Реквием за една принцеса

10 декември 1948 г.

Непознати води

С всеки следващ порив на вятъра вълните ставаха все по-яростни и непредвидими. Вярно на своенравната си природа, морето, както беше тихо цял ден, вечерта си показа рогата. Белите гребени на високите вълни отхвръкваха като мрежи от водни пръски. Разпенена вода и черни облаци се сливаха под стремителната атака на вилнеещата снежна буря. Не можеше да се каже къде свършва водата и къде започва небето. Докато пътническият лайнер „Принсес Доу Уан“ се преборваше с вълните, надигащи се като планини, преди да се разбият върху кораба, хората на борда не подозираха за бедствието, което ги очакваше само след минути.

Североизточните и северозападните хали, разбунващи водите, образуваха в същото време и силни водни течения, които блъскаха кораба от двете страни. Ветровете скоро достигнаха сто и шейсет километра в час, а вълните извисяваха гребени на височина над девет метра. Хванатият във водовъртежа „Принсес Доу Уан“ нямаше как да им се изплъзне. Вълнорезът му се издигаше над вълните, които заливаха откритите му палуби, а когато отново се гмурнеше, кърмата му се вирваше нагоре и разкриваше бясно въртящите се гребни винтове. Удрян от всички страни, корабът се наклони странично до трийсет градуса и леерното ограждане покрай палубата за разходки се скри под кипящата вода. После много бавно и тромаво се изправи и продължи напред в най-свирепата буря, регистрирана в близката история.

Премръзналият втори помощник-капитан Ли По, който беше на вахта, но не можеше да вижда нищо в заслепяващата снежна буря, се прибра в кормилната рубка и тръшна вратата. Толкова пъти бе плавал по Китайско море, но никога не бе виждал снежна вихрушка сред силна буря. По си помисли, че не е честно от страна на боговете да подложат на такива разрушителни ветрове „Принсес“ точно сега, когато, след като бе обиколил половината свят, му оставаше по-малко от сто мили до пристанище. През последните шестнайсет часа корабът бе изминал само четирийсет мили.

Като се изключеха капитан Лий Хънт и главният машинист в машинното отделение, целият екипаж се състоеше от китайци националисти. Изпечен мореплавател, с дванайсет години служба в Английските военноморски сили и осемнайсет като офицер на три различни търговски флота, петнайсет от тях Хънт беше прослужил като капитан. Като момче излизал с баща си на риболов край Бридлингтън, малко градче на източното крайбрежие на Англия, след което станал редови моряк на товарен кораб, пътуващ за Южна Африка. Сега Хънт, слаб човек, с прошарена коса и тъжни, блуждаещи очи, бе обхванат от дълбок песимизъм. Не беше много сигурен, че корабът му ще е способен да издържи на този ураган.

Преди два дни един от моряците бе насочил вниманието му към една пукнатина в задната дясна част на външния корпус зад комина. Беше готов на всичко, само да можеше да огледа пукнатината сега, когато корабът му бе подложен на това невероятно напрежение. Но побърза да пропъди мисълта. Щеше да е равносилно на самоубийство да направи такъв опит във ветрове, духащи със скорост сто и шейсет километра в час, и яростни вълни, които заливаха неспирно палубите. Сърцето му подсказваше, че „Принсес“ е в смъртна опасност, и той се примири с факта, че съдбата на кораба не е в негови ръце.

Хънт гледаше снежната завеса, която замрежваше стъклата на кормилната рубка, и без да обръща глава, попита втория си помощник-капитан:

— Колко силно е обледеняването, господин По?

— Увеличава се с голяма бързина, капитане.

— Мислите ли, че има опасност ледът да ни скове?

Ли По поклати бавно глава.

— Все още не, сър, но до сутринта ледената кора върху надстройката и палубите ще натежи и може да се окаже критична, ако получим силен крен.

Хънт се замисли за миг, после нареди на кърмчията:

— Следвайте същия курс, господин Дзун. Поддържайте вълнореза право срещу вятъра и вълните.

— Тъй вярно, сър! — отвърна китайският кърмчия, както стоеше с разкрачени крака и вкопчил ръце в медното кормилно колело.

Мислите на Хънт се върнаха отново към пукнатината в корпуса. Не можеше да си спомни кога „Принсес Доу Уан“ е минавал на мореходна проверка в сух док. Струваше му се странно, че никой от екипажа му не проявява никакво безпокойство за течовете, за силно ръждясалите листове на обшивката, както и за хлабавите и липсващите нитове. Те като че ли не забелязваха корозията и постоянно течащите помпи, които едва смогваха да поемат силния теч по време на пътуването. Ако „Принсес“ имаше ахилесова пета, то това беше неговият грохнал и износен корпус. Кораб, плаващ по океани, се счита за стар след двайсет години експлоатация. „Принсес“ бе пропътувал стотици хиляди мили, блъскан от бурни води и тайфуни през двайсет и петте си години, откакто бе излязъл от корабостроителницата. Беше малко чудо, че все още се държи на повърхността.

Пуснат на вода през 1913 година от корабостроителите „Харланд и Уолф“ под името „Ланай“ като собственост на Сингапурските тихоокеански параходни линии, той имаше водоизместимост 10 758 тона. Дължината му от напълно отвесния нос до кърмата му във форма на чаша за шампанско беше 151 метра, а широчината му — 18 метра. Парните му машини с тройно разширение имаха мощност от пет хиляди конски сили и задвижваха два гребни винта. В разцвета си корабът порил вълните с приличната скорост от седемнайсет възела. Извършвал рейсове между Сингапур и Хонолулу до 1933 година, когато бил продаден на Кантонските линии и бил преименуван на „Принсес Доу Уан“. След преоборудването му започнал да превозва пътници и товар до югоизточните пристанища на Азия.

По време на Втората световна война е предаден на австралийското правителство, което го преустройва в кораб за превозване на войски. Силно повреден, той оцелява при нападение от японски самолет, докато плава като конвой, и след войната известно време извършва кратки рейсове от Шанхай до Хонконг. През пролетта на 1949 година му предстояло да бъде продаден за бракуване в Сингапур.

Помещенията му били предназначени да превозват петдесет и пет пътника в първа класа, осемдесет и пет във втора и триста и седемдесет в трета. Обикновено екипажът му се състоял от 190 души, но на това плаване, което трябваше да му е последното, обслужването се извършваше само от трийсет и осем човека.

Хънт мислеше за стария си кораб като за мъничък остров в бурно море, въвлечен в драма без публика. И си помисли отново, че както на него му е време да се върне на сушата, така и на „Принсес“ му е време да бъде бракуван. Докато корабът, носещ белези от битки, се преборваше с цялото настървение на бурята, Хънт изпита състрадание към морския съд. Корпусът му се извиваше и стенеше, когато го залееше някоя гигантска вълна, но той изплуваше отново на повърхността и забиваше нос в следващата. Единствената утеха за Хънт беше, че износените машини продължаваха да тупкат равномерно.

В машинното отделение скърцането и стененето на корпуса вдигаха необичайно голям шум. Когато водата започна да се покачва през решетъчните пътеки, от напречните прегради се отлюспваше ръжда и танцуваше по водата. Един по един падаха нитовете, крепящи стоманените листове. Те изскачаха от местата си и се стрелваха във въздуха като ракети, а екипажът изглеждаше безучастен. Подобно поведение често се забелязваше на кораби, строени преди годините на заваряването. Само един мъж бе докоснат от пипалата на страха.

Главният механик Иън „Хонконгски“ Галахър, ирландец с яки като на бизон рамене, червендалесто лице и гъсти мустаци, можеше да познае кога един кораб е в предсмъртна агония само като го видеше или чуеше. Той обаче пропъди страха от съзнанието си и спокойно насочи мислите си към начина за оцеляване. Останал сирак на осем години, Иън Галахър избягал от бедняшките квартали на Белфаст и започнал работа на кораб като каютен прислужник. После, изпитвайки влечение към машините, се прехвърлил в машинното отделение, където помагал за чистенето им, а скоро след това станал трети помощник-механик. До навършването на двайсет и седем години, той вече имал документи за главен механик и работел на трампови кораби, които извършвали редовни рейсове между островите в южната част на Тихия океан. Прозвището Хонконг получил, след като участвал в паметен бой в една пристанищна кръчма на града, когато насреща му излезли осем китайски докери и се опитали да го проснат на земята. През лятото на 1945 година, вече трийсетгодишен, той постъпил на служба на „Принсес Доу Уан“.

С мрачно лице Галахър се обърна към втория си механик Чу Уен.

— Идете горе, сложете си спасителна жилетка и се пригответе да напуснете кораба, когато капитанът подаде заповедта.

Китайският механик извади догарящата пура от устата си и погледна проницателно Галахър.

— Мислите, че ще потънем ли?

— Не мисля, а съм сигурен — отвърна с твърд глас Галахър. — Това старо ръждясало корито няма да издържи и час още.

— Уведомихте ли капитана?

— Той трябва да е глух, тъп и сляп, за да не прецени сам.

— Вие ще тръгнете ли? — попита Чу Уен.

— Веднага след вас — отвърна Галахър.

Чу Уен избърса мазните си ръце с един парцал, кимна на главния механик и се запъти към стълбата за люка, водещ към горните палуби.

Галахър хвърли последен поглед към любимите си машини сигурен, че те скоро щяха да легнат на дъното. Необичайно силен, стържещ шум проехтя във вътрешността на корпуса и го смрази на място. Старият „Принсес Доу Уан“ се измъчваше от умора на метала — бич както за самолетите, така и за корабите. Изключително трудно да се установи в спокойни води, тази умора се чувстваше осезателно, когато плавателният съд е блъскан от яростни вълни. Дори и да беше нов, на „Принсес“ щеше да му е трудно да издържи на водната атака, която се изливаше върху корпуса му със сила от хиляда и петстотин килограма на квадратен сантиметър.

Сърцето на Галахър изстина, когато видя пукнатина в една от напречните прегради, която се увеличаваше надолу и настрани по листовете на корпуса. Той грабна слушалката на телефона и позвъни в командния мостик.

Отговори Ли По:

— Тук мостикът.

— Дайте ми капитана! — каза рязко Галахър.

Последва секунда пауза.

— Капитанът слуша.

— Сър, в машинното има опасна пукнатина, която се увеличава застрашително с всяка изминала минута.

Хънт се изуми. Беше се надявал на чудо, че ще стигнат до пристанище, преди щетата да се окаже опасна.

— Пълним ли се с вода?

— Помпите водят изгубена битка.

— Благодаря ви, господин Галахър. Ще можете ли да поддържате машините в ход, докато стигнем до суша?

— В рамките на колко време го изчислявате?

— След час ще навлезем в по-спокойни води.

— Съмнявам се. Давам на кораба още десет минути, не повече.

— Благодаря ви, главен механик — въздъхна тежко Хънт. — Тогава напуснете машинното, докато все още можете.

Хънт уморено постави слушалката на мястото й, обърна се и погледна през задните стъкла на кормилната рубка. Корабът бе получил видим крен и се движеше тежко. Две от спасителните лодки бяха вече разбити и отнесени зад борда. Насочването към най-близкия бряг и благополучното доближаване на кораба до суша беше вече изключено. За да стигне до по-кротки води, той трябваше да го завърти надясно. Но „Принсес“ изобщо нямаше да оцелее, ако полуделите вълни започнеха да се разбиват в него по дължината му. Корабът щеше лесно да хлътне в някоя бразда без никаква надежда да изплува обратно. Независимо при какви обстоятелства, било то да се разцепи, или ледена кора да се натрупа върху надстройката му и да го скове, корабът беше обречен на гибел.

Мислите на Хънт отскочиха два месеца назад и на разстояние шестнайсет хиляди километра до дока на река Яндзъ в Шанхай, където каютите на „Принсес“ бяха опразнени от мебелировката си и корабът бе подготвен за последното си пътуване — към склада за вторични суровини в Сингапур. Тръгването бе забавено, тъй като на дока, в лимузина „Пакард“, пристигна генерал Кун Хуай от Китайската националистическа армия и нареди на капитан Хънт да влезе в колата му, за да проведат разговор.

— Моля да ме извините за внезапната поява, но изпълнявам личната директива на генералисимус Чанкайши.

Генерал Кун Хуай, в униформа, по която не се виждаше нито една излишна гънка, седеше изискано, с изправен гръб. Кожата на лицето и ръцете му беше гладка и бяла като хартия. Седеше в средата на задната седалка на колата и капитан Хънт беше принуден да седне неудобно, извит на една страна, на подвижната седалка срещу него.

— Нарежда ви се да приведете кораба и екипажа си в готовност за далечно плаване.

— Сигурно е станала някаква грешка — каза Хънт. — „Принсес“ не е в състояние да плава по удължен маршрут. Той тръгва за склада за метални отпадъци в Сингапур с намален екипаж и без резервно гориво и продоволствия.

— Ще трябва да забравите за Сингапур — махна високомерно с ръка Хуай. — Ще ви бъде предоставено предостатъчно количество гориво, както и двайсет души от нашия Военноморски флот. Щом товарът ви бъде качен на борда… — Хуай замълча, за да пъхне цигара в дълго цигаре и да я запали, — да речем след десетина дни, ще получите съответните заповеди за отплаване.

— Трябва да съгласувам това с моите директори на дружеството — възрази Хънт.

— Директорите на „Кантонски линии“ са уведомени, че „Принсес Доу Уан“ временно ще бъде присвоен от правителството.

— И те се съгласиха?

Хуай кимна.

— Като се има предвид щедрото заплащане в злато, което им предложи нашият генералисимус, те с радост приеха да окажат съдействие.

— След като стигнем нашето, или по-точно вашето местоназначение, какво ще следва по-нататък?

— Когато товарът бъде доставен благополучно на брега, вие ще можете да продължите за Сингапур.

— Мога ли да попитам за къде ще отплаваме?

— Не.

— А какъв е товарът?

— Поверителността ще властва по време на цялата мисия. От този момент нататък вие и вашият екипаж оставате на борда на кораба. Никакво слизане на брега. Няма да имате никаква връзка с приятели и близки. Моите хора ще охраняват кораба денонощно, за да се гарантира пълна сигурност.

— Разбирам — каза Хънт, но по всичко личеше, че нищо не разбира. Не помнеше някога да е виждал такива шарещи очи.

— Докато сега двамата с вас разговаряме — продължи Хуай, — цялата ви свързочна апаратура се сваля или унищожава.

Хънт се слиса.

— Положително няма да предприема пътуване по море без радио. Представете си, че изпаднем в бедствие и се наложи да повикаме помощ?

Хуай нехайно повдигна цигарето си и започна да го оглежда.

— Не предвиждам никакви бедствия.

— Голям оптимист сте, генерале — заговори бавно Хънт. — Но „Принсес“ е стар кораб, отдавна е преминал разцвета на силите си. Изобщо не е готов за среща с бурни води и ураганни ветрове.

— Нямате представа от каква важност е тази мисия и какви награди ви очакват, ако изпълнението й мине успешно. Генералисимус Чанкайши ще възнагради щедро в злато и вас, и екипажа ви, когато стигнете благополучно до съответното пристанище.

Хънт погледна през прозореца на лимузината ръждясалия корпус на кораба си.

— Дори цяло състояние в злато няма да ми е от особена полза, като ида на морското дъно.

— В такъв случай заедно ще почиваме във вечността — усмихна се тъжно генерал Хуай. — Защото и аз ще бъда ваш пътник на борда.

Капитан Хънт си спомни за трескавото оживление, което бе настъпило тогава около „Принсес“. Резервоарите се пълнеха догоре с гориво. Корабният готвач бе смаян от количеството храна, която се товареше на борда и се складираше в камбуза. Един след друг пристигаха камиони и спираха под огромните кранове на дока. След това товарът им от големи дървени сандъци се прехвърляше на борда и се отнасяше в трюмовете, които скоро се препълниха.

Потокът от камиони като че ли нямаше край. По-малките сандъци, които можеха да се носят от един или двама души, се подреждаха в свободните пътнически кабини, в коридорите и във всяко свободно кътче на отсеците под палубите. Нямаше един квадратен сантиметър празно пространство, който да не бе запълнен до тавана. Товарите от последните шест камиона бяха качени и завързани на палубите за разходки, използвани навремето от пътниците. Генерал Хуай се качи последен на борда, придружен от тежковъоръжени офицери. Багажът му се състоеше от десет големи куфара и трийсет каси скъпи вина и коняци.

И всичко това — напразно, помисли си сега Хънт. Майката природа ни надви на финалната права. Цялата секретност и сложната заблуда се оказаха за едното нищо. От мига, в който излязоха от Яндзъ, „Принсес“ пътуваше безмълвно и самотно. Без свързочната апаратура радиосигналите, подавани от други кораби, оставаха без отговор.

Капитанът погледна към наскоро монтирания локатор, но развивката му не показваше никакви плавателни съдове в радиус от петдесет морски мили от „Принсес“. Тъй като не можеха да изпратят сигнал за бедствие, не можеха и да очакват спасение. В този момент, едва успявайки да пази равновесие, в кормилната рубка влезе генерал Хуай. Лицето му беше мъртвешки бяло, до устата си притискаше зацапана носна кърпа.

— Морска болест ли, генерале? — попита подигравателно Хънт.

— Тази проклета буря — смънка Хуай, — никога ли няма да спре?

— Ние двамата с вас се оказахме пророци.

— За какво по-точно?

— Че ще почиваме на дъното цяла вечност. Още малко ни остава дотогава.

Галахър изхвърча на горната палуба и се затича към кабината си, плъзгайки ръка по перилото на коридора. Но не изглеждаше паникьосан, напротив, беше спокоен и се владееше. Знаеше точно какво трябва да направи. Имаше причина, поради която винаги държеше вратата си заключена, но тъй като сега нямаше излишно време да търси ключа си, я отвори с един ритник.

Жена с дълга руса коса, облечена в копринена роба, лежеше изтегната на леглото и четеше списание. Тя се стресна от внезапното нахлуване и от лая на дакела до нея, който мигом скочи на крака. Жената имаше стройно тяло, с красиви пропорции. Кожата й беше гладка, без никакво петънце по нея. От лицето й с високи скули гледаха яркосини очи като цвета на небето в късно утро. Когато се изправи до Галахър, върхът на главата й стигаше до брадичката му. Тя свали елегантно краката си на пода и седна в края на леглото.

— Хайде, Кейти. — Галахър обви ръка около талията й и я изправи. — Разполагаме с много малко ценно време.

— Пристанище ли наближаваме? — попита тя объркана.

— Не, скъпа. Корабът ще потъне.

Тя притисна ръка до устните си и изстена:

— О, боже!

Галахър вече отваряше бързо вратите на гардероба, издърпваше чекмеджетата и изхвърляше през рамо съдържанието им към нея.

— Навлечи се с колкото можеш повече дрехи, обуй всичките си панталони и няколко чифта мои чорапи. Започни първо с по-тънките дрехи, а върху тях обличай по-дебелите. И побързай, защото тази очукана вана ще потегли към дъното всеки момент.

Жената понечи да възрази нещо, но се отказа. Безмълвно и бързо свали робата си и започна да облича всичкото бельо от багажа си. После с чевръсти и точни движения нахлузи първо своите панталони, а след това и един чифт на Галахър. Върху три блузи навлече пет плетени пуловера. Имаше късмет, че бе натъпкала куфара си с дрехи за срещата с годеника си. Когато вече не можеше да сложи нищо повече на себе си, Галахър й помогна да се напъха в неговия парашутен костюм. Чифт ботуши покриха копринените й чорапи и няколкото чифта къси мъжки чорапи върху тях.

Малкият дакел се мотаеше в краката им и подскачаше от възбуда. Беше й подарък от Галахър, заедно със смарагдов годежен пръстен, когато й предложи да се оженят. Кучето носеше червена кожена каишка с висящ на нея талисман във вид на златен дракон, който се люлееше бясно върху гърдите му.

— Фриц! Лягай на леглото и стой мирен! — скара му се тя.

Катрина Гейрин беше жена с остър ум и нямаше нужда от подробни наставления. Дванайсетгодишна загубила баща си, англичанин, капитан на междуостровен товарен кораб, който загинал в морето. Била отгледана в белогвардейското семейство на майка й. Отначало започнала работа като чиновничка в Кантонските линии. Не след дълго се издигнала до длъжността административен секретар на директора. С връстника си Галахър се беше запознала в параходното дружество, където го бяха извикали да докладва за състоянието на машините на „Принсес Доу Уан“, и го хареса от пръв поглед. Макар че предпочиташе по-фините и изискани мъже, грубоватите маниери и веселият му характер й напомняха за баща й.

През следващите няколко седмици те започнаха да се виждат редовно и да преспиват най-често в неговата кабина на борда на кораба. Да се промъква тайно на борда и да прави любов под носа на капитана и екипажа, за нея беше особено вълнуващо изживяване. Сега Кейти беше принудена да остане на борда, защото малката армия от охранители на генерал Хуай обгради кораба и дока. Независимо от молбите на Галахър и на разгневилия се, когато научи за присъствието й капитан Хънт, генерал Хуай настоя тя да остане на кораба по време на пътуването. Откакто напуснаха Шанхай, тя рядко излизаше от кабината. Единствената й компания, когато Галахър трябваше да носи вахтена служба в машинното, беше малкото кученце, което тя учеше на разни номера, за да й минават по-неусетно дългите часове по море.

Галахър набързо напъха техните документи, паспорти и ценни вещи в една водонепроницаема мушамена торбичка, облече си моряшкото дебело късо палто и погледна Кейти със сините си очи, помръкнали от безпокойство.

— Готова ли си?

Тя разпери ръце и огледа издутото си от няколкото ката дрехи тяло.

— Едва ли ще мога да сложа и спасителна жилетка върху всичко това — каза тя с треперещи нотки в гласа. — А без нея ще потъна като камък.

— Да не би да забрави, че преди четири седмици генерал Хуай нареди всички спасителни жилетки да бъдат хвърлени зад борда?

— Тогава ще избягаме с някоя от спасителните лодки.

— Ако все още има лодки, които не са станали на трески, то те изобщо не могат да бъдат спуснати в такива бурни води.

Тя го погледна право в очите.

— Значи ще загинем, така ли? Защото ако не се удавим, ще премръзнем до смърт.

Той нахлупи една плетена шапка върху русата й коса и ушите й.

— Топлата глава стопля и краката. — Повдигна нежно с двете си едри ръце лицето й и я целуна. — Скъпа, не са ли ти казвали, че ирландците не се давят? — И хващайки я за ръка, Галахър грубо я избута в коридора и я поведе по стълбата към горната палуба.

Забравеният в бързината дакел Фриц остана да лежи послушно на леглото, с почуда в кафявите си очи, но с вярата, че господарката му скоро ще се върне.

Онези членове на екипажа, които не бяха на вахта, не играеха на домино, нито си разказваха за това как са оцелели от други бури, спяха в кабините си, без да подозират, че корабът е на път да се разпадне. Готвачът и помощниците му почистваха масите след вечерята и поднасяха кафе на бездействащите. Въпреки силното клатене на кораба от бурята, екипажът беше въодушевен от мисълта, че наближават пристанище. Макар местоназначението да се пазеше в тайна от тях, те знаеха точно къде се намират.

В кормилната рубка обаче нямаше и следа от задоволство. Хънт гледаше назад през снежната фурия и едва виждаше палубните светлини в края на кърмата. Както бе скован от ужас, му се стори, че кърмата се издигна под ъгъл спрямо средната част на кораба. Сред воя на вятъра, фучащ през надстройката, чу как корпусът се пропуква. Той се пресегна да натисне алармения звънец, който сигнализираше за обща тревога из целия кораб.

Хуай отблъсна ръката на Хънт от бутона на звънеца.

— Не можем да напуснем кораба — прошепна той с уплаха.

Хънт му хвърли поглед, изпълнен с отвращение.

— Умрете като мъж, генерале.

— Не бива да допуснете да умра. Дал съм обет да се погрижа товарът да пристигне благополучно в пристанище.

— Този кораб ще се разцепи на две. Нищо не може да спаси нито вас, нито ценния ви товар.

— В такъв случай трябва да определим местоположението си, за да го спасим.

— За кого да го определим? Спасителните лодки са разбити и отнесени в морето. Вие настояхте всички спасителни жилетки да бъдат хвърлени зад борда. Разрушихте радиото и не можем да подадем сигнал за бедствие. Изобщо, много добре прикрихте следите ни. Ние дори не би трябвало да сме в тези води. Нашето местоположение е неизвестно за останалия свят. Единственото, което ще научи Чанкайши, е, че „Принсес Доу Уан“ е изчезнал с целия си екипаж на шест хиляди мили южно оттук. Добре сте запланували всичко, генерале, много добре.

— Не! — извика Хуай. — Това не бива да се случи!

На Хънт дори му стана забавно, като наблюдаваше изписания по лицето на Хуай израз на гняв и безпомощност. Хитрият, шарещ поглед в тъмните очи на китаеца вече го нямаше.

Генералът отказваше да приеме неизбежното. Той отвори рязко вратата на командния мостик, втурна се навън във вилнеещата буря и видя как корабът се гърчи в предсмъртната си агония. Кърмата се изви видимо надясно. От пукнатината в корпуса излизаше пара. Той се спря на място и ужасен загледа как кърмата се отдели от останалата част на кораба с пронизителен звук от разцепване на метал. После всички светлини на борда угаснаха и той вече не виждаше кърмата.

Моряци се втурнаха нагоре и наизлязоха по покритите със сняг и лед палуби. Изплашени от убийствените вълни, които бяха разбили лодките, те започнаха да се щурат и роптаят, че не са им оставили поне спасителните жилетки. Краят настъпи толкова бързо, че повечето бяха заварени неподготвени. По това време на годината ледените води бяха не повече от нула градуса, а температурата на въздуха — минус петнайсет градуса. Обзети от паника, моряците започнаха да скачат зад борда, явно не съзнавайки, че само след минути ще загинат в студената вода било то от хипотермия, или от внезапното спиране на сърцето вследствие на шока, причинен от резкия спад на телесната температура.

Кърмата изчезна от поглед за по-малко от четири минути. Средната част на корпуса като че ли се изпари във въздуха, оставяйки дълго водно пространство между потъналата кърма и носовата част пред комина. Малка група мъже се помъчиха да спуснат единствената и отчасти повредена спасителна лодка, но в този момент една огромна вълна се изви над бака и с грохот се разби върху палубата. Мъжете и лодката изчезнаха под потопа и повече не се видяха.

Хванал здраво за ръка Кейти, Галахър я теглеше нагоре по стълбата и оттам по покрива на офицерските кабини към спасителния сал, окачен зад кормилната рубка. С изненада откри, че там няма никой. На два пъти те се подхлъзваха и падаха на леда, сковал покрива. Пръски, отвявани от халата, се набиваха в лицата им и ги заслепяваха. В бъркотията никой от китайските офицери или моряци не се беше сетил за сала на покрива. Повечето от тях, заедно с войниците на генерал Хуай, се бяха спуснали към единствената останала лодка или се хвърляха в злокобните води.

— Фриц! — извика Кейти разтревожена. — Оставихме Фриц в кабината!

— Нямаме време да се връщаме.

— Но не можем да го изоставим!

Галахър я погледна сериозно в очите и рече:

— Трябва да забравиш за Фриц. Избирай: или нашия живот, или неговия.

Кейти понечи да тръгне обратно, но Галахър стисна силно ръката й.

— Стой тук, мила, и се дръж здраво. — После извади нож от ботуша си и като бесен започна да разсича въжетата, които придържаха сала.

След като разсече и последното въже, Галахър се обърна и погледна през прозорците на кормилната рубка. Слабо осветен от аварийното осветление, капитан Хънт стоеше спокойно зад шурвала, готов да посрещне стоически смъртта си.

Галахър замаха настоятелно на капитана си през стъклото, но Хънт не се обърна. Само пъхна ръце в джобовете на дебелото си палто и се загледа с празен поглед в натрупващия се около рамката на прозореца сняг. Изведнъж сред бялата вихрушка, откъм командния мостик, изникна фигура на мъж. Как само се препъва, помисли си Галахър, сякаш зъл дух го преследва. Нашественикът се спусна към спасителния сал и скочи вътре. Едва когато вдигна глава и загледа с очи, издаващи по-скоро лудост, отколкото ужас, Галахър разпозна в него генерал Хуай.

— Не трябва ли да освободим от въжетата този сал? — надвика Хуай вятъра.

Галахър поклати глава.

— Вече свърших тази работа.

— Всмукателната струя от потъващия кораб ще ни повлече под него.

— Не и в такова море, генерале. Само след секунди ще бъдем отнесени настрани. Сега легнете на дъното и се хванете здраво за предпазните въжета.

Вкочаненият от студ Хуай не отговори и зае мястото си, както му бе казано.

От дълбините се надигна глух тътен, когато залетите от студената вода котли избухнаха. Предната секция на кораба се заклати и разтресе, после се наклони назад, като потопи средната част и издигна носа към небето на студената нощ. Високата старомодна димна тръба, чиито дебели въжета не издържаха на напъна, се срути с шумен плисък в морето. Водата достигна нивото на сала и плавателната му способност го повдигна от подпорите му. Последното, което Галахър видя от капитан Хънт, беше как водата нахлу през вратите на кормилната рубка и започна да се върти около краката му. Твърдо решен да потъне заедно с кораба си, мъжът бе хванал здраво шурвала и стоеше неподвижно, сякаш се бе превърнал в статуя.

Галахър се изпълни с чувството, че са увиснали във времето. Изчакването на кораба да потъне под краката им като че ли продължи цяла вечност. А всъщност бе станало за секунди. Тогава салът бе подет от водата и хвърлен във водовъртежа.

Разнесоха се викове за помощ на мандарински и кантонски диалекти, на които беше невъзможно да се отвърне. Последните молби, отправени към приятели, бавно заглъхнаха някъде между чудовищните вълни и техните бразди и във воя на вятъра. За моряците нямаше спасение. Наблизо не минаваше никакъв кораб, който да забележи, че са изчезнали от радиолокатора, нито пък можеше да бъде изпратен сигнал за помощ. Галахър и Кейти наблюдаваха с ужас как носът на кораба се издига все по-високо и по-високо, сякаш искаше да се вкопчи в ураганното небе. Увисвайки за миг неподвижен, със заледените си горни съоръжения и такелаж, той заприлича на привидение. След това се предаде и потъна в черната бездна. От „Принсес Доу Уан“ не остана и следа.

— Изчезна — промълви Хуай, но бурята заглуши гласа му. — Всичко изчезна. — Той гледаше мястото, където допреди малко беше корабът, и не вярваше на очите си.

— Трябва да сме плътно притиснати един към друг, за да се топлим — нареди Галахър. — Ако издържим до сутринта, има вероятност да бъдем спасени.

Заобиколени от призрака на смъртта и от ужасяващото чувство на празнота, клетите пътници върху сала бяха погълнати от мразовитата нощ и нестихващата ярост на бурята.

Призори коварните вълни продължаваха да блъскат малкия сал. Непрогледният нощен мрак отстъпи пред призрачно, сиво небе, покрито с тъмни облаци. Снегът премина в ледена суграшица. Успокояващото беше, че вятърът бе намалил скоростта си до шест километра в час, а височината на вълните не надвишаваше три метра. Салът беше здрав и устойчив, но поради стария си модел не бе снабден с никакви аварийни съоръжения за оцеляване. За да издържат до евентуалното им спасяване, те трябваше да разчитат единствено на силата на духа си.

Навлечени с няколко ката дрехи, Галахър и Кейти прекараха нощта сравнително леко, но генерал Хуай, който беше тръгнал само по униформа, без никаква връхна дреха, беше посинял от студ. Вилнеещият вятър пронизваше тялото му през униформата като хиляди ледени иглички. Косата му се покри с лед. Галахър го бе загърнал с дебелото си късо палто, но, както забеляза и Кейти, старият боен кон нямаше да издържи още дълго.

Вълните подхвърляха сала над гребена си, после силно го завъртаха в кръг. Създаваше се впечатлението, че скоро малкият плавателен съд нямаше да може да поема повече ударите им. Той обаче всеки път се отърсваше от разбилата се в него вълна, изправяше се и се подготвяше да посрещне следващата яростна атака и нито веднъж не изхвърли нещастните си пътници в студената вода.

На всеки час Галахър изчакваше някоя вълна да издигне сала високо върху гребена си, повдигаше се на колене и оглеждаше разяреното море, преди салът отново да се спусне надолу в браздата. Това бяха напразни усилия. Водната шир беше пуста. През цялата нощ не се бе мярнала никаква светлина от друг плавателен съд.

— Не може да няма някакъв кораб наблизо — обади се Кейти през тракащи зъби.

— Морето е празно като излизана от гладно коте чинийка — отвърна Галахър и премълча, че видимостта е намалена до петдесет метра.

— Никога няма да си простя, че изоставих Фриц — прошепна Кейти през сълзи, които мигом замръзнаха по бузите й.

— Вината е моя — опита да я утеши Галахър. — Трябваше да го вземем, преди да изхвърчим набързо от кабината.

— Кой е този Фриц? — попита Хуай.

— Малкият ми дакел — отвърна Кейти.

— Куче? Загубили сте куче? — Хуай рязко се надигна. — Аз загубих душата и сърцето на родината си… — Нов пристъп на кашлица го прекъсна. Бедствието бе набраздило лицето му, очите му бяха помръкнали от отчаяние. Той приличаше на човек, чийто живот вече нямаше никакъв смисъл. — Не можах да изпълня дълга си. Трябва да умра.

— Не ставайте глупав, човече — скастри го Галахър. — Ще оцелеем. Само потърпете още малко.

Хуай като че ли не го чуваше. Сякаш беше пред прага на изтощението и щеше да се предаде. Кейти се вгледа в очите на генерала. Стори й се, че светлината в тях изведнъж угасна. Погледът му стана стъклен и безвзорен.

— Мисля, че свърши — прошепна Кейти.

Галахър провери дали е мъртъв и й каза:

— Притисни се до тялото му, за да го използваш като заслон срещу вятъра и водните пръски. Аз ще легна от другата ти страна.

В първия миг Кейти се погнуси, но после си помисли, че едва ли щеше да почувства трупа на Хуай през пластовете дрехи на нея. Загубата на вярното й кученце, потъналият под черните води кораб, полуделият вятър и бушуващите води — всичко това й се струваше нереално. Надяваше се, че сънува кошмар и че скоро ще се събуди. Тя се сгуши по-плътно между двамата мъже — единия жив, другия мъртъв.

През останалата част на деня и следващата нощ бурята започна бавно да отслабва, но те все още бяха подложени на убийствения леден вятър. Кейти вече не чувстваше ръцете и краката си. Беше на път да изпадне в безсъзнание, фантазията й се развихри. Колкото и странно да беше, мисълта, че вероятно е изяла последното си ядене в живота, я изпълни с ужас. Привидя й се пясъчен бряг под полюшващи се палмови дървета. Представи си как Фриц тича по пясъка и лае, докато се приближава към нея. Имаше чувството, че разговаря с Галахър така, сякаш двамата седят един срещу друг в ресторант и си поръчват вечеря. Появи се и образът на покойния й баща, облечен в капитанската си униформа. Стоеше в края на сала, гледаше я и й се усмихваше. Каза й, че ще оживее и да не се безпокои. Малко оставало до суша. После си отиде.

— Колко е часът? — попита тя със сипкав глас.

— Някъде късно следобед, доколкото мога да преценя. Часовникът ми спря малко след като напуснахме „Принсес“.

— Колко време сме на вода?

— Грубо пресметнато, трябва да са минали около трийсет и осем часа от потъването на кораба.

— Наближаваме земя — неочаквано изтърси тя.

— Какво те кара да мислиш така, скъпа?

— Татко ми каза.

— Аха, той ти е казал, така ли? — Галахър се усмихна съчувствено под побелял от лед мустак. С ледените висулки, които висяха от всеки косъм по лицето му, той приличаше на чудовище, излязло от морските дълбини на Северния полюс в научнофантастичен филм.

— Не виждаш ли?

Напълно вкочанясал от студ, Галахър с мъка се надигна до седнало положение и огледа хоризонта на ограничения си свят. Зрителното му поле беше замъглено от силната суграшица, но той напрегна взор. След миг си помисли, че очите му го мамят. Беше различил големи скални блокове, пръснати покрай крайбрежие. Отвъд тях, на разстояние не повече от петдесет метра, дървета, покрити със сняг, се извиваха от вятъра. Между стволовете им забеляза тъмното очертание на малка хижа.

С безчувствени и схванати стави Галахър успя да свали единия си ботуш и загреба с него като с весло. След няколко минути тези усилия като че ли стоплиха тялото му и всяко следващо движение ставаше все по-леко.

— Горе главата, мила! Скоро ще стъпим на твърда почва.

Водното течение беше успоредно на брега и Галахър напрегна мишци, за да се измъкне от лапите му. Имаше чувството, че се преборва с поток от меласа. Разстоянието намаляваше мъчително бавно. Дърветата на брега му се струваха толкова близо, че само да се протегне, и ще ги стигне, но до тях все още оставаха цели шейсет метра.

Точно когато Галахър беше в края на силите си и щеше всеки момент да падне от изтощение, почувства, че салът се удари в подводни скални блокове и погледна към Кейти. Тя трепереше неудържимо от влагата и студа. Може би нямаше да издържи дълго.

Той напъха премръзналия си крак обратно в ботуша, след което си пое дълбоко въздух, помоли се водата да не е по-дълбоко от ръста му и скочи от сала. Това беше риск, който трябваше да поеме. За щастие подметките на ботушите му удариха в твърда скала, преди нивото на водата да достигне до чатала му.

— Кейти! — извика той, изпадайки в радостен делириум. — Успяхме! Ние сме на земя.

— Това е чудесно — смънка Кейти, която беше вече толкова скована от студ, че нищо не я интересуваше.

Галахър издърпа сала на брега, покрит със загладени от вълните скали и дребни камъчета. Това усилие го изтощи докрай и той се свлече като парцалена кукла върху студените, мокри камъни. Нямаше представа колко време беше лежал там, но когато най-накрая се съвзе дотолкова, че да допълзи до спасителния сал и да погледне вътре, видя, че кожата на Кейти е посиняла и е цялата на петна. Изплашен, той се пресегна и я привлече към себе си. Не знаеше дали е жива, или не. Тогава забеляза, че от носа й излизат мънички облачета пара. Опипа пулса й. Беше слаб и забавен, здравото й сърце все още пулсираше, но смъртта беше много близо до нея.

Той вдигна поглед към небето. То вече не беше плътно було с тъмносив цвят. Облаците се бяха разкъсали в най-различни форми и започваха да стават бели. Бурята беше отминала и той почувства, че поривът на вятъра се бе превърнал в лек бриз. Галахър не разполагаше с много време. Ако не намереше някъде топло убежище, можеше да загуби Кейти.

Поемайки си дълбоко въздух, той пъхна ръце под тялото й и я повдигна от сала. Изпълнен с омраза, ритна силно плавателния съд със замръзналия в него труп на генерал Хуай и го избута от брега. Няколко минути наблюдава как течението го подхвана и го понесе обратно към дълбоките води. После, притискайки Кейти до гърдите си, той закрачи тромаво към хижата сред дърветата. Леденият въздух като че ли внезапно се омекоти и той вече не се чувстваше скован и изтощен.

Три дни по-късно товарният кораб „Стивън Милър“ съобщил, че забелязал тяло в спасителен сал. Когато по-късно салът бил изваден от водата, трупът се оказал на китаец и приличал на ледена скулптура. Не могли обаче да го разпознаят. Спасителният сал, чийто модел не се използвал от двайсет години, бил обозначен на китайски език. След като текстът бил преведен, се разбрало, че той е принадлежал на кораб, наречен „Принсес Доу Уан“.

Предприело се търсене на кораба. Били намерени плаващи отломки, но те не могли да послужат за разпознаване. Не бил открит никакъв разлив от гориво. Нямало съобщения за изчезнал кораб. Никъде — нито на кораб, нито на брега — не бил получаван сигнал за бедствие или за помощ. Никоя спасителна станция, наблюдаваща стандартните честоти за бедстващи кораби, не била засякла нищо, всички чували само смущения от силния снеговалеж.

Мистерията се забулила още повече, когато се разчуло, че се е получило съобщение за потънал преди месец край бреговете на Чили кораб на име „Принсес Доу Уан“. Трупът, намерен на сала, бил погребан и странната загадка скоро била забравена.