В „Прокоба“ скандинавската кримикралица заплита поредната си маи?сторска интрига от поредицата за Патрик Хедстрьом и Ерика Фалк. След сравнително спокои?на зима полицаите от управлението в Танумсхеде са затрупани с работа. Пътна злополука във Фелбака събужда съмненията на Патрик, защото в кръвта на загиналата зад волана е открито голямо количество алкохол, а близките и? твърдят, че не близва спиртни напитки. Патрик се нагърбва с разследването и открива и други подобни случаи, зловещо напомнящи стила на сериен убиец. Същевременно в Танумсхеде започват снимки на риалити предаване, една от участничките в което е намерена зверски убита. Кои? и защо е посегнал на младата жена? Патрик се изправя пред наи?-голямото предизвикателство в живота си. Принуден е да балансира между две паралелни разследвания, а сватбата му с Ерика чука на вратата. И сякаш всичко това не стига, сестрата на Ерика, Ана, е изпаднала в тежка апатия и Ерика е принудена да се грижи сама за три деца..

Камила Лекберг

Прокоба

(книга 4 от "Патрик Хедстрьом")

На Виле и Мея

Най-ярко си спомняше парфюма ѝ. Онзи, дето тя държеше в банята. Шишенце с лилав отблясък и сладък, тежък аромат. Вече зрял мъж, веднъж влезе в парфюмериен магазин, решен непременно да го открие. Позасмя се, когато прочете името му: „Poison“ – „Отрова“. Обикновено тя пръсваше малко от течността върху китките си и после я разнасяше по шията си, а ако е с рокля – и по глезените. Гледката го очароваше: крехките ѝ слаби-слаби китки грациозно се отъркваха една в друга. Благоуханието се разнасяше в цялата стая. Той тъгуваше по мига, когато усещаше аромата съвсем близо до себе си и тя се навеждаше да го целуне. Винаги по устата. Винаги толкова леко, че понякога той се питаше дали целувката е била реална, или просто сън.

– Грижи се за сестра си – заръчваше му тя винаги преди да излезе от стаята с елегантната си походка: сякаш не стъпва, а лети.

Години по-късно той не можеше да си спомни дали ѝ отговаряше, или само кимваше в  знак на съгласие.

1

Пролетното слънце огряваше полицейското управление в Танумсхеде и безмилостно изкарваше на показ мръсотията по прозорците. Пепелявият оттенък на зимата се бе наслоил като ципа върху стъклата и Патрик имаше чувството, че същата тази ципа е обвила и него. Тази зима се случи много сурова. Животът с дете се оказа много по-забавен, но и много по-изморителен, отколкото си го бе представял. И макар че нещата с Мая вървяха по-гладко, отколкото в началото, Ерика продължаваше да се чувства некомфортно в ролята си на неработеща мама. Тази мисъл измъчваше Патрик всяка секунда и минута, която прекарваше в управлението. А и случилото се с Ана утежняваше допълнително бремето върху плещите им.

Почукване на вратата прекъсна мрачните му размисли.

– Патрик, пристигна сигнал за автомобилна катастрофа. Единично пътнотранспортно произшествие на пътя за Санес.

– Добре – кимна Патрик и стана. – Я кажи, днес ли започва работа момичето на мястото на Ернст? Хана Крюсе, нали?

– Да, но още няма осем.

– Тогава ще взема Мартин. Иначе смятах да я поразведа насам-натам с колата, докато влезе в час.

– Съчувствам ѝ.

– Защото ще пътува с мен ли? – попита Патрик и я стрелна с престорено ядосан поглед.

– Естествено – отвърна Аника. – Нали те знам как шофираш… Ако обаче говорим сериозно, най-трудно ще ѝ бъде с Мелберг.

– След като прегледах автобиографията на Хана, смятам, че няма по-подходящ кандидат да се справи с него. Съдейки по професионалния ѝ опит и отзивите за постиженията ѝ, трябва да е мъжко момиче.

– Възниква единствено въпросът защо в такъв случай кандидатства за работа в Танумсхеде…

– Да, права си – съгласи се Патрик, докато си обличаше якето. – Направо я попитай защо се унижава дотам, да се забута в безперспективен участък като нашия, където ще работи с пълни аматьори…

Патрик смигна на Аника, а тя леко го тупна по рамото.

– Стига, де, знаеш, че не исках да кажа това.

– Знам, само те дразня… Впрочем имаш ли някаква информация какво да очакваме на местопроизшествието? Ранени? Загинали?

– Според очевидеца, подал сигнала, в колата имало само един човек. Мъртъв.

– Да му се не види! Ще взема Мартин и отиваме да проверим. Едва ли ще се бавим. Докато ни няма, разведи Хана из участъка.

В същия миг от рецепцията долетя женски глас:

– Ехо, има ли някой?

– Сигурно е тя – предположи Аника и тръгна към вратата.

Патрик, който изгаряше от любопитство да види новото женско попълнение в екипа, я последва.

Новата колежка го изненада. Сам не знаеше какво бе очаквал, но вероятно някоя… по-едра. И не толкова сладникава… и руса. Жената протегна ръка първо на Патрик, после на Аника и се представи:

– Казвам се Хана Крюсе и днес започвам работа тук.

Поне гласът оправда очакванията му в по-голяма степен: дълбок, категоричен. Ръкостискането показваше, че спортува усилено. Патрик се принуди да коригира първото си впечатление.

– Аз съм Патрик Хедстрьом, а това е Аника Янсон, гръбнакът на този участък.

Хана се усмихна.

– Самотен стожер на женското начало в работна среда, изцяло доминирана от мъже, доколкото разбрах. Поне досега.

– Да си призная, много се зарадвах, когато разбрах, че се задава подкрепление в борбата с тестостеронната хегемония в участъка.

– Момичета, по-късно ще имате възможност да се опознаете – прекъсна ги Патрик. – Хана, току-що получихме информация за пътнотранспортно произшествие с летален изход. Ако нямаш нищо против, възнамерявах да те взема със себе си. Ще започнеш първия си работен ден с подобаваща доза адреналин.

– Става – съгласи се Хана. – Може ли само да си оставя някъде пътната чанта?

– Ще я сложа в кабинета ти – отзова се Аника. – А после, като се върнете, ще те запозная с обстановката.

– Благодаря – кимна Хана и забърза след Патрик, който вече излизаше през вратата.

– Е, как се чувстваш? – попита той, след като се качиха в колата и поеха към Санес.

– Добре, благодаря, но първият ден на нова работа винаги е напрегнат.

– Ако се съди по сивито ти, не си се задържала дълго на едно място – отбеляза Патрик.

– Да, исках да натрупам колкото е възможно повече опит – отвърна Хана, докато гледаше любопитно през прозореца. – Да разбера как стоят нещата в различни шведски градове, в управления с различен капацитет и така нататък. Интересува ме всичко, което би разширило професионалните ми хоризонти.

– Но защо? Каква е крайната цел?

Хана се усмихна едновременно дружелюбно и ре-шително.

– Ръководен пост, разбира се. В някое от големите полицейски управления. Затова посещавам всевъзможни курсове, обогатявам познанията си и работя, без да се пестя.

– Звучи ми като рецепта за сигурен успех – усмихна се Патрик, но мощната вълна от амбиции, която го заля, предизвика известно неудоволствие у него. Не беше свикнал да общува с такива хора.

– Дано си прав – каза Хана, докато продължаваше да изучава околния пейзаж. – А ти? От колко време работиш в Танумсхеде?

Патрик установи не без яд, че произнесе отговора си малко сконфузено:

– Ами… всъщност откакто завърших Полицейската академия.

– Ау, никога не бих издържала. Явно атмосферата в участъка ти харесва. Настройвам се оптимистично…

Тя се засмя и го погледна.

– И така може да се разтълкува. Но за да се чувствам добре, роля играят и навикът, и удобството от познатото. Тук съм израснал и познавам мястото като петте си пръста… Макар че вече не живея в Танумсхеде, а във Фелбака.

– Вярно! Разбрах, че си женен за Ерика Фалк! Обожавам книгите ѝ! По-точно криминалните, защото ако трябва да съм честна, не съм чела биографиите…

– Това не е повод за притеснение. Съдейки по продажбите, половин Швеция явно е прочела последната ѝ кримка, но повечето дори не знаят, че Ерика е автор на пет биографии на изтъкнати шведски писателки. Най-добре се продаде книгата за живота на Карин Бойе1. Доколкото си спомням, в цели две хиляди екземпляра… Между другото, още не сме женени. Но вдигаме сватба в навечерието на Петдесетница!

1 Карин Бойе (1900–1941) – шведска поетеса и писателка. – Б. а.

– Честито! Сигурно ще стане страхотно – точно преди празника!

– Да се надяваме… Но правичката да си кажа, в момента ми иде да избягам в Лас Вегас и да се отърва от цялата какофония. Не съм и допускал, че организацията на една сватба включва толкова приготовления.

– Представям си… – засмя се Хана от сърце.

– В документите видях, че и ти си семейна. Вие правихте ли пищна църковна сватба?

Над лицето на Хана се спусна тъмна сянка. Тя бързо отвърна поглед и промърмори едва доловимо:

– Не сме се женили в църква, а в гражданското. Но друг път ще говорим на тази тема. Май пристигнахме.

В канавката видяха катастрофиралия автомобил. Двама пожарникари се опитваха да пробият покрива, но без да бързат. След като надникна в купето, Патрик разбра причината за спокойствието им.

Срещата неслучайно се провеждаше в дома му, а не в сградата на местната администрация. След интензивни ремонтни работи, продължили няколко месеца, в момента къщата – или „Перлата“, както той често я наричаше – бе готова да събира овации. Понеже беше една от най-старите и големи къщи в курортното градче Гребестад, бившите собственици склониха да я продадат едва след дълги увещания, но после продължиха да се жалват, че имотът е „семейна реликва, която се предава от поколение на поколение“. С покачване на предлаганата от него цена обаче жалването премина в тихо мънкане и накрая се преобрази в бодро ръмжене. Безнадеждните идиоти изобщо не разбраха, че той им предложи много по-малка сума, отколкото бе склонен да плати за къщата. Явно не се бяха занимавали с продажби и не можеха да оценят стойността на имуществото си като човек, поживял в Стокхолм и опознал законите на имотния пазар. След като изповядаха сделката, той, без да му мигне окото, вложи още два милиона в ремонтни дейности и в момента гордо показваше крайния резултат на другите общински служители.

– Това стълбище сме го поръчали от Англия. Вписва се идеално в духа, типичен за времето, когато е била строена къщата. Удоволствието ни излезе скъпо, но когато човек държи на качеството, трябва да бъде щедър. Непрекъснато се съветвахме с музея в Бухюслен, за да не накърним автентичния интериор на къщата. Двамата с Вивека винаги сме държали на традициите. Впрочем тук имаме няколко екземпляра от миналия брой на „Жилище“, където резултатът от усилията ни бе подробно документиран. Фотографът сподели, че за пръв път вижда толкова естетическа издържана реставрация. На тръгване си взе по един брой, за да ги разгледа на спокойствие. Май тук му е мястото да обясня, че „Жилище“ е издание, което публикува снимки само от специално подбрани къщи, за разлика от „Красиви домове“, на чиито страници лъсват жилищата на всякакво простолюдие.

Той се позасмя, за да покаже колко абсурдна намира мисълта домът му да се появи в подобно списание.

– Предлагам се поседнем и да се захващаме за работа!

Ерлинг В. Лашон посочи голямата маса, където вече бяха подредени чаши за кафе. Докато той развеждаше колегите си из къщата, съпругата му дискретно се бе погрижила за почерпката. В момента тя стоеше мълчалива до масата и чакаше всички да седнат. Ерлинг ѝ кимна признателно. Милата Вивека! Бе истинско съкровище. Знаеше си мястото и се държеше като безупречна домакиня. Наистина не владееше изкуството да поддържа разговор и през по-голямата част от времето само слушаше, ала Ерлинг предпочиташе жена, която умее да мълчи, отколкото такава, която плещи глупости за щяло и нещяло, както обичаше да се изразява.

– Е, какво мислите за крайъгълния камък, пред който сме изправени днес?

Всички се бяха настанили и Вивека започна да налива кафе в изящните бели чашки.

– Моето мнение го знаеш – отвърна Уно Бруршон и пусна четири бучки захар в кафето си.

Ерлинг го изгледа с отвращение. Не разбираше мъже, които се отнасят немарливо към тялото и здравето си. Самият той всяка сутрин пробягваше десет километра и преди няколко седмици дори започна да вдига тежести. Последното го бе споделил само с Вивека.

– По този въпрос няма съмнение – увери го Ерлинг малко по-остро, отколкото възнамеряваше. – Но ти вече получи възможност да изкажеш възраженията си и след като мнозинството взе решение, смятам, че е по-разумно да бъдем единни и да подпомогнем дружно успеха на инициативата. Безсмислено е да продължаваме да спорим. Телевизионният екип пристига днес и – както вече неведнъж съм казвал – лично аз мисля, че това е най-доброто, което може да се случи в града ни. Погледнете само колко напред дръпнаха градчетата, където се проведоха предишните сезони. Омол беше донякъде известен заради филма на Мудисон2, но риалити предаването му спечели несравнимо по-голяма популярност. А преди да заснемат сезона в Тьоребуда, никой не знаеше, че такъв град съществува на картата. Сега зрителите ще гледат същото предаване от Танумсхеде! Каква уникална възможност да покажем нашето малко кътче от Швеция в най-добрата му светлина!

2 Карл Фредрик Лукас Мудисон (р. 1969) – шведски режисьор, сценарист, поет и писател, дебютирал с филма „Покажи ми любовта“, в който действието се развива в малкото провинциално градче Омол. – Б. пр.

– В най-добрата му светлина – презрително изсумтя Уно. – Пиянски запои, секс и празноглави кифли – така ли искаш хората да запомнят града ни?

– Аз също смятам, че ще бъде адски забавно! – въодушевено отбеляза Гунила Шелин с пискливия си глас и запърха кокетно с мигли към Ерлинг.

Тя си падаше по него и дори може да се каже, че беше влюбена, макар никога да не би си признала. За Ерлинг въздействието му върху нея не беше тайна и той не се свенеше да използва чара си, за да спечели гласа ѝ при гласуването на проекти, които иска да прокара.

– Вслушайте се в мнението на Гунила! Ето така трябва да приветстваме предстоящото събитие! Очаква ни вълнуващо приключение – възможност, която следва да приемем с благодарност!

Ерлинг използваше онези честоти от гласа си, които събуждаха ентусиазъм в слушателите. Докато оглавяваше един от застрахователните гиганти в страната, тези честоти му носеха големи дивиденти. Умението му да владее до съвършенство гласа си приковаваше вниманието на персонал и началство върху думите му. Споменът за годините, когато работеше в силно динамична среда, винаги го натъжаваше малко. Но добре, че се оттегли навреме. Взе си полагаемото възнаграждение и се сбогува с компанията, преди журналистическата хайка да надуши кървавата следа и да подгони клетите му колеги като плячка, която трябва да бъде повалена и разкъсана на парчета. Ерлинг трудно се реши да се пенсионира преждевременно след инфаркта, ала това решение се оказа най-правилното в живота му.

– Заповядайте, вземете си – той посочи чинията, пълна с кифлички от многолистно тесто и канелени рулца. – Съвсем пресни са.

Всички послушно се пресегнаха да си вземат. Само той се въздържа. Фактът, че въпреки здравословния хранителен и двигателен режим, който спазваше от младини, получи инфаркт, само още повече засили мотивацията му да се сбогува с малкото си останали вредни навици.

– Телевизионната компания ще поеме ли разходите по обезщетенията за евентуални материални вреди? Чух, че по време на предаването в Тьоребуда са постъпили десетки жалби от възмутени граждани.

Ерлинг изсумтя изнервен към задалия въпроса. Младият главен счетоводител имаше навика да се занимава с дреболии, вместо да гледа по-мащабно или „the big picture“, както казваше Ерлинг. Впрочем какво ли разбираше този младок от финанси? Навярно едва трийсетинагодишен, той никога не бе работил със суми, каквито Ерлинг бе обработвал за ден през добрите години на застрахователната компания. Ерлинг определено нямаше търпението да се разправя с невръстни сметководителчета. Обърна се към младока на име Ерик Болин и като натъртваше всяка своя дума, обясни:

– В момента този въпрос не стои на дневен ред. На фона на увеличения приток на туристи, който се очаква, няколко счупени прозореца едва ли са причина за сериозно безпокойство. Освен това очаквам служителите на реда да оправдаят заплатите си и да държат положението под контрол.

Той спря погледа си за няколко секунди върху всеки от присъстващите – изпробвана техника, доказала неведнъж ефективността си. Действаше и сега. Административните служители сведоха глава и натикаха възраженията си дълбоко в себе си, където впрочем им беше мястото. Всеки от присъстващите бе получил възможност да изкаже мнението си, но вече бяха гласували решението и днес се очакваше телевизионните бусове с участниците да пристигнат в Танумсхеде.

– Всичко ще се нареди – отбеляза Йорн Шустер, заемал в продължение на петнайсет години ръководния пост в администрацията на Танумсхеде.

Още не се бе възстановил от поражението, което Ерлинг му нанесе на последните избори. От своя страна Ерлинг не разбираше защо Йорн избра да остане в администрацията. На негово място, ако бе претърпял позора мнозинството да гласува категорично против него, Ерлинг би се оттеглил с подвита опашка. Но щом Йорн бе готов да преглътне унижението само и само да остане в службата, негова си работа. Все пак присъствието на старото куче в състава на администрацията имаше своите добри страни, макар Шустер вече да бе изморен и – образно казано – беззъб. Той все пак разполагаше с твърд електорат от поддръжници, които щяха да мируват, докато Йорн участва в процеса по вземане на решения.

– Днес започваме да действаме с пълна пара. Аз ще посрещна екипа в един часа, а който от вас иска да дойде, е, разбира се, добре дошъл. Иначе ще се видим на редовното ни съвещание в четвъртък.

Той стана, за да покаже, че е време компанията да се разотива.

Уно промърмори нещо, докато излизаше, но като цяло Ерлинг смяташе, че е успял да мобилизира войската си. Предвкусваше успеха.

Доволен, излезе на верандата и запали пура да отпразнува триумфа си. В трапезарията Вивека разтребваше масата.

– Да, да, да, да – бъбреше Мая на детското си столче и с голямо майсторство избягваше лъжицата, която Ерика се мъчеше да навре в устата ѝ.

След дълго и безуспешно прицелване майката най-после съумя да ѝ даде малко каша, ала радостта ѝ не продължи дълго, защото точно тогава Мая съзря идеална възможност да демонстрира как бръмчат колите:

– Бррррр!

Малката така се вживя в ролята, че пръските от устата ѝ се полепиха върху лицето на Ерика и образуваха плътен равномерен слой.

– Отвратително дете! – изморено процеди майката, но веднага съжали за словесния си подбор.

– Брррр – продължи весело Мая и избълва последните останки от кашата върху масата.

– Тително дете! – отбеляза Адриан, но кака Ема веднага му направи забележка:

– Така не се говори, Адриан!

– Ика го каза.

– Да, но така не се говори, нали, лельо Ерика?

Ема сложи решително ръце на кръста си и погледна предизвикателно Ерика.

– Права си, разбира се. Изразих се лошо, Адриан.

Доволна от отговора, Ема продължи да яде киселото си мляко. Ерика я гледаше с любов, но и с тревога. Обстоятелствата принудиха невръстната ѝ племенница да порасне прекалено бързо. Понякога тя се държеше като майка на Адриан, а не като негова сестра. Макар Ана да не забелязваше промяната, на Ерика това не ѝ убягна. От собствен опит знаеше колко тежко е да се нагърбиш с такава отговорност от дете.

Ерика от своя страна отново се бе превърнала в майка на сестра си. Освен дето имаше свое дете, пое и част от грижите за племенниците си, надявайки се Ана скоро да се пробуди от унеса си. Докато разчистваше масата, Ерика погледна към горния етаж. Не се чуваше нищо. Ана рядко ставаше преди единайсет и Ерика я остави да поспи. Не ѝ хрумваше какво друго да стори.

– Днес не ми се ходи на детска градина! – обяви Адриан, а физиономията му недвусмислено допълваше: „Да те видя сега как ще ме накараш!“.

– Искаш или не, отиваш на детска градина, Адриан – сопна се Ема и пак сложи ръце на кръста си.

Ерика реши да прекрати разправията още в зародиш и опитвайки се да опази осеммесечната си дъщеря що-годе чиста, нареди:

– Ема, отивай да си облечеш якето. Адриан, днес няма да водим пак същия разговор. Заедно с Ема отивате на детска градина и точка по въпроса!

Момчето отвори уста, за да възроптае, но явно нещо в погледа на Ерика му подсказва, че е по-благоразумно точно тази сутрин да не ядосва леля си. С нетипично за него послушание Адриан се отправи към коридора.

– А сега се обуй.

Ерика постави пред момчето маратонки, но той поклати разпалено глава.

– Не мога, ще трябва да ми помогнеш.

– Можеш. Нали в детската градина ги обуваш сам?

– Не, не мога. Още съм малък – додаде той за повече убедителност.

Ерика въздъхна и остави Мая на пода. Малката започна да пълзи веднага, щом ръцете и коленете ѝ докоснаха плочите. Бе започнала да пълзи съвсем отрано и вече минаваше за шампионка в тази дисциплина.

– Стой тук, Мая – предупреди я Ерика, докато се опитваше да върже обувките на Адриан.

Но малката предпочете да пренебрегне настойчивата молба и се отправи на откривателска експедиция. Ерика усети как потта рукна по гърба и под мишниците ѝ.

– Ще взема Мая – услужливо предложи Ема и разтълкува мълчанието на леля си като съгласие.

После тръгна, олюлявайки се, с Мая на ръце. Малката се гърчеше като разгневено коте. По пламналото лице на дъщеря си Ерика забеляза признаците на задаващ се бурен рев и затова побърза да я вземе от Ема и да я отнесе в колата. Проклятие, как ненавиждаше тези сутрини!

– Бързо, качвайте се, нямаме време! Знаете какво мисли госпожа Ева за закъсненията.

– Не ги харесва – отвърна Ема и поклати угрижено глава.

– И то никак – потвърди Ерика, сложи Мая в детската ѝ седалка и ѝ закопча колана.

– Искам да се возя отпред – обяви Адриан и скръсти заядливо ръце пред гърдите си, готов за борба.

Ала търпението на леля му се изчерпи.

– Сядай веднага отзад! – изрева тя и изпита известно удовлетворение, когато момчето буквално залепна за посоченото място.

Ема седна между брат си и братовчедка си – понеже беше по-голяма, използваше не столче, а детска седалка за автомобил – и сама си сложи колана. С доста резки движения Ерика закопча колана на Адриан, но се опомни, когато детската ръчичка я докосна по бузата.

– Обииичкам те, Ика – каза малкият и се усмихна сладко-сладко, както само той можеше.

Безспорно се опитваше да ѝ се подмаже и – както винаги – успя. Ерика изпадна в умиление, наведе се и го целуна.

Преди да излезе от гаражната площадка, тя хвърли тревожен поглед към прозореца на Анината спалня. Щорите още бяха спуснати.

Йона долепи чело до хладния прозорец в автобуса и се загледа в пейзажа, изнизващ се пред очите ѝ. Отново я изпълни неизменната безпределна апатия. Придърпа ръкавите си до средата на пръстите. С годините това се превърна в натрапчив навик. Чудеше се какво прави изобщо тук. Как се набърка в цялата тази история? Защо всички изглеждаха обсебени от идеята да следят живота и ежедневието ѝ? Йона не разбираше какво толкова интересно намират в една изтерзана, ексцентрична самотница, склонна към самонараняване. Ала вероятно точно заради тези нейни качества зрителите продължаваха да я спасяват и да я оставят в Къщата седмица след седмица. Защото из страната имаше безброй момичета като нея, които се припознаваха в нейния образ, когато тя влизаше в конфликт с другите участници; когато плачеше в банята и драскаше ръцете си с бръснарско ножче; когато излъчваше такова безсилие и отчаяние, че другите обитатели на Къщата се отдръпваха от нея като от бясно куче. Вероятно именно с това Йона бе спечелила симпатията на аудиторията.

– Боооже, колко яко! Дадоха ни още един шанс!

Йона усети задъханото вълнение в гласа на Барби, но не си направи труда да ѝ отговаря. Повдигаше ѝ се дори от кукленското ѝ име. Ала вестниците го обожаваха. Би Би-Барби, по лична карта Лилемур Першон, стана едно от най-нашумелите лица в пресата. Един от вечерните вестници се докопа до истинското ѝ име. Журналистите изровиха и стари нейни снимки от времето, когато е била хилаво дребно момиченце с кестенява коса и зубърски очила. Това момиченце нямаше нищо общо с днешната руса силиконова сексбомба. Йона се смя много, когато видя снимките. Занесоха им екземпляр от вестника в Къщата. А Барби избухна в сълзи и изгори вестника.

– Виж колко народ се е събрал!

Барби посочи възбудено към множеството до мястото, накъдето се бе отправил автобусът.

– Само си представи, Йона! Всички тези хора са дошли заради нас! Само си го представи!

Барби не можеше да си намери място от въодушевление и Йона я стрелна с презрителен поглед. После си сложи слушалките на MP3 плейъра и затвори очи.

Патрик бавно заобиколи колата. Тя се бе спуснала по стръмния наклон и се бе забила в дървото. Макар със смачкана предна част, колата бе запазила целостта си. Следователно не бе възможно да се е движила с твърде висока скорост.

– Водачът явно e починал вследствие от удара във волана – отбеляза Хана, приклекнала до мястото на шофьора.

– Този въпрос ще го оставим на съдебния лекар – отвърна Патрик малко по-остро, отколкото искаше. – Тоест…

– Не се притеснявай – махна с ръка тя. – Не обмислих добре коментара си. Занапред ще гледам да се ограничавам с наблюдения и да се въздържам от прибързани заключения – додаде тя.

Патрик коленичи до Хана. През отворената врата до шофьорското място можеха да огледат тялото на водача, закопчано с предпазен колан и с глава, опряна на волана. Кръвта, стичаща се по лицето, бе покапала и по пода.

Неочаквано чуха зад гърба си щракване на фотоапарат: един от експертите се бе приближил и правеше снимки на местопроизшествието.

– Пречим ли? – попита Патрик.

– Не, вече запечатахме необходимото. Сега искам да заснема и лицето на жертвата. Може ли да я облегнем, или още не сте приключили с огледа?

– Май приключихме, нали, Хана? – попита Патрик, стараейки се да приобщи новата си колежка към работния процес.

Той знаеше колко трудно е да започнеш в нова служба и искаше да облекчи адаптацията ѝ.

– Да – потвърди тя.

Двамата с Патрик се изправиха и се отдръпнаха да направят място на криминалните експерти. Патрик внимателно хвана раменете на жертвата и облегна тялото на седалката. Чак сега разбраха, че е жена. Първоначално, съдейки по късата коса и дрехите, които не издаваха нищо за пола на жертвата, полицаите я взеха за мъж. Ала сега лицето ясно показваше, че при злополуката е загинала около четирийсетгодишна жена.

– Това е Марит – позна я Патрик.

– Марит ли? – изуми се Хана.

– Държи магазинче на търговската улица. Продава чай, кафе, шоколадови изделия.

– Има ли семейство? – попита Хана с някаква особена нотка в гласа и Патрик я стрелна с изпитателен поглед, ала нищо във физиономията ѝ не издаваше вълнение и той реши, че се е заблудил.

– Нямам представа. Съвсем скоро ще разберем.

Експертът приключи със снимките и се оттегли. Патрик направи голяма крачка напред. Хана го последва.

– Стъпвай внимателно и не пипай нищо – предупреди я той по навик. Преди тя да реагира, той продължи: – Прощавай. Непрекъснато забравям, че си нова само в участъка, а не в професията. Не ми придиряй.

– Не се притеснявай – засмя се тя. – Не съм чааак толкова чувствителна.

Патрик също се засмя с облекчение. Досега не си бе давал сметка колко е свикнал да работи единствено с хора, чиито характери и особености познава добре. Малко свежа кръв в участъка щеше да го научи на повече кооперативност. А и Хана му се струваше къде-къде по-добър вариант от Ернст. Беше си чисто чудо, че го уволниха след, меко казано, своеволните му действия през есента!

– Е, какво виждаш? – попита Патрик и се наведе по-близо към лицето на Марит.

– По-скоро надушвам нещо, отколкото да виждам. – Хана си пое въздух през носа. – Остра миризма на алкохол. Трябва да е била мъртвопияна, когато е изхвърчала от пътното платно.

– Така изглежда – съгласи се Патрик.

Звучеше малко замислен. В челото му се вряза бръчка и с угрижен вид той надникна в купето. Вътре не се виждаше нищо особено: опаковка от десерт, празна пластмасова бутилка от кока-кола, лист хартия, явно откъснат от книга, а върху пода до незаетата предна седалка – празна бутилка от водка.

– Типичен случай на единично пътнотранспортно произшествие, предизвикано от злоупотреба с алкохол.

Хана отстъпи крачка назад в знак, че според нея огледът е приключил. Линейката бе пристигнала и санитарите се приближиха да отнесат трупа. Нямаше какво повече да се направи.

Патрик огледа отблизо лицето на жертвата, за да разучи травмите. Струваше му се, че забелязва нещо съмнително.

– Може ли да избърша кръвта? – попита той един от експертите, който си събираше инструментите.

– Да, няма проблем. Вече събрахме доста снимков материал. Ето, използвай тази кърпа.

И той подаде на Патрик парче бял плат. Патрик му кимна в знак на благодарност. Внимателно, почти нежно избърса кръвта, потекла от раната на челото ѝ. С показалци затвори очите ѝ. Под кървавия слой се откриха охлузвания и кръвонасядания, достойни за учебник по съдебна медицина. Навярно бяха причинени от удара във волана. Колата беше по-стар модел и нямаше въздушна възглавница.

– Може ли да направиш още няколко снимки? – попита той мъжа, който му услужи с кърпата.

Експертът кимна и вдигна фотоапарата си. Щракна последователно няколко пъти и погледна въпросително към Патрик.

– Достатъчно – кимна той и се приближи към Хана.

– Какво ти направи впечатление? – попита го леко объркана тя.

– Не съм сигурен – призна Патрик. – Нещо ме… не знам… – той махна с ръка. – Навярно не е нищо съществено. Ние с теб ще се върнем в участъка, а колегите ще продължат.

Качиха се в колата и поеха към Танумсхеде. През целия път в купето цареше мълчание. Някакво смътно подозрение глождеше ума на Патрик. Просто се затрудняваше да му даде име.

Бертил Мелберг изпитваше необичайно безгрижие. Обикновено се чувстваше така само след среща със Симон, сина, за чието съществуване не бе знаел в продължение на петнайсет години. За жалост, Симон не го посещаваше често. Все пак го навестяваше от време на време и двамата съумяха да създадат връзка помежду си: връзка, която далеч не се крепеше върху бурни бащини или синовни чувства, а водеше по-скоро изгнаническо съществуване, но се спотайваше някъде там.

Трудно обяснимото усещане се дължеше на странната случка в събота. След като близо месец Стен – добър или по-скоро единствен негов приятел, а защо не и просто познат – го увещава най-настойчиво заедно с отидат на народни танци в Мункедал, Бертил най-сетне склони. Макар да се смяташе за добър танцьор, Мелберг не бе стъпвал от години в дискотека, а народните шведски танци… водеха до неизбежни асоциации с характерните нелепи носии. Но Стен, който редовно посещаваше такива заведения, накрая успя да го убеди, че народните танци не само са подходящи за хора на тяхната възраст, ами предлагат и идеална възможност да се уредиш с мацка.

– Пълно е с жени. Само чакат да си избереш – така се изрази Стен.

Мелберг не можеше да отрече, че това звучи добре. През последните години контактите му с противоположния пол оредяха и отдавна му се щеше да проветри малкия си приятел. Но си остана скептично настроен, защото се досещаше какви жени ходят в подобни заведения: отчаяни дърти брантии, които нямат търпение да се вкопчат в дебелия портфейл на богат пенсионер, вместо да врътнат едно кръгче между чаршафите. Ала ако имаше нещо, което Мелберг умееше добре, то това беше да се брани от напористи кандидат-младоженки. Затова в крайна сметка реши да приеме предложението на Стен и да си опита късмета. За всеки случай си облече хубавия костюм и се напръска с парфюм. Стен дойде в дома му и двамата пийнаха малко за загрявка, преди да тръгнат. Стен бе уредил да ги закарат и вземат от заведението, та не се налагаше да се въздържат от консумация на алкохол. Не че Мелберг се притесняваше да пие, когато му предстои да шофира, но точно сега, след инцидента с Ернст, началството го взе на мушка и щеше здраво да загази, ако го пипнат да шофира в нетрезво състояние. Налагаше се да спазва приличие или поне да се преструва на примерен. Защото, докато никой не е разбрал за провинението ти, значи, не се е случвало…

* * *

Въпреки старателните приготовления Мелберг влезе доста скептично настроен в залата, където веселбата беше в разгара си. Предразсъдъците му намериха своето потвърждение: накъдето и да погледнеше, все жени на неговата възраст. По един въпрос с Уфе Лундел3 бяха на едно мнение: защо ти е сбръчкано и отпуснато тяло на средна възраст, щом има толкова много стегнати, красиви и млади? Мелберг обаче се чувстваше принуден да признае, че Уфе се радва на малко повече късмет на любовния фронт, вероятно заради имиджа си на рокзвезда. Каква чудовищна несправедливост!

3 Улф Лундел (р. 1949) – шведски музикант и текстописец. – Б. пр.

Тъкмо се канеше да си поръча още едно питие, когато някой го заговори:

– Тук няма как да не се почувстваш стар!

– Дойдох против волята си – отвърна Мелберг и погледна жената до себе си.

– Аз също. Будил ме домъкна – уточни тя и посочи една от най-активните дами на дансинга.

– При мен ролята на Будил изигра Стен – Мелберг на свой ред посочи приятеля си сред танцуващите.

– Казвам се Росмари – представи се тя и му протегна ръка.

– Аз съм Бертил.

В секундата, когато дланта му докосна нейната, животът му се преобърна. За шейсет и три годишния си живот Мелберг бе разбрал какво е да изпитваш желание, възбуда и страст към жена, но никога не се бе влюбвал. Затова пък сега любовта го връхлетя със страшна сила. Гледаше Росмари удивен. Обективното му „аз“ регистрираше около шейсетгодишна жена, висока към 1,60, леко закръглена, с къса коса, боядисана в жизнен червен цвят, и весела усмивка. Ала субективното му „аз“ виждаше само сините ѝ очи, които го наблюдаваха с любопитство и проникновение. Усети как потъва в тях, както се изразяват авторите на блудкави булевардни романи.

Вечерта изтече прекалено бързо. Танцуваха, разговаряха, той ѝ донесе питие, галантно ѝ дръпна стола да седне: все неща, които не влизаха в обичайния му репертоар, но нищо от случилото се през тази вечер не се вписваше в представите на Мелберг за обичайно.

След като се разделиха, изведнъж го налегнаха празнота и безсилие. Трябваше да я види пак. И сега, седейки в кабинета си в понеделник сутрин, Мелберг се почувства като ученик. Пред него върху бюрото стоеше бележка с името и телефонния ѝ номер. Той погледна бележката, пое си дълбоко въздух и набра номера.

Пак се скараха. Тя вече изгуби представа за кой път подред. Прекалено често разправиите им прерастваха във вербални мелета. Както обикновено, всяка държеше на своето. Шещин настояваше да говорят, а Марит – да продължават да мълчат.

– Срамуваш ли се от мен? От нас? – изкрещя Шещин.

Марит отвърна поглед – както толкова много пъти досега, – за да не я гледа в очите. Защото проблемът се криеше именно там: обичаха се, но Марит се срамуваше от любовта им.

В началото Шещин се опита да си внуши, че е все едно дали ще оповестят публично връзката си. Важното е, че са се намерили; че след като животът почти ги е сломил, а околните са им нанесли жестоки душевни рани, двете все пак са намери сродната си душа. Какво значение има от какъв пол е любимият ти човек? Какво значение има какво мислят другите? Ала Марит не смяташе така. Не се чувстваше готова да се опълчи срещу предразсъдъците и мнението на околните и предпочиташе да продължават в същия дух да живеят като любовници, а пред хората да се преструват на приятелки, които делят едно жилище от финансови съображения.

– Как е възможно чак толкова да ти пука за хорското мнение? – попита Шещин по време на вчерашния скандал.

Марит плака: така правеше винаги когато се караха. Това – както обикновено – накара Шещин да кипне. Сълзите на Марит сякаш само наливаха още масло в огъня на Шещиния гняв, натрупал се зад стената от тайни, с която се бяха обградили. Шещин не понасяше да вижда сълзи в очите на Марит. Ненавиждаше факта, че заобикалящият ги свят и обстоятелствата я принуждават да наранява човека, когото обича повече от всичко.

– Помисли как ще се почувства Софи, когато научи!

– Софи е много по-силна, отколкото си мислиш! Не я използвай като извинение за малодушието си!

– И колко силно може да бъде петнайсетгодишно момиче, когато съучениците му започнат да го подиграват, задето майка му е лесбийка! Осъзнаваш ли какъв ад ще бъде за нея да ходи на училище? Не мога да ѝ го причиня!

Лицето на Марит се сгърчи в спазми и заприлича на противна маска.

– Ти наистина ли си мислиш, че Софи още не се е досетила какво става между нас? Че сме успели да я излъжем само защото през седмиците, когато е при нас, ти се местиш в гостната и разиграваме жалък маскарад. Софи отдавна се е усетила! На нейно място бих се срамувала от майка си, задето живее в лъжа, само и само да не влиза в хорските уста! Ето от това бих се срамувала!

Шещин крещеше в изстъпление и гласът ѝ прегракна. Марит я погледна с онова обидено изражение, което с годините Шещин бе намразила, защото знаеше от опит какво следва. И наистина Марит скочи отривисто от мястото си и подсмърчайки, си облече якето.

– Точно така: бягай! Винаги така правиш! Бягай! Само че този път изобщо не се връщай!

След като вратата зад Марит хлопна, Шещин седна до кухненската маса. Дишаше дълбоко и забързано, все едно е тичала. Впрочем тя действително бе тичала: след живота, за който с Марит си мечтаеха. Само страхът на Марит им пречеше да осъществят мечтата си. За пръв път Шещин говореше съвсем сериозно. Нещо ѝ подсказваше, че няма да издържи още дълго.

Ала на следващата сутрин това усещане отстъпи пред дълбоко, разкъсващо безпокойство. Цяла нощ не мигна. Чакаше вратата най-после да се отвори, да чуе добре познатите ѝ стъпки по паркета, да прегърне и утеши любимата си и да я помоли за прошка. Но Марит не се прибра. И ключовете за колата ги нямаше: Шещин провери. Къде, за бога, е отишла Марит? Ами ако ѝ се е случило нещо? Дали е нощувала при бившия си съпруг и баща на Софи? Или е заминала при майка си в Осло?

С треперещи пръсти Шещин вдигна слушалката и започна да звъни на всичките им близки и познати.

– Според вас какво значение ще има това предаване за развитието на туризма в района на Танумсхеде?

Репортерът от бухюсленския местен вестник чакаше в готовност, въоръжен с бележник и химикалка.

– Огромно. Неизмеримо. В продължение на пет седмици всеки ден от Танумсхеде ще се излъчва половинчасово телевизионно предаване. Тукашният регион досега не се сдобивал с подобна възможност за реклама!

Ерлинг присви очи. Пред старото селско имение се бе събрала многобройна публика в очакване на автобуса с участниците. Повечето зрители бяха тийнейджъри, които не можеха да си намерят място от въодушевление, задето най-после ще зърнат идолите си на живо.

– А възможно ли е да се получи обратният ефект? Миналите сезони на същата продукция бяха белязани главно от скандали, секс и пиянски изцепки. Това едва ли е най-положителното послание към туристите…

Ерлинг изгледа репортера с раздразнение. Защо хората са толкова негативни? Не стига, че колегите му от общинската администрация го заляха със скептицизъм, а сега и местната преса започна да дудне!

– Нали сте чували израза „всяка публичност е добра“? Ако трябва да сме честни, Танумсхеде води доста маргинално съществуване в национален мащаб. Сега всичко това ще се промени благодарение на риалити предаването.

– И все пак… – подхвана репортерът, но Ерлинг, изгубил търпение, го прекъсна:

– За съжаление, не разполагам с време за повече коментари, защото трябва да се заема със задълженията си в комитета по посрещането на участниците.

Той обърна гръб на журналистите и се насочи към току-що спрелия автобус. Младежите се скупчиха нетърпеливо пред вратата на возилото и впериха възбудено погледи в нея, очаквайки всеки миг да се отвори. Еуфорията на тълпата достатъчно ясно показа на Ерлинг колко прав е бил да смята, че риалити предаване е точно онова, от което се нуждае градчето. Танумсхеде най-после ще заеме своето място на картата.

След като вратата се отвори със свистене, от автобуса слезе първо четирийсетинагодишен мъж. Разочарованието в очите на младежите сигнализира, че той не е от участниците. Ерлинг не бе гледал нито едно от актуалните риалити предавания и нямаше представа кого или какво да очаква.

– Ерлинг В. Лашон – представи се той и протегна ръка, лепвайки на устните си най-подкупващата си усмивка. Фотоапаратите защракаха.

– Фредрик Рен – мъжът стисна ръката му. – С вас говорихме по телефона. Аз съм продуцентът на предстоящото шоу.

– Добре дошли в Танумсхеде. От името на всички мои съграждани искам да ви уверя колко се радваме и колко се гордеем, задето вашето предаване ни гостува. Тръпнем в очакване на вълнуващ сезон.

– Много ви благодаря. И ние възлагаме големи надежди на предаването. След два успешни сезона се чувстваме много спокойни, защото знаем, че форматът ще пожъне огромен зрителски интерес, и се надяваме на ползотворно сътрудничество. Но стига сме измъчвали младежите.

Фредрик се усмихна широко към наелектризираната публика.

– Ето ги и нашите звезди – участниците в риалити предаването „Покажи ми Танумсхеде“: Барби и Йона от „Големия брат“, Кале и Уфе от „Сървайвър“, Тина от „Бара“ и накрая, но не на последно място: Мехмет от „Фермата“.

Един по един участниците слязоха от автобуса и хората наоколо изпаднаха в пълна истерия. Започнаха да крещят като обезумели, да сочат с пръст, да се блъскат в опит да си проправят път към знаменитостите, за да ги докоснат или да им поискат автограф. Операторите веднага включиха камерите. Ерлинг наблюдаваше със задоволство, но и с известно смайване екзалтацията, която предизвика пристигането на участниците. Питаше се какво ѝ става на днешната младеж. Как е възможно тази сбирщина от сополанковци и дрипльовци да събуди такова въодушевление? Всъщност не беше и нужно да разбира ставащото пред очите си, а по-скоро да извлече възможно повече дивиденти от популярността, която Танумсхеде ще си спечели с предаването. А ако пък впоследствие го обявят за благодетел на района, би било, разбира се, много приятен бонус.

– Предлагам да приключваме. Ще имате достатъчно възможности да се срещнете с участниците. Все пак ще живеят тук в продължение на пет седмици. – Фредрик изпъди феновете, които все още се тълпяха около автобуса. – Сега участниците ще се настанят и ще си отдъхнат. Следващата седмица ще ги гледате по телевизията, нали? Шоуто започва в понеделник от 19,00!

Той вдигна двата си палеца и изстреля поредната си изкуствена усмивка.

Младежите неохотно се оттеглиха: повечето – към гимназията, а една част явно бяха решили, че им се е представила идеална възможност да пропуснат учебните занятия, и се замъкнаха към местния супермаркет.

– Май ни очаква суперуспешен сезон. – Фредрик прегърна Барби и Йона. – Какво ще кажете, момичета? Готови ли сте за нови подвизи?

– Абсолютно – потвърди Барби с блеснали очи.

Олелията наоколо наля във вените ѝ допълнително адреналин и тя току подскачаше от въодушевление.

– А ти, Йона, как се чувстваш?

– Добре – промърмори тя. – Но ми се ще да си разопаковам багажа…

– Всичко ще се нареди, момиче – увери я Фредрик и я тупна окуражително по рамото. – Най-важното е да сте добре.

Той се обърна към Ерлинг:

– Къщата готова ли е?

– Ама, разбира се. – Ерлинг посочи червено читалище, построено в стар стил, на петдесетина метра от мястото, където бяха застанали. – Занесохме легла и други мебели, така че според мен ще им е много удобно.

– За мен важното е само да има алкохол. Иначе ми е все едно къде ще спя – изказа се Мехмет.

Коментарът му предизвика сподавен кикот и одобрителни кимвания сред останалите. Безплатният алкохол – наред с многото възможности за секс, произтичащи от популярността им – представляваше едно от условията да се съгласят да участват в предаването.

– Успокой се, Мехмет – усмихна се Фредрик. – Вътре има истински бар с всичко, каквото ви душа иска. Очакват ви два кега с бира, а когато свършат, пак ще заредим. Добре ще се грижим за вас, бъди сигурен.

Фредрик понечи да прегърне Мехмет и Уфе, ала и двамата му се изплъзнаха. Отдавна му бяха лепнали етикета „отявлен гей“ и нямаха никакво желание да си гукат с педал. Не биха се поколебали да му го покажат. Въпреки това се налагаше да бъдат деликатни, защото участниците от миналите сезони ги бяха предупредили колко важно е да се разбираш с продуцента. От него зависи на кои участници ще отделят най-много ефирно време и на кои – най-малко. А излъчените кадри са единственото, което има значение. Както и да се излагаш, ако ще да повръщаш и да пикаеш върху пода, не го ли излъчат, усилията ти ще бъдат напразни.

Ерлинг изобщо не подозираше какъв къртовски труд е принудена да полага една звезда в риалити предаване, за да се задържи под светлината на прожекторите. Не знаеше, че много от бившите участници в такива формати тръгват на турнета из баровете в цяла Швеция, само и само да не ги забравят хората. Ерлинг се интересуваше единствено от бъдещия подем в Танумсхеде и вероятността да се прослави като човека, осъществил този подем.

Когато Ана слезе от спалнята, Ерика вече бе обядвала. Ала въпреки че минаваше един, Ана изглеждаше, все едно изобщо не е мигнала. Тя открай време си беше слаба, но напоследък заприлича на скелет и Ерика едва прикриваше ужаса си при тази гледка.

– Колко е часът? – попита Ана с леко потреперващ глас.

Седна до масата и пое чашата с кафе, която ѝ подаде Ерика.

– Един и петнайсет.

– Да, да – обади се Мая и размаха въодушевено ръчички към леля си в опит да привлече вниманието ѝ. Ана дори не я забеляза.

– По дяволите! Успах се. Защо не ме събуди? – попита Ана и отпи от горещото кафе.

– Не бях сигурна как да постъпя. Явно се нуждаеш от повече сън – предпазливо обясни Ерика и седна до кухненската маса.

От доста време Ерика непрекъснато внимаваше как се изразява, докато общуваше със сестра си, а след случилото се с Лукас нещата се влошиха. Дори само фактът, че двете сестри отново заживяха под един покрив, ги върна обратно в познатото русло, от което и двете се бяха измъкнали с цената на много усилия. Ерика автоматично влезе в отколешната си роля на Анина майка, а Ана видимо се разкъсваше между желанието да се остави на грижите ѝ и порива да ѝ се опълчи. През последните месеци в къщата се възцари тягостна атмосфера. Във въздуха се усещаше напрежение заради неизказани неща, които само чакаха подходящ момент да се отприщят. Ала понеже Ана все още се намираше под влияние на преживения шок, от който явно не можеше да се съвземе, Ерика ходеше из къщата на пръсти и се боеше до смърт да не каже или направи нещо грешно.

– А децата? Заведе ли ги на градина?

– Да, всичко мина нормално – увери я Ерика, умишлено пропускайки епизода с Адриан.

Напоследък Ана бързо губеше търпение с децата. Повечето ежедневни грижи се стовариха върху плещите на Ерика и дори при най-дребната проява на каприз от страна на хлапетата Ана се оттегляше и оставяше Ерика да се оправя. Ана се чувстваше като изцеден лимон и ходеше из къщи ни жива, ни умряла, опитвайки се да си припомни какво някога ѝ е вдъхвало желание да се бори. Ерика изпитваше силно безпокойство.

– Ана, не се ядосвай, но няма ли да поговориш с някого? Препоръчаха ми отличен психолог. Защо не…

– Казах: не – прекъсна я грубо сестра ѝ. – Трябва да го преодолея сама. Вината е моя. Аз убих човек. Не мога да търся съчувствие от непознати. Нужно е да се справя със собствени усилия.

Пръстите ѝ стиснаха конвулсивно чашата и кокалчетата побеляха.

– Ана, знам, че сме го обсъждали хиляди пъти, но пак ще го повторя: ти уби Лукас при самоотбрана. Направи го, за да защитиш не само себе си, но и децата. Никой не се усъмни в мотивите ти и неслучайно съдът те оправда по всички обвинения. Ако не беше действала, той щеше да те убие, Ана. Въпросът беше на живот и смърт.

Мускулчетата по лицето на Ана леко потръпнаха, докато слушаше Ерика, и Мая, явно усетила напрежението, витаещо във въздуха, започна да хленчи на детското си столче.

– Не ми се говори за това – процеди Ана през стиснати зъби. – Отивам да си легна. Ще вземеш ли децата от градината?

Тя стана и остави Ерика сама в кухнята.

– Да, ще ги взема – въздъхна Ерика и усети как сълзите напират под клепачите ѝ. Беше на ръба на силите си. Нуждаеше се от отмяна.

Хрумна ѝ идея. Вдигна слушалката и набра номер по памет. Струваше си да опита.

Хана влезе направо в новия си кабинет и започна да подрежда вещите си. Патрик продължи към хралупата на Мартин Мулин и почука внимателно на вратата.

– Влез.

Патрик влезе и се настани на стола пред бюрото на Мартин. Понеже работеха често заедно, всеки от тях бе свикнал да прекарва доста време в кабинета на другия.

– Чух, че сте правили оглед на пътнотранспортно произшествие. Има ли жертви?

– Да, водачът. В колата не е имало други пътници и злополуката е по вина на шофьора. Казва се Марит, държи магазин на търговската улица.

– По дяволите! – въздъхна Мартин. – Колко нелепа смърт! Да не би да е свила встрани заради преминаваща сърна?

Патрик се подвоуми.

– Криминалистите присъстваха на огледа. От техния доклад и от заключенията на съдебния лекар ще разберем какво точно се е случило. В купето вонеше на алкохол.

– По дяволите! – възкликна за втори път Мартин. – С други думи, шофирала е в нетрезво състояние. Не си спомням да сме я хващали с алкохол. Възможно е за пръв път да е седнала зад волана пияна или просто досега ѝ се е разминавало.

– Мдааа – колебливо кимна Патрик. – Възможно е.

– Но? – подкани го Мартин и преплете пръсти на тила си. Червената му коса блестеше върху бялата кожа на дланите му. – По гласа ти усещам, че нещо те притеснява. Познавам те достатъчно добре: надушил си нещо гнило.

– Ох, и аз не знам. Не е нищо конкретно. Просто долавям нещо… гнило, но не мога да посоча какво.

– Интуицията ти рядко те е подвеждала – отбеляза разтревожен Мартин и се залюля на стола. – Но в актуалния случай е най-добре да изчакаме заключенията на експертите. Щом криминалистите и съдебните лекари огледат трупа, ще узнаем повече. Навярно ще открият обяснение за мистериозното ти усещане.

– Да, прав си – съгласи се Патрик и се почеса замислено по главата. – Но… не, прав си, няма смисъл да размишляваме, преди да знаем подробности. Сега ще се съсредоточим върху онова, което можем да направим, а именно: да уведомим близките на Марит за кончината ѝ. Тя има ли семейство?

– Дъщеря в тийнейджърска възраст, доколкото знам – смръщи чело Мартин. – Самата Марит живее със своя приятелка. Доста се шушукаше около това съжителство…

– Ще трябва да отидем при приятелката ѝ и да проверим.

Няколко минути по-късно почукаха на вратата на апартамента, където бе живяла Марит. Проверка в телефонния указател показа, че жилището ѝ се намира на няколко стотин метра от полицейското управление. И Патрик, и Мартин едва си поемаха въздух. В полицейската работа това задължение се смяташе за най-омразно сред служителите. Едва когато чуха стъпки зад вратата, си дадоха сметка, че е съществувала голяма вероятност в този следобеден час да не заварят никого вкъщи.

Жената, която отвори, веднага разбра за какво са дошли. Пролича по бледия цвят, който плъзна по лицето ѝ, и по отчаяно отпуснатите ѝ рамене.

– Става въпрос за Марит, нали? Какво се е случило?

Гласът ѝ трепереше, ала тя се отдръпна, та Патрик и Мартин да влязат в антрето.

– За жалост, носим лоши новини. Марит Каспершен е претърпяла пътна злополука без участие на други водачи и е… починала – съобщи с нисък глас Патрик.

Жената пред тях стоеше напълно неподвижно, все едно е замръзнала в тази поза и мозъкът ѝ е престанал да изпраща сигнали до мускулите, защото е зает с обработването на току-що получената информация.

– Ще пийнете ли по чаша кафе? – попита накрая тя и тръгна към кухнята с насечените движения на робот, без да дочака отговора им.

– На кого да се обадим? – предложи услугите си Мартин, защото видя, че жената изпадна в шок.

С нервни движения прибираше зад ухото кестенявата си коса, подстригана на къса черта. Беше много слаба, облечена в дънки и плетен пуловер с типична усукана норвежка шарка и сребърни катарами.

Шещин поклати глава:

– Нямам други близки освен… освен Марит. И Софи, разбира се. Но тя е при баща си.

– Софи дъщерята на Марит ли е? – попита Патрик и поклати глава, когато Шещин въпросително вдигна картонена кутия с мляко, след като наля кафе в три чаши.

– Да. На петнайсет е. Тази седмица е при Ула. С Марит се редуват кой да се грижи за детето. Една седмица Софи е при нас, следващата – при баща си във Фелбака.

– С Марит сте били близки приятелки, нали?

Патрик нямаше никакво желание да задава този въпрос, но не се сещаше за друг начин да подхване интересуващата го тема. В очакване на отговор отпи от кафето. Беше вкусно и силно – точно както го обичаше.

Леко ехидната усмивка на Шещин показа, че тя отлично се досеща какво е искал да я попита. Очите ѝ се напълниха със сълзи:

– В присъствието на Софи бяхме приятелки, а през останалото време – любовници. Ето това…

Сълзите я задавиха и рукнаха по бузите ѝ. Тя си поплака, после – с много усилия на волята – овладя гласа си и продължи:

– Снощи се скарахме именно по тази причина, вероятно за стотен път. Марит искаше да продължаваме да крием връзката си, а аз имах чувството, че непрекъснатото потулване ме задушава, и настоявах да престанем с лъжите. Тя се оправдаваше със Софи, но това беше само претекст. Всъщност не дъщеря ѝ, а тя не се чувстваше готова да понесе хорските сплетни и погледи. Опитах се да ѝ обясня, че така или иначе не може да ги избегне. Дори сега злите езици обсъждат връзката ни. И макар действително да очаквам клюки по наш адрес, след като обявим публично връзката си, съм уверена, че бързо ще стихнат. Ала Марит изобщо не се вслушваше в аргументите ми. Години наред е живяла като средностатистическа шведска жена, с мъж, дете, вила. Ходела е на почивка с каравана и така нататък. През цялото това време се е мъчила да изтласка влечението си към собствения пол в най-дълбоките дебри на съзнанието си. Когато се запознахме обаче, всички парчета си дойдоха на мястото – поне тя така ми описа преживяването си. Тя пое последствията от избора си, раздели се с Ула и се пренесе да живее при мен. Ала не събра смелост да отстоява решението си пред околните. Точно за това се скарахме вчера.

Шещин се протегна да вземе салфетка и се изсекна шумно.

– По кое време излезе? – попита Патрик.

– Към осем. Май беше към осем и четвърт. Разбрах, че се е случило нещо. Никога не би изчезнала за цяла нощ. Но нали знаете, човек все се двоуми, преди да се обади в полицията. Сигурно е отишла при някой познат, помислих си, или се е поразходила из града… Опитвах се да намеря разни обяснения. Когато позвънихте, тъкмо се канех да звъня по болниците и ако не я намеря там, да се свържа с вас.

Носът ѝ отново потече и тя пак се изсекна. Патрик видя в очите ѝ смесица от мъка, болка и чувство за вина. Прииска му се да можеше поне да облекчи упреците, които Шещин насочваше срещу себе си. Ала вместо да ѝ помогне, бе принуден да утежни положението ѝ:

– Подозираме… – подхвана колебливо той, прокашля се и все пак продължи: – Подозираме, че по време на злополуката Марит се е намирала под въздействието на алкохол. Знаете ли дали е имала… проблеми със спиртните напитки?

Той отпи от кафето и за секунда му се прииска да избяга другаде – където и да е, но далеч от тук. Само да не е в тази кухня, с тези въпроси, пред това страдание. Шещин го изгледа учудено.

– Познавам Марит от четири години. По никакъв повод не близва алкохол. Не пие дори сайдер.

Патрик погледна красноречиво Мартин. Поредната нелогична подробност в подкрепа на онова неуловимо усещане, което не даваше мира на Патрик, откакто го споходи на мястото на катастрофата преди няколко часа.

– Напълно ли сте сигурна? – Въпросът звучеше глупаво, защото Шещин вече отговори, но Патрик държеше да отстрани всякакви неясноти.

– Абсолютно! Никога не съм я виждала да консумира какъвто и да е алкохол: вино, бира... Не мога да си представя, че ще седне пияна зад волана… Не, пълен абсурд. Не разбирам…

Шещин гледаше ту Патрик, ту Мартин. В казаното от тях тя не намираха никаква логика и здрав разум. Марит не близваше спиртни напитки и нямаше какво повече да обсъждат.

– Как да се свържем с дъщеря ѝ? Къде живее бившият съпруг на Марит? – попита Мартин и извади бележник и химикалка.

– В района на възвишението във Фелбака. Ето точния адрес. – Шещин свали листче от таблото и го подаде на Мартин.

Тя още изглеждаше объркана, но появилите се разминавания в сведенията поне секнаха за малко потока от сълзи.

– И не желаете да се обадим на никого? – попита отново Патрик и стана от мястото си.

– Не. За момента… предпочитам да остана сама.

– Добре. Но ако възникне проблем, обадете се веднага.

Патрик ѝ остави визитката си. Обърна се точно преди външната врата да се хлопне зад него и Мартин. Шещин продължаваше да седи до масата напълно неподвижна.

– Аника! Новото момиче дойде ли? – извика Мелберг през коридора.

– Да! – извика на свой ред тя, без да мърда от мястото си зад рецепцията.

– А къде е, щом е пристигнала? – Мелберг продължи високодецибелния разговор.

– Тук – обади се женски глас и след секунда Хана се появи в коридора.

– Аха, ето те и теб. Ако не си прекалено заета, заповядай в кабинета ми – малко заядливо каза началникът. – Обичайната практика, когато започваш на ново място, е да се представиш на новия си шеф.

– Моля за извинение – сериозно отвърна Хана и тръгна към него с протегната ръка. – Непосредствено след пристигането ми Патрик Хедстрьом ме взе със себе си да проверим сигнал за местопроизшествие. Току-що се връщам и, разбира се, се канех да се отбия в кабинета ви. Първо искам да ви кажа, че съм слушала великолепни отзиви за работата във вашето управление. През последните години сте разкривали убийствата, извършени в района, със стопроцентова успеваемост. В полицейските структури постоянно се обсъжда колко прекрасно си върши работата ръководството, защото е удивително как участък с толкова скромен състав се справя блестящо с толкова тежки случаи.

Тя стисна здраво ръката му и Мелберг я изгледа изпитателно, за да прецени дали в думите ѝ не се крие ирония. Ала не забеляза нищо подигравателно в погледа ѝ и бързо реши да приеме похвалата без резерви. Не е толкова лошо към състава на управлението да се присъедини жена. Пък и новата не изглеждаше никак зле. Е, малко слабичка за неговия вкус, но си я биваше. Ала след разговора преди обяд Мелберг не усещаше предишния гъдел в стомаха при вида на привлекателна жена. Силно изненадан, установи, че мислите му отново отлетяха към топлия глас на Росмари и към радостта, с която тя прие поканата му за вечеря.

– Е, стига сме стърчали в коридора – заключи той, след като неохотно изхвърли от съзнанието си спомена за приятния телефонен разговор. – Да влезем в кабинета и да поговорим.

Хана го последва и седна на стола срещу него.

– Значи, вече си успяла да се включиш в работния процес?

– Да, комисар Хедстрьом ме взе със себе си на оглед на пътна злополука. Освен жената зад волана няма други пострадали. За жалост, тя почина.

– И такива неща се случват.

– По време на огледа сметнахме, че е изпила голямо количество алкохол, защото купето вонеше на спирт.

– По дяволите! Патрик спомена ли дали сме хващали въпросната жена да шофира пияна?

– Не. Той я познава лично. Държала магазин на търговската улица. Май се казваше Марит или нещо подобно…

– Какво, по… – Мелберг се почеса внимателно по темето, където косата бе грижливо преметната, за да скрие плешивината. – Марит? Ама че работа. – Той се прокашля. – Надявам се, не се наложи още през първия си работен ден да съобщаваш на роднините трагичната вест?

– Патрик и малко по-млад колега с рижа коса тръгнаха към домовете на близките – обясни Хана и заби поглед в обувките си.

– Казва се Мартин Мулин – обясни Мелберг. – Патрик не ви ли запозна?

– Не, вероятно е забравил. Сигурно мислите му са били заети с предстоящата среща.

– Хмм…

Настъпи продължително мълчание. Най-после началникът се изкашля:

– Е, това е. Добре дошла в полицейското управление в Танумсхеде. Надявам се, че ще се чувстваш добре. Впрочем уреди ли въпроса с жилището?

– Заедно със съпруга ми Лаш наехме къща в района срещу църквата. Нанесохме се преди седмица и имаме още работа по подредбата. Къщата е обзаведена, но ще се постараем да си създадем уют по наш вкус.

– А съпругът ти? С какво се занимава? Намери ли си работа тук?

– Още не – отвърна Хана и сведе поглед, а ръцете ѝ неспокойно се раздвижиха върху коленете.

Мелберг изсумтя под нос. Ясно на какъв тип е попаднала: безработен мухльо, който чака благоверната му да го издържа. Е, някои мъже добре се уреждат.

– Лаш е психолог – обясни Хана, все едно чу мислите на Мелберг. – Преглежда обяви, но тук няма голямо търсене на такива специалисти. Докато се отвори място, ще работи върху книгата си – на специализирана тематика. Няколко часа седмично е ангажиран като психолог на участниците в риалити предаването.

– Аха – отвърна Мелберг с интонация, която ясно издаде, че вече е изгубил интерес към професията на съпруга ѝ. – Е, още веднъж добре дошла.

Той се изправи, за да ѝ покаже, че е свободна да се оттегли, след като са си разменили дежурните любезности.

– Благодаря – кимна Хана.

– Затвори вратата след себе си – поръча Мелберг.

За секунда му се стори, че върху устните ѝ заигра усмивка, ала реши, че се е заблудил. Новата полицайка показа голямо уважение към него и работата му. Дори му изказа възхищението си. Мелберг умееше да разпознава кога хората са искрени и кога – не. А Хана определено не се преструваше.

– Как мина? – попита тихо Аника, когато няколко секунди по-късно влезе в кабинета на Хана.

– Ами добре – отвърна Хана със същата игрива усмивка, която Мелберг сметна за плод на въображението си. – Голям… чешит – отбеляза тя и поклати глава.

– Чешит, казваш… Май му подхожда – засмя се Аника. – Като гледам, успяла си да го неутрализираш. Съветвам те да не му се връзваш много-много. Реши ли, че може да те мачка, горко ти.

– И преди съм си имала работа с такива като Мелберг. Знам как да процедирам с тях – увери я Хана и разсея притесненията на Аника. – Четкаш го за успехите му, преструваш се, че правиш точно каквото ти нареди, а после си действаш по свое усмотрение. Стига всичко да приключи благополучно, той после ще твърди, че това е било негова идея от самото начало. Права ли съм?

– Явно си разбрала как точно трябва да се работи под ръководството на Бертил Мелберг – похвали я Аника и се оттегли през смях зад бюрото си на рецепцията.

Това момиче изглеждаше самоуверено, умно и смело. Щеше да бъде забавно да се наблюдава как ще се справи с чепатия характер на началника.

Тъжен, Дан подреждаше вещите на момичетата. Както обикновено, те оставиха стаите си в пълен безпорядък. Бащата знаеше, че трябва да бъде по-настоятелен, когато ги моли да разтребват, но времето с тях му беше по-ценно от всичко друго и не му се искаше да го пропилява в натяквания и караници. Осъзнаваше колко погрешен е подходът му и колко крайно необходимо е да поеме своя дял от отговорността за възпитанието им, вместо да стоварва всичко върху плещите на Пернила, но почивните дни минаваха толкова бързо, а годините летяха с главоломна скорост. Белинда вече навърши шестнайсет и можеше да я смята за голям човек, Малин стана на десет, а като гледаше колко бързо расте седемгодишната Лисен, бащата се плашеше, че ще пропусне най-важните години на децата си. Три години след развода вината притискаше гърдите му като тежък каменен къс. Ако не беше допуснал онази съдбовна грешка, сега нямаше да събира дрехите и играчките на момичетата в празна, глухо отекваща къща. А навярно допусна грешка, като реши да остане в дома им във Фалкелиден. Пернила се премести в Мункедал, за да е по-близо до роднините си. Но Дан държеше момичетата да не се разделят с тази къща. Затова работеше като вол, пестеше и се бореше ежедневно, та дъщерите му да се чувстват у дома си всеки втори уикенд, когато му идваха на гости. Ала разходите по къщата ставаха все по-непосилни и заплашваха да го разорят. До половин година трябваше да вземе решение. Отпусна се върху леглото на Малин и опря глава на дланите си.

Звъненето на телефона го изтръгна от мрачните му размисли. Пресегна се да го вземе.

– Да, моля. О, ти ли си, Ерика? Да, малко съм потиснат. Тази вечер изпратих момичетата. Да, да, знам, след седмица ще ги видя пак. Просто ми се струва цяла вечност. Е, на теб какво ти тежи?

Изслуша я много внимателно. Бръчката, която се бе врязала в челото му още преди да вдигне телефона, стана още по-дълбока.

– Толкова ли е зле? Ако мога да помогна с нещо, само кажи.

Ерика му обясни.

– Мда, защо не? – колебливо отвърна той. – Разбира се. Дали ще даде резултат? Добре, идвам веднага.

Дан затвори и поседя малко с дълбоко замислен вид. Съмняваше се в успеха на начинанието, но когато Ерика се обръщаше към него с молба за помощ, и през ум не му минаваше да откаже. Някога, преди години, двамата имаха връзка, но след раздялата си останаха добри приятели. Ерика му даваше кураж по време на развода с Пернила и Дан беше готов да направи за нея всичко, което тя поиска. Дори с Патрик се сближиха. Дан често им гостуваше.

Облече си връхната дреха и изкара колата от гаража. За няколко минути стигна в дома на Ерика.

Тя отвори още след първото почукване по вратата.

– Здрасти. Влизай – покани го и го прегърна.

– Здравей. Къде е Мая?

Той се огледа нетърпеливо за любимката си сред бебетата. Харесваше му да си мисли, че и той е много специален в очите на Мая.

– В момента спи. Съжалявам – засмя се Ерика. Знаеше, че малката чаровница отдавна си е извоювала по-голямо място от нея в сърцето на Дан.

– Е, ще трябва някак да приема, че този път няма да ѝ подуша вратлето.

– Спокойно, очаквам скоро да се събуди. Влизай, влизай. Ана е горе в спалнята.

Ерика посочи горния етаж.

– Смяташ ли, че това действително е добра идея? – разтревожи се Дан. – Може да няма желание да ме вижда или дори да се ядоса.

– Само не ми казвай, че на голям мъжага като теб му се разтреперват мартинките пред гнева на дребна женица – пошегува се Ерика и вдигна очи към него. Той действително представляваше внушителна гледка. – Но не ми припомняй за пореден път как Мария ти казала, че с Долф Лундгрен си приличате като две капки вода. Все пак тя доскоро си мислеше, че И-Тайп е истинското име на Бу Мартин Ерик Ериксон, а не псевдоним, и на твое място не бих я цитирала, когато искам да звуча достоверно.

– Но много приличам на Долф, нали? – Дан зае превзета поза и се изсмя. – Май си права. Интересът ми към „кифлите“ май е на изживяване. Явно е трябвало време, за да ми омръзнат…

– Двамата с Патрик отдавна чакаме да си намериш приятелка, с която може да се води нормален разговор.

– Понеже хората във вашия дом са само и изключително на високо интелектуално ниво, така ли? В този ред на мисли – какво става с риалити предаването „Хотел „Рай“? Твоите фаворити още ли са вътре? Кой ще стигне до финала? Като предан зрител разкажи ми какво се случва в тази висококултурна програма, която представлява сериозно предизвикателство за ученолюбивия ти ум. А Патрик ще ме осведоми как върви шведското футболно първенство. За да ги разбираш тези мачове, е нужно да владееш висша математика.

– Ха-ха-ха… Разбрах намека ти. – Ерика го тупна по ръката. – Хайде, качвай се горе да помагаш. Пък знае ли човек? Може и ти да свършиш нещо полезно.

– Патрик сигурен ли е в какво се забърква? Май ще трябва да го предупредя колко опасности крие намерението му да извърви с теб пътя до олтара.

Изкачил половината стълби, Дан говореше през рамо.

– Колко забавно! – изсумтя презрително Ерика. – По-живо!

Смехът заседна в гърлото му, когато изкачи и последните стъпала. Откакто Ана се пренесе с децата в къщата при Ерика и Патрик, Дан не я беше виждал. Като всички останали шведи и Дан проследи написаното във вестниците за станалата трагедия, но всеки път, когато ходеше на гости у Ерика, Ана се криеше. Ерика му довери, че сестра ѝ почти не излиза от спалнята.

Дан почука внимателно на вратата. Никакъв отговор. Почука пак.

– Ана? Ехо? Дан съм. Може ли да вляза?

Мълчание. Дан постоя нерешително пред вратата. Ситуацията не беше никак по вкуса му, но обеща на Ерика да помогне и се чувстваше длъжен да вложи най-доброто от себе си. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата. Ана лежеше на леглото. Беше будна. Взираше се в тавана с невиждащи очи и ръце, сключени върху корема. Дори не погледна Дан, когато той прекрачи прага. Дан седна на ръба на леглото. Ана не реагира.

– Как е положението? Как се чувстваш?

– Като ме гледаш, как се чувствам според теб? – отвърна Ана, без да отмества поглед от тавана.

– Не много добре. Ерика се тревожи за теб.

– Ерика винаги се тревожи за мен.

– Несъмнено си права – усмихна се Дан. – Ерика е истинска майка орлица, нали?

– Точно така – потвърди Ана и най-сетне погледна Дан.

– Но ти мисли доброто. Сега обаче е малко по-разтревожена от обикновено.

– Виждам – увери го Ана и от гърдите ѝ се изтръгна мъчителна въздишка. – Но не знам как да се отърся от преживяното. Сякаш някой е изпил цялата ми енергия. Не усещам нищо. Абсолютно нищо. Не съм нито тъжна, нито весела. Изпаднала съм в пълна апатия.

– Говорила ли си с някого?

– За психолог ли питаш? Ерика непрекъснато ми дудне да потърся професионална помощ. Но не мога да обсъждам с напълно непознат човек проблемите си и случилото се с Лукас. Няма да го понеса.

– А как ти се струва… – Дан се поколеба и се размърда нервно на леглото, – …как ти се струва идеята да поговориш с мен? С теб не се познаваме толкова добре, но все пак не съм чужд човек.

Млъкна напрегнато в очакване на нейния отговор. Надяваше се Ана да приема предложението му. Слабичкото ѝ телце и трескавият израз в очите ѝ пробудиха у него инстинкта на защитник. Толкова приличаше на Ерика и въпреки това беше много различна. По-боязлива и ранима версия на Ерика.

– Ами… не знам – поколеба се Ана. – Не знам какво да кажа… откъде да започна…

– Като за начало може да се поразходим. Ако ти се говори, ще говорим. Ако не, просто ще повървим. Как ти се струва?

Дан усети колко загрижено и настойчиво прозвуча въпросът му.

Ана се надигна и седна в леглото. Поседя така – с гръб към Дан – и се изправи.

– Добре, да се поразходим. Но само толкова.

– Става – кимна Дан.

Тръгна пред нея по стълбата и хвърли поглед към кухнята, където Ерика тракаше с чинии и тенджери.

– Ще пообиколим квартала – извика Дан и с крайчеца на окото си видя как Ерика се постара да си придаде равнодушен вид, все едно ставащото е просто дреболия.

– Навън е хладничко. Най-добре се наметни с нещо топло – посъветва той Ана.

Тя го послуша, облече си сиво палто и уви голям бежов шал около врата си.

– Готова ли си? – попита той и осъзна, че се получи въпрос с подтекст.

– Мисля, че да – потвърди тихо Ана и го последва навън в слънчевия пролетен ден.

– Според теб с това свиква ли се? – попита Мартин в колата на път за Фелбака.

– Не – лаконично отвърна Патрик. – Или поне се надявам да не се свиква. Настъпи ли такъв момент, значи е време да си смениш професията.

Той взе завоя към езерото Лонгшо с прекалено висока скорост и Мартин – както обикновено – стисна конвулсивно дръжката, висяща от тавана на купето. Наум си отбеляза непременно да предупреди новата колежка какво я очаква, докато пътува в автомобил, шофиран от Патрик. Но навярно бе закъснял с предупрежденията, защото момичето преди обяд вече бе придружило Патрик до мястото на инцидента и вероятно вече знаеше какво е да си на косъм от смъртта.

– Как ти се стори? – поинтересува се Мартин.

– Кой? – Патрик изглеждаше малко по-отвеян от обикновено.

– Новата колежка, Хана Крюсе.

– Ами как. Съвсем нормална…

– Но?

– Какво „но“? – Патрик се обърна и изгледа Мартин, а онзи стисна още по-здраво дръжката:

– Гледай си пътя бе, човек! Сякаш искаше да добавиш нещо.

– И аз не знам – бавно произнесе Патрик. За успокоение на Мартин колегата му този път не отмести поглед от платното. – Просто не съм свикнал да работя с толкова… амбициозни хора.

– Какво, по дяволите, намекваш? – разсмя се Мартин, но не успя да прикрие, че малко се засегна от забележката.

– Не се обиждай. Не казвам, че нямаш амбиции. Просто Хана е… как да се изразя… свръхамбициозна.

– Свръхамбициозна – повтори скептично Мартин. – Не ти вдъхва доверие само защото се цели нависоко. И какво по-конкретно те притеснява у нея? Впрочем защо се дразниш от амбициозни колежки? Нали не си от онези, дето смятат, че жените нямат място в полицията?

Патрик отново отмести поглед от пътя и изгледа изумен колегата си.

– Абе, ти за какъв ме мислиш? За сексист ли? Сексист, чиято съпруга печели двойно повече от него… Да знаеш, че… Все едно, досега трябва да си разбрал що за човек съм.

Мартин помълча, помълча и попита:

– Ама Ерика наистина ли печели двойно повече от теб?

– Знаех си, че това ще ти затвори устата! – разсмя се Патрик. – Но ако трябва да съм честен, това важи, преди да обложат доходите ѝ с данъци. После по-голямата част отива за държавата. Какъв късмет! Би било ужасно да забогатеем.

Мартин също избухна в смях:

– Истинска трагедия! Не го пожелавам и на най-големия си враг.

– Нали и аз това казвам.

Патрик изведнъж пак стана сериозен. Завиха към района на Кулен, където многофамилните къщи стояха близо една до друга, и оставиха колата на паркинга. После постояха малко в купето.

– Е, време е. За пореден път.

– Да – кимна Мартин и се умълча. Възелът в стомаха му се стягаше с всяка минута. Ала нямаше връщане назад. Най-добре да приключват възможно по-бързо.

– Лаш?

Хана остави чантата си пред вратата, окачи якето си на закачалката и сложи обувките на рафта. Тишина.

– Ехо? Лаш? Вкъщи ли си?

Тя усети как в гласа ѝ пропълзя безпокойство.

– Лаш?

Обиколи къщата. Цареше тишина. Докато се движеше, из въздуха се разлетяха дребни прашинки. Виждаше ги ясно на пролетната светлина, която се процеждаше през прозорците. Собственикът на къщата не се бе постарал да почисти, преди Хана и Лаш да се нанесат. Ала в момента Хана изобщо не можеше да мисли за това. Тревогата изместваше всичко останало.

– ЛАШ? – извика силно тя, но чу единствено ехото от собствения си глас.

Продължи да обхожда къщата. На долния етаж нямаше никого и тя заподскача по стълбите към горния. Вратата към спалнята беше затворена и тя внимателно я открехна.

– Лаш? – нежно прошепна тя.

Облечен, той лежеше върху леглото на хълбок, с гръб към нея. По плавното издуване на гръдния му кош тя разбра, че спи. Хана предпазливо се сгуши до него. Телата им прилепнаха като две лъжици. Тя се заслуша в дишането му и усети как равномерният ритъм ѝ действа приспивно. Сънят отнесе безпокойството ѝ.

– Каква шибана дупка! – Уфе се отпусна върху едно от застланите легла в голямото помещение.

– Според мен ще бъде много забавно – заяви Барби и започна да подскача, седнала върху леглото.

– Да съм казал, че няма да е забавно? – разсмя се Уфе. – Казах само, че са ни настанили в шибана дупка. Но ние ще поразведрим обстановката, нали? Скивайте само склада! – Той се надигна и посочи пълния бар. – Е? Ще почваме ли купона?

– Даа!

Всички освен Юла нададоха весели възгласи. Никой не поглеждаше в камерите, монтирани из цялото помещение. Бяха прекалено опитни, за да допускат подобни дилетантски грешки.

– Ами наздраве тогава, мамка му! – провикна се Уфе и надигна първата бутилка бира.

– Наздраве! – отвърнаха другите и вдигнаха бутилките си.

Само Йона не реагира. Седеше напълно неподвижна на леглото и се взираше в петимата си съквартиранти.

– Какво ти става? – попита ядосано Уфе. – Няма ли да изпиеш една бира с нас? Да не би да не сме достойни за твоята компания?

Всички погледи се насочиха към Йона в очакване на нейния отговор. Участниците отлично осъзнаваха, че конфликтните ситуации вдигат рейтинга на предаването, а основната им цел беше именно „Покажи ми Танумсхеде“ да спечели голяма зрителска аудитория.

– В момента просто не съм в настроение за бира – отвърна Йона, като избягваше да гледа Уфе в очите.

– Не била в настроение… – изимитира я Уфе с фалцет.

Огледа се, за да се увери, че има подкрепата на останалите, и когато видя очакването в погледите им, продължи:

– Ти да не го раздаваш въздържателка, а? Мислех си, че сме тук, за да КУПОНЯСВАМЕ!

Той вдигна бутилката и отпи още няколко глътки.

– Не е въздържателка – обади се Барби, но Уфе я стрелна с поглед и тя не посмя да продължи.

– Я ме оставете на мира! – настоя Йона и спусна раздразнено крака на пода. – Ще се поразходя.

Тя си облече широко торбесто военно яке, което стоеше проснато върху близкия стол.

– Чупката! – изкрещя Уфе след нея. – Нещастница тъпа!

Той се разсмя гръмко и си отвори още една бира. Огледа се.

– Какво сте се стегнали? Нали ще КУПОНЯСВАМЕ! Наздраве!

След няколко секунди напрегнато мълчание из помещението се разнесе нервен смях. Другите вдигнаха бутилки и започнаха да се наливат. Неуморното жужене на камерите усилваше опиянението им. Харесваше им усещането, че ги гледат.

* * *

– Татко, на вратата се звъни! – кресна Софи в коридора и се върна към телефонния си разговор. Въздъхна. – Баща ми е страшно муден. Повече не издържам да стоя тук. Броя дните и нямам търпение да се върна вкъщи при мама и Шещин. Днес започва „Покажи ми Танумсхеде“, а аз кисна тук! Както винаги, пропускам най-интересното. Другите ще отидат да гледат, само аз – не. Писна ми все аз да излизам прецакана! – жалваше се тя. – Таткоооо, ОТВОРИ вратата! – кресна пак тя. – Не искам да продължават да ме подхвърлят един на друг, защото съм дете на разведени родители. Но понеже не се понасят, отказват да ме изслушат. Като деца са!

Звънецът отекна из жилището и Софи скочи рязко на крака:

– Тогава ще отворя АЗ! – извика тя и прибави тихо в слушалката: – Ще ти звънна по-късно, че дъртият сигурно пак си е пуснал естрадна музика на слушалки. Цунки-гунки, мацко!

Софи въздъхна и тръгна към входната врата.

– ИДВАМ!

Отвори ядосано, но се сепна малко, когато видя двама непознати мъже в полицейски униформи пред прага.

– Добър ден. Какво има?

– Ти ли си Софи?

– Да? – Тя ровеше трескаво из паметта си в опит да си припомни коя нейна лудория е довела полицията в дома на баща ѝ.

Не се сещаше да е направила нещо подсъдимо. Наистина последния път в дискотеката обърна няколко бири и се повози на ремонтирания мотопед на Уле, но никак не ѝ се вярваше полицаите да си губят времето с подобни дреболии.

– Баща ти вкъщи ли е? – попита по-възрастният полицай.

– Даа – бавно изрече Софи и предположенията ѝ поеха в друга посока: дали баща ѝ не е сгафил някъде?

– Искаме да поговорим с двама ви – додаде по-младичкият риж полицай.

Софи веднага забеляза колко е симпатичен. Впрочем и колегата му си го биваше, но ѝ се виждаше прекалено стар, навярно към трийсет и пет.

– Заповядайте, влезте – покани ги тя и се отмести.

Докато те се събуваха в коридора, тя отиде в дневната. Завари баща си с огромни слушалки на ушите – както и очакваше. Навярно си бе пуснал някаква гадост от рода на „Висекс“, „Викингарна“, „Турлейфс“ или нещо подобно. Софи му показа с жест да си свали слушалките. Той само ги повдигна и я изгледа въпросително.

– Татко, едни ченгета искат да говорят с нас.

– Какви ченгета? За какво?

Софи видя, че и баща ѝ започна усилено да гадае какво ли е натворила дъщеря му, та идва полиция. Затова го изпревари:

– Нищо не съм направила. Честно. Кълна се.

Баща ѝ я изгледа мнително, но все пак остави слушалките, стана и излезе в коридора. Софи го последва.

– За какво става дума? – попита Ула Каспершен.

По вида му личеше какъв ужас изпитва пред вероятността да получи нежелан отговор. Мелодиката на речта му издаваше норвежки произход, ала остатъците от акцент бяха толкова пренебрежими, че явно бе напуснал родината си преди доста години.

– Може ли да седнем някъде? Казвам се Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Мартин Мулин.

– Да, да, разбира се.

Ула се ръкува с двамата полицаи. В гласа му продължаваше да звучи въпросителна нотка.

– Заповядайте в кухнята – посочи той.

При неочаквано посещение на служител на реда сигурно девет от десет домакини канят полицаите в кухнята. По някаква причина тази стая се възприема като най-безопасна.

– С какво можем да ви бъдем полезни? – попита Ула.

Той седна до Софи, а полицаите – срещу тях. Ула веднага започна да разресва ресните на покривката с пръсти. Софи го стрелна с гневен поглед. Не може ли поне в присъствието на чужди хора да овладее навика си да подръпва и оправя каквото му попадне?

– Ние… – подхвана с малко колеблив глас мъжът, представил се като Патрик Хедстрьом.

Софи изпитваше лошо предчувствие. Прииска ѝ се да си запуши ушите и да започне да припява, както правеше като малка, за да не чува как се карат мама и татко. Но сега не можеше да го направи. Не беше дете.

– За жалост, носим лоши новини. Снощи Марит Каспершен е загинала при автомобилна катастрофа. Приемете съболезнованията ни.

Патрик Хедстрьом се прокашля, но не отмести поглед от бащата и дъщерята. Лошото предчувствие, което преди малко сви стомаха на Софи, отново стегна хватката си, докато тя се мъчеше да асимилира току-що чутото. Не може да е истина! Трябва да има някаква грешка. Майка ѝ – мъртва?! Абсурд. Та нали се разбраха следващия уикенд да отскочат до Удевала на пазар. Само двете – майка и дъщеря. Марит отдавна все ѝ пилеше на главата колко ѝ се иска най-после да осъществят това пътуване, а Софи се преструваше, че ще ѝ бъде досадно, докато всъщност очакваше екскурзията с нетърпение. А майка ѝ изобщо не подозираше за нагласата ѝ! В главата ѝ зашумя. Чу как баща ѝ панически си пое въздух.

– Трябва да има грешка.

Думите на Ула дойдоха като ехо от мислите на Софи.

– Станала е грешка! Невъзможно е Марит да е мъртва!

Той се задъхваше, все едно е тичал.

– За съжаление, няма съмнение. – Патрик помълча малко и продължи: – Лично я идентифицирах. Познавам я от магазина.

– Ама… ама…

Ула търсеше подходящите думи, но те му се изплъзваха. Софи го наблюдаваше удивена. Откак се помнеше, родителите ѝ винаги бяха на нож. А че баща ѝ не бе напълно безразличен към съдбата на майка ѝ, изобщо не ѝ бе хрумвало.

– Какво… какво се е случило? – заекна Ула.

– Блъснала се е в дърво на север от Санес.

– Защо? – попита Софи. Ръцете ѝ стискаха конвулсивно ръба на масата, сякаш за да не изгуби усещането за реалност. – Да не би на пътя да е изскочила сърна? Мама се качваше в колата не повече от два пъти годишно. Къде е отивала снощи?

Тя гледаше полицаите и усещаше как сърцето ѝ бясно блъска в гърдите. Двамата мъже сведоха пог-лед – явен знак, че крият нещо. Какво? Софи очакваше мълчаливо отговора им.

– По всяка вероятност е шофирала в нетрезво състояние. Не сме напълно сигурни. Взетата проба ще покаже.

Патрик Хедстрьом я гледаше право в очите. Софи не вярваше на ушите си. Обърна се към баща си и пак се вторачи в Патрик.

– Вие шегувате ли се? Трябва да е станала някаква грешка. Мама не близва алкохол. Не съм я виждала да пие дори чаша вино. Тя не одобрява спиртните напитки. Кажи им!

В Софи се пробуди силна надежда. Не може да е майка ѝ! Погледна баща си, осланяйки се на подкрепата му. Той се прокашля.

– Така е. Марит не пиеше. Докато бяхме женени, не близваше алкохол, а доколкото знам, и после не промени навиците си.

Дъщеря му търсеше да улови погледа му, за да се увери, че и той е окрилен от надежда, ала Ула избягваше да я гледа. Баща ѝ действително каза, каквото тя очакваше от него, и в нейните очи потвърди, че всичко това е плод на ужасно недоразумение, ала въпреки това Софи усещаше, че нещо… нещо не е наред… Опита се да се отърси от това подозрение и се обърна към Патрик и Мартин:

– Нали чухте: грешите. Няма начин да е била мама! Говорихте ли с Шещин?

Двамата полицаи се спогледаха. Рижият взе думата:

– Отбихме се в дома им. Снощи Шещин и Марит са се сдърпали за нещо и майка ти е излетяла от къщи с ключовете за колата. После не се прибрала. Освен това… – Мартин потърси помощ от колегата си.

– Сигурен съм, че е Марит – довърши Патрик. – Виждал съм я много пъти в магазина и я разпознах веднага. Държа да уточня, че още не знаем дали наистина е пила алкохол. Подозренията ни събуди острата миризма на спирт в купето. Причината ще се уточнява тепърва. Възможно е да има друго обяснение и да сте прави. Но колкото до самоличността на жертвата в катастрофата, тя без съмнение е Марит. Съжалявам.

Стомахът на Софи отново се сви. Болезненото усещане набъбна и в гърлото ѝ се надигна кисела течност. В очите ѝ напираха сълзи. Баща ѝ сложи ръка върху рамото ѝ, ала тя рязко я отблъсна. Всички тези дългогодишни скандали, които останаха зад гърба им; караниците преди и след развода; безконечните хули, клеветенето зад гърба на другия, омразата. Всички тези мъчителни спомени достигнаха връхната си точка и стегнаха стомаха ѝ на топка. Софи нямаше сили да слуша повече. Под поглед на три чифта очи, вперени в нея, тя избяга навън.

* * *

Под кухненския прозорец се чуха радостни гласове. Външната врата приглушаваше откъслечния смях, но когато двамата я отвориха, веселата глъчка отекна в цялата къща. Ерика не вярваше на очите си. Ана се усмихваше, но не насила и по задължение, както правеше, за да успокои децата, а неподправено, от ухо до ухо. Двамата с Дан разговаряха съвсем непринудено, а бързата разходка в хубавото пролетно време бе обагрила бузите им в розово.

– Добре ли си прекарахте? – попита предпазливо Ерика и пусна кафе машината.

– Чудесно – отвърна Ана и се усмихна на Дан. – Много е приятно да се поразтъпчеш. Качихме се чак до Бреке. Времето е превъзходно, дърветата са напъпили… – тя се принуди да спре, защото още се задъхваше от ускореното ходене.

– С две думи, освежихме се – довърши Дан и си съблече якето. – Ще пием ли кафе, или го пазиш за други гости?

– Я не ми се прави на идиот. И на теб ли да налея, или си уморена? – попита Ерика сестра си.

Чувстваше, че още стъпва по много тънък лед, когато се обръща към нея, и се боеше да не пукне балона от щастие, в който Ана плуваше в момента.

– Не помня откога не съм се чувствала толкова енергична – увери я Ана и седна до кухненската маса. Пое кафето от ръцете на Ерика, наля си малко мляко и обгърна чашата с длани. – Точно това ми предписа лекарят – доволно отбеляза тя и розовите ѝ страни придадоха сияещ вид на лицето ѝ.

Докато гледаше как сестра ѝ се усмихва, Ерика усети как сърцето ѝ заподскача радостно. Не я бе виждала такава от цяла вечност. Месеци наред в очите на Ана се четяха единствено тъга и покруса. Ерика погледна Дан с признателност. Когато му се обади да го помоли за помощ, се съмняваше дали постъпва правилно, но едно смътно предчувствие ѝ диктуваше, че ако някой изобщо може да намери път към Ана, то това е Дан. След няколкомесечни опити Ерика осъзна, че е безсилна да пробие черупката от мълчание, в която се бе свряла сестра ѝ.

– Дан ме попита как върви подготовката на сватбата и трябваше да призная, че нямам представа. Сигурно си ми казвала, но аз не съм била в състояние да възприема думите ти. Е, докъде сте стигнали? Направихте ли всички необходими резервации и покупки? – Ана отпи от кафето си и погледна сестра си с любопитство.

Изведнъж Ана се превърна в младата и спокойна жена, каквато беше, преди да се запознае с Лукас. Ерика побърза да отклони вниманието си от спомена за бившия си зет. Нямаше никакво желание да разваля мига с мисли за онзи проклетник.

– С резервациите сме почти готови. Запазихме час в църквата, оставихме капаро в Големия хотел и… В общи линии май само толкова.

– Но, Ерика, до сватбата остават едва шест седмици! – възкликна Ана. – Каква рокля ще носиш? Помисли ли с какво да облечеш децата? А булчински букет? Запазихте ли стаи за гостите? Обмислихте ли как ще подредите масите?

Ерика вдигна ръка през смях. Мая наблюдаваше разговора от детското си столче и явно се чудеше откъде се взе цялото това радостно оживление.

– Чакай малко… Ако продължаваш в същия дух, ще съжаля, че Дан успя да те измъкне от леглото.

Ерика се усмихна и намигна шеговито.

– Добре, де, добре. Повече нито дума! – обеща Ана. – Само последно да те питам: наехте ли диджей?

– Не, не и пак не е отговорът на всичките ти въпроси – въздъхна Ерика. – Уви. Още не съм… намерила време да се занимая с тях.

Лицето на Ана стана сериозно.

– Не си намерила време, защото от месеци се грижиш сама за три деца. Прощавай, Ерика. И на теб не ти е било леко. Иска ми се да можех… – тя млъкна и Ерика видя как очите на Ана се напълниха със сълзи.

– Шшшт, спокойно. Адриан и Ема не ми създават никакви проблеми, а и през деня ходят на детска градина. Не съм се чувствала претоварена от задължения, но децата се нуждаят от майка си.

Ана се усмихна тъжно. Докато двете сестри разговаряха, Дан се отдалечи и започна да закача Мая, за да не ги смущава.

– Съвсем забравих! – Ерика скочи от стола и погледна големия кухненски часовник. – Закъснявам! Трябваше отдавна да съм тръгнала към градината. Ако не побързам, Ева ще побеснее!

– Днес аз ще ги взема – спря я Ана и също стана от мястото си. – Дай ми ключовете за колата.

– Сигурна ли си?

– Абсолютно. Ти ги посрещаш всеки ден. Днес ще се заема аз.

– Децата ще полудеят от радост – увери я Ерика и седна.

– Да – усмихна се Ана и взе ключовете от кухненския плот. В антрето се обърна:

– Дан… благодаря ти. Имах нужда точно от такъв задушевен разговор.

– Прекарахме си страхотно – увери я той. – Може и утре да се поразходим, ако времето позволява. До три без петнайсет съм на работа. Какво ще кажеш да повървим около час, преди да стане време да вземеш децата от градина?

– Звучи чудесно! Но сега трябва да тръгвам. Иначе Ева ще побеснее или как точно го каза Ерика…

Ана се усмихна и изчезна.

Ерика се обърна към Дан:

– Какво правихте по време на разходката? Да не пушихте хашиш?

– Нищо подобно – засмя се той. – Ана имаше нужда да сподели с някого как се чувства и изведнъж се отпуши. Щом започна да говори, не можех да я спра.

– От няколко месеца се опитвах да я приканя към разговор – отбеляза Ерика. Не успя да прикрие, че се чувства малко засегната.

– Знаеш как стоят нещата между вас двете, Ерика – спокойно напомни Дан. – С Ана имате много недоизказани неща и за нея не е лесно да говори с теб. Прекалено сте близки – за добро или лошо. Но докато се разхождахме, тя ми сподели колко ви е благодарна – на теб и на Патрик, – задето се грижите за нея и най-вече задето се държите прекрасно с децата.

– Наистина ли ти го каза? – попита Ерика и долови силната си жажда да чуе още веднъж същото.

Тя бе свикнала да се грижи за Ана и го правеше с удоволствие, но колкото и егоистично да звучи, искаше Ана да оцени подобаващо помощта ѝ.

– Да – потвърди Дан и сложи ръка върху нейната. Усещането беше приятно и познато. – Но това със сватбата ми прозвуча доста тревожно. Ще успеете ли да организирате всичко за оставащите шест седмици? Кажи с какво мога да помогна.

Докато говореше, той правеше физиономии на Мая и малката се заливаше от смях.

– И как точно ще ми помогнеш? – изсумтя Ерика и наля още кафе в чашите им. – Ще ми избереш булчинска рокля?

– Ако ми позволиш, ще подбера най-красивата – засмя се Дан. – Например ще подслоня част от гостите ви вкъщи, ако се налага. У дома има много място.

Изведнъж стана сериозен и Ерика веднага разбра какво го натъжи.

– Всичко ще се оправи – утеши го тя. – Ще видиш.

– Дали? – мрачно се усъмни той и отпи от кафето. – Един господ знае. Толкова ми липсват, че сърцето ми ще се пръсне.

– Само децата ли, или и Пернила?

– Не знам. И децата, и тя. Все пак приех, че Пернила продължи напред. Но вътрешно умирам при мисълта, че не виждам момичетата всеки ден, не ги събуждам сутрин, не ги водя на училище, не вечерям заедно с тях, не обсъждаме как е минал денят им. Всичко това ме съсипва. Защото как минава животът ми? Кукувам си сам в празна къща. Исках да я задържа, за да не се разделят децата с дома, където са израснали, но няма да се справя финансово. Навярно до половин година ще се наложи да я продам.

– Знам отлично за какво говориш, защото и аз съм го преживяла – увери го Ерика, намеквайки как Лукас за малко да продаде къщата, където живееха в момента и където с Ана бяха израснали.

– Просто не знам какво да правя с живота си – призна Дан и прокара пръсти през късата си руса коса.

– Чии радостни гласове чувам да чуруликат? – Гласът на Патрик от вратата ги прекъсна.

– С Дан си говорим какво ще прави къщата – обясни Ерика и стана, за да целуне бъдещия си съпруг.

Мая веднага забеляза, че мъжът в живота ѝ се прибра, и размаха бурно ръчички, за да я вземе в обятията си.

Дан разпери ръце с престорено разочарование:

– И какво стана сега? Мислех, че между нас има нещо специално, а ти се усмихваш на първия, който се появи на вратата! Такава е днешната младеж: не умее да разпознава качествените хора.

– Здрасти, Дан – Патрик го потупа по рамото с усмивка и взе Мая на ръце. – Да, тате оглавява класацията на това момиче.

Той я целуна и потърка наболата си брада о мекото ѝ вратле, а тя потръпна и се разпищя от въодушевление.

– Днес няма ли да вземаш децата от градината? – обърна се той към Ерика.

Тя изчака малко, за да подсили ефекта от думите си, и съобщи с широка усмивка:

– Днес Ана отиде да ги вземе.

– Сериозно? Ана? – Патрик се изненада и се оживи.

– Да, този герой я изведе на разходка, а после двамата са се напушили и…

– Нищо подобно! – разсмя се Дан и се обърна към Патрик: – Ето какво стана. Ерика ми се обади и ме помоли да изведа Ана малко на въздух, за да се поосвежи. Ана се съгласи, разхождахме се доста време и си прекарахме страхотно. Излизането ѝ се отрази благотворно.

– Наистина – потвърди Ерика и разроши косата на Дан. – Какво ще кажеш още малко да се порадваш на геройския си имидж и да останеш за вечеря?

– Зависи. Какво е менюто?

– Ужасно си разглезен! – разсмя се Ерика. – Е, от мен да мине. Ще ти кажа. Пилешка каша с авокадо и жасминов ориз.

– Одобрявам.

– Радвам се, че успяваме да отговорим на високите ви кулинарни изисквания, господин Гурме.

– Почакай първо да опитам ястията, пък тогава ще ти кажа мнението си.

– О, я стига – махна с ръка Ерика и се отправи към кухненския плот.

Чувстваше се щастлива. Днешният ден мина чудесно. Обърна се да попита Патрик как е минал неговият.

* * *

Доброто засенчи лошото. Или не? Понякога, когато се мяташе в леглото нощем, измъчван от кошмари, той се чувстваше разколебан. Ала после, на дневната светлина, изведнъж добиваше увереността, че доброто е надделяло. Лошото остана като сенки, които дебнат в ъглите, но не смеят да покажат противните си лица. Ето това го устройваше.

И двамата я обичаха. Безкрайно. Ала вероятно той я бе обичал повече. Или тя – него. Помежду им имаше нещо специално. Никой не можеше да ги раздели. Грозното и мръсното се стичаха от тях, неспособни да намерят къде да се закачат.

Сестра му наблюдаваше любовта им без завист. Знаеше, че е свидетел на нещо неповторимо, с което дори няма смисъл да се състезава. И те я приобщиха. Обгърнаха я с любовта си, позволиха ѝ и тя да стане част от обичта им. Нямаше основания да завижда. На малцина бе дадено да се доближат до такава любов.

Тя започна да стеснява света им именно защото ги обичаше повече от всичко. И те ѝ позволиха, дори ѝ бяха признателни. Защо са им други хора? Защо да се сблъскват със заплахите, които дебнат навън? Поне тя така твърдеше. Пък и той няма да оцелее – така казваше тя. Нали е безнадеждно непохватен. Непрекъснато изпуска предмети, събаря ги или ги чупи. Ако ги пусне да излязат навън, ще ги сполетят ужасни неща. Неудачниците не се справят. Но го казваше с такава любов. „Моят неудачник. Миличкото то!“

Любовта ѝ му стигаше. Достатъчна бе и за сестра му. Поне в повечето случаи.

* * *

Целият този сценарий беше пълна помия. Йона вдигаше неохотно продуктите от лентата, за да прочете баркода. В сравнение с настоящото предаване „Биг Брадър“ приличаше на музикален фестивал. Този път се бе забъркала в ужасна гадост! Но нямаше право да се оплаква. Все пак бе гледала предишните сезони – заснети в Омол и Тьоребуда – и знаеше, че ще ги пратят в дълбоката провинция, както и стана. Но че ще я накарат да работи като касиерка в магазин за хранителни стоки, това определено не го бе очаквала. Утешаваше се единствено с мисълта, че същата участ сполетя и Барби. Тя стоеше на касата зад Йона, а силиконовите ѝ гърди заплашваха да изскочат под червената престилка. Цял следобед Барби не спря да ѝ надува главата с глупавото си бръщолевене. Йона трябваше да слуша и опитите на мъже от всякакви възрасти – от пискливи тийнейджъри до гнусни похотливи старци – да заговорят Барби. Не схващаха ли тези мъже, че с жени като Барби няма смисъл да подхващаш разговор?! Достатъчно е да ги почерпиш с питие и пътят ти е отворен. Идиоти!

– Колко хубаво ще бъде да ви гледаме по телевизията! Вас и малкото ни градче, разбира се. Никога не съм си представяла, че ние тук, в Танумсхеде, ще се прочуем в цялата страна! – бъбреше дребна лелка с нелеп вид и току поглеждаше кокетно към камерата на тавана.

Бедната глупачка! Изобщо не ѝ хрумваше, че това е най-сигурният начин да я изрежат от предаването. Погледи право в камерата са абсолютното табу.

– Сметката ви е триста и петдесет крони и петдесет йоре – изморено съобщи Йона и погледна лелката.

– Аха, да, да, ето картата ми – отзова се жадната за телевизионна слава женица и прокара картата си през четеца. – Оле-мале, а сега трябва да закрия пин-кода – изчурулика тя.

Йона въздъхна. Идеше ѝ да зареже касата и да излезе в нерегламентирана почивка. Продуцентите обожават разправии с шефовете и подобни скандали, но ѝ се струваше прекалено рано да проявява неподчинение. Ще потърпи още седмица, а после ще започне да се бунтува.

Питаше се дали родителите ѝ ще я гледат по телевизията в понеделник. Най-вероятно не. Рядко им оставаше време за толкова тривиални занимания като гледане на телевизия. И двамата бяха лекари и времето им беше малко по-ценно, отколкото на всички останали. Вместо да изгубят един час за риалити предаване или за разговор с дъщеря си, можеха да го посветят на операция за поставяне на байпас или на бъбречна трансплантация. Себичността на Йона ѝ пречела да го осъзнае, казваха ѝ те. Веднъж татко ѝ дори я заведе в болницата и я накара да гледа, докато оперират сърцето на десетгодишно дете, за да разбере защо професията на родителите ѝ е толкова важна и защо не могат да прекарват толкова време с нея, колкото им се иска. Мама и татко притежават рядката дарба да помагат на другите хора, обясни ѝ баща ѝ, и се чувстват морално задължени да използват този дар.

Що за глупости! Какъв смисъл има да създаваш деца, ако не ти остава време за тях? Защо тогава хората не се отказват от поколение, та да могат двайсет и четири часа в денонощието да бъркат в нечий чужд гръден кош?

На следващия ден след посещението в болницата Йона започна да се самонаранява. Усещането я изпълни със спокойствие. Още след първата следа, която ножът остави по ръката ѝ, безпокойството ѝ стихна. Сякаш изтече през раната и изчезна с кръвта, която бавно бликаше, червена и топла. Йона обожаваше да гледа кръв. Обожаваше усещането, докато ножът, бръснарското ножче, кламерът или каквото ѝ попадне под ръка изтръгва тревогата, здраво вкопчила се в гърдите ѝ.

Откри, че това е единственият начин да ѝ обърнат внимание. Кръвта привличаше погледите им и само тогава те я виждаха. Ала притокът на адреналин отслабваше след всяко порязване. С всяка рана, с всеки белег успокоителният ефект, който самобичуването упражняваше върху душевното ѝ страдание, ставаше все по-нищожен. В началото родителите ѝ се безпокояха, ала впоследствие започнаха да посрещат раните ѝ с равнодушие. Отказаха се да ѝ помагат. Решиха да посветят усилията си на онези, които могат да бъдат спасени: хора с болни сърца, с тумори в червата, с нефункциониращи органи, подлежащи на подмяна. А Йона не страдаше от такова заболяване, с което да предизвика желанието им да ѝ помогнат. Понеже боледуваха не органите, а душата ѝ, скалпелът нямаше как да я спаси. Затова двамата хирурзи просто се отказаха да опитват.

Любов Йона можеше да получи единствено от камерите и от хората, които всяка вечер сядат пред телевизорите да я гледат. Нея.

Зад гърба ѝ някакво момче попита Барби може ли да пипне циците ѝ. Такива кадри побъркват зрителите. Йона старателно повдигна ръкавите си, за да се виждат белезите – единственото, с което можеше да привлече вниманието.

* * *

– Мартин, може ли да вляза за малко? Трябва да обсъдим един въпрос.

– Разбира се, влизай – подкани го с ръка Мартин. – Тъкмо привършвам едни доклади. – Какво има? Виждаш ми се угрижен.

– Вече и аз не знам какво да си мисля. Преди обяд получихме доклада на патолозите за аутопсията на Марит Каспершен и той съдържа няколко необясними заключения.

– Какви? – Мартин се наведе напред със заинтересован вид.

Спомняше си, че Патрик бе подхвърлил нещо в този дух в деня на злополуката, но после коментарът излезе от ума му, а и Патрик не бе подхващал темата.

– Педершен е описал подробно всички наранявания по тялото. Чухме се и по телефона, но не успяхме да изясним възникналите въпроси.

– Слушам те. – Любопитството на Мартин растеше с всяка изминала секунда.

– Първо, Марит не е починала вследствие от катастрофата. Била е мъртва, когато колата се е блъснала.

– Какви ги говориш? Как така мъртва? Инфаркт ли е получила?

– Не. – Патрик се почеса по главата, докато прег-леждаше доклада. – Като причина за смъртта Педершен е посочил алкохолно отравяне. В кръвта ѝ са открили 6,1 промила.

– Шегуваш се! Такова количество алкохол ще убие и кон!

– Именно. Според Педершен се равнява приблизително на една бутилка водка, изпита за съвсем кратко време.

– А близките ѝ настояват, че е била въздържателка.

– Да. При аутопсията не са открити поражения на вътрешните ѝ органи вследствие от злоупотреба с алкохол, а това ще рече, че организмът ѝ не е имал изградена търпимост към алкохола. Затова според Педершен смъртта е настъпила почти мигновено.

– По някаква причина Марит Каспершен се е натряскала до припадък. Неприятно наистина, но такива неща се случват – отбеляза Мартин, който не разбираше съвсем причината за видимото безпокойство на Патрик.

– Така е само на пръв поглед, но Педершен откри подробност, която усложнява допълнително целия случай. – Патрик кръстоса крака и започна да търси изречението в доклада. – Ето го. Ще се опитам да ти го преведа на разбираем език. Педершен винаги се изразява шифровано. При огледа на трупа е забелязал странна синина около устните и травми на устата и гърлото.

– А това ще рече…?

– Не знам – въздъхна Патрик. – Находките от аутопсията не дават достатъчно основание на Педершен да се произнесе категорично по въпроса. Той не се наема да твърди със стопроцентова сигурност, че Марит е изпила цяла бутилка твърд алкохол в колата, издъхнала е от интоксикация, а после автомобилът е аварирал.

– Ако наистина е шофирала пияна, следва преди смъртта си да е била сериозно опиянена. В неделя постъпвали ли са сигнали за автомобили със съмнително поведение на пътя?

– Не мога да открия нищо подобно. Това е поредният факт, който буди съмнение. От друга страна, по това време движението по пътищата е много слабо и шофьорите са извадили късмет да не срещнат колата на Марит – замислено предположи Патрик. – Но Педершен не намира обяснения за раните във и около устата. Затова ми се струва наложително да проверим щателно случая. Може да е обичайна злополука след шофиране в нетрезво състояние, а може и да не е. Ти как смяташ?

Мартин се замисли.

– Ти от самото начало се съмняваше, че става дума за обикновено произшествие. Ще успееш ли да издействаш разрешение от Мелберг да проверим по-обстойно какво точно се е случило?

Патрик го погледна мълчаливо, а Мартин се разсмя:

– Успехът на начинанието ти зависи от начина, по който представиш нещата, нали?

– Съвсем точно. Всичко зависи от подхода.

Патрик също се разсмя, но после пак стана сериозен.

– Според теб прекалявам ли с подозренията? Дали не правя от мухата слон? Педершен не е открил никакви конкретни факти, които да доказват инцидент, различен от пътна злополука. Но същевременно… – той размаха доклада от аутопсията – описаните данни задействаха някаква аларма в ума ми, само дето, колкото и да се опитвам, не мога да…

Той прокара пръсти през косата си и я разроши.

– Ето как ще постъпим – предложи Мартин. – Ще поразпитаме насам-натам и ще съберем информация, пък да видим къде ще ни отведе. В хода на работата ще се сетиш какво точно те смущава в целия този случай.

– Прав си. Отивам да поговоря с Мелберг. Съгласен ли си после да посетим приятелката на Марит?

– Да – кимна Мартин и се върна към докладите, които подготвяше. – Като приключиш с шефа, ела да ме вземеш.

– Добре.

Патрик тръгна да излиза, но в последния момент Мартин го спря:

– Чакай малко… – колебливо подхвана той. – От известно време все се каня да те питам… Как е положението вкъщи? Със сестрата на Ерика имам предвид?

Патрик се усмихна от прага:

– Всъщност си възвърнахме надеждата, че нещата ще се оправят. Ана започна да излиза от дупката. Благодарение на Дан.

– На Дан ли? – изненада се Мартин. – Дан на Ерика?

– Защо да е на Ерика? Много те моля. Вече е нашият Дан.

– Да, да – засмя се Мартин. – Вашият Дан тогава. Но какво общо има той със случая?

– В понеделник на Ерика ѝ хрумнала гениална идея: да го помоли да се отбие и да поговори с Ана. И наистина се получило. Двамата се поразходили, разговаряли. Явно Ана се е нуждаела точно от това. За няколко дни стана друг човек. А децата ще полудеят от щастие.

– Колко хубаво – усмихна се Мартин.

– Направо невероятно! – Патрик удари с длан по рамката на вратата. – Сега ще отида при Мелберг, за да се свърши по-бързо. После ще поговорим по-подробно.

– Добре.

Мартин се върна към докладите: друга част от професията, която би предпочел да си спести.

* * *

Дните се нижеха изключително мудно. Петъкът – и любовната среща за вечеря – сякаш никога нямаше да дойде. Любовна среща ли? На неговата възраст бе странно да мисли в такива категории. Но вечеря със сигурност щеше да има. Когато се обади на Росмари, не бе измислил конкретен план и затова остана безкрайно изненадан, когато се чу как я кани на вечеря в „Странноприемницата“. А сега портфейла му го чакаше още по-голяма изненада. Мелберг недоумяваше какво му става. Досега дори не му бе хрумвало да посети толкова скъп ресторант, още по-малко – да плати вечеря за двама. Никак не се вписваше в нагласите му. Ако трябваше да е честен, очакваше с огромно нетърпение двамата с Росмари да седнат в ресторанта, да гледа лицето ѝ на стеаринови свещи, докато сервитьорите им поднасят вкусни ястия. Мелберг тръсна объркано глава, а гнездото от коси, заметнато върху темето му, се свлече над едното му ухо. Собствените му постъпки му се струваха неразбираеми. Дали не е болен? Пак преметна косата си над темето, за да скрие плешивината, и попипа челото си. Не усети никакви признаци на повишена температура. И все пак имаше нещо тревожно в поведението му, чувстваше се странно. Може би ако хапне нещо сладко, ще дойде на себе си.

Вече посягаше към кокосовите топчета в най-долното чекмедже, когато някой почука на вратата.

– Да? – извика той с раздразнение.

– Извинявай, прекъснах ли те? – Патрик подаде глава в кабинета му.

– Не, не – отвърна Мелберг и едва потисна напиращата в гърдите му въздишка, като хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към чекмеджето с лакомствата. – Влизай, влизай.

Изчака Патрик да седне. Мелберг питаеше смесени чувства към прекалено младия комисар. Всъщност Патрик наближаваше четирийсетте, ала началникът отказваше да го вземе предвид. Мелберг признаваше отличния му детективски нюх при разследването на убийства през последните години. Великолепната му работа гарантира на Мелберг място във вестникарските колонки. От друга страна обаче, везните често натежаваха в обратната посока, защото Мелберг забелязваше у Патрик явно чувство за превъзходство над началника. Патрик, разбира се, не го демонстрираше явно и се отнасяше с необходимото уважение, каквото се изисква от подчинен, но Мелберг усещаше отношението му по-скоро интуитивно. Ала докато Хедстрьом си вършеше съвестно задълженията, а Мелберг затвърждаваше в медиите имиджа си на компетентен ръководен кадър, началникът бе решил да подминава поведението му, като, разбира се, не го изпуска от очи.

– Получихме доклада за злополуката от понеделник.

– И? – отегчено попита Мелберг. Пътните произшествия са почти ежедневие за служителите на реда.

– Ами… възникнаха някои неясноти.

– Неясноти ли? – Хедстрьом успя да събуди интереса на началника си.

– Да – потвърди Патрик и се зачете в книжата, за да открие нужната информация. – По тялото на жертвата са открити наранявания, които не са причинени от катастрофата. Освен това Марит е починала преди колата да аварира. От алкохолно отравяне. Алкохолът в кръвта ѝ възлиза на 6,1 промила.

– Шегуваш ли се?

– За жалост, не.

– А какви са точно нараняванията? – Мелберг се наведе напред.

– Във и около устата – отвърна Патрик след кратко колебание.

– Около устата, значи – скептично повтори началникът.

– Да. – Патрик зае малко отбранителна позиция. – Знам, че не е много, но като се има предвид, че близките ѝ отричат някога да е употребявала алкохол, такова голямо количество в организма ѝ изглежда подозрително.

– Подозрително ли? Да не искаш да започнем следствие само защото случилото се ти изглежда „подозрително“?

Мелберг вдигна вежда и изгледа Патрик. Претенциите на комисаря никак не му се нравеха, защото не виждаше достатъчно основания да даде ход на разследване. От друга страна, интуицията на Патрик досега не ги бе подвеждала и Мелберг се чудеше дали и този път да не му даде карт бланш. Той поразмисли няколко минути, докато Хедстрьом го наблюдаваше в напрегнато очакване.

– Добре – заключи Мелберг. – Имате няколко часа. Ако откриете – защото предполагам, че ще вземеш и Мулин – нещо съмнително, продължете. Но ако подозренията ви не се потвърдят, забранявам ви да пилеете повече време по този случай. Ясно?

– Ясно – отвърна Патрик с видимо облекчение.

– Тогава отивай да работиш – подкани го Мелберг и махна с дясната си ръка. Лявата вече се плъзгаше в чекмеджето.

* * *

Софи влезе на пръсти в жилището.

– Ехо! Шещин? Вкъщи ли си?

В апартамента цареше пълна тишина. Софи първо се отби на работното ѝ място. Там ѝ казаха, че Шещин си е взела болничен. Съвсем обяснимо. Самата Софи също я освободиха за няколко дни от училище, докато се съвземе от шока. Но къде е Шещин? Софи обиколи апартамента. Сълзите я задавиха като мощна вълна, тя пусна раницата си на пода и се свлече на колене насред дневната. Затвори очи, за да блокира всички зрителни впечатления, които я връхлитаха. Всичко наоколо ѝ напомняше за майка ѝ: пердетата, които сама бе ушила, картината, която купиха, когато Марит се пренесе тук, възглавниците, които Софи никога не подреждаше, след като е лежала на дивана, а Марит винаги ѝ правеше забележка. Всички тези банални, всекидневни и скучни предмети сега мълчаливо напомняха за липсата на майка ѝ. Колко ѝ се дразнеше Софи! Крещеше ѝ, бясна, задето майка ѝ непрекъснато само ѝ поставя условия и забрани. Ала същевременно това ѝ създаваше усещане за спокойствие. Скандалите и караниците бяха изострили потребността ѝ от стабилност и ясно установени правила. Въпреки непокорството, предизвикано от бушуващите в тялото ѝ хормони, Софи изпитваше и своеобразно спокойствие, задето майка ѝ е до нея. А сега остана само с баща.

Софи усети ръка върху рамото си и се сепна. Погледна нагоре:

– Шещин! Тук ли беше досега?

– Да, бях си легнала да поспя. – Шещин приклекна до нея. – Как се чувстваш?

– О, Шещин… – простена Софи и зарови лице в рамото ѝ.

Шещин я прегърна непохватно. Двете не бяха свикнали с толкова близък физически контакт. Когато Марит се пренесе у Шещин, Софи вече бе загърбила възрастта, когато децата обичат да се гушкат.

Неловкото усещане обаче бързо отмина. Софи жадно вдиша уханието от пуловера, който бе облякла Шещин: един от любимите на Марит. Миризмата на парфюма ѝ бе останала в дрехата и Софи се разрида още по-бурно. Носът ѝ потече и тя се отдръпна.

– Извинявай… За малко да те изцапам.

– Няма нищо – успокои я жената и избърса сълзите ѝ с пръсти. – Цапай ме, колкото искаш. Този пуловер… е на майка ти.

– Знам – засмя се Софи. – Ако го видеше с петна от спирала за мигли, щеше да ме убие.

– Овчата вълна се пере на трийсет градуса – цитираха те в един глас и избухнаха в смях.

– Ела да седнем в кухнята – предложи Шещин и помогна на Софи да се изправи.

Чак сега момичето забеляза, че бузите на Шещин са хлътнали, а лицето ѝ е силно пребледняло.

– А ти как си? – попита разтревожено Софи, защото видя как треперят ръцете на обикновено спокойната Шещин, докато пълни термоканата с вода.

– Ами как… Горе-долу – отвърна Шещин, но сълзите я издадоха.

През последните дни си изплака очите и се учуди, че в тях все още е останала влага. Преглътна риданията и подхвана решително:

– Софи, с майка ти… Има нещо, което…

Тя млъкна. Колебаеше се как да продължи и дали изобщо да продължава. За нейна изненада Софи се разсмя.

– Мила Шещин, надявам се, че няма да ми разказваш за теб и мама, все едно не знам.

– Какво за мен и майка ти? – предпазливо попита Шещин.

– Двете имахте връзка. Нали не мислиш, че сте успели да я скриете от мен? – засмя се Софи. – Непрекъснато разигравахте театър. Мама ту се пренасяше в стаята ти, ту спеше в отделна стая: зависи дали съм у вас, или при татко. Хващахте се тайно за ръце, когато си мислехте, че не гледам. Боже, колко смешно! Какво толкова: днес всички са или хомо-, или би-, за да са в крак с модата.

Шещин я изгледа смаяна.

– Защо тогава не каза нищо? Ако наистина си знаела?

– Адски се забавлявах да ви гледам как разигравате цял спектакъл.

– Какво ужасно дете! – разсмя се от сърце Шещин. След последните дни, удавени в сълзи и скръб, смехът отекна в кухнята и сякаш сне от плещите ѝ част от бремето на тъгата. – Марит щеше да ти извие врата, ако знаеше, че през цялото време си се преструвала на ни лук яла, ни лук мирисала.

– И аз така мисля – съгласи се Софи и също избухна в смях. – Трябваше да се видите отстрани! Как се промъквахте в кухнята да се целувате, как местехте вещите си от стая в стая, щом отида при татко. Осъзнаваш ли какъв фарс сте разигравали?

– Да. Правех го по настояване на Марит.

Лицето на Шещин изведнъж се изопна. Термоканата щракна – водата беше завряла – и тя използва повода като извинение да стане и да застане с гръб към Софи. Извади две чаши, отсипа чай в две цедки, пусна ги в чашите и наля гореща вода.

– Чаят не се пие врял – напомни Софи и Шещин не успя да сдържи смеха си:

– И аз се сетих за същото. Майка ти непрекъснато ни дресираше като зверчета, нали?

Софи се усмихна.

– Определено. Но май ѝ се искаше да ме беше дресирала по-добре.

Усмивката на момичето стана тъжна. Софи осъзна колко обещания към майка си нямаше да може да удържи, колко нейни очаквания нямаше да може да оправдае.

– Марит се гордееше много с теб! – Шещин седна на мястото си и сложи едната чаша пред Софи. – Да беше чула само как се хвалеше с дъщеря си! Дори когато се карахте, Марит казваше с възхищение: „Какъв хъс има обаче в това дете!“.

– Наистина ли? Честно? И се гордееше с мен, при все че непрекъснато ѝ създавах главоболия?

– Марит разбираше, че се намираш в трудна възраст и се опитваш да се откъснеш от опеката ѝ. Тя… – Шещин се поколеба, но продължи: – След разрива между нея и Ула тя осъзнаваше колко важно е да станеш самостоятелна. – Шещин отпи от чая, но си опари езика и реши да го остави да се охлади. – Майка ти непрекъснато се тревожеше за теб. Опасяваше се, че разводът и всички последвали разправии са… те травмирали по някакъв начин. Но най-много се боеше, че няма да разбереш защо се е видяла принудена да напусне баща ти. Взела е това решение не само за свое, а и за твое добро.

– Преди не съм го осъзнавала, но сега, с възрастта, започвам да я разбирам.

– Тоест откакто навърши цели петнайсет години – иронично подхвърли Шещин. – Явно на петнайсет тийнейджърите получават наръчник с всички отговори за живота, безкрайността и вечността. Дали ще се съгласиш да ми услужиш с него?

– Стига, де – разсмя се Софи. – Нямах това предвид. Исках да кажа, че започнах да възприемам мама и татко повече като хора, отколкото само като мои родители. Вече не съм момичето на татко – додаде тъжно тя.

За миг Шещин се поколеба дали да не ѝ разкаже и останалото, което се бяха опитали да ѝ спестят. Но мигът отмина и тя не осъществи намерението си.

Пиха чай и говориха за Марит. Смяха се и плакаха. Ала преди всичко си спомниха за жената, която и двете обичаха. Всяка по свой начин.

* * *

– Здравейте, момичета! Какво ще желаете днес? Франзелата на Уфе?

Групата момичета, скупчили се в хлебарницата, се разкикотиха въодушевено. Уфе се увери, че коментарът му е постигнал желания ефект, и се одързости да стане още по-циничен. Взе една франзела и я сложи пред слабините си, за да покаже с какви физически данни разполага. Кикотът прерасна във възгласи, едновременно ужасени и радостни, а тази реакция окуражи Уфе и той започна да клати таза си напред-назад.

Мехмет въздъхна. Уфе ставаше ужасно досаден. На Мехмет никак не му провървя, защото жребият отреди да работят заедно. Към условията в пекарната Мехмет нямаше никакви забележки. Обожаваше кулинарията и с нетърпение очакваше да усвои още тънкости в приготвянето на тестени изделия, но въпросът как ще издържи пет седмици близо до този идиот Уфе надминаваше размаха на въображението му.

– А ти, Мехмет? Няма ли да покажеш франзелата? На мацките сигурно ще им бъде интересно да видят натурална арабска франзела.

– О, я стига – отклони предложението Мехмет, докато подреждаше цилиндрични сладки, обвити с марципан, до купчина бисквити с маслен пълнеж и шоколадова глазура.

– Какво толкова? Мацките си падат по теб. А тези тук вероятно никога не са виждали арабин. А, момичета? Виждали ли сте истински арабин?

Уфе протегна театрално ръце към Мехмет, все едно го представяше на сцена.

Мехмет започна да се изнервя. Интуитивно усещаше, че камерите на тавана снимат лицето му с оптично приближение. Дебнеха реакцията му, копнееха за нея, желаеха я страстно. Дори най-дребният признак на емоция по лицето му щеше да стигне до домовете на хората и щеше да предизвиква толкова различни реакции и чувства, колкото зрители го гледат. Мехмет знаеше това. След като стигна чак до финала на „Фермата“, се бе научил как да владее играта. Ала въпреки това явно бе забравил подробностите, бе ги изтласкал. Иначе защо се съгласи да участва в ново риалити предаване? Същевременно си даваше сметка, че това е вид бягство. През предстоящите пет седмици щеше да има възможност да живее в нещо като защитена работилница. Балон във времето. Никаква отговорност, никакви изисквания, освен да съществува и да реагира. Няма да се трепе на някоя отвратителна работа, колкото да има пари да плати наема на мизерния си апартамент. Предаването му даваше шанс да се откъсне от ежедневието, което ограбваше живота му ден след ден, без да му предлага никакви събития; да си спести разочарованието, задето не е способен да оправдае хорските очаквания. Мехмет бягаше най-вече от последното. От постоянното разочарование в очите на родителите му. Двамата възлагаха големи надежди на сина си. Образование, образование, образование, повтаряха те като мантра.

– Мехмет, трябва да си осигуриш добро образование и да се възползваш от шанса, който ти предоставя тази прекрасна страна. В Швеция всички могат да следват. Непременно трябва да завършиш университет.

Още откак се помнеше, баща му непрекъснато опяваше все същото. Мехмет наистина се опита, но не му се удаваше да помни. Буквите и цифрите просто отказваха да се задържат в паметта му. Родителите му обаче предварително бяха решили, че той ще стане лекар, инженер или – в най-лошия случай – икономист. Не искаха и да чуят за друга професия, защото в Швеция младите имат възможности. В известен смисъл мечтите им се осъществиха. Четирите му по-големи сестри наистина успяха. Две получиха медицинско образование, една стана инженер, а четвъртата – икономист. А Мехмет, изтърсакът, се превърна в черната овца на семейството. Нито „Фермата“, нито предстоящото участие в „Покажи ми Танумсхеде“ покачиха акциите му пред родителите му. Мехмет не се самозалъгваше. Все пак нито баща му, нито майка му някога бяха споменавали, че ако не стане лекар, може поне да се налива с алкохол по телевизията.

– Покажи си арабската франзела! Покажи я! – продължи Уфе и се опита да накара кикотещата се тийнейджърска аудитория да скандира заедно с него.

Гневът на Мехмет бе на път да достигне точката на кипене. Той изостави заниманието си и тръгна към Уфе.

– Казах ти да престанеш.

От работните помещения на пекарната се появи Симон. Носеше голяма тава с топли кифлички. Подаде я на Уфе.

– Ето. Вместо да се лигавиш, почерпи момичетата с пресни кифлички.

Уфе го изгледа предизвикателно. Поколеба се, но все пак пое кифличките. Леко потрепване на мускулите около устата му показа, че тавата, която Симон държеше съвсем спокойно, опари несвикналите на горещо ръце на Уфе, ала не му остана друг избор, освен да стисне зъби и да протегне тавата към момичетата.

– Чухте добре. Черпя ви с кифлички. Няма ли да има поне целувка за благодарност?

Симон завъртя очи с досада към Мехмет, а той се усмихна признателно. Мехмет харесваше Симон, собственика на пекарната. Двамата веднага си паснаха – още първия работен ден. У Симон имаше нещо специално. Двамата се разбираха само с поглед. Усещането бе страхотно.

Мехмет изпрати с поглед Симон, който се върна към тестото и печивата си.

* * *

Раззеленяващият се клон пред прозореца събуди болезнен копнеж у Йоста. Всяка пъпка носеше обещание за осемнайсет дупки на голф игрището и за клуб „Биг Бърта“. Съвсем скоро вече нищо нямаше да стои между Йотса и стиковете.

– Мина ли петата дупка? – попита женски глас от вратата.

Йоста бързо затвори играта с гузен вид. По дяволите! Нали уж винаги чуваше кога някой се приближава. Неслучайно стоеше непрекъснато с наострени уши, а това, уви, се отразяваше пагубно върху концентрацията му.

– Аз… ъъъ… реших малко да си почина – заоправдава се смутен той.

Знаеше, че не може да заблуди другите си колеги, които добре познаваха навиците му, но харесваше Хана и се надяваше да спечели доверието ѝ поне за кратко.

– Не се притеснявай – засмя се тя и седна до него. – Обожавам голфа. С мъжа ми непрекъснато се караме кой да седне пред компютъра. Но петата дупка е много трудна. Успя ли да я минеш? Ако не, ще ти покажа как става. Отне ми няколко часа, докато се сетя.

Без да дочака отговор, тя премести стола си по-близо до неговия. Йоста направо не смееше да повярва на ушите си, но отново отвори играта и каза с благоговение:

– От миналата седмица се мъча с тази дупка, но каквото и да правя, топката или се търкулва прекалено надясно, или прекалено наляво. Не разбирам къде бъркам!

– Ей сега ще ти покажа – обеща Хана и придърпа мишката към себе си.

Обиграно стигна до правилното място, направи няколко маневри на компютъра и… топката се приземи върху зеленото поле в идеална позиция. Със следващия удар Йоста щеше да я вкара в дупката.

– Такава ли била работата? Много ти благодаря!

Йоста се впечатли силно от уменията ѝ. В очите му се появи блясък. Така не бяха сияли от години.

– Голфът не е детска игра – засмя се Хана и премести стола си малко по-назад. Озова се съвсем близо до Йоста.

– С мъжа ти играете ли голф? – поинтересува се ентусиазирано Йоста. – Да направим една игра!

– За жалост, не – отвърна Хана, а по лицето ѝ се изписа съжаление, което я направи още по-симпатична в очите на Йоста.

Той така и не бе могъл да разбули „мистерията“ защо не всички хора споделят неговата страст към аристократичния спорт.

– Отдавна се каним да започнем, но все не намираме време – сви рамене Хана.

С всяка изминала секунда симпатията му към нея растеше. Пред себе си призна, че – също като Мелберг – подходи много скептично към вестта, че новото попълнение в службата е от нежния пол. Комбинацията между женски гърди и полицейска униформа му се струваше… малко странна, меко казано. Но Хана Крюсе успя да опровергае всичките му предразсъдъци. Изглеждаше много разумно момиче и Йоста се надяваше, че Мелберг също ще оцени по достойнство качествата ѝ и няма да ѝ вгорчава живота.

– С какво се занимава съпругът ти? – полюбопитства Йоста. – Вече намери ли си работа тук?

– И да, и не – отвърна Хана и махна невидима прашинка от униформената си риза. – Започна временна работа, а после ще видим.

Йоста вдигна въпросително вежди. Хана се засмя.

– Може би трябваше да уточня, че Лаш е психолог. Ще работи с участниците в риалити предаването „Покажи ми Танумсхеде“.

– Е, май съм твърде стар да оценя „достойнствата“ на подобен цирк. Чукат се под завивките, напиват се като свине и се излагат пред целокупния шведски народ. И то напълно доброволно. Не, това изобщо не го разбирам. По мое време имаше съвсем различни развлекателни програми: „Ъгълът на Хюланд“, театралните постановки на Нилс Попе… Всичко беше малко по-обрано, така да се каже.

– Нилс кой? – попита Хана и с въпроса си предизвика мрачното изражение на Йоста.

Той въздъхна.

– Нилс Попе – повтори той. – Поставяше пиеси в летни театри и…

Той млъкна, защото Хана се разсмя.

– Йоста, знам кой е Нилс Попе. И Ленарт Хюланд. Не се потискай толкова.

– Благодаря ти. Изведнъж се почувствах като столетник. Като истинска антика.

– Йоста, определението „антика“ изобщо не ти пасва – засмя се Хана и стана. – Продължавай играта. Отдъхни си малко.

Той ѝ се усмихна с благодарност. Каква жена!

Време беше да премине следващата дупка. Оставаха някакви си шест. Нищо работа.

– Ерика, уточнихте ли менюто в ресторанта? За кога насрочихте дегустацията?

Ана люлееше Мая на коленете си и гледаше сестра си с очакване.

– По дяволите! Съвсем забравих – плесна се по челото Ерика.

– А рокля? Или мислиш да се омъжиш по анцуг? А Патрик с какво ще се облече? С костюма от абитуриентския си бал? В такъв случай ще трябва да поотпуснем доста панталона, а между копчетата на сакото да пришием ластици.

Ана се разсмя от сърце.

– Ха-ха, много забавно, няма що!

Ерика не можеше да сдържи усмивката си, докато гледаше сестра си. Ана се преобрази. Започна да говори, да се смее, да се храни с добър апетит и да се заяжда с кака си.

– Знам колко много работа ни предстои, но кога да я свърша?

– Току-що попадна на най-добрата бавачка във Фелбака! През деня Ема и Адриан са на градина и спокойно мога да гледам тази малка госпожица. Възползвай се от предложението ми.

– Хмм… права си – съгласи се Ерика и изведнъж се почувства ужасно неловко. – Не ми беше хрумвало…

– Не се притеснявай. Разбирам. Досега не можеше да разчиташ на мен, но вече съм в играта. Шайбата е пусната върху леда. Повече не ми се седи на резервната скамейка.

– Доколкото чувам какви метафори използваш, май си прекарала прекалено много време с Дан.

Ерика се разсмя и осъзна, че Ана целеше именно да я развесели. През последните месеци Ерика също изживя тежък период. Намираше се в непрекъснато напрежение и стрес и чак сега се поотпусна. Сковаваше се единствено при мисълта, че до сватбата остават едва шест седмици. Двамата с Патрик сериозно изоставаха с графика.

– Ето какво предлагам да направим – подхвана категорично Ана и сложи Мая на пода. – Ще съставим списък на задачите, които трябва да се свършат. После ще ги разпределим между нас тримата. Дали да не включим и Кристина в подготовката?

Ана изгледа въпросително сестра си, но когато забеляза ужаса по лицето ѝ, побърза да добави:

– Или идеята не ти се струва добра?

– За нищо на света! Бъдещата ми свекърва не бива да се меси. Ако ѝ позволим да се включи в подготовката, ще превърне сватбата ни в свое частно парти. Да знаеш само какви идеи ни подхвърли, и то „с най-безкористни чувства“, както не пропуска да подчертае. Казвала ли съм ти как реагира, когато ѝ съобщихме, че ще се женим?

– Как? – Любопитството на Ана се събуди.

– Вместо да ни поздрави, изброи пет сериозни недостатъка на предстоящата ни сватба.

– Великолепно! – разсмя се Ана. – Звучи напълно в стила на Кристина. Кое не ѝ хареса?

Ерика притича да вземе Мая, която упорито пълзеше нагоре по стълбите. От грижи не им бе останало време да сложат парапет.

– Първо, според Кристина било абсурдно да насрочваме сватбата за след няколко месеца. За подготовката била нужна поне година. После не ѝ хареса, че искаме да направим съвсем скромно тържество, на което да присъстват максимум шейсет души, защото в такъв случай леля Агда, леля Берта, леля Рут и цялата плеяда от роднини няма да могат да присъстват. И, забележи, тези жени не са лели на Патрик, а лели на Кристина. Патрик ги е виждал веднъж в живота си, когато е бил, на речем, на пет години.

Ана се превиваше от смях, та чак я заболя коремът. Мая гледаше ту майка си, ту леля си и изглеждаше учудена кое е толкова забавно. В крайна сметка реши, че причината не е толкова важна, и се включи във веселбата със силен радостен смях.

– Дотук изброи две от оплакванията на Кристина. Какви са другите? – едва попита Ана, докато си поемаше дъх между два пристъпа на смях.

– После започна да се разпорежда как трябва да подредим гостите на празничната трапеза. Притесни се колко близо до нас ще седи Битан. Било напълно изключено да я сложим на булчинската маса, защото и бездруго ще я поканим по задължение. Все пак Кристина и Лаш били родителите на Патрик и случайни познати нямали място сред най-важните гости в крайно орязания ни списък.

Ана се търколи на пода от смях.

– А тази случайна позната всъщност е жената, която живее заедно с Лаш повече от двайсет години – едва промълви задъхана тя.

– Точно така – кимна Ерика и избърса сълза от окото си. – Четвъртият източник на недоволство е отказът ми да облека нейната сватбена рокля.

– Че вие изобщо обсъждали ли сте този вариант? – попита удивена Ана.

– Дори не сме засягали темата. Виждала съм я на стари фотографии от сватбата им. Като се има предвид, че става дума за рокля в стил шейсетте, ушита от прозрачен дантелен плат и едва покриваща дупето, всеки нормален човек би се досетил колко абсурдно е да се появя с нея на сватбения ми ден. Все едно Патрик да си пусне бакенбарди и брада като баща си навремето.

– Кристина съвсем е мръднала! – възкликна Ана. След неудържимия смях настъпи етапът на пълното смайване.

– Дойде ред и на петото оплакване на Кристина! Та-та-та-тааа! – Ерика изимитира тържествения сигнал на фанфара. – Кристина държи за музикалното оформление на сватбата да отговаря племенникът ѝ, тоест братовчедът на Патрик.

– И? Кое му е лошото на това предложение?

Ерика направи пауза, за да подсили ефекта от отговора си:

– Той свири на нюкелхарпа4.

4 Нюкелхарпа – традиционен шведски струнен музикален инструмент, подобен на цигулка, но с клавиши. – Б. пр.

– Неее, ти се шегуваш! – ужаси се Ана. – Сериозно ли говориш? – Тя отново избухна в смях. – Вече си го представям! Грандиозна сватба с всички Кристинини лели, дошли с ролатори, ти – в дантелен минижуп, Патрик – в костюма от абитуриентския си бал и с бакенбарди, а гостите се забавляват под звуците на най-купонджийския инструмент – нюкелхарпа! Божичко, какъв смях ще падне! Бих дала всичко да можех да го видя!

– Смешно ти е на теб – усмихна се Ерика. – Но като гледам колко сме изостанали с подготовката, сватба май изобщо няма да има.

– Ами да се хващаме на работа тогава – подкани я Ана и готова да записва, седна до кухненската маса с химикалка и лист хартия. – Ще съставим списък и няма да се мотаем повече. Патрик не бива да си мисли, че ще му се размине. Сама ли се жениш, или се жениш за него?

– Май второто – отвърна Ерика.

Тя се съмняваше, че ще успее да изтръгне бъдещия си съпруг от заблуждението, че в планирането и провеждането на сватбеното им тържество тя е едновременно и ръководител, и изпълнител. Патрик сякаш живееше с убеждението, че с предложението за брак е изчерпил задълженията си по организацията на тържеството и от сега нататък от него се иска единствено да се яви навреме в църквата.

– Ангажиране на оркестър за купона – подхвана Ана. – Да видим… пиша го в графата на Патрик – доволно съобщи тя.

Ерика повдигна скептично вежди, но Ана изобщо не позволи на сестра си да я отклони от заниманието ѝ.

– Покупка на костюм за младоженеца – продължи невъзмутимо тя. – Патрик.

По лицето на Ана бе изписана решителна съсредоточеност и както никога Ерика се почувства освободена от бремето на отговорността. Затова с удоволствие предостави на сестра си ръководната роля.

– Да запази час за дегустация на сватбеното меню… Патрик.

– Той едва ли ще… – понечи да възрази Ерика, но Ана се престори, че не я е чула. – Булчинска рокля… Ето тук вече трябва и ти да се включиш, Ерика. Какво ще кажеш още утре трите с Мая да отидем в Удевала и да разгледаме какво се предлага?

– Ами… – колебливо смънка Ерика.

В момента най-малко от всичко искаше да пробва дрехи. Не бе свалила нито грам от тлъстините, натрупани по време на бременността, а поради стреса през последните месеци изобщо не обръщаше внимание с какво се тъпче и напълня още. Мисълта за сватбена рокля накара ръката ѝ да замръзне точно преди да напъха кифличката в устата ѝ. Ерика послушно върна калоричната бомба в чинията. Ана вдигна очи от списъка.

– Ако до сватбата се въздържаш от консумация на въглехидрати, ще отслабнеш за нула време – увери тя сестра си.

– Никога не съм отслабвала за нула време – обърна ѝ кисело внимание Ерика.

Едно е сам да си даваш сметка как изглеждаш, съвсем друго – някой друг да ти каже, че се нуждаеш от диета. Но същевременно Ерика осъзнаваше, че Ана действително е права: трябва да вземе мерки, ако иска да се чувства привлекателна на сватбения си ден.

– Добре, ще се опитам да се придържам към някакъв режим – неохотно склони тя. – Без тестени изделия, без сладкиши, без хляб, без макарони от бяло брашно и така нататък.

– Въпреки това трябва да ти намерим рокля, пък ако се наложи, ще я стесним непосредствено преди сватбата.

– Чакай да отслабна, пък тогава ще му мислим – глухо отвърна Ерика. – Но за едно си права: утре ще е добре да отскочим до Удевала, щом оставим Ема и Адриан в детската градина. Дано намерим подходяща рокля. Иначе ще трябва да се оженя по анцуг – отбеляза тя и огледа неодобрително фигурата си. – Какво следва? – попита с въздишка тя и посочи списъка на Ана.

Сестра ѝ продължи със същата енергия да записва и разпределя задачи по организацията. Изведнъж Ерика се почувства ужасно изморена. Никога няма да сколасат.

* * *

Пресякоха улицата, без да бързат. Само преди четири дни Патрик и Мартин минаха по същия път. Сега се питаха какво ли ще заварят. През тези четири дни – вероятно ѝ се бяха сторили безконечни – Шещин бе живяла с мисълта, че любимата ѝ вече я няма. Патрик стрелна Мартин с въпросителен поглед и натисна звънеца. Все едно се бяха наговорили, двамата едновременно си поеха дълбоко въздух и го издишаха, изпускайки част от натрупалото се напрежение. Да се ужасяваш от предстояща среща с човек в траур, е в известен смисъл егоистично. Проява на егоизъм в такива случаи би било дори да изпитват дискомфорт, защото задачата на Патрик и Мартин бе лесна в сравнение с положението, в което се намираше Шещин, потопена в скръб за приятелката си. Но всъщност двамата полицаи очакваха срещата със страх, защото се бояха да не кажат или направят нещо, което да утежни болката ѝ, болка неизбежна и непобедима.

Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори. Отвътре се показа обаче не Шещин, както очакваха, а Софи.

– Здравейте – промълви тя тихо.

По лицето ѝ личаха следи от няколкодневен плач. Момичето стоеше неподвижно.

– Здравей, Софи – поздрави Патрик и след малко продължи: – Вероятно си спомняш кои сме: Патрик Хедстрьом и Мартин Мулин. – Той кимна към колегата си и пак погледа Софи. – Шещин… вкъщи ли е? Искаме да поговорим с нея.

Софи се отдръпна. Патрик и Мартин пристъпиха в антрето.

– Шещин! – извика момичето към вътрешността на апартамента. – Полицаите са тук! Искат да говорят с теб.

Шещин излезе от едната стая със зачервено от плач лице. Спря на няколко метра от полицаите. Мълчеше. Нито Патрик, нито Мартин знаеха как да подхванат въпроса, по който бяха дошли.

– Ще влезете ли? – попита накрая Шещин.

Те кимнаха, събуха се и я последваха в кухнята. Софи също понечи да влезе, но Шещин явно се досети, че онова, което предстои да чуе, не е подходящо за детски слух, и поклати едва забележимо глава. За секунда Софи сякаш реши да игнорира красноречивия жест, с който Шещин ѝ отказа достъп до кухнята, но после сви рамене, влезе в стаята си и затвори вратата. Когато му дойдеше времето, момичето щеше да разбере какво бяха обсъждали, ала сега Патрик и Мартин държаха да разговарят необезкопоявани с Шещин.

След като седнаха, Патрик премина направо към въпроса:

– Натъкнахме се на някои… неясноти около катастрофата, в която Марит загина.

– Неясноти ли? – Погледът на Шещин заснова между двамата.

– Да – потвърди Мартин. – При огледа на тялото забелязахме… контузии, които навярно не са получени вследствие от злополуката.

– Навярно? Не сте ли сигурни?

– До момента не можем да бъдем категорични – призна Патрик. – След като получим окончателното заключение на съдебния лекар, ще разполагаме с повече информация. Но и известното досега ни дава достатъчно основания за съмнения. Затова искаме да поговорим по-подробно с вас. Интересува ни дали Марит е имала врагове.

Патрик забеляза как Шещин потръпна. Той по-скоро интуитивно усети, отколкото видя, че през ума ѝ мина мисъл, но тя побърза да я отхвърли. Патрик обаче се чувстваше длъжен да върне тази мисъл, да я изрови.

– Ако знаете за някой, който иска да нарани Марит, трябва веднага да ни съобщите. Дори той да не е убиецът, поне ще го изключим от кръга на заподозрените.

Патрик и Мартин я гледаха напрегнато. Шещин явно водеше вътрешна борба. Двамата полицаи избраха да не я пришпорват и да ѝ дадат време да формулира съмненията си.

– Получавахме разни писма – бавно и неохотно призна тя.

– Писма? – попита Мартин.

– Даа… – Шещин въртеше нервно златния пръстен на лявата си ръка. – От четири години получаваме такива послания.

– И какво съдържаха?

– Заплахи, цинизми, коментари на връзката ми с Марит…

– Значи, авторът на тези писма се е чувствал провокиран от… – Патрик се колебаеше как точно да се изрази – …естеството на вашата връзка?

– Да – неохотно потвърди Шещин. – Този човек е знаел или е подозирал, че не сме просто приятелки, и това обстоятелство… – дойде нейният ред да търси точната дума – …е събудило неодобрението му.

– Тежки заплахи ли съдържаха писмата?

Мартин записваше всичко казано, а то, общо взето, само потвърждаваше фактите, които сочеха, че смъртта на Марит не е настъпила в резултат от злополука.

– И то много тежки. Такива като нас били гнусни, вършели противоестествени неща. Трябвало да умрат.

– Колко често получавахте такива писма?

Докато напрягаше паметта си, Шещин въртеше пръстена си още по-ожесточено.

– Три-четири на година, като броят им варираше. Подателят не спазваше закономерност, а по-скоро изпращаше писма, когато го хване музата. Нали разбирате?

– Защо не съобщихте в полицията?

Мартин вдигна глава от записките си. Шещин се усмихна горчиво.

– Марит не ми позволи да подам сигнал. Боеше се нещата да не излязат извън контрол. Опасяваше се, че около случая ще се разшуми и… връзката ни ще стане всеобщо достояние.

– Значи, Марит не е искала връзката ви да се огласява? – попита Патрик, но изведнъж си спомни, че Шещин и Марит се бяха сдърпали именно по тази причина, преди Марит да излезе и повече да не се върне.

– Да, не искаше – потвърди беззвучно Шещин. – За всеки случай не изхвърлихме писмата.

Тя стана.

Патрик и Мартин се спогледаха удивени. Дори не им бе хрумнало да попита дали Шещин е запазила зловещата кореспонденция. Това надхвърляше и най-смелите им очаквания. У тях отново пламна надеждата да открият доказателство, което да ги отведе до автора на писмата.

Шещин се върна с дебела пачка писма в найлонов джоб. Изсипа ги върху масата пред Патрик и Мартин. Понеже искаше да обезопаси следите, останали, след като пощенските служители, Шещин и Марит бяха пипали писмата, Патрик ги разпръсна внимателно с химикалка. Сърцето му заби по-силно, защото освен писмата бяха запазени и пликовете. Дали няма да открият следи от ДНК под марките, залепени със слюнка?

– Ще позволите ли да ги вземем? – попита Мартин, докато гледаше с нетърпение купчината писма.

– Разбира се – изморено кимна Шещин. – Вземете ги и след като ги прегледате, ги изгорете.

– Освен писмата получавали ли сте други заплахи?

Шещин отново седна и започна усилено да мисли.

– Не съм сигурна – подвоуми се. – Случваше се телефонът да звънне, а щом вдигнем слушалката, човекът отсреща да мълчи. Веднъж дори се опитахме да проследим номера, но се оказа, че е на абонат с анонимна предплатена симкарта.

– Кога за последно получихте такова обаждане?

Мартин се намираше в готовност да записва.

– Преди около… две седмици – отвърна Шещин след кратък размисъл, като продължаваше да върти пръстена си.

– А ако оставим писмата настрана, кой друг би искал да нарани Марит? В какви отношения беше тя с бившия си съпруг?

Шещин не бързаше да отговаря. Първо погледна към коридора, за да се увери, че вратата на Софи е затворена.

– В началото се намираха в доста обтегнати отношения. Това впрочем продължи доста време, но напоследък напрежението се разреди.

– Защо се караха? – попита Патрик, докато Мартин записваше показанията на Шещин.

– Той отказваше да приеме, че Марит не иска повече да живее с него. Станали гаджета още съвсем млади. Според Марит връзката им от години била изчерпана, пък и помежду им никога не е пламтяла силна любов. Тя много се изненада от бурната реакция на Ула, когато му съобщи, че го напуска. Но той… – Шещин се поколеба. – Ула има засилена потребност да контролира нещата около себе си. Всичко трябва да е старателно организирано и разчертано. Искайки развод, Марит наруши идеалната му подредба. Това го ядоса повече от раздялата помежду им.

– Извършвал ли е физическо насилие над нея?

– Не – колебливо отвърна Шещин и пак хвърли поглед към вратата на Софи. – И все пак зависи какво влага човек в понятието „физическо насилие“. Не ѝ е посягал, но се е случвало да я дръпне за ръката или да я блъсне.

– Как успяха да стигнат до споразумение за родителските права над Софи?

– В началото много се караха. След раздялата им Марит веднага се пренесе при мен и макар да криехме характера на връзката ни, Ула трябва да е имал своите подозрения. Не искаше да пуска Софи при нас. Дори се опитваше с хитрост да скъси престоя ѝ, като идваше да я взема по-рано от уговорения час.

– Но после нещата са се уталожили, така ли? – попита Мартин.

– Да. За щастие, Марит прояви твърдост по въпроса за родителските права и накрая Ула осъзна колко безсмислено е да ни саботира. Марит дори го заплаши, че ще потърси помощ от властите, и той отстъпи. Но никога не е приемал с въодушевление, че Софи прекарва половината от времето си с нас.

– Марит призна ли му в какви отношения сте?

– Не – поклати отривисто глава Шещин. – Тя категорично отказваше да огласяваме връзката ни пред когото и да било. Държеше да си остане в тайна. Не каза дори на Софи. – Шещин се усмихна и пак поклати глава, но по-бавно. – Марит много е подценявала дъщеря си. Днес Софи сподели с мен, че изобщо не сме успели да я заблудим. Само като си помисля как непрекъснато местехме вещите си от стая в стая, как се криехме да се целуваме в кухнята като тийнейджъри!

Тя се засмя и Патрик забеляза как строгото ѝ лице се разнежи за миг. После Шещин отново помръкна.

– Трудно ми е да си представя, че Ула е замесен в смъртта на Марит. От известно време заровиха томахавката и… не знам, просто никак не ми се вярва да е бил той.

– А хрумва ли ви кой би могъл да се обажда и да ви изпраща заплашителни писма? Марит споменавала ли е за клиенти в магазина, които са се държали необичайно или подозрително?

Шещин мисли продължително и напрегнато, но накрая поклати отрицателно глава.

– Не, не се сещам за нищо подобно. Може вие да извадите повече късмет.

И посочи купчината с писма.

– Дано – кимна Патрик и внимателно изсипа писмата обратно в найлоновия джоб.

Двамата с Мартин станаха.

– Не възразявате да вземем писмата, нали?

– Ни най-малко! Не искам да ги виждам повече.

Шещин ги изпрати до вратата и им протегна ръка за сбогом.

– Ще ми се обадите ли, когато получите…

Тя не довърши.

– Разбира се – увери я Патрик. – Обещавам ви, че щом разберем нещо повече, лично ще се свържа с вас. Благодаря ви, задето ни отделихте време в този… тежък за вас момент.

Тя само кимна и затвори вратата след тях. Патрик погледна найлоновия джоб с писмата.

– Какво ще кажеш да изпратим малко материал на криминално-техническата лаборатория в Линшопинг?

– Великолепна идея – отвърна Мартин и двамата тръгнаха към гарата.

Поне се сдобиха с отправна точка.

– Възлагаме големи очаквания на този проект – отбеляза Ерлинг. – В понеделник ли започвате да излъчвате предаването?

– Да. В понеделник стартира истинският екшън – увери го Фредрик с широка усмивка.

Намираха се в големия кабинет в административната служба. Бяха се настанили в малко сепаре, състоящо се от фотьойли и ниска масичка. Едно от първите неща, които Ерлинг предприе, когато встъпи в длъжност, беше да подмени потискащото обзавеждане с изискани, качествени мебели. Осребряването на фактурата се оказа сравнително лесна работа. Все пак покупката на офис обзавеждане е част от неизбежните ведомствени разходи.

Кожата изскърца, когато Фредрик се размърда във фотьойла.

– Много сме доволни от записите, направени до момента. Няма скандални прояви, но събрахме достатъчно добър материал, за да представим участниците и да зададем линията на предаването, така да се каже. А после от нас зависи да провокираме интриги, та вестниците да гръмнат с жълти заглавия. Утре вечер ще организираме купон – идеален повод за конфликти. Сигурен съм, че участниците ще разчупят атмосферата.

– Искаме около Танумсхеде да се вдигне медиен шум, както стана с Омол и Тьоребуда. – Ерлинг дръпна от пурата си и изгледа продуцента през димната завеса. – Наистина ли няма да опитате от моите пури?

Той кимна към кутията върху масата или по-точно към хумидора. Ерлинг много държеше на този аксесоар. Само аматьори държат пурите си в обикновена кутия. Истинските ценители имат хумидори.

Фредрик Рен поклати глава.

– Не, благодаря, предпочитам обикновените пирони за ковчега.

Извади пакет „Марлборо“ от джоба си и си запали цигара. Димът над масата се сгъсти.

– Не мога да ви опиша колко важно е за нас да натрупаме достатъчно популярност през следващите няколко седмици. – Ерлинг дръпна от пурата. – Докато течаха снимките за предаването, Омол се появяваше във водещите заглавия поне веднъж седмично, а Тьоребуда не остана по-назад. Очаквам Танумсхеде най-малко да повтори техния успех.

Той използваше пурата като показалка.

Продуцентът не се стресна от заявените очаквания. Беше свикнал да се справя със самоуверени телевизионни шефове и някакъв си бивш началник с попреминала слава, който изглежда великан само защото се намира в страната на лилипутите, изобщо не беше в състояние да го изплаши.

– Вестниците ще започнат да пишат за Танумсхеде, не се безпокойте. Ако пък се позабавят, ще нажежим страстите. Вярвайте ми, знаем точно как да провокираме участниците. Те не са особено сложно устроени. – Той се засмя, Ерлинг също. Фредрик продължи: – Рецептата е съвсем проста. Събираш известен брой превъртели млади хора, жадни за слава, прибавяш неограничено количество алкохол и камери, които непрекъснато да ги следят. Стараеш се тези млади хора да са поставени в условия на недоспиване, лоша храна и непрекъснат натиск от страна на организатори и зрители да блеснат по някакъв начин. Не успеят ли, ще трябва да се сбогуват с надеждите да ги канят да наливат коктейли в престижни барове, да се пререждат на опашки за нощни клубове, да излизат с най-яките мацки и да им предлагат кинти, за да позират в списания. Повярвайте ми, участниците са силно мотивирани да произвеждат сензации и да увеличат рейтинга на предаването, а ние знаем как да насочим енергията им в правилната посока.

– Явно си разбирате от работата. – Ерлинг се наведе над масата и изтръска дългото стълбче пепел от цигарата си в пепелника. – Да си призная, лично аз не мога да проумея защо хората така се прехласват по такива предавания. Ако нямахме интерес, изобщо не би ми хрумнало да гледам „Покажи ми Танумсхеде“. Предпочитам едновремешните програми. На това му казвам аз качествена телевизия. „Тук е животът ти“, „Гости с жестове“, „На гости при Хаге“… Вече няма водещи като Ласе Холмквист и Хаге Гейгерт.

Фредрик Рен едва се сдържа да не покаже досадата си. Дотегнало му бе от дъртаци, които се прехласват по старомодни телевизионни програми. Но ако сега им пуснеш Хаге или както там му беше името, от скука ще захъркат на десетата секунда. Фредрик само се усмихна на Ерлинг, все едно е напълно съгласен с изказаното от него мнение. Продуцентът не виждаше смисъл да се конфронтира с човек, от когото зависят толкова много неща.

– Ние, разбира се, не искаме никой да пострада – продължи загрижено Ерлинг, а в челото му се вряза бръчка.

Когато беше на гребена на вълната, тази бръчка му носеше само ползи. След дълги тренировки се научи да я извиква върху лицето си, без да изглежда изкуствено.

– Съгласен съм – отвърна продуцентът, като на свой ред си придаде загрижен и отговорен вид. – Неп-рекъснато следим най-внимателно общото състояние на участниците и сме им осигурили терапевтична подкрепа по време на целия им престой в Танумсхеде.

– На кого поверихте грижите за психическото им здраве? – попита Ерлинг и остави пурата, от която впрочем бе останало съвсем малко парченце.

– Извадихме голям късмет да се свържем с психолог, който отскоро живее в Танумсхеде. Съпругата му е постъпила в тукашното полицейско управление. Разполага с богат професионален опит и се радваме много, че попаднахме на такъв специалист. Няколко пъти седмично психологът ще разговаря с участниците и поотделно, и в група.

– Чудесно, чудесно – кимна Ерлинг. – Много държим всички да се чувстват добре.

Той се усмихна бащински на Фредрик.

– По този въпрос сме напълно единодушни – увери го продуцентът с доста по-суха усмивка.

* * *

Кале Шернфелт огледа с отвращение остатъците от храна по чиниите. Стоеше нерешително с накрайник на душова батерия в едната ръка и мръсна чиния в другата.

– Пфу, че гнусно! – изсумтя той, без да откъсва поглед от парченцата картофи, месо и капки сос, смесени в неразчленима маса. – Тина, кога ще се разменим? – попита той отчаян.

Тя профуча покрай него с две красиво аранжирани чинии.

– Никога, ако зависи от мен! – просъска и бутна летящата врата с хълбок.

– Мамка му, как мразя да се занимавам с гнусотии! – изрева Кале и хвърли чинията в мивката.

Гласът зад него го сепна:

– Счупиш ли нещо, ще го плащаш от заплатата си! – предупреди го Гюнтер, главен готвач в ресторант „Странноприемницата“, и го изгледа строго.

– Ако си мислиш, че съм тук заради заплатата, жестоко се лъжеш – сопна се Кале. – Само за твое сведение: в Стокхолм за една вечер изхарчвам толкова пари, колкото ти не изкарваш за цял месец!

Кале демонстративно взе следващата чиния и я запрати в мивката. Тя се строши. Погледна предизвикателно Гюнтер. Главният готвач отвори уста, за да го постави на място, но после се сети, че камерите ги снимат, влезе в кухнята, мърморейки си под нос, и се зае да разбърква ястията, които къкреха върху котлоните.

Кале се усмихна. Където и да отидеш, нещата се повтарят. Независимо дали си в провинциалното селце Танумсхеде, или в заведение на стокхолмския площад „Стюреплан“, където се събира столичният хайлайф. Все тая. Money talks. Навсякъде хората гледат колко кинти имаш. Кале бе израснал с този световен принцип и се бе научил да го цени. И защо не? Той работеше в негова полза. Пък и какво е виновен, че се е родил в общество, където парите определят всичко. През целия си живот Кале само веднъж се озова в среда, където дебелината на портфейла няма значение: на острова в „Сървайвър“. Помръкна само при спомена за това преживяване. Тогава Кале се включи в предаването с прекалено големи очаквания. Бе свикнал да побеждава. С лекота ще се наложи над група прости селяни. Кале знаеше какви хора участват в подобни формати: безработни, склададжии, фризьорки. Победата ще му се види като детска игра. Но реалността го връхлетя като шок. На острова Кале не можеше да извади портфейла си, да се перчи с финансовото си благополучие. Други неща се оказаха по-важни. Когато свършиха храната и бълхите ги нападнаха, Кале се смали до кръгла нула. Преживя го тежко. Стана петият поред участник, когото съплеменниците изгонват. Не успя да остане дори до обединяването на двете племена. Под принудата на обстоятелствата осъзна, че хората не го харесват. На практика и в Стокхолм не беше всеобщ любимец, но там поне му показваха уважение и възхищение. Не пестяха ласкателства по негов адрес, за да си осигурят присъствие, когато шампанското се лее в изобилие, а наоколо гъмжи от мацки. На острова този свят изглеждаше много далечен. Състезанието спечели един пълен нещастник от провинция Смоланд. Празноглав дърводелец, когото всички възхваляваха, задето бил толкова неподправен, искрен и земен. Проклети идиоти. Кале искаше завинаги да забрави за острова.

Този път щеше да се представи много по-добре. Тук, в Танумсхеде, се намираше в стихията си. Е, засега не можеше да разгърне потенциала си пред мивката, но усещаше, че рано или късно ще му се открие възможност да покаже колко е специален. Тук баровският му диалект, зализаната му назад коса и скъпите му маркови дрехи щяха да си кажат думата. Тук никой няма да го принуждава да тича полугол като някой дивак и да разчита само на някаква си проклета индивидуалност. В Танумсхеде Кале най-сетне можеше да демонстрира надмощието си. Неохотно взе следващата мръсна чиния от съда и започна да я плакне. Ще поговори с шефовете на продукцията и ще поиска да се смени с Тина. Това занимание накърняваше сериозно имиджа му.

Сякаш в отговор на плановете, които кроеше, Тина влезе през летящата врата. Подпря се на стената, събу си обувките и запали цигара.

– Искаш ли? – Тя му поднесе пакета.

– И още как – отвърна той и също се облегна на стената.

– Тук е забранено да се пуши, нали? – Тина издуха клъбце дим.

– Да – клъбцето на Кале подгони нейното.

– Как ти се струва предстоящото мероприятие?

– За дискотеката ли питаш?

– Да – засмя се тя. – От гимназията не съм стъпвала на такова място.

Тя размърда пръстите на краката си. Боляха я, защото от няколко часа беше обута в тесни обувки на висок ток.

– Без съмнение ще стане голям купон. Ще бъдем звездите на партито. Хората ще дойдат заради нас. Няма начин да не се получи.

– Мислех да помоля Фредрик да изпея две-три парчета.

– Ама ти сериозно ли говориш? – разсмя се Кале.

Тина го изгледа обидено.

– А ти защо мислиш, че се навих да участвам? Защото ми е забавно ли? Трябва да мисля за кариерата си. От няколко месеца ходя на вокален педагог, а след предишното ми участие звукозаписните компании ме засипаха с оферти.

– Значи, вече си подписала договор за албум? – попита уж невинно Кале и дръпна от цигарата.

– Не… Работата нещо се разсъхна. Според мениджъра ми моментът не е подходящ. Освен това трябва да подберем хитово парче, което да подхожда на имиджа ми. Обеща ми да ми уреди фотосесия при Бинго Ример5.

5 Бинго Ример (р. 1975) – известен шведски фотограф. – Б. а.

– Фотосесия? – Кале се изсмя цинично. – Барби има по-големи шансове от теб… Нямаш нужните… – той обходи тялото ѝ с поглед – …физически данни.

– По нищо не отстъпвам на онази смотана кифла! Само дето циците ми са по-малки. – Тина хвърли фаса на пода и го стъпка с ток. – В момента събирам пари за пластична операция – додаде тя и изгледа предизвикателно Кале. – Трябват ми още десет хиляди и ще се сдобия с чашка „Д“.

– Успех тогава.

Кале също изгаси фаса си с подметка. В този миг Гюнтер влезе при тях. Лицето му, и бездруго зачервено от изпаренията над тенджерите, пламна с още по-огнен цвят.

– Какви са тези цигари? Тук е забранено да се пуши! Най-строго забранено!

Той размаха гневно ръце, а Тина и Кале се спогледаха и избухнаха в смях. Този Гюнтер беше голяма скица. Двамата се върнаха неохотно към задълженията си. Камерите бяха записали всичко.

* * *

Най-хубави бяха миговете, когато седяха съвсем близо един до друг; когато тя вадеше книгата. Шумоленето на хартията, докато тя внимателно разлистваше, уханието на парфюма ѝ, допирът на мекия плат до бузата. В тези мигове сенките не смееха да припарят. Всичко, което едновременно плашеше и примамваше, изгубваше значение пред меките извивки на гласа ѝ. Понякога, ако се чувстваха изморени, се случваше единият или дори двамата да заспят с глава върху коленете ѝ. Последното, което си спомняха, преди сънят да ги обори, бе приказката, гласът, шумоленето на хартията и допирът на пръстите ѝ, докато ги милва по косата.

Историята я бяха чували безчет пъти. Знаеха я наизуст. И въпреки това всеки път им се струваше като нова. Понякога той наблюдаваше сестра си. Тя слушаше с леко разтворена уста и втренчени в книгата очи. Косата ѝ се диплеше на вълни върху нощницата. Всяка вечер той ѝ разресваше косата. Това бе негово задължение.

Докато я слушаха да им чете, желанието да видят какво има зад затворената врата изчезваше. Пъстрият приказен свят, наситен с приключения, дракони, принцове и принцеси, ги завладяваше и те забравяха за затворената врата.

Спомняше си, че в началото се страхуваше. Но вече не. Защото тя ухаеше толкова приятно, кожата ѝ бе толкова нежна, а гласът ѝ се издигаше и снижаваше ритмично. Не се страхуваше, откакто разбра, че тя го закриля. Откакто осъзна какъв неудачник е.

* * *

Докато дойде време Ула да се прибере вкъщи, Патрик и Мартин се заеха да свършат някои задачи в управлението. Отначало обмисляха дали да не го посетят за разпит в офиса му, но все пак предпочетоха да изчакат до пет часа, когато приключваше работното му време в „Инвентинг“. Поне засега не виждаха основания да го дискредитират пред колегите му. Шещин изказа съмнение Ула да е замесен в изпращането на анонимните писма и в обажданията. Патрик обаче далеч не беше толкова сигурен в невинността му. Нуждаеше се от ясни доказателства, които да оборят подозренията към Ула. Следобед изпратиха заплашителните писма до лабораторията в Линшопинг, а Патрик приложи и искане за достъп до регистъра на абонатите, от които Шещин и Марит са получавали повиквания непосредствено преди и след постъпването на анонимните телефонни обаждания.

Когато отвори вратата на жилището си, Ула изглеждаше като току-що излязъл от банята. Беше се облякъл, но не бе успял да си изсуши косата.

– Да? – нетърпеливо каза той.

За разлика от дълбоко покрусеното лице на Шещин, тук ги посрещна мъж, по чиято физиономия не личеше нито следа от скръбта, която той демонстрира след вестта за кончината на бившата си съпруга.

– Бихме искали да поговорим с вас.

– Слушам ви? – въпросително отвърна той с все същото нетърпение.

– Става дума за смъртта на Марит – подхвана Патрик и с поглед го прикани да реагира.

Ула явно схвана накъде отива разговорът, защото се отмести и даде знак на полицаите да влязат.

– Дори да не бяхте дошли у дома, щях да ви се обадя – заяви той.

– Нима?

Патрик се настани на дивана. Този път Ула ги покани не в кухнята, а в дневната.

– Интересува ме как мога да поискам съдебна забрана за домашни посещения.

Ула седна в голям кожен фотьойл и кръстоса крак връз крак.

– И на кого искате да бъде наложена тази мярка? – попита Мартин и хвърли въпросителен поглед към Патрик.

– На Софи. Не желая да посещава повече Шещин.

В очите на Ула припламна искра.

Нито Патрик, нито Мартин показаха признаци на изненада.

– И на какво основание, ако смея да попитам? – каза Патрик с измамно спокоен тон.

– Не виждам причина Софи да продължава да ходи при тази… жена! – процеди Ула с такава ненавист, че от устата му се разхвърчаха пръски слюнка. Той се наведе напред, подпря лакти на коленете си и продължи: – Днес пак е била при нея. Когато се прибрах от работа на обяд, раницата ѝ я нямаше. Обадих се на всичките ѝ приятели да проверя дали не е у тях. Явно пак е отишла при онази… лесбийка. Не може ли да ѝ забраним да ходи там по някакъв начин? Аз, разбира се, ще поговоря сериозно със Софи, като се прибере, но ме интересува дали законът предвижда някаква принудителна мярка в такива случаи.

Ула погледна двамата полицаи в очакване на отговор.

– Такава забрана не може да се издейства лесно – обясни Патрик, чиито предчувствия се оправдаваха с всяка изминала минута. Предвид посоката, която взе разговорът, вината на Ула му изглеждаше не просто вероятна, а почти сигурна. – Ограничителната заповед е много строга административна мярка и не смятам, че е приемлива във вашия случай.

По лицето на Ула се изписа отчетливо раздразнение.

– Ама как… – смотолеви той. – И какво да правя сега? Софи е на петнайсет и не мога да я заключа, ако откаже да ме послуша, а онази проклета… – той едва преглътна думата – …едва ли ще ми съдейства. Докато Марит беше жива, нямах друг избор, освен да се примиря с цялата… история, но ако някой си мисли, че ще продължавам да търпя тези безобразия, няма да стане!

Той удари с юмрук по стъкления плот на масата. Патрик и Мартин подскочиха.

– С други думи, вие не приемате житейския избор на бившата си жена, така ли?

– Житейски избор? – презрително изсумтя Ула. – Ако тази шибана мърла не се беше появила в живота ни и не беше напълнила главата на Марит с глупости, сега всичко щеше да си бъде постарому. Тримата със Софи щяхме още да сме семейство. А какво стана? Марит не само разби семейството ни и предаде моето доверие и доверието на дъщеря ни, а ни направи и за посмешище!

Той поклати глава, все едно още не можеше да повярва.

– Вие изразихте ли по някакъв начин недоволството си от избора ѝ? – провокативно попита Патрик.

– Какво имате предвид? – Ула го изгледа недоверчиво. – Никога не съм крил какво мисля за постъпката на Марит, но съм се въздържал да коментирам причината за решението ѝ. Кой мъж би разгласил, че жена му е преминала на другия бряг и го е зарязала заради друга жена? Не е нещо, с което да се хвалиш.

Той се опита да се засмее, но в смеха му се прок-раднаха нотки на озлобление, трупано с години.

– Притеснявали ли сте бившата си съпруга и приятелката ѝ?

– Не разбирам какво намеквате – отвърна Ула и присви очи.

– Питаме дали сте им отправяли заплахи по пощата и по телефона – уточни Мартин.

– Трябваше ли? – Ула облещи очи.

Не можеше да се прецени дали зададе въпроса сериозно, или просто се правеше на интересен.

– И какво значение има? Марит загина при нещастен случай.

Патрик се престори, че не е чул забележката. Беше решил да не разкрива новите обстоятелства в разследването наведнъж, а постепенно.

– Някой е изпращал анонимни заплахи и се е обаждал в дома на Шещин и Марит – настоя комисар Хедстрьом.

– Че какво чудно има? – усмихна се Ула. – Такива като тях не остават незабелязани. Може хората в големите градове да са толерантни към гейовете и лесбийките, но в малки населени места като нашето нещата стоят по-другояче.

Патрик почти започна да се задушава от предразсъдъците, които мъжът във фотьойла избълва срещу него. Едва се сдържа да не го сграбчи за яката и да му каже две-три думи. Утеши се с мисълта, че с всяко свое изказване Ула затъва все по-дълбоко в мръсотията.

– Значи, отричате да сте изпращали писма и да сте звънили в дома на двете жени? – попита Мартин с неприкрита погнуса.

– Никога не бих паднал толкова ниско.

По лицето на Ула се изписа високомерна усмивка. Чувстваше се толкова уверен в себе си, а домът му светеше от чистота. Всичко лъщеше до блясък. На Патрик му се прииска да внесе малко хаос в маниакално подредения му свят.

– В такъв случай, предполагам, няма да възразите да вземем пръстовите ви отпечатъци и да ги сравним с отпечатъците, които нашите експерти да открили върху пликовете от писмата?

– Отпечатъци? – Усмивката мигом изчезна. – Защо са ви отпечатъци? Защо продължавате да дълбаете в този случай?

По лицето му се изписа безпокойство. Патрик ликуваше вътрешно. Един поглед към Мартин му показа достатъчно ясно, че и колегата му се чувства по същия начин.

– Първо отговорете на въпроса, който ви зададох. Иначе ще сметнем, че веднага можем да вземем отпечатъците ви, за да ви изключим от подозрение.

Ула се размърда нервно във фотьойла. Погледът му започна да блуждае из стаята, а пръстите му – да разместват предметите върху стъклената маса. Ула не се успокои, докато не ги подравни по права линия.

– Амиии – проточено подхвана той, – май ще трябва да си призная.

На лицето му отново се появи усмивка. Той се облегна на фотьойла. Видимо бе успял да си възвърне самообладанието.

– Най-добре да кажа истината. Изпратих няколко писма и се обадих няколко пъти на Шещин и Марит. Постъпих глупаво, разбира се, но се надявах Марит да осъзнае, че връзката им няма да просъществува, и да дойде на себе си. С нея си живеехме толкова добре. Нищо не пречеше пак да се съберем. Нужно бе само Марит да зареже тези глупости и да престане да излага и нас, и себе си. Тревожех се най-вече за Софи. Представете си как се чувства дете с такава майка, когато отиде на училище! Сигурно съучениците ѝ са я съсипали от подигравки. Трябваше да накарам Марит да разбере, че с Шещин нямат никакво бъдеще.

– Но двете са живели заедно четири години. Кое ви караше да мислите, че бившата ви съпруга е възнамерявала да се върне при вас? – Под благия глас на Патрик прозираше нещо съвсем различно.

– Беше само въпрос на време, нищо повече.

Ула пак започна да подрежда предметите върху масата. Изведнъж се обърна рязко към полицаите на дивана:

– Не разбирам какво значение има това сега! Марит вече я няма и стига със Софи да се отървем от онази жена, ще продължим напред. Защо ви е още да нищите тази история?

– Защото някои обстоятелства показват, че смъртта на бившата ви съпруга не е била нещастен случай.

В малката дневна настъпи зловещо мълчание.

Ула прикова поглед в двамата полицаи.

– Как така… не е била нещастен случай? – Той гледаше ту Патрик, ту Мартин. – Какво искате да кажете? Да не би някой да…

Той не довърши изречението си. Ако изненадата му не беше истинска, значи, притежаваше актьорска дарба. Патрик би дал много, за да разбере какво точно става в главата на Ула в този миг.

– В смъртта на Марит подозираме намеса на човешка ръка. Предстои да получим повече сведения. Но засега вие сте… най-изявеният ни претендент за главен заподозрян.

– Аз? – изплаши се Ула. – Никога не бих наранил Марит! Та аз я обичах! Исках пак да се съберем!

– И силната ви любов към нея ви е подтикнала да заплашвате нея и интимната ѝ приятелка? – Гласът на Патрик преливаше от сарказъм.

При споменаването на думата „интимна приятелка“ по лицето на Ула премина спазъм.

– Не можех да я накарам да проумее какво е направила! Изпадна в криза на средната възраст, хормоните я побъркваха и тя престана да разсъждава трезво. Изведнъж захвърли всичко. Бяхме женени от двайсет години. Двайсет години! На шестнайсет се запознахме в Норвегия и мислех, че цял живот няма да се разделим. Преодоляхме толкова… – той се поколеба, но после продължи: – …толкова трудности, когато бяхме млади, и постигнахме всичко, за което бяхме мечтали. А после тя просто…

– Къде бяхте в събота вечерта? – Патрик прикова в него строг поглед в очакване на отговор.

По лицето на Ула се изписа уплаха.

– За алиби ли ме питате? Искате да докажа, че не съм убил Марит, така ли?

– Да, точно така – потвърди спокойно Патрик.

Ула почти изгуби присъствие на духа, но някак успя да се овладее.

– Цяла вечер си бях вкъщи. Сам. Софи отиде да спи у приятелка и няма кой да го потвърди. Но ви казвам истината – натърти той с непокорен поглед.

– Някой потърси ли ви по телефона през онази вечер? Да се е отбивал съсед? – попита Мартин.

– Не.

– Положението не изглежда никак добре – изкоментира лаконично Патрик. – Ако действително опасенията ни, че смъртта на Марит не е била нещастен случай, се потвърдят, вие оставате основен заподозрян.

– Значи, дори не сте сигурни как е починала – скептично се засмя Ула. – Но въпреки това идвате да ми искате алиби – поклати глава той. – Съвсем сте изперкали. – Той стана. – Ще ви помоля да напуснете дома ми.

– Всъщност нямаме повече работа тук. Но не е изключено скоро пак да ви посетим.

– Не се съмнявам – засмя се пак Ула, влезе в кухнята и изобщо не си направи труда дори да се сбогува с двамата полицаи.

Патрик и Мартин си тръгнаха. Пред входната врата се спряха.

– Е, как ти се струва? – попита Мартин и закопча якето си до брадичката: пролетта дойде, но времето още оставаше хладно и ветровито.

– Объркан съм – въздъхна Патрик. – Ако знаехме със сигурност, че разследваме убийство, щеше да ни бъде малко по-лесно, но сега… – Той пак въздъхна. – Да можех да се сетя защо този сценарий ми се струва толкова познат! Напомня ми… – Той млъкна и поклати глава с мрачно изражение. – Не, не мога да се сетя. Май ще трябва пак да обсъдя резултатите от аутопсията с Педершен и да го помоля за повече подробности. А може пък криминалните експерти да открият нещо по колата.

– Дано – кимна Мартин и тръгна към автомобила.

– Ще се прибера пеш.

– А утре как ще дойдеш на работа?

– Ще измисля нещо. Ерика ще ме закара с колата на Ана.

– Добре. И аз се прибирам. Пиа не е във форма и ще гледам тази вечер да ѝ обърна повече внимание.

– Нищо сериозно, надявам се.

– Просто напоследък е малко болнава и се оплаква от неразположение.

– Да не би… – подхвана Патрик, но Мартин го спря с предупредителен поглед.

Явно този въпрос не беше уместен. Патрик се позасмя и махна на колегата си. Колко хубаво е най-после да се прибереш вкъщи!

Лаш масажираше Хана, седнала до кухненската маса със затворени очи и отпуснати отстрани ръце. Раменете ѝ обаче бяха стегнати и Лаш се опитваше с пръсти да разхлаби напрежението, натрупано там.

– Трябва да отидеш при физиотерапевт! Цялата си в мускулни възли.

– Ммм, знам – отвърна тя и лицето ѝ леко се сгърчи, когато той улучи с пръсти един възел и започна да го разтрива. – Ау!

– Заболя ли те? – Лаш спря веднага.

– Продължавай – настоя тя въпреки болезнената гримаса на лицето си.

Тази болка ѝ доставяше и известно наслаждение, защото усещаше как мускулът се отпуска и се изглажда.

– Как е в управлението? – попита той, докато ръцете му стискаха ли, стискаха.

– Нормално. Но всички са доста заспали. Почти няма енергични колеги освен Патрик Хедстрьом. По-младият, Мартин, също има заложби да стане добър полицай. Но колкото до Йоста и Мелберг… – тя се засмя. – Йоста по цял ден играе на компютъра, а Мелберг непрекъснато кисне в кабинета си и си клати краката. Май няма да ми е лесно…

За малко настроението в стаята се разведри, но обичайните стари сенки бързо се завърнаха и сгъстиха напрежението. Имаха да си кажат и да направят толкова неща. Но продължаваха да бездействат. Миналото отново се изпречи пред тях като гигантска преграда, която никога няма да прехвърлят. Бяха се примирили. Дори не бяха сигурни дали все още искат да я преминат.

Пръстите на Лаш започнаха да масажират тила на Хана. Тя простена леко, без да отваря очи.

– Дали някога това ще свърши? – прошепна тя, докато ръцете му продължаваха да я милват – по раменете, около ключицата. После се плъзнаха под пуловера ѝ. Устните му се намираха до ухото ѝ и я лъхна горещият му дъх.

– Не знам. Не знам, Хана.

– Трябва да говорим за това. Все някога трябва да поговорим.

Както винаги, когато засягаха темата, в гласа ѝ се прокрадна умолителна и отчаяна нотка.

– Не, не трябва.

Езикът на Лаш се плъзна в ухото ѝ. Хана се опита да се съпротивлява, но – както обикновено – я заля вълна от страст.

– Тогава какво ще правим?

Отчаянието и желанието се смесиха и тя се обърна отривисто към него. Той доближи лице до нейното:

– Ще си живеем живота. Ден след ден, час по час. Ще ходим на работа, ще се усмихваме, ще правим, каквото се очаква от нас. Ще се обичаме.

– Но...

Устните му прекъснаха възраженията ѝ. Не за пръв път той сломяваше така съпротивата ѝ. Опитите ѝ да повдигне въпроса винаги приключваха по един и същи начин. Усети как ръцете му плъзнаха по цялото ѝ тяло, оставяйки парещи следи. В очите ѝ напираха сълзи. В тях се побираха всички тези години на безсилие, срам, страдание. Лаш жадно ги облиза и езикът му остави мокри дири по бузите ѝ. Тя се опита да го отблъсне, ала страстта му, желанието му я заляха и не ѝ позволиха да се отскубне. Накрая тя се предаде. Прогони от ума си всички мисли и благоразумни съображения. Започна да отвръща на целувките му и да го притиска към себе си. Разкъсаха дрехите си и се строполиха на пода. В далечината Хана чу как собственият ѝ глас крещи.

После се почувства пак толкова празна и изгубена.

* * *

– Снощи Патрик ми се стори доста мълчалив – отбеляза Ана и погледна изпитателно Ерика, която се опитваше да се съсредоточи върху шофирането.

– Да – въздъхна Ерика. – Напоследък не е във форма. Сутринта се опитах да го подпитам какво става, докато го карах до управлението, но не му се говореше много. И преди съм виждала това изражение. Нещо го мъчи. Нещо в работата, което не му дава мира. Засега можем единствено да го оставим на спокойствие. После той сам ще си каже.

– Мъже! – изсумтя Ана, а над лицето ѝ се спусна сянка.

Ерика забеляза промяната с крайчеца на окото си и усети как стомахът ѝ се сви. Живееше в постоянен страх, че Ана отново ще изпадне в предишната апатия и ще изгуби искрицата живот, която се пробуди у нея. Този път обаче Ана съумя да блокира спомена за преживения ад. Спомен, който често се натрапваше в съзнанието ѝ.

– Притесненията на Патрик да не са свързани с онази злополука?

– Май да – потвърди Ерика и се огледа внимателно, преди да се включи в кръговото кръстовище до Торп. – Спомена единствено, че се опитват да изчистят някои неясноти около катастрофата и че случаят му напомнял нещо познато.

– Какво? – попита с любопитство Ана. – За какво може да напомня пътна злополука?

– Нямам представа. Просто така ми каза. Днес ще продължат да ровят по случая, за да стигнат до дъното.

– Ти, предполагам, не успя да му представиш изготвения списък със задълженията му?

– Правилно предполагаш – засмя се Ерика. – Като го гледах колко е умърлушен, сърце не ми даде да го обременявам с нови задачи. Но през уикенда ще издебна удобен момент да поговорим.

– Чудесно – зарадва се Ана, която самозвано окупира ролята на главен проектант и организатор на сватбения проект. – Най-важното е да го накараш възможно по-скоро да си купи костюм. Днес и ние може да поразгледаме из града и ти да подбереш няколко костюма, но няма как да преценим дали ще му станат, без да ги пробва.

– Добре. Облеклото на Патрик все някак ще го измислим. Аз повече се тревожа за моето – призна мрачно Ерика. – Дали в магазина за булчински рокли ще имат макси размери?

Тя сви на паркинга до Кампенхоф и си откопча колана. Ана направи същото и се обърна към сестра си.

– Стига си се притеснявала. Ще бъдеш прекрасна булка. Ще се справим! За шест седмици ще се вталиш и ще стане великолепна сватба!

– Не съм убедена – промърмори Ерика. – Още отсега те предупреждавам, че търсенето на рокля няма да е никак забавно.

Тя заключи колата и тръгна към търговската улица, като буташе количката с Мая. Сватбеният магазин се намираше в една от малките пресечки. Ерика се обади предварително, за да се увери, че работят.

Докато вървяха към магазина, Ана мълчеше. Преди да влязат, само стисна ръката на Ерика, за да ѝ вдъхне малко ентусиазъм. Та нали все пак предстоеше да изберат булчинска рокля!

Затвориха вратата зад себе си. Ерика си пое дълбоко въздух. Навсякъде бяло, бяло, бяло. Тюл, дантели, перли, пайети… Към тях се приближи дребна, силно гримирана жена около шейсетте.

– Добре дошли, скъпи дами! – изчурулика тя и плесна въодушевено ръце.

Щом толкова ни се зарадва, явно тук не идват много клиенти, помисли си цинично Ерика.

Ана пристъпи напред и пое командването:

– Дошли сме, за да намерим булчинска рокля за сестра ми.

Тя посочи Ерика и продавачката отново плесна с ръце.

– Колко хубаво! Ще се омъжвате ли?

Не, решила съм просто така да си купя сватбена рокля, кисело си помисли Ерика, но реши да запази коментара за себе си. Ана сякаш чу какво става в главата ѝ, защото побърза да добави:

– Ще се венчаят в навечерието на Петдесетница.

– Толкова скоро? – ужаси се продавачката. – Нямате никакво време! Остава едва месец. Боже, боже! Трябва да изберете роклята възможно по-скоро.

Ерика отново реши да си спести хапливия коментар. Усети как Ана я докосна, за да я успокои. Продавачката им даде знак да я последват. Ерика се поколеба, но тръгна. Цялата тази ситуация ѝ се струваше… странна. Навярно усещането се дължеше на факта, че досега не бе стъпвала в сватбен магазин. Огледа се и ѝ се зави свят. Как, по дяволите, ще си намери рокля тук, сред това море от бухнали дантели?

Ана отново долови настроението ѝ и я подкани да седне в близкия фотьойл. Оставиха Мая да пълзи по пода.

– Ще ви помоля да предложите на сестра ми различни модели – поиска Ана с уверен глас. – Да не са претруфени. Търсим нещо семпло и изчистено, по възможност с аксесоар, който да изпъква. Нали? – обърна се тя въпросително към Ерика.

Сестра ѝ се засмя. Ана я познаваше по-добре от самата нея.

Продавачката започна да вади рокля след рокля. Ерика ту клатеше отрицателно глава, ту кимаше. Накрая подбраха пет рокля за проба. Със свито сърце бъдещата булка влезе в кабинката. Да разглежда тялото си от три ъгъла, докато безмилостните лампи осветяват всичко, което през зимата е било скрито под дебели дрехи, определено не можеше да се нарече любимото ѝ занимание. Косите ѝ се изправиха. Апропо коси, Ерика забеляза, че е забравила да мине някои части от тялото си с бръснача. Е, вече нищо не можеше да се направи. Внимателно облече първата рокля: права кройка без презрамки. Още преди да вдигне ципа на гърба, Ерика осъзна, че гледката няма да ѝ хареса.

– Как върви? – провикна се продавачката с въодушевен глас. – Да ви помогна ли с ципа?

– Да, ако обичате.

Ерика неохотно излезе от кабинката. Обърна се с гръб, та продавачката да закопчае ципа, пое си дълбоко дъх и се погледна в голямото огледало. Пълна катастрофа! Сълзите напираха в очите ѝ. Никога не си бе представяла, че ще изглежда толкова зле като булка. В мечтите си се виждаше елегантна, със стегнат бюст и ослепителна кожа. А отражението в огледалото приличаше на женски вариант на човечето от рекламите на „Мишлен“. Около кръста и ханша ѝ се образуваха паласки, кожата ѝ изглеждаше похабена от зимата и без никакъв блясък. Горната част на роклята стискаше здраво тялото ѝ и избутваше дебели мастни гънки към мишниците. Гледката беше кошмарна. Ерика преглътна сълзите си и се върна в пробната. Успя да свали ципа без чужда помощ и се измъкна някак от роклята. Облече следващата. Този път се справи съвсем сама и излезе да се покаже на Ана и на продавачката. Не ѝ се удаде да скрие разочарованието си. В огледалото видя как долната ѝ устна потрепери. В очите ѝ избиха сълзи и тя ядосано ги избърса с опакото на дланта си. Не искаше да се разцивря пред непозната жена, но не успя да овладее емоциите си. Тази рокля също не ѝ стоеше добре. Точно като предишната, и тази беше със семпла кройка, но презрамките, които се срещаха на гърба, поне прибираха сланините до мишниците. Всъщност най-много я тревожеше отпуснатият ѝ корем. И представа нямаше как ще влезе във форма, та да се чувства красива на сватбения си ден. Нали уж сватбата се прави, за да празнуваш. Цял живот бе чакала този паметен ден. Беше си представяла как ще оглежда, ще избира, ще изпробва рокля след рокля – една от друга по-прекрасни; как ще извърви пътя до олтара подръка с любимия си под възхитените погледи на гостите. В мечтите си Ерика винаги изглеждаше като принцеса на сватбата си. Сълзите рукнаха неудържимо по бузите ѝ. Ана се приближи и я хвана за ръка:

– Какво става, момиче?

– Ами… – подсмръкна Ерика – …страшно съм напълняла. Каквото и да облека, все ми стои ужасно.

– Нищо подобно! Не си дебела, просто си натрупала някое и друго килце по време на бременността. До сватбата ще ги свалиш. Пък и имаш страхотен бюст! Само погледни как ти стои това деколте! Като се омъжвах, бяха готова да убия човек за такива пищни форми!

Ана я накара да се погледне в огледалото и Ерика, макар и неохотно, я послуша. Първо видя само жалкото си лице, по което се стичаха сълзи, и зачервения си подут нос. Но после погледна малко по-надолу и осъзна, че Ана е права. Под белия плат се очертаваше съблазнителен бюст.

– Роклята ви стои чудесно – включи се и продавачката. – Просто в момента не носите подходящо бельо. Ако я облечете върху боди или корсет, коремчето ви ще се изпари като с магическа пръчка! Да знаете какви по-пълни булки от вас съм виждала! Вие си изглеждате много добре. Сестра ви е права: имате чудесни форми и трябва да откриете коя рокля ги подчертава. Ето облечете тази и ще погледнете малко по-ведро на нещата. Мисля, че този модел най-добре ще подчертае достойнствата на фигурата ви.

Продавачката откачи една от роклите в пробната и ѝ я подаде окуражително. Ерика неохотно влезе и със скептична физиономия облече роклята. Излезе да я видят. Пое си дълбоко въздух, издиша и застана пред огледалото със стоически вид на войник, който се хвърля в бой. По лицето ѝ се разля удивление. Това вече беше нещо съвсем различно. Тази рокля ѝ стоеше… безупречно! Недостатъците на фигурата ѝ, които другите рокли подчертаваха, сега изглеждаха предимства. Коремът ѝ пак стърчеше леко, но подходящ корсет лесно би го пристегнал и заличил. Приятно изненаданата Ерика погледна Ана и продавачката. Очарована от вида на сестра си, Ана само кимна, а продавачката плесна екзалтирано с ръце:

– Каква прелестна булка! Нали ви казах? Този модел подхожда идеално на ръста и пищните ви форми!

Ерика се погледна пак в огледалото. Все още таеше известни резерви. Но в крайна сметка се съгласи с двете жени. Чувстваше се красива. Като принцеса. А успее ли да свали част от тлъстинките, ще изглежда великолепно!

– Няма нужда да пробваме други рокля – обърна се тя към Ана. – Вземам тази!

– Чудесно! – засия продавачката. – Няма да съжалявате за избора си. Ако желаете, може да я оставите в магазина, а в седмицата преди сватбата да направим последва проба и при необходимост да я стесним.

– Благодаря, Ана – прошепна Ерика и хвана сестра си за ръка.

Ана стисна пръстите ѝ:

– Прекрасна си!

На Ерика ѝ се стори, че и очите на сестра ѝ се насълзиха. Заслужаваха да бъдат щастливи след всичко, което преживяха.

– Е, как се чувствате? – попита Лаш и огледа присъстващите, събрали се в кръг.

Всички мълчаха и се взираха в обувките си. Само Барби го фиксираше с поглед.

– Някой иска ли да започне? – подкани ги Лаш.

Неколцина откъснаха очи от обувките си. Накрая Мехмет се осмели да вземе думата:

– Добре сме, всичко е наред.

И толкова.

– Може ли да бъдеш малко по-конкретен? – помоли Лаш с мек и предразполагащ глас.

– Засега всичко е супер. Работата е добра и…

Мехмет отново млъкна.

– А другите? Как възприемате попрището, което ви отредиха?

– Поприще! – изсумтя презрително Кале. – По цял ден мия чинии! Още следобед ще говоря с Фредрик и ще се погрижа нещата да се променят. – Той се обърна красноречиво към Тина, а тя само го стрелна със злобен поглед.

– А ти, Йона? Как мина твоята седмица?

Тя единствена продължаваше да се взира в обувките си, все едно са най-интересното нещо на света. Промърмори нещо в отговор, но без да вдига очи. Всички в голямото помещение в читалището се наведоха напред, за да чуят какво е казала.

– Би ли повторила, Йона? Ще те помоля в знак на уважение и да ни гледаш в очите, докато говориш с нас. Иначе изглежда, все едно ни демонстрираш пренебрежението си. Така ли е?

– Отговори на човека! – намеси се Уфе и я ритна по крака. – За по-добра ли се мислиш от нас?

– Подходът ти не е особено конструктивен, Уфе – отбеляза Лаш. – Целта на срещите ни е да създадем уютна и спокойна среда, където всички вие се чувствате комфортно да споделяте чувствата и преживяванията си и получавате подкрепа.

– Уфе не е чувал толкова сложни думи – засмя се жлъчно Тина. – Лаш, говори малко по-просто, че и той да те разбира.

– Проклета п….! – гласеше красноречивият коментар. Уфе го придружи с гневен поглед.

– Ето за това говоря – в гласа на Лаш се появи рязка нотка. – Нищо няма да постигнете, ако продължавате да се заяждате по този начин. В момента се намирате в екстремна ситуация, която сериозно натоварва психиката, и сега ви се удава възможност да разредите напрежението по здравословен начин.

Той огледа сериозно всички от кръга, като се спря на всеки поотделно. Няколко души кимнаха. Барби вдигна ръка.

– Заповядай, Лилемур.

Тя отпусна ръката си.

– Първо, не се казвам Лилемур, а Барби – нацупи устни тя, но после се усмихна: – Исках само да кажа, че това е наистина страхотно! Дават ни шанс да си излеем душата. В „Биг Брадър“ нямаше нищо такова.

– О, я се успокой малко – скастри я Уфе, който седеше полуизлегнат на стола.

Усмивката ѝ се стопи и тя наведе глава.

– Казаното от Барби ми хареса много – окуражи я Лаш. – Освен груповата терапия ще имате възможност и да беседвате с мен на четири очи. Предлагам за днес да приключим общата дискусия и двамата с теб… Барби, да започнем индивидуалната.

– Супер! – въодушеви се тя. – Насъбрала съм толкова много впечатления и нямам търпение да ги разкажа!

– Чудесно – усмихна се на свой ред Лаш. – Тогава нека минем зад сцената. Там се намира моят кабинет, където ще можем да поговорим на спокойствие. След Барби ще приема и останалите – по реда, в който стоите в кръга. С други думи: Тина, Уфе и така нататък. Съгласни ли сте?

Понеже никой не отговори, Лаш прие мълчанието за положителен отговор.

Щом вратата се хлопна зад Барби и Лаш, езиците на всички изведнъж се развързаха. Само Йона както винаги предпочиташе да запази мълчание.

– Ама че простотия! – разхили се Уфе и се тупна по коленете.

– И защо да е простотия? – раздразнено попита Мехмет. – Според мен идеята си я бива. От опит знаеш как хората изперкват след няколко седмици в подобни предавания. Супер е, че като никога са помислили за здравето на участниците.

– За здравето на участниците! – изимитира го с писклив глас Уфе. – Ама и ти си един женчо, Мехмет! Защо не си направиш шоу по телевизията, където по впит анцуг да показваш упражнения, йога и тем подобни глупости.

– Не му обръщай внимание. Той просто е пълен кретен. – Тина изгледа Уфе с отвращение и така го предизвика да насочи вниманието си към нея.

– Ти да мълчиш, проклета краво! За много умна ли се мислиш? Само се фукаш какви оценки имаш и колко дълги думи знаеш! Смяташ се за по-изискана от нас. А сега ти е щукнало и да се правиш на поп-звезда! – Той се разсмя ехидно и огледа останалите за подкрепа. Никой не го окуражи, но и никой не му възрази. Затова Уфе продължи: – Наистина ли вярваш, че от теб ще излезе певица? Ще изложиш и себе си, и нас. Чух, че си изпросила разрешение от продуцентите довечера да изпееш отвратителното си парче. Нямам търпение хората да започнат да те замерят с домати. Самият аз ще съм най-отпред и ще хвърлям с всичка сила.

– Стига толкова, Уфе – Мехмет прикова в него настойчив поглед. – Освен че си глупав и злобен, завиждаш на Тина, задето има талант, докато ти можеш да се похвалиш единствено с мимолетна кариера като идиот в риалити предаване. След този сезон пак ще се завреш в склада и всеки ден ще си скъсваш задника от бачкане.

Уфе се засмя, но този път някак нервно и глухо. В думите на Мехмет отекна доза истина и тази истина внесе смут в душата на Уфе. Но той бързо прогони тревогата.

– Вярвайте, ако щете. Довечера ще видите как местните ще умрат от смях.

– Мразя те, Уфе. Само за твое сведение.

С насълзени очи Тина стана и излезе. Операторът я последва. Тя хукна, за да избяга, но форматът на предаването не позволяваше бягство от всевиждащото око на камерите. Те дебнеха отвсякъде, гладни за сензации.

2

Патрик не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Мисълта за катастрофата го преследваше непрекъснато. Да можеше само да се сети защо обстоятелствата по случая му се струваха толкова познати! Извади папката с всички материали от следствието и седна да ги прегледа още веднъж. Вече сам не знаеше за кой път ги чете. Докато разлистваше книжата, Патрик както обикновено си мърмореше под нос:

– Следи от натъртвания около устата… Необяснимо високо съдържание на алкохол в кръвта на жена, която близките описват като ревностна въздържателка…

Пръстът му зашари по протокола от аутопсията в търсене на нещо, което може да е пропуснал. Ала не откри нищо особено. Патрик вдигна слушалката и набра номер, който знаеше наизуст.

– Здравей, Педершен. Обажда се Патрик Хедстрьом от управлението в Танумсхеде. В момента преглеждам данните от аутопсията на Марит Каспершен. Ще ми отделиш ли пет минути, за да уточним някои неща?

Педершен се съгласи и Патрик продължи:

– Интересува ме кога е получила натъртванията около устата. Можеш ли да определиш приблизително? Добре…

В празното поле отстрани отбеляза предположението на патолога.

– А в какъв отрязък от време е погълнала алкохола? Не питам за час, макар че и тази информация би ми била от полза, а по-скоро дали е изпила такова голямо количество за няколко часа, или го е гаврътнала наведнъж. Сещаш се.

Той слушаше съсредоточено, а химикалката му подскачаше по листа.

– Интересно, интересно… А нещо друго да ти е направило впечатление по време на аутопсията?

Патрик остави за малко химикалката, докато изслушваше разясненията на Педершен. Ухото го заболя, защото притискаше силно слушалката до ухото си, и той леко отпусна ръка.

– Следи от тиксо около устата? Важно е, и още как. И не можеш да ми кажеш нищо повече?

Той въздъхна, защото отговорът на Педершен не съдържаше нищо информативно, и разтърка неудовлетворено веждите си с палеца и показалеца на свободната си ръка.

– Е, значи, ще трябва да работя с наличните сведения.

Патрик окачи слушалката на вилката. Остана малко разочарован от разговора. Очакваше много повече. Извади снимките на местопроизшествието и започна да ги оглежда. Надяваше се да забележи нещо, каквото и да е, което да отключи опърничавата му памет. Раздираше го колебание има ли изобщо какво да си спомни. Навярно се заблуждаваше. Вероятно кадър от филм или телевизионно предаване, или дочут откъслечен разговор бе събудил в паметта му усещането за дежавю и затова мозъкът му настойчиво изпращаше сигнали към него да рови из паметта си в търсене на нещо несъществуващо. Ала точно когато вече се канеше да захвърли папката, разгневен от безсилие, му просветна. Наведе се напред, за да огледа още по-обстойно снимката в ръката си, и усети прилив на тържество. А може би не се е заблудил. Може би през цялото време в глъбините на съзнанието му се бе спотайвал конкретен образ.

С един скок се озова до вратата. Време е да слезе в архива.

* * *

Стоките минаваха по лентата пред очите ѝ, а тя вяло проверяваше баркодовете. Под клепачите ѝ напираха сълзи, но Барби мигаше упорито, за да ги прогони. Не искаше да се излага.

Сутрешният разговор събуди силни чувства в нея. Дълго време Барби бе потискала емоциите си в дълбините на душата си, но всичко изведнъж изплува. Наблюдаваше Йона на съседната каса. Завиждаше ѝ. Не за депресивната ѝ натура и склонността да се самонаранява – Барби никога не би си причинила подобно нещо – а за непрестореното равнодушие, с което посрещаше мнението на околните за себе си. За Барби не съществуваше нищо по-важно от впечатлението, което ще остави у другите. Невинаги се бе вълнувала толкова много от хорското мнение. Доказваха го старите ѝ снимки, които онзи проклет клюкарски вестник изрови незнайно откъде. На тези снимки Барби беше мъничка и слабичка, с голяма шина на зъбите, малки, едва забележими гърди и тъмна коса. Когато снимките лъснаха на вестникарските будки, тя изпадна в шок, но не – както си мислеха всички – от страх, че истината за фалшивия ѝ бюст и изрусената ѝ грива ще излезе наяве. Не беше чак толкова повърхностна. Жегна я друго. Заболя я, като видя какво е изгубила: ведрата си усмивка, изпълнена със спокойствие и оптимизъм. На снимката изглеждаше щастлива, уверена и удовлетворена от живота си. Всичко приключи в онзи ден. В деня, когато баща ѝ почина.

С татко ѝ бяха толкова щастливи. Майка ѝ почина от рак, когато Барби беше още бебе, но баща ѝ съумяваше да компенсира липсата ѝ и Барби не страдаше, задето расте само с един родител. Знаеше, че баща ѝ е преживял доста, защото майка ѝ го оставила с пеленаче, а после го сполетели още нещастия. Беше ѝ разказал всичко. Но си бе платил за грешката, бе си взел поука, бе намерил сили да продължи напред и да осигури бъдеще на себе си и за дъщеря си. Всичко обаче приключи в онзи октомврийски ден.

Тогава случилото се ѝ се струваше нереално. Изведнъж целият ѝ живот се сгромоляса и тя се озова съвсем сама и ограбена. Нямаше други роднини, затова започнаха да я подхвърлят от едно приемно семейство в друго. Барби сменяше средата си бързо и се научи на неща, от които предпочиташе животът да я бе пощадил. По това време се сбогува завинаги с някогашното си усещане за сигурност. Приятелите ѝ не можеха да проумеят, че случилото се я промени из основи. Смъртта на баща ѝ я беляза завинаги и тя просто не беше в състояние да се върне към старото си „аз“. Известно време се опитваха да поддържат контакт с нея, но после я изоставиха на произвола на съдбата ѝ.

Тогава започна да изпитва силна нужда да се утвърди сред по-възрастни мъже и високомерни жени. Образът на обикновеното, хлапашки облечено момиче вече не ѝ вършеше работа. Името Лилемур – също. Затова започна да гради нов имидж с най-достъпното и лесното: изруси си косата в банята на едно от по-възрастните си гаджета. Изхвърли всичките си стари дрехи и ги замени с нови, по-къси и по-предизвикателни. Защото вече бе разбрала как да се измъкне от мизерията. Със секс. Сексът беше входният ѝ билет към свят, където ще ѝ обръщат внимание и ще си купува каквото поиска. Сексът ѝ даваше възможност да блесне сред тълпата. Едно от богатите ѝ гаджета пое разходите по операцията за уголемяването на бюста ѝ. Барби не искаше чак толкова големи гърди, колкото ѝ направиха, но който плаща, той поръчва музиката. Гаджето ѝ настоя за чашка „Е“. Така и стана. След като привърши с външната си метаморфоза, дойде време да опакова подходящо новия си външен вид. Наследникът на цицофинансиста в леглото ѝ я наричаше „малката ми кукла Барби“ и така въпросът за псевдонима ѝ се реши. Остана само да прецени пред каква публика да лансира новото си „аз“. Започна със снимки за списания: леко облечена или гола. Но осъществи истинския си пробив едва в „Биг Брадър“. Превърна се в звездата на сезона. Изобщо не ѝ пукаше, че огромната аудитория на предаването научи подробности за сексуалния ѝ живот, без да излиза от всекидневната си. И защо да ѝ пука? За разлика от другите участници, Барби нямаше майка и баща, които да злепостави. Беше сам-самичка на света.

През по-голямата част от времето успяваше да не мисли за живота си преди появата на Барби. Бе избутала Лилемур толкова надълбоко в подсъзнанието си, че почти забрави за съществуването ѝ. Така постъпи и със спомена за баща си. Не можеше да си позволи да си го спомня. Ако иска да оцелее, в настоящия ѝ живот нямаше място за смеха му, за допира на ръката му до бузата ѝ. Щеше да ѝ причини непоносима болка. Ала тазсутрешният разговор с психолога опъна струни в душата ѝ, които продължаваха да вибрират упорито. И явно не беше единствената. Докато се изредят един по един да разговарят с Лаш, в помещението цареше потискаща атмосфера. От време на време имаше чувството, че всички са насочили негативизма си към нея, и сякаш усещаше как злобните им погледи пронизват гърба ѝ. На няколко пъти се обърна, за да разбере откъде идва това чувство, но не забеляза нищо по лицата им.

И все пак у нея се надигна силно безпокойство. Лилемур се опитваше да насочи вниманието ѝ към нещо, но Барби се мъчеше да я игнорира. Просто не биваше да допуска миналото в съзнанието си.

Стоките продължаваха да се нижат по лентата пред очите ѝ. Сякаш нямаха край.

* * *

Ровенето из архива се оказа – както винаги – скучна и трудна работа. Нищо не беше където трябва. Патрик седеше на пода с кръстосани крака, обграден от купчини кутии. Знаеше какъв вид документи търси и в пристъп на наивност повярва, че ще ги намери в кутия с надпис „Учебни материали“. Напразно. Чу стъпки по стълбите и вдигна глава. Слизаше Мартин.

– Здрасти. Аника ми каза, че те видяла да идваш тук. Какво правиш?

Мартин огледа изненадано кутиите, струпани около Патрик.

– Търся записките ми от конференция в Халмстад, където ходих преди няколко години. Очаквах, че ще бъдат заведени по логичен принцип, но някой е разместил цялата документация и сега нищо не мога да открия.

Той хвърли пачка листове в кутия, която също не бе подредена според общоприетия принцип.

– Аника отдавна дудне, че не подреждаме документацията. Материалите, които тя завежда в архива, отначало винаги са където трябва, но после сякаш им поникват крака.

– И аз недоумявам защо хората, след като използват даден документ, не го връщат на мястото, откъдето са го взели. Спомням си, че прибрах записките си в папка и я сложих тук – той посочи кутията с надпис „Учебни материали“. – Но сега папката я няма. Въпросът е в коя проклета кутия са я преместили. В „Изчезнали лица“, „Разкрити престъпления“, „Неразкрити престъпления“ и така нататък и така нататък… В момента знам за местоположението на тази папка толкова, колкото и ти.

Той вдигна ръка към малкото подземие, където кутиите стигаха чак до тавана.

– Впечатлен съм, че завеждаш в архива дори записки от конференции. Моите например си стоят в кабинета ми в пълен безпорядък.

– Трябваше да направя като теб. Но какъвто съм наивен, казах си: ще потрябват на някого… – Патрик въздъхна, взе поредната купчина документи и започна да ги прехвърля.

Мартин седна до него на пода и се зае да прег-лежда съдържанието на една от кутиите.

– Двамата ще намерим папката по-бързо. Какво точно да търся? Каква беше тази конференция? И защо ти трябват записките?

– Нали ти казах: конференция в Халмстад. Проведе се през 2002 година, ако не се лъжа – отвърна Патрик, без да вдига очи от книжата. – Основно обсъждахме неразкрити престъпления, около които витаят безброй неясноти.

– Добре? – въпросително го изгледа Мартин в очакване на продължение. – И?

– Ще ти обясня по-подробно, когато намерим записките. Засега предположенията ми не са се избистрили и имам нужда да опресня паметта си.

– Добре. – Този път Мартин не вложи въпросителна нотка.

Все още изгаряше от любопитство, но с Патрик работеха заедно от доста време и Мартин знаеше, че е безполезно да го притиска.

Неочаквано Патрик вдигна глава и се усмихна лукаво.

– Ще ти кажа само ако и ти ми отговориш на един въпрос…

– Питай – подкани го малко озадачено Мартин, но красноречивата усмивка на Патрик му подсказа веднага. Мартин се засмя: – Дадено. Когато ти ми кажеш какво ти е хрумнало, и аз ще ти отговоря.

След едночасово безплодно ровене Патрик изведнъж извика:

– Ето ги!

И издърпа записките си от найлоновия джоб. Мартин разпозна почерка на Патрик и се опита да прочете отдалеч какво пише, но не му се удаде. Наложи се да изчака, докато Патрик прегледа набързо записките си. На третата страница пръстът му спря някъде по средата. Между веждите му се вряза дълбока бръчка. Мартин се помъчи със силата на мисълта си да го пришпори да чете по-бързо. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Патрик вдигна победоносно глава:

– Добре. Първо да чуя твоята тайна.

– О, стига, де. Умирам от любопитство.

Мартин се засмя и посегна да изтръгне листовете от ръката на Патрик, но колегата му явно очакваше атаката, отдръпна се ловко и вдигна книжата високо във въздуха.

– Забрави! Първо ти, после аз.

– Голяма си драка! – въздъхна Мартин. – Правилно предполагаш: Пиа е бременна. Очакваме бебето в края на ноември. – Той вдигна предупредително показалец. – Но обещай да не казваш на никого! Още сме в осмата седмица и искаме да изчакаме до дванайсетата, преди да го разгласим.

Патрик вдигна ръце и документите изпукаха:

– И думичка няма да обеля. Честито!

Мартин се усмихна широко – от ухо до ухо. На няколко пъти едва се сдържа да не сподели с Патрик. Щеше да се пръсне от нетърпение да разпространи радостната новина. Но Пиа държеше да изчакат да мине критичният първи триместър и Мартин обеща да се съобрази с желанието ѝ. И все пак се почувства толкова щастлив, че най-сетне сподели вълнението си с някого.

– Е, вече знаеш. А сега ми кажи защо цял час седим тук и гълтаме прах.

Изведнъж лицето на Патрик стана сериозно. Той подаде записките си на Мартин и му посочи какво да прочете. След малко Мартин вдигна изненадан очи.

– Вече няма съмнение, че Марит е починала от насилствена смърт – обобщи Патрик.

– Да, няма.

Получиха отговор на питанията си. Отговор, който обаче предизвика цял порой от въпроси. Очакваше ги много, много работа.

* * *

Дрънченето на тавите отекваше из целия магазин. Мехмет подаде глава в задните помещения на пекарната:

– Какво, по дяволите, правиш, Уфе? Да не се опитваш да събориш сградата?

– Я си гледай работата! – сопна се Уфе и продължи демонстративно да удря тавите една в друга.

– Извинявай… – Мехмет вдигна отбранително длани. – Днес май си станал със задника нагоре…

Уфе не отговори. Подреди тавите една върху друга и тежко се отпусна върху стола. От всичко това започна сериозно да му писва. Досега „Покажи ми Танум“ не успя да оправдае очакванията му, пък и тези дни започна да му просветва, че действително трябва да се труди. А това никак не му се нравеше. През живота си не се беше хващал на постоянна работа. Издържаше се с кражби и взлом на жилища. Не живееше охолно. Осмеляваше да се върши само дребни престъпления, но „доходите“ му стигаха, за да не се налага да бачка. И ето че попадна тук. Понесе по-лесно дори живота на самотния остров. Там можеше по цял ден да се излежава, да се припича на слънце и да си чеше езика заедно с другите участници. Когато не се състезаваха за награди или за имунитет, спокойно си мързелуваше. При загуба храната не стигаше и го мъчеше ужасен глад, но това не го притесняваше чак толкова, колкото бе очаквал.

Участниците в „Покажи ми Танум“ също го разочароваха. До един му се струваха пълни идиоти. Мехмет работеше с дразнещо усърдие. Съвсем доброволно се претрепваше от работа в пекарната. Кале участваше само за да затвърди престижа си в снобските среди, които се подвизават на площад „Стюреплан“. Тина се държеше толкова надуто и високомерно, че на Уфе му идеше да ѝ забие един в самодоволната мутра. Йона пък беше пълна нещастница. Уфе не разбираше цялата тази история с рязането. Да не забравяме и Барби. Изражението му помръкна. Доста неща искаше да каже на тази кифла. Ако тя си въобразяваше, че ще ѝ се размине, много се лъжеше. След чутото сутринта Уфе реши непременно да си поговори с тази куха силиконка.

– Уфе, днес смяташ ли да работиш, или…? – подкани го Симон.

Уфе стана с въздишка от стола. Ухили се срещу камерата на тавана и влезе в магазина. Ще трябва да се прежали и да побачка малко. Но довечера… довечера с Барби ще проведат много сериозен разговор.

* * *

На тръгване от службата Мелберг спря пред кабинета на Хедстрьом. И Патрик, и Мартин бяха вътре. Изглеждаха много заети. Мартин преглеждаше разпръснатите по цялото бюро книжа и записваше нещо в бележника си, а Патрик говореше по телефона, стиснал слушалката между ухото и рамото си, за да останат ръцете му свободни и да може да рови из документацията. За миг Мелберг се поколеба дали да не влезе и да попита с какво се занимават толкова усилено. Но като се позамисли, се отказа. Чакаха го по-важни задължения. Например да се прибере и да се приготви за срещата с Росмари. Беше запазил маса за седем в „Странноприемницата“. С други думи, разполагаше с два часа да се приведе в що-годе представителен вид.

Макар да живееше наблизо, докато стигне до вкъщи, се запъхтя. Колкото и да не му се щеше да си признае, не се намираше в добра физическа форма. Влизайки в жилището си, огледа обстановката с очите на външен човек. Дори Мелберг осъзнаваше, че апартаментът му се намира в незадоволително състояние. Ако ще кани дамата на питие след вечерята, трябва незабавно да поразтреби. И тялото, и умът му се съпротивляваха срещу тази идея, но от друга страна, кога ще намери по-силен стимул да внесе малко ред в дома си? Удивително: в момента за него най-важно бе да направи добро впечатление на Росмари.

След като се труди в продължение на час, се отпусна запъхтян на дивана. Дори изтупа декоративните възглавници – за пръв път, откакто ги купи. Просветна му защо чистеше жилището си толкова рядко: костваше му огромни усилия. Ала оглеждайки резултата от свършената работа, не без задоволство забеляза, че апартаментът му изглежда преобразен. Мелберг си даде сметка колко хубави мебели е наследил от родителите си. След като избърса полепналия по тях прах, лъскавото им покритие светна. Проветри стаите и прогони натрапчивата миризма на чинии, престояли немити няколко дни, и на неизхвърлени отпадъци. Мивката, обикновено окупирана от мръсни съдове, също заблестя под лъчите на пролетното слънце. Е, вече може спокойно да покани жена в дома си.

Погледна часовника си и скочи от дивана. До срещата оставаше едва час, а той лепнеше от пот и прах. Налагаше се да действа бързо и ефективно. Извади дрехите, които възнамеряваше да облече тази вечер. За негово съжаление, гардеробът не му предлагаше голям избор. При по-внимателен оглед се оказа, че повечето му ризи и панталони са – кои повече, кои по-малко – покрити с петна и отдавна не са виждали ютия. Накрая по метода на изключването Мелберг се спря на риза с бели и сини райета, черен панталон и червена вратовръзка с щампа на патока Доналд. Вратовръзката му се стори много оригинална и стилна. Червеното отиваше на тена му, ако не звучеше твърде нескромно. Уви, панталонът беше измачкани и Мелберг се зачуди как да разреши проблема. Претърси целия апартамент, но на ютията сякаш ѝ бяха поникнали крака. Изведнъж погледът му се спря върху дивана и го осени гениална идея. Ловко извади възглавниците за сядане, разгъна панталона върху равната повърхност и го разглади с ръце, за да няма никакви гънки. Е, под възглавниците не беше съвсем чисто, но реши после да мисли какво ще прави. Все ще изтупа трохичките и прашинките, които евентуално ще полепнат по панталона. Отново подреди възглавниците отгоре и седна върху тях за пет минути. Отиде да си вземе душ и като излезе от банята, поседя върху панталона още пет минути. „Ще стане като току-що изгладен – обнадежди се той. – Добре, че не съм като онези ергени, дето са напълно нескопосни – установи със задоволство. – Умея да се справям с домашните затруднения.“

* * *

Хората започнаха да се стичат към читалището, където щеше да се проведе дискотеката. Преместиха леглата на участниците и им осигуриха шкафове, където да заключат личните си вещи. Все още не пускаха никого в помещението и опашката се виеше през целия паркинг. Момичетата мръзнеха и пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят. Хладният пролетен вятър се постара да им покаже съвсем недвусмислено, че са сгрешили, като са се пременили с най-късите си поли и най-изрязаните си потници. Общото по лицата на всички чакащи беше нетърпеливото изражение. Отдавна в Танумсхеде не се бе случвало толкова грандиозно събитие. Бяха дошли младежи и от съседните градчета Стрьомщад и Удевала. Взираха се жадно във все още затворената врата. Зад нея ги очакваха техните герои и идоли: хората, успели да осъществят мечтата на всички свои връстници: да станат известни; да получават покани за партита, където присъстват други знаменитости, да ги дават по телевизията. Феновете се надяваха тази вечер да откраднат малко звезден блясък и за себе си. Ами ако успеят да привлекат вниманието на камерите към себе си като онова момиче по време на „Покажи ми Тьоребуда“? Тя завъртя главата на Андреас от „Бара“ и после няколко пъти я интервюираха в разни предавания. Ами ако тази вечер щастието се усмихне на някоя девойка от Танумсхеде? Фенките подръпваха нервно дрехите си, вадеха от чантичките си гланц и подсилваха слоя върху устните си. Разрошваха коси, за да бухнат, и ги пръскаха с лак, а после проверяваха резултата в огледалцата си. Във въздуха се усещаше напрежение.

Фредрик Рен погледна опашката през прозореца и се разсмя:

– Я вижте, момчета и момичета, колко статисти са дошли! Искам тази вечер да дадете всичко от себе си. Не се стеснявайте да пиете и да се забавлявате. Правете каквото искате. – Той присви очи. – Само гледайте да не се отдалечавате от камерите. Да не съм чул, че някой се е омел оттук и се е цепил от купона! Иначе ще разваляме договори.

– Звучиш точно като Дринкеншерна6 – отбеляза Кале.

6 Дринкеншерна – променено име на Михаел Бринкеншерна (р. 1966) – шведски мениджър на звезди от риалити предавания. – Б. а.

Неколцина от останалите се засмяха одобрително. Само Йона не бе участвала в скандалните турнета на риалити звезди из заведенията в цяла Швеция, организирани от известния мениджър. Фредрик се усмихна, но очите му останаха сериозни.

– Досега тактично премълчавах, но май е време да кажа каква е основната ни цел тази вечер – да забавляваме клиентелата. Избрахме ви именно защото знаете как да вдигнете градуса на купона. Точно затова сте тук. Не го забравяйте. Не мислете, че хвърляме купища пари, за да ви е забавно на вас шестимата, за да ви осигурим безплатен алкохол и да увеличим шансовете ви с противоположния пол. Тук сте, за да се потрудите здраво…

– В такъв случай какво търси сред нас Йона? – Уфе се разсмя и се огледа за одобрение. – Появата ѝ не може да разведри атмосферата дори в старчески дом…

Циничният му смях вече не бе новост за никого, а колкото до Йона, тя изобщо не си направи труда да го погледне. Взираше се в коленете си.

– Йона е страшно популярна сред тийнейджърките. Много момичета се припознават в нея. Затова я поканихме да участва – обясни Фредрик на цялата група, но наум призна, че въпросът на Уфе е съвсем основателен.

С депресията си това момиче изсмукваше цялата положителна енергия на околните, но екипът взе решението да я включат в предаването през главата на Фредрик и той се видя принуден да се съобрази с него.

– И така, надявам се, че всички разбраха под какъв надслов ще се проведе днешното събитие: парти, парти, парти! – Той посочи масата, отрупана с напитки. – А после всички ще подкрепим Тина, която ще ни представи новото си парче. Нали? – Той прикова поглед в Уфе, а онзи само изсумтя презрително:

– Добре, добре, все едно. Кога най-после ще можем да си налеем нещо?

– Още сега. Заповядайте – Фредрик се усмихна и оголи ослепително белите си зъби. – Да започваме! Тази вечер ще заснемем страхотно предаване! – И вдигна двата си палеца във въздуха.

Участниците сигнализираха, че са го чули, с откъслечни промърморвания. После се втурнаха към масата с напитките.

Охранителите пред вратата започнаха да пускат първите посетители.

* * *

Когато Патрик се прибра, Ана приготвяше вечеря в кухнята, а Ерика и хлапетата гледаха детско предаване в дневната. При всяка поява на Мечо на екрана Мая размахваше въодушевено ръчички, а Ема и Адриан се взираха в телевизора като изпаднали в транс. Коремът на Ерика къркореше зверски и тя често-често поглъщаше жадно уханието на тайландска храна, което се носеше от кухнята. Ана се зарече да приготви нещо вкусно и здравословно. Съдейки по аромата, Ерика не се съмняваше, че сестра ѝ е останала вярна на първото си обещание.

– Здравей, скъпи – усмихна се Ерика, когато Патрик влезе в стаята.

Видя ѝ се изморен и – при по-внимателно вглеждане – малко мръсен.

– Какво си правил днес? Къде си се подредил така? – тя посочи ризата му.

Патрик огледа петната и въздъхна. Започна да разкопчава ризата си:

– Рових из прашния архив в управлението. Ще се кача да си взема набързо душ и да се преоблека, а после ще ти разправя по-подробно.

Ерика го изпрати с поглед и отиде в кухнята при Ана.

– Патрик ли се прибра? Счу ми се, че вратата се хлопна – отбеляза Ана, без да вдига очи от тенджерите.

– Да. Качи се да си вземе душ и да се преоблече. Днес се е поизпотил на работа.

– Помогни ми да сложим масата, за да е готово, когато слезе – помоли Ана.

Прецениха времето идеално. Патрик слезе с влажна коса и по домашни дрехи, а Ана сервира яденето.

– Ммм, колко хубаво ухае! – похвали я той и ѝ се усмихна.

След като Ана дойде на себе си, атмосферата вкъщи се промени изцяло.

– Приготвила съм тайландска гозба с нискомаслено кокосово мляко, жасминов ориз и зеленчуци, задушени в уок.

– И откъде те прихвана тази мания за здравословно хранене? – попита Патрик. Вече не беше толкова сигурен, че вечерята ще му се услади.

– Бъдещата ти съпруга изрази желание да изглеждате неотразимо, докато вървите към олтара, и реших да направя първата крачка в тази посока.

– Права си – съгласи се Патрик и подръпна те-ниската си, за да прикрие оформилото се през последните години шкембе. – А децата? Няма ли да ядат с нас?

– Не, засега им е добре пред телевизора – успокои го Ана. – Тъкмо ще си поговорим на спокойствие.

– А Мая? Сама ли ще я оставим?

– Стига си се тревожил! – разсмя се Ерика. – Нищо ѝ няма. Бъди сигурен, че Ема веднага ще издаде, ако Мая направи някоя беля.

Сякаш за да потвърди казаното от леля си, от дневната се разнесе тънкият глас на Ема:

– Ерикаааа! Мая пипа видеото!

Патрик се засмя и стана:

– Аз ще отида. Вие започвайте да се храните.

Чуха как той се скара на Мая, но после я целуна. Целуна и двете по-големи деца и се върна на масата. Напрежението бе изчезнало от лицето му.

– Кажи сега какво прави днес, та се измори – подкани го Ерика.

Патрик обясни накратко ситуацията. Двете жени оставиха вилиците си и го изгледаха с възхищение. Ерика първа взе думата:

– И каква според теб е връзката? А какво смятате да предприемете?

Патрик сдъвка хапката си и отговори:

– С Мартин цял следобед събираме информация. В понеделник ще разнищим тази история.

– И през уикенда си свободен? – изненада се Ерика. Неведнъж се бе случвало натовареният график на Патрик да съсипва почивните им дни.

– Да – като никога – потвърди той. – И без това чак в понеделник ще мога да се свържа с хората, които трябва да разпитам. Цели два дни ще бъда на ваше разположение, момичета!

Той се усмихна широко, Ерика също. Всичко се случи толкова бързо. Сякаш вчера с Патрик се влюбиха, а същевременно имаше чувството, че са заедно, откакто се помнят. Само след няколко седмици предстоеше да се венчаят, а от дневната чуруликаше дъщеричката им. А сега, когато Ана започна да си стъпва на краката, Ерика можеше да се зарадва на всичко това.

* * *

Мелберг закъсня с десетина минути. Росмари вече го чакаше на масата. Надеждите му да почисти лесно панталона си от полепналите прашинки не се оправдаха. Оказа се, че отзад, на дупето, е залепнала и дъвка, и той успя да я изчегърта с много упоритост и с помощта на остър кухненски нож. След намесата на ножа платът придоби износен вид, но Мелберг придърпа сакото надолу, та пораженията да не личат. Огледа се в лъскавото стъкло пред рамкирана картина, за да се увери, че изглежда добре, и чак тогава излезе. Тази вечер посвети доста време на прическата си. Старателно преметна косата си над темето, за да прикрие изцяло плешивината си. Доволен от резултата, установи, че въпреки възрастта и окапалата си коса изглежда добре.

За пореден път се изненада от сърцебиенето, което предизвика тя у него. Отдавна сърцето му не бе туптяло така. С какво го пленяваше тази пълничка жена на средна възраст? Очите, хрумна му. По-сини очи не беше виждал, а в комбинация с червения нюанс на косите ѝ синьото изглеждаше ослепително. Омагьосан от красотата ѝ, Мелберг дори не забеляза протегнатата ѝ ръка. После се опомни и се видя отстрани как по старомоден маниер се навежда напред и целува ръката ѝ. За миг се почувства като идиот. Откъде му хрумна подобна глупост? После обаче установи, че дамата оцени жеста му, и усети как по тялото му плъзва топло и приятно чувство. Не е изгубил съвсем навици. Още помни как да се държи като истински кавалер.

– Какво приятно място! За пръв път идвам тук – нежно каза тя, докато разглеждаха менюто.

– Обещавам, че няма да останеш разочарована. Ресторантът е първокласен – увери я Мелберг и се изпъчи, все едно е собственик, а не клиент на „Странноприемницата“.

– И приготвят големи вкуснотии.

Очите ѝ засноваха между апетитните предложения в менюто. Мелберг погледна на свой ред какво предлагат и при вида на цените го връхлетя паника. Ала после погледът му срещна сините очи на Росмари над ръба на менюто и тревогата му отмина. В такава вечер парите са без значение.

Тя погледна през прозореца към читалището.

– Днес май има някакво тържество…

– Да, организират дискотека с участниците в онова риалити предаване. Иначе тук рядко се състоят подобни събития, пък и сме се разбрали с колегите от Стрьомщад да поемат отговорността за развлекателните мероприятия. Днес те ще се погрижат за пиянските изцепки, които се очакват.

– Очаквате ли неприятности? – притесни се Росмари. – Наистина ли не е проблем, че вечеряш с мен?

Мелберг изпухтя и още повече се изпъчи. Колко приятно е да се чувстваш важен в компанията на красива жена. Откакто го преместиха в Танумсхеде, без да се е провинил в каквото и да било, почти не му се бе случвало да се радва на женско внимание. По някаква незнайна причина тукашните представителки на нежния пол не оценяваха качествата му по достойнство.

– Наредил съм на двама души да наблюдават целия този цирк – обясни той. – За да можем ние двамата с теб да хапнем и да си поприказваме на спокойствие. Добрият началник знае как да разпредели отговорността, а аз смея да твърдя, че това е най-ценното ми качество.

Усмивката на Росмари потвърди, че тя ни най-малко не подлага на съмнение професионалните му умения. Очертаваше се много хубава вечер.

Мелберг вдигна поглед към читалището. После прогони от главата си всички опасения за предстоящото събитие. Нека Мартин и Хана се оправят, както могат. Мелберг си имаше много по-приятни занимания.

* * *

Тина изпълни малкото вокални упражнения, които знаеше, преди да излезе на сцената. Според уговорката щеше да пее на плейбек, тоест да си отваря устата пред микрофона, но всичко се случва. Веднъж, в Йоребру, записът изведнъж секна и се наложи да довърши парчето на живо. Понеже не се беше разпяла както трябва, гласът ѝ звучеше като грачене на гарга. Не искаше втори път да се излага така.

За Тина не беше тайна, че другите гледат на амбициите ѝ с насмешка. Отношението им определено я притесняваше, но от друга страна, единственият начин да ги опровергае беше да излезе на сцената и да покаже какво може. Защото сега ѝ се откриваше възможност да направи певческа кариера. От дете искаше да стане певица. Часове наред бе стояла пред огледалото, припявайки поппарчета с импровизиран микрофон – въже за скачане или каквото ѝ попадне под ръка. В „Бара“ Тина успя да разкрие амбициите си. Преди да се яви на кастинг за риалити предаването, тя участва в „Музикалния идол на Швеция“, но споменът за това преживяване още я хвърляше в ужас. Идиотите от журито я посякоха безмилостно, а после по телевизията повтаряха многократно жестоките им оценки за изпълнението ѝ. Един от съдиите – Клаес аф Йейерщам, известен още като Клабе – например каза, че Тина е бил толкова вярна към тоновете, колкото шведският треньор Свен-Йоран Ериксон – към клубните си пристрастия. Тя първо не го разбра и продължи да стои пред журито с глуповата усмивка. После дъртакът се разсмя и заяви, че Тина трябва да се срамува от себе си, да се прибере вкъщи и да се заключи, та никой повече да не я вижда. Изказването му не беше особено оригинално, но този път тя поне схвана смисъла. Унижението ѝ не приключи дотук, защото тя, почти задавена от сълзи, погледна съдиите дръзко и поиска да си вземат думите обратно. Опита се да обясни, че досега никой не я е обиждал така, а, напротив, всички са се възхищавали на гласа ѝ, а родителите ѝ са се просълзявали, докато я слушат, и са се гордели с нея. Животът ѝ до явяването на кастинга не я бе подготвил за такъв шамар. Докато чакаше на опашката, Тина се чувстваше толкова щастлива. Оглеждаше се, уверена в победата, без да се съмнява дори секунда, че ще бъде една от избраните, а нейното изпълнение ще накара вокалния педагог Кищи от журито да се просълзи. За тази цел Тина бе подбрала точното парче, с което да впечатли съдиите: „Без теб“ на Марая Кери, любимата ѝ певица. Ще го изпее така, че да им падне шапката, а после новият ѝ живот ще започне. Тина си го представяше толкова ясно: купони със знаменитости, истерични фенове, летни турнета, видеоклипове по Ем Ти Ви… Точно като Дарин7. Трябваше само да се яви на кастинга и да покаже превъзходството си. Но изведнъж всичко се обърка. Медиите продължиха да тиражират унижението и подигравките, с които я засипа журито. Предложението да участва в риалити предаването „Бара“ дойде като дар от Бога. Този път Тина нямаше намерение да пропилее шанса си. Времето ѝ помогна да разбере защо се провали в музикалното състезание. Заради малките си гърди, разбира се. Членовете на журито харесаха изпълнението ѝ, но не пожелаха да я пуснат в следващия кръг, защото видяха, че ѝ липсва задължителната предпоставка за успешен дебют на попсцената: големи цици. Още в началото на снимките за „Бара“ Тина започна да пести. Заделяше всяко йоре, което ѝ остане, за да събере пари за силиконов бюст. Сдобие ли се със заветната чашка „Д“, вече нищо няма да може да я спре. Но в никакъв случай няма да си изрусява косата. Би било прекалено. Все пак имаше претенции да е умно момиче.

7 Дарин Заняр (р. 1987) – известен шведски поппевец от кюрдски произход, подгласник на победителя в първото издание на „Музикалния идол на Швеция“. – Б. а.

Лейф слезе от сметосъбиращия камион. Обичайният му маршрут включваше само околностите на Фелбака, но стомашният грип, който се ширеше напоследък, повали негов колега и се наложи Лейф да поеме и неговия район. Това не го притесняваше. Лейф обичаше работата си, а и сметта си е смет – независимо къде я събираш. С годините привикна дори към миризмата и вече почти нямаше смрад, която да предизвика погнусата му. За жалост, обръгналото му обоняние му пречеше да усеща и уханието на прясно изпечени канелени кравайчета, и аромата на женски парфюм, но всяко нещо си има и предимства, и недостатъци. Лейф ходеше на работа с желание – нещо, с което малцина могат да се похвалят.

Сложи си големите работни ръкавици и натисна едно от копчетата на таблото. Зеленият камион изпухтя и издиша тежко, но започна да спуска „ръката“, която да вдигне кофата за смет във въздуха и да изпразни съдържанието ѝ в пресата. Обикновено Лейф извършваше тази операция, без да слиза от шофьорската кабина, но тази кофа стоеше някак накриво и се наложи да я изправи с ръце. После застана отстрани, докато камионът вдигаше кофата. Още не се бе разсънил и се прозина. Беше си създал навика вечер да си ляга рано, но снощи му оставиха внучетата да ги гледа. Двамата палавници лудуваха до късно. Лейф ни най-малко не съжаляваше, че прекара вечерта с любимите си внуци. Те му подслаждаха живота. Издуха въздуха от устата си. Тънка струя бял дим се вдигна към облаците. Април дойде, но още беше много студено. Очакваше се обаче времето изведнъж да се стопли. Лейф се огледа. Наоколо имаше предимно вили. Не след дълго тук щяха да заприиждат летовници и кофите за смет щяха да се препълнят с черупки от скариди и бутилки от бяло вино, които хората от ленивост не са изхвърлили на местата за рециклиране на отпадъци. Това се повтаряше всяка година. Лейф пак се прозина и погледна нагоре към вдигнатата във въздуха кофа. „Ръката“ тъкмо я обръщаше. Изведнъж Лейф изтръпна. Това да не е…?

Хукна към кабината да натисне копчето, за да спре пресата, и извади бързо мобилния си телефон.

* * *

От гърдите на Патрик се изтръгна дълбока въздишка. Съботният ден не мина според очакванията му. Отново въздъхна – още по-дълбоко – и се огледа отчаяно. Рокли, рокли и пак рокли. Тюл, панделки, пайети и всякакви финтифлюшки. Сгорещи се и подръпна яката на дрехата, която го стягаше безмилостно и го гъделичкаше. Сякаш се намираше в сауна.

– Е? – Ерика го огледа критично. – Удобен ли ти е костюмът? Как се чувстваш в него? – После се обърна към продавачката. Когато Ерика влезе в магазина, дърпайки Патрик за ръка, жената веднага я позна и ги посрещна с голямо въодушевление. – Май ще трябва да скъсим панталона.

– Това не е проблем. Веднага ще го оправим.

Жената се наведе, подгъна ръба и започна да забожда топлийки. Патрик направи малко недоволна физиономия.

– Трябва ли… да ме стяга толкова? – Той дръпна нервно яката. Не му достигаше въздух.

– Фракът ви стои идеално – изчурулика продавачката – завидно постижение, имайки предвид двете топлийки в устата ѝ.

– Просто ми се струва, че е прекалено плътно прилепнал към тялото ми – оправда се Патрик и погледна умолително Ерика.

Но тя не знаеше пощада. Усмихна се с – по негово мнение – коварна усмивчица и отвърна:

– Изглеждаш превъзходно! Нали искаш да си елегантен на сватбата ни?

Патрик гледаше замислено бъдещата си съпруга. От един час в поведението ѝ се забелязваха тревожни тенденции. Навярно сватбените магазини се отразяват така на всички жени. Колкото до Патрик, той искаше да се махне оттук, и то веднага. Осъзна, че има само един начин желанието му да се осъществи. Насили се да се усмихне.

– Като се замисля, и на мен този фрак ми харесва. Всъщност е доста удобен. Хайде да го купим!

Ерика плесна радостно с ръце. Патрик така и не разбираше защо очите на жените винаги започват да блестят, когато стане въпрос за сватба. Той също се вълнуваше от предстоящото събитие, но ако зависеше от него, би избрал по-скромна церемония. И все пак щастието в очите на Ерика стопляше сърцето му, защото най-важното за Патрик бе тя да е щастлива. За тази цел бе готов дори да навлече неудобен и сгорещяващ костюм и да изглежда като пингвин. Наведе се и я целуна по устните.

– Дали Мая се чувства добре без нас?

– Ана е отгледала две деца – напомни му през смях Ерика. – Ще се справи и с Мая.

– Но сега оставихме и трите хлапета при сестра ти. Ами ако Ана хукне да гони Ема и Адриан, а Мая тръгне нанякъде…

– Стига, де – прекъсна го с усмивка Ерика. – Цяла зима гледах децата сама и не съм имала никакви проблеми. Пък и Ана спомена, че Дан щял да се отбие да я види. Не се тревожи.

Патрик се поотпусна. Ерика беше права. Той обаче непрекъснато се боеше за дъщеричката им – вероятно защото се бе нагледал на ужасяващи истории с пострадали деца. Някъде прочете, че след като ти се роди дете, започваш да живееш с усещането за постоянно опрян зареден пистолет в слепоочието си. Много сполучливо сравнение. Страхът не го напускаше. Опасностите дебнеха отвсякъде. Реши все пак да не мисли за лоши неща. Оставиха Мая в добри ръце, а с Ерика най-после имаха възможност да прекарат малко време заедно.

– Искаш ли да обядваме някъде? – предложи Патрик, след като платиха фрака, сбогуваха се с продавачката и излязоха на улицата.

Пролетното слънце грееше и топлеше лицата им.

– Чудесна идея – съгласи се Ерика и го хвана подръка.

Бавно поеха по търговската улица в Удевала, оглеждайки заведенията. Накрая се спряха на тайландски ресторант в една от пресечките. Тъкмо преди да влязат в преддверието, откъдето ухаеше на къри, телефонът на Патрик звънна. Той погледна дисплея. Да му се не види! Обаждаха се от управлението.

– Само не казвай, че… – подхвана Ерика и поклати изморено глава. По изражението му веднага разбра кой му звъни.

– Трябва да вдигна. Ти влез, сигурно не е нищо спешно.

Ерика промърмори нещо под нос, но все пак го послуша.

– Да, моля – обади се Патрик и усети нежеланието в гласа си.

Раздразнението по лицето му обаче бързо премина в шок.

– Какви ги говориш, Аника? В кофа за смет? Някой тръгна ли натам? Мартин? Добре. Идвам веднага. В момента се намирам в Удевала и ще пристигна след четирийсет минути. Продиктувай ми адреса.

Намери химикалка в джоба си, но поради липса на лист записа адреса върху дланта си. После затвори и си пое дълбоко дъх. Искаше му се някой друг да съобщи на Ерика, че ще трябва да отменят обяда и веднага да се приберат във Фелбака.

* * *

Понякога му се струваше, че си спомня другата – онази, която не беше толкова мека и красива. Другата – с по-хладен, нетърпящ възражения глас, суров и режещ като стъкло. Странно, но понякога този глас му липсваше. Попита сестра си дали си я спомня, ала тя само поклати глава, взе си одеялото – мекото, с малките розови мечета – и го притисна към гърдите си. По изражението ѝ прочете, че и тя си я спомня. Образът на другата се бе загнездил завинаги в съзнанието ѝ.

Веднъж той я попита предпазливо за този глас: къде го е чувал, на кого е принадлежал. Но тя се ядоса. Няма друга освен мен – така му каза. Само аз съм. Жената със суровия остър глас никога не е съществувала. Само аз съм. Винаги съм била само аз. После прегърна двамата – него и сестра му. Той усети мекия допир на копринената ѝ блуза до бузата си и уханието на парфюма ѝ в ноздрите си. Кичур от дългата руса коса на сестра му погъделичка ухото му, но той не посмя да помръдне, за да не развали магията. Повече не се осмели да ѝ зададе този въпрос. Раздразнението, в което тя изпадна, го смути и обърка. Попиташе ли я същото отново, рискуваше пак да предизвика гнева ѝ.

Тя се ядосваше така само когато той искаше да види какво има навън. Знаеше, че няма смисъл да я моли за това, но понякога просто не се сдържаше. Докато изричаше въпроса си, запъвайки се, сестра му го гледаше с разширени от ужас очи. Страхът ѝ караше стомаха му да се свие, но той не можеше да потисне напиращия въпрос. Той се надигаше у него като природна стихия, която кипи и напира да избликне навън.

Винаги получаваше един и същ отговор. Първо огорчението в очите ѝ. Показваше му колко разочарована е, задето въпреки всеотдайността ѝ иска още от нея. Иска нещо друго. После идваше уклончивият отговор. Понякога в очите ѝ се появяваха сълзи. Тогава беше най-нетърпимо. Често тя коленичеше на пода и вземаше лицето му в дланите си. После повтаряше уверението, което се бе превърнало в нейна мантра: всичко това е за тяхно добро; неудачниците не бива да излизат навън сами; пусне ли ги навън, все нещо ще се обърка и ще пострада или той, или сестра му.

После тя си тръгваше и внимателно заключваше вратата. Сестра му се сгушваше в него, а той продължаваше да се измъчва от въпроси.

* * *

Мехмет се наведе над ръба на леглото и повърна със смътното съзнание, че всичко плисва върху пода, а не в леген например, но беше толкова замаян, че това никак не го притесни.

– Какво правиш, Мехмет? Пфу, че гадост! – възкликна Йона.

Той чу гласа ѝ сякаш от километри и през полуспуснатите си клепачи видя как тя изхвръкна от стаята. Реакцията ѝ също не го смути. Пулсиращото главоболие притъпяваше всичко. В пресъхналата си уста усещаше гадния вкус на повръщано и престоял алкохол. Имаше съвсем смътна представа за случилото се снощи. Спомняше си, че имаше музика, танци, момичета в оскъдни дрешки, които се притискаха о него с отблъскващо, отчаяно настървение. Стисна очи, за да прогони тези спомени, но те станаха още по-натрапчиви. Прилоша му и той пак се наведе над леглото. Този път повърна само стомашен сок. Наблизо се чуваше бръмчене на камера. В главата му се завихриха образите на близките му. Мисълта, че го виждат в това състояние, усили стократно главоболието му, но единственото, което можеше да направи, бе да се завие презглава.

В съзнанието му нахлуха откъслечни думи. Хвърчаха хаотично и се разпиляваха при всеки опит да ги свърже в смислена цялост. Инстинктивно Мехмет усещаше, че се е случило нещо важно, което трябва да си спомни; да го улови и отдели от мисловния безпорядък. Гневни, злобни думи полетяха към някого като стрели. Към кого? Към самия него? По дяволите, нищо не си спомняше. Сви се в ембрионална поза и притисна юмруци към устата си. Думите пак се появиха. Ругатни. Обвинения. Грозни думи, изречени, за да нараняват. Ако паметта не го лъжеше, думите постигнаха целта си. Някой плака. Протестира. Но не умилостиви душевадците си. Гласовете им се усилиха. Вдигна се голяма врява. После се чу удар – ясно различимият сблъсък на кожа с кожа, и то със сила, която да причини болка. Така и стана. В замъгленото му съзнание проникна спомен за жален, сърцераздирателен плач. Мехмет се сви още повече под завивката. Опита се да спре всичко онова, което – наглед несвързано – се блъскаше вътре в черепа му. Не успя. Откъслечните картини бяха прекалено страшни и ярки, за да ги спре. Те искаха да му припомнят нещо, което не искаше да си спомня или поне така предполагаше. Всичко му се струваше толкова неясно. Отново получи стомашен спазъм и се наведе над леглото.

* * *

От леглото си Мелберг се взираше в тавана. Изпитваше… Сам се затрудняваше да определи какво изпитва. Отдавна не се бе чувствал така. Най-подходящата дума, която описваше настроението му, вероятно бе „непридирчивост и доволство от живота“. Всъщност Мелберг нямаше основания да се чувства така, защото снощи се прибра и си легна сам, а този завършек никак не се вписваше в представите му за успешна любовна среща. Но откакто срещна Росмари, Мелберг не беше същият. Нещата се промениха. Промени се и той.

Снощи прекараха страхотно. Общуваха с лекота и съвсем непринудено. Говориха за какво ли не. Мелберг я слушаше с любопитство. Искаше да разбере всичко за нея: къде е израснала, в какво семейство, какво е правила, преди да се запознаят, за какво мечтае, каква храна обича, кои телевизионни предавания следи. Всичко, всичко, всичко! По едно време Мелберг погледна отражението им в прозореца. Видя двама влюбени, които се смеят, вдигат наздравици и разговарят. Едва успя да се познае. Никога не се бе виждал толкова широко усмихнат и трябваше да признае, че му отива. Колкото до нейната усмивка, отдавна се бе убедил колко е очарователна.

Сключи ръце под главата си и се протегна. През прозореца се процеждаха лъчите на пролетното слънце. „Отдавна трябваше да изпера пердетата“ – помисли си Мелберг.

Пред вратата на ресторанта се целунаха за сбогом – внимателно, предпазливо. Той докосна съвсем леко раменете ѝ. Съчетанието от допира на гладкия хладен плат до върха на пръстите му и уханието на парфюма ѝ, докато я целуваше, се превърна в най-еротичното преживяване в живота му. Как е възможно Росмари да му въздейства така силно, и то за толкова кратко познанство?

Росмари… Росмари… Повтаряше си името наум с наслаждение. Затвори очи и се опита да си представи лицето ѝ. Обещаха си да се видят съвсем скоро. Мелберг се запита кога е редно да ѝ се обади днес. Дали тя няма да възприеме поведението му като прекалено напористо? Все едно. Да става каквото ще. Мелберг не искаше да играе игрички. Погледна ръчния си часовник. Вече не беше толкова рано. Сигурно се бе събудила. Протегна ръка към телефона. Преди да вдигне слушалката, телефонът звънна. На дисплея се изписа „Патрик Хедстрьом“. Мелберг въздъхна. Предчувстваше лоши новини.

Патрик и екипът от криминалисти пристигнаха едновременно на мястото, където бе открит трупът. Явно и колегите на Хедстрьом бяха тръгнали от Удевала по същото време, когато той и Ерика потег-лиха от ресторанта. Пътуването до Фелбака премина в тягостна атмосфера. През цялото време Ерика гледа мълчаливо през прозореца. Не се сърдеше на Патрик, просто беше разочарована и тъжна. Той я разбираше, защото се чувстваше по същия начин. През последните месеци не им оставаше време един за друг. Патрик не си спомняше кога за последно седнаха да си поговорят насаме. Понякога ненавиждаше работата си и се случваше да се запита защо избра професия, която на практика поглъща цялото му свободно време. Викаха го по всяко време на денонощието. Работата го дебнеше на един телефонен разговор разстояние. Същевременно обаче му даваше много. На първо място удовлетворението, че служи на обществото и прави света по-добър, поне до известна степен. Патрик не би издържал по цял ден да сортира бумаги и да номерира папки. Работата в полицията му вдъхваше усещането, че е полезен и води смислено съществуване. Проблемът или по-скоро дилемата възникваше, защото семейството му също се нуждаеше от него.

„Дявол да го вземе! Защо е толкова трудно да съчетаеш работата със семейния живот?“ – питаше се Патрик, докато паркираше близо до зеления камион за смет. Наоколо се бяха събрали много хора. Полицаите предвидливо бяха отцепили площ с голям радиус около камиона, за да обезопасят евентуални следи. Началникът на експертния екип, Турбьорн Рюд, се приближи до Патрик и му протегна ръка:

– Здравей, Хедстрьом. Лоша работа.

– Доколкото разбрах, Лейф е открил необичаен отпадък.

Патрик кимна към събирача на смет, който стоеше малко по-нататък с угрижен вид.

– Да, човекът е шокиран. Гледката не е никак приятна. Не сме местили тялото. Ела да го погледнеш, но внимавай къде стъпваш. Сложи ги – той подаде на Патрик два ластика.

Патрик се наведе и ги усука така, че да минават под подметките на обувките му. Целта беше екипът по-лесно да изолира неговите стъпки от стъпките на извършителя или извършителите.

Двамата мъже прескочиха синьо-бялата полицейска лента. Докато се приближаваха към камиона, стомахът на Патрик се сви. Прииска му се незабавно да се махне оттук. Как мразеше тази част от задълженията си! Както обикновено, той се взе в ръце и си пое дълбоко въздух, преди да се надигне на пръсти и да надникне в задната част на камиона. Там, сред отвратителната воняща помия от хранителните остатъци, консерви, бананови обелки и какво ли още не, лежеше голо момиче, превито надве, с крака около главата като изпълнителка на сложен акробатичен номер. Патрик погледна въпросително криминалния експерт.

– Rigor mortis8 – обясни сухо Турбьорн Рюд. – Мускулната тъкан се е втвърдила и е фиксирала позата на трупа, след като извършителят я е прегънал надве, за да я натъпче в кофата.

8 Rigor mortis – трупно вкочаняване. – Б. а.

Лицето на Патрик се сгърчи болезнено. Значи, убиецът не просто бе отнел живота на това момиче, а и се бе отървал от тялото ѝ като от най-обикновен отпадък. Колко ли безчувствен и жесток трябва да е човек, за да напъха най-хладнокръвно труп в кофа за смет? Патрик потръпна от погнуса и отвърна лице.

– Колко ще отнеме огледът на местопрестъплението?

– Няколко часа – обясни Турбьорн. – През това време вие, предполагам, ще разпитвате за свидетели. Уви, едва ли ще откриете много. – Той посочи празните вили, които очакваха летните си посетители.

Все пак имаше и малко надежда: собствениците на няколко къщи живееха там целогодишно.

– Какво се е случило? – Гласът на Мелберг звучеше кисело, както обикновено.

Патрик и Турбьорн се обърнаха. Началникът се приближаваше с пълна пара.

– В тази кофа е бил изхвърлен труп на млада жена – обясни Патрик и посочи кофата. В този момент двама лаборанти с гумени ръкавици започваха огледа ѝ. – Лейф, който стои ето там, е забелязал тялото, докато камионът е изпразвал кофата. Затова тялото още е в камиона.

Мелберг разтълкува обяснението като подкана да прескочи полицейската лента и да погледне в камиона. Турбьорн дори не се опита да му даде ластици за обувките, защото стотици пъти се бе налагало да изолират отпечатъците на Мелберг от местопроизшествия и ги бяха запаметили в базата данни.

– По дяволите! – изруга Мелберг и си запуши носа. – Ама че смрад!

Отдалечи се. Явно миризмата от отпадъците го ужаси повече от трупа на момичето. Патрик едва сподави въздишката си. Нищо ново под слънцето. И този път Мелберг не изневери на типичния си стил да посреща потресаващи престъпления с неуместни реплики и напълно равнодушен вид.

– Установихте ли самоличността ѝ? – Мелберг ги изгледа с очакване.

Патрик поклати глава.

– Още не. Мисля да се обадя на Хана и да я помоля да провери дали не са постъпили сигнали за момичета, които снощи не са се прибрали в домовете си. Мартин пътува насам. Ще разпитаме собствениците на къщите в района.

– Добра идея – кимна намръщено Мелберг. – Точно това щях да предложа и аз.

Патрик и Турбьорн се спогледаха скришом. Както обикновено, Мелберг си присвояваше чуждите хрумвания, без да споделя собствени.

– Къде се бави Мулин? – попита началникът и се огледа недоволно.

– Ще дойде всеки момент – увери го Патрик.

Сякаш се бяха наговорили, защото колата на Мартин мигом се появи пред тях. По тесния неасфалтиран път бяха спрели много автомобили и му отне известно време, докато открие свободно място да паркира. Слезе от колата и тръгна към Патрик и Мелберг. Рижата му коса стърчеше, а възглавницата се бе отпечатала на измореното му лице.

– В тази кофа е имало тяло на мъртво момиче. Сега трупът е в камиона – обобщи Патрик.

Мартин само кимна. Изобщо не отиде да погледне. Стомахът му се обръщаше при вида на трупове.

– Тази вечер двамата с Хана ли бяхте дежурни? – попита Патрик.

– Да. Възложиха ни да наглеждаме купона в читалището. И съвсем основателно, защото стана голяма разправия и се прибрах чак в четири сутринта.

– Какво се случи? – смръщи вежди Патрик.

– Обичайното, общо взето. Няколко души се напиха, едно момиче се счепка с ревниво гадже, двама пияни се сбиха. Но това не е нищо, сравнено със скандала, който пламна между участниците. На няколко пъти се наложи двамата с Хана да се намесваме.

– Виж ти – Патрик беше целият слух. – И защо? За какво се скараха?

– Всички се ядосаха на едно момиче от участниците. Онази със силиконовите цици. Докато ги разтървем, силиконката отнесе няколко шамара. – Мартин разтърка сънливо очи.

В съзнанието на Патрик се загнезди смътно подозрение.

– Мартин, моля те, отиди да видиш момичето в камиона.

– Необходимо ли е? – сгърчи лице Мартин. – Знаеш колко… – той не довърши изречението си и кимна примирено: – Ще отида, разбира се. Но ще ми кажеш ли защо?

– Просто го направи – помоли Патрик. Още не искаше да разкрива замисъла си. – После ще ти обясня.

– Добре – кимна унило Мартин.

Взе ластици от Патрик и ги усука около обувките си. После прескочи полицейската лента с увиснали рамене и колебливо се приближи до задната част на камиона. Пое си дълбоко въздух и надникна. Изумен, бързо се обърна към Патрик:

– Ама това е…

– Момичето от „Покажи ми Танум“ – кимна Патрик. – Още щом ми я описа, се досетих, че е тя. По тялото има явни следи от удари.

Блед като тебешир, Мартин заотстъпва внимателно назад. Патрик виждаше, че колегата му се бори да не повърне закуската си. След няколко минути Мартин се предаде и хукна към близкия храст.

Патрик се приближи до Мелберг, който ръкомахаше бурно, докато разговаряше с Турбьорн Рюд.

– Успяхме да идентифицираме жертвата – прекъсна ги Патрик. – Една от участничките в риалити предаването. Снощи в читалището са организирали дискотека и по думите на Мартин жертвата се е оказала в епицентъра на сериозен конфликт.

– Конфликт? – повтори Мелберг и смръщи вежди. – Искаш да кажеш, че някой я е пребил?

– Нищо не искам да кажа – отвърна Патрик с леко раздразнение. Понякога му беше трудно да посреща спокойно идиотските въпроси на Мелберг. – Само съдебният лекар може да се произнесе от какво е била причинена смъртта, и то след като извърши аутопсия. – „Това изобщо не съм длъжен да ти го обяснявам“, допълни наум Патрик, но си прехапа езика. – Но категорично трябва да поговорим с другите участници и да изземем всички записи на предаването от снощи. Като никога разполагаме с благонадежден свидетел.

– Точно това щях да кажа и аз. – Мелберг се наду и за пореден път осъзна, че идеята на Хедстрьом всъщност е била негова.

Патрик преброи наум до десет. Започваше сериозно да му писва. Вече няколко години играеше тази игра и търпението му се изчерпваше.

– Добре – кимна той, след като едва се овладя. – Ще се обадя и на Хана, за да чуем и нейните впечатления от снощи. Трябва да поговорим и с продуцентския екип на предаването, а после е редно да информираме и местната администрация. Очаквам снимките веднага да се преустановят.

– Защо? – изненада се Мелберг.

– Как така защо?! – изуми се от въпроса Патрик. – Един от участниците стана жертва на убийство! Каква по-основателна причина да спрат предаването!

– Не съм толкова сигурен – възрази Мелберг. – Доколкото познавам Ерлинг, ще направи всичко по силите си, за да не спрем предаването. За него успехът на шоуто е въпрос на личен престиж.

За миг Патрик усети как го полазиха тръпки: ами ако Мелберг наистина се окаже прав? И все пак не му се вярваше продуцентите и Ерлинг да настояват на своето, без да се съобразят с обстоятелствата. Не, не може да са чак толкова цинични…

* * *

Хана и Лаш закусваха мълчаливо. Изглеждаха апатични и изморени – точно както се чувстваха. Напрежението във въздуха помежду им ги потискаше още повече. Имаха да си казват толкова много неща, но – както обикновено – мълчаха. Хана усещаше познатото безпокойство в стомаха си и яйцето, което ядеше, се превърна в парче картон в устата ѝ. Едва се насилваше да дъвче и да преглъща.

– Лаш – подхвана тя, но веднага съжали. Името му прозвуча далечно и чуждо в тишината. Хана преглътна и опита пак: – Лаш, трябва да поговорим. Не можем да продължаваме така.

Той не я погледна. Беше се съсредоточил върху филията, която мажеше. Хана следеше като омагьосана как ръката му плъзгаше ножа напред-назад върху хляба, докато не разпредели маслото в напълно равномерен слой. В движенията му имаше нещо хипнотично и Хана се сепна, когато той заби ножа в купичката.

– Скъпи, говори с мен. Кажи ми нещо. Трябва да сложим край на всичко това.

Хана и сама чуваше колко отчаяно-умолително звучи гласът ѝ. Но имаше чувството, че се вози във влак, който лети с двеста километра в час към пропаст, и не може да слезе. Искаше да се наведе напред, да хване раменете му, да го разтърси, да го принуди да говори с нея. Същевременно си даваше сметка, че е безсмислено да опитва. Лаш се бе отнесъл на място, до което тя нямаше достъп, а нямаше и да получи.

Хана гледаше мъжа си със свито, натежало сърце. За пореден път се предаде. А го обичаше толкова много. Обичаше всичко в него: кестенявата му коса, разрошена след съня; бръчките по челото му, които се появиха преждевременно, но придадоха характер на лицето му; наболата брада, която стържеше леко по кожата ѝ като фина шкурка.

Трябва да има начин. Беше сигурна. Хана не можеше да допусне двамата с Лаш да рухнат в тъмната бездна – заедно, но всеки поотделно. Под въздействието на внезапен импулс тя се наведе и хвана китката му. Усети как той потреперва като лист. Хана притисна дланта му към масата, за да уталожи безпокойството му, и настойчиво прикова поглед в него. Такива моменти се случват само няколко пъти в живота. В миг като този се казват само истини. Истини за брака им, за живота им, за миналото. Хана отвори уста, но телефонът звънна. Лаш се сепна, издърпа ръката си и посегна пак да вземе ножа. Мигът си отиде безвъзвратно.

– Сега какво ще стане според теб? – прошепна Тина на Уфе.

Двамата пушеха жадно пред читалището.

– Откъде да знам? – засмя се той. – Нищо няма да стане.

– Но след вчера… – Тя се поколеба и заби поглед във върховете на обувките си.

– Случилото се вчера няма никакво значение – увери я Уфе и издуха бяло клъбце дим в нетрепващия пролетен въздух. – Никой няма да обърне внимание на такова нещо, вярвай ми. Такива продукции струват милиони. Да прекратят снимките и да изгубят всичките си инвестиции? Да, бе! Да не са луди!

– Не бъди толкова сигурен – мрачно възрази Тина и продължи да гледа надолу.

Пепелта от цигарата ѝ се посипа върху велурените ѝ ботуши.

– Мамка му! – извика тя и се наведе да ги изтупа. – Съсипах ги! Бяха ужасно скъпи! Да му се не види!

– Така ти се пада – ухили се злобно Уфе. – Като са те разглезили.

– Защо да са ме разглезили? – просъска Тина и го прониза с поглед. – Само защото моите родителите не са живели от социални помощи, а са печелели пари с честен труд, не означава, че съм глезла!

– Не говори за моите родители, защото не знаеш нищо за тях! – Уфе размаха заплашително цигарата под носа ѝ, но Тина не се стресна, а пристъпи крачка към него:

– Като те гледам какъв си, не е трудно да се досетя какви хора са те създали!

Уфе сви юмруци, а на челото му изпъкна вена. Тина осъзна, че е допуснала грешка. Споменът от снощи още беше пресен и тя отстъпи назад. Не биваше да казва такива неща на Уфе. Тъкмо когато се канеше да заглади впечатлението от нападателната си реплика, Кале излезе от читалището и ги изгледа въпросително.

– Какво правите? Ще се биете ли? – засмя се той. – Уфе, ти вече доказа какъв шампион си по бой на жени. Нека видим повторение!

Уфе само изсумтя презрително и отпусна юмруци, но продължаваше да гледа Тина с потъмнели от гняв очи. Тя отстъпи още крачка назад. От Уфе можеше да се очаква всичко. В съзнанието ѝ отново изплуваха откъслечни зрителни и слухови спомени за случилото се снощи и тя побърза да влезе в читалището. Преди вратата да се хлопне зад нея, Тина чу как Уфе прошепна на Кале:

– И теб си те бива в тази дисциплина, а?

Отговорът на Кале обаче не стигна до нея.

* * *

Един поглед в огледалото в коридора показа недвусмислено на Ерика, че разочарованието от днешния ден се е изписало неумолимо върху лицето ѝ. Тя бавно съблече якето си, свали шала и се ослуша любопитно. От дневната се чуваха оглушителни детски писъци – весели, слава богу. Ерика влезе в стаята. Скупчени на пода, три деца, една жена и един мъж се боричкаха, крещяха и размахваха ръце и крака. Приличаха на огромно уродливо чудовище.

– Какво става тук? – попита Ерика с най-строгия глас, на който бе способна.

Ана вдигна изненадано глава. Косата ѝ, обикновено грижливо сресана и подредена, стърчеше в различни посоки.

– Здрасти! – весело подвикна Дан и също се надигна, но Ема и Адриан веднага го събориха.

Мая пищеше от задоволство и се мъчеше да помогне на братовчедите си, като дърпаше краката на Дан с всичка сила.

Ана се изправи и си изтупа коленете. Лъчите на крехкото пролетното слънце, които се процеждаха през прозореца, образуваха ореол около русата ѝ глава. Ерика остана омаяна от красотата на по-малката си сестра. За пръв път си даде сметка колко много Ана прилича на майка им. Това прозрение пробуди стара, дълбоко стаена в сърцето ѝ болка. Отново се появи въпросът „Защо?“. Защо майка им не ги бе обичала? Защо никога не ги бе дарила с блага дума, с ласка? Защо нито веднъж не ги бе потупала окуражително по рамото? От Елзи получаваха само равнодушие и студенина. Баща им беше пълната противоположност на майка им. Нейната суровост той компенсираше с нежност. Хладината ѝ – с обич. Непрекъснато се опитваше да обясни поведението ѝ, да го извини, да изкупи грешките ѝ. И до някаква степен успяваше, но нямаше как да замести изцяло майката в живота им. И макар че Туре и Елзи загинаха преди четири години в пътна злополука, Ерика още таеше силно огорчение.

Ана я изгледа учудено и Ерика осъзна, че се взира в сестра си. Опита се да си придаде невъзмутим вид и се усмихна.

– Къде е Патрик? – попита Ана, погледна весело децата на пода и тръгна към кухнята.

Ерика я последва, без да отговори.

– Направила съм кафе. – Ана започна да налива ободряващата течност в три чаши. – С децата изпекохме кифлички.

Чак сега Ерика усети изкусителния аромат на канела във въздуха.

– Но ти ще трябва да се задоволиш с тези – заяви Ана и сложи пред сестра си чиния с нещо като сухари.

– Какво е това? – нацупи се Ерика и предпазливо взе едно парче.

– Пълнозърнести бисквити – обясни Ана и ѝ обърна гръб, докато слагаше в панер част от пресните кифлички, оставени да изстиват върху решетка на кухненския плот.

– Ама… – понечи вяло да протестира Ерика и усети как устата ѝ се налива със слюнка при вида на бухналите апетитни изкушения, поръсени с перлена захар.

– Очаквах да се позабавите повече и мислех да те пощадя, като замразя част от кифличките. Сърди се на себе си. Ако ти липсва мотивация, мисли за роклята.

Ерика си взе една бисквита и отхапа скептично. Е, опасенията ѝ се потвърдиха: все едно дъвчеше талашит.

– Къде е Патрик? И защо се прибираш толкова рано? Очаквах да се поразходите повече, да седнете някъде да обядвате…

Ана седна до кухненската маса и извика:

– Следобедната закуска е сервирана!

– Извикаха го на работа – обясни Ерика и остави бисквитата в чинията. Още не можеше да погълне първата хапка.

– На работа ли? – изненада се Ана. – Нали щеше да е свободен през уикенда?

– Така беше – потвърди Ерика и долови как в гласа ѝ се промъкна нотка на огорчение. – Но го повикаха по спешност и нямаше как да откаже. – Тя се замисли как точно да формулира продължението и в крайна сметка се отказа да бъде деликатна: – Преди обяд боклукчията Лейф намерил труп в камиона си.

– В камиона? – слиса се Ана. – И как се е озовал там?

– Явно някой го е изхвърлил в кофа и когато Лейф я е изпразвал…

– Божичко, какъв ужас! – възкликна Ана, а очите ѝ се разшириха. – Кой би направил подобно нещо? Значи, извършено е убийство? Ама и аз какви въпроси задавам! Защо иначе някой ще хвърля труп в кофа за смет?! Какъв ужас! – повтори тя.

– Какво се е случило? – попита Дан, който тъкмо влизаше в кухнята. Седна до Ерика.

– Извикали Патрик по спешност на работа, защото боклукчията Лейф намерил труп в камиона си. – Ана изпревари сестра си.

– Шегуваш ли се? – шокира се Дан.

– Уви, не – отвърна мрачно Ерика. – Ще ви помоля да не разпространявате новината. Рано или късно хората ще научат, но няма смисъл да осигуряваме занимание на клюкарките.

– Не се притеснявай. Ще си мълчим – увери я Ана.

– Непрекъснато се чудя как Патрик издържа на такава работа – отбеляза Дан и си взе кифличка. – На негово място сигурно щях да полудея. В моите очи да преподаваш граматика на четиринайсетгодишни е повече от стресираща работа.

– И аз не бих издържала – съгласи се Ана и впери празен поглед пред себе си.

И Дан, и Ерика се ядосаха, че отвориха темата. Да се говори за трупове и убийства пред Ана, не беше никак уместно.

– Не се тревожете за мен – успокои ги тя, все едно прочете мислите им. – Такива неща се случват и е нормално да ги обсъждаме. – Тя се усмихна бледо.

Ерика си представи какви картини се менят пред очите на сестра ѝ.

– Деца, има кифлички! – извика още веднъж Ана, за да сложи край на тягостната атмосфера.

Разнесе се трополене на крака, колене и ръце (Мая още пълзеше) и само след няколко секунди Адриан влетя в кухнята.

– Дай ми кифличка! – развика се той и ловко се покатери на стола си.

Ема се появи веднага след него, а последна допълзя Мая. Бързо научи какво означава думата „кифличка“. Ерика се надигна, но Дан я изпревари, вдигна Мая, не се сдържа и я целуна по бузката. После внимателно я сложи на детското ѝ столче, натроши една кифличка и започна да ѝ дава по мъничко. Наличието на толкова много захар пред нея предизвика на лицето ѝ широка усмивка, която оголи две зъбчета на долната ѝ челюст. Ерика, Ана и Дан се разсмяха. Малката беше просто очарователна.

Прекратиха разговора за убийства и трупове, но продължаваха да мислят пред какво ли е изправен този път Патрик.

* * *

Екипът се събра в стаята за кафе в управлението. Всички излъчваха апатия. Мартин беше необичайно блед и изглеждаше изморен като Хана. Облегнат на барплота със скръстени ръце, Патрик изчака всички да си налеят кафе. После взе думата, след като получи одобрително кимване от Мелберг:

– Днес преди обяд Лейф Кристенсон, собственик на фирма за почистване, открил труп в камиона, с който извозва смет. Всъщност тялото е било натъпкано в кофа и се е озовало в камиона впоследствие, докато Лейф е изпразвал кофата. Мъжът се намира в силен шок. – Патрик направи пауза и отпи от кафето си. – Веднага пристигнахме на мястото и установихме, че тялото е на млада жена. С оглед на обстоятелствата направихме предварителното заключение, че се касае за убийство. В потвърждение на теорията ни по тялото на жената открихме наранявания. След като получим резултата от назначената аутопсия, ще разберем със сигурност дали жената е починала от насилствена смърт. Но дотогава ще работим по версията, че е била убита.

– Знаем ли…? – подхвана Йоста, а Патрик го прекъсна:

– Да, успяхме да идентифицираме жертвата.

Патрик погледна Мартин, но той пребледня още повече. Явно спомените за грозната гледка отново нахлуха в съзнанието му. Затова Патрик продължи сам:

– Мъртвата е една от участничките в „Покажи ми Танумсхеде“. Известна е под псевдонима Барби. Съвсем скоро ще разполагаме с истинското ѝ име. След случилото се ми се струва неуместно да я наричаме Барби.

– Вчера… я видяхме. Ние двамата с Мартин… – обади се Хана. Напрегнатият ѝ поглед сновеше от Патрик към Мартин и обратно.

– Да, разбрах – потвърди Хедстрьом. – Именно Мартин я идентифицира. Значи, избухнала е някаква разправия? – Той повдигна въпросително вежди, за да подкани Хана да продължи.

– Даа… – колебливо отвърна тя, все едно внимателно подбираше думите си. – Вдигнаха голяма дандания. Всички участници се нахвърлиха върху нея – предимно с вербални нападки. По едно време започнаха да я бутат и ние – тя посочи Мартин – влязохме да ги разтървем. После Барби хукна навън със сълзи на очи. Последно я видяхме как тича към центъра.

– Хана е абсолютно права – потвърди Мартин. – Стана голяма олелия, но не сме станали свидетели на побой, какъвто предполагат натъртванията по тялото ѝ.

– Ще трябва да си поговорим с цялата компания – заключи Патрик. – Да ги разпитаме защо са се скарали с нея и дали някой е видял накъде… – той се подвоуми, но не разполагаха с другото ѝ име – …е тръгнала Барби. Ще се свържем и с телевизионния екип, ще изискаме записите от снощи и ще ги прег-ледаме.

Аника записваше задачите, набелязани от Патрик. Той се замисли за няколко секунди, после кимна на Аника и добави:

– Трябва да съобщим вестта на семейството ѝ и да проучим дали някой външен не е видял нещо подозрително. – Патрик помълча и добави сериозно: – Когато информацията се разчуе, тоест максимум след няколко часа, ще настане истински хаос. Става въпрос за много тежко престъпление и трябва да се настроим, че по време на разследването журналистите няма да ни оставят на мира. Затова внимавайте с кого разговаряте и какво казвате. Не искам в медиите да изтича информация, която аз… – той се поколеба и продължи – …и Мелберг не сме одобрили за оповестяване.

Ако трябваше да е честен, Патрик най-много се боеше от голямата уста на Мелберг. Началникът на управлението обожаваше да стои в светлината на прожекторите и всеки по-словоохотлив журналист би могъл да изкопчи от него цялата информация по случая. Ала Патрик беше безсилен да го спре. На хартия Мелберг се водеше началник на управлението в Танумсхеде и Патрик не разполагаше с правомощия да му запуши устата. Оставаше му единствено да стиска палци и да се надява, че в главата на Мелберг е останала капчица здрав разум. В последното Патрик никак, ама никак не беше сигурен.

– Ето какво ще направим. Ще поискам да се срещна с мъжа, който оглавява продукцията… – Той щракна с пръсти, опитвайки се да си спомни името му.

– Рен. Фредрик Рен – напомни Мелберг и Патрик му кимна признателно. Изненада се, защото началникът много рядко помнеше важна за разследването информация.

– Точно така. Фредрик Рен. Мартин и Хана, вие двамата ще съставите рапорт за видяното и чутото от снощи. А Йоста… – той трескаво мислеше каква задача да възложи на Йоста. В крайна сметка му хрумна нещо подходящо: – Йоста, ти ще се поразровиш за информация какви са собствениците на къщата, пред която се е намирала кофата с трупа. Съмнявам се да са замесени в престъплението, но човек никога не знае.

Йоста кимна изморено. Конкретна задача. Сякаш върху шията му увисна камък.

– Е – Патрик плесна с ръце, за да сигнализира, че оперативката е приключила. – На работа!

Полицаите промърмориха нещо в отговор и станаха от местата си. Докато излизаха, Патрик ги наблюдаваше. Питаше се дали осъзнават какво природно бедствие ще ги връхлети, когато новината се разпространи. Цяла Швеция ще насочи вниманието си към Танумсхеде. Едно беше сигурно: ще свикнат да виждат името на селцето си върху рекламните афиши на ежедневниците.

– Ще стане страхотно! Надушвам голям успех! – Фредрик Рен тупна монтажиста по гърба.

Седнали в тесния бус, където се помещаваше подвижното студио, двамата прегледаха видеоматериала от вчера и започнаха монтажа. Фредрик беше много доволен, но изповядваше кредото, че всяко добро нещо може да се усъвършенства.

– Можеш ли да увеличиш дюдюканията, докато Тина пее? На записа ми се струват доста слаби, а изпълнението ѝ беше толкова трагично, че заслужава по-мощно освиркване.

Той се засмя, а монтажистът кимна ентусиазирано. По-силни дюдюкания? Лесна работа! Просто ще наложи звука на няколко канала и ще създаде впечатлението, че цялата публика крещи от възмущение.

– Този път подбрахме уникален колектив! – доволно отбеляза Фредрик, облегна се на стола и кръстоса крака. – Не осъзнават какви идиоти са! Тина например вярва, че ще стане новата Карола9, а не улучва нито един верен тон! Говорих с продуцента на първия ѝ сингъл. Записите минали кошмарно. Едва успял да замаже най-фрапантните места. Пеела толкова фалшиво, че едва не сцепила тонколоните!

9 Карола Мария Хегквист (р. 1966) – известна шведска певица. – Б. пр.

Фредрик се засмя, наведе се напред към апаратурата и усили звука.

– Слушай! Пълен майтап!

Той се превиваше от смях и от очите му потекоха сълзи. Монтажистът също се развесели, докато слушаше парчето „I want to be your little bunny“10 в изпълнение на Тина. Ако имаше дружество на музикалните инвалиди, тя би била най-достойният кандидат за негов председател. Нищо чудно, че журито на „Музикалния идол“ буквално я закла.

10 I want to be your little bunny (англ.) – Искам да съм твоето малко зайче. – Б. пр

.

Настойчиво почукване по вратата на буса прекъсна смеха им.

– Влез! – извика Фредрик и се обърна, за да види кой е.

Вратата отвори непознат мъж.

– С какво мога да ви помогна?

При вида на полицейската значка го обзе лошо предчувствие. Посещението не предвещаваше нищо добро. А кой знае, може пък в идването на полицая да има нещо положително – зависи дали новините, които носи, ще вдигнат рейтинга на текущото риалити предаване.

– Е, какво са натворили пак моите хора? – засмя се непринудено Фредрик и стана, за да поздрави госта.

Полицаят влезе и едва си намери място сред мрежата от преплетени кабели. Огледа се любопитно.

– Да, тук се случва всичко – обясни гордо Фредрик. – Малко трудно е човек да повярва, че в този бус монтираме предаване, което оглавява всички класации за зрителски интерес. Е, част от обработката на записите се извършва в централното ни студио – призна малко неохотно той, – но основната работа вършим оттук.

Полицаят, представил се като Патрик Хедстрьом, кимна учтиво. После се прокашля:

– За жалост, нося лоши новини. Става въпрос за един от участниците във вашето предаване.

– За кого? – Фредрик завъртя очи с досада и въздъхна. – Нека позная… Уфе пак е надробил някоя каша. – Той се обърна към монтажиста: – Какво ти казах? Уфе пръв ще ни създаде неприятности! – Фредрик погледна въпросително полицая. Изгаряше от любопитство. Започна да обмисля как да включат инцидента – какъвто и да е – в предаването.

Патрик пак се прокашля и продължи:

– Един от участниците беше открит мъртъв.

В тясното помещение настъпи гробовно мълчание. Чуваше се само бръмченето на апаратурата.

– Какво казахте? – попита Фредрик, след като се поокопити. – Мъртъв? Кой? Къде? Как?

В главата му нахлуха хиляди предположения. Какво се е случило? Наред с въпросите умът му започна да съставя медийна стратегия. Това е прецедент в историята на риалити предаванията. Сексът между участници вече отдавна не се смяташе за събитие; норвежкият „Биг Брадър“ за пръв път показа как участничка разбира, че е бременна, а шведският му еквивалент удари в десетката, излъчвайки предложението за брак, което Оливие направи на Каролина. Нападението с желязна тръба в „Бара“ пък предизвика огромна сензация в медиите. Но смъртен случай! Такова нещо още не се беше случвало. Уникално събитие! Фредрик чакаше с нетърпение отговора на въпросите си. И той не закъсня:

– Убитата е известна като Барби. Сутринта са я открили в… – Патрик се поколеба, но продължи – …в кофа за смет. По всичко личи, че е починала от насилствена смърт.

– От насилствена смърт ли? – повтори Фредрик и понеже искаше да се подсигури, че е разбрал правилно, попита: – Тоест била е убита, така ли? Това ли искате да кажете? От кого?

По лицето му се изписа неподправено объркване. Този сценарий не фигурираше в списъка с предположения, които се появиха в главата му.

– Засега нямаме заподозрян, но съвсем скоро ще започнем да разпитваме участниците в предаването. Полицаите, които охраняваха празненството снощи, докладваха за скандал между убитата и другите участници.

– Да, посчепкаха се и си размениха обиди – пот-върди Фредрик. С монтажиста току-що бяха изгледали кадрите от снощното парти. – Но не се случи нищо сериозно, което да… – той не довърши изречението. Всъщност не беше и нужно.

– Ще ни трябват и записите от вчера – заяви Патрик и погледна Фредрик право в очите. Продуцентът не се смути ни най-малко:

– Нямам право да разпространявам записи от предаването – спокойно отвърна той. – Ще ви дам видеоматериалите само ако ми представите съдебна заповед. Иначе искането ви е неприемливо.

– Не разбирате ли, че разследваме убийство? – раздразнено попита Патрик, но не се изненада от отговора. Не бе възлагал големи надежди.

– Разбирам, обаче не можем да ви предоставим материала просто така поради редица морални съображения – Фредрик се усмихна меко, но укоризнено.

Патрик само изсумтя презрително: и двамата знаеха, че причината за отказа му няма нищо общо с морала.

– Предполагам, след случилото се веднага ще прекратите излъчването на предаването… – Изречението прозвуча по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

– Изключено – поклати глава Фредрик. – Предварително сме резервирали ефирно време през следващите четири седмици и не можем току-така да спрем предаването… Няма как да стане. Според мен Барби също не би искала шоуто да приключи.

Погледът, с който го стрелна полицаят, му подсказа недвусмислено, че е попрекалил. Патрик почервеня от възмущение и с усилие на волята преглътна няколко цветисти реплики.

– Значи, твърдите, че ще продължавате да снимате въпреки… – той млъкна и продължи с раздразнение: – Как се казва всъщност убитото момиче? Не мога да я наричам Барби, защото ми се струва обидно! Ще ми трябват личните ѝ данни и информация за близките ѝ. Имате ли право да ми предоставите тези данни, или и това би нарушило моралните ви принципи? – саркастично попита Патрик, но язвителният му тон изобщо не засегна продуцента.

Фредрик беше свикнал да неутрализира нападателните реакции, които риалити форматите по някаква причина отключват.

– Казва се Лилемур Першон – спокойно отвърна той. – Израснала е в приемно семейство и в договора си с нас не е посочила имена на свои близки. Не се притеснявайте – ще ви предоставим цялата информация, с която разполагаме за нея – увери той с любезна усмивка. – Кога ще започнете с разпитите? Има ли възможност да снимаме?

Беше длъжен да опита, но убийственият поглед на Патрик бе по-красноречив от всеки друг отказ.

– Ще започнем разпитите веднага – отговори Патрик, стана и слезе от буса, без да се сбогува. Само тресна вратата зад гърба си.

– Ти да видиш! – възкликна задъхан Фредрик, а монтажистът само кимна.

Продуцентът не можеше да се нарадва на невероятното попадение. Отсега предвкусваше драматичния обрат, който ще внесат в домовете на шведските зрители. За секунда се сети за Барби. После вдигна слушалката. Шефовете трябва да разберат веднага! „Покажи ми Танум“ ще се превърне в криминален сериал и ще пожъне огромен успех!

* * *

– Как да постъпим? – попита Мартин.

С Хана решиха да работят в стаята за кафе и той наля още ободряваща течност в чашите. Хана добави малко мляко и го разбърка.

– Всеки да напише отделен доклад или да го съставим заедно?

Хана се позамисли.

– Предлагам да го напишем заедно. Така ще се допълваме и ще сравним спомените си.

– Права си – съгласи се Мартин, вдигна капака на лаптопа и го включи. – Аз ли да пиша, или ти?

– По-добре ти. Още не съм се научила да използвам всички пръсти върху клавиатурата и ще се бавя.

– Става – засмя се Мартин и въведе паролата. Отвори документ в Word и се приготви да пише. – Снощи първото смущаващо нещо, което чух, бяха силните гласове зад къщата. А ти?

– И аз – кимна Хана. – Преди това всичко беше сравнително спокойно. Наложи се единствено да откараме едно мъртвопияно момиче. Колко беше часът тогава? Дванайсет? – Мартин записваше спомените ѝ. – После някъде към един чух как двама си крещят. Извиках те и зад къщата се натъкнахме на Барби и Уфе.

– Ммм – потвърди Мартин. – Погледнах си часовника. Показваше един без десет. Първо видях как Уфе е сграбчил Барби за раменете и я разтърсва. Двамата с теб се втурнахме към тях, дръпнахме Уфе настрана и освободихме Барби.

– Точно така – Хана отпи от кафето. – Добави непременно колко агресивно се държа Уфе: дори след като ти го хвана, той се опита да ритне Барби.

– Добре. – Написаният текст растеше. – „С колегата Крюсе овладяхме положението – прочете на глас Мартин. – Разтървахме двамата участници. Аз поговорих с Уфе и го предупредих, че ако не поуспокои топката, ще трябва да се поразходи с нас до управлението.“

– Нали няма да напишеш „поуспокои топката“? – засмя се Хана.

– Не, после ще редактирам текста, за да стане приемлив. Но сега искам да запиша всичко, което ни дойде наум, за да не пропуснем нищо.

– Добре – съгласи се с усмивка Хана. После пак стана сериозна. – Аз говорих с Барби и се опитах да разбера кое е предизвикало скандала. Тя беше много стресирана и повтаряше, че Уфе побеснял, защото – според него – Барби наговорила някакви глупости зад гърба му. Тя обаче нямаше представа в какво я обвинява. След известно време се успокои.

– А после ги пуснахме – добави Мартин и погледна към екрана. Натисна два пъти клавиша Enter, за да започне нов абзац, отпи от кафето и продължи: – Следващият инцидент стана в… около два и половина.

– Да – кимна Хана. – Между два и половина и три без петнайсет.

– Тогава един от гостите на купона съобщи за скандал на ливадата до училището. Отидохме и заварихме няколко души да крещят, да блъскат и да удрят Барби. Нападателите бяха участниците Мехмет, Тина и Уфе. Намесихме се и прекратихме сблъсъка. Страстите бяха нажежени до бяло, а побойниците сипеха ругатни. Барби плачеше с разрошена коса, разтекъл се грим и раздърпани дрехи. Разговарях с другите участници в опит да си изясня случилото се. Отговориха ми, както Уфе бе отговорил преди това на Барби: „Тя е наговорила пълни глупости за нас“. Но не казаха нищо конкретно.

– Аз се отдалечих малко, за да поговоря на спокойствие с Барби – продължи Хана с неочаквано вълнение. – Беше огорчена и изплашена. Попитах я дали иска да подаде оплакване срещу нападателите си, но тя категорично отказа. Опитах се да я успокоя и да разбера с какво точно ги е предизвикала, но тя твърдеше, че няма представа. След малко се обърнах да проверя как си и докато се усетя, тя вече се отдалечаваше тичешком. Вместо обаче да тръгне по главната улица, заяви надясно. Поколебах се дали да я настигна, но после реших, че вероятно иска да остане сама, и не я последвах. – Гласът на Хана леко потрепери. – Повече не я видях.

Мартин вдигна очи от лаптопа с утешителна усмивка:

– Нямаше какво друго да направим. Установихме, че сред участниците са избухнали остри пререкания, но нищо не подсказваше, че… – той се поколеба – ...ще се стигне до фатален край.

– Според теб някой от участниците ли е убил Барби? – Гласът ѝ продължаваше да трепери.

– Нямам представа – призна Мартин, докато прег-леждаше написаното дотук. – Предвид случилото се има голяма вероятност да е бил някой от тях. Да изчакаме какво ще покажат разпитите.

Той запази документа, затвори капака на лаптопа, взе го и стана.

– Отивам в кабинета си да преработя доклада. Ако се сетиш нещо, просто почукай.

Хана кимна, без да мръдне от мястото си. Стискаше чашата в треперещите си ръце.

* * *

Кале реши да се поразходи из селцето. У дома, в Стокхолм, тренираше поне пет пъти седмично, но тук, в Танумсхеде, се принуди да се задоволява с разходки – колкото да не натрупа тлъстини. Увеличи темпа, за да изгори по-бързо мазнините. Атрактивният външен вид е предимство, което не бива да подценяваш. Кале презираше хората със занемарен външен вид. Изпитваше неизразимо удоволствие да гледа в огледалото съвършените си коремни мускули, издутите си бицепси, когато стегне ръце, широкия си гръден кош. Когато в малките часове на нощта обикаляше заведенията на площад „Стюреплан“, винаги разкопчаваше небрежно ризата си. Гаджетата адски си падаха по тялото му. Изкушаваха се да опипат гърдите му, да одраскат плочките на корема му с нокти… Всички му бяха навити.

Понякога Кале се чудеше как живеят хората, които не разполагат с толкова кинти. Как издържат Уфе и Мехмет например в мизерните си тесни апартаменти в предградията? Сигурно едва свързват двата края. Уфе му се похвали с кражбите, които извършва в чужди домове, но Кале едва не прихна, когато разбра за какви приходи става дума. Неговият баща му даваше повече джобни за седмицата, отколкото Уфе „изкарваше“ за месец!

Ала въпреки разкоша и лукса Кале продължаваше да усеща празнотата в душата си. През последните години непрекъснато търсеше с какво да я запълни: с повече шампанско, с повече купони, с повече мацки, с повече „бяло“. Непрестанно увеличаваше количеството и парите, които е способен да похарчи за определено време. Не ги печелеше с труд. Издържаше го баща му. Кале очакваше кранчето най-после да пресъхне, но оттам продължаваха да текат кинти. Баща му плащаше сметка след сметка, купи му жилище в квартал „Йостермалм“, без да му натяква помощта си, купи мълчанието на момичето, което го обвини в изнасилване… Гадината с гадина! Изсмука си цялата история от пръстите. Сама пожела да си тръгне от бара с него и с Луде. Как да разтълкуваш такова поведение?

Парите в портфейла на Кале никога не свършваха – като вълшебната кесия от приказката. Колкото и да харчеше, баща му веднага възстановяваше сумата. Кале знаеше каква е причината за щедростта му. Гузната му съвест го задължаваше да плаща. Дъртият непрекъснато наливаше пари в дупката, зееща в гърдите на сина му, но не смогваше да я запълни.

И двамата се опитваха да заместят изгубеното с пари: бащата – като дава, синът – като приема.

С прииждането на спомените болката в гърдите се усили. Кале увеличи темпа, за да се задъха и да забрави за всичко това. Но от спомените не можеш да избягаш. Притъпяваше ги единствено коктейлът от шампанско и кокаин. Понеже в момента не разполагаше нито с едното, нито с другото, трябваше да понесе демоните на миналото си. Кале хукна с всички сили.

* * *

Йоста въздъхна. С всяка следваща година ставаше все по-трудно и по-трудно да се мотивира. Дори ставането рано сутрин за работа изискваше повече енергия, отколкото той имаше, и за задачите в службата не му оставаха сили. Опиташе ли се да свърши нещо, невидими тежести увисваха на краката и ръцете му и изцеждаха всичката му жизнеспособност. Йоста не можеше да подхване нищо и дни наред отлагаше да свърши и най-лесната работа. Сам не разбираше как се стигна дотук. Положението се влоши с годините. След смъртта на Майбрит самотата започна да го разяжда отвътре и да изсмуква и малкото желание за работа, което му бе останало. Йоста никога не бе блестял като особено деен в професията си и не го криеше, но преди поне си вършеше задълженията и изпитваше известно удовлетворение. Нямаше деца, на които да завещае житейските си принципи, защото единственото им дете, момченце, почина само броени дни след раждането. Йоста изгуби мотивация да се прибира вечер в пустото си жилище, а през уикендите самотата го гнетеше непоносимо. Затова се бе посветил на голфа. Достатъчно ясно осъзнаваше, че голфът се е превърнал в мания за него. Ако можеше, би играл по двайсет и четири часа в денонощието. Но голфът не плащаше наема му и Йоста трябваше да работи до пенсионирането си. Очакваше този миг като избавление. Броеше дните.

Седна и се вторачи в компютърния екран. От съображения за сигурност не ползваха интернет и той се обади в бюро „Справки“, за да поиска имената на собствениците на къщата, пред която се намираше злополучната кофа. Йоста въздъхна. От самото начало не възлагаше почти никакви надежди на тази нишка, а сега го осведомиха, че собствениците на къщата всъщност живеят в Гьотеборг. Тези хора почти сигурно нямаха нищо общо с убийството. Убиецът просто бе избрал кофата пред тяхната вила за последен дом на жертвата си.

Мислите на Йоста отлетяха при момичето. Той работеше с нежелание, ала това не му пречеше да изпитва дълбока съпричастност към жертвите на престъпления. Съчувстваше и на тях, и на близките им и беше благодарен, задето не се наложи да вижда трупа. Когато след огледа срещна Мартин в коридора, младият колега още изглеждаше пребледнял.

Йоста чувстваше, че за четирийсет години професионален стаж е видял достатъчно мъртъвци и помнеше всеки от тях. Повечето бяха загинали при злополуки или се бяха самоубили. Убийствата бяха изключение, но всички смъртни случаи оставиха незаличима следа в паметта му и образите на покойниците се запечатаха в съзнанието му като върху филмова лента. Неведнъж именно на Йоста се падаше тежката задача да съобщи на близките трагичната вест. Сълзи, отчаяние, шок, ужас. Навярно пасивността му се дължеше на факта, че всеки смъртен случай, всяка човешка болка и несрета, с които се бе сблъскал за толкова години, бяха напълнили с горчилка чашата на живота му до ръба и вече нямаше място дори за капка. Това не извиняваше нежеланието му да работи, но поне го обясняваше донякъде.

С въздишка Йоста вдигна слушалката, за да се обади на собствениците на вилата и да ги осведоми, че в кофата им за смет е открит труп. Набра номера. Най-добре да приключи възможно по-скоро с неприятното задължение.

* * *

– Защо ме повикахте? – попита изморено и раздразнено Уфе.

Патрик не бързаше да отговаря. Двамата с Мартин започнаха методично да подреждат книжата си. Седяха срещу Уфе до разклатената маса с четири стола – единствените мебели в стаята за разпит. Патрик забеляза, че Уфе не изглежда особено разтревожен, но опитът го бе научил да не съди за душевното състояние на хората по външния им вид. Прокашля се, преплете пръсти над книжата и се наведе напред.

– Чухме, че снощи е имало разправия.

Внимателно наблюдаваше Уфе. В отговор онзи само се усмихна пренебрежително, облегна се небрежно назад и се изсмя.

– Е, чак разправия! Но като се замисля, колегата ви се намеси доста грубо. – Той посочи Мартин. – Дали не е редно да подадем оплакване заради полицейско насилие?

Той пак се изсмя и Патрик усети как Уфе започва да му лази по нервите.

– Полицай Мулин и другата колежка, които са били на местопроизшествието, вече докладваха за случая. Сега искам да чуя вашата версия.

– Моята версия… – Уфе опъна краката си и почти се излегна на стола. Позата му не изглеждаше особено удобна. – От моя гледна точка снощи се посчепкахме, защото попрекалихме с алкохола. Нищо повече. Защо питате? – Той присви очи и Патрик видя как опияненият му мозък трескаво се мъчи да разбере причината да го повикат в полицията.

– Само да ви обърна внимание, че тук ние задаваме въпросите, а не обратното – отбеляза остро Патрик. – В един без десет снощи двамата наши колеги са видели как нападате една от участничките в предаването: Лилемур Першон.

– Барби, искате да кажете – разсмя се Уфе. – Лилемур… Хаха, ама че име!

Патрик едва се овладя да не му зашлеви шамар. Мартин усети напрежението и пое разпита в свои ръце, докато колегата му се успокои.

– Станахме свидетели как блъскате и удряте Лилемур. Как започна спорът?

– Не разбирам защо продължавате да дъвчете тази история! Беше съвсем дребна работа! Поскарахме се… нищо повече. Изобщо не съм я докосвал!

Зад привидното нехайство на Уфе започна да се прокрадва известно безпокойство.

– За какво се скарахте? – не се отказа Мартин.

– За нищо! Тя беше надрънкала на другите някакви небивалици за мен и аз разбрах. Настоях да си признае и да си вземе думите обратно. Недопустимо е да разпространява такива лъжи. Исках да я накарам да осъзнае грешката си!

– Тази ли беше причината по-късно през нощта заедно с другите участници да се нахвърлите дружно върху Лилемур? – попита Патрик, докато преглеждаше доклада.

– Даа – уклончиво потвърди Уфе и се поизправи на стола. Дежурната нагла усмивка изчезна от лицето му. – Защо не попитате и Барби? Ще потвърди каквото ви казах. Посдърпахме се. Не е станало нищо сериозно, че да се намесва полицията.

Патрик погледна Мартин, после прикова очи в Уфе и каза спокойно:

– Лилемур няма да може да отговори на въпросите ни, защото сутринта беше открита мъртва.

В стаята настъпи гробно мълчание. Уфе пребледня като платно. Мартин и Патрик го чакаха да се окопити.

– Ама… вие… шегувате ли се? – отрони най-сетне той.

Полицаите не реагираха. Думите на Патрик бавно попиха в съзнанието на Уфе. По шокираното му лице не остана и следа от самоуверената му усмивка.

– Що за…? Да не мислите, че съм…? Но… Само се счепкахме малко! Изобщо не съм… Нямам... – запъваше се той и гледаше объркано ту единия, ту другия полицай.

– Ще ни е нужна ДНК проба от вас – обясни Патрик и извади необходимото. – Нали нямате нищо против?

– Нямам, разбира се – отвърна Уфе след известно колебание. – Вземайте каквото ви трябва. Нищо лошо не съм направил.

Патрик се наведе напред и с помощта на тампон върху клечка взе биологичен материал от вътрешната страна на бузата на Уфе. За миг Уфе сякаш съжали, задето се съгласи на процедурата, но след като памучето се озова в плик и го запечатиха, беше прекалено късно. Взирайки се в плика, Уфе преглътна с мъка и погледна Патрик с разширени от ужас очи:

– Нали няма да спрете предаването? Не можете да го направите! Не, просто не можете да го направите!

Гласът му преливаше от отчаяние и Патрик изпита силно презрение към целия този цирк. Как е възможно да мислиш за телевизионно предаване, след като са убили човек?!

– Това не зависи от нас – сухо отвърна той. – Решението взема продуцентската компания. Ако решавах аз, щях веднага да прекратя снимките, но…

Той разпери безпомощно ръце. По лицето на Уфе се разля облекчение.

– Свободен сте – каза Патрик.

Още не можеше да се отърси от фигурата на голата мъртва Барби и усещаше горчив вкус в устата си при мисълта, че ще използват смъртта ѝ за целите на развлекателна програма. Какво им става на хората?

* * *

Денят започна толкова добре. Би се осмелил да го определи дори като великолепен. Първо направи дълга обиколка в хладното утро. Не смяташе себе си за особен любител на природата, но докато тичаше, с изненада забеляза как се радва на слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата. Приятното усещане в гърдите се задържа чак до вкъщи и двамата с Вивека се любиха. Днес тя се показа удивително благосклонна към желанията му. Ниското ѝ либидо често помрачаваше живота на Ерлинг. След като се ожениха, тя малко или много изгуби интерес към плътската страна от брачните отношения, но за какво му е на човек млада и хубава жена, ако тя не му пуска? Не, не можеше да продължават така. Сутрешната тренировка го убеди в необходимостта да си поговори с Вивека по този въпрос и да ѝ обясни, че в брака, освен да вземаш, трябва и да даваш. И ако тя иска и за в бъдеще да получава дрехи, бижута, развлечения и красиви предмети за дома, ще се наложи да покаже повечко ентусиазъм и щедрост към неговите мъжки потребности. Преди да се оженят, сексът вървеше прекрасно. Докато Вивека живееше в приятен апартамент, чийто наем плащаше той, и се конкурираше за вниманието му със съпругата му, с която имаха трийсетгодишен брак зад гърба си, двамата се любеха по всяко време и на най-различни места. При спомена за бурния им сексуален живот жизнените му сили се пробудиха. Трябва да се върнат към палавите си креватни истории. Имат доста да наваксват.

Ерлинг тъкмо пое по стълбите към горния етаж, когато телефонът му зазвъня. За миг се поколеба дали да не игнорира обаждането, но после все пак тръгна към преносимия телефон в дневната. Може пък да се окаже нещо важно.

Пет минути по-късно стоеше онемял със слушалката в ръка. Вече се досещаше какви последствия го очакват и умът му започна да прехвърля възможни решения. Стана и извика към горния етаж:

– Вивека! Отивам в офиса! Изникна нещо.

Отгоре се долови промърморване – явно тя го чу. Ерлинг бързо си облече връхната дреха и грабна ключа за колата от куката до външната врата. Това изобщо не го бе очаквал. Ами сега?

В такива дни Мелберг се чувстваше отлично в кожата си. Все пак си даваше сметка каква сериозност изисква настоящото положение и с известно усилие успя да прикрие задоволството, което изпитваше, и да си придаде съчувствен и решителен вид. Светлината на прожекторите му се отразяваше благотворно и му отиваше. Опиваше се от мисълта как ли ще реагира Росмари, когато види снимката му във всички вестници, а под нея – интервю с началника на полицейското управление в Танумсхеде. Изду гръдния си кош и изпъна назад рамене, за да изглежда внушително. Светкавиците на фотоапаратите почти го заслепиха, но той не промени позата си. За нищо на света не би пропуснал такава възможност.

– Давам ви още минута за снимки и после ще ви помоля да запазите тишина.

Сам чу колко респектиращо прозвуча гласът му и едва се стърпя да не потръпне от удоволствие. Беше роден да стои пред камера. Фотографите пощракаха още малко. После Мелберг вдигна властно ръка и те спряха. Плъзна поглед над събралите се репортери.

– Както вече знаете, тази сутрин открихме трупа на Лилемур Першон.

Вдигна се море от ръце. Мелберг даде думата на пратеника на вестник „Експресен“.

– Установихте ли със сигурност, че е станала жертва на убийство?

Всички журналисти очакваха отговора му с нетърпение и държаха химикалките си на милиметри от листовете. Мелберг се прокашля:

– Не можем да твърдим нищо, преди да получим заключението от съдебномедицинската експертиза. Но по всичко личи, че Лилемур е била убита.

Разнесоха се глух шепот и шум от трескаво дращене на химикалки. Операторите включиха камерите си, снабдени със стикери на съответната новинарска редакция или канал, разнесе се бръмчене и към началника на управлението се насочиха ярки светлини. Мелберг се чудеше към коя камера да обърне по-хубавия си профил и накрая избра ТВ4. Журналистите го засипаха с въпроси и той посочи следващия репортер – пак от вечерен вестник.

– Имате ли заподозрян?

В очакване на отговора всички млъкнаха. Мелберг леко присви очи срещу светлината от прожекторите.

– Призовахме няколко души на разпит, но към настоящия момент нямаме конкретен заподозрян.

– Ще спрете ли риалити предаването? – попита репортер от „Актуално“, който най-после се добра до микрофона.

Всички млъкнаха.

– Нямаме нито право, нито основания да се намесваме в сферата на телевизионната индустрия. Този въпрос зависи от продуцентите на предаването и от ръководството на телевизионния канал, по който се излъчва.

– Но възможно ли е наистина развлекателна прог-рама да продължава да се излъчва след убийството на един от участниците? – настоя същият репортер.

– Както вече казах, не можем да вземем отношение по този въпрос – отвърна Мелберг с явно раздразнение. – Попитайте продуцентите.

– Жертвата била ли е изнасилена?

Вече никой не чакаше Мелберг да посочи следващия журналист. Въпросите полетяха срещу него като снаряди.

– Аутопсията ще покаже.

– Имаше ли видими белези, които да предполагат сексуално престъпление?

– Открихме я гола. Оттук нататък си правете изводите сами.

Мелберг веднага осъзна, че май не биваше да оповестява тази подробност. Осъзна, че журналистите успяха здраво да го притиснат, и радостното вълнение от пресконференцията започна да се изпарява. Досега бе разговарял само с представители на местната преса и не бе свикнал с толкова ожесточен словесен обстрел.

– Мястото, където е открито тялото, свързано ли е по някакъв начин с престъплението? – Един от местните репортери успя да вмъкне въпроса си, преодолявайки конкуренцията на журналистите от големите печатни медии и телевизии, които очевидно притежаваха по-остри лакти.

Мелберг внимателно обмисли отговори си, за да не се оплете отново в обяснения.

– Засега не сме открили такива индикации – заяви накрая той.

– Къде е открито тялото? – включи се веднага вечерната преса. – Според слуховете – в камион за смет. Вярно ли е?

За пореден път всички репортери приковаха поглед в устните на Мелберг. Той нервно ги навлажни.

– Без коментар.

По дяволите! Журналистите да не са вчерашни! Веднага ще разтълкуват отказа му да отговори като косвено потвърждение на ширещите се слухове. Трябваше да послуша Хедстрьом и да го остави той да ръководи пресконференцията. Но как да отстъпи на друг звездния си миг под прожекторите? Споменът за раздразнението, което изпита, когато Патрик му предложи да го отмени, вдъхна на Мелберг кураж и самоувереност.

– Да? – Той посочи журналистка, която от известно време размахваше безрезултатно ръка.

– Разпитахте ли някого от участниците в „Покажи ми Танум“?

Мелберг кимна. Участниците в риалити предаването обожаваха да стават обект на медийно внимание – дори когато това внимание ги злепоставя. Затова Мелберг изобщо не се притесняваше каква информация ще разпространи за тях.

– Да, разпитахме ги.

– Някой от тях заподозрян ли е в убийството?

Камерата на телевизионния екип от информационното предаване „Рапорт“ снимаше Мелберг, а репортерът протегна към него големия си микрофон, за да се чуе по-добре отговорът.

– Първо, подлежи на доуточняване дали смъртта е настъпила вследствие от убийство. А по втория ви въпрос – не, към настоящия момент не разполагаме с улики срещу някой от участниците.

Пълна лъжа. Мелберг вече се запозна с доклада на Мулин и Крюсе и си изгради хипотеза кой е убиецът, но беше достатъчно съобразителен да не оповестява ценната информация, преди експертизите да потвърдят вината на заподозрения.

Въпросите се поизчерпиха и Мелберг започна да се повтаря. Омръзна му и обяви край на пресконференцията. После, съпроводен от светкавиците на фотоапаратите, се запъти към изхода, като си придаваше максимално важен вид. Нека Росмари се възхити на осанката му, когато довечера си пусне телевизора.

* * *

Откакто Барби си отиде, Йона често забелязваше как клиентите в супера я сочат с пръст и си шушукат. След участието си в „Биг Брадър“ бе свикнала да бъде обект на внимание, но този път в очите на хората виждаше не обичайното любопитство и възхищение, задето са я давали по телевизията, а хищна жажда за кръв и зрелища, от която я полазваха тръпки.

Щом им съобщиха за кончината на Барби, Йона реши веднага да се прибере у дома. Инстинктът ѝ подсказа да избяга, да се усамоти на единственото място, където може. Но после осъзна колко безсмислено е да го прави. Вкъщи ще я посрещне същата празнота, същата самота. И там няма кой да я прегърне и да я погали по косата. И там няма да намери дребните утешителни жестове, за които отчаяно копнееше. Няма кой да я приласкае, няма кой да удовлетвори потребността ѝ от близост. Нито вкъщи, нито тук. Затова Йона предпочете да остане.

Касата зад гърба ѝ сякаш беше празна. Всъщност мястото на Барби зае друго момиче – от постоянния персонал на магазина. Но въпреки това Йона имаше чувството, че зад нея няма никого. Не бе очаквала Барби да остави такава празнина след себе си. По време на предаването Йона непрекъснато демонстрираше пренебрежението си към Барби и се стараеше да я избягва. Не гледаше на нея като на човешко същество. Ала сега, когато Барби си отиде, Йона си даде сметка каква жизнерадост бе излъчвала Барби въпреки несигурността, русите си коси и постоянната жажда за внимание. Барби създаваше добро настроение в групата. Смееше се, радваше се на предизвикателствата в предаването, опитваше се да ободрява и другите. В знак на благодарност те я засипваха с подигравки и я заклеймиха като тъпа кифла, незаслужаваща уважение. Едва сега светият лъч, който Барби внасяше в ежедневието им, блесна с пълна сила.

Йона придърпа ръкавите си по-надолу. Днес нямаше никакво желание да я зяпат със съчувствие и гнусно удивление. Раните ѝ станаха по-дълбоки. Откакто Барби почина, Йона започна да се реже всеки ден – по-жестоко и по-брутално отпреди. Забиваше ножчето по-дълбоко в плътта си, докато види как кожата се разтваря и започва да бълва кръв. Ала гледката на червената пулсираща рана вече не бе в състояние да притъпи безпокойството ѝ. Тревогата се загнезди толкова дълбоко, че нищо не можеше да я потуши.

Понякога чуваше гласове в главата си. Като на магнетофонна лента. Беше ужасно. Всичко се обърка и се превърна в кошмар. Сенките в нея набъбваха неудържимо. Цялата тъмнина, която тя напразно се мъчеше да източи с кръвта от раните си, се превърна в стихия от неудържима ярост.

Празнотата зад нея се смеси със срама и страха. Йона усети как кръвта в раните ѝ пулсира и напира да рукне.

– Крайно време е да сложим край на целия този цирк! – Уно Бруршон удари с юмрук върху голямата конферентна маса в общината и изгледа изкосо Ерлинг, но не обърна никакво внимание на Фредрик Рен, когото поканиха да коментира случилото се и да представи гледната точка на продуцентската компания.

– Предлагам малко да се поуспокоиш – настоя Ерлинг.

Идеше му да хване Уно за ухото и да го изведе от стаята като непослушно дете, но демокрацията си е демокрация и се наложи да овладее емоциите си.

– Сполетя ни ужасна трагедия, но това не означава, че трябва да вземем прибързани решения под властта на емоциите – предупреди Ерлинг. – Днес сме се събрали да обсъдим проекта без излишни изблици. Поканих Фредрик, за да сподели с нас как гледат продуцентите на бъдещето на проекта, и ви предлагам да го изслушаме. Все пак Фредрик е единственият сред нас с опит в тази област и макар случилото се да е трагичен прецедент в историята на риалити предаванията, вярвам, че той ще ни посъветва как да постъпим.

– Проклет столичен педал! – промърмори Уно достатъчно силно, за да стигне обидата до ушите на Фредрик, но продуцентът се престори, че не го е чул, застана прав зад стола си и сложи ръце върху облегалката.

– Разбирам, че случилото се сериозно нажежи страстите. Всички ние сме дълбоко опечалени от кончината на Барби, или Лилемур. Позволете ми да изкажа съболезнования от името на целия ни екип и на ръководството в Стокхолм. – Той се прокашля и сведе скръбно поглед. След няколкоминутно неловко мълчание Фредрик вдигна очи. – Но – ако цитираме американците – the show must go on11. Както вие не можете да прекратите административната си работа, ако – не дай боже – някой от вас го сполети нещастие, така и ние не можем да го направим. Сигурен съм, че Барби – Лилемур – би искала шоуто да продължи.

11 The show must go on (англ.) – Шоуто трябва да продължи. – Б. пр.

Фредрик отново млъкна и сведе поглед.

От далечния край на голямата широка маса се разнесе хлипане.

– Бедничката! – подсмръкна Гунила Шелин и внимателно избърса сълзите си със салфетка.

Фредрик се смути за миг, после обаче продължи:

– Не можем да пренебрегнем фактите. А факт е, че вложихме огромна сума в това предаване и се надяваме тази инвестиция да донесе дивиденти и за двете страни: за нас – висок телевизионен рейтинг и приходи от реклами, за вас – растеж на туризма. Сметката е повече от проста.

Главният счетоводител на общината Ерик Болин вдигна ръка, за да поиска думата за въпрос, но Ерлинг се опасяваше, че намесата на икономиста ще отведе разговора в нежелана посока, и го стрелна с предупредителен поглед. Болин свали ръката си.

– И как случилото се ще увеличи притока на туристи към Танумсхеде? Убийствата обикновено предизвикват… спад в туризма…

Предшественикът на Ерлинг, Йорн Шустер, изгледа Фредрик Рен със смръщени вежди. Явно очакваше конкретен отговор на въпроса си. Ерлинг усети как кръвното му започна да се покачва и преброи наум до десет. Защо хората винаги подхождат толкова негативно към всичко? За Ерлинг бе истински бич да седи тук и да изслушва тези… хора, които не биха издържали и ден между шамарите, където Ерлинг бе свикнал да се намира в качеството си на общински ръководител. С ледено спокойствие той се обърна към Йорн:

– Трябва да призная, че съм ужасно разочарован от позицията ти. От теб очаквах веднага да прозреш положението в цялата му мащабност. Мъж с твоя опит не бива да се занимава с дреболии. Целта ни е да мислим за доброто на града ни, а не да блокираме напредъка като отчайващо закостенели бюрократи.

Ерлинг забеляза, че упрекът му, омекотен от ласкателства, предизвика колебливо пламъче в очите на Йорн Шустер. Йорн искаше повече от всичко да запази образа си на силния мъж, доброволно оттеглил се от поста си и нагърбил се с нелеката задача да покровителства неопитния си наследник. И Йорн, и Ерлинг знаеха, че това изобщо не отговаря на истината. Но Ерлинг беше готов да играе тази игра, само и само да прокара решенията си. Оставаше въпросът дали и Йорн приема правилата. Ерлинг чакаше търпеливо. В стаята цареше напрегната тишина. Всички очакваха реакцията на Йорн. Гъстата му бяла брада подскочи, когато след дълъг размисъл той се обърна към Ерлинг с бащинска усмивка:

– Прав си, разбира се. Самият аз по време на управлението си винаги съм се старал да налагам прогресивните си идеи, без да се съобразявам с консервативни противници и други подробности.

Той кимна доволно и огледа присъстващите. Те останаха смаяни. Напразно се мъчеха да си спомнят за кои прогресивни идеи говори Шустер.

Ерлинг му кимна одобрително. Старата лисица взе правилното решение. Знаеше на кой кон да заложи в това дълго, дълго състезание. Окуражен от позицията на предшественика си, Ерлинг най-после отговори на въпроса:

– Колкото до туризма, за пръв път името на селцето ни стои с големи букви върху всички рекламни афиши на вестници в страната. Макар да се споменава в контекста на трагедия, Танумсхеде се запечатва в съзнанието на всеки швед. Трябва непременно да се възползваме от открилата се възможност. Обмислях да ви предложа да се свържем със специалисти по връзки с обществеността, които да ни консултират как най-умело да обърнем медийното внимание в наш плюс.

Ерик Болин промърмори нещо за бюджета, но Ерлинг махна с ръка, все едно отпраща досадна муха:

– В момента говорим за друго, Ерик. Както казах преди малко, не бива да се вторачваме в подробности, а да разсъждаваме мащабно. Другото ще се уреди някак.

Той се обърна към Фредрик Рен, който следеше със задоволство дискусията:

– А „Покажи ми Танум“ ще продължи да се излъчва с пълната ни подкрепа. Нали? – Ерлинг настойчиво спря поглед върху всеки от присъстващите.

– Разбира се – изчурулика Гунила Шелин с нескрито възхищение в очите.

– Е, какво толкова… Нека тази гадост продължи – кисело се съгласи Уно. – Едва ли може да стане по-лошо.

– Да – кимна и Ерик Болин, но с милион въпроси в главата.

– Чудесно – Йорн Шустер подръпна брадата си. – Радвам се да чуя, че всички умеят да виждат нещата в перспектива като мен и Ерлинг.

Той се усмихна широко на наследника си, а Ерлинг на свой ред също разтегли устните си в престорена усмивка. „Дъртакът не знае какви ги дрънка“ – помисли си и се усмихна още по-широко. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Умееше ги той тези работи!

* * *

– Риба или пиле?

– Нещо средно – отвърна през смях Ана.

– О, я престани! – отвърна Ерика и се изплези на сестра си.

Седяха на верандата, загърнати в одеяла, и пиеха кафе. Върху коляното си Ерика държеше предложенията за сватбено меню от Големия хотел и усещаше как устата ѝ се налива със слюнка. През последните седмици пазеше строга диета и лишенията от храна засилиха неимоверно апетита ѝ. Имаше чувството, че всеки момент буквално ще започне да точи лиги.

– Как ти се струва това например: рачешки опашки върху канапе от салата с дресинг от лайм за предястие, палвус с босилеково ризото и запечени в мед моркови – за основно блюдо, и чийзкейк с малинов сос за десерт?

– Божичко, колко вкусно звучи! – възкликна Ана и преглътна слюнката, напълнила устата ѝ. – Особено рибата сигурно ще е страхотна!

Тя отпи от кафето, загърна се по-плътно в одеялото и се загледа в морето пред тях. Ерика не спираше да се удивява колко се промени сестра ѝ през последните седмици. Гледаше профила на Ана. Над лицето ѝ се спускаше спокойствие, каквото Ерика отдавна не бе виждала у нея. Тя цял живот се бе тревожила за Ана и се радваше, че най-после може да се отпусне.

– Колко ли щеше да се радва татко, ако можеше да ни види сега как си бъбрим! Все се опитваше да ни убеди колко важно е да се сближим, но по сестрински. Съветваше ме да не се държа с теб като майка.

– Знам – усмихна се Ана и обърна лице към Ерика. – А мен се опитваше да убеди да поемам повече отговорност, да се държа като възрастна, да не прехвърлям всички задължения на теб. Защото аз точно това правех. Макар непрекъснато да роптаех срещу покровителственото ти поведение, все пак ми харесваше. Очаквах винаги ти да си по-грижовната и зрялата от двете ни.

– Питам се какво ли би станало, ако Елзи бе изпълнявала майчинските си задължения.

Ерика усети как нещо в гърдите ѝ се сви при спомена за майката, която през детството им присъстваше телом, но не и духом.

– Безсмислено е да разсъждаваме върху такива въпроси – отбеляза Ана и придърпа одеялото до брадичката си. Грееше слънце, но студеният вятър се завираше във всички пролуки. – Кой знае какво е преживяла. Като се замисля, не си спомням да ни е разказвала за детството си, за живота си, преди да срещне татко. Това не ти ли се вижда странно?

Ана действително за пръв път се замисляше за това. Преди го бе приемала като нормално.

– Всичко в Елзи ми се виждаше странно – засмя се Ерика с горчива нотка в гласа.

– Сериозно – ти сещаш ли се някога да е говорила за детството си, за родителите си, как се е запознала с татко? Не си спомням за такъв случай. Не ни е показвала никакви снимки. Питала съм я за нейните родители, а тя се вбесяваше и казваше, че отдавна да починали и няма представа къде са снимките. Това не е ли странно? Кой няма поне две-три снимки на родителите си?

Ерика си даде сметка колко права е Ана. Тя също не знаеше нищо за миналото на Елзи. Сякаш майка им бе започнала живота си в мига, когато се бе венчала за Туре, баща им. А преди това не е имало… абсолютно нищо.

– Защо не проучиш каква е била Елзи преди сватбата? – предложи Ана, но по гласа ѝ личеше, че няма желание повече да обсъждат тази тема. – Много те бива в проучванията. Хайде да се върнем към менюто. На последния вариант ли се спря? На мен ми прозвуча страхотно!

– Първо ще попитам и Патрик какво мисли. Честно да ти призная, в момента, докато водят следствие, никак не ми се иска да го занимавам с подобни банални неща. Би било някак… повърхностно от моя страна.

Тя остави менюто върху коленете си и се вторачи мрачно в хоризонта. През последните дни с Патрик почти не се виждаха и той ѝ липсваше, но тя осъзнаваше необходимостта съпругът ѝ да се посвети изцяло на работата си. Младо момиче изгуби живота си и Ерика знаеше, че Патрик повече от всичко друго иска да залови убиеца. Същевременно мисълта за натовареното ежедневие на Патрик и значението на делата му още повече разпалваше желанието ѝ да се занимава с нещо сериозно. Ерика, разбира се, осъзнаваше и на рационално, и на емоционално равнище колко важна е настоящата ѝ роля на майка, но въпреки това я теглеше към нещо… по-сериозно. Нещо, което би я накарало да се почувства отново Ерика, а не просто майката на Мая. След като Ана започна да се завръща от страната на сенките, у Ерика отново се пробуди надеждата да поднови творческите си занимания – поне за няколко часа на ден. Тя подхвърли идеята на сестра си и Ана веднага се съгласи на драго сърце да гледа Мая, докато Ерика пише.

Затова Ерика започна да черпи идеи от Мрежата. Търсеше информация за убийства с подчертано общочовешка тематика, които биха послужили за скелет на добър криминален роман. Медиите разкритикуваха последните ѝ две книги. Приписваха ѝ манталитет на хиена, която хищно се възползва от хорското нещастие и използва действителни случаи, за да изгради сюжетите си. Но Ерика не беше съгласна с критиките. Винаги се стремеше да показва гледната точка на всички участници в събитието и да опише историята достоверно и в цялата ѝ разноликост. Освен това – разсъждаваше Ерика – романите ѝ нямаше да се продават толкова добре, ако като писател не бе вложила в тях съчувствие и усет за душевността на другия. Но ако трябваше да е откровена, по-лесно написа втората книга, защото не беше свързана лично с историята – за разлика от романа за убийството на Алекс Вийкнер. Несравнимо по-трудно описваше събития, оцветени от собствените ѝ преживявания.

Мислите за книгите събудиха желанието ѝ за работа.

– Ще седна пред компютъра да посърфирам – каза тя и стана. – Може да намеря някой интересен случай. Ще поиграеш ли с Мая, когато се събуди?

– Разбира се – усмихна се Ана. – Отивай да работиш и наслука!

Ерика се засмя и тръгна към кабинета. Напоследък животът в къщата се разведри. Искаше ѝ се и облаците, надвиснали над Патрик, най-после да се разсеят.

* * *

Аромат на сол. И вода. Крясъци на птици в небето и синева, докъдето погледът му стига. Усещането за лодка, която се люлее под краката ти. Усещането за промяна, за някой, който изчезва. Суровост и острота заменят топлината и мекотата. Спомен за ръце, които го прегръщат, а от тях се носи остра, неприятна миризма, пропила се в дрехите и в кожата на жената. Най-силно обаче миришеше от устата ѝ. Но той не си спомняше коя е тя. И не знаеше защо се опитва да си спомни. През нощта сякаш бе сънувал нещо. Нещо неприятно, но познато. Искаше да узнае повече за съня си.

И беше безсилен да спре напиращите въпроси. Не знаеше защо е такъв. Защо просто не приеме всичко като сестра си? По лицето ѝ се изписваше силен страх, когато той задаваше въпроси. Искаше му се да може да ги преглътне. Но не можеше. Не и когато усещаше миризмата на солена вода и си спомняше за вятъра в косите. И за мъжа, който вдигаше него и сестра му високо във въздуха, докато жената – онази с нежния глас, който после стана суров – стои до тях и ги гледа. Понякога, в спомените си, той я виждаше да се усмихва.

Но навярно тя му казваше истината. Тя – истинската, красивата, която ги обичаше. Навярно всичко е сън – кошмар, който тя ще замени с красиви, прек-расни сънища. Той не ѝ противоречеше, но понякога усещаше как копнее за соленото. И за крясъците на птиците. Дори за суровия глас. Но това не смееше да го каже…

* * *

– Мартин, какво всъщност правим?! – Патрик захвърли химикалката върху бюрото, тя отскочи и падна върху пода.

Мартин спокойно я вдигна и я сложи в поставката върху бюрото на Патрик.

– Измина едва седмица. Знаеш, че тези неща не стават бързо.

– Знам и друго: колкото повече време минава, толкова повече намалява вероятността да разрешим случая.

– Но ние правим всичко по силите си. В денонощието има само двайсет и четири часа. – Мартин изгледа колегата си изпитателно. – В този ред на мисли май трябва да се прибереш за малко вкъщи, да си вземеш душ, да се поотпуснеш. Виждаш ми се скапан.

– Да си почивам в тази лудница? Как ли пък не!

Патрик прокара пръсти през разрошената си коса и тя щръкна нагоре. Изведнъж телефонът зазвъня пронизително и ги стресна. Ядосан, Патрик вдигна слушалката и я тресна върху вилката. След две-три минути телефонът пак се раззвъня. Патрик изскочи в коридора и кресна:

– За бога, Аника, колко пъти да ти казвам да изключиш телефона в кабинета ми!

Върна се в стаята и затръшна вратата зад гърба си. По целия коридор се водеха телефони разговори, но затворената врата донякъде приглушаваше разсейващите фактори.

– Патрик, не може да продължаваш така. Ще се сринеш. Трябва да си починеш, да хапнеш нещо… Най-добре още сега помоли Аника за извинение. Иначе ще те хванат уроки или ще те сполетят седем години нещастие. Или пък повече няма да вкусиш от домашните мъфини на Аника.

Патрик се отпусна тежко на стола, но го досмеша.

– Мъфините, казваш… Значи, според теб Аника е толкова отмъстителна, че повече няма да ме почерпи с мъфини…

– Нито с мъфини, нито с домашни карамелени бонбони за Коледа… – кимна Мартин с театрална сериозност.

Патрик му влезе в тона и опули очи, престорено шокиран:

– Не, само това не! Да ме лиши от карамелените бонбони – не може да е толкова зла!

– Напротив, напротив. Затова най-добре веднага ѝ се извини.

– Отивам, отивам – засмя се Патрик и пак разроши кестенявата си коса. – Изобщо не очаквах подобна медийна обсада. Вестниците и телевизиите са полудели. Нямат никакви задръжки! Нима не разбират, че като не ни дават миг спокойствие, затрудняват разследването? Не можем да свършим нищо!

– За една седмица свършихме доста работа – спокойно възрази Мартин. – Успяхме да разпитаме всички участници в предаването, прегледахме записите от вечерта, когато жертвата е изчезнала, проверяваме всички сигнали, постъпили от очевидци. Според мен се справяме отлично. Прав си: наистина разследването се превърна в лудница заради риалити предаването, но нищо не можем да направим.

– Защо продължават да излъчват тази гадост? – възмутено размаха ръце Патрик. – Убито е момиче, а те използват смъртта ѝ, за да трупат рейтинг! Освен това излъчват предаването в най-гледаното ефирно време, за да го зяпат всички шведи! Това е адски… – той търсеше точната дума – … безскрупулно!

– И за това си прав – съгласи се Мартин, а гласът му стана по-сериозен. – Но какво да направим? Звездоманията на Мелберг и амбицията на проклетия Ерлинг Лашон не им позволяват дори да помислят за спирането на продукцията. Ще трябва да работим при тези условия. Нещата са такива, каквито са. Но аз продължавам да настоявам да си вземеш малко почивка. Хем ще се почувстваш по-добре, хем ще ти хрумнат свежи идеи за разследването.

– Ако си мислиш, че ще се прибера вкъщи, няма да стане. Нямам толкова време. Но може да обядваме в „Странноприемницата“. Това брои ли се за почивка?

Той изгледа Мартин изпод вежди, но осъзна, че колегата му има основания за исканията си.

– Става – съгласи се Мартин и се надигна от стола. – На излизане поискай извинение от Аника.

– Добре, мамо.

Патрик взе якето си и излезе след Мартин в коридора. Чак сега усети колко е гладен.

Отвсякъде се разнасяше звънене на телефони.

* * *

Нямаше сили да ходи на работа. Всъщност не се и налагаше – лекарят ѝ изписа дълго домашно лечение и я посъветва да бърза бавно. Но тя бе израснала с нагласата, че човек трябва да работи независимо от обстоятелствата. Според баща ѝ единствената уважителна причина да отсъстваш от работа е да лежиш на смъртен одър. Уви, в момента тя се чувстваше точно така. Организмът ѝ функционираше, тялото ѝ се движеше, поемаше храна, миеше се и правеше каквото се очаква, но съвсем механично. Вътрешно тя беше мъртва. Всичко изгуби значение. Нищо не я радваше, нищо не предизвикваше интереса ѝ. Душата ѝ изстина и издъхна. Остана само болка – понякога толкова силна, че тя ходеше приведена надве под бремето ѝ.

Изминаха две седмици, откакто полицаите ѝ съобщиха трагичната вест. Още когато чу почукването на вратата, смътно предчувствие ѝ подсказа, че това ще промени живота ѝ. Всяка вечер, преди да заспи, кавгата ѝ с Марит отново се разиграваше в съзнанието ѝ. Шещин никога нямаше да избяга от мисълта, че последният им разговор премина в размяна на гневни реплики. Ех, да можеше да си вземе обратно поне част от тежките думи, които запрати в лицето на Марит! Какво значение имаха сега глупавите им разправии? Защо Шещин просто не се примири с исканията на любимата си? Защо толкова непреклонно настояваше Марит да признае пред околните, че двете имат интимна връзка? Нима бе толкова важно? Нали най-важното беше, че са заедно? Какво знаят, мислят или говорят другите изведнъж изгуби всякакво значение и Шещин не можеше да проумее защо преди две седмици, които ѝ се струваха далече в миналото, толкова държеше да оповестят връзката си.

Не ѝ се занимаваше с нищо, затова просто седна на дивана и включи телевизора. Зави се с одеяло – Марит го беше купила от родната си Норвегия. Одеялото миришеше на вълна и на парфюма на Марит – причудлива комбинация. Шещин зарови лице в плата и вдиша жадно аромата с надеждата той да изпълни пустата ѝ душа. Няколко власинки попаднаха в носа ѝ и тя се разкиха.

Изведнъж ѝ домъчня за Софи. Момичето бе наследило много от чертите на Марит и почти нищо от баща си. След смъртта на майка си Софи дойде два пъти да види Шещин и все се мъчеше да я утеши, макар самата тя да изглеждаше съсипана от мъка. Шещин забеляза, че момичето вече изглежда и разсъждава като възрастна – страданието я бе направило по-зряла. На Шещин ѝ се искаше да премахне тази зрялост, да я изличи, да превърти назад стрелките на часовника и да върне на Софи хлапашкото безгрижие, което подхождаше на възрастта ѝ. Ала то си бе отишло безвъзвратно. Шещин осъзнаваше, че ще изгуби Софи. Момичето искаше да поддържа контакт с партньорката на майка си, но животът нямаше да го позволи. Очакваха я толкова много други занимания, щом скръбта се поуталожи: приятели, гаджета, купони, уроци. Все неща, нормални за един тийнейджър. Ула също ще се опита да попречи на дъщеря си да се вижда с Шещин. Постепенно Софи ще се умори да му се противопоставя и ще се съобрази с претенциите му. Посещенията у Шещин ще се разредят и накрая Софи ще престане да ѝ гостува. След година-година и половина двете ще се поздравяват като добри познати на улицата, ще разменят по няколко думи, а после ще погледнат встрани и всяка ще поеме по своя път. Ще останат единствено спомените за съвместния им живот – спомени, които ще се разпръснат като лека мъгла, опитат ли се да ги уловят. И Шещин ще изгуби Софи.

Шещин щракаше апатично копчето на дистанционното. Сменяше каналите. Ефирът се бе наводнил с викторини: обаждаш се на импулсен телефон, за да отговориш коя е търсената дума. Убийствена скука. Мислите ѝ се пренесоха към въпросите, които от две седмици не ѝ даваха покой. Кой е искал Марит да умре? Кой я е нападнал, докато тя е била отчаяна и ядосана заради скандала с Шещин? Дали се е изплашила? Бързо ли я е убил, или бавно и мъчително? Изпитвала ли е силна болка? Досещала ли се е какво я очаква? Всички тези въпроси се въртяха в главата ѝ, без да намира отговор. От телевизията и вестниците научи за убитата участничка в „Покажи ми Танум“, но собственото ѝ нещастие я преизпълваше и не оставяше място за съчувствие към чуждото. Шещин по-скоро се разтревожи да не би новият случай да забави разследването на смъртта на Марит. Медиите ще се разшумят, полицията ще вложи всичките си сили, за да изясни кой е убил момичето, и никой няма да се занимава повече с Марит.

Шещин се надигна и протегна ръка към телефона върху ниската масичка. Ако ще да е единствена, ще настоява до последно да намерят убиеца на Марит. Дължи ѝ го.

* * *

След смъртта на Барби веднъж дневно участниците се събираха в кръг. В началото повечето посрещнаха идеята с негодувание. Заваляха язвителни коментари. Ала Фредрик обясни, че това е цената, която трябва да платят, ако искат предаването да продължи, и участниците – макар и малко неохотно – склониха да се съобразят с искането. Само седмица по-късно се стигна до парадокса те да очакват срещите с Лаш с нетърпение. Той не се опитваше да ги покровителства, изслушваше ги, коментираше изказванията им адекватно и коректно и говореше на техния език. Дори Уфе започна да го харесва, макар да предпочиташе да умре, вместо да си го признае. Груповите сесии се редуваха с индивидуални беседи и никой вече не протестираше. Участниците продължаваха да се отнасят скептично към психотерапията, но все пак показваха търпимост.

– Как се чувствате след последните събития? – Лаш ги изгледа един по един в очакване някой да поиска думата. Погледът му се спря върху Мехмет.

– Горе-долу – отвърна участникът. – Настана голям хаос и не сме имали време да мислим.

– За какво? – попита Лаш, за да го предразположи към малко по-подробно обяснение.

– За случилото се. За Барби.

Мехмет млъкна и заби поглед в ръцете си.

– А другите как смятат? Добре ли е, че не сте имали време да мислите? Съгласни ли се с Мехмет? Хаосът помогна ли ви?

– На мен – не – обади се Йона. – Преживях случилото се тежко. Адски тежко.

– И кое точно ти се стори толкова тежко? – попита Лаш и наклони глава.

– Да си представям какво се е случило с нея. Непрекъснато се питам как е умряла и въображението ми започна да рисува ужасяващи картини. А като си помисля, че убиецът я е натъпкаа в… боклукчийска кофа… Отвратително!

– А другите? Преследват ли ви картини от смъртта на Барби? – Погледът на Лаш спря върху Кале.

– И още как! Но по-добре да не мислим за това. Какъв смисъл има? Така или иначе Барби е мъртва.

– Не смяташ ли обаче, че за теб ще бъде полезно да се изправиш срещу тези картини? Да се пребориш с тях?

– Да, бе – ще се мъчи да ги преборва! По-добре да гаврътне още една бира, нали, приятел? – Уфе срита Кале по крака и се изсмя, но като видя, че никой не посрещна шегата му със смях, пак се нацупи.

Лаш насочи вниманието си към него. Уфе се смути и започна нервно да се мести на стола. Единствен той от цялата група отказваше да се включи в процеса, както Лаш наричаше терапевтичните им беседи.

– Уфе, ти непрекъснато ни демонстрираш колко си корав. Сподели какво си спомняш от контактите си с Барби.

Уфе се огледа, все едно не вярваше на ушите си. Какво си спомня от Барби ли? Изхили се и погледна Лаш:

– Който твърди, че в ума му първо не изникват циците ѝ, според мен е долен лъжец! Все пак говорим за силиконови бомби!

Той изпъна напред ръце, за да покаже нагледно големината на гръдната ѝ обиколка, и потърси подкрепа сред другите участници, но никой не изглеждаше развеселен от шегите му.

– Я се стегни, Уфе! – ядоса се Мехмет. – Наистина ли си толкова глупав, или се преструваш?

– Гледай си работата!

Уфе се наведе застрашително към Мехмет, но някъде в недрата на ограничения му мозък му просветна, че коментарите му вероятно не са никак уместни, и той неохотно се върна в киселата си черупка. Не разбираше защо са всичките тези приказки. Никой не харесваше Барби преди смъртта ѝ, а сега изведнъж всички се разцивриха като баби, все едно е умряла най-добрата им приятелка!

– Тина, днес не си вземала думата. Как ти се отрази смъртта на Лилемур?

– Ужасна трагедия – поклати глава Тина с насълзени очи. – Беше съвсем млада. Можеше да стане световноизвестна. След края на предаването щеше да позира за „Слиц“12. Вече беше подписала договор. Някакво момче ѝ обещало да ѝ уреди фотосесия за „Плейбой“ в Щатите. Барби можеше да стане следващата Виктория Силвстет13. Виктория вече остаря и Барби щеше да я наследи. Говорихме си много на тази тема и Барби много се беше надъхала да направи кариера на модел. Суперяко. По дяволите, защо се случи това нещастие?!

12 „Слиц“ – шведско списание за музика и развлечения, за чиято корица често са позирали красиви жени. – Б. пр.

13 Виктория Силвстет (р. 1974) – шведски фотомодел, актриса и певица. – Б. пр.

От очите ѝ рукнаха сълзи и тя внимателно ги избърса с ръка, за да не размаже туша по миглите си.

– Каква трагедия наистина! – иронично отбеляза Уфе. – Светът изгуби следващата Виктория Силвстет! Ами сега? – Той се изсмя, но веднага вдигна отбранително длани, защото всички го пронизаха с гневни погледи. – Добре, де, добре. Няма да се обаждам повече. Ревете си, колкото искате, лицемери с лицемери!

– Събрал си много негативна енергия след смъртта на Барби, Улф – меко отбеляза Лаш.

– Негативна енергия… – скептично повтори Уфе. – Просто страданието им ми се струва адски фалшиво. Подсмърчат за Барби, но докато беше жива, пет пари не даваха за нея. Аз поне съм откровен – разпери той ръце.

– Ти не си откровен: ти си пълен идиот – промърмори Йона.

– Я виж ти! Психарката проговори! Вдигни си ръкавите да видя последното ти произведение. Каква откачалка!

Уфе се изсмя. Лаш стана.

– Ако продължаваме в съшия дух, днес няма да постигнем никакъв напредък. Улф, ще те помоля да си поговорим насаме.

– Добре, добре. Само не си мисли, че и аз ще се разцивря. Тези лигльовци тук се справят отлично и без моя помощ!

Той стана и тупна Тина по тила, а тя се извърна гневно и посегна да го удари. Уфе се засмя и се завлачи след Лаш. Другите участниците го изпратиха с поглед.

* * *

Разбраха се тя да дойде в Танумсхеде за обяд. Не се бяха виждали, откакто вечеряха в „Странноприемницата“, и Мелберг чакаше с трескаво нетърпение да стане дванайсет. Погледна си часовника, който неумолимо показваше, че остават още цели десет минути, и продължи нервно да пристъпва от крак на крак. Стрелките бавно се помръднаха напред и той гледаше ту часовника, ту автомобилите, които пристигаха на паркинга. И този път покани Росмари в същия ресторант. Искаше да обядва с любимата си в романтична атмосфера, а какво по-подходящо заведение от „Странноприемницата“?

Пет минути по-късно видя как малкият ѝ червен фиат сви към паркинга. Сърцето му се разтупка. Устата му пресъхна. Инстинктивно посегна да провери дали косата му е добре пригладена. Избърса потните си ръце в панталона и тръгна да я посрещне. Когато го видя, тя грейна. Мелберг едва се сдържа да не я задуши с целувки тук, насред паркинга. Силните чувства, които Росмари събуждаше у него, непрекъснато го изненадваха. Пак се почувства като тийнейджър. Прегърнаха се и той ѝ направи път да влезе преди него в ресторанта. За секунда докосна гърба ѝ с трепереща ръка.

Вътре Мелберг се сепна: до прозореца седяха Хедстрьом и Мулин и го гледаха удивени. Росмари, явно схванала, че се познават, местеше любопитно поглед от Мелберг към двамата мъже и той се видя принуден да я представи. Мартин и Патрик се ръкуваха с нея с широка усмивка. Мелберг сподави въздишката си. Слухът ще плъзне за нула време в участъка. От друга страна обаче… Той изпъчи гърди. Да те видят в компанията на жена като Росмари е комплимент за всеки мъж.

– Ще седнете ли при нас? – Патрик посочи двата свободни стола до масата.

Мелберг тъкмо се канеше да откаже, но Росмари го изпревари и прие предложението. Той изруга наум. Толкова му се искаше да се усамоти с нея в някое сепаре! Обяд с Хедстрьом и Мулин определено не се вписваше в представата му за интимна атмосфера. Но се наложи да преглътне горчивия хап. Стрелна Патрик с ядосан поглед зад гърба на Росмари, а после примирено дръпна стола ѝ. По лицата на Хедстрьом и Мулин се изписа изумление. Нищо чудно. Сополанковци като тях дори не са чували думата „джентълмен“.

– Изключително ми е приятно да се запознаем… Росмари – Патрик я гледаше любопитно над масата.

Тя се усмихна и бръчиците около очите ѝ се вкопаха още по-дълбоко в кожата. Мелберг не можеше да откъсне поглед от нея. Очите ѝ блестяха, а ъгълчетата на устните ѝ се извиваха нагоре, когато се усмихваше. Не, тази жена притежаваше неописуем чар.

– Къде се запознахте? – В гласа на Мулин имаше закачлива нотка и Мелберг го изгледа със смръщени вежди. Надяваше се двамата му подчинени да не си въобразяват, че могат да се забавляват за негова сметка. Или за сметка на Росмари.

– В танцов локал в Мункедал. – Очите ѝ засияха. – И двамата ни бяха довлекли приятели и бяхме отишли почти по принуда, но понякога съдбата съвсем умишлено ни отвежда на неочаквани места.

Тя погледна усмихнато Мелберг, който се изчерви от щастие. Значи, не само той е сантиментален глупак. Росмари също още първата вечер е усетила колко специално е запознанството им.

Сервитьорката се приближи до масата.

– Днес аз черпя. Поръчайте си каквото ви душа иска! – заяви Мелберг, без да се замисли. Сам остана изненадан от предложението си.

За миг съжали, ала възхитеният поглед на Росмари го окуражи, че постъпва правилно, и вероятно за пръв път през живота си Мелберг осъзна истинската стойност на парите. Какво са няколко стотачки пред одобрението в очите на красива жена? Хедстрьом и Мулин го изгледаха удивени.

– Поръчвайте, докато не съм размислил! – сопна им се той. – Иначе ще удържа сметката от заплатите ви!

– Червена писия – отрони Патрик, който още не бе успял да се отърси от шока, а Мулин, смаян донемай-къде, само успя да кимне на сервитьорката – знак, че иска същото като колегата си.

– За мен миш-маш на тиган – поръча Мелберг и се обърна към Росмари: – А ти, красавице моя, какво искаш да хапнеш?

Мелберг чу как Хедстрьом се задави с глътката вода, която бе отпил от чашата си. Началникът го изгледа укоризнено. „Срамота е големи мъже да не знаят как да се държат в присъствието на дама – ядоса се Мелберг. – Във възпитанието на днешната младеж зеят огромни пропуски.“

– За мен порция свинско филе – поръча Росмари, разгъна салфетката и я сложи върху коленете си.

– В Мункедал ли живееш? – попита учтиво Мартин и доля вода в чашата ѝ.

– Не, в момента съм в Дингле – отвърна тя и отпи от водата. – Имах възможност да се пенсионирам по-рано и реших да се преместя по-близо до роднините ми. Сега временно живея у сестра ми, докато си намеря нещо свое. Дълго време съм живяла на източното крайбрежие и искам добре да си помисля, преди да реша къде да се установя. Защото пусна ли някъде корени, ще ме изкарат оттам с краката напред.

Тя се засмя звънливо и сърцето на Мелберг пак се разтупа. Тя сякаш го чу и продължи със свенливо сведен поглед:

– Ще видим какво ще стане. Човек избира къде да живее и според хората, които среща.

Тя вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Припламнаха любовни искри. Мелберг не си спомняше да се е чувствал толкова щастлив. Отвори уста, за да каже нещо, но сервитьорката се появи с поръчките.

– Как се справяте с разследването на онова ужасно убийство? – попита Росмари. – Бертил ми сподели, че става дума за чудовищно престъпление.

Патрик натрупа доста храна върху вилицата си и се наложи да се съсредоточи, за да я отведе благополучно до устата си.

– „Чудовищно“ действително е най-точната дума – потвърди той, след като сдъвка храната. – А истерията, която създадоха медиите, определено не улеснява работата ни.

Той хвърли поглед през прозореца към читалището.

– Не разбирам какво забавно намират зрителите в подобни блудкави предавания – поклати глава Росмари. – Особено след такава трагедия. Хората са същински лешояди!

– Така е, така е – потвърди мрачно Мартин. – Според мен проблемът е там, че хората не възприемат участниците в риалити предавания като човешки същества. Това е единственото обяснение. Иначе няма логика да се забавляват, докато гледат такива формати!

– Подозирате ли някой от участниците в убийството на младата жена? – Росмари понижи съзаклятнически глас.

Патрик хвърли поглед към началника си. Не смяташе за редно да обсъжда служебни въпроси с цивилни. Мелберг обаче мълчеше.

– В момента не изключваме нито една възможност – предпазливо отвърна Патрик. – Още нямаме конкретни подозрения.

Реши да не издава повече. Известно време се храниха мълчаливо. Храната беше вкусна, а и странният квартет, който сформираха, трудно намираше обща тема за разговор. Пронизителен звън на телефон прекъсна тишината. Патрик бръкна в джоба си и бързо тръгна към преддверието, за да не смущава другите гости на ресторанта. След няколко минути се върна и се обърна към Мелберг:

– Обади се Педершен. Приключил е с аутопсията на Лилемур Першон. Ще ни даде малко храна за размисъл.

Очите му бяха сериозни.

* * *

Хана се наслаждаваше на тишината. Прибра се да обядва вкъщи, защото живееше само на броени минути с кола от управлението. Последните няколко дни преминаха в напрегната атмосфера и имаше нужда да си отдъхне от непрекъснатото звънене на телефони. В къщата долиташе само далечното бучене на автомобилите от улицата.

Хана седна до кухненската маса и започна да духа над чинията си, та да изстине обядът ѝ, затоплен за няколко минути в микровълновата: „Бьоф Строганов“, останал от снощната вечеря. Впрочем Хана обичаше това ястие, когато е престояло един ден.

Харесваше ѝ да остава сама вкъщи. Обичаше Лаш повече от всичко, но с негово присъствие във въздуха неизменно се усещаше напрежение заради многото недоизказани неща помежду им. Натегнатата атмосфера я изморяваше все повече и повече.

За нещастие, тя осъзнаваше, че в обозримо бъдеще няма да могат да преодолеят онова, което подкопава устоите на връзката им. Миналото погребваше целия им живот под тежко мокро покривало. Понякога Хана се опитваше да убеди Лаш колко важно е заедно да повдигнат това покривало, да пуснат в затворения си свят малко въздух и светлина. Ала Лаш не можеше да живее другояче, освен в тъмнина и влага. Явно въпреки бремето си този саван му се струваше за предпочитане вместо нещо непознато.

Понякога Хана копнееше за друг живот, различен от този порочен, омагьосан кръг, в който се въртяха. През последните години у нея се засили усещането, че едно дете би заличило дълбоките белези от миналото. Едно дете би разпръснало мрака, би смъкнало товара от плещите им, та да могат отново да дишат. Но Лаш се противеше. Дори не желаеше да го обсъждат. „Аз си имам работа, ти – също – казваше. – Това ни стига.“ Уви, Хана си даваше сметка колко недостатъчно е. Изпитваше потребност да осмисли по друг начин живота си и не можеше да я пренебрегне. Едно дете би сложило край на нещастието им.

Тя унило остави вилицата в чинията. Вече не ѝ се ядеше.

* * *

– Как си? – Симон гледаше угрижено Мехмет.

Двамата си отдъхваха след дълга и усилена работа. Разположиха се в малкия кът за клиенти на заведението, които искат да поседнат. Оставиха Уфе да отговаря за магазина и Симон непрекъснато хвърляше тревожен поглед нататък.

– Едва ли ще направи гаф за десетина минути. Или поне така си мисля… – засмя се Мехмет.

Симон се поотпусна и също се разсмя.

– За жалост, вече се разделих с илюзиите за качествата на новите попълнения в персонала ми – призна той. – Явно съм издърпал късата клечка при разпределението на участниците.

Той отново отпи от кафето.

– И е така, и не е – отвърна Мехмет и също от-пи. – Извадил си и късмет, щом имаш мен! – усмихна се широко той. – Ако събереш мен и Уфе, получаваш един средно работлив хлебар.

– Прав си, прав си – засмя се Симон. – Наистина оценявам, че ми се падна да работиш за мен!

После на лицето му отново се изписа сериозност и той изгледа продължително съвестния си сътрудник. Мехмет обаче сведе глава. В погледа на Симон имаше толкова много въпроси и неизречени думи, че Мехмет в момента не намираше сили да ги посрещне. Съмняваше се дали някога ще намери.

– Така и не ми отговори – настоя Симон. – Как се чувстваш?

Ръцете на Мехмет потреперваха нервно.

– Всичко е наред – опита се да отклони въпроса той. – Не я познавах отблизо. Лошото е, че се отприщи ужасна истерия, но от телевизионния канал са доволни, защото зрителският рейтинг бие всички рекорди.

– Толкова ми е писнало да ви виждам физиономиите всеки ден, че още не съм гледал нито една серия от предаването – призна Симон. Вече не гледаше толкова проницателно.

Мехмет също се отпусна. Отхапа от топлата кифличка, ухаеща на канела.

– Как мина разпитът в полицията?

Симон се протегна да си вземе кифличка и отхапа една третина от нея.

– Не беше чак толкова страшно.

Мехмет нямаше никакво желание да обсъжда разпита със Симон. Затова си позволи да не бъде откровен. Не му призна колко унизително се бе чувствал, докато седеше в стаичката за разпити, а полицаите го засипваха с всевъзможни въпроси и сякаш нито един от отговорите му не им се струваше достатъчно убедителен.

– Държаха се нормално. Не вярвам да подозират някого от нас.

Мехмет обърна глава встрани, за да избегне изпитателния поглед на Симон. В съзнанието на Мехмет проблеснаха откъслечни спомени, ала той ги прогони, отказвайки да се задълбочава в смътното им послание.

– А как ти се струва психологът, с когото разговаряте? Върши ли си работата? – Симон се наведе напред и отхапа голям залък от кифличката, докато чакаше отговора на Мехмет.

– Лаш с много свестен. С него се разговаря наистина приятно.

– А Уфе как приема цялата ситуация?

В този миг Уфе профуча покрай тях с франзела в ръка, която му служеше за китара. Мехмет не успя да сдържи смеха си.

– Ти как мислиш? Уфе си е Уфе. Прави се на мъж. Но можеше и да е по-зле. Дори той не смее да пробутва редовните си номера на Лаш.

В магазина влезе възрастна дама и Мехмет видя как тя се отдръпна стреснато назад заради Уфе, понесъл се в необуздан танц.

– Май е време да се притечем на помощ на клиентите.

– Иначе госпожа Йертен може да получи инфаркт – кимна Симон и веднага стана.

На вратата Симон докосна леко ръката на Мехмет. Мехмет побърза да се дръпне като опарен.

* * *

– Ерика, следобед трябва да отскоча до Гьотеборг и довечера ще закъснея малко. Ще си дойда към осем.

Докато говореше със съпругата си, Патрик чуваше как дъщеричката им бърбори нещо. Изведнъж усети неистово желание да се прибере вкъщи. Би дал всичко, ако можеше просто да зареже работните си задължения и да поиграе с Мая. През последните месеци той се привърза силно и към племенниците си Ема и Адриан и му се искаше да прекарва повече време и с тях. Освен това се чувстваше виновен, задето остави Ерика сама да организира сватбата им, но Патрик нямаше друг избор. Разследването се намираше в много интензивен етап и изискваше цялата му енергия.

Изпълнен с гореща благодарност към Ерика за разбирането, с което посрещаше ангажиментите му, Патрик се качи в колата. Преди да тръгне от управлението, се поколеба дали да не вземе Мартин, но му се стори излишно двама души да ходят при Педершен, а и след усилената работа през последните дни Мартин заслужаваше да се прибере по-рано при Пиа. Патрик включи колата на скорост и тъкмо да потегли, телефонът му звънна.

– Ало? – каза той с леко раздразнение, защото очакваше поредния напорист журналист, но след като жената му се представи, съжали за заядливия си тон: – Здравейте, Шещин.

Патрик изгаси двигателя. Угризенията, които го мъчеха от седмица, го връхлетяха с пълна сила. През последните дни пренебрегваше разследването по случая „Марит“, за да му остава повече време за убийството на Лилемур. Не го правеше нарочно, просто така се получи заради силния медиен натиск. С гузна гримаса Патрик изслуша Шещин.

– Все още… не сме стигнали дотам.

– Напоследък ви се събра и друга работа.

– Не мислете, че сме занемарили случая на Марит.

Лицето му отново се сгърчи. Отвращаваше се от лъжите си. Ала можеше единствено да се опита да навакса изгубеното време. Затвори и остана замислен. После набра номер, свързаха го и в продължение на пет минути разговаря с човек, който звучеше силно объркан от съобщението на Патрик. След разговора Патрик потегли за Гьотеборг в по-ведро настроение.

Два часа по-късно спря пред съдебномедицинския институт в града. Бързо откри кабинета на Педершен и внимателно почука. Обикновено комуникираха по факс или телефон, но този път Педершен настоя някой от управлението в Танумсхеде да вземе резултатите лично. Патрик подозираше, че поради засиления медиен интерес шефовете са решили да не оставят нищо на случайността.

– Здравей! Отдавна не сме се виждали – поздрави Педершен, стана и му подаде ръка.

– Да, от последната ни среща мина доста време. Иначе се чуваме доста често – за съжаление, ако ми позволиш да добавя…

Патрик седна в стола за посетители срещу внушителното бюро на съдебния лекар.

– Прав си. Рядко нося добри новини – съгласи се Педершен.

– Добри – не, но затова пък важни.

Педершен му се усмихна. Беше висок, едър мъж с благ характер – в контраст с жестокостта, с която го сблъскваше професията му. Очилата му бяха неизменно смъкнати върху носа, а прошарената му коса стърчеше на всички страни и който не го познаваше, лесно би го помисли за разсеян и небрежен, докато всъщност едва ли съществуваше по-подреден човек от Педершен. Книжата върху бюрото му стояха разпределени в спретнати купчини, а папките върху рафтовете бяха старателно надписани. Педершен изпипваше всичко до последната подробност.

Извади купчина листове и ги прехвърли. После вдигна глава:

– Момичето без съмнение е починало вследствие от удушаване. Виждат се ясни фрактури на подезичната кост и на горния рог на щитовидния хрущял. Не личат странгулационни бразди. Забелязват се само кръвонасядания от двете страни на шията, които ясно свидетелстват за механична асфиксия.

Той показа на Патрик снимка и му посочи за кои наранявания говори.

– Тоест казваш ми, че убиецът е удушил Лилемур не с примка, а с голи ръце, така ли?

– Точно така – потвърди сухо Педершен.

Патологът винаги изпитваше силно съчувствие към жертвите, които се озоваваха върху масата му, но се стараеше да не го показва.

– Заключението ми, че е починала от удушаване, се потвърждава и от наличието на петехии – точковидни кръвоизливи – в конюнктивата и по кожата около очите.

– Изисква ли се голяма физическа сила, за да удушиш някого по този начин? – Патрик напразно се мъчеше да не поглежда към синкавобледото лице на Лилемур.

– Повече, отколкото предполагаш. За да удушиш човек, е нужно продължително и силно притискане на шията му. Ала в този случай… – Педершен се задави и се обърна настрана за секунда, – …в този случай работата на извършителя е била далеч по-лесна.

– Защо? – Патрик се наведе напред.

Педершен разлисти книжата пред себе си, за да намери каквото му трябва.

– Ето… В организма ѝ открихме следи от приспивателно. Най-вероятно първо е била упоена, а после – удушена.

– По дяволите! – изруга Патрик и пак погледна снимката на Лилемур. – Можеш ли да разбереш под каква форма е погълнала приспивателното? Имам предвид: било ли е смесено с течност?

– Съдържанието на стомаха ѝ прилича на дяволски коктейл – поклати глава Педершен. – Нямам представа какво точно е пила, но със сигурност е употребила голямо количество алкохол. Непосредствено преди смъртта си тази млада жена се е намирала в тежка степен на алкохолно опиянение.

– И ние така разбрахме от разказите на очевидци. Според теб възможно ли е някой да е сипал приспивателното в питието ѝ?

– Не мога да кажа със сигурност – разпери ръце патологът. – Напълно възможно е.

– Значи, първо е била упоена, а после – удушена. Откри ли нещо друго?

Педершен отново прегледа записките си.

– Да, има и следи от удари по тялото, а на едната ѝ буза открих подкожен кръвоизлив и охлузване като от силен шамар.

– Заключението ти отговаря на случилото се през онази вечер – потвърди мрачно Патрик.

– По китките ѝ имаше следи от порезни рани. По всички личи, че са предизвикали обилно кървене.

– Порезни рани ли?

Не ги забеляза в камиона за смет, но всъщност тогава той така и не се осмели да огледа щателно трупа. Инстинктивно отново отвърна очи. Ето че сега получаваше интересна информация.

– Какво ще ми кажеш за тези рани?

– Малко. – Педершен разроши още косата си с ръка и на Патрик му се стори, че вижда самия себе си. – По разположението им съдя, че си ги е причинила сама. Сред младите момичета самонараняването е доста популярно.

Изведнъж Патрик си спомни за раните по ръцете на Йона. Забеляза ги, докато я разпитваха. Разрезите стигаха чак до лактите. В ума му се зароди предположение, но щеше да се заеме с него по-късно.

– Можеш ли да определиш в колко часа е настъпила смъртта? – попита Патрик.

– Както знаеш, не се занимавам с точна наука, но температурата на тялото ѝ, когато сте я открили, показва, че е починала през нощта. По моя преценка между три и четири часà.

– Ясно – кимна замислено Патрик.

По време на разговора с Педершен не си направи труда да си води бележки, защото знаеше, че ще получи копие от доклада му.

– Нещо друго? – попита той със зле прикрита надежда.

През последната седмица действаха на сляпо и разследването не бе помръднало и на йота, затова Патрик бе готов да се хване за всяка дреболия като удавник за сламка.

– Открихме косми в ръката ѝ. Предполагам, че извършителят я е съблякъл, за да заличи евентуални следи, но не е забелязал, че тя е сграбчила нещо.

– И откъде знаеш, че космите не са се полепили по ръката ѝ, докато е лежала в кофата за смет?

– От начина, по който ги стискаше в ръката си.

– Така ли? – Нетърпението обля Патрик като гореща вълна. По интонацията на Педершен личеше, че тази следа вероятно най-после ще ги отведе малко по-близо до убиеца. – И какви са тези косми?

– От кучешка козина. По-точно от испанска острокосместа хрътка – според експертизата на държавната криминално-техническа лаборатория.

Той постави пред Патрик документа от Линшопинг и листът милостиво закри снимката на Лилемур.

– Може ли да се разбере точно от кое куче са космите?

– И да, и не – отвърна Педершен и поклати глава със съжаление. – Кучешката ДНК е специфична и разпознаваема като човешката. Но точно като при човека, за да се извлече ДНК профил от наличен биологичен материал, е необходимо да бъде запазен косменият фоликул, а в космите, падащи от козината на кучето, обикновено няма фоликули. От друга страна обаче, трябва да изтъкна и един сериозен факт в наша полза: испанската острокосместа хрътка е рядко срещана порода. В цяла Швеция има само около двеста екземпляра.

– Ти и от кинология ли разбираш? – изуми се Патрик. – И преди знаех, че патолозите притежават широки познания, но чак пък толкова…

– Да, след като започнаха да излъчват „От местопрестъплението“, ни се разнесе славата на компетентни във всички области. Но ще трябва да те разочаровам. Запознат съм с тази порода по простата причина, че моят тъст по една или друга случайност отглежда две такива хрътки. При всяка наша среща ми разказва надълго и нашироко за особеностите на питомците си.

– Звучи ми познато. Родителите на Ерика, за жалост, починаха при автомобилна катастрофа преди няколко години. Бащата на бившата ми съпруга обаче можеше да говори часове наред за автомобили.

– Да, роднините често имат разни странности, но сигурно и ние не сме стока – засмя се Педершен и после пак стана сериозен. – Ако имаш въпроси за кучешките косми, обърни се направо към държавната криминално-техническа лаборатория в Линшопинг. Казах ти всичко, което са ми изпратили. Ще ти дам копие от заключението им.

– Чудесно. Имам само един въпрос. Открил ли си следи от сексуално посегателство върху тялото на Лилемур?

– Не – поклати глава Педершен. – Това обаче не означава, че убийството ѝ няма сексуален характер. Просто не съществуват видими белези от сексуално насилие.

– Благодаря.

Патрик стана.

– Как върви разследването по другия случай? – попита неочаквано Педершен и Патрик се отпусна пак върху стола.

Гузната му съвест се изписа върху физиономията му.

– За жалост… остана малко на заден план – мрачно призна той. – Откакто открихме тялото на Лилемур, журналисти и началници не спират да ни звънят и да ни засипват с въпроси докъде сме стигнали с разследването и… За малко изоставихме случая „Марит Каспершен“. Но възнамерявам да се заема с разследването с нови сили.

– Трябва незабавно да заловите злосторника, който го е извършил. За пръв път виждам такова зверство. Само психопат е способен да убие някого по толкова жесток начин.

– Знам, знам – унило отвърна Патрик.

Сети се колко безнадеждно и отчаяно звучеше гласът на Шещин по телефона. Не можеше да си прости, задето изостави разследването.

– Смятам да пренаредя работните си приоритети. Още днес се надявам да получа някои отговори.

Той стана, пое книжата от Педершен и му стисна ръката. Излезе от сградата, качи се в колата и пое към мястото, където се надяваше да получи отговори. Или поне материал за нови въпроси.

– Научи ли нещо интересно от Педершен? – попита Мартин и се приготви да записва, докато Патрик накратко му предаде новата информация. – Това с кучешките косми е направо невероятно! Най-после конкретна следа! – Той продължи да слуша. – Порезни рани? Да, разбрах ти мисълта. Така един определен човек попадна сериозно в полезрението ни… Нов разпит? Абсолютно. Ще взема Хана и ще отидем да я доведем. Няма проблем. Добре, чао.

Мартин затвори и постоя мълчаливо. После стана и тръгна да търси Хана. За половин час двамата отидоха с колата до супермаркета, където работеше Йона, и я доведоха в управлението за разпит.

– И така, Йона. С теб вече разговаряхме за фаталната петъчна вечер. Искаш ли да добавиш нещо?

С крайчеца на окото си Мартин забеляза как Хана прикова настойчив поглед в свидетелката. Колежката му умееше да гледа смразяващо строго и дори на Мартин му идеше да си признае за всичките си прегрешения. Надяваше се Хана да въздейства така и на Йона. Участничката обаче заби очи в масата и промърмори нещо неразбираемо.

– Какво каза, Йона? Говори по-силно, ако обичаш. Не те чуваме! – подкани я Хана.

Повелителният тон накара Йона да вдигне очи. Гласът на Хана не търпеше възражения.

– Казах ви всичко, което знам – отвърна Йона тихо, но ясно.

– Съмнявам се. – Гласът на Хана разпори въздуха, както ножчетата на Йона – кожата ѝ. – Според мен премълчаваш най-важното!

– Не разбирам за какво говорите.

По навик Йона подръпна нервно ръкавите си. Мартин забеляза белезите под пуловера ѝ и потръпна. Не разбираше как е възможно човек сам да си причинява такава болка.

– Не ни лъжи! – Хана повиши глас и Мартин се сепна. Каква жена! – Знаем, че не ни казваш истината, Йона – продължи Хана с коварно снижен глас. – Разполагаме с доказателства. Не пропускай шанса си да ни разкажеш какво точно се случи.

По лицето на Йона премина сянка на колебание. Пръстите ѝ нервно усукваха широкия пуловер. След известно двоумение тя все пак заяви:

– Не разбирам за какво говорите.

– Стига глупости! – Ръката на Хана се стовари върху масата. – Знаем, че ти си я порязала.

Йона инстинктивно потърси с поглед Мартин, а той отбеляза със спокоен глас:

– Ако си скрила нещо, сега е моментът да го кажеш. Рано или късно истината излиза наяве, а в твоя полза е лично да ни обясниш какво се случи.

– Но аз… – Йона погледна боязливо Мартин и изведнъж съпротивата ѝ се сломи. – Порязах я с бръснарско ножче, преди да избяга – тихо призна тя.

– Защо го направи? – попита Мартин и с поглед я окуражи да обясни всичко.

– Ами… не знам. Падна ми пердето, защото беше наговорила пълни глупости за мен; че съм си режела ръцете и така нататък. Затова исках да я накарам да разбере какво е усещането.

Йона гледаше ту Мартин, ту Хана.

– Сама не разбирам защо… По принцип не изпадам в такива гневни пристъпи, но онази вечер пих доста и…

Тя млъкна и заби поглед в масата. От цялата ѝ свита фигура лъхаше тъга и Мартин едва устоя на порива да я прегърне и утеши. Все пак си даде сметка, че я разпитва по подозрение в убийство и ако изведнъж започне да я прегръща, ще изпрати, меко казано, погрешни послания. Мартин гледаше крадешком Хана. По изопнатото ѝ враждебно лице нямаше и следа от съчувствие към свидетелката.

– Какво стана после? – попита сурово тя.

– После дойдохте вие. Разговаряхте с другите участници, а вие – тя най-после погледна Хана – разпитахте Барби.

– Забеляза ли да ѝ тече кръв? – попита Мартин колежката си.

Хана се замисли, но бавно поклати глава.

– Честно да си призная, не. Беше тъмно, а и тя бе обгърнала тялото си с ръце, та не видях нищо. После избяга.

– Има ли друго, което досега си премълчавала? – меко попита Мартин и Йона му благодари с покорен поглед.

– Не. Кълна се – поклати категорично глава тя и дългата ѝ коса падна върху лицето ѝ.

Вдигна ръка, за да я отмахне, и оголи мрежа от порезни рани по кожата си. Мартин се стъписа. Колко ли болка си бе причинило това момиче! Мартин изтръпваше дори пред необходимостта да дръпне парче лейкопласт от ръката си, а мисълта да пореже собствената си плът го ужасяваше до мозъка на костите.

Той погледна въпросително Хана, тя кимна леко и Мартин събра книжата пред себе си.

– Вероятно ще се наложи пак да говорим с теб, Йона. Едва ли е нужно да ти казвам колко недопустимо е да укриваш важна информация от полицията, особено когато става въпрос за разследване на убийство. Разчитаме, че ако се сетиш за още нещо, веднага ще се свържеш с нас.

Йона кимна.

– Сега може ли да си тръгвам?

– Да. Ще те изпратя.

На излизане от стаята Мартин се обърна. Хана прибираше диктофона. Гневното изражение не бе слязло от лицето ѝ.

* * *

Патрик малко се засуети, докато се ориентира в Бурос. Бяха му обяснили как да стигне до полицейското управление, но като пристигна в града, указанията не му свършиха работа. Помоли двама местни жители да го упътят и накрая успя да стигне до участъка. Паркира и влезе в сградата, а комисар Ян Гардениус се появи на рецепцията само след няколко минути. Посрещна го и го заведе в кабинета си. Патрик прие с радост предложението за чаша кафе и се настани в един от столовете пред бюрото на комисаря. Гардениус седна срещу него и го погледна любопитно.

– С две думи – Патрик отпи от вкусното кафе, – в Танумсхеде работим по много особен случай.

– Различен от убийството на онази риалити звезда?

– Да – потвърди Патрик. – Около седмица преди убийството на Лилемур Першон получихме сигнал за автомобилна катастрофа. Лека кола се отклонила от пътното платно, спуснала се по стръмен наклон и се блъснала в дърво. Отначало инцидентът изглеждаше като единично ПТП с летален изход за жената зад волана. Освен това биохимичният анализ показа наличие на голямо количество алкохол в кръвта на жертвата.

– Но всъщност не става въпрос за единично ПТП, така ли?

Комисар Градениус се наведе напред. Любопитството му се усили. Изглеждаше около шейсетгодишен, висок и атлетичен, с гъста посребрена коса, която някога вероятно е била руса. Патрик завистливо огледа гривата на Градениус, сравнявайки я с начеващата плешивина върху темето си. Даде си сметка, че когато стигне неговата възраст, ще прилича повече на Мелберг. Сподави въздишката си, отпи отново от кафето и отговори:

– Точно така. Съмнения възникнаха, когато близките на жертвата единодушно заявиха, че тя дори не е близвала алкохол.

Патрик забеляза вдигнатите вежди на Градениус, но продължи разказа си. Нека комисарят чуе всичко, пък после сам ще се убеди в становището на Патрик.

– За нас показанията им, които влизаха в явно противоречие с резултатите от аутопсията, бяха достатъчен повод да проверим щателно случая. Патолозите откриха още несъответствия. Така стигнахме до заключението, че жената е починала от насилствена смърт.

Патрик си даваше сметка колко сухо и делово описа човешка трагедия, но двамата с комисаря боравеха идеално с професионалния език на полицията и умееха да долавят скритите нюанси.

– И какво показа аутопсията? – попита Ян Градениус и прикова поглед в Патрик, но явно вече се досещаше за отговора.

– Жертвата е имала 6,1 промила в кръвта си. Голяма част от алкохола се е намирала в белите дробове. Около устата и в гърлото на починалата са открити рани и натъртвания, а около устните – следи от тиксо. Охлузвания по глезените и китките свидетелстват, че жертвата е била завързана.

– Всичко това ми звучи познато – кимна Градениус и извади папка с книжа от чекмедже на бюрото си. – Но как стигнахте до мен?

– Ако използвам думите на мой колега – чрез свръхпедантизъм в съхранението на служебна документация. Преди няколко години двамата с вас бяхме на конференция в Халмстад. Работихме по групи и една от задачите гласеше участниците във всяка група да обсъдят неразрешени случаи от практиката си и да се обединят около представянето на най-загадъчното престъпление. Тогава вие разказахте за случай, който ми напомня много на сегашния. Бях си запазил записките от конференцията и преди да се свържа с вас, проверих дали не се лъжа.

– Явно имате много услужлива памет. Вие сте късметлия, задето сте се сетили за този случай, но появата ви е късмет и за нас. От години това престъпление не ми дава мира, но разследването стигна до задънена улица. Ще ви предоставим цялата налична информация, а, надявам се, и вие ще ни услужите с ценни сведения.

Патрик кимна и пое листовете.

– Мога ли да ги взема?

– Разбира се. Те са копия. Искате ли да ги прег-ледаме заедно?

– Първо предпочитам да ги прочета сам, а после ще ви се обадя да ми разясните някои неща. Щом се прибера, ще се погрижа в най-скоро време да ви изпратят копия от нашия следствен материал. Надявам се още утре.

– Чудесно – кимна Градениус и стана. – Иска ми се най-после да приключим случая. Майката на жертвата беше… съсипана, а, предполагам, още не е преодоляла смъртта на детето си. От време на време ми се обажда и ми се ще да можех да ѝ съобщя, че има напредък.

– Няма да пожалим усилия.

Патрик стисна ръката на колегата си и тръгна към изхода, притиснал папката към гърдите си. Изгаряше от нетърпение да се прибере и да прочете материалите. Усещаше, че в тази папка се крие ключът към развръзката. Не може да е другояче.

Лаш се отпусна на дивана и просна краката си върху холната масичка. Напоследък се чувстваше изморен до смърт. Парализиращото изтощение го стягаше и отказваше да отпусне примката си. Мигренозните пристъпи зачестиха. Сякаш умората и главоболието се подхранваха взаимно и го засмукваха в омагьосана спирала, която го дърпаше все по-надолу и по-надолу. Лаш разтри слепоочията си и обръчът, стегнал главата му, се поразхлаби. Усети пръстите на Хана до очите си, отпусна ръце в скута си, облегна глава на стола и примижа. Тя масажираше умело слепоочията му: през последните седмици бе имала не една възможност да се упражнява.

– Как си? – попита нежно тя, докато пръстите ѝ внимателно се плъзгаха напред-назад.

– Добре – отвърна Лаш и усети как безпокойството в гласа ѝ се промъкна в душата му и предизвика силно раздразнение. Лаш мразеше да вижда Хана разтревожена.

– Не ми изглеждаш добре – меко възрази тя и погали челото му.

Ласката му беше приятна, но той не можеше да се отпусне, защото чуваше неизречените ѝ въпроси. Ядосано отблъсна ръцете ѝ и стана.

– Нищо ми няма – нали ти казах. Просто съм малко изморен. Сигурно заради пролетта.

– Пролетта, значи… – засмя се Хана с горчивина и ирония. – Сега с пролетта ли ще се оправдаеш?

Тя продължаваше да стои зад дивана.

– А каква друга причина да ти изтъкна? Че напоследък бачкам като луд? Пиша книга и се опитвам да овладея онези идиоти от предаването.

– Да се възхити човек колко уважително се изказваш за пациентите си! Казваш ли им, че ги смяташ за идиоти? Може това да улесни терапията – отбеляза остро тя, за да го жегне.

Лаш не разбираше защо Хана просто не го остави на мира. Протегна се да вземе дистанционното и пак седна на дивана с гръб към нея. След като смени няколко канала, избра да гледа телевизионното състезание „Задай въпрос“. Обичаше да мери сили с кандидатите. Досега нито един въпрос не бе успял да го затрудни.

– Налага ли се да работиш толкова много? И точно това? – додаде Хана и премълчаното нажежи въздуха помежду им.

– Нищо не се налага – отвърна Лаш.

Искаше му се да я накара да замълчи. Понякога се питаше дали Хана изобщо разбира колко много жертва той за нея. Обърна се и я изгледа.

– Правя, каквото е редно, Хана. Винаги съм бил такъв. Много добре знаеш.

Погледите им се вкопчиха за миг един в друг, после Хана се обърна и излезе. Лаш я изпрати с очи. След малко чу как входната врата се хлопва.

Водещият на шоуто продължаваше да чете отговори, а тримата участници се надпреварваха кой ще се сети най-бързо за точния въпрос.

– Какво е „Старецът и морето“? – каза на глас Лаш.

Въпросите му се струваха много лесни за отгатване.

* * *

– Как ви се струва досега предаването? – Уфе отвори по бутилка бира на момичетата, а те ги поеха с кокетен смях.

– Супер! – отвърна блондинката.

– Мегаяко! – каза брюнетката.

Тази вечер Кале нямаше никакво настроение да търпи подобни лигавщини. Уфе домъкна две от фенките, окупирали читалището, и за пореден път се правеше на голям донжуан. Според способностите си, разбира се. Силните му страни определено не включваха умението да ухажва дами.

– Кой според вас е най-готин? – Уфе прегърна русокосата и се премести по-близо до нея. – Аз, нали? – Той я смушка с лакът и се засмя. Окуражен от кикота на момичетата, продължи: – Общо взето, нямам никаква конкуренция. Аз съм единственият истински мъж в тази сграда.

Той отпи направо от бутилката и посочи с нея Кале:

– Погледнете го например този. Типичният сноб от „Стюреплан“ със зализана назад коса и изобщо целия комплект от атрибути, задължителни за столично конте. Момичета от вашата класа никога не биха му обърнали внимание. Такива като него увяхват без кредитната карта на баща си. – Дамите отново се разсмяха и той продължи: – Да погледнем другия. – Уфе посочи Мехмет, който четеше книга на леглото си. – Пълната противоположност на столичното конте. Мехмет е типичният гурбетчия. Научил се е как да свързва двата края. Друго си е обаче шведската плът.

Той стегна бицепсите си и се опита да бръкне под пуловера на блондинката. Тя обаче отгатна навреме намеренията му и дискретно отстрани ръката му след боязлив поглед към камерата. За миг по лицето на Уфе се изписа разочарование, но той бързо се отърси от поражението. Момичетата явно се нуждаеха да посвикнат с камерите, за да забравят за тях. Още малко и парашутът му ще се отвори. Уфе беше решил непременно да полудува малко – или много – под завивките. Участници, които правят секс пред камерите, стават легенди. На острова почти успя да се уреди. Ако онази мадама от Йокмок си бе пийнала още малко, щеше със сигурност да му пусне. Още се ядосваше заради пропуснатата възможност и жадуваше за реванш.

– По дяволите, Уфе! Не може ли малко спокойствие? – попита Кале с нарастващо раздразнение.

– Спокойствие ли? – Уфе отново пъхна ръка под пуловера на блондинката и този път стигна по-далеч. – Не сме дошли тук, за да спим. А аз те мислех за душата на купона! Настроението ти ли падна, или смяташ, че извън „Стюреплан“ човек не може да се забавлява? – ехидно попита Уфе.

Кале погледна Мехмет за подкрепа, но той се бе вглъбил във фентъзито. На Кале започна сериозно да му писва от цялото предаване. Чудеше се защо изобщо се съгласи да участва. „Сървайвър“ е едно, това – съвсем друго. Тук само седи затворен сред пълни идиоти. Сложи си демонстративно слушалките на айпода и легна по гръб да слуша музика. Усили звука, за да не чува досадното бъбрене на Уфе, и даде свобода на мислите си. Те неумолимо го пренесоха в миналото. В съзнанието му изплуваха спомени от детството му: размити и накъсани, сякаш заснети с осеммилиметрова камера. Кале тича към майка си. Ароматът на косите ѝ се смесва с уханието на трева и лято. В прегръдката ѝ се чувства в пълна безопасност. Баща му се смее и ги гледа с любов в очите, но някак отстрани. Не му остава време да постои при тях, да ги прегърне, да вдиша аромата от косите на мама – аромат на летни треви, който Кале още усещаше ясно в ноздрите си.

После филмът прескочи известен период от живота му и изведнъж спря. Картината се избистри. Тринайсетгодишният Кале отваря вратата на спалнята и вижда краката ѝ. От години не е тичал към обятията ѝ. Случили са се толкова много неща. Животът им се е променил.

Кале си спомни как с раздразнение я попита защо не отговаря, като я вика. Отваря широко вратата и тишината го блъска с грохота си. Смразяващо усещане в стомаха му подсказва, че нещо не е наред. Кале бавно се приближава до нея. Прилича на заспала. Лежи по гръб, косата ѝ, някога дълга, е подстригана. Лицето ѝ носи отпечатъка на умора и огорчение. За секунда Кале си мисли, че тя наистина е заспала дълбоко и затова не го чува, но после вижда празното шишенце, което се търкаля по пода. Паднало е от ръката ѝ, когато хапчетата са започнали да действат, и тя е отлетяла далеч от действителността, с която вече не е смогвала да се справи.

От този ден нататък с баща му заживяха заедно, но в мълчалива вражда. Не говореха за разногласията помежду си. Нито веднъж не обсъдиха факта, че новата жена на баща му се нанесе вкъщи седмица след погребението на майка му. Не признаха гласно истината за суровите думи, довели до фаталния край. Не си казаха, че майка му изведнъж се оказа захвърлена, отблъсната с непресторена лекота – като овехтяло зимно палто, когато си купиш ново.

Вместо хората заговориха парите. През годините баща му натрупа огромен дълг към него – дълг на съвестта. Никога нямаше да го изплати. Кале приемаше парите му мълчаливо и дори сам искаше, но без да споменава онова, което отключи всичко: денят, когато тишината отекна в къщата; когато той викаше безответно.

Лентата се върна назад. Засмука го в миналото и размитите кадри отново изплуваха пред очите му. Кале отново се втурна към разтворените обятия на майка си.

– В девет искам да се съберем на съвещание в кабинета на Мелберг. Ще провериш ли дали всички ще могат да дойдат?

– Изглеждаш изморен. Снощи да не си купонясвал някъде? – Аника погледна Патрик над ръба на очилата си за компютър.

Патрик се усмихна, ала усмивката не стигна до подпухналите му очи.

– Де да беше така! Цяла нощ съм чел доклади и документи. Затова свиквам оперативка.

Тръгна към кабинета си и погледна часовника. Осем и десет. Чувстваше се пребит от умора, очите му бяха пресъхнали от продължително взиране и недоспиване. Но разполагаше с петдесетина минути да си събере мислите, преди да представи на колегите си новите обстоятелства по случая.

Времето летеше. Когато влезе в кабинета на началника, всички вече се бяха събрали. Патрик се погрижи още рано сутринта да информира Мелберг за новостите и шефът имаше най-обща представа за презентацията на Хедстрьом. Другите колеги изглеждаха изненадани и малко обнадеждени.

– През последните дни се съсредоточихме изцяло върху смъртта на Лилемур Першон за сметка на случая „Марит Каспершен“.

Патрик стоеше до флипчарта с гръб към бюрото на Мелберг и гледаше сериозно колегите си. Всички дойдоха. Аника държеше химикалка, готова да си води записки. До нея седеше Мартин. Рижата му коса беше сресана на път, а по бледата му кожа изпъкваха лунички. Той очакваше с нетърпение да изслуша съобщението на Патрик. До Мартин седеше Хана – спокойна, умерена и овладяна, каквато я познаваха за двете седмици, откакто започна работа в участъка. Патрик си даваше сметка колко бързо успя Хана да се приобщи към новата за нея среда. Все едно работеше с тях от години, а не от броени дни. Йоста както винаги седеше на стола с отпуснати рамене. В погледа му не се четеше интерес към предстоящото и очевидно предпочиташе да се намира на което и да е друго място, но не и тук. Патрик знаеше, че възрастният му колега се оживява само на голф игрището. Затова пък Мелберг бе навел напред внушителното си туловище в знак, че очаква съобщението на Патрик с огромен интерес. Началникът остана силно впечатлен от новата следа. Оставаше само Патрик да представи откритията си подробно и убедително, та екипът да продължи разследването.

– Както знаете, отначало сметнахме смъртта на Марит за нещастен случай. После обаче криминалните експертизи и аутопсията показаха друго. Марит е била завързана, някой е напъхал дълбоко предмет в устата ѝ и е налял насила голямо количество алкохол в гърлото ѝ. Това се явява непосредствената причина за смъртта ѝ. После извършителят – ако е един – я е пъхнал в колата и се е опитал да инсценира автомобилна катастрофа. С тази информация изчерпих всичко, което знаем до момента. Ние впрочем не си направихме труда да задълбаем в тази история, защото другият текущ случай привлече… – Патрик се замисли в търсене на точната дума – …повече медийно внимание и ни принуди да вложим всички сили в него и да допуснем неефективно разпределение на ресурсите. Но няма смисъл да съжаляваме за неща, които не можем да променим. Ще трябва да наваксаме пропуснатото.

– Нали се беше натъкнал на вероятна следа… – подхвана Мартин.

– Да, сетих се за нещо познато и вчера го проверих – нетърпеливо го прекъсна Патрик, обърна се и взе купчина листове от бюрото на Мелберг.

– Вчера ходих в Бурос и се срещнах с колега на име Ян Градениус. Преди две години с него се запознахме на конференция в Халмстад. Тогава той разказа за интересен случай от практиката си: макар да имал основания да подозира, че жертвата е убита, не намерил достатъчно доказателства в подкрепа на хипотезата си. Комисар Градениус ми предостави всички материали по случая и… – Патрик нарочно млъкна, за да подсили ефекта от думите си, и вдигна очи към събралите се колеги – ...установих, че обстоятелствата са плашещо сходни с обстоятелствата около смъртта на Марит Каспершен. Жертвата в Бурос също е имала голямо количество алкохол в кръвта и в дробовете си, въпреки че близките го описват като заклет въздържател.

– А огледът на трупа показал ли е същите травми като при Марит? – попита Хана със смръщено чело. – Синини около устата, следи от тиксо и така нататък?

Патрик се почеса смутено по главата.

– Уви, в доклада не открих такава информация. Жертвата е трийсет и една годишен мъж на име Расмус Улсон. Непосредствено след огледа на местопроизшествието вещите лица заключили, че мъжът се е самоубил, след като погълнал около литър алкохол и се хвърлил от близкия мост. Затова разследващите нито са изискали други експертизи, нито са се задълбочили в търсене на доказателства. В материалите по случая открих снимки от аутопсията. Не съм специалист, но около китките и устата се забелязват синини. Изпратих снимките на Педершен да ги разгледа и да каже какво мисли. Цяла нощ съм чел докладите по случая и за мен не съществува съмнение, че между смъртта на Расмус Улсон и Марит Каспершен има връзка.

– Значи, твърдиш, че преди няколко години някой първо е убил това момче в Бурос, а сега е посегнал на Марит Каспершен от Танумсхеде – скептично обобщи Йоста. – Теорията ти не ми се струва стабилно подплатена. Каква е връзката между двете жертви?

Патрик разбираше причините за съмненията на Йоста, но въпреки това се ядоса. Интуицията му подсказваше, че между случаите има връзка и непременно трябва да ги разследват паралелно.

– Точно това е въпросът – каза Патрик. – Мисля да се опитаме да запишем и малкото, което знаем. Дано заедно открием правилната посока.

Той свали капачката на маркера в ръката си и прокара вертикална линия точно през средата на листа. Над едната колона написа „Марит“, над другата – „Расмус“.

– И така: какво знаем за двете жертви? Или по-добре първо да обобщим наличната информация за Марит, защото всъщност единствен аз от тук присъстващите имах възможност да прегледам материалите по случая „Расмус Улсон“. По-късно ще раздам копия на всички – додаде той.

– Четирийсет и три годишна – започна Мартин. – Живеела е с партньорката си на семейни начала, има петнайсетгодишна дъщеря, работи като частен предприемач.

Патрик записа всичко казано от Мартин и се обърна в очакване на още предложения.

– Въздържателка – добави Йоста и за миг по лицето му се изписа интерес.

Патрик го посочи одобрително с маркера и написа „въздържателка“ с големи букви. После попълни съответната информация в графата „Расмус“: трийсет и една годишен, ерген, няма деца, работел е в зоомагазин, въздържател.

– Интересно – кимна Мелберг със скръстени ръце.

– Друго?

– Марит е родена в Норвегия, разведена е, имала е сериозни разногласия с бившия си съпруг. Познатите ѝ я описват като отговорна и съвестна… – Хана разпери ръце, защото не се сещаше за нищо повече.

Патрик записа предложените от нея характеристики. Колонката под Марит се запълваше все повече и повече, докато под името на Расмус се мъдреше доста по-оскъдна информация. Патрик добави „съвестен“ и в неговата колонка, защото сметна, че показанията на близки и роднини, които прочете в докладите снощи, му дават пълно основание да го направи. След кратък размисъл написа „злополука?“ под името на Марит и „самоубийство?“ – под името на Расмус. Колегите му мълчаха – толкова успяха да изсмучат от пръстите си.

– И така, става дума за две жертви, убити по един и същ необичаен начин. Двамата са на различна възраст, от различен пол, с различни професии, различно семейно положение. На пръв поглед нямат нищо общо, освен непоносимостта си към алкохола.

– И двамата са въздържатели. За мен тази дума има донякъде религиозен подтекст – сподели Аника. – Доколкото разбирам обаче, Марит не е била вярваща.

– Трябва да разберем как Расмус е обяснявал въздържането си от спиртни напитки. Тъй като това е единственото общо нещо помежду им, нямаме друг избор, освен да започнем оттам. Мисля с Мартин да поговорим с майката на Расмус, а вие двамата, Йоста и Хана, да разпитате по-подробно партньорката на Марит и бившия ѝ съпруг. Нужно е да разберете колкото е възможно повече за отказа ѝ да консумира алкохол. Какви са причините; дали е членувала в някаква организация? Сещате се. Попитайте и дали случайно не е живяла в Бурос. Интересува ни каква може да е връзката между Марит и трийсет и една годишен необвързан млад мъж.

Йоста погледа изморено Хана:

– Съгласна ли си да отидем още днес следобед?

– Да, разбира се – отвърна тя. Не изглеждаше никак въодушевена от поставената задача.

– Кое не ви хареса в разпределението на работните задължения? – ядосано попита Патрик, но веднага съжали за хапливия си тон. Умората го правеше силно раздразнителен.

– Няма проблем – увери го нервно Хана, преди да е успял да заглади грешката си. – Просто ми се струва, че теорията ти малко издиша, и ми се иска да имаме повече основания да тръгнем по тази следа. Иначе рискуваме да се окаже погрешна. Разполагаме ли с достатъчно доказателства за безспорна връзка между двата случая? Да, Расмус и Марит са починали по сходен начин, но може да е съвсем случайно. Версията е неубедителна поради липса на факти, които да свържат двете жертви. Но това е само моето скромно мнение – разпери не съвсем скромно ръце тя.

– В такъв случай те съветвам да запазиш мнението си за себе си и да изпълняваш поставените ти задачи – отвърна Патрик със смразяващ глас, който изненада и самия него.

Докато излизаше от кабинета на Мелберг, усещаше изумени погледи в гърба си. Колегите му се изненадаха с право, защото той никога не си позволяваше да избухва така. Просто Хана улучи болното му място. Ами ако интуицията му наистина го заблуждава? И все пак дълбоко в себе си Патрик беше убеден, че двата случая са свързани. Трябваше само да открие по какъв начин.

– Така ли? – попита Кристина и отпи от чая си.

За учудване на снаха си тя обяви, че вече не пие кафе заради „стомахчето“, и придружи думите си с въздишка и леко потупване по диафрагмата. Откакто се познаваха, Ерика неведнъж бе виждала как свекърва ѝ поглъща огромни количества от ободряващата напитка и сега се питаше колко ли време ще издържи Кристина да спазва новия си режим. След като изслуша пространното ѝ обяснение колко чувствителен е стомахът ѝ, Ерика дискретно забели очи, за да покаже досадата си на Ана, докато Кристина отиде да си поиграе с внучката си. Досега Ерика и Патрик не знаеха Кристина да има проблеми със стомаха, но след като прочете статия по темата в едно списание, тя веднага си присвои описаните симптоми.

– Ти ли си съкровището на баба? Дааа, ти си съкровището на баба! Малкото ми мушмороченце! – бъбреше Кристина, а Мая я гледаше учудено.

Понякога на Ерика ѝ се струваше, че дъщеря ѝ е по-умна от баба си, но полагаше усилия да не се изпусне пред Патрик. Сякаш прочела мислите на снаха си, Кристина се обърна и я закова с поглед.

– А как върви… подготовката на сватбата? – попита тя с глас, съвсем различен от досегашното лигаво чуруликане пред детето.

Каза „сватбата“, но все едно питаше за кучешко изпражнение. След като ѝ стана ясно, че няма да ѝ поверят организацията, Кристина ставаше враждебна при всяко споменаване на предстоящото щастливо събитие.

– Благодаря, добре – отвърна Ерика и се усмихна с най-чаровната си усмивка, докато наум изреждаше най-грубите и цинични ругатни, които ѝ хрумваха. И моряк би завидял на богатия ѝ речник.

– Аха – недоволно промърмори Кристина.

Явно се бе надявала нещо да се е объркало.

Ана, която спокойно наблюдаваше отстрани разговора между сестра си и Кристина, реши да се притече на помощ:

– Всъщност се справяме отлично. Дори сме напред с графика, нали, Ерика?

Ерика кимна гордо, но вътрешно замени ругатните с голяма въпросителна. Напред с графика? Ана наистина прекали с измислиците. Но Ерика не издаде смущението си пред Кристина. Научила се бе да си представя свекърва си като акула: позволиш ли ѝ да надуши малко кръв, рано или късно ще си изгубиш ръката. Или крака.

– А музиката? – отчаяно попита Кристина и поднесе неохотно чая към устните си.

Ерика демонстративно отпи голяма глътка от силното кафе и разклати чашата, та ароматът да се разнесе из цялата стая.

– Ангажирахме група от Фелбака. Казват се „Гараж“ и са много добри музиканти.

– Аха – кисело кимна Кристина. – Значи, ще свирят само попмузика и ние, по-възрастните, ще трябва да си тръгнем по-рано.

Ана срита сестра си по кокалчетата и Ерика не посмя да я погледне, за да не прихне. Репликите на свекърва ѝ не бяха повод за веселие, но цялата ситуация изведнъж ѝ се стори ужасно комична.

– Надявам се, ще съставите внимателно списъка с гости. Няма да мога да се покажа сред хората, ако забравите леля Йоста и леля Рют.

– Така ли? – невинно отрони Ана. – Патрик сигурно много ги обича. Често ли им гостуваше като малък?

Кристина не очакваше толкова коварно нападение от тази посока и помълча няколко секунди, докато мобилизира войските си за контраатака.

– Ммм… не. Не може да се…

– Кога за последно ги е виждал? – прекъсна я Ана със същия невинен глас. – Не си спомням да ги е споменавал.

И погледна Кристина с любопитство в очакване на отговора ѝ. Кристина смръщи чело и се принуди да отстъпи:

– От последната им среща мина известно време. Тогава Патрик беше на… десет, мисля.

– В такъв случай предлагам вместо тях да поканим хора, с които Патрик е поддържал близки отношения през последните двайсет и седем години – отбеляза Ерика и едва се сдържа да не плесне ръката на сестра си – дай пет, Ана!

– Правете каквото искате – раздразнено отвърна Кристина, осъзнавайки, че тази точка от дневния ред вече е изгубена. Но срам за онзи, който се предава. След като отпи за пореден път от гадния чай, тя прикова поглед в Ерика и нанесе решаващия си удар:

– Надявам се поне, че Лота ще ти бъде шаферка!

Ерика отчаяно погледна Ана. Не очакваше такава атака срещу сватбените си планове. Дори не ѝ бе хрумвало да избере сестрата на Патрик за шаферка. Веднага бе отредила ролята на Ана. Помълча, докато обмисляше как да парира изненадващия ход на Кристина, но после реши да играе с открити карти:

– Ана ще ми бъде шаферка – спокойно заяви тя. – А другите подробности около церемонията смятам да запазя в тайна, за да бъдат изненада в сватбения ден.

С обидено изражение Кристина понечи да даде достоен отговор на снаха си, но забеляза металния проблясък в очите ѝ и се отказа.

– Е, исках само да помогна – промърмори тя. – Но щом не искате помощта ми…

Ерика не отговори. Усмихна се и отпи от кафето си.

* * *

Патрик спа по време на цялото пътуване до Бурос. След събитията през последните седмици се чувстваше изчерпан, а безсънната нощ над материалите по случая „Градениус“ го довърши. Когато се събуди, тъкмо влизаха в града. Тъй като спа с глава, опряна на прозореца, усети остра болка в тила. Разтри мястото със сгърчено лице, докато очите му се опитваха да свикнат със светлината.

– След пет минути пристигаме – обяви Мартин. – Преди малко говорих с Ева Улсон и тя ми обясни къде живее. Не е далеч.

– Добре – успя само да каже Патрик и се помъчи да си събере мислите.

Майката на Расмус Улсон посрещна с въодушевление молбата им да се отбият и да поговорят с нея.

– Най-после! – възкликна тя. – Най-после някой се вслуша в думите ми.

Патрик се надяваше да не я разочароват.

Указанията, който бе дала на Мартин по телефона, се оказаха много точни и двамата полицаи за броени минути стигнаха до жилищната сграда, където живееше госпожа Улсон. Звъннаха по домофонната уредба и тя веднага им отвори. Едва влезли в партера, чуха как на втория етаж се отваря врата. Качиха се. Посрещна ги дребна тъмнокоса жена. Представиха се и я последваха в дневната. Върху масата, постлана с плетена покривка, домакинята бе наредила малки изящни чашки за кафе, вероятно от най-хубавия ѝ сервиз, салфетки, десертни вилички, красива каничка с мляко и захарница със сребърна щипка. И приборите, и съдовете бяха извадени сякаш от кукленски сервиз – толкова крехки и мънички бяха. Госпожа Улсон бе сервирала и пет вида сладки върху порцеланов поднос със същия десен като чашките.

– Заповядайте, седнете – покани ги тя и посочи диван с калъф на дребни цветчета.

В апартамента цареше тишина. Тройните стъкла на прозорците успешно изолираха външния шум и в стаята се чуваше само тиктакането на стенния часовник – жълт и щедро орнаментиран. Патрик си спомни, че навремето баба му имаше същия.

– И двамата ли ще пиете кафе? Мога да сваря и чай.

Домакинята трескаво се мъчеше да им угоди. Патрик усети как сърцето му се сви. Навярно малцина прекрачваха прага на този дом…

– Ще пием кафе – усмихна се той.

Докато госпожа Улсон внимателно наливаше от тъмната течност в чашите им, на Патрик му мина през ума, че тя изглежда мъничка и крехка точно като сервиза. На ръст едва ли надвишаваше един и шейсет и изглеждаше да е между петдесет- и шейсетгодишна. Затрудняваше се да прецени точно възрастта ѝ, защото цялото ѝ същество носеше отпечатъка на застиналост и скръб. Сякаш времето за нея отдавна бе спряло.

– Скоро ще станат три години и половина от смъртта на Расмус – поясни тя, все едно прочела мислите му.

Погледът ѝ потърси снимките, наредени върху голям скрин до по-късата стена на дневната. Патрик позна мъжа от снимките в папката на Градениус. И все пак Расмус изглеждаше много различен на фотографиите в дома на майка си.

– Може ли да си взема сладка? – попита Мартин.

– Ама, разбира се, вземете си – кимна услужливо Ева и отмести очи от снимките.

Мартин протегна ръка към подноса, взе си няколко сладки и ги сложи върху чинията пред себе си. После погледна въпросително колегата си. Патрик си пое дълбоко въздух и се приготви за нелекия разговор.

– Както ви съобщих и по телефона, в момента проучваме внимателно причините за смъртта на Расмус.

– Разбирам – кимна Ева и в угасналите ѝ очи проблесна пламък. – Но друго не ми е ясно: защо полицията – от Танумсхеде, нали? – разглежда случая, а не управлението в Бурос?

– По принцип случаят е от компетентността на тукашната полиция, но разследването е прекратено. Ние обаче открихме връзка между смъртта на Расмус и случай от нашия район.

– Друг случай? – изненада се Ева и остави чашата с кафе, без да отпие.

– Нямам право да се впускам в подробности – обясни Патрик. – Но ще ни помогнете много, ако ни разкажете какво точно се случи с Расмус.

– Добре… – колебливо кимна тя.

Патрик усети, че макар да се радва, задето полицаите подновяват разследването, Ева Улсон изпитва ужас пред необходимостта да се върне към мъчителните си спомни. Затова реши да не я пришпорва, а да я остави сама да прецени кога да започне. След няколко минути жената подхвана с леко потреперващ глас:

– Случи се на втори октомври преди три години. Тогава Расмус… живееше при мен. Не можеше сам да се грижи за домакинството си. Всеки ден ходеше на работа. Излизаше от къщи в осем. На работното си място се чувстваше отлично. Беше там от осем години. Колегите му се държаха чудесно с него. – Спомените извикаха усмивка на лицето ѝ. – Прибираше се в три следобед. Не закъсняваше с повече от десет минути. Никога. Затова… – сълзите я задавиха, но тя се взе в ръце, – …затова, когато мина четири и още го нямаше, разбрах, че му се е случило нещо. Веднага се обадих в полицията, но те не ми обърнаха внимание. Казаха ми, че е голям човек и скоро ще се прибере. Нямали достатъчно основания да го обявят за изчезнал. Точно така се изразиха: нямаме достатъчно основания. Какво по-сериозно основание от майчината интуиция? – усмихна се горчиво тя.

– В каква… – Мартин се колебаеше как да се изрази, – …в каква степен Расмус можеше самостоятелно да контролира ежедневието си?

– Интересува ви колко изостанал беше в развитието си, нали? – попита директно Ева и Мартин кимна, макар и неохотно. – В началото си беше съвсем нормално момче. В училище получаваше отлични оценки по повечето предмети, помагаше ми много в домакинството. От самото му раждане сме само двамата – уточни тя и устните ѝ се разтеглиха в усмивка, която преливаше от любов и печал. Патрик не издържаше да гледа страданието на тази жена. – На осемнайсет години претърпя автомобилна катастрофа и оттогава… много се промени. Получи тежка мозъчна травма и така и не се възстанови напълно. Не можеше да се грижи за себе си, да загърби случилото се, да заживее самостоятелно като повечето си връстници. Остана да живее при мен и двамата си изградихме наша хармония. И аз, и Расмус се чувствахме сравнително добре в това съжителство. Синът ми имаше своите тежки моменти, но заедно успявахме да ги преодолеем.

– И тези кризи на Расмус са една от основните причини полицията да прекрати разследването и да обяви смъртта му за самоубийство, нали?

– Да. Две години след злополуката Расмус направи опит да посегне на живота си. Беше осъзнал, че се е променил безвъзвратно и никога няма да се възстанови напълно. Но, за щастие, го намерих навреме и той ми обеща това да не се повтори никога повече. Убедена съм, че синът ми спази дадената дума.

Тя погледна за няколко секунди първо Патрик, после Мартин.

– А какво стана после – в деня, когато са открили тялото му? – попита Патрик и се пресегна да си вземе фъстъчена бисквитка. Коремът му започна да къркори недоволно – с Мартин бяха пропуснали обяда, но Патрик реши да залъже глада си с нещо сладко.

– Позвъниха на вратата малко след осем. Още щом ги видях, разбрах за какво са дошли. – Ева избърса дискретно сълзата, потекла по бузата ѝ. – Съобщиха ми, че са намерили Расмус. Бил скочил от мост. Беше просто… абсурдно. Синът ми никога не би го направил. Полицаите ми казаха, че миришел силно на алкохол. Не може да е вярно, казах им. Расмус не близваше алкохол. След злополуката лекарите му забраниха. Опитах се да ги убедя, че грешат, но изобщо не ми обърнаха внимание. – Тя сведе глава и избърса още една сълза. – След известно време прекратиха разследването със заключението, се Расмус се е самоубил. От време на време се обаждам на инспектор Градениус, за да му напомням за случая. Имах чувството, че той донякъде ми вярва. А ето че сега се появихте и вие…

– Да – замислено кимна Патрик. – Ето че се появихме и ние…

Неведнъж се бе сблъсквал с отказа на хората да приемат, че техен близък е посегнал на живота си. Те често търсят друго обяснение за смъртта му. Струва им се невъзможно обичаният от тях човек доброволно да е избрал да ги изостави и да им причини такава мъка. И все пак вътрешно тези хора осъзнават реалността. В този случай обаче Патрик беше склонен да се довери на преценката на Ева. Разказът ѝ събуждаше същите въпроси като смъртта на Марит и убеждението на Патрик, че между двата случая има връзка, се затвърждаваше все повече.

– Запазили ли сте стаята му в същия вид? – попита импулсивно той.

– Разбира се – отвърна Ева и стана, признателна, задето прекъснаха тежкия разговор. – Вътре всичко е непокътнато. Може да ви се стори… сантиментално, но само това ми остана от Расмус. Често влизам в стаята му, присядам на леглото и му говоря. Разказвам му как е минал денят ми, какво е времето, какво се случва по света… Като някоя изкуфяла бабичка, нали? – засмя се тя и лицето ѝ се разведри за миг.

„Като млада трябва да е била много симпатична – помисли си Патрик. – Не красива, а по-скоро чаровна.“ Минавайки през коридора, видя снимка, която потвърди предположението му: младата Ева с бебе на ръце. Лицето ѝ сияеше от щастие, въпреки че навярно ѝ е било много трудно да гледа детето си сама. Особено през онези години.

– Заповядайте – Ева отвори вратата в дъното на коридора.

Стаята на Расмус изглеждаше чиста и подредена като целия апартамент, но се виждаше, че той е оставил отпечатъка си върху обзавеждането.

– Обичаше животни – обясни гордо Ева и седна на леглото.

– Личи си – засмя се Патрик.

Навсякъде по стените бяха залепени плакати на животни. Върху възглавниците и кувертюрата на леглото му се мъдреха щамповани животни, а големият килим на пода изобразяваше тигър.

– Расмус мечтаеше да работи в зоопарк. Всички деца на неговата възраст искаха да станат пожарникари или астронавти, а Расмус – да се грижи за животни. Мислех, че това желание ще отмине с възрастта, но той беше неотклонно решен да го осъществи. После… – гласът ѝ се изгуби, тя се прокашля и поглади кувертюрата с длан. – След злополуката Расмус продължи да проявява интерес към животните. Предложението да работи в зоомагазина дойде като… дар от Бога. Синът ми обожаваше работата си и беше много старателен. Хранеше животните и се грижеше клетките и аквариумите да са чисти. Справяше се безупречно.

– Може ли да поразгледаме стаята? – попита внимателно Патрик.

– Разбира се – Ева стана и се приготви да излезе. – Гледайте колкото искате, питайте ме каквото ви хрумне, стига да разберете истината, та двамата с Расмус да намерим покой.

Тя излезе. Патрик и Мартин се спогледаха мълчаливо. В случая думите бяха излишни. И двамата усещаха каква огромна отговорност лежи върху плещите им. Не искаха да разочароват Ева Улсон, но и не можеха да ѝ обещаят, че усилията им ще дадат резултат. При всички случаи нямаше да щадят сили.

– Аз ще прегледам бюрото, а ти поеми гардеробите – нареди Патрик и издърпа най-горното чекмедже.

– Започвам – кимна Мартин. – Нещо конкретно ли търсим?

– Често казано, нямам представа. Трябва ни не-що – все едно какво, – което да доказва евентуална връзка между Расмус и Марит.

– Добре – въздъхна Мартин.

От опит знаеше колко трудно е да откриеш определен предмет, а настоящата задача да търси, без да знае какво, граничеше с абсурда.

В продължение на час внимателно прегледаха всичко в стаята. Нищо не събуди интереса им. Абсолютно нищо. Унили, двамата застанаха на прага на кухнята, където Ева миеше съдове.

– Благодарим ви, задето ни позволихте да огледаме стаята на Расмус.

– За нищо – кимна тя и ги погледна с надежда. – Открихте ли нещо?

По красноречивото им мълчание веднага се досети за отговора и лицето ѝ помръкна.

– Целта ни е открием връзка между Расмус и жертвата в Танумсхеде: Марит Каспершен. Името говори ли ви нещо? Възможно ли е Расмус да се е познавал с нея?

Ева се замисли, но после бавно поклати глава.

– Не ми се вярва. Не съм чувала това име.

– Засега единственото общо нещо, което сме открили помежду им, е въздържането от спиртни напитки. Също като Расмус Марит не е близвала алкохол, но в кръвта ѝ е открито огромно количество. Синът ви членувал ли е в сдружение на въздържателите или нещо подобно? – попита Мартин.

– Не – поклати глава Ева и след известно колебание повтори: – не.

– Добре. Благодарим ви. Сигурно пак ще се свържем с вас, защото ще възникват нови въпроси.

– Обаждайте се, когато пожелаете – ако ще да е посред нощ. Веднага ще се отзова – увери ги тя.

На Патрик му се прииска да прегърне силно тази дребна женица със скръбни, топли кафяви очи. Неочаквано тя ги спря на прага:

– Почакайте. Има нещо, което може би ще ви свърши работа.

Обърна се и влезе в спалнята си. След миг се върна.

– Това е раницата на Расмус. Навън не я сваляше от гърба си. Носел я е и когато… – гласът ѝ изневери. – От полицията ми я върнаха опакована в найлонов плик. Още не съм събрала смелост да я отворя. – Ева подаде прозрачния плик на Патрик. – Вземете я и я отворете. Може да ви послужи.

Патрик изчака вратата да се затвори и огледа плика с раницата. Беше я видял на снимките от местопроизшествието. Ала на тях не се виждаха тъмните петна по плата. Петна от кръв, вероятно от кръвта на Расмус.

Докато разговаряше по телефона, Тина разлистваше нетърпеливо тетрадката.

– Тук е, да. Колко ще платите? Само толкова? – Тя смръщи разочаровано вежди. – Материалът е суперяк. Ще предизвикате голям фурор. Тогава ще го продам на друго издание. Добре, десет хиляди ме уреждат. Утре мога да ви го предоставя. Но дотогава искам да сте превели парите на сметката ми, иначе няма да стане.

Тина хлопна доволно капачето на мобилния си телефон. Отдалечи се от читалището, седна на един камък и се зачете. Така и не успя да опознае Барби. Всъщност не бе имала и желание. Тина потръпна леко при мисълта, че влиза в главата ѝ чак след смъртта ѝ. Отгърна следващата страница в дневника, жадно поглъщайки всяка дума. Вече си представяше как откъс от написаното се появява в жълтия вестник, с който се уговори, а най-важните изречения са подчертани. Докато четеше дневника, най-много я изуми, че Барби не е била толкова тъпа, за колкото я мислеше. Добре формулираните ѝ впечатления и мисли впрочем говореха за проницателен ум. Тина изведнъж се намръщи, защото стигна до частта, която я подтикна да продаде дневника на медиите – след като откъсне въпросната страница, разбира се:

* * *

Днес слушах Тина да репетира парчето си. Довечера ще го изпълни в читалището. Бедничката! Изобщо не си дава сметка колко ужасно звучи. Питам се как е възможно да пееш толкова фалшиво, но вътрешно да си убеден, че се справяш отлично. Но нали всъщност на това се основава цялата концепция на „Музикалния идол“. Тина едва ли е изключение. Доколкото разбирам, майка ѝ ѝ е втълпила, че може да стане певица. Тази жена явно е музикален инвалид. Не намирам друго обяснение. Ала сърце не ми дава да го кажа на Тина. Затова се преструвам, че очаквам изпълнението ѝ с нетърпение, макар да си давам сметка каква мечешка услуга ѝ правя. Говоря с нея за музикалната кариера, за бъдещите ѝ успехи, концерти, турнета. Но същевременно се чувствам ужасно, защото я лъжа право в очите. Колко ми е жал за нея!

Тина гневно отскубна листа и го накъса на малки парченца. Проклета глупачка! Изпари се и малкото тъга, която Тина бе изпитвала след смъртта на Барби. Тази патка си получи заслуженото! Сама не знае какви ги говори. Тина смачка хартиените късчета с тока на обувката си. После разтвори дневника на мястото, което я бе озадачило. В самото начало – няколко дни след пристигането им в Танум – Барби бе написала следното:

Струва ми се познат. Не знам откъде. Мозъкът ми завира от усилие да изровя някакъв спомен от паметта си. Сама не знам кое у него ми напомня за нещо познато: движенията му, дикцията му? Някъде съм срещала човек като него, но къде? Усещам как тревогата ми нараства. Сякаш нещо в стомаха ми се гърчи и не мога да го спра, преди да постигна яснота.

Напоследък много мисля за татко. Не знам защо. Мислех, че отдавна съм изтласкала тези спомени, защото ми причиняват болка. Страдам, когато си спомням усмивката му, когато чувам плътния му глас и усещам как пръстите му докосват челото ми и внимателно приглаждат назад косите ми, за да ме целуне за лека нощ. Всяка вечер. Целувка по челото и по върха на носа. Сега си спомням всичко това – за пръв път от толкова много години. Поглеждам се отстрани. Осъзнавам какво съм направила със себе си; в какво позволих да ме превърнат. Представям си как би ме погледнал татко днес. Виждам объркването и разочарованието в очите му. Неговата Лилемур е толкова далече, скрита дълбоко под тревога, перхидрол, страх и силикон. Облякох се в маскараден костюм, за да се скрия и татковите очи да не могат да ме намерят и видят. Не можех да понеса спомена как ме гледаше; как дълги години двамата живяхме щастливо и спокойно. Единственият начин да преодолея студа, който ме вцепени, беше да забравя топлината. Но сега пак я усещам. Спомням си и чувствителността ми се възвръща. Някой ме зове. Татко се опитва да ми каже нещо. Да можех да разбера какво! Свързано е с него. В това съм абсолютно сигурна.

Тина прочете откъса няколко пъти. Какви ги говореше Барби? Нима бе познала някого тук, в Танум? Дневникът успя да разпали любопитството ѝ. Тя преметна дългата си тъмна коса над едното си рамо, запали цигара и дръпна с наслада няколко пъти от нея, докато продължаваше да разлиства дневника. Останалата част не представляваше интерес: Барби описваше впечатлението си от участниците в предаването, споделяше мисли за бъдещето и признаваше, че обстановката в читалището започна да ѝ дотяга – както впрочем и на всички участници. За миг на Тина ѝ хрумна, че навярно информацията в дневника би била полезна за полицията, но после погледът ѝ падна върху късчетата хартия и тя отхвърли тази възможност. Ще си достави удоволствието да види как откровенията на Барби ще цъфнат върху страниците на вестника. Точно това заслужават фалшиви лицемерки като нея!

Тина забеляза, че към нея се приближава Уфе – сигурно да я муфти за цигари. Тя бързо прибра дневника под якето си и се престори, че скучае. Откритието си беше нейно и тя нямаше никакво намерение да го споделя с когото и да било.

3

Копнежът по света навън се засилваше неимоверно. Понякога тя ги пускаше да поиграят на тревата, но само за малко. И винаги с изплашен израз в очите, който го караше непрекъснато да се озърта от страх. Беше ги предупредила, че навън дебнат чудовища и единствена тя може да ги предпази от тях.

Ала въпреки страха си той се чувстваше прек-расно навън. Усещаше как слънцето нагрява кожата му, а тревата гъделичка петите му. Със сестра му полудяваха от въодушевление и понякога дори тя не успяваше да сдържи смеха си, докато ги гледаше как подскачат наоколо. Веднъж тя дори игра на гоненица с тях и заедно се търкаляха по ливадата. В този миг той изпита истинско, неподправено щастие. Ала шумът на приближаващ се автомобил я стресна, тя скочи и с ужасèн поглед им кресна да се прибират. Бързо, бързо, тичайте вкъщи! Подгонени от безимената паника, двамата със сестра му хукнаха в къщата и се скриха в стаята си. Тя влетя след тях и заключи всички врати. После тримата дълго трепериха скупчени върху пода, плътно един до друг. Тя непрекъснато ги уверяваше, че няма да позволи на никого да ги отвлече или нарани.

Той ѝ вярваше. Беше ѝ благодарен, задето ги закриля и бди зорко над безопасността им, ала мислите му бягаха навън, към слънцето, към тревата под нозете му. Към свободата.

* * *

Докато вървяха към жилището на Шещин, Йоста наблюдаваше скришом Хана. Даваше си сметка, че за краткото им познанство тя успя да го очарова. Йоста не гледаше на младата си колежка с перверзните помисли на застаряващ мъж, а с бащинска нежност. Същевременно Хана много му напомняше на покойната му съпруга – синеока, руса, дребна, но силна. За Йоста беше очевидно, че разговорите с близки не са сред любимите служебни задължения на Хана. С крайчеца на окото си гледаше как челюстите ѝ периодично се стягат. Идеше му да сложи утешително ръка върху рамото ѝ, но нещо му подсказа, че Хана ще се подразни от жеста му. Йоста не искаше да я ядосва.

Погрижиха се да предупредят Шещин за посещението си и когато им отвори, тя бе успяла да си вземе душ. По лицето ѝ без следа от грим бе изписано примирение, което се появява у опечалените след преминаването на първоначалния шок от смъртта на техния близък. Тогава вече нищо не притъпява болката и скръбта им, защото започват да осъзнават непоп-равимостта на случилото се в цялата му жестокост.

– Влезте – покани ги тя.

По зеленикавия оттенък на кожата ѝ Йоста прецени, че през последните седмици Шещин изобщо не е излизала навън.

Седнаха до кухненската маса. Хана продължаваше да излъчва напрежение. Въпреки изрядната чистота въздухът в апартамента се усещаше застоял и това потвърди предположението на Йоста. Той се питаше дали някой близък носи храна на Шещин, щом тя не излиза. Сякаш в отговор на негласно зададения му въпрос Марит отвори хладилника да извади мляко за кафето и той успя да хвърли бегъл поглед към рафтовете – оказаха се препълнени. Шещин сервира на посетителите си и пресни кифлички. Очевидно някой ѝ помагаше с покупките.

– Нещо ново? – попита вяло тя.

Личеше си, че задава въпроса по задължение. Липсата на интерес към разследването също се дължеше на внезапното осъзнаване колко жестока е действителността. Марит си бе отишла завинаги и в момента тази мисъл надделяваше над потребността да получи обяснение за кончината ѝ. Ала четирийсетте години служба зад гърба му бяха убедили Йоста колко различно реагират хората в такива тежки житейски ситуации. За някои добиването на яснота как и защо е починал близкият им човек ставаше по-важно от всичко, но в повечето случаи това се оказваше просто механизъм, чрез който да отложат необходимостта от осъзнаване и приемане на фактите. Случваше се близките на покойника години наред да отказват да приемат случилото се – чак до собствената им смърт. Шещин не беше от този тип хора. Тя се сблъска очи в очи с кончината на Марит и този сблъсък изсмука цялата ѝ сила и енергия. С бавни движения тя наля кафе от каната.

– Извинете ме. Не съобразих, че може да искате чай – смути се тя.

Йоста и Хана поклатиха отрицателно глава.

– Появиха се нови обстоятелства около разследването – отговори Йоста след няколко минути и пак млъкна, защото се колебаеше каква част от информацията да сподели с нея.

– Открихме връзка с друго убийство в Бурос – обясни Хана.

– В Бурос ли? – повтори Шещин и за пръв път, откакто влязоха, в очите ѝ се появи интерес. – Не… не разбирам. Как така в Бурос?

– И ние все още сме скептично настроени към тази версия – призна Йоста и си взе кифличка. – Точно затова сме тук: да ви питаме дали вие се сещате за нещо, което би могло да осветли връзката между Марит и жертвата в Бурос.

– Какво… кой… – Шещин местеше трескаво пог-лед и нервно приглади косата зад дясното си ухо.

– Жертвата е трийсет и една годишен мъж на име Расмус Улсон. Починал е преди три години и половина.

– Открили ли са убиеца?

Йоста и Хана се спогледаха.

– Не. Местната полиция е работила само по версия за самоубийство. Не са открили данни за насилствена смърт, пък и мъжът е имал немалко причини за подобно фатално решение… – той разпери красноречиво ръце.

– Марит никога не е живяла в Бурос – или поне доколкото ми е известно. Ще трябва да попитате и Ула.

– Разбира се – увери я Хана. – Но не ви ли хрумва откъде може двамата да са се познавали? Непосредствено… – тя се подвоуми, – …непосредствено преди смъртта си и Расмус, и Марит са погълнали огромно количество алкохол, въпреки че в ежедневието си не са консумирали спиртни напитки. Знаете ли дали Марит е членувала в сдружение на въздържателите или в някаква религиозна общност например?

Шещин се засмя и лицето ѝ възвърна нормалния си цвят.

– Марит? В религиозна общност? В никакъв случай. Щеше да ми каже. На Коледа имаме традиция да ходим на празничната литургия, но иначе Марит не стъпва в църква. С нея споделяхме еднакви възгледи за религията: не спазваме съвестно ритуали, но все пак сме запазили по детски наивната си вяра, че има нещо отвъд този свят. В момента повече от всякога се надявам това да е истина – добави тихо тя.

Хана и Йоста мълчаха. Хана гледаше надолу и на Йоста му се стори, че в очите ѝ проблесна сълза. Разбираше как се чувства младата му колежка, макар от години да не бе плакал в присъствието на опечалени. Но двамата бяха дошли тук по работа и той деликатно се върна към темата:

– И името Расмус Улсон не ви говори нищо, така ли?

– Не, нито познавам, нито съм чувала за такъв човек – поклати глава Шещин и обгърна с длани чашата си.

– В такъв случай днес няма да стигнем далеч. Ще се срещнем и с Ула, разбира се. Ако ви хрумне нещо, свържете се с нас.

Йоста стана. Хана последва примера му с видимо облекчение.

– Добре – кимна Шещин. – Ще ви звънна.

Не стана да ги изпрати.

На вратата Йоста не се стърпя, обърна се и я по-съветва:

– Поразходете се, Шещин. Навън времето е чудесно. Излезте да подишате чист въздух.

– Звучите точно като Софи – поусмихна се тя. – Прав сте. Ще гледам следобед да се поразходя.

– Радвам се – отвърна Йоста и затвори вратата.

Без да го поглежда, Хана избърза няколко крачки напред.

* * *

Патрик внимателно сложи плика с раницата на бюрото си. За всеки случай си сложи ръкавици. Колегите му от Бурос положително бяха прегледали старателно съдържанието ѝ, преди да я върнат на госпожа Улсон, и Патрик спокойно можеше да пропусне мерките за обезопасяване на доказателствен материал, но го отвращаваше мисълта да пипа засъхналата по плата кръв с голи ръце.

– Бедната женица! – отбеляза Мартин, докато наблюдаваше действията на колегата си. – Явно е ужасно самотна.

– Да, навярно освен сина си няма други близки – въздъхна Патрик и внимателно отвори ципа.

– Не ѝ е било никак лесно да роди и отгледа дете съвсем сама. Тъкмо го е отгледала, и синът ѝ претърпял злополука, а после… – Мартин се поколеба – ...станал жертва на убийство.

– Освен това никой не ѝ е повярвал, че Расмус не е посегнал на живота си – допълни Патрик, докато ровеше в раницата.

Извади устройство, което в неговия речник фигурираше като „уокмен“. Предполагаше, че това название говори доста красноречиво за възрастта му и за слабия му интерес към развитието на съвременната електроника. Отдавна тези устройства имаха ново име, но Патрик не се сещаше как да нарече малкото музикално апаратче със слушалки. Съмняваше се, че е изправно. След падането от моста явно бе претърпяло сериозно сътресение, защото, когато Патрик го вдигна, отвътре се чу дрънчене, което не предвещаваше нищо добро.

– От колко метра е паднал? – поинтересува се Мартин, издърпа стол и седна до бюрото.

– От десет – отвърна Патрик и продължи да вади предмети от раницата със съсредоточено изражение.

– Ужас! – Лицето на Мартин се сгърчи болезнено. – Гледката едва ли е била приятна.

– Едва ли – потвърди лаконично Патрик.

Пред очите му пробяга окървавеното тяло от снимките, които бе разгледал, и той побърза да смени темата.

– Малко се притеснявам дали ще смогнем да водим паралелно две следствия.

– Разбирам. Знам какво си мислиш: допуснахме грешка, като под натиска на медиите занемарихме разследването на смъртта на Марит. Донякъде си прав, но станалото – станало. Вече нищо не можем да нап-равим, освен да разпределим по-разумно силите си.

– Така е – съгласи се Патрик, извади портфейла на Расмус и го сложи на бюрото си. – И все пак ми е трудно да се освободя от мисълта, че трябваше да постъпим другояче. Освен това нямам представа каква да е следващата ни стъпка по случая „Лилемур Першон“.

– Поправи ме, ако греша, но доколкото знам, разполагаме само с две важни следи: кучешката козина и видеозаписите от предаването.

Патрик разтвори портфейла и започна да преглежда съдържанието му.

– Не грешиш. Кучешките косми са много интересна следа и трябва непременно да проверим къде ще ни отведе. Според Педершен става дума за много рядко срещана порода. Сигурно собствениците на такива кучета се обединяват в клуб или в киноложко дружество и ако потърсим съдействие, вероятно ще открием стопанина на въпросното куче. Все пак в цяла Швеция живеят само двеста екземпляра.

– Звучи логично. Искаш ли да се заема?

– Не, мислех да възложа тази задача на Мелберг, за да съм сигурен, че ще бъде свършена качествено.

Мартин го изгледа сърдито и Патрик избухна в смях.

– Ти ще се заемеш, разбира се!

– Ха-ха, много смешно – кисело отвърна Мартин, а после се надвеси над бюрото: – Какво откри в портфейла?

– Нищо особено. Две банкноти от двайсет крони и една от десет, документ за самоличност и листче с домашния му адрес и телефонния номер на майка му.

– Друго?

– Нищо… А, чакай малко… – Патрик се усмихна. – Носел е и снимка, на която е с майка си.

Той я показа на Мартин: младият Расмус и Ева се усмихваха широко към обектива. Младежът се извисяваше с две глави над майка си и в начина, по който бе обгърнал раменете ѝ с ръка, личеше желание да я защити. Явно снимката бе правена преди катастрофата. После майка и син бяха разменили ролите си. Ева бе станала негова закрилница. Патрик внимателно прибра снимката в портфейла.

– Като се замисля колко самотни хора има по света… – Мартин се загледа някъде в далечината.

– Така е. Кого имаш предвид?

– Ами… Ева Улсон например. И Лилемур Першон. Само си представи какво е да нямаш нито един близък, който да скърби след смъртта ти. И двамата ѝ родители са мъртви. Няма други роднини, на които да съобщим за кончината ѝ. След себе си ще остави единствено няколко стотин телевизионни часа, които ще събират прах в някой архив.

– Ако живееше по-наблизо, щях да отида на опелото – прошепна Патрик. – Нито един човек не заслужава да го погребат без опечалени. Но доколкото разбрах, траурната церемония ще се състои в Ескилстуна, а нямам възможност да пътувам дотам.

Помълчаха известно време. Пред очите им се заизнизваха картини: гробищните служители спускат ковчега в земята; никой не е дошъл да се сбогува с Лилемур. Неописуемо тежка гледка.

– Намерих бележник! – извика неочаквано Патрик.

Показа на Мартин дебела черна тетрадка с позлатени ръбове. Изглеждаше много добре запазена, с чисти и гладки корици.

– Какво пише вътре? – полюбопитства Мартин.

Патрик разлисти гъсто изписаните страници.

– Записвал си е от какво се нуждаят животните в магазина… „Херкулес – пелети три пъти дневно, да се осигурява непрекъснато наличието на прясна вода, клетката да се почиства всеки ден. Гюдрюн – по една мишка седмично, терариумът да се почиства веднъж седмично.“

– Херкулес явно е зайче или морско свинче, а Гюдрюн – змия – усмихна се Мартин.

– Расмус явно е изпълнявал много съвестно задълженията си – както каза и майка му.

Патрик продължи да разгръща бележника. Освен записки за животните нямаше нищо друго.

– Това е всичко – обобщи той.

– Не съм и очаквал да направим грандиозно откритие, което да даде тласък на разследването – въздъхна Мартин. – Нали колегите от Бурос вече са прегледали съдържанието на раницата. Но, честно казано, се надявах да са пропуснали нещо.

Патрик внимателно прибра бележника в раницата и някакъв звук го сепна.

– Чакай малко! Има още нещо.

Той извади бележника, остави го на бюрото и бръкна в раницата. Когато ръката му се показа навън, двамата с Мартин се спогледаха смаяни. Изобщо не бяха очаквали сред вещите на Расмус да се натъкнат на подобна находка. Тя обаче доказваше безспорната връзка между неговата смърт и смъртта на Марит.

Когато Йоста се свърза с Ула по мобилния му телефон, бившият съпруг на Марит не скри недоволството си от обаждането. Сварвали го на работа и предпочитал да отложат разговора. Йоста, който определено не беше в най-великодушното си настроение, се ядоса на високомерния тон на Ула и му нареди строго да ги изчака в офиса си, защото до половин час ще бъдат при него. Ула промърмори нещо за „държавната власт“ на напевния си шведски с норвежки акцент, но, за щастие, прояви благоразумието да не възразява повече.

Настроението на Хана не се беше подобрило и Йоста се питаше какво става с нея, докато пътуваха към Фелбака. Предполагаше, че се е сдърпала с мъжа си, но не бяха достатъчно близки да я попита. Надяваше се да не е нещо сериозно. Пък и на нея явно не ѝ се говореше. Затова Йоста предпочете да не я притеснява с въпросите си. Когато подминаха голф игрището до Анрос, тя надзърна през прозореца и попита:

– Това игрище добро ли е?

За Йоста тази своеобразна лула на мира беше повече от добре дошла.

– И още как! Седмата дупка е особено предизвикателство. Веднъж тук дори успях да запиша hole-in-one14, но не на седмата дупка.

14 При hole-in-one играчът печели, като вкарва топката в дупката с един-единствен удар. – Б. пр.

– Колкото и да не разбирам от голф, знам, че hole-in-one е нещо хубаво – усмихна се Хана за пръв път през днешния ден. – Не отпразнувахте ли победата с чаша шампанско в клуба? Нали така се полага?

– Да, разбира се – увери я Йоста и лицето му засия при спомена за победата. – Получи се страхотно празненство. Не съм присъствал на по-хубаво.

– Значи, едва ли ще преувелича, ако кажа, че си пипнал вируса, наречен „голф“ – засмя се Хана.

Йоста я погледна и се усмихна, но бързо отмести поглед, защото се налагаше да шофира внимателно по стесняващото се платно покрай Мьорхулт.

– Всъщност това е единствената радост в живота ми – призна той и усмивката му угасна.

– Разбрах, че си вдовец. Нямате ли деца?

– Нямаме – лаконично отвърна той.

Не му се говореше на тази тема. Не искаше за пореден път да си спомня за момченцето, което сега щеше да е голям мъж, ако беше оцеляло след раждането. Хана не го попита нищо друго и двамата продължиха да пътуват мълчаливо. Пред офиса на „Инвентинг“ слязоха от колата, сподиряни от любопитни погледи. На вратата ги посрещна Ула, силно изнервен.

– Дано да идвате по неотложен въпрос, защото си позволявате да смущавате работния ми процес и да ме дискредитирате пред колегите ми. За посещението ви ще се говори седмици наред.

Йоста разбра намека му отлично. С Хана спокойно можеха да изчакат няколко часа и да посетят Ула в дома му, но поведението на Ула провокираше Йоста да му прави напук. Полицаят осъзнаваше колко дребнаво и непрофесионално се държи, ала се чувстваше безсилен да прояви толерантност към такъв човек.

– Ще говорим в кабинета ми – процеди през зъби Ула.

Йоста не се изненада от обстановката вътре, защото Патрик и Мартин му разказаха за маниакалната педантичност на Ула. Хана обаче беше пропуснала тази информация и повдигна удивено вежди. Бюрото беше лъснато до стерилност. Върху блестящата му повърхност не се виждаше нито химикалка, нито дори кламер. Точно в средата му стоеше зелена подложка за писане. Нищо повече. До едната стена в кабинета стоеше библиотечен шкаф. Върху рафтовете му плътно една до друга бяха наредени папки с грижливо надписани етикети. Нито една не се подаваше по-напред от останалите. Бяха подравнени по конец.

– Заповядайте – покани ги Ула и посочи столовете за посетители, а той седна зад бюрото и подпря лакти върху него.

Йоста се запита дали по сакото на Ула няма да останат лъскави петна от огромното количество вакса, нанесено върху бюрото. Човек можеше да се огледа в ослепително блестящата му повърхност.

– За какво става дума?

– Проверяваме евентуална връзка между смъртта на бившата ви съпруга и друго убийство.

– Друго убийство ли? – За миг маската на спокойствие върху лицето на Ула се пропука, но след секунда той отново си възвърна самообладанието. – За кой случай говорите? За смъртта на онази силиконка?

– Имате предвид Лилемур Першон, нали? – поправи го Хана, а изражението ѝ недвусмислено показваше какво мисли за пренебрежителния епитет, който използва Ула за починалото момиче.

– Да, да – махна с ръка той, за да покаже, че му е безразлично какво мисли Хана за словесния му подбор.

На Йоста му се прииска най-после да постави този тип на мястото му или просто да извади ключовете си и да надраска с огромно удоволствие лъскавото му бюро. Беше готов на всичко – само и само да разклати основите на задушаващо подредения му свят.

– Не говорим за убийството на Лилемур – поясни той с вледеняващ той. – Става дума за случай в Бурос. Убитият се казва Расмус Улсон. Името звучи ли ви познато?

По лицето на Ула се изписа неподправено удивление. Но Йоста се беше научил да не съди по изражението на разпитвания. Неведнъж по време на дългата си кариера се бе сблъсквал с актьорски дарования, достойни за роля в Кралския драматичен театър.

– В Бурос? Расмус Улсон? – Думите му долетяха като ехо от разговора, който проведоха само преди час с Шещин. – Марит никога не е живяла в Бурос и доколкото знам, не познава човек с такова име – поне докато бяхме заедно. След развода не знам какви ги е вършила. Всичко е възможно, като се има предвид как смъкна нивото – процеди той с глас, преливащ от погнуса.

Йоста напипа ключовете в джоба си. Пръстите го засърбяха.

– Значи, не се сещате каква връзка би могло да има между Марит и Бурос или споменатото име? – поиска да разбере Хана.

– Неясно ли се изразих? – сопна се Ула. – Вече ви отговорих. Съветвам ви да си водите записки, за да не се налага да повтарям.

Пръстите на Йоста стиснаха конвулсивно ключовете, но Хана никак не се впечатли от язвителната забележка и продължи спокойно:

– Расмус също не е пиел алкохол. Възможно ли е това да ги е свързвало по някакъв начин? Например да са членували в едно и също сдружение на въздържателите или нещо подобно?

– Не – отсече Ула. – Не е възможно. Не разбирам защо правите толкова голям въпрос от факта, че Марит не пиеше алкохол. Просто не харесваше вкуса му. – Той стана. – Ако не разполагате с други, по-сериозни следи, предлагам да дойдете, когато нап-реднете с разследването. Предпочитам следващата ни среща да се състои в дома ми.

Понеже нямаха повече въпроси, а и изпитваха неистово желание да се махнат оттам, Йоста и Хана също станаха. Дори не му подадоха ръка – в случая само щяха да си изгубят времето с подобни любезности.

Срещата с Ула не се оказа особено плодоносна. Докато се връщаха към Танумсхеде, една смътна мисъл отказваше да даде покой на Йоста. Реакциите на Ула, нещо в казаното и в премълчаното от него глождеха съзнанието му и го призоваваха да им обърне внимание. Но Йоста се затрудняваше да конкретизира подозренията си.

Хана мълчеше. Гледаше през прозореца, потънала във вътрешния си свят. Йоста се колебаеше дали да не протегна ръка, да я потупа бащински по рамото и да ѝ каже няколко утешителни думи. Отказа се. Положението не даваше никакви основания за оптимизъм.

* * *

Докато баща ѝ беше на работа, в апартамента цареше спокойствие. Софи предпочиташе да стои сама вкъщи. Татко ѝ непрекъснато ѝ пилеше на главата, дуднеше за домашни, разпитваше къде е била и къде ще ходи, с кого е говорила по телефона и на каква тарифа. Мрън, мрън, мрън. Освен това постоянно ѝ правеше забележка, ако прояви и най-дребна небрежност. Кръгове от чаши върху масата, мръсни чинии в мивката, разхвърляни обувки, косми във ваната – всичко това подлежеше на най-строга санкция. Списъкът можеше да продължи до безкрай. Софи знаеше, че това е една от причините майка ѝ да го изостави. Беше присъствала на скандалите им и още на десет години умееше да разпознава първите признаци на предстояща разпра. Майка ѝ избра да го напусне и докато беше жива, Софи всяка седмица имаше възможност да си отдъхва от задушаващия ред. В дома на Шещин и Марит тя можеше преспокойно да опъне крака върху масичката пред дивана, да остави горчицата на рафтовете в хладилника, вместо в специалното отделение на вратата, да остави ресните на килима разрошени, вместо да ги подреди. Чувстваше се превъзходно и едноседмичният престой на свобода я зареждаше с необходимите сили да издържи строгата дисциплина в дома на баща си. Но вече нямаше къде да избяга от тираничните му изисквания. Чувстваше се като в затвор на чистотата и блясъка, където непрекъснато я разпитват ли, разпитват. Отдъхваше си само когато се случваше да се прибере по-рано от училище. Тогава се отдаваше на бунтарски прояви. Например сядаше върху белия диван с чаша какао, пускаше си музика на сиди плейъра на Ула и разместваше декоративни възглавници. После обаче винаги подреждаше, преди баща ѝ да се прибере, и той не разбираше нищо. Софи се ужасяваше при мисълта как ще реагира той, ако си дойде по-рано и завари бъркотия в стерилната си черупка. Но това ѝ се струваше малко вероятно. Дори да е смъртно болен, Ула пак ще спази стриктно работното си време. Понеже беше мениджър в голяма фирма, смяташе, че трябва да служи за пример, и не си позволяваше да закъснява, да излиза в болничен и да си тръгва по-рано. Държеше и подчинените му да спазват същите изисквания.

Марит беше по-топлият родител. Софи го осъзнаваше още по-ясно след смъртта ѝ. Ула олицетворяваше педантичността, чистотата, хладината, докато Марит съчетаваше в себе си спокойствие, нежност, малко хаос и радост. Софи често се питаше какво ли ги е накарало да се съберат; как двама души, толкова различни един от друг, са се влюбили, оженили са се и са създали дете. За Софи този въпрос представ-ляваше загадка, откакто се помнеше.

Хрумна ѝ нещо. Докато дойде време баща ѝ да се прибере от работа, оставаше около час. Софи влезе в спалнята му, където преди бе спала и майка ѝ. Знаеше къде да намери каквото ѝ трябва: в единия ъгъл на гардероба. Там стоеше голяма кутия със „сантименталните боклуци на Марит“, както се изразяваше Ула. И все пак баща ѝ още не ги бе изхвърлил. Софи се чудеше защо майка ѝ не е отнесла кутията със себе си, когато е напуснала жилището. Вероятно е искала да остави всичко минало зад гърба си и да започне наново. Поискала е да вземе единствено Софи. Било ѝ е достатъчно.

Момичето седна върху пода и отвори кутията, пълна със снимки, изрезки, кичури от косата ѝ, когато е била бебе, пластмасовата гривна от родилното, която показваше, че двете – майка и дъщеря – са една кръв. Софи забеляза и малко бурканче. Нещо вътре издрънча. Оказаха се няколко зъбчета – сигурно нейните. Софи сбърчи нос от погнуса. Макар че зъбчетата не бяха чужди, изпита отвращение.

В течение на половин час разглежда съдържанието на кутията. После старателно подреди предметите в спретнати купчинки на пода. Откри няколко снимки на Марит като тийнейджърка и установи колко поразително прилича на майка си. Софи никога не бе предполагала, че с Марит са толкова еднакви. Откритието я зарадва. Подържа една от сватбените снимки на родителите, опитвайки се да съзре симптомите на бъдещите им разногласия. Дали още тогава са се досещали, че нещата помежду им няма да потръгнат? Софи долавяше известно напрежение в строгия поглед на младия си тогава баща, а майка ѝ изглеждаше равнодушна, сякаш бе приспала всичките си чувства. Определено не приличаше на сияеща от щастие булка. После Софи насочи вниманието си към вестникарските изрезки с пожълтели краища. Хартията изпращя, когато Софи започна да ги разглежда: обявление за предстоящата им венчавка, за раждането на Софи, указания как се плетат детски чорапки, рецепти за празнични вечери, статии за детски болести. Софи сякаш държеше в ръцете си не вестници, а майка си. Представи си колко би се смяла Марит, ако види статиите за успешно почистване на фурна или за приготвяне на идеалния коледен джолан, които някога бе запазила. Когато извади от купчината снимка на майка си в родилното, Софи почувства как Марит слага ръка на рамото ѝ с усмивка. С червеното сбръчкано бебе в скута Марит изглеждаше на седмото небе от щастие. Софи докосна рамото си, представяйки си, че слага длан върху ръката на майка си и усеща как по кожата ѝ плъзва топлина. Ала действителността бързо я приземи. Усети как пипа пуловера си, а ръката ѝ е ледена. Ула не ѝ позволяваше да усилва радиатора, за да не плаща големи сметки за ток.

На дъното на кутията откри статия, чието заглавие никак не се вписваше в досегашните теми. Отначало Софи си помисли, че изрезката е попаднала там случайно. Обърна листчето, за да провери дали отзад няма нещо, което да ѝ подскаже защо майка ѝ е запазила статията. Там откри реклама на сапун. Софи започна да чете разсеяно подзаглавието и изведнъж се вцепени. С разширени от удивление очи изчете целия материал. Поглъщаше жадно всяко изречение, всяка буква. Не може да е истина. Пълен абсурд!

Софи внимателно прибра всички снимки и изрезки в кутията и я остави на мястото ѝ в гардероба. Мислите се щураха като бесни из главата ѝ.

– Аника, може ли да те помоля за услуга? – Патрик се отпусна тежко на стола.

– Разбира се – увери го тя и го изгледа угрижено. – Приличаш на развалина – установи тя.

– Благодаря ти за комплимента – разсмя се Патрик. – Вече съм много по-добре…

Аника изобщо не обърна внимание на саркастичния му тон, а продължи да го поучава:

– Прибери се и си почини. През последните няколко дни работиш с нечовешки темп.

– Знам, знам – въздъхна той. – Но какво да нап-равя? Водим две разследвания, като се стараем да не изостава нито едното, медиите ни са озверели като вълци, а получените данни недвусмислено показват, че единият ни случай надхвърля границите на Танум. Всъщност исках да те помоля за съдействие точно по този случай. Ако обичаш, свържи се с полицейските управления в цялата страна и разпитай дали са се натъквали на неразгадаеми убийства, смъртни случаи след злополука или самоубийства, които да отговарят на следните характеристики.

Подаде ѝ списък с няколко опорни точки. Аника ги прочете внимателно, а последният пункт я сепна.

– Значи, според теб има и други такива случаи? – попита тя.

– Не знам – отвърна Патрик, докато масажираше междувеждието си. – Но засега не откриваме никаква връзка между Марит Каспершен и мъжа от Бурос, затова искам да разбера дали в страната няма и други подобни смъртни случаи.

– Сериен убиец? – Аника явно не вярваше много-много на подобен сценарий.

– Не, не. Още не. Възможно е просто да пропускаме нещо съвсем очевидно. Но от друга страна, сериен убиец означава човек, който убива последователно двама или повече души, следователно, ако се придържаме към буквалното значение на словосъчетанието, наистина търсим именно сериен престъпник. – Той се усмихна накриво. – Това не го споделяй с журналистите, иначе ще настъпи пълна истерия. Представи си какви заглавия ще изтипосат: „Из Танумсхеде върлува маниак“.

Патрик се засмя, но Аника не виждаше нищо забавно.

– Ще изпратя запитване до колегите из страната – обеща тя. – А ти се прибирай веднага!

– Още е четири часът – възпротиви се Патрик, колкото и да му се искаше да послуша Аника.

Тя излъчваше майчинска нежност и предразполагаше не само децата, а и възрастните да се свият в скута ѝ в очакване на майчина милувка. Патрик често си мислеше колко жалко е, задето с мъжа ѝ нямат деца. Опитваха от години, но, уви, без резултат.

– В момента си скапан и не можеш да бъдеш полезен. Прибери се и си почини, а утре ще работиш с подновени сили. Ще изпълня молбата ти. Можеш да бъдеш сигурен.

След кратка борба със себе си и с ценностите на лутеранството, с които бе закърмен, Патрик реши да я послуша. Действително се чувстваше изцеден и не вършеше ефективно работата си.

Ерика хвана Патрик за ръка. После погледна към водата, докато минаваха по моста „Ингрид Бергман“, и вдиша дълбоко студения пролетен въздух. Падащият здрач обагряше хоризонта в червено.

– Много се радвам, че днес се прибра по-рано. Напоследък се преуморяваш – каза тя и облегна глава на рамото му. Патрик я погали по бузата и я притегли към себе си.

– И на мен ми е хубаво, че си дойдох по-рано. Впрочем нямах избор. Аника почти ме изгони от управлението.

– Напомни ми да ѝ благодаря, когато я видя.

Днес Ерика приемаше всичко с лекота, с изключение на физическото натоварване. Едва преполовиха баира, а двамата с Патрик се бяха задъхали.

– В момента не сме в най-добрата си форма – отбеляза тя и изплези език, за да покаже колко тежко диша.

– Права си – изпухтя Патрик. – За теб не е проблем, защото работата ти позволява по цял ден да седиш на едно място, но аз съм позор за системата.

– Нищо подобно – възрази Ерика и го ощипа по бузата. – С теб полицията е ударила десетката…

– Ако аз съм десетката, Бог да пази жителите на Танумсхеде – пошегува се Патрик. – Трябва да призная, че диетата на сестра ти дава резултати. Сутринта ми се стори, че панталонът не ти стои впит както досега.

– Така е. До сватбата остават само няколко седмици. Нужно е да устискаме дотогава.

– А после ще се тъпчем като прасета и ще дебелеем заедно.

Патрик зави наляво.

– И ще стареем. Заедно.

Той я притисна в обятията си и каза сериозно:

– Ще остареем заедно. Аз и ти. В старчески дом. А Мая ще идва два-три пъти годишно да ни вижда, защото ще я заплашим, че ако не ни посещава, ще я лишим от наследство.

– Уф, колко си гаден! – Ерика го тупна по рамото през смях. – Като остареем, ще живеем при Мая. Предлагам отсега да гоним всички потенциални кандидати за ръката ѝ.

– Няма проблем: имам разрешително за оръжие.

Стигнаха до църквата и спряха за малко. Вдигнаха очи към камбанарията, извисяваща се величествено над главите им. Храмът представляваше солидна гранитна постройка, разположена върху хълм над Фелбака, откъдето се откриваше безбрежна гледка към водата.

– Като малка все си представях как ще се венчая тук. Струваше ми се, че ще се случи след цяла вечност. А ето ме сега: жена с дете и годеник. Понякога не ти ли се струва странно?

– И още как – съгласи се Патрик. – Не забравяй, че аз съм и разведен. Това добавя още точки към актива ми на голям човек.

– Как можах да забравя за Карин и Лефе? – засмя се Ерика.

В гласа ѝ обаче се прокрадна редовната кисела нотка, когато говореше за бившата съпруга на Патрик. Ерика не беше болезнено ревнива, нито искаше Патрик да е бил трийсет и пет годишен девственик, когато се запознаха, но не ѝ беше приятно да си го представя с друга жена.

– Да проверим ли дали е отворено? – попита той и тръгна към вратата.

Влязоха на пръсти, опасявайки се да не нарушат някое неписано правило. Фигурата, застанала до олтара, се обърна към тях.

– Здравейте! – поздрави ги свещеникът във Фелбака – Харалд Спют.

Изглеждаше ведър както винаги. Патрик и Ерика бяха слушали само хубави неща за него и очакваха с нетърпение да ги венчае.

– Дойдохте да посвикнете с обстановката, нали? – попита дружелюбно той и се приближи.

– Не, просто се разхождахме наблизо и решихме да се отбием – обясни Патрик и му протегна ръка.

– Няма да ви смущавам. Влязох да поразтребя из църквата. Чувствайте се като у дома си. Ако имате въпроси за сватбата, не се колебайте да ме питате. Всъщност исках да ви предложа да обсъдим церемонията една-две седмици преди щастливото събитие.

– Разбира се – усмихна се Ерика.

Симпатията ѝ към свещеника се засилваше с всяка минута. Из градчето се говореше, че той открил любовта на достолепна възраст и в момента живеел заедно с приятелката си в свещеническия дом. Според клюките двамата се запознали чрез обява. Ерика се радваше за тях. Дори най-възрастните и най-ревностните мирянки избягваха да порицават Харалд, задето живее с Маргарета „в грях“. А това показваше колко обичан е от духовните си чеда.

– Мисля да украсим църквата с червени и розови рози – предложи Ерика. – Как ти се струва?

– Чудесно – разсеяно отвърна Патрик, но като видя изражението ѝ, съвестта го загложди. – Скъпа, извинявай, задето цялата подготовка се стовари върху теб. Ще ми се да можех да се включа по-активно, но… – той разпери безпомощно ръце.

– Знам, Патрик. Няма нужда да ме молиш за извинение. Ана ми помага. Ще се справим. Пък и не сме поканили много гости. Не може да е чак толкова трудно.

Патрик повдигна едната си вежда и тя се разсмя.

– Е, добре, де, не е особено лесно. Понякога се отчайвам. Най-трудно ми е да държа майка ти настрана. Но същевременно е и забавно. Кълна се.

– Добре тогава – кимна поуспокоен Патрик.

Когато излязоха от църквата, вече се спускаше гъст вечерен мрак. Тръгнаха бавно към Фелбака. Спуснаха се по баира и поеха към Селвик. Чувстваха се отлично заедно и се наслаждаваха на разходката и на възможността да си поговорят, но искаха да се приберат, преди Мая да заспи.

За пръв път от дълго време Патрик усети, че животът е хубав. Преживявания като тазвечершната разходка надделяваха над лошите моменти и го зареждаха със светлина и енергия, за да може да продължи напред.

Зад тях вечерният мрак обгръщаше Фелбака с все по-дебела пелена. Църквата се извисяваше величествено над градчето като зорко бдящ страж.

* * *

Мелберг хвърчеше из апартамента си като полудял. Сега му се струваше пълна идиотщина, че покани Росмари на вечеря, без да предвиди достатъчно време за подготовка. Но желанието му да я види надделя. Копнееше да чуе гласа ѝ, да поговори с нея, да разбере как е минал денят ѝ, за какво си е мислила. Затова ѝ се обади и с изненада се чу как я попита иска ли да вечеря в дома му.

После изпадна в ужасна паника. В пет изхвърча от участъка и влезе право в супермаркета. Умът му съвсем блокира. Гледаше ли, гледаше рафтовете, но не му хрумваше нито една идея за вечеря. Предвид доста оскъдните му познания по готварско изкуство, това не беше особено учудващо. Инстинктът му за самосъхранение все пак му подсказваше да не рискува с рецепта – висш пилотаж в кулинарията, а да заложи на полуфабрикат. Той безпомощно сновеше между рафтовете с продукти и накрая любезната Мона, която работеше там, го попита какво търси. Мелберг веднага ѝ призна пред каква дилема е изправен и тя спокойно го заведе до витрината с прясно месо. Посъветва го да приготви печено пиле, после му показа къде са картофената салата, зеленчуците и хлябът. За десерт му препоръча сладолед. Определено нямаше да предложи на Росмари гастрономичен шедьовър, но поне беше сигурен, че няма да се изложи с приготовлението на ястията. След като се прибра, в продължение на около час се опитва да възстанови подредбата в дома си, а после се зае да подрежда масата. Това се оказа по-сериозно предизвикателство, отколкото бе очаквал. С лепнещи ръце Мелберг гледаше гневно печеното пиле, което на свой ред се взираше ехидно в него – истински подвиг, като се има предвид, че отдавна се бе сбогувало с главата си.

– Как, по… – изруга той и дръпна едно крило.

Как да подреди храната така, че да изглежда апетитно? Това пиле се хлъзгаше като змиорка. Накрая му омръзна да се мъчи и откъсна по едно бутче и парче от гърдите за всеки от тях и ги подреди в две чинии. Стори му се достатъчно количество месо. Добави солидна порция картофена салата и се зае да реже домати и краставици. Това поне го умееше. Изсипа зеленчуците в поолющена пластмасова купа. Нямаше в какво друго да я сервира. А и възнамеряваше акцентът на вечерта да бъде виното. Отвори бутилка червено и я сложи на масата. За всеки случай държеше още две в хладилника. Нямаше никакво намерение да оставя нещата на случайността. „Tonight’s the night“15, помисли си Мелберг и си подсвирна със задоволство. Росмари със сигурност щеше да се впечатли от усилията му. Мелберг за пръв път през целия си живот полагаше толкова старание за жена.

15 Tonight’s the night (англ.) – Днес е голямата вечер. – Б. пр.

Оставаше да се погрижи и за последния детайл: музиката. Колекцията му от аудиодискове беше повече от скромна, но избра албум на Синатра. Купил го бе от бензиностанция на добра цена. Сети се да запали и свещи, после отстъпи крачка назад да огледа творението си. Остана много, много доволен. Сега никой не можеше да го обвини, че не е романтичен.

Успя да си облече чиста риза и на вратата се позвъни. Мелберг си погледна часовника: Росмари подрани с десетина минути. Той трескаво започна да затъква ризата в панталона си.

– По дяволите! – изруга той, защото заметнатата на темето му коса падна на една страна, а Росмари отново натисна звънеца.

Мелберг хукна към банята и се опита набързо да оправи прическата си. С обиграни движения успя за нула време да закрие плешивината си. Погледна се в огледалото и установи, че изглежда много елегантен. Потвърди го възхищението в очите на Росмари, когато ѝ отвори вратата. А колкото до Мелберг, дъхът му спря. Росмари беше облечена в яркочервен костюм, а на шията ѝ блестеше дебела златна огърлица. Той пое палтото ѝ и усети уханието на парфюм. Затвори сладостно очи. Как само го омайваше тази жена! Закачи палтото ѝ с треперещи ръце и се принуди да вдиша дълбоко няколко пъти, за да не се държи като влюбен тийнейджър.

Докато вечеряха, разговорът течеше плавно. Пламъците на свещите играеха в очите ѝ, докато Мелберг ѝ разказваше истории от полицейската си практика, окуражен от възхищението в погледа ѝ. След като изпиха две бутилки вино и приключиха с десерта, двамата се преместиха на дивана, за да пият кафе и коняк. Мелберг усещаше напрежението във въздуха и с всяка изминала секунда увереността му, че тази вечер нещата ще се случат, нарастваше. Погледът на Росмари означаваше само едно, но той не искаше да рискува и да избърза. Знаеше колко чувствителни са жените на тема точния момент. Но накрая не се стърпя, прикова поглед в проблясващите очи на Росмари, отпи голяма глътка от коняка и се хвърли с главата напред.

И наистина се случи… Струваше му се, че е умрял и е отишъл на небето. През нощта заспа с усмивка на уста и веднага се пренесе в красив сън с Росмари. За пръв път през живота си Мелберг се чувстваше щастлив в обятията на жена. Обърна се по гръб и започна да хърка. В тъмното до него Росмари се взираше в тавана. С щастлива усмивка на устните.

– Какво е това, дявол да го вземе?! – В десет Мелберг влетя в управлението като хала. Всички знаеха, че началникът е много кисел сутрин, но днес изгледаше по-уморен от обикновено. – Прочетохте ли материала? – Той размаха вестник, профуча покрай Аника и блъсна вратата на Патрик, без да почука.

Аника протегна любопитно шия, но чу само откъслечни ругатни от кабинета на Патрик.

– За какво става дума? – спокойно попита Патрик, когато Мелберг най-после престана да сипе „благословии“.

Началникът изглеждаше в прединфарктно състояние. Патрик направи знак на шефа си да седне. В моменти на раздразнение наистина му идеше да го убие, но представата как Мелберг се строполява мъртъв в кабинета все пак му се струваше ужасна.

– Видя ли вестника? Проклети… – от гняв речта на Мелберг секна и той шляпна вестника върху бюрото на Патрик.

Макар да не беше осведомен за какво става дума, Патрик усети как го завладява лошо предчувствие. Обърна вестника, за да види какво има на първата страница. Прочете заглавието, напечатано с големи черни букви, и кръвта му кипна.

– Какво е това, по дяволите?! – възкликна той, а Мелберг само кимна и се отпусна тежко на стол срещу бюрото на Патрик. – Откъде, за бога, са се сдобили с тази информация? – Патрик размаха красноречиво вестника.

– Нямам представа. Но когато открия кой идиот го е направил…

– Какво друго пише? Я да видим… На петнайсета страница… – Патрик разлистваше с треперещи пръсти. Докато четеше, физиономията му ставаше все по-гневна. – Тези… проклети…

– Бива си я четвъртата власт – отбеляза Мелберг и поклати глава.

– Трябва да покажем материала на Мартин – Патрик стана, отиде до вратата, извика колегата си и се върна на мястото си.

Мартин се появи след няколко секунди.

– Какво има? – попита той.

Патрик мълчаливо вдигна вестника със статията към него.

– „Днес: ексклузивен откъс от дневника на убитата. Дали е познавала убиеца си?“ – прочете на глас Мартин и онемя от почуда. Изгледа слисан Патрик и Мелберг.

– В средата на вестника са публикували споменатия откъс – мрачно потвърди Патрик. – Ето, чети.

Подаде му вестника. С Мелберг изчакаха мълчаливо Мартин да прочете целия материал.

– Това възможно ли е? Дали наистина Лилемур си е водила дневник? Или вестникът е изфабрикувал цялата тази история? – попита Мартин.

– Смятам веднага да разберем – Патрик стана. – Ще дойдеш ли с нас, Бертил? – попита по задължение той.

Мелберг се замисли за секунда, но после поклати глава:

– Не, имам още работа в кабинета. Вървете без мен.

Мелберг действително изглеждаше изморен, но под важни служебни задачи вероятно разбираше следобедна дрямка или поне така предполагаше Патрик, който впрочем посрещна отказа на началника с облекчение.

– Тръгваме – каза Патрик и кимна на Мартин.

Полицейското управление се намираше в единия край на късата търговска улица в Танумсхеде, а читалището – в другия, и двамата предпочетоха да се поразходят дотам. Почукаха на вратата на буса, който стоеше непрекъснато там. При благоприятно стечение на обстоятелствата щяха да заварят продуцента вътре, иначе щеше да се наложи да го чакат.

Късметът беше на тяхна страна, защото гласът, който ги подкани да влязат, без съмнение принадлежеше на Фредрик Рен. Продуцентът тъкмо преглеждаше следващия епизод заедно с монтажиста и се обърна ядосано, когато двамата полицаи се качиха в буса.

– Сега пък какво има? – попита той, без да крие, че възприема следствените действия единствено като пречка да си върши работата. Или по-скоро медийното внимание, което му осигуряваше текущото разследване, му харесваше, но изпадаше в озлобление, когато полицаите ангажираха него или участниците в предаването.

– Искаме да поговорим. Повикайте цялата група в читалището. Веднага. – Търпението на Патрик беше на път да се изчерпи и той нямаше намерение да си губи времето в любезности.

Фредрик Рен, който не усети колко напечено е положението, се възпротиви:

– В момента всички са на работа и текат записи. Не можете просто…

– ВЕДНАГА! – изрева Патрик.

Рен и монтажистът подскочиха. Мърморейки под нос, продуцентът извади мобилния си телефон и започна да звъни на служебните телефони на участниците. След като проведе пет разговора, се обърна към Патрик и Мартин и кисело заяви:

– Готово. Ще дойдат след няколко минути. Може ли да ви попитам кое е толкова спешно, че ви дава правото да нахълтвате тук и да прекъсвате работата по скъпоструващ проект, който се осъществява с подкрепата на общината и ѝ носи сериозни постъпления?

– Ще ви обясня след малко – Патрик и Мартин слязоха от буса.

Фредрик Рен отново грабна телефона.

Един по един участниците влязоха в читалището. Някои от тях изглеждаха недоволни, задето са ги принудили толкова неочаквано да напуснат работните си места, а други – като Уфе и Кале – приветстваха възможността да си починат.

– За какво става въпрос? – попита Уфе и седна на ръба на голямата сцена.

Извади кутия цигари и запалка. Патрик дръпна цигарата от устата му и я хвърли в кошчето за смет:

– Тук е забранено да се пуши.

– Ама какво правите! – извика ядосано Уфе, но не посмя да роптае по-сериозно.

Изражението на Патрик и Мартин недвусмислено показваше, че двамата не са дошли да обясняват правилата за пожарна безопасност. Точно осем минути, откакто Патрик почука на вратата на буса, и последният участник в риалити предаването влезе в читалището.

– Какво сте се умълчали като на погребение! – възкликна Тина и през смях седна на едно легло.

– Затваряй си устата, Тина! – сопна се Фредрик Рен.

Облегна се на стената и скръсти ръце. Обади се тук-там на свои доверени лица, за да съкрати посещението на полицията. Нямаше никакво намерение да търпи произвола им – прекалено добре печелеше, за да си го позволи.

– Интересува ни един-единствен факт – Патрик огледа присъстващите с пронизващ поглед. – Искам да разбера кой от вас е открил дневника на Лилемур и го е продал на жълтата преса!

– Дневник ли? – намръщи се Фредрик Рен. – Какъв дневник?

– Днес един от вечерните вестници публикува откъс от него – уточни Патрик, без да го поглежда. – Анонсът стои на рекламните афиши.

– Наистина? – Лицето на Рен грейна от щастие. – Значи, днес предаването е влязло в афишите? Ама това е чудесно, трябва непременно да го видя…

Мартин го накара да замълчи с поглед, но продуцентът не успя да скрие усмивката си. В неговия бранш нямаше по-добра реклама от афиш на вестник. Нищо друго не можеше да изстреля така успешно нагоре рейтинга на телевизионно предаване.

Всички участници мълчаха. Само Уфе и Тина гледаха полицаите. Йона, Кале и Мехмет се взираха унило в пода.

– Ако до няколко минути не ми кажете къде е този дневник в момента и кой го е намерил, ще направя всичко по силите си да спра този цирк. Проявихме снизхождение и ви позволихме да продължите да снимате, но ако не признаете веднага… – думите му увиснаха заплашително във въздуха.

– Дявол да го вземе! Какво се чудите?! – изплаши се не на шега Фредрик Рен. – Ако знаете нещо, говорете! Разбера ли, че някой от вас нарочно си трае, така ще му скроя шапката, че той или тя повече няма да припари до телевизионна камера! – Той понижи глас и просъска: – Който знае нещо, но си мълчи, ще изхвърчи веднага от предаването, схващате ли?

Всички се размърдаха неспокойно. Тишината в голямото помещение отекваше между стените. Накрая Мехмет се прокашля:

– Тина взе дневника. Видях я. Барби го криеше под матрака.

– Трай си бе, идиот такъв! Проклет гурбетчия! – процеди Тина и изпепели Мехмет със злобен поглед. – Не се ли сещаш, че не могат да спрат предаването?! Защо просто не си мълчиш? Толкова ли си тъп?

– Предлагам ти да млъкнеш! – извика Патрик и тръгна към Тина.

Тя веднага се подчини и като никога се стресна.

– На кого даде дневника?

– В Швеция не можете да задължите никого да издава източниците си на информация – смотолеви Тина в последен опит да запази самоувереността си.

– В този случай ти си източникът – обясни с въздишка Йона и изобщо не обърна внимание на злобния поглед, който ѝ хвърли Тина.

Патрик повтори въпроса, натъртвайки върху всяка сричка, сякаш говореше на дете:

– На кого остави дневника?

Тина неохотно издаде името на журналиста. Без да я удостои дори с дума, Патрик се обърна и тръгна към вратата. Боеше се, че започне ли да говори, няма да може да спре.

– А сега… какво… ще стане? Нали не възнамерявате сериозно да… Ще… можем да продължим, нали? Шефовете ми… те… – промърмори жално Фредрик Рен, докато двамата полицаи профучаваха покрай него.

На вратата Патрик се обърна:

– Свободни сте да се излагате по телевизията, колкото желаете. Но ако по някакъв начин се опитате да компрометирате нашето разследване... – той остави на въображението им да разтълкува недовършената заплаха.

С тези думи той остави участниците. Те мълчаха и се чувстваха потиснати. Тина изглеждаше като попарена от случилото се, но прониза Мехмет с предупредителен поглед, за да му покаже, че още не е приключила с него.

– Връщайте се на работа. Трябва да наваксваме със записите – размаха бурно ръце Фредрик Рен.

Участниците неохотно се затътриха към търговската улица. Шоуто трябва да продължи.

– Случило ли се е нещо? – попита Симон и погледна угрижено Мехмет, който си слагаше работната престилка.

– Не, не. Малко неприятности.

– Наистина ли смятате, че е редно да продължавате да снимате предаването след смъртта на онова момиче? На мен ми се струва малко…

– Малко какво? Безчувствено? Неморално? – Мехмет изведнъж повиши глас. – Защото ние сме безмозъчни идиоти, които само се наливат с алкохол, чукат се пред камерите и доброволно стават за смях. Така мислиш, нали? А случайно да ти е хрумвало, че за някои от нас животът в предаването е много по-приемлив вариант от обичайното ни ежедневие? Предаването ни дава възможност да избягаме от нещо, което рано или късно ще ни застигне!

Гласът му се изгуби и Симон внимателно го настани на един стол.

– Какво ти дава това предаване лично на теб? – попита той и седна срещу Мехмет.

– На мен ли? – Гласът на Мехмет преливаше от горчивина. – Дава ми възможност да се разбунтувам; да прегазя всичко, което има някаква стойност; да го раздробя на толкова малки парченца, че повече да не ме карат да ги залепвам в едно цяло.

Той зарови лице в шепите си и се разрида. Симон го погали по гърба с внимателни ритмични движения.

– Не искаш да живееш, както ти диктуват другите, така ли?

– И да, и не. – Мехмет вдигна глава и погледна Симон. – Не мисли, че роднините ми ме заплашват, че ще ме изпратят в роднината ми или нещо подобно. Вие, шведите, все си въобразявате всякакви глупости за чужденците. По-скоро става дума за очаквания и жертви. Майка ми и баща ми са пожертвали много за нас, за мен, за да можем ние, техните деца, да живеем по-добре от тях. Зарязали са всичко: дома си, роднините си, уважението, с което се ползвали сред сънародниците си, работата си, всичко. Само и само да ни осигурят по-добър живот. Самите те са нещастни тук. В очите им виждам как копнеят за Турция. Понеже съм роден тук, за мен Турция е място, където почиваме през лятото, но не и част от сърцето ми. Ала и тук, в Швеция, не се чувствам у дома си, защото съм длъжен да оправдая надеждите им и да сбъдна мечтите им. Уви, ученето не ми се удава. Сестрите ми са много паметливи, но не и аз – синът, който ще продължи рода и името на баща си. Аз искам да науча занаят. Нямам големи амбиции. Доволен съм, когато през деня съм създал нещо с ръцете си. Не съм ученолюбив. Но родителите ми не искат да го разберат. Затова трябва веднъж завинаги да разбия мечтата им. Да я строша на малки-малки парченца, докато стане неузнаваема.

Сълзите рукнаха по бузите му. Ръката на Симон само усили болката. Мехмет не издържаше повече да разочарова хората. Омръзна му да крие истинската си същност.

Бавно вдигна глава. Лицето на Симон се намираше на сантиметри от неговото. С ръце, топли и ухаещи на пресни кифлички, Симон избърса сълзите му с въпросителен поглед. После предпазливо го целуна. Мехмет се удиви колко точно прилепнаха устните им. После потъна в действителност, чието съществуване бе подозирал, но не се бе осмелявал да погледне в очите.

– Идвам да поговоря с Бертил. Тук ли е? – попита Ерлинг и намигна на Аника.

– Влизайте – късо отвърна тя. – Знаете къде е кабинетът му.

– Благодаря ти – Ерлинг отново ѝ намигна.

Не разбираше защо прословутият му чар не въздейства на Аника, но се утешаваше с мисълта, че е въпрос на време.

Тръгна с бързи крачки по коридора и почука на вратата на Мелберг. Не получи отговор и почука пак. Отвътре се чу глухо сумтене и странни звуци. Ерлинг се озадачи: какво, за бога, прави Бертил? Отговорът не закъсня. Мелберг отвори с подпухнали очи и пресен отпечатък от възглавница върху бузата. На дивана в кабинета се мъдреше одеяло.

– Защо спиш по никое време? Още няма обяд!

Ерлинг предварително бе обмислил стратегията си за разговор с Мелберг и беше решил да започне с шеговита забележка и после да премине на сериозните въпроси. По принцип началникът на полицейското управление не му създаваше проблеми. Когато се нуждаеше от съдействието на полицията, Ерлинг си го осигуряваше с ласкателства и подкупи – например някоя и друга бутилка скъпо уиски – и работата вървеше безпрепятствено и гладко. Не виждаше причина този път да е различно.

– Не питай – отвърна малко смутен Мелберг. – Напоследък ми се струпа много работа и съм скапан.

– И аз разбрах, че положението при теб е доста напечено – кимна Ерлинг и забеляза с изненада, че по лицето на комисаря плъзна гъста руменина.

– С какво мога да ти бъда полезен? – попита Мелберг и му посочи стол.

Ерлинг седна и подхвана с дълбоко угрижен вид:

– Преди малко Фредрик Рен, продуцентът на „Покажи ми Танум“, ми съобщи по телефона, че двама от твоите хора са ходили в читалището да се правят на разбойници. Отправили са недвусмислени заплахи за прекратяване на продукцията. Честно казано, останах силно изненадан и малко разочарован, когато научих. Нали с теб се бяхме разбрали по този въпрос и си обещахме да си сътрудничим. Наистина, Бертил, почувствах се разочарован. Имаш ли обяснение за случилото се?

Той погледна Мелберг със смръщено чело. Неведнъж Ерлинг бе сплашвал противниците си със строгата си физиономия. Но като никога комисарят изобщо не се впечатли от нея. Гледаше Ерлинг мълчаливо, без да се оправдава, и Ерлинг се притесни. Май трябваше за всеки случай да донесе бутилка уиски.

– Ерлинг… – подхвана Мелберг и по тона му ръководителят на общината се досети, че този път е попрекалил с властния си маниер. – Ерлинг… – повтори началникът на управлението.

Притесненията на Ерлинг се засилиха и той започна нервно да потропва с крак. Кога най-после Мелберг ще каже каквото иска? Ерлинг му зададе съвсем елементарен въпрос, за да защити благото на общината. Това едва ли може да се сметне за сериозно провинение.

– Разследваме убийство – напомни Бертил Мелберг и прикова гневен поглед в събеседника си. – А участник в предаването умишлено е скрил от нас важен доказателствен материал и го е продал на жълтата преса. Затова в момента съм склонен да се съглася с колегите ми: наистина е най-добре да прекратим снимките за продукцията.

Ерлинг започна да се поти обилно. Фредрик Рен му беше спестил последната подробност. Чак сега Ерлинг разбираше колко тежко е положението.

– Д… днес ли е излязъл този материал в пресата? – заекна той.

– Да. Във вестника има обширна статия по темата, а заглавието стои на рекламния афиш. Публикуван е откъс от дневника на убитата жена. Някой от участниците го е взел тайно и е предпочел да го продаде на жълтата преса. В момента хората ми се опитват да го намерят, за да разберат дали информацията в него може да подпомогне разследването ни.

– Нямах ни най-малка представа… – смотолеви Ерлинг и веднага си представи разговора си с Фредрик Рен, след като излезе оттук.

Да отидеш на бизнес среща, без да разполагаш с цялата информация по случая, е все едно да тръгнеш на война без оръжие. Това, смяташе Ерлинг, го знае и най-големият новобранец. Ерлинг се зарече да покаже ясно на Рен – проклетия кретен с кретен! – че с ръководителя на общината шега не бива.

– Назови ми една причина да не дръпна шалтера на това предаване.

Ерлинг мълчеше. Умът му блокира. Всички аргументи се изпариха. Мелберг се засмя.

– Най-после да те видя обезоръжен. Не мислех, че ще го доживея! Но няма да се правя на гадняр. Знам колко хора гледат тази боза с огромен интерес. Затова ще ви позволя да продължите. Ала появи ли се дори дребен проблем… – той размаха предупредително показалец.

Ерлинг кимна признателно. Извади късмет. Изтръпваше при мисълта какъв срам би било да се изправи пред общинските съветници и да им съобщи за краха на телевизионния проект, за който толкова упорито бе лобирал. Такова публично унижение би нанесло незаличимо петно върху репутацията му.

На прага чу гласа на Мелберг:

– Запасите ми от уиски намаляха. Случайно да ти се намира някоя бутилка в излишък?

Мелберг му смигна и Ерлинг се усмихна насила. Идеше му да завре въпросната бутилка в гърлото на полицейския началник. Вместо това обаче каза:

– Разбира се, Бертил. Лесно ще оправим нещата.

Преди вратата да се затвори зад гърба му, хвърли последен поглед в кабинета и видя доволната усмивка на Мелберг.

– Колко подло от твоя страна! – упрекна я Кале, докато Тина нареждаше чаши върху сервитьорската табла.

– Ти пък си станал голям моралист! Лесно ти е да осъждаш другите, докато се къпеш в кинтите на баща си! – просъска тя и едва не събори една халба с бира.

– Някои неща човек не бива да прави дори за пари.

– „Някои неща човек не бива да прави дори за пари“ – повтори тя с фалцет и пренебрежителна гримаса. – Пфу, как ме е гнус от самовлюбени типове! И този гадняр Мехмет! Иде ми да го пречукам!

– О, я успокой топката – посъветва я Кале и се наведе към барплота. – Полицаите заплашиха да прек-ратят снимките, ако никой не проговори. На теб ти пука само за собствената ти кожа, но нямаш право да повлечеш всички ни в помията.

– Полицаите само блъфираха, не го ли разбра! Да не са луди да спират предаване, което им носи такава популярност! Тези хора живеят за малко медийно внимание.

– Не смятам, че Мехмет е виновен. Ако те бях видял да отмъкваш дневника на Барби, и аз щях да те издам.

– Не се и съмнявам, пъзльо такъв! – От ярост ръцете на Тина се разтрепериха. – Проблемът ти е, че прекарваш цялото си време около „Стюреплан“. Затова си въобразяваш, че е нормално да размахваш кредитната карта на тате, да не мислиш за нищо, да лентяйстваш и да живееш на чужд гръб. Толкова си жалък! И имаш наглостта да ми обясняваш кое е правилно и кое – грешно! Аз поне правя нещо с живота си, имаш цели, амбиции! И талант – каквото и да казва онази нещастница Барби!

– Ето къде те стягала обувката – ехидно отвърна Кале. – Барби е написала нещо за така наречената ти кариера, ти си побесняла и понеже си ужасно дребнава, си решила за отмъщение да разголиш личния ѝ живот в пресата. Добре чух за какво кудкудякахте вечерта, когато Барби умря. Ядоса ѝ се, защото тя каза онова, което си мислим всички.

– Проклетницата ме излъга. Кълнеше се, че не ме е наричала бездарна зад гърба ми. Не съм злословила, повтаряше тя, някой нарочно ме е натопил, за да ни скара. Но после прочетох какво е написала в дневника си и разбрах истината. Разправяла е разни глупости за мен на всички.

Тина бутна една чаша, тя падна на пода и се строши. Парчетата стъкло се разлетяха в радиус от няколко метра.

– МАМКА МУ! – изкрещя Тина, остави таблата на барплота, взе метлата и започна да събира парчетата. – Да му се не види!

– Я не преувеличавай – спокойно каза Кале. – От Барби не съм чул нито една лоша дума по твой адрес. Тя все те окуражаваше. Самата ти го призна по време на последната ни среща с Лаш. А доколкото си спомням, докато говореше за нея, проля доста фалшиви сълзи.

– Нали не мислиш, че съм толкова тъпа да одумвам жена, която вече не е сред живите?

Тина събра и последните парченца от счупената чаша.

– Каквото и да е написала в дневника, не можеш да я упрекнеш, защото това е самата истина: грачиш като гарга и на твое място бих започнал да си подготвям документите за работа в „Макдоналдс“.

Кале се разсмя и погледна в камерата. Тина пусна метлата на пода и се озова до него с един скок.

– Внимавай какви ги говориш, Кале – процеди тя с лице, почти долепено до неговото. – Не забравяй, че и аз бях там онази вечер и видях как ѝ се нахвърли с тежки упреци. Ядоса се, защото Барби разправяла, че майка ти се самоубила заради баща ти или нещо подобно. Барби отричаше да е разпространявала подобни клюки. На твое място бих си мълчала…

Тина взе таблата и влезе в ресторанта. Кръвта се отдръпна от лицето на Кале. Той си спомни обвиненията, тежките упреци, които хвърли в лицето на Барби. Тя остана изумена и започна през сълзи да го уверява в невинността си. Кале така и не успя да се отърси от усещането, че клетвите на Барби са съвсем искрени.

* * *

– Патрик, имаш ли минутка? – Аника млъкна, защото видя, че той говори по телефона.

Патрик вдигна предупредително показалец – знак да изчака. Явно разговорът отиваше към своя край.

– Добре – с раздразнение каза Патрик на събеседника си по телефона. – Вие ще ни дадете дневника, а когато и ако заловим извършителя, ще съобщим първо на вашата медия.

Той затръшна слушалката и се обърна към Аника с измъчен вид.

– Ама че идиоти! – отчетливо отсече той и въздъхна.

– С репортера от вестника ли говори? – попита Аника и седна.

– Да. Официално сключих сделка с дявола. Без уговорката да им дадем информация пак щяхме да изкопчим дневника от тях, но щяха да протакат. От три дни се пазарим. Затова в крайна сметка реших да им подхвърля кокал.

– Разбирам.

Чак сега Патрик забеляза, че Аника чака с нетърпение да вземе думата.

– А теб какво те вълнува? – попита той.

– Запитването, което изпратих до колегите в страната, даде резултат – съобщи тя с нескрито задоволство.

– Толкова бързо? – изненада се Патрик.

– Да. Явно вниманието, което медиите отделят на града ни, си казва думата и в случая работи в наша полза – установи Аника.

– Каква информация ти изпратиха? – попита Патрик. В гласа му се прокрадна трескаво нетърпение.

– Натъкнах се на още два подобни случая – Аника погледна в книжата пред себе си. – Поне причината за смъртта съвпада стопроцентово. Освен това… – тя се подвоуми – …близо до телата е открит същият предмет, който сте забелязали до Марит и Расмус.

– Ти да видиш! – Патрик се наведе напред. – Друго? Искам да знам всичко!

– Първият случай е от Лунд. Петдесетинагодишен мъж, починал преди шест години, силно алкохолизиран. Травмите по трупа събудили известни подозрения, но в крайна сметка заключението гласи, че е починал от алкохолна интоксикация.

Тя погледна Патрик, а той ѝ даде знак да продължи.

– Вторият случай датира отпреди десет години: седемдесетгодишна жена от Нюшопинг. В архивите фигурира като убийство, но извършителят не е заловен.

– Значи, още две убийства – Патрик започваше да осъзнава мащабите на случая, с който се сблъскваха. – Открихме общо четири убийства, които са свързани.

– Така изглежда – потвърди Аника, свали си очилата и ги повъртя из ръцете си.

– Четири убийства – повтори обезверено Патрик. Умората се спускаше като сива пелена над лицето му.

– Четири убийства плюс убийството на Лилемур Першон. Според мен работното ни натоварване надхвърля възможностите ни.

– Какво намекваш? Че няма да се справим с разследването и трябва да поискаме подкрепление ли?

Патрик изгледа замислено Аника. Донякъде тя имаше право. От друга страна обаче, работещите в управлението в Танумсхеде познаваха отлично обстоятелствата по трите случая и според Патрик имаха най-големи шансове да подредят парчетата от пъзела. Осъзнаваше необходимостта от сътрудничество с други управления в страната, но това ни най-малко не разколебаваше увереността му, че са достатъчно компетентни да се справят със ситуацията.

– Ще започнем сами, а ако се наложи, ще поискаме помощ – каза той и Аника кимна, – щом Патрик смята така, значи, това е най-правилно.

– Кога смяташ да докладваш на Мелберг? – Тя размаха записките си.

– Веднага, щом поговоря с колегите, ръководили разследването в Лунд и в Нюшопинг. Трябва ми телефон за връзка.

– Ще ти оставя записките си. Там ще намериш всичко необходимо.

Той я погледна с благодарност. До вратата Аника спря.

– Значи, имаме си работа със сериен убиец? – колебливо попита тя. Сама не можеше да повярва, че го е изрекла.

– Така изглежда – потвърди Патрик и вдигна слушалката.

– Колко уютен дом имаш! – Ана огледа долния етаж.

– Според мен изглежда оголяло. Пернила отнесе половината покъщнина, а аз… така и не намерих време да попълня липсата. В момента не виждам смисъл да го правя. Налага се да се разделя с тази къща, а в апартамент няма как да събера толкова много мебели и вещи.

Ана го погледна съчувствено.

– Не ти е лесно – отбеляза тя.

– Така е – кимна Дан. – Но в сравнение с твоите перипетии моите несполуки изглеждат…

– Не се чувствай длъжен да сравняваш живота си с моя – усмихна се Ана. – Всеки човек има свой поглед върху нещата и не очаквам аз да съм мерилото за хорското нещастие.

– Благодаря – усмихна се широко Дан. – Значи, даваш ми пълен картбланш да мрънкам, колко си искам.

– Е, не чак толкова – засмя се Ана.

Тръгна по стълбите към горния етаж и го погледна въпросително.

– Качи се да разгледаш. Днес дори си оправих леглото и събрах дрехите за пране от пода. Няма опасност да се спънеш в мръсни боксерки.

Ана направи погнусена физиономия и избухна в смях. Напоследък лесно и често се разсмиваше. Имаше да наваксва месеци, през които дори не се бе усмихвала. В известен смисъл успяваше да се справи с тази амбициозна задача. Докато разгледа горния етаж и слезе, Дан беше приготвил сандвичи.

– Ммм, колко апетитно изглеждат! – доволно каза тя и седна.

– Досетих се, че ще е хубаво да се почерпим с нещо, но момичетата ометоха всичко от хладилника, а аз не успях да напазарувам.

– Много обичам сандвичи.

Ана отхапа голям залък от хлебчето със сирене.

– Как върви подготовката на сватбата? – попита загрижено Дан. – Доколкото разбрах, Патрик работи непрестанно, а до големия ден остават едва четири седмици!

– Да, положението е напрегнато, но съм обещала на Ерика да ѝ помагам. Ще се справим, стига майката на Патрик да не се намесва.

– Защо? – попита любопитно Дан. Ана му предаде доста живописно подробностите около последното посещение на Кристина. – Шегуваш се! – възкликна той, като едва си поемаше въздух от смях.

– Не, кълна се – точно това каза! Изобщо не преувеличавам.

– Горкичката Ерика! А аз си мислех, че майката на Пернила е властна – поклати глава той.

– Липсва ли ти? – попита Ана.

– Тъщата ли? – Дан се престори, че не я е разбрал. – Всъщност никак.

– О, я стига! Знаеш за кого питам. – Ана го изгледа изпитателно.

Дан се позамисли.

– В момента мога най-чистосърдечно да заявя, че не ми липсва. Преди тъгувах много, но не по Пернила, а по семейния уют. Сигурно разбираш какво имам предвид.

– И да, и не – Ана изведнъж се натъжи. – Ако те разбирам правилно, липсвали ти са ежедневието, спокойствието, предвидимостта. С Лукас никога не съм ги имала. Когато се чувствах най-изплашена и ужасена, мечтаех именно за това: за малко рутина и предсказуемост. За нормално ежедневие.

– Няма нужда да говорим за това – Дан сложи ръка върху нейната.

– Добре съм – увери го тя и премига, за да прогони сълзите. – През последните седмици толкова много говорих на тази тема, че започвам да изпитвам непоносимост към собствения си глас. А ти слушаш ли, слушаш, докато предъвквам преживяванията си. Навярно вече ти е омръзнало.

Тя се засмя и избърса носа си със салфетка. Дан не отдръпваше ръката си.

– Нищо подобно. Ако зависи от мен, бих слушал гласа си двайсет и четири часа в денонощието.

Замълчаха, загледани един в друг. Топлината от ръката на Дан плъзна по цялото тяло на Ана и разтопи дори онова, което не бе предполагала, че е замръзнало. Дан отвори уста да каже нещо, но телефонът на Ана зазвъня. Двамата се сепнаха, а тя бръкна в джоба си и го извади. Погледна екранчето.

– Ерика е – извини се и стана, за да се обади.

* * *

Този път Патрик реши да събере колегите в кухнята. Онова, което се канеше да им поднесе, се очертаваше трудно смилаемо. Затова чаша кафе с нещо сладко му се струваше най-добрият начин да подпомогне процеса. Всички седнаха, само той остана прав. Колегите го гледаха с напрегнато очакване. Досещаха се, че има някакво развитие по случая, но Аника не бе разпространила новината. Решителната физиономия на Патрик ги настройваше да се подготвят за голяма изненада. Покрай прозореца прелетя птица и всички погледи машинално се обърнаха натам, но после пак се насочиха към Патрик.

– Налейте си кафе и си вземете кифлички – подкани ги сериозно той.

Настъпи кратко суетене, докато каната и панерът вървяха от ръка на ръка. После всички се умълчаха.

– В понеделник по мое нареждане Аника изпрати запитване до колегите ни от страната за смъртни случаи, които показват сходства с убийствата на Расмус и Марит.

Хана вдигна ръка и Патрик кимна.

– Какво точно съдържаше запитването?

Патрик отново кимна – знак, че е разбрал въпроса.

– Списък с характеристики на убийствата. На практика описахме накратко как са починали и какви предмети са били открити близо до телата им.

Йоста и Хана не знаеха нищо по този въпрос и веднага се наведоха напред:

– Предмети?

Патрик погледна Мартин и обясни:

– Когато с Мартин преглеждахме какво има в раницата на Расмус, се натъкнахме на нещо, което видяхме и в колата на Марит. Намираше се на съседната седалка. При огледа на местопроизшествието го бяхме забелязали, разбира се, но не му обърнахме особено внимание, защото го сметнахме за една от многото джунджурии в колата. Но след като открихме същото в раницата на Расмус… – той разпери красноречиво ръце.

– За какъв точно предмет става дума? – Йоста се наведе още по-напред на стола.

– За откъсната страница от детска книга.

– От детска книга?! – скептично повтори Йоста.

Хана също изглеждаше объркана.

– Да – потвърди Патрик. – От приказката за Хензел и Гретел на братя Грим.

– Шегуваш ли се?

– Уви, не. И това не е всичко. Две от полицейските управления в страната отговориха положително на запитването ни за подобни случаи.

– Още две убийства? – Дойде ред на Мартин да прояви недоверие.

– Да, информацията постъпи тази сутрин. Още два случая – един в Лунд и един в Нюшопинг – се вписват в схемата, по която са убити Марит и Расмус.

– Значи, още две убийства? – повтори като ехо Мартин – явно умът му се затрудняваше да асимилира изложените от Патрик факти.

– Напълно ли е сигурно, че четирите случая са свързани? – попита Хана. – Струва ми се малко прекалено.

– И четирите жертви са починали по един и същи начин, а до телата им са открити страници от приказката на братя Грим. Имаме неопровержими доказателства за наличието на връзка помежду им – сухо обясни Патрик. Не очакваше някой да постави под съмнение изводите му. – Занапред ще разглеждаме случаите паралелно.

Мартин вдигна ръка.

– Другите две жертви били ли са въздържатели?

Патрик поклати бавно глава. Този въпрос го тревожеше най-много.

– Не. Мъжът от Лунд е бил алкохолик, а за жената от Нюшопинг нямаме никакви сведения по темата. Какво ще кажеш с теб да отидем да говорим на място с колегите от двата града, за да си изясним подробностите?

– Разбира се – кимна Мартин. – Кога тръгваме?

– Утре. Ако нямате други въпроси, предлагам да закрием оперативката и да се хващаме на работа. Аника извади копия от доклада ми за най-важното по случаите и на излизане можете да си вземете по един екземпляр.

Полицаите се умълчаха и изглеждаха замислени. Осъзнаваха пред какво мащабно разследване са изправени и се опитваха да приобщят понятието „сериен убиец“ към речника си. Досега в цялата история на управлението в Танумсхеде полицаите не го бяха употребявали и то бележеше крайъгълен камък, който обаче не вещаеше нищо добро.

Йоста чу, че някой застана на вратата, и се обърна.

– Утре аз и Мартин заминаваме. Ще отсъстваме два дни – съобщи Патрик.

– И?

– Докато ни няма, предлагам двамата с Хана да поработите върху наличните материали. Например да разгледате папката на Марит. Научих я наизуст и искам някой друг – с необременен ум – да я провери. Направете същото и с информацията за Расмус Улсон. Мартин започна да съставя списък на собствениците на испански хрътки в Швеция. Ще се радвам, ако го довършите. Следобед се виж с Мартин да разбереш докъде е стигнал. Какво друго… А, да. Журналистът от жълтия вестник им изпрати по факса ксерокопие от дневника на Лилемур. Ще получим и оригинала, но понеже ще пристигне по пощата, ще отнеме повече време. Ще взема един екземпляр от дневника с мен в колата и ще ви оставя по едно копие – за теб и за Хана, – за да го прочете и вие.

Йоста кимна изморено.

– Е, това е. Ще предадеш ли заръките ми на Хана?

Йоста кимна с още по-изтощен вид. Защо най-тежката работа все се пада на него? Силите му ще се изчерпят, преди голф сезонът да е започнал.

Нощем страхът от чудовищата го връхлиташе безпощадно. Ами ако се промъкнат, докато тя спи? Ами ако тя не успее да се събуди навреме? Двамата със сестра му си имаха отделни легла. Тя ги завиваше до брадичката, целуваше по челото първо него, после нея, пожелаваше им нежно „лека нощ“ и после изгасваше лампата. И заключваше вратата. В тъмното вече нищо не пречеше на злото да се развихри в съзнанието им. Но двамата измислиха как да намерят утеха. С предпазливи, крадливи стъпки той се промъкваше до леглото на сестра си и лягаше до нея под завивката. Не разговаряха. Просто лежаха един до друг и усещаха топлината от телата си. Дъхът им се смесваше: горещ издишан въздух, който изпълва дробовете им, прониква до сърцето и им вдъхва усещане за безопасност.

Понякога лежаха будни. Дълго. Съзираха страха в очите на другия, но не намираха сили да го назоват. В такива мигове той изпитваше към сестра си любов, която преизпълваше до пръсване всяка частица от тялото му. Искаше му се да погали всеки сантиметър от тялото ѝ. Виждаше му се безкрайно беззащитна, невинна, изплашена от света навън. По-изплашена и от него. В неговата душа обаче страхът се смесваше с копнежа да излезе навън. Ако не беше неудачник, застрашен от непознатото, което дебне там, щеше да може да се докосне до външния свят.

Понякога, докато лежеше и стискаше сестра си в прегръдките си, той се питаше дали ужасът има нещо общо с жената с гневния глас. После сънят го надвиваше, а с него го връхлитаха спомените.

Откакто се помнеше, на Мартин все му прилошаваше в кола. Този път обаче се опита да прочете част от дневника на Лилемур, докато пътуваха към Лунд.

– Кой е този човек, за когото пише, че ѝ се струва познат? – недоумяваше Мартин.

Продължи да чете, надявайки се нещо в текста да му подскаже отговора.

– Не става ясно – отвърна Патрик: беше прочел копието, преди да тръгнат. – Тя дори не е сигурна къде и дали изобщо го е виждала.

– Но го описва като зловещ тип – Мартин посочи пасаж от текста. – Явно смъртта ѝ не е никак случайна.

– Склонен съм да се съглася с теб – Патрик увеличи скоростта, за да изпревари камиона отпред. – Обаче в дневника не открих никаква конкретна информация за този човек. Може да е бил всеки: местен, участник в предаването, член на телевизионния екип… Знаем само, че е мъж. – Патрик забеляза как Мартин започна да диша дълбоко. – Как си? Да не ти прилоша?

Бърз поглед към колегата му беше достатъчен да потвърди предложението му. Червените лунички изпъкваха силно върху мъртвешки бледото лице на Мартин, а гръдният му кош се повдигаше бурно.

– Да отворя ли прозореца? – попита обезпокоен Патрик.

От една страна, съчувстваше на Мартин, но от друга, нямаше желание да пътува до Лунд в оповръщана кола. Мартин кимна и Патрик свали прозореца от неговата страна. Мартин се облегна на рамката и жадно вдиша. Уви, въздухът бе напоен с изгорели газове и не облекчи ефективно неразположението му.

Няколко часа по-късно пристигнаха пред управлението в Лунд. Краката им се бяха схванали, а гърбовете ги боляха. Спряха само веднъж, за да се поразтъпчат и да посетят тоалетната, защото нямаха търпение да се срещнат с комисар Шел Сандберг. Той слезе да ги посрещне. Според графика тази събота комисарят не беше дежурен, но след телефонния разговор с Патрик веднага се съгласи да се отбие в участъка.

– Добре ли пътувахте? – осведоми се Шел Сандберг и тръгна напред с пъргави стъпки.

Беше дребен – около метър и шейсет, предположи Патрик, – но компенсираше ръста си с удивителна енергичност. Докато говореше, цялото му тяло се движеше и той жестикулираше бурно. И Мартин, и Патрик се затрудняваха да смогнат на темпа му. Този своеобразен „бегом-марш“ ги отведе до стая за кафе. Шел позволи на Патрик и Мартин да влязат преди него.

– Предпочитам да поговорим тук, отколкото в кабинета ми – поясни той и посочи маса, отрупана с папки. Върху най-горната пишеше „Бьорие Кнюдсен“ – името на третата жертва или на втората – ако се следва хронологията на събитията.

Седнаха и Шел плъзна купчина папки към Патрик.

– Вчера прегледах всички материали. След като получихме запитването от Танумсхеде, погледнах на обстоятелствата по случая от съвсем различен ъгъл. – Той поклати глава със съжаление, сякаш за да се извини.

– Преди шест години не заподозряхте ли, че в случая има нещо съмнително? – попита Патрик съвсем деликатно, за да не прозвучи въпроса му обвинително.

Шел пак поклати глава. Мустаците му подскочиха комично.

– Не. Честно казано, не открихме нищо съмнително. Все пак смъртта на алкохолик като Бьорие не изненада никого. Няколко пъти той беше на крачка да умре от алкохолно отравяне и се спаси на косъм. Затова предположихме, че… Допуснахме грешка – призна той и разпери ръце с болезнена гримаса.

– Предвид обстоятелствата грешката ви е била съвсем обяснима – успокои го Патрик. – Ние също първоначално взехме убийството на Марит Каспершен за нещастен случай.

Шел видимо се почувства облекчен от това признание на колегата си.

– Коя част от запитването ни ви накара да се сетите точно за този случай? – попита Мартин, като се опитваше да не се взира в мустаците на комисаря.

Мартин още беше блед заради пътуването и лапна няколко бисквити, за да облекчи неразположението си. Обикновено му трябваха два-три часа, докато се съвземе.

Шел не отговори, а започна да прехвърля папките. Явно знаеше какво търси. Извади една папка, отвори я и я сложи пред Патрик и Мартин.

– Погледнете. Това са снимките от мястото, където открихме тялото на Бьорие. Трупът беше престоял повече от седмица в апартамента и гледката не е никак приятна – предупреди ги той. – Съседите са усетили, че нещо се е случило, чак когато започнало да мирише.

Мартин и Патрик се убедиха, че Шел изобщо не преувеличава: снимките наистина бяха потресаващи. Вниманието им обаче привлече нещо в ръката на Бьорие, което напомняше смачкан лист хартия. На една от снимките видяха листа, изгладен и в едър план. Оказа се страница от „Хензел и Гретел“. Мартин и Патрик се спогледаха, а Шел кимна:

– Стори ни се прекалено странно, за да го сметнем за случайно съвпадение. Сетих се, че и тогава ми направи впечатление, че в ръката си Бьорие държи страница от детска книжка, защото той няма деца.

– Запазихте ли листа? – Патрик притаи дъх и усети как цялото му тяло се напрегна в очакване на отговора.

С усмивка Шел посегна към найлонов джоб, който досега стоеше върху седалката на съседния стол.

– Да – благодарение на комбинация от късмет и професионализъм.

Патрик пое джоба като реликва и го огледа с благоговение. После го подаде на Мартин, който също гледаше листа с възторг.

– Как е починал Бьорие и какви наранявания са открити по тялото му? – попита Патрик, опитвайки се да разгледа по-отблизо снимките на трупа.

Около устните на мъртвеца се забелязваше леко посиняване, но понеже тялото вече бе започнало да се разлага, не можеше да се определи със сигурност на какво се дължат тъмните петна. Патрик усети как стомахът му се обърна.

– Уви, не сме описали подробно травмите. Както казах, открихме го прекалено късно, а освен това Бьорие винаги беше или насинен, или с нещо счупено, та се питам дали щяхме да започнем разследване, дори да… – гласът му притихна.

Патрик го разбра, макар комисарят да не довърши изречението си. Бьорие е бил пияница, който често попада в побоища, и никой не се е изненадал, че са го намерили мъртъв в жилището му. За разследване – да не говорим. От дистанцията на времето се виждаше, че са сбъркали, но винаги е лесно да размахваш поучително показалец след свършен факт.

– В организма му е открито голямо количество алкохол, нали?

Шел кимна и мустаците му пак подскочиха.

– Точно така. Но дори този факт… Наистина съдебно-химичната експертиза показа висока концентрация на етанол в кръвта на Бьорие. Патологът заключи, че леталният изход се дължи на интоксикация в резултат от рязко понижения толеранс на организма към алкохола вследствие от дългогодишна злоупотреба със спиртни напитки.

– Бьорие има ли роднини, с които бихме могли да поговорим?

– Не, няма никого. Ние, полицаите, и приятелите му по чашка бяхме единствените, които поддържахме контакти с него. Да не забравяме и побратимите му от дранголника.

– За какво е лежал?

– О, за каквото ви хрумне: побой, заплахи, шофиране в нетрезво състояние, причиняване на смърт по непредпазливост, влизане с взлом... В най-горната папка ще откриете списък с присъдите и годините, когато ги е излежавал.

– Може ли да взема папката? – попита Патрик и вдигна палци.

– Да, точно това беше и моята идея. Непременно се обадете, ако ви потрябва още информация. Ще се постарая да поразпитаме наоколо. Може да изскочи още нещо.

– Ще ви бъдем много признателни – Патрик стана, след него и Мартин.

На излизане от управлението отново им се наложи да подтичват след пъргавия комисар. Краката му се движеха със скоростта на барабанни палки.

– Днес ли си тръгвате от Лунд? – попита Шел на вратата.

– Не, отседнахме в хотел, за да прегледаме на спокойствие материалите по случая „Бьорие“. Утре поемаме към следващата дестинация.

– Нюшопинг, нали? – Изведнъж Шел стана много сериозен. – Убийците рядко действат в толкова широк периметър.

– Така е – потвърди Патрик. – Действително е така.

* * *

– Кое предпочиташ: кучетата или папката на Марит? – попита Йоста.

Не можеше да скрие с какво нежелание пристъпва към тежките задачи, с които ги натовари Патрик. Хана също не излъчваше бодрост. Навярно извънредният работен ден бе осуетил плановете ѝ за уютна съботна вечер със съпруга ѝ. Същевременно Йоста осъзнаваше, макар и неохотно, че ръководството има основателна причина да ги повика в почивния им ден. Не всеки ден се случва да разследват пет убийства.

С Хана седяха до кухненската маса, за да се заемат с възложените им от Патрик задачи, но нито тя, нито Йоста изпитваха ентусиазъм. Той я гледаше, докато тя наливаше кафе до плота. Когато започна работа в управлението, Хана изглеждаше слаба, но сега можеше да се нарече направо кльощава. Йоста се чудеше как ли живее. През последните дни по лицето ѝ се появи напрегнато и почти страдалческо изражение. Йоста предполагаше, че с мъжа ѝ не могат да си родят дете. Все пак Хана беше четирийсетгодишна, а още не бе станала майка. С радост би я изслушал, ако тя поиска да си излее душата пред него, но нещо му подсказваше, че Хана няма желание да споделя лични проблеми. Тя отмахна кичур от лицето си и изведнъж пред Йоста сякаш лъсна цялата ѝ уязвимост и неувереност. Хана Крюсе определено съчетаваше в себе си много противоречия. Отвън изглеждаше силна, наперена и смела, но в някой случаен жест изведнъж прозираше колко е… съкрушена. По-точно определение не му хрумваше. Тя се обърна към него и той изведнъж се разколеба. Дали не прекалява с опитите да разгадае същността ѝ? Непроницаемото ѝ лице излъчваше сила и нито следа от слабост.

– Аз ще поема папката на Марит – каза тя. – За теб ще останат кучетата. Съгласен ли си? – Тя го погледна над ръба на чашата си.

– Разбира се. Нали ти казах ти да избереш – отвърна той малко по-сърдито, отколкото възнамеряваше.

Хана се усмихна и лицето ѝ омекна. Йоста изпитваше все по-силно съмнение във верността на предположенията си.

– Лоша работа, че се налага и да работим, нали, Йоста?

Тя му смигна закачливо и той не успя да сдържи усмивката си. Реши да не гадае какъв е личният ѝ живот, а да се радва на компанията ѝ. Хана му беше много симпатична.

– Заемам се с кучетата – обяви той и стана.

– Бау! – пошегува се тя и се засмя. После започна да прехвърля материалите в папката.

– Разбрах, че през последните дни сте преживели доста драматични събития – Лаш огледа строго участниците, насядали в кръг около него. Всички мълчаха. – Някой ще ми каже ли какво точно се е случило?

– Тина сгафи жестоко – промърмори Йона.

– Я не дрънкай глупости! – Тина я прониза със злобен поглед. – Завиждате ми, че аз намерих дневника. На мое място щяхте да направите същото!

– Аз лично никога не бих постъпил толкова долно – отбеляза Мехмет, забил поглед в обувките си.

През последните дни Мехмет се затвори в себе си. Лаш насочи вниманието си към него.

– Как се чувстваш, Мехмет? Напоследък ми се виждаш потиснат.

– Нищо ми няма – Мехмет продължаваше да се взира в обувките си.

Лаш го изгледа изпитателно, но прецени, че е по-добре да не го притиска. Мехмет явно нямаше желание да споделя. Надявайки се индивидуалната сесия с него да протече по-успешно, Лаш прехвърли вниманието си върху Тина. Тя тръсна опърничаво глава.

– Кое от написаното в този дневника те извади от равновесие? – попита меко той, а Тина стисна демонстративно устни. – Кое те засегна толкова, че си се почувствала в правото си да разголиш душата на Барби… на Лилемур?

– В дневника си Барби е написала, че Тина е бездарна – обясни услужливо Кале.

След последния му разговор с Тина отношенията им се обтегнаха сериозно и Кале веднага се възползва от възможността да я уязви. Коментарът, който Тина запрати в лицето му, го нарани и той още не можеше да се отърси от болезненото преживяване. Затова в гласа му се долавяше озлобление. В момента Кале бе готов на всичко, за да ѝ отмъсти.

– Лично аз не мога да упрекна Барби – заяви той с леден тон. – Тя просто е констатирала факт, известен на всички ни.

– Млъкни, млъкни, млъкни! – изкрещя Тина, а от устата ѝ се разхвърчаха пръски.

– Предлагам ви да се успокоим – намеси се авторитетно Лаш. – Значи, Лилемур е написала нещо пренебрежително за теб в дневника си и ти си се почувствала свободна да опетниш паметта ѝ – обобщи той и изгледа строго Тина.

Тя отмести очи. От неговите уста постъпката ѝ звучеше толкова… жестоко и отмъстително.

– Но тя беше написала гадости за всички ви – напомни Тина и се огледа, за да прехвърли част от недоволството на Лаш върху другите участници. – Теб, Кале, те беше описала като разглезено богаташко синче, а теб, Уфе – като един от най-големите идиоти, които познава. Упрекваше Мехмет заради колебливостта и нерешителността му. Непрекъснато се стремял да угоди на семейството си и било крайно време да разбере, че трябва да прояви малко мъжка твърдост! – Тя млъкна за малко и спря поглед върху Йона. – Барби пише колко се възмущава от способността ти да си измисляш, че имаш проблеми, и как презира навиците ти да се режеш. Барби не е спестила критики на нито един от нас! Много добре го знаете! Още ли има такива сред вас, които да смятат, че е редно „да почитаме паметта ѝ“ и куп подобни глупости? Съвестта не бива да ви гризе, задето я притиснахме да ни даде обяснение за безобразното си поведение. Барби просто си получи заслуженото!

Тина отметна назад косата си и погледна присъстващите предизвикателно – да видим кой ще ме обори!

– Нима Лилемур е заслужавала и да умре? – попита спокойно Лаш.

В стаята се възцари мълчание. Тина започна нервно да гризе нокътя си. После стана рязко и изхвърча навън. Всички я сподириха с поглед.

Пътят се разстилаше безбрежен пред очите им. Продължителното пътуване с кола започна да ги изморява. Патрик завъртя глава наляво-надясно, за да раздвижи врата си. Мартин настоя да шофира, надявайки се така да избегне прилошаването. Досега се справяше доста успешно. До Нюшопинг оставаха само двайсетина километра. Прозявката на Мартин подейства заразително на Патрик. Двамата се засмяха.

– Снощи постояхме доста до късно – отбеляза Патрик.

– Да. Но нали трябваше да прегледаме целия материал…

– Да – кимна Патрик и не коментира повече.

Снощи двамата обсъдиха надълго и нашироко всички обстоятелства по случая и будуваха до малките часове след полунощ, а когато най-после си легнаха, предположенията и неяснотите, които се въртяха в главите им, не ми дадоха да заспят още час.

– Как е Пиа? – попита Патрик, за да насочи разговора в по-положителна посока.

– Чудесно! – Лицето на Мартин грейна. – Вече не ѝ се гади. В момента се чувства отлично. Много сме развълнувани!

– Не се и съмнявам – усмихна се Патрик. Толкова му се искаше да се прибере у дома, при Мая и Ерика, че сърцето му се свиваше само като си помисли за тях. – Ще искате ли да знаете предварително пола на бебето? – попита любопитно той, когато завиха към Нюшопинг.

– Още не сме решили. Вероятно не. – Мартин следеше внимателно пътните табели. – Вие искахте ли?

– Не. По принцип не съм привърженик на практиката предварително да се знае дали ще е момиче, или момче. Пък и изобщо не ме вълнуваше какво ще е. Виж, за второто дете предпочитам да ми се роди син, за да си имаме и момченце.

– Да не…? – Мартин се обърна въпросително към Патрик.

– Не, не, не – поклати глава Патрик през смях. – Не, разбира се. Още не сме свикнали да се справяме с едно дете. Но след няколко години…

– Ерика какво казва? Напоследък не ѝ беше никак лесно… – Мартин млъкна, защото се колебаеше дали е редно да повдига този въпрос.

– Не сме говорили на тази тема. Просто предполагам, че и тя ще иска да имаме две деца – замислено призна Патрик. – Пристигнахме – каза той и така сложи край на разговора.

Слязоха от колата със схванати крайници и се попротегнаха. После се насочиха към управлението. Патрик започна да свиква с необходимостта да се среща със свои колеги от различни градове. Посрещна ги комисар Герда Свенсон. Патрик се убеди за пореден път колко разнороден е съставът на шведската полиция. Освен това за пръв път се сблъска с толкова голямо несъответствие между представата, която предварително си бе създал за човек само въз основа на името му, и действителността. Комисар Свенсон се оказа не само значително по-млада, отколкото си я бе представял – навярно около трийсет и пет годишна, – а и – въпреки традиционното си шведско име – имаше кожа с цвета и блясъка на тъмен махагон. С две думи: впечатляващо красива жена. Патрик се усети, че я е зяпнал. Мартин също не можеше да откъсне очи от Герда Свенсон. Патрик го смушка с лакът, протегна ръка на комисар Свенсон и се представи.

– Колегите ми ни очакват в конферентната зала – съобщи Герда Свенсон и посочи накъде да вървят.

Гласът ѝ беше едновременно плътен и нежен – много приятен за слушане. Патрик остана силно впечатлен от нея.

На път към конферентната зала не разговаряха. Чуваше се само тракането на обувките им по пода. В залата ги посрещнаха двама мъже. Станаха от местата си и им протегнаха ръка. Единият, около петдесетгодишен, дребен и набит, но с будни очи и дружелюбна усмивка, се представи като Конрад Мелцер. Когато стисна десницата на другия, на вид връстник на Герда, висок, едър и рус, Патрик си помисли каква хубава двойка биха били двамата с красивата комисарка. Изричайки името си – Рикард Свенсон, – мъжът потвърди, че двамата с Герда отдавна сами са стигнали до същия извод.

– Доколкото ми стана ясно, разполагате с важна информация за убийство, което не можем да разкрием от години.

Герда седна между Конрад и съпруга си и двамата изобщо не възразиха, че тя взе думата.

– Аз ръководих разследването на смъртта на Елса Форшел – призна тя, все едно чу неизречения въпрос в главата на Патрик. – Заедно с Конрад и Рикард работихме много и упорито по случая, но, уви, стигнахме до задънена улица. Постъпилото от вас запитване обаче ни върна надеждата, че ще открием извършителя.

– Още щом прочетохме за страницата от книга, веднага се сетихме за Елса Форшел – Рикард преплете пръсти над масата.

Патрик се замисли какво ли е усещането съпругата ти да е твой шеф. Патрик се смяташе за свободомислещ мъж с модерни възгледи за жените, но някак му беше трудно да си представи да работи под надзора на Ерика. От друга страна, съмняваше се тя с радост да приеме той да ѝ бъде началник, така че нежеланието партньорът ти да те командва на работното място вероятно беше взаимно.

– С Рикард се оженихме след края на разследването. Оттогава работим в различни отдели – поясни Герда и погледна Патрик.

Той се изчерви. За миг се запита дали наистина тя може да чете мисли, но после си даде сметка, че едва ли е толкова трудно да се досети човек какво му минава през главата. Пък и сигурно не беше първият, комуто хрумва подобен въпрос.

– Къде намерихте страницата? – попита той, за да смени темата.

По лицето на Герда се изписа лека усмивка на задоволство, задето е отгатнала мислите на Патрик.

– Страницата бе пъхната в Библия, оставена до тялото – отговори Конрад.

– Как намерихте тялото? – попита Мартин.

– Един от членовете на общността я открил в апартамента ѝ.

– Каква общност?

– „Кръстът на Дева Мария“ – поясни Герда. – Католическа енория.

– Католическа ли? – изненада се Мартин. – Тази жена да не е идвала от южна страна?

– Не само жителите на южните страни изповядват католицизма – обърна му внимание Патрик, леко смутен от оскъдните религиозни познания на колегата си. – Навсякъде по света има католици, а в Швеция наброяват няколко хиляди.

– Съвсем вярно – потвърди Рикард. – Сто и шейсет хиляди са. Елса членувала в епархията от години и я е възприемала като свой дом.

– Имала ли е други близки?

– Не открихме нейни роднини – поклати глава Герда. – Разпитахме подробно другите енориаши, за да разберем дали в общността няма схизма, която да е станала причина за кончината на Елса, но не открихме абсолютно нищо.

– Ако решим да разговаряме с някой от енорията, кого бихте ни препоръчали? – Мартин се приготви да записва.

– Определено енорийския свещеник: Силвио Манчини. Той е южноевропеец. – Герда смигна на Мартин и той се изчерви.

– Доколкото разбрах от запитването ви, жертвата в Танумсхеде също е била завързвана? – Рикард се обърна към Патрик.

– Да, така е. Патологът откри множество подкожни кръвоизливи по ръцете и китките ѝ. Всъщност охлузванията по крайниците ли ви наведоха на мисълта, че Елса е починала от насилствена смърт?

– Да – потвърди Герда, извади снимка и я плъзна към Патрик и Мартин.

По тялото се виждаха ясни следи от завързване. Патрик забеляза и натъртвания около устата, каквито имаха и другите две жертви.

– Открихте ли следи от тиксо? – попита той.

– Да. И по-точно: от съвсем обикновено тиксо. – Тя се прокашля. – Както се досещате и сами, данните, с които разполагате, са много важни за нас. В замяна ще ви предоставим целия си материал по случая. Наясно съм, че между полицейските управления в страната има известно съперничество, но ние искаме да си помагаме взаимно и да ускорим обмена на информация помежду ни. – Това прозвуча не като молба, а като хладна констатация. Патрик кимна, без да се колебае.

– Разбира се. За нас всяка помощ е добре дошла. За вас – също. Затова най-естествено е вие да ни изпратите копия от вашите сведения, а ние – копия от нашите, както и да поддържаме контакт по телефона.

– Точно така – потвърди Герда.

Патрик забеляза възхищение в погледа на съпруга ѝ и изпита още по-силно уважение към Рикард Свенсон. Само истински мъж би могъл да оцени жена, изкачила се по-високо в служебната йерархия.

– Знаете ли къде да намерим Силвио Манчини? – попита Мартин и се приготви да се сбогува с колегите си.

– Енорията държи помещение в центъра – Конрад записа адреса на листче и го подаде на Мартин. Обясни им как да стигнат дотам.

– След като поговорите със Силвио, върнете се да вземете материалите по случая. Ще ги оставя на рецепцията. – Герда стисна ръката на Патрик.

– Благодаря – искрено кимна Патрик.

Точно както Герда отбеляза, отделните полицейски управления в страната ревниво пазеха информацията, с която разполагат, и Патрик се радваше, задето бяха на път да преодолеят тази установена вече практика.

* * *

– Няма ли най-сетне да престанеш с тези глупости?

Йона затвори очи. Както винаги, гласът на майка ѝ звучеше сурово и обвинително.

– С баща ти обсъдихме положението и смятаме, че е ужасно безотговорно да пропиляваш така живота си. Освен това не излагаш само себе си, а и нас – лекари с репутация!

– Знаех си, че нещата пак ще опрат до работата ви – промърмори Йона.

– Какво каза? Моля те, говори по-ясно. Не те разбирам, Йона. Вече си на деветнайсет години, а още не си се научила да артикулираш звуците правилно. Честно казано, през последните дни с татко ти прочетохме доста обезпокоителни статии във вестниците. Хората ще започнат да се чудят какви родители сме. А ние дадохме всичко от себе си. Но двамата с баща ти имаме много важна мисия в живота. Ти си вече достатъчно голяма да го разбереш и да се научиш да уважаваш професията ни. Вчера оперирах малко русначе. Страдаше от вроден сърдечен порок. В родината му не можели да му помогнат, но аз го спасих! Върнах му живота! Редно е да уважаваш повече живота, Йона. Винаги си била щастлива. Да сме ти отказвали нещо? Имаш дрехи, покрив над главата си, храна. Помисли за всички деца, които не са имали дори половината… какво говоря?... една десета от онова, което имаше ти. Те биха били благодарни да бъдат на твое място. И определено нямаше да вършат подобни глупости и да се режат! Ти си ужасна егоистка, Йона. Време е да пораснеш! С баща ти смятаме…

Йона прекрати разговора с едно натискане на червената слушалка, опря се на стената и се свлече на пода. Безпокойството ѝ растеше главоломно и напираше да изригне през гърлото ѝ. Преизпълваше всяка фибра от тялото ѝ и я издуваше до пръсване. Не за пръв път я завладяваше паническото усещане, че няма къде да избяга. С треперещи ръце тя извади бръснарското ножче, което винаги държеше в портфейла си. Пръстите ѝ трепереха толкова неконтролируемо, че го изпусна. Изруга и се опита да го вземе от пода. Поряза се на няколко места, ала след няколко опита все пак успя. Силно съсредоточена, тя се взираше в ножчето, докато го доближаваше до кожата си: осеяна с белези от стари рани, ръката ѝ приличаше на лунен пейзаж с редуващи се бели и розови петна и отчетливи червени резки, подобни на малки реки. Когато кръвта бликна от раната, Йона изпита моментално облекчение. Вкара ножчето още по-надълбоко и струйката се превърна в река от пулсираща кръв. По лицето ѝ се изписа успокоение. Вдигна ножчето и начерта нова червена ивица сред множеството белези. После погледна усмихнато в камерата. Изглеждаше почти щастлива.

– Търсим Силвио Манчини – Патрик показа полицейската си карта на жената, която им отвори.

Тя отстъпи и се провикна назад:

– Силвио! Дойдоха от полицията.

Белокос мъж с джинси и пуловер се появи срещу тях. Подсъзнателно Патрик бе очаквал да види свещеника в богослужебни одежди, а не в ежедневно облекло. Като се позамисли обаче, установи, че свещеникът не може непрекъснато да носи одежди, ала все пак му трябваха няколко секунди да се пренастрои към изненадващата гледка.

– Казва се Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Мартин Мулин.

Свещеникът кимна и ги покани да седнат на меката мебел. Помещението не беше голямо, но изглеждаше добре поддържано. Патрик забеляза наличието на атрибути, които лаическите му познания свързваха с католицизъм: изображения на Дева Мария и голямо разпятие. Жената, която им отвори, сервира кафе и сладки. Силвио ѝ благодари, а тя само се усмихна и се оттегли. Свещеникът насочи вниманието си към посетителите и попита на безупречен шведски, но с отчетлив италиански акцент:

– С какво мога да ви бъда полезен?

– Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за Елса Форшел.

– Надявах се рано или късно полицията да открие някакви улики – въздъхна свещеникът. – Вярвам в очистителния огън, но предпочитам убийците да получават наказанието си приживе.

Усмивката му изразяваше и опечаление от трагичната съдба на покойницата, и чувство за хумор. Патрик остана с впечатлението, че Силвио Манчини е бил близък с Елса, а следващият коментар на свещеника потвърди предположението му:

– С Елса бяхме добри приятели от дълги години. Тя участваше активно в дейността на нашата епархия, а аз бях неин изповедник.

– Елса по рождение ли беше католичка?

– Не – засмя се Силвио. – Повечето католици в Швеция са хора от имигрантски семейства. Елса дойде веднъж на литургия и според мен откри своя дом при нас. Тя беше... – той се поколеба – …изтерзана душа. Търсеше нещо, което откри при нас.

– Какво търсеше? – попита Патрик.

От осанката на симпатичния свещеник лъхаше спокойствие и кротост. Отец Силвио беше истински Божи човек.

Свещеникът дълго мълча. Очевидно обмисляше от-говора си.

– Опрощение – отвърна накрая той и погледна Патрик право в очите.

– Опрощение? – повтори въпросително Мартин.

– Да, опрощение – спокойно потвърди свещеникът. – Та нали всички търсим точно опрощение на греховете ни, на пропуските ни, на недостатъците и грешките ни. Опрощение за постъпките ни и за бездействието ни.

– И за какво търсеше опрощение Елса? – тихо попита Патрик и впери настойчиво поглед в свещеника.

За миг отец Силвио сякаш реши да сподели с полицаите цялата истина, но после сведе поглед и отвърна:

– Изповедта е свещено тайнство. А и какво значение има? Всички се нуждаем от прошка.

Патрик остана с впечатлението, че свещеникът скри нещо зад тези думи, но знаеше, че изповедникът е длъжен да запази в тайна всичко, което е чул, и затова не се опита да притиска отец Силвио.

– От колко време членуваше Елса във вашата енория?

– От осемнайсет години. Както казах, с нея станахме много близки.

– Да е имала врагове? Да ви е споделяла, че някой иска да я нарани?

По лицето на свещеника отново пролича известно двоумение, после той поклати глава.

– Не знам нищо такова. Освен мен и миряните в енорията Елса нямаше никого. Ние бяхме нейното семейство.

– Това обичайно ли е? – попита Мартин и в гласа му неволно се промъкна недоверчива нотка.

– Знам какво си мислите – кимна среброкосият отец. – В нашата енория няма правила или забрани, които да ограничават живота на енориашите. Повечето имат семейства и приятели извън енорията. Ние не сме по-различни от коя да е християнска общност. Но Елса имаше само нас.

– Починала е, след като някой насилствено е налял в гърлото ѝ голямо количество алкохол. Какво беше отношението ѝ към спиртните напитки?

Патрик отново долови някакво колебание у свещеника; потиснато желание да говори.

– Елса беше като всеки нормален човек – засмя се отец Силвио. – В събота вечер си пийваше по чашка-две вино. Но никога не е прекалявала. Консумираше съвсем разумно. Показах ѝ колко хубави са италианските вина. Тук от време на време организираме дегустация на вино. Много приятни събирания.

Патрик повдигна вежда: католическият свещеник определено го изненадваше.

След като размисли дали не пропуска нещо, Патрик остави визитката си на масичката помежду им:

– Ако се сетите нещо, не се колебайте да се свържете с нас.

– Танумсхеде – прочете на глас Силвио. – Къде се намира?

– На западното крайбрежие. Между Стрьомщад и Удевала.

Изведнъж кръвта се отдръпна от лицето на свещеника и за миг то придоби мъртвешка бледност – като лицето на Мартин след вчерашното пътуване. После отец Силвио се окопити и само кимна. Изненадани от реакцията му, Патрик и Мартин се сбогуваха с него. И двамата останаха с чувството, че свещеникът знае повече, отколкото им каза.

Във въздуха се усещаше напрежение. Всички очакваха с нетърпение Патрик и Мартин да им разкажат какво са открили по време на пътуването си до Лунд и Нюшопинг. Щом пристигнаха в Танумсхеде, Патрик веднага отиде в участъка и се зае с подготовката на оперативката. Стените в кабинета му бяха покрити със снимки и листчета, върху които той бе отбелязвал и начертал стрелки. Цялата схема изглеждаше доста объркано, но тепърва предстоеше той да внесе ред в хаоса.

В кабинета му разследващият екип едва щеше да се събере, но Патрик нямаше желание да мести всички материали другаде, затова реши, че някак ще се сместят. Пръв пристигна Мартин и седна в дъното на стаята. После дойдоха Аника, Йоста, Хана и Мелберг. Всички мълчаха и само оглеждаха налепените листчета и снимки, опитвайки се да открият червената нишка, която да ги отведе до убиеца.

– Както знаете, през уикенда двамата с Мартин посетихме полицейските управления в Лунд и Нюшопинг. Колегите от двата града се свързаха с нас, защото открили случаи, които отговарят на критериите, зададени от нас въз основа на убийствата на Марит Каспершен и Расмус Улсон. Жертвата в Лунд – Патрик се обърна и посочи снимка на стената – се казва Бьорие Кнюдсен – петдесет и две годишен, алкохолик, открит мъртъв в апартамента си. Тялото е престояло дълго време и, за жалост, не може да се установи дали следите от нараняванията му съвпадат с травмите на другите жертви. Затова пък – Патрик направи кратка пауза и отпи от чашата върху бюрото си, – затова пък ето какво са открили колегите в ръката му. – Той посочи найлонов джоб с откъсната страница от книга, закачен на стената до снимката на Бьорие.

Мелберг вдигна ръка:

– От лабораторията в Линшопинг отговориха ли дали върху страниците, намерени до Марит и Расмус, са открити отпечатъци?

Патрик се изненада от вниманието, с което началникът следеше разговора.

– Да, изпратиха заключението от експертизата и страниците. – Той ги посочи на стената. – Уви, няма отпечатъци. Страницата в ръката на Бьорие още не е проверена. Днес ще я изпратим в Линшопинг. А колегите от Нюшопинг вече са изследвали страницата, намерена до Елса Форшел. Резултатът е отрицателен.

Мелберг кимна – знак, че е доволен от отговора.

– Като причина за смъртта на Бьорие полицаите от Лунд са посочили алкохолно отравяне и понеже е бил алкохолик, не им е хрумнало, че е бил убит. Колкото до смъртта на Елса Форшел, разследващите единодушно са сметнали, че стана въпрос за убийство, но така и не са открили извършителя.

– А имало ли е заподозрени? – попита Хана.

Изглеждаше вглъбена, съсредоточена и леко бледа. Патрик се притесни да не е пред разболяване. В момента не можеше да си позволи да изгуби важен полицай от екипа си.

– Не, няма заподозрени. По думите на свещеника, който ръководи католическата енория, където Елса е членувала, тя общувала само с миряните от енорията и никой не таял озлобление към нея. Тя също е била убита в апартамента си – Патрик посочи снимка от местопрестъплението. – До нея, пъхната в страниците на Библия, са намерили това – пръстът му се плъзна към страница от „Хензел и Гретел“.

– Що за откачен би направил подобно нещо?! – възкликна Йоста. – Какво общо има приказката със случая?

– Нямам представа, но имам чувството, че приказката е ключът към цялото разследване.

– Да се надяваме, че журналистите няма да надушат тази подробност – промърмори Йоста. – Иначе вестниците ще гръмнат със заглавия от типа „Убиец разказвач на приказки“. Да не забравяме колко си падат по подобни прякори.

– Едва ли е необходимо да ви обръщам внимание колко важно е тази информация да не попада в пресата – Патрик не се сдържа и погледна Мелберг.

Макар и началник, той винаги будеше съмнение заради любовта си към славата. Но този път явно и той се бе преситил от медийното внимание, защото кимна в знак на безусловно съгласие.

– Успяхте ли да разберете какви са допирните точки между убийствата? – поинтересува се Хана.

– Уви, по този въпрос сме отново в нулева позиция. Бьорие определено не е бил въздържател, а Елса нито е била заклета трезвеница, нито е прекалявала с алкохола.

– С други думи, нямаме представа каква е връзката между четирите смъртни случая – обобщи притеснена Хана.

Патрик въздъхна, обърна се и обгърна с поглед материалите на стената.

– Така е – потвърди той. – Знаем само, че най-вероятно убиецът е един и същ, иначе не сме открили никакви допирни точки. Нищо не показва Елса и Бьорие да са свързани с Марит или Расмус или с местата, където са живеели. Ние, разбира се, ще разпитаме близките на Марит и Расмус дали името Бьорие или Елса им говори нещо и дали Марит и Расмус са живели някога в Лунд и Нюшопинг. В момента действаме на сляпо, но връзка определено има. Няма начин! – отсече Патрик.

– Защо не отбележиш местата върху картата? – предложи Йоста и посочи картата на Швеция върху по-късата стена.

– Добра идея – съгласи се Патрик и извади няколко топлийки с цветни главички от кутийка в чекмеджето.

После внимателно ги заби върху картата: една върху Танумсхеде, втора върху Бурос, трета върху Лунд и четвърта върху Нюшопинг.

– Явно убиецът действа на територията на Южна Швеция. Доста ще ограничим периметъра, няма що – иронично подхвърли Йоста.

– Да, трябва да сме благодарни и на малкото, с което разполагаме – засмя се Мелберг, но млъкна, защото другите не виждаха нищо забавно в ситуацията.

– Е, предстои ни сериозна работа – заключи Патрик. – Освен това не бива в никакъв случай разследването „Лилемур Першон“ да остава на заден план. Йоста, докъде стигна със списъка на собствениците на испански хрътки?

– Готов е. Съдържа сто и шейсет имена. Има и още хора с такива кучета, но не фигурират в никакви регистри. Ще трябва да се задоволим с наличния резултат.

– Пусни имената в адресния регистър, да видим дали ще изскочи някой от района.

– Разбира се.

– Искам да проверим дали няма да открием нещо за страниците от книгата. Мартин и Хана, вие ще поговорите с Ула и Шещин и ще питате дали имената Бьорие и Елса им говорят нещо. После ще разпитате и Ева, майката на Расмус Улсон. Понеже ми трябвате в управлението, ще проведете разговорите по телефона.

Йоста вдигна колебливо ръка:

– А може ли да посетя Ула Каспершен в дома му? В петък ми се стори, че крие нещо.

– Аз не останах с такова впечатление – възрази Хана. Явно смяташе, че Йоста говори пълни безсмислици.

– Но нали забеляза как… – подхвана той, но Патрик го прекъсна:

– Отидете да говорите с него във Фелбака. Аника, ти ще довършиш работата по списъка със стопаните на кучета и ще го оставиш на бюрото ми, за да го прегледам.

Аника кимна и си записа.

– Мартин, ти ще прегледаш записите от вечерта, когато Барби е починала. Може да сме пропуснали нещо. Пускай филма кадър по кадър.

– Непременно – кимна Мартин.

– Е, на работа! – подкани ги Патрик и сложи ръце на кръста си.

Всички станаха и излязоха един по един. Останал сам, Патрик огледа кабинета си. Разполагаха с най-разнопосочни сведения. Как ще открият свързващото звено помежду им?

Отлепи четирите страници от стената и усети как мозъкът му блокира. Как да извлече още информация от наличните данни?

В съзнанието му изникна идея. Патрик си облече якето, прибра листовете в папка и хукна по стълбите към изхода.

Мартин отпусна краката си върху масата и взе дистанционното. Цялата тази история започна да му омръзва. През последните седмици му се събраха прекалено много задачи, примесени със засилено внимание и непосилно работно натоварване. А най-сериозно го измъчваше, че не му оставаше достатъчно време за Пиа и „малката шишарка“, както за удобство започнаха да наричат бебчето в корема ѝ.

Мартин пусна записа на забавен каданс. Вече го бе изгледал веднъж и не смяташе, че има смисъл да го гледа пак. Съмняваше се във вероятността убиецът на Лилемур да е попаднал в кадър. По-скоро беше склонен да вярва, че я е нападнал чак след като е побягнала от читалището, но понеже не му се спореше с Патрик, реши просто да удовлетвори молбата му.

Докато гледаше екрана, удобно облегнат назад, очите му започнаха да се затварят. Бавната смяна на кадрите само засилваше умората му и той едва-едва държеше клепачите си вдигнати. На екрана не виждаше нищо ново. Първо се разигра познатата свада между Уфе и Лилемур. Мартин промени настройките, за да изгледа кадрите в нормален темп, и се увери, че помежду им наистина бе избухнал сериозен скандал. Уфе обвиняваше Лилемур, че е злословила зад гърба му и го е нарекла слабоумен идиот и неандерталец. Тя през сълзи се кълнеше в невинността си: всичко това било лъжа, от устата ѝ не били излизали такива клевети, някой нарочно разпространявал неверни клюки, за да я злепостави. Уфе изобщо не ѝ повярва и пристъпи към физическа разправа. После Мартин видя как той и Хана се намесиха, за да разтърват двамата участници в риалити предаването. Камерата беше заснела лицата им с приближение и Мартин се увери, че непоколебимата решителност и безкомпромисност, който той и Хана изпитваха в онзи момент, личаха ясно върху лицата им.

През следващите близо четирийсет и пет минути снимачно време не се случи нищо забележително. Мартин се опитваше да следи внимателно кадрите с надеждата да забележи нещо, което е пропуснал, защото е останало някак встрани от главното събитие. Но не видя нищо интересно или ново. През цялото време сънят тежеше неумолимо върху клепачите му. Мартин натисна „пауза“ и отиде да си вземе кафе. Готов бе да използва всички налични средства срещу съня и умората. Пак пусна записа, седна удобно и продължи да гледа. Между Тина, Кале, Йона, Мехмет и Лилемур се заформи скандал. Четиримата участници засипаха блондинката със същите обвинения като Уфе. Крещяха в лицето ѝ, блъскаха я и я питаха защо, дявол да го вземе, е надрънкала такива гадости по техен адрес. Йона посегна да я удари, а Лилемур вдигна отбранително ръце да се защити, докато тушът от миглите ѝ се стичаше на широки вади по бузите ѝ. Мартин се трогна от тази малка, безпомощна млада жена, прозираща под буйни коси, пластове грим и обилно количество силикон. Лилемур беше просто едно крехко момиче. Мартин отпи от кафето. На екрана видя как двамата с Хана се спуснаха да разтърват участниците. Камерата следеше ту Хана, която отвеждаше Лилемур настрани, ту него, докато ядосано вразумяваше побойниците. После камерата се обърна към паркинга. На екрана се появи гърбът на Лилемур, която тичаше към града, после се видя как Хана говори по мобилния си телефон и как Мартин, още силно афектиран от случилото се, проследява отдалечаващата се фигура на бегълката.

След още час Мартин установи, че след инцидента камерата е снимала само пияни младежи и участниците, които продължиха невъзмутимо да купонясват. В три след полунощ и последните будуващи си легнаха и видеото свърши. Мартин пусна записа да се превърти и остана загледан в тъмния екран. Не откри нови факти, които да тласнат разследването напред, ала нещо глождеше подсъзнанието му, както прашинка, попаднала в окото, не ти дава мира. Известно време се взира в угасналия екран. После пусна записа отначало.

– Разполагам само с едночасова обедна почивка – процеди Ула, след като отвори вратата. – Затова ще ви помоля да бъдете кратки.

Йоста и Хана влязоха и си събуха обувките. Не бяха виждали жилището на Ула, но изобщо не се изненадаха, защото обстановката в офиса му достатъчно красноречиво им бе показала що за педантичен човек е.

– Докато разговаряме, ще се храня – предупреди ги той и посочи чиния с ориз, пилешко филе и грах.

На Йоста му направи впечатление липсата на сос. Лично на него никога не би му хрумнало да се храни без сос, защото течната съставка му се струваше основното, което придава вкус на ястието. От друга страна обаче, Йоста беше благословен с отлична обмяна на веществата и независимо от не особено здравословните си хранителни навици не се бе сблъсквал с храносмилателни проблеми, характерни за хората на неговата възраст. Навярно Ула не можеше да се похвали с толкова здрав и безпроблемен стомах.

– И така: какво искате? – попита той и внимателно наниза няколко грахови зрънца на вилицата си.

Йоста наблюдаваше изумен как Ула се старае да не смесва храните. Всяка хапка се състоеше само от грах, само от ориз или само от месо.

– След последния ни разговор се сдобихме с нови сведения по случая – сухо съобщи Йоста. – Имената Бьорие Кнюдсен и Елса Форшел говорят ли ви нещо?

Ула смръщи чело и се обърна, защото вратата се отвори и Софи влезе при тях. Изгледа въпросително Йоста и Хана.

– Какво правиш тук? – попита ядосано бащата и прониза дъщеря си с недоволен поглед.

– Стана ми… лошо – отвърна тя. Видът ѝ доказваше недвусмислено правотата на думите ѝ.

– Какво ти е? – Ула не изглеждаше убеден.

– Гадеше ми се. Повърнах.

Ръцете ѝ трепереха, а по кожата ѝ се беше образувал фин слой пот.

– Легни си – посъветва я меко Ула, най-сетне повярвал на обяснението ѝ.

– Не искам – поклати глава Софи. – Ще остана тук.

– Казах ти да си легнеш – настоя баща ѝ, но пог-ледът на Софи издаваше непоколебима решителност.

Без да отговаря, тя седна на стол в ъгъла и макар видимо да се чувстваше неудобно от присъствието ѝ, Ула си замълча и лапна малко ориз.

– За какви имена питахте баща ми? – поиска да разбере Софи. Очите ѝ блестяха като от треска.

– Интересува ни дали ти или татко ти сте чували майка ти да споменава Бьорие Кнюдсен или Елса Форшел.

Софи помисли малко, после бавно поклати глава и погледна въпросително баща си.

– Татко, звучат ли ти познато?

– Не, за пръв път ги чувам. Какви са тези хора?

– Други две жертви – тихо поясни Хана.

Ула се сепна и ръката му, изминала наполовина пътя до устата, мигом замръзна.

– Какво?

– Убиецът на бившата ви съпруга и на твоята майка – додаде Хана, без да поглежда Софи – е отнел живота на още двама души.

– Какво става тук, за бога? Първо идвате да ме разпитвате за някой си Расмус, а сега се появиха още две жертви! Вие в полицията изобщо правите ли нещо, за да откриете убиеца?!

– Работим двайсет и четири часа в денонощието – кисело отвърна Йоста. Този човек сериозно му лазеше по нервите. Йоста си пое дълбоко въздух и продължи: – Жертвите са от Лунд и Нюшопинг. Знаете ли дали Марит е имала познати там?

– Колко пъти да ви повтарям! – процеди Ула. – С Марит се запознахме в Норвегия и на осемнайсет години си намерихме работа и жилище тук. Не сме живели никъде другаде! Вие малоумни ли сте?!

– Татко, успокой се – Софи сложи ръка върху неговата.

Жестът явно му подейства добре и той добави малко по-овладяно, но с леден тон:

– Съветвам ви да си вършите работата, вместо да ни разпитвате за щяло и нещяло. Не знаем нищо повече!

– Вероятно не си давате сметка колко много знаете – възрази Йоста. – Наше задължение е да ви покажем.

– Знаете ли защо са убили мама? – попита жално Софи.

С крайчеца на окото си Йоста забеляза как Хана извърна глава. Макар да създаваше впечатление на силна жена, новата му колежка се разстройваше от общуването с близки на загинали: качество, което възпрепятства, но и донякъде обогатява работата на полиция. Йоста например усещаше, че след толкова дълъг професионален стаж е обръгнал, и в миг на просветление осъзна, че вероятно точно това е причината за пасивността му през последните години. Лимитът му за съчувствие към човешкото нещастие се бе изчерпил и Йоста просто бе изключил емоционалната си свързаност с жертвите на престъпления.

– В момента не мога да ти кажа нищо конкретно – отвърна той на Софи, която изглеждаше много болнава.

Йоста се молеше да не ги зарази. Често се случваше след контакт с болен целият участък да пламне от грипна епидемия и всички да се натръшкат по леглата.

– Сещате ли се за нещо от живота на Марит, което досега не сте ни казвали? Сега имате възможност да го споделите. Всяка информация ще ни бъде от полза. Не се знае кое ще ни разкрие връзката между Марит и другите жертви.

Йоста прикова настойчив поглед в Ула. Полицаят продължаваше да усеща, че бившият съпруг на Марит премълчава нещо важно.

– Не… знаем… нищо… повече! – процеди през зъби Ула, без да поглежда встрани. – Отидете да разпитате онази лесбийка! Може тя да знае нещо!

– Аз… аз… – заекна Софи и погледна разколебано баща си. Очевидно се опитваше да намери точните думи. – Аз…

Баща ѝ я стрелна с предупредителен поглед и тя млъкна. После скочи и хукна към банята. Оттам чуха, че повръща.

– Дъщеря ми е болна. Ще ви помоля да си вървите – отсече Ула.

Йоста погледна въпросително Хана, а тя само сви рамене. Тръгнаха към вратата. Какво се опитваше да им каже Софи?

* * *

В читалнята Патрик завари традиционна предобедна тишина. Доскоро библиотеката се намираше на няколко минути пеша от участъка, но я преместиха в друга сграда и Патрик дойде с колата. Зад щанда нямаше никого. Той извика тихо и зад един от рафтовете се показа библиотекарката.

– Здрасти, какво правиш тук? – учуди се Йесика и повдигна вежда.

Патрик си даде сметка, че от доста време не е стъпвал в библиотека: кажи-речи от осми клас. Даже не му се пресмяташе колко години са минали от последното му посещение. Тогава Йесика определено не е работела тук, защото с Патрик бяха връстници.

– Здравей – поздрави той на свой ред. – Искам да те помоля за малко помощ.

Патрик сложи папката на щанда и внимателно извади листовете, поставени в найлонови джобове. Йесика любопитно се приближи да погледне какво е донесъл. Тя беше висока, слаба, с руса коса – нито прекалено тъмна, нито прекалено светла, събрана в практична конска опашка. Гледайки очилата на върха на носа ѝ, Патрик неволно се запита дали условията за прием в специалност „Библиотечно дело“ не включват и задължителен диоптър.

– Кажи с какво да ти помогна – подкани го тя.

– Нося няколко страници от детска книга – поясни Патрик и посочи найлоновите джобове. – Интересува ме дали е възможно да разбера откъде са откъснати.

Йесика нагласи очилата пред очите си и внимателно вдигна джобовете, за да ги огледа. Нареди ги един до друг, после ги поразмести.

– Сега вече са в правилната последователност – доволно обяви тя.

Патрик се наведе напред да ги огледа. Библиотекарката действително се оказа права. Приказката започваше със страницата, открита в Библията на Елса Форшел. Хрумна му нещо. Страниците, намерени в близост до жертвите, отразяваха последователността на убийствата. След страницата до Елса идваше страницата, открита до тялото на Бьорие Кнюдсен, после тази до Расмус Улсон и накрая – намерената в колата на Марит Каспершен. Патрик погледна Йесика с признателност:

– Ти вече успя да ми помогнеш много. Възможно ли е да се разбере нещо повече за книгата, от която са откъснати листовете?

Библиотекарката се позамисли, после заобиколи щанда и започна да пише по клавиатурата на компютъра.

– Книгата ми се вижда доста стара – отбеляза Йесика. – Ако се съди по илюстрациите и използваните думи, издадена е преди доста години.

– Кога приблизително? – Патрик не можеше да сдържи нетърпението си.

Йесика го погледна над ръба на очилата си. За миг тя му заприлича страшно много на Аника.

– Точно това се опитвам да разбера – натърти библиотекарката. – Но ми трябва малко спокойствие.

Патрик се почувства като ученик, смъмрен от учителката. Намръщен, замълча, но продължи с любопитство да следи пръстите на Йесика по клавиатурата.

След известно време – на Патрик му се стори цяла вечност – тя заяви:

– В Швеция приказката за Хензел и Гретел е издавана в огромни тиражи. Изключих всички издания след 1950 година и така значително ограничих възможностите. Преди въпросната година на книжния пазар са пуснати десетина издания. По мое предположение – тя наблегна върху „предположение“ – тези страници са от книга от двайсетте години. Ще се опитам да вляза в сайта на някой антикварен магазин и да ти покажа изображение на някои от тогавашните книги с тази приказка, за да добиеш по-ясна представа.

Тя продължи да въвежда разни кодове. Патрик едва се сдържаше да не започна да пристъпва нервно от крак на крак.

– Това изглежда ли ти познато? – попита накрая Йесика.

Той заобиколи щанда, за да разгледа внимателно изображението, и се усмихна доволно: корицата на книгата беше нарисувана в стила на илюстрациите върху страниците, открити до жертвите на загадъчния убиец.

– Това е добрата новина – сухо отбеляза Йесика. – А сега е ред на лошата: изданието не е нито библиографско, нито с ограничен тираж. Книгата е публикувана през 1924 година с тираж хиляда екземпляра. И няма как да знаем дали притежателят на книгата я е купил или получил като подарък в годината на издаване. Възможно е просто да е влязъл в антикварна книжарница години по-късно и да я е купил оттам. Въведох данните за тази книга и открих десет екземпляра в антикварните книжарници в момента.

Патрик усети как го обзема униние. Осъзнаваше колко незначителни са шансовете му да открие нещо съществено, но тайно се бе надявал да се натъкне на интересен факт. Заобиколи щанда и гневно прикова поглед в подредените страници. Идеше му да ги накъса на парченца, но се овладя.

– Забелязваш ли, че две страници липсват? – попита Йесика и застана до него.

– Не – изненада се Патрик.

– Погледни номерацията. Първо имаме пета и шеста страница, след тях – девета и десета, единайсета и дванайсета и накрая тринайсета и четиринайсета. Липсват седма и осма.

В главата на Патрик нахлу порой от мисли. Изведнъж той осъзна с кристална яснота какво означава откритието на Йесика: жертвите не са четири, а пет.

Знаеше, че не бива да го прави, но не можеше да се въздържа. Сестра му не одобряваше, че той проси позволение да се докосне до недостижимото. Ала нещо вътре в него не му даваше мира. Изпитваше неописуемо силна потребност да разбере какво има отвъд гората, отвъд полята; да узнае какво се крие там, където тя всеки ден отива, оставяйки ги сами в къщата. Чувстваше се длъжен да разбере как изглежда онова, за чието съществуване им напомняше самолет в небесата или ръмженето на автомобил някъде в далечината.

Тя първо отказа. И дума да не става – отсече. Единственото място, където се намират в безопасност, където той, малкият ѝ неудачник, се намира в безопасност, е в къщата, в тяхното убежище. Но той продължи да я моли. И с всяка следваща молба му се струваше, че съпротивата ѝ отслабва все повече и повече. Сам си даваше сметка колко настойчиво я убеждава в правотата си, как в гласа му се прокрадва умолителна нотка: позволи ми да видя непознатото, поне веднъж!

Сестра му винаги стоеше до него и мълчеше. Наблюдаваше ги, гушнала плюшена играчка и с палец в уста. Никога не изразяваше същото желание да опознае света навън и не би се осмелила да моли за разрешение, но той виждаше как в очите ѝ проблясва същото желание, докато седи на пейката до прозореца, вперила поглед в безбрежната гора, разстилаща се пред очите ѝ. В такива мигове той съзираше у нея същия онзи копнеж, който изпитваше и той.

Затова продължи да моли за разрешение. Умоляваше я, настояваше. Тя му напомняше за приказката, която често четяха заедно: за любопитните братче и сестриче, които се изгубили в гората. Изведнъж се озовали сам-самички, в плен на зла вещица. Ами ако и той и сестра му се изгубят по същия начин? Тя ги закриля – така ги убеждаваше. Дали няма да се изгубят? Нима искат да рискуват и никога повече да не намерят пътя към къщи? Та тя вече веднъж ги спаси от злата вещица… Гласът ѝ винаги звучеше слаб и скръбен, когато вместо отговор им задаваше въпрос. Ала нещо в него го подтикваше да продължава, макар тревогата да късаше сърцето му, докато слушаше треперещия ѝ глас и виждаше сълзите в очите ѝ.

Светът навън го теглеше неудържимо към себе си.

* * *

– Добре дошли, заповядайте! – Ерлинг размаха ръце, подканвайки ги да влязат. Когато операторът прекрачи прага, домакинът се изпъчи още повече. – За мен и за Вивека е изключително удоволствие да вечеряме заедно в скромната ни къщурка – додаде той към камерата с приглушен смях.

Зрителите безспорно ще оценят възможността да надникнат в дома на шведския хайлайф, подчерта Ерлинг, когато изложи идеята си пред Фредрик Рен. Продуцентът веднага се въодушеви от гениалното хрумване участниците в предаването да гостуват на прощална вечеря в къщата на най-голямата клечка в общинската администрация. По-добър завършек на шоуто не можеше да се измисли.

– Заповядайте, заповядайте – подканваше Ерлинг гостите си, въвеждайки ги в дневната. – След минутка Вивека ще ви поднесе питие за добре дошли. Или не консумирате алкохол? – попита той със закачливо намигване и се засмя на собствената си шега.

Зрителите ще се убедят, че не съм средностатистически скучен чиновник в стегнат костюм, доволно си помисли Ерлинг. Не, той определено знаеше как да разчупи атмосферата. На конференциите всички го знаеха като най-забавния разказвач на весели истории, докато с колегите му си почиваха в сауната. Мъж със сериозни позиции в политиката, при това и духовит.

– Ето я и моята Вивека с питиетата – Ерлинг посочи съпругата си, която още не бе обелила и дума.

Преди пристигането на телевизионния екип двамата се разбраха тя да стои на заден план, за да може той да изпъкне като звездата на вечерта. Все пак заслугата тази вечеря да се състои беше именно негова.

– Реших за разнообразие да ви предложа малко алкохол за възрастни – подсмихна се Ерлинг. – Това е сухо мартини.

Той пак се засмя, малко по-силно, за да е сигурен, че ще привлече вниманието на аудиторията. Младежите подушиха предпазливо питието. В чашите им плуваше маслинка, набучена върху клечка за зъби.

– Трябва ли да изядем маслината? – попита Уфе с отвращение.

– Не, не – усмихна се Ерлинг. – Оставете я, ако не обичате маслини. Сложена е за украса.

Уфе само кимна и гаврътна питието на един дъх, като внимаваше да не погълне маслинката.

Част от другите участници последваха примера му.

– Мислех да ви приветствам с тост за добре дошли, но явно повечето сте ожаднели доста – отбеляза Ерлинг и малко смутено вдигна чашата си. – Е, наздраве!

Вдигна чашата още по-високо, но в отговор получи само глухо мърморене, и отпи дискретно от мартинито си.

– Може ли да ми сипеш още едно? – попита Уфе с почти заповеден тон и подаде чашата си на домакинята.

Вивека погледна въпросително Ерлинг. Той ѝ кимна утвърдително: какво толкова, нали идеята е младежите да се забавляват?!

Когато поднесоха десерта, Ерлинг започна да съжалява за идеята си да покани участниците на вечеря. Смътно си спомняше, че Фредрик Рен го предупреди да не сервира много алкохол по време на вечерята, но Ерлинг лекомислено подмина съветите му. Какво толкова ще стане, рече си той наум. Не може да е по-лошо от командировката през 1998 в Москва. Ерлинг си спомняше съвсем бегло какво точно се бе случило, но все пак имаше някакви смътни спомени, включващи руски хайвер, внушително количество водка и публичен дом. Ерлинг изобщо обаче не съобрази, че да се наливаш с алкохол в чужбина е едно, а да се окажеш в собствения си дом с петима пияни младежи – съвсем друго. Изборът на меню също се оказа катастрофа. Гостите не докоснаха препечените филийки с хайвер от рипус, а след като опита ризотото с миди „Сен Жак“, онзи варварин Уфе започна да издава звуци, все едно ще повърне. Кулминацията дойде, когато Ерлинг чу автентичен звук от повръщане от тоалетната. Като си помисли, че гостите вече си бяха изяли десерта – шоколадов мус, – домакинът си представи с ужас как кафявата каша плисва върху новите изискани плочки.

– Ама ти си имал още вино, Ерла Перла – изломоти победоносно Уфе, който явно бе влязъл в кухнята и си бе взел бутилка вино.

Стомахът на Ерлинг се сви болезнено: Уфе бе отворил едно от най-дълго отлежалите му вина. Вътрешно домакинът закипя от гняв, но се овладя, защото камерата го снимаше с приближение, явно с надеждата да заснеме раздразнената му реакция.

– Какъв късмет! – процеди той през зъби и се усмихна престорено.

После погледна умолително Фредрик Рен. Продуцентът обаче явно смяташе, че вината за случващото се е изцяло на Ерлинг, и само протегна празната си чаша към Уфе:

– Налей и на мен – каза му той, без дори да пог-лежда домакина.

– И аз искам – обади се Вивека, която досега не бе обелила и дума, и стрелна мъжа си с предизвикателен поглед.

Ерлинг кипеше от гняв. Това си беше истински метеж! После се усмихна на камерата.

* * *

До сватбата оставаше по-малко от седмица. Ерика започна да се притеснява, но всъщност тържеството беше подготвено. Двете с Ана се погрижиха за всичко: цветя, картички с имената на гостите за масите, хотелски стаи, музикална програма. Ерика погледна угрижено Патрик. Седнал срещу нея до кухненската маса, той дъвчеше без грам апетит. Тя му поднесе горещ шоколад и сухар със сирене и хайвер – любимата му закуска, която Ерика дори не можеше да гледа, без да ѝ се догади. В момента обаче беше готова да направи всичко, само и само Патрик да хапне нещо. Поне костюмът за сватбата няма да му е тесен, утешаваше се тя наум.

През последните дни Патрик ходеше из къщи като дух. Прибираше се, хапваше малко, лягаше си и на следващата сутрин пак отиваше на работа. Изглеждаше пребледнял и изтормозен. Умората и безсилието бяха сложили ясния си отпечатък върху лицето му. Ерика долавяше и известно отчаяние в погледа му. Преди седмица ѝ сподели, че най-вероятно има още една жертва и участъкът в Танумсхеде е пуснал запитване до всички полицейски управления в страната дали не са се сблъсквали със загадъчни смъртни случаи, но без резултат. С обезверен глас Патрик разказа как са прегледали обстойно всички материали по случая, но така и не са открили нищо съществено, което да ускори хода на разследването. Йоста разговарял с майката на Расмус Улсон по телефона, но и тя не била чувала имената на Елса Форшел и Бьорие Кнюдсен. С други думи, разследването буксувало.

– Какво включва планът за днес? – поинтересува се Ерика, като се опитваше да говори с неутрален тон.

Патрик едва-едва отхапа от сухара. За петнайсет минути не бе изял и половината.

– Днес ще чакаме чудо – отвърна мрачно той.

– Не може ли да поискате подкрепление от други полицейски управления или от главната дирекция „Криминална полиция“?

– Непрекъснато държа връзка с колегите от Лунд, Нюшопинг и Бурос. Работят усилено. А колкото до главната дирекция… В началото се надявах, че ще се справим със собствени сили, но нещата отиват към викане на подкрепление.

Той отхапа съвсем мъничка хапка. Ерика се наведе и го погали по бузата.

– Още ли искаш да се оженим в събота?

Той я погледна изненадан, после чертите на лицето му омекнаха и той целуна дланта ѝ.

– Разбира се, че искам, миличка! В събота ни очаква чудесен ден – най-хубавият в живота ни след раждането на Мая! Ще се постарая да бъда весел, в добро настроение и ще се съсредоточа изцяло върху теб и сватбата ни. Не се тревожи. Нямам търпение да се оженим.

Ерика го изгледа изпитателно, но в очите му видя единствено откровеност.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно – усмихна се Патрик. – И не мисли, че не оценявам колко работа свършихте двете с Ана.

– През това време ти също не си стоял със скръстени ръце. Освен това подготовката на сватбата се отрази добре на Ана.

Ерика хвърли поглед към дневната, където сестра ѝ се бе завила заедно с Ема и Адриан и тримата гледаха детско предаване по телевизията. Мая още спеше. Въпреки мрачното настроение на Патрик Ерика се чувстваше доволна, че най-после има възможност да прекара малко време с него насаме.

– Иска ми се… – подхвана Ерика, но не довърши изречението си.

Патрик я погледна и прочете мислите ѝ:

– …родителите ти да можеха да те видят булка.

– И да, и не… Честно казано, иска ми се татко да можеше да присъства. Дори да беше жива, майка ми изобщо не би се развълнувала от това събитие.

– С Ана говорили ли сте за Елзи и за необяснимото ѝ отношение към вас?

– Не – замислено отвърна Ерика. – Но аз неп-рекъснато размишлявам по въпроса защо не знаем почти нищо за живота на Елзи, преди да се запознае с татко. Казвала ни е само, че родителите ѝ са починали отдавна. Не сме ги виждали дори на снимка. Не е ли странно?

– Странно е – потвърди Патрик. – Защо не направиш малко генеалогично проучване? Ти умееш да се занимаваш с изследване на фактологията. Приключим ли със сватбата, можеш да започнеш.

– Да приключим със сватбата? – повтори Ерика, а тонът ѝ предвещаваше проблеми. – Така ли възприемаш сватбата ни? Като задължение, което трябва просто да се отметне?

– Не, не – поклати глава Патрик, но не му хрумна какво да ѝ обясни.

Затова просто натопи сухара в чашата с шоколад. Знаеше, че в такива случаи е най-добре да прояви кротост. И да се придържа към добрата стара пословица, че когато се храниш, е най-добре да мълчиш.

– Е, днес купонът приключва – отбеляза Лаш.

Покани участниците да се срещнат в малко по-неформална обстановка от обикновено: кафене на главната улица в Танумсхеде.

– Нямам търпение да се махна оттук – каза Уфе и лапна един бонбон.

Йона го изгледа с неприкрито отвращение и отхапа от ябълката в ръката си.

– Какви планове имате за бъдещето? – попита Лаш и сръбна от чая си.

Преди малко пусна вътре шест бучки захар и удиви всички участници.

– Обичайните – отвърна Кале. – Ще се видя с приятелите ми, ще излезем да пием. Мацките в столичния клуб „Карма“ са се затъжили за мен.

Той се ухили, ала в угасналия му поглед се четеше обезвереност.

– Принцеса Мадлен посещава този клуб, нали? – попита Тина с блеснали очи.

– Да, Маде се отбива много често – небрежно подхвърли Кале. – Преди време излизаше с един мой приятел.

– Наистина ли? – възхити се Тина и за пръв път от месеца насам погледна Кале с уважение.

– Да, но той я заряза. Мамчето и татенцето много се месели.

– Мамчето и… Оооо! – Очите на Тина се разшириха още повече. – Яко!

– А ти какво смяташ да правиш оттук нататък? – обърна се Лаш към Тина.

– Отивам на турне – вирна брадичка тя.

– На турне! – изсумтя презрително Уфе и се пресегна да вземе още един бонбон. – Дринкеншерна ще те води по баровете да пееш глупавото си парче и после цяла вечер да киснеш зад барплота. Ако на това му викаш турне…

– Нямаш представа колко клубове ме поканиха да изпея „I want to be your little bunny“. Дринкеншерна ми обеща да ме запознае и с агенти от звукозаписни компании.

– А думите на Дринкеншерна винаги са истина – иронично подхвърли Уфе и подбели красноречиво очи.

– Радвам се, че най-после няма да се налага да те виждам! – просъска Тина. – Толкова си негативен!

Обърна му демонстративно гръб. Другите се забавляваха, докато гледаха поредната им свада.

– А ти, Мехмет?

Всички погледи се насочиха към Мехмет. Откакто влязоха в кафенето, той само мълчеше.

– Смятам да остана тук – отвърна той, готов да посрещне реакцията им. Тя не закъсня:

– Какво?! – Пет чифта разширени очи се вторачиха в него. – Ще останеш тук, в Танумсхеде?

Кале го гледаше, все едно Мехмет се бе превърнал в жаба пред очите му.

– Да, смятам да продължа да работя в пекарната. Ще дам апартамента си под наем.

– И къде ще живееш? У Симон ли? – Въпросът на Тина отекна в помещението, а мълчанието на Мехмет извика ужасена гримаса по лицата на присъстващите.

– Наистина ли ще го направиш? Да не сте станали гаджета?

– Не, не сме! – кресна Мехмет. – Но и да бяхме, това не ви засяга! Със Симон сме… просто приятели.

– Симон и Мехмет седят на дърво и се ЦЕЛУВАТ! – изпя Уфе и се разсмя толкова неудържимо, че за малко да падне от стола.

– Престани! Остави Мехмет на мира! – Изненадващо шепотът на Йона накара всички да млъкнат. – Според мен постъпката ти е достойна за възхищение, Мехмет, ти си най-достойният човек от всички ни!

– Какво имаш предвид, Йона? – попита меко Лаш и наклони глава. – Защо Мехмет да е най-достоен?

– Просто си е такъв – отвърна тя и подръпна ръкавите си надолу. – Той е свестен и много мил.

– А ти? Ти не си ли свястна? – Във въпроса на Лаш имаше скрит подтекст.

– Не съм – тихо призна Йона.

Отново си припомни сцената с Барби пред читалището; омразата, която изпита към нея. Тогава се чувстваше толкова обидена от клеветите, изречени от Барби, че ѝ идеше да ѝ причини болка. Когато одраска кожата ѝ с ножчето, изпита истинско удовлетворение. Достоен човек не би направил подобно нещо. Но Йона запази този спомен за себе си. Погледна през прозореца преминаващите автомобили. Операторът си бе тръгнал. Това искаше и тя: да се прибере вкъщи. В голямото жилище, където я очакваха бележки на кухненската маса да не чака родителите си, а да си ляга; рекламни брошури на различни университети, оставени демонстративно на масата в дневната. Очакваше я тишина.

– А ти? Ти какво ще правиш? – Уфе се обърна към Лаш с леко подигравателен тон. – След като вече няма да се мъкнеш след нас?

– Ще си намеря занимание – отвърна психологът и отпи от чая. – Ще започна да пиша книга, ще си отворя кабинет. А ти, Уфе? Още не си споделил с нас какво включват плановете ти за бъдещето.

– О, нищо особено – вдигна рамене Уфе, като се стараеше да си предаде небрежен вид. – Сигурно ще направя едно турне по баровете из страната. Ще слушам до втръсване „I want to be your little bunny“. – Той погледна изкосо Тина. – А после… О, и аз не знам. Всичко ще се нареди някак.

За миг несигурността проблесна под маската на безразличието. После Уфе си възвърна самоувереността и се ухили широко.

– Я вижте какво мога!

Сложи лъжичката за кафе върху носа си и я задържа. Нямаше никакво намерение да се тревожи за бъдещето. Момчета с жонгльорски умения като неговите винаги се оправят в живота.

На тръгване от кафенето Йона спря за миг, преди да се качи на автобуса. За секунда ѝ се стори, че Барби отново е сред тях с дългата си руса коса и дълги-дълги изкуствени нокти, които непрекъснато ѝ пречеха в ежедневието. Барби се смееше с онзи кротък израз в очите, който всички тълкуваха като безхарактерност. Йона осъзна колко са сгрешили. Не само Мехмет имаше добра душа, но и Барби. За пръв път Йона се замисли за онзи петък, когато всичко толкова се обърка. Замисли се кой какво всъщност е казал; кой е разпространил онези лъжи; кой дръпна конците и ги превърна в марионетки. В съзнанието ѝ изплува смъртно подозрение, ала преди то да се избистри, автобусът ги отведе от Танумсхеде. Йона се взираше през прозореца. Мястото до нея зееше празно.

* * *

В десет преди обяд Патрик започна да съжалява, задето не се насили да хапне малко повече за закуска. Коремът му започна да къркори и той отиде в кухнята с надеждата да намери нещо за ядене. Извади късмет: на масата стоеше пликче с канелена кифличка. Той тутакси ѝ се нахвърли с вълчи апетит. Не му стигна, но поне успя да залъже глада си. Връщайки се в кабинета си, още дъвчеше последната хапка. Телефонът зазвъня. Търсеше го Аника. Патрик се опита да преглътне бързо кашата в устата си, но се задави.

– Ало? – едва промълви той.

– Патрик?

Той преглътна няколко пъти и най-после си прочисти гърлото.

– Аз съм.

– Имаш посетителка. – По тона на Аника личеше, че е важно.

– Коя е?

– Софи Каспершен.

Любопитството му се събуди. Дъщерята на Марит? Какво ли ще иска от него?

– Изпрати я при мен – каза той и излезе в коридора да посрещне Софи.

Тя изглеждаше болнава и пребледняла, но той си спомни, че Йоста спомена нещо за стомашен вирус.

– Разбрах, че си била болна. По-добре ли си? – попита той, след като я покани в кабинета си.

– Да, сдруса ме грип. Но се оправям. Само дето свалих няколко килограма – отбеляза тя с крива усмивка.

– Май ще е добре и аз да пипна някой вирус, та да поотслабна – пошегува се през смях Патрик, за да разреди напрежението.

Момичето изглеждаше много изплашено. Помълчаха малко. Патрик търпеливо я чакаше тя да заговори първа.

– Разбрахте ли нещо повече… за мама? – попита накрая Софи.

– Не – призна Патрик. – Разследването се затлачи.

– И не знаете каква е връзката между нея и… другите?

– Не – повтори Патрик. Чудеше се защо малката му задава такива въпроси. – Според мен връзката се крие в нещо, което още не сме открили; нещо, което ни убягва, но е било част от живота на майка ти и на… другите жертви.

– Ммм – промърмори Софи и видимо се двоумеше дали да продължи.

– Важно е да разберем всичко. Иначе няма да открием виновника за смъртта на майка ти.

Гласът му звучеше умолително. Патрик виждаше, че момичето иска да му сподели нещо за майка си. След дълго мълчание ръката ѝ бавно се спусна към джоба на якето. Със сведени очи Софи извади лист хартия и го подаде на Патрик. Той започна да чете, а тя прикова в него настойчив поглед.

– Къде го намери? – попита Патрик, след като приключи.

Целият трепереше от нетърпение да узнае подробности.

– В едно чекмедже в дома на татко. Там мама държеше свои лични вещи. Имаше снимки и разни други спомени.

– Баща ти знае ли, че си го намерила?

Софи поклати категорично глава. Тъмната ѝ права коса се разклати.

– Не. Ако разбере, ще се ядоса. Но полицаите, които дойдоха вкъщи миналата седмица, ни казаха незабавно да се свържем с вас, ако се появи нещо. Чувствах се длъжна да ви го покажа. Заради мама – додаде тя и започна смутено да оглежда ноктите си.

– Постъпваш правилно – Патрик натърти втората дума. – Тази информация ни беше изключително необходима и според мен в нея се крие разковничето към целия случай.

Патрик не можеше да прикрие въодушевлението си. След като прочете написаното, всички парчета от пъзела си дойдоха на мястото: провиненията на Бьорие, нараняванията по тялото на Расмус, вината на Елса. За всичко си имаше обяснение.

– Може ли да го задържа? – Той размаха листа.

– Моля ви да си направите копие и да ми върнете оригинала.

– Разбира се – кимна Патрик. – А ако баща ти реши да ти се кара заради постъпката ти, накарай го да говори с мен. Постъпваш съвсем правилно.

Той пресне листа на копирната машина в коридора, върна оригинала на Софи и я изпрати. Дълго гледа как момичето вървеше едва-едва по улицата, с клюмнала глава и ръце, заровени дълбоко в джобовете. Най-вероятно отиваше към дома на Шещин. Патрик се надяваше да е така, защото в момента двете действително се нуждаеха една от друга – повече, отколкото предполагаха. С победоносно изражение Патрик влезе в управлението, за да съобщи на всички, че пробивът в разследването най-сетне е факт.

* * *

Изминалата седмица беше най-хубавата в живота на Бертил Мелберг. Направо не можеше да повярва. Росмари остана да спи в дома му още два пъти и макар среднощните им занимания да оставяха тъмни кръгове под очите му, Мелберг изобщо не съжаляваше. От време на време се усещаше, че си тананика или подскача от радост – но само когато никой не го гледа.

Умът му не го побираше как толкова прекрасна жена като Росмари е избрала тъкмо него. Не, Мелберг продължаваше да се чуди на късмета си. Вече бяха започнали да обсъждат бъдещето си, защото и двамата бяха категорични, че връзката им има бъдеще. Без съмнение. Мелберг, който открай време се пазеше от прекалено задълбочаване на случайните си авантюри, сега нямаше търпение с Росмари да заживеят заедно.

Двамата разговаряха много за миналото. Той ѝ разказа за сина си Симон, за чието съществуване бе разбрал доста късно, и гордо ѝ показа негова снимка, а Росмари остана очарована от елегантния вид на младия мъж, одрал кожата на баща си, и поиска да се запознае с него възможно по-скоро. Самата тя имала две дъщери. Едната живеела в Кируна, другата – в САЩ.

– Много далеч отлетяха – каза тъжно тя и му показа снимки на внучетата си в Америка.

Предложи двамата да посетят дъщеря ѝ през лятото и Мелберг кимна ентусиазирано. Америка – отдавна си бе мечтал да посети тази страна. Той на практика не бе напускал границите на Швеция. Кратко пътуване до другия край на моста над пролива Свинесунд, разделящ Швеция и Норвегия, едва ли може да се нарече екскурзия в чужбина. Но Росмари открехна вратите към нов свят. Една вечер, докато лежаха прегърнати, тя му призна, че възнамерява да си купи апартамент в Испания: в някоя белосана къща с балкон, изглед към морето, малък басейн и бугенвилия, която пълзи по стената и пръска божественото си ухание в горещия въздух. Мелберг си представи как двамата с любимата му седят прегърнати на балкона в топла лятна вечер и отпиват от студените си питиета. В съзнанието му се събуди упорита мисъл и не му даде мира, докато не я сподели с Росмари. В тъмната спалня той обърна лице към нейното и с трепет в гласа ѝ предложи да купят жилището заедно. Зачака напрегнато отговора ѝ. Първоначално тя не прояви ентусиазъм, а се разтревожи и поиска да уредят внимателно документите за обща собственост, та на по-късен етап да не възникнат разправии. Тя не искаше в никакъв случай двамата да се карат за пари. Мелберг се усмихна и я целуна по носа. Росмари изглеждаше толкова сладка, когато се тревожеше. Накрая се разбраха да уредят въпроса с бъдещия общ имот така, че рискът от възникване на конфликт да е минимален.

Седнал на стола в кабинета си, затворил очи, Мелберг вече усещаше топлия полъх на бриза по бузите си; уханието на плажно масло и на пресни праскови. Представяше си как вятърът повдига пердетата и донася мирис на море, как той се навежда към Росмари, повдига периферията на шапката ѝ и… Почукване по вратата го изтръгна от мечтите му.

– Влез! – сърдито процеди той, свали си краката от бюрото и се зае да подрежда пръснатите наоколо листове. – Дано да идваш по важен въпрос, защото съм много зает, Хедстрьом.

– Важно е – потвърди Патрик, седна и сложи пред началника копието от статията, която му донесе Софи.

Мелберг я прочете. И както никога се съгласи с Хедстрьом.

* * *

Пролетта я натъжаваше. Тя ходеше на работа, изпълняваше задълженията си, прибираше се у дома, разговаряше с Ленарт, играеше си с кучетата, после си лягаше. Всъщност това се повтаряше през всички сезони, но през пролетта я обземаше усещане за безсмислие.

Всъщност тя живееше добре. С Ленарт имаха много по-стабилен и успешен брак от повечето си познати, гледаха прекрасни кучета и имаха общо хоби – драг рейсинг, което ги отвеждаше на различни места из Швеция и им даваше възможност да се запознават с различни хора. През лятото, есента и зимата всичко това ѝ беше достатъчно, но през пролетта Аника изпитваше огромна празнота. Тогава копнежът ѝ за деца се засилваше неимоверно. И тя не знаеше защо. Вероятно защото първият ѝ аборт се случи през пролетта – на трети април. Тази дата остана завинаги запечатана в съзнанието ѝ, макар оттогава да бяха изминали петнайсет години и тя да преживя още осем аборта, безчет медицински прегледи, изследвания, терапии. Нищо не помогна. И накрая двамата с Ленарт се примириха и решиха да приемат фактите. Обсъдиха и възможността да си осиновят дете, но така и не се решиха. Петнайсетте години, изпълнени с провалени планове и разочарование, ги направиха болезнено чувствителни и нерешителни. Нямаха сили за пореден път да поставят съдбата си на кантар. И макар че през по-голямата част от времето Аника смяташе живота си за хубав, през пролетта копнежът по неродените ѝ деца се засилваше: малки момченца и момиченца, които по някаква причина не бяха готови да оцелеят в нейната утроба или в живота отвън. Понякога Аника си ги представяше като малки ангелчета, декоративни фигурки, които се носят във въздуха около нея като обещания. В такива дни ѝ беше най-тежко. В дни като днешния.

Тя бързо премига няколко пъти, за да прогони сълзите, и се опита да се съсредоточи върху таблицата, която правеше с помощта на програмата Excel. В управлението никой не знаеше колко трагично преживява тя липсата на деца. Аника за нищо на света не би плакала пред колегите си. Присви очи, докато се опитваше да подреди правилно данните в таблицата: срещу името на собственика на куче трябваше да стои адресът му. Отне ѝ повече време, отколкото бе очаквала, но най-после намери всички адреси. Запази документа на дискета и я извади от компютъра. Ангелчетата – неродените ѝ рожби – се носеха из въздуха около нея, питаха как щеше да ги нарече, на какво щеше да играе с тях, какво щяха да работят, ако се бяха родили и пораснали. Аника усети как сълзите напират в очите ѝ и си погледна часовника: единайсет и половина. Реши днес да се прибере и да обядва вкъщи. Нуждаеше се от малко спокойствие и домашен уют. Но първо трябваше да даде дискетата на Патрик. Той я беше предупредил колко спешно му е необходима.

В коридора срещна Хана: идеална възможност да избегне изпитателния поглед на Патрик.

– Здравей, Хана. Ще предадеш ли тази дискета на Патрик? Това е списъкът с адресите на собствениците на кучета от породата „Испанска хрътка“. Аз… ще се прибера да обядвам вкъщи.

– Какво ти е? Да не си болна? – разтревожено попита Хана и взе дискетата.

– Не, не – Аника се насили да се усмихне. – Просто днес ми се яде домашно приготвена храна.

– Добре – малко замислено кимна Хана. – Ще оставя дискетата на Патрик. Доскоро.

– Доскоро.

Аника побърза да излезе навън. Ангелчетата я следваха чак до дома ѝ.

Патрик вдигна очи.

– Аника ме помоли да ти предам тази дискета – Хана му я подаде. – С имената на собствениците на испански хрътки.

– Седни за малко – покани я той и посочи стола пред бюрото.

Хана се подчини. Патрик я изгледа изпитателно.

– Как се чувстваш през първия си месец на работа при нас? Като за начало имаше доста сътресения, нали? – Той се усмихна и получи вяла усмивка в отговор.

Патрик се притесняваше малко за новата си колежка. Изглеждаше изморена и изтощена. Е, навярно повечето в управлението се чувстваха по същия начин през последните седмици, но имаше и нещо друго. По лицето ѝ имаше следи от дълбоко страдание, а не от обикновено физическо изтощение. Русата ѝ коса, без никакъв блясък, както винаги беше събрана на конска опашка, а под очите ѝ се бяха вкопали тъмни полумесеци.

– Всичко е чудесно – увери го бодро тя, все едно не забелязваше с какво безпокойство я гледа. – Обстановката в управлението ми харесва и обичам да съм заета. – Тя огледа документите и снимките, залепени на стените, и млъкна. – Сигурно ти прозвуча някак клиширано, но сигурно разбираш какво имам предвид.

– Да – усмихна се Патрик. – А Мелберг… – той търсеше подходящата дума – прилично ли се държи с теб?

Хана се разсмя и за миг чертите на лицето ѝ омекнаха. Пред Патрик отново се появи жената, започнала работа при тях преди месец.

– Честно казано, почти не го виждам. Не ми е създавал никакви проблеми. Ако научих нещо през тези няколко седмици, то е, че на практика всички колеги смятат теб, а не Мелберг, за началник на управлението. И ти безспорно оправдаваш доверието, което ти гласуват.

Патрик усети как се изчервява. Рядко се случваше да го похвалят и не беше свикнал да приема комплименти.

– Благодаря ти – промърмори смутено той и побърза да смени темата на разговора. – След час ще свикам ново съвещание. Ще се съберем в кухнята. Тук, в кабинета, е прекалено тясно.

– Нещо ново ли се е появило? – Хана се поизправи на стола.

– Да… да, може да се каже – потвърди Патрик и не успя да сдържи усмивката си. – Май открихме свързващото звено между отделните случаи.

По лицето му се изписа още по-широка усмивка.

Хана се оживи:

– Свързващото звено ли? Нима си го открил?

– Не точно аз. Така да се каже, то само дойде при мен. Но трябва да проведа още два разговора по телефона, за да получа окончателно потвърждение. Не искам да издавам нищо преди оперативката. Подробностите знае единствено Мелберг.

– Добре, тогава ще се видим след час – Хана го погледна бегло, стана и излезе.

Патрик още не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред. Но се надяваше рано или късно Хана сама да сподели тревогите си с него.

Вдигна слушалката и набра първия номер.

– Открихме връзката между отделните случаи – Патрик огледа присъстващите, наслаждавайки се на ефекта от думите си.

Погледът му се спря за миг върху Аника. Очите ѝ бяха зачервени като от плач. Обикновено Аника беше изключително весела и позитивна. Патрик реши непременно да поговори с нея след оперативката и да разбере какво ѝ тежи.

– Днес Софи Каспершен ми донесе липсващото парче от пъзела. Открила стара изрезка от вестник във вещите на майка си и решила да ни я донесе. Йоста и Хана, които посетиха нея и баща ѝ миналата седмица, явно са успели да убедят момичето колко важно е за нас нищо да не остава скрито. Чудесна работа, колеги! – Патрик кимна признателно към двамата полицаи. – Статията… – той усети напрежението в стаята и нарочно направи пауза, – ...статията разказва за автомобилна злополука с участието на Марит преди двайсет години. Вследствие от катастрофата е починала възрастна жена. След пристигането на полицията се установило, че Марит е шофирала в нетрезво състояние. Осъдили са я на единайсетмесечен затвор.

– Защо никога не сме чували за този инцидент? – учуди се Мартин. – Сигурно се е случил, преди Марит да дойде да живее тук.

– Не. Случило се е в Танумсхеде, но тогава с Ула са били съвсем млади. Минали са много години, а хората забравят. Освен това повечето жители са били склонни да оправдаят Марит: в кръвта ѝ е открито количество алкохол, малко над допустимото. Преди да се качи в колата, вечеряла с приятелка и изпила чаша вино. Знам подробностите по случая, защото открих документацията в архива.

– Значи, през цялото време в архива сме имали отговора на загадката? – изуми се Йоста и Патрик кимна.

– Разбирам недоумението ти, но всъщност има съвсем просто обяснение за факта, че досега не сме открили тази информация. Първо, докладът датира от много години и не е въведен във виртуалната база данни. Второ, не можем да ровим из архива, без да знаем какво търсим. Досега нищо не ни е подтиквало да проверяваме случаите на шофиране в нетрезво състояние.

– И все пак… – промърмори малко по-кротко Йоста.

– Свързах се с колегите от Лунд, Нюшопинг и Бурос. Расмус Улсон е получил травмите по тялото си вследствие от катастрофа. Блъснал се е в дърво. Спътникът му, негов връстник и приятел, е загинал на място. Расмус е шофирал пиян. Списъкът с провиненията на Бьорие Кнюдсен пък е дълъг като ръката ми. Преди петнайсет години Бьорие се блъснал в автомобил от насрещното платно и убил петгодишно момиче. Следователно три от четирите жертви са шофирали в нетрезво състояние и са отнели човешки живот.

– А Елса Форшел? – попита Хана и прикова пог-лед в Патрик.

– Само за нея не открих нищо – разпери ръце Патрик. – В Нюшопинг няма данни да е осъждана, но свещеникът от енорията, към която Елса е принадлежала, няколко пъти спомена думата „вина“, докато говорехме за Елса. Очаквам и тя да е имала провинения заради злоупотреба с алкохол. Просто още не сме ги открили. След края на оперативката ще се свържа със Силвио Манчини, нейния изповедник, и ще се опитам да изкопча от него повече подробности.

– Добра работа, Хедстрьом – обади се неочаквано Мелберг от кухненската маса.

Всички погледи се насочиха към началника.

– Благодаря – изненадано отвърна Патрик.

Да получиш похвала от Мелберг е като да… не, не му хрумваше никакво подходящо сравнение. Мелберг просто не хвали никого. И точка. Леко объркан от неочакваното признание, Патрик продължи:

– И така, започваме да работим с нова отправна точка. Трябва да проучим инцидентите из основи. Йоста, ти се залови с Марит. Мартин поема Бурос, а Хана – Лунд. Аз поемам евентуалните провинения на Елса Форшел. Въпроси?

Всички мълчаха. Патрик разпусна съвещанието и тръгна към кабинета си, за да разговаря с Нюшопинг. Във въздуха се усещаше силно въодушевление, акумулирана енергия. Патрик имаше чувството, че протегне ли ръка, ще я сграбчи. Спря се в коридора, пое си дълбоко въздух и влезе в кабинета си.

* * *

Всеки път, когато се прибираше в Италия, роднини и приятели му задаваха един и същ въпрос: как е възможно да се чувства добре в студения Скандинавски север? Не намира ли шведите прекалено особени? Италианците си ги представяха като самотни хора, които нямат с кого да разговарят, пият като смоци и после се търкалят под масата. Защо Силвио иска да живее в такава среда?

Свещеникът обикновено отпиваше червено вино от чашата си, плъзваше поглед над маслиновите горички на брат си и отговаряше:

– Шведите имат нужда от мен.

Всъщност точно така се чувстваше. Преди близо трийсет години замина за Швеция като на приключение. Предложиха му работа в католическа енория в Стокхолм. Удаде му се възможност най-после да посети страна, която винаги го бе привличала с мистичността и екзотичността си. В действителност Швеция не му се стори толкова странна, колкото бе очаквал. През първата си зима там непрекъснато трепереше от студ. После се научи, че през януари е задължително да се навлечеш с три ката дрехи. И все пак се влюби от пръв поглед в светлината, в храната, в хладната обвивка и силно емоционалната душевност на шведите. Силвио се научи да цени и разбира дребните жестове, оскъдните коментари, тихата дружелюбност на русите северняци. Последното всъщност не се оказа съвсем вярно: стъпвайки на шведска земя, свещеникът разбра, че далеч не всички скандинавци са руси и синеоки.

И така, той реши да остане там. След като десет години работи в стокхолмска енория, удаде му се възможност да ръководи собствена енория в Нюшопинг. С годините в говора му се прокрадна и сьормландски диалект и Силвио не пропускаше случай да иронизира забавния си акцент, защото шведите много рядко се смееха. Навярно повечето хора не свързваха католицизма с радост и веселие, но за свещеника религията представляваше именно това. Каква е любовта към Бог, ако не пропита от светлина и радост?

В началото Елса се изненада от реакцията му. Очакваше свещеникът да ѝ даде камшик и власеница, за да се покае, но я посрещна духовник с топла ръка и благ поглед. Говориха много за терзанията ѝ, за вината ѝ, за потребността ѝ от наказание. През годините отец Манчини я преведе през всички обяснения на понятието „вина“ и „покаяние“. За да получиш опрощение, трябва да се покаеш. Искрено. Елса се разкайваше горчиво за стореното: повече от трийсет и пет години не минаваше секунда, без да изпита разкаяние. Свещеникът ѝ каза, че прекалено дълго е носела непосилното си бреме, и успя да облекчи товара върху душата ѝ. най-после Елса можеше да диша спокойно няколко години. До смъртта си.

Отец Манчини смръщи вежди. Откакто полицаите дойдоха да разговарят с него, непрекъснато размишляваше върху живота на Елса. Преди идването им – също, но въпросите им събудиха грамада от забравени чувства и спомени. Ала Силвио Манчини за нищо на света не би нарушил тайнството на изповедта. Доверието между свещеника и неговите духовни чеда е свещено. И въпреки това мислите бушуваха в главата. Прииска му се да наруши обета, с който Господ го обвързваше, но осъзнаваше, че не може да го направи.

Телефонът върху писалището му иззвъня. Силвио Манчини интуитивно се досети кой го търси и за какво. Вдигна слушалката с нетърпение и страх:

– Да, моля.

По лицето му се изписа лека усмивка: наистина се обаждаше полицаят от Танумсхеде. Свещеникът изслуша Патрик Хедстрьом и поклати глава:

– За жалост, дългът не ми позволява да ви разкрия какво ми довери Елса.

– Знам.

Сърцето се разблъска лудешки в гърдите на отец Манчини. За миг му се стори, че вижда Елса в стола пред себе си: Елса с изправената стойка, с късата побеляла коса и със слабото си тяло. Свещеникът напразно се бе опитвал да я подсили с макарони и сладкиши, но нищо не ѝ се лепеше.

Сега Елса го гледаше с умиление.

– Ужасно съжалявам, господин Хедстрьом, но просто не мога да ви помогна. Ще трябва да откриете друг начин да…

Елса му кимна, сякаш го подканваше да говори. Нима искаше той да разкрие тайната ѝ на полицията? Дори да му даваше разрешението си, дългът не му го позволяваше. Елса продължаваше да го гледа. В съзнанието на Силвио Манчини се пробуди идея:

– Нямам право да ви разкривам какво е споделила с мен Елса, но мога да ви кажа нещо, което всички в енорията знаят: тя беше родом от вашия край. От Удевала.

Елса му се усмихна и изчезна. Отец Манчини знаеше, че образът ѝ беше продукт на въображението му, но въпреки това се почувства щастлив, че я е видял.

Остави слушалката. Изпита спокойствие. Не изневери на божественото си призвание и същевременно остана верен на Елса. Останалото зависеше от полицията.

* * *

Още щом Патрик влезе, Ерика разбра, че по случая има раздвижване. Той стъпваше някак леко. Напрежението в раменете му бе изчезнало.

– Добре ли мина денят ти днес? – попита предпазливо тя и се приближи до него с Мая на ръце.

Сияеща от щастие, малката протегна ръчички към баща си и той веднага я взе в обятията си.

– Мина чудесно! – отвърна Патрик и започна да танцува с дъщеря си.

Мая се заливаше от смях. От съвсем малка беше разбрала, че по-забавен мъж от татко няма.

– Разкажи ми – помоли Ерика и влезе в кухнята, за да нагледа тенджерата с вечерята.

Патрик и Мая я последваха. Ана, Ема и Адриан гледаха детско предаване и само махнаха разсеяно на Патрик. Мечето на екрана изискваше цялото им внимание.

– Открихме общото между жертвите – обяви Патрик и остави Мая на пода.

Малката се колеба известно време кое е по-интересно – татко или рошавото мече – и накрая заприпка към телевизора.

– Все аз съм пренебрегнатият! Защо винаги оставам на второ място?! – въздъхна театрално Патрик и погледна разочаровано след Мая.

– Ммм. За мен обаче винаги си номер едно – увери го Ерика и го прегърна.

Патрик седна до кухненската маса. Ерика се прокашля дискретно и погледна красноречиво зеленчуците върху кухненския плот. Патрик мигом стана от стола и се зае да приготви салатата.

– Само ми кажи „скачай!“ и ще попитам „колко високо?“ – пошегува се той и се дръпна встрани, за да избегне опита на Ерика да го срита по кокалчетата.

– След събота ще видиш ти! Камшикът ще заудря с подновена сила – Ерика напразно се помъчи да изглежда застрашително. Нямаше търпение да дойде сватбеният им ден.

– Че сега не удря ли достатъчно силно?

Патрик се наведе да я целуне.

– Я престанете! – извика през смях Ана от дневната. – Чувам как се мляскате. Тук има деца, съобразявайте се!

– Ммм. Ще го отложим за по-късно – каза Ерика и намигна на Патрик. – А сега ми разкажи какво стана с разследването.

Патрик скицира накратко основните моменти по случая и усмивката тутакси се изпари от лицето на Ерика. Макар разследването да бе отбелязвало сериозен напредък, жертвите ставаха все повече, а трагичните обстоятелства се натрупваха и Ерика си даваше сметка колко тежка работа предстои.

– Значи, жертвата от Нюшопинг също е предизвикала смъртта на участник в пътното движение след злоупотреба с алкохол?

– Да – Патрик започна да реже доматите. – Но не в Нюшопинг, а в Удевала.

– Как се казва загиналият? – попита Ерика и разбърка ястието със свинско филе.

– Още не знаем никакви подробности. Злополуката се е случила преди много години и ще ни отнеме доста време, докато проучим инцидента. Днес говорих с колегите от Удевала и те обещаха да ми изпратят всички налични материали по случая. Ще трябва да преровят прашасалите кутии в архива си, пък дано изникне нещо.

– С други думи, някой ликвидира шофьори в нетрезво състояние, които са предизвикали нечия смърт. Първата пътна злополука е била преди трийсет и пет години, а последната…

– Преди седемнайсет – уточни Патрик. – Тогава Расмус Улсон се е блъснал в автомобил.

– А градовете, където стават катастрофите, са пръснати из цяла Швеция: от Лунд до Танумсхеде. Кога е първото убийство на пиян шофьор?

– Преди десет години – услужливо отговори Патрик.

Бъдещата му съпруга умееше да анализира факти и той нямаше нищо против да се възползва от будния ѝ ум.

– Значи, убиецът действа върху голяма географска площ, между престъпленията има широк времеви интервал, а единственото общо между жертвите е, че поради шофиране в нетрезво състояние са предизвикали смъртта на участник в движението.

– Точно така – въздъхна Патрик.

От устата на Ерика обобщението на наличната фактология звучеше направо безнадеждно. Той изсипа зеленчуците в голяма купа, смеси ги добре и сложи салатата на кухненската маса.

– Не забравяй, че най-вероятно има още една жертва – напомни тихо той и седна. – Втора поред. Още не сме я открили.

– Не можете ли да извлечете още информация от страниците, намерени до жертвите? – попита Ерика и сложи димящата тенджера върху подложка на масата.

– Не можем. Затова в момента възлагам най-много надежди на злополуката с Елса Форшел. Тя е била първата жертва на убиеца и – нещо ми подсказва – ще се окаже ключовата фигура към разплитането на случая.

– Сигурно си прав – съгласи се Ерика и извика Ана и децата.

По-късно щяха да поговорят повече.

От два дни знаеха какво е общото между жертвите на загадъчния сериен убиец. Първоначалната еуфория се поуталожи и на нейно място се появи известно униние. Още не можеха да разберат защо убиецът действа върху толкова голяма територия. Дали обикаля страната в търсене на жертви, или е живял на тези места? Възникнаха твърде много въпросителни. Изчетоха внимателно целия наличен материал за автомобилните катастрофи, в които бяха замесени жертвите, но никъде не откриха какво ги обединява. Патрик все повече клонеше към предположението, че между жертвите няма връзка, а по-скоро убиецът, изпълнен с омраза, ги е избрал заради прегрешението им. Той сякаш не се трогваше от факта, че повечето от жертвите му показват искрено разкаяние за грешката си. Елса бе живяла с непосилно чувство за вина и бе потърсила опрощение за греховете си в религията, Марит бе отказала алкохола, Расмус – също. Но той всъщност не е можел да консумира спиртни напитки заради травмите от катастрофата. Единственото изключение беше Бьорие. Той бе продължил да пие, да шофира пиян и момичето, загинало по негова вина, сякаш изобщо не бе тежало на съвестта му.

Разследващите се затрудняваха с категоричните изводи, защото още не бяха открили втората жертва и нямаха цялостен поглед върху ситуацията.

В девет часа в сряда служебният телефон на Патрик звънна. Той още не подозираше, че му предстои да се сдобие с последното парче от пъзела.

– Да, моля – обади се той и закри слушалката с длан, за да не чуе събеседникът му, че се прозява. – Бихте ли повторили името си?

– Казвам се Вилгут Рюнберг – комисар в полицейското управление в Ортбуда.

– Ортбуда? – повтори въпросително Патрик, докато се напрягаше да се сети къде се намира това.

– Близо до Ескилстуна – уточни нетърпеливо комисар Рюнберг. – В участъка работим само трима души. – Той се изкашля встрани от слушалката и продължи: – Тъкмо се завърнах от двуседмична почивка в Тайланд.

– Така ли? – Патрик се чудеше накъде ли отива разговорът.

– Затова чак сега видях запитването от вашето управление.

– И? – Любопитството на Патрик се засилваше. Усети гъделичкане по върховете на пръстите си.

– Двамата ми колеги са още новобранци, но аз си спомням случая. Нали преди осем години лично поех разследването.

– Какъв случай? – попита Патрик. Дишаше учестено и повърхностно. Притисна телефонната слушалка плътно към ухото си, за да не пропусне нито дума.

– Преди осем години се случи нещо… Тогава ми се стори малко странно… Но човекът неведнъж бе залитал по алкохола и… – той се прокашля смутено: явно му костваше усилие да признае грешката си – …всички си помислихме, че пак се е върнал към чашката и е починал от алкохолно отравяне. Обаче в запитването си споменавате определени травми и… честно да си призная, малко се озадачих.

Комисар Рюнберг млъкна и Патрик си даде сметка колко трудно му е било да превъзмогне нежеланието си и да се обади в Танумсхеде.

– Как се казваше този мъж? – попита Патрик, за да сложи край на неловкото мълчание.

– Ян-Улув Першон. Почина на четирийсет и две години. Работеше като дърводелец. Вдовец.

– Често ли е злоупотребявал с алкохол?

– Да. След смъртта на съпругата си направо се срина и пак посегна към чашката. Ужасно тъжна история. Една вечер седнал пиян зад волана и блъснал млада двойка, докато пресичали улицата. Мъжът починал. Ян-Улув лежа в затвора. След като излезе, повече не близна алкохол. Взе се в ръце, работеше, грижеше се за дъщеря си.

– И после най-неочаквано сте го открили мъртъв, починал вследствие от алкохолна интоксикация?

– Да – въздъхна комисар Рюнберг. – Както ви казах, помислихме, че е получил рецидив и е изгубил контрол. Намерила го десетгодишната му дъщеря. Момичето твърдеше, че на вратата срещнало непознат мъж, но не му повярвахме. Отдадохме думите му на шока и на желанието да опази името на баща си… – гласът му заглъхна и той млъкна, угнетен от угризения заради допуснатата грешка.

– Открихте ли страница от детска книга до тялото?

– Опитах се да си спомня, след като прегледах точките в писмото ви. Не успях – призна Рюнберг. – Дори да е имало такава страница, навярно никой не би ѝ обърнал внимание, защото Ян-Улув имаше малко дете.

– И сред доказателствения материал, открит до трупа му, няма страница от книга? – Патрик усети колко разочарован звучи.

– Да. Впрочем не сме изземвали много доказателствен материал, защото сметнахме, че смъртта му е настъпила заради рецидив. Но ще ви изпратя предметите, с които все пак разполагаме.

– Ще можете ли да ми изпратите наличната информация по факса, защото ни е необходима веднага?

– Разбира се. Бедното дете! – додаде Рюнберг. – Какъв живот! Първо майка ѝ умира, после прибират баща ѝ в затвора. След това и той си отива. А сега прочетох във вестника, че и тя е била убита по време на престоя си в Танумсхеде. Доколкото разбрах, участвала в някакво риалити предаване. На снимката не успях да я позная. Лилемур е станала неузнаваема. На десет години беше дребничка, тъмна и слаба, а сега… Да, през последните осем години доста неща са се променили.

Патрик усети как стаята започва да се върти пред очите му. Първоначално мозъкът му отказваше да приеме информацията. После обаче осъзна какво му казва колегата от Ортбуда: Лилемур, или Барби, е дъщеря на втората жертва на убиеца. И осем години по-рано е видяла лицето му.

* * *

Влизайки в банката, Мелберг се почувства уверен и щастлив от решението си. По принцип мразеше да харчи пари, а сега се канеше да олекне с двеста хиляди, но не изпитваше нито капка колебание, защото това беше цената, която трябва да плати, за да си осигури бъдеще с Росмари. Всеки път, когато затвореше очи – а това се случваше често дори през работно време, – Мелберг усещаше аромата на хибискус, на слънце, на солена вода, на Росмари. Направо не можеше да повярва какъв късмет извади и колко много се промени животът му само за няколко седмици. През юни възнамеряваха да посетят новото си жилище за пръв път и да останат там четири седмици. Мелберг вече броеше оставащите дни.

– Искам да преведа двеста хиляди – той плъзна листче с номера на сметката към касиерката.

Гордееше се със спестяванията си. Заплатите на полицейските служители не бяха големи, но, както се казва, капка по капка вир става. Сега Мелберг разполагаше със солидна сума: по-точно, с малко повече от двеста хиляди. Росмари щеше да вложи същата сума, а остатъка щяха да изтеглят като заем. Вчера тя му се обади да го предупреди, че ако не капарират имота, друга двойка ще го купи. Мелберг си повтаряше наум думите ѝ с наслада: „друга двойка“. Макар и на стари години, той си намери спътница в живота. Едва се сдържа да не се засмее от задоволство. Да, двамата с Росмари по нищо не отстъпваха на младежите в леглото. Тя беше прек-расна във всяко отношение.

Преди да се отдалечи от гишето, му хрумна брилянтна идея.

– Колко е оставащата сума в сметката ми? – попита той.

– Шест хиляди и четиристотин – отвърна тя.

За частица от секундата Мелберг взе решение:

– Искам да изтегля цялата сума в брой.

– В брой? – попита касиерката и той кимна.

В главата му се оформи план. Колкото повече мислеше, толкова по-правилно му се струваше взетото решение. Мелберг прибра грижливо парите в портфейла си и се върна в управлението. Никога не би предположил, че ще се чувства толкова добре, след като е похарчил цяло състояние.

– Мартин! – Патрик влетя запъхтян в кабинета на колегата си. – Мартин! – повтори той и седна, за да си поеме дъх.

– Ти какво? Да не зацикли? – усмихна се Мартин. – Май въздухът не ти стига.

Патрик само махна пренебрежително с ръка и като никога не се възползва от възможността да се заяжда малко с колегата си.

– Свързани са – изтърси той и се облегна.

– Кои?

Мартин недоумяваше какво му става на Патрик. Звучеше съвсем неадекватно.

– Текущите случаи – победоносно заяви Хедстрьом.

– Даа… – Мартин не разбираше нищо. – Нали заедно установихме, че жертвите са шофирали в нетрезво състояние.

Той смръщи вежди, опитвайки се да проумее какви ги говори Патрик.

– Не само случаите с пияните шофьори. Убиецът на Елса, Расмус и Марит е убил и Лилемур Першон.

Мартин вече беше убеден, че Патрик е откачил. Питаше се дали стресът не му е дошъл в повече. Напоследък Патрик работеше като луд, а му предстоеше и да се жени. Дори най-издръжливите…

Патрик явно разбра какво минава през ума на колегата му и раздразнено повтори:

– Всички случаи са свързани. Чуй ме.

Той предаде накратко думите на Вилгут Рюнберг и с всяка изречена дума удивлението на Мартин растеше. Всичко това му се струваше невероятно. Той се взираше в Патрик, опитвайки се да осмисли всички факти.

– Значи, казваш ми, че втората жертва е мъж на име Ян-Улув Першон, който от своя страна е баща на Лилемур Першон, така ли? А Лилемур е видяла убиеца на десетгодишна възраст.

– Точно така – потвърди с облекчение Патрик, доволен, че Мартин най-сетне е схванал взаимовръзката. – Всичко си идва на мястото! Сети се какво беше написала Лилемур в дневника си: че едно лице ѝ се струва познато, но не си спомня къде го е виждала. Понеже е зърнала убиеца за секунда, и то преди цели осем години, съвсем нормално е чертите му да са се поизличили от съзнанието ѝ.

– А убиецът е разбрал коя е и се е изплашил да не го разпознае.

– Затова е побързал да я ликвидира, преди тя да го е идентифицирала и да го е свързала с убийството на Марит.

– А после – и с другите убийства – допълни Мартин, въодушевен от разкритията.

– Именно! – възкликна оживено Патрик.

– Значи, ако открием кой е убил Лилемур Першон, ще разберем и кой е убил другите четирима души.

– Да. Обратното също е валидно. Разплетем ли другите случаи, ще разберем кой е убил Лилемур.

– Да.

Двамата помълчаха. На Патрик му се прииска да извика „Еврика!“, но не му се струваше особено уместно.

– Какви са уликите, с които разполагаме срещу убиеца на Лилемур? Кучешки косми и видеозапис от вечерта на престъплението. Ти прегледа записа в понеделник, нали? Забеляза ли нещо интересно, което сме пропуснали при първото гледане?

В съзнанието на Мартин се загнезди смътно подозрение, ала той не му позволи да изплува. Поклати глава:

– Не. С Хана сме описали всичко в доклада.

– Тогава предлагам да се насочим към списъка със собствениците на кучета, порода „испанска хрътка“. Онзи ден Аника ми го даде. – Патрик стана. – Отивам да съобщя новините на другите колеги.

– Добре – кимна разсеяно Мартин.

Опитваше се да си спомни какво му убягваше. Забеляза ли нещо гнило, докато гледаше записа, или пък го тормозеше нещо, което не бе видял? Колкото повече се напрягаше да го извика в паметта си, толкова по-надалеч му се изплъзваше. Мартин въздъхна и реши за известно време да го изхвърли от главата си.

Новината връхлетя като бомба. Първоначално всички реагираха скептично като Мартин, ала след като Патрик ги запозна с подробностите по случая, те се убедиха в неоспоримостта на фактите, изложени от него. Патрик се върна в кабинета си, за да изгради стратегия за по-нататъшни следствени действия.

– Направо ни разби с тази новина! – отбеляза Йоста, застанал до вратата.

– Влизай и сядай – покани го той.

Йоста се подчини.

– Единственият проблем е, че не съм сигурен как да разнищя цялата тази история – призна Патрик. – Мислех да проверя списъка със собствениците на испански хрътки и документите от Ортбуда.

Той посочи факсовете върху бюрото си – пристигнаха десет минути по-рано.

– Прав си: разполагаме с доста оскъдна информация – въздъхна Йоста и огледа снимките и бележките, закачени на стените: – Все едно сме се оплели в гигантска паяжина, но не знаем накъде е поел паякът.

– Много точно сравнение! – засмя се Патрик. – Не съм предполагал, че притежаваш поетични заложби, Йоста.

Възрастният полицай само промърмори нещо в отговор. После стана и бавно обиколи стаята. Приближаваше лице до документите и снимките по стените.

– Трябва да има някаква, макар и съвсем дребна, подробност, която сме пропуснали…

– Ако откриеш нещо, ще ти бъда много благодарен. Колкото и да се взирам, вече нищо не виждам – призна Патрик и посочи красноречиво налепените бележки около себе си.

– Честно казано, не разбирам как изобщо работиш с такива страхотии зад гърба. – Йоста посочи снимките на мъртъвци, залепени в хронологичен ред: Елса – в единия край, Марит – в другия. – Още не си сложил Ян-Улув – установи сухо Йоста и посочи мястото вдясно от Елса Форшел.

– Нямах време за това.

Патрик се изненада приятно от съобразителността на колегата си. Понякога, макар и рядко, в Йоста все пак припламваше някакво желание за работа.

– Да се отместя ли? – попита Патрик, защото Йоста се опита да се провре зад стола му.

– Да, ще ме улесниш много – отвърна възрастният му колега.

Патрик стана и се подпря на срещуположната стена със скръстени ръце. Радваше се, че Йоста ще огледа събрания материал. Може пък да излезе нещо.

– Виждам, че от лабораторията в Линшопинг са ти върнали страниците.

– Пристигнаха вчера – кимна Патрик. – Липсва само листът на Ян-Улув, защото колегите от Ортбуда не са го запазили.

– Жалко – отбеляза Йоста и продължи да се движи назад във времето – към Елса Форшел. – Питам се защо убиецът е избрал приказката за Хензел и Гретел. Дали е случайно, или цели да изпрати определено послание?

– Иска ми се да можех да ти отговоря на този въпрос. И не само на него – въздъхна Патрик.

– Хммм… – Йоста застана пред материалите за Елса Форшел.

– Обадих се в Удевала. Още не са открили доклада за злополуката, в която е участвала Елса, но щом го намерят, веднага ще ми го изпратят – уточни Патрик, за да изпревари въпроса на Йоста.

Йоста разглеждаше мълчаливо документите. Лъчите на пролетното слънце се процеждаха през прозореца и се отразяваха в повърхността на листовете с гланцирана повърхност. Той леко смръщи вежди. Направи половин крачка назад. Наведе се напред и едното му ухо почти докосна стената. Патрик го наблюдаваше удивен. Какви ги върши този старец?!

Йоста оглеждаше откъснатата страница отстрани. С тази страница всъщност започваше приказката за Хензел и Гретел. Неочаквано Йоста се обърна към Патрик с победоносно изражение:

– Застани до мен.

Йоста отстъпи леко встрани. Патрик побърза да се подчини, наклони глава към стената и огледа страницата от мястото, където допреди малко стоеше Йоста. Застанал така, срещу светлината от прозореца, Патрик видя какво бе открил Йоста.

* * *

Софи имаше чувството, че вътрешността ѝ се е превърнала в лед. Гледаше как спускат ковчега в гроба, но не разбираше какво става. Не можеше да проумее, че в този ковчег лежи майка ѝ.

Свещеникът говореше или най-малкото устните му се мърдаха, ала бученето на кръвта в ушите на Софи заглушаваше всичко наоколо. Тя погледна крадешком баща си. С навъсено изопнато лице и леко наведена глава Ула бе прегърнал баба ѝ – майката на Марит. Вчера тя и дядо ѝ пристигнаха от Норвегия. Последно Софи ги видя на Коледа, но сега ѝ се сториха неузнаваеми: смалени, побелели, отслабнали. По лицето на баба ѝ се бяха вкопали нови бръчки и Софи се чудеше как да говори с нея. И дядо ѝ се беше променил. Мълчеше и присъствието му почти не се забелязваше. Той, който винаги се смееше гръмко и жизнерадостно, сега само сновеше напред-назад из апартамента на Ула и Софи и отговаряше само ако го попитат нещо.

С крайчеца на окото си Софи забеляза как нещо се раздвижи до портата на гробището. Обърна глава нататък и видя Шещин, облечена в червеното си палто и с ръце, конвулсивно вкопчени в решетката. Софи не смееше да я погледне. Срамуваше се, че баща ѝ присъства на погребението, но Шещин – не. Срамуваше се, задето се отказа да се бори за правото на Шещин да се сбогува с Марит. Ала Ула беше толкова категоричен и непреклонен. И Софи не намери сили. Щом разбра, че дъщеря му е предала статията за Марит на полицията, Ула побесня и обвини Софи, че е опозорила семейството си. Опозорила е баща си. Затова, когато той заговори за погребението и заяви, че ще присъстват само най-близките, без „онази жена“ – само да посмее да се появи! – Софи избра най-лесния път и си замълча. Осъзнаваше грешката си, но виждайки колко озлобен и разгневен е баща ѝ, се чувстваше безсилна да понесе още един скандал.

Докато гледаше отдалеч самотната фигура на Шещин до портата, Софи се разкая горчиво за малодушието си. Любимата на майка ѝ не можеше да се сбогува с нея. Софи се упрекваше, задето не прояви повече смелост и душевна сила. Ула дори не включи името на Шещин в некролога. Като опечалени се споменаваха само той, Софи и родителите на Марит. Всъщност Шещин пусна свой некролог във вестника ден преди да публикуват съставения от Ула, и той побесня. Но не можеше да направи нищо.

Софи се почувства безкрайно уморена от всичко: от лъжите, от лицемерието и несправедливостта. Стъпи на чакълестата пътека, поколеба се за секунда, но после тръгна бързо към Шещин. Почувства ръката на майка си върху рамото си и с усмивка се хвърли в обятията на Шещин.

– Сигрид Янсон – Патрик присви очи. – Нали това пише: Сигрид Янсон?

Той се отдръпна, та Йоста да може да разгледа по-добре името, отпечатало се върху страницата от детската книга.

– Да, това пише – доволно потвърди Йоста.

– Странно защо колегите от Линшопинг не са го забелязали – промърмори Патрик, но веднага си даде сметка, че изпрати страницата с молбата лаборантите да търсят не скрити надписи, а отпечатъци от пръсти.

Всъщност собственикът на книгата явно е написал името си на титулната страница и то се бе отбелязало върху долната страница – първата от приказката. Именно тази страница бе намерена до тялото на Елса Форшел.

– Какво ще предприемем оттук нататък? – попита Йоста. Лицето му продължаваше да излъчва задоволство.

– Името е доста често срещано, но ще изготвим списък с всички негови носители в Швеция.

– Книгата е стара. Собственичката може вече да не е сред живите.

– Даа… – замислено кимна Патрик. – Затова ще разширим търсенето. Интересуват ни всички жени на име Сигрид Янсон, родени след 1900 година, независимо дали са живи, или не.

– Звучи ми разумно. Според теб има ли някакво значение, че именно Елса е получила първата страница? Дали не е свързана по някакъв начин със Сигрид Янсон?

Патрик сви рамене. Вече нищо от обстоятелствата по този случай не беше в състояние да го учуди. Всичко му изглеждаше възможно.

– Ще трябва да разберем – лаконично отвърна той. – Надявам се колегите от Удевала да ни се обадят скоро с още сведения.

Точно в този момента телефонът на бюрото на Пат-рик звънна.

– Да, моля – вдигна той и направи знак на Йоста да остане.

– Злополука... През 1969, казвате? Да… Да… Не… Да…

Патрик продължи да отговаря едносрично, а Йоста подскачаше от нетърпение. От изражението на Патрик разбра, че става нещо важно.

– Бяха колегите от Удевала! – възкликна победоносно Патрик, след като затвори. – Открили са доклада за инцидента с Елса Форшел. През 1969 Елса се блъснала фронтално с друг автомобил. Познай как се казва жената, починала вследствие от катастрофата!

– Сигрид Янсон – прошепна благоговейно Йоста.

Патрик кимна.

– Ще дойдеш ли с мен в Удевала?

Йоста само изсумтя в отговор: ще дойде, разбира се. Иска ли питане?!

– Къде заминаха Патрик и Йоста? – попита Мартин, след като влезе и завари кабинета на Патрик празен.

– За Удевала – обясни Аника и погледна Мартин над ръба на очилата си.

Аника открай време изпитваше силна симпатия към младия колега. В него имаше нещо по детски чисто, което събуждаше майчинските ѝ инстинкти. Преди да се запознае с Пиа, Мартин прекарваше часове наред с Аника и ѝ се оплакваше от любовните си несполуки. Сега тя се радваше, задето младият мъж най-после има сериозна връзка, но понякога разговорите с него ѝ липсваха.

– Седни – подкани го тя и Мартин се подчини.

Всъщност всички в управлението слушаха Аника. Дори Мелберг не смееше да ѝ възразява.

– Как си? Всичко наред ли е? Чувствате ли се добре в новото жилище? Разкажи ми!

Тя го гледаше строго и загрижено. За нейна изненада по лицето на Мартин се разля широка усмивка. Не можеше да си намери място от въодушевление:

– Ще ставам баща – съобщи той.

Очите на Аника плувнаха в сълзи. Не от завист или скръб, задето остана бездетна, а от чиста и неподправена радост заради щастието на Мартин.

– Честито! – засмя се тя и избърса търколилата се по бузата ѝ сълза. – Божичко, разревах се като някоя глупачка! – смути се тя, но видя, че и Мартин е развълнуван. – Кога очаквате бебето?

– В края на ноември.

Мартин отново се усмихна широко. Изглеждаше толкова щастлив, че сърцето на Аника се стопли.

– Значи, в края на ноември – повтори тя. – Ела да те прегърна, де!

Разтвори ръце, а Мартин я притисна в обятията си малко непохватно. Поговориха още малко за бъдещото щастливо събитие, после Мартин стана сериозен и усмивката му изчезна.

– Дали някога ще разплетем цялата тази история?

– Убийствата ли имаш предвид? – попита Аника и поклати скептично глава. – Не знам. Опасявам се, че този път Патрик се нагърби с непосилно бреме. Разследването е прекалено… мащабно – додаде тя замислено.

– И аз точно това си мисля – съгласи се Мартин. – Впрочем казаха ли защо с Йоста заминават за Удевала?

– Колегите оттам се обадили с информация за Елса Форшел. Патрик каза, че по-късно ще ни осведомят за повече подробности. Едно е сигурно: и Патрик, и Йоста изглеждаха силно съсредоточени.

Любопитството на Мартин се пробуди.

– Сигурно са разбрали нещо важно за Елса. Питам се какво…

– Следобед предстои да разберем – отвърна Аника.

Тя също очакваше с огромно нетърпение да научи защо Патрик и Йоста изхвръкнаха така внезапно от управлението.

– Да – кимна Мартин и се запъти към кабинета си.

Изведнъж го обзе силен копнеж по ноември.

* * *

Йоста и Патрик се върнаха след четири часа. Още щом влязоха в управлението, Аника разбра, че носят много важни новини.

– Ще се съберем в кухнята – обяви Патрик и влезе да остави якето в кабинета си.

След пет минути всички се явиха.

– Днес се случиха две много важни събития – обяви Патрик и погледна Йоста. – Първо, Йоста откри името Сигрид Янсон върху страницата, намерена до тялото на Елса Форшел. После получихме обаждане от Удевала и тъкмо се прибираме оттам. Пъзелът се подреди.

Той направи пауза, пийна вода и се облегна на кухненския плот. Всички приковаха поглед в устните му, очаквайки следващите му думи.

– През 1969 година Елса Форшел е предизвикала автомобилна катастрофа. Точно като Ян-Улув Першон, Расмус Улсон и Марит Каспершен, тогава Елса се е намирала под въздействието на алкохол и са я осъдили на една година престой в затвора. Другата кола е била управлявана от трийсетинагодишна жена, която е починала на място. В колата са се возели и две деца, но те оцелели като по чудо дори без драскотина. – Той направи пауза, за да увеличи ефекта от думите си: – Името на тази жена е Сигрид Янсон.

Колегите му дишаха на пресекулки. Йоста кимна доволен. Отдавна не се бе чувствал толкова удовлетворен от приноса си на работното място.

Мартин вдигна ръка, за да попита нещо, но Патрик му даде знак да изчака.

– Има и още. Първоначално полицаите помислили, че децата в колата са на Сигрид. Но после се оказало, че тя живее сама в покрайнините на Удевала в къщата на починалите си родители. Работела като продавачка в скъп бутик в града, винаги се държала възпитано и любезно с клиентите, но по думите на колегите ѝ в магазина се държала дистанцирано, нямала роднини и близки приятели. И определено нямала деца.

– Но… в такъв случай чии са били тези деца? – попита Мелберг и се почеса удивен по челото.

– Никой не знае. В полицията не е постъпвал сигнал от родители за изчезнали деца на тази възраст. Никой не потърсил малчуганите. Сякаш се появили от нищото. След като огледали дома на Сигрид, полицаите установили, че децата са живели при нея. Разпитахме полицай, присъствал на огледа, и той ни обясни, че в къщата имало отделна детска стая с играчки. Резултатите от аутопсията показали, че Сигрид Янсон никога не е раждала деца, а взетите кръвни проби потвърждават, че тя и двете деца не са роднини.

– Значи, разковничето е Елса Форшел – промърмори Мартин.

– Така изглежда – потвърди Патрик. – Явно злополуката, предизвикана от Елса, е отприщила серия от убийства. Ето защо убиецът е ликвидирал първо нея.

– Къде са децата сега? – Хана зададе въпроса, който занимаваше всички.

– Това трябва да разберем. Колегите от Удевала се опитват да издействат документите от социалните служби, но ще отнеме известно време.

– Затова продължаваме да работим въз основа на наличните данни. Но ключът към разплитането на случая е Елса Форшел. Трябва да се съсредоточим върху нея.

Всички излязоха от кухнята. Патрик помоли Хана да остане.

– Има ли нещо? – попита тя и Патрик получи поредното потвърждение, че е редно да поговори с нея. Хана изглеждаше много бледа.

– Седни за малко. Как се чувстваш? – попита той, докато я гледаше изпитателно.

– Горе-долу – тя сведе очи. – От няколко дни не ми е съвсем добре. Май имам температура.

– И на мен ми се струва, че не си здрава. Прибери се да си починеш. Няма смисъл да се правиш на силна, да стискаш зъби и да работиш болна. Отдъхни си малко, та после да се завърнеш с нови сили.

– Но разследването…

– Това е заповед – каза Патрик с престорено строг тон.

– Слушам, шефе – кимна Хана и с усмивка му отдаде чест. – Но преди това трябва да приключа нещо. Не се опитвай да ме спреш – додаде тя.

– Добре, ти решаваш. Довърши си работата и се прибирай, момиче!

Хана се усмихна вяло и излезе. Патрик я изпрати с угрижен поглед. Действително изглеждаше болна.

Той обърна лице към прозореца и постоя така няколко минути, без да мисли. През последните дни се случиха толкова много неща. Изясниха се толкова много въпроси, а най-голямото разкритие предстоеше тепърва. Патрик усещаше инстинктивно, че трябва възможно по-скоро да открият децата. Децата, появили се незнайно откъде и потънали вдън земя.

– Направо ти залепна! – Ана сияеше от радост.

Ерика и сама видя, че сестра ѝ е права. След няколко корекции щеше да изглежда великолепно. Натрупаните по време на бременността килца най-сетне се стопиха, а промяната на хранителния режим се отрази благотворно и на настроението, и на самочувствието ѝ.

– Ще бъдеш толкова красива! – възхити се Ана.

Ерика се засмя: сестра ѝ изглеждаше по-ентусиазирана и от самата нея. Докато двете обсъждаха роклята, Мая спеше в детското си столче на задната седалка.

– Притеснявам се за Патрик – призна Ерика и усмивката ѝ помръкна. – Напоследък дъх не може да си поеме от задачи. Дали ще успее да се наслади на сватбата?

Ана я погледна. Видимо премисляше нещо. Накрая реши:

– Уж трябваше да е изненада, но се разбрахме да не организираме ергенско и моминско парти. Моментът не е подходящ за подобни глупости. Вместо парти ви запазихме стая в Големия хотел за нощта преди сватбата. Тъкмо ще се настроите за голямото събитие. Надявам се, че този вариант ще ти допадне повече – колебливо отбеляза Ана.

– Божичко, вие сте истински съкровища! И толкова съобразителни! Наистина в момента на Патрик никак не му е до ергенски партита. Тъкмо ще се поотпуснем преди големия ден, че в събота сигурно няма да подвием крак.

– Права си – изсмя се Ана с облекчение, задето сестра ѝ прие идеята толкова ентусиазирано.

– Знаеш ли какво реших? Да се поразровя из миналото на майка ни – Ерика изведнъж смени темата.

– И по-конкретно?

– Ами… да проуча родословното ѝ дърво. Може някои неща най-после да ми се изяснят.

– Наистина ли смяташ, че има смисъл? – усъмни се Ана. – Прави каквото искаш, но майка ни никога не е проявявала сантименталност и според мен това е единствената причина да не е пазела нито снимки, нито други вещи за спомен от родителите си. Затова и никога не ни е разказвала за детството си. Вероятно си спомняш, че не проявяваше никакво желание да ни снима като деца.

Ана се засмя с горчивина. Ерика се учуди: сестра ѝ винаги даваше вид, че емоционалната студенина на майка им не я уязвява.

– Не си ли поне малко любопитна? – попита Ерика и изгледа крадешком Ана, която се взираше през страничния прозорец на колата.

– Не – лаконично отвърна Ана след кратко, но изобличаващо колебание.

– Не ти вярвам. Пък и твърдо съм решила да се поразровя. От теб зависи дали искаш да те държа в течение на откритията си, или не.

– Ами ако не откриеш нищо особено? – Ана се обърна към сестра си. – Ако се окаже, че майка ни е израснала в нормално семейство, с нормални родители, и няма друго обяснение за поведението ѝ към нас, освен липсата на интерес. Какво ще правиш тогава?

– Ще живея с тази мисъл – прошепна Ерика. – Както толкова много години.

Останалата част от пътуването прекараха в мълчание, всяка погълната от мислите си.

* * *

Патрик прегледа списъка за трети път, като се мъчеше да не поглежда непрекъснато към телефона. При всяко позвъняване се надяваше колегите от Удевала да са открили повече информация за децата. Ала напразно.

Остана разочарован и от огледа на списъка със собственици на испански хрътки в Швеция: бяха пръснати из цялата страна, но нито един не живееше близо до Танумсхеде. Патрик осъзнаваше, че е проява на прекален оптимизъм да очаква бързи резултати, но въпреки това таеше надежди. За всеки случай пак прочете имената за четвърти път – сто петдесет и девет души. Най-близко живеещият се намираше в околностите на Тролхетан. Патрик въздъхна. След откритията от последните няколко дни почти забрави, че голяма част от работата му се състои от отегчителни и отнемащи много време задачи. Взираше се в картата на Швеция, закачена на стената. Топлийките сякаш го гледаха втренчено и го предизвикваха да схване закономерността, модела, който чертаят.

Пет топлийки, пет места, пръснати в долната половина на дългата Швеция. Защо убиецът се мести от град на град? Заради работа? За удоволствие? Или го прави с цел да заблуди разследващите органи, да отвлече вниманието им, докато всъщност издайническото звено се крие другаде? На Патрик последната версия му се струваше малко вероятна. Нещо му подсказваше, че отговорът на загадката се крие в географската карта: убиецът следва модел, който се определя от местоположението на жертвите. Патрик подозираше, че убиецът в момента се намира в Танумсхеде или в района. Това предположение не се базираше на факти, а на интуиция, но той непрекъснато оглеждаше хората по улицата. Дали не е този? Или онзи? Дали зад анонимната маска на привидна дружелюбност не се крие психопат?

Патрик въздъхна. След като почука няколко пъти на вратата, без да получи отговор, Йоста влезе в кабинета му без покана.

– Аз… ъъъ… – подхвана възрастният полицай и седна. – Откакто вчера разбрах за децата, из главата започна да ми се върти една идея… – той се потупа с пръст по слепоочието. – Сигурно си въобразявам, защото звучи почти абсурдно, но…

Той мънкаше под нос и Патрик едва се овладя да не се пресегне над масата и да го разтърси, та да го накара най-сетне да изплюе камъчето.

– Сетих се за една случка от 1967… Тогава бях млад полицай във Фелбака и в началото на есента…

Раздразнението на Патрик растеше с всяка секунда. Как е възможно човек да е толкова обстоятелствен! Йоста все пак продължи:

– Нямах почти никакъв стаж. Не щеш ли, в управлението постъпи сигнал за две удавили се деца. Близнаци, на три години. Живеели с майка си на остров Калвьо. Бащата починал няколко месеца по-рано – и той от удавяне. Ледът се пропукал под краката му. Майката се пропила. През злополучния ден – през март, ако не ме лъже паметта – тя отишла с лодка до Фелбака и оттам тръгнала с кола за Удевала по работа. На връщане в морето се извила буря и според показанията на майката лодката се обърнала и децата потънали във водата. Тя преплувала до брега и извикала помощ по радиостанцията.

– Аха – кимна Патрик. – И защо се сети за този инцидент точно сега, докато търсим информация за децата в колата на Сигрид Янсон? Нали близнаците на тази жена са починали? Няма логика да са същите, защото Янсон е катастрофирала две години по-късно.

– Докато разследвахме как е станала злополуката, се появи свидетелка… – Йоста преглътна с мъка, но продължи: – Тя твърдеше, че майката на децата – Хеда Шеландер – се е качила в лодката сама.

Патрик помълча известно време.

– Защо никой не се поразрови и не стигна до дъното на тази история?

По лицето на Йоста се изписа разкаяние.

– Свидетелката беше възрастна жена – обясни накрая той. – Малко смахната. По цели дни висеше с бинокъл на прозореца и непрекъснато разправяше разни врели-некипели.

Патрик повдигна въпросително вежда.

– Виждала морски чудовища – поясни Йоста, а лицето му придоби още по-потиснат вид.

Честно казано, той често си спомняше за този случай. Мислеше за близнаците, чиито тела така и не изплуваха. Ала всеки път се стараеше да прогони тези мисли и да си внуши, че в трагичния инцидент няма нищо загадъчно.

– Срещнах се с майката на децата – Хеда. По всичко личеше колко е отчаяна и съкрушена от случилото се. Нямах причина да не ѝ повярвам.

Последните му думи заглъхнаха. Йоста не смееше да погледне Патрик.

– Какво стана с нея? С майката?

– Нищо. И до днес продължава да живее на острова. Почти не идва в града. Носят ѝ храна и алкохол. Блазни я най-вече второто.

Изведнъж на Патрик му просветна:

– Говориш за прословутата Хеда на Калвьо, нали?

Сам не разбираше как досега не включи. Не беше чувал за двете деца на Хеда. Знаеше само, че я сполетели две големи трагедии и оттогава започнала да пие на провала.

– И подозираш…

– И аз не съм сигурен какво точно подозирам – вдигна рамене Йоста. – Но ми се струва странно съвпадение. А и възрастта на децата в колата на Сигрид Янсон отговаря на възрастта на близнаците…

Той млъкна и остави Патрик сам да си направи изводите.

– Ще отидем да поговорим с Хеда – заключи Патрик.

Йоста кимна.

– Предлагам да вземем моята лодка – Патрик стана.

Йоста седеше с наведена глава.

– Минали са много години, Йоста – опита се да го окуражи Патрик. – На твое място вероятно и аз щях да постъпя по същия начин. А и решението дали да продължите да дълбаете по случая не е било твое.

Йоста се съмняваше, че Патрик би проявил същата пасивност. Обвиняваше се, задето не настоя пред тогавашния си началник да се поразровят още. Но стореното – сторено. Нямаше смисъл да го предъвква.

– Болна ли си? – Лаш седна на леглото с угрижено лице и попипа челото ѝ. – Ама ти гориш! – установи и придърпа одеялото до брадичката ѝ.

Хана усещаше как я побиват ледени тръпки, но същевременно се потеше от горещите вълни, които я обливаха.

– Остави ме на мира – промълви и с мъка се обърна на хълбок.

– Искам само да ти помогна – обидено се оправда той и отдръпна ръката си.

– Достатъчно ми помогна – горчиво процеди Хана, докато зъбите ѝ тракаха.

– Обади ли се в управлението, че си болна?

Лаш седна с гръб към нея и се загледа през балконската врата. помежду им бе настъпило отчуждение: все едно всеки се намираше на отделен континент. Нещо стискаше сърцето на Лаш. Страх? Страх, но толкова силен и всепроникващ, че не си спомняше кога за последно изпита подобно усещане. Пое си дълбоко въздух.

– Ако се съглася да имаме дете, това ще промени ли нещо?

Тракането спря за малко. Хана се надигна с мъка от възглавницата, но не отметна одеялото. Трепереше толкова силно, че Лаш усещаше как леглото вибрира. Връхлетя го неконтролируема тревога – толкова осезаема, че почти материална. Винаги когато Хана се чувстваше зле, той се сриваше. Несгодите, които сполетяваха него самия, изобщо не го безпокояха.

– Ще промени всичко – прошепна тя и го погледна с трескавите си очи. – Всичко – повтори, ала след малко добави: – Или не?

Той пак ѝ обърна гръб и плъзна поглед към пок-рива на съседната къща.

– Ще промени, разбира се – увери я той, макар сам да не си вярваше. – Ще промени.

Обърна се. Хана спеше. Дълго я гледа. После излезе на пръсти от спалнята.

* * *

– Ориентираш ли се? – Патрик се обърна към Йоста, който пое управлението на лодката.

– И със затворени очи ще намеря пътя – увери го колегата му.

Пътуваха мълчаливо. Когато завързаха лодката за стария напукан пристан до Калвьо, лицето на Йоста бе придобило пепелявосив оттенък. За трийсет и шестте години, изминали от посещението му в дома на Хеда, Йоста бе идвал на острова много пъти, ала винаги в ума му изплуваше разговорът с майката на изчезналите загадъчно деца.

Двамата мъже бавно тръгнаха към къщата, която се намираше във високата част на Калвьо. Очевидно отдавна никой не се бе грижил за имота. Около малката ливада растяха всякакви треви и бурени. Иначе докъдето им стигаше погледът, се виждаше само гранит, а при по-внимателно вглеждане в пукнатините се забелязваха остатъци от растения, които чакаха топлината да ги събуди. Къщата беше бяла и олющена. Под свляклата се мазилка личеше сиво, обрулено от ветровете дърво, а керемидите, налепени накриво, на места бяха изпадали като зъби от старческа уста.

Йоста събра кураж и почука на вратата. Никакъв отговор. Той почука отново – този път по-силно.

– Хеда?

Удари с юмрук по вратата, но след като и това не даде резултат, пробва дали не е отключена. Тя се отвори без съпротивление.

Щом прекрачиха прага, и двамата машинално закриха устата си с ръка, за да се предпазят от острата смрад. Вонеше като в свинска кочина. Върху пода се търкаляха всякакви отпадъци: остатъци от храна, стари вестници, но най-вече празни бутилки.

– Хеда? – извика Йоста и предпазливо тръгна по коридора. – Ще я потърся – обясни той, а Патрик само кимна.

Умът му не стигаше как е възможно човек да живее в такива условия. След няколко минути Йоста се върна и кимна на Патрик да го последва.

– В леглото е. Напълно е изтощена. Трябва да опитаме да я посъживим. Ще направиш ли кафе?

Патрик се огледа безпомощно в кухнята. Накрая все пак успя да намери буркан с нескафе и празна тенджера, малко по-чиста от останалите кухненски съдове.

– Ето, ето… Влез тук.

Йоста домъкна в кухнята същество, което смътно напомняше жена. От устата ѝ се чуваше неразбираемо ломотене. Хеда едва-едва влачеше краката си към стола, който Йоста бе предвидил за нея. Най-сетне се свлече на стола, опря глава на ръцете си и захърка.

– Хеда, стига ти толкова сън! Събуди се! – Йоста внимателно разтърси рамото ѝ, но тя не реагира. Той посочи тенджерата, където водата вече вреше: – Патрик, трябва ѝ кафе.

Патрик веднага се втурна да налее от тонизиращата напитка. Избра чашата с най-приличен вид. Нямаше никакво желание да налее и на себе си.

– Хеда, налага се да поговорим.

В отговор тя само промърмори нещо неразбираемо. После се надигна, олюля се на стола и се опита да съсредоточи погледа си върху двамата мъже.

– Ние сме от полицейското управление в Танумсхеде: Патрик Хедстрьом и Йоста Флюгаре. С теб се познаваме отпреди.

Йоста се стараеше да изговаря старателно всяка дума. Направи знак на Патрик и той да седне при тях. Шарката на мушамата, някога бяла с малки розички, почти не личеше заради наслоилите се остатъци от храна, трохи и мазни петна. Точно толкова трудно беше да си представи човек и как някога е изглеждала Хеда. Злоупотребата с алкохол беше съсипала кожата ѝ – грапава и сбръчкана, покрита с мазен слой. Косата ѝ – някога руса – сега беше сива и събрана на опашка. Явно отдавна не я беше мила. Изпокъсаната ѝ жилетка стоеше опъната по тялото ѝ: вероятно я бе купила преди много години, когато е била доста по-слаба.

– Какво, по… – по-нататък думите ѝ станаха неразбираеми.

Хеда непрекъснато се олюляваше на стола.

– Пийни си малко кафе – подкани я меко Йоста и избута чашата към нея, та Хеда да я види.

Жената се подчини и вдигна с треперещи ръце малката чаша. Изгълта течността на един дъх и блъсна чашата настрани. Патрик я улови точно преди да се плъзне по ръба на масата.

– Искам да поговорим за инцидента – подхвана Йоста.

Хеда повдигна глава с мъка и присви очи към него. Патрик реши да си мълчи и да остави Йоста да води разговора.

– За инцидента ли? – попита Хеда.

Тялото ѝ вече не се клатеше така заплашително на стола.

– За деня, когато близнаците се удавиха – Йоста прикова поглед в нея.

– Не ми се говори за това – изломоти тя и махна отбранително с ръка.

– Трябва – настоя Йоста, но със същия мек тон.

– Удавиха се. Всички се удавиха. Знаете ли… – Хеда вдигна показалец, – знаете ли, първо се удави Готфрид. Отиде да лови пъстърва и го намериха чак след седмица. Седем дни го чаках, но още на смрачаване същия ден знаех, че няма да се прибере при мен и децата.

Тя изхълца. Беше се върнала в нелекото си минало.

– На колко години бяха тогава децата? – попита Патрик.

За пръв път, откакто влязоха в дома ѝ, Хеда погледна Йоста.

– Кои деца? – попита объркано тя.

– Близнаците – отвърна Йоста. – На колко години бяха тогава близнаците?

– На две и половина. Истински разбойници… Справях се с тях само с помощта на Готфрид. А когато той… – гласът ѝ отново се изгуби. Хеда се огледа. Погледът ѝ спря върху един от кухненските шкафове, тя стана, довлече се дотам, отвори го и извади бутилка водка.

– Ще си сръбнете ли и вие? – Тя вдигна бутилката. Двамата мъже поклатиха глава, а тя се разсмя: – Добре, че не искате, защото не черпя никого с алкохол.

Смехът ѝ звучеше като кудкудякане. Тя занесе водката до масата и седна. Изобщо не потърси чаша, а направо надигна бутилката. Само гледката накара Патрик да усети парене в гърлото си.

– На колко години бяха близнаците, когато се удавиха? – попита пак Йоста, но Хеда изобщо не го чу.

Взираше се пред себе си с невиждащи очи.

– Изглеждаше толкова изискана – промърмори тя. – С перлена огърлица, палто и така нататък. Елегантна дама…

– Коя? – попита Патрик. Любопитството му се пробуди. – Коя е тази дама?

Хеда обаче вече беше забравила какво е казала.

– На колко години бяха близнаците, когато се удавиха? – повтори още по-отчетливо Йоста.

Хеда се обърна към него, докато пак се канеше да надигне бутилката.

– Близнаците са се удавили?

Тя отново започна да се налива с водка. Йоста погледна красноречиво Патрик, а той се наведе нетърпеливо напред.

– Близнаците не са се удавили, нали? Какво стана с тях?

– Как така не са се удавили? – В погледа ѝ се появи страх. – Удавиха се, разбира се, удавиха се…

Тя пак отпи и погледът ѝ съвсем се премрежи.

– Какво се случи всъщност, Хеда? Децата удавиха ли се, или не? – Йоста си даваше ясна сметка колко отчаяно звучи.

Хеда обаче потъна още по-дълбоко в умопомрачението си и само поклати глава.

– Едва ли ще изкопчим повече от нея – Йоста погледна Патрик със съжаление.

– Прав си. Какво ще кажеш да пробваме нещо друго? Например да огледаме къщата.

Йоста кимна и се обърна към Хеда, която отново бе отпуснала глава върху масата:

– Може ли да огледаме стаите, Хеда?

– Мммм – отвърна тя и заспа.

Йоста премести стола си до нея, за да е сигурен, че тя няма да се строполи на пода, и двамата с Патрик се заеха да оглеждат къщата.

Час по-късно не бяха открили нищо. Навсякъде се търкаляха само непотребни вещи и отпадъци. Патрик съжали, задето не си взе ръкавици. Имаше чувството, че цялото тяло го сърби от досега до толкова мръсотия. Ала никъде не откри детски играчки или дрехи. Хеда явно бе изхвърлила всичко. Думите ѝ за „елегантната дама“ не му даваха мира. Патрик седна до Хеда и внимателно я бутна, опитвайки се да я накара да се опомни. Главата ѝ се вдигна неохотно, отпусна се назад и чак след няколко минути успя да се задържи в изправено положение.

– Хеда, трябва ми отговориш. Елегантната дама ли взе децата ти?

– Бяха ужасно палави. А аз отидох до Удевала по работа. Исках да си купя пиячка, защото беше свършила – бръщолевеше тя и гледаше през прозореца как слънчевите лъчи блестят по водата. – Никак не ме слушаха. Едва издържах. А тя беше толкова изискана и мила. Мога да ги взема – така каза. И аз ѝ ги дадох.

Хеда погледна Патрик и за пръв път той различи в очите ѝ чувство: дълбоко стаена болка и непосилна вина, която единственото алкохолът може да удави.

– После се разкаях – продължи тя с насълзени очи. – Но не успях да ги намеря. Търсех ли, търсех. Но бяха изчезнали. Дамата също. Онази с перлената огърлица. – Хеда одраска шията си с пръсти, за да покаже къде се е намирала огърлицата. – И нея я нямаше.

– Защо си излъгала, че децата са се удавили? – Патрик видя с крайчеца на окото си, че Йоста слуша разговора им от вратата.

– Срамувах се… Сигурно при нея им е било по-добре, но се срамувах…

Тя пак се загледа над водата. Помълчаха известно време. Умът на Патрик трескаво подреждаше новите обстоятелства по случая. Бързо съобрази, че „елегантната дама“ е Сигрид Янсон. По някаква причина, която вероятно никога нямаше да разберат, бе взела децата на Хеда.

Патрик се изправи бавно. Краката му се разтрепериха от мъката, която бе принуден да понесе. Йоста държеше нещо в ръка.

– Открих тази снимка под матрака ѝ. Това са близнаците.

Патрик взе снимката и я огледа: две деца на около две години, седнали в скута на родителите си. Изглеждаха щастливи. Явно снимката бе направена преди кончината на Готфрид; преди целият им свят да се сгромоляса. Патрик огледа внимателно детските личица. Къде ли бяха те днес? И дали един от тях се е превърнал в убиец? Кръглите лица не издаваха нищо. Хеда пак заспа до кухненската маса, а Патрик и Йоста излязоха да подишат чист въздух. Патрик внимателно прибра омазаната снимка в портфейла си. След като разплете случая, непременно ще я върне на Хеда.

Докато се връщаха с лодката, двамата мъже мълчаха. Ала този път тишината беше изпълнена с усещане за ужас и тъга. Тъга от мисълта колко уязвим е човешкият живот. Ужас от фаталните последствия от грешките, които човек може да стори. Патрик си представяше как Хеда броди като луда из Удевала в търсене на децата, които в пристъп на отчаяние, изтощение и алкохолен глад е оставила в ръцете на напълно непозната жена. Патрик ясно усещаше каква паника е връхлетяла майката, след като е осъзнала какво е направила. После отчаянието я е тласнало към лъжата, че близнаците са се удавили. Не си е признала грозната истина.

Чак след като Патрик завърза старата лодка на пристана в Бадхолмен, Йоста наруши мълчанието:

– Е, сега поне знаем какво се е случило.

Лицето му издаваше колко виновен се чувства. Патрик го потупа по рамото, докато се приближаваха към колата.

– Нямало е откъде да знаеш, Йоста.

Възрастният му колега не отговори, пък и Патрик не се заблуждаваше, че думите му ще внесат успокоение в душата на Йоста. С такъв товар върху съвестта човек трябва да се справи сам.

– Необходимо е бързо да разберем къде са попаднали близнаците – отбеляза Патрик, докато шофираше към Танумсхеде.

– От социалната служба в Удевала не се ли обадиха с някаква информация?

– Още не. Не е толкова лесно да изровиш данни отпреди толкова много години. Но все някъде из архивите на службата трябва да има сведения за тези деца. Не може просто да са изчезнали.

– Какъв кошмарен живот е живяла…

– Кой? Хеда ли? – попита Патрик, макар да разбра отлично кого има предвид Йоста.

– Да. Представи си какво е носиш такава вина години наред.

– Не е никак чудно, че е пиела, за да притъпи болката.

Йоста мълчеше, загледан през прозореца.

– Какво ще правим? – попита най-сетне той.

– Докато разберем къде са попаднали децата, ще работим по другите следи, с които разполагаме: Сигрид Янсон, кучешките косми, открити по тялото на Лилемур… Ще се опитаме да открием каква е връзката между градовете, където е действал убиецът.

Спряха пред управлението и с мрачни физиономии влязоха вътре. Патрик спря за миг на рецепцията и съобщи на Аника развитието по случая. После се усамоти в кабинета си, докато събере сили да уведоми и другите колеги.

Внимателно извади снимката от портфейла си. От пожълтялата хартия близнаците го гледаха непроницаемо.

Накрая тя склони: съвсем кратка разходка. Ще ги изведе навън – из големия, непознат свят, но само толкова. После ще се приберат веднага. В замяна той ще престане да я разпитва.

Той започна да кима разпалено. Изгаряше от нетърпение. Погледна сестра си. Тя също изглеждаше силно въодушевена от предстоящото пътешествие.

Той се питаше какво ли се крие отвъд гората. Една мисъл не му даваше покой. Дали ще срещнат другата жена – онази със суровия глас? Ще усети ли той пак познатата миризма в ноздрите си – миризма на сол и свежест? Ще почувства ли как лодката се люлее, как слънцето нагрява кожата му, ще види ли птиците, които кръжат над морето? Затрудняваше се да пресява очакванията и впечатленията си. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: тя ще ги заведе да видят света. Той беше готов да обещае, че повече никога няма да я разпитва. Едно пътуване му стига, не се съмняваше той. Само веднъж да зърнат какво се крие отвъд, за да знаят. Не искаше нищо повече. Само веднъж.

Тя отвори вратата на колата с мрачно изражение и ги пусна да се качат на задната седалка. После ги закопча с единия предпазен колан, поклати глава и седна зад волана. Той си спомняше, че избухна в пронизителен, истеричен смях, когато натрупаното напрежение най-сетне се отприщи.

Потеглиха. За миг погледна към сестра си и хвана ръката ѝ. Най-сетне поеха към непознатото.

* * *

Седнал пред компютъра, Патрик се взираше в списъка със собственици на испански хрътки. Съобщи на Мартин и Мелберг какво откриха с Йоста на остров Калвьо и помоли Мартин да се обади в управлението в Удевала и да пришпори малко колегите, защото информацията за изчезналите близнаци им трябваше спешно. Без нея не можеха да напреднат с разследването. Патрик разполагаше с цялата документация за катастрофата, предизвикана от Елса Форшел, но там липсваха сведения за двете деца от колата на Сигрид Янсон.

– Как върви? – Йоста надникна в кабинета.

– Зле – отвърна Патрик и захвърли химикалката настрани. – Докато не разберем нещо повече за близнаците, ще тъпчем на едно място.

Той въздъхна, прокара пръсти през косата си и ги преплете на тила си.

– Какво мога да направя? – попита услужливо Йоста.

Патрик се изненада. Възрастният полицай никога не молеше за допълнителна работа.

– Имам чувството, че чета имената в този списък за стотен път – призна Патрик. – Но не мога да открия нищо. Ще го прегледаш ли?

Патрик хвърли дискетата и Йоста я улови.

– Разбира се.

След пет минути Йоста се върна.

– Възможно ли е погрешка да си изтрил един ред? – попита той и изгледа критично Патрик.

– Да изтрия ред ли? Не. Защо?

– Когато съставих списъка, той включваше сто и шейсет имена. Сега са сто петдесет и девет.

– Попитай Аника. Тя направи таблицата с имената и адресите.

– Хмм… – промърмори скептично Йоста и се отправи към рецепцията.

Патрик стана и го последва.

– Ей сега ще проверя – каза Аника, след като разбра за какво става дума, и отвори документа с таблицата на компютъра си. – И аз си спомням, че имената бяха сто и шейсет – число, лесно за запомняне… Точно така – потвърди тя. – Сто и шейсет са.

– Не разбирам… – Йоста погледна дискетата в ръката си.

Аника я взе, пъхна я в компютъра си и отвори файла, за да го сравни с другия, който вече беше отворен. Маркерът на мишката спря върху липсващото име и нещо мигом щракна в главата на Патрик. Той рязко се обърна и хукна по коридора към кабинета си. Застана пред картата на Швеция, където с разноцветни топлийки бе отбелязвал къде е вилнял убиецът. Онова, което досега му бе изглеждало като неясна схема, изведнъж се избистри. Йоста и Аника го последваха и влязоха в кабинета му. Под смаяните им погледи Патрик започна да вади книжа от бюрото си.

– Какво търсиш? – попита Йоста.

Патрик не отговори. Продължи да хвърля листове върху пода. Най-после откри каквото търсеше. Изправи се с напрегнато изражение и се зачете в документа. От време на време спираше и забиваше нова топлийка върху картата. Постепенно всички места, отбелязани с една топлийка, се сдобиха с втора. След като приключи, Патрик се обърна към двамата си колеги:

– Вече всичко е ясно.

4

Дан най-сетне се реши на отдавна отлаганата стъпка и се свърза с брокер на недвижими имоти. Агенцията, спечелила доверието му, се намираше на отсрещната страна на улицата. Той събра кураж и набра номера, който виждаше всеки ден от кухнята си. Веднъж завъртели се, колелата набраха бързо скорост. Младият брокер предложи веднага да се отбие и да огледа къщата. Дан се съгласи, защото не искаше повече да отлага неизбежната продажба.

Мисълта да се раздели с къщата вече не го потискаше толкова. След всички разговори с Ана той знаеше в подробности какъв кошмар е преживяла с Лукас и изведнъж отчаяните му опити да задържи някаква си къща му се сториха… направо смешни. Какво значение има къде живее? Важното е да вижда дъщерите си, да ги прегръща, да им се радва, да разговаря с тях. Другото няма никакво значение. А колкото до брака му с Пернила, всичко свърши. Дан отдавна го знаеше, но се оказа неподготвен да посрещне последствията от краха на връзката им. Назря моментът за сериозни промени. Пернила си имаше свой живот, Дан – също. Той все пак се надяваше един ден двамата да възобновят приятелството, върху което някога се крепеше бракът им.

Мислите му се върнаха към Ерика. До сватбата ѝ оставаха два дни. Струваше му се много хубаво, че точно когато той решава да промени живота си, в нейния живот също настъпва промяна. Дан се радваше искрено на семейното ѝ щастие. Двамата се бяха разделили отдавна. Имаха връзка, но тогава бяха съвсем млади и съвсем различни от днес. И въпреки това приятелството им издържа. Дан от все сърце ѝ желаеше именно това: деца, любим човек, църковна сватба. Знаеше, че Ерика винаги си е мечтала за това, макар да не би го признала. Патрик беше идеалният мъж за нея. Двамата приличаха на земя и въздух. Ето така си ги представяше. Патрик стъпваше здраво по земята, беше стабилен, разумен, спокоен, докато Ерика все мечтаеше и се рееше из облаците, но благодарение на интелекта си не си позволяваше да се отнася съвсем в света на нереалното. Двамата си пасваха идеално.

Ана… Напоследък Дан често мислеше за нея. Ерика цял живот бе закриляла сестра си, защото я смяташе за слаба. Ерика възприемаше себе си като по-прагматичната от двете, а Ана – като мечтателката. През последните седмици, след като опозна по-добре Ана, Дан разбра, че е точно обратното. Всъщност Ана гледаше по-прагматично и реално на живота. Годините с Лукас я бяха научили да мисли трезво. Дан обаче беше забелязал, че Ана умишлено не изтръгва Ерика от заблудата ѝ. По-малката сестра явно разбираше, че Ерика има нужда да се чувства отговорна за щастието ѝ. В известен смисъл Ерика действително помагаше на Ана, но често подценяваше малката си сестра и се отнасяше към нея като към дете.

Дан стана и взе телефонния указател. Време е да започне да си търси апартамент.

* * *

В управлението цареше тягостна атмосфера. Патрик свика оперативка в кабинета на началника. Всички се взираха мълчаливо в пода, неспособни да проумеят необяснимото. С дружни усилия Патрик и Мартин донесоха телевизора и видеокасетофона. Още щом научи последните новости, Мартин си даде сметка какво му бе направило впечатление, докато бе гледал записа на предаването от вечерта, когато Лилемур бе изчезнала.

– Преди да предприемем каквото и да било, ще обсъдим всичко стъпка по стъпка – подхвана Патрик. – Нямаме право на грешки – додаде той и всички кимнаха в знак на съгласие. – Досетихме се, че има нещо гнило, когато открихме, че едно име липсва в списъка със собственици на испански хрътки. Йоста е съставил списък със сто и шейсет души, а Аника ги е вписала в таблица със съответните адреси. При нея имената също са наброявали сто и шейсет, но аз получих с едно по-малко. Беше изчезнало името на Туре Шоквист, живеещ в Толарп.

Никой не реагира и Патрик продължи:

– После ще ви обясня подробностите. Важното е, че така най-сетне успяхме да подредим пъзела.

Всички се досещаха какво следа. Мартин зарови лице в шепите си и затвори очи.

– Градовете, където убиецът е вземал жертви, ми се струваха познати отнякъде. Когато най-после се досетих откъде, бързо сглобих цялата картинка. – Патрик направи пауза и се прокашля. – Местопрестъпленията съвпадат с градовете, където е работила Хана. Бях прегледал подробно автобиографията ѝ, преди да я назначим при нас, но… – той разпери ръце и отстъпи думата на Мартин.

– Докато гледах видеозаписа от вечерта, когато е била убита Лилемур, нещо ме смути. А след като Патрик ми разказа за Хана… Предлагам да изгледаме заедно записа, за да не бъда голословен.

Мартин кимна на Патрик, а той натисна „play“. Двамата бяха подготвили нужната част от записа и само след няколко секунди на екрана се разрази ужасният скандал от злополучната вечер. Видя се как Мартин и Хана пристигат и Мартин отива да разпита Мехмет и другите участници. Камерата проследи как Лилемур се изгубва в мрака, отчаяна и без да подозира, че тича право в лапите на смъртта. После камерата бе заснела с приближение как Хана говори по мобилния си телефон. Патрик стопира кадъра и погледна по-младия си колега.

– Ето това ме е смутило, но го осъзнах чак преди няколко часа – обясни Мартин. – На кого е звъняла Хана в три посред нощ? В управлението нямаше други дежурни.

– Поискахме справка от мобилния оператор, чиито услуги ползва. Оказа се, че се е обадила на съпруга си Лаш.

– Но защо? – попита Аника, а объркването по лицето ѝ зарази и останалите.

– Помолих Йоста да провери имената на Хана и Лаш Крюсе в базата данни. Двамата не са съпрузи, а брат и сестра. Близнаци.

Аника задиша учестено. След като Патрик пусна тази бомба, настъпи зловещо мълчание.

– Хана и Лаш са изчезналите деца на Хеда – уточни Йоста.

– Още не сме получили данните от Удевала, но съм готов да се обзаложа, че близнаците на Хеда са били осиновени от семейство с фамилно име Крюсе.

– Значи, Хана се е обадила на Лаш? – попита Мелберг, който явно се затрудняваше да следи мисълта на колегите си.

– Да. А той вероятно е пресрещнал Лилемур по пътя. Възможно е дори Хана да е предупредила Барби да очаква Лаш да я вземе. Като психолог на предаването той е познавал участниците и те не са го възприемали като заплаха.

– Лилемур обаче е написала в дневника си, че един от хората в предаването ѝ се струва познат и я навежда на неприятни спомени. Този човек най-вероятно е Лаш. Лилемур го е видяла преди десет години, когато е убил баща ѝ. – Мартин смръщи вежди.

– Да, но не забравяй, че всъщност тя не си е давала сметка кое я плаши в Лаш и изобщо не е била сигурна дали го познава. А след скандала в читалището се е намирала в уязвимо състояние и е била готова да приеме помощ от всекиго, само и само да я отведе далеч от телевизионния екип и свадливите участници. – Патрик се поколеба, но продължи: – Макар да не разполагам с доказателства, склонен съм да вярвам, че именно Лаш е предизвикал скандала между участниците и Лилемур.

– Как така? – удиви се Аника. – Та той дори не е присъствал, нали?

– Права си, но преди оперативката прегледах отново протоколите от разпитите на участниците, защото си спомням, че нещо в показанията им ми се стори странно. Някой им е разказал как „Барби разпространява злобни клевети по техен адрес“. Нямам доказателства, но интуицията ми подсказва, че Лаш се е възползвал от беседата с всеки поотделно, за да посее семената на раздора. Лаш е разполагал с информация за интимния живот на всеки от участниците и те са му доверили много лични неща. Според мен е злоупотребил със служебното си положение, за да насъска всички срещу Лилемур и да ѝ причини неприятности.

– Но защо? – попита Мартин. – Откъде е можел да предположи, че събитията ще се развият точно така през онази вечер, а Лилемур ще хукне сама в тъмното?

– Нещата случайно са се развили в негова полза – съгласи се Патрик. – Открила се е подходяща възможност и Хана веднага я е използвала. Според мен Лаш е натопил Лилемур с идеята да насочи вниманието ѝ в посока, различна от подозренията ѝ откъде го познава. Лаш веднага е разбрал коя е и се е изплашил да не би тя да открие в негово лице убиеца на баща си. Затова е решил да притъпи бдителността ѝ. А когато обстоятелствата са се стекли в негова полза… Лаш е разрешил проблема веднъж завинаги.

– Лаш и Хана заедно ли са убивали всички тези хора? И защо?

– Още не знаем подробности. Най-вероятно Хана е подбирала имената и адресите на жертвите, защото работата ѝ в системата на полицията ѝ е осигурявала достъп до нужната информация.

– Но Хана не беше започнала работа при нас, когато Марит изгуби живота си – чу се възражение.

– Може с Лаш да са черпили информация за потенциални мишени и от вестникарските архиви – отбеляза Патрик. – Най-вероятно именно така са набелязали Марит. А колкото до въпроса защо, още нямам категоричен отговор. Мотивите за убийствата вероятно се крият в инцидента, когато Елса Форшел е блъснала автомобила, управляван от Сигрид Янсон, и е причинила смъртта ѝ. Тогава Хана и Лаш са се возели в колата. Сигрид ги е отвлякла като малки и ги е държала затворени в дома си повече от две години. Кой знае какви травми е нанесъл затворническият живот на крехката детска психика.

– Защо липсващото име в списъка те подсети за Хана? – полюбопитства Аника.

– Първо, именно тя ми предаде дискетата. В документа на компютъра ти фигурират сто и шейсет имена, а във файла на дискетата едно се губеше. Хана го е изтрила, защото е знаела, че има голям риск да си спомня, че съм го чувал от нейните уста. През първия работен ден при нас тя ми сподели, че с Лаш наела къща от някой си Туре Шоквист, който се преместил в провинция Сконе за около година. Затова, когато прочетох същото име във файла, подготвен от теб, Аника, и видях адреса срещу него – Толарп, – бързо навързах нещата. – Патрик направи пауза. – Исках непременно да обсъдим цялата фактология, довела до подозренията ми. Как ви се струва? Открихте ли пропуски в разсъжденията ми? Според вас разполагаме ли с достатъчно улики, за да предприемем наказателно преследване?

Всички кимнаха. Колкото и невероятно да звучеше, в думите на Патрик имаше безспорна, макар и стряскаща логика.

– Добре. Сега е много важно да действаме, преди Хана и Лаш да се усетят, че сме ги разкрили. Не бива в никакъв случай да разбират как са попаднали в дома на Сигрид Янсон, защото иначе я грози…

Той млъкна, защото Аника си пое пресекливо дъх.

– Какво има? – попита Патрик и забеляза с нарастващо безпокойство как цветът се отдръпна от лицето ѝ.

– Казах ѝ – прошепна задавено тя. – Хана ми се обади веднага след като се върнахте от Калвьо. Поспала малко и се чувстваше по-добре. Съобщи ми, че ще отсъства не повече от ден-два, и аз… аз… – Аника се запъна, но после събра смелост и погледна Патрик: – Исках да я държа в течение и ѝ казах какво сте открили. За Хеда.

Патрик запази мълчание за секунда, после отсече:

– Нямало е откъде да знаеш. Веднага тръгваме към острова! Бързо!

В управлението мигом настъпи трескаво оживление.

* * *

Докато спасителната лодка, собственост на бреговата спасителна служба, пореше вълните на път към остров Калвьо, Патрик усещаше как стомахът му се свива болезнено. Мъчеше се да ускори хода на плавателния съд със силата на мисълта си, но „Минлоис“ и без това се движеше с максимална скорост. Патрик се опасяваше, че ще закъснеят. Когато се метнаха в служебните коли и пуснаха сините буркани, за да стигнат безпрепятствено и бързо до Фелбака, получиха обаждане от собственик на лодка. Възмутен, човекът се оплака, че полицайка от участъка в Танумсхеде и непознат мъж конфискували неправомерно лодката му, и започна да нарежда колко недопустими са тези гангстерски привички на служители на реда. Зарече се да ги съди до дупка, ако забележи и най-малката драскотина по лодката си. Патрик затвори слушалката най-безцеремонно, без да го доизслуша. Нямаше време за губене: Лаш и Хана пътуваха към Калвьо, за да отмъстят на майка си.

Спасителната лодка попадна в яма между вълните и върху Патрик се изсипа порой от солени пръски. Изви се силен вятър. Повърхността на водата, сутринта гладка като езеро, се набразди и посивя. В главата на Патрик непрекъснато се разиграваха всевъзможни сценарии на случващото се на острова. Йоста и Мартин се бяха прибрали зад стъклените прегради, но Патрик имаше нужда да подиша свеж въздух, за да се съсредоточи върху онова, което предстоеше да заварят на Калвьо. А то със сигурност нямаше да е приятно.

След безкрайно пътуване, всъщност продължило едва пет минути, приближиха брега и забелязаха открадната лодка. Стоеше небрежно привързана за пристана. Кормчията Петер ловко и обиграно долепи лодката до брега, макар пристанът да беше съвсем малък. Без да се поколебае и за секунда, Патрик скочи на сушата, след него и Мартин. После двамата помогнаха на Йоста да слезе на пристана. Патрик се опита да убеди възрастния си колега да остане в управлението, но Йоста Флюгаре прояви изненадваща непреклонност и настоя да участва в акцията. Патрик отстъпи, но вече започваше да съжалява за направения компромис. Така или иначе, нямаше за кога да се разкайва.

Направи знак да се приближат към къщата. Тя изглеждаше измамно пуста и необитавана. Оттам не се чуваше дори звук. Освободиха предпазителите на пистолетите си и щракването отекна из целия остров. Промъкнаха се към къщата и се притаиха до стената. Отвътре Патрик чу гласове и предпазливо надникна през мръсните, опръскани със солена вода прозорци. Първо му се мярна само някаква сянка, но очите му постепенно привикнаха към тъмнината и той различи две фигури, които се движеха из кухнята. Гласовете им ту се усилваха, ту затихваха, но не се чуваше какво точно казват. Изведнъж Патрик се разколеба какво да предприемат. Все пак взе решение. Кимна красноречиво към вратата. Тримата предпазливо запристъпваха нататък. Мартин и Патрик застанаха от двете страни на вратата, а Йоста приклекна малко по-встрани.

– Хана? Аз съм, Патрик. Дойдох с няколко колеги. Всичко наред ли е?

Никакъв отговор.

– Лаш? Знаем, че си вътре със сестра си. Не правете глупости. Достатъчно хора пострадаха.

Тишина. Патрик започна да се изнервя, а ръката, с която стискаше пистолета, се изпоти.

– Хеда? Добре ли си? Дошли сме да ти помогнем! Лаш, Хана, не наранявайте Хеда! Постъпила е ужасно, но, повярвайте ми, вече е получила заслуженото наказание. Огледайте се в какви условия живее. Откакто ви е изгубила, не е видяла бял ден.

Отново не получи никакъв отговор и изруга наум. После неочаквано вратата се открехна. Патрик стисна по-здраво пистолета. Мартин и Йоста последваха примера му.

– Излизаме! – обяви Лаш. – Не стреляйте, иначе ще ѝ пръсна главата.

– Добре, добре – съгласи се Патрик, опитвайки се да звучи спокоен.

– Хвърлете оръжията така, че да ги виждам! – продължи Лаш.

Все още не се бе показал в зеещия процеп. Мартин погледна въпросително Патрик, той кимна и бавно пусна пистолета си на земята. Йоста и Мартин направиха същото.

– Ритнете ги настрани – глухо заповяда Лаш.

Патрик пристъпи напред и ритна трите пистолета. Те хвръкнаха над сипея.

– Сега се отдръпнете.

Отново се подчиниха и зачакаха напрегнато какво ще последва. Бавно, сантиметър по сантиметър, вратата се отвори широко и оттам се подаде не лицето на Хеда, както очакваше Патрик, а лицето на Хана. Тя все още изглеждаше отпаднала – по челото ѝ бяха избили капки пот, а очите ѝ блестяха трескаво. Погледът ѝ срещна погледа на Патрик. Той се чудеше как се остави да го заблуди така. Как бе успяла Хана да скрие гнилата си сърцевина зад фасадата на привидната нормалност? За секунда му се стори, че тя иска с поглед да му обясни причините за постъпката си, но после Лаш я бутна напред и Патрик видя пистолета, опрян в слепоочието ѝ: служебното ѝ оръжие.

– Отдалечете се! – просъска Лаш, а в очите му проблесна черна ненавист.

Погледът му сновеше неспокойно наляво-надясно. Лаш бе свалил маската си. Явно не издържаше повече да живее двойствен живот. Лудостта – или натрупаното озлобление, зависи какво име избере да му даде човек – в крайна сметка бе спечелила ожесточената битка с онази част от личността му, която копнееше за нормален живот с професия и семейство.

Полицаите отстъпиха още по-назад и Лаш мина покрай тях с Хана като щит. През процепа на вратата Патрик видя защо Лаш не бе извел Хеда. Тя седеше завързана за един стол. И нейната уста бе залепена с тиксо, оставило следи върху лицата на част от другите жертви. В средата на лентата зееше дупка, достатъчна да провреш гърло на бутилка. Хеда бе издъхнала, както бе живяла: с огромно количество алкохол в кръвта.

– Разбирам защо сте искали смъртта на Хеда, но защо погубихте толкова много други животи?

Патрик не се стърпя да зададе въпроса, измъчвал го в продължение на седмици.

– Тя ни отне всичко. Всичко, което имахме. Хана я видя случайно и веднага решихме какво ще направим. Онова, което опропасти живота ни, стана причина за кончината ѝ: алкохолът.

– За Елса Форшел ли говориш? Знаем, че двамата с Хана сте се возили в колата, когато Елса е предизвикала злополуката, довела до смъртта на Сигрид.

– Живеехме си добре – каза Лаш със слаб глас, докато отстъпваше заднишком към пристана. – Тя се грижеше за нас. Закле ни се да ни защитава.

– Сигрид ли? – попита Патрик и бавно запристъпва след Лаш и Хана.

– Не знаехме името ѝ. Наричахме я „мамо“. Тя така ни се представи: аз съм новата ви мама, каза. Живеехме си чудесно. Тя си играеше с нас, прегръщаше ни, четеше ни на глас.

– Приказката за Хензел и Гретел, нали? – Патрик видя с крайчеца на окото си, че Мартин и Йоста го следват крадешком.

– Да – потвърди Лаш и долепи устни до ухото на Хана: – Четеше ни на глас. Хана, спомняш ли си колко беше хубаво? Колко красива беше мама и колко прекрасно ухаеше? Спомняш ли си?

– Да – отвърна Хана и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Само това успяхме да запазим от нея: книгата. Искахме да покажем на тези негодници колко малко остава, след като съсипеш нечий живот.

– Но не сте се задоволили с отмъщението над Елса – отбеляза Патрик, без да изпуска Лаш от поглед.

– Толкова много хора допускат нейната грешка. Безброй… – гласът на Лаш заглъхна. – Във всеки град, където се установявахме, гъмжеше от виновници. Искахме да… прочистим света от тях.

– Като ликвидирате хора, които са причинили смърт, сядайки пияни зад волана?

– Да – усмихна се Лаш. – Само това ни даваше покой. Държахме да покажем, че няма да се примирим, няма да забравим. Не може да опропастиш нечие бъдеще и после просто… да загърбиш миналото.

– Както е направила Елса, след като е причинила кончината на Сигрид ли?

– Да – потвърди Лаш и очите му потъмняха от омраза. – Както направи Елса.

– А Лилемур?

Лаш и Хана почти стигнаха пристана и Патрик се чудеше какво ще правят, ако двамата престъпници откраднат спасителната лодка, която е много по-бърза. Стане ли така, полицаите никога няма да ги настигнат. Ала кормчията явно се бе сетил за тази вероятност и в момента се оттласкваше от пристана навътре в морето.

– Лилемур! – изсумтя презрително Лаш. – Безполезна глупачка! Точно като другите отрепки, с които трябваше да работя. Сетих се коя е по името и родния ѝ град. После бяхме длъжни да предприемем нещо.

– И затова си излъгал другите участници, че Лилемур е злословила по техен адрес, нали? За да всееш хаос и да отвлечеш вниманието ѝ от себе си.

– И теб си те бива – усмихна се Лаш и стъпи на пристана.

За секунда Патрик се поколеба дали да не се опита да го спре. Подозираше, че Лаш блъфира, вземайки Хана за заложница. Все пак двамата бяха действали заедно. Въпреки това обаче не посмя да се намеси. Нямаше оръжие. Лаш и Хана диктуваха положението.

– Аз се обадих на Лаш да го предупредя за Лилемур – обади се дрезгаво Хана.

– Знаем – увери я Патрик. – На видеозаписа се вижда, че говориш по телефона, но не разбрахме…

– Нямало е как да разберете – кимна тя с печална усмивка.

– Значи, след твоя сигнал Лаш е пресрещнал Лилемур по пътя.

– Да – потвърди тя и внимателно се качи на борда на лодката.

Хана седна на пейката, а Лаш отиде до извънбордовия двигател и завъртя ключа в стартера. Двигателят не реагира. Между веждите на Лаш се образува бръчка. Той опита отново. Чу се стържещ звук, но само толкова. Удивен, Патрик наблюдаваше безплодните опити на Лаш да потегли. Бегъл поглед към спасителната лодка, полюшваща се на разстояние от острова, му донесе нужното обяснение. Кормчията вдигна красноречиво резервоар в ръка и го размаха. Беше го откачил. Предвидливо момче излезе този Петер!

– Нямате бензин – установи Патрик със спокоен тон, макар вътрешно да се чувстваше напрегнат. – Не можете да избягате. Най-добре се откажете и гледайте никой да не пострада.

Патрик си даваше сметка колко банално звучи съветът му, но не му хрумваше нищо по-подходящо за случая.

Без да отговаря, Лаш отвърза лодката и я оттласна от мостика. Течението веднага я понесе.

– Никъде няма да стигнете – предупреди ги Патрик, докато обмисляше вариантите.

Не бяха много. При всички случаи трябваше да заловят Лаш и Хана. Без двигател двамата щяха да стигнат най-много до близките острови. Патрик реши да направи последен опит:

– Хана, по всичко личи, че ролята ти в убийствата е била второстепенна. Все още имаш възможност да се спасиш.

Тя мълчеше. Спокойно срещна погледа на Патрик и бавно хвана ръката на Лаш. Той още стискаше пистолета, но дулото вече не сочеше към слепоочието на сестра му, а към дъното на лодката. С все същото зловещо спокойствие Хана вдигна ръката му и насочи пистолета към главата си. Патрик видя как по лицето на Лаш първо се изписа изненада, а после – за секунда – ужас. Но нейното нечовешко спокойствие зарази и него. Хана му каза нещо. Той ѝ отговори, притегли я към себе си и тя отпусна глава върху гърдите му. После сложи показалец върху пръста му на спусъка и го дръпна. Патрик подскочи и чу учестеното дишане на двамата си колеги зад гърба си. Вцепенени, онемели от ужас, полицаите проследиха как Лаш внимателно седна на ръба на лодката, притиснал нежно в обятията си окървавеното бездиханно тяло на Хана. Лицето му бе опръскано с кръв, напомняща маскировъчна боя. Той ги погледна с все същото спокойствие – за последен път. После доближи дулото до слепоочието си и дръпна спусъка.

Тялото му падна зад борда заедно с Хана. Близнаците на Хеда потънаха в бездната, на която някога майка им ги бе обрекла.

Няколко секунди по-късно кръговете по повърхността на водата изчезнаха. Окървавената лодка се полюшваше над вълните. В далечината като насън Патрик видя лодки. Подкреплението пристигаше.

* * *

Още щом чу трясъка и всичко се превърна в ад, той знаеше, че е по негова вина. Тя се оказа права: той беше пълен неудачник. Не се вслуша в предупрежденията ѝ; не спря да пита, да се моли и да настоява, докато тя не се предаде. Звукът от сблъскващи се автомобили отстъпи пред отекваща гръмко тишина, а гърдите го боляха заради предпазния колан. С крайчеца на окото си видя, че сестра му се размърда. Не смееше да я погледне. Все пак събра смелост. Тя не беше пострадала. Той се бореше със сълзите, докато я слушаше как подсмърча. После тя избухна в пронизителен, истеричен плач. Чак тогава той се осмели да погледне към предната седалка. Тишината му подсказваше какво да очаква. Изведнъж вината го стисна здраво за гърлото. Той внимателно откопча колана и се наведе напред, изпълнен с ужасно предчувствие. Отдръпна се рязко и болката в гърдите му го прободе с двойно по-голяма сила. Очите ѝ го гледаха втренчено – мъртви и невиждащи. От устата ѝ течеше кръв. Беше попила в дрехите ѝ и ги бе обагрила в червено. Стори му се, че вижда упрек в угасналия ѝ поглед. Защо не ме послуша? Защо просто не ми позволихте да се грижа за вас? Защо? Защо? Видя ли сега какъв неудачник си?

Той изхлипа и отчаяно се опита да си поеме въздух, та в свитото му гърло да навлезе малко кислород. Някой дръпна дръжката на вратата отвън. Женско лице се вторачи ужасено в тях. Движенията на жената бяха някак странни, несигурни. Изведнъж го лъхна миризмата на другата, онази, която съществуваше само в спомените му. След като престана да се държи нежно, от нейната уста, кожа, от дрехите ѝ се носеше същият остър мирис. Непознатата – явно от другата кола – го издърпа от колата и заобиколи да извади и сестра му. Той я огледа и се постара да запомни лицето ѝ.

После ги засипаха с купчина странни въпроси.

„Откъде идвате?“ – питаха ги. „От гората“ – отговаряха те и се чудеха защо хората ги гледаха с разочарование и объркване. „Добре, но къде сте живели, преди да ви отведат в гората?“ Двамата със сестра му се взираха в питащия с недоумение. „От гората“ – повтаряха. Не знаеха какво друго да обяснят. Той действително си спомняше смътно за мириса на солена вода и за крясъците на птиците. Но не го каза. Защото единственото, което познаваше добре, беше гората.

Стараеше се и да не мисли за годините, изпълнени с въпроси. Ако тогава беше знаел колко студен и зъл е светът навън, никога нямаше да я моли да ги изведе отвъд гората. На драго сърце би останал в малката къща, с нея, със сестра си, в техния свят, който впоследствие му се стори толкова прекрасен в сравнение с другия. Ала съдбата му отреди да носи тежка вина. Сам предизвика нещастието. Преди не ѝ вярваше, че е неудачник, че несъзнателно привлича беди върху себе си и близките си. Той беше виновен, че животът в очите ѝ си отиде.

През следващите години сестра му се превърна в единствената му опора. Заедно, двамата се защитаваха от онези, които се опитваха да ги съборят и да ги направят грозни като околния свят. Но двамата бяха различни. През нощта, в мрака, те намираха утеха и успяваха да избягат от ужасите на деня. Кожата му се докосваше до нейната, докато дъхът им се смесваше.

Накрая намери начин да облекчи бремето на вината, тегнеща върху плещите му. А сестра му неизменно му помагаше. Винаги заедно. Винаги. Заедно.

* * *

Първите тактове от сватбения марш на Менделсон отекнаха в църквата. Патрик усети как устата му пресъхна. Погледна Ерика и едва преглътна напиращите в очите си сълзи. Колкото и да се вълнува, не бива да извърви разплакан пътя до олтара. Патрик се чувстваше невероятно щастлив. Стисна ръката на Ерика, а в отговор тя му се усмихна широко.

Онемя от красотата ѝ. Тази прекрасна жена е неговата бъдеща съпруга! За секунда си спомни първата си сватба – с Карин. Ала се чувстваше, все едно се жени за пръв път. Предишният му брак му се струваше като генерална репетиция, упражнение, подготовка преди тържествения момент, когато ще извърви пътя до олтара с Ерика и ще ѝ се врече да я обича в добро и лошо, докато смъртта ги раздели. Вратите към църквата се отвориха и двамата бавно тръгнаха, докато органистът свиреше, а гостите обръщаха усмихнати лица към тях. Патрик отново погледна Ерика и се усмихна още по-широко. Семплата ѝ рокля с дискретна бродерия върху белия плат ѝ стоеше безупречно. Косата ѝ, украсена с бели цветчета, беше събрана на кок, а от двете страни на лицето ѝ се спускаха кичури. На ушите ѝ блестяха перлени обици. Ерика изглеждаше ослепително. Сълзите напираха в очите му, но той пак ги преглътна. Няма да се разреве пред всички, я!

На пейките седяха приятели и роднини. Всички от управлението присъстваха. Дори Мелберг се бе изтупал в костюм и си бе направил специална прическа. С Йоста бяха дошли сами, а Мартин, който кумуваше на Патрик, доведе Пиа. Аника също дойде със съпруга си. Патрик се радваше, че всички се събраха. Онзи ден му се струваше невъзможно да се наслади на празника си. След като видя как Хана и Лаш потъват в бездната, го налегнаха непреодолима мъка и умора. Мисълта за сватба му се стори безкрайно далечна. Ала после се прибра, Ерика го зави грижливо и той спа цяло денонощие. А когато тя предпазливо му съобщи, че са им подарили нощувка с вечеря в Големия хотел и го попита дали има желание да се възползват от подаръка, той усети, че се нуждае точно от това: да остане сам с Ерика, да вечеря с нея, да заспи в обятията ѝ, да говори, говори, говори…

И днес Патрик се чувстваше напълно готов за големия ден. Всичко мрачно и лошо остана далеч в миналото. Днешният празник прогони болезнените преживявания.

Застанаха пред олтара и церемонията започна. Отец Харалд говори за любовта като търпение и нежност, за Мая, за обичта между Патрик и Ерика. Намираше точните думи, с които да опише самите тях и плановете им за бъдещия им съвместен живот.

Когато чу името си, Мая реши, че вече не ѝ се стои в скута на баба ѝ, и поиска да отиде при мама и тате, които – по необяснима причина – стояха най-отпред в тази странна къща, облечени в особени дрехи. Кристина се опита да попречи на малката да се отскубне, но Патрик ѝ кимна и тя пусна внучката си да допълзи до родителите си. Патрик вдигна Мая на ръце и сложи халката на пръста на Ерика. После двамата младоженци се целунаха, а Мая зарови лице в техните, въодушевена от забавната игра. В този миг Патрик се почувства като най-богатия мъж на света. Сълзите рукнаха от очите му и този път той не се опита да ги спре. Опита се дискретно да ги избърше в роклята на Мая, но осъзна, че така няма да заблуди гостите. Какво пък! Когато Мая се роди, той плака като дете. Защо да не си го позволи и на сватбения си ден?

Докато младоженците излизаха от църквата, Мартин взе Мая. Патрик и Ерика изчакаха всички да минат през вратата и после се появиха на стълбите. Над главите им полетя дъжд от оризови зърна, а фотоапаратите щракаха ли, щракаха. В очите му отново избиха сълзи. Той ги остави да текат свободно по бузите му.

Изтощена до краен предел, Ерика отпусна крака и размърда пръсти, най-после освободени от хватката на официалните обувки с висок ток. Как само я боляха краката! Но остана много доволна от сватбения ден. Венчавката мина прекрасно, в хотела им поднесоха превъзходна вечеря, а неколцина гости станаха и с чаша в ръка поздравиха тържествено младото семейство. Ерика се трогна най-силно от речта на Ана. По-малката сестра на няколко пъти млъкна, за да овладее гласа и сълзите си, докато с вълнение разказваше колко обича Ерика. Наред със сериозните признания Ана сподели и няколко весели истории от детството им. После накратко спомена за трудния епизод в живота си и благодари на Ерика, задето е била не само нейна сестра и майка, а и най-добра приятелка. Прочувственото слово на Ана трогна Ерика до сълзи и тя дискретно избърса очи с края на салфетката си.

След като приключиха с вечерята, започнаха танците. Ерика малко се притесняваше как ще приеме Кристина сватбената организация, но за нейна изненада свекървата беше сред най-активните на дансинга. Кристина си партнираше особено добре с бившия си съпруг Лаш, бащата на Патрик. След като се поумори, седна да пийне ликьор и да си побъбри с Битан, настоящата приятелка на Лаш. Ерика се чудеше да вярва ли на очите си.

Булката изчака краката ѝ да поотпочинат и реши да излезе на чист въздух. В помещението стана горещо и влажно и ѝ се прииска да се поразхлади. С кисела гримаса отново пъхна крака в обувките си, но точно преди да се изправи, усети топлата ръка на Патрик върху рамото си.

– Как се чувства скъпата ми съпруга?

Ерика вдигна очи към любимия си и хвана ръката му. Той изглеждаше щастлив, но фракът му се бе поизмачкал след няколко кръгчета с Битан на дансинга. Ерика установи с усмивка, че желанието му да танцува далеч надминава уменията му, но Патрик определено заслужаваше адмирации заради ентусиазма си.

– Ще изляза на въздух. Ще дойдеш ли? – попита Ерика и се опря на него, защото болката отново прониза краката ѝ.

– Ще те последвам и накрай света – произнесе тържествено Патрик.

Ерика забеляза, че си е пийнал повечко. Добре поне, че после ще спят в хотела.

Излязоха на двора, застлан с каменни плочи. Патрик отвори уста, но Ерика сложи показалец пред устните си, защото нещо привлече вниманието ѝ. Направи знак на Патрик да я последва и двамата внимателно запристъпваха нататък. Определено не се движеха безшумно: Патрик се кискаше в шепи и едва не събори една саксия, но мъжът и жената, които седяха прегърнати в тъмния ъгъл на двора, изглеждаха напълно обсебени един от друг.

– Кои са тези, дето се натискат? – прошепна театрално Патрик.

– Шшшт! – Ерика също едва сдържаше смеха си.

Шампанското и хубавото вино я замаяха бързо. Тя направи още крачка напред, спря и се обърна към Патрик. Той обаче изобщо не очакваше подобна маневра и се блъсна в нея. И двамата избухнаха в задавен смях.

– Хайде да се връщаме! – прошепна тя.

– Не и преди да разберем кои са – възрази Патрик и проточи врат, но не успя да види лицата на двамата влюбени.

– Идиот! Това са Дан и Ана.

– Дан и Ана ли? – смая се Патрик. – Не знаех, че се интересуват един от друг.

– Мъже – изсумтя презрително Ерика. – Вие никога нищо не забелязвате! Наистина ли не ти е направило впечатление колко си паснаха? Аз знаех накъде вървят нещата, преди самите те да се усетят!

– И ти нямаш нищо против? – притеснено попита Патрик и се олюля, докато се връщаха в хотела. – Все пак той е бившето ти гадже, а тя ти е сестра…

Ерика погледна през рамо двамата влюбени, забравили за целия свят.

– Да имам нещо против ли? Ни най-малко! – усмихна се Ерика. – Радвам се, че се събраха!

После тя изведе съпруга си на дансинга, захвърли неудобните обувки и затанцува боса. След полунощ по традиция група „Гараж“ изпълниха парчето „Wonderful Tonight“ като специален поздрав за младоженците, след който да закрият вечерта. Ерика се сгуши в обятията на Патрик, отпусна блажено буза на рамото му и затвори очи.

Сватбата на Патрик мина много приятно. Хубава храна, безплатен алкохол… Освен това Мелберг успя да впечатли гостите с уменията си на дансинга. Показа на новобранците как се танцува. Нито една от жените обаче не можеше да се закачи и на малкия пръст на Росмари. Тя му липсваше през цялото време, но Мелберг не можеше да я вземе със себе си, без да е предупредил Патрик. Затова се утешаваше с мисълта, че тази вечер ще наваксат пропуснатото. Мелберг отново експериментира в кухнята и остана доволен от резултата. Отново извади финия порцеланов сервиз и запали свещи. Очакваше с нетърпение вечерта, а идеята, хрумнала му, докато превеждаше парите в банката, му се струваше повече от брилянтна. Вероятно малко избързваше, но двамата с Росмари не бяха в първа младост. На тези години намериш ли любовта, няма закога да се бавиш.

Мелберг внимателно обмисли как да ѝ обясни празничната подредба на масата и специалното меню. Ще ѝ каже, че иска да отбележат подобаващо покупката на общо жилище. Така ще приспи подозренията ѝ. Беше решил да използва десерта – шоколадов мус – като скривалище за голямата изненада, която ѝ бе подготвил: годежен пръстен. Купи го в петък и се канеше да ѝ го поднесе заедно с въпроса, който никога не бе задавал на жена. Мелберг изгаряше от нетърпение да види физиономията ѝ. Когато избираше пръстена, изобщо не гледаше цената: само най-доброто беше достойно за бъдещата му съпруга. Представяше си колко ще ѝ хареса пръстенът.

Погледна часовника. Седем без пет. До идването ѝ оставаха пет минути. Сети се, че трябва непременно да ѝ извади ключ за жилището си. Не е редно годеницата му да звъни на вратата като гостенка.

В седем и половина Мелберг беше почти сигурен, че Росмари лежи мъртва в някоя канавка. Представи си как малката ѝ червена кола се блъска право в камион или в един от онези чудовищни, но удивително популярни сред шофьорите джипове, които помитат всичко, изпречило се на пътя им. Дали да не се обади в болницата? Докато сновеше неспокойно от стая в стая, Мелберг изведнъж се сети да ѝ звънне по мобилния телефон. Шляпна се по челото: защо не му хрумна по-рано? Въведе номера по памет, но се намръщи, защото операторът отсече: „Набрали сте несъществуващ номер“. Той опита отново. Сигурно е пропуснал някоя цифра. Операторът повтори същото. Странно. Ще звънне на сестра ѝ да провери дали Росмари не се е забавила у тях. Неочаквано Мелберг се сети, че Росмари изобщо не му е казвала нито името, нито номера на сестра си, която по нейни думи живеела в Мункедал. Започна да го гложди съмнение. Той го прогони, отказа да го приеме, но изведнъж случилото се в банката тръгна на забавен каданс в ума му. Двеста хиляди. Преведе двеста хиляди на сметка в Испания, която Росмари му даде. Двеста хиляди. Пари, достатъчни за апартамент. Мелберг вече не смогваше да пъди надалеч подозренията си. Обади се на бюро „Справки“, продиктува името ѝ и попита разполагат ли с неин телефонен номер или актуален адрес. Служителката на линия не откри абонат с такова име. Мелберг отчаяно се опита да си спомни дали бе виждал някакво доказателство, че Росмари се казва именно както се представя. Лична карта например. Горчивата истина беше, че той не знаеше как се казва, къде живее и коя е, ала бе превел двеста хиляди крони на нейна сметка в Испания.

С походката на сомнамбул Мелберг отиде до хладилника, извади нейната порция шоколадов мус и седна до празнично подредената маса. Бавно бръкна в чашата и извади пръстена. Подържа го с два пръста. После бавно го остави на масата и подсмърчайки, започна да яде муса.

* * *

– Денят мина страхотно.

– Ммм – съгласи се Патрик и затвори очи.

Двамата решиха да поотложат сватбеното си пътешествие с още няколко месеца и после да заминат с Мая за Тайланд. И все пак не им се искаше веднага след сватбата да се върнат към ежедневието си. В неделя спаха до късно, пиха много вода и обсъждаха как мина съботата, а в понеделник Патрик си взе почивен ден, за да разпуснат и да се отдадат на впечатленията от сватбата, преди пак да хлътнат в спиралата на всекидневието. Никой в управлението не възрази Патрик да отсъства, защото през последните седмици той работи неуморно. И сега двамата с Ерика се гушкаха на дивана. Адриан и Ема бяха на детска градина, а Ана заведе Мая при Дан, за да осигури малко спокойствие на двамата младоженци. На Ана, разбира се, не ѝ беше нужно оправдание, за да посети новия си приятел, пък и с децата прекараха и неделята с него.

– Не забеляза ли никакви признаци? – попита предпазливо Ерика, когато забеляза, че Патрик се е отнесъл нанякъде.

Патрик веднага разбра за какво го пита.

– Всъщност не. Хана се държеше съвсем… нормално. Личеше си, че нещо ѝ тежи, но го отдавах на семейни проблеми. Бил съм на прав път, само дето не съм подозирал, че е толкова сериозно.

– Как така са живеели като съпрузи, а са били брат и сестра?

– Вероятно никога няма да получим отговор на всичките ни въпроси. Мартин се свърза със социалната служба и поиска документация. След катастрофата Лаш и Хана са преминали през истински ад, докато са ги подхвърляли от едно приемно семейство в друго. Представи си какво са преживели: първо, някаква жена ги отвлича от майка им и ги затваря в къща, далеч от света. А после остават съвсем сами. Помежду им трябва да се е създала неестествено емоционална връзка.

– Ммм – съгласи се Ерика, но въпреки това не можеше да си го представи. Всичко това надхвърляше… границите на здравия разум. – Но как е възможно човек да съчетава толкова противоположни начала в живота си? – попита след малко тя.

– Какво имаш предвид? – Патрик я целуна по носа.

– Как е възможно да живееш като всички останали, да се образоваш, да станеш полицай и психолог и същевременно да… криеш тъмната си страна?

Патрик не бързаше да отговаря. Самият той също не разбираше докрай как разсъждават хора като Хана и Лаш, но след дълго премисляне все пак бе стигнал до някои изводи.

– Според мен е точно така, както казваш: в Хана и Лаш са дремели две противоположни начала. От една страна, двамата са искали да живеят нормално. Останах с впечатлението, че Хана обича професията си. Без съмнение би била чудесен полицай. А Лаш го видях за пръв път, когато… – Патрик млъкна за малко. – Почти не го познавам. Но явно е бил интелигентен и също се е стремял към нормален живот. Същевременно тъмното минало явно не е спирало да гложди съзнанието им и случайната им среща с Елса Форшел, докато Хана е работела в управлението в Нюшопинг, е отприщила озлобление, трупано години наред. Такава поне е моята теория. Никога няма да разберем истината.

– Ммм – кимна замислено Ерика. – Навремето имах чувството, че майка ми живее два отделни живота. Един с татко, Ана и мен и друг, който се разиграваше само в главата ѝ и до който тя не ни допускаше.

– Затова ли реши да проучиш произхода ѝ?

– Да – колебливо призна Ерика. – Интуитивно усещам, че се е опитвала да скрие нещо от нас.

– Какво например?

Патрик внимателно махна кичур от лицето ѝ.

– Нямам представа. Не знам откъде да започна. Майка ми не пазеше никакви вещи.

– Сигурна ли си? Провери ли на тавана? Последния път, когато се качих, открих доста стари неща.

– Вероятно са на татко. Но… не пречи да проверим. За всеки случай.

Тя се надигна. В гласа ѝ се появи нотка на ентусиазъм.

– Сега ли? – Патрик нямаше никакво желание да става от удобния диван и да се качва в студеното прашно таванско помещение, оплетено в паяжини. Патрик мразеше паяци.

– Да, сега. Защо не? – Ерика вече се насочваше към стълбите.

– Защо не? – въздъхна Патрик и стана неохотно.

Отдавна беше разбрал, че е безполезно да протестира, когато Ерика си науми нещо. Горе тя почти съжали за постъпката си. Виждаха се само непотребни вещи. Но вече се бяха качили. Ерика се наведе, за да не се удари в таванските греди, и започна да размества предмети и да повдига капаците на кашоните. От време на време избърсваше ръцете си в панталона с гримаса за отвращение. Ама че прахоляк! Патрик също се зае да оглежда. Започваше да се съмнява, че тук ще открият нещо интересно. Вероятно Ерика е права, защото познава майка си. Щом Ерика казва, че Елзи не е пазела никакви вещи, значи… Не щеш ли, стар сандък, набутан в ъгъла на помещението под косо спускащия се покрив, привлече вниманието му.

– Ерика, ела да видиш!

– Какво откри? – полюбопитства тя и се приближи с приведен гръб.

– Сандък. Изглежда доста обещаващо.

– Може да е на татко – замислено каза тя, но не ѝ се вярваше.

Сандъкът, изработен от дърво, с ръждясала ключалка, беше боядисан в зелено и украсен с изящни, но избелели плетеници от цветя. Ерика повдигна капака: оказа се отключен. Най-отгоре лежаха две детски рисунки. Тя ги взе. На долната страна пишеше „Ерика, 3 декември 1974“ и „Ана, 8 юни 1980“. Ерика позна почерка на майка си. По-надолу в сандъка откри и други рисунки, предмети, изработени от нея и сестра ѝ в часовете по ръчен труд, коледна украса и най-различни ръкоделия. Оказа се, че не е била права: майка ѝ беше запазила толкова много спомени от детството им.

– Погледни само! – отрони Ерика, която още не можеше да повярва на очите си. – Виж колко неща е запазила!

И започна внимателно да ги вади едно по едно. Все едно се връщаше в детските си години. Сълзите рукнаха от очите ѝ. Патрик я погали по гърба.

– Но защо? Нали си мислехме, че… Защо?

Ерика избърса очите си с ръкава на пуловера и продължи да рови из сандъка. Под детските вещи се появи сноп черно-бели снимки. Ерика ги извади и ги разгледа, останала без дъх.

– Познаваш ли тези хора? – попита Патрик.

– Не – поклати глава тя. – Но бъди сигурен, че ще разбера кои са!

Отново бръкна в сандъка и напипа нещо твърдо, увито в мек плат. Внимателно го извади. Оказа се мръсно парче плат. Някога бял, сега беше пожълтял и покрит с грозни кафяви петна от ръжда. Разви плата и дъхът ѝ секна. Вътре лежеше медал. Пречупеният кръст не оставяше съмнения около произхода му. Ерика безмълвно показа медала на Патрик. Очите му се разшириха от изненада.

– Ерика… – подхвана той и погледна плата върху коленете ѝ.

– Да? – Тя не можеше да откъсне очи от медала.

– Погледни внимателно плата.

– Това ли? – обърка се тя и го послуша.

Разгъна плата. Оказа се не просто парче, а детска дрешка. Кафявите петна не бяха от ръжда, а от засъхнала кръв. На кого е принадлежала тази дрешка? Защо е окървавена? И защо майка ѝ я бе запазила в сандък на тавана заедно с медал от Втората световна война? За миг Ерика се поколеба дали да не прибере всичко и да затвори завинаги капака. Но както в мита за Пандора, любопитството ѝ надделя. Чувстваше се длъжна да открие истината. Каквато и да е тя.

Благодарности

Както обикновено, дължа благодарности на много хора. И пак по традиция искам първо да изкажа благодарността си на моя съпруг Мике и на децата ми Виле и Мея.

По време на работата си по „Прокобата“ много ми помогнаха Йонас Линдгрен от съдебномедицинския институт в Гьотеборг и полицаите в управлението в Танумсхеде. Специално искам да отлича Фолке Осберг и Петра Виден, както и Мартин Мелин от стокхолмската полиция.

Золтан Сабо-Лекберг, Андеш Туреви и шефът на отдел „Култура“ в община Танумсхеде прочетоха ръкописа и ми помогнаха с коментари. Искрени благодарности, задето отделихте време да проверите детайлите.

Карин Линге Норд от издателство „Форум“ и този път използва червената си химикалка, за да подобри и редактира съдържанието и стилистичното оформяне на романа. Благодаря и на всички служители в издателство „Форум“. Винаги е забавно да се работи с вас!

Безценна е помощта и на всички вас, които гледахте децата; баба Гунел Лекберг, баба Мона и дядо Хасе Ериксон, както и Габриела и Йорген Гюлбрансон и Шарлоте Елиасон. Без вас никога не бих успяла да съчетая всичките си задължения.

Искам да отправя специални благодарности и към Бенгт Нурдин и Мария Енберг от „Нурдин Ейджънси“. С ваша помощ разпространявам книгите си в Швеция и по света.

Благодаря и на „момичетата“ – вие си знаете кои сте… Признателна съм ви за подкрепата, окуражаването и забавните разговори. Какво съм правила, преди да се запозная с вас?

През тази година най-неочаквано получих много идеи от читателите на блога ми. Те също непрекъснато ми засвидетелстваха подкрепата си, както и всички, които ми пишат писма. Благодарна съм ви за имената, които предлагате за героите ми! През цялата година най-важно беше, че Фин великодушно ми позволи да използвам текстовете за Уле. Тя ни липсва.

И накрая искам да благодаря на всичките ми приятели, които проявяват огромно търпение, докато се изолирам „в пещерата“, за да пиша.

Всички грешки в романа са единствено на писателката. Героите са плод на въображението ми, с изключение на боклукчията Лейф. Той се притесняваше да не пусна труп в камиона му, но изкушението се оказа много голямо и не успях да устоя…

Камила Лекберг-Ериксон

Еншеде, 27 февруари 2006 г.

www.camillalackberg.com