Хелън Гилтроу

Мръсни правила

Пролог

Ден 25: събота

Карла

В косата ми има кръв. Минаха дванайсет часа, а в косата ми още има кръв.

- Добре ли сте?

Полицайката, която ме пази, стои до вратата, се взира в лицето ми в огледалото на тоалетната. Нарушава правилата. Заповядано й е да не разговаря с мен. Може би си мисли, че ще припадна.

Вчера на местопрестъплението ми взеха палтото. Кръвта се беше просмукала през подплатата. И на лицето ми имаше кръв. Лекарят, който ме прегледа, я почисти и после ме обяви за годна за разпит. Кръвта по ръцете ми беше проникнала в драскотините около ноктите ми. Търках кожата си до зачервяване, за да я премахна.

Никой не ми каза за косата.

Подръпвам я със здравата си ръка. Кафеникав съсирек е залепил кичурите. Иска ми се да имах ножици. Бих я отрязала.

Не мисли за това. Недей.

Часът е четири сутринта в събота. Толкова показва ръчният ми часовник. Без него нямаше да отгатна. За последен път спах няколко неспокойни часа в петък през нощта. Петък... Тогава имахме план. Бях престанала да се заблуждавам, че владея положението, но поне имахме план. Виждахме изход от всичко това.

Сега обаче съм сама в тоалетната на полицейския участък. Подръпвам косата си, опитвам се да не обръщам внимание на стегнатия възел в гърдите си, да се овладея и да се придържам към разказа си. Колко пъти съм репетирала наум тази ситуация? Но нищо не е както си го представях.

Целият ми живот като зрял човек е посветен на търсене на информация и анализиране на схеми, на данни и безпристрастни факти. Мислех, че това ще бъде поредната схема и че ще остана безпристрастна и ще запазя професионализма си.

Но боли. Не предполагах колко ще боли.

Полицайката все още наблюдава отражението ми.

- Добре съм - отговарям. - Наистина. Благодаря. - Опитвам да й се усмихна под ъгъл диагонално в огледалото, но лицето ми е изнурено и отпуснато.

Тя извръща поглед и казва:

- По-добре да се връщаме.

* * *

Върху студеното кафе в пластмасова чаша на масата пред стола ми в стаята за разпити се е образувала зеленикаво-бяла пяна. Стомахът ми се преобръща и аз отмествам чашата.

- Да ви донеса ли друго? - пита веднага полицайката.

- Не... - Твърде съм рязка. Тя се държи любезно. Опитвам отново:

- Не, благодаря.

Полицайката взима чашата, излиза и затваря вратата. В коридора навън се чуват гласове и после настъпва тишина. Сама съм.

Най-много от всичко искам да сложа глава на масата и да плача.

Но те ще се върнат всеки момент и ще продължат да ми задават въпроси. Още веднъж, Шарлот, отначало. Какво съм видяла? Какво съм чула? Те още проверяват подробностите от различни ъгли и чакат да чуят нещо, което не се вмества. Трябва да бъдат абсолютно сигурни какво знам, или по-скоро колко малко знам.

Ето защо ще започна отново, от тяхното начало, което прави историята добре подредена, ясна и достоверна и моето участие напълно невинно. Има обаче и други начала.

Преди осем години непознат, който седи в склад и в лицето му блести ярка светлина. Непознат, който трябваше да се страхува, но не се боеше.

Или на осми декември, само преди една година, жена в черно палто и неразгадаемо лице, която пресича фоайе.

Или в един четвъртък през януари, преди по-малко от четири седмици, когато Саймън Йохансен ме намери и аз научих за невъзможната мисия.

Първа част

Ден 1: сряда - ден 2: четвъртък

Карла

Винаги съм знаела, че миналото ми ще ме открие - въпреки всичките ми предпазни мерки, фалшиви следи, измислени истории и всичко друго, което направих, за да се дистанцирам от него.

Но не и по този начин.

* * *

Случва се, докато в антракта стоя сред тълпата в бара на Кралската опера и учтиво слушам как представителен банкер разяснява правилната постановка на последното действие на „Залезът на боговете". Вдигам глава и в същия миг двата ми живота, които положих толкова много грижи да държа разделени, се сблъскват като тектонични плочи и разтърсват помещението.

Той се разхожда безцелно покрай групата хора наблизо, но всъщност полека ги заобикаля. Не е с тях, въпреки че човек би си помислил, че са заедно. Хубавият костюм, вратовръзката, чашата шампанско, която небрежно държи с пръстите на дясната си ръка, дори прическата и позата му го характеризират като човек, който се вписва в обстановката. Но аз знам, че не е така.

Две години. Има само една причина за присъствието му. Дошъл е при мен.

Преодолявам стъписването си, обръщам се отново към кавалера си, усмихвам се и показвам подходяща реакция, но периферното ми зрение остава приковано в него. Трябва да го наблюдавам, сякаш е непредсказуем и потенциално опасен звяр. Искам да се обърна и да се втренча в него. В момента обаче аз съм Шарлот Олтън - учтива, богата и незаета, а тя определено не познава мъжа, когото току-що видях. Трябва да се преместя така, че да виждам тълпата над рамото на банкера. Докато го направя, той е изчезнал.

Внимателно и дискретно оглеждам стаята.

Всички билети за представлението са продадени и барът - най-големият в Кралската опера, същинска гигантска викторианска стъклена къща под висок извит покрив - е пълен. Масите на северния и южния балкон са заети и хората се тълпят около кръгообразния месингов тезгях в централната зона. Той може да е някой от множеството мъже в черни костюми, но не е. Стена с леко надиплени огледала удвоява размерите на помещението, отразява изящните орнаменти от ковано желязо на огромния сводест прозорец и превръща тълпата в преливащо се множество. Той и отражението му са се слели. Най-отгоре на стената с огледалата продълговатата правоъгълна стъклена кутия на балкона на бара сякаш се рее във въздуха над нас. Хората, облегнали се на перилата, приличат на музейни експонати. Той не е сред тях.

Но е някъде тук и ме е намерил. Естествено, че ще ме открие. И кой е виновен затова?

Звънецът предупреждава, че до края на антракта остават пет минути. Хората около мен изпиват питиетата си.

- Аз ще я отнеса... - Банкерът взима чашата ми, но докато се обръща, друг човек от компанията ни, старши адвокат от Сити, слага ръка на рамото ми.

- Шарлот, надявах се да поговорим.

Тръгвам с него и се нареждаме търпеливо на тътрещата крака опашка пред залата. Усмихвам се и се съсредоточавам, докато пулсът бие все по-ускорено зад очите ми.

Въпреки че го търся, аз го съзирам едва когато вече се е приближил до мен. Не ме поглежда, но ръката му намира моята. И после изчезва, сливайки се с тълпата наоколо.

Вървим с адвоката по коридора към първия ред ложи. Той е в благотворителния съвет и предстои търг. Пита ме дали бих... Предметът е обвит в стиснатите ми пръсти. Топъл е и лепкав от пот. Пъхам го в чантата си, докато се навеждам да седна.

Мъничкото коледно украшение, дрънкулка в червено и лилаво, е оставило лъскав прашец по кожата на дланта ми.

Осветлението помръква. Започва последното действие. Разказът на Вагнер за фалшиви самоличности, неспазени обещания, предателство и убийство буреносно се отправя към края си. Не слушам.

Коледното украшение е послание, предварително уговорен закодиран сигнал, който почти бях забравила, че съм измислила. Саймън Йохансен иска среща. Но не с дискретната добре възпитана Шарлот Олтън, а с Карла.

Лесните оправдания идват непоискани. Не си се приближавала до клиент от две години. Вече не си в играта. Изпрати Крейги. Той ще се справи. Затова му плащаш.

Спорът е безсмислен. Ще отида.

* * *

Ранните часове на утрото. Студът пари очите ми.

На главната улица в тази част на източен Лондон има административни сгради с остъклени фасади и новопостроени цехове за лека промишленост. В далечината като в приказка блестят кулите на Докландс, където е апартаментът ми, но тук отдолу са невидими и изглеждат страхотно далеч. Разкапан микробус крета по отклоняващия се път. Канавките се задушават от боклуци.

Складът се използва за съхранение на разнебитени люлки и въртележки от лунапарк и скъсана улична украса. Дворът е осеян със счупени машини, същински вкаменели останки от праисторически чудовища. Около тях е очертан гигантски октопод - релсова пътека, която прилича на извит гръбнак на тиранозавър. Слабите неонови лампи вътре хвърлят неясна светлина върху пътеките и озаряват количка от влакче на ужасите, все още с пръта, и табела с надпис ВЪРХЪТ НА ВЪЛНЕНИЕТО.

Януари е. Тук съм от двайсетина минути и ми е студено. Вероятно затова не го забелязвам.

Няма движение. Бих го съзряла. Но Йохансен стои неподвижно в мрака и ме наблюдава.

- Съжалявам - казва той и аз рязко си поемам дъх.

Йохансен сякаш е бил тук цяла вечност, сред ухилените пластмасови фигури на Дядо Коледа и надиплените дракони за китайската нова година, и го виждам едва след като променям фокуса си. Или сякаш се е появил на части като никнеща трева или натрупване на прах - сенки, сгъстяващи се в човешка форма.

Йохансен е на трийсет и осем години. Висок е метър и осемдесет, слаб, жилав, строен и мускулест като бегач на дълги разстояния. Хубавият костюм е изчезнал. Сега дрехите му са обикновени и анонимни. Ръчният му часовник е масово производство. Кокалчетата на пръстите му са изпъкнали и охлузени.

Спокойствието му винаги ме поразява.

- Исках да се уверя, че ще бъдем сами. - Гласът му е тих и учтив. Единствено монотонните северняшки гласни издават произхода му, нищо друго.

Изминали са две години, откакто се срещнахме за последен път. Филдинг не можа да ми каже къде е отишъл Йохансен. Следата, която беше оставил, се губеше в Амстердам. Слуховете след това не доведоха доникъде. Бях започнала да си мисля, че е мъртъв. Но той е жив и стои пред мен.

Защо сега, след толкова много време? Защо идваш при мен? - мисля си, но вместо това спокойно питам:

- Не пробва ли на обичайния номер?

- Не познавам мъжа, който отговори.

- Той работи за мен. Сигурен е.

Йохансен кима, но отмества поглед встрани от мен.

- Две години - казвам. - Мислех, че сме те загубили.

- Криех се.

- Има ли някаква определена причина?

Той само повдига рамене.

Какво ли иска? Допреди две години подобна среща би означавала, че се нуждае от нова самоличност или от информация за някой удар. Затова идваха хората при Карла - да получат неправомерна информация чрез подкуп или изнудване, хакване или чисто и просто физическа кражба, умишлено унищожаване на друга информация, която ако остане непокътната, ще бъде от полза на правоохранителните агенции, и фалшифициране на самоличности или заличаването им.

Не може да е само това, не и след две години мълчание. Но вероятно и Йохансен е извън играта и е престанал да бъде човекът, който...

- Разкажи ми за „Програмата" - казва той.

Още една секунда мълчание, това е всичко. Но аз съм учила твърде дълго и усилено и не показвам нищо.

* * *

„Програмата" може да се нарече затвор, но мястото не прилича на никой друг затвор, с изключение на зида и оградата с електричество.

Когато Йохансен замина преди две години, „Програмата“ не съществуваше. Построиха я след затворническите бунтове, които възникнаха след рецесията, вълната от престъпност, пренаселването на затворите, съкращенията в бюджета... Пет хиляди затворници бяха изхвърлени от претъпканите затвори и бяха поверени на грижите на частна охранителна фирма, за да бъдат настанени временно в отцепен район със западнали улици в предградията, опразнен за преустрояване, точно когато икономиката се срина. Временно убежище, което обаче може да продължи да съществува още много години, затова му лепнаха красиво име по американски и уебсайт, възхваляващ теорията зад този проект.

И измислиха експеримента.

- Какъв е експериментът? - пита Йохансен, въпреки че сигурно вече знае отговора. Все пак пише го в интернет.

- Да учат престъпниците да функционират в самоуправляващо се общество.

- Самоуправляващо се общество, съставено от други престъпници?

- Точно така.

- И какво получават за участието си?

- „Повече индивидуална свобода и отговорност в охраняема среда."

Ключове за жилищата си. Достъп до телевизия и вестници. Възможността да бъдат в самоуправителни съвети и да създават правила. Подкрепа да продължат образованието си, професионална подготовка, инициативи в дребния бизнес. Медицински грижи, спортни зали, дори ресторант. Според уебсайта.

- Звучи твърде хубаво, за да е истина - отбелязва Йохансен.

- Тогава вероятно е истина.

- Охранява ли се строго?

- „Редовно патрулиращи офицери поддържат реда и се грижат за сигурността и доброто физическо състояние на пребиваващите" - отвръщам и после добавям: - Чарли Рос влезе там, когато отвориха „Програмата", един от първата партида, и след три месеца умря. Излезе на парчета.

Той не мига. Естествено, че е знаел и това.

- Какви хора има там? - пита той.

- Предимно престъпници от кариерата. Крадци, изнудвачи, сводници, търговци на наркотици, трафиканти на хора, убийци... Но няма педофили и терористи.

- А психопати?

- Официално няма, защото не може да им се има доверие, че ще си взимат лекарствата. Неофициално - най-малко десетина, може би стотина. Всичките се учат да бъдат добри граждани.

- Познаваш ли някого вътре?

- Познавах. - Усмивката ми е смразяваща. - Вече не поддържаме връзка.

- Вътрешно наблюдение?

- Камери.

- Комуникации?

- Стационарни телефони за затворниците. Всички разговори се записват. Няма мобилни телефони.

- Ами охраната? - пита Йохансен.

Задавали са ми този въпрос толкова много пъти, че мога да изредя на един дъх данните.

- Двойна стена по периметъра, висока дванайсет метра над повърхността и девет метра под земята. Ограда с електричество, бодлива тел, сензори за топлина и движение. Денонощна охрана на стената. Зоната отгоре е забранена за прелитащи самолети и хеликоптери. Всички подземни връзки са запечатани отделно от главния канал. Съдържанието се обработва, докато минава под периметъра. Дори плъх не може да излезе.

- А да влезе?

- Никой не иска да влиза.

- Ами ако аз искам? Можеш ли да ме вкараш?

- Има ограничен достъп за посетители.

- Нещо повече?

Нещо повече?

- Документи на служител от персонала? Нещо, с което да влезеш като пазач?

- Повече.

- Като затворник?

И после да излезе.

Оказва се,че е мисия. Антиклимакс, примесен с ирония. Това е поръчка, за която му трябва фалшива самоличност. Пазачите работят в екипи, по стриктно разписание на дежурствата, а цивилният персонал е строго охраняван. Само затворниците могат да се движат свободно из „Програмата". Йохансен трябва да мине за затворник за онова, което планира да направи...

Изведнъж ме обзема страх.

- Няма да стане - заявявам.

Той ме поглежда.

- Сигурна ли си?

Сложи край на това. Още сега. Веднага.

- Нямаме вземане-даване с частната охранителна фирма и не можем да хакнем данните в системата на затвора. Пазят ги твърде добре. Повярвай ми, правени са опити.

- От хора, които искат да излязат, а не да влязат - отвръща той.

Поклащам глава.

Настъпва напрегнато мълчание, сякаш има още какво да се каже. Накрая аз го нарушавам.

- Това ли е всичко? - питам. Йохансен кима леко и аз добавям: - Е, ако ти потрябвам отново, използвай това.

Подавам му визитна картичка без име, само с телефонен номер. Той го прочита два пъти и ми я връща. Приключихме. Минаха две години, а няма какво повече да си кажем.

Пъхам визитката в джоба на палтото си.

- По-добре да тръгвам.

Той не ми казва довиждане.

Колата - не мерцедесът, който Шарлот Олтън използва от една година, а седан с регистрационни табели на фиктивна компания - е паркирана през една улица. Роби стои на пост до нея. Скръстил е ръце на широките си гърди и дъхът му излиза на пара в студения въздух. Главата му с прошарена коса е наклонена на една страна, нащрек за всеки звук.

Измина година, откакто му се обадих за последен път и го помолих да направи нещо като това, но той работи за групировката от самото начало и знае правилата. Отваря ми вратата, без да пророни нито дума или да ме погледне.

Намествам се на предната седалка и усещам жегване на потисната болка. Трябваше да останеш още малко, да кажеш нещо, да попиташ...

Прогонвам мисълта, както и образа на Йохансен, който стои там в сенките и слуша как колата потегля. Предполагам обаче, че вече е тръгнал.

* * *

Взимаме обичайните предпазни мерки. Часът е четири сутринта, когато се връщам в Докландс.

Сградата, в която живея, гледа към ръкав на дока „Уест Индия", на северната страна на Канари Уорф. Някога тук са разтоварвали чували със захар, но сега от индустриалното минало са останали само два огромни крана, самият док - потрепващ правоъгълник от вода, която периодично трябва да бъде почиствана от фасове и картонени чаши - и редица ниски тухлени складове, превърнати в барове за туристи и чиновници. Всичко останало е ново и моята сграда е от най-новите. Там живеят нервни богаташи - прекалено големи стаи, засилена охрана, мрежа от камери за наблюдение. Възможно е да изолираш херметически мястото от външния свят. Нямам изненадващи посетители. Дори в този ранен час на деня отпред патрулира въоръжен охранител, а вътре има нощен пазач, който седи пред редица табла и монитори. Кимаме си един на друг, докато прекосявам фоайето и се отправям към асансьора.

Гледката от четирийсет и първия етаж е великолепна - офисите в Докландс, крайбрежните складове в Лаймхаус Рийч, превърнати в жилища, завоят на реката и силуетът на Лондонското сити, но тази вечер не й обръщам внимание.

Дали Филдинг е проследил и открил Йохансен в някое забравено от Бога кътче на света? Възникна нещо, синко. Точно по твоята специалност. Или Йохансен сам е решил да се върне и тази задача го е чакала? Мисия в затвор. Изглежда невъзможна.

Отново изпитвам страх. Разбира се, че той ще се опита да я изпълни.

Влизам в малката стая, която използвам за кабинет, включвам компютъра и слагам външен твърд диск. Въвеждам паролите, пускам кодиращата програма и отварям файл, който не съм докосвала от една година.

Първото щракване с мишката изважда на екрана пет разноцветни пръстена - външната охрана, първата стена, тясната ивица ничия земя и втората стена - всичко, групирано около тъмен, празен център. Щраквам в средата и се появява решетка с цифри. Поставям курсора на единия правоъгълник и отново щраквам. Правоъгълникът се уголемява и изпълва екрана с детайли - пътища, сгради, столова, блок за професионална подготовка, футболно игрище. Щраквам пак и виждам сложна плетеница от тръби на канализация и електрически кабели, които минават под улиците като вени под кожа. Иконите отново се разпръсват из чертежа - произволна пунктуация от малки сини ромбове, зелени точки и жълти правоъгълници. Някои са командни центрове или наблюдателни постове, други представляват камери и подслушвателни устройства. Трети не мога да разшифровам.

Започнахме да събираме информация за „Програмата" и да съставяме картата, когато мястото още беше на етап планиране. И откакто отвори врати, за картата продължават да идват разни хора. Само че вече не идват при мен, а при Крейги и всъщност не искат картата, а търсят отговор на въпроса: има ли начин да се избяга оттам?

Откакто отвори „Програмата", отговорът е не.

Саймън Йохансен обаче не иска това. Той иска нещо друго.

И все пак не се обаждам на Крейги, макар да знам, че трябва да го направя. Звъня на Филдинг.

Използвам телефонна линия, която не може да бъде проследена. Човекът, който отговаря, само изсумтява, но това е той.

- Здравей, Филдинг.

Мълчанието продължава десетина дълги секунди.

- Карла. - Една-единствена дума, но той успява да я зареди със сериозна тежест на превъзходство и презрение. Филдинг никога не ме е харесвал. Той предпочита по-млади и благодарни жени. Аз съм хладнокръвна кучка. В известно отношение това е освобождаващо. - Е, пак започваме, а? - Гласът му сякаш е ръждясал. Значи все още пуши. - Предполагам, че си имала посещение - самодоволно добавя той.

- Защо му позволяваш да прави това?

Филдинг изсумтява.

- А защо не? Тревожиш се, че е позабравил уменията си? Мисля, че много скоро ще си ги припомни.

- Мисия в „Програмата".

- Виж, той иска да работи. Казах му, че мисията е невъзможна. Но той се занимава точно с това - невъзможното. Можеш да заложиш парите си, че ще го направи, Карла. Въпросът е ти дали ще го направиш?

Сложи край. Веднага. Винаги водим този изтощителен спор, но без следа от вълнение.

- Знаеш каква е системата там вътре. Не можем да я хакнем.

- Сигурна ли си, Карла? Е, изборът е твой. Има и други хора, които могат да го организират. Те ще го вкарат там. Разбира се, не са толкова внимателни като теб, но нямам друг избор.

Изричам думите, преди да имам време да помисля:

- Не можеш да го изпратиш там.

- Само стой и гледай.

- Джон Куилан управлява „Програмата".

- Така ли, Карла? Добрият стар Джон Куилан. Ще се погрижа Йохансен да научи това.

* * *

Филдинг затваря, а аз се връщам в хола на апартамента си, приближавам се до прозореца и поглеждам надолу към диплещите се тъмни води на дока.

Не се занимавай с това. Откажи се. Вече не живееш предишния си живот. Вече не си Карла и не дължиш нищо на Саймън Йохансен.

Но аз не мога да се откажа.

Човек обикновено мисли, преди да вземе решение. Трябва да помислиш дали всичко е съзнателно и планирано. Но понякога някой друг взима решенията вместо теб и ти го разбираш, когато вече е късно. Понякога границите са невидими и ти ги преминаваш в тъмнината.

Преди Йохансен да ми каже за мисията. Преди дори да вляза в склада...

Някъде в сигурността на „Програмата" има вратичка и аз ще я открия и ще я използвам, за да го вкарам вътре. Защото ако не го направя аз, ще го стори някой друг, който няма да му пази гърба.

Джон Куилан - професионален престъпник, гангстер и убиец - управлява „Програмата".

Джон Куилан иска Йохансен мъртъв.

Ден 2: четвъртък

Йохансен

Часът е три и тринайсет минути в четвъртък сутринта. Улица в северен Лондон в район, който местните жители наричат „преуспяващ" където барове и строителни предприемачи постепенно изместват старите евтини магазини за хранителни стоки и дрехи. Таксито го закара донякъде, после той се качи на нощен автобус, но сега върви пеша - обичайната процедура. Навиците на снайпериста свеждат света до разстояния.

На три метра вляво от него момиче и момче са се сгушили на автобусната спирка. Дъхът им излиза на облачета пред тях. На осем метра вдясно пияница се клатушка на зигзаг по отсрещния тротоар, неподвластен за студа, а после спира, подпира се с ръка на стената и се превива на две. Йохансен продължава да върви. След шест крачки мъжът излиза от полезрението му. Чува се звук от повръщане и камерата над главата му се завърта невъзмутимо, за да заснеме движението.

Никой не го следи.

Видя я отново. Говори с нея. Сега носи спомена в жълтеникавия мрак почти като предмет в ръцете си, с форма и тегло. Понякога е крехък и ценен - светлината в косите й или обръщането на главата й, но никога за дълго. Йохансен пресича улицата, минава покрай редица къщи и споменът се превръща в нещо остро или пагубно като погледа в очите й в мига, когато тя го видя.

Той сбърка. Мислеше, че ще бъде различно, но сгреши.

Йохансен свива напряко по странична уличка, завива надясно и върви, докато стига до първата от високите викториански еднотипни къщи. На по-малко от пет минути оттам улиците са пълни със строителни скелета, но вълната на облагородяване все още не е стигнала до тази къща. На таблата на домофоните на входовете има твърде много звънци, а в предните дворове - твърде много контейнери за боклук, счупени велосипеди и стари дивани. Вратата на апартамента в сутерена се отваря и отвътре лъха позната миризма на влага.

Завесите във всекидневната са разтворени и външната лампа е запалена. Отвъд остъклените врати се очертават сенките на пластмасов градински стол и изсъхнал розов храст. Йохансен дръпва завесите и отваря вратите на банята и спалнята, запалва лампите и проверява прозорците, търсейки следа, че нещо е преместено. Не открива нищо.

Той сяда на единствения удобен стол срещу телевизора и отново се замисля за Карла. Карла със зелената рокля, наклонила глава на една страна, докато слуша дебелака, преструвайки се, че не й е скучно, в момента, когато вдига очи и вижда Йохансен.

Той отново усеща познатото свиване на стомаха, досущ стиснат юмрук, пронизващо и интуитивно като всякога.

Нищо не се е променило.

* * *

От първата им среща, ако може да се нарече така, са изминали осем години. Той седеше на стол, а в очите му блестеше ярка светлина. Гласът зад лампата каза: „Аз мога да ти осигуря безопасност". Само това ли беше нужно, тези думи? Изречени на етап, когато Йохансен беше объркал всичко - доказа, че армията е права, загуби самообладание, гледа как един човек умира, крещейки, докато спеше където му падне, бръснеше се в обществени тоалетни, ядеше от кофите за боклук зад супермаркетите, избягваше дневната светлина и се страхуваше да излезе на улицата, за да не го забележат хората на Джон Куилан и да му направят онова, което бяха направили на други. Когато да продължава да живее беше само рефлекс и продукт на обучението му...

Аз мога да ти осигуря безопасност.

И тя го направи - откри всеки детайл в предишното му съществуване и го изтри, а после му прикачи нова самоличност, даде му самолетен билет и му каза да избяга и никога повече да не се връща.

Само че той се върна, макар и едва когато хората, които знаеха какво е направил в нощта, когато умря Тери Кънлиф, бяха зад решетките или мъртви. Върна се, защото това беше единственият начин да загърби онази нощ - поръчката за Филдинг, всичките трудни удари и всеки един от тях чист, точен и старателно обмислен, без неизгладени ръбове, недовършени детайли или бъркотии. Нямаше и колебание - всяка мисия доказваше, че той все пак може да я изпълни, че командирите от „Специални операции" грешаха, че Кънлиф беше изключение, лоша нощ, която го свари неподготвен, нищо, за което да се безпокои. Че човекът, който рухна психически, не беше той.

Йохансен ходеше за информация при Карла за всеки удар.

Един ден тя излезе иззад лампата.

И му отправи една от онези редки бързи полуусмивки и за миг всичко изглеждаше възможно. Но после Карла извърна глава.

Не можеше да го направиш. Нямаше как. „Специални операции" знаеха и после Кънлиф доказа, че те са прави. И на нея й беше необходим само един поглед преди осем години. Тя разбра всичко и няма да забрави.

Докато накрая единственото, което му остана, беше да замине. Нямаше представа, че ще отнеме толкова дълго време да се върне. Но Йохансен не можеше да се върне, докато Карла все още беше в кръвта му като наркотик, докато все още мислеше така за нея и я сънуваше. Изминаха шест месеца, после дванайсет, след това осемнайсет. И образът й постепенно избледня, докато той отново започна да сънува същите стари неща - мъж зад бюрото, покрив през нощта, фермата. И тогава разбра, че трябва да се върне.

Първото, което направи, след като се увери, че е безопасно, беше да се опита да се свърже с нея.

На стария й телефонен номер отговори мъж - шотландец, чийто глас Йохансен не познаваше. Той затвори, без да каже нищо. Карла не живееше на предишния си адрес. Но Йохансен все още знаеше стара парола за среща, място и час. Трябваше само да намери Карла.

И сега я видя. Всичко беше наред. Той се държа като професионалист.

Точно така, продължавай да си го повтаряш. Зададе й толкова много въпроси, чиито отговори вече знаеше, сякаш тя няма да забележи. Говореше само за да я задържиш по-дълго. Нарочно протакаше последния важен въпрос, защото се боеше, че отговорът ще бъде „не", и в мига, в който тя го изрече, няма да има какво повече да каже.

Какво си мислеше? Че ще се върне и нещата ще бъдат различни? Че няма да чувства нищо?

Или че Карла ще бъде доволна?

Тя така и не го попита къде е бил.

В такъв случай какво му остава сега? Мисията? Удар в „Програмата"?

Но дори Карла не може да го вкара там.

Нощта се е превърнала в ден, преди Йохансен да заспи. Отново му се присъниха старите неща, въпреки че не е точно сън, а по-скоро спомен.

Йохансен стои мирно пред бюро в кабинет. Зад бюрото седи мъж. Ръцете му са скръстени върху картонена папка.

- Това не е отражение на способностите ти - казва мъжът и в същия миг Йохансен се събужда с познатата тежест в стомаха и вкус на провал в устата.

Мобилният му телефон звъни. Той отговаря на обаждането.

- Ало?

- Мисля, че мога да намеря начин - казва Карла и нещо в него трепва само при звука на гласа й. - Искам обаче да знаеш - добавя тя и той се досеща какво ще му каже. - Джон Куилан управлява „Програмата".

- Той не знае кой съм.

Настъпва кратко мълчание и после Карла казва:

- Пак ще се свържа с теб.

* * *

- Е? - пита Филдинг. Ядосан е. Раменете му са свити в скъпото кашмирено палто и юмруците му са стиснати под маншетите. Седемдесетгодишното му лице е сбръчкано и грубовато. Изглежда, че е дошъл за отговори, само че отговори няма. - Е? - повтаря той и после добавя: - Майната ти.

Йохансен пъха ръце в джобовете на якето си. Денят е студен и мрачен. Двамата стоят на брега на реката на изток от Улич. Пред тях тече Темза, бърза и сива. Има прилив. Зад тях се извисява ограда с изображение на осветени от неонови лампи остъклени кули, а отзад - строеж. Кранове се въртят на фона на небето. Мястото е открито. Нищо не спира вятъра, който реже като нож, и необятното небе.

- Шегуваш се - продължава Филдинг. Все същият стар номер. - Това е шибана шега.

- Само ще разузная - казва Йохансен. - Ще вляза, ще огледам и ще изляза. Четирийсет и осем часа. Това е всичко.

- Не вярвам. Джон Куилан ръководи „Програмата" - заявява Филдинг, сякаш не го знаеше от самото начало, още когато описваше в общи линии мисията, докато пушеше пура в задна стаичка в Сохо и усмивката му излъчваше самодоволство. „Много ще ти хареса. Шибана мисия невъзможна. Клиентът е превъртял."

Йохансен отмества поглед.

Но Филдинг все още се е втренчил в него.

- И какво? Мислиш, че там действа някакъв ограничителен статут? Или че Куилан е получил амнезия? Смяташ ли, че е забравил какво се случи с Тери Кънлиф?

- Джон Куилан не знае кой съм. Ще вляза само да разузная. Ако не е безопасно, ще се изтегля.

- Безопасно? Разбира се, че не е безопасно, по дяволите. И как по-точно мислиш да се изтеглиш? Това е шибан затвор. Не можеш да излезеш току-така.

Две чайки кряскат над главите им и зад оградата на строежа започва да вибрира нещо механично, бълвайки дизелови пари.

- Трябва да използваме някой вътрешен талант. Мястото е пълно с убийци. Нека някой от тях да го направи. Ще намерим някого, който е осъден наскоро и има деца навън, ще се срещнем с него, преди да е влязъл в „Програмата", ще отвлечем едното му дете и ще му дадем да разбере, че сме готови да стигнем до крайности...

На Йохансен му призлява от мисълта, която и без това е неуместна. Това няма да се случи.

- Аз ще го направя - казва той.

Разбира се, че ще го направи. Досега не му се е случвало да се проваля в мисия. Филдинг обаче настоява на своето, напомня му колко е трудно и се преструва, че иска да го разубеди, защото така ще го накара да иска задачата. Един ден ще рече: „Вече можеш да спреш. Аз вече съм се отдал на мисията." Но още не е.

- Ами Карла? Може ли да те вкара там?

- Търси начин.

Ако е доволен, Филдинг не желае да го покаже. Той извръща глава.

От другата страна на строежа машина забива подпори в калта. Те я гледат през пролука в оградата.

- Носиш ли я? - най-после пита Йохансен.

Но Филдинг още не е приключил.

- Защо да ти я давам? Ти не би трябвало да участваш. Не можеш да го направиш и го знаеш. Всеки има граници, синко. Дори ти. Но ти не искаш да чуеш за това, нали?

Машината спира да бръмчи.

- Носиш ли я? - повтаря Йохансен.

Филдинг бърка в джоба на палтото си, изважда плик и го бута в ръката на Йохансен.

- Какво те прихваща? - огорчено пита той. - Какво става, мамка му? Дори не ти е присъщо да искаш пари - добавя Филдинг, сякаш това го отвращава и противоречи на всичко правилно и благоприлично.

Пликът е обикновен, кафяв и ненадписан. Йохансен не го отваря.

- Какво е направила мишената?

- Нещо лошо - отговаря Филдинг.

* * *

Йохансен заключва предната врата, дръпва плътно завесите и едва тогава отваря плика.

Вътре има само снимка - разпечатка от евтин домашен цветен принтер върху канцеларска хартия. Той я гледа дълго и след това отново я прибира в плика. След двайсетина минути тя вече няма да е у него.

Образът се запечатва в паметта му, цялостен и съвършен.

Неизвестно защо, Йохансен не очакваше жена.

Ден 2: четвъртък - ден 5: неделя

Карла

В четвъртък трябва да отида на вечеря - като Шарлот Олтън, макар че тази вечер тя изобщо не е блестяща компания. Пликът ме чака, когато се връщам в апартамента си малко след единайсет. Нощният портиер ме вижда, докато прекосявам фоайето, и ми го подава.

Двете чаши вино се изпаряват от кръвоносната ми система, докато се качвам с асансьора към моя етаж. Веднага щом влизам в дома си, разчупвам печата и изваждам листа хартия.

Тя е трийсетинагодишна, слаба, с коса с цвета на светло масло и на снимката е облечена със закопчан догоре сив костюм, който изглежда скъп като прическата й. Жената има вид на корпоративен адвокат, добре възпитана и образована, затворена. Усмивката й е като броня.

Мога да се закълна, че лицето й ми е познато.

Няма име, нито биографични данни, само снимката.

Какво ли е направила тази саможива богата млада жена? Защо някой я иска мъртва?

Но отговорът е лесен. Тя е осъден престъпник като всеки друг в „Програмата" и по някое време са показали снимката й в таблоидите и по телевизията. За по-малко от секунда въображението ми съставя първа страница на вестник. До снимката с големи букви е напечатана думата ЧУДОВИЩЕ!

Сигурно става дума за отмъщение. Отплата за предателство на някоя банда? Или от страна на семейство на жертва. Или едното, или другото. Странно е обаче, че Филдинг не ми каза името й. Необходима ни е повече информация.

Ръцете ни са на клавиатурата. Диалогът ни, лишен от източниците си, минава през прокси сървъри на три континента. Непознаването ми на жаргона ме бележи като външен човек, но напоследък не си позволявам това да ме тревожи, а ако тревожи Фин, той не е споменал.

<Фин.>

Не мисля, че той спи. Отговорът идва почти веднага.

<Кей?>

Съзирам изненада във въпроса. Като много други от групировката ми Фин е свикнал да общува с Крейги.

<3адача за теб Частна поръчка Обичайното заплащане Затворниците в „Програмата" Намери подробности Имена Лица Досиета Отговори само на мен>

Пауза. Или Фин размишлява върху молбата ми, или някой от сървърите работи бавно.

<Краен срок?>

<Веднага.>

<Ще те уведомя>

Това е стандартният отговор на Фин. По-рано ме дразнеше. Но в реалния живот не е като във филмите и може да отнеме дни, дори седмици... Фин няма представа колко време ще му отнеме. Няма да получа нищо повече от „Ще те уведомя".

Прекъсвам връзката и се облягам назад на стола.

Следобед отново разговарях с Филдинг и настоях за подробности за клиента, но клиентите са безименни. Филдинг има правила за анонимността.

- Препоръчаха ми го - беше единственото му обяснение този път.

Някой друг, с когото е работил и на когото има доверие, е гарантирал за клиента. Пак не каза кой. След това ме попита дали знам как да вкарам Йохансен в „Програмата" и аз му го върнах. Отговорих, че работя по въпроса. Доверието е двустранно, а нещата между нас двамата не стоят така. Всъщност прекарах деня, опитвайки се да открия човека, който ще ми бъде ключ за цялата история, въпреки че той няма да го знае. И сега от екрана ме гледа лицето на главния кандидат. По-късно ще разгледам живота му, търсейки причина да го изключа, но засега съм доволна да го оставя там, макар че е извършил престъпления, за които не искам да мисля... Отново се сещам за жената на снимката. ЧУДОВИЩЕ. Двамата биха били очарователна двойка.

В същия миг електронният часовник в кабинета примигва от 23:59 на 00:00. Вече е петък.

Време е да говоря с Крейги.

* * *

Нямах намерение да водя такъв живот. Но някои неща се случват, без да ги искаш.

Забърках се с Томас Дру, преди да разбера кой е той и с какво се занимава. Вършиш такива неща, когато си на двайсет и три години и простодушен. Дру беше умен и имаше гладки ръце, проницателния поглед на шарлатанин и вяра в себе си, каквато не съм виждала в друг нито преди, нито след това. Запознахме се на купон в Кенсингтън и два часа по-късно бяхме в леглото.

След една седмица го попитах с какво се занимава. На табелката на офиса му пишеше само ДРУ.

- С разследвания - усмихна се той.

Един месец след като започнах да работя за него - рутинно наблюдение, основни информационни технологии и да отговарям на телефона, аз осъзнах какво точно прави Дру - мрежата, която изгражда, и клиентелата му.

Година по-късно вече я познавах по-добре от него.

Той имаше счетоводител на име Алекс Крейги, с неопределена възраст някъде между трийсет и петдесет години, с черен костюм, мълчалив и потаен. Мислех, че не ме харесва много. Моят съюзник беше Роби - мъж, подобен на стафордшърски бултериер, с мускулесто телосложение, генетично лоялен и опасен в схватка. Той беше служил като момче за поръчки при една от старите престъпни фамилии от Ийст Енд но се бе отказал от този живот, когато жена му починала, оставяйки го да се грижи сам за седемгодишния им син. Роби беше шофьор на Дру и се занимаваше със следене и от време на време употреба на сила. Той и аз веднъж се целунахме в колата по време на операция по наблюдение в онези първи дни. Това беше по чисто професионални причини, но когато искам да го поставя в неудобно положение, аз все още му го напомням.

И после един ден не можахме да намерим никъде Дру. Информацията, която той беше дал за един банков обир, се оказа неточна и загинаха двама души, застреляни от полицията, а прочут лондонски гангстер беше на път да понесе последиците.

Дру беше избягал.

Роби ме посъветва да се махам оттам. Изпратих го вкъщи при сина му. Очаквах, че и Крейги ще офейка - ще пъхне купчина финансови документи в куфарчето си и ще замине, но му прави чест, че когато аз реших да отстоявам позициите си, той остана.

Не винаги сме на едно мнение, нито тогава, нито след това, но преди година, когато реших, че е време да се доверя на друг да върши ежедневното ръководене на групировката, за да сведа до минимум риска и да си живея живота, разполагах само с него. Крейги познава източниците ми, плаща на доставчиците ми и ме изолира от клиентите. Той осигурява невидимостта ми, пази чисти ръцете ми и се грижи за безопасността ми. Държи ме далеч от хора като Саймън Йохансен. Поне на теория.

* * *

В дъното на склада е тъмно, когато пристигам в петък, но аз знам пътя. Познавам всяко едно от местата ни за срещи, защото аз съм ги избирала. Влизам почти безшумно и минавам покрай човека на пост. Чува се само леко изскърцване на вратата и тихи стъпки, но въпреки това Крейги се обръща и се намръщва. Когато ме вижда, продълговатото му лице леко се изкривява на една страна - може би от любопитство или ме преценява, но той не казва нищо. В момента е ред на друг да задава въпроси.

Пред нас и отделен от нас с редица ярки лампи, насочени право към него, с наведена глава седи висок мъж на шейсет и няколко години. Лактите му са на коленете, а ръцете висят отпуснати. Слаб е, прошарената му коса е добре подстригана и дрехите му са небрежно елегантни и скъпи. Хубав е, но с черти на ястреб. В някоя телевизионна драма би играл ролята на праведен патриарх или на застаряващ генерал, предвождащ хората си в последна битка. Но това място и всичко, което му е коствало, за да дойде тук - качулката, микробусът и претърсванията - е подронило достойнството му. Лицето му е подпухнало и сбръчкано и той се поти. Долавям отчаянието му въпреки уханието на скъпия му одеколон.

- Напуснах. Почувствах, че е време да променя нещата - казва той, но гласът му трепери.

- Напуснали ли сте, господин Хамилтън? Или са ви помолили да се дръпнете настрана, докато нещо гадно бъде заметено под килима? - Крейги се държи като син на проповедник и говори с акцент от Източен Килбрайд в Шотландия. В такива моменти си мисля, че в безпощадната му душа няма капка милост. - Ще трябва да ни дадете по-добро обяснение.

Хамилтън не отговаря. Сигурно съзнава, че това е част от цената, която трябва да плати. Но Крейги не го прави от жестокост. Пълно разкриване. Ние винаги настояваме за пълно разкриване. Трябва да сме сигурни с кого си имаме работа.

- Хайде да преговорим историята. Напуснали сте работата си, без да сте направили нищо лошо, без да имате вина за нищо, нито петно в досието, и сте зарязали тлъста пенсия. Нямате мръсни тайни и никой не ви изнудва. И въпреки всичко идвате тук и предлагате куп пари в замяна за нов живот. Хората правят това само когато бягат, господин Хамилтън. Въпросът е от какво бягате? - Крейги прави пауза. - Е?

Дори не чувам отговора.

Преди осем години бях в друг склад, подобен на този, но човекът на стола, осветяван от ярките лампи, беше Саймън Йохансен.

* * *

Гладко избръснат, с кестенява коса. Облечен небрежно елегантно, в сиво и черно. И спретнат. Никой не би се досетил, че живее като бездомник. Имаше белези, че се е бил - охлузени кокалчета на пръстите и избледняващи синини на лицето, но в държането му нямаше следа от показното перчене на самопровъзгласил се безстрашен здравеняк. И нищо бляскаво или отличително. Господин Никой. Не бихте го загледали.

Бяха нахлузили качулка на главата му, бяха го претърсили, набутали в микробус без опознавателни знаци и с непроследими регистрационни табели и разкарвали из Лондон. За главата му беше обявена награда. Би трябвало да се облива в пот, но не беше така.

- Трябва да ни кажеш всичко - заявих. - Пълното разкриване е жизненоважно.

Само че не беше необходимо Йохансен да ми казва от какво бяга. Вече знаех. Всички знаеха.

Естествено, бях прочела досието му.

Беше роден в Салфорд, в работнически квартал, син на швед бивш моряк, който обичал да пие и да използва юмруците си. Баща му имаше арести за пиянство, нарушаване на обществения ред и „домашни произшествия" във влажната малка къща, в която бе израснал Саймън, и после майка му беше решила, че й е писнало. (Той бил на шест, когато тя избягала, но не го взела със себе си.) След това започнал да бяга от училище и да получава слаби оценки. Би трябвало да има и криминално досие, например за дребни кражби, но дори тогава Саймън бил достатъчно умен, за да не го хванат.

После следваха военните досиета. Войник и сетне снайперист. Служил в Близкия изток. Похвали за смелост под обстрел. Армията, изглежда, го беше спасила. Беше му дала семейство, смисъл в живота, дисциплина, самоуважение. Показала му беше какъв може да стане, ако го иска достатъчно много. И Йохансен го искаше.

Досието му завършваше с „допълнително обучение". Евфемизмът се отнасяше за подразделение на „Специални операции", забутано в тъмен ъгъл между британското разузнаване и Министерството на отбраната, в което изчезваха хора и не винаги се появяваха отново. Йохансен обаче се беше появил. След петмесечно отсъствие от частта си, обозначено с кодове в досието му, той се беше върнал към стандартните бойни задължения. Не се споменаваше защо е отсъствал и той каза, че не знае.

Скоро след завръщането си Йохансен беше напуснал.

Досиетата свършваха дотам. Не пишеше нищо за месеците, които той бе прекарал на произвола на съдбата. Нямаше нищо за запоя с приятел на приятел в една лондонска кръчма. Нищо за постъпването му в частната армия на гангстера Чарли Рос. И нищо за първата мисия, на която беше изпратен в компанията на още трима души, за да отвлекат човек на име Тери Кънлиф и да изпратят послание на шефа му.

Когато го попитах какво се е случило, Йохансен отвърна само: „Нещата се объркаха". Но за пръв път, откакто бяха смъкнали качулката от лицето му, съзрях проблясък на чувства, нещо в очите и устата му, нещо като срам.

Това обаче не беше достатъчно, за да компенсира случилото се с Тери Кънлиф. Погледнах го и си помислих: Ще умреш.

* * *

- Лъже - отсича Крейги и поклаща глава. Не вярва на нито една дума.

Преместили сме се в малка стая със заковани с дъски прозорци, където има два неудобни стола и бюро. Хамилтън го няма. Отново му е сложена качулката и е отведен извън погледа ни. Долавям тихо потракване и стържене, докато някой прибира лампите.

- Тогава кой е той? - питам.

- Уилям Артър Хамилтън. Работил е за „Хоупленд", фармацевтичния гигант. Отговарял е за договорите. Директор на „Сътрудничество и предприемачество". Грипни ваксини за четири милиона? Правителствена карантинна база за жертви на биологична война? Търсят него. Работи с офшорки и с частни контракти, но също и с Уайтхол[1] - Устните на Крейги са стиснати и смръщени.

- Там има много място за измами.

Крейги отново кима убедено.

- Той не казва всичко. Не само е пълнел джобовете си, прибирайки финансиране за несъществуващи ваксини. Прекалено е уплашен. - Крейги се усмихва язвително. - Може би е получавал подкупи от някой диктаторски режим, за да го снабдява с нещо, което не трябва. Може би не го е доставил. Каквото и да е направил, Хамилтън мисли, че са го погнали. Защо иначе поиска да го настаним на безопасно място?

- Няма желание да сподели.

- Ще размисли. Дай ми една седмица и ще изтръгна всичко от него. - В Крейги има нещо безмилостно. С черния си костюм и палто той прилича на погребален агент от малък град но всъщност е хищник. Неумолимите му черни очи се втренчват в мен. - Знаеш, че бих предпочел да не идваш.

Срещаме се веднъж седмично, всеки петък, неизменно, за да обсъдим последните развития в бизнеса. Срещите ни обикновено се състоят в апартамента ми. Крейги носи куфарче с фалшиви финансови документи, за да подкрепи легендата, че е мой финансов съветник. Понякога обаче го моля да присъствам на разпитите. Ей така, символично, колкото да не загубя тренинг. Или може би от скука? Истинското ми име е Шарлот Олтън, с него съм родена. Но дълго време тя беше само прикритие и дори сега, въпреки всичките ми усилия, все още не съм убедена, че съществува реално. Шарлот живее, колкото да поддържа собствената си измислица. Тя се движи сред хора, които я приемат за чиста монета и през ум не би им минало да задават лични въпроси. Шарлот е приятна събеседница, лесно поддържа разговор, може да се разчита на нея за благотворителни каузи и може да бъде настанена до най-непохватния гост на вечеря. Но ако се наложи утре да изчезне от лицето на земята, колко души ще забележат?

Оттеглих се от ръководството на мрежата, за да си изградя нормален живот. Мина една година, но все още не съм го направила. Затова понякога идвам и стоя в дъното на стаята, скрита зад лампите, без да казвам нищо. Но на Крейги и това не му харесва.

- Справяш се отлично - отбелязвам.

- Но ти искаше да се увериш.

- Няма такова нещо.

- И не познаваш Хамилтън.

Вярно е, Хамилтън лесно може да бъде един от обкръжението на Шарлот Олтън. Може да сме се срещали в някой театър или в концертна зала. Той е от онзи тип хора, с които тя общува - богат, с добри връзки... но е непознат. Поклащам глава.

- Дойдох ей така.

Крейги свива устни.

- Идването ти тук те излага на...

- Щом е безопасно за теб, тогава е безопасно и за мен.

Изражението му показва, че той не мисли така. Погледът му ме пронизва. Но нали затова му плащам? Да бъде предпазлив и консервативен и да избягва рисковете. Да обръща внимание на детайлите, както правя аз. И все пак това ме изнервя.

Преглъщам го. Трябва да говорим по работа.

- Е, какво имаш за мен? - питам и започваме.

Запитване от страна на руска групировка - добре финансирана, но вътрешната им сигурност, изглежда, се основава предимно на прекомерно и кърваво насилие. Ще им откажем. Нов японски разузнавателен източник, който изглежда сигурен. Крейги ще го провери. Надградена и подобрена защитна стена в европейска банка, но ние имаме човек сред специалистите, разработващи софтуера. И така нататък, и така нататък... Продълговатото лице на Крейги се набръчква от съсредоточаване, докато преравя паметта си за факти -потенциални клиенти, източници и заплахи. Обучил се е да не си води записки.

Едва когато приключваме и той става и изтупва от праха палтото си, аз питам:

- Спомняш си Саймън Йохансен, нали?

Изражението му говори красноречиво. Разбира се, че го помни.

- Той се свърза с мен - добавям.

Погледът му мигновено се изостря.

- Как?

- В операта. Снощи - отговарям спокойно, сякаш това не е нещо, което трябва да ни безпокои.

- Доближил се е до теб на публично място?

- Внимавахме. Никой не видя нищо.

- Но той знае, че може да те намери тук - възразява Крейги и после добавя по-тихо, сякаш на себе си: - Все някога щеше да се случи... - Млъква. Казал е достатъчно. Старият спор вече изпълва въздуха между нас. За всеки, който е видял лицето ми и може да ме разпознае, ние имаме уличаваща информация и се грижим човекът да знае това. За всички освен за Йохансен.

- И какво искаше? - пита Крейги.

- Обичайното. Самоличност за някакъв удар. - Правя пауза. - В „Програмата".

Крейги зяпва.

- Попита дали мога да го вкарам там. Като затворник, временно.

- Отказа му, нали?

- Казах, че ще проверя.

- Трябва ни самоличност на истински затворник. Не може да стане.

Оставям момента да отмине.

- Не може да стане - повтаря той и аз му казвам.

* * *

Райън Джаксън е трийсет и пет годишен, но изглежда по-възрастен на снимката, която имам. Роден е в Британия, но на двайсет и седем се е преместил в Съединените щати, привлечен към Лос Анджелис по всевъзможни грешни причини. Сближил се с местно момиче, сервитьорка, и известно време съумявал да убегне от вниманието на имиграционните власти, докато на младата жена й писнало от него и го зарязала заради друг. Джаксън отишъл в дома й, застрелял мъжа и зачакал бившата си приятелка да се появи. Когато тя дошла, той й показал какво е направил и после застрелял и нея. Жената умирала цели шест часа и през цялото време Джаксън седял и я гледал. По-късно казал на полицията, че си го е просела.

Сигурно е наел добър адвокат, защото в Калифорния има смъртно наказание, но той получил доживотна присъда в затвора „Викторвил".

Райън Джаксън е отрепка от най-долно естество, но е на подходящата възраст и ръст и достатъчно много прилича на Йохансен.

Крейги клати глава.

- Защо ще ходи в „Програмата"? Да види приятели?

- Нашата история ще бъде, че той има връзки с американската организирана престъпност. И разполага с информация, която е предложил да сподели, при условие че го прехвърлят от Съединените щати в „Програмата". Американските власти ще искат съдействие от Обединеното кралство - техен човек в „Програмата" за три седмици, за да види дали Джаксън ще се пречупи. Но официално през това време той остава тяхна отговорност и американски затворник, който е влязъл по свое желание в „Програмата". Всъщност Джаксън е доброволец. Затова няма да фигурира в списъка на затворниците. Райън Джаксън е обяснението защо Йохансен трябва да влезе там, защо трябва да поддържа връзка с нас, докато е вътре, и защо накрая ще излезе.

- Когато Райън Джаксън се върне в Калифорния. - За миг Крейги звучи огорчен, но смаян.

- Все едно никога не е напускал затвора там.

- И Джаксън няма английски престъпни партньори?

Поклащам глава.

- Доколкото ми е известно, не. Но ще продължа да търся.

- Ще му трябва придружител. - Нещо проблясва в очите му. - Уитман. Обадила му си се, преди да дойдеш тук. Затова закъсня.

Майк Уитман е наемник на разузнаването, висок мрачен американец с лек носов говор от Алабама в акцента и трийсетгодишен опит в американската система, петнайсет от които на бюро в ЦРУ Той ме познава от години като Лора Пресингър и не е съвсем сигурен кои са хората на Лора, защото тя не обича да раздава визитни картички, но те определено са от разузнавателната общност. Дейността й е законна, но от време на време се нуждае от помощ от човек с американски паспорт, вътрешна информация от американското разузнаване и готовност някой да си затвори очите.

Уитман обитава сенчест свят, където всичко може да бъде оправено с подходящи контакти и правдоподобни документи и където двуличието и измамите са стандартна делова практика. Като се добави към това късният му първи брак преди осем месеца с красива французойка и преместването му в Париж - по нейно настояване - и Уитман е отрязан от доходните договори с Вашингтон и Лангли. Той има финансови проблеми. Иска работата. Когато му обясних какво очаквам от него, Уитман сухо подхвърли:

- Още се занимаваш с онази лайняна работа а ла Джеймс Бонд, Лора.

- Щеше да се разочароваш, ако не беше така - отвърнах и той се засмя, но не особено весело.

Днес Уитман ще се качи на „Евростар" от парижката гара Север.

- Ако някой може да направи така, че нещата да изглеждат правдоподобни, това е Уитман - допълвам.

- Ами Вашингтон? - пита Крейги. - Ще играе ли с нас американското министерство на правосъдието? Необходимо е само едно телефонно обаждане.

- Можем да осигурим на Йохансен достатъчно документи в английската система, за да влезе безпрепятствено. До понеделник информацията ще бъде на съответните бюра. В такива случаи всеки се грижи да си покрие задника. И ще го направят. Йохансен ще отиде с придружител и те ще го очакват.

- Защо три седмици? - Както винаги, въпросът му е умен.

- Толкова ни трябват.

- Или толкова мислиш, че ще имаш, преди някой да се обади във Вашингтон. И знае ли Йохансен какъв е рискът? Ако някой се разрови или се обади във Вашингтон, докато той е вътре...

- Разбира се, че ще му кажа.

- Но той ще го направи въпреки всичко, нали? - Крейги поклаща глава и после по-тихо добавя: - Това е удар в затвор, Карла.

Много добре знам какво има предвид Крейги. Може да е клопка.

- Филдинг е проверил клиента. Филдинг е лайно, но му имам доверие, че няма да рискува най-ценната си придобивка. Проверих и в полицията. Никой не е чул, че някой от отдел „Организирана престъпност" провежда операция по ужилване, за да залови наемен убиец. Така или иначе, прилича ли ти на ужилване? В такива случаи не се поставят толкова трудни капани, в които да влезеш.

- А ти? Какви са рисковете за теб?

- За мен няма риск.

- Карла, преди една година се разбрахме...

Знам какво се разбрахме.

- Това е само един удар - прекъсвам го. - Нищо повече. Само един.

Крейги млъква и се втренчва в пода, а после тихо казва:

- Ти не трябва да участваш в това.

- Вече участвам. Йохансен дойде при мен. Аз отговарям за него.

- Защо, Карла? Какво го прави толкова специален?

Нямам отговор.

Мисля, че Крейги е приключил, но той стига до вратата, слага ръка в ръкавица на дръжката, спира и се обръща. Бледото му продълговато лице е изопнато от неодобрение.

- Помисли внимателно за Саймън Йохансен. Той не е ли ненадежден?

Знам защо го казва. Но Йохансен е изпълнил безупречно всичките си мисии. С изключение на първата. Тери Кънлиф.

* * *

Тери Кънлиф - на четирийсет и няколко години, възпълен, с овално лице, постоянно весел. Свестен човек. Работеше за Джон Куилан, дребни поръчки, и четири-пет пъти в годината идваше при мен като пратеник на господаря си за малки услуги - молба за информация или нещо за продаване. Не беше корав и смел, но понасяше униженията на процедурите ни за сигурност с добродушно чувство за хумор. Харесвах го. Много го харесвах, въпреки че не му позволих да види лицето ми.

Тери беше никой, докато Джон Куилан не поведе война с Чарли Рос и Тери се превърна в мишена.

Саймън Йохансен също беше никой, бивш войник, останал на улицата, докато Чарли Рос не го нае и не го изпрати срещу Тери, макар и само да запълни бройката, в случай че възникнат неприятности.

Нямаше неприятности. Тери бил сам.

Вкарали го в кола и го завели в отдалечена ферма. И след това нещата излезли от контрол. Преди нощта да свърши, Тери бил мъртъв. И не по чистия начин, застрелян с куршум в главата.

Когато Йохансен дойде при мен, събитията бяха поели по предсказуем ход. Тримата други мъже, които придружили Тери до фермата, също били мъртви - двама в каменоломна и един в изгоряла кола на междуселски път, убити по заповед на Джон Куилан, шефа на Тери. И тримата били изтезавани, преди да умрат.

Йохансен щеше да бъде следващият.

Той не знаеше, че аз знам за Тери. Дойде при мен, за да изчезне. Нямаше причина да лъже, нито съзнаваше, че когато му казах: „Пълното разкритие е жизненоважно", аз се подготвях да чуя какви са били последните ужасяващи часове на човек, когото познавах и харесвах. Трябваше да знам. Информацията за случилото се щеше да оправдае онова, което щеше да последва. Моментът, в който ще му кажа: „Съжалявам, не можем да ти помогнем". Моментът, когато го оставим беззащитен и извърнем глави, докато хората на Куилан се приближават към него.

Пълното разкритие е жизненоважно. Мислех, че вече знам всичко, но се оказа, че греша.

* * *

Направихме така, че Йохансен да изчезне. Преровихме живота му част по част - осигурителния му номер, номера на здравната му осигуровка, кода за плащане на данъци - всяко място, където беше живял, всяко училище, в което беше учил, всяка длъжност, която бе заемал. Взехме паспорта му, банковите му сметки, кредитните карти и шофьорската книжка. И ги изтрихме от регистрите.

Крейги не разбираше какво правим. Това беше иронично, тъй като той откри уликата, докато премахвахме и последното физическо доказателство и заличавахме всеки дребен детайл от миналото на Саймън Йохансен - доклад до Министерството на отбраната за резултати от серия психологически тестове в края на обучението му в „Специални операции". Текстът беше написан на неясен военен жаргон, но в бялото поле някой беше надраскал „Ненадежден".

Крейги видял думата и си помислил: „Този човек е психопат. Тиктака като бомба с часовников механизъм". Но Крейги не беше в стаята онази нощ. Той не чу историята. Не знаеше, че има други видове „ненадежден" и Йохансен е един от тях.

Не че това го правеше по-малко опасен. Някои дори биха твърдели, че го прави по-опасен. Знаех го тогава. И все пак го оставих да живее.

Изтрих миналото на Саймън Йохансен и после изпратих съобщение до квартирата, където се беше нанесъл без разрешение. Той изчезна за по-малко от петнайсет минути, сякаш никога не бе съществувал. За двайсет и четири часа беше вън от страната с фалшива самоличност, която скоро щеше да захвърли, след като стигне до Тунис. И това беше всичко. Поне така си мислех.

Не знаех, че Йохансен ще се върне, при това като различен човек.

* * *

В 21:54 часа в събота вечерта кодираният ми телефон иззвънява.

В слушалката чувам акцента от Ийст Енд на Роби:

- Той тръгна. Ще бъде при теб след шест минути. - Звучи раздразнен. Чуди се как е възможно някой да успее да се приближи толкова много, без да бъде забелязан.

Йохансен пристига в апартамента ми точно в десет. Поколебах се, преди да му кажа адреса си, но той вече го знаеше. Естествено.

Тази вечер Йохансен има безупречно чистия и спретнат вид на човек, който прекарва доста време, за да се грижи за външността си, но това е илюзия. Учил се е усилено, за да изглежда безличен като бяло платно и да отстрани от външността си всеки елемент, който може да се закачи в паметта, и сега анонимността му е перфектна. Неузнаваем е.

И преди да изминат двайсет и четири часа, той пак ще бъде някой друг, ще носи други дрехи, ще има друго минало и ще отговаря на друго име.

Малцина могат да направят това, което той се готви да направи. Повечето не биха се справили с дисциплината и загубата на връзката с живота си. Те стават неспокойни и после започват да нарушават правилата от невнимание или чувство на неудовлетвореност и безсилие. Но хора като него не го правят. За тях промяната от един живот в друг не е нищо повече от събличане на едно сако и обличане на друго.

Това донякъде се дължи на чиста сила на волята, но също и на изолация. Йохансен е скъсал всички връзки със семейството си преди години. Има няколко партньори, но няма близки приятели. Спи сам.

Вероятно това улеснява нещата за него. Той почти няма какво да губи.

* * *

- Ще влезеш в „Програмата" като човек на име Райън Джаксън, роден в Британия, но гражданин на Съединените щати, и осъден на доживотен затвор във „Викторвил", Калифорния, за двойно убийство. Ще вземем назаем неговата самоличност. - Бутам картонена папка по масичката за кафе към мястото, където седи Йохансен. Той веднага започва да я прелиства. Папката съдържа всичко, което успях да събера за живота на Джаксън. Има дори снимки на приятелката му, каквато е била, когато се е запознала с Джаксън и след това, както са я намерили полицаите. Раните й са шокиращи, но Йохансен само примигва три пъти бързо и обръща страницата, без да пророни дума. Виждал е такива неща. - Придружителят ти ще бъде американски наемник на име Уитман. Той знае, че не си Джаксън. Не знае нищо друго. Не знае защо влизаш в „Програмата" и няма да пита. Колко време ти трябва да разузнаеш как стоят нещата?

Йохансен не вдига поглед от папката.

- Четиресет и осем часа.

- Добре. Когато изминат четиресет и осем часа, Уитман ще те изтегли да побъбрите. В този момент ти ще трябва да избереш дали да останеш, или да напуснеш.

- Колко време имаме общо?

- От първото влизане до последното излизане ли? Три седмици, след това той ще те изтегли оттам завинаги. Достатъчни ли са три седмици?

Той леко повдига рамене, сякаш иска да каже, че трябва да са достатъчни.

- През това време не трябва да се набиваш на очи. Ако някой стане неспокоен и започне да задава въпроси, ще те изтеглим, но винаги има опасност с тези...

- Знам - прекъсва ме той.

- Уитман ще ти даде и номер, на който да се свържеш с него по всяко време на денонощието. Ако имаш проблем, обади му се и кажи, че си готов да говориш, и той ще те вземе.

- Няма да има проблем.

Бутвам към него втора папка.

- „Програмата" се ръководи от частна охранителна фирма и Джон Куилан. - Навеждам се напред, принуждавайки го със силата на волята си да вдигне глава и да ме погледне. - Той ще се пита кой си.

Йохансен не отмества поглед.

- Аз съм Райън Джаксън - казва и това е всичко.

Разбира се. Само Чарли Рос може да го разпознае, но той е мъртъв.

Йохансен започва да чете. Наблюдавам го.

Изпитателният ми поглед, изглежда, не му е неприятен, въпреки че го усеща. Но той е снайперист, притежава свръх-развита способност да се съсредоточава и в момента я е насочил към човека, в който ще се превърне, и мястото, където ще отиде. От време на време се обляга назад и затваря очи, преговаряйки информацията и повтаряйки си я наум. Понякога ръцете му се раздвижват, докато го прави, и белезите на кокалчетата му проблясват на светлината.

* * *

Друга празна стая, други ярки лампи. Пак Саймън Йохансен, но две години по-късно. Ужасяващата смърт на Тери Кънлиф е сведена до белег в паметта му. Джон Куилан и Чарли Рос са зад решетките и едва ли ще излязат някога.

Сега Йохансен имаше друго име. Работеше за Филдинг и искаше информация. Доведохме го с обичайните предпазни мерки - черни регистрационни табели на микробуса и качулка на главата. Този път не я свалихме.

Застанах пред стола му и попитах:

- Помниш ли ме?

Той не помръдна десет секунди и после отговори:

- Така и не разбрах името ти последния път.

- Карла. Можеш да ме наричаш Карла.

- Шпионско име.

- Богинята на отмъщението на Джордж Смайли. - Не си го представях да чете Льо Каре.

- Кой?

- Няма значение. Е, значи искаш информация.

Трябваше му за някакъв удар.

Тогава започнахме отново, макар и две години след като се бяхме срещали само в празни стаи с ярки лампи между нас, аз - в сянка и невидима, а той - в блясъка и заслепен, но винаги кротък, търпелив, сдържан и учтив. Седеше неподвижно на светлината и задаваше само необходимите въпроси. Никога не преминаваше границите на взаимоотношенията ни и не се натрапваше.

Преди четири години му позволих да види лицето ми.

Йохансен е специалист по трудните удари, техническите, онези, които изискват внимание и търпение, с висока степен на риск, и е изпълнил безпогрешно всичките. И има правила, макар че ми отне известно време да ги разбера. Той не говори за тях.

Някои обичат да гледат последиците. Седят по време на обичайното четирисекундно стъписано мълчание, за да видят ужаса, който се изписва на лицата на очевидците, как устните им се разтягат в писък и как се вкопчват един в друг, докато размахват ръце да се предпазят. Йохансен не е от тях.

Други изстрелват напосоки втори куршум в хаоса, въпреки че вече са изпълнили задачата. Ей така, за удоволствие. За Йохансен те са болни хора. Той внимава с живота на другите.

Неговите мишени не разбират какво ги е сполетяло и не страдат, дори онези, които може би заслужават - гангстери с вкус към изтезания, жени, които се занимават с трафик на деца за сексуална търговия, педофили, освободени поради някакъв процедурен пропуск. Това е тесният фокус на морала на Йохансен - не дали да умрат, защото някой друг вече е решил този въпрос, а как.

Добър човек ли го прави това или лицемер? Не знам. Живея в свят, където има малко добри хора. Вероятно нямам пример за сравнение.

Крейги все още е озадачен от Йохансен. Всеки нормален човек би сънувал кошмари и би се будил с крясъци след случилото се с Кънлиф. Но Саймън Йохансен само стана по-добър в професията си.

Крейги е прав. Шест години Йохансен е само ефикасен и методичен професионалист и всеки негов удар е чист и перфектен.

Но все пак се чудя дали сега пред мен седи човекът, който е избягал от фермата след смъртта на Тери Кънлиф - човекът, когото армията е дамгосала като ненадежден.

Той не ми позволява да разбера.

* * *

Йохансен държи картата на „Програмата" пред себе си с обозначени ориентири, които трябва да запамети, и убежища, от които може да се нуждае, ако нещата се объркат, и я разглежда внимателно.

- Ако имаш проблем, добери се до някой телефон и се обади на Уитман - казвам. - Той ще те вземе възможно най-бързо. Но има ограничения. Патрулите?

Без да отмества очи от картата, той отговаря:

- Бронеавтомобили „Лендроувър" с екипи по трима, въоръжени.

- Официално обикалят денонощно. Но през нощта „Програмата" се запечатва. Портите се затварят. Патрулите се връщат в базите и през повечето време стоят там. - Навеждам се напред. - Ако възникне проблем, излез преди шест, защото след това ще останеш вътре до сутринта.

Йохансен кима, но не вдига глава от картата.

- А що се отнася до мишената, все още чакаме достъп до досиетата на затворниците. Може да го получим през следващите няколко дни, а може и да не стане, затова има вероятност да влезеш там, без да знаеш...

- Няма значение. Отивам само да разузная как стоят нещата.

- Филдинг каза ли ти какво е направила жената?

- Само, че е нещо лошо.

- Това ли е всичко?

Той повдига рамене.

Не е извършила убийство. Бихме я намерили. Щяха да съобщят за нея по новините. Тя би оставила мръсно петно в медиите и в интернет. Жените винаги го правят. Претърсих репортажите за съдебните процеси, списъците на издирваните и дори специализираните уебсайтове за престъпления, но не открих следа от нея.

- Не мога да я намеря - казвам. Той не отговаря. - Йохансен, задължително трябва да я проверим.

Той ме поглежда за пръв път. Очите му - студено сиви като Северно море на тази светлина, макар да знам, че са сини - са съвсем ясни.

- Отивам само на разузнаване - повтаря Йохансен.

* * *

Минава три сутринта, когато той си тръгва. Веднага щом Йохансен излиза, аз влизам в кабинета си и започвам да унищожавам файловете. Дискретно съм се включила в мрежата за видеонаблюдение на сградата, в която е апартаментът ми, и на монитора виждам Йохансен, който прекосява фоайето на партера и кима на нощния портиер. Излиза през предната врата и се слива с нощта - анонимен силует в черно палто. Господин Никой. Не бихте го загледали.

Връщам се до големия прозорец, очаквайки да го видя да пресича улицата, но той вече е потънал в мрака.

Телефонът звъни. Роби.

- Да го проследя ли?

- Не си прави труда - отговарям.

* * *

Някой иска жената мъртва толкова много, че е готов да плати солено. И е прочел репортажите в интернет - за спортните съоръжения в „Програмата", възможностите за обучение, инициативите за дребен бизнес, ресторанта - и е повярвал на всяка дума. И сега иска наказанието да съответства на престъплението, каквото и да е то... Прибрала съм снимката й, но образът й сякаш се рее във въздуха пред мен - младата жена с усмивка, която не можеш да подминеш. Пак се връщам на въображаемата първа страница във вестник с крещящо заглавие. Какво ли е направила? И защо не мога да я намеря?

Телефонът звъни отново. Този път е Крейги. Обажда се по сигурна стационарна линия. Той не говори по мобилни телефони, защото смята, че е рисковано. За секунда се питам дали не наблюдава Роби, а Крейги. Ако е поставил под наблюдение и моя дом, видял е, че Йохансен излиза, и сега ще се опита още веднъж да ми отнеме контрола върху случая.

- Карла? - пита той и напрежението в гласа му ми казва, че става дума за нещо съвсем друго.

Повечето ми клиенти може и да са престъпници, но по принцип ние сключваме сделки и ги спазваме. Аз им давам каквото искат и те ми плащат. Малцина виждат лицето ми, за тях се грижа да имам достатъчно информация, за да разбия живота им напълно и безвъзвратно. И все пак между нас има нещо като доверие.

Но от пет години и осем месеца работя за друг клиент, на когото не мога да си позволя да имам доверие, с когото не съм се срещала и разговаряла и с когото съм общувала само непроследимо. Клиент, който не ме познава като Карла и който не ми плаща.

Името му е Питър Лейдлоу. Той работи за британското разузнаване и през мъглата на стъписването ми Крейги ми казва, че преди една нощ Лейдлоу, с терминална диагноза в джоба си, се е хвърлил под влак.

Ден 5: неделя

Пауъл

В родината, но без чувството за завръщане у дома.

Обаждането в събота сутринта. Възникна нещо. Имаш билет за самолета. Тия, облечена като фея, трябва да отиде на обедно празненство и води трудни преговори с майка си да сложи крилата върху палтото си. Той я прегръща, преди тя да излезе, вдъхва уханието й на ягоди и се пита напрегнато колко ли време ще отсъства. Обещава си, че няма да е дълго, макар да знае, че не е в положение да дава такова обещание.

Полетът е в 18:15 от летище „Дълес" и продължава малко повече от седем часа. Самолетът каца на летище „Хийтроу" в 6:20 по Гринич. Навън цари зимен мрак. Светлините на пистата блещукат покрай тармака[2]. Коридорите на летището са осветени в бледосиво. Миризмата на полета се е впила в него като последици от заболяване. Биологичният му часовник все още е настроен на Източно стандартно време и той изобщо не е мигнал в самолета.

Чака го шофьор с табелка с името му.

- Хотел? - пита Пауъл, защото би искал да се изкъпе, преди да започнат, но мъжът казва:

- Направо в офиса, ако не възразявате, господине.

Пауъл кима, защото това е и очаквал.

* * *

Намират се в „Дългата стая" с изглед към вътрешния двор. Прозорците с еднопосочни огледала пазят от подслушвателни устройства. Вратата е бронирана и щом се затвори, в стаята не прониква никакъв звук. Вътре са само той и шефът на отдела. Между тях има кана с кафе и чиния със синтетични на вид сладкиши, които би трябвало да разведрят атмосферата, но не го правят.

- Лейдлоу. Питър Лейдлоу - казва шефът на отдела и после рязко пита: - Познато ли ти е това име?

Пауъл поклаща глава. Името не му говори нищо.

Шефът на отдела бута по масата папка, дебела пет сантиметра. Това означава, че Лейдлоу е стар или че е имал много работа. Пауъл я разгръща. Снимката пред него показва, че Лейдлоу е стар, на седемдесет и няколко години. Пауъл прочита набързо страницата. Тайните разузнавателни служби (МИ6), Човека от Москва, вербовчик на агенти, един от майсторите в старата надпревара със Съветския блок, пенсиониран. „Компрометиран - инстинктивно предполага Пауъл и после се запитва: -Колко ли лошо е положението?" Явно много лошо, щом са го повикали от Вашингтон. Отново се вглежда в папката.

Питър Лейдлоу е пенсиониран от години. Всички тайни, които би могъл да издаде, са стари.

Не си ме повикал за това.

Шефът на отдела се обляга назад на стола, скръства ръце на гърдите си и извръща глава настрана, към вътрешния двор. Изглежда се чувства неудобно.

- Какво е направил? - пита Пауъл.

- Къде беше преди пет години? - отговаря с въпрос шефът на отдела.

- Тук.

Тук, в кабинет по-нататък по коридора без име на вратата. Тук, сред специалните агенти от света на разузнаването и сигурността - „чистачите". Три години бе вършил тази работа. През втората година се ожени. Тия беше светло обещание в близко бъдеще. Всичко беше възможно.

- Преди пет години и осем месеца Питър Лейдлоу се появил на прага на Темз Хаус с найлонова торбичка в ръка и отказал да си тръгне.

Темз Хаус, централата на британското контраразузнаване МИ5, до моста Ламбет. Питър Лейдлоу е бил от външното разузнаване. Но не е отишъл при своите, където някой би гарантирал за него.

- Защо не е отишъл на Воксхол Крос, където е МИ6? Защо...

- Такива са били инструкциите му - отривисто го прекъсва шефът на отдела.

- Инструкции от кого?

Шефът на отдела го поглежда.

- Сигурен ли си, че не знаеш тази история?

Пауъл отново се пита дали затова са го повикали от Вашингтон. Защото е работил по много случаи? Защото знае твърде много?

-Да.

- Седял в един кабинет два часа и настоявал да говори с офицер от отдел „Международен контратероризъм“. Не искал да си тръгне. Накрая те изпратили някого само за да се отърват от него. - Шефът на отдела млъква.

Пауъл може да зададе само един въпрос.

- Какво имало в найлоновата торбичка?

- Това.

Той разгръща друга папка и плъзга снимка по плота на масата. От фотографията гледа познато лице - жена на четирийсет и няколко години с неумолим поглед. Айлийн Грейнджър, бомбаджийката в родилния дом.

- Лейдлоу е дал информацията за Грейнджър?

- Часът, мястото, самоличността й, всичко. Всички издирваха Грейнджър - ние, американците. Никой не знаеше какво е планирала. Само Питър Лейдлоу.

- Как е разбрал?

Шефът на отдела мига невъзмутимо.

- Получил информацията от анонимен източник.

От този храст сигурно ще изскочи заек, но това може да почака. Пауъл се обляга назад.

- И после какво?

- Четири месеца нищо. През това време МИ5 наблюдаваше Лейдлоу. Накрая се умориха да следят стария човек и прозаичното му ежедневие. Бяха решили, че е еднократна работа, когато той се появил отново.

- С друга найлонова торбичка?

- Този път с плик. Информация за парична следа. Някой финансирал екстремистка клетка в Щатите. След два месеца получил вест, че източник ще бъде компрометиран. След още един месец... и така нататък. Разбира се, дотогава МИ5 го следяха денонощно, защото искаха да знаят откъде идва информацията.

- И?

- Който и да е, информаторът играе по московските правила. Шпионски техники. Знаци с тебешир по дървета. Тайници. Говорим за старата школа, без модерни технологии. - Шефът на отдела прави кисела физиономия.

- А Лейдлоу? Какво е казал?

- Твърдял, че няма представа кой е.

- Възможно ли е?

Шефът на отдела не отговаря на въпроса.

- Трябва да е разузнавателната общност и да е замесена Русия.

- Самоличност?

- Лейдлоу го нарекъл Нокс. - Той поклаща глава. - МИ5 започнали да отклоняват пощата му.

- И?

- Пристигнала бележка от Нокс. „Спрете отклоняването."

- Нокс е разбрал?

- Или е предположил.

- И какво направиха МИ5?

Шефът на отдела изсумтява мрачно.

- Отстъпиха. И после Лейдлоу им се обадил посред нощ. От телефонна кабина. Съобщил, че ще има стрелба в нощния клуб „Ая Напа".

- Нокс ли му е казал?

Шефът на отдела кима.

- Това, и за бирмингамската мрежа, която разбиха преди две години, и за заговорниците с рицина.

- Всичко това му е казал Нокс?

- Да. Въпреки че МИ5 преопаковаха продукта и направиха да изглежда така, сякаш е дошъл от няколко източника. Техническите неща бяха приписани на Албатрос, химическите - на „Ал Кайда", на Алхимика, а прането на пари - на Зеления човек. Нокс беше представен най-малко под седем различни имена. Последното голямо зрелище беше преди година. Служител на МИ5 от „Технически операции" очевидно мислел, че не му плащат достатъчно, и предложил на търг списък на всичките им операции по следене. Кого следят и как. От „Ал Кайда" вече се бъркали в джоба. Нокс обаче оправи нещата за нас.

- И все още не знаем кой е Нокс?

Шефът на отдела поклаща глава.

- Колко души работят по случая?

- Освен големите клечки в МИ5? Малцина. Лейдлоу имаше надзорник. Досещаш се, че не е било най-лесната работа на света да контролираш Московчанина. Двама анализатори, докладчик...

- Американците?

- Видяха продукта. Не знаеха, че всичко идва от един източник.

- Ние знаем ли за Нокс?

Шефът на отдела се колебае. Въпросът е неловък.

- Е - отговаря той накрая. - Ние не бяхме информирани. МИ5 решиха, че ще се справят сами. - Или не искаха да признаят, че имат източник, който не могат да потвърдят. - Помниш ли Лийсън? На нея беше възложена задачата с търга на операциите на МИ5. Тя идентифицира виновника. Но никой не й каза, че първоначалната информация е дошла от Нокс. Ние дори не знаехме, че Нокс съществува.

- Какво се промени?

- В петък през нощта Лейдлоу се е хвърлил под влак. Самоубийство. Бил е болен от рак. Тумор в мозъка. Жестока работа... Новината беше потулена, но разбира се, тези неща се разчуват. - Шефът на отдела въздъхва. - Веднага щом осъзнаха пред какво са изправени, МИ5 дойдоха при нас.

Той отново поглежда с очакване Пауъл, който пак се втренчва в снимката. Питър Лейдлоу е с изпъкнали челюсти, мрачен... пазител на тайни, човек на детайлите. Един от старата гвардия.

- Те нямат ни най-малка представа кой е Нокс - продължава шефът на отдела. - Той е най-добрият им източник, а го изгубиха. Трябва да е Русия, някой от външното разузнаване, който предава собствен продукт. Някой, който е познавал Лейдлоу или е знаел за него. Може би някой англофил.

И го прави само от добро сърце? - пита се Пауъл.

- Нокс искал ли е нещо в замяна? Пари? Обещание за безопасно убежище?

Шефът на отдела поклаща глава.

Не са имали възможност да го попитат.

- Искаш да намеря Нокс.

- Да установиш начин за свръзка. Но без директни комуникации, ясно ли е? Незабавно ще ми изпращаш всичко, което получаваш.

Пауъл кима. Не пита защо. Шефът на отдела иска Нокс за себе си.

- А, искам и периодични доклади.

- Обикновено не правим... - казва Пауъл, без да мисли.

- Знам как обикновено правим нещата тук. Все още ръководя това място. Знам, че обикновено не би очаквал да изпратиш доклад, докато разследването ти не приключи. Но нищо около Нокс не е обикновено. Нищо. - Той се премества неспокойно на стола. - Само ни кажи от какви ресурси се нуждаеш. - Шефът на отдела кима, сякаш това е всичко.

- Другите знаят ли, че съм се върнал? - пита Пауъл.

- Не, разбира се.

- Кои са още тук?

- Морис, въпреки че й остават седем месеца до пенсионирането. Картър. Лийсън. Кингман. Мисля, че той е на твоето място в специалния отдел.

- Какво ще им бъде казано?

- Обичайното - отговаря шефът на отдела, имайки предвид нищо.

- А неофициално?

- Дошъл си да почистиш авгиевите обори. - Шефът на отдела си позволява да се усмихне самодоволно.

- И какво ще си помислят?

- Да си мислят каквото искат.

Отново кабинет без име на вратата. Пропуск за охраната на бюрото. А до него - бележка с адреса на служебен апартамент, който ще бъде негов за престоя му, колкото и да е дълъг.

Пауъл оставя на масата досието на Питър Лейдлоу. Папката тупва тежко на плота.

Към апартамента, няколко часа сън и после пак на работа.

09:35 по Гринич. 04:35 Източно стандартно време.

Тия спи от часове. Пауъл не й е казал лека нощ.

Втора част

Ден 7: вторник

Йохансен

Йохансен сънува мъж в кабинет. Мъжът седи зад бюро и ръцете му са сключени върху папка с името на Йохансен.

Устните на мъжа се движат, но не излиза звук.

Йохансен се събужда. Светлината на уличните лампи, проникваща през прозореца, е жълтеникава. Електронният часовник до леглото показва 6:02. По улиците вече се движат коли.

* * *

Доведоха го тук вчера, в тристаен апартамент в частна жилищна кооперация в южен Лондон. С него са трима мъже. Редуват се на смени и по всяко време са на пост двама. Американецът, Уитман, е висок, кокалест и с уморен поглед, който говори, че е виждал всичко. Непрекъснато гълта антиацид. Вероятно има язва. Другите двама са по-млади, наближават трийсетте, британци, опитни, явно са служили в армията. Наблюдават предпазливо Йохансен. Това не е учудващо, като се има предвид за кого го мислят.

През повечето време той не прави нищо. Но е свикнал да чака преди мисия. Носи едни и същи дрехи дни наред яде консервирана храна, слуша как други хора правят обичайните неща в живота си - гласове, телевизори и думкането на бас от тонколона... Съседката му от едната страна е изтормозена самотна майка. Йохансен не я е виждал, но чува нейния глас и този на хлапето през тънката стена. Детето - момче или момиче - сигурно е на три или четири години. Понякога майката пее заедно с радиото. Пуши цигара след цигара и миризмата прониква в стаята му. Хлапето вече кашля като стар тютюнджия.

От апартамента от другата страна не се чува звук.

Йохансен чака. Двайсет и четири часа са нищо. През голяма част от времето той прояснява съзнанието си и се изолира от всичко останало. По-добре да не мисли какво може да се случи. В удари като този не искаш догадки, не желаеш да си представяш как може да се развият нещата. Девет пъти от десет представата ще бъде погрешна. Вместо това Йохансен се съсредоточава върху фактите, картата и информацията, която му даде Карла.

„Програмата" не е снабдена с газ.

На обитателите не се доставят химични вещества, които стават избухливи, ако се комбинират.

Той се опитва да се вглъби в тези неща и да не си представя какво може да се случи. Подобно на догадките, въображението е недостатък.

През част от времето Йохансен мисли за информацията на Карла. Но друг път мисли за Карла.

Когато му се обади да уговори инструктажа, тя го попита без заобикалки и рязко: „Знаеш ли адреса ми? Знаеш ли къде живея?" И той отговори, че знае, защото това беше истината, макар да не би трябвало да разполага с тази информация. Не очакваше, че ще му каже: „Тогава ела тук".

Два часа предпазни мерки срещу следене е стандартната процедура. Тази нощ Йохансен отдели три часа заради нея.

Карла лично му отвори вратата и го покани в хола - хладен, в светли тонове и толкова огромен, че той би могъл да вмести сегашния си апартамент в него и пак би останало място. Нямаше друг. Поне Йохансен не видя друг човек. Вероятно някой се криеше в странична стая - телохранител или шотландецът, който отговори на телефона. Йохансен не можеше да каже. Карла поне искаше да създаде илюзията, че са сами.

Но нямаше любезности, нито разговор за незначителни неща, нищо, което да загатне, че Йохансен е нещо повече от поредния клиент... освен един-два пъти, докато четеше информацията в папките, когато му се стори, че тя измерва разстоянието между тях. Сякаш за да го преодолее ли? Но веднага щом той приключи с последната папка, Карла започна да говори за патрулите и двамата сякаш отново се пренесоха в склада - тя зад ярките лампи, невидима.

Много години Йохансен беше мислил за мястото, където тя живее. Представял си бе какво ли е да бъде там с нея, да се събужда до нея в чиста тиха стая и да я вижда, че още спи със спокойно, отпуснато лице, разпилени върху възглавницата коси, дишайки бавно...

Мястото ти не е там. И никога няма да бъде.

* * *

В 6:30 сутринта идва Уитман, придружава го до банята и после обратно до стаята, където да се облече.

В кухнята му дават зърнена закуска с мляко и хладък чай. Йохансен изяжда и изпива всичко. Това е. Тръгват.

Светлината в ранното утро навън е сива. Радиото в съседния апартамент е пуснато, майката пее, а после детето започва да вика и тя се разкрещява. От другата страна все още не се чува звук. Или апартаментът е празен, или обитателите му са будни в други часове.

Райън Джаксън има баща, който живее в малък град в Ланкашър, но двамата не поддържат връзка. Райън не поддържа връзка и със стари приятели. Няма вероятност някой да си направи труда да го изненада. И все пак по-младите мъже го придружават до колата и се оглеждат във всички посоки. Единият отваря вратата. Йохансен се качва и мъжът сяда до него.

Когато са необходими цивилни наемници, те работят под закрилата на въоръжена охрана.

По улиците патрулират бронирани коли, базирани в охранявани командни постове.

Уитман и другият мъж се настаняват отпред, двигателят се включва и те потеглят.

* * *

Кварталът се появява още преди да го видиш. Разбираш по това, че всичко започва да умира.

Вижда се по бившите общински жилища от другата страна на шосето с две платна - каменните фасади, верандите и алеите за коли са обрасли с бурени. Боята е олющена и на прозорците са монтирани сиви стоманени плоскости срещу вандали. Всичко е белязано със занемареност. Няколко магазина са се вкопчили в живота на малката търговска улица - за мебели втора употреба, фризьорски салон, за различни евтини стоки със сергия, отрупана с ярки пластмасови предмети на тротоара, но на повечето са заковани капаци. Има заведение за бързо хранене и грозна, подобна на хамбар кръчма, която предлага евтина бира и телевизор за спортни събития, но единственото заведение, което върти истински бизнес, е ресторантът на главната улица, където продават храна за вкъщи на хора, които трябва да ядат, но не искат да спират.

От надлеза малкият нов комплекс за лека промишленост изглежда като напомняне за изгубена надежда. Повечето бил-бордове са празни и на паркинга има само две коли.

И после шосето завива и картата на Карла оживява.

Първо е пустеещата земя, участъци, разчистени около главния обект, но незастроени. Сред бетонните следи от разрушените сгради са поникнали бурени. Отвъд има паркинги, хангари и складове. Всичко все още е ново и чисто. Табелки сочат към приемната за посетители, административната сграда и ресторанта за персонала. На дъска на входа на голям зелен модерен блок пише „Приемна". Има и по-малък син блок с надпис „Спешен медицински център" а до него - площадка за хеликоптери. Всичко прилича на модерен търговски комплекс, приютил особено нервен бизнес. Улиците са осеяни с пунктове за проверка, жълти будки на постове, червено-бели бариери и камери на къси стативи следят приближаването на всеки.

Зад сградите застрашително се извисява стената.

Появява се изходът. Колата се качва на рампата, пътят се снишава надолу и „Програмата" се скрива от поглед.

Те спират пред първата охранителна бариера. Пазачите питат Уитман по каква работа идва, оглеждат Йохансен, проверяват в големите си тефтери и им правят знак да преминат. Те спират до големия зелен блок и слизат.

Други знаци ги насочват към сграда със стъклени врати. Вътре се виждат двама пазачи с детектор за метал. Когато вратите се отварят, те се обръщат и се втренчват в тях.

- Аз поемам оттук - казва Уитман на другите.

Йохансен си поема дъх и напълва белите си дробове. В кръвоносната му система нахлува адреналин и изведнъж всичко изглежда по-ярко, по-ясно и по-контрастно. Това е.

* * *

- Бихте ли ми казали каква е целта на посещението ви, господин Джаксън? - пита чиновникът зад бронираното стъкло, но без ирония. Той е на средна възраст и пълен, с безцветно меко лице като неизпечено тесто. На пластмасовата табелка на ревера му пише „Прием на затворници". Човекът говори пресилено бавно, сякаш е свикнал да има работа с идиоти или с хора, чийто английски е беден, и е свикнала да набляга на последната дума в изреченията си.

На бюрото пред него е заявлението на Йохансен за влизане в „Програмата".

- Искам да видя как е тук - отговаря Йохансен и Уитман изсумтява.

Чиновникът остава озадачен. Формулярът очевидно не съдържа графа за хора като Райън Джаксън.

- Проверка на условията в затвора - измърморва под носа си той и отбелязва с химикалка малък знак във формуляра. Стаята, в която се намират, е без прозорци и мирише на изкуствени килими.

Отнема час, докато стигнат до този пункт. Един час седене или стоене в стаи като тази или коридори, докато служителите проверяват докладни записки и се обаждат по телефона. Уитман понася всичко това търпеливо, с уморена ирония. Дошъл е тук да си свърши работата и рано или късно ще му позволят да го направи. Ако се притеснява за документите, които му е дала Карла, не го показва. От време на време издава заповеди на Йохансен - „насам" и „седни", но рядко го поглежда. Сега Йохансен е Джаксън, а Джаксън е боклук.

Чиновникът най-после приключва. Той бута формуляра под преградата, за да го подпише Йохансен - три пъти, всичките с името Райън Джаксън. Йохансен го връща и мъжът с лице като тесто казва:

- Съветваме ви да оставите на съхранение всичките си ценности, преди да влезете в „Програмата". - Той се подсмихва. -Тук нещата имат склонността да се губят. - После се обръща към Уитман. - Ами въведение? Обикновено има видеопрезентация...

- Мисля, че можем да пропуснем това - отвръща Уитман. -Той ще разбере как стоят нещата, докато стои тук.

Друга стая. Отпечатъци и сканиране на ръката и ретината. Снимки - в анфас и профил, до метър за ръста. Кръвна проба и проба за ДНК от слюнката.

Уитман и мъжът с лице като тесто следват Йохансен.

- Качвате ли това в системата си? - тихо пита Уитман.

- Не, освен ако той не е утвърден като постоянен затворник - отговаря чиновникът.

Уитман кима сериозно.

След това дават на Йохансен метална кутия без капак и му казват да изпразни джобовете си, само че в тях няма нищо.

Трета стая - с плочки, умивалник и маса за прегледи. Вътре чакат трима мъже с униформи на надзиратели и палки, закачени на коланите. Единият нахлузва хирургични ръкавици на ръцете си и се приближава до Йохансен.

- Значи отиваш в зоологическата градина - разговорливо казва той. - Отвори си устата. - Човекът наднича вътре и опипва с пръст. Ръкавицата скърца по емайла. Йохансен гледа в дясното му ухо. - Затвори.

После му казват да се съблече. Надзирателите гледат, докато Йохансен сваля дрехите си и ги слага в пластмасова щайга, която единият изнася навън.

- Откъде идваш? - пита чиновникът.

- От „Викторвил". - Йохансен държи главата си наведена и отбягва зрителен контакт. - В Америка.

- Хм - изсумтява служителят, сякаш го е чувал и преди. - Претърсване на голо. Обърни се. Знаеш процедурата.

Щом претърсването приключва, двамата надзиратели излизат, оставяйки Йохансен да трепери под празния поглед на охранителната камера.

Най-после връщат щайгата, заповядват му да се облече и го придружават до будка, където чака Уитман. Отегчена млада жена с права кестенява коса седи пред друг екран. Над главата й има надпис: „От тук нататък е забранено носенето на оръжия“. Встрани от монитора има четец на пръстови отпечатъци и скенер за ретина.

- Сложете ръката си на таблото и гледайте в екрана - казва младата жена, без да поглежда Йохансен.

Когато остава доволна от проверката, тя му издава входен пропуск - правоъгълник от зелена пластмаса, голям колкото кредитна карта, с вграден чип и копие от електронната му снимка.

- Валута? - пита тя.

Йохансен поглежда Уитман.

- Колко може да внесе? - пита Уитман.

- Сто.

- Тогава му дайте сто.

Младата жена се втренчва в компютъра и натиска няколко клавиша. В металния поднос пред Йохансен се изсипва поток от малки пластмасови дискове - червени, сини и жълти. Той ги събира. Приличат на жетони от детска игра.

Накрая жената взима напечатана карта, която показва стената по периметъра и плетеницата от улици, и със син маркер отбелязва кръстче върху една сграда, а до него написва „Гришам 24" с кръгъл детски почерк. Дава му картата и два ключа на халка.

Йохансен все още гледа картата, когато Уитман казва:

- Получи каквото искаше. Влез там, помисли си и после ще поговорим. Два дни. - Той кима, обръща се и тръгва, без да погледне назад.

* * *

Извеждат навън Йохансен.

Стената по периметъра на „Програмата" се издига отвъд ивица тармак. Висока е дванайсет метра и отгоре има бодлива тел. Право отпред има метална порта. На бяла дъска с лъскави черни букви пише „Вход запад за затворници".

От едната страна на портата има будка. Пазачът вътре наблюдава електронни екрани. Докато се приближава, Йохансен оглежда стената, външността на будката и празния коридор.

Придружителят му го спира пред портата.

- Име?

- Райън Джаксън.

Мъжът в будката проверява в тефтера си и отегчено го инструктира.

- Сложете ръката си на панела и погледнете в екрана.

