Когато 8 Япония са публикувани първите две книги на 1Q84, читателите разграбват милионния тираж и са завладени изцяло от историята на Аомаме и Тенго и странния паралелен свят, които те обитават. И тогава — година по-късно — за радост на читателите Мураками съвършено неочаквано публикува книга трета на романа, криеща развръзката на необичайното повествование, в което ни потапя разюзданото му въображение.
Както ни подсказва заглавието, романът е поклон пред Джордж-Оруеловата „1984“ (цифрата 9 на японски се произнася като буквата Q).
Годината е 1984. Аомаме е заседнала в такси в тежкия трафик на Токио, а има неотложна и спешна задача, която трябва да изпълни на всяка цена. Шофьорът й предлага решение на проблема и тя приема, но в резултат на действията си започва да се чувства все по-откъсната от действителността. Тенго, които мечтае да бъде писател, води едно с нищо незабележимо съществование, докато не се оказва забъркан в странна история, свързана с литературна награда, за която е кандидатствало с първия си роман седемнайсетгодишно момиче. Историята, описана в романа, въздейства силно на читателите, но дали е истинска, или измислица? Междувременно Аомаме и Тенго започват да усещат, че светът става все по-странен, а те не могат един без друг.
Харуки Мураками
1Q84
Книга втора
Първа глава
(Аомаме): Най-скучният град на света
Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С ново избуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.
Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.
Кимна й леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. „Ще ни трябва ново куче пазач“, беше й казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната й озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.
Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.
— Нищо няма да пием засега — каза му тя.
Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки — най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии — едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.
Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите й вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната й система: кожата й сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да й личи преумората. А това не бе никак нормално.
Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше — и то с доста голям успех — да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.
Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.
Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.
— Искаш ли да пиеш нещо? — попита тихо вдовицата.
— Благодаря, не съм жадна — отвърна Аомаме.
— Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.
Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.
— Благодаря — рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.
Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в „нещото“ факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а й се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието й. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните й бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.
— Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни — по един необясним начин?
— Чух.
— След което изчезна и Цубаса.
— Как така изчезна? — намръщи се леко Аомаме.
— Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.
Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.
— Но аз… последния път останах с впечатление… че някой винаги спи при Цубаса… в същата стая… да я пази.
— Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото й.
— Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса — изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.
Вдовицата кимна:
— Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.
Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа й. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.
— Тези рибки ги бях купила за Цубаса — опита се да обясни вдовицата. — На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих й аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сума ти време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.
— Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?
— Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.
— Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?
Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.
— Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени — всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите й за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.
Гримасата на Аомаме се задълбочи:
— Сам-самичка — и то по пижама?
— Да — кимна вдовицата. — Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара — и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: — Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.
Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.
— Но за какво й е било да го прави? — чудеше се Аомаме. — Защо й е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.
— И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката — по този кървав, необясним начин — я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?
— Предупреждение?
— Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. — Пръстите на вдовицата отмерваха в скута й някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да й каже. — Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне — съмнявам се. Но й се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.
На Аомаме й се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:
— И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.
— Но какво й пречи на Цубаса да се върне някой ден? — попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма…
— Ще ми се да си права, но няма да стане така — рече вдовицата с абсолютно равен глас. — Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще й се прище да се върне.
— Извинете ме за момент — рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката.
Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:
— Стига за Цубаса — след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. — Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.
Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.
— Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да „се погрижим“ за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.
Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата й сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.
— Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата — каза вдовицата. — Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.
Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:
— Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.
Аомаме се намръщи. Лицевите й мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът й не успяваше да оформи думите.
— Наистина е така — рече вдовицата. — Смята се, че първото поругано момиче е била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.
* * *
Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.
Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал — и като непростима обида.
— Готова ли си да се погрижиш за този човек? — попита вдовицата Аомаме.
— Напълно готова — потвърди Аомаме.
— Никак няма да ти е лесно — каза вдовицата. — Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.
— Разбирам.
— Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам — този път изборът ни е ограничен.
— Не възразявам — рече Аомаме. — Не можем да оставим този човек жив на този свят.
Вдовицата вдигна своята чашка и плъзна част от шерито по езика си. После пак се загледа за известно време в златните рибки.
— Открай време обичам шери със стайна температура в летния следобед. Не съм почитателка на ледените напитки в горещ ден. Като си пийна малко шери и после си полегна, заспивам, без да се усетя. Докато се събудя, жегата поне отчасти си е отишла. Така ми се ще и да умра — да си пийна мъничко шери в някой летен следобед, да се опъна на дивана, да заспя и повече да не се събудя.
И Аомаме вдигна чашката си и отпи. Не беше любителка на шерито, но категорично изпитваше нужда да пийне нещо. Този път, за разлика от студения чай, успя да усети вкуса на напитката. Алкохолът прободе езика й.
— Искам да ми кажеш истината — рече вдовицата. — Боиш ли се от смъртта?
Аомаме не се замисли и за миг:
— Не особено. Повече ме е страх от това да живея като себе си.
По лицето на вдовицата премина лека усмивка, която като че малко я съживи. Цветът се позавърна в устните й. Или разговорът с Аомаме и беше помогнал, или глътката шери.
— Доколкото си спомням, спомена, че си влюбена в един определен човек.
— Вярно е, но шансовете ми да бъда с него се доближават безкрайно към нула. Така че, дори ако загина, загубата също ще се доближи безкрайно към нулата.
— Има ли конкретна причина, която те кара да мислиш, че вероятно никога няма да се събереш с него? — присви очи вдовицата.
— Нищо особено — отвърна Аомаме, — освен факта, че аз съм си аз.
— И никакви намерения ли нямаш да поемеш инициативата за сближаване с него?
Аомаме завъртя глава:
— За мен най-важен е фактът, че го желая с цялото си сърце.
Вдовицата задържа дълго погледа си върху Аомаме в израз на явен възторг.
— И ти си съвсем наясно с чувствата си, като гледам.
— Така ми се наложи — отговори Аомаме, след като изпълни движенията с поднасянето на чашката към устните. — Нямах право на избор.
За известно време в стаята се възцари тишина. Лилиите си останаха с провиснали глави, а златните рибки продължаваха да плуват в пречупената лятна слънчева светлина.
— Ще можем да подредим нещата така, че да останеш насаме с Вожда — каза вдовицата. Няма да стане нито лесно, нито бързо, но все пак е в рамките на възможностите ми. От теб се иска само да направиш онова, което правиш всеки път. Само че след този случай ще трябва да изчезнеш. Да си направиш пластична операция. Да напуснеш работа и да заминеш някъде далече. Да си смениш името. Да се откажеш от всичко, което притежаваш. Да станеш друг човек. Естествено, ще получиш съответното възнаграждение. За всичко останало ще отговарям аз. Това смущава ли те?
— Както вече казах, нямам какво да губя — отвърна Аомаме. — Нищо няма значение за мен: нито работата ми, нито името ми, нито животът ми в Токио. Така че нищо не ме възпира.
— А лицето ти? Нима нямаш нищо против и то да се смени?
— За хубаво ли ще е?
— Ако желаеш, и това можем да уредим — отговори сериозно вдовицата. — Можем да ти осигурим лице по желание — в определени граници, разбира се.
— Като сме започнали, май предпочитам да ми уголемят бюста.
— Хубава идея — кимна вдовицата. — С маскировъчна цел, имам предвид.
— Шегувах се — каза Аомаме и смекчи изражението си. — Не че изпитвам някаква гордост от тях, но нямам нищо против гърдите ми да си останат такива, каквито са. Поне са леки и лесно се носят. Да не говорим какъв ужас ще е да се обзавеждам наново със сутиени.
— Няма страшно. Ще ти купя толкова сутиени, колкото ти трябват.
— Не, не. Аз и за това се шегувах.
Тук вдовицата се засмя:
— Извинявай. Не съм свикнала да чувам шеги от теб.
— Не възразявам против пластичната операция — каза Аомаме. Никога не ми се е приисквало да си правя такава, но пък и нямам причини да я отбягвам. Никога не съм харесвала истински лицето си, нито си имам някого, който наистина да го харесва.
— А ще загубиш и всичките си приятели, нали разбираш?
— Нямам никакви приятели — рече Аомаме, но изведнъж се сети за Аюми. Ако изчезна внезапно, без нищо да й кажа, ще се обиди. Може дори да се почувства предадена. Но пък и от самото начало имах проблем да я наричам своя „приятелка“. Не биваше Аомаме да върви по такъв опасен път — да се сприятелява с полицайка.
— Две деца имах — каза вдовицата, — момче и момиче. Тя беше с три години по-малка от него. И както вече ти казах, тя умря. Самоуби се. Нямаше си деца. Със сина ми от много отдавна не се погаждаме. Вече почти не си говорим. От него имам три внучета, но и тях отдавна не съм ги виждала. Така или иначе, като умра, почти всичко, което имам, ще се наследи едва ли не автоматично от сина ми и децата му. За разлика от едно време, завещанията вече нямат особена сила. Но засега поне разполагам със значителни средства, които са на лично мое разположение. И ако се справиш успешно със задачата, която ти възлагам сега, ми се ще да ти оставя куп пари. Не искам обаче да решиш, че се мъча да те купя. Искам само да кажа, че те смятам за своя дъщеря. И съжалявам, че не си наистина моя дъщеря.
Аомаме се втренчи безмълвно във вдовицата, която остави чашката си с шери върху масата, сякаш внезапно се беше сетила, че още я държи. После се извърна и огледа лъскавите листчета на лилиите зад нея. Вдиша разкошния им аромат и пак погледна Аомаме.
— Както казах и преди, възнамерявах да осиновя Цубаса, но ето че и нея я изгубих. И на нея не успях да помогна. Просто стоях и наблюдавах как тя изчезва сама в мрака. И ето че сега и теб те излагам на много по-голяма опасност, отколкото когато и да било досега. Никак не ми се ще да го правя, но за жалост не виждам друг начин да постигна целта ни. Мога единствено да ти предложа значителна компенсация.
Аомаме слушаше внимателно, но без да каже нищо. След като вдовицата млъкна, през затворения прозорец ясно долетя чуруликането на птичка, която попя известно време, преди да отлети.
— Каквото и да стане, трябва да се „погрижим“ за този човек — рече Аомаме. — Това засега е най-важното. И изпитвам най-дълбока благодарност за чувствата ви към мен. Сигурно знаете, че се отказах от родителите си и че те ме изоставиха още докато бях дете; и двете страни си имахме своите си причини. Пред мен нямаше друг избор, освен да поема по път без никаква родителска обич. И за да мога да оцелея сама, наложи се да се приспособя към моя си начин на мислене. Никак не ми беше лесно. Често си мислех, че съм пълен боклук — някаква безсмислена, гадна утайка — та затова съм ви толкова благодарна за току-що казаното. Но на мен вече ми е късничко да променям мирогледа си и начина си на живот. За разлика от Цубаса. Тя, струва ми се, все още може да бъде спасена. Умолявам ви: не се примирявайте толкова лесно със загубата й. Не губете надежда. Върнете си я!
Вдовицата кимна:
— Май не се изразих достатъчно ясно. Разбира се, че не съм се примирила със загубата й. И ще направя всичко по силите си да я върна. Но както и сама виждаш, в момента съм безкрайно уморена. Това, че не успях да й помогна, ме кара да се чувствам крайно безсилна. Имам нужда, макар и от малко време да си възвърна енергията. Но пък, от друга страна, може би вече съм прекалено стара. И колкото и да чакам, силите ми няма да се върнат.
Аомаме стана от стола си и отиде до вдовицата. Приседна на страничната облегалка на фотьойла и пое слабата й елегантна ръка.
— Вие сте невероятно издръжлива жена. Способна сте да живеете с повече сила от всеки друг. Просто в момента по случайност сте изтощена. И ви трябва само да полегнете и да си починете. Сигурна съм, че като се събудите, ще сте възстановили силите си.
— Благодаря ти — каза вдовицата и стисна ръката на Аомаме. — Права си. Ще легна да поспя.
— Добре. Аз си тръгвам в такъв случай — рече Аомаме. — Ще чакам знак от вас. И през това време ще подредя нещата си — не че притежавам чак толкова много за подреждане.
— Приготви се да пътуваш с минимален багаж. Кажи само от какво имаш нужда, и ще ти го осигурим.
Аомаме пусна ръката на вдовицата и се изправи.
— Лека нощ. Уверявам ви, че всичко ще е наред.
Вдовицата кимна. Все още свита на креслото си, притвори очи. Аомаме погледна за последно аквариума и помириса за последно лилиите, преди да излезе от хола с високия таван.
* * *
На главния вход я чакаше Тамару. Станало бе пет, но слънцето продължаваше да е високо и да грее с неотслабваща сила. Лъчите му се отразяваха от както винаги безупречно лъснатите черни кожени обувки на Тамару. Появили се бяха и няколко бели летни облачета, но се бяха скупчили по ръба на небосклона, че да не пречат на слънцето. До края на дъждовния сезон оставаше още много, но се бяха събрали няколко дни с почти лятно време, включително и със свистенето на цикадите, което се носеше от дърветата в градината. Самото свистене бе все още слабовато, някак си въздържано. Но все пак беше положителен знак за предстоящия сезон. Светът още действаше по обичайните си начини. Цикадите пищяха, облаците се движеха по небето, по обувките на Тамару нямаше нито една прашинка. Само дето това обичайно състояние на света се струваше на Аомаме като нещо свежо и ново.
— Имаш ли време да си поприказваме? — попита тя Тамару.
— Давай — рече Тамару, без да променя изражението си. — Време — колкото щеш. Да убивам времето, е част от занаята ми.
И се отпусна върху единия от градинските столове пред главния вход. Аомаме зае съседния. Стряхата ги пазеше от слънцето и им осигуряваше хладна сянка. Въздухът ухаеше на прясна трева.
— Дойде си лятото — отбеляза Тамару.
— И цикадите писнаха — отвърна Аомаме.
— Имам чувството, че тази година леко подраниха. И тук известно време ще е ужасно шумно. Ушите ме заболяват от острите им писъци. Същия звук го чувах, когато бях в град Ниагара Фолс. Непрекъснато, от сутрин до вечер, неспирно, все едно са се събрали над един милион цикади.
— Значи, Ниагара Фолс не ти хареса.
— Най-скучният град на света — кимна Тамару. — Бях там сам в продължение на три дни и не чувах нищо освен шума на водопада. Толкова е силен, че не ти позволява дори да четеш.
— И какво търсеше в Ниагара Фолс съвсем сам в продължение на три дни?
Вместо отговор Тамару само поклати глава. После двамата останаха заслушани безмълвно в слабите писъци на цикадите.
— Искам да те помоля за нещо — рече Аомаме.
Това като че възбуди любопитството на Тамару. Аомаме нямаше навика да иска услуги от хората.
— Малко необичайно е — рече тя. — Надявам се да не се подразниш.
— Не знам дали ще мога да съм ти полезен, но поне ще те изслушам с удоволствие. Не е учтиво човек да се дразни, когато молбата идва от дама.
— Трябва ми пистолет — заяви безцеремонно Аомаме. — Достатъчно малък, че да се побира в дамска чанта. С лек откат, но все пак адекватно мощен и надежден. Но да не е някой преработен фалшификат или филипинско менте. Ще го ползвам само веднъж. И смятам, че един патрон ще ми стигне.
Мълчание. През цялото време Тамару не изпусна Аомаме от очи. После бавно, като премерваше всяка своя дума, рече:
— Нали знаеш, че законът в нашата страна забранява притежаването на огнестрелно оръжие от редови гражданин?
— Естествено, че знам.
— Е, добре, щом знаеш, позволи ми да ти кажа и още нещо: досега не съм бил обвиняван в нищо. Тоест нямам полицейско досие. Е, не отричам, че донякъде това може да се дължи и на известно недоглеждане от страна на правосъдната система. Но поради липсата на писмени следи си се водя примерен гражданин. Честен, почтен, чист. Това, че съм гей, не е забранено със закон. Плащам си всички данъци и гласувам на изборите (макар досега да няма избран кандидат, от тези, за които съм гласувал). Дори всички глоби за неправилно паркиране съм си плащал навреме. От десет години не съм спиран за превишена скорост. Регистриран съм в националната система за здравни осигуровки. Абонаментът ми за Ен Ейч Кей се плаща автоматично от банковата ми сметка и притежавам кредитни карти както от „Американ Експрес“, така и от „Мастеркард“. Стига да искам, а аз не ща, мога да се сдобия с тридесетгодишна ипотека, и това мое положение винаги ми е доставяло огромна радост. С други думи, може да бъда наречен „стожер на обществото“ без капчица ирония. Така че даваш ли си сметка що за човек молиш да те снабди с пистолет?
— Тъкмо затова казах, че се надявам да не се подразниш.
— Много добре те чух.
— Съжалявам, но просто не се сещам кого другиго да помоля.
Тамару издаде отнякъде дълбоко в гърлото си слаб звук като при задушаване, макар че можеше да мине и за потисната въздишка:
— Добре, ако приемем дори и за миг, че евентуално мога да задоволя молбата ти, здравата логика ми диктува, че вероятно ще желая да ти задам и следния въпрос: къде възнамеряваш да стреляш?
Аомаме насочи показалец към собственото си слепоочие:
— Най-вероятно точно тук.
Тамару изгледа пръста й безизразно за миг.
— А следващият ми въпрос вероятно ще гласи: защо?
— Защото не желая да ме заловят — отвърна Аомаме. — Не ме е страх от смъртта. И от затвора не ме е страх, макар да съм сигурна, че няма да ми хареса. Но не ща да стана заложник и да ме изтезават някакви непознати типове. Не за друго, а за да не издам нечии имена. Разбираш какво искам да кажа, нали?
— Мисля, че да.
— Не възнамерявам никого да застрелвам, нито да обирам банка. Така че нямам нужда от голям автоматичен пистолет с пълнител за двадесет патрона. Трябва ми нещо малко, без силен откат.
— Ампула с отрова би ти свършила същата работа и е много по-практично, отколкото да търсиш пистолет.
— Да, ама докато извадиш отровата и я погълнеш, ще мине сума време. Току-виж някой ми бръкнал в устата и ми попречил да сдъвча ампулата. А като имам пистолет, ще мога да държа такъв човек на разстояние, докато си свърша работата.
Тамару обмисли думите й за миг с леко вдигната дясна вежда.
— Мен ако ме питаш, не бих желал да се лиша от теб — каза. — Определено ми харесваш. Като личност, имам предвид.
Аомаме му пусна лека усмивка:
— Като човек жена, искаш да кажеш?
Тамару й отвърна, без да променя изражението си:
— Мъж, жена, човек, куче — индивидите, които харесвам, не са кой знае колко.
— Естествено — рече Аомаме.
— Но пък, от друга страна, единственото ми най-важно задължение е да пазя здравето и живота на мадам. В това отношение съм… как да го кажа… малко професионалист.
— Безспорно.
— Така че от тази гледна точка ще видя какво мога да направя. Нищо не ти обещавам, но може и да намеря някого, който да се отзове на молбата ти. Материята обаче е изключително деликатна. Не е като да поръчаш електрическо одеяло по пощата. Може и цяла седмица да мине, докато пак ти се обадя.
— Няма страшно — отвърна Аомаме.
Тамару изгледа с присвити очи дърветата с пищящите цикади:
— Надявам се всичко да мине добре. Ще направя всичко в рамките на разумното.
— Благодаря ти, Тамару. Следващото ми задание вероятно ще ми е и последното. Може повече да не се видим.
Тамару разпери ръце и обърна нагоре длани, сякаш се намираше насред пустинята и чакаше дъжд, но нищо не каза. Дланите му бяха едри, месести и целите в белези. Ръцете му приличаха по-скоро на части от гигантска машина, отколкото от човешко тяло.
— Не обичам сбогуванията — рече Тамару. — Навремето не се сбогувах дори с родителите ми.
— Покойници ли са?
— Нямам представа. Родил съм се на остров Сахалин през последната военновременна година. Южната част на Сахалин била японска, под името Карафуто, но съветската армия я окупирала и родителите ми попаднали в плен. Баща ми явно работел нещо по пристанището. Повечето японски цивилни военнопленници били върнати в Япония сравнително скоро, но родителите ми не могли да заминат за там, понеже били корейци, изпратени на принудителен труд на Сахалин. Японското правителство отказало да ги приеме. След като Япония загубила войната, корейците престанали да се смятат за поданици на Японската империя. Пълен ужас. Правителството не проявило и капчица съчувствие. Можели са да отидат в Северна Корея, но не и в Южна, понеже по онова време Съветският съюз не признавал съществуването на Южна Корея. Но родителите ми били от рибарско село край Пусан и нямали никакво желание да вървят в Севера. Нямали там нито роднини, нито приятели. И аз съм бил още бебе. Наврели ме в ръцете на една двойка, която се връщала в Япония, та те ме пренесли през проливите до Хокайдо. По онова време на Сахалин царял страшен глад, руснаците се отнасяли ужасно с пленниците. Родителите ми вече имали други малки деца и вероятно са преценили, че няма как да ме отгледат там. Сигурно са си правели сметката да ме пратят първо мен на Хокайдо, пък после да дойдат и те. Или просто са търсели повод да се отърват от мен. Не знам подробности. Така или иначе, повече не сме се виждали. Нищо чудно още да са живи там, на Сахалин, ако не са умрели досега.
— И ти изобщо не ги помниш?
— Изобщо. Бил съм само на годинка и някой и друг месец. Двамата, които ме пренесли, ме погледали известно време, после ме предали в някакво сиропиталище в планините край Хакодате, някъде далече към южния връх на Хокайдо — най-отдалеченото от Сахалин място в границите на Хокайдо. Вероятно са нямали пари да ме гледат. Сиропиталището се ръководеше от някакви католици и беше отвратително. От войната бяха останали купища сираци, а нито храната, нито топливото стигаха. Какво ли не правих, за да оцелея. — Тамару погледна опакото на дясната си ръка. — По едно време уредиха формално да бъда осиновен, за да получа японско гражданство, дадоха ми и японско име — Кеничи Тамару. От първоначалното ми име знам само фамилията — Барк. А пък в Корея хората с името Барк са колкото звездите по небето.
Аомаме седеше до Тамару и слушаше писъка на цикадите.
— Трябва да намериш ново куче.
— И мадам каза същото. На приюта наистина му е нужно куче пазач. Но още не намирам сили.
— Разбирам те. Но това не отменя нуждата от ново. Не че имам правото да давам акъл, де…
— Ще намеря. И то добре дресирано. Още сега ще се свържа с един, дето обучава кучета.
Аомаме погледна часовника си и стана. Имаше още време до залез-слънце, но намек за свечеряване отсега бележеше небето — един нов оттенък на синьото се бе смесил със следобедната синева. Усещаше още и остатъчното влияние на шерито. Вдовицата дали още спи?
— Според Чехов — стана Тамару от стола си, — щом в даден разказ се появи оръжие, задължително е да гръмне.
— В смисъл?
Тамару вече стоеше лице в лице с Аомаме. Беше само три-четири сантиметра по-висок от нея.
— В смисъл: не внасяй в повествованието излишен реквизит. Появи ли се пистолет, длъжен е да гръмне в някой момент. Чехов обичал да пише разкази, в които липсвали излишните орнаменти.
Аомаме опъна ръкавите на роклята си и метна чантичката си през рамо.
— Това, значи, те притеснява: щом на сцената се появява пистолет, няма начин да не гръмне.
— Ако се вярва на Чехов — да.
— Поради което предпочиташ да не ми даваш пистолет.
— Едно такова оръжие е опасно. И незаконно. А Чехов е писател, комуто можеш да вярваш.
— Но той говори за разказ. А ние говорим за действителния свят.
Тамару сви очи и ги впери в Аомаме. После бавно рече:
— Кой знае?
Втора глава
(Тенго): Нищичко не притежавам освен душата си
Постави плочата със „Симфониетата“ на Яначек на грамофона и натисна бутона Autoplay. Чикагският симфоничен оркестър под диригентството на Сейджи Одзава. Дискът се завъртя със скорост 33 1/3 об/мин, рамото се премести към външния край на плочата и игличката започна да се движи по браздата. След увода от медните инструменти от колоните се разнесе мощният гръм на тимпаните — любимият пасаж на Тенго.
Докато слушаше музиката, Тенго седеше обърнат с лице към своята текстообработваща машина и чукаше по клавиатурата. Беше му навик да слуша „Симфониетата“ рано сутрин. Откакто я бе свирил в качеството си на внезапно привикан под знамената барабанчик в училищния духов оркестър, пиесата бе придобила специално значение за него. Даваше му самочувствие и нещо като усещане за сигурност — или поне той така си внушаваше.
Понякога слушаше „Симфониетата“ заедно с по-възрастната си приятелка. „Не е лоша“, казваше тя, но всъщност предпочиташе пред класиката плочи със стар джаз — колкото по-стари, толкова по-добре. Странен вкус за жена на нейните години. Любима й бе една тава с блусове на У. К. Хенди, изпълнявани от младия Луис Армстронг с Барни Бигърд на кларинет и Тръми Янг на тромбон. Подарила бе един екземпляр и на Тенго — не толкова той да го слуша, колкото самата тя.
Пускаха си тази плоча често, докато се излежаваха след секс. Никога не й писваше. „Тромпетът и вокалите на Армстронг са абсолютна красота, разбира се, но мен ако ме питат, най-вече следва да се обърне внимание на кларинета на Барни Бигърд“, разправяше тя. Независимо че на тази плоча солата на Бигърд всъщност бяха малко и обикновено не надминаваха по времетраене един припев. Звездата на тавата бе Луис Армстронг. Но тя явно обожаваше малкото сола на Бигърд, понеже тихичко им припяваше тон по тон.
Признаваше, че сигурно има и по-талантливи джаз кларинетисти от Барни Бигърд, но той си оставал ненадминат по топлота и деликатност на свиренето. Най-добрите му изпълнения създавали във въображението й определен образ. Така, наизуст, Тенго не се сещаше за друг джаз кларинетист, но в резултат на многократното слушане на тавата наистина започна да цени чистата, непринудена красота на кларинета, с присъщата му дълбочина и въображение. До тази си оценка обаче стигна след внимателно и редовно слушане, и то под ръководството на опитен водач. Ако беше слушал сам, никога нямаше да долови всичките тези нюанси.
„Барни Бигърд свири с финеса на талантлив бейзболист, играещ на втора база. Солата му наистина са вълшебни, но там, където най-много изпъква, е в съпровода на другите музиканти. Точно това е най-трудното, а той го прави като няма нищо. Само един внимателен слушател може да оцени истинската му стойност.“
Почнеше ли „Атланта блус“ — шестото парче от обратната страна на тавата — тя сграбчваше първата попаднала й част от тялото на Тенго и се впускаше в хвалби на краткото изпипано соло на Бигърд, напъхано като в сандвич между вокала на Армстронг и солото му на тромпета.
— Слушай тука какво прави! Страхотен е — гоя начален, продължителен вой като детски плач! Какво иска да изрази с него? Изненада? Прилив на радост? Молба за щастие? Гледай сега как тука солото преминава в радостна въздишка и как си проправя път през тази красива река от звуци и как накрая бива погълнато напълно от едно идеално, неопознаваемо място. Ето! Точно тука! Никой друг не може да изсвири такова шашващо соло. И Джими Нун, и Сидни Беше, и Пи Уи Ръсел, и Бени Гудман може да са велики кларинетисти, но нито един от тях не е способен на подобно перфектно изпълнение.
— Ти откъде знаеш толкова за старовремския джаз — попита я веднъж Тенго.
— Имам много минали животи, за които изобщо не си чувал — минали животи, които никой по никакъв начин не може да промени — отвърна му тя, докато масажираше нежно с длан торбичката с тестисите му.
* * *
След като приключи със сутрешното писане, Тенго се разходи до метрото и си купи вестник. Отнесе го в едно близко кафене, където си поръча от „сутрешния им комплект“ — препечени филийки с масло и твърдо сварено яйце. Докато чакаше храната, пиеше кафе и взе да преглежда вестника. Както бе предугадил Комацу, на културната страница имаше и материал за Фука Ери — дребен наистина, над реклама за автомобилите „Мицубиши“, — озаглавен „Популярна писателка гимназистка бяга?“.
* * *
Обявена е за изчезнала Фука-Ери (псевдоним на 17-годишната Ерико Фукада) — автор на сегашния бестселър „Въздушната какавида“. Според настойника й, културния антрополог Такаюки Ебисуно (63), който е подал искането за издирването й в полицейското управление на град Оме, от 27 юни вечерта Ерико не се била появявала нито у дома си в Оме, нито в токийския си апартамент. В разговор по телефона с наш репортер г-н Ебисуно заяви, че когато за последен път видял Ерико, тя била в обичайното си добро настроение, така че нямал представа за какво може да й е да се крие; че нито веднъж не била отсъствала от дома без разрешение и че много се притеснявал да не й се е случило нещо лошо.
* * *
Редакторът в издателство Юджи Комацу, отговарящ за „Въздушната какавида“, заяви: „Книгата вече шеста поредна седмица е на върха на бестселърите и се радва на огромно внимание, макар самата г-ца Фукада да не желае да има обществени изяви. Нашата компания засега не е успяла да установи дали сегашното й отсъствие има нещо общо с отношението й по въпроса. Макар и млада, г-ца Фукада е автор с безкраен талант, от който може много да се очаква в бъдеще. Надяваме се най-скоро да я видим отново в цветущо здраве“. Полицията продължава да разследва няколко версии по случая.
* * *
Явно засега, вестниците не са в състояние да съобщят нищо друго, заключи Тенго. Ако третират по-сензационно случая, а тя вземе, че се появи след два дни ни лук яла, ни лук мирисала, вдигналият врявата репортер ще бъде посрамен, а и самият вестник ще се изложи. Същото се отнасяше и за полицията. Така че и двете институции просто излизаха с кратки, неутрални мнения, приличащи на метеорологични сонди, които да определят накъде духа вятърът. Но надушеха ли я седмичните списания и телевизията, новината щеше да гръмне. Добре, че дотогава оставаха още няколко дни.
Рано или късно обаче нещата щяха да се нагреят. Сензацията бе неизбежна. В целия свят имаше вероятно не повече от четирима души, които знаеха, че не е отвлечена, а сама се е скрила някъде: Фука-Ери, естествено, бе едната, а Тенго бе вторият; професор Ебисуно и дъщеря му Адзами нямаше начин да не знаят. Но нямаше друга душа, която дори да подозира, че отсъствието й бе предназначено просто за вдигане на шум и привличане на общественото внимание.
Лошото бе, че Тенго не можеше да реши дали собственото му познаване на истината е за добро, или за лошо. От една страна, бе много хубаво: поне не му се налагаше да се притеснява за добруването на Фука-Ери. Знаеше, че е в безопасност. Но в същото време му беше и ясно, че и самият той е забъркан в този сложен заговор. И че професор Ебисуно го използваше за лост, с който да вдигне зловещата скала̀, за да може слънчевите лъчи да проникнат под нея. После да изчака да види какво ще излезе изпод скалата. А Тенго бе принуден през цялото време да стои до него. Не че Тенго се вълнуваше какво ще изпълзи отдолу. Би предпочел да не го види. Неминуемо щеше да му донесе още куп неприятности. Но отсега усещаше, че няма друг избор, освен да гледа и той.
Изяде филийките и яйцето, допи кафето си, остави смачкания вестник на масата и излезе от кафенето. Върна се в квартирата, изми си зъбите, взе си душ и се приготви да върви в школата.
* * *
През обедната му почивка се появи неочакван посетител. Тенго тъкмо бе свършил сутрешните си часове и бе седнал в учителската стая да прегледа някои от вестниците, когато дойде секретарката на директора да съобщи, че го търсят. Секретарката бе способна жена, една година по-възрастна от Тенго, и въпреки скромната си титла всъщност въртеше изцяло административните дела в школата. Лицето й бе прекалено нестандартно, за да я нарече човек „хубава“, но имаше стройно тяло и прекрасен вкус по отношение на облеклото.
— Казва се господин Ушикава.
Тенго не познаваше човек с такова име. Неизвестно защо, секретарката леко смръщи лице:
— Искал да обсъди с вас „нещо важно“, така че трябвало да се видите на четири очи.
— Нещо важно ли? — сепна се Тенго. Никой досега не бе идвал да обсъжда с него „нещо важно“ в школата за зубрене.
— И понеже приемната беше свободна, оставих го там да ви чака. Знам, че приемната не бива да се ползва от преподавателите без разрешение, но предвид…
— Благодаря — рече Тенго и й хвърли най-чаровната си усмивка.
Тя ни най-малко не се впечатли и замина забързана нанякъде, развяла пешовете на новия си летен жакет на „Агнес Б.“
Ушикава се оказа нисък мъж, вероятно на около четиридесет и пет. Беше се поналял, та не личеше къде точно му е кръстът, а беше натрупал излишна плът и около врата си. Тенго обаче не беше съвсем сигурен за възрастта му. Не съзираше признаците, които да му я подскажат, най-вече заради особения му (или по-скоро необичаен) външен вид. Можеше и по-стар да е, но и много по-млад — някъде между тридесет и две докъм петдесет и шест, да речем. Зъбите му стърчаха, а и гръбнакът му бе странно крив. Темето му представляваше ненормално плоска плешива равнина с разкривени краища и изобщо приличаше на площадка за военни хеликоптери, скалъпена набързо чрез изрязване на върха на малко, но стратегически важно хълмче. Тенго беше видял такава площадка в документален филм за Виетнамската война. От границите на плоското му криво теме стърчаха дебели, черни къдрави косми, толкова пораснали че падаха невчесани до ушите му. При вида им деветдесет и осем от сто човека вероятно биха се сетили за срамни косми. Какво биха си помислили останалите два процента Тенго си нямаше представа.
Всичко у този човек — и лице, и тяло — сякаш бе оформено асиметрично. Това Тенго го забеляза от пръв поглед. То поначало всеки човек е донякъде асиметричен: това само по себе си не противоречи на природните закони. Тенго знаеше прекрасно, че двата му клепача са с различна форма и че левият му тестис висеше повече от лесния. Изобщо телата ни не са серийно производство на фабрика, работеща по установени стандарти. Но при новодошлия разликата между лявата и дясната му страна надвишаваше далеч границите на здравия разум. Видимият и с просто око дисбаланс буквално бъркаше в окото на гледащия го и му създаваше онова чувство на неудобство, което се изпитва в зала с криви огледала.
По сивия костюм на посетителя имаше безброй гънчици, които му придаваха вид на земен масив, шлайфан от минал по него ледник. Яката на бялата му официална риза стърчеше от едната страна, а възелът на вратовръзката му се бе усукал като че от самия напън да съществува точно на това си място. И костюмът, и ризата, и вратовръзката му бяха леко не по мярка. Десенът на вратовръзката наподобяваше купичка прогизнало фиде, изобразена от некадърен студент по рисуване. Всяка част от облеклото му сякаш бе купена набързо от магазин за преоценени дрехи с цел да запълни конкретна належаща нужда. Но колкото повече оглеждаше Тенго дрехите му, толкова повече му домъчняваше за тях, че им се налага да бъдат носени от този мъж. Самият Тенго почти не обръщаше внимание на собственото си облекло, но по неизвестни причини държеше да гледа как се обличат другите. Ако някой го накараше да състави списък на най-зле облечените хора, които е срещнал през последните десет години, този човек щеше да е някъде в горната му част. И не ставаше дума само за отвратителния му стил: той просто създаваше впечатлението, че умишлено поругава самата идея да се носят дрехи.
Още с влизането на Тенго в приемната мъжът стана и извади от портфейла си визитка, която му връчи с дълбок поклон. „Тошихару Ушикава“ гласеше надписът с йероглифи и на латиница. Нормално първо име; обаче Ушикава? „Бича река“? Такова име Тенго чуваше за пръв път. Картичката съобщаваше, че господинът е „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“ с адрес в Коджимачи, квартал Чийода1, и упоменаваше телефонния й номер. Тенго нямаше никаква представа що за организация е тази Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, нито що за функции трябва да изпълнява един неин „редовен директор“. Визитката обаче бе внушителна, с релефна емблема, не някаква евтиния. Тенго й посвети няколко секунди, преди да върне погледа си върху онзи. Надали са много хората на тоя свят, на които толкова да не подхожда гръмката длъжност „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“, рече си Тенго.
Разположиха се на два срещуположни фотьойла пред ниска масичка и се огледаха взаимно. Онзи обърса енергично няколко пъти потно чело с носната си кърпа, после върна жалкото парче плат в джоба на сакото си. Момичето от рецепцията им донесе две чаши зелен чай върху поднос. Тенго й благодари. Ушикава на нея нищо не й каза, но на Тенго рече:
— Моля да ме извините, че прекъснах почивката ви и че дойдох без предварително насрочена среща. — Самите думи бяха достатъчно учтиви и официални, но тонът му бе необичайно фамилиарен, до степен, че Тенго насмалко да се засегне. — Обядвали ли сте? Ако искате, да отидем да похапнем някъде и там да си поприказваме.
— Когато съм на работа, не обядвам — отвърна Тенго. — Но след следобедните часове ще хапна нещо леко, така че не ме мислете.
Разбирам. В такъв случай ви моля да ми разрешите да ви кажа за какво съм дошъл, за да можем още тук да го обсъдим. Мястото е тихо, приятно и надали някой ще ни прекъсне.
И огледа стаята така, сякаш й правеше пазарна оценка. А стаята си беше най-обикновена. С една голяма маслена картина на стената — планински пейзаж, забележителен най-вече с количеството боя по него. Имаше и ваза с цветя, наподобяващи гергини — скучни цветове, като някоя слабоумна матрона. Тенго не можеше да се начуди за какво й е на една школа за зубрене да поддържа такава мрачна приемна.
— Пардон, май пропуснах да ви се представя. Както личи от картичката ми, казвам се Ушикава. Но приятелите ми викат Уши, никога — Ушикава. Само Уши, като че съм някакъв бик — засмя се Ушикава.
За какви приятели говори пък тоя? Та кой би се сприятелил с такъв човек, запита се Тенго от чисто любопитство.
* * *
Ако трябваше Тенго да е откровен, първото впечатление, което Ушикава създаде у него, бе за някаква изпълзяла от дупка в земята гадост — нещо слузесто с неопределена форма, което поначало не би трябвало да се появява на светло. Нищо чудно да беше едно от нещата, които професор Ебисуно бе успял да примами да излязат изпод скалата. Тенго сбърчи несъзнателно чело и остави върху масичката визитната картичка, която бе все още в ръцете му. Тошихару Ушикава. Така се казвал човекът.
— Сигурно сте много зает, господин Кавана, така че с ваше разрешение съкращавам уводната част и преминавам направо към същността на въпроса.
В отговор Тенго само кимна леко.
А Ушикава отпи от чая и се захвана с деловата част:
— Предполагам, че никога не сте и чували за Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, господин Канава.
Тенго кимна.
— Съществуваме сравнително отскоро и основната ни цел е да подбираме и подкрепяме младите — особено онези, които все още не се радват на широка известност творци в науката и изкуствата. С други думи, целта ни е да отгледаме зараждащата се младеж, която ще носи на плещите си следващото поколение във всички области на съвременната японска култура. По тази причина осъществяваме връзка със специалисти, които да предлагат кандидати за съответната категория. Всяка година избираме по пет хора на изкуството и науката и им предоставяме субсидии, с които в продължение на една година са свободни да правят каквото си искат, без никакъв ангажимент. С изключение на изискването ни в края на годината да ни връчат един прост доклад — чиста формалност — какво са правили и какви резултати са постигнали, който доклад се включва в годишника на фондацията. И толкова. Ние от съвсем скоро се занимаваме с тази дейност, затова се стремим да покажем осезаеми резултати. Другояче казано, все още сме във фазата на сеитбата. А в конкретно изражение, на всеки получател ще се отпусне годишна стипендия на стойност три милиона йени.
— Много щедро — рече Тенго.
— Да откриеш и да отгледаш нещо значимо, изисква както време, така и пари. Нито времето, нито парите, разбира се, са гаранция за сериозни постижения, но поне не пречат. Особено ограничено е количеството налично време. Часовникът цъка дори сега, докато си приказваме. Времето лети. Възможностите се пилеят и наляво, и надясно. Но когато имате пари, можете да си купите с тях време. Ако искате, и свобода можете да си купите. Времето и свободата — това са най-важните две неща, които хората могат да си купят с пари.
При тази вест Тенго по рефлекс хвърли поглед на часовника си. Вярно, времето наистина отлиташе безмилостно.
— Съжалявам, че ви отнемам толкова много време — добави Ушикава, явно приемащ деянието на Тенго единствено като доказателство за собствената си правота. — Затова ще бъда кратък. В наше време, разбира се, три милиона йени не са в никакъв случай достатъчно, за да осигурят охолство, но все пак биха помогнали на младия човек да си плати с лекота сметките. Което е и основната ни цел: да позволим на получателите да се съсредоточат в продължение на цяла една година върху изследванията или творческите си търсения, без да се грижат за прехраната си. И ако управителният съвет прецени в хода на ежегодния си преглед, че някой е постигнал похвални резултати през отчетния период, винаги е налице възможността субсидията да му се продължи и за по-следващ срок.
Тенго нищо не каза, само изчака Ушикава да продължи.
— Онзи ден си позволих да слушам цял час лекцията ви тук, в школата за зубрене, господин Кавана. Повярвайте ми, много интересно ми беше. Пълен несретник съм по отношение на математиката, по-точно казано — никога не ми е вървяла и я ненавиждах в училище. Само като ми кажеше някой „математика“, почвах да се гърча в агония и хуквах да бягам накъдето ми видят очите. Но вашата лекция, господин Кавана, беше истинско удоволствие. Аз, естествено, нищо не схванах от логиката на диференциалното и интегралното смятане, но ми стигаше да ви слушам как говорите, за да си кажа: „Ама ако математиката наистина е толкова интересна, защо не взема да я изуча?“. Вие би трябвало да се гордеете със себе си. Притежавате особена дарба — да привличате хората; да ви кажа честно, вече бях чул, че сте популярен преподавател, и сега разбирам защо.
Тенго не можа да си обясни как и кога Ушикава го е слушал. Винаги обръщаше специално внимание на присъствията по време на лекциите му и макар да не помнеше наизуст всички лица на курсистите, нямаше как да не забележи някой с необичайния вид на Ушикава, който би изпъкнал като стоножка в захарница. Но се отказа да разследва случая, тъй като по този начин щеше да удължи още повече проточилия се вече разговор.
— Както би трябвало да ви е известно, господин Ушикава, аз съм тук най-обикновен щатен служител, нает от школата за зубрене да води някой и друг курс — поде Тенго с желанието да изгуби колкото се може по-малко време. — Не се занимавам с оригинални изследвания в областта на математиката. Просто използвам наличните знания и ги обяснявам колкото мога по-просто и по-забавно на курсистите. Най-общо казано, мъча се да им преподавам по-ефективни методи за решаването на задачите по време на кандидатстудентските изпити. Може би имам известна дарба в това отношение, но отдавна съм се отказал от мисълта за научна кариера. Поначало нямах средства, за да продължа учението си, пък и никога не съм виждал в себе си склонност или способност да си създам име в академичния свят. В такъв смисъл изобщо не отговарям на типа лице, което вие търсите.
Ушикава притеснено вдигна ръка:
— Но аз изобщо не исках да кажа подобно нещо. Извинявайте. Може би се изразих много по-сложно, отколкото следваше. Факт е, че лекциите ви по математика са интересни, уникални и оригинални. Но не заради тях съм тук сега. Погледите ни, господин Кавана, са насочени към вашата дейност като прозаик.
Тенго толкова се изненада, че за момент загуби дар слово.
— Дейността ми като прозаик ли?
— Точно така.
— Не ви разбирам. Вярно, от няколко години пиша проза, но досега нямам нищо публикувано. Нима може такъв човек да се нарича прозаик? Как изобщо е възможно да съм привлякъл вниманието ви?
Ушикава посрещна тази реакция на Тенго с огромна усмивка, която разкри ред ужасно криви зъби. Като пилони на пристан, пострадали от мощни вълни, сочеха във всички възможни посоки и бяха замърсени по хиляди начини. Очевидно за зъболекарска помощ вече бе късно, но някой би трябвало все пак да му покаже как да си мие зъбите, помисли си Тенго.
— Тъкмо в това е уникалността на организацията ни — отвърна гордо Ушикава. — Изследователите, които наемаме по договор, забелязват неща, които останалите хора тепърва ще осъзнават. Много добре знаем, че както вече сам отбелязахте, засега нямате нито една истинска публикация. Но същевременно съзнаваме, че пишейки с псевдоним, почти всяка година кандидатствате в конкурсите за нов писател, провеждани от различни литературни списания. За съжаление, досега нямате нито една награда, макар творбите ви неколкократно да са стигали до последния етап на пресяването, при което, напълно естествено, са четени от значителен брой хора, някои от които са забелязали наличието на талант у вас. Нашият изследовател заключава, че в най-скоро време ви предстои да завоювате награда за нов писател, което ще е и вашият авторски дебют. „Инвестиция за бъдеще време“ може и да ви прозвучи донякъде грубо, но както вече споменах, целта ни е „да отгледаме зараждащата се младеж, която ще носи на плещите си следващото поколение“.
Тенго отпи от чая, който бе доста поизстинал.
— С други думи, за вас се явявам кандидат за субсидия в качеството ми на „зараждащ се прозаик“, така ли да разбирам?
— Абсолютно правилно. С тази разлика, че не сте просто кандидат, а по-скоро финалист. Достатъчно е да приемете субсидията, при което аз съм упълномощен да оформя всички формалности. Ако бъдете така добър да подпишете необходимите документи, трите милиона йени ще бъдат преведени моментално по електронен път по банковата ви сметка. Това ще ви даде възможност да си вземете шестмесечен или едногодишен отпуск от тази школа за зубрене и да се посветите изцяло на творчеството си. Доколкото ни е известно, в момента пишете дълъг роман. Пред вас се явява една идеална възможност, не мислите ли?
— Откъде знаете, че пиша дълъг роман? — смръщи се Тенго.
Ушикава му пусна нова зъбата усмивка, но при по-внимателно вглеждане Тенго установи, че очите му въобще не се смееха. Напротив, излъчваха леден студ.
— Нашите изследователи са трудолюбиви и способни. Подбират неколцина кандидати и ги проучват от всички възможни ъгли. Вероятно има поне няколко души около вас, които да знаят, че пишете роман. Такива неща полека-лека се разчуват…
За романа му знаеше Комацу, а така също и по-възрастната му приятелка. Друг някой? Надали.
— Имам няколко въпроса по отношение на фондацията ви.
— Моля ви. Питайте!
— Откъде финансира тя дейността си?
— От едно лице. Или, по-точно, от една организация, собственост на въпросното лице. А още по-реалистично погледнато — и стриктно помежду ни, — организация, която е сред няколкото освободени от данъци организации с нестопанска цел, създадени от въпросното лице. Освен всичко това, естествено, въпросното лице храни дълбоки интереси към науката и изкуството и желае да подкрепи хората от по-младото поколение. Повече подробности в това отношение обаче не мога да ви дам. Въпросното лице, включително и организацията му, желаят да запазят своята анонимност. Всички ежедневни дейности са поверени на борда на фондацията, в който — засега — членува и моя милост.
Тенго се позамисли за миг, макар да нямаше кой знае колко за мислене. По-скоро подреди нещата, които Ушикава му бе съобщил.
— Ще възразите ли, ако запаля? — попита Ушикава.
— Ни най-малко — бутна Тенго тежкия стъклен пепелник към него.
Ушикава извади кутия „Севън Старс“ от джобчето на ризата си, пъхна една цигара в устата си и щракна златната си запалка — фина и скъпа на вид.
— Та какво решавате, господин Кавана? — попита Ушикава. — Ще ни окажете ли честта да приемете нашата субсидия? Най-честно казано, лично аз, след като изслушах очарователната ви лекция, изгарям от нетърпение да видя що за свят ще сътворите във вашата творба.
— Много ви благодаря за отправената към мен оферта — рече Тенго. — Тя е далеч по-щедра, отколкото заслужавам. Боя се обаче, че не мога да я приема.
Пушекът се издигаше от цигарата между пръстите на Ушикава. Той изгледа Тенго с присвити очи:
— А това ще рече…?
— Като начало, не ми се нрави идеята да вземам пари от хора, които на практика не познавам. Второ, в сегашното ми положение не се нуждая всъщност от пари. Доходите ми от преподаването три дни в седмицата в школата за зубрене са ми напълно достатъчни, за да мога през останалото време да се съсредоточа върху писането си. И засега нямам желание да променям този свой начин на живот.
Трето, господин Ушикава, не желая да имам каквото и да било общо с вас. Четвърто, откъдето и да я погледне човек, около тая субсидия има нещо гнило. Прекалено хубава е, за да е истинска. Има нещо скрито от погледа. Може и да не притежавам най-великата интуиция на света, но и миризмата ми подсказва достатъчно. Естествено, Тенго не изрече на глас нито една от горните мисли.
— Разбирам. — И господин Ушикава напълни дробовете си с цигарен дим, който впоследствие издиша с изключително самодоволен вид. — Разбирам ви напълно. Струва ми се, че посвоему осъзнавам вашия възглед по въпроса. Отговорът ви е безкрайно логичен. Макар че, господин Кавана, изобщо не е нужно да ми отговаряте на момента. Няма ли да е по-добре да го премислите у дома в продължение на два-три дни? Обмислете го най-подробно. Ние не бързаме за никъде. А и офертата ни си я бива.
Тенго завъртя решително глава:
— Благодаря ви. Много мило от ваша страна. Но предлагам да си спестим взаимно време и нерви, като вземем окончателното решение още днес. Номинирането ми за субсидия крайно ме ласкае и съжалявам, че ви се е наложило да дойдете чак дотук, но боя се, че ми се налага да ви откажа. Това е окончателното ми решение и то изключва всякакви по-нататъшни вероятности да го ревизирам.
Ушикава кимна неколкократно и с вид на силно съжаление използва пепелника, за да угаси цигарата, от която бе дръпнал само два пъти.
— Добре, господин Кавана. Виждам резона в думите ви и не желая да нарушавам волята ви. Съжалявам за отнетото ви време. Колкото и да ми е неприятно, налага ми се да приема желанието ви. И си тръгвам.
Ушикава обаче не направи и най-малкото усилие да стане. Вместо това подложи тила си на солидно чесане, докато гледаше Тенго с премрежен поглед.
— Длъжен съм да подчертая обаче, господин Кавана, нещо което може и да не съзнавате, а то е, че хората очакват от вас огромни писателски постижения. Вие притежавате съответния талант. При цялата липса на пряка връзка между математиката и литературата, когато човек слуша ваша лекция по математика, все едно слуша някой омаен разказвач. А това не се удава на един обикновен човек. У вас има нещо специално, което се напъва да излезе на бял свят. Това е ясно дори на хора като мен. Така че не преставайте да се грижите за себе си. Не искам в никакъв случаи да ви прозвуча прекалено покровителствено, но ви умолявам да не се замесвате в странични занимания, а да следвате единствено отредения ви житейски път.
— За какви странични занимания говорите?
— При вас… как да го кажа?… изглежда, е наяве определена връзка с госпожица Ерико Фукада, авторката на „Въздушната какавида“. Или поне сте се срещали на няколко пъти, ако не се заблуждавам. А пък днес най-случайно чета във вестника, че тя, изглежда, се водела за изчезнала. Сигурен съм, че медиите ще пощуреят от радост при такава чудесна новинка.
— Дори да съм се срещал с Ерико Фукада, това би ли трябвало да означава нещо?
Ушикава пак вдигна ръка да възпре Тенго — дребна ръка, с къси дебели пръсти.
— Ама, моля ви се, не се дразнете от изказването ми. Нищо лошо не исках да кажа. Желаех просто да ви подскажа, че разпродаването на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри резултати. Колкото и превзето да ви се стори, искам да подчертая, че вашият талант е един нешлифован диамант и че ще е жалко да го похабите и съсипете по безцелни занимания. Ако за връзката ви с госпожица Фукада случайно се разчуе, господин Кавана, неминуемо ще ви потърсят у дома. Ще започнат да ви следят и ще изровят купища полуистини. Те са много упорит народ.
Тенго мълчеше, приковал поглед в Ушикава. А Ушикава присви очи и взе да се чеше по месестата част на едното си ухо. Самите му уши бяха дребни, но месестите им части бяха необичайно големи. Физическите особености на Ушикава бяха един безкраен източник на очарование.
— Не искам да създам у вас погрешно впечатление. Устата ми е затворена. — Тук Ушикава направи жест, като че затвори устата си с цип. — Може и да не ми личи, но ви гарантирам, че зная как да пазя тайна. Някои хора дори са на мнение, че в предишния си живот съм бил ням. В знак на личното ми уважение към вас ви обещавам никой да не чуе от мен нищо по този въпрос. Абсолютно никой.
Най-сетне се изправи и се опита на няколко пъти да оглади гънчиците по костюма си, с което успя единствено да ги направи още по-видими.
— В случай че промените решението си по отношение на субсидията, може по всяко време да ми позвъните на номера, изписан на визитката ми. Все още разполагаме с много време. Дори настоящата година да се окаже неползотворна за вас, нова година — нов късмет. — И Ушикава направи с показалеца си движение, което трябваше да изобрази въртенето на Земята около Слънцето. — Ние за никъде не бързаме. Успях все пак да се срещна с вас и да проведа кратката ни беседа, и се надявам, че сте разбрали какво искаме да ви съобщим.
И след поредната усмивка, предназначена едва ли не да възвеличае скапаното му озъбване, Ушикава се извърна и напусна приемната.
* * *
През оставащото му до следващия учебен час време Тенго си преговори наум казаното от Ушикава. Онзи май беше наясно с Тенговото участие в пренаписването на „Въздушната какавида“. Намеците изобилстваха във всичко, което бе казал. Като например: Желаех просто да ви подскажа, че разпродаването на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри резултати.
„Знаем за всичко“ — очевидно това бе посланието, което му отправяха.
Успях все пак да се срещна с вас и да проведа кратката ни беседа, и се надявам, че сте разбрали какво ние искаме да ви съобщим.
Но възможно ли бе да са пратили Ушикава при Тенго с предложението за субсидия от три милиона йени с единствената цел да му предаде въпросното послание? Не, не беше логично. Не им се беше наложило да прибегнат до толкова сложен сюжет. Все пак много добре знаеха къде е най-слабата му страна. И ако целта им бе да сплашат Тенго, достатъчно би било просто да осветят фактите. Да не би пък да са целели да го подкупят с тази субсидия? Не. Прекалено драматично звучеше. А и кои в крайна сметка можеше да са „те“? Дали пък нямаше връзка между Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ и Сакигаке? И изобщо съществуваше ли такава фондация?
С визитката на Ушикава в ръка Тенго се отправи към секретарката.
— Искам да ви помоля за още нещо.
— Кажете. — Продължи да седи зад бюрото си, но не откъсваше поглед от Тенго.
— Обадете се, ако обичате, на този номер и поискайте да разговаряте с Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, и по-точно — да разберете дали този конкретен директор, господин Ушикава, е на работното си място. Предполагам, че няма да е там, затова попитайте кога го очакват да се върне. Ако ви попитат кой го търси, измислете там някакво име. Бих го направил лично, но ме е страх, че могат да разпознаят гласа ми.
Секретарката набра номера, след което последва стандартната размяна на любезности — делови диалог между две професионалистки. След като затвори, докладва на Тенго:
— Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ наистина съществува. Обади ми се най-нормална секретарка, на двадесетина и нещо години, струва ми се. И при тях наистина има такъв господин Ушикава. И се предполага да се завърне към 3:30. За името ми не ме попита — макар че аз на нейно място щях да го сторя.
— Разбира се — съгласи се Тенго. — Много ви благодаря.
— Моля — върна му тя визитката на Ушикава. — Това вашият посетител ли беше?
— Същият.
— Почти не го огледах, но от онова, което видях, тръпки ме полазиха.
— Съмнявам се, че и след по-подробен оглед би ви се променило впечатлението — рече Тенго и прибра визитката в портфейла си.
— Вечно се заричам да не съдя за хората по външността им. Много пъти съм бъркала и после съм съжалявала. Но този, в мига, в който го мярнах, усетих, че е съмнителен. И чувството отказва да ме напусне.
— Не сте само вие — каза Тенго.
— Не съм само аз — повтори тя, като да потвърди граматическата точност на изречението му.
— Хубав жакет имате — отчете съвсем откровено Тенго. Не й правеше просто комплимент. След смачкания „костюм“ на Ушикава нейният стилно скроен жакет приличаше на прекрасна материя, спусната от небето в безветрения следобед.
— Благодаря.
— Но това, че някой е вдигнал телефона, нали не означава задължително, че Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ наистина съществува?
— Ни най-малко. Колко му е да наемеш някого да вдига един телефон. Като в оня филм, „Ужилването“. Но за какво ще им е да го правят? Извинете ме, Тенго, но никак не приличате на някого, когото могат да шантажират за сума ти пари.
— Нищичко не притежавам освен душата си.
— Е, в такъв случай би трябвало да поверят задачата на някой Мефистофел.
— Аз защо не взема да се отбия до този адрес, че да се убедя дали там наистина имат офис?
— Кажете ми после какво сте открили — заръча му тя, загледана с присвити очи в маникюра си.
* * *
Оказа се, че Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ наистина съществува. След часовете Тенго взе метрото до Йоцуя, а оттам повървя до Коджимачи. На упоменатия върху визитката адрес завари четириетажна сграда с табела до главния й вход: „Фондация за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“. Офисите й бяха на третия етаж, който споделяха с музикалното издателство „Микимото“ и счетоводната фирма „Кода“. Ако се съдеше по външните габарити на сградата, нито една от трите фирми не притежаваше особено просторни канцеларии. И нито една нямаше вид на преуспяваща, макар че да се съди по външни белези бе почти невъзможно. Тенго понечи да се качи до третия етаж с асансьора, за да мерне офисите на фондацията или поне външната й врата. Но една евентуална среща с господин Ушикава можеше да го постави в доста неудобно положение.
Качи се на друга линия на метрото, прибра се и позвъни на Комацу. За разлика от повечето пъти, Комацу си беше у дома и веднага вдигна.
— Сега не мога да говоря — рече по-забързано от друг път Комацу и с по-висок от нормалния тон. — Извинявай, но точно сега оттук надали мога да говоря по какъвто и да било въпрос.
— Става дума за нещо много важно — рече Тенго. — Днес в школата ме посети един много особен тип, който май е надушил нещо за връзката ми с „Въздушната какавида“.
На отсрещната страна последва няколкосекундно мълчание.
— Мисля, че до двадесет минути ще мога да ти се обадя. Ти нали си си у вас?
Тенго каза „да“, след което Комацу затвори. Докато го чакаше да му се обади, Тенго подостри на бруса два кухненски ножа, кипна вода и си направи чай. Телефонът иззвъня точно след двадесет минути, което също бе нехарактерно за Комацу.
Този път Комацу звучеше много по-спокойно. Явно се обаждаше от някое по-закътано място. Тенго му преразказа в сбита форма какво си бяха говорили с Ушикава в приемната.
— Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ ли? За пръв път я чувам. А и тая твоя субсидия от три милиона йени нещо не ми се връзва. Вярно, имаш голямо бъдеще в литературата, но засега нямаш нищо публикувано. Много невероятно ми звучи. Сто на сто имат някакви скрити подбуди.
— И на мен същото ми мина през ум.
— Дай ми известно време. Ще я проуча тази Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“. И ако науча нещо, ще ти се обадя. Но казваш, че тоя тип Ушикава знаел за връзката ти с Фука-Ери?
— С такова впечатление останах.
— Хм, това може да се окаже донякъде проблематично.
— Нещо започва да става — каза Тенго. — Професор Ебисуно хубаво надигна скалата си, но вече си мисля, че отдолу май е изпълзяло някакво чудовище.
— И мен ме преследва то — въздъхна по телефона Комацу. — Седмичните списания вече пощуряха. И ония от телевизиите ровичкат. Тази сутрин в службата дойдоха да ме разпитват полицаи. Вече са надушили връзката между Фука-Ери и Сакигаке. И, разбира се, изчезването на родителите й. Медиите съвсем скоро ще започнат да нищят тези подробности.
— А какво прави професор Ебисуно?
— Напоследък никой не го е чувал. Нито вдига телефона си, нито се обажда някому. Може и той да го е закъсал. Или пък съставя нов таен план.
— Между другото, да сменим леко темата: споменавали ли сте някому, че пиша дълъг роман?
— Никому — отвърна моментално Комацу. — Какъв е смисълът?
— Няма значение. Само питам.
Комацу помълча за секунда, после рече:
— Може би съм закъснял с подобно изказване, но имам чувството, че сме навлезли в някаква крайно неприятна територия.
— В каквото и да сме навлезли, връщане назад комай няма.
— Щом не можем да се оттеглим, остава ни само да се движим напред, дори да си прав за онова чудовище.
— Затегнете предпазния си колан — рече Тенго.
— Абсолютно си прав — съгласи се Комацу и затвори.
* * *
Отмина един дълъг ден. Тенго седеше на масата в кухнята си, пиеше изстиналия си чай и си мислеше за Фука-Ери. Какво ли прави тя по цял ден, затворена в убежището си? Разбира се, никой никога не знаеше с какво точно се занимава Фука-Ери.
В записаното си послание Фука-Ери споменаваше, че мъдростта и силата на човечетата може да навредят на Професора и на Тенго. Човек трябва да е нащрек, докато е в гората. Тенго се улови, че се оглежда около себе си. Ясно: собственият им свят представлява горските дебри.
Трета глава
(Аомаме): Не можеш да избираш как се раждаш, но можеш да избереш как да умреш
Една нощ към края на юли плътната облачност най-после се разкъса и на небето се появиха двете луни. Аомаме стоеше на балкончето на апартамента си и наблюдаваше небосвода. Идеше й да се обади моментално някому и да му каже: „Ей, би ли ми направил една услуга? Подай глава през прозореца и погледни небето. Окей. Сега колко луни виждаш там горе? От тук, където се намирам, виждам съвсем ясно две. А при теб как е?“.
Нямаше обаче кому да се обади. Оставаше й единствено Аюми, но Аомаме предпочиташе да не задълбочава повече личните им взаимоотношения. Все пак Аюми си беше полицайка. Съвсем скоро Аомаме вероятно щеше да убие още един човек, след което й предстоеше смяна на лицето, на името, на адреса — изобщо да изчезне. И очевидно това щеше да сложи край на срещите и разговорите й с Аюми. А допуснеш ли прекалена близост с някого, после скъсването на връзката може да ти причини огромна болка.
Прибра се, затвори балконската врата и включи климатика. После затвори завесите, за да сложи някаква преграда между себе си и луните. Тези две луни на небето безкрайно я притесняваха. Нарушаваха леко установеното земно равновесие, а, изглежда, и лично на нея й влияеха физически. Доста време оставаше до мензиса й, но отсега усещаше тялото си необичайно отпуснато и тежко. Кожата й бе суха, пулсът — ненормален. Заповяда си на глас да престане да си мисли за луните — независимо че се смяташе задължена да мисли за тях.
За да се пребори с отпуснатостта си, Аомаме легна върху мокета да опъне мускулите си; протягаше системно и до максимум всеки отделен мускул от онези, които почти не използваше в нормалното си ежедневие. Всеки отделен мускул пък реагираше с безмълвен писък и потта й се стичаше по пода. Сама си беше съставила тази програма за стречинг и с всеки изминал ден я правеше все по-радикална и ефективна. Предназначена бе единствено за нейна лична употреба. Изключено бе да я въведе в заниманията в спортния клуб. Нормален човек не бе в състояние да понесе толкова силна болка. Когато я изпробва върху колегите си инструктори, повечето от тях почнаха да пищят и да я молят да има милост.
Докато изпълняваше програмата си, слушаше Яначековата „Симфониета“ под диригентството на Джордж Сел. Записът траеше 25 минути — напълно достатъчни й да подложи на ефективно мъчение всеки мускул в тялото си — нито прекалено кратко, нито прекалено дълго. Когато музиката свърши, грамофонът спря да се върти и рамото му автоматично се върна върху стойката си, както умът, така и тялото й се чувстваха като изцедени парцали.
Аомаме вече знаеше наизуст „Симфониетата“ нота по нота. Докато разтягаше тялото си до максималните граници, музиката й позволяваше да запази някакво мистериозно спокойствие. Беше едновременно и мъчителят, и изтезаваният. Именно това усещане за наложена отвътре независимост беше крайната й цел. Носеше й дълбока утеха. А „Симфониетата“ на Яначек беше идеалният фон за тази цел.
* * *
Телефонът й иззвъня малко преди десет вечерта. Вдигна слушалката и чу гласа на Тамару:
— Някакви планове за утре?
— Свършвам работа в 6:30.
— Ще можеш ли да се отбиеш след това?
— Ще мога.
— Хубаво. — Чу как химикалката му дращи по календара.
— Успя ли да намериш ново куче?
— Куче ли? Ъхъ. Пак немска овчарка. Още не мога да кажа каква е по характер, но има основна дресировка и май знае как да изпълнява команди. Пристигнала е преди десетина дни и вече се е аклиматизирала. Жените са доволни, че пак има кой да ги пази.
— Чудесно.
— Тази се задоволява с обикновена кучешка храна. Една грижа по-малко.
— Немските овчарки поначало не ядат спанак.
— Бун си беше особена кучка. А в зависимост от сезона спанакът понякога е доста скъп — заоплаква се носталгично Тамару. След няколкосекундна пауза добави: — Хубава нощ е за гледане на луната.
— Това пък откъде ти дойде на ум? — понамръщи се Аомаме на телефона.
— Дори и на мен не ми е чужда красотата на природата, ако искаш да знаеш.
— Разбира се. — Но не си и от тия, които току-така, без повод, ще седнат да си говорят за романтика по телефона.
След нова кратка пауза Тамару каза:
— Ти при предишния ни телефонен разговор повдигна въпроса за гледането на луната, не помниш ли? Оттогава все това ми е в акъла, особено след като преди малко погледнах небето, а по него нямаше нито едно облаче.
Аомаме насмалко да го попита колко луни е видял в ясното небе, но се възпря. Прекалено опасен беше един такъв въпрос. При последната им среща Тамару й разказа живота си — как израснал като сираче, без никога да е виждал лицата на родителите си, от каква националност бил. За пръв път разговаряше с нея толкова подробно, а и поначало не бе склонен да говори за себе си. Явно бе почнал да изпитва лични симпатии към Аомаме и затова й се беше разкрил до известна степен. Но в крайна сметка той си оставаше професионалист, обучен да следва най-краткия път към изпълнението на задачата си. Нямаше смисъл да му споделя прекалено много.
— Мисля, че утре след работа ще успея да стигна докъм седем — рече.
— Хубаво. И предполагам, че ще си гладна. Готвачката утре има почивен ден, така че няма да можем да ти предложим нищо свястно, но ако ще се задоволиш с някой и друг сандвич, ще мога да ти спретна нещо.
— Благодаря.
— Ще трябва да носиш със себе си шофьорската си книжка, паспорта и книжката за здравните тя осигуровки. Освен това ще ни е необходим и дубликат от ключа на апартамента ти. Ще успееш ли да се приготвиш?
— Да, би трябвало.
— И още нещо. Ще трябва да те видя насаме и по оня, предишния въпрос. Така че ще се наложи да ми отделиш известно време, след като приключиш с мадам.
— Кой предишен въпрос?
Тамару млъкна за миг. Мълчанието му тежеше колкото цяла торба пясък.
— Доколкото си спомням, помоли ме да ти намеря едно нещо. Нима си забравила?
— Как? Разбира се, че си спомням — отвърна забързано Аомаме. Едно ъгълче от съзнанието й все още бе заето от мисълта за луните.
— До утре в седем тогава — каза Тамару и затвори.
* * *
И през следващата нощ нямаше промяна в броя на луните. След бърз душ Аомаме излезе от клуба, а горе на светлото все още небе вече я чакаха една до друга двете бледолики луни. Аомаме се застоя на пасарелката над авеню „Гайен-Нишидори“, облегна се на парапета и известно време остана загледана в луните. Никой друг наоколо не се вглеждаше толкова внимателно в небето. Минувачите й хвърляха по някой озадачен поглед, после продължаваха забързани към станцията на метрото, без да проявят и капка интерес нито към небето, нито към луната. Но докато гледаше нагоре, Аомаме започна да изпитва същата физическа умора, която я бе сполетяла два дни по-рано. Крайно време е да престана да се блещя на тези луни, упрекна се. Много зле взе да ми се отразява. Но колкото и да си налагаше да не гледа натам, нямаше начин да не чувства техния поглед върху кожата си. Дори когато не ги гледам, самите те ме гледат. И знаят какво съм тръгнала да върша.
* * *
Вдовицата и Аомаме пиеха кафе от някакви натруфени чаши от отминала епоха. Вдовицата сипа внимателно няколко капчици мляко до ръба на чашата си и пиеше кафето си, без да го разбърква. Захар не ползваше. Аомаме, както винаги, се придържаше към черното кафе. Тамару им беше поднесъл обещаните сандвичи, нарязани на хапки. Аомаме изяде няколко — най-обикновени сандвичи с краставица и сирене върху ръжен хляб, с много фини подправки. Тамару много го биваше по простите неща за ядене, умееше да борави сръчно с кухненския нож и да нарязва на идеални размери и дебелина всички съставки. Знаеше и реда, в който следва да се извършат отделните операции. А това се оказваше от огромно значение за крайния вид и вкус на продукта.
— Докъде стигна с организацията на твоите дела? — попита вдовицата.
— Предадох всичките си излишни дрехи и книги на благотворителни организации. Опаковала съм само онова, което ще ми е нужно за новия ми живот, и съм готова моментално да тръгна. В апартамента си съм оставила единствено онези неща, които ще са ми нужни междувременно: електроуреди, легло със завивки, няколко чинии.
— Ще се погрижим за всичко, което остане след теб. За наема и за други такива подробности изобщо не се притеснявай. Тръгни само с най-необходимото ти.
— Да им дам ли предизвестие в работата? Да не им се стори подозрително, ако един ден изчезна без предупреждение.
— И затова не се притеснявай — върна вдовицата тихо чашката си върху масата.
Аомаме кимна в отговор. Изяде още един сандвич и отпи от кафето.
— Имаш ли пари в банката, между другото? — попита я вдовицата.
— Шестстотин хиляди йени в спестовен влог и два милиона по депозитен сертификат.
Вдовицата направи няколко изчисления.
— Няма проблем да изтеглиш до 400 000 от спестовния влог, стига да го направиш на части, но не пипай депозитния сертификат. Няма да изглежда добре, ако го закриеш изведнъж. Личните ти дела може да са под наблюдение. Допълнителната предпазливост никога не е излишна. По-нататък ще те компенсирам за разликата. Други имоти и активи имаш ли?
— Само парите, които досега ми плащахте. Стоят си в касета в един трезор.
— Извади парите, но не ги дръж в апартамента си. Измисли къде да ги скъташ на сигурно място.
— Добре.
— Засега толкова. Върши си работата както винаги, не променяй начина си на живот и не прави нещо, което да привлича излишно внимание. И в никакъв случай не обсъждай важни неща по телефона.
След като изчерпа инструкциите си, вдовицата се отпусна по-удобно в креслото, сякаш силите й се бяха изцедили.
— Датата уточнена ли е? — попита Аомаме.
— За съжаление, още не — отвърна вдовицата. — Чакаме ги да се свържат с нас. Нещата се подреждат, но графикът ще се уточни едва в последния момент. А дотогава може да мине и седмица, може — и месец. И точното място засега не ни е известно. Просто трябва да останеш на изчакване, макар и на тръни.
— Чакането не ми пречи — рече Аомаме, но ми се ще да ме запознаете поне в най-общи линии с „договореностите“.
— Ще му проведеш сеанс по стречинг. Каквото правиш винаги. Той има известни проблеми със здравето си. Не са опасни за живота му, но, доколкото ни е известно, му причиняват големи неприятности. Освен обичайната медицина е опитал и разни алтернативни лечения — шиацу, акупунктура, масажи, — но нищо не е успяло да облекчи страданията му. Тези здравни проблеми са единственото слабо място на този така наречен Вожд. А ние тъкмо тази пукнатина в отбраната му търсим.
Прозорецът зад гърба на вдовицата бе със спуснати завеси, които закриваха луните, но Аомаме усещаше хладния им поглед върху кожата си. Конспиративното им мълчание сякаш бе успяло да се промъкне в стаята.
— Имаме наш човек в организацията Сакигаке и чрез него пуснахме слух, че си виден специалист по стречинг. Това никак не бе трудно, тъй като си е самата истина. Така че те проявяват огромен интерес към теб. Първоначално искаха да отидеш в селището им в Яманаши, но успяхме да им внушим, че заради прекомерната си заетост не можеш да излизаш от Токио. Така или иначе, човекът идва до Токио веднъж месечно по работа. Отсяда под чуждо име в един хотел в центъра. Там ще проведеш сеанса си. А останеш ли веднъж насаме с него, просто прилагаш обичайните си хватки.
Аомаме се опита да си представи сцената. Хотелска стая. Легнал на постелката за йога мъж, а тя разтяга мускулите му. Не вижда лицето му. Така, както е по корем, тилът му е открит, беззащитен. Тя се пресяга и вади от чантата си ледокопа.
— Сигурно ли е, че двамата ще сме сами в хотелската стая? — попита Аомаме.
Вдовицата кимна:
— Вождът крие здравословните си проблеми от организацията, така че би трябвало да няма друг човек. Двамата ще сте сами.
— Те знаят ли името ми и къде работя?
— Говорим за изключително предпазливи хора. Вече са те проучили най-подробно и не са установили никакви проблеми. Вчера ни съобщиха, че желаят да го посетиш в хотела му. Остава само да уточним времето и мястото.
— Често ви посещавам. Дали няма да се усъмнят във връзката ни?
— Аз съм просто член в спортния клуб, където работиш, а идването ти тук е в качеството ти на моя лична инструкторка. Не виждам причина да припишат нещо повече на взаимоотношенията ни.
Аомаме кимна в знак на съгласие.
— При всяко излизане от селището — каза вдовицата — Вожда се придружава от двама телохранители. И двамата са от сектата и имат колани по карате. Не ни е известно дали освен това не носят и оръжие, но очевидно са много кадърни в работата си. Тренират ежедневно. Макар според Тамару да са аматьори.
— За разлика от самия Тамару.
— Да, за разлика от самия Тамару. Той е служил като рейнджър в силите за самоотбрана. На такива като него им е втълпено да извършват всичко необходимо в изпълнение на поставената им задача, и то мигновено, без ни най-малко да се замислят. Най-важното е да не проявяват колебание, независимо кой е противникът им. А аматьорите се колебаят — особено когато противникът им е млада жена, да кажем.
Вдовицата се сгуши обратно в креслото и въздъхна дълбоко. После пак изправи гръбнака си и се втренчи в Аомаме:
— Двамата телохранители най-вероятно ще се намират в съседната стая до апартамента, докато ти прилагаш лечението си върху Вожда. Ще си насаме с него в продължение на цял час. Засега поне така се подреждат нещата. Но какво ще стане в действителност, никой не може да каже. Нещата се менят. Вождът никога не разкрива намеренията си до последния миг.
— На каква възраст е той?
— Някъде към петдесет и пет. Едър мъж, доколкото ни е известно. Но за съжаление, само толкова знаем.
* * *
Тамару я чакаше пред главния вход. Предаде му резервния ключ от апартамента, шофьорската си книжка, паспорта и книжката за здравните си осигуровки. Той влезе и ги ксерокопира. След като се убеди, че притежава необходимите копия, върна оригиналите на Аомаме. После я вкара в офиса си в съседство с главния вход — малко квадратно помещение без никаква украса, с гледащо към градината прозорче. Климатикът жужеше тихичко. Настани Аомаме на дървено столче, а сам той седна зад бюрото. На стената над бюрото висяха четири телевизионни монитора. Постъпващият от вариофокалните камери сигнал се записваше на четири отделни видеодека. Екраните показваха положението извън оградата. На най-десния се виждаше входът на приюта с жените, както и излегналата се на земята нова овчарка. Беше малко по-дребна от предишната кучка.
— Нямаме запис как е загинало онова куче — като че предугади въпроса й Тамару. — По това време не е била вързана. Изключено е да се е отвързала сама. Което значи, че някой я е отвързал.
— И то някой, когото е допуснала да се приближи, без да го лае.
— Така излиза.
— Странно…
Тамару кимна, но нищо не каза. Толкова пъти бе предъвквал различните вероятности, че вече от самата мисъл му призляваше. Не му бе останало и нищо, което да каже другиму.
Тамару се пресегна и извади черен найлонов плик от кантонерката до бюрото. От плика измъкна избеляла синя хавлиена кърпа, а като я разтвори, оказа се, че в нея има лъскав черен предмет — малък автоматичен пистолет. Подаде го на Аомаме, без дума да каже, а и тя го пое безмълвно. Опита тежестта му върху дланта си. Беше много по-лек, отколкото изглеждаше. И такова малко, леко нещо е способно да донесе смърт на човешко същество.
— Току-що допусна две основни грешки. Сещаш ли се кои? — попита я Тамару.
Аомаме премисли извършените от нея действия, но не откри в тях никаква грешка. Просто бе поела подаденото й оръжие.
— Не.
— Първо, след като пое пистолета, не провери дали е зареден, и ако е зареден, дали е спуснат предпазителят му. Втората ти грешка: след като го пое, го задържа — макар и само за частица от секундата — насочен към мен. Тоест наруши две абсолютни правила. И трето, не пъхай пръст в скобата, ако не възнамеряваш да дръпнеш спусъка.
— Разбрах. Вече ще внимавам.
— Като се изключат извънредните случаи, никога недей да държиш, подаваш или носиш пистолет дори с един патрон в него. И видиш ли пистолет, винаги го смятай за зареден, докато не се убедиш със сигурност в противното. Предназначението на оръжието е да убива хора. Предпазливостта никога не е излишна. Някой може и да ми се смее на прекалената предпазливост, но постоянно се случват нелепи нещастия, в които обикновено пострадват най-вече онези, които най-много са се смели.
От джоба на якето си Тамару извади найлонов плик със седем нови патрона и го остави върху бюрото.
— Както виждаш, патроните не са в пистолета. Пълнителят му си е на място, но е празен. И в патронника няма патрон.
Аомаме кимна.
— Това ти е личен подарък от мен. Независимо от това, ако не го използваш, бих желал да го получа обратно.
— Разбира се — каза Аомаме с пресъхнало гърло. — Но все пак си платил някакви пари за него.
— За парите не се притеснявай — рече Тамару. — Имаш си други неща, за които да се тревожиш. Дай за тях да си говорим. Стреляла ли си някога с пистолет?
— Никога — поклати глава Аомаме.
— С револвер се стреля по-лесно, отколкото с пистолет, особено от аматьори. Механизмът на револвера е далеч по-прост, затова и по-лесно се научава човек да борави с него, което значи, че и вероятността от грешка е по-малка. Добрият револвер обаче е доста обемист и обременява носещия го. Затова прецених, че за теб ще е по-подходящ автоматичният пистолет. В ръцете си държиш „Хеклер & Кох“, модел HK4, немско производство. Тегло без патроните 480 грама. Малък е и е лек, но късите му деветмилиметрови патрони са мощни, а и откатът му е слаб. Не е кой знае колко точен на големи разстояния, но е идеален за целите, за които ти трябва. Фирмата „Хеклер & Кох“ е създадена след войната, но моделът HK4 е базиран на Mauser HSc — много уважаван предвоенен модел. В производство е от 1968 г. и все още е в масова употреба. Тоест на него може да се разчита. Твоят не е нов, но за него се е грижил човек, който явно е знаел какво върши. Пистолетът е като автомобила: една добре използвана кола е по-сигурна от чисто новата.
Тамару взе от ръцете й пистолета и й показа как да борави с него — как да включва и изключва предпазителя, как да вади и слага пълнителя.
— Пълнителят се вади задължително при включен предпазител. След като натиснеш бутона и издърпаш пълнителя, дърпаш назад затвора и патронът се изхвърля от патронника — сега не, естествено, понеже пистолетът не е зареден. Затворният блок остава отворен, при което натискаш спусъка ето така, плъзгачът се затваря, но ударникът остава издърпан назад. Натискаш още веднъж спусъка и ударникът пада. Едва тогава слагаш новия пълнител.
Тамару демонстрираше последователните действия с тренирани движения. После повтори последователността бавно, като обръщаше внимание на всяка отделна операция. Аомаме го наблюдаваше съсредоточено.
— Хайде, опитай ти сега.
Аомаме извади внимателно пълнителя, дръпна назад затворния блок, изпразни патронника, спусна ударника и върна пълнителя на мястото му.
— Добре — каза Тамару. После взе от нея пистолета, извади пълнителя, внимателно го зареди със седемте патрона и го пъхна обратно в ръкохватката със звучно щракане. Дръпна назад затвора и вкара патрон в патронника. После спусна предпазителя, намиращ се на лявата страна на пистолета.
— Хайде сега да повториш същото, което направи преди малко, само че този път с бойни патрони. Патрон има и в патронника. Предпазителят е включен, но и при това положение в никакъв случай не бива да насочваш оръжието към човек.
Поела заредения пистолет, Аомаме усети колко по-тежък е станал и как носи непогрешимото предвестие за смърт. В ръцете си държеше прецизен инструмент, създаден за убиване на хора. Почувства как се изпотява под мишниците.
Щракна повторно да се убеди, че предпазителят е включен, натисна бутона, извади пълнителя и го остави върху масата. После дръпна затвора и освободеният от патронника патрон падна шумно на дървения под. Натисна веднъж спусъка да затвори плъзгача, после втори път — да спусне ударника. След това вдигна с разтреперана ръка падналия в краката й патрон. Гърлото й бе съвсем пресъхнало и всяко вдишване й причиняваше остра пареща болка.
— Като за пръв път не е зле — отсъди Тамару и с натиск вкара деветмилиметровия патрон в пълнителя. — Но ще трябва още много да се упражняваш. Ръцете ти треперят. Необходимо е по няколко пъти на ден да тренираш движенията за вадене и слагане на пълнителя, та ръцете ти да свикнат с пистолета, докато стигнеш до автоматизъм и висока скорост като моите. И то на тъмно. В твоя случай няма да ти се налага да сменяш пълнител в хода на операцията, но самите движения са от основни по-основни за човека, който използва пистолета. Затова трябва да ги знаеш наизуст.
— А в стрелба не трябва ли да се тренирам?
— Ама ти нали не се каниш да застреляш с това нещо друг човек? Нали само себе си ще простреляш?
Аомаме кимна.
— В такъв случай не ти трябва да тренираш стрелба. Достатъчно ти е да знаеш как да го заредиш, да освободиш предпазителя и да усетиш действието на спусъка. Така или иначе, къде се канеше да тренираш стрелбата?
Аомаме завъртя глава. Нямаше никаква представа.
— А и как точно смяташ да се гръмнеш? Я вземи да опиташ.
Тамару вкара заредения пълнител, убеди се, че предпазителят е включен, и подаде оръжието на Аомаме.
— Поставил съм предпазителя — рече.
Аомаме притисна дулото към слепоочието си. Усети ледената стомана. Но Тамару бавно поклати глава няколко пъти.
— Повярвай ми. Слепоочието не е най-подходящото за целта място. Да се гръмне човек в мозъка по този начин, е много по-трудно, отколкото можеш да си представиш. Обикновено му се разтреперват ръцете, а това пречи на правилния прицел. В крайна сметка можеш да си останеш с одран череп, вместо да се самоубиеш. Сигурен съм, че не желаеш подобно нещо.
Аомаме безмълвно поклати отрицателно глава.
— Виж какво става с генерал Тоджо след войната. Когато американските военни идват да го арестуват, той решава да се самоубие. Насочва дулото към гърдите си и натиска спусъка, обаче куршумът не уцелва и само го ранява в стомаха, без да го убие. Представяш ли си? Най-видният професионален военачалник в цяла Япония да не може да се самоубие с пистолет! Закарват го в болница, американските лекари полагат максимални усилия, излекуват го, осъждат го и го обесват. По-гадна смърт — здраве му кажи! Последните мигове в живота са важно нещо за един човек. Не можеш да избираш как се раждаш, но можеш да избереш как да умреш.
Аомаме прехапа устна.
— Най-сигурният начин е да налапаш дулото и да си пръснеш черепа отдолу. Ето така.
Тамару взе пистолета от Аомаме да й покаже. Тя хем знаеше, че предпазителят е спуснат, хем пак се напрегна, докато го наблюдаваше. Дъхът й секна, сякаш нещо й заседна в гърлото.
— Но и така няма 100 процента гаранция. Дори познавам един, който така и не успя да се самоубие, но се докара до много тежко положение. Служехме заедно в силите за самоотбрана. Наврял дулото на карабината в устата си и натиснал с палци лъжицата, която бил завързал към спусъка. Но, изглежда, цевта на пушката се е поизместила, та вместо да умре, се превърна в зеленчук. И така живя още десет години. Никак не е лесно човек да си отнеме сам живота. Не става като на кино. По филмите го правят като едното нищо, без никаква болка, и хоп! — човекът умрял. А в действителност съвсем не е така. Оставаш прикован към леглото цели десет години, а пикнята ти не спира да тече.
Аомаме кимна безмълвно.
Тамару извади патроните от пълнителя и от цевта и ги пусна в найлоновото пликче. Подаде пистолета на Аомаме отделно от патроните.
— Вече не е зареден.
Аомаме кимна и ги пое.
— Повярвай ми: най-умно е да си мислиш как да оцелееш. А е и най-практично. Друг съвет не мога да ти дам.
— Разбирам — отвърна сухо Аомаме. После уви „Хеклер & Кох“-а, модел HK4 — груб според нея механизъм, — в един шал и го набута на дъното на чантата си. От това чантата й натежа с повече от половин кило, но формата й не се промени. HK4 беше малък пистолет.
— Този пистолет не е за аматьори — уточни Тамару. — От личен опит знам, че нищо добро не можеш да чакаш от него. Но мисля, че ще успееш да го овладееш. В това отношение ние двамата си приличаме. Закъсаш ли, винаги ще дадеш предимство на правилата пред самата себе си.
— Вероятно, тъй като самото „себе си“ не съществува.
Тамару нищо не можа да каже на този й аргумент.
— Служил си в силите за самоотбрана, значи?
— Да. И то в най-тежките части. Караха ни да ядем плъхове, змии и скакалци. Не че не стават за ядене, но вкусът им е доста гаден.
— И с какво се занимаваше след това?
— С какво ли не. Охранител, най-вече бодигард — макар тая дума да е прекалено префърцунена за онова, което понякога ми се случваше да върша. Не обичам да работя в екип, по-скоро си падам единак. Известно време бях част и от подземния свят поради липсата на друго препитание. На какво ли не съм се нагледал — куп неща, които нормалният човек цял живот не би видял. Но все пак не паднах до най-ниското. Винаги гледах да не прекрачвам границата. По рождение съм предпазлив човек, така че организираните престъпни групи якудза никак не ми се нравеха. И както вече споменах, нямам криминално досие. След което дойдох тук. — И Тамару посочи право надолу. — Оттогава водя много заседнал живот. Не че държа толкова на стабилно всекидневие, но засега съм доволен. Много трудно намира човек работа, която да му харесва.
— Много си прав — каза Аомаме. — Но ти наистина ли настояваш да не ти платя за това нещо?
Тамару завъртя глава:
— Не ти ща парите. Главната движеща сила на този свят не са парите, а онова, което дължиш на хората, и какво те ти дължат. И понеже не обичам да дължа никому нищо, гледам колкото се може повече да съм от даващите.
— Много съм ти задължена — каза Аомаме.
— Ако случайно от полицията вземат да те разпитват откъде имаш пистолета, надявам се да не споменеш името ми. Ако дойдат тук, аз, естествено, всичко ще отричам. За миналото ми нищо няма да открият. Но ако се захванат с мадам, спукана ми е работата.
— Разбира се, че няма да им кажа името ти.
Тамару извади от джоба си сгънато листче и го подаде на Аомаме. Там имаше мъжко име. Тамару каза:
— На 4 юли си се срещнала с този човек в кафене „Реноар“, близо до гара Сендагая. Предал ти е пистолета със седем патрона и си му платила петдесет хиляди йени в брой. Той се е свързал с теб, след като научил, че търсиш пистолет. Ако полицията го разпита, предполага се той да се признае за виновен и да прекара някоя и друга година зад решетките. Нищо повече не е необходимо да им казваш. На полицията й стига да установи по какъв път е стигнал пистолетът в ръцете ти, за да запазят добрия си имидж. Е, и ти може да полежиш известно време в затвора за нарушение на закона за контрол върху огнестрелните и хладните оръжия.
Аомаме запомни името и върна листчето на Тамару, а той го накъса на парченца и ги хвърли в кошчето. После й каза:
— Вече ти споменах, че съм изключително предпазлив човек. Почти никога не завися от никого за нищо, а дори и да ми се наложи, пак не се доверявам никому. И не обичам да оставям нещата на самотек. Но в конкретния случай най-вече се надявам пистолетът да се върне у мен неизползван. Тогава никой няма да има проблеми, никой няма да умре, няма да има пострадали, никой няма да лежи в затвор.
Аомаме кимна:
— С други думи, искаш от мен да наруша закона на Чехов.
— Точно така. Чехов може да е велик писател, но не всички романи са длъжни да се съобразяват с правилата му. Не всички оръжия във всички разкази са длъжни да гръмнат. — Изведнъж Тамару се намръщи, сякаш се сети за нещо: — За една бройка да забравя. Трябваше да те оборудвам и с пейджър.
Извади от бюрото си едно дребно устройство с щипка за прикачване към дреха или колан. Вдигна телефона и набра трицифрен код за бърза връзка. Телефонът иззвъня трикратно и пейджърът му отговори с поредица електронни пиукания. След като увеличи силата на звука колкото искаше, Тамару натисна бутон да го изключи. Огледа внимателно дисплея, да се убеди, че на него се вижда номерът на търсещия го абонат, след което го подаде на Аомаме.
— Най-добре ще е да не се разделяш с това или поне да не се отдалечаваш много от него. Звънне ли, значи трябва да ти предам нещо. И то нещо важно. Няма да ти сигнализирам, за да си говоря с теб за времето. При което трябва да се обадиш незабавно на номера, който се вижда на дисплея. Моментално. И то от обществен телефон. И още нещо: ако имаш багаж, остави го в едно от монетните гардеробчета на гара Шинджуку.
— Гара Шинджуку — повтори Аомаме.
— Смятам, че не е необходимо да ти напомням да пътуваш с минимален багаж.
— Естествено.
* * *
След като се прибра, Аомаме закри прозорците си със завесите и извади от чантата си „Хеклер & Кох“-а с патроните. Седна на масата в кухнята и си преговори няколко пъти ваденето и слагането на празния пълнител. Всеки път го правеше все по-бързо. Движенията й добиха определена ритмичност и ръцете й престанаха да треперят. После уви пистолета в една стара тениска и го напъха в кутия от обувки, която завря на дъното на килера. Пликчето с патроните скри в джоба на един свой шлифер на закачалката. Усети, че я мъчи страхотна жажда, извади от хладилника кана с леден ечемичен чай и изпи три пълни чаши. Раменете й се бяха схванали и я боляха, а от подмишниците й се носеше необичайна миризма. Самата мисъл, че вече притежава пистолет, караше светът да изглежда малко по-различно. Дори домът й бе придобил някаква непозната, необичайна окраска.
Съблече се и се пъхна под горещия душ да отмие неприятната миризма. Не всяко оръжие трябва да гръмне, рече си, докато бе под душа. Пистолетът е просто едно средство, а и светът, в който живея, не е приказен. А е реален свят, изпълнен с несъвършенства, непостоянства и провали.
* * *
Две седмици се източиха, без да се случи нищо особено. Аомаме ходеше в спортния клуб и провеждаше уроците си по бойни изкуства и стречинг. Не биваше да променя ритъма на ежедневието си. Съобразяваше се максимално с разпорежданията на вдовицата. Вечеряше сама, след като се прибереше. После пускаше завесите, сядаше на кухненската маса и започваше да се упражнява с „Хеклер & Кох“-а, докато тежестта и твърдостта му, ароматът на смазката, грубата му сила и мълчанието му постепенно станаха част от самата нея.
Понякога връзваше през очите си шал, за да тренира „на сляпо“. И стигна дотам, че успяваше да зареди чевръсто пълнителя, да освободи предпазителя и да дръпне затворния блок назад, без изобщо да гледа. Отривистият ритмичен звук от всяко отделно действие галеше слуха й. Постепенно престана да отличава в мрака действителните шумове от оръжието от слуховото си възприятие на тези звуци. Границата между самата нея и действията й постепенно избледня, докато в един момент изчезна напълно.
Най-малко два пъти на ден заставаше пред огледалото в банята и пъхаше дулото на заредения пистолет в устата си. И докато усещаше твърдостта на метала със зъбите си, си представяше как дърпа спусъка. Нищо друго не й трябваше, за да сложи край на живота си. В следващия миг вече нямаше да е на този свят. А на своето „аз“, което виждаше в огледалото, казваше: Най-важното е да не ми трепне ръката, да я стегна да поеме отката, да не ме е страх и — още по-важното — да не се поколебая.
Аз и сега мога да го направя, ако река, мислеше си Аомаме. Колко му е да дръпна пръста си назад с един сантиметър. Дали да не го направя? Но след като размислеше, изваждаше пистолета от устата си, освобождаваше леко ударника, включваше предпазителя и полагаше оръжието между пастата за зъби и четката за коса. Не. Още ми е рано. Първо трябва да свърша една работа.
* * *
В изпълнение на получените от Тамару инструкции, Аомаме не се разделяше с пейджъра. Когато си лягаше, го слагаше редом с будилника. Готова бе да реагира на посланието му, но и през следващата седмица пейджърът не наруши тишината.
Пистолетът в кутията от обувки, седемте патрона в джоба на шлифера, мълчащият пейджър, ръчно изработеният ледокоп със смъртоносния връх, куфарчето с личните й вещи; новото лице и новият живот, които я очакваха; пачките с пари в монетното гардеробче на гара Шинджуку — това бе средата, в която Аомаме прекара разгара на лятото. Все повече народ заминаваше в летен отпуск. Магазини пускаха кепенците. Минувачите по улиците оредяха. Броят на автомобилите намаля и градът потъна в тишина. Имаше моменти, в които й се струваше, че вече не знае коя е самата тя. Това ли е наистина действителният свят, питаше се? И ако не е, къде да търся реалността? Нямаше представа къде още да я търси, така че засега не й оставаше друг избор, освен да признае всичко това като единствената действителност и да мобилизира каквито сили й бяха останали, за да оцелее в нея.
Не ме е страх от смъртта, внушаваше си Аомаме. Ако нещо ме плаши, то е да не би действителността да ме остави зад себе си.
Всичко си беше приготвила. И емоционално се бе подготвила. Имаше готовност да напусне апартамента си в мига, в който й се обадеше Тамару. Но той така и не й се обаждаше.
Наближаваше краят на август. Скоро лятото ще утихне и цикадите ще изпищят за последно. Как успя да издържи цял един такъв месец, чиито дни се точеха тъй бавно?
Аомаме се прибра от работата си в спортния клуб, хвърли прогизналия от пот екип в коша за пране и се преоблече в бюстие и шорти. Следобед се изля силен дъжд. Небето притъмня. По асфалта първо зашляпаха едри колкото топчета капки и се чуха приглушени гръмотевици. Накрая улиците тънеха във вода, но слънцето се появи и вложи цялата си енергия да изпари водата, така че градът се оказа обвит в трептящ парен воал. Към залез-слънце придойдоха облаци, хвърлиха плътна завеса върху небето и закриха луната.
На Аомаме й се прищя да си поотпочине, преди да се захване с вечерята. Разтвори върху кухненската маса вечерния вестник и взе да го преглежда методично, от първата до последната страница, докато пиеше студен ечемичен чай и дъвчеше сварените по-рано на па̀ра зелени соеви шушулки едамаме. Нищо интересно. Най-обикновен вечерен вестник. И чак когато стигна до местните новини, погледът й се прикова върху снимката на Аюми. Дъхът й спря и лицето й се смръщи.
Не, не може да е Аюми, рече си в началото. Сигурно е някаква грешка — просто поразителна прилика с младата и приятелка полицайка. Какво би могло да пише във вестник точно пък за Аюми, и то придружено със снимка. Но колкото повече се вглеждаше, толкова повече се убеждаваше, че пред очите й е бившата й партньорка в дребните сексуални гуляи. На портретната снимка Аюми беше със загатната усмивка — изкуствена и непривична за нея. Истинската Аюми се смееше естествено, открито, с цялото си лице. Снимката сякаш бе правена специално за някакъв обществен албум. Очевидното й неудобство издаваше някакво притеснение.
Аомаме предпочиташе да не чете придружаващия снимката текст. Стигаше й хвърленият върху едрото заглавие до снимката поглед, за да разбере какво всъщност е станало. Но се оказа, че й е невъзможно да не прочете написаното. Все пак то действително съществуваше. И нямаше как да пренебрегне реалността. Аомаме пое дълбоко дъх и се зачете:
Аюми Накано (26). Неомъжена. Живееща в район Шинджуку, Токио.
Дописката съобщаваше, че Аюми била намерена мъртва в хотелска стая в Шибуя. Била удушена с колан от хавлия за баня. Намерили я чисто гола, прикована с белезници към леглото, с натикано в устата й парче плат. Открил я служител на хотела, докато преглеждал стаята преди обяд. Аюми и някакъв мъж я били наели към единадесет часа предната вечер, а мъжът си бил заминал сам призори. Всичко било платено предварително. Подобни случаи не бяха чак толкова необичайни в големия град, където смесването на хора освобождаваше високи температури, избиващи понякога в насилие. Във вестниците бе пълно с подобни репортажи. Но в конкретния случай имаше и някои необичайни аспекти. Жертвата бе полицейска служителка, а белезниците, явно използвани като сексиграчка, бяха истински, служебни, а не от евтините артикули, които може да се закупят от сексмагазините. Оттам, естествено, и обществената значимост на новината.
Четвърта глава
(Тенго): По-добре човек да не си пожелава подобно нещо
Къде ли е тя сега? С какво ли се занимава? Дали е още член на „Обществото на свидетелите“?
Дано не е, мислеше си Тенго. Религиозните убеждения, разбира се, са въпрос на лична свобода. И той няма правото да се меси в тези работи. Но, доколкото си спомняше, тя още от малка не даваше признаци да й е приятно, че принадлежи към „Обществото на свидетелите“.
Докато следваше, Тенго се бе хванал на почасова работа в склад за алкохол на едро. Заплащането не бе никак лошо, но постоянното хамалуване с тежките каси оставяше дори якия Тенго с болки в ставите в края на всеки работен ден. Случи се така, че попадна в една смяна с двама младежи, израсли като „второ поколение“ членове в „Обществото на свидетелите“. Бяха учтиви, свестни момчета на неговата възраст и се трудеха сериозно. Веднъж след работа тримата се отбиха в някакъв бар да пият по една бира. Онези двамата били приятели от детинство, но преди няколко години напуснали сектата. И като излезли от вярата, стъпили в реалния свят. Но, доколкото можеше да определи Тенго, и двамата не се бяха адаптирали докрай в този нов за тях свят. Понеже бяха израсли в една тясна, сплотена общност, трудно им бе да разберат и приемат правилата на по-широкия свят. Поради което често губеха увереност и се озадачаваха от заобикалящите ги събития. Та колкото и да се чувстваха разкрепостени от това, че са напуснали вярата, все изпитваха и някакво постоянно подозрение, че може би са сбъркали в избора си.
Тенго напълно им съчувстваше. По-различно щеше да е, ако са напуснали своя си свят като деца, преди характерите им да са били напълно оформени; но след като бяха пропуснали тази възможност, не им бе останало друго, освен да живеят в общността на „Свидетелите“ и да се съобразяват с нейните ценности. Или пък за сметка на значителна саможертва и разчитайки единствено на собствените си сили, да прекроят своите обичаи и възгледи из основи. При всеки разговор с тях Тенго се сещаше за онова момиче и се надяваше да не й се е наложило и на нея да изживее същите болки, каквито се бяха стоварили върху двамата младежи.
* * *
След като момичето пусна ръката му и хукна от класната стая, без да се обърне назад, Тенго остана прикован на място, неспособен да предприеме каквото и да било. Тя толкова силно бе стискала лявата му ръка, че усещането от допира й изчезна чак след няколко дни. Но дори след време, след изчезването на прекия физически спомен, сърцето му не успя да се отърве от отпечатъка, който бе оставила в него.
Скоро след това Тенго изживя и първата си еякулация. От върха на втвърдения му пенис изскочи съвсем малко количество течност, малко по-гъста от урината и придружена с леко болезнено пулсиране. Тенго си нямаше представа, че това е предвестникът на пълноценната сперма. Дотогава не бе виждал нищо подобно, така че се притесни. Дали пък с него не ставаше нещо страшно? Изключено бе да го сподели с баща си, нито му идваше да разпитва съучениците си. Просто се бе събудил през нощта от някакъв сън (чието съдържание не помнеше) и бе установил, че гащите му са леко подмокрени. Имаше чувството, че ръката на момичето, стиснала неговата, е изцедила нещо от тялото му.
Втори случай да общува с нея нямаше. Аомаме си остана абсолютно изолирана от класа — не приказваше с никого, рецитираше със същия ясен, висок глас обичайната си молитва, преди да обядва. Дори когато се разминеха случайно някъде, лицето й изобщо не се променяше, сякаш помежду им не се беше случило нищо — сякаш изобщо не забелязваше Тенго.
А той взе да я наблюдава скришом при всяка възможност. Сега, като се вглеждаше в нея, установи, че лицето й всъщност е хубаво — достатъчно хубаво, че евентуално да му хареса. Беше висока и слаба и постоянно носеше възголеми избелели дрехи. Когато си сложеше екипа за физическо, веднага й личеше, че гърдите й още не са се оформили. Лицето й беше напълно безизразно, почти не говореше, а очите, които като че постоянно гледаха нещо много далечно, си оставаха безжизнени. Тенго не можеше да си обясни никак този факт, тъй като през въпросния ден, когато се бе вторачила в неговите, бяха съвсем ясни и бляскави.
След като му стисна по този начин ръката, Тенго установи, че кльощавото момиче е много по-жилаво по характер от повечето хора. Силата на хватката й бе внушителна, но това не бе всичко. Умът й, изглежда, притежаваше още по-голяма сила. Обикновено тази й енергия си оставаше скрита от останалите им съученици. Когато учителят й зададеше въпрос, отговаряше точно толкова, колкото бе необходимо (а понякога и по-накратко), но пък оценките й на контролните и класите работи винаги бяха добри. Тенго бе на мнение, че стига да искаше, тя можеше и да повиши успеха си, но вероятно се въздържаше, за да не привлича внимание върху себе си. Нищо чудно да бе възприела тази мъдра тактика като единствената, осигуряваща оцеляването на момиче в нейното положение: да свежда до минимум обидите, да се проявява минимално, да е максимално прозрачна.
Колко хубаво щеше да е, ако бе някое съвсем обикновено момиче, с което да си бъбри най-спокойно! Можеше дори да станат приятели. Поначало сприятеляването между едно десетгодишно момче и момиче не е никак лесно. Напротив — може да се каже, че е сред най-трудните неща на света. А в случая пред Тенго и Аомаме не се появяваше дори и единствена възможност да си поприказват приятелски. Та вместо да се постарае да завърже истинска дружба с онази Аомаме от плът и кръв, Тенго предпочете да общува с нея в безмълвното царство на въображението и спомена.
Десетгодишният Тенго нямаше никаква конкретна представа за секса. Искаше му се единствено момичето пак да го хване за ръка. И той да й стиска ръката някъде, където са само те двамата. И тя да му разкаже нещо — няма значение какво — за себе си, да му прошепне тайната какво значи да си Аомаме, да си десетгодишно момиче. А той ще положи всички усилия да я разбере и това ще е началото на нещо — независимо че дори и сега Тенго не бе в състояние да определи точно какво щеше да е това „нещо“.
* * *
Дойде април, а с него и началото на новата учебна година. Вече бяха петокласници, но се оказаха в различни паралелки. От време на време се разминаваха по коридорите или се засичаха на автобусната спирка, но момичето продължаваше да се държи така, сякаш изобщо не подозира за неговото съществуване — или поне така му се струваше на Тенго. И когато застанеше редом с нея, веждата й не трепваше. Дори не си правеше труда да си отмести погледа. Дълбочината и блясъкът на погледа й ги нямаше както преди. Тенго не преставаше да се чуди за смисъла на онзи случай в класната стая. Понякога му се струваше, че е било само сън. Но пък ръката му продължаваше да пази яркия спомен от изключителната хватка на Аомаме. За Тенго тайните на света нямаха край.
Докато в един момент не осъзна, че нея вече я няма в училището. Успя само да научи, че се е преместила в друго, но никой не знаеше къде по-точно. Надали някой друг в цялото основно училище изобщо се вълнуваше, че тя вече не е между тях.
Дълго след това Тенго съжаляваше за действията си — или, по-точно, за липсата на такива. Чак сега му идваха на ум думите, които трябваше да й каже. Най-после бе намерил в душата си онези неща, които копнееше да й каже, които бе длъжен да й каже. Нямаше да му коства кой знае колко. Просто трябваше да я спре на улицата и да я заприказва. Само дето не бе намерил подходящ момент и не бе събрал достатъчно кураж! Но му се бе сторило невъзможно. А сега възможността бе отминала завинаги.
* * *
Дори и след като завърши основното си образование и премина в държавната прогимназия, Тенго често се сещаше за Аомаме. Все по-често получаваше ерекция и мастурбираше, докато си мислеше за нея. И използваше единствено лявата си ръка — онази, която помнеше допира й. В спомените му тя си остана кльощавото момиче без гърди, но за да се изпразни, му стигаше дори да си я представи по екипа за физическо. В гимназията взе да излиза на срещи със свои връстнички. Чисто новите им гърди се очертаваха ясно през дрехите им и само като ги погледнеше, дъхът му спираше. Но и сега, преди да заспи нощем, Тенго работеше с лявата ръка, докато си мислеше за Аомаме с плоския гръден кош, без ни най-малкия намек за подутини. И се чудеше дали не е подвластен на някаква перверзия.
Едва по време на следването си Тенго престана да си мисли все за Аомаме. Най-вече защото взе да излиза с истински жени, та дори и да прави секс с някои от тях. Поне във физическо отношение бе вече зрял мъж и съвсем естествено образът на кокалестото десетгодишно момиче в спортен екип постепенно напусна кръга на обектите на неговото желание.
Но така или иначе, Тенго не изпита повторно същия мощен трепет на сърцето, който изживя, докато Аомаме стискаше ръката му в класната стая. Нито една от жените, с които си имаше работа по време на следването, че и след това, до ден-днешен, не остави толкова дълбок отпечатък в душата му, колкото Аомаме. В нито една не успя да открие онова, което всъщност търсеше. Попадал бе и на красавици, и на нежни души, и на такива, които страшно го харесваха, но те идваха и си отиваха като ярко оцветени птички, кацнали за малко на клона, преди да отлетят нанякъде. Нито те го задоволяваха, нито той тях.
Дори сега, приближаващ се към тридесетата си годишнина, Тенго установяваше с изненада как мислите му пак се отнасяха назад към десетгодишната Аомаме. Ето я — застанала насред празната класна стая, вперила в него кристалночистите си очи, стиснала го здраво за ръката. Понякога кльощавата й фигура бе в екипа за физическо. Друг път вървеше подир майка си из мола в Ичикава в неделно утро със стиснати уста, загледана към нещо, което го нямаше.
Май никога няма да се отърся от нея, мислеше си в такива моменти Тенго. И се ругаеше, че така и не бе я заговорил в училищния коридор, а сега вече бе прекалено късно. Защо не се насилих тогава! Защо не й казах една дума поне! Сега животът ми можеше да е коренно различен.
* * *
Сети се пак за Аомаме, докато купуваше едимаме в супермаркета. Оглеждаше клонките с едимаме в хладилния шкаф, а мисълта за Аомаме му се яви някак си съвсем естествено. И докато се усети, замръзна на място, унесен в мечтание. Нямаше представа колко време бе стоял така, но се сепна от женски глас: „Извинявайте“. Едрото му тяло бе блокирало достъпа до хладилния шкаф със соевите бобчета.
Тенго спря да мечтае, извини се на жената, пусна клонката с едимаме в кошницата си и се отправи към касата с покупките си — скариди, мляко, тофу, маруля и солени бисквити. Нареди се на опашката с други жени от махалата. Беше оживеният следобеден пазарен час, а касиерката бе мудна новачка, та се бе образувала дълга опашка, но това ни най-малко не притесняваше Тенго.
Ако най-случайно на същата опашка пред касата чака и Аомаме, дали ще я позная? Съмнявам се. Двадесет години не сме се виждали. Шансовете да се познаем взаимно са доста малки. Или пък, ако се разминем по улицата и изведнъж ми хрумне: „Дали пък тази не е Аомаме?“, ще имам ли смелостта да я спра на мига? И в това не съм убеден. По-вероятно е пак да не ми стигне куражът и да отмина, без нищо да сторя. И после пак да ме е яд на себе си — „Защо и този път нищо не й рекох — поне една дума да бях й казал!“.
Комацу колко пъти му бе говорил: „Ти, Тенго, страдаш от липса на желание и на положително отношение“. И май щеше да се окаже прав. Колчем Тенго се затруднеше да вземе някое решение, все си викаше: „Е, голяма работа“, и се примиряваше. Такъв си му беше характерът.
Добре де, но ако се срещнем лице в лице и за късмет се разпознаели, току-виж съм й се разкрил най-откровено. Ще влезем в някое кафене (стига тя да разполага със свободно време и да приеме поканата ми), ще седнем един срещу друг, ще си поръчаме нещо за пиене и аз всичко ще й разкажа.
А толкова много му се бе насъбрало за казване! „Още помня как стискаше ръката ми в онази класна стая. След това исках да ти стана приятел. Да те опозная по-отблизо. Но не намерих сили. По ред причини, но най-вече заради това, че ме беше страх. Сума ти години ме беше яд на себе си. И сега ме е яд. И не мога да спра да не мисля за теб.“ Разбира се, и дума нямаше да обели за това как мастурбираше, докато си я представяше. Това щеше да е съвсем друго измерение, превишаващо чистата откровеност.
Но май е по-добре човек да не си пожелава подобно нещо. По-добре ще е изобщо да не я видя повече. Току-виж съм се разочаровал силно от нея. Кой знае в каква тъпа, преуморена чиновничка се е превърнала. Или в някоя каталясала домакиня, която само крещи по децата си. И накрая ще излезе, че просто няма какво да си кажем. И тази възможност бе напълно реална. А Тенго щеше само да изгуби онзи скъп спомен, който бе носил у себе си през годините. Да го изгуби завинаги. Но не! Тенго почти със сигурност изключваше подобна ситуация. В прямия поглед и волевия профил на онова десетгодишно момиче бе открил една решителност, която времето не би било в състояние да унищожи. Но пък какво можеше да каже за самия себе си? Самата мисъл силно го безпокоеше.
Ами ако се окажеше, че Аомаме се разочарова от него при новата им среща? В основното училище всички го смятаха за математически гений и отличник по почти всички предмети. Освен дето беше и виден спортист. Дори учителите се отнасяха с уважение към него и му предсказваха бляскаво бъдеще. Нищо чудно и Аомаме да е била във възторг от него. И в какво се беше превърнал в крайна сметка? В един преподавател в школа за зубрене. Вярно, работата не бе кой знае колко трудна и не ограничаваше затворения му живот, но и стожер на обществото не беше. Едновременно с преподаването в школата за зубрене пишеше и проза, но до този момент не беше публикувал нищо. Докарваше си допълнително някакви суми от съчиняването на рубрика по астрология за едно женско списание — наистина популярна рубрика, но всъщност нищо друго освен куп лъжи. Нито имаше някакви приятели, нито беше влюбен в някого. На практика човешките му контакти се ограничаваха до седмичните му тайни срещи с омъжена жена с десет години по-възрастна от него. Поне дотук единственото постижение, с което можеше истински да се гордее, бе ролята му на задкулисен автор, превърнал „Въздушната какавида“ в бестселър, но това пък не биваше никому да споменава. Тъкмо на този етап от размишленията му касиерката взе кошничката с покупките му.
* * *
Прибра се с кесията покупки под мишница. Преобу се по шорти, извади кен студена бира от хладилника и я изпи прав, докато чакаше да заври водата в голямата тенджера. В същото време откъсна шушулките едимаме от клонката, натрупа ги върху дъската за рязане и ги натри със сол. А когато водата завря, ги сипа в тенджерата.
Защо така ми е легнало на сърцето това десетгодишно момиче през всичките тези години?, запита се. Приближи се до мен и ми стисна ръката един ден след часовете, без да каже нито дума. Само толкова. Но за това кратко време Аомаме сякаш успя да му вземе нещо — част от душата или от тялото му. И да го замени с някаква част от своята душа или тяло. Цялата важна размяна се бе случила в течение само на няколко секунди.
Тенго накълца на ситно джинджифил. После наряза на по-едри парчета целината и гъбите. И кориандъра накълца на ситно. Обели скаридите и ги изплакна в кухненската мивка. Разстла книжна салфетка и ги нареди отгоре й в прави редици, като войници. Когато едамамето се свари, изсипа шушулките в колендера и ги остави да изстинат. Сложи тигана, поръси дъното с малко сусамово олио и изпържи на бавен огън накълцания джинджифил.
* * *
И пак взе да си мисли: Ех, защо не мога сега да срещна Аомаме! Дори да се разочарова от мен или аз леко от нея, голяма работа! Просто копнееше да я види. Да разбере как е живяла оттогава, къде живее сега, на какво се радва и какво я натъжава. Колкото и да се бяха променили и двамата, дори изцяло да се бе изпарила възможността да се съберат, това ни най-малко не променяше факта, че много отдавна си бяха разменили по нещо в онази празна класна стая в основното училище.
Пусна в тигана нарязаните гъби и целината. Усили газта и взе леко да разклаща тигана, като в същото време разбъркваше съдържанието му с плоската дървена лъжица и по някое време добави малко сол и черен пипер. Когато зеленчуците започнаха да омекват, изсипа от книжната салфетка и подсушените скариди. Добави още малко сол и черен пипер и си сипа чашка саке. Накрая лисна мъничко соев сос и поръси с кориандър. Всички тези действия извършваше на автопилот. Ястието не изискваше кой знае какви сложни процедури: ръцете му се движеха самостоятелно, точно, но мозъкът му не преставаше да се занимава с Аомаме.
Когато скаридите със зеленчуци се сготвиха, Тенго ги прехвърли от тигана върху широка чиния. Извади нова бира от хладилника, седна замислен на кухненската маса и започна да дъвче вдигащата пара храна.
От няколко месеца насам явно се променям сериозно. Може да се каже, че израснах умствено и емоционално… най-после… на границата на тридесетте ми години. Това пък ако не е постижение! Стиснал полуизпитата бира в ръка, Тенго завъртя подигравателно главата си. Наистина какво постижение! С това темпо на колко ли години ще съзрея окончателно?
Във всеки случай ясно му бе, че катализаторът на вътрешните му промени е била „Въздушната какавида“. Самото пренаписване на историята на Фука-Ери със собствените му думи бе създало у Тенго мощно ново желание да придаде литературна форма на съхраняваната в душата му история. И част от това мощно ново желание бе копнежът по Аомаме. Нещо го караше пак да мисли непрестанно за нея. Мислите му при всяка възможност се връщаха към онази следобедна класна стая преди двадесет години, така както силното насрещно течение отнася навътре към морето краката изпод застаналия до брега човек. Тенго едва смогна да изпие половината бира и да изяде половината скариди със зеленчуци. Изсипа останалата бира в мивката, прехвърли неизядената храна в по-малка чиния, покри я с найлоново фолио и я пъхна в хладилника.
* * *
След като се наяде, седна зад бюрото. Включи текстообработващата машина и отвори недовършения документ.
Да, според него наистина нямаше смисъл да се пренаписва миналото. В това отношение по-възрастната му приятелка бе съвсем права. Колкото и пламенно и точно да се напъваше да пренапише миналото, сегашните обстоятелства, в които се беше озовал, щяха да си останат на практика същите. Времето имаше властта да анулира всички внесени от човешката изобретателност промени, да напише върху така направените промени нови и да върне потока в първоначалното му русло. Дори и някои дребни факти да се променяха, Тенго пак щеше да си е същият Тенго.
Онова, което Тенго можеше да направи обаче, е да се вгледа внимателно и безпристрастно в миналото от кръстопътя на настоящето. И тогава щеше да е в състояние да създаде бъдещето така, сякаш е пренаписал миналото. Друг начин не виждаше.
* * *
Вина и болка
разкъсват на две грешното сърце
и сълзите на плача ми.
Този най-утешителен скъпоценен балсам
на Теб, Исусе, посвещавам!
* * *
Точно такъв бе смисълът на арията от „Матеус пасион“, която Фука-Ери му бе изпяла онзи път. Много бе мислил върху нея, изслушал бе записа у дома си, потърсил бе превод на думите. Арията бе малко след началото на пасиона и описваше така нареченото миропомазване във Витания. Когато Исус посещава някакъв страдащ от проказа в град Витания, една жена изсипва върху главата му „миро от чист, драгоценен нард“. Христовите ученици негодуват, че е прахосала скъпоценното миро, вместо да го продаде и с припечелените пари да помогне на сиромасите. Исус обаче ги усмирява с думите: „Оставете я; що я смущавате? Тя извърши добро дело за Мене, понеже тя извърши, което можа; превари да помаже тялото Ми за погребение“.
Жената е знаела, че Исус скоро ще умре. И затова, вместо да го окъпе със сълзите си, излива ценното благовонно масло отгоре му. А тъй като и Исус знае, че скоро му предстои да измине пътя към смъртта, казва на учениците си: „Дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши“2. Разбира се, нито един от тях не е бил в състояние да промени света.
* * *
Тенго затвори отново очи, пое дълбоко въздух, намери нужните му думи и ги построи в редица. После ги пренареди, за да постигне повече яснота и точност. Накрая подобри и ритъма им.
Така както един Владимир Хоровиц е седял пред 88-те чисто нови клавиша, Тенго седеше със застинали във въздуха извити десет пръста. И едва след като усети, че е готов, започна да трака по йероглифите, които взеха да изпълват екрана на текстообработващата машина.
А той описваше свят, в който във вечерното източно небе висяха една до друга две луни; описваше и хората, населяващи този свят, и течащото през него време.
„Дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши.“
Пета глава
(Аомаме): Котаракът вегетарианец среща плъх
Насилила се най-сетне да проумее факта, че Аюми вече не е между живите, Аомаме преживя кратък период на известно умствено преосъзнаване. А когато първата фаза на този процес най-после приключи, започна да плаче. Плачеше тихо, почти беззвучно, заровила лице в длани, а раменете й потръпваха. Сякаш искаше да се убеди, че никой на този свят няма да си помисли, че тя плаче.
Пердетата на прозорците бяха плътно притворени, но откъде да знае дали някой не я наблюдаваше отнякъде? През нощта разтвори вестника върху кухненската маса и се нарева безспир. От време на време изхлипваше, но през останалото време плачеше беззвучно. Сълзите й се стичаха по ръцете й върху вестника. На този свят Аомаме не се разплакваше лесно. Вместо да заплаче, се вбесяваше — на друг или на себе си, което ще рече, че рядко стигаше до сълзи. Но рукнеха ли веднъж, не можеше да ги спре. Не беше плакала така дълго от деня, в който се самоуби Тамаки Оцука. Преди колко години беше това? Вече не помнеше. Но беше много отдавна и тогава тя плака вечно. В продължение на дни. Без нищо да хапне, затворила се в дома си. Само от време на време си наваксваше изплаканата под формата на сълзи вода, после колабираше и подрямваше. Нищо друго. През останалото време не спираше да реве. Оттогава не го беше правила.
Аюми вече я нямаше на този свят. Превърнала се бе в студен труп, вероятно изпратен за аутопсия на съдебните лекари. А когато приключеха да я режат, щяха да я зашият, най-вероятно да й осигурят скромно погребение или да я изпратят за изгаряне в крематориума. Да се превърне в пушек, да се вдигне право в небето и да се смеси с облаците. После ще се върне обратно на земята във вид на дъжд и ще подхрани някое безименно затревено петно, което си няма своя история за разправяне. Но Аомаме нямаше повече да види живата Аюми. Струваше й се извратено и погрешно, противоречащо на природата и ужасно нечестно.
Откакто Тамаки Оцука напусна този свят, Аюми беше първата личност, към която Аомаме бе почувствала нещо като приятелство. За жалост, тази й дружба бе подчинена на определени граници. Аюми беше полицайка на активна служба, а Аомаме — сериен убиец. Вярно — убиец, мотивиран от своите убеждения и съвест, но в очите на закона убиецът си е убиец, престъпник.
По тази причина Аомаме си беше наложила да втвърди сърцето си и да не се отзовава на опитите на Аюми да задълбочи приятелството им. И Аюми, изглежда, бе осъзнала донякъде, че Аомаме крие някаква лична тайна или тайни, които я принуждават да пази дистанция помежду им. Аюми притежаваше страхотна интуиция. Поне половината й весела откритост бе преструвка, зад която се криеше мека и чувствителна уязвимост. Дотолкова поне Аомаме се беше убедила. Собствената й прикритост вероятно бе натъжавала Аюми и я бе карала да се чувства отхвърлена и отстранена. Мисълта прободе като остра игла гърдите на Аомаме.
* * *
И така, Аюми бе станала жертва на убийство. Вероятно се е запознала с мъжа в града, пили са заедно, после са отишли в хотела. И там, в тъмната запечатана стая, са започнали сложна сексигра. С белезници, парцал в устата, превръзка върху очите. Аомаме си представи сцената. Мъжът затяга колана на хавлията около шията на жената, гледа я как тя започва да се гърчи в агония и се възбужда все по-силно, докато накрая еякулира. Но е стегнал прекалено колана. Така че онова, което е трябвало да приключи в момента на кулминацията, не е свършило.
Аюми сигурно се е притеснявала да не я сполети тъкмо такова нещо. Изпитваше на равни интервали нужда от енергичен секс. Плътта й го желаеше — а може би и умът й. И тя като Аомаме не искаше да си има постоянен любовник. Но за разлика от Аомаме, Аюми бе склонна да нагазва по-надълбоко. Предпочиташе по-дивия, по-рискован секс и — може би несъзнателно — желаеше да изпита болка. Аомаме беше по-различна — по-предпазлива, не искаше никой да й причини болка. Проявеше ли някой мъж подобно желание, тя най-категорично отказваше; докато Аюми бе по-склонна да угоди на мъжките прищевки, от каквото и естество да бяха те, и с нетърпение очакваше да види как той ще й върне жеста. Много опасна нагласа. Тъй като сексуалните й партньори бяха в крайна сметка случайни запознанства. До самия критичен момент не се знаеше какви точно желания имат и какви склонности таят. Самата Аюми бе, разбира се, съвсем наясно с тази опасност и затова си търсеше стабилна партньорка от рода на Аомаме — някой, който да й слага спирачки и да се грижи за нея.
И Аомаме имаше посвоему нужда от Аюми, която притежаваше липсващите й качества — открит, весел характер, който предразполагаше хората, дружелюбни маниери, вродено любопитство, положително отношение към живота, талант за водене на интересни разговори и големи гърди, които привличаха вниманието. От Аомаме се искаше единствено да стои редом с Аюми с тайнствена усмивка върху лицето си. А пък на мъжете им се приискваше да разберат какво се крие зад тази й усмивка. В този смисъл Аомаме и Аюми представляваха идеалният екип — една непобедима машина за секс.
Трябваше да съм по-откровена и доверчива към това момиче, рече си Аомаме. Трябваше да откликна на чувствата й и да я държа плътно до себе си. Та тя единствено на това се надяваше — да бъде приета и безусловно прегърната, да бъде утешавана от някого, пък ако ще да е само за миг. А аз не успях да отговоря на тази й нужда. Прекалено силен инстинкт за самосъхранение проявих, заедно с упоритост да не оскверня паметта на Тамаки Оцука.
И ето че Аюми излязла сама една нощ из града без Аомаме, при което я удушили, прикована към студената стомана с истинските й служебни белезници, с превръзка на очите, с натикан в устата чорап или част от бельото й. Онова, от което Аюми най-много се боеше, се бе превърнало в реалност. Ако Аомаме я бе приела по-охотно, може би Аюми нямаше да излезе през онази нощ. Или щеше да се обади да покани Аомаме да я придружи. Тогава щяха са отидат на някое по-безопасно място и щяха да се държат взаимно под око, докато лежаха в обятията на чуждите мъже. Но Аюми вероятно не е желала да се натрапва на Аомаме. А пък Аомаме нито веднъж не й се бе обадила да предложи двете да излязат заедно.
Към четири часа сутринта Аомаме изведнъж усети, че не може повече да стои сама в апартамента си. Нахлузи едни сандали, излезе и се шля безцелно по ранните утринни улици само по шорти и бюстие. Някой й подвикна, но тя продължи право напред. Вървя, докато ожадня. Тогава се отби в един денонощен магазин, купи си голяма кутия с портокалов сок и я изпи на място. После се върна в апартамента си да плаче. Обичала съм Аюми повече, отколкото съм си представяла. Щом е искала да ме докосва, трябваше да й разреша да ме докосва където си ще, колкото си ще.
* * *
На следващия ден вестникът предлагаше дописка под заглавието „Удушена полицайка в хотел в Шибуя“. Пишеше, че полицията правела всичко по силите си да залови мъжа, а колежките на убитата били абсолютно озадачени. Аюми била весела личност, обичана от всички, отговорна и енергична, високо ценена полицейска служителка. Няколко нейни роднини, включително баща й и брат й, също служели в полицията и били забележително сплотено семейство. Никой не можел да си обясни как тъкмо на нея се било случило.
Никой от тях не знае, помисли си Аомаме. А аз знам. Аюми носеше у себе си огромна празнота, като някаква пустиня на края на земята. Колкото и да се мъчиш да я напоиш, всичко се просмуква надолу, към дъното на света, и не остава и помен от влага. Там живот не може да вирее. И птици не прелитат отгоре й. Само Аюми си знаеше кой е сътворил тази пустиня в душата й. А може и самата Аюми да не е знаела истинската причина. Но един от основните фактори ще да са били извратените сексуални нагони, които мъжете около нея са й налагали. И сякаш за да отдели с ограда фаталната празнота у себе си, бе създала слънчевото момиче, в което се бе превърнала. Но ако човек обелеше многото декоративни пластове от егото, които си беше изградила, щеше да открие под тях една бездна от нищо и пораждащата се от това неутолима жажда. И макар да се бе мъчила да я игнорира, тази бездна от нищото й се бе стоварвала периодично — в някой самотен дъждовен следобед или призори, когато я събуждал някой кошмар. И в такива моменти е имала нуждата някой — който и да било — да я прегърне.
Аомаме извади от кутията за обувки „Хеклер & Кох“-а, зареди с отработени движения пълнителя, освободи предпазителя, дръпна назад затвора, вкара патрон в патронника, запъна ударника и хванала стабилно с две ръце дръжката, прицели оръжието в една точка на стената. Дулото не потрепваше. Ръцете й бяха престанали да треперят. Аомаме задържа дъх, прекара един миг в дълбока концентрация, после бавно издиша. Свали пистолета, постави го на предпазител и усети с длан тежестта му, втренчена в матовия му блясък. Пистолетът почти се бе превърнал в част от тялото й.
Трябва да удържам емоциите си, рече си Аомаме. Дори и да накажа чичото или брата на Аюми, те така и няма да разберат защо го правя. А и каквото и да им сторя, не мога да я върна. Горкото момиче, все някога тъкмо това щеше да я сполети. Тя се придвижваше бавно, но неотклонно към центъра на смъртоносен водовъртеж. Дори и по-топло да се бях държала с нея, сигурно щеше да има някакви граници, до които да мога да й въздействам. Стига съм плакала. Пак ще трябва да се пренастройвам. Налага се да дам предимство на правилата пред себе си. Както посочи Тамару, това е най-важното.
* * *
В утрото на петия ден след смъртта на Аюми пейджърът най-после иззвъня. Завари я в кухнята, където кипваше вода за кафе и слушаше новините по радиото. Пейджърът бе на кухненската маса. Прочете изписания на екранчето му телефонен номер. Не й беше познат. Но явно беше съобщение от Тамару. Отиде до близък уличен автомат и набра номера. Тамару вдигна на третото позвъняване.
— Готова ли си? — попита Тамару.
— Разбира се — отвърна Аомаме.
— Предавам ти съобщение от мадам: 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“. В работен екип, както винаги. Извинявай за късното обаждане, но се уреди в последната минута.
— 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“ — повтори механично Аомаме.
— Ще ми се да ти пожелая късмет, но се боя, че едно такова пожелание от мен няма да ти свърши работа — рече Тамару.
— Понеже ти не вярваш в късмета.
— Дори и да искам, няма да го позная — каза Тамару. — Никога не съм го срещал.
— Не се притеснявай. Нямам нужда от пожелания. Но искам да направиш нещо за мен. В апартамента си имам един фикус. Моля те да се грижиш за него. Сърце не ми даде да го изхвърля.
— Ще се грижа.
— Благодаря ти.
— Фикусът е много по-лесен от котка или тропическа рибка. Друго?
— Нищо. Просто изхвърли всичко, което съм оставила след себе си.
— След като изпълниш задачата, отиваш на гара Шинджуку и се обаждаш пак на този номер. Тогава ще ти дам по-нататъшни нареждания.
— След като изпълня задачата, отивам на гара Шинджуку и се обаждам пак на този номер — повтори Аомаме.
— Сигурен съм, че знаеш, че не бива да записваш никъде номера. На излизане от дома си счупи пейджъра и го изхвърли някъде.
— Ясно. Окей.
— Всичко съм подготвил до най-малката подробност. За нищо не се притеснявай. Остави всичко останало на нас.
— Няма да се притеснявам — рече Аомаме.
Тамару млъкна за миг:
— Интересува ли те откровеното ми мнение?
— Разбира се.
— Не искам да кажа, че онова, което вие двете вършите, е ненужно — ни най-малко. То си е ваш проблем, а не мой. Но наистина смятам, че, най-меко казано, е безумно. И че не му се вижда краят.
— Може и да си прав — рече Аомаме. — Но вече нищо не може да се промени.
— Като пролетна лавина, така ли?
— Изглежда.
— Но никой разумен човек не ходи в район с лавини през сезона на лавините.
— Нито пък някой разумен човек би водил подобен разговор с теб.
— Май и ти си права — призна с мъка Тамару. — Я по-добре кажи: имаш ли роднини, с които да се свържем в случай на лавина?
— Нито един.
— Какво значи това: наистина нямаш, или имаш, но ги няма?
— Имам, но ги няма.
— Хубаво — каза Тамару. — С малко багаж най-лесно се пътува. Един фикус е горе-долу идеалното семейство.
— Като видях навремето онези златни рибки у мадам, изведнъж ми се прииска и аз да си имам. Много приятна компания ще са ми. Дребни са, тихи са и предполагам, че нямат големи изисквания. Така че на другия ден минах покрай един магазин до станцията на метрото с намерението да си купя няколко, но след като ги видях в аквариума, желанието ми се изпари. Вместо тях си купих този нещастен фикус — бяха на свършване.
— Според мен си направила най-добрия избор.
— Но сега какво излиза? Че май никога няма да си имам златни рибки.
— Може и да си права — отвърна Тамару. — Но пък ще имаш възможността да си купиш друг фикус.
Настъпи кратка пауза.
— 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“ — повтори Аомаме като потвърждение.
— Сядаш там и чакаш. Те ще те намерят.
— Ще ме намерят.
Тамару се прокашля:
— Чувала ли си, между другото, приказката за котарака вегетарианец, който срещнал плъх?
— Не я знам.
— Искаш ли да ти я кажа?
— С удоволствие.
— Котаракът среща едър плъх мъжкар на един таван и го приклещва в ъгъла. Разтрепераният плъх го замолва: „Господин котарак, моля те, не ме изяждай. У дома ме чакат гладни плъхчета. Пусни ме, много те моля!“. „Няма да те ям — вика котаракът. — Честно казано, макар и само между нас, аз съм вегетарианец и месо не ям. Имаш късмет, че точно на мен попадна.“ „О, какъв прекрасен късмет! — възкликва плъхът. — Да налетя на котарак вегетарианец!“ Но в следващия миг котаракът скача върху плъха, приковава го с лапи към пода и забива остри зъби в гърлото му. С последния си дъх плъхът успява да го попита: „Но, господин котарак, нали си вегетарианец и не ядеш месо? Или само ме излъга?“. Котаракът се облизва и отговаря: „Не те излъгах. Наистина не ям месо. Но ще те отнеса у дома и ще те заменя за една маруля“.
Аомаме се замисли за миг, преди да попита:
— Каква е поуката?
— Няма поука всъщност. Просто се сетих за вица одеве, когато стана дума за късмета. Но ти можеш да си извлечеш от него какъвто си искаш извод.
— Много утешителна приказка.
— И още една малка подробност. Сто на сто, преди да влезеш, ще те опипат и ще ти преровят чантата. Много предпазливи са. Така че имай го предвид.
— Ще го имам.
— Хубаво — рече Тамару. — До нова среща някъде.
— До нова, някъде — повтори по рефлекс Аомаме.
Тамару прекъсна връзката. Аомаме се вгледа за миг в слушалката, направи лека гримаса и я остави. После, след като наизусти номера от пейджъра, го изтри. До нова, някъде, повтори си наум. Но бе убедена, че никога повече няма да види Тамару.
* * *
Аомаме прерови сутрешния вестник, но не откри нищо по повод смъртта на Аюми. Което вероятно означаваше, че разследването не е установило нищо ново. Несъмнено седмичните списания ще разчепкат случая от всички посоки. Млада полицайка на активна служба участва в секс игра с белезници в хотел за любовни срещи в Шибуя, след което я намират удушена чисто гола. На Аомаме не й беше до сензационни репортажи. Откакто се бе случило нещастието, не си беше пускала телевизора — не желаеше да чуе някоя говорителка да съобщава за смъртта на Аюми с обичайния леко истеричен тон.
Естествено, разчиташе да хванат извършителя. И той да си получи заслуженото. Но какво значение щеше да има залавянето му, осъждането му и излагането на показ на всички подробности около убийството? Нищо нямаше да й върне Аюми, в това беше сигурна. А и присъдата най-вероятно ще е лека. Ще го обявят за непредумишлено убийство, нещастен случай. Независимо че и смъртна присъда нямаше да поправи стореното. Аомаме затвори вестника, опря лакти о масата и поседя известно време с опряно в дланите си лице. Мислеше си за Аюми, но сълзите бяха секнали. Вече изпитваше единствено гняв.
* * *
Много време й оставаше до седем вечерта, а нямаше с какво да го запълни, нямаше работа в спортния клуб. Съгласно разпорежданията на Тамару бе оставила пътната си чанта и дамската си чантичка в монетно гардеробче на гара Шинджуку. Пътната чанта съдържаше пачка банкноти и достатъчно дрехи (включително бельо и чорапи) за няколко дни. През три дни ходеше до Шинджуку да пуска нови монети в гардеробчето и да проверява съдържанието му. Апартаментът не се нуждаеше от почистване, а и да си сготви не можеше — хладилникът бе почти празен. С изключение на фикуса, в квартирата, която все още съхраняваше дъха на живот, не бе останало почти нищо. Изхвърлила бе всичко, което можеше да носи някаква информация за личността й. Всички чекмеджета бяха изпразнени. А от утре и мен няма да ме има. От мен няма да остане и най-малката следа.
Дрехите й за вечерта бяха внимателно сгънати върху леглото. До тях стоеше син спортен сак с пълен комплект оборудване за стречинг. За всеки случай провери отново съдържанието му: горнище и долнище от жарсе, постелка за йога, голям и малък пешкир и кутийката с фино заострения ледокоп. Всичко си беше на мястото. Извади ледокопчето от кутийката, опипа връхчето му да се убеди в остротата му и за всеки случай го прекара леко по най-финия брус, с който разполагаше. Представи си как иглата потъва безшумно в онази специална точка на тила на мъжа, сякаш нещо я засмуква навътре. Както винаги, всичко трябваше да приключи за един миг — без писък, без кръв, само моментален спазъм. Натисна игличката в корка и положи внимателно ледокопчето обратно в кутийката му.
После извади увития в тениска „Хеклер & Кох“ от кутията за обувки и с отработени движения зареди седемте деветмилиметрови патрона в пълнителя. Със сух звук вкара патрон в патронника. Сне предпазителя, после го върна на място. Уви пистолета в бяла носна кърпа и го пусна в найлонова торбичка. А нея скри сред бельото. Какво друго ми остава да сторя?
Нищо не й идваше на ум. Застанала насред кухнята, Аомаме си направи кафе с кипналата вода. После седна на масата и започна да го пие и да яде кроасан.
Това вероятно ще е последната поръчка, рече си. — Ще е най-важната и най-трудната ми задача. След като я изпълня, няма да ми се налага да убивам друг човек.
* * *
Аомаме нямаше нищо против смяната на самоличността й. Напротив, дори се радваше. Не беше кой знае колко привързана нито към името си, нито към физиономията си, а и в миналото си нямаше нищо, за което би съжалявала. Началото на нов живот — май за това най-много съм си мечтала.
Най-странното бе, че само едно нещо не искаше Аомаме да загуби — малките си нещастни гърди. От дванадесетгодишна възраст живееше с непоколебимо недоволство по отношение на формата и размера на гърдите си. Често си беше мислила дали пък нямаше да води далеч по-спокоен живот, ако гърдите й бяха само мъничко по-големи. Но ето че сега, изправена пред възможността да й ги увеличат (избор, който май от само себе си се налагаше), осъзна, че няма и капка желание да ги променя. Много добре си бяха. Направо идеални всъщност.
Докосна ги през бюстието. Същите като преди: две бучки невтасало тесто — поради неправилно смесени съставки — при това леко различни по размер. Поклати глава. Абе, голяма работа! Нали са си мои. И какво друго ще ми остане от мен?
Разбира се, ще ми остане и споменът за Тенго. Допирът на ръката му. Моята разтрепераност ще ми остане. И желанието да съм в обятията му. Дори когато стана съвършено нов човек, никой няма да ми отнеме обичта към Тенго. И тук е основната разлика между Аюми и мен. В моята сърцевина не присъства нищото. А и самата тя не е суха пустиня. В моята сърцевина е любовта. Цял живот ще обичам онова десетгодишно момче Тенго — силата му, интелигентността му, добротата му. Той не съществува тук, при мен, но плът, която не съществува, няма и да умре, а и непоетите обещания никога не се нарушават.
Присъстващият в Аомаме тридесетгодишен Тенго не бе истинският. Този Тенго бе само една хипотеза, така да се каже, изградена изцяло в съзнанието й. Този Тенго бе запазил своята сила, интелигентност и доброта, но бе израснал зрял мъж с мощни мишци, широка гръд и големи, силни гениталии. И се явяваше до нея винаги, когато го пожелаеше — да я прегръща здраво, да гали косите й и да я целува. Стаята им винаги бе тъмна, така че Аомаме не можеше да го види. От него поемаше единствено очите. Дори в тъмното виждаше топлите му очи. Взираше се в тях и виждаше света такъв, какъвто го виждаше и той.
Периодично обземащата я неистова нужда да преспи с мъж произтичаше може би от желанието й да опази онзи Тенго в себе си възможно най-неопетнен. С участието си в див секс с непознати мъже очевидно се мъчеше да постигне освобождаването на плътта си от оковите на желанието. Мечтаеше да прекарва насаме с Тенго всичкото си време в спокойния, тих свят, в който се озоваваше след такова освобождение — да са само двамата и никой да не си безпокои. Явно за това копнееше тя.
Аомаме прекара няколко часа този следобед в размисъл за Тенго. Седеше на алуминиевия стол на тясното балконче, разглеждаше небето, слушаше рева на уличното движение и докато си мислеше за него, опитваше от време на време по никой лист от нещастното си фикусче. На следобедното небе нямаше все още нито една луна. До изтриването им оставаха още няколко часа. Къде ли ще съм по това време утре, запита се Аомаме. Нямам никаква представа. Но това е дребна подробност в сравнение с факта, че на този свят съществува Тенго.
* * *
Поля за последен път фикуса, после сложи на грамофона плочата с Яначековата „Симфониета“ — единствената плоча, която си беше оставила. Затвори очи и се заслуша в музиката, докато си представяше ветровитите поля на Бохемия. Колко хубаво ще е да се разхожда с Тенго на такова място! Хванати за ръка, естествено. Вятърът ще ги вее и ще люлее безшумно меките зелени треви. Аомаме усещаше топлината на Тенговата ръка в нейната. А сцената постепенно избледняваше, като щастливия край на някой филм.
Аомаме си легна и преспа половин час, свита на кравай. Нищо не й се присъни. Бе дълбок сън без сънища. Когато се събуди, стрелките на часовника сочеха 4:30. Извади от хладилника останалата й шунка и яйца и ги изпържи. Прокара ги с портокалов сок направо от картонената кутия. Тишината след съня й бе необичайно тежка. Пусна радиото. Някаква УКВ станция предаваше концерт за дървени духови инструменти от Вивалди. Пиколото чуруликаше като пойна птичка. Но за Аомаме музиката просто подчертаваше нереалността на настоящата й действителност.
Разчисти кухненската маса, взе душ и си облече екипа, който от седмици си беше приготвила за този ден — семпли дрехи, позволяващи свобода на движенията: бледосин памучен панталон и бяла блузка с къс ръкав. Прибра косата си на кок и го захвана с шнола. Никакви накити. Дрехите, които свали от себе си, не сложи в коша за пране, а в черна найлонова торба за боклук. Тамару щеше да се погрижи за тях. Изряза ноктите на ръцете си и дълго си ми зъбите. Почисти си и ушите. После пооскуба веждите си, нанесе тънък слой крем върху лицето си и мацна малко одеколон на тила си. Огледа се внимателно от всички възможни ъгли, да се убеди, че няма никакви проблеми, взе сака с емблемата на „Найки“ и излезе от дома си.
Застоя се на входната врата, озърна се да хвърли последен поглед със съзнанието, че повече няма да се върне тук. При тази мисъл апартаментчето й се стори невероятно нещастно, като някаква затворническа килия, която се заключва единствено отвътре, без нито една картина или ваза. Самотно стоеше на балкона евтиният фикус, купен като заместител на златните рибки. Не можеше да повярва, че е прекарала толкова години от живота си тук без нито един въпрос, без грам недоволство.
— Сбогом — промърмори. По-скоро не на апартамента, а на онова нейно „аз“, което го беше обитавало.
Шеста глава
(Тенго): Ръцете ни са много дълги
Известно време ситуацията остана непроменена. Никой не търсеше Тенго. Нямаше и вест нито от Комацу, нито от професор Ебисуно или от Фука-Ери. Сякаш всички го бяха забравили или се бяха преместили на Луната. Ако последното наистина бе станало, Тенго нямаше да има проблем, но за жалост нещата невинаги се развиваха в негова полза. Не, не са отишли на Луната. Просто си имат куп задължения ден подир ден и нямат нито време, нито желанието да уведомяват Тенго за действията си. Тенго се стараеше да спазва инструкциите на Комацу и всеки ден преглеждаше вестника, но поне в този, който гледаше, нямаше нищо за Фука-Ери. Вестникарската индустрия ровеше най-старателно отминалите събития, но се отнасяше с голяма доза пасивност към текущите. Което, предполага се, внушаваше, че „в момента нищо особено не се случва“. И понеже си нямаше телевизор, Тенго не можеше да знае как случаят се отразява от телевизионните новинари.
Що се отнася до седмичните списания, те почти до едно се захванаха с тази история. Не че Тенго ги четеше като хората. Но не можеше да не види във вестника рекламите на тези списания със сензационните заглавия „Истината около загадъчното изчезване на красивата тийнейджърка, автор на бестселър“, „Авторката на «Въздушната какавида» Фука-Ери (17): Къде е тя сега?“, „Потайното минало на изчезналата красива млада авторка“. В няколко от рекламите фигурираше и снимката на Фука-Ери от пресконференцията. Тенго, естествено, се интересуваше донякъде от съдържанието на репортажите, но нямаше никакво намерение да пръска куп пари, за да събере пълния набор от седмичници. Пък и Комацу със сигурност щеше да му съобщи, ако в тях се появеше нещо, което пряко да го засяга. Липсата на контакти означаваше, че поне засега няма нищо ново. С други думи, хората още не знаеха, че „Въздушната какавида“ е (вероятно) творба на задкулисен автор.
Ако съдеше по заглавията, медиите се интересуваха най-вече от самоличността на бащата на Фука-Ери и от миналото му на известен екстремист, от факта, че е израсла в пълна изолация в комуна в планинските части на Яманаши, и от сегашния й настойник професор Ебисуно (прочут навремето си интелектуалец). Но това, че никой не знаеше местонахождението на красивата загадъчна тийнейджърка, не пречеше на „Въздушната какавида“ да си стои на върха на бестселърите. Напротив, всички тези въпроси без отговор изостряха общественото внимание.
Ако се съдеше по наличните признаци обаче, отсъствието на Фука-Ери щеше да се проточи и разследването неминуемо щеше да обхване все по-широки области. Тогава вече нещата можеха да се усложнят. Разровеше ли се някой, да речем, в образованието на Фука-Ери, нямаше начин да не открие, че страда от дислексия и че по тази причина на практика не е ходила на училище. Щяха да излязат наяве всичките й оценки по японски и съчинения (ако изобщо е писала такива), а оттам и въпросът как е успяло едно момиче с дислексия да сътвори такава блестяща проза. Не беше нужно човек да е гений, че да се досети, и хората щяха да почнат да се питат дали пък някой не й е помагал.
Подобни съмнения, разбира се, първоначално щяха да бъдат отнесени към Комацу — редактора, отговарящ за повестта, контролирал всичко, свързано с публикуването й. А Комацу сто на сто щеше да заяви, че не знае нищо по въпроса. С най-спокойна физиономия щеше да твърди, че ролята му се е свеждала единствено до това да предаде ръкописа на журито и че няма нищо общо с творческия процес по създаването й. Комацу много го биваше да запазва своята безизразност, докато говореше неща, в които и сам не вярваше; не че и другите опитни редактори не владееха това умение до определена степен. И веднага след като отхвърлеше възможността да е знаел за измамата, щеше да се обади на Тенго и с драматичен тон да му съобщи: „Ей, Тенго, взе да става напечено“, сякаш и той самият се кефи на лудницата.
А пък можеше и наистина да се кефи. Понякога Тенго оставаше с чувството, че Комацу страда от известен стремеж към самоунищожение. Нищо чудно някъде дълбоко в себе си да таеше надеждата целият план да стане обществено достояние, да се превърне в сочен, огромен скандал, чиято експлозия да разпарчетоса всички замесени в случая. Но в същото време Комацу си оставаше и трезвомислещ реалист. От него по-скоро можеше да се очаква да потисне стремежа си, отколкото да вдигне платна към бездната на разрухата.
Той сигурно отдавна бе изчислил как поне той да оцелее, независимо от крайния изход. Как точно се канеше да успее в конкретния случай, Тенго не можеше да си представи, но Комацу със сигурност умееше да експлоатира всичко в своя полза, било то скандал, та дори и тотална катастрофа. Толкова ловък играч бе, че нямаше правото да намира кусури на професор Ебисуно в това отношение. Но Тенго си рече с известна увереност, че Комацу сто на сто ще се свърже с него, ако на хоризонта се появят облаците на съмнението относно авторството на „Въздушната какавида“. Дотук Тенго бе функционирал просто като удобен и ефикасен инструмент в ръцете на Комацу, но сега се бе превърнал и в негова ахилесова пета. Ако разкриеше всички факти, щеше да постави Комацу в неудобно положение, така че Комацу не можеше да не се съобрази с него. Просто трябваше да изчака обаждането му; докато онзи не му се обажда, значи още не е станало „напечено“.
Тенго повече го вълнуваше какво ли прави в момента професор Ебисуно. Явно принуждаваше полицията да действа — досаждаше им с вероятността изчезването на Фука-Ери да е свързано със Сакигаке и използваше случая, за да намери пробойна в твърдата обвивка на религиозната организация. Но самата полиция? Движеше ли се тя в тази насока? Най-вероятно — да. На медиите вече им излизаше пяна от устата да тръбят за връзката между Фука-Ери и Сакигаке. Ако полицията не предприемеше нищо в тази посока, а впоследствие се появяха нови данни, щяха да я критикуват здраво, че не си е свършила работата. Но ако пък водеше някакво разследване, явно го държеше в тайна, а това означаваше, че нито седмичните списания, нито телевизиите щяха да могат да се доберат до съществена нова информация.
На прибиране от школата за зубрене един ден Тенго намери в пощенската си кутия до главния вход на кооперацията дебел плик с името на Комацу като подател, емблемата на издателя му и шест пощенски клейма за препоръчана поща. След като си влезе, Тенго отвори плика и извади отвътре копия от най-новите рецензии на „Въздушната какавида“ и писмо от Комацу. Доста време му отне разчитането на Комацувите драскулки.
* * *
Тенго,
Нищо ново засега. Все още не са намерили Фука-Ери. Седмичниците и телевизиите поставят ударението върху раждането и детството й, така че за наше щастие ние още не сме засегнати. Продажбите на книгата продължават да нарастват, но не знам вече да се радвам ли, или не. От компанията обаче са много доволни, при което шефът ми връчи похвална грамота и парична награда. Повече от двадесет години работя в списанието им, но за пръв път казват нещо хубаво по мой адрес. Та понякога ми се приисква да мога да им зърна физиономиите, ако научат истината. Прилагам копия от рецензии и други статии по повод „Въздушната какавида“. Прегледай ги за свое сведение, когато имаш време. Смятам, че някои ще ти се сторят наистина интересни, а други ще те разсмеят — при условие че ти е до смях, разбира се.
Помолих мой приятел да хвърли едно око на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, за която стана дума миналия път. Създадена е преди няколко години, има държавен лиценз и провежда активна дейност. Има си офис и представя ежегоден финансов отчет. Всяка година дава субсидии на определен брой учени и автори — или поне така твърдят. Моят източник не е успял да установи откъде се финансира и според него в цялата работа има нещо гнило. Нищо чудно да е създадена с цел отклоняване на данъци. Това би могло да се установи при по-подробно разследване, но за такова нямаме нито време, нито пари. Както споменах и миналия път, не съм убеден, че една подобна фондация наистина би желала да даде три милиона йени на такъв неизвестен писател, какъвто си ти. А това може да означава единствено, че са надушили връзката ти с „Въздушната какавида“. Така или иначе, най-разумно според мен ще е да нямаш нищо общо с тази организация.
* * *
Тенго прибра писмото от Комацу в плика. Защо ли си е направил труда Комацу да му напише такова писмо? Възможно е просто да го е добавил към изпратените рецензии, но това не му е в стила. Ако е искал да съобщи нещо на Тенго, щеше да го направи по телефона, както винаги. Едно такова писмо можеше да представлява бъдеща улика. Предпазливият Комацу нямаше как да не си е дал сметка за това. Или пък се притесняваше по-малко от възможната улика, отколкото от това, че подслушват телефона му?
Тенго хвърли поглед към телефона си. Подслушване? И през ум не беше му минавало, че някой може да подслушва точно неговия телефон. Но пък цяла седмица апаратът нито веднъж не бе иззвънял. Да не би публично да се знаеше, че го подслушват? Не се бе обаждала дори по-възрастната му приятелка, която обичаше да бъбри по телефона. Крайно необичайно.
А още по-необичаен бе фактът, че миналия петък тя не дойде. Поначало се обаждаше, ако нещо я възпрепятстваше да дойде — я останало си у дома настинало дете, я внезапна поява на месечното й кръвотечение. Последния петък обаче изобщо не се беше обадила. В очакване на посещението й Тенго бе спретнал скромен обяд, но в крайна сметка му се наложи да прекара деня сам. Може й нещо спешно да й се бе случило, но не бе никак нормално и дума да не чуе от нея. А той да я потърси беше изключено.
* * *
Прогони от мислите си и приятелката, и телефона. Седна на кухненската маса и зачете рецензиите една по една. Бяха подредени по дати, а с химикалка в горния ляв ъгъл пишеше името на вестника или списанието и датата на публикуването. Вероятно тази работа бе свършила почасовата секретарка на Комацу; самият той бе много далече от подобна тегоба. Повечето рецензии бяха положителни. Много от критиците хвалеха повестта за нейната задълбоченост и смелост и отчитаха прецизния й стил; неколцина дори намираха за „невероятно“ това, че е написана от седемнадесетгодишно момиче. Не са много далече от истината, рече си Тенго.
Една от рецензиите наричаше авторката „нова Франсоаз Саган, попила атмосферата на магическия реализъм“. Макар да бе мъглява и изпълнена с уговорки, като цяло, изглежда, одобряваше творбата.
Доста от рецензентите обаче бяха озадачени — или просто с неустановено мнение — по отношение на смисъла на въздушната какавида и човечетата. Един от критиците завършваше статията си с думите: „Като повествование творбата е съставена по изключително интересен начин и увлича читателя до самия си край, но когато стане въпрос за въздушната какавида или кои са тези човечета, оставаме във вир от мистериозни въпросителни. Допускаме, че авторката може да е желала точно това, но много читатели са по-склонни да приписват тази неяснота на авторски мързел. Като дебют е много добра, но ако авторката желае да се радва на дълга писателска кариера, ще трябва в най-близко бъдеще да ни разясни своята умишлено тайнствена позиция“.
Тенго накриви глава в знак на недоумение. След като авторката е успяла да създаде „повествование, съставено по изключително интересен начин“, което „увлича читателя до самия си край“, как може в същото време да бъде наречена „мързелива“?
Но и самият Тенго, честно казано, нямаше ясна позиция по въпроса. Ами ако бъркаше някъде, а критикът бе прав? Толкова дълбоко се бе потопил в пренаписването на „Въздушната какавида“, че на практика се бе лишил от всякаква възможност да е обективен. И сега възприемаше и въздушната какавида, и човечетата като нещо, което съществува у самия него. Но и той, най-честно казано, не знаеше какво означават те. Нито пък го вълнуваха особено. Най-важното за него бе дали някой би приел, или отхвърлил съществуването им като факт, а Тенго с най-голяма готовност ги приемаше и тъкмо затова бе успял да посвети изцяло и сърцето, и душата си на пренаписването на „Въздушната какавида“. Ако не бе успял да приеме повестта като своя според наложените от самата нея условия, не би се замесил в измамата дори ако му предложеха цяло състояние или го заплашеха.
И все пак неговият прочит на историята си бе само негов. Не можеше да не изпита известно съчувствие към доверчивите мъже и жени, останали „във вир от мистериозни въпросителни“ след прочитането на „Въздушната какавида“. Представи си куп недоумяващи хора, вкопчили се в пъстроцветни спасителни пояси и дрейфуващи безцелно по повърхността на пълен с въпросителни вир под палещите лъчи на едно съвсем нереалистично слънце. Тенго изпитваше определена отговорност към така закъсалата общественост.
Но пък може ли изобщо някой да спаси всички хора на света?, питаше се Тенго. Дори да събереш на едно място всичките богове на света, пак няма да успеят да премахнат ядрените оръжия, нито да унищожат тероризма. Нито да сложат край на сушата в Африка, нито да съживят Джон Ленън. Напротив — ще се разделят на фракции и ще почнат да се бият помежду си, та светът ще стане още по-хаотичен, отколкото е в момента. В сравнение с тоталната безпомощност, която подобно положение би сътворило, плаването във вир от мистериозни въпросителни представлява един съвсем незначителен грях.
Тенго прочете едва половината от изпратените му от Комацу рецензии на „Въздушната какавида“, преди да ги натика обратно в плика. Ясно беше какво пишеше в останалите. Като сюжет „Въздушната какавида“ се бе сторила пленителна на доста хора. Сред запленените бяха и Тенго, и Комацу, и професор Ебисуно, и невероятно много читатели. Какво друго да очакват от нея?
* * *
Телефонът иззвъня малко след девет вечерта във вторник, докато Тенго слушаше музика и четеше книга. Това бе любимата му част от деня — да чете до насита, преди да заспи. Не заспиваше, докато не се умореше от четене.
Телефонът му отдавна не беше звънял, а в звъна му имаше нещо злокобно. Това не беше Комацу. Когато Комацу го търсеше, звънът бе друг. Тенго се подвоуми дали изобщо да вдигне. Остави го да иззвъни пет пъти и едва тогава вдигна игличката от плочата и взе слушалката. Току-виж беше приятелката му.
— Господин Кавана? — попита непознат на Тенго мек, плътен мъжки глас.
— Да — отвърна той плахо.
— Извинете ме за късното обаждане. Казвам се Ясуда — обяви мъжът с неутрален тон — нито дружелюбен, нито враждебен, нито безличен, нито фамилиарен. Ясуда ли? Често срещано име, но лично той май не познаваше нито един Ясуда. — Обаждам ви се, за да ви предам едно съобщение. — И тук направи лека пауза, сякаш сложи разделителна лентичка между две страници. — Струва ми се, че съпругата ми няма да може повече да посещава дома ви. Това е всичко, което исках да ви кажа.
Ясуда! Ами да! Това бе фамилното име на приятелката му Киоко! Киоко Ясуда. Но понеже нито веднъж не го бяха споменавали в разговорите си, сега не можа да включи на мига. Значи, онзи на телефона е съпругът на Киоко. Тенго имаше чувството, че нещо е заседнало напряко на гърлото му.
— Добре ли ме разбрахте? — попита мъжът с абсолютно безизразен тон — поне Тенго не усети никаква емоция. Говореше на едва доловим диалект — от Хирошима или Кюшу най-вероятно; Тенго не можеше да каже с точност.
— Няма да може повече да ме посещава — повтори като ехо Тенго думите му.
— Точно така. Няма да може повече да ви посещава.
Тенго набра смелост да попита:
— Случило ли й се е нещо?
Мълчание. Въпросът му увисна в пространството без отговор. По някое време мъжът отвърна:
— Просто ви уведомявам, господин Кавана, че най-вероятно повече няма да видите съпругата ми. Друго нямам какво да ви кажа.
Онзи знаеше, че Тенго е спял с жена му. Веднъж седмично. Цяла година. Усещаше се, че му е известно. Но най-неочаквано в тона му липсваше както гняв, така и обида. А съдържаше нещо съвсем различно — не толкова лично чувство, колкото обективно описание — на занемарена, буренясала градина, на сухо дере след голямо наводнение или нещо подобно.
— Не съм сигурен, че…
— Това ви стига — прекъсна го мъжът. В гласа му взеха да се долавят следи от преумора. — Но държа да сте наясно със следното: съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма. Това искам да ви предам.
— Безвъзвратно изгубена — повтори Тенго.
— Нямах никакво желание да ви се обаждам, господин Кавана. Но ако не ви се обадех, нямаше нощем да ме лови сън. Вие как мислите? Че за мен този разговор е удоволствие ли?
От другия край на жицата не идваше никакъв шум, докато мъжът мълчеше. Изглежда, се обаждаше от невероятно тихо място. Или насъбралата се у него емоция действаше като вакуум и обираше всички звукови вълни наоколо му.
Тенго нямаше как да не зададе някой и друг въпрос на мъжа. Иначе всичко щеше да си остане сбирщина от неразбираеми намеци. Не биваше в никакъв случай да позволи на онзи да затвори! Но той явно не възнамеряваше да съобщи на Тенго никакви подробности. А какъв вид въпроси се задават на човек, който не възнамерява да ти разкрие действителното състояние на нещата? Какви думи да произнесе, когато насреща си има вакуум? Но докато Тенго се бореше да намери подходящите думи, връзката прекъсна без предупреждение. Мъжът бе оставил слушалката, без нищо повече да каже, и бе зарязал Тенго. Вероятно завинаги.
Тенго подържа известно време слушалката на ухото си. За всеки случай: ако някой подслушваше линията, може би щеше да усети присъствието му. Затаи дъха си и се вслуша, но не чу никакви издайнически шумове. Долавяше единствено собствения си пулс. И колкото повече слушаше, толкова повече се чувстваше като крадец, промъкнал се нощем в дома на непознат: крие се в сенките, не смее да диша, чака всички да заспят.
Кипна вода и си запари зелен чай за успокоение на нервите. Гушнал в дланите си чашката без дръжка, седна на кухненската маса и си преговори наум току-що проведения разговор.
„Съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма. Това искам да ви предам.“ Под каквато и да било форма — точно тази фраза най го измъчваше. Намекваше му за нещо тъмно, влажно, слузесто. Изглежда, онзи човек Ясуда искаше да му внуши, че дори жена му да поиска някога пак да посети Тенговия апартамент, буквално ще й е невъзможно да изпълни желанието си. Невъзможно в какъв смисъл? В какъв контекст? И какво искаше да му каже с това „безвъзвратно изгубена“? В мисълта му се появи образ на тежко пострадала в катастрофа Киоко Ясуда, или сполетяна от неизлечима болест, или ужасно обезобразена в резултат на някакво насилие. Прикована към инвалидна количка, без някой крайник, или бинтована от глава до пети, без да може да помръдне. Или пък затворена в някое подземие като куче с верига. Всички тези възможности обаче му изглеждаха сравнително невероятни.
Киоко Ясуда (както бе почнал да я нарича Тенго в съзнанието си) почти никога не говореше за своя съпруг. Нищо не бе казала на Тенго: нито какъв е по професия, нито на колко години е, как изглежда, какъв е по характер, как са се запознали, как са се оженили, дали е слаб, или дебел, нисък или висок, нито дори дали се спогаждат, или не. Онова, което бе известно на Тенго, бе, че не е особено притеснена във финансово отношение (напротив, имаше вид на материално осигурена жена) и че е недоволна или от честотата, или от качеството на секса със съпруга й, макар че и за последното Тенго трябваше по-скоро да се досеща. През следобедите им в леглото си бяха говорили за сума ти неща, но темата за съпруга й нито беше възниквала, нито Тенго бе проявил дори капка интерес към нея. Предпочиташе да не знае нищо за мъжа, чиято жена бе откраднал. Струваше му се, че така е по-редно. Но сега, в тази нова ситуация, съжали, че никога не я бе питал за мъжа й (а тя сигурно щеше да му отговори най-откровено). Ревнив ли е съпругът й? Обсебваща личност ли е? Склонен ли е към насилие? Опита се да се постави на негово място. Как би се чувствал, ако ролите им бяха разменени? Да кажем, че самият той е женен, с две малки деца, в спокоен дом, но изведнъж установява, че жена му се чука веднъж седмично с друг мъж — при това с десет години по-млад от нея, и то в продължение на цяла една година? Как би реагирал самият той на подобна ситуация? Кои чувства щяха да владеят сърцето му? Отмъстителен гняв? Дълбоко разочарование? Неясна тъга? Презрително безразличие? Чувството за изгубен допир с действителността? Или неразграничима смесица от няколко емоции?
Колкото и да разсъждаваше Тенго, така и не успя да определи окончателно как щеше да се чувства. Но през цялото време на размисъл в съзнанието му се явяваше образът на майка му по бял комбинезон, подаваща гърдите си на непознат нему мъж. Кръгът на съдбата май се затвори, мина му през ум. Загадъчният млад мъж можеше да е самият Тенго, а жената в обятията му — Киоко Ясуда. Композицията си оставаше непроменена; само индивидите са се сменили. Означава ли това, че животът ми е бил просто процес, посредством който давам конкретна форма на спящия у мен образ? И до каква степен съм отговорен за това, че се е изгубила безвъзвратно?
* * *
Сънят бе избягал надалече от Тенго. Все чуваше гласа на онзи Ясуда. Подхвърлените от него намеци натискаха с пълна сила Тенго, а казаните думи привнасяха една особена реалност. Тенго си мислеше за Киоко Ясуда. Представяше си най-подробно лицето и тялото й. За последно я видя по-миналия петък, преди две седмици. Както винаги, прекараха повечето време в секс. Но след обаждането на мъжа й всичко това вече му се струваше отдавна отминало, епизод от историята.
На етажерката му стояха няколкото дългосвирещи плочи, които бе донесла от дома си, да ги слушат двамата в леглото: всичките много, много стари джаз изпълнения на Луис Армстронг, Били Холидей (и те с участието на Барни Бигърд), и тава на Дюк Елингтън със записи от 40-те години. Тя ги слушаше — и боравеше с тях — с изключително внимание. Обложките бяха поизбелели от годините, но самите плочи имаха вид на чисто нови. Тенго вземаше една обложка подир друга и колкото повече ги гледаше, толкова по-ясно му ставаше, че надали ще я види повече.
В най-строгия смисъл на думата Тенго не беше влюбен в Киоко Ясуда. Никога не го обзе чувството, че би желал да прекара целия си живот с нея или че страшно ще го боли, ако се разделят. Тя в нито един момент не бе успяла да накара сърцето му да трепне по онзи особен начин. Но бе свикнал по-възрастната му приятелка да е част от живота му и, естествено, се бе привързал към нея. Чакаше с желание да дойде поредният петък, в който голите им тела да се слеят. За Тенго връзката им бе доста необичайна. Той поначало не се привързваше много към жените. Можеше дори да се каже, че с повечето жени — независимо дали имаше с тях сексуална връзка, или не — се чувстваше някак си неудобно. И за да тушира това си неудобство, Тенго ограждаше една определена част от сърцето си. С други думи, имаше кътчета в сърцето му, които държеше да останат под ключ. Спрямо Киоко Ясуда обаче всички тези сложни операции бяха излишни. Като начало, тя идеално схващаше какво точно иска той и какво не. В крайна сметка Тенго смяташе, че е извадил голям късмет, като я е срещнал.
Но ето че нещо се беше случило и тя бе станала безвъзвратно изгубена. По някаква неизвестна причина нямаше да е в състояние да посещава повече дома му под каквато и да било форма. А според съпруга й най-добре било Тенго да си няма представа нито за причината, нито за следствието.
* * *
Понеже още не бе готов за сън, Тенго седеше на пода и слушаше тихо плочата на Дюк Елингтън. Телефонът иззвъня отново, когато стрелките на стенния часовник сочеха 10:12. Тенго не се сещаше кой друг може да го търси по това време освен Комацу, но и сега не беше неговото припряно, нетърпеливо звънене. По-вероятно бе да е пак Ясуда, сетил се, че е пропуснал да му каже нещо. Тенго не изпитваше никакво желание да вдигне. От опит знаеше, че обажданията по това време никога не са приятни. Но предвид текущото му положение реши, че няма друг избор, освен да се обади.
— Нали разговарям с господин Кавана? — попита мъжки глас. Но не беше Комацу. Не беше и Ясуда. Гласът принадлежеше безспорно на Ушикава, но устата му сякаш бе пълна с вода или с друга неопределима течност. И странната му физиономия, и плоската деформирана глава се появиха автоматично в съзнанието на Тенго. — Ъъъ, извинявайте, че толкова късно ви звъня. Обажда се Ушикава. Знам, че онзи ден ви се натрапих неочаквано и ви отнех куп ценно време. И днес ми се ще да се бях обадил по-рано, но възникна нещо спешно и докато се усетя, вижте кое време стана. Повярвайте ми, господин Кавана, много добре знам, че сте от хората, които рано лягат, рано стават и това е похвално. Стоенето до късно, губенето на време никому не са полезни. Най-добре е човек да си ляга веднага след като се стъмни и да става сутрин по изгрев-слънце. Но не знам защо — явно по някаква интуиция — ми хрумна, че тази вечер може да сте още буден, господин Кавана, та макар да не е особено възпитано, се реших да ви звънна. Надявам се, че не съм улучил неподходящ момент.
На Тенго никак не се поправи онова, което чу, нито фактът, че Ушикава знае домашния му номер. И за никаква интуиция не можеше да става дума: обаждаше се, понеже знаеше прекрасно, че Тенго е буден и сън не го хваща. Или пък знаеше, че прозорците му светят. Дали не наблюдаваха апартамента му? Почти успя да си представи как някой от „трудолюбивите и способни изследователи“ наблюдава отнякъде квартирата му с помощта на мощен бинокъл.
— Наистина още не съм си легнал. „Интуицията“ ви е вярна. Може би попрекалих със зеления чай.
— Лошо, много лошо, господин Кавана. Безсънните нощи често пораждат ненужни мисли. Какво ще кажете в такъв случай да си поговорим за малко?
— Стига да не е на тема, която още повече ще ме разсъни.
Ушикава се разсмя. На неговия край — някъде по света — деформираната му глава взе да се тресе по своя си обезформен начин.
— Много смешно, господин Кавана. Разбира се, онова, което ще ви кажа, може да не ви унесе като приспивна песничка, но самата тема не е толкова убийствено сериозна, че да ви държи буден цяла нощ, това поне ви обещавам. Става въпрос за най-елементарно „да“ или „не“. По оня въпрос… за субсидията. Изключително привлекателно предложение, не смятате ли? Обмислихте ли го вече? Чакаме сега да чуем окончателния ви отговор.
— Доколкото си спомням, при последния ни разговор съвсем ясно ви отговорих отрицателно. Ценя високо офертата ви, но в момента притежавам всичко, от което имам нужда. Не съм финансово притеснен и предпочитам, ако може, да живея така, както съм живял досега.
— Тоест не желаете да сте никому задължен.
— Най-кратко казано — не желая.
— Предполагам, че постъпката ви е крайно похвална, господин Кавана — рече Ушикава с глас като леко покашляне. — Държите всичко сам да постигнете. Да сте минимално обвързан с разни организации. Много добре ви разбирам, но същевременно се и тревожа за вас, господин Кавана. Вгледайте се в света, в който живеем. Никой не знае кога какво може да стане. Всеки има нужда от нещо като застраховка, от нещо, което да му дава чувство за сигурност, да го засланя от вятъра. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, господин Кавана, но в настоящия момент вие нямате… ъъъ… абсолютно нищо, на което да се облегнете. Не можете да разчитате на нито един от хората около вас, струва ми се: при първата криза ще ви зарежат. Не съм ли прав? Както казват хората, предпазливостта предпазва. Важно е да сте се застраховали, преди да настъпи кризата, не мислите ли? И не става дума само за пари. В крайна сметка парите са просто символ на нещо друго.
— Не съм сигурен, че разбирам накъде биете — каза Тенго. Усещаше как се прокрадва отново онова чувство на отвращение, което изпита при първата си среща с Ушикава.
— Аз и не очаквах друго. Вие сте все още млад, здрав мъж. И вероятно затова не разбирате какво ви говоря. Но да ви дам един пример. След като преминете определена възраст, животът се превръща изцяло в процес на постоянна загуба. Нещата, които са били определящи в живота ви, започват едно по едно да ви се изплъзват от пръстите, така както зъбите се ронят от гребена. А на тяхно място се появяват единствено безстойностни имитации. Всичко изчезва едно по едно — и физическата ви сила, и надеждите, и мечтите ви, и идеалите, и убежденията, всички значения и, пак повтарям, хората, които обичате. Някои предварително обявяват заминаването си, други просто изчезват някой ден внезапно, без предупреждение. А заминат ли си, връщане назад няма. И търсенето на заместители никога не е успешно. Всичко е страшно болезнено — все едно с нож ви режат. И вие скоро ще станете на тридесет, господин Кавана, а това ще рече, че отсега започвате да навлизате постепенно в залеза на своя живот, тоест да стареете. И вероятно вече започвате да схващате онова болезнено усещане, че губите нещо, нали?
Тенго се зачуди дали пък мъжът не му намеква за Киоко Ясуда. Не е изключено да знаят за срещите им тук всяка седмица и за това, че съвсем наскоро нещо я е накарало да го изостави.
— Вие май знаете куп неща за частния ми живот — каза Тенго.
— О, не, ни най-малко! — взе да отрича Ушикава. — Говоря ви за живота поначало. Наистина. Много малко знам за частния ви живот.
Тенго продължи да мълчи.
— Умолявам ви, господин Кавана — въздъхна Ушикава, — бъдете така добър да приемете субсидията ни. Честно казано, намирате се в крайно несигурно положение. А ние сме в състояние да ви подкрепим при криза. Да ви хвърлим спасителен пояс. Ако така вървят нещата, току-виж сте се озовали в безизходна ситуация.
— Безизходна ситуация — повтори Тенго.
— Именно.
— И бихте ли пояснили каква точно ситуация имате предвид?
Ушикава млъкна за миг, после каза:
— Повярвайте ми, господин Кавана, някои неща е по-добре да не ги знаете. Има знания, способни да лишат човека от сън. И не можете да ги преборите със зелен чай. Ще ви отнемат завинаги спокойния сън. Искам… ъъъ… само да ви кажа следното. Представете си нещата по следния начин: все едно сте отворили някакъв специален кран и оттам, преди да сте се усетили, е излязло нещо специално, което сега влияе на хората около вас — оказва им някакъв съвсем нежелателен ефект.
— Имат ли нещо общо с това човечетата?
Изстреля въпроса си напосоки, но поне накара Ушикава да млъкне за малко. Тишината тежеше като черен камък, потънал на дъното на дълбоко водно тяло.
— Държа да знам истината, господин Ушикава. Оставете гатанките настрана и дайте да говорим конкретно. Какво се е случило с нея?
— „С нея“ ли? Не ви разбирам.
Тенго въздъхна. Въпросът бе прекалено деликатен за по телефона.
— Извинете ме, господин Кавана, но аз съм просто пратеник на моя клиент. Задачата ми засега е да разговарям по фундаментални въпроси колкото се може по-завоалирано — рече със заобикалки Ушикава. — Съжалявам, ако ви се струва, че умишлено ви дразня, но ми е позволено да разговарям за тези неща само по най-мъгляв начин. Пък и, право да си кажа, и моите познания по въпроса са доста ограничени. Така или иначе, нищо не знам за „нея“, която и да е тя. Ще трябва да сте по-конкретен.
— Хубаво. Кажете ми тогава кои са тези човечета?
— Пак повтарям, господин Кавана, че не знам нищо за въпросните „човечета“ — поне нищо повече от онова, което пише за тях във „Въздушната какавида“. Но едно ще ви кажа: ако съдя по уклона на забележките ви, имам чувството, че сте изпуснали нещо от чувала, без самият да имате представа за какво става дума. При определени обстоятелства това може да се окаже извънредно опасно. Моят клиент знае прекрасно колко опасно е това и за каква опасност става дума, а освен това те имат и някаква представа как да се справят с подобна опасност и тъкмо заради това ви протягаме ръка за помощ. Най-грубо казано, ръцете ни са много дълги — много дълги и много силни.
— Кой е този „клиент“, за когото непрестанно говорите? Случайно да е свързан по някакъв начин със Сакигаке?
— За съжаление не съм упълномощен да разкривам ничии имена — изрече Ушикава с тон, който като че съдържаше известна доза съжаление. — Но и без да навлизам в подробности, мога да ви кажа, че те притежават много специална сила. Непреодолима сила. А ние можем да застанем зад вас. Моля ви да ме разберете — това е окончателната ни оферта. Имате свободата да я приемете или да я отхвърлите. Но решите ли веднъж, няма връщане назад. Така че премислете всичко много хубаво. И да ви кажа още нещо: ако не сте на тяхна страна, при определени обстоятелства дългите им ръце могат, за съжаление, да се протегнат дотам, че да ви окажат някои нежелателни (и нежелани) влияния.
— За какъв вид „нежелателни влияния“ става дума?
Ушикава не отвърна веднага на Тенговия въпрос.
Вместо отговор чу нещо, което му заприлича на леко всмукване на слюнка от двете бузи на Ушикава.
— Не знам какъв е точният отговор — каза Ушикава. — Нищо конкретно не ми казаха и тъкмо затова ви говоря най-общи приказки.
— Добре де, а какво е онова, което уж съм бил пуснал от чувала? — настоя Тенго.
— И този отговор не го знам. С риск да се повторя, пак ще кажа, че съм нает за ролята на посредник. Докато стигне до мен, целият резервоар от информация се свежда до някакви си капчици. Това, което правя, е да ви предам точно казаното от моя клиент в рамките на ограничените ми пълномощия. Може би и вие си задавате въпроса защо моят клиент не се свърже директно с вас, което би ускорило нещата, а вместо това използват този странен мъж за посредник, но и аз знам отговора точно толкова, колкото и вие.
Ушикава се прокашля и зачака следващия въпрос, но когато такъв не последва, продължи:
— Та, вие, господин Кавана, ме питахте какво е онова, което уж сте бил пуснали от чувала, нали така?
— Точно така — потвърди Тенго.
— И аз не знам защо, господин Кавана, но понякога си мисля да не би пък да е нещо, за което трета страна не би била в състояние да предложи просто решение? Подозирам, че е нещо, което налага вие сам да тръгнете и да се поизпотите, докато установите какво е то. А може да се окаже, че след като сте изживели всичко това и сте стигнали до положение да сте си изяснили отговора, е станало прекалено късно. Лично за мен е очевидно, че притежавате… ъъъ… много специален талант, какъвто не се среща у обикновените хора. И тъкмо по тази причина наскорошното ви постижение съдържа в себе си авторитет, който не може да бъде лесно пренебрегнат. И клиентът ми, изглежда, цени много високо този ваш талант. Поради което ви предлагаме субсидията. Но за съжаление, само талант не достига. И в зависимост откъде го гледате, наличието на изключителен талант, който е недостатъчен, може да се окаже по-опасно, отколкото ако нищо не притежавате. Колкото и мъгляво да ви звучи, точно такова е впечатлението ми от наскорошния случай.
— С други думи, клиентът ви притежава достатъчно знания и способности да разбира тези неща.
— Хм, най-малко аз мога да преценя, не смятате ли? И изобщо може ли човек да каже кои качества са „достатъчни“?
— За какво съм им нужен?
— Ако ми позволите да направя аналогия с една епидемия, вие двамата най-вероятно изпълнявате ролята на — с извинение — главните преносители на заразата.
— Кои „ние двамата“? — запита Тенго. — За Ерико Фукада и мен ли става дума?
Ушикава не отговори на въпроса му.
— Ако ми позволите на това място да прибягна към една класическа аналогия, вие двамата вероятно сте отворили кутията на Пандора и сте пуснали не знам какво си по света. Ако съдя по собствените ми впечатления, клиентът ми смята, че точно това сте направили. Може и по случайност да сте обединили силите си, но от вас е произлязъл много по-силен екип, отколкото си представяте. Всеки от вас допринася с нещо, което липсва у другия.
— Но от правна гледна точка това не е престъпление.
— Така е. Разбира се, че не е… ъъъ… престъпление в юридическия смисъл на думата, нито в смисъла, придаван й на този свят. Но ако ми позволите да цитирам великото класическо произведение на Джордж Оруел — или по-скоро романа му като великолепен източник на сентенции, — вашият случай силно се доближава до онова, което той нарича „престъпмисъл“. И по някакво странно съвпадение сегашната година е 1984-та. Дали пък не е удар на съдбата? Но защо имам чувството, че тази вечер говоря прекалено много, господин Кавана? Макар повечето от нещата, които казвам, да са мои собствени нескопосани догадки, чиста проба мисловни спекулации, без нито грам сериозни доказателства. Просто вие ме попитахте, а аз ви предадох моите най-общи впечатления, нищо повече.
Ушикава млъкна, а Тенго заразмишлява. „Собствените му нескопосани догадки“, а? Доколко мога да му вярвам на този човек?
— Е, достатъчно за днес — рече Ушикава. — Въпросът е много важен. Ще ви дам още малко време. Много малко. Часовникът отмерва отминаващото време. Тик-так, тик-так, неумолимо. Моля ви да обмислите внимателно още веднъж офертата ни. Предполагам, че скоро пак ще се свържа с вас. Лека нощ засега. Радвам се, че си поприказвахме, и се надявам… ъъъ… че ще спите добре, господин Кавана.
Ушикава затвори. Тенго остана загледан за няколко секунди в мъртвата слушалка в ръката си, така както фермерът гледа пресъхналия зеленчук, който е вдигнал от поразеното от сушата поле. Напоследък много хора му затваряха телефона на Тенго.
Както и очакваше, спокойният сън така й не го навести цяла нощ. Тенго посрещна бледата зора, оцветила завесите му, и разсънилите се за нов работен ден печени градски гарвани, седнал на пода, опрял гръб в стената, замислен за приятелката си и за протягащите се към него неизвестно откъде дълги ръце. Мислите от този род обаче не го отнасяха наникъде, а просто се въртяха безцелно в кръг около една и съща точка. Тенго се огледа, въздъхна и си даде сметка, че е абсолютно сам. Ушикава беше прав. Нямаше си нищо, нямаше и на кого да се облегне.
Седма глава
(Аомаме): Там, където ви предстои да пристъпите
С високия си таван и притъмнено осветление просторното фоайе в главната сграда на хотел „Окура“ наподобяваше огромна стилна пещера. Приглушените разговори на насядалите по диваните във фоайето отскачаха от пещерните стени като въздишките на изкормено животно. Дебелият мек мокет можеше да мине за праисторически мъх на далечен северен остров и поглъщаше шума от стъпките в своя безкраен отрязък от натрупано време. Прекосяващите напред-назад фоайето мъже и жени приличаха на приковани на място с някое древно проклятие призраци, осъдени да повтарят до безкрай определените им роли. Мъжете бяха бронирани в плътно прилепващи по тялото делови костюми. Стройни млади жени в шикозни черни рокли прииждаха за някаква церемония в една от многото зали на хотела. Дребните им, но скъпи накити им придаваха вид на вампирясали чинки, тръгнали на лов за кръв и копнеещи и за най-малкия намек за светлина, която да отразят. Едра двойка чужденци се очертаваха смътно като отдавна сбогували се с младостта крал и кралица, отпуснали телеса в два трона в ъгъла.
Аомаме, в бледосиния си памучен панталон, семпла бяла блузка, бели маратонки и синия спортен сак „Найки“, се чувстваше абсолютно излишна в това пълно с легенди и внушения място. Сигурно приличам на детегледачка, изпратена от някоя агенция на някой хотелски гост, рече си, докато убиваше времето, разположила се в дълбокия фотьойл. Ама аз да не би пък да съм дошла за някакво светско събитие. Имаше усещането, че някой я наблюдава, но колкото и да се оглеждаше дискретно наоколо си, не успя да забележи никого, в когото да се усъмни. Няма значение. Да гледат колкото си искат.
Когато стрелките на часовника й се заковаха на 6:50, Аомаме стана и отиде със сака си в дамската тоалетна. Изми ръцете си със сапун и огледа отново външността си. После, изправила се срещу голямото чисто огледало, пое няколко пъти дълбоко въздух. Нямаше друг освен нея в просторната тоалетна, май по-голяма от целия й апартамент.
Това ще ми е последната задача, промърмори тихо на огледалото. Щом я изпълня, изчезвам. Пуф! Като призрак. Днес съм тук, но утре няма да ме има. Само след няколко дни ще имам ново име и ново лице.
Върна се във фоайето и седна на същото място, а сака остави на съседната масичка. В него имаше малък пистолет със седем патрона и остра игла, създадена за забиване в мъжки тил. Успокой се, изкомандва се. Задачата ми е важна, а е и последна. Длъжна съм да бъда винаги хладнокръвната, сурова Аомаме.
Но така и не успя да се отърси от усещането, че нещо не й е наред. Дишането й бе необичайно затруднено, притесняваше я и забързаният й пулс. Потеше се под мишниците. Усещаше иглички по кожата си. Прекалено напрегната съм. Имам някакво неясно предчувствие, което ме предупреждава. Чука на вратата на съзнанието ми. И ми казва: „Още не е късно. Изчезвай веднага и забрави за цялата тази работа“.
На Аомаме й се щеше да може да послуша предупреждението, да зареже всичко и да обърне гръб на това хотелско фоайе. Тук витаеше нещо злокобно, задържалото се присъствие на заобиколна смърт — бавна, безшумна, но неизбежна смърт. Изключено е обаче да побягна с подвита между краката опашка. Това не е в стила на Аомаме.
Десетте минути едва се влачеха. Времето отказваше да напредва. Седеше на фотьойла и се мъчеше да овладее дишането си. Откъм призраците във фоайето продължаваха да се чуват кухи отеквания. Народът се плъзгаше тихо по дебелия мокет като души, тръгнали да търсят място за вечен покой. Единственият истински звук, който долиташе сегиз-тогиз до ушите й, бе подрънкването на сервизите за кафе върху таблите на минаващите сервитьорки. Но дори и той съдържаше в себе си някакъв съмнителен вторичен звук. Нещата не се развиваха добре. Ако отсега съм толкова напрегната, нищо няма да свърша, когато му дойде времето. Затвори очи и почти по рефлекс зашепна молитва — онази, която я бяха учили далеч назад в спомените й да казва преди всяко ядене. Колкото и отдавна да беше това, тя и досега си спомняше с кристална яснота всяка нейна дума:
* * *
Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.
* * *
Макар и с огромна неохота, на Аомаме й се наложи да признае, че молитвата, която навремето и бе причинявала единствено болка, изведнъж се оказа източник на подкрепа. Звукът на думите успокои нервите й, спря страховете й на прага и й помогна да уталожи дишането си. Притисна клепачите си с пръсти и взе да повтаря многократно молитвата.
* * *
— Госпожица Аомаме, надявам се — каза застанал наблизо мъж. Гласът бе на млад човек. Аомаме отвори очи, бавно вдигна глава и огледа собственика му. Пред нея стояха двама млади мъже. И двамата в еднакви тъмни костюми. Ако можеше да се съди по материята и кройките, не бяха скъпи — по-скоро конфекция от евтин магазин. Не навсякъде им стояха по мярка, но пък бяха безупречно огладени. Сигурно мъжете ги гладеха преди всяко обличане. И двамата бяха без вратовръзки. Единият бе закопчал ризата си чак догоре, другият носеше под сакото нещо като сива тениска. И двамата бяха с възможно най-обикновени черни обувки.
Мъжът с бялата риза бе поне метър и осемдесет на ръст и косата му бе хваната на опашка. Краищата на дългите му вежди кривваха право нагоре, като на някаква линейна графика. Лицето му бе ведро, с добре балансирани черти като на актьор. Другият бе към метър и шестдесет и пет, остриган нула номер и с чип нос. Най-отдолу лицето му завършваше с лека брадичка, като погрешно нанесена сянка, и до дясното му око имаше малък белег. И двамата бяха слаби, с хлътнали бузи и загорели от слънцето лица. И по двамата нямаше грам тлъстина, а ако се съдеше по ширината на раменете на костюмите им, отдолу имаха много осезаеми мускули. Бяха на по-малко от тридесет години. Погледите им бяха проницателни и остри, очите им се движеха точно толкова, колкото им бе необходимо, като на животни по време на лов.
Аомаме се изправи сякаш по рефлекс от фотьойла и погледна часовника си. Стрелките сочеха точно 7:00. Съвсем навреме.
— Да. Аз съм Аомаме.
Физиономиите и на двамата останаха безизразни. Огледаха набързо облеклото й и хвърлиха поглед към синия й сак.
— Само това ли носите? — попита Нула номер.
— Да.
— Хубаво. Да вървим. Готова ли сте? — попита Нула номер. Конската опашка мълчеше, но не изпускаше Аомаме от погледа си.
— Разбира се — отвърна Аомаме. Стори й се, че по-ниският е и малко по-възрастен от другия и му е началник.
Нула номер поведе с отпуснати стъпки през фоайето към асансьорите. Подире му вървеше Аомаме със сак в ръка. Конската опашка я следваше на около два метра. Тоест тя бе в сандвич между двамата. Знаят си работата, мина й през ум. Ходеха изправени, с твърда и точна стъпка. Според вдовицата и двамата тренирали карате. От собствените й тренировки по бойни изкуства Аомаме бе наясно, че едва ли има начин да ги победи в пряка битка. И все пак не усещаше от тези двамата онази съкрушителна заплаха, която излъчваше Тамару. И не можеше да се изключи напълно вероятността да ги победи. Първата й цел в ръкопашния бой щеше да бъде да елиминира Нула номер — човека, който командваше. А останеше ли сама срещу Конската опашка, щеше да намери начин да оцелее и да избяга.
Тримата влязоха в асансьора и Конската опашка натисна копчето за седмия етаж. Нула номер стоеше плътно до Аомаме, а Конската опашка застана в ъгъла, откъдето ги държеше под око. Всичко това стана безмълвно, систематично, като добре синхронизирана двойка тенисисти.
И посред всички тези мисли на Аомаме й светна, че дишането и пулсът й са се върнали към нормалния си ритъм. Край на притесненията, рече си. Пак съм си същата хладнокръвна, печена Аомаме. Очаквам всичко да мине добре. Никакви лоши предчувствия повече.
Асансьорът се отвори безшумно. Конската опашка натисна бутона за отваряне на вратите и го задържа до излизането на Нула номер и Аомаме, после махна пръста си и също напусна асансьора. По коридора пак водеше Нула номер, следван от Аомаме, а Конската опашка играеше ролята на ариергард. Широкият коридор беше абсолютно безлюден: идеално тих, идеално чист, добре поддържан във всяко отношение, както се полага на всеки първокласен хотел — никакви стоварени пред вратите подноси с празна посуда за прибиране от рум сървиса, никакви фасове в пепелника пред асансьора, аромат на свежи цветя от поставените на подходящи места вази. Свърнаха няколко пъти и накрая спряха пред една врата. Конската опашка почука два пъти и без да изчака отговор, си отключи с електронна карта. Влезе, огледа се, да се убеди, че всичко е наред, после кимна леко на Нула номер.
— Заповядайте — нареди Нула номер сухо на Аомаме.
Аомаме влезе, последва я Нула номер, който затвори и постави веригата от вътрешната страна. Помещението бе просторно, но не обикновена хотелска стая, а по-скоро приемна със съответната мебелировка и канцеларско бюро. А и телевизорът и хладилникът бяха с нормални размери. Явно бе част от специален апартамент. Прозорецът предлагаше обширна панорама към нощно Токио. Вероятно бе част от скъп апартамент. Нула номер погледна часовника си и посочи с жест дивана на Аомаме. Тя седна и постави синия спортен сак до себе си.
— Смятате ли да се преобличате? — попита я Нула номер.
— Стига да е възможно — отвърна Аомаме. — Предпочитам да се преоблека в тренировъчен екип.
Нула номер кимна:
— Но първо ще трябва да ви претърсим, ако не възразявате. Съжалявам, но това ни е работата.
— Нямам нищо против. Търсете колкото си искате — каза Аомаме. В тона й нямаше дори намек за напрегнатост, а по-скоро загатваше колко забавно й е невротичното им вторачване в детайлите.
Конската опашка опипа Аомаме, да се убеди, че по нея няма нищо подозрително. А тя бе само по тънък памучен панталон и блузка; не бе нужно да я опипват, за да им стане ясно, че под такива дрехи нищо не можеш да скриеш. Човекът просто спазваше инструкциите. Ръцете му й се сториха напрегнати и вдървени. Трудно можеше човек да го похвали за уменията му в тази област. Вероятно нямаше кой знае колко голям опит в обискирането на жени. Нула номер се беше облегнал на бюрото и наблюдаваше действията му. След като приключи с опипването, Аомаме му отвори и сака си. В него имаше лека лятна жилетка, комплект жарсени горнище и долнище работен екип и две хавлиени кърпи — голяма и малка. Елементарен набор с гримове и книжка джобен формат за четене. Мънистена чантичка с портфейл, портмоне за монети и ключодържател. Аомаме подаваше тези предмети един по един на Конската опашка. Накрая извади черна найлонова торбичка и отвори ципа й. Съдържаше кат бельо, няколко тампона и дамски превръзки.
— По време на работа се изпотявам, така че ми се налага да си нося смяна бельо — рече му. Извади комплект дантелен сутиен и гащички и взе да ги разгъва пред очите на Конската опашка. А той се изчерви и й кимна бързо няколко пъти, един вид: „Достатъчно. Видях каквото ми трябва“. Аомаме почваше да подозира, че е ням.
С бавни, спокойни движения взе да прибира бельото и санитарните артикули в торбичката, затвори ципа и я върна в сака. Тия са пълни аматьори, рече си. Що за бодигард е този, който се изчервява при вида на секси дамско бельо и няколко тампона? Ако на тяхно място беше Тамару, и Снежанка щеше да претърси до космите на чатала й. Щеше да стигне до дъното на сака, та ако ще да трябваше да мине през цял склад от сутиени, камизоли и гащи. За него всички те си бяха най-обикновени парцалки — а пък и той си е гей до мозъка на костите. Но най-малкото щеше да вдигне сака и да провери теглото му. И тогава нямаше начин да не открие скрития на дъното му и увит в носната кърпа „Хеклер & Кох“ (тежащ 500 грама) и малкото ледокопче в кутийката му.
Тия двамата са аматьори. Може и да са се научили на карате и да са абсолютно верни на своя Вожд, но пак си остават пълни аматьори. Водена от предположенията на вдовицата, Аомаме бе решила, че няма да им е удобно да ровят в торба с женски работи, и се бе оказала права. Рискувала бе, естествено, макар и да не бе стигнала дотам да знае какво ще предприеме, ако рискът й не успееше. Тогава нямаше да й остане нищо друго, освен да си прочете молитвата. Но едно нещо й беше вече ясно: молитвите действаха.
Аомаме влезе в просторната тоалетна на хотелския апартамент и се преоблече в жарсения си екип. После сгъна блузката и памучния панталон и ги прибра в сака. Убеди се, че косата й е все още стегната в кока и си впръска малко освежител за уста. Извади от сака „Хеклер & Кох“-а, пусна водата в тоалетната, за да замаскира шума, и дръпна затвора назад да вкара патрон в цевта. Оставаше й единствено да свали предпазителя. Накрая постави най-отгоре в сака кутийката с ледокопа, да й е под ръка. След като приключи с тези приготовления, се извърна към огледалото и отпусна напрегнатите си лицеви мускули. Чудесно. Дотук успях да запазя самообладание.
* * *
На излизане от тоалетната завари застаналия в поза „мирно“ с гръб към нея Нула номер, който говореше тихо по телефона. Щом я видя, прекрати разговора си, остави безшумно слушалката и я огледа в жарсения й екип на „Адидас“.
— Готова ли сте? — попита.
— Напълно — отвърна Аомаме.
— Първо искам да ви помоля за нещо — каза Нула номер. Аомаме му пусна лека служебна усмивка.
— Не бива и дума да споменавате никому за случилото се тази вечер — рече Нула номер. И направи пауза, да й даде възможност да възприеме чутото. Все едно бе лиснал вода върху пресъхнала почва и я чакаше да попие и да изчезне. Аомаме през цялото време го гледаше, без нищо да каже. — Надявам се да не ви прозвучи просташки, но възнамеряваме да ви се отплатим особено щедро. А може освен това да се възползваме от услугите ви и за в бъдеще. Именно затова ви молим да забравите всичко, което ще стане тази вечер. Всичко, което ще видите и чуете. Абсолютно всичко.
— Както ви е известно — рече Аомаме с доста леден тон, — работата ми е свързана с телата на хората, така че, предполагам, съм привикнала към професионалната конфиденциалност. От тази стая няма да излезе никаква информация, отнасяща се до тялото на въпросното лице. Ако тревогите ви са в това отношение, мога да ви уверя, че са напълно излишни.
— Чудесно. Точно това желаехме да чуем. Но позволете ми все пак да добавя, че ще ви бъдем благодарни, ако третирате случая с повече от общоприетата професионална конфиденциалност. Там, където ви предстои да пристъпите, е едно свято, ако мога така да се изразя, място.
— Свято място ли?
— Може и да ви се струва преувеличено, но не е, повярвайте ми. Човекът, когото ще видите след малко и върху когото ще положите ръцете си, е свят човек. Не съществува друго подходящо за него описание.
Аомаме кимна, без нищо да каже. Не беше сега моментът да коментира.
— Позволихме си да ви проучим — продължи Нула номер. — Длъжни бяхме да го направим и се надяваме, че това не ви обижда. Имаме си причини да вземем всички възможни предохранителни мерки.
Докато го слушаше, Аомаме хвърли бегъл поглед на Конската опашка. Седеше неподвижно на стола до вратата, с идеално изправен гръбнак, с длани върху коленете, с дръпната назад брадичка. Все едно позираше за снимка. И не я изпускаше от очи.
Нула номер погледна надолу, като да провери доколко са се износили черните му обувки, после вдигна очи и пак изгледа Аомаме:
— Накратко казано, не установихме нищо проблематично и затова ви викнахме днес. Имате славата на талантлив инструктор и много хора ви ценят високо.
— Благодаря — каза Аомаме.
— Доколкото разбирам, били сте член на „Обществото на свидетелите“. Вярно ли е?
— Да. И двамата ми родители бяха вярващи и, естествено, и мен така са ме възпитавали от момента на раждането ми. Но това не беше мой личен избор, поради което много отдавна напуснах сектата.
Дали при проучванията си не са разкрили и това, че с Аюми ходехме на лов за мъже из Ропонги? Всъщност какво значение има? И да са научили, явно не ги притеснява. Иначе нямаше да съм тук сега.
— И това ни е известно — каза Нула номер. — Но все пак сте живели в сектата през определена част от живота си, и то в ранните си години, когато децата са най-впечатлителни. И това ме кара да си мисля, че имате много добра представа какво означава „свят човек“. Светостта е в самия корен на всяка една религия. Това е свят, който не бива да се потъпква. Не бива никога да навлизаме в една такава свята област. Първата стъпка във всяка една религия е да отчете съществуването й, да го приеме и да го почита безусловно. Надявам се, че разбирате какво се мъча да ви кажа, нали?
— Да, струва ми се. Макар това дали го приемам, или не, да е съвсем отделен въпрос.
— Ама, разбира се! — рече Нула номер. — Разбира се, че не е задължително да го приемате. Става дума за нашата вяра все пак, а не за вашата. Но ако пренебрегнем въпроса дали вярвате, или не, вероятно ще станете свидетел на специални неща… и на човек, който в нито едно отношение не е обикновен.
Аомаме продължи да мълчи. Човек, който в нито едно отношение не е обикновен.
Нула номер присви за миг очи, да прецени смисъла на мълчанието й. После бавно изрече:
— Нищо от онова, на което ще станете свидетел днес, не бива да споменавате никому извън този апартамент. В противен случай ще причините едно неизличимо поругателство над свещеността; все едно ще замърсите с чуждо тяло едно бистро красиво езеро. Независимо от възгледите на света като цяло и от изискванията на законите на този свят, ние гледаме на нещата именно по този начин. И ако можем да разчитаме на вас и вие удържите на обещанието си, ще можем, както вече отбелязах, да ви възнаградим щедро.
— Разбирам — отвърна Аомаме.
— Като религиозно тяло може да сме малки, но притежаваме силни сърца и дълги ръце — заключи Нула номер.
Притежавате дълги ръце, рече си Аомаме. Ами, май ми предстои да се убедя точно докъде могат да стигнат.
Облегнал се на бюрото със скръстени пред гърдите ръце. Нула номер изучаваше Аомаме така, както се оглежда някоя картина дали е правилно окачена на стената, или стои накриво. Конската опашка си стоеше неподвижен, с вперени в Аомаме очи. Нула номер погледна часовника си.
— Да вървим тогава — рече.
Прокашля се веднъж, после тръгна бавно през стаята. Пристъпваше внимателно като поклонник по повърхността на езеро. Почука два пъти тихо на вратата към свързващата стая и без да дочака отговор, се поклони леко и влезе. Последва го Аомаме, понесла сака. Нагази внимателно стъпка по стъпка в дълбокия мокет и успя да си наложи да диша спокойно. Във въображението й пръстът й бе прегърнат и готов да дръпне спусъка на пистолета. Няма за какво да се тревожа. Същата съм си, както винаги. Но въпреки всичко Аомаме се боеше. Усещаше как бучка лед е прилепнала към гръбнака й — лед, който не даваше признаци, че ще се стопи. Хладнокръвна съм, спокойна съм, а дълбоко в себе си се боя.
Това е свят, който не бива да се потъпква. Не бива никога да навлизаме в една такава свята област, бе казал Нула номер. Аомаме разбираше какво има предвид. И тя самата бе живяла навремето в свят, който поставяше в своята сърцевина религията. Нищо чудно и досега да живея в този свят. Но без да го съзнавам.
Аомаме повтори беззвучно думите на молитвата, която бе на устата й. После пое дълбоко въздух, взе окончателно решение и пристъпи в съседната стая.
Осма глава
(Тенго): Време е да се появят котките
Тенго прекара повече от седмица в необичайно затишие. След като една нощ му се беше обадил човекът на име Ясуда да му съобщи, че е изгубил жена си и че тя няма повече никога да посети Тенго, час по-късно му позвъни Ушикава с вестта, че Тенго и Фука-Ери функционират заедно като преносители на епидемия от „престъпмисъл“. Всеки от обадилите му се предаде на Тенго съобщение, съдържащо (той не можеше да повярва друго, освен че съдържа) дълбок смисъл, по същия начин, по който увит в тогата си римлянин би се възкачил на платформа насред форума да обяви нещо пред загрижените си съграждани. И след като всеки от двамата си беше казал репликата, бе затворил телефона.
Оттогава насам никакви търсения по телефона, никакви писма, никакви почуквания на вратата му, никакви пощенски гълъби. Изглежда, нито Комацу, нито професор Ебисуно, нито Фука-Ери или Киоко Ясуда имаха да съобщават каквото и да било на Тенго.
А и той сякаш бе изгубил интереса си към тези лица. И не само към тях, а и към всичко останало. Не го вълнуваха нито продажбите на „Въздушната какавида“, нито какво прави в момента Фука-Ери, какво става със замисъла на Комацу и дали хладнокръвно замисленият план на професор Ебисуно напредва, нито доколко медиите са взели да надушват истината или какви ходове предприема Сакигаке. Ако лодката, в която се бяха натоварили всичките те, се хвърляше с дъното нагоре от водопада, нищо не му оставаше, освен да падне с нея. Колкото и да се напъваше на този етап, нямаше ни най-малко да успее да промени течението на реката.
Тревожеше се, естествено, за Киоко Ясуда. Нямаше реална представа какво може да й се е случило, но при нужда би положил всички усилия да й помогне. За жалост, проблемите, пред които бе изправена тя в момента, бяха извън неговия обсег. Така че нищо не можеше да стори.
Престана и вестници да чете. Светът се придвижваше напред в посока, която нямаше нищо общо с него. Апатията го обгърна като някаква лична негова мъгла. Така му писна от купищата от „Въздушната какавида“ по витрините, че и в книжарниците престана да влиза. Движеше се по строго права линия от дома до школата и обратно. Повечето хора караха летния си отпуск, но школата за зубрене предлагаше и летни курсове, та бе по-зает от друг път. Този график му доставяше удоволствие. Поне докато изнасяше лекциите си, не му се налагаше да мисли за нищо друго освен за математиката.
Отказа се и от писането на романа. Понякога сядаше на бюрото, включваше текстообработващата машина и гледаше как мониторът светва, но желание за писане не му идваше. При всеки опит да мисли за нещо в съзнанието му изскачаха откъси от разговорите му със съпруга на Киоко Ясуда и с Ушикава. Изобщо не успяваше да се съсредоточи върху романа.
Съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма.
Така каза съпругът на Киоко Ясуда.
Ако ми позволите на това място да прибягна към една класическа аналогия, вие двамата вероятно сте отворили кутията на Пандора и сте пуснали не знам какво си по света. Може и по случайност да сте обединили силите си, но от вас е произлязъл много по-силен екип, отколкото си представяте. Всеки от вас допринася с нещо, което липсва у другия.
Така каза Ушикава.
И двамата, изглежда, се мъчеха да му внушат едно и също нещо: Тенго е отприщил някаква сила, преди самият той да я е опознал, и тя сега оказва реално (вероятно нежелано) влияние върху околния му свят. Тенго изключи текстообработващата машина, седна на пода и впери поглед в телефона. Нуждаеше се от още подсказвания, от още парченца от пъзела. Само че никой не му ги даваше. Добрината поне в момента (или поначало) бе кът на този свят.
Запита се дали той да не позвъни някому — било то на Комацу, професор Ебисуно или Ушикава. Но не намери сили у себе си да го стори в действителност. Писнало му беше от неразбираемите им, умишлено критични изказвания. Щом им поискаше да му подскажат как да разреши дадена гатанка, те просто му задаваха нова. Нямаше никакво намерение да играе играта им вечно. Фука-Ери и Тенго са мощен екип. И толкоз. Стигаше само да кажат: „Тенго и Фука-Ери“. Все едно казваха „Сони и Шер“. Ритъмът не замлъква3.
Дните отминаваха един подир друг. Накрая на Тенго му омръзна да кисне постоянно в апартамента си и да чака нещо да се случи. Напъха в джобовете си портфейла и една книжка джобно издание, нахлупи си бейзболна шапка, сложи си тъмни очила и се отправи с решителна крачка към близката гара Коенджи. Показа абонаментната си карта и се качи на експресния влак на линията Чуо към центъра. Вагонът бе празен. Нищо не си беше наумил да прави. Щеше да върви и да върши (или не) каквото му дойдеше на ум. Беше десет часа в едно безветрено лятно утро и слънцето вече прежуряше.
Подозираше, че някой от „изследователите“ на Ушикава може да го следи. Още по пътя за гарата внимаваше, спираше се внезапно, за да погледне зад себе си, но не забеляза нищо съмнително. На гарата нарочно отиде на погрешния перон, после, уж внезапно сменил намеренията си, хукна надолу по стъпалата към перона за влаковете в противоположната посока. Не забеляза обаче друг да предприема същите маневри. Май започваше да страда от типичната мания за преследване. Разбира се, че никой не го следи. Та нали и самият Тенго не знаеше накъде се е запътил и какво смята да прави. Самият той искаше най-много да следи отдалече собствените си предстоящи действия.
Влакът, на който се качи, подмина Шинджуку, Йоцуя, Очаномидзу и навлезе в централната токийска гара — края на линията. Всички слязоха, слезе и той. Седна на пейка и се замисли накъде да поеме. Сега съм в центъра на Токио, рече си. Никакви планове нямам за деня. Мога да отида където си поискам. Имам чувството, че денят ще е горещ. Мога да отида на плаж. Вдигна глава и огледа перонния указател. И изведнъж осъзна какво е правел от самото начало.
Опита се да разтръска няколко пъти главата си, но загнездилата се мисъл не щеше да се махне. Изглежда, подсъзнателно го бе решил още в мига, в който се качи от своята гара, Коенджи, на влака по линията Чуо за центъра. Въздъхна, стана от пейката, слезе по стълбите от перона и се насочи към перона на линията Собу. Пътьом се спря да попита един гаров служител коя е най-бързата връзка за Чикура. Човекът заразлиства дебел справочник с разписания. Най-добре било да вземе специалния експрес в 11:30 до Татеяма, а оттам да смени с пътнически влак, който спира в Чикура малко след два. Купи си двупосочен билет Токио — Чикура със запазено място на експреса. После влезе в ресторанта на гарата и си поръча ориз с къри и салата. Доуби оставащото му време с чаша рядко кафе.
Самата мисъл, че отива да види баща си, му действаше потискащо. Поначало не изпитваше към него някаква особена обич, а и той вероятно не го обичаше кой знае колко. Нямаше представа дали баща му изобщо желаеше да го види. Беше се пенсионирал от Ен Ейч Кей преди четири години и скоро след това бе постъпил в санаториум в Чикура, специализиран в грижите за пациенти с когнитивни разстройства. През цялото това време Тенго го беше посетил само два пъти — първия път, когато го приемаха и някаква административна процедура бе наложила Тенго, в качеството му на единствен родственик, да се яви. И втория път пак във връзка с друг належащ административен проблем. Само два пъти и толкоз.
Санаториумът се помещаваше върху просторен парцел земя от другата страна на крайбрежния път. По едно време бил вила на богата фамилия, свързана с един от предвоенните дзайбацу — големите влиятелни фамилни финансово-промишлени монополи, — но впоследствие бил придобит за почивна станция от застрахователно дружество, а още по-късно бил превърнат в санаториум най-вече за лечение на хора с когнитивни разстройства. Новодошлият го възприемаше като странна комбинация от елегантни стари дървени постройки и нови триетажни сгради от армиран бетон. Но въздухът бе чист и като се изключи постоянният рев на прибоя, наоколо цареше тишина. Когато вятърът не духаше силно, човек можеше да се разхожда по брега. Внушителна борова гора засланяше градината от ветровете. И медицинското оборудване бе превъзходно.
Благодарение на здравната си застраховка, бонуса при пенсиониране, спестяванията си и пенсията бащата на Тенго вероятно можеше да прекара остатъка от живота си тук в пълни удобства — и то само поради факта, че някога е имал късмета да го назначат на щат към Ен Ейч Кей. Надали щеше да остави някакво наследство, но поне собствените си старини беше осигурил адекватно, за което Тенго му бе безкрайно благодарен. Независимо от това дали този човек бе биологичният му баща, или не, Тенго нямаше намерение нито да взема нещо от него, нито пък да му дава. Бяха две отделни човешки личности, произлезли от — и отправили се към — две съвсем различни места. И по някаква случайност бяха прекарали определен брой години от живота си заедно. Жалко, че нещата стигнаха до подобен край, смяташе Тенго, но самият той нищо не можеше да направи по въпроса.
Даваше си сметка, че е дошло време отново да навести баща си. Мисълта никак не му се нравеше и той най-охотно би свърнал обратно към квартирата си. Но така или иначе, двупосочният билет и талонът за запазено място в експреса бяха вече в джоба му. Готов беше да заминава.
Стана, плати си сметката и се отправи към перона да чака пристигането на експреса за Татеяма. Пак се огледа и пак не видя никакъв „изследовател“. Наоколо му имаше само тръгнали към плажа привидно щастливи семейства. Свали тъмните очила, пъхна ги в един от джобовете си и намести бейзболната шапка на главата си. Майната им, рече си. Да ме шпионират колкото си щат. Тръгнал съм за един крайморски град в префектура Чиба да видя баща си, който страда от деменция. А той я познае сина си, я не. Още миналия път паметта му беше доста несигурна. И оттогава най-вероятно още повече се е влошила. При когнитивните разстройства има само напредък, никога — връщане назад. Или поне така разправят. Приличат на червячните винтове по това, че се движат само в една посока.
* * *
След като влакът излезе от токийската гара. Тенго извади книжката, която си носеше, и се зачете. Избрал си бе антология с разкази на тема пътешествия, сред които един за млад мъж, отправил се към град, които се управлява от котки. Озаглавен бе „Котешкият град“ — фантастика от непознат нему немски автор. Според редакторската бележка към книгата разказът бил написан по някое време между двете световни войни4.
Младежът пътува сам, само с една чанта, без някаква определена крайна цел. Вози се на влака и слиза на всяка гара, която предизвика интереса му. Наема си стая, разглежда забележителностите и стои колкото дълго си иска. Като му омръзне, хваща следващия влак. Така прекарва всичките си ваканции.
Един ден съзира от прозореца на влака изключително красива река. Покрай бреговете й се точат плавно зелени хълмове, а в подножието им лежи тихо на вид, симпатично градче със стар каменен мост над реката. Сцената го омайва. Ако не на друго, в подобно градче може да разчита поне да похапне прясна речна риба. Влакът спира на гарата и младежът слиза с чантата. Никой друг не слиза от влака, който потегля моментално.
Не вижда наоколо и никакви перонни работници. Явно гарата не е особено оживена. Минава по каменния мост и влиза в града. Наоколо му няма жива душа. Всички магазини са със спуснати кепенци, кметството също пустее. И на рецепцията на единствения хотел в града няма жива душа. Никой не се показва и след като натиска звънеца. Мястото е напълно обезлюдено. Може би обитателите му си почиват по домовете. Но е все още само 10:30 сутринта, тоест прекалено рано за следобедна дрямка. Ами ако нещо е прогонило всички хора от града? Така или иначе, следващият влак е чак на другата сутрин, така че няма друг вариант, освен да преспи тук. И той тръгва из града да убива времето.
Оказва се обаче, че се е озовал в котешки град. Щом слънцето залезе, по моста в града пристигат безброй котки — най-различни на вид и цвят. Доста по-едри са от обикновените, но все пак са котки. Гледката шокира младежа и той се покатерва навръх градската камбанария да се скрие. А котките се заемат с ежедневните си дейности: вдигат кепенците на магазините и сядат зад бюрата си в кметството да си вършат работата. През това време по моста прииждат още котки. Тръгват да пазаруват по магазините, влизат в кметството да решават свои си административни въпроси, сядат да похапнат в хотелския ресторант или пият бира в таверната и пеят весели котешки песни. Една котка свири на акордеон, а останалите танцуват. И понеже котките виждат добре в тъмното, не се нуждаят от почти никакво осветление. През въпросната нощ обаче има пълнолуние, та скритият навръх камбанарията младеж успява всичко да види. С приближаването на изгрева котките затварят магазините, приключват работата и официалните си задължения и вкупом заминават нанякъде по моста.
Когато слънцето се показва, градът отново е пуст, без нито една котка. Младежът слиза от кулата, избира си легло в хотела и ляга да спи. Когато огладнява, хапва от хляба и сготвената риба, останали в хотелската кухня. Вечерта пак се скрива на върха на камбанарията и до сутринта наблюдава котешкия живот. На градската гара влакове спират преди обяд и преди вечеря. Ако хване сутрешния влак, ще продължи пътуването си; ако се качи на следобедния, ще се върне там, откъдето е тръгнал. На тази гара никой не слиза и никой не се качва. Въпреки това влаковете правят едноминутен престой по разписание и заминават. Нищо не му пречи да хване един от тях и да остави зад себе си този зловещ котешки град. Но не го прави. Тъй като е млад, безкрайно любопитен и амбициозен и готов за приключения. Ще му се да гледа още странния спектакъл в котешкия град. Предполага, че надали друг човек досега е наблюдавал тази необичайна гледка.
През нощта на третия ден на площада под камбанарията се вдига силен шум.
— Ей, не надушвате ли нещо човешко тъдява? — пита една котка.
— Абе и на мен нещо ми намирисва напоследък — отвръща друга и помръдва мустак.
— И на мен — обажда се трета.
— Много странно. Тук не може да има човек — добавя четвърта.
— Разбира се. Изключено е човек да влезе в нашия котешки град.
— Да, но миризмата се усеща съвсем ясно.
Котките се разделят на групи като някакви доброволни отряди и претърсват града из основи. И понеже притежават страхотно обоняние, много бързо установяват, че миризмата иде от камбанарията. Младежът чува как меките им лапи се качват по стълбата. „Край! Хванаха ме!“, казва си. Миризмата му, изглежда, е вбесила котките, които имат големи остри нокти и бели зъби. В техния град няма място за хора. Не може и да си представи каква съдба го очаква, ако го открият, но е сигурен в едно: понеже е разкрил тайната им, няма да го пуснат да си отиде жив.
Три котки се покатерват до върха на камбанарията и почват да душат.
— Много странно — казва едната и помръдва нервно мустак. — Хем надушвам човек, хем никого не виждам.
— Наистина е странно — казва втората. — Но тук категорично няма никого. Да вървим другаде да търсим.
— И все пак не мога да си го обясня.
Килнали озадачено глави, и трите тръгват надолу по стълбите. Младежът чува как стъпките им затихват в мрака. Въздъхва от облекчение, но и той не може да си го обясни. Та нали буквално е опрял нос в котките в това тясно пространство! Как не го видяха? Вдига ръка пред очите си и я вижда съвсем ясно. Прозрачен не е станал, това поне е очевидно. Но и друго осъзнава: още на следващата сутрин трябва да отиде на гарата и да хване първия влак. Опасно е да остава повече тук. Късметът му не може да е безкраен.
Обаче на другата сутрин влакът не спира на гарата. Младежът го гледа как отминава, без да намали ход. Същото прави и следобедният влак. Ясно вижда машинистите. И лицата на пътниците през прозорците. Но влакът дори не понечва да спре. Сякаш хората не виждат чакащия на перона младеж — та дори и самата гара. А след като и следобедният влак отминава по пътя си, наоколо настъпва необичайна дори за това място тишина. Слънцето клони към залез. Време е да се появят котките. И той разбира, че е безвъзвратно загубен. Най-сетне схваща, че това не е котешки град. А е мястото, където му е писано да се изгуби. Място, което не принадлежи на тукашния свят, а е подготвено специално за него. И че никога повече, до края на вечността, влак няма да спре на тази гара, за да го върне в първоначалния му свят.
* * *
Тенго прочете разказа два пъти. Вниманието му беше привлечено от израза „мястото, където му е писано да се изгуби“. Затвори книгата и погледът му се зарея безцелно по прелитащия покрай стъклата сив индустриален пейзаж — пламък на нефтена рафинерия, огромни цистерни за газ, дебели, гигантски комини, приличащи на дългобойни оръдия, низ камиони с прицепи и цистерни по шосето. Сцената нямаше нищо общо с „Котешкия град“, но това не отнемаше от фантастичния й вид, сякаш се намираше в подземен свят, поддържащ изотдолу градския живот.
Малко след това Тенго затвори очи и си представи как Киоко Ясуда също е затворена в нейното си „изгубено място“, където няма нито влакове, нито телефони, нито пощи. През деня я обгръща единствено абсолютната самота, а нощем започва безмилостното котешко търсене, в един безкрайно повтарящ се цикъл. И, изглежда, заспа, както си седеше — не задълго, но много дълбоко. Събуди се облян в пот. Влакът следваше крайбрежната линия на полуостров Босо посред лято.
* * *
Слезе от експреса на Татеяма и се прехвърли на местния пътнически влак, който го откара до Чикура. На слизане от вагона долови познатото ухание на морето. Всички минувачи бяха със солиден тен. Взе такси от гарата до санаториума. На рецепцията каза своето име и това на баща му.
Медицинската сестра, жена на средна възраст, която обслужваше рецепцията, го попита:
— Случайно да сте ни уведомили, че днес възнамерявате да ни посетите?
В гласа й се усещаше определена рязкост. Дребната жена носеше очила с метални рамки, а късата й коса бе почнала леко да посивява. Пръстенът на късия й дебел безименен пръст май беше купен в комплект с металните очила. На табелчицата с името й пишеше „Тамура“.
— Не съм. Просто ми хрумна сутринта и взех влака — отвърна най-откровено Тенго.
Сестрата го изгледа с леко отвращение:
— Всеки посетител е длъжен да ни уведоми предварително, че пристига да види пациент. И ние си имаме графици, а трябва да се съобразяваме и с желанията на самите пациенти.
— Съжалявам, не знаех.
— Кога идвахте за последен път?
— Преди две години.
— Две години. — С химикалка в ръка сестра Тамура провери списъка на посетителите. — Искате да кажете, че цели две години не сте стъпвали тук?
— Точно така.
— Доколкото виждам, вие сте единственият роднина на господин Канава.
— Правилно.
Тя остави списъка върху бюрото и изгледа Тенго, без нищо да каже. Очите й не го коряха, просто сверяваха фактите. Очевидно Тенго не беше някакво особено изключение.
— В момента баща ви е на групова рехабилитация. Ще свърши след половин час. Тогава ще можете да го видите.
— Как е той?
— Физически е здрав. Няма особени проблеми. Но в другата област има сериозни колебания — рече сестрата и посочи с показалец слепоочието си. Оставям на вас да се убедите какво имам предвид, като казвам „колебания“.
Тенго й благодари и се отправи да чака във фоайето. Седна на диван, чиято миризма напомняше за някаква отминала епоха, и се зачете в книгата си. От време на време полъхваше ветрец и носеше уханието на море и охлаждащия шум на ветрозадържащите борове. Накацалите по клоните на дърветата цикади пищяха с все сила. Лятото бе в разгара си, но цикадите, изглежда, усещаха, че няма да е задълго.
По някое време се появи очилатата сестра Тамура и уведоми Тенго, че рехабилитацията била свършила и можел да види баща си.
— Елате да ви заведа до стаята му.
Тенго стана от дивана и едва когато мина покрай голямото стенно огледало, си даде сметка колко невзрачно е облечен: тениска от японското турне на рок китариста Джеф Бек под избелялата дънкова риза с разнообразни копчета, памучен панталон с петна от пица по едното коляно, отдавна непрани бежови маратонки и бейзболна шапка — абсолютно неподходящо облекло за тридесетгодишен син на първото си посещение от цели две години при болния си баща. Дори нищо дребно не носеше да му поднесе за случая. В джоба му беше само книжката за четене. Нищо чудно, че сестрата го бе изгледала с такова отвращение.
Докато пресичаха градината на санаториума към крилото, в което бе настанен баща му, сестрата му предложи кратко описание на заведението. Имало три крила, според степента на заболяването на пациентите. Засега баща му бил в „умереното“ крило. Хората обикновено постъпвали в „лекото“, после ги премествали в „умереното“, докато накрая стигали до „напредналото“. Като при вратите, които се отварят само в една посока, нямало възможност за връщане назад. И от „напредналото“ крило нямало накъде да се ходи — освен в крематориума. Тази последната забележка сестрата, естествено, не произнесе на глас, но смисълът на думите й бе напълно ясен.
Баща му бе в двойна стая, но съквартирантът му беше отишъл на някакво занимание. Санаториумът предлагаше няколко вида рехабилитационни занимания — грънчарство, градинарство и физически упражнения. Макар и насочени към „рехабилитацията“ на пациентите, нито едно не целеше тяхното „възстановяване“, а по-скоро да забави максимално напредъка на заболяването им. Или просто да убиват времето. Тенго завари баща си седнал на стол до отворения прозорец, загледан навън с ръце върху коленете. На близката маса стоеше цвете в саксия с няколко нежни жълти цветчета. Подът бе застлан с мека материя, за да не се нараняват пациентите при падане. Имаше две прости дървени кушетки, две бюра и две тоалетки. До всяко бюро имаше по една дървена етажерка за книги. Завесите бяха пожълтели от дългогодишния слънчев пек.
В началото Тенго не осъзна, че старецът до прозореца е баща му. Беше се смалил или, по-точно казано, спаружил. Косата му бе още по-къса и бяла, като покрита със слана ливада. Бузите му бяха хлътнали и вероятно по тази причина очните му кухини изглеждаха много по-големи отпреди. Три дълбоки бръчки пресичаха челото му. Главата му сякаш бе още по-деформирана отпреди, или поне така изглеждаше заради по-късата коса. Веждите му бяха станали страшно дълги и дебели и бели косми стърчаха и от двете му уши. Самите му уши, поначало големи и заострени, бяха пораснали още повече и вече приличаха на криле на прилеп. Само формата на носа му се беше запазила — кръгъл и месест, за разлика от ушите, и червено-черен на цвят. Устните му и в двата края бяха провиснали и като че във всеки момент от тях можеха да потекат лиги. Устата му бе леко разтворена, та се виждаха неравните му зъби. Така както седеше неподвижен до прозореца, напомни на Тенго за един от последните автопортрети на Ван Гог.
Когато Тенго влезе, баща му само за момент го погледна, после продължи да зяпа навън. Отстрани приличаше не толкова на човек, колкото на някакво наподобяващо плъх или катерица същество — създание, което може да не е съвсем чисто, но пък притежава всичката му необходима лукавост. Но извън всякакво съмнение това бе Тенговият баща — или по-скоро развалината на Тенговия баща. Двете изминали години му бяха отнели много във физическо отношение, по същия безмилостен начин, по който съдия-изпълнителят опразва от вещи дома на някое затънало в дългове семейство. Бащата, който Тенго си спомняше, бе суров трудолюбив мъж. Самовглъбяването и въображението може и да му бяха съвсем чужди, но притежаваше свой собствен морален кодекс и просто, но силно чувство на целенасоченост. Беше стоик; Тенго нито веднъж не го бе чувал да се оплаква или да се оправдава за нещо. Но от човека, когото помнеше, сега пред очите му бе останала само празна черупка — обезлюдена къща, лишена от всякаква топлина.
— Господин Кавана! — обяви сестрата ясно и бодро, както явно бе обучена да се обръща към пациентите. — Господин Кавана! Вижте кой е дошъл! Вашият син!
Старецът пак се извърна по посока на Тенго. Безизразните му очи заприличаха на сина му на две празни лястовичи гнезда под някоя с гряха.
— Здрасти — каза Тенго.
— Господин Кавана, дошъл е синът ви от Токио! — каза сестрата.
Бащата нищо не каза. Само изгледа Тенго, сякаш се мъчеше да прочете написана на чужд език обява.
— Вечерята е в 6:30 — обяви сестрата на Тенго. — Дотогава може да останете.
След като тя си отиде, Тенго се подвоуми за миг, после седна на другия стол срещу баща си — избелял тапициран стол, с белязани от дълга употреба дървени части. Очите на бащата следяха движенията му.
— Как си? — попита Тенго.
— Благодаря, много съм добре — отвърна официално бащата.
На Тенго не му идваше на ум какво да каже оттук насетне. Заигра се с третото копче на дънковата си риза, огледа боровете навън, после върна погледа си върху бащата.
— От Токио идвате, така ли? — попита бащата, като явно не можеше да се сети кой беше Тенго.
— Да, от Токио.
— С експреса трябва да сте дошли.
— Да. До Татеяма. А оттам взех пътническия дотук, до Чикура.
— На плаж ли идвате?
— Аз съм Тенго. Тенго Кавана. Твоят син.
— Къде живеете в Токио?
— В Коенджи. В района Сугинами.
Трите бръчки през челото на бащата се удълбочиха.
— Много хора лъжат, понеже не искат да си плащат абонаментната такса на Ен Ейч Кей.
— Татко! — провикна се Тенго. Произнесе за пръв път тази дума от много години. — Аз съм Тенго. Синът ти.
— Нямам син — заяви баща му.
— Нямаш син — повтори механично Тенго.
Бащата кимна.
— Какво съм ти аз тогава?
— Нищо не си — отвърна баща му и завъртя рязко два пъти главата си.
На Тенго дъхът му спря. Не намираше думи. А и баща му нямаше какво повече да му каже. Продължиха да седят и да мълчат, всеки заровен в обърканите си мисли. Само цикадите не объркваха песента си, а пищяха с все сила.
Може и истината да казва, рече си Тенго. Паметта му може и да е съсипана, мозъкът му може да се валя в кал, но думите от устата му вероятно са самата истина. Усети го някак си интуитивно.
— Какво искаш да кажеш? — попита.
— Ти си едно нищо — повтори баща му думите с абсолютно безизразен глас. — Беше нищо, сега си нищо и ще си останеш нищо.
Стига!, помисли си Тенго.
Идеше му на мига да стане от стола, да отиде пеша до гарата и да се върне обратно в Токио. Чул бе каквото искаше да чуе. Но не намери сили да се изправи. Изпадна в положението на младежа в котешкия град. Замъчи го любопитството. Да разбере какво се крие зад тези думи. Нужен му бе по-ясен отговор. Вярно, и някаква опасност дебнеше тук. Но изпуснеше ли сегашната възможност, можеше никога повече да не научи тайната за себе си. И тя щеше да потъне в тотален хаос.
Тенго запреподрежда думите в главата си, докато не прецени, че е готов да ги изрече. Ставаше дума за въпроса, който бе на границата да зададе още от ранното си детство, но така и не бе успял да се реши.
— Тоест, искаш да кажеш, че не ти си ми биологичният баща, така ли? И че между двама ни няма кръвна връзка, това ли е?
Баща му го изгледа безмълвно. От изражението му не се разбираше дали изобщо е схванал смисъла на Тенговия въпрос.
— Кражбата на радиовълни е забранена от закона — рече баща му, докато го гледаше право в очите. — По нищо не се различава от кражбата на пари и други ценности, не смятате ли?
— Прав си според мен. — Тенго реши засега да се съгласява с всичко.
Баща му кимна няколко пъти с явно задоволство.
— Те, радиовълните, не падат от небето като дъжда и снега — обяви баща му.
Стиснал устни, Тенго впери поглед в ръцете на баща си. Бяха положени примерно върху коленете — дясната върху дясното коляно, лявата — върху лявото и не помръдваха. Дребни, тъмни ръце, изгорели сякаш чак до костите от слънцето и от дългите години работа навън.
— Майка ми всъщност не е умряла от болест още докато съм бил малък, така ли? — попита Тенго бавно, като отделяше думите една от друга.
Баща му не отговори. Нито изражението си промени, нито мръдна ръце. Очите му се фокусираха върху Тенго, сякаш наблюдаваше непозната вещ.
Бащата кимна:
— Не бива да се крадат радиовълни. Рано или късно ще ви хванат. Не можете да правите каквото ви скимне.
Този човек разбира прекрасно въпросите, които му задавам, мина му през ум на Тенго. Просто не желае да ми дава конкретни отговори.
— Татко — обърна се Тенго към него. — Може и всъщност да не си ми баща, но засега поне така ще ти викам, понеже не зная как другояче да те нарека. Честно казано, никога не съм те обичал. Може дори да се каже, че през повечето време те мразех. Това ти е известно, нали? Но дори и да предположим, че не си истинският ми баща и че помежду ни няма кръвна връзка, вече нямам причини да те мразя. Не знам дали някога изобщо ще ми домилееш, но се надявам, че поне ще започна да те разбирам по-добре, отколкото съм успявал досега. Винаги съм копнял да науча истината за това кой съм аз и откъде съм. Само толкова. Но никой така и не ми каза. Ако ти сега ми кажеш истината, ще престана да те мразя, да не те харесвам. Напротив, ще съм благодарен за това, че няма да ми се налага нито да те ненавиждам повече, нито да те недолюбвам.
Бащата продължаваше да го гледа с безизразните си очи и без дума да обели, но на Тенго му се стори, че долови някъде дълбоко в празните лястовичи гнезда съвсем бегъл отблясък светлинка.
— Аз съм едно нищо, прав си — каза Тенго. — Аз съм захвърлен насред океана в нощната тъма човек, който се носи на повърхността съвсем сам. Протягам ръка, но около мен няма никого. Провиквам се, но никой не ми отговаря. Не съм свързан с абсолютно нищо. Ти си най-близкото нещо до семейството, което притежавам, но ти си се вкопчил в тайната и не желаеш дори да се опиташ да ми кажеш нещо. А междувременно в този крайбрежен градец паметта ти изживява своите колебания и ежедневно се руши. И както паметта ти, така и истината за мен е на път да изчезне. Без помощта на истината аз съм си едно нищо и никога няма да се превърна в нещо. И в това отношение си прав.
— Знанието е ценен обществен капитал — изрече монотонно бащата, макар и с малко по-тих отпреди глас, сякаш някой се бе пресегнал иззад него и бе намалил силата на звука. — Капитал, който следва да се трупа в огромни количества и да се използва най-грижовно. Да се предава от поколение на поколение в най-полезните му форми. И това е още една причина Ен Ейч Кей да настоява за вашата абонаментна такса и…
Това май му е станала някаква мантра, рече си Тенго. В това е била защитата му през всичките тези години — в рецитирането на подобни фрази. На Тенго му се стори, че е длъжен да извади живия човек иззад обграждащата го преграда.
— Що за човек беше майка ми? — прекъсна го. — Къде отиде? Какво се е случило с нея?
Баща му внезапно прекрати рецитацията си.
— Писна ми да живея сред омраза и обиди — продължи Тенго. — Писна ми да живея, без да мога никого да обичам. Нито един приятел си нямам. Нито един! А най-лошото е, че и себе си не мога да обичам. Защо? Защо не мога да обичам себе си? Защото не съм способен и другиго да обичам, затова! Човек се учи да се обича, като просто обича друг и бива обичан от друг. Разбираш ли какво ти говоря? Човек, който не може да обича друг, не може да обича истински и себе си. И не те виня теб за това. Като се замисля, по-скоро и ти си жертва на същото. Вероятно и ти не можеш да обичаш себе си. Или бъркам, а?
Баща му се бе обвил в мълчание, стиснал плътно устни. И бе невъзможно по изражението му да се прецени дали изобщо разбира Тенго, или не. И Тенго се умълча и се намести по-удобно на стола. През отворения прозорец лъхна ветрец, раздвижи изпечените от слънцето завеси и нежните листенца на цветето в саксията и се измъкна през отворената врата в коридора. Шепотът на триещите се една о друга борови иглички се смеси с писъка на цикадите.
Тенго сниши глас:
— Често ми се явява едно видение — едно и също, неизменно, откакто се помня. И подозирам, че не е толкова видение, колкото спомен от нещо случило се в действителност. Аз съм на годинка и половина и майка ми е до мен. Прегърнала се е с някакъв млад мъж. Но това не си ти. Нямам представа кой може да бъде, но съм сигурен, че не си ти. Не знам защо, но тази сцена се е запечатала в съзнанието ми.
Бащата нищо не каза, но очите му явно виждаха нещо друго — нещо, което не бе там. Двамата продължиха да мълчат. Тенго слушаше изведнъж засилилия се вятър. Нямаше представа какво слуша баща му.
— Чудя се дали мога да ви помоля да ми почетете малко — обяви с официален тон баща му след дълго мълчание. — Зрението ми се влоши дотам, че вече не мога да чета. А и не мога да следя дълго смисъла на думите по страницата. Там, на етажерката, има няколко книги. Вземете една по ваш избор.
Тенго се предаде, стана и отиде да огледа подредените на етажерката книги. Повечето бяха исторически романи за онези времена, когато по земите са скитали самураи. Налице бяха и всички томове на „Сабята на съдбата“5.
Но Тенго нямаше сили да чете на баща си от някоя старовремска книга, пълна с архаични думи.
— Ако не възразяваш, ще ти прочета един разказ за град, в който живеят само котки — каза. — Самият аз го прочетох по пътя.
— Град, в който живеят само котки — повтори бащата, предвкусвайки удоволствието. — Прочетете ми го, стига да не ви затруднявам.
Тенго погледна часовника си.
— Ни най-малко. А и имам още много време до влака. Но разказът е доста странен; не знам дали ще ти хареса.
Извади книжката от джоба си и зачете „Котешкият град“. Баща му изслуша целия разказ докрай, без да помръдне на стола си. Тенго четеше бавно, с ясен глас, и на два-три пъти спря да си поеме дъх. При всяка пауза хвърляше поглед на баща си, но не успяваше да открие по лицето промяна в изражението му. Не можеше да разбере дали харесва разказа, или не. Когато свърши, баща му си остана седнал, неподвижен, със затворени очи. Имаше вид на дълбоко заспал човек, но не спеше. Просто се бе потопил дълбоко в повествованието и му беше нужно известно време да се съвземе. Тенго търпеливо го изчака. Следобедната светлина почна да отслабва и да се слива с настъпващата вечер. Океанският бриз все така поклащаше боровете.
— В този котешки град има ли телевизия? — попита баща му.
— Разказът е написан в Германия през 30-те години. По онова време телевизия още не е имало. Имало е радио обаче.
— Бях в Манджурия, но и радио си нямах. И радиостанции нямаше никакви. Вестниците често не стигаха или идваха с двуседмично закъснение. Нямаше какво да ядем, и жени си нямахме. Понякога ни навестяваха вълци. Там бяхме като на края на земята.
И се умълча, вероятно потънал в спомените за тежкия си живот като млад първопроходник в далечна Манджурия. Скоро и тези му спомени се обвиха в мъгла, погълнати от нищото. Тенго разчиташе движенията на бащиния ум по промените в изражението му.
— Кой го е построил този град? Котките ли? Или хората много отдавна, а после котките са се заселили? — заразпитва бащата с лице към прозореца, сякаш сам си говореше, макар въпросът му очевидно да бе насочен към Тенго.
— Нямам представа. Но имам чувството, че много отдавна са го създали хората. А после по някаква неизвестна причина са се махнали — или пък са измрели от някаква епидемия — и на тяхно място дошли котките.
Баща му кимна:
— Щом се образува вакуум, нещо трябва да го запълни. Защото всички правят така.
— Какво значи „всички правят така“?
— Същото.
— А ти какъв вакуум запълваш?
Бащата се намръщи. Дългите му вежди се спуснаха да закрият очите му. И попита със саркастичен тон:
— Нима не знаеш?
— Не знам — призна си Тенго.
Бащините му ноздри се разшириха. Едната му вежда леко се повдигна. Това бе изражението му, когато нещо го ядосаше.
— Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш.
Тенго присви очи с надеждата да разчете изражението му. Никога не бе чувал баща му да ползва подобен странен, насочващ стил на изказване. Винаги прибягваше до конкретни, практични фрази. Да казва само необходимото при необходимост — това бе непоклатимото му определение за разговор. Но лицето му пак бе станало безизразно.
— Разбирам — рече Тенго. — Значи, и ти самият запълваш някакъв вакуум. Но в такъв случай кой ще запълни вакуума, който ти ще оставиш след себе си?
— Ти — обяви баща му и насочи показалец право в Тенго. — Не е ли очебийно? Аз запълвам вакуум, създаден от някой друг, а ти ще запълниш създадения от мен вакуум. Всеки по реда си.
— Така, както и котките са запълнили града, след като хората са се махнали.
— Точно така. Изгубени като града — рече баща му. И загледа разсеяно протегнатия си показалец, сякаш имаше пред себе си някаква загадъчна, поставена не на мястото си вещ.
— Изгубени като града — повтори Тенго бащините си думи.
— Жената, която те роди, вече я няма никъде.
— Никъде. „Изгубена като града.“ Да не искаш да кажеш, че е мъртва?
Баща му не отговори на този въпрос. Тенго въздъхна:
— Кой тогава е баща ми?
— Някакъв вакуум. Майка ти съвкупи тялото си с един вакуум и те роди теб. А аз запълних този вакуум.
След всичките тези думи бащата затвори и очи, и уста.
— Съвкупи тялото си с един вакуум?
— Да.
— А ти ме отгледа. Това ли искаш да кажеш.
След церемониално прочистване на гърлото бащата като че се зае да обяснява проста истина на слабоумно дете:
— Нали затова ти казах: „Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“.
— Значи, аз съм произлязъл от един вакуум, така ли излиза?
Пак никакъв отговор.
Тенго сплете ръце в скута си и отново погледна баща си право в лицето. Този човек изобщо не е празна черупка, обезлюдена къща. Ами си е човешко същество от плът и кръв, с тясна, упорита душа и замъглени спомени, оцеляващ на пресекулки на това парче земя до морето. Няма друг избор, освен да съществува съвместно с вакуума, който постепенно се разраства в него. Вакуумът и спомените му все още се борят помежду си, но независимо от желанията му, ще дойде ден, в който вакуумът ще погълне изцяло и последните останали му спомени. Въпрос единствено на време. Дали вакуумът, срещу който се бори сега, не е същият онзи вакуум, от който съм се родил аз?
На Тенго му се стори, че дочу далечния рев на морето, смесен с ранния вечерен бриз, промъкващ се през клонака на боровете. Макар че можеше да е и илюзия.
Девета глава
(Аомаме): Което се явява дан за висшата ви благодат
След като Аомаме влезе в съседната стая, Нула номер я последва и бързо затвори вратата. В стаята цареше пълен мрак. Прозорците бяха закрити с плътни завеси и всички лампи бяха угасени. Малкото светлина, струяща през тесния процеп между завесите, подчертаваше още повече тъмнината на всичко останало.
Трябваше й известно време да свикнат очите й с мрака, като при влизането в кино или планетарий. Първото, което успя да види, бе електрическият будилник на ниска масичка. Зелените му цифри показваха 7:20. След няколко секунди успя да забележи и голямото легло, опряно в задната стена. Часовникът бе близо до горната табла на леглото. Самата стая бе малко по-малка от просторното съседно помещение, но все пак доста по-голяма от нормална хотелска стая.
На леглото имаше нещо плътно, черно, приличащо на малка планина. Трябваше да мине известно време, преди Аомаме да установи, че неравното очертание указва присъствието на човешко тяло. През целия този интервал от време очертанието остана абсолютно неподвижно. Аомаме не забеляза никакви признаци на живот. Не успя да чуе дори дишане. Единственият шум идеше от леката струя хладен въздух откъм качения почти до тавана климатик. Но нямаше начин тялото да е мъртво. Всички действия на Нула номер се основаваха на предположението, че пред нея е живо човешко същество.
И то много едро същество, най-вероятно мъж. Нямаше как да се убеди, но й се стори, че човекът не е извърнат към нея и не е под завивките, а е по-скоро легнал по корем върху оправеното легло, като огромно животно в дъното на пещерата, стараещо се да не хаби физическите си сили, докато му зараснат раните.
— Време е — обяви Нула номер по посока на сянката. В гласа му се появи някаква липсваща дотогава напрегнатост.
Не стана ясно дали човекът е чул казаното от Нула номер. Тъмната купчина върху леглото си остана абсолютно неподвижна. Нула номер стоеше мирно до вратата и чакаше. Стаята бе потънала в такава дълбока тишина, че Аомаме чак чу как някой преглъща и едва после се усети, че преглъща самата тя. Стиснала с дясната си ръка сака, и Аомаме като Нула номер чакаше нещо да се случи. Дисплеят на будилника се смени на 7:21, после на 7:22, после на 7:23. Чак тогава очертанието върху леглото взе съвсем леко да се задвижва — слабото размърдване скоро премина в ясно обособено движение. Човекът или беше спал дълбоко, или бе в някакво състояние, подобно на дълбокия сън. Мускулите му се събудиха, горната част на тялото му взе да се надига и след време съзнанието му се върна. Сянката седна на леглото със сгънати нозе. Сто на сто е мъж, помисли си Аомаме.
— Време е — повтори Нула номер.
Аомаме чу как мъжът издиша продължително — като откъртила се от дъното на дълбок кладенец тежка въздишка. После чу шум от мощно вдишване — див и тревожещ, като вилнееща през гората буря. След което цикълът се повтори: два напълно различни вида звук, разсечени от дълга пауза. Аомаме започна да се чувства неловко. Осъзна, че се е навряла в съвсем непозната за нея област — в дълбока океанска падина, да речем, или на повърхността на неизвестен астероид: място, докъдето се стига с огромно усилие, но откъдето е невъзможно да се върнеш.
Очите й отказваха да се приспособят напълно към тъмнината. Вече виждаше до една определена точка, но не и по-нататък. Очите й достигаха само до черния мъжки силует. Не можеше да определи нито накъде е обърнат, нито накъде гледа. Личеше единствено, че мъжът е изключително едър и че раменете му се вдигат и спускат тихо — но с огромна амплитуда — при всяко вдишване и издишване. Но не ставаше дума за нормално, а по-скоро за дишане със специална цел и функция, изпълнявано с цялото тяло. Представи си мощните движения на свиващите и разтварящите се плещи и диафрагма. Няма нормално човешко същество, способно да диша с такава мощ. Ставаше дума за характерен начин на дишане, какъвто се усвоява само посредством продължителни и интензивни тренировки.
Нула номер стоеше до нея в поза „мирно“, с изпънат гръб и прибрана брадичка. За разлика от мъжа на леглото, дишаше плитко и учестено. Стараеше се да минимализира присъствието си, докато свършеше поредицата интензивни дълбоки вдишвания: явно бе дейност, която влизаше в редовния репертоар на мъжа. И Аомаме като Нула номер не можеше да стори нищо, освен да чака. Вероятно на онзи му се налагаше да мине през този процес, че да се събуди напълно.
Най-после специалното дишане приключи на етапи така, както спира да работи някоя огромна машина. Интервалите между вдишванията ставаха все по-дълги и завършиха с едно дълго издишване, което като че ли изстиска всичко до последно. И в стаята пак се възцари дълбока тишина.
— Време е — потрети Нула номер.
Главата на онзи бавно помръдна. Изглежда, сега се обърна с лице към Нула номер.
— Може да излезеш — рече. Гласът му бе дълбок ясен баритон — решителен и безпрекословен. Очевидно се бе събудил напълно.
Нула номер се поклони веднъж не много дълбоко в мрака и излезе от стаята по същия начин, по който влезе, без никакви излишни движения. Вратата се затвори и Аомаме остана сама в стаята с мъжа.
— Съжалявам, че е толкова тъмно — рече мъжът вероятно на Аомаме.
— Не ми пречи — каза тя.
— Наложи ни се да я затъмним — промълви тихо той. — Но не се бойте. Нищо няма да ви се случи.
Аомаме кимна. Но после се сети, че е на тъмно, и рече на висок глас:
— Разбирам. — Гласът й бе малко по-твърд и по-висок от обичайното.
Известно време мъжът я гледаше в тъмата. Тя усещаше интензивния му взор — прецизен и подробен. И той не толкова я разглеждаше, колкото оглеждаше. Изследваше буквално всеки сантиметър от тялото й. Стори й се, че за миг я е разсъблякъл и е останала чисто гола. Погледът чу обаче не спираше върху кожата; пронизваше мускулите и органите й, утробата й. Той вижда и в тъмното, мина й през ум. И долавя далеч повече неща, отколкото са видими с просто око.
— Нещата се виждат по-добре на тъмно — рече, сякаш бе прочел мисълта й. — Но колкото по-дълго останеш на тъмно, толкова по-трудно ти е да се върнеш към надземния свят, където е светлината. В определен момент се налага да спреш.
След тези думи прекара още един интервал от време в наблюдаване на Аомаме. В погледа му нямаше нищо сексуално. Просто я оглеждаше като вещ, така както пътникът от кораба оглежда отминаващия остров. Този тук обаче не бе някакъв обикновен пътник. А се мъчеше да прозре всичко възможно на този остров. Изложена така продължително на безмилостното му всепроникващо проучване, Аомаме почна да усеща несъвършенствата на собствената си плът. А това никак не бе обичайно за нея. Като се изключи големината на гърдите й, тя всъщност наистина се гордееше с тялото си. Тренираше го ежедневно и го поддържаше красиво. Мускулите й бяха гладки и стегнати, без грам тлъстина. Но така, както я обследваше този човек, нямаше как да не почувства, че плътта й е всъщност някаква износена стара торба месо.
Сякаш пак прочел мислите й, мъжът престана да се вторачва в нея. И тя усети как силата на погледа му изведнъж изчезна. Сякаш някой пръскаше вода с маркуч, а друг зад сградата му спря чешмата.
— Извинете, бихте ли разтворили съвсем леко завесите? — попита тихо мъжът. — Убеден съм, че и за вашата работа имате нужда от малко светлина.
Аомаме остави сака си на пода, отиде до прозореца и дръпна страничните шнурове — първо, за да отвори плътните тежки завеси, а след тях и дантелените бели пердета. Вечерните светлини на Токио се промъкнаха в стаята. Прожекторите около Токио Тауър, стълбовете покрай естакадата на високоскоростната магистрала, движещите се автомобилни фарове, запалените прозорци във високите жилищни блокове, шарените неонови реклами по покривите — всичко това се сливаше, за да освети хотелската стая с характерната за големия град смесица от цветове, но едва-едва, само колкото Аомаме да успее да различи част от мебелировката. Самата светлина Аомаме посрещна с болка, сякаш виждаше стара приятелка. Тази светлина идваше от света, към който самата тя принадлежеше. Изведнъж усети каква нужда има от такава светлина. Но колкото и слаба да бе тя, изглежда, бе прекалено силна за очите на мъжа. Все още в поза лотос, той закри лицето си с две огромни длани.
— Добре ли сте? — попита Аомаме.
— Не се притеснявайте.
— Да придърпам ли завесите?
— Не, няма нужда. Имам проблем с ретината на очите си. Нужно им е време, за да се приспособят към светлината. Само след минута ще ми мине. Седнете там.
Проблеми с ретината ли?, зачуди се Аомаме. Проблемите с ретината обикновено се явяват при ослепяващите. Това обаче поне засега не я засяга. Не е дошла тук да лекува зрението на този човек.
Седеше на дивана и го наблюдаваше, докато той с длани върху лицето чакаше очите му да свикнат с проникващата през прозореца светлина. Дошъл бе нейният ред да го изучи подробно.
Беше изключително едър човек. Не дебел, просто едър. Висок, широкоплещест, мощен на вид. При все че вдовицата бе споменала едрия му ръст, не беше очаквала да е чак толкова голям. Нямаше, естествено, никаква причина един религиозен гуру да не е огромен човек. Но като си помисли как този мъжага изнасилва десетгодишни момиченца, се намръщи. Представи си го гол, натиснал под себе си дребното дете. Момиченцата нямаха начин как да се съпротивляват. И възрастна жена би се затруднила. Мъжът бе обут в нещо като тънък памучен анцуг с ластици около глезените и едноцветна риза с дълъг ръкав и с лек копринен блясък. Свободната му риза бе закопчана отпред. Само горните две копчета бяха оставени разкопчани. Стори й се, че и анцугът, и ризата бяха или бели, или леко кремави на цвят. Не бе пижама, а нещо като удобен всекидневен екип, който би изглеждал съвсем нормално под палмите на някой южен остров. Босите му нозе й се сториха много големи. Едрият като каменен зид раменен пояс издаваше опитен специалист по бойни изкуства.
Мъжът се възползва от първата пауза в проучването на Аомаме, за да каже:
— Благодаря ви, че дойдохте днес.
— Това ми е работата — отговори напълно безизразно Аомаме. — Щом някой има нужда от мен, отивам. — Но едва произнесе тези думи, и се почувства като някоя проститутка, която се отзовава на всяко повикване. Дали пък не се дължеше на начина, по който я бе разсъблякъл с пронизващия си поглед в мрака?
— Какво знаете всъщност за мен? — попита я, все още закрил лицето си с длани.
— Какво знам за вас ли?
— Да.
— Почти нищо — отвърна Аомаме, като подбираше внимателно думите си. — Дори името ви не знам. Известно ми е само това, че оглавявате някаква религиозна организация в Нагано — или май беше в Яманаши, — че имате някакъв проблем със здравето и че евентуално мога да ви помогна.
Мъжът завъртя няколко пъти глава и сне длани от лицето си. Сега двамата с Аомаме се гледаха очи в очи.
Косата му бе дълга, буйна и се спускаше чак до раменете му. И имаше доста сиви кичури. По нейна преценка мъжът бе на около петдесет. Едрият му нос заемаше голяма част от лицето му. Бе възхитително прав и й напомни за снимката на Алпите, която бе виждала на някакъв календар. И планината притежаваше подобна широка основа и страхотна величественост. Носът бе първото, което човек забелязваше от лицето му, и контрастираше рязко с очите — толкова хлътнали, че трудно се разбираше накъде точно гледат. И лицето, като цялото му тяло, бе едро и месесто. Гладко обръснато, без никакви белези и бенки. Съчетанието на чертите му придаваше спокоен и интелигентен вид, но и нещо особено, необикновено, което не ти позволяваше да му се довериш веднага. Подобни лица поначало карат хората да се замислят след първия поглед. Може би се дължеше на прекалено големия нос, който вероятно лишаваше лицето от определено равновесие и бе основната причина гледащият го да се чувства неловко.
Но причината можеше да е и в хлътналите очи и в излъчвания от тях матов блясък на древен ледник. Или в усещането за жестокост, създавано от тънките устни, способни като че ли всеки момент да изплюят някакви непредвидими думи.
— Друго? — попита я.
— Почти нищо. Освен че трябва да съм готова да проведа сеанс по стречинг. Специалист съм по мускулите и ставите. Положението и личността на клиентите ми не ме интересуват от професионална гледна точка.
Съвсем като при курвите, мина й през ум.
— Разбирам ви — отвърна с плътен глас мъжа. — Но в моя случай може би се нуждаете от допълнителни пояснения.
— Готова съм да изслушам всичко, което пожелаете да споделите с мен.
— Викат ми Вожда. Но почти никога не показвам навън лицето си. Макар че живеем в едно и също селище, повечето наши вярващи нямат никаква представа как изглеждам.
Аомаме кимна.
— А ето че на вас позволявам да видите лицето ми. Първо на първо, не мога да очаквам да ме лекувате на тъмно или с превръзка на очите. А освен това е и въпрос на учтивост.
— Аз не провеждам лечение — поправи го спокойно Аомаме. — Просто ще разтегна мускулите ви. Нямам разрешително за извършване на медицински процедури. Моята цел е да принудя човек да разтегне онези мускули, които обикновено не използва или се затруднява да използва, като по този начин предотвратяваме влошаването на физическите му сили.
Мъжът като че се усмихна леко, но можеше и да е само привидно, причинено от лекото потръпване на лицевите му мускули.
— Всичко това ми е много добре известно. Казах „лекувате“ само за удобство. Не се притеснявайте. Исках само да спомена, че в момента виждате нещо, което не е позволено на повечето хора, и че държа да го знаете.
— Там — и Аомаме посочи вратата към съседната стая — ме предупредиха, че не трябва никому да казвам какво съм видяла. Но това изобщо не бива да ви притеснява. Нищо от видяното тук няма да спомена, след като изляза. В хода на работата си имам допир с телата на много хора. Вашето положение може да е много специално, но за мен сте просто поредният човек с мускулни проблеми. По отношение на вас се интересувам единствено от мускулите ви.
— Доколкото ми е известно, като дете сте били част от „Обществото на свидетелите“.
— Не по собствен избор. Просто така съм отгледана. А разликата между двете е огромна.
— Да, огромна е — съгласи се мъжът. — Но човек не може никога да се отърси напълно от онова, което му е било внушено през ранното му детство.
— За добро или лошо — добави Аомаме.
— Доктрините на „Свидетелите“ се различават коренно от религията, към която принадлежа. Лично аз смятам, че всяка религия, основана върху вярата за края на света, е повече или по-малко фалшива. Според мен, ако нещо има свой „край“, то е индивидът, а не светът като цяло. И въпреки всичко „Обществото на свидетелите“ е една невероятно издръжлива религия. Макар че съществува сравнително отскоро, издържала е какви ли не изпитания и постоянно увеличава броя на членовете си. А това е факт, от който може да се извлекат много поуки.
— Най-вече, изглежда, е доказателство за тесногръдието им. Колкото по-малка и по-тесногръда е една такава секта, толкова по̀ издържа на външен натиск.
— Може и да сте права в това отношение — каза мъжът след кратка пауза. — Но така или иначе, не сме се събрали да си говорим за религии.
Аомаме нищо не отвърна.
— Онова, което искам да ви обясня, е, че тялото ми притежава някои специални особености.
Аомаме продължи да седи на мястото си и да го изчаква да се изкаже.
— Както вече споменах, очите ми не понасят силната светлина. Симптомът се появи преди няколко години. Дотогава нищо не бях забелязал, но в един момент взе да ми прави впечатление. И най-вече затова престанах да се явявам пред хората. Прекарвам почти цялото си време в затъмнени помещения.
— Боя се, че никак не мога да ви помогна по отношение на зрението — рече Аомаме. — Както вече стана дума, специализирам изключително в областта на мускулатурата.
— Не споря. Естествено, допитвал съм се до много специалисти. Преглеждан съм от безброй очни лекари и са ми правени куп изследвания. Но всички са на мнение, че на този етап с нищо не могат да ми помогнат. Ретините ми са увредени, но не са наясно какво го е причинило. Симптомите бавно прогресират. Ако продължават с това темпо, скоро ще изгубя напълно зрението си. Този проблем, както изтъкнахте, няма нищо общо с мускулите. Но ми се ще да ви изложа всичките си здравни проблеми поред и чак тогава да преценим кое можете и кое не можете да направите.
Аомаме кимна.
— Другият ми проблем е, че мускулите ми често се вдървяват — каза мъжът. — Стига се дотам, че буквално не мога да помръдна нито един мускул. Стават твърди като камък и това трае цели часове. В такива моменти не ми остава нищо друго, освен да легна. Болка не изпитвам. Просто всички мускули по тялото ми се обездвижват. И пръст не мога да помръдна. Единственото, което мога да движа — и то с цената на огромна воля, — са очните ми ябълки. И това ми се случва веднъж-два пъти месечно.
— Появяват ли се някакви предварителни признаци, че ще ви се случи?
— Първо получавам спазми. Всичките ми мускули започват да контрактират в продължение на десет-двадесет минути. След което буквално умират, все едно някой е щракнал ключ. През десетте или двадесетте минути след появата на предизвестието си намирам място, където да легна, и лягам. Представете си как лодка търси убежище от бурята в някое заливче; и аз по същия начин изчаквам да ме отпусне парализата. Но независимо от пълната парализа, която ме обзема, умът ми остава съвсем буден. Бих казал дори, че придобивам особена яснота на мисълта.
— Но не изпитвате никаква болка, така ли?
— Преставам да усещам каквото и да било. И с игла да ме убодете, няма да усетя.
— Консултирали ли сте се с лекар?
— Бил съм в най-добрите болници при хиляди специалисти, но всичките са на мнение, че страдам от заболяване, пред което съвременната медицина е безсилна. Опитвал съм и традиционни китайски лечения, и остеопатия, и акупунктура, и моксибустия6, и масажи, и минерални води — всичко, което може да ви дойде на ум, но без никакви съществени резултати.
Аомаме леко се намръщи:
— Моят подход стимулира единствено нормалните телесни функции. Съмнявам се да има особена полза при такива сериозни проблеми.
— И това ми е напълно известно. Но искам да опитам всичко възможно. Никой няма да ви обвинява за нищо, ако и вашият метод се окаже неефикасен. Просто правете с мен онова, което правите с всички останали. Ще ми се да видя как ще реагира тялото ми.
Аомаме си представи едрото мъжко тяло, строполило се неподвижно в някое тъмно място като животно, каращо своя зимен сън.
— Кога за последно се парализирахте?
— Преди десет дни. И… малко ми е неловко да ви го споменавам, но… има още едно нещо, което, струва ми се, би трябвало да знаете.
— Казвайте всичко, което намерите за необходимо.
— През цялото време, докато мускулите ми са в това неподвижно състояние, имам и ерекция.
Аомаме се намръщи още повече:
— Искате да кажете, че половият ви орган остава твърд в продължение на цели часове?
— Точно така.
— Но е безчувствен.
— Абсолютно. Нито пък изпитвам желание за секс. Просто се втвърдява. Като скала, както става и с всичките ми останали мускули.
Аомаме тръсна леко глава и си наложи да възвърне нормалната си физиономия.
— Боя се, че и в това отношение нищо не мога да направя. Надхвърля далеч възможностите ми.
— Много ми е трудно да зачеквам тази тема и подозирам, че и на вас няма да ви е приятно, но може ли да ви спомена още някои неща?
— Моля ви. Тайните ви няма да излязат от мен.
— Става така, че през въпросния интервал се съвкуплявам физически с момичета.
— Момичета ли?
— Около мен винаги има няколко момичета. И щом се парализирам, те се изреждат да се качват отгоре ми и да правят секс с мен. Но аз нищо не чувствам. Нито изпитвам някакво сексуално удоволствие. Но еякулирам. С всяко едно от тях.
Аомаме нищо не каза. А той продължи:
— Става дума за три момичета, всичките тийнейджърки. Предполагам, че се питате защо държа такива млади момичета около себе си и защо им се налага да правят секс с мен.
— Възможно ли е да е някаква религиозна практика?
Все още седнал с кръстосани нозе върху леглото, мъжът пое дълбоко въздух:
— Смята се, че тези мои парализи са някаква висша благодат, свещено състояние. И когато изпадна в такова състояние, момичетата идват и се съвкупляват с мен. С цел да забременеят. С моя наследник.
Аомаме не откъсваше очите си от него, но без да говори. И той млъкна.
— Тоест целта на тези момичета според вас е да забременеят. Да се сдобият с дете от вас, така ли? — попита Аомаме.
— Точно така.
— И през въпросния няколкочасов период, докато сте парализиран, еякулирате три пъти с тези три момичета.
— Точно така.
Аомаме не можеше да се отърси от усещането, че се е навряла в ужасно сложна ситуация. Канеше се да убие този човек, да го изпрати в отвъдното. А ето че той й споделяше странните тайни на своята плът.
— Боя се, че не разбирам точно естеството на проблема ви. Веднъж или два пъти месечно получавате парализа на всички мускули в тялото ви. И когато се случи, трите ви приятелки идват да правят секс с вас. Вярно, не звучи съвсем нормално в общоприетия смисъл, но…
— Те не са ми „приятелки“ — прекъсна я мъжът. — Обслужват ме в качеството си на жрици от храма. Да се съвкупляват с мен им влиза в задълженията.
— Задължения ли?
— Възложено им е да забременеят с моя наследник.
— Кой им го възлага?
— Дълга история — рече мъжът. — Проблемът е, че всичко това води неотклонно към рушенето на моята плът.
— Те не са ли вече бременни?
— Още не. И вероятността да забременеят е много малка. Все още не е започнало месечното им кръвотечение. Но се надяват на чудо благодарение на висшата благодат.
— Нито една не е бременна. Нито една не е почнала да менструира. И плътта ви се руши.
— Времетраенето на всеки пореден паралитичен епизод постепенно се увеличава. А и самите епизоди се случват все по-често. Започнаха преди седем години. В началото ми се случваха по веднъж на всеки два-три месеца. Сега стават веднъж или два пъти месечно и след края на всеки епизод тялото ми се разкъсва от убийствени болки и изтощение. А те траят по цяла седмица, че и повече. Сякаш цялото ми тяло го пронизват дебели игли. Изпитвам силно главоболие и цялостно изтощение. Не мога да заспя, а и няма лекарство, което да облекчи болките ми.
Мъжът въздъхна и пак поде:
— Втората седмица след епизода е по-поносима от първата, макар болката така и да не ме напуска напълно. По няколко пъти дневно ме заливат вълни от силни болки. Става ми тежко да дишам. Органите ми отказват. Ставите ми скърцат като несмазан механизъм. Нещо разяжда плътта и изсмуква кръвта ми. Усещам го. Но онова, което ме яде, не е нито рак, нито някакъв паразит. Какви ли не изследвания са ми правили и нито едно не е посочило на какво се дължи. Според докторите аз съм олицетворение на здравето. Медицината не е в състояние да обясни мъките ми. Единственото заключение е, че това е цената, която плащам за изживяваната от мен висша благодат.
Този човек се е запътил право към разрухата си, помисли си Аомаме. Но не виждаше никакви признаци на атрофия. Мъжът изглеждаше съвсем здрав външно, а, изглежда, притежаваше и дисциплината, необходима за понасянето на изключителни болки. И въпреки всичко усещаше се, че плътта му се руши безвъзвратно. Този човек е болен. Нямам представа каква може да е болестта му, но дори и нищо да не предприема за ликвидирането му тук и сега, той ще продължи да изпитва мъчителните болки, докато тялото му бавно се руши и накрая стигне до неизбежната смърт.
— Не мога да спра напредъка й — каза мъжът, сякаш прочел мислите й. — Всяка част от мен се разяжда, тялото ми като че се изтърбушва отвътре и ме чака ужасна, болезнена смърт. Накрая те ще ме изхвърлят като ненужна стара таратайка.
— „Те“ ли? — попита Аомаме. — Кои „те“?
— Онези, които разяждат така плътта ми. Но това няма значение. В случая търся начин за облекчаване донякъде на моята крайно реална болка. Имам нужда точно от това, дори ако решението е непълно. Тази болка е нетърпима. Понякога — в определени моменти — се задълбочава драматично, сякаш е свързана директно с центъра на Земята. Вид болка, която никой друг освен мен не може да си представи. Дълбоката, специалната болка ме дарява с дълбока, специална благодат — не че тази благодат ми облекчава болката; ни най-малко. Нито е в състояние да предотврати предстоящата разруха.
Настъпи няколкосекундна дълбока тишина.
Накрая Аомаме успя да каже:
— Знам, че се повтарям, но все стигам до извода, че техниките, с която разполагам, не могат да облекчат почти с нищо вашето страдание — особено ако приемем, че то се явява дан за висшата ви благодат.
Вождът изправи гръб и изгледа Аомаме с малките си, хлътнали, приличащи на ледник очи. После отвори дългите си тънки устни.
— Не. Аз смятам, че ще можете да направите нещо за мен — нещо, на което единствено вие сте способна.
— Дано сте прав.
— Уверен съм, че съм прав — каза мъжът. — Знам много неща. И ако нямате нищо против, бих желал да започнете незабавно. Правете онова, което винаги правите.
— Ще се постарая — каза Аомаме с напрегнат глух глас. Каквото винаги правя, повтори си наум.
Десета глава
(Тенго): Вие отхвърляте нашата оферта
Тенго се сбогува с баща си малко преди шест. Докато чакаха таксито му, седяха един срещу друг до прозореца, без да си говорят. Тенго се занимаваше със своите спокойни мисли, а баща му гледаше намръщено навън. Слънцето се бе снишило и бледосиньото небе бавно потъмняваше.
Толкова много въпроси искаше да зададе, но си даваше сметка, че отговори няма да получи. Личеше си по здраво стиснатите бащини устни. Явно баща му бе решил да не приказва повече, та и Тенго реши да не пита повече. Както каза баща му: „Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“.
Погледна баща си, но в изражението му нищо не се бе променило.
— Много неща бих искал да те питам още, но знам, че те само ще ти причинят болка. Не ми остава друго, освен да разгадая останалото по онова, което вече ми каза. Ти вероятно не си биологичният ми баща. До такъв извод стигам. Подробности не са ми известни, но в най-общи линии е така. Ако греша, моля те да ме поправиш.
Баща му нищо не каза.
— Ако предположението ми е вярно, това много ме улеснява. Не защото те мразя, а защото — както вече споменах — не ми се налага да те мразя повече. Ти според мен ме отгледа като свой син въпреки липсата на кръвна връзка помежду ни. За което би трябвало да съм ти благодарен. За жалост, не сполучихме особено в ролите си на баща и син, но това е отделен проблем.
Бащата продължаваше да мълчи, приковал поглед в гледката навън като войник на пост, решен да не пропуска следващата сигнална ракета от племето диваци върху далечния хълм. Тенго се опита да проследи линията на бащиния му поглед, но не видя нищо, което да прилича на сигнална ракета. Пред очите му имаше единствено борове, оцветени от приближаващия залез.
— Мъчно ми е да ти го кажа, но на практика не мога нищо да сторя за теб — освен да се надявам, че оформящият вакуума в теб процес е безболезнен. Сигурен съм, че много си се напатил. Явно си обичал майка ми с всичката сила, на която си бил способен. Не знам защо, но го усещам. Но тя те е напуснала. Нямам представа дали мъжът, с когото е тръгнала, е биологичният ми баща, или не, а и ти очевидно нямаш никакво намерение да ми кажеш. Но така или иначе, тя те е зарязала. Зарязала е и мен, бебето. Възможно е да си решил да ме отгледаш, понеже си се надявал, че докато съм с теб, тя може да се върне. А тя така и не се е върнала — нито при теб, нито при мен. И това те е съсипвало. Като да живееш в безлюден град. Но независимо от всичко, ти ме отгледа в този безлюден град — сякаш за да запълниш вакуума.
Изражението на баща му не се променяше. Тенго не можеше по нищо да познае дали той го разбира и дали изобщо го слуша.
— Но може и да бъркам в предположенията си, което е още по-добре. И за двама ни. Но като разсъждавам по този начин, всякакви неща се подреждат в ума ми и съмненията ми намират донякъде своето потвърждение.
Ято гарвани премина с грачене по небето. Тенго погледна часовника си. Време му беше да върви. Изправи се, отиде до баща си и положи длан върху рамото му.
— Довиждане, татко. Аз скоро пак ще дойда.
С ръка върху дръжката на вратата, Тенго се извърна за сетен път и се шокира от вида на единствената сълза, която се стичаше от окото на баща му. Флуоресцентното осветление на тавана й придаваше матов сребърен блясък. Изглежда, баща му бе вложил последните си силици да я изстиска от малкото останали му чувства. Сълзата се процеди бавно по бащината буза и капна в скута му. Тенго отвори вратата и излезе от стаята. Отиде с таксито до гарата и се качи на влака, с който бе дошъл.
* * *
Експресът от Татеяма за Токио бе много по-пълен и по-шумен от сутрешния. Пътниците бяха предимно връщащи се от плажа семейства. Като ги видя, Тенго се сети за основното училище. Семейните излети му бяха абсолютно непознато изживяване. И по време на фестивала „Бон“7, и на Нова година баща му само спеше у дома като някаква мърлява машина, на която са спрели тока.
Седна и реши да си дочете книжката, но установи, че я е забравил в стаята на баща си. Въздъхна, но после си даде сметка, че така може би беше по-добре. Каквото и да прочетеше сега, надали щеше да успее да го възприеме. Пък и „Котешкият град“ бе история, която щеше да е по̀ на място в бащината му стая, отколкото в неговата.
Пейзажите сега прелитаха покрай прозореца в обратен ред: дългото, притиснато от планините обезлюдено крайбрежие постепенно отстъпи място на по-просторната крайбрежна индустриална зона. Макар че вече бе нощ, повечето заводи работеха. В тъмното се издигаше цяла гора от комини, които плюеха огън така, както змия изстрелва дългия си език. Шосето се къпеше от мощните фарове на големите камиони. А океанът зад тях приличаше на гъста черна кал.
Добра се до дома си чак към десет. В пощенската му кутия нямаше нищо. След като си отключи и влезе, апартаментът му се видя по-празен от обикновено — същият вакуум, който бе оставил след себе си сутринта. Захвърлената на пода риза, изключената текстообработваща машина, въртящият се стол с отпечатъка от тялото му, трохичките от гумата върху бюрото. Изпи две чаши вода, съблече се и веднага си легна. Сънят го пребори моментално. Такъв дълбок сън отдавна не му се беше случвал.
* * *
Когато се събуди след осем на другата сутрин, Тенго осъзна, че е станал съвсем нов човек. Дори да се събужда му беше приятно. Мускулите на ръцете и краката му бяха напълно отпуснати и готови да се справят с всеки благоразумен стимул. Физическата умора се бе изпарила. Изпитваше онова чувство, което помнеше от детството си, когато разтваряше новия учебник в началото на учебната година — нямаше представа от съдържанието му, но предчувстваше новите знания, които ще извлече от него. Отиде в банята и се обръсна. Подсуши лицето, плисна малко лосион за след бръснене, огледа се в огледалото и потвърди впечатлението си, че наистина е съвсем нов човек.
Събитията от предишния ден сякаш се бяха случили в някакъв сън, а не в действителност. Колкото и ярко да се открояваше всяко едно, по краищата им витаеха признаци на нереалност. Качил се бе на влака, посетил бе „котешкия град“ и се бе прибрал. За щастие — и за разлика от главния герой на разказа, — успя да хване обратния влак. Но изживяванията му в този град го бяха променили из основи.
Естествено, не бе настъпила никаква промяна в действителната ситуация, в която се намираше — принуден бе да стъпва по опасна, непозната почва. Нещата се бяха развили по един абсолютно непредвиден начин и нямаше и най-малката представа какво му предстои тепърва. Но това не му пречеше да има силното чувство, че все някак си ще преодолее опасността.
Най-после успях да стигна до стартовата линия, рече си Тенго. Не че се появиха някакви нови, решителни факти, но от казаното от баща му и от самото отношение на баща му бе успял да извлече някакви смътни изводи за собствения си произход. Значи, онзи „образ“, който отдавна го тормозеше и объркваше, не е бил някаква безсмислена халюцинация. Не можеше да прецени с каква точност е бил отражение на действителността, но бе единствената информация, оставена му от майка му, и — за добро или лошо — представляваше основата на живота му. Изяснил си веднъж този въпрос, Тенго като че бе смъкнал огромен товар от плещите си. И едва сега, след като го остави на земята, си даде сметка колко много му е тежал открай време.
* * *
Изминаха две необичайно тихи и спокойни седмици, като тихо море. През лятната ваканция преподаваше по четири дни в школата за зубрене, а през останалото време пишеше романа си. Никой не го потърси. Нямаше представа докъде са стигнали нещата с изчезването на Фука-Ери и дали вървят продажбите на „Въздушната какавида“. Тези въпроси ни най-малко не го интересуваха. Светът да си върви така, като си иска. Ако нещо го засяга, ще му се обади.
Свърши август и дойде септември. Докато вареше сутрешното си кафе, Тенго тайно си мечтаеше това спокойствие да трае вечно. Но ако го изречеше на глас, току-виж някой дявол с остър слух го чул отнякъде. Тъкмо затова пазеше в тайна желанието си за постоянно спокойствие. Но нещата никога не стават така, както ни се иска, та и неговият случай не бе някакво изключение.
* * *
Телефонът иззвъня току след десет. Остави го да звъни няколко пъти, предаде се, пресегна се и вдигна слушалката.
— Може ли да дойда — попита приглушен глас. Доколкото му беше известно, на този свят само един човек бе в състояние да задава въпросите си по този начин — без въпросителна интонация. Шумовият фон се състоеше от някаква обява по високоговорител и рева на автомобилни ауспуси.
— Къде си?
— Пред главния вход на „Марушо“.
Апартаментът му бе на по-малко от двеста метра от супермаркета. Явно му се обаждаше от автомата отпред.
Тенго огледа инстинктивно квартирата си.
— Не мислиш ли, че е рисковано? Някой може да наблюдава апартамента ми. Ти нали трябва да си „в неизвестност“.
— Някой може да наблюдава апартамента ти — повтори тя думите му като папагал.
— Да. Около мен стават какви ли не странни работи, вероятно във връзка с „Въздушната какавида“.
— Понеже хората са бесни.
— Вероятно. Бесни са ти на теб, а имам чувството, че са донякъде бесни и спрямо мен. Затова, че пренаписах „Въздушната какавида“.
— Не ми пука — каза Фука-Ери.
— Не ти пука. — Сега пък Тенго повтаряше нейните думи като папагал. Навикът й явно бе заразен. — От кое?
— Че наблюдават апартамента ти. Ако наистина е така.
Той загуби за миг дар слово.
— Но пък на мен може да ми пука — каза най-сетне.
— Трябва да сме заедно — рече Фука-Ери. — Да обединим сили.
— Сони и Шер — каза Тенго. — Най-якият дует от мъж и жена.
— Най-якият кое?
— Няма значение. Моя си лична шега.
— Аз идвам.
Тенго тъкмо се канеше да й каже нещо, когато чу, че тя затвори. Всички му затваряха телефона. Все едно прерязваха въжения му мост.
* * *
Фука-Ери цъфна след десет минути с по една найлонова торба от супермаркета във всяка ръка. Облечена бе в риза с дълъг ръкав на сини райета и тесни джинси. Ризата бе мъжка, неогладена, грабната направо от простора. На едното й рамо висеше брезентова торба. Сложила си бе за маскировка огромни слънчеви очила, но те по-скоро привличаха вниманието на околните, отколкото да служат за дегизация.
— Май трябва да се запасим с храна — каза Фука-Ери, докато прехвърляше съдържанието на найлоновите торби в хладилника. Беше напазарувала предимно готови храни, нуждаещи се единствено от затопляне в микровълнова фурна. Освен тях бе купила солени бисквити и сирене, ябълки, домати и няколко консерви.
— Къде ти е микровълновата? — попита и се огледа из кухнята.
— Нямам такава — отвърна Тенго.
Фука-Ери сбърчи нос и се замисли, но нямаше какво да каже. Изглежда, й беше трудно да си представи свят без микровълнови фурни.
— Смятам да отседна при теб — рече, сякаш изтъкваше обективен факт.
— За колко време? — попита Тенго.
Фука-Ери завъртя глава. Което означаваше, че не знае.
— Какво стана с досегашното ти убежище?
— Не ща да съм сама, когато нещо стане.
— Ти смяташ, че предстои да стане нещо ли?
Фука-Ери не му отвърна.
— Не искам да се повтарям, но тук никак не е безопасно — каза Тенго. — Имам чувството, че някакви хора ме следят. Все още не мога да кажа какви точно са, но…
— Безопасни места не съществуват — каза Фука-Ери и присви многозначително очи, докато дърпаше месестата част на ухото си.
Този език на тялото бе неразгадаем за Тенго. Вероятно нищо не значи.
— Така че за теб няма значение къде се намираш — рече Тенго.
— Безопасни места не съществуват — повтори Фука-Ери.
— Може и да си права — предаде се Тенго. — След определена точка разликите в нивата на опасността престават да са от значение. Така или иначе, време ми е да тръгвам за работа.
— В школата за зубрене.
— Да.
— Аз оставам.
— Ти оставаш — повтори като ехо Тенго. — Така и трябва. Само не излизай навън и никому не отваряй, ако почука. И не вдигай телефона, ако звъни.
Фука-Ери кимна безмълвно.
— Та какво става с професор Ебисуно?
— Вчера правиха обиск в Сакигаке.
— Искаш да кажеш, че полицията е претърсила селището на Сакигаке да те търси ли? — изненада се Тенго.
— Ти не четеш ли вестници.
— Аз не чета вестници — повтори като ехо Тенго. — Напоследък не ми се четат. Така че не съм в течение. Но имам чувството, че на хората от Сакигаке никак не им е било приятно.
Фука-Ери кимна.
Тенго въздъхна дълбоко:
— Сигурно са по-ядосани и отпреди, като гнездо на оси.
Фука-Ери присви очи и замълча. Вероятно си представяше как ято обезпокоени оси излита бясно от кошера си.
— Сигурно — рече с несигурно гласче.
— И успяха ли да научат нещо за родителите ти?
Фука-Ери завъртя отрицателно глава. Нищо още не знаели за тях.
— Но така или иначе, организацията е бясна — каза Тенго. — А ако полицията разбере, че цялото ти изчезване е било инсценирано, и спрямо теб ще побеснеят. А и спрямо мен, за това, че те укривам, макар да знам истината.
— Точно по тази причина трябва да обединим силите си — рече Фука-Ери.
— „Точно по тази причина“ ли каза току-що?
Фука-Ери кимна:
— Сбърках ли нещо.
— Ни най-малко — завъртя отново глава Тенго. — Просто думите ти прозвучаха много свежо.
— Ако толкова ти преча, мога да отида другаде.
— Нямам нищо против да останеш тук — предаде се Тенго. — Сигурен съм, че нямаш къде другаде да отидеш, нали?
Фука-Ери му кимна рязко в отговор.
Тенго извади от хладилника студен ечемичен чай и го изпи.
— Бесните оси може и да не те приветстват с „добре дошла“, но съм сигурен, че ще съумея да се грижа за теб.
Фука-Ери впери за няколко секунди погледа си в него. После рече:
— Променил си се.
— Какво искаш да кажеш?
Тя изви устните си под някакъв особен ъгъл, после ги върна на мястото им:
— Не мога да го обясня.
— Не го обяснявай — каза Тенго. Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш.
На излизане от апартамента Тенго й нареди:
— Ако аз те търся, ще позвъня три пъти и ще затворя, после пак ще ти се обадя. Чак тогава вдигни телефона. Окей?
— Окей — каза Фука-Ери. — Звъниш три пъти, затваряш, пак звъниш, отговарям. — Звучеше така, сякаш превеждаше на глас някакъв древен надпис върху скала.
— Много е важно, така че не го забравяй — рече Тенго.
Фука-Ери кимна два пъти.
* * *
Тенго изкара двата учебни часа, върна се в учителската стая и се накани да си върви у дома. Жената от рецепцията обаче дойде да му съобщи, че пак се е появил онзи Ушикава. Изрече го с извинителен тон, като добър по душа вестоносец, доставящ лоша новина. Тенго й се усмихна чаровно и й благодари. Не бива да вини вестоносеца.
Ушикава го чакаше в кафетерията до предното фоайе и пиеше кафе с мляко — напитка, която според Тенго най-малко подхождаше на Ушикава, чиято странна външност изглеждаше още по-странна на фона на енергичните млади студенти. Онази част от помещението, в която се намираше, сякаш имаше някакво свое земно притегляне, плътност на въздуха и пречупване на светлината. Дори отдалече се усещаше безпогрешно, че носи лоши вести. В междучасието кафетерията бе препълнена, но никой друг не седеше на неговата маса с шест стола. По някакъв инстинкт учащите отбягваха Ушикава така, както антилопата отбягва дивите кучета.
Тенго си взе кафе от бара, отправи се към масата и седна срещу Ушикава, който май току-що бе приключил с една крем пита. На масата бе останала само смачканата хартийка, а по устните му още имаше трошици. И крем питите май никак не подхождаха на Ушикава.
— Отдавна не сме се виждали, господин Кавана, нали? — каза Ушикава и леко се надигна от стола си. — Съжалявам, че пак така внезапно ви се явявам.
Тенго претупа учтивостите и премина към деловата част:
— Сигурен съм, че сте дошли за моя отговор. На последната ви оферта, имам предвид.
— Да, действително е така — отвърна Ушикава. — В определен смисъл.
— Господин Ушикава, дали да не ви помоля днес да говорите по-конкретно и директно? Какво точно искате вие и вашите хора от мен срещу така наречената ви субсидия?
Ушикава се огледа предпазливо, но наблизо нямаше никого, а кафетерията така гъмжеше от шумни курсисти, че беше изключено някой да успее да ги подслуша.
— Добре. В такъв случай, позволете ми да ви съобщя окончателните ни условия и да сложа картите на масата — рече Ушикава и се приведе над масата, като в същото време леко снижи глас. — Парите не са нищо повече от претекст. Като начало, самата субсидия не е чак толкова значителна. Най-важното, което клиентът ми ви предлага, е вашата собствена безопасност. Другояче казано, че няма да ви се случи нищо лошо. Ние ви го гарантираме.
— В замяна на какво? — попита Тенго.
— От вас желаем в замяна единствено да мълчите и да забравите. Участвали сте в тази афера, но не сте знаели в какво се замесвате. Били сте най-обикновен изпълнител на заповеди. Така че никой няма да ви търси лична отговорност. От вас се иска само да забравите за всичко. Ние ще направим така, сякаш нищо не се е случило. И никой няма да разбере, че анонимно сте пренаписали „Въздушната какавида“. Никога — и по никакъв начин — няма да бъдете свързан с цялата тази история. Само това искат те от вас. Не вярвам да не виждате, че то ще е и във ваша полза.
— Аз няма да пострадам. Но, с други думи, останалите участници ще пострадат, така ли? Това ли искате да ми кажете?
— Ще третираме всеки отделен случай според обстоятелствата, както се казва — изрече с явно затруднение Ушикава. — Не съм аз този, който ще взема решенията, така че не мога да бъда по-конкретен, но ми се струва, че ще се предприемат определени стъпки.
— И ръцете ви са и дълги, и силни.
— Точно така. Много дълги и много силни, както вече ви споменах. Така че на какъв отговор можем да разчитаме от вас, господин Кавана?
— Да започнем с това, че в никакъв случай не мога да приема пари от вас и вашите хора.
Без да проговори, Ушикава свали очилата си и старателно избърса стъклата с извадената от джоба носна кърпа, после пак си ги сложи, сякаш съществуваше някаква връзка между зрението му и току-що чутото.
— Да разбирам ли, че вие току-що отхвърлихте нашата оферта?
— Съвсем правилно.
Ушикава загледа Тенго през очилата си така, както се гледа облак със странна форма:
— И на какво се дължи това? Според моето скромно мнение сделката не е никак лоша за вас.
— В крайна сметка всички ние, свързаните с тази история, сме пътници в една и съща лодка. Изключено е аз да съм единственият, който ще избяга.
— Аз съм озадачен! — възкликна Ушикава, все едно наистина се беше озадачил. — Не ви разбирам. И може би не бива да ви го казвам, но нито един от останалите май не го е грижа ни най-малко за вас. Истината ви говоря. Хвърлят ви по някоя дребна монета и ви използват както си искат. И накрая вие се оказвате в най-дълбоката мръсотия. Мен ако ме питате, имате пълни основания да ги пратите всички по дяволите. Аз на ваше място щях да съм бесен. А вие се каните да ги защитавате. „Изключено е аз да съм единственият, който ще избяга“, вика! Лодки-млодки! Просто недоумявам! Защо не искате да приемете?
— Една от причините е жената на име Киоко Ясуда.
Ушикава грабна изстиналото си кафе и направи кисела физиономия, когато отпи.
— Киоко Ясуда ли?
— Вие и вашите хора знаете нещо за Киоко Ясуда — каза Тенго.
Ушикава остави ченето си да увисне, все едно нямаше представа за какво говори Тенго.
— Честна дума, изобщо не познавам жена с това име. Кълна ви се. Коя е тя?
Тенго изгледа за известно време в мълчание Ушикава, но не успя да прочете нищо по лицето му.
— Една моя позната.
— Случайно да имате с нея някаква… така да се каже… връзка?
Тенго не отговори на въпроса му.
— Искам само да знам какво сте й направили.
— Какво сме й направили ли? От къде на къде ще й правим нещо? Нищо не сме й направили — заяви Ушикава. — Не ви лъжа. Както вече ви казах, нямам никаква представа коя е тя. А как можеш да направиш нещо на човек, за когото дори не си чувал?
— Но казахте, че сте наели много способен „изследовател“, който ме е проучил из основи. Дори е надушил факта, че съм пренаписал повестта на Ерико Фукада. И за личния ми живот е научил куп неща. Логично е да знае и за връзката ми с Киоко Ясуда.
— Да, вярно е, че наехме способен „изследовател“. И че той разкри сумата подробности около вас. Така че напълно е възможно да е разкрил и връзката ви с Киоко Ясуда, както казвате. Но дори да приемем, че я е разкрил, такива сведения не са стигнали до мен.
— Доста време се срещах с Киоко Ясуда — каза Тенго. — Виждахме се веднъж седмично. Тайно. Понеже е омъжена. Но един ден най-внезапно, без дума да ми каже, тя изчезна.
С кърпата, с която бе изтрил очилата си, Ушикава сега попи избилата по върха на носа му пот.
— И това ви навежда на мисълта, господин Кавана, че сме свързани някак си с изчезването на тази омъжена жена?
— Предполагам, че сте уведомили съпруга й за срещите ни.
Ушикава сви устни, все едно се е шокирал:
— Че за какво ни е да вършим подобно нещо?
Тенго сви юмруци в скута си:
— Сетих се за нещо, което ми казахте по време на последния ни разговор по телефона.
— А именно?
— Че след като преминел човек определена възраст, животът му се превръщат изцяло в процес на постоянна загуба на едно нещо подир друго. Че нещата почвали да му се изплъзват от пръстите така, както зъбите се ронят от гребена. И хората, които обичат, почвата един след друг да изчезват. Думи в този смисъл. Нима не си ги спомняте?
— Спомням си ги. Наистина казах нещо от този род. Но това, господин Кавана, беше най-общо казано. Предлагах ви собствения си скромен възглед относно болката и мъките на стареенето. Изобщо нямах предвид някоя си конкретна… как й беше името… Ясуда.
— На мен обаче ми прозвуча като предупреждение.
Ушикава завъртя енергично глава няколко пъти:
— Нищо подобно! Ни най-малко не съм искал да ви отправям никакви предупреждения. Изказвах само лично мнение. Кълна ви се, наистина не знам нищо за никаква госпожа Ясуда. Изчезнала, казвате?
— Освен това рекохте, че ако отказвам и в бъдеще да се вслушам във вас и вашите хора, това ще се отрази нежелателно на всички около мен.
— Да, наистина казах нещо подобно.
— И то ли не е предупреждение?
Ушикава напъха носната кърпа в джоба на сакото си и въздъхна:
— Наистина може да е прозвучало като предупреждение, но и в този случай говорех най-общо. Казвам ви, господин Кавана: нищо не знам за никаква госпожа Ясуда. Дори името й не съм чувал. Кълна се във всички богове и богини на небето и на земята.
Тенго пак огледа внимателно лицето на Ушикава. Човекът май наистина не знаеше нищо за Киоко Ясуда. Изписаната на лицето му почуда изглеждаше неподправена. Но пък, от друга страна, това, че той нищо не знае, не значеше задължително, че те нищо не са й сторили. Може просто да не са го уведомили.
— Не че ми влиза в работата, господин Кавана, но да се поддържа връзка с омъжена жена, е опасно. Вие сте млад, здрав, неженен мъж. Би трябвало да си намирате безброй неомъжени момичета, без да прибягвате до подобни рискове. — При тези думи Ушикава сръчно облиза трохичките от ъгъла на устата си.
Тенго го наблюдаваше мълчаливо.
— Разбира се, взаимоотношенията между мъжа и жената невинаги се подчиняват на логиката и здравия разум. Дори един моногамен брак носи в себе си цял ред противоречия. Но за ваше добро ви го казвам: ако ви е напуснала, може би ще е най-добре да оставите ситуацията такава, каквато е в момента. И по-точно, да ви внуша: има на този свят неща, които е по-добре да си останат неизвестни. Като например въпроса с майка ви. От истината само ще ви заболи. Научите ли я веднъж, ще трябва в крайна сметка да поемете известна отговорност за нея.
Тенго се смръщи и задържа дъха си за няколко секунди:
— Научили сте нещо за майка ми ли?
Ушикава облиза устни:
— Да, до определена степен. Нашият „изследовател“ много подробно проучи тази област. Така че, ако някога ви се прииска да ги проучите, мога да ви предам всички материали за майка ви такива, каквито са. Доколкото разбирам, израсли сте, без да знаете абсолютно нищо за нея. Но досието й може да съдържа и не особено приятна информация.
— Моля ви да си вървите, господин Ушикава — бутна стола си назад Тенго и се изправи. — Нямам никакво желание да разговарям повече с вас. Нито да виждам отсега нататък лицето ви. Каквото и да ме „сполети“, все ще е по-приятно в сравнение с необходимостта да се разправям с вас. Не ви ща нито „субсидията“, нито гаранциите за „безопасност“. Искам едно-единствено нещо: и то е да не ви виждам никога повече.
Ушикава не реагира видимо на тези му думи. Вероятно през живота си бе чувал много по-лоши неща. В очите му даже заблещука намек за усмивка.
— Чудесно! — каза Ушикава. — Много се радвам, че успях най-сетне да получа вашия отговор. А той е категорично „не“. Вие отхвърляте нашата оферта. Кратко и ясно. Ще го предам на моите началници точно в този му вид. Аз съм просто едно момче вестоносец. Но това, че вашият отговор е „не“, изобщо не значи, че неприятностите ще ви сполетят на мига. Макар че и това е възможно. Но може и никога да не стане. На което се и надявам. Наистина, моля се с цялото си сърце за това. Понеже сте ми симпатичен, господин Кавана. Сигурен съм, че това е последното нещо, което бихте си пожелали — на мен да сте ми симпатичен — но това е самата истина. Тоя смахнат тип с неговите смахнати оферти, направо отвратителен за гледане! Никога не съм имал проблема да бъда прекалено харесван. Но простият факт е, че храня добри чувства към вас, господин Кавана, колкото и да не ви е приятно това. И се надявам, че ще постигнете големи успехи в живота.
След като изрече всичко това, Ушикава се зае да разглежда пръстите на ръцете си — къси, дебели пръсти. Обърна ги няколко пъти да ги види и отгоре, и отдолу. После се изправи.
— Надявам се да нямате нищо против да си вървя. И, както сам отбелязахте, надали повече ще се срещнем. Да, ще направя всичко възможно да се съобразя с желанията ви. Дано в бъдеще ви потръгне. Сбогом.
Ушикава взе оставеното на стола охлузено кожено куфарче и се скри сред тълпата в кафетерията. Масата курсисти — и момчета, и момичета — се раздели естествено да му направи път, както селянчетата през Средновековието са се отдръпвали от пътя на някой страшен търговец на роби.
* * *
Тенго набра домашния си номер от автомата във фоайето на школата. Канеше се да затвори на третото позвъняване, но Фука-Ери вдигна още на второто.
— Щях да го оставя да звъни три пъти и да затворя, после пак да се обадя. Нали имахме уговорка — рече Тенго с досада.
— Забравих — отвърна безразлично Фука-Ери.
— Но аз изрично те помолих да не забравяш.
— Искаш ли пак да позвъниш.
— Няма смисъл. Вече разговаряме. Нещо необичайно да е станало в мое отсъствие?
— Никой не се е обаждал. Никой не е идвал.
— Хубаво. Аз свърших работа и тръгвам да се прибирам.
— Един голям гарван кацна отвън на прозореца и заграчи.
— Всяка вечер идва. Не му се притеснявай. Просто се отбива на гости. Както и да е, до седем ще се върна.
— Няма да е лошо да побързаш.
— Защо?
— Човечетата се размърдват.
— Човечетата се размърдват — повтори Тенго думите й. — В моя апартамент?
— Не. Другаде.
— Къде другаде?
— Много, много надалече.
— Но ти ги чуваш.
— Чувам ги.
— И какво означава това?
— Че започва нещо не обикновено.
На Тенго му потрябва време, за да проумее, че тя иска да каже „необикновено“.
— И за какво необикновено нещо става дума?
Фука-Ери завъртя глава. И по телефона я усети. С което искаше да му каже, че не знае.
— Гледай да се прибереш, преди да започнат гръмотевиците.
— Гръмотевици ли?
— Ако влакът спре, ще сме разделени.
Тенго погледна навън през прозореца. Тиха лятна вечер, без нито едно облаче по небето.
— Не ми изглежда като че ще има буря.
— С гледане не можеш да познаеш.
— Ще бързам.
— Побързай — каза Фука-Ери и затвори телефона.
Тенго излезе, хвърли още един поглед на ясното вечерно небе и със забързана крачка се отправи към метростанцията Йойоги. Думите на Ушикава отекваха в главата му като пуснат на автоматично просвирване запис:
Има на този свят неща, които е по-добре да си останат неизвестни. Като например въпроса с майка ви. От истината само ще ви заболи. Научите ли я веднъж, ще трябва в крайна сметка да поемете известна отговорност за нея.
А там някъде човечетата се размърдват. Явно имат някаква връзка с наближаващото ни необикновено събитие. Небето все още е красиво и ясно, но с гледане не можеш да познаеш. Току-виж затрещели гръмотевици, ливнал дъжд и влаковете спрат. Трябва бързо да стигна до апартамента си. Гласът на Фука-Ери звучеше особено завладяващо:
„Трябва да обединим сили.“
Отнякъде към тях се протягат нечии дълги ръце. Трябва да обединим сили. За да станем най-якият дует от мъж и жена на света.
Ритъмът не замлъква.
Единадесета глава
(Аомаме): Доброто е в самото равновесие
Аомаме разстла синята си постелка за йога върху мокета. После накара мъжа да съблече горнището си. Той слезе от леглото и свали ризата. На голо изглеждаше още по-едър. Мощна гръд, набъбнали мускули, никакви провиснали тлъстини. На вид съвсем здраво тяло.
По нареждане от Аомаме легна по корем върху постелката. Тя хвана китката и провери пулса му — силен и равномерен.
— Занимавате ли се с редовни упражнения? — попита го.
— Не бих казал. Само дишане.
— Само дишане?
— Дихателните упражнения не са като нормалното дишане.
— Като онова, което правехте одеве в тъмното ли? Дълбоки, многократни вдишвания и издишвания с участието на всички телесни мускули.
Така както лежеше по корем, той леко кимна.
На Аомаме просто не й се вярваше. Дори да приемеше, че енергичното му дишане наистина изисква доста физически усилия, нима е възможно само с дишане човек да поддържа такова стегнато, мощно тяло?
— Онова, което ще направя след малко, е доста болезнено — каза с равен глас Аомаме. — За да е полезно, трябва да ви причинява известна болка. От друга страна, аз съм в състояние да регулирам силата на болката. Така че, ако ви заболи прекалено, не си трайте, а кажете.
Мъжът замълча за секунда, преди да каже:
— Ако има болка, каквато досега не съм изпитвал, бих желал да я опитам. — Изказването му й прозвуча малко саркастично.
— Никой не изпитва удоволствие от болката.
— Но болезнената техника е по-ефикасна, нали? В състояние съм да понеса всякаква болка, стига да има смисъл.
В полумрака Аомаме си позволи да направи за миг физиономия. После каза:
— Разбирам. Да опитаме тогава.
Както винаги, Аомаме започна с разтягане на раменния пояс. И първото нещо, което й направи впечатление при допира с плътта му, бе колко е гъвкава. Хубава, здрава плът, коренно различна по състав от уморената, схваната плът на гражданите, които я посещаваха в клуба. В същото време обаче усети безспорно, че нещо възпрепятства естествения й „поток“, така както течението на реката се затруднява временно от плаващи дънери и друг боклук.
Стовари цялата си тежест върху лакътя си и изтегли със стискане нагоре рамото на мъжа — отначало бавно, но с постепенно увеличаване на силата. Даваше си сметка, че го боли — всеки друг човек би изкрещял от такава силна болка. Но той я понасяше стоически. Дишането му си остана равномерно, лицето му не се смръщи дори леко. Много добре понася болката, рече си. И реши да опита до каква степен. При следващия си натиск не спести никакви усилия, докато в един момент раменната става изпука кухо и тя усети, че е преминала на друг коловоз. Дишането на мъжа секна за миг, после моментално възобнови своя тих, равномерен ритъм.
— Имахте някакъв ужасен блокаж в лопатката, но го премахнах — обясни му Аомаме. — Потокът се върна в нормалното си русло.
Заби пръсти под лопатката, близо до втория прешлен. Тук мускулите трябваше да са гъвкави и с премахването на блокажа трябваше бързо да възстановят нормалното си състояние.
— Много по-добре го чувствам — измърмори мъжът.
— Сигурно много ви заболя.
— Не извън рамките на поносимото.
— Самата аз също издържам много на болка, но ако някой на мен ми го беше направил, сигурно щях да изрева.
— В повечето случаи всяка болка се облекчава или потиска от друга. Сетивата са в крайна сметка нещо относително.
Аомаме положи длан върху лявата му лопатка, опипа с пръсти мускулите и установи, че и те са горе-долу в същото състояние, в което бяха и десните. Да видим този път до каква относителност ще стигнем.
— Сега ще повторя същото отляво. Болката ще е, общо взето, същата, каквато бе и отдясно.
— Правете всичко, каквото е необходимо. Не се тревожете за мен.
— Искате да кажете, изобщо да не се въздържам?
— Не е нужно.
Аомаме повтори процедурата, за да коригира прешлените и мускулите и на лявата лопатка. Без да се въздържа, както й бе наредено. А след като й бе наредено изобщо да не се въздържа, Аомаме, без да се колебае, възприе най-краткия път. Мъжът го прие още по-спокойно в сравнение с дясната страна. Понесе болката напълно невъзмутимо, само веднъж преглътна шумно. Добре, да видим сега коя е най-силната болка, която може да понесе, рече си Аомаме.
Захвана се с мускулите му един подир друг; разпускаше ги в съответствие със списъка в главата си. Трябваше просто да следва механично обичайния ред, така както опитният и безстрашен нощен пазач обикаля с фенерчето си всички точки на сградата.
Всичките му мускули бяха блокирани в една или друга степен, като пострадал от страхотно бедствие район: затлачени канали, разрушени диги. Нормален човек не би могъл да се изправи — не би могъл да диша като хората — в подобно състояние. Този мъж обаче се крепеше на здравата си плът и могъщата си воля. При всичките му отвратителни деяния Аомаме не можеше да сдържи професионалното си възхищение от способността му да понася в пълно мълчание толкова силни болки.
Обработваше мускулите един подир друг, принуждаваше ги да се движат, да се огъват и разтягат докрай и всеки път разблокираше някоя става с глухо пукане. Напълно си даваше сметка, че действията й граничат с изтезание. Прилагала бе този вид мускулен стречинг върху много спортисти — калени мъже, свикнали с физическата болка, — но и най-суровите от тях в даден момент надаваха крясък или нещо, наподобяващо крясък, от причинената им болка. Имаше дори няколко случая на напикаване. Този тук обаче дори не изпъшка. Впечатляваше я. И все пак можеше да прецени каква болка изживява по стичащата се по тила му пот. И Аомаме почваше да се поти.
Нужни й бяха към тридесет минути да разпусне гръбната му мускулатура. Когато приключи, спря за миг да изрие потта от челото си.
* * *
Много странно, мислеше си Аомаме. Дойдох да убия този човек. В чантата ми е свръхфиното ледокопче, което лично изработих. Щом насоча връхчето му към правилната точка на тила и ударя леко дръжката, всичко ще свърши в един миг. Той няма дори да усети какво го е сполетяло; ще издъхне мигновено и ще се пресели в друг свят. И по този начин тялото му ще се отърси на практика от всички болки. Но вместо това аз влагам цялата си енергия да облекча страданията му на този действителен свят.
Върша го вероятно, понеже са ми го възложили. Щом ми възложат нещо, влагам всичките си сили в изпълнението му. Такава съм си по характер. Ако ми е възложено да лекувам страдащи мускули, именно в тази насока ще вложа всичките си усилия. И когато ми е казано да убия някого и ми е указана надлежната причина, и в това ще вложа всичките си сили.
Но очевидно не мога да върша и двете неща едновременно. Двете задачи имат противоречащи си цели и изискват несъвместими методики. Мога да ги осъществя само една по една. Затова в момента се мъча да възвърна възможно най-нормалното състояние на гръбните мускули на този човек. Съсредоточила съм мисълта си върху тази задача и мобилизирам всички възможни сили за изпълнението й. А за другата задача ще мисля чак след като приключа с тази.
В същото време Аомаме не можеше да потисне и любопитството си. Далеч не обичайният характер на заболяването на този човек; хубавата, здрава мускулатура, която то блокираше; могъщата воля и мощната плът, позволяващи му да понася страхотната болка, която според него била „дан за висшата му благодат“ — всичко това разпалваше любопитството й. Интересно й бе какво ще може да направи за този човек и каква ще е реакцията на плътта му. Въпрос бе както на професионално, така и на лично любопитство. Пък и ако го убия сега, ще трябва веднага да си тръгна. А свърша ли прекалено рано, онези двамата в другата стая може да се усъмнят. Нали от самото начало им казах, че ще ми е нужен поне час.
— Стигнахме до средата. Сега ще се заема с другата половина. Бихте ли се обърнали по гръб, ако обичате?
Мъжът се извъртя бавно, като изхвърлено на брега огромно морско животно.
— Болката осезаемо намаля — каза, след като вдиша и издиша продължително. — Нищо, което съм опитал в миналото, не успя да постигне подобен ефект.
— Но аз все пак се боря със симптомите, а не решавам основния проблем. А докато не се установи причината, всичко вероятно ще се повтаря.
— Знам. Мислех си дори да опитам с морфин, но предпочитам да не прибягвам до дрога. Дълготрайната й употреба разрушава мозъчната дейност.
— Сега ще проведа втората част от сеанса — каза Аомаме. — Струва ми се, че не възразявате да не си налагам задръжки, нали?
— Разбира се от само себе си.
Аомаме прогони всички мисли от ума си и се съсредоточи изцяло върху мускулатурата на мъжа. В професионалната й памет бе вписана структурата на всеки един мускул в човешкото тяло — функциите му, костите, с които е свързан, характеристиките и чувствителността му. Изследваше, разтърсваше и въздействаше ефективно върху всеки мускул и всяка става по същия начин, по който старателните инквизитори са изучавали всяка точка на болката в телата на жертвите си.
* * *
Тридесет минути по-късно и двамата бяха облети в пот и дишаха тежко като любовници, току-що приключили с чудодеен дълбок секс. Мъжът мълча известно време, а и Аомаме не намираше думи.
Най-накрая мъжът проговори:
— Не искам да преувеличавам, но имам чувството, че всяка част от тялото ми е подменена с нова.
— До довечера може да изпитате известно влошаване. През нощта мускулите ви може да се схванат и да запищят от болка, но не се тревожете — на сутринта всичко ще е нормално.
Ако изобщо доживееш до сутринта, рече си.
Седнал с кръстосани нозе върху постелката за йога, мъжът вдиша няколко пъти дълбоко, като да изпробва състоянието на тялото си:
— Изглежда, наистина притежавате специална дарба.
Докато бършеше потта от лицето си, Аомаме му отвърна:
— Моята работа е чисто практическа. В университета изучавах структурата и функцията на мускулатурата, после посредством практиката разширих познанията си. С малки промени в техниките успях да си създам своя система с акцент върху онова, което е очевидно и разумно. В най-общи линии, „истината“ тук е наблюдаема и доказуема. Но, естествено, включва и голяма доза болка.
Мъжът отвори очи и изгледа доста заинтригуван Аомаме:
— Това, значи, е вашето верую.
— Какво имате предвид?
— Че истината трябва да е задължително наблюдаема и доказуема.
Аомаме леко присви устни:
— Не твърдя, че важи за всички истини, но е валидно поне в моята професионална област. Но ако важеше във всички области, нещата, разбира се, щяха да се схващат много по-лесно.
— Не е вярно — рече мъжът.
— Защо?
— Повечето хора не търсят доказуеми истини. Както сама отбелязахте, истината често се придружава от силна болка, а малцина са онези, които се стремят към болезнени истини. Хората се нуждаят по-скоро от красиви, утешителни истории, които привидно дават някакъв смисъл на живота им. И точно тук е произходът на религията.
Мъжът разкърши врат няколко пъти, преди да продължи:
— Ако дадено убеждение — да го наречем „убеждение А“ — придава на живота на някой мъж или жена нещо като дълбок смисъл, тогава за истина се приема „убеждение А“. А щом „убеждение Б“ прави животът им да изглежда безсилен и хилав, „убеждение Б“ се превръща в лъжа. Границата е съвсем ясна. И захване ли се някой да твърди, че „убеждение Б“ е истина, най-вероятно е хората да го намразят, да не му обърнат внимание, а в отделни случаи — и да му се нахвърлят. Това, че „убеждение Б“ е логично или доказуемо, ни най-малко не ги смущава. Повечето хора едва успяват да запазят нормалността си, като отричат или отхвърлят представите за себе си, че са безсилни и хилави.
— Но човешката плът — всичката плът, с някои минимални различия — е нещо безсилно и хилаво. Това поне, струва ми се, няма да отречете.
— Не го и отричам — каза мъжът. — Всичката плът, с някои минимални различия, е нещо безсилно и хилаво, обречено на скорошен разпад и изчезване. Това е неоспорима истина. Но какво да кажем в такъв случай за човешкия дух?
— Налагам си, доколкото ми е възможно, да не мисля за духа.
— А защо?
— Защото не виждам особена нужда да размишлявам по въпроса.
— Как така не изпитвате особена нужда да мислите за духа? Дори ако оставим настрана въпроса дали изобщо има практически смисъл да го обмисляте, все пак мисленето за собствения дух е едно от най-необходимите човешки задължения, не смятате ли?
— Аз имам любов — обяви Аомаме.
О, не, какво правя?, запита се Аомаме. Тръгнала съм да говоря за любов на човека, когото се каня да убивам!
Така както ветрецът набраздява повърхността на притихналата вода, по лицето на мъжа пробяга лека усмивка — израз на естествена, та дори и дружелюбна емоция.
— Нима смятате, че човек се нуждае единствено от любов? — попита я.
— Да.
— Добре. Тази ваша „любов“ насочена ли е случайно към някой конкретен индивид?
— Да — отвърна Аомаме. — Насочена е към един конкретен мъж.
— Безсилна, хилава плът и абсолютна любов без никакви сенки… — промърмори той. И след кратка пауза добави: — На вас религия май изобщо не ви е нужна.
— Може би нищо не ми е нужно.
— Но пък самото ви отношение олицетворява същността на религията, така да се каже.
— Вече отбелязахте, че религията предлага не толкова истини, колкото красиви хипотези. Къде тогава е мястото на религията, която вие оглавявате?
— Да ви кажа истината, изобщо не смятам за религиозна дейност това, което правя — отговори мъжът. — Аз само слушам гласовете и ги препредавам на хората. Друг освен мен не чува тези гласове. Това, че аз ги чувам, е неоспорима истина, но не мога да докажа, че съобщенията им са истината. По силите ми е единствено да олицетворявам придружаващите ги следи от висшата благодат.
Аомаме прехапа леко устна и остави кърпата. Идеше й да го попита за каква благодат става дума, но се възпря. Така можеха да карат до безкрай. А нея я чакаше важна задача.
— Бихте ли се извърнали пак по корем? Искам да поразпусна още малко вратните ви мускули.
Мъжът пак просна огромното си тяло върху постелката за йога и оголи едрия си врат пред Аомаме.
— Така или иначе, притежавате magic touch — каза той като прибягна до английския израз.
— Magic touch ли?
— Вълшебни пръсти, притежаващи невероятна сила. Страхотен усет да откривате специалните точки по тялото. Способност, каквато малко хора притежават. Нещо, което не се учи нито от книгите, нито от практиката. И аз притежавам нещо — съвсем различно нещо, — с което се сдобих по същия начин. Но както и при останалите форми на висшата благодат, всеки заплаща за получените дарове.
— Никога не съм го обмисляла откъм тази му страна — призна си Аомаме. — Просто разработих техниките си с учене и много практика. Никой не ми ги е „дарил“.
— Нямам намерение да навлизам в спор с вас. Но едно помнете: боговете дават, но боговете и вземат. Дори да не съзнавате, че онова, което притежавате, ви е било дарено, боговете помнят какво са ви дали. Нищичко не забравят. Затова трябва да използвате дарените ви способности с изключително внимание.
Аомаме огледа десетте си пръста. После ги положи върху гърба му и концентрира възприятията си изцяло върху върховете на пръстите си. Боговете дават, но боговете и вземат.
— След малко свършвам. Това ще е финалното опипване — обяви тя сухо на мъжкия гръб. Стори й се, че някъде надалече прогърмя. Вдигна лице и погледна през прозореца. Не видя нищо освен тъмното небе. Звукът се повтори и отекна глухо из тихата стая.
— Всеки момент ще завали — обяви мъжът с равнодушен глас.
* * *
С ръце върху мощния мъжки врат Аомаме затърси специалната точка. За това й беше необходимо да се съсредоточи докрай. Затвори очи, затаи дъх и се заслуша в движението на кръвта. Върховете на пръстите й се мъчеха да разчетат подробната информация по еластичността на кожата и потока на телесната топлина. Точката бе само една, и то изключително малка. Лесно се откриваше по някои хора, много по-трудно по други. Така нареченият Вожд явно бе от втория тип. Все едно търсеше опипом — при това, без да вдига шум — самотна монета в абсолютно тъмна стая. Най-после напипа точката. Постави пръста си отгоре й и запечата в ума си усещането и точното й място, все едно го отбеляза на карта — специално умение, което й бе дадено.
— Моля ви да не мърдате — каза на просналия се мъж. Пресегна се към синия сак и извади кутийката с ледокопчето. — На врата ви има една точка, където енергийният ви поток продължава да е блокиран — продължи спокойно Аомаме, — но не съм в състояние да го отключа само с натиск на пръстите. Ако успея да премахна блокажа, болката ви ще се облекчи значително. Налага ми се да ви убода с една проста игла за акупунктура. Не се притеснявайте. Много пъти съм го правила. Нали нямате нищо против?
Мъжът изпусна дълбоко насъбралия се у него въздух.
— Оставям нещата във ваши ръце. Готов съм да приема от вас всичко, което би изтрило мъчещата ме болка.
Тя извади ледокопа от кутийката и сне корка от връхчето му, което както винаги бе смъртоносно остро. Хвана го с лявата си ръка, а с показалеца на дясната затърси намерената преди малко точка. Ето я, точно тук. Натисна я с пръст и пое дълбоко въздух. Сега трябваше само да нанесе удар с дясната ръка като с чук и да вкара изключително острото връхче дълбоко под кожата. И всичко щеше да приключи.
Нещо обаче я задържа. По неизвестна за нея причина не можа да стовари вдигнатия си юмрук. Само този удар и край, рече си. С един замах ще изпратя този човек в отвъдното. После ще изляза най-спокойно от стаята, ще сменя лицето и името си и ще получа нова самоличност. Мога го. Без страх, без угризения на съвестта. Този човек е извършил многократно отвратителни деяния, които без никакво съмнение заслужават единствено смърт. И въпреки всичко не можа да накара себе си да го стори. Онова, което задържаше дясната й ръка, бе някакво неясно, но упорито съмнение. Всичко дотук минава прекалено лесно, предупреждаваха я инстинктите й.
И това нямаше никаква връзка със здравия разум. Просто усещаше: нещо не е наред. Нещо не е както трябва. В нея се сблъскваха всичките й сили и способности; отделните им елементи водеха люта битка помежду си. В тъмното лицето й се кривеше силно.
— Какво става? — попита на висок глас мъжът. — Докога ще чакам? Хайде, свършете го веднъж завинаги.
Едва когато чу тези думи, Аомаме осъзна най-сетне какво точно я е задържало. Той знае. Знае какво се каня да му сторя.
— Няма място за двоумение — изрече спокойно мъжът. — Всичко е наред. И аз желая онова, което и вие желаете.
Гръмотевицата продължаваше да буботи, но само като тътен от далечна артилерийска канонада, без присвятквания. Бойното поле бе все още далече. А мъжът продължи:
— Това е най-идеалното лечение, съществувало някога. Много внимателно разтегнахте всичките ми мускули. Изпитвам само най-дълбоко уважение към уменията ви. Но както и сама изтъкнахте, в крайна сметка не е нищо повече от третиране на симптомите. А болката ми напредна до стадий, в който може да се премахне единствено като прекъснете живота ми от корените му, като слезете в мазето и дръпнете шалтера. И вие точно това се каните да направите.
Аомаме задържа позата си: лявата ръка държеше връхчето на иглата върху специалната точка на тила, а дясната бе вдигната във въздуха. Но нито едната, нито другата можеше да мръдне ни нагоре, ни надолу.
— Ако наистина желаете да сложите край, което се каните да направите, можете да го постигнете по няколко начина. Много е просто. Опитайте се да ударите с дясната си ръка.
Аомаме наистина опита да стовари ръката си. Но тя отказваше да помръдне. Стоеше си замръзнала във въздуха като ръка на статуя.
— Ето, тази сила притежавам аз — макар никога да не съм я желал истински. Добре, сега вече можете да мърдате дясната си ръка. И изцяло държите властта върху живота ми.
Аомаме усети, че наистина е в състояние да движи дясната си ръка свободно. Стегна юмрук, после го отпусна. Усещаше го съвсем нормално. Изглежда, бе й въздействал хипнотично. Но каквото и да беше, беше страшно силно.
— Те ми дариха тези специални способности, но в замяна ми наложиха и някои задължения. Техните желания да станат и мои желания — непреклонни желания, на които не мога да се противопоставя.
— „Те“ ли? Човечетата ли имате предвид?
— Значи и вие знаете за тях. Чудесно! Ще ми спести куп обяснения.
— Знам само името. Но нямам представа кои или какво са тези човечета.
— Предполагам, че никой не знае със сигурност кои са човечетата — отвърна мъжът. — Хората успяват единствено да разберат, че те съществуват. Чели ли сте „Златната клонка“ на Фрейзър8?
— Не съм.
— Крайно интересна книга, от която много можем да научим. В определени периоди от историята — в най-древните времена, естествено — на няколко места по света имали обичая да убиват краля си в края на владичеството му, което обикновено траело десет до дванадесет години. Щом изтечал този срок, народът се събирал и го заколвал. Смятало се, че е за благото на обществото, и самите крале го приемали най-доброволно. Самото убийство трябвало да бъде извършено по жесток, кървав начин, а онзи, който бил крал, смятал, че му се оказва огромна чест. Добре, но за какво им е било да убиват кралете си? Защото в онези времена кралят бил този, който чувал гласовете в качеството си на посредник на народа. Именно той се нагърбвал със задачата да служи за връзка между „нас“ и „тях“. А народът имал неотменното задължение да убие онзи, който чувал гласовете, за да запази равновесието между умовете на живеещите на земята и властта, притежавана от човечетата. В древността да „управляваш“ било синоним на това да чуваш гласовете на боговете. Разбира се, с течение на времето изоставили тази система. Престанали да убиват кралете, а да си крал станало светска и наследствена длъжност. По този начин хората престанали да чуват гласовете.
Аомаме слушаше разказа му и несъзнателно свиваше и разпускаше вдигнатия във въздуха десен юмрук.
— Наричали ги с най-различни имена, но в повечето случаи никак не ги наричали. Те просто съществували. Понятието „човечета“ е просто за удобство. Дъщеря ми ги нарече така, когато бе много малка и ги доведе със себе си.
— И тогава вие станахте крал.
Мъжът пое дълбоко въздух през носа си и го задържа известно време в дробовете си, преди бавно да го изпусне.
— Не съм никакъв крал. Станах онзи, който чува гласовете.
— И сега искате да бъдете заклан.
— Не, до клане не е нужно да се стига. Все пак живеем в 1984 година посред огромен град. Не е необходимо убийството да е жестоко, с проливане на кръв. От вас се иска само да ми отнемете живота. Чисто и просто.
Аомаме поклати глава и отпусна мускулите на тялото си. Връхчето на иглата все още натискаше точката на тила му, но усети, че й е невъзможно да събере воля да убие този човек.
— Изнасилили сте много млади момичета — рече, — някои само на по десет години, други може би още по-малки.
— Вярно е — каза мъжът. — Признавам, че стореното от мен има определени аспекти, които може да се разглеждат по този начин в светлината на общоприетите концепции. В очите на земните закони аз съм един престъпник. Наистина имах физически взаимоотношения с все още незрели момичета — макар лично аз да не съм се стремял към подобно нещо.
Аомаме не можеше да направи нищо, освен да вдиша дълбоко, после да издиша. Нямаше ни най-малка представа как да укроти мощните емоционални потоци, бушуващи из тялото й. Лицето й бе ужасно разкривено, а в същото време дясната и лявата й ръка сякаш се стремяха към коренно противоположни действия.
— Желанието ми е да ми отнемете живота — каза мъжът. — Не виждам повече смисъл да живея на този свят. Нужно е да ме унищожите, за да възстановите световното равновесие.
— И какво ще стане, след като ви убия?
— Човечетата ще се лишат от онзи, който чува гласовете им. Аз и досега нямам наследник.
— Как може да очаквате от мен да повярвам на всичко това? — буквално изплю думите през стиснатите си устни Аомаме. — Ами ако се окажете просто един перверзен тип, мъчещ се да оправдае отвратителните си действия с удобни умотворения? Ако се окаже, че няма никакви „човечета“, никакви гласове на боговете, никаква висша благодат? Какво пречи да сте поредният самозван пророк или водач на секта?
— Виждате ли будилника там? — попита мъжът, без да вдигне глава. — Върху десния скрин с чекмеджетата?
Аомаме погледна надясно. Върху кръглия, висок до кръста скрин стоеше монтиран в мраморна рамка будилник — явно доста тежък предмет.
— Гледайте го. Не откъсвайте очи от вето.
Аомаме изви врат и фиксира будилника с поглед, както й беше наредено. А под пръстите си усети как всеки мускул в тялото на мъжа като че се вкамени и се изпълни с невероятна мощ. И сякаш в отговор на тази мощ мраморният будилник се отлепи бавно от повърхността на скрина. Видя го как взе да трепери, все едно се колебаеше, и спря на десетина сантиметра над скрина и остана така цели десет секунди. После мускулите на мъжа изгубиха силата си, а будилникът тупна глухо върху скрина, като да се бе сетил внезапно за съществуването на земното притегляне. Мъжът взе да издиша дълго, бавно, уморено.
— Дори едно такова дребно нещо изцежда огромна част от енергията ми — рече, след като се бе освободил от всичкия въздух в организма си. — Толкова, колкото да ми съкрати живота. Но, надявам се, ви убедих, че не съм никакъв самозванец.
Аомаме не отговори. На мъжа му потрябва доста време да си възвърне силите с поредица дълбоки вдишвания. Часовникът продължи да показва времето, все едно нищо не се беше случило. Само дето бе застанал леко диагонално върху скрина. Аомаме не отмести очите си, докато стрелката на секундарника не направи пълен оборот.
— Вие наистина притежавате специални способности — рече сухо.
— Както сама се убедихте.
— Доколкото си спомням, в „Братя Карамазови“ имаше една сценка между дявола и Христос, където Христос е подложен на жестоки изпитания в пустошта, а дяволът го предизвиква да сътвори чудо — да превърне някакви камъни в хляб. Христос обаче не му обръща внимание. Чудесата са изкушението на дявола.
— Да, знам. И аз съм чел „Братя Карамазови“. И в едно отношение сте права: с демонстрации нищо не се постига. Но не виждах друг начин да ви убедя в краткото време, с което разполагаме, затова прибягнах до въпросното изпълнение.
Аомаме нищо не каза.
— На този свят няма абсолютно добро и абсолютно зло — рече мъжът. — Доброто и злото не са някакви фиксирани, стабилни стойности, а постоянно си разменят местата. Само за една секунда доброто може да се превърне в зло. И обратното. Точно това става в света, описан от Достоевски в „Братя Карамазови“. Най-важното е да се поддържа равновесието между постоянно движещото се добро и зло. Наклониш ли се прекалено в едната посока, много ще ти е трудно да поддържаш действителен морал. В този смисъл доброто е в самото равновесие. Точно това имам предвид, когато ви казвам, че трябва да умра, за да поддържам равновесието на нещата.
— Но аз не изпитвам нуждата да ви убия тук, сега — обяви Аомаме. — Както вероятно знаете, дошла съм с цел да ви убия. Не мога да оставя жива личност като вас. И бях решена да ви затрия от този свят. Но вече не изпитвам първоначалната решимост. Усещам, че ужасно страдате. Затова заслужавате да умрете бавно, да се разпадате постепенно на парчета, измъчван от ужасни болки. Не намирам у себе си основание, което да ме накара да ви даря с лесна смърт.
Все още легнал по корем, мъжът реагира с леко кимване.
— Ако ме убиете, хората ми неминуемо ще ви намерят. Те са абсолютни фанатици, имат власт и са безкрайно упорити. След смъртта ми религията ни ще изгуби своята центростремителна сила. Но веднъж оформена, системата възприема свой собствен живот.
Аомаме го слушаше, докато бе проснат с лице към пода.
— Онова, което причиних на приятелката ви, бе много лошо.
— На приятелката ми ли?
— Вашата приятелка с белезниците. Забравих й името…
Някакво ледено спокойствие обзе Аомаме. Вътрешният й конфликт се изпари. Сега над нея надвисна тежка тишина.
— Аюми Накано — рече.
— Горкото момиче.
— Ваше дело ли беше? — попита с леден глас Аомаме. — Вие ли убихте Аюми?
— Съвсем не. Не съм я убил аз.
— Но по някаква причина ви е известно… че някой я е убил.
— Нашият разследващ узна за случая. Не знаем кой е убиецът. Известно ни е само, че вашата приятелка, полицайката, е била удушена в един хотел.
Дясната ръка на Аомаме пак се сви в юмрук.
— Но вие казахте: „Онова, което причиних на приятелката ви, бе много лошо“.
— В смисъл, че не успях да го предотвратя. Който и да я е убил, факт е, че винаги се насочват към най-слабата ви точка — точно както вълците се хвърлят на най-слабите овце в стадото.
— И според вас Аюми е била моя слаба точка, така ли?
Мъжът не й отговори.
Аомаме затвори очи.
— Но защо е трябвало да я убиват? Тя беше толкова добро същество! Никому нищо лошо не бе сторила. Защо? Само заради моето участие в цялата работа ли? Ако е заради това, нима нямаше да е достатъчно мен да ме унищожат?
— Вас не могат да ви унищожат.
— Защо не? Как така не могат да ме унищожат?
— Защото отдавна сте станали специално същество.
— Специално същество ли? В какъв смисъл „специално“?
— Някой ден ще разберете.
— Кой „някой ден“?
— Когато му дойде времето.
Аомаме пак разкриви физиономията си:
— Изобщо не ви разбирам.
— И това ще стане някога.
Аомаме поклати глава:
— Добре де, в момента явно не могат да ме нападнат. Затова са се прицелили в слаба точка близо до мен. За да ме предупредят. Да ми попречат да ви отнема живота.
Мъжът запази мълчание. Знак, че е съгласен с думите й.
— Но това е ужасно! — възкликна Аомаме. И пак завъртя глава. — Какво значение може да е имало за тях убийството й?
— Не, те не са убийци. Никога не унищожават някого със собствените си ръце. Онова, което е убило приятелката ви, е нещо, което е носела в себе си. Рано или късно тази трагедия е щяла да се случи. Животът й е бил изпълнен с риск. А те само са предоставили стимула. Все едно са променили настройката на часовниковия механизъм.
Настройката на часовниковия механизъм ли?
— Та тя да не беше някаква готварска фурна! Беше жив човек от плът и кръв! Какво, като животът й е бил изпълнен с риск? Беше ми много близка приятелка. И вие с вашите хора ми я отнехте като едното нищо. Безсмислено. Коравосърдечно.
— Гневът ви е напълно оправдан. И следва да го насочите към мен.
Аомаме поклати глава:
— Дори да ви отнема сега живота, това няма да ми върне Аюми.
— Не, но ще е донякъде реакция спрямо човечетата. Вашето отмъщение, един вид. Понеже те все още не желаят смъртта ми. Ако умра тук, сега, ще се получи вакуум — най-малкото временен вакуум, докато се появи наследник. Ще бъде удар срещу тях. А в същото време ще е от полза и за вас.
— Някой беше казал навремето, че нищо не струва по-скъпо и не носи по-малка полза от отмъщението — рече Аомаме.
— Уинстън Чърчил. Но, ако не ме лъже паметта, изрекъл го е под формата на извинение за бюджетния дефицит на Британската империя. Така че не носи никакъв морален заряд.
— Да оставим морала настрана. Независимо дали ще вдигна ръка срещу вас, или не, ще умрете в адски мъки, докато нещо странно ви разяжда отвътре. И в това отношение ни най-малко не мога да ви съчувствам. Дори ако светът остане съвсем без морал и се разпадне на парчета, вината няма да е у мен.
Мъжът пак пое дълбоко въздух:
— Добре. Разбирам ви. А какво ще кажете за следното предложение. Да сключим сделка: ако ми отнемете живота тук, сега, ще помилвам живота на Тенго Кавана. Поне дотолкова все още имам власт.
— Тенго — повтори Аомаме. И усети как всичките й сили я напуснаха. — И това ли ви е известно?
— Няма нищо, или по-точно казано — няма почти нищо, което да не знам за вас.
— Изключено е обаче чак дотам да се простират знанията ви. Та името на Тенго не е направило дори една крачка извън сърцето ми.
— Моля ви, госпожице Аомаме! — каза мъжът. После пусна кратка въздишка. — Няма на този свят нищо, което никога да не е направило и една крачка извън нечие сърце. И по някакво случайно стечение на обстоятелствата (нали мога така да се изразя?) в момента Тенго Кавана е лице, което представлява немалък интерес за нас.
Аомаме не можеше дума да обели. А мъжът продължи:
— Но пък и съвпадението няма нищо общо тук. Съдбите на двама ви не са се пресекли по някаква чиста случайност. Двамата сте пристъпили на този свят, понеже ви е било предначертано да влезете в него. А сега, след като сте влезли, независимо дали ви харесва, или не, всеки от вас ще си получи отредената му роля.
— Да пристъпим на този свят ли?
— Да. През настоящата 1Q84 година.
— 1Q84-та ли? — съвсем се разкриви лицето на Аомаме. Та това число аз го измислих!
— Вярно, това число вие го измислихте — рече мъжът, сякаш прочел мислите й. — Аз просто го взех назаем от вас.
Аомаме оформи числото 1Q84 в устата си.
— Няма на този свят нищо, което никога да не е направило и една крачка извън нечие сърце — повтори тихичко Вождът.
Дванадесета глава
(Тенго): Повече, отколкото пръстите на двете ми ръце
Тенго успя да се прибере преди началото на дъжда. Стигна с бърза крачка от метростанцията до блока. На вечерното небе нямаше нито един облак, нито един признак, че иде дъжд, нито намек дори за далечни гръмотевици. И никой от минувачите не носеше чадър. Бе приятна вечер в късно лято, когато на човек му се приисква да изпие някоя и друга наливна бира, докато гледа бейзболен мач. Но напоследък Тенго бе възприел нов начин на мислене, според който всичко казано от Фука-Ери можеше да се окаже истина. По-добре да вярваш, отколкото да не вярваш, викаше си Тенго, като се уповаваше не толкова на законите на логиката, колкото на личния си опит.
Надникна в пощенската си кутия и видя канцеларски плик без обратен адрес. Веднага го отвори. Съдържаше съобщение, че сумата от 1 627 534 йени е преведена по електронен път в банковата му сметка. Платецът бе упоменат като „Офис ЕРИ“, което сто на сто беше фалшивата компания на Комацу. Освен ако преводът не бе разпореден от професор Ебисуно. Комацу бе уведомил Тенго, че ще получава част от приходите от „Въздушната какавида“ под формата на хонорар, и вероятно това бе „частта“. Без съмнение плащането е било оформено като „възнаграждение за оказана помощ“ или „хонорар за изследователска дейност“. След като се убеди отново в числото, Тенго върна съобщението в плика и го напъха в джоба си.
Милион и шестстотин хиляди йени си беше солидна сума за Тенго (той всъщност никога до този момент не бе получавал подобна сума), но тя нито го зарадва, нито го изненада. На този етап от живота парите не му бяха основен проблем. Редовните му доходи му позволяваха да живее, без да се напъва особено, и поне засега не изпитваше особени притеснения по отношение на бъдещето. И въпреки това бе заобиколен от предложения да му дават големи суми. Странен свят.
Що се отнасяше поне до пренаписването на „Въздушната какавида“, Тенго имаше лекото подозрение, че 1,6 милиона йени изобщо не го овъзмездяват за намесването му в цялата афера. Но пък, от друга страна, ако някой го попиташе директно: „Добре де, каква сума би била справедливо обезщетение?“, на Тенго щеше да му е безкрайно трудно да спомене някакво число. Първо на първо, не бе наясно дали изобщо съществува нещо като „справедливо обезщетение“ за ядовете му. Не че в света няма най-различни ядове, които не подлежат на такава оценка или за които никой не желае да плаща. Явно продажбите на „Въздушната какавида“ все още вървяха добре, което означаваше, че тепърва ще има още преводи по сметката му, но колкото повече нарастваха тези депозити, толкова повече проблеми щяха да породят. Защото всяко нарастване на обезщетението просто увеличаваше степента на Тенговото участие във „Въздушната какавида“ като свършен факт.
Помисли си дали да не върне парите на Комацу още на следващото утро. По този начин щеше да се отърве поне от малко отговорност. А и сигурно щеше да изпита душевно облекчение. Поне щеше да установи факта, че е отхвърлил обезщетението. Не че то щеше да заличи моралната му отговорност или да оправдае предприетите от него действия. Можеше единствено да му осигури „евентуални облекчаващи вината обстоятелства“, но пък, от друга страна, ефектът можеше да се окаже точно обратният — да придаде на действията му още по-подозрителен вид, все едно е върнал парите заради угризения на съвестта.
От всичките тези терзания по паричния въпрос го заболя главата, та реши да престане. Щеше да го дообмисли после, като му останеше свободно време. Парите не са живи. Няма да избягат. Ще го чакат. Вероятно.
* * *
На първо време обаче ми трябва да се преборя с проблема как да започна живота си наново, мислеше си Тенго, докато изкачваше трите реда стъпала, водещи до апартамента му. След посещението при баща си на южния връх на полуостров Босо се беше убедил в общи линии, че този човек не е истинският му баща. Освен всичко друго, бе стигнал и до една повратна точка в живота си. Очевидно пред него се разкриваше идеална възможност да остави всички неприятности зад гърба си и да започне живота си на чисто: нова работа, на ново място, с нови взаимоотношения. Макар и не напълно сигурен, имаше нещо като предчувствие, че наистина може да води някъде много по-нормален живот от досегашния.
Но преди това трябваше да се погрижи за доста неща. Не можеше просто да зачеркне Фука-Ери, Комацу и професор Ебисуно и да изчезне нанякъде. Не че им бе длъжен за нещо, нито носеше някаква морална отговорност към тях. Както каза Ушикава, по текущия въпрос тъкмо те се възползваха от Тенго. Но колкото и да твърдеше, че едва ли не насила е бил въвлечен в ситуацията, без да подозира за заговора в основата й, оставаше си фактът, че така или иначе е бил замесен. Не можеше просто да си вдигне шапката и да каже: „Край, повече не участвам. Правете каквото искате.“ Независимо накъде щеше да поеме оттук нататък, ще трябва първо да доведе нещата до някакъв определен край и да подреди личните си дела. В противен случай новият му живот можеше да се окаже опетнен от самото му начало.
Като си каза „опетнен“, се сети пак за Ушикава. Ох, този Ушикава!, въздъхна Тенго. Добрал се бе до някакви сведения относно майката на Тенго, които можел да му предостави.
Ако някога ви се прииска да ги проучите, мога да ви предам всички материали за майка ви такива, каквито са. Но досието й може да съдържа и не особено приятна информация.
Тенго дори не беше си направил труда да му отговори. Нямаше никакво желание да научи новините за майка си от устата на Ушикава. Всякаква такава информация щеше да е опетнена от мига, в които излезеше от устата му. Не, Тенго не желаеше да чува такива сведения от ничия уста. Всякакви вести, свързани с майка му, трябваше да дойдат не на парче, а като „всеобхватно откровение“. Като някакъв ослепителен космически пейзаж, толкова пространен, че да му се разкрие пред очите за частица от секундата.
Тенго, естествено, не знаеше дали едно такова драматично откровение го чака в някой момент в бъдещето. И дали изобщо ще му се яви. Но се нуждаеше от нещо тъй огромно, тъй зашеметяващо в мащабите си, че да конкурира, та дори и да засенчи внушителните образи на онзи „буден сън“, който така го дезориентираше, разтърсваше и измъчваше през всичките изминали години. Трябваше му нещо, което да прочисти тези образи веднъж завинаги. С фрагментирана информация нямаше да постигне същия ефект.
Тъкмо тези мисли занимаваха Тенго, докато изкачваше трите реда стъпала.
* * *
Тенго застана пред вратата на апартамента, извади ключа от джоба си, пъхна го в бравата и го завъртя. Но преди да отвори вратата, почука три пъти, изчака, после чукна още два пъти. И чак тогава полека открехна.
Фука-Ери седеше на масата и пиеше доматен сок от висока чаша. Беше облечена в онези дрехи, с които пристигна — раираната мъжка риза и тесните джинси. И въпреки това създаде у Тенго коренно различно впечатление от сутрешното. Трябваше му известно време, за да осъзнае в какво се състои разликата: бе прибрала косите си, така че се виждаха ушите й и тилът й. Розовите й ушенца като да бяха напудрени с мека четка и създадени съвсем наскоро по чисто естетически причини, а не с практичното предназначение да чуват звуци. Или поне на Тенго така му се стори. Тънкият, добре оформен врат под ушите блестеше матово, като отгледан на изобилно слънце зеленчук — идеален, привикнал към утринната роса и калинките. За пръв път я виждаше с вързана коса и гледката му се стори чудодейно интимна и красива.
Тенго протегна ръка зад себе си и затвори вратата, но остана на място. Оголените й уши и шия го объркаха не по-малко, отколкото ако бе видял чисто гола жена. Като пътешественик, открил тайния извор, от който започва реката Нил, Тенго, все още хванал дръжката на вратата и напълно онемял, впери във Фука-Ери присвитите си очи.
— Взех си душ — каза тя на омагьосания Тенго. Говореше с такъв сериозен тон, сякаш разказваше за някакво важно събитие. — Използвах ти шампоана и балсама.
Тенго й кимна. После изпусна насъбралия се в гърдите му въздух, откъсна ръка от дръжката и заключи вратата. Шампоанът и балсамът? Пристъпи напред, към средата на стаята.
— Звънял ли е телефонът, откакто ти се обадих?
— Хич — каза Фука-Ери. И леко поклати глава.
Тенго отиде до прозореца, разтвори леко завесите и погледна навън. В гледката от третия етаж нямаше нищо необичайно — никакви шляещи се подозрителни типове, нито паркирани пред сградата съмнителни автомобили; беше си най-нормален пейзаж от разпрострял се жилищен квартал. Деформираните дървета от двете страни на улицата бяха покрити с пласт сива прах. Бордюрът, маркиращ тротоара, бе доста поочукан. Покрай пътя лежаха зарязани ръждясали велосипеди. На една от стените имаше поставена от полицията табела: „Шофирането в пияно състояние — еднопосочна улица към съсипан живот“. (Да не би в полицията да работят специалисти по писането на поучителни сентенции?) Някакъв гаден на вид старец разхождаше тъпото си на вид псе. Една тъпа на вид жена мина с грозната си градска кола. Противни жици висяха между отвратителните стълбове. Изобщо цялата гледка през прозореца като да подсказваше, че светът се е спрял някъде по средата между състоянията на „жалко“ и „безрадостно“ съществуване и се състои от безкрайно струпване на всякакви случайно оформени микрокосмоси.
Но пък в същото време на света съществуваха и такива неоспоримо красиви гледки като ушите и врата на Фука-Ери. На коя от всичките тези гледки да се довери? Никак не бе лесно да реши. Като голямо объркано куче Тенго издаде едно леко изръмжаване, затвори завесите и се върна в своя си малък свят.
— Професор Ебисуно знае ли, че си тук?
Фука-Ери поклати глава. Професора не знаел.
— Няма ли да му кажеш?
Фука-Ери пак поклати глава:
— Не може да се свързвам с него.
— Защото е опасно ли?
— Може да подслушват телефона му. А по пощата няма да стигне.
— Аз ли съм единственият, който знае, че си тук?
Фука-Ери кимна.
— Носиш ли си дрехи за преобличане и други работи?
— Малко — отговори Фука-Ери и хвърли бегъл поглед към брезентовата си торба. А тя не бе особено голяма.
— Не ми пречи — каза момичето.
— Е, щом на теб не ти пречи, значи, няма да ми пречи и на мен.
Тенго отиде в кухнята, сложи чайника да заври и сипа в каничката малко чаени листенца.
— Твоята приятелка продължава ли да идва.
— Вече не — отвърна съвсем накратко Тенго.
Фука-Ери впери смълчан поглед в него.
— Засега — добави Тенго.
— Аз ли съм виновна.
— Не знам кой е виновен — поклати глава Тенго. — Но според мен не си ти. По-скоро вината е у мен. И донякъде и у нея.
— Но тя така или иначе вече не идва.
— Да. И надали ще дойде някога. Предполагам. Така че може да останеш.
Фука-Ери обмисли думите му в продължение на няколко секунди.
— Тя женена ли беше.
— Да, с две деца.
— Не от теб.
— Разбира се, че не от мен. Родила ги е, преди да се запознаем.
— Ти обичаше ли я.
— Предполагам — каза Тенго. При определени ограничени обстоятелства, добави на себе си.
— А тя теб обичаше ли те.
— Предполагам. Донякъде.
— Двамата сношавахте ли се.
На Тенго му трябваше цяла секунда да схване думата „сношавахте“. Трудно му бе да я възприеме от устата на Фука-Ери.
— Разбира се. Ти да не мислиш, че е идвала всяка седмица да си играем на „Монопол“.
— „Монопол“ ли — попита тя.
— Няма значение.
— Но вече няма да идва.
— Така поне ми бе съобщено. Че повече няма да идва.
— Тя ли ти го съобщи.
— Не, не ми го каза лично тя. Каза ми го мъжът й. Че била безвъзвратно изгубена и нямало повече да идва.
— Безвъзвратно изгубена.
— И аз не знам какво точно означава. Не можах да го накарам да ми обясни. Доста въпроси му зададох, но на много малко ми отговори. Като нарушен търговски баланс, нали разбираш? Искаш ли чай?
Фука-Ери кимна.
Тенго наля врялата вода в каничката, похлупи я и зачака.
— Какво да се прави — каза Фука-Ери.
— За кое говориш? За малкото отговори ли? Или за това, че е изгубена?
Фука-Ери не му отвърна.
Тенго се предаде и наля чай в две чаши.
— Захар?
— Равна лъжичка — рече Фука-Ери.
— Лимон или мляко?
Фука-Ери завъртя глава. Тенго сипа лъжичка захар в чашата й, бавно я разбърка и я постави пред момичето. Не добави нищо към своя чай, взе чашата си и седна срещу Фука-Ери.
— Ти обичаш ли да се сношаваш — попита Фука-Ери.
— Дали съм обичал да се сношавам с приятелката си ли? — парафразира думите й Тенго в обикновен въпрос.
Фука-Ери кимна.
— Мисля, че да. Повечето хора изпитват удоволствие от сношаването с лице от противоположния пол, към което изпитват някакви чувства.
Но на себе си добави: А и нея много си я биваше. Така както във всяко село има поне по един фермер — майстор по поливното дело, така и тя бе майстор в секса. Обичаше да изпробва всякакви методи.
— Мъчно ли ти е, че тя вече не идва.
— Предполагам — рече Тенго. И отпи от чая.
— Понеже не можете да се сношавате.
— И затова, естествено.
Фука-Ери пак впери в нето безмълвния см поглед. Изглежда, през ума й минаваха някакви мисли за сношението. Но за какво точно си мислеше, никой не можеше да каже.
— Гладна ли си?
Фука-Ери кимна.
— От сутринта почти нищо не съм яла.
— Сега ще направя вечерята — каза Тенго.
И той почти не бе ял от сутринта и изпитваше глад. А и не можеше да измисли какво друго да прави в момента, освен да сготви.
* * *
Тенго изплакна ориза, сипа го в електрическия уред за варене на пара и го включи. Докато го чакаше да се сготви, свари супа мисо с водорасли вакаме и пресен лук, изпече на скарата една веяна скумрия, извади от хладилника малко тофу и го оваля в джинджифил, настърга парче ряпа дайкон и претопли няколкото останали му отпреди варени зеленчука. Приготви за добавяне към ориза няколко резенчета туршия от ряпа и няколко сини сливи, също от туршия. Кухничката изглеждаше възтясна за едрата му фигура, но това не го притесняваше. Беше свикнал да се оправя в нея.
— Съжалявам, но нищо по-сложно не мога да приготвя — каза.
Фука-Ери най-подробно оглеждаше умелите му действия из кухнята. После, явно силно впечатлена, разгледа подредения върху масата плод на усилията му и рече:
— Знаеш да готвиш.
— Отдавна живея сам. Готвя колкото за себе си с максимална бързина, после сам си го изяждам с максимална бързина. Станало ми е навик.
— Винаги ли ядеш сам.
— Общо взето, да. Много рядко ми се случва да седна с някого. По едно време обядвах заедно с жената, за която говорехме. Но сега, като си помисля, много отдавна не ми се е случвало да вечерям с друг човек.
— Притесняваш ли се.
Тенго завъртя глава:
— Не особено. Най-обикновена вечеря. Но все пак ми е леко непривично.
— Аз се хранех заедно с много хора. Живеехме всички накуп, когато бях малка. И след като се пренесох при Професора, пак се хранех с най-различни хора. То все имаше гости.
За пръв път чуваше Фука-Ери да произнесе толкова много изречения накуп.
— Но докато се криеше, се хранеше сама, нали?
Фука-Ери кимна.
— Къде се беше скрила?
— Надалече. Професора ми го уреди.
— И какво ядеше, докато беше сама?
— Готови неща. Пакетирани храни. Отдавна не съм яла нещо готвено като това.
Фука-Ери посвети сума време на отделянето с клечките на месото на скумрията от костите. После поднасяше парченцата риба към устата си и посвещаваше още куп време на дъвченето им, сякаш опитваше някаква рядко срещана нова храна. Накрая отпи от супата мисо, повъртя я из устата си да й усети вкуса, остави клечките на масата и продължи да размишлява.
* * *
Малко преди девет на Тенго му се стори, че дочу далечен тътен. Разтвори леко завесите и надникна навън. По съвсем почернялото вече небе се носеха злокобни на вид облаци.
— Права беше — рече, след като притвори завесите. — Навън се очертава някакво много гадно време.
— Понеже човечетата се размърдват — каза с най-сериозен вид Фука-Ери.
— И това тяхно размърдване действа по особен начин на времето ли?
— Зависи. Времето зависи от това как го гледаш.
— Какво значи „зависи от това как го гледаш“?
Фука-Ери поклати глава:
— И аз не знам точно.
Тенго също не бе наясно. Според него времето бе някакво самостоятелно, обективно състояние. Но дори и да упорстваше, надали щеше да научи нещо повече. Затова реши да й зададе съвсем различен въпрос:
— Според теб човечетата са ядосани за нещо, така ли?
— Нещо ще стане.
— От какъв род „нещо“?
Фука-Ери поклати глава:
— Скоро ще видим.
Измиха заедно чиниите, подсушиха ги и ги прибраха, после пак седнаха един срещу друг на масата и продължиха да пият чай. Лично той би предпочел да пие бира, но при създалите се обстоятелства реши, че ще се въздържи от пиене този ден. Долавяше някаква заплаха във въздуха и му се щеше да е с ясно съзнание, ако нещо наистина се случи.
— Най-добре ще е да си легнем рано — каза Фука-Ери, стиснала бузите си с две длани като онзи, пищящия на моста в картината на Мунк. Само дето не пищеше, а просто й се спеше.
— Окей. Можеш да спиш на леглото ми — рече Тенго. — Аз пак ще преспя на дивана. Не ме притеснява. Навсякъде мога да спя.
Което си беше вярно. Тенго бе в състояние да заспи където и да било. Беше му нещо като дарба.
Фука-Ери само кимна. После остана загледана в Тенго за известно време, без да коментира. Накрая докосна наскоро произведените си уши, като да провери дали са си още на мястото.
— Ще ми услужиш ли с пижама. Не си нося моята.
Тенго извади втора пижама от скрина в спалнята и я връчи. Беше същата, която бе ползвала при предишното си идване — синя пижама дюс, изпрана и сгъната оттогава. Тенго я поднесе към носа си да провери дали не мирише, но не усети никакво ухание. Фука-Ери я взе, влезе в тоалетната да се преоблече, после се върна на масата. Косата й вече бе спусната. Маншетите на ръкавите и крачолите бяха навити както преди.
— Още няма девет — хвърли Тенго поглед на стенния часовник. — Ти винаги ли си лягаш толкова рано?
Фука-Ери завъртя глава:
— Днес е специален ден.
— Понеже навън се размърдват човечетата ли?
— И аз не знам. Просто се чувствам уморена.
— Вярно е, че имаш сънлив вид — призна Тенго.
— Би ли ми прочел или разказал нещо за „лека нощ“ — попита Фука-Ери.
— Разбира се — каза Тенго. — И без това нямам какво да правя.
Вечерта бе задушна, гореща, но щом легна, Фука-Ери издърпа юргана до брадичката си, като да постави плътна преграда между външния и нейния си собствен свят. В леглото имаше вид на не повече от дванадесетгодишна. Иззад прозореца гръмотевиците ставаха все по-силни, като че ли почваха да падат все по-наблизо. При всеки гръм стъклата на прозорците се раздрънкваха. Но най-странното бе, че светкавици изобщо не се забелязваха; по абсолютно черното небе пробягваха единствено мощни светкавици. И за дъжд нямаше никакви признаци. Очевидно някакво равновесие бе нарушено.
— Наблюдават ни — рече Фука-Ери.
— За човечетата ли говориш? — попита Тенго.
Фука-Ери не му отвърна.
— И те знаят, че сме тук?
— Разбира се, че знаят — каза Фука-Ери.
— Какво ли са намислили да ни направят?
— Нищо не могат да ни направят.
— Това е хубаво.
— Засега поне.
— Засега не могат ни пипна — повтори неуверено Тенго. — Но не се знае докога.
— Никой не може да каже — обяви убедено Фука-Ери.
— Но макар на нас да не могат нищо да ни сторят, могат вместо това да направят нещо на хората около нас, а?
— Възможно е.
— Да им сторят ужасни неща?
Фука-Ери присви за известно време очите си с крайно сериозен вид, като да се вслушваше в песента на някой корабен призрак.
— В определени случаи — рече.
— Предполагам, че човечетата са използвали силата си срещу моята приятелка. За да ме предупредят.
Фука-Ери измъкна ръка изпод завивката и почеса наскоро създаденото си ухо. После пак я пъхна отдолу.
— Човечетата са ограничени в онова, което могат да правят.
Тенго прехапа устна за миг, преди да каже:
— А на какво по-точно са способни?
Фука-Ери понечи да изкаже мнението си по въпроса, но размисли и се отказа. Неизказаното й мнение потъна там, откъдето бе тръгнало — в някакво дълбоко, тъмно, непознато място.
— Ти каза, че човечетата притежават мъдрост и сила.
Фука-Ери кимна.
— Но имат и известни ограничения.
Фука-Ери кимна.
— И това се дължи на факта, че са хора от гората; докато са в гората, не могат лесно да отприщват възможностите си. А пък на този свят има някакви ценности, които позволяват човек да се съпротивлява на тяхната мъдрост и сила. Правилно ли те разбирам?
Фука-Ери не му отвърна. Може би въпросът му бе прекалено дълъг.
— Ти някога срещала ли си ги тези човечета?
Фука-Ери го изгледа с празен поглед, сякаш не проумяваше смисъла на въпроса му.
— Виждала ли си ги някога в действителност? — парафразира Тенго въпроса си.
— Да — рече Фука-Ери.
— Колко човечета си видяла?
— Не знам. Повече, отколкото пръстите на двете ми ръце.
— Тоест не само едно.
— Понякога са повече, понякога по-малко, но никога не е само едно.
— Така, както си ги описала във „Въздушната какавида“.
Фука-Ери кимна.
Тенго се възползва от тази възможност да зададе на Фука-Ери въпроса, който отдавна го мъчеше:
— Я ми кажи: доколко „Въздушната какавида“ е действителна? Кое в нея наистина се е случило?
— Какво означава „действителна“ — попита Фука-Ери с равна интонация.
На което Тенго, естествено, нямаше отговор.
* * *
И пак мощен тътен се разнесе от небето. Прозорците задрънчаха. Но и този път нямаше светкавица, нито се чуха дъждовни капки. Тенго се сети за един стар подводничарски филм. Дълбочинните бомби се пръскаха една след друга и разтърсваха подводната лодка, но всички моряци бяха заключени в тъмния стоманен съд и не виждаха какво става навън. За тях оставаха само непрестанният тътен и разтърсващите подводницата трусове.
— Нали ще ми прочетеш или разкажеш нещо — напомни му Фука-Ери.
— Разбира се. Но не се сещам за подходяща за четене на глас книга. Затова мисля да ти разкажа една история, озаглавена „Котешкият град“, от книга, която не е тук.
— „Котешкият град“.
— Разправя се за един град, който се управлява от котки.
— Разкажи ми я.
— Малко е страшничка обаче за преди сън.
— Няма значение. Мога да спя след какъвто и да е разказ.
Тенго придърпа стол до леглото, седна, хвана ръце в скута си и на музикалния фон от гръмотевиците взе да й разправя за котешкия град. Вече беше чел разказа два пъти във влака и веднъж на глас на баща си, така че го помнеше доста подробно. Пък и нито сюжетът му бе нещо особено сложно, нито стилът му кой знае колко изискан, така че не се колебаеше ни най-малко да го променя на места по свое усмотрение, да прескача по-скучните пасажи или да добавя разни епизоди, които му хрумваха, докато го разправяше на Фука-Ери.
Оригиналният разказ не бе особено дълъг и въпреки това му отне доста повече време, отколкото бе предполагал, понеже Фука-Ери не спираше да му задава всякакви въпроси. И всеки път Тенго прекъсваше разказа си, за да й отговори най-внимателно как е изглеждал точно градът, как са се държали котките и що за характер е имал главният герой. Ако всички тези подробности липсваха в разказа (а то най-често бе така), Тенго си ги измисляше, както бе постъпил и в случая с „Въздушната какавида“, Фука-Ери сякаш изпадна изцяло в плен на „Котешкият град“. Умората й неусетно се стопи. От време на време затваряше очи и си представяше разни сценки от града с котките. После ги отваряше и молеше Тенго да кара нататък. А когато той стигна до края, тя ококори очи и се втренчи в него така, както една котка разтваря зениците си, за да се вгледа в нещо в мрака.
— Ти ходи ли в котешки град — попита тя Тенго, като че го притискаше да й признае истината.
— Кой, аз ли?
— Ти си отишъл в твоя котешки град. После си се върнал с влака.
— Такова чувство ли имаш?
С дръпнат до под брадичката й тънък летен юрган Фука-Ери му кимна бързо, кратко.
— Права си — призна Тенго. — Отидох до един град с котки и се върнах с влак.
— Подложи ли се след това на пречистване?
— На пречистване ли? Не, не съм, поне засега.
— Трябва да се пречистиш.
— По какъв начин?
Вместо отговор Фука-Ери рече:
— Ако си ходил в котешки град, но после не си сторил нищо, може да ти се случат лоши работи.
Страхотен гръм сякаш разцепи небосвода на две. Трясъците ставаха все по-мощни. Дори легналата Фука-Ери подскочи от страх.
— Ела да ме гушнеш — рече. — Ще трябва заедно да отидем в един котешки град.
— Защо?
— Човечетата могат да намерят входа.
— Понеже не съм се пречистил ли?
— Понеже ние двамата сме едно — каза момичето.
Тринадесета глава
(Аомаме): Без твоята обич
— 1Q84-та — повтори Аомаме. — Искате да кажете, че сега живея в 1Q84 година, а не в реалната 1984-та, така ли?
— Кое точно е реалният свят: изключително труден въпрос — отвърна все още легналият по корем Вожд. — Какво точно е той, е метафизично твърдение. Но че това е реалният свят, е извън всякакво съмнение. Болката, която човек изпитва на този свят, е напълно реална. Смъртта, която сполетява човека на този свят, е напълно реална. Пролятата на този свят кръв е реална. Този свят в никакъв случай не е някаква имитация, не е въображаем, не е метафизичен свят. Това ви го гарантирам. И все пак това не е онази 1984 година, която познавате.
— Нещо като паралелен свят ли е?
Раменете на мъжа се разтресоха от смях.
— Прекалено много научна фантастика сте изчели. Не, това не е никакъв паралелен свят. Не става дума за някаква 1984 година тук и някакво разклонение наречено 1Q84, при което двата свята вървят по успоредни коловози. Годината 1984-та вече не съществува никъде. И за вас, и за мен единственото вече съществуващо време е в тази година — 1Q84-та.
— Тоест влезли сме веднъж завинаги в нейния поток.
— Точно така. Влезли сме в това място, където и двамата се намираме в момента. Или, така да се каже, потокът на времето е влязъл у нас веднъж завинаги. И, доколкото знам, вратата се отваря само в едната посока. Връщане назад няма.
— Предполагам, че е станало при слизането ми по аварийната стълба от градската високоскоростна магистрала.
— Коя градска високоскоростна магистрала?
— Там, близо до Сангенджая.
— Мястото е без значение. За вас може да е станало и при Сангенджая. Но въпросът не е до конкретното място. Въпросът в този случай опира до времето. Там се е сменил коловозът и светът се е преобразувал в 1Q84-та.
Аомаме си представи как куп човечета успяват с общи усилия да преместят стрелката, която води към другия коловоз. Посред нощ. На бледата светлина на луната.
— Излиза, че в тази 1Q84 година на небето има две луни, така ли?
— Правилно: луните са две. Това е знакът, че коловозът се е сменил. Точно по това се различават двата свята. Но не всички хора виждат двете луни. Напротив: повечето хора изобщо не знаят за тази промяна. Другояче казано, броят на онези, които знаят, че се намираме в 1Q84 година, е доста ограничен.
— Повечето хора на този свят не съзнават, че потокът на времето е тръгнал по другия коловоз, така ли?
— Точно така. За повечето хора този свят си остана обикновеният стар свят, който открай време познават. Това имам предвид, когато казвам, че „това е реалният свят“.
— Значи, коловозът е сменен — повтори Аомаме. — И ако не беше сменен, нямаше сега да се срещнем на това място. Това ли искате да ми кажете?
— Това е едно от нещата, които никой не знае. Въпрос на вероятност. Но най-вероятно случаят е точно такъв.
— Казаното от вас обективен факт ли е, или е само хипотеза?
— Прекрасен въпрос. Макар на практика да е невъзможно да се направи разлика между двете. Нали помните онази стара песен, в която се пее „Без твоята обич всичко е низ от кръчми“? — И той изтананика мелодията. — Позната ли ви е?
— „Най-обикновена хартиена луна“.
— Точно така. В смисъл на начина им на действие между 1984 и 1Q84 година няма фундаментална разлика. Ако не вярвате на света и ако в него няма обич, всичко е фалш. Без значение за кой свят говорим, без значение за какъв вид свят говорим, линията, която отделя факта от хипотезата, е практически невидима за човешкото око. Може да се види единствено с вътрешното око, окото на ума.
— И кой превключи стрелката?
— Кой превключи стрелката ли? Ето ви още един труден въпрос. Тук логиката на причинно-следствената връзка почти не играе никаква роля.
— Но, така или иначе, мен в този свят от 1Q84 година ме е прехвърлила някаква воля — каза Аомаме. — Чужда воля при това, а не моята.
— Вярно е. Пренесли са ви в този свят, когато са сменили стрелката пред влака, с който сте пътували.
— Човечетата имат ли нещо общо с всичко това?
— На този свят наистина съществуват така наречените човечета. Или поне така ги наричат на този свят. Но те невинаги имат форма или име.
Аомаме прехапа замислено устна. После каза:
— Думите ви съдържат много голямо противоречие. Да приемем за момент, че тъкмо човечетата са превключили стрелката и са ме отправили към този свят на 1Q84 година. За какво им е било да го правят, след като не желаят да ви сторя онова, което се каня? Не би ли им било далеч по-лесно просто да се отърват от мен?
— Никак не е лесно да ви го обясня — рече мъжът с абсолютно равен глас. — Но пък мисълта ви е много бърза. Може и да схванете, макар и съвсем бегло, какво се мъча да ви кажа. Както вече ви споменах, най-важното нещо на света, в който живеем, е да се поддържа равновесието между доброто и злото. Така наречените човечета — или съответните прояви на определена воля — наистина притежават огромна сила. Но колкото повече я използват, толкова повече насреща й се поражда автоматично друга сила, която й противодейства. Именно по този начин светът успява да поддържа деликатното си равновесие. Този фундаментален принцип е залегнал в основите на всеки един свят. И важи по абсолютно същия начин и за света на 1Q84 година, в който сме в момента. Щом човечетата почнат да проявяват своята огромна сила, автоматично се поражда и сила, която им противодейства. И тъкмо тази противоположна движеща сила ви е въвлякла в годината 1Q84. — Проснал се върху синята постелка за йога като изхвърлен на брега кит, огромният мъж изпусна мощно въздух: — И ако продължим да се придържаме към аналогията с влака, те са могли да превключат стрелката, така че влакът да навлезе в сегашния си коловоз — линията 1Q84. Но онова, което не са успели да сторят, е, че не са направили разлика между отделните му пътници — да подберат само някои от тях. А това ще рече, че във влака може да има и пътници, които за тях са нежелателни.
— Неканени пътници.
— Точно така.
Пак се чу далечен гръм. Но този път по-силен от предишния. И пак нямаше светкавица. Само тътен. Странно, рече си Аомаме. Толкова наблизо гърми, а не святка. И не вали.
— Дотук разбрахте ли какво ви казах?
— Слушам ви — отвърна Аомаме, вече махнала иглата от точката на врата му. Умишлено я държеше насочена към празното пространство. Съсредоточила бе цялото си внимание върху думите му.
— Щом има светлина, трябва да има и сянка, а щом има сянка, значи има и светлина. Няма сянка без светлина, нито светлина без сянка. Точно това пише и Карл Юнг за сянката в една от книгите си: „Колкото по-положителни сме ние, толкова по-голямо зло е тя… колкото по-отчаяно се стремим да сме добри, чудесни и идеални, толкова повече развива сянката една категорична воля да е черна, зла и разрушителна… Фактът, че човек се напряга пряко сили да е безупречен, кара сянката да слезе в ада и да се превърне в сатаната. Понеже от гледната точка и на природата, и на истината е еднакво грешно както човек да надмине себе си, така и да не достигне себе си“.
Не ни е известно дали така наречените човечета са добри, или лоши. В определен смисъл това надхвърля нашите разбирания и нашите определения. Живеем с тях много, много от отдавна — преди още да са се появили понятията за добро и зло, когато човешкият ум все още е тънел в невежество. Но важно е другото: че независимо дали те са добри, или зли, дали са сянка, или светлина, щом почнат да проявяват силата си, възниква и противодействащата сила. В моя конкретен случай, когато аз станах „посредник“ на — така наречените човечета, дъщеря ми стана нещо като посредник на силите, които противостоят на човечетата. По този начин равновесието се запази.
— Дъщеря ви ли?
— Да. Тя бе първата, която въведе човечетата. Тогава беше на десет години. Сега е на седемнадесет. В един момент човечетата излязоха от мрака, дойдоха тук чрез нея и ме направиха свой посредник. Дъщеря ми стана „възприемник“, а аз — „приемник“. Очевидно по природа сме се оказали подходящи за тези си роли. Но, така или иначе, те нас ни откриха. Не ние ги открихме.
— И поради това изнасилихте собствената си дъщеря.
— Съчетах се с нея. Този израз е по-близо до истината. А онази, с която се съчетах, бе, най-строго погледнато, моята дъщеря като концепция. „Да се съчетаеш с някого“ е двусмислен израз. Основното в случая бе да се слеем в едно — в качеството ни на възприемник и приемник.
Аомаме поклати глава:
— Изобщо не ви разбирам. Правили ли сте секс с дъщеря си, или не?
— В крайна сметка отговорът на въпроса ви е — и да, и не.
— Това и за малката Цубаса ли се отнася?
— По принцип, да.
— Но матката на Цубаса е съсипана — и то не „по принцип“, а в действителност.
Мъжът завъртя глава:
— Видяното от вас е само външната изява на една концепция, а не действителната й субстанция.
Аомаме взе да изтървава нишката на бързо протичащия им разговор. Спря да овладее дишането си и чак тогава попита:
— Според вас излиза, че концепцията е възприела човешка форма и е избягала със собствените си два крака, така ли?
— Най-просто казано.
— И че видяната от мен Цубаса не е била действителна субстанция?
— Именно затова бе възвърната.
— Възвърната ли?
— Бе възвърната и сега оздравява. Под необходимите й грижи.
— Не ви вярвам — каза Аомаме.
— Не ви виня — рече безизразно мъжът.
Аомаме дълго време не можа нищо да каже. После зададе следващия си въпрос:
— Поругавайки собствената си дъщеря — концептуално и двусмислено, — вие сте станали посредник на човечетата. Но в същото време дъщеря ви е компенсирала това ваше действие, като ви е напуснала и е станала, така да се каже, противник на човечетата. Това ли твърдите всъщност?
— Правилно. Но за да го стори, наложи й се да се лиши от своята доота. Но на вас това нищо не ви говори, нали?
— Доота?
— Нещо като жива сянка. Тук обаче се намесва друго действащо лице — стар мой приятел. Човек, на когото имам пълно доверие. Поверих дъщеря си на него. След известно време обаче се намеси още едно действащо лице, добре известно ви под името Тенго Кавана. По чисто стечение на обстоятелствата Тенго и дъщеря ми се събраха в един екип.
Изведнъж времето сякаш спря. Аомаме загуби дар слово. Смрази се от глава до пети и зачака времето пак да тръгне. А мъжът продължи:
— Всеки един от тях притежава качества, които липсват у другия. Онова, което Ерико притежава, липсва у Тенго, а което й липсва на Ерико, се притежава от Тенго. Така че двамата обединиха силите си да довършат една творба. А рожбата на тяхното сътрудничество се оказа изключително влиятелна. Казано най-вече в контекста на организирането на опозиция срещу човечетата.
— Създали са екип, казвате.
— Изобщо не може да става дума за романтична или физическа връзка. Така че това не бива да ви тревожи — ако точно за това си мислите. Ерико никога няма да завърже романтична връзка с никого. Тя е надраснала тези неща.
— И коя по-точно е рожбата на тяхното сътрудничество.
— За да ви стане ясно, ще ми се наложи да прибягна към втора аналогия. Двамата са изобретили, така да се каже, антитяло против определен вирус. Ако приемем, че вирусът са действията на човечетата, Тенго и Ерико създадоха и разпространиха необходимото за борбата против него антитяло. Тази моя аналогия, естествено, е съвсем едностранчива. От гледната точка на самите човечета преносителите на вируса са тъкмо Тенго и Ерико. Всичко е подредено като монтирани едно срещу друго огледала.
— И това според вас е „компенсаторната функция“?
— Точно така. Мъжът, когото обичате, и дъщеря ми са обединили силите си и са успели да породят именно такава функция. Или, казано иначе, на този свят вие двамата с Тенго сте буквално в крачка един с друг.
— И според вас това не е никаква случайност. Вие казвате, че съм въведена на този свят по силата на някаква воля. Нали така?
— Точно така. Вие дойдохте в този свят на 1Q84 година с определена цел, водена от един вид воля. Така че никак не е случайно това, че вие двамата с Тенго сте дошли тук, за да оформите едно определено взаимоотношение — независимо в каква форма.
— За каква воля става дума и за каква цел?
— Не ми е дадено да ви го обясня, за съжаление — рече мъжът.
— Защо не сте в състояние да го обясните?
— Не че смисълът му не може да се обясни. Но има определени значения, които се губят завинаги в момента, в който бъдат изказани с думи.
— Добре. Да опитам тогава с друг въпрос. Защо точно мен са ме избрали?
— Все още не сте разбрали, така ли?
Аомаме завъртя енергично главата си няколко пъти.
— Не разбирам. Изобщо.
— Всичко е крайно просто всъщност. Понеже двамата с Тенго се привличате взаимно с такава сила.
* * *
Аомаме дълго мълча. Усети как от порите на лицето й взе да избива лека пот. Сякаш цялото бе покрито с невидима с просто око мембрана.
— Привличаме се взаимно — повтори.
— Да, взаимно. С голяма сила.
Някакво чувство, наподобяващо гняв, се надигна изневиделица в нея, придружено с мъглявото усещане, че й се повдига.
— Не мога да го повярвам. Той надали изобщо ме помни.
— Напротив. Тенго знае прекрасно, че съществувате на този свят, и ви желае. До днес не се е влюбвал нито веднъж в друга жена освен вас.
Аомаме затърси думи, с които да отговори, а през това време мощните гръмотевици почнаха да се разнасят на кратки интервали и най-после като че заваля. По хотелския прозорец затропаха едри капки дъжд, но звукът им едва достигаше до Аомаме.
— Дали вярвате, или не, си е ваша работа — рече мъжът. — Но моят съвет е да вярвате, понеже е неоспоримата истина.
— Искате да кажете, че все още ме помни, макар от последната ни среща да са минали двадесет години? И макар че никога не сме си разменили дори една дума?
— В онази празна класна стая вие сте го стиснали здраво за ръката. А сте били само на десет години. Наложило ви се е да съберете цялата си налична смелост.
Лицето на Аомаме съвсем се разкриви:
— Как е възможно изобщо да знаете за този случай?
Мъжът не й отговори.
— Тенго също не го е забравял дори за миг. И не е спрял да мисли за вас оттогава. И най-добре ще е да го повярвате. Много неща са ми известни. Знам например, че и досега, докато мастурбирате, си мислите за Тенго. Представяте си го. Така е, нали?
Аомаме леко зяпна с уста, но нямаше думи. Само взе да диша плитко и начесто.
— В това няма нищо срамно — продължи мъжът. — Става дума за естествена човешка функция. И Тенго прави същото. Само за вас си мисли в такива моменти, дори сега.
— Но как е възможно…?
— Как е възможно да знам всичко това ли? Като слушам внимателно. Това ми е работата — да слушам гласовете.
Идеше й да се разсмее на глас, а и да заплаче. Но не успя нито в едното, нито в другото. Можеше само да стои втрещена някъде между двете състояния, да не накланя центъра на тежестта си нито в едната посока, нито в другата, онемяла.
— Не бива да се боите — каза мъжът.
— Да се боя ли?
— Вие се боите. Така както хората във Ватикана са се бояли да възприемат теорията на Коперник. Не че са били убедени в непогрешимостта на Птолемеевата теория. Но са се бояли от новата ситуация, която е щяла да се създаде, ако приемели теорията на Коперник. Страхували са се да преподредят съзнанието си и да я приемат. Строго казано, Коперниковата теория и досега не е публично приета от Католическата църква. И вие сте като тях. И вас ви е страх да снемете бронята, зад която толкова дълго сте се крили.
Аомаме закри лицето си с ръце и изхлипа няколко пъти неконтролируемо. Колкото и да искаше да не го прави, не можа да се възпре. Предпочиташе мъжът да си помисли, че се смее, но това бе изключено.
— Вие двамата с Тенго влязохте в този свят на един и същи влак, ако може така да се каже — изрече тихо мъжът. — Благодарение на съюза си с дъщеря ми Тенго се е опълчил срещу човечетата, а вие искате да ме унищожите по съвсем други причини. Казано с други думи, всеки от вас двамата върши посвоему нещо опасно в едно много опасно място.
— Да не искате да кажете, че някаква воля ни налага да вършим тези неща?
— Възможно е.
— С каква цел би могло да е това? — Но още в мига, в който въпросът излетя от устата й, Аомаме усети колко е безсмислен. Нямаше начин да получи някога отговор.
— Най-желаното разрешение ще е двамата да се срещнете някъде и да напуснете този свят, хванати ръка за ръка — каза мъжът, без да отговори на въпроса й. — Но това никак няма да е лесно.
— Никак няма да е лесно — повтори несъзнателно Аомаме.
— Никак няма да е лесно и това, за съжаление, е най-меко казано. На практика е почти невъзможно. Защото, независимо с какво име го наричате, вашият противник е една изключително свирепа сила.
— Тогава… — понечи да каже Аомаме с пресъхнало гърло. Прокашля се. Вече бе овладяла объркването си. Сега не е време за плач, рече си. — Тогава стигаме до вашето предложение, така ли? Аз ви осигурявам безболезнена смърт, а в замяна вие ми давате нещо… нещо като друг избор.
— Много бързо схващате — каза лежащият по корем мъж. — Точно за това става дума. Моето предложение е избор, свързан с вас и Тенго. Вероятно не е най-приятният. Но поне ви оставя възможност да избирате.
* * *
— Човечетата се боят да не ме изгубят — каза мъжът. — Все още съм им нужен. Полезен съм им като техен посредник. Много трудно ще ми намерят заместник. И досега не са ми подготвили наследник. За да станеш техен посредник, трябва да отговаряш на ред трудни условия, на които аз по случайност напълно отговарям, което ме прави рядка находка. Затова ги е страх да се лишат от мен. Ако ме изгубят сега, тук, ще се породи временен вакуум. Именно затова се мъчат да ви попречат да ми отнемете живота. Искат поне още малко да поживея. Гръмотевиците, които чувате навън, са признак на гнева им. Но не могат да вдигнат пряко ръка срещу вас. Могат само да ви предупредят, че са гневни. По същата причина и вероятно с помощта на непочтени методи са подтикнали приятелката ви към смъртта й. И ако нещата продължат в същата насока, почти сигурно е, че ще навредят по някакъв начин и на Тенго.
— Да навредят на Тенго ли?
— Тенго е написал повест за човечетата и делата им. Основният сюжет му е дала Ерико, а Тенго просто го е усъвършенствал в писмен вид. Това е съвместната им творба и тя се явява въпросното антитяло, което възпира енергията на човечетата. Излязла е като книга и е станала бестселър, в резултат на което, макар и само временно, някои пътища са се затворили пред човечетата и някои от действията им са се ограничили. Предполагам, че сте чули за тази книга. Озаглавена е „Въздушната какавида“.
— Видях няколко рецензии във вестниците — кимна Аомаме. И реклами от издателството. Но самата книга не съм я чела.
— Написал я е всъщност Тенго. Който сега работи върху свой роман. Открил е сюжета му във „Въздушната какавида“, тоест в описания там свят с две луни. Като първокласен възприемник Ерико е вдъхновила сюжета като антитяло в самия него. А самият Тенго, изглежда, е притежавал превъзходни качества за приемник. Вероятно тъкмо тази негова способност ви е довела тук, или с друга думи, ви е качила на онзи влак.
В полумрака лицето на Аомаме силно се разкриви. Напъваше се с всички сили да следи мисълта на мъжа.
— Да не искате да кажете, че съм пренесена в този друг свят на 1Q84 година от уменията на Тенго като разказвач… или, както вие му викате, заради качествата му на приемник?
— Лично аз поне стигам до този извод.
Аомаме впери поглед в ръцете си. Пръстите й бяха мокри от сълзи.
— Ако нещата продължат сегашния си ход, най-вероятно е да ликвидират Тенго. В момента той представлява заплаха номер едно за така наречените човечета. И не забравяйте, че се намираме в реалния свят, където кръвта, която се пролива, е реална, и смъртта, която сполетява човека, е реална. А смъртта, естествено, е вечна.
— Така че бих желал да възприемете нещата по следния начин — каза мъжът. — Ако ме убиете тук и ме премахнете от този свят, човечетата ще се лишат от повод да навредят на Тенго. Престана ли да съществувам като канал, Тенго и дъщеря ми ще могат да запушват този канал колкото си искат, без да представляват никаква заплаха за тях. Човечетата тогава ще престанат да се занимават с тях двамата и ще започнат да си търсят канал другаде — канал с друг произход. Това ще се превърне в основната им цел. Разбирате ли какво ви говоря?
— Поне на теория, да — отвърна Аомаме.
— От друга страна пък, ако ме убиете, създадената от мен организация няма да ви остави на мира. Може и да мине време, докато ви открият, понеже вие сто на сто ще смените името си, местоживеенето си, та дори вероятно и лицето си. Но това няма да им попречи да ви намерят и да ви накажат жестоко. Защото такава е създадената от нас система: сплотена, насилствена и необратима. Това е единият от вариантите, сред които ще трябва да избирате.
На Аомаме й бе нужно известно време да подреди мислите си около току-що чутото. Мъжът изчака логиката да се настани в ума й, после продължи:
— И обратно, ако не ме убиете тук и сега, какво би могло да стане? Вие просто ще си заминете, а аз ще остана жив. И тогава човечетата ще използват всичките си сили, за да елиминират Тенго, за да ме защитят мен, техния посредник. Защитният плащ, в който се е увил, още не е достатъчно силен. Ще намерят слабата му точка и ще направят всичко възможно да го унищожат, тъй като не могат да допуснат по-нататъшното разпространение на антитялото. Но пък тогава вие ще престанете да сте заплаха за тях и те ще се лишат от повод да ви убиват. Това е другият ви избор.
— При който — обобщи чутото Аомаме — Тенго загива, а аз оставам жива. Тук, в света на 1Q84 година.
— Вероятно — отвърна той.
— Но за мен е безсмислено да живея в свят, в който Тенго вече не съществува. Възможността да се срещнем ще се изгуби напълно.
— Да, от ваша гледна точка може и така да изглежда.
Аомаме прехапа с все сила устната си, докато си представяше едно такова състояние на нещата.
— Но цялата ми информация по въпроса е изцяло от вас — изтъкна тя. — Задължава ли ме нещо да ви вярвам? Не можете ли да ми представите някакво основание или доказателства?
— Права сте — поклати глава мъжът. — Липсват всякакви основания и доказателства. Остават единствено моите думи. Но преди малко ви демонстрирах специалните си сили. Този часовник не е вързан с някакви невидими нишки, а е и доста тежък. Отидете и го разгледайте. Въпросът е дали приемате казаното от мен, или не. И вие трябва да решите: да или не. Не ни остава много време.
Аомаме изгледа часовника върху скрина. Стрелките му сочеха няколко минути преди девет. Самият часовник стоеше леко накриво, под ъгъл, след като бе повдигнат във въздуха и пак пуснат на място.
— В настоящия момент от 1Q84 година — рече мъжът, — изглежда, не съществува възможност да се спасите и двамата едновременно. Пред вас стоят два варианта. В единия най-вероятно умирате вие, а оцелява Тенго. В другия най-вероятно оцелява той, а вие умирате. Както вече отбелязах, изборът не е никак приятен.
— Други варианти изобщо не съществуват, така ли?
Мъжът завъртя глава:
— На този етап може да избирате само между тези два.
Аомаме напълни дробовете си с въздух и бавно го издиша.
— Жалко за вас — рече мъжът. — Ако си бяхте останали в 1984 година, нямаше да ви се налага да правите този избор. Но пък, от друга страна, ако бяхте останали в 1984 година, надали щяхте изобщо да разберете, че Тенго през всичките тези години не е спрял да копнее за вас. Прехвърлили са ви в 1Q84 именно за да научите този факт — че сърцата ви са в определен смисъл сплетени.
Аомаме затвори очи. Няма да плача, заповяда си. Още не му е времето за плач.
— Тенго наистина ли копнее за мен? Можете ли да се закълнете в това най-честно?
— До ден-днешен Тенго никога не е обичал друг освен вас с цялото си сърце. Това е факт. Няма място и за капка съмнение.
— Но пък изобщо не ме е търсил.
— Е, и вие не сте го търсили. Не е ли така?
Аомаме затвори очи и за част от секундата през съзнанието й минаха всичките тези дълги години: все едно бе застанала на ръба на отвесна скала и гледаше океана далече под себе си. Дори усети мириса на морето. И чу дълбоката въздишка на вятъра. После каза:
— Сигурно е трябвало да наберем смелост да се търсим един друг много по-рано. Тогава сме щели да се съберем в първоначалния ни свят.
— Напълно възможно от теоретическа гледна точка — отчете мъжът. — Но в света на 1984 година подобна мисъл изобщо не би ви минала през ум. Съществува една такава усукана връзка между причината и следствието. И колкото и светове да струпате накуп, тази връзка няма да се разплете.
От очите на Аомаме рукнаха сълзи. Плачеше за всичко онова, което бе загубила. И за всичко онова, което тепърва щеше да изгуби. Докато в един момент — колко ли дълго бе плакала? — стигна дотам, че повече не можеше да плаче. Сълзите й пресъхнаха, все едно чувствата й се бяха блъснали в някаква невидима стена.
— Добре — каза Аомаме. — Да приемем, че липсва някакво твърдо основание. Нищо не е доказано. Не съм наясно и с всички подробности. Но в крайна сметка ще трябва да приема предложението ви. В съответствие с желанието ви ще ви премахна от този свят. Ще ви осигуря безболезнена, мигновена смърт, за да може Тенго да остане жив.
— Което ще рече, че сте съгласна със сделката, която ви изложих, така ли?
— Да. Приемам сделката.
— Но вероятно самата вие ще загинете вследствие на нея, нали разбирате? Ще ви преследват и ще ви накажат. При което наказанието може би ще е ужасно. Ще си имате работа с фанатици.
— Все ми е едно.
— Понеже притежавате обич.
Аомаме кимна.
— „Без твоята обич всичко е низ от кръчми“, както се казва в песента — рече мъжът.
— Но сте сигурен, че Тенго ще остане жив, ако ви убия?
Мъжът помълча известно време, преди да каже:
— Тенго ще остане жив. Можете да ми вярвате. Поне толкова мога да ви гарантирам в замяна на моя живот.
— И на моя — добави Аомаме.
— Някои неща стават само в замяна срещу живот — каза мъжът.
Аомаме сви юмруци:
— Най-откровено казано, бих предпочела и аз да остана жива и да се съберем с Тенго.
В стаята настъпи кратка тишина. Дори гръмотевиците замлъкнаха. Всичко притихна.
— Жалко, че не мога да уредя по този начин нещата — промълви мъжът. — Но, за съжаление, такъв вариант не съществува. Няма го нито в 1984 година, нито в 1Q84-та, в различен смисъл в двата случая.
— Какво искате да кажете? Че и в 1984 година пътищата ни — моят и на Тенго — е нямало да се пресекат?
— Точно така. Помежду ви нямаше да съществува никаква връзка и вероятно щяхте да остареете самотни, само с мислите си един за друг.
— А през 1Q84-та поне ще знам, че умирам заради него.
Мъжът пое дълбоко въздух, но нищо не каза.
— Едно нещо държа да ми кажете — рече Аомаме.
— Стига да мога — отвърна лежащият по корем мъж.
— Ще научи ли Тенго под някаква форма, че съм умряла за него? Или никога няма да му стане известно?
Мъжът дълго обмисля въпроса й.
— Вероятно зависи от самата вас.
— От мен ли? — смръщи се леко Аомаме. — Какво имате предвид?
Мъжът безмълвно поклати глава:
— Ще ви се наложи да се подложите на тежко изпитание. Но след това ще трябва да сте в състояние да виждате нещата такива, каквито са. Само толкова мога да ви кажа. Никой не знае със сигурност какво означава да умреш, докато не го изживее в действителност.
* * *
Аомаме взе хавлиена кърпа и старателно подсуши потеклите по лицето й сълзи. После огледа финото ледокопче в ръката си, за да се убеди, че острото връхче не се е пречупило. И пак напипа с десния си показалец смъртоносната точка на врата на мъжа. Толкова ярко се бе запечатала в съзнанието й, че го стори мигновено. Натисна точката леко с пръст, прецени съпротивителната й сила и се убеди повторно, че интуицията й не я е подвела. След като вдиша и издиша бавно няколко пъти, успокои пулса си и възбудените си нерви. Съзнанието й трябваше да е кристалночисто. Прогони за миг от него всички мисли за Тенго. В отделен ъгъл запечата омразата, гнева, объркването, милозливостта си. Недопустимо бе да направи грешка. Длъжна бе да съсредоточи цялото си внимание върху самата смърт, да го насочи като тънкия лъч на фенерче.
— Да довършим започнатото — каза спокойно Аомаме. — Ще трябва да ви премахна от този свят.
— Което ще ми позволи да оставя зад себе си всичката болка, която ми е дадена.
— Ще оставите зад себе си всичката болка, човечетата, един преобразуван свят, всичките хипотези… и обичта.
— И обичта. Много сте права — рече мъжът сякаш на себе си. — Имаше хора, които обичах. Добре, хайде всеки един от нас да свърши своята работа. Вие сте една страхотно способна личност, Аомаме. Личи си веднага.
— И вие — отвърна Аомаме. Гласът й придоби необичайна прозрачност, като у човек, който се кани да причини нечия смърт. — Несъмнено вие също сте една много способна, висша личност. И съм убедена, че съществува и свят, в който нямаше да ми се наложи да ви убивам.
— Такъв свят вече не съществува — каза мъжът.
Това бяха последните му думи.
Такъв свят вече не съществува.
Аомаме опря острия връх в нежната точка на тила му. Съсредоточи вниманието си и коригира ъгъла на ледокопа. После вдигна десния си юмрук. Задържа дъх и зачака да получи сигнал. Край на мисленето, заповяда си. Всеки от нас трябва да си свърши работата. Нищо повече. Няма нужда от мисли, нито от обяснения. Изчакай само сигнала. Юмрукът й бе твърд като скала, абсолютно безчувствен.
Навън гръмотевиците без светкавици тътнеха все по-силно. Капките дъжд биеха по прозореца. Двамата се намираха в древна пещера — тъмна, влажна, прихлупена. Около входа й се въртяха черни зверове и духове. За частица от секундата светлината и сянката около нея се сляха в едно. По далечния канал долетя безименен вятър. Това беше сигналът. Аомаме стовари юмрук с кратко, точно движение.
Всичко свърши в мълчание. Зверовете и духовете издишаха насъбралия се в гърдите им въздух, вдигнаха обсадата и се прибраха в дебрите на гората, която бе загубила сърцето си.
Четиринадесета глава
(Тенго): Кутийката в ръката му
— Ела да ме гушнеш — каза Фука-Ери. — Ще трябва пак заедно да отидем в котешкия град.
— Да те гушна ли? — попита Тенго.
— Не желаеш ли да ме гушнеш — попита Фука-Ери с равна интонация.
— Не че не желая. Просто… не бях сигурен, че точно това каза.
— Това ще е пречистване — уведоми го тя с равен глас. — Ела да ме гушнеш. Облечи си и ти пижамата и угаси осветлението.
Тенго изпълни нареждането й и угаси лампата на тавана на спалнята. Съблече се, извади пижамата си и я облече. Кога я прах за последно?, попита се. Явно, че щом не помнеше, трябва да е било много отдавна. За щастие, не вонеше на пот. Тенго поначало не се потеше много, а и тялото му не миришеше силно. Все пак, рече си, няма да е зле да си пера по-често пижамата. Животът е пълен с изненади: никога не знаеш какво ще ти се наложи. И единият от начините да се справиш с тези изненади е да си переш по-често пижамата.
Легна и обви неловко с ръце Фука-Ери, а тя положи глава на дясното му рамо. Лежеше съвсем кротко, като животно, канещо се да започне зимен сън. Тялото й бе топло и толкова пухкаво, че направо създаваше чувство за беззащитност. Но и тя не се потеше.
Гръмотевиците се усилиха и започна да вали. Сякаш полудели от гняв, дъждовните капки биеха косо по стъклата. Въздухът бе влажен и лепкав и светът като че бавно се изнизваше към своя тъмен край. Сигурно така е било и при Ноевия потоп. И вероятно е било ужасно потискащо в една такава гръмотевична буря да заселваш тесния ковчег с носорози, лъвове, питони — все по двойки, всички свикнали на свой си начин на живот, с ограничени способности да комуникират помежду си и сред най-отвратителната възможна воня.
При думата „двойки“ Тенго се сети за Сони и Шер, макар че Сони и Шер надали бяха най-подходящата двойка представители на човечеството, която да бъде качена в Ноевия ковчег. А пък може и да не бяха най-неподходящата. Но сто на сто би могло да се намери и по-подходяща двойка, по-достойни представители на човешкия род.
Прегърнал Фука-Ери по този начин, както бе облечена в собствената му пижама, Тенго изпита странно чувство — че едва ли не прегръща част от себе си; че е прегърнал някого, с когото има обща плът и телесна миризма, чийто мозък е също свързан с неговия.
И си представи, че те двамата са избрани като двойка, която да се качи на Ноевия ковчег вместо Сони и Шер. Но и той, и Фука-Ери надали бяха най-подходящите представители на човечеството. Самият факт, че сме се прегърнали по този начин в леглото, не е никак уместен, както и да го разглеждаш. Тази мисъл не позволяваше на Тенго да се отпусне. Затова реши, че ще е по-добре да си представи как Сони и Шер се сприятеляват с двойката питони в ковчега — абсолютно безсмислено упражнение, но поне му позволи да изпусне насъбралото се в тялото му напрежение.
Сгушилата се в обятията му Фука-Ери не говореше. Нито помръдваше, нито отваряше уста. И Тенго мълчеше. Дори както бе обгърнал Фука-Ери, не чувстваше нищо, което би могло да се нарече сексуално желание. А за Тенго сексуалното желание се явяваше най-вече продължение на едно средство за комуникиране. Така че му се струваше съвсем неуместно да търси сексуално желание в ситуация, в която не съществуваше никаква възможност за комуникиране. Даде си сметка, че и самата Фука-Ери също не търси сексуалното му желание. От него й трябваше нещо съвсем друго, но какво точно — не можеше да прецени.
И все пак, дори и ако се абстрахираше от целите й, самото усещане, че държи в обятията си едно красиво седемнадесетгодишно момиче, не бе никак неприятно. Ухото й го допираше по бузата от време на време. Топлият й дъх галеше шията му. За това слабо нейно тяло гърдите й бяха изненадващо едри и твърди. Усещаше натиска им някъде над стомаха си. От кожата й се разнасяше едно прекрасно ухание — онзи специален мирис на живот, който може да издава единствено плът, която все още се оформя, като аромата на окъпани от росата цветя в средата на лятото. Често бе долавял това ухание в основното училище на път за ранната утринна физзарядка, която им провеждаха по радиоточката.
Само ерекция да не получа, молеше се Тенго. Защото така, както сме легнали, веднага ще я усети. И ако това стане, ще се получи крайно неловка ситуация. С какви думи и в какъв контекст ще обясни на едно седемнадесетгодишно момиче, че ерекцията понякога се получава от само себе си, без никакво участие на сексуалното желание? Добре, че — поне засега — нямаше нито ерекция, нито признак за такава. Стига съм си мислил за ухания. По-добре да съсредоточа мисълта си върху неща, които са максимално отдалечени от секса.
И пак взе да си представя общуването между Сони и Шер и двойката питони. Дали има за какво да си говорят? И ако има, какво ли ще е то? Накрая, след като се изчерпаха всичките му възможности да размишлява за ковчега посред бурята, се зае да умножава наум трицифрени числа. Често го бе правил по време на секс с по-възрастната си приятелка. По този начин успяваше да отдалечи момента на еякулацията (а тя особено държеше на въпросния момент на еякулацията). Тенго нямаше представа дали ще му помогне и да предотврати ерекцията, но пък по-добре това да прави, отколкото нищо. Все някаква полза би трябвало да има.
— Няма да се притесня, ако стане твърд — каза Фука-Ери, като да бе прочела мислите му.
— Няма да се притесниш ли?
— Няма нищо лошо в това.
— Няма нищо лошо в това — повтори като ехо думите й Тенго. То стана като в час по полова просвета в прогимназията: — „В ерекцията няма нищо лошо, нито срамно, момчета. Но все пак е хубаво да подберете подходящо време и подходящ случай“.
— Та какво стана с пречистването? Започна ли вече? — попита Тенго, само и само да смени темата.
Фука-Ери не му отвърна. Красивото й ушенце сякаш се мъчеше да долови нещо в тътена на гръмотевиците. Това поне усети Тенго и реши да не пита повече. Спря и умножението на трицифрените числа. Щом Фука-Ери няма да се притесни, какво толкова, като получа ерекция? Така или иначе, пенисът му до този момент не помръдваше. Засега дремеше кротко в калта.
* * *
— Много харесвам оная ти работа — разправяше по-възрастната му приятелка.
— Че какво толкова има за харесване?
— Как да няма? — попита тя и пъхна длан под омекналия му пенис, сякаш поемаше спяща животинка и преценяваше теглото й.
— Откъде да знам? — рече Тенго. — Сигурно защото не съм си го избрал аз.
— Голям чешит си — заяви приятелката му. — Имаш много особен начин на мислене.
Всичко това се бе случило много отдавна. Преди Ноевия потоп вероятно.
* * *
Топлият тих дъх на Фука-Ери галеше шията на Тенго с равномерен ритъм. Тенго успяваше да види ухото й на слабата зелена светлина от електрическия будилник и на периодичните светкавици, които най-сетне се бяха появили. Ухото й приличаше на мека тайна пещера. Ако това момиче ми беше любовница, никога нямаше да ми омръзне да я целувам по това място, мислеше си Тенго. Докато съм в нея, все ще целувам това ухо, ще го ръфам леко, ще го облизвам с език, ще дишам в него, ще вдишвам аромата му. Не че точно сега бих го направил. Всичко това бе само мигновена фантазия, основаваща се на една чисто хипотетична мисъл какво би правил, ако тя му беше любовница. От морална гледна точка нямаше от какво да се срамува — вероятно.
Но независимо от това дали въпросът имаше морална страна, или не, подобни мисли не биваше да го занимават. Пенисът му взе да се пробужда от кротката си дрямка в калта, сякаш някой го бе сръчкал с пръст по гърба. Пенисът се прозя и бавно надигна глава, взе постепенно да се втвърдява и — като яхта с издути от сатен северозападен попътен вятър платна — в един момент постигна пълна, безусловна ерекция. И нямаше как този втвърдил се пенис да не натисне бедрото на Фука-Ери. Тенго въздъхна силно наум. Повече от месец не бе правил секс, откакто изчезна приятелката му. Да беше продължил с умножението на трицифрените числа.
— Не се притеснявай — каза Фука-Ери. — Втвърдяването е нещо съвсем естествено.
— Благодаря — рече Тенго. — Но човечетата сигурно ни наблюдават отнякъде.
— Само гледат. Нищо не могат да ни направят.
— Хубаво — рече Тенго с несигурен глас. — Но не ми е особено приятно да ме наблюдават.
Нова светкавица разсече небето на две, все едно разкъса стара завеса, а от гръмотевицата прозорецът силно се раздруса, като че те наистина се мъчеха да счупят стъклото. Съвсем скоро ще се счупи, изглежда. Прозорецът има яка алуминиева рамка, но и тя надали ще издържи много на такова мощно блъскане. Едри, твърди капки продължаваха да барабанят по стъклото, като куршуми, плющящи по кожата на стар елен.
— Гръмотевиците изобщо не се отдалечават — отбеляза Тенго. — Такива бури обикновено не траят толкова дълго.
Фука-Ери погледна тавана:
— Ще се задържи за известно време.
— Колко дълго е това „известно време“?
Фука-Ери не му отговори. Тенго продължи да я държи неловко в обятията си, докато и въпросите му без отговор, и безполезната му ерекция си оставаха без развитие.
— Пак ще ходим в котешкия град — каза Фука-Ери. — Затова ще трябва да заспим.
— Ти изобщо смяташ ли, че ще можем да заспим при цялата тази дандания? А и е все още само девет и нещо — запритеснява се Тенго.
И заподрежда в ума си математически формули. Задачата изискваше приложението на дълги, сложни математически формули, но Тенго вече знаеше отговора. Целта бе да установи как най-бързо и по най-кратък път да стигне до отговора. Незабавно пусна мисълта си в ход — да експлоатира безмилостно мозъка си. Но и това не спомогна за спадането на ерекцията му. Напротив, стори му се, че става още по-твърда.
— Ще можем да заспим — каза Фука-Ери.
И се оказа права. Дори посред мощната буря, заобиколен от разтърсващите сградата гръмотевици и измъчван от разклатените си нерви и упоритата си ерекция, Тенго неусетно се унесе. Струваше му се невъзможно, но…
Пълен хаос — помисли си Тенго в мига, преди да заспи. Длъжен съм да намеря най-краткия път до решението. Времето изтича, а и на листа, който раздадоха за изпита, има съвсем малко място. Тик-так, тик-так, отмерваше прилежно времето будилникът.
* * *
Когато се събуди, бе съвсем гол; гола беше и Фука-Ери. Абсолютно, напълно гола. Гърдите й представляваха две идеални полукълба. Зърната им не бяха прекомерно големи, а бяха меки, все още напъващи се към очакващата ги зрялост. Но самите й гърди бяха едри и напълно зрели. И като че ли не се влияеха от земното притегляне; зърната бяха извити красиво нагоре, като устремили се към слънцето нови лозови филизи. Следващото нещо, което Тенго осъзна, бе, че Фука-Ери няма никакви срамни косми. На мястото им имаше само гладка гола бяла кожа и белотата й сякаш подчертаваше пълната й беззащитност. Краката й бяха разтворени; виждаше се вагината й. И тя като доскоро разглежданото от него ухо сякаш бе току-що произведена. И нищо чудно да бе създадена наистина само преди секунди. Между вида на току-що произведено ухо и току-що произведена вагина няма особена разлика, мина му през ум. И двете като да бяха извърнати навън и се мъчеха да доловят нещо — нещо като далечен камбанен звън.
Заспал съм, осъзна Тенго. И то — с ерекция. Която и в момента съществуваше. Да не би през цялото време да е спал в това състояние? Или бе получил нова ерекция след спадането на първата (нещо като втория министерски кабинет на еди-кой си министър-председател)? И колко ли време съм спал? Но какво значение може да има в крайна сметка? Ерекцията си е ерекция и няма намерения да спада. Не бяха помогнали нито Сони и Шер, нито умножението на трицифрените числа, нито сложните математически уравнения.
— Не ме притеснява — каза Фука-Ери. Краката й бяха разтворени и притискаше току-що произведената си вагина към корема му. Тенго не усещаше и капка смущение в поведението й. — Втвърдяването изобщо не е лошо нещо.
— Не мога да мръдна тялото си — рече й.
Така си и беше. Напъваше се да се изправи, но не можеше дори пръста си да помръдне. Усещаше тялото си — усещаше и тежестта на тялото на Фука-Ери отгоре си, усещаше и твърдостта на ерекцията си, — но тялото му бе тежко и неподвижно, сякаш някой го бе завързал.
— Не се налага да го мърдаш — каза Фука-Ери.
— Как да не ми се налага да го мърдам? Това тяло си е мое — рече Тенго.
Но Фука-Ери не му отвърна.
Тенго дори не бе убеден, че думите му вибрират във въздуха като звуци. Нямаше ясно усещане, че мускулите около устата му се движат и оформят думи, докато се напъва да говори. Явно нещата, които искаше да каже, стигаха по някакъв начин до Фука-Ери, но, общо взето, връзката помежду им бе толкова несигурна, колкото по междуградски телефон при лошо време. Тя поне се оправяше, без да чува онова, което не й трябваше да чуе. На Тенго обаче му бе невъзможно.
— Не се притеснявай — каза Фука-Ери и се качи отгоре му.
Движението й бе недвусмислено. В очите й се появи блясък, какъвто дотогава не бе виждал.
Струваше му се невъзможно пенисът му на зрял мъж да се побере в малката й, току-що създадена вагина. Прекалено голям и твърд му се струваше. Сигурно щеше да й причини страхотна болка. Но докато се усети, се озова изцяло в нея, без никаква съпротива. Изражението на лицето й не потрепна, докато го поемаше. Само дишането й леко се учести и ритъмът, с който гърдите й се вдигаха и спадаха, се промени едва доловимо в продължение на пет-шест секунди, но нищо повече. Всичко изглеждаше като нормална, естествена част от ежедневието.
След като пое дълбоко в себе си Тенго, Фука-Ери остана неподвижна; неподвижен бе и Тенго, усещаше колко дълбоко е влязъл в нея. Все още не успяваше да помръдне тялото си, а и тя, кацнала отгоре му като гръмоотвод, със затворени очи, престана да се движи. Виждаше леко отворените й уста и устните, които правеха фини вълнообразни движения, сякаш се мъчеха да оформят нещо като думи в пространството. Но иначе бе абсолютно неподвижна. Като че умишлено задържаше позата си в очакване нещо да се случи.
Обзе го силно чувство на безпомощност. Макар и той да съзнаваше, че нещо предстои да се случи, нямаше представа какво точно ще е то, нито можеше да му повлияе по някакъв начин с волята си. Тялото му нищо не усещаше. Не бе способен да помръдне. Само пенисът му имаше усещане — или по-скоро идея за усещане. В крайна сметка съобщаваше на мозъка му, че се намира вътре във Фука-Ери и че има една върховна ерекция. Не трябваше ли да е с презерватив? Силно се разтревожи. Ами ако Фука-Ери забременее? По-възрастната му приятелка бе много стриктна по отношение на противозачатъчните средства и бе привикнала и Тенго на същото.
Напъна се с все сила да си мисли за друго, но се оказа, че изобщо не е в състояние да мисли за каквото и да било. Озовал се бе в някакъв хаос. Вътре в този хаос времето като че ли бе спряло. Но времето поначало не спира. Теоретически е невъзможно. По-скоро може би бе загубило своята еднородност. В дългосрочен план времето се движи напред с фиксирана скорост. По това две мнения няма. Но в рамките на определен времеви отрязък то може да загуби своята еднородност. И в подобни периоди на отпускане категории от рода на ред и вероятност губят изцяло своята стойност.
— Тенго — каза Фука-Ери. Досега никога не го бе наричала с малкото му име. После повтори: — Тенго — сякаш се упражняваше в произнасянето на дума на чужд език.
За какво й е изведнъж да ме вика по име?, чудеше се Тенго. После Фука-Ери бавно се приведе, докато лицето й почти опря в неговото. Леко отворените й устни се отвориха докрай, мекият й ароматен език се пъхна в устата му и взе да търси непреклонно неоформените думи, за да открие гравирания върху тях таен код. Тенговият език реагира несъзнателно на това движение и след миг и двата им езика заприличаха на две млади змии върху пролетна поляна, току-що събудени от зимен сън и преплитащи се жадно, всяка една мамена от миризмата на другата.
После Фука-Ери протегна дясната си ръка и хвана Тенговата лява. Сграбчи я мощно, сякаш искаше да увие дланта му в своята. Малките й нокти се забиха в дланта му. И след като приключи с енергичната си целувка, Фука-Ери се изправи.
— Затвори очи — рече му.
Тенго я послуша. И в затворените си очи откри някакво дълбоко, сумрачно пространство — тъй дълбоко, че сякаш стигаше до самия център на Земята. Постепенно в пространството се появи някаква светлина като при здрач — като при онзи сладък, носталгичен здрач, увековечаващ края на един дълъг ден. И вече можеше да види носещите се в този здрач безбройни фини, наподобяващи напречен разрез частици — прах, или може би полен, или нещо съвсем друго. Накрая дълбините взеха да се свиват, светлината се усили и очите му взеха да виждат и заобикалящите го предмети.
Изведнъж усети, че е на десет години и се намира в класна стая в основно училище — в реално време и на реално място. И светлината бе реална, и неговото десетгодишно „аз“ бе реално. И той в действителност дишаше въздуха в тази стая, усещаше мириса на полираното дърво и тебеширения прах по изтривалките за черната дъска. В стаята беше само той с момичето. Другите деца ги нямаше. Тя бързо се възползва от създалата се възможност, и то — много смело. Или може би бе очаквала това да се случи. Така или иначе, тя стоеше до него, протегна дясната си ръка и сграбчи неговата лява, а очите й не се откъсваха от неговите.
Усети, че устата му е пресъхнала. Толкова бързо стана всичко, че не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Просто стоеше неподвижен и оставяше момичето да стиска ръката му. Докато в един момент не усети дълбоко в слабините си слабо, но пронизващо пулсиране. Не приличаше на нищо, което бе изпитвал дотогава — пулсиране като далечния рев на морския прибой. В същото време до ушите му достигаха и действителни звуци — долитащите отвън през отворения прозорец детски викове, ритането на футболна топка, ударът с бухалка по топка за софтбол, пискливото негодувание на момиченце от по-долните класове, несигурните ноти на флажолетния ансамбъл, репетиращ „Последната лятна роза“. Следучилищни занимания.
Искаше му се и той със същата сила да отвърне на стискането на момичето, но усещаше ръката си безсилна. Донякъде поради това, че захватът на момичето бе прекалено силен. Освен това, както усети в този миг, и тялото му отказваше да се движи. Това пък какво беше? Не можеше дори пръста си да помръдне, като да бе целият парализиран.
Изглежда, времето е спряло, мина му през ум. Дишаше тихо и се вслушваше в собствените си вдишвания и издишвания. Морето продължаваше да бушува. И внезапно усети, че всички действителни звуци са замлъкнали. Пулсирането в слабините му се бе превърнало в нещо друго, нещо по-ограничено, и скоро усети едно особено смъдене. А смъденето на свой ред премина в някаква фина прахообразна субстанция, която се смеси с кипящата му червена кръв, запращана по всичките му кръвоносни съдове до всички части на тялото му от мощно помпащото му сърце. В гърдите му се оформи нещо като плътно облаче, което промени ритъма на дишането му и втвърди биенето на сърцето му.
Все някой ден ще проумея смисъла и целта на това събитие, рече си Тенго. Но за да постигна това прозрение, сега съм длъжен да регистрирам с ума си момента с пределна яснота и точност. В този момент Тенго пак беше просто десетгодишно момче, случайно отличаващо се в областта на математиката. Пред него се бе отворила нова врата, но нямаше представа какво го очаква от другата й страна. Чувстваше се безсилен и невеж. Емоционално объркан и немалко уплашен. Дотолкова поне му беше ясно. А и самото момиче сякаш не хранеше надежда да бъде разбрано на момента, на това място. Искаше само да е сигурно, че чувствата й ще стигнат до Тенго — натикани в малка здрава кутийка, опакована в чист лист хартия и завързана с тънко шнурче. Тя само слагаше кутийката в ръката му. И безмълвно му внушаваше: не е нужно да отваряш пакетчето тук и сега. Отвори го, когато му дойде времето. От теб сега искам само да го вземеш.
Тя вече знае куп неща, разсъждаваше Тенго. Неща, които на него все още му бяха неизвестни. Тя бе тази, която го водеше през тази нова арена. А тук в сила бяха нови правила, нови цели и нова динамика. Тенго нищо не знаеше. Но тя знаеше.
По едно време тя охлаби захвата на дясната си ръка върху Тенговата лява и без да каже нито дума, без дори да се извърне назад, напусна бързо класната стая. Тенго остана съвсем сам. През прозореца долитаха детски гласове.
В следващата секунда Тенго усети, че еякулира. Мощният спазъм продължи няколко секунди и изхвърли огромно количество сперма с един силен тласък. Къде отива спермата ми?, зачуди се обърканият Тенгов мозък. Не е прието човек да еякулира по този начин в класната си стая в основното училище. Ако някой го види, ще си има сумата неприятности. Но това вече не бе никаква класна стая в основно училище. Изведнъж осъзна, че е във Фука-Ери и че еякулира по посока на утробата й. А ни най-малко не желаеше подобно нещо. Но и не можеше да се спре. Нещата бяха излезли напълно извън неговия контрол.
* * *
— Не се тревожи — каза след малко Фука-Ери с обичайния си равен глас. — Няма да забременея. Все още не съм почнала да менструирам.
Тенго отвори очи и погледна Фука-Ери. Тя все още бе отгоре му и го гледаше от високо. Идеалните й гърди продължаваха да са пред очите му и да се движат при всяко спокойно, равномерно вдишване и издишване.
Прищя му се да я попита това ли е имала предвид под „ходене в котешкия град“. Що за място е този котешки град? Напъна се да оформи въпроса си в действителни думи, но мускулите на устата му отказваха да слушат.
— Налагаше се — каза Фука-Ери, сякаш бе прочела мислите му.
Както винаги, отговорът й бе кратък, но и не бе никакъв отговор.
Тенго пак притвори очи. Отишъл бе там, еякулира и се върна пак тук. Еякулацията му бе съвсем реална, изхвърлената сперма — също. И щом Фука-Ери казва, че се е налагало, значи, наистина се е налагало. Плътта му все още бе парализирана и безчувствена. А разпускането, което идва след еякулацията, обвиваше тялото му като в тънка мембрана.
Фука-Ери остана в тази си поза задълго. Изстиска на практика и последната му капчица сперма, като насекомо, което изсмуква нектар от цвете. Буквално и капчица не му остави подире си. После се изплъзна, без дума да каже, от пениса му, слезе от леглото и отиде в банята. Чак сега Тенго осъзна, че навън вече не гърми. И че силният дъжд неусетно е отминал. Градоносните облаци, висели тъй упорито над главите им, бяха изчезнали безследно. Тишината бе почти нереална. Чуваше единствено слабия шум от душа в банята. Тенго впери поглед в тавана и зачака плътта му да възстанови усещанията си. Дори след като бе еякулирал, продължаваше да е твърд, макар и малко по-слабо.
Част от съзнанието му бе все още в класната стая в основното училище. Допирът на пръстите на момичето бе оставил своя ярък отпечатък върху лявата му ръка. Не бе в състояние да я вдигне, за да я разгледа, но най-вероятно белезите от ноктите й все още червенееха върху дланта му. И пулсът му съдържаше останки от възбудата му. Плътният облак се бе вдигнал от гърдите му, но въображаемото пространство близо до сърцето му все още изпитваше приятната тъпа болка.
Аомаме, каза си Тенго. На всяка цена трябва да видя Аомаме, мислеше си той. Длъжен съм да я намеря. Защо пропилях толкова време, за да осъзная нещо така очебийно? Та нали тя ми връчи онова скъпоценно пакетче. Защо го захвърлих някъде и толкова дълго не ми дойде на ум да го отворя? Прищя му се да завърти глава, но това все още не бе по силите му. Тялото му не се бе отърсило от обзелата го парализа.
* * *
Скоро след това Фука-Ери се върна от банята. Поседя известно време на ръба на леглото, увита в хавлиена кърпа.
— Човечетата се укротиха — обяви като хладнокръвен, умел разузнавач, докладващ положението на фронта. После с пръст описа във въздуха кръгче — идеално, прекрасно кръгче, достойно за ръката на италиански ренесансов художник върху черковна стена: кръгче без начало и без край. Кръгчето повися известно време във въздуха. — Всичко свърши.
След което момичето стана и свали от себе си хавлията. Чисто гола постоя така известно време, сякаш чакаше влажното й тяло да изсъхне по естествен път на неподвижния въздух. Гледката бе разкошна: гладки гърди, долен торс без нито един срамен косъм.
Наведе се и вдигна падналата на пода пижама и я облече на голо, без бельо; закопча горнището, завърза кордата на долнището. Тенго наблюдаваше всичко това в притъмнялата стая, така както се наблюдава изживяващо метаморфоза насекомо. Пижамата му й бе възголяма, по това не й пречеше да се чувства удобно в нея. Фука-Ери се пъхна в леглото, намери полагащото й се тясно пространство и положи глава върху Тенговото рамо. Той усети формата на ушенцето й върху голото си рамо и топлия й дъх по основата на шията си. Постепенно и парализата му взе да изчезва, така както идва и морският отлив, когато му дойде времето.
Въздухът продължаваше да е влажен, но вече не бе неприятно лепкав. Навън насекомите почваха да нищят. Ерекцията му спадна и пенисът му пак тръгна да си ляга в кротката кал. Нещата бяха изминали своя път; кръгът се беше затворил. Един идеален кръг бе описан във въздуха. Животните напуснаха ковчега и се пръснаха по земята, за която копнееха, като всяка двойка зае полагащото й се място.
— Най-добре е да заспиш — каза тя. — Много дълбоко.
Да заспя много дълбоко, рече си Тенго. Да заспя, а след това да се събудя. Какъв ли ще е светът на утрото?
— Никой не знае отговора на този въпрос — каза Фука-Ери, прочела мислите му.
Петнадесета глава
(Аомаме): А сега е време за призраци
Аомаме извади едно резервно одеяло от гардероба и го разстла върху едрото тяло на мъжа. После сложи пръст на тила му — да се убеди, че пулсът му е спрял напълно. Така нареченият техен Вожд се бе преселил вече в друг свят. Не знаеше точно що за свят е, но твърдо не бе светът на 1Q84 година. В този свят той се бе превърнал в така наречения покойник. Пресякъл бе границата, която отделя живота от смъртта, и то без да издаде и най-малкия звук, само с мигновено потръпване, сякаш му бе станало студено. И без да пролее и капка кръв. Освободил се бе от всички страдания, лежеше, тих и мъртъв, по корем върху постелката за йога. Както винаги, бе свършила работата си бързо и точно.
Постави корка върху игличката и върна ледокопа в кутийката му. А тя потъна в синия сак. Извади „Хеклер & Кох“-а от найлоновия плик и го пъхна под ластика на долнището си със свален предпазител и патрон в цевта. Допирът на твърдия метал с гръбнака й й създаде чувство за сигурност. Отиде до прозореца, затвори плътните завеси и в стаята пак се възцари мрак.
Взе сака и се отправи към вратата. С ръка върху дръжката се обърна да хвърли последен поглед на проснатия насред тъмната стая огромен мъж. Видът му бе като на спящ човек — така както го бе заварила при идването си. И никой друг на този свят освен Аомаме не знаеше, че вече не е жив. Може би с изключение на човечетата, което ги бе накарало да спрат с гръмотевиците си. Разбрали бяха, че вече е безсмислено да пращат подобни предупреждения. Животът на избрания им посредник бе стигнал до своя край.
Аомаме отвори вратата и пристъпи в съседната стая. Отвърна очи от силната светлина. Затвори безшумно след себе си. Нула номер седеше на дивана и пиеше кафе. Върху масата имаше кана и голям поднос от рум сървиса, отрупан със сандвичи, наполовина вече изядени. До тях имаше и две неизползвани кафени чаши. Конската опашка седеше на стол в стил рококо до вратата с изправен гръбнак, както го бе оставила. Имаше чувството, че и двамата са седели неподвижно през цялото време, без дума да си разменят, такова спокойствие дареше в стаята. При влизането на Аомаме Нула номер остави чашата си върху чинийката и тихо се изправи.
— Свърших — рече Аомаме. — Той спи сега. Доста зор видя да му мачкам мускулите. Оставете го да поспи известно време.
— Спи, казвате.
— Много дълбоко — поясни Аомаме.
Нула номер я изгледа право в очите. Надникна в зениците й. После бавно я огледа чак до пръстите на краката и обратно, като че търсеше нещо нередно.
— Това нормално ли е?
— Много хора реагират точно по този начин — заспиват, след като са се отърсили от екстремен мускулен стрес. Изобщо не е необичайно.
Нула номер отиде до вратата на спалнята, завъртя безшумно ръчката и открехна, колкото да надникне. Аомаме сложи дясната си ръка на кръста, за да може да извадя пистолета, ако се наложеше. Мъжът огледа положението в стаята в продължение на десет секунди, после се дръпна назад и затвори вратата.
— Колко време смятате, че ще му трябва да си отспи? Не можем да го оставим така на пода за постоянно.
— До два часа би трябвало да се наспи. Но дотогава не го безпокойте.
Нула номер погледна часовника си и кимна леко на Аомаме:
— Ясно. Ще го оставим така, както е. Искате ли да вземете душ?
— Нямам нужда от душ, но бих искала да се преоблека, ако е възможно.
— Разбира се. Банята е на ваше разположение.
На Аомаме, ако я питаха, хич не й и трябваше да се преоблича, а да изчезне оттам с максимална скорост, но не искаше по никакъв начин да предизвиква подозренията им.
И тъй като се бе преоблякла при идването си, длъжна бе да се преоблече и на тръгване. Влезе в банята, свали анцуга и прогизналото си от пот бельо, подсуши се с една кърпа и си сложи чисто бельо и памучния панталон и блузката, с които бе дошла. Напъха пистолета под колана, та да не се вижда отвън. И изпробва различни движения с тялото си, да се убеди, че няма да изглеждат неестествени. Изми лицето си със сапун и се среса. После взе да криви пред голямото огледало над умивалника лицето си във всички възможни гримаси, та да разпусне стегналите се от напрежението лицеви мускули. Докато върна нормалното си изражение. След толкова гримасничене малко се затрудни да си спомни кой точно бе нормалният вид на лицето й, но след няколко опита успя да се спре на приемливо факсимиле. Огледа най-старателно физиономията си в огледалото. Няма проблем, рече си. Това е нормалното ми лице. Ще мога дори да се усмихна при нужда. И ръцете ми не треперят. Погледът ми е стабилен. Аз съм си обичайната хладнокръвна Аомаме.
Нула номер обаче я бе огледал най-подробно при излизането й от спалнята. И вероятно бе забелязал следите от сълзи. Все нещо е останало след всичкото реване. Мисълта я попритесни. Няма начин онзи да не се е усъмнил за какво й е било да реве, докато разтяга мускулите на клиента си. Току-виж заподозрял, че нещо не е наред. Отворил е вратата на спалнята, отишъл е да види какво прави Вожда и е установил, че сърцето му е спряло…
Опипа с ръка зад гърба си дръжката на пистолета. Спокойно, заповяда си. Не бива да ме е страх. Страхът ще се изпише по лицето ми и ще възбуди подозрения.
Подготвена за най-лошото, Аомаме излезе от банята със сак в лявата ръка, дясната — свободна да се пресегне за оръжието, но в стаята нямаше никакъв признак на нещо необичайно. Нула номер стоеше в средата със скръстени ръце, замислен, с присвити очи. Конската опашка си беше на стола до вратата, откъдето наблюдаваше обстановката с ледения поглед на бомбардир в опашката на боен самолет, свикнал да седи съвсем сам и да оглежда небето с очи, които стават небесносини.
— Сигурно сте скапана — каза Нула номер. — Кафенце да ви предложа? Или някой сандвич?
— Благодаря за поканата, но след работа не съм в състояние да ям. Трябва ми поне час да си възвърна апетита.
Нула номер кимна. После извади дебел плик от вътрешния джоб на сакото си. Увери се в теглото му, след което го подаде на Аомаме:
— Тук, струва ми се, има и нещо отгоре над договорената цена на услугата. Както вече споменах, много държим цялото това ваше посещение да остане в тайна.
— Подкуп да си мълча ли? — пошегува се Аомаме.
— За положените допълнителни усилия — каза онзи, без изобщо да се усмихне.
— Държа на принципа на пълната конфиденциалност, независимо от заплащането. И дума няма да излезе от мен за посещението ми тук — рече Аомаме и пъхна неотворения плик в сака си. — Разписка ще желаете ли?
Нула номер поклати глава:
— Няма нужда. Това си е между нас. И в данъчната си декларация не е необходимо да го вписвате.
Аомаме кимна безмълвно.
— Сигурно много усилия ви коства — подметна Нула номер, сякаш търсеше допълнителна информация.
— Повече от обикновено.
— Но и той не е обикновен човек.
— И аз така мисля.
— Абсолютно незаменим е — каза онзи. — От много време се мъчи с ужасни физически болки. Като да е поел всичките ни страдания и болки върху себе си. Надяваме се поне малко облекчение да сте му донесли.
— Не мога да кажа нищо със сигурност, тъй като не съм запозната с основната причина за болката му — отвърна Аомаме, като подбираше внимателно думите си. — Но съм убедена, че болката му поне малко е намаляла.
Нула номер кимна:
— Вие направо изглеждате изтощена.
— Вероятно съм — съгласи се Аомаме.
Докато двамата разговаряха, Конската опашка си седеше до вратата и безмълвно оглеждаше стаята. Лицето му бе неподвижно; само очите му шареха. Изражението му не се променяше дори за миг. Тя така и не можеше да прецени дали изобщо чува разговора им. Усамотен, мълчалив, нащрек, наблюдаваше от кой облак може да изскочат вражеските изтребители. Щеше да ги забележи още докато са малки колкото макови семена.
След известно колебание Аомаме се реши да попита Нула номер:
— Изобщо не ми влиза в работата, но това, че пиете кафе и ядете сандвичи с шунка, не се ли явява нарушение на религиозните ви убеждения?
Нула номер се извърна да огледа каната с кафе и подноса със сандвичите на масата. После по устните му премина съвсем бегла усмивка:
— Религията ни не съдържа подобни строги предписания. Поначало алкохолът и тютюнът са забранени, съществуват и определени ограничения спрямо секса, но по отношение на храната имаме относителна свобода. През повечето време ядем само най-проста храна, но няма изрична възбрана върху кафето и сандвичите с шунка.
Аомаме кимна, но се въздържа да изкаже мнение по въпроса.
— Вярата събира най-различни хора, което, естествено, налага необходимостта от известна дисциплина, но ако човек обръща прекалено голямо внимание на формалностите, може да изгуби от очи първоначалната цел. Постулатите и доктрините са в крайна сметка само средства. Важното е не рамката, а онова, което се съдържа в рамката.
— И вашият Вожд осигурява съдържанието, което изпълва рамката.
— Точно така. Той чува гласовете, които ние не можем да чуем. Той е специална личност. — Нула номер пак се взря в очите на Аомаме, след което каза: — Много ви благодарим за всичкия труд, който положихте днес. За щастие, и дъждът престана.
— Гръмотевиците бяха ужасни — рече Аомаме.
— Да, много — съгласи се Нула номер, макар видимо да не се вълнуваше особено от гръмотевици и дъждове.
Аомаме му отправи кратък поклон и се отправи към вратата със сак в ръка.
— Един момент, ако обичате — викна зад гърба й Нула номер. В гласа му имаше известна острота.
Аомаме се закова на място в средата на стаята и се извърна. Сърцето й издаде остър сух звук. Дясната й ръка небрежно се премести към бедрото й.
— Постелката — каза младият мъж. — Забравихте си постелката за йога. Остана на пода в спалнята.
Аомаме се усмихна:
— Той сега спи дълбоко, легнал на нея. Не можем да го избутаме и да я извадим изпод него. Ще ви я подаря, ако ви харесва. Не е скъпа, а върши много работа. Ако не ви трябва, изхвърлете я.
Нула номер се замисли за миг и най-сетне кимна:
— Още веднъж ви благодаря. Сигурен съм, че сте много уморена.
Когато Аомаме наближи вратата, Конската опашка се изправи и я отвори. После й се поклони кратко. Този така и не каза нито една дума, рече си Аомаме. Отговори на поклона му и понечи да мине покрай него.
В този миг кожата й бе пронизана от мощен импулс, като силен ток. Ръката на Конската опашка се насочи светкавично към дясната й ръка. Бе бързо, точно движение, с каквото се лови муха във въздуха. Аомаме ясно си представи какво се случва в момента. Всеки мускул в тялото й се стегна. Тръпки я полазиха и сърцето й прескочи. Дъхът спря в гърлото й и ледени насекоми взеха да се разхождат нагоре-надолу по гръбнака й. В мозъка й проблесна гореща бяла светлина: Хване ли този дясната ми ръка, няма да мога да се добера до пистолета. И тогава нямам никакъв шанс да го победя. Той усеща. Усеща, че съм извършила нещо. Интуицията му подсказва, че в хотелската стая е станало нещо. Не знае какво, но знае, че не е трябвало да се случи. Инстинктът му говори „Спри тази жена“ и му заповядва да ме събори на пода, да се тръшне целият отгоре ми, да ми изкълчи рамото. Но той притежава само инстинкт, без никакво доказателство. И ако чувството му се окаже погрешно, яко ще закъса. Друсаше го мощен конфликт, но сега вече се предаде. Тук Нула номер взема решенията и издава заповедите. Конската опашка не е достатъчно квалифициран за тази цел. И затова му се наложи да се пребори с импулса, задвижил дясната му ръка, и да прогони напрежението от рамото си. Аомаме съвсем ясно си представяше етапите, през които бе протекла мисълта на Конската опашка през тези една-две секунди.
Стъпи върху мокета в абсолютно правия коридор и съвсем хладнокръвно се запъти към асансьора. Имаше усещането, че Конската опашка е подал глава през вратата и следи всяко нейно движение. Продължаваше да чувства как острият му като бръснач поглед пронизва гърба й. Всеки мускул в тялото й пареше, но тя си наложи да не се обърне. В никакъв случай не биваше да се обръща. Едва след като свърна покрай ъгъла, усети как я напусна напрежението. Но и сега не можеше да се отпусне. Не се знаеше какво можеше да се случи всеки миг. Натисна копчето на асансьора за надолу, после се пресегна зад гърба си и държа пистолета, докато асансьорът пристигна (а това трая цяла вечност), готова да извади оръжието, ако Конската опашка променеше решението си и хукнеше след нея. Щеше да се наложи да го застреля, преди да я е докоснал с мощните си ръце. Или да се застреля без капка колебание. Не можеше да реши кое от двете да предприеме. Току-виж се оказала неспособна да вземе такова решение.
* * *
Никой обаче не дойде подире й. Хотелският коридор си остана тих. Вратата на асансьора се отвори със звън и Аомаме влезе. Натисна бутона за партера и зачака врати те да се затворят. Прехапа устна и впери поглед в таблото с номера на етажа. После излезе от асансьора, прекоси просторното фоайе и взе чакащото пътници такси пред главния вход. Дъждът бе престанал окончателно, но от цялото шаси на таксито продължаваше да капе вода, сякаш бе доплавало дотук под вода. Аомаме каза на шофьора да я откара до западния изход на гара Шинджуку. Докато се отдалечаваха от хотела, издиша всичкия насъбрал се в нея въздух. После затвори очи и изпразни и мозъка си. Имаше нужда известно време да не мисли за нищо.
Изведнъж ужасно й се доповръща. Сякаш цялото съдържание на стомаха й се бе устремило към гърлото й. Успя някак си да го задържи. Натисна копчето и отвори стъклото на задната врата до средата, което изпрати влажен нощен въздух дълбоко в дробовете й. После се облегна назад и няколко пъти вдиша с пълни гърди. В устата й се яви някакъв злокобен вкус, като че нещо в нея бе взело да шие.
Изведнъж й хрумна да бръкне в джоба на панталона си, където обикновено носеше две плочки дъвка. Разопакова станиола с леко треперещи ръце. Пъхна дъвките в устата си и бавно запреживя. Градинска мента. Приятният познат аромат й помогна да овладее нервите си. Докато челюстта й се движеше, гадната миризма в устата й взе да изчезва. Не че нещо в мен действително загнива, помисли си. Явно страхът си прави някаква лоша шега с мен.
Но, така или иначе, всичко свърши, мислеше си Аомаме. Повече няма да ми се налага да убивам. А това, което извърших, бе справедливо. Той заслужаваше да го убия заради всичките му прегрешения. Просто получи заслужено наказание. А пък (по чиста случайност) и той копнееше да го убият. Осигурих му мирната смърт, за която мечтаеше. Нищо лошо не съм сторила. Само дето наруших закона.
Но колкото и да се напъваше, Аомаме не успя да се самоубеди, че всичко това е вярно. Само преди броени мигове бе убила със собствените си ръце едно далеч не обикновено човешко същество. Останал й бе яркият спомен от безшумното потъване на игличката в тила на мъжа. Все още ръцете й изпитваха онова крайно необикновено чувство, което доста я разстройваше. Разтвори длани и се втренчи в тях. Имаше нещо различно, коренно различно. Но не успяваше да схване кое точно се е променило и как.
Ако вярваше на собствените му думи, току-що бе убила един пророк, комуто е бил поверен божи глас. Но господарят на този глас ни най-малко не беше бог. Владели го бяха най-вероятно човечетата. Пророкът е в същото време и крал, а съдбата на краля е да бъде убит. С други думи, самата тя бе изпратен от провидението убиец. Чрез насилственото отстраняване на съществото, което е било както пророк, така и крал, тя е съхранила равновесието между доброто и злото, вследствие на което сега тя е на ред да умре. Но докато извършваше своето деяние, тя сключи сделка: като убива онзи човек и на практика се отрича от собствения си живот, тя спасява Тенговия. Такъв бе смисълът на сделката. Ако можеше да вярва на думите му.
Аомаме обаче нямаше друг избор, освен да вярва в неговите думи. Самият той изобщо не бе фанатик, а и умиращите не лъжат. И което е най-важното, думите му притежаваха истинска убедителна сила. Тежаха като някаква огромна котва. Всеки кораб носи котва, съответстваща на размерите и водоизместимостта му. А този човек, колкото и отвратителни да бяха делата му, наистина й напомняше на огромен кораб. На Аомаме не й оставаше друго, освен да признае този факт. Като внимаваше да не я види шофьорът, Аомаме измъкна „Хеклер & Кох“-а изпод колана си, постави го на предпазител, пусна го в торбичката и по този начин се освободи от 500-грамов солиден смъртоносен товар.
— Ама яко гърмеше одеве, а? — опита се да я заприказва водачът. — А пък и дъждът беше направо невероятен.
— Гърмеше ли? — попита Аомаме. Лично на нея й се струваше, че това е било много отдавна, а не само преди някакви си тридесет минути. Да, май наистина бе гърмяло. — Да, невероятни гръмотевици бяха.
— А в прогнозата нямаше и дума за буря. Очакваше се прекрасен ясен ден.
Тя се напъна да раздвижи мозъка си. Длъжна съм да кажа нещо. Но нищо хубаво не ми идва наум. Съзнанието ми още е в мъгла.
— Те, метеоролозите, кога ли пък са познавали — рече Аомаме.
Шофьорът й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Да не би пък да имаше нещо странно в изговора й? После онзи рече:
— Разправяха, че улиците прелели и наводнили релсовия път на метростанцията Акасака-Мицуке. Понеже дъждът бил концентриран в много малък район. Та се наложило да спрат метрото по линиите Гиндза и Маруноучи. По новините го съобщиха, по радиото.
Поройният дъжд е наложил спиране на влаковете на метрото. Какво влияние би имало това върху действията ми? Уф, няма ли тоя мой мозък най-после да се размърда? Трябва първо да стигна до гара Шинджуку и да прибера пътната и дамската си чанта от монетното гардеробче. После да се обадя на Тамару за инструкции. Ако от Шинджуку ще трябва да хвана линията Маруноучи, голяма бъркотия ще стане. Разполагам с не повече от два часа, за да се скрия. Изтекат ли тези два часа, ще почнат да се чудят защо Вожда им не се събужда. Ще влязат в спалнята и ще установят, че е издъхнал. И моментално ще се задействат.
— Как мислите, дали линията Маруноучи още е затворена? — попита тя шофьора.
— Откъде да знам? Да пусна ли новините по радиото?
— Да, ако обичате.
Според Вожда бурята била причинена от човечетата. Те са съсредоточили обилния валеж в толкова малък участък в района на Акасака и са накарали метрото да спре. Може и нарочно да са го направили, поклати глава Аомаме. Нещата невинаги вървят според първоначалните намерения.
Шофьорът настрои радиото на Ен Ейч Кей, но там вървеше музикална програма — фолк в изпълнение на популярни през 60-те години японски поп певци. Аомаме помнеше бегло този жанр, тъй като го беше слушала по радиото през детските си години, но в никакъв случай не й беше любим. В интерес на истината спомените, които музиката пробуждаше, й бяха по-скоро неприятни, нежелани. Потърпя я все пак за известно време, но беше ясно, че не се канят да съобщават нищо за метрото.
— Съжалявам, но явно няма смисъл. Бихте ли спрели радиото, ако обичате. Като стигна до гара Шинджуку, ще разбера какво става.
— Там ще е лудница — рече шофьорът, докато изключваше радиото.
* * *
Както й бе предсказал шофьорът, на гара Шинджуку имаше ужасно стълпотворение. Тук спряната линия Маруноучи правеше връзка с националната железница и понеже нормалният пътникопоток бе нарушен, хора се щураха във всички посоки. Вечерният час пик бе отминал, но Аомаме и сега беше затруднена да си пробива път през тълпите.
Най-сетне успя да се добере до монетното гардеробче и да извади оттам дамската си чанта и пътната чанта от изкуствена черна кожа, където я чакаха пачките банкноти, които бе взела от касетата в банковия трезор. Извади каквото носеше в сака си — плика с пари от Нула номер, найлоновия плик с пистолета, кутийката с ледокопа — и го разпредели между дамската и пътната чанта. Остави ненужния й вече сак „Найки“ в съседно гардеробче, пусна монета от сто йени и врътна ключа. Повече нямаше да го потърси. Не съдържаше нищо, което може да се свърже с нея.
С пътна чанта в ръка Аомаме тръгна да търси свободен телефонен автомат. Но пред всеки едни се бе заформила дълга опашка от желаещи да се обадят у дома, за да предупредят, че ще закъснеят поради спрените влакове. Аомаме смръщи леко лице. Май човечетата няма да ме пуснат да избягам толкова лесно. То и Вожда каза, че не можели да ме пипнат директно, но пък можели да пречат на придвижването ми по други, заобиколни начини.
Аомаме се отказа от мисълта да чака на опашка. Излезе от гарата, повървя малко и влезе в първото изпречило се на пътя й кафене, където си поръча айскафе. И тамошният розов автомат бе зает, но поне нямаше опашка. Застана зад жената на средна възраст и я зачака да приключи продължителния си разговор. Жената взе да й хвърля изпълнени с досада погледи, но след около пет минути се предаде и окачи слушалката.
Аомаме пусна всичките си налични монети и занатиска номера, който бе наизустила. След трикратно позвъняване чу телефонния секретар: „Съжаляваме, но в момента не можем да ви се обадим. Молим ви да оставите своето съобщение след сигнала.“
След сигнала Аомаме каза в слушалката:
— Тамару, ако си там, моля ти се, обади се.
Някой вдигна слушалката, после Тамару рече:
— Тук съм.
— Идеално! — отвърна Аомаме.
Тамару като че долови необичайната напрегнатост в гласа й.
— Добре ли си? — попита.
— Засега.
— Как мина задачата?
— Заспа дълбоко. Възможно най-дълбокият сън.
— Ясно — каза Тамару. — Облекчението му се прокрадна дори в гласа му — нещо необичайно за него. — Ще предам новината. Тя ще се зарадва.
— Не беше никак лесно.
— Няма начин. Но все пак ти се справи.
— Някак си — рече Аомаме. — Дали някой не подслушва този телефон?
— Не се притеснявай. Минава през специална верига.
— Прибрах си чантите от монетното гардеробче на гара Шинджуку. Сега какво?
— С колко време разполагаш?
— Час и половина — отвърна Аомаме и обясни: след около час и половина двамата бодигардове ще проверят спалнята и ще установят, че Вожда им не диша.
— Час и половина е много време — каза Тамару.
— Как мислиш? Дали веднага ще се обадят в полицията?
— Отде да знам? Полицията вчера е влязла в управлението им да започне разследване. Все още са на етап разпити, но нещата могат да им се стъжнят, ако изведнъж се окаже, че религиозният им водач е умрял.
— Тоест, смяташ, че вероятно ще решат сами да се оправят, без да съобщават нищо публично, така ли?
— За тях това не представлява никаква трудност. Но ще разберем какво става от утрешните вестници — дали ще съобщят за смъртта, или не. Не си падам по хазарта, но ако ме накарат да заложа пари, обзалагам се, че няма да съобщят.
— Няма ли да приемат, че е починал от естествена смърт?
— Външни признаци няма да открият. А без най-внимателна аутопсия няма да знаят със сигурност дали е било естествена смърт, или убийство. Но така или иначе, първото, което ще им дойде на ум, е да те разпитат теб. Нали ти си последната, която го е видяла жив все пак. И щом установят, че си напуснала апартамента си и си се укрила, ще им стане напълно ясно, че не става дума за естествена смърт.
— След което ще почнат да ме търсят с всички налични възможности.
— Неизбежно — съгласи се Тамару.
— Как мислиш? Ще успеете ли да ме скриете?
— Всичко е най-подробно планирано. Ако се придържаме стриктно и неотклонно към плана си, никой няма да те намери. Най-лошото ще е да се поддадем на паника.
— Ще направя всичко възможно — рече Аомаме.
— Само така. Действай бързо и времето ще е в твоя полза. Ти си внимателен и упорит човек. Просто се дръж така, както винаги си се държала.
— В района на Акасака е паднал страхотен дъжд и е наводнил метрото.
— Знам — каза Тамару. — Но метрото изобщо не влиза в плановете ни. Ще вземеш такси и ще отидеш в тайна квартира в града.
— В града! Не трябваше ли да замина някъде надалече?
— Естествено, че ще заминеш надалече — рече бавно Тамару, сякаш обясняваше очебийното. — Но преди това трябва да те подготвим — да променим името и външния ти вид. Да не говорим, че задачата, която току-що изпълни, бе изключително тежка и ти сто на сто си пренавита. Да се щураш в такова състояние из града не е никак полезно. Така че ще те скрием за известно време в тази тайна квартира, където ще имаш пълната ни подкрепа. Ще се оправиш.
— И къде е тази „тайна квартира“?
— В квартал Коенджи. На двадесетина минути път оттам, където се намираш в момента.
Коенджи, мислеше Аомаме, докато тракаше с нокти по зъбите си. Знаеше, че се пада западно от центъра, но никога не бе стъпвала там.
Тамару й даде адреса и името на блока. А тя, както винаги, не си ги записа, а ги издълба в паметта си.
— Южно от гара Коенджи. Близо до околовръстно шосе номер 7. Апартамент 303. Главният вход се отваря с комбинация 2831.
Тамару изчака Аомаме да си повтори наум 303 и 2831.
— Ключът е залепен отдолу на постелката. В апартамента има всичко, от което ще имаш нужда на първо време, така че няма да ти се налага да излизаш. Аз ще те търся. Звъня три пъти, затварям и пак ти звъня след двадесет секунди. Бихме предпочели ти да не ни търсиш.
— Разбирам — рече Аомаме.
— Охраната му беше ли яка?
— Двама бяха и ми се сториха доста яки. В определени моменти ме достраша. Но не са професионалисти. Изобщо не могат да се мерят с теб.
— Такива като мен са малко.
— Прекалено много Тамарувци биха били проблем.
— Възможно е — каза Тамару.
* * *
Аомаме се запъти с двете си чанти в ръка към предгаровата таксиметрова стоянка, където завари поредната дълга опашка. Явно метрото още не бе възстановило нормалното си движение. Не й оставаше друго, освен да се нареди и тя.
Докато стоеше търпеливо наред с куп други изнервени чакащи, Аомаме си повтаряше наум адреса на тайната квартира, името на блока, номера на апартамента, кода за главния вход и телефонния номер на Тамару. Приличаше на аскет, седнал на планински връх, повтарящ скъпоценната си мантра. Аомаме се осланяше открай време на мощната си памет. Такива дреболии поначало помнеше без затруднение. Но в случая ставаше дума за жизненоважни числа. Стигаше да забрави само едно, че да постави живота си в опасност. Така че трябваше на всяка цена да ги издълбае в паметта си.
Докато успее да се вреди за такси, бе минал цял час, откакто бе оставила трупа на Вожда в хотелската му стая. Засега всичко й отнемаше поне два пъти по-дълго време, отколкото предполагаше — явно човечетата успяваха да я забавят. Но можеше да е и чисто съвпадение. Тъкмо аз ли съм седнала да се стряскам от някакви си несъществуващи „човечета“?
Аомаме даде адреса на шофьора, облегна се на седалката и затвори очи. Онези двамата в тъмните костюми май вече си гледат часовниците и чакат гуруто им да се пробуди. Аомаме ги виждаше пред очите си. Нула номер пие кафе и си мисли за разни работи. Мисленето е част от работата му. Да мисли и да решава. Може да е почнал да се усъмнява: прекалено тихо спи техният Вожд. Но пък Вожда поначало спеше безшумно, без да хърка; дори дишането му не беше тежко. Но пък присъствието му винаги се усещаше. Жената каза, че Вожда ще спи дълбоко поне два часа и че е важно да го оставят на спокойствие, та мускулатурата му да се възстанови. Минал бе само един час оттогава, но нещо човъркаше Нула номер отвътре. Дали пък да не нагледа Вожда? Какво да направи?
По-опасен от двамата обаче бе Конската опашка. Аомаме все още пазеше яркия спомен от мигновения му намек за насилие, докато излизаше от хотелската стая. Беше мълчалив, но с остри инстинкти. И бойните му умения сигурно бяха забележителни — може би много повече, отколкото си бе представяла до този момент. Самата тя изобщо не можеше да се мери с него по степента на владеене на бойните изкуства. Той надали щеше да я остави да се хване за оръжието си. Но за неин късмет той не бе изобщо професионалист. Позволи на рационалния си ум да се намеси, преди да бе вкарал в действие интуицията си. И беше приучен да му заповядват — за разлика от Тамару. Тамару щеше да неутрализира съперника си и да го обезсили, без изобщо да се замисли. При него първо бе действието — доверяването на инстинктите; рационалните разсъждения идваха едва след това. Двоумение дори само за частица от секундата бе пагубно.
Като се сети за този миг пред вратата, Аомаме се изпоти под мишниците. Поклати глава. Просто извадих късмет. Но поне избягнах това да ме хванат на място. Отсега нататък трябва да внимавам много повече. Тамару й беше казал: най-важното е да си внимателен и упорит. Опасността се появява в мига, в който се отпуснеш.
* * *
Шофьорът бе учтив човек на средна възраст. Извади карта, спря колата, изключи таксиметъра и най-търпеливо установи точното местонахождение на жилищния блок. Аомаме чу благодари и слезе от таксито. Бе красива шестетажна сграда в средата на жилищен район. На входа нямаше никого. Аомаме набра 2831, вратата се отвори, тя влезе и се качи с чистия, но тесен асансьор до третия етаж. Когато излезе от кабинката, първата й работа бе да установи къде се намира аварийното стълбище. После махна лепенката от долната страна на постелката пред 303-ти апартамент, взе ключа и влезе. Лампата в антрето светваше автоматично след отваряне на вратата. Навсякъде ухаеше на ново. Цялата мебелировка, всички уреди имаха вид на чисто нови и неизползвани, току-що разопаковани — неща, които сякаш бяха комплектувани от дизайнер специално за апартамент еталон: прости, с функционален дизайн, лишени от мириса на ежедневието.
Всекидневната, която служеше и за трапезария, бе вляво от антрето. Коридор водеше до тоалетна с баня, а после следваха две стаи. В едната имаше вече застлана спалня. Щорите бяха спуснати. Аомаме отвори прозореца към улицата; бумтежът на трафика от околовръстно шосе 7 долетя до ушите й като далечен океански рев. След като го затвори, шумът почти престана. От всекидневната се излизаше на балконче, гледащо към паркчето на отсрещната страна на улицата, с люлки, пързалка, пясъчник и обществена тоалетна. Светещата от високо живачна лампа придаваше неестествен блясък на всичко под себе си. Голям японски бряст зелкова бе разперил клони над района. Апартаментът й бе на третия етаж, но наоколо нямаше други високи сгради, от които някой да я наблюдава.
Аомаме се сети за съвсем наскоро напуснатото си апартаментче в Джиюгаока. Помещаваше се в стара сграда, не безупречно чиста, с по някоя хлебарка тук-таме и с тънки стени — място, към каквото човек трудно се привързва. Но сега усети как силно й липсва. В този чисто нов, лъснат блок се чувстваше анонимна, лишена от минало и индивидуалност.
На вратата на хладилника я чакаха четири ледени канчета „Хайнекен“. Отвори едно и отпи. Пусна телевизора с 53-сантиметров екран и седна да гледа новините. Имаше репортаж за гръмотевичната буря. Водеща бе новината за наводнението в метростанцията на Акасака-Мицуке и спирането на линиите Маруноучи и Гиндза. Преляла от улиците вода се стекла като водопад по стълбите на станцията. Служители с дъждобрани взели да трупат по входовете чували с пясък, но явно били закъснели. Двете линии на метрото били още спрени и не се знаело кога ще възобновят нормалния си график. Репортерът пъхаше микрофона си в лицата на закъсалите пътници. Един дори се оплака: „Прогнозата сутринта бе, че денят ще е ясен!“.
Проследи докрай новинарската програма. Все още нямаше нищо за смъртта на Вожда на Сакигаке. Нула номер и Конската опашка сигурно още чакаха в съседната стая да изтекат двата часа. Едва тогава щяха да научат истината. Извади от пътната чанта торбичката, измъкна „Хеклер & Кох“-а и го постави върху масата. Немският автоматичен пистолет — освен дето беше изцяло черен — изглеждаше ужасно груб и недружелюбен върху новата маса, но пък поне придаваше фокус на иначе безличната стая.
— Натюрморт с пистолет — промърмори Аомаме, като че нагласяваше картина. Така или иначе, длъжна съм да го държа постоянно под ръка — независимо дали друг ще стрелям, или себе си.
Големият хладилник бе зареден с достатъчно храна за повече от двуседмичен престой: плодове, зеленчуци и няколко полуфабрикати. В камерата се съхраняваха разни меса, риба и хляб. Та дори и сладолед. В шкафовете имаше още храна във вакуумирани пакети и консерви, плюс подправки. Ориз и макарони. Обилни количества бутилирана минерална вода. Две шишета червено вино и две бяло. Нямаше представа кой се е погрижил за тези запаси, но явно си разбираше от работата. Изглежда, нищо съществено не бе пропуснал.
Усети лек глад и си извади камамбер, отряза си едно резенче и го изяде със солени бисквити. Когато изяде половината от сиренето, изми си стрък целина, намаза го с майонеза и го задъвка.
После провери съдържанието на чекмеджетата на скрина в спалнята. В най-горното имаше пижами и тънка хавлия — всичките нови, с найлоновите си опаковки. Пак старателно подбрани. Във второто чекмедже имаше три комплекта тениски, чорапи и бельо — все семпли бели артикули, сякаш подбрани да пасват на дизайна на мебелировката и все още в найлоновите си опаковки. Вероятно от тях даваха и на жените в приюта — изработени от качествени материи, но все пак с вид на „предоставени“ от някаква институция.
В банята имаше шампоан, балсам, крем за тяло и тоалетна вода — всичко, което й трябваше. Рядко ползваше грим, така че не се нуждаеше от много козметика. Имаше и четка за зъби, четка за почистване между зъбите и тубичка с паста за зъби. Погрижили се бяха и за четка за коса, клечки за чистене на ушите, самобръсначка, ножичка и хигиенни артикули. И солиден запас от тоалетна хартия и салфетки. Хавлиените кърпи бяха старателно сгънати и наредени в едно шкафче. Всичко имаше.
Надникна в гардероба в спалнята с надеждата да намери рокли и обувки по нейна мярка — за предпочитане на „Армани“ и „Ферагамо“. Гардеробът обаче се оказа празен. Явно и те се съобразяваха с определени ограничения. И правеха разлика между изчерпателност и престараване. Сети се за библиотеката на Джей Гетсби — истински книги, но с неразрязани страници. Пък и за престоя си тук нямаше да се нуждае от улични дрехи. Така че не й бяха предоставили ненужни неща. Макар закачалки да имаше в изобилие.
Окачи на тези закачалки дрехите, които бе донесла в пътната си чанта; вадеше всяко парче поотделно и проверяваше дали не се е намачкало, после го прибираше в гардероба. В качеството си на беглец щеше да е много по-практично да държи дрехите в чантата, а не да ги окачва, но ако мразеше нещо най-много на този свят, то бе да ходи в омачкани дрехи.
От мен май никога няма да излезе печен професионален престъпник, рече си Аомаме, щом в такъв момент се притеснявам за негладените си дрехи! И внезапно се сети за един свой някогашен разговор с Аюми:
— Според теб трябва да си държа парите зашити в дюшека и да бягам през прозореца, щом дойде полицията ли?
— Точно така! — щракна с пръсти Аюми. Като Стив Маккуин в „Бягството“. Пачка мангизи и пушка помпа. Страшно обичам такива истории.
Но никак не е приятно да живееш по този начин, рече Аомаме на стената.
* * *
Аомаме влезе в банята, съблече се и си взе душ. Горещата вода отми полепналата по тялото й неприятна миризма. Оттам отиде в кухнята, седна пред барплота и отпи още от бирата, докато си подсушаваше косата с кърпата.
През днешния ден няколко неща направиха решителна крачка напред, размишляваше Аомаме. Зъбните колела се превъртяха с прещракване. А завъртелите се напред зъбни колела никога не се завъртат обратно назад. Това е едното от правилата на света.
Аомаме взе пистолета, обърна го и пъхна дулото в устата си. Усети със зъби ужасния студ и твърдост на стоманата. Долови и слабия мирис на смазката. Ето, това е най-лесният начин да си пръснеш мозъка. Дърпаш назад ударника и натискаш спусъка. И край на всичко — моментално. Няма нужда да разсъждаваш, нито да се щураш насам-натам.
Аомаме не се боеше особено от смъртта. Аз умирам, Тенго остава жив. И продължава да живее на този свят на 1Q84 година с двете му луни. Но аз няма да съм в него. Няма да го срещна на този свят. Нито на друг. Поне така каза Вожда.
Отново огледа бавно стаята. И пак й се стори, че се намира в апартамент еталон — чист и скучен, зареден с всичко, което може да й потрябва. Но далечен и лишен от индивидуалност. Направен от папиемаше. Никак няма да е приятно да умреш на такова място. Но дори и да замениш фона с нещо по-подходящо, нима наистина има приятен начин за умиране на този свят? А като се замислиш, нима целият този свят, в който живеем, не е просто една гигантска стая еталон? Влизаме, сядаме, пием чаша чай, гледаме пейзажа през прозореца, а когато му дойде времето, казваме благодаря и се махаме. Цялото обзавеждане е фалшиво. Нищо чудно и увисналата пред прозореца луна да е от хартия.
Но аз обичам Тенго. И Аомаме произнесе на глас:
— Обичам Тенго.
Не става дума за никакъв „низ от кръчми“. Светът на 1Q84-та е истинският свят, в който, като се порежеш, от теб потича истинска кръв, където болката е истинска болка и страхът е истински страх. И луната на небето не е от хартия. А е истинска — или и двете са истински. И в същия този свят с най-голямо желание приех да умра заради Тенго. Няма да позволя никой да нарече всичко това „фалшификат“.
Аомаме погледна кръглия стенен часовник. Семпъл дизайн, производство на немската „Браун“. Пасващ напълно на „Хеклер & Кох“-а. Часовникът бе единствената окачена на стената вещ в целия апартамент. Показваше малко след десет. Горе-долу време за онези двамата да открият трупа на Вожда.
В спалнята на елегантен апартамент в хотел „Окура“ един човек бе поел последния си дъх. Голям човек. Човек, далеч надхвърлящ всякаква обикновеност. И той се бе пренесъл на друг свят. Никой не бе в състояние да го върне обратно.
А сега е време за призраци.
Шестнадесета глава
(Тенго): Като кораб призрак
Какъв ли ще е светът на утрото?
— Никой не знае отговора на този въпрос — каза Фука-Ери.
* * *
Но светът, в който се пробуди Тенго, не изглеждаше особено променен в сравнение със света, който видя, преди да заспи предната вечер. Според будилника на нощното му шкафче току-що бе минало шест. Навън бе съвсем светло и въздухът бе идеално чист. През завесите се промъкваше снопче светлина. Изглежда, лятото клонеше към своя край. Птичките пееха ясно, отчетливо. Вчерашната мощна гръмотевична буря сега му се струваше като видение — като нещо станало на неизвестно място в далечното минало.
Първата му мисъл, щом се събуди, бе, че Фука-Ери е изчезнала през нощта. Но не. Тя си лежеше до него и спеше дълбоко, като животинка по време на зимен сън. Заспалото й лице бе красиво; няколко тънки кичура черна коса описваха сложен мотив върху бялата й буза; ушите й не се виждаха. Дишаше леко. Тенго се заслуша в дишането й с вперен в тавана поглед. Звукът от гърдите й бе като от малък ковашки мех.
От еякулацията предната нощ му бе останал ярък, осезаем спомен. Наистина бе впръскал сперма — много сперма — в това младо момиче. Главата му се замая от тази мисъл. Но сега, с идването на утрото, и тя му се стори толкова нереална, колкото и мощната буря — нещо, случило се в съня му. Докато бе тийнейджър, на няколко пъти бе имал мокри сънища. Присънваше му се реалистичен сексуален сън, еякулираше, после се събуждаше. Събитията се бяха случвали единствено в сънищата му, но самото изпускане на семенната течност си беше реално. Та и сега се чувстваше, общо взето, по същия начин.
Но категорично не ставаше дума за мокър сън. Абсолютно несъмнено се бе изпразнил във Фука-Ери. Тя най-умишлено бе поела пениса му и го бе изстискала до последната капка сперма. Той просто се водеше по нея. През цялото време бе като парализиран, неспособен и пръста си да помръдне. Що се отнасяше до самия него, той всъщност се изпразни, докато се намираше в класната стая на основното училище, а не във Фука-Ери, която после му обяви, че нямало начин да забременее, понеже още не менструирала. И някак си не можеше да възприеме, че всичко това се е случило в действителност. А то действително се беше случило. Като реално събитие в реалния свят. Вероятно.
Стана от леглото, облече се, отиде в кухнята, кипна вода и си направи кафе. През цялото това време се мъчеше да подреди мислите в главата си така, както се подрежда чекмедже на бюро. Но никак не му се удаваше. Успяваше единствено да пренареди вещите в чекмеджето — да сложи кламерите на мястото на гумата, острилката на мястото на кламерите, гумата на мястото на острилката — като по този начин заменяше една форма на безпорядък с друга.
Допи прясното кафе, отиде в банята и се обръсна, докато слушаше по някаква УКВ станция барокова музика: концерт за няколко солови инструмента от Телеман9. Това бе част от нормалното му ежедневие: да си направи кафе в кухнята, да го изпие, а след това да се избръсне, докато слуша по радиото „Барокова музика за вас“. Единствената разлика бе в съответната музикална подборка за деня. Предния ден май бяха композиции за клавесин от Рамо10.
Говореше водещият.
* * *
В началото на XVIII век Телеман се сдобива с голяма популярност в Европа, но през XIX век плодовитостта му като творец става обект на подигравки. Но това не е по вина на самия Телеман. Промените, настъпили в структурата на европейското общество, преустройват коренно и целите, за които е била написана музиката му; оттам и повратът в репутацията му.
* * *
Да не би това да е новият свят?, недоумяваше Тенго.
Пак се огледа. Всичко май си оставаше непроменено. Наоколо си не виждаше никакви подиграващи се хора. Така или иначе, имаше нужда да се избръсне. Колкото и да се е променил светът, никой няма да свърши тази работа вместо него. Ще трябва сам да се оправя.
След като приключи с бръсненето, препече няколко филийки хляб, намаза ги с масло и ги изяде, после изпи второ кафе. Надникна в спалнята да види какво прави Фука-Ери. Тя още спеше дълбок сън; стори му се, че изобщо не е помръднала. Косата й все още описваше сложния мотив по бузата й. И дишането й беше непроменено, леко.
Засега нямаше никакви планове. Не го чакаше школата за зубрене. Никой нямаше да му идва на гости, нито той възнамеряваше да гостува някому. Можеше да прекара деня си свободно. Тенго седна на кухненската маса и се зае да пише романа си, да изпълва с химикалка квадратчетата по разчертания лист. Както винаги, съсредоточи вниманието си върху творбата. А щом превключеше каналите в ума си, всичко друго изчезваше от полезрението му.
* * *
Фука-Ери се събуди малко преди девет. Съблякла бе пижамата му и бе облякла една от тениските му — онази от японското турне на Джеф Бек, с която той посети баща си в Чикура. Зърната й се очертаваха ясно през материята и неминуемо пробудиха у Тенго спомена за еякулацията му предната нощ; по същия начин споменаването на една дата предизвиква връзка със съответните исторически събития.
По УКВ станцията вървеше композиция за орган на Марсел Дюпре11. Тенго спря да пише и й приготви закуската. Фука-Ери изпи един чай „Ърл Грей“ и изяде препечена филийка с ягодов конфитюр. Посвети на намазването на конфитюра толкова време и старание, колкото Рембранд е посвещавал на рисуването на гънките по дрехите.
— Питам се колко ли бройки са се продали вече от книгата ти — каза Тенго.
— Имаш предвид „Въздушната какавида“ — попита Фука-Ери.
— Ъхъ.
— Не знам — сбръчка леко челото си Фука-Ери. — Много.
Нея числата не я интересуват, рече си Тенго. За нея много е равностойно на броя на детелините в някоя стигаща до хоризонта равнина. Детелините само внушават смисъла на „много“, но никой не е в състояние да ги преброи.
— Много хора четат „Въздушната какавида“ — каза Тенго.
Фука-Ери не му отговори, а взе да разглежда как е нанесла конфитюра върху филията.
— Ще трябва да се видя с господин Комацу. При първа възможност — рече Тенго, докато я гледаше на отсрещната страна на масата. Лицето й бе, както винаги, безизразно. — Ти нали се познаваш с господин Комацу?
— Беше на пресконференцията.
— Разговаряхте ли?
Фука-Ери леко поклати глава — в смисъл, че почти не са разменили нито дума.
Тенго си представи ясно сцената: Комацу говори със скорост хиляда знака в минута, казва всичко, за което си мисли — или, съответно, не мисли — а тя едва успява да отвори уста и само го слуша. А Комацу ни най-малко не се притеснява от това. Ако го попитаха да даде пример за две напълно несъвместими личности, Тенго веднага щеше да спомене Фука-Ери и Комацу.
— Отдавна не съм се срещал с господин Комацу — рече Тенго. Не ми се е и обаждал. Сигурно напоследък е извънредно зает. Откакто „Въздушната какавида“ стана бестселър, глава не може да вдигне от целия този цирк. Но имам чувството, че е време да се срещнем и хубаво да си поговорим. За сума ти неща. И сега, след като си вече тук, мисля, че се отваря подобна възможност. Какво ще кажеш? Искаш ли да отидем заедно на срещата?
— Тримата.
— Ъхъ. Така най-бързо ще уредим нещата.
Фука-Ери се замисли за миг. Или поне си представяше нещо наум. После отговори:
— Нямам нищо против. Стига да можем.
Стига да можем, повтори Тенго наум. Прозвуча му ужасно пророчески.
— Смяташ, че може и да не успеем ли? — попита я с известно колебание. Фука-Ери не му отвърна. — Става дума, ако успеем. Нали не възразяваш?
— И като го срещнем, какво.
— „И като го срещнем, какво.“ Първо, имам да му връщам едни пари. Онзи ден по банковата ми сметка е била преведена доста значителна сума за моето пренаписване на „Въздушната какавида“, но предпочитам да не я приема. Не че съжалявам по някакъв начин за онова, което съм свършил. Напротив, то вдъхнови собственото ми творчество и ми даде правилна насока. Пък и доста добре се справих, колкото и нескромно да звучи. Критиката приветства повестта и продажбите вървят. И не смятам, че сбърках, като се наех да я пренапиша. Но не очаквах да се вдигне такава олелия. Разбира се, всичко стана с мое лично съгласие и съм напълно готов да поема съответната отговорност. Но просто не желая да ми се заплаща.
Фука-Ери леко сви рамене.
— Права си — рече Тенго. — Може и нищо да не се промени. Но просто искам да обявя категорично своята позиция.
— Пред кого.
— Най-вече пред себе си — сниши леко глас Тенго.
Фука-Ери взе капачката на буркана със сладко и я загледа така, сякаш видът й я омагьосваше.
— Дано само не е прекалено късно — добави Тенго.
Фука-Ери нямаше какво да му отговори.
* * *
Когато Тенго се обади в службата на Комацу след един (Комацу по принцип не ходеше на работа сутрин), жената, която вдигна телефона, му съобщи, че Комацу от няколко дни не се е явявал. Само това й било известно. Или, дори да знаеше повече, явно нямаше желание да го споделя с Тенго. Помоли я да го свърже с друг редактор, когото познаваше. Беше писал под псевдоним няколко кратки рубрики за месечното списание, което излизаше под редакцията на този човек — две-три години по-възрастен от Тенго и, общо взето, благоразположен към него — до голяма степен поради факта, че бяха завършили един и същ университет.
— Комацу от една седмица не се е вясвал — каза редакторът. — Обади се на третия ден да съобщи, че не бил добре и щял да отсъства за известно време, и оттогава не сме го виждали. Ония в книгоиздателския отдел направо са пощурели. Нали той лично завежда „Въздушната какавида“ и дотук всичко сам уреждаше. При все че е длъжен да се ограничава с работата по списанията, той наруши това правило и не даваше никой и с пръст да пипне рожбата му, дори след като се стигна до издаването й като книга. А сега изведнъж изчезна и никой не знае какво да прави. Ако е наистина болен, нищо не можем да кажем, но все пак…
— Какво му има?
— Отде да знам? Каза само, че не бил добре. И затвори. Оттогава ни вест, ни кост. Трябваше да го питаме за някои работи, но колкото и да го търсехме, стигахме само до телефонния му секретар. Всички сме абсолютно на тъмно.
— Той няма ли си семейство?
— Не. Живее съвсем сам. Бил е женен навремето и е имал едно дете, но имам впечатлението, че отдавна се е развел. С никого не е споделял, така че не съм напълно сигурен, но това ми беше казано.
— И все пак странно е, че от цяла седмица отсъства, а само веднъж сте го чули.
— Абе, нали го знаеш Комацу. Здравата логика му е доста чужда.
Все още хванал слушалката, Тенго обмисли последната забележка:
— Вярно е, че никога не се знае какво ще направи в следващия момент. В обществото се чувства неловко и понякога е голям егоист, но не съм усетил досега да се отнася безотговорно към работата си. Колкото и да е болен, не му е в стила да зареже всичко и да не се свърже с офиса при толкова успешни продажби на „Въздушната какавида“. Чак дотам не би стигнал.
— Абсолютно си прав — съгласи се редакторът. — Може би няма да е зле някой да намине покрай дома му и да види какво става. Нали имаше там някакви проблеми със Сакигаке по повод изчезването на Фука-Ери, а и още не знаем къде е тя. Може да се е случило нещо. Никак не ми се вярва просто да се е направил на болен, че да не идва на работа, а да се крие някъде с Фука-Ери, нали?
Тенго нищо не му отвърна. Нямаше начин да съобщи на мъжа, че Фука-Ери е пред очите му и си чисти ушите с клечка с памук.
— Но и не е само това. Ами всичко, свързано с тази книга. Не знам, нещо около нея не е наред. Много се радваме, че продажбите й вървят, но нещо не ми се връзва. И не само на мен. Сума народ от компанията усеща нещата по същия начин… Ти, Тенго, да не би да искаш да обсъждаш нещо с Комацу, а?
— А, нищо особено. Просто отдавна не съм чувал гласа му, та се чудех какво ли прави.
— Възможно е да му се е струпал прекалено много стрес. И все пак „Въздушната какавида“ е първият бестселър в историята на компанията. С нетърпение чакам новогодишните премии. Ти чете ли я?
— Разбира се. Четох ръкописа, когато бе представен за участие в конкурса.
— О, да. Забравих, че и ти беше сред онези, които пресяват кандидатурите.
— И на мен ми се стори, че е добре написана и доста интересна.
— Че е интересна — интересна е. И много заслужава да се прочете.
Тенго долови някаква злокобна нотка в забележката му.
— Но нещо те притеснява, така ли?
— Абе редакторската ми интуиция се обажда. Защото в едно си прав: наистина е много добре написана. Прекалено добре за седемнадесетгодишно момиче, ако ме питаш. След което авторката изчезва. И до редактора й не можем да се доберем. Та книгата почва да ми прилича на стар кораб призрак без екипаж: плава си сам с опънати платна по морето на бестселърите. — Тенго успя само да изпъшка неопределено. — Така че тръпки ме побиват от цялата тази мистериозност. Прекалено хубава е, за да е истинска. И да ти кажа под секрет, колегите тук почват да шушукат, че може и самият Комацу да е пипнал ръкописа — и то повече, отколкото здравият разум би трябвало да му позволи. Лично аз не го вярвам, но ако се окаже истина, ще излезе, че държим в ръцете си бомба със закъснител.
— Но е възможно да е просто низ от съвпадения.
— Дори да е така, късметът работи само до време — каза редакторът. Тенго му благодари и затвори.
* * *
След като остави слушалката, Тенго рече на Фука-Ери:
— Господин Комацу не се е явявал на работа от една седмица. И не могат да се свържат с него.
Фука-Ери нищо не отговори.
— Хората около мен започват да изчезват един след друг — констатира Тенго.
Фука-Ери пак не каза нищо.
Тенго изведнъж се сети, че човек губи ежедневно четиридесет милиона кожни клетки, които се остъргват, превръщат се в невидим прах и изчезват във въздуха. Най-много да се окаже, че за света не сме нищо повече от кожни клетки. В такъв случай не би трябвало да е загадка, че някой някога внезапно е изчезнал.
— Може би сега е мой ред — каза Тенго.
Фука-Ери много леко поклати глава:
— Ти — не — рече.
— Защо не?
— Защото направих пречистване.
Тенго обмисли думите й в продължение на няколко секунди. И, естествено, не успя да стигне до никакъв извод. От самото начало му бе ясно, че колкото и да разсъждава, полза няма да има. Но не можеше да се откаже с лека ръка от усилието да се замисли.
— Така или иначе, в момента е невъзможно да се срещнем с господин Комацу. И не мога да му върна парите.
— Парите не са проблем — рече Фука-Ери.
— А кое е проблем тогава? — попита Тенго.
И, разбира се, не получи отговор.
* * *
Тенго реши да изпълни взетото предната вечер решение да издири Аомаме. Сигурен бе, че дори един-единствен ден да съсредоточи усилията си, все ще успее да намери нишка, която да води към нея. А всъщност нещата се оказаха доста по-трудни. Остави Фука-Ери у дома си (след като хиляди пъти я предупреди никому да не отваря) и се отправи към главното управление на телефонната компания, където на обществеността бяха предоставени пълен комплект телефонни указатели за цялата страна. И прехвърли всички указатели за 23-те централни района на Токио в търсене на името „Аомаме“. Дори да не я откриеше лично нея, все щеше да попадне на името на някой роднина, когото да попита за местонахождението й.
Но така и не откри никого с това име. Прехвърли се към указателите, включващи всички населени места в рамките на Голямо Токио, но пак нищо. Оттам премина към претърсване на целия регион Канто — префектурите Чиба, Канагава и Сайтама. Но времето и силите му стигнаха дотук. От взиране цял ден в дребния шрифт на указателите го заболяха очните ябълки. Хрумнаха му няколко възможни варианта:
* * *
(1) Тя е жител на предградие на град Уташинай12 на остров Хокайдо.
(2) Омъжила се е и вече се казва Ито13.
(3) Има непубликуван телефонен номер, за да не и звъни всеки.
(4) Умряла е напролет преди две години от вирулентна инфлуенца.
* * *
Сто на сто освен тези варианти съществуват и куп други. Явно няма смисъл да разчита единствено на телефонните указатели. Нито може да прегледа всеки съществуващ указател от страната. И месец може да му потрябва, за да стигне до Хокайдо. Категорично трябва да смени методиката.
Купи си карта за предплатени телефонни разговори и влезе в една от кабините на телефонната компания. Оттам се обади в старото им основно училище в Ичикава и помоли вдигналата телефона служителка да провери какъв адрес имат за Аомаме, понеже искал да се свърже с нея от името на асоциацията на бившите випускници. Жената му се стори съвсем любезна и за никъде небързаща: прегледа най-старателно картотеката на завършилите училището. Но Аомаме я нямаше сред тях, понеже официално не се водеше за завършила го — в пети клас я бяха преместили в друго училище. Така че името й липсвало в картотеката, а нямали и текущия й адрес. Но все пак успяла да открие адреса, на който се е преместила по онова време. Интересува ли го?
Интересува го, призна Тенго и си записа телефонния номер и адреса — „чрез Коджи Тасаки“ в токийския квартал Адачи. Очевидно по това време Аомаме бе напуснала дома на родителите си. Изглежда, нещо бе станало. Макар да бе убеден в безнадеждността на начинанието си, Тенго все пак набра дадения му номер. А той, както можеше да се очаква, вече бе закрит. Все пак оттогава бяха изминали цели двадесет години. Обади се на „Услуги“, издиктува адреса и името Коджи Тасаки, но успя да научи единствено, че такова лице не фигурира в момента като телефонен абонат.
По-нататък Тенго се помъчи да открие номера на главното управление на „Обществото на свидетелите“, но в нито един от наличните указатели нямаше такъв — нито на „Преди Потопа“, нито на „Общество на свидетелите“, нито пък на някакво сродно название. Проучи без успех и рубриката „Религиозни организации“ във фирмения указател. Докато накрая стигна до извода, че те явно не желаят никой да им се обажда. Което, като се замисли човек, бе доста необичайно. Нали иначе щъкат навсякъде, чукат или звънят на вратата ти, без да ги е еня дали в момента не печеш суфле, не запояваш някаква жичка, не си миеш косата, не дресираш мишле или пък разсъждаваш върху квадратните функции, и с една широка усмивка те канят да изучаваш с тях Библията. Нищо не им пречи те да те търсят, но самият ти нямаш правото да ги търсиш (освен вероятно, ако си член на сектата им). Нито можеш да им зададеш и най-елементарен въпрос. Което си е доста голямо неудобство.
Но дори и да успееше да намери телефонния номер на „Обществото на свидетелите“ и да се свържеше с тях, трудно можеше да си представи, че една толкова предпазлива организация ще съобщи доброволно някакво сведение за свой член. Несъмнено и те си имат оправдания за тази си прикритост. Немалко хора ги мразеха заради екстремните им ексцентрични доктрини и заради тесногръдието на вярата им. Бяха и в корена на няколко социални проблема, поради което буквално ги подлагаха на гонение. И явно им бе станало втора природа да защитават общността си от съвсем негостоприемния външен свят.
Така или иначе, Тенговото издирване на Аомаме стигна до задънена улица. Поне на този етап не му идваше на ум никакъв друг метод на търсене. Аомаме бе крайно необичайно име, което не се забравя лесно. Но я се опитай да попаднеш в дирите на дори едно човешко същество с това име, и веднага се блъскаш в стена. Май ще е по-лесно да тръгне и да разпитва поотделно членовете на „Обществото на свидетелите“. В управлението им може да се усъмнят в намеренията му и да откажат да му дадат сведения, но все ще попадне на някой що-годе свестен индивидуален член, който да го уведоми. Но пък не познаваше дори един от членовете на „Обществото на свидетелите“. А и, като се замислеше, поне от десет години никой от „Обществото“ не бе чукал на вратата му. Защо никакви ги нямаше, когато ти трябват, а идваха, когато нямаш нужда от тях?
Дали пък не си заслужаваше да даде кратка обява във вестника? „Аомаме, моля те, свържи се незабавно с мен. Кавана.“ Ама че тъпо звучи. Дори и да я види, Аомаме надали ще тръгне да му се обажда. Най-много да я подплаши. И „Кавана“ не е често срещащо се име, но Аомаме надали го помни. Кой пък е тоя „Кавана“? И просто няма да му се обади. Пък и кой ти чете кратките обяви?
Друг начин бе да наеме някой частен детектив. Те поне би трябвало да знаят как се издирва човек. Имат си свои методи и връзки. Току-виж оскъдните данни, с които Тенго вече разполага, се окажат достатъчни, за да я намерят веднага. Което няма да му излезе кой знае колко скъпо. Но това може би ще е най-подходящо като последна възможност, помисли си Тенго. Засега да се напъне самият той да види докъде ще стигне.
* * *
Привечер се прибра и завари Фука-Ери да седи на пода и да слуша плочи — старите плочи с джаз, останали му от приятелката му. Обложките им бяха пръснати по целия под — Дюк Елингтън, Бени Гудман, Били Холидей. На грамофона се въртеше Луис Армстронг и изпълняваше своята паметна „Chantez-les Bas“. Напомни му за приятелката му. Често я бяха слушали между отделите любовни сеанси. Към края тромбонистът Тръми Янг се заплесва, забравя да свърши солото си на уговореното място и изсвирва осем излишни такта. „Ето, точно тука. Слушай“ — беше му обяснила приятелката му. Когато песента свършеше, Тенго имаше задачата да се надигне гол от леглото, да отиде в съседната стая и да обърне тавата от другата й страна. Спомни си за тези времена с известна носталгия. Макар да си знаеше, че тази му връзка няма да е вечна, все пак не бе очаквал да прекъсне тъй внезапно.
Обзе го особено чувство, като завари Фука-Ери да слуша внимателно оставените му от Киоко Ясуда плочи. Сбръчкала чело от тотално съсредоточаване, тя сякаш се мъчеше да чуе нещо отвъд старата музика, напъваше се да открие сянката на нещо в тоновете й.
— Харесва ли ти тази плоча?
— Много пъти си я пусках. Нали няма лошо.
— Нищо лошо няма, разбира се. Но не ти ли е скучно да седиш сама тук?
Фука-Ери леко поклати глава:
— За много неща имам да мисля.
На Тенго му се щеше да я запита за онова, което бе станало помежду им по време на гръмотевичната буря. Защо го направи тя? Не можеше да повярва, че Фука-Ери изпитва някакво сексуално желание към него. По-скоро бе акт, получил се без никаква връзка със секса. В такъв случай какъв бе смисълът му?
Но и съвсем прямо да зададеше въпроса, съмняваше се, че ще получи прям отговор. Да не говорим, че и Тенго нямаше сили да засяга подобна тема тъй директно в тихата, кротка септемврийска вечер. Самият акт се бе състоял скришом, в тъмен час, на тъмно място, посред страхотна гръмотевична буря. Изваден наяве в ежедневни условия, смисълът му можеше съществено да се промени.
Така че Тенго подходи към въпроса от друг ъгъл, който допускаше прост отговор с „да“ или „не“.
— Ти, значи, още не менструираш.
— Не — отвърна кратко Фука-Ери.
— Нито веднъж ли не ти се е случило?
— Нито веднъж.
— Може би не ми влиза в работата, но ти все пак си на седемнадесет години. Не е ли ненормално да не си имала мензис досега?
Фука-Ери сви леко рамене.
— Ходила ли си на лекар по този повод?
Фука-Ери поклати глава:
— Няма смисъл.
— Защо да няма смисъл?
Фука-Ери не му отговори. Не даваше дори признаци, че изобщо е чула въпроса му. Нищо чудно в ушите й да имаше специален клапан, който да се отваря и затваря като хрилете на русалка според това дали въпросът е подходящ, или не.
— И това ли е работа на човечетата? — попита Тенго.
И пак не получи отговор.
Тенго въздъхна. Не се сещаше какво друго да попита, че да си изясни снощните събития. Тук тясната, колеблива пътечка се губеше и пред него нямаше нищо освен гъста гора. Убеди се, че стои върху здрава почва, огледа се и вдигна поглед към небето. Винаги така ставаше, когато разговаряше с Фука-Ери. Пътищата все свършваха някъде. Гилякът може и да продължи дори след като пътят е свършил, но на Тенго му беше невъзможно. Вместо това смени темата:
— Търся един човек. Една жена.
Тенго напълно си даваше сметка за безсмислието да говори на тази тема точно с Фука-Ери. Но пък изпитваше нужда да говори някому по въпроса, на когото и да било, само и само да чуе себе си как обяснява мислите си по адрес на Аомаме. Не го ли направеше, имаше чувството, че тя ще се отдалечи още повече от него.
— Не съм контактувал с нея от двайсет години. Когато я видях за последен път, бях на десет, тя също. Учехме в един и същи клас в основното училище. Какви ли не начини опитах да я намеря, но все удрям на камък.
Плочата свърши. Фука-Ери я вдигна от грамофона, присви очи и няколкократно подуши винила. После я хвана внимателно по ръбовете, така че да не остави по нея отпечатъци от пръстите си, пъхна я в книжния й плик, а плика мушна в обложката — с такава нежност и любов, с каквато се пренася спящо котенце.
— И искаш да видиш този човек — попита Фука-Ери с равен глас.
— Да. Много е важна за мен.
— И ти все си я търсил през всичките тези двадесет години — попита Фука-Ери.
— Не съм — призна си Тенго. И сплете пръсти върху масата, докато намери подходящите думи да продължи. — Честно казано, едва днес почнах да я търся.
— Днес — каза тя.
— „Щом ти е толкова важна, защо досега не си я търсил?“ — попита Тенго от името на Фука-Ери. — Добър въпрос.
Фука-Ери продължи да го гледа безмълвно.
Тенго поподреди мислите си, преди да каже:
— Сигурно съм се движил по някакво дълго отклонение. Това момиче — казва се Аомаме — открай време е… как да го кажа… непрекъснато е в центъра на съзнанието ми. Около нея е закотвено самото ми съществуване. Но въпреки наличието на този факт — ако го приемем за такъв — явно не съм схващал напълно значението й поради прекалената й близост до центъра.
Фука-Ери не отлепяше очи от Тенго. По изражението й обаче не можеше да се прецени дали изобщо схваща смисъла на думите му. Но и това бе всъщност без значение. Понеже Тенго едва ли не говореше сам на себе си.
— И едва днес проумях: тя не е нито понятие, нито символ, нито метафора. А действително съществува: притежава топла плът и неспокоен дух. И аз не е трябвало да изпускам тази топлина и подвижност от погледа си. Цели двадесет години ми бяха нужни, за да разбера това толкова очевидно нещо. Поначало не съм от най-схватливите, но този път надминах и себе си. И може да съм безвъзвратно закъснял. Но така или иначе, длъжен съм да я намеря.
Фука-Ери се изправи, все още коленичила на пода, и зърната й се очертаха през тениската с образа на Джеф Бек.
— А-о-ма-ме — изрече бавно, сякаш се дивеше на всяка отделна сричка.
— Да. Зелен грах. Наистина необичайно име.
— И ти искаш да я намериш — попита Фука-Ери.
— Разбира се, че искам да я намеря.
Фука-Ери задъвка долната си устна, докато обмисляше нещо. И само след миг вдигна глава, сякаш й бе хрумнала някаква нова идея, и рече:
— А тя може да е съвсем наблизо.
Седемнадесета глава
(Аомаме): Извадѝ плъха
И в седем сутринта по новините имаше подробен репортаж за наводнението на метростанцията Акасака Мицуке, но нито дума за смъртта на вожда на Сакигаке в апартамента в хотел „Окура“. След емисията по Ен Ейч Кей провери какво дават и по други канали, но нито един не съобщи за безболезнената смърт на огромния мъж.
Сигурно са скрили трупа, смръщи се Аомаме. Тамару бе предсказал тази възможност, но лично на нея й се струваше невероятна. И все пак явно са успели да измъкнат едрия мъжки труп от апартамента в хотел „Окура“, да го натоварят в кола и да го откарат. А трупът на едрия мъж трябва да е бил ужасно тежък. И хотелът — пълен с гости и служители. И навсякъде с охранителни камери. Как се измъква труп до подземния хотелски паркинг, без никой да ги забележи — това не й беше ясно.
Най-вероятно са прекарали тялото през нощта до главната си квартира в Яманаши и там са обсъдили какво да правят по-нататък. Но поне засега не възнамеряваха да заявят официално смъртта му пред полицията. Щом веднъж си скрил нещо, длъжен си да го държиш на скрито.
Естествено, Аомаме нямаше ни най-малка представа как възнамеряваха да запълнят създадения от смъртта на Вожда вакуум. Но сто на сто нямаше да пожалят сили да запазят организацията. Както самият той й каза, организацията щеше да продължи да съществува — със или без водач. Но кой щеше да наследи мантията му? Този проблем изобщо не засягаше Аомаме. Нейната задача бе да ликвидира Вожда, а не самата секта.
Сети се за двамата бодигардове с тъмни костюми — Нула номер и Конската опашка. Като се върнат в управлението, дали на тях ще стоварят цялата отговорност за това, че са позволили да пречукат Вожда буквално пред очите им? И Аомаме си представи каква задача ще им възложат: „На всяка цена намерете тази жена. И не се връщайте без нея.“ Напълно възможно бе.
Изяде за закуска една ябълка, но почти нямаше апетит. Ръцете й още пазеха спомена от забиващата се в тила на мъжа игла. Докато белеше ябълката с ножчето в дясната си ръка, усети, че тялото й леко трепери — треперене, каквото дотогава не бе изпитвала. Друг път, след като убиеше човек, споменът изчезваше почти изцяло още след първата нощ! Не че й ставаше хубаво от това, че е убила някого, но всички те бяха хора, които не заслужаваха да живеят. И предизвикваха по-скоро отвращение, отколкото човешко съжаление. Но този път беше по-различно. Обективно погледнато, деянията и на този мъж можеше да се класифицират като оскърбление към обществото. Но пък самият той бе в много отношения изключително човешко същество, а изключителността му в известен смисъл като да надрастваше общоприетите стандарти за добро и зло. И прекъсването на живота му се бе оказало изключително събитие, предизвикало в ръцете й някакъв особен резонанс — изключителен резонанс.
Онова, което той бе оставил след себе си, бе едно „обещание“. До този извод я доведоха мислите й. И тежестта на това обещание бе положена като знак в ръцете й. Дотолкова разбираше. Сега не трябва да позволи този знак да се изгуби от ръцете й. Никога.
* * *
Телефонът иззвъня малко след девет. Търсеше я Тамару: три позвънявания, пауза и нов звън след двадесет секунди.
— Изобщо не са се обадили в полицията — каза Тамару. — Няма нищо нито по телевизията, нито във вестниците.
— Но съм сигурна, че той умря.
— В това не се и съмнявам. Убеден съм, че е мъртъв. Там имаше известно раздвижване. И вече ги няма в хотела. Викнали са посред нощ неколцина от представителството им в града, най-вероятно за да се погрижат за тялото. Много ги бива в това отношение. Към един след полунощ от хотелския паркинг излязоха един мерцедес S-класа и закрит микробус тойота хай ейс — и двата с черни стъкла и номера от Яманаши. Предполагам, че са пристигнали в управлението в Сакигаке преди изгрев-слънце. Пък и полицията онзи ден е правила оглед там, макар и не особено старателно, и служителите й вече са се били махнали. Сакигаке има голяма пещ за горене на смет. И труп да хвърлиш вътре, кост няма да остане — всичко ще издими.
— Гадно.
— Те наистина са гадни типове. Сега, както са без Вожда, организацията им ще продължи известно време да се движи, както се движи змия, след като са й откъснали главата. И със, и без глава — знае накъде е тръгнала. И никой не може да каже какво я чака в бъдеще. Дали ще умре. Или ще й поникне нова глава.
— Той бе твърде необикновен човек.
Тамару не изказа мнение по въпроса.
— Коренно различен от всички останали — рече Аомаме.
Тамару спря за миг, за да прецени ефекта от думите й, преди да каже:
— Да. Предполагам, че се е различавал от останалите. Но ние ще е най-добре да се съсредоточим върху това, което ще правим по-нататък, и да подходим по-практично към нещата. Иначе няма да оцелееш.
Аомаме имаше чувството, че от нея се очаква да каже нещо, но думите не й идваха. Тялото й обаче продължаваше да трепери.
— Мадам каза, че иска да разговаря с теб — съобщи Тамару. — В състояние ли си да говориш?
— Разбира се — отвърна Аомаме.
Вдовицата вдигна нейния телефон. Аомаме усети облекчението в гласа й.
— Не мога да ти опиша колко съм ти задължена. И този път се справи идеално.
— Благодаря. Но се съмнявам, че ще мога повече да го правя — рече Аомаме.
— Знам. Напълно те разбирам. И така прекалено много изискахме от теб. Но се радвам, че си добре. Повече няма да ти възлагаме подобни задачи. Тази беше последната. Подготвили сме ти място, където да се преселиш. За нищо няма да е нужно да се притесняваш. Само изчакай още известно време в тайната квартира. А ние междувременно ще подготвим преместването ти към новия ти живот.
Аомаме й благодари.
— Там имаш ли си всичко необходимо? Ако нещо липсва, само ни кажи. И Тамару веднага ще го купи.
— Благодаря, но доколкото виждам, тук има всичко, което може да ми дотрябва.
Вдовицата леко се прокашля:
— Има обаче нещо, което държа да не забравяш. Онова, което сторихме, бе абсолютно справедливо. Наказахме онзи човек за престъпленията му и да му попречим да извърши и нови. Така че повече жертви няма да има. Ние прекъснахме веригата. Не бива да изпитваш угризения.
— И той каза същото.
— Кой „той“?
— Вожда на Сакигаке. Онзи, когото ликвидирах снощи.
Вдовицата мълча цели пет секунди:
— Той знаеше?
— Да, знаеше, че съм дошла да го ликвидирам, и въпреки това ме пусна. Бих казала, че всъщност копнееше да умре. Тялото му бе вече сериозно увредено и той се приближаваше към своя бавен, но неизбежен край. А аз просто ускорих процеса и облекчих силните страдания, които тялото му изпитваше.
Вдовицата като че ли се шокира сериозно от чутото. И пак не успя да намери нужните й думи — нещо съвсем нехарактерно за нея.
— Искаш да кажеш… — поде несигурно тя, — че самият той се е надявал да бъде наказан за делата си?
— Просто искаше животът му да свърши колкото се може по-скоро.
— И бе решен да те остави да го убиеш.
— Точно така.
Аомаме изобщо не спомена за сделката си с Вожда — да умре самата тя в замяна на възможността Тенго да живее на този свят. Тази уговорка си оставаше между нея и Вожда. Никой друг нямаше да я узнае. Затова само каза:
— Делата му са били перверзни и за тях заслужаваше да умре, по въпреки това беше изключително необикновен човек. Или поне притежаваше нещо специално.
— Нещо специално ли? — попита вдовицата.
— Трудно ми е да го обясня — каза Аомаме. — Става дума за нещо, което е било едновременно специална сила и жестоко бреме. Но според мен го е разяждало отвътре.
— Възможно ли е тъкмо това специално нещо да го е тласкало към ненормалното му поведение?
— Вероятно.
— Така или иначе, ти си го прекратила.
— Вярно — рече Аомаме със сух глас.
Хванала слушалката с лявата си ръка, Аомаме разпери дясната, все още носеща спомена от смъртта, и се взря в дланта си. Какво ли е било това „двусмислено съчетаване“ с онези момичета? Аомаме нито го проумяваше, нито можеше да го обясни на вдовицата.
— Както винаги, направих така, че смъртта да изглежда естествена, макар че те надали ще ни направят услугата да я възприемат по такъв начин. При създалите се условия сто на сто ще решат, че имам нещо общо с цялата работа. А и, както ви е известно, полицията все още не е уведомена за смъртта му.
— Каквото и да предприемат, ще направим всичко възможно да те опазим — каза вдовицата. — Те си имат своята организация, но и ние разполагаме със силни връзки и сериозни парични средства. Освен това и ти самата си предпазлива, интелигентна личност. Няма да им позволим да постигнат каквото са намислили.
— Успяхте ли да намерите Цубаса? — попита Аомаме.
— И досега нямаме представа къде може да е отишла. Моето мнение е, че е в селището на Сакигаке. Няма къде другаде да отиде. Още не сме намерили начин да си я върнем, но подозирам, че смъртта на Вожда ще внесе силен смут в средите им, от който бихме могли да се възползваме, за да я спасим. Това дете се нуждае от закрила.
Това дете в приюта не е било действителна субстанция, беше казал Вожда. Била просто външна изява на една концепция, поради което си я били „възвърнали“. Аомаме обаче се съмняваше, че сега му е времето да съобщи това на вдовицата. Самата тя не бе съвсем наясно с казаното. Но за сметка на това помнеше много добре левитацията на мраморния часовник. Наблюдавала я бе със собствените си очи.
— Колко дни ще трябва да прекарам в тайната квартира? — попита Аомаме.
— Разчитай на четири дни до една седмица. След това ще получиш ново име и нова биография и ще те преместим далече оттук. А след като свикнеш там, ще се наложи да прекъснем всичките си връзки с теб в името на собствената ти безопасност. И аз няма да мога да те виждам известно време. А като имам предвид възрастта си, може и изобщо да не те видя повече. Май щеше да е по-добре изобщо да не те бях замесвала в тая неприятна история. Много пъти съм мислила по въпроса. Тогава нямаше да ми се наложи да те изгубя по този начин. Но… — гласът на вдовицата заседна на гърлото й. Аомаме я изчака безмълвно да продължи. — … За нищо не съжалявам. Всичко, малко или повече, бе писано да се случи. Трябваше да те включа. Нямах избор. В ход бе вляза мощна сила и точно тя ме принуди. Което не ми пречи да съжалявам, че нещата стигнаха дотук.
— Но пък, от друга страна, имахме възможността да споделяме нещо — нещо много важно, нещо, което не можехме да споделим с друг, нещо, което не можехме да имаме по друг начин.
— Много си права — каза вдовицата.
— И аз самата имах нужда от такова споделяне.
— Благодаря ти, че ми го каза. Дава ми поне малко утеха.
И на Аомаме й домъчня, че няма да види повече вдовицата — една от малкото останали й връзки с външния свят.
— Бъдете здрава — рече Аомаме.
— Бъди здрава и ти — отвърна вдовицата. — И щастлива.
— Стига да е възможно. — Щастието бе едно от най-недостъпните за Аомаме неща.
Тамару се върна на телефона:
— Нали още не си го ползвала?
— Не съм.
— Гледай да не го ползваш.
— Ще се постарая.
След миг мълчание Тамару каза:
— Май ти споменах последния път, че израснах в сиропиталище в планините на Хокайдо.
— Да. Оставили те там, след като са те евакуирали от Сахалин, където останали родителите ти.
— В сиропиталището имаше едно момче, две години по-малко от мен. Мелез: половин японец, половин черен. Струва ми се, че баща му е бил войник от американската база в Мисава. За майка му нямам представа, но предполагам, че е била проститутка или бар-хостеса. Зарязала го скоро след раждането му, та така попаднал в сиропиталището. Беше много по-едър от мен, но не особено умен. Другите деца, разбира се, му се подиграваха, най-вече заради цвета на кожата му. Знаеш как стават тия работи.
— Предполагам.
— И понеже и аз не бях японец, някак си на мен ми се падна да съм негов защитник. Бяхме горе-долу в едно и също положение — аз, корейският емигрант, и той, незаконният мелез на негър и проститутка. По-голямо падение от това — здраве му кажи. Но на мен ми се отрази добре: закалих се. На него обаче — не. Просто не можеше да закоравее. Оставен сам, сто на сто щеше да умре. На такива места можеш да оцелееш само ако имаш бърз ум или умееш да се биеш.
Аомаме го чакаше смълчана да продължи.
— А него за нищо не го биваше. Нищо не можеше да направи като хората. Нито ризата да си закопчае, нито задника да си обърше. Но пък беше фантастичен дърворезбар. Дай му само парче дърво и няколко резбарски инструмента и гледай какво става: за нула време ще ти създаде нещо красиво. Без предварителни чертежи, без нищо. В главата му изникваше някакъв образ и от него той произвеждаше точна триизмерна фигура с най-фини подробности и реализъм. Беше нещо като гений. Направо ни шашваше.
— Савант — рече Аомаме.
— Да, де. По-късно и аз попрочетох за така наречения савант синдром. Хора с невероятни способности. Но тогава, навремето, никой не беше чувал за тия работи. И хората просто го смятаха за малоумен или нещо такова — младеж с муден мозък, но с даровити ръце, които му позволяваха да се отличава като резбар. Но по никому неизвестна причина дялаше само плъхове. Правеше го майсторски. Откъдето и да ги гледаш, все едно бяха живи. Нищо друго не изработваше — само плъхове, плъхове. Караха го да опита нещо друго — я кон, я мечка, — водиха го дори в зоологическата градина за тази цел, но той не прояви и грам интерес към другите животни. Накрая им писна и го оставиха на мира, да си дяла там плъховете. А той ги изработваше в най-различни форми, размери и пози. Абе, много странна работа, общо взето. Още повече че в самото сиропиталище изобщо нямаше плъхове. Беше прекалено студено и нямаше какво да ядат. Дори плъхове не вирееха на онова мизерно място. Така че никой не можеше да проумее каква е тая негова мания по плъховете… Но за плъховете му постепенно се разчу. В местния вестник излезе дописка и хората взеха да ги купуват. Завеждащият сиропиталището, един католически свещеник, се договори с магазин за сувенири да продава плъхове на туристите. Подозирам, че доста пари са изкарали, но, естествено, нищо от тях не стигна до момчето. Не знам какво са правили с тия пари, но подозирам, че са ги гушнали шефовете на сиропиталището. На момчето само му купуваха нови инструменти и парчета дърво, че да произвежда нови плъхове. Е, тежкият полски труд му се разминаваше; докато ние блъскахме по полето, то си седеше и си дялкаше плъховете. В това отношение му беше провървяло.
— И какво стана с него?
— Нямам представа. Избягах от сиропиталището, когато станах на четиринадесет, и заживях самостоятелно. Запътих се право към ферибота, преминах на главния остров, Хоншу, и оттогава кракът ми не е стъпвал в Хокайдо. За последно го видях приведен над тезгяха, съсредоточен върху резбарството. В такива моменти напълно изключваше, така че и да се сбогуваме като хората не успях. Но ако е още жив, сигурно и сега дялка някъде плъхове. Друго не знае.
Аомаме мълчеше и чакаше останалата част от историята.
— И сега често се сещам за него. Животът в сиропиталището беше отвратителен. Почти не ни хранеха. Постоянно гладувахме. Зимите бяха мразовити. Работата беше тежка, а по-големите деца ни тероризираха. На него обаче животът там изобщо не му се виждаше труден. Достатъчно му бе да дялка, че да е щастлив. Понякога, като грабнеше резбарските инструменти, сякаш полудяваше временно, но иначе си беше истински кротко момче. Никому не създаваше ядове, просто си дялкаше плъховете. Вземаше парчето дърво и дълго го оглеждаше, докато се убеди какъв плъх в каква поза се крие в него. Много време му бе нужно, за да открие фигурата, но откриеше ли я веднъж, оставаше му само да извлече плъха от дървото с помощта на инструментите. Все разправяше: „Сега ще извадя плъха“. А извадените от него плъхове като да бяха готови да се размърдат. Постоянно освобождаваше въображаемите плъхове от дървения им плен.
— И ти бе закрилник на това момче.
— Да. Но не понеже така исках. Просто случайно изпаднах в това положение. А заемеш ли веднъж едно положение, длъжен си да го оправдаеш независимо от всичко. Това беше правилото. Ако, да кажем, някое по-голямо момче му скриеше инструментите само за да го ядоса, отивах и го напердашвах. Дори да беше по-голям и по-силен от мен или да бяха няколко, длъжен бях да ги набия. Е, понякога и мен ме пребиваха. Много пъти. Но това дали печелех, или губех тези двубои, беше без значение: винаги му донасях обратно инструментите. И това бе най-важното. Нали ме разбираш?
— Мисля, че да — каза Аомаме. — Но накрая е трябвало да го зарежеш.
— Нямаше как. Трябваше да продължа да живея. Нямаше как да остана вечно при него, да го пазя. Явно не можех да си позволя подобен лукс.
Аомаме пак разтвори дясната си длан и се втренчи в нея.
— Виждала съм те понякога да държиш малко дървено плъхче. От него ли ти е?
— Да, той ми го подари. Взех го със себе си, когато избягах. И оттогава си го пазя.
— Тамару, забелязала съм, че не обичаш много да говориш за себе си. Защо точно днес се отприщи?
— Едно исках най-вече да ти кажа: често се сещам за него. Не че искам да го видя отново или нещо от тоя род. Напротив. Първо, няма да има какво да си кажем. Но още пазя онзи ярък негов образ — как с пълно съсредоточаване „вади плъхове“ от парчетата дърво, и това ми е останало като важен умствен пейзаж, отправна точка. Учи ме на нещо — или поне се опитва да ме научи. А човек тъкмо от това се нуждае, за да живее — от умствени пейзажи, които му говорят нещо, дори ако не може да ги опише с думи. Защото една от причините да сме живи, е да намираме обяснения на тези неща. Аз поне така си мисля.
— Имаш предвид, че са нещо като база на живота ни ли.
— Сигурно и така може да се каже.
— И аз имам такива умствени пейзажи.
— Отнасяй се към тях с максимално внимание.
— Ще внимавам.
— И друго исках да ти кажа, а именно че ще направя всичко по силите си да те опазя. Ако трябва да набия някого, ще отида и ще го набия. Няма значение дали ще го победя, или не — важното е, че няма да те изоставя.
— Благодаря ти.
Последваха няколко секунди в мълчание.
— Известно време недей да излизаш от този апартамент. Просто си представи, че още от първата крачка след вратата започва джунглата. Окей?
— Разбрах — рече Аомаме.
Връзката прекъсна. Докато затваряше, Аомаме си даде сметка колко здраво е стискала слушалката.
* * *
Онова, което Тамару искаше да ми внуши, е, че вече съм неделима част от семейството им и че веднъж създадените връзки никога няма да се прекъснат. Свързани сме с изкуствена кръв, така да се каже. Аомаме изпита благодарност за това предадено й от Тамару послание. Той, изглежда, бе усетил какъв болезнен период преживява тя в момента. И тъкмо за да й покаже, че я възприема за член от семейството, бе взел да й споделя определени тайни.
На Аомаме обаче й бе прекалено трудно да възприеме мисълта, че тази тяхна тясна връзка се е оформила чрез насилието. Тези дълбоки чувства можем да ги споделяме единствено заради уникалните обстоятелства, в които съм се озовала: престъпила съм закона, убила съм няколко души, сега мен ме преследват и евентуално могат да ме убият. Дали взаимоотношенията ни щяха да са на същото ниво и при отсъствието на убийство? Щяхме ли да си имаме толкова доверие, ако не бях престъпник? Съмнявам се.
Остана да гледа новините и да пие чай. Вече не говореха за наводнението на метростанцията Акасака Мицуке. Водите се бяха оттеглили, влаковете се движеха нормално, новината бе остаряла. А пък смъртта на Вожда на Сакигаке още не бе станала обществено достояние. За нея знаеха само шепа хора. Аомаме си представи как пещта за боклуци поглъща едрия мъжки труп. Според Тамару от него нямало да остане и една кост. Всичко — нямащо нищо общо нито с благодатта, нито с болката — щеше да се превърне в пушек и да се слее с ранното есенно небе. Аомаме просто си представяше пушека и небето.
Но пък имаше репортаж за изчезването на седемнадесетгодишното момиче, написало бестселъра „Въздушната какавида“. Ерико Фукада, по псевдоним Фука-Ери, липсвала вече повече от два месеца. По молба на нейния настойник полицията я издирвала, но старанията им все още не били възнаградени, каза говорителката. На екрана се появи витрина на книжарница с куп екземпляри от „Въздушната какавида“, а вътре на стената висеше постер със снимка на красивата авторка. Една млада продавачка разправяше: „Книгата продължава да се разпродава като топъл хляб. И аз си я купих и я прочетох. Наистина е много хубава — написана със страхотна фантазия! Надявам се скоро да намерят Фука-Ери“.
В репортажа обаче нямаше и дума за връзката между Ерико Фукада и Сакигаке. Медиите много внимаваха, когато ставаше дума за религиозни организации.
Но така или иначе, Ерико Фукада липсваше. Поругана била от баща си, когато била на десет години. Или, ако се възприемеше собствената му терминология, „съчетали са се двусмислено“. Та по този начин човечетата получили достъп до тялото му. Как точно го каза той? А, да — че те двамата били възприемник и приемник. Ерико Фукада била тази, която ги възприемала, а бащата бил онзи, който ги приемал. След което той, бащата, почнал да чува специални гласове. Станал посредник на човечетата и основател на сектата, наречена Сакигаке. А тя впоследствие напуснала сектата. После, в ролята си на насочена срещу човечетата сила, се съюзила с Тенго и написала повестта „Въздушната какавида“, която бе станала бестселър. А сега по някаква причина бе изчезнала и се издирваше от полицията.
* * *
А пък аз снощи убих бащата на Ерико Фукада, Вожда на сектата Сакигаке, с помощта на специално изработено ледокопче. Хора от сектата са изкарали трупа от хотела и тайно са се отървали от него. Аомаме не можеше да си представи как ще понесе Ерико Фукада вестта за смъртта на баща й. Става дума за смърт, която той сам си пожела — безболезнено, „милосърдно“ убийство — но това не отменя факта, че отнех човешки живот тъкмо с тези две мои ръце. Човешкият живот може по същността си да е самотен, но изобщо не е изолиран. С всеки живот са свързани и други и аз категорично нося определена отговорност и за тях.
И Тенго е силно замесен в тези събития. Онова, което ни свързва, са двамата Фукада — бащата и дъщерята, възприемника и приемника. Къде ли е Тенго сега и какво ли прави? Дали и той има нещо общо с изчезването на Ерико Фукада? Дали продължават да работят съвместно? Телевизията, разбира се, не казва нищо за Тенговата съдба. Засега поне никой няма представа, че той е действителният автор на „Въздушната какавида“. Но пък аз го знам.
Имам чувството, че ние двамата постепенно скъсяваме разстоянието помежду ни. На този свят са ни докарали обстоятелствата, които сега ни и сближават, сякаш ни въвличат в един огромен водовъртеж. Водовъртежът може да е и смъртоносен. Но Вожда намекна, че извън това смъртоносно място няма начин да се срещнем, тъй като именно насилието създава определени видове чисти взаимоотношения. Аомаме пое дълбоко въздух. После се пресегна за „Хеклер & Кох“-а върху масата и се убеди за пореден път колко е твърд. Представи си как цевта му влиза в устата й и как пръстът й дърпа спусъка.
Неочаквано на балкона й се появи едър гарван, кацна върху парапета и изграчи пронизително няколко пъти. Аомаме и гарванът се заразглеждаха през стъклото. Птицата размърда голямото светло око от едната страна на главата си и взе да следи движенията на Аомаме из стаята. И, изглежда, оцени смисъла на пистолета в ръката й. Гарваните са интелигентни същества. И си дават сметка за огромното значение на това парче стомана. Просто го знаят, по един или друг начин.
Гарванът разпери криле и отлетя точно толкова неочаквано, колкото и се бе появил, явно успял да види онова, което трябваше. А след като си отиде, Аомаме стана, изгаси телевизора и въздъхна с надеждата, че той не шпионира в полза на човечетата.
* * *
Аомаме се захвана да прави обичайните си упражнения по стречинг върху мокета в хола. Натовари до максимум мускулите си в продължение на един час. Запълни времето с необходимата болка. Привикваше един по един мускулите на тялото си и ги подлагаше на интензивен подробен разпит. В ума й бяха издълбани името, функцията и всички качества на всеки мускул без изключение. Изпоти се обилно, натовари докрай белите дробове и сърцето си и превключи каналите на съзнанието си. Вслуша се в шума на кръвта по вените си и чу безмълвните послания на сърцето си. Мускулите на лицето й се разкривиха във всички възможни посоки, докато попиваше всяко отделно съобщение.
После отми потта под душа. Качи се на кантарчето, за да се убеди, че в теглото й не са настъпили особени промени. Потвърди в огледалото липсата на промени в размера на гърдите й и във формата на срамните й косми и направи ужасна гримаса. Това бе сутрешният й ритуал.
След като приключи в банята, си облече жарсеното горнище и долнище на екипа, за да не се затрудняват движенията й. После, за да убие още малко време, реши пак да огледа съдържанието на апартамента. Започна от кухнята: нещата за ядене и посудата за готвене и хранене. Запомни всеки артикул поотделно и си състави план кое кога ще готви. Прецени, че и без изобщо да стъпи извън апартамента, може да изкара тук поне десет дни, без да огладнее, а при по-внимателно боравене с продуктите — и цели две седмици. Заредили я бяха солидно с храна.
После се зае да изследва нехранителните запаси: тоалетна хартия, салфетки, прах за пране, гумени ръкавици. Нищо не липсваше. Явно бе пазарувано много старателно. И очевидно жена бе съставяла списъците — вероятно опитна домакиня, ако се съдеше по закупените стоки. Личеше, че някой бе изчислил най-точно какво и колко ще трябва на една здрава тридесетгодишна неомъжена жена, за да преживее сама тук за известно време. Тази работа не можеше да бъде дело на мъж — освен ако не ставаше евентуално дума за изключително наблюдателен гей мъж.
Шкафът със завивките в спалнята бе добре зареден с чаршафи, одеяла и допълнителни възглавници — всички с аромата на ново хасе и всички чисто бели, най-умишлено без каквито и да било шарки — в случая не беше необходимо да се проявява някакъв вкус или индивидуалност.
В хола имаше телевизор, видеокасетофон и малка уредба с грамофон и касетен дек. До стената срещу прозореца имаше висок до кръста дървен шкаф. Приведе се и установи, че вътре са подредени двадесетина книги. Някой се бе постарал Аомаме да не скучае, докато се криеше там. Книгите бяха до една нови издания с твърди корици, на вид неотваряни. Повечето бяха издадени съвсем наскоро, явно подбирани между изложените бестселъри в някоя голяма книжарница. Онзи, който ги беше избирал, бе проявил известна склонност към селекция — ако не и към някакъв добър вкус, — та половината книги бяха белетристика, останалите — документални. В подборката бе включена и „Въздушната какавида“.
Аомаме я взе с леко кимване и седна на обляния от слънцето диван в хола. Книжката не бе дебела, а лека, с едър шрифт. Разгледа обложката с името на авторката — Фука-Ери, — задържа я върху дланта си — да прецени колко тежи, и се зачете в информацията от издателството върху бандерола около обложката. После подуши книгата — да долови онзи типичен за новите книги аромат. Макар името му никъде да не фигурираше, усещаше присъствието на Тенго. Отпечатаният вътре текст бе преминал през Тенговото тяло. Наложи си спокойствие и отвори книгата на първата странила.
Чашата с чая и „Хеклер & Кох“-а й бяха под ръка.
Осемнадесета глава
(Тенго): Онзи самотен, безмълвен спътник
— А тя може да е съвсем наблизо — рече Фука-Ери, след като прехапа за известно време устната си в сериозен размисъл.
Тенго отпусна пръстите си, после пак ги сплете върху масата, без да отмества поглед от очите на Фука-Ери:
— Съвсем наблизо ли? Къде? Тук, в Коенджи ли?
— И пеша може да се отиде до нея.
Ти пък откъде знаеш?, идеше му да я попита, но вече беше достатъчно далновиден, за да знае, че на подобен въпрос не би получил отговор. На Фука-Ери можеше да се задават само конкретни въпроси, на които да отговаря просто с „да“ или „не“.
— Имаш предвид, че ако се разтърся из махалата, ще срещна Аомаме?
Фука-Ери поклати глава.
— На улицата няма да я срещнеш.
— Значи, мога да стигна пеша до нея, но няма да я видя на улицата, така ли? Правилно ли те разбирам?
— Защото тя се крие.
— Крие ли?
— Като ранена котка.
Тенго си представи как Аомаме се е свила на кравай под нечия миришеща на мухъл веранда.
— Защо? От хора ли се крие?
Естествено, не получи отговор.
— Но това, че се крие, означава, че е в някаква критична ситуация, нали така?
— Кри-тич-на си-ту-а-ци-я — повтори като ехо Фука-Ери с изражението на дете, на което предлагат горчиво лекарство. Изглежда, тези думи не й се нравеха никак.
— Като че някой я гони — поясни Тенго.
Фука-Ери килна леко глава в смисъл, че не го разбира:
— Но тя няма вечно там да стои.
— Не разполагаме с много време.
— Не разполагаме.
— А тя се е свила там като ранена котка, което не й позволява да излиза навън.
— Няма да излезе — убедено заяви красивото младо момиче.
— С други думи, ще трябва да я търся на някакво специално място.
Фука-Ери кимна.
— И що за специално място ще е то? — попита я. Естествено, без да получи отговор.
— Ти нали помниш разни неща за нея — каза Фука-Ери след кратка пауза. — Някое от тях може да ти е полезно.
— Може — рече Тенго. — Искаш да кажеш, че ако си спомня нещо за нея, то може да ми подскаже къде се е скрила ли?
Тя само сви рамене, без нищо да каже. В жеста й може би се съдържаше определен утвърдителен нюанс.
— Благодаря — каза Тенго.
Фука-Ери кимна кратко, като доволно коте.
* * *
Тенго се зае да приготви обяда в кухнята. Фука-Ери се залиса да си избира плочи от стелажа. Не че бяха кой знае колко на брой, но и тя не бързаше да направи избора си. В крайна сметка извади една стара тава на „Ролинг Стоунс“, сложи я на грамофона и постави отгоре й рамото. Плочата му бе останала от негов съученик в гимназията — беше я взел назаем, а после по неизвестни причини бе забравил да му я върне. От години не я беше пускал.
Докато слушаше парчетата Mother’s Little Helper и Lady Jane, сготви пилаф с шунка, гъби и кафяв ориз и супа мисо с тофу и вакаме. Свари карфиол и го заля със сос къри собствено производство. Направи и салата от зелен фасул и лук. На Тенго готвенето изобщо не му тежеше. Използваше го като време за размисъл — по всекидневни проблеми, математически проблеми, творчески писателски проблеми, та дори и метафизични съждения. Това, че стоеше прав в кухнята и действаше с ръцете си, му позволяваше да подрежда мислите си по-добре, отколкото ако седеше бездейно. Днес обаче, колкото и да се напъваше, не успяваше да изчисли що за място ще е онова, „специалното“, за което говореше Фука-Ери. Очевидно нямаше смисъл да се мъчи да въведе ред в нещо, което е било открай време в пълен безпорядък. Броят на вероятните места бе силно ограничен.
Седнаха един срещу друг да вечерят. Почти не разговаряха — като стара семейна двойка, които са си омръзнали; поднасяха безмълвно храната към устата си и всеки бе зает със свои си мисли — или изобщо не мислеше. В случая с Фука-Ери бе особено трудно да се направи разлика между двете. След вечерята Тенго си наля кафе, а Фука-Ери се захвана с пудинга, който бе намерила в хладилника. Каквото и да ядеше, изражението на лицето й си оставаше същото. Като че мислите й се занимаваха единствено с дъвкателния процес.
Тенго седна на бюрото си и, както му бе подсказала Фука-Ери, се напъна да си спомни нещо за Аомаме.
Ти нали помниш разни неща за нея. Някое от тях може да ти е полезно.
Но Тенго не успяваше да се съсредоточи. На грамофона се въртеше друго парче на „Стоунс“ — Little Red Rooster14 — изпълнение от времето, когато Мик Джагър бе луднал по така наречения чикагски стил в блуса. Песента никак не беше лоша, но не бе подходяща за слушане от хора, отдали се на дълбок размисъл или ровещи сериозно из старите си спомени. Човек не можеше да очаква подобна милост от банда като „Ролинг Стоунс“. Трябваше му да се скрие на някое тихо, усамотено място.
— Ще поизляза за малко — рече.
Загледана в обложката на албума на „Стоунс“, Фука-Ери само кимна, един вид „Хубаво“.
— Никому не отваряй — заръча й Тенго.
* * *
По тъмносиня тениска с дълъг ръкав, отдавна останал без ръбове памучен панталон и маратонки, Тенго се насочи към метростанцията. Малко преди да стигне до нея, се отби в едно барче на име „Барлихед“ и си поръча наливна бира. Заведението предлагаше напитки и мезета. Достатъчно малко бе, че да се напълни от двадесетина клиенти. Много пъти бе идвал тук. Късно нощем младите посетители вдигаха повечко врява, но между седем и осем посетителите не бяха кой знае колко многобройни и тогава в барчето бе тихо и приятно. Идеално място, където да седнеш в ъгъла и да си четеш, докато си пиеш бирата. И столовете бяха удобни. Нямаше никаква представа какво означава името на барчето. Можеше да попита някого от персонала, но не обичаше да разговаря с непознати, пък и произходът на името не го вълнуваше чак толкова. Просто бе едно приятно барче, наречено случайно „Барлихед“15.
За негов късмет не бяха пуснали музика. Тенго седна до прозореца. Пиеше си наливната „Карлсберг“ и предъвкваше смесените ядки от купичката, докато си мислеше за Аомаме. Самата мисъл за нея го караше да се почувства отново десетгодишен и съответно да изживее отново онази повратна точка в живота си. Понеже, след като Аомаме бе стиснала ръката му, когато и двамата бяха на по десет години, Тенго отказа да придружава повече баща си при събирането на абонаментните такси за Ен Ейч Кей. Скоро след това бе преживял първата си очебийна ерекция и първата си еякулация. Те бяха вододелът в живота му. Промяната, разбира се, все щеше да се случи по някое време и без Аомаме да го бе хващала за ръка, но тя като че ли му бе дала лек тласък и бе я предизвикала сама.
Дълго разглежда отворената си лява длан. Онова десетгодишно момиче стисна тази длан и внесе изведнъж огромна промяна у мен, но и до днес не мога да обясня логично как стана всичко това. Но факт е, че двамата се разбрахме и възприехме взаимно до най-малката подробност по един съвсем естествен път — сякаш наистина стана някакво чудо. Такива събития не се случват често в живота. Има хора, на които изобщо не се случват. По онова време обаче — а и след това — Тенго не бе успял да осъзнае напълно решителното значение на случая. И почти до ден-днешен не успяваше да проумее смисъла му. Знаеше единствено, че през всичките тези години е носел в сърцето си смътния образ на онова момиче.
А тя вече е на тридесет и външността й може да е съвсем различна от онази на десетгодишното дете. Сигурно се е източила на ръст, гърдите й са пораснали, променила си е и прическата. И ако е напуснала „Обществото на свидетелите“, нищо чудно и грим да си слага. И да носи скъпи, стилни дрехи. Макар че му беше трудно да си я представи как крачи по улицата на високи токчета в костюм на „Калвин Клайн“. Независимо че бе напълно допустимо. Човек расте, а заедно с растежа се и изменя. Дали пък не е в бара в момента, а аз да не го съзнавам?
И като надигна чашата с бира, Тенго пак се огледа. Тя можеше да е съвсем наблизо. До нея можеше да се стигне пеша. Така каза Фука-Ери. А Тенго приемаше за истина всичко, което му кажеше. Щом го казваше, значи беше истина.
Единствените други клиенти в заведението бяха младата двойка на бара, вероятно студенти, улисани в интензивен интимен диалог, почти опрели чела. При вида им Тенго изпита дълбока самота, каквато от дълго време не го бе обземала. Сам съм на този свят, рече си. Нищо с никого не ме свързва.
Затвори очи и отново се пренесе в класната стая в основното училище. И снощи бе затворил очи и се бе озовал там — с едно ужасно конкретно усещане за реалност, — докато се бе съединил тялом с Фука-Ери по време на онази мощна буря. Тъкмо затова картината му се яви този път с особена яркост, сякаш снощният дъжд бе отмил натрупалата се върху нея прах.
И притеснението, и очакването, и страхът се разпиляха по най-далечните ъгли на просторната класна стая и се изпокриха като уплашени животинки зад многото предмети. Тенго успя да си припомни и най-незначителната подробност от тази сцена — и черната дъска с недоизтритите математически формули, и парчетата тебешир, и евтините, изгорели от слънцето завеси, и цветята във вазата върху катедрата (но не и вида на самите цветя), и окачените по стените детски рисунки, и картата на света зад катедрата, и мириса на подовия лак, и полюляващите се пердета, и долитащите през прозореца детски викове. И очите му успяваха да проследят всяка съдържаща се в тях поличба, предначертание и загадка.
За броените секунди, през които Аомаме бе стискала ръката му, Тенго бе успял да види много неща и да запечати точно всеки образ в ретините си, сякаш ги бе заснел с фотоапарат. И тъкмо тези образи представляваха базисните умствени пейзажи, които му помогнаха да оцелее през изпълненото с болка тийнейджърство. Сцената включваше задължително и здравия захват на пръстите на онова момиче. Дясната й ръка така и не преставаше да насърчава Тенго през целия мъчителен процес на съзряването му. Не се тревожи, аз съм с теб, сякаш му говореше ръката й.
Не си сам.
Тя се крие, каза Фука-Ери. Като ранена котка.
Странно съвпадение, като се замисли човек: Фука-Ери пък се криеше при него. И не смееше да покаже носа си от апартамента му. Две жени, всяка бягаща от нещо, се криеха в една и съща част от Токио. И двете бяха дълбоко свързани с Тенго. Дали в това имаше някакъв определен смисъл? Или бе чисто и просто съвпадение?
Никой не можеше, естествено, да отговори на тези насъбрали се безцелни въпроси. Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори. Винаги така ставаше.
Когато допи бирата си, дойде млада сервитьорка и го попита ще желае ли още нещо. Тенго се поколеба за миг, после си поръча бърбън с лед и още една купичка ядки.
— Имаме само бърбън „Фоур Роузис“. Устройва ли ви?
Тенго кимна. Марката нямаше значение. И продължи да си мисли за Аомаме. Откъм кухнята се носеше ухание на току-що изпечена пица.
От кого ли се крие Аомаме? От полицията? Не можеше да си представи, че е станала престъпник. Пък и какво ли престъпление би могла да извърши? Не, изключено е да се крие от полицията. Който или каквото и да я търси, няма начин да е свързано с органите на закона.
Ами ако са същите онези, които търсят и Фука-Ери, хрумна му изведнъж? Човечетата? Но за какво им е на човечетата да преследват Аомаме?
А ако приемем, че тъкмо те са по петите на Аомаме значи ли то, че аз съм в центъра на нещата?
Тенго, разбира се, не можеше да си обясни защо именно той трябва да е основната фигура в една такава верига от събития, но щом имаше някаква връзка между двете жени — Фука-Ери и Аомаме, — свързващият елемент не можеше да е друг освен Тенго. Възможно ли е да съм упражнил някаква неосъзната сила, за да привлека Аомаме към себе си?
И каква ли ще е тази сила?
Пак впери поглед в ръцете си. Нищо не разбирам. Откъде може да ми е дошла такава сила?
Бърбънът „Фоур Роузис“ пристигна заедно с новата купичка ядки. Отпи от напитката, после грабна няколко ядки и ги разклати като зарчета в шепата си.
Така или иначе, Аомаме е съвсем наблизо. До нея може да се стигне пеша. Така каза Фука-Ери. Вярвам й. Не знам защо, но наистина й вярвам. И все пак, как мога да открия къде се е спотаила Аомаме? То в нормалния живот не можеш откри някого, а какво остава, ако човекът умишлено се е скрил? Дали да тръгна с мегафон по улиците и да я зова по име? Да, бе, и тя веднага ще се покаже! Най-много да привлека нечие чуждо внимание върху факта, че тя е някъде тук, и да я изложа на още по-голяма опасност.
Явно трябва да се сетя за нещо друго, свързано с нея.
„Ти нали помниш разни неща за нея, казала бе Фука-Ери. Някое от тях може да ти е полезно.“ Но дори и преди да произнесе тя тези думи, Тенго отдавна подозираше, че може да е забравил някой и друг важен факт, свързан с Аомаме. Мисълта сегиз-тогиз му досаждаше, като попаднало в обувката камъче. Усещането бе неясно, но упорито.
* * *
Тенго изтри всички мисли от мозъка си така, както се изтрива черна дъска, после пак почна да рови из спомените си — спомени за Аомаме, спомени за себе си, спомени за заобикалящите ги неща; по същия начин и рибарят влачи мрежата си по мекото кално дъно, после подрежда улова и внимателно го оглежда. Но пък всичко това се бе случило преди цели двадесет години. Колкото и ясно да си го спомняше, и паметта му си имаше граници.
Мина му през ум да проследи посоката на погледите им. Накъде беше гледала Аомаме? И какво гледаше самият той? Чакай да се сетя как се движеха погледите ни и как протичаше времето.
Момичето го държеше за ръка и го гледаше право в очите. Погледът й изобщо не потрепваше. Не успял в началото да разтълкува действията й, Тенго бе потърсил обяснение в очите й. Тук има някакво недоразумение или грешка, беше си рекъл. Но явно не ставаше въпрос нито за недоразумение, нито за грешка. Даде си сметка, че очите и са направо шокиращо дълбоки и ясни. Не бе виждал другаде такива абсолютно ясни очи. Приличаха му на два извора — напълно прозрачни, но прекалено дълбоки, че да съзреш дъната им. Имаше чувството, че ако продължи да ги гледа, ще го засмучат в себе си. Така че не му оставаше друго, освен да отклони поглед.
Първо се вторачи в подовите дъски под краката си, после във вратата на празната класна стая, накрая изви леко врат към прозореца. Погледът на Аомаме не трепна през цялото това време. Гледаше го право в очите дори докато Тенго гледаше през прозореца. Усещаше как линията на погледа й прогаря кожата му и как лявата му ръка е в един неотслабващ и напълно уверен захват. Тя не се боеше от нищо. Нямаше от какво да се бои. И се мъчеше посредством пръстите си да предаде същото чувство и на Тенго.
Понеже срещата им стана непосредствено след почистването на класната стая, прозорецът бе оставен широко отворен, за да се проветри, и белите завеси се полюляваха леко на вятъра. А зад тях се простираше небосводът. Дошъл бе декември, но още не бе истински застудяло. Високо в небето се носеше облак — прав бял облак, пазещ следа от есента и приличащ на чисто ново мацване с четка по небето. Но тук имаше и нещо друго — нещо, което висеше под облака. Слънцето? Не, не беше слънцето.
Тенго престана да диша, притисна слепоочията си и се напъна да надникне още по-дълбоко в спомена, да проследи тази тънка нишчица на съзнанието, която всеки миг можеше да се скъса.
Точно така! Онова на небето беше луната!
До залеза оставаше още много време, но тя, луната си висеше на небосвода, към три четвърти пълна. Тенго се беше впечатлил, че вижда такава голяма светла луна, докато навън е още ден. Дотолкова помнеше. Безчувственото парче скала си висеше ниско в небето, сякаш си нямаше друга работа — все едно провесено на невидим конец. И във вида му имаше нещо изкуствено. На пръв поглед му заприлича на фалшива луна от сценичен декор. А всъщност си беше истинската луна. На кой му е притрябвало да хаби време и сили, че да окачи изкуствена луна на едно истинско небе?
И изведнъж Тенго усети, че Аомаме вече не го гледа. Линията на нейния поглед бе последвала неговата в същата посока. И тя като него бе вперила очи в тази луна посред бял ден, макар да не пускаше ръката му, с крайно сериозно изражение. И той пак я погледна в очите. Вече не бяха толкова ясни. Онази специална, мигновена яснота се бе заменила от нещо твърдо, на кристали — нещо, което бе едновременно примамливо и строго, напомнящо някак си за мраз. Тенго не съумя да схване смисъла му.
По някое време момичето сякаш се реши: пусна внезапно ръката му, извърна се с гръб към него и хукна навън, без дума да каже, без да се извърне дори, и остави Тенго в дълбок вакуум.
* * *
Тенго отвори очи, престана да се съсредоточава, бавно изпусна дъх и отпи от бърбъна. Усети как уискито мина през гърлото му и се стече по хранопровода. Пак пое въздух и го издиша. Вече не виждаше Аомаме. Тя му обърна гръб и напусна класната стая, като по този начин заличи себе си от живота му. Оттогава бяха минали двадесет години.
Луната трябва да е било, рече си Тенго.
И аз гледах луната, и Аомаме я гледаше. Онази сива скала, увиснала във все още светлото небе в 3:30 следобед. Онзи самотен, безмълвен спътник. Стояхме един до друг и гледахме онази луна. И какво означава това? Че луната ще ме отведе при нея ли?
Изведнъж го сполетя мисълта, че тогава Аомаме може да е доверила чувствата си на луната. И да е стигнала до някаква тайна договорка между нея и небесното светило. Впереният в луната неин поглед наистина съдържаше нещо ужасно сериозно, което би могло да пробуди въображението в тази насока.
Тенго, разбира се, не можеше да има представа какво е предложила Аомаме на луната в онзи момент, но много добре си представяше какво е получила тя в замяна: чиста самота и спокойствие. Най-хубавото нещо, което луната може да ти даде.
* * *
Тенго плати сметката си и излезе от „Барлихед“. Вдигна глава, но не успя да види луната. Небето бе ясно и тя трябваше да е някъде над главата му, но околните сгради, изглежда, му пречеха да я зърне. Напъхал ръце в джобовете, Тенго тръгна от една улица на друга да търси луната. Най-добре щеше да е да излезе на открито, но в квартали като Коенджи такива места май не се срещаха. Толкова равно бе, че и лек наклон беше трудно да откриеш, а за хълмове и дума не можеше да става. В такъв случай му трябваше плоският покрив на някоя висока сграда, откъдето да гледа във всички посоки, но не виждаше наблизо такава постройка, където биха допуснали непознат човек на покрива.
Докато се скиташе безцелно, Тенго се сети, че наблизо има детска площадка, покрай която често минаваше, когато се разхождаше. Не беше кой знае колко голяма, но май имаше пързалка. А ако се покатереше върху пързалката, сигурно щеше да види по-хубаво небето. Нищо, че не беше висока — пак по-хубаво щеше да се вижда, отколкото от тротоара. Запъти се към детската площадка. Според часовника му наближаваше осем.
Детската площадка бе безлюдна. По средата й стърчеше висок стълб с живачна лампа и осветяваше всичко наоколо. Имаше и голямо дърво зелкова с все още сочни листа. И няколко ниски храста, чешмичка, пейка, люлки и пързалка. Имаше и обществена тоалетна — кабина, но, изглежда, по залез-слънце я заключваха, за да не приютява скитници. През деня тук беше пълно с все още малки за детска градина дечица, чиито майки си бъбреха на воля, докато наглеждаха играта им. Десетки пъти бе виждал тази картина. Но залезеше ли слънцето, никой не се мяркаше наоколо.
Тенго се изправи на върха на пързалката и огледа вечерното небе. От северната страна на паркчето се издигаше нов шестетажен жилищен блок. За пръв път го виждаше. Изглежда, скоро го бяха построили. Издигаше се като стена между него и северното небе. От другите три страни площадката бе заобиколена само от ниски постройки. Тенго се извърна да огледа района и откри луната на северозапад, надвиснала над стара двуетажна къща. Беше три четвърти пълна. Като онази преди двадесет години, мина му през ум. Същата по форма и по размер. Пълно съвпадение. Вероятно.
Само че днешната светла луна, изгряла на ранното есенно вечерно небе, притежаваше остри, ясни очертания и типичната за сезона вътрешна топлина. Впечатлението, което създаваше, бе много различно от онова на луната в 3:30 в следобедното декемврийско небе. Кроткото й естествено греене излъчваше успокояваща сила, способна да излекува сърцето не по-малко от поток бистра вода или нежния шепот на листата по дърветата.
Застанал на върха на пързалката, Тенго дълго оглежда луната. Откъм околовръстно шосе 7 се носеше като рева на морски прибой смесеният шум от автомобилни гуми с най-различни размери. Изведнъж шумът напомни на Тенго за крайбрежния санаториум в Чиба, където живееше баща му.
Както винаги, земните светлини на града заслепяваха погледа, та да не вижда повечето нощни звезди. Небето бе чисто, безоблачно, но по него се виждаха само няколко звезди — най-ярките, блещукащи тук-там като бледи точици. Затова пък луната се очертаваше съвсем ясно на небесния фон. Висеше си, както винаги, без изобщо да се оплаква от градските светлини, от шума или замърсения въздух. Ако фокусираше погледа си внимателно върху й, Тенго можеше да долови странните сенки на гигантските й кратери и долини. Докато я разглеждаше, мозъкът му се изпразни. И в душата му се надигнаха предаваните през поколенията антични спомени. Преди човекът да открие огъня, оръдията на труда и езика, луната била негов съюзник. Уталожвала от време на време хорските страхове — осветявала като небесен фенер тъмния им свят. Растенето и стареенето й дали на хората понятие за време. Дори сега, когато мракът бе прогонен от по-голямата част от света, хората продължаваха да изпитват чувство на благодарност към луната и безусловното й състрадание. Тази благодарност се бе запечатала в човешките гени като някакъв топъл колективен спомен.
Ама и аз много отдавна не се бях вглеждал в луната така задълго, помисли си Тенго. Кога всъщност го правих за последно? Като те понесе ежедневната градска лудница, почваш да гледаш най-вече в краката си. И изобщо не се сещаш да вдигнеш глава към нощното небе.
Именно в този миг Тенго осъзна, че на небето има и друга луна. В началото си помисли, че е оптическа измама — някакво пречупване на светлинните лъчи, но колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че там горе в действителност виси още една луна с видими очертания. Зяпна я с отворена уста, а умът му опустя. Какво виждам? Не може да бъде! Очертанието отказваше да се застъпи с материята, като при случаите, когато липсва връзка между думата и понятието. Втора луна?
Затвори очи, разтвори длани и разтърка бузите си. Какво ми става? Чак пък да съм се напил? Пое бавно, тихо, дълбоко въздух и безшумно го изпусна. Увери се, че съзнанието му е ясно. Кой съм аз? Къде се намирам в момента? Какво правя? — питаше се в мрака зад затворените си клепачи. Сега е септември 1984 година, аз се казвам Тенго Кавана, намирам се на една детска площадка в квартал Коенджи, район Сугинами, и гледам луната на нощния небосвод. Две мнения не може да има.
Но когато бавно отвори очи и ги вдигна към небето — внимателно, със спокойно съзнание — пак видя две луни.
Това изобщо не е зрителна измама. Луните наистина са две. Тенго сви ръката си в юмрук и дълго го задържа стиснат.
Луната си беше спокойна, както винаги. Само дето не беше сама.
Деветнадесета глава
(Аомаме): Щом доотата се събуди
„Въздушната какавида“ се оказа фантастика, но под формата на увлекателна повест, разказана от начало до край в прост разговорен стил от десетгодишно момиче. По отношение на словесния запас и логиката не бе прекалено сложна, нито съдържаше дълги описания и многословни пасажи. Думите и стилът на малката разказвачка можеха да запленят читателя независимо от възрастта му: бяха точни и удачно подбрани; но не обясняваха почти нищо за развиващите се събития. По-скоро момичето просто оставяше фабулата да тече и само описваше какво е видяла с очите си, без да се спре и да се запита „Що за събитие е това?“ или „Какво би могло да означава това?“. Сюжетът се развиваше с плавно темпо, съответстващо на повествованието. Читателят я следваше, възприел най-естествено нейната гледна точка, докато се озовеше внезапно в един друг свят — свят, различен от тукашния, свят, в който човечета изработват въздушни какавиди.
Още след първите десет страници Аомаме усети, че се е увлякла силно по стила на повестта. Ако това наистина бе Тенгова творба, той явно притежаваше голям талант. Познатият й от едно време Тенго бе преди всичко математически гений. Минаваше за дете чудо и лесно решаваше задачи, които се опъваха дори на възрастни. И по останалите предмети беше отличник, макар и не на нивото на математиката. И физически бе едър, разностранен спортист, но Аомаме нямаше някакъв конкретен спомен да е проявявал писателски заложби. Сигурно навремето този му талант е бил засенчван от дарбата му на математик.
От друга страна, съществуваше възможността Тенго просто да е пренесъл гласа на авторката върху страницата така, както първоначално го е прочел. И да не е привнесъл нищо свое, оригинално, към стила й. Аомаме обаче имаше вътрешното усещане, че нещата не стоят по този начин. Колкото и повърхностно семпло да й се струваше писането, при по-внимателно вглеждане установяваше, че всичко е най-старателно премислено и подредено. Нямаше пресилени пасажи, а в същото време налице беше всичко необходимо. Художествените похвати бяха сведени до минимум, но това не пречеше описанията да са ярки и колоритни. И най-вече стилът притежаваше прекрасна мелодика. И без да чете на глас, читателят можеше да долови дълбоката му съзвучност. Изобщо не беше стил, какъвто можеше да се очаква да излезе изпод перото на едно седемнадесетгодишно момиче. След като се убеди във всичко това, Аомаме продължи внимателно да чете.
* * *
Младата героиня живее с майка си и баща си в малко планинско селище, наречено Общината, където животът протича на комунални начала. Няма нито брат, нито сестра. И понеже са я довели тук скоро след раждането й, на практика не познава външния свят. И тримата членове на семейството са постоянно заети и не им остава време да разговарят свободно помежду си, но това не пречи да са сплотени. Момичето прекарва дните си в местното основно училище, а родителите й се занимават предимно със селскостопанска работа. През свободното си време и децата помагат в земеделието. Възрастните в Общината мразят целия външен свят. И при всяка удала им се възможност повтарят, че обитават красив, самотен остров — една „крепост“ сред „ка-пе-та-ли-сти-чес-ко-то“ море. Момичето не знае какво означава думата „ка-пе-та-ли-сти-чес-ко“ (нито другата често употребявана от тях дума — „ма-ти-ри-я-ли-сти-че-ско“), но като съди по презрението, с което изричат ка-пе-та-ли-сти-чес-ко и ма-ти-ри-я-ли-сти-че-ско, решава, че означават нещо гадно, неестествено и лошо. На момичето му е втълпено, че за да запази тялото и мислите си чисти, трябва да ограничава допира си с външния свят. В противен случай умът и ще бъде „зъ-мар-сен“. Общината се състои от петдесетина сравнително млади мъже и жени, разделени на две групи. Едната група иска да прави „ри-во-лю-ци-я“, а другата са „ме-ру-твор-ци“. Родителите на момичето спадат към групата на „ме-ру-твор-ци-те“. Баща й е най-възрастният в тази група и е играл важна роля от самото създаване на Общината.
Десетгодишното момиче не може, разбира се, да си обясни логично противопоставянето между двете групи; не схваща дори разликата между „ри-во-лю-ци-я-та“ и „мера“. Има само най-бегла представа, че „ри-во-лю-ци-я-та“ е нещо заострено, а „мерът“ е по-закръглен. Всеки „мероглед“ си има своя форма и цвят, който се засилва и бледнее като цвета на луната. Дотам се простират разбиранията й.
Не знае кой знае колко и за създаването на самата Община. Чула е само, че преди близо десет години, малко след като се е родила, в „оп-щес-тво-то“ нещо се надигнало силно, хората престанали да живеят в градовете и се оттеглили в изолирани планински села. Така че не знае почти нищо за града. Нито на метро се е качвала, нито е влизала в асансьор. И по-висока от триетажна сграда не е виждала. Сума ти неща не познава. Разбира само онези неща около себе си, които вижда и може да пипне.
Но и от снишената си гледна точка и с този неразкрасен повествователен тон момичето успява да опише ярко и естествено цялата малка Община и околната й среда, а така също и обичаите и възгледите на обитателите й.
Въпреки противопоставянето на двата мирогледа „общинарите“ проявяват силно чувство за солидарност. Споделят убеждението, че е хубаво да се живее далече от „ка-пе-та-ли-за-ма“ и съзнават, че въпреки различията във възгледите си трябва да са сплотени, ако искат да оцелеят. И така едва свързват двата края. Работят усилено от сутрин до вечер без почивка. Отглеждат зеленчуци, разменят ги срещу други продукти в съседните села, продават излишъците, гледат да не използват промишлени стоки и поначало живеят в единение с природата. Малкото им електрически уреди са все изровени из боклуците и отремонтирани от самите тях. Почти всичките им дрехи са втора ръка, изпратени им отнякъде.
Има и такива, които не успяват да свикнат с чистия, но труден начин на живот и след време напускат Общината, но пък идват нови. И понеже новодошлите са повече от напусналите, населението на Общината постепенно нараства — една радваща тенденция. В обезлюденото село, където са се нанесли, има куп празни къщи, които може да се оправят с малък ремонт, и много свободни поля за обработка. Затова общността приветства всички новодошли.
Броят на децата в общността се движи между осем и десет. Повечето от тях са се родили в Общината, като най-старата е разказвачката. Всеки ден ходят заедно пеш до местното основно училище. Законът ги задължава да го посещават, а пък и основателите на Общината смятат, че поддържането на добри взаимоотношения с местните жители е ключ към оцеляването на общността им. Местните деца обаче се дразнят от децата от Общината и или ги отбягват, или ги тероризират, в резултат на което децата от Общината са принудени да се движат винаги вкупом — и за да се пазят от физическо насилие, и за да не им се „зъ-мар-сят“ умовете.
Съвсем отделно от местното държавно училище обаче Общината си има и свое училище, където нейните членове се редуват да преподават. Това не им е никак трудно, тъй като повечето са високообразовани хора, неколцина дори с преподавателски ценз. Съставят свои си учебници и преподават на децата основни познания по четене, писане и аритметика, а така също и елементарни знания по химия, физика, психология, биология и същността на външния свят. В този външен свят има две системи — „ка-пе-та-ли-зам“ и „ко-мо-ни-зам“, които се мразят взаимно. Но понеже и двете системи си имат свои проблеми, светът като цяло се движи в лоша посока. „Ко-мо-ни-за-мът“ бил поначало чудесна идеология с висши идеали, но се получили извращения заради действията на някои „са-мо-льо-би-ви по-ли-ти-ци“. Веднъж показали на момичето снимка на такъв „самольобив политик“. Бил с голям нос и голяма черна брада и й заприличал на краля на дяволите.
В Общината няма телевизия, а радио пускат само в много специални случаи. И до вестници и списания достъпът е силно ограничен. Смятаните за важни новини са съобщават устно по време на вечеря в общата зала. И народът ги посреща с овации или изохквания — много по-често с охкане. Опитът на момичето с медиите се свежда дотам. Никога не е гледала филм. Никога не е чела комикс. Дават й да слуша единствено класическа музика. В общата зала има стереоуредба и куп плочи, явно донесени от някого като цялостна колекция. В редките свободни минути може да слуша симфония на Брамс, пиеса за пиано от Шуман, клавирна композиция на Бах или религиозна музика. Много цени такива кратки мигове и това е на практика единственото й забавление.
* * *
Нещо обаче се случва, което налага момичето да бъде наказано. Поверяват й за седмицата малкото стадо кози на Общината и тя има за задача да се грижи за тях денонощно, но преуморена от учене и от домакинските задължения, една нощ ги забравя. На другата сутрин намират най-старата, сляпата коза, мъртвостудена. За наказание отстраняват момичето от Общината за десет дни.
Общността придава специално значение на старата коза, но тя е вече много стара, а и някаква болест се е впила в изтощеното й тяло, така че и с грижи, и без тях няма надежда да се оправи. Този факт обаче не отнема от вината на момичето, което бива наказано не само заради смъртта на козата, но изобщо за неизпълнение на задълженията си. А най-сериозното наказание, което може да й наложи Общината, е изолацията.
Затварят я заедно с мъртвата сляпа коза в стар, тесен кирпичен склад, който наричат „стая за размишления.“ Всеки, който е нарушил правилника на Общината, бива затварян там да размишлява върху провинението си. Забранено е да се говори с момичето през цялото времетраене на наказанието. И тя прекарва десет дни в пълно мълчание. Носят й съвсем мизерни количества вода и храна, складът е тъмен и студен, а мъртвата коза почва да вони. Вратата се заключва отвън. В единия ъгъл на стаята има кофа, в която може да се облекчава. Високо на стената има прозорче, през което надничат слънцето и луната. В безоблачни нощи оттам може да мерне и по някоя звезда. Няма никаква друга светлина. Спи върху твърд матрак на дървения под, увива се в две стари одеяла и цяла нощ зъзне. През април планинските нощи са все още студени. Когато се стъмва, окото на умрялата коза започва да отразява блещукащите звезди. Момичето не смее да заспи от страх.
На третата нощ някой отваря широко отвътре устата на умрялата коза. И оттам изскачат някакви човечета — шест на брой. На излизане са само десетина сантиметра високи, но щом стъпват на пода, започват да растат като гъби след дъжд. Но дори и в цял ръст са не по-високи от шейсетина сантиметра. Казват на момичето, че им викат „човечетата“.
Тя стана като „Снежанка и седемте джуджета“, сеща се детето за приказката, която баща й й е чел като малка. Само дето не стига едно джудже.
— Но ако държиш да сме седем, и седем ще станем — казва й тихичко едно от човечетата.
Явно умее да чете мислите й. Тя отново ги преброява и вижда, че са станали седем. Но това не я озадачава особено, тъй като още с излизането им от устата на козата правилата на света са се променили. Вече всичко е възможно.
— Вие защо излязохте от устата на умрялата коза? — пита ги тя, но й прави впечатление, че гласът й е станал особен. И думите изговаря по един по-друг начин, вероятно понеже от три дни не е обелвала и дума.
— Защото устата на козата се превърна в проход — отвръща й с дрезгав глас едно от човечетата. — Едва след като излязохме навън, разбрахме, че това била умряла коза.
Друго, с по-врещящо гласче, добавя:
— За нас няма никакво значение: коза, кит, грахова шушулка — всичко ни върши работа, щом можем да минем по него.
— Ти направи прохода, а ние решихме да го пробваме, да видим къде ще ни изведе — обяснява й онзи с тънкия глас.
— Аз съм направила прохода ли? — учудва се момичето. Но пак й се струва, че гласът не е неин.
— Ти ни направи услуга — изписква четвърто човече.
Част от другите се обаждат в знак на съгласие.
— Хайде да си поиграем — казва човече с гласа на тенор. — Да направим една въздушна какавида.
— Давай! — намесва се нечий баритон. — Така или иначе, си направихме труда да дойдем.
— Въздушна какавида ли? — недоумява момичето.
— Измъкваме нишки от въздуха и построяваме дом. И го правим все по-голям и по-голям! — чува се басов глас.
— Дом ли? За кого?
— Ще видиш — казва й баритонът.
— Ще го видиш, като излезе — пояснява басът.
— Хо-хо! — подчертава ритъма трето.
— Може ли и аз да участвам? — пита момичето.
— Разбира се — отвръща дрезгавият глас.
— Ти ни направи услуга — вика тенорът. — Ще работим заедно.
Момичето много бързо се научава да изтегля нишки от въздуха. Поначало има сръчни ръце, така че никак не й е трудно да усвои новата операция. Ако човек се вгледа внимателно, ще види как във въздуха висят хиляди нишки. Трябва само наистина добре да се вгледа.
— Браво! Точно така. Много добре се справяш — казва онзи с тънкото гласче.
— Умно момиче си. Бързо схващаш — намесва се вресльото.
Човечетата са еднакво облечени и си приличат напълно, но всяко има лесно различим глас. Дрехите им са най-обикновени, каквито се срещат навсякъде. Едно такова описание може и да звучи странно, но пък описва абсолютно точно облеклото им. Престанеш ли да гледаш дрехите им, няма начин да запомниш как са били облечени. Същото важи и за лицата им, които не са нито добри, нито лоши на вид. Най-безлични лица, каквито се срещат навсякъде. Престанеш ли да гледаш лицата им, няма начин да запомниш как са изглеждали. И косите им са едни такива — нито дълги, нито къси, а най-обикновени коси. Едно обаче им липсва — телата им нямат никаква миризма.
Щом пукне зората, петлите закукуригат и изтокът просветлее, седемте човечета спират работата и започват да се протягат. После скриват недовършената въздушна какавида — която е не по-голяма от бебе зайче — в ъгъла на стаята, вероятно за да не я види онзи, който носи храната.
— Съмна се — казва вресливото гласче.
— Свърши нощта — добавя басът.
При толкова различни гласове, що не вземат да оформят хор, мисли си момичето.
— Защото не знаем песни — казва тенорът.
— Хо-хо! — обажда се оня, който поддържа ритъма.
Човечетата се свиват пак до първоначалния си десетсантиметров ръст, оформят редичка и влизат обратно в устата на мъртвата коза.
— Довечера пак сме тук — провиква се тънкото гласче, преди да затвори устата на козата отвътре. — И да не си посмяла да кажеш някому за нас.
— Ха си казала, ха нещо лошо е станало! — добавя за всеки случай дрезгавият.
— Хо-хо! — включва се и ритмуващият.
— Няма да кажа — обещава момичето.
Пък и да кажа, кой ще ми повярва?, мисли си то. Толкова пъти са й се карали възрастните за това, че казва точно каквото си мисли. Според тях не правела никаква разлика между действителност и фантазия. Мислите й, изглежда, се различават и по форма, и по цвят от мислите на останалите околни. Но така и не проумява какво толкова лошо виждат у нея. Така или иначе, най-добре ще е да си мълчи за човечетата.
* * *
След като човечетата си заминават и затварят зад себе си устата на козата, момичето претърсва най-старателно помещението, но така и не успява да открие въздушната какавида. Толкова добре са я скрили! При все че стаята е съвсем малка, тя пак е безпомощна. Къде може да са я заврели?
После се увива в одеялата и заспива — първият й истински дълбок сън от толкова време: без сънища, без прекъсвания. Наспива се чудесно.
Умрялата коза си лежи умряла цял ден — вкочанен труп, матови като топчета очи. Но щом се скрива слънцето и в склада настава мрак, окото пак заблещуква с отразената звездна светлина, устата се отваря и водени сякаш от светлината, отвътре изскачат човечетата. Този път от самото начало са седем.
— Продължаваме оттам, докъдето стигнахме снощи — обявява дрезгавият. Останалите шест гласа изразяват посвоему съгласието си.
Седемте човечета и момичето сядат в кръг около какавидата и се залавят отново да извличат бели нишки от въздуха и да ги добавят към нея. Почти не приказват, толкова са съсредоточени в работата си. Вглъбена в движенията на ръцете си, и тя не усеща нощния студ. И как минава времето едва усеща, и нито й е скучно, нито й се доспива. А какавидата расте — бавно, но видимо.
— Колко голяма трябва да стане? — пита момичето с наближаването на зората. Интересува я дали ще успеят да я свършат в рамките на оставащите й дни в склада.
— Колкото се може повече — отвръща врещящият глас.
— А тя, след като достигне един определен размер, сама ще се разтвори — обявява щастливо тенорът.
— И отвътре ще излезе нещо — допълва енергично баритонът.
— Що за нещо? — пита момичето.
— Онова, което ще излезе ли? — повтаря тънкото гласче.
— Изчакай и ще видиш! — казва басът.
— Хо-хо! — вметва ритмуващият.
— Хо-хо! — добавят в хор останалите шест.
* * *
Някакъв особен мрак пронизваше стила на цялата повест. Щом взе да го долавя, Аомаме леко се смръщи. Хем върви като детска басня, хем някъде надълбоко протича един мощен, мрачен подземен поток. Аомаме дочуваше глухото му бучене дори през простите фрази на прозата — мрачни предвестия за предстояща болест: смъртоносна болест, която разяжда бавно отвътре човешкия дух. А болестта носи хорът на седемте човечета. Няма спор: тук има нещо нездраво, мислеше си Аомаме. При все че долавяше в гласовете им и нещо, което разпознаваше и в самата себе си: нещо почти фатално познато. Аомаме вдигна очи от книгата и се сети за предсмъртните думи на Вожда по адрес на човечетата:
„Живеем с тях много, много от отдавна — преди още да са се появили понятията за «добро» и «зло», когато човешкият ум все още е тънел в невежество.“
После продължи да чете.
* * *
Човечетата и момичето продължават да се трудят и за няколко дни въздушната какавида придобива размерите на едро куче.
— Утре ми изтича наказанието. И се махам оттук — съобщава момичето на човечетата, щом почва да се пука зората.
Седемте човечета я изслушват внимателно.
— Значи, няма вече да правим заедно въздушната какавида. Колко жалко! — казва тенорът с най-искрен тон.
— Ти толкова много ни помагаше — обажда се и баритонът.
— Но пък и какавидата е почти готова — намесва се вресльото. — Само още мъничко й трябва.
Човечетата се подреждат в редичка и вперват погледи във въздушната какавида — като да измерят онова, което са постигнали дотук.
— Оооще малко! Оооще малко! — провиква се дрезгавият, сякаш повежда хорът им в монотонна песен на гребци.
— Хоо-хо! — подкрепя го ритмуващият.
— Хоо-хо! — припяват и останалите шест.
* * *
Десетте дни в изолация са изтекли и момичето се връща в Общината. Пак се приобщава към комуналния живот и толкова се старае да спазва всички правила, че не й остава време да е сама. Разбира се, няма повече възможност да работи с човечетата върху въздушната какавида. Но щом си легне вечер, представя си как седемте човечета сядат около въздушната какавида и я правят все по-голяма. Нищо друго не занимава мисълта й. Направо има чувството, че цялата въздушна какавида се е напъхала в главата й.
Момичето изгаря от любопитство да разбере какво всъщност се крие във въздушната какавида. Какво ще се покаже, след като какавидата узрее и се разтвори? Страшно съжалява, че няма да види тази сцена със собствените си очи. Толкова труд вложих да им помагам, имам правото да присъствам поне на отварянето й. Идва й дори на ум да извърши ново нарушение, та да я осъдят на още дни изолация в склада. Но няма гаранция, че и тогава ще й се явят човечетата: някой вече е погребал някъде умрялата коза. Окото и вече няма да блещука на звездната светлина.
Оттам насетне повестта описва всекидневието й в общността — строгия дневен режим, неотменимите задължения, как помага на по-малките деца, скромната й диета, разказите, които родителите и й четат преди лягане, класическата музика, която слуша във всеки свободен момент. Изобщо, живот без „зъ-мар-ся-ва-не“.
А човечетата почват да й се явяват в сънищата й. Понеже те могат да влизат в съня на човека, стига да поискат. Съобщават й, че малко остава до разчупването на въздушната какавида, и я канят настоятелно да дойде да гледа:
— Ела в склада след залез-слънце със свещ. Но не бива никой да те види.
Момичето не успява да потисне любопитството си. Измъква се тайно от леглото си и тръгва към склада с предварително подготвената свещ. Но там няма никого. Намира единствено въздушната какавида — където са я оставили на пода на склада. Станала е двойно по-голяма, отколкото я е видяла последния път — някъде над метър и двадесет. Цялата й повърхност сияе леко, а красивата й форма е леко стеснена като талия в средата — нещо, което преди го е нямало. Явно човечетата добре са се потрудили. А какавидата вече е почнала да се разчупва. Отстрани се е появила вертикална пукнатина. Момичето се привежда и наднича през процепа.
И установява, че в какавидата е самата тя. И не може да откъсне очи от своето друго „аз“ — легнала гола по гръб, със затворени очи, очевидно в безсъзнание, без да диша, като кукла.
— Това е твоята доота — чува тя познатия дрезгав глас, който се прокашля.
Извръща се и вижда как седемте човечета са се наредили зад гърба й.
— Доота — повтаря тя механично думата.
— А това, което си ти, се нарича мадза — обяснява басът.
— Мадза и доота — казва момичето.
— Доотата се явява заместител на мадзата — уточнява врещящият.
— Аз, какво? На две ли се разделям? — пита момичето.
— Ни най-малко — успокоява я тенорът. — Това изобщо не означава, че си разделена на две. Ти си си пак същата, каквато винаги си била. Не се тревожи. Доотата е просто сянката на сърцето и ума на мадзата, с формата на мадзата.
— И кога ще се пробуди тя?
— Много скоро. Щом й дойде времето — отвръща баритонът.
— И какво ще прави тази доота, след като е сянка на моето сърце и ум? — пита момичето.
— Ще служи за възприемник — подсказва скришом тънкогласият.
— Възприемник — повтаря момичето.
— Да — потвърждава дрезгавият. — Ти ще си онази, която възприема.
— И предава възприетото на приемника — допълва врещящият.
— С други думи, доотата започва да ни служи като проход — уточнява тенорът.
— Вместо козата ли? — пита момичето.
— Умрялата коза беше само временен проход — пояснява басът. — Но на нас ни трябва жива доота за възприемник, да свързва мястото, където живеем, с това място тук.
— А на мадзата каква е задачата? — попита момичето.
— На мадзата работата е да стои близо до доотата — казва вресливият.
— И кога ще се събуди доотата? — пита момичето.
— След два, най-много три дни — отвръща тенорът.
— Или два, или три — уточнява тънкогласият.
— А ти пази тая доота — заръчва баритонът. — Тя е твоя.
— Доотата не може да е пълноценна, ако мадзата не се грижи за нея — конкретизира вресливият. — И бързо ще умре.
— А загуби ли доотата, мадзата ще загуби и сянката на своето сърце и своя ум — вметва тенорът.
— И какво става, когато мадзата загуби сянката на своето сърце и своя ум? — пита момичето.
Човечетата се споглеждат. Нито едно не желае да отговори на въпроса й.
— Щом доотата се събуди, на небето ще изгреят две луни — обявява дрезгавият.
Тези две луни хвърлят сянката на нейното сърце и нейния ум — разяснява баритонът.
— Ще изгреят две луни — повтаря механично момичето.
— Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето — заръчва скришом тънкогласият. — Наблюдавай най-внимателно небето — повтаря. — И брой луните.
— Хо-хо! — включва се ритмуващият.
— Хо-хо! — отвръщат му останалите шест.
* * *
Момичето успява да избяга.
Нещо не е наред. Става някаква грешка. Настъпило е сериозно изкривяване — в пълно противоречие с природата. Момичето го усеща. Не знае какво точно искат човечетата, но я побиват тръпки при спомена за самата нея във въздушната какавида. Изключено е да живее едновременно със своето живо, подвижно друго „аз“. Длъжна е да избяга оттук. При първа възможност. Преди да се е пробудила доотата й. Преди появата на втората луна на небето.
В Общината е забранено човек да притежава пари. Но баща й преди време й е дал тайно банкнота от десет хиляди йени и няколко монети. „Скрий ги хубаво, да не могат да ги намерят“, й рекъл. Дал й и листче с някакво име, адрес и телефон. „Ако някой ден решиш да избягаш, купи с парите билет за влака и върви там.“
Изглежда, баща й усеща, че в Общината ще се случи нещо лошо. Момичето изобщо не се колебае, а действа бързо. Не успява дори да се сбогува с родителите си.
Изважда банкнотата от десет хиляди йени, монетите и листчето от заровения в земята буркан. По време на час казва, че й е лошо, и иска разрешение от учителя да отиде до медицинската сестра. Но вместо това напуска училището и хваща автобуса до гарата. Подава на гишето банкнотата от десет хиляди йени и си купува билет до Такао, на запад от Токио. Касиерът й връща ресто. Никога дотогава не е купувала билет и получавала ресто, нито се е качвала на влак, но е запаметила подробните инструкции, които е получила от баща си.
Като следва написаното на листчето, слиза на гара Такао по линията Чуо и от телефонен автомат избира дадения от баща й номер. Отговаря й стар бащин приятел — художник, който рисува в традиционния японски стил. Той е с десет години по-стар от баща й и живее заедно с дъщеря си в планината, близо до връх Такао. Жена му е починала наскоро. Дъщерята се казва Куруми и е една година по-малка от нея. Малко след разговора им човекът идва на гарата и приютява радушно у дома си избягалото момиче.
Още същата вечер момичето поглежда през прозореца на новия си дом и установява, че броят на луните на небето е нараснал на две. До нормалната луна виси втора, по-малка, с вид на леко спаружено грахово зърно. Доотата ми явно се е пробудила, казва си. Двете луни хвърлят сянката на нежното сърце и ума й. Сърцето й потръпва. Светът се е променил. И нещо започва да става.
* * *
Момичето няма никаква вест от родителите си. Възможно е никой от Общината да не е забелязал липсата й. Понеже другото й „аз“ — доотата й — е все още там. Поради изключителната им прилика никой не се досеща. Единствено родителите й би трябвало да усетят, че доотата не е истинското момиче — че е просто другото „аз“ на дъщеря им, която всъщност е избягала от Общината и е оставила доотата да я замества. И знаят единственото място, където може да е отишла, но така и не правят опит да се свържат с нея. Което би могло да се приеме като безмълвно послание до нея да не се връща.
Момичето започва да посещава училище, но не редовно. Външният свят се оказва прекалено различен от света на Общината, в който е израсла. И правилата са други, и целите, дори говорът е друг. Така че й е трудно да си намери приятели в този нов свят. Както и да свикне с училищния живот.
Но когато тръгва в прогимназията, се сприятелява с едно момче. Тору е дребен, кльощав и със силно набръчкано като на маймунче лице. Изглежда, като бебе е прекарал сериозна болест, та не може да участва в дейности, които изискват физически усилия. Гръбначният му стълб е доста крив. В междучасията остава винаги сам да чете. И той като нея си няма приятели. Понеже е прекалено малък и грозен. По време на една обедна почивка момичето сяда до него и го заговаря. Пита го коя книга чете. И той почва да й чете на глас. А тя харесва гласа му — слаб, хрипкав, но за нея — звънък. И с този си глас той й разправя най-пленителни неща. Така красиво чете прозата, че й звучи като поезия. И тя започва да прекарва с него всяка обедна почивка; седи и попива нещата, които й чете.
Много скоро обаче момичето изгубва Тору. Човечетата й го отнемат.
Една нощ в стаята на Тору се появява въздушна какавида. Докато спи нощем, човечетата я правят все по-голяма и я показват на момичето в сънищата й. А момичето е безсилно да ги спре. По някое време какавидата достига необходимия размер и върху нея се появява вертикална пукнатина — точно така, както се е случило и с момичето. С тази разлика, че в новата какавида има три големи черни змии, толкова плътно усукани една около друга, че никой не може да ги раздели, дори самите те. Приличат на лъскав вечен триглав възел. Змиите са бесни, че не могат да се разделят. Какви ли усилия не полагат, но колкото повече се гърчат, толкова повече се оплитат. Човечетата ги показват на момичето. До тях спи Тору, но нищо не усеща. Единствено момичето вижда какво става.
Няколко дни по-късно момчето внезапно се разболява и го пращат в далечен санаториум. Не се споменава от какъв род е заболяването му. Но, така или иначе, става й ясно, че той няма вече да се върне в училището. Изгубила го е завинаги.
Момичето осъзнава, че това е послание от човечетата. Явно на нея лично нищо не могат да й сторят, тъй като тя е мадза. Затова пък могат да навредят на хората около нея, дори да ги унищожат. Но пак не на всекиго — не могат да пипнат например настойника й — художника, нито дъщеря му Куруми. По тази причина подбират жертвите си из средата на най-слабите. Измъкнали са трите змии из дълбините на мозъка на момчето и са ги събудили. С унищожаването на момчето я предупреждават, че крайната им цел е да върнат момичето при нейната доота. „В края на краищата ти си причината за всичко, което става“, казват й.
Момичето пак се потапя в самота. Престава да ходи на училище. Не смее да се сприятели с никого, за да не го изложи на опасност. Така се живее в свят с две луни. Това е урокът, който е получила.
* * *
По някое време момичето решава да създаде собствена въздушна какавида. Знае как става. Човечетата са й казали, че са дошли в нейния свят по проход оттам, където живеят. Което би трябвало да значи, че и тя би могла да отиде там, ако тръгне по прохода в обратната посока. А там ще разкрие тайната защо се е озовала тук и какво значат тези думи мадза и доота. Току-виж успяла и Тору да спаси. И момичето се захваща да си изгради проход. За тази цел и трябва да извлече нишки от въздуха и да изплете своя какавида. Ще и трябва много време, но ако се възползва от това време, ще успее.
Понякога обаче я обзема несигурност, объркване. Ама аз наистина ли съм мадза? Дали пък в някой момент не съм си разменила местата с моята доота? И колкото повече мисли по въпроса, толкова по-несигурна се чувства. Как мога да докажа, че аз съм истинската „аз“?
* * *
Повестта завършва символично: момичето отваря входа към прохода. Но не обяснява какво ще й се случи зад вратата — може би понеже още не се е случило.
Доота, рече си Аомаме. И Вожда използва тази дума, преди да умре. Нали каза, че дъщеря му зарязала доотата си и избягала, за да създаде сила, противопоставяща се на човечетата. Напълно възможно е точно това да е станало. И да не съм единствената, която вижда две луни.
И все пак Аомаме разбираше защо книгата е станала тъй популярна. Макар че описва фантастичните изживявания на попаднало в необикновени обстоятелства момиче, в нея имаше и нещо, което предизвикваше хората да проявяват естествено съчувствие. И вероятно пробуждаше у тях нещо подсъзнателно, което увличаше читателя да обръща страница подир страница.
Несъмнено голяма част от литературните качества на книгата, включително и ярките точни описания, се дължаха на Тенго, но възторгът й не се ограничаваше само с този факт. Налагаше й се да се съсредоточи върху онази част, където се появяват човечетата. Аомаме възприемаше повестта като съвсем практично помагало с инструкции, от което зависеха животът и смъртта на истински хора. Длъжна бе да извлече от него конкретни знания, да уплътни с тях разбиранията си за света, в който я бяха въвлекли.
„Въздушната какавида“ изобщо не бе шантава фантазия, приумица на някакво седемнадесетгодишно момиче. Дори ако приемеше, че имената са променени, Аомаме бе убедена, че повечето от описанията се отнасят до непогрешимо реални неща, изживени пряко от самата авторка. Че Фука-Ери е пресъздала с максимална точност събития от собствения си живот с цел да разкрие всички тези тайни пред широкия свят, да предупреди колкото се може повече хора за съществуването и делата на човечетата.
Изглежда, оставената от момичето доота е послужила на човечетата за проход към баща й — Вожда, когото впоследствие са превърнали в свой приемник. След което са прогонили ненужните им членове на „Акебоно“ и са ги въвлекли в самоубийствено кръвопролитие, а останалите — групата Сакигаке, са оформили в стегната войнствена ксенофобска религиозна секта — вероятно най-удобната среда за целите на човечетата.
Аомаме се чудеше доколко доотата на Фука-Ери е успяла да преживее без своята мадза. Нали човечетата са й казали, че на практика е невъзможно една доота да оцелее без своята мадза. Ами самата мадза? Как ли минава животът й, след като е загубила сянката на своето сърце и ум?
След бягството на момичето от Сакигаке човечетата вероятно са прибегнали до същия процес и са изработили още дохти с цел да разширят и укрепят прохода, по който минават, така както се добавят нови платна към магистрала. По този начин дохтите стават възприемници за човечетата и играят ролята на жрици в храма. Такава е била и Цубаса. Ако приемеше, че Вожда е имал сексуална връзка не с действителните мази на момичетата, а с тяхното друго „аз“, с дохтите им, то изразът, който Вожда бе използвал — „двусмислено съчетаване“, — придобиваше смисъл. А освен това обясняваше и плоските, без дълбочина, очи на Цубаса и почти пълното й неумение да говори. Аомаме нямаше никаква представа защо и как доотата Цубаса е избягала от религиозната секта, но бе почти сигурна, че е била вкарана във въздушна какавида и е била „възвърната“ при нейната мадза. А жестокото убийство на кучето е било предупреждение от човечетата — каквото е било и изчезването на Тору в повестта.
Дохтите са желаели да забременеят от Вожда, но тъй като самите те са нематериални, не могат да менструират. Въпреки това според Вожда имали огромно желание да заченат. Това пък на какво се е дължало? Аомаме поклати глава. Много неща още трябваше да си изясни.
* * *
Изгаряше от желание да сподели колкото се може по-скоро всичко научено с вдовицата: че Вожда всъщност не е изнасилвал нищо друго освен сенките на момичетата; че в края на краищата не се е налагало да го убиват.
Но дори да успееше да й обясни всичко това, нямаше никак да й е лесно да убеди вдовицата да й повярва. Представяше си как ще се почувства възрастната жена. Не само тя — всеки нормален човек би се затруднил да възприеме като факт всички тези приказки за човечета, мази, дохти и въздушни какавиди. На човек със здрав разум то би прозвучало като литературна измишльотина, не по-реално от Царицата на Сърцата или Белия Заек с джобния часовник в „Алиса в Страната на чудесата“.
Но Аомаме наистина бе видяла двете луни — старата и новата — на небосвода. И действително живееше на тяхната светлина. Усетила бе по кожата си изкривеното им притегляне. И с двете си собствени ръце бе убила така наречения Вожд в тъмната хотелска стая.
Аомаме нямаше представа какво всъщност делят човечетата, като поставят Сакигаке под свой контрол. Нищо чудно да се стремят към неща, които са отвъд доброто и злото, но дори младата героиня на „Въздушната какавида“ схващаше интуитивно, че тези неща не са редни, и се опитваше да им се противопостави по свой си начин. Със средствата на своята повест. А Тенго й бе станал партньор, за да се разпространи повестта. Вероятно и сам той не е съзнавал смисъла на своите дела; сигурно не го съзнава и до днес.
Но, така или иначе, повестта „Въздушната какавида“ е важният ключ.
Всичко започва от нея.
Но къде е моето място в тези неща?
Привлечена съм била в този свят с двете луни, в този изпълнен със загадки свят на 1Q84 година, в мига, в който чух „Симфониетата“ на Яначек и тръгнах да слизам по аварийната стълба по време на задръстването по градската високоскоростна магистрала. Но какво означава това?
* * *
Затвори очи и продължи да разсъждава.
Предполагам, че са ме въвлекли в създадения от Фука-Ери и Тенго проход на „противопоставящата се на човечетата сила“. Именно въпросната сила трябва да ме е прехвърлила на тази страна. Какво друго обяснение би могло да има? А ролята, която изпълнявам в цялата история, в никакъв случай не може да е маловажна. Напротив, не бих се учудила, ако съм едно от главните действащи лица.
Аомаме огледа обстановката около себе си. С други думи, аз се намирам в историята, която Тенго е задвижил. И в този смисъл се намирам вътре в него — в неговото тяло, осъзна тя. Намирам се в самия храм, така да се каже.
Преди много време гледах по телевизията един стар научнофантастичен филм. Разправяше се за група учени, които успяват да смалят телата си до микроскопични размери, качват се в нещо като подводница (която също е смалена) и влизат в кръвоносните съдове на пациента, а оттам пробиват до мозъка му, за да извършат сложна хирургическа операция, която би била невъзможна при нормални обстоятелства. Нищо чудно и аз да съм се озовала в подобно положение. И сега да съм в Тенговата кръв, да циркулирам из тялото му. Бих се с белите кръвни клетки, нахвърлили се на външния нашественик (тоест на мен) на път към корена на заболяването и сигурно съм успяла да „унищожа“ този корен, когато убих Вожда в хотел „Окура“.
Аомаме успя да се постопли от тези си мисли. Изпълних поставената ми задача. Никак не ми беше лесно и много ме беше страх, но я изпълних хладнокръвно и безгрешно сред всичките там гръмотевици — и нищо чудно — под погледа на Тенго. Изпита гордост от онова, което бе постигнала.
Но ако се придържам към аналогията с кръвта, съвсем скоро ще трябва да навляза — изтощена, вече изпълнила функцията си — в някоя вена. И малко след това да бъда изхвърлена от тялото. Нали това е основното правило, по което работи телесната система — неизбежна съдба. Е, и? Нали сега съм в Тенго, обгърната съм от топлината му, водят ме сърцето му, логиката и правилата му, а може би и езикът, на който пише. Не е ли прекрасно, че съм така приютена в него!
Все още седнала на пода, Аомаме затвори очи. Навря нос в страниците на книгата и вдъхна аромата й — мириса на хартията, мириса на печатарското мастило. Отдаде се безрезервно на потока й и се заослушва за биенето на Тенговото сърце.
Това е царството, рече си.
Готова съм да умра, щом се наложи.
Двадесета глава
(Тенго): Моржа и шапкаря
Нямаше никакво съмнение: луните бяха две.
* * *
Едната беше луната, която си съществува открай време, а другата бе далеч по-малка, зеленикава луна, леко разкривена и светеща много по-слабо. Приличаше на бедно грозно дете, далечен родственик, натрапен на семейството от злощастни събития и нежелан от никого. Но безспорно съществуваше — не бе нито фантом, нито зрителна измама, а си висеше в пространството като останалите небесни тела — солидна маса с ясни очертания. Не самолет, не дирижабъл, не направен от човека спътник, нито изработена на шега луна от папиемаше. Несъмнено си бе скала, заела тихо и упорито своето място в нощното небе, като поставен след дълги размишления препинателен знак или дарена от съдбата бенка.
Тенго прекара няколко минути втренчен в новата луна, сякаш искаше да я предизвика; без да отклонява и за миг погледа си, дори почти без да примигва. Но колкото и да не отлепваше очи от нея, тя отказваше да помръдне. Стоеше си закотвена на нейното си място в небето с тихо, каменно-сърдечно упорство.
Тенго отпусна десния си юмрук и — почти несъзнателно — леко поклати глава. По дяволите! Точно като във „Въздушната какавида“ е! Свят с увиснали една до друга две луни. Появата на нова доота се ознаменува с появата на втора луна.
„Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето“, заръчало бе едно от човечетата на момичето.
Тези думи ги бе написал самият Тенго. По настояване на Комацу бе описал новата луна възможно най-конкретно и подробно. Тъкмо върху тази част от повестта бе положил най-много труд. Видът на новата луна бе почти изцяло Тенгово творение.
А Комацу му каза: „Погледни го от друг ъгъл, Тенго. Читателите ти са виждали безброй пъти небе с една луна, нали така? Но се съмнявам някой да е видял небе с две луни една до друга. Когато в едно повествование вкараш нещо, което повечето читатели изобщо не са виждали, длъжен си да го опишеш с максимална точност и с колкото се може повече подробности“.
Препоръката му бе съвсем смислена.
Без да снема поглед от небето, Тенго пак завъртя глава. Новодобавената луна отговаряше абсолютно по размер и форма на онази, чието описание сам бе измислил. Дори езикът, с който я бе описал, й пасваше почти идеално.
Не може да бъде, мислеше си Тенго. Каква е тази реалност, която имитира литературна творба?
— Не, не може да бъде — каза дори на глас. Или поне се опита. Понеже гласът му почти му отказа. Гърлото му бе пресъхнало, като да бе пробягал огромно разстояние. Изключено е. Та това е фиктивен свят — свят, който в действителност не съществува. Това бе свят във фантастичния разказ, споделян нощ подир нощ от Фука-Ери на Адзами и доработен от самия Тенго. Може ли тогава да се приеме, попита се Тенго, че това е светът от повестта? Възможно ли е да съм напуснал някак си реалния сеят и да съм влязъл в света на „Въздушната какавида“, така както Алиса пада в заешката дупка? Или пък реалният свят да е бил преиначен, че да съответства изцяло на историята във „Въздушната какавида“? И значи ли това, че едновремешният свят — познатият свят само с една луна — вече никъде не съществува? И възможно ли е всичко това да е свързано по някакъв начин със силата на човечетата?
Огледа се с надеждата да намери някакъв отговор, но пред очите му бе само съвършено обикновеният градски жилищен квартал. И не виждаше в него нищо странно или необичайно — нито Царицата на Сърцата, нито Моржа, нито Шапкаря. Не го заобикаляше нищо освен празният пясъчник и люлките, излъчващата стерилна светлина живачна лампа, разперените клони на зелковата, заключената обществена тоалетна и новият шестетажен жилищен блок (в който светеха само четири апартамента), табелата на местната управа, червеният автомат с емблемата на „Кока-кола“, неправилно паркираният стар зелен фолксваген голф, стълбове с жици и в далечината — неонови реклами в основни цветове. Най-обикновен градски шум и най-обикновени светлини. Тенго се бе пренесъл тук, в Коенджи, преди седем години. Не защото толкова му харесваше кварталът, а понеже бе успял да си намери евтина квартира в близост до станцията на метрото, за да му е удобно да пътува до и от местоработата си. И понеже не му се занимаваше да се мести другаде, бе останал. Затова пък бе опознал махалата най-подробно и би трябвало моментално да забележи и най-дребната промяна.
Но кога ли се бе появила новата луна? Тенго не можеше да каже със сигурност. Дали пък луните не са били две от няколко години насам, а той просто не ги е забелязал? Не за пръв път пропускаше да види нещо. Не следеше редовно вестниците, а пък телевизия изобщо не гледаше. Така че имаше сума ти неща, които бяха известни на всички освен нему. Да не би да й се е случило наскоро нещо, заради което луните са се увеличили от една на две? Идеше му да попита първия срещнат: „Извинявайте за необичайния въпрос, но откога луните са две? Просто имах чувството, че може да знаете отговора“. Но нямаше и кого да попита — наоколо не се навърташе дори някоя котка.
Не! Имаше някого! Някъде съвсем наблизо някой забиваше гвоздей с чук в стената. Тряс-тряс, тряс-тряс, тряс-тряс. Звукът доста дълго не спря, явно изключително твърдият пирон отказваше да влезе в изключително твърдата стена. Кой пък се е хванал в този късен час да кове пирони? Озадачен, Тенго се огледа, но не видя наблизо нито стена, нито човек с чук.
Само секунда по-късно осъзна, че чува биенето на собственото си сърце. Възбудено от адреналина, сърцето му помпаше мощни струи кръв из тялото му. И бумтенето отекваше в ушите му.
* * *
Гледката на двете луни му причини лек световъртеж, като да бе нарушила равновесието на нервната му система. Приседна на върха на пързалката, облегна се на парапета и затвори очи, за да му мине. Имаше чувството, че силата на земното притегляне около него се е променила недоловимо. Че някъде се надига прилив, а другаде настъпва отлив. И че хора с безизразни лица се лутат между две състояния — на луди и лунатици.
Така както му се виеше свят, Тенго изведнъж си даде сметка, че много отдавна не му се бе явявала майка му по белия й комбинезон. Почти беше забравил видението, което го бе мъчило в продължение на години. Кога всъщност за последно му се бе привидяла? Не можеше да си спомни точно, но май бе някъде около времето, когато се захвана да пише новия си роман. От този момент нататък по някаква необяснима причина призракът на майка му бе престанал да го тормози.
И вместо това Тенго сега седеше на върха на една пързалка на детска площадка в Коенджи и гледаше двойката луни на небето. Непроницаемият нов свят го бе заобиколил тихо, като шляпаща черна вода. Може би новият проблем бе прогонил стария. И старата позната загадка е била заменена от някаква съвсем нова. При това в тази Тенгова мисъл нямаше и капка ирония. Нито му внушаваше нуждата да се оплаче. Каквото и да е съдържанието на този нов свят, явно нямам друг избор, освен мълчаливо да го приема. Няма място за капризи и щения. Не че имах някакъв избор и в другия свят, в който живях досега. Разлика не съществува. Пък и да поискам да се оплача, рече си, на кого мога да изложа оплакването си?
Твърдият сух бумтеж на сърцето му не спираше, но световъртежът постепенно отмина. Заслушан в шума на сърцето си, Тенго опря глава в парапета на пързалката и пак се загледа в двете луни на небето над Коенджи. Ама че странна гледка — нов свят с нова луна! Всичко е неустановено и в крайна сметка двусмислено. Но поне едно мога със сигурност да кажа, рече си Тенго: каквото и да стане с мен в бъдеще, никога, ама никога няма да приема за обичайна и очевидна тази гледка на увисналите една до друга две луни.
Какъв ли таен пакт бе сключила навремето Аомаме с луната? Тенго си спомни смъртно сериозния поглед в очите й, вперени в луната посред бял ден. Какво е могла да предложи на луната?
И какво ли ми предстои оттук нататък?
На десетгодишна възраст Тенго — уплашеното момче, застанало пред голямата врата на стаята — си беше задавал многократно този въпрос, докато Аомаме не изпускаше ръката му в празната класна стая. И досега си го задаваше. И изпитваше същата тревога, същия страх, същото треперене. Само дето вратата сега бе нова и по-голяма. А луната пак си висеше, само че сега бяха вече две.
Къде би могла да е Аомаме?
От висотата на пързалката Тенго се огледа, но не видя никъде онова, което се надяваше да съзре. Разтвори лявата си длан и затърси ключ към загадката, но не съзря нищо освен дълбоко прорязаните по дланта линии. На хомогенната живачна светлина му заприличаха на каналите по повърхността на Марс, но пак абсолютно нищо не му говореха. Единственото, което успя да научи от едрата си ръка, бе фактът, че се е отдалечил много от десетата си годишнина — стигнал бе чак до върха на пързалката на малката детска площадка в Коенджи, където на небето висяха две луни.
Къде би могла да е Аомаме?, запита се отново Тенго. Къде ли се крие?
„Тя може да е съвсем наблизо, каза му Фука-Ери. До нея може да се стигне пеша.“ Дали, след като е някъде съвсем наблизо, и Аомаме вижда двете луни?
Да, сигурен съм, че ги вижда, мислеше си Тенго. Не че имаше някакви доказателства, но притежаваше мистериозното убеждение, че това наистина е така. Нямаше съмнение, че и тя вижда същото, което вижда и той. Сви лявата си ръка в стегнат юмрук и така удари повърхността на пързалката, че чак го заболя.
И точно затова няма начин да не стане: няма начин да не се срещнем някъде съвсем наблизо до това място. Някой преследва Аомаме и тя се крие като ранена котка. Не ми остава много време да я търся. Но къде би могла да е? Тенго нямаше никаква представа.
— Хо-хо! — провикна се ритмуващият.
— Хо-хо! — добавиха в хор останалите шест.
Двадесет и първа глава
(Аомаме): Какво да предприема?
Вечерта Аомаме излезе на балкона по чехли и сив спортен екип да огледа луните. В ръката си държеше чаша какао. Отдавна не й се беше припивало какао, но желанието я посети, когато видя в кухненския шкаф тенекиена опаковка на „Ван Хутен“. Двете луни — голямата и малката — висяха в идеално чистото югозападно небе. Но вместо да въздъхне, Аомаме тихо изпъшка. От въздушна какавида се е родила доота, вследствие на което на небето вече има две луни. И 1984 година е подменена от 1Q84-та. Старият свят е изчезнал и тя никога повече няма да се върне в него.
Седнала на балконския стол, Аомаме посръбваше от какаото, гледаше с присвити очи двете луни и се мъчеше да си спомни някои неща от стария свят. Но успяваше да се сети единствено за останалия в апартамента й фикус в саксията. Къде ли е той сега? Дали Тамару се грижи за него, както й обеща? Разбира се. По този въпрос няма смисъл да се тревожа, рече си Аомаме. Тамару винаги държи на думата си. Може да те убие, без окото да му мигне, ако се налага, но дори и тогава ще продължи да се грижи за фикуса ти.
Но какво пък толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?
Та той почти не присъстваше в мислите й до деня, в който го заряза в апартамента. Беше си най-обикновен жалък на вид фикус с матовозелен цвят; болнавостта му си личеше от пръв поглед. На разпродажбата му бяха сложили етикет за 1800 йени, но продавачът моментално свали цената на 1500 и ако на Аомаме й се пазареше, можеше и още да я смъкне. Явно от сума ти време си стоеше непродаден. Докато го мъкнеше към дома си Аомаме се ядоса, че се е поддала на импулса да го купи — не само заради нещастния му вид и неудобството около пренасянето му, но и защото бе купила живо същество.
За пръв път в живота си се бе сдобила с живинка. Дотогава си нямаше нито домашно животно, нито цвете в саксия — нито си беше купувала, нито някой й бе подарявал подобно нещо. За пръв път щеше да дели дома си с нещо, което притежаваше свой собствен живот. Когато за пръв път видя малките златни рибки в хола на вдовицата, която ги бе купила за Цубаса от уличния панаир предната вечер, на Аомаме изведнъж й се бе приискало и тя да си има рибки — лично нейни. Не можеше да отлепи погледа си от тях. Откъде се бе появило такова желание у нея? Да не би пък да завиждаше на Цубаса? Никой в живота й не бе й купил нищо от уличен панаир — да не говорим, че и никой не я бе водил на такъв. Родителите й — предани членове на „Обществото на свидетелите“, придържащи се стриктно към библейското учение — гледаха с презрение и избягваха всякакви светски събития от този род.
Тъкмо тогава Аомаме си науми да мине през магазина за преоценени стоки в квартала й в Джиюгаока, където продаваха такива рибки. Щом никой не ще да й купи златна рибка в аквариум, сама ще си я купи. Че какво му е лошото?, питаше се. Вече съм зряла тридесетгодишна жена, живея самостоятелно в апартамент и имам куп пари, скътани в касетата ми в трезора. Притрябвало ми е да искам нечие разрешение, че да си купя една проклета златна рибка.
Но в мига, в който стигна до щанда за домашни любимци и видя как живата златна рибка плува из аквариума и размахва дантелената си опашка, Аомаме усети, че е неспособна да си купи такова нещо. Просто реши, че не е редно човек да даде пари, за да придобие собственост върху друг жив организъм. Сети се и за своето детство. Златната рибка беше безпомощна пленница, осъдена да прекара целия си живот зад стъклената си преграда. Самият факт, изглежда, ни най-малко не я притесняваше. Надали й се ходеше другаде. Но мисълта сериозно глождеше Аомаме.
Интересно защо не я бе споходила същата мисъл, докато гледаше двете рибки в хола на вдовицата. Те тъй елегантно си плуваха в кръглото аквариумче с танцуващите в него слънчеви лъчи. Тогава мисълта да живее заедно със златна рибка й се беше сторила безкрайно примамлива. Рибката щеше да обогати до известна степен живота й. Но като съзря златната рибка на щанда за домашни любимци в магазина за преоценени стоки до гарата, на Аомаме само й спря дъхът. Не. Изключено е! Не мога да държа у дома златна рибка!
Точно в този миг окото й се спря върху самотния фикус в ъгъла на магазина — натикан там едва ли не за да не го забележиш, скрит като изоставено сираче. Поне на Аомаме така й се стори. Нямаше нито ярък цвят, нито блясък, а и по форма бе разкривен, но тя го купи почти без да се замисли — не защото й хареса, а защото се почувства длъжна да го направи. После, след като го постави на пода у дома си, всъщност много рядко го поглеждаше, освен в редките случаи, в които го поливаше.
Но ето че сега — след като го бе зарязала и си даваше сметка, че няма никога вече да го види — Аомаме не преставаше да се тревожи за растението. Яко се намръщи, както често правеше, когато й идеше да изкрещи от объркване: разтягаше всеки мускул на лицето си дотолкова, че заприличваше на съвсем друг човек. След като спря да криви физиономията си по всички възможни начини, Аомаме най-после възвърна нормалния си вид.
Какво толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?
* * *
Така или иначе, знам със сигурност, че Тамару ще се грижи добре за него. Свикнал е да обича и да се грижи за живи същества. За разлика от мен. Към кучетата се отнася така, сякаш са негово второ „аз“. Да не говорим, че в свободното си време се грижи най-старателно и за градината на вдовицата. Докато е бил в сиропиталището, е рискувал живота си, за да защитава по-малко момче с увредени способности. Аз на такова нещо не съм способна, мислеше си Аомаме. Не мога да се нагърбвам с отговорност за чужд живот. Стига ми и бремето на моя си и собствената ми самота.
Като си помисли за „самота“, Аомаме се сети за Аюми.
Някой я е приковал с белезници към леглото в хотел за любовни срещи, изнасилил я е жестоко и накрая я е удушил с колан от хавлия. Доколкото й беше известно, извършителят все още не беше заловен. Аюми си имаше семейство и колеги, но бе самотна — толкова самотна, че това я доведе до ужасната й смърт. А аз не направих нищо да й помогна. Ясно беше, че очакваше нещо от мен. Но аз си имах своите си тайни — и своята си самота, — които трябваше да опазя. Нямаше начин да ги споделя с Аюми. Защо тя тъкмо мен си бе избрала между всичките хора на този свят?
Аомаме затвори очи и си представи фикуса в саксията, който бе останал в празния й апартамент.
Какво толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?
* * *
Аомаме прекара следващите няколко минути в плач. Какво ми става?, зачуди се и поклати глава. Напоследък само рева. А най-малко имаше нужда от това. Но не успяваше да спре сълзите. Раменете й потръпваха. Нищо не ми остана. Всичко ценно, което притежавах, изчезна — едно по едно. Всичко си отиде — освен топлия ми спомен за Тенго.
Престани да плачеш, укори се сама Аомаме. Та нали съм вътре в Тенго, като онези учени от „Фантастично пътешествие“. Точно така му беше заглавието — „Фантастично пътешествие“16! Доволна, че си е спомнила името на филма, Аомаме се успокои и престана да плаче. Колкото и сълзи да пролея, те нищо няма да решат. Трябва пак да стана хладнокръвната твърда Аомаме. Кой иска това да стане? Аз го искам. Огледа се. На небето все още имаше две луни.
„Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето“ — заръчало бе едно от човечетата — тънкогласото.
— Хо-хо! — обадило се бе ритмуващото.
* * *
Точно в този миг Аомаме забеляза нещо: не бе единствената, загледана в луната. Отсреща на детската площадка имаше някакъв млад мъж. Седеше най-отгоре на пързалката и гледаше в същата посока. И той като мен вижда две луни, усети тя интуитивно. Няма грешка: и той вижда онова, което виждам и аз. И той вижда, че на този свят има две луни. Но пък Вожда твърдеше, че не всички на този свят могат да виждат двете луни.
Нямаше място за съмнение: и този едър млад мъж гледаше двойката луни на небето. Готова съм да се обзаложа на всичко. Усещам го. Седи той там и гледа голямата жълта луна, а до нея — по-малката, разкривената, с цвят на зелен мъх. И имам чувството, че се мъчи да проумее смисъла на видяното. Дали и той не се е озовал случайно в 1Q84 година? И сега е объркан, недоумяващ смисъла на този нов свят. Няма начин да е друго. Само заради това се е покатерил тази вечер навръх пързалката, за да наблюдава сам луните, да прехвърля различните възможности и всички хипотези, които могат да му минат през ум, и да ги изследва най-подробно.
А може и изобщо да не съм права. Може да е човек на Сакигаке. И да ме следи.
При тази мисъл пулсът й скочи. Дясната й ръка посегна несъзнателно към пистолета под ластика на долнището и стисна дръжката му.
Но пък не долавяше и някакво напрежение или настойчивост в стойката му, нито нещо, което да подсказва склонност към насилие. Просто си седеше там сам-самичък, опрял глава в парапета и загледан право в луните на небето, погълнат от собствените си мисли. Аомаме седеше на балкона си на третия етаж, а той бе долу, под нея. Тя проточи врат и взе да го наблюдава през процепа между непрозрачните пластмасови плоскости, с които бе обграден балконът, и горния му парапет. Дори да вдигнеше поглед към нея, той надали щеше да я види; а и очевидно бе напълно погълнат от небесната гледка, за да забележи, че някой го наблюдава.
Аомаме си наложи спокойствие и бавно изпусна насъбралия се в гърдите й въздух. Отпусна пръстите си и ги махна от дръжката на пистолета. И от заетата вече позиция продължи да наблюдава младия мъж. Оттук успяваше да види единствено профила му. Живачната лампа над детската площадка го къпеше в ярката си светлина. Беше висок човек с широки рамене, с твърда на вид късо подстригана коса и носеше тениска с дълги, навити до под лактите ръкави. Не личеше да е особено красив, но чертите му бяха хубави, солидни, а и формата на главата му не бе никак лоша. Ако беше малко по-стар и с по-оредяла коса, можеше да мине и за красавец. И изведнъж Аомаме осъзна:
Това е Тенго.
Не, изключено е, помисли си веднага след това. И завъртя рязко глава няколко пъти. Няма начин. Сто на сто греша. Нещата не се случват така. Но й стана невъзможно да диша нормално. И тялото й не желаеше да й се подчинява. Мисълта и действията й отказваха напълно да влязат в синхрон. Трябва пак хубаво да го огледам, рече си, но неизвестно защо, не успяваше да фокусира погледа си. Най-неочаквано зрението на дясното й око взе да се различава коренно от това на лявото. И тя несъзнателно разкриви лице.
Какво да предприема?
Стана от балконския стол и безпомощно се огледа. После се сети, че в шкафа е видяла малък бинокъл „Никон“, и отиде да го вземе. Върна се бързо на балкона и насочи бинокъла към пързалката. Младият мъж още беше там. В същата поза, с вперен в небето поглед. Фокусира с треперещи пръсти бинокъла и взе да разглежда със затаен дъх, съсредоточено, профила му. Нямаше място за съмнение: наистина беше Тенго. Въпреки изминалите двадесет години беше убедена: не можеше да е друг освен него.
Най-много обаче я изненада това, че външността на Тенго почти не се беше променила от онази на десетгодишното момче, сякаш десетгодишното момче се бе превърнало директно в тридесетгодишен мъж. Не че видът му беше детински. Тялото и главата му бяха, разбира се, много по-големи в сравнение с едно време, а и чертите му бяха черти на зрял мъж. И изражението му бе станало по-задълбочено. Положените върху коленете му ръце бяха едри и силни — съвсем различни от ръката, която бе сграбчила двадесет години по-рано в класната стая в основното училище. Но в същото време аурата, която физическото му присъствие излъчваше, си беше същата. Солидното му масивно тяло й даваше някакво дълбоко, естествено усещане за топлота и сигурност. Изпита могъщото желание да допре буза до гръдта му и то я изпълни с радост. Седеше си той на детската пързалка, загледан в небето, втренчен право в онова, което гледаше и тя — двете луни. Да, възможно е да виждаме едни и същи неща.
Какво да предприема?
* * *
Нищо не й идваше на ум. Остави бинокъла в скута си и сви юмруци — толкова силно, че ноктите й се забиха в кожата. Стиснатите й юмруци леко трепереха.
Какво да предприема?
Заслуша се в накъсаното си дишане. И докато се усети, тялото й сякаш се разцепи по средата на две. Едната й половина бе готова да приеме, че пред нея е самият Тенго. Другата половина обаче го отричаше и се мъчеше да се самоубеди, че всичко това не се случва. Двете противоположни сили се блъскаха в нея и всяка се мъчеше да я увлече след себе си. Имаше чувството, че всяка частица от плътта й се разкъсва на две заедно с всички стави и че костите й се разтрошават.
Идеше й да се втурне към детската площадка, да се покатери на пързалката и още там да заговори Тенго. Но какво щеше да му каже? Та тя в момента не можеше дори да помръдне мускулите на устата си. Дали щеше да успее да изкара оттам поне няколко думи? „Казвам се Аомаме. Преди двадесет години те хванах за ръка в една класна стая в основното училище в Ичикава. Помниш ли ме?“ Това ли щеше да му каже? Нима нямаше по-подходящи думи?
Другата Аомаме обаче й заповядаше: „Стой си скрита тук, на балкона. Нищо друго не можеш да направиш. Много добре знаеш. Нали снощи сключи сделка с Вожда: да спасиш Тенго и да му помогнеш да оцелее на този свят, като се откажеш от собствения си живот. Това в най-общи линии бе направената сделка. Договорът е сключен. Ти изпрати Вожда на другия свят и се съгласи да пожертваш живота си. Каква полза би могла да имаш сега да видиш Тенго и да разговаряш с него за миналото? А и какво ще направиш, ако се окаже, че той не те помни или си останала в спомените му само като «онова странно момиче, което четеше гадните си молитви»? Как ще се чувстваш тогава, когато тръгнеш към своята смърт?“
От тази мисъл отново се вцепени. И взе да трепери неконтролируемо, сякаш бе настинала жестоко и усещаше как замръзва до мозъка на костите си. Обгърна се с ръце и остана така известно време, но без да снема дори за миг очите си от седналия на пързалката и загледан в небето Тенго. Боеше се да не изчезне в мига, в който погледнеше другаде.
Копнееше Тенго да я поеме в обятията си и да я милва с едрите си ръце. Мечтаеше да усети с цялото си тяло топлината му, а той да я гали от глава до пети и да я сгрява. Да ми отнеме онзи студ, който чувствам в дълбините на тялото си. Искам го да влезе в мен и да ме разбърка с всичка сила, като лъжичка в чаша какао, бавно, до дъното. И ако направи всичко това, няма да имам нищо против да умра веднага, на място. Наистина.
* * *
Но нима това е истината?, запита се Аомаме. Та нали, ако това се случи, може вече да не искам да умирам, а да остана при него за вечни времена. Току-виж желанието ми да умра се изпарило като капка роса под сутрешното слънце. Или пък ми се прииска да го убия — да го застрелям първо с „Хеклер & Кох“-а, а после да си пръсна и аз черепа. Изобщо не мога да предскажа какво ще стане и на какво ще съм способна.
Какво да предприема?
Аомаме не бе в състояние да реши. Отиде в банята и изтри следите от сълзите си. Огледа се в огледалото и бързо оправи косата си. Лицето й на нищо не приличаше. Очите й бяха кървясали. Облечена бе отвратително — избелял жарсен спортен екип със странна издутина отзад, там, където бе напъхала деветмилиметровия автоматичен пистолет под ластика. Нима така ще се представи пред мъжа, по когото изгаря от двадесет години? Защо не си беше облякла нещо по-свястно? Сега вече бе късно. Нямаше време за преобличане. Нахлузи чифт маратонки, взе на бегом по аварийната стълба трите етажа до долу, прекоси улицата, отиде на детската площадка и се отправи към пързалката, но там нямаше и помен от Тенго. Окъпаният от изкуствената светлина на живачната лампа връх на пързалката бе безлюден — по-тъмен, по-студен и по-празен от обратната страна на луната.
Да не би пък да беше халюцинация?
Никаква халюцинация не беше, рече си останалата без дъх Аомаме. Няма съмнение, че само допреди секунди Тенго беше тук. Покатери се върху пързалката и се огледа във всички посоки. Нямаше жива душа. Но той не може да се е отдалечил чак толкова. Тука беше допреди няколко минути — четири, най-много пет. Ако се затичам, ще успея да го настигна.
Но Аомаме се отказа. Почти насила се спря. Не, не бива. Не знам дори в коя посока е поел оттук. Най-малко ми е дотрябвало да търча безцелно цяла нощ по улиците на Коенджи. В никакъв случай не бива да го правя. Докато Аомаме се двоумеше на балкона, Тенго бе слязъл от пързалката и си бе отишъл. То, като се замислиш, явно съдбата ми го е отредила. Колебах се, колебах се и за миг изгубих способността си да разсъждавам, а в това време Тенго си е заминал. Точно това ми се случи.
А може и да е за добро, мислеше си Аомаме. Може това да е най-добрият вариант. Но поне успях да открия Тенго. Току-що го видях на отсрещната страна на улицата. И се разтреперих от мисълта, че може да ме прегърне. Макар и само за броени секунди успях да изживея тази мощна радост и очакване. Затвори очи, хвана се за парапета на пързалката и прехапа устна.
После приседна в позата, в която и Тенго бе седял. И вдигна очи към югозападното небе, където двете луни — голямата и малката — си висяха една до друга. А само преди минути бе наблюдавала Тенго от балкона на апартамента си, където силното й колебание сякаш продължаваше да витае.
1Q84 — това е името, дадено на този свят. Влязла съм, без да искам, в него преди шест месеца, а сега най-умишлено се готвя да го напусна. Но Тенго ще остане тук дори след като мен ме няма. Естествено, нямам никаква представа как този свят ще се отрази на Тенго. Няма как да остана с него до края. Но какво от това? Нали ще умра за него! Нямах възможността да изживея собствения си живот — тази възможност поначало ми е била отнета. Но пък ще имам възможността да умра заради него. И това ми стига. Да умра с усмивка на лице.
И това не е никаква лъжа.
* * *
Аомаме се напъваше да усети поне нещо мъничко останало от присъствието на Тенго на върха на пързалката, но не долови абсолютно никаква топлина. Нощният вятър — предвестник на есента — вееше през листата на зелковата и бе замел всички следи от Тенго. Но Аомаме все пак остана да седи там и да гледа двете луни, къпещи я в своята странна, лишена от емоции светлина. Звуците на града се сливаха в един общ шум, обгръщащ я със своя басо континуо17. Сети се за паячетата, оплели мрежи по аварийната стълба на градската високоскоростна магистрала. Дали са живи още и дали поддържат мрежите си?
После се засмя.
Готова съм, рече си. Предприела съм всичко необходимо.
Оставаше й обаче да посети едно определено място.
Двадесет и втора глава
(Тенго): Докато на небето има две луни
След като слезе от пързалката и напусна детската площадка, Тенго се зашля безцелно из Коенджи, почти без да усеща как минава от една улица на друга. Мъчеше се да сложи в ред обърканите мисли в главата си, но в момента не му се удаваше да размишлява стегнато — най-вероятно поради разнообразието от мисли, които го бяха занимавали, докато седеше на пързалката: за увеличения брой на луните, за кръвните връзки, за новата глава в живота му, за опияняващо реалистичното му видение, за Фука-Ери и „Въздушната какавида“ и за Аомаме, която, изглежда, се криеше някъде наблизо. Поради тази бъркотия в главата му Тенго усети как способността му да се съсредоточава е поставена на крайно изпитание. Прищя му се просто да си легне и да заспи дълбоко. Пък на сутринта да продължи мисловният процес. Сега, колкото и да се напъваше, нищо нямаше да му стане по-ясно.
У дома завари Фука-Ери, седнала на бюрото му, да подостря внимателно моливи с малко джобно ножче. Тенго държеше постоянно десет молива в моливника си, но сега видя поне двадесет. И то — красиво подострени. Не беше виждал през живота си по-красиво подострени моливи, с остри като игли връхчета.
— Търсиха те по телефона — каза Фука-Ери, докато опитваше с пръст остротата на поредния молив. — От Чикура.
— Нали ти казах да не вдигаш телефона!
— Но те те търсеха по важна работа.
Явно от самия звън бе заключила, че е нещо важно.
— За какво? — попита Тенго.
— Не казаха.
— Но се обаждаха от санаториума в Чикура, нали?
— Искат да се обадиш.
— Аз ли да им се обадя?
— Още днес. Независимо по кое време.
— И предполагам, че не са си оставили номера — изпъшка Тенго.
Тя обаче го беше запомнила. Тенго си го записа. Погледна часовника. Беше 8:30.
— Кога се обадиха?
— Преди малко.
Тенго се отби в кухнята и изпи чаша вода. Опря длани в ръба на мивката, затвори очи и се убеди, че мозъкът му функционира нормално. После вдигна телефона и набра номера. Най-много да е починал баща му. Явно ставаше дума за някакъв жизненоважен въпрос. Иначе нямаше да го търсят в такъв късен час.
Вдигна някаква жена. Тенго й каза името си и спомена, че се обажда по тяхно искане.
— Синът на господин Кавана ли е?
— Да — отвърна Тенго.
— Съвсем наскоро се запознахме.
Пред очите му се появи образът на сестрата на средна възраст с металните рамки на очилата. Но не можа да се сети за името й. Изрече няколко любезни приказки, след което добави:
— Предполагам, че вие сте ми позвънили преди малко.
— Да, аз бях. Изчакайте така да ви свържа със завеждащия лекар, за да разговаряте директно с него.
Тенго долепи слушалката към ухото си и чака, и чака да вдигне докторът. Имаше чувството, че цял живот ще слуша „У дома на пасбището“. Затвори очи и си представи санаториума на брега на полуостров Босо. Плътно сплетените клонаци на боровете, люлени от морския бриз, безкрайният рев на прибоя откъм Тихия океан. Притихналото фоайе без посетители. Звукът от търкалящи се по коридора колички. Изпечените от слънцето завеси. Старателно огладените бели сестрински униформи. Рядкото изветряло кафе в столовата. Докато най-сетне докторът се обади.
— Извинявайте за забавянето, но ме викнаха за един спешен случай.
— Няма проблем — каза Тенго. И се напъна да си представи как изглеждаше лекарят на баща му, докато в един момент не се сети, че всъщност никога не го е виждал. Явно мозъкът му още не функционираше нормално. — Нещо с баща ми ли се е случило?
Докторът направи кратка пауза, после отговори:
— Не, конкретно днес нищо не се е случило, но напоследък състоянието му поначало не е добро. Съжалявам, но ми се налага да ви съобщя, че баща ви е в кома.
— В пълно безсъзнание ли искате да кажете?
— Точно така.
Тенго се напъна да пришпори мозъка си.
— Да не би да е имал някакъв пристъп, който да е предизвикал комата?
— В интерес на истината — не — отвърна лекарят с голямо затруднение. Тенго зачака. — Трудно ще ми е да ви го обясня по телефона, но баща ви всъщност не страда от нищо конкретно — нито от рак, от пневмония или някаква друга болест, която бихме могли да диагностицираме. От медицинска гледна точка не намираме у него никакви характерни симптоми. Не знаем каква е причината, но в случая с баща ви наблюдаваме видимо отслабване на естествената му сила за живот. И след като не знаем причината, не знаем и какво лечение да му предпишем. Продължаваме да го храним венозно, но това е само противодействие срещу симптомите.
— Може ли да ви задам един съвсем прям въпрос? — попита Тенго.
— Разбира се.
— Да не искате да ми кажете, че баща ми няма да живее дълго?
— Напълно възможно е, ако остане в сегашното си състояние.
— Тоест той линее от старост, така ли?
Лекарят издаде някакъв неясен звук, после рече:
— Баща ви още няма седемдесет години, така че още не му е време да „линее от старост“. Поначало е в добро здраве. Не откриваме у него нищо освен определено когнитивно разстройство. На периодичните замервания на силата, които му правим, показва доста добри резултати. Така че не намираме никакъв конкретен проблем.
Тук докторът млъкна, после продължи:
— Но всъщност… като го наблюдавам напоследък… от известно време може да се каже, че е налице в известна степен едно „линеене от старост“, както вие се изразихте. Физическите му функции като цяло са се влошили и сякаш е загубил желанието да живее. А това са симптоми, които обикновено не се проявяват, докато пациентът не наближи деветдесет. На такава възраст често може да се види пациент, комуто е омръзнало да живее и съответно престава да прави усилия да поддържа жизнеността си. Но не мога да си обясня появата на такова нещо в мъж на шестдесет и нещо години като господин Кавана.
Тенго прехапа устна и се замисли върху чутото.
— Откога е в кома? — попита.
— От три дни — отговори лекарят.
— Искате да кажете, че не се е пробуждал от три дни?
— Нито веднъж.
— И жизнените му показатели постепенно се влошават, казвате?
— Не драстично — рече лекарят. — Но както вече ви споменах, нивото на жизнените му сили спада постепенно, но видимо — така както влакът намалява скорост, преди да започне да спира.
— Колко още му давате?
— Не мога категорично да кажа. Но ако продължава така, в най-лошия случай му остава поне още една седмица.
Тенго премести ръката си върху слушалката и пак прехапа устна.
— Още утре ще дойда. И да не бяхте се обадили, аз възнамерявах скоро да го посетя. Но ви благодаря, че ми се обадихте. Много съм ви задължен.
Думите му, изглежда, донесоха облекчение на доктора:
— Заповядайте, заповядайте! Колкото по-рано го видите, толкова по-добре. Дори да не може да говори, убеден съм, че ще ви се зарадва.
— Но той не е в съзнание, казвате?
— Точно така. Не е в съзнание.
— Как мислите, дали изпитва болка?
— Засега най-вероятно — не. Това е единствената положителна страна на ситуацията. Спи дълбоко.
— Много ви благодаря.
— Да ви кажа право, господин Кавана, грижите по баща ви не бяха никак големи. Никого не е затруднил.
— Той поначало си е такъв — каза Тенго.
И като благодари още веднъж на лекаря, затвори.
* * *
Тенго претопли кафето си и седна да го пие на кухненската маса срещу Фука-Ери.
— Утре заминаваш — попита Фука-Ери.
Тенго кимна:
— Утре сутринта ще трябва да хвана влака и пак да ходя до котешкия град.
— Ще ходиш в котешкия град — попита Фука-Ери без всякакво изражение.
— А ти ще ме чакаш тук — попита я Тенго. Покрай Фука-Ери и той бе свикнал да задава въпросите си без въпросителна интонация.
— Ще те чакам тук.
— Ще ходя сам в котешкия град — рече Тенго и отпи от кафето. Но изведнъж се сети да я попита: — Ти нищо ли не искаш за пиене?
— Бяло вино, ако ти се намира.
Тенго отвори хладилника да провери дали му е останало изстудено бяло вино. Някъде навътре откри бутилката шардоне с глиган на етикета, която бе купил наскоро от една разпродажба. Издърпа тапата, наля чаша и я постави пред Фука-Ери. После, след известно колебание, сипа и на себе си. Настроението му категорично изискваше не кафе, а вино. Стори му се възстудено и леко възсладко, но алкохолът поуталожи нервите му.
— Значи, утре отиваш в котешкия град — пак попита Фука-Ери.
— Още с първия влак — рече Тенго.
И като гаврътна останалото вино в чашата, Тенго се сети как бе еякулирал в тялото на красивото седемнадесетгодишно момиче, което сега седеше насреща му. Беше се случило едва предната нощ, а вече му се струваше, че е станало в някакво далечно минало — почти историческо събитие. Но пък усещането за станалото продължаваше да живее ярко у него.
— Луните са се увеличили на брой — каза Тенго, сякаш и споделяше някаква тайна, и бавно завъртя винената чаша в ръката си. — Когато погледнах небето преди малко, на него имаше две луни — една голяма, жълта, и една по-малка, зелена. Може отдавна да са били две, но досега не ги бях забелязал. Едва преди малко им обърнах внимание.
Фука-Ери не намери за нужно да отговори във връзка с факта, че броят на луните се е увеличил, нито, доколкото можа да установи Тенго, прояви някаква изненада от тази вест. Дори изражението на лицето й не се промени. И обичайното кратко повдигане на рамене не последва даже. Явно за нея това не беше никаква новост.
— Не е нужно да ти напомням, че появата на две луни на небето е същото като в света на „Въздушната какавида“ — каза Тенго. — И че новата луна е точно такава, каквато съм я описал там — и на размер, и на цвят.
Фука-Ери пак не намери какво да каже. Никога не отговаряше на въпроси, които не се нуждаеха от отговор.
— Защо според теб е станало това? Как изобщо е могло да се случи?
И пак никакъв отговор.
Тенго реши да й зададе директен въпрос:
— Означава ли това, че сме влезли в света, описан във „Въздушната какавида“?
Фука-Ери прекара няколко секунди в старателно изучаване на ноктите на ръцете си. После отвърна:
— Понеже заедно написахме книгата.
Тенго постави винената чаша върху масата. После попита Фука-Ери:
— Ние написахме „Въздушната какавида“ и я издадохме. Със съвместни усилия. А след като книгата стана бестселър, цялата информация за човечетата, за мазите и дохтите стана обществено достояние. В резултат на което ние двамата с теб сме навлезли в този наскоро променен свят. Това ли искаш да кажеш?
— Ти действаш като приемник.
— Аз действам като приемник — повтори той думите й. — Вярно, писах за приемници във „Въздушната какавида“, но и тогава нищо не разбирах от тези работи. И какво по-конкретно върши приемникът?
Фука-Ери леко поклати глава, в смисъл че не може да му обясни.
„Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“, беше казал баща му.
— Най-добре ще е да сме заедно, докато я намериш — рече Фука-Ери.
Тенго се взря в лицето и с надеждата да разчете изражението му, но, както винаги, там нямаше изражение за разчитане. Извърна несъзнателно глава да погледне през прозореца, но оттам не се виждаха никакви луни, а само грозни пресукани снопове жици.
— Човек трябва ли да притежава някаква специална дарба, за да действа като приемник?
Фука-Ери леко раздвижи брадичката си нагоре-надолу, в смисъл, че известен талант действително е необходим.
— Но „Въздушната какавида“ поначало бе твоя творба, която ти бе измислила от самото начало. Дошла е отвътре от теб. Аз просто се съгласих да я пооправя стилово. Чисто техническа дейност.
— Понеже заедно написахме книгата — пак повтори Фука-Ери.
Тенго несъзнателно притисна слепоочията си с пръсти:
— Да не искаш да кажеш, че още оттогава съм действал в ролята на приемник, без изобщо да го съзнавам?
— Отпреди това — рече Фука-Ери. И насочи десния си показалец първо към себе си, после към Тенго. — Аз съм възприемник, а ти си приемник.
— С други думи, ти „възприемаш“ нещата, а аз ги „приемам“, така ли?
Фука-Ери кимна леко.
— Значи, си знаела, че съм приемник или че притежавам специалната дарба да съм приемник, и затова си ме оставила да пренапиша „Въздушната какавида“. Тоест чрез мен си превърнала възприетото от теб в книга. Така ли?
Никакъв отговор.
Тенго разпусна намръщеното си лице. После се взря в очите на Фука-Ери и каза:
— Все още не мога да посоча точния момент, но подозирам, че тъкмо по това време вече съм влязъл в този свят с две луни. Но просто досега не съм обърнал внимание на този факт. Нямал съм повод да погледна нощното небе и затова не съм забелязал, че броят на луните се е увеличил. Така е било, нали?
Фука-Ери продължаваше да мълчи. Мълчанието й висеше неподвижно като фина прах във въздуха — посята само секунди преди това от ято молци, долетели от някакво специално пространство. Известно време Тенго разглеждаше носещите се из въздуха прашни частици. Имаше чувството, че се е превърнал в отлежал два дни вечерен вестник. Нова информация се появяваше всеки ден, ден след ден, а той май беше единственият, който не подозираше за нея.
— Причините и следствията май са се объркали напълно — каза Тенго, възстановил душевното си равновесие. — Не мога да разбера кое е било първо и кое — второ. Но, така или иначе, вече сме в този нов свят.
Фука-Ери вдигна лице и впери поглед в очите на Тенго. Може и да си внушаваше, но му се стори, че долавя в очите й намек за нежност.
— А пък и първоначалният свят повече не съществува — рече Тенго.
Фука-Ери сви леко рамене:
— Ще продължим да живеем тук.
— В света с двете луни ли?
Фука-Ери не отговори на този въпрос. Красивото седемнадесетгодишно момиче само стисна устните си в идеално права линия и впери очи в Тенговите — по абсолютно същия начин, по който Аомаме бе вперила поглед в очите на десетгодишния Тенго в празната класна стая: със силно, дълбоко умствено съсредоточаване. Тенго имаше чувството, че под напрегнатия поглед на Фука-Ери току-виж се превърнал в камък, а оттам — в новата луна — разкривената луна. Само след миг обаче погледът на Фука-Ери най-после омекна. Вдигна дясната си ръка и притисна пръсти към слепоочието си, сякаш се мъчеше да прочете собствените си тайни мисли.
— Ти търсеше някого — попита момичето.
— Да.
— Но не си я намерил.
— Не, не съм.
Не беше намерил Аомаме, но затова пък беше открил двете луни. А то бе станало, понеже бе послушал Фука-Ери да се разрови дълбоко в паметта си, в резултат на което му бе дошла идеята да погледне луната.
Погледът на момичето стана още по-мек. Тя отпи от виното си, задържа го в устата си известно време и едва тогава преглътна внимателно, както насекомо пие роса.
— Според теб тя се крие някъде — рече Тенго. — Което ще рече, че няма да е лесно да я намеря.
— Не бива да се тревожиш.
— Не бива да се тревожа — повтори като ехо думите й Тенго.
Фука-Ери кимна емфатично.
— Искаш да кажеш, че ще я намеря ли?
— Тя ще те намери — каза Фука-Ери с глас като бриз, прелитащ над поле с мека трева.
— Тука, в Коенджи ли?
Фука-Ери наклони леко главата си — в смисъл, че не знае.
— Някъде — рече.
— Някъде на този свят — каза Тенго.
Фука-Ери кимна леко:
— Докато на небето има две луни.
Тенго обмисли чутото за секунда, после с известно примирение призна:
— Май нямам друг избор, освен да ти повярвам.
— Аз възприемам, ти приемаш — отбеляза замислено Фука-Ери.
— Ти възприемаш, аз приемам — повтори Тенго.
Фука-Ери кимна.
И затова ли се съединихме тялом?, прищя му се да я попита. През онази дива буря снощи. Какъв беше смисълът на този акт? Но не й зададе въпросите си, понеже му се сториха неуместни, а пък и знаеше, че тя никога няма да му отговори.
Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш, беше казал баща му някъде.
— Ти възприемаш, аз приемам — пак повтори Тенго. — Така е станало и докато пренаписвах „Въздушната какавида“.
Фука-Ери поклати глава. Бутна назад косата си и разкри едно красиво ушенце, сякаш вдигна антената на предавател:
— Не е същото. Ти се промени.
— Променил съм се — повтори Тенго.
Фука-Ери кимна.
— И как точно се промених?
Фука-Ери се загледа дълго във винената чаша в ръката си, сякаш съзираше в нея нещо важно.
— Ще разбереш, когато стигнеш в котешкия град — каза красивото момиче. После, с все още видимо ухо, отпи от чашата бяло вино.
Двадесет и трета глава
(Аомаме): Вкарай тигъра в резервоара си
Аомаме се събуди малко след шест сутринта. Денят бе ясен, прекрасен. Направи си каничка кафе, препече филийки и си свари яйце. Докато закусваше, провери дали по телевизията не говорят вече за смъртта на вожда на Сакигаке. А те явно се бяха отървали тайно от трупа, без да съобщят в полицията. Е, и? Мъртвецът си е мъртвец, както и да се отървеш от него.
В осем си взе душ, разреса старателно косите си пред огледалото в банята и си мацна едва забележим слой червило. Обу чорапи. Облече бялата копринена блузка, която висеше в гардероба, и завърши тоалета си със стилното костюмче на „Джунко Шимада“. Докато подскачаше и се гънеше, та сутиенът с подплънките и банелите да прилепне по-добре по тялото й, пак взе да си мечтае гърдите й да бяха поне мъничко по-големи. Досега, когато се оглеждаше, тази мисъл й бе минавала най-малко 72 000 пъти. Е, и? Свободна съм да си мисля каквото си искам, колкото пъти си искам. Дори днес да ми е 72 001-вият път, какво от това? Докато съм жива, мога да си мисля каквото си искам, когато си искам, както си искам и колкото пъти си искам, и никой копче не може да ми каже. Обу си обувките с високите токчета на „Шарл Журдан“.
Изправи се пред огледалото в цял ръст до входната врата на апартамента — да се убеди, че тоалетът й е безупречен. Вдигна леко едното рамо — да види доколко би наподобявала на Фей Дънауей в „Аферата «Томас Краун»“. В този филм Дънауей играеше ролята на хладнокръвен частен детектив, занимаващ се със застрахователни измами — жена, остра като леден бръснач, а отгоре на всичко особено сексапилна в деловия си костюм. Аомаме, разбира се, изобщо нямаше външността на Фей Дънауей, но въздействието, което излъчваше, бе доста сходно — или поне не се отличаваше коренно. Беше нещо, което само един първокласен специалист може да излъчва. А отгоре на всичко и носеше в чантата си един леден, твърд автоматичен пистолет.
* * *
С тесните тъмни очила „Рейбан“, Аомаме излезе от блока, прекоси улицата до детската площадка, отиде до пързалката, където бе видяла Тенго, и преигра в съзнанието си цялата сценка от предната вечер. Оттогава бяха минали дванадесет часа. И истинският Тенго се беше оказал точно на това място — на отсрещната страна на улицата пред дома ми. И седя там дълго, сам, загледан в луните — в същите две луни, които и тя гледаше.
За Аомаме близостта с Тенго сякаш беше някакво чудо, граничещо с богоявление. Нещо я бе довело до допир с присъствието му. И в същото време като че бе реструктурирало самото й физическо съществуване. Още в мига, в който се събуди сутринта, взе да чувства някакво непрестанно триене в тялото си. Той ми се яви, после се разделихме. Не успяхме нито да си проговорим, нито да се докоснем. И въпреки всичко той успя за този кратък интервал да промени сума ти неща у мен. Буквално разбърка и душата, и тялото ми, така както лъжичката разбърква чашата какао, до дълбините и на органите ми, и на утробата ми.
Застоя се цели пет минути, подпряла се с ръка на едно от стъпалата на пързалката, леко смръщена, ровеща в пръстта с острото токче на обувката си. Сякаш искаше да се убеди до каква степен е била разбъркана и физически, и душевно, и изпитваше удоволствие от усещането. Накрая реши какво ще прави, запъти се към най-близката главна улица и хвана такси.
* * *
— Закарайте ме първо до Йога, а оттам по градската високоскоростна магистрала номер 3 по посока центъра почти до изхода за Икеджири — заяви на шофьора, който, съвсем разбираемо, се обърка от искането й.
— Госпожице, бихте ли ми казали все пак коя е крайната точка на пътуването ви? — попита я с леко небрежен тон.
— Изходът за Икеджири. Поне засега.
— Много по-напряко ще е оттук да ви закарам директно до Икеджири. Доста трябва да заобиколим, за да отидем първо до Йога. Пък и по това време платното за към центъра ще е силно задръстено. Много по-бавно ще се придвижим. И съм толкова сигурен в това, колкото съм сигурен, че днес е сряда.
— Не ме интересува нито дали магистралата е задръстена, нито дали днес е четвъртък, петък, или рожденият ден на императора. Искам само да хванете градската високоскоростна магистрала от Йога. Разполагам с безкрайно свободно време.
Шофьорът бе млад мъж, на тридесет и нещо, слаб, с дълго бледо лице, и й приличаше на кротко пасящо добиче. Брадичката му стърчеше напред като на каменна статуя от брега на Великденските острови. Изучаваше Аомаме в огледалото за обратно виждане, за да определи, ако може, по изражението й дали пътничката му е съвсем откачила, или е просто обикновено човешко същество в комплицирана ситуация. Но такива неща трудно се долавят, особено от образа в малкото огледало.
Аомаме извади портфейла от дамската си чанта и навря в лицето му чисто нова банкнота от десет хиляди йени. Парите имаха вид на току-що отпечатани.
— Не ща ресто, нито разписка — каза рязко Аомаме. — Така че задръжте мнението за себе си и правете каквото ви казах. Първо Йога, оттам по високоскоростната до Икеджири. Дори да попаднем в задръстване, парите би трябвало да стигнат.
— Предостатъчни са, разбира се — съгласи се шофьорът, макар на лицето му да бе изписано определено съмнение. — Вие някаква специална работа ли имате по магистралата?
Аомаме размаха банкнотата във въздуха като възпоменателно флагче:
— Ако не желаете да ме закарате, ще сляза и ще хвана друго такси. Така че решавайте. Моментално.
Шофьорът сключи вежди и оглежда цели десет секунди банкнотата от десет хиляди йени. Накрая кандиса и я взе. Вдигна я пред очите си — да се увери, че не е фалшива, после я пъхна в служебната чантичка.
— Да вървим тогава. На градската високоскоростна магистрала номер 3. Но пак повтарям, госпожице: задръстването там ще е ужасно. А между Йога и Икеджири друг изход няма. И тоалетни няма. Така че, ако ви се ходи донякъде, сега му е времето.
— Не се притеснявайте. Само карайте.
* * *
Шофьорът се измъкна някак си от плетеницата на улиците в жилищния квартал, излезе на околовръстно шосе номер 8 и се вля в гъстия трафик по посока на Йога. И двамата мълчаха. Той слушаше новините, а тя бе потънала в мислите си. Когато доближиха входа към градската високоскоростна магистрала, шофьорът намали радиото и попита:
— Сигурно не ми влиза в работата, госпожице, но вие някаква специална работа ли вършите?
— Разследвам застрахователни престъпления — отвърна, без да се подвоуми, Аомаме.
— Разследвате застрахователни престъпления — завъртя внимателно думите из устата си водачът, сякаш вкусваше някаква непозната храна.
— Изнамирам доказателства по дела, свързани със застрахователни измами — поясни Аомаме.
— Жестоко! — обяви явно впечатленият шофьор. — И градската високоскоростна магистрала номер 3 е свързана по някакъв начин с такива застрахователни измами, така ли?
— Много тясно.
— Съвсем като в оня филм, нали?
— Кой филм?
— Един много стар, със Стив Маккуин. Забравил съм му заглавието.
— „Аферата «Томас Краун»“ — подсказа му Аомаме.
— Същият. Там Фей Дънауей разследва застрахователни измами. Специалист е по кражбите на застраховано имущество. А Маккуин играе богаташ, който извършва престъпления за удоволствие. Страхотен филм. Гледах го още в гимназията. И музиката му беше много хубава. Жестока направо.
— На Мишел Льогран.
Шофьорът се извърна и изтананика първите няколко такта от темата на филма. После пак се взря в огледалото — да огледа Аомаме:
— Ама и вие, госпожице, с нещо ми напомняте на Фей Дънауей.
— Благодаря — рече Аомаме и се помъчи да скрие оформилата се около устните й усмивка.
* * *
По платното на градската високоскоростна магистрала номер 3, водещо към центъра, се бе оформило грандиозно задръстване, точно както й бе предсказал таксиджията. Забавеното движение почваше на по-малко от стотина метра от входа — почти идеален пример за хаос, на какъвто именно разчиташе Аомаме. Същият тоалет, същото шосе, същото яко задръстване. Само дето по радиото не вървеше, за жалост, Яначековата „Симфониета“, а и звукът отстъпваше далеч по качество на онзи от уредбата в лимузината тойота краун роял, но това вече щеше да е прекалено.
Обградено от камиони, таксито се придвижваше сантиметър по сантиметър. Застояваше се дълго на едно място, после непредсказуемо пролазваше леко напред. По време на дългите престои младият водач на съседния хладилен камион забиваше нос в списание с манга. Мъжът и жената на средна възраст в кремавата тойота корона гледаха право пред себе си, намръщени, без да разменят нито дума. Или нямаше какво да си кажат, или си го бяха казали и затова сега мълчаха. Аомаме се отпусна на удобната седалка. Таксиджията продължаваше да слуша радиото.
Влачейки се със скоростта на охлюв към Сангенджая, таксито най-после мина покрай указателна табела за Комадзава. От време на време Аомаме вдигаше глава и оглеждаше обстановката. Никога вече няма да видя този район. Отивам много, много надалече. Но нямаше никакво намерение да изпада в носталгия по токийските пътища. Сградите покрай магистралата бяха до една опушени със сажди от автомобилните ауспуси и бяха окичени с кичозни билбордове. Сърцето я заболя от вида им. За какво им е на хората да строят такива потискащи здания? Не държа всички кътчета по света да са прекрасни, но пък и такава грозотия кому е нужна?
Най-после, след доста време, погледът й съзря позната обстановка: мястото, където бе слязла от таксито. Шофьорът му, човек на средна възраст, сякаш й намекваше за нещо с много по-дълбок смисъл, когато й каза, че встрани имало аварийна стълба, по която можело да слезе от естакадата. Ето го, право пред нея, и големия билборд с рекламата на бензиностанциите „Есо“. И нахиления тигър с ръкохватката на бензинова помпа.
„Вкарай тигъра в резервоара си.“
Аомаме усети изведнъж, че гърлото й е пресъхнало. Прокашля се, бръкна в дамската си чанта и извади кутийка с лимонов дропс против кашлица. Пъхна едно драже в устата си и върна кутийката в чантата. Докато ръката й беше все още вътре, стисна силно дръжката на „Хеклер & Кох“-а, да усети тежестта и твърдостта му. Добре, рече си. Таксито се придвижи още малко напред.
— Минете в най-лявата лента, ако обичате — нареди Аомаме на водача.
— По дясната най-бързо ще напреднем — плахо й възрази онзи. — А и изходът за Икеджири е отдясно. Ако сега мина в лявата, после пак ще трябва да се връщам.
Аомаме изобщо не възнамеряваше да се съобразява с възраженията му.
— Няма значение, просто минете в лявата лента.
— Както кажете, госпожице — предаде се шофьорът.
Наклони се наляво и протегна ръка през прозореца откъм страната на пътника, да даде знак на хладилния камион зад него в лявата лента. След като се убеди, че онзи го е забелязал, вдигна пак стъклото и се напъха вляво. Минаха още петдесетина метра и движението отново спря.
— А сега ми отворете, ако обичате. Тук слизам — нареди му Аомаме.
— Как така ще слизате? — не вярваше на ушите си шофьорът. И изобщо не посегна към ръчката, с която отваряше вратата на пътника отзад. — Ама наистина ли тука смятате да слезете?!
— Да, точно тук. Тук имам една работа.
— Но ние сме по средата на градската високоскоростна магистрала. Тук е опасно да слизате, а и да слезете, къде ще отидете?
— Не се притеснявайте, точно тук има аварийно стълбище.
— Аварийно стълбище — поклати глава онзи. — Не знам дали има аварийно стълбище, или не, но ако някой разбере, че тук съм пуснал да слезе пътник, ще ме разкъсат и от фирмата, и от управлението на магистралата. Моля ви се, госпожице, не ме вкарвайте в беля…
— Съжалявам, но точно тук ми се налага да сляза — обяви Аомаме. Извади втора банкнота от десет хиляди йени от портфейла си, щракна с пръст по нея и я набута пред лицето му. — Знам, че искам нещо нередно от вас. Това би трябвало да компенсира ядовете ви. Така че престанете да се опъвате и ми отворете вратата.
Шофьорът отказа да вземе парите, но се предаде и дръпна ръчката. Лявата задна врата се отвори.
— Благодаря, вие и така ми платихте предостатъчно. Но, много ви моля, отваряйте си очите. На естакадата няма банкет и колкото и бавно да е движението, пак си е опасно човек да върви пеша по такова място.
— Благодаря — рече Аомаме. Слезе, почука на лявото предно стъкло и го накара да го смъкне. После навря вътре главата си и набута банкнотата от десет хиляди йени в ръката му:
— Няма значение, просто я вземете. Не се тревожете. Имам много повече пари, отколкото са ми необходими.
Погледът на таксиджията заснова между банкнотата и лицето на Аомаме.
— Ако полицията или фирмата ви се заядат, кажете им, че съм ви заплашила с пистолет. Така че не сте имали друг избор, освен да ме пуснете. Това ще им затвори устата.
Шофьорът, изглежда, не схващаше думите й: Много повече пари, отколкото й били необходими? Заплашила го била с пистолет? Но реши да вземе все пак парите — да не вземе да й хрумне нещо още по-шантаво, ако й откаже.
* * *
Точно както бе постъпила предишния път, Аомаме се запромъква между мантинелата на естакадата и колите в лявата лента по посока на Шибуя. Налагаше й се да измине петдесетина метра. Хората от колите я гледаха с невярващи погледи, но Аомаме си наложи да не им обръща внимание. Вървеше с дълги самоуверени крачки, с изправен гръбнак, като манекенка по някой парижки подиум. Вятърът вееше косите й. Естакадата се тресеше от прелитащите по свободното насрещно платно камиони. Билбордът на „Есо“ нарастваше пред очите й и тя най-сетне се добра до познатата аварийна отбивка.
* * *
Нищо не се беше променило от миналия път: и металната преграда, и жълтата кутия с аварийния телефон в съседство с нея.
Ето, тук започна 1Q84 година, помисли си Аомаме.
И светът бе подменен с друг, докато съм слизала по аварийното стълбище към национален път 246 под мен. Така че не ми остава друго, освен да се опитам пак да сляза. Първият път беше през април и аз бях по бежовото си манто. А сега е началото на септември и е прекалено горещо за манто. Иначе пак съм в абсолютно същия тоалет, в който бях тогава — в деня, в който убих онзи отвратителен мъж от нефтодобивната индустрия: в костюмчето на „Джунко Шимада“ и обувките с високите токчета на „Шарл Журдан“. Бяла блуза. Чорапи и бял сутиен с банели. Помня, че навих нагоре миниполата си, за да прекрача преградата, и оттам се спуснах по аварийната стълба.
Сега ще се опитам да сторя същото — водена от чисто любопитство. Просто държа да знам какво ще стане, ако извърша същите действия, на същото място, в същия тоалет. Не се надявам по този начин да се спася. Не се страхувам особено от смъртта. Ако се стигне до умиране, ще го направя, без изобщо да се колебая. Мога да умра с усмивка на лице. Аомаме обаче държеше да не умре в неведение, без да е проумяла механизма на нещата. Искам да се напъна до границата на възможностите си и ако нищо не се получи, ще се откажа. Но ще правя всичко по силите си до горчивия ми край. Така съм свикнала да живея.
Аомаме се приведе над металната преграда и потърси с очи аварийното стълбище. Но него го нямаше. Погледна втори, трети, четвърти път — все със същия резултат. Аварийното стълбище бе изчезнало. Аомаме прехапа устна и разкриви докрай лицето си.
Не, не съм сбъркала мястото. Точно на тази отбивка беше. И всичко наоколо си е така, както го помня. И билборда на „Есо“. И аварийното стълбище си съществуваше на това място в света на 1984 година. Аомаме го бе намерила съвсем лесно, точно там, където й бе казал странният таксиметров шофьор. Прекрачила бе преградата и бе слязла по него. Но в света на 1Q84-та аварийното стълбище липсваше.
Изходът й бе блокиран.
Аомаме възвърна нормалния вид на лицето си и внимателно се огледа около себе си. И пак погледна към билборда на „Есо“. С ръкохватка в лапата, с навирена опашка, тигърът я гледаше от рамката с хитра, многозначителна и щастлива усмивка — толкова безкрайно щастлива, сякаш искаше да й внуши, че по-голямо задоволство просто е невъзможно.
Ама, разбира се, помисли си Аомаме.
Тя от самото начало точно това очакваше. Та нали, преди да го убие в апартамента в хотел „Окура“, Вожда й каза: няма път за връщане от 1Q84-та в 1984-та. Вратата към този свят се отваря само в едната посока.
И така да беше, Аомаме държеше да получи потвърждение на факта със собствените си очи. Такава си беше по характер. И сега вече го бе доказала. Край на всичко. Доказателството е налице. Q.E.D.18
* * *
Аомаме се облегна на металната преграда и огледа небето. Времето беше идеално. Няколко дълги тесни облака очертаваха прави линии по тъмносиньото небе. Погледът й се губеше из небесния безкрай. Нямаше вид на градско небе. Но и луни не се виждаха. Къде може да са отишли? Е, луната си е луна, а аз съм си аз. И всяка от нас си има свой живот за живеене. Всяка има своите си планове.
Ако беше Фей Дънауей, Аомаме трябваше в този момент да извади тънка дълга цигара и да я запали хладнокръвно със запалката си, докато присвива изискано очи. Но Аомаме не пушеше, пък и не носеше у себе си нито цигари, нито запалка. В чантата си имаше само лимонов дропс против кашлица. А освен това — и стоманен деветмилиметров автоматичен пистолет и специално изработено ледокопче, което бе забила в тила на няколко мъже. И двата предмета можеха да се окажат по-смъртоносни от цигарите.
Огледа колоните спрели автомобили. Хората от колите бяха вперили погледите си в нея. Че как иначе? Колко пъти му се случваше на човек да види обикновен гражданин, тръгнал пеш по градската високоскоростна магистрала, хеле пък млада жена по минипола и високи токчета, със зелени слънчеви очила и усмивка на устните. Само някой съвсем ненормален би пропуснал подобна гледка.
Повечето автомобили по естакадата бяха огромни камиони. Караха за Токио какви ли не стоки от какви ли не места. Водачите им вероятно бяха шофирали цяла нощ. И накрая се бяха набутали в съдбоносното сутрешно задръстване. Беше им писнало, чувстваха се уморени. Мечтаеха си единствено да вземат душ, да се обръснат, да легнат и да заспят. Гледаха Аомаме безизразно, сякаш виждаха пред себе си някакво непознато животно. Прекалено уморени бяха, че да я възприемат позитивно.
Наврян между многото камиони като грациозна антилопа, попаднала насред стадо тромави носорози, бе един сребрист мерцедес-бенц купе. Изящното му тяло с чисто нов фабричен вид отразяваше новоизгрялото утринно слънце. Джантите му бяха в цвета на каросерията. Колата бе внос, с волана отляво. Прозорецът на шофьора бе свален и отвътре право в Аомаме бе вперила погледа си добре облечена жена на средна възраст. Слънчеви очила „Живанши“. Ръцете — видими върху волана. Блестящи пръстени.
Жената беше мила на вид и май се притесняваше за Аомаме. Очевидно се чудеше какво може да прави една добре облечена млада жена на пътното платно на градската високоскоростна магистрала и какво я е накарало да е там. И, изглежда, се канеше да повика Аомаме и да я закара където поиска.
Аомаме свали своите очила „Рейбан“ и ги пъхна в джоба на жакета си. Присвила очи заради силната сутрешна светлина, поразтрива известно време образувалите се по носа й вдлъбнатини от очилата. После прокара език по пресъхналите си устни и усети едва доловимия вкус на червилото. Погледна към ясното небе и още веднъж провери почвата под нозете си.
Отвори дамската си чанта и бавно извади „Хеклер & Кох“-а, после пусна чантата в краката си, за да не й пречи. С лявата си ръка освободи предпазителя и изтегли назад затвора, за да вкара патрон в цевта. Извърши всичко това бързо и точно, с няколко приятни за ухото й щракания. Леко разтърси оръжието в дланта си, да усети тежестта му. Пистолетът сам по себе си тежеше 480 грама, плюс теглото на няколкото патрона. Няма съмнение, зареден е. Усещаше го по допълнителната тежест.
Около все още правите й устни играеше лека усмивка. Хорските погледи се бяха фокусирали върху действията й. Никой не се учуди от това, че тя извади от чантата си пистолет — или поне върху ничие лице не се изписа изненада. Може би не вярваха, че пистолетът е истински. Истински е, увери ги наум Аомаме.
После насочи пистолета нагоре и пъхна дулото му в устата си. Сега оръжието бе насочено право в главния й мозък — в онзи сив лабиринт, където битува съзнанието.
Думите на молитвата й дойдоха съвсем автоматично, без дори да се замисля. С дуло в уста ги изрече набързо. Но сигурна съм, че никой не ги чува. Е, и? Достатъчно ми е да ме чува Бог. Като малка Аомаме почти не разбираше смисъла на рецитираните от нея фрази, но словата бяха проникнали до дъното на душата й. Нали беше длъжна да ги повтаря всеки ден, преди да седне да обядва в училище, съвсем сама, но на висок глас, без да обръща внимание на любопитните погледи и на подигравателния смях на останалите деца. Важно е единствено това, че Бог те наблюдава. Никой не му убягва от погледа.
Големият брат те наблюдава.
* * *
Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.
* * *
Миловидната жена на средна възраст зад волана на чисто новия мерцедес-бенц продължаваше да гледа право в Аомаме. И тя като останалите наблюдаващи я не съумяваше да схване значението на пистолета в ръцете на Аомаме. Ако разбираше, щеше да отвърне погледа си, рече си Аомаме. Защото, ако види как мозъкът ми се пръсва на всички посоки, надали ще е в състояние да изяде днес обяда си — а може би и вечерята. Няма да те виня, ако погледнеш настрани, каза й безмълвно Аомаме. Не съм седнала тук пред теб да си мия зъбите. Навряла съм в устата си този „Хеклер & Кох“ — автоматичен пистолет, немско производство. И си прочетох молитвата. Би трябвало да знаеш какво означава всичко това.
Ще ти дам един съвет — много важен съвет. Наникъде не гледай. Карай си чисто новия мерцедес-бенц право у дома — там, където те чака твоят скъпоценен съпруг с прекрасните ви дечица — и си живей мирния живот. Това тук няма да е подходяща гледка за човек като теб. Пред очите ти е един грозен пистолет, истински при това, зареден със седем грозни деветмилиметрови патрона. А както е казал Чехов, щом в даден разказ се появи оръжие, задължително е да гръмне. Точно това имаме предвид, когато казваме „разказ“.
Но дамата на средна възраст отказваше да отмести погледа си от Аомаме. Аомаме се предаде и леко завъртя глава. Съжалявам, но не мога да чакам повече. Времето ми изтече. Шоуто трябва да започне.
Вкарай тигъра в резервоара си.
— Хо-хо! — обади се ритмуващият.
— Хо-хо! — отвърнаха му останалите шестима.
— Тенго! — викна Аомаме и започна да натиска спусъка.
Двадесет и четвърта глава
(Тенго): Докато трае тази топлота
Тенго хвана специалния сутрешен експрес от гара Токио за Татеяма, прехвърли се там на местния пътнически влак и стигна с него до Чикура. Утрото бе ясно и прекрасно. Нямаше никакъв вятър и по океана почти не се виждаха вълни. Лятото бе отдавна отминало. Носеше тънко памучно сако върху риза с къс ръкав и това се оказа идеално облекло за този вид време. Без летовници крайбрежният град изглеждаше изненадващо обезлюден и тих. Като истински котешки град, мина му през ум на Тенго.
Хапна леко близо до гарата и взе такси до санаториума. Пристигна там малко след един. На рецепцията го посрещна същата медицинска сестра на средна възраст — онази, с която предната вечер бе разговарял по телефона. Сестра Тамура. Тя помнеше Тенго, та бе малко по-любезна от предишния път; успя дори леко да се усмихне, вероятно впечатлена от по-приличното му облекло.
Отведе първо Тенго в столовата и му наля чаша кафе.
— Моля ви да изчакате тук. Докторът ще дойде след малко.
Само след десет минути се яви, бършещ с кърпа ръцете си, и лекарят на баща му. По щръкналата му четина бяха започнали да се появяват бели прашинки. Беше накъм петдесет. И не беше в бяла престилка, сякаш току-що е приключил с някаква процедура. Носеше сив анцуг и чифт стари маратонки. Изглеждаше здравеняк, с вид не толкова на медик, колкото на университетски треньор, чийто отбор така и не е успял да се качи по-горе от втора дивизия.
Докторът повтори пред Тенго почти същото, което му бе съобщил и по телефона предната вечер. Ако можеше да се съди по изражението и думите му, той наистина съжаляваше, че тъкмо това трябва да му каже:
— Съжалявам, но от медицинска гледна точка не сме в състояние нищо повече да направим за него. Остава ни единствено да се надяваме, че като чуе гласа на сина си, ще се засили желанието му да живее още.
— Смятате ли, че той е в състояние да чува какво му говорят? — попита Тенго.
Докторът се смръщи замислено, докато отпиваше хладкия си зелен чай:
— Честно казано, и аз не знам отговора на този въпрос. Баща ви е в кома. Когато му говорим, не проявява абсолютно никаква физическа реакция. Известни са обаче случаи, в които пациент в дълбока кома е чувал хората около него и дори е разбирал какво му казват.
— Но по външния му вид не можете да познаете.
— Не можем.
— Мога да остана до 6:30 вечерта. Ще седя при него и ще му говоря колкото се може повече. Дано има някаква полза.
— Обадете ми се, ако реагира по какъвто и да било начин — каза лекарят. — Аз ще съм някъде из санаториума.
Млада сестра заведе Тенго до стаята на баща му. На табелчицата бе изписано името й: Адачи. Бяха преместили баща му в самостоятелна стая в новото крило — онова за пациентите в по-сериозно състояние. Казано другояче, колелата се бяха завъртели напред до последната отметка. Повече нямаше накъде да вървят. Стаичката бе невзрачна, дълга и тясна, и леглото заемаше повече от половината й пространство. Пред прозореца се простираха боровете, които служеха за ветроупорна преграда. Гората наистина приличаше на стена, отделяща санаториума от жизнеността на реалния свят. Сестрата си отиде и остави Тенго насаме с баща му, който лежеше по гръб, потънал в дълбок сън. Тенго приседна на дървената табуретка до леглото и огледа баща си.
До горната табла на леглото стърчеше стоика за венозни инфузии и течността се процеждаше от найлоновата торбичка през тънко маркуче във вената на баща му. Изненадващо малко урина се бе отделила в поставения му за целта катетър. В сравнение с предишния месец баща му като да се беше смалил с още един-два номера. По хлътналите бузи беше набола поне двудневна бяла четина. Макар поначало да си бяха хлътнали, очите му сега изглеждаха още по-потънали в лицето, та Тенго се зачуди дали няма да се наложи да му издърпат очните ябълки от отворите с някакъв медицински уред. Клепачите бяха плътно затворени на дъното на двете пещери като спуснати кепенци, а устата леко зееше. Тенго не успя да чуе дишането му, но когато доближи ухо до устата му, усети, че въздухът леко се движи. Явно тук поддържаха живота му на едно тихо, минимално ниво.
Думите на лекаря от предната вечер — „така както влакът намалява скорост, преди да започне да спира“ — взеха да придобиват за Тенго съвсем ужасна реалност. Влакът, наречен „негов баща“, постепенно снижаваше скоростта си, чакаше да се изчерпи инерцията му и се канеше да спре кротко насред някаква празна прерия. Но вътре нямаше вече нито един пътник и никой нямаше да се оплаче, че влакът е спрял. В това бе единственото утешение.
Явно трябваше да почне да говори на баща си, но не му идваше на ум нито какво да му каже, нито как да му го каже, нито — с какъв тон. Хайде, кажи му нещо, заповяда си сам, но не му идваха никакви смислени думи.
— Татко… — успя да прошепне, но нищо повече.
Стана от табуретката, отиде до прозореца и огледа добре поддържаната ливада и градина и прострялото се отвъд боровете небе. Самотен гарван бе кацнал върху голяма антена и оглеждаше с презрение окъпания от слънцето терен. До главата на баща му имаше комбинирано радио с будилник, но баща му очевидно не можеше да се възползва от нито една от двете му функции.
— Аз съм. Тенго. Току-що пристигнах от Токио. Чуваш ли ме? — каза, застанал до прозореца, неоткъсващ очи от бащата, който изобщо не реагира. След като потрептя за миг из въздуха, Тенговият глас потъна безвъзвратно в нанеслата се в стаята празнота.
Този човек се мъчи да умре, помисли си Тенго. Личи си по дълбоко хлътналите му очи. Наумил си е да сложи край на живота си, затова е затворил очи и е потънал в дълбок сън. Каквото и да му говоря, колкото и да се напъвам да го събудя, няма да се преборя с решимостта му. В медицински смисъл той все още е жив, но всъщност животът му вече е свършил. Няма нито повод, нито воля да се бори повече. На Тенго не му оставаше друго, освен да уважи желанието на баща си и да го остави да почине в мир. Изражението на лицето му бе абсолютно спокойно. Не личеше да изпитва каквото и да било страдание. Както се беше изразил по телефона докторът, това е единствената положителна страна на ситуацията.
Но все пак се налагаше Тенго да му приказва, ако не за друго, то поне защото бе обещал на лекаря. Лекарят, изглежда, изпитваше някаква истинска топлота спрямо баща му. На второ място, работата опираше и до онова, което Тенго наричаше „учтивост“. Отдавна не бе водил пълноценен разговор с баща си, дори и на незначителна тема. В интерес на истината трябваше да си признае, че последният им истински разговор се бе състоял някъде по времето, когато Тенго още ходеше в прогимназията. След него Тенго почти не бе влизал в дома им, а дори когато му се наложеше, гледаше да го прави в отсъствието на баща си.
Сега, след като де факто бе признал пред Тенго, че не е истинският му баща, човекът бе свободен най-после да снеме товара от плещите си. И, изглежда, това му даваше известно облекчение. А то ще рече, че и двамата сме смъкнали бремето си — в последния възможен момент.
Пред него бе онзи, който го беше отгледал като собствен син, вписал го бе дори в семейния си регистър въпреки липсата на кръвна връзка и се бе грижил за него дотогава, докато Тенго бе станал способен да се грижи за себе си. Поне толкова му дължа, рече си Тенго. Длъжен съм да му разкажа как съм живял досега, какви мисли са ме спохождали понякога в този ми живот. Не толкова, че съм длъжен, колкото от учтивост. И няма никакво значение дали това, което ще му кажа, ще достигне до ушите му и дали ще има някаква полза, че съм му го казал.
* * *
Тенго пак приседна на табуретката до леглото и взе да разправя за живота си до този момент. Започна от онова време, когато бе напуснал дома им и се бе пренесъл в общежитието на джудистите, след като го бяха приели в гимназията. Оттогава почти не беше контактувал с баща си, та се бе стигнало до ситуация, в която и двамата не се вълнуваха от това какво прави другият. Тенго имаше чувството, че е длъжен да запълни, доколкото може, този огромен вакуум.
В крайна сметка почти нямаше какво да му разкаже за живота си в гимназията. Записал се бе в една частна гимназия в префектура Чиба, която беше прочута с програмата си по джудо. Можеше и в по-добро училище да влезе, но тук му предложиха най-изгодните условия: безплатно образование и квартира в общежитието, плюс три яденета дневно. Тенго стана звездата на отбора им по джудо, учеше си уроците между тренировките (беше сред отличниците на випуска, дори без да се напъва особено), а през ваканциите припечелваше като общ работник заедно със съотборниците си. При толкова много задължения времето никога не му стигаше.
Така че нямаше какво толкова да разправи за трите си гимназиални години, освен че беше крайно зает. Не бяха кой знае какви хубави времена; и приятели не успя да си намери. Училището също не му харесваше със строгия си правилник. Правеше всичко необходимо, за да се разбира със съотборниците си, но не успя да преодолее разликите в душевната им нагласа. Пък и, честно казано, така и не успя да се посвети изцяло на джудото. Спортът му бе нужен дотолкова, доколкото с негова помощ се издържаше, така че не пестеше усилия в тренировките, за да не разочарова ничии надежди. Но за него джудото не беше спорт, а практичен начин за оцеляване — занаят. През всичките три години на гимназията мечтаеше единствено да завърши, че да започне веднага някакъв нов, смислен живот.
Но и в университета продължи с джудото и с дотогавашния си начин на живот. Придържането към джудото го освободи от грижата да си търси квартира и храна (колкото и минимална да бе тая грижа). И стипендия получаваше, макар далеч да не му стигаше. Естествено, записал бе математика. Влагаше доста старание в учението и изкарваше добри оценки на изпитите. Съветникът му дори го насърчаваше да се ориентира към аспирантура. Но когато стигна до трети, а след това и до четвърти курс, изведнъж страстта му към математиката като академична дисциплина рязко охладня. Пак я обичаше, но просто нямаше желание да се посвети на научна дейност в тази област. И математиката се бе оказала като джудото — приятна област за любителски занимания; но той много добре си даваше сметка, че не притежава нито характера, нито волята да й посвети целия си живот.
Докато интересът му към математиката спадаше, а завършването на следването му все повече наближаваше, се изпариха и причините му да се занимава с джудо, макар да нямаше представа какво му се ще да прави оттук нататък. Сякаш животът му остана без център на тежестта — не че дотогава бе имал такъв, но други хора му бяха възлагали отговорности и очаквания и това бе заемало всичкото му време. Но сега, след като тези задължения и очаквания вече ги нямаше, нямаше и за какво повече да се напъва. Животът му стана безцелен. Без близки приятели. Дрейфаше и не намираше върху какво да се концентрира.
По време на следването си бе имал няколко приятелки и бе натрупал голям опит в секса. Не че бе красавец в общоприетия смисъл на думата. Нито пък бе особено общителен или отявлено забавен и остроумен. Парите вечно не му стигаха и облеклото му никога не бе стилно. Но така както определени растения привличат силно пеперудите, и Тенго привличаше определен вид жени — и то много силно.
Установи този факт около двадесетия си рожден ден (горе-долу по същото време, когато взе да гасне ентусиазмът му по отношение на математиката като академична дисциплина). Без да полага и капка усилия, около него вечно се навъртаха жени, които поемаха инициативата. Копнееха да ги държи в мощните си обятия — или поне не се опъваха, когато понечеше да го стори. В началото не можеше да си обясни как става тая работа и се чувстваше доста объркан, но постепенно му хвана цаката и се научи да се възползва от това си качество, след което рядко оставаше без жена. Но към нито една не изпита позитивно чувство на обич. Просто излизаше с тях и правеха секс. Запълваха взаимно празнотата си. Колкото и да е странно, не изпита нито веднъж силно емоционално привързване към някоя от жените, които се привързваха крайно емоционално към него.
Тенго разправяше на продължаващия да е в безсъзнание свой баща всички тези работи; отначало подбираше бавно и внимателно думите си, но с течение на времето разказът му ставаше все по-гладък, докато накрая стигна до определен плам. Говореше му най-откровено дори и за секса. Няма за кога да се крия и притеснявам, викаше си. Баща му лежеше по гръб, неподвижен; дишаше равномерно и спеше своя ненарушим сън.
* * *
Към три се появи друга сестра, смени найлоновата торбичка с хранителната течност, смени и торбичката на катетъра и премери температурата на баща му. Беше яка едрогърда жена, наближаваща четиридесетте. На табелчицата й пишеше „Омура“. Косата й бе прихваната на стегнат кок на тила й, а в кока й бе забодена химикалка.
— Да сте забелязали някаква промяна в състоянието му? — попита тя Тенго, докато записваше с химикалката разни числа върху клипборда си.
— Абсолютно никаква. През цялото време спеше дълбоко.
— Ако нещо се случи, бъдете така добър да натиснете това копче — рече тя и му посочи провисналия над леглото бутон. После затъкна химикалката в кока си.
— Ясно.
Малко след като сестрата си излезе, някой бързо почука и очилатата сестра Тамура навря глава през отвора на вратата.
— Не искате ли да похапнете нещо? Столовата работи.
— Благодаря. Още не съм гладен.
— Как е баща ви?
— Не съм спрял да му приказвам. Но не знам дали ме чува изобщо.
— Полезно е да им се говори — усмихна му се насърчително тя. — Не се притеснявайте. Убедена съм, че той ви чува.
И затвори тихо вратата подире си. И Тенго пак остана насаме с баща си в стаичката.
* * *
Тенго подхвана отново разказа си.
Завърши университета и се хвана да преподава математика в школа за зубрене в града. Но вече не бе математическото дете чудо, от което хората очакваха велики постижения, не бе и многообещаващ състезател по джудо. Беше си най-обикновен даскал в школа за зубрене. Но тъкмо този факт най-много го радваше. Най-после можеше да си поеме дъх. За пръв път в живота си се почувства свободен да живее така, както си иска, без с никого да се съобразява.
Постепенно започна да пише проза. Представи няколко завършени разказа на конкурси и покрай тях се запозна с един ексцентричен редактор на име Комацу. А Комацу му възложи да пренапише „Въздушната какавида“ — повестта на едно седемнадесетгодишно момиче, Фука-Ери (чието истинско име беше Ерико Фукада). Фука-Ери бе създала фабулата, но нямаше никакъв писателски талант, така че Тенго се залови с тази задача. И така добре се справи с нея, че повестта спечели наградата за писателски дебют на едно списание и впоследствие излезе като книга, която стана бестселър. Но тъй като книгата нашумя прекалено, комисията, отсяваща кандидатите за най-престижната литературна награда „Акутагава“, предпочете да я държи на една ръка разстояние. И въпреки че не спечели въпросната награда, книгата постигна толкова големи продажби, че по типичния свой рязък маниер Комацу отсече: „Много пък ни е притрябвала точно тая награда“.
Тенго никак не бе убеден, че разказът му стига до слуха на баща му, а дори и да стигаше — дали баща му схваща за какво му говори. Струваше му се, че думите му не оказват никакво влияние, и не забелязваше никаква реакция. А и дори баща му да разбираше, къде беше гаранцията, че всичко това го интересува? Можеше да му се струва и ужасно досадно. Нищо чудно да си мислеше: „Кого го е еня за нечие житие? Я ме остави да си спя!“. На Тенго обаче не му оставаше нищо друго, освен да продължи да разправя каквото му дойдеше на ум. Просто не се сещаше какво друго може да прави, докато е натъпкан в такова стайче с баща си.
А баща му изобщо не помръдваше. Очите му си оставаха плътно затворени на дъното на двете дълбоки тъмни кухини. Нищо чудно да чакаше да дойде зимата и да напълни кухините със сняг.
* * *
— Засега все още не мога да кажа, че нещата вървят на добре, но ако е възможно, бих желал да изкарвам прехраната си като писател — но не да пренаписвам чужди творби, а да пиша каквото на мен ми се пише, така както аз желая да го напиша. Писането — и най-вече прозата много ми пасва на характера. Хубаво е човек да се занимава с нещо, което му е приятно, а аз най-после открих кое е то. Засега нищо още не съм публикувал под собственото си име, но и това ще се случи съвсем скоро. Без да се хваля, струва ми се, че ставам за писател. Поне един редактор досега е отчел дарбата ми. Така че в това отношение ни най-малко не се притеснявам.
Освен това май имам качества и за приемник, идеше му да добави. Дотолкова, че бях въвлечен в онзи фиктивен свят, който сам създадох. Но не му беше тук мястото за подобни сложни материи. Това си беше съвсем отделна история. И той реши да смени темата.
— Много повече ме тревожи това, че досега не съм се влюбвал истински. Откакто съм се родил, нито веднъж не съм почувствал безусловна обич към другиго — чувството, че мога изцяло да се отдам на този човек. Нито веднъж.
Но дори докато изричаше тези думи, Тенго изведнъж се зачуди дали този нещастен старец пред очите му е обичал някога някого с цялото си сърце. Нищо чудно да е обичал сериозно майка му и това да е било причината да се реши да отгледа Тенго като собствено дете, макар да е знаел, че помежду им няма кръвна връзка. Ако това наистина е било така, то старият е изживял един много по-пълноценен в духовно отношение живот от самия Тенго.
— Сещам се само за едно вероятно изключение — за момиче, което много добре съм запомнил. Бяхме в една и съща паралелка в трети и четвърти клас в Ичикава. Да, говоря ти за нещо, което стана преди цели двадесет години. Много силно ме привлече към себе си. Оттогава не съм спрял да си мисля за нея, макар всъщност никога да не сме разменили и дума. После я преместиха в друго училище и повече не я видях. Но наскоро се случи нещо, което ме подтикна да я търся. Осъзнах най-после, че се нуждая от нея, че искам да я видя и да си говоря с нея за какво ли не. Но все още не съм я открил. Предполагам, че много по-отдавна е трябвало да почна да я търся. Тогава сигурно щеше да ми е по-лесно.
Тенго млъкна и зачака казаното дотук да попие в мозъка на баща му — или, по-точно, да попие в собствения му мозък. После пак заговори.
— Да, голям страхливец бях по отношение на всички тези неща. Същият страх ми попречи и да изследвам собственото си родословие. Сигурно нямаше да ми е никак трудно да установя дали майка ми наистина е починала, или не. Трябваше само да отида до кметството и да проверя регистрите. Факт е, че дори съм си го мислил няколко пъти. Веднъж дори отидох до самото кметство. Но не намерих сили да поискам документите. Страх ме беше да видя истината с очите си. Да я разкрия със собствените си ръце. Затова и оставих нещата да се изяснят от само себе си, по естествен път.
На това място Тенго въздъхна.
— Но дори и да се абстрахираме от това, все пак трябваше много по-рано да започна да търся момичето. А аз заобиколих отдалече. Не можех да започна. Просто… не знам как да го кажа… се оказах страхливец по сърдечните въпроси. Това е моята фатална грешка.
Тенго стана от табуретката, отиде до прозореца и се загледа в боровата гора. Вятърът бе замрял. И ревът на океана не се чуваше. През градината вървеше голяма котка. Ако се съдеше по провисналия й корем, сигурно беше бременна. Котката се просна до дънера на едно дърво, разтвори крака и взе да се ближе по корема. Облегнал се на перваза, Тенго продължи да говори на баща си:
— Но, така или иначе, напоследък животът ми взе най-после да се променя. Поне такова чувство имам. Да ти кажа честно, много дълго те мразех. Още като малък си мислех, че не ми е мястото при теб, в онази мизерия, че заслужавам да живея в много по-свестни условия. Смятах, че отношението ти към мен не беше никак справедливо. Съучениците ми като че живееха щастливо, доволно. Деца с много по-малък талант и дарба от моите прекарваха ежедневието си много по-добре от мен. Най-сериозно си мечтаех да не си ми ти баща. И си представях, че е станала някаква грешка; че е изключено ти да си истинският ми баща, да има някаква кръвна връзка помежду ни.
И Тенго пак погледна през прозореца към котката. Тя все още бе погълната от близането на корема си и не усещаше, че е под наблюдение. Тенго продължи да я гледа, докато говореше на баща си.
— Вече не усещам нещата по този начин. Сега си мисля, че съм живял в най-добрите за мен обстоятелства и с най-подходящия баща. Да ти кажа най-откровено, аз бях един безполезен човек, човек без стойност. И в определен смисъл сам бях причина за провала си; сам си го причиних. Сега вече го виждам. Като малък бях дете чудо по математика, знам. Дори аз съзнавам, че имах истински талант. Всички бяха вперили погледи в мен и само ме хвалеха. Но в крайна сметка се оказа, че няма никаква надежда да развия този свой талант в нещо смислено. Просто си го имах. Поначало си бях едро момче и бях добър в джудото, та винаги се представях добре в турнирите на ниво префектура. Но щом стигнех до по-широкия свят, срещах куп момчета, които бяха по-силни от мен. Така и не ме избраха да участвам в национален турнир от името на университета. Изпаднах в шок и известно време не знаех кой съм всъщност. Което пък си беше съвсем естествено, тъй като аз наистина не бях никой.
Тенго отвори бутилката минерална вода, която си беше донесъл, и отпи. И седна отново на табуретката.
— Пак ти повтарям: благодарен съм ти. Предполагам, че не съм твой син. Почти съм убеден в това. Но съм ти благодарен, че ме отгледа въпреки липсата на кръвна връзка помежду ни. Сигурно никак не ти е било лесно сам да отглеждаш малко дете. Но като си спомня как ме влачеше със себе си да събираме таксата за Ен Ейч Кей, пак ми става гадно. Нямам нито един спомен от онова време, който да не е отвратителен. Очевидно не си знаел друг начин, по който да общуваш с мен. Как по-точно да се изразя? Според мен ти си правел максималното според възможностите ти. Това е било единствената ти допирна точка с обществото и си искал да ме запознаеш с живота като такъв. Сега го разбирам. Но в същото време няма начин да не си си правил и сметката, че присъствието на детето улеснява събирането на парите. Макар, подозирам, това да не е бил единственият ти мотив.
Тенго млъкна за малко, за да могат думите му да попият, а и да подреди собствените си мисли.
— Като дете нямаше начин да усетя нещата по този начин. Това, че трябваше да вървя подире ти в неделя да събираме таксите, докато другарчетата ми се забавляваха, ми причиняваше единствено срам и болка. Нямаш си представа колко мразех неделите. Но днес поне донякъде схващам какво си правел. Не казвам, че така е трябвало да бъде. Останаха ми сериозни белези. Детският ми живот не бе никак лесен. Но каквото било — било. Няма смисъл да страдаш заради онова време. Поне една полза ми остана обаче: станах по-корав. От първа ръка се научих, че на този свят не се пробива лесно.
Тенго разтвори ръце и впери поглед в дланите си.
— За мен животът така или иначе продължава. Сега, след като не ми е нужно да заобикалям отдалече, мисля, че ще се справям по-добре. Нямам представа ти самият какво смяташ да правиш. Може би искаш да те оставя да си спиш кротко и никога повече да не се събудиш. Щом го искаш — така да бъде. Ако в това ти е надеждата, най-малко аз бих застанал на пътя ти. Не ми остава друго, освен да те оставя да спиш. Но държах да ти кажа всичко това, което ти наприказвах — как съм живял досега и какви мисли ме вълнуват. Може би не си желал да слушаш такива работи — в такъв случай те моля да ме извиниш, че ти се натрапвам. Но повече нямам какво да ти кажа. Вече изредих всичко, което исках да чуеш. И ще те оставя на мира. Да спиш, колкото ти се спи.
* * *
Сестрата с химикалката в косите влезе след пет да провери нивото на инфузионния разтвор в плика, но не премери температурата на баща му.
— Нещо ново? — попита го.
— Нищо. Не е помръднал, откакто съм тук — отвърна Тенго.
Сестрата кимна:
— Скоро ще дойде и докторът. До колко часа можете да останете, господин Кавана?
Тенго погледна часовника си:
— Мисля да хвана влака в седем, така че мога да остана до 6:30.
Сестрата записа нещо в картона на баща му, после пъхна химикалката в кока си.
— Цял следобед му говоря, но имам чувството, че той изобщо не ме чува — каза Тенго.
— А пък аз едно съм запомнила от сестринското училище: веселите думи причиняват весели вибрации на ушните тъпанчета. Те самите трептят по един особено весел начин. Така че, дори когато пациентът не разбира какво му говорите, тъпанчетата му ще вибрират със съответната весела честота. И затова ни учеха да говорим винаги на пациентите със силен весел глас, независимо дали ни чуват, или не. Каквато и да е логиката, все има някаква полза. От личен опит съм се убедила.
— Благодаря — каза Тенго, след като обмисли думите й. Сестра Омура кимна леко и с бързи стъпки излезе от стаята.
А Тенго и баща му дълго мълчаха. Тенго нямаше какво повече да му каже, а и тишината не го притесняваше. Следобедната светлина постепенно отслабваше и във въздуха се носеха намеци за наближаващата вечер. Последните лъчи на слънцето се прокрадваха безшумно през стаята.
Тенго изведнъж се запита дали бе споменал на баща си за двете луни. Имаше чувството, че не е. Факт е, че в момента обитаваше свят с две луни. „Колкото и да ги гледам, не мога да свикна с присъствието им“, искаше да му каже, но, от друга страна, не виждаше смисъл. Баща му най-малко от броя на луните на небето щеше да се развълнува. Това си беше лично Тенгов проблем.
Но в крайна сметка, независимо дали на този (или онзи) свят луните бяха една, две или три, Тенго си оставаше един-единствен. За него броят на луните бе без значение. В който и свят да се намира, Тенго си оставаше Тенго — един и същ човек, със своите си уникални проблеми и своите си уникални свойства. Истинският въпрос опираше не до луните, а до самия него.
* * *
След половин час сестра Омура се върна, но, неизвестно защо, вече без химикалка в кока. Къде ли я бе дянала? Тенго сам се зачуди какво толкова се е запритеснявал за химикалката. По петите й дойдоха двама санитари с болнични колички. И двамата бяха набити, смугли и безмълвни. Нищо чудно да бяха чужденци.
— Ще трябва да закараме баща ви на едни изследвания, господин Кавана — каза сестрата. — Искате ли да изчакате тук?
Тенго погледна часовника си.
— Какво му има?
Сестрата завъртя глава:
— Нищо му няма. Просто тук не разполагаме с необходимата апаратура, та се налага да го преместим. Нищо особено. Лекарят ще ви обясни, като дойде.
— Добре. Ще чакам тук.
— В столовата предлагат горещ чай. Ще ви ободри.
— Благодаря — рече Тенго.
Със сръчни отработени движения двамата мъже вдигнаха внимателно крехкото тяло на баща му, както си беше с тръбичките от системата, прехвърлиха го на носилката и я изкараха заедно със стойката в коридора. Но продължаваха да мълчат.
— Бързо ще свършим — каза сестрата.
Но мина доста време, без да върнат баща му. Навлизащата през прозореца светлина ставаше все по-слаба, а Тенго не светна лампата. Имаше чувството, че ако я запали, ще изгуби нещо важно.
Върху леглото още си личеше отпечатъкът от бащиното му тяло. Колкото и да беше отслабнал, все пак бе оставил ясните си очертания. Докато гледаше вдлъбнатината, Тенго бе споходен от мощното усещане, че е останал съвсем сам на този свят. Стори му се дори, че след като слънцето залезе, няма да види повече нито една зора.
Потънал в цветовете на приближаващата вечер, Тенго остана неподвижен на табуретката до леглото, потънал в размисъл. Докато в един момент не осъзна, че всъщност изобщо не мисли, а се потапя безцелно в някакъв вакуум. Бавно се изправи, отиде до тоалетната и се облекчи. Наплиска лицето си със студена вода, подсуши го с носната си кърпа и се огледа в огледалото. После се сети за казаното от сестрата, слезе до столовата и изпи един горещ зелен чай.
* * *
Когато се върна в стаята двадесет минути по-късно, баща му още го нямаше. Но пък в оставената от бащиното му тяло вдлъбнатина в леглото видя бял предмет, какъвто до този момент не бе срещал.
Беше близо метър и половина дълъг, с красиви гладки извивки. В началото му заприлича на фъстъчена черупка, покрита изцяло с къс мек мъх, който издаваше слабо, но равномерно сияние. Бледосинята светлина обвиваше нежно предмета в бързо стъмващата се стая. Нещото лежеше неподвижно върху леглото, стремящо се сякаш да запълни временно опразненото от баща му лично пространство. Тенго се спря на вратата, все още хванат за кръглата й дръжка, и впери поглед в загадъчния предмет. Устните му като че замърдаха, но от тях не излезе никакъв звук.
Това пък какво е?, запита се замръзналият на място с присвити очи Тенго. Как се е озовало това нещо на мястото на баща му? Веднага си личеше, че не е било донесено от доктор или сестра. Обгърнато бе от специална атмосфера, която не бе в синхрон с реалността.
И изведнъж проумя: Пред очите ми е въздушна какавида!
Досега не бе виждал въздушна какавида. Описал бе най-подробно няколко в повестта, но, естествено, никога не бе виждал такава с очите си и даже не смяташе, че те наистина съществуват. Но сега пред погледа му се разкриваше такъв предмет, и то точно по начина, по който си го бе представял и описал с думи — въздушна какавида. Усещането за дежа вю19 бе толкова силно, сякаш някой пристегна кръста му с метален обръч. Но това не му попречи да влезе и да затвори вратата след себе си. Най-добре беше никой да не го вижда. Преглътна насъбралата се в устата му слюнка и гърлото му издаде странен звук.
Тенго пристъпи бавно към леглото, спря се на по-малко от метър от него и заразглежда внимателно въздушната какавида. Сега вече бе убеден, че тя отговаря напълно на скицата, която бе нарисувал, докато пренаписваше повестта. Преди да се заеме с описанието й, беше нахвърлил проста скица с молив; визуализирал бе оформилата се в съзнанието му представа, преди да я предаде с думи. И докато работеше върху творбата, рисунката висеше на стената над бюрото му. Приличаше по-скоро на пашкул, отколкото на какавида, но „въздушна какавида“ бе единственото име, което Фука-Ери (и самият Тенго) допускаха като описание на предмета. По време на пренаписването Тенго доизмисляше постепенно външните особености на въздушната какавида и ги добавяше към вече написаното, включително грациозната вталеност и кръглите декоративни издутини в двата й края. Всички те бяха изцяло плод на Тенговата мисъл. Нито една не бе упомената в оригиналния разказ на Фука-Ери, за която въздушната какавида си беше просто въздушна какавида — нещо средно между предмет и концепция — поради което не бе сметнала за необходимо да я описва с думи. Наложило се бе Тенго сам да измисли подробностите, по въздушната какавида, която сега бе пред очите му, съдържаше абсолютно същите детайли: и талията, и красивите подутини в двата края.
Та това е точно онази въздушна какавида, която скицирах и описах, мина му през ум. Точно както стана и с двете луни. Неизвестно защо, всяка писмено изложена подробност бе почнала да се сбъдва. Настъпила бе пълна причинно-следствена бъркотия.
И четирите му крайника изпитаха някакво странно, тревожно, усукано усещане и по кожата му полазиха тръпки. Вече не бе в състояние да прави разлика между това каква част от настоящия му свят е действителна и каква — фикция. Колко от този свят принадлежи на Фука-Ери, колко — на Тенго, и колко е „наш“?
На самия връх на въздушната какавида се появи слабо разкъсване: тя бе на път да се разцепи на две. Процепът бе към два-три сантиметра дълъг. Ако се наведеше и надникнеше през него, сигурно щеше да види какво има вътре. Но Тенго не намери необходимата смелост. Седна на табуретката до леглото, впери поглед във въздушната какавида и се помъчи да успокои дишането си, докато раменете му се вдигаха и спускаха едва забележимо. През това време въздушната какавида си лежеше неподвижно, изпускаше слабото си сияние и чакаше кротко, като математическо твърдение, Тенго да се заеме с нея.
Какво ли би могло да се крие вътре? Какво се мъчеше да му покаже?
В повестта „Въздушната какавида“ главната героиня — младото момиче — открива вътре своето друго „аз“. Своята доота. Зарязва доотата си и избягва от общността съвсем сама. Но какво ли се криеше в Тенговата въздушна какавида? (Тенго интуитивно усещаше, че въздушната какавида е именно неговата.) Дали е нещо добро, или е зло? Дали ще го поведе нанякъде, или ще му се изпречи на пътя? И кой може да му е пратил тази въздушна какавида тъкмо тук?
Тенго съзнаваше с пълна яснота, че е подтикван да действа. Но не намираше смелост да се изправи и да надникне във въздушната какавида. Страх го беше. Нещото там или щеше да го нарани, или да промени из основи живота му. При тази мисъл Тенго се вцепени и остана да седи на табуретката като човек, изгубил последното си убежище. Същият този страх не му беше позволил да проучи корените си в гражданския регистър и да търси Аомаме. Не желаеше да знае какво има в подготвената за него въздушна какавида. Щеше да му е напълно достатъчно да продължи нататък, без да знае какво се крие в нея. Искаше му се, ако може, веднага да излезе от стаята, да хване влака и да се върне в Токио. Предпочиташе да затвори очи, да запуши уши и да се зарови в своя малък свят.
Но Тенго си даваше сметка, че това е невъзможно. Ако си тръгна оттук, без да съм надникнал да видя какво има вътре, цял живот ще съжалявам. Сигурно никога няма да си простя за това, че съм отклонил погледа си от нещото — каквото и да е то.
* * *
Тенго дълго седя на табуретката, без да знае какво да предприеме, дали да тръгне напред, или назад. Сплел пръсти върху коленете си, гледаше въздушната какавида, но от време на време поглеждаше и през прозореца, сякаш с надеждата, че може да избяга. Слънцето бе залязло и само бледите останки от светлината му обгръщаха боровата гора. Продължаваше да няма вятър, не се чуваше и прибоят. Тишината бе направо мистериозна. И колкото по-тъмна ставаше стаята, толкова изпусканата от въздушната какавида светлина ставаше по-плътна и по-ярка. Самата въздушна какавида започна да му прилича на живо същество с това нейно меко жизнено излъчване, с уникалната си топлота и едва забележимото си трептене.
Най-после Тенго събра кураж, стана от табуретката и се надвеси над леглото. Нямаше място за бягане. Не можеше цял живот да живее като уплашено дете, несмеещо да погледне онова, което е пред очите му. Човек може да се сдобие с необходимата му сила само като научава истината — каквато и да е тя.
Процепът във въздушната какавида си беше същият — нито по-голям, нито по-малък отпреди. Присви очи и надникна, но погледът му не стигна далече. Вътре беше тъмно, а и пред очите му сякаш се бе разстлала някаква тънка мембрана. Тенго успокои дишането си и наложи на ръцете си да не треперят. После пъхна пръсти в трисантиметровата цепнатина и бавно я заразтваря така, както се раздалечават двете крила на двойна плъзгаща се врата. Какавидата се разтвори лесно, без да се съпротивлява, и безшумно, сякаш през цялото време бе чакала именно двете му ръце.
И светлината на самата въздушна какавида взе леко да осветява вътрешността й, като да се отразяваше от сняг. Въпреки сумрака успя да види какво съдържа. А то бе едно красиво десетгодишно момиче.
Момичето спеше дълбоко. Облечено бе в семпла бяла рокля или нощница без никакви украшения, със сплетени върху гърдите пръсти на ръцете. Тенго мигновено я разпозна по слабото лице и стиснатите, като начертани с линия, устни. По красиво оформеното й чело падаха идеално прави кичури. Нослето й като че търсеше да надуши нещо, така бе навирено нагоре в пространството. Скулите й стърчаха леко на две страни. Очите й бяха затворени, но Тенго знаеше как ще изглеждат, като ги отвори. Как можеше да не знае? Та нали от двадесет години носеше в сърцето си образа на това момиче.
— Аомаме — каза на глас Тенго.
Момичето спеше дълбок и съвсем естествен сън и дишането й почти не се усещаше. Не можеше да се чуе и прекалено ефимерното биене на сърцето й. Нямаше сили дори клепките си да вдигне. Още не им беше дошло времето. Съзнателният й ум все още не беше тук, а някъде надалече. И въпреки това изречената от Тенго дума успя да причини съвсем слаба вибрация на тъпанчетата й. Тя чу собственото си име.
Аомаме дочу Тенговия зов отнякъде много надалече. Тенго, мина й през ум. И ясно оформи думата с устата си, при все че не успя да задвижи устните на момичето във въздушната какавида, нито да накара звука да стигне до Тенговите уши.
А Тенго впи жаден поглед в момичето, все едно някой му бе отнел душата, и задиша учестено. Лицето й бе съвсем спокойно, без най-малката сянка от тъга, болка или тревога. Тънките устнички имаха вид на готови да се раздвижат всеки момент и да оформят смислени слова. И клепачите й като да бяха готови всеки миг да се вдигнат. И Тенго се замоли от сърце това да стане. Молитвата му не се състоеше от конкретни думи, но сърцето му тъчеше безформената му молитва и я изпращаше в пространството. Момичето обаче не даваше никакви признаци на пробуждане.
— Аомаме — пак я повика Тенго.
Имаше сума ти неща, които държеше да й каже, чувства, които да й разкрие. От години ги бе насъбрал, таил у себе си. Но сега не успяваше да промълви нищо друго освен името й.
— Аомаме! — извика.
Посмя да се пресегне и да докосне ръката на спящото във въздушната какавида момиче, да положи ръката си на зрял мъж върху нейната. Върху онази ръчичка, която така здраво бе стискала неговото десетгодишно „аз“. Сега тази ръчичка бе дошла право при него, желаеше го и го насърчаваше. Ръката на спящото в сумрака момиче съдържаше онази непогрешима жизнена топлота. Аомаме е дошла да ми предаде тази своя топлота, мина му през ум. Точно в това е смисълът на пакетчето, което ми предаде в онази класна стая преди двадесет години. Най-после той можеше да разтвори пакетчето и да види какво съдържа.
— Аомаме — рече Тенго, — ще те намеря, каквото и да стане.
* * *
После въздушната какавида постепенно изгуби своето сияние и изчезна, сякаш погълната от мрака, а с нея изчезна и малката Аомаме. Тенго изведнъж загуби способността да прецени дали всичко това наистина му се беше случило. Но пръстите му пазеха допира и интимната топлота на ръчичката й.
Няма начин тази топлота да изстине, мислеше си Тенго в експреса на път за Токио. Живял бе цели двадесет години със спомена за нейния допир. Отсега нататък би трябвало да може да живее с тази нова топлота.
Експресът описа огромна арка покрай брега на океана под устремените нагоре планини и по някое време стигна на крайбрежието, откъдето се виждаха увисналите една до друга в небето луни над тихата морска вода. Очертаваха се ясно — голямата жълта и по-малката зелена — но бе невъзможно да се определи разстоянието до тях. Ситните океански вълнички отразяваха мистериозно блясъка им като разпилени парченца стъкло. Докато влакът се движеше в завоя, двете луни прекосиха бавно прозореца му и оставиха фините парченца стъкла зад себе си като някакви безсловесни загатвания, а накрая съвсем се изгубиха от погледа му.
Едва след като луните изчезнаха топлотата се завърна в гърдите на Тенго. Колкото и да беше слаба, той определено усещаше съдържащото се в нея обещание, като от лампа, която пътешественикът съзира някъде в далечината.
Ще продължа да живея и на този свят, мислеше си Тенго със затворени очи. Все още нямаше представа как е бил създаден този свят и какви са движещите му принципи, нито можеше да предскаже какво ще се случи в него. Но това не го плашеше. Няма нужда да се бои. Каквото и да го чака, той ще оцелее в този свят с двете луни и ще открие нужната му пътека — стига да не забравя тази топлота, стига да не изгуби това чувство в сърцето си.
Дълго седя така, със затворени очи. По едно време ги отвори и погледът му се зарея из мрака на ранната есенна нощ от другата страна на прозореца. Океанът отдавна го нямаше.
Ще открия Аомаме, закле се пак пред себе си Тенго — каквото и да стане, в какъвто и свят да съм се озовал, каквато и да е станала тя.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6852
Издание:
Харуки Мураками. 1Q84. Книга 2
Японска. Първо издание
Преводач: Венцислав К. Венков
Коректор: Нели Германова
Художник на корицата: Стефан Касъров
Формат 84×108/32.
Печатни коли 23
ИК „Колибри“, София, 2012
Предпечатна подготовка „Колибри“
Печатница „Симолини“