и ги изхвърлих, както се изрязва и изхвърля ненужен вътрешен орган. Не знам дали постъпих правилно. Но тогава не можах да постъпя другояче… Понякога ми се присънва следното: някакъв човек идва при мен, носи нещо в ръцете си и казва: „Изгубили сте това“. И същото се повтаря отново и отново. Бях много щастлива с теб. Нищо не ми липсваше и от нищо не можех да се оплача. И все пак нещо непрекъснато ме преследва. Събуждам се посред нощ, плувнала в пот. Преследва ме онова, което съм изхвърлила, от което съм се отказала. Мислиш си, че само с теб се е случило това, но грешиш. Не си единственият, който е изхвърлил или изгубил нещо. Разбираш ли ме?

— Струва ми се, че да.

— Може би отново ще ми причиниш болка. Не знам как ще реагирам тогава. Обаче не е изключено следващия път аз да ти причиня болка. Никой нищо не може да обещае. Нито ти, нито аз. Но аз все още те обичам.

Притиснах я към себе си и погалих косите й.

— Юкико, хайде от утре да започнем всичко отначало. Сега е вече късно. Но с настъпването на новия ден можем да започнем.

Юкико внимателно ме погледна и рече:

— Ти така и за нищо не ме попита.

— От утре започвам нов живот. Какво ще кажеш?

— Мисля, че идеята е добра — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка.

Юкико се върна в спалнята, аз останах да лежа на дивана и да гледам тавана. Най-обикновен таван, нищо особено. И въпреки това не можех да откъсна поглед от него. От време на време по него се плъзгаха отблясъци от автомобилните фарове. Вече не ме преследваха видения. Гърдите на Шимамото под пръстите ми, нейният глас, мирисът на кожата й — всичко това вече бе само блед спомен. Безизразното лице на Идзуми премина през съзнанието ми. Прозорецът на таксито, който ни отделяше един от друг. Затворих очи и се замислих за Юкико. Отново и отново си повтарях наум казаното от нея. Със затворени очи се вслушвах в тялото си. Като че ли нещо в мен се променяше. Трябваше да се промени.

Питах се дали ще имам сили да се грижа и занапред за Юкико и децата. Виденията, от които бяха изтъкани мечтите ми, вече нямаше да ми помогнат. Пустотата винаги и навсякъде си остава пустота. Някога дълго бях в тази пустота и се заставях да свикна с нея. И сега, най-накрая съм отново там, където бях в началото. Оказах се в същата пустота, с която трябваше да свикна. Сега е мой ред да внушавам мечти на другите, да будя нечии фантазии. Това трябва да правя. Тези мечти може да се окажат безсилни, но за да има изобщо някакъв смисъл животът ми, трябва да продължа да върша това, доколкото ми стигат силите… Може би.

Съмваше се и аз окончателно се отказах от опитите си да заспя. Наметнах си една жилетка над пижамата, отидох в кухнята и сварих кафе. Седнах край масата и се загледах в светлеещото небе. Отдавна не бях виждал сипването на зората. На хоризонта се показа ивица синева, която започна бавно да се разраства, както капка синьо мастило се разлива върху лист хартия. Тя бе най-тъмната от всички отсенки на този цвят в природата. Опрях лакти на масата и дълго съзерцавах тази гледка. Но още щом слънцето се показа над хоризонта, тази синева веднага бе погълната от обичайната светлина на настъпващия ден. Забелязах, че над гробището изплува самотно облаче — снежнобяло и с такива отчетливи очертания, че на него сякаш можеше да се пише. Започна новият ден. Какво ли щеше да ми донесе той?

Ще заведа дъщерите си на детска градина, после ще отида в плувния басейн. Както обикновено.

Спомних си плувния басейн, който посещавах като гимназист — тамошната миризма, отекването на гласовете в тавана. С мен се извършваше преобразяване, превръщах се в друг човек. Застанех ли пред огледалото, виждах, че тялото ми се променя пред очите ми. Нощем, в тишината, дори се чуваше как то расте. Преобразявах се, навлизах в ново, непознато ми досега пространство.

Седях до кухненската маса и не изпусках от поглед надвисналото над гробището единствено облаче. То не помръдваше, сякаш бе приковано с пирони към небето. Време беше да събудя дъщерите си. Утрото настъпи, вече трябваше да стават. Новият ден им бе необходим много повече, отколкото на мен. Ще отида в спалнята им, ще отметна завивките, ще докосна с ръце топлите им телца и ще кажа: „Хайде, милички, утрото настъпи“. Знаех, че трябва да направя това, ала изобщо не можех да се надигна от кухненската маса. Силите ми ме напуснаха, сякаш някой крадешком се бе промъкнал зад мен и безшумно бе изключил тялото ми от източника на енергия, който го захранваше. Опрях лакти на масата и закрих лицето си с ръце.

В мрака пред очите си видях дъжд, който безшумно се лее над необятна морска шир и никой друг не вижда това. Дъждовните капки докосват повърхността, но дори рибите не знаят, че вали.

Останах мислено с морето, докато някой не влезе в стаята и не постави леко ръка на рамото ми.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6315

Издание:

Харуки Мураками

На юг от границата, на запад от слънцето

Японска

Първо издание

Превод: Людмил Люцканов

Художник на корицата: Стефан Касъров, 2008

ИК „Колибри“, 2008

ISBN: 978–954–529–575–1

Харуки МуракамиНа юг от границата, на запад от слънцето

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

Информация за текста

Харуки Мураками
На юг от границата, на запад от слънцето