Йохансен се подчинява.

На караулката светва зелена светлина и пазачът казва:

- Влизайте.

Металната порта се отваря. Йохансен минава през нея.

Озовава се в коридор с варосани стени от блокове пенобетон, бетонен под, осветен от поставени високо лампи в решетки. Над главата му две камери надничат към него. Таванът е осеян с дюзи за газ. Само на два метра пред него коридорът завива надясно.

Портата зад Йохансен се затваря и болтовете изтракват на местата си.

Той върви по коридора. Завива наляво, надясно и после пак наляво. Не се чува друг звук освен собствените му стъпки и дишането му

Отново завива и вижда втора метална врата. Пак камери над нея. И дюзи за газ. Йохансен чака.

Нищо.

Минават десет секунди. Петнайсет. Йохансен ги брои. Пак нищо.

И после чува изщракване на метал и вратите се отварят.

Голяма празна стая. Две камери за наблюдение. Няма мебели. Йохансен е сам. Надпис на шест езика гласи: „Чакайте тук". В отсрещната страна на помещението има врата с надпис „Изход".

Йохансен натиска дръжката и я отваря.

Излиза навън и примигва на светлината.

Четиресет метра ничия земя, разчистена от всичко. След това започват сградите, а до тях - команден пост с кула, отрупана с антени, като нещо от футуристичен филм. Стената по вътрешния периметър се извива наляво и надясно. Бодливата тел отгоре проблясва на слабата зимна светлина.

Не се виждат пазачи.

Йохансен поглежда часовника си. 10:39.

След това пресича ничията земя и се насочва към командния пост и сградите. Изминава едва половината разстояние, когато разбира, че го следят.

* * *

На пръв поглед улицата като че ли се намира в някое занемарено лондонско предградие. Възможно е, ако забравиш през какво си преминал - претърсването на голо, стената, разораната ничия земя, командния пост.

От двете страни на улицата има къщи - разпръснати, с боклуци и изхвърлени вещи в дворовете, но обитавани. Йохансен продължава да върви и къщите се преобразуват в редица магазини, завършващи с малък търговски център от седемдесетте години. На някои от магазините са заковани дъски, но други, изглежда, работят, макар че не е ясно какво продават. Йохансен ще трябва да си купи някои неща, но това може да почака. От другата страна на улицата има кръчма, само че вече сигурно не е кръчма. Отвътре се чуват удари с чук. Отпред стоят трима мъже, разговарят, без да се поглеждат, и наблюдават улицата. Бдят. Йохансен отмества поглед от тях. Прочел е правилника за това място. Не привличай внимание. Не изглеждай безпомощен. Не нарушавай личното пространство на другите. Не ги гледай в очите.

Той продължава да върви.

Чернокож мъж на средна възраст тътри крака, обути в чехли, като осемдесетгодишен. Млада жена с бледо лице и черни славянски очи спира да запали цигара. Уморен бял мъж стиска найлонова торбичка... Обикновени лица от обикновен град в труден ден. Човек не би ги определил като отличаващи се по нещо...

Друг мъж стои във вход и наблюдава минувачите с бдителността на хищник. Погледът му се спира на Йохансен и през тялото му сякаш преминава електрически ток. Йохансен инстинктивно напряга мускули, докато мъжът отмества вниманието си другаде.

Няма коли, автобуси и деца.

И все пак го следят. Той не е изненадан. Влезеш ли на такова място, сам и неочаквано, все някой ще иска да знае защо.

На ъгъла има обнадеждаващо частно предприятие. Две сергии под найлонов сенник. На едната продават стари дрехи, а на другата - малки електрически уреди. От пращящо радио се разнася музика с тенекиен звук. Млад азиатец носи електрически кабел и чувал с картофи. Вдигнал глава и върви бързо. Явно има работа. По улицата с грохот преминава патрул в брониран автомобил „Лендроувър".

Йохансен стига до кръстовище. Там има друг команден пост, този път по-голям, с висока ограда с бодлива тел около двора. Отпред е спрял друг бронеавтомобил. По-нататък има стари общински жилищни блокове на три етажа с малки тесни прозорци. Фасадите им са пробити от стълбища зад мрежесто стъкло. Йохансен завива надясно и на юг, отправяйки се към синьото кръстче на картата.

След една пряка той стига до него. На табелата отпред пише „Хотел Гришам". Наоколо за засадени няколко дървета, но повечето са изсъхнали и от земята стърчат счупени дънери. Главната сграда е преустроявана толкова много пъти, че се е изгубила в плетеница от пристройки. Единият прозорец на първия етаж е залепен с тиксо, а на друг са закачени скъсани чаршафи вместо щори.

Предната врата е отворена. Вътре жена на средна възраст неспокойно пуши цигара след цигара от другата страна на малка врата с решетка, вградена в стената. Йохансен й показва картата и ключовете, но когато започва да обяснява, тя го прекъсва и посочва:

- По стълбите.

Стените на стълбището са стандартно зелени и осеяни с тъмни петна от влага. Табелките на втория етаж го насочват по коридор, осветен в сиво от нисковолтажни крушки. В стая 24 вижда единично легло и стол. На възглавницата има петна и чаршафите миришат на мазнина. Йохансен се приближава до прозореца, пробва резето и го отваря. Това поне е нещо. На два и половина метра под покрива, от едната страна на сграда, се подава приземна постройка. Изход, ако му потрябва. Макар че онзи, който го следи, сигурно е помислил за това.

През друга врата се вижда малка занемарена баня - душ, мръсна тоалетна чиния и напукан умивалник. Резето на вратата е евтино и жалко. Нужен му е само един бърз ритник.

Йохансен сяда на леглото. От друга стая някъде наблизо се чува музика и тихо пъшкане.

Той чака петнайсет минути, но не се случва нищо. Накрая се връща по стълбите, минава покрай жената и отново излиза навън. И преследвачът тръгва след него.

* * *

Йохансен се отправя на север, обратно към централния команден пост, след това завива надясно и на изток и минава покрай общинските жилища, отмятайки наум ориентирите на картата. Фабрика за лека индустрия с табела, на която пише „Център за развиване на умения". Пред вратите се мотаят няколко души, а други трима лениво подритват топка на празен паркинг.

На обитателите на „Програмата" се предлага избор да участват в работни схеми, професионална подготовка или обучение.

Още магазини и странична улица с два бронеавтомобила, паркирани на кръстовището. На картата на Карла жилищният квартал по-нататък е отбелязан като „Зона за жени". Йохансен не отива натам, а завива на север, за да заобиколи отново покрай общинските блокове и после да ги остави зад гърба си. Джамия, която работи, но по-нататък има малък параклис със закована врата и прозорци. Зад параклиса се извиват дълги опашки. Десетки хора бавно тътрят крака в редица, която свършва пред вратата на правоъгълна бяла сграда - централната администрация. Команден пост наблюдава улицата, а наблизо е паркиран още един бронеавтомобил. Избухва свада, но екипът само наблюдава, без да се намесва. Други хора - обитатели, цивилни, затворници - разтървават биещите се.

След администрацията сградите свършват. Йохансен се връща при пустеещата земя и стената. Този път свърва наляво, следвайки извивката й. По дължината й има още камери, поставени високо, и едната се завърта, за да проследи движението му. Той върви с наведена глава.

Все още го следят.

След десетина минути стига до оградено с перила кално затревено пространство с две пейки, занитени в бетонни блокчета. От стената зад тревната площ се подава голяма модерна сграда без прозорци. Йохансен влиза.

Отвътре сградата представлява огромно като склад помещение с места за няколкостотин души и мирише на казарма - на зеле, пот и дезинфектант. На голям екран над главите на обядващите певица в оскъдно облекло пее пред камерата. Устните й са меки и лъскави, а кожата й - с цвят на кафе, стегната, безупречна. Мъжете около масите и на опашките гледат, вдигнали глави и с увиснали челюсти, а храната в устата им изстива. В помещението има само няколко жени.

Йохансен се нарежда на едната опашка. Следвайки примера на мъжа пред себе си, той взима дълбока пластмасова купа и пластмасова лъжица и тътри крака напред, докато стига до редица чучури. Слага купата под единия чучур и в чинията автоматично се изсипва сиво-кафява яхния с гъстотата на повърнато.

Йохансен намира свободна маса. Столовете и масите са занитени за пода. Храната е хладка и вкусът й е предимно на сол.

В съзнанието му изплува образът на жената с усмивка като броня.

Тя е някъде тук. Но сега сигурно изглежда различно. Няма го вталения костюм и сдържания вид. Откакто е правена снимката, с нея са се случили неща, които са я променили завинаги... Той се замисля за нея - отслабнала, с дрипави дрехи, състарена, загрубяла от това място или пречупена.

И после, за пръв път, откакто е влязъл в „Програмата", Йохансен се замисля за мисията.

В тези неща има процедура. Първо намираш мишената. Следиш я или възлагаш на друг задачата да я следи. Научаваш навиците й. Оглеждаш околната й среда и намираш място, където можеш да свършиш работата чисто, правиш го и бягаш.

Има процедура, която предполага, че не те наблюдават и следят постоянно. Предполага, че можеш да намериш начин да изчезнеш - сред купувачите, пътуващите с градския транспорт или нелегалните сезонни работници, които се мотаят на някой ъгъл, чакайки работодателите да минат с автомобила си. Предполага, че можеш да минеш за уличен пияница, наркоман, работник или човек със светлоотразителен елек, който изпразва кофи за боклук. Невидим.

Колко време ще мине, преди Йохансен да стане невидим на това място? Един месец? Два? Шест?

Той разполага с три седмици.

* * *

- Може ли, друже? - пита някой с писклив задъхан глас. Йохансен вдига глава и вижда продълговато лице, обградено със сплъстена коса. Мъжът стои до масата му, държи поднос и се усмихва уплашено и помирително. - Може ли да седна тук? - Очите му шарят навсякъде. Пулсът му сигурно препуска като на хванат в капан заек.

Йохансен не помръдва.

- Добре тогава - добродушно казва мъжът, сяда, веднага навежда глава над храната си и започва да яде. Ноктите му са изгризани до живата плът.

След минута вдига глава и пак се усмихва нервно.

- Откъде идваш?

Той не е човекът, който следеше Йохансен. На добрия преследвач са необходими железни нерви, а този тип не ги притежава. Но знае, че Йохансен току-що е пристигнал. Онзи, който го е изпратил, му е казал.

Да откаже ли да отговори? Няма смисъл.

- От „Викторвил". Затвор в Калифорния.

Лицето на мъжа се изкривява в отчаяно ухилване.

- Калифорния, а? Не говориш като...

- Не.

- Защо си тук?

Кой иска да знае? - пита се Йохансен, но скоро ще разбере.

- Ще ме прехвърлят. Може би.

- Тук е по-хубаво, а? - пита мъжът.

- Да.

- Какво ще правиш днес?

- Ще огледам наоколо - отговаря Йохансен и човекът засиява.

- Да, нещо като разглеждане на забележителности.

Мъжът изгълтва остатъка от храната си за две минути.

След това става, отново се усмихва бегло и уплашено и тръгва. Оставя подноса си на лавицата и се отправя към вратата. Отива да докладва.

* * *

Следващият чака навън, на едната пейка, и наблюдава вратата на столовата. Той е русокос и с изящно лице на сломен ангел. Вижда Йохансен и се усмихва - ослепително, широко, топло и искрено, а после става и врътва глава. След това се насочва към пролуката между две сгради. Поглежда през рамо, за да провери дали Йохансен го следва, и отново се усмихва, този път насърчително.

Йохансен се колебае.

Той има избор - да го последва или да чака. Или дори да побегне, макар че бягството може да ти е от полза само ако има къде да избягаш.

Йохансен тръгва след русокосия, защото онова, което ще последва, и без това ще се случи.

Часът е едва два следобед, но януарската светлина вече започва да помръква. Пролуката между сградите е в сянка.

Мъжът ускорява крачка и вече е на пет метра пред Йохансен.

- По-бавно - извиква Йохансен, но човекът не спира, не се обръща и не поглежда назад. Той влиза в пролуката между сградите.

Йохансен стига до пролуката, когато вляво от него се отваря врата и го връхлита друг мъж, навел глава и размахвайки юмруци.

Човекът се приготвя да нанесе първия удар много преди да замахне. Йохансен прави лъжливо движение, дръпва се назад и го удря два пъти, но сега зад него има още някой и трети връхлита с главата напред между сградите - на двайсет и няколко години, със сипаничаво лице и жълти зъби като на вълк. От входа изскача четвърти, мършав чернокож. Дали да ги пребие и да се опита да се махне оттам? Но първият се изправя на крака, а мършавият, който може би е момиче, има нож.

Йохансен се извърта леко настрана и изритва ножа, но удар в гърба го поваля на земята.

Те се нахвърлят върху него, завличат го във входа, просват го по лице и претърсват джобовете му. Взимат документите му за самоличност.

- Господин Райън Джаксън... - любезно казва мъжки глас. - Добре дошли в „Програмата".

След това нахлузват качулка на главата му.

Но Йохансен вече е видял лицата им. Правят го по друга причина.

* * *

Завързват китките му зад гърба, хващат го и го изправят на крака. Йохансен засмуква въздух през качулката и долавя вкуса на чужда слюнка и кръв.

- Дръжте го под око - казва мъжът, който говореше преди. Някаква врата се отваря и затваря.

Йохансен се олюлява в мрака, напряга слух в тишината и се опитва да прецени колко голяма е стаята, колко души има вътре и дали се приближават към него.

Първият удар не е силен, а по-скоро шамар. Следва още един, този път по-силен. Те са наблизо и го заобикалят. Когато се смеят, Йохансен усеща дъха им през качулката. Някой го рита и той пада. Това им се вижда смешно, продължават да го ритат, докато някой казва:

- Хей, вдигнете го.

Отново го изправят на крака и го блъскат към стената.

- Стой изправен, шибан кретен. Какъв си ти? Шибан кретен...

Те отново се смеят.

Йохансен се долепя до стената. Връвта се впива в китките му.

Следват още ритници и шамари, а после го обръщат и го удрят. Йохансен се превива на две и се свлича на колене. Някаква ръка сграбчва качулката и извива главата му.

- Знаеш ли какво ще направим с теб? - прошепва някой в ухото му. Устата на човека е на няколко сантиметра от Йохансен, който надушва вълнението му - неподправено и опияняващо. - Ще пикаем върху теб и ще те тъпчем, а след това ще вземем голяма пръчка и ще те чукаме с нея...

- Ще те чукаме с нея - задъхано повтаря някой, може би момичето.

- Да, а после ще те залеем с бензин и ще те запалим...

- Ще изгориш, шибаняк, знаеш ли?

- Ще те чукаме с нея - повтаря гласът.

И тогава Йохансен се изолира от външния свят. Той вече не е в стаята. Те говорят на някого другиго. Друг ще поеме ударите, ще се изправи, когато му кажат, и ще падне, когато го повалят на земята.

Следват още шамари. Още ритници. Но има предел, отвъд който те не могат да преминат, колкото и да искат.

Защото това не е главното събитие, а само началото.

Ден 7: вторник

Карла

14:05 часът, вторник. Йохансен е в „Програмата". Сутринта Уитман позвъни да ми каже.

- Те трябваше да се обадят тук-там.

- Естествено. - И ние сме се погрижили за всичко - докладни записки на бюрата в Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието и Дирекцията на затворите и обаждане от някой от Щатите, високопоставен, зает, придаващ си важност: „...Информацията, която Райън Джаксън знае, може да е жизненоважна... Високо оценяваме съдействието ви... Одобрение от най-високо ниво... Разбирате сериозността... Необходима е абсолютна дискретност". Номерът е да знаеш кой на кого ще се обади и какви въпроси ще зададе и след това да се погрижиш на въпросите да бъде отговорено с лекота и простичко и всички да останат доволни. И всеки по веригата от проверки и равносметки да си мисли, че не може да бъде държан отговорен и че колкото и лайна да се разхвърчат после, никое няма да го уцели. И че ще може да каже: „Аз си свърших работата. Изпълних процедурата. Вината не е моя". - Знаят ли, че е временно?

- Да, и че той ще излезе след четиресет и осем часа.

- А в това време, ако се наложи да бъде изтеглен...

Уитман въздиша.

- Ще бъда до телефона. Има ли вероятност той да се натъкне на проблем, Лора?

Връщам му топката.

- Мястото е стабилно.

- Но ти пак ме искаш да бъда готов и да чакам.

- Разбира се. А и телефонните разговори се подслушват.

Той отново въздиша. Аз чакам.

- Всеки контакт, който имам с този човек, привлича внимание към него - казва Уитман. - Аз го довеждам и извеждам от онова място. Хората ще започнат да говорят. Знаеш какви са. Ще задават въпроси - за мен, за което нямам нищо против, но не само за мен. Да, ти държиш в неведение Вашингтон и не искаш нещата да бъдат официални, докато не се наложи...

Пак Вашингтон. И Уитман знае как действат във Вашингтон, знае къде са рисковете и откъде ще дойдат издънките.

- Имаме три седмици - напомням му.

- По твоя преценка. Може да е по-скоро. И дори ако не е...

Но дотогава Йохансен ще бъде извън „Програмата". Ще се погрижим за това.

- Казах ти, че сме помислили по този въпрос - прекъсвам го.

- И ще изгладиш нещата с тях, ако трябва?

- Знаеш, че ще го направя. - Отново настъпва мълчание. Недоверието му отеква по линията. - Обещавам ти, Майк. - Чудя се дали той прозира лъжата.

Но Уитман не е попитал защо съм вкарала човек в „Програмата". Не иска да знае.

Той не е доволен. Аз също, но по други причини.

Необходимо ми е време. Няма следа от мишената в никое от обичайните места за търсене, а Фин все още не ми е набавил копие с досиетата на затворниците и празнотата в знанията ми ме гложди. Трябваше да открием жената преди няколко дни. Но според Йохансен „няма значение" и това е вярно - за него няма значение. Отивам само на разузнаване. Изборът е негов, не мой. Затова го оставям да отиде там и единственото, което мога да направя, е да чакам.

Това и правя, когато в апартамента ми пристига Крейги. Камерата за видеонаблюдение, свързана с монитора в кабинета ми, го улавя, докато прекосява фоайето, облечен в познатото си тъмносиво палто, с куфарче в ръката и извърнато встрани от обектива продълговато лице.

Отварям му да влезе.

- Искаш ли нещо за пиене?

- Чай ще бъде чудесно.

Държа три бутилки малцово уиски в кабинета си, но Крейги не е докоснал нито една от тях. Подозирам обаче, че уискито е тайното му удоволствие, когато остане сам, като порнографията за други самотни мъже.

Връщам се от кухнята и виждам, че той стои до прозореца. Зимното слънце вече клони към хоризонта. Стъклата на административните сгради на юг представляват ослепителни бронзови огледала, а на запад, над по-ниските сгради, Темза е като извита лента от лъскав калай. Крейги обаче не се възхищава на гледката, а се е втренчил надолу към дока под прозореца ми. По тротоарите четиресет и един етажа по-долу вървят дребни фигурки на хора. Вятърът духа силно, развява дрехите им и дипли повърхността на водата в дока. Горната част на тялото на Крейги е наведена към тях. Съблякъл е палтото си и с черния си костюм прилича на въпросителен знак.

Давам му чашата с чая и той казва:

- Човекът, когото са повикали да разрови досиетата на Лейдлоу. Имаме име.

* * *

Лейдлоу е мъртъв. Не би трябвало да се изненадвам. Той беше стар човек, бе изживял живота си и бе взел решение. Вероятно му беше дошло времето. Но петдесет и деветте часа, които са изминали, откакто чух новината, не са намалили остротата й.

Съюзът ни беше задействан от история, разказана ми от един разтревожен престъпник информатор, която включваше болнични планове и жена на име Айлийн. Разследвах случая и също и се разтревожих. Бяхме виждали всякакви сцени - лондонски автобус с отнесен от взрив покрив, горящ небостъргач, който се срутва в облаци от прах. Това е нещо, за което не искаш да разсъждаваш - че си знаел през цялото време и си можел да го предотвратиш, но не си го направил.

Питър Лейдлоу беше човекът, на когото бях избрала да предам информацията.

Той беше агент вербовчик от края на Студената война. Дискретен, съсредоточен, способен да пази тайни и изключително предпазлив, Лейдлоу беше във вътрешния кръг, който работеше със съветската къртица Гордиевски, имаше връзки в КЗ, старото подразделение на МИ5, и запази работата си, когато Берлинската стена падна и за известно време руснаците бяха новите ни най-добри приятели. Когато пратката ми стигна до вратата му, той се беше пенсионирал, за да чете книги, да пие топла бира в сумрачни кръчми, да пренебрегва градината и да скучае до обезумяване.

Избрах го, защото разбрах, че е внимателен, упорит и усърден и няма да се успокои, докато не намери някого, който да приеме сериозно пакета с информацията.

Избрах го и защото знаех, че всеки, който се пита коя съм, ще погледне на изток, към старите връзки на Лейдлоу в бившия Съветски съюз, а не към мен.

Предаването на информация трябваше да бъде еднократно. Нямах намерение да ставам източник. Но девет месеца и четири контакта по-късно ние имахме нещо като връзка. Или навик. Може би това успокояваше съвестта ми. Или вероятно бях осъзнала, че ако тайните служби похлопат на вратата ми, ще трябва да бъда в позиция да искам услуги.

Питър Лейдлоу не беше на моя страна. Не вярвам да е бил. През целия си живот беше служил на родината си и това нямаше да се промени. Но той беше Човека от Москва и подозрителността бе вкоренена в душата му. И когато МИ5 поставиха подслушвателни устройства в дома му и започнаха да го следят, Лейдлоу разбра и това му хареса, колкото и на мен. Нрави ми се да мисля, че ние съответно издигнахме нивото на игрите си и че съюзът ни стана предпазлив, безмълвен контакт между двама души, които си нямат доверие, но имат общ противник - самите хора, на които се опитват да помогнат.

Накрая обаче Лейдлоу ме измами. Не знаех, че е болен.

* * *

- Пауъл - казва Крейги. - Името му е Лукас Пауъл.

Името не ми говори нищо. Крейги трябва да поясни.

- Бил е във Вашингтон, на повикване. Докарали са го тук специално. Получи ли снимките?

Висок, чернокож, високи скули, хубав костюм. Офицерска класа. Кимам.

- Какво знаем за него?

- Той не е Лейдлоу - сухо отговаря Крейги.

- Каква изненада.

Вече няма да има такива като Лейдлоу. Той беше последният от старата гвардия.

- Разкажи ми за този Пауъл.

- Абсолютно праволинеен. Веднага след завършване на висшето си образование постъпил на работа и бързо се издигнал в йерархията. Кариерист. Амбициозен. - Лицето на Крейги е сериозно.

- Чистач?

- Разбира се.

Един от малкия екип следователи - бивш агент на МИ5, на МИ6, Специалния отдел, но не принадлежи нито на една от тях. Викат ги, когато господарите им обърнат някой камък и открият нещо, което не им хареса. Действат в изолация и почти пълна секретност, имат достъп до информация, какъвто се отказва на повечето персонал от сигурността и разузнаването, и са неподкупни. Не е учудващо, че на Крейги му отне толкова много време да научи името му.

- Някакви разговори по интернет ли си засякъл?

- Пауъл казва, че е дошъл да почисти авгиевите обори.

- Наистина ли го е казал?

- Така чух - отвръща Крейги. - Очевидно е твърде умен, за да използва думата „лайна". - Крейги е завършил класическа гимназия и знае класическите алюзии. Явно и Пауъл ги знае.

- Мисли се за Херкулес, а? Къде е учил? В Оксфорд или Кеймбридж?

- Кеймбридж. Първенец на випуска. И после е отишъл право в Службите. - Крейги прави кратка пауза и после добавя: - Търси Нокс.

- Естествено, че ще търси Нокс. Сам го е казал - дошъл е да разчисти бъркотията. Да разбере какво е ставало, да подреди и да напише доклад. Тези хора не обичат да бъдат в неведение за собствените си операции.

Крейги поклаща глава.

- Двайсет и две информации за пет години...

- Не всички от тях доведоха донякъде.

- Но някои доведоха - мрачно отбелязва той. - Ти се превърна в награда, Карла. И Лукас Пауъл се е заловил да я спечели. Той иска теб. Ще се рови в миналото на Лейдлоу, докато те намери.

- Желая му успех. Аз не фигурирам в миналото на Лейдлоу. Това е най-важното.

Изражението на Крейги все още е непроницаемо.

- Не знам какви архиви е запазил.

- Лейдлоу беше от старата школа. Такива като него не си водят записки.

- Сигурна ли си? Той беше стар човек. Паметта му изневеряваше. Ами онзи апартамент в Ийлинг? Беше собственост на Лейдлоу под друго име и от време на време го използваше за лични цели.

- Пауъл открил ли го е вече?

- Още не.

- Тогава го постави под наблюдение. - Казвам го твърде категорично.

- Не се ли тревожиш?

- Ако знаеше коя съм, Лейдлоу щеше да ме намери. Почистили сме всичко, Крейги.

Двайсет и два тайника за пет години, никога един и същ два пъти. Обаждания от неподслушвани, сигурни телефони, еднократна употреба, непроследими номера. Стоки и услуги, платени с кредитни карти, регистрирани на фасадни компании. Куфарче в някой бар, без отпечатъци. Веднъж дори му изпратихме информация в кутия с обувки, поръчани по пощата. Така вършехме работа Лейдлоу и аз, защото той беше от старата школа и прецизно подбраната обстановка му допадаше. И за да подсиля посланието, и аз бях от старата школа. Крейги я ненавиждаше. Но трафикът винаги беше едностранен. Лейдлоу не можеше да се свърже с мен. Бяхме се погрижили за това.

А сега Крейги ми казва, че не го вярва.

За момент се умълчаваме. Над Сити се събират тлъсти сиви облаци, натежали от дъжд, и Темза е променила цвета си от калаено в оловносиво.

- Ами Саймън Йохансен? - пита Крейги.

- Влезе в „Програмата" сутринта.

Устните му се свиват, но той не казва нищо и скоро след това си тръгва.

* * *

В 15:15 на компютърния ми екран започва да примигва икона. Най-после. Фин.

Изпраща ми копие само за четене на досиетата на затворниците в „Програмата", клонирано от правителствен сървър. Имена и номера за справка, криминални досиета, психологически профили, данни за ДНК. И снимки.

Залавям се за работа.

Вече съм свела образа на мишената до биометрични данни и тя е серия от мерки. Трябва само да съпоставя информацията с досиетата на затворниците. Всеки момент ще разбера коя е жената.

Докато таймерът отброява минутите, ставам от бюрото и отивам в хола. Във входовете на четиресет и един етажа под прозореца ми чиновници пушат бързо цигари, прегърбили рамене, за да се предпазят от януарския вятър. Увити с шалове туристи бавно се разхождат по лимоненозеления метален мост над дока. Прохождащо дете гони гълъби. В офисите, зад бронирани стъкла, хора печелят все повече пари. На запад, към Сити, се вижда само небе.

Връщам се в кабинета. Програмата за търсене е приключила процедурата. Отговорът е изписан на екрана. Няма съвпадение.

Данните ми сигурно са подправени. Отварям на екрана оригиналния образ, щраквам с мишката на „Биометричен срив" и „Коригирай". На монитора се появява друг таймер и започва да отброява. Отново отварям файла на затворниците и щраквам на „Сравни". Този път не ставам от бюрото.

Няма съвпадение.

Нещо студено се свива в стомаха ми.

Но има още един списък - на починали затворници. Отварям го и отново претърсвам данните.

Няма съвпадение. Жената на снимката не е в списъка със затворниците в „Програмата".

Има обаче други обяснения. Може би я държат на друго място в очакване на прехвърляне или вече я прехвърлят и данните й са във виртуален канал и мигрират от една система в друга...

Или може би тя е никой, лице, избрано произволно, за удар, който не съществува.

<СПЕШНО намери жената в системата на затвора. Няма я в списъка на „Програмата". Потърси и в други затвори. Провери и данните за прехвърляне. Нека това бъде приоритет. Използвай помощта на доверени хора.>

Прикачвам към съобщението биометричните данни, които съм създала.

След кратка пауза получавам обичайния отговор: <Ще те уведомя>

Този път отговорът не ме задоволява.

* * *

Обаждам се на Филдинг. Телефонът звъни седем-осем пъти, преди той да вдигне. Чува гласа ми и изсумтява. Не дочаквам ироничните забележки.

- Тя не е в списъците там. Каза, че клиентът ти е стабилен. Ти ли ме лъжеш или той?

Следват три секунди мълчание и това не ми харесва.

- Там е - казва Филдинг.

- Няма я в списъка със затворниците.

- Там е - повтаря той.

- Грешиш, Филдинг. Кой е клиентът? Да не би да е човек на Джон Куилан?

Филдинг не отговаря. Линията прекъсва.

Вече е 15:46. Остават малко повече от два часа, преди портите да се затворят и „Програмата" да се самоизолира. Звъня на Уитман.

- Може би имаме проблем. Искам да изкараш оттам нашия човек.

Настъпва кратко мълчание.

- Лора, той е там само от...

- Сега, Майк. Веднага.

Става четири часът и после четири и петнайсет. Четири и половина. Всичко отнема време. Крача напред-назад пред прозореца на апартамента си с гледки, за които съм платила три милиона английски лири. Сядам на дивана. Правя кафе, не го изпивам и го изхвърлям. Дневната светлина помръква. Светват уличните лампи. Уитман не се обажда.

Но жената може би не е затворничка, а доброволка, социална работничка или служител в охраната...

<Фин, провери списъците с доброволците и охраната на „Програмата".>

Кога ли ще получа резултат?

Пет часът. На улицата четиресет и един етажа по-долу е тръгнал потокът от служители, които се прибират в домовете си, малки черни човешки точки, пъплещи по тротоарите като железни стружки, привлечени от магнит.

Уитман все още не се обажда.

Заставам до прозореца и се опитвам да се съсредоточа върху светлините на Докландс, но циферблатът на часовника в другия край на стаята пулсира като съсирек кръв в периферното ми зрение и малкият ръчен часовник тежи на китката ми.

17:30. 17:45. Нищо от Уитман. Той прави нещата в последния момент, това е всичко.

17:58, 17:59, 18:00. Портите се затварят. Но може би в момента проверяват Йохансен, който седи в някоя празна стая, докато отново преглеждат документите му. Всеки момент Уитман ще се обади да каже, че Йохансен е излязъл...

Телефонът звъни и аз го грабвам.

- Лора - казва Уитман и по гласа му разбирам, че сме изгубили Йохансен. - Проверили са стаята му. Няма следа от него - съобщава той, а после обидено, сякаш мисли, че може несправедливо да го обвиня, добавя: - Не могат да следят всеки. Мястото е на самоуправление. Гледат картината от камерите за видеонаблюдение и го търсят. Утре сутринта ще продължат.

Утре ще бъде късно.

- Лора? - неуверено пита Уитман, но само иска да знае какъв е проблемът, а аз не мога да му кажа.

- Утре сутринта - отвръщам и затварям.

Стомахът ми се е свил от безпокойство. Овладей се. Армията е обучила Йохансен като снайперист. Той знае как да оцелява и дни наред да остава незабелязан на вражеска територия. Една нощ в „Програмата" е нищо за него. Каквото и да се е случило, където и да е, ти много добре знаеш, че той е отлично подготвен да се справи с проблема...

Ами жената? Мишената, която не фигурира в списъците? Случайно ли е това?

С абсолютно всеки друг страховете ми биха имали различен сценарий и облик. Йохансен отвлечен на улицата от бронеавтомобил. Или помолен да отстъпи встрани - „Насам, господин Джаксън", докато минава през портите. Ще се опитам да открия сред специалните отдели на столичната полиция, разузнавателните служби и дори офшорните агенции дали не разпитват някой ценен затворник. Питам се доколко ще му стигнат петте месеца подготовка в „Специални операции". Стандартният полицейски разпит няма да бъде проблем за него, но сега в процеса да го пречупят може би участват същите хора, които са го учили как да издържа на разпити. Колко добре са си свършили работата преди години? Колко са усъвършенствали методите си оттогава? Колко добър е той, колко време ще издържи, докато го пречупят, и колко време ще мине, преди да стигнат до мен?

Но той не е кой да е, а Саймън Йохансен и е влязъл в „Програмата".

Във фермата е имало четири души, когато Тери Кънлиф е умрял. След това Куилан ги е погнал. Хванал е трима. Не е могъл да намери Йохансен. Досега.

Ден 7: вторник

Йохансен

Йохансен лежи на една страна на пода, когато вратата се отваря. Няма представа колко време е минало. Може би часове. Някой изръмжава заповед и го дръпват да се изправи на крака, все още завързан и с качулката на главата.

В тила си чувства тъпа болка, а в устата - метален вкус на кръв. Стомахът го боли.

Карат го да върви.

Излизат през вратата. Мрак и проблясъци на електрически светлини през качулката. Нощ е. Няма смисъл Йохансен да се опитва да запомня пътя. Има твърде много завои. Спират и пак тръгват. Разговарят шепнешком. Не бързат. От време на време Йохансен се спъва, но те го задържат изправен.

Най-после спират. Някъде наблизо влажният въздух съска от електрически заряд. Отключва се метална порта и скърцайки, се отваря. Вкарват го вътре и портата изтраква и се затваря.

Хващат го за лактите и припряно го насочват напред. Отново спират. Звук на отдалечаващи се стъпки. Някъде отпред врата се залюлява тихо на пантите си, отваря се и се затваря. Колко ли дълго ще чака? Четири-пет минути? Йохансен се олюлява. Чуват се далечни гласове, разговор извън слуховия му обхват. Той напряга слух, но не може да долови думи. После го вкарват през врата и качеството на въздуха и на звуците се променя. Намират се в затворено пространство.

Ботушите му стържат по бетона. Йохансен се спъва и пада по лице. Пищялите му се удрят в стъпала. Сграбчват го ръце и го вдигат. Стигат догоре и завиват. Друг коридор, друга врата. Бутат го да мине през нея.

Килим заглушава стъпките му. Миризмата е различна - на чисто, домашен уют, храна и лак. Въздухът е топъл. Някъде на фона мърмори телевизор.

Бутат го да седне и смъкват качулката от главата му.

Той примигва на светлината.

Намира се в подредена старомодна всекидневна. На стената има картини с библейски сюжети - Богородица в синьо, вдигнала едната си ръка за благословия или зов, и млад светец, пронизан със стрели, отправил тъжен взор към небето. Раните му са отворени като малки усти и кървят. Под тях има стайно растение на поставка. Лакиран махагонов шкаф със скрито флуоресцентно осветление, насочено към красив сервиз от китайски порцелан - чинии, супници и сосиери. През свод в единия край се вижда кухня - лъскав работен плот и големи чаши за кафе, окачени на парче дърво.

В отсрещната страна на стаята работи телевизор с намален звук. Предават комедиен сериал. Диалогът се чува приглушено, неясно, прекъсван от предварително записан смях.

Дребен застаряващ мъж с кожа като на труп седи в кресло и гледа телевизия.

Винаги ще бъде едно и също. Винаги.

* * *

Минава една минута и Куилан проговаря:

- Добре дошли в „Програмата" господин Джаксън. - Гласът му е тих и звучи отегчено. Не откъсва очи от телевизора. - Харесва ли ви нашият малък социален експеримент?

Усмихнатият русокос мъж от столовата е заел позиция зад креслото на Куилан и наблюдава Йохансен, наклонил глава на една страна. Все още се усмихва. Йохансен не отговаря.

- Знаете ли кои сме ние? - пита Куилан.

Нещо е заседнало в гърлото на Йохансен. Думите излизат насила от устата му, една по една.

- Вие... сте... главният... тук.

Куилан за пръв път обръща глава и поглежда Йохансен. Очите му са бледосини, воднисти и кръвясали, сякаш има проблем със зрението.

- Името ми е Джон Куилан. Говори ли ви нещо?

Трима убити, двама в каменоломна, всичките изтезавани, преди да умрат. Йохансен още си спомня лицата им.

- Да - с дрезгав глас отговаря той.

Устните на Куилан леко се разтеглят от задоволство.

- Ние сме законът - продължава той, сякаш Йохансен не е казал нищо - и вие сте на нашата територия. Под нашата юрисдикция. Моята работа - Куилан се навежда напред - е да поддържам реда тук. - Той отново се обляга назад, сякаш е доказал твърдението си. - Мислите ли, че това е лесно, господин Джаксън?

Йохансен не отговаря. Стомахът му се бърка. Куилан отново вперва очи в телевизора.

- Управляваме насилници, пристрастени и болни... Разбирате, че се налага да бъдем твърди. И да даваме пример, където е необходимо.

От телевизора пак се разнася предварително записан смях, стържещ механичен звук.

- Значи сте от Америка. - Куилан се усмихва на телевизора. Кожата му изглежда твърде опъната за усмивка и тя мигновено избледнява.

- От затвора „Викторвил" - отвръща Йохансен. Под белите му дробове се е образувал твърд възел от нещо.

- Не го знам. И не искам да го знам. - Куилан пак отмества очи към Йохансен. - Какво ви води тук?

- Помолих за трансфер.

- А, като във футбола. - Куилан кима. - Мислите ли, че перспективите ви ще бъдат по-добри тук?

- Чух... за това място... Помислих си...

- Помислили сте си, че ще водите лесен живот тук, господин Джаксън? За какво бяхте в затвора „Викторвил"? - Куилан изплюва името като нещо, оставящо лош вкус в устата.

Той не знае кой съм.

- Доживотна присъда. Двойно убийство.

- Но доживотната присъда означава доживотна присъда в Щатите, нали? Какво би ги убедило да се съгласят с молбата ви? Добротата на сърцата им? Какво им предложихте, господин Джаксън?

Той не те е подмамим тук. Това не е отмъщение. Йохансен едва не се удавя в облекчение.

- Те мислят, че знам някаква информация.

- А знаете ли?

- Те мислят, че знам.

- Да предадете приятелите си и да си купите лесен живот в „Програмата"? Няма да е за пръв път. Или е нещо друго.

- Искам само... - започва Йохансен.

- Да дойдете тук. Да се снишите и да се пазите да не ви разкървавят носа като всеки друг. Знаете ли какъв е проблемът ми? Не ви вярвам, защото не знам кой сте.

- Името ми е...

- Райън Джаксън и излежавате доживотна присъда в затвора „Викторвил" но никой не е бил там и не можа да го потвърди. - Куилан се обляга назад на креслото. - Умен човек ли сте, господин Джаксън? Мисля, че може би сте умен. Но защо един умен човек идва на такова място с обяснението, че се готви да предаде приятелите си? Защо би признал, че е направил нещо лошо? Освен ако не е прикритие... Нима очаквахте да ви приемем на сляпо доверие? Тук нещата не стават така.

- Говорете с надзирателите. Сутринта минах през рецепцията. Те имат досието ми...

- Надзирателите? - За секунда Куилан изглежда почти доволен. - 0, не - измърморва той. - Не, господин Джаксън. Тук имаме други начини да проверяваме фактите. - Погледът му отново се насочва към екрана. - Господин Брайс.

Разпитът е приключил. Усмихнатият мъж пристъпва напред.

Възелът на надежда в стомаха на Йохансен се превръща във вода.

- От тук нататък господин Брайс ще се грижи за нещата - добавя Куилан.

* * *

Те отново блъскат по коридора Йохансен, който подтичва и се препъва, и минават през аварийни изходи.

Връщат се на стълбището и слизат долу. Завиват надясно по празен коридор, отварят врата и го хвърлят вътре.

Йохансен е очаквал да го затворят в такава стая. Няма мебели. Стени от блокове пенобетон. Един прозорец - малък и високо. Подът лепне от тъмни петна.

Русокосият мъж, Брайс, се приближава зад тях, поглежда Йохансен и се усмихва разкаяно.

- Съзнавате какво трябва да направим, нали? - учтиво пита той.

Йохансен не отговаря.

Те го принуждават да се свлече на колене и го обръщат към стената.

Някой го рита в бъбреците. Йохансен се свлича на пода. Вторият удар, в стомаха, го кара да се превие на две и изкарва въздуха от дробовете му.

Брайс се навежда над него. Погледът му е фокусиран и съсредоточен.

- Бързо ли схващате, господин Джаксън? - пита той, сякаш наистина иска да знае. - Надявам се да е така, за ваше добро.

Йохансен мълчи.

Брайс отстъпва назад и прави знак на другите.

- Ако обичате.

Те се нахвърлят върху Йохансен с юмруци и ритници, продължавайки оттам, откъдето са спрели, но този път по-силно.

След двайсетина секунди отстъпват назад. Йохансен лежи на пода и не е в състояние да стане. Брайс се приближава до него. Носовете на ботушите му са на няколко сантиметра от очите на Йохансен.

Брайс прикляка и протяга ръка. Пръстите му леко докосват лицето на Йохансен.

- Не разбирате. Всичко това не е необходимо. Кажете ми кой сте вие всъщност?

Йохансен преглъща и се опитва да подреди думите си. Придържай се към историята си или не казвай нищо.

- Вече ви казах...

Брайс се изправя.

- Съжалявам.

Йохансен отново се изолира от външния свят и се затваря в себе си. Трябва да изтърпи това. Съсредоточава се. Няма какво друго да направи.

След малко те излизат. Той лежи в мръсотията и се мъчи да диша.

* * *

Йохансен някак съумява да заспи. Дреме неспокойно и често се буди от различни звуци - гласове, тряскане на врати.

Някъде между съня и будното състояние в съзнанието му отново се появява снимката - жената в сивия костюм с усмивка като капак, който се спуска. Той примигва, опитвайки се да я прогони, но образът изплува отново като лице на удавник във водата.

* * *

Стъпките в коридора навън го стряскат и събуждат облян в пот. Сетивата му са замъглени, стомахът му се бунтува и всеки мускул в тялото го боли.

Изщраква ключалка. В стаята прониква лъч светлина. Вратата се отваря.

Нещо металическо издрънчава на пода.

Йохансен опитва да се съвземе. Всеки момент ще започнат да го бият отново. Трябва да бъде готов.

Светва електрическа крушка, болезнено ярка. Брайс е застанал пред Йохансен. Прикляка и накланя глава на една страна.

- Мислите, че това е грешка, а? - пита той. Другите са зад него.

Йохансен не помръдва. Движението само ще ги провокира. Полага усилия да се отпусне напълно и преглъща болката, когато те отново го изправят на крака.

Пак ли ще го бият? Но онзи с жълтите зъби държи тръба и фуния, а металният предмет на пода е кофа, в която има нещо вонящо.

Йохансен не трябва да се съпротивлява, а да остане отпуснат. Така ще боли по-малко. Но когато дръпват назад главата му, отварят устата му и напъхват вътре тръба, в него се събужда първичен инстинкт и той започва да се бори, без да обръща внимание на пронизващата болка в гърба, раменете и ребрата си.

Тръбата влиза в гърлото му.

* * *

Те приключват, взимат кофата, тръбата и фунията и угасят лампата. Вратата се затваря и отново настава непрогледен мрак.

Йохансен лежи в собственото си повърнато. Нощта се простира пред него като тест за издръжливост.

Ден 7: вторник

Карла

Отново се обаждам на Филдинг. Налага се.

- Твоят човек е изчезнал в „Програмата".

Тишина. Не мога да разгадая мълчанието му. Продължавам по-нататък.

- Кажи ми името на клиента.

- Майната ти, Карла.

- Йохансен изчезна и мишената не е там...

- Говорих с клиента. Тя е там.

- Не е.

- Там е.

- Кой е клиентът?

Отново мълчание. Филдинг преценява колко да ми каже.

- Филдинг, ти каза, че някой е препоръчал клиента.

- Не е свързан с Джон Куилан - хладно казва той.

- Какъв е?

- Цивилен. Обикновен гражданин, член на обществото. Или поне така твърди. Карла, той има основания...

- Какви основания? - прекъсвам го рязко. - Какво е направила жената? Защото не е стигнало до новините. Искам име, Филдинг.

- Мечтай си. Тя е там. Йохансен ще се оправи. Той винаги се оправя.

Оправя се благодарение на мен, защото аз се грижа винаги да имаме пълна информация. Само че сега не е така.

И все пак аз преповтарям наум всичко, което съм направила, за да бъде в безопасност Йохансен, опитвайки се да почерпя увереност от това. Изтрихме самоличността му, заличихме всичко. Никой не може да каже, че той не е Райън Джаксън, а Чарли Рос е мъртъв. Няма как Джон Куилан да разбере кой е Йохансен и да го свърже с фермата.

Безсмислено е да си казвам всичко това. Ако Куилан знае, тогава няма значение как е разбрал. Най-важното е какво ще се случи по-нататък. И какво се случва в момента.

* * *

В осем вечерта пристигат последните резултати от търсенето на Фин сред обитателите на „Програмата". Както и преди, в системата на затвора няма следа от жената.

И после, малко преди да стане десет часът, Фин прониква в списъка с доброволците, работещи в „Програмата". Не са много. Жената не е сред тях.

Остава само една сламка, за която да се хванем.

<Пробвай персонала и охраната.>

<Вече го направих> отвръща Фин.

Щорите на прозорците в апартамента ми са вдигнати. Електрически лампи осветяват безлюдните офиси отсреща. На запад небето над Сити е жълтеникаво-черно.

Няма я в списъка на „Програмата". Не е и в системата на затвора. Не е доброволка, нито охрана или служителка от персонала. Къде да я търсим?

Обаждам се на Крейги и му разказвам какво се е случило.

- Идвам - казва той веднага и знам, че не мисли за Джон Куилан, а за другия сценарий - подготвена от разузнавателните служби клопка, разпит на Йохансен, бавно изреждане на имена... какво знае за мен, как се свързва с мен, могат ли да ме открият.

Крейги си мисли, че все още имаме време да изтрием файловете, да унищожим твърдите дискове и да заличим всяка следа от Карла и Шарлот Олтън. Ако се налага.

И аз не мога да споря. Жената на снимката не е в „Програмата". Йохансен знае коя съм и е влязъл в капан.

Изведнъж, за един дъх, за един удар на сърцето, сценарият се разиграва в съзнанието ми.

Жената на снимката...

* * *

Крейги пристига и първите му думи са „ограничаване на пораженията".

Знам какво ще каже - че трябва да замина още тази вечер, до един час, и да се примиря, че никога повече няма да се върна. Аз обаче няма да замина само по една причина.

Ако аз залагах капан на Йохансен, бих предположила, че той ще провери, при това щателно.

Бих използвала истински затворник.

Ден 8: сряда

Йохансен

Той няма представа колко е часът, когато вратата се отваря. Някой щраква електрическия ключ на лампата. Светлината е като противно течно петно върху ретината му.

- Стани - заповядва непознат глас.

Йохансен обаче няма сили от повръщане и се налага да го изправят на крака.

Навън е ден. Небето е жълтеникаво-бяло и изпъстрено със сиви ивици като стъклено топче за игра. Влачат Йохансен покрай сградата и го завеждат в тесен двор, ограден с бели стени, без камери. Усамотено място. Неофициално.

Първото, което вижда Йохансен, е Куилан. Седи на лек сгъваем стол, увит в огромно палто като инвалид на пикник. Очите му равнодушно се плъзгат по Йохансен.

До рамото на Куилан стои Брайс, извън полезрението на по-възрастния мъж. На стената до него е подпряна бейзболна бухалка. Усмивката му е като на звяр, който се намира високо в хранителната верига и има твърде много зъби.

Йохансен си спомня как тръбата влиза в гърлото му и се задавя.

В двора има още десетина души. Екипът на Брайс е сред тях. Всичките са се втренчили в Йохансен.

- Господин... Джаксън - започва Куилан, който е пъхнал червено шалче под яката на палтото си. Цветът трепти като пулс на зимната светлина.

Йохансен трябва да се съсредоточи. Да остане в настоящето. Да издържи.

- Оказва се, че е истина. Ще издадете приятелите си за място в „Програмата" - продължава Куилан и се усмихва. Кожата му се опъва, сякаш ще се сцепи. - Това ми харесва. Обичам да знам какви са приоритетите на хората. Бихте направили всичко, за да останете тук, нали?

Всичко. Но от устата на Йохансен не излиза дума, а само сухо грачене. Той преглъща.

- И това трябва да проверим. - Куилан обръща глава и през рамо казва: - Брайс?

Брайс излиза напред и усмивката му става по-широка.

- Господин Джаксън - казва той. - Бих искал да се запознаете с един мой приятел. Джими?

Мъжът чува името си и пристъпва напред - подобен на птица човек на четирийсет и няколко години. Има нервна, нетърпелива усмивка и за разлика от другите, е неестествено спретнат, сякаш се е издокарал за събеседване. Оредялата му черна коса е внимателно пригладена назад и ризата под евтиното му сако е закопчана догоре.

Съсредоточи се.

- Време е за подобаващо запознанство - продължава Брайс.

- Господин Саймън Джаксън, представям ви Джими. Джими ни предложи помощта си. Нали така, Джими?

Джими кима енергично - във въодушевлението му има нещо жалко - и бръква в сакото си. Изважда няколко снимки, семейни, и казва:

- Снимки.

- Не снимките, Джими, този път не. - Брайс се обръща към Йохансен. - Първата задача на Джими е да ни помогне с една малка демонстрация.

Джими продължава да се усмихва. Той не разбира какво предстои, но Йохансен знае.

Брайс прави крачка напред, забива юмрук в стомаха на Джими и докато Джими се превива на две, сграбчва ръката му, извива я жестоко и я изкълчва от ставата. Снимките се разпиляват на земята. Джими изкрещява и пада с лице в прахоляка. Краката му се размахват, опитвайки се да го завъртят и отдалечат от болката, но коляното на Брайс е забито между плешките му и го приковава към земята. Снимките са разпръснати ветрилообразно около него - мъж и жена с шапчици за купон, вдигнали чаши пред обектива, хлапе, което гони куче в ливада...

- Вижте, господин Джаксън - разговорливо продължава Брайс, - трябва да знаем колко сте всеотдаен.

Думите се изливат като вода в главата на Йохансен. По гърба му се стича студена пот. Цветовете се сливат пред очите му. Съсредоточи се. Съсредоточи се. Съсредоточи се.

- Вие казахте, че ще направите всичко, нали? - Брайс поглежда Йохансен и лицето му се намръщва от загриженост. - Не изглеждате много добре. Райън... Мога да те наричам Райън, нали? Надявам се, че това не те кара да се чувстваш неудобно.

Стомахът на Йохансен се свива.

Джими хленчи в прахоляка. Брайс го поглежда. Все още държи извита зад гърба ръката на дребния мъж.

- Или може би не съзнаваш колко сме сериозни - измърморва Брайс. - Може би трябва да демонстрираме пред теб колко сме сериозни.

Той отново извива ръката на Джими под невъзможен ъгъл. Нещо изпуква и Джими изврещява като животно.

Брайс вдига глава и поглежда Йохансен.

- Би ли казал, че сме сериозни?

Стомахът на Йохансен се обръща и очите му парят. Той отваря уста и пак я затваря.

- Съжалявам, не чух - казва Брайс.

- Да - отговаря Йохансен. Думата излиза от устата му сухо и дрезгаво.

- Добре. - Брайс пуска ръката на Джими, става и избърсва ръцете си. - Сега е твой ред. Господин Куилан иска да види колко си сериозен.

Думите трябва да се борят, за да си проправят път в хаоса в главата на Йохансен. Брайс иска...

- Е? - пита Брайс. Очите му са много ярки и сини. Все още се усмихва.

Три метра по-нататък Куилан се навежда напред на стола. Погледът му се стрелка между лицата на Йохансен и Брайс.

- Надявам се, че няма да ни губиш времето - любезно казва Брайс и после, когато Йохансен не помръдва, добавя: - Извинявай, не разбираш ли? Още един намек ли ти трябва?

- Не - отвръща Йохансен, но Брайс вече пристъпва към действие.

Джими се опитва да се надигне и да се отмести от другия мъж и влачи безполезната си ръка, но Брайс го сграбчва за рамото и го блъсва на земята. Джими изкрещява отново и после издава тихо задушено ридание.

Брайс поглежда въпросително Йохансен.

- Добре - казва Йохансен.

- Моля?

- Ще го направя.

- Сигурен ли си?

Йохансен преглъща киселините в устата си и кима. Не е в състояние да говори.

- Чудесно - казва Брайс, отстъпва назад и разперва широко ръце, сякаш кани Йохансен. - Моля, заповядай. - От теб зависи. Смаяй господин Куилан. И... няма значение какъв шум вдига Джими. Никой няма да дойде.

Йохансен поглежда Куилан. Яркочервеното шалче е като кървава диря във въздуха между тях. Господи, съсредоточи се. Очите им се срещат за секунда. Лицето на Куилан не издава нищо.

Джими започва да плаче на земята и несвързано се моли в смесица от сополи и слюнка. Йохансен се изолира от гледката.

Той пристъпва към дребния мъж. Всичко го боли. Гърбът, гърлото, стомахът, раменете, крайниците. Светлината пред очите му ту се усилва, ту избледнява. Йохансен се олюлява. Някой се кикоти подигравателно зад гърба му.

Направи го. Просто го направи.

Може ли да го направи бързо и чисто? Останали ли са му сили за това?

Обмисли последователността. Знаеш как.

Йохансен оглежда присъстващите. Дребният човек, който хленчи в прахоляка. Брайс от едната страна, който диша учестено и е оголил зъби в очакване, нетърпелив да започне забавлението. Куилан, който се е навел напред, гледа бдително с ястребовите си очи и чака да го смаят. Самият Йохансен, който стои в центъра на извратеното шоу с изцапана с повърнато риза и се олюлява...

Поеми си дълбоко дъх три пъти. Започни на три.

Йохансен вдига левия си крак, без да отпуска тежестта си, и леко го слага на изкълченото рамо на Джими, който въпреки това изкрещява. Готов е да го забие и да върти, докато усети, че костите се трошат през подметката на ботуша му...

Брайс се навежда напред, съсредоточен върху точката на удара...

Сега.

Две движения едновременно. Крачка встрани и внезапен удар. Йохансен бръква в очите на Брайс и забива юмрук в гърлото му. Завъртане. Ритник в бъбреците. Брайс се превива на две до най-близката стена. Йохансен се нахвърля върху него, хваща главата му и я блъска в стената. Грабва бейзболната бухалка с лявата си ръка и се завърта...

Обкръжен е. Те са петима. Двама препречват пътя му към Куилан, а другите трима връхлитат върху Йохансен. Куилан вдига ръка и им прави знак да почакат. Йохансен се опитва да разгадае изражението му. Невъзможно е.

Вече не са му останали сили. Изтощен е. Започва да трепери и този път не може да спре.

Куилан кима към лявата ръка на Йохансен.

- Пусни я.

Бейзболната бухалка с лекота се изплъзва от пръстите на Йохансен и изтраква на земята.

- Заинтригувахте ме, господин Джаксън - казва Куилан. Очите му са малки, студени и безмилостни като стъклени топчета. - Един такъв удар може да разбие човешки череп като черупка на яйце... Кажете ми, щяхте ли да го използвате върху мен?

Брайс се олюлява до стената. Лицето му е окървавено. Очите му се отварят и той се закашля, размърдва се и се опитва да стане.

- Защо го направихте, господин Джаксън? - пита Куилан.

Йохансен би трябвало да има отговор. Какъв беше?

Брайс успява да се изправи на колене. Вдига глава и се втренчва в Йохансен. От него се излъчва неподправен горещ гняв.

- Бъдете откровен с мен, господин Джаксън - бързо добавя Куилан, - докато все още можете да говорите.

Брайс става, свива ръце в юмруци и всмуква въздух през зъби.

- Той ми каза да ви впечатля - отговоря Йохансен.

- Аха. Е, ако това може да бъде някаква утеха за вас... - Куилан се усмихва тъжно. - Смаян съм.

Нужен е само един удар и Йохансен е на земята. Ритник в стомаха и той се задавя, но няма какво да повърне. Следва още един удар и всичките му наранявания през последните двайсет и четири години се свързват в нажежена мрежа от болка.

Брайс го сграбчва за косата и притиска лицето му в прахоляка. Йохансен усеща дъха му на бузата си.

- Ще започнем с пръстите ти - казва Брайс и после се обръща към някого. - Арматурни ножици.

* * *

О, Боже.

Йохансен лежи по корем. Извили са ръцете му и са коленичили на лактите му, за да го проснат на земята с разперени крайници. Той свива юмруци, но те са много по-силни, разтварят ръцете му, разперват пръстите му.

Ще има болка, много болка. Йохансен трябва да се измъкне от това, но не може. Няма къде да се пренесе в мислите си.

Брайс отново прикляка до него, избира пръст и го изпъва. Дясната ръка - пръстът, който натиска спусъка. Йохансен усеща студения метал на арматурните ножици върху кожата си.

Джими лежи зад разпилените снимки на сватби, купони, клоунски шапчици и усмихнатото лице на човек, който може да е Чарли Рос. Очите му са отворени. За секунда погледът му среща погледа на Йохансен, но между тях не преминава разбиране или пък друго. Нищо.

- Първият пръст ще замине ето така - обявява Брайс.

* * *

С периферното си зрение Йохансен съзира светкавично движение - и нещо лъскаво и твърдо.

И после съвсем близо до него се чува глас - женски.

- Майната ти, Брайс, не ме карай да го правя, защото ще го сторя.

Всичко спира.

Йохансен вижда само снимките и Джими и чувства само метала на пръста си, твърд и студен, който стиска ли, стиска.

- Куилан? - Гласът на жената прозвучава заплашително.

Брайс премества тежестта си. Минават няколко секунди.

Натискът върху пръста на Йохансен отслабва. Той си поема дъх.

Болката го завладява.

И след това престава да чувства.

* * *

Пръстите му. Ще отрежат пръстите му.

Йохансен свива юмруци и ги обръща към гърдите си, но те разтварят ръцете му и той отново усеща студения метал...

Господи! О, Боже! О, Боже!

Йохансен отваря очи. Светлината го заслепява. Той се гърчи неспокойно, сякаш се е опарил. Размахва ръце и се мята насам-натам, но те го приковават към земята. Някой вика, но Йохансен не може да разбере думите.

Бори се, бори се...

- Какво е това успокоително, по дяволите? - пита мъжки глас.

Младеж с безизразни очи се навежда над Йохансен и приготвя спринцовка.

* * *

Изминали са минути или часове. Йохансен няма представа. Не усеща тялото си.

Край него се разнасят гласове.

- Навън.

- Знам.

- Той казва, че трябва да предадеш...

- Знам.

* * *

От колко време се е втренчил в стената и какво означават драсканиците?

Някой брои дните?

Светлината се променя. Йохансен се унася.

* * *

Събужда се от болка.

Лежи на дюшек на пода. В отсрещната страна на стаята в гнездо от завивки до вратата седи жена. Лицето й е изнурено и под очите й има тъмни сенки като синини. Оголената й китка е крехка като на скелет. В ръката си държи нож.

Йохансен трябва някак да й го отнеме, но не може да помръдне.

Той заспива.

Някакъв мъж пищи зад вратата на фермерската къща.

Ден 8: сряда

Карла

В сряда през целия ден работя неуморно.

* * *

Портите се отварят отново в осем сутринта, но аз съм зад бюрото си много преди това. Изминали са двайсет и четири часа, откакто Йохансен е влязъл в „Програмата", и четиринайсет, откакто портите се затвориха за нощта. Спала съм с прекъсвания може би три часа и ми се гади от умора.

Но всеки момент всичко може да свърши. Всеки момент Йохансен може да излезе.

Уитман вече е в администрацията на „Програмата", разговаря с персонала и ги убеждава колко спешно е да намерят Райън Джаксън. Чакам, докато електронният часовник на компютъра ми превърта на 8:00, после 9:00 и след това 10:00. Седя до телефона и чакам да ми се обадят, че Йохансен е навън и в безопасност, но телефонът остава безмълвен.

Крейги иска и аз да изляза от играта и да бъда в безопасност и неоткриваема. Отказах. За да заложат капан, те биха използвали истински затворник. Крейги не вярва. Дори по телефона гласът му трепери от напрежение. Впуснал се е да търси Йохансен в тъмните ъгли на владенията на разузнавателните служби, стаите за разпити и апартаментите с високо ниво на сигурност. Но няма да го намери там. Йохансен все още е в „Програмата". Сигурна съм.

<Достъп до вътрешната мрежа за видеонаблюдение на „Програмата"> изпращам съобщение на Фин.

Въпреки че „Програмата" е частен затвор, различни заинтересовани правителствени страни изискват достъп до кадрите от видеонаблюдението. Дирекцията на затворите и Министерството на правосъдието получават картина денонощно, а столичната полиция и разузнавателните служби имат достъп при поискване, както и няколко избрани високопоставени лица в други области на публичната политика. Всяка точка на достъп може да има вратичка в защитата и Фин трябва да я открие.

Той не отговаря, но по-късно, в четири следобед, докато дневната светлина помръква, получавам линк с коментара: <Беше много по-лесно от досиетата на затворниците>.

Фин ми е осигурил достъп до картината от камерите за видеонаблюдение в „Програмата".

Но мога само да наблюдавам пасивно онова, което гледат те. Камерите оглеждат наоколо, увеличават изображението и се отдалечават по прищевките на някой друг. Празно помещение, което прилича на класна стая, конвой, който се движи по сумрачна улица, мъж, който се мотае пред входа на малък магазин.

Вглеждам се във всички лица. Не виждам Йохансен.

Да придвижа ли по-нататък нещата? Да направя ли опит да подслушвам комуникационния трафик в „Програмата"? Да проверя ли дали има новини за труп на бял мъж със сини очи, висок метър и осемдесет? Да проверя ли за части от човешко тяло в отпадъците, изхвърлени на сметищата? Няма да се гнуся. Тези неща трябва да се приемат смело. Знам какво се е случило с Чарли Рос. Дори не можаха да върнат всичките останки на вдовицата му и той трябваше да бъде анализиран по ДНК. Бил е разчленен.

* * *

В пет часа следобед звъни Уитман.

- Видели са го - съобщава той. - В столовата. Разговарял с някакъв тип, но после онзи го оставил сам.

Хващам се за думите му.

- Днес ли?

- Вчера.

- А другият?

Ръката ми вече е върху компютърната мишка, готова да отвори досиетата на затворниците, но Уитман казва:

- Не искаха да ми кажат името му.

- Убеди ги.

- Не мога ей така да...

- Намери начин. - Казвам го твърде рязко и грубо, но остава още един час, преди портите отново да се затворят и „Програмата" да се заключи за нощта. Все още има време.

Уитман мълчи и после казва:

- Това не ми харесва, Лора. Ти искаш да стане и по двата начина. Каза, че ще го правим неофициално, че само ще вземем назаем самоличността на онзи затворник и че не е необходимо Вашингтон да знае. Добре, тогава няма да се набиваме на очи. Демонстрирам загриженост, но не мога да казвам на онези хора как да си вършат работата. Казвам им, че се справят страхотно. Или мога да отида там и да започна да се разпореждам, но в такъв случай по-добре намери някого във Вашингтон, който ще те подкрепи, защото ще се нуждаеш от това. Не мога да вдигам голям шум и същевременно да отбивам вниманието към твоя човек. Всеки път, щом си отворя устата, неговият профил се вдига с една степен. - Отново настъпва кратко мълчание. - Ти избираш, Лора. - Той оставя достатъчно време, за да бъде сигурен, че няма да отговоря, и после добавя: - Утре ще опитам пак. - След това затваря.

На екрана пред мен ежедневието в „Програмата“ продължава. Светлината намалява, патрулите се прибират и портите се затварят.

Вече са изминали повече от трийсет и два часа, откакто Йохансен е влязъл в „Програмата".

* * *

В седем вечерта Крейги ми се обажда отново. Той седи, докато чаят му изстива на масата пред него, и продълговатото му лице е изтерзано от безпокойство. Обаче не е открил нищо, което да предполага, че Саймън Йохансен е в ръцете на властите.

- Той все още е там - отбелязвам и Крейги не спори.

- Някой може ли да го разпознае?

- Рос е мъртъв.

- Тогава някой, с когото е служил в армията?

Претърсила съм досиетата на затворниците за някой бивш войник, който може да го идентифицира като Саймън Йохансен. Няма такъв. Нито пък някой, който може да познава истинския Райън Джаксън. Всичко е чисто.

Крейги си тръгва. Храня се в кабинета си и гледам кадрите от видеонаблюдението. Официалните патрули вече са престанали да обикалят, но други са заели местата им - мъже на малки групи по двама и по трима, движещи се безшумно и целенасочено. Хората на Куилан.

Но няма съобщения за ранен цивилен, нито за труп. Мъча се да се вкопча в това.

Знаеш какъв е Йохансен. И мислеше, че той ще се оттегли на някой плаж в Тайланд? Ще носи срязани до коленете джинси, ще пуши трева и ще ходи за риба? Ще остарее?

Не.

Такива като него загиват рано или късно. Всичките.

В тези неща има схема - първо телефонно обаждане, информация и после, след няколко часа, новинарски бюлетин, полицейска лента, отцепила някоя уличка, телевизионна камера, показваща кървави следи. Това се случва с хора като Йохансен.

Само че този път може би няма да се обади информатор. И със сигурност няма да има медийно отразяване. Той просто ще изчезне.

* * *

Вечерта Шарлот Олтън се разболява от грип, обажда се на приятелите си и пренарежда светския си календар. Оставам зад бюрото.

Върнала съм се на жената от снимката. Престанала съм да мисля за нея като за затворничка и въображаемата първа страница от вестник с крещящо заглавие в съзнанието ми се е изпарила. Но предпазливата й усмивка се е запечатала в паметта ми, както и убедеността, че съм я виждала и преди.

Йохансен каза, че няма значение коя е тя, но греши.

Седя будна до късно през нощта и търся в базите данни жената на снимката. И продължавам да пропъждам спомена за лицето й, но той постоянно се рее пред мен, точно извън обсега ми.

Ден 9: четвъртък - ден 10: петък

Йохансен

Друг глас, в друг живот.

- Райън Джаксън.

Болката говори, че е жив, макар главата му да пулсира и вътрешностите да го болят, сякаш някой ги е извадил и стъпкал.

- Райън Джаксън - повтаря гласът.

Името е познато.

Йохансен отваря очи. Мъж с остри черти и оредяла коса се е втренчил в него.

- Аха, все още знаеш името си - казва непознатият.

Йохансен озадачено мига срещу него.

- Голям късметлия си, а? - иронично подхвърля мъжът и му помага да стане.

Болката в главата на Йохансен става двойно по-силна, бучаща и когато си поема дъх твърде дълбоко, нещо остро пронизва ребрата му.

- Пий. - Мъжът поднася чаша към устата му.

Йохансен преглъща и болка раздира гърлото му. Изведнъж си спомня всичко - кофата, фунията и тръбата, стария Куилан на стола за пикник, Джими, който крещи на земята, арматурните ножици...

Пръстите му. Той се втренчва в тях. На показалеца на дясната му ръка има червени кръгове като от пръстен. В лявата е забита канюла. Тръбичката на система за интравенозно лечение е свързана със статива до дюшека, на който лежи.

- Брайс... - промълвява Йохансен.

- Брайс да го духа - отсича мъжът. - Пий.

Той отново допира чашата до устните на Йохансен и я накланя. На четиресет и няколко години е, корав и жилав. Ръцете му са силни, а раменете - яки и възлести, вените изпъкват над мускулите, татуировки „Мама" и „Багдад".

Йохансен изпива пет глътки и бута настрана чашата.

- Джими? - пита той.

Мъжът с острите черти изсумтява.

- Евакуираха го с медицински хеликоптер. - Той бута чашата обратно в ръцете на Йохансен. - Дръж я, не си дете, по дяволите. - После става и излиза. Стъпките му отекват по стъпалата.

Светлината в стаята е мъждива. На единствения прозорец е заковано одеяло, за да не влиза дневна светлина, но няколко лъча се промъкват в краищата. До три от стените са наблъскани вехти мебели - стол, разнебитена маса за пикник с пластмасова купа отгоре, скрин от евтин ламинат, имитиращ чамови дъски. На четвъртата стена някой брои дните. На мазилката има резки, отвесни черти в групи по пет, десетки. Някои са добре оформени, а други - грубо надраскани и криви. Някои, изглежда, се издълбани в стената с тъп гвоздей. На пода са разхвърляни дрехи, боклуци и завивки.

Прозорецът е на два метра.

Йохансен издърпва канюлата от вената на ръката си и бавно се надига, подлагайки на изпитание болката на всеки етап. Отново усеща силен бодеж, когато си поема дъх твърде дълбоко. Може да е пукнато ребро. Гърдите, ръцете и краката му са изранени - следи от юмруци и ботуши - и едното кокалче на ръката му е охлузено в разкървавена мръсна издрана кожа и оголена плът. Всичко го боли, докато прекосява стаята.

Стига до прозореца и наднича иззад края на одеялото.

Навън е ден. До земята има три етажа. Йохансен вижда пространство, покрито с тармак, маркирано с очертанията на места за паркиране. Направо и вдясно има Г-образен нисък жилищен блок от червено-черни тухли. Вляво, в отсрещния край на паркинга, стърчи телена ограда, висока два и половина метра. Около портата се мотаят група хора. Отвъд нея се простира шосе и започват триетажните общински жилищни блокове.

Йохансен се намира в нещо като лагер. Лагерът на Куилан. Той вече машинално измерва ъглите между сградите, търсейки тайни кътчета, мъртвата точка, но това е затвор в затвора. Няма да се измъкне оттук скоро.

Намира мръсна кофа в ъгъла, уринира и отново ляга.

След малко друг мъж - плешив, с мекушави, безобидни черти - му донася купа с храна и лъжица. Казва, че името му е Вини.

- Скоро ще ме освободят - уверено казва той.

- Наистина ли?

Мъжът кима, доволен от себе си, и излиза от стаята.

Йохансен чувства болка, когато преглъща, но продължава да яде. След това допълзява до дюшека и отново заспива.

* * *

По-късно, сигурно в ранния следобед, съдейки по светлината, мъжът с острите черти му донася дрехи, но не и ботуши.

- Вземи. Облечи се. - Той бавно оглежда Йохансен и после добавя: - Казвам се Райли.

- Аз съм Джаксън.

- Знам.

- Кой ден е днес?

- Четвъртък.

- Джими - изведнъж се сеща Йохансен. - Брайс счупи ръката му.

- Знам какво е направил Брайс.

- Защо Джими?

- Крадеше разни неща. Снимки - отговаря Райли и излиза.

Йохансен се облича бавно, борейки се с болката. Дрехите са му по мярка, но миришат на друг човек.

Портата на лагера в отсрещната страна на асфалтирания двор изтраква. Приближават се бягащи стъпки. Четирима души. Не, трима. Носят нещо. Разнасят се викове. Йохансен докуцуква до прозореца, но те вече са влезли вътре. На долния етаж се тряска врата. Още викове, този път няколко гласа. Указания? Йохансен отива до вратата на стаята и я отваря. Тясното стълбище се спуска до площадка.

За него ли идват? Колко ли сили са му останали? Не е ли стигнал предела?

Но шумът е съсредоточен някъде долу. След минута Йохансен започва да слиза по стъпалата, изтръпвайки от болка на всяка крачка.

Спира на площадката на първия етаж. В края на стълбите долу е открехната врата и виковете се разнасят отвътре. Той чака, но никой не излиза.

Слиза до долу и наднича през пролуката.

На болнично легло лежи мъж, който кърви. Към него се протягат ръце, срязват дрехите му, разкриват раните и леко натискат.

- Защо са го довели тук, мамка му? - пита Райли, който не се вижда в полезрението на Йохансен. - Портите са отворени, нали?

Никой не му отговаря.

- Трябваше да го изкарат - добавя Райли минута по-късно, но по-тихо, сякаш вече няма желание да негодува.

Той не е главният тук.

Йохансен се премества и я съзира - изнурената жена с ножа. Тя работи върху тялото бързо и ефикасно. Някой я пита нещо и жената отговаря, без да вдига глава. Йохансен не я разбира какво казва.

Някога тя е била изискана, авторитетна и сдържана. Снимката, която Филдинг му даде, го доказва. Ако не беше снимката, човек никога не би предположил каква е била.

Преди да изминат три седмици, жената ще бъде мъртва.

* * *

Йохансен се повлича нагоре по стълбите и се връща в тихата стая. Нейната стая. Нейните дрехи, нейните боклуци, нейното гнездо от завивки до вратата. Огледалото й е закачено на стената над умивалника. Йохансен се вглежда в отражението си. Лицето му е изранено, подуто и охлузено, едното му око е притворено. И чертите на стената са нейни.

Той прикляка, пренебрегвайки болката, и преглежда вещите на жената. Под мръсно яке в ъгъла намира ръчно изработена дървена кутия с името „Кейт", старателно гравирано на капака.

Кейт. Името й е Кейт.

Куилан е властта тук. Той ръководи „Програмата". А Брайс работи за него. Нанася ударите, облягайки се на авторитета на Куилан. Но тази жена, Кейт, има друг вид власт.

В двора вчера - вчера ли беше? - Брайс или някой друг от екипа му можеше да повали на земята жената, да стъпи върху ръката й и да използва ножа й срещу нея. Но жената опря ножа в гърлото на Брайс и каза: „Не ме карай да го правя, мамка му", и никой не я пипна с пръст. Тя произнесе името на Куилан като заплаха и Куилан я подкрепи срещу своя човек.

* * *

Шумът долу е утихнал. Или са евакуирали мъжа, или е умрял. Йохансен гледа чертите на стената, малките групи по пет резки, когато влиза Райли и носи ботушите му.

- Обуй ги.

Йохансен ги нахлузва на краката си. Райли го наблюдава, докато се изправя на крака и се опитва да не показва конвулсивната болка и колебанието си, а после го оглежда от главата до петите.

- Кораво копеле си, а? Онзи умник каза, че си бил за носилка.

Той повежда Йохансен надолу по стълбите. Минават през някаква врата и влизат в стая, където има хлъзгаво петно, което мирише на белина. Стаята представлява импровизирана клиника. Столове, две колички, ниша, отделена със завеса, умивалник, шкафчета, няколко стойки за интравенозно лечение. Лавиците са отрупани с медицински запаси, кашони с ръкавици, бинтове и марли, различни по големина пластмасови шишета. Върху рафт на стената има дефибрилатор, който изглежда нов.

Райли вижда, че Йохансен оглежда стаята, и пита:

- Харесва ли ти нашият нощен лазарет? - В гласа му се долавя горчива ирония. - През деня е добре, има мобилни клиники, бронирани линейки, всичко. Но нощем? В шест часа затварят портите и никой не може да влиза или излиза, с изключение на спешните случаи. Само че може да лежиш на улицата под носовете им и шибаните ти черва да висят навън, но на тях не им пука. Прекалено рисковано е. Може да е инсценировка, засада. По-безопасно е да извърнеш поглед, поне за тях. Затова - той оглежда стаята, изпокъсаните мебели и инструментите - или идваш тук, или свършваш в найлонов чувал за трупове. Пък и това е червена точка в документа ти за рехабилитация. Показва, че се учиш на обществена отговорност. - Погледът му отново се насочва към Йохансен. - Приятни спомени, а? - пита той, но после вероятно съзира неувереността на лицето на Йохансен. - Или не?

Йохансен поклаща глава.

- Ти се бори - възмутено и едновременно възхитено добавя Райли. - Бори се до последния момент, мамка му.

На работен плот бръмчи и примигва малък уред за стерилизация. На капака на кофа с педал с неравни букви с черен маркер е написано „Хирургични отпадъци", а на друга, по-малка кофа пише „Остри предмети".

- На Куилан ли е това място? - пита Йохансен.

- Да, той много си пада по алтруизма, не забеляза ли? А може би му харесва да решава кой да бъде приет тук - часът е четири сутринта и кръвта ти изтича, ако той не те пусне да влезеш, с теб е свършено. Говорим за власт над сърца и умове.

- Тук ли работиш?

- Като шибан роб. Останахме с човек по-малко. - Мъжът прави гримаса. - Даде фира.

- Джими са го евакуирали с медицински хеликоптер.

- Бързо схващаш.

- Но не и мен.

Райли оголва зъби в усмивка.

- О, не, приятелю мой, не и теб. Брайс мисли, че е заслужил да се позабавлява с теб.

- Но Кейт няма да му позволи.

Когато Йохансен произнася името й, очите на Райли стават неподвижни, но той само казва:

- Ще бъде интересно да видим кой ще победи. - След това врътва глава към вратата. - Излизай!

Следващата стая е пълна с различни модели столове и има кален линолеум на пода и телефонен автомат на стената. Йохансен и мъжът минават през още една врата и излизат навън. Късният следобед помръква в зимен здрач. Сградите около тях са в сянка, но небето е яркосиньо. Край портата в телената ограда все още се е скупчила група хора. Димът от цигарите им се вие нагоре в студения въздух. Жена се смее и звукът отеква ясно над тармака.

Райли повежда Йохансен по двора към друга сграда. Йохансен пристъпва като старец. Няма да може да бяга.

Той се обръща и поглежда сградата, от която са излезли. Сигурно е била построена като редица магазини. Големите прозорци с дебели стъкла са закрити с картон.

На главния вход на жилищния блок стои пазач. Той се дръпва встрани и те влизат вътре, качват се по стълбите, тръгват по коридор и стигат до врата, където чака друг мъж, грамаден, с изкривено лице на боксьор. Той им отваря вратата. Райли спира.

- Влизай.

Йохансен минава по тесен коридор и отново се озовава в стаята с картините на младия светец и Богородица на стената, сервиза от китайски порцелан, който скромно се белее в шкафа, и големите чаши, окачени на дървото в кухнята отвъд свода. Куилан седи на същото кресло като преди, но сега е сам и телевизорът е изключен. Този път Йохансен е получил цялото му внимание.

Куилан му кима да седне на стола. Кръвясалите му очи не се откъсват от лицето на Йохансен. Йохансен сяда. Вратата се затваря.

За момент и двамата седят неподвижно и чакат. Между супниците равномерно тиктака часовник. Някой крещи навън на двора. Куилан и Йохансен не реагират.

- Е, господин Джаксън, какво ще правим с вас? - пита Куилан.

- Не желая неприятности...

- Само че е малко късно за това, а? Вие унижихте публично Брайс. Мислите ли, че това е добър ход?

- Брайс ми каза да ви смая.

Куилан се обляга назад на креслото и присвива очи.

- Брайс не е доволен от онова, което му направихте. - Той млъква, сякаш очаква отговор, но Йохансен не казва нищо. - Ако пак ви дам на него, ще се развесели. Малък подарък, играчка, с която да си играе. Видяхте на какво е способен... И това е само началото. Брайс не убива. Трупът не му доставя толкова голямо удоволствие. Но ще ви накара да искате да ви убие. Затова какво правим от тук насетне? Връщате се в стаичката долу? Бандата на Брайс с техните ботуши и кофи? - Куилан присвива очи. - Погледнете се, господин Джаксън. Едва вървите. Вярно, издържате на болка. Този път обаче Брайс няма да започне с дребни неща. Вие сте първият в списъка му, господин Джаксън. Всяко нараняване, всяко порязване... За секунди ще ви накара да се молите. Но този път няма да спре нито след първия пръст, нито след втория. Нашият господин Брайс е педантичен. Много педантичен.

Куилан се втренчва замислено в Йохансен. В главата му явно се разиграва някакъв сценарий. После неочаквано пита:

- Къде се научихте да се биете? В Америка ли?

- Тук-там.

- Обучен сте.

- Научих се с течение на времето.

- Какво искате? Не ми казвайте. Искате господин Брайс удобно да забрави какво му направихте. Искате хубав, спокоен живот...

- Искам да работя за вас.

- Нима? - Куилан тихо изсумтява. - И какво ще правите за мен? Ще използвате юмруците си? Едва ли може да се каже, че тук има недостиг на хора, склонни към насилие.

- Клиниката е останала с човек по-малко.

- Това мой проблем ли е?

- Клиниката е част от вашия план за това място.

- Знаете какъв е планът ми?

- Клиниката ви помага да командвате тук. Сърца и умове.

- И вие можете да помогнете? Вече сте лекар?

- Не. Но мога да превързвам рани, да слагам шина на счупено, да включвам пострадал в система за интравенозна терапия, да използвам дефибрилатор, да правя изкуствено дишане. Мога да откривам мозъчни кръвоизливи, да изтеглям вода от бял дроб. Не ми е нужен много сън и не искам нищо в замяна.

- Само Брайс да не ви диша във врата.

- Да, само това.

Куилан отново се обляга назад на креслото, без да откъсва очи от Йохансен.

- Научили сте се да оказвате първа помощ с течение на времето? - След това се обръща към мъжа, който чака до вратата. - Доведи я.

* * *

Тя влиза петнайсет минути по-късно. Поглежда веднъж Йохансен, безизразен поглед, който се плъзга по него, а после се обръща и се втренчва в Куилан.

Куилан вдига ръце.

- Какво да кажа? Той се върна.

Кейт е изгубила всяка следа от блясъка, който има на снимката. Кожата й е сивкава и тя има изтощения вид на човек, намиращ се в бойна зона, лишен от сън и напрегнат от адреналин, който Йохансен е виждал в бомбардирани градове. Дрехите й са твърде големи за нея и косата й е неравно подстригана, сякаш я е подрязвала сама и на лошо осветление. Изглежда така, сякаш вече е чула въпроса и отговорът е не.

- Господин Джаксън иска да работи в клиниката - кротко казва Куилан. - Твърди, че може да помага. - Той се обръща към Йохансен. - Кажете й.

Йохансен повтаря:

- Мога да включвам система за интравенозна терапия, да слагам шина на счупено, да правя изкуствено дишане, да използвам дефибрилатор...

Тя изсумтява и пита:

- Ами Брайс?

- Ще подшушна някоя дума тук-там. - Куилан се усмихва насърчително и после изостря усмивката си. - При положение че господин Джаксън издържи приемния изпит. - Той се обръща към Йохансен. - Много приказки, но е лесно да се говори, нали? Не може да изказвате твърдения за способностите си и да очаквате да ги приемем на сляпо доверие. - Погледът му пак се отправя към жената. - Следващият окървавен е негов. Не се намесвай.

* * *

Заключват го в стая със замрежено прозорче на вратата. Има стол и понякога Йохансен сяда, а друг път става и се протяга в усилие да предотврати втвърдяването на раните си и да им попречи да затруднят движенията му. Гърлото му е пресъхнало, но не са му дали вода. От време на време през стъклото надничат хора, но никой не влиза.

Дневната светлина навън избледнява и помръква. Става четири часът, после пет. Някъде наблизо жената, която се нарича Кейт, спори с Куилан, но губи спора. Казва му го изражението на лицето й, когато тя отваря вратата.

- Идваш ли? - пита Кейт, но тръгва, преди Йохансен да успее да отговори.

Той закуцуква след нея и се връща през лагера към редицата магазини със заковани на витрините картони. Вече е тъмно, черното небе е озарено в мъгливо жълто от уличните лампи. Прожекторите осветяват в бяло портата на лагера. През горната част на закритите витрини се виждат ивици светлина, където не стигат картоните. Кейт влиза през централния вход в стаята със столовете. До телефонния автомат стои човек, готов да пъхне предплатена карта в процепа, но поглежда Кейт, оставя слушалката и излиза.

Тя се обръща с лице към Йохансен и пита:

- Това някаква шега ли е?

Той се изправя и усеща пронизваща болка.

- Не ме разсмивай - добавя Кейт. - Едва вървиш. Е, какъв е планът? Има план, нали?

- Говорех сериозно. Мога да правя всичките тези неща.

- О, искрено се надявам, защото ако лъжеш и объркаш нещата, ще те дадат на Брайс.

- Няма да объркам нищо - уверява я Йохансен, но тя вече се е завъртяла на пета и върви към вратата на клиниката.

- Почакай - казва Йохансен. - Често ли идват кървящи хора?

Ръката й е на дръжката на вратата. Кейт се обръща и му отправя онзи безизразен поглед - стиснати в тънка линия устни и студени очи.

- Бих се обзаложила, че довечера ще има такъв случай.

В клиниката са трима - Райли, мъжът на средна възраст Вини и момче, което не може да е на повече от седемнайсет години. Момчето първо обръща глава. Има мрачния, бездънен поглед на психично увреден човек. Вини бърше с парцал пода. Райли е до плота и подрежда инструменти върху лист синя хартия. Той вдига глава и погледът му среща очите на Кейт.

- Имаме нов доброволец - казва тя.

Райли поглежда Йохансен и после отново Кейт.

- Той трябва да е на шибана носилка, а не...

- Ще проверим дали може да се справя с кръвоизлив.

Райли се втренчва в нея и после пита:

- Кога?

- Откъде да знам?

В същия момент вратата зад нея се отваря с трясък и в стаята влиза един от шайката на Брайс, онзи с лошата кожа и жълтите зъби, с фунията и тръбата. Пуши цигара. Ухилва се и кима на Кейт, която го пронизва с поглед, а после лениво се обръща към Йохансен.

- Не ми обръщай внимание - казва той и заема позиция до стената. Изглежда доволен от себе си.

Скоро - мисли си Йохансен и напрежението в гърдите му се засилва.

- Ще се справя - казва той на всеки, който има желание да го чуе. Онзи с жълтите зъби се кикоти.

- Правил ли си го преди? - пита Райли.

- Да. Това беше част от обучението ми в „Специални операции". И веднъж в действителност, в полеви условия.

- И човекът е оживял? - Райли разгадава изражението му. - Боже. Добре. Знаеш ли какво ти трябва?

Той взима бинтове и инструменти от лавиците, когато влиза Брайс.

Йохансен е с гръб към вратата, но когато Кейт си поема рязко дъх, се обръща.

Тя е грабнала спринцовка, но Брайс не поглежда към нея. Очите му намират Йохансен. Усмихва се.

- Господин Джаксън... чух, че отново ще демонстрирате уменията си.

Райли има такъв вид, сякаш е оставил каквото държи, в случай че трябва да се намеси и да си придаде тежест. Вини е отстъпил до стената. Кокалчетата на пръстите му около дръжката на парцала побеляват. Той не обича сблъсъците. Иска да се размине. Момчето с празния поглед само стои там, безразлично и неразгадаемо, с глава, наклонена на една страна, защото нещата току-що са станали интересни. На вратата пристигат още двама - хора на Куилан? - и пристъпват от крак на крак. Онзи с жълтите зъби се отлепя от стената и се ухилва.

Устните на Кейт са стиснати.

- Излез. Веднага.

Усмивката на Брайс не помръква, но очите му стават безизразни.

- Дошъл съм да водя честна игра. Питай Куилан.

- Вън. - Тя пристъпя напред. Спринцовката в ръката й пронизва въздуха.

- Да ти го начукам, кучко - обажда се онзи с жълтите зъби.

Хората на Куилан се размърдват, но Брайс вдига ръка.

- Не е необходимо - казва той и вратата зад него отново се тряска.

Тялото на мъж виси безжизнено в ръцете на трима души. Дрехите му са натежали и потъмнели от кръв. Докато го влачат, той оставя катраненочерна диря върху пода.

Брайс намръщва чело.

- Изглежда зле - подхвърля той и се обръща към Йохансен.

- Ваш ред е.

* * *

Йохансен грабва тампони, абокат и пакет със заместител на кръвна плазма. Те са хвърлили човека на количка. Главата му се люшка насам-натам. Йохансен издърпва езика му и проверява пулса му. Едва го долавя.

Зад него се чува тихият и припрян глас на Кейт:

- Той няма да се справи сам.

- Такива са условията на господин Куилан - спокойно отговаря Брайс.

Разкрий раната. Йохансен срязва дрехите на мъжа. Коремът му е разрязан и се вижда жълтият край на тлъстините и синкавата лъскавина на органи, потопени в кръв.

Онзи с жълтите зъби се кикоти, високо и противно.

- Вижте това.

Йохансен взима пластмасово шише с дезинфектант и промива коремната кухина веднъж и после още веднъж. Търси източника на кървенето. Ето го. Раната се надига вълнообразно. Той я притиска с пръсти. Сега я затвори.

Йохансен търси пипнешком клампа със свободната си ръка, изпуска я и тя изтраква на пода.

- Пръстите му не държат, Кейт - измърморва Брайс.

Йохансен примигва, за да прогони потта от очите си, и посяга към друга клампа. Кръвта пулсира под пръстите му. Зад него онзи с жълтите зъби се кикоти подигравателно.

- Той ще умре - тихо изтананиква той. - Клъц-клъц.

Не.

Йохансен трябва да забрави за другите. Да си представи, че в стаята няма никого - нито Кейт, нито Брайс, и нищо извън нея - нито двор, нито арматурни ножици. Трябва да останат само той и мъжът с разрязания стомах. Хайде, копеле, не умирай в ръцете ми.

Опитва пак. И този път клампата се задържа. Потокът от кръв мигновено намалява. Той добавя тампон и бързо го притиска до раната.

Сега включи системата. Йохансен взима игла и разголва ръката на мъжа. Плътта е бледа и отпусната. Той забива иглата и натиска. Веднъж, втори път, трети път. Нищо. Вените са се деформирали. Хайде. И изведнъж - проблясък, издайническа червенина на кръв в тръбичката. Йохансен слага канюла на иглата във вената, изважда иглата, пъха абоката в другия край на канюлата и прикрепя първия литър от заместителя на плазма към интравенозната система.

Интубирай го.

- Ти направи достатъчно. Дръпни се - казва Кейт, но Йохансен не вдига глава.

Маска. Балон.

Някой се приближава зад него.

- Нима? - пита онзи с жълтите зъби.

- Не я докосвай, да ти го начукам... - изсъсква Райли.

Йохансен слага кислородна маска на носа и устата на ранения. Кейт плъзга ръка върху неговата и я хваща.

- Достатъчно - повтаря тя. - Ти направи достатъчно. - Кейт поглежда момчето с безизразния поглед. - Дрил, интубирай го.

Йохансен отстъпва назад.

- Шибана кучка - измърморва онзи с жълтите зъби, но хората на Куилан се намесват, а Райли държи скалпел в свития си юмрук.

- Искаш ли го? - изсъсква той. - А?

Брайс не е помръднал.

Все още се усмихва като гост на коктейл. Издава го само лекото потрепване в ъгълчето на едното око.

И след това се обръща и излиза, сякаш се е отбил за малко да види как се развиват нещата и вече е загубил интерес.

Мъжът с жълтите зъби отстъпва назад, без да откъсва очи от Райли и скалпела.

- Тъпа слива - изревава той на Кейт и се хвърля към вратата.

Тя работи върху мъжа на носилката и дори не мига.

Райли пуска скалпела на пейката и извиква:

- Вини!

Вини дотърчава с парцала, оставяйки мокро червено петно върху плочките.

Очите на Йохансен парят от пот. Той избърсва с ръка челото си. И неговата кожа е хлъзгава от кръв.

* * *

Веднага щом пострадалият е стабилизиран, Кейт излиза през странична врата. След няколко минути Йохансен я последва.

В стаичката зад вратата има две разнебитени метални болнични легла, стар вентилатор и няколко стойки за интравенозно лечение. Кейт седи на едното легло и яде бисквита.

Тя вдига глава, когато Йохансен влиза, а после бръква в горния джоб на престилката си и изважда пакетче бисквити, само три в запечатана целофанова опаковка, каквито оставят до кафето на бизнес презентации. Подава пакетчето на Йохансен. На коленете й е отворено същото пакетче.

- Вземи го, мамка му.

Той взима пакетчето, без да докосва пръстите й, отваря го и започва да яде.

- Откъде знаеш как да правиш тези неща? - пита Кейт след малко.

В личната история на Райън Джаксън няма нищо, което би му дало медицинска подготовка, затова Йохансен свива рамене.

Тя вдига глава. Погледът й е като удар.

- Брайс го е нагласил. Човекът е бил разрязан по заповед. Ти трябваше да се провалиш.

- Но не се провалих.

- И сега искаш да останеш. Защо? Не ми казвай, че искаш да помагаш и да ми благодариш...

- Знам какво правя - прекъсва я Йохансен. - Не съм дошъл да се вра, нито да се доказвам. Мога да бъда полезен.

- Полезен - недоверчиво повтаря Кейт.

- Няма да те разочаровам.

Тя изяжда бисквитите си, смачква целофановата опаковка, гледа я как се разгъва на дланта й и я напъхва в джоба си. Лицето й представлява студена маска. Очите й се безмилостни.

- Добре - казва Кейт. - Ето какво правим. Преценяваме всеки, който се появи на портата на лагера между осемнайсет и осем часа. Закърпваме ранените, които могат да вървят, и съживяваме и стабилизираме критичните случаи. Ако можем. Нищо сложно, само ги поддържаме живи, докато портите се отворят. След това ги изкарваме, ядем, спим и започваме отново. Тук няма СПИН. Преглеждат всички на влизане. Но не ги изследват за хепатит, затова трябва да внимаваш, когато плюят. А, и понякога крият оръжия в дрехите си. Но ти знаеш това, нали?

- Не ги ли претърсват на портата?

- Да, разбира се, но не разчитай на това. Не оставяй нищо остро там, където някой може да го отмъкне. Не се обръщай с гръб към никой, който не е завързан. Никога не предполагай, че е в безсъзнание и че ще остане така.

- Значи може да работя тук?

- Мисля, че ще откриеш, че аз не решавам тези неща.

- Ти спря Брайс в двора, с Джими. Какво направи?

- Призовах чувството за честна игра на Куилан.

- Ти имаше нож. - Йохансен си спомни как, притиснал лице в праха на двора, Джими го гледа с широко отворени очи. Отново почувства арматурните ножици върху кожата си и съзря онзи внезапен ярък проблясък с периферното си зрение. „Майната ти, Брайс, не ме карай да го правя."

- Аз съм висока метър и шейсет. Не тежа много. Имам само две предимства в сбиване. Изненадата. И че знам точно къде да забия ножа. - Кейт обръща лице към него. - Какво е твоето предимство?

Йохансен повдига рамене. В съседната стая се тряска врата и Райли започва да крещи.

- Гледай да се представиш добре. Защото Брайс не е приключил с теб. Това няма да свърши, докато ти не свършиш - казва Кейт и става.

- Не искаш ли да знаеш защо съм в затвора?

- Двойно убийство, в Щатите. Куилан ми каза.

- Беше престрелка.

- Така е най-лесно. Почувства ли се добре след това?

Райън Джаксън беше казал на полицията, че приятелката му сама си го е изпросила. Йохансен не отговаря.

- Мисля, че приключихме тук. - Кейт се отправя към вратата.

- А ти? За какво си зад решетките?

Тя се обръща и го стрелва с убийствен поглед.

- Убих един човек.

Той тръгва след нея. Отново влизат в клиниката. Райли току-що е завързал с ремъци човека за носилката. Очите на пострадалия са широко отворени от ужас. Лицето му е окървавено. Момчето се навежда над него с хирургични пинцети и започва да изважда стъкълца от раните му.

Вини чисти наблизо с парцала. Във въздуха се носи острият амониев мирис на урина.

„Убих един човек." Йохансен изобщо не е изненадан.

* * *

Куилан мига бавно като влечуго.

- Е, издържали сте изпита.

Осем и петнайсет сутринта е. По телевизията дават детско шоу - щастливи, ярко облечени фигури и игрива музика. Нощната смяна е свършила, но по дрехите на Йохансен е полепнала миризмата на кръв, урина, фекалии, дезинфектант, повърнато, цигари, пот, евтин алкохол и разложение и щом вратата се отвори, мирис на готвено, разнасящ се от друга стая. Йохансен е много уморен и тялото го боли, сякаш са го ритали отново и отново.

- Може да останете - добавя Куилан.

Телевизорът показва поле от танцуващи маргаритки, жълти и бели, на фон от трева с химично зелен цвят.

- Ами Брайс? - пита Йохансен.

- Ще направя каквото мога - отвръща Куилан, но гласът му е монотонен и очите му пак са се насочили към телевизора. След секунда той извива глава към вратата, сякаш иска да каже: „А сега, тръгвай". Йохансен става, но когато стига до вратата, Куилан казва: - Брайс направи грешка с Джими. Кажете ми каква беше.

Брайс в малкия двор, с оголени зъби и поглед, втренчен в Джими, очаквайки забавлението да започне.

- Изпитва прекалено голямо удоволствие от онова, което прави - отвръща Йохансен.

- Да, така е. А вашата грешка? Каква грешка допуснахте вие, господин Джаксън?

Йохансен се мъчи да измисли отговор, когато Куилан се усмихва:

- Оставихте го жив.

* * *

Бронираните линейки са дошли и заминали от клиниката, откарвайки нощния контингент в Спешния медицински център отвъд стената. Другите почистват. Райли улавя погледа на Йохансен и врътва глава към стълбите.

- Хайде.

Йохансен тръгва след него нагоре към първия етаж. Влизат в кухня с два електрически котлона, умивалник, маса и столове и изцапан бял хладилник. Вратата в отсрещния край на кухнята води към тъмна стая.

Райли бърка в джоба на ризата си, изважда цигара, която е изпушил почти до филтъра, запалва я и всмуква рязко, жаден за никотин. Обляга се на плота и издишва облак дим. Не бърза. Очите му не се откъсват от Йохансен.

- Значи Америка.

- Калифорния.

- Доживотна? - пита Райли и Йохансен кима. - Но си сключил сделка, за да дойдеш тук.

- Те искат да говоря.

- И защо си дошъл сега? Да пробваш? Да видиш дали ще ти хареса? И дали си заслужава да доносничиш? А в това време с нас ще бъде един съвършено непознат, мамка му. Трябва ли да броим скалпелите сутрин и вечер, в случай че ти решиш да скриеш някой в леглото си? Ще се събудя ли един ден с прерязано гърло?

- Беше престрелка - обяснява Йохансен.

Райли дръпва за последен път от цигарата и я угася в мръсна чиния.

- Е, да се благодарим на това.

Той влиза през отворената врата и запалва осветлението.

Стаята е тясна, с четири легла с метални рамки, по две от всяка страна на пътеката в средата. Всяко легло е оградено с параван от шперплат, за малко уединение. Някой е облепил паравана на първото легло вляво със снимки на куче, грамаден ротвайлер с очи, блеснали в синьо или червено от светкавицата на фотоапарата. Куче в градина. Куче на плажа. Куче с шапчица от детско празненство, килната на главата, с изплезен език, от който текат лиги... Леглото вдясно е обградено с изрезки от порнографски списания - момичета с напомпани гърди и колагенови устни цупят уста и се опипват.

Той продължава към следващите две легла. На паравана на онова вдясно са залепени само три неща - парче яркотюркоазена пластмаса, крило с пера на малка птица и някакъв метален предмет, който блести на светлината.

Леглото отсреща не е оправено. Завивките са скупчени в долния край и на паравана има само няколко лентички тиксо.

Йохансен разгръща чаршафите.

- Пази си нещата - небрежно подхвърля Райли зад него. -Тук е пълно с крадци.

* * *

Йохансен се храни заедно с Райли и Вини. Вини му задава няколко въпроса, лични неща - дали е женен и има ли деца.

Самият той говори много за кучето си. Твърди, че скоро ще бъде на свобода.

Райли пита за „Викторвил" и Калифорния.

Момчето - наричат го Дрил - се храни само. Седи на леглото срещу Йохансен и не разговаря с никого. Вече е под одеялото, когато по-късно сутринта Йохансен ляга да поспи, но очите му са отворени и наблюдават Йохансен, без да мигат.

* * *

Йохансен сигурно е задрямал, защото сънува.

„Ще те накараме да бягаш."

Отново сън, който е и спомен. Три месеца след като започна обучението си в „Специални операции" когато провалът беше немислим и от курса отпадаха само други хора.

Йохансен се намира на покрив. Нощ е.

Не помни колко пъти е бил невъобразимо уплашен, но сега започва да се отърсва от страха, сякаш се е обвил в защитен пласт или е свикнал с него. Страхът се е превърнал в нещо, което трябва да понася и да уважава и с което дори да се сприятелява. Станал е част от живота му.

Тази нощ задачата е преследване. Йохансен трябва да стигне от точка А до точка Б, а те - той не знае кои са, нито колко са - трябва да го хванат.

Долу светят улични лампи и минават коли. Йохансен чувства прилив на адреналин.

Той е на покрив и бяга.

Звукът го събужда. Не се чува от стаята, а отгоре.

Някой драска по стената. След по-малко от минута спира.

В мазилката в стаята на Кейт има надраскани черти - в групи по пет, някои прави, други разкривени и назъбени.

Кейт брои дните.

* * *

Йохансен се събужда отново, когато външната врата на клиниката се отваря с трясък. Разнасят се викове и стъпки - този път нагоре по стълбите. Йохансен вече е на крак и адреналинът пронизва болката. Вътрешният му глас крещи да бяга, но той няма къде да избяга.

Те нахлуват през вратата на спалното помещение. Трима мъже. Йохансен познава лицата им от двора. Райли също е станал.

- Какво става, мамка му? - пита той.

Мъжете минават покрай него и хващат Йохансен. Този път той не може да се бори.

Повличат го надолу по стълбите, бос и полугол, пъшкащ от болка. Слизат в клиниката. При Брайс ли го водят? Пръстите му инстинктивно и неконтролируемо се свиват в юмруци. Минават през още една врата и влизат в стаята със столовете...

Куилан чака, сгушен в палтото си.

Мъжете спират и Йохансен също. Виси отпуснат между тях и се мъчи да си поеме дъх.

- Изглежда се нуждаят от вас на друго място, господин Джаксън - казва Куилан.

Той кима и мъжете повличат Йохансен през следващите две врати и го извеждат на дневната светлина в двора на лагера. Студеният тармак се врязва в босите му пети. Насочват го към оградата. Зад тях Райли продължава да крещи. Чува се и женски глас. Сигурно е Кейт.

На шосето отвъд оградата чака брониран микробус. Двигателят бръмчи сред облак от дизелови пари. Задните врати са отворени. До него стоят двама въоръжени пазачи и безучастно гледат, докато влачат Йохансен към тях.

Портата на лагера се отваря. Те минават. Мъжете, които държат Йохансен, го блъсват в задната част на микробуса. Той се удря в пода и въздухът излиза от белите му дробове. Болката отново пронизва ребрата му. Вратата се отваря с трясък, двигателят форсира и те потеглят.

Йохансен лежи на пода на микробуса. Вибрациите на мотора и неравностите на пътя тресат главата му.

Най-после спират. Вратите се отварят. Мъжете му помагат да слезе. Йохансен съзира Уитман, изнурен на бледата дневна светлина. Зад него се извисява външната стена с лъскава бодлива тел. Уитман вижда лицето на Йохансен и отбелязва:

- Изглежда, че сме развалили купона точно навреме.

Едва след няколко секунди Йохансен осъзнава, че той говори за нараняванията му.

Уитман се обръща към пазачите около тях, сред които е чиновникът с лице като тесто, зъзнещ от студ само по риза.

- Благодаря, момчета. Провървя му.

Йохансен обаче изобщо не се чувства късметлия. Има чувството, че е бил на тест по време на подготовката си в „Специални операции", труден и безмилостен, и е видял края, но после са му казали, че не му разрешават да стигне до него.

Ден 10: петък

Карла

Стоя в кабинета, увила ръце около себе си. Той е навън. В безопасност е.

Бях в хола заедно с Крейги насред нашата рутинна среща в петък, когато телефонът иззвъня. Извиних се, отидох в кабинета и вдигнах слушалката, без да изпитвам абсолютно никаква надежда. Бяха минали повече от три дни, откакто Йохансен изчезна. Може би най-после се бях отказала.

- Намериха го. Сега го изкарват - съобщи Уитман по телефона и за миг всичко спря.

- Жив ли е?

- Да, жив е.

- Наранявания?

- Бил е в нещо като лагер в ръцете на човек на име Куилан... Пребили са го.

Нещо се сви в гърдите ми, но запазих спокойствието в гласа си.

- Хубаво. Благодаря ти, че ми се обади. Трябва да говоря с него.

Уитман се поколеба за миг и после каза:

- Ще видя какво мога да направя.

Куилан. Оказах се права, но това не ми донесе задоволство. И все пак успяхме да открием навреме Йохансен.

Крейги все още е в хола, с чаша чай. Обсъждаме дневния ред. Руснаците са се оттеглили, но ще се върнат. Разработваме японската свръзка. Специалистите по банков софтуер са се съгласили на определена сума. Бившият фармацевтичен шеф Хамилтън е настанен в сигурна къща някъде и продължава да настоява, че животът му е в опасност, и не иска да разкрие подробностите на измамата, която твърди, че е извършил. Наблюдаваме апартамента в Ийлинг, който принадлежеше на стария ми контакт в разузнаването Лейдлоу. Ако новият човек, Пауъл, знае за апартамента, не си е направил труда да го посети. В кой момент да приложим натиск?

След минута ще се върна там и Крейги ще вдигне глава и ще попита:

- Някакви новини?

И когато го направи, аз искам да бъда ясна и съсредоточена и да се държа професионално, но в момента съм в състояние да мисля само: Той е навън. В безопасност е.

* * *

Изминават четирийсет и пет минути преди следващото телефонно обаждане. Отново чувам гласа на Уитман.

-Давам ти го.

Разнася се шумолене, докато той предава слушалката, и се чува изтракването от затваряне на врата на кола.

- Ало? - обижда се Йохансен.

Не мога да кажа: „Слава Богу, добре си."

- Беше Куилан, нали?

Той не отговаря. Но Уитман е близо до него и вероятно не може да говори свободно.

- Получихме данните. Прегледахме всички списъци. Тя не е там. Всичко е нагласено, но можем да се справим...

- Там е - прекъсва ме Йохансен. - Видях я. Връщам се вътре.

* * *

Мисля, че звуча по-спокойно, когато десетина минути по-късно се обаждам на Филдинг, но не е така.

Той вдига и приглушено казва на някого:

- Ей сега ще се върна при теб.

На фона се чуват звуци на коктейлно парти. Филдинг върти бизнес?

- Да? Кой се обажда? - пита той, този път по-силно, предпазливо и бдително. Фоновият шум е заглъхнал. Сигурно е влязъл в друга стая и е затворил вратата.

- Той е навън. Каза, че я е видял.

Следва едно от трисекундните мълчания на Филдинг. Това е изпълнено със злорадо ликуване.

- Какво ти казах?

- Измъкнали са го от някакъв лагер. Пребили са го. Хора на Куилан. Иска да се върне вътре.

Отново мълчание.

- Клиентът се свърза с мен - казва Филдинг. - Малка промяна в плана... Екипите по поддръжка в „Програмата". Кой им казва какво да правят?

Ново двайсет.

- Надзиратели. Имат специални работни пропуски. Филдинг...

- Ами ако ни потрябва екип да свърши работата? Можеш ли да фалшифицираш такъв работен пропуск?

- Филдинг...

- Има един резервоар с капак. Трябва да разхлабим болтовете на капака.

Той говори така, сякаш това ще се случи.

- Филдинг, за какво става дума?

- Провери, определи цена и ми се обади пак. О, и той и аз трябва да се срещнем.

- Той е под прикритие.

- Среща. И не ми казвай, че не можеш да я уредиш. Ти го вкара там, ти ще ми уредиш среща, мамка му.

* * *

През цялото време си мисля: „Тя не може да е там. Не е възможно

Иска ми се Йохансен да греши, макар да знам, че не е така.

Ден 10: петък - ден 11: събота

Йохансен

Те го бутат към административния комплекс, Този път няма формалности. Намират му дрехи и ботуши.

- Искате ли да подадете оплакване? - тревожно изсъсква чиновникът с лице като тесто.

Йохансен поклаща глава и всички се успокояват.

Тръгват към сградата, където е приемната. Детекторите за метал, надзирателите, стъклените врати, отварящи се с тихо изскърцване... Уитман хваща ръката му, но сякаш за да не падне, а не защото може да избяга. Без да откъсва очи от входа, той казва:

- Лошо са те подредили. Нуждаеш ли се от лекар?

- Не.

Колата е паркирана на същото място като преди. Хората на Уитман са до нея.

Уитман го настанява вътре, дава му телефона, затваря вратата и тръгва, правейки знак на другите двама да го последват.

- Беше Куилан, нали? - пита гласът на Карла. В тона й звучи ожесточение. Гняв? Казва му, че Кейт не е в списъците, но Йохансен мисли само за връщане в „Програмата".

Карат из Лондон. Йохансен се събужда пред приватизираните апартаменти от потракването на охлаждащия се двигател и мимолетната убеденост, че последните три дни са били сън. Опитва се да слезе от колата и открива, че раните му отново са се втвърдили.

Успява да изяде половината от замразено готово ястие, сгорещено в микровълновата фурна в малката кухня на апартамента, докато в хола гърми телевизорът. Образите танцуват безсмислено пред очите му през сводестия портал.

Йохансен си ляга, докато още е светло, като малко дете. Не сънува нищо.

Събужда се, когато в стаята влиза Уитман. Часовникът показва 07:13. Спал е седемнайсет часа.

- Ставай - вика Уитман така, че другите да го чуят. - Срещата, която поиска, е уредена. Но след това искаме да ни съдействаш.

Йохансен се измъква от леглото, стискайки зъби от болка. Не пита къде ще бъде срещата. Сигурно е с Карла.

Той се изкъпва, облича се и яде. Преглъща само с леко затруднение. След това отново се качват в колата, и четиримата. Двамата бивши войници са бдителни и нервни, но изглежда са повярвали на историята на Уитман, че правят всичко това, за да накарат Райън Джаксън да проговори.

Не е ясно накъде води маршрутът, по който поемат.

Най-после, малко след десет и половина, те спират пред редица занемарени магазини на Лавендър Хил.

- От тук нататък сме само ти и аз - казва Уитман и после добавя заради другите: - Не опитвай нищо.

Вратата е вклинена анонимно между бръснарница и букмейкърски пункт. На нея се вижда номер 7 А със самозалепящи се цифра и буква, имитация на месинг, и малка издадена напред шпионка. Уитман почуква.

Карла. Сигурно е Карла.

Но мъжът с крушовидната глава е един от хората на Филдинг.

Той е професионалист и вероятно е виждал много по-лоши неща. Оглежда с незаинтересувано безразличие израненото лице на Йохансен, а после кима. Йохансен и Уитман минават покрай него и прескачат купчина безплатни вестници и менюта за храна за вкъщи. Йохансен вече надушва пурата на Филдинг.

Качва се сам по стълбите.

Филдинг е в стая без килим на втория етаж. Седи на сгъваем стол в ореол от мътна жълта слънчева светлина. Втренчва се продължително в Йохансен и след това казва:

- Да ти го начукам... - В думите му прозвучат гняв и едновременно облекчение. След това се смее. - Три дни. Три шибани дни. Господи. Погледни се. - Филдинг дърпа от пурата и издишва дима, който се вие на талази нагоре в светлината.

- Намерих я. Мога да го направя - казва Йохансен.

Филдинг поклаща глава.

- Не и този път, синко. Всичко свърши.

* * *

Филдинг се е приближил до прозореца, стои близо до ръба и се взира надолу в улицата.

- Онзи тип, с когото дойде, слабият.

- Той знае, че не трябва да разпитва.

- А двамата на отсрещната страна на улицата?

- Те не знаят нищо - отговаря Йохансен.

Филдинг изсумтява доволно и се извръща от прозореца.

- Клиентът има ново искане. Тялото да му бъде предадено. На място в „Програмата", избрано от него. Харесва ли ти това? - Филдинг млъква. За ефект? За да даде възможност на Йохансен да отговори? Йохансен не го прави и Филдинг продължава:

- Там вътре има едно място, работилница, гараж, нещо такова. Група имигранти са го използвали, за да извличат оловото от акумулатори. Изхвърляли са киселината в резервоар, вграден в пода. Когато мястото преминало в границите на „Програмата", никой не си направил труда да източи резервоара, само го запечатали. Според клиента. Ето какво иска той - когато ти си готов да го направиш, ние ще разпечатаме резервоара, ти ще заведеш мишената там, ще свършиш работата, ще я пуснеш в резервоара и ще изчезнеш. Ще го запечатаме отново четирийсет и осем часа след като бъде отворен.

- Това идея на клиента ли е?

Филдинг кима.

- Да. Казах му, че киселината от акумулаторите няма да разложи трупа напълно, освен ако не стои там много дълго време, той не искаше да чуе. Каза, че това е единственият начин да потулим нещата и да й попречим да се появи. Той не иска това. Но всичко е прекалено задълбочено, нали? Прекалено прецизно. Не ми харесва. Затова е време да помислим за алтернативи. Например да използваме някой друг. Някой отвътре, някой... заменим. Човекът, когото имам предвид, използва нож и убива жени. Това е неговата специалност.

Пак същата история. Филдинг знае, че има струна, и не може да устои на импулсивното си желание да я подръпне.

- Кой е клиентът? - пита Йохансен.

Филдинг поклаща глава.

- Знаеш, че не мога да ти кажа.

- Но твърдиш, че е стабилен.

- Помня какво съм казал.

- От нашите ли е?

- Цивилен. Ще се погрижа да получиш нещо за неприятностите си. Наречи го хонорар за проучване. Ти я намери и ние можем да използваме това, нали? Затова не го приемай като неуспех.

- Къде е този резервоар?

- В един сервиз... Откъде да знам? Получих само координатите. Ти си видял разположението там. Кажи ми къде мога да я намеря, аз ще съобщя информацията на моя човек и той ще свърши работата. Имал си план? Добре, сега това е планът.

- Няма да стане.

- Какъв си ти, да ти го начукам? Незаменим? Ще стане - и за теб, и за него.

- Тя е лекарка под закрилата на Куилан и никой на онова място не би рискувал да я докосне, защото знае какво ще му се случи, ако го направи.

- Лекарка на Куилан?

- Тя работи в клиника, ръководена от Куилан, в нещо като лагер. Кажи ми мястото.

- Куилан - повтаря Филдинг и оглежда раните на Йохансен. - Куилан ли ти направи това?

- Човек на име Брайс. Работи за Куилан.

- Господи - измънква Филдинг.

- Искаше да провери кой съм.

Филдинг присвива очи.

- Но не знае, иначе щеше да излезеш оттам в найлонов чувал за трупове.

- Куилан ми даде работа.

- Какво?

- В клиниката. Сега работя за него. - Йохансен протяга ръка и повтаря: - Дай ми мястото. Ще се върна, ще го огледам и ще ти кажа дали ще стане или не. Ако не е безопасно, ще откажа. Ако е безопасно, ще го направя. Няма да има проблем.

Филдинг не отговаря.

Слънчевата светлина замъглява праха върху прозорците. От букмейкърския пункт долу и от улицата навън проникват звуци - избръмчава автобус и някой вика.

- Майната ти - измърморва Филдинг, бърка в джоба си, изважда сгънат лист хартия и го хваща отвесно с два пръста, но когато Йохансен посяга да го вземе, го дръпва назад. - Огледай и ми се обади.

- Те подслушват стационарните телефони.

- Кой ще знае? Обади ми се. И не забравяй, че сме работили заедно шест години. Знаеш ли какво означава това? Означава, че всеки път, когато си отвориш устата, аз мога да прочета всяка шибана мисъл в главата ти. Затова, ако кажеш, че е безопасно, по-добре бъди сигурен. Ако има и най-малко съмнение - Филдинг вдига свободната си ръка и показва тясна ивица с палеца и показалеца си, - ще разбера. Ще пратя моя човек, а ти няма да му пречиш и ще стоиш настрана. Имам ли съгласието ти по този въпрос?

Йохансен кима.

- Кажи го.

- Да.

Филдинг обаче не му дава листчето и продължава да го гледа втренчено. След това му го подава. Йохансен взима бележката, поглежда я веднъж - редица надраскани цифри - и я пъха в джоба си, без да пророни нито дума. Облак закрива слънцето и в стаята става студено.

- Убила е някого - казва Йохансен.

- Тя ли ти каза?

Йохансен кима.

- Защо не пише нищо в досиетата?

Филдинг изсумтява.

- Клиентът каза, че всичко е потулено. Може би някой има приятели по върховете. Кой знае? Значи е била лекарка. Звучи логично.

- Кое?

- Когато си лекар, хората ти имат доверие. Хипократова клетва и така нататък. Мислиш, че когато лекар убива някого, всичко става бързо и чисто. Не... - Филдинг поклаща глава. - Клиентът ми разказа за това. Било кървава баня. - Млъква и се замисля. - В нашата работа не можем да си позволим да съдим кое е правилно и кое не е. Но в този случай? - Очите му стават безизразни. - Тя го заслужава.

Ден 11: събота - ден 12: неделя

Карла

Два следобед, събота. Намирам се на тясна уличка в район Уондсуърт, с ключ в ръката. Пъхам го в катинара и го превъртам, когато един глас зад мен колебливо казва:

- Няма да искате да влезете там.

Възрастен мъж с плетена найлонова пазарска чанта тътри крака към мен в здрача.

- Лоши хора използват това място - продължава той. -Трябва да внимавате.

Алеята е тясна и пазарската му чанта стърже по тухлената стена. На пазара по-нататък по улицата продават пиратски дивидита, евтини почистващи препарати и огромни пакети бонбони. Може би човекът отива там и това е прекият път, по който минава.

- Заковаха с дъски прозорците, но това не ги спира. Чупят ги. Наркотици - мъдро кима старецът, който вече е до мен. Стъпвам във входа, за да му направя място да мине, но той не помръдва и очакващо гледа вратата. - Спомням си това място, преди да го затворят. - В гласа му прозвучава надежда. - Минаха години, откакто не съм влизал вътре.

Последното, което ми трябва, е носталгия. Пъхам в ключалката и последния ключ и се обръщам към стареца.

- Вътре не е безопасно, друже. Ще ти трябва такова нещо. - Почуквам по каската, която нося на главата си. Твърдата й жълта пластмаса изпъква в сумрачната уличка. Набивам се на очи, но понякога това е най-добрият начин да се скриеш - пред погледите на всички.

- Тогава какво ще правите вътре? - пита той, когато вратата се отваря, присвива очи и се втренчва в мрака. Отвътре ни блъсва смрад на урина и разложение.

Прекрачвам прага.

- Здраве и безопасност, друже - отговарям бодро. - Здраве и безопасност.

Докато затварям вратата, старецът все още наднича след мен. Последното, което виждам в стесняващата се пролука, е воднистото му сиво око, а после ме обгръща тъмнина.

Сградата е голям пъб, построен в типичния за началото на двайсети век архитектурен стил, затворен от три години и търпеливо тънещ в занемаряване, докато чака вниманието на строителните предприемачи. Влязла съм през страничен вход за персонала и се намирам в мрачен коридор без прозорци. Мракът засилва лепкавото чувство от влагата.

Запалвам фенерчето си и лъчът обхожда боклуците на пода, сред които проблясват игли на използвани спринцовки. Тясно стълбище вляво води към първия етаж. Горе сигурно има стаи с олющени стени, бани с ръждясали вани, счупени електрически ключове, превърнали се в смъртоносни капани... или всичко е изнесено и дъските на пода са изгнили и продънени. Не се качвам горе. Разбрали сме се - на партера.

Зад стълбището има авариен изход. Отварям вратата и мигновено съм заслепена.

Инстинктивно вдигам ръка да предпазя очите си.

- Лора, откъде ги намираш тези места? - казва невидимият зад яркия блясък Уитман.

Не видях хората му навън.

- Сам ли си? - питам и ми се струва, че кима. - Какво им каза?

Уитман въздъхва.

- Че той иска да се срещне със стари познати и че трябва да му угаждаме.

- Повярваха ли?

- Плаща им се да вярват - отвръща той, но в начина, по който го казва, има нещо уклончиво. Явно си е мислел, че няма да е толкова сложно.

Очите ми най-после се оправят след блясъка. Уитман посочва с глава към бара. На светлината на фенерчето лицето му изглежда по-мъртвешки бледо от всякога.

- Там вътре. Не е красива гледка. - Уитман минава покрай мен и затваря аварийната врата след себе си. Не иска да чуе какво ще стане по-нататък.

Закованите с дъски прозорци на бара са обърнати към главната улица. През дъските проникват звуци - бръмчене на автомобили, гласове, думкането на бангра музика от минаваща кола - и малко светлина. Двойните врати в ъгъла, водещи към улицата, са заковани. От вътрешните врати са останали само празни рамки. Стъклата им са строшени и блестят на малки късчета върху мръсните плочки. Осветявам мястото с лъча на фенерчето. Навсякъде са разхвърляни боклуци, празни бутилки и още принадлежности за наркотици, а стените са изрисувани с графити.

Йохансен е клекнал с гръб до отсрещната стена и стои неподвижно като вкаменен.

Сумракът е изгладил чертите му в маска, но когато се приближавам, той става и кима за поздрав.

- Карла...

Ивица светлина озарява лицето му и нещо заблъсква в гърдите ми.

Отоците са спаднали, но нараняванията все още изглеждат зле - тъмнолилави, избледняващи до жълто и кафяво.

Видях достатъчно. Угасям фенерчето, пускам го в джоба си и скръствам ръце. За момент и двамата стоим и мълчим.

- Категорично ли е тя? - питам най-после.

- Тя е.

- Не е записана никъде, нито като затворничка, нито като доброволка или служителка от персонала. - Жената е тайна затворничка в „Програмата" и някой я иска мъртва. Това изобщо не ми харесва.

- Тя е - повтаря Йохансен.

Преглъщам безпокойството си. Поне засега.

- Какво се случи там? Търсихме те. Чрез камерите за видеонаблюдение.

- Имате ли достъп до тях?

- Вече имаме. Отне известно време. Получихме го в сряда. Уитман каза, че са те открили в лагер на Куилан.

- Куилан не знае кой съм. - Лицето му се премества на светлината. Има и порезни рани - на устните, ушите и около очите.

И тогава Йохансен ми разказва историята, но тихо, сякаш не е бил участник в нея, и не цялата. За разговора с Куилан и нощта, прекарана в килията, но не и за побоя. За дребния Джими, но не точно какво са му сторили, нито какво са очаквали да направи Йохансен. Нито какво наказание му е донесъл отказът му, преди жената на име Кейт да се намеси с нож в ръката и да го спаси.

Чудя се дали тази намеса го притеснява, но той казва само:

- Война за територия. Между Кейт и Брайс, заместника на Куилан. Ден по-късно тя заплаши, че ще ме върне на него.

- И тя е затворничка? Сигурен ли си? Не е ли лекарка доброволка?

- Убила е някого. Сама ми го каза.

- Убила е някого? - Но аз прекарах много часове, претърсвайки репортажите в новините... - Тогава случилото се е било потулено.

Йохансен кима.

- Така каза Филдинг.

Но лекарите, които убиват, ги съдят и изпращат зад решетките, а не ги скриват. Защо тази жена е различна? Наблюдавам Йохансен, но той вперва поглед в очите ми. Няма какво да добави.

- Какво искаше Филдинг? - питам, макар че се досещам.

Йохансен бръква в джоба си и ми подава лист хартия, на който са надраскани цифри.

Координати - същите, които Филдинг ми съобщи преди няколко часа. Връщам ги на Йохансен.

- Средна по големина постройка в югозападния сектор на „Програмата". Улица „Хаутън". Вътре има една камера. Проверих видеокартината. Няма много за гледане. Тухлена сграда, полуразрушена. - Стена, надраскана с графити, и един голям прозорец със счупени стъкла.

- Филдинг каза ли ти за резервоара?

- Каза ми. Възможно е да го отворят. Фалшив работен пропуск и легенда за проверка на безопасността. Ще кажем, че вътре има токсични изпарения. Надяваме се, че никой няма да повдигне капака и да погледне, преди да го запечатаме отново. - Млъквам. - Но щом тя е там с Джон Куилан и изчезне, той ще започне да я търси. Някой ще си спомни, че резервоарът е бил отварян.

- Дотогава ще съм излязъл оттам - казва Йохансен. И е прав. Проблемът няма да бъде негов.

- Клиентът е измислил това, нали? - питам и той кима. Разбира се. Тези подроби детайли не са в стила на Филдинг, затова трябва да ги е съчинил клиентът. - Филдинг ми каза, че е цивилен, но явно знае много за „Програмата" за цивилен. Дали има връзки вътре? Използва те.

- Тя е лекарка под закрилата на Куилан. Никой няма да се осмели да я докосне.

- Дори да е така... - Не е необходимо да описвам рисковете, ако клиентът има човек вътре. Може да има хора, които наблюдават мястото и да чакат, когато Йохансен отиде там. Платеният убиец не винаги се смята за ценен наемник, след като свърши работата. - Какво мисли Филдинг?

Йохансен навежда глава.

- Филдинг каза, че трябва да се откажа.

Филдинг винаги казва така. Преувеличава риска и вдига залога, знаейки, че с всеки ход привлича все повече Йохансен и че колкото по-трудна изглежда мисията, толкова по-малка е вероятността той да се откаже.

- И ако ти не го направиш, кой ще го извърши?

- Някакъв тип с нож.

Това е хубав образ, който да насади в главата на Йохансен - призракът на Тери Кънлиф.

Филдинг, копеле.

- Но онзи с ножа не може да се доближи до нея? - питам и той поклаща глава. - Ти обаче можеш, нали?

- Намерих си работа при нея в клиниката. - Йохансен отмества поглед встрани. - Доведоха един човек, ранен. - Той повдига рамене, оставяйки ме да се досетя за подробностите. Йохансен има подготовка. От „Специални операции" са се погрижили за това.

Значи той се е сближил с нея.

- Мислиш ли, че ще можеш да я убедиш да дойде с теб на онова място? С биографията на Райън Джаксън? Тя би ли се разходила с човек като него?

- Казах им, че съм осъден за двойно убийство. В престрелка. Само това знаят.

И те са го погледнали и са си помислили - вражда между банди. Той няма да им каже истината, не и ако не се наложи, защото се нуждае от нейното доверие.

С какво разполагаме? Затворничка без досие в „Програмата". Прикрито убийство. Цивилен клиент, който я иска не само мъртва, но и унищожена, за да не излезе никога наяве, някой, който знае за „Програмата" повече, отколкото би трябвало да знае цивилен човек...

Някой, който диктува как трябва да бъде извършен ударът. И може би ще наблюдава в момента, когато се извършва...

- Искаш ли да проуча клиента? Да видя дали е безопасен?

- Филдинг не иска да ми каже името му.

Проклетият Филдинг и неговата политика на анонимност. И ако го дебнем, няма да стигнем доникъде. Той е твърде отдавна в този бизнес. Може да го следим всеки ден в продължение на една година, да хакваме всеки имейл и да подслушваме всяко обаждане, но пак няма да видим някоя среща и няма да чуем някой телефонен разговор. Така или иначе, всичко вече е уредено и от сега нататък контактът му с клиента ще бъде минимален.

- Добре. Ами жертвата?

- Той каза, че смъртта е била кървава. На клиента му било трудно да говори за това.

- И ще направи всичко възможно тя да бъде убита... Проблемът е личен. Семейство на жертва или близък. - Видял е веднъж как правосъдието го подминава и няма да позволи да се случи втори път. Това би обяснило и искането трупът да бъде скрит. Клиентът знае, че ако я открият, следата може да доведе до него.

И така ще имаме шанс да направим пробив.

- Ами ако успея да науча името на клиента? Ако идентифицираме жената и разберем коя е била жертвата й, ще знаем и кой е клиентът. И ако не изглежда благонадежден, ще те изтеглим.

Чертите на Йохансен са неподвижни и това говори: „Не се оттеглям".

Той мисли за всичките си други мисии. Но тази е различна.

- Във всеки случай имаш по-малко от три седмици. Само толкова можем да ти дадем.

- Ще бъде достатъчно - отговаря Йохансен и аз разбирам, че сме приключили и съм отпратена.

Но когато се обръщам да си тръгна, той тихо пита:

- Карла?

Спирам и го поглеждам. Сумракът е омекотил раните му и Йохансен изглежда непроменен и невредим.

- Имало е почистване. Ами ако няма какво да намериш?

- Винаги остава нещо - отвръщам.

Той мълчи и размишлява, а после казва:

- Тя знае за какво става дума.

- Ще ти каже ли?

Йохансен не отговаря и след няколко секунди разбирам, че няма да отговори, затова се обръщам и излизам.

Уитман чака от другата страна на аварийната врата и разглежда боклуците на светлината на фенерчето си.

- Ще го връщаме там, нали? - пита той. Не е глупав. - Помислих, че има проблем - сухо добавя Уитман.

- Очевидно няма.

Връщам се в апартамента си навреме, за да видя Йохансен на кадрите от видеонаблюдението. Той върви по чакълената ивица, която разделя периметъра от сградите. Вече е тъмно и прожекторите сякаш оголват плътта от лицето му и придават на чертите му плътността на череп. След четири минути, прехвърляйки се от камера на камера, го изгубвам.

Накрая се отказвам и превключвам на друга камера. Тухлена стена, графити, счупени стъкла на прозорец. Работилницата. Йохансен каза, че може да изведе жената от лагера и да я преведе през „Програмата" безпрепятствено и незабелязано. Той ще я доведе тук.

„Кейт, името й е Кейт. Била е лекарка някога..."

* * *

Часове по-късно аз все още съм зад бюрото и се взирам в екрана на компютъра.

Пред мен са лица на жени. Преглеждам самоличностите им и я търся - затворена в себе си полуусмихната блондинка. Все още не съм я открила.

Различна ли беше косата й, когато съм я виждала преди? По-дълга? По-тъмна? Завързана на опашка? Вдигната нагоре? Не знам. Не трябва да обръщам внимание и на костюма с подтекста му на богатство и добър вкус. Това е само костюм - но някак стои на място и върви с предпазливата усмивка. Костюмът е част от бронята й.

На екрана продължават да се изреждат лица - от паспорти, от охраната, от досиета на служители. Повечето хора са взели присърце инструкцията да не се усмихват. Ярката светлина на светкавицата на фотоапарата е избелила тена на кожата и топлотата и дори с грим лицата изглеждат измити, безлични и оголени.

Тя не е сред тях.

Седя в неудобна поза твърде дълго. Краката ми са студени и чувствам болка в дясното рамо, а пръстът върху бутона на компютърната мишка се е схванал. Опитвам да се раздвижа и ставите ми реагират мудно. Всичко трябва да бъде убеждавано или насилвано, за да бъде приведено в действие. Бутам стола назад, протягам пръсти и разкършвам гръбнака си, излизам от страничния кабинет и се приближавам до големия южен прозорец. В мазната, леко диплеща се вода в дока се отразяват светлини, но под повърхността има нещо тъмно, неясно и смътно заплашително... Броя такситата на улицата в опит да прочистя съзнанието си, но споменът за онази безмилостна усмивка непрекъснато се завръща. Познавам жената.

Извръщам се от прозореца и отивам до бюрото. Още една база данни, още една партида снимки. Всичките са жертви, жени с наранявания, насинени очи и счупени зъби, чиято безизразност е нещо повече от трик на светлината. Никой не им е казал да не се усмихват... Но тя не е една от тях. Виждала съм жената и преди и тя не е жертва.

Затварям базата данни. Влизам в интернет. Променям параметрите на търсенето и...

Съвпадение.

Толкова съм заредена с кофеин и безсъние, че за момент съм убедена, че нещо съм се объркала и умореният ми мозък ми върти номера.

От екрана ме гледа лицето й - умно, предпазливо, усмихнато и сдържано - под заглавие, качено в блог преди една година. Открих я.

Прочитам текста веднъж и после още веднъж.

Не е онова, което очаквах.

Ден 11: събота - ден 12: неделя

Йохансен

Той отново влиза в „Програмата".

Отново проверка на самоличността и досието му. Претърсване на голо. Обличане. Кимане от страна на Уитман и придружаването му до караулката - „Сложете ръка на панела и погледнете в екрана". Металната порта се отваря. Йохансен минава през нея, влиза в голямата стая, която пак е празна, и продължава към следващата врата. Спира в края на чакъла само за пет секунди, достатъчно за да си поеме дъх, и пак тръгва. Наоколо - ярката бяла светлина на прожекторите, плътни черни сенки и студен въздух. Върви. Тръгвай.

Той минава по разораната пустееща земя, отправя се към кулата на първия команден пост и поема по първата улица. Върви трийсетина метра и вече има „опашка". Пулсът му се учестява. Преследвачи на Куилан? На Брайс? Няма как да разбере.

Йохансен продължава покрай къщите, почти запустелия търговски център и кръчмата, откъдето се чуват удари с чук. Крачи по тъмните улици, от едно светло петно на улична лампа към следващото. Преследвачите са там. Вътрешният глас му нашепва: Зад теб. Той завива наляво преди централната база на пазачите. Часът е шест. Капакът се спуска, тракайки, докато се запечатва за нощта. Външните порти в стената се затварят. Властите оставят „Програмата" да се самоуправлява.

Зад стъкло се движат сенки. Някъде наблизо се тряска врата, някой вика и отпред се отдалечават бягащи крака. Йохансен продължава да върви. Заобикаля общинските жилища откъм западната страна, като се движи далеч от входовете, минава на разстояние от ъглите и напряга сетивата си да долови първото предупреждение за засада, редица мъже, препречили улицата с Брайс в средата, размахващ арматурни ножици.

Общинските жилища свършват и Йохансен завива надясно по първата улица. Отпред е оградата с електрически ток и групата хора пред портата. Те го забелязват и обръщат глави. Някой се отделя от групата и хуква към едната сграда. Кого ли отива да предупреди? Куилан или Брайс? Йохансен се приближава и се опитва да разпознае лицата им, търсейки шайката на Брайс - онзи с жълтите зъби, мършавия чернокож...

Той стига до портата. Четирима непознати са се втренчили в него.

Дали да попита за Кейт? Но Куилан стоя и го гледа, докато заминаваше. И само Куилан може да му позволи да се върне.

* * *

Куилан е на обичайното си кресло. На масата до него има поднос с остатъци от храна, карфиол със сирене и чаша портокалов сок. Храна за инвалид. По телевизията предават документален филм за дивата природа. Екранът е изпълнен с пъстроцветни пеперуди. Куилан не го гледа. Вперил е очи в Йохансен.

- Е, мисля, че ни дължите обяснение, господин Джаксън.

- Американците - отговаря Йохансен. - Искаха да говорят смен.

- А, да. Горите от желание да предадете съучастниците си. Ще го направите ли?

- Не.

- Още не - поправя го Куилан. - И сега се връщате.

- Пак искам да работя за вас.

Настъпва мълчание. Чува се само тиктакането на часовника. Погледът на Куилан е студен и преценяващ.

И после той се усмихва, сякаш пресмятането, което е извършил мислено, се е решило така, че го удовлетворява, но усмивката помръква бързо и Куилан пита:

- Какво чакате?

* * *

Йохансен прекосява двора на лагера и се отправя към сградата на клиниката. Минава през главната врата и стаята със столовете, където вече седи човек с окървавен бинт на ръката, и влиза в самата клиника. Към него се обръщат четири лица - Кейт, Райли, Вини и Дрил.

- Идваш точно навреме - казва Райли.

Кейт отмества поглед встрани.

* * *

Пациентите идват. Счупени пръсти, болки в гърдите, изгаряния. Млад азиатец с порезни рани на гърдите и ръцете отказва упойка. Гледа сериозно на болката. Мъж, наръган с нож в рамото. Йохансен и Дрил, момчето с безизразното лице, го приковават на носилката, а Кейт затяга ремъците. Човекът крещи - пронизителни писъци, които нямат нищо общо с болката, докато успокоителните оказват въздействието си.

Йохансен прави каквото му кажат и когато му кажат и си намира работа през останалото време. Носи и държи разни неща и завързва пациенти. Дава болкоуспокояващи, слага шина на счупен крайник, почиства и превързва рана. Помага на Вини да измие стаята, която използват за морга, и блокира удар, насочен към главата на Райли. Не обръща внимание на умората и болките. Знае, че го проверяват.

От време на време улавя Кейт, Райли или Вини, че го наблюдават, и погледът винаги е един и същ. Те се питат за него.

И Дрил го гледа, но никой не знае какви мисли се въртят в главата му.

* * *

Бронираните линейки пристигат с полицейски ескорт малко след осем сутринта.

След като са натоварени и потеглят, Йохансен се нарежда на опашка да си вземе душ и после яде заедно с Райли и Вини. Няма следа от Кейт, само мръсна чиния в умивалника в кухнята. Дрил се храни на леглото си. Вини отново им разказва за кучето си и че скоро ще бъде на свобода. Йохансен измива чинията си и след това Райли го повежда през двора, за да се срещне с човек, който му продава фонокарта на двойна цена.

Йохансен използва телефонния автомат в чакалнята и се обажда по една от сигурните линии. Номерът е непроследим.

Той набира цифрите, подготвяйки се за въздействието на гласа на Карла, но се свързва с автоматичното съобщение на телефонния секретар.

Йохансен говори кратко. Добре е и всичко ще бъде наред. Този е номерът, на който могат да се свържат с него.

- Кажи на татко - завършва той и затваря.

Райън Джаксън има баща. Не са разговаряли от години, но това няма значение.

Той се връща в клиниката.

Кейт седи на високо столче до плота. Пред нея на дълга ивица синя хартия са наредени хирургични инструменти - клампи, форцепси, ножици, триони, скалпели и нещо извито, на което Йохансен не знае името. Той влиза, но тя не вдига глава. Ръката й се протяга над листа. Кейт взима скалпел и острието проблясва на светлината.

- Е, ти се върна - монотонно отбелязва тя.

- Искам да бъда полезен - отговаря Йохансен.

- Вече го каза. - Кейт оставя скалпела много прецизно върху синята хартия. - Не се ли тревожиш какво е намислил за теб Брайс? Той не е известен с търпение.

- Ще иска публика.

- Да.

Тя взима клампа и пак я оставя. Разговорът е приключил.

Йохансен се качва горе в спалното помещение. Леглото му е както го е оставил. Съблича се набързо и се мушва под завивките.

„Тя го е заслужила" - бе казал Филдинг.

Йохансен трябва да спечели доверието й, да я накара да говори.

Не знае откъде да започне.

Той все още лежи буден, когато чува стъпките на Кейт нагоре по стъпалата, през вратата и по пода горе. Вратата й се отваря и затваря. След няколко минути започва драскането - бавно и внимателно. Този път продължава само няколко секунди.

* * *

Йохансен дреме, когато от горе се разнася вик - раздиращ, пронизителен звук. Извисява се и утихва.

Той скача, излиза от стаята и хуква през кухнята, когато тих глас зад него казва:

- Остави.

До преградата стои Райли.

- Тя сънува кошмари - добавя той. - Остави я.

Йохансен се връща в леглото си, лежи буден и гледа прашинките, които се преобръщат на светлината, проникваща през картоните, заковани на прозорците.

Кейт не извиква втори път.

Трета част

Ден 12: неделя - ден 13: понеделник

Карла

Обаждам му се в четири и половина сутринта в неделя. Всеки друг може да търси непохватно телефона, замаян от съня по това време на денонощието, но не и той.

- Карла - казва, буден и нащрек като всякога и с онази опасна увереност в гласа, която винаги ме изнервя. Сякаш обаждането изобщо не го изненадва. Сякаш с една дума детектив инспектор Джоузеф Елис вече ме е поставил там, където ме иска. - Не ми казвай. Часът е четири и половина сутринта и ти ми искаш услуга. Странно, бих се заклел, че е мой ред да искам услуга. И сега не оставяш ли тези неща на приятеля си? - Елис има предвид Крейги.

- Този път е по работа. И е спешно. Става дума за едно досие.

- Съжалявам, работното ни време е от...

- „Изчезнали лица".

По линията настъпва мълчание. Той не е очаквал това.

- А какво ще има за мен? - пита Елис.

* * *

Мястото е сервиз за автомобилни гуми в Харингей, северен Лондон.

Собственикът, кипърски турчин на петдесет и няколко години, идва в седем и половина в неделя сутринта да отвори и намира форд „Мондео", паркиран в предния двор и мен зад волана. Оглежда сериозно гумите на форда, които не са много износени, и казва, че може да ми помогне, но че е дошъл само за да навакса с документацията. За гумите ще трябва да почакам, докато дойдат хората му. В офиса на сервиза има столове и машина за кафе, но той предлага да чакам в стаята отзад, защото там е по-топло. Повежда ме из сервиза, където смразяващият студ притъпява миризмата на гума и моторно масло, и влизаме в малка стая с няколко оръфани кресла, телевизор, изхвърлени жълти вестници от една седмица, стар електрически радиатор, които той включва, и колекция от календари в стил, който мислех, че е излязъл от мода преди десетилетия.

Седя там повече от два часа, когато Джо Елис най-после пристига. Носи светлокафява найлонова чаша от кафе машината, а под мишницата си стиска папка с кожени корици.

Той е млад за инспектор, едва на двайсет и девет години. Не е висок, но в него има някаква остра проницателност, студена агресивност, която изпипаният му външен вид - небрежно елегантни маркови дрехи - не намалява. Елис има вид на човек, който ще се бие нечестно, ако това означава да победи, въпреки че доколкото знам, арестите му винаги са били по реални улики - той никога не е нагласял нещата. Но откъде и как получава информация, е друг въпрос.

Елис вече беше старши детектив, когато се запознахме преди три години, и вече се издигаше - „Очаквам да напредна още по-нагоре", както той се изрази. И действително напредна, благодарение на изобилието си от „полезни" връзки и голям брой арести. Аз съм една от тези връзки. Но той действа на двупосочна улица и информацията, която му давам, е част от много по-голям бизнес. Елис е купил шеметното си издигане с вътрешна информация за операции на столичната полиция.

Имам документи за това - старателно събрани доказателства за всяка дребна подробност. Ако предприеме ход срещу мен, Елис не само ще се прости с най-добрия си източник и най-добрия си шанс да направи кариера до върха, но и ще свърши в затвора. Това е причината да съм готова да се изправя очи в очи срещу него, макар да означава, че той може да ме идентифицира като Шарлот Олтън. Елис знае какво мога да му направя и че няма да се поколебая.

Но за идването ми тук има друга причина.

С някои хора е по-добре да имаш вземане-даване от разстояние. Не и с Джо Елис - той е враг, когото трябва да държиш наблизо. Чувствам се най-безопасно, когато съм в една стая с него. И когато виждам бялото на очите му.

* * *

- Може ли да седна? - пита той, настанява се и хвърля папката с документите на стола до себе си, възможно най-далеч от мен. Папката е тежка и тупва леко. Донесъл ми е досието. Но уханието на сделка го е заредило с енергия и начинът, по който се усмихва, пие на малки глътки кафето си и не бърза, показва, че срещата ни няма да бъде толкова откровена и лесна, колкото бих желала. - Отдавна не сме се виждали - казва след минута. - Започвах да си мисля, че си се оттеглила. Може би в Южна Франция. - Присвива очи. - Не в Испания. Не е в твоя стил.

- Отстъпих крачка назад - казвам колкото е възможно по-уклончиво.

- Да, оставяш нещата на някого другиго, защо не? Аз бих го направил, ако можех. Значи лична услуга, а? - Ръката му леко се отпуска върху папката.

- Точно така.

Искам да разгърне папката и да ми даде досието, но Елис не помръдва. Наблюдава ме. Знае, че не искам лични услуги, затова е прочел внимателно всяка страница в досието, което сутринта е изтеглил от базата данни на отдел „Изчезнали лица" на столичната полиция. И сега се пита за какво става дума.

- Коледа, а? Какво толкова й на Коледа? - Елис се усмихва, показвайки равни бели зъби. - Обвинявам рекламите. Всичките онези щастливи семейства, засмени дечица, добра воля, мир в света, благоденствие на всички хора... Това е като нож в корема за всички самотници. - Той ме поглежда, сякаш има предвид мен. - Нищо чудно, че има по-голяма вероятност да се самоубиеш на Коледа.

- Тя не се е самоубила. Изчезнала е седмици преди Коледа. На осми декември.

Датата беше в новинарските репортажи. На осми декември преди малко повече от година доктор Катрин Галахър подава заявление в лондонската болница, където работи, за отпуск по семейни причини, за да посети майка си, която била тежко болна. Доктор Галахър трябвало да се върне в отделението на Бъдни вечер и когато излязла от болницата на осми, на никого не минало през ума, че няма да я видят отново.

- Да - казва Елис, сякаш съм доказала неговото твърдение.

- Може да е искала да избегне навалицата и блъсканицата по Коледа. - Той млъква отново и ме гледа.

- Разкажи ми за нея.

- Какво искаш да знаеш? - Елис не звучи много отзивчиво. Търси какъв е моят интерес в този случай.

Трябва да се държа безразлично. Така е по-безопасно.

- Като начало, очаквали са я да се върне на работа на двайсет и четвърти, но е съобщено, че е изчезнала на двайсет и първи. - Елис повдига рамене. Копеле.

Опитвам пак.

- Пропуснала е ангажимент.

Той все още не реагира. Намира го забавно.

- Елис, заетите хора непрекъснато пропускат ангажименти. Това обикновено не задейства издирване от страна на отдел „Изчезнали лица".

Този път той не може да устои.

- Задейства, когато става дума за психиатъра ти, а ти имаш склонност към самоубийство.

Това не го пишеше в репортажите.

- Психиатър? Тя е посещавала психиатър?

Елис ме стрелка с поглед, преценявайки ме. Той е ченге и винаги очаква да го излъжат. Но сега изглежда доволен, че изненадата ми е неподправена.

- Човек на име Иън Грейвс. Имала е уговорен час за двайсети декември. И е била добър пациент, редовна, точна като часовник, не е пропускала сеанс и затова, когато не отишла и не му се обадила да промени часа си, той се разтревожил. Звънял на мобилния и на домашния й телефон, но тя не отговорила. Отишъл в апартамента й, но никой не отворил. Щял да провери и на работното й място, но се оказало, че го е излъгала. Казала му, че работи в някаква рекламна агенция. Не искал шефовете й да разберат, че може да си среже вените. - Елис тихо изсумтява. - Все пак Грейвс ни се обади. Безпокоял се за безопасността на пациентката си. Каза, че има риск тя да се самоубие. Искаше да го приемем сериозно. Знаеш какви са психиатрите. Винаги се тревожат за отговорността и се страхуват някой да не ги даде под съд. Той съобщи на нас и проблемът стана наш. - Елис млъква и изпива утайката от дъното на чашата си. - Разбира се, бързата проверка установи, че тя е лекарка. Обадихме се в болницата и ни казаха, че си е взела отпуск по домашни причини. Майка й била на смъртно легло. Тогава ни се стори логично. Най-близкият ти и скъп човек бере душа и ти не винаги се сещаш да провериш календара с ангажиментите си. Майката е в старчески дом в Кент. Страда от алцхаймер. Обадихме се там. - Той се усмихва, но мрачно. - И майката е добре. Пълно куку, но добре. Не бяха виждали доктор Галахър повече от месец.

- И започнахте разследване за безследно изчезнало лице?

- Не. Търсим труп. - Елис се оглежда наоколо, търсейки кошче за отпадъци, вижда го и изхвърля в него чашата си.

- Толкова сигурен ли беше Грейвс?

Той кима.

- Всички смятат, че е свръхдоза. Това пасва на метода на действие, нали? Фермерите се самоубиват с огнестрелно оръжие, пътниците се хвърлят под влака, а лекарите се натъпкват с опиати, най-често вкъщи или в колата си. Изпратихме екип да огледа дома й. Живеела е сама. В Уопинг, в един от новите блокове. Хубаво жилище, макар и малко... - Елис търси подходяща дума - бездушно. Поща, натрупала се от две седмици, но нямало труп, нито предсмъртно писмо. Не са били взети дрехи, само палтото и чантата й. Паспортът й бил в едно чекмедже, а колата й - на улицата пред блока.

- Банкови сметки? Кредитни карти?

- Кредитната й карта е използвана за последно предишния уикенд. За последен път е теглила пари на седми. Сто лири. Не биха й стигнали за дълго. Последните телефонни обаждания на мобилния и стационарния й номер са вечерта на седми. За последен път е видяна на осми вечерта в осем и петнайсет. На вратата на жилищната сграда има охранителна камера. Върнала се в дома си от болницата, преоблякла се и отново излязла.

- Съседите видели ли са нещо?

- Не. Нашите хора ги разпитаха. Половината дори не познали жената на снимката. Хубава жена, но затворена. Същото ни казаха и в болницата. Работела непрекъснато, но не била общителна. Имала колеги, но не и приятели. По-скоро „познати".

- Любовници?

- Няма следа.

- Роднини?

- Единствено дете. Бащата умрял, а майка й вече не я познава. Доктор Галахър излязла от апартамента си, но доколкото ни е известно, не е имала къде да отиде.

- Отдел „Изчезнали лица" разпространи ли подробности за нея?

- По болници, приюти и подслони за жени... - Елис отново повдига рамене. Това е една от постановките му - безразличие. Използва я понякога, за да внесе спокойствие в разпитите. - Може да е получила нервна криза и да е свършила на улицата. Случва се.

- Но е организирала всичко. Първо е поискала разрешение да отсъства.

- Някои хора са странни в това отношение. Или е била от онези, които подреждат живота си в малки кутийки. Работата в тази кутия, социалният живот в друга. Може би е имала причина за това. Или пък си е падала по извратен секс с непознати. За това обаче не е необходимо да си взимаш отпуск от работа. Но ние проверихме компютъра й - използване на интернет, сайтове за запознанства... Нищо. - Той се обляга назад. - Отдел „Изчезнали лица" даде пресконференция. Медиите отразяваха случая няколко дни. Между Коледа и Нова година не се случват много неща. Изчезва хубава русокоса лекарка... Те харесват такива неща. Това е новина.

Сигурно съм зърнала снимката й по телевизията или в някой новинарски уебсайт.

* * *

- Някакви надеждни улики?

- Няколко души се обадиха, че са я видели. Отхвърлихме повечето. Хората искаха да помогнат, но грешаха. И разбира се, обичайните откачалки и търсачи на внимание изпълзяха от дебрите.

- Признания?

- Както би могло да се очаква.

- И после?

- И после нищо. Тя е в базата данни. Всеки път, когато изскочи неизвестна бяла жена, жива или мъртва, системата я сравнява. - Елис подсмърча. Все още е в режим на безразличие. - Ричардсън смята, че тя е мъртва.

- Ричардсън?

- Човекът, извършил първоначалното разследване след изчезването й. Говорих с него.

Вече? Не съм го карала да го прави, а Елис обикновено не прави неща, които не се искат от него или за които няма да му бъде платено. Значи е заинтригуван от случая.

- Той добави ли нещо друго?

Елис изсумтява.

- Изперкала амбициозна специалистка, риск от самоубийство, подреден апартамент, камерата за наблюдение я показва да излиза сама, няма следи от нечиста игра, нито писма или улики. - Елис пак повдига рамене. - Ричардсън мисли, че тя се е самоубила. Скрила се е някъде, където никой няма да може да я намери, инжектирала си е голяма доза морфин - и чао.

- Защо ще се крие?

- От срам. Това е проблемът на лекарите - от тях се очаква винаги да се справят. - Елис кима към един от календарите на стената. - Хубави цици - подхвърля той, а после, въпреки че гласът му е нехаен както винаги, изведнъж насочва към мен погледа си на ченге. - Защо се интересуваш?

- Любознателна съм по природа.

- Да бе. Какво общо има с теб Катрин Галахър? Познаваше ли я?

- Ако я познавах, щях да задавам въпроси преди година, а не сега.

- Тогава къде се вместваш в тази история?

- Никъде.

- Искаш досието. Разпитваш.

- Такава ми е работата.

- Значи ставаме двама. - Той продължава да ме наблюдава. - Въпросът е личен, нали? - Елис се навежда напред и се втренчва в мен. - Мислиш, че тя е убита, нали? - Той загубва напълно небрежния тон. - Кажи ми за какво става дума, Карла. Знаеш, че искаш.

Поклащам глава.

- Няма такова нещо.

- Няма ли? Не си я познавала, а задаваш въпроси за нея. Тя е мъртва и има нещо, което сме пропуснали.

* * *

Тръгвам си първа. Паркирала съм форда на автомат във Фулам. До час ще го вдигнат. Вървя осемстотин метра, взимам такси до Саут Кенсингтън, после автобус и накрая метрото до Канари Уорф. Когато ескалаторите ме изкачват на слабата слънчева светлина, часът е един следобед и изгарям от нетърпение да прочета папката в чантата ми.

Влизам в апартамента си и виждам, че телефонният секретар присветва. Обаждал се е Йохансен и е оставил номер на телефонен автомат. Кажи на татко. Гласът му е тих и уморен.

Филдинг може да почака. Изваждам досието и прелиствам направо на снимките. Ето я. Снимката от интернет, същата, която Филдинг е дал на Йохансен. Катрин Галахър.

Ако не беше досието, никога нямаше да я идентифицирам. Блогът, който бях открила, бе просъществувал кратко. Във всяка друга статия в интернет по темата мястото, оставено за снимката й над заглавията ИЗЧЕЗНАЛА Е ДОКТОР КАТРИН: НЯМА УЛИКИ и ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТАЗИ ЖЕНА, вече е празно.

* * *

Катрин Галахър е била на трийсет и една години, когато е изчезнала. Досието съдържа описанието й - слаба, с руса коса. Фотографиите са такива, каквито виждаш на членски карти и служебни характеристики. Няма неофициални снимки, например в кръчма, на купон или на почивка. На всичките, дори на онези, на които се усмихва, в лицето й има нещо скрито.

Има само една снимка, на която тя не позира, направена последния път, когато със сигурност е забелязана - неясен кадър от камера за наблюдение на млада жена със светла коса и с дълго палто, застинала в движение, която минава през фоайе, отправяйки се към врата. Таймерът в долния ъгъл показва 20:15 - 08.12. Осми декември, осем и петнайсет вечерта. Доктор Катрин Галахър напуска живота си.

Работела е в интензивното отделение на голяма лондонска болница и й е предстояла първа консултация на упоени, пасивни пациенти. Трудела се усилено и била затворена. Познавали я като малко студена и сдържана, но изключително способна и човек, на когото може да се има доверие. Професионалистка. Никой от колегите й не знаел, че страда от депресия. За тях тя била саможива, самотница и много амбициозна. Добра в работата си, не се щадяла. Мотивирана.

Единственият човек, когото допускала по-близо до себе си, бил психиатърът Грейвс.

Бяха го разпитали подробно. Преглеждам записките. „Петнайсет месеца, редовни сеанси“ Елис беше прав. Катрин Галахър винаги е била точна и не е пропускала час. „История на депресия. Ниско самочувствие. Очевиден риск от самонараняване." Но никъде не се споменава защо.

Защото е убила някого и това е започнало да я пречупва? Но тя е нямало да каже на никого.

Затова какво се е случило на осми декември?

Разбрала е, че някой знае.

Връщам се на кадъра от охранителната камера - жената с дългото палто, отправила се към вратата. Къде отива? Не в „Програмата". Тогава не е мислела за това. Казала е на всички, че майка й е болна, и бяга. Не виждам добре изражението й, но езикът на тялото й е отпуснат. Твърде спокойна е за човек, който се готви да бяга.

И все пак бяга, но не достатъчно бързо.

Хванали са я и са я тикнали в „Програмата" - пуснали са я в онзи тъмен вир като труп с тежести и водата се е затворила над нея без нито една вълничка. Така трябва да е станало. Дори когато е бил подаден сигналът за изчезването й, въпреки че някой сигурно е надзиравал взимането на отпечатъци, сканирането на ретината и претърсването на голо, никой не е обелил и дума. Тя си остава изчезнало лице, разследването за нея все още е отворено, полицията е убедена, че доктор Галахър се е самоубила и е само въпрос на време, преди да открият трупа.

Кого си убила? И защо това е тайна?

И кой те иска мъртва?

Някои хора вместват живота си в малки кутийки... Някъде има кутия, която съдържа истината за всичко това. И аз трябва да я намеря.

Откъде да започна? От приятелите й? Тя няма такива. Колегите й? Психиатърът? Не мога да рискувам да демонстрирам интереса си. Нещата трябва да изглеждат рутинни, непреднамерени. Полицейско разследване? Едно последно бързо препускане през фактите, преди досието да бъде тихомълком оставено на лавицата?

Да питам Елис?

Но Елис иска случая твърде много. Да го включа би било грешка.

* * *

- Е, какво има този път? - пита Елис. Минава два часът следобед, когато го намирам. Той е в някаква скъпарска кръчма, защото се чуват гласове, потракване на чаши и прибори и приглушено пулсиране на джазова музика - „И какво от това" от албума „Малко тъжен" на Майлс Дейвис.

- Катрин Галахър - отвръщам.

- Един момент. - Елис явно е с някого, защото встрани от слушалката казва: - Извинявай, трябва да отговоря на обаждането. - Шумът на фона се засилва и после утихва. - Какво за нея?

- Не е било самоубийство.

- Откри ли останки? - Тонът му отново е рязък.

- Не.

- Но тя е мъртва.

Отминавам с мълчание твърдението му и казвам:

- Случило се е нещо. Може би е свързано с работата й. Направила е нещо или е знаела нещо. И мисля, че някой я е погнал. Ако успеем да намерим...

- Ние?

- Ние.

Елис отново млъква. Офертата е на масата. Той се опитва да прозре какво се крие зад нея.

- Знаеш повече, отколкото казваш - отбелязва накрая.

- Казвам ти толкова, колкото мога в момента. Фактът е, че не знам много.

- Защо мислиш, че е свързано с работата й?

- Чел си досието. Тя е имала само работата си.

- Смяташ, че е направила нещо лошо? Какво? Уморила е пациент? Мислиш, че е лекар убиец като Шипман[3]? Или онази медицинска сестра? Как й беше името? Алит[4]?

Той има предвид извратеняците, страдащи от комплекса, че са богове, и маниаците по контрола, които преждевременно освобождават от мъките невинните души на този свят, или пристрастените към адреналина, които причиняват спиране на сърцето заради тръпката от съживяването, шанса да изиграят ролята на герои. Но случаят не е бил такъв, а кървав и ужасяващ, както е казал клиентът на Филдинг.

- Защото не е било лекарска грешка. Или ако е било, в досието й не е отбелязано нищо - казва Елис и ме стряска. Явно е проверил и служебната й характеристика от отдел „Човешки ресурси". Много е бърз.

- Може би не се е разбрало. Може да е било потулено. Никой не е знаел за депресията й. Може би е умеела да пази тайните си.

- И ти искаш някой отново да отиде в болницата и да се разрови.

Щом той иска да вярва, че доктор Галахър е мъртва, остави го.

- Когато приятелят ти Ричардсън е разпитвал колегите й, всички са предположили, че тя се е самоубила. Дори самият Ричардсън е на това мнение. Някой трябва да подхвърли идеята за нечестна игра. Разбери дали някой е имал мотив. Да видим какво ще излезе.

- И какво ще получа?

- Обичайното.

- Пари за въпроси?

- Ти го поиска. Изборът е твой. Ако не проявяваш интерес, кажи още сега.

Елис изсумтява недоволно, но ще го направи. Той е ченге. Не може да се сдържи. Също като мен.

Може би затова веднага щом приключвам разговора с него, аз разгръщам папката на адреса на Катрин Галахър в Уопинг и набирам друг номер.

* * *

Тя е живяла на калдъръмена улица със складове, превърнати в жилища, и новопостроени блокове на една пряка от реката. Когато отивам там в десет в понеделник сутринта, ме чака млад агент по наемане на недвижими имоти с костюм, очила с черни рамки без диоптър за представителност и прекалено много одеколон. Той засиява, като ме вижда, и стиска ръката ми.

- Госпожо Кристи? Ще влезем ли?

Камерата за наблюдение във фоайето не работи днес - погрижили сме се за това, но докато пресичам пътя й, виждам неясното си отражение и таймера отдолу. Като Катрин Галахър на осми декември, само че тя е излизала. Напускала е живота си.

Тогава полицаите са претърсили апартамента й и все още пазят някои от личните й вещи - дневник, банкови извлечения, лаптоп. Но ченгетата са търсили следи от самоубийство, а не мотив за самоубийство. Разчитам на вероятността да са пропуснали нещо.

Качвам се по стълбите на първия етаж. Агентът има ключове и отваря вратата.

- Мисля, че обзавеждането ще ви хареса.

Влизам.

Малък коридор. Огледало, спокоен пейзаж, нарисуван с водни бои. По рамките е полепнал прах, събирал се една година. Въздухът е застоял, неизползван и спарен. Мирише на нещо, държано в чекмедже твърде дълго.

Агентът внимателно затваря вратата след нас, а аз надявам латексови ръкавици.

- Ще чакам тук - казва той и ми отправя безсъдържателна професионална усмивка, сякаш онова, което правя, е абсолютно редно. Очилата му проблясват. - Останете колкото искате.

Името му е Шон. Той е син на Роби, макар че изобщо не прилича на баща си - няма упоритата му глава на булдог и широките гърди. Слаб е, стъпва леко и има изящни черти, които е наследил от майка си, която съм виждала само на снимки, жена, която вече изстиваше в гроба, когато Роби започна да работи за Томас Дру. Тогава Шон беше на седем, малко момче с екип на „Уест Хам Юнайтед". Роби мечтаеше за кариера на професионален футболист за сина си. Би се примирил, ако той стане и електротехник или водопроводчик, но някои неща са в кръвта ти. Сега Шон е на двайсет и една и работи следене и наблюдение като баща си. И веднага щом описах сценария на Роби вчера, той каза: „Използвай Шон".

Преди да пристигна, Шон вече беше представил на портиера документите си на агент по недвижими имоти под наем. Аз свърших основната работа - набързо - и документите са малко непрофесионални. Но след една година явно никой не е особено заинтересуван от Катрин Галахър. Шон изглежда, говори и ухае като истински агент на недвижими имоти и не му зададоха неудобни въпроси.

Отварям врата. Светлината от коридора озарява малка дневна. Щорите са спуснати. Не ги вдигам. Потърсвам електрическия ключ за осветлението и го щраквам.

Диван, маса и столове, телевизор, стереоуредба. Библиотека с учебници по медицина и старателно подредени списания. Няма обаче семейни снимки, надраскани набързо списъци за пазаруване, мръсни чаши, изсъхнали стайни растения - нищо от обичайните издайнически напомняния за напуснат живот. Стаята прилича на изложбена зала на мебели, където е оставено свободно пространство, което въображението на клиента да обзаведе с личните си вещи - „Виждате ли, и вие бихте могли да живеете на такова място". Но Катрин Галахър всъщност не е живеела тук, а в болницата, в интензивното отделение. Нищо чудно, че апартаментът й е като празна черупка.

Снощи прегледах професионалната история на доктор Галахър, която е бляскава - отлични резултати от изпити, една допълнителна година в университета, за да придобие по-висока степен в медицинските науки, стаж в най-добрите университетски болници, списък с публикации, датиращ от студентските й години - сложни и неясни за мен изследвания на управлението на неврологичните проблеми на пациенти в интензивни отделения, които след един параграф преминават в неразбираем жаргон. Какво се крие зад тази история? Емоционалната незрялост на чувствителен и лесно раним прекалено умен човек, Хладната пресметливост на много амбициозна личност или хроничната самотност на работохолик? Служебната характеристика не разкрива нищо, но подкрепя разказите на колегите й - тя е живяла за работата си, избрала е живот, който се върти около професията й.

Някъде в този живот е причината някой да я иска мъртва.

Проучих показателите. Няма статистически несъответствия, нито рязко повишаване на смъртността в някое от интензивните отделения, където е работила Катрин Галахър. Но едно убийство би останало незабелязано в статистиката сред всичките тези рутинни смъртни случаи, сломени тела, които просто се отказват от живота и са прекалено увредени, за да бъдат спасени... Затова ги преглеждам един по един, търсейки някоя грозна смърт, която е изисквала потайност. Все още не съм я открила.

Кухнята е встрани от всекидневната. Отварям чекмеджета и бюфети. Тенекиените кутии и бурканите са строени в редици. Всички чаши за вино са еднакви. Плитките и дълбоките чинии са наредени грижливо. Доктор Галахър вероятно ги е използвала много рядко и само по една от всичките.

Отивам в спалнята. Леглото е оправено. Приближавам се до гардероба и го отварям. Костюми, панталони, поли, ризи, пуловери, няколко чифта джинси, бельо. Всичките с добро качество и цветове, които сигурно са й отивали. Няма официални вечерни тоалети. Нищо лъскаво, нищо натруфено. И никакви грешки - нищо екстравагантно, нищо лекомислено или лошо избрано, нищо, купено по прищявка.

Криминалистите бяха идвали тук преди година и техните безшумни ръце в латексови ръкавици бяха претърсили лавиците, чекмеджетата и джобовете. Не бяха открили нищо. Сега е мой ред.

Проверявам всяка дреха в гардероба. Преглеждам чекмеджетата. Отмествам мебелите, надничам под леглото и осветявам с фенерчето. Тоалетните принадлежности в банята до спалнята са грижливо подредени в шкафчето. Има малко гримове - хубави марки, естествени цветове, но няма парфюм. Пластир и няколко лекарства без рецепта - парацетамол, антисептик, нищо по-силно.

Връщам се в дневната. Вратата към коридора още е открехната. Шон стои неподвижно до външната врата и чака знак като актьор зад кулисите.

Изваждам всичко от библиотеката. Махам възглавниците на дивана и креслата. Отварям и разклащам кутийката на всеки компактдиск. Надигам стереоуредбата и телевизора и откривам чистите им лъскави отпечатъци в праха.

Намирам рекламна листовка на агенция за почистване по домовете и банкнота от двайсет евро, и двете използвани като ленти за отбелязване на страница в книга, тъмносиньо копче, рекламна химикалка от фармацевтична компания, няколко монети, кламер и измачкана визитна картичка. Не е много.

Прахът, който съм вдигнала, вече се уталожва. Какво научих? Че Катрин Галахър е подредена, съсредоточена и е живяла усамотено? Но това вече го знаех от досието й.

Всеки момент в твоя живот, още откакто си била дете, всичко, което си искала и за което си се подготвяла, е било да практикуваш медицина. Години наред си работила по шестнайсет часа в денонощието. Не си имала личен живот. Когато си отидела във фитнес залата, никога не си била от онези, които след това сядат да побъбрят и да пият капучино с приятелки. Ходела си сама, правела си упражнения на уредите, плувала си нагоре-надолу по дължината на басейна, изкъпвала си се и си тръгвала. Връщала си се в апартамента си, затопляла си вечеря, четяла си медицински списания, работела си върху научните си доклади, лягала си да спиш и после пак си работела.

Кого си убила и защо?

Представям си лицето на жената от снимката. Тя мълчи.

Стоях тук твърде дълго. Време е да си тръгвам. Оглеждам се наоколо за последен път. Всичко е така, както го заварих. Излизам в коридора, изхлузвам ръкавиците, пъхам ги в чантата си и обещавам на Шон да му се обадя утре, за да му кажа какво е решението ми. Усмихвам се и той ми се усмихва. Фалшиви усмивки. Един бог знае защо. Никой не ни гледа. Но аз съм предпазлива и внимателна толкова отдавна, че това се е превърнало в нещо повече от рутина. Сега е биологична необходимост като дишането.

* * *

Връщам се в апартамента си и изваждам оскъдната плячка от дома на Катрин Галахър. Първо визитната картичка. На нея пише: „Марк Девлин, консултант", и името на фирмата - „Набиране на медицински кадри". На химикалката е щамповано търговското название на лекарство.

Краткото търсене в интернет разкрива, че лекарството е успокоително и че Марк Девлин е търсач на персонал, специализиран в медицинския сектор. Той е на трийсет и пет години, със слабо гладко лице. Усмихва се едва-едва от страницата на уебсайта на фирмата над написан с бледи букви текст, който хвали постиженията му в „свързването на професионалисти в медицината от голям калибър с авангардни проекти в най-важните области на лечението и научно-изследователската дейност". Усмивката му е интелигентна, с нюанс на самоирония, сякаш той не приема напълно сериозно профила си. Името му не фигурира в досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица".

Нарочно ли е запазила визитната му картичка или случайно? Приятел ли й е бил? Но ако е така, полицията щеше да го разпита. Може би някога са се ръкували на някоя пресконференция. Обаждам се на Елис и му казвам името на Марк Девлин.

- Визитната му картичка беше в апартамента на Катрин Галахър.

Той се наежва веднага.

- Искаш да кажеш, че не сме си свършили работата?

- Само казвам, че беше в апартамента й. Разбери какви са били взаимоотношенията им. Особено ако тя е била клиент. Ако той й е търсил някакво работно място, сигурно я е проучил. Може да е чул нещо.

- Защо не се е обадил, когато тя е изчезнала?

- Той набира кадри от „Биг Фарма" и живее и умира с дискретността си. Никой не го е попитал и затова не е казал нищо. Започни, като разбереш дали тя е била в списъка му.

Оставям телефона, който позвънява отново след няколко секунди.

- Карла, провери пощата си - казва дрезгавият глас на Роби с чист, класически акцент от Ийст Енд.

Докато синът му ме придружаваше в апартамента на Катрин Галахър, Роби е гледал кадрите от видеонаблюдението в „Програмата“.

Линкът, който ми е изпратил, ме отвежда до картина на лагер, опасан с телена ограда, и група хора край портата. След три секунди Саймън Йохансен влиза в кадър. Портата се отваря и той излиза. Кадърът прескача и Йохансен върви по улица. И после отново, по-нататък. Разузнава.

Камерите го проследяват към Хаутън Стрийт. Но той внимава или може би го следят. Две улици преди сервиза Йохансен завива и се връща към лагера. Портата се отваря за него и той се скрива от поглед.

Екранът потъмнява.

Но утре Йохансен ще излезе отново, и вдругиден, и на следващия ден. Оставя ги да свикнат с влизането и излизането му и да си мислят, че няма за какво да се тревожат. Един ден ще излезе с Катрин Галахър и никой няма да си помисли нищо.

Ден 13: понеделник

Пауъл

Изминали са осем дни, откакто Пауъл работи по случая.

Ако ще си придаваш тежест, трябва да го направиш през първата седмица на разследването, преди блясъкът ти да потъмнее и преди да те разберат колко струваш. Но всичко е направено, преди той дори да е имал възможност да попита. Къщата на Питър Лейдлоу в Шепърдс Буш е претърсена. Трупът - каквото е останало от него - е готов за оглед. Пауъл отказа да отиде да го види. Патолозите са на разположение да обяснят находките си. Лейдлоу е пиел. В кръвта му е открит сто и деветдесет милиграма алкохол. Нищо в стомаха. Няма следи от игли, чист токсикологичен доклад, никакви следи от нечиста игра. Служебното му досие е иззето и прибрано за проучване - подробностите за всяка операция отвъд Желязната завеса. През седемдесетте години руснаците са изследвали внимателно самоличността му, но след това той се е връщал там два пъти с известен личен риск под фалшиви имена, за да проведе срещи с уплашени хора, които не искали да говорят с друг. Изброени са московските му контакти. Лично надзорникът на Лейдлоу даде на Пауъл списъка с поглед, който говореше: „Мислиш ли, че не сме проверили?".

Пауъл прочете списъка, търсейки връзки с активни агенти от руското разузнаване - мъже и жени от Службата за външно разузнаване на Руската федерация, които може да знаят информация, каквато Нокс е предавал на Лейдлоу. Някъде има пресечна точка, място, където всички линии се пресичат, център на мрежата... но Пауъл не открива нищо.

Той е гледал кадрите от разпита на Лейдлоу, който търпеливо повтаря: „Нямам представа кой е Нокс". Сигурно е лъжа, но не са го хванали.

Шефът на отдела му каза да иска каквото му трябва, затова Пауъл избра млада жена на име Бетани за помощничка. Тя е организирана, неразгадаема и озадачаваща. Взе за помощник и технически специалист, Мич, който е дружелюбно настроен, но не съвсем искрен. Дадоха им кабинета до неговия в безличната сграда с тясна фасада на „чистачите" във Виктория и те се опитват да го смаят. Когато и да влезе в стаята им, те имат списъци за него. За неща, които са свършили, или неща, които предстои да свършат, и го гледат в очите - може би лукаво - за одобрение.

Освен тях обикалят и наблюдават и другите чистачи. Картър, самият той бивш агент на МИ5, безцеремонен, непринуден, разяждан от любопитство. „Зает си, а? Но нека да пийнем по нещо някой път." Тиха млада жена, която Пауъл едва си спомня като младша служителка, а сега - и тя чистач. Сигурно е Лийсън, която откри човека от „Технически операции" след информацията на Нокс. Морис в крайния си кабинет с изглед към улицата седем месеца преди пенсионирането си наднича към него над очилата си за четене и бърчи нос. Кингман, когото Пауъл не познаваше, доведен от Специалния отдел след заминаването му за Вашингтон. Влезе, за да стисне ръката му. „Чувал съм много за вас" - но не каза какво. Всичките го оглеждат. Чистачите умеят да четат мислите на хората и сега се опитват да прочетат мислите на Пауъл. За да го върнат от Щатите, значи е станало нещо сериозно, нещо лошо... Може би са чули слуха за шефа на отдела, може би наистина вярват, че нещо е започнало да смърди, и са повикали Пауъл да открие източника на вонята. Той не им се доверява. Нещата не стават така. Чистачите работят в изолация не само от останалите от разузнавателната общност, но и един от друг. В края на краищата, не се знае кой е виновният.

Само че Пауъл не работи в изолация. Той е изключение от правилото. Досега е изпратил три доклада до шефа на отдела, описвайки подробно всяка внимателна стъпка, която е предприел, свеждайки до минимум заключенията, отказвайки да се хваща за празни догадки и да създава теории само за да запълни празнотата, но след всеки доклад шефът отговаря: „Да го обсъдим". Той непрекъснато наднича над рамото на Пауъл. Пауъл се опитва да не трепне.

Работи до късно през повечето дни, връща се в служебния апартамент след 22:22 - дългите часове в кабинета са неизбежни, когато не си носиш писмена работа вкъщи - вечеря сам и се обажда по Скайп, за да види Тия, преди да си е легнала. Дъщеря му е нарисувала картинки и му ги показва да ги разгледа - самата тя с розовия си тоалет на фея на празненство, той с костюм, а отдолу - сериозен надпис с четливия почерк на Тори: „Татко помага на хората". Пауъл прави точно това, нали?

Той се опитва да не мисли за напредъка, който не постига. Позовава се на удобни клишета: „Още е рано да се каже..." Рано или късно ще има пробив.

Днес Пауъл отново ходи в къщата на Лейдлоу в Шепърдс Буш.

В понеделник, когато отиде там за пръв път, присъствието на мъртвия беше осезаемо - измитите чинии на сушилника, изпраните чорапи, съхнещи на окачалка в банята, измачкан и окъсан списък за пазаруване в кухнята - чай в пликчета, белина. Писмо от болницата, закачено на хладилника, самозалепяща се бележка на външната врата - „Кофите за боклук - вторник". До леглото на горния етаж има скорошно и много красиво издание на „Илиада" и във въздуха се носи мирис на книги и влага, който му напомня за стаите на преподавателите в Кеймбридж.

Сега всичко е променено. В стените са пробити дупки, за да бъдат монтирани камери. Изолацията на тавана е разкъсана. Коминът, каналите и тръбите са проверени. Килимите и дъските на пода са вдигнати.

- И какво намерихте?

- Само каквото МИ5 са сложили там - отговори Мич, облечен с тениска и работен комбинезон и с посипана с прах коса.

Пауъл кимна. Ние поставихме подслушвателни устройства. Но Нокс разбра или се досети и ги избягваше. Точно както разбра или се досети за отклоняването на пощата. Тук нямаше срещи, телефонни обаждания и други „бръмбари". Нокс не се поддаде на изкушението да наблюдава онези, които го наблюдаваха. Вероятно е решил, че не е необходимо.

- Ами някакви документи? Писмени следи?

Мич посочи разбитите стени.

- Ако е пазил нещо, Лейдлоу не го е държал тук.

Бетани стоеше настрана, скръстила ръце на гърдите си, тиха, придирчива, пазейки палтрто си да не се напраши.

- Какво мислиш? - попита я Пауъл.

Скептичният й неразгадаем поглед обходи стаята. Тя повдигна рамене.

- Той е искал да запази Нокс за себе си.

- Защото?

- Защото не е имал доверие на никого. Очаквал е предателство. - Бетани млъкна. Очите й са жълтеникаво-зелени, а светлокестенявата й коса, завързана на опашка, има блясъка на атлаз. - И защото Нокс му е дал статус. Без Нокс Лейдлоу е бил един обикновен старец. - Тя обърна глава към него. Погледът й сякаш питаше: „Приключихме ли тук?"

* * *

Сега Пауъл отново е зад бюрото си и пак преглежда докладите за наблюдението на Лейдлоу. Двайсет и две информации за пет години и осем месеца. Питър Лейдлоу, излязъл от пенсионирането, следващ знаците с тебешир по дърветата... Бетани е права. Пазил си Нокс за себе си. Бил си се вкопчил в него и когато си се хвърлил под влака, си го отнесъл със себе си.

Бетани работи до седем вечерта и после подава глава през вратата. Оглежда за момент и казва лека нощ. Ще бъде добра на разпит, защото не можеш да разбереш какви мисли се въртят в главата й.

Пауъл отново се залавя с дневниците от наблюдението. Лейдлоу пазарува, отива в пощата, в библиотеката. Сяда някъде да изпие една бира на спокойствие. Ежедневие на стар човек. Знаел ли е, че го следят? МИ5 са го наблюдавали на вълни, засилващи се, когато се е очаквало предаване на информация или току-що е било извършено предаване на информация, изпадайки в бездействие, когато месеците минават и Нокс е мълчал, докато друга информация отново е запалвала машината.

Напоследък Нокс не се е обаждал. Затова последния ден, когато е осъществил намеренията си, Лейдлоу не е бил следен.

Пауъл най-после прибира дневниците от наблюдението в сейфа в ъгъла на стаята и го заключва.

Днес Тори е завела Тия на плуване с приятели. Пауъл си представя Тия с банския й костюм как пляска във водата като кученце и малкото й жизнено кафяво тяло е обляно от капки... Мисълта за нея се свива в юмрук и се вклинява под гръдната му кост.

Той смята, че е единственият служител, останал в сградата, но когато излиза и се отправя към паркинга, пред него върви жената на име Лийсън. Тя се обръща, щом чува стъпките му. Кима му, но изражението й е предпазливо. Вероятно усеща самотата му.

Лийсън се качва в колата си, малък червен ситроен, включва двигателя и минава през бариерите.

Техническият специалист, който се е опитал да продаде на свободния пазар информацията за операциите, й се е изплъзнал. Това сигурно й се е отразило неблагоприятно. Дали Лийсън все още мисли за това? Смята ли, че все още е белязана със знака на провала си?

Ами ако не намериш Нокс?

Но Нокс не може да изчезне безследно, не и след пет години и осем месеца. Нокс иска нещо. Просто още не е намерил време да го поиска.

Нокс ще се появи отново, когато и където той пожелае, щом има какво да съобщи.

Нещата не би трябвало да стават така.

Управлявай източника. Спечели доверието му. Възнаграждавай услугите. Контролирай връзката. Не я чакай да дойде при теб. Така пише в учебника с правилата, но на Нокс не му пука.

Дали са на Пауъл кола. Той потупва джобовете си за ключовете и после се сеща, че шлиферът му е закачен на вратата на кабинета...

В паметта му изплува друга врата, в една влажна къща, със самозалепяща се бележка на нея - „Кофите за боклук - вторник".

Лейдлоу си е водел записки за свои справки, защото не е трябвало да забравя и без записките е бил безпомощен.

Записвал си е.

Ако е запазил нещо, Лейдлоу го е държал тук, каза си Мич.

Някъде другаде?

Някъде, където може да отиде по-късно, когато нещата се успокоят, наблюдението бъде отменено и всички са се прибрали у дома?

Няма друг имот на името на Лейдлоу.

А на други имена?

Няма други имена...

Пауъл изведнъж спира.

Срещата с уплашените хора през седемдесетте години в Москва. Тогава Лейдлоу е имал други паспорти.

Ден 13: понеделник - ден 14: вторник

Йохансен

Всички затворници имат достъп до медицински грижи, включително денонощно спешно отделение и средства за евакуация.

* * *

Полунощ в понеделник - третата му нощ в клиниката. Засега нощта е спокойна, но не се знае нищо.

Старец се оплаква от болки в гърдите. Твърди, че ще умре, но повечето, които казват така, не умират. Двама членове на воюващи банди - единият бял, другият чернокож, с несериозни наранявания, без опасност за живота, са завързани за колички на няколко метра един от друг и от време на време си крещят обиди. Астматичка си поема дъх напрегнато и паникьосано. Райли й подава кислород. Мършав младеж е срязал вените си. Лъскавата игла на Кейт проблясва на светлината на крушката на тавана, но хлапакът не трепва. Погледът му, омекотен и замъглен от успокоителните, се рее някъде над главата й. За пръв път, откакто Йохансен е дошъл, лицето й е съсредоточено и спокойно.

И после вратите се отварят с трясък и довеждат мъжа.

Черепът му е разбит. Сиво-бялата мозъчна тъкан се вижда през кръвта и строшената кост. Прилича на рана от бойно поле, резултат от куршуми с мощен калибър или експлозив. Не би трябвало да е жив. Устните му обаче се раздвижват и той съвсем ясно казва:

- Помогнете ми.

Сякаш иска нещо дребно - помощ да пренесе тежък кашон или някой да му отвори вратата. След това лицето му се отпуска и тялото му се надига веднъж. Основна животинска реакция. Човекът повръща и се задавя.

- Шибана работа - казва единият бандит.

- Почистете го - троснато заповядва Кейт.

Йохансен плъзва пръсти, покрити с ръкавици, в устата му дръпва на една страна езика му, който е отпуснат и неподвижен, и изгребва повърнатото.

- Интубирайте го - казва Кейт. Тя е до лакътя му и се опитва да вкара тръбата в устата на мъжа, работейки в унес на съсредоточеност, сякаш единствено със силата на волята си може да запази живота му, а Райли приготвя течностите. Мъжът отново получава пристъп, извива гръб и крайниците му потрепват конвулсивно веднъж и после пак и накрая, потрепервайки, изпуска дъх за последен път и всичко свършва.

Кейт протяга ръце, сякаш може да направи нещо. Започва изкуствено дишане, но Райли казва:

- Кейт?

Тя го стрелва с пронизващ поглед, но той отново изрича името й нежно. Кейт отмества очи и отпуска ръце.

Няколко секунди никой не помръдва.

- Приведете го в приличен вид, моля ви - казва Кейт. Лицето й отново придобива онзи затворен вид. Тя изхлузва ръкавиците от ръцете си, хвърля ги в контейнера за отпадъци и излиза. Секунда по-късно стъпките й се чуват по стълбите.

Райли ругае уморено под носа си. Прекосява стаята, минава през друга врата и отива в склада, където държат найлоновите чували за трупове.

Бандитите гледат със стъписани изражения от количките, но старецът, който извива врат от леглото си, изглежда доволен, сякаш всичко това е потвърдило възгледа му за света. Дрил се навежда, пъха пръсти в дупката в черепа на мъртвеца и започва да бърка в изстиващия мозък.

Единият бандит се задавя. Другият хленчи. Но лицето на Дрил изведнъж се подмладява и изпълва с почуда като на дете, което за пръв път вижда сняг.

* * *

- Той е убил няколко деца. Три, доколкото е известно на полицията. Различен метод на действие всеки път. Обичал да експериментира. Това объркало специалистите по съставяне на психологически профили. Накрая го хванали по оставени веществени улики. Дрил не е от онези, които правят самопризнания. - Райли изтръсква пепелта от цигарата си, дръпва отново и издухва струя пушек. - На двайсет и четири години е.

- Изглежда на седемнайсет.

- Да.

Те стоят пред вратите на клиниката, под стряхата. Край входа на лагера са се скупчили хора с дъждобрани. Светлините на прожекторите имат ореоли в дъжда.

- Мислят, че е започнал на дванайсет години. Странно хлапе. Любопитно. За това как е устроен животът. За болката. Затова обича такива неща. Всяка нощ застава извън човешката раса и наднича вътре.

Райли отново всмуква от цигарата си. Известно време ги блъскат поривите на вятъра и дъжда, но после стихват. Прозорците на общинските блокове отвъд оградата светят. Зад стъклата се движат фигури. Някой невидим в мрака през ед-на-две улици вика нечие име.

- Чул за това място - продължава Райли. - Дойде в лагера, мотаеше се около портата, настояваше да го пуснем да влезе. Каза, че иска да гледа. Изгонихме го, но той пак дойде. Кейт научи за него. Отиде, разговаря с него и после с Куилан. Убеди го да пусне хлапака. Всяка нощ цяла седмица, откакто дойде, стоя неподвижно като шибан камък и гледа. Може да лекуваш някой тип с изскочили от корема черва, а този странен младеж е до лакътя ти. - Той поклаща глава при спомена. - След това Кейт започна да го кара да прави разни неща. Бива го. Окото му не мига, не се плаши. Само не трябва да го оставяш сам с никого. И лекарските му обноски никога няма да се променят. Но мамка му - острите му черти се изкривяват иронично, - ще го направим ценен член на обществото. - Райли издава тих глух смях. - Плаши те, нали? Мислех, че нищо не стряска такива като теб. - Той отново дръпва от цигарата и изпуска струя дим. - След онова, за което са те опандизили в Щатите.

- Това беше нещо, което трябваше да бъде направено - отсича Йохансен. Няма да каже нищо повече. Престъплението на Райън Джаксън го прави опасен, коварен и извратен, а той иска да му вярват.

Двамата стоят и гледат бавно падащия дъжд на светлините на прожекторите.

- Къде си научил тези неща? - пита Райли.

Йохансен повдига рамене.

- Тук-там. Просто ги усвоих. - Погледът на Райли говори: „Сериозно? Да бе" но Йохансен го посреща смело и Райли отмества очи. - А ти?

Райли изсумтява.

- В армията. Бях военен медик. Басра, Хелманд... Да, аз съм истински шибан герой от война. - Той отново дръпва от цигарата. - Уволних се след Хелманд. Работих това-онова. Пристрастих се. Нали се сещаш? Трябваха ми пари за дрогата. Помолих един тип. Той не играеше. Наложи се да се заема сериозно.

Да се заеме сериозно? Брайс в двора - „Би ли казал, че сме сериозни?".

- Щом започнах с него, стана трудно да спра. - Райли пак всмуква от цигарата и изтръсква пепелта. - Знаеш как е. Обсебва те. Животът е толкова евтин, нали?

- Да - съгласява се Йохансен.

Минава още една минута.

- Тук съм от самото начало. Щяха да събарят всичко това. -Райли размахва ръка в дъжда. - И после някой реши, че е добра идея да ни настанят вътре. Разковаха дъските от прозорците, пуснаха електричество и вода и хоп - влязохме тук. Не знам как са я мислели, че ще стане тая работа. Половината хора се мотаят насам-натам като зомбита, а другата половина... - Той поклаща глава.

- Куилан е организирал нещата - подмята Йохансен.

- Да, организира ги. Но има уловка. Прави достатъчно, за да поддържа реда, но не толкова много, че шефовете да могат да го пренебрегнат... Бива го за това. Да действа на ръба. И да прави така, че всяка неприятност да работи за него. Например бандитите тук. Той ги настройва едни срещу други, да се хващат за гушите, да има с какво да се занимават. Същото е и с Брайс. Той е извратен скапаняк и Куилан го знае. Ясно му е, че не трябва да оставя много свободно време на такъв човек. Трябва да му даде нещо, върху което да се съсредоточи. И Куилан прави именно това. Подхвърля някого на Брайс, за да му намира работа. Да изразходва енергията му. - Райли пуши, вперил поглед право напред.

- Имаш предвид някой като мен.

Райли се обръща към Йохансен. Погледът му е твърд. Светлината в очите му е слаба.

- Защо мислиш, че Куилан ти позволи да останеш? Защото си придобивка за екипа ли? А Брайс се учи да живее с разочарованието си? - Райли изсумтява презрително. - Той те иска и ще те има и няма да бъде нещо обикновено като нож в корема, когато никой не гледа. Не, след публичния пердах, който ти му нанесе, Брайс ще иска нещо показно. И докато планира малкото си шоу, той е под контрол. - Райли се обръща, присвива очи и се взира през булото от дим и дъжд. - Аз съм само зрител. - Пак дръпва от цигарата, но вече е стигнал почти до филтъра. Всмуква за последен път и хвърля фаса. - Майната му. Отивам да поспя - казва и се връща вътре.

* * *

Към края на смяната през портите се изнизват няколко пострадали. Няма други кризи. Старецът с болките в гърдите доволно дреме на количката, сигурен, че през деня ще го закарат в Спешния медицински център отвъд стената - чиста, модерна клиника, където ще пие чаша чай, докато чака да го прегледат, и може би ще полежи един-два дни в някое отделение... Младежите от бандите са се умълчали. Запасите им от обидни думи са се изчерпали засега. Самоубиецът се е унесъл в наркотичен транс. Кейт е превързала отпуснатите му пръсти, така че ако се събуди, да не човърка раните си. С бинтованите си ръце той прилича на нокаутиран боксьор от категория петел. Кейт надрасква груба анамнеза - наранявания, интервенция, лечение - за персонала отвъд портата, забожда я с безопасна игла на дрехите му и прокарва ръка по умореното си лице. Почеркът й е заострен и рехав, сякаш се е мъчила да се съсредоточи.

В края на смяната тя занася чинията си в стаята си и след малко се чува драскане по стената.

* * *

Йохансен лежи на леглото си, когато чува тихо скърцане по стълбите, докато Кейт слиза долу. Той чака, напрягайки слух да чуе външната врата да се отвори, но напразно. Тя все още е в клиниката. След пет минути Йохансен става, облича се, взима ботушите си и излиза.

Кейт е пред плота, също като преди, и инструментите са наредени пред нея. Какво ли прави? Почиства ли ги? Брои ли ги? Тя го вижда и пита:

- Пак ли ще излизаш?

Сигурно го е видяла, като отива на първото разузнаване вчера. Йохансен го прекъсна, когато „опашката" започна да нервничи, но успя да прецени слабостите им и днес ще опита отново.

- Да. - Той се приближава до умивалника, пуска студената вода и пие от шепата си. Погледът на Кейт го проследява.

- Къде ще ходиш? - неочаквано пита тя.

- Навън.

- Защо?

Йохансен излива водата от ръцете си и среща погледа й.

- Да видя дали Брайс ще се опита да ме убие.

- Брайс не убива - безучастно казва Кейт, само отбелязвайки наблюдение, и протяга ръка към инструментите пред себе си. Лицето й е като повърхността на неподвижна вода. И най-малкото вълнение показва подмолни течения.

- Куилан изпраща хора да ме следят. В безопасност съм.

Тя обръща друг скалпел.

Йохансен мисли, че Кейт е приключила, и се обръща, но тя казва:

- Раната в главата. Как ти се струва това? - Очите й са студени. Няма следа от жената в клиниката отпреди, онази, която не можеше да се примири със загубата на пациент и продължаваше да се опитва да го спаси.

- Наясно съм - отговаря Йохансен.

- Виждал си всичко. - Това не е въпрос.

- Някои неща.

Кейт се обляга назад на стола, скръства ръце на гърдите си и го гледа.

- На дясната ти ръка има белег, дълъг пет сантиметра. От порезна рана, вероятно от нож. На лявото ти рамо - изгаряне. Старо, бих казала от детството. От нещо плоско. Ютия? На лявото ти бедро има прободна рана, доста дълбока навремето. Назъбена. От изпилена отвертка? Многобройни порезни рани на пищялите. Белег под дясното ти ухо и до косата. На лявата ти челюст. И кокалчетата на пръстите ти. Това винаги е било част от живота ти, нали? И да гледаш хора с разбити глави също е част от живота ти. - Кейт повдига рамене и взима друг скалпел.

- Може да поемеш и по по-лоши пътища - отбелязва Йохансен.

Един човек крещи зад врата в далечна ферма.

- Да - съгласява се тя, но лицето й се опъва.

Йохансен излиза на двора. Тълпата на портата го оглежда, но никой не отронва дума. Портата се отваря. Той минава и после завива надясно, за да обиколи общинските жилища. След двайсетина метра зад него се лепва „опашка". Йохансен навежда глава и продължава да върви.

Той се разхожда напосоки из „Програмата". Отначало се отправя на североизток покрай закования с дъски параклис и джамията и стига до административната сграда и опашките от неспокойни хора. След това свърва на юг и заобикаля източния край на общинските жилища. От балконите гърми музика и хората го гледат, докато минава. В малък магазин, мрачен и миришещ на мухъл, където стоките са все още в кашоните в преградена с въже площ, Йохансен купува шоколад и цигари, плаща с жетони и излиза. Право отпред е Зоната за жени. На кръстовището пак са спрели два бронеавтомобила. Йохансен прави обратен завой, връща се към централната част на „Програмата" и се насочва към работилницата на Хаутън Стрийт.

Изминала е седмица, откакто той за пръв път прекоси „Програмата". Цяла седмица и по-голямата част от нея прекара в лагера, но вече е започнал да се вписва в обстановката и да разчита кодовете й. Хранителната верига, борбите за власт и характерите. Търговците на наркотици и нелегални стоки, предприемачите с техните проекти, партньорите им, хитрите им дребни номера. Работниците, жертвите, сломените и обикновените хора, които се опитват да преживяват криво-ляво. И сред онези, които се мотаят, но отделно от тях - хората на Куилан, които държат под око всичко, налагат правилата и взимат своя дял.

Каквото и да направи Йохансен от сега нататък, те ще го наблюдават.

Той съзира изоставената тухлена работилница, която стои настрана на остров от разорана земя, сякаш някой се е готвел да я разруши, когато са решили, че в края на краищата могат да я използват за нещо - още един център за обучение или фабрика за лека промишленост. Йохансен бавно я заобикаля по страничните улици, преструвайки се, че не я гледа, а после се връща. Видял е достатъчно за един ден.

Четири минути по-късно той започва да забелязва дребни неща. Лице, което за миг се обръща към него на улицата отпред. Движение в уличка, докато Йохансен минава. Връща се, но там няма никого. Не са хората на Куилан. Преследвачите на Куилан се влачат след него. Йохансен изостря бдителността си и опитва да си изясни кои са, но не успява.

Той завива наляво, за да излезе зад хотел „Гришам", и тогава се случва.

Сигурно е имало сигнал. Изведнъж отляво към него се задава онзи с жълтите зъби, друг мъж се придвижва отдясно, за да го пресрещне, а когато се завърта, Йохансен вижда трети - мършавия чернокож, който може и да е момиче, да се приближава бързо към него, стиснал нож в ръката си.

Йохансен се обръща отново и съзира Брайс.

Жълтите зъби и онзи вдясно хващат китките му и го приковават между тях. Жълтите зъби се опитва да извие ръката на Йохансен зад гърба му. Ножът пробива якето му и се забива в гърба му. Йохансен извива тяло. Острието пари. Той се вцепенява.

Жълтите зъби бърка в якето му, изважда зеления правоъгълен входен пропуск с големина на кредитна карта и го дава на Брайс. Брайс го поглежда, усмихва се на снимката и го прибира в джоба си. След това се приближава, допира устни до ухото на Йохансен и зашепва.

Мъжът с ножа изведнъж си поема рязко дъх. Звукът въздейства като спусъчен механизъм на останалите. Брайс отстъпва назад и се обръща. Другите двама веднага пускат Йохансен, сякаш е отровен. Ножът се изтегля. Те изчезват.

Зад него са се приближили двама от хората на Куилан. Единият извива врат и се оглежда наоколо, а другият се обръща към Йохансен и пита:

- Добре ли си? - Изглежда притеснен.

Йохансен не отговаря.

* * *

Той влиза в клиниката и съблича якето си. Гърбът на ризата му е подгизнал от кръв, но когато я сваля и гледа отражението си във вратичката на стоманеното шкафче, порезната рана е дълга около сантиметър и кръвта вече се съсирва. Йохансен непохватно я почиства и й слага марля, а после попива с гъба якето си, където кръвта е изцапала подплатата около скъсаното, и хвърля в кофата за отпадъци окървавената риза.

Загубата на пропуска не означава нищо, няма значение. Хората непрекъснато губят личните си карти. Йохансен се нуждае само от пръстовите си отпечатъци и сканирането на ретината.

Но някъде, в някой момент, той е допуснал грешка. Брайс го мисли за някой друг и иска да знае кой е.

Брайс взе пропуска му, защото има снимка.

Брайс смята да задава въпроси.

Но в „Програмата" никой не познава Райън Джаксън. А Чарли Рос е мъртъв.

Йохансен влиза в спалното помещение, минава покрай спящите хора, съблича се и ляга.

Чува се тихо похъркване. Някой мърмори нещо в съня си. От стаята горе се разнася една-единствена дума, лек тънък вик, хленчене. Прашинките над главата му се въртят в ивица светлина. Йохансен ги вдишва и брои.

Но все още усеща дъха на Брайс върху лицето си и чува гласа му, който задушевно напява...

„Как се почувства, когато тръбата влезе в гърлото ти?"

Минава повече от час, преди Йохансен да заспи.

Ден 14: вторник - ден 15: сряда

Карла

Първият запис на Елис пристига във вторник.

По обяд се обажда мъж със силен турско-кипърски акцент и иска да говори с „госпожата с мондеото".

- Забравили сте някакъв пакет! - съобщава той. - Пазя ви го! Пазя го на сигурно място!

Човекът звучи гордо и възмутено. Така и няма да разбера защо използва този акцент в телефонните ни разговори. Английският му е добър като моя.

Този път се радвам на разнообразието, макар това да означава обичайното дълго обиколно пътуване с такси, автобус, метро и пак автобус, странен шизофреничен зигзаг през града и обратно. През цялото време пред очите ми са кадрите от видеонаблюдението от тази сутрин.

Картина на улица и Йохансен. След една-две секунди забелязвам напрежение в тялото му, начина, по който върти глава, преди трима души да се нахвърлят върху него от различни посоки. Борбата е кратка. Йохансен се вцепенява. Някой има нож.

В кадър влиза четвърти човек. Единият от другите изважда нещо от якето на Йохансен и го подава на новодошлия, който поглежда предмета, прибира го в джоба си и пристъпва към Йохансен...

Това ли е краят? Така ли ще завърши всичко?

Мъжът се обръща. Другите пускат Йохансен и се разпръскват.

Дотичват още двама. Единият се втренчва в Йохансен. Другият се оглежда наоколо като обезумял - нервни, панически движения.

Клипът свършва.

След като го гледах първия път, когато разтворих пръсти, видях, че ноктите ми са издълбали полумесеци в дланите ми.

Не ставай глупачка. Знаеше как е там вътре. И той знаеше.

Отново пуснах записа. Отново хванаха Йохансен, който се вцепени, мъжът взе предмета, а след това се приближи и му предаде нещо... Какво? Не го удари. Послание? Заплаха? Целувка?

И още веднъж, но този път, когато непознатият се извърна от Йохансен и застана с лице към камерата, аз спрях кадъра и отворих копието на списъка на обитателите на „Програмата".

Не ми отне много време да го открия. Ангелските му черти са непогрешими. Името му е Брайс, а специалността му са изтезанията. Усмихва се на полицейската снимка, направена при ареста му.

Йохансен ми каза името му в изоставения полуразрушен пъб в Уондсуърт. Брайс е човекът, който е заповядал да го пребият. Брайс е заместникът на Куилан.

* * *

Пакетът, който ме чака в сервиза за автомобилни гуми „Харингей", е малък подплатен плик без име на него. Разчупвам печата, докато седя на втория етаж на автобус, спрял на червен светофар на Чаринг Крос Роуд. Пликът съдържа флашка с информация, нищо повече.

Прибирам се в апартамента си, проверявам флашката за вируси и проследяващи устройства и отварям съдържанието. Аудиофайл, озаглавен „Девлин".

Марк Девлин, чиято визитна картичка беше в дома на Катрин Галахър.

Проверила съм го повърхностно. Знам за идиличното му богаташко детство (плаване с яхта, яздене на коне, извънградската къща на баща му в Уелс), образованието му в престижно училище (Уестминстър), краткия флирт с кариера в медицината (Единбург, само две години), преместването в бизнеса за набиране на медицински персонал. Вече четири години на кормилото на собствената си фирма, с променлив успех. Търсенето на снимки показа няколко рекламни, представителни фотографии от първите приеми за набиране на средства и разглеждане на малки частни модни галерии и на три събития в Кралската опера. На всяка снимка е под ръка с различна красива млада жена, но не Катрин.

Елис го е разпитал.

Първо се чува гласът на Елис - леко нетърпелив.

„Късно е и затова ще бъда кратък. Катрин Галахър. Откъде я познавате?"

Иска ми се да бях видяла лицето на Марк Девлин. Мръщи ли се? Мъчи се да си спомни? Безизразна физиономия? Шокиран?

„Е, господине?" „Господин" е само за официалност, защото е неискрено.

„Запознахме се на една конференция." Гласът на Девлин е тих, малко дрезгав. „В Прага, преди две години." Освен това се владее. Не се хваща на въдицата на Елис. „Занимавам се с намиране на работа на медици, а тя беше лекарка." И после, след кратко мълчание, добавя: „Започнахме връзка".

Това не го пишеше в досието.

Елис обаче не подминава нищо.

„Колко продължи връзката ви?"

„Срещахме се от време на време в продължение на месец и нещо - пет-шест пъти."

„Бихте ли ми казали как завърши връзката ви?"

„И двамата бяхме заети с работа... Просто се разпадна. Не знаех, че е била публично достояние." Въпросът, който се подразбира, е: „Как разбрахте?"

Елис не отговаря.

„Скарахте ли се?"

„Не."

„Знаехте ли, че тя страда от депресия?"

„Не."

„По онова време е посещавала психиатър."

Кратко мълчание.

„Не знаех." Прозвучава искрено.

„А когато е изчезнала? Не си ли помислихте да отидете в полицията?"

„Не я бях виждал от месеци."

„Сигурен ли сте? Дори мимоходом? На друга конференция?" „Сигурен съм."

„Как бихте я описали?"

„Интелигентна, амбициозна, отдадена на работата си...“ „Представлявахте ли я професионално, господин Девлин?" „Не."

„Обсъждали ли сте тя да ви стане клиент?"

„Не."

„Тя изразявала ли е някакви тревоги, притеснения? Някакви проблеми в работата й?"

„Не. Последния път, когато я видях, се чувстваше чудесно. Казахте, че била в депресия? Да не би да мислите, че..." „Опасявате ли се за безопасността й?"

Девлин за пръв път звучи искрено стъписан.

„Не, абсолютно не. За какво става въпрос?"

Представям си спокойното коварно присвиване на очите на Елис. Безразличен, както винаги.

„Само рутинна проверка, господине."

* * *

- Прага, значи? Забавление за някои доктори. Той с радост е подхванал темата, тя е бляскава и амбициозна. Имат интимни отношения. След това се връщат в Лондон и спят още няколко пъти. - Елис изсумтява по телефона. - Интелигентна, амбициозна, отдадена. Боже. Звучи като препоръка. Но може би е имало повече чукане, отколкото говорене. Той не го е направил. Да, да, знам статистиката. Винаги се съмнявай в любовника. Но той не го е направил.

- Защо мислиш така?

- Какво е обяснението? Чукат се известно време, тя го разкарва и единайсет месеца по-късно той я убива в ярост от ревност?

- Имаме само неговата дума за времето на последователността на събитията, както и за взаимоотношенията им.

- Така ли? И защо ще лъже? Жената е изчезнала безследно. Той знае, че се поставя като заподозрян за убийство. Вероятно затова си е замълчал тогава. Това не е добре за бизнеса, нали? Освен това има телефонни записи. Проверих. Телефонни разговори между неговия мобилен телефон и нейния. Започват веднага след конференцията в Прага и престават няколко седмици по-късно. Няма нищо след това - нито по мобилния, нито в офиса. Да, знам. Фактът, че не са разговаряли, не означава, че той не е обсебен от нея. Ами лъжата, която тя е казала за болната си майка?

- Може би е бягала от него.

- И той какво? Заплашва я. Дебнещите хищници оставят следа. Съобщение на телефона или странни неща в електронната поща. Каквото и да си мислиш за първото разследване, хората са търсили улики. Намерили са него. Не, той не пасва на профила. Говореше за нея така, сякаш я познава бегло.

* * *

Тези думи дълго отекват в съзнанието ми, след като Елис затваря телефона.

Той не е добро ченге, но е умен. В случая вярвам на инстинктите му, въпреки че не знае истината.

Ставам, правя кафе, гледам през прозореца и после пак се връщам на бюрото.

Пускам отново разговора с Марк Девлин.

„Интелигентна... амбициозна... отдадена на работата си..."

Елис е прав. Прилича на препоръка. Странно е да кажеш това за някого, с когото си спал, но може би е била една от онези кратки връзки, разпалени от чисто физическо привличане и нищо повече. Разгоряла се е бързо и после е угаснала - от искра до пепел за няколко седмици. Случва се. Знам го от личен опит.

Или може би Девлин обича да сменя интимните си партньорки - настоява, че харесва жените, но не се обвързва. Пред очите ми се изреждат младите красавици, хванали го под ръка на снимките - никога с една и съща два пъти. Познавам и този тип мъже.

Връщам назад и отново пускам разпита.

„Интелигентна... амбициозна..."

Не, нещо не е наред. Този човек цени интелигентността и амбицията - те са го издигнали там, където се намира сега, но тонът му е хладен, сдържан, сякаш държи на разстояние спомена за нея, сякаш изобщо не иска да си спомня за нея.

Елис: „Знаехте ли, че тя страда от депресия?". Девлин: „Не". Елис: „По онова време е посещавала психиатър". Следва кратко мълчание от страна на Девлин, преди да отговори: „Не знаех". И мога да се закълна, че в тази пауза чувам как в съзнанието на Марк Девлин някакво парче се намества на мястото си. Нещо, което не е разбирал, сега му се изяснява. Нещо за Катрин Галахър.

Но няма да каже на Елис. Елис е любопитно ченге. Такива като Девлин не говорят пред ченгета.

Ще говори ли пред мен?

Марк Девлин ходи на същите места като Шарлот Олтън. Може би дори ме познава по физиономия. Може би имаме общи приятели.

Но Шарлот да го попита за Катрин Галахър ден след като полицията го е посетила? Шарлот Олтън е легендата ми. Тя не може да рискува да се забърква в тази история.

Въпреки това, когато служителите от офисите започват да се събират в пъбовете под прозорците ми, Шарлот Олтън прекарва много повече време от обикновено, за да реши какво да облече. Тя ще излиза.

* * *

Изложбата - в модна галерия в Ийст Енд - се нарича „Плътски наслади", но всеки, който се надява на тръпка евтино вълнение, ще остане разочарован. Запечатаните витрини са пълни с месо - трупове на животни, сложно изваяни във формата на луксозни потребителски стоки, дрънкулки, чанти, ръчни часовници, обувки. Някои витрини са хладилни, но не всичките, и тук-там около разлагащата се плът жужат мухи или в експонатите се гърчат личинки. Творецът, блед тантурест млад мъж, стои мълчаливо в ъгъла с чаша бира в ръката. Срещу него разговарят журналист, специалист по изкуствата, и колекционер. Сервитьори с безизразни лица сноват между експонатите и носят подноси с хапки на височината на рамото си, но малцина посетители с издръжливи стомаси ядат. Взимам чаша вино, което не смятам да пия. Чашата е само реквизит, колкото да имам нещо в ръцете си. Тук са някои от дружките на Шарлот от оперните представления. Сред тях е един от известните лондонски адвокати, този път придружен от съпругата си с ярко начервени устни, която е политик. Разговаряме учтиво, но аз всъщност не слушам. Наблюдавам вратата. И затова виждам двойката веднага щом влиза.

Всеки хетеросексуален мъж в залата, както и повечето жени биха забелязали първо младата жена - дългите черни коси, безкрайните крака, непринудената красота. Аз обаче забелязвам първо мъжа, защото той е Марк Девлин.

Сиви очи, бледа келтска кожа. Небрежна елегантност, която изглежда добре в италиански костюм, ушит по поръчка за две хиляди лири. Косата му не е черна, както изглежда на снимката в интернет, а тъмночервеникаво-кестенява. Девлин веднага повиква сервитьор, урежда момичето с питие и после го повежда към ъгъла, където се спотайва творецът. Девлин, изглежда, познава и журналиста, и колекционера. Запознава ги с младата хубавица. Извръщам глава.

Едно обаждане до организаторите на вечерта потвърди, че Девлин е в списъка на гостите. Те помислиха, че съм секретарката му и само проверявам.

Още едно обаждане и Шарлот Олтън също беше включена в списъка на гостите.

Отново съм погълната в разговор, но очите ми следят Девлин и придружителката му. Те напускат ъгъла на твореца и започват да обикалят залата. И аз обикалям и на три пъти съм толкова близо до Девлин, че мога да докосна ръката му. До мен достигат откъслечни фрази от разговора им. Той се опитва да забавлява младата жена, но тя е все по-раздразнителна. Първа среща или втора? Девлин не я познава добре. Мислел е, че изложбата ще й хареса или ще я смае, но е сбъркал. Красавицата я смята за неприятна и извратена и го прави очевидно. Девлин е огорчен. Скоро ще си тръгнат. Нямам много време.

Отивам във фоайето на галерията и се обаждам по телефона.

- Здравей, скъпи.

Роби загрява бързо.

- Сребристо ауди, паркирано на петдесет метра от твоята кола, вляво, като излизаш от изхода.

- Чудесно. Благодаря ти.

- Сигурна ли си? - пита Роби.

- Правили сме го и преди.

- Преди години.

Когато се връщам на купона, младата жена нацупено се отправя към тоалетната. За миг Девлин остава сам и се втренчва в разлагащ се куфар „Луи Вюитон" от месо, препълнен с черва. Заставам до него пред същия експонат и го поглеждам. Стандартната ми реплика за разчупване на леда е готова. Той ми отправя бърза иронична гримаса.

- Да, знам, лош избор на място за среща - казва Девлин, сякаш се познаваме от години и сме стари приятели.

- Тя е много красива - отбелязвам.

- Очевидно е вегетарианка. - Той ме поглежда отново с любопитство. - Нещо ми подсказва, че вие не сте.

Смея се. Смехът ми звучи непринудено и Девлин го приема като насърчение.

- Познавам ви отнякъде - казва той и в същия миг вратата на дамската тоалетна се отваря и се появява младата жена. Лицето й е намръщено. Девлин я вижда и се дръпва назад. - Аз по-добре да...

- Разбира се. - Поглеждам часовника си. Забавлявайте се до края на вечерта. - Обръщам се.

Кратка флиртаджийска размяна на реплики между двама непознати, приключила за секунди, но засега ми е необходимо само това.

Намирам приятелите на Шарлот, извинявам се и оставям недокоснатата си чаша с вино на подноса. Минавам покрай Девлин и младата хубавица по пътя към изхода от галерията. Те са до вратата и също се готвят да си тръгнат. Той ми отваря вратата.

Погледите ни се срещат за миг и аз се усмихвам в знак на благодарност. Жената не ми обръща внимание. Мръщи се. Между двамата очевидно има напрежение. Докато вратата се затваря зад мен, долавям думата „извратено", която тя произнася.

Взимам палтото си от гардероба, изваждам телефона си и набирам номера на Роби. Свързвам се с него, докато излизам на студения нощен въздух.

- Готов ли си?

- Готов съм - отговаря той. Не звучи щастлив.

Приключвам разговора.

По-нататък по улицата има редица модни барове и клубове. От един вход думка бас, а от прозорец на ресторант се излива светлина, но мястото, където се намирам аз, е тихо. Уличната настилка е тъмна, резлив вятър вее между търговските сгради, строени в края на XIX век, тъмните дизайнерски магазини и рекламните агенции със спуснати капаци. Мерцедесът е паркиран на известно разстояние от галерията. Докато се насочвам към него, зад мен се отваря вратата и аз се обръщам. Девлин и младата жена излизат. Лицето й е намръщено. Той я хваща за ръката и я повежда по улицата - в противоположната посока от мен. Опитва се да я развесели, но тя упорства и го кара да се старае повече. Какви ли са плановете й за вечерта? Скъп ресторант, където тя ще се мръщи по време на вечерята, и после - ако му е простила достатъчно - в неговото жилище, където Девлин пак ще полага усилия, за да компенсира за лошото начало на вечерта.

Стигам до мерцедеса. Дланите ми се потят, сърцето ми започва да бие учестено. Сигурна ли си?

Девлин и момичето са спрели под улична лампа до сребристо ауди. Той държи ключовете в ръката си. Усмихва се. Красавицата не се усмихва.

Всеки момент...

Наблизо се чува изсвирване на гуми.

Сега.

Излизам на платното точно когато бусът бясно завива по улицата.

На трийсетина метра от мен Девлин и жената обръщат глави.

Не знам какво се случва после. Гумите изсвирват отново. И после някой вика, но аз вече съм на асфалта и въздухът е изкаран от белите ми дробове.

* * *

Докато съумея да се надигна и да седна, Девлин е стигнал до мен.

Говори нещо. Пита дали съм добре. Ушите ми още кънтят.

- Добре съм - отговарям, но гласът ми трепери. Загубила съм тренинг. Разминах се на косъм.

- Удари ли ви?

- Не. Помогнете ми да стана.

- Сигурна ли сте? Много сте бледа.

Протяга ръка. В дланите ми са се забили дребни камъчета от настилката.

- Моля ви...

Той хваща ръката ми и ми помага да стана. Не я пуска.

- Едва не ви прегазиха - казва.

Такъв беше планът. Но изведнъж Девлин е толкова близо до мен и светът се движи твърде бързо. Вкопчила съм се в него с нокти. Чувствам прилив на адреналин. Пулсът ми препуска бясно и уличните лампи изглеждат по-ярки, отколкото би трябвало да бъдат, а сенките - по-тъмни, гърчещи се и живи.

- Искате ли да поседнете? Или вода може би? Да ви...

- Добре съм, наистина.

Спасява ме младата жена. Приближава се до него, без да ме поглежда. Привличащата вниманието завладяваща красота, която тя имаше, когато влезе в галерията, е изгубила напълно заряда си. Сега жената изглежда студена и разгневена.

- Можеше да те убият - казва тя, но не на мен, а на него.

И тогава забелязвам мерцедеса. Страничното огледало виси на кабела като счупена ръка. Отдръпвам се от Девлин и затътрям крака около колата, оставяйки него и жената да си говорят тихо. „Глупаво" е единствената дума, която достига до мен. Докосвам леко поражението. На косъм.

- Ваша ли е колата? - пита Девлин, който отново е до мен.

- Само драскотина.

- Не съм сигурен, че трябва да карате.

- Добре съм - повтарям, но съм започнала да треперя. Какво ми става? Шок?

- Нека да ви закарам - предлага той.

- Ще взема такси.

- Знаете, че не мога да ви оставя така - казва Девлин, сякаш между нас съществува някаква интимност. Сякаш ще остане цяла нощ.

Потракването на токчета по тротоара кара и двама ни да се обърнем. Младата жена крачи към аудито. Девлин сигурно й е дал ключовете. Мигачите присветват, когато вратите се отключват.

- Казах й да отиде да се стопли - обяснява Девлин.

Тя обаче сяда зад волана. Секунда по-късно фаровете светват и моторът се включва. Скоростите издават противен стържещ звук. Колата се отделя от бордюра и ускорява покрай нас. Лицето на младата жена е изопнато и непроницаемо. Тя не ни поглежда.

Марк Девлин я гледа, докато стоповете изчезват. Въздиша, поклаща глава и се усмихва на себе си - сложна, многопластова усмивка, изпълнена с ирония и самоподигравателност. След това се обръща към мен и усмивката се превръща в заговорническа, сякаш току-що сме споделили някаква шега. Не, сякаш сме деца, които са направили нещо дръзко и им се е разминало безнаказано.

- Нуждая се от питие - казвам.

* * *

- Дори не знам името ви.

- Шарлот. - Подавам ръка над масата. - Шарлот Олтън.

Ръкостискането му е крепко и сърдечно, но пръстите му са студени от леда в чашата.

- Марк. Марк Девлин. Не беше само реплика. Наистина ви познавам отнякъде.

Вероятно от операта. Дали ще се сети? Шарлот Олтън не се набива на очи, елегантна е, но никога ефектна, отбягва да привлича внимание и е предимно незапомняща се. Няма причина Девлин да я е забелязал. Повдигам рамене.

- Понякога ходя на такива събития като това. - Млъквам за миг. - Развалих ви вечерта.

Той се усмихва - онази крива иронична усмивка, която повдига само едната страна на лицето му.

- А вечерта вървеше толкова добре.

- Тя сигурно ще се прибере у дома.

- Не мисля, че знам адреса й.

- А телефонният й номер?

- Работех по въпроса.

- Колата поне има проследяващо устройство - отбелязвам.

Девлин ме поглежда и иронично изкривява устни.

- Стига първо да не я блъсне в някой уличен стълб.

- Какво се случи? - питам. - Там, на улицата.

- Един микробус едва не ви прегази.

- Тя каза, че можело да убият вас.

- Така ли? Мислех, че говори за вас. - За секунда усмивката му е лукава, а после се преобразява в нещо почти сериозно. - Бих искал да ви поканя на вечеря. Имате ли нещо против?

Вдигам издраните си длани.

- Може би не тази вечер.

- Някоя друга вечер. - Девлин отново ми отправя заговорническата си усмивка. Той има цял репертоар от усмивки, всяка с различно значение. Започвам да ги колекционирам. После се навежда към мен. - Бихте ли ми дали телефонния си номер?

Написвам на салфетка номера на Шарлот - цифрите излизат разкривени и размазани - и му я давам. Той пак се усмихва, сякаш съм направила щастлив деня му.

Но аз няма да го чакам да ми се обади. Следващият ход е мой.

Излизаме от бара и вятърът развява палтото ми. Минава такси и аз го спирам, когато Девлин внезапно казва:

- В Кралската опера. Не ни запознаха. Иначе бихте си спомнили. - След това по-тихо, почти замислено, добавя: - На „Залезът на боговете". Бяхте в зелено. Лека нощ, госпожице Олтън.

Девлин ходи на опера. Вече знам това. И има някакъв хитър трик да помни, памет за физиономии, и го каза само с надеждата, че ще се почувствам забелязана, избрана, различна от останалите...

Но той беше там във вечерта, когато Йохансен се върна. Случайно съвпадение, но имам чувството, че не е така, а е поличба. Кръвта ми се смразява.

* * *

Качвам се в таксито и веднага набирам номера на мобилния телефон на Роби.

- Всичко наред ли е? - питам.

- По дяволите, на пътя беше разлято дизелово гориво...

- Нищо ми няма.

- А той... Проклет идиот. - Роби няма да каже нищо повече. Трябва да изчакам, докато се прибера в апартамента си и да се включа записа от камерите за наблюдение на улицата пред галерията, за да разбера какво се е случило.

Марк Девлин и младата жена обръщат глави. Белият микробус, който току-що е свърнал покрай мен, поема направо, насочвайки се към тях. Увеличава скоростта, когато Марк Девлин слиза на платното и вдига ръка.

Бусът завива отново, но вече е късно. Залюлява се наляво и надясно, но не спира. На следващото кръстовище рязко удря спирачки, снижава се на задното си окачване и се скрива от поглед.

Девлин стои на платното. Лицето му е смразено, безизразно, застинало. Стъписан е от онова, което току-що е направил инстинктивно. „Можеше да те убият." От ненужно перчене? От убеденост, че е неуязвим? Не мога да определя. И след това примигва, сякаш току-що е излязъл от унес, обръща глава към мястото, където би трябвало да съм паднала...

Телефонът ми иззвънява - една от сигурните линии, използвана за бизнес. Вдигам на второто позвъняване.

- Карла? - обажда се Крейги. Само той може да звъни по това време. Дали по някакъв начин е разбрал какво се случи тази вечер? Но гласът му не звучи строго, а смутено. - Скривалището на Лейдлоу. Апартаментът в Ийлинг. Открили са го.

* * *

Сградата е правоъгълен модерен блок със светлорозови тухли от седемдесетте години на ъгъла на тиха улица с дървета. До домофона има двайсет бутона на звънци. В 7:21 в сряда сутринта, докато паркирам, млада жена с черен панталон и хубаво палто държи вратата отворена, а млад мъж с джинси и работни ботуши слага голяма черна пътническа чанта в задната част на микробус без опознавателни знаци. Мъжът има силни ръце. Може да е дърводелец. Жената може да мине за скърбяща роднина, но не е, пък и е твърде спокойна и съсредоточена. И двамата са дошли да работят. Съдържанието на чантата, която току-що сложиха в колата, ще бъде основната задача на криминалистите. Взели са отпечатъци от жилището. Искат да знаят кой е идвал тук. Подозирам, че само Лейдлоу е бил в апартамента, който беше личното му убежище и не го споделяше с никого. Така или иначе, няма да има следи. Лейдлоу може и да имаше такъв вид, сякаш се е обличал на тъмно, но бе служил по време на Студената война, когато една неволна грешка би струвала нечий живот. Обзалагам се, че мястото е чисто.

Чантата ми е на предната седалка до мен. Преравям я, изваждам телефон, натискам бутон и започвам да говоря. Младата жена ме вижда и гледа достатъчно дълго регистрационния номер на колата, за да го запомни. Младият мъж тряска задните врати на микробуса и двамата се качват. Аз все още седя с наведена глава и се правя на заета. Има ли вероятност да ме следят?

Крейги не искаше да идвам.

- Наблюдаваме апартамента - каза той. - Не е необходимо да бъдеш там. Какво ще спечелиш?

Крейги обаче няма моя опит с тези хора. С престъпници и източници, да, но не и с разузнавателната общност. Не мога да поверя на друг тази задача. Трябва сама да се погрижа за операцията. Небрежни ли са или сериозни? Подреждат ли всичко, надписват ли кашоните, или правят нещо повече? Трябва да знам.

И съм добре подготвена. Някога постоянно се занимавах с това. И сега, докато седя зад волана на анонимната си кола и се преструвам, че разговарям с някого по телефона, аз пак изпитвам онова вълнение. Предишният живот ти липсва, нали?

Така или иначе, Пауъл няма да дойде тук лично. Прочетох досието му. Той не е оперативен агент и не се занимава с полева работа, а е изпратил специалисти. Часове наред те ще надигат килимите, ще преравят шкафове, ще разклащат пакети с храна и ще бъркат в казанчето за вода в тоалетната. Всеки момент дъските на пода ще бъдат разковани.

Те търсят Нокс. Търсят мен.

Но няма да ме намерят.

Освен ако не се досетят, че съм дошла?

Извръщам глава. Фалшивият ми телефонен разговор става разгорещен.

Някои престъпници изпитват влечение към разследването на деянията им. Мотаят се сред тълпите край полицейската лента и разговарят с ченгетата. Дружелюбни са и може да предложат полезни местни знания или само да гледат. Но ги мотивира някакъв непреодолим импулс да бъдат на местопрестъплението.

В тази категория ли ме е поставил Лукас Пауъл? Вмествам ли се в схемата на профила, като седя тук? Предвидил ли го е?

Натискам бутон и пускам телефона на предната седалка. Време е да тръгвам. Посягам към ключа на стартера, когато външната врата се отваря и те отново излизат...

Не. Младата жена е там, но този път е с друг, мъж, който през цялото време е бил в сградата.

Висок, над метър и осемдесет, и слаб. Черна кожа, високи скули, хубава стойка, хубав костюм, хубави обувки. Пауъл.

Носи запечатан кашон.

Дъхът ми секва. Насила извръщам поглед и грабвам телефона от седалката.

Говори. И не вдигай глава.

Какво прави тук Пауъл?

Лукас Пауъл, Херкулесът на разузнавателните служби, пристигнал от Вашингтон да почиства лайната. И го прави лично, не си седи зад бюрото да чака да му ги донесат, а идва тук да наблюдава, докато претърсват апартамента...

Взима нещо.

Но там не би трябвало да има нищо, което да намери. Жилището би трябвало да е почистено. Разчитахме на това. Лейдлоу беше от старата школа. Такива като него не си водеха записки.

Те се приближават към друга кола, комби. Пауъл слага кашона, който носи, на покрива на колата, изважда ключовете и докато го прави, погледът му обхожда наоколо и попада на мен.

Запали мотора. Не вдигай глава. Карай.

Потеглям, полагайки усилия да гледам право напред, но въпреки това съзнавам, че Пауъл обръща глава към колата ми. И по целия път до края на улицата, дълго след като той ме е изгубил от поглед сред редиците паркирани автомобили, не смея да погледна в огледалата, сякаш само един бегъл поглед може да ме издаде.

Крейги беше прав. „Ти се превърна в награда и Лукас Пауъл се е заловил да я спечели."

Ами ако иска да прави бизнес?

Аз контролирах всеки аспект на взаимоотношенията си с Лейдлоу. Той не знаеше коя съм, нито откъде идва информацията ми. Дори не можеше да се свърже с мен. И това го устройваше. В крайна сметка единственото, което имаше значение, беше, че информацията е добра.

Пауъл ще бъде различен. Той не е човек, който приема нещата на сляпо доверие. Ще иска да потвърди достоверността на източника. Ще иска да знае коя съм и колкото и да е добра информацията, няма да престане да търси, докато не ме намери.

Ден 15: сряда

Йохансен

Сряда сутринта. Краят на третата му нощ в клиниката. Йохансен лежи на леглото си. Навън е светло, но покрай затъмнения прозорец проникват бледи ивици светлина и в спалното помещение се чуват нощни звуци - тихо похъркване и мърморенето на Вини в съня му. Йохансен не знае дали Дрил е буден и не поглежда.

Той сяда в леглото и протяга ръце към дрехите си. Прекосява стаята, минавайки покрай другите, и отива в кухнята, където се облича.

Спира на стълбите, ослушвайки се за движение в стаята на Кейт, но не чува нищо.

Слиза в клиниката и обува ботушите си. Раната на гърба му под превръзката го сърби. Минава през чакалнята и излиза на слънчевата светлина.

Докато върви по двора, изпитва натрапчивото чувство, че някой го наблюдава от сградата на Филдинг, но не се обръща да погледне.

Минава през портата и завива надясно, отправяйки се към общинските жилища. Веднага разбира, когато зад него се лепва „опашка"

Йохансен се разхожда по улиците на „Програмата", отваря врати, влиза и излиза от разни сгради, спира на някой ъгъл, за да спрат и преследвачите му, и после продължава - шмугва се в тесни улички и се връща, така че пътищата им да се пресекат, спира да разгледа някоя витрина или покрив и влиза в малък двор, сгушен между сградите, за да няма схема в движенията му.

Един-два пъти е убеден, че има и друг преследвач, който се движи успоредно с първите, но не е с тях, обаче Йохансен не го вижда.

Пак ли шайката на Брайс? Но Брайс сигурно обикаля насам-натам с пропуска му и показва снимката му на разни хора. Кой го следи тогава?

Брайс няма да намери нищо. Чарли Рос е мъртъв.

Снощи новината за нападението се разчу. Райли го изпрати в склада да донесе ръкавици и когато се върна, Йохансен разбра по израженията на лицата им - примесеното със страх любопитство на Вини, многозначителния поглед на Райли и замисления израз на Дрил, който сигурно беше чул за раната и би искал да гледа как ножът прониква в плътта. Само лицето на Кейт беше безизразно.

* * *

Йохансен най-после стига до работилницата на Хаутън Стрийт. Докато пресича чакълената ивица между старата работилница и съседните улици, двама мъже спират в края на разорания участък и го гледат. Той се взира зад тях, за да види втория преследвач, но не забелязва друг.

Вратата, която Йохансен отваря, води към тесен лабиринт от малки влажни стаи. Той минава през тях и се озовава в главното помещение. Тук някъде има камера. Вероятно го наблюдават. Карла? И кой друг? Стъклата на големия прозорец с метална рамка са счупени и под краката му хрущят стъкла. Над главата му има греда, която минава по цялата дължина на постройката. На нея е окачен скрипец с вериги. Вентилатор скърца и стърже в кръгла дупка в тухлената стена. На стените са монтирани лампи в предпазни решетки, свързани с гумиран кабел. Крушките светят слабо на сивкавата дневна светлина. Камерата за наблюдение е високо в ъгъла. Йохансен се отдръпва от обхвата й. Камерата не се завърта, за да проследи движенията му.

Той ще трябва да се справи с нея.

В средата на помещението има метална плоскост, метър на метър и петдесет. Йохансен я подритва лениво, но плоскостта не помръдва. Той прикляка само за пет секунди, защото повече би било твърде дълго, а после се изправя и продължава по-нататък. Болтовете са мръсни и са започнали да ръждясват. Никой не ги е докосвал от месеци.

От едната страна има втора, по-малка работилница, където са свили гнездо няколко болнави на вид гълъба. Докато Йохансен минава, птиците се вдигат, пърхайки с криле, стрелкат се нагоре и излитат през назъбените дупки на покрива. Има два кабинета един над друг, които са започнали да се рушат от само себе си. Ъглите им са изкривени, а стените - огънати.

Йохансен се връща в главната зала и я вижда.

Тя се е свила в голямото си палто, стои до вратата и го гледа.

Вторият преследвач - не някой от шайката на Брайс, а Кейт. Добра е, по-добра, отколкото би очаквал Йохансен.

Тя накланя глава. Погледът й обхожда издрасканите стени, проследява веригите до гредата и скърцащия вентилатор и после се спуска надолу.

- Какво правиш тук? - пита Кейт.

- Само... разглеждам.

Тя не казва нищо. Увива ръце около себе си. Сигурно й е студено въпреки палтото. Отива в следващото помещение, където са фабрично изработените кабинети. Йохансен не тръгва след нея. Чуват се тихи звуци, стържене и преместване на нещо. Кейт се връща.

- Още ли са навън хората на Куилан? - пита той.

- Пушат.

- Забелязах двама.

- Обикновено са двама. Чудеха се дали да влязат. Казах им да не го правят.

- Никой ли не те проследи?

- Защо? Аз съм лекарката на Куилан. Кой ще ме пипне с пръст?

Кейт отново оглежда стените, веригата и скърцащия вентилатор. Все още стои с наклонена глава.

- Защо Брайс искаше пропуска ти? - пита тя и когато Йохансен не отговаря, добавя: - Не знаеш ли? Брайс мисли, че лъжеш. Не вярва на историята ти. - Кейт се втренчва в него. - Искаш ли да знаеш защо?

Той повдига рамене.

- Искаш. Куилан се радва на отлично сътрудничество с властите. Питал е за теб. Кой си. Що за човек си. - Кратко мълчание. - Казали са му какво си направил.

Разкрит ли е? Какво знаят за него? Йохансен си придава безизразен вид и не казва нищо.

- Тя ти е била приятелка, нали? Жената. - Лицето й е каменно, като маска. Очите й блестят. И после настървено пита: - Обичаше ли я? Защото Куилан каза, че й отнело доста време да умре. Е, ще кажеш ли, че не е вярно?

Йохансен поклаща глава.

- Не.

Кейт стои и го гледа, леко придвижвайки глава от ляво надясно и обратно, сякаш се опитва да го прецени от три метра разстояние.

- Но вече не си такъв - казва тя, сякаш не разбира.

Йохансен мълчи.

- Какво те промени? Разкая ли се? Намери Бога? Или изобщо не си Райън Джаксън, макар че ако не си, си избрал скапана история.

Кейт го поглежда още веднъж, а след това се обръща и тръгва по дължината на работилницата. Подметките на обувките й хрущят по счупените стъкла. Стига до капака на резервоара, спира, докосва леко ръба с носа на обувката си и после го прескача.

Отива до отсрещната стена и се връща, все още увила ръце около себе си, но нещо в изражението й се е променило.

- Все още мислиш за тях - казва Кейт, - Затова ли не можеш да спиш? Затова ли се разхождаш така?

- Не.

- Тогава какво ти пречи да заспиш? - Гласът й става по-твърд. - Изгарянето на рамото от електрическа ютия? Това е белег от детството ти. Кой го направи? Приятелят на майка ти? Баща ти?

Тя продължава да го разпитва, опитвайки се да го пречупи, но точно тази болка е преживявана толкова много пъти, че Йохансен може да я понесе, без да трепне.

- Татко - отговаря той. - Пиеше.

Според досието, което му показа Карла, и бащата на Райън Джаксън е пиел. Въпреки че Джаксън има други белези.

- А ти пиеш ли? - пита Кейт.

- Не.

- Но тогава си пиел. Когато... - Тя млъква и няколко секунди го гледа. И Йохансен й позволява. - Не е в кръвта ти, нали? Не го носиш. Значи, че си си простил.

- Не. Аз само... Правя всичко възможно. Опитвам се да постъпвам правилно.

- За какво?

- За всичко.

- И има ли резултат? Да постъпваш правилно. Чувстваш ли се... по-добре?

Кейт отново му отправя един от онези дълги, бавни студени погледи, но после устните й се изкривяват. В ирония? От презрение?

- Не правя ли същото и аз? - В тона й се долавя горчивина. - Нали за това е клиниката? Да постъпваш правилно, да правиш добро? И аз правя това. Така времето минава по-бързо.

- Била си лекарка.

- Ха. О, да. И знаеш ли какво? Всеки човешки живот, който съм спасила, беше доказателство колко съм умна и как мога да победя системата. И наистина бях добра. Много добра. Бях на друго ниво - високо, взимах решения... Беше трудно, изискваха се технически умения и аз обожавах това. И пациентите ми сякаш бяха същества от друг вид. - Тя млъква. Вентилаторът скърца и трака. Някъде навън бръмчи мотор. Патрулира бронеавтомобил. - Тръгвам - заявява Кейт, но стига до вратата и се обръща. - За Брайс...

- Той само търси повод.

- И ако търси достатъчно усилено, ще го намери, нали? Мразиш ли го? - Неочаквано пита тя.

- Трябва ли да го мразя?

- След онова, което се опита да ти направи? И онова, което ще направи при първа възможност...

- Брайс не убива - прекъсва я Йохансен.

- Онова, което прави, е по-лошо.

Кейт задържа погледа му за миг, а после тръгва. Звукът на стъпките й по осеяния с камъчета под постепенно заглъхва.

Йохансен стои неподвижно и слуша скърцането на вентилатора.

Куилан е говорил с властите. И Куилан знае, че човекът пред него не се държи така, както би се държал Райън Джаксън. Но той може да преживее несъответствието засега, защото има други планове.

Брайс е извратен скапаняк. Дай му нещо, върху което да се съсредоточи. Той е само последният от дълга редица. Докъде се простира назад в миналото? До Чарли Рос?

Но Брайс не убива, а Чарли Рос е мъртъв.

* * *

Човекът се казваше Съли. Йохансен не знаеше малкото му име. Свърза ги другар от армията, родом от Ливърпул, с когото Йохансен беше служил в Ирак и който загина на пропускателен пункт в Хелманд. Срещнаха се в пъб в лондонския квартал Елефант енд Касъл. Съли работеше в охраната и търсеше още служители. Зададе на Йохансен няколко въпроса и после рече:

- Имаш ли нещо против да се разходим с колата? Трябва да се запознаеш с един човек.

Излязоха от Лондон и поеха по М4 и после по А404. Стъмни се и заваля лек дъжд. Чистачките скърцаха по предното стъкло. Съли непрекъснато поглеждаше крадешком Йохансен.

Минаха през Марлоу, чаровно старомодно дребнобуржоазно градче в Централна Англия с покриви от червени керемиди и плочи и църква със заострена камбанария. Прекосиха висящ мост. Сградите свършиха и теренът стана стръмен. Завиха по частен път - тесен, отляво с големи къщи, обърнати към река, бяла сграда като миниатюрен замък и огромна бяла къща с черен външен гредоред.

Спряха пред белезникава къща с кули. Часът беше десет в лятната нощ. От главното шосе се чуваше бръмчене на коли, някъде наблизо премина влак, някаква птичка все още пееше.

Вратата отвори жена. Тя погледна Съли.

- Той каза, че ще дойдете.

Изобщо не погледна Йохансен. Все едно беше невидим.

Съли го поведе по коридора към дълга стая, където чакаха мълчаливо и гледаха влажната лятна нощ зад френските прозорци, стъпалата, водещи надолу към моравата, и реката. Йохансен чу приглушено скърцане, гласове и после стъпки. Приближаваха се няколко мъже. Приглушени гласове: „Да, много добре". Но когато вратата се отвори, влезе само единият - на шейсет и няколко години, висок метър и деветдесет, със спортни панталони и официална риза, златен часовник на китката, подхилващ се като човек, който знае, че каквато и шега и да каже, всички ще се смеят.

- Кой е този? - попита мъжът.

- Онзи, за когото ти разказах - отвърна Съли.

Непознатият погледна изпитателно Йохансен и с леко заплашителен тон попита:

- И какво искаш, а?

- Искам работа - отговори Йохансен и потисна неволния си подтик да добави думата „господине".

- Какво можеш да правиш?

- Каквото ми възложат - отвърна Йохансен, защото това щеше да бъде животът му от сега нататък, нали? Само това му остана.

Мъжът кимна и излезе. Докато минаваше покрай Съли, Йохансен го чу да казва:

- Използвай го.

Това беше Чарли Рос, въпреки че тогава Йохансен не знаеше.

Нямаше да се срещнат отново.

След няколко месеца щяха да арестуват Рос заради случилото се с Кънлиф в онази ферма, а след година той щеше да бъде в затвора. А след още четири години - в „Програмата". Три месеца по-късно Рос щеше да бъде мъртъв.

* * *

Когато Йохансен се връща в клиниката, Райли седи на стол в главната стая. Поглежда Йохансен. Не се усмихва.

- Чух. За какво си в затвора. - Райли кима на себе си. - Е, добре. Тук изчистваш миналото си като всички останали. Но ако я докоснеш... - Той млъква, задавен от гняв, сетне поклаща глава, става и излиза.

Ден 15: сряда

Карла

Сряда сутринта. Отново гледам записите от камерите за наблюдение в „Програмата“.

Тухлена стена и счупен прозорец - работилницата. Отначало не се случва нищо. След това в кадър влиза някакъв мъж. Гледа нещо извън обхвата на камерата съсредоточено и с практична целенасоченост. После спира, обръща се и поглежда веднъж към обектива и в ретината ми застива образът на Саймън Йохансен.

Той обикаля работилницата. Прикляка за малко в средата на пода и става. Излиза от полезрението. Връща се.

По изражението му разбирам, че там има още някого.

Устните на Йохансен се раздвижват безмълвно. Покрай самия край на кадъра минава сянка и изчезва. Йохансен не тръгва след нея. Чака. Лицето му е безизразно и неподвижно. След минута другият човек се връща.

Този пътя виждам.

Колко пъти съм гледала снимката й? И пак можеше да не я позная на слабата светлина. Изнурената бледа жена, свита в палто, няколко размера по-голямо за нея. Ръцете й са увити около тялото й, сякаш за да се предпази от нещо. Тя вдига глава. В изражението й има нещо мъртвешко.

Дали Йохансен е уредил да се срещнат там, за да знае тя къде е мястото? И следващия път, който вече може да е всеки следващ ден от тук нататък, да не се страхува?

Двамата отново разговарят. Какво ли си казват? Навеждам се към екрана. Невъзможно е да разбера по движенията на устните им. Но разговарят. Това трябва да е добре, напредък - Йохансен да я накара да говори и да му каже какво е направила и защо.

Разговорът спира. Тя се обръща и тръгва. Изражението на Йохансен показва, че отново е сам.

Какво ли му е казала?

Оттогава седя до телефона и чакам обаждане, но напразно.

* * *

Сряда, късно следобед. Пристига Крейги с обичайното си куфарче в ръката, докато аз се приготвям да изляза.

- Какво имаше в кашона, Карла? - Той има предвид кашона, който сутринта Пауъл изнесе от апартамента на Лейдлоу в Ийлинг.

- Още не знам.

- Сигурно книжа. И това означава, че Лейдлоу си е водил записки.

- За какво? Ние почистихме всичко, Крейги. Знаеш, че го направихме. Няма какво да намерят. - Това повтарям на себе си и на него, докато не научим друго. Паниката няма да ни доведе доникъде.

Крейги поглежда тоалета ми - дискретна рокля, минимум бижута, високи токчета. Гардеробът на Шарлот Олтън.

- Излизаш ли?

- Отивам на вечеря.

Той кима. „Това поне е нещо." Подсилвам прикритието си. И Крейги обича да съм Шарлот, смята, че е по-безопасно. Вечерите не може да са лошо нещо.

Само че не знае с кого ще вечерям.

* * *

Не знаех дали Марк Девлин ще бъде свободен. Обадих се в последния момент, пренебрегвайки вероятността, че може би е твърде скоро.

- Зает ли си довечера?

Когато стигам до офиса му в Мургейт, минава шест часът и е тъмно. От огромното преддверие на сградата се излива златиста светлина на тротоара. Служителите бързат да се приберат в домовете си. Вътре е като пещера. Огромното пространство е нарушено само от проблясващи скулптури от перспекс, които са окачени на кабели на тавана и се въртят спокойно като грамадни коледни украшения за елха. До прозореца са поставени грозни модернистични столове около маси за кафе, направени от единични варовикови блокове, върху които изкуствено са разхвърляни вестници на пет-шест езика. От двете страни на вратата пазят охранители с костюми „Армани". Камери за наблюдение ме проследяват до рецепцията.

В сградата се помещават половин дузина първокласни фирми и имената им са изредени зад рецепцията - данъчни специалисти, корпоративни адвокати, борсов агент, компютърна сигурност, управление на рискове и „Марк Девлин, Набиране на медицински кадри".

Казвам на учтивата млада жена, която е дежурна на рецепцията, че господин Девлин ме очаква, и тя любезно, но неотстьпчиво ми дава пластмасова табелка с лента на посетител, сякаш е подарък, който няма да посмея да откажа, и ме насочва към зоната за чакане до прозореца. Столовете са неудобни, както изглеждат.

Две минути по-късно Марк Девлин слиза от асансьора с палто в едната ръка и куфарче в другата. Забелязва табелката ми на посетител и внимателно я маха.

- Това няма да ни трябва.

Отива до рецепцията, усмихва се ослепително на младата жена, връща й табелката и ме извежда навън.

- Тя си помисли, че съм дошла за събеседване. Имам ли вид на лекарка?

- Определено. На консултант по неврохирургия. Гладна ли си?

И точно като по даден знак зад нас се чува глас:

- Господин Девлин.

Аз познавам гласа, но Девлин не се сеща веднага и се обръща. Към нас бързо се приближава Елис.

- Господин Девлин... Надявах се да ви заваря на работното ви място.

Девлин ме стрелка с поглед. Ще стана ли свидетелка на нещо, което той предпочита да запази в тайна?

- Извинете, но моментът не е... - казва той на Елис.

Елис не му обръща внимание.

- Само нещо дребно. Не ми казахте къде сте били на осми декември вечерта. Опитваме се да разберем къде са били всички, които са познавали доктор Галахър, в нощта, когато тя е изчезнала. - Елис ме поглежда, както човек би погледнал непознат, и после отново се взира в Девлин, търпеливо, с каменно изражение, все едно изобщо не му пука.

- Не мога да си спомня, но... - сдържано отговаря Девлин, но ще съдейства на полицията. Няма как. Елис буквално го заставя да го направи.

Девлин изважда смартфон и започва да натиска бутоните.

- Не се притеснявайте, господин Девлин, не е необходимо да ми отговаряте веднага. Бихте ли ми се обадили? Пазите ли визитната ми картичка?

- Разбира се - отвръща Девлин. Гласът му все още е резервиран, но и смутен. Защо Елис внезапно отстъпи?

- Е, приятна вечер. - Елис кима на Девлин, после на мен и лицето му пак става безизразно.

Опитваме се да минем покрай него, но той все още не е приключил. Не помръдва от мястото си и докато го заобикаляме, неочаквано се премества, принуждавайки ме леко да се блъсна в него. Но Девлин е една крачка напред и мисля, че не вижда това.

* * *

Заведението, в което Марк Девлин ме завежда, има зала на втория етаж. Той познава управителя и получаваме маса до прозореца. В натоварения час по улицата отвъд тройното стъкло пълзи поток от коли в облак от изпарения и светлини на стопове, но тук горе единствените звуци са подрънкването на пиано и тихите гласове. Осветлението е меденожълто.

Разговаряме. Отначало за снощи - моите наранявания, състоянието на неговата кола, защо се е изпречил на пътя на препускащо с бясна скорост превозно средство („Едва не ви прегазиха" - каза Девлин, сякаш това е причината, пренебрегвайки факта, че и той можеше да умре), нелепостта на цялата случка... Превръщаме я в смешна история помежду си, споделено приключение, което можем да си спомняме и да се смеем. Сервитьорът идва да вземе поръчките ни и след това Девлин ме разпитва за мен, въпреки че въпросите му са бързо изстреляни, нестандартни и кратки. Кога съм била за последен път в чужбина. В кои страни съм ходила. Без какво не мога да живея. Какво ми харесва най-много там, където живея. Какво сънувам. Отговарям бързо, отбягвайки допълнителна информация, и му отвръщам със същото. Но през цялото време главата ми е пълна с различни въпроси: Какво знаеш за Катрин Галахър? Защо всичко, което каза за нея, е студено? И какво изведнъж разбра в момента, когато Елис спомена за психиатъра? Но не получавам възможност да ги задам.

Донасят ми стека, от който блика кръв. Ножът е остър като скалпел. Девлин си е поръчал риба с кост. Разрязва я сръчно и отделя месото от скелета с малки прецизни срязвания. През цялото време говори, иска мнението ми и ме кара да се смея.

Приключваме с яденето и той се обляга назад на стола. Пръстът му лениво потрива столчето на чашата с вино. Ръцете му са силни и мъжествени, ноктите - грижливо изрязани и съвършено чисти. На слабата светлина в косата му се забелязват кехлибарени кичури като нагорещени жички.

- А сега по другия въпрос - казва Девлин сериозно.

- Кой друг въпрос?

- Онзи, който не задаваш. Полицаят, който ме спря на улицата...

- Може би не искаш да питам за това.

Винаги трябва да им даваш възможност да се измъкнат. След това те трябва да си спомнят, че са говорили по свой избор, а не по твой.

Девлин мълчи една минута. Гледа чашата си и потърква столчето, долавяйки вибрациите й. А после казва:

- Преди две години имах кратка връзка. Запознахме се на една конференция. Тя беше лекарка. Връзката продължи един месец... изчерпа се. - Той прави пауза. - Единайсет месеца по-късно тя изчезна. Излязла от работа и се изпарила. Не са я виждали оттогава. Никой не знае какво се е случило. - Девлин разперва ръце.

- Но това е било преди година. Защо те питат сега?

Той повдига рамене.

- Предполагам, че разпитват всеки, когото е познавала. Всичките сме потенциални заподозрени. - Девлин изкривява лице в гримаса. В изражението му няма хумор. - Инспекторът ми каза, че била в депресия и посещавала психиатър.

- Тогава сигурно смятат, че...

- Че се е самоубила. Да, знам.

- Това ли мислиш, че се е случило?

Девлин пак се колебае, преди да отговори.

- Не съм сигурен. Тя беше желязна, непреклонна... внушителна. - Той поклаща глава. - Не съм си го помислял. - Казва го по такъв начин, че кожата ми настръхва, макар че не знам защо.

- Никак?

- Не. Но откъде да знам? - На лицето му отново се изписва едно от онези сложни изражения. - Прекарахме пет-шест вечери за един месец. Колко можеш да научиш за някого за толкова време?

Не знам защо, но се замислям за Йохансен.

- Понякога много.

- С някои хора може би. Но не и с Катрин.

Девлин крие нещо. Сигурна съм.

- Не мислиш, че се е самоубила.

Той ме поглежда и после отново се взира в чашата си. Пак мълчи. Преценява отговора си.

- Понякога хората искат да изчезнат. Хора, които вече не искат живота, който имат. Просто изчезват и зарязват всичко.

- Значи тя вече не е искала живота си? Или е имало нещо, с което не е можела да живее.

Погледът му отново се насочва към мен. Говоря прекалено много.

- Мисля, че тя беше способна на неща, на каквито другите не са способни. Границите й не бяха определени като на другите. Затова, когато изчезна... - Девлин млъква.

- Ти си помисли, че тя е направила нещо. Какво?

Той поклаща глава.

- Беше само чувство - отговаря той и аз разбирам, че сме стигнали до границата.

Пак ме поглежда.

- Тази история ти се вижда интригуваща, нали? - тъжно отбелязва Девлин.

Той има успех сред жените. Опортюнист, който се държи като джентълмен, осигурява добра компания и необвързващ секс и нещо, което може да мине за интимност. Не задава коварни въпроси, не желае да притежава жените, с които спи, не дава обещания, които не смята да изпълни... Изведнъж си спомням улицата пред галерията, под ярката светлина на уличната лампа, когато Девлин каза: „Не мога да ви оставя така...". По този начин ли е гледал Катрин Галахър? И тя си е помислила: „Какво пък? Защо не?". Нещо бързо и неозначаващо нищо, за задоволяване на апетита? Да й помогне да забрави какво е направила?

И сега на улицата го спира полицай, разпитва го за нея и го кара да се чувства заподозрян. Кара го да си спомни усещане за нещо тъмно в нея, което Девлин не иска да разбере.

„Не съм си го помислял." Обаче си го е мислил.

* * *

Поръчваме си кафе и го пием бавно. Девлин разказва истории за себе си, забавни случки, в които се описва като злочест кретен. Разсмиваме се взаимно. Най-после искаме сметката и после спорим кой да плати. Накрая си я поделяме наполовина. Когато излизаме, навън вали - лек мъглив дъжд като спомен от почивка на море в детството. Сгушваме се под чадъра му и чакаме такси. Рамото му топли лицето ми и долавям уханието на одеколона му - дискретен полъх на озон, примесен с нещо по-силно.

Марк Девлин, корпоративен търсач на кадри, женкар, светска личност. Бивш любовник на Катрин Галахър. Но и човек, който не вярва на собствената си реклама, чиито усмивки имат свой сложен речник. Човек, който се изпречва на пътя на бясно препускащи превозни средства. Харесвам го повече, отколкото предполагах. Повече, отколкото мислех, че бих си позволила... В същия миг той обръща глава към мен и прошепва:

- Или да отидем някъде другаде?

Поглеждам го и виждам, че се усмихва. Усмивката му е като споделена тайна и говори: „Хайде, ще бъде забавно...".

Той не е красавец. Има несъвършени черти и крива усмивка. Но в него има нещо свежо и привлекателно. Да бъдеш с Девлин е като да стоиш на ръба на морска скала във ветровит ден. Дишаш ли твърде дълбоко, главата ти се замайва...

- Марк? - чува се глас наблизо.

Някаква жена стои колебливо на няколко крачки от нас, трийсет и една-две годишна, дискретно добре облечена, красива, с изящни черти.

- Колко е странно да те видя тук - добавя жената. Гласът й е звънлив, с изкуствена оживеност, която не съответства на изпитателния поглед, който тя отправя на Девлин. След това поглежда мен и се усмихва, въпреки че в секундата между погледа и усмивката има нюанс на студено преценяване, острота на нож, и аз разбирам, че ме е поставила в категорията, в която тя иска да бъде.

- Ана, това е Шарлот - спокойно й казва Девлин. - Шарлот Олтън. Приятелка от операта.

- Приятно ми е - отвръщам и всички се усмихваме, но усмивките ни са фалшиви и когато жената се извинява и си тръгва, на Девлин видимо му олеква.

Той ме поглежда и казва:

- Ана и аз се познаваме отдавна. - Сякаш това обяснява всичко. Но тя го е смутила, моментът отмина и Девлин го знае.

* * *

В таксито съм, когато се обажда Елис.

- Научи ли каквото искаше?

- Не съвсем. - Това донякъде е вярно. Сега знам какво си дойде на мястото в момента, в който Елис спомена думата „психиатър" пред Девлин. Не че Катрин Галахър е била в депресия, а съсипана по начин, който я е направил опасна...

- Казах ти...

- И онова блъскане в мен беше скапано.

- Сериозно? На теб като че ли ти хареса - отвръща Елис и затваря.

* * *

Връщам се в апартамента си и изваждам флашката, която Елис незабелязано ми даде на улицата. Аудиофайлът е озаглавен „Робъртс".

Този път на фона се чуват звуци от пъб. Не шумни провиквания по вечерно време, а приглушено, неясно мърморене на гласове, тиха музика, звън на чаши и потракване на прибори. Звучи като обяд в кръчма за гастрономи в някой дребнобуржоазен анклав на Лондон с чисти маси и кожени канапета.

„Как бихте описали Катрин Галахър?" - пита Елис.

И после се чува друг глас - културен, внимателен, образован:

„О, много интелигентна. Можеше да се разчита на нея. Трудолюбива. Добра в технически трудни случаи. Проявяваше интерес към научно-изследователската работа. Можеше да направи нещо уникално, ако не..." - Гласът заглъхва. Ако беше жива.

Бързият преглед на досиетата ме информира за името на събеседника на Елис - Елуин Робъртс, консултант анестезиолог, петдесет и три годишен, баща на две деца, последния шеф на Катрин Галахър.

„Добър лекар ли беше тя?" - пита Елис.

„С много широки познания. Много съсредоточена. Всеотдайна. По свой начин."

„По какъв начин?"

„Прецизна. Внимателна. Решителна."

„Харесваха ли я пациентите?"

„Повечето ни пациенти са упоени. Запазваме лекарската си етика. Заради семействата. А семействата я харесваха. Тя притежаваше увереност. Те се чувстваха сигурни с нея. И имаха основание. Не мога да й намеря недостатък в професионално отношение."

Елис се хваща за това.

„А като характер?"

Робъртс се колебае. Очаквам повторение на коментара на Марк Девлин - усещането за нещо тъмно и сломено в нея...

„Тя беше приятна колега. Понякога малко сдържана. - В гласа му се прокрадва напрежение. - Не беше общителна. Не споделяше."

Но Робъртс не казва нищо повече.

Не знаел, че доктор Галахър е посещавала психиатър. Разбрал, когато дошли полицаите.

„Знам, че би трябвало да го забележим. Депресията е нещо често срещано при лекарите. Дори когато не се говори, човек обикновено я усеща - липсата на ангажираност, чувството, че... не те подкрепят. Но не и при нея. Такава беше. Саможива. Затворена. Може да е ставало какво ли не. - Кратко мълчание.

- Дори когато е потърсила лечение, тя се е погрижила да не бъде вписано в служебната й характеристика. Не е искала никой да знае. Усилията, които е положила всичко да изглежда нормално, да се преструва..."

„Защо би го направила?"

„В полицията не гледате ли с лошо око на психичните заболявания? Поздравявам ви. В медицинската професия не е така. Ние всички обичаме да си мислим, че можем да се справим. Не искаме да признаем, когато не можем."

„И това би повлияло на кариерата й, нали? Ако другите знаеха за депресията й."

Въздишка.

„Официално не би трябвало да има значение."

„Но има."

„Хората си мислят, че има."

„А тя е била амбициозна?"

„Кариерата й беше много важна за нея. Добавете към това и факта, че беше перфекционист. Естествено, че го е криела. Всичко друго би било признание за неуспех."

„Като казвате перфекционист..."

„Тя си поставяше високи стандарти. Гордееше се, че не допуска грешки."

„Това е било хубаво за пациентите й."

„Да. Но трудно за нея. - Робъртс, изглежда, се замисля за момент. - Може би това е било част от проблема. Работим в интензивно отделение. Непрекъснато умират хора. Въпреки всичко, което правиш, умират."

„Имала ли е проблеми с умрели пациенти? - рязко пита Елис. - Някой определен пациент?"

„Никой определен. - Робъртс прави пауза, сякаш се мъчи да намери обяснение. - Като лекари, ние обичаме да чувстваме, че контролираме нещата, но не е точно така, дори с всичката добра воля на света. Загубата на пациент ти го напомня."

„Затова се е нуждаела да контролира нещата."

„Да. Може би самоубийството е крайният израз на това? Единственият начин, по който е можела да запази контрола. Видях снимката от камерата за наблюдение. Все си мисля как е излязла от дома си в онази вечер. Сякаш е отивала на дежурство. Но не е било така. - Отново мълчание. Дали клати глава?

- Надявам се да я намерите. Не ми харесва мисълта, че може да лежи някъде. Но тя си е такава. Не иска да бъде намерена. Това е характерно за нея."

Настъпва дълго мълчание и после Елис го нарушава.

„Поискала е отпуск. Казала е, че майка й е болна. Нещо странно в това?"

„Знаех, че майка й има здравословни проблеми."

„Изглеждаше ли разтревожена доктор Галахър?"

„Изглеждаше... малко развълнувана. Но беше много старателна. Приемаше сериозно задълженията си. С това си го обяснявам - факта, че тя е молила други хора да я прикриват в последния момент. Разбира се, осъзнах го по-късно. Тя беше... - Гласът на Елуин Робъртс леко заглъхва. Вероятно е извърнал глава. - Тогава тя го е планирала."

Но той не е забелязал промяна в поведението на Катрин в седмиците преди изчезването й. Защото тя не е знаела какво предстои? Или е знаела, но го е пазела в тайна?

И след това Елис най-после задава големия си въпрос: „Сещате ли се за някого, който би искал да я нарани?"

Робърт звучи ужасен. „Предполагате, че някой..." Той млъква.

„Имаше ли някой, който може да е изпитвал гняв към нея? Някой, който може да е имал мотив да я нарани?"

Мълчание. Звуците на фона проникват в празнотата - нареждане на чинии, събиране на прибори, смях от друга маса.

„Открили сте труп" - казва Робъртс.

„Не."

„Но мислите..."

„Само оглеждаме случая от други ъгли." Пак мълчание. Елис опитва отново: „Може би е починал някой пациент, на семейството е било трудно да приеме смъртта, мислели са, че тя е виновна..."

Грозната смърт, която все още не съм успяла да открия.

„Няма такова нещо" - отговаря Робъртс.

„Напълно ли сте сигурен?"

„Абсолютно сигурен."

„Е, ако се сетите нещо... - Елис сигурно му дава визитна картичка. - Благодаря ви, че се срещнахте с мен."

Чува се леко вибриране. Телефонът на Елис? Сигурно. Кратка пауза. Може би Елис прави гримаса на извинение на Робъртс? След това казва на човека по телефона: „Е, какво има този път?" - и записът прекъсва, но не и преди да чуя, че песента на фона е „И какво от това" от албума „Малко тъжен" на Майлс Дейвис.

Той е говорел на мен.

В неделя по обяд аз му се обадих да го питам дали е разпитал колегите на Катрин Галахър, но Елис вече беше започнал.

* * *

- Колко, Елис? С колко от колегите й разговаря от неделя сутринта насам?

- С всичките - без колебание отговаря той и думите му прозвучават като предизвикателство.

- С всичките. - Разбира се. На Елис не му трябва много. Едно подушване на случая с Катрин Галахър - един намек за интереса ми - беше достатъчен за настървен и амбициозен човек като него. Елис мисли, че Катрин Галахър е убита, и иска арест, както и да бъде една крачка пред мен, за да не му попреча.

- И кога щеше да ми кажеш? - питам.

- Сега ти казвам.

- Искам записите. Всичките.

- Ще ги имаш. Приключих с тях. Само ще си загубиш времето. Като мен. - В гласа му прозвучава горчивина, почти обвинение. - Мамка му, разпитах всеки от отделението и знаеш ли какво? Не научих нищо. Тя не е била натрапчива и не е била кучка, но никой не й е ходил на гости, нито веднъж. Е, понякога са отивали в кръчма да пийнат по чашка, но това е всичко. На купоните, на които е ходила, е водела учтиви разговори, но си е тръгвала първа и винаги трезва. Не се е сближила с никого.

- Но...

- Работата ли? Била е женена за нея. И е била много добра. Няма нито едно обвинение срещу нея.

- Сигурен ли си?

- Ти ми каза да търся лекарска небрежност, нали? Подозрителни смъртни случаи, опечалени семейства, някой, който да й има зъб. Направих го. И знаеш ли какво научих? Няма оплакване, нито слухове или клюки, нито дори едно анонимно писмо. Нито пък потулен скандал или шушукане. Да, умирали са хора по време на дежурствата й. Била е лекарка в интензивно отделение, естествено, че ще умират - същият процент като във всяко друго интензивно отделение в страната. Проверих статистическите данни, Карла, не съм глупав. Затова кой би искал да й стори нещо лошо? Някоя случайна откачалка? Или може би сериен убиец? - Гласът му се извива иронично. - Бих допуснал, че е сериен убиец. Ще изглежда добре в характеристиката ми. - Иронията изчезва и тонът му отново придобива обвинителен нюанс. - Но ти твърдиш, че някой е имал мотив. И това означава, че не е станало случайно, а предумишлено. Значи има куп мръсотии, които още не съм надушил. И не получавам никакви следи от теб. Няма труп, няма заподозрени..

- Нещо не е наред с изчезването й.

- А, така ли? Предчувствие ли имаш?

- Да - отсичам троснато. - Предчувствие. Ами психиатърът, Грейвс? Или вече си говорил и с него?

- Не - престорено търпеливо отвръща Елис. - Не съм. Той е следващият в списъка ми.

Щом Марк Девлин е прозрял на какво е била способна Катрин, тогава и Грейвс сигурно е разбрал.

Елис обаче няма да знае какви въпроси да му зададе. А аз не мога да рискувам да му кажа какво знам. Не мога да му позволя да ме изпревари и да открие преди мен какво се крие зад всичко това. И най-вече не мога да рискувам да го осветля за пътека, която води до Йохансен.

- Добре - казвам. - Идвам с теб.

- Какво?

* * *

Приключвам телефонния разговор и се връщам в хола, при големите прозорци, които гледат към дока и сградите с офиси.

Тук горе съм в безопасност и гледам отвисоко на всички останали. Но сега ще ходя в компанията на ченге посред бял ден да разпитвам експертен свидетел. Сигурно съм луда.

Нали затова наех Крейги преди тринайсет месеца? За да бъда далеч от тези неща. Да бъда в безопасност.

Една грешка и всичко може да се разкрие. И все пак отивам.

Имам чувството, че съм някой от случаите на доктор Галахър и току-що съм се събудила от изкуствена кома. Няма да заспя отново.

Ден 15: сряда - ден 16: четвъртък

Йохансен

Сряда през нощта. Още една нощ, през която Йохансен чисти, пристяга ремъци, прави изкуствено дишане и разтървава биещи се хора. Райли подбира пациентите с най-сериозни наранявания, за да се погрижат първо за тях. Дрил крачи из стаята с широко отворени и празни очи, почти не говори и не общува с никого. Вини носи парцала насам-натам и бърше. Все още разправя, че ще го освобождават.

През нощта починаха двама души - сърдечен удар и самоубийство на млада жена с кожа, осеяна със стари белези от убождания. Срязала е вените си. Умря точно когато я доведоха в клиниката. В отпуснатите й пръсти имаше снимка на прохождащо малко дете с кафяви очи. Очите на Кейт блестят студено и безизразно. Райли я наблюдава прекалено много.

* * *

Райли стои пред клиниката, докато сутрешните линейки потеглят, и пуши непрекъснато и безпощадно.

- Тя беше съсипана, когато я намериха - казва той, гледайки право напред. - Напълно съсипана. Това се случва, особено с момичетата. Идват тук, не знаят как стоят нещата, няма кой да ги защити. Беше нощ портите бяха затворени, патрулите се бяха прибрали и тя скиташе наоколо... Райли поклаща глава. - Отначало помислих, че някой я е пребил или изнасилил, но не беше така. Беше нещо друго... психическо. Не знам. - Той отново дърпа от цигарата си. - Все едно, не можех да я оставя, особено в това състояние. Бях с Куилан, затова я доведох тук. Настаних я в отделна стая, грижех се за нея, пазех я от откачалките... Тя не излезе от унеса. Продължи седмици. Не говореше, ядеше съвсем малко. Седеше с онова изражение на лицето. Един господ знае какво й се беше случило. Разпитах тук-там. Отидох в Зоната за жени и дори помолих две момичета да дойдат да я гледат... Нищо. Никой не я познаваше. Сякаш се появи от нищото.

- Куилан пита ли надзирателите?

Това са първите думи, които Йохансен изрича, и Райли му хвърля язвителен поглед изпод вежди, сякаш не би трябвало да задава такъв въпрос.

- Дори да го е направил, не каза. И после една нощ доведоха един тип, от хората на Куилан. Някой го беше пребил с метална тръба, беше му смазал гръкляна и човекът се задушаваше. Трябваше да му се направи трахеотомия, сещаш се, дупка в дихателната тръба, и да се пъхне вътре тръбичка или нещо подобно, става и с химикалка. Не го бях правил от години, но беше нощ и портите бяха затворени, затова взех скалпел и изпразних химикалката си. Ръцете ми трепереха, мамка му. Тя беше там. Понечих да направя разреза, а тя изведнъж извика: „Не". Грабна скалпела, направи разреза и пъхна тръбичката, сякаш не беше нищо особено и го прави всеки ден. Не говори за това, не каза откъде знае как да го прави, но два часа по-късно за пръв път изяде всичката си храна. След това доведоха друг, нечий приятел. Мълвата се разнесе. И тя започна да обяснява как да лекуваме. На другия ден поиска хартия. Направи списък - всичко, от което се нуждаем тук. И поиска Куилан да й набави всичките тези неща. Той го направи, разбира се, защото сега си има собствена клиника.

- Сърца и умове - подмята Йохансен.

- Сърца и умове. Но какво пък, клиниката я накара да се съвземе. Видя ли чертичките на стената в стаята й? Тя брои хората, които е спасила. - Райли отново го поглежда изпод вежди. - Знаеш ли защо ти разказах това? За да разбереш какво е преживяла. За да ти е ясно, че твоят живот не струва абсолютно нищо в сравнение с нейния. Разбираш ли?

Йохансен кима.

Райли продължава да го гледа, сякаш това е някаква проверка, която трябва да издържи... и най-после се извръща.

- Кейт го смята за покаяние - добавя той. - А ти защо работиш тук? Не мога да повярвам. Ти си уравновесен. Не, това прилича на цел. На решение. Виждам го в теб.

- Казах ти, че...

- Да, искаш да си полезен. И мислиш, че е по-безопасно да бъдеш под носа на Куилан, отколкото някъде извън погледа му, въпреки че грешиш.

Няколко минути и двамата мълчат. Райли изпушва една цигара, запалва друга от фаса и го стъпква.

- Тя каза, че е убила някого - обажда се Йохансен.

- Така ли ти каза?

Йохансен кима.

- Каза ли ти защо?

Йохансен поклаща глава.

- А на теб?

- Извикали я в някаква къща. Там имало един човек, за когото трябвало да се грижи, но тя го убила. Само това знам.

Двамата гледат към оградата и общинския блок. По улицата отвъд телената мрежа бавно минава бронеавтомобил.

- Знаеш как е - тихо казва Райли. - Направиш нещо и това те прецаква за известно време, но после се оправяш някак, защото няма как. Както ти си направил. Но не и тя. Тя не се оправя. Убила е онзи човек и оттогава непрекъснато го преживява.

* * *

По-късно, когато Йохансен слиза с ботушите си в ръка, готов да излезе, Кейт е в клиниката и почиства хирургични инструменти с ожесточен машинална прецизност. Устните й са стиснати в тънка линия.

- Излизам - казва той, защото това е единственото, което може да измисли.

Тя не проронва нито дума.

* * *

Шайката на Брайс чака в двора на лагера.

Забелязват Йохансен. Жълтите зъби се кикоти и измърморва нещо, което Йохансен не чува. Някой друг се смее, но не тръгват след него. Може би чакат Брайс, който се подготвя отново да обикаля с пропуска на Йохансен и да разпитва, да си придава важност и да разбива глави, настоявайки за име.

Йохансен минава през портата. След двайсетина метра зад него се лепва „опашката".

Когато дойде моментът и той излезе с Кейт, те ще се опитат да ги проследят. Затова днес Йохансен търси скришни места, където може да се скрие, да се измъкне от тях и да заобиколи.

След час се връща в лагера.

Събува ботушите си в клиниката, когато кожата му издайнически настръхва и инстинктивно поглежда към вратата на чакалнята. Никой не влиза, но чувството не преминава. Той отваря вратата на моргата, където вижда петна от влага, кашони и няколко чувала за трупове, а после вратата на страничната стая. Металните легла са празни. За малко да не я забележи.

Кейт се е сгушила с дрехите върху одеяло в ъгъла. Притиснала е колене до гърдите си, увила е ръце около раменете си, свита на студа, и спи.

В онези няколко секунди Йохансен вижда всички детайли. Всеки кичур на пепеляворусата й коса, брадичката й, долепена до възглавницата, малкия розов полумесец в основата на нокътя й. Тъмните сенки под очите й, същински синини. Всяка отделна мигла.

Йохансен отстъпва назад безшумно, без да я събуди.

Отива в спалното помещение, съблича се и ляга.

Направиш нещо и това те прецаква за известно време, но после се оправяш някак...

Осем години се стопяват в нищо.

* * *

В колата бяха трима, когато го взеха в онзи ден, всичките хора на Чарли Рос. Йохансен знаеше, че ще ходят при човек на име Кънлиф, макар по пътя да го наричаха предимно „кънт" - Съли мислеше, че е особено остроумен, - „Кънт Монте Кристо". Друг подхвърли: „Кънт[5] Дракула" и те избухнаха, навивайки се един друг като футболни запалянковци на местно дерби, готови за малко емоции.

Кънлиф беше обикновен човек, четиресет и няколко годишен и възпълен. Потеше се в евтина риза в знойния летен ден в офис с името на таксиметрова фирма на вратата. Беше сам.

Те го набутаха в колата, притиснат между Йохансен и единия от другите. Кънлиф се опита да каже нещо, да се моли, но никой не отговори и той млъкна.

Фермата беше на отдалечено място. Нямаше коли в двора, нито добитък. Единствената машина, сенокосачка, беше ръждясала. Вкараха колата в единия хамбар, измъкнаха Кънлиф, чиято риза вече беше подгизнала от пот, и го заведоха в къщата.

Блъснаха го в стаята с найлони на пода и той напълни гащите.

Съли и другите двама заключиха вратата и оставиха Йохансен в коридора на пост. Той дълго стоя там, слушайки как молбите се превърнаха в писъци и после в нещо друго. Сега това е животът ти - мислеше си Йохансен. - Ще трябва да издържиш, иначе те ще се окажат прави.

Обаче вече знаеше, че ще се провали.

Когато Йохансен най-после разби вратата, нещото върху найлоните на пода, пихтията от месо, която преди това беше Тери Кънлиф, все още мърдаше с рефлекторни потрепвания и в гърлото му клокочеха задавени звуци. Съли и другите двама бяха облечени в хартиени костюми за еднократна употреба, бели, изпръскани с червено. Едва след няколко секунди Йохансен осъзна, че нещото в ръцете на Съли е одраната кожа на Кънлиф.

Съли изненадано вдигна глава. Сигурно бе предположил, че са възникнали неприятности и Йохансен е влязъл да ги предупреди. Сети се да използва ножа в ръката си едва когато стана късно.

Йохансен спря, когато тримата се превърнаха в кървава маса.

И после Кънлиф...

Направи нещо. Ти си обучен. Но не и за това.

Полицаите намериха трупа на Кънлиф три дни по-късно, изхвърлен в полето - послание за Куилан, който си отмъсти. Съли и другите бяха заловени, изтезавани и убити.

Йохансен се обади от телефонен автомат на ливърпулеца, който го беше свързал със Съли. Вероятно от чувство за вина ливърпулецът му каза телефонен номер. „Те правят така, че хората да изчезнат, но това ще ти струва всичко, което имаш. И повече никога не ми се обаждай." Телефонният номер отведе Йохансен в празна стая, ярка лампа и спокоен женски глас: „Трябва да ни разкажеш всичко. Пълното разкритие е жизненоважно." Карла, но тогава той не знаеше името й. Знаеше само, че е обявена награда за главата му, че човекът, написал „Ненадежден" в досието му, е бил прав и че не си заслужава да запази остатъка от живота си като Саймън Йохансен.

Минаха месеци, докато разбере какво се е объркало и какво го е задействало. Оказа се, че е Кънлиф. Кънлиф, който стоеше в коридора на фермерската къща и когато отвориха вратата, видя найлоните на пода и напълни гащите - уголемяващото се петно на панталона му и вонята. Това беше дребният детайл, който не искаш да видиш или ще се вкопчи в теб. Дребният детайл, който те прави човешко същество.

Оттогава изминаха осем години. Колко мисии изпълни Йохансен? Изплуват още спомени, този път ярки, сгъстени, мимолетни, като снимки, разхвърляни в стая. Дъгата на сигнална ракета в небето над пустиня. Трупът на мъж на африканска улица и виещата се като змия кървава диря в праха зад него. Моментът, когато нечий череп се пръсва. Някъде отзад има фигура, която може да те уцели, ако иска...

Осем години и всеки удар доказва, че Йохансен умее да съзира дребните детайли - отблизо, в стая или на улицата, достатъчно близо, за да чува дишането на мишената, или на осемстотин метра, в мерника - да ги вижда и те изобщо да не му въздействат.

Но някъде в съзнанието му, зад вратата на фермерската къща, Тери Кънлиф пищи.

* * *

След половин час стъпките на Кейт бавно се влачат нагоре по стълбите и после продължават в стаята й. Но два часа по-късно Йохансен все още лежи буден и затова я чува - една-единствена дума, повтаряна отново и отново, ритмично. Нещо се блъска в стена. И същият слаб, тънък вик, като дете, което сънува кошмар.

Ден 16: четвъртък

Карла

Елис се обажда в 9:35 сутринта.

- Бъди пред кабинета на Грейвс в дванайсет - казва той. Самодоволен е, сякаш току-що е натрил носа на някого, и приключва разговора, без да каже довиждане.

Кабинетът на Иън Грейвс се помещава заедно с кабинетите на трима други психолози в пететажна къща в странична уличка в Челси. Практиката му привлича клиентела от средите на банкерите, брокерите, адвокатите и дребните политически фигури - нещастните богаташи. Чудя се какво ли е накарало доктор Катрин Галахър да отиде при него. Тя не попада в тази категория.

Точно в дванайсет бавно се приближавам до лъскавата черна врата, но от Елис няма и следа, затова продължавам да се разхождам по улицата, която се намира в търсен район между луксозни магазини и барове на Кингс Роуд и оградения с морава Дом за пенсионери. Повечето имоти са жилища. Изоставена къща до сградата с кабинета му е увита в найлони, въпреки че не се чуват звуци от пробиване с бормашини и чукане. Нечий скъп проект за ремонт се е забавил. Минавам покрай паркирани коли - четири мерцедеса, шикозен лексус последен модел, порше и астън с двойно предаване, а после стигам до края на улицата и се връщам.

Елис пристига с кола без опознавателни знаци в дванайсет и четиринайсет минути. Аз съм променила външността си достатъчно, за да заблудя някой случаен наблюдател - удобни обувки, перука със суха кестенява коса и тъмни очила - и той понечва да се върне, когато ме вижда, а след това се ухилва.

- Закъсняхме - отбелязвам, без да е необходимо.

- Подранихме - отвръща Елис с предишното непогрешимо самодоволство. Намислил е нещо.

- Какво?

- Ела. - Той изкачва стъпалата към предната врата и натиска звънеца.

След няколко секунди добре възпитан женски глас отговаря:

- Ало?

- Господин Елис. Господин Грейвс ме очаква.

Ключалката забръмчава и се отваря. Елис слага ръка на вратата и през рамо измънква:

- Отваряй си очите и ушите и си дръж устата затворена. Аз ще задавам въпросите.

Той отваря вратата и влиза.

В помещението, което някога е било приемна, седи хубава консервативно облечена жена с лъскава коса. Тя вдига глава от остъкленото бюро и се усмихва. Усмивката й не е каквато човек отправя към детектив инспектор, разследващ убийство. Вероятно мисли, че единият от нас е бъдещ пациент. Може би аз.

- Имаме среща с господин Грейвс - казва Елис.

Жената ме поглежда въпросително, но преди да кажа нещо, Елис се обажда отново.

- Подранихме. Ако е неудобно, може да почакаме - добавя той с тон, който казва: „Дано не е дълго".

Тя се колебае, сякаш ние представляваме социално затруднение, но после засиява.

- Желаете ли кафе?

- Не, благодаря - отвръща Елис.

- Е, тогава елате. - Жената пак се усмихва и ни въвежда в чакалнята - модерни канапета, растения, аквариуми със стрелкащи се насам-натам тропически риби. Жената застава на прага. - Ако желаете нещо, кажете - усмихва се и излиза.

Тя е като идеалната съпруга на министър от кабинета - до-волна от съдбата си, неизменно учтива, от малцината оптимисти в живота, консервативна и скучна.

- Нашият господин Грейвс е човек, който предпочита да контролира нещата и не обича изненади - отбелязва Елис, когато вратата се затваря след нея.

- Затова ли закъсняхме?

- Подранихме.

- Каза го вече.

- Той обясни, че не може да ни приеме днес. Отговорих, че ще дойда в единайсет. Доктор Грейвс обаче бил зает в единайсет. Рекох, тогава в дванайсет, но той отвърна, че сеансът е двучасов. Заявих, че ще дойда в един, и затворих.

- Значи дори нямаме уговорен час.

- Тогава защо тя ни пусна да влезем? Той ще ни приеме. Психиатрите са любопитни копелета - подсмихва се Елис.

- Но ще ни накара да чакаме.

- Приличам ли на ченге? Отговорът е „да". - И наистина е така. С коженото си яке и маркови обувки Елис прилича на умно младо ченге на път да направи кариера или на мошеник. В това се изразява хитростта му - винаги е крачка напред в играта. - Хората, които идват тук, не искат това да се разчува. Затова удължават уговорените си часове и никой не седи с другиго в чакалнята. Е, кога е следващият час? В дванайсет и половина? В един без двайсет? Пациентът ще дойде всеки момент и малката госпожица Съвършенство няма да иска да бъдат тук с...

Сякаш по даден знак вратата се отваря от мъж на петдесет и няколко години със слабо лице, с добре оформена прошарена брада. Елис веднага скача на крака, държейки в ръка съдебна заповед.

- Господин Грейвс? Аз съм инспектор Елис. Подранихме. -Той се усмихва. - Нямаше задръствания.

Грейвс поглежда Елис така, сякаш го е хванал да практикува някаква евтина хитрина, и после се обръща към мен.

- А вие сте?

- Елизабет Кроу - отговаря Елис вместо мен.

Подготвила съм се. В джоба си имам документи за самоличност на това име и няколко справки за публикувани материали, качени в интернет през нощта, малки следи в електронния сняг. Усмихвам се и подавам ръка.

- Господин Грейвс.

Той е слаб мъж и старателно облечен в цветове, които трудно се запомнят. Стиска ръката ми, като ме гледа в очите.

- Не сте полицай, така ли?

- Консултант - отговаря Елис.

Грейвс все още се е втренчил в мен.

- И каква е експертната ви област?

- Изчезнали жени - бързо отговарям, преди Елис да си отвори устата.

- Е, влезте - поканва ни доктор Грейвс.

Никой от нас не споменава за отсъстващия пациент за единайсет часа.

Психиатърът ни отвежда в кабинет с ламперия, който гледа към малък заден двор. Тюлената щора е дръпната до половината на прозореца и закрива гледката към околните сгради. Библиотеката с две вратички в отсрещния край на стаята съдържа професионални списания и справочници, наредени зад красива решетка от лакирано дърво и ромбовидни стъкла. В ъгъла има две кресла и масичка с кутия хартиени кърпички, африканска теменужка в саксия и две подложки за кафени чаши. Там сигурно сядат пациентите, но доктор Грейвс отива зад голямото бюро във викториански стил и ни посочва двата стола с отвесни облегалки за гости срещу него. Иска да постави бариера между себе си и нас. На подложката пред него е сложена зелена картонена папка. Името на корицата е Катрин Галахър.

Докато се настанява, психиатърът изважда голям бележник, слага го на коляното си, под нивото на бюрото и извън нашето полезрение, и взима писалка.

След това поглежда право в Елис. Гласът му е тих, спокоен и мелодичен.

- Вие ли водите разследването?

- Да.

- И на кого докладвате?

Елис казва името на главния инспектор, без да трепне. Мисля, че Грейвс си го записва, но и той като мен се е научил да пише, без да гледа листа, пък и бюрото закрива бележника му.

- А номер за връзка с нея?

Сърдечният ми ритъм се ускорява. Грейвс ще се обади, за да провери. Дали ще го направи веднага, докато седим тук? И ако го стори, дали шефката на Елис ще го подкрепи? Ами аз? Психиатърът обаче не посяга към телефона, нито става, за да излезе от кабинета.

Изваждам тефтерчето си. Грейвс се обляга назад и накланя глава на една страна.

- Мога ли да попитам защо сте подновили разследването на случая? - Той поглежда подред всеки от нас.

- Никога не е приключвал - отговаря Елис.

- Но след една година...

- Това е рутинна проверка.

Грейвс изчаква Елис да добави още нещо, но напразно.

* * *

- Видях я за пръв път преди малко повече от две години. - Грейвс поглежда зелената папка на бюрото пред себе си, но не я отваря и отново се втренчва в нас. - Септември, трябва да е било през септември.

- Кой я свърза с вас? - пита Елис. - Личният й лекар?

- Тя беше частен пациент, сама се обърна към мен. Отначало беше много предпазлива.

- В какъв смисъл?

- Ами например запази си час под фалшиво име.

- Това необичайно ли е?

- Случва се понякога.

- И защо смятате, че го е направила?

- Не е искала никой да знае, че търси помощ. Страхувала се е, че може да се разчуе. Поради същата причина ми отказа разрешение да се свържа с личния й лекар.

- Но по-късно ви е казала истинското си име?

- И както се оказа, истинският си адрес. Не всички го правят.

- Тук ли се запознахте?

- Да.

Катрин Галахър сигурно е седяла в същата стая - с костюм и предпазлива усмивка... Прозрял ли е доктор Грейвс през тази усмивка? И ако е така, ще ни каже ли?

- Опишете първата ви среща - казва Елис.

- Форматът е един и същ с всеки пациент. Първата консултация продължава два часа. През това време аз се опитвам да разбера каква е житейската история на пациента. Говорим за проблемите им и как тези проблеми им въздействат.

- И какви бяха проблемите на Катрин Галахър?

Грейвс млъква, сякаш обмисля отговора си, въпреки че може би отново си записва нещо.

- Наясно сте с въпроса за поверителността на информацията, споделена от пациент с лекар, нали? - пита той.

- Да - отговаря Елис. - Но това отнася ли се и за мъртвите?

Грейвс свива устни.

- Или може би мислите, че тя още е жива? - добавя Елис.

Изразът в очите на Грейвс говори, че Катрин е мъртва.

- Какво ви каза тя? - настоява Елис.

- Било й трудно да функционира. Чувствала се изтощена, нямала сили. И много се притеснявала, че може да направи грешки.

- Какви грешки?

- Грешки в работата си. - Грейвс сякаш изрича очевидното.

- Правила ли е грешки в миналото?

- Зададох й този въпрос. Тя разказа само за няколко дребни грешки, които поправила веднага, преди да нещата да станат необратими. Нищо значително. Тревожеше я вероятността, че може да навреди на някого. Онова „ами ако". - Грейвс отново млъква и се замисля. Започвам да свиквам с тези паузи, те са част от стила му. Професионален похват? Оставя пространство на пациента да се обади? Или пак си отбелязва нещо? - Разбира се, тогава мислех, че тя работи в рекламата. Не ми каза, че е лекар.

- Щеше ли да има разлика, ако ви беше казала? - пита Елис.

- Естествено, и като лекар, тя би трябвало да го знае. Заемала е важна позиция, грижела се е за уязвими пациенти. Трябваше да уведомя работодателя й.

- Имаше ли риск за пациентите й?

- Като се замисля сега, от дистанцията на времето ли? Не.

- Сигурен ли сте? - обаждам се и Елис леко трепва.

Грейвс насочва поглед към мен.

- Депресията се отразява на съсредоточеността. Както казах, тя се тревожеше, че може да допусне грешки... но аз имах чувството, че представлява по-голяма опасност за себе си.

- Доктор Галахър ли ви го каза?

- Не. Попитах я дали са й хрумвали мисли да се самонарани - това е стандартен въпрос - и тя отговори отрицателно.

- Но вие не й повярвахте.

- Усетих, че пресява отговорите си - отвръща Грейвс. - Ако беше казала „да", това би означавало признание и би изисквало приемане в клиника и лечение - отново нещо, което, като лекар, тя е знаела. Освен това мисля, че й беше трудно да признае за състоянието си, а именно че не се справя.

- Дошла е при вас за помощ. Това не е ли признание?

- На ниво разум е съзнавала, че трябва да направи нещо. Но емоционално, инстинктивно... Знаете ли за родителите й?

- Майка й е в старчески дом, а баща й е починал.

- Имах предвид детството й. - Отново пауза. Или пак записва нещо в бележника си? - Тя имаше чувството, че баща й я е преценявал само по постиженията й. В разказите й той се явяваше като взискателен човек. Майка й изглеждаше някак откъсната, безлична, присъстваше физически, но отсъстваше емоционално. И тя може да е склонна към депресии. Това често е наследствена черта. И двамата са били емоционално недостижими, както се изразяваме ние, психолозите. На съвременен жаргон - родителите й не са били „там за нея". Никой не е бил. Това ранно емоционално преживяване е формирало очакванията й от другите хора. Катрин го е прехвърляла на всеки друг, когото е срещала. Никой не е й е помагал и не я е подкрепял. Тя винаги е трябвало да се справя сама. Същото направи и с мен. Знаела е, че се нуждае от помощ, но емоционално - инстинктивно - не е вярвала, че мога да й я окажа. Мислела е, че никой не може да й помогне. Задачата ми беше да променя мнението й.

- Бихте ли казали, че не сте успели?

Елис се опитва да го провокира, но Грейвс съчувствено накланя глава на една страна.

- Бях длъжен да опитам. - Гласът му е тъжен, но същевременно и успокояващ. Сигурно така се представя пред пациентите - благотворно присъствие, но също и сенчесто, неясно... Погледът му се отмества за миг към мен и после се връща на Елис. Наблюдава ни. Ръката с писалката се плъзга по бележника, невидима за нас. Може би не ние, а той ни разпитва. Не можем да се доближим до мислите му.

- Опитали сте се да й помогнете - решително казва Елис. - Как?

- Отначало тя искаше лекарство. Нещо, което да й помогне да функционира.

- Предписахте ли й го?

- Не. Тя може би взимаше други лекарства. Взаимодействията между различните лекарства може да са проблем. Обикновено личният лекар на пациента го съветва...

- Но тя не ви е казала името му.

- Затова в нейния случай бих й предписал нещо на сляпо. Не си струваше рискът.

- Тревожеше ли ви мисълта, че тя не споделя много неща?

- Разбира се, но това беше типично. Отново навикът за потайност, да не иска хората да знаят. - Пак кратка пауза. - Много исках да й препоръчам психотерапевт за лечение с разговори. Някой, който да й помогне да стигне до корена на проблемите си и да промени поведението и нагласите й. Тя отказа. Не била готова за такова ниво на разкриване.

- Но продължихте да се срещате.

- Да. Обикновено виждам пациента отново три седмици след първия сеанс, за да проследя какви са ефектите от лекарствата...

- Каквито тя не е взимала.

Грейвс не обръща внимание на забележката.

- И после на всеки шест седмици след това. Катрин беше онова, което ние наричаме „добър" пациент. Точна. Съдействаше - поне доколкото можеше да си позволи. Каза, че терапията й помага. И аз почувствах, че в определен момент може да има пробив. А в това време можех да й предложа изпускателен клапан - възможност да говори.

Отново съзирам пролука да се обадя.

- Как бихте я описали?

Грейвс отново мълчи, сякаш ме преценява, а после отговаря:

- По свой начин - класическа депресия. Имаше много ниско самочувствие въпреки постиженията си. Сънят й беше неспокоен. Будеше се рано сутрин - обичаен симптом. Промени в настроението според периода в денонощието - мрачно сутрин, по-добро - по-късно през деня, и отново лошо нощем заради проблемите й със съня. Катрин страдаше от депресивна психична деменция - затруднена концентрация - и се тревожеше, че паметта й изневерява. Оттам идваше страхът й, че ще допусне грешки.

- А други страхове? - отново се намесва Елис. - Говореше ли за врагове? Хора, които я мразят или искат да й сторят нещо лошо?

Грейвс се мръщи.

- Питате дали е страдала от параноидно разстройство на личността?

- Питам дали се е чувствала заплашена.

- Катрин не страдаше от параноя. Мислеше, че хората не я харесват, но това беше част от депресията. Както казах, тя показваше много от класическите симптоми - изолация, загуба на апетит, ниско самочувствие, чувство за безполезност, тревожност, вина. Но не и параноя.

- Защо би се чувствала виновна? - пита Елис.

- Катрин смяташе, че не е симпатична и че никой не я обича. Баща й я научил да се оценява само чрез постиженията си. Майка й не предложила нищо, за да опровергае тази гледна точка. Без постоянни постижения Катрин се чувстваше безполезна. Поставете това в контекста на работата й. Всяка седмица тя е виждала добри хора, хора със семейни партньори и деца, обичани и ценени хора, които са умирали, докато ги е лекувала, защото не е могла да ги спаси. Още ли се чудите защо може да се е чувствала виновна?

- Но не заради нещо, което е направила? - намесвам се отново.

- Не беше необходимо да е направила нещо - внимателно отговаря Грейвс. - Преживяванията на депресираните, които изпитват чувство за вина, не са рационални.

- Какво би могла да направи? На какво беше способна?

Грейвс примигва насреща ми.

- Не разбирам какво имате предвид.

- Какво си помислихте, когато тя не дойде за последния сеанс? - пита Елис.

Това е твърде очевиден удар. Грейвс явно няма да ни каже какво мисли, нито пък ще говори за чувствата си. Той пак отправя към Елис онзи поглед, със стиснати устни и упрек, който казва: „Знам всички номера".

- Останах с убеждението, че нещо не е наред - хладно отвръща Грейвс. - Катрин никога не беше пропускала сеанс. И като имах предвид личностния й тип, тя би написала бележка, би ми оставила съобщение. Пропускането на уговорен час би било важен провал за нея.

- Трябвало е да бъде съвършена - отбелязва Елис.

- Да. Както казах, знаех домашния й адрес и телефонен номер и се опитах да се свържа с нея. И когато не успях, отидох в полицията.

- Помислили сте, че Катрин се е опитала да се самоубие? - пита Елис.

- Помислих си, че е много вероятно да е направила опит да се самоубие. И когато научих, че е лекарка...

- Това имаше ли значение?

- В спешното отделение Катрин е имала достъп до изключително силни упойващи лекарства. Диаморфин например, много силно болкоуспокояващо. Барбитурати - фенобарбитал - против конвулсии, често използван при пациенти с наранявания в главата. Това са контролирани опиати, държат ги под ключ. Катрин е трябвало да поиска разрешение да ги вземе, но тайно и полека би могла да натрупа значителен запас за собствена употреба с минимален риск да я разкрият.

- Смятате ли, че бихте могли да направите повече, за да я спрете? - пита Елис.

- Мисля, че направих всичко възможно - отговаря Грейвс и после гласът му изгубва тъжния си тон и става озадачен. -Въпреки че съм любопитен. Задавате ми абсолютно същите въпроси като колегата си преди една година.

- Това изненадва ли ви?

- Реших, че след като сте си направили труда отново да ми се обадите,..

- Ще задаваме различни въпроси? Не винаги.

Грейвс не помръдва, лицето му не се променя, но реакцията му се разнася като трептене във въздуха. Той разбира, че нещо не е наред. Елис е казал нещо, с което ни е издал. Грейвс ще се обади на шефката на Елис. И ще попита ли за Елизабет Кроу? Би било интересно.

- Е, ако това е всичко - казва психиатърът и става. Ръката му покровителствено приглажда папката пред него.

- Още нещо - обажда се Елис. - Как ви плащаше за терапията доктор Галахър?

- В брой - отговаря Грейвс и се усмихва, сякаш сме приключили и ни отпраща.

И тогава разбирам, че нещо не се връзва.

* * *

Лъскавата черна врата тихо се затваря зад нас, докато слизаме по стъпалата пред сградата.

- Мил човек - подхвърля Елис. - Да, ако бях склонен към самоубийство, разговорът с него можеше да ме накара да размисля.

- Трябва да поговорим - казвам.

Елис се е приближил до колата си. Щраква електронния ключ и стоповете примигват.

- Добре. Качвай се.

- Не тук.

- Качвай се - настоява той.

Настанявам се на предната седалка и затварям вратата. Колата вони на освежител за въздух. Елис веднага ми подава флашка - сигурно със записи на другите разпити, но когато посягам да я взема, не я пуска и лицето му е намусено.

- Дължиш ми обяснение - казва той. - Не питай „Какво обяснение?". Знаеш много добре. От пет дни работя по случая с Катрин Галахър всеки свободен момент в денонощието, стоя до късно през нощта, преобръщам всички камъни и какво откривам? Няма заплахи. Няма признаци за нечестна игра. Няма мотив - нито неприятни ситуации, свързани с лекарска грешка, нито необясними случаи по време на дежурствата й или нещастни недоволни семейства, и никой й няма зъб. Колегите й са я познавали бегло. Никой не я е харесвал много, но и никой не я е мразил. Грейвс е костелив орех, но разказът му е убедителен...

- Той греши.

- Нима? За какво?

Спомням си описанието на Марк Девлин за Катрин - жената, способна на всевъзможни лоши неща, без граници, които да я задържат. И описанието на Филдинг - жената, виновна за шокираща грозна смърт, за която „Програмата" не е достатъчно наказание...

Професионалист като Грейвс би трябвало да прозре всичко това и да я прецени за секунди.

- Е, Карла? За какво греши Грейвс? Какво пропускам? Защото търсих, но в болницата няма нищо. И освен един вял флирт с някакъв набирач на кадри и извън болницата няма нищо. Доктор Галахър е била самотна, маниак по контрола и депресирана. Разрових се навсякъде, Карла, и знаеш ли какво? Всяко проклето нещо говори, че тя се е самоубила. Ясно и просто. Но ти. Единственият човек, който говори за убийство, си ти. Защо си толкова сигурна? Не ми казвай, че е предчувствие, интуиция. Ти знаеш нещо и не го казваш. Какво?

Не мога да му кажа.

- Нищо съществено. - Чувствам безсилието в гласа си.

И Елис го чува.

- Аха. И аз трябва да повярвам? Какво е? Свидетел? Някой, който знае къде е заровен трупът? Някой. Иначе защо ще си сигурна, че тя е убита? Това първо...

- Не...

- И второ, защо случаят има значение за теб? Защото има. Кога за последен път си била на разпит с мен? Никога. Затова, ако не ми кажеш нещо повече, от тук нататък си сама. Ясно ли ти е?

- Елис...

- Гладен съм, Карла. Умирам от глад. - Той най-сетне пуска флашката. - Обади ми се, когато си готова да говориш. А сега слез от колата ми.

Хвърлям дегизировката си в тоалетна на музея „Виктория и Албърт". Искам да чуя записите - все още има вероятност Елис да е пропуснал нещо и Катрин, каквато я е познавал Девлин, да се спотайва в показанията на колегите си, но първо трябва да се прибера у дома по обичайния заобиколен маршрут и часът наближава четири, когато сядам пред бюрото си, отварям директорията и щракам с компютърната мишка на първата икона.

Когато приключвам, са изминали четири часа, офисите под прозорците ми са се опразнили и се е стъмнило.

Елис е прав. Няма нищо. Обличам палтото си, излизам и се отправям към реката.

Обичам Темза нощем. Широкият й завой става величествен след свечеряване. Облягам се на извитите метални перила и увивам палтото около себе си. Светлините на Хилтън Пиър и Колумбия Уорф на отсрещния бряг изглеждат далеч. В същия миг вдясно от мен, където реката завива и чезне от поглед отвъд превърнатите в жилища складове на Лаймхаус Рийч, светлина във водата привлича погледа ми - полицейски патрул, насочил се към мен. Приближава се - носът му пори и разпенва водата, докато преминава - и после изчезва, но аз оставам до перилата и чакам следващата лодка и после следващата... Приближава се пътническо корабче и маневрира покрай кея под мен. Пътниците се качват на борда и то отново потегля към средата на реката. От далечния завой се задава увеселително корабче. Отраженията на светлините блещукат във водата като малки скъпоценни камъни. До слуха ми достига музика.

Какво правя тук в мрака? Търся Катрин? Но аз вече съм я намерила, само че всеки път тя е различна и колкото повече виждам от нея, толкова по-малко знам. Коя е тя? Не е изчезнала, нито мъртва, както мисли Елис. Тогава коя? Според Елуин Робъртс - амбициозна саможива лекарка, която не може да понесе да признае, че не се справя? Страдаща от депресия според Иън Грейвс? Или както я описа Марк Девлин, умна жена без бариери, способна на зло? Всичките тези или нито една от тях?

Първия път, когато я видях, си помислих: „Чудовище". И тя наистина е чудовище, но не такова, каквото си помислих тогава. Катрин Галахър е като вирус, възпроизвежда се, докато все още се развива, всеки вариант малко по-различен от предходния, и точно когато си помисля, че съм я преценила и разгадала, тя еволюира и отново се променя.

И все още не знам какво е направила, нито защо или кой я иска мъртва.

А времето лети.

Какво да направя?

Втренчвам се в реката. Чакам. Не идва отговор.

Изведнъж потрепервам. Нощта е студена и се е появил ветрец. Време е да се прибирам.

Извръщам се от перилата, когато изведнъж се сещам - Грейвс е станал, папката е на бюрото му и ръката му покровителствено приглажда корицата.

Кръвта ми леко започва да бушува: от какво я пази?

Той ни разказа всичко за депресията на Катрин.

Ами ако в папката има друга история?

* * *

Да позвъня ли на Крейги? Не, ще се обадя на Роби. Не само защото Крейги ще ми изнесе лекция за риска, но и защото хората, с които трябва да говоря, не се доверяват лесно, но имат доверие на Роби.

- Искам да свия една папка - казвам му. - От охранявана сграда.

- Наемник специалист?

- И е спешно.

Следва минута мълчание и после Роби пита:

- Имаш предвид Луис, нали?

Прав е. Но ми се иска да не беше.

Ден 16: четвъртък

Пауъл

Четвъртък вечерта. Той отново работи до късно.

Наредил е на бюрото си и книжата, взети от апартамента в Ийлинг. Страници, откъснати от тетрадки, изписани с черно мастило с търпеливия почерк на Лейдлоу. Имал е много свободно време и в разказите му преобладават пълни и завършени изречения, но не всичките са такива. Някои са във формата на записки, само набързо надраскани основни неща. Но всичките са завършени.

Нещата, които знаехме, и онези, които не знаехме.

Апартаментът в Ийлинг е бил под наблюдение. Лейдлоу не е могъл да се направи на невидим, но те са претърсили жилището или поне така са си мислели. Изборните списъци и комуналните сметки издават името на обитателя - някой си Артър Бъртън, саможив човек в лошо здравословно състояние, странящ от съседите си, които обаче са виждали да се запалват лампи и са чували радио и телевизор. И са виждали Лейдлоу да го посещава от време на време с пазарски торби и са го чували да вика: „Всичко е наред, аз съм. Имам ключ" или „Сложи чайника на котлона".

Когато обиколи апартамента първия път с найлонови терлици на обувките, без да пипа нищо, Пауъл намери таймери на лампите, радиото и телевизора и шкафове, пълни с храна.

Артър Бъртън беше пълна измислица. Името беше откраднато от дете, починало през трийсетте години, куха самоличност без очевидни връзки с миналото на Лейдлоу в Русия. Хазяинът беше друго нещо - Гордън Фокс, име за прикритие на Питър Лейдлоу през 1976 година, след като собственото му име беше изскочило в съветски списък за наблюдение.

Някой би трябвало да е забелязал това.

Откриха записките, увити в три пласта найлон, на шест места в апартамента - в казанчето на тоалетната, залепени отдолу за рамката на леглото, под дъските на пода, в отделение на фризера, във фурната и в подплата на палто. Всяка купчина обхващаше различен период на връзката на Лейдлоу с Нокс.

Нещата, които знаехме, и онези, които не знаехме.

Сделки, описани в подробни старателни детайли, всяка информация, тайник, предаване по време на разминаване, тайно съобщение. И после, след всеки безпристрастен разказ - почудата, вълнението, озадаченосгта и отчаянието на Лейдлоу. Нарастващото осъзнаване, че МИ5 го наблюдава. И засилващото се чувство на съюзничество с Нокс. „Този път той ми даде добра информация" и „Те ще трябва да работят по-усилено, ако искат да ни разкрият".

И под всичко това още един пласт - собственото му издирване на Нокс.

Търпеливият анализ на всяка сделка - не само доставената информация и какви биха могли да бъдат последиците, но и методът и всяка следа, която би могла да бъде събрана от това. „Тайник в парк" и „Обувки, поръчани с кредитна карта - подробностите не са налични" и „Разминаване с леко докосване в кафене, не видях човека. Тънкости на занаята??? Минало? Двойна измама ли е това?"

„Зърнах мъжа, който може би е оставил пакета. Опитах се да го проследя, но не успях."

Съпоставянето със списъка с руски имена - въпросителни знаци и зачеркнати думи.

Преди две години: „Може би в края на краищата не е Москва???"

Период на дебнене. Отчаянието на Лейдлоу се увеличава. „Въпреки че сме на една страна, той ми няма доверие" и „Това не води доникъде". Записките стават по-оскъдни.

Подробности за забелязан човек на уличен пазар. Мъж с лице като на пор - „от средиземноморски произход???" - с кафяво яке, който се шмугва между сергиите. Намерен и отново изгубен.

Никъде не се споменава за заболяването на Лейдлоу, прегледите в болницата и изследванията. С изключение на последното изречение, което е подчертано: „Иска ми се да имам повече време".

* * *

Става десет часът. Пауъл се измъква от кабинета си, заключва вратата по навик и отива в малката кухня в дъното на коридора. Докато водата в чайника завира, той си припомня днешната среща с шефа на отдела. Уличният пазар се провежда всяка седмица в петък. Сигурно си струва да се огледа.

Описанието, което дава Лейдлоу на мъжа, интригува и двамата. Разбира се, няма снимка.

Шефът на отдела кима, стиснал устни. Изражението му говори: „Това ли е най-доброто, което откри?".

- Използвай местната полиция. Но ги дръж в неведение. - Инструкцията е напълно излишна. Забравил ли е колко пъти Пауъл е правил това. - И без директен контакт с Нокс, ясно ли е?

Сякаш Пауъл може да забрави.

Чайникът започва да свири. Освен този звук се чува и друг, от коридора. Затваряне на врата, изщракване на ключалка? Друг колега, работещ до късно? Пауъл се приближава до вратата и наднича навън, но коридорът е безлюден и всички врати са затворени.

Тръпка на нещо? Параноя? Той си припомня онзи момент пред апартамента в Ийлинг, когато сложи кашона с книжата на покрива на колата и посегна да извади ключовете - проблясъкът на слънчева светлина, отразен от движеща се кола...

Чувството, че го наблюдават.

Ден 17: петък

Йохансен

Днес той не отива далеч. Вали суграшица и вятърът навява ледени иглички в лицето му. Двамата преследвачи вървят близо зад него, прегърбени с тънките си якета, без да правят опит да се крият. Йохансен стига до магазините от западната страна на главната база на пазачите и купува паста за зъби и още един шоколад. Когато излиза, двамата мъже начумерено се мотаят пред вратата. Йохансен дава шоколада на единия.

- Да се връщаме.

За секунда мъжът изглежда ядосан, сякаш Йохансен е нарушил някакво правило, но сетне поглежда шоколада и омеква. Тримата се връщат заедно, без да разговарят, навели глави срещу суграшицата.

Йохансен се качва по стълбите над клиниката и слага ръка на дръжката на вратата на кухнята, когато звуците започват отново.

Първо една дума, произнесена високо и настойчиво. Следва мълчание и после цяла фраза, изречена бързо. След това тихо изплакване, едва доловимо.

Йохансен носи в ръка ботушите си. Оставя ги на пода и се качва на втория етаж, внимателно, за да не скърцат дъските. Отново се чува фразата - шест срички.

Той натиска дръжката и вратата се отваря, изскърцвайки.

- Не - казва Кейт и този път думата прозвучава като молба. Прозорците са затъмнени и в стаята цари сумрак. Подът е отрупан с дрехи и вехтории. По-голямата купчина върху дюшека в отсрещната страна на стаята се размърдва.

Кейт се е свила до стената. Главата й се мята надясно и наляво.

- Намери телефон - мълви тя. - Не, не това.

Очите й са притворени, но Кейт не е будна.

- Намери телефон - повтаря тя фразата от шест срички отпреди. Йохансен разпознава ритъма. След това Кейт изрича още една дума, която той не разбира, задавена в гърлото й. Може би е „дракон", Йохансен не е сигурен. И после тя започва тихичко да брои: едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем...

- Кейт.

- Той ще умре след минута - изговаря тя. - След минута. - И после отново изплаква.

- Кейт. - Йохансен пристъпва към нея.

Движението я събужда. Тя примигва, долепя се до стената, придърпва завивките около себе си и се втренчва в него. Йохансен машинално прави още една крачка към нея. Кейт трепва, търси нещо в леглото и после вдига ръка. В пръстите й блести ножът.

Йохансен отстъпва назад.

- Ще го използвам - заявява тя и говори сериозно. За секунда Йохансен си представя какво си мисли Кейт. Райън Джаксън, двойно убийство, препречил е вратата. Той отстъпва още една крачка назад и казва:

- Сънуваше нещо. Вече свърши.

Кейт продължава да го гледа, стиснала ножа. Диша тежко и очите й са като обезумели.

- Ти викаше нещо - добавя Йохансен. - Но сега си добре. Вече мога да изляза. Искаш да изляза, нали?

Няколко секунди тя не помръдва. След това бавно спуска ръката с ножа и поглежда дюшека, сякаш не знае как се е озовала тук.

* * *

Йохансен отива в кухнята, напълва чаша вода и я занася на Кейт. Тя е навлякла дрипава синя жилетка върху тениската си и когато той влиза, прокарва ръка по лицето си. Кожата на вътрешната страна на китката й е бледа и през нея ясно се виждат сухожилията и вените.

Йохансен й подава чашата с водата и отстъпва назад. Тя пие на малки глътки, потреперва, сгушва се в жилетката и отмества поглед встрани, към затъмнения прозорец. По стъклото като дребни камъчета потраква суграшица.

- Ти извика в съня си - повтаря Йохансен.

- Какво казах?

- Броеше. Искаше да намериш телефон. Спомена нещо за дракон.

Кейт се умълчава и после казва:

- Намирам се в някаква стая. От прозореца се вижда порта с дракони.

- Там ли се е случило, в онази стая?

Тя кима и потърква ръце, сякаш й е студено.

- Непрекъснато се връщам там. - Кейт го поглежда. - А ти какво сънуваш?

Карла. Покрив през нощта. Мъж зад бюро. Фермерската къща. Писъците на Кънлиф.

- Разни неща.

- Едни и същи ли?

- Понякога.

- Хубави или лоши?

- И двете.

- Разкажи ми някой хубав сън - неочаквано казва Кейт тихо и настойчиво.

В съзнанието му изплува най-хубавият му сън - Карла с тъмните й коси до раменете му. Не това. Тогава вторият най-хубав сън.

- Нощ е. На покрив съм. Бягам.

- Това ли е всичко? - Тя сякаш е очаквала много повече.

За момент никой от двамата не помръдва.

- Малкото му име беше Даниъл - нарушава мълчанието Кейт. - Не ми каза фамилията си. Беше на твоите години. Може би малко по-млад. С черна коса. Не би трябвало да е трудно. Той вече беше... - Тя внимателно избира думата: - Осакатен. И двата му глезена бяха счупени. Десният, когато сигурно се е опитал да избяга, а левият... по-късно. И разбира се, беше завързан и кървеше доста. Затова си помислих, че ще стане бързо. Но той се бори. Въпреки всичко. И... продължи дълго.

Кейт навежда глава. Върти между пръстите си долния край на жилетката. Спира, но не го пуска.

- Защо го направи?

Тя го поглежда и Йохансен съзира нещо свито на кълбо като змия и злобно в очите й.

- Защото можех.

- Той нападна ли те? Затова ли?

- Не ми направи нищо. Той беше съвършено непознат.

- Някой те е накарал да го направиш.

Кейт се смее - рязък, пронизителен и горчив смях, като шамар.

- Никой не ме е накарал да го направя. Никой. Там е проблемът. Никой не ме накара да го направя. Можех да отмина, да „постъпя правилно", каквото и да означава това, или да не направя абсолютно нищо. Но аз останах. Четири дни. И после го убих. - Тя обръща глава към прозореца, въпреки че през него не се вижда нищо. - Мисля, че вече трябва да си тръгваш.

* * *

Йохансен слиза долу, но не влиза в спалното помещение. Сяда на площадката на стълбите на първия етаж с ботушите до себе си и се ослушва половин, един час, докато Кейт крачи от едната до другата стена в стаята горе.

След малко вратата до него се отваря и излиза Вини.

- Какво правиш? - прошепва той и поглежда нагоре. Мекото му безобидно лице се намръщва от безпокойство.

Двамата се заслушват в стъпките, които след известно време най-после спират.

- Заспала е - казва Вини.

- Да - съгласява се Йохансен.

Спи или седи там, държи чашата и мисли за острия ръб, който ще се получи, ако я строши... Вини кима и се връща в стаята, но Йохансен остава още петнайсетина минути, за да бъде сигурен, и после също влиза.

Ляга на леглото си и се замисля. Мъжът, когото Кейт е познавала само като Даниъл, който счупва глезена си, опитвайки се да избяга, и е завързан, за да не го направи отново. Чийто друг глезен е бил счупен по-късно. Онзи, който е кървял.

И после тя го е убила, броейки секундите, докато той е престанал да се бори.

Защото е можела.

* * *

Йохансен сънува Тери Кънлиф, а Кейт - Даниъл.

Ден 17: петък

Карла

Малко след обяд в петък. Срещаме се в грозен пъб в края на общински жилищен комплекс в района Боу в източен Лондон. Масите лепнат от разлени питиета. Двама пъпчиви младежи играят билярд в странична стая. Облечена съм с обикновен черен костюм, купен от универсален магазин. Сложила съм си малко грим и съм прибрала косата си на тила. Имам вид на социален работник, адвокат или служител на благотворителна организация. Роби седи до мен и пие на малки глътки бирата си. Усмивката му е неутрална и обичайното му весело настроение е спаднало от само себе си. Той е уредил срещата, защото те го харесват и му имат доверие, но в момента Роби не се намесва.

Не искам да бъда тук.

Луис седи срещу мен. Пред него има чаша с лимонада. Той не докосва алкохол. Изражението му е хрисимо и скромно. Изглежда уморен и в лоша форма. На корема му се е образувал пояс от тлъстини и кръговете под очите му са тъмнолилави на черната му кожа. Луис е позабравил уменията си. Така става, нали? Само две задачи за четирите години, откакто се познаваме. И кой е виновен за това?

Мораг, която седи до него, представлява поразителен контраст - бяла кожа, която някога е била ефирно прозрачна, и къдрава червеникава коса, прибрана зад ушите. В тялото й няма нито грам излишна тлъстина. Изглежда крехка, но това е заблуда. Ако се е пречупвала лесно, това е било много отдавна.

Луис е специалист наемник и специалността му са вратите, ключалките, детекторите за движение и алармите. Мораг му е партньорка, но и менажер, агент, и играе същата роля в професионалния му живот, която играе Филдинг за Йохансен, само че Филдинг обича бизнеса си, контактите, преговорите и сделките, които тя ненавижда. Мораг пие водка с тоник мълчаливо и злобно и когато извръща поглед към мен, очите й говорят: „Кучка".

Днес и тя изглежда уморена. Неспокойна нощ? Повече от една? Цяла седмица или две? Моментът може би не е подходящ да се обръщам към тях, но от друга страна, те двамата никога не са имали добри времена. Мятат се от една криза в друга, непредсказуема поредица от набързо приготвени дрехи, таксита късно нощем и наблюдения на разсъмване в болнични стаи.

И те не искат да са тук.

- Как е Кайл? - питам.

Луис не вдига поглед от питието си, но се усмихва бавно, на себе си.

Погледът на Мораг пронизва въздуха между нас.

- Кайл е добре - изрича злобно тя.

- Майка ти ли е с него?

Погледът й говори: „Какво ти пука?".

Кайл е причината те да са тук и да правят това, но и причината да са изключително внимателни.

Двамата се появиха в орбитата ми преди четири години, когато Кайл беше на две. Особеният му коктейл от недъзи -церебрална парализа и епилепсия - означава, че той никога няма да говори, да върви и да се храни самостоятелно, нито да контролира перисталтиката на червата си. Те се редуваха да го гледат с малката помощ от държавата и живееха от дарения, както и от време на време по някоя друга работа за Луис - веднъж, може би два пъти в годината, пестейки от спечеленото колкото е възможно по-дълго, знаейки, че ако Луис бъде заловен, Мораг няма да се справи сама дори с помощта на майка си.

Сега Кайл е на шест. За четири години съм го виждала само от разстояние, когато никой не знае, че гледам - от трийсетина метра, приведена зад волана на някой очукан „Воксхол", докато Луис, Мораг или майка й го извеждат с инвалидната количка. Приближавала съм се само толкова.

- Получихте ли всичко? - питам, поглеждайки ту единия, ту другия. Под „всичко" имам предвид строителния план на сградата на Грейвс, модела и характеристиките на алармата и сензорите за движение, свързани с нея, броя и вида на ключалките на прозорците и вратите, етажното разпределение на къщите от двете страни на сградата на Грейвс, снимки на трите постройки отпред и отзад и плана на района с отбелязани местоположенията на камерите за наблюдение. Фин и аз стояхме цяла нощ събирайки данните. Информацията беше предадена в ненадписан плик на бледа девойка - племенницата на Мораг - на уличен ъгъл в Уайтчапъл тази сутрин, както беше уговорено. Мораг не позволява такива неща в дома си. Както винаги внимава.

Тя кима делово.

- Да.

- И?

- Трябва му една седмица.

Топките за билярд в страничната стая изтракват и единият младеж ругае.

- Невъзможно. Нямаме толкова време. Това е отразено в заплащането.

Мораг свива устни и леко поклаща глава.

Преструвам се, че не съм видяла това.

- Не мога да си позволя да чакам.

Лицето на Мораг остава безизразно.

- Нуждаем се от една седмица - повтаря тя. - Най-малко.

Поклащам глава.

- Утре през нощта. Ако мислех, че е разумно, щях да искам да стане довечера. Най-късно утре.

- Тогава съжалявам.

Какво да кажа сега? Че ще се обърна към друг?

Има алтернативи, но те включват или хора, на които нямам доверие, или Джо Елис и съдебна заповед. В момента обаче Елис не играе. Дори да играеше, съдебната заповед би направила нещата официални, а аз не искам полицията да се намесва. Истината е, че няма към кого друг да се обърна. Мога да разчитам само на Луис и неговата студена съпруга с бяло лице и червена коса, които седят срещу мен.

Убедена съм, че и тя го знае.

Навеждам се напред и се втренчвам в нея.

- Мораг, влизате и излизате. Само достъп. От сградата не излиза нищо. Искаме само копие от една папка.

- Една седмица. Или нищо. - Тя повдига рамене. - Ти решаваш.

- Виж, трябва да се постараете, въпреки че времето е малко. Оценяваме го. Всъщност плащаме двойно. Няма да получите друго такова предложение.

Нещо се раздвижва в каменното й изражение.

- Пет дни - заявява Мораг.

Би трябвало да сваля на три, но не мога. Няма време.

- Утре и заплащането остава. Последно предложение.

Мораг се обляга назад на стола си. Размишлява. Кокалестите й бели пръсти местят чашата пред нея - малко наляво и после надясно, сякаш Мораг е снайперист, който ме е взел на прицел.

И след това тя поклаща глава.

- Това не ми харесва. Той поема целия риск.

- Един човек ще пази на улицата, друг ще наблюдава входа и трети ще гледа картината от охранителните камери.

- И все пак той ще борави със стоката.

- Тогава ще кажем на друг да направи копието. Луис само ще отвори вратите.

- Той не работи с непознати.

- А с мен?

Усещам стъписването на Роби, който седи до мен.

- Утре през нощта, Мораг.

Тя внезапно става. Луис вдига глава, сякаш се е събудил от дрямка, и после също се изправя, мигайки сънено. Това ли беше всичко? Тръгват ли си? Но тя казва:

- Трябва да изпуша една цигара.

Двамата се насочват към вратата. Барманът, който е скрит от погледите ни и не ни чува, откакто започнахме да разговаряме, веднага се появява и им кима. После се залавя да бърше плота, без да е необходимо, и ни поглежда. Имам чувството, че съм поставена под охрана.

Роби се обляга назад и отпива от бирата си, без да пророни нито дума. Дори да се чуди защо Мораг ме мрази толкова много, той никога не е питал.

Две поръчки за четири години за безумно надуто заплащане, защото те не искат да приемат подаяния. За да не се налага Луис да работи за други хора, които не са внимателни като мен. За да се оправят с парите. И всеки път преговорите са трудни като сега, защото Мораг не храни илюзии за парите, а знае, че плащам повече от необходимото, и е горда. Много би й харесало да ми откаже.

Дали ще го стори? Нямам представа. Мога само да чакам.

Двамата се връщат след пет минути. Дъхът им мирише на тютюн, а по дрехите им са полепнали зрънца суграшица. Те отново заемат местата си.

- Ще ти се обадим - казва Мораг.

Това не е отговорът, който искам.

- Добре - отвръщам. - Направете го.

Тя кима и добавя:

- И ако се съгласим и нещо се обърка, ще те издадем.

Взимам чантата си и ставам.

- Знам, че ще го сторите.

Барманът се появява отново и ни гледа предпазливо, докато излизаме. Стигам до вратата и се обръщам. Те още седят до масата, без да разговарят - уморен чернокож мъж и крехка бяла жена, всеки втренчен в чашата си, сякаш гледа в бездна.

* * *

Качваме се в колата и Роби издува бузи и пухти. Сигурно мисли, че съм се побъркала. Но аз трябва на всяка цена да видя онази папка. Трябва да знам какво пише в нея.

* * *

Роби ме оставя близо до станция на метрото в предградията. Връщам се в Докландс по дългия обиколен път сама.

Часът е четири без пет и Крейги вече ме чака във фоайето на сградата за рутинната ни среща в петък.

Обичайното изреждане на клиенти, източници, възможности, заплахи. Главатар на дребна банда с история на насилие търси помощ, за да намери дъщеря си. Германски клиент иска строителните планове на голям лондонски хотел. Някой задава въпроси за местонахождението на Уилям Хамилтън, въпреки че слухът не казва кой, а Хамилтън, настанен в тайна квартира, все още не иска да ни разкаже какво е направил. И после пак Лукас Пауъл - каквото и да е взел от апартамента в Ийлинг в онзи кашон, не го е довело до вратата ми. „Все още" - добавя Крейги.

В края на работната ни среща той става, посяга към палтото си и небрежно пита:

- Ами онази работа с Йохансен?

Разказвам му за безплодните разпити на Елис на колегите на Катрин Галахър.

Не споменавам за моята вечер с Марк Девлин, нито за посещението при Грейвс и за предложението, което направих на Мораг и Луис. Не искам още една лекция за рисковете.

Шест часът идва и отминава. Става седем. Препрочитам досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица", отново изслушвам записите на разпитите на Елис и чакам телефонът да позвъни, но напразно.

Мораг може да се обади чак след няколко дни.

„Тези забавяния са част от всяка задача. Защо този път да е различно?" Само че наистина е различно и вече започвам да нервнича.

Към осем вечерта вече не ме свърта на едно място, докато чакам да се случи нещо.

Обличам палтото си и излизам сред тълпите хора, които се прибират в домовете си. Суграшицата е намаляла, но вятърът пронизва като нож. Какво правя тук? Къде отивам? Отново да гледам реката? Да си купя мляко? Не знам.

До страничния вход на корпоративна централа, треперейки, пуши цигара мършаво момиче със син полиестерен елек на чистачка, с гръб към мен. Когато се приближавам до нея, тя угася цигарата и се обръща. От чантата й пада нещо.

Евтина гривна. Навеждам се и я взимам.

- Извинете...

Момичето ме поглежда през рамо без абсолютно никакъв знак, че ме познава.

- Изпуснахте това.

- О, благодаря - казва племенницата на Мораг и после бледите й устни се раздвижват едва и произнасят думата: - Утре.

Ден 17: петък - ден 18: събота

Йохансен

Изминалата нощ е горе-долу като останалите - болки в гърдите, счупена китка, някакъв нещастник, изпил белина. Немощен старец, завързан за носилка, който се опита да отмъкне нещо от най-близката количка с инструменти. Йохансен се навежда, отключва колелата на количката и я бута далеч от стареца, който гневно се втренчва в него. Дрил седи на стола, неподвижен и немигащ сякаш някой му е отвинтил бушона. Вини яде банан и говори какво ще прави, когато го освободят, а Кейт работи през цялото време. Изражението й е непроницаемо и съсредоточено, сякаш тя и пациентът, когото лекува, са единствените хора на света. Работи дори по време на интервалите, когато няма пациенти, изважда разни неща от шкафовете, брои ги, пише списъци и през свободните минути говори с администрацията, заключена в цикъл на постоянно движение. Йохансен е виждал това и в други хора, дори веднъж в себе си. Скъсваш се от работа, докато си твърде уморен да си спомняш и дребните проблеми на настоящето са заели всеки сантиметър свободно пространство в главата ти, без да оставят място за миналото.

В събота сутринта Кейт отива право в стаята си. Йохансен чака на леглото си да чуе стъпките й по стълбите, но напразно. Накрая става, облича се и излиза. Двамата преследвачи чакат до портата, пушат и потропват с крака в студа. Йохансен им кима и единият отвръща. Дават му двайсетина метра преднина, хвърлят цигарите и тръгват след него.

Той прави обичайната произволна обиколка.

Връща се към лагера и е спрял на кръстовище, за да изчака патрулът да мине, когато сцена на отсрещната страна на улицата привлича погледа му.

Някакъв мъж се е свлякъл до стената и спи или е пиян. Друг - дребен, със зализана черна коса - се навежда над него. Джими от двора първия следобед. „Първата задача на Джими е да ни помогне с една малка демонстрация..." В момента Джими се мъчи да извади нещо от джоба на човека, но е затруднен от факта, че трябва да работи с една ръка. Лявата му е в мръсна превръзка през рамото.

Джими се изправя. Държи нещо. Снимка. Изглежда доволен. Пъха я в джоба си, когато погледът му прекосява улицата и се спира на Йохансен. Той се усмихва - изпълнена с надежда детска усмивка. След това обаче започва да си спомня, свободната му ръка се вдига към рамото, за да го предпази, и усмивката помръква.

* * *

Пускат го да мине през портата на лагера, без да отронят нито дума. Йохансен пресича двора и влиза в чакалнята на клиниката. И отново усеща познатия трепет на напрежение.

Той спира и преценява тишината. Кейт сигурно го чака вътре.

В същия миг го обзема умора и му се иска всичко да свърши.

Йохансен минава през вратата на клиниката и я оставя да се затвори зад него. В средата на стаята има стол. Никой не седи на него.

Ударът връхлита изневиделица. Болка в черепа. Кръв в устата. Силен звук от разкъсване до Йохансен - отлепяне на тиксо.

- Блокирайте вратите - заповядва Брайс и някой се смее задъхано - слабият чернокож. Онзи с ножа.

Йохансен отваря очи. Раменете и глезените му са плътно залепени с тиксо за стола. Не може да помръдне.

Сигурно е издал някакъв звук, защото Брайс прикляка пред него и слага пръст на устните му.

- Шшт...

- Да му запуша ли устата? - пита друг, когото Йохансен не вижда, но Брайс се усмихва.

- Няма да бъде необходимо, нали? - обръща се той към Йохансен.

Съдействие. Брайс иска съдействие. Йохансен поклаща глава. От устата му потича кървава слюнка. Зъбите му са се забили в бузата. Брайс цъка с език.

- Каша.

Йохансен преглъща с усилие. Това няма да е всичко. Брайс иска публика. Куилан. Кейт. В стомаха му се надига страх като разтварящ се юмрук. В стаята има твърде много остриета.

Брайс все още клечи срещу него и го гледа. Очите му са светли и ясни.

- Изглеждаш уморен, Райън. Това е името ти, нали? И правиш грешки. Но ти го знаеш, нали? Може ли да ти кажа какво мисля, Райън?

Йохансен кима. Брайс се усмихва насърчително. „Браво."

- Ти не си преценил добре това място, нали? Постоя тук, видя някои неща. Лесно беше да дойдеш тук, нали? Влизаш, харесваш се на Куилан, чувстваш се като у дома си... - Брайс доближава лице още няколко сантиметра. - Не си мислил достатъчно задълбочено за това място.

Той прави рязко движение. Йохансен се дръпва назад, но удар не следва. Брайс се изправя и с леки нехайни крачки тръгва по дължината на клиниката. Прокарва ръка по плотовете, отваря шкафове, наднича вътре и пак ги затваря, взима разни инструменти и отново ги оставя. Йохансен извива врат, за да следи движенията му, но е прикован към стола и мускулите на шията го болят.

- Видях те да изваждаш чували за трупове и знаеш ли какво си помислих? - пита Брайс след минута. Взима шише с течност, прочита етикета и го връща на мястото му. - Прахосничество е да излизаш така. Не че ще го направиш. Ще излезеш жив от това място, само че... променен. - Той кима на себе си, сякаш размишлява. - Да, това място ще те промени. Завинаги. Хората се страхуват от промените, не си ли го разбрал? - Брайс слага ръка на уред за стерилизация, потупва го веднъж и продължава по-нататък. - Имам предвид... - Той поглежда Йохансен, имитирайки искрено любопитство. - Какво те плаши най-много? Мисълта за смъртта? Вярваш ли в ада? Аз не вярвам. - Брайс е намерил кутия с ръкавици. Лениво изважда една, нахлузва я на дясната си ръка и размахва пръсти, сякаш проверява дали му е удобна. - Смъртта е като да заспиш. Но да продължиш да живееш и да бъдеш променен... - Той се връща някъде зад Йохансен. - Да живееш без нещо, което приемаш за даденост, без очи, език или ръце - твоите ръце. - Брайс е зад стола на Йохансен. Пръстът му докосва лицето на Йохансен, леко и студено, и Йохансен потреперва. - Само си помисли за целия онзи живот, простиращ се пред теб, а ти не можеш дори да изпраскаш една чекия, а, Райън?

Йохансен кима. Какво ли ще последва?

Брайс се навежда. Йохансен усеща дъха му.

- Това място те променя. Бележи те.

Лявата ръка на Брайс се забива във врата на Йохансен и го бута надолу, а дясната сграбчва якето и ризата и ги изхлузва през главата му, разкривайки превръзката на гърба му.

Пръстът му с ръкавицата бърка в раната. Болка пронизва Йохансен. Дъхът му секва.

- Виждаш ли, направиш ли първия разрез, останалото е лесно... - прошепва Брайс.

Пръстът му прониква по-надълбоко, под кожата. Болката е изгаряща. Йохансен стиска зъби и затваря очи. Пред клепачите му играят светли петна.

- Мога да те разпоря - мълви Брайс. - Още сега. - Смехът му е тих, сърдечен, интимен. - Трябва ни само време.

Брайс изведнъж го дръпва да се изправи. Раната на Йохансен се удря в облегалката на стола. Ръката на Брайс се увива около гърлото му и стиска. Йохансен не може да диша. Задушава се.

- Това е само началото - казва Брайс и вдига юмрук.

* * *

Ножът. Йохансен вижда първо острието, което срязва тиксото, и трепва, подготвяйки се за разрез, но това не става. До него е Кейт. Навела е глава и реже тиксото, с което е облепен. Освобождава лявата му ръка и после левия крак. Вдига глава. Лицето й е пребледняло.

- Не мърдай - казва тя и отива от другата му страна.

Болката в гърба му е остра и пронизваща. Главата му пулсира. Отново усеща вкус на кръв в устата си.

Сам влезе в капана. Мислеше, че без доказателство той няма да ти направи нищо? Трябваше да го предвидиш.

Кейт освобождава дясната му ръка и десния крак. Йохансен си поема дъх и се опитва да стане. Кръвта пулсира в главата му...

- Казах да не мърдаш. - Кейт е стиснала устни. - Какво ти направи Брайс?

- Гърбът ми - отговаря Йохансен.

Тя съблича якето и надига ризата му. Няколко секунди мълчи, а след това пита:

- Ами главата ти? - Не е докоснала раната.

- Главата ми е добре.

- Глупости. Ударил те е. Изгубил си съзнание. - Кейт преглежда очите и главата му. - Свали си ризата и легни.

Йохансен се изправя. Завива му се свят и се налага да се хване за стола.

Ляга по корем на болничното легло с глава, извърната настрани от Кейт. Връхчетата на пръстите й леко натискат краищата на раната.

- Трябваше да ти я зашием още първия път - казва тя. Не добавя: „Ще боли".

Няколко минути Кейт работи и мълчи. Йохансен затваря очи и чака болката да премине.

- Колко важно за теб е да си тук? - неочаквано пита тя.

Той не отговаря.

- Първо ти се случи извън лагера и беше бързо. Сега - в клиниката, и той не бързаше, нали? Какво ще последва? - продължава Кейт.

Мога да те разпоря.

- Брайс ще дойде пак. И следващия път ще бъде по-лошо.

Тя приключва и се отдръпва. Йохансен сяда на леглото.

Болката намалява до притъпено парене. Главата му още пулсира.

Кейт изхлузва ръкавиците и ги хвърля в контейнера за отпадъци. Не поглежда Йохансен.

- Довечера не те искам в клиниката.

- Добре съм - отвръща Йохансен.

- Не си добре. - Тя вдига глава. Очите й са мрачни. - Не ме карай да се справям с онова, което Брайс ще ти направи следващия път. Върни се в Америка, във „Викторвил". Махни се оттук, преди той да е дошъл отново.

* * *

Йохансен лежи на една страна на леглото си. Раната на гърба му пулсира. Когато затвори очи, усеща как пръстите на Брайс ровят в плътта му.

Постепенно се унася в дрямка и сънува - пак фермерската къща, но този път писъците не са на Тери Кънлиф, а неговите.

Събужда се плувнал в пот. Отива, препъвайки се, в банята, пуска студената вода, напълва чаша и я изгълтва твърде бързо. Стои задъхан до умивалника. Огледалото отразява лицето му - изцапано и призрачно.

Трябва да избягаш.

Йохансен не е бягал от задача след случилото се с Тери Кънлиф. Осем години. Военните заявиха, че е ненадежден, но грешаха. Той доказа, че грешат. И сега няма да докаже, че са прави.

Убедеността е почти физически осезаема и се е загнездила студена и безмилостна в гърдите му като каменно сърце.

Време е да изпълни задачата.

Ден 18: събота - ден 20: понеделник

Карла

Някой аматьор би изчакал до полунощ или до два-три часа сутринта, когато страничните улици дори в тази част на Чел си са тихи. Но защо една жена ще влиза в сграда с офиси в три сутринта?

В единайсет и петнайсет в събота през нощта аз минавам покрай паркираните коли и се отправям към кабинета на Иън Грейвс. На трийсетина метра от външната врата е спряло такси и докато минавам, съзирам приведения профил на Роби зад волана, но той не поглежда към мен, пък и аз съм заета да ровя в чантата си за ключ, само че това не е ключът за сградата и няма да отвори вратата. Важното обаче е как изглеждат нещата отстрани. На улицата има предимно жилищни сгради. Ако някой съсед погледне през прозореца си в неподходящ момент, аз трябва да съм сигурна, че нищо от онова, което види, няма да му се стори подозрително.

И така, ето ме тук, почтена жена, която влиза в сградата със собствен ключ, без да прави опит да се крие. Преструвам се, че ключът се вмества в ключалката, виждам как лъскавата черна врата се отваря, влизам вътре и безшумно я затварям след себе си. Сигурно работя тук и съм забравила нещо в петък, затова се връщам да го взема след нощ, прекарана на гости или в ресторант. Няма нищо тревожно.

Луис ми отваря вратата, когато доближавам ключа до ключалката. Той се е вмъкнал в съседната необитаема къща преди няколко часа и внимателно и методично си е проправил път до тази точка - изключил е алармата и сензорите за движение, отворил е ключалките на прозорците, спуснал е щорите и едва тогава е насочил вниманието си към входната врата. Запалвам лампата в коридора, както би постъпил всеки невинен човек, и Луис трепва и мига колебливо срещу мен, но не казва нищо. Преполовявам коридора, когато той отново угася осветлението, но аз вече съм извадила фенерче.

Папката сигурно е някъде тук. Трябва само да я намеря.

Вратата на кабинета на Грейвс в дъното на коридора е открехната. Чакам няколко секунди на прага и се ослушвам. По Кингс Роуд вие сирена. След това запалвам лампата.

Облицовани с ламперия стени, кресла, масичка за кафе, бюро. Първо проверявам чекмеджетата на бюрото, но по-скоро с надежда, отколкото с очакване. Вътре има писалки, тефтери, цифрово записващо устройство за диктовки, резервен кабел и компютърна мишка. Няма папки.

Остъклената библиотека в другата част на стаята съдържа само списания и книги.

Връщам се в коридора, където ме чака Луис, и кимам към стълбището.

На площадката на първия етаж има три врати. Едната води към друга стая за консултации, втората крие тоалетна, а третата е към кабинет с прозорец, гледащ задния двор. Луис веднага спуска щората. Виждам две бюра с компютри и телефони, два допълнителни стола, фотокопирна машина, скенер и три шкафа, всичките заключени. Луис поглежда шкафовете и после мен, сякаш пита: „Да ги отворя ли?". Това ще му отнеме само една минута. Аз обаче поклащам глава. В този кабинет са регистрирани четирима психиатри. В шкафа няма достатъчно място да се съхранява документацията дори на единия от тях, да не говорим за четирима.

- Папките се съхраняват на друго място.

В кабинета има две вътрешни врати, но едната води в гардероб, а другата - в малка кухня.

Качваме се на горния етаж. Намираме още две стаи за консултации, баня и склад за мебели и канцеларски материали. Не откриваме папки.

Но на бюрото на Грейвс имаше папка с името на Катрин Галахър и той си водеше записки...

Връщам се на първия етаж и в кабинета на Грейвс.

Пак оглеждам мебелите и после се втренчвам в пода.

Килимът е с добро качество, но е постлан там от години и вече личат следи от износване - отъпкан е точно пред вратата, креслата и зад тежкото бюро, където Грейвс мести бюрото си. Има обаче още една леко изтъркана ивица пред секция от ламперията.

Прекосявам стаята, заставам на мястото и се обръщам.

Няма картина или огледало, нищо, което би привлякло някого в тази точка на стаята.

Отивам до вратата, запалвам лампата и после се връщам до стената с ламперията. Този път накланям лъча на фенерчето на четирийсет и пет градуса от ламперията.

Между две дъски над изтърканото място на килима има пролука един милиметър, която се спуска от тавана до пода.

Коленича и осветявам основата на ламперията. Между края й и килима има пролука два милиметра. А по-нататък, на няколко крачки вляво, се вижда друга мъничка пролука в ламперията, пак от пода до тавана. Тайна врата.

Изправям се и натискам дъските с обвитите си в ръкавици ръце, но не става нищо.

Отстъпвам назад. Луис стои на прага и ме гледа, но се приближава, когато аз се отдръпвам. Не е необходимо да му казвам да отвори вратата.

Но чак след петнайсетина минути той става и ламперията изскърцва и се отваря.

Лъчът на фенерчето ми осветява стотици папки, окачени на закачалки от пода до тавана в нишата.

Сигурно са подредени по някакъв принцип - вероятно по азбучен ред, но може би има някакво разграничение между настоящите пациенти и онези, които Грейвс вече не консултира... Започвам да търся буквата Г за Галахър.

Мобилният телефон на Луис започва тихо да вибрира и той излиза от стаята.

Изваждам една папка, „Медисън" и после друга, „Кърби"...

От коридора се чува шепот - ругатня. Долавям само това. И после се разнася настойчивият звън на алармената система.

В ъгъла на кабинета на Грейвс започва да мига сензорът за движение, докато се пренастройва.

Какво става?

На прага се появява тъмният силует на Луис. Насочвам фенерчето към него. Очите му са широко отворени и отчаяни.

- Угаси го - прошепва той. - Не мърдай.

Угасям фенерчето. Алармата спира да звъни. Червената светлина в ъгъла става постоянна.

Стоя в мрака в кабинета на Грейвс с фенерчето в ръка, а зад мен е отворен складът, съхраняващ папките на Грейвс. Нямам причина да бъда тук и не мога да помръдна нито сантиметър, защото ако го сторя, детекторът за движение ще включи алармата.

Очите ми се напрягат в тъмнината, за да видят Луис. Искам да го попитам какво се случи и защо е пренастроил алармената система, но не виждам лицето му.

И после да слуха ми достига друг звук - превъртане на ключ във външната врата.

* * *

Веднага щом вратата се отваря, алармата отново започва да звъни предупредително. Лампата в коридора светва. Разнасят се стъпки, а след това някой се кикоти и женски глас прошепва:

- Алармата, алармата.

Още стъпки. Някой сигурно е набрал кода, защото алармата спира да звъни. Червената лампа на сензора за движение в ъгъла на кабинета на Грейвс угасва.

Поемам си дълбоко дъх с отворена уста, за да не издам звук. Сърцето ми блъска в гърдите. Луис диша учестено. Слабата светлина, която прониква от коридора, озарява капките пот върху черната му кожа.

Претърсвам с поглед стаята за някакво скривалище, но не виждам нищо подходящо.

Жената се смее пронизително и малко невъздържано. Пила е.

- Чукай ме сега - казва тя.

Познавам гласа. Това е превзетата благовъзпитана секретарка, съпругата на министъра с лъскавата коса, консервативните дрехи и вид на тихо задоволство. Роби, който е навън, сигурно е видял, че идват, познал е жената от предварителното разузнаване, осъзнал е, че тя ще влезе тук, и е изпратил предупреждение на Луис. А Луис е знаел, че първото, което жената ще направи, е да изключи алармата, затова я е включил.

- Чукай ме - повтаря тя.

- Тук ли? - пита мъжки глас, който не познавам и който съвсем не звучи пиянски. Явно той контролира нещата.

- На бюрото - кикоти се тя.

Долавям слаби звуци, които не мога да разпозная, а после - стържене на стол върху дървен под и лекото изненадано ахване на жената и смеха на мъжа, сърдечен и насърчителен. Тя започва да стене.

Луис и аз стоим неподвижно. Стенанията се засилват.

Изведнъж Луис ми кима и безшумно излиза в коридора.

Да го последвам ли? Не. Трябва да намеря папката. Приготвям се да действам.

Запалвам фенерчето. Папката в ръката ми е надписана „Иймс". Връщам я на закачалката й колкото мога по-тихо, и насочвам лъча на фенерчето надясно. „Евънс“. „Дейвис". „Георгиу".

Звуците в рецепцията се доближават до кулминация.

„Галахър, К.". Ето я. Издърпвам папката и я разгръщам. Първият лист съдържа официалните данни за нея - името й, адресът и номерът на домашния й телефон. Прелиствам по-нататък - страници с бележки, написани на ръка. Имам онова, за което дойдох.

Жената от рецепцията извиква веднъж, два пъти, три пъти, а мъжът изпъшква, потрепервайки, и после звуците утихват.

Къде е Луис?

Ако нещо се обърка, ще те издадем.

Избягал ли е? Дали вече е навън и се връща в необитаемата къща, оставяйки ме сама?

Не мога да го виня. Той трябва да мисли за Кайл.

Следват няколко секунди тишина, а после от рецепцията се чува прокашляне и шумолене на дрехи.

Няма причина мъжът и жената да влязат в кабинета на Грейвс, но за всеки случай угасям фенерчето. В коридора се разнасят стъпки - нейните токчета и неговите кожени обувки с дебели подметки. Вече не говорят. Може би са заситени и доволни. Или няма какво повече да си кажат.

Ключалката изщраква. Входната врата изскърцва и се отваря. Слава богу...

- Чакай - казва жената. - Трябва да включа алармата.

Осем секунди по-късно червената лампа на сензора за движение в горния ъгъл на кабинета на Грейвс започва да мига и алармата зазвънява.

Няма време да избягам оттам. Сядам на стола на Грейвс, слагам папката на Катрин Галахър на бюрото и скръствам ръце върху нея.

И после в сградата настава мрак, външната врата се затваря и червената светлина отново става постоянна.

* * *

Загубила съм представа за времето. Нося ръчен часовник, но ръкавът ми го закрива и не мога да помръдна. Мобилният телефон е в джоба ми и вибрира веднъж. Роби ли се обажда или Шон? Не мога да отговоря. Само гледам втренчено сензора за движение и се опитвам да контролирам дишането си.

Минутите се нижат бавно. По улицата преминава друга полицейска кола с включена сирена.

Колко дълго мога да седя в тази поза? След колко време мускулите ми ще се уморят и ще се схванат? Ще стоя ли тук цяла нощ и утре също? Дали в понеделник сутринта секретарката ще дойде - с нови, чисти дрехи, безупречно направена прическа и неразмазан грим - и ще ме завари на този стол?

Роби няма да позволи това да се случи. Но той не може да ме измъкне оттук. За това е необходим Луис. Ако Луис е офейкал, Роби ще трябва да импровизира. Да повика подкрепления. Да се обади на Крейги.

Колко ще продължи това? Колко дълго ще издържа?

Колко ли минути са минали? Петнайсет? Двайсет? Някои хора притежават умението да преценяват времето. Аз не мога. Бих искала да знам колко време е минало.

Ръцете ми са скръстени върху папката в покровителствен жест, който ми напомня за Иън Грейвс.

Ако имаше светлина и папката пред мен беше отворена, поне щях да разбера какво се опитва да скрие Грейвс. Поне щях да имам какво да чета. Но аз съм парализирана на стола, скръстила ръце върху папката, а мускулите на врата ми са болезнено схванати, когато чувам слаб шум в коридора и лампата на детектора за движение угасва.

Луис.

За миг оставам вкаменена. После се навеждам напред, докато челото ми докосва ръцете, и затварям очи.

- Хей? - тихо и колебливо пита Луис от прага и аз вдигам глава.

Той държи фенерче, осветява лицето ми и после отмества встрани лъча.

Не казвам: „Копеле, помислих, че ме заряза". Не е необходимо. Луис го разбира по изражението ми.

* * *

Минава три часът в неделя сутринта, когато се връщам в апартамента си. Преди да изляза от кабинета на Грейвс, преснех папката с миниатюрен фотоапарат с висока резолюция и старателно сверих всяка копирана страница с оригинала, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нищо. След това върнах оригинала на закачалката. Тръгнах първа и сама. Роби и Шон ще стоят на позиция, докато излезе и Луис, след като затвори и заключи вратите и прозорците и пренастрои алармата. Бяхме внимателни. Не разместихме нищо. Никой няма да разбере, че сме били там.

Не мога да заспя, докато не прочета досието.

Включвам фотоапарата в лаптопа си, прехвърлям файла, натискам „Принтирай" и си правя кафе.

Така и не го изпивам. За три минути страниците поглъщат цялото ми внимание.

Между Грейвс и мен има нещо общо. Той също е колекционер на информация.

Първо официалните данни. Име, адрес, телефонен номер. Професия - младши мениджър по продажбите в рекламна фирма. Мястото за служебен телефон за връзка е празно, както и секцията с детайлите за личния лекар. По-нататък следват самите записки. Всеки сеанс за периода от петнайсет месеца е включен и описан подробно. В изреждащите се пред очите ми букви има нещо безпощадно.

Всичко е тук точно както Грейвс го описа. Студеният взискателен баща, емоционално отсъстващата майка, детството на условна обич - в зависимост от постиженията, хубави оценки в училище, изпитите, взети с отличен... Представям си Катрин като сериозно дете на масата за хранене, все още с училищната униформа, с руса коса, сплетена на плитки, току-що дошла от стаята си, където е учила, или от урок по пиано, изгаряща от желание да се хареса.

Следващ сеанс, после друг и така нататък. Безсънните нощи. Чувството за безполезност. Страхът от катастрофална грешка и че ще бъде разобличена като недостатъчно добра... Боря се с жаргона до последния сеанс, след който е изчезнала, търсейки намек за изповед, поне следа от това, че се е доверила на Грейвс. Няма нищо. Връщам се отначало и започвам да чета отново, този път търсейки празнота или редактиране, защото Грейвс може да се е уплашил, че ще има съдебна заповед, и да е премахнал от записките си какво е направила Катрин, в случай че Елис дойде пак.

Няма улики. Няма празнота. Само отчаянието на една жена, сведено до поредица синдроми - хитри наименования за болка.

Въпреки внимателното описание на личността записките на Грейвс не ми казват нищо.

* * *

Намирам се в задънена улица. Легни си. Уморена си. Трябва да помислиш със свеж ум, отпочинала. Старата полуистина, че утрото е по-мъдро от вечерта.

Но съзнанието ми не ме оставя да заспя. Лежа в леглото, а мислите ми тиктакат в главата ми като метроном, настойчиво като капки от повреден кран. Продължавам да си припомням последните моменти от разговора ни с Грейвс:

- Задавате ми абсолютно същите въпроси като колегата си преди една година.

- Това изненадва ли ви?

- Реших, че след като сте си направили труда отново да ми се обадите...

- Ще задаваме различни въпроси? Не винаги.

И странните вибрации във въздуха между нас, дразнещи, дисхармонични... Помислих си, че Грейвс се е усъмнил в нас, но той не е разпитвал. Тогава какво отключи реакцията му? Отново разигравам мислено разговора. Нищо освен Грейвс, който покровителствено е сложил ръце върху папката. Не ми позволява достъп.

Но в папката трябва да има улика.

Остава ми да попитам само един човек. Стивън.

Мислиш ли, че идеята е добра?

Стивън не знае нищо за Карла. Но фактът, че крия Карла от него, вече е източник на търкания между нас. Защото въпреки че съм добра лъжкиня, от всички хора, които ме познават, Стивън винаги разбира кога лъжа.

* * *

Стивън живее сам в Странд он дъ Грийн, редица от красиви къщи от осемнайсети век, наредени покрай реката до Кю Бридж. Покрай пътеката по канала има три кръчми и едно кафене и в слънчевите почивни дни пейките им навън са отрупани с посетители, но днес е влажно и студено и дежурни са само закоравелите пушачи.

Стивън отваря вратата. Сияе. Той е едър мъж и почти изпълва рамката.

- Влизай, влизай. Нека да взема палтото ти. Току-що направих кафе. Ела.

Кухнята е в задната част на къщата и гледа към красиво окосена морава и ябълково дърво с голи клони. От тонколоните се разнася „Стабат матер" от Перголези, меланхолично и сърцераздирателно.

- Боже - възкликва Стивън. - Ще спра това и ще пусна нещо по-весело...

- Не - прекъсвам го. - Остави го.

- Добре - спокойно отвръща той, но се суети с кафето и пита дали искам мляко или сметана, дали да го пием в кухнята или в дневната и дали желая бисквити и ако е така, какви предпочитам. Изважда едни чаши и после веднага ги прибира и избира други. Знае, че става нещо. Кога за последен път съм му се обаждала ненадейно и съм искала да се срещнем веднага? Кога съм се появявала на прага му, без да съм мигнала цяла нощ?

Стивън най-после нарежда подноса. Вдига го и пак засиява.

- Хайде.

Отивам в дневната, сядам и го оставям да извърши ритуала да ми сервира, докато бъбрим за неща, които и двамата знаем, че не са свързани с целта на посещението ми.

Аз бях на пет, когато той се роди, голямата сестра, разумната, грижовната, вече съзнаваща пропастта между родителите ни, бездна, над която дори появата на бял свят на Стивън - копие на баща си - не можа да хвърли мост. Като мен Стивън е роден в зона на война и като мен беше въвлечен във вражески действия, притиснат да извършва услуги и на двете страни. Въпреки че за него нещата бяха по-лесни. Той имаше мен да му обяснявам правилата на битката веднага щом стана достатъчно голям да ги разбере - кога да кима, кога да излъже, кога да избяга. Детството ни беше едно постоянно хитруване. Нищо чудно, че станахме такива.

Тайни на други хора станаха нашият бизнес, но докато аз ги купувам и продавам, брат ми Стивън като Иън Грейвс е психиатър. Само че клиентелата му не се състои от нещастни богаташи, отчаяни адвокати и склонни към самоубийство банкери, а от психично болни престъпници, мъже и жени, прекалено увредени, за да бъдат в затвора, още по-малко на „по-голямата индивидуална свобода" в „Програмата". Стивън прекарва много време в охранявани институции, зад решетки, и тихо убеждава поверените на грижите му умопомрачени хора да разкрият изопачените си представи и извратени фантазии. И те гледат този грамаден умен мъж, който е искрено загрижен за тях и няма да ги съди, и поради някаква неизвестна причина го правят.

Понякога се питам дали той се е досетил каква е истината за мен.

Стивън знаеше за Томас Дру, разбира се - за връзката ни и факта, че аз отидох да работя за него. Знаеше, че работата е свързана с информационните технологии и сигурността. Знаеше, че Дру изчезна, оставяйки проблеми, с които трябваше да се оправям. Знаеше, че спечелих много пари, внимателно инвестирани, и че оттогава нямам постоянна работа... Но тогава Стивън беше студент по медицина, погълнат от собствения си живот, а аз си оставах голямата му сестра, запозната с правилата още преди да се роди той, която му казва само онова, което е необходимо да знае.

Когато Стивън порасна достатъчно, за да задава важните въпроси, аз вече знаех, че никога няма да им отговарям откровено.

Днес говорим за незначителни неща - концерти, на които сме ходили, общи познати през годините, последната му почивка. Стивън не казва дали е пътувал сам. Той е хомосексуалист, но личният му живот, както и източникът на моите пари, е нещо, което избягваме да обсъждаме. Не мога обаче да отлагам вечно и казвам:

- Искам да ми направиш една услуга.

Стивън се усмихва, сякаш това е най-лесното нещо на света, но зад усмивката умът му работи.

Бръквам в чантата си и изваждам записките за Катрин Галахър.

- Нуждая се от мнението ти.

- Моето мнение? - Казва го лековато, но не може да ме заблуди.

- Професионалното ти мнение. Тези записки... - Държа папката на коленете си, но още не му я предлагам. - Направени са от психиатър. Отнасят се за една млада жена. Бих искала да знам какво мислиш.

Думата психиатър го кара да се чувства неловко. Случаят е на друг специалист. Стивън поглежда папката и после мен.

- Моля те като услуга. Никой не знае, че се обръщам към теб, и ако ти не кажеш на никого, никой няма да узнае. Няма да те цитират...

Той маха с ръка, сякаш това е последното, за което мисли.

- Искам да знам... - продължавам. - Прочети записките и ми кажи какво мислиш. Още сега, днес, ако можеш. Или ще ги донеса пак някой друг път. Предпочитам да не ги оставям тук. Това е единственото копие и много трудно се сдобих с него. -Млъквам. Мога да добавя още нещо, но това няма да промени решението му.

Погледът му се стрелка между папката и мен.

- Важно е, нали? - най-после пита Стивън. - Звучеше... разсеяна... по телефона...

Повдигам рамене.

- Не спах добре.

- Заради това ли?

Подготвила съм лъжа, но този път не мога да я изрека.

Той се втренчва в мен и ме гледа дълго, а после протяга ръка, взима папката, разгръща я и ме поглежда. Най-горния лист го няма.

- Махнах първия лист с името й. Стори ми се, че така ще бъде по-добре...

- Да. Разбира се - отговаря той и отново се колебае, но не казва очевидното - че страниците са преснимани.

- Ще го направиш ли днес? Или имаш планове за обяд?

Стивън се усмихва печално.

- Смятах да обядвам с теб.

- Къде ще отидем?

- Може да сготвя нещо.

Ставам.

- Аз ще го приготвя.

Той повдига вежди. Знае, че не умея да готвя.

* * *

Стивън занася папката горе в кабинета си, малка отрупана с книги стая на първия етаж. Качвам се веднъж да го питам дали иска още кафе и после втори път, за да му занеса сандвич. Той иска само това за обяд. Първия път Стивън вдига глава от записките, сякаш излиза на повърхността от голяма дълбочина, и отговорите му са едносрични. Втория път бързо прелиства страниците напред и назад, сякаш сравнява нещо, и дори не ме поглежда. Храня се сама в кухнята и гледам градината. Когато дискът с музиката свършва, не слагам друг и тишината е като електронно бръмчене в ушите ми. Пътеката покрай реката е пред прозорците и от време на време преминават хора. Гласовете им внезапно се усилват, произнасяйки откъслечни думи от разговор, който не би трябвало да чуя. Но те виждат само къщата, не и хората вътре, и нямат представа, че някой слуша.

Най-после Стивън слиза до половината на стълбището.

- Шарлот?

Качвам се и занасям още кафе. Той отново е седнал на стола си. Записките са сложени в папката, която е на масата до него. Настанявам се срещу него и изведнъж изпитвам безпокойство.

Стивън седи, подпрял лакти на облегалките на стола. Ръцете му се скръстени пред него.

- Коя е тя?

- Млада жена, която... Майка й е приятелка на една моя приятелка.

Лъжкиня. Но Стивън подминава това.

- Познаваш ли я лично? - пита той.

Вече сме на по-безопасна територия.

- He.

- Но знаеш хора, която я познават.

- Разговарях с хора, които са я познавали. - Това е малка, безобидна лъжа. Елис говореше, а аз слушах. Горе-долу същото.

Стивън веднага се хваща за глаголното време.

- Познавали?

Той не пита дали това означава, че жената е мъртва. Може би не иска да знае.

- Кажи ми с кого си говорила.

- С колегите. С шефа й.

- С приятели?

- С един бивш любовник, но е било само краткотрайна забежка.

- Имала ли е приятели, с които би могла да говориш?

- Не открих никого, който е бил близък с нея. И полицията също.

Погледът му говори: „Значи и полицията се е намесила".

- И няма семейство, разбира се, ако не се брои майката, а за жалост не можем да... - измърморва Стивън и после пита: - А психиатърът, който е писал тези бележки?

- Да, говорих с него. И бях в дома й.

- Живеела ли е с някого?

- Не, сама.

Той се обляга назад на стола и се мръщи.

- Кажи ми как я описаха колегите й.

- Много добра в работата си. Компетентна. Амбициозна. Мотивирана.

- И как се е проявявала депресията й? Какво казаха колегите й?

- Нямаха представа, че е била депресирана. Криела е от тях.

- Абсолютно никаква представа?

- Никаква. Тя не се е доверявала на никого. Не е била такъв тип човек.

- И не е работела тясно с други?

- Работила е в малък екип, понякога под напрежение. Прекарвала е много време с няколко близки колеги.

Стивън отново се мръщи.

- В бележките пише, че се е тревожела да не допусне грешки в работата си. Не е ли споменавала за това пред колегите си? Сигурно се е притеснявала да не загуби работата си.

- Не се е доверявала на никого - повтарям.

- И никой не е забелязал нищо? Никакви притеснения? А гняв?

- Гняв?

Той леко докосва папката.

- Тази жена е ядосана. През целия й живот никой не я е обичал заради самата нея, а само заради работата й. Психиатърът й смята, че има риск тя да са самоубие. Самоубийството е акт на гняв. Никой ли не е доловил това? - пита Стивън и аз поклащам глава. - Може би отказ да поеме някакво задължение?

- Била е много затворена. Саможива.

- Сигурно е било нещо повече, неприсъствие. Колегите й може да са се чувствали отхвърлени или неподкрепени.

- Не. Те не са съзнавали, че тя има проблем, докато... - Млъквам. Докато не се е самоубила? Докато не са я намерили?

- Но докато са работили заедно, имали ли са чувството, че тя ще ги разочарова?

- Не - отговарям. - Тя се гордеела, че не е допускала грешки.

Той кима веднъж, на себе си, но когато отново заговаря, сменя темата.

- Психиатърът не й е предписал антидепресанти.

- Тя не пожелала да каже името на личния си лекар.

Стивън пак кима бавно, но не коментира.

- Пиела ли е много?

- Може би вкъщи, макар че няма доказателства. Никога на публично място. Нито дори на празненства. Едно питие, най-много две.

- Физически симптоми? Оплаквания от болки?

- Никога не се е разболявала. В шкафчето в банята й няма нищо по-силно от парацетамол.

- Ходела ли е редовно на работа? Колко пъти се е обаждала, че е болна в последния момент?

- Няма такива дни.

- Не е отсъствала по болест?

- Не.

- А има ли доказателства за самонараняване?

- Имаш предвид да се порязва?

- Евентуално. Но разкажи ми за произхода й. Чиновнически?

- Високообразована средна класа.

- Тогава може да се е самонаранявала чрез социални простъпки. Заместител на физическото самонараняване - да крещи на шефа си или да спи със съпруга на колежка. Лошо поведение с потенциално катастрофални последици.

Поклащам глава.

- Не.

- И не си е нанасяла рани, предполагам.

Нещо в тона му привлича вниманието ми, но не мога да го определя.

- Може да се е наранявала там, където не се вижда.

- Това би се установило при аутопсия. - Стивън свива устни и се мръщи, сякаш е съзрял нещо ново и сега се насочва и фокусира върху него. - Разкажи ми за мястото, където е живяла.

Въпросът ме сварва неподготвена. Изглежда някак неуместен.

- Чисто, подредено. Безлично.

- Не е разхвърляно, нито занемарено? Някакъв знак, че тя е престанала да забелязва обстановката около себе си или е спряла да се грижи за нея?

- Всичко е спретнато. Тенекиените кутии на шкафовете са подредени.

- Това може да се свърже с маниакалност. Ако е била организирана по природа, депресията може да е засилила обсебеността. Но би трябвало да има друга област, която да е пренебрегнала. Буренясала градина? Мръсна кола?

- Не е имала градина. Не видях колата й.

- Външният й вид? Облеклото?

- Консервативно. Нищо екстравагантно, но и нищо посредствено. Мисля, че се е грижела за външността си. Купувала си е хубави дрехи и ги е пазела. Слагала си е грим. Правела е гимнастика.

- А към края? Предполагам, че е имало криза...

- Не е настъпила промяна.

Стивън прокарва пръсти по устните си. Мисли.

- В бележките пише, че се е тревожела да не направи грешки в работата си, катастрофални. В рекламата ли е работела?

- Била е лекарка.

- Но в записките пише... - Стивън млъква, а после кима на себе си, преоценявайки Катрин Галахър. „Разбира се. Излъгала е." - Какъв лекар?

- В интензивно отделение.

Той повдига вежди.

- И колегите й не са забелязали нищо? Не е ходила и при личния си лекар. Затова не е казала името си.

- Сама е отишла при психиатъра.

- Направо при психиатъра?

- Частен пациент, плаща в брой. По думите му тя изпитвала ужас, че някой може да открие, че не се справя...

- Защото е била лекарка, да. А лекарите са известни с това, че крият проблемите си. - Стивън отново се обляга назад. - Говорила си с психиатъра. Как ти се видя?

- Държа се покровителствено. Може би я защитаваше. Записките, изглежда, са важни за него, но когато ги прочетох...

- Взела е свръхдоза?

- Никой не знае.

- Моля?

- Не са я открили. За последен път е видяна на кадри от камерата за наблюдение във фоайето на блока, където е живяла. Излязла е и е изчезнала.

- Кой е съобщил за изчезването й?

- Психиатърът.

Стивън ме поглежда съсредоточено.

- Психиатърът е съобщил за изчезването й? Не колегите й?

- Тя е била в отпуск, когато е изчезнала. Не дошла на последния сеанс. Той не могъл да се свърже с нея по телефона, нямал служебния й номер и затова отишъл в апартамента й...

- Отишъл е в апартамента й? Не е написал писмо, така ли?

- Разтревожил се.

- И когато никой не отворил вратата, отишъл в полицията.

- Да.

- Казал: „Настоявам да потърсите тази жена. Тя е потенциален самоубиец".

- Да.

- И сега ти се опитваш да я намериш?

- Искам да знам какво се е случило с нея.

- Мислиш ли, че е мъртва?

- Предпочитам да не казвам какво мисля.

- Но искаш аз да ти кажа какво мисля?

- Да.

Стивън извръща глава настрани, а после става и тръгва по дължината на стаята. Помещението не е голямо, а той е висок. Три крачки го отвеждат до прозореца. Няколко секунди Стивън гледа реката - наляво, където сиво-бялата и червената линия на метрото пресича железопътния мост Кю, и надясно, където се извисяват кулите на Брентфорд - и после се обръща.

- Защо дойде при мен?

- Защото трябва да знам какво се е случило.

- Но записките разказват какво се е случило. Защо не им вярваш?

Защото тя е убила някого и е било кърваво. Защото Девлин е видял тъмната й страна. И Грейвс също би трябвало да я е видял. Защото мисля, че той я е видял, но не мога да го докажа. Нямам лъжа за това.

- Не мога да ти кажа.

- Защото не знаеш защо не им вярваш ли?

Или това.

- Не мога да ти кажа.

Той пак ме поглежда, този път озадачено и обезпокоено. Добър човек в лоша вселена, който се опитва да открие смисъл в цялата история. По-добър е от мен, много по-добър. По-добър с хиляди километри. Стивън заслужава да му кажа много повече.

- Искам да знам какво се е случило с тази жена. Смятах, че записките ще отговорят на въпросите ми, но не стана така. Прочетох ги десетина пъти. Не ми предоставиха нищо.

- Предоставят ти пример за депресия по учебник.

- Може би мислех, че има нещо повече.

- Не и в тези записки - заявява той с окончателна категоричност.

Върху мен сякаш се стоварва тежест, която ме притиска на стола. Главата, гърдите, стомахът и крайниците ми натежават. Защото бях сигурна ли? Или защото като Елис огледах нещата от всички ъгли? Този беше последният и разчитах, че ще има отговор, който ще ме заведе до клиента и ще осигури безопасност на Йохансен. Но там няма нищо.

Стивън обаче не трябва да разбере това. Овладявам се.

- Тогава извинявай, че те лиших от приличен обяд... - Вдигам глава и го поглеждам в очите.

- Всичко, което се очаква да видиш в записките, говори за евентуално самоубийство. И това е проблемът. Всичко е твърде чисто... твърде фокусирано. Реалните хора са по-сложни. Особено реалните хора, които смятат да се самоубиват.

- Мислиш, че тя не е била склонна към самоубийство?

- Мисля, че изобщо не е била при психиатъра.

Зяпвам го с отворена уста.

- Обърна ли внимание на почерка? Твърде равномерен, навсякъде. Обикновено мастилото се сменя между отделните вписвания, но тук няма промени в стила между края на едно вписване и началото на друго. А трябва да има разлики. Почеркът се изменя частично всеки път, когато вземеш писалка - понякога пишеш по-бързо, друг път по-бавно и повърхността, върху която е сложен листът, е различна. Рано сутрин, два часът следобед, бързаш, не бързаш, изпил си само две чаши кафе, не си обядвал - винаги има разлики. Почеркът му би трябвало да се променя, но не е така. Освен към края... Забеляза ли? Големината на буквите започва да варира. И има повтарящи се изрази. Той пише клишета. Сякаш се е уморил. Сякаш е седял часове зад бюрото, имал е краен срок и е започнал да се изчерпва. - Стивън млъква.

Затаила съм дъх.

- Продължавай.

- Психиатърът е казал, че тя е потенциален самоубиец, че е говорила, че ще се самоубие. Но някой знае ли със сигурност, че е била склонна към самоубийство?

- Криела го е.

- Ами ако не е имало какво да крие? Няма гняв, нито занемаряване или пропуски в концентрацията. Поддържала е дома си подреден, грижела се е за външния си вид, била е точна, можело е да се разчита на нея. Къде е депресията? Само в записките.

- Искаш да кажеш, че записките са фалшиви.

- Посещавала е психиатъра петнайсет месеца. Според мен той е писал бележките на един път. Всичките. Знаел е какви са симптомите на депресията и просто ги е описал. Както казах, всичко говори за вероятно самоубийство. Съсредоточил се е да предаде едно послание - тази жена ще се самоубие. - Стивън разперва ръце. - Не мога да бъда сигурен, Шарлот. Но съдейки по информацията, която ти ми даде, тя не е била склонна към самоубийство повече от теб и мен.

Всичко си идва на мястото.

Гледаш онова, което са ти дали, и в нищо няма логика.

Защото повярва в историята. Като всички останали - полицаите, колегите й, съседите, медиите. Всички освен Марк Девлин. А ти повярва.

Дневната светлина навън трепти като пулс.

Ами ако цялата история е лъжа?

* * *

Какво знаем? Изчезнала жена и свидетел експерт. Сеанси и записките - петнайсетмесечно свидетелство за склонността към самоубийство на Катрин Галахър, но никакво доказателство.

Съседите й са я познавали бегло. Колегите й мислят, че с нея всичко е наред. Всичко почива на показанията на Грейвс. Ако махнем показанията и записките, какво остава? Инсценировка.

Не се хващай в капана на убедеността. Не вярвай само защото искаш.

Имам обаче чувството, че това е истината.

Няма семейство, което да настоява за отговори. Няма труп, нито разследване. По-лесно е да се приеме, че тя лежи мъртва някъде. Какво каза Робъртс? „Не иска да бъде намерена. Това е характерно за нея.“ Но записките са слабата брънка и Грейвс го знае. Жестът му - разперената ръка върху папката - и вибрациите във въздуха между нас, които помислих за подозрение... Не е било това, а страх.

Той мисли, че полицията го подозира. Иначе защо биха задавали същите въпроси като преди една година? Защото искат да го разобличат в лъжа.

Какво ни каза Грейвс? Безопасните отговори, нещата, в които знае, че не можем да намерим грешка. Разказ за нещастно детство, който не можем да потвърдим, и списък със симптоми - промени в настроението, депресивна психична деменция, загуба на апетит, ниско самочувствие. По учебник.

Затова Грейвс не се е обадил на главния инспектор на Елис, за да ни провери. Не е искал да се набива на очи. Надява се, че ако се спотайва, всичко ще се размине.

* * *

Гледам втренчено в празното пространство. Стивън ме наблюдава. На лицето му е изписано съчувствие.

- Шарлот.

Слагам ръце на коленете си.

- Добре съм. - И наистина е така.

- Ти каза, че майка й...

Този път лъжата излиза безпрепятствено.

- Тя е в старчески дом. И никой друг не се интересува. Казах, че ще се опитам да помогна.

И все пак Стивън знае, че лъжа. Той винаги разбира. Виждам проблясъка на безсилие и отчаяние в изражението му, преди да го прикрие. Той иска отново да ме разпита, но съзнава, че няма да промени нищо.

- Трябва да отидеш в полицията. Може би има основателни причини защо се е случило това. Понякога хората искат да изчезнат... - Той повтаря думите на Девлин. Знам обаче, че Стивън не мисли за това, а защо друг психиатър е заговорничил при изчезването на млада жена и е направил така, че то да прилича на самоубийство, така, че да не се задават въпроси. Може би е по-лошо, когато става дума за колега.

Той продължава да говори.

- Шарлот? Обещай ми, че ще отидеш в полицията. Не е необходимо да им казваш, че си виждала записките. - Стивън очевидно се е досетил, че не би трябвало да са у мен, и е предположил, че съм се сдобила с тях по незаконен начин. - Обясни им какво са казали колегите й. Кажи им, че имаш експерт, който е готов да прегледа досието й и да даде второ мнение.

Кимам. Вярва ли ми Стивън?

Той ми се усмихва окуражително, сякаш съм пациент.

- И ми се обади. Кажи ми какво са ти отговорили.

Кимам пак, но когато го поглеждам, все още виждам същата озадаченост и безсилие на лицето му. Стивън знае, че не ме е убедил. И е прав.

Няма да отида в полицията. Ще притисна Грейвс.

* * *

Трезвият разум надделява, преди да стигна с колата до Хамърсмит. Мнението на Стивън не е достатъчно. Трябват ми доказателства.

Е, сигурно ще има още основания за подозрение. „Плащанията в брой" на Катрин Галахър за терапията, които загадъчно липсват от счетоводството на психиатъра или са добавени по-късно, сякаш са му хрумнали после. Сеансите, които винаги са се състояли извън работното време на кабинета - никой от колегите на Грейвс, дори секретарката, не е виждал Катрин. Самите сеанси, вписани само в личния дневник на Грейвс... Но аз видях Грейвс в действие. Той ще има отговор за всичко. Грешка в счетоводството и разбира се, дежурствата на Катрин са изключвали сеанси в нормалните работни часове или пък тя е настоявала да идва в необичайно време, защото се е страхувала да не я познаят. Дневникът? Сякаш чувам спокойния му глас: „Административна грешка. Защо, важно ли е?".

Ако ще се изправям очи в очи с Грейвс, ми трябва нещо, което той не може да обори. Нуждая се от доказателство. Да докажа, че Катрин Галахър е била на друго място по време на някой от сеансите. В болницата, в спортната зала, в метрото или е преглеждала имейлите си или е теглила пари от банкомат - няма значение къде, важното е да е оставила следа. Но колко време ще ми отнеме да я открия? Колко дълго мога да си позволя да чакам? Трябва да проверя дванайсет дати, а и само едно несъответствие няма да е достатъчно, ще са ни необходими две или три... Ами ако Грейвс е помислил за това? Ако е потърсил незапълнените места в живота й и е вмъкнал сеансите в тях?

Да се обадя ли на Елис? И да видя какво ще може да открие той? Но ако Стивън е прав, Грейвс е подправил „самоубийството" на Катрин. Може би тя му е платила да го направи. Или някой друг и Грейвс може да ме отведе при него. Не искам Елис да е близо до мен, когато го намеря.

* * *

Грейвс има къща в Хампстед. Изпращам Шон там, а Роби отива в кабинета му в Челси. Психиатърът се занимава със заети хора и може би приема пациенти в неделя. Трафикът по пътя на Шон е по-слаб, но в къщата края Хийт няма никого. Казвам му да чака. Грейвс може да дойде всеки момент.

Петнайсетина минути по-късно позвънява Роби. Кабинетът е тъмен и никой не отваря вратата.

Имам номера на мобилния телефон на Грейвс. Дали да му се обадя? Все още се колебая и гледам апарата в ръката си, когато той иззвънява. Пак се обажда Шон. Разговарял със съседите. Грейвс почиствал дома на покойната си майка в Бъкингамшър.

Отнема ми по-малко от пет минути да открия адреса.

* * *

Пет без пет, неделя надвечер. Залезът се вижда през прозореца.

- Господин Грейвс... Обажда се Елизабет Кроу.

Колебание от другата страна на линията.

- Съжалявам. Не мисля, че...

Лъжец.

- Бях с детектив инспектор Елис. Сигурна съм, че си спомняте.

- Откъде взехте този номер? - рязко пита той.

- Появи се нова информация. Боя се, че пак трябва да се срещнем. Днес.

Отново колебание. Какво ли му говорят думите нова информация? Бих искала да знам.

- Съжалявам, но ще трябва да почакате. Не съм в Лондон.

- Знаем къде сте.

- Е, и? - отвръща Грейвс, сякаш съм доказала думите му.

- Не искате ли да знаете какво сме открили? - Психиатрите са любопитни копелета.

- Откровено казано, госпожице Кроу, мисля, че загубихте достатъчно от времето ми.

- Или вие загубихте нашето.

- Не знам за какво...

Изиграй картата.

- Вие излъгахте, господин Грейвс, и ние можем да го докажем.

- Кой казва?

Остава ми само още един блъф.

- Ще отгатнете ли?

Понякога мълчанието е безсъдържателно. Това мълчание сякаш разцъфва по линията между нас, разтваря се като цвете или капка мастило във вода.

Не знам какъв отговор е измислил. Знам само, че съм го хванала натясно.

- Моля, стойте там, където сте.

Пак мълчание. Какво ли ще направи? Ще затвори? Ще избяга?

- Колата е на път.

- Ще има ли униформени полицаи? - Гласът му изведнъж става напрегнат и трепери. Чувам го, че преглъща.

- Предпочитате да няма ли?

Той мисли за съседите и за публичното унижение...

- Ще видя какво мога да направя - добавям.

- Ще ми трябва закрила - продължава Грейвс. Страхува се. Хубаво. Нека се страхува.

- Може да се уреди. Само бъдете там, господин Грейвс.

* * *

Пет и пет. Да изпратя ли Роби да дундурка Грейвс? Той е по-близо до къщата от мен, както и Шон. Ако движението не е натоварено, всеки от тях може да бъде там до час. Грейвс обаче няма да избяга, ако мисли, че имаме доказателство, няма и да увърта или да се съпротивлява. Срещала съм достатъчно хора, склонни към насилие, и знам кога съм в риск. Грейвс може да се опита да спори или дори да отправя заплахи, но няма да упражни физическо насилие. Той не е от този тип хора. И не искам Роби или Шон да се разкрият. Ако всичко мине добре, колкото по-малко от нас види Грейвс, толкова по-добре.

Обаждам се на Роби и му казвам да вземе микробус без опознавателни знаци, да смени регистрационните табели и да чака по-нататъшни инструкции. Може да се наложи да преместим Грейвс в тайна квартира.

И през цялото време в главата ми се въртят въпросите: Мислиш ли, че ще успееш с блъфиране? Какво ще стане, когато Грейвс осъзнае, че не разполагаш с достатъчно доказателства?

* * *

Пет и двайсет. Тръгвам пеша с пътническа чанта в ръката - Шарлот Олтън отива на гости на приятели. Взимам такси и после пет минути вървя до гаража, където държим две резервни превозни средства. Там е паркиран черният джип с двойно предаване. Преобличам се в старомодна пола и палто, типични за Елизабет Кроу, нахлузвам обувки с ниски токчета и си слагам кестенявата перука. Една последна хитрост... Играта на „професионалния" ми статус е стигнала почти до края на полезността си - преди да мине вечерта, Грейвс ще разбере, че не съм онази, за която се представям, но тогава ще бъде късно.

* * *

Часът е пет и седемнайсет минути и е тъмно, когато навлизам в селце в Чилтърнс. От едната страна на лъкатушещия селски път са разпръснати къщи. Две от тях са старинни, боядисани в шоколадовокафяво, но повечето са нови - строени през трийсетте, петдесетте години или по-наскоро - и не представляват нищо особено, въпреки че тук очевидно живеят хора с пари - на една алея е паркиран „Ягуар", а до бордюра е спряло „Порше Кайен" с тъмни стъкла. От едната страна на пътя фаровете на джипа осветяват незасадена зимна нива и изсъхнало дърво. Няма тротоар и улични лампи.

Минавам през селото. Къщите оредяват. Отклонението, което търся, е тясна пролука в избуял жив плет. Намалявам. През пролуката, отвъд площ с буренясал чакъл, се вижда ниска бяла къща от трийсетте години на фон от тъмни дървета. В стрехите има две капандури, същински очи. Едната свети, сякаш къщата намига. Лампите на долния етаж също са запалени, но завесите са дръпнати. На алеята е паркирана кола. Номерата съответстват на превозното средство, регистрирано на името на Иън Грейвс.

Майка му е починала преди два месеца на осемдесет и осем години след кратък престой в болница. Битовите сметки предполагат, че оттогава къщата е необитаема.

Спирам на отбивката на трийсетина метра след входа на алеята и се връщам по тъмния път към къщата. Единственият признак на живот е жена с яке „Барбур", която ме изпреварва, разхождайки дебел черен лабрадор.

Завивам в алеята и тръгвам по чакъла. Нощта е ветровита. Дърветата зад сградата се огъват и свистят срещу мен.

Натискам звънеца. Отвътре се чува електронна камбанка. Съзирам движение. Дали беше движение? Чакам да чуя приближаващи се стъпки и да видя очертанията на стегната фигура зад оребреното стъкло на външната врата, но не се случва нищо. След двайсетина секунди отново натискам звънеца. Къщата е малка. Грейвс сигурно ме е чул. Може би е в банята.

Минава още една минута. Все още нищо.

Отстъпвам назад и поглеждам към светещия прозорец на капандурата. Виждам само част от сводестия таван с петно светлина, насочена нагоре от настолна лампа. Няма движение. Завесите на долния етаж не помръдват.

Изваждам фенерчето и го запалвам. Отстрани на къщата минава пътека. Тръгвам по нея. Завесите на страничен прозорец са открехнати. Светлина, проникваща през отворена врата от коридора вътре, озарява легло с разхвърляни върху него декоративни предмети - бяло-сини кутийки за накити „Уеджуд" вазички, сувенирни чинийки, малки порцеланови букети - и преобърната картонена кутия, сякаш е била изпразнена набързо. Промъквам се по-наблизо и надничам, за да видя повече от стаята. В тъмен ъгъл има шкаф. Долното чекмедже е издърпано и от трите му страни висят дрехи. Горното чекмедже е извадено и изсипано, сякаш някой набързо е преровил съдържанието му, търсейки нещо.

Отново някакъв звук. Врата, затваряща се тихо?

Стискам фенерчето и заобикалям отзад къщата. Не се вижда никой. Дърветата скърцат от вятъра. Втренчвам се в тях. Нищо. После отново се обръщам към къщата.

Врати към вътрешен двор с дръпнати завеси. Стаята вътре тъне в мрак. Светъл прозорец със спуснати щори, а до него -задна врата с оребрено стъкло на прозорчето. Увивам ръката си с носна кърпа и натискам дръжката. Вратата е отключена.

Виждам кухня с протрити пластмасови столове и линолеум на пода.

Влизам вътре и затварям вратата след себе си. Не чувам никакъв звук.

- Здравейте. Господин Грейвс?

Прекосявам кухнята и отивам в коридора. Вратата на спалнята е открехната, а до нея сигурно е банята...

Той е притиснат между тоалетната чиния и стената. Очите му са отворени, а на лицето му е изписан лек протест. Убит е с нож. Дрехите му, които вече не са безцветни, са лепкави от тъмночервена кръв.

Времето сякаш спира. Не знам колко дълго. И после...

О, боже.

Изведнъж изпитвам желание да избягам и да се скрия. Да карам бързо и да отида колкото е възможно по-далеч, да се заровя някъде, където този ужас няма да ме намери...

Престани.

Отново усещам някакво движение в къщата. Миг по-късно се затваря врата...

Сама ли си? Ослушай се.

От съседната стая не се чува контролирано дишане, нито скърцане на дъските на пода. Да.

Но те са знаели, че ще дойдеш.

Подслушвали ли са телефона на Грейвс? Слушали ли са, когато му се обадих?

Казах му, че ще изпратя кола. Когато са почукали, той трябва да е помислил, че е полицията. Колко души са стояли на прага, когато Грейвс е отворил вратата? Един? Двама? И той сигурно е изпитал леко облекчение, че поне са изпратили цивилни.

Горкото копеле. Горкото глупаво копеле.

Или се е паникьосал? Обадил ли се е на някого, за да го предупреди, че всичко ще бъде разкрито?

Трябваше да изпратя Роби. Не, изобщо не трябваше да се обаждам на Грейвс. Трябваше да дойда и да го разоблича, с доказателство или без. Не трябваше да им давам шанс...

Някакъв звук пронизва тишината в къщата, настойчив, отривист. Мобилен телефон.

Това ме подтиква към действие. Хуквам по малкия коридор, завивам надясно и влизам в тъмна дневна. Екранчето на телефона свети в синьо на пода. Взимам го. Показва номер.

Натискам бутона за отговор и допирам телефона до ухото си. Четири секунди мълчание и после линията прекъсва.

Отмествам телефона от ухото си и се втренчвам в екранчето.

Съсредоточи се. Нямаш много време.

Отварям „Дневник на обажданията". Отивам на „Приети обаждания". Най-отгоре в списъка е последното обаждане, в 19:34, от мобилен телефон, с времетраене шест секунди. Второ в списъка е от „Непознат номер" моето обаждане до Грейвс, обезопасено и непроследимо, записано в 16:55.

Отварям „Набирани номера“ и го виждам. В 17:08 - няколко минути след като съм затворила - Грейвс е позвънил на същия номер и обаждането е продължило по-малко от две минути.

Паникьосал ли се е? Предупредил ли е някого? Помощ ли е искал? И сега човекът с този номер се обади отново. Проверяваше дали Грейвс е добре? Или че не е добре? Проверяваше дали работата е свършена? Или проверяваше мен?

Може да са се обаждали от километри разстояние. Или от края на градината, до дърветата...

Обзема ме паника. Престани.

Запомни номера. Повтори го. Запамети ли го? Добре. А сега изключи телефона. Не го оставяй. Сложи го в джоба си. В момента имаш предимство пред полицията. Погрижи се това да остане така.

А сега изчезвай. По-живо.

Тръгвам по коридора. От една страна, не искам да погледна, искам да се престоря, че трупът в банята не е там. От друга страна, искам да го видя пак. За да бъда сигурна?

Нищо не се е променило. Мъртъвците се движат само в кошмарите. И все пак не мога да откъсна очи от него. Вървя заднишком през кухнята и спирам едва когато се блъскам в умивалника.

Разкарай се оттук.

Ами ако те са навън и чакат?

Отварям задната врата, използвайки носната кърпа. Спирам на прага и се втренчвам в мрака. Нищо. Няма тъмни очертания, нито внезапна атака.

Излизам. Затварям вратата. Добре, не бързай. Машинално, внимателно, въпреки че кръвта пулсира в гърлото ми толкова силно, че може да ме задуши. Но важни са дребните детайли. Няма да оставя отпечатъци.

Обръщам се. Вечнозелените дървета в отсрещната страна на влажната морава се поклащат.

Имали някого там?

Върви. Тръгвай.

* * *

Десетина километра карам по малки селски пътища. През цялото време Грейвс е пред очите ми, сякаш е заснет на безкрайно повтаряща се лента, която съм принудена да гледам отново и отново. Ръцете ми на волана лепнат от пот. Не трябваше да се обаждаш. Не трябваше да им даваш шанс.

Най-после стигам до подходящо място - отбивка и горичка. Дърветата през зимата са голи, но има вечнозелена бодлива зеленика, нискорастяща гъста калина. Почвата е мека. Следите от гумите ще бъдат там и утре. Не мога да направя нищо по въпроса.

Слизам, изваждам резервните регистрационни табели от тайното отделение и се залавям да ги сменям. Ръцете ми са студени, вцепенени и изцапани, когато приключвам, но в села като това на Грейвс пенсионирани държавни служители прекарват времето си, като записват регистрационните номера на колите на непознати. Знам ли, жената, която разхождаше дебелия лабрадор, може да има фотографска памет. На всеки главен път, водещ към Лондон, има камери, които проверяват регистрационните номера. Няма да оставя следа за тях.

После смъквам кестенявата перука на Елизабет Кроу и я натъпквам в найлонов плик заедно с обувките и палтото й. Отново съм Карла, с червило и високи токчета, въпреки че се налага да се преборя с треперенето на ръката си, докато си слагам червилото.

Проверявам на картата, обаждам се на Роби с точни, практични инструкции, без обяснение, и накрая оглеждам джобовете на вратите и под седалките, търсейки нещо, което не бих искала да оставя.

Отново сядам зад волана, включвам двигателя и потеглям.

* * *

Шокът ме завладява по пътя към Лондон. На моменти съм добре. Друг път треперя. Студено ми е, но когато включвам отоплението, нещата не се променят.

Искам да се свия на кълбо. Да се изолирам от всичко. След това изпитвам желание да говоря с някого и да му разкажа всичко. Знам, че потребността да говоря се дължи на шока, сякаш това ще осмисли случилото се и всичко ще бъде наред. В шок съм. Колко нелепо. Напушва ме смях. И това е от шока. Стискам челюсти. Мускулите ме заболяват от усилието.

Овладей се, по дяволите.

Не мога да кажа на никого. Роби, Шон... Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Защото, ако започнеш да обясняваш веднъж, това се превръща в навик или в задължение. И щом знаят, те ще участват във всичко и ще бъдат изправяни пред решения, които не би трябвало да взимат. Те не го искат. Те само си вършат работата.

Вглеждам се през стъклото в светлините на другите превозни средства на пътя, които проблясват на закодирани интервали. Не мога да дешифрирам посланието.

Искам да забравя лицето на Грейвс, но не мога.

* * *

Навлизам в покрайнините на западен Лондон. Натриевите лампи някак сплескват сградите в двуизмерен фриз като картонен декор на сцена.

Най-после правя ляв завой и спирам. Оставям двигателя да работи и слизам от колата. Роби чака до тротоара, с ръце в джобовете си.

- Махни колата от пътя. Нека изчезне. - Спокойствието в гласа ми принадлежи на друг човек.

- Регистрационните табели? - пита Роби.

- Вече са сменени.

Той кима, сяда зад волана и настъпва газта. Но аз съм разгадала изражението му. Роби се опитва да не приема твърде сериозно това и прави нещата едно по едно, стъпка по стъпка, но знае, че извън погледа му се спотайва нещо тъмно - случило се е нещо лошо и сега заличаваме следите си. Какво по-точно се е досетил?

Утре ще знае със сигурност. Телевизионните новини ще се погрижат за това.

Забързвам по главния път. Движението представлява постоянен поток, който бълва изпарения, три ленти в едната посока и три в другата, разделени с преграда. Трябва да сляза в подлеза, за да премина отсреща. Слабото осветление е жълтеникаво-сиво, а въздухът тук долу е студен и влажен и мирише на урина. Стъпалата в другия край са блокирани от хлапета на тринайсет, най-много четиринайсет години, които пушат, разговарят и се закачат. От мобилните им телефони се разнасят дрънчащи мелодии. Гледат ме, докато се промъквам покрай тях, и преценяват доколко съм уязвима. Самоувереността им е плашеща. Едното казва нещо зад гърба ми, докато аз забързано се промъквам между тях, но не разбирам думите, пък и в момента не ме интересуват.

Когато излизам от подлеза, започва да вали дъжд.

Следващата кола ме чака в странична уличка. Стоповете й мигат. Зад волана е Шон. Автомобилът потегля, преди да затворя вратата.

* * *

Обикаляме из града, движейки се по най-непрекия маршрут. Магазините на уличните ъгли, онези с лиценз за продажба на алкохол и кръчмите са отворени. Хората купуват хранителни продукти, срещат се с приятели, отиват да пийнат нещо в неделната вечер... Нормалността на вечерта ме разтърсва. Не съм в състояние да се ориентирам, изхвърлена съм от мястото си. Последните два часа са като сън на болен човек, белязан от треска. Не съм сигурна колко е часът и когато поглеждам часовника си, цифрите и стрелките не ми говорят нищо.

На половината път към Докландс внезапно казвам:

- Грейвс е мъртъв.

Шон ме поглежда за миг и после отново насочва очи към пътя. Ръцете му се вкопчват във волана. Той изпуска дъха си. Лицето му е неподвижно.

- Бил е убит в дома на майка си тази вечер. Ти говори със съседите му. Те ти казаха къде да го намериш. Ще бъдеш заподозрян. Остави колата някъде и се прибери вкъщи. Крейги ще се свърже с теб с история за прикритие и алиби. Веднага щом съобщят новината, отиди в полицията. Ще те разпитат, но алибито ти ще издържи, обещавам. Съжалявам. Не знаех, че ще стане така.

Шон мълчи и шофира машинално, възприемайки цялата тази информация. Накрая пита:

- Татко знае ли? - Звучи като малко дете.

* * *

Качвам се в апартамента си. Искам уиски, но вместо това си правя чай с две бучки захар - клишето за шок. Не ми се пие, но го изгълтвам насила като лекарство.

След това влизам в интернет и изпращам на Фин детайлите на двете обаждания - едното до непознатия мобилен телефон и другото - от него. <Открий потребителя. Местоположение? История на обажданията? СПЕШНО> Кога ли ще получа отговор? Полицаите няма да се нуждаят от съдебна заповед, за да получат достъп до информацията за разговорите по телефона на Грейвс. Трябва им само един подпис на инспектор върху формуляр S22. Искам да разбера на кого е номерът, преди те да са го научили.

Телефонът позвънява и аз подскачам толкова силно, че разливам чая на коленете си.

Звъни телефонът на Шарлот, но аз не вдигам и обаждащият се затваря. Лампичката на съобщенията примигва. Едно съобщение. Пускам го и чувам гласа на Марк Девлин, който обаче не говори на мен, а на друга жена, а тази вечер тя е престанала да съществува.

* * *

Обаждам се на Роби по безопасната линия. Разговорът не е приятен. Чувам го в мълчанието му и в начина, по който гласът му ту се извисява, ту заглъхва. Той се бори със страховете си. Шон е на разпит в полицията. Някое ченге е запомнило лицето му.

- Той знаеше какъв е рискът - казва Роби. - Предполагам, че рано или късно щеше да се случи. Понякога просто не ти върви. - Но стоицизмът му е крехък и една дума може да го пробие. - Как се представи Шон?

- Беше страхотен. Той е добро момче. Ще се погрижим за него. - Говоря сериозно. Каквато и да е цената, когото и да трябва да подкупя или да очерня, ще се погрижа Шон да не пострада. И все пак това някак не е достатъчно.

И накрая - Крейги.

Първата среща с Грейвс, кражбата на папката, конфронтацията по телефона, смъртта на Грейвс... Премълчавам пред него толкова много неща. Усещам как негодуванието му се засилва от другия край на линията, но когато стигам до алибито на Шон, той заявява:

- Ще се заема.

Първо работата, после упреците.

Най-после оставям телефона. Капнала съм от умора.

Грейвс е фалшифицирал самоубийството на Катрин. Обадил се е на някого. А сега е мъртъв.

Трябва да намеря логиката във всичко това. Да свържа нещата. И да го направя още сега. Но образът на Грейвс се врязва във всяка моя мисъл - с изцъклени очи, окървавен, притиснат между тоалетната чиния и плочките, с онова изражение на слаб протест на лицето.

Трябва да оставя разстояние между себе си и този спомен. Да поспя.

Събличам се и се сгушвам под юргана. Пак ми е студено.

Утре всичко ще бъде различно. Утре ще разбера какво става. Утре ще знам какво да направя.

Унасям се и все едно се гмуркам в мрак. Някъде в тъмнината седи Грейвс, наблюдава и си води записки, които не виждам.

* * *

Събуждам се с пресъхнала уста от телефонен звън. Сигурният телефон е на възглавницата до мен. Не си спомням кога съм го оставила там. Часовникът на нощното шкафче показва, че минава четири сутринта.

- Да?

- Какво става, по дяволите? - пита Елис. - Подпалил ми се е задникът. Спомняш ли си Иън Грейвс? Психиатърът, който е съобщил за изчезването на Катрин Галахър? Онзи, с когото разговаряхме? Е, той е мъртъв и някаква жена го е посетила, преди да умре. Кажи ми, че не си била ти.

Надигам се и посягам към халата си. Цялата треперя, сякаш се съвземам след дълга и изтощителна болест.

- Откъде се обаждаш? От дома си ли?

- Господи! - възкликва Елис, сякаш съм го обвинила във върховна глупост. Той не ми се обажда от домашния си телефон. - Не, от телефона, който ти ми даде, закодирания.

Няма смисъл да се опитвам да го умилостивявам.

- Трябваше отново да говоря с Грейвс.

- Значи си била ти. Боже!

- Той беше мъртъв, когато отидох там.

- Сигурна ли си?

- Да не би да мислиш, че аз съм го убила, Елис?

- Е, ако си го намерила умиращ, сигурно си се обадила на полицията. Записан ли е гласът ти на полицейската лента?

- Нямаше да го оставя така, ако беше жив.

Елис млъква. Не знае дали казвам истината.

- Забелязали са те - продумва най-после той.

- Не мен, а Елизабет Кроу. И беше тъмно. Не може да ме е видяла добре.

- Сигурна ли си? Ами ако направят портрет по описание?

- Тогава има риск секретарката на Грейвс да ме разпознае като жената, която дойде с теб да говори с Грейвс. А ти къде се вместваш?

Това го стъписва.

- Мамка му.

Убедена съм, че Елис се облива в пот.

- Тя не ме видя добре - повтарям със смразяващо безразличие.

Елис се умълчава и когато отново заговаря, вече се е овладял, въпреки че още е ядосан.

- Защо отиде там, Карла?

Да му кажа ли истината? Не мога да го направя. Той е ченге, има инстинкти и жадува за арест. Надуши ли нещо, може би няма да спре...

Не ставай глупава. Вече е късно. Положението бързо се изплъзва от контрола ми. Най-доброто, което мога да направя, е да го удържа, а за това се нуждая от Елис.

- Открих, че той е излъгал за Катрин Галахър.

- Какво имаш предвид?

- Сдобих се с копие от записките му за нея.

- Казала му е нещо. И той го е премълчал...

- Елис, записките са фалшиви. Това е експертно мнение. Грейвс ги е съчинил. Катрин Галахър не му е била пациент. Къде е доказателството, което я свързва с него? Отишла била сама при него, без някой да й го препоръча, плащала в брой. Той дори не й е написал рецепта. Разполагаме само със записките и аз ги проверих. По всичко личи, че Грейвс ги е писал на един път. Сеанси в продължение на петнайсет месеца, всичките в кабинета му, и се обзалагам, че нито един не е през работното му време. Секретарката му няма да може да разпознае Катрин Галахър на снимка.

- И ти си му казала всичко това?

- Обадих му се вчера. Обвиних го, че лъже. Настоях за среща. Той щеше да се пречупи. Говорих с него в пет часа. Към седем и половина Грейвс вече беше мъртъв.

- Обадила си се? Могат ли да проследят обаждането?

- Използвах сигурен стационарен телефон. Няма да могат да го проследят. - Няма да му кажа за мобилния телефон на Грейвс. Нека ченгетата от Темз Вали да се досетят, че е изчезнал. Няма да му кажа и за другото обаждане.

- Ами отпечатъци? Оставила ли си нещо, което криминалистите могат да намерят?

- Внимавах. Няма да открият и колата. Говориха ли вече с теб?

- Не, но едва ли ще им отнеме много време. Аз взех досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица". Аз разговарях с колегите й. Аз разпитах Грейвс. До няколко часа ще се нахвърлят върху мен и ще питат какво знам. Но първо ще представя моята версия. Е, какво да им кажа, Карла? - Сарказмът в гласа му е унищожителен.

- Беше направено така, че да изглежда като кражба с взлом. Грейвс е изненадал някого, който се е промъкнал в къщата, и се е разкрещял. Крадецът се паникьосал, наръгал го с нож и избягал. Засега остави полицията на Темз Вали да се занимава със случая. Не им казвай нищо.

- Нищо? След като името ми е в дневника на Грейвс? И след като съм се подписал за досието на Катрин Галахър в отдел „Изчезнали лица"? Нищо?

- Чул си слух, че изчезването й си струва да бъде разследвано още веднъж. Това е всичко. Няма друго.

- Значи според полицията в Темз Вали смъртта на Грейвс е случайност - казва той така, сякаш не може да повярва какво му говоря и е убеден, че няма да стане. - Искаш да премахна връзката с Катрин Галахър.

- Засега. Да.

- Защо?

- Защото не знаем накъде води.

- Или защото, ако някой се разрови, ще попадне на теб?

- Няма да ме открият. А ако го сторят, тогава и двамата ще загазим.

- Да, но кой ще загуби повече? - пита Елис след кратко мълчание и после линията прекъсва.

Ден 20: понеделник

Йохансен

В събота през нощта той не работи. Когато слезе в клиниката в пет и половина вечерта за смяната, Кейт го изпрати обратно горе. В три сутринта го събудиха викове, но когато слезе долу, всичко беше свършило, пациентът беше завързан и Вини почистваше мръсотията... Той го погледна страхливо, сякаш Йохансен бе дошъл да създава неприятности. Дрил само се втренчи в него. Вероятно се чудеше за нараняването му - какво е направил Брайс и колко го боли.

- Не се нуждаем от теб - каза Кейт. - Връщай се в леглото.

Час по-късно Райли се качи горе и изпуши половин цигара, седнал на леглото на Дрил.

- Тя ти е казала, нали? - попита Йохансен.

Райли дръпна от цигарата и изтръска пепелта на пода.

- Брайс. Обикаляше наоколо и крещеше за това.

- Какво каза?

- Първо те набелязал, а после проникнал в теб. - Райли поклаща глава.

Набелязан. Набелязан си.

И после, в края на смяната, Йохансен чува стъпки по стълбите и движейки се тежко, вътре влиза едрият мъж с изкривеното лице на боксьор.

- Господин Куилан иска да говори с теб - съобщава той.

Куилан е в дневната си, на обичайното кресло, скръстил ръце в скута си. Чул е. Разбира се, че е чул.

- Имали сте... неприятности с господин Брайс. Желаете ли да подадете оплакване?

- Не - отвръща Йохансен.

- Той мисли, че Райън Джаксън, който е убил онези двама души, е друг човек. Разхожда се из „Програмата" с вашия пропуск. Знаете това, нали? Разбира се, никой не познава лицето ви, нито е чувал името ви. Нямате минало, не и на този свят. Но мислите ли, че това задоволява Брайс? Ще повдигне рамене и ще зареже тази работа? Вие го унижихте. И после го оставихте да живее. Правя всичко възможно, господин Джаксън, но дори аз не мога да го обуздавам за дълго. - Куилан се навежда напред. - Е, какво смятате да правите?

Йохансен не отговаря.

- Мислите, че ще бъде достатъчно само да го пренебрегвате?

Мълчание. Часовникът тиктака в бюфета с порцелановия сервиз.

Куилан поглежда Йохансен - дълго, бавно, студено.

- Имате проблем, господин Джаксън. Искате ли да знаете какъв? Ще ви кажа. - Куилан накланя глава. - Чувства. Не очаквахте това, нали? Защото може да ви бъде простено, ако мразите Брайс. Замислете се какво се опита да ви направи той. И какво може да ви направи. Но вие не обръщате внимание на това. Вие сте господин Рационален, винаги контролирате нещата. И смятате, че това е сила и че така ще оцелеете на това място. Е, помислете си за вероятността, че може би грешите и че рационалният ви подход изобщо не е сила, а слабост. Защото вие не го мразите, но той ви мрази. И мечтае да ви накара да страдате, копнее за това и ще действа усилено, ще отиде по-далеч и ще изтърпи повече, за да го постигне. Това прави ли го по-слаб от вас? Наистина ли мислите така?

* * *

Изпълни поръчката.

В неделя, за пръв път, откакто е влязъл повторно в „Програмата", Йохансен не излиза на разходка, а остава в леглото, слуша, докато другите спят, пренебрегва болката в главата си и бодежите на раната на гърба си, събира сили и мисли какво ще стане. Разиграва наум сценария отново и отново. И през цялата нощ в неделя в клиниката, докато носи разни неща, завързва пациенти и ги държи и наблюдава, Йохансен пак си го преповтаря мислено - процеса, с всичките му малки варианти и евентуални засечки.

Сега не му остава нищо друго освен да го осъществи.

Не е необходимо да ходи отново в работилницата. Щом веднъж си разузнал как стоят нещата, не се връщаш. Връщането установява схема, а ти искаш да избегнеш това, особено ако те наблюдават. Но зората днес донесе мъгла и сведе всички на улицата до безлики силуети, същински глинени човечета. Идеални условия да се отърве от преследвачи. Двамата мъже се разтърчават паникьосано и го ругаят. Няма какво да се направи.

Затова Йохансен отива там.

Застава в главното помещение и поглежда счупения прозорец.

Още веднъж. Преговори всичко стъпка по стъпка. Направи го реалност.

Извършва го, докато клиниката е затворена.

Идва тук пръв. Поврежда камерата, която в момента го наблюдава, без да вдига глава. След това се връща в лагера. Кейт е в клиниката с инструментите или горе в стаята си и крачи напред-назад или брои спасените.

Тя трябва да дойде, защото иска.

Някое съобщение ще свърши работа. Някой се нуждае от помощта й, нещо сериозно, с което друг не може да се справи. Жена. Ранена жена, която се крие тук, в рухналите фабрично изработени кабинети, твърде уплашена, за да излезе. Кейт ще вземе медицинската си чанта и ще попита за подробности. Къде е раната? Кърви ли обилно? Има ли някой при нея? Знае ли как да спре кървенето? Ще бъде съсредоточена и делова. Тя има доверие на Йохансен. Няма да й мине през ума, че той лъже.

Ще тръгне и ще върви бързо до него. Ако няма неща, които трябва да знае, Кейт няма да говори. Мислите й ще препускат пред нея, към пациентката и какво ще направи.

Ще има преследвачи. Йохансен трябва да се отърве от тях и да я убеди, че това е необходимо.

Той може да го направи.

Ще крачи близо до нея, но това няма да я разтревожи. Само прикрива гърба й. Когато наближат мястото, тя ще бъде малко пред него.

Точно на прага Йохансен ще извади... Не, почакай. Ще сложи ръка на рамото й.

Няма да има предчувствие, нито усещане за предателство, ужас или болка. Ще стане бързо. Кейт няма да усети нищо.

И после той ще я скрие там, където никой няма да я намери.

Часове по-късно екипите по поддръжката ще дойдат с инструментите си, за да затегнат, капака на резервоара, но Йохансен отдавна ще е заминал.

* * *

Сценарият се върти отново и отново в главата му. И заедно с него и пристъпи на безпокойство, болка на лошо предчувствие - проблясъкът на нещо в периферното му зрение, може би преследвач, който изчезва, когато Йохансен се обръща. Усещане за нещо извън полезрението му.

Какво е? Какво не е наред? Камерата? Подбраният момент? Клиентът? Рискът, че това е клопка?

Нищо от Карла, нищо за клиента. Но Филдинг каза, че клиентът е дошъл с препоръки. Чисто и просто удар за отмъщение.

Ами ако дойдеш тук и някой те чака?

Тогава Йохансен ще бъде готов.

Направи го - бързо и чисто - и се махни оттук.

* * *

Мъглата навън се е сгъстила - видимостта е намаляла на по-малко от четири метра и заблуждава очите му - когато Йохансен се взира, мъглата става зърнеста, и в нея сякаш се движат силуети. Главоболието му се засилва и се свива на възел в тила му. Раната на гърба му е гореща и боде през превръзката. Отново се чувства уморен, отпуснат и бавен. Брайс беше прав. Йохансен губи контрол и прави грешки. Но Брайс няма да нанесе удара си днес, дори ако успее да го намери в мъглата. Брайс го иска да се поти и да поглежда през рамо още известно време. Понякога Йохансен усеща хлъзгавия му пръст, който бърка в раната... Когато стига до улицата, пред него се материализират две фигури. Нещо в светлината ги прави да изглеждат по-едри и по-заплашителни и за една-две секунди Йохансен се сковава, но след няколко крачки те се изясняват в обикновени, тленни хора, които играят по правилата и отбягват зрителен контакт. Йохансен също играе по правилата и отмества поглед, докато те минават.

Той намира телефон на безлюдна улица. Когато се свързва, от другия край на линията има мълчание, а после се чува сънен приглушен глас:

- Ало?

Йохансен си представя как Филдинг търси пипнешком ролекса си, а до него спи разсъблечена блондинка с разрошени коси.

- Събудих ли те? - пита той и Филдинг измърморва нещо неразбираемо.

Разнася се шум. Филдинг се измъква от леглото. Акустиката се променя, докато той се движи от стая в стая, и отеква ехо. Коридор? Баня?

- Е, синко? - с очакване пита Филдинг.

- Всичко е наред.

- Сигурен ли си?

- Да.

Настъпва мълчание. Филдинг проверява дали Йохансен лъже. Йохансен чака.

- Добре тогава - отговаря Филдинг и напрежението напуска гърдите на Йохансен. Връзката прекъсва.

А сега Карла. Обади й се. Само че от друг телефонен автомат и по друга линия. Телефоните се подслушват. Той няма да я изложи на риск.

Йохансен излиза от кабината. Влагата се е просмукала през дрехите му и е полепнала по кожата му. Студено му е.

От мъглата вляво от него изтрополява патрулна кола с ярки прожектори и още един мъж на покрива. Изглежда як и издръжлив.

Вляво някакъв висок човек тътри крака към Йохансен с наведена глава и найлонова торбичка в ръката. Йохансен усеща момента, когато мъжът - сигурен е, че е мъж - го вижда.

Всяка секунда и двамата ще отместят поглед встрани.

Мъжът спира. И не отмества поглед.

* * *

Той беше едър човек преди, метър и деветдесет или метър и деветдесет и пет, и все още се извисява над Йохансен, но животът в „Програмата" е стопил плътта върху костите му и големите му груби ръце стърчат от окъсаните маншети. Има прошарена брада на три дни и порезна рана над окото. Но е той.

Осем години се превръщат в нищо. Нощ е, влажна лятна нощ и Йохансен отново е в голямата къща, обърната към реката в Марлоу. „Какво можеш да правиш?“ „Каквото ми възложат."

Чарли Рос. Чарли Рос, който умря три месеца след като влезе в „Програмата". Излезе оттук на парчета. Частичните му останки бяха върнати на вдовицата му за кремация...

Само че Чарли Рос току-що мина покрай него.

* * *

Мъглата се сгъстява, нахлува в страничните улички и задръства пространствата между сградите. Йохансен се движи внимателно и търси Рос, който върви с големи крачки пред него. Поглежда и назад, търсейки първия знак за преследвачите.

Хора стоят във входовете или се препъват по улиците. Присвиват очи и се вглеждат в него, но той няма нищо общо с тях и никой не го закача.

Йохансен завива зад ъгъла точно когато Чарли Рос пресича кръстовището пред него и се скрива от погледа му.

Друг патрулен бронеавтомобил бавно патрулира по улицата към Йохансен. Друга група мъже с бдителни очи се втренчват в него, докато той минава твърде близо. Йохансен не им обръща внимание и напряга взор да види отдалечаващата се фигура на Чарли Рос.

Рос завива зад ъгъла. Йохансен го следва. Точно когато тръгва по улицата, някой завива надясно в другия край.

Йохансен започва да подтичва.

Спира на ъгъла, където е завил човекът, подпира се с една ръка на стената и поглежда надясно. Не е бил тук.

Сградите наоколо са неясни от мъглата. Чуват се викове и тряскане, а после някой започва да хленчи. Някакъв мъж се е навел през прозореца и крещи на безлюдната улица. Във въздуха се носи лоша миризма от каналите.

Чарли Рос е изчезнал.

* * *

Единственият човек, който знае кой е Йохансен и може да го свърже с онази нощ във фермерската къща и смъртта на Тери Кънлиф, е жив и е в „Програмата". Административна грешка? Или едно от онези извратени случайни съвпадения с абсолютно същата ДНК и друг мъж с профила на Рос е кремиран вместо него? Сега вече това няма значение. Важното е, че Чарли Рос е жив. Чарли Рос може да го разпознае. И Йохансен не може да разчита на милост от него. Петнайсет минути в същата стая преди осем години не ти купуват услуги. Не и след случилото се с Тери Кънлиф.

Рос беше враг на Куилан. Щом е оцелял, това е станало само с разрешението на Куилан, търпимост, която може да бъде оттеглена всеки момент. Сега обаче Рос може да даде на Куилан единственото, от което Карла го лиши преди осем години -живота на четвъртия човек във фермерската къща в нощта, когато умря Тери Кънлиф.

Четвърта част

Ден 20: понеделник

Карла

Осем часът понеделник вечерта. Намирам се на терасата на моя апартамент, на четирийсет и един етажа над земята. Мъглата, която през целия ден бе обвила в було сградата, най-после се е вдигнала. Въздухът е влажен и студен. Оттатък тъмната бездна на дока все още светят офисите на Канари Уорф - финансови институции, борсови агенции, адвокатски кантори, бизнес конгломерати, които контролират нелегални фабрики в Третия свят на един ден път със самолет оттук. Прилича на Хонконг, Ню Йорк или някое друго подобно място.

От скритите тонколони между вечнозелените храсти и дървените пейки се разнася мелодия - ансамбъл за класическа музика свири Бах. Наметнала съм шал върху якето си и държа чаша червено вино в ръката си. Можах да изпия само една глътка. Тази вечер виното има вкус на отрова.

Сутринта съобщиха новината - мъж, смъртоносно наръган с нож, е намерен в тихо селце в Бъкингамшър, полицията призовава свидетелите да се обадят.

Крейги дойде в апартамента ми скоро след това. Изглеждаше уморен, но все пак не беше спал цяла нощ, уреждайки прикритието и алибито на Шон.

- Шон е разкрит. - Тонът му прозвуча обвинително.

- Знам.

Не можах да избегна вината, нито да се отърся от подозрителността му. Ако Крейги ръководеше операцията, нещата нямаше да свършат така.

- Сега всичко лети с реактивна сила, нали? - огорчено попита той. - Не го контролираме.

- Никога не сме го контролирали.

- Ако разберат, че Елизабет Кроу е била на местопрестъплението...

- Няма. Тя не е в страната. Пътува някъде в Източна Европа. Пък и снимките й в интернет изобщо не приличат на мен. Ако съставят портрет по описание, няма да съответства.

- Ами Елис?

- Елис ще съдейства.

- Сигурна ли си? Ами ако не го направи?

- Тогава ще пожертва кариерата си - отговарям хладно.

Настъпи мълчание и после Крейги попита:

- Какво ще стане сега?

- Веднага след като позвъних на Грейвс, той се е обадил на някого по мобилния телефон. Мисля, че му е казал, че полицията идва. Може да е бил някой приятел. Но три часа по-късно Грейвс е бил убит. Затова може би не е бил приятел.

- Смяташ, че може да са го убили, за да му затворят устата?

- Това е единственото му обаждане. И после, докато бях в къщата, някой звънна.

Крейги поклати глава.

- Ако е убил Грейвс, човекът е знаел, че той няма да отговори.

- Ами ако е изпратил някой друг да убие Грейвс? И после е проверявал дали поръчката е изпълнена. Или пък ако е свършил работата сам, криел се е в градината и е видял, че някой влиза в къщата. Зачудил се е коя съм. Може да не е звънял на Грейвс, а на мен.

- Ти вдигна ли? - рязко попита Крейги.

- Да, но не казах нищо. Крейги, който и да е бил, Грейвс е говорил с него, а после е умрял и мисля, че човекът знае защо. Мобилният телефон, който е използвал, е оставил следа. Фин я търси в момента.

- Ами ако телефонът не е регистриран?

- Ще вземем списък кой друг се е обаждал на Грейвс и откъде е звънял и ще стесним кръга. В това време ще уредя среща с Филдинг. Ще видя дали той знае нещо за убийството на Грейвс. Може би Филдинг е осигурил извършителя. Така или иначе, трябва да знаем.

- Сега ли ще ходиш при Филдинг? - попита Крейги с язвителен тон.

- Добре, ти говори с него.

Последва мълчание. Крейги само ме погледна. Стори ми се, без да съм сигурна, че той леко недоверчиво поклати глава.

* * *

На кадрите от видеонаблюдението в „Програмата" видях, че Йохансен е влязъл и излязъл от работилницата сам. Последна проверка, преди да извърши удара? Опитах се да го проследя по пътя му обратно към лагера, но и там имаше мъгла и записът беше забулен в бяло. Не се виждаше нищо. Но оттогава чакам обаждане от него, закодирано съобщение, спусъка, който да задейства разхлабването на болтовете на резервоара. Йохансен все още не се е обадил.

* * *

В обедните новини съобщават, че името на жертвата на убийството е Иън Грейвс. Наричат го изтъкнат психиатър. Колегите му от кабинета са дали изявление, в което изразяват шок и подчертават ценната му работа с „нещастни и уязвими пациенти". Съседите разказвали за всеотдайния син, който редовно посещавал възрастната си майка в къщата, но не бил виждан често след смъртта й.

След един час някой си Шон Уилсън, дърводелец, който е ходил в лондонската къща на Грейвс да уговарят ремонт, се е явил за разпит.

В три часа полицията дава пресконференция. Цялото шоу е на ченгетата от Темз Вали, няма следа от Елис и не се споменава за връзка с текущо разследване на столичната полиция, но това не означава нищо. Те може би държат сухо това буре с барут. Детективът, който води разследването, призова жена, видяна близо до къщата на Грейвс по време на смъртта му, да се яви в полицията. Подчерта, че тя не е заподозряна. Искали само да я елиминират от разследването. Издирва ли полицията бивши пациенти във връзка със смъртта на Иън Грейвс? Детективът увърташе - имало следи, че някой е влизал в имота.

- Разследваме всички вероятности - добавя той.

Скоро след това телефонът иззвънява и този път се обажда Елис.

* * *

- Да започнем отначало. - И къде е началото? - Катрин Галахър не е била депресирана. Не е ходила при Грейвс за терапия. Всички онези колеги, които сега си скубят косите, защото е трябвало да се досетят? Грешали са. Но е ставало нещо. И знаеш ли какво ми говори това? Фактът, че тя е излъгала за болната си майка. Знаела е, че те идват за нея, нали? Знаела е, че идват, но е мислела, че ще ги надхитри. Когато е излязла от дома си на осми декември, Катрин Галахър е бягала. Но не достатъчно бързо. Не е ли така?

- Не знам.

- Какво знаеш, Карла?

- Имам доказателство, че някой е искал Катрин Галахър мъртва.

- Какво доказателство?

Не отговорих.

- Виж, не аз се поставих в това положение. Ти ми каза да взема досието. Ти ме изпрати да разпитам колегите й. Ти ме накара да те заведа при Грейвс. Аз само играя картите, които са ми раздадени. Сега искам този арест, а ти искаш да се добереш до човека, който стои зад това. И се нуждаеш от обяснение в разследването на полицията на Темз Вали, защото те издирват.

- Аз съм невротичен пациент или омъжена жена с любовник. Може би и двете. Не искам да разкривам името си пред медиите. Никой не очаква да отида в полицията.

- Ами ако се досетят, че е била Елизабет Кроу?

- Жената, видяна на адреса на Грейвс, изобщо не прилича на Елизабет Кроу. Провери в интернет, ако не ми вярваш. И Елизабет Кроу е в чужбина. Мисля, че в Източна Европа.

- Смяташ се за много умна, по дяволите. Видели са теб. Никой друг. Само теб.

- И някой друг е бил там. Сигурна съм. И е знаел, че ще дойда. Знаел е, че Грейвс ще се пречупи.

Елис става по-отстъпчив.

- Мобилният му телефон липсва. Може да са го подслушвали. Взет е от местопрестъплението, след като са го убили.

- Записи от телефона?

- Нищо полезно.

Лъже ли? Или ченгетата от Темз Вали премълчават някои подробности?

- А веществени улики?

- Обработват ги в момента. Не очаквам да намерят следа от теб. Ти си много внимателна. Но ще продължат да търсят. И докато търсят, гледай да не се набиваш на очи. Нуждаеш се от мен. И рано или късно ще осъзнаеш, че единственият начин да разнищиш тази история, е с моята помощ. Затова говори.

- Ами ако не го направя?

- Тогава няма да споделя с теб какво знам. Ще гледаш по телевизията какво се случва заедно с другите добри граждани.

- Така няма да постигнеш нищо. Убиецът на Грейвс го е премахнал, за да му попречи да говори, но това се обърна срещу него. Привлече внимание, а убийците не обичат вниманието. Ще се скрие. Ако няма веществени улики и никой не го е видял, ще го изпуснеш.

- Ти също - каза Елис.

- Само че аз не трябва да постигам резултати.

- О, трябва. Нямам ни най-малка представа защо, но трябва. Ти искаш да разнищиш случая и това те гложди, Карла. Ако аз не стигна доникъде - много важно. Аз дори не разследвам убийството на Грейвс. Катрин Галахър се е самоубила. Но ако ти не постигнеш резултат, какво ще стане тогава?

* * *

И след това, когато дневната светлина помръкваше, получавам съобщение от Фин за телефонния номер, на който се беше обадил Грейвс.

<Всички записи за изтрити. Номерът никога не е съществувал.>

Някой е изтрил целия абонамент.

Всеки детайл за телефона, от който е направено обаждането, пълният запис на разговорите и всички технически детайли, които ще ни покажат откъде са обажданията, местоположенията на клетките и въздушните сектори, са изчезнали от данните на доставчика на услугата.

Знаели са, че ще търсим. И са заличили следите си. Затова полицията на Темз Вали не издирва човека, на когото се е обадил Грейвс. Доколкото им е известно, той не съществува.

Но записите на телефонните разговори не изчезват току-така. Някой е натиснал бутона.

<Разбери кой го е направил. Все някой трябва да знае.>

Започвам да звуча отчаяно.

* * *

И накрая се обажда Стивън. Седя до телефона и слушам, докато секретарят приема съобщението. Стивън се надява, че съм добре. Не споменава за полицията. Звучи загрижено, но не отчаян и разтревожен, затова явно не е събрал две и две. Не е свързал записките, които му показах, с убития психиатър. Може би още не е гледал новините. Или обикновеният му работен ден му предоставя предостатъчно ужасии и не е необходимо да ги търси. Те сами идват при него.

* * *

Тротоарите под сградата с апартамента ми са почти безлюдни и баровете са утихнали. Пия на малки глътки виното, което е като разяждащ катран, вдишвам студения нощен въздух и се опитвам да се съсредоточа върху гледките, но тази вечер те са някак плоски, без дълбочина, сякаш са залепени на стъкло.

Снощи пред очите ми беше само Грейвс. Тази вечер успявам да прогоня образа от съзнанието си, но някой друг е заел мястото му - Катрин Галахър. Но не неясният образ на бегълката от кадрите на камерата за наблюдение във фоайето, нито слабата жена с мъртвешки бледо лице, увила ръце около себе си от студа, а жената от първата снимка, с предпазливата усмивка и непогрешимото самообладание.

Какво си помислих в самото начало? „Виждала съм тази жена и тя никога не е била жертва." И въпреки това повярвах на историята като всички други, че Катрин Галахър не е могла да се справи.

Помислих си, че е убила някого и макар да не е показвала, че това й тежи, е изпаднала в депресия и затова е отишла при Грейвс. Може би не е искала да му каже, но го е направила. Така си помислих, но се оказа, че нищо от това не е вярно.

Кой е наел Грейвс? Хората, които са вкарали Катрин в „Програмата" за да бъдат сигурни, че ще има логично обяснение за изчезването й?

Или тя самата е уредила всичко?

Искаш да инсценираш самоубийството си. Но вече никой не вярва на сценария с оставените на брега дрехи. Хората искат доказателства. Или свидетел, при това експертен свидетел. И това им даваш.

Държала ли си го с нещо, или просто му плати? Няма записано плащане, но ти си достатъчно умна, за да го скриеш. Знаела си, че рано или късно някой може да започне да се рови, и си заличила следите си.

Купила си съдействието му и той е фалшифицирал записките за теб. Дал ти е оправданието, от което си се нуждаела. Определил те е като потенциална самоубийца.

В работата си не си допуснала аматьорската грешка да преиграваш. Не си се преструвала на потисната или неспокойна пред колеги, които могат да прозрат истината. Сдържането на чувствата е част от характера ти и си се придържала към това.

На осми декември в осем и петнайсет вечерта си излязла от апартамента си и повече не си се върнала.

Решила си, че си надхитрила всички.

И после... Какво?

Катрин Галахър ми се подсмихва. Не казва нищо.

Зарязвам гледката, връщам се в апартамента и включвам телевизора на новинарски канал. В събитията през деня е включен репортаж за смъртта на Грейвс. Показват кадър от селото с разпръснатите къщи и друг - на полицейската лента, опъната пред чакълената пътека, водеща към ниската бяла къща. На верандата е разпъната синята палатка на криминалистите. От къщата излизат специалисти със защитни костюми и найлонови пликчета с веществени доказателства. На екрана се появява снимка на Грейвс. Следва запис от пресконференция - същите участници, същият призив към жената, която го е посетила, да отиде в полицията. Няма портрет по описание. Репортерката стои на пътя в мрака с гръб към къщата и говори пред камерата.

- Днес това е село в шок.

Телефонът ми иззвънява. Обажда се портиерът, за да ми съобщи, че е дошъл финансовият ми съветник, за втори път днес.

В момента, в който влиза Крейги, разбирам, че носи лоша новина.

- Имаме покана да правим бизнес - казва той. Лицето му е изопнато от напрежение. - От Лукас Пауъл.

* * *

- Отнесохме се към случая като към игра - заявява Крейги. Направила съм му чаша чай, която обаче стои недокосната на масата пред него и изстива. Чертите на продълговатото му лице са изострени от безпокойство, което придава допълнителна отривистост на всичките му жестове. Дори акцентът му от Ийст Килбрайд е по-силен.

- Лейдлоу обичаше играта. Затова си мислеха, че има взимане-даване с някого от Москва.

Бяхме почистили всичко. Но се оказа недостатъчно. Явно бяхме объркали нещо.

- Какво се е случило? - питам.

- Използвали са Изидор - отвръща Крейги. Не мога да определя дали това е въпрос или не.

Изидор е дребен престъпник от френско-испанско потекло, който действа от сергия на пазар в северен Лондон и има прилична сметка в банката, хитра лисица. От време на време го използваме за куриер. Мошеник е, но от друга страна, аз не предлагам много работа за съвсем честни хора. Изидор познава улиците, знае как работи системата и е по-надежден, отколкото изглежда, макар и само защото ясно сме му дали да разбере, че ако отвори някой пакет или не го достави, ще му се стъжни животът. Той не ме познава. Няма причина да ме познава. Изидор докладва на букмейкър на име Поли, който от своя страна докладва на една нахакана управителка на солариум в Килбърн. Един-два, може би три от двайсет и двата пъти, когато съм предавала информация на Лейдлоу, Изидор е занасял пакета или го насочвал към тайника. Но Лейдлоу едва ли го е надушил. Изидор винаги внимава. И аз винаги внимавам.

- В неделя са прибрали Изидор от улицата.

- В неделя?

- Научих едва преди час. Полицията го спряла на улицата. Натикали го в микробус и право в стаята за разпити. Не говорили много, но се държали добре с него и затова той предположил, че искат или да го размекнат, или само да си побъбрят и да изкопчат малко информация. И после в стаята влязъл някакъв мъж. Не бил полицай. Висок. Чернокож. С хубав костюм.

Пауъл. Мили боже.

- Разпитал Изидор сам, ако това можело да се нарече разпит. Без свидетели, без запис.

- Изидор може да не е знаел, че има свидетели и запис.

- Да. През повечето време седял. Чаши чай. Никакви заплахи или опит да го притиснат и пречупят. И накрая повдигнал въпроса за Лейдлоу. „Ти работиш за Нокс. Искам да му предам съобщение."

- И какво отговорил Изидор?

- Отрекъл всичко. Правел се, че няма представа за какво му говорят. - Естествено. Изидор не е чувал за Нокс. - Пауъл не го притиснал. Дал му визитната си картичка и го пуснал да си върви. Изидор гледал да не се набива на очи. Знаел, че ще го наблюдават. Не посмял да се свърже с никого. Сутринта случайно срещнал Поли. Той говорил с Дебора, която ми предаде съобщението. - Крейги разчита изражението на лицето ми. - Повярвай ми, всички са много предпазливи.

Кимам. Вярвам му.

- Мисля, че Лейдлоу прилежно е записвал всичко и се е опитвал да проследи всяко съобщение, което си му изпращала. Но не е искал да те плаши. Информацията на Нокс е била много добра и полезна. Уплаши ли те, изгубва Нокс. Но не е можел да спре да те търси. Изидор е проявил небрежност само веднъж.

И това е било достатъчно. Лейдлоу от старата школа, тайният агент от Студената война, тихомълком го е проследил.

- Значи Лейдлоу е идентифицирал Изидор - казвам.

- Но не е направил нищо с информацията. Не е предприел нищо. Със сигурност не я е предал по-нагоре. Закодирал я е, скрил я е и там е останала.

- В апартамента в Ийлинг. - Спомням си как Пауъл носи кашона към чакащата кола.

- Може би там, а може би някъде другаде. И да знаем къде е, това няма да ни помогне - мрачно отбелязва Крейги.

- Прекъсваме веригата. Оставяме Изидор там, където е. Изтегляме Поли. Ако Пауъл отново задържи Изидор и той се пречупи, единственият човек, когото може да издаде, е Поли. Но Поли ще се покрие за известно време. Дебора също. Изтегли ги довечера.

Ще запазим хладнокръвие и всичко ще бъде наред.

- Ами Пауъл?

- Няма да припарваме до него. Той е разбрал само за Изидор, а Изидор не знае нищо. В безопасност сме.

Крейги поглежда чашата чай, сякаш я забелязва за пръв път. Лицето му е напрегнато.

- Пауъл превърна това в кръстоносен поход. Ще продължава да се опитва. Иска Нокс за себе си.

Крейги изглежда уморен. Предишната нощ не е спал, за да уреди прикритието на Шон, а тази нощ... Но аз вероятно изглеждам по-зле.

- Говорих с Филдинг - продължава той. - Очи в очи. Той мълча, когато споменах за Иън Грейвс. Който и да го е убил, не е Филдинг. Но има нещо друго. Другата ти самоличност, Елизабет Кроу. Снощи поставих под наблюдение в интернет данните за нея, които ти качи. Три часа по-късно някой се хвана на въдицата. Трябваше да го забележа по-рано, но алибито на Шон... - Гласът му заглъхва.

Предишната нощ... Тогава не бях качила фалшива следа към Източна Европа, нито снимките, които не приличат на мен.

- Не е полицията - отговарям. - Елис щеше да ми каже.

Някой се движеше в къщата, след като натиснах звънеца. Изщракване на ключалка на затваряща се врата. Усещането, че някой наблюдава от дърветата...

Крейги също мисли така.

- Бил е убиецът на Грейвс. Но кой е той? Клиентът на Филдинг? Или хората, които са вкарали Катрин Галахър в „Програмата"? При положение че не са едни и същи.

- Не знам.

- Нещо от Филдинг?

- Записите на телефонните разговори са били изтрити.

Крейги се втренчва в мен.

- Карла, ние не знаем нищо, нали? - тихо пита той, а после извръща глава и стиска устни.

- Ще се справим.

- Не отидоха ли твърде далеч нещата? Откога започна да ходиш на местопрестъпленията? Откога започна да допускаш момче, което те познава, да бъде задържано за разпит в полицията?

- Всичко с Шон ще бъде наред.

- Не става дума само за Шон. Ти ме взе преди година да те пазя. Но сега поемаш риск след риск...

- Крейги...

- Сякаш никога няма да се разровят и никой няма да забележи. И сега Лукас Пауъл те търси. Не би трябвало да се показваш. И не трябваше да имаш вземане-даване с Йохансен и да се доближаваш до него, защото той е твърде...

- Какъв?

Крейги мълчи няколко секунди. Лицето му е неподвижно, но някъде в очите му се таи поглед, който не искам да виждам в него - състрадание.

- Той е твърде важен за теб - промълвява Крейги.

- Искаш да кажеш, че оценката ми е замъглена? - отвръщам на удара.

- А ти твърдиш ли, че не е? - Той се вглежда в мен, но гласът му е нежен. - Дай го на мен. Ти не разсъждаваш ясно. Ще направя всичко по силите си той да бъде в безопасност.

Не го прави. Недей.

Положението е безизходно и Крейги го знае. Най-после той се изправя сковано и посяга към палтото си.

- Тогава съжалявам, Карла, но мисля, че трябва да те изолираме за известно време.

- Да ме изолирате? Как? - Никъде няма да отида, не и докато Йохансен все още е в „Програмата".

Крейги мълчи и мига.

- Смятам, че ти и аз трябва да направим още по-рутинен контакта си - казва най-после той.

По-рутинен? За миг не го разбирам, но сетне проумявам.

Крейги е започнал да се дистанцира от мен.

* * *

Веднага щом той си тръгва, аз отивам в кухнята и изливам виното си в умивалника. Тялото ме боли от умора, но знам, че няма да мога да заспя и не искам да седя повече до телефона.

Асансьорът ме спуска във влажния ярко осветен подземен паркинг. Пъхам ръце дълбоко в джобовете си и минавам покрай редиците коли на съседите - всичките луксозни модели. Високите ми токчета отекват по бетона. Охранителната камера се завърта на статива си, за да ме проследи. Портиерът сигурно наблюдава.

Мерцедесът блести на мястото си. Каросерията прилича на черно стъкло. Леко докосвам страничното огледало, за да го наглася, и после сядам на шофьорското място, затварям вратата, която издава приятен глух звук, и слагам ръце на волана. Вътре все още мирише на ново и на леко токсични химикали.

Включвам двигателя, който тихо забръмчава. Изкарвам колата от мястото й, насочвам се към рампата и доближавам електронната си карта до сензора. Бариерата се вдига и аз потеглям.

* * *

Карам безцелно сред вечерния трафик, сменям лентите, изпреварвам автобусите и завивам напосоки наляво и надясно. Първо - остъклените каньони на Канари Уорф. После - Къмършъл Роуд - западнали странични улици, магазини със спуснати капаци, продавачи, които въртят търговия късно в понеделник вечерта. След това свивам на северозапад, през квартала на новобогаташите. Оттатък е модният Ийст Енд, ресторанти и барове, район на новоизгряващи звезди и графични дизайнери, галерията с експонатите от разлагащо се месо, синият неон на бутиков хотел. Строеж, крановете дремят зад оградите. Сетне на юг - Сити, безлюдно през нощта, смълчаните кръчми, магазините и кафенетата - тъмни и затворени, боклуци, надбягващи се с колите по улиците. Мерцедесът плавно минава през мрежата от камери, наблюдаващи трафика. Могат да проследят всяко мое движение, ако искат. Винаги съм разчитала, че мога да се промъкна под радара им. Чудя се дали го правя несъзнателно и сега.

Грейвс е знаел за какво става дума. И сега е мъртъв. И човекът, който му се обади, също знае. Данните за обаждането са изтрити. На всяка крачка срещам препятствия. Противниците ми са добри. Могат да изтрият цяла телефонна регистрация от източника. Като мен са, но по-силни и могъщи.

Сега те знаят, че Елизабет Кроу ги търси. Разбира се. Самоличността й е уязвима. Няма да им отнеме много време да я разгадаят. Скоро ще разберат, че тя е измислица.

Единствената ми утеха е, че те не знаят, че това съм аз.

Ами ако са те видели в градината на Грейвс?

Беше тъмно. Маскировката ми ще издържи.

Ами Саймън Йохансен? Знаят ли за него?

Дори не знам кои са те.

В тази мисия има скрита архитектура - фалшиви врати, тайни проходи, задънени коридори и високи прозорци в стаи, които не мога да открия. Катрин Галахър стои зад единия прозорец, изискана, безупречна и сдържана, но не е сама. И други хора се движат из тази сграда. Те оставят следи - сенки, стъпки, врата, затваряща се в дъното на стаята, спускащо се резе, но колкото и да се мъча, не мога да ги съзра.

И за пръв път ми хрумва, че може би никога няма да ги видя.

Йохансен още не се е обадил, но ще го стори. Той ще отиде в работилницата с Катрин Галахър. Нищо, че нямаме застраховка. Рискът няма значение. Йохансен се е посветил на задачата и ще я изпълни, каквото и да се случи. Той е решил да го направи, откакто Филдинг му каза за поръчката.

Не е безопасно, прошепва вътрешният ми глас. Не е безопасно. Но именно в това е иронията. Йохансен го знаеше през цялото време и направи избора си. И аз не мога да го спра. Защото на него не му пука дали е безопасно или не. Интересува го само невъзможното.

Затова оттегли се. Зарежи тази работа. Обади се на Крейги и му предай задачата. Върни се към самоличността на Шарлот Олтън. Нейният живот е хубав, нали?

И в същия момент, докато спирам на червен светофар на Крайречния булевард, поглеждам към отсрещната страна на пътя и съзирам Марк Девлин.

* * *

Той живее в елегантно боядисана къща в Нотинг Хил, която може да се купи само със седемцифрена сума. На таблото на входа има три звънеца. Името му е написано до онзи в средата. Дневната е обзаведена скъпо и стилно, но се забелязват ергенски щрихи - грамадният екран на домашно кино, ски, подпрени на стената, електронен четец, пъхнат до облегалката за ръце на италиански диван. Девлин минава през сводестата врата, отива в кухнята, отваря бутилка червено вино, налива ми половин чаша - не повече, защото съм с кола - и ми я подава.

- Хубаво място.

Той се усмихва унило.

- Наследство. Бизнесът ми върви добре, но не чак толкова добре. Разгледай, ако искаш.

Приближавам се до библиотеката до прозореца. Не обръщам внимание на окъсаните криминални романи и пътеводителите и се вглеждам в снимките.

Марк Девлин, невъзможно млад, с академична тога, заобиколен от други студенти, се смее пред обектива на фона на гранитносива сграда. В края на редицата има скелет с човешки ръст. След това Девлин е по-възрастен, в мъжка компания, на сватба. После - на ски, в смесена група, която позира пред някакъв замък. Зачервен е и се хили до чернокосо дребно момиче.

Вдигам глава. Реалният Марк Девлин се е облегнал на рамката на вратата, съблякъл е сакото си, разхлабил е вратовръзката си и е запретнал ръкавите на ризата си. Отпива от виното си и леко се усмихва. Изглежда чист и в добро физическо състояние.

Отново се обръщам към снимките. Девлин, на двайсет и няколко години, прегърнал през кръста млада жена. Не е Катрин Галахър. Но защо да е тя? Изнурената, уморена Катрин, увила ръце около себе си, за да се стопли или утеши, с безжизненото, мъртвешко лице... Но тя сигурно е била различна, когато са се запознали, била е изтънчената жена от снимката, с усмивката, която не можеш да подминеш...

Не мисли за нея. Недей.

Пак поглеждам снимката. Девлин и младата жена са навън. На фона се виждат дървета, величествена каменна сграда, ковано желязо. А жената...

- Тя беше пред ресторанта. - Мъча се да си спомня името й. Хана? Не, Ана. Същата изящна красота. Погледът, който тя ми отправи, сега изглежда напълно логичен. - Изглеждаш много млад.

Усмивката му се променя.

- Ана и аз се познаваме отдавна.

Същата реплика като преди. И същото усещане за неудобство и смущение.

Да сменя ли темата? Идиличното детство, къщата в Уелс...

- Това извънградският ти дворец ли е?

Шегувам се, но той казва:

- Не се заблуждавай. Къщата е съвсем обикновена.

- И тя ли е наследство?

- Трябва да я продам. Напоследък не печеля много. Време е.

Отново се вглеждам в лицата им. Някога са били заедно, щастливи. И после какво? Всичко е свършило. Вероятно той е кривнал. Но е запазил снимката...

- Тя иска да бъде с теб.

Изръсвам го неволно и необмислено. Готова съм да се извиня, но Девлин се усмихва по различен начин, който говори: „А не е ли обратното?", усмивка с лек нюанс на тъга. Той поглежда снимката.

- Ана ме заряза четири месеца след като беше направена снимката. - След това усмивката му се изкривява в нещо печално. - Разби сърцето ми.

- Но все още поддържате връзка и сте близки. - Разбрах го по критичния анализиращ поглед, който тя ми хвърли, с какъвто една жена стрелва съперницата си. - Сигурен ли си, че тя не иска... Начинът, по който ме погледна, сякаш си помисли...

Девлин поклаща глава.

- Грешиш. Ние сме приятели. Близки сме, тя се нуждае от мен, има проблеми, с които не може да се справи сама, но сме само приятели. Не ме карай да обяснявам, не мога. А ти? Не трябва да казвам, че изглеждаш уморена, нали?

- Не.

Той поглежда за миг чашата с виното си и после тихо казва:

- На „Залезът на боговете" ти беше облечена в зелено. Беше отлична компания и търпелива към скучните хора. Богата си, но не си самодоволна. Имало е време, когато не си имала много пари. Изключително умна си. Не обичаш хора, които задават лични въпроси. Затова ще се старая да ги отбягвам. Но имаш такъв вид, сякаш не си спала няколко нощи... Всичко е наред - неочаквано казва Девлин. - Знам, че... внимаваш доколко се сближаваш с хората. Не желая да се натрапвам. Но... искаш ли да бъдеш с него?

От виното ли е? Или от умората? Не знам. Не питам: „С кого?", а отговарям:

- Нещата не стоят така.

- Сигурна ли си?

В момента не съм сигурна в нищо.

- Става дума за друго - отвръщам и си спомням разговора с Крейги в апартамента ми, когато той ме помоли да се оттегля...

- Не мога да го изоставя. Той се нуждае от мен.

- Страхуваш се, че ако си тръгнеш от него, всичко ще рухне?

Кимам. Изведнъж не мога да говоря.

- Ние двамата си приличаме повече, отколкото съзнаваме.

Прехапвам устни и се втренчвам навън през прозореца.

Девлин се преструва, че се интересува от виното си.

- И какво ще правим? - питам.

- Каквото трябва - отговоря той.

Думите му отекват в главата ми през целия път до Докландс.

* * *

Паркирам колата на мястото й, качвам се с асансьора до апартамента си, влизам, затварям вратата и заставам в мрака, вслушвайки се в звука на безлюдните стаи, тихото електронно бръмчене на сградата... Посягам към електрическия ключ за осветлението и мобилният ми телефон иззвънява мелодично веднъж.

Съобщение от Фин. Една-единствена дума. <РЕЗУЛТАТ.>

* * *

Изминали са два дни, откакто Грейвс се е обадил на някого на онзи неизвестен номер малко преди да умре и по-късно другият човек му е върнал обаждането. Два дни, откакто всеки детайл за абонамента, свързан с номера, всяка следа за съществуването му, беше заличена от системата на доставчика на услугата.

Но аз гледам записите за телефон с предплатена карта, без регистрирана самоличност на собственика и без история на обажданията от два дни. Сигурен телефон, държан зареден, стерилен и празен. Знаели са, че един ден това може да се случи, че някой може да се усъмни в историята на Грейвс, и са му дали номер, на който да позвъни, ако стане така.

И в събота вечерта той го е направил.

Има данни за обаждането - онова, което им е казало, че аз идвам и знам, че записките са фалшиви, и че играта е свършила. И след това обаждането до телефона на Грейвс в 19:34. Да го проверят? Или да проверят мен.

Две обаждания. Две поредици от технически данни. Но само едно местоположение.

Могли са да избягат минути след последното обаждане. Следата може да ме отведе до изоставена сграда и пуст път. Но ако е така, защо са си направили труда да изтрият данните? Защо са го направили, ако там няма да бъде намерено нищо?

Едно място и аз отивам.

Не ме карай да обяснявам.

Ден 20: понеделник Пауъл

Понеделник, късно вечерта, отново в офиса. Още дневници от наблюдения - този път нови, за движенията на човек на име Изидор.

Откриха го в събота изненадващо лесно и точно както го беше описал Лейдлоу - слаб, с лисиче лице, смугла кожа и черна коса, дори кафявото му яке беше същото - да се мотае край сергия на пазар, продаваща аксесоари за мобилни телефони, заедно с момиче с изрусена коса и лоша кожа. Следиха го през целия ден и в неделя и после го прибраха от улицата. Побъбриха си неофициално, това беше всичко. Пауъл се държа отпуснато и незаплашително. Между другото, в истинския стил на чистач - „убеди ги да свалят гарда", но не въздейства на този тип. Изидор Максауд дъвчеше дъвка, пиеше чай, кимаше на костюма - „Хубав е. Откъде го взе?" - и мигаше недоумяващо на името Нокс. След това го пуснаха да си върви, но не и преди Мич да се погрижи да му сложи микрофон.

И оттогава го наблюдават денонощно. Идеята е на шефа на отдела и докладите отиват прави при него. Всичко това обаче е загуба на време и сили, защото Изидор изведнъж става неспокоен, непрекъснато се движи от едно място на друго и поздравява почти всеки, когото види - разменя с някого по няколко думи, ръкува се с друг, мърмори нещо с извърнато лице... Знае, че го наблюдаваме. Отклонява вниманието ни. Трябва да бъдат проследени и идентифицирани твърде много контакти, и всеки един от тях може да е свързан с Нокс.

Няма да го намерим така.

Тогава какво? Да чака? Колко дълго? Пауъл дори не знае дали Изидор е предал посланието. И преди всичко, има ли представа Изидор кой е Нокс? Пауъл се съмнява, като има предвид онова, което знае за Нокс. Но с какво друго разполага?

И през цялото време в главата му се спотайва един и същ въпрос: ами ако не откриеш Нокс?

Има разследвания, които започват и никога не приключват - „къртицата", която не откриваш, предателят, чието име не научаваш, изтичането на информация, което не можеш да локализираш, продължаващи десетилетия. Пауъл е виждал такива случаи, въпреки че не му се е падал такъв, и знае, че те обсебват, изсмукват живота ти като паразити, отнемат съня ти, брака ти, детството на децата ти, състаряват те и те оставят вонящ на съжаление... Той не е имал такъв случай и няма да започне сега.

Ами ако не откриеш Нокс?

Чаят му е изстинал. Пауъл става, излиза, заключва вратата на кабинета си и се отправя към кухнята. Късно е, но докато върви по коридора, зад него се отваря друга врата. Той хвърля поглед през рамо. Лийсън, с чаша в ръката, също отива в кухнята. Усмихва му се за миг, както човек би се усмихнал на учтив непознат, който му държи вратата отворена, за да мине.

Тази вечер е Лийсън, но би могъл да е всеки един от другите. Те се мотаят около Пауъл. Картър, безцеремонен и откровен както винаги - „Още не сме изпили онова питие". Кингман от специалния отдел, почтителен, изпълнен с желание да работи, придържащ се към думите си: „Чувал съм много за вас". Намеква, че би искал да извлече полза от опита на Пауъл. Морис го гледа над очилата си, същинска вещица. Тя стига най-близо от всички до това да го попита върху какво работи. Лийсън мълчи, но и тя наблюдава и работи до късно. Труден случай? Голям натиск?

Или защото шефът на отдела лъже, че нещата буксуват?

Пауъл е дошъл да изчисти лайната. Как ли тълкуват това? Рови ли в досиетата им? Той не може да успокои колегите. Чистачите не споделят разследванията си и върху всичко за Нокс е наложена забрана. И все пак би било хубаво да говори с някого. Пауъл се замисля за пресилената дружелюбност на Мич, за хладния втренчен поглед на Бетани, която си отбелязва неуспехите му и ги пази за някой ден на равносметка... Поредният пристъп на умопомрачителна самота. Той го прогонва.

Прекалено много е свикнал с нормалния живот. Работа само на бюро, стандартно работно време. Във Вашингтон Пауъл дава съвети за сигурността, пише докладни записки, рецензира процедури и дава наставления на хора, по-млади от него. Работи в екип. Прибира се у дома при Тори и Тия... Годините минаха и той забрави какво включва тази работа - дългите часове, изолацията и онова, което ти причинява. Когато Пауъл се премести от МИ5, те му казаха: „Чистачите са най-самотните хора в разузнаването". Няма комисии по изслушване, нито пред кого да излееш душата си. Свиквай.

Той влиза в кухнята. Напълва каната от чешмата. Лийсън се вмъква през вратата, носейки чашата си. Стаята е малка и тясна. Пауъл включва електрическата кана и се обръща към Лийсън.

- И ти ли си в късната смяна?

- Така стоят нещата - отговаря тя с баналния израз, усмихва се и слага чашата си до неговата. Вътре вече има пликче чай. Водата в каната започва да къкри. Пауъл скръства ръце на гърдите си и се обляга на плота. Двамата чакат.

Ами ако не откриеш Нокс?

Дали да прибере отново Изидор за разпит? Да го притисне ли? Колко знае Изидор? Не много, не и самоличността на Нокс, но все знае нещо. Някой го е наел, за да занесе пакета, човек с име и лице... Изидор ще каже, че не си спомня, ала хората си спомнят, ако ги притиснеш, но колко силен трябва да е натискът.

Пауъл не може да си позволи провал.

Опитва се... Потърква лицето си. Лийсън стои до него навела глава и потънала в мислите си, без да го поглежда. Водата в каната завира и започва да вдига пара.

- Имам обект на разследване, който не иска да говори - неочаквано казва Пауъл и усеща как Лийсън изненадано трепва. Тя леко вдига глава. - Той знае нещо. Не съм сигурен колко. - Пауъл поклаща глава.

Досега не е разговарял така с нея. С никого в сградата освен с шефа на отдела. Но всичко е наред. Той не издава нищо.

- Побъбрихме си. Човекът е умен. А умните винаги са най-трудните, нали?

Лийсън не отговаря, но това всъщност не е въпрос. Не го и поглежда и Пауъл й е благодарен за това, защото му предоставя възможност да говори.

- И ме притискат за резултат. Естествено. Засилват изкушението да извадя инструментите за мъчения.

Лийсън пристъпва от крак на крак, сякаш се чувства неловко, но двамата почти не са разменили и дума досега и тя може би не разбира хумора му.

- Шегувам се.

Каната изщраква и се изключва. Пауъл се обръща и налива вода в чашите им. Пликчето с чай на Лийсън обагря водата в чашата й в зелено и мирише на мента.

Но ако го притиснем здраво и Нокс разбере...

Пауъл взима лъжичка, натиска пликчето с чая си, а после го изцежда в стената на чашата, измъква го и го пуска в кофата за отпадъци. Отваря хладилника и изважда млякото.

Трябва да убедиш Нокс, че може да ти се вярва. Не упражнявай твърде силен натиск. Само ще загубиш.

- Рискът от провал може да те обсеби, нали? А провал е мръсна дума.

Той поглежда Лийсън. Тя стои абсолютно неподвижно и го гледа. А след това му отправя предпазлива усмивка, но заучена. Посяга към чашата си и казва:

- Така е.

Пауъл остава поразен от самоконтрола й и изведнъж си спомня един друг случай - списък с операциите на МИ5, изложен на свободния пазар, информацията на Нокс, техническия специалист, чието име Лийсън бе научила твърде късно, когато той вече беше избягал... Раната все още е отворена. Иска му се да каже: „Всички сме се проваляли", но после се сеща, че не би трябвало да знае.

* * *

Той се връща в кабинета си и пие на малки глътки чая.

Заплахите към Изидор няма да дадат резултат. Тогава какво да направи? Да чака и да се надява? Да, поне засега, докато измисли по-добър план. Утре пак ще има среща с шефа на отдела, който отново ще упражни натиск, настоявайки за резултати. И пак ще го предупреди да не влиза в директен контакт с Нокс. „Това е неуместно, след като не знаем кой е Нокс." Но шефът на отдела е нервен и неспокоен по този въпрос, сякаш Нокс е носител на някаква заразна болест и той може да я прихване като Лейдлоу - да започне таен живот, да пази скрити записки и да се съюзява с източника срещу господарите си.

Пауъл поглежда часовника си. Във Вашингтон остава половин час до времето за лягане. Тия е по пижама и пие млякото си, готова за обаждането на татко и после приказка... Той вдига телефона да й се обади, но му хрумва друга мисъл - за Лийсън, която седи в кабинета си, размишлява за провала си и изпитва вина.

Ден 21: вторник

Йохансен

Бягай. Трябва да избягаш.

Изборът е недвусмислен, няма средно положение - или да остане и да свърши работата, или незабавно да се изтегли. И той те видя, нали? Знае кой си. Затова върви. Махай се веднага. Обади се на Уитман. Кажи му да те вземе. Отиди при най-близкия патрул и се предай...

И после какво? Ще се обадиш на Филдинг? И ще му кажеш, че се отказваш?

Колко удара е извършил за шест години? И всичките чисти, безупречни, всеки погребваше Тери Кънлиф малко по-надълбоко. Но ако се откаже от този, после какво?

И после какво?

Поръчката ще бъде възложена на друг. Защото винаги има друг. Няма значение какво е казал на Филдинг, някой ще намери начин. Някой, който няма да бъде внимателен и бърз. Човек с нож. Човек без правила. За миг Йохансен си представя Кейт - ранена, окървавена, мятаща се от болка. Недей. Проблемът не е твой.

И все пак Йохансен не бяга.

Вчера той се върна в лагера и лежа буден в леглото си. Питаше се дали Чарли Рос го е познал и се ослушваше за стъпки по стълбите - хората на Куилан най-после идват за него, а зад тях върви Чарли Рос и го сочи с пръст: „Да, това е той". Портите се затвориха за нощта и Йохансен остана хванат в капан там, в клиниката, втренчен във вратата. Продължаваше да спори наум, въпреки че отговорът беше един и същ: Трябва да избягаш.

Настъпва полунощ, след това един часът, два, три. Райли пуши под стряхата. Вини бърше пода и говори за първото ястие, което ще изяде, щом го пуснат на свобода, и разбира се, за кучето си. Той обожава кучето си и ще го види отново... Погледът му обаче неспокойно се стрелка към Кейт... Кейт, безмълвна и изолирана от всичко, със стиснати устни и очи, зачервени от безсъние. И Дрил, седнал на стол, стрелкащ поглед от лице на лице. Главата му е наклонена назад, сякаш е доловил страха на Йохансен във въздуха и се опитва да открие източника му.

Можеш да прекратиш изпълнението на задачата заради собствената си безопасност.

Или да загърбиш риска, да се обадиш на Карла и да я изпълниш въпреки всичко.

В четири сутринта му хрумва друга възможност за избор.

Да намери Чарли Рос и да го убие.

* * *

Йохансен изхлузва ботушите си долу пред стълбите. Кейт все още е в стаята си. Дворът е безлюден. Йохансен се приближава до портата, която е отворена, и излиза.

Той върви и преследвачите вървят. Спира и те спират. Не полага усилия да се отърве от тях, защото това само ще ги направи подозрителни, но през цялото време усеща присъствието им като физически натиск.

Йохансен си е дал един ден. Един ден, през който да претърси „Програмата" за Чарли Рос, но така, че хората зад него да не се досетят. Трябва да се престори, че се разхожда напосоки и безцелно, без да задава въпроси, защото всичко ще бъде докладвано на Куилан.

И така, открий Рос, изплъзни се от преследвачите, справи се с него. След това се обади на Карла, потвърди, че ще изпълниш мисията, и се върни в лагера, сякаш не се е случило нищо.

Или откажи поръчката, обади се на Филдинг и напусни „Програмата“, преди да затворят портите.

* * *

Йохансен се разхожда един час. По-нататък по пътя боклукчии от Центъра за развитие на уменията под охрана хвърлят чували със смет в задната част на камион. Следва ги бронеавтомобил. На тротоара до бялата административна сграда хората на Куилан разменят цигари срещу други неща. На небето се събират дъждовни облаци,

Чарли Рос не се вижда никъде. Не се мотае пред параклиса със закованите прозорци. Не гледа младежите, които играят футбол на пустеещия парцел. Не си купува цигари от магазинчето, не яде в столовата, не се реди на опашките за подаяния. Чарли Рос е престанал да съществува. Тогава кой беше мъжът в мъглата? Призрак? Но призраци няма. Ако съществуваха, те отдавна щяха да тормозят Йохансен.

Не, „Програмата" е погълнала Чарли Рос.

Но някой ден може да го избълва отново.

* * *

Часът е единайсет сутринта. Ако иска да излезе, преди портите да се затворят, Йохансен трябва да се обади на Уитман най-късно в четири следобед.

Той има пет часа да намери Рос. И вече усеща бавното плъзгане към поражението.

Тери Кънлиф, възкръснал от гроба, му се хили.

„Не го приемай като провал" - казва той.

Ден 21: вторник

Карла

Докландс вече се събуждаше, когато излязох от апартамента в четири сутринта. По улиците се движеха фарове, таксита оставяха дилъри пред остъклените им крепости, ранната смяна, която да поднови следобедната търговия в Далечния изток с индексите Никей и Ханг Сенг. Взех такси до централен Лондон и след това се върнах към гаража, като през цялото време взимах предпазни мерки срещу следене. Избрах малкия син хечбек, колата, купена да замени черния джип, който се наложи да изхвърлим за отпадъци след смъртта на Грейвс.

Дойдох тук за два часа. Отне ми още час да заема позиция. Оттогава са изминали още два. Само наблюдавам.

Стоя сред мокри лаврови храсти. На двайсетина метра от мен, оттатък зимната морава, дреме къща от червени тухли в архитектурния стил, характерен за началото на двайсети век. Намира се в скъп, луксозен жилищен район на границата между Бъркшър и Съри, близо до Уентуърт. Наоколо зад високи зидове са разположени огромни къщи на борсови посредници, но тази къща е по-малка и не е толкова добре охранявана. Забутана е в края на частна алея за коли, оградена с дървета, заедно с три други имота, стари сгради, построени върху големи парцели. Другите къщи не се виждат и са тихи. Обитателите им са на работа, на игрището за голф или на масата за масажи. От време на време сухите листа около мен помръдват или някой кос тревожно изсвирва в съседна градина, но не се чуват гласове или стъпки.

От наблюдателния си пост виждам само задната страна на къщата на нивото на приземния етаж, врата, която вероятно води в кухня или сервизно помещение, с прозорец до нея, френски врати и още един прозорец. Покрай цялата ширина на къщата в отсрещния край, зад вратата на кухнята, има вътрешен двор. Виждат се и две пристройки от тъмно дърво, осеяни със зелени петна от годините.

Вътре не светят лампи и за два часа не забелязвам никакво движение. Може би съм закъсняла? Може би те са заминали и няма да се върнат. Под стрехите обаче са монтирани охранителни камери и аз не смея да прекося моравата, за да надникна през прозорците. Надявам се, че след като записите на обажданията са изтрити, обитателите на къщата смятат, че все още са невидими. Не мога да им позволя да си мислят обратното.

Не съм извършвала наблюдение на живо от години и съм изгубила тренинг. Студено ми е и съм гладна. Чашата кафе, която изпих сутринта, е далечен спомен, а шишето с вода, което си донесох, беше празно още към девет часа.

Кръвта е престанала да циркулира в ходилата ми преди часове и краката ми са се схванали. И въпреки всичко чакам. Този адрес е всичката информация, с която разполагам. Имотът е на фасадна фирма, която плаща и сметките. Директорите са неизвестни, подставени лица, на които са платили, за да подпишат къс хартия. Няма стационарен телефон, вписан на адреса, и никой от собствениците не фигурира в избирателните списъци. Следата започва и свършва тук, с единствения реален факт, че онези обаждания са направени и приети в тази къща. Няма къде другаде да търся.

Сменям позата си в опит да се стопля и се втренчвам в прозорците.

В десет часа вътре светва лампа, но може би е включена с таймер. Зад стъклото не се раздвижват сенки.

Около десет и половина започва да вали дъжд. Чувам го, преди да го усетя. Капките барабанят върху лавровите храсти около мен, а след това започват да се прецеждат през листата и да се стичат по косата и врата ми. Температурата спада с един градус и после с още един.

Глупачка. Дойде тук сама, без подкрепления, и наблюдаваш къща, където вероятно няма никого. И преди да дойде някой, дори да заснемеш лицето му, дори да успееш да го идентифицираш, после какво?

Грейвс им се е обадил, преди да умре, и те отговориха на обаждането му. И сега заличават следите си. Това обаче не означава, че те са клиентът на Йохансен. А ако не откриеш клиента, не стигаш доникъде.

* * *

Дъждът продължава да ромоли. Дневната светлина помръква. Обещавам си каквото ми дойде на ума само ако издържа още един час тук, когато на прозореца за миг се появява лице на мъж.

Фотоапаратът ми е в якето. Засуетявам се, докато го извадя. Пръстите ми са сковани от студ. Затаявам дъх.

Покажи се пак. Моля те, в името на всичко свято, покажи се пак.

Минава една минута, после две. Нищо.

Рисковано ли е да се приближа до къщата? Твърде опасно е.

Трета минута, четвърта...

Вратата на кухнята се отваря. Мъжът излиза. Вцепенявам се.

Познавам го.

* * *

Мрак в задната част на тъмен склад. Ярка светлина отпред. Мъж на шейсет и няколко години с красивото лице на патриарх и загоряла от слънцето кожа от игра на голф се облива в пот и гласът на Крейги, спокоен, твърд, премерен, запознат основно с фактите...

Уилям Хамилтън, бившият шеф на „Биг Фарма", човекът, който би могъл да е сред дружките на Шарлот с неговите скъпи небрежно елегантни дрехи и културен вид. Преди по-малко от три седмици аз стоях в онзи склад, без да слушам, докато той ни разказваше за измамата си...

Хамилтън е различен на дневна светлина, някак по-прошарен, по-стар, по-дребен. Но няма съмнение, че е той.

Уилям Хамилтън спира на терасата за секунда, накланя назад глава и вдишва въздуха. През отворената врата зад него се разнася музика, запис на пиано, нещо познато и тъжно.

Какво прави тук Хамилтън?

И веднага се сещам. Това е тайна квартира и ние го настанихме в тази къща.

Не съм помръднала, нито съм издала звук, но той се обръща и поглежда през градината към мен. И за един вцепеняващ момент ми се струва, че гледа право в мен. Лицето му е изпито и напрегнато, но и решително, сякаш е готов да нападне всеки, който се изпречи на пътя му. Всяка секунда ще прекоси моравата...

Но после отново започва да вали. Дъждовните капки барабанят по листата около мен и падат върху голата глава на Хамилтън. Той поглежда към небето и след това се обръща към къщата.

Излизам от прикритието си в лавровите храсти.

- Господин Хамилтън. Не се обръщайте.

Той се стъписва и като че ли се подготвя за предстоящ удар, сякаш ще го нападна. За част от секундата съм сигурна, че ще се обърне. И после раменете му се отпускат.

- А, дошла си - казва той, все едно ме познава, сякаш е неизбежно и ме е очаквал.

Но той не може да знае за Карла.

Дали е изтълкувал погрешно мълчанието като различен вид отрицание?

- Мислиш, че не знам коя си? - В гласа му прозвучава страх, тъга и горчива ирония.

- За коя ме мислите?

Коварен въпрос. Хамилтън не отговаря.

- Какво имаш? Пистолет? Нож? - Гласът му леко потреперва на последната дума, „нож".

- Нямам нищо.

- Лъжеш. Как ме откри?

- Грейвс ви се е обадил тук. Проследих обаждането.

- И когато му отговорих, вдигна ти, нали? - казва Хамилтън и после бързо, със засилващ се гняв и отчаяние добавя: - Защо го направи? Защо го уби? Той беше приятел, който ми правеше услуга. Не знаеше нищо.

- Не съм го убила.

- Тогава си поръчала на друг да ти свърши мръсната работа - яростно изрича Хамилтън, изпъчва гърди, вдига глава и напълва белите си дробове.

Не му позволявам да продължи.

- Не съм го убила. Намерих го. Грейвс вече беше мъртъв. Онзи, който го е направил, не се е колебал. Предполагам, че търсят и вас и затова се криете тук. Господин Хамилтън, ако бях дошла да ви убия, какво чакам? Никой не гледа.

- Няма да ми направиш нищо, докато не разбереш къде е тя.

- Но аз вече знам. Тя е в „Програмата".

Не виждам лицето му, но виждам тялото му и конвулсиите, които го разтърсват. И чувам звука, който той издава - стенание, ридание? - от отчаяние, скръб и нещо, което се отваря пред мен толкова дълбоко, че не съм в състояние да го измеря.

Хамилтън се овладява. Но сега нещо в него е прекършено, сякаш с две изречения съм го състарила с десетилетие, дори повече, и изведнъж той заприличва на грохнал старец.

Притискам го, като този път придавам твърдост на гласа си. Искам да разбере, че трябва да говори.

- Не съм убила приятеля ви, господин Хамилтън. Нямам представа за какво става дума. Но знам, че Катрин Галахър е в „Програмата", защото е убила човек и е било кървава баня...

- Тя е в „Програмата", защото аз я вкарах там - прекъсва ме той и малко се окопитва. - Не знаеш ли кой съм?

Информацията изплува в съзнанието ми по памет, като по магия или като гласа на Крейги в главата ми. Уилям Артър Хамилтън, бивш директор на „Сътрудничество и предприемачество" във фармацевтичния гигант „Хоупланд". Бил е посредник, сключващ големи корпоративни и правителствени поръчки...

И „Хоупланд" има договор за социално осигуряване с „Програмата".

Не самата „Хоупланд", а неин филиал, дъщерна фирма. И те осигуряват персонал за Спешния медицински център извън стената, те карат бронираните линейки. И Хамилтън е сключил договора. Той познава всички и е задействал връзките си. Хамилтън може да хвърля пясък в очите, така както направих аз, за да вкарам Йохансен в „Програмата", да говори за националната сигурност и да използва силата на позицията си, да пропуска процедурите, да преодолява бюрократичните препятствия и да не остави следа. Това е по въпроса как.

Но по въпроса защо е нещо друго.

- Да - казвам. - Знам кой сте.

- И знаеш какво е направила тя. Каква си ти? Полицай? Журналист?

Мога да излъжа. Обикновено го правя. Да се опитам да го убедя, че съм на негова страна, на страната на Катрин... Но лъжата ми убягва. Или може би няма време.

- Няма значение каква съм. Но от седмици съм по следите на хората, които стоят зад това, откакто научих, че за главата й е обявена награда. Знам какво е направила, но това е само половината от истината. Мислех, че Грейвс може да ми каже останалото, но закъснях. Затова сега дойдох при вас. Господин Хамилтън, кой стои зад това?

- Искаш да кажеш, че не знаеш? Какво мислиш, че ще стане, ако ти кажа?

- Мога да ги спра.

Изричам го абсолютно уверено, но той се смее мрачно и горчиво.

- Не можеш да ги спреш. Защо мислиш, че я вкарах в „Програмата"? Смяташ ли, че го направих с леко сърце? Мислиш ли, че не знам как стоят нещата там?

Отново мълчание. Когато Хамилтън заговаря отново, гласът му е по-монотонен, но и по-смирен.

- Тя се появи на прага ми посред нощ - на тринайсети декември преди една година - и ми разказа всичко. От игла до конец. Затова знам точно какво е направила. Нямам илюзии. Но баща й ми беше приятел. Познавам я от дете. Не можех да им позволя... - Хамилтън млъква, съвзема се и продължава: - Това беше единственото място, където щеше да е в безопасност от тях, където те нямаше да я потърсят. - Той извръща леко глава, сякаш може да ме види с периферното си зрение. - Ако ти кажа за какво е всичко, ще ти направят онова, което сториха на Иън Грейвс. И ако разберат къде е тя, ще убият и нея.

Не отговарям. Не знам какво да му кажа. Осъзнавам, че Хамилтън е преценил мълчанието ми твърде късно, когато той едва доловимо от ромоленето на дъжда казва:

- Но те вече знаят, нали?

- Да.

- Тогава всичко свърши. - Хамилтън навежда глава.

Дъждът се стича по него, мокри ризата му, залепва оредялата му прошарена коса за главата и разкрива скалпа му - мокър, розов и крехък.

- Кажете ми за какво става дума. Кажете ми кои са те. - Навеждам се към него, сякаш това има някакво значение и ще го убеди да говори...

- Защо? Не... можете... да ги... спрете.

- Мислите ли, че като не знам, ще бъда в безопасност? Това не спаси Грейвс.

Това беше жестоко. Той се колебае, но не дълго.

- Влизам вътре.

- Господин Хамилтън...

- Бъди благодарна, че не видях лицето ти. Ако питат за теб, не мога да им кажа как изглеждаш, каквото и да ми направят.

- Той млъква и се замисля. - Освен ако не ни наблюдават в момента.

Мълчание. Главите ни се вдигат едновременно. И двамата се взираме в дъжда, търсейки нещо, сякаш можем да ги чуем, които и да са те, и сякаш ослушвайки се, ще разберем къде са.

Разбира се, не виждаме нищо.

След това Хамилтън си поема дълбоко дъх, за да се успокои, връща се в кухнята и затваря вратата. Щорите се спускат.

Стоя до лавровите храсти, цялата вир-вода.

Трябва да отида до вратата и да блъскам по нея, докато той ме пусне да вляза. Но Хамилтън няма да ми отвори. Не.

И тогава съзнавам нещо. Някой е изтрил данните за телефона. Не е бил Хамилтън, защото той не разполага с необходимите ресурси, не сме и ние. Остава само клиентът.

Той има същата информация като мен и може да проследи Хамилтън дотук.

Отново се заслушвам в дъжда. Ами ако аз не съм единствената, която наблюдава Хамилтън?

Вмъквам се в храстите и тръгвам.

* * *

За двайсет и пет минути стигам до колата си, непрекъснато поглеждайки през рамо. След това карам до Стейнс, взимайки обичайните предпазни мерки срещу следене, и се обаждам на Крейги.

- Хамилтън. Имаме проблем - съобщавам.

Мълчание. И после Крейги сковано казва:

- Обаждаш се по мобилен телефон. Знаеш, че не можем да говорим...

Прекъсвам го и сухо заявявам:

- Хамилтън е вкарал Катрин в „Програмата". Тя не изтърпява наказание там, а се крие. И онзи, който я иска мъртва, е по следите й. Крейги, Хамилтън е разкрит. Те могат да го открият по същия начин, по който го намерих аз. Разкарай го оттам.

Крейги не отговаря веднага.

- Добре. Къде си?

- Връщам се. Крейги? Бъди внимателен.

* * *

Вие ми се свят от умора и глад. От едно кафене си купувам кафе, сандвич с бекон и шоколад. Мокра съм до костите. Момичето, на което плащам, се втренчва в мен съчувствено.

- Трябва да се стоплите - казва то, сякаш се чуди дали имам дом, където да се прибера.

Опитвам да се усмихна, но лицето ми сякаш е замръзнало. Момичето ми връща по-голямо ресто, отколкото трябва. Отново се качвам в колата и намирам клонка в косата си.

Изсипвам две пакетчета захар в кафето и го изгълтвам. Горещата течност опарва устата ми. Излапвам твърде бързо половината сандвич с бекон и после не мога да погледна остатъка. Изяждам шоколада. Преполовявам пътя до Докландс и енергийните ми нива отново се сриват. Изяждам остатъка от сандвича, като шофирам с една ръка. Повдига ми се.

Още предпазни мерки срещу следене. Следят ли ме?

Попадам на ремонт на улица и после на голяма катастрофа. Полицаите са спрели движението, докато разчистят пътя. Отнема ми три часа да стигна до гаража. През цялото време пред очите ми е образът на Хамилтън и чувам онова, което той ми каза. Тринайсети декември. Всичко се е случило тогава. Катрин е бягала...

Изминали са пет дни, откакто е видяна за последен път, уловена от охранителната камера - Катрин Галахър напуска живота си. Видях кадъра и си помислих: „Тази жена е убила и е преследвана. Това е бягство“. Но грешах. Може би жената с палтото във фоайето все още е неопетнена и по ръцете й няма кръв. Но тя се отправя към бъдеще, където ще се случат лоши неща. Чудя се дали го знае.

Нямам дрехи за преобличане в гаража, само резервно палто, което намятам върху мокрия си костюм. Влагата се е просмукала в кожата ми и съм премръзнала. Опитвам се да оправя външния си вид в огледалото за обратно виждане. Косата ми е изсъхнала разрошена и когато си слагам червило, кожата ми изглежда бяла като хартия.

Взимам такси на две преки от гаража и казвам на шофьора да ме закара до Лондонския мост, а после се качвам на метрото до Канари Уорф.

Извървявам последните осемстотин метра с наведена глава и се моля да не срещна някой познат.

* * *

Влизам в банята, събличам мокрите си дрехи и заставам под душа. Горещата вода барабани по смразената ми кожа. Стоя там десетина минути, а после се избърсвам и обличам халата си.

Крейги не може да отиде в тайната квартира, ако някой я наблюдава. Колко време ще му отнеме да събере екип, да го разположи на позиция и да претърси района за други заинтересовани страни?

Нещата обаче се случват. Хамилтън знае какво е направила Катрин и ще проговори. Безпощадността на Крейги ще се погрижи за това. Въпрос на няколко часа и ще знам всичко.

Телефонът звъни. Портиерът. Имам посетители.

Крейги пристига със закопчано догоре палто и стиска куфарчето си, сякаш то може да му осигури някаква защита.

Изглежда изтормозен. Това не е по-рутинният контакт, който той търси.

И все пак не е могъл да устои. Изпратил е екип при Хамилтън и сега е дошъл да разбере за какво става дума. Това подбужда в теб този бизнес - неутолима жажда за информация, неизчерпаема потребност да знаеш.

- Уилям Хамилтън - казва Крейги. - Как го откри?

- Настанил си го в къща близо до Уентуърт. Обаждането на Грейвс, преди да умре. Фин успя да възстанови изтритите данни. Обаждането е направено от онази къща.

- Ходила си там?

- Говорих с него. Той не видя лицето ми. Хамилтън е вкарал Катрин Галахър в „Програмата". Накарал е Грейвс да напише историята за самоубийството като прикритие. Крейги, тя не е там, за да изтърпява наказание, а да се крие.

- Ние не сме изтрили данните за телефона.

- Знам. А Хамилтън няма необходимите ресурси. Трябва да е клиентът. Иска да се добере до Хамилтън преди нас. Погнали са Катрин, погнали са Грейвс, погват всеки, който й е помогнал...

- Но защо не са го премахнали веднага? Ти каза, че могат да го открият в онази къща. Защо да чакат?

- Не знам. Само ми кажи, че Хамилтън вече не е там.

- Не е там - потвърждава той, но мрачно, и нещо в мен трепва.

- Изпратих един човек да позвъни на вратата му - доставчик с пакет, нищо особено. Само щеше да види дали Хамилтън е добре и да провери дали някой го наблюдава. Вратата не била заключена. Лампите били угасени. Нашият човек влязъл...

* * *

И Хамилтън не бил там.

Нямало следи от разместване на мебели и борба. Нито следа от портфейла и паспорта му. Хамилтън явно е грабнал набързо няколко неща и е избягал оттам. Записите от охранителната камера го показвали, че излиза.

И аз го задействах - появих се в градината му и му казах, че съм проследила обаждането. Накарах го да мисли, че тайната квартира не е безопасна. Затова е избягал.

Вероятно не съзнава, че се е изложил на открито...

Не. Спомням си как той наведе глава, когато каза: „Всичко свърши". Очевидно му е все едно.

* * *

Крейги си тръгва, за да ръководи издирването на Хамилтън. Проверявам съобщенията си. Йохансен все още не се е обадил.

В понеделник късно сутринта той отново е отишъл в работилницата. Помислих си, че това е последна проверка. Сега е вторник следобед, минава четири, денят преваля във вечер. Вече трябваше да се е обадил. Защо не се обажда?

Изведнъж пред очите ми пробягва стар видеозапис - Йохансен на улицата, русокосият усмихващ се мъж, доближава се до него и му предава нещо - послание, заплаха, целувка...

Кожата ми настръхва. Днес никой не гледа кадрите от видеонаблюдението.

Тогава ти му се обади.

Изваждам номера за връзка в клиниката, който той ми даде, и се опитвам да подредя думите в главата си. Телефонните линии в „Програмата" се подслушват. Някой може да чуе. Но аз всъщност нямам какво да му кажа. Искам само да чуя гласа му.

Набирам номера.

Телефонът звъни - един, два, три пъти.

Все още не се е стъмнило. Клиниката сигурно е затворена и хората там дремят...

Някой вдига.

Три-четири секунди шум. Само това чувам.

Мъжки гласове викат в съседна стая.

Някакъв човек крещи.

Връзката прекъсва.

Ден 21: вторник

Йохансен

Три часът. Йохансен е кръстосал „Програмата" много пъти и продължава да се връща на мястото, където видя Чарли Рос.

Може би жилищните блокове в тази част са строени набързо или са пестени материали, защото изглеждат години по-стари от останалите. Прозорците са счупени, тръбите са паднали и въздухът вони на нечистотии. Хората на Куилан на ъглите са по-малко и по-безразлични и патрулите минават с равнодушни изражения. Днес по средата на улицата има купчина човешки изпражнения и някой крещи от прозорец. Йохансен се обляга на стената. Двамата мъже зад него, които го следят, забелязват движението му и спират в началото на уличката. След една-две минути към тях се присъединяват още двама. От време на време поглеждат Йохансен, сякаш е експонат или животно в зоологическа градина, и се чудят какво ще му се случи в следващия момент.

Той затваря очи. Главата му пулсира.

Изминали са двайсет и четири часа, откакто пътищата им се кръстосаха в мъглата. Ако е смятал да съобщи на Куилан за неочакваната среща, Рос вече би трябвало да го е направил.

Но може би именно това прави в момента - стои на портата на лагера и настоява да види Куилан. И Брайс. Брайс ще е там, ще покаже пропуска със снимката на Йохансен на Рос и ще гледа, докато Рос кима...

Затова тръгвай. Не чакай. Няма да го намериш. Обади се на Уитман и излез оттук. След това отиди при Филдинг и му разкажи какво се е случило. Йохансен вече чувства как срамът се събира в устата му като слюнка и преглъща.

Примири се. Всичко свърши.

Някой застава до него, само на една-две крачки. Йохансен поглежда. Джими.

Изведнъж той се чувства по-уморен от всякога и нищо вече няма значение.

- Здравей, Джими.

Джими се усмихва срамежливо с наведена глава.

- Добре ли си?

Джими кима.

- Хубаво. Грижи се за себе си...

Джими бърка в якето си с една ръка, защото мръсната превръзка през рамото му прави непохватни движенията му, изважда купчина снимки и ги бута на Йохансен.

- Снимки - сериозно казва той. - Снимки.

Йохансен ги взима. Защо не? Първата показва паркинг за каравани. На втората - с различна големина - малко момче в екип на „Манчестър Юнайтед" тича в дневна към фотоапарата. Третата е на сватба.

- Откъде ги взе, Джими?

- Мои са - гордо отговаря Джими.

Йохансен му показва момчето с екипа на „Манчестър Юнайтед".

- Твоето момче ли е?

Джими кима щастливо и посочва друга снимка, която се подава от купчината в ръката на Йохансен.

- Моята къща.

Същата къща. Къщата в Марлоу.

Нова е, но е построена така, че да изглежда старинна - три широки фронтона и кула отзад, оранжерия с рамки от скъпо дърво от едната страна, живи плетове от чемшир и плочи, водещи към морава. Йохансен е сигурен, въпреки че я е виждал само веднъж, преди осем години и на тъмно, а снимката не показва реката, която тече в края на моравата. Мъж и жена стоят на плочите. Жената е с бледосиня рокля. Има миловидно лице, въпреки че последния път, когато я видя, тя дори не го погледна. Гледаше само Съли.

Мъжът до нея на снимката е Чарли Рос.

* * *

- Познаваш ли този човек, Джими? Приятел ли ти е?

Джими се втренчва в снимката.

- Знаеш ли къде живее сега? - продължава Йохансен.

Очите на Джими блуждаят и той отваря уста.

- Не трябва да казваш на никого къде живее. Нито на мен, нито на някой друг. Добре?

Джими го поглежда колебливо.

- Вземи, вземи. - Йохансен му връща снимките. - Пази ги.

Джими кима щастливо.

- Моите снимки. - Взима ги и после непохватно ги напъхва в джоба на якето си. - Довиждане - добавя и тръгва.

Йохансен гледа след него.

Джими почти се скрива от погледа му, когато спира и за десетина секунди поглежда встрани към отсрещната сграда. Устните му се раздвижват, оформяйки думите: „Не трябва да казваш", а после той кима на себе си доволен, че ги е запомнил, и продължава.

* * *

Йохансен изчаква шест бавни минути и след това се отлепя от стената. Групата наблюдатели се разделя и преследвачите тръгват след него.

Той се отправя в противоположната посока, обикаля десетина минути и се връща към мястото, където спря Джими.

Йохансен се обръща. „Опашката" е на четири секунди зад него.

Малка моментна снимка на нещастие. Жена ридае, сбиване в началото на уличка, мъж, който го гледа гневно, докато минава. Йохансен отмества поглед отбягвайки конфронтацията. Вечно присъстващата миризма на канали и изпражнения.

Всеки момент преследвачите ще завият в улицата. Йохансен стига до мястото, където спря Джими, и поглежда наляво.

Най-скапаният блок в най-скапания район. В бетонния парапет отпред са поникнали плевели, панелите са осеяни с пукнатини и около прозорците зеят пролуки. Вонята на канали е най-силна тук. Мъж с нездрава бледа кожа се е прегърбил на стъпалото пред вратата. Очите му са хлътнали и безизразни.

Зад него във входа се вижда лице.

Една секунда, най-много две. Йохансен не спира.

„Опашката" зад него завива в улицата и Чарли Рос отстъпва заднишком в сянката на входа, но Йохансен го усеща, че наблюдава.

* * *

Направи го сега. Не чакай. Направи го сега.

Йохансен свива по странична уличка, минава през запустяла сграда и се връща, докато преследвачите му все още тичат наоколо, опитвайки се да го пресрещнат. Изплъзването от тях ще привлече внимание, но няма как. Никой не трябва да знае за това.

Той се скрива, докато се убеждава, че се е отървал от преследвачите, и се промъква покрай блока, където живее Чарли Рос.

Йохансен не е въоръжен. Изисква се повече бързина и съсредоточеност и трябва да си по-близо, това е всичко. Рос е едър човек, но е на години и „Програмата" му се е отразила. Ако е сам, няма да има проблем.

Приведеният мъж все още седи прегърбен на входа. Когато Йохансен го прескача, той не трепва, но изхленчва.

През мръсните прозорци прониква слаба светлина. Смрадта се засилва.

Чарли Рос, грамадният мъжага, на такова място...

В коридора на къщата в Марлоу имаше лилии, много, в голяма ваза, окачена на колона. Цветята се белееха над рамото на жената, когато отвори вратата, и докато вървеше по лакирания под, Йохансен долови неприятната им сладникава миризма. Не знае защо точно сега си спомни именно за лилиите.

Двама мъже с мрачни неразгадаеми лица стоят в сумрака пред стълбището и тихо разговарят. Единият пуши. Запаленият край на цигарата му е като маяк. Самообладанието им ги откроява. Те не живеят тук. Хора на Куилан ли са? Йохансен не ги познава. Те си споделят цигарата и не го заглеждат, докато минава покрай тях.

Той бързо изкачва двата реда стъпала.

Коридорът горе се простира наляво и надясно. Вратата на аварийния изход вляво е открехната и подпряна. Долната й част се е вклинила в пода. Рамката е огъната. Нататък коридорът е задръстен с дърва и боклуци. Йохансен завива надясно само защото натам няма препятствие.

Той отваря врата след врата, без да почука. Зад първата на импровизирано легло лежи неподвижно слаб старец само по мръсна риза. Втората врата е препречена отвътре. Йохансен я блъска с рамо и вижда шест жени - най-младата вероятно е на двайсетина години, а най-възрастната - на петдесет и няколко, всичките с повехнали лица, свили се до стените и затаили дъх.

Зад третата врата хлебарки щъкат по разлагаща се храна в пластмасови чинии. Вътре няма никого.

Четвъртата е заключена. Йохансен се извръща настрана, готов да я разбие с рамо, когато се приближават стъпки на тътрещи се крака и ключалката изщраква. Вратата се открехва.

През пролуката наднича окото на Чарли Рос.

- Ти си - казва той след няколко секунди. - Знаех си, че ще дойдеш.

И си ме чакал? Знаел си, че ще дойда. Знаеш защо съм тук. Защо не избяга?

* * *

Покривът сигурно е започнал да се руши, защото плочките на тавана са осеяни с петна и олющени и надолу по стените е плъзнала влага. В ъгъла на стаята има стар хлътнал диван, отрупан със завивки и възглавници. От радиото се разнася тенекиен, стържещ звук. Рос го изключва.

- Колко време мина? - пита той.

- Осем години.

- Осем години. - Рос мълчи няколко секунди, сякаш тези години минават пред очите му, а после казва: - Бих ти предложил да седнеш, но... - Той посочва стаята. Няма мебели освен дивана, масичката и някаква картонена кутия.

В къщата в Марлоу Рос не му предложи да седне, но тогава беше различно. Сега той е облечен в твърде тесни за него дрехи. От брадичката му стърчат прошарени косъмчета. Повечето му предни зъби са опадали. Трябва да е на шейсет, но изглежда на осемдесет.

Двамата стоят мълчаливо и после Чарли Рос казва:

- Търсиха те. Ти изчезна. Мислех, че са те открили.

- Не.

- Намериха другите двама.

- И аз така чух.

- Но не и теб. Ти винаги си бил различен. Знаеш ли, радвам се, че не са те намерили. Ако някой има право да те убие, това съм аз. - Рос се усмихва, сякаш това е споделен спомен, нещо, за което сега могат да се шегуват. - Къде беше?

- Заминах.

- Но си се върнал в бизнеса, нали? Иначе нямаше да си тук.

За момент и двамата оглеждат стаята.

Прозорците не прилягат плътно и около рамките духа студен вятър.

- Лоша работа - отбелязва Рос.

- Можеше да е по-добре - отговаря Йохансен и в същия миг осъзнава, че греши.

- Ако си по-добре, трябва да се бориш да го запазиш, а след известно време се уморяваш. - И Рос наистина изглежда адски уморен. - Не очаквах да те видя тук. - Той леко изправя гръб. - Не съм казал нищо на никого. Който и да те е предал, не съм аз.

- Знам.

- Откога си тук?

- От две седмици.

- Нужно е време, за да се приспособиш. Но ти си с Куилан. - Рос кима на себе си.

- Защо го казваш? - рязко пита Йохансен и Рос го поглежда.

- Начинът, по който влезе тук. Сякаш си недосегаем. В лагера ли си?

- В клиниката.

Рос изглежда заинтригуван.

- Имаш медицинска подготовка. След случилото се?

- Преди това.

- Значи спасяваш живота на хора. - Рос го казва така, сякаш открива логика в това, и пак кима на себе си.

Йохансен мълчи.

- Куилан е справедлив човек. Остави ме на мира. - Погледът на Рос е прикован. Той отново вдига глава, сякаш това, че са го оставили на мира, е нещо, с което трябва да се гордее, човек с характер. Въпреки че и двамата знаят, че не е така.

Оставил те е на мира, защото вече си сломен. За да те сочат с пръст хората и да се чудят: „Това не беше ли Чарли Рос?''.

- Той не знае, нали? - пита Рос. - Не знае, че си бил ти.

Йохансен поклаща глава.

- По-добре да си остане така.

* * *

Направи го.

Разстоянието между тях е не повече от метър и двайсет. Йохансен си поема бавно дъх, напълва дробовете си и се подготвя. Рос само стои и чака - уморено плашило с половината зъби избити и нищо, за което да се бори.

- Онази нощ беше началото на края - казва Рос. - Когато ти направи онова нещо. Е, след това почистихме, но това беше. Началото на края.

Йохансен си поема дъх за втори път. На третия ще пристъпи към действие.

- Но не и за теб.

Трето поемане на дъх и Йохансен изведнъж се чувства много уморен от всичко.

- Ако някой те попита, не ме познаваш - казва той.

Рос го разбира чак след няколко секунди и след това леко кима.

- Не те познавам.

- Погледнал си ме на улицата, защото си ме помислил за някой друг.

- Разбира се - съгласява се Рос. - А онзи другият...

- Мъртъв е.

Рос мълчи, после кима на себе си.

Йохансен се обръща към вратата.

- Но ти не дойде тук за това, нали? - пита Рос и после добавя: - Не се тревожи. Няма да те предам на Куилан. Ако той мислеше, че знам нещо... Е, сигурен съм, че си се срещал с Брайс. Той иска да знае всичко. Това не ми харесва.

- Не.

- Не идвай пак.

Вратата се затваря зад него. Йохансен стои в коридора и слуша, докато тихите стъпки на Чарли Рос се отдалечават.

* * *

Рос няма да му стори зло. Никой не може да ги свърже.

Чарли Рос не е риск. Не е необходимо да умира.

Мисълта се върти в главата му, докато Йохансен слиза по стълбите. Чарли Рос не е риск...

Следобедната светлина навън в късния следобед е сива и студена като загубил лъскавината си метал. Скоро ще се мръкне.

* * *

Мъжът, който отваря портата на лагера, го поглежда и после отмества очи встрани, сякаш знае нещо, което не трябва да казва. В двора стоят и други хора, на групи по двама и трима. Те също се обръщат към Йохансен, но никой не му говори.

Безпокойство свива стомаха му, прояснява зрението и учестява дишането му. Йохансен побягва.

Минава през главната врата и нахлува в чакалнята. Единият от хората на Куилан седи на стол и държи бейзбол на бухалка между коленете си. Вижда Йохансен, но не става.

Йохансен влиза в клиниката.

Райли стои там с широко отворени очи. Устните му се движат, но не издават звук.

В средата на стаята лежи стол. Облегалките за ръце са облепени с тиксо. На пода е размазана дълга ивица кръв. В ъгъла се е свлякъл слаб полугол човек на средна възраст с меки черти. Облегнал се е на шкафа като счупена кукла. Крайниците му са изкривени под странни ъгли. Дрил се е навел над него. За пръв път изглежда озадачен.

Вини.

Райли свива и разпуска юмруци и най-после проговаря.

- Мамка им, заключиха ни. Можехме само да слушаме... - Последната дума заглъхва. Райли се разридава.

Вратата на страничната стаичка е открехната. Моля те, не, не, не...

Йохансен се приближава до вратата.

Кейт се е свила в ъгъла зад едно от потрошените легла. Дишането й е неравномерно, сякаш всеки дъх разкъсва нещо вътре в нея. Лицето й е бяло като порцелан, а очите й гледат втренчено, без да виждат. Клати се напред-назад.

Йохансен прикляка на пода пред нея.

И изведнъж всичко се променя.

* * *

Този път с Брайс дошли още петима. Препречили вратата, за да не се намесва никой. Сега обаче Кейт не била сама в клиниката. С нея бил Вини. Това била единствената причина да изберат Вини - защото бил там.

И Кейт сигурно бе разбрала какво ще стане, защото Райли, който удрял по вратите, я чул да моли Брайс да вземе нея вместо Вини. Чул я да казва: „Аз го заслужавам. Аз го заслужавам." „Не, ти заслужаваш да гледаш" - отвърнал Брайс.

Запушили устата й и я завързали за стола.

„Гледай очите му" - рекъл Брайс.

* * *

По-късно в стаичката на горния етаж, след като й дадат успокоителни, Йохансен ще стои до вратата, ще гледа чертичките на стената - спасените от нея хора - и ще се бори със задачата. Ще полага усилия да я разиграе наум, да я направи възможна, да я превърне в реалност: По улиците, през пустеещия парцел, спира на входа, силуетът й е пред него, ръката му посяга към нея... Той репетира отново и отново и се изпитва какво ще направи в решителния момент и след това, защото няма място за нищо друго. Трябва да изпълни поръчката или историята с Тери Кънлиф ще се повтори...

Йохансен ще се бори с решението си, но тогава ще бъде късно.

Ден 22: сряда

Карла

Обадих се на Уитман. За бога, изкарай го оттам.

Минава четири, а портите затварят в шест. Вече е късно, макар че Уитман сигурно е доловил нещо в гласа ми, защото отвърна:

- Ще се опитам.

Обаче не успя.

Цяла нощ гледах кадрите от камерите за видеонаблюдение, търсейки Йохансен. В главата ми постоянно се въртеше онзи четирисекунден звук - мъж, който крещи. Бях сигурен, че той е мъртъв или с необратимо строшени кости.

В шест часа телефонът иззвъня - сигурната ми линия.

Кълна се, когато той заговори, не можах да позная гласа му.

* * *

Сега се намирам в Тауър Хамлетс, сред покойниците от викторианския Ийст Енд - притежатели на леярни, търговци на зърно, дребни собственици и съпругите им, лекари и учители. Паметниците им са натрупани между дърветата с голи клони и сред заскрежените храсти - плочи, обелиски и готически кулички, разтворени библии и ангели, редици надгробни камъни с надписи „Скъпият ни обичан" и „В памет на любимия". Това е място за размисъл, обществен парк, дори класна стая на открито - местните хлапета идват с буркани, които да потапят в реката и да търсят пеперуди през лятото. Но днес, в единайсет часа в сряда в началото на февруари, тук няма друг освен мен и един мъж, прегърбил се на пейка с наведена глава.

Не обичам срещите на открито. Все се тревожа, че някой ме наблюдава. Ето защо съм се облякла като служителка на благотворителна организация или доброволка на някоя църква - практичен филантроп с раница, в която носи сандвичи и адреса на местен приют.

Спирам на няколко метра от мъжа на пейката. Той може би е пиян, дрогиран и заспал.

- Здравей.

Човекът не помръдва, но очите му са отворени.

Пристъпвам по-близо до него.

- Добре ли си? - питам, но вече знам, че не е добре.

* * *

- Няма да го направя.

Отказва ли се? Това никога не се е случвало. Но изведнъж си спомням онези четири секунди, изпълнени със звуци - викащите мъжки гласове, писъците на мъжа...

- Ранен ли си?

Сядам в другия край на пейката. Йохансен обръща глава и ме поглежда така, сякаш говоря на чужд език.

- Не.

- Вчера се опитах да се свържа с теб. Набрах номера, някой вдигна и чух...

- Не бях аз.

И двамата се умълчаваме.

- Вини - казва той. - Името му беше Вини.

И ти си го познавал.

- Мъртъв ли е?

- Да.

- Заради теб?

- Да. Накарали са я да гледа.

Мили боже.

Усмихнатият мъж с ангелските черти, чиято специалност са изтезанията. Също като случая с Тери Кънлиф. И всичко заради Йохансен. Той знае кога да се оттегли и затова е тук. Съсипан е и рискът е твърде голям. Но решението му тежи. Има ли поръчка, Йохансен се отдава изцяло. Отказът от тази задача я превръща в провал. Вина, срам и неспособност се сливат в едно.

- Филдинг знае ли?

Йохансен извръща глава настрана и се вглежда в пътеката пред нас.

- Още не.

Поемам си дъх, оставяйки студения въздух да напълни дробовете ми, а после бавно го изпускам.

Вече знам какво трябва да направя. Да върна Йохансен в апартамента в южен Лондон. Да говоря с Филдинг. Той ще се вбеси, но няма как. Ще трябва да намери някой друг да го направи. Мъжът с ножа. Прогонвам тази мисъл. Утре ще започна да освобождавам Йохансен от самоличността на Райън Джаксън и на внимателни етапи ще му върна неговия живот, а после той ще замине...

- Добре - казвам. - Ще те изтеглим.

- Не. Трябва да се върна там - възразява той и после добавя: - Трябва да я измъкна.

* * *

О, боже, тя те е привлякла на нейна страна. Сближили сте се и тя те е привлякла.

Двойка на средна възраст върви към нас по пътеката. Поглеждат ни учудено - скитникът на пейката и жената с раницата. Може би долавят напрежението между нас. Отминават, но след пет крачки жената ни поглежда през рамо. Кимам й - всичко е наред.

Но не е.

Отново си припомням кадрите от видеонаблюдението - Йохансен и Катрин Галахър в работилницата, разговарят. Видях ги и останах доволна. Помислих си: „Това е хубаво. Тя му има доверие. Така ще стигнем до истината". Сега обаче осъзнавам, че той е погълнат от нейния свят.

Няма значение колко близо стои Йохансен до мишената си, стига да спазва онова друго разстояние, онова студено психологическо пространство, което му позволява да изпълни задачата и да не се събужда, крещейки. Сега той е загубил това разстояние. Катрин го е привлякла на своя страна.

- Тя знае ли, че са те изпратили за нея?

- Не.

- Тя ли те помоли да я измъкнеш?

- Не.

- Но ти й каза, че ще го направиш.

- Не.

Катрин Галахър обаче е умна и амбициозна и би направила всичко, за да получи онова, което иска. Тя никога не е била жертва и не възнамерява да бъде.

- Дори не знаем какво се е случило.

Йохансен мълчи. Седи неподвижно и гледа право напред. И аз се досещам, че тя му е казала.

- Името му било Даниъл - проговаря той. - Така и не разбрала фамилията му. На моите години, може би малко по-млад. С черна коса. Бил ранен - счупен глезен и други наранявания. Повикали я да го лекува. Държали го в някаква стая. От прозореца тя виждала порта с дракони. Стояла при него четири дни. Мисля, че през това време той е бил изтезаван.

- От нея ли?

- Не знам.

- И после го е убила?

Йохансен навежда глава. Да.

- Той се борил. Продължило дълго, превърнало се в кървава баня. Всичко било в кръв.

- Каза ли ти защо го е направила?

- Защото можела.

Втренчвам се в него. Той извръща глава.

- Тя каза, че пациентите й сякаш били същества от друг вид.

Вече шест години, толкова много поръчки и всеки път мишените му не страдат, колкото и да са болни и извратени и каквото и да са направили. Йохансен се грижи за това. Но тази жена... Не разбирам.

- Защо? - питам. - Защо искаш да я измъкнеш?

Той не отговаря. Измъчва се. Най-после отронва:

- Тя сънува кошмари.

Не знам какво да кажа. Мисля, че и Йохансен не знае. Той поклаща глава, сякаш не го проумява. И в съзнанието ми пропълзява мисълта: „Тя не ти е безразлична".

- Трябва да го направя - казва Йохансен, обръща се и ме поглежда. - Ти можеш всичко, Карла. Помогни ми да я изведа оттам.

Те са заедно. Той я обича. И ще рискува за нея всичко - живота си, репутацията, безупречните си шестгодишни постижения, за да я измъкне. Да й позволи да живее.

Йохансен я обича. Мисълта ми действа като физически удар - той я обича.

Искам да си тръгна. Да изляза през портите на гробището, да отида до улицата, където чака мондеото и да се върна в гаража... Но не мога да го оставя тук. Какво ли ще направи Йохансен? Ще се върне в „Програмата"? Ще се опита да защити Катрин? И през цялото време Брайс...

Не мога да допусна това да се случи.

- Добре - казвам. - Ще измисля нещо.

Онази част от мозъка ми, която се занимава с тези неща, работи и обмисля процеса, без да обръща внимание как се чувствам. Сякаш съм участвала в автомобилна катастрофа, сблъсък, и тъкмо съм се отдалечила от местопроизшествието. Знам, че нещо в мен е пречупено и положението е лошо, но още съм упоена от шока, на крака съм и се движа. Понякога не си заслужава да разсъждавам твърде много. Ако съумея да продължа, всичко ще бъде наред.

- Можеш ли да го направиш, Карла?

Истината е, че незнам.

Преди един ден бихме разчитали на Хамилтън. Той е вкарал Катрин в „Програмата", има връзки и вероятно може да я изкара оттам. Но Хамилтън все още е в неизвестност. Търсим го. Хората, които бягат, понякога се връщат в домовете от детството си, места, където някога са се чувствали в безопасност, или той може да е запазил резервен ключ за някой корпоративен апартамент. Фин събира подробности за всяко възможно местонахождение, а Крейги изпраща екипи на набелязаните адреси. Дори се обадих на Елис и му казах името на Хамилтън. „Той пък кой е, по дяволите? Или пак е нещо, което няма да ми обясниш? Господи. Мамка му." Засега няма нищо.

Ами ако не го намерим?

Катрин Галахър е аномалия. Затворничка, без да е записана в системата. Едно анонимно обаждане до властите би трябвало да свърши работа и да я изкара оттам. Проблемът обаче е безопасността й след това. Не знаем кой е клиентът, но той има възможности и ресурси. За един час ще разбере, че тя е излязла от „Програмата“, и ще вземе мерки.

- Върни се там. Пази я. Не напускай клиниката. Чакай обаждане. Ще се свържа с теб веднага щом измислим план. Вероятно чрез Уитман. Ще му е необходима среща. Има помещения за свиждане. Той може да ги използва. Ще я изведем оттам веднага щом можем. След това... - Боли. Не обръщай внимание. - Двамата ще трябва да изчезнете, завинаги. - По-трудно е, отколкото очаквах - Можем да го уредим. Нали с това се занимаваме. - Нов живот далеч от всичко това, заедно. Овладей се и реши проблема. - Ти ще искаш да бъдеш с нея колкото е възможно по-скоро, но тези неща изискват време...

- Не е това.

Не е необходимо да се преструваш. Най-старият провал - да си паднеш по мишена. Гордостта го кара да отрича. Иска му се да не го прави. Изпитвам желание да кажа: „Не ме лъжи. Ще я измъкна, но моля те, не ме лъжи". Не мога. Гърлото ми е пресъхнало.

Преглъщам. Стегни се.

- Няма значение.

- Не - възразява той. - Има.

Йохансен нежно слага ръка върху моята. Седи с наведена глава и не ме поглежда. И сетне прошепва:

- Всичко е наред. Знам, че не ме искаш.

Пръстите му се отпускат и той дръпва ръката си. Все още не ме поглежда.

- Извинявай - добавя.

Отначало не чувствам нищо. Абсолютно нищо. Нещо е експлодирало в главата ми толкова силно, че ме е зашеметило. Вие ми се свят от шока на сътресението. Няколко секунди, минути - нямам представа колко - седя там и пак не знам какво да кажа.

- Видя какво представлявах след Тери Кънлиф - продължава той. - Знаех, че ти никога...

Искам да кажа: „Познавах Тери Кънлиф. Ти се опита да спасиш живота му и затова...“.

И след минута ще го сторя, но в момента не мога. Затова хващам ръката му в двете си ръце, държа я и чакам.

* * *

Петнайсетина минути по-късно оставям Йохансен на пейката. До него има увит във фолио сандвич от раницата ми. Обръщам се веднъж, преди дърветата да го скрият от погледа ми. Не е помръднал.

Ще бъде ли в безопасност в „Програмата"? Каза, че ще бъде. Лъжата е очевидна, но не мога да разоблича блъфа му. Той трябва да се върне там и да пази Катрин, да я спаси, за да не стане като с Тери Кънлиф преди осем години, защото за него това е единственото, което може да стори, за да поправи нещата.

Над гробището повява ветрец. Ниските растения около мен потреперват. В мислите ми една жена с черно палто прекосява фоайето на сградата, в която живее. Изражението й е неразгадаемо.

Не мога да й имам доверие, но трябва да я спася.

Уитман стои на една от пътеките. Хората му също са някъде наблизо, невидими, и охраняват най-близките изходи. Приближавам се и той допира мобилния телефон до ухото си.

- Добре. Приберете го - казва Уитман и затваря, а после се обръща към мен. - Е? - Лицето му е бледо и напрегнато.

- Върни го в „Програмата".

- Администрацията там започва да нервничи. Документите му няма да издържат още дълго.

- Само още веднъж.

- Обади се във Вашингтон, Лора. Говоря сериозно. Иначе сме прецакани.

* * *

Оставила съм мондеото пред главната порта. Качвам се, затварям вратата и се обаждам на Крейги, но няма новини. Казвам му да продължава да търси и слагам край на разговора, преди той да попита какво е станало с Йохансен, а след това включвам двигателя и потеглям. Взимам обичайните предпазни мерки срещу следене. На пет километра от гробището зарязвам колата и вървя пеша. Автобус, метро, преобличане, друга кола...

Йохансен вече пътува към „Програмата". Инквизиторът Брайс се усмихва от снимката, направена при ареста му. И Катрин. Отново всички пътища водят към нея.

Мъжът на име Даниъл. Какво ли е преживял? Но Катрин някак се е измъкнала. Убедила е първо Хамилтън, а сега и Йохансен да рискуват живота си, за да бъде тя в безопасност. На какво е способна?

Убиеш ли веднъж, това те променя. Остави кошмарите и безпокойството. Катрин знае, че бариерите могат да бъдат разбити. И може да го направи отново.

Телефонът ми звъни. Екранчето показва името на Елис.

- Трябва да се срещнем - заявява той.

Десетина минути по-късно разбирам защо. Крейги ми съобщава, че Хамилтън е мъртъв.

* * *

Отнема ми часове да отида до Харингей. Оставям една кола, взимам друга, а после такси, автобус, метро, всяко пътуване - в противоположна посока от предишното. И все пак часът е едва три, когато пристигам - работно време, но работниците ги няма и големите главни врати са затворени. Написана на ръка бележка гласи: „Затворено - повреда в електричеството". Лъжа, която ми струва доста пари. Собственикът е зад бюрото си, затрупано с книжа. Отивам в задната стая, включвам радиатора и телевизора, избирам окъсано кресло и сърфирам през каналите - лош филм, викторина, стара драма, която повтарят. Ставам, протягам крака, опитвам друг стол и премествам радиатор, а после пак. Отивам в офиса отпред, пълня светлокафява чаша с противно на мирис кафе и го изпивам под втренчения заучен поглед на привлекателни манекенки. Уморена съм до точката на отчаяние, но не ме свърта на едно място, нито мога да си тръгна.

Наближава три и половина, когато вратата се отваря и влиза Елис.

- Как? - питам.

- Не знаеш ли? Мамка му, мислех, че знаеш всичко, Карла. Мислех, че приятелят ти е научил преди часове.

- Полицията още не е съобщила подробности.

- Нима? - Той изглежда доволен. Значи се е обадил тук-там и им е казал да си траят, за да може той да обере лаврите. Елис, копеле. - Уилям Хамилтън. Къде се вмества той във всичко това? Не ми казвай, че не знаеш. Или е тайна?

Не се нуждая от това.

- Кажи ми какво знаеш.

- Уилям Артър Хамилтън - натъртено изрича той. - Бивш директор на „Сътрудничество и предприемачество", каквото и да означава това, по дяволите, в „Хоупланд". Напуснал. Живеел в село в Източен Съсекс. Нямало го няколко седмици. Още не знаем къде е бил. Снощи в къщата му светело. Сутринта го намерили мъртъв в гората близо до дома му. Няма видими следи от насилие. Аутопсията е довечера.

Дали Хамилтън се е отказал да се бори, прибрал се е вкъщи и ги е чакал да дойдат? Или е излязъл в мрака с джоб, пълен с хапчета, и ги е изпреварил? Иска ми се да мисля, че не е страдал, но вчера го видях в къщата в Уентуърт - изведнъж състарен и сгърчен от скръб. Той е обичал Катрин. Опитал се е да я защити, а аз изскочих от лавровите храсти и му казах, че не е успял.

Елис ме наблюдава.

Ставам и взимам чантата си. Приключихме.

- Защо поиска да се срещнем? Можеше да ми го кажеш по телефона.

Той застава между мен и вратата и препречва пътя ми. Явно няма намерение да си тръгва.

- Реших, че може да поговорим.

- За какво?

- За всичко, което не ми казваш.

Нямам време за това.

- Осми декември, Катрин Галахър излиза от апартамента си и изчезва. Изглежда, че се е самоубила. Минава една година. И после изведнъж, в четири сутринта, се обаждаш ти. Искаш да видиш досието й от отдел „Изчезнали лица", искаш да говоря с колегите й, притисна психиатъра, който твърди, че я е лекувал, открадваш записките за нея... Отиваш сама при Грейвс, който обаче е убит, и ми казваш, че историята за самоубийството е фалшификат. Защо? Защо, Карла? - Погледът му ме пронизва. - В средата на всичко това зее огромна дупка. Запълни я, Карла. Кажи ми истината. Привлечи ме на твоя страна.

- Не мога.

- Защо?

Издържам на погледа му, без да отговоря и да помръдна. Елис разбира, че няма да отстъпя, изругава и тръгва.

Полагам усилия да изчакам пет минути и после излизам от сервиза. Собственикът още седи наведен над счетоводните книги в кабинета си и яростно натиска бутоните на калкулатора. Не вдига глава, докато минавам, и аз не му казвам довиждане.

* * *

Замислям се за клиента. Като теб, само че по-силен и по-могъщ. Катрин трябва да плати, но не само тя, а и Грейвс и Хамилтън. Те умряха, защото се опитаха да й помогнат, но сега ми е съвестно за Хамилтън. Аз го изкарах на открито, към отчаянието и смъртта му. Няма смисъл да хленча: „Не знаех, че ще се стигне дотам". Това не е оправдание.

И трябва да компенсирам за предимството на противника, като спася Катрин Галахър, която е убила мъж на име Даниъл и после е избягала. Иронията на цялата ситуация изкривява лицето ми. Правя всичко това заради Саймън Йохансен, който е убил много хора.

Мислите ми трескаво препускат в главата.

Даниъл, без фамилно име, на трийсет и няколко години, с черна коса, ранен преди Катрин да се появи на сцената, а след това изтезаван. За информация? Кой е той? Да накарам ли Елис да претърси базата данни с изчезнали хора? Вече е късно.

А Йохансен се връща в „Програмата" да спаси Катрин, тласкан от сили, които не разбира. Тя сънува кошмари...

Трябва да я изведа от „Програмата", а нямам възможности за избор. Остава ми само един човек, който може да я измъкне.

Лукас Пауъл.

Той иска награда. Ще се опита да ми отнеме властта.

Групировката да остане за него, а аз - да му върша черната работа. Или да бъда изместена напълно. И после какво?

Цената, която плащам. За Грейвс и Хамилтън. За Йохансен. Всичко това.

Вдигам глава. На двайсетина метра от мен някаква жена с дъждобран обръща глава. Не мога да видя лицето й, но нещо в движенията й ми напомня за Ана, младата жена пред ресторанта, онази на снимката с Марк Девлин...

Прозрението ме връхлетява като неочакван удар.

Девлин, преметнал ръка на раменете на Ана, и двамата съвсем млади. На фона се вижда внушителна каменна сграда и сложна плетеница от ковано желязо във фантастични готически форми. Има и дървета. Мястото е някъде извън града. Къщата е съвсем обикновена. Къщата, в която Девлин вече не ходи.

Върху всеки стълб на портата има дракон.

* * *

- Елис?

Колебание, преди да се задейства агресивността му. Той се пита дали съм размислила.

- Е?

- Алибито на Марк Девлин за нощта на осми декември.

- Шегуваш се... - отговаря Елис.

- Моля те, не затваряй. Когато го пресрещна пред офиса му, ти го попита за алибито му и той не можа да си спомни. Ти му каза, че не е спешно. Той ти се е обадил.

Следва мълчание. Елис преценява ситуацията.

- Какво е това? Бъзикаш ли се с мен, Карла? Опитваш се да ми дръпнеш каишката?

- Нуждая се от алибито, Елис.

Тишина. Моля те, моля те, кажи ми...

- Девлин бил в дома си с някаква жена на име Ана. Взех координатите й и проверих. Тя потвърди алибито му. И той изобщо не пасва на профила.

* * *

Връщам се в апартамента си в шест вечерта. На телефонния секретар на Шарлот Олтън има три съобщения - някой се е обаждал за благотворителен прием, покана за вечеря и Марк Девлин: какво ще правя довечера?

Отивам право в кабинета си и започвам да търся в интернет - къща в Уелс, фамилна собственост... Проправям си път през всичката информация. Девлин, Девлин, Девлин...

Ето я. Адресът е в Брекън Бийкънс. Копирам кода, търся го на картата и го намирам - малък розов правоъгълник, ограден с дървета, близо до водохранилище. Сателитната снимка ми предоставя друг изглед - две сгради на поляна, главната къща и друга, по-малка, построена под прав ъгъл към нея. Гараж? Работилница? Конюшня? Детайлите на портата не се виждат.

Най-близката къща е на осемстотин метра.

Водил ли е Девлин там Катрин през месеца, в който са били заедно? И спомня ли си тя? Къща в гора, отдалечена, обикновено необитаема...

Не е трудно да се установи, че Девлин е бил на сигурно място в Лондон на осми декември.

И след като Даниъл е умрял и Катрин е продължила по-нататък...

Гласът на Девлин: „Не съм си го помислял".

Но той е видял нещо, когато е отишъл в онази къща.

Петна от кръв? Мили боже, трупът? „Тя беше способна на неща, на каквито другите не са способни."

И все пак Марк Девлин не е отишъл в полицията. Почистил е след нея. Поредният в списъка й, заедно с Хамилтън и Йохансен, още един човек, който се е намесил, за да я спаси. Надявам се един ден да се запозная с нея. Бих искала да науча тайните й. Девлин обаче е различен. Той не държи на Катрин като другите. Влиянието й върху него е нещо съвсем друго.

Принтирам картата и отивам да се преоблека. Тъкмо излизам, когато осъзнавам - ако знае, че Марк Девлин е прикрил Катрин, клиентът ще погне и него.

Ден 22: сряда

Йохансен

В приемната за посетители зад същия параван от бронирано стъкло, в същата стая без естествена светлина същият чиновник, който обработи първото му влизане само преди две седмици, върти в ръцете си формуляра и го поглежда крадешком.

* * *

Забелязва ли служителят промяната в него? Йохансен смята, че е успял да я прикрие.

Чувстваше я през целия път в колата с Уитман и другите двама, сякаш редица лостчета в главата му изщракаха, светлините се промениха и цветовете станаха различни. Йохансен мисли само за Карла.

Но той не може да се върне в „Програмата" вглъбен в тези мисли, затова ги заравя надълбоко в паметта си и засега трябва да ги забрави - срещата в гробището, ръцете й, стиснали неговите, дишането й...

После. Когато всичко свърши. Не преди това.

Обичайните рутинни действия. Претърсването на голо. Отново в коридора. Уитман чака, а до него е чиновникът с лице като от тесто, държи документите, пристъпва неспокойно от крак на крак, готвейки се да каже нещо... Какво? Но когато придружителят пристъпва напред, не се случва нищо.

Навън. Тармакът, стената. Караулката. Портата се отваря. Йохансен влиза. Портата издрънчава зад него.

Мисълта за Карла е заровена надълбоко, но някакъв слаб Гайгеров брояч за чувства му казва, че е там.

* * *

Той се връща в лагера малко преди шест. На вратата на клиниката има човек и още един в чакалнята, и двамата са хора на Куилан. Охрана. Само че е късно.

А къде ли е Брайс?

Йохансен минава покрай тях, без да пророни нито дума.

Дрил се храни сам в кухнята. Йохансен спира на прага и той вдига глава. Изражението му е равнодушно, безчувствено. Чака следващото развитие, нещата отново да станат интересни. Йохансен тръгва нагоре по стълбите.

Райли стои на втората площадка с гръб към затворената врата на стаята на Кейт и пуши цигара. Лицето му е изнурено от безсъние.

- Къде беше? - пита той, но тихо, сякаш вратата не е затворена и шумът може да обезпокои Кейт.

- Навън.

Райли изсумтява.

- Навън - горчиво повтаря той на себе си. - А, да, сключваш сделка с твоите американци.

- Тя спи ли?

- Дадох й успокоителни.

- Трябва да говоря с нея.

- И това ще й помогне, така ли? И ще върне Вини? - Райли го поглежда сурово. - Знаеш ли какво мисля? Трябваше да направиш онова, което ти каза Брайс първия път, да сриташ онзи крадец. Или ако не си можел да сториш дори това, би трябвало да имаш смелостта да изтърпиш наказанието си. Щеше да загубиш един-два пръста. По-добре от това сега, нали? Тя е била завързана за стол, докато Брайс е счупил всяка кост и тялото на горкото копеле. - Той дръпва от цигарата, която трепери между пръстите му. - Брайс е дошъл за теб. Знаеш го, нали? Чакал те е да се върнеш. Само че Кейт е била там долу и Вини...

Райли млъква и диша тежко. На лицето му се изписват чувства.

Двамата мълчат една минута.

- Цял ден ли си тук? - пита Йохансен.

- Да.

- Нещо от Куилан?

- Не. Само биячите му са долу. Но е късно, мамка му. Той трябваше да се досети. Позволява ти да останеш и да ядосаш Брайс, а после изпраща хора да вървят след теб, за да не може Брайс да те спипа... Какво си е мислел? Че Брайс ще забрави?

- Куилан не му е направил нищо?

- Точно така. Браво на него. И Брайс отново ще дойде за теб. Не днес или утре, защото е умен и знае кога да спре и кога да се отдръпне, оставяйки те да се потиш и да се питаш какво има на следващия ъгъл. Брайс ще изчака, докато е готов и моментът е подходящ. Но ще дойде пак. - Райли поглежда Йохансен.

- Знаеш какво ще стане.

- Какво ще стане?

- Махаш се оттук.

- Не мога да я оставя.

- Не разбираш ли? Ти си следващият. Ако останеш, той ще дойде за теб и тя ще се намеси, защото не може да се сдържи. И ще бъде по-лошо, отколкото с Вини. По-лошо за теб, но на мен изобщо не ми пука, защото всеки сам прави избора си. Но ще бъде по-лошо и за нея. Няма да позволя това да се случи. Тръгваш си. Утре, когато портите се отворят. Ако мога да направя само едно нещо за нея, правя това. Разкарваш се оттук.

- Ако я оставя тук, тя ще умре.

- Брайс няма да я убие. Мамка му, той няма да убие дори теб. Иска да страдаш. Иска те жив и да се мъчиш. Дори Вини не трябваше да умре. Вини беше грешка.

- Нямах предвид Брайс.

- Кой друг е тук? Освен онези смахнати копелета там отвън. - Райли врътва глава към външния свят. - Тя ще поеме риска.

- Отиди да хапнеш нещо и да поспиш. Аз ще поседя с нея.

- Изглеждаш разбит не по-малко от мен - отвръща Райли. Йохансен повдига рамене.

Докато се разминават по стълбите, Райли го хваща за рамото и казва:

- Вини наистина щеше да бъде освободен. Излежа присъдата си. Оставаше му само един месец. Говоря сериозно, друже. Махаш се оттук.

* * *

Йохансен открехва вратата четири-пет сантиметра. Кейт лежи на дюшека. Още е под въздействието на успокоителните. Лицето й е отпуснато и крайниците й са неподвижни. Той влиза в стаята, затваря вратата, приближава се до нея и прикляка. Дишането й е бавно.

Ще я измъкне оттук. На всяка цена. Карла ще намери начин...

Но Брайс все още е тук. Защо Куилан не предприема нищо срещу него? Какво чака?

Ден 22: сряда - ден 23: четвъртък

Карла

Отне ми време да събера онова, от което се нуждаех. Колата, десетгодишно беемве с увеличена мощност на мотора - от един гараж, необходимите ми неща - от друг. Крейги се обади, докато приготвях раниците. Сигурно първо бе опитал сигурната линия и е разбрал, че не съм вкъщи.

- Къде си?

- Трябва да проверя нещо - отговорих.

Той не можеше да попита какво, не и по мобилен телефон, не и Крейги.

- Карла...

- Ще внимавам.

Обадих се на Девлин по стационарния телефон, за да бъда сигурна. При него се чуваше музика.

- Получи ли съобщението ми? Трябва да се видим - каза той по начин, от който разбрах, че има компания. Бяха изминали по-малко от два часа, откакто ми бе оставил съобщението, а вече беше с друга. Някоя е отговорила на обаждането му. Може би Ана? Това е хубаво. Щом не е сам, Девлин е в безопасност. Засмях се, отвърнах, че ще му се обадя някой път, затворих и изключих мобилния телефон на Шарлот Олтън.

Бях на пътя малко преди девет вечерта.

По М4 и Секънд Севърн Кросинг е по-бързо с половин час, но на места има камери, които снимат лицата на шофьорите. Затова минах по другия път, М40 през Чилтърнс, и после по А40. Преди Оксфорд спрях на отбивка от пътя да пия кафе и включих телефона на Шарлот. Имаше още едно съобщение от Девлин, малко след десет. „Утре не си свободна, нали?" Отново го изключих и продължих да карам.

На запад покрай Рос, Монмаут, Абъргавени, Ебу Вейл - дълбоко заспали градчета, само тук-там светлини на прозорците на горните етажи, синкавото сияние на телевизор, предаващ късен нощен филм. Тротоарите бяха безлюдни и по пътищата нямаше коли. В Мертър, до кръговото кръстовище, две ченгета в патрулна кола огледаха беемвето, видяха, че съм жена, и отместиха погледи.

След това се отправих на север, към Бийкънс. Хълмовете бяха черни на фона на нощното небе. Пътищата станаха по-тесни. Лампите на завоите осветяваха части от пейзажа - иглолистна гора, голи хълмове, треви на големи туфи, червените очи на овце и крави, които пасат в мрака.

Най-после съзрях по-бледите очертания на водохранилището вдясно от мен. Вляво се извисяваха дървета. Намалих, търсейки отбивка. Видях я - след остър завой. Завих бавно и угасих фаровете. Приближих се до дърветата и спрях. И там бяха стълбовете на портата с готически дракони, клекнали и начумерени отгоре им. Портата от ковано желязо беше отворена и обрасла с бурени. Зад нея се намираха поляната и къщата, потънали в мрак.

Слязох от колата и сега съм тук.

Въздухът е студен, влажен и мек и мирише на плесенясали листа. Наблизо тече поток, постоянно ромолене на вода. Чува се и шумолене на дърветата. За секунда се пренасям мислено в градината на Грейвс, но този път никой не ме наблюдава. Обръщам се и оставям очите ми да свикнат с мрака. Гората ме скрива от всички страни. Не виждам водохранилището, нито пътя. Никъде няма светлини.

Обръщам се към къщата.

Девлин е прав. Постройката е голяма, но не е нищо особено. Приближавам се и надничам през прозорците, а после се насочвам към алеята за коли, но дърветата се извиват около поляната и не виждам портата оттук.

Другата сграда е двуетажна като къщата. Врати на гараж и нещо като работилница на партера. В дъното - остъклена врата, през която се виждат стълби, водещи нагоре. Написан на ръка знак до вратата гласи: „Пристройка". Изглежда написано от дете.

Надявам латексови ръкавици.

Ключалката е лесна, но аз съм позабравила уменията си. Отключването й ми отнема няколко минути. Вътре е тъмно като в рог. Изваждам найлонови терлици от джоба си и ги нахлузвам на краката си. Прекрачвам прага, слагам ръка на фенерчето си, за да затъмня повечето светлина, запалвам го и се качвам горе.

На площадката на стълбището има две врати една до друга - малка кухня и баня с тоалетна, а след това - коридор. Една стая вдясно и втора - право отпред, и двете - абсолютно празни. Няма мебели, нито килими, само голи дъски и боядисани стени с мазилка. Всичко е изнесено и мястото е разчистено.

Приближавам се до прозореца на по-далечната стая. Каменните стълбове на портата се виждат в края на тъмната поляна.

Слизам долу, свалям терлиците на прага и отивам да взема необходимите ми неща от колата.

Томас Дру ме научи да обработвам местопрестъпления. Твърдеше, че това е задължително умение. Трябва да знаеш какви следи оставяш и да можеш да откриваш следи от други хора, или за да ги заличиш, или защото доказателството може да се използва за изнудване. И аз научих всичко - да откривам отпечатъци в стерилен коридор, да събирам влакна, да снимам латентни отпечатъци, да обработвам петна от сперма върху мръсни чаршафи. И да търся кръв, разбира се.

Трябва да отида два пъти до колата, за да донеса всичко. Преди да я затворя за последен път, отпивам глътка кафе от термоса и се ослушвам, но от пътя не се чуват звуци.

Този път, преди да се кача горе, обличам предпазен хартиен костюм.

Влизам в кухнята и спускам щорите, а после изваждам малка нощна лампа с батерия, слагам я на работния плот и я запалвам. След това оглеждам стаите. На всички прозорци има щори. Спускам и тях. Нощната лампа излъчва слаба светлина, но не искам да проникне в тъмната безлюдна нощ.

Връщам се в кухнята и приготвям течност „Блустар". Изсипвам таблетките от станиолените им пакетчета и смесвам разтворите. Правя два контейнера - спрей с помпичка за подовете и аерозол от типа на пистолет за боядисване с по-концентрирана смес за стените. Може да не ми потрябват и двата, но си струва да ги имам приготвени. Разклащам ги, за да се смесят разтворите, и ги занасям в най-отдалечената стая. След това се връщам и премествам нощната лампа в средата на коридора така, че светлината й да стига до вратата на стаята. Оставям фотоапарата на триножник, подпрян в кухнята. Криминалистите правят снимки, но екипите им се състоят от няколко души, а аз не искам да губя време да нагласям фотоапарата, ако не открия нищо.

Заставам до вратата на стаята. Слабото зарево на нощната лампа е единствената светлина, но очите ми са привикнали, а това нещо трябва да се прави в сумрак.

Стаята е достатъчно голяма за малко двойно легло, шкаф, стол и не много повече неща. Предполагам, че преди една година тук е имало легло, в средата, с пространство от всички страни...

Започвам от отсрещния ъгъл на пода и продължавам под прозореца. Пръскам със спрея, както са ме учили, с методични, равномерни движения, от разстояние половин метър. Чакам издайническия блясък на реакцията с луминола, трийсетсекундното постоянно синьо флуоресцентно сияние, което ти показва, че има кръв, но не се появява нищо.

Отстъпвам крачка назад и пръскам отново.

И съзирам първото ярко съзвездие, дъга от светещи капки, от ляво надясно.

Пак отстъпвам крачка назад и пръскам. Заблестява още една следа, която се простира нагоре по перваза на прозореца. Взимам помпата за аерозола и продължавам да пръскам, проследявайки дъгата нагоре по мазилката. Дирята се извисява на метър над пода. Размазана е там, където някой я е избърсал.

Случило се е тук.

Вътрешният ми глас - или може би гласът на Дру - ми казва: действай систематично. Трябват ти доказателства. Вземи фотоапарата. Нагласи го. Напръскай отново и снимай. Но не мога да се откъсна. Не мога да спра да пръскам. Ярките дири прииждат и светят хипнотично пред очите ми - насилието на някогашна смърт, записано в капки и струи от синя светлина. Едната следа се извива нагоре по стената и стига до тавана. Друга се проточва към вратата и прекъсва, а после има голямо, ярко, размазано петно...

И после ясен като бял ден отпечатък от ръка. С големината на моята. Женска ръка. Катрин.

Втренчвам се в него, докато бавно избледнява.

Напръскай пак. Направи снимки.

Защото това са всички доказателства, които може да открия. Всичко, останало от мъжа на име Даниъл.

И в същия момент изпитвам силна убеденост. Ще измъкна тази жена от „Програмата", но няма да пренебрегна онова, което е направила. Не и докато не разбера всичко.

Обръщам се към вратата. Светлината на нощната лампа в коридора потрепва.

Стъпки и после силует на мъж, който препречва вратата. Държи ловджийска пушка.

- Шарлот, какво правиш? - пита той.

* * *

Кълна се, че не чух бръмчене на кола. Сигурно е спрял някъде на пътя и е бягал дотук. Взел е пушката от къщата. Влязъл е, взел е оръжието, заредил го е и се е качил тук безшумно - умение, придобито още в детството, на празници, игри на криеница, знаейки точно кое стъпало скърца...

- Тук го е убила, нали? Пръскам луминол, който разкрива петна от кръв - заявявам и после нелепо питам: - Искаш ли да видиш?

Разбира се, че не иска. Вече е видял всичко.

- Знам, че ти не си го направил - добавям.

- Ако ми беше минало през ума, че тя... - започва Девлин, а после и двамата млъкваме и се вглеждаме в стената, но капките, дъгите и петната са избледнели. Отново стоим в сумрачната и празна стая.

- Навсякъде имаше кръв. Той беше... - Девлин млъква и преглъща. Видял е Даниъл.

- И тя те остави да почистиш. - Стените, трупа, всичко... Чудя се къде ли е Даниъл сега. В плитка яма сред дърветата?

- Нямах избор. Тя замина. Не можех да отида в полицията...

- Той отново млъква. С какво го е държала? Но мога да оставя това за по-късно. В момента трябва да се справя с други, по-важни неща.

Какво направих, че го доведох тук тази вечер? Издала съм се с нещо. Твърде очевиден интерес към Катрин? Снимката? Или телефонният разговор? Изпуснала ли съм нещо?

Но Девлин ме е проследил и някой може да е проследил него. И сега стои тук с пушка в ръцете и вече не знае коя съм аз, нито дали може да ми вярва.

Той се обръща и ме поглежда.

- Събираш доказателства. Защо, Карла?

- Защото трябва да бъда сигурна. - Гласът ми звучи спокойно, въпреки че сърцето ми блъска в гърдите. - И защото искам да ми разкажеш какво се случи. Ако нямам доказателства, ти ще отречеш всичко.

- Защо да ти разказвам? - Девлин е с гръб към вратата, коридора и нощната лампа и не виждам добре лицето му. Трябва да го преценявам само по гласа. А в гласа му се промени нещо.

- Всеки замесен в тази история е в опасност. Всеки, който е помогнал на Катрин да се измъкне. Двама души вече са мъртви. - Не искам да кажа: „Ти може да си следващият". - Какво те доведе тук тази вечер?

- Видели са те - отговаря той и отново чувам промяна в гласа му но този път е като капак, който се спуска, част от затварянето на Марк Девлин, и за пръв път се уплашвам.

Видели са ме? В къщата на Грейвс? Марк Девлин ли е наблюдавал? Но в такъв случай...

Девлин е убил Грейвс.

Разбрала съм го обратно. Марк Девлин не е защитник на Катрин. Той е клиентът.

Трябва веднага да овладееш ситуацията.

- Добре - казвам твърдо и делово. - Знаеш ли коя съм?

- Вероятно не си Шарлот Олтън - малко огорчено отговаря той. Не му обръщам внимание.

- Не съм от полицията и не раздавам морални присъди. Катрин е убила човек. Сцената е била потресаваща. Ти си дошъл тук късно и не си могъл да й попречиш. Само си почистил след това. Но после си започнал да я преследваш. За възмездие зарази онова, което е направила. И накрая си я намерил. Наел си някой да свърши мръсната работа. Защото не можеш да я спипаш там, където е тя.

Девлин мълчи, а после казва:

- Харесвах те. Мислех, че можем да станем приятели.

Отново изпитвам паника, но я потискам.

- И все пак можем да се споразумеем.

- Предупредиха ме, че ще го кажеш. - Той вдига пушката малко по-нагоре. - Трябва да се обадя по телефона.

Сърцето ми подскача.

- Сега ще отидем в къщата - добавя Девлин и насочва пушката срещу мен.

Ако той е убил Грейвс, ще я използва.

Има ли шанс да избягам оттук? Стълбището и коридорът са тесни. Ще вървим един по един - аз отпред, а той зад мен. На площадката мога да се обърна, преди той да успее да реагира, и да се хвърля към кухнята вляво, където е фотоапаратът, но няма да има място да замахна добре. И преди да се спусна по стълбите и да изскоча навън, Девлин ще стреля.

- Добре - отговарям и тръгвам да мина покрай него. Той трябва да отстъпи назад и да спусне пушката, за да мина. Все още държа флакона с „Блустар".

Напръсквам го в очите.

Девлин изревава. Зад мен изтраква нещо, но вече съм в коридора. Ритам нощната лампа. Пластмасовата й кутия се разбива в стената и светлината угасва. Стигам до края на коридора и хуквам надолу по стълбите. Колко ли време ще мине, преди Девлин да осъзнае, че не е заслепен? Излизам навън и побягвам към колата. Ключовете. Те са в джоба ми, под предпазния хартиен костюм. Налага се да го скъсам. За миг костюмът се заплита в краката ми. Изхлузвам го, измъквам ключовете и се хвърлям в колата.

Включвам двигателя. Поглеждам към сградата. Вратата се отваря и Девлин изскача навън с пушката. Давам на заден ход, удрям спирачки и завъртам волана. Къде е той? Насочвам колата към портата, настъпвам газта и усещам ускорението, когато задната предавка на беемвето зацепва...

Изстрел. Предното стъкло се нацепва на десетки малки бразди и пукнатини. Не виждам нищо, но кракът ми още натиска газта. Още един изстрел и мрежа от напукано стъкло и после - удар. Колата се разтриса силно, подскача, хвърля ме на една страна и продължава да се движи, а после...

Съзирам ги през неповредените краища на предното стъкло в секундата, преди да се блъсна в тях. Дървета.

* * *

Нямам представа откога седя тук. Двигателят е угаснал, но фаровете още светят. Светлината им се отразява в паяжината от пукнатини на предното стъкло. Странно красиво.

Не мога да помръдна. Всичко е заключено. А после нещо драска по страничното стъкло и аз обръщам глава, но е клонка. Отново извръщам глава. Раздвижвам експериментално рамене. Откопчвам ръце от волана. Пръстите ми са като куки.

Въздушните възглавници не са се активирали. Интересно.

Девлин, Девлин, Девлин.

Имаше пушка...

Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Смачканите храсти и фиданки са осветени в червено от стоповете на колата.

Зад тях е поляната и някаква ниска тъмна сянка.

Седя още една минута, без да откъсвам очи от огледалото, и наблюдавам. Сянката не помръдва.

Махай се. Изчезвай. Трябва да го направиш.

Храстите са притиснали вратата. Бутам я с всичка сила и после си пробивам път покрай беемвето. Драскат ме клонки, докато се промъквам покрай колата. Гумите й са оставили следи в гористата местност. Наоколо се белеят прекършени фиданки. Въздухът мирише на зелено и счупени клони.

Стигам до края на горичката.

Девлин е като парцалена кукла, облечена със скъсани дрехи. Ставите на крайниците му не са там, където трябва да бъдат. Главата и гърдите му са премазани и обезобразени, скалпът му е разкъсан и чертите му са разкривени и безформени.

Знам, че е мъртъв, но все пак трябва да проверя дали има пулс.

* * *

Запалвам беемвето. В къщата има стари вестници, подпалки и дори барбекю. Добавям и предпазния хартиен костюм. Запалката за цигари в колата произвежда искра. Разбивам страничното стъкло, изчаквам, докато се подпали, и после отстъпвам назад.

Пушката е на три-четири метра от Марк Девлин. И двете цеви са празни. Патроните са изстреляни. Оставям я там. Занасям в пристройката всичко друго - спрейовете „Блустар", фотоапарата, счупената нощна лампа.

Докато вървя по алеята за коли и минавам покрай начумерените дракони, беемвето вече бълва парлив дим.

Стигам до пътя, завивам надясно и продължавам да вървя. След няколкостотин метра виждам малък паркинг, обърнат към водохранилището. Сребристото ауди на Марк Девлин е паркирано под дърветата. Извръщам се настрана и изваждам мобилния си телефон. Една чертичка сигнал. Обаждам се на Крейги. Казвам му код, който мислех, че никога няма да използвам. След това изключвам телефона, заставам между дърветата и чакам.

Представям си Марк Девлин, облегнал се на рамката на вратата в апартамента си с чаша вино в ръката, жив, чист, в добра физическа форма и усмихнат. Дишаш ли твърде дълбоко, главата ти се замайва.

Ден 23: четвъртък

Йохансен

В един след полунощ ритъмът на дишането й се променя. Към два тя се размърдва и очите й се отварят. Десетина секунди озадаченост. Челото й се намръщва, сякаш Кейт се опитва да си спомни нещо. Устата й се изкривява. Тя си поема дъх и тялото й потреперва конвулсивно под одеялото.

- Не...

Йохансен вече е прекосил стаята.

- Кейт...

Тя размахва ръце. Той сграбчва китките й. Хваща едната, не успява да улови другата. Ръката й прави рязко движение и нокътят й одрасква лицето му. Йохансен дърпа глава назад и улавя свободната й ръка. Кейт извива гръб, мъчейки се да се отскубне от него. Той й говори, успокоява я, но тя се бори с него, с Брайс и с всички останали. Звуците, които издава, не могат да се нарекат човешки. Йохансен разбира само една дума: „Не".

- Кейт, аз съм...

Тя се хвърля към него и забива глава в гърдите му. Той пуска китките й и увива ръце около нея. Притиска я до себе си и милва косата й, докато Кейт се съпротивлява. Тя е дребничка, като птиче в мрежа или гладна котка в чувал. Йохансен чак сега осъзнава колко е мъничка - само кожа, кости и сухожилия.

Изведнъж Кейт престава да се бори и се сгушва в прегръдките му, задъхана и треперейки от прилива на адреналин.

На долния етаж се тряска врата. По стълбите отекват стъпки. Един човек, качва се бързо. Вратата се отваря и на прага застава Райли с широко отворени обезумели очи.

Кейт размърдва глава върху гърдите на Йохансен. Той се отдръпва леко от нея. От ъгълчето на устата й потича слюнка. Йохансен я избърсва с палеца си.

- Къде беше? - изхленчва тя. - Къде беше, по дяволите? Можеше да...

Лицето й се сбръчква и Кейт се разридава. Йохансен отново я притиска до себе си.

Райли се обръща и излиза, оставяйки вратата открехната. Привежда се на стълбите с гръб към Йохансен и Кейт и след миг се хваща за главата с двете си ръце.

* * *

Кейт плаче известно време, а после сякаш заспива. Йохансен не е сигурен. Поглежда я и вижда, че очите й се отворени. В бялото им блести слабо лъскаво отражение.

- Вини - прошепва тя.

- Знам.

- Не го заслужаваше. Не го заслужаваше.

Погледът й блуждае някъде другаде. До първия спомен изплува друг - порта с дракони, Даниъл, всичката онази кръв. Спомените се повтарят безкрайно пред очите й. Ще ги вижда още много седмици и месеци... дори години, когато е далеч оттук и води различен живот, спомените все още имат силата да я причакват в засада. Йохансен го знае. И в неговото съзнание един мъж все още крещи зад заключена врата в отдалечена фермерска къща.

* * *

Към четири сутринта Кейт се протяга, отдръпва се от Йохансен и му казва, че трябва да пишка. Той застава пред вратата, докато тя уринира в кофата. Йохансен е сам. Райли е напуснал поста си на стълбите.

На горната площадка на стълбището има прозорец, който гледа към двора. Навън ръми лек дъжд, не по-гъст от мъгла. На светлината на прожекторите до портата се мотаят десетина души. Гласовете им, заглушени от разстоянието и стъклото, се разнасят по двора към Йохансен. Ако отвори прозореца, ще долови мириса на цигарите им, но той не помръдва.

Куилан не е пипнал с пръст Брайс. Какво означава това?

Йохансен чува, че Кейт се движи из стаята и мести разни неща, и се връща вътре. Тя е облечена, но въпреки това държи вързоп с дрехи. Оставя ги и разсеяно потърква с ръка лицето си.

- Трябва да се върна в клиниката - казва тя. - Трябва да работя.

- Клиниката е затворена - отвръща Йохансен и после добавя: - Ще те измъкна оттук.

Кейт го поглежда недоумяващо.

- Трябва да напуснеш „Програмата" - продължава той. - Те знаят, че си тук, и идват за теб. Ще те изведа. Навън чакат хора, които ще ти осигурят безопасност.

Кейт леко навежда глава.

- Идват за мен? Да ме убият? - пита тя. Не звучи уплашено, но времето за нея сякаш е забавило хода си и думите стигат до съзнанието й със закъснение, загубили въздействието си. Все още не е проумяла какво й е казал Йохансен.

- Да, да те убият.

Кейт се мръщи.

- Откъде знаеш?

- Изпратиха мен.

Настъпва дълго мълчание и после тя казва:

- Свърши си работата.

- Не - възразява той. Кейт сигурно не е разбрала. - Трябва да ми се довериш. Можем да те измъкнем оттук. Говорих с един човек... Има необходимите ресурси и може да го направи. За един-два дни. Само трябва да те държим на безопасно място и после ще те вземат. Нов живот, нова самоличност. - Звучи толкова просто и лесно, сбито и суховато. Ще направим това, това и това... Като детска приказка с магии и щастлив край.

- Не. - Гласът й е монотонен. - Никъде няма да ходя. Свърши си работата.

- Не мога.

- Защо? Приятелката ти... - Кейт млъква и изражението й се променя, когато осъзнава нещо. - Ти не си Райън Джаксън, нали? - Тя се изсмива презрително и ехидно. - Значи Брайс е прав.

- Не мога да го направя. Не и този път.

Очите й изведнъж се отварят широко.

- Защо? Знаеш какво съм извършила. Не го ли заслужавам?

Сякаш смъртта й е нещо, което е спечелила, убивайки мъжа на име Даниъл. Сякаш някъде се пази равносметка, в която е записано, че има дълг... Йохансен се замисля за Тери Кънлиф, за една друга равносметка и друг дълг, този път записан на неговото име. Но не може да й каже това.

- Ти сънуваш кошмари. Понякога се страхуваш да заспиш. Броиш хората, които си спасила, но никога няма да бъдат достатъчно...

- И това не оправя ли нещата? - Кейт отново е скръстила ръце на гърдите си - онзи скован предпазен жест, който изолира Йохансен. Изражението й е напрегнато и студено. Той не знае какво да каже. - Какво ще стане, ако не го направиш?

- Ще изпратят някой друг.

- Тогава нека да го направят. - Тя се обръща. - А сега си върви.

Той иска да каже още нещо, но не знае какво. Когато стига до вратата обаче, Кейт пита:

- Щом не си Райън Джаксън, тогава кой си? - Втренчва се в него. - Мога ли да знам името ти?

Йохансен поклаща глава. Кейт се замисля и после кима.

- Убивал си и преди - казва тя. - Това обикновено не те притеснява.

Той отмества очи встрани. Погледът му се спира на чертите на стената. Йохансен бавно започва да ги брои.

- Бих искала да си ти, ако има избор. Поне ще стане бързо -добавя Кейт и отново се обръща.

* * *

Йохансен слиза в спалното помещение, изува ботушите си и ляга. Хората на Куилан се движат и мънкат нещо в чакалнята долу. Ако телефонът звънне, той ще го чуе.

От горе не се чува звук. Няма драскане по стената.

Дрил лежи по гръб на отсрещното легло, неподвижен като мраморна статуя в гробница. Но и той е буден и бялото на очите му блести в мрака.

Ден 23: четвъртък

Карла

Малко след четири сутринта на паркинга до водохранилището спира кола комби. Регистрационните й номера съответстват на тези в съобщението, което получих преди час, когато за последен път включих телефона си. Колата спира до сребристото ауди на Девлин и от нея слиза някой. Мъжът заобикаля отзад, отваря задния капак, изважда одеяло и термос и пие кафе, поглеждайки към водата. След това завърта капачката на термоса, оставя го, отдалечава се малко и с гръб към мен смъква ципа на панталона си и започва да се облекчава.

Задният капак на комбито все още е вдигнат. Качвам се вътре и се завивам презглава с одеялото.

Чувам стъпки, докато мъжът се връща. Капакът се тряска до главата ми. Шофьорската врата се отваря, колата се разклаща на амортисьорите си и вратата се затваря. Двигателят се включва и потегляме.

Пътуваме два часа. Опитвам се да не мисля за нищо.

Най-после колата спира. Мъжът слиза и заминава. Десетина минути по-късно някой друг отваря задния капак и дръпва одеялото - жена с изрусена коса, стиснати устни и прекалено много бижута. Намираме се в голям, почти празен гараж. Тя ме повежда към микробус, без да пророни нито дума, и ми помага да се кача отзад. Вътре няма нищо освен друго одеяло. Жената затваря вратата и аз оставам в пълен мрак.

Някой се качва отпред и запалва двигателя. Жената? Друг? Крейги използва хора, които не познавам. За тях аз съм само поредният клиент - някаква злочеста кучка, която е стигнала до дъното и е трябвало да си купи спасение. Това не е далеч от истината.

* * *

Минава десет сутринта, когато се връщам в Докландс с дрехи, които не са мои. Влизам в апартамента си, веднага се отправям към банята, изтърквам се усилено, обличам халата и отивам в дневната. Пускам телевизора на новинарския канал и изключвам звука. Преминала съм границите на глада, умората и дори шока и съм превключила на автопилот.

Девлин е мъртъв, но това не означава, че всичко е свършило. Той щеше да се обади на някого, някой, който все още се спотайва някъде и е в играта - някой, който го е предупредил за мен и знае...

Тогава се обади на Крейги и го повикай тук. После звънни на Пауъл. Уреди изтеглянето на Катрин. Направи го.

Пред очите ми отново проблясват светещите пръски и петна на стената и яркият отпечатък на малката ръка. Ако Катрин попадне в ръцете на Пауъл, никога няма да разбера кой е бил Даниъл и защо е умрял. Но в момента няма какво друго да сторя.

Посягам към телефона, когато някой започва да удря по външната врата и аз се вцепенявам. При мен никой не идва без предварителна уговорка.

През шпионката съзирам лицето на Елис. Но той не трябва да е тук. Елис знае, че това място е забранено. Не му е позволено да се приближава до Шарлот Олтън...

Той вдига ръка. Държи съдебна заповед. Този път посещението е официално.

Отварям.

- Госпожице Олтън? Детектив инспектор Елис. Може ли да вляза? - Той поглежда зад мен към дневната и се ухилва -свирепа усмивка, която не обхваща очите му. - Е, добре, какво правим сега?

Обръщам се. През отворената врата телевизорът показва кадри от хеликоптер - гора, лъкатушещ път и пространство със спокойна вода. На пътя под ъгъл са спрели полицейски коли. На поляната има още полицейски автомобили и червена пожарна кола, паркирана до палатка на криминалисти. Дърветата закриват беемвето. Къщата е непокътната. Пристройката представлява почерняла димяща развалина.

„Трябва да се обадя по телефона" - каза Девлин. Дошли ли са да го търсят, когато не се е обадил? И когато са пристигнали, са видели бъркотията - изгорялото беемве, забито в дърветата, и Девлин...

Можели са да почистят, но това би изисквало време и хора, а аз можеше да се върна. Направили са второто най-добро нещо - унищожили са доказателствата за убийството на Даниъл и са заминали.

Обръщам се. Елис ме гледа.

- Няколко въпроса, ако не възразявате, госпожице Олтън. Рутинна проверка - добавя той със злобен тон.

Влиза в дневната след мен. Поканвам го с жест да седне. Той остава прав и веднага започва да оглежда стаята. Погледът му се плъзга от стена към стена като на търговец, който оценява мебелите.

- Хубаво местенце имате, госпожице Олтън. Или мога да ви наричам Шарлот? - И после бързо добавя: - Благодаря за предупреждението за Марк Девлин, Карла. Обаждането ти ме накара да се замисля. Реших отново да проверя алибито му. Сутринта се обадих в апартамента му. Отивах в офиса му, когато съобщиха новината. Знаеш, че е мъртъв, нали? Не изглеждаш изненадана. Нито разстроена. - Елис се обръща и започва да обикаля из стаята. Пак оглежда небрежно. - Полицията смята, че Девлин е бил прегазен от превозно средство, опитващо се да напусне местопрестъплението. Намерили са ловджийска пушка, с която е стреляно, и кола, блъснала се в дърветата. Девлин се е опитал да спре онзи, който е бил в колата. - Той се завърта и ме поглежда. - Нещо от това новина ли е за теб?

Не отговарям.

Елис дълго ме гледа и накрая продумва:

- Никога не си ми казвала истината. Първия път, когато ми се обади, си знаела, че Катрин Галахър е мъртва. Не си знаела кой я е убил, нито защо, но си знаела. - Той поклаща глава. - Какво си открила? Труп? Но тогава защо не ми кажеш? Или свидетел? Това е, нали? От самото начало предпазваш някого. Кого, Карла?

Продължавам да мълча.

Елис се втренчва в мен. Разгадал ли е изражението ми? Погледът му се доближава до презрение.

- Би трябвало да те заведа в стая за разпити и да те изпотя.

- Защо не го направиш? - питам.

Той не отговаря веднага и после гласът му придобива подигравателно официален тон.

- Разбрах, че си познавала господин Девлин от светските среди. Можеш ли да ми кажеш кога го видя за последен път?

Значи така ще играем.

- Говорих с Марк снощи. Той ми беше оставил съобщение. Предлагаше да се срещнем. Обадих му се, но вече имаше компания. Провери записите на телефонните разговори.

- О, ще го направя. А къде беше ти?

- Отначало тук. По-късно излязох.

- Къде ходи?

- На гости на приятели. В Лондон. Недалеч. Не преигравай, Елис.

Двамата се втренчваме един в друг.

- Тази история не е приключила, Карла - заявява той и излиза.

* * *

Влизам в кабинета си. Колко много въпроси без отговор... Забравям ги за момента. Пауъл. Няма какво друго да направиш. Свържи се с Пауъл, сключи сделка, изведи Катрин от „Програмата" и осигури безопасност на Йохансен. Сложи край на всичко.

Лампата на телефонния секретар проблясва. Пускам съобщението и чувам гласа на Уитман. „Лора, не мислех, че ще го направиш." Звучи доволен.

Съобщението свършва.

Обаждам му се.

- Какво съм направила, Майк?

- Оправила си нещата с Вашингтон. Обади ми се един познат от министерството на правосъдието. С него се свързал някой от твоята служба. Проведохме един от онези разговори - нищо ясно заявено, но той е наясно. Звучеше впечатлен. Постарала си се. Затова всичко е наред.

Някой от твоята служба. Но Уитман мисли, че Лора работи в разузнаването...

О, не, не, не.

Затварям и набирам друг номер. Този път на Филдинг. Както обикновено, той отговаря с изсумтяване.

- Клиентът на Йохансен...

- Направо ме побъркваш, знаеш ли? Как се досети? - пита Филдинг, а после, сякаш знае, че няма да отговоря, добавя: -Да, гледах новините.

- Марк Девлин. Ти каза, че той е дошъл с препоръки.

- Точно така. Да не мислиш, че съм глупав? Смяташ ли, че бих изпратил Йохансен там без...

- От кого са препоръките, Филдинг? - питам, но той не отговаря. Опитвам пак: - Ти каза, че не познаваш човека. Може да е всеки. Но знаеше, че той е сериозен и може да му се има доверие, защото се е обърнал към теб чрез някого, с когото си работил.

Пак нищо. А после, сякаш го боли да го каже, изрича:

- Човекът имаше код.

- И какво ти показа кодът? Моля те, не...

- Че е безопасен. Казах ти... Мамка му, Карла. Понякога се обръщат към мен, за да уредя някои неща за хора, които не трябва да са замесени.

- Разузнаването.

Отначало Филдинг мълчи, но после тихо казва:

- Йохансен им е вършил по някоя друга работа, но не знае.

- Те не използват хора като него. Имат си свои. - Все пак формированието „Специални операции" го е отхвърлило.

- О, използват - възразява Филдинг. - Правят го, когато не използват своите хора.

- И кога е било това?

- Кога, мислиш? Когато никой не иска да признае колко много са се изложили. Когато искат всичко да бъде потулено и да се покрият. Казах ти, всичко е точно. Човекът е безопасен. Е, кога ще бъде изпълнена поръчката?

- Девлин е мъртъв - отговарям. - Нямаш клиент.

- Напротив, имам.

* * *

Безопасен. Каква ирония. През цялото време исках да предпазя Йохансен. Но те са наблюдавали от самото начало. Гледали са го как се появява в „Програмата" с фалшива самоличност и как влиза и излиза през портите, готови да се намесят в момента, когато той бъде предизвикан. Пазели са го, за да бъдат сигурни, че ще изпълни поръчката.

Като теб, но по-силни.

И по-умни, и по-добри в укриването. И все пак като мен - заличили са Катрин Галахър така, както аз бих заличила неудобен файл, изтривайки го, защото това е работата им. Разузнаването.

Хората от разузнаването разпитват човек на име Даниъл. Кой е бил той? Терорист? Предател? Така или иначе, някой, когото е трябвало да накарат да говори, при това бързо. Но не могат да го изтезават, затова организират най-черната от всички черни операции с параван от цивилни лица, чието участие винаги може да бъде отречено. Катрин Галахър е осигурявала медицинското обезпечаване. Била е доведена, за да поддържа живота му и да се грижи за него, за да могат да започнат да го обработват отново на другия ден и на следващия, за да не умре, докато не изтръгнат всичко, което искат, защото това е умеела умната амбициозна Катрин - да поддържа хората живи. Знаели са точно коя струна да подръпнат в нея. „Използвай уменията си, помогни на страната си, бори се срещу тероризма. Ще видиш колко благодарни можем да бъдем..." Лесно е да се съгласиш, когато вече мислиш, че пациентите ти са същества от друг вид.

Катрин Галахър убеждава Девлин да им позволи да използват къщата му. И когато всичко свършва, тя убива Даниъл и заминава, оставяйки Девлин да почисти. Затова не е можел да отиде в полицията. Имам опит с тези хора. Знам как действат. „Ако сътрудничиш, всичко ще се размине. Ако проговориш, спукана ти е работата."

И когато са открили Катрин в „Програмата", Девлин се е престорил на преговорите с Филдинг само с едно кимане, за да покаже, че е един от техните...

И какво ще стане, ако се обадя на Пауъл? Прочетох досието му Той е човек от бранша и чистач. Добър е в почистването на неудобни бъркотии, точно като Йохансен. Убедена съм, че Пауъл не стои зад всичко това. Той иска сделка с Нокс и ще каже какво ли не, за да я получи. Но каквито и обещания да дава Пауъл, в момента, в който Катрин влезе под закрилата му, часовникът започва да тиктака.

Той ще ми каже, че тя е добре - в чужбина, с легенда за прикритие и нов живот. Никога няма да успея да разбера дали е така. Знам обаче, че ако я предам в ръцете на Пауъл, ще подпиша смъртната й присъда.

А това има значение, нали?

Не я ли очаква смърт? Тя е предала сделка на разузнаването, видяла е изтезаването и смъртта на човек. Това не е ли достатъчна отплата?

Свържи се с Пауъл. Направи го.

Не помръдвам.

Обещах на Йохансен, че Катрин ще бъде в безопасност. Защото спасяването й някак компенсира смъртта на Тери Кънлиф. Вътрешният глас ми нашепва: „Той няма да разбере", но знам, че не мога да му вярвам. Няма да излъжа Йохансен.

Има обаче нещо друго.

Отново си припомням тъмната стая с петната от кръв, светещи в синьо по стените около мен. Човекът, известен само като Даниъл, е умрял там по някаква причина. И аз ще разбера защо.

Ден 23: четвъртък

Йохансен

Той спи, събужда се и пак заспива. Кейт е горе в стаята си. Райли й носи храна, но не може да я убеди да я изяде. Йохансен не се качва при нея. Слуша движенията й - стъпки, драскане, но няма други звуци.

Хората на Куилан още се мотаят долу. Къде е Брайс?

Райли влиза и казва:

- Мислех, че заминаваш.

- Чакам да ми се обадят - отвръща Йохансен.

Отново заспива. И по някое време сънува.

В клиниката е и току-що са довели Тери Кънлиф. Целият е окървавен и плътта му е оголена, но не крещи. Поглежда с очакване Йохансен, сякаш проблемът и отговорността са негови, нещо, което очаква да оправи, и Йохансен усеща, че в гърдите му се надига паника, защото е твърде късно и не може да се направи нищо.

След това неусетно се озовава в кабинета, пред мъжа зад бюрото.

Това не отразява способностите ти...

Йохансен се събужда, докато си поема дъх. Часът е четири следобед. Някъде далеч навън някой крещи.

И после го чува от стаята долу. Телефонът звъни.

* * *

Има детска площадка - вижда се през стъклото на семейната стая за свиждане, в здрача - парче земя с изсъхнала трева, няколко люлки и катерушка, паянтова къщичка и осеян с влажни петна бетонен басейн на езерце, източено за зимата. На дъното се е събрала плитка локва дъждовна вода. Всичко е опасано с висока два метра метална ограда. Още един затвор в затвора.

Сградата, в която се намира Йохансен, е прилепена до стената зад ивицата пустееща земя. Там идват посетителите и днес следобед има няколко. Жени, които се държат неестествено, се мъчат да разговарят с мъжете си, начумерени деца, които не знаят защо са тук, възрастна двойка - седят близо един до друг, с ясни очи, изпълнени със сълзи, опитват се да се държат заради млад мъж, изрисуван с татуировки, който може би им е син и на когото очевидно му се иска да не бяха идвали... Срещу Йохансен седи Уитман, който изглежда нервен и нездрав и неспокойно хвърля погледи към надзирателите. Предава съобщението, без да поглежда Йохансен.

- Тя каза, че няма друг начин.

Йохансен кима и тръгва.

Хората на Куилан чакат навън на светлината на прожекторите в края на чакъла. Днес са четирима. Охраняват Йохансен. Но не са виждали хората на Брайс. Йохансен се пита къде ли са и какво чакат.

Той се оглежда за тях, докато прекосява „Програмата", но те не се появяват.

Най-после стига до портата на лагера. Прозорците на общинския блок светят, както и на сградата на Куилан. Йохансен се озърта наоколо. Следващия път, когато излезе, трябва да е с Кейт.

Дали тя ще се съгласи? Но защо да се съгласява? Кейт брои хората, които спасява. Това е защитата й срещу вината и кошмарите и я поддържа от една година - надеждата, че някъде животът на всичките тези хора има смисъл и че един ден ще погледне стената, ще преброи чертичките и ще си помисли: „Достатъчно". А сега той се опитва да й отнеме дори това. И да я остави с какво? Със спомена за смъртта на Даниъл и Вини и без шанс да поправи нещата?

И все пак мисълта се връща като рефлекс: „Кейт греши. Трябва да я измъкнеш".

Йохансен пресича двора, когато някой го настига и любезно му казва:

- Извинявай, че те изпуснах. Следващият път, а?

Брайс. Светлината от портата озарява усмивката му. И после той отминава, бръкнал с ръце в джобовете си, тананикайки си.

* * *

Йохансен тихо отваря вратата й. Кейт спи върху дюшек до прозореца. Той го разбира по спокойния ритъм на дишането й. Затваря вратата и се обляга на нея. Припомня си какво му каза Уитман и започва да го разиграва наум. На стълбите е студено, но Йохансен няма нищо против. Студът ще го държи буден.

Ден 23: четвъртък - ден 24: петък

Карла

Става късно. Обикалям от стая в стая. Щорите са вдигнати. Градът блещука безразлично зад стъклото.

Проведох срещите си и телефонните разговори. Първо с Крейги късно сутринта. Той говореше нервно и без желание, но само след няколко часа ме евакуира от местопрестъплението, където е бил убит един познат на Шарлот Олтън. По правило аз би трябвало да се крия и той да не идва тук, но се нуждаехме от екип на мястото колкото е възможно по-скоро и нямахме време за губене.

Действах хладнокръвно, безкомпромисно и практично. Сведох всичко до чисто управление на риска. Обосновах се изчерпателно и убедително, така че никой да не се съмнява в доводите ми. Че утре съвсем не е твърде скоро. Че можем да намалим до минимум риска и разкриването на всички. Че при подходящо стечение на обстоятелствата можем да го направим - сякаш това не е твърде много за възможностите и зоната ни на комфорт. Когато приключих, Крейги се умълча и лицето му придоби странна неподвижност. Накрая рече:

- Това е заради него.

- Да.

- И отново е станал себе си - добави той, имайки предвид ненадежден. Поне не го каза. Облегна се назад и продължи: - Вече си решила. - Крейги поклати глава. Аз съм изгубила представа за голямата картина, нали? Преценката ми е замъглена. Нямаме шанс.

- Не е необходимо да участваш...

Той ме погледна в очите.

- Ти се нуждаеш от мен.

Крейги можеше да излезе от играта по-рано, заедно с Дру. Няма да го направи и сега.

След това говорих по телефона с Уитман и му казах какво съобщение да предаде. Съдейки по мълчанието му в другия край на линията, разбрах, че той бавно осъзнава какво означава това. Уитман мисли, че съм Лора Пресингър, която работи в разузнаването, труди се усилено и държи на своето пред Вашингтон, но въпреки това схваща какво означава планът ми и че звучи лошо.

И накрая - Елис. Колебах се, преди да му позвъня. Но утре той и без това ще бъде въвлечен и аз го искам на моя страна.

Елис обаче не отговори. Оставих му закодирано съобщение.

Докато той не ми се обади, няма какво повече да направя, но не ме свърта на едно място. Опитах се да слушам музика, да гледам телевизия, да чета книга и да върша рутинна работа с документи, но не мога да се съсредоточа. Сякаш зъбците в механизма на ума ми са изпилени и не захващат нищо.

Много съм уморена. Миналото се завръща в мислите ми на кратки периоди, като откъслечни фрагменти от сън. Намирам се в кабинета за консултации на Грейвс заедно с Елис и психиатърът си води записки, които не виждам. Отново съм пред галерията на твърде ярката светлина на уличната лампа с Марк Девлин, който сериозно казва: „Не мога да ви оставя така". Излизам от лавровите храсти и започвам да се разправям с Уилям Хамилтън. "А, дошла си" - казва той, сякаш ме е очаквал през цялото време и не може да повярва, че съм се забавила толкова много.

Стоя в коридора на Кралската опера и за част от секундата ръката на Йохансен е в моята. Сигнал или парола, която мислех, че разбирам, но дълбоко грешах, до вчера.

Не мисли за него. Не можеш да си позволиш да мислиш за него. Имаш работа...

Но продължавам да усещам докосването му.

Планът ще успее. Трябва да успее.

Но ти се изправяш срещу разузнаването. Колко дълго мислиш, че ще опазиш Катрин от тях? Месец? Седмица? Ден? И през това време дали тя ще ти каже истината?

И какво ще направиш, ако я каже?

* * *

Най-после спирам да крача напред-назад и си лягам. Тази нощ трябва да се наспя. Утре, вдругиден и може би на следващия ден сигурно ще работя на двойни смени и ще успявам само да подремна, затова лежа в спалнята с угасени лампи и спуснати щори. Сънят обаче не идва. Частта от мозъка ми, която се занимава с тези неща, все още се върти и изброява елементите, които трябва да поставим на местата им, за да проработи планът.

А те са твърде много. Вече съм изчерпала знанията, опита и уменията си, за да се справя със ситуацията, а още не съм започнала.

Ето защо все още съм будна в малките часове на петъчното утро, когато телефонът до мен иззвънява.

- Елис е.

Опитвам се да преценя настроението му по тези две думи.

- Получил си съобщението ми.

Той само изсумтява.

- Това е информация, Елис. Наспи се добре. Утре ще намериш Катрин Галахър.

- Знаех си, мамка му - отговаря той след пет секунди мълчание.

- Какво си знаел, Елис?

- През цялото време си знаела къде я държат. Защо ми казваш чак сега? Защо не ми каза преди една седмица? Преди две? През цялото време бях...

- Нещата се развиха.

- Защо да чакаме до утре? Кажи ми сега къде е. Ще започнем да търсим веднага щом се съмне. Какво значение има, по дяволите?

- Не сме готови...

- Карла...

- Проясни съзнанието си и се наспи. Ще ти съобщя цялата информация веднага щом мога. В момента не можеш да й помогнеш, но утре тя ще се нуждае от теб.

- Спести ми тъпотиите от сериала „От местопрестъплението", че ще изправиш пред правосъдието убиеца й, Карла - изръмжава Елис. - Знам си работата.

- Ти не търсиш убиеца й, Елис. Работата ти е да запазиш живота й.

* * *

Казах му, че ще заведа Катрин при него на адрес, който ще му съобщя утре. Обясних му, че разчитам на него за закрилата й. Вероятно трябваше да му кажа още. Не. Колкото по-малко знае Елис за плана ни, толкова по-добре. Може да се опита да ми попречи.

Сега сглобявам парче по парче механизма, който ще спаси Катрин Галахър. Но в секундите, когато се задвижи, целият този механизъм може да се изплъзне от контрола ми и ако стане така, няма да мога да направя нищо, за да го спра.

Пета част

Ден 24: петък

Йохансен

Отвориха клиниката в осем вечерта, два часа по-късно от обичайното време. Оттогава нощта е спокойна и ранените бавно се нижат един след друг. Кейт работи мълчаливо. Но точно след един, докато Йохансен й помага за човек със сърдечен проблем - затруднено дишане и болки в гърдите, тя прошепва:

- Още колко остава?

Сякаш знае, че Йохансен следи времето, и тя също наблюдава стрелките на часовника. Но когато той се опитва да я погледне в очите, Кейт се извръща.

Йохансен взима парцала на Вини и почиства. Някой трябва да го направи.

Ами ако Кейт откаже да дойде?

Мъжете разговарят и пушат край портата. Гласовете и миризмата на цигарите им се носят над тармака. Зад прозорците на общинските блокове отвъд телената ограда се движат силуети. Всичко е на милиони километри от Йохансен.

Вратата зад него се отваря. Той се обръща, очаквайки Райли, но е Кейт.

Йохансен я поглежда веднъж и после отмества очи. Намери подходящите думи. Трябва да ги намериш.

- Брайс е говорил с теб - продумва тя.

- Кой ти каза?

- Райли е видял.

- Знае ли къде е Брайс сега?

Кейт кима към телената ограда, портите, общинските блокове, нощния мрак.

- Някъде там. Ще се върне за теб. Трябва да напуснеш.

- Не и ако не дойдеш с мен.

- Ами ако не дойда? Ако останеш, Брайс ще...

- Знам.

Кейт увива ръце около себе си с онзи предпазен жест, сякаш й е студено, и след минута навежда глава. Стои сред угарките от цигарите на Райли и се втренчва в тях, сякаш те изискват цялото й внимание. Йохансен изведнъж се замисля за Вини, който постоянно чистеше. Вини вече щеше да ги е измел...

- Защо го правиш? - пита Кейт. - Защо това е толкова важно за теб?

Миналото се разгръща на отделни сцени. Кабинет и униформен мъж зад бюрото. Лилиите в къщата в Марлоу и Чарли Рос, със златен часовник и делова риза - „Какво можеш да правиш?" „Каквото ми възложат." Коридор в отдалечена фермерска къща...

Йохансен не отговаря.

- Мислиш, че можеш да ме спасиш. - Очите й са огромни, бездънни на похабеното й лице. - Ами ако не можеш? Ако е невъзможно?

Карла на пейката в гробището. Карла, която държи ръката му.

- Винаги е възможно - отвръща той. Трябва да вярваш, че е възможно.

Двамата се умълчават. Йохансен я поглежда веднъж. Кейт гледа към двора, но очите й са безизразни.

* * *

В осем без пет сутринта той докосва ръката й. Потокът от пациенти е секнал. Тежко болните и ранените, които могат да вървят, чакат първите линейки за деня. Кейт седи на стол до умивалника с наведена глава, но при допира му машинално понечва да стане, сякаш Йохансен е довел още един ранен човек.

- Тръгвам - казва той.

Райли е до умивалника и мие. Чува думата и го поглежда.

- Завинаги ли? - пита Кейт и Йохансен кима. - Тогава ще дойда с теб.

Тя се качва горе да вземе палтото си и Райли също пристига.

- Това ли е всичко?

- Да.

- Не си прибрал нещата си - обръща се той към Йохансен.

- И без това ще ми ги вземат. Оставям ги на теб.

Райли кима.

Вратата към стълбите се отваря. Кейт носи онова обемисто палто с дебела подплата, което е твърде голямо за нея.

Той й държи вратата отворена, но когато стига до нея, Кейт се обръща.

- Всичко ще бъде наред - казва тя на Райли, все едно се извинява.

Ден 24: петък

Карла

Петъчното утро е мразовито и сиво на разсъмване. Кафето ми няма никакъв вкус. Но така е, когато си в средата на важна операция - ежедневният живот престава да съществува. Храната, сексът и сънят стават неуместни. Живееш в постоянно състояние на размисъл как ще се осъществи планът. Съществува само задачата.

Всичко ще се случи днес, въпреки че е твърде скоро и ние не сме готови, нямаме достатъчно хора на мястото и трябва да свършим още много неща. Но аз не говоря за това, нито пък Крейги, който се обажда по телефона, и затова преди всичко избрах него - заради усърдието му, упоритостта и способността му да работи по задачата. Картите му са раздадени и той ще ги изиграе.

- Камерите за наблюдение? - питам.

- Гледам - отговаря той. - На портата на лагера.

Портата се вижда и на моя екран. Дежурните пазачи пристъпват от крак на крак и пушат на студената утринна светлина.

- Всички готови ли са?

- Чакат.

Часовникът на монитора ми превърта на 08:00.

Капаците на командните постове се вдигат, тракайки, и бронеавтомобилите излизат. Главните порти се отварят и бронираните линейки влизат сред облаци от отходни газове. Лицата на надзирателите са изпити и пребледнели от студа.

Господи, започва се.

* * *

Камерите за видеонаблюдение в „Програмата" ги улавят, когато стигат до портата на лагера - Йохансен и до него Катрин Галахър, увита в голямото си палто. Тя върви така, сякаш е в унес.

- Има движение - съобщавам на Крейги.

- Виждам.

Дежурните пазачи се споглеждат неспокойно. Чува се изщракване и портата се отключва. Йохансен и Катрин излизат и веднага завиват наляво.

Някой е научил за заминаването им. Те стигат до следващия ъгъл и две фигури се отделят от групата край портата и тръгват след тях.

Йохансен и Катрин Галахър завиват зад ъгъла. Прехвърлям се на следващата камера. Това ми отнема само секунди, но картината показва безлюдна улица.

Ден 24: петък

Йохансен

След три минути той е сигурен, че са се отървали от преследвачите. Тръгва в противоположната посока, водейки Кейт по странични улици. Минават по тясна алея и влизат през незаключена врата в изоставена работилница. Лампите са угасени. Йохансен не ги запалва. През прозорците прониква достатъчно сивкава светлина, за да се види стая, пълна с маси, високи до кръста. Между тях на купчини и в чували до стените са разпръснати пластмасови играчки и пастели, които трябва да бъдат опаковани в торбички и раздадени с детските менюта в заведения за бързо хранене. Никой не е бил тук от месеци. Всичко е покрито с мек пухкав прах.

На една пряка оттам се намира главният команден пост с укрепен гараж.

Кейт върви след него, без да пророни нито дума. Когато Йохансен се обръща, тя е зад него. Дъхът й е слаб и излиза на бели облачета в студения въздух.

- У теб ли е? - пита Йохансен, но Кейт не помръдва. - Дай ми я.

Тя бръква в подплатата на палтото си и изважда спринцовка, игла с предпазител и малка стъкленица с течност. Йохансен ги взима от нея. Ръцете й са студени.

Той слага стол и казва:

- Седни.

След това поставя иглата на спринцовката и я напълва, проверявайки дозата. Кейт седи и гледа безучастно. Престанала е да спори и да взима решения. Превърнала се е в друг човек. Йохансен не знае дали трябва да се страхува.

- Свали си палтото и навий ръкава си - казва той, но тя не помръдва. - Ще те изкарат само ако си в безсъзнание. Не се страхувай.

- Не е това - отвръща Кейт, съблича палтото и навива ръкава си.

Йохансен хваща ръката й и приготвя иглата. Мускул, сухожилие, кост. Няма излишна плът. Кожата й е синкаво-бяла. Когато иглата прониква в нея, тя въздъхва.

Той се отдръпва назад.

- Всичко ще бъде наред.

- Трябваше да ме порежеш. Кръвта ще ги хвърли в паника.

- Не. Достатъчно е да си в безсъзнание.

Навън се чуват стъпки. Бягащи. Приближават се.

- Има ли някого там? - пита нечий глас. Само на няколко крачки от тях.

Йохансен обръща глава и затаява дъх. До него Кейт се размърдва неспокойно и за миг той се уплашва, че тя ще извика. Кога ще подейства упойката?

Йохансен тръгва към вратата. Ключалката вече е счупена. Трябва само да я бутнат. Той стиска юмрук, заема позиция и чака валчестата дръжка да се превърти.

Отново се чува глас, различен, по-надалеч. Йохансен не може да разбере думите.

- Добре - казва гласът навън. Кейт отново се размърдва. - Добре.

Стъпките се отдалечават.

Отново движение зад гърба му. Йохансен се обръща. Кейт все още е на стола. Надигнала е блузата си с едната си ръка и стомахът й е разголен...

Ножът в другата й ръка внимателно описва линия върху стомаха й, в червено.

Йохансен се хвърля към нея и грабва ножа. Кръвта блика на талази.

Кейт го поглежда.

- Би трябвало да почувствам нещо. - Тя трепери. Очите й са широко отворени, умоляващи. - Трябва да почувствам нещо.

* * *

Йохансен я вдига и я изправя на крака. Повлича я към вратата, отваря, застъпва я с крак и взима на ръце Кейт. Главата й се отпуска назад.

Двама мъже в уличката се обръщат и отстъпват назад, отворили широко очи. Йохансен бяга покрай тях. Кръвта е обагрила блузата на Кейт. Ножът не е проникнал дълбоко. Раната е повърхностна - мисли си той, Кейт кърви обилно.

Йохансен стига до главния път.

Към него се задава бронеавтомобил. Той хуква към него и крещи.

Ден 24: петък

Карла

Прехвърлям се хаотично от камера на камера и от улица на улица. Видя ли две фигури заедно, спирам кадъра, но все не са те. Спирам на всеки, който може да е Йохансен, въпреки че той не би трябвало да е на улицата сам. Катрин трябва да е с него. Операцията е планирана до минутата. Къде е той?

- Какво става, Карла? - пита Крейги.

И той гледа и също недоумява.

- Виждаш ли ги?

- Още не. - Гласът ми звучи спокойно, сякаш Крейги се притеснява излишно, но всъщност изобщо не съм спокойна.

Проклинам се. Идиотка. За наблюдението бяха необходими трима или четирима души. Трябваше да включа и Шон и Фин.

Сега Йохансен се изплъзна от мрежата от камери за видео-наблюдение и изчезна.

Както е планирал, разбира се. Той не би го направил на място, където камерите могат да го видят.

Тогава командните постове. Йохансен ще я заведе в някой команден пост. Разделям екрана на шест и после на девет части и започвам да ги изпълвам с образи на бронирани врати, телени мрежи с бодлива тел и антени...

- Забелязах ги - изведнъж казва Крейги.

- Къде са?

Продължавам да натискам клавишите, опитвайки се да намеря камерата, която ги показва, когато Крейги добавя:

- Тя кърви. Защо кърви, Карла?

* * *

За всичко сме говорили. Колко време ще им отнеме да я идентифицират. Къде ще бъде заведена, по какъв маршрут и дали ще има полицейски ескорт. Но не и за това.

Катрин не би трябвало да кърви.

Сега тя е в бронирана линейка. Крейги подслушва комуникациите им.

- Сериозно ли е състоянието й? Застрашен ли е животът й? - питам.

- Още не знам - отговаря той.

Ако положението е лошо, трябва да прекратим операцията и да ги оставим да я закарат в болница. Мамка му, не и това. Не можем да се справим. Те ще я идентифицират за броени часове. Новината ще се разчуе въпреки усилията на Елис. Филдинг ще открие къде е Катрин и ще изпрати някой друг да я убие, някой, когото не можем да идентифицираме. Да кажа ли на Елис за поръчката? Той със сигурност ще й осигури охрана и ще напълни болницата с униформени ченгета...

Вътрешният глас отново ми нашепва коварно: те са от разузнаването. Използвали са Йохансен, защото Катрин е в „Програмата", но сега всеки момент ще бъде навън. Те убиха Грейвс и Хамилтън без никаква помощ от Филдинг. Ако Катрин отиде в болница, отпиши я.

- Ще я вземем.

- Какво?

- Ще я вземем въпреки всичко. Предупреди екипа, че тя е ранена. И намери лекар да я чака. Идентифицираха ли я вече?

Крейги мълчи. На фона се чуват други гласове, изменени от модулиращите устройства, откъслечни и изречени през телефонната система и отново преобразувани в другия край на линията - Крейги, „Бърза помощ" охраната на „Програмата", полицията, кой ли не...

- Разбрали са, че не е затворничка. Това е всичко.

- Нещо друго?

Отново гласове.

- Бронираната линейка е стигнала до Спешния медицински център... - Пауза. - Ще я прехвърлят. С цивилна линейка.

- Евентуален маршрут?

- Ей сега.

- Полицейски ескорт? - Моля те, Господи, не.

- Да. - Мамка му и пак мамка му. - Карла... - В гласа му прозвучава предупредителна нотка. Крейги знае, че не можем да рискуваме битка с полицията.

- Колко коли? Наблюдавай ги. И определи с точност маршрута.

Той отново мълчи и после казва:

- Доброволка. Те мислят, че тя е доброволка, но системата е объркала нещо и не я регистрирала.

Но няма да рискуват.

- Маршрут.

- Работя по въпроса.

След няколко секунди маршрутът се появява на екрана ми - пулсираща червена линия, ярка, подобна на артерия, която минава на картата. Обаче само предполагаема.

- В момента излизат. Само една полицейска кола. Със синя лампа.

- Тя е доброволка, не се нуждае от ескорт. - Изричам го, сякаш могат да ме чуят и им внушавам да го повярват. - Трябва да направим така, че да отзоват колата. Дай им нещо по-важно, с което да се занимават. Съобщение за стрелба по маршрута.

- Стрелба? - разтревожено пита Крейги.

- Да, стрелба. Вероятно има пострадали... По дяволите, Крейги, измисли нещо.

* * *

Не мога да гледам какво се случва. Камерите за видеонаблюдение са повредени. Ние се погрижихме за това. Мога само да слушам и да си представям.

Същата маневра, репетирана снощи с бутафорни превозни средства, отново и отново, в стар самолетен хангар в Оксфордшър. Линейката, вече освободена от полицейския ескорт, намалява, за да вземе остър завой, и среща микробус без опознавателни знаци, навлязъл в погрешното платно. Линейката рязко удря спирачки и се опитва да го заобиколи, но до нея спира друг микробус, а отзад - трето превозно средство. Притисната е от всички страни. Шофьорката посяга към радиостанцията. Никой не я спира. Помощта няма да пристигне навреме.

Двама маскирани мъже вече са отворили страничната врата на линейката и се качват вътре. Единият слага мускулестата си ръка на гърдите на парамедика и казва:

- Няма да я нараним, друже. - Гласът на Роби. Другият мъж срязва ремъците на носилката, маха кислородната маска...

И после слизат. Жената куца между тях. Превръзката на стомаха й е изцапана с кръв. Слагат я в задната част на микробуса, скачат вътре при нея и трите превозни средства потеглят в различни посоки.

* * *

В слушалката в ухото си чувам, че Крейги въздиша напрегнато. Шок, облекчение или въодушевление? Не знам.

- Добре, всички се измъкнаха. - Казва го с глас, какъвто не съм чувала преди, глас на по-млад и по-смел мъж. Чудя се дали трепери. - Успяхме, Карла. Успяхме.

Да. Измъкнахме Катрин Галахър. Превозните средства вече изчезват от улиците и влизат в сервизи и гаражи, а екипите се разпръскват. Катрин е в голям мерцедес с тъмни стъкла, който се отправя към дискретна къща в предградие в северен Лондон, докато дребен кротък човек се грижи за раните й.

Ранена е, но ще живее. И ще разговаряме.

Облягам се назад на стола, посягам към компютърната мишка и затварям картата. Настойчивата червена диря изчезва. Отново се включвам към видеонаблюдението в „Програмата". Улицата е безлюдна. Йохансен е изчезнал.

Започвам да щракам върху възможностите за избор. Улица след улица, кадър след кадър. Сигурно се е обадил на Уитман и е уредил да го вземат. Може би вече върви към портата.

Все още няма следа от него.

Но всичко е наред, нали? Мисията е изпълнена, Катрин е в безопасност, Йохансен излизане знам какъв е източникът на страха ми, но изведнъж съм уплашена.

Прехвърлям се от камера на камера и търся лицето му, походката му... Не е той, не е той, не е той. Къде е Йохансен? Вероятно са възникнали неприятности и се е покрил. Вдигам телефона и се обаждам на Уитман.

- Той свърза ли се с теб?

- Не - отговаря Уитман.

Сърцето ми подскача. Престани.

- Добре, не чакай. Изведи го.

- Проблем ли имаме, Лора?

Не знам.

Слагам край на разговора и отново се взирам в картината от видеонаблюдението. Мъж върви целеустремено с чанта с инструменти. Двама мъже и една жена минават по улица. Жената се смее. Бронеавтомобил патрулира. Русокос мъж спира в началото на тясна уличка, поглежда в нея и се усмихва...

Завива ми се свят, сякаш земята изведнъж се е продънила под краката ми и падам. Мъжът е Брайс.

Той кима доволно, тръгва по уличката и се скрива от погледа ми.

Отварям на екрана картата на „Програмата" и щракам на различните нива, докато стигам до плана на улиците с разпръснати по него икони. Жълтите квадратчета са камерите. Ето я тясната уличка. Няма жълто квадратче. Няма камера.

Не мога да видя нищо.

Отново си спомням телефонното обаждане преди три дни. Мъжът, който пищеше. Накарали са Катрин да гледа. Брайс. 0, не, моля те, Господи.

И после съзирам Йохансен.

Той върви бързо и се оглежда наляво и надясно, сякаш знае, че го преследват и са го заобиколили. Всеки момент ще се появят...

Йохансен се отправя към уличката.

Трябва да разсъждавам трезво. Нуждая се от план. Но единствената ми мисъл е: не. Не.

Ден 24: петък

Йохансен

Отначало той само ги чува. Бягащи стъпки някъде наблизо и движещи се успоредно с него. Колко ли са? Трима? Повече?

И после отпред. Пътищата им ще се пресекат. Йохансен се шмугва в странична уличка, но сега там има хора и от другата му страна. Приближават се и ограничават възможностите му за избор.

Някой вика зад него.

Вляво се открива уличка. Йохансен свърва по нея. И съзира Брайс - само на петнайсетина крачки - с отметната назад глава и светла коса като ореол около главата му.

- Казах ти, че правиш грешки - усмихва се Брайс.

Йохансен спира и те го настигат. Обърне ли се, ще ги види - един мъж вляво, още двама вдясно, някой друг...

Първият удар е по главата му, а вторият - в стомаха. Йохансен се превива на две. За малко не пада, но те го хващат и го изправят. Още един удар и устата му се изпълва с топла кръв с вкус на сол и желязо.

Свлича се на земята, претъркулва се и се опитва да се свие на кълбо, но те се нахвърлят върху него, разпъват го и го приковават неподвижно. Брайс го поглежда отвисоко.

- Знаеш ли какво казват? Онова, което не те убива, те прави по-силен. Вярваш ли го? - любезно пита той и Йохансен изведнъж забелязва ръцете му - белезникавата синтетична материя на хирургичните ръкавици е хлъзгава от кръв.

* * *

По-късно... Колко по-късно? Той не е сигурен...

Провесили са го прав на куките на тавана в стаята. Повдигнали са го високо, на пръсти, омотали са с въжета глезените му и са завързали другия край на въжетата за халки в стените, опънати стегнато, разпъвайки го на кръст, така че да не допира пода. Цялата му тежест пада върху ръцете, раменете, изгаря мускулите му и изкривява ставите, а въжетата са се впили в китките му. Но когато Брайс заговаря, двамата сякаш са сами и си бъбрят спокойно, а не под лампите тук, където ги гледат. Йохансен вижда хора, които познава от портата и от клиниката. Дрил също е тук, в края на групата. На лицето му е изписано безпристрастно любопитство.

И Чарли Рос. По-точно онова, което е останало от него. Той е мъртъв, но не е умрял бързо. Едната му очна кухина е празна и пръстите на едната му ръка са отрязани. Устата му е отворена и устните му са дръпнати назад. Венците му са изранени и окървавени. И останалите му зъби са изтръгнати. Болката е изкривила лицето му в карикатура. И все пак Йохансен го познава.

- Не разбирам защо си го оставил жив - казва Брайс. - Защо не си го убил, когато си имал възможност. От състрадание ли, Саймън? Сега вече мога да те наричам Саймън, нали? И онази тъпа история, че Рос те е помислил за някой друг, за някакъв умрял човек, който някога е работил за него... Нима мислеше, че ще ни заблудиш? Разбрах веднага щом той ни каза името, въпреки че ни отне повече време да го накараме да потвърди. Два пръста, преди да започне да говори. Но ми разказа всичко. Накрая. Е, Саймън Йохансен, четвъртият човек от фермерската къща... Ето те тук след всичкото това време, под носа на господин Куилан. Дори успя да го убедиш да те пази. Обзалагам се, че си се чувствал добре, нали? Скоро обаче няма да се чувстваш толкова добре. Няма значение. - Брайс поглежда Йохансен в очите и се усмихва, извратена пародия на съчувствие.

- Страхуваш се, нали? Виждам го в очите ти. Е, не ти остава да чакаш дълго.

Брайс бавно обикаля в кръг извън полезрението на Йохансен и после отново спира пред него. Палецът му гали острието на ножа в ръката му.

- Имах време да помисля какво да направим. Очакването е удоволствие само по себе си, нали? - Брайс накланя глава на една страна. - Не? Имах различни планове за теб, но знаеш ли какво? Ти ми даде причина да размисля. О, ще се случи всичко - пръстите ти, кастриране, очите ти... Винаги запазваш очите за накрая, ако можеш. Но като имам предвид кой си и какво си извършил, ще го направим като с Тери Кънлиф преди толкова много години. - Брайс отново се усмихва. - Ще започнем с кожата ти. - Той застава близо до Йохансен. - Усещаш ли това? - прошепва. Йохансен чувства студена болка отзад на врата. - Това е ножът, с който ще одера кожата ти.

Брайс врътва острието, което разрязва яката на якето на Йохансен, и после го прокарва надолу, срязвайки ризата му. Превръзката все още е на гърба му. Брайс я маха и тихо възкликва, когато вижда раната.

- Тя я е зашила. Колко мило.

Върхът на ножа докосва раната и се забива. Болката е изгаряща като нажежено до бяло желязо. Йохансен се дърпа и още по-силна болка разкъсва сухожилията на раменете му.

- Шшшт- прошепва Брайс. - Тихо.

Дрил стои на четири крачки от тях и гледа. Лицето му сякаш се рее в сумрака, съсредоточено, любопитно.

- Е, кажи ни какво направи на Тери Кънлиф преди осем години. Като това ли?

Ножът пари върху раната. Йохансен прехапва устни от болка.

- Пищя ли Тери Кънлиф? - тихо пита Брайс. Йохансен усеща дъха му върху гърба си. - Обзалагам се, че е ревал като животно. Спомняш ли си? И ти ще издаваш такива звуци.

Острието отново бърка в раната. Йохансен се задавя.

- Все едно белиш портокал - продължава Брайс. - Номерът е да махнеш колкото е възможно повече кожа наведнъж. Ще започна... тук...

Болката прониква по-надълбоко. И отново като от нажежено желязо. Брайс натиска ножа. Йохансен усеща плиткото му дишане, мириса на потта, вълнението му.

- Отвори очи, Саймън. Отвори очи. Хайде. Виж кой е дошъл да гледа.

Йохансен отваря очи.

Куилан се е подпрял на бастуна си. Погледът му е строг и студен. Мъжът с изкривеното лице на боксьор е до рамото му. От другата му страна е Райли.

- Саймън Йохансен, защо сте дошли тук? Знаехте, че това ще се случи - казва Куилан и после се обръща към някого. -Развържете го. О, недейте така, господин Брайс. Не правете тази физиономия. Двубоят не е честен.

Дрил се приближава до Йохансен. Държи нож. Срязва първо въжетата на глезените му. Когато тежестта на Йохансен се премества, болката се разпространява нагоре и изгаря раменете му, сякаш някой го е залял с бензин и го е запалил. Дрил разхлабва въжетата, завързани за халки в стената, и ги пуска. Йохансен изохква, когато ставите му се наместват, пада на пода и лежи там. Болката го е сграбчила за гърлото и го задавя. Трябва да я преглътне на големи глътки.

Куилан тътри крака към него - малки, внимателни стъпки.

- Чувал съм всичко за вас, господин Йохансен. Не, не от него... - Куилан поглежда трупа на Рос. - Боя се, че той не беше в състояние за това. Но Съли и другите двама... Помните ли ги? Вие сте се опитали да спасите Тери Кънлиф. Накарах ги да говорят, онези тримата, и те положиха много усилия да се обвиняват взаимно, но единственото, за което бяха на едно мнение, беше, че вие сте се опитали да го спасите. Но не сте успели. Вдигнали сте шум, но не сте постигнали нищо. Тери е умрял. Затова ли сте тук под фалшива самоличност? Да изкупите вината си? - Куилан млъква за момент. - Не сте много разговорлив.

Йохансен се надига на колене и си поема дъх.

- Кейт...

- Евакуирана е с прободни рани. Направила го е пред вас, нали? Не се ласкайте. Не вие сте причината. От момента, в който дойде тук, тя искаше да умре. - Куилан накланя глава. - Но стига приказки. Време е да приключваме. Станете. Казах, станете.

Йохансен се изправя бавно и болезнено. Най-после застава на крака и се олюлява. Куилан потупва три пъти с една ръка по крака си, подигравателно имитирайки аплодисменти.

- Браво. Знаете къде се намираме сега, нали, господин Йохансен? - Той се усмихва, разтегляйки устни, но веднага става сериозен. - Там, откъдето започнахме. Спомняте ли си? В двора, цялото онова перчене. Е, време е да го направим отново. Някой да му даде нож.

Райли допира нож в ръката на Йохансен. Потупва го по рамото, но погледът му вече се плъзга встрани. Брайс стои в другия край на стаята и върти ножа в ръката си. Върху острието вече има кръв. Усмихва се.

- Хайде. Смайте ме.

Брайс започва да обикаля в кръг.

Йохансен стиска ножа, но хватката му е слаба. Пръстите му са сковани и вцепенени.

Не може да го направи. Трябва, но не може. Не са му останали сили.

Обаче няма избор.

За момент се замисля за Карла - ръката й в неговата, всички неща, които не й е казал, но се чувства по-добре, когато мисли за нея сега, защото знае, че онова, което предстои, ще прогони всичко друго от главата му, дори нея. И после Брайс се хвърля върху него.

Йохансен отстъпва встрани и се опитва да атакува, но е твърде бавен. Острието порязва ръката му и той усеща гореща, пареща болка. Препъва се. Брайс се завърта. Пристъпва една крачка странично, размахва ножа в ръката си и се усмихва. Той дори не атакува истински все още.

Зад него Куилан наблюдава зорко като ястреб, също като преди...

Йохансен отново стиска ножа, но от раната в ръката му блика кръв. Пръстите му са хлъзгави от нея.

Брайс напада пак.

Йохансен парира удара, но за част от секундата се осъществява контакт. Брайс отскача назад, извън обсега му, но докосването е достатъчно. Йохансен изпуска ножа, който изтраква на пода. Юмрукът му улавя въздуха.

Брайс диша тежко. Държи ножа в дясната си ръка, а с лявата притиска врата си. Когато маха ръка, по пръстите му има кръв.

- Ще ти одера кожата - повтаря той, но този път гласът му звучи различно и вече не се усмихва.

Брайс връхлита за трети път.

Йохансен пада.

Брайс се мята върху него и го хваща за косата.

- Първо ще ти счупя челюстта и после ще ти отрежа езика... - Той вдига юмрук, този път без ножа...

И после очите му се втренчват и Брайс се свлича на земята.

* * *

Йохансен е на пода и едва диша, оставяйки болката да дойде и да отмине. Брайс също лежи, по корем, с глава, обърната към Йохансен. Очите му са отворени и той също диша тежко, но неравномерно. Ножът - сигурно е на Йохансен - потреперва, забит между прешлените му. Изпуснал се е. В стаята мирише на изпражнения.

Райли коленичи до него, пребледнял и вцепенен. Той е бивш военен, убивал е най-малко веднъж. Забравил ли е какво е?

- Копелето си го просеше - казва Райли.

* * *

Йохансен с мъка се изправя на крака. За да стигне до вратата, трябва да мине покрай Куилан. Възрастният мъж все още се подпира на бастуна си. Гледа Райли. Докато Йохансен минава, Куилан измърморва:

- Винаги съм се питал какво би могло да го пробуди. - И след това поглежда изпитателно Йохансен. - Помислихте, че имам предвид вас ли? О, знаех, че не можете да го направите. Не ви пука достатъчно. - Той кима към Райли. - Не сте като него.

Брайс все още е на пода. Очите му все още са отворени. Все още диша, задъхано и неравномерно. Не помръдва. Никой не го докосва.

- Предполагам, че ще му трябва лекар - подхвърля Куилан, но го казва незаинтересувано.

От другия край на стаята Дрил също гледа Брайс. Сигурно е взел падналия му нож. Държи го близо до себе си и гали острието. Погледът в очите му е изпълнен с копнеж.

Йохансен минава през вратата и излиза в ясния ден.

Той броди из „Програмата" все още без риза и кървящ когато го прибира патрул.

* * *

Много по-късно, на задната седалка в колата на Уитман, зашит, превързан и натъпкан с болкоуспокояващи, Йохансен чува новината по радиото - ранена пациентка е отвлечена от линейка на улица в източен Лондон посред бял ден.

Не съобщават име.

Ден 24: петък

Пауъл

Още пет дни. Никакви улики. Какво да направи?

Вчера се бе разпоредил отново да доведат Изидор Максауд, куриера на Нокс. Идеята беше на шефа на отдела - „И този път го притисни яко". Пауъл не го направи. Няма с какво да го притисне. Пакетът, който Изидор е предал за Нокс, е съдържал информация за изпрани мръсни пари и за връзки с терористи на дружелюбни млади мъже със странни безразлични усмивки. В какво да го обвиним? Че доставя информация в полза на националната сигурност? Пък и това би бил погрешен ход с Нокс. Нокс няма да реагира на заплахи.

И така, още чай, още бъбрене. Предал ли е посланието Изидор? „На кого? Казах ви, не знам за този Нокс." Изидор се подсмихна на алитерацията, доволен от себе си. Пауъл се върна в кабинета си с чувство на празнота и завари Кингман в лошо настроение. Лийсън имаше такъв вид, сякаш не беше спала, а на Бетани явно й свършваха задачите. Пауъл се затвори в кабинета си и се вглъби в провала си.

Случаят е в задънена улица.

Той знае какво ще се случи по-нататък. Ще напише доклада си, който обобщава всички доказателства, очертава стъпките, които е предприел в разследването, но не е разкрил нищо. След това ще го върнат във Вашингтон - при Тори, Тия и колегите му - и никой няма да разбере, че се е провалил.

Мисълта засяда като прах в гърлото му.

Пауъл се замисля за Нокс. Ти си разговарял с Лейдлоу. Защо не искаш да говориш с мен?

Нокс обича да избира доверениците си. Ще избере някого другиго.

Така стоят нещата, нали? Това предлага Нокс - чувството, че си избран. Има го в подтекста на всички внимателни записки на Лейдлоу за Нокс - Нокс го е избрал, накарал го е да се почувства различен от другите. И въпреки че беше опитвал да открие Нокс, Лейдлоу никога нямаше да го предаде на МИ5, нито да позволи на МИ5 да му отнеме Нокс. Защото Нокс е избрал него. Пауъл разбира това сега.

Но Лейдлоу е мъртъв. Кой ще бъде следващият избраник?

Шефът на отдела иска да е той. Многократно заповяда на Пауъл да не разговаря с Нокс. Веднага щом бъде установен контакт, Пауъл трябва да отстъпи и да остави шефа на отдела да ръководи и контролира всичко - да му позволи да бъде избраният от Нокс.

Но ако Нокс се обади, ако избере него, Пауъл знае, че няма да се подчини на заповедта.

* * *

Снощи Пауъл излизаше от кабинета си, когато отново видя Лийсън, този път без тя да го види. Изглеждаше крехка и уязвима. Изведнъж го обзе прилив на чувство за съпричастност. Ние двамата сме провалите в екипа, нали? Той постепенно свиква с тихата й сдържаност, която вече не го безпокои толкова много. И разговорът с нея миналия път в кухнята наистина му помогна. Пауъл би искал да й върне услугата и да измисли нещо позитивно, което да й каже, преди да замине. Знае, че това не е съвсем алтруистично, защото го прави не само заради нея, а и заради себе си. Потребно му е да чувства, че е направил добро на някого и че от това може да излезе нещо хубаво.

Само трябва да внимава какво казва, това е всичко. Има много неща, които се предполага, че не би трябвало да знае. По-добре да прочете досието й.

* * *

Първо информациите, въпреки че в досието не пише откъде идват, а само, че списъкът с целите за наблюдение на МИ5 се е озовал на свободния пазар и привлича купувачи и че са взети мерки - успешни - да овладеят проблема и да неутрализират заплахата. На Лийсън беше възложена задачата да открие продавача. Тя го беше намерила бързо - технически специалист по поддръжката на име Фенти, умен, но своенравен и сприхав, без умения за общуване, подминат в предложенията за повишение, раздразнителен от негодувание. Не беше оставил ясна електронна следа, но бил нервен по време на разпита. Вечерта се прибрал вкъщи, събрал си багажа и изчезнал. Лийсън вдигнала тревога и хукнала след него. Върнала се седмица по-късно с празни ръце. Пауъл долавя изтощението й в собствения й доклад.

Официално тя е приключила случая преди месеци, но той е готов да се обзаложи, че оттогава Лийсън работи почти денонощно - иска услуги, търси улики, сигурна, че един ден ще залови Фенти...

Чаят му е изстинал. Пауъл взима чашата си, оставя досието на бюрото си и излиза в коридора...

Ето я. Лийсън идва към него. Облякла е палтото си и върви бързо. Вижда Пауъл и трепва. Странно.

- Лийсън. - Той звучи твърде официално. Иска му се да си спомни малкото й име. - Надявах се да те заваря тук.

Тя е спряла.

- Наистина бързам - казва, но не откъсва очи от лицето му. Пауъл изпитва странното чувство, че тя го преценява, измервайки нивото на заплаха, която може да представлява. Пауъл отстъпва на прага на кабинета си, за да й направи път да мине. Лийсън не помръдва.

- Мислех да поговорим - изрича той и мигновено съжалява, че го е казал. Думите му звучат режисирано. Опитва отново. - Говорихме в понеделник вечерта - вероятно не си спомняш - за случая, по който работя...

- Представихте ли доклада вече? - пита тя неочаквано и съвсем ясно.

- Още не. Трябва да довърша някои неща.

- Шефът на отдела, разбира се, знае докъде сте стигнали - малко раздразнително и язвително казва Лийсън.

Пауъл се замисля за собствената си нелоялност.

- Не съвсем.

Нещо в израза на очите й се променя. Леко облекчение.

- Трябва да тръгвам - казва тя, но този път замислено.

Той кима.

- Тогава няма да те задържам.

Лийсън минава покрай него и върви, но когато стига до края на коридора, се обръща.

* * *

Пауъл грабва палтото си и заключва кабинета. Лийсън е взела асансьора, затова той хуква по стълбите. Когато минава през аварийната врата долу, вече се е задъхал. Стъпките на Лийсън отекват в подземния паркинг и го озадачават. Той тръгва покрай редиците коли и я вижда между бетонните колони. Тя върви и държи ключа на малкия си червен ситроен. Вдига глава и го съзира. Спира и се оглежда наоколо, сякаш може да не са сами. Очите й се насочват към охранителната камера. Това ще бъде записано. Пауъл не може да разбере дали Лийсън се успокоява или не.

Не иска да каже: „Тревожа се за теб. Усещам, че нещо не е наред", и вместо това повтаря:

- Трябва да говоря с теб.

- Разбира се, че искате - отвръща тя.

Лийсън отключва колата, качва се и затваря вратата, но не включва двигателя.

Пауъл се приближава до ситроена. Колебае се и отваря предната врата. Пак се колебае и после се качва.

Лийсън гледа право напред.

- Знаеш ли какъв ни е проблемът? Винаги трябва да знаем всичко - казва тя и включва двигателя.

Ден 24: петък

Карла

- Какво става, мамка му? - пита Елис.

Не мога да определя дали е смаян, стъписан или ядосан. Съмнявам се дали самият той знае.

Един часът следобед. Елис е в къщата в северен Лондон - високи стени, електрическа порта, добра охрана. Съседите са бизнесмени с офшорни фирми със сложна финансова структура, скъп начин на живот и съмнителни приятели. Няма да задават въпроси. Катрин е в задната стая и не се вижда.

На всички екрани в апартамента ми новинарските канали въртят едни и същи кадри. Звукът е изключен. Питам се дали и Елис гледа.

- Отвлечена от линейка? Посред бял ден? - чуди се той и язвително добавя: - Умееш да се спотайваш, няма що.

- Нямаше друг начин, Елис. Никой не пострада.

- И сега трябва да се грижа за нея, така ли?

- Елис, веднага щом снимката й случайно е попаднала на бюрото ти, ти си я идентифицирал. Дошъл си в апартамента ми със съдебна заповед и си настоял да знаеш какво съм направила с нея. Това спестява много време и на двама ни. Или ще кажеш, че не искаш да участваш?

Той мълчи. През цялото време е искал вътрешния коридор. Сега го има, но не е каквото е очаквал. Мислел е, че когато Катрин е в ръцете му, ще може да контролира какво ще се случи по-нататък. Но не стана така. И започва да го осенява прозрението, че със самото си присъствие там е затънал до шията.

Най-после продумва без желание:

- Цялата столична полиция е вдигната по случая. Всеки момент някой ще я идентифицира. И когато го направят, на кого ще се обадят първо? Ще искат незабавно да си замъкна задника в службата.

- Тогава ми се обади. Ще кажа на някого да чака в къщата, за да отговори. Искам ти да водиш разследването, Елис.

- За да го проваля заради теб?

- Дай им да се възползват от теориите си. Тя се е криела в „Програмата". Ти не знаеш защо, но сигурно се е страхувала от нещо. Хамилтън я е вкарал там, а Грейвс е покрил всичко. Били са убити, защото са се опитали да я защитят. Но никой не е могъл да се добере до нея в „Програмата". И после са я ранили, евакуирали са я и някой я е отвлякъл.

- И ще я помислят за мъртва? Ами Марк Девлин? Къде се вмества той в картинката?

- Не е необходимо да знаят.

- И аз също, така ли? Говорих с него, Карла, забрави ли? Чукал я е пет-шест пъти и я познава бегло. Защо е мъртъв? Не ми казвай, че не знаеш. И тя все още е преследвана, но ти пак не знаеш от кого.

Не мога да му кажа за връзката с разузнаването. Само ще го уплаша.

- Работим по въпроса, Елис. Веднага щом науча нещо...

- Да, бе - огорчено казва той. - Или може да реша аз да я прибера. Да кажа, че съм получил анонимна информация, отишъл съм на адреса и тя е била там...

- Тогава Катрин Галахър ще бъде мъртва до един час и никога няма да откриеш убиеца й.

- За час? Ще й осигуря охрана...

- Няма да е достатъчно.

Настъпва мълчание, но той не спори.

- Е, как е тя? - питам.

- Откъде да знам? Лекарят я е зашил. В съзнание е. Но е унесена.

- Въздействието на упойката преминава. Той ще й даде и болкоуспокояващи.

- Опитал се. Тя не искала да ги вземе. Споменала нещо от рода на това, че трябва да почувства всичко.

Какво ли е? Вина? Мазохизъм? Чудя се дали Катрин ще направи самопризнания. Трябва да отида в къщата и да говоря с нея. Довечера? Утре? Усещам кратък спазъм на безпокойство. Не знам какво означава. Йохансен е в безопасност, Катрин е в безопасност, контролираме положението...

- Добре. Обади ми се, ако нещо се промени.

Готвя се да затворя, когато Елис казва:

- Полицията на Темз Вали ще разпространи портрет по описание на жената, видяна близо до къщата на Грейвс. Но ти беше права. Изобщо не прилича на теб.

Оставям телефона. Изведнъж се чувствам страшно уморена. Искам да отида в спалнята си, да легна под завивките и да спя... Не, искам да видя Йохансен. Веднага.

Споменът отново прорязва зрителното ми поле - той кърви на улица в „Програмата" и се препъва зашеметен. Какво ли е преживял там? Уитман каза, че ще се оправи. Откъде знае?

Кога ще мога да го видя, да говоря с него, да го докосна? Кога ще бъде безопасно? След месец? Два?

Отново чувствам същото безпокойство. В периферното ми зрение проблясва нещо. Усещане за нещо лошо, което не мога да определя, нещо, което някога съм знаела, но съм забравила. Обаче продължавам да го изпитвам. Фрагменти от спомен и силно лошо предчувствие. Сигурно се дължи на недоспиването и стреса. Скоро ще бъда добре.

Телефонът ми иззвънява. Телефонът на Шарлот. Втренчвам се за миг в него и после вдигам.

- Шарлот? Шарлот Олтън? - пита женски глас, треперещ от чувства. - Обажда се Ана. Предполагам, че не ме помните... Бях приятелка на Марк Девлин...

Ана. Жената пред ресторанта в онази вечер. Момичето на снимката, толкова младо и влюбено. Онази, която го е виждала с други жени. Ана, която не може да се справи без него... Девлин каза, че тя не го искала в живота си - „Нещата не стоят така", но грешеше. Ана е чакала удобна възможност, чакала е отново да дойде нейният ред.

Сега вече никога няма да дойде.

Изведнъж ме завладява прилив на чувства, които не мога да потисна.

- Ана, съжалявам...

- Всичко е наред - забързано ме прекъсва тя. Гласът й трепери. Струва ми се, че всеки момент ще се разплаче. - Опитвам се да говоря с всеки, който го познаваше. Все някой трябва да знае какво му се е случило в онази нощ.

- Не мисля, че мога да ви помогна - отговарям учтиво.

- Но имате ли нещо против, ако дойда да поговорим? Ще ми помогне, ако говорим за него...

Не трябва да се съгласявам. Не и сега.

- Ами... добре.

- Днес следобед? Ще си бъдете ли вкъщи? Благодаря.

Тя затваря. Какво направих? Все още се чувстваш виновна, нали?

Кафе. Нуждая се от още кафе. И после ще дойде Крейги за обичайната ни делова среща в петък, убеден, че трябва да се придържаме към установената практика. Твърде уморена съм да споря.

Отивам в кухнята. Слагам кафе и стоя безучастно, докато се свари. Трябва да се обадя на Ана и да уговорим определен час. Не искам да дойде, докато Крейги е тук. Питам се откъде знае адреса ми.

По телевизора в кухнята все още излъчват новини, този път дискусионно предаване. И след това се появява надпис: „Портрет по описание по случая с убийството на Иън Грейвс".

Показват лицето на жената, видяна пред къщата на Грейвс в нощта, когато той умря.

Елис беше прав. Тя изобщо не прилича на мен. Прилича на Ана.

* * *

Още колко време?

Включвам се във видеонаблюдението на сградата, отивам на камерата във фоайето и после на другата, която сканира входа точно през външните врати. Там няма никого. Щраквам на сервизната площадка отзад. Момче и момиче са се вкопчили в прегръдка, жадни един за друг, забравили за околния свят. Няма никого другиго.

Кога ще дойде тя? След пет минути? Десет?

Бившата на Девлин, момичето, което не е могло да го има, онази, която само го е следвала навсякъде - най-доброто прикритие от всички, разочарованата жена, добрата жена, от която никой не се е интересувал особено много. Собствената ми глупост ме зашлевява като шамар. Шарлот Олтън играе тази карта от години.

Ана е от разузнаването. Тя стои в дъното на всичко от самото начало и сега ще дойде тук. Ана знае, че Шарлот Олтън е по следите на Катрин Галахър. Тя знае, че съм била в къщата на Грейвс и на Девлин в нощта, когато той умря. Ана мисли, че аз знам къде се крие Катрин, и иска тази информация. И после ме иска мъртва.

Тя обаче не знае какви други карти държа - Карла, Нокс. Те са моите козове. Ще претърси мястото, но няма да открие нищо. Вече качвам софтуера, програмата, която ще изпържи всичко в компютъра ми, ще изгори данните и всички връзки с групировката и ще заличи всички следи - към Йохансен, Крейги, Уитман, Роби, Елис, Фин...

Страхът ме пронизва като нож. Откога знае Ана? От колко време ме наблюдава? Ако знае отпреди три дни, тогава тя е научила за тях.

Няма време да ги предупредя.

Натискам клавиша „Извърши". Предупреждението светва в червено: „Това ще изтрие всички данни!". Натискам „Да". Вече обмислям сделката - изчислявам цената, която Карла ще поиска за съдействието си. Никой няма да бъде прецакан освен мен.

Грабвам закодирания телефон и изпращам съобщение първо на Крейги - „Прекрати", а после на Фин - парола за еднократно използване, която изтрива регистрацията на телефона. Пръстите ми се суетят над клавишите - натисни „Изпрати" - и след това махат задния панел на телефона и изваждат симкартата. Взимам ножица и я нарязвам на малки чупливи парчета. Изтичвам в градината на покрива, приближавам се до перилата и ги хвърлям на вятъра от четирийсет и един етажа височина.

Връщам се в кабинета си. Таймерът на екрана стига до нулата и той потъмнява. Изолирана съм от мрежата на групировката.

А сега се разкарай оттук.

Палто. Чанта. Ключовете за мерцедеса. Но Ана ще познае колата. Да вървя пеша? За последен път поглеждам през големия прозорец. Изпратила ли е вече хора там, да наблюдават зад тъмните прозорци на офисите отсреща? Виждат ли ме в момента?

Върви. Тръгвай.

В коридора няма никого, когато хуквам към асансьора, и никого, когато вратите се отварят във фоайето. Портиерът обръща глава към мен и се усмихва. Машинално отвръщам на усмивката му, докато минавам покрай него, и излизам в петъчния следобед.

Махни се оттук. Отиди колкото е възможно по-надалеч. И после се свържи с Пауъл и сключи сделката. Разузнаването ще получи Нокс и достъп до групировката ми. Екипът ми остава недокоснат.

Ами Катрин?

Оглеждам се наоколо. Чака ли някой в края на лимоненожълтия мост или сред туристите на тротоарите, или от другата страна на дока, където се събират пушачите, извън баровете? Невъзможно е да разбера от това разстояние.

Обръщам се и го виждам, само на десетина крачки от мен. Висок чернокож мъж с хубав костюм. Лукас Пауъл.

Само че закъсня. На четирийсет и един етажа над нас електронните мозъци са изпразнени. Останал е само оглозганият скелет на технологията и нискочестотното електричество трепти в него като пулс, като пациент с мъртъв мозък, включен в животоподдържаща система...

Пауъл показва служебна карта. Официалното му поведение е любопитно.

- Трябва да дойдете с мен. Моля ви, не се опитвайте да избягате. - На челото му е избила пот. Той извръща леко глава и поглежда назад. На осем крачки зад него стои Ана, пъхнала ръце в джобовете на шлифера си, и гледа - спокойна и красива. - Тя има пистолет - прошепва Пауъл.

И едва тогава осъзнавам, че той е ужасèн.

* * *

Ана върви зад нас по целия път - под бетонните подпори на железопътните релси, далеч от монолитите на Докландс и към обикновените улици на Поплар. Преди да стигнем до релсите, Пауъл й казва:

- Тук навсякъде има камери.

- Записът ще бъде изтрит - отговаря тя.

Като мен, но по-могъща.

В същия миг минаваме покрай мъж с бледо лице, с черно палто и куфарче в едната ръка. Втренчил се е в телефона си. Вдига глава, вижда мен и Пауъл и веднага насочва поглед към телефона си, сякаш не се познаваме.

Ден 24: петък

Пауъл

Той се опита да говори, докато вървяха през Поплар и в гаража, докато завързваше китките на жената зад гърба й с кабели, а Лийсън държеше пистолета и изсъска: „По-стегнато", до момента, когато Лийсън залепи устата му с тиксо. И дори когато лежеше по гръб в микробуса, той репетираше и си казваше, че все още не е изпуснал положението. Пауъл беше ходил на курсове - за преговори за заложници, ситуации с високо напрежение - и знаеше какво трябва да каже. Запази спокойствие, бъди убедителен и покажи, че можеш да й помогнеш. Тя трябва да разбере, че е станало недоразумение, но могат да го изгладят. Да отидат някъде, да седнат и да изяснят нещата...

Звучи толкова банално и неубедително.

През цялото време Пауъл се чуди как е възможно да се случи това, как го връхлетя така бързо, сякаш можеше да го съзре в огледало за обратно виждане как се задава към него, преди да го удари. Би трябвало да има някакво предчувствие.

* * *

Жената от Докландс е дребна, вероятно на трийсет и пет години, чернокоса и елегантно облечена. Веднага щом я видя, той си помисли колко уморена изглежда. Не говореше по пътя към гаража в Поплар. Шокът я беше направил пасивна. Но сега, докато седи на стола на новото място - празна индустриална сграда, Пауъл предполага, че тя се страхува, защото очите й са широко отворени и отчаяни над лепенката на устата й.

Кабелът се врязва в китките и глезените му. Той опитва да се отпусне. Трябва някак да запази контрол.

Лийсън пристъпва към него и маха тиксото от устата му.

- Къде е тя?

Пауъл дори не разбира въпроса.

- Лийсън, защо ме повикаха тук? - Гласът му е спокоен и премерен. - За да разследвам източник на име Нокс. Той предаваше информация на МИ5 чрез един пенсиониран вербовчик, работил в Москва, Питър Лейдлоу. Нокс нямаше доверие на никого другиго. Лейдлоу почина внезапно преди три седмици и МИ5 загуби контакт с Нокс. Задачата ми беше...

Лийсън се приближава до жената и я удря силно - един точно премерен удар с изопната длан. Главата на жената се завърта, но тиксото на устата й остава и тя не издава звук.

Лийсън си поема дъх и отстъпва назад, сякаш не се е случило нищо.

- Първата седмица не бях сигурна с какво се занимаваш - казва тя. - Наблюдавах Бетани и Мич. Не бях разбрала дали те са само димна завеса. И после, след една седмица, инспектор Джо Елис от столичната полиция взе досието на Катрин Галахър от отдел „Изчезнали лица". Дали трябваше да изглежда случайно? Някакво любопитно ченге се рови в досиетата?

- Не познавам никакъв Джо Елис.

Лийсън пристъпва напред и вдига ръка. Жената се свива, но не може да се дръпне и ударът отново попада в лицето й. Тя издава кратък, пронизителен, отчаян звук.

- Джо Елис е удобният ти начин да задаваш въпроси - продължава Лийсън. - Преструва се, че разследва и убийство, сякаш тя е мъртва.

Жената на стола примигва, за да прогони сълзите си. Лицето й е зачервено от удара. Лийсън я поглежда - спокойно и безпристрастно.

- Едва в сряда вечерта разбрах за тази тук. Много е добра. Трябва да се гордееш с нея. Беше налетяла на Марк преди десет дни, но жените винаги го правят. Той не можеше да устои да не помогне на дама в беда. Тогава не събрах две и две, дори когато видях Елизабет Кроу. Кроу изглежда по-възрастна, не толкова хубава и по-дебела. Но в сряда следобед следих Елис. Има един сервиз за автомобилни гуми. Но ти го знаеш, разбира се. В сряда беше затворен. Видях Елис да влиза и да излиза оттам. Пет минути по-късно излезе тя. Имах номера, който беше дала на Девлин, и проникнах в регистрацията й. Тя провери съобщенията си на половината път за Брекън и така разбрахме къде отива. Щеше да ти каже за доказателствата, които е намерила. Жалко, че не направи снимки. - Лийсън млъква за миг. - Е, Лукас? Или трябва да те наричам Пауъл? Ти винаги се обръщаш към мен с фамилното ми име.

Той иска да каже: „Не знам за какво говориш. Не съм чувал тези имена. Марк, Елизабет Кроу, Елис, Катрин Галахър..." Поглежда безименната жена срещу него. Тя знае какво предстои. Безсилието й е заразително.

- Разбира се, ти си знаел, че Катрин е жива и къде е. Знаел си, защото вероятно Хамилтън ти е казал, след като го скри в онази къща. Той знаеше ли, че го използваш и като примамка? Осъзнал си, че мога да проследя обажданията му. Само че аз знам как изглежда една тайна квартира. Жалко, че не можа да го задържиш там. И в момента, в който го изпусна, трябваше да се откажеш. Но ти искаше да имаш всички дребни детайли, преди да изприпкаш при шефа с доклада си. Затова не предприе ход срещу мен. Все още не я беше прибрал. До тази сутрин. И за какво искаше да говоря? След като взе досието за Фенти, но преди да докладваш на шефа. Какви бяха онези недовършени неща, за които трябваше да се погрижиш?

Пауъл не отговаря. Не знае какво да каже.

- Кажи ми къде си я скрил - тихо казва Лийсън, изчаква и когато той не отговаря, добавя: - Предполагам, че знаеш какво направих с Фенти. - Тя поглежда жената на стола. - Не мисли, че няма да направя същото с нея.

Фенти? Заради Фенти ли е всичко това? Техническият специалист, който се беше опитал да продаде списъка...

Липсващата седмица в живота на Лийсън след изчезването на Фенти. Нещата, които Пауъл й каза в кухнята, докато бяха на работа - натискът за резултат, време е да извади инструментите за мъчения... Тя трепна...

Изведнъж късовете на ребуса си идват на местата. Лийсън не е изпуснала Фенти, а го е открила.

Пауъл не проумява останалото - имената, нито къде се вмества жената срещу него. Но със сигурност знае, че Фенти е мъртъв.

- Ти ли уби Даниъл Фенти? - пита той.

- Не, разбира се. Исках само той да проговори. Къде е тя, Пауъл?

- Не знам. Кълна се, не знам. - Не съм чувал за Катрин Галахър. Нямам представа за какво става дума...

Лийсън мига. Мисли. Пауъл разбира това. Повярвай ми, моля те, повярвай ми.

- Има вероятност да казваш истината. Може би само Елис знае. Той още не е докладвал. Затова ти изчакваш. Разбираш, че трябва да проверя - добавя Лийсън и застава зад стола на непознатата жена. - Сега ще счупя пръстите й.

Очите на жената се отварят още по-широко. Тя се опитва да засмуче въздух през тиксото на устата си и после навежда глава. Подготвя се за болката.

- Никога през живота си не съм виждал тази жена - побързва да каже Пауъл. - Не знам коя е тя.

- Нима? Мислиш ли, че не наблюдавах? Трябва да отбележа, че си много добър. Докато те гледах, когато тя излезе, едва не ти повярвах. Но гледах и нея. И тя те познава.

Ден 24: петък

Карла

Тя извива назад пръста ми. Нищо друго не боли толкова много. Ще издам Катрин Галахър. Ще го направя веднага. Само да махне лепенката от устата ми.

Усещам я, че се отлепя.

Стаята пред очите ми става червена, а после бяла. Ушите ми са изпълнени със свистене. Изпитвам толкова силна болка, че ми се повдига.

Нещо се тряска наблизо. Пауъл крещи. Но той е станал несъществен, потънал в бяла мъгла.

* * *

Най-после стаята се връща в странна, изкривена, избледняла форма. Устата ми е пълна с киселини. Преглъщам ги. Болката в ръката ми сега е притъпена. Съсредоточавам се върху дишането си.

Пауъл е на пода. Столът му е прекатурен.

- Моля те, моля те, моля те... - повтаря той, сякаш не знае, че вече е късно и няма да промени нещата. - Не знам къде е тя, не знам... - Лицето му е изкривено и неузнаваемо. - Защо правиш това, Лийсън?

Ана се е навела над него.

- Ти знаеш какво има в онзи списък. Имената на всички мъже и жени, които са под наблюдение в Обединеното кралство, и точно как ги следят - всяко поставено подслушвателно устройство, всеки подслушван телефон, всяка проследявана кола. Някои от тези хора са незначителни, но други искат да ни сторят зло, макар да мислят, че са под радара ни и ние не знаем какво планират. И какво направи Фенти? Изложи всичко това за продажба на онзи, който плати най-много. Но законът го защитава. Фенти има адвокат и права. Ние работим, за да има сигурност в тази шибана страна. - Тя разбира, че се увлича, и млъква. После вдига глава и се изправя. - Тези хора загубиха правото на закрила от наша страна. Аз само направих онова, което трябваше да бъде направено. Трябваше да го накарам да говори. Няма да бъда наказана за това.

Тя излиза от стаята. Когато се връща, носи ролка тиксо и се навежда.

- Моля те, недей - казва Пауъл. - Трябва да поговорим...

- Млъкни или ще й счупя още един пръст. - Ана залепя с тиксо устата му, а после се изправя, изважда телефона си и се отдалечава, подрънквайки с ключове. Точно преди да излезе от обсега на слуха му, Пауъл я чува да казва с различен глас: -Инспектор Елис?

Две минути по-късно Ана се връща и отново поглежда Пауъл.

- Надявам се Елис да проговори - казва тя и отминава, без да ме погледне.

Бих предала Елис веднага, и Катрин Галахър. Не издържам много на болка. В момента, в който Ана махне лепенката от устата ми, ще изпея всичко - групировката, Нокс и останалите. Чудя се дали това ще има някакво значение. Тя работи с Пауъл, чистач е, но пазят източника на Лейдлоу в дълбока тайна и затова не е чувала за мен.

А Карла вече избледнява в нищо. Следите й са довели до апартамента на Шарлот Олтън. Мобилният й телефон е прекъснат. Човекът, който е дясната й ръка, я гледаше как я отвеждат, под арест, и ще подкрепи собствената си позиция. Не мога да го обвиня. Йохансен спи в тайната квартира в Лондон, без да подозира нищо, под грижите на Уитман... Искам да съм до него в леглото и да слушам ритъма на дишането му, обвита в топлината му...

Не откачай точно сега.

* * *

След известно време Пауъл издава някакъв звук. Затворила съм очи и все още се мъча да проумея как стоят нещата, да съзра пролука в оградата, през която да се промъкна, маневрата, която ще размени ролите. Това означава, че не мисля за пръста си. Хубаво. Сега обаче отварям очи. Иззад лепенката на устата му се разнасят тихи ритмични стенания и с всеки стон той удря главата си в пода, отново и отново.

Пауъл има съпруга във Вашингтон и дете. Питам се какво ли ще стане с него и дали ще ги види пак.

Той не знае, но се намира в положението на Даниъл Фенти - притиснат до стената, задават му въпроси, на които не може да отговори, никой не вярва на неведението му и няма обозрим изход.

* * *

Крейги и аз научихме кой е взел списъка, макар че положихме доста усилия, докато я открием. Тя работеше в администрацията на МИ5 и служеше за свръзка между отделите. Докато не се свързахме с нея, мислеше, че е в безопасност. Дадохме й ясно да разбере, че ролята ни не е да наказваме предатели и че няма да кажем името й на шефовете й, но и няма да седим със скръстени ръце, докато тя продава тайни на терористи. Ако в бъдеще има информация, която да изтъргува, да се свърже с нас. Оттогава тя се обади два пъти, но само с дребни, откъслечни сведения, по-скоро полезни, отколкото зрелищни. Не я харесвам, защото е твърде съсредоточена върху парите, но от друга страна, малцина престъпници го правят от любов и това не ме безпокои.

Тя спомена, че са приписали вината на Фенти и че е в безопасност. Фактът, че той беше избягал, наистина предполагаше, че е виновен, но ако беше така, не знам каква е вината му. Вероятно е пресякъл мерника на Ана. Може би това е било достатъчно.

Но Ана го хванала.

Чудя се какво ли е казала на Марк Девлин? Че Даниъл Фенти е колега, ранен в тайна операция, и бяга и се крие? Някой, на когото му трябва сигурно място и лекар, който ще си държи устата затворена? Помогни ми, Марк...

И Марк Девлин й е помогнал - с къщата и с Катрин. Сигурно е седял в лондонския си офис или в хубавия си апартамент в Нотинг Хил и е мислел, че е направил добро, докато Ана е обработвала Даниъл Фенти с подкрепата на Катрин Галахър - умна, амбициозна и коравосърдечна, но способна и препоръчана от Марк Девлин.

Ако е бил виновен, Фенти е щял да се пречупи. Той е бил технически специалист - вглъбен в компютъра, научен работник. Не би издържал на тежък, безмилостен разпит. Ана би пречупила закоравял престъпник и би изтръгнала самопризнания, за да постигне резултат. Нараняванията на Фенти щяха да възбудят подозрения, но щяха да бъдат обяснени. Катрин щеше да бъде подкупена да мълчи с престижен нов пост, финансиране за научни изследвания, всичкото признание за ценната й помощ. Ако е имала опасения, тя е щяла да ги загърби.

Фенти щеше да живее. Ако беше виновен.

Но Фенти не е бил виновен и не се е пречупил.

Ана сигурно е показала на Девлин трупа. „Тя му направи това и сега те е набедила ти да поемеш вината." Или просто е използвала чувството му за правилност, същото сляпо чувство, което го накара да изскочи пред бясно препускащото превозно средство, вярвайки, че може да го спре.

Катрин е убила този човек. Намесата на полицията няма да помогне. От нас зависи да оправим нещата.

Почистили са къщата и са се отървали от трупа. После Ана една година е търсила Катрин. И най-сетне я е открила в „Програмата".

Но тя също поглежда през рамо и когато Пауъл е пристигнал да проведе някакво тайно разследване, е помислила, че е дошъл да я разобличи.

* * *

Пауъл е престанал да се движи. Съмнявам се дали разбира какво става. Харесвам го много повече, отколкото предполагах. Вече съм разбрала какъв е - умен и абсолютно почтен. Справя се с политиката на разузнаването не толкова добре, колкото мисли. Честен човек, а такива се манипулират трудно. Нищо чудно, че са го изпратили тук от Вашингтон. Припомням си досието му. Детето му е момиченце. Името й е... Тия. Браво на теб. Запомнила си го. Умница.

О, да, сега знам всичко.

* * *

Чувам я, че се връща, преди да я видя. Влиза в стаята и аз веднага се опитвам да разгадая изражението й. Хванала ли е натясно Елис? Лицето й обаче не издава нищо. Потя се, свивам се от страх, преглъщам и търся първия знак, че тя ще се залови с мен. Вече я усещам как докосва пръстите ми и леко стиска счупената кост. Болката пищи в ушите ми...

Тя се приближава до Пауъл и се вглежда в него.

- Сега ще чакаме - казва и пак излиза.

Този път няма да ме нарани.

Елис е проговорил.

Ден 24: петък

Йохансен

Йохансен ту се унася в дрямка, ту се стряска.

Отново е в апартамента в южен Лондон и е сам. Този път няма охрана. Чу, че Уитман освободи двамата британци, като им каза, че ще дойдат подкрепления - „Той няма да създава неприятности. Видяхте в какво състояние е", а после и Уитман излезе, въпреки че ще се върне. Той има съпруга в Париж и преди да тръгне, дори показа на Йохансен снимка на хубава чернокоса жена с шавливи очи. Уитман иска да приключи с този случай колкото е възможно по-скоро - „Да, ще го направим както трябва, но след като Лора изглади нещата с Вашингтон..." Той повдигна рамене. Остави телефон, един от специалните на Карла, запечатан в мек найлонов плик. Йохансен счупи печата, обади се на Филдинг и докладва за евакуацията на Кейт.

- Тя беше ранена. Нямаше какво друго да се направи.

- Чу ли, че някой я е отвлякъл? - попита Филдинг.

- Чух по новините. Клиентът ли е бил?

Филдинг измърмори нещо неразбираемо. Писнало му е от тази история. Мисли, че клиентът е поел нещата в свои ръце и че ще се прости със възнаграждението.

Йохансен звъня и на Карла, но линията беше прекъсната.

Болкоуспокояващите все още замъгляват сетивата му. Той чувства само призрачните контури на болка - в главата, ръцете, гърба, раменете, врата... Ще намали болкоуспокояващите след един-два дни, но първо трябва да спи.

Следобедът отминава. Йохансен оставя телевизора да мърмори в ъгъла - тихо разсейване, докато той дреме на дивана. Звукът се смесва със звуците на други телевизори в други апартаменти, детето, което кашля като закоравял пушач, жена, която говори по мобилния си телефон в коридора: „Казах му: дано се гордееш със себе си, мамка ти". Звуците го заливат. Йохансен навлиза в преходен период, нещо като декомпресия, сякаш е водолаз, който е изплувал на повърхността от тъмни дълбини твърде бързо, а този окаян апартамент е хипербарна камера, място, където да изчака, докато отново е годен да се присъедини към външния свят. Дните ще минат. Той няма да излезе. Ще държи телевизора включен денонощно. Раните ще заздравеят, охлузванията ще пожълтеят и избледнеят и сковаността и болките ще преминат. Ще се оправи. Още няколко дни и ще го преместят, ще се отърси от самоличността на Райън Джаксън, все едно си сменя кожата, и ще се върне към собствения си живот. И Карла. Карла.

Телефонът звъни. Той го грабва, мислейки за нея, изведнъж изпълнен с надежда.

- Клиентът ни даде нов адрес за мишената - съобщава Филдинг.

Адрес. Светът се раздвижва в мъглата и след това подът се продънва под него, сякаш някой го е взривил. Карла не отговаря на телефона си.

- Откъде го е взел? - пита Йохансен. Надява се, че гласът му звучи нормално.

- От някакво ченге, наето да я държи под око, наемник. Столичната полиция не е замесена. Тя очевидно е сама в къщата.

- Къде е ченгето?

- Предполагам, че търчи по задачи. Клиентът иска поръчката да бъде изпълнена днес. Ще се справиш ли?

- Разбира се - машинално отговаря Йохансен.

- Сигурен ли си? Не звучиш...

- Нищо ми няма. Мога да го направя.

- Добре тогава. Мястото е като крепост, но нашият приятел ченгето ни даде кодовете за алармените системи. - Филдинг млъква за миг. - Само едно нещо - клиентът иска доказателство. Сещаш ли се за какво намеквам?

Доказателство? Йохансен не разбира и после изведнъж проумява.

- Имаш ли му доверие? - пита той.

- О, да. Попитай Карла, ако не ми вярваш. Тя знае кой е клиентът.

* * *

Йохансен отново опитва да се свърже с Карла. Телефонът й не издава никакъв сигнал. И после звъни на стария номер, на който се обади, когато се върна, и на който отговори шотландецът. „Той работи за мен. Сигурен е."

Номерът не съществува.

* * *

Навън е ранна петъчна вечер. Светлината помръква в зимно сиво и вали дъжд. Той върви с наведена глава, опитвайки се да не куца. Пребитият човек се откроява в тълпата. Йохансен трябва да внимава. Дъждът е на негова страна. Хората бързат, скрити под чадърите си. Никой не го поглежда.

Той все още се опитва да проумее какво става в мъглата от болкоуспокояващите, болката и адреналина. Карла е разкрита. Или е изчезнала. Или бяга и се крие. Тя знае кой е клиентът. Кейт е сама, изоставена в онази къща... Клиентът иска доказателство.

Колата е паркирана в гараж в Долстън. Йохансен отваря вратата и сяда зад волана. Болка пронизва тялото му, но после преминава.

Вътрешният му глас го съветва да бяга.

* * *

Къщата има високи стени и електрическа порта. Йохансен се пита дали я наблюдават. Заобикаля я, но не забелязва нищо. Но напоследък не забелязваш нищо, нали?

До портата има домофон, камера и електронно табло за ключалката. Йохансен набира кода и портата изщраква. Той влиза и тя се затваря зад него. Тръгва по алеята за коли. Голяма бяла къща със спуснати щори на прозорците. Лъскав черен мерцедес на чакъла. Никъде не светят лампи.

Външната врата е заключена. Пак има табло. Заобикаля отзад. Плувният басейн е покрит за зимата със странна синтетична тюркоазена материя. Щорите от тази страна също са спуснати. Йохансен се връща отпред, въвежда втория код и бута вратата.

Тя стои в коридора, сякаш го чака. Лицето й е бяло като хартия, чертите - изнурени, изострени от болка, но и някак притъпени от нещо друго, нещо, което той е виждал и преди. С едната си ръка се държи за стомаха. Превръзката издува плата на халата, с който е облечена.

- Ти - казва тя.

- Облечи се.

Кейт тръгва към стълбището, но сковано. Тялото й машинално се пази от болката. Той се пита какви ли лекарства взима. Взимали изобщо нещо?

Тя спира пред стълбите.

- Защо си дошъл? Елис излезе. Обади се някаква жена от Скотланд Ярд и каза, че трябвало да се срещнат. Той попита дали ще бъда добре сама, сякаш беше някаква извратена шега.

- Те знаят, че си тук - отговаря Йохансен. - Трябва да те преместим.

Кейт се замисля.

- Всичко рухна, нали? - пита тя, но с такъв тон, сякаш не я интересува.

Той не отговаря.

Кейт кима и бавно се качва горе.

Държи се по същия начин като в работилницата, преди той да й сложи инжекцията. Пасивно, изтощено.

Йохансен намира банята долу, съблича якето си и се поглежда в огледалото. Раната на гърба му кърви и ризата му е подгизнала.

Кейт не иска да живее.

* * *

Навън е мръкнало напълно, когато излизат. Кейт не пита къде отиват. Йохансен я завежда до колата. Те са двама инвалиди заедно. Няма молитва за тях.

Тя леко изохква, когато той й помага да седне на предната седалка, но това е всичко.

Йохансен сяда зад волана и затваря вратата. Кейт гледа право напред.

- Елис ми каза, че Уилям е мъртъв. И приятелят му Иън. И Марк Девлин. - Тя обръща глава към Йохансен. В очите й няма чувства. Блясъкът е изчезнал от тях. - Всичко е заради мен. Защото бях поласкана. Тя каза, че е за доброто на страната и за спасяването на човешки живот. Каза, че той ще проговори. Щяло да отнеме само няколко часа. - Кейт млъква. Йохансен не казва нищо и тя извръща глава. - В края на първия ден Даниъл ми каза какво ще му се случи. Той вече знаеше, но аз не слушах. Не вярвах, че нещата ще отидат толкова далеч. Четири дни го поддържах да преживее всичко това, защото не исках да призная, че съм сгрешила. Трябваше да го убия още в началото, когато той ме помоли да го направя. - Кейт отново се обръща към Йохансен. - Не казваш, че всичко ще бъде наред.

- Ще измисля нещо. - Той изважда телефона и отново се обажда на Филдинг. - Тя е при мен.

- Клиентът пак иска доказателство.

- Ще го има.

Ден 24: петък

Карла

Ана отново ни показва пистолета - деветмилиметров, със заглушител, а после завързва очите ни и освобождава краката ни. Извежда първо Пауъл и след това се връща за мен. Върви до мен, стиснала ръката ми и опряла дулото на пистолета в брадичката ми. Не докосва ранената ми ръка, която все още е завързана с кабел зад гърба ми, и аз съм жалка, защото изпитвам благодарност. Такъв ставаш, когато си изправен пред неизбежната реалност на болката - покорен и лесно контролируем.

Тя ме насочва към задната част на микробуса. Бронята докосва крака ми.

- Качвай се - хладно заповядва Ана.

Повдигам крак, за да сложа коляно на перваза, а тя ме блъска. Падам по лице и разбивам носа си в пода. Извиквам. Лепенката на устата ми заглушава вика. Поемам си дъх и усещам вкуса на кръв.

Ана бута краката ми в микробуса и затваря вратите. Минута по-късно двигателят забръмчава и потегляме.

Пауъл лежи до мен. Докосваме се.

Спомням си едно друго пътуване, завръщането от Уелс. Микробус без опознавателни знаци, жена с навъсено лице и прекалено много бижута. Марк Девлин - мъртъв, а аз - завладяна от окаяност, шок и вина.

Разплаквам се.

Не знам дали заради Девлин или заради момиченцето на Пауъл. Или заради всички късчета от живота, които още не съм изживяла и никога няма да изживея.

Ден 24: петък

Йохансен

Той отива на мястото пеша в мрака. Петък вечер е, всички са се прибрали у дома. Уличните лампи осветяват безлюдни пътища, занемарени стари индустриални сгради и тук-там някоя изоставена кола. Настилката е хлъзгава и мокра и изглежда опасна. Всичко е обагрено в противен блясък. Въздействието на болкоуспокояващите вече е преминало и Йохансен влачи болката си като тежест, както и мисълта, че не трябва да е тук и тази работа не е по силите му.

Обаче няма избор.

Районът все още е полуразрушен и необитаем. Каналите са пълни с боклуци, въздухът мирише на пренебрежение -богатството на Лондон е минало от другата страна на пътя и е изоставило това място. Портите са затворени, но някой е срязал веригата на катинара. В двора, сред счупените люлки и въртележки, е паркиран микробус без опознавателни знаци.

Йохансен обикаля, проверявайки за камери, и после влиза.

Тя стои сама в склада - жена с кестенява коса, от онзи тип, които някои мъже смятат за привлекателни. Носи хубаво палто и обувки, с които явно не възнамерява да бяга. Изглежда така, сякаш преди малко е излязла от офиса, но е нащрек и го съзира рано, когато той все още е далеч от нея. И има пистолет.

Йохансен спира и я оставя да го огледа.

- Здравей - казва най-после тя. Гласът й е образован, спокоен и учтив.

- Намерила си мястото?

Жената кима. Изражението й е безразлично. Гледа го внимателно и го преценява. Колко ли поражения забелязва? Колко вижда или за колко се досеща?

- Не приличаш на убиец - отбелязва тя.

- Не?

- Не. Някакви проблеми в къщата? - по-делово пита жената и Йохансен поклаща глава. - Е, доказателството?

- В колата е.

- И къде е колата?

- На осемстотин метра оттук.

Тя обръща внимание на това.

- Предпазлив си.

- Трябва да бъда. Искаш ли да го видиш сега?

- Още не. - Пистолетът не е помръднал. Жената е нащрек. Отново се вглежда в него. Йохансен усеща, че светът се размества под него. Тя забелязва това и пресметливо пита: - Добре ли си?

- Имах проблеми, докато се измъквах оттам.

- Ранен си.

- Не е сериозно. - Той отново поглежда пистолета и преценява увереността, с която жената го държи и говори. Нивото й на контрол. - Казаха ми, че клиентът е цивилно лице.

- А аз не съм. - Тя, изглежда, го приема като справедлива забележка. - Отначало шефът ти имаше работа с друг. Аз само разчиствам. Знаеш ли, че си правил такива неща за нас и преди?

- Не знам коя си.

Жената изглежда доволна.

- Трябва да видя доказателството. Но първо в микробуса. Има още двама - казва тя и сърцето на Йохансен прескача един удар.

* * *

Двамата излизат навън заедно. Жената го оставя да я води, върви на разстояние от него и непрекъснато го наблюдава. Йохансен все още се опитва да не куца. През цялото време съзнава, че пистолетът е в ръката й, която го държи, без да трепне. Сърцето му бие много бързо.

Той отваря вратата на микробуса.

Вътре има двама души - завързани, с превръзки на очите, със запушени уста, живи. Чернокож мъж с изцапан костюм и...

Не. Не и това.

- Трябва да го направим вътре - казва жената.

Блясъкът на уличните лампи става по-ярък, а после отслабва. Не обърквай нещата точно сега, мамка му.

Първо Карла. Тя лежи по очи, главата й е обърната на една страна, ръцете й са завързани зад гърба и единият й пръст е изкривен под странен ъгъл. Някой го е счупил. Йохансен изведнъж изпитва желание да удари жената, силно и бързо, но тя е отстъпила назад и продължава да държи пистолета. Не се издавай. Той протяга ръце към Карла, която изохква през лепенката на устата си, и я измъква до вратата на микробуса. Когато светлината попада върху лицето й, Йохансен вижда, че носът й е разбит и около ноздрите е засъхнала кръв.

Всичко покрай него отново се размества.

Щом Карла слиза навън, жената я хваща за ръката и опира пистолета под брадичката й, но Карла не трепва и Йохансен разбира, че вече е била подлагана на това.

Той посяга към мъжа, този път не толкова нежно, издърпва го навън и всички тръгват. Йохансен води мъжа, а жената върви отзад с Карла и с пистолета. И през цялото време Йохансен мисли какво да направи. Мъжът ще бъде жив щит, ако се наложи, и ще поеме куршума. Може да му спечели време.

Отново са вътре. Жената пуска Карла и отстъпва назад, държейки Йохансен на прицел. Карла стои безмълвна, с наведена глава, и леко се олюлява.

- Мишената. Пистолет ли използва? - поти жената.

Стаята избледнява. Не губи съзнание точно сега.

- Нямаше време да намеря пистолет - отговаря Йохансен.

Карла трепва. Жената вижда това и нещо проблясва в погледа й.

- Убий първо нея - заповядва тя.

- Добре. Имаш ли нещо против, ако махна превръзките на очите? Обичам да гледам очите им.

Чернокожият мъж пъшка.

Йохансен протяга ръце. Карла потреперва, когато той я докосва. Превръзката е парче плат, завързано стегнато. Йохансен изважда ножа си и го срязва. Ако вижда, Карла има по-голям шанс. Но през цялото време е съсредоточен в пистолета и мислено посяга към него през пространството, измервайки разстоянието, траекториите и шансовете за успех. Между пистолета и него има десет крачки. Жената, изглежда, е боравила с огнестрелни оръжия и откатът няма да я изненада, а разстоянието няма да бъде проблем. Дали Йохансен да вземе пистолета? За колко време може да преодолее десетте крачки?

Превръзката на очите на Карла пада. Тя примигва.

- Приключвай - заповядва жената.

Сега.

Йохансен бута Карла долу.

Първият куршум излита встрани и изсвистява на сантиметри от ухото му но той вече е в движение. Осем крачки, шест, но е бавен, кръвта му тече мудно и краката му не искат да реагират. Пистолетът се насочва отново, дулото проблясва...

Нещо го удря силно в челюстта. Боли по-малко, отколкото е предполагал, и после много, много повече.

Йохансен пада.

Не може да диша. Устата му е пълна с кръв, костици и зъби. Задушава се.

Той вдига глава. Жената стои над него и се прицелва в главата му.

Движение, бързо - проблясък, ярък и силен, в края на периферното му зрение. Също като преди.

Светът се разпада на парчета.

Жената се извръща.

Силна струя на ярка артериална кръв...

И Карла до него, на колене. Опитва се да каже нещо през лепенката на устата. Йохансен не разбира какво.

Не може да диша.

И после нищо, защото пред очите му се спуска мрак.

* * *

Няма болка.

Той е на покрив. Уличните лампи и стоповете на колите долу са ярки и всичко е ясно е контрастно - дъждът върху кожата му, хлъзгавите покривни плочи, твърдият грапав каменен парапет под ръцете му.

Лесна задача - от точка А до точка Б - и този път няма да го спрат.

Йохансен е сам на покрива и бяга към някаква светлина. Иззад светлината излиза жена и казва с глас, който той познава: „Мисля, че е време да видиш лицето ми".

* * *

И после Йохансен загубва съзнание.

Ден 24: петък

Карла

Тя излиза от сенките сред прашните коледни украшения. Бледа е и слаба, кожата й е сивкава, но държи нож.

Ана вероятно я вижда. Може би някакъв инстинкт я предупреждава, защото се обръща леко. Сега е шансът ми. Скачам на крака и нападам. Ана вижда и това и пистолетът се насочва към мен...

Острието на ножа се забива.

Във въздуха се извисява дъга от кръв. Ана изпуска пистолета.

Посяга към гърлото си, но вече е късно и очите й показват, че го разбира. Обръща се леко. Струва ми се, че иска да каже нещо на Катрин. Катрин й нанася втори удар. Знам, че е така, макар да не го виждам. Сега съм на пода до Йохансен и съм навела глава над него. Устата ми все още е запушена и ръцете ми са завързани зад гърба. Моля те, моля те, недей...

Там съм в момента, в който той изгубва съзнание и се отпуска неподвижно.

* * *

Това ще си спомням по-късно.

Тялото на Йохансен до мен. Погледът му е втренчен. Лежи неподвижно. Челюстта му е разбита от куршум. Катрин трескаво се мъчи да вкара тръбичка в гърлото му. Бягащи стъпки и някой ме откъсва от него. Пауъл крещи по телефона. Аз дера с нокти лицето на непознат. Сега лепенката е махната от устата ми и ръцете ми са свободни. Единият ми пръст е счупен и безполезен.

- Изведете я оттук - вика някой.

И по целия път се съпротивлявам.

Епилог

Ден 55: понеделник

Карла

Възрастната жена в кафенето се бори. Тя не може да се справи едновременно с подноса, на който има малко кафе лате, кифла и чаша вода, и бастуна си, а няма свободни места. В същия миг бледо момиче до прозореца става и й предлага стола си с думите: „И без това тръгвам...", и възрастната жена приема. Тя сяда, пие кафето на малки глътки и гледа през прозореца, примигвайки недовиждащо към преминаващите навън коли, хората с костюми и сградите. Кафенето се намира на оживена лондонска улица във Виктория, счетоводни офиси, адвокатски кантори и туристически агенции се редуват с правителствени сгради. Възрастната жена сигурно ще се среща с някого - син или дъщеря, който може би работи в някоя от сградите. От време на време тя поглежда към една определена врата - странна, невзрачна, без табелка, но предимно я наблюдава с периферното си зрение. Проговаря само веднъж, тихо мълвейки на себе си:

- Добре, че не бързаме за никъде.

- Прието - отговаря Роби в слушалката в ухото ми.

Ще чакам колкото се налага. Защото рано или късно той ще се появи. И аз трябва да реша проблема и да сключа сделка.

* * *

Трийсет дни са изминали от онова съботно утро в полицейския участък - стаята за разпити, чашите кафе, въпросите, болката, лъжите. Начинът, по който ме гледаха - предпазливо, замислено - и начинът, по който си шушукаха, за да не ги чуя. Полицаите обаче се бяха съсредоточили само върху онова, което бях чула на местопрестъплението, и риска, че може да повторя нещо от разследването. Ограничение на щетите. Аз бях само невинен случаен зрител, нали? Жената, която като Даниъл Фенти, неволно, бе станала светла точка в радара на Ана Лийсън и се бе превърнала в мишена. Как бих могла да бъда нещо друго?

Затова се правех на тъпа и шокирана. Не беше трудно. И накрая те изтръгнаха обещание, че няма да кажа на никого за събитията през нощта, и ме освободиха:

- Може да си ходите.

Стивън стоеше в чакалнята на участъка. Настоя да отида в дома му. Не спорих. Не бях в състояние да говоря.

Той не попита за младата жена, чиято психиатрична история го бях накарала да прочете, нито какво се е случило с пръста ми. Все още не е попитал, макар че един ден ще го направи.

Останах в Странд он дъ Грийн само една нощ. Отказах предложените ми от Стивън успокоителни и лежах будна в тъмните часове, обсебена само от една мисъл.

Рано сутринта се обадих за такси.

Нуждаех се от Крейги, Фин, Роби и Шон, но не можах да се свържа с тях. Сега бях опетнена.

Час по-късно пристигна друг чистач - жена на петдесет и няколко години, много наблюдателна и проницателна. Надзираваха ме. Не възразих.

Но онази единствена мисъл е проникнала дълбоко в кръвта ми като вирус и има само един лек за нея.

* * *

Прекарах два дни, изолирана в апартамента си. Отпращах посетители, не отговарях на обаждания и слушах официалната версия по новините - че Ана Лийсън се е самоубила, сама, в склад, пълен с коледни украшения и счупени люлки и въртележки - и чувствах, че събитията през последните няколко седмици са навити на руло като килим и прибрани някъде да не се виждат.

Най-после Крейги се появи на вратата ми, но искаше да говорим само за акционерното ми портфолио и движението на ценните ми книжа.

- Трябва ми повече информация - повтарях настойчиво.

- Това е всичко, което знам - отговаряше той.

И така остана - двайсет и девет дни на половинчат живот и неспокойни нощи и тъга. До снощи, когато доведоха човека при мен.

Пауъл

Всичко завършва там, където започна, в „Дългата стая", звукоизолирана кутия, която гледа към вътрешния двор, въпреки че този път говори друг, а Пауъл само слуша. Това го устройва, защото е грохнал от умора, зашеметен и омаломощен от събитията през последните два дни, но няма да го покаже. Ако е научил нещо, това е да не показва нищо.

- И така - ведро казва Костюмар Едно, - Ана Лийсън разбира къде е Катрин Галахър...

- Но няма достъп до „Програмата" - припява Костюмар Две, - затова намира наемник да свърши работата, като американецът Уитман осигурява прикритие. Уитман го потвърди, когато го проследихме и открихме в Париж. Жената, която той е познавал като Лора Пресингър, определено е била Лийсън. Не можем обаче да го проверим. Тя е направила нещо и е повредила записа от камерата за видеонаблюдение за скорошната им среща и изглежда е изтрила всички данни от телефоните си, но говорихме с хората от Лангли и на Уитман може да се има доверие.

- Така или иначе, Уитман няма да каже нито дума - подема Костюмар Едно. - Той е един от нашите и много иска да работи с нас. Пък и френските момичета сигурно струват скъпо.

Костюмар Едно и Две сподавят мазни усмивки. Пауъл се пита какви ли са и откъде ли са ги отсвирили. Специалният отдел? МИ5? Не му казаха имената им - вероятно тази информация се съобщава само при крайна необходимост и някой е решил, че не е нужно Пауъл да знае - но дори да му ги бяха казали, щеше ли да ги запомни? Стаята се върти около него. Има чувството, че всеки момент ще падне в несвяст.

- Не сме сигурни къде се вмества Марк Девлин във всичко това - продължава Костюмар Едно. - Той, изглежда, е осигурил къщата, където е бил заведен Фенти, съзнателно или несъзнателно - не знаем. Смъртта му може да е при самоотбрана, но ако е предумишлено убийство...

- Трябва да предположим, че е замесена Лийсън...

- Отново е заличавала следите си. Сега очевидно в публичното пространство е известно, че Девлин и Лийсън са били... приятели. - Костюмар Едно се поздравява за евфемизма. - Но и това е в наша полза - той е умрял при подозрителни обстоятелства, тя е разстроена от загубата. Все още ли поддържаме версията за самоубийството на Лийсън? - пита Костюмар Едно и шефът на отдела кима предпазливо. - Добре. А пък другите участници...

- Хамилтън и Грейвс са извън картината - отново се обажда Костюмар Две. - При Грейвс все още съществува вероятността за взломна кражба. Хамилтън вероятно е бил убит, защото е проговорил, но тук Лийсън е действала хитро и го е направила така, че да прилича на самоубийство.

- О, със сигурност е самоубийство.

- И въпреки че в данните за него има някакви странни неща...

- Три седмици преди смъртта му не можем да установим къде е бил...

- Може да го обясним с нервна криза.

Туидълди и Туидълдум. Пауъл губи представа кой кой е. Повече от всичко иска да си легне и да спи. Твърде уморен е за това.

- Ами инспектор Елис? - ококорено пита шефът на отдела.

- А, горкият инспектор Елис. Изтълкувал е всичко толкова правилно и същевременно толкова погрешно. Защото в действителност той дори не е бил близо до истината. Мислел е, че търси убиец. Все пак получил е неприятни наранявания. Тук Лийсън е действала много енергично. Очевидно от някаква погрешна убеденост, че той е знаел къде е Катрин Галахър. Елис все още е в отпуск по болест. Засега ни съдейства. Харесва му да си мисли, че е по-умен от нас...

- Но е амбициозен. Това може да ни е полезно.

- Значи Елис няма изведнъж да си спомни подробностите за нападението? - пита шефът на отдела.

- Сигурни сме, сър - едновременно отговарят двамата костюмари и се усмихват.

- Ами Шарлот Олтън? Мислите ли, че тя ще забрави? - пита Пауъл и те го поглеждат, сякаш са изненадани, че той е в стаята.

Костюмар Едно се окопитва пръв.

- А, това е друг случай на неподходящо място в неподходящ момент. Тя е познавала Девлин, макар и не добре. Вечеряла е с него седмица по-рано и Ана ги е видяла заедно. И тя, и Елис използват един и същ сервиз за автомобилни гуми. - Той повдига рамене. - Тя е изпаднала в истерия на местопроизшествието, нали? Мисля, че това говори красноречиво. Съмнявам се, че ще каже нещо, което да не можем да опровергаем.

- Въпреки че тя има влиятелни приятели - намесва се Костюмар Две по-предпазливо и Костюмар Едно леко трепва: „О, да. Банкери и адвокати, и онази жена политичка - готвят я за министър на вътрешните работи. Наистина влиятелни приятели".

- Най-важното е, че я убедихме да не усложнява проблема - продължава Костюмар Две. - Тя, изглежда, не си спомня много от случилото се. - Ужас, шок... Освен това й направихме психологична оценка - податлива е на влияние. Смятаме, че можем да я контролираме.

„Значи се е превърнала в бележка под линия" - мисли са Пауъл. Спомня си я как се напрягаше под лепенката на устата и очите й в момента, когато пръстът й се счупи, и нещо се преобръща в него. Измина месец, а той все още се събужда нощем, зашеметен от собствения си ужас. Дали и с нея е същото?

- Да насочим ли вниманието си към третия участник? - пита шефът на отдела. - Наемникът, който е преминал на другата страна? Доколкото ми е известно, все още не знаем името му.

Костюмарите се споглеждат.

- Имаме няколко трудности по този въпрос.

- Мислите, че може да е бил един от нашите, нали? Чистач? В такъв случай някой знае, но не казва. Е, сега той със сигурност няма да проговори.

Костюмарите отново се споглеждат, но никой от тях не коментира.

- И можем да се отървем от Катрин Галахър, нали? - пита шефът на отдела. - Тя все още ли иска да се върне в „Програмата"?

Пауъл я посети преди три дни в изолираната къща в Шропшър, която пазачите й се грижат никога да не напусне. Разговаряха кратко. „Няма да искаш да говоря за това" - каза тя, а когато той й съобщи, че все още чака решение дали ще я съдят, Катрин Галахър студено отвърна: „Няма". Пауъл не знае какво да мисли за нея. Понякога му се струва, че случилото се я е превърнало в празна черупка, която обаче е направена от кевлар, титан или някакъв друг материал, създаден в екстремални условия и невъзможен за счупване... Понякога изглежда, че от нея не е останало нищо, а друг път - нищо, за което Пауъл да се хване. Той не знае дали да се страхува за нея или от нея. Изпитва и двете.

- Тя може да си остане официално безследно изчезнала в замяна на нейното... съдействие - казва Костюмар Едно. Има предвид мълчанието й. - Макар че не предстои ли да преразгледат „Програмата"? Няма ли да я затварят? Но в краткосрочен план...

- Ами Фенти? - ясно и отчетливо пита Пауъл. - Каква е официалната история за него?

Костюмарите го поглеждат и се размърдват неспокойно на местата си. За пръв път им хрумва, че те не знаят и той кой е.

- Фенти не е откраднал изчезналия списък - настоява Пауъл. - Не го е предлагал на свободния пазар...

- Не можем да бъдем сигурни в това - тихо възразява Костюмар Едно.

- Напротив, можем. И това няма да отшуми. Каквото и да направите, за да го потулите, да подкупите или да злепоставите някого от тези хора...

Костюмар Едно се усмихва смутено.

- Моите уважения, но сме потулвали и по-големи неща.

- Чували ли сте за Нокс? - студено пита Пауъл.

* * *

Когато костюмарите излизат, шефът на отдела казва:

- Нямаше как да знаем колко лошо е била увредена. - Това е единствената забележка, която е направил за Лийсън досега. О, можехме да се досетим - мисли си Пауъл, но не го казва. И той не го е забелязал.

- И какво ще правим сега? - огорчено пита шефът на отдела. - Ще изперем публично всичкото това мръсно пране? Нокс не съзнава ли, че не можем да имаме източници, които поставят условия?

- Нокс иска името на Даниъл Фенти да бъде изчистено. Родителите му са шейсет и няколко годишни. Когато изчезнал, те не повярвали, че синът им е предател. Трябва да оправим нещата.

- Да им кажем, че е мъртъв?

- Не знам. - Пауъл спори наум по този въпрос. Не може да им даде труп, който да погребат. Претърсването на хълмовете около къщата на Марк Девлин се оказа безрезултатно засега. И какво ще спечелят, ако им кажат истината за четирите дни, които Даниъл Фенти е прекарал в онази къща, умолявайки Катрин Галахър да го убие? Може би този път ще бъде по-милостиво да излъжат - да ги накарат да повярват, че той е някъде в безопасност, мисли за тях и иска да се върне у дома... - Но трябва да им кажем, че името му е изчистено и той е невинен. - Пауъл млъква. - И да го направим публично.

- Мили боже. - За момент шефът на отдела придобива разярен вид. - Ами ако не го сторим?

- Тогава Нокс ще качи информацията в интернет. Цялата. И за час историята ще се появи в хиляди уебсайтове и ние ще бъдем опетнени. И ще изгубим Нокс. Ще отиде при американците, ако извадим късмет. Ако не... - Пауъл не довършва мисълта си.

- И какво по-точно знае Нокс? - Шефът на отдела се втренчва гневно в него. - Не ми казвай, че от нас изтича информация.

- Ще проверя. - Пауъл не добавя: „Мисля, че Нокс знае за случая неща, които дори ние не знаем". Това е само чувство, не може да е сигурен.

- Смятах, че сме добри в замитането на разни неща под килима.

- Ако не го послушаме, Нокс ще направи всичко публично достояние. В противен случай поне ще можем да контролираме процеса. И ще получим нещо в замяна.

- Мислиш ли, че си заслужава?

Пауъл се поклаща.

- Това е Нокс.

След минута шефът на отдела пита с известна неприязън:

- Сигурен ли си, че си добре? Не трябваше да отиваш.

Пауъл иска да се усмихне, но не го прави.

- Идеята не беше моя.

- Нокс каза ли нещо друго? Нещо, с което можем да работим? Трябва да разберем с кого имаме работа...

- Нищо. - И това е първата малка лъжа. Пауъл съзнава, че от сега нататък винаги ще я повтаря. Превръщаш се в Лейдлоу.

- Добре, направи каквото трябва.

* * *

Той ще се обади на семейство Фенти довечера, когато е готов, когато изглади историята, която ще им разкаже, когато ресурсите му са достатъчно възстановени, за да управлява ситуацията и да отговори на всичките им въпроси. Но още не.

Сега ще се прибере у дома и ще се опита да поспи... В апартамента цари хаос, Тия търчи насам-натам като вихрушка и разхвърля лъскави розови листчета на всички страни. Пауъл мисли, че жилището е твърде малко, и се усмихва.

Колата му под наем е паркирана в подземния гараж, но той е твърде уморен да шофира. Пауъл излиза през страничен изход и спира такси на улицата.

Знае, че го наблюдават.

* * *

Карла

В слушалката ми се чува пращене.

- Той тръгна - съобщава Роби.

Не гледам право към вратата, когато Пауъл излиза, но въпреки това го виждам. Той се приближава до бордюра на тротоара и вдига ръка да спре такси.

Изглежда уморен. Все пак не е спал цяла нощ.

Аз също не спах, но изобщо не се чувствам уморена.

- Искаш ли да го проследя? - пита Роби.

Пауъл се навежда през смъкнатото стъкло на таксито и казва адреса си, а после се изправя, вдига глава и кима, сякаш на себе си.

Сключихме сделка.

Мъжът с качулката, който трепереше на стола. Коленете му подскачаха и потрепваха в ритъм, който той не можеше да контролира. Пауъл не беше готов за това, нито за предшестващите трийсет и шест часа на упражнения за избягване на следене, маневри и предпазни мерки. Два пъти го претърсваха на голо, а после му заповядаха да облече други дрехи. Четири пъти завързваха очите му и го преместваха в микробуси, багажници на коли и се препъваше в празни сгради. На всяко място му предлагаха възможност да се откаже, но Пауъл не прие въпреки всичко, което беше преживял с Ана Лийсън. Такива условия беше поставил Нокс и той не можеше да си позволи да ги отхвърли.

Пауъл е корав и решителен човек. Трудно ще се работи с него. Крейги не е доволен. Но сделката си е сделка.

Извръщам глава, въпреки че в момента изобщо не приличам на Шарлот Олтън. Таксито потегля.

- Карла? - пита Роби.

- Оставете го - сънено казва на себе си възрастната жена в кафенето.

* * *

Снощи говорихме за Ана Лийсън, за Катрин Галахър и за случилото се с Даниъл Фенти - неща, които никой друг освен Пауъл не трябва да знае. Ала Нокс все още е загадка. Той знае за бомбаджийката в родилното отделение, заговорниците с рицина и стрелбата в „Ая Напа". Защо да не знае и за това?

И накрая, залян от толкова много говорене за човек, който не е спал трийсет и шест часа: „Наемникът, който Лийсън изпрати да убие Катрин Галахър, онзи, който премина на другата страна и пое куршум в челюстта, онзи, който спаси живота ти - тук Пауъл трепна. - Казал си на всички, че той е мъртъв. Защо го направи?"

Пауъл замълча, преди да отговори, а аз се нуждаех само от това.

Йохансен е жив.

Йохансен

Те идват и му задават въпроси. Двама мъже с костюми, които лъжат, когато казват имената си. Сядат на столове до леглото му в стаичката на първия етаж с изглед към двора. Дават му писалка и лист и започват да го обсипват с въпроси. Когато Йохансен не пише, те казват: „Можеш ли само да кимнеш или да поклатиш глава?". И после опитват отново - въпроси как е бил нает, кой го е вкарал в „Програмата" как е влизал и излизал, на кого докладва... Понякога Йохансен се преструва, че заспива, но те продължават да го разпитват, сякаш са се досетили. Той слуша със затворени очи, усеща, че те го наблюдават, за да видят реакция, но не показва нищо.

Всеки път стоят по един час. Мислят, че са добри, но всяко посещение го оставя с все по-ясна представа колко знаят и какви са границите на информацията им. Все още не знаят името му.

Понякога го посещава и другият - висок, чернокож, с образован акцент, хубав костюм и ръце на човек, който работи зад бюро. Онзи, който беше завързан заедно с Карла в микробуса. Онзи, когото Йохансен щеше да използва да блокира куршума, въпреки че той никога няма да узнае това. Всеки път и чернокожият седи на стол и говори, но само за онова, което се е случило накрая, и не задава въпроси.

Днес не дойде никой.

Днес Йохансен имаше друг посетител, макар че не го видя и не го чу. Сигурно е бил заспал, когато гостът се е отбил. Но когато отваря очи, на шкафа до болничното легло съзира малка коледна топка в червено и лилаво, изтъркана и почти лишена от блясък.

Той не я докосва, оставя я там.

* * *

Навън повява ветрец. От дърветата на моравата като бледорозов сняг се сипе вихрушка от цветчета.

Челюстта му е стегната с тел, докато я възстановяват. Предстои операция и после още няколко. Йохансен не може да говори, нито да яде твърда храна. Отслабнал е. Но ще оздравее, макар че може би никога няма да бъде като преди. Не е сигурен дали това има значение, нито какъв ще трябва да бъде, когато излезе оттук. Твърде рано е да се каже.

Има и други промени. Все още сънува, но сънищата му са по-спокойни. Мъжът зад бюрото изглежда замъглен и предпазлив и мнението му има все по-малко значение. Йохансен все още си припомня фермерската къща и понякога писъците, но друг път стои в коридора сам и не знае какво става там. Смята го за временен отдих - сигурно е от болкоуспокояващите. Нещата не се оправят толкова лесно.

Не сънува покрива. Но сънува Карла.

И един ден ще бъде готов да излезе оттук и отново да я намери.

Йохансен убива времето с един навик на снайперистите - свежда света до просто измерване.

Два метра до прозореца. Три метра от прозореца до земята.

Всичко е въпрос на разстояние.

ХЕЛЪН ГИЛТРОУ

МРЪСНИ ПРАВИЛА

английска

Евгения Мирева

редактор

Издателство ЕРА, София

тел. 02/980 16 29

e-mail: era@erabooks.net

Печат: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД