Кен Фолет
Устоите на Земята
Дължа специални благодарности на Жан Гимпел, Джефри Хиндли, Уорън Холистър и Маргарет Уейд Лабарж за това, че ме облагодетелстваха с енциклопедичните си познания за Средните векове.
Също така благодаря на Ян и Марджъри Чапман за търпението, подкрепата и вдъхновението.
Предговор
Нищо не става така, както го планираш.
Много хора бяха изненадани от „Устоите на Земята“, включително и аз самият. Известен съм като автор на трилъри. В книжния бизнес, когато постигнеш известен успех благоразумието диктува да пишеш в същото русло веднъж в годината до края на живота си. Клоуни не бива да се опитват да играят Хамлет; попзвезди не бива да се опитват да пишат симфонии. Аз също не биваше да рискувам репутацията си, написвайки нещо извън жанра и свръхамбициозно.
Нещо повече: не вярвам в Бог. Не съм от тъй наречените „духовни личности“. Според издателския ми агент най-големият ми проблем като писател е, че не съм „измъчена“ душа. Последното, което някой можеше да очаква от мен, бе история за построяването на катедрала.
Така че „Устоите“ беше неподходяща книга за мен… и замалко щеше да си остане ненаписана. Започнах я, след това я изоставих и не бях се връщал към нея десет години.
Ето как стана.
Като момче цялото ми семейство принадлежеше към пуританска религиозна група, наречена „Братята Плимът“. За нас църквата беше гола стая със столове около една маса в центъра. Стенописи, статуи и всякакви форми на украса бяха забранени. Сектата също така не одобряваше членовете й да посещават други съперничещи църкви. Ето защо отраснах до голяма степен в неведение за европейското богатство на великолепна църковна архитектура.
Започнах да пиша романи на двайсет и няколко годишна възраст, докато работех като репортер за лондонския „Ивнинг Нюз“. Тогава осъзнах, че така и не съм проявявал особен интерес към градския пейзаж наоколо си и не разполагах с речник за описание на сградите, в които героите им преживяваха приключенията си. Така си купих „Увод в европейската архитектура“ на Никълъс Певснър. Тази книга ми даде очите, с които да гледам сградите изобщо и в частност — църквите. Певснър е вложил истинска страст, когато е писал за готически катедрали. „Изобретяването на изострената арка“, пише той, „е било рядко събитие в историята, когато решението на един технически проблем — как да се построи по-висока църква — се е оказало също така изумително красиво“.
Скоро след като прочетох книгата на Певснър, вестникът ме изпрати в източноанглийския град Питърбъроу. Отдавна съм забравил случая, който трябваше да отразя, но ще помня винаги какво направих, след като подготвих статията. Трябваше да чакам около час за влак обратно за Лондон, тъй че си спомних възхищението и страстните описания на Певснър на средновековна архитектура, и отидох да видя катедралата Питърбъроу.
Беше един от онези мигове.
Западната фасада на Питърбъроу има три огромни готически арки, като портали за великани. Вътрешността е по-стара от фасадата, с аркади от обичайни кръгли нормански арки във величествено шествие по страничното крило на храма. Като всички големи църкви, вътре е едновременно тихо и красиво. Но беше и нещо повече. Заради книгата на Певснър вече имах понятие за усилията, вложени в това. Знаех историята за усилията на човечеството да се строят все по-високи и по-красиви храмове. Разбирах мястото на това здание в историята, моята история.
Бях запленен от катедралата Питърбъроу.
Посещението на катедрали се превърна в мое хоби. Веднъж на всеки няколко месеца отивах с колата до някой от старите английски градове, настанявах се в хотел и проучвах църквата. Така видях Кентърбъри, Солсбъри, Уинчестър, Глостър и Линкълн. Всеки от храмовете е уникален и всеки има да разкаже своя интригуваща история. Повечето хора отделят около час-два, за да „отметнат“ една катедрала, но аз обичам да прекарвам по ден-два.
Самите камъни разкриват историята на строителството: прекъсвания и започвания; повреди и преустройвания; разширявания във време на благоденствие; стъклописи, посветени на богати хора, които обикновено са плащали сметката. Друга история е разказана от начина, по който е разположена църквата в града. Линкълн е с фасада към замъка от другата страна на улицата — религиозна и военна власт нос в нос. Уинчестър се издига сред изрядна мрежа от улици, построени от един средновековен епископ, изживявал се като градостроител. Солсбъри се е преместила от укрепен хълм, на чието било все още се виждат останките от старата катедрала — на открита морава в знак, че е настъпил вечният мир.
Но през цялото време ме глождеше един въпрос: Защо са били строени тези църкви?
Съществуват прости отговори — Божията прослава, епископската суета и прочие. Но те не ми бяха достатъчни. Строителството на средновековните катедрали е един изумителен европейски феномен. Строителите не са разполагали с никакви мощни механизми, не са разбирали математиката или строителното инженерство и са били бедни: най-богатите принцове не са живеели толкова добре, колкото, да речем, един затворник в съвременен затвор. И въпреки това са вдигнали най-красивите здания, съществували някога, и са ги построили толкова добре, че все още ги има, стотици години по-късно, за да ги проучваме и да им се удивляваме.
Започнах да чета за тези църкви, но книгите ми се сториха незадоволителни. Имаше много естетски приказки за възвишеност, но не и за живото строителство. След това ми попадна „Строителите на катедрали“ на Жан Гимпел. Гимпел, черната овца на френска фамилия търговци на произведения на изкуството, не понасял също като мен дискусии дали прозорците на централния кораб на катедралата „въздействат“ естетически. Неговата книга бе за обитателите на пръстени колиби, които всъщност са съградили тези приказни здания. Изчел е архивите на френски манастири и е проявил интерес кои са били строителите и какви са били доходите им. Той първи е забелязал, например, че значително малцинство от имената били женски. Средновековната църква е била сексистка, но катедралите са били строени и от жени, както и от мъже.
От друг труд на Гимпел, „Средновековната машина“ научих, че Средните векове са били време на бързи технологични нововъведения, през което водната сила е била впрегната в широко разнообразие от промишлени приложения. Скоро започнах да проявявам интерес към средновековния живот изобщо. И започнах да си съставям картина как строенето на величествени катедрали трябва да се е оказало напълно подходяща дейност за средновековните хора.
Обяснението не е просто. Прилича малко на опита да се разбере защо хората от двайсети век изразходиха толкова много средства за проучване на космическото пространство. И в двата случая е действала цяла мрежа от влияния: научно любопитство, търговски интереси, политически съперничества, както и духовните аспирации на земните хора. И ми се стори, че има само един начин да очертая тази мрежа: като напиша роман.
Някъде през 1976 г. нахвърлих основната рамка и около четири глави от романа. Изпратих ги на своя агент, Ал Цукерман, който ми написа: „Създал си гоблен. Това, което ти трябва, е поредица от свързани мелодрами.“
Като погледна назад разбирам, че на двайсет и седемгодишна възраст не съм бил в състояние да напиша такъв роман. Бях като чиракуващ акварелист, който замисля огромно платно с блажни бои. За да е справедливо към тематиката, книгата трябваше да е много дълга, да обхване период от няколко десетилетия и да съживи величествения размах на средновековна Европа. Пишех далеч не толкова амбициозни книги и въпреки това все още не бях усвоил занаята.
Изоставих книгата за катедралите и ми дойде друга идея, трилър за немски шпионин във военна Англия. За щастие това се оказа по силите ми и под заглавието „Окото на иглата“ стана моят първи бестселър.
През следващото десетилетие писах трилъри, но продължих да посещавам катедрали и идеята за моя „катедрален роман“ така и не ме напусна. Възкресих я през януари 1986 г., след като бях довършил шестия си трилър, „Долината на лъвовете“.
Издателите ми бяха нервни. Искаха поредната шпионска история. Приятелите ми също бяха неспокойни. Знаеха, че обичам успеха. Не съм от писателите, които могат да се справят с един провал, като заявят, че книгата е била добра, но читателите са се оказали неадекватни. Пиша, за да доставям удоволствие и го правя с удоволствие. Един провал щеше да ме отчая. Никой не се опита да ме разубеди, но много хора изразиха загриженост и резерви.
Аз обаче не замислях „трудна“ книга. Канех се да пиша приключенска история, пълна с колоритни характери, които са амбициозни, порочни, секси, героични и остроумни. Исках обикновените читатели да бъдат също така завладени като мен от романтиката на средновековните катедрали.
Междувременно си бях създал метод на работа, който продължавам да прилагам и до ден-днешен. Започвам с написването на рамка на повествованието, с описание какво се случва във всяка глава и грубо щрихиране на действащите лица. Но тази книга не беше като другите ми. Началото тръгна лесно, но докато историята се разгъваше през десетилетията и хората израстваха от младост към зрялост, се оказваше все по-трудно да измислям нови премеждия и обрати в живота им. Разбрах, че една дълга книга е много по-голямо предизвикателство от три къси.
Героят в историята трябваше да бъде един вид Божи човек. Това бе трудно за мен. Щеше да ми е трудно да се заинтригувам от характер, съсредоточен над задгробния живот (както и за мнозина читатели). За да направя приор Филип по-симпатичен, му придадох една много практична, земна вяра, грижата за хорските души тук на земята, а не просто на онзи свят.
Сексуалността на Филип също беше проблем. През Средните векове от всички монаси и свещеници се е очаквало да бъдат целомъдрени. Очевидният драматизъм щеше да е в мъж, който води ужасна вътрешна битка със своите страсти. Но не можах да се ентусиазирам от тази тема. Отраснал съм през 60-те и сърцето ми винаги е било с тези, които се справят с изкушението, като му се отдават. Затова го превърнах в един от малцината хора, за които сексът всъщност не е кой знае какво. Той е единственият весел целомъдрен герой, който някога съм създавал.
Установих връзка с Жан Гимпел, който ме беше вдъхновил преди десет години и с изненада научих, че той не само живее в Лондон, но и на моята улица. Наех го за консултант и станахме приятели и противници на тенис на маса до смъртта му.
До март следващата година, 1987, бяха нахвърлял сюжета само на първите две трети от книгата. Реших, че би трябвало да е достатъчно. Започнах да пиша.
До декември имах готови около двеста страници.
Беше пълна катастрофа. Бях работил над сюжета две години и единственото, с което разполагах, беше грубо и непълно скициране на няколко действащи лица. Не можех да прекарам остатъка от живота си над тази книга. Но какво трябваше да се направи? Е, можех да я оставя и да напиша нов трилър. Или да заработя по-усилено. През онези дни обикновено пишех от понеделник до петък, а в събота преди обед се занимавах с деловата си кореспонденция. Някъде от януари 1988 г. започнах да пиша от понеделник до събота, а да чета и пиша писма в неделя. Производителността ми се увеличи драматично, отчасти заради допълнителния ден, но главно защото влагах много повече интензивност в работата си. Проблемът с края на книгата, който все още не бях очертал, се реши в един проблясък на вдъхновение, когато ми хрумна да въвлека основните герои в прословутото реално убийство на Томас Бекет.
Както си спомням, довърших първата чернова в средата на същата година. Съчетанието от възбуда и нетърпение ме тласна да заработя още по-усилено в пренаписването и започнах да се трудя по седем дни в седмицата. Деловата ми кореспонденция бе изоставена, но довърших книгата през март 1989 г., три години и три месеца след започването й.
Бях изтощен, но щастлив. Чувствах, че съм написал нещо особено, не просто пореден бестселър, а може би голям популярен роман.
Малцина бяха съгласни.
Американският ми издател на книгата с твърди корици, William Morrow & Co, отпечата приблизително същия тираж като „Долината на лъвовете“ и след като продадоха същото количество, бяха доволни. Лондонските ми издатели бяха по-въодушевени и там „Устоите“ се продаде по-добре от която и да е от предишните ми книги. Но първоначалната реакция на издателите по света бе, че Фолет най-после е довършил безумния си проект и се е отървал от него. Книгата не спечели никакви награди — не беше дори номинирана. Няколко критици й се възхитиха, но повечето не бяха впечатлени. В Италия стана бестселър № 1, но там читателите винаги са били добри към мен. Меките корици бяха № 1 за една седмица в Британия.
Започнах да мисля, че съм сбъркал. Може би книгата наистина беше поредното бързо четиво, добра, но не и голяма.
Едно лице обаче повярва страстно, че тази книга е особена. Моят германски издател в „Gustav Luebbe Verlag“ отдавна бе мечтал да публикува роман за строителство на катедрала. Дори бил обсъждал идеята с някои от немските си автори, но нищо не беше се получило. По тази причина бе много въодушевен от това, което пишех, а когато получи ръкописа почувства, че надеждата му се е осъществила.
До този момент работата ми имаше съвсем скромен успех в Германия. (Злодеите в книгите ми обикновено бяха германци, тъй че едва ли бих могъл да се оплаквам.) Фрицше беше толкова ентусиазиран, че според него „Устоите“ можеше да се превърне в огромен успех и да ме направи най-популярния писател в Германия.
Дори аз не го вярвах.
Но се оказа прав.
„Luebbe“ издадоха книгата превъзходно. Наеха млад художник, Аким Киел, за корицата, но когато той настоя да направи оформлението на цялата книга, третирайки я като предмет на изкуство, Luebbe намериха куража да приемат концепцията му. Цената му беше висока, но успя да предаде към купувача усещането на Фрицше, че в тази книга има нещо специално. (След това той продължи, като направи оформлението на всички мои немски издания години наред и създаде облик, който Luebbe използват многократно.)
Първия намек, който получих, че читателите виждат книгата като нещо особено беше, когато Luebbe пуснаха реклама по повод продаването на 100 000 екземпляра. Никога дотогава не бях продавал толкова копия в твърди корици в друга страна, освен Съединените щати (които имат три пъти повече население от Германия).
След две години „Устоите“ започна да се появява в класациите на най-дълго продавани книги, с около осемдесет появи в немския списък на бестселъри. С времето просто си остана там. (До днес има над триста седмични появявания.)
Един ден проверявах съобщението за процентното си възнаграждение от „New American Library“, моя американски издател в меки корици. Тези съобщения се съставят внимателно, за да не може авторът да разбере какво всъщност става с книгата му, но след десетилетия настойчивост се бях научил да ги чета. И забелязах, че „Устоите“ продават около 50 000 копия на всеки шест месеца. За сравнение, „Окото на иглата“ продаваше към 25 000, както и повечето ми други книги.
Проверих продажбите си във Великобритания и открих същото съотношение: „Устоите“ се продаваха двойно.
Започнах да забелязвам, че „Устоите“ се споменават повече от всяка друга моя книга в кореспонденцията ми от почитатели. По време на срещи и книжни панаири откривах, че все повече читатели ме уверяват, че „Устоите“ са любимата им моя творба. Много хора ме молеха да напиша продължение. (Ще го направя някой ден.) Някои твърдяха, че е най-добрата книга, която са чели в живота си — комплимент, какъвто не бях получавал за никоя друга своя книга. Една британска туристическа компания се обърна към мен с предложение да направят празник „Устоите на Земята“. Започваше да прилича на култов хит.
След време разбрах какво точно става. Това бе книга „от уста на уста“. Банална истина в книжния бизнес е, че най-доброто рекламиране е това, което не можеш да купиш: личната препоръка от един читател на друг. Точно това продаваше „Устоите“. Правеше го ти, скъпи читателю. Издатели, агенти, критици и хората, които раздават литературни награди като цяло бяха пренебрегнали тази книга, но ти — не. Ти забеляза, че е различна и специална, и каза на приятелите си. И накрая се разчу.
И ето, че стана. Изглеждаше неподходящата книга. Аз изглеждах неподходящият писател и за малко не успях да я направя. Но това е моята най-добра книга и ти я зачете.
Оценявам това. Благодаря ти.
Кен Фолет
Стивънейдж, Хертфордшиър
Януари, 1999 г.
Пролог
1123
В нощта на 25 ноември 1120 г. „Белия кораб“ пое за Англия и заседна край Барфльор с всички на борда, освен един… Съдът бе последната дума в морския транспорт, снабден с всички устройства, познати на тогавашния корабостроител… Забележителното в това корабокрушение се дължи на големия брой знатни особи на борда. Освен кралския син и наследник, там бяха двама незаконни кралски синове, няколко графове и барони, и повечето от кралския двор… историческата му значимост е в това, че остави Хенри без безспорен наследник… крайният резултат от него бе оспорваното наследство и периода на анархия, последвал смъртта на Хенри.
Хлапетата дойдоха рано за бесенето.
Беше още тъмно, когато първите три-четири от тях се измъкнаха от колибите си, тихи като котки в плъстените си ботуши. Тънка пелена пресен сняг бе боядисала градчето в бяло и стъпките им бяха първото, което накърни гладката повърхност. Запровираха се между схлупените дървени навеси по улиците, застлани със замръзнала кал, към стихналия пазар, където бесилото се издигаше в очакване.
Момчетата презираха всичко, което родителите им ценяха. Присмиваха се на красотата и се подиграваха на добротата. Превиваха се от смях при гледката на някой хром, а видеха ли наранено животно, пребиваха го с камъни до смърт. Хвалеха се с раните си, носеха белезите си с гордост, но най-много тачеха осакатяването: момче с липсващ пръст би могло да им бъде крал. Обичаха насилието. Готови бяха да тичат цели мили, за да видят кръвопролитие. И никога не пропускаха бесене.
Едно от момчетата се изпика под скелето. Друго се качи на стълбата, опря палци на гърлото си, изгърби се и изкриви лице в грозна пародия на удушване. Останалите заврещяха от възхищение, а две псета дотърчаха на пазара и ги залаяха. Едно много малко момче безразсъдно захапа ябълка, а друго, по-голямо, го шибна през носа и му я отмъкна. Малкият облекчи чувствата си, като замери с остър камък едно от кучетата и то хукна назад с вой. Нямаше какво друго да се прави, тъй че наклякаха по сухите плочи на притвора на голямата църква и зачакаха да се случи нещо.
Свещи запримигваха зад кепенците на внушителните къщи от дърво и камък около площада. Бяха домовете на преуспяващи занаятчии и търговци, чиито слугинчета и чираци разпалваха огньовете, топлеха вода и приготвяха овесена каша. Цветът на небето от черен стана на сив. Градските хора заизлизаха. Загърнати в тежки наметала от груба вълна, те се навеждаха, за да минат под ниските сводове на вратите си и зъзнейки поемаха към реката, за да донесат вода.
Малко след това група младежи — коняри, ратаи и калфи — важно и наперено излязоха на площада. С шамари и ритници разгониха хлапетата от църковния притвор, после се облегнаха на каменните арки, зачесаха се, заплюха по земята и с надута самоувереност заговориха за смъртта от обесване. Ако е късметлия, рече един, вратът му се прекършва още като падне. Бърза смърт, че и безболезнена. Обаче ако не е, виси и почервенява, устата му се отваря и затваря като риба на сухо, и тъй, докато се задуши до смърт. Друг пък каза, че такова умиране можело да се проточи колкото човек да извърви миля, а трети изтъкна, че можело да бъде и по-лошо: той бил видял как един докато издъхне, вратът му станал цяла стъпка дълъг.
Стариците се струпаха от другата страна на пазара, колкото се може по-далеч от младите мъже, които имаха навика да подвикват мръсни обиди на бабите си. Възрастните жени винаги ставаха рано, макар и да нямаха вече бебета и деца, за които да се грижат. Първи помитаха огнищата си и разпалваха огньовете. Признатата им водачка, мускулестата вдовица Брустър, се присъедини към тях, като търкаляше буре с бира толкова леко, колкото дете търкаля обръч. Още преди да отвори капака, се насъбра малка тълпа клиенти с кани и ведра.
Приставът отвори главната порта, за да пропусне селяците, които обитаваха колибите в предградието отвъд крепостната стена. Някои носеха яйца, мляко и прясно масло за продан, други идваха да купят бира или хляб, а някои просто застанаха на пазара и зачакаха бесенето.
От време на време хората надигаха глави като настръхнали врабци и се озъртаха към замъка на хълма над града. Виждаха дима, вдигащ се от кухнята и по някое примигване на факла зад амбразурите на каменната кула. После, по времето когато слънцето трябваше да е почнало да се вдига над плътната облачна пелена, масивните дървени порти на крепостта се отвориха и от там излезе малка група. Шерифът беше най-отпред. Яздеше хубав черен жребец, а зад него волска талига возеше окования пленник. Зад колата яздеха трима мъже и макар лицата им да не можеха да се видят от толкова далече, дрехите им издаваха, че са рицар, свещеник и монах. Процесията свършваше с двама войници.
Всички те бяха присъствали на графския съд, провел се в църквата предния ден. Свещеникът беше заловил крадеца на местопрестъплението. Монахът бе разпознал сребърния потир като манастирска утвар. Рицарят беше господарят на крадеца и го бе уличил като беглец. А шерифът го бе осъдил на смърт.
Докато слизаха бавно по хълма, около бесилото се насъбра останалата част от града. Сред последните дошли бяха най-важните градски особи: касапина, хлебаря, двама кожари, двама ковачи, ножаря и майстора на стрели. Всички водеха и жените си.
Настроението на тълпата бе необичайно. Бесенето обикновено ги радваше. Най-често осъденият биваше крадец, а те мразеха крадците със страстта на хора, заработили имуществото си с пот на челото. Но този тук беше по-различен. Никой не знаеше кой е и откъде е. Не беше откраднал от тях, а от манастир, отдалечен на двайсет мили. И беше откраднал скъпоценен потир, вещ, чиято цена бе толкова голяма, че всъщност щеше да му е невъзможно да я продаде. Съвсем различно бе от кражбата на свински бут, нов нож или добър колан, загубата на които щеше да нарани някого. Не можеха да мразят този човек заради толкова безсмислено престъпление. Докато осъденият минаваше през пазара, се дочуха по някое дюдюкане и подвикване, но оскърбленията бяха някак неискрени и само хлапетата му се подиграваха с повече въодушевление.
Повечето от гражданите не бяха присъствали на съда, понеже дните за съд не бяха празнични, а всички те трябваше да си изкарват поминъка. Ето защо виждаха крадеца за първи път. Беше доста млад, някъде между двайсет и трийсетгодишен, обикновен на ръст и телосложение, обаче външността му бе странна. Кожата му беше бяла като снега по покривите, имаше изпъкнали и изумително зелени очи, а косата му бе с цвета на белен морков. Девиците си помислиха, че е грозен, стариците изпитаха жалост към него, а хлапетата се запревиваха от смях.
Всички познаваха шерифа, но другите трима, решили съдбата на крадеца, бяха чужди за града. Рицарят, възпълен мъж с жълтеникава коса, явно беше някаква важна личност, защото яздеше боен кон — огромно животно, струващо колкото дърводелец ще напечели за десет години. Монахът бе доста по-стар, някъде над петдесетте, слаб и изгърбен в седлото си, сякаш бе понесъл живота си като тягостно бреме. Най-странен беше свещеникът, млад мъж с дълъг нос и провиснала черна коса, облечен в черно расо и яхнал дорест жребец. Имаше опасния остър поглед на черна котка, надушила гнездо с мишлета.
Едно хлапе се прицели внимателно и плю към вързания. Целенето беше добро и храчката го улучи в очите. Пленникът изръмжа някаква ругатня и залитна към заплюлия го, но бе задържан от въжетата, стегнали го за страните на колата. Случката не беше забележителна с нищо, само дето думите, на които проговори, бяха на нормански френски, езика на господарите. Да не би да беше от знатно потекло? Или просто бе далеч от дома си? Никой не знаеше.
Волската талига спря под бесилото. Приставът се качи на нея с клупа в ръка. Осъденият започна да се бори. Хлапетата се развикаха радостно — щяха да са разочаровани, ако бе останал спокоен. Въжетата, овързали китките и глезените му, пречеха на движенията му, но той отмяташе глава, за да избегне клупа. След малко приставът, грамаден мъж, отстъпи назад и удари с юмрук пленника в стомаха. Жертвата се преви на две, изпусна дъха си, а палачът нахлузи въжето през главата му и стегна възела. После скочи на земята, изпъна въжето и върза другия му край за една кука в основата на бесилото.
Това беше повратният момент. Ако пленникът продължеше да се съпротивлява, щеше само да умре по-скоро.
Войниците развързаха краката на пленника и го оставиха да се изправи сам върху талигата, с ръце, вързани зад гърба. Тълпата притихна.
Дойдеше ли тоя час, все възникваше някакъв смут. Или майката на осъдения ще се разпищи, или жена му ще извади нож от пазвата си и ще се втурне към платформата в отчаян опит да го спаси… Понякога смъртникът молеше Господа за прошка или пък изричаше смразяващи кръвта проклятия към палачите си. Въоръжените мъже вече бяха застанали от двете страни на платформата, готови да се справят с всякакви неприятности.
Точно тогава пленникът запя.
Имаше висок, ясен и много чист глас. Думите бяха на френски, но дори тези, които не разбираха езика, можеха да усетят по тъжната мелодия, че е песен за скръб и злочестина.
Пееше и гледаше право към някого в тълпата. Пространството там постепенно се ушири и тогава всички я видяха.
Беше още девойка, на около петнайсет години. Когато хората заобръщаха погледи към нея, се зачудиха защо не бяха я забелязали досега. Дългата й тъмнокафява коса, гъста и буйна, се събираше на остър връх над широкото й чело в прическа, наричана от някои „дяволски връх“. Имаше гладки черти и чувствени, пълни устни. Стариците забелязаха наедрялата й талия и налетите й гърди. Заключиха, че е бременна и предположиха, че осъденият е бащата на нероденото й дете. Но останалите бяха слепи за всичко друго, освен за очите й. Би могла да мине за красавица, ако не бяха напрегнатите й хлътнали очи с изумително златист цвят. Искряха тъй ярки и пронизващи, че хората, попаднали под взора й, оставаха с чувството, че тя надниква чак до сърцата им и извръщаха погледа си уплашени, че тайните им ще бъдат разкрити. Момичето бе облечено в дрипи и по гладките му страни се стичаха сълзи.
Коларят погледна пристава с очакване, който на свой ред обърна поглед към шерифа, очаквайки кимването му. Той обаче не реагира дори когато младият свещеник със злия поглед го сръга нетърпеливо. Остави осъдения да продължи песента си. Възцари се зловеща тишина, докато чудесният глас на грозния мъж задържаше смъртта:
Когато песента свърши, шерифът погледна пристава и кимна. Мъжът извика „Дий!“ и плесна вола по задницата. В същото време коларят шибна с камшика. Волът пристъпи напред, изправеният на колата пленник залитна, животното дръпна колата, а нещастникът пропадна и увисна във въздуха. Въжето се изпъна и вратът на осъдения се прекърши с пукот.
Последва писък и всички извърнаха погледи към момичето.
Не беше изпищяла тя, а жената на ножаря, която стоеше до нея. Но причината за писъка все пак бе девойката. Беше се свлякла на колене пред бесилото с изпънати напред ръце — поза за изричане на проклятие. Хората се присвиха назад от страх: знаеше се, че клетвите на онеправданите са особено силни, а всички бяха подозирали, че нещо около това обесване не беше съвсем наред. Хлапетата гледаха с ужас.
Момичето извърна пронизващите си златни очи към тримата чужденци — рицаря, монаха и свещеника. А след това зареди проклятието си. Смразяващите думи закънтяха във въздуха:
— Проклинам ви с болест и скръб, с глад и болка. Домовете ви да погинат в пламъци, децата ви да виснат на бесилките, враговете ви да тържествуват, а вие да остареете в мъка и разкаяние, за да умрете в неволя и горест…
Докато изричаше последните думи, момичето бръкна в торбата, която лежеше до нея на земята и извади живо петле. С един замах отряза главата му с ненадейно появилия се в ръката й нож.
Докато кръвта още бликаше от прерязаната шия, тя хвърли обезглавения петел към свещеника с черната коса. Не го достигна, но кръвта плисна към него, към монаха и рицаря, които стояха от двете му страни. Тримата се отдръпнаха с погнуса, но кървавите пръски попаднаха по лицата и дрехите им.
Момичето се обърна и побягна.
Тълпата й направи път, а после плътно се затвори зад гърба й. За известно време се възцари хаос. Най-после шерифът успя да привлече вниманието на двамата войници и ядосано им извика да я подгонят. Започнаха да си пробиват път през множеството, избутваха грубо мъже, жени и деца по пътя си, но само за едно мигване на окото момичето бе изчезнало и колкото и да му се искаше на шерифа да я залови, знаеше, че няма да я намери.
Извърна се отвратен. Рицарят, монахът и свещеникът не бяха забелязали бягството на девойката. Продължаваха да се взират вторачено към бесилото и той проследи погледа им. Мъртвият крадец висеше на въжето, бледото му младо лице посиняваше, а под леко полюшващия се труп обезглавеното, но още не напълно умряло петле тичаше в раздран кръг по оплискания с кръв сняг.
Първа част
1135 — 1136
Първа глава
I
В една широка долина, в подножието на полегат склон, край бистър ромолящ поток, Том градеше къща.
Стените бяха вече три стъпки високи и се вдигаха бързо. Двамата зидари, които Том бе наел, се трудеха здраво в ясния слънчев ден. Мистриите им правеха скръц, мляс и после туп, туп по зида, а ратаят им се потеше под тежестта на големите каменни блокове. Синът на Том, Алфред, бъркаше хоросана и броеше на глас, докато загребваше пясък от коритото. Имаше и дърводелец, който майстореше пейка. Внимателно оформяше с теслата си дългите брезови дъски.
Алфред беше четиринайсетгодишен и висок почти колкото баща си. Том стърчеше с цяла глава над повечето мъже, а Алфред бе едва с половин педя по-нисък и продължаваше да расте. А и приличаше на него: и двамата имаха светлокафява коса и зеленикави очи, напръскани с кафяво. Хората казваха за тях, че са хубави. Единственото, което ги различаваше, бе къдравата кафява брада на бащата, докато на Алфред му беше набол само тънък русоляв мъх. Косата на момчето също бе такава на цвят някога, припомни си с нежност Том. Искаше му се сега, докато Алфред възмъжава, да показва повече жив интерес към работата. Много имаше да учи, ако щеше да става зидар като баща си. Само че засега синът му си оставаше отегчен и основите на строителния занаят му убягваха.
Щом къщата се довършеше, щеше да е най-разкошният дом на мили околовръст. Долният етаж се оформяше като просторно подземно помещение за склад, с извит свод за таван, тъй че да не прихваща огън. Салонът, където всъщност живееха хората, трябваше да е горе и до него щеше да се стига по външно стълбище. Височината му го правеше труден за нападение и лесен за отбрана. До стената на салона щеше да има комин, който да извежда дима от огъня. Нововъведението беше радикално. Досега Том бе видял само една къща с комин, но беше поразен от добрата идея и бе твърдо решен да я използва. В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време — бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета. Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.
Том майстореше входа на къщата. Стълбовете на вратата щяха да са закръглени, та да приличат на колони — лека отлика за двамата знатни младоженци, които щяха да живеят тук. Загледан в дървената мостра, която му служеше за модел, той опря под наклон длетото в камъка и леко го потупа с дървения чук. От повърхността се посипаха малки парченца и формата още малко се заглади. После го повтори. Гладко като за катедрала.
Веднъж беше работил на катедрала — в Екситър. В началото му се бе сторила работа като всяка друга. Беше се ядосал и обидил, когато майсторът строител го сгълча задето не работи съвсем по правилата — знаеше си, че е доста по-внимателен от един обикновен зидар. Но след това осъзна, че стените на една катедрала не трябва да са просто добри, а съвършени. Така беше, защото катедралата е за Господа, а също и защото сградата бе толкова голяма, че и най-малкият наклон в стените, най-нищожното отклонение от правото и равното можеха да отслабят фатално конструкцията. Огорчението му се замени от възхита. Съчетанието на такъв гигантски амбициозен строеж с безмилостното внимание към най-дребния детайл отвориха очите му за чудото на неговия занаят. От майстора в Екситър научи за важността на пропорцията, за символизма на различните числа и за почти магическите формули за пресмятане на правилната ширина на стена или ъгъла на стъпало във вито стълбище. Тези неща го завладяха. С изненада разбра, че мнозина зидари ги намират за непонятни.
След време Том стана дясната ръка на майстора строител и тогава започна да вижда недостатъците му. Беше голям майстор и некадърен организатор. Оплиташе се напълно в проблемите около доставката на нужното количество камък, за да не остават зидарите без материал. Не можеше да накара ковача да прави достатъчно от нужните сечива, не успяваше да организира гасенето на вар и карането на пясък за правенето на хоросана. Не го биваше да се справя със сеченето на дървета за дърводелците и взимането на достатъчно пари от управата на катедралата, за да се плаща всичко.
Ако беше останал в Екситър до смъртта на майстора строител, можеше да го замести един ден. Но управата изчерпа парите — отчасти заради лошото ръководене на строежа — и занаятчиите трябваше да тръгнат да си търсят работа другаде. Кастеланът на Екситър предложи на Том поста градски строител, да поправя и подобрява укрепленията. Щеше да е сигурна работа за цял живот. Но Том я беше отказал. Искаше да построи друга катедрала.
Жена му, Агнес, така и не разбра това решение. Можеше да си имат хубава каменна къща, със слуги и своя конюшня, с месо на трапезата всяка вечеря. И тя така и не прости на Том за отхвърлената възможност. Не можеше да проумее това негово неустоимо влечение да построи катедрала: убийствено сложното организиране, интелектуалното предизвикателство в изчисленията, самата огромност на стените, секващата дъха красота и величието на довършената сграда. След като веднъж вкуси от това вино, нищо друго не можеше да утоли жаждата му.
Това бе преди десет години. Оттогава така и не се бяха задържали никъде задълго. Планираше нова къща за управата на някой манастир, работеше година-две над някой замък или строеше нова градска къща за богат търговец. Но щом скъташе малко пари, напускаше с жена си и децата и хващаше пътя, за да търси друга катедрала.
Том вдигна очи от скамейката и видя Агнес, застанала в края на строежа с кошница с храна в едната си ръка и подпряла делва с бира на бедрото си. Беше пладне. Загледа я с обич. Никой нямаше да я нарече красива, но лицето й бе изпълнено със сила: широко чело, големи кафяви очи, прав нос и волева брадичка. Тъмната й права коса беше раздвоена по средата и стегната отзад. Агнес бе душата на Том.
Сипа бира на него и на Алфред. Постояха така, двамата едри мъже и силната жена, отпиха от дървените халби. А после от житната нива притича четвъртият член на семейството: Марта, седемгодишна и красива като нарцис, само че нарцис без венчелистче, защото имаше дупка на мястото, където бяха изпаднали двете млечни зъбчета и още не бяха поникнали нови. Тя изтича до Том, целуна го по прашната брада и помоли да пийне от бирата му, а той сгуши до себе си крехкото й телце.
— Не пий много, да не паднеш в някоя канавка — каза й, а тя се залюшка в кръг, уж пияна.
Насядаха на купчината дърва. Агнес му подаде комат пшеничен хляб, дебел резен варен бекон и малка глава лук. Той отхапа от месото и почна да бели лука. Жена му раздаде и на децата и започна да яде мълчаливо. Може би беше безотговорно да зареже скучната работа в Екситър, за да търси да строи катедрала, мислеше си Том. Но нали все успяваше да изхрани всички, колкото и да бе нехаен?
Извади ножа си за хранене от предния джоб на кожената си престилка, сряза от лука и го изяде със залък хляб. Лукът беше сладък и щипеше в устата му.
— Пак нося дете — наруши мълчанието Агнес.
Той спря да дъвче и я погледна. Обля го вълна на радост. Не знаеше какво да отвърне, затова само й се усмихна глупаво. След малко тя се изчерви и рече:
— Не е чак толкова изненадващо.
Том я прегърна, все още ухилен от радост.
— Добре, добре. Бебе, да ми скубе брадата. А си мислех, че следващото ще е на Алфред.
— Не бързай да се радваш още — предупреди го жена му. — Не е на добро да наричаш детето, преди да се е родило.
Той кимна съгласен. Агнес бе имала няколко помятания и едно мъртвородено, а имаха и още едно момиченце, Матилда, което доживя едва до две години.
— Ще ми се да е момче, обаче — промълви той. — След като Алфред вече порасна толкова. Кога го чакаме?
— След Коледа.
Том запресмята на ум. Грубият строеж на къщата щеше да приключи до първа слана, а после зидарията щеше да се покрие със слама, за да се опази през зимата. Зидарите щяха да прекарат студените месеци в дялане на камъни за прозорците, сводовете, касите на вратите и камината, дърводелецът трябваше да майстори дюшеме, врати и кепенци, а той самият щеше да вдига скелето за работата на горния етаж. После напролет щяха да изградят свода на приземието, пода на салона над него и да сложат покрива. Работата щеше да изхрани семейството до Петдесетница, а бебето щеше да е на половин година дотогава. След това можеха да си тръгнат.
— Добре — каза той доволно. — Това е добре. — Отхапа нов резен лук.
— Много съм стара вече за раждане — продума Агнес. — Това трябва да е последното.
Том се замисли над думите й. Не беше сигурен колко точно е стара, в години, но много жени около нейната възраст раждаха деца. Вярно беше, обаче, че страдаха повече и бебетата не бяха толкова здрави. Права беше, несъмнено. Но как можеше да е сигурна, че няма да зачене отново? После се сети и слънчевото му настроение помръкна.
— Може да си намеря добра работа, в някой град — заговори той, в желанието си да я умилостиви. — Катедрала или палат. Тогава може да си имаме голяма къща с дюшеме и със слугиня, която да ти помага с бебето.
Лицето й се стегна и тя отвърна скептично:
— Може би.
Не обичаше да слуша приказки за катедрали. Ако Том не беше работил никога на катедрала, говореше лицето й, можеше сега да живее в градска къща, със скътани и заровени под огнището пари, и без никакви грижи.
Том извърна очи и отхапа отново от бекона. Уж имаха повод за празнуване, но не бяха на един ум. Стана му тъжно. Подъвка от жилавото месо, а после му се стори, че чу конски тропот отдалече. Вдигна глава и се заслуша. Ездачът идваше през гората откъм пътя, хванал направо през дърветата, за да избегне селото.
Малко след това яхналият пони младеж спря и скочи от седлото. Приличаше на скуайър, рицар чирак един вид.
— Господарят ви идва — подвикна той.
Том се изправи.
— За лорд Пърси ли говориш?
Пърси Хамли беше една от най-важните особи наоколо. Владееше тази долина, че и много други, и именно той плащаше за къщата.
— За сина му — отвърна скуайърът.
— Младият Уилям.
Уилям, синът на Пърси, щеше да се настани в къщата след женитбата си. Беше сгоден за лейди Алиена, дъщерята на графа на Шайринг.
— Същият — рече скуайърът. — И е бесен.
Сърцето на Том изстина. И в най-добри времена се случваше да е трудно да се разбереш със собственика на строяща се къща. С побеснял собственик бе невъзможно.
— За какво е ядосан?
— Невястата му го отхвърли.
— Дъщерята на графа? — изуми се Том. Жегна го страх — току-що си беше мислил колко сигурно е бъдещето. — Мислех, че е уговорено.
— Всички мислехме така — освен лейди Алиена, явно — рече скуайърът. — Още щом го видя и обяви, че няма да се омъжи за него за нищо на света.
Том се намръщи притеснено. Не му се искаше да е вярно.
— Но момчето не изглежда зле, доколкото помня.
— Сякаш има значение в нейното положение — изсумтя Агнес. — Ако позволяваха на графските дъщери да се женят за когото им хрумне, всички щяхме да сме управлявани от скитащи менестрели и тъмнооки разбойници.
— Може пък да премисли момичето — въздъхна с надежда Том.
— Ще, ако майка й я напердаши с брезовата пръчка — каза Агнес.
— Майка й е умряла — подхвърли скуайърът.
Агнес кимна.
— Това обяснява защо не са й ясни нещата от живота. Но не разбирам защо баща й не може да я принуди.
— Изглежда й е обещал някога, че няма да я даде на човек, когото мрази — отвърна й младежът.
— Глупав оброк — ядоса се Том. Как можеше толкова влиятелен мъж да се обвърже така с момичешка прищявка? Бракът й можеше да повлияе на военни съюзи, на баронски финанси… дори на строежа на тази къща.
— Има брат — каза скуайърът. — Тъй че не е толкова важно за кого ще се омъжи тя.
— Все пак…
— А графът е неподатлив човек — продължи младежът. — Няма да отстъпи от обещание, дори да е дадено на дете. — Скуайърът сви рамене. — Така казват.
Том се озърна към ниските каменни стени на бъдещата къща. Смрази го мисълта, че не беше спестил все още достатъчно пари, за да изхрани семейството си през зимата.
— Може момчето да си намери друга невяста, с която да живеят тука. Цяло графство има за избор.
Алфред проговори с дрезгавия си юношески глас:
— Боже мой, мисля, че това е той!
Всички извърнаха погледи към полето. От селото в галоп приближаваше кон, вдигаше облак прах и пръст по черния път. Възклицанието на Алфред бе подсилено от бързината, както и от големината на животното: бе огромно. Том беше виждал преди толкова големи коне, но синът му — може би не. Беше боен жребец, висок при плешките почти цял човешки бой и с широк гръб. Такива бойни коне не се въдеха в Англия, а се внасяха от чужбина и бяха неимоверно скъпи.
Том пусна остатъка от хляба си в джоба на престилката и примижа срещу слънцето, загледан над полето. Конят беше с изпънати назад уши и с настръхнали ноздри, но главата му като че ли бе добре изправена — знак, че животното не е съвсем извън контрол. И наистина, щом се приближи, ездачът се изпъна назад, дръпна юздите и великанският жребец като че ли малко забави ход. Том вече чуваше тропота на копитата като тътен по земята под краката си. Озърна се за Марта с мисълта да я вдигне да не пострада. Агнес явно я бе споходила същата мисъл, но Марта я нямаше никаква.
— В житото — промълви жена му, но той вече бе съобразил и закрачи към края на нивата. Огледа със свито от страх сърце разлюлените класове, но не можа да види детето.
Единственото, което можа да измисли, бе да се опита да забави коня. Излезе на пътя и тръгна срещу връхлитащото животно, разперил широко ръце. Конят го видя, вдигна глава, за да огледа по-добре и видимо забави. После, за ужас на Том, ездачът го пришпори.
— Проклет глупак! — изрева строителят, въпреки че ездачът не можеше да го чуе.
В този момент Марта излезе от нивата и застана на пътя, на няколко крачки пред баща си.
В първия миг Том замръзна на място от паника. После се хвърли напред, закрещя и замаха с ръце, но това беше боен кон, обучен да връхлита при заповед, без да се плаши. Марта стоеше в средата на тесния път, зяпнала като омагьосана в огромния полетял към нея звяр. Отчаян, Том осъзна, че няма да успее да стигне до дъщеря си преди коня. Скочи встрани, разперената му ръка докосна стръковете жито и в този последен миг конят свърна на другата страна. Шпората на ездача забърса тънката коса на Марта; копитото изрови дълбока дупка в пръстта до босото й краче; след това конят вече бе отминал, засипал ги с пръст. Том сграбчи детето в обятията си и го притисна до разтуптяното си сърце.
Остана застинал на място и с омекнали колене, докато го обливаше вълна на облекчение. След това го обзе гняв от безразсъдната наглост на глупавия младеж върху грамадното бойно животно. Вдигна ядосано очи. Изправен в седлото си, с изпънати напред крака в стремената и стиснал юзди, лорд Уилям вече забавяше коня. Жребецът свърна настрани, за да избегне строежа. Замята глава и заподскача, за да изхвърли ездача си от седлото, но Уилям се задържа. Забави до тръс, след което го поведе в широк кръг.
Марта плачеше. Том я подаде на Агнес и зачака Уилям. Младият господар беше висок на ръст и широкоплещест, двайсетинагодишен. Косата му бе руса, а очите — присвити, все едно, че непрекъснато гледа примижал към слънцето. Носеше къса черна туника с черен клин и кожени обуща, с кръстосани до коленете каиши. Седеше добре на коня и не изглеждаше притеснен от случилото се току-що. Глупавото момче дори не бе разбрало какво е направило, помисли си Том с горчивина. „Ще ми се да му откъсна врата.“
Уилям спря коня си пред купчината дърва и изгледа отгоре строителите.
— Кой отговаря тук?
„Само да беше ранил момиченцето ми, щях да те убия“, дощя му се на Том да му отвърне, но успя да потисне гнева си. Преглътна го като горчив хап. Пристъпи до жребеца и хвана оглавника му.
— Аз съм майсторът строител. Името ми е Том.
— Тази къща няма да трябва повече — обяви Уилям. — Освободи хората си.
Точно от това се беше страхувал Том. Но все още таеше надежда, че младият господар се държи безразсъдно от яд и може да бъде склонен да премисли. Помъчи се да придаде малко дружелюбност и благоразумие на тона си.
— Но толкова много работа е свършена. Защо да пропилявате похарченото вече? Тази къща ще ви трябва един ден.
— Не ми казвай как да си уреждам нещата, Том Строителю — изръмжа Уилям. — Всички сте освободени. — Дръпна юздата, но Том задържа оглавника. — Пусни коня ми — процеди застрашително лордският син.
Том преглътна. Всеки момент Уилям щеше да се опита да дръпне главата на коня нагоре. Бръкна в джоба на престилката си и извади парчето хляб. Показа го на жребеца, а той наведе глава и отхапа.
— Има още за казване, преди да си тръгнете, милорд.
— Пусни коня ми или ще ти отсека главата.
Том го погледна право в очите, мъчейки се да не издаде страха си. Беше по-едър от Уилям, но това едва ли щеше да промени нещо, ако младият лорд извадеше сабята си.
— Направи каквото ти каза господарят, мъжо — промълви уплашено Агнес.
Последва мъртво мълчание. Другите работници стояха замръзнали като статуи и гледаха. Том знаеше, че най-разумно бе да отстъпи, но Уилям замалко щеше да прегази дъщеричката му и това го влудяваше. Затова каза с разтуптяно сърце:
— Трябва да ни платите.
Уилям дръпна отново юздите, но Том задържа оглавника здраво. Животното се бе залисало и душеше в джоба на престилката му за още храна.
— Обърнете се към баща ми за парите си! — каза Уилям ядосано.
В този момент дърводелецът заговори изплашено:
— Точно това ще направим, милорд, много ви благодарим.
Презрян страхливец, помисли си Том, но самият той трепереше. Все пак се овладя:
— Ако искате да ни освободите, трябва да ни платите според обичая, сър. Къщата на баща ви е на два дни път и докато стигнем, него може да го няма там.
— Някои са умирали и за по-малко — изръмжа Уилям. Бузите му се изчервиха от гняв.
С крайчеца на окото си Том видя, че скуайърът посяга към дръжката на сабята си. Разбра, че трябва вече да отстъпи и да се унизи, но ядът бе стегнал корема му на възел и колкото и да беше уплашен, не можа да се насили да пусне сбруята.
— Първо ни платете, после ме убийте — отвърна той безразсъдно. — Може да виснете на бесилото за това или не. Но рано или късно ще умрете и тогава аз ще съм в рая, а вие ще сте в ада.
Презрителната усмивка замръзна на лицето на Уилям и той пребледня. Том се изненада. Какво беше уплашило толкова момчето? Едва ли бе бесилото. Надали един благородник щяха да го обесят заради убийство на занаятчия. Адът ли го беше уплашил?
Гледаха се вторачено още няколко мига. С удивление и облекчение Том видя как маската на гняв и презрение се стопи от лицето на младия господар, заменена от панически страх. Накрая лордският син откачи кожена кесия от колана си и я хвърли към скуайъра си с думите:
— Хайде, плати им.
В този момент строителят насили късмета си. Когато Уилям отново дръпна юздите, а конят вдигна силната си глава и отстъпи настрани, Том тръгна, без да пусне сбруята и каза:
— Пълно седмично заплащане при освобождаване, такъв е обичаят. — Чу зад себе си рязкото вдишване на Агнес и разбра какво мисли за него: че е луд да продължава разпрата. Но упорито продължи: — Това е шест пенса за ратая, дванайсет за дърводелеца и всеки зидар, и двайсет и шест пенса за мен. Шейсет и шест пенса всичко. — Можеше да събира пенита по-бързо от всеки друг.
Скуайърът гледаше господаря си питащо.
— Много добре — проточи Уилям сърдито.
Майсторът пусна оглавника и отстъпи назад.
Уилям обърна коня, срита го силно и препусна по черния път през житата.
Том се отпусна тежко на купа дърва. Зачуди се какво го беше прихванало. Трябваше да е лудост, да се опълчи на лорд Уилям така. Имаше късмет, че все още е жив.
Тропотът на копитата заглъхна в далечен тътен, а скуайърът изсипа кесията на една дъска. Обзе го ликуване като след тежка победа, когато сребърните пенита се изтърколиха на слънчевата светлина. Стореното беше лудост, но бе свършило работа: осигурил бе справедливо заплащане за себе си и подчинените си.
— Дори господарите трябва да следват обичаите — промълви той по-скоро на себе си.
Агнес го чу.
— Дано само да не ти се наложи да искаш работа от лорд Уилям — рече тя кисело.
Том й се усмихна. Разбираше, че е кисела, защото се беше уплашила.
— Не се мръщи много, да не ти се пресече млякото в гърдите, като се роди бебето.
— Няма да мога да изхраня никой от нас, ако не си намериш работа за зимата.
— Зимата още е много далече — отвърна й той.
II
През лятото останаха в селото. По-късно щяха да оценят това решение като ужасна грешка, но за момента изглеждаше съвсем разумно, защото Том, Агнес и Алфред можеха да печелят всеки по пени на ден с работа по нивите през жътвата. Когато дойде есента и трябваше да си тръгнат, имаха си тежка кесия със сребърни пенита и едно тлъсто прасе.
Първата нощ изкараха на портика на една селска църква, но на втората намериха малък манастир в околностите и се възползваха от монашеското гостоприемство. На третия ден се озоваха сред горите на Шът, огромно обрасло с храсти и дървета пространство по път, не много по-широк от волска кола. Пищната лятна зеленина вехнеше между дъбовете от двете страни.
Том носеше по-малките си сечива в кожена чанта, а чуковете бе накачил на колана си. Наметалото си бе пъхнал на вързоп под лявата мишница, а железния си прът държеше в дясната ръка и го използваше за подпиране. Радваше се, че отново е на пътя. Следващата му работа можеше да е на някоя катедрала. Можеше да стане майстор зидар и да се задържи там до края на живота си. Можеше да построи толкова чудесна църква, че със сигурност да иде в рая.
Агнес беше прибрала малкото им домакинска посуда в котлето за готвене, което носеше вързано на гърба си. Алфред се грижеше за сечивата, с които някъде щяха да направят новия си дом: брадва, тесла, трион, чукче, шило за пробиване на дупки в кожа и дърво, лизгар. Марта беше твърде малка, за да носи каквото и да било, освен паницата си и ножчето си за ядене, завързани за колана й и зимното наметало, стегнато на гърба й. Имаше задължението обаче да кара прасето, докато успеят да го продадат на някой пазар.
Том държеше Агнес под око, докато крачеха през безкрайните гори. Беше вече на повече от средата до срока си и носеше доста тежест в корема си, в добавка към товара на гърба си. Но изглеждаше неуморна. Алфред също беше добре: беше на възрастта, в която момчетата имат толкова енергия, че не знаят какво да правят с нея. Само Марта се уморяваше. Тънките й краченца ставаха за весело лудуване, но не и за дълъг поход. Тя постоянно изоставаше, тъй че другите трябваше да спират и да изчакат детето и свинята да ги настигнат.
Докато вървеше, Том си мислеше за катедралата, която щеше да съгради един ден. Започна, както винаги, с представата за арка. Беше просто: две прави колони, крепящи полукръг. След това си представи втора, съвсем същата като първата. Прилепи двете една до друга в ума си, за да се образува дълбок свод. После прибави още една и още много, докато се получи цяла редица от тях, всички долепени една до друга и оформили тунел. Точно това бе същината на една сграда — покрив да пази от дъжда и две стени, които да крепят покрива. Една църква бе просто тунел с подобрения.
Тунелът беше тъмен, тъй че първите подобрения бяха прозорци. Ако стената е достатъчно здрава, можеш да направиш дупки в нея. Дупките щяха да са кръгли отгоре, с прави страни и плосък перваз — същата форма като първоначалната арка. Използването на сходни форми за арки, прозорци и врати бе едно от нещата, които правеха една сграда красива. Еднаквостта беше друго и Том си представи в ума си дванайсет еднакви прозорци, на равно разстояние един от друг по двете стени на тунела.
След това Том се опита да си представи корнизите над прозорците, но вниманието му се изплъзна, защото го обзе чувството, че някой го наблюдава. Глупаво чувство, помисли си той. Ако не друго, много ясно, че го гледаха всичките птици, лисици, котки, катерици, плъхове, мишки, невестулки, белки и полевки, които скитаха из леса.
По пладне седнаха край един поток. Пиха от чистата вода и ядоха студен бекон и киселици, които събраха по горската шума.
Следобеда Марта се беше уморила. В един момент се забави на стотина крачки зад тях. Докато стояха и я чакаха да ги настигне, Том си спомни Алфред на същата възраст. Беше красиво златокосо момче, здраво и храбро. Нежността се смеси с раздразнение, докато гледаше как Марта гълчи прасето, че е толкова мудно. След това от храстите точно пред нея изскочи някаква фигура. Онова, което се случи след това, бе толкова бързо, че Том едва можа да го повярва. Мъжът, появил се тъй внезапно на пътя, вдигна тояга над рамото си. В гърлото на строителя се надигна вик, но докато успее да изкрещи, разбойникът замахна с тоягата си към дъщеря му. Удари я с все сила в слепоочието и Том чу болезнения пукот при удара. Момичето му падна на земята като изтървана парцалена кукла.
Том се втурна назад по пътя към тях. В желанието си да стигне по-бързо, ходилата му заудряха земята като копитата на уилямовия жребец. Докато бягаше, наблюдаваше станалото и сякаш гледаше стенопис, изрисуван във висока църква, защото виждаше, но нищо не можеше да направи, за да промени стореното. Нападателят несъмнено бе избягал от закона престъпник. Беше нисък набит мъж в кафява туника, босоног. За миг той погледна право към него и Том видя, че лицето му е ужасно обезобразено. Устните му бяха отрязани — сигурно като наказание за престъпление, свързано с лъжа — и сега устата му бе замръзнала в неизменна уродлива усмивка, обкръжена от сбръчкана тъкан. Ужасната гледка щеше да спре строителя на място, ако не беше проснатото телце на Марта върху земята.
Скитникът отклони погледа си от Том и погледът му се спря на прасето. Бързо се наведе, вдигна го, пъхна под мишницата си квичащото животно и хукна обратно през гъсто заплетените храсталаци, отнасяйки със себе си едничкото ценно притежание на пътуващото семейство.
След това Том се свлече на колене до Марта. Притисна широката си длан на гърдите й, усети тупкането на сърцето й, ритмично и силно, и най-лошият му страх отлетя. Но очите й бяха затворени, а по русата й коса имаше яркочервена кръв.
Миг по-късно и Агнес коленичи до него. Опипа гърдите, шията и челото на Марта, а после прониза съпруга си с мрачен поглед.
— Ще живее. Прибери онова прасе.
Том бързо смъкна чантата с инструментите си и я пусна на земята. С лявата ръка свали от колана си големия чук с желязната глава. В дясната още държеше металния прът. Виждаше утъпканите храсти, откъдето беше излязъл и накъдето бе отишъл крадецът, и чуваше квиченето на прасето сред дърветата. Запровира се през храстите.
Дирята беше лесна за следване. Престъпникът бе едър мъж, който тичаше с дърпащо се прасе под мишница, тъй че бе прорязал широка просека през гората, изпотъпкал в бягството си цветя, храсти и млади дръвчета. Том затича след него, изпълнен с дивашко желание да го докопа в ръцете си и да го пребие до смърт. Профуча през малка горичка брезови фиданки, заора надолу по някакъв склон и зашляпа през малко блато към тясната пътека. Там се спря. Крадецът можеше да е продължил наляво или надясно и вече нямаше стъпкана зеленина, която да издаде посоката. Но се заслуша и чу квиченето на прасето някъде отляво. Успя да чуе и че някой тича запъхтян през гората зад него. Сигурно беше Алфред. Тръгна след прасето.
Пътеката го поведе през падина, после зави рязко и започна да се изкачва. Вече чуваше ясно прасето. Затича задъхан нагоре — годините дишане на каменната прах бяха отслабили дробовете му. Изведнъж пътеката се изравни и той видя крадеца, едва на двайсет-трийсет крачки напред. Тичаше все едно, че дяволът го гони. Том се втурна още по-силно и започна да го настига. Ако можеше да продължи, щеше да го догони, защото човек с прасе не можеше да тича толкова бързо като човек без прасе. Но гърдите вече го заболяха. Крадецът беше на петнайсет крачки напред, после на дванайсет. Том вдигна пръта над главата си като копие. Още малко по-близо и щеше да го хвърли. Единайсет крачки, десет…
Преди прътът да излети от ръката му, зърна с крайчеца на окото си някакво мършаво лице под зелена шапка, изникнало от храстите край пътеката. Беше много късно да свие встрани. Тежка тояга се заби пред него, Том се препъна и падна в пръстта.
Беше изтървал пръта си, но още държеше чука. Превъртя се и се вдигна на коляно. Видя, че противниците му са двама: онзи със зелената шапка и един плешив, със зацапана бяла брада. Затичаха към него.
Той се дръпна настрани и замахна с чука по зелената шапка. Мъжът се сниши, но голямата желязна глава на чука се стовари върху рамото му. Изврещя от болка и се свлече на земята, стиснал ръката си като счупена. На Том не му остана време да надигне чука си за нов съкрушителен удар, защото плешивият вече налиташе към него, тъй че просто заби желязната глава в лицето му и разцепи бузата му.
Двамата мъже заотстъпваха, стиснали раните си и Том разбра, че не им е останала воля за бой. Обърна се. Крадецът продължаваше да бяга по пътеката. Том отново тръгна след него, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Но беше изминал едва няколко крачки, когато чу зад себе си познат глас.
Алфред.
Спря и погледна през рамо.
Алфред се биеше с двамата, с юмруци и крака. Удари с юмрук по главата три-четири пъти онзи със зелената шапка, после изрита другия в пищялите. Но двамата мъже му налетяха, влязоха му в обсега, за да не може вече да бие и рита толкова силно, че да ги нарани. Том се поколеба, раздвоен между гоненето на прасето и това да отърве сина си. После плешивият пъхна стъпалото си зад крака на Алфред и докато момчето падаше, двамата скочиха върху него и ударите заваляха по лицето и тялото му.
Том затича назад. Блъсна плешивия с тяло и го отпрати в храстите, после се обърна и замахна с чука по зелената шапка. Този беше опитал вече тежестта на инструмента, а и все още използваше само едната си ръка. Сниши се при първия замах и го избегна, после се обърна и скочи в храстите, преди Том да е успял да замахне отново.
Том се обърна и видя, че плешивият тича надолу по пътеката. Погледна в обратната посока: крадецът със свинята вече го нямаше никакъв. Задъхан, избълва мръсна богохулствена ругатня — онова прасе беше половината от спестеното това лято. Смъкна се на земята и задиша тежко.
— Набихме трима от тях! — възкликна Алфред до него.
Том го погледна.
— Да, ама ни взеха прасето.
Гневът кипна в стомаха му като вкиснал сайдер. Бяха купили прасето през пролетта, веднага щом се видяха с малко скътани пенита и го бяха угоявали през цялото лято. Угоено прасе можеше да се продаде за шейсет пенса. С няколко зелки и чувал зърно можеше да изхрани едно семейство цяла зима, да ги снабди с кожени обуща и някоя и друга кесия. Загубата му беше катастрофа.
Том изгледа сина си със завист. Алфред вече се беше съвзел от гонитбата и чакаше нетърпеливо. „Преди колко време беше, когато и аз можех да тичам като вятъра и почти не усещах ударите на сърцето си?“, запита се той. „Откакто бях на… двайсет години. Двайсет години. Сякаш беше вчера.“
Вдигна се на крака.
Отпусна ръка на широките рамене на момчето и поеха обратно по пътеката. Момчето все още беше по-ниско от баща си с една мъжка длан, но скоро щеше да го настигне, а и по-голям можеше да израсте. „Дано и умът му порасте“, помисли си Том.
— Всеки глупак може да се въвлече в свада, но умният човек знае как да се предпази от противниците си.
Алфред го погледна намръщено.
Завиха по пътеката, прецапаха застоялата вода и се заизкачваха по склона по дирята, оставена от крадеца. Докато се провираха през гъстата брезова горичка, Том се сети за Марта и гневът отново стегна корема му на възел. Разбойникът бе замахнал по нея съвсем безпричинно. Детето не представляваше никаква заплаха за него.
Ускори крачките си и след малко двамата с Алфред излязоха отново на пътя. Марта лежеше на същото място, без да е помръднала. Очите й бяха затворени и кръвта по косата й засъхваше. Агнес бе коленичила до нея, а с тях — за изненада на Том — имаше още една жена и някакво момче. Порази го мисълта, че неслучайно бе усетил по-рано през деня, че някой го наблюдава — гората като че ли гъмжеше от хора. Наведе се и отново положи длан на гърдите на Марта. Дишаше нормално.
— Скоро ще се събуди — каза с убеденост непознатата жена. — След това ще повърне. После ще е добре.
Том я погледна с любопитство. Беше коленичила над дъщеря му. Видя му се доста млада, може би с десетина години по-млада от самия него. Късата й кожена туника разкриваше жилави мургави ръце и крака. Имаше красиво лице, с тъмнокафява коса, която се сбираше на дяволски връх над челото й. За миг го жегна страстно желание. После тя отвърна на погледа му и Том се сепна: имаше напрегнати дълбоки очи с необичаен меденозлатист цвят, които придаваха нещо чародейно на цялото й лице и строителят бе убеден, че е разчела мислите му.
Извърна очи, за да прикрие смущението си и срещна погледа на Агнес. Изглеждаше сърдита.
— Къде е прасето? — попита тя.
— Имаше още двама разбойници.
— Набихме ги — намеси се Алфред. — Но онзи с прасето се измъкна.
Агнес гледаше мрачно, но си замълча.
— Можем да преместим момичето на сянка, но полека — каза непознатата.
После тя се изправи и Том разбра, че е доста мъничка, поне с една стъпка по-ниска от него. Наведе се и нежно вдигна Марта. Детското й телце беше почти безтегловно в ръцете му. Отнесе я на няколко крачки по пътя и я положи на тревата под сянката на стар дъб. Все още беше съвсем отпусната.
Алфред събираше инструментите, пръснати по пътя по време на свадата. Момчето на непознатата жена гледаше с ококорени очи и зяпнала уста, без да проговаря. Беше с около три години по-малко от Алфред и доста странно на вид дете, забеляза Том, без чувствената красота на майка си. Кожата му бе много светла, косата — оранжевочервена, а очите — сини и леко изпъкнали. Имаше напрегнато глуповатия поглед на тъпак, прецени той, от онези деца, които или умираха рано, или ставаха селски идиоти. Алфред видимо се чувстваше неловко под втренчения му поглед.
Пред очите на Том детето дръпна триона от ръката на сина му, без да каже нищо и почна да го оглежда все едно, че е нещо удивително. Алфред, възмутен от тази невежливост, го издърпа обратно и детето го пусна равнодушно.
— Джак! — сопна се майката. — Дръж се прилично! — Изглеждаше смутена.
Том я погледна. Момчето изобщо не приличаше на нея.
— Вие ли сте майка му?
— Да. Името ми е Елън.
— Къде е мъжът ви?
— Умря.
Том се изуми.
— Пътувате сама?
Гората бе достатъчно опасна дори за мъж като него. Сама жена едва ли можеше да се надява да оцелее.
— Не пътуваме — отвърна Елън. — Живеем в гората.
Том се стъписа.
— Искате да кажете, че сте… — Замълча, за да не я обиди.
— Горски скитници. Бегълци от закона. Да. Да не си мислехте, че всички скитници са като Фарамонд Зяпналата уста, дето ви открадна прасето?
— Да — отвърна Том, като премълча онова, което му се искаше да каже: Не бях си помислял никога, че беглец от закона може да е красива жена. Не можа да сдържи любопитството си и попита: — Какво беше престъплението ви?
— Проклех един свещеник. — Тя извърна очи.
На Том не му прозвуча като кой знае какво престъпление, но пък свещеникът можеше да е бил много влиятелен или много обидчив. Или навярно Елън просто не искаше да им каже истината.
Погледна към Марта. След миг тя отвори очи. Беше объркана и малко уплашена. Агнес коленичи до нея и й зашепна:
— В безопасност си. Всичко е наред.
Марта се надигна и повърна. Агнес я притисна до гърдите си, докато спазмите отминат. Том беше изумен: предсказаното от Елън се бе сбъднало. Беше казала също така и че Марта ще се оправи, а май и на това можеше да се разчита. Обзе го облекчение и силата на чувството малко го изненада. Нямаше да може да понесе да изгуби момиченцето си, помисли си той и едва сдържа сълзите си. Улови съчувствения поглед на Елън и отново го споходи усещането, че златистите й очи могат да проникнат в сърцето му.
Откъсна дъбова клонка, оскуба листата й и с тях изтри лицето на Марта. Още изглеждаше пребледняла.
— Трябва да си почине — каза Елън. — Оставете я да полежи три мили ходене време.
Том се озърна към слънцето. Още оставаше предостатъчно дневна светлина. Настани се долу да почака. Агнес люлееше нежно Марта в прегръдката си. Момчето Джак вече бе насочило вниманието си към дъщеря му и я зяпаше със същата глупашка напрегнатост. На Том му се дощя да научи повече за Елън. Зачуди се дали ще може да я склони да разкаже историята си. Не му се искаше да си тръгне.
— Как се стигна до всичко това? — попита я колебливо.
Тя отново го погледна в очите и започна разказа си.
Баща й бил рицар, каза им. Едър, силен, буен мъж, който искал синове, с които да може да язди, да ловува и да се бори, спътници, които да пият и пируват нощем с него. В тези си желания извадил толкова лош късмет, колкото е възможно да сполети един мъж, защото се сдобил с Елън, а след това жена му умряла. Пак се оженил, но втората му жена се оказала ялова. Взел да презира мащехата на Елън, а накрая я пропъдил. Трябва да е бил жесток човек, но изобщо не изглеждал такъв за Елън, която го обожавала и презирала втората му жена също като него. Когато мащехата напуснала, Елън останала и отраснала в домакинство почти само от мъже. Срязала си косата къса, носела кама и се научила да не си играе с котенца и да не се грижи за стари слепи псета. На годините на Марта вече можела да плюе по земята, да яде ябълка със семките и да срита конски корем толкова силно, че животното да сдържи дъха си, за да стегне с още една дупка каишката на сбруята. Знаела, че всички мъже, които не са от бандата на баща й, са педерасти, а всички жени, които не щат да ходят с тях, са свини ебливи, макар да не била много наясно — нито я интересувало — какво точно значат тези обиди.
Заслушан в гласа й, в топлия въздух на есенния следобед, Том затвори очи и си я представи: плоскогърдо момиче с мръсно лице, седнало на дългата маса с грубоватите приятели на баща си, пие от силния ейл и пее песни за битки, грабеж и насилие, коне, замъци и девици, докато заспи, а малката й късокоса главица клюма върху грубата дъска.
Само да можело да остане плоскогърда завинаги, щяла да си живее щастлив живот. Но дошло времето, когато мъжете започнали да я гледат другояче. Вече не се смеели гръмогласно, щом кажела: „Разкарай се от пътя ми, или ще ти отрежа топките и ще ги хвърля на свинете.“ Някои я заглеждали, докато смъквала вълнената си туника и лягала да спи в дългата си ленена долна риза. Когато се облекчавали сред дърветата, обръщали се с гръб към нея — нещо, което изобщо не правели преди.
Един ден тя видяла баща си увлечен в разговор с енорийския свещеник — рядко събитие — и двамата току я поглеждали, сякаш си говорели за нея. На другата сутрин баща й казал:
— Иди с Хенри и Евърард и стори каквото ти кажат.
После я целунал по челото. Тя се зачудила какво по дяволите го е прихванало — нима е почнал да се размеква на стари години? Оседлала сивия си бегач — отказала да яхне дамско ездитно конче или детско пони — и тръгнала на път с двамата въоръжени мъже.
Отвели я в един метох и я оставили там.
Цялата обител прокънтяла от мръсните й ругатни, когато двамата мъже препуснали оттам. Наръгала игуменката с нож и извървяла пеш целия път обратно до бащиния си дом. Той я върнал, с оковани ръце и крака, завързана на магарешко седло. Затворили я в килията за наказания, докато раната на игуменката заздравее. Вътре било студено, мокро и черно като нощта, и имало вода за пиене, но нищо за ядене. Когато я пуснали навън, пак се върнала у дома. Баща й отново я върнал и този път я набили с камшик, преди да я заключат в килията.
Най-сетне я прекършили, разбира се, и тя навлякла одеждите на послушница, подчинявала се на правилника и учела молитвите, въпреки че в сърцето си мразела сестрите, презирала светците и дълбоко не вярвала на нищо от това, което й говорели за Бога. Но се научила да чете и пише, усвоила музика, смятане и рисуване, и добавила латинския към английския и френския, които говорела в бащиния си дом.
Животът в светата обител не бил толкова лош, в крайна сметка. Било еднополова общност със своите собствени особени правила и ритуали, а тя била свикнала точно с това. Всички сестри трябвало да вършат някаква физическа работа и на Елън скоро й възложили да се грижи за конете. Не след дълго станала отговорник на конюшните.
Бедността изобщо не я притеснявала. Послушанието не й се удавало лесно, но и то си дошло с времето. Третото правило, целомъдрието, изобщо не я притеснявало особено, въпреки че от време на време, просто за да е напук на игуменката, запознавала една или друга нова сестра с удоволствието от…
На това място Агнес прекъсна разказа на Елън, взе Марта със себе си и отиде да потърси поток, в който да измие лицето на детето и да почисти дрехите му. Взе и Алфред, за да ги пази, макар да ги увери, че няма да се отдалечават. Джак се надигна да тръгне с тях, но Агнес му каза твърдо да остане и той изглежда я разбра, защото си седна отново на мястото. Том забеляза, че Агнес отведе децата достатъчно далече, за да не могат да слушат повече този нечестив и неприличен разказ. Само той остана да прави компания.
Един ден, продължи Елън, кончето на игуменката окуцяло, докато била на няколко дни път от манастира. Абатство Кингсбридж се оказало наблизо, тъй че игуменката заела друг кон от тамошния абат. След като се прибрала, казала на Елън да върне на абатството заетия кон и да прибере окуцялото й конче.
Там, в манастирската конюшня недалече от порутената стара катедрала на Кингсбридж, Елън срещнала един младеж, който приличал на пребито с камшик пале. Имал изящната отпусната походка на кутре и жива, мила и душеща муцунка, но бил свит и уплашен, сякаш са избили цялата игривост от него. Когато му заговорила, той не я разбрал. Опитала на латински, но младежът не бил монах. Накрая, когато казала нещо на френски, лицето му грейнало от радост и той отвърнал на същия език.
Елън не се върнала повече в манастира.
От него ден заживяла в гората, първо в груба колиба от клони и листа, после — в суха пещера. Не била забравила мъжките умения, които била научила в бащината си къща: все още можела да хване сърна, да лови зайци с примка и да стреля по лебеди с лък. Можела да изкорми, да почисти и сготви месото. Знаела дори как да остърже и обработи кожите за дрехите си. Наред с дивеча ядяла горски плодове, жълъди и зеленчуци. Всичко друго, което й трябвало — сол, вълнени дрехи, брадва или нов нож — трябвало да краде.
Най-лошото дошло, когато Джак се родил…
„Ами французинът?“, искаше да попита Том. „Той ли е бил бащата на Джак? И ако да, кога е умрял? И как?“ Но виждаше по лицето й, че няма да говори за тази част от историята, пък и приличаше на непреклонна личност, тъй че премълча въпросите си.
По това време баща й вече не бил между живите, а мъжката му банда се разпръснала, тъй че тя си нямала никакви близки или приятели на света. Когато Джак трябвало да се роди, стъкмила огън в пещерата си да грее цяла нощ. Приготвила се така, че да има вода и храна, а лъкът, стрелите и ножовете й да бъдат близо до нея, за да се пази от вълците и дивите псета. Имала дори едно тежко червено наметало, откраднато от някакъв епископ, в което да увие бебето. Но не била подготвена за болката и страха от раждането, и дълго време си мислела, че ще умре. Все пак бебето се родило здраво и силно, а тя оцеляла.
Елън и Джак живеели простичък и скромен живот през следващите единайсет години. Гората им давала всичко, което им трябвало, стига да се погрижат да струпат достатъчно запаси от ябълки, жълъди и осолено или пушено сърнешко за зимните месеци. Елън често си мислела, че ако ги нямало кралете, господарите, епископите и шерифите, то всички щели да могат да си живеят така и да бъдат напълно щастливи.
Том я запита как се е справяла с другите разбойници, с хората като Фарамонд Зяпналата уста. „Какво ли би станало, ако се промъкнат нощем и се опитат да я изнасилят?“, зачуди се той и слабините му се размърдаха при мисълта, макар никога да не беше взимал жена против волята й, дори и своята собствена съпруга.
Другите разбойници се страхували от нея, увери го тя, като го погледна с искрящите си светли очи и той разбра защо: мислеха я за вещица. Колкото до хората, които пътуваха през гората и се бояха единствено от закона, хора, които знаеха, че могат да ограбят, да изнасилят и да убият една горска скитница без страх от наказание — Елън просто се криеше от тях. Защо тогава не се беше скрила и от Том? Защото бе видяла ранено дете и искаше да помогне. Самата тя имаше дете.
Беше научила Джак на всичко, което знаеше от баща си за оръжията и лова. След това му бе предала и наученото от сестрите: четене и писане, музика и числа, френски и латински, как да рисува, даже библейските истории. Най-сетне, през дългите зимни вечери, му беше подарила и завещаното от французина, който знаел повече разкази, стихове и песни от всеки друг човек на света…
Том не повярва, че момчето Джак може да чете и пише. Самият той знаеше как да напише името си и още шепа думи като пени, разтег и бушел3. А Агнес, като дъщеря на свещеник, умееше и повече, макар че тя пишеше бавно и усърдно, с изплезен от крайчеца на устата език. Но Алфред и дума не можеше да напише, и едва разпознаваше собственото си име. Марта пък и това не умееше. Възможно ли бе това малоумно дете да е по-грамотно от цялото семейство на Том?
Елън каза на Джак да напише нещо, а той заглади пръстта пред себе си и задраска букви по нея. Том разпозна първата дума, Алфред, но не и другите, и се почувства глупаво. После Елън му спести неудобството, като прочете цялото на глас: „Алфред е по-голям от Джак.“ Момчето бързо нарисува две фигурки, едната по-голяма от другата и макар да бяха груби, едната бе с широки рамене и малко тъпо изражение, а другата — малка и ухилена. Самият Том имаше талант за скициране и беше изумен от простотата и силата на картинката, надраскана в пръстта.
Но детето изглеждаше като слабоумно.
Елън напоследък бе започнала да разбира това, както самата тя призна, отгатнала мислите на Том. Джак никога не беше имал компанията на други деца или на което и да е друго човешко същество, освен майка си. В резултат на това отрасваше като диво зверче. Въпреки всичките уроци, малкият не знаеше как да се държи с хора. Затова беше такъв мълчалив, ококорен и дръпнат.
Докато му разказваше всичко това, за първи път му се стори уязвима. Излъчването й на ненакърнима самоувереност бе изчезнало и я видя притеснена и доста отчаяна. Заради Джак трябваше да се върне отново сред хората. Но как? Ако беше мъж, би могла да склони някой лорд да й даде ферма, особено ако излъжеше убедително, че се е върнала от поклонничество в Йерусалим или Сантяго де Компостела. Срещаха се и фермерки, но те неизменно бяха вдовици с пораснали деца. Никой благородник нямаше да даде ферма на жена с малко дете. Никой нямаше да я наеме за ратайка, било в град или на село. Освен това нямаше и къде да живее, а черната работа рядко вървеше с осигурен подслон. Нямаше самоличност.
Том изпита жал за нея. Беше дала на детето си всичко, което можеше, но се бе оказало недостатъчно. Но не можеше да види никакъв изход от положението й. Колкото и да бе красива, находчива и силна, беше обречена да преживее остатъка от дните си сред горите с чудатия си син.
Агнес, Марта и Алфред се върнаха. Том се взря с тревога в дъщеря си, но тя изглеждаше все едно, че само е ожулила лицето си и нищо по-лошо не я е сполетяло. За известно време строителят бе погълнат от проблемите на Елън, но сега си спомни за собствената си орисия: оказал се бе без работа и без прасе. Следобедът гаснеше. Той заприбира останалите им вещи.
— Накъде сте се запътили? — запита ги горската жена.
— Уинчестър — отвърна й Том. Уинчестър имаше замък, няколко манастира и най-важното — катедрала.
— Солсбъри е по-близо — изтъкна Елън. — И последния път, когато бях там, престрояваха катедралата, за да я направят по-голяма.
Сърцето на Том подскочи. Точно това търсеше той. Знаеше, че ако получи работа на катедрален строеж, един ден ще стане истински майстор строител.
— Накъде е Солсбъри?
— Назад по пътя, по който дойдохте, на три-четири мили. Помните ли кръстопътя, откъдето тръгнахте наляво?
— Да… до едно езерце с мръсна вода.
— Точно там. Дясната вилка води към Солсбъри.
Сбогуваха се. Агнес не беше харесала Елън, но все пак успя да продума вежливо:
— Благодаря, че ни помогнахте да се погрижим за Марта.
Елън се усмихна и загледа тъжно след тях, щом си тръгнаха.
Като повървяха няколко минути, Том се обърна. Елън продължаваше да ги наблюдава, разкрачена на пътя и заслонила очи с длан, с чудатото момче до себе си. Махна й с ръка и тя му помаха в отговор.
— Интересна жена — сподели с Агнес.
Тя си замълча.
— Онова момче беше странно — рече Алфред.
Вървяха под ниското есенно слънце. Том се зачуди как ли изглеждаше Солсбъри. Никога не бе ходил там. Усещаше възбуда. Мечтата му, разбира се, бе да построи нова катедрала, от самите основи, но това беше почти невъзможно. Много по-вероятно бе да се намери стара църква, която подобряват, разширяват или отчасти преустройват. Но и това щеше да е съвсем добре за него, стига след време да му се удадеше възможност да построи сграда по свой проект.
— Защо ме удари онзи човек? — попита Марта.
— Защото искаше да открадне прасето ни — отговори й Агнес.
— Ами да си е взел свое прасе — възмути се дъщеря им, чак сега разбрала, че скитникът е направил нещо лошо.
Проблемът на Елън щеше да се е решил, ако владееше някой занаят, каза си строителят. Никой зидар, дърводелец, тъкач или кожар не би се оказал в нейното положение. Винаги можеше да иде в някой град и да потърси работа. Занаятчийки имаше тук и там, но те обикновено бяха жени или вдовици на занаятчии.
— Това, което й трябва на нея, е мъж — продума замислено Том.
— Е, не може да има моя — отвърна Агнес отривисто.
III
Денят, в който загубиха прасето, се оказа и последният хубав ден. Нощта прекараха в една плевня, а когато сутринта излязоха навън, небето бе с цвета на оловен покрив и студеният вятър навяваше дъжд. Разгънаха дебелите си плъстени наметала и ги облякоха, стегнаха си ги здраво под брадичките и дръпнаха качулките да пазят лицата им сухи. Когато отново поеха по пътя, настроението им бе мрачно. Четири унили призрака в дъждовната буря, с дървени обуща, които шляпаха из локвите по разкаляните друмища.
Том се чудеше каква ли щеше да е катедралата на Солсбъри. Една катедрала по принцип си беше църква като всяка друга, само дето в нея бе тронът на епископа. На практика обаче катедралните храмове бяха най-големите, най-богатите, най-величествените и украсените. Катедралите рядко биваха просто тунел с прозорци. Повечето имаха три тунела, един по-висок между два по-ниски, подобно на глава и рамене. По тоя начин се образуваше нефът със страничните коридори. Стените на главния кораб се свеждаха до две редици колони, свързани с арки, които образуваха аркада. Страничните коридори се използваха за процесии — които можеше да са доста зрелищни в някои катедрални храмове — и можеха също така да осигурят пространство за малки параклиси, посветени на определени светци — важен източник на допълнителни дарения. Катедралите бяха най-скъпите сгради на света, много по-скъпи от дворци и замъци, и някак трябваше да набавят средства за поддръжката си.
Солсбъри се оказа по-близо, отколкото Том си беше мислил. Някъде преди обед прехвърлиха една височина и видяха, че пътят леко се спуска надолу пред тях на дълга извивка. А отвъд засипаните от дъжд нивя ги посрещна укрепеният хълм на град Солсбъри, издигащ се сред равнината като лодка над водите на езеро. Дъждът забулваше подробностите, но Том успя да различи няколко кули, четири или пет, зареяни високо над крепостните стени. Духът му се повдигна при гледката на толкова много каменна зидария.
Студеният вятър виеше през равнината и лицата и ръцете им измръзнаха, докато следваха пътя към източната порта. В подножието на хълма, насред купчината къщи, изсипали се надолу от града, се събираха четири пътя. Тук към тях се присъединиха още пътници. Присвили рамене и навели глави всички вървяха и се бореха с вятъра, за да достигнат заслона зад стените.
По склона, който водеше към портата, застигнаха волска талига, която караше товар камъни. За Том това бе обнадеждаващ знак. Коларят се беше огънал зад грубото дървено возило и буташе с рамо да помогне на двата вола, които пристъпяха педя по педя нагоре по хълма. Строителят видя в това възможност да завърже приятелство. Кимна на Алфред и двамата опряха рамене в колата, за да помогнат.
Грамадните дървени колелета затрополиха по гредите на моста, прострян над огромния сух ров. Изкопът беше внушителен. Изкопаването на рова и изхвърлянето на цялата тая пръст, за да се оформи градската стена, трябваше да е отнело труда на стотици мъже, прецени Том. Много по-голяма работа и от изкопаването основите на катедрала. Мостът над изкопа заскърца и запращя под тежестта на колата и двете грамадни животни, които я теглеха.
След това склонът се изравни и с приближаването към портата колата тръгна по-леко. Коларят се изправи. Том и Алфред последваха примера му.
— Благодаря ви от все сърце — рече коларят.
— За какво са тези камъни? — запита го строителят.
— За новата катедрала.
— Нова? Чух, че само разширявали старата.
Коларят кимна.
— Тъй говореха, ама допреди десет години. Но вече е повече ново, отколкото старо.
Още една добра новина.
— Кой е майсторът строител?
— Джон от Шафтсбъри, обаче повечето планове са на епископ Роджър.
Това беше нормално. Епископите рядко оставяха строителите сами да си вършат работата. Един от проблемите на майстора строител бе нуждата често да охлажда трескавото въображение на духовниците и да налага някои практични ограничения на волните им фантазии. Но този, който наемаше хората, щеше да е Джон от Шафтсбъри.
Коларят кимна към торбата с инструменти на Том.
— Зидар, а?
— Да. Търся работа.
— Може и да си намериш — отвърна равнодушно коларят. — Ако не на катедралата, то поне на замъка.
— А кой управлява замъка?
— Същият Роджър е и епископ, и кастелан.
Разбира се, помисли си Том. Беше чувал за могъщия Роджър от Солсбъри, близък на краля откакто го помнеха.
Преминаха през портите и навлязоха в града. Беше толкова претъпкан с постройки, хора и животни, че кръглите му крепостни стени сякаш бяха готови да се пръснат и да се сурнат в рова. Дървените къщи търкаха рамо една в друга, наблъскани като зяпачи около бесилка. И най-малкото парче земя се използваше за нещо. На едно място, където две къщи ограждаха уличка помежду си, някой беше издигнал и една наполовина по-малка, без прозорци, защото цялата й фасада бе заета от вратата. Където мястото бе прекалено тясно дори за колиба, щеше да е заето от сергия за продажба на ейл, хляб или ябълки. Ако дори за това не достигаше, щеше да има конюшня, кочина, сметище или каца с вода.
Освен това бе и шумно. Дъждът едва приглушаваше врявата от занаятчийските дюкяни, виковете на хвалещите стоката си продавачи, хората, които се поздравяваха, пазаряха или караха, цвиленето на животните, лаят и боричкането на уличните псета.
Марта извика, за да надмогне глъчката:
— На какво мирише толкова лошо?
Том се усмихна. Не беше стъпвала в град от две години.
— Това е миризмата на хората, момичето ми.
Улицата бе съвсем малко по-широка от волската кола, но коларят нямаше да остави животните си да спрат от страх, че после няма да успее да ги подкара. Заудря ги с камшика, без да обръща внимание на препятствията и воловете мудно си запробиваха път през множеството, избутвайки безразборно настрана било рицар на бойния му кон, било горянин с лък, дебел монах на конче, войници и просяци, стопанки и улични курви. Колата застигна един стар овчар, който се мъчеше да задържи на куп малкото си стадо. Трябваше да е пазарен ден, прецени Том. Докато ги подминаваше, една от овцете се вмъкна през отворената врата в една пивница и след миг цялото стадо се изсипа в сградата, заблея в паника и заобръща маси, столове и кани с ейл.
Земята под краката им беше море от кал и смет. Строителят разбираше от стичането на дъжд по покрив и можеше да сметне ширината на канавката, нужна за отвеждането му. Веднага разбра, че всичката вода, която се излива от покривите в тази част от града, се оттича точно през тази улица. При лоша буря, прецени той, на човек щеше да му трябва лодка, за да пресече от другата страна.
С приближаването им към замъка на билото на хълма, улицата се разшири. Тук имаше каменни къщи и една-две от тях се нуждаеха от малък ремонт. Бяха на майстори занаятчии и търговци, с дюкяни и складове по наземните етажи и с жилища — по горните. С опитно око Том гледаше какво е изложено за продан и прецени, че градът е процъфтяващ. Всеки се нуждаеше от ножове и гърнета, но само заможни хора купуваха извезани шалове, украсени колани и сребърни токи.
Щом стигнаха замъка, коларят подкара волския си впряг надясно, а Том и семейството му го последваха. Улицата описваше четвърт кръг, за да заобиколи бастиона. След като минаха през друга порта, оставиха зад себе си врявата на града толкова бързо, колкото бяха навлезли в нея и се озоваха сред друг човешки кипеж: трескавото, но подредено многообразие на голям строителен обект.
Намираха се в заграден със стена катедрален двор, който обхващаше цялата северозападна четвъртина на кръглия град. Том постоя на място за миг, за да попие всичко. Самата гледка, шумът и миризмите, стоплиха душата му като слънчев ден. Докато вървяха зад натоварения с камъни волски впряг, видяха други две талиги да заминават празни. В навесите покрай стените на църковния двор се виждаха зидари, които дялаха каменни блокове с железни длета и големи дървени чукове, за да ги изваят във форми, които щяха да се сглобят в плинтове, колони, капители, стълбове, подпори, сводове, прозорци, первази, кубета и парапети. В средата на двора, отдалечена от другите постройки, се издигаше ковачницата. Блясъкът на огъня се виждаше през широко отворената врата, а чукът кънтеше върху наковалнята, докато ковачът изработваше новите сечива, които да заменят похабените от каменоделците. Повечето хора биха си помислили, че цари хаос, но Том виждаше огромния сложен механизъм, какъвто копнееше да контролира. Знаеше какво прави всеки един и можеше тутакси да прецени докъде е стигнала работата. Строяха източната фасада.
По източния край минаваше скеле на височина от двайсет или трийсет стъпки. Зидарите се бяха скрили в притвора и чакаха дъждът да намалее, но работниците им тичаха нагоре-надолу по стълбите с камъни на раменете. По-високо, на покривните греди, бяха водопроводчиците. Лазеха като паяци по гигантската дървена паяжина, ковяха оловните плочи за подпорите и наместваха отводнителните тръби и улуци.
Том със съжаление разбра, че сградата е почти довършена. И да го наемеха тук, работата нямаше да продължи повече от две години. Едва ли времето щеше да стигне, за да се издигне до майстор зидар, камо ли до майстор строител. Все пак беше готов да приеме, ако му предложеха, защото зимата идваше. Със семейството му можеха и да преживеят студовете без друг поминък, ако още си имаха прасето, но без него той нямаше избор.
Продължиха след талигата през двора, където разтоварваха камъните. Воловете благодарно наведоха глави над коритото с вода. Коларят подвикна на минаващия покрай тях зидар:
— Къде е майсторът строител?
— В замъка — отвърна мъжът.
Коларят кимна и се обърна към Том.
— Ще го намериш в епископския палат, предполагам.
— Благодаря.
— И аз на вас.
Том излезе от двора, следван от Агнес и децата. Поеха обратно през гъмжащите с хора тесни улици и се отправиха към входа на замъка. Тук имаше друг сух ров и крепостен вал, обкръжаващ централното укрепление. Минаха по подвижния мост. В караулното встрани от портала плещест мъж в кожена туника седеше на трикрако столче, загледан в дъжда. На кръста си бе препасал меч. Том се обърна към него:
— Добър ви ден. Аз съм Том Строителя. Искам да видя майстора, Джон от Шафтсбъри.
— С епископа е — отвърна равнодушно пазачът.
Влязоха вътре. Като повечето замъци и този представляваше смесица от разнородни сгради, обкръжени от земен насип. Дворът беше около сто крачки широк. Срещу портата от другата страна се извисяваше масивната кула, последното укрепление по време на щурм, издигнато високо над бастионите за по-добра видимост. Вляво се намираха няколко ниски постройки, повечето дървени: дълга конюшня, кухня, пекарна и складове. В средата имаше кладенец. От дясната страна повечето от северната част на двора бе заета от голяма каменна къща, която явно трябваше да е палатът. Беше на два етажа, построен в същия стил като новата катедрала — с малки, закръглени отгоре врати и прозорци. Сградата бе нова — всъщност в единия й ъгъл все още работеха зидари, които като че ли вдигаха кула. Въпреки дъжда, из двора имаше много хора, които влизаха и излизаха, или пък притичваха от една сграда към друга — войници, свещеници, търговци, строителни работници и дворцови слуги.
Том успя да види няколко от входовете на палата — всичките отворени, въпреки дъжда. Не беше съвсем сигурен какво да направи по-натам. Ако майсторът бе с епископа, може би нямаше да е редно да ги прекъсва. От друга страна един епископ все пак не беше крал, а Том бе свободен човек и зидар, дошъл по законна работа, а не някакъв крепостен селяк, довлякъл се с оплакване. Реши да прояви дързост. Остави Агнес с Марта, закрачи с Алфред през разкаляния двор към палата и влезе през най-близката порта.
Озоваха се в малък параклис със сводест таван и прозорец в другия край над олтара. Близо до входа, зад високо писалище седеше свещеник и пишеше бързо върху свитък тънък пергамент. Той вдигна глава.
— Къде е майстор Джон? — попита Том отривисто.
— Във вестиария — отвърна свещеникът и кимна към една врата в страничната стена.
Том не помоли за разрешение да се види с майстора. Прецени, че ако се държи все едно, че знаят за него, щеше да си спести дългото чакане. Прекоси параклиса на две крачки и влезе във вестиария.
Представляваше малка четвъртита зала, осветена от много свещи. По-голямата част от пода беше заета от плитка пясъчна площадка. Финият пясък бе загладен съвършено с линеал. В помещението имаше двама мъже. Хвърлиха поглед към влезлия Том, след което отново насочиха вниманието си надолу. Епископът, сбръчкан старец с лъскави черни очи, рисуваше по пясъка с наострена клечка. Майсторът, облечен в кожена престилка, го наблюдаваше търпеливо със скептично изражение на лицето.
Том зачака смълчан и притеснен. Трябваше да направи добро впечатление, да е вежлив, но не и раболепен и да покаже знанието си, но без да се самоизтъква. Един майстор занаятчия държеше подчинените му да са не само изпълнителни, но и вещи. Знаеше добре това от опита си в наемането на работници.
Епископ Роджър скицираше двуетажна сграда с големи прозорци от трите страни. Беше добър чертожник, нахвърляше прави линии и точни прави ъгли. Рисуваше разрез и страничен изглед на сградата. Том веднага прецени, че това никога няма да бъде построено.
Епископът приключи и заяви:
— Ето това е.
Джон се обърна към Том.
— Е, кажете?
Том отвърна все едно е разбрал, че го питат за мнението му по скицата.
— Не може да имате толкова големи прозорци в приземие.
Епископът го погледна раздразнено:
— Писалищно помещение е, не приземие.
— Все едно, ще се срути.
— Той е прав — съгласи се Джон.
— Но трябва да имат светлина, на която да пишат.
Джон сви рамене и се обърна към Том.
— Кой сте вие?
— Казвам се Том и съм зидар.
— Досетих се за това. Какво ви води насам?
— Търся си работа. — Том затаи дъх.
Джон веднага поклати глава.
— Не мога да ви наема.
Сърцето на строителя се сви. Искаше му се да завърти пети и да си тръгне, но изчака вежливо да чуе причините.
— Тук строим от десет години — продължи майсторът. — Повечето зидари имат къщи в града. Вече сме към края и имам повече зидари на обекта, отколкото всъщност ми трябват.
Том разбра, че е безнадеждно, но попита:
— А палатът?
— Същото — отвърна Джон. — На него използвам хората, които са ми в повече. Ако не беше това и другите замъци на епископ Роджър, щях вече да освобождавам зидари.
Том кимна. Със сдържан тон, стараейки се да не прозвучи отчаяно, попита:
— Да сте чувал за работа някъде?
— По-рано тази година строяха в манастира в Шафтсбъри. Може би още работят. На един ден път е оттук.
— Благодаря. — Том се обърна да си тръгне.
— Съжалявам — подвикна след него Джон. — Изглеждате добър човек.
Том излезе, без да отвърне. Чувстваше се отпаднал духом. Беше се обнадеждил твърде рано, но нищо необичайно нямаше в това да ти откажат. Само че възможността отново да работи на катедрала го беше възбудила. Сега сигурно щеше да се наложи да се хване на строежа на някоя скучна градска стена или на грозната къща на дребен бижутер.
Изправи рамене, докато крачеше обратно през двора на замъка към чакащите го Агнес и Марта. Изобщо не издаде разочарованието си пред нея. Винаги се стараеше да създаде впечатлението, че всичко е наред, че държи положението под контрол и че не е толкова страшно ако няма работа тук, защото е сигурен, че ще се намери нещо в съседния град или в по-следващия. Знаеше, че ако покаже някакво притеснение, Агнес щеше да го подтикне да намери място, където да уседнат. А не искаше да направи това, освен в някой град с катедрала за строеж.
— Тук няма нищо за мен — каза й той. — Хайде да си ходим.
Изглеждаше оклюмала.
— Човек би си рекъл, че при катедрала и палат все трябва да се намери място за още един зидар.
— Двете сгради са почти довършени — обясни Том. — Имат повече хора, отколкото им трябват.
Семейството прехвърли подвижния мост и отново се вля в гъстата човешка гмеж по улиците на града. Бяха влезли в Солсбъри през източната порта, а щяха да го напуснат през западната, защото оттам се отиваше за Шафстбъри. Том зави надясно и ги поведе през частта от града, която още не бяха видели.
Спря се пред една каменна къща, която отчаяно се нуждаеше от ремонт. Хоросанът, използван при градежа, беше много слаб и вече се ронеше и падаше. В дупките бе проникнала слана и някои от камъните се напукваха. Ако се оставеше така за още една зима, щетите щяха да са много по-лоши. Том реши да предупреди собственика за това.
Наземният вход представляваше широка арка. Дървената врата бе отворена и до нея седеше занаятчия с чук в дясната ръка и шило, малък метален инструмент с остър връх, в лявата. Дялаше сложен модел дървено седло, поставено на скамейката пред него. Отзад се виждаха складирани дървения и кожи, а едно момче измиташе стърготините.
— Добър ти ден, майстор сарачо — поздрави Том.
Сарачът го погледна, прецени го като човек, който сам може да си направи седло ако му потрябва и кимна сухо.
— Аз съм строител — продължи Том. — Виждам, че ти трябват услугите ми.
— Че защо?
— Хоросанът ти се рони, камъните се пукат и къщата ти няма да издържи още една зима.
Сарачът поклати глава.
— В тоя град е пълно със зидари. Защо да наемам чужденец?
— Е, добре. — Том се обърна. — Бог да е с теб.
— Дано — отвърна сарачът.
— Невъзпитан човек — измърмори му Агнес, докато се отдалечаваха.
Улицата ги отведе на пазарище. Тук, сред половин акър море от кал, селяци от околностите разменяха малкото излишъци от месо или зърно, мляко или яйца, които им бяха останали, за неща, които им трябваха, а не можеха да си направят сами — грънци, плугове, въжета и сол. Пазарищата обикновено бяха пъстри и доста шумни. Пълно беше с добродушни пазарлъци, закачливо съперничество между съседни сергии, евтини сладкиши за децата, менестрел понякога или група улични акробати, или пък някой окуцял войник с приказки за източни пустини и диви орди сарацини. Направилите добра сделка често се поддаваха на изкушението да отпразнуват и похарчваха печалбата за силен ейл, тъй че по пладне винаги имаше шумна врява. Други губеха пенитата си на зарове и това водеше до свади. Но сега, в този мокър предобед, след като годишната реколта бе разпродадена или складирана, пазарът беше затихнал. Прогизнали от дъжда селяни кротко се пазаряха с продавачите по сергиите и всички бързаха да се приберат у дома край горящата камина.
Том и семейството му си пробиваха път през унилата тълпа, без да обръщат внимание на вялите подвиквания на продавача на наденици и точиларя. Почти бяха стигнали до другия край на пазара, когато строителят видя прасето си.
Беше толкова изненадан, че отначало не можа да повярва на очите си. После Агнес изсъска:
— Том! Виж! — И той разбра, че и тя го е видяла.
Нямаше съмнение: познаваше прасето си толкова добре, колкото познаваше Алфред или Марта. Бе притиснато в здравата хватка на мъж с червендалестото лице и едрата снага на човек, който яде толкова месо, колкото му трябва, че и още отгоре — касапин, несъмнено. Том и Агнес се спряха и се вторачиха в него, а тъй като преграждаха пътя му, нямаше как да не ги забележи.
— Е? — рече той, озадачен от зяпналите им погледи и нетърпелив да ги подмине.
Мълчанието бе нарушено от Марта.
— Това е нашето прасе! — извика момичето възбудено.
— Точно така — каза Том и изгледа навъсено касапина.
За миг мъжът срещу тях се озърна плахо и строителят разбра, че знае, че прасето е крадено. Но той им отвърна:
— Току-що платих петдесет пенса за него, с което вече е мое.
— Прасето не е на тоя, на който си дал парите си, тъй че не може да го продава. Явно затова си го взел толкова евтино. От кого го купи?
— Селянин.
— Познаваш ли го?
— Не. Слушай, аз съм касапин при гарнизона. Не мога да накарам всеки селяк, който продава прасе или крава, да доведе дванайсет души, които да се закълнат, че животното за продан е негово.
Мъжът се завъртя настрана да си тръгне, но Том го хвана за рамото и го задържа. За миг касапинът като че се ядоса, но после осъзна, че ако се въвлече в свада, щеше да му се наложи да пусне прасето, а ако някой от семейството на Том успееше да го хване, везните щяха да се обърнат и тогава той трябваше да доказва собственост. Затова се сдържа и рече:
— Ако искаш да предявиш обвинение, иди при шерифа.
Том го премисли набързо и го отхвърли. Нямаше никакво доказателство.
— Как изглеждаше той? Човекът, който ти продаде моето прасе?
Касапинът се заозърта крадливо.
— Като всеки друг.
— Държеше ли устата си покрита?
— Сега като си помисля, май да.
— Той беше престъпник. Криел е осакатяване — каза Том с горчивина. — Предполагам, че не си помислил за това.
— Вали като из ведро! — възрази касапинът. — Всички са се увили!
— Само ми кажи преди колко време си тръгна.
— Току-що.
— И накъде се запъти?
— Към някоя кръчма, предполагам.
— Да изхарчи моите пари — възмути се Том. — Хайде, разкарай се. Дано да те оберат някой ден и тогава да съжалиш, че има хора, готови да купуват, без да задават въпроси.
Касапинът го погледна ядосано и се поколеба, сякаш се канеше да отвърне нещо, но после премисли и се скри набързо в тълпата.
— Защо го остави да си иде? — попита Агнес.
— Защото тука го познават, а мен — не — отвърна й Том. — Ако се сбия с него, мен ще обвинят. И защото името ми не е написано на задника на прасето, тъй че кой ще каже дали е мое или не?
— Но всичките ни спестявания…
— Още можем да си вземем парите за прасето — заяви Том. — Млъкни и ме остави да помисля. — Препирнята с касапина го беше ядосала и грубостта, с която отвърна на Агнес, пооблекчи яда му. — Някъде в този град има човек без устни, но с петдесет сребърни пенса в джоба. Трябва само да го намерим и да си вземем парите.
— Точно така — каза твърдо съпругата му.
— Върни се откъдето дойдохме. Иди чак до катедралния двор. Аз ще заобиколя и ще дойда при катедралата от другата й страна. После се връщаме по другата улица и продължаваме по същия начин. Ако не е по улиците, ще е в някоя кръчма. Когато го видиш, оставаш близо до него и пращаш Марта да ме намери. Аз ще взема Алфред. Гледай разбойникът да не те забележи.
— Не се безпокой — мрачно отвърна Агнес. — Искам ги тия пари да си изхраня децата.
Том я потупа по рамото и се усмихна:
— Лъвица си ми ти, Агнес.
Тя го погледна в очите, а след това изведнъж се повдигна на пръсти и го целуна по устата, бързо и силно. После се обърна и тръгна обратно през пазара с Марта по петите си. Том ги погледа, докато се скриха в тълпата, притеснен за нея въпреки куража й. След това продължи напред с Алфред.
Крадецът изглежда вярваше, че е в пълна безопасност. Разбира се, когато му откраднаха прасето, Том се беше запътил за Уинчестър. Крадецът бе заминал в обратната посока, за да продаде плячката в Солсбъри. Но строителят беше разбрал от Елън, жената-беглец, че престрояват катедралата в Солсбъри и бе променил плановете си, а случайността го сблъска с крадеца. Престъпникът пък си мислеше, че няма да види повече жертвите си, а това предлагаше на Том шанс да го изненада.
Крачеше бавно по разкаляната улица и с привидно нехайство поглеждаше към отворените врати. Опитваше се да не се набива на очи, защото този епизод можеше да завърши с насилие и нямаше да е добре хората да запомнят един висок зидар, който се мотае из града. Повечето къщи бяха обикновени колиби от дърво, кал и сламен покрив, със слама по пода, огнище в средата и малко саморъчно скована мебел. Голямо буре и няколко пейки правеха пивница. Легло в ъгъла със завеса да го скрие означаваше курва. Шумна тълпа около маса издаваше игра на зарове.
Жена с начервени устни му разголи гърдите си, а той поклати глава и я подмина забързано. Тайно го заинтригува идеята да го направи с напълно непозната посред бял ден и да си плати за това, но никога през живота си не беше го опитвал.
Отново си помисли за Елън, жената разбойничка. Около нея също имаше нещо интригуващо. Беше ужасно привлекателна, обаче онези дълбоки и напрегнати очи плашеха. Поканата на курвата го разсея за няколко мига, но магията, хвърлена от Елън още не бе се изпарила и го обзе внезапно и глупаво желание да затича назад към гората, да я намери и да се хвърли отгоре й.
Стигна до двора на катедралата, без да е видял разбойника. Погледна водопроводчиците, които наковаваха оловната ламарина към триъгълния дъсчен покрив над главния кораб. Още не бяха започнали да покриват навесните покриви на страничните крила на църквата и все още бе възможно да се видят поддържащите полуарки, които свързваха външната стена на коридора с главната стена на кораба и подпираха горната половина на храма. Посочи ги на Алфред.
— Без онези опори стената на главния кораб ще се извие навън и ще се огъне заради тежестта на каменните сводове вътре — обясни Том. — Виждаш ли как полуарките се съединяват с контрафорсите в стената на страничното крило? Свързани са и с опорите на корабната аркада отвътре. И прозорците на крилото се съединяват с арките на аркадата. Силното се съединява със силно, слабото със слабо. — Алфред изглеждаше объркан и обиден. Том въздъхна.
Видя, че Агнес идва към тях от противоположната страна и умът му отново се върна на текущия проблем. Качулката на Агнес скриваше лицето й, но той я разпозна по издадената напред брадичка и уверените й стъпки. Широкоплещести ратаи се отдръпваха встрани, за да я пуснат да мине. Ако жена му се натъкнеше на крадеца и станеше бой, щяха да са равностойни, помисли той мрачно.
— Видя ли го? — запита тя.
— Не. Явно и ти не си. — Том се надяваше, че крадецът не е напуснал града все още. Все пак нямаше да си тръгне, преди да е похарчил малко от пенитата си, нали? Никаква полза нямаше от парите в гората.
Агнес си мислеше същото.
— Тук някъде е. Хайде да продължим да търсим.
— Ще се върнем по различни улици и ще се срещнем отново на пазара.
Том и Алфред прекосиха отново катедралния двор и излязоха през портала. Наметалата им вече бяха подгизнали от дъжда и той разсеяно си помисли за стомна бира и паница гореща телешка супа край огъня на някоя кръчма. Но после се сети за тежкия труд, който бе хвърлил, за да купи прасето, отново видя пред очите си мъжа с отрязаните устни, замахнал с кривака си към невинната главица на Марта и гневът го стопли.
Трудно беше да търсят внимателно, защото в улиците нямаше никакъв ред. Обикаляха тук и там според това къде хората бяха вдигали къщи, а имаше и много остри завои и задънени преки. Единствената права улица бе тази, която водеше от източната порта до подвижния мост на замъка. На първото обикаляне Том се бе задържал близо до укрепленията. Сега запретърсва крайните квартали, като тръгна на зигзаг покрай крепостната стена и после се върна обратно към вътрешността. Тези квартали бяха по-бедни, с най-схлупените постройки, най-шумните пивници и най-старите курви. Краят на града бе надолу от центъра, тъй че сметта от по-заможните му части се отмиваше надолу по улиците и се трупаше под стените. Нещо подобно беше станало и с хората, защото този район гъмжеше от просяци, гладни деца, жени с посинели лица и безпомощни пияници.
Но мъжът с отрязаните устни го нямаше никакъв.
На два пъти Том зърна мъж горе-долу с неговия ръст и външен вид и се загледа, но видя, че лицето на човека си е нормално.
Тъкмо привършваше търсенето из пазара и ето ти я Агнес — чакаше го нетърпеливо, напрегната и с блеснали очи.
— Намерих го! — изсъска тя.
Том го обзе възбуда, смесена с мрачно предчувствие.
— Къде?
— Отиде в една гостилница долу при източната порта.
— Заведи ме там.
Обиколиха замъка до моста, тръгнаха надолу по правата улица към източната порта, после свърнаха през лабиринта от тесни улички под стените. След миг Том зърна гостилницата. Не беше даже и къща, само един скосен покрив на четири пилона, вдигнати срещу градската стена с огромно огнище отзад, над което се въртеше на шиш овца и къкреше котел. Наближаваше обед и малкото пространство бе изпълнено с хора, предимно мъже. Стомахът на Том изръмжа при миризмата на месото. Очите му зашариха из неголямата тълпа със страх да не би разбойникът да си е отишъл през краткото време, докато стигнат тук. Забеляза го тутакси. Седеше на трикрако столче малко встрани от останалите и гребеше с лъжицата си от купа с яхния, придърпал шала над лицето си, за да си скрие устата.
Том бързо се обърна, за да не го види мъжът. Сега трябваше да реши как да се справи с това. Беше набрал достатъчно яд, за да събори крадеца и да му вземе кесията. Но тълпата нямаше да го пусне. Щеше да се наложи да обяснява не само на хората наоколо, а и на шерифа. Беше в правото си, а това, че крадецът е избягал от закона скитник означаваше, че не би се намерил никой, който да гарантира за честността му, докато Том явно беше почтен човек и зидар. Но установяването на всичко това щеше да отнеме време, навярно седмици — особено ако се окажеше, че шерифът е извън града, в някоя друга част на графството. А можеше и да го обвинят, че е нарушил кралския мир, ако се стигнеше до свада.
Не. Щеше да е по-разумно да хване крадеца насаме.
Мъжът не можеше да остане в града да пренощува, защото нямаше дом тук, а не можеше да си намери подслон, без да докаже някак, че е почтен човек. Тъй че трябваше да напусне, преди да затворят крепостните порти за през нощта.
А имаше само две порти.
— Вероятно ще се върне по пътя, от който е дошъл — прошепна Том на Агнес. — Аз ще изчакам извън източната врата. Алфред да пази на западната. Ти остани в града и виж какво прави крадецът. Дръж Марта с теб, но внимавай да не я види. Ако трябва да съобщиш нещо на мен или Алфред, използвай Марта.
— Добре.
— Какво да правя, ако дойде към мен? — попита възбудено Алфред.
— Нищо. Гледай кой път ще хване и изчакай. Марта ще ме извика и ще го заловим заедно. — Алфред изглеждаше разочарован, но Том настоя: — Прави каквото ти казвам. Не искам да си загубя и сина като прасето.
Момчето кимна с неохота.
— Да се разпръсваме, да не ни види, че сме се скупчили и заговорничим. Тръгвайте.
Остави ги веднага, без да поглежда повече назад. Можеше да разчита на Агнес, че ще спази плана. Бързо излезе през портата и прекоси разнебитения дървен мост, по който беше бутал волската кола заранта. Пред него беше пътят за Уинчестър. Водеше право на изток, изпънат като дълъг килим през хълмове и долини. Отляво бе Портуей — пътят, по който той сам, а сигурно и крадецът, бяха дошли в Солсбъри. Възвиваше нагоре по хълма и после се скриваше. Да, крадецът почти сигурно щеше да поеме по Портуей.
Том тръгна надолу през схлупените къщи на кръстопътя, а после зави към Портуей. Трябваше да се скрие. Повървя малко и се заоглежда за удобно място. Измина стотина разтега, без да намери нищо. Погледна назад и осъзна, че твърде много се е отдалечил: вече не можеше да вижда лицата на хората при кръстопътя, тъй че нямаше да може да разбере дали мъжът с отрязаната уста не е поел към Уинчестър. Отново огледа околността. От двете му страни имаше канавки, които можеха да предложат укритие в сухо време, но днес бяха пълни с вода. Зад всеки изкоп пръстта се издигаше на гърбица. В полето от южната страна на пътя няколко крави пасяха по стърнището. Том забеляза, че една от тях, отчасти скрита зад насипа пръст, лежи на място, от което щеше да му е удобно да наблюдава. Въздъхна и закрачи обратно. Прескочи канавката и изрита животното. Кравата се надигна мудно и се отдалечи, а той легна в топлото сухо парче земя, оставено от нея. Придърпа качулката над лицето си, отпусна се и зачака, съжалил, че не беше се сетил да купи малко хляб, преди да напусне града.
Беше неспокоен и поуплашен. Разбойникът беше по-дребен от него, но бързоподвижен и зъл — показа го, когато удари Марта с кривака и открадна прасето. Не беше го страх толкова, че ще пострада, колкото че можеше да не успее да си вземе парите.
Надяваше се Агнес и Марта да са добре. Знаеше, че Агнес може да се оправи сама. А и да я забележеше разбойникът, какво можеше да й стори? Щеше просто да е нащрек, нищо повече.
От мястото си Том виждаше добре кулите на катедралата. Жалко само, че не беше му останало време да разгледа вътре. Любопитен беше как са решени подпорите на аркадата. Обикновено бяха дебели колони, от чийто връх тръгваха арките: две арки на север и на юг, за да се свържат със съседните колони на аркадата; и по една на изток и на запад, през страничните крила. Ефектът беше грозен, защото имаше нещо нередно в една арка, изникваща от върха на кръгла колона. Когато построеше своята катедрала, всяка подпора щеше да е грозд от стълбове с арка, изникваща от всеки стълб — елегантно и логично решение.
Започна да си представя украсата на арките. Обичайните форми бяха геометрични — не се изискваше кой знае какво умение, за да се изваят начупени линии и ромбове — но Том обичаше растителната декорация, която придаваше мекота и усещане за природа на суровата грубост на камъка.
Въображаемата катедрала залиса ума му до ранния следобед, когато видя крехката фигура и русата главичка на Марта, заситнила по моста между къщите. На кръстопътя тя се поколеба, преди да хване посоката надясно. Том я погледа докато идваше към него, намръщена и зачудена къде може да е татко й. Щом детето се изравни с него, извика й тихо:
— Марта.
Момичето се сепна и изписка, после го видя, затича към него и прескочи канавката.
— Мама ти прати това — каза тя и извади нещо изпод наметалото си.
Беше горещ пай с месо.
— Честен кръст, майка ти е добра жена! — възкликна Том и отхапа огромен залък. Беше с телешко и лук, а вкусът беше божествен.
Марта клекна до него на тревата.
— Ето какво стана с мъжа, дето ни открадна прасето — заговори тя. Сбръчка носле и се напрегна да си спомни какво точно й бяха казали да съобщи. Толкова беше сладка, че го остави без дъх. — Той излезе от гостилницата, срещна една дама с боядисано лице и влязоха в къщата й. Ние изчакахме отвън.
„Докато разбойникът е харчил парите ни по курва“, помисли си Том с горчивина.
— Продължавай.
— Не остана дълго в къщата на дамата, а когато излезе, отиде в една пивница. Сега е там. Не пие много, но играе на зарове.
— Дано да печели — мрачно отрони баща й. — Това ли е?
— Това е всичко.
— Гладна ли си?
— Ядох кифла.
— Каза ли на Алфред всичко това?
— Още не. Сега трябва да отида при него.
— Кажи му, че трябва да се опита да остане сух.
— Да остане сух — повтори тя. — Преди да му разкажа за човека, дето ни открадна прасето ли да му кажа това, или после?
Беше все едно, разбира се.
— После — отвърна й Том, защото дъщеря му очакваше точен отговор. Усмихна й се. — Ти си умно дете. Хайде, върви.
— Харесва ми тази игра — рече тя.
Махна му с ръка и тръгна, момичешките й крачета заситниха щом прескочи канавката и затича обратно към града. Том я погледа с обич и гняв в душата си. Двамата с Агнес бяха хвърлили толкова труд, за да припечелят да изхранят децата си и той бе готов да убие, но да си върне това, което им бяха отнели.
Крадецът сигурно също бе готов да убие. Престъпниците престъпваха закона, както подсказваше името. Живееха в необуздано насилие. Едва ли за първи път Фарамонд Зяпналата уста щеше да се изправи срещу някоя от жертвите си. Щеше да е повече от опасен.
Денят започна да гасне изненадващо бързо, както ставаше понякога в мокри есенни следобеди. Том взе да се тревожи дали щеше да разпознае крадеца в дъжда. На свечеряване човешкият поток към и от града изтъня, защото повечето гости си бяха тръгнали, за да успеят да се приберат по селските си домове до стъмване. В по-високите къщи на града и в крайградските съборетини запримигваха запалени свещи и фенери. Строителят се замисли унило дали пък крадецът нямаше да пренощува в Солсбъри. Можеше да има непочтени приятели, които да го приютят, макар и да знаеха, че бяга от закона. Можеше да…
В този момент видя някакъв човек с шал през устата.
Вървеше по дървения мост до други двама мъже. Изведнъж на Том му хрумна, че двамата съучастници на крадеца, плешивият и оня със зелената шапка, можеше да са го придружили. Не беше видял нито единия, нито другия в града, но можеше да са се разделили за известно време и след това да са се събрали отново на връщане. Изруга тихо: едва ли щеше да може да надвие и тримата. Но когато го наближиха, групата се раздели и той облекчено въздъхна — не бяха заедно в крайна сметка.
Първите двама бяха баща и син, селяни с тъмни очи, събрани над кривите им носове. Поеха по Портуей и мъжът с шала ги последва.
Загледа походката му, докато крадецът се приближаваше. Изглеждаше трезвен. Жалко.
После хвърли поглед назад към града и видя, че на моста излязоха жена и момиче: Агнес и Марта. Това го смути. Не беше предвидил, че ще са тук, когато нападне крадеца. Но се сети, че не им беше наредил друго.
Когато всички се озоваха на пътя пред него, той се напрегна. Беше едър човек и повечето мъже му отстъпваха при свада. Но беззаконниците бяха отчаяни хора и никога не се знаеше какво може да се случи при един бой.
Двамата селяни подминаха. Бяха леко подпийнали и си говореха нещо за коне. Том откачи чука си с желязната глава от колана и го претегли в дясната си ръка. Ненавиждаше крадците. Нищо не работеха, а взимаха хляба на добрите хора. Никакви угризения нямаше да има, ако халосаше някой такъв с тоя чук.
Крадецът като че ли позабави, докато идваше към него, сякаш предусетил опасност. Том изчака докато се доближи на четири-пет крачки — твърде близо, за да избяга назад и твърде далече, за да го подмине бежешком. Претъркаля се през насипа, прескочи изкопа и застана на пътя.
Мъжът закова на място и го зяпна.
— Какво е това? — измърмори нервно.
Не ме позна, помисли си Том.
— Ти открадна прасето ми вчера, а днес го продаде на касапин.
— Никакво прасе не съм…
— Не отричай — изсъска строителят. — Само ми дай парите, които взе за него и няма да те ударя.
За миг си помисли, че крадецът се кани да направи точно това. Поотпусна се като видя, че се колебае. После мъжът се завъртя обратно и затича — право срещу Агнес.
Не беше се засилил достатъчно, за да я събори — а и тя бе жена, която не може да събориш току-така — и двамата запристъпяха насам и натам като в тромав танц. После той съобрази, че жената срещу него нарочно му пречи и я избута настрани. Тя изпъна крака си, докато я подминаваше. Стъпалото й се заклещи между коленете му и двамата паднаха.
Сърцето на Том беше скочило в гърлото му, когато се затича към тях. Крадецът се изправяше, притиснал коляното си в гърба й. Строителят го сграбчи за яката и го издърпа от жена си. Извлече го встрани от пътя, преди да е успял да се съвземе и го блъсна в канавката.
Агнес се изправи. Марта притича към нея.
— Добре ли си? — бързо попита Том.
— Да.
Двамата селяни бяха спрели, обърнаха се и зяпнаха зачудени. Крадецът стоеше на колене в канавката.
— Той е разбойник — извика им Агнес, за да не се месят. — Открадна ни прасето.
Селяните не отвърнаха, само зачакаха да видят какво ще стане по-натам.
Том отново заговори на крадеца:
— Дай си ми парите и ще те пусна.
Мъжът изскочи от канавката бърз като плъх, с нож в ръката и замахна към гърлото му. Агнес изпищя. Том се наведе. Ножът посече през лицето му и убийствената болка го ужили по челюстта.
Отстъпи и замахна с чука, докато онзи отново се опитваше да го намушка с ножа. Крадецът скочи назад и нож и чук засвистяха и закънтяха във влажния вечерен въздух, без да улучат.
За миг двамата мъже замръзнаха неподвижно един срещу друг, тежко задъхани. Бузата на Том го болеше. Съзнаваше, че силите им са равни, защото макар той да бе по-едрият, крадецът имаше нож, много по-опасно оръжие от един зидарски чук. Ледената хватка на страха го стисна за гърлото щом осъзна, че може всеки момент да умре. Изведнъж усети, че не може да диша.
С крайчеца на окото си улови внезапно движение. Крадецът също го видя, озърна се към Агнес и бързо сниши глава, за да се опази от камъка, полетял от ръката й.
Том реагира с бързината на човек, уплашен за живота си и замахна с чука по наведената глава на мъжа.
Улучи го точно докато поглеждаше нагоре. Желязното оръжие го удари в челото при линията на косата. Ударът беше припрян, без строителят да е вложил цялата си сила в него. Крадецът се олюля, но остана прав.
Том замахна отново.
Този път ударът бе по-силен. Имаше време да вдигне чука над главата си и да го нацели, докато замаяният крадец се мъчеше да фокусира погледа си. Том помисли за Марта, докато замахваше, за да нанесе нов удар. Удари с цялата си сила и крадецът се свлече на земята като изтървана парцалена кукла.
Раната на Том бе твърде тежка, за да изпита някакво облекчение. Смъкна се на колене до крадеца и започна да го претърсва.
— Къде му е кесията? Къде е кесията му, проклет да е! — Отпуснатото тяло беше натежало и трудно за местене. Най-сетне Том успя да го обърне на гръб и отвори наметалото му. Имаше голяма кожена кесия, увиснала от колана му. Развърза каишката. Вътре намери мека вълнена торба с връв. Том я издърпа. Беше лека.
— Празна е! Трябва да има друга.
Издърпа наметалото изпод мъжа и го опипа внимателно. Нямаше никакви тайни джобове, нищо твърдо. Смъкна ботушите. Нищо нямаше и в тях. Извади ножчето от колана си и сряза подметките. Нищо.
Обзет от паника, пъхна ножа си под яката на вълнената туника на крадеца и я разпра до пеша. Нямаше скрит пояс с пари.
Крадецът лежеше насред разкаляния път, гол, само по вълнени чорапи. Двамата селяни бяха зяпнали в Том все едно, че е полудял.
— Няма никакви пари! — изръмжа той побеснял към Агнес.
— Трябва да ги е загубил всичките на зарове — промълви тя горчиво.
— В пламъците на ада да гори дано — рече Том.
Агнес коленичи и опипа гърдите на крадеца.
— Той вече е там. Убил си го.
IV
По Коледа гладуваха.
Зимата дойде рано и беше студена, упорита и твърда като желязно длето на каменоделец. Още имаше ябълки по дърветата, когато полята побеляха от първата слана. Хората наричаха такива дни „щипка студ“, защото мислеха, че ще траят кратко, но тоя път не познаха. Села, отложили есенната оран за по-късно, оставяха палешниците върху спечената като камък земя. Селяците бързаха да изколят свинете си и да ги осолят за зимата, господарите избиваха добитъка си, защото зимната паша нямаше да изхрани толкова стока като лятната. Но безкрайният студ изсуши тревата и останалите животни тъй или иначе измряха. Вълците подивяха от глад и взеха да слизат в селата по здрач, за да крадат проскубани пилци и непослушни деца.
Още щом удари първата слана, по строежите из цялата страна започнаха припряно да покриват изградените през лятото зидове със слама и тор, за да ги опазят от най-лошия студ. Хоросанът в тях все още не беше съвсем изсъхнал и ако замръзнеше, щеше да се напука. Повече зидарска работа нямаше да се върши до пролетта. Някои от строителите бяха наети само за лятото и те се върнаха по родните си села, където ги знаеха повече като кърпачи, отколкото като строители. Там щяха да изкарат зимата в правене на плугове, седла, сбруи, коли, лопати, врати и всичко останало, за което трябваше опитна ръка с чук, длето и трион. Другите зидари се преместиха в навесите покрай строежите и по цял ден дялаха камъните в изкусни фигури. Но понеже студът дойде рано, работата напредваше твърде бързо. А тъй като селяните гладуваха, епископите, кастеланите и лордовете имаха по-малко пари за строене, отколкото се бяха надявали. Затова, докато зимата напредваше, някои от строителите бяха освободени.
Том и семейството му ходиха от Солсбъри до Шафтсбъри, а оттам до Шиърборн, Уелс, Бат, Бристол, Глостър, Оксфорд, Уолингфорд и Уиндзор. Навсякъде огньовете под навесите горяха, църковните дворове и стените на замъците кънтяха от песента на желязо и камък, а майсторите строители тъкмяха малките си точни модели на сводове и куполи с умелите си ръце, облечени във вълнени ръкавици без пръсти. Някои майстори бяха сприхави, резки и груби; други поглеждаха тъжно измършавелите деца на Том и бременната му жена и говореха кротко и съжалително. Но всички казваха едно и също: Не, няма работа за теб тука.
Когато можеха се осланяха на гостоприемството на манастирите, където пътниците винаги можеха да получат нещо за ядене и място за преспиване — изрично само за една нощ. Когато боровинките узряха по храстите, преживяваха с тях дни наред като птиците. В гората Агнес можеше да разпали огън под желязното котле и да свари овесена каша. Но все пак през повечето време се налагаше да купуват хляб от хлебари и осолена херинга от рибари, или да ядат в кръчми и гостилници, което бе по-скъпо, отколкото сами да си готвят храната, тъй че парите им неизбежно се стапяха.
Марта по рождение си беше слабичка, но още повече изтъня. Алфред продължаваше да се източва като бурен, израснал в плитка почва и ставаше длъгнест. Агнес се хранеше оскъдно, но бебето, което растеше в нея, беше лакомо и Том виждаше как я мъчи гладът. Понякога й нареждаше строго да яде повече и тогава желязната й воля се огъваше под властта на мъжа й и нероденото й дете. Все пък не стана пълна и зачервена като при другите си бременности. По-скоро изглеждаше мършава, въпреки издутия й корем, подобно на страдащо от недояждане дете.
Откакто напуснаха Солсбъри, бяха извървели три четвърти от един голям кръг, а към края на годината се озоваха отново в големия лес, простиращ се от Уиндзор до Саутхемптън. Бяха се запътили за Уинчестър. Том беше продал зидарските си инструменти и от тези пари бяха похарчили само няколко пенса. Щеше да се наложи да заеме инструменти или парите, с които да си ги купи, щом си намереше работа. Ако това не станеше в Уинчестър, не знаеше какво ще прави. В родното си градче имаше братя, но то бе на север, няколко седмици път, а семейството щеше да измре от глад много преди да стигнат дотам. Агнес беше единствено дете и родителите й бяха умрели. Земеделска работа нямаше посред зимата. Агнес сигурно щеше да може да докара по някое пени като слугиня в кухнята на богата къща в Уинчестър. Ясно беше, че не може да бъхти повече по пътищата, защото времето й наближаваше.
Но Уинчестър беше на три дни път, а те бяха гладни сега. Вече нямаха боровинки, наблизо нямаше никакъв манастир, а на Агнес не й беше останал повече овес в котлето, което носеше на гърба си. Предната нощ бяха заменили един нож за самун ръжен хляб, четири купи супа без месо в нея и място да пренощуват край огъня в една селска колиба. Оттогава не бяха виждали село. Но към края на следобеда Том видя вдигащ се над дърветата пушек и по него намериха дома на самотен лесничей от кралската горска стража. Той им даде торба ряпа в замяна на брадвичката на строителя.
Бяха се отдалечили само на три мили, когато Агнес каза, че е твърде уморена и не може да върви повече. Том изкопа малка яма за огнище с помощта на похабена дървена лопата — едно от малкото сечива, които им бяха останали, защото никой не искаше да я купи. Децата събраха клони и баща им разпали огъня, след което взе котлето и отиде да потърси поток. Донесе ледена вода и постави съда край огъня. Агнес наряза няколко репи. Марта събра кестените, нападали от дървото и майка й й показа как да ги обели и да стрие меките вътрешности на грубо брашно, за да сгъсти супата от ряпа. Том прати Алфред да събере още дърва, а сам той взе една пръчка и тръгна да мушка в сухата шума, надявайки се да намери някой спящ зимния си сън таралеж или катерица, за да ги сложи в супата. Не извади късмет.
Седна до Агнес, докато мракът падаше и супата къкреше край огъня.
— Останала ли ни е малко сол?
Тя поклати глава.
— Ядем каша без сол вече от няколко седмици. Не си ли забелязал?
— Не.
— Гладът е най-добрата подправка.
— Е, от нея имаме много. — Изведнъж се почувства ужасно уморен. Усещаше смазващото бреме на струпалите се разочарования от последните няколко месеца и не можеше повече да се прави на смел. Промълви със съкрушен глас: — Какво се обърка, Агнес?
— Всичко — отвърна тя. — Нямаше работа миналата зима. Получи работа пролетта. После дъщерята на графа отмени брака, а лорд Уилям прекрати строежа на къщата. После решихме да останем и да работим на жътвата, а това беше грешка.
— Със сигурност по-лесно щях да си намеря строителна работа лятото, отколкото есента.
— А зимата дойде рано. И въпреки всичко това все пак щяхме да сме добре, но после ни откраднаха прасето.
Том кимна унило.
— Единствената ми утеха е да знам, че крадецът сега се мъчи в ада.
— Надявам се.
— Съмняваш ли се?
— Свещениците не знаят толкова, колкото се правят, че знаят. Баща ми беше свещеник, не забравяй.
Том помнеше много добре. Една стена на енорийската църква на баща й се беше срутила непоправимо и го бяха наели да я пресъгради. На свещениците не беше разрешено да се женят, но този свещеник имаше икономка, а икономката имаше дъщеря и беше публична тайна, че свещеникът е бащата на момичето. Агнес не беше красива дори тогава, но кожата й имаше блясъка на младостта и като че ли пращеше от енергия. Заговаряше Том, докато той работеше, а вятърът понякога притискаше роклята по нея така, че той можеше да види извивките на тялото й, дори пъпа й толкова ясно, че все едно беше гола. Една нощ тя дойде в малката колиба, където той спеше, сложи ръка на устата му, каза му да мълчи и смъкна роклята си така, че да може да я види гола на лунната светлина… А после той взе силното й младо тяло в прегръдката си и се любиха.
— И двамата бяхме девствени — отрони той.
Тя разбра за какво си мисли. Усмихна се, а после лицето й отново се натъжи.
— Сякаш бе толкова отдавна.
— Може ли да ядем вече? — попита Марта.
Стомахът на Том изръмжа от миризмата на супата. Бръкна с купата си във врящото котле и гребна няколко резенчета ряпа, плуващи в рехавия овес. С тъпия ръб на ножа опита ряпата. Не беше се сварила цялата, но реши да не ги кара да чакат повече. Даде по паница на всяко дете, после гребна и за Агнес.
Изглеждаше умърлушена и замислена. Задуха супата си да я поохлади, след което вдигна купата към устните си.
Децата бързо пресушиха паниците си и поискаха още. Том издърпа котлето от огъня с пеша на наметалото, за да не опари ръцете си и им сипа останалото.
— А ти? — каза Агнес, щом се върна до нея.
— Ще ям утре — отвърна той.
Изглеждаше твърде уморена, за да спори.
После Том и Алфред разпалиха още повече огъня и насъбраха достатъчно дърва за цялата нощ. Всички се загърнаха в наметалата си и налягаха да спят върху горската шума.
Том спеше леко и когато Агнес простена, се събуди на мига.
— Какво има? — прошепна й той.
Тя отново изстена. Лицето й беше бледо, а очите затворени. След миг промълви:
— Бебето идва.
Сърцето на Том подскочи. Не тук, помисли си той. Не тук, на замръзналата земя сред гората.
— Но не му е време.
— Рано му е — съгласи се тя.
Том се постара да запази спокойствие.
— Водата ти изтече ли?
— Скоро след като напуснахме колибата на горския — изохка Агнес, без да отвори очи.
Том си спомни как тя внезапно свърна в храстите като в отговор на спешен естествен повик.
— А болките?
— Оттогава.
Беше напълно в характера й да си премълчи.
Алфред и Марта се събудиха.
— Какво става? — попита момчето.
— Бебето идва — отвърна Том.
Марта избухна в сълзи.
Том се намръщи.
— Можеш ли да издържиш да се върнем до колибата на лесничея?
Там поне щяха да имат покрив и слама, на която да легне, и някой да помогне.
Агнес поклати глава.
— Бебето вече се е изсипало.
— Скоро ще е, значи!
Бяха в най-пустата част на гората. От сутринта не бяха виждали село, а лесничеят беше казал, че няма да видят през целия следващ ден. Това означаваше, че нямаше да намерят жена, която да акушира. Том трябваше да изроди детето сам, в студа, само с децата за помощ, а ако нещо се объркаше, нямаше никакви лекове и никакви знания…
„Вината е моя“, помисли си той. „Аз й направих дете и аз я докарах до тази нищета. Тя ми се довери да я издържам и закрилям, а сега ражда под открито небе, посред зима“. Винаги беше презирал мъже, направили деца и оставили ги след това да гладуват. А ето, че не беше с нищо по-добър от тях. Идеше му да потъне вдън земята от срам.
— Толкова съм уморена — промълви Агнес. — Не вярвам, че ще успея да помогна на бебето да види бял свят. Искам да отдъхна. — Лицето й лъщеше на светлината на огъня под капчиците пот.
Том осъзна, че трябва да се вземе в ръце. Трябваше да вдъхне сила на Агнес.
— Аз ще ти помогна.
Нищо странно или сложно нямаше в това, което предстоеше. Беше гледал ражданията на няколко деца. Работата обикновено се вършеше от жени, защото знаеха какво изпитва майката, а това им даваше възможност да са повече в помощ. Но нямаше причина мъж да не може да свърши необходимото. Първо трябваше да я накара да се почувства удобно; после да разбере колко е напреднало раждането; след това да подготви каквото трябва; после да я успокои и да й вдъхне вяра, докато чакат.
— Как се чувстваш? — попита я той.
— Студено ми е — отвърна му тя.
— Ела по-близо до огъня.
Свали наметалото си и го просна на една крачка от пламъците. Агнес се помъчи да се изправи на крака. Том я вдигна лесно и я положи върху постелката.
Коленичи до нея. Вълнената туника, която тя носеше под наметалото си, имаше копчета по цялата предница. Той разкопча две от тях и пъхна ръцете си вътре. Агнес изохка.
— Боли ли? — рече той изненадан и притеснен.
— Не — отвърна тя с къса усмивка. — Ръцете ти са студени.
Той опипа корема й. Издутото беше по-високо и по-изпъкнало от предната нощ, когато двамата бяха спали заедно в сламата на пода на една селска колиба. Той натисна малко по-силно, опипвайки телцето на нероденото бебе. Намери единия край на тялото, точно под пъпа на Агнес, но не можа да напипа другия.
— Усещам дупето му, но не главата — промълви.
— Това е, защото е тръгнало — обясни жена му.
Той я зави и затъкна наметалото под нея. Трябваше да свърши подготовката бързо. Погледна към децата. Марта подсмърчаше, а Алфред просто изглеждаше уплашен. Щеше да е добре да ги залиса с някаква работа.
— Алфред, иди с онова котле до потока. Измий го хубаво и го върни пълно с чиста вода. Марта, събери малко тръстики и ми оплети две върви, всяка колкото за гердан. Хайде, бързо. До заранта ще имате ново братче или сестричка.
Децата хукнаха. Баща им извади ножа си за хранене и един малък твърд камък, и започна да точи острието. Агнес простена отново. Той остави ножа и хвана ръката й.
Беше седял така с нея, когато се раждаха другите: Алфред, после Матилда, която умря след две години, Марта, както и детето, което се беше родило мъртво — момче, което Том тайно беше намислил да нарече Харолд. Но всеки път бе имало по някой друг, който да окаже помощ и да вдъхне сигурност — майката на Агнес за Алфред, селска акушерка за Матилда и Харолд, и не коя да е, ами господарката на имението, за Марта. Този път щеше да го направи сам. Но не биваше да издава тревогата си. Трябваше да я накара да се чувства щастлива и уверена.
Тя се поотпусна, щом спазмите отминаха. Том й заговори:
— Помниш ли когато се роди Марта и лейди Изабела ти бабуваше?
Агнес се усмихна.
— Ти строеше параклис за лорда и я помоли да прати слугинята си да доведе акушерката от селото…
— А тя вика: „Оная пияна дърта вещица ли? На нея не бих й дала да изроди котило палета на ловни хрътки!“ И ни взе в покоите си, а лорд Робърт не можа да си легне в леглото, докато Марта се роди.
— Беше добра жена.
— Не са много дамите като нея.
Алфред се върна с пълното котле. Том го постави край огъня, не толкова близо, че да заври, за да имат топла вода. Агнес бръкна в наметалото си и извади малка ленена торба с чисти парцали, които беше приготвила.
Марта се върна с пълни шепи с тръстики и седна да ги оплете.
— За какво са ти вървите? — запита тя баща си.
— Много е важно, ще видиш — отговори й той. — Направи ги добре.
Алфред изглеждаше неспокоен и притеснен.
— Иди да събереш още дърва — каза му Том. — Да разпалим по-голям огън. — Момчето тръгна зарадвано, че има нещо за вършене.
Лицето на Агнес се изопна, когато спазмите започнаха отново. Изтласкваше бебето от утробата си и издаваше тихи звуци като скрибуцащо в зимна хала дърво. Том виждаше колко скъпо й струва усилието и как изразходва последните си сили. Искаше му се от цяло сърце да може да поеме сам напрежението, да я облекчи. Най-сетне болката като че ли затихна и той си пое дъх. Агнес изглеждаше унесена в дрямка.
Алфред се върна с цял наръч съчки.
Агнес се събуди отново и промълви:
— Студено ми е.
— Алфред, разпали огъня — каза Том. — Марта, легни до майка си да я стоплиш.
Двамата се подчиниха угрижени. Агнес прегърна Марта и я задържа до себе си, трепереща.
Том се беше поболял от тревога. Огънят се разгоря буйно, но въздухът ставаше по-студен. Сигурно беше толкова студено, че можеше да убие бебето още при първия му дъх. Не беше необичайно деца да се раждат на открито. Всъщност това ставаше често по жътва, когато всички са толкова затрупани с работа и жените са изтощени до последната минута. Но по жътва земята бе суха и тревата бе топла, топъл бе и въздухът, мек като балсам. Не беше и чувал жена да е раждала навън в зимата.
Агнес се надигна на лакти и разтвори още по-широко краката си.
— Какво има? — попита я уплашено мъжът й.
Напъваше се твърде силно, за да може да му отвърне.
— Алфред — каза Том, — коленичи зад майка си и й позволи да се облегне на теб.
Когато Алфред се намести, Том разтвори наметалото на Агнес и разкопча горницата на роклята й. Коленичи между краката й и успя да види, че родилното отверстие вече малко по малко започва да се разтваря.
— Още малко, мила — промълви, мъчейки се да не издаде трепета на страха в гласа си.
Тя отново се отпусна и опря тежестта си на Алфред. Отверстието като че ли леко се сви. Гората бе затихнала, чуваше се само пращенето на големия огън. Изведнъж Том си помисли как ли онзи бегълка, Елън, бе родила сама в гората. Трябваше да е било ужасно. Беше казала, че се е бояла да не й скочи вълк и да отмъкне новороденото бебе. Тази година вълците бяха по-дръзки от обичайното, говореха хората. Но едва ли щяха да нападнат група от четирима души.
Агнес отново се напрегна и по измъченото й лице избиха нови капчици пот. Това е, помисли си Том. Беше изплашен. Гледаше как отверстието се разширява отново и този път видя, на светлината на пламъците, мократа черна коса на измъкващата се навън бебешка главица. Помисли да се помоли, но вече нямаше време за това. Агнес задиша накъсано и забързано. Отворът стана още по-широк — невъзможно широк — а след това бебето започна да излиза, с лице надолу. След миг Том видя сбръчканите уши, долепени до страните на бебешката глава; после видя нагънатата кожа на шията. Още не можеше да разбере дали бебето е нормално.
— Главата е навън — каза той, но Агнес вече го знаеше, разбира се, защото можеше да го усети. Отпусна се отново. Бебето бавно се обърна, тъй че Том успя да види затворените очи и устата, мокра от кръв и хлъзгавата течност от утробата.
— О! — извика Марта. — Вижте личицето му!
Агнес я чу и се усмихна късо, после отново започна да се напъва. Том се надвеси между бедрата й и задържа с лявата си ръка главичката, докато раменете излизаха, първо едното и после другото. След това изведнъж се изсипа останалата част от телцето. Том пъхна дясната си ръка под бедрата на бебето и го задържа, докато малките крачета се изхлъзваха навън в студения свят.
Отворът на Агнес мигновено започна да се затваря около пулсиращата синя връв, излизаща от пъпа на новороденото.
Том вдигна бебето и го огледа с тревога. Имаше много кръв и отпървом се уплаши, че нещо ужасно не е наред, но като огледа отблизо, не видя никакво нараняване. Погледна между крачетата му. Беше момче.
— Ужасно изглежда! — възкликна Марта.
— Прекрасен е — каза Том с омекнали от облекчение колене. — Прекрасно момче.
Бебето отвори уста и проплака.
Том погледна Агнес. Очите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.
Том сгуши бебенцето до гърдите си.
— Марта, донеси ми купа с вода от онова котле. — Тя скочи да изпълни заповедта му. — Къде са онези парцали, Агнес? — Агнес посочи ленената торба на земята до рамото си. Алфред му я подаде. По момчешкото лице се стичаха сълзи. За първи път виждаше току-що родено бебе.
Том натопи един парцал в паницата с топла вода и леко отми кръвта и слузта от бебешкото лице. Агнес разкопча предницата на туниката си и той положи детето в ръцете й. Още ревеше. Синкавата връв, минаваща от бебешкото коремче до слабините на Агнес, спря да пулсира и пред очите на Том се сви и побеля.
Том се обърна към Марта.
— Подай ми онези върви, които направи. Сега ще видиш за какво са.
Момичето му подаде двете оплетки от тръстика. Той ги върза на две места около родилната връв, дръпна здраво възлите и сряза с ножа си между тях.
Седна тежко на земята. Беше го направил. Най-лошото беше свършило и бебето беше добре. Чувстваше се горд.
Агнес премести бебенцето така, че лицето му да е на гърдата й. Малката му уста намери уголеменото зърно, спря да реве и започна да суче.
— Как знае, че трябва да прави това? — попита с изумление Марта.
— Това е тайнство — отвърна Том и й подаде купата. — Дай на майка си да пийне прясна вода.
— О, да — промълви благодарно Агнес, като че ли едва сега осъзнала колко е жадна. Марта донесе вода и родилката пресуши купата. — Това беше чудесно. Благодаря ти.
Погледна сучещото бебе до гърдите си, после вдигна очи към Том.
— Ти си добър мъж. Обичам те.
Том усети сълзи в очите си. Усмихна й се, а после наведе поглед. Видя, че тя продължава много да кърви. Изсъхналата родилна връв, която все още бавно продължаваше да излиза, лежеше навита сред локва кръв върху наметалото му между краката на Агнес.
Пак погледна жена си. Бебето беше спряло да суче и спеше. Агнес придърпа наметалото над него и отново затвори очи.
След малко Марта го попита:
— Чакаш ли нещо?
— Последъка.
— Каква е това?
— Ще видиш.
Майката и бебето подремаха малко, после Агнес пак се размърда. Мускулите й се напрегнаха, отворът малко се ушири и плацентата се появи. Том я вдигна в ръцете си и я огледа. Приличаше на нещо, взето от касапски тезгях. Огледа по-внимателно и видя, че като че ли беше разкъсана, сякаш липсваше парче. Но никога не беше виждал последък толкова отблизо и предположи, че е нормално — нали бе изтръгнат от утробата. Хвърли го в огъня. Издаде неприятна миризма докато гореше, но ако го беше метнал настрани, можеше да привлече лисици или дори вълк.
Агнес продължаваше да кърви. Том си спомни, че заедно с последъка винаги изтичаше кръв, но не помнеше да е било толкова много. Разбра, че кризата все още не е свършила. Изпита леко замайване от напрежението и глада. Но пристъпът отмина и той се взе в ръце.
— Още кървиш малко — каза на Агнес, стараейки се да не издаде тревогата си.
— Скоро ще спре — отвърна тя. — Завий ме.
Том закопча горницата на роклята й и загърна наметалото й около краката.
— Мога ли да си почина вече? — попита Алфред.
Още стоеше на колене зад майка си, да я крепи. Трябваше да е изтръпнал от толкова дългото седене неподвижно, помисли си Том.
— Аз ще заема мястото ти.
На Агнес щеше да й е по-удобно с бебето, ако можеше да остане полуизправена, а и тялото му зад нея щеше да топли гърба й и да я пази от вятъра. Смениха местата си с Алфред. Момчето изпъшка от болка, щом изпъна изтръпналите си крака. Том прегърна жена си и бебенцето.
— Как се чувстваш?
— Малко уморена.
Бебето изплака. Агнес го премести така, че да може да намери зърното й. Докато сучеше, тя като че ли заспа.
Том се притесни. Нормално беше да е уморена, но летаргичната й отпуснатост го безпокоеше. Беше твърде изтощена.
Бебето спеше, а след малко заспаха и другите две деца. Марта се бе свила на кълбо до майка си, а Алфред се изпъна от другата страна на огъня. Том държеше Агнес в прегръдката си, галеше я нежно и от време на време я целуваше по темето. Усети, че тялото й се отпусна, докато потъваше във все по-дълбок сън. Беше може би най-доброто за нея, реши той. Докосна лицето й. Кожата й беше изстинала въпреки всичките му усилия да я стопли. Бръкна под наметалото й и опипа с пръсти бебешката гръд. Детето беше топло и сърчицето му тупаше силно. Том се усмихна. Кораво дете, каза си той. От оцеляващите.
Агнес се размърда.
— Том?
— Да.
— Помниш ли нощта, когато дойдох при теб, в колибата ти, когато работеше на църквата на баща ми?
— Разбира се — отвърна той и я погали. — Как бих могъл да го забравя?
— Никога не съм съжалила, че ти се отдадох. Никога, нито за миг. Всеки път, когато си помисля за онази нощ, се чувствам толкова радостна.
Той се усмихна. Беше хубаво, че го чува.
— Аз също. Радвам се, че го направи.
Тя подремна малко, после заговори отново.
— Надявам се да построиш своята катедрала.
Това го изненада.
— Мислех, че си против.
— Да, но не бях права. Ти заслужаваш нещо красиво.
Не разбра какво има предвид.
— Построй красива катедрала за мен.
В думите й нямаше смисъл. Зарадва й се, когато тя отново заспа. Този път тялото й се отпусна съвсем и главата й клюмна на една страна. Том трябваше да крепи бебето, за да не изпадне от гърдите й.
Полежаха дълго така. По едно време новороденото се събуди отново и заплака. Агнес не реагира. Плачът разбуди Алфред и той се превъртя и загледа малкото си братче.
Том леко разтърси Агнес.
— Събуди се. Бебето иска да се храни.
— Татко! — каза Алфред уплашено. — Погледни лицето й!
Обзе го предчувствие. Прекалено силно бе кървяла.
— Агнес! Събуди се!
Не реагира. Беше в несвяст. Той се надигна и леко я положи върху земята. Лицето й беше мъртво бледо.
Със страх от това, което очакваше да види, Том отви гънките на наметалото около бедрата й.
Имаше кръв навсякъде.
Алфред ахна и извърна глава.
— Господ да ни е на помощ — прошепна Том.
Бебешкият плач събуди и Марта. Тя видя кръвта и запищя. Том я вдигна, плесна я през лицето и детето млъкна.
— Недей да пищиш — каза й той кротко и я остави на земята.
— Мама умира ли? — промълви Алфред.
Том постави ръката си под лявата гръд на Агнес. Нямаше никакъв пулс.
Никакъв пулс.
Натисна по-силно. Плътта й бе топла и гръдта й докосна дланта му, но не дишаше и сърцето й не биеше.
Изтръпващият хлад го загърна като мъгла. Беше си отишла. Взря се в лицето й. Как можеше да я няма? Пожела с цялата си душа да се раздвижи, да отвори очи, да вдиша. Задържа ръката си на гърдите й. Понякога сърце може да забие отново, казваха… но бе изгубила толкова много кръв…
Погледна Алфред и прошепна:
— Мама е мъртва.
Алфред го зяпна. Марта заплака. Новороденото също плачеше. „Трябва да се погрижа за тях“, помисли си Том. „Трябва да съм силен заради тях“.
Но му се искаше да заплаче, да я прегърне и да задържи тялото й до себе си докато изстива, и да си я спомня като момиче, и как се смее и прави любов. Искаше му се да захлипа от гняв и да размаха юмрук към безмилостното небе. Вкорави сърцето си. Трябваше да се овладее. Трябваше да е силен заради децата.
Очите му останаха сухи.
„Какво да направя най-напред?“
„Да изкопая гроб.“
„Трябва да изкопая дълбока дупка и да я положа в нея, да я опази от вълците, и да съхрани костите й до Съдния ден; а после да се помоля за душата й. О, Агнес, защо ме остави сам?“
Новороденото все още плачеше. Беше стиснало очи и устата му се отваряше и затваряше ритмично все едно, че можеше поеме храна от въздуха. Трябваше му храна. Гърдите на Агнес бяха пълни с топло мляко. Защо не? — помисли си Том. Намести бебето до гърдата й. Детето намери зърното и засука, а той придърпа наметалото на Агнес около малкото телце.
Марта гледаше ококорена и смучеше палеца си. Баща й каза:
— Би ли могла да подържиш бебето така, че да не падне?
Тя кимна и коленичи до мъртвата си майка и братчето си.
Том вдигна лопатата. Беше избрала това място за отдих и беше седяла под клоните на кестена. Нека това да е мястото на вечния й сън, тогава. Преглътна с усилие, за да надвие подтика да се смъкне на земята и да заплаче. Очерта правоъгълник на няколко крачки от дънера, където нямаше да има корени близо до повърхността, и започна да копае.
Откри, че помага. Докато се съсредоточаваше над забиването на лопатата в коравата земя и изхвърлянето на пръстта, останалата част от ума му изтръпваше и можеше да съхрани хладнокръвие. Започна да се редува с Алфред, за да намери и той утеха в монотонното физическо усилие. Копаеха бързо, напрягаха се здраво и въпреки хапещия студ и двамата се запотиха като посред пладне.
В един момент синът му продума:
— Не е ли достатъчно това?
Том осъзна, че стои в дупка, дълбока почти колкото ръста му. Не му се искаше работата да свършва. Кимна с неохота.
— Става.
Измъкна се навън.
Зората бе напъпила, докато копаеше. Марта беше вдигнала бебето, седеше край огъня и го люлееше. Том отиде при Агнес и коленичи. Загърна я плътно с наметалото й, като остави лицето открито и я вдигна. Отиде при гроба и я положи до него. После слезе в дупката.
Вдигна я и леко я положи върху пръстта. Погледа я дълго, коленичил в студения й гроб. Целуна я веднъж по устните, леко. После склопи очите й.
Излезе от гроба.
— Елате тук, деца.
Алфред и Марта, която още държеше бебето на ръце, дойдоха и застанаха от двете му страни. Том ги прегърна. Гледаха в гроба.
— Кажете: „Господ да благослови мама“.
— Господ да благослови мама — повториха двамата.
Марта хлипаше, а в очите на Алфред имаше сълзи. Том преглътна своите.
Пусна децата и вдигна лопатата. Дъщеря му писна, когато хвърли в гроба първата лопата пръст и Алфред прегърна сестра си. Том продължи да зарива. Не можеше да понесе да хвърли пръст на лицето й, затова покри стъпалата й, после краката и тялото, и струпа пръстта на висока купчина, и с всяка лопата тя се изсипваше надолу, докато накрая имаше пръст около шията й, после над устата, която беше целунал, а накрая и лицето й изчезна, за да не го види никога вече.
Бързо напълни гроба.
Когато и това свърши, остана загледан в могилката.
— Сбогом, скъпа — прошепна Том. — Беше добра съпруга и те обичам.
Обърна се с усилие.
Наметалото му все още лежеше на земята, където Агнес бе родила. Долната му половина беше прогизнала от съсирваща се и съхнеща кръв. Той взе ножа и грубо разряза плата на две. Окървавената половина хвърли в огъня.
Марта още носеше бебето.
— Дай ми го — каза Том.
Тя го зяпна със страх в очите. Той загърна голото новородено момченце с чистата половина от наметалото и го положи върху гроба. Бебето заплака.
Том се обърна към децата. Гледаха го изтръпнали.
— Нямаме никакво мляко, за да го опазим живо, затова трябва да го оставим тук с майка му.
— Но той ще умре! — проплака Марта.
— Да. — Том се постара да запази гласа си стегнат. — Каквото и да направим, той ще умре. — Искаше му се бебето да престане да плаче.
Събра вещите им, прибра ги в котлето за готвене и го стегна на гърба си, както правеше Агнес.
— Да вървим.
Марта захлипа. Алфред беше пребледнял. Поеха по пътя в сивотата на хладното утро. По някое време звукът на бебешкия плач заглъхна.
Нямаше да е разумно да останат при гроба, защото децата нямаше да могат да заспят там и едно будуване цяла нощ не би им донесло нищо. Освен това вървенето само щеше да им помогне.
Том закрачи бързо, но мислите му вече бяха освободени и повече не можеше да ги владее. Нямаше какво друго да прави, освен да върви. Нищо нямаше за уреждане, никаква работа за вършене, нищо за подреждане, нищо за гледане, освен сумрачната гора и сенките, пробягващи на светлината на факлите. Понякога си помисляше за Агнес, тръгваше по дирята на някой спомен и се усмихваше на себе си, а после се извръщаше през рамо да й каже какво си е спомнил. Тогава се стъписваше, осъзнавайки, че тя е мъртва и болката го жегваше. Чувстваше се объркан все едно, че се е случило нещо съвсем непонятно, въпреки че беше съвсем обичайно на този свят жена на нейната възраст да почине при раждане и мъж на годините му да остане вдовец. Но усещането за загуба бе като рана. Чувал беше, че хора, на които са отсекли пръстите на краката, не могат да стоят прави, а постоянно падат, докато се научат отново да ходят. Точно така се чувстваше и той. Сякаш част от него беше отсечена и не можеше да привикне с мисълта, че си е отишла завинаги.
Мъчеше се да не мисли за нея, но непрекъснато си спомняше как бе изглеждала, преди да умре. Струваше му се невероятно, че е била жива едва допреди няколко часа, а вече я няма. Представяше си лицето й, докато се напрягаше да роди и гордата й усмивка след това, когато погледна малкото си момченце. Спомняше си какво му беше казала след това: „Надявам се да построиш своята катедрала“, а после: „Построй красива катедрала за мен.“ Беше го изрекла сякаш знаеше, че умира.
Докато вървеше, отново и отново се сещаше за бебето, което бе оставил върху гроба й, увито в половин наметало. Вероятно все още беше живо, освен ако някоя лисица го бе надушила вече. Щеше да умре преди разсъмване обаче. Щеше да поплаче, след това да затвори очи и животът да се изсипе от него, докато изстива в съня си.
Освен ако лисица го надушеше.
Нищо не можеше да направи Том за бебето. Трябваше му мляко, за да оцелее, а нямаше откъде да го вземе: никакви села, където да потърси дойка, никаква овца, коза или крава, от която да се вземе най-близката сходна храна. Можеше само ряпа да му даде, а тя щеше да го убие също като лисицата.
Докато нощта отстъпваше, все повече се ужасяваше от това, че е изоставил бебето. Знаеше, че подобна постъпка е съвсем обичайна — селяни с големи семейства и малки стопанства понякога оставяха новородените си да умрат на открито, а свещеникът понякога си затваряше очите. Но Том не беше такъв човек. Трябваше да го е взел и да го носи в ръцете си, докато издъхне, а после да го погребе. Нямаше полза от това, разбира се, но все пак щеше да е правилното.
Осъзна, че се е съмнало.
Изведнъж се спря.
Децата стояха смълчани и го гледаха с очакване. Бяха готови за всичко: вече нищо не бе нормално.
— Не трябваше да оставям бебето — заяви Том.
— Но ние не можем да го храним — продума Алфред. — Бездруго ще умре.
— Въпреки това не биваше да го оставям.
— Да се върнем — предложи Марта.
Строителят все пак се поколеба. Да се върне означаваше да признае, че е сгрешил, като е изоставил бебето.
Но беше истина. Беше сгрешил.
Обърна се.
— Добре. Да се върнем.
Сега всички опасности, които по-рано се бе опитвал да изключи, започнаха да изглеждат много по-вероятни. Със сигурност някоя лисица вече беше надушила бебето и го беше отмъкнала в бърлогата си. Или дори вълк. Дивите прасета бяха опасни, макар че те не ядяха месо. Ами бухалите? Бухал не можеше да отнесе бебе, но можеше да му изкълве очите…
Закрачи по-бързо, замаян от умора и глад. Марта трябваше да подтичва, за да не изостане от него, но не се оплака.
Ужасяваше го онова, което можеше да види, щом се върнеше при гроба. Хищниците бяха безмилостни и можеха да разберат кога едно живо същество е безпомощно.
Бе загубил усета си за време и нямаше представа колко са се отдалечили. Гората от двете страни му изглеждаше непозната, въпреки че току-що бе преминал през нея. Озърташе се, притеснен за мястото, където беше гробът. Огънят със сигурност не можеше да е угаснал все още — бяха го наклали силен… Оглеждаше дърветата, за да види характерните листа на конския кестен. Поеха по някакъв завой на пътя, който не помнеше и го влуди мисълта, че може вече да е подминал гроба, без да го е видял. След това му се стори, че вижда смътен оранжев блясък отпред.
Сърцето му подскочи. Забърза и присви очи. Да, беше огън. Затича. Чу Марта да проплаква зад гърба му сякаш си бе помислила, че татко й я оставя, и извика през рамо:
— Стигнахме!
Двете деца затичаха след него.
Стигна при конския кестен с разтуптяно сърце. Огънят пламтеше игриво. Ето я и струпаната купчина дърва. Ето го и зацапаното с кръв парче земя, където Агнес беше кървила до смърт. Ето го и гроба — могилка прясно изкопана пръст, под която тя сега лежеше. А върху гроба — нищо.
Том се заозърта в паника. Умът му се беше размътил. От бебето нямаше и следа. От очите му бликнаха сълзи на отчаяние. Нямаше я дори половината наметало, с което новороденото бе увито. И все пак гробът беше непокътнат — не се виждаха нито животински дири в меката пръст, нито кръв… Никакви следи, че бебето е отмъкнато…
Обзе го чувството, че не може да вижда добре. Не можеше да мисли ясно. Вече знаеше, че е направил нещо ужасно, като е оставил бебето, докато е още живо. Щом разбереше, че е мъртво, щеше да може да си отдъхне. Но то все още можеше да е живо някъде… някъде наблизо. Реши да обиколи в кръг и да потърси.
— Къде отиваш? — попита Алфред.
— Трябва да потърсим за бебето — смотолеви той, без да поглежда назад. Обиколи по края на полянката, като надничаше под храстите, все още леко замаян и отпаднал. Нищо не видя, дори и най-малка следа за посоката, в която вълкът можеше да е отнесъл сина му. Вече беше сигурен, че е било вълк. Леговището му сигурно бе наблизо.
— Трябва да обиколим по-надалеч — каза на децата.
Отново ги поведе в кръг, по-далече от огъня, като се провираше между храстите и ниските дървета. Започваше да се чувства объркан, но успя да съсредоточи ума си само над едно: властната нужда да намери детето. Вече не изпитваше никаква скръб, само сляпа и яростна решимост, и ужасното осъзнаване, че всичко това е по негова вина. Газеше през гората и очите му шареха между храсти и трева, спираше на всеки няколко крачки, за да се вслуша за монотонния бебешки плач, който не можеше да се сбърка с нищо. Но щом той и децата затихнеха, гората оставаше безмълвна.
Загуби представа за времето. Непрекъснато разширяващите се обиколки го връщаха периодично на пътя, но в един момент осъзна, че е минало много време, откакто го бяха прекосили. Зачуди се защо не бяха се натъкнали на колибата на лесничея. Смътно си помисли, че може би се е изгубил и вече не обикаля около гроба, а се скита напосоки из леса. Но вече бе все едно, след като продължаваше да търси.
— Татко — подвикна зад него Алфред.
Том го погледна през рамо ядосан, че са го разсеяли. Алфред носеше Марта, която май бе заспала дълбоко и клюмаше на гърба му.
— Какво?
— Може ли да отдъхнем?
Том се поколеба. Не му се искаше да спира, но синът му сякаш всеки миг щеше да рухне.
— Добре — каза той с неохота. — Но не задълго.
Бяха на някакъв склон. В подножието може би имаше поток. Усети, че е ожаднял. Взе Марта от Алфред, сгуши я до гърдите си и заслиза надолу. Както очакваше, намери едно поточе, заледено по краищата и остави дъщеря си на брега. Двамата с Алфред коленичиха и гребнаха с шепи от студената вода.
После Алфред легна до Марта и затвори очи. Том се озърна наоколо. Намираха се на поляна, застлана с окапали листа. Дърветата наоколо бяха ниски здрави дъбове, сплели клоните си като покрив. Мъжът прекоси поляната с мисълта да огледа за бебето зад дърветата, но щом стигна до другия край, краката му се подкосиха, той се подчини на умората и седна.
Вече се беше развиделило, но още се стелеше мъгла и сякаш не бе по-топло, отколкото през нощта. Трепереше неудържимо. Едва сега осъзна, че е обикалял само по долна риза. Зачуди се какво е станало с наметалото му, но не можа да си спомни. Мъглата се сгъсти или пък нещо странно стана със зрението му, защото вече не можеше да види децата в другия край на поляната. Прииска му се да стане и да отиде при тях, но и с краката му нещо не бе наред.
Бледото слънце едва се провря през облака и малко след това ангелът се появи.
Вървеше през поляната от изток, загърната в безцветно вълнено наметало, почти бяло. Без да усеща изненада или любопитство, я погледа как се приближава. Прекрачил бе границата на всякакво удивление или страх. Взираше се в нея с унилия, празен, безизразен поглед, с който беше оглеждал грамадните дънери на околните дъбове. Овалното й лице беше обрамчено с буйна тъмна коса, а наметалото скриваше стъпалата й тъй, че сякаш се плъзгаше над сухите листа. Спря се точно пред него и златните й очи като че се вгледаха в душата му и разбраха болката му. Изглеждаше му позната. Все едно, че беше виждал същия този ангел, изрисуван в някоя от църквите, в които бе стъпвал наскоро. После разтвори наметалото си. Отдолу беше гола. Имаше тялото на земна, около двайсет и пет годишна жена, със светла кожа и розови зърна. Том винаги си беше представял ангелските тела безукорно гладки и без косми, но това не бе такова.
Смъкна се на коляно пред него, както седеше скръстил крака до дъба. Наведе се към лицето му и го целуна по устата. Беше толкова замаян от преживяното, че дори това не го изненада. Избута го леко, докато се излегна на гръб, после разтвори наметалото си и легна отгоре му, а голото й тяло се притисна в него. Усети топлината й през ризата си. След няколко мига спря да трепери.
Тя взе брадатото му лице в шепите си и го целуна отново с жажда, все едно, че пиеше студена вода след дълъг и сух ден. Сетне дланите й пробягаха по ръцете му до китките, после вдигна шепите му към гърдите си и той инстинктивно се вкопчи в тях. Бяха меки и податливи, а зърната й настръхнаха под пръстите му.
Някъде от дълбините на ума му изплува мисълта, че е мъртъв. Раят като че ли не трябваше да изглежда точно така, но му беше все едно. От часове бе изгубил способността си да разсъждава трезво. Малкото му останала рационална мисъл отстъпи пред властта на тялото. Изпъна се нагоре, притисна се в нея и извлече сила от топлината и голотата й. Тя разтвори устни, езикът й се впи в устата му и потърси неговия, а той откликна жадно.
За миг тя се отдръпна и отлепи тялото си от неговото. Замаян усети как надигна ризата над кръста му, след което възседна бедрата му. Взря се в очите му с всевиждащия си поглед и се сниши. В един мъчителен миг, когато телата им се докоснаха, тя се поколеба; след това той усети, че влиза в нея. Усещането бе толкова възбуждащо, че бе готов да изригне от наслада. Тя задвижи бедрата си, усмихна му се и целуна лицето му.
След малко тя притвори очи и започна да стене, и той разбра, че губи контрол. Загледа я щастлив и замаян. Стенеше тихо и накъсано, движеше се все по-бързо и по-бързо, и екстазът й доведе Том до дълбините на изстрадалата му душа така, че не знаеше вече дали му се иска да заплаче, да извика от радост или да се разсмее неистово. А после взривът на насладата разтърси и двамата като дървета в буря, отново и отново, докато сетната им страст затихна и тя се отпусна върху гърдите му.
Дълго време лежаха така. Топлината на тялото й попи в него и той се унесе в лека дрямка. Кратка беше и приличаше повече на блян, отколкото на истински сън. Но когато отвори очи, умът му се бе прояснил.
Вгледа се в лежащата върху него красива млада жена и мигновено осъзна, че не беше никакъв ангел, а Елън, бегълката. Същата, която бе срещнал в тази част на леса, когато им откраднаха прасето. Тя усети раздвижването му и отвори очи. Погледна го със смесица от обич и безпокойство. Изведнъж той се сети за децата си. Отмести я леко от себе си и се надигна. Алфред и Марта лежаха в листата, загърнати в наметалата си и слънцето огряваше спящите им лица. Събитията от предната нощ се върнаха в ума му на ужасяващ порой. Спомни си, че Агнес е мъртва и че бебето — синът му! — го няма, и зарови лице в шепите си.
Чу странното изсвирване на Елън и вдигна глава. Откъм дърветата се появи фигура и строителят разпозна в нея чудатото й на вид момче, Джак, с мъртвешки бялата му кожа, рижата коса и светлосините птичи очи. Стана и заоправя дрехите си, а Елън също се изправи и се загърна в наметалото си.
Момчето носеше нещо в ръцете си и го поднесе на Том да го види. Позна го веднага. Беше половината от наметалото му, с което бе увил бебето, преди да го остави върху гроба на Агнес.
Объркан, той зяпна в момчето, а след това в Елън. Тя взе ръцете му в своите, погледна го в очите и каза:
— Твоето бебе е живо.
Не посмя да й повярва. Не можеше да се случи нещо толкова чудесно, толкова щастливо на този свят.
— Не може да бъде.
— Живо е.
Обзе го плаха надежда.
— Наистина ли? — промълви той. — Наистина ли?
Тя кимна.
— Наистина. Ще те заведа при него.
Том разбра, че го казва сериозно. Вълната на облекчение и щастие го заля. Падна на колене на земята и чак тогава даде воля на сълзите си.
V
— Джак чу плача на бебето — обясни Елън. — Беше тръгнал към реката до едно място на север оттук, където човек може да убие патици с камък, стига да се цели добре. Не знаеше какво да направи, затова дотича до вкъщи да ме доведе. Но на идване видяхме един свещеник на кон. Той носеше бебето ти.
— Трябва да го намеря… — почна Том.
— Не изпадай в паника — прекъсна го Елън. — Знам къде е. Свърна ей натам, съвсем близо до гроба. Пътека, която води до малък манастир, скрит в гората.
— Бебето има нужда от мляко.
— Монасите имат кози.
— Слава Тебе, Господи — промълви трескаво Том.
— Ще те заведа там, след като хапнеш нещо — каза тя. — Но… — Елън се намръщи. — Не казвай на децата за манастира засега.
Том се озърна към поляната. Алфред и Марта все още спяха. Джак бе отишъл при тях и ги зяпаше с глупавия си поглед.
— Защо не?
— Не знам… Просто си мисля, че може би ще е по-разумно да се изчака.
— Но синът ти ще им каже.
Тя поклати глава.
— Той видя свещеника, но не мисля, че се е досетил за останалото.
— Добре. Ако знаех, че си наблизо, можеше да спасиш Агнес.
Елън отново поклати глава и тъмната й коса заигра около лицето й.
— Нищо друго не можеше да бъде сторено, освен жената да се стопли, а ти направи това. Когато една жена кърви отвътре или спира и тя се оправя, или не спира и умира. — В очите на Том се появиха сълзи и Елън добави: — Съжалявам.
Той кимна мълчаливо.
— Но живите трябва да се погрижат за живите. А ти имаш нужда от храна и ново наметало — добави тя и стана.
Събудиха децата. Том им каза, че бебето е живо и здраво, че Елън и Джак са видели един свещеник да го носи и че той и Елън ще отидат по-късно да потърсят свещеника, но първо Елън ще им даде храна. Приеха спокойно изумителната новина — вече нищо не можеше да ги стъписа. Самият Том беше не по-малко объркан. Животът се движеше твърде шеметно, за да може да възприеме всички промени. Все едно, че беше на гърба на бягащ кон: всичко ставаше толкова бързо, че нямаше време да реагира на събитията и единственото, което можеше да направи, бе да стъпва здраво и да опази разума си. Агнес беше родила в мразовитата нощ и бебето като по чудо бе дошло на тоя свят здраво. Всичко изглеждаше наред, а след това Агнес, душата на живота му, бе издъхнала от загубата на кръв в ръцете му и той си беше изгубил ума. Бебето беше обречено и изоставено като мъртво. След това се бяха опитали да го намерят и не успяха. После Елън се бе появила и Том я беше взел за ангел и се беше любил с нея като в сън, и тя му каза, че бебето е живо и е добре. Нямаше ли животът малко поне да поспре, за да му позволи да премисли над всички тези ужасни събития?
Том винаги беше допускал, че избягалите от закона скитници живеят окаяно, но нищо окаяно нямаше в Елън и той се зачуди как ли щеше да изглежда домът й. Тя ги поведе, криволичейки между дърветата. Нямаше никаква пътека, но Елън нито веднъж не се поколеба, докато прегазваше през потоци, провираше се под ниски клони, прехвърляше някое замръзнало блато, гъсти храсти или огромен дънер на паднал дъб. Накрая тръгна към гъсталак от калина и сякаш изчезна. Том продължи след нея и противно на очакването си видя тясна пътечка, лъкатушеща през храстите. Клоните на калината се сплетоха над главата му и докато следваше жената, се озова в полумрак. Спря се, докато очите му се приспособят и постепенно осъзна, че се намира в пещера.
Въздухът вътре бе топъл. Пред него, в огнище от плоски камъни, грееше огън. Димът отиваше право нагоре — някъде имаше естествен отдушник. От двете му страни висяха животински кожи, вълча и сърнешка, закрепени на стените на пещерата с дървени клинове. Пушен бут от сърна се люлееше от покрива над главата му. Видя ръчно скован сандък, пълен с киселици, свещи от натопена в тръстика лой по скалните издатини и суха слама на пода. Край огъня имаше котле за готвене, също като в най-обикновен селски дом и ако се съдеше по миризмата, пълно със същото сготвено, каквото можеше да яде всеки друг — зеленчуци, сварени с кокали с месо и билки. Том беше смаян. Тук цареше повече уют, отколкото в домовете на много крепостни селяци.
Зад огнището бяха проснати два тюфлека, съшити от сърнешка кожа и натъпкани може би с тръстика, а върху всеки от тях лежаха грижливо навити вълчи кожи. Елън и Джак явно спяха там, с огъня между тях и входа на пещерата. В дъното имаше внушителна колекция от оръжия и ловни принадлежности: лък, стрели, мрежи, примки за зайци, няколко остри ками, грижливо изработено дървено копие със заострен и втвърден на огъня връх и сред всички тези примитивни вещи — три книги. Том се слиса: никога не беше виждал книги в къща, камо ли в пещера. Мястото на книгите бе в църквата.
Джак взе една дървена купа, бръкна в котлето и започна да пие. Алфред и Марта го загледаха с гладни очи. Елън го погледна извинително и рече:
— Джак, когато има гости, първо даваме храна на тях, преди да ядем.
Момчето я зяпна озадачено.
— Защо?
— Защото така е възпитано. Дай на децата от готвеното.
Джак не изглеждаше убеден, но се подчини на майка си. Елън сипа от супата и на Том. Той седна на пода и отпи. Имаше вкус на месо и го стопли отвътре. Тя загърна раменете му с кожа. След като я изгълта, загреба с пръсти от зеленчуците и месото. От седмици не беше вкусвал месо. Приличаше на патешко — сигурно ударена от Джак с камъни и прашка птица.
Ядоха, докато котлето се опразни. После Алфред и Марта легнаха върху тръстиките. Преди да заспят Том им каза, че двамата с Елън ще идат да потърсят свещеника, а Елън нареди на Джак да остане и да се погрижи за тях, докато се върнат. Двете грохнали от умора деца кимнаха в съгласие и затвориха очи.
Том и Елън излязоха навън. Бе загърнат с кожата, която Елън му беше дала. Увил я бе около раменете си да му пази топло. Щом навлязоха в гъстака от калина жената се спря, обърна се към него, придърпа го към себе си и го целуна.
— Обичам те — прошепна му пламенно. — Обикнах те от мига, в който те видях. Винаги съм искала мъж, който да е силен, благороден и мил, и си мислех, че такъв не съществува. А после те видях. Исках те. Но разбрах, че обичаш жена си. Боже мой, колко й завиждах. Съжалявам, че умря, искрено съжалявам, защото виждам скръбта в очите ти и всички сълзи, които чакат да бъдат пролети, и сърцето ми се къса, като те гледам толкова тъжен. Но след като нея вече я няма, искам те за себе си.
Том не знаеше какво да отвърне. Трудно му беше да повярва, че една толкова красива, силна и способна сама да се справя с трудностите жена, би могла да се влюби в него от пръв поглед. Още по-трудно му бе да определи какво изпитва самият той. Беше опустошен от загубата на Агнес. Елън бе права, че още таеше непролети сълзи. Усещаше тежестта им в очите си. Но също така бе погълнат от желание към Елън, с възхитителното й горещо тяло, златните й очи и безсрамната й страст. Чувстваше се ужасно гузен, че я желае толкова непреодолимо, докато Агнес лежи в гроба едва отпреди няколко часа.
Взря се в нея, очите й отново проникнаха до сърцето му и тя промълви:
— Не казвай нищо. Не бива да изпитваш срам. Знам, че я обичаше. Тя също го знаеше, виждах го. Все още я обичаш, разбира се. Винаги ще я обичаш.
А той бездруго нямаше какво да каже. Беше онемял, поразен от тази необикновена жена. Тя като че ли правеше всичко както трябва. Това, че сякаш знаеше всичко, което му е на сърцето, по някакъв начин го накара да се почувства по-добре, сякаш вече наистина нямаше от какво да се срамува. Том въздъхна.
— Така е по-добре — промълви тя. Хвана го за ръката и излязоха заедно от пещерата.
Пробиваха си път през девствената гора близо миля, след което излязоха на пътя. Докато вървяха, Том непрекъснато поглеждаше лицето на Елън. Спомни си как първия път, когато я срещна, бе решил, че не би могла да се нарече съвсем красива заради странните си очи. Сега не можеше да разбере как изобщо е могъл да си помисли нещо такова, защото виждаше в тези изумителни очи съвършения израз на неповторимата й същност. Сега тя изглеждаше абсолютно съвършена и единствената загадка бе защо е с него.
Извървяха три или четири мили. Той все още бе уморен, но храната му беше дала сила. И макар да вярваше безрезервно на Елън, изгаряше от желание да види бебето със собствените си очи.
Щом зърнаха манастира през дърветата, жената му прошепна:
— Нека не се разкриваме пред монасите в началото.
Том се озадачи.
— Защо?
— Ти изостави бебе. Брои се за убийство. Хайде да огледаме скришом от гората и да видим що за хора са те.
Том не смяташе, че може да си има неприятности, предвид обстоятелствата, но малко предпазливост нямаше да навреди, затова кимна в съгласие и я последва в гъсталаците. Малко след това двамата легнаха в края на поляната.
Манастирът бе много малък. Том беше строил манастири и предположи, че този трябваше да е от тъй наречените скитове, клон или външен пост на приорат или абатство. Имаше само две каменни сгради — параклис и спалнята на монасите. Останалото бе от дърво и замазан с глина плет: кухня, конюшня, плевник, и няколко по-малки стопански постройки. Мястото имаше чист, добре поддържан вид и създаваше впечатлението, че монасите се занимават със земеделие поне толкова, колкото се отдават на молитвите.
Наоколо не се мяркаха много хора.
— Повечето от братята са отишли по работа — обясни Елън. — Строят плевня горе на хълма. — Погледна към небето. — Ще се върнат към обед за ядене.
Том огледа поляната. Видя две човешки фигури, скрити отчасти зад стадо вързани кози.
— Погледни — посочи й той. Загледаха се към двамата и той забеляза още нещо. — Мъжът, който седи, е свещеник и…
— И държи нещо в скута си.
— Хайде да се приближим.
Тръгнаха през дърветата, заобикаляйки поляната и излязоха на едно място близо до козите. Сърцето на строителя се разтуптя, щом погледна седналия на трикракото столче свещеник. В скута му имаше бебе и бебето беше неговото. В гърлото му заседна буца. Беше вярно, наистина беше вярно! Бебето бе оживяло. Искаше му се да скочи и да прегърне свещеника.
Другият мъж беше млад монах. Като се вгледа по-внимателно, Том видя, че младият топна ленено парче плат във ведро с мляко — козе, сигурно — а след това постави намокрения край в устата на бебето. Това беше находчиво.
— Е — промълви плахо. — Най-добре да ида при тях, да им кажа какво съм направил и да си взема детето.
Елън го погледна намръщено.
— Малко помисли, Том. Какво ще правиш после?
Не я разбра накъде бие.
— Ще помоля монасите за мляко. Могат да разберат, че съм беден. Те дават милостиня.
— А след това?
— Ами, надявам се, че ще ми дадат достатъчно мляко, за да преживее три дни, докато стигна до Уинчестър.
— А после? — настоя Елън. — Как ще изхраниш бебето си след това?
— Ами, ще потърся работа…
— Търсиш си работа откакто те срещнах, от края на лятото — сопна се тя. Като че ли му беше малко ядосана, но той не разбра защо. — Нямаш нито пари, нито сечива — продължи да го поучава. — Какво ще стане с бебето, ако в Уинчестър няма работа?
— Не знам — отвърна Том. Почувства се уязвен, че му говори толкова грубо. — Какво да правя — да живея като тебе ли? Не мога да замервам патици с камъни. Аз съм строител.
— Би могъл да оставиш бебето тук.
Той се стъписа.
— Да го оставя? След като тъкмо го намерих?
— Ще си сигурен, че е на топло и нахранено. Няма да трябва да го носиш със себе си, докато търсиш работа. А щом си намериш нещо, можеш да се върнеш тук и да си вземеш детето.
Инстинктът на Том се възпротиви.
— Не знам. Какво биха си помислили монасите за това, че съм изоставил бебето?
— Те вече знаят, че си го направил — отвърна тя изнервено. — Въпросът е само дали ще си го признаеш сега или по-късно.
— Монасите знаят ли как да се грижат за бебета?
— Поне толкова, колкото знаеш и ти.
— Съмнявам се.
— Е, сетили са се как да нахранят новородено, което може само да суче.
Том започна да разбира, че е права. Колкото и да жадуваше да вземе малкото вързопче в прегръдката си, не можеше да отрече, че монасите можеха да се погрижат по-добре за бебето от него. Нямаше храна, нито пари, нито сигурност, че скоро ще си намери работа.
— Да го изоставя отново — каза той тъжно. — Май трябва.
Остана на мястото си, загледан през полето към малката фигурка в скута на свещеника. Синът му имаше тъмната коса на майка си. Беше взел решението си, но не можеше да се откъсне.
След това от другата страна на поляната се появиха група монаси — петнайсет или двайсет на брой — понесли брадви и триони. Стана опасно да не ги забележат. Двамата бързо се шмугнаха назад в гъсталака и бебето изчезна от погледа на Том.
Пропълзяха назад през храстите, а щом излязоха на пътя, се втурнаха в бяг. Избягаха на триста-четиристотин крачки назад, хванати за ръце и строителят се изтощи, но вече бяха на безопасно разстояние. Свърнаха от пътя и си намериха място, където да отдъхнат, скрити от хорските погледи.
Седнаха на затревена издатина, огряна от пъстра слънчева светлина. Том погледна Елън, излегната на гръб върху тревата. Лицето й се бе изчервило и му се усмихваше. Дрехата й се бе разтворила на шията и оголваше гърлото й и хълмчетата на гърдите й. Изведнъж го обзе желание отново да види голотата й и страстта бе по-силна от вината, която изпита. Той се наведе, за да я целуне, ала се поколеба — та тя бе така красива! Когато заговори, бе необмислено и собствените му думи го изненадаха.
— Елън — каза Том. — Ще бъдеш ли моя жена?
Втора глава
I
Питър от Уеърхам беше роден смутител.
Бяха го прехвърлили в малкия скит в гората от манастира-майка в Кингсбридж и не беше трудно да се разбере защо тамошният приор бе побързал да се отърве от него. Висок и дългокрак, близо трийсетгодишен мъж, той имаше могъщ интелект, надменен нрав и живееше в непрекъснато състояние на праведно възмущение. Още като пристигна и тръгна да работи на полето, наложи бесен темп, а после обвини другите в мързел. За негова изненада обаче повечето монаси не му отстъпиха, а по-младите дори го надминаха, докато го умориха. Тогава потърси друг порок вместо безделието и вторият избор се оказа лакомията.
Започна с изяждането само на половината от дажбата си хляб, без да кусне от месото. През деня пиеше вода от потоците, разреждаше бирата и отказваше вино. Нахока един млад монах здравеняк затова, че си поиска още от овесената каша и докара до сълзи едно момче, изпило на шега виното на друг послушник.
Монасите не показваха някакви признаци на лакомия, мислеше си приор Филип, докато се връщаше за обед от билото на хълма към манастира. Младите бяха тънки и мускулести, а по-старите мъже — загорели от слънцето и жилави. Никой нямаше онази бледа отпуснатост, идваща с многото ядене и безделничене. Според Филип всички монаси трябваше да бъдат слаби. Дебелите предизвикваха завист у бедните и омраза към Божиите служители.
По типичен за него начин, Питър беше прикрил обвинението си като изповед.
— Съгреших с греха на лакомията — заявил бе той тая сутрин, докато отдъхваха, насядали по дърветата, които бяха изсекли и похапваха ръжен хляб с глътка бира. — Не се подчиних на напътствието на Свети Бенедикт, който казва, че монасите не трябва да ядат месо, нито да пият вино. — Огледа останалите, вдигнал високо глава и с блеснали от гордост тъмни очи, а накрая погледът му се спря на Филип. — И всеки един тук е виновен в същия грях — довърши той.
Колко тъжно, че Питър трябваше да е такъв, помисли си Филип. Беше посветен на Божието дело, имаше чудесен ум и силно стремление. Но изглежда изпитваше непреодолима нужда да се чувства по-особен и непрекъснато да го забелязват, а това го караше да разиграва сцени. Беше истинска досада, но Филип го обичаше точно толкова, колкото и всеки друг от тях, защото виждаше зад надменността и презрението една неспокойна душа, която всъщност не вярва, че някой би могъл да я заобича.
— Това ни дава повод да си припомним какво точно е казал Свети Бенедикт по тази тема — отвърна Филип. — Помниш ли точните му думи, Питър?
— Той казва: „Всички, освен болните, трябва да се въздържат от месо“, а сетне: „Виното изобщо не е питие за монаси“.
Филип кимна. Точно както подозираше. Питър не знаеше правилото толкова добре като него.
— Почти вярно, Питър. Светецът не говори за месо, а за „плътта на четирикраки животни“ и при това прави изключения, не само за болните, а и за слабите. Какво е имал предвид под „слабите“? Тук, в нашата малка общност, се придържаме към възгледа, че хората, които са изтощени от усилния труд на полето, могат да хапват по малко телешко от време на време, за да укрепва силата им.
Питър изслуша това в мрачно мълчание, с набръчкано от неодобрение чело, свъсени над дългия клюнест нос черни вежди и лице, стегнато в маска на едва сдържано непокорство.
Филип продължи:
— По въпроса за виното, светецът казва: „Четем, че виното изобщо не е питието за монаси.“ Употребата на думата „четем“ подсказва, че той не одобрява изцяло предписанието. Освен това той казва, че половин литър вино би трябвало да е достатъчно за всекиго. И ни предупреждава да не пием до насита. Ясно е, че не очаква от монасите пълно въздържание, нали?
— Но той казва, че във всичко трябва да се проявява сдържаност — отвърна Питър.
— А нима твърдиш, че не сме сдържани тук? — попита Филип.
— Да, твърдя — заяви той звънко.
— „Нека ония, що Бог им дава благодатта на въздържанието знаят, че ще получат подобаваща награда“ — цитира Филип. — Ако чувстваш, че храната тук е твърде щедра, можеш да ядеш по-малко. Но си спомни какво още казва светецът. Той цитира Първото послание до Коринтяните, в което Свети Павел казва: „ала всеки си има своя дарба от Бога, един — тъй, други — инак.“4. А след това светецът ни поучава: „По тази причина не може безпристрастно да се съди колко храна е нужна на другите хора.“ Моля те помни това, Питър, докато постиш и размишляваш над греха на лакомията.
След това отново се бяха заловили за работа, а Питър се държа като мъченик. Нямаше да се смири толкова лесно, разбираше Филип. От трите монашески обета — за бедност, целомъдрие и послушание, най-трудното за Питър бе послушанието.
Имаше начини да се справя с непокорни монаси, разбира се: тъмничен затвор, хляб и вода, бичуване, най-сетне — отлъчване и прогонване от обителта. Филип обикновено не се колебаеше да прилага такива наказания, особено ако монахът поставяше на изпитание игуменската му власт. Поради това го смятаха за поддръжник на строга дисциплина. Но всъщност той мразеше наказанията — раздаването им внасяше разногласие в монашеското братство и натъжаваше всички. Все едно, в случая с Питър наказанието изобщо нямаше да свърши работа — всъщност щеше да го направи още по-горделив и непримирим. Филип беше намислил как да го държи под контрол и в същото време да смекчи нрава му. Нямаше да е лесно. Но пък ако всичко беше лесно, хората нямаше да се нуждаят от Божието напътствие.
Стигнаха до поляната в гората, където беше манастирът. Когато излязоха на открито Филип видя, че брат Джон им маха енергично откъм кошарата с козите. Наричаха го Джони Осем пенса и беше малко не на ред в главата. Филип се зачуди какво ли го беше възбудило сега. С Джони имаше някакъв мъж в свещеническо расо. Стори му се смътно познат и той забърза към него.
Свещеникът беше нисък, набит двайсет и няколко годишен мъж с високо подстригана черна коса и светлосини очи, които блещукаха живи и умни. Да го гледа, за Филип бе все едно да се гледа в огледало. Свещеникът, разбра той изумен, беше по-малкият му брат Франсис.
А Франсис държеше новородено бебе.
Филип не знаеше кое бе по-изненадващото, Франсис или бебето. Монасите се струпаха около тях. Франсис се изправи и подаде бебето на Джони. След това прегърна Филип.
— Какво правиш тук? — попита го Филип зарадван. — И защо си донесъл бебе?
— Защо съм тук ще ти кажа по-късно — отвърна Франсис. — Колкото до бебето, намерих го в горите съвсем самичко, лежеше край един тлеещ огън. — Франсис замълча.
— И… — подкани го Филип.
Франсис сви рамене.
— Не мога да ти кажа нищо повече от това, защото само това знам. Надявах се да стигна тук снощи, но не успях, тъй че преспах в колибата на един лесничей. Напуснах я на разсъмване и яздех по пътя, когато чух бебешки плач. Миг след това го видях. Взех го и го донесох тук. Това е цялата история.
Филип погледна невярващо малкото вързопче в ръцете на брат Джони. Посегна колебливо и повдигна крайчеца на завивката. Видя сбръчкано личице, отворена беззъба уста и малка плешива главица — миниатюра на състарен монах. Разгъна още малко вързопа и видя крехки раменца, махащи във въздуха ръчици и здраво стиснати юмручета. Огледа по-внимателно отрязаната пъпна връв, увиснала от коремчето на бебето. Изглеждаше малко противно. Нормално ли беше това? Раната като че ли заздравяваше добре и май щеше да е най-добре да не се пипа. Отви още малко одеялото.
— Момче е. — Покашля се смутено и го зави отново. Един от послушниците се изсмя глуповато.
Филип изведнъж се почувства безпомощен. „Какво, за Бога, да правя с това?“ — помисли си игуменът. „Да го храня?“
Бебето заплака и звукът дръпна струните на сърцето като любим псалм.
— Гладно е — промълви той и го порази мисъл: „Откъде ли го знам?“
— Не можем да го храним — каза един от монасите.
Филип се канеше да отвърне „Защо не?“, но веднага се сети, че нямаше никакви жени на мили околовръст.
Но Джони вече бе решил проблема, както скоро се увери Филип. Братът седна на столчето с бебето в скута си. Държеше в ръката си кърпа с усукан край. Топна края във ведро с мляко, остави кърпата да попие малко от течността, след което го поднесе към бебешката уста. Бебето отвори уста, засука от кърпата и преглътна.
Филип се обнадежди.
— Много умно, Джони. Браво — възкликна той изненадано.
Джони се усмихна на похвалата и отвърна гордо:
— Правил съм го преди, когато една майка коза умря, преди да се отбие козлето.
Всички монаси загледаха с увлечение, докато Джони повтаряше простичкото действие с топването на кърпата в млякото и даването на бебето да суче. Щом кърпата докоснеше бебешките устни, някои от монасите неволно отваряха устата си и гледката развесели Филип. Този начин на хранене щеше да е бавен, но храненето на бебета май бездруго си беше бавна работа.
Питър от Уеърхам, който се беше поддал на общото залисване с бебето и заради това бе забравил да се държи инатливо, най-после се съвзе и рече:
— Много по-лесно ще е да се намери майката на детето.
— Съмнявам се — възрази му Франсис. — Майката вероятно е неомъжена и е съгрешила. Допускам, че е млада. Може би е успяла да прикрие бременността си. После, когато срокът й е наближил, е дошла в гората, наклала е огън. Родила е сама, след което е оставила детето на вълците и се е прибрала откъдето е дошла. Ще се постарае да не я намерят.
Бебето беше заспало. Обзет от порив, Филип го пое от ръцете на Джони, доближи го до гърдите си, като го крепеше с една ръка отдолу, и го залюля.
— Горкото създание. Милото, горкичко същество.
Желанието, обзело го да защити и да се погрижи за бебето, бе непреодолимо. Забеляза, че монасите са го зяпнали слисани от тази внезапна проява на нежност. Никога не бяха го виждали се отнася тъй мило с някого, разбира се — физическата нежност бе изрично забранена в манастира. Явно бяха смятали, че е неспособен на това. Е, вече знаеха истината, помисли си той.
Питър от Уеърхам се намеси отново:
— Тогава ще трябва да занесем детето в Уинчестър и да се опитаме да му намерим жена, дето да го отгледа.
Ако го беше казал някой друг, Филип нямаше да възрази толкова бързо. Но го каза Питър и приорът заговори припряно, а животът му след това вече нямаше да е същият.
— Няма да му търсим гледачка — заяви той твърдо. — Това дете е дар от Господа. — Огледа ги бавно един по един. Монасите се бяха втренчили в него и поглъщаха всяка негова дума. — Ще се грижим за него сами — продължи той. — Ще го храним, ще го учим и ще го въведем в Божите дела. Сетне, като порасте и стане мъж, и той ще стане монах и така ще го върнем на Господа.
Последва изумено мълчание.
След това Питър рече ядосано:
— Това е невъзможно! Не може бебе да бъде гледано от монаси!
Филип улови погледа на брат си и двамата се усмихнаха, затаили общ спомен. А щом Филип заговори отново, гласът му бе натежал от бремето на миналото.
— Невъзможно ли? Не, Питър. Напротив, напълно сигурен съм, че може да стане, както и моят брат. Знаем го от опит. Нали, Франсис?
В деня, за който Филип вече мислеше като за сетния ден, баща му се беше върнал у дома с рана.
Филип пръв го бе видял да се изкачва на коня си по лъкатушещия по склона път към малкото селце в планинския Северен Уелс. Шестгодишното дете изтича да го посрещне, както обикновено. Ала този път тате не се наведе, за да метне малкото момче на коня пред себе си. Яздеше бавно, отпуснат в седлото. Държеше юздите в дясната си ръка, а лявата бе увиснала безпомощно. Лицето му бе пребледняло, а дрехите му бяха оплискани с кръв. Филип бе едновременно заинтригуван и уплашен, защото никога не бе виждал тате толкова изтощен.
Тате му каза:
— Доведи майка си.
Когато го вкараха в къщата, мама разряза ризата му. Филип бе ужасен: гледката как пестеливата му майка с готовност съсипва добрите дрехи бе по-стъписваща и от кръвта.
— Не се тревожете за мен сега — беше казал тате, но обичайното му ръмжене бе спаднало до глухо мърморене и никой не го послуша — още едно стъписващо събитие, защото обикновено думата му беше закон. — Оставете ме и заведете всички в манастира. Проклетите англичани скоро ще са тук.
На билото на хълма имаше манастир с църква, но Филип не можа да разбере защо трябваше да ходят там, след като дори не бе неделя.
— Ако загубиш още кръв, няма да можеш да идеш никъде вече — каза мама, но леля Гуен рече, че ще вдигне тревога и излезе.
След години, щом се замислеше за последвалите събития, Филип разбираше, че в този момент всички бяха забравили за него и четиригодишния му брат, Франсис. Никой не се сети да ги отведат в манастира, където щяха да са в безопасност. Хората мислеха за своите деца и бяха решили, че с Филип и Франсис всичко ще е наред, защото бяха с родителите си. Но тате кървеше до смърт, а мама се опитваше да го спаси и стана тъй, че англичаните ги хванаха четиримата.
Нищо в краткия житейски опит на Филип не беше го подготвило за появата на двамата войници, когато отвориха с ритници вратата и нахлуха в едностайната им къщурка. При други обстоятелства нямаше да са толкова страшни, защото приличаха на големите непохватни младоци в градчето, които се подиграваха на старите жени, налитаха на евреи и се биеха с юмруци пред пивниците посред нощ. Но този път — Филип го осъзна след години, когато най-после можеше да мисли обективно за онзи ден — младите мъже бяха обзети от кръвожадност. Бяха имали битка, бяха чули писъците на издъхващи от болка мъже, бяха видели да умират техни приятели и буквално бяха обезумели от страх. Но бяха спечелили битката и бяха оцелели, и сега гонеха враговете си, за да отмъстят, и нищо нямаше да ги удовлетвори, освен още кръв, още писъци, още рани и смърт. И всичко това бе изписано на изкривените им лица, когато нахлуха в стаята като лисици в кокошарник.
Движеха се много бързо, но Филип след това можеше да си спомни всяка стъпка все едно, че бе продължило много дълго. Облечени бяха в лека броня, само по къси ризници и кожени шлемове с железен обков, и с извадени мечове. Единият беше грозен, с голям изкривен нос и примижал, а зъбите му бяха оголени в застрашителна маймунска усмивка. Другият имаше пищна брада, която бе зацапана с кръв — чужда кръв сигурно, защото не изглеждаше да е ранен. Двамата огледаха стаята в движение. Безмилостните им пресметливи очи подминаха Филип и Франсис, забелязаха мама и се спряха на татко им. Бяха почти стигнали до него, преди някой да е успял да помръдне.
Мама се беше надвесила над тате и превързваше лявата му ръка. Тя се изправи и се нахвърли срещу натрапниците с пламнали в безнадеждна храброст очи. Тате скочи на крака и здравата му ръка посегна към дръжката на меча му. Филип извика от ужас.
Грозният вдигна меча си над главата и замахна с дръжката напред към главата на мама, а после я избута настрани, без да я промуши, сигурно защото не искаше да рискува мечът му да е забит в тяло, докато тате все още бе жив. Филип се досети за това след години; тогава просто затича към майка си, без да разбира, че тя вече не може да го защити. Мама залитна замаяна, а грозният я подмина и отново вдигна меча си. Филип се вкопчи в полата на майка си, докато тя се олюляваше, но не можеше да откъсне очи от баща си.
Тате извади оръжието си от ножницата и го вдигна в защита. Грозният замахна надолу и двете лезвиета се удариха и изкънтяха като камбана. Като всички малки момчета и Филип си мислеше, че татко му е непобедим. В този момент разбра истината. Тате бе изтощен от загубата на кръв. Когато двата меча се сблъскаха, неговият падна, а нападащият вдигна своя съвсем малко и отново замахна бързо. Ударът падна там, където едрите вратни мускули на тате се вдигаха от широките му рамене. Филип запищя, когато видя как острият ръб на оръжието се вряза в тялото на баща му. Грозният мъж издърпа ръката си назад, за да намушка и върхът на меча се заби в корема на тате.
Вцепенен от ужас, Филип погледна нагоре към мама. Очите й срещнаха неговите точно когато другият мъж, оня с брадата, я удари. Тя падна на пода до момчето и от раната в главата й потече кръв. Брадатият смени хватката на меча си тъй, че върхът да сочи надолу и го стисна в двете си ръце. После го вдигна високо, почти колкото човек да намушка себе си и силно заби надолу. Чу се болезнен пукот от счупена кост, щом върхът прониза гърдите на мама. Оръжието се вряза дълбоко, толкова дълбоко — Филип го забеляза, колкото и да го бе заслепил влудяващият страх, — че трябваше да е излязъл през гърба й, заковавайки я като гвоздей за пода.
Обезумял, Филип отново погледна към баща си. Видя как се смъкна напред върху меча на грозния и от устата му швирна кръв. Убиецът му отстъпи назад и издърпа оръжието си в опит да го освободи. Татко му залитна още стъпка напред и се задържа за него. Грозният изрева яростно и изви меча в корема на тате. Този път острието излезе. Тате падна на пода и притисна ръце в корема си, сякаш искаше да запуши зейналата рана. Филип винаги си бе мислил, че човешките вътрешности са повече или по-малко твърди и му призля от гледката с грозните слузести жили и органи, които се изсипваха от баща му. Нападателят вдигна оръжието си високо, с върха надолу над тялото на тате, също като брадатия над мама, и нанесе последния удар по същия начин.
Двамата англичани се спогледаха и най-неочаквано Филип разчете облекчение на лицата им. Обърнаха се едновременно и погледнаха към него и Франсис. Единият кимна, а другият сви рамене и Филип разбра, че ще убият него и брат му, като ги посекат с онези остри мечове, а щом осъзна колко много щеше да боли, ужасът кипна в него докато усети, че главата му ще се пръсне.
Мъжът с кръв по брадата се наведе бързо и хвана Франсис за глезена. Вдигна го във въздуха с главата надолу, докато момченцето пищеше за мама, без да разбира, че тя е мъртва. Грозният мъж изтръгна меча си от тялото на тате и изпъна ръка, готов да промуши Франсис в сърцето.
Ударът така и не последва. Откъм входа прокънтя властен глас и двамата мъже замръзнаха. Писъкът секна и Филип осъзна, че самият той беше запищял. Погледна към вратата и видя абат Питър, застанал там в домашнотъканото си расо, с гняв Божи в очите и вдигнал дървен кръст в ръката си като меч.
Когато Филип съживяваше този ден в кошмарите си и се събуждаше нощем плувнал в пот и с писъци, винаги успяваше да се успокои и после отново да се отпусне в сън, щом върнеше в ума си последната сцена и как писъците и раните бяха отметени настрана от невъоръжения мъж с кръста.
Абат Питър заговори отново. Филип не разбра езика, на който говореше — беше английски, разбира се — но смисълът бе ясен, защото двамата мъже изглеждаха засрамени и брадатият много кротко остави Франсис на пода. Докато говореше, монахът пристъпи уверено в стаята. Двамата войници се дръпнаха назад сякаш се уплашиха от него — бяха с мечовете си и в броня, а той във вълнено расо и с кръст! Обърна им гръб в жест на пълно презрение, наведе се и заговори на Филип. Гласът му беше спокоен.
— Как се казваш?
— Филип.
— А, да, спомням си. А братчето ти?
— Франсис.
— Добре. — Абатът погледна към плувналите в кръв тела върху пръстения под. — Това е майка ви, нали?
— Да — отвърна Филип, разтреперан от паника, а после посочи осакатеното тяло на баща си и каза: — А това е тате!
— Знам — промълви монахът утешително. — Не трябва да пищиш повече, трябва да отговориш на въпросите ми. Разбираш ли, че те са мъртви?
— Не знам — отвърна отчаяно Филип. Знаеше какво означава, когато животни са мъртви, но как можеше да се случи това с мама и тате?
— Все едно, че са заспали — каза абат Питър.
— Но очите им са отворени! — проплака Филип.
— Шшт. По-добре да им затворим очите тогава.
— Да — отвърна Филип. Имаше чувството, че това ще реши нещо.
Абат Питър хвана двете деца за ръцете и ги поведе през стаята към тялото на баща им. Коленичи и взе дясната ръка на Филип в своята.
— Сега ще ти покажа как. — Поднесе ръката му над лицето на татко му, но изведнъж Филип се уплаши да докосне баща си, защото тялото изглеждаше толкова странно и бледо, отпуснато и грозно наранено, че той издърпа дланта си. После се озърна с тревога към абат Питър — мъж, на когото никой не се опълчваше — но абатът като че ли не му беше ядосан. — Хайде — каза той кротко и отново взе ръката на Филип. Този път момчето не се възпротиви. Задържал показалеца на Филип между палеца и показалеца си, монахът накара момчето да докосне клепача на баща си и да го смъкне надолу, докато покрие страховито взряната нагоре очна ябълка. После абатът пусна ръката му и каза: — Затвори другото му око. — Този път, без чужда помощ, Филип се пресегна, докосна клепача на баща си и го затвори. И се почувства по-добре.
— А сега ще склопим ли и очите на мама? — попита абат Питър.
— Да.
Коленичиха до тялото й. Абатът изтри с ръкава си кръвта от лицето й.
— Ами Франсис? — попита Филип.
— Може би и той трябва да помогне.
— Направи като мен, Франсис — промълви Филип на братчето си. — Затвори очите на мама както аз ги затворих на тате, за да може да спи.
— Те заспали ли са? — попита Франсис.
— Не, но все едно, че са заспали — каза Филип уверено. — Тъй че очите й трябва да са затворени.
— Добре тогава — отвърна Франсис и без колебание протегна пълничката си ръка, и грижливо затвори очите на майка си.
А после абатът ги вдигна и двамата, по един под всяка мишница, и без да погледне повече двамата войници ги изнесе от къщата и ги носи по целия път нагоре по стръмната пътека на склона, до убежището на манастира.
Нахрани ги в манастирската магерница. След това, за да не се залисат с мислите си, им каза да помогнат на готвача в приготвянето на вечерята за монасите. На другия ден ги взе да видят телата на родителите си, измити, облечени, с почистени рани, закърпени и отчасти покрити, в ковчезите един до друг в кораба на църквата. Там бяха и няколко техни близки, защото не всички от селото се бяха добрали навреме до манастира, за да се спасят от нашественическата армия. Абат Питър ги заведе на погребението и се постара да видят как свалиха двата ковчега в общия им гроб. Когато Филип заплака, заплака и Франсис. Някой им изшътка да замълчат, но абат Питър рече:
— Оставете ги да си поплачат.
Чак след това, когато вече бяха приели в сърцата си, че родителите им наистина си бяха отишли и никога вече нямаше да се върнат, той най-сетне им заговори за бъдещето.
Сред близките им нямаше нито едно семейство, което да е оцеляло цялото: или бащата, или майката бяха убити. Нямаше роднини, които да се погрижат за момчетата. Така оставаха две възможности. Можеха да бъдат дадени или продадени дори на някой стопанин, който да ги използва за робски труд докато пораснеха големи и силни, за да избягат. Или можеха да бъдат вречени на Господа.
Не беше нещо необичайно малки момчета да влязат в манастир. Обичайната възраст бе около единайсет години, а най-ниската граница — около пет, защото монасите не умееха да се оправят с гледане на бебета. Понякога момчетата бяха сираци, понякога бяха загубили само единия родител, а понякога родителите им имаха твърде много синове. Обикновено семейството даваше заедно с детето някое сериозно дарение на манастира — ферма, църква и дори цяло село. В случаи на най-окаяна бедност дарението можеше да се заобиколи. Бащата на Филип обаче бе оставил скромна планинска ферма, тъй че случаят с момчетата не беше благотворителност. Абат Питър предложи манастирът да вземе момчетата и фермата. Оцелелите им близки се съгласиха, а уговорката бе утвърдена от принца на Гуинед, Гръфид ап Кинън, който временно бе унизен, но не напълно свален от власт от завоевателната армия на крал Хенри, убила и бащата на Филип.
Абатът знаеше много за скръбта, но въпреки цялата си житейска мъдрост се оказа неподготвен за онова, което стана с Филип. Около година по-късно, когато скръбта вече изглеждаше отшумяла и двете момчета се бяха нагодили към манастирския живот, Филип бе обзет от някаква непреклонна ярост. Условията в обителта на хълма не бяха толкова лоши, че да оправдаят гнева му: имаше храна, дрехи и огън в спалнята зиме, и дори малко обич и привързаност, а строгата дисциплина и монотонните ритуали поне внасяха ред и стабилност. Но момчето започна да се държи все едно, че е несправедливо затворено. Не се подчиняваше на заповеди, подронваше авторитета на монашеските служители по всякакъв повод, крадеше храна, чупеше яйца, пускаше коне, присмиваше се на недъгавите и обиждаше по-старите братя. Единственото оскърбление, пред което се сдържаше, бе светотатството и заради това абатът му прощаваше всичко останало. Една Коледа той се вгледа назад към изминалите дванайсет месеца и си даде сметка, че за цялата година не беше прекарал и една нощ в килията за наказание.
Нямаше никаква конкретна причина за връщането му към нормалния живот. Вероятно помогна интересът му към уроците. Математическата теория на музиката го очароваше, дори в спрежението на латинските глаголи намираше определена удовлетворителна логика. Бяха му възложили да помага на иконома — монаха, който трябваше да осигурява всички запаси на манастира, от сандалите до зърното — и това също тъй завладя интереса му. Привърза се с искрено обожание към брат Джон, хубав мускулест млад монах, който изглеждаше в очите му като въплъщение на ученост, святост, мъдрост и доброта. Било в подражание на Джон или заради вродена склонност, а може би и двете, започна да намира утешение в ежедневните молитви и служби. Така навлезе в юношеството, с манастирския ред в ума си и светите хармонии в ушите си.
В учението си Филип, както и Франсис, далеч бяха надминали всички момчета на тяхната възраст, които познаваха, ала допускаха, че това е така, защото живееха в манастира и ги образоваха по-усилено. На този етап не осъзнаваха, че са изключителни. Дори когато започнаха да поемат голяма част от преподаването в малкото манастирско училище и да взимат уроците си от самия абат, вместо от педантичния стар учител на послушниците, смятаха, че са напреднали толкова само защото бяха получили толкова ранен старт.
Когато се вглеждаше назад към младостта си, на Филип му се струваше, че е имало някакъв кратък Златен век, година или може би по-малко, между края на бунта му и съблазънта на плътската страст. В живота му дойде мъчителното време на нечистите помисли, нощните изхвърляния, ужасните и смущаващи беседи с изповедника му — самия абат, безкрайните наказания и умъртвяването на плътта с бичуване.
Плътската страст така и не го остави напълно, но след време престана да бъде нещо толкова важно, тъй че го притесняваше само от време на време, когато умът и тялото му останеха бездейни — като стара рана, която те наболява все още във влажно време.
Франсис беше водил тази битка малко по-дълго и макар да не бе споделял с брат си нищо по темата, Филип бе останал с впечатлението, че той не воюва тъй храбро с греховните помисли и че приема с известна охота пораженията си. Главното обаче бе, че и двамата се бяха смирили със страстите, най-големия враг на монашеския живот.
Както Филип работеше с иконома, тъй и Франсис помагаше на приора, заместника на абат Питър. Когато икономът умря, Филип бе на двайсет и една години и въпреки младостта си пое задълженията му. А когато Франсис стана на двайсет и една, абатът реши да създаде нов пост за него, помощник-приор. Но това решение ускори една криза. Франсис помоли да бъде освободен от този пост и същевременно да напусне манастира. Поиска да бъде ръкоположен за свещеник и да служи на Господа във външния свят.
Филип беше стъписан и ужасен. Идеята, че един от тях би могъл да напусне манастира, изобщо не беше му хрумвала и го смути толкова, колкото ако му бяха казали, че е наследникът на трона. Но след много кършене на ръце и сърдечни терзания все пак желанието на брат му се изпълни. Франсис отиде сред миряните и скоро след това стан капелан на графа на Глостър.
Преди това да се случи, Филип си беше представял живота си съвсем просто, ако въобще се замисляше над него. Щеше да е монах, да живее смирен и покорен живот, а на стари години може би да стане абат и с много рвение да следва примера, оставен от Питър. Но сега се зачуди дали Бог не му е отредил друга съдба. Помнеше притчата за талантите5: Бог очакваше от слугите Си да укрепват царството Му, а не само да Го съхраняват. С известна боязън сподели тези мисли с абат Питър, в пълното съзнание, че рискува да бъде порицан за прекомерна горделивост.
За негова изненада, абатът отвърна:
— Чудех се колко време ще ти трябва, за да осъзнаеш това. Разбира се, че си предопределен за нещо друго. Роден в близост до манастир, осиротял на шест години, отгледан от монаси, станал иконом на двайсет и една… Бог едва ли щеше да си прави толкова труд за един човек, който е обречен да преживее живота си в малко манастирче на гол хълм, в затънтено владение. Тук няма достатъчно мащаб за теб. Трябва да напуснеш това място.
Филип беше слисан от думите му, но преди абатът да си тръгне, му хрумна въпрос и той побърза да го изрече:
— Ако този манастир е толкова маловажен, защо Бог остави вас тук?
Абат Питър се усмихна.
— Може би, за да се погрижа за теб.
По-късно същата година абатът отиде в Кентърбъри, за да поднесе почитанията си на архиепископа и когато се върна, рече на Филип:
— Дал съм те на приора на Кингсбридж.
Филип се уплаши не на шега. Приоратът на Кингсбридж бе един от най-големите и най-важните манастири в страната. Беше катедрален приорат — църквата му бе катедрала, седалище на епископа, а самият епископ всъщност се водеше абат на манастира, който инак формално се ръководеше от собствения си приор.
— Приор Джеймс е стар приятел — каза абат Питър на Филип. — В последните няколко години е доста отпаднал духом, не знам защо. Все едно, Кингсбридж има нужда от млада кръв. В частност Джеймс има проблем с един от скитовете си, малка горска обител, и ужасно му е нужен напълно благонадежден човек, който да поеме скита и да го върне в пътя на светостта.
— Значи ще съм приорът на скита? — изненада се Филип.
Абатът кимна.
— И ако с право сме преценили, че Бог има много работа за теб, можем да очакваме, че ще помогнеш в решаването на проблемите, които тази обител изпитва.
— А ако грешим?
— Винаги можеш да се върнеш тук и да бъдеш моят иконом. Но не грешим, синко. Ще видиш.
Сбогуването го разплака. Беше прекарал седемнайсет години тук и монасите бяха семейството му, по-истинско за него от родителите, които тъй жестоко му бяха отнети. Навярно никога повече нямаше да види тези монаси и това го наскърби.
В началото Кингсбридж го изуми. Защитеният със стени манастир беше по-голям от много села. Катедралната църква бе огромна и сумрачна зала, също като пещера. Затова пък къщата на приора беше един малък палат. Но след като привикна с големината, започна да вижда признаците на духовен упадък, които бе забелязал абат Питър у своя приятел. Църквата видимо се нуждаеше от основен ремонт, молитвите се измърморваха припряно, правилата за мълчание непрекъснато се нарушаваха и имаше твърде много слуги, повече от монасите. Филип бързо надмогна изумлението и започна да се ядосва. Искаше му се да хване приор Джеймс за гърлото и да каже: „Как смеете да правите това? Как смеете да поднасяте така припряно молитвите си към Бога? Как смеете да позволявате послушници да играят на зарове и монаси да държат домашни любимци? Как смеете да живеете в палат, обкръжен от слуги, докато Божията църква грохва в развалини?“ Нищо такова не каза, разбира се. Имаше кратка формална беседа с приор Джеймс, висок, слаб и изгърбен мъж, който сякаш носеше цялата тежест на световните беди на изгърбените си рамене. След това поговори със заместник-приора, Ремигий. В началото на разговора Филип намекна, че според него приоратът се нуждае от някои промени, като очакваше заместник-приорът да се съгласи с цялото си сърце. Но Ремигий го изгледа надменно, все едно казваше „Ти за кого се мислиш?“ и смени темата.
Ремигий му обясни, че скитът „Свети Джон в леса“ бил основан преди три години с малко земя и имот, и трябвало вече да се самоподдържа, но всъщност продължавал да зависи от поддръжката на манастира — майка. Имаше и други проблеми: дякон, който случайно прекарал една нощ там, останал недоволен от службите; пътници твърдели, че били ограбени от монаси в околностите му; имало слухове за безнравственост… Фактът, че Ремигий не можеше или пък не желаеше да даде подробности, бе само още един знак за леката ръка, с която се ръководеше всичко. Филип напусна разтреперан от гняв. Един манастир трябваше да прославя Господа. Не правеше ли това, не беше нищо. Приоратът Кингсбридж беше по-лошо от нищо. Позореше Господа със своята леност. Но самият той нищо не можеше да стори по този проблем. Единственото, на което можеше да се надява, бе да вкара в правия път един от скитовете му.
По време на двудневната езда до горска обител, Филип размишляваше над малкото сведения, които му бяха дали и вглъбено обмисляше как да подходи. Реши, че ще е добре в началото да тръгне полека. Обикновено приорът се избираше от монасите, но при един скит, който бе само външен пост на главния манастир, можеше просто да го избере приорът на дома-майка. Тъй че Филип не бе поканен да се подложи на избор, а това означаваше, че не можеше да разчита на добрата воля на монасите. Трябваше да си подбира пътя внимателно. Налагаше се да научи повече за проблемите на обителта, преди да може да прецени как най-добре ще ги разреши. Трябваше да спечели уважението и доверието на монасите, особено на по-старите от него, които можеше да възнегодуват против назначението му. После, след като научеше достатъчно и укрепеше властта си, щеше да предприеме твърди действия.
Изобщо не стана така.
Беше втория ден на свечеряване, когато дръпна юздите на понито в края на една поляна и огледа новия си дом. В онези дни имаше само една каменна постройка, параклиса. На следващата година Филип бе построил новото каменно общежитие. Другите пристройки, дървените, изглеждаха порутени. Филип се възмути — всичко, направено от монаси, трябваше да е трайно, а това означаваше наистина всичко — от катедралите, до кочините. Като огледа по-добре, забеляза още доказателства за същата отпуснатост, която бе видял в Кингсбридж: нямаше огради, сеното се разсипваше от вратата на плевника, а до рибарника имаше сметище. Усети как лицето му се изопна от едва сдържан укор и си каза: „спокойно, спокойно“.
Отпървом не видя никого. Така и трябваше да бъде, защото бе време за вечерня и повечето монаси щяха да са в параклиса. Шибна леко хълбока на понито с камшика и пое през поляната към някаква съборетина, която приличаше на конюшня. Един младок със слама в косата и завеян поглед надникна през вратата и зяпна изненадан в новодошлия.
— Как те викат? — запита го Филип, а след кратък смут добави: — Синко.
— Викат ми Джони Осем пенса — отвърна младокът.
Филип слезе и му подаде юздите.
— Е, Джони Осем пенса, можеш да разседлаеш кончето ми.
— Да, отче. — Джони върза юздите за оградата и тръгна нанякъде.
— Къде отиваш?
— Да кажа на братята, че е дошъл непознат.
— Трябва да упражняваш послушание, Джони. Разседлай коня ми. Аз ще кажа на братята, че съм тук.
— Да, отче. — Уплашен, Джони се зае със задачата.
Филип огледа наоколо. По средата на поляната се издигаше дълга постройка, която може би служеше за трапезария. Близо до нея имаше малка кръгла пристройка и от дупка в покрива й се носеше дим. Това трябваше да е магерницата. В манастирите със строг режим се поднасяше ядене само веднъж на ден, на обед. Но тук явно режимът не беше строг и щеше да има лека вечеря след вечернята, малко хляб със сирене или осолена риба, или може би купа ечемичена супа, сготвена с билки. Но щом се приближи към кухнята, надуши безпогрешната овлажняваща устата миризма на печено месо. Спря се намръщен, след което продължи.
Двама монаси и едно момче седяха в средата около огнището. Пред очите на Филип единият подаде делва на другия и той отпи. Момчето въртеше шиш, а на шиша се печеше прасенце.
Вдигнаха изненадано глави, щом Филип пристъпи на светлината. Той взе мълчаливо делвата от монаха и подуши, а после рече:
— Защо пиете вино?
— Защото радва сърцето, страннико — отвърна монахът. — Почерпи се. Пий дълбоко.
Явно не бяха ги предупредили да очакват новия приор. Явно също така не ги беше страх за последствията, ако някой минаващ монах съобщи за поведението им в Кингсбридж. На Филип му се дощя да вземе делвата с вино и да я счупи в главата му, но си пое дъх и заговори смирено:
— Децата на бедните гладуват, за да ни осигурят месо и вино. Това е направено за Божията слава, а не за да радва сърцата ни. Никакво вино повече тази вечер.
Обърна се и понесе делвата.
На излизане чу монаха да казва:
— Ти за кого се мислиш?
Не отвърна. Много скоро щяха да разберат.
Остави делвата на земята пред кухнята и тръгна през поляната към параклиса, като стискаше и отпускаше юмруци, за да овладее гнева си. „Не прибързвай“, казваше си. „Внимателно. Спокойно“.
Поспря за миг в притвора, докато се успокои, после леко открехна голямата дъбова врата и влезе безшумно вътре.
С гръб към него в нестройни редици стояха дванайсетина монаси и няколко послушника. Срещу тях сакристът6 четеше от разтворена книга. Редеше службата набързо, а братята измърморваха небрежно отговорите. На покривката на олтара пращяха три свещи с неравна дължина.
Отзад двама млади монаси водеха разговор, пренебрегнали службата и оживено обсъждаха нещо. Когато Филип се изравни с тях, единият каза нещо смешно, а другият се разсмя на глас, като заглуши ломотенето на четеца. Това бе последната капка и всякакви мисли за предпазлив подход се отвяха от ума му. Филип отвори уста и извика с цяло гърло:
— Замълчи!
Смехът секна. Сакристът спря да чете. В параклиса се възцари тишина и всички се обърнаха и зяпнаха във Филип.
Той се пресегна към монаха, който се бе изсмял и го сграбчи за ухото. Беше някъде на неговата възраст и по-висок, но бе твърде изненадан, за да се възпротиви, когато Филип го дръпна надолу.
— На колене! — изрева му той.
За миг като че ли монахът щеше да се издърпа. Но съзнаваше, че е сгрешил и както Филип очакваше, съпротивата бе потушена от гузната съвест и когато дръпна по-силно ухото му, младият мъж коленичи.
— Останалите също! — заповяда Филип. — На колене!
Всички бяха дали обет за покорство и скандалното безредие, в което явно бяха живели напоследък, не бе достатъчно, за да заличи дългогодишния навик. Половината монаси и всички послушници се смъкнаха на колене.
— Нарушили сте обетите си — заговори той, без да крие презрението си. — Вие сте богохулници, всички до един. — Огледа ги, срещайки погледите им. — Покаянието ви започва от сега.
Коленичиха и останалите, един по един, докато само четецът остана прав. Беше надебелял мъж със сънливи очи, около двайсет години по-възрастен от Филип. Той се приближи до него, заобикаляйки коленичилите монаси.
— Дай ми книгата.
Сакристът го изгледа с непокорство и не отвърна нищо.
Филип се пресегна и леко хвана за единия край дебелия том. Сакристът го стисна по-здраво. Филип се поколеба. Два дни беше обмислял, докато реши да бъде предпазлив и да действа полека, а ето че сега още с прахта от пътя по краката си рискуваше всичко в открит сблъсък с човек, за когото не знаеше нищо.
— Дай ми книгата и падни на колене — повтори той.
По лицето на сакриста пробяга усмивка.
— Кой си ти?
Филип отново се поколеба. Заради остриганата му коса и расото бе очевидно, че е монах, а от поведението му би трябвало да са се досетили, че разполага с власт. Но все още не беше ясно дали рангът му го поставя над сакриста. Трябваше само да каже „Аз съм новият ви приор“, но не го искаше. Изведнъж му се стори много важно да надделее с тежестта на моралния си авторитет.
Сакристът долови колебанието му и се възползва от него.
— Кажете на всички ни, моля — заговори той с насмешлива вежливост. — Кой ще да е тоя, който ни повелява да коленичим в негово присъствие?
Всякакво колебание го изостави моментално и той си помисли: „Бог е с мен, тъй че от какво ме е страх?“ Пое си дълбоко дъх и думите излязоха като рев, който отекна от пода до сводестия каменен таван.
— Бог е тоя, който ви повелява да коленичите в Негово присъствие!
Сакристът не изглеждаше вече толкова уверен. Филип се възползва от краткото му разколебаване и дръпна книгата. Противникът му вече бе изгубил цялата си власт и най-сетне с неохота се смъкна на колене.
Прикрил облекчението си, Филип бавно огледа всички и заяви:
— Аз съм новият ви приор.
Накара ги да останат на колене, докато прочете службата. Отне много време, защото ги караше да повтарят отговорите многократно, докато съумяха да ги изрекат в съвършена хармония. После ги изведе от параклиса и през поляната поеха към трапезарията. Върна печеното свинско в кухнята и заповяда да донесат хляб и слаба бира. Освен това назначи един монах да чете на глас, докато се хранят. Щом всички приключиха, ги отведе, пак така в мълчание, до спалното.
Заповяда да донесат постелята на приора от отредената му къща — щеше да спи в същата стая с монасите. Беше най-простият и най-сигурен начин да предотврати греховността на разврата.
Цялата първа нощ не спа, а седя със запалена свещ и мълчаливо се молеше, докато стана среднощ — времето да събуди братята за полунощницата. Проведе бързо службата, за да им покаже, че не е съвсем безмилостен. Легнаха си отново, но Филип остана буден.
На разсъмване, преди останалите да са се събудили, излезе навън и огледа наоколо с мисъл за предстоящия ден. Една от нивите наскоро бе извоювана от леса, а в средата й стърчеше огромният пън от някогашен масивен дъб. Това му подсказа идея.
След като мина утренята и закусиха, ги отведе всички в нивата с въжета и брадви. Целия предобед изкараха в изкореняване на огромния пън, като половината от тях теглеха въжетата, а другата половина нападаха корените с брадви и всички викаха заедно: „Хей-ех!“ Когато пънът най-сетне излезе, Филип даде на всички им бира, хляб и по резен от свинското, което им бе отказал на вечерята.
Това не беше краят на проблемите, но бе началото на решаването им. От самото начало отказа да иска от дома майка каквото и да било, освен зърно за хляб и свещи за параклиса. Знанието, че няма да получат никакво месо, освен онова, което сами са си отгледали или уловили, превърна монасите в грижливи стопани на стоката и ловци на птици. И докато по-рано бяха гледали на службата като на начин да избягат от работа, сега се радваха, когато Филип съкрати часовете в параклиса, за да имат повече време за нивите.
След две години започнаха да се самоиздържат, а след още две вече снабдяваха приората Кингсбридж с месо, дивеч и сирене от козе мляко, което стана блазнещ деликатес. Скитът процъфтяваше, службите се извършваха безупречно, а братята бяха здрави и щастливи.
Филип щеше да е доволен. Но домът-майка, приоратът Кингсбридж, отиваше от зле на по-зле.
Трябваше да е един от водещите религиозни центрове в кралството, да гъмжи от дейност, библиотеката му да се посещава от чуждоземни учени, приорът му да съветва барони, светите мощи да привличат поклонници от цялата страна, гостоприемството му да се цени от благородниците, а благотворителността му да е прочута сред бедните. Но църквата рухваше, половината манастирски сгради бяха празни, а приорът бе натрупал дългове към лихвари. Филип ходеше до Кингсбридж поне веднъж годишно и всеки път се връщаше кипнал от гняв заради начина, по който богатството, дадено от предани вярващи и увеличено от труда на усърдни монаси, се ръководеше немарливо като наследството на блуден син.
Част от проблема бе в местоположението на приората. Кингсбридж бе малко село насред затънтен път, който не водеше никъде. От времето на първия крал Уилям — когото наричаха Завоевателя или Копелето според това кой говореше — повечето катедрали бяха прехвърлени в големи градове. Но Кингсбридж бе преживял това сътресение. Това обаче не беше непреодолим проблем според Филип. Един оживен манастир с катедрална църква трябваше да е като град сам по себе си.
Същинската беда беше летаргията на стария приор Джеймс. След като кормилото бе водено с вяла ръка, вълните тласкаха кораба без посока и той не плаваше на никъде.
И за горчиво съжаление на Филип, упадъкът на приората Кингсбридж щеше да продължи, докато приор Джеймс бе жив.
Увиха бебето в чисти ленени пелени и го положиха в голяма кошница за хляб вместо люлка. След като коремчето му се напълни с козе мляко, малкият бързо заспа. Филип възложи на Джони Осем пенса да се грижи за него, защото, макар и да беше малко нещо глуповат, младежът проявяваше грижовна нежност към малките и крехки същества.
Филип беше нетърпелив да разбере какво бе довело Франсис в манастира. Подпита го по време на вечерята, но брат му не се отзова и се наложи да потисне любопитството си.
След вечеря беше час за учение. Нямаха подходящи помещения, но монасите можеха да седят на притвора на параклиса и да четат или да се разхождат нагоре-надолу по поляната. Позволено им бе да ходят до магерницата от време на време, за да се сгреят край огъня според обичая. Филип и Франсис тръгнаха покрай поляната, както често бяха обикаляли портиците на манастира в Уелс. Тогава Франсис заговори.
— Крал Хенри винаги се е отнасял към Църквата като към нещо, подчинено на кралството му — започна той. — Нареждал е на епископи, налагал е данъци и е пречил на прякото прилагане на папската власт.
— Знам. И какво?
— Крал Хенри е мъртъв.
Филип замръзна на място. Не беше очаквал това.
Франсис продължи:
— Умрял е в ловното си имение край Лион ла Форет в Нормандия, след ядене на миноги, които много обичаше, макар да не му понасяха.
— Кога?
— Днес е първият ден на годината, следователно точно преди месец.
Филип бе слисан. Хенри седеше на кралския трон още преди раждането му. Не беше преживявал смъртта на крал, но знаеше, че това означава беди и вероятно война.
— Какво ще стане сега? — попита той с безпокойство.
Тръгнаха отново. Франсис отвърна:
— Проблемът е, че кралският наследник беше убит в морето преди много години — може би помниш това.
— Помня.
Беше на дванайсет години тогава. Това бе първото събитие от национална величина, проникнало в момчешкия му ум и накарало го да осъзнае съществуването на света извън манастира. Кралският син бе умрял при крушение на един съд, наречен „Белия кораб“ край брега на Шербург. Абат Питър, съобщил му за всичко това, беше обезпокоен, че смъртта на наследника ще бъде последвана от война и анархия, но в крайна сметка крал Хенри удържа властта и животът продължи необезпокояван за двете осиротели момчета.
— Кралят имаше много други деца, разбира се — продължи Франсис. — Поне двайсет, включително моя лорд, граф Робърт от Глостър. Но както знаеш, всички те са незаконни. Въпреки половата му разюзданост и плодовитост, успя да направи само още едно законно дете — и то беше момиче, Мод. Незаконен син не може да наследи трона, но жена е почти също толкова зле.
— Крал Хенри не е ли посочил наследник? — попита Филип.
— Да. Избра Мод. Тя има син, също наречен Хенри. Най-скъпото желание на стария крал бе неговият внук да наследи трона. Но момчето няма и три години още. Тъй че кралят накара бароните да се закълнат във васална вярност на Мод.
Филип се озадачи.
— Щом кралят е направил Мод своя наследница и бароните вече са й се заклели във вярност… какъв е проблемът?
— Дворцовият живот изобщо не е толкова прост. Мод е омъжена за Жофроа д’Анжу. Анжу и Нормандия са били съперници от поколения. Нашите нормански владетели мразят анжуйците. Честно казано, проява на много голям оптимизъм беше от страна на стария крал да очаква, че тълпа англо-нормански барони ще даде Англия и Нормандия в ръцете на анжуец, въпреки клетвата.
Филип беше донякъде озадачен от познанията на по-малкия си брат и от непочтителното му отношение към най-важните хора в страната.
— Откъде знаеш всичко това?
— Бароните се събраха в Льо Нойбург да решат какво да правят. Излишно е да ти казвам, че моят господар, граф Робърт, също бе там, а аз отидох с него, за да пиша писмата му.
„Колко различен трябва да е животът на Франсис от моя“, помисли си Филип и погледна с любопитство брат си. После си спомни нещо.
— Граф Робърт е най-големият син на стария крал, нали?
— Да, и е много амбициозен. Но приема общия възглед, че незаконните синове трябва да завоюват кралствата си, не да ги наследяват.
— Кой друг бе там?
— Крал Хенри имаше трима племенника, синовете на сестра му. Най-големият е Теобалд от Блоа; след него е Стивън, много обичан от покойния крал и дарен от него с огромни имения тук в Англия; и най-малкият на семейството, Хенри, когото знаеш като епископа на Уинчестър. Бароните предпочетоха най-големия, Теобалд, съгласно традиция, която сигурно ще прецениш, че е съвършено разумна.
— Съвършено разумна — повтори Филип с усмивка. — Значи Теобалд е новият ни крал?
Франсис поклати глава.
— Така си помисли и той, но ние, по-малките синове все успяваме да се изтикаме напред. — Стигнаха най-далечния кът на поляната и тръгнаха обратно. — Докато Теобалд благосклонно приемаше клетвите на бароните, Стивън прехвърли Ламанша, озова се в Англия, препусна към Уинчестър и с помощта на най-малкия брат Хенри, епископа, завладя тамошния замък и — най-важното — кралската хазна.
Филип се накани да каже „Значи Стивън е новият ни владетел“, но се въздържа — беше го казал вече за Мод и Теобалд, и беше сгрешил и двата пъти.
Франсис продължи:
— На Стивън му трябваше само още едно нещо, за да утвърди победата си: подкрепата на Църквата. Защото, докато не бъде коронован в Уестминстър от архиепископа, не би могъл действително да се назове крал.
— Но това, разбира се, не е станало лесно — предположи Филип. — Брат му Хенри е един от най-влиятелните духовници в страната — епископ на Уинчестър, абат на Глостънбъри, богат като Соломон и могъщ почти колкото архиепископа на Кентърбъри. А ако епископ Хенри не е смятал да го подкрепи, защо му е помогнал да вземе Уинчестър?
Франсис кимна.
— Трябва да кажа, че действията на епископ Хенри през цялата тази криза бяха гениални. Виждаш ли, той не помагаше на Стивън от братска любов.
— Тогава какъв беше мотивът му?
— Преди няколко минути ти напомних как покойният крал Хенри се отнасяше към Църквата като към част от кралството си. Епископ Хенри иска да гарантира, че новият ни крал, който и да е той, ще се отнася по-добре към Църквата. Тъй че преди да осигури подкрепа, Хенри накара Стивън да положи тържествена клетва, че ще съхрани правата и привилегиите на Църквата.
Филип бе силно впечатлен. Отношенията на Стивън с Църквата бяха определени, от самото начало на управлението му, според условията на Църквата. Но още по-важен навярно бе прецедентът. Църквата трябваше да коронова кралете, но досега тя нямаше правото да поставя условия. Навярно идваше времето, когато никой крал нямаше да може да дойде на власт, без първо да се договори с Църквата.
— Това би могло да означава много за нас — промълви той.
— Стивън би могъл да наруши обещанията си, разбира се — отвърна Франсис. — Но все пак си прав. Той никога няма да може да бъде толкова безскрупулен с Църквата, колкото беше Хенри. Но има друга опасност. Двама от бароните възнегодуваха горчиво от стореното от Стивън. Единият беше Бартоломю, графът на Шайринг.
— Знам го. Шайринг е само на един ден път оттук. За Бартоломю казват, че е благочестив човек.
— Може би. Знам само, че е един самоуверен и твърдоглав барон, който няма да отстъпи от клетвата си за вярност към Мод, въпреки обещанието за прошка.
— А другият недоволен барон?
— Моят Робърт от Глостър. Казах ти, че е амбициозен. Душата му се терзае от мисълта, че само ако беше законен, щеше да е крал. Иска да постави полусестра си на трона с вярата, че тя ще се осланя толкова много на братското му напътствие и съвет, че той ще бъде неофициалният крал.
— Ще предприеме ли нещо?
— Боя се, че да. — Франсис продължи тихо, въпреки че нямаше кой да ги чуе. — Робърт и Бартоломю, заедно с Мод и нейния съпруг, ще разпалят бунт. Планът им е да свалят Стивън и да поставят Мод на трона.
Филип се спря.
— А това ще провали всичко, което епископът на Уинчестър е постигнал! — Стисна брат си за рамото. — Но, Франсис…
— Знам за какво си мислиш. — Изведнъж цялата самоувереност на Франсис го напусна и той изглеждаше притеснен и уплашен. — Ако граф Робърт разбере, че съм го казал дори на теб, ще ме обеси. Той ми се доверява изцяло. Но все пак най-висшата ми преданост е към Църквата — така трябва да бъде.
— Но какво можеш да направиш?
— Мислех да потърся аудиенция с новия крал и да му разкажа всичко. Разбира се, двамата бунтовни графове ще отрекат, а аз ще бъда обесен за измяна, но бунтът ще се обезсили и ще отида в рая.
Филип поклати глава.
— Учили са ни, че е суета да търсим мъченичество.
— А и мисля, че Бог има повече работа за мен тук на земята. Ползвам се с доверие в двора на един могъщ барон и ако остана там и се издигна с упорит труд, бих могъл да направя много за утвърждаване правата на Църквата и властта на закона.
— Има ли някакъв друг начин…?
Франсис го погледна право в очите.
— Точно затова съм тук.
Филип потръпна. Франсис щеше да го помоли да се въвлече в това, разбира се. Нямаше друга причина да му разкрива толкова опасна тайна.
Франсис продължи:
— Аз не мога да издам бунта, но ти можеш.
— Иисус Христос и всички светии да ме пазят! — възкликна Филип.
— Ако заговорът бъде разкрит тук, на юг, никакво подозрение няма да падне върху двора на Глостър. Никой не знае, че съм тук. Никой дори не знае, че си ми брат. Би могъл да измислиш някое правдоподобно обяснение как си се натъкнал на сведението: може да си видял някое събиране на войници или пък някой в двора на граф Бартоломю да ти е разкрил заговора, докато е изповядвал греховете си на свещеник, когото познаваш.
Филип потрепери и придърпа плътно наметалото си. Сякаш внезапно стана много по-студено. Това беше много, много опасно. Ставаше дума за намеса в кралската политика — нещо, което редовно убиваше опитни участници. Голяма глупост щеше да е намесата на външен човек като него.
Ала залогът бе толкова голям. Филип не можеше да стои отстрани и да гледа бунт срещу крал, избран от Църквата, не и след като имаше шанс да го предотврати. А колкото и да беше опасно за него, за Франсис щеше да е самоубийствено да разкрие заговора.
— Какъв е планът на бунтовниците? — попита той.
— Граф Бартоломю в момента се връща към Шайринг. Оттам ще разпрати съобщения до поддръжниците си в цяла южна Англия. Граф Робърт ще пристигне в Глостър ден или два по-късно и ще събере силите си в Западния дял. Накрая Браян Фицконт, който държи замъка Уолингфорд, ще затвори портите му. И цялата югозападна Англия ще принадлежи на бунтовниците без битка.
— Значи почти сме закъснели!
— Не съвсем. Имаме около седмица. Но ще трябва да действаш бързо.
Филип осъзна притеснен, че повече или по-малко е готов да го направи.
— Не знам на кого да кажа. Нормално би било да се отиде при графа, но в този случай той е престъпникът. Шерифът вероятно ще с него. Трябва да помислим за някой, който със сигурност ще е на наша страна.
— Приорът на Кингсбридж?
— Моят приор е стар и уморен. Най-вероятно е да не направи нищо.
— Трябва да има някой.
— Епископът.
Филип всъщност никога не беше говорил с епископа на Кингсбридж, но той със сигурност щеше да го приеме и изслуша. Щеше автоматично да вземе страната на Стивън, защото той бе изборът на Църквата. И бе достатъчно властен, за да предприеме нещо.
— Къде живее епископът? — попита Франсис.
— На един ден и половина път оттук.
— Добре ще е да тръгнеш още днес.
— Да — отвърна Филип с натежало сърце.
Франсис го погледна разкаяно.
— Би ми се искало да беше някой друг.
— И на мен — въздъхна Филип. — И на мен.
Филип събра монасите в малкия параклис и им съобщи, че кралят е мъртъв.
— Трябва да се молим за мирно наследяване и нов крал, който ще обича Църквата повече от покойния Хенри — рече той. Но премълча, че ключът за мирното наследяване по някакъв начин бе попаднал в неговите ръце. Вместо това обясни: — Има други причини, които ме задължават да навестя нашия дом майка в Кингсбридж. Трябва да тръгна веднага.
Помощник-приорът щеше да чете службите, а икономът да ръководи стопанството, но никой от двамата не можеше да се мери с Питър от Уеърхам. Филип се боеше, че ако се забави повече, Питър би могъл да създаде толкова неприятности, че да не остане манастир, докато се върне. Не бе успял да измисли как да държи Питър под юзди, без да накърни самочувствието му, а вече нямаше и време, тъй че се налагаше да вземе най-доброто възможно решение.
— По-рано днес говорихме за лакомията — продължи той след кратко мълчание. — Брат Питър заслужава благодарностите ни за напомнянето, че когато Бог благославя нашето стопанство и ни дава богатство, то не е, за да ставаме дебели и да живеем в охолство, а заради Неговата още по-голяма слава. Част от светия ни дълг е споделяме богатствата си с бедните. Досега пренебрегвахме този свой дълг, най-вече защото тук в леса нямаме никой, с когото да ги споделим. Брат Питър ни напомни, че наш дълг е да излезем навън и да подирим бедните, за да можем да им донесем облекчение.
Монасите бяха изненадани. Бяха си въобразили, че темата за лакомията е приключила. Самият Питър изглеждаше смутен. Радваше се, че отново е станал център на внимание, но се опасяваше от онова, което Филип можеше да крие в ръкава си. И с право.
— Решил съм — продължи Филип, — всяка седмица да даряваме на бедните по едно пени за всеки монах в общността ни. Ако това означава, че всички ще трябва да ядем малко по-малко, ще ни възрадва чаканата ни небесна награда. По-важното е, че трябва да се погрижим парите ни да се изразходват добре. Дадеш ли пени на някой беден мъж, за да купи хляб за семейството си, той може веднага да иде в пивницата и да се напие, а после да се върне у дома и да набие жена си, поради което за нея би било по-добре без нашето милосърдие. По-добре да му дадем хляба; още по-добре е да дадем хляба на децата му. Раздаването на милостиня е свята задача, която трябва да се върши с толкова грижовност, колкото лекуването на болните и образоването на младите. По тази причина много монашески домове си назначават алмонер, служител по раздаването на милостиня. И ние ще направим същото.
Филип ги огледа мълчаливо. Всички бяха напрегнати и заинтригувани. Питър изглеждаше доволен, явно решил, че това е победа за него. Никой не предполагаше какво предстои.
— Работата на алмонера е тежка. Той ще трябва да ходи до най-близките градове и села, най-често до Уинчестър. Там ще обикаля между най-окаяните, мръсни, грозни и озлобени клетници, защото такива са бедните хора. Той трябва да се моли за тях, когато богохулстват, да ги навестява, когато са болни и да им прощава, когато се опитват да го измамят и окрадат. Ще му трябва сила, смирение и безкрайно търпение. Ще му липсва уюта на тази обител, защото ще е навън повече, отколкото е сред нас.
Отново ги огледа. Сега всички бяха нащрек, защото никой не искаше тази работа. Накрая погледът му се спря на Питър от Уеърхам. Питър разбра какво предстои и лицето му помръкна.
— Питър бе този, който привлече вниманието ни към недостатъците ни в тези дела — бавно изрече Филип. — Ето защо реших Питър да е удостоеният с честта да бъде нашият алмонер. — После се усмихна. — Можеш да започнеш от днес.
Лицето на Питър бе като буреносен облак.
„Ще те няма достатъчно дълго оттук, за да създаваш неприятности“, помисли си Филип. „А близостта със злите въшливи бедняци по вмирисаните улички на Уинчестър ще посмири малко негодуванието ти към безметежния живот“.
Но Питър чисто и просто бе видял в това наказание, и го гледаше с такава омраза, че Филип неволно потрепера.
Откъсна погледа си от него и огледа другите.
— След смъртта на един крал винаги има опасност и несигурност — каза им. — Молете се за мен, докато ме няма.
II
По обед на втория ден от пътуването си, приор Филип бе на няколко мили от епископския палат. Беше мислил за версия, която да обясни как е научил за подготвяния бунт. Но епископът можеше да не повярва на разказа му. Или ако повярваше, можеше да настоява за доказателство. Още по-лошото — и тази възможност хрумна на Филип едва след като се разделиха с Франсис — допустимо беше, макар и малко вероятно, епископът да е един от заговорниците и да подкрепя бунта. Можеше да е близък с графа на Шайринг. Не беше необичайно някои епископи да поставят личните си интереси над тези на Църквата.
Епископът можеше да го подложи на изтезание, за да разкрие източника на сведението. Нямаше право, разбира се, но нямаше право и да заговорничи против краля. Филип си припомни инструментите за изтезания, изписани в стенописи за ада. Такива рисунки черпеха вдъхновение от ставащото в тъмниците на барони и епископи. Не се чувстваше достатъчно силен за мъченическа смърт.
Когато доближи група спешени пътници, първият му подтик бе да дръпне юздите и да не ги подминава, защото бе сам, а се срещаха много скитници, на които нямаше да им мигне окото да ограбят монах. После видя, че двама от пътуващите са деца, а едната — жена. Семейство на път обикновено не беше опасно. Сръга коня напред, за да ги настигне.
Щом се приближи, успя да ги огледа по-ясно. Бяха висок мъж, дребна жена, младеж на ръст почти колкото мъжа и две деца. Видимо бяха бедни: не носеха никакви вързопи с вещи и бяха облечени в дрипи. Мъжът изглеждаше здравеняк, но измършавял, все едно, че умираше от продължителна болест или просто гладуваше. Той погледна предпазливо към Филип, придърпа децата към себе си и им промърмори нещо. Филип отначало бе предположил, че е на около петдесет, но сега видя, че е трийсет и няколко годишен, макар лицето му да беше набръчкано от грижи.
— Ей! Здрасти, монахо! — подвикна жената.
Филип я изгледа накриво. Беше необичайно жена да заговаря преди мъжа си, а макар монах да не беше съвсем невежливо обръщение, много по уважително щеше да е брате или отче. Жената беше с около десет години по-млада от мъжа и имаше хлътнали очи с необичаен светлозлатист цвят, които й придаваше доста смущаващ вид. „Тази жена е опасна“, помисли си Филип.
— Добър ден, отче — каза мъжът като в извинение за грубостта на жена си.
— Бог да те благослови — отвърна Филип и забави кобилата си. — Кой си ти?
— Том, майстор строител. Търся работа.
— И не намираш никаква, май.
— Самата истина.
Филип кимна. Беше обичайна история. Строителите обикновено се скитаха в търсене на работа и понякога не я намираха, било заради лош късмет, или защото малцина строяха. Такива хора често се възползваха от гостоприемството на манастирите. Ако се връщаха от работа, даваха щедри дарения на тръгване, макар че ако бяха дълго време на пътя, можеше да нямат нищо за предлагане. Предоставянето на еднакво топло гостоприемство и в двата случая, често подлагаше на изпитание монашеското милосърдие.
Този строител явно беше от безпаричните, въпреки че жена му изглеждаше съвсем добре.
— Е — каза Филип, — имам храна в дисагите си и е време за обед, а милосърдието е свято задължение. Тъй че ако ти и семейството ти похапнете с мен, ще бъда възнаграден в небесата, а също тъй ще си имам и компания за обяд.
— Много мило от ваша страна — отвърна Том и погледна жена си. Тя съвсем леко сви рамене и кимна сдържано. Мъжът почти веднага добави: — Ще приемем милостта ви и благодарим.
— Благодарете на Господа, не на мен — каза по навик Филип.
— Благодарим на селяните, чиито десятък е осигурил храната — подхвърли жената.
„Рязка е“, помисли си Филип. Но си замълча.
Спряха край малка поляна, на която кончето на Филип можеше да попасе от излинялата зимна трева. Филип тайно се радваше на повода да отложи пристигането си в палата на епископа и да забави опасния разговор с него. Строителят каза, че също се е запътил към епископския палат. Надявал се, че епископът може да иска да направи ремонт или дори разширение. Докато си говореха, Филип огледа крадешком семейството му. Жената изглеждаше твърде млада, за да е майка на по-голямото момче. Беше като юнец, силен, непохватен и малко глуповат на вид. Другото момче бе малко и изглеждаше странно, с червена като морков коса, снежнобяла кожа и блестящи светло сини очи; и имаше навика да се вторачва напрегнато в нещата, с едно разсеяно изражение, което му напомни за бедния Джони Осем пенса, само дето, за разлика от Джони, това момче отвръщаше с някак много възрастен, разбиращ поглед, щом срещнеше очите му. По свой начин бе точно толкова смущаващ, колкото и майка си, прецени Филип. Третото дете беше момиче, около шестгодишно. Тя току проплакваше, а баща й все я поглеждаше със загриженост и от време на време я потупваше утешително по рамото. Явно много я обичаше. Веднъж докосна с ръка и жена си, и Филип забеляза припламналата страст, когато погледите им се срещнаха.
Жената прати децата да подирят широки листа за покривка, докато Филип отваряше дисагите си.
— Къде ви е манастира, отче? — попита Том.
— В гората, на един ден път оттук, на запад. — Жената го погледна рязко, а Том повдигна изненадано вежди. — Знаете ли го?
Незнайно защо, Том сякаш се смути.
— Трябва да сме минали покрай него на път от Солсбъри — отвърна той.
— О да, би трябвало, но е отдалечен от главния път, тъй че няма да го видите, освен ако знаете къде е и тръгнете да го потърсите.
— Аха. Разбирам — рече Том, но умът му изглежда беше залисан с друго.
На Филип изведнъж му хрумна нещо.
— Кажете ми… да сте срещали някаква жена на пътя? Вероятно много млада, сама и, хм, с дете?
— Не — рече Том. Тонът му прозвуча небрежно, но Филип имаше чувството, че е силно заинтригуван. — Защо питате?
Филип се усмихна.
— Ще ти кажа. Вчера рано заранта в гората бе намерено бебе и го донесоха в моя манастир. Момче е и не мисля, че е на повече от един ден. Трябва да е било родено същата нощ. Тъй че майката трябва да е била наоколо по същото време като вас.
— Не сме виждали никого — повтори Том. — Какво направихте с бебето?
— Нахранихме го с козе мляко. Май му хареса.
Двамата го гледаха напрегнато. Историята щеше да трогне всяко сърце, помисли си Филип. След малко Том рече:
— И сега търсите майката ли?
— О, не. Попитах между другото. Ако я срещна, бих й върнал бебето, разбира се. Но е ясно, че не го иска и ще се постарае да не бъде намерена.
— Тогава какво ще стане с бебето?
— Ще го отгледаме в манастира. Ще бъде Божие дете. Така бях отгледан и аз, както и брат ми. Родителите ни бяха отнети докато бяхме малки, а след това абатът ни беше баща, а монасите — семейството ни. Хранеха ни, бяхме на топло и научихме четмото.
— И двамата станахте монаси — подхвърли жената с лека ирония, все едно доказваше, че монашеското милосърдие в крайна сметка е продиктувано от личен интерес.
Филип се радваше, че може да я обори.
— Не, брат ми напусна ордена.
Децата се върнаха. Не бяха намерили широки листа — не беше тъй лесно зиме — тъй че щяха да се хранят на тревата. Филип им раздаде хляб и сирене. Нахвърлиха се на храната като прегладнели животинчета.
— Това сирене го правим в моя манастир — заговори той. — Повечето хора го харесват прясно, както е сега, но още по-хубаво е, ако се остави да узрее. — Но бяха твърде гладни, за да ги интересува. Набързо изядоха хляба и сиренето. Филип имаше и три круши. Извади ги от торбата си и ги даде на Том, а той ги раздаде на децата.
После Филип стана.
— Ще се моля да си намериш работа.
— Ако се сетите, отче — рече Том, — споменете за мен на епископа. Знаете нуждата ни и се уверихте, че сме почтени хора.
— Ще го сторя.
Том задържа коня, докато Филип се качи.
— Вие сте добър човек, отче — продума той и Филип с изненада видя сълзи в очите му.
— Бог да е с вас.
Том задържа още малко главата на коня.
— Бебето, за което ни казахте… намереничето. — Говореше тихо, сякаш не искаше децата да чуят. — Вие… дадохте ли му име вече?
— Да. Наричаме го Джонатан, което значи Божи дар.
— Джонатан. Харесва ми. — И Том пусна коня.
Филип го изгледа с любопитство за миг, след което сръга коня и пое по пътя.
Епископът на Кингсбридж не живееше в Кингсбридж. Палатът му се издигаше на един южен склон в тучна долина, на цял ден път от студената каменна катедрала и скръбните й монаси. Предпочиташе така, защото прекалено многото църковни дела щяха да пречат на задълженията му по събиране на ренти, въздаване на правосъдие и интриги в кралския двор. Това устройваше монасите, разбира се, защото колкото по-далече бе епископът, толкова по-малко им се месеше.
Следобеда, в който Филип пристигна там, бе достатъчно студено, че да завали сняг. През долината виеше зъл вятър и ниски сиви облаци се мръщеха на имението върху планинския склон. Не беше чак замък, но все пак бе добре укрепен. Гората бе разчистена на стотина разтега околовръст. Къщата бе защитена с масивна дървена ограда на височина човешки ръст, с ров за дъждовна вода извън нея. Пазачът на портата се държеше отпуснато, но мечът му бе тежък.
Палатът представляваше великолепна каменна сграда, построена във формата на буквата „Е“. Долният етаж служеше за склад и дебелите му стени бяха накъсани от няколко тежки врати, но без прозорци. Една от вратите бе отворена и зад нея Филип успя да зърне в сумрака бъчви и сандъци. Другите бяха затворени и заключени с вериги. Зачуди се какво ли се крие зад тях. Ако епископът имаше затворници, сигурно там щяха да гният.
Късата черта на „Е“-то представляваше външно стълбище, което водеше към жилищните помещения над приземието. Главната стая, правата черта на буквата, щеше да е залата. Двете стаи, оформящи горната и долната черти, трябваше да са параклис и спалня, предположи Филип. Имаше малки, затворени с канати прозорци като кръгли светещи очи, загледани подозрително към света.
Вътре в двора имаше кухня и пекарна от камък, както и дървена конюшня и плевник. Всички постройки бяха добре поддържани — жалко за Том Строителя, помисли си той.
В конюшнята имаше няколко добри коня, сред които и два ловни, а вътре се бяха изтегнали и убиваха времето си шепа войници. Епископът сигурно имаше гости.
Филип остави коня си на едно конярче и се заизкачва по стълбището, обзет от мрачно предчувствие. Цялото място имаше смущаващо военен облик. Къде бяха опашките от молители с тъжби, майките с бебета, чакащи епископската благословия? Навлизаше в напълно непознат му свят, а носеше ужасна тайна. „Май няма скоро да си тръгна оттук“, помисли си той с боязън. „Ще ми се Франсис изобщо да не беше идвал при мен“.
„Какви недостойни мисли“, каза си Филип, щом стигна до горната площадка. „Ето, че имам възможност да служа на Господа и на Църквата, а се безпокоя за личната си безопасност. Някои хора се изправят срещу опасността ежедневно, в битка, по море, на тежки поклонничества или в кръстоносни походи. Всеки монах трябва да преживее малко страх и трепет понякога“.
Пое си дълбоко дъх и влезе.
Залата беше тъмна и опушена. Филип бързо затвори вратата, за да не влезе студеният въздух, след което се загледа в сумрака. В другия край на помещението пращеше голям огън. Пламъците му, както и малките прозорци, осигуряваха единствената светлина вътре. Около камината седяха група мъже. Някои бяха в раса на духовници, а други — в скъпите, но доста износени дрехи на дребни благородници. Бяха увлечени в сериозен разговор и гласовете им звучаха приглушено и делово. Столовете им бяха разпръснати безразборно, но гледаха и говореха на един свещеник, който седеше в средата като паяк в центъра на паяжина. Беше слаб мъж, а начинът, по който седеше разкрачен и отпуснал дългите си ръце на облегалките на креслото, създаваше впечатлението, че всеки момент е готов да скочи. Имаше провиснала лъскаво черна коса, бледо лице и остър нос, а черните одежди го правеха едновременно благороден и застрашителен.
Не беше епископът.
От стола до вратата стана един стюард и се обърна към Филип.
— Добър ден, отче. Кого искате да видите?
В същото време една изтегната до огъня хрътка вдигна глава и изръмжа. Мъжът в черното бързо вдигна очи, видя Филип и моментално спря разговора, като вдигна ръка.
— Какво има? — попита той рязко.
— Добър ви ден — вежливо поздрави Филип. — Дошъл съм да видя епископа.
— Той не е тук — отвърна небрежно свещеникът.
Сърцето на Филип се сви. Беше се боял от разговора и съпътстващите го опасности, но сега се почувства в безизходица. Какво щеше да прави с ужасната си тайна? Обърна се към свещеника.
— Кога очаквате да се върне?
— Не знам. Каква работа имате с него?
Тонът му беше малко груб и го уязви.
— По Божии дела го търся — каза рязко Филип. — Вие кой сте?
Свещеникът вдигна вежди изненадан, че го предизвикват, а останалите изведнъж затихнаха в очакване на взрив. Но след кратко мълчание той отвърна съвсем кротко.
— Неговият архидякон. Името ми е Уейлрън Бигод7
Добро име за свещеник, каза си Филип.
— Аз съм Филип. Приорът на „Свети Джон в леса“. Скит е към приората Кингсбридж.
— Чувал съм за вас — рече Уейлрън. — Вие сте Филип от Гуинед.
Филип се изненада. Не можеше да си представи защо един архидякон ще знае името на толкова низшестоящ като него. Но рангът му, колкото и скромен да бе, се оказа достатъчен, за да промени отношението на Уейлрън. Раздразнението се махна от лицето на архидякона.
— Елате край огъня — прикани го той. — Ще пийнете ли малко греяно вино да ви стопли кръвта? — Махна на един слуга, който седеше на пейка до стената и опърпаният мъж скочи да изпълни поръката му.
Филип се доближи до огъня. Уейлрън каза с тих глас нещо на другите и те наставаха и започнаха да си тръгват. Монахът седна и поднесе ръцете си над пламъците, за да ги сгрее, докато Бигод придружи гостите си до вратата. Зачуди се какво ли бяха обсъждали и защо архидяконът не закри събирането с молитва.
Дрипавият слуга му подаде дървена купа. Той отпи бавно от горещото вино с подправки и заобмисля следващия си ход. Щом епископът го нямаше, към кого можеше да се обърне? Помисли дали да не иде при граф Бартоломю и просто да го склони да се откаже от бунта си. Идеята беше нелепа: графът щеше да го затвори в тъмница и да хвърли ключа. С това оставаше шерифът, който формално беше представител на кралската власт в графството. Но нямаше как да се разбере чия страна можеше да е избрал шерифът, след като все още имаше съмнение кой щеше да стане крал. Все пак бих могъл просто да поема този риск, в края на краищата, помисли си Филип. Копнееше да се върне към простичкия живот в манастира, където единствената му неприятност представляваше Питър от Уеърхам.
Гостите напуснаха и вратата се затвори с шума от конете в двора. Уейлрън се върна при камината и издърпа един голям стол.
Филип се беше улисал над проблема си и не му се искаше да поведе разговор с архидякона, но се почувства задължен да прояви учтивост.
— Надявам се, че не прекъснах събирането ви — каза той.
— Моля ви. Беше му време да приключи — отвърна Уейлрън. — Тези неща винаги продължават по-дълго, отколкото е нужно. Обсъждахме подновяването на наемните договори за епархийските земи. Нещо, което може да се реши много бързо, стига хората да са по-решителни. — Махна с костеливата си ръка, с пренебрежение към всякакви епархийски земи и наемателите им. — Е, чувам, че сте свършил добра работа в онзи ваш малък скит в гората.
— Изненадан съм, че знаете за това — отвърна Филип.
— Епископът официално е абат на Кингсбридж, тъй че е длъжен да проявява интерес.
Или си има добре осведомен архидякон, помисли си Филип.
— Ами, Бог ни благослови.
— Несъмнено.
Говореха на нормански френски, езика, който бяха използвали Уейлрън и гостите му, езика на властта. Но нещо в акцента на Уейлрън бе малко странно и след няколко мига Филип осъзна, че говореше с интонацията на човек, отгледан в англоезична среда. Това означаваше, че не е нормански аристократ, а местен, издигнал се със собствени усилия — като самия него.
Това скоро се потвърди, когато Уейлрън мина на английски, като каза:
— Да можеше Бог по същия начин да благослови и приората Кингсбридж.
Значи Филип не беше единственият обезпокоен от положението в Кингсбридж. Уейлрън навярно знаеше повече за събитията там.
— Как е приор Джеймс? — попита Филип.
— Болен — отвърна кратко Уейлрън.
В такъв случай определено нямаше да може да направи нищо, за да се осуети бунта на граф Бартоломю. Филип посърна. Явно се налагаше да отиде до Шайринг и да рискува с шерифа.
Хрумна му, че Уейлрън трябваше да е от хората, които познават всички влиятелни личности в графството.
— Що за човек е шерифът на Шайринг? — попита той.
Уейлрън сви рамене.
— Безбожен, нагъл, алчен и покварен. Такива са всички шерифи. Защо питате?
— Щом не мога да говоря с епископа, може би ще трябва да отида да се видя с шерифа.
— Радвам се на пълното доверие на епископа, знаете ли — каза с лека усмивка Уейлрън. — Ако мога да помогна… — допълни той с жест с отворена ръка като човек готов да прояви щедрост, макар да знае, че може да му откажат.
Филип се беше поотпуснал малко, помислил си за миг, че кризата е отложена за ден — два, но сега отново се изпълни с боязън. Можеше ли да се довери на архидякон Уейлрън? Равнодушието му бе престорено, прецени той. Архидяконът само изглеждаше скромен, но всъщност изгаряше от желание да узнае какво толкова важно има да съобщи монахът. Това обаче не бе основание да не му се довери. Изглеждаше разсъдлив човек. Дали имаше достатъчно власт, за да предприеме нещо около заговора? Ако не можеше да го направи сам, навярно можеше да намери епископа. Хрумна му, че в идеята да сподели проблема си с Уейлрън има голямо предимство, защото докато епископът можеше да настои да разбере кой е истинският му източник на информация, то архидяконът нямаше тази власт и щеше да се задоволи с версията му, все едно дали щеше да му повярва или не.
Уейлрън отново го удостои с лека усмивка.
— Ако продължавате така да се чудите, ще си помисля, че не ми се доверявате!
Филип усети, че го разбира. Уейлрън донякъде приличаше на него: млад, добре образован, от ниско потекло и умен. Беше някак прекалено светски за вкуса му може би, но това бе извинително у един свещеник, задължен да прекарва толкова много време с лордове и дами, и който не разполагаше с привилегията на защитения монашески живот. Уейлрън беше благочестив в сърцето си, прецени Филип. Щеше да направи нужното за Църквата.
Поколеба се, преди да вземе решение. До този момент само той и Франсис знаеха тайната. Кажеше ли я на трето лице, всичко можеше да се случи. Пое си дълбоко дъх.
— Преди три дни в моя манастир в гората дойде един ранен човек — започна той, като се помоли на ум за прошка заради лъжата. — Беше въоръжен, на хубав бърз кон и беше паднал от коня на миля — две разстояние. Трябваше да е препускал силно, когато е паднал, защото ръката му беше счупена, а няколко ребра — натрошени. Ръката му наместихме, но за ребрата не можехме нищо да направим, а той храчеше кръв, признак за вътрешно увреждане. — Докато говореше, наблюдаваше лицето на Уейлрън. Дотук не издаваше нищо повече от вежлив интерес. — Посъветвах го да изповяда греховете си, защото е в опасност да издъхне. Той ми каза една тайна.
Поколеба се за миг, защото не знаеше дали Уейлрън може да е чул политическата новина.
— Предполагам знаете, че Стивън от Блоа е изявил претенции за трона на Англия с благословията на Църквата.
Уейлрън знаеше повече от Филип.
— И беше коронован в Уестминстър три дни преди Коледа — рече той.
— Вече! — Франсис не бе научил за това.
— Каква беше тайната? — попита Уейлрън с нотка на нетърпение.
Филип се осмели.
— Преди да издъхне, конникът ми каза, че господарят му Бартоломю, граф на Шайринг, се е споразумял с Робърт от Глостър да вдигнат бунт срещу Стивън. — Взря се в лицето на Уейлрън, затаил дъх.
Бледите му страни пребледняха още повече. Уейлрън се наведе напред в стола си.
— Смятате ли, че е говорил истината? — попита той напрегнато.
— Един умиращ обикновено казва истината на изповедника си.
— Може би е повторил слух, разнесъл се из графския двор.
Филип не бе очаквал този скептицизъм. Импровизира бързо.
— О, не. Той беше пратеник на граф Бартоломю, изпратен да събере графските сили в Хемпшир.
Умните очи на Уейлрън се впиха в лицето му.
— Носеше ли съобщението писмено?
— Не.
— Някакъв печат или знак за графската власт?
— Нищо. — На челото на Филип избиха капчици пот. — Разбрах, че е добре известен на хората, с които щеше да се види, като упълномощен представител на графа.
— Как се казваше?
— Франсис — отвърна глупаво Филип и му се дощя да си прехапе езика.
— Само това?
— Не ми каза друго име или прозвище. — Имаше чувството, че версията му ще се разпадне под разпита на Уейлрън.
— Оръжията и бронята му биха могли да го идентифицират.
— Нямаше никаква броня — отвърна Филип отчаяно. — Оръжията му погребахме с него — монасите не боравят с мечове. Бихме могли да ги изровим, но мога да ви уверя, че бяха прости и без нищо отличително по тях — не мисля, че ще се намерят податки в това… — Трябваше да отклони Уейлрън от тази насока на разпита. — Какво би могло да се направи според вас?
Уейлрън се намръщи.
— Трудно е да се каже без доказателство. Заговорниците могат просто да отрекат и тогава ще бъде осъден обвинителят. — Не добави „особено ако историята се окаже измислица“, но Филип предположи, че точно това си мисли. Уейлрън продължи. — Казал ли сте го на някой друг?
Филип поклати глава.
— Къде ще отидете, след като напуснете тук?
— Кингсбридж. Трябваше да измисля повод за напускането на скита и казах, че ще навестя приората. Сега трябва да го направя, за да оправдая лъжата.
— Не говорете с никого за това там.
— Няма.
Не беше и възнамерявал, но се зачуди защо Уейлрън настоя за това. Можеше да е личен интерес: поемеше ли риска с разкриването на заговора, щеше да иска лично да се възползва от наградата. Беше амбициозен. Толкова по-добре за целите на Филип.
— Оставете го на мен. — Уейлрън стана отново делови и контрастът с досегашното му поведение накара Филип да осъзнае, че можеше да навлича и смъква любезността като връхна дреха. Архидяконът продължи: — Сега ще отидете в приората Кингсбридж и ще забравите за шерифа, нали?
— Да. — Осъзна, че всичко щеше да е наред поне за известно време и бремето се смъкна от гърба му. Нямаше да го хвърлят в тъмница, да го разпитват с изтезания или да го обвинят в заговор. Също тъй бе прехвърлил отговорността на друг — човек, който изглеждаше готов да я поеме с радост.
Стана и отиде до най-близкия прозорец. Беше следобед и оставаше още много дневна светлина. Изпита желание час по-скоро да си тръгне оттук и да остави тайната зад гърба си.
— Ако тръгна веднага, мога да измина осем-десет мили до свечеряване — рече той.
Уейлрън не настоя да остане.
— Това ще ви отведе до село Басингбърн. Там ще намерите подслон. Ако продължите рано сутринта, до обед може да сте в Кингсбридж.
— Да. — Филип се извърна от прозореца и погледна към Уейлрън. Архидяконът се мръщеше на огъня, потънал в размисъл. Погледа го мълчаливо за миг, но Уейлрън не сподели мислите си. Искаше му се да узнае какво се върти в тази умна глава. — Ще тръгна веднага.
Уейлрън се измъкна от унеса си и отново стана любезен. Усмихна се и се изправи.
— Добре.
Отиде с госта си до вратата, а след това го последва по стълбището до двора.
Конярчето доведе коня на Филип и го оседла. Уейлрън можеше да каже „сбогом“ в този момент и да се върне при огъня си, но изчака. Филип допусна, че иска да се увери, че е хванал пътя за Кингсбридж, а не към Шайринг.
Яхна коня по-щастлив, отколкото на идване. Канеше се да се сбогува, когато видя Том Строителя да влиза през портата заедно със семейството си. Обърна се към Уейлрън и каза:
— Този човек е строител, когото срещнах на пътя. Изглежда почтен човек, изпаднал в неволя. Ако имате нужда от ремонти, ще сте доволни от него.
Уейлрън не отвърна. Беше се загледал в групата хора, които прекосяваха двора. Цялата му уравновесеност и сдържаност го бяха оставили. Устата му бе зяпнала, а очите — облещени. Приличаше на човек, обзет от пълен потрес.
— Какво има? — попита Филип обезпокоен.
— Онази жена! — Гласът на Уейлрън излезе почти като шепот.
Филип погледна към нея.
— Доста красива е — отвърна, осъзнал го едва сега. — Но са ни учили, че за свещеник е добре да е целомъдрен. Извърнете очите си, архидяконе.
Уейлрън не го слушаше.
— Мислех, че е мъртва — промълви той. И сякаш изведнъж си спомни за Филип. Откъсна погледа си от жената и се обърна към него, вече съвзел се. — Предайте поздравите ми на приора на Кингсбридж — рече той.
После плесна задницата на коня му. Животното скочи напред и препусна през портата, и докато Филип стегне юздите и го овладее, вече бе твърде далече, за да каже „сбогом“.
III
Филип зърна Кингсбридж отдалеч някъде по обед, както бе предсказал архидякон Уейлрън. Излезе от гористия склон и се загледа над пейзаж от безжизнени замръзнали поля, едва съживен от скелета на някое и друго голо дърво. Не се виждаха никакви хора, защото посред зима нямаше полска работа. Отвъд студената околност на едно възвишение се издигаше катедралата на Кингсбридж: огромно тромаво здание, прилично на гробница върху гробна могила.
Пое надолу към една падина и Кингсбридж се скри от очите му. Кротката кобилка внимателно си подбираше пътя по замръзналите бразди. Филип си мислеше за архидякон Уейлрън. Бе му се видял тъй спокоен и уравновесен, че го караше да се чувства млад и наивен пред него, макар да нямаше голяма разлика във възрастта им. Без никакво усилие бе ръководил цялата среща; беше се отървал изящно от гостите си, изслушал беше внимателно разказа му, веднага бе доловил критичния момент с липсата на доказателство, бързо бе осъзнал, че посоката на разпита е безплодна, а след това веднага го бе отпратил по пътя — без никаква гаранция, че ще се предприемат действия.
Филип се усмихна тъжно, едва сега осъзнал колко ловко го бяха подвели. Уейлрън дори не беше обещал да съобщи на епископа за полученото сведение. Но беше убеден, че заради голямата амбиция, която бе доловил у него, донесението щеше да се използва по някакъв начин. Дори имаше чувството, че архидяконът би могъл да се почувства малко задължен към него.
А тъй като беше впечатлен от Уейлрън, още повече го интригуваше единствената слабост, проявена от архидякона — реакцията му към жената на Том Строителя. Самият Филип я беше намерил за някак смътно опасна. Уейлрън явно я намираше за съблазнителна — което можеше да се сведе до същото, разбира се. Имаше обаче и нещо повече в това. Трябваше да я е виждал и преди, защото бе изрекъл „Мислех си, че е умряла.“ Звучеше все едно, че бе съгрешил с нея в далечното минало. Ясно бе, че имаше нещо, заради което се чувстваше гузен, ако се съдеше по това как прибърза да отпрати Филип, за да не стане тъй, че да узнае повече.
Дори тази гузна тайна не можеше да смали високото му мнение за Уейлрън. Уейлрън беше свещеник, а не монах. Целомъдрието винаги бе съществена част от монашеския начин на живот, но никога не беше налагано строго за свещениците. Епископите си имаха любовници, а енорийските свещеници — икономки. Подобно на забраната против зли помисли, целомъдрието сред клира бе твърде сурово изискване, за да се спазва изрично. Ако Бог не можеше да прости на похотливите свещеници, в рая щеше да има твърде малко духовенство.
Когато Филип прехвърли следващото възвишение, Кингсбридж отново се появи. Масивната църква господстваше над целия пейзаж със закръглените си сводове и малките си дълбоки прозорци, също както манастирът господстваше над селото. Западният край на храма, обърнат към него, имаше две ниски кули, едната от които се бе срутила при гръмотевична буря преди четири години. Все още не беше пресъградена и фасадата й имаше отблъскващ вид. Тази гледка винаги ядосваше Филип, защото купчината отломки при входа на църквата позорно напомняше за упадъка на монашеския морал в приората. Манастирските сгради, построени от същия светъл пясъчник, се издигаха близо около храма подобно на група заговорници около престол. Извън ниската стена, заобикаляща приората, се бяха струпали обикновени колиби, направени от дъски и кал, със сламени покриви и обитавани от селяците, които обработваха нивите наоколо и слугите, които работеха за монасите. Тесен и буен речен бързей прорязваше югоизточния ъгъл на селото и носеше прясна вода до манастира.
Филип вече изпитваше горчивина, докато прехвърляше реката по стария дървен мост. Приоратът Кингсбридж носеше срам за Божията Църква и монашеското братство, но той нищо не можеше да направи по въпроса, а ядът и безсилието ведно усилваха жлъчния вкус в устата му.
Мостът бе собственост на приората и оттам събираха налог, тъй че щом гредоредът заскърца под тежестта на Филип и дребния му кон, един престарял монах се появи от заслона си на другия бряг и се приближи, за да издърпа върбовия клон, служещ като бариера. Позна Филип и му махна за поздрав. Филип забеляза, че накуцва и попита:
— Какво е станало с крака ти, брате Пол?
— Само е измръзнал. Ще се отпусне, като дойде пролетта.
Имаше само сандали на краката си, забеляза Филип. Пол беше корав старец, но вече бе напреднал твърде с годините, за да прекарва по цял ден навън в такова време.
— Би трябвало да напалиш огън — предложи му той.
— Щеше да е милост — отвърна Пол. — Но брат Ремигий казва, че огънят ще струва повече, отколкото носи налогът.
— По колко взимаме?
— Пени на кон и фардинг на човек.
— Много ли хора използват моста?
— О, да, доста.
— Тогава как тъй не може да си позволим огън?
— Е, монасите не плащат, разбира се, нито слугите на приората, нито селяните. Тъй че остава по някой пътуващ рицар или калайджия на ден-два. После на светите дни, когато идват хора от цялата страна да слушат службите в катедралата, събираме фардинги колкото щеш.
— Според мен бихме могли да слагаме човек само на светите дни и да ви даваме огън за работата — каза Филип.
Пол се притесни.
— Няма да кажеш нищо на Ремигий, нали? Ако си помисли, че се оплаквам, ще се ядоса.
— Не се безпокой.
Филип срита коня си, тъй че Пол да не види изражението на лицето му. Глупости като тази го вбесяваха. Пол беше отдал живота си в служба на Бога и манастира, а сега, в заника на дните му, го караха да търпи болка и студ заради един фардинг на няколко дена. Беше не просто жестоко, а разхитително, защото на един търпелив старец като Пол можеше да се възложи някоя по-полезна работа — да гледа пилци, да речем — и приоратът щеше да се облагодетелства много повече, отколкото от няколко несигурни фардинга. Но приорът на Кингсбридж бе твърде стар и летаргичен, за да разбере това, а същото изглежда важеше и за Ремигий, помощника му. Тежък грях бе да се хабят така безгрижно човешките и материални придобивки, дарявани на Бога с толкова благочестива обич, помисли си Филип с горчивина.
Беше го обзела неприязън, когато подкара понито си през голите ивици земя между колибите към портата на манастира. Приоратът представляваше правоъгълен двор с църквата в средата. Сградите бяха разположени така, че всичко на север и запад от храма да е открито, светско и практично, а на юг и изток — усамотено, духовно и свято.
Поради това входът към двора бе при северозападния ъгъл на правоъгълника. Портата зееше отворена и младият монах в къщичката за пазача махна с ръка, когато Филип се запъти да влиза. От вътрешната страна, плътно до западната стена на заграждението, беше конюшнята — здрава дървена постройка, съградена по-добре от някои къщи отвън стената. Двама коняри седяха вътре върху бали слама. Не бяха монаси, а ратаи, наети от приората. Изправиха се с неохота, сякаш негодуваха, че е дошъл посетител да ги кара да вършат още работа. Вмирисаният въздух го удари в ноздрите и Филип видя, че яслите не бяха чистени сигурно от три-четири седмици. Днес не беше в настроение да си затваря очите за хорската немарливост. Подаде им юздите и нареди:
— Преди да приберете понито ми, можете да почистите една от яслите и да нахвърляте прясна слама. После направете същото за другите коне. Ако подът им стои постоянно влажен, копитата им изгниват. Нямате толкова много за вършене, че да не можете да държите тази конюшня чиста. — Двамата го изгледаха навъсено, затова той добави: — Направете каквото казвам, или ще се погрижа безделието ви да изяде дневния ви надник. — Канеше се да си тръгне, когато се сети за още нещо. — В дисагите ми има сирене. Занесете го в кухнята и го дайте на брат Милий.
Излезе навън, без да дочака отговор. Приоратът имаше шейсет наемници, които се грижеха за четирийсет и пет монаси. Срамно разхитителство на слуги, по негово мнение. Хора, които нямаха достатъчно за вършене, можеха лесно да станат толкова мързеливи, че да гледат през пръсти и на малкото работа, която имаха, както явно беше станало с двамата коняри. Беше просто поредният пример за нехайството на приор Джеймс.
Филип тръгна покрай западната стена на манастирския двор и зави към къщата за гости, любопитен да види дали обителта има някакви посетители. Но голямата едностайна постройка беше студена и занемарена, с навята ланска шума на прага. Зави наляво и закрачи през широката ивица рехава трева, отделяща къщата за гости — която приютяваше понякога безбожни хора и дори жени — от църквата. Мина откъм западния край на църквата, публичния вход. Натрошените камъни от срутената кула лежаха там, където бяха нападали, на голям куп, два пъти колкото човешки бой.
Като повечето църкви, катедралата в Кингсбридж бе построена във формата на кръст. Западният край се отваряше към кораба, който оформяше надлъжната страна на кръста. Напречната се състоеше от два нефа, които се издаваха на север и юг от двете страни на олтара. Източната част зад нея се пазеше главно за монасите. В най-източния край бе гробницата на Свети Адолфус, която все още привличаше случайни поклонници.
Филип пристъпи в храма и огледа низовете от закръглени арки и внушителни колони. Гледката още повече потисна настроението му. Усойното сумрачно здание изглеждаше още по-зле от последния път, когато го беше видял. Прозорците в ниските странични крила приличаха на тесни тунели в неимоверно дебелите стени. Горе на покрива по-големите прозорци над централния кораб осветяваха изрисувания дървен таван, само за да покажат колко е избелял, а апостолите, светците и пророците ставаха все по-смътни и неизбежно се сливаха с фона. На прозорците нямаше стъкла и при все, че вътре духаше студено, въздухът бе просмукан със смътна миризма на гниещи покривки. От другия край на катедралата ехтеше звукът на отслужваната Божествена литургия с изричаните с напевен глас латински фрази и изпяваните хорово отговори. Филип тръгна из галерията. Подът тук никога не беше застилан с плочи и по голата пръст в ъглите, където рядко стъпваха дървени обуща на селяни и монашески сандали, растеше мъх. Изваяните спирали и канелюри на масивните колони и гравираните орнаменти на арките между тях, някога бяха боядисани и позлатени, но сега бе останал само по някой прашен златен лист и петна от някогашната боя. Хоросанът между камъните се ронеше и падаше на малки купчини покрай стените. Монахът усети как познатият гняв отново се надига у него. Когато хората дойдеха тук, трябваше да бъдат поразени от величието на Всемогъщия Бог. Но селяните бяха прости хорица, които съдеха по външния вид и влизайки в храма щяха да си рекат, че Господ е едно безгрижно и безразлично същество, което едва ли ще оцени преклонението им или ще забележи греховете им. В крайна сметка селяните плащаха за църквата с потта на челата си и беше кощунство да бъдат възнаградени с този рушащ се мавзолей.
Филип коленичи пред олтара и постоя там за миг със съзнанието, че това праведно възмущение не беше уместното състояние за ума на един богомолец. След като се поуспокои малко, стана и продължи напред.
Източното рамо на църквата, там, където бе олтарът, беше разделено на две. Най-близо до пресечната точка се намираше хорът, с дървени скамейки, на които седяха и стояха монасите по време на службите. Зад хора бе светилището, приютяващо гробницата на светеца. Филип понечи да мине зад олтара с намерението да се настани при хористите. И в този момент се спря изненадан пред един ковчег.
Никой не беше му казал, че е починал монах. Но беше говорил, разбира се, само с трима души: Пол, който беше стар и малко завеян, и двамата ратаи в конюшнята, на които не беше дал възможност да поведат разговор. Приближи се до ковчега, за да види кой се е споминал. Надникна вътре и сърцето му подскочи.
Беше приор Джеймс.
Зяпна стъписан. Вече всичко се бе променило. Щеше да има нов приор, нова надежда…
Не беше редно такова ликуване при кончината на почитан брат, каквито и да са били прегрешенията му. Филип се овладя и лицето му се стегна в изражение на скръб. Огледа покойника. Приорът беше гърбав мъж с побеляла коса и изтъняло лице. Сега вечно изнуреното му изражение бе изчезнало и вместо да изглежда унил и отчаян, чертите му изразяваха умиротворение. Щом Филип коленичи до носилото и зашепна молитва, се зачуди дали някоя голяма беда бе натежала на сърцето на стария мъж в последните години от живота му: неизповядан грях, скръб по жена или неправда, сторена на невинен човек. Каквото и да беше, нямаше вече да разкрие стореното чак до Съдния ден.
Въпреки решимостта си, Филип не можа да възпре ума си да се обърне към бъдещето. Приор Джеймс, нерешителен, притеснен и безгръбначен, бе докоснал манастира с мъртва ръка. Вече щеше да има някой нов, някой, който да дисциплинира ленивите слуги, да ремонтира срутващата се църква и да впрегне огромното богатство от недвижими имоти, като превърне завинаги приората в могъща сила. Беше твърде възбуден, за да може да стои смирено. Стана от ковчега, закрачи с подновена лекота към хора и зае място в последния ред на скамейките.
Службата се водеше от сакриста, Андрю от Йорк, сприхав червендалест мъж, който вечно изглеждаше на ръба на сърдечния удар. Беше един от обедиентарите, старшите служители на манастира. Сферата на отговорностите му включваше всичко свято: службите, книгите, свещените реликви, одеждите и украсите, но най-вече самата църковна сграда. Под неговите заповеди се трудеха канторът, който се грижеше за музиката и ковчежникът, който отговаряше за златните и сребърни свещници, потирите и останалата църковна утвар. Никой друг нямаше власт над сакриста, освен приора и помощник-приора Ремигий, който беше голям приятел на Андрю.
Андрю водеше службата с обичайния си тон на едва сдържан гняв. Мислите на Филип бяха объркани, тъй че мина известно време докато забележи, че литургията не протича по подобаващ начин. Група млади монаси вдигаха шум, говореха и се смееха. Филип видя, че се забавляваха със стария учител на послушниците, който беше заспал в стола си. Младите монаси — повечето от които доскоро бяха послушници под наставничеството му и навярно все още помнеха жиленето на пръчката му — хвърляха топчици пръст по него. Всеки път, щом някоя удареше лицето му, той трепваше и се размърдваше, но не се събуждаше. Филип се озърна за циркуитора — монаха, който следеше за дисциплината. Намираше се в другия край на хора, увлечен в разговор с друг брат, без да обръща внимание на службата или на поведението на младите.
Погледа още малко. Не можеше да търпи подобно нещо и в най-доброто си разположение на духа. Един от монасите изглежда беше водачът на групата, хубав на вид около двайсет и една годишен младок с дяволита усмивка. Филип видя как топна върха на ножа си за хранене във върха на горяща свещ и след това метна стопената мазнина към плешивото теме на учителя на послушниците. Щом горещата лой капна на черепа му, старият монах се събуди с охкане, а младите се запревиваха от смях.
С въздишка Филип стана от мястото си. Приближи се отзад до младока, хвана го за ухото и безцеремонно го издърпа от хора в южния неф. Андрю вдигна глава от требника и ги изгледа намръщено, докато излизаха. Изобщо не беше забелязал суматохата.
Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги слушат другите монаси, Филип спря, пусна ухото на младежа и запита:
— Името?
— Уилям Бовис.
— И що за дявол те облада по време на светата литургия?
Уилям гледаше намусено.
— Отегчих се от службата.
Монаси, които се оплакваха от съдбата си, никога не получаваха съчувствие от Филип.
— Отегчен? — повиши той глас. — Какво си правил днес?
Уилям отвърна предизвикателно:
— Полунощница с възхвалите посред нощ, преди закуска — утренята, после третия час, после четене на Светото писание, учене, и сега Божествената литургия.
— Какво си ял?
— Закуска.
— И очакваш да получиш вечеря.
— Да.
— Повечето хора на твоята възраст кършат гръб на полето от сутрин до здрач, за да получат закуската и вечерята си — и въпреки това дават къшей от хляба си на теб! Знаеш ли защо правят това?
— Да — смотолеви Уилям, като пристъпяше от крак на крак, забил поглед в земята.
— Кажи.
— Правят го, защото искат монасите да пеем службите заради тях.
— Точно така. Отрудените селяни ти дават хляб, месо и градено от камък спално помещение с огън зиме — а ти си толкова отегчен, че не можеш да стоиш мирно по време на литургията заради тях!
— Съжалявам, брате.
Филип го погледа мълчаливо. Нямаше голяма вина в него. Истинската вина бе на хората с по-висш сан, които позволяваха да има лудории в църквата. Заговори му кротко:
— Ако службите те отегчават, защо стана монах?
— Бях петият син на баща си.
Филип кимна.
— И несъмнено той е дал някаква земя на приората при условие, че те вземат?
— Да… ферма.
Беше обичайна история. Баща, на когото са се народили много синове, даваше един на Господа, а за да е сигурен, че Бог няма да отхвърли дара му, подаряваше и парче от имота си, достатъчно, за да поддържа сина си в монашеска бедност. По този начин хора, които нямаха призвание, ставаха непослушни монаси.
— Ако те преместят — каза Филип, — да речем в друга обител или в моя малък скит „Свети Джон в леса“, където има много работа за вършене на открито и много по-малко време се прекарва в богослужение — смяташ ли, че това би ти помогнало да участваш в службите с подобаваща благочестивост?
Лицето на Уилям грейна.
— Да, брате. Мисля, че да!
— Така си и помислих. Ще видя какво мога да направя. Но не бързай да се радваш — може да се наложи да почакаш докато имаме нов приор, когото да помолим да те премести.
— Благодаря ви все пак!
Службата свърши и монасите започнаха да напускат църквата в процесия. Филип опря пръст на устните си, за да прекрати разговора. След като братята се изнизаха през южното крило, Филип и Уилям се вляха в колоната и излязоха в четириъгълната сводеста галерия, прикрепена към южната страна на кораба. Там процесията се разпръсна. Филип зави към кухнята, но пътят ме бе преграден от сакриста, заел нападателна поза пред него, разкрачен и с ръце на кръста.
— Брат Филип.
— Брат Андрю — отвърна той почтително и си помисли: „Какво го е прихванало този път?“
— Какво искахте да покажете с това смущаване на Божествената литургия?
Филип се слиса.
— Смутил съм службата? — възкликна той невярващо. — Младежът се държеше непорядъчно. Той…
— Напълно съм в състояние да се справя с непорядъчно държание по време на моите служби! — повиши глас Андрю. Около тях разотиващите се монаси се спряха, за да чуят какво си говорят.
Филип не можа да разбере цялата тази суетня. Понякога, по време на службите, младите монаси и послушници трябваше да бъдат вкарвани в правия път от по-старшите си братя и нямаше правило, което да казва, че само сакристът може да прави това.
— Но вие не видяхте какво става…
— Или може би видях, но реших да се заема с него по-късно.
Филип беше съвсем сигурен, че не бе видял нищо.
— Какво видяхте тогава? — попита той язвително.
— Не си позволявайте да ме разпитвате! — кресна Андрю. Червеното му лице беше станало мораво. — Може да сте приор на един малък скит в горите, но аз съм сакристът тук от дванайсет години и ще водя катедралните служби така, както аз смятам за добре — без помощта на външни, два пъти по-млади от мен!
Филип започна да мисли, че може би наистина беше сгрешил — иначе защо Андрю щеше да е толкова разгневен? А още по-важно бе, че една кавга насред катедралната галерия не беше поучително зрелище за другите монаси и трябваше бързо да приключи. Филип преглътна гордостта си, стисна зъби и сведе покорно глава.
— Поправям се, брате, и смирено ви моля за прошка — промълви той.
Андрю беше настроен за препирня и ранното отстъпване на противника му не го задоволи.
— Не допускайте да се случва отново, тогава — отвърна му той невежливо.
Филип си замълча. Андрю държеше да има последната дума, тъй че всяка реплика в повече от негова страна щеше само да предизвика нова свада. Стоеше свел поглед към пода и прехапал език, докато Андрю го погледа ядосано няколко мига. Най-после сакристът му обърна гръб и се отдалечи, вдигнал високо глава.
Другите монаси се бяха вторачили във Филип. Глождеше го, че беше унизен от Андрю, но трябваше да го понесе, защото един горд монах беше лош монах. Напусна галерията, без да продума на никого.
Килиите на монасите бяха на юг от четвъртитата галерия, общата спалня — в югоизточния ъгъл, а трапезарията — в югозападния. Филип тръгна на запад, като мина през трапезарията и се озова отново в общата част на манастирския двор, която гледаше към караулното при портата и към конюшните. Тук, в югозападния ъгъл, беше дворът на магерницата, обкръжен от три страни от трапезарията и самата кухня, пекарната и пивоварната. Кола, натоварена догоре с ряпа, чакаше да я разтоварят. Филип се изкачи по стъпалата до кухненската врата и влезе.
Атмосферата вътре го удари като юмрук в лицето. Въздухът беше горещ и натежал от миризмата на печена риба; дрънчаха тигани и ехтяха ядосани гласове. Трима готвачи, всички зачервени от горещина и бързане, приготвяха вечерята с помощта на шест-седем млади кухненски ратайчета. Имаше две огромни огнища, по едно във всеки край на магерницата. И двете пламтяха буйно, а над всяко от тях се печаха по над двайсет риби, въртени на шишове от запотено момче. Устата на Филип се изпълни със слюнка от миризмата. Цели моркови се варяха в окачени над пламъците големи железни котли. Двама млади мъже стояха край тезгяха и режеха дълги самуни бял хляб на дебели комати, които щяха да се използват като паници. Един монах надзираваше цялата тази привидна суматоха: брат Милий, магерника, мъж някъде на възрастта на Филип. Седеше на висок дървен стол и наблюдаваше трескавата дейност около себе си с невъзмутима усмивка, сякаш всичко бе подредено и съвършено организирано — и може би беше така за опитното му око. Щом видя Филип, се усмихна още по-широко и рече:
— Благодаря ти за сиренето.
— Ах, да. — Беше забравил за това, толкова много неща се бяха случили откакто пристигна. — Правено е от мляко само от сутрешното доене — ще забележиш, че вкусът е някак по-друг.
— Устата ми вече се овлажни. Но изглеждаш намусен. Да не би нещо да не е наред?
— Нищо няма. Размених няколко груби думи с Андрю. — Филип махна с ръка пренебрежително. — Може ли да взема един горещ камък от огъня ти?
— Разбира се.
В кухненските огнища винаги имаше по няколко камъка, готови да се извадят за бързо нагряване на малки количества вода или супа. Филип обясни:
— Брат Пол на моста. Премръзнал му е кракът, а Ремигий не дава да си напали огън. — Взе две маши с дълги дръжки и измести сгорещения камък от огнището.
Милий отвори един долап и извади парче стара кожа, останала от някогашна престилка.
— Дръж. Увий го в това.
— Благодаря. — Филип постави камъка по средата на кожата и загърна краищата предпазливо.
— Не се бави — рече Милий. — Вечерята е готова.
Филип махна с ръка на излизане. Прекоси двора на магерницата и се запъти към портата. Вляво от него, досами стената, беше манастирската воденица. Преди години в приората бе прокопан канал, който отвеждаше вода от реката до воденичното езеро. След като задвижеше воденичното колело, водата течеше през подземен канал до пивоварната, кухнята, чешмата в галерията, където монасите си миеха ръцете преди ядене и най-сетне до нужника в спалното помещение, след което завиваше на юг и се вливаше в реката. Някой от старите приори беше планирал умно.
Пред конюшнята имаше купчина мръсна слама, забеляза Филип. Ратаите бяха изпълнили нареждането му и бяха изхвърлили мръсотията от яслите. Мина през портата и тръгна през селото към моста.
„Дали не беше нахално от моя страна, че скастрих младия Уилям Бовис?“ — запита се той, докато вървеше между съборетините. В крайна сметка реши, че не беше. Всъщност, грешно щеше да е, ако пренебрегнеше такова нарушение по време на службата.
Стигна моста и надникна в малкия навес на Пол.
— Стопли си краката върху това — каза му, като подаде увития в кожата горещ камък. — Като поизстине малко, развий кожата и си сложи стъпалата направо на него. Би трябвало да си запази топлината до среднощ.
Брат Пол го погледна с трогателна благодарност. Бързо смъкна сандалите си и постави стъпалата си на вързопа.
— Вече усещам, че болката понамалява.
— Ако го върнеш на огъня в кухнята нощес, до заранта пак ще е топъл.
— Брат Милий ще даде ли? — попита Пол притеснено.
— Гарантирам.
— Много си добър към мен, брат Филип.
— Нищо не е. — Филип си тръгна, преди да са го смутили благодарностите на Пол. Беше само един горещ камък.
Върна се в приората. Отиде в галерията и уми ръцете си в басейна на южния портик, а после влезе в трапезарията. Един от монасите четеше на глас от аналоя. По канон храненето трябваше да протича в пълна тишина, ако се изключи четенето, но шумът от обядващите над четирийсет монаси приличаше на постоянно бръмчене, а се чуваше и твърде много шепот, въпреки правилото. Филип се шмугна на едно празно място край една от дългите маси. Монахът до него се хранеше с огромна охота. Улови погледа му и промърмори:
— Прясна риба днес.
Филип кимна. Беше я видял в кухнята. Стомахът му изръмжа.
— Чуваме, че имате прясна риба всеки ден в скита ви в гората — рече монахът, с нескрита завист в гласа.
Филип поклати глава и прошепна:
— Имаме пилешко през ден.
Монахът го погледна с още по-голяма завист.
— Солена риба тук, шест пъти седмично.
Един слуга постави пред Филип хлебна копанка, върху която имаше риба, ухаеща щедро на билките на брат Милий. Устата на монаха се овлажни. Тъкмо се канеше да нападне рибата с ножа си за хранене, когато някакъв брат в другия край на масата стана и посочи към него. Беше циркуиторът, отговорникът за дисциплината. „Сега пък какво?“ — помисли си Филип.
Циркуиторът разполагаше с правото да нарушава мълчанието и се възползва:
— Брат Филип!
Всички спряха да се хранят и помещението утихна.
Филип задържа ръката си с ножа над рибата и вдигна питащо очи.
— Правилото е: без ядене за закъснелите.
Въздъхна. Днес май нищо не можеше да направи както трябва. Прибра ножа си, върна копанката и рибата на слугата и сведе глава да изслуша четенето.
* * *
След обяда Филип отиде до склада под кухнята, за да поговори с Кътбърт Белоглавия, манастирския иконом. Приземното помещение бе голямо и тъмно, с ниски дебели колони и малки прозорчета. Въздухът вътре бе сух и изпълнен с миризмите на провизии: хмел и мед, ябълки и сушени билки, сирене и оцет. Брат Кътбърт обикновено можеше да бъде намерен тук, защото работата не му оставяше много време за службите, което напълно устройваше предразположенията му: беше умен, земен човек без особен интерес към духовния живот. Икономът бе материалната противоположност на сакриста: Кътбърт трябваше да осигурява всички практически нужди на монасите, да събира реколтата от манастирските стопанства и житници, и да ходи на пазар, за да купува онова, което монасите и слугите им не можеха да си осигурят сами. Работата изискваше грижливо обмисляне и пресмятане. Кътбърт не я вършеше сам: Милий магерникът отговаряше за приготвянето на храната, а имаше и домакин, който се грижеше за монашеското облекло. И двамата се подчиняваха на брата, а имаше и още трима служители, които формално му бяха подчинени, но с известна степен на независимост: хоспитарият — отговорникът за гостите, инфирмарият, който се грижеше за старите и болни монаси в отделна сграда, и алмонерът. Дори с всички тези хора, които изпълняваха заповедите му, задачата на Кътбърт беше тежка. При все това той пазеше всичко в главата си, като казваше, че е срамно да се хаби пергамент и мастило. Филип подозираше, че така и не беше научил добре четмото и писмото. Косата на Кътбърт бе побеляла още на младини, откъдето идеше и прякорът му Белоглавия, но вече беше над шейсет и единствените косми, които му бяха останали, растяха на гъсти туфи от ушите и ноздрите му, сякаш за да компенсират плешивината му. Тъй като самият Филип бе иконом в първия си манастир, разбираше проблемите на брата и съчувстваше на недоволните му мърморения. На свой ред Кътбърт обичаше Филип и сега, понеже знаеше, че е пропуснал обеда, извади няколко круши от едно буре. Бяха позасъхнали, но още вкусни и Филип ги изяде с благодарност, докато Кътбърт се оплакваше за манастирските средства.
— Не мога да разбера как приоратът може да е в дългове — рече Филип с пълна с плод уста.
— Не би трябвало да е — отвърна Кътбърт. — Притежава повече земя и събира десятък от повече енорийски църкви, отколкото когато и да било.
— Тогава защо не сме богати?
— Знаеш каква система имаме тук. Манастирското имущество е разделено главно между обедиентарите. Сакристът си има своите земи, аз своите, а има и по-малки дарителства за надзорника на послушниците, хоспитария, инфирмария и алмонера. Останалото е на приора. Всеки използва прихода от имуществото си, за да си изпълнява задълженията.
— Какво лошо има в това?
— Ами, трябва да се полагат грижи за цялата тази собственост. Например, да речем, че имаме някаква земя и я отстъпим за парична рента. Не бива просто да я дадем на тоя, дето предложи най-високо и да събираме парите. Трябва да се погрижим да намерим добър арендатор и да го надзираваме, за да сме сигурни, че я обработва добре. Иначе пасищата се затлачват, почвата се изтощава, а арендаторът не може да изплаща рентата и ни връща земята в окаяно състояние. Или да вземем една житница, поддържана от наши работници и надзиравана от монаси. Ако никой не я навестява, освен за да прибере реколтата, монасите стават мързеливи и покварени, а работниците крадат реколтата, и житницата произвежда все по-малко с годините. Дори за една църква трябва да се полага грижа. Не е редно просто да събираме десятъка. Трябва да поставим добър свещеник, който да знае латински и да води свят живот. Иначе хората изпадат в безбожност, женят се, раждат и умират без благословията на Църквата и лъжат с десятъците си.
— Обедиентарите би трябвало да се грижат усърдно за имотите си — каза Филип, след като доизяде последната круша.
Кътбърт наточи паница вино от едно буре.
— Трябва, но други неща имат на ум. Все едно, какво знае наставникът на послушниците за стопанисването? Защо инфирмарият трябва да е добър уредник на имот? Разбира се, един добър приор ще ги принуди да стопанисват източниците си донякъде. Но имахме слаб приор петнайсет години и сега нямаме пари, за да ремонтираме катедралната църква, ядем солена риба шест пъти седмично, а в училището почти няма нови послушници и никой не идва в къщата за гости.
Филип отпи от виното в мрачно мълчание. Трудно му беше да размишлява хладнокръвно за тази ужасна разсипия на Божиите имоти. Искаше му се да хване виновника за това и да го разтърси хубаво, докато види, че се е вразумил. Но в този случай виновникът лежеше в един ковчег зад олтара. В това поне имаше някакъв проблясък надежда.
— Скоро ще имаме нов приор — рече той. — Той би трябвало да поправи нещата.
Кътбърт го изгледа странно.
— Ремигий ли? Той ли да оправи нещата?
Филип не беше сигурен, че го е разбрал добре.
— Ремигий няма да е новият приор, нали?
— Напълно е възможно.
Филип се стъписа.
— Но той не е по-добър от приор Джеймс! Защо биха гласували монасите за него?
— Ами, подозрителни са към външни, тъй че няма да гласуват за някой, когото не познават. Това означава, че трябва да е някой от нас. А Ремигий е заместник-приорът, най-старшият монах тук.
— Но няма правило, според което трябва да изберем най-старшия монах — възрази Филип. — Би могъл да е някой друг от обедиентарите. Би могъл да си ти.
Кътбърт кимна.
— Вече ме поканиха. Отказах.
— Но защо?
— Остарявам, Филип. Работата, която имам сега, щеше да ме надвие, само дето толкова съм свикнал с нея, че мога да я върша, без да влагам усилия. А повече отговорност би ми дошла твърде много. Определено нямам нужната енергия да взема един западнал манастир и да го преустроя. В крайна сметка няма да съм по-добър от Ремигий.
Филип не можеше да го повярва.
— Има други — сакристът, циркуиторът, наставникът на послушниците…
— Наставникът е стар и по-уморен и от мен. Хоспитарият е лакомник и пияница. А сакристът и циркуитурът са се зарекли да гласуват за Ремигий. Защо ли? Не знам. Но ще предположа. Допускам, че Ремигий е обещал да повиши сакриста в помощник-приор и да направи циркуитора сакрист, като награда за подкрепата им.
Филип се отпусна на чувалите с брашно, на които беше седнал.
— Искаш да ми кажеш, че Ремигий вече е уредил избора си.
Кътбърт не отговори веднага. Стана и отиде в другия край на склада, където бе подредил в редица дървено корито, пълно със змиорки, ведро с чиста вода и буре със саламура.
— Помогни ми с тия — рече той и извади ножа си. Избра от коритото една змиорка, чукна главата й в каменния под и я изкорми с ножа. Подаде на Филип още гърчещата се риба. — Измий я във ведрото и я пусни в бурето. Това ще умъртви апетита ни за Постите.
Филип оплакна полуумрялата змиорка много грижливо, след което я метна в бурето със солена вода.
Кътбърт заговори, докато кормеше друга:
— Има още една възможност: кандидат, който добре е преустроил някой клон като игумен и чийто ранг, макар и да е по-нисък от този на помощник-приора, е равен на сакриста и на иконома.
Филип топна змиорката във ведрото.
— Кой?
— Ти.
— Аз! — Беше толкова изненадан, че изтърва рибата на пода. Формално рангът му го правеше обедиентар на приората, но никога не беше се смятал за равен на сакриста и другите, след като бяха толкова по-стари от него. — Твърде млад съм…
— Помисли за това — рече Кътбърт. — Прекарал си целия си живот в манастири. Стана иконом на двайсет и една години. Беше игумен на малка обител в продължение на четири-пет години и я преустрои добре. Ясно е за всички, че Божията десница е над тебе.
Филип вдигна изтърваната змиорка и я пусна в бурето.
— Божията десница е над всички ни — отвърна той уклончиво. Беше стъписан донякъде от предложението на Кътбърт. Искаше му се Кингсбридж да има нов енергичен приор, но не беше и помислял за себе си на поста. — Вярно е, че бих могъл да съм по-добър приор от Ремигий — добави Филип замислено.
Кътбърт изглежда остана доволен.
— Ако имаш недостатък, Филип, той е простодушието ти.
Филип не се смяташе за простодушен.
— Какво имаш предвид?
— Не търсиш низките мотиви у хората. Повечето от нас го правят. Например, целият манастир вече допуска, че си кандидат и си дошъл тук, за да подириш гласовете им.
Филип се възмути.
— На какво основание казват това?
— Опитай се да погледнеш на поведението си както би го видял един подозрителен ум. Пристигна скоро след смъртта на приор Джеймс все едно, че някой тук те е уведомил тайно.
— Но как си представят, че съм организирал това?
— Не знаят… Но са убедени, че си по-умен от тях. — Кътбърт се захвана отново с корменето на змиорки. — И виж как се държа днес. Влезе и се разпореди да почистят конюшните. После се разправи с онази лудория по време на месата. Говори за прехвърлянето на Уилям Бовис в друг дом, след като всеки знае, че прехвърлянето на монаси е привилегия на приора. Мълчаливо упрекна Ремигий, като занесе горещ камък на брат Пол на моста. И най-сетне донесе в кухнята вкусно сирене и всички получихме по хапка от него след вечерята… и макар никой да не каза откъде е дошло, никой от нас не би сбъркал вкуса на сирене от „Свети Джон в леса“.
Филип се смути от мисълта, че действията му са изтълкувани така превратно.
— Всеки би могъл да стори тези неща.
— Всеки старши монах би могъл да направи едно от тях. Никой друг не би могъл да ги направи всички. Ти още с идването си пое властта! Вече започна да преустройваш обителта. И, разбира се, поддръжниците на Ремигий вече отвръщат на удара. Точно затова Андрю сакриста те смъмри в галериите.
— Значи това е обяснението! А аз се чудех какво го е прихванало. — Филип изплакна змиорката замислено. — И предполагам, че когато циркуиторът ме накара да оставя храната си, беше по същата причина.
— Точно така. Начин да те унизи пред монасите. Между другото подозирам, че и двата хода дадоха обратен резултат: и двата упрека не бяха оправдани, но въпреки това ти ги прие с благородство. Всъщност, държа се много свято.
— Не съм го направил преднамерено.
— Светците също. А, ето я и камбаната за деветия час. Най-добре остави останалото на мен. След службата е време за занимания и в портиците са разрешени беседите. Много братя ще искат да поговорят с теб.
— Не толкова бързо! — възкликна Филип с безпокойство. — Само защото някои хора допускат, че искам да стана приор, още не означава, че ще се явя на избор. — Плашеше го перспективата от изборно състезание, а и изобщо не беше сигурен дали искаше да остави добре подредената си горска обител и да се залови с огромните проблеми на приората Кингсбридж. — Трябва да размисля — добави той умолително.
— Знам. — Кътбърт изправи рамене и го погледна в очите. — Докато размисляш, моля не забравяй това: прекалената гордост е познат грях, но човек може също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.
Филип кимна.
— Ще го запомня. Благодаря ти.
Напусна склада и забърза към църковния двор. Умът му беше в смут, когато се присъедини към останалите монаси и влезе в храма. Осъзна, че вероятността да стане приор на Кингсбридж го възбужда силно. Години наред се беше ядосвал заради безобразния начин, по който се ръководеше приората, а сега имаше възможност сам да поправи нещата. Но изведнъж изпита несигурност доколко би могъл да се справи. Не идеше реч просто да види какво трябва да бъде сторено и да се разпореди да го извършат. Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава. Отговорността щеше да е тежка.
Както винаги църквата го успокои. След непристойното си поведение сутринта, монасите бяха смълчани и сериозни. Докато слушаше познатите фрази на службата и мълвеше отговорите, както беше правил толкова много години, се почувства способен отново да мисли ясно.
„Искам ли да бъда приор на Кингсбридж?“ — запита се той и отговорът дойде веднага: „Да! Да поема в ръцете си този рушащ се храм, да го ремонтирам, пребоядисам и да го изпълня с песента на сто монаси и с гласовете на хиляда набожни поклонници, които мълвят «Отче наш».“ Само заради това искаше работата. После идваше ред на манастирското имущество. Трябваше да бъде преподредено, съживено, заздравено и да стане отново доходно. Искаше да види множество малки момчета, които се учат на четмо и писмо в някой ъгъл на църковния двор. Искаше къщата за гости да е изпълнена със светлина и топлина, тъй че барони и епископи да идват да я навестяват и да даряват с ценни дарове приората на тръгване. Искаше да има заделено помещение за библиотека, пълно с книги за мъдрост и красота. Да, искаше да бъде приор на Кингсбридж.
„Има ли някакви други причини? Когато си се представям като приор, докато правя тези подобрения заради Божията прослава, има ли някаква гордост в сърцето ми?“
О, да.
Не можеше да се самозалъгва в хладната и свята атмосфера на храма. Целта му беше Божията прослава, но и прославата филипова го блазнеше. Харесваше му мисълта да раздава заповеди, които никой не може да отмени. Виждаше се как взима решения, раздава правосъдие, съветва и окуражава, налага наказания и опрощава, също както се виждаше годен за всичко това. Представяше си как хората казват: „Филип от Гуинед преустрои това място. Беше в упадък докато той го пое, а вижте как изглежда сега!“
„Но аз все пак ще съм добър“, мислеше си. „Господ ми е дал ум, с който да управлявам имот и способност да водя хора. Доказал съм го, като иконом в Гуинед и като приор на «Свети Джон в леса». И когато ръководя едно място, монасите са щастливи. В моя приорат старците не премръзват, а младите не се разочароват от Божието служителство заради липсата на работа. Грижа се за хората“.
От друга страна, Гуинед, както и „Свети Джон в леса“ бяха лесни за управление в сравнение с приората Кингсбридж. Обителта в Гуинед винаги бе ръководена добре. Горският скит беше изпаднал в беда, когато той го пое, но беше малък и не носеше проблеми. Преустройването на Кингсбридж беше предизвикателство за цял живот. Можеше да му отнеме седмици само докато разбере какви са имотите му — колко земя има и къде е, да научи какво има на земята — гори, пасища или житни ниви. Да установи контрол над пръснатите имоти, да разбере кое не е както трябва и да го изправи, да сплете частите в едно процъфтяващо цяло — всичко това щеше да отнеме години. Единственото, което Филип бе сторил в горския скит, бе да накара около дузина млади мъже да работят усилно на полето и да се молят тържествено в църквата.
„Добре“, призна си той. „Мотивите ми са опетнени, а способностите ми — под съмнение. Може би трябва да откажа да се явя на избор. Поне бих могъл със сигурност да избегна греха на гордостта“. Но какво беше казал Кътбърт? „Човек би могъл също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.“
„Какво иска Бог?“ — запита се той накрая. — „Иска ли Ремигий? Способностите на Ремигий са по-малки от моите, а мотивите му навярно са не по-чисти. Има ли друг кандидат? Не засега. Докато Бог разкрие трета възможност, трябва да приемем, че изборът е между мен и Ремигий. Ясно е, че Ремигий ще да ръководи манастира тъй, както го е правил и докато приор Джеймс беше болен. Това означава, че ще е небрежен и нехаен, ще позволи упадъкът му да продължава. А аз? Изпълнен съм с горделивост и дарбите ми са недоказани… но ще се опитам да реформирам манастира и ако Бог ми даде сила, ще успея.“
„Добре, тогава“ — рече той на Господа, щом службата свърши. — „Добре. Ще приема предложението и ще се боря с цялата сила, която имам, за да спечеля избора. А ако не ме искаш по някаква причина, която Си предпочел да не ми разкриваш, добре, ще трябва просто да ме спреш така, както можеш“.
Макар да бе преживял двайсет и две години в манастири, Филип винаги беше служил под наставничеството на дълголетни приори, тъй че изборът му беше непознат. Това бе уникално събитие в монашеския живот, защото с даването на гласовете си братята не бяха длъжни да съблюдават послушание — изведнъж всички се оказваха равни.
Някога, стига легендите да казваха истината, монасите били равни във всичко. Група мъже ще решат да обърнат гръб на света на плътската страст и да си съградят свята обител сред дивата пустош, където да могат да живеят в богослужение и себеотричане. Ще се заемат с парче гола земя, ще разчистят леса и ще пресушат блатото, ще изорат пръстта и ще вдигнат заедно храма си. В онези дни те наистина били като братя. Приорът, както самата титла намекваше, бил само първият между равните. Заклевали се в послушание към Правилото на Свети Бенедикт, а не към висши монаси. Но единственото, останало днес от онази примитивна демокрация, бе изборът на приора и абата.
Някои от монасите се чувстваха неловко с дадената им власт. Искаха да им се каже как да гласуват или предлагаха решението да се предостави на група от старши монаси. Други злоупотребяваха с привилегията и ставаха нагли или искаха услуги в замяна на поддръжката си. Повечето просто се притесняваха дали ще вземат правилното решение.
Същия следобед в двора на храма Филип разговаря с повечето от братята, поединично или на малки групи, и откровено им каза, че иска поста и че чувства, че може да върши работата по-добре от Ремигий, въпреки младостта си. Отговори на въпросите им, повечето от които бяха за порционите храна и пиене. Завършваше всеки разговор с думите: „Ако всеки от нас направи избора си разсъдливо и искрено, Бог несъмнено ще благослови стореното.“ Беше благоразумно да го каже, а и го вярваше освен това.
— Ние печелим — рече на другата сутрин Милий магерника, докато двамата с Филип закусваха с клисавия черен хляб и малко бира, а кухненските ратаи наклаждаха огньовете.
Филип отхапа залък от коравия хляб и отпи глътка бира, за да го смекчи. Милий беше умен и пламенен младеж, протеже на Кътбърт и почитател на Филип. Имаше черна права коса и малко лице с изрядни правилни черти. Като Кътбърт, и той се радваше да служи на Бога по практичен начин и пропускаше повечето служби. Филип не споделяше оптимизма му.
— Как стигна до това заключение? — попита той скептично.
— Всички на страната на Кътбърт подкрепят теб — домакина, инфирмария, наставника на послушниците, аз самият — защото знаем, че си добър грижовник, а осигуряването на провизии е най-големият проблем при сегашното управление. Много от обикновените монаси ще гласуват за теб по подобна причина: смятат, че по-добре ще ръководиш манастирското богатство, а това ще доведе до повече удобство и по-добра храна.
Филип се намръщи.
— Не бих искал да подведа никого. Приоритетът ми ще е да ремонтирам църквата и да подобря службите. Храната е следващата грижа.
— Точно така, и те го знаят — отвърна малко припряно Милий. — Точно затова отговорникът за гостите и един-двама други все пак ще гласуват за Ремигий — предпочитат хлабав режим и кротък живот. Всички останали, които го подкрепят, са негови приятели, дето очакват специални привилегии, ако той е на власт — сакриста, циркуитора, ковчежника и прочие. Канторът е приятел на сакриста, но мисля, че може да бъде спечелен на наша страна, особено ако обещаеш да назначиш библиотекар.
Филип кимна. Канторът отговаряше за музиката и чувстваше, че не би трябвало да се грижи за книгите свръх другите си задължения.
— Идеята бездруго е добра. Трябва ни библиотекар, който да изгради колекцията ни от книги.
Милий стана от столчето си и започна да точи един кухненски нож. Кипеше от енергия и трябваше да върши нещо с ръцете си, реши Филип.
— Има четирийсет и четири монаси с право на глас — засмята той на глас. Бяха четирийсет и пет, разбира се, но един беше умрял. — По мои сметки осемнайсет са за нас, а десет са с Ремигий, с което остават шестнайсет колебаещи се. Трябват ни двайсет и три за мнозинство. Това означава, че трябва да спечелим поне петима колебливи.
— Като го казваш така, изглежда лесно — рече Филип. — Колко време ни остава?
— Трудно е да се каже. Изборът го свикват братята, но ако го направим много рано, епископът може да откаже да потвърди избраника. А ако много се забавим, може да ни заповяда да го свикаме. Също тъй има правото да посочи кандидат. В момента вероятно дори не е чул, че старият приор е умрял.
— Може да мине много време, значи.
— Да. А веднага щом се убедим, че имаме мнозинство, трябва да се върнеш в скита си и да не се вясваш тук, докато всичко свърши.
Този съвет озадачи Филип.
— Защо?
— Фамилиарността поражда пренебрежение. — Милий махна въодушевено с ножа във въздуха. — Прощавай, ако звучи непочтително, но ти попита. В момента около теб има аура. Ти си една отдалечена, обкръжена със святост фигура, особено за нас, младите монаси. Направи чудо в онзи малък скит, преустрои го и той започна да се самоиздържа. Блюстител си на строгата дисциплина, но храниш монасите си добре. Роден си за водач, но можеш да склониш глава и да приемеш укор като най-младия послушник. Знаеш Светото писание и правиш най-хубавото сирене в страната.
— А ти преувеличаваш.
— Не много.
— Не мога да повярвам, че някои хора може да мислят за мен така. Не е естествено.
— Не е, наистина — съгласи се Милий с леко свиване на рамене. — И няма да продължи дълго, ако започнат да те опознават. Ако се задържиш тук, ще загубиш ореола си. Ще видят, че си чоплиш зъбите и се чешеш по задника, ще те чуят, че хъркаш и пърдиш, ще разберат какъв си, когато си ядосан или гордостта ти е наранена, или главата те боли. Не искаме да разберат всичко това. Нека гледат как Ремигий се лута и бърка от ден на ден, докато твоят образ си остава бляскав и съвършен в умовете им.
— Не ми харесва това — отвърна Филип обезпокоен. — Имам чувството, че има нещо измамно в това.
— Нищо нечестно няма тук — възрази Милий. — Израз е на това колко добре би могъл да служиш на Бога и манастира, ако си негов приор — и колко зле би го управлявал Ремигий.
Филип поклати глава.
— Отказвам да се правя на ангел. Добре, няма да остана тук — бездруго трябва да се върна в гората. Но трябва да бъдем откровени с братята. Молим ги да изберат един податлив на грешки несъвършен човек, който ще се нуждае от тяхната помощ и молитви.
— Кажи им това! — отвърна Милий въодушевено. — Идеално е — ще го харесат.
Беше непоправим, помисли си Филип. Побърза да смени темата.
— Какво ти е впечатлението за колебаещите се — братята, които още не са взели решението си?
— Те са консервативни — отвърна тутакси Милий. — Гледат на Ремигий като на по-стария, този, който ще направи по-малко промени. Предсказуемия, човека, който в момента ръководи ефективно.
Филип кимна в съгласие.
— А мен гледат нащрек. Като непознато псе, което може да ухапе.
Удари камбаната, известяваща за събора. Милий изгълта останалото от бирата си.
— Ще има някаква атака по теб, Филип. Не мога да предскажа каква форма ще приеме, но ще се опитват да те представят като незрял, неопитен, твърдоглав и неблагонадежден. Трябва да изглеждаш спокоен, внимателен и разсъдлив, но остави на мен и Кътбърт да те защитим.
Филип започна да се безпокои. Беше нов начин на мислене — да претегля всеки свой ход и да пресмята как ще го изтълкуват и оценят. Когато отвърна, в гласа му се прокрадна леко неодобрителна нотка:
— Обикновено мисля само как Бог би оценил поведението ми.
— Знам, знам — заговори Милий нетърпеливо. — Но не е грях да помогнеш на по-простите хора да видят действията ти във вярната светлина.
Филип се намръщи. Милий беше смущаващо прав.
Напуснаха кухнята и минаха през трапезарията към църковния двор. Филип беше силно притеснен. Атака? Какво означаваше това, атака? Щяха ли да лъжат за него? Как трябваше да реагира? Ако заговореха за него лъжи, щеше да се ядоса. Трябваше ли да потисне яда си, за да изглежда спокоен, сдържан и всичко останало? Но ако направеше това, нямаше ли братята монаси да си помислят, че лъжите са истина? Реши да се държи като себе си; може би само малко повече сдържаност и достойнство.
Катедралният съвет представляваше малка кръгла постройка, прикрепена към източния портик на църковния двор. Беше обзаведена с пейки, подредени в концентрични кръгове. Огън нямаше и след топлината на кухнята на Филип му се стори доста студено. Светлината идваше от високи прозорци, разположени над нивото на очите, тъй че нямаше нищо за гледане, освен другите монаси из залата.
Филип направи точно това. Почти целият манастир присъстваше. Имаше хора на всякакви възрасти, от седемнайсет до седемдесет години; високи и ниски, с тъмни и светли коси; всички облечени в грубото домашнотъкано расо от неизбелена вълна и в кожени сандали. Отговорникът за гостите беше тук, а закръгленият му корем и зачервеният нос издаваха пороците му — пороци, които можеха да са извиними, стига изобщо да имаше гости, помисли си Филип. Тук беше шамбеланът, който заставяше монасите да сменят расата си и да се бръснат по Коледа и Петдесетница — банята по същото време бе препоръчителна, макар и не задължителна. На отсрещната стена се беше облегнал най-старият брат — слаб, умислен, невъзмутим старец, чиято коса все още беше по-скоро сива, отколкото бяла; мъж, който говореше рядко, но въздействащо и който навярно трябваше да стане приор, ако не бе толкова скромен. Тук беше и брат Саймън с лукавия поглед и нервните ръце, мъж, който изповядваше грехове на безнравственост толкова често, че — както бе нашепнал Милий на Филип — изглежда го забавляваше повече изповядването, отколкото греха. Тук беше Уилям Бовис, който сега се държеше прилично; брат Пол, който изобщо не куцаше; Кътбърт Белоглавия, който изглеждаше съвършено спокоен; Джон Дребосъка, нисичкия ковчежник; циркуитора Пиер, мъжът със злобната уста, който го бе лишил от обяда предния ден. Щом огледа наоколо Филип осъзна, че всички са се втренчили в него и наведе очи притеснено.
Ремигий влезе с Андрю сакриста и седнаха до Джон Дребосъка и Пиер. Значи нямаше да крият, че са фракция, прецени Филип.
Съборът започна с четене за Симеон Стълпник, светеца, чийто ден се празнуваше днес. Беше отшелник, изкарал повечето си живот на един стълб и макар да нямаше никакво съмнение за себеотрицанието му, Филип винаги беше таял съмнение за истинската стойност на свидетелстването му. Тълпи се бяха стичали да го видят, но дали за да се извисят духовно или за да погледат един побъркан?
След молитвите дойде четенето на глава от книгата на Свети Бенедикт. От това ежедневно четене на глава от Правилото идваше наименованието на събирането, както и на малката постройка, където ставаше то.8 Ремигий се изправи да чете и когато застина за миг с книгата пред него, Филип напрегнато се взря в профила му, виждайки го за първи път с очите на съперник. Ремигий жестикулираше и говореше енергично и въздействащо, като създаваше впечатление за компетентност, в пълно противоречие с истинската му същност. По-съсредоточеното наблюдение издаваше онова, което се криеше зад фасадата: изпъкналите му сини очи се движеха бързо и някак неспокойно, устата му потреперваше два-три пъти, преди да проговори, а дланите му непрекъснато се свиваха и разтваряха, колкото и да изглеждаше спокоен иначе. Авторитетът, доколкото го имаше, произтичаше от арогантност, сприхавост и пренебрежителност към подчинените му.
Филип се зачуди защо е избрал лично да чете главата. Скоро след това разбра.
— „Първата степен на смирението е навременното покорство“ — зачете Ремигий. Беше избрал Пета глава, която обсъждаше смирението, за да напомни на всички за своето превъзходство и тяхната подчиненост. Беше тактика за сплашване. Хитрост не можеше да му се отрече. — „Те не живеят както сами ще възжелаят, нито се покоряват на своите желания и страсти; но като следват повелите и наставленията на друг и обитават в манастирите си, желанието им е да бъдат управлявани от игумен“ — продължи да чете той. — „Тия неща несъмнено отговарят на казаното от Господа наш: Дойдох, за да изпълня не Своята воля, а волята на Оногова, Който Ме е пратил.“ Ремигий насочваше битката в очакваната посока: в тази надпревара той щеше да представлява установения авторитет.
Главата бе последвана от заупокойна, а днес, разбира се, всички молитви бяха за душата на приор Джеймс. Най-оживената част бе оставена за накрая: обсъждане на делови неща, изповеди за прегрешения и обвинения в лошо поведение.
Ремигий започна с думите:
— Имаше един смут по време на месата вчера.
Филип почти изпита облекчение. Вече знаеше как ще бъде атакуван. Не беше сигурен доколко постъпката му вчера бе правилна, но знаеше защо го е направил и бе готов да се защити.
Ремигий продължи:
— Аз лично не присъствах — задържан бях в къщата на приора, за да свърша неотложни делови неща — но сакристът ме уведоми за случилото се.
Прекъсна го Кътбърт Белоглавия:
— Не се самоукорявайте за това, брат Ремигий. — Изрече го с утешителен тон. — Знаем, че по принцип манастирските дела не бива никога да стоят над Божествената литургия, но разбираме, че кончината на нашия възлюблен приор е била причина да се наложи да се справите с много неща, които са извън обичайните ви задължения. Убеден съм, всички ще се съгласим, че не е нужно никакво наказание.
Хитрата стара лисица, помисли си Филип. Разбира се, Ремигий не беше имал никакво намерение да изповяда вина. При все това Кътбърт го бе извинил, което остави у всички чувството, че всъщност е била призната вина. Сега дори Филип да бъдеше уличен в грешка, това нямаше да доведе до нищо повече, освен да го постави на същото равнище като Ремигий. Освен това Кътбърт бе посял подозрението, че Ремигий среща трудности в справянето със задълженията на приора. Само с няколко добронамерено изречени думи Кътбърт напълно бе подронил авторитета на Ремигий. Ремигий изглеждаше разярен. Филип усети как възбудата на триумфа стегна гърлото му.
Андрю сакристът свъси вежди и изгледа Кътбърт обвинително.
— Сигурен съм, че никой от нас не желае да критикува нашия преподобен помощник-приор — заяви той. — Смутът, за който се упомена, бе причинен от брат Филип, който ни гостува от скита „Свети Джон в леса“. Филип взе младия Уилям Бовис от мястото му в хора, извлече го до южното крило и там го нахока, докато аз водех службата.
Ремигий надяна на лицето си маска на печален укор.
— Всички бихме могли да се съгласим, че Филип е трябвало да изчака до края на службата.
Филип огледа израженията на другите монаси. Не изглеждаха нито съгласни, нито несъгласни с казаното. Следяха развоя като зрители на рицарски турнир, където няма право и криво, а интересът е само кой ще спечели.
Искаше да възрази „Ако бях изчакал, непристойното поведение щеше да продължи през цялата служба“, но си спомни съвета на Милий и запази мълчание. А Милий заговори вместо него:
— Аз също пропуснах Божествената литургия, както ми се случва често, за жалост, тъй като тя е точно преди обеда. Тъй че навярно бихте могъл да ми кажете, брат Андрю, какво е ставало в хора преди брат Филип да прибегне до този акт. Всичко ли беше порядъчно и благопристойно?
— Имаше някаква суетня сред младежите — отвърна с неохота сакристът. — Възнамерявах да им поговоря за това след службата.
— Разбираемо е да са ви убегнали подробностите — бил сте съсредоточен над службата — каза снизходително Милий. — За щастие, имаме си циркуитор, чийто главен дълг е да се справя с непристойното поведение между нас. Кажете ни, брате Пиер, вие какво наблюдавахте?
Циркуиторът го изгледа враждебно.
— Същото, което и сакристът ви рече.
— Изглежда ще трябва да попитаме самия брат Филип за подробностите — каза Милий.
Беше много умен, прецени Филип. Беше установил, че нито сакристът, нито циркуиторът са видели какво са правили младите по време на службата. Но колкото и да го възхити диалектичното умение на Милий, Филип не беше склонен да играе тази игра. Изборът на приор не беше състезание на умове, беше стремеж да се разбере каква е Божията воля. Ето защо се поколеба. Погледът на Милий говореше: „Сега е твоят шанс!“ Но у Филип имаше една упорита черта, която най-ясно се проявяваше, когато го тласкаха да приеме нравствено оспорима позиция. Погледна го в очите и отвърна:
— Беше както го описаха братята ми.
Лицето на Милий посърна и той го зяпна невярващо. Отвори уста, но видимо не знаеше какво повече да каже. Филип изпита угризение, че го е подвел. Ще му обясня мотивите си след това, каза си той. Стига да не е прекалено ядосан.
Ремигий се канеше да продължи с обвинението, когато друг глас заяви:
— Бих искал да се изповядам.
Всички се озърнаха. Беше Уилям Бовис, първоначалният виновник, изправен и със засрамено лице.
— Хвърлях топчета кал по наставника на послушниците и се смеех — призна той с тих, но ясен глас. — Брат Филип ме накара да се засрамя. Моля Господ за прошка и моля братята да ми наложат наказание. — Младежът седна тежко на мястото си.
Преди Ремигий да успее да реагира, друг от младежите стана и заяви:
— Изповядвам се. Аз правех същото. Моля за наказание. — И седна отново. Този внезапен изблик на гузна съвест се оказа заразителен: изповяда се трети монах; после четвърти, пети.
Истината бе разкрита въпреки скрупулите на Филип и той не можеше да не изпита задоволство. Видя как Милий се мъчи да потисне победоносната си усмивка. Изповедта не оставяше съмнение, че е имало малка размирица, разиграла се под носовете на сакриста и циркуитора.
Виновниците бяха наказани от крайно недоволния Ремигий на седмица в пълно мълчание: нямаха право да говорят и никой нямаше да им проговаря. Беше по-сурово наказание, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Филип го беше изтърпявал на младини. Дори за ден изолацията бе потискаща. Цяла седмица беше ужасно мъчение.
Но Ремигий само беше отприщил гнева си затова, че е надигран. След като се бяха изповядали нямаше друг избор, освен да ги накаже, макар да признаваше с наказанието, че Филип преди всичко е бил прав. Атаката му срещу него се бе провалила ужасно и Филип триумфираше. Мигът го възрадва, въпреки жегналото го чувство за вина.
Но унижението на Ремигий все още не беше пълно.
Кътбърт заговори отново.
— Имаше още едно нарушение, което е редно да обсъдим. Случи се в храма точно след месата. — Филип се зачуди какво ли още ще последва. — Брат Андрю се нахвърли на брат Филип и го обвини в непристойно поведение. — „Разбира се“, помисли си Филип. „Всеки го знае.“ Кътбърт продължи: — Прочие, всички знаем, че времето и мястото за такива обвинения е сега и тук, в съборната. Има добри основания нашите предшественици да постановят така. Нравите се охлаждат през нощта и недоволствата може да се обсъдят на другата сутрин в атмосфера на спокойствие и умереност, тъй щото цялата общност да съумее да вложи колективната си мъдрост, за да разреши проблема. Но, за съжаление, Андрю пренебрегна това благоразумно правило и направи сцена в църковния двор, като смути всички и говори невъздържано. Да се подмине подобна неблагопристойност би било нечестно спрямо по-младите ни братя, които бяха наказани за стореното от тях.
Безмилостно и гениално, помисли си с радост Филип. Въпросът доколко той е бил прав да изведе Уилям от хора по време на службата всъщност така и не бе обсъден. Всеки опит да се повдигне, се бе обърнал в разследване на поведението на обвинителя. И точно така трябваше да бъде, защото оплакването на Андрю срещу Филип беше неискрено. Заедно, Кътбърт и Милий вече бяха дискредитирали Ремигий и двамата му главни съюзници, Андрю и Пиер.
Обикновено червендалестото лице на Андрю стана мораво от гняв, а Ремигий изглеждаше почти уплашен. Филип беше доволен — заслужаваха си го! — но вече се притесняваше, че има опасност да се прекали с унижението им.
— Непристойно е по-младши братя да обсъждат наказанието на по-старшите от тях — заяви той. — Нека помощник-приорът се занимае с този въпрос насаме.
Огледа наоколо. Видя, че монасите одобряват великодушието му и разбра, че неволно си е спечелил още една точка.
Като че ли всичко бе свършило. Настроението на събранието бе на страната на Филип и той се чувстваше сигурен, че е спечелил повечето от колебаещите се. Тогава Ремигий заяви:
— Има още един въпрос, който трябва да повдигна.
Филип се вгледа в лицето на помощник-приора. Изглеждаше отчаян. След това се озърна към Андрю сакриста и Пиер циркуитора и видя, че двамата са изненадани. Значи това бе нещо непланирано. Може би Ремигий се канеше да пледира за длъжността?
— Повечето от вас знаят, че епископът има правото да ни посочи кандидат за обсъждане — започна Ремигий. — Той също така би могъл да отхвърли нашия избор. Това разделение на власти може да доведе до раздор между епископ и манастир, както от опит знаят някои от по-възрастните наши братя. В крайна сметка епископът не може да ни принуди да приемем неговия кандидат, нито ние можем да наложим своя. Поради това там, където има конфликт, трябва да бъде разрешен чрез преговаряне. В този случай изходът до голяма степен зависи от решимостта и единството на братята — особено от тяхното единство.
Някакво лошо предчувствие обзе Филип при това начало. Ремигий бе потиснал гнева си и отново беше станал спокоен и надменен. Все още не знаеше какво предстои, но усещането му за триумф се изпари.
— Поводът да спомена за всичко това днес е, че до мен достигнаха две важни сведения — продължи Ремигий. — Първото е, че сред нас в тази зала може би ще бъде издигнат повече от един кандидат. — Това не изненада никого, прецени Филип. — Второто е, че епископът също ще посочи кандидат.
Последва напрегнато мълчание. Това бе лоша вест и за двете страни. Някой попита:
— Знаете ли кого иска епископът?
— Да — заяви Ремигий и в този момент Филип беше убеден, че мъжът лъже. — Изборът на епископа е брат Озбърт от Нюбъри.
Един-двама от монасите ахнаха. Всички бяха в потрес. Познаваха Озбърт, защото бе служил известно време като циркуитор в Кингсбридж. Беше незаконен син на епископа и гледаше на Църквата единствено като на източник, от който може да си осигури живот в безгрижие и охолство. Никога не беше правил сериозен опит да съблюдава монашеския си обет, но поддържаше полупрозрачна фасада и разчиташе роднинството да го пази от всякакви неприятности. Перспективата той да им стане приор бе ужасяваща, дори за приятелите на Ремигий. Само отговорникът за гостите и един-двама от непоправимо покварените му приятели можеха да предпочетат Озбърт в очакване на режим с разхайтена дисциплина и небрежно снизхождение.
Ремигий продължи:
— Братя, ако издигнем двама кандидати, епископът би могъл да каже, че не сме в състояние да постигнем единение и поради това той трябва да реши вместо нас, а на нас ще се наложи да приемем неговия избор. Ако искаме да се противопоставим на Озбърт, би било добре да издигнем само един кандидат. И може би, бих добавил, би трябвало да се погрижим щото нашият кандидат да не може да бъде лесно пренебрегнат, на основание младост или неопитност, например.
Последва одобрително мърморене. Филип беше разбит. Само допреди миг се чувстваше уверен в победата, но му я бяха измъкнали от ръцете. Сега всички монаси бяха с Ремигий, като виждаха в него безопасния кандидат, единния кандидат, този, който щеше да победи Озбърт. Филип беше убеден, че Ремигий лъже за Озбърт, но беше все едно. Монасите вече бяха уплашени и щяха да подкрепят Ремигий. А това означаваше още много години упадък за приората Кингсбридж.
Преди някой да е успял да вземе думата, Ремигий обяви:
— Нека сега се разпръснем, за да помислим и да се помолим за решението на този проблем, тъй както работим ежедневно по Божиите дела.
Стана и си тръгна, последван от Андрю, Пиер и Джон Дребосъка, и тримата — замаяни, но триумфиращи.
Веднага щом излязоха, стаята забръмча от възбудени разговори.
— Изобщо не си помислих, че Ремигий може да извърти такъв номер — измърмори Милий към Филип.
— Той лъже — отвърна Филип с горчивина. — Сигурен съм в това.
Кътбърт се приближи до тях и чу думите му.
— Всъщност е без значение дали лъже, нали? Заплахата е достатъчна.
— Истината рано или късно ще излезе наяве — отвърна Филип упорито.
— Какво друго можем да направим? — запита Милий.
— Трябва да разберем истината.
— Не можем.
Филип замисли трескаво. Безсилието беше мъчително.
— Защо да не можем просто да попитаме?
— Да попитаме? Какво имаш предвид?
— Да попитаме епископа какви са намеренията му.
— Как?
— Бихме могли да пратим съобщение до епископския палат, нали? — разсъди Филип на глас и погледна Кътбърт.
Кътбърт мислеше.
— Да. Аз непрекъснато пращам хора. Мога да пратя някого до палата.
— И ще питаш епископа какви са му намеренията? — скептично процеди Милий.
Филип се намръщи. Това беше проблемът.
Кътбърт се съгласи с Милий.
— Епископът няма да ни каже.
Изведнъж Филип го осени вдъхновение. Лицето му се проясни и той плесна възбудено с юмрук в дланта си.
— Не. Епископът няма да ни каже. Но архидяконът му ще каже.
Същата нощ Филип сънува Джонатан, изоставеното пеленаче. В съня му детето лежеше в притвора на параклиса „Свети Джон в леса“. Филип беше вътре и отслужваше утренята, когато откъм гората се промъкна вълк и се плъзна като змия през полето право към бебето. Филип го беше страх да помръдне, за да не предизвика смут по време на литургията и да не бъде порицан от Ремигий и Андрю, защото и двамата бяха там, макар в действителност да не бяха стъпвали в скита. Реши да извика, но колкото и да се опитваше, викът не излизаше, както често се случва насън. Накрая се напрегна толкова, че се събуди разтреперан и остана да лежи буден и заслушан в дишането на спящите монаси около себе си, докато бавно се убеди, че вълкът не е истински.
Почти не беше помислял за бебето, откакто бе дошъл в Кингсбридж. Зачуди се какво ли щеше да прави с малкия, ако станеше приор. Тогава всичко щеше да е различно. Бебе в малък и скрит в горите манастир бе нещо не особено важно, колкото и да беше необичайно. Същото това бебе в приората Кингсбридж щеше да предизвика вълнение. От друга страна, какво лошо имаше в това? Не беше някакъв грях, който да даде на хората повод за приказки. Щеше да е приор, тъй че можеше да прави каквото намери за добре. Можеше да доведе Джони Осем пенса в Кингсбридж да се грижи за бебето. Идеята го зарадва необичайно. „Точно това ще направя, помисли си той“. А после си спомни, че най-вероятно нямаше да стане приор.
Лежа буден до разсъмване, обзет от нетърпение. Нищо не можеше да направи в подкрепа на каузата си. Безполезно беше да говори с монасите, защото мисленето им беше обсебено от заплахата с Озбърт. Неколцина от тях дори се обърнаха към него и изразиха съжалението си, че е загубил. Държаха се сякаш изборът вече се бе провел. Беше устоял на изкушението да ги нарече безверни страхливци. Просто се усмихна и им каза, че е възможно тепърва да се изненадат. Но собствената му вяра не беше толкова силна. Архидякон Уейлрън можеше и да не е в епископския палат, а и дори да беше, бе възможно по някаква своя причина да не иска да разкрие плановете на епископа. Или пък — най-вероятно, предвид характера на архидякона — да си има свои планове.
На разсъмване Филип стана с другите монаси и отиде в църквата за утренята, първата служба за деня. След това се запъти към трапезарията, за да закуси с останалите, но Милий го пресрещна и с потаен жест го привика в кухнята. Филип го последва с изпънати нерви. Пратеникът трябваше да се е върнал. Това наистина бе бързо. Сигурно бе получил отговора веднага и бе тръгнал обратно още вчера следобеда. Въпреки това бе твърде скоро. Филип не знаеше да има кон в манастирската конюшня, който да може толкова бързо да измине пътя. Но какъв ли можеше да е отговорът?
Но не пратеникът го чакаше в конюшнята. Беше самият архидякон, Уейлрън Бигод.
Филип го зяпна изненадан. Тънката, загърната в черно фигура на архидякона, беше кацнала на столчето като врана на пън. Върхът на клюнестия му нос бе зачервен от студ. Топлеше кокалестите си бели длани около купа горещо вино с подправки.
— Добре е, че сте дошъл! — промълви Филип.
— Радвам се, че ми писахте — хладно отвърна Уейлрън.
— Истина ли е? — попита нетърпеливо Филип. — Вярно ли е, че епископът ще предложи Озбърт?
Уейлрън вдигна ръка да го спре.
— Ще стигна и до това. Кътбърт тъкмо ми разказва за вчерашните събития.
Филип прикри разочарованието си. Отговорът не беше прям. Вгледа се в лицето на Уейлрън, мъчейки се да разгадае мислите му. Уейлрън наистина имаше някакви свои планове, но не можеше да предположи какви са.
Кътбърт, когото Филип не бе забелязал в началото, седеше край огъня и топеше комат черен хляб в бирата си, за да го посмекчи за старите си прогнили зъби. Възрастният брат подхвана отново описанието си на вчерашното събрание. Филип не го свърташе на място, докато се мъчеше да отгатне какво би могъл да е замислил Уейлрън. Опита залък от хляба, но беше твърде напрегнат, за да може да го преглътне. Отпи от рядката бира само колкото да са заети с нещо ръцете му.
— И тъй — довърши Кътбърт, — изглеждаше, че единственият ни шанс бе да се опитаме да проверим намеренията на епископа, а за щастие Филип се сети, че познанството му с вас би могло да помогне, тъй че ви пратихме съобщението.
— А сега ще ни кажете ли това, което ни интересува? — попита Филип нетърпеливо.
— Да, ще ви кажа. — Уейлрън остави виното си, без да го опита. — Епископът би искал синът му да стане приор на Кингсбридж.
Сърцето на Филип изстина.
— Значи Ремигий е казал истината.
Уейлрън продължи:
— Епископът обаче не желае да рискува, като влезе във вражда с монасите.
Филип се намръщи. Повече или по-малко, Ремигий беше предсказал същото… но нещо не беше наред. Обърна се към Уейлрън.
— Не сте бил целия този път, само за да ни кажете това.
Уейлрън му отправи поглед, пълен с уважение и Филип разбра, че не греши.
— Не. Епископът ме помоли да проверя настроенията в манастира. Освен това ме е упълномощил да издигна кандидат от негово име. Всъщност, нося със себе си епископския печат, тъй че мога да напиша писмо за предложение, да го направя официално и обвързващо. Тоест, както разбирате, разполагам с всичките му пълномощия.
На Филип му отне известно време, докато смели всичко това. Уейлрън беше упълномощен да направи предложение и да го подпечата с епископския печат. Това означаваше, че епископът е оставил целия въпрос в ръцете му. Сега той говореше с цялата епископска власт зад себе си.
Пое си дълбоко дъх.
— Съгласен ли сте с казаното от брат Кътбърт? Че ако бъде предложен Озбърт, това би предизвикало разногласието, което епископът иска да избегне?
— Да, разбирам това — отвърна Уейлрън.
— Значи няма да предложите Озбърт.
— Няма.
Филип се чувстваше натегнат до скъсване. Монасите щяха да са толкова щастливи да се отърват от заплахата с Озбърт, че с благодарност щяха да гласуват за всеки, когото Уейлрън предложеше.
Бигод в момента държеше в ръцете си избора на новия приор.
— И кого ще предложите тогава? — запита Филип.
Уейлрън помълча малко, преди да отвърне:
— Вас… или Ремигий.
— Способностите на Ремигий да ръководи приората…
— Запознат съм със способностите му, както и с вашите — прекъсна го Уейлрън, вдигнал отново тънката си бледа ръка, за да го спре. — Зная кой от двама ви ще бъде по-добър приор. — Помълча. — Но има друг проблем.
„Сега пък какво?“ — зачуди се Филип. Какво друго съображение можеше да има, освен кой може да стане най-добрият приор? Погледна другите. Милий също беше озадачен, но старият Кътбърт леко се усмихваше, сякаш знаеше какво предстои.
Уейлрън продължи:
— Също като вас горя от желание важните постове в Църквата да бъдат поети от енергични и способни хора, без оглед на възрастта им, вместо да се раздават като награда за дълга служба на по-възрастни братя, чиято святост би могла да е по-голяма от административните им способности.
— Разбира се — отвърна Филип изнервено. Не разбираше смисъла на тази лекция.
— Трябва да работим заедно за постигането на тая цел — вие тримата и аз.
— Не разбирам за какво намеквате — несигурно изрече Милий.
— Аз — да — вметна Кътбърт.
Уейлрън го погледна с тънка усмивка и отново насочи вниманието си към Филип.
— Позволете да бъда откровен. Самият епископ е стар. Един ден ще умре и тогава ще ни трябва нов епископ, точно както днес ни трябва нов приор. Монасите на Кингсбридж имат правото да изберат новия епископ, защото епископът на Кингсбридж е също така абат на приората.
Филип се намръщи. Всичко това изглеждаше без връзка с настоящия проблем. Избираха приор, а не епископ.
Но Уейлрън продължи.
— Разбира се, монасите няма да са напълно свободни да изберат когото харесат за епископ, защото архиепископът и кралят също ще имат мнения. Но в крайна сметка монасите са тези, които утвърждават назначението. А когато дойде това време, вие тримата ще имате силно влияние над решението.
Кътбърт кимаше все едно, че предположението му се бе оказало вярно, а Филип вече също се досещаше какво предстои.
Уейлрън довърши:
— Искате да ви направя приор на Кингсбридж. Аз искам да ме направите епископ.
Значи това беше!
Филип се втренчи мълчаливо в Уейлрън. Толкова бе просто. Архидяконът се опитваше да сключи сделка.
Беше стъписан. Не бе съвсем същото като купуването и продаването на църковни длъжности, известно като греха на симонията. Но все пак неприятно намирисваше на търгашество.
Опита се да помисли обективно над предложението. Щеше да означава, че ще стане приор. Сърцето му заби по-бързо при тази мисъл. Не искаше да шикалкави на дребно с възможност, която би могла да му даде приората.
Това обаче означаваше, че в един момент Уейлрън ще стане епископ. Но дали би бил добър епископ? Със сигурност поне щеше да е компетентен. Като че ли нямаше сериозни пороци. Показваше доста светски, практичен подход към служенето на Господа, но и с Филип бе така. Чувстваше, че на този човек му е присъща известна безскрупулност, каквато на самия него му липсваше, но също така усещаше, че тя се основава на искрена решимост да защитава и да се грижи за интересите на Църквата.
Кой друг би могъл да наследи епископа, когато един ден се споминеше? Вероятно Озбърт. Не беше нещо нечувано религиозни длъжности да се предават от баща на син, въпреки официалното изискване към духовниците да упражняват целомъдрие. Озбърт, разбира се, щеше да е дори по-голяма опасност за Църквата като епископ, отколкото като приор. В такъв случай би си заслужавало да се подкрепи дори по-неподходящ кандидат от Уейлрън, само за да се избегне опасността.
Щеше ли да има още някой в надпреварата? Невъзможно бе да се предвиди. Сигурно щяха да минат години, преди епископът да умре.
Кътбърт се обърна към Уейлрън.
— Не бихме могли да гарантираме, че ще бъдете избран.
— Знам — отвърна Уейлрън. — Моля само да ме предложите. Съответно, точно това мога и аз да предложа в замяна — да ви предложа.
Кътбърт кимна и заяви сериозно:
— Ще се съглася на това.
— Аз също — потвърди и Милий.
Архидяконът и двамата монаси погледнаха Филип, който се колебаеше, разкъсван между възможностите. Знаеше, че не това бе начинът да се избере епископ, но приоратът му бе едва на ръка разстояние. Може и да не бе редно да търгуват една свята длъжност за друга като някакви конетърговци… но ако откажеше, резултатът можеше да е Ремигий за приор и Озбърт за епископ!
Разумните доводи обаче сега изглеждаха някак отвлечени. Желанието да стане приор тлееше в него като някаква неустоима сила и той не можеше да откаже, независимо от всички витаещи „за“ и „против“. Спомни си молитвата, която бе отправил предния ден, когато бе заявил на Господа, че ще се бори за тази длъжност. Вдигна очи и мълчаливо отправи нова молитва: „Ако не искаш да стане това, спри езика ми, парализирай устата ми, спри дъха в гърлото ми и ме възпри да го изрека.“
А след това погледна Уейлрън и рече:
— Приемам.
Леглото на приора беше огромно, три пъти по-широко от всяка постеля, на която Филип бе спал през живота си. Дървената основа се издигаше на половин човешки ръст, а отгоре на това бе застлано и с пухен дюшек. Търпеливите ръце на някоя благочестива жена бяха извезали с библейски сцени тежките завеси, които пазеха от течение. Филип огледа ложето с неприятно чувство. Струваше му се прекалено екстравагантно приорът да разполага с цяла спалня единствено за себе си — самият той никога през живота си не бе имал своя стая и тази нощ за първи път щеше да спи сам. Леглото беше прекалено. Помисли дали да не се разпореди да му донесат сламеник от спалното и да преместят нелепото съоръжение в лазарета, където можеше да облекчи кокалите на някой стар и болен монах. Но, разбира се, леглото нямаше да е само за него. Когато приоратът имаше някой особено изтъкнат гост, епископ или висш благородник, или дори самия крал, то той щеше да разполага с тази стая, а приорът трябваше да се настани колкото се може по-добре някъде другаде. Тъй че всъщност не можеше да се отърве от огромната мебел.
— Добре ще си поспиш тази нощ — каза Уейлрън Бигод не без нотка на завист.
— Така предполагам — отвърна Филип уклончиво.
Всичко беше станало много бързо. Уейлрън беше написал писмото до приората още там, в кухнята, като нареди на монасите да проведат избора незабавно и издигна кандидатурата на Филип. Беше подписал писмото с името на епископа и го подпечата с епископския печат. После четиримата отидоха в катедралния съвет.
Веднага щом Ремигий ги видя да влизат разбра, че битката е приключила. Уейлрън прочете писмото, а монасите завикаха радостно, като чуха името на Филип. Ремигий прояви благоразумието да проведе веднага избора и да признае поражението си.
И Филип стана приор.
Излезе замаян от залата, сетне вървя през моравата, докато се озова до къщата на приора, която се издигаше в югоизточния край на манастирския двор. Предстоеше му да се настани в покоите.
Когато видя леглото осъзна, че животът му се е променил окончателно и безвъзвратно. Вече беше друг, специален, отделен от останалите си братя. Имаше власт и привилегии. Носеше и отговорност. Той лично трябваше да се погрижи малката общност от четиридесет и петима монаси да оцелее и процъфти. Ако гладуваха, щеше да е по негова грешка; ако живееха в поквара, щеше да е по негова вина; ако позоряха Божията църква, Бог щеше него да държи отговорен. Търсил бе това бреме, напомни си Филип. Сега трябваше да го носи.
Първото му задължение като приор щеше да е въвеждането на монасите в църквата за Божествената литургия. Днес се празнуваше Богоявление, дванадесетия ден от Коледа. Всички селяни щяха да са тук, а можеше и още хора да дойдат от околностите. Една добра катедрала със силно монашеско тяло и прочута със зрелищните си служби би могла да привлече над хиляда души, но дори и мрачният Кингсбридж щеше да събере повечето местни благородници. Празничната меса беше също тъй и светско събитие, където съседите можеха да се срещнат помежду си и да обсъдят делови въпроси.
Но преди да започне службата, на Филип му се налагаше да обсъди още нещо с Уейлрън. Най-после бяха сами.
— Онова сведение, което ти предадох — започна той. — За графа на Шайринг…
Уейлрън кимна.
— Не съм забравил. Всъщност то може да се окаже по-важно от въпроса кой да бъде приор или епископ. Граф Бартоломю вече е пристигнал в Англия. Очакват го утре в Шайринг.
— И какво ще направиш? — попита Филип с тревога.
— Ще се обърна към сър Пърси Хамли. Всъщност се надявам днес да е сред богомолците.
— Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.
— Оглеждай се за един дебел лорд с отвратителна жена и чаровен син. Жената няма как да не забележиш — ужасна грозотия е.
— Какво те кара да мислиш, че ще вземат страната на крал Стивън срещу граф Бартоломю?
— Мразят графа с цялата си страст.
— Защо?
— Имаха уговорка синът им Уилям да се ожени за дъщерята на графа, но тя му отказа и бракът бе отменен, за голямо унижение на Хамли. Още са огорчени от обидата и ще се вкопчат във всяка възможност да си отмъстят.
Филип кимна удовлетворено. Радваше се, че се е отървал от тази отговорност. Имаше си предостатъчно други грижи. Приоратът Кингсбридж беше достатъчно голям проблем, за който да мисли. Уейлрън можеше да се погрижи за външния свят.
Напуснаха къщата на приора и се запътиха към притвора. Монасите ги очакваха. Филип зае мястото си в челото на колоната и процесията тръгна.
Мигът, когато влезе в църквата с пеещите зад него монаси, бе хубав. Хареса му повече, отколкото бе очаквал. Каза си, че новото му положение е символ на доброто, което щеше да стори с дадената му власт. Ето защо бе тъй разтреперан. Съжали, че не можеше да го види абат Питър от Гуинед — старецът щеше да е толкова горд.
Поведе монасите към мястото на хора. Специална служба като тази често пъти се поемаше от епископа. Днес щеше да се води от епископския наместник, архидякон Уейлрън Бигод. Щом Уейлрън започна, Филип огледа богомолците, за да потърси семейството, което архидяконът му беше описал. В храма стояха около сто и петдесет души; богатите — увити в зимни наметала и обути с кожени обувки, селяните — в груби вълнени елеци и с плъстени или дървени обуща на краката. Филип лесно открои фамилията Хамли. Бяха отпред, близо до олтара. Първо видя жената. Уейлрън не беше преувеличил — изглеждаше отблъскваща. Беше си дръпнала качулката, но повечето от лицето й бе открито. Видя, че кожата й е покрита с грозни мехури, които тя непрекъснато опипваше нервно. До нея стоеше едър мъж на около четирийсет години — това трябваше да е Пърси. Дрехите му издаваха, че е доста богат и влиятелен мъж, но не и от висшия ранг на бароните и графовете. Синът им се бе подпрял на една масивна колона. Беше млад мъж със стройна и изящна фигура, с много светло руса коса и с присвит, надменен поглед. Един брак с графско семейство щеше да позволи на Хамли да прехвърлят чертата, разделяща обикновените благородници от кралската аристокрация. Не беше никак чудно, че се ядосани от отхвърлянето на брака.
Умът му отново се върна на службата. Уейлрън я водеше малко прекалено бързо за вкуса му. Отново се зачуди дали беше прав, като се съгласи да го предложи за епископ, след като настоящият се спомине. Архидяконът беше човек, предан на каузата на Църквата, но като че ли подценяваше важността на богослужението. Просперитетът и мощта на Църквата все пак представляваха средство за постигането на крайната цел: спасението на душите. Реши, че не бива да се безпокои чак толкова. Работата вече бе свършена. А и все едно, епископът вероятно щеше да попари амбицията на Уейлрън, като поживее още двайсетина години.
Богомолците бяха шумни. Естествено, никой не знаеше отговорите. Само от свещениците и монасите се очакваше да вземат участие в службата, освен при най-познатите молитви. Някои от миряните наблюдаваха в почтително мълчание, но други обикаляха из храма, поздравяваха се и си бъбреха. Бяха прости хора, помисли си Филип. Човек би трябвало да стори нещо, за да задържи вниманието им.
Литургията беше към края си, когато архидякон Уейлрън се обърна към тях:
— Повечето от вас знаят, че нашият възлюблен приор на Кингсбридж се спомина. Тялото му, което лежи тук с нас в църквата, ще бъде положено за вечен покой в гробището на приората днес следобед. Епископите и монасите избраха за негов наследник брат Филип от Гуинед, който тази сутрин ни въведе в храма.
Замълча, а Филип стана, за да поведе процесията навън. В този момент Уейлрън продължи:
— Имам още една тъжна вест.
Филип се изненада. Седна тежко на мястото си.
— Току-що получих съобщение — обяви Уейлрън.
Не беше получил никакво съобщение, знаеше Филип. Цялата сутрин бяха заедно. Какво бе намислил сега хитрият архидякон?
— Съобщението ме известява за загуба, за която всички ние ще скърбим дълбоко.
Отново замълча.
Някой беше умрял… но кой? Уейлрън беше знаел за това, преди да пристигне, но го беше запазил в тайна и сега щеше да се престори, че току-що е чул новината. Защо?
Можеше да се досети само за една възможност. И ако подозрението му се окажеше основателно, то Уейлрън бе по-амбициозен и безскрупулен, отколкото Филип си беше представял. Нима беше заблудил и изиграл всички? Нима Филип беше само една пионка в играта му?
Последните думи на архидякона го потвърдиха.
— Скъпи мои възлюблени — заяви той със скръбен глас. — Епископът на Кингсбридж е мъртъв.
Трета глава
I
— Оная кучка ще е там — каза майката на Уилям. — Сигурна съм.
Младежът се загледа със смесено чувство на страх и копнеж към изплуващата от далечината катедрала. Ако лейди Алиена се окажеше на Богоявленската служба, това щеше да е убийствено смущаващо за всички тях, но въпреки това сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще я види отново.
Препускаха в тръс към Кингсбридж. Уилям и баща му яздеха бойни коне, а майка му бе яхнала изящно конче. Съпровождаха ги трима рицари и трима коняри. Групата вдъхваше респект и дори страхопочитание, което радваше Уилям. Селяните на пътя се пръскаха настрани пред мощните им коне, но мама кипеше.
— Всички знаят, дори тези окаяни селяци — процеди тя през зъби. — Даже ръсят шеги за нас. „Кога една булка не е булка? Когато женихът е Уил Хамли!“ Заповядах да набият един с камшик за това, но полза никаква. Ще ми се да я хвана онази кучка, жива да я одера, да окача кожата й на пирон и да оставя птиците да й изкълват плътта.
На Уилям му се искаше да престане с това. Семейството бе унизено и то по негова вина — или поне така твърдеше мама. Искаше му се да не му напомнят повече.
Изтрополиха по разнебитения дървен мост, който водеше към село Кингсбридж и пришпориха конете си нагоре по стръмната улица към приората. Имаше вече двайсет-трийсет коня, които поскаха оскъдната трева на гробищата от северната страна на църквата, но ни един не бе тъй хубав като конете на Хамли. Стигнаха до конюшните и оставиха животните си на грижите на манастирските коняри.
Прекосиха зелената морава на двора под строй: Уилям и баща му от двете страни на мама, следваха ги рицарите, а конярите вървяха в ариергарда. Хората се отдръпваха от пътя им, но младежът виждаше как се бутат с лакти и ги сочат. Сигурен бе, че си шепнат за отменения брак. Озърна се плахо към мама и разбра по мрачното й като гръмоносен облак лице, че и тя мисли за същото.
Влязоха в храма.
Уилям мразеше църквите. Бяха студени и сумрачни дори в хубаво време, и винаги я имаше онази смътна миризма на гнило, задържала се в тъмните ъгли и ниските проходи на страничните крила. Най-лошото бе, че църквите му напомняха за изтезанията на ада, а адът го плашеше.
Очите му обходиха множеството. Отначало едва успяваше да различи лицата на хората заради сумрака. След няколко мига очите му привикнаха. Не можеше да види Алиена. Продължиха да вървят към олтара. Изглежда я нямаше тук. Почувства се едновременно облекчен и съкрушен. След това я видя и сърцето му подскочи.
Стоеше отпред, в южната част на храма. Придружаваха я рицар, когото Уилям не познаваше, телохранителите й и няколко придворни дами. Беше с гръб към него, но буйната й къдрава черна коса не можеше да бъде на никоя друга. Щом я забеляза, тя се извърна, показвайки гладката извивка на бузата си и властния си прав нос. Погледите им се срещнаха и дъхът му секна. Големите й очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, се разшириха още повече, когато го видя. Възнамеряваше погледът му да я подмине разсеяно сякаш не я е забелязал, но не можеше да отдели очите си от нея. Искаше му се тя да му се усмихне, макар и с най-беглата извивка на устните, не повече от официален поздрав. Съвсем леко сведе глава към нея — беше по-скоро кимване, отколкото поклон. Лицето й се вцепени и тя отново се извърна напред.
Уилям потрепера, жегнат от болка. Почувства се като куче, изритано встрани. Прищя му се да се свие в някой ъгъл, където никой нямаше да може да го вижда. Озърна се, зачуден дали някой бе забелязал размяната на погледи. Докато крачеше напред с родителите си осъзна, че хората поглеждат към Алиена и отново към него, подбутват се и си шепнат. Впи поглед право пред себе си, за да избегне очите им. Беше му нужно усилие, за да задържи главата си изправена. „Как ни го причини това?“ — помисли си. „Ние сме една от най-гордите фамилии в Южна Англия, а тя ни накара да се почувстваме нищожни“. Мисълта го разгневи. Дощя му се да извади меча си и да посегне на някого, на когото и да било.
Шерифът на Шайринг поздрави баща му и двамата си стиснаха ръцете. Хората вече се обръщаха, търсеха някой друг, за когото да поклюкарстват. Уилям все още кипеше отвътре. Пред Алиена се точеше постоянна върволица от млади благородници, които й изразяваха почитанията си. На тях тя се усмихваше с охота.
Литургията започна. Уилям се замисли как така всичко се бе провалило толкова ужасно. Граф Бартоломю имаше син, който да наследи титлата и богатството му, тъй че единствената полза, която можеше да има от дъщеря си, бе да сключи съюз. Алиена беше на шестнайсет години, девица, не показваше никаква склонност да става монахиня, поради което се предполагаше, че би се омъжила на драго сърце за един здрав деветнайсетгодишен благородник. В края на краищата политическите съображения можеха също толкова лесно да накарат баща й да я омъжи за някой дебел и страдащ от подагра граф или дори за оплешивял шейсетгодишен барон.
След като сделката бе сключена, Уилям и родителите му не бяха я премълчали и оповестиха вестта из околните графства. Срещата между него и Алиена бе сметната за формалност от всички. Освен от самата Алиена, както се оказа.
Не бяха непознати, разбира се. Помнеше я като малко момиче. Тогава имаше дяволито личице, чипо носле, а буйната й коса винаги бе късо подстригана. Беше властна, упорита, свадлива и дръзка. Винаги тя организираше игрите на децата, тя решаваше на какво да играят и кой от кой отбор да бъде, тя разрешаваше споровете и отсъждаше кой печели. Още тогава бе очарован от нея, като в същото време негодуваше от начина, по който се налагаше над всички. Винаги беше възможно да развали игрите й и поне за известно време да стане център на внимание — просто трябваше да се сбие с някого. Но това не траеше дълго и накрая тя отново налагаше властта си, като го принуждаваше да чувства потиснат, съкрушен, отхвърлен, ядосан и в същото време запленен… точно както се чувстваше сега.
След като майка й почина, тя започна да придружава баща си при пътуванията му и срещите им се разредиха. Все пак я беше виждал достатъчно често, за да знае, че израства в пленително красива млада жена и се зарадва, когато му казаха, че ще бъде неговата годеница. Прие, че тя ще трябва да се омъжи за него все едно дали й харесва или не, но все пак отиде на среща с нея, с намерението да направи всичко, което бе по силите му, за да заглади пътеката към брачния олтар.
Тя можеше да е девствена, но той — не. Някои от момичетата, които бе очаровал, бяха хубави почти колкото Алиена. Почти, макар че никоя от тях не беше с толкова знатно потекло. В личния му опит много от девойките оставаха впечатлени от изящното му облекло, от буйните коне, които яздеше и от небрежността, с която харчеше пари за сладко вино и панделки. И ако успееше да остане насаме с тях в някоя плевня, накрая все пак му се покоряваха, повече или по-малко доброволно.
Обичайният му подход към момичетата беше малко безцеремонен. В началото ги караше да си мислят, че не го интересуват особено. Ала когато се озова насаме с Алиена, цялата му сдържаност го изостави. Беше облечена в ефирна и свободно падаща светлосиня копринена рокля, но единственото, за което можеше да мисли, бе тялото под нея, което много скоро щеше да вижда, когато си поиска. Беше я заварил да чете книга — странно занимание за жена, която не е монахиня. Запита я какво пише вътре, в усилие да отклони ума си от начина, по който се движеха гърдите й под синята коприна.
— Казва се „Роман за Александър“. Разказва за един крал, наречен Александър Велики, който завладял чудни земи на изток, където скъпоценни камъни растат на лозници като гроздове и растения могат да говорят.
Уилям не можа да си обясни защо човек би поискал да си губи времето с такива глупости, но го премълча. Разказа й за конете си, за кучетата си и за постиженията си в лова, борбите и турнирите. Не я впечатли толкова, колкото се надяваше. Каза й за къщата, която баща му строеше за тях и за да й помогне за дните, когато тя щеше да управлява домакинството му, й бе нахвърлил грубо как иска да е уредено то. Беше усетил, че губи вниманието й, макар да не разбра защо. Седна до нея колкото се може по-близо, защото искаше да я хване натясно, да я почувства, да разбере дали тези гърди наистина бяха толкова големи, колкото ги виждаше. Ала тя се отдръпна от него, скръсти крака и ръце и си придаде тъй недостъпен вид, че бе принуден с неохота да се откаже от намерението си и да се утеши с мисълта, че скоро ще може да прави с нея всичко, което си пожелае.
Но докато бяха заедно, тя с нищо не издаде, че ще вдигне скандала, който щеше да направи след това. Много кротко му бе казала: „Не мисля, че си допадаме особено“, а той го беше приел като израз на чаровната й скромност и я беше уверил на свой ред, че тя напълно му приляга. Представа си нямаше, че още щом напусне имението, тя ще нахлуе в покоите на баща си и ще му заяви, че няма да се омъжи за него, че нищо не би могло да я склони, че по-скоро би отишла в манастир и че могат с вериги да я замъкнат до олтара, но няма да изрече клетвата. Кучка, помисли си Уилям. Истинска кучка. Но не можеше да събере толкова жлъч, колкото майка му храчеше, когато заговореше за Алиена. Не искаше да одере жива Алиена. Искаше да легне върху горещото й тяло и да целува устните й.
Богоявленската служба завърши със съобщението за смъртта на епископа. Уилям изпита надежда, че тази новина най-сетне ще засенчи сензацията около отмененото бракосъчетание. Монасите напуснаха в процесия и богомолците се разшумяха, докато се отправяха към изходите. Много от тях имаха както духовни, така и материални връзки с покойния епископ — било като негови арендатори или като наемни работници в земите му — и всички се интересуваха от въпроса кой щеше да го наследи и дали наследникът ще въведе промени. Смъртта на един голям земевладелец винаги беше опасна за зависимите от него.
Когато Уилям тръгна след родителите си през храма, с изненада видя, че архидякон Уейлрън идва към тях. Движеше се енергично през паството като голямо черно псе сред стадо крави, и също като крави хората нервно го поглеждаха през рамо и се отдръпваха на крачка-две от пътя му. Подминаваше селяците с пренебрежение, но разменяше по някоя и друга дума с всекиго от благородниците. Щом стигна до Хамли, поздрави бащата на Уилям, пренебрегна него самия и насочи вниманието си към майка му.
— Какъв срам с този брак — изрече той.
Уилям се изчерви. Глупакът наистина ли си въобразяваше, че проявява учтивост със съчувствието си?
Майката не беше по-склонна да говори за това от самия Уилям.
— Не съм от тези, които ще таят злоба — излъга тя.
Уейлрън не обърна внимание на думите й.
— Узнах нещо за граф Бартоломю, което може би ще ви заинтересува. — Гласът на архидякона стана по-тих, за да не го чуят наоколо и Уилям трябваше да напрегне слух, за да долови думите му. — Графът изглежда няма да се отметне от клетвите си към мъртвия крал.
— Бартоломю винаги е бил един високомерен лицемер — изсумтя бащата.
Уейлрън изглеждаше огорчен. Искаше да го слушат, а не да коментират.
— Бартоломю и граф Робърт от Глостър няма да приемат крал Стивън, който е изборът на Църквата и бароните, както знаете.
Уилям се зачуди защо един архидякон трябваше да обсъжда тази обичайна баронска вражда с благородник. Баща му явно мислеше същото, защото отвърна:
— Но графовете няма какво да направят по въпроса.
Майката споделяше нервността на Уейлрън от прекъсванията на бащата.
— Слушай — изсъска му тя.
Уейлрън продължи:
— Чувам, че замислят да вдигнат бунт и да направят Мод кралица.
Уилям не можа да повярва на ушите си. Архидяконът наистина ли беше направил това безразсъдно съобщение? С този негов кротък и равнодушен тон, тук, насред катедралата в Кингсбридж? Човек можеше да бъде обесен за това, все едно дали е лъжа или истина.
Бащата също беше стъписан, но майката отвърна замислено:
— Робърт Глостър е полубрат на Мод… Звучи логично.
— Всеки, който би могъл да премахне граф Бартоломю и да спре бунта, преди да е започнал, би спечелил вечната благодарност на крал Стивън и на Светата майка Църквата — каза Уейлрън.
— Наистина ли? — промълви баща му замаян, но майката кимаше мълчаливо.
— Очаква се Бартоломю да се завърне у дома си утре. — Щом каза това, Уейлрън вдигна глава и улови нечий поглед. Погледна отново майка му и рече: — Помислих си, че точно вие бихте се заинтересували от това. — След тези думи ги остави, за да поздрави някой друг.
Уилям зяпна след него. Наистина ли само това щеше да им каже?
Родителите му продължиха напред и той ги последва навън през сводестата порта. И тримата се бяха умълчали. Младежът се беше наслушал на много приказки през последните пет седмици за това кой би могъл да е новият крал, но проблемът изглеждаше разрешен, когато Стивън бе коронясан в Уестминстърското абатство три дни преди Коледа. Сега, ако Уейлрън беше прав, въпросът отново се оказваше открит. Но защо архидяконът беше избрал да го съобщи точно на тях?
Тръгнаха към конюшните през моравата на манастирския двор. Още щом се измъкнаха от притвора и вече никой не можеше да ги чуе, бащата възкликна възбудено:
— Какъв късмет… същият, който оскърби фамилията ни, е уличен в държавна измяна!
Уилям не можа да разбере защо трябваше да е късмет, но майка му явно схвана, защото кимна в съгласие.
Баща му продължи:
— Можем да го арестуваме с оръжие и да го обесим на най-близкото дърво.
Уилям не беше се сетил за това, но сега мигновено го проумя. Ако Бартоломю беше държавен изменник, имаха пълното право да го убият.
— Можем да си отмъстим — избухна той. — И вместо да ни накажат за това, ще получим награда от краля! — Щяха да могат отново да вдигнат високо глави и…
— Тъпи глупци! — изведнъж злобно изсъска майка му. — Слепи, безмозъчни идиоти. Ще обесите Бартоломю на най-близкото дърво, тъй ли? Искате ли да ви кажа какво ще стане след това?
Никой от двамата не отвърна. Беше по-благоразумно човек да не реагира на въпросите й, когато си наумеше нещо.
Тя продължи:
— Робърт от Глостър ще отрече, че е имало какъвто и да било заговор, ще прегърне каузата на крал Стивън и ще му се закълне във вярност. И с това ще се приключи, само дето и двама ви ще обесят като убийци.
Уилям потръпна. Представата, че го бесят го ужасяваше. Сънувал го беше в кошмари. Но разбираше, че майка му има право: кралят можеше да повярва или да се престори, че е повярвал, че никой не би дръзнал да се разбунтува срещу него. И без да се замисли можеше да пожертва два живота, за да придаде повече достоверност на решението си.
— Права си — съгласи се баща му. — Ще го вържем като прасе за клане и ще го отведем жив при краля в Уинчестър, там ще го изобличим и ще си получим наградата.
— Защо не мислиш? — изсумтя майка му презрително. Беше много напрегната и Уилям виждаше, че е възбудена покрай всичко това не по-малко от баща му, но по различен начин. — Нима архидякон Уейлрън не би искал да отведе предателя вързан при краля? Нима той не желае наградата за себе си? Нима не знаете, че с цялото си сърце жадува да стане епископ на Кингсбридж? Защо отстъпи на вас привилегията да извършите ареста? Защо реши да се срещне с нас в църквата, уж случайно, вместо да ни посети в Хамли? Защо целият ни разговор беше толкова кратък и заобиколен?
Направи драматична пауза, уж че чака отговор, но Уилям и баща му знаеха, че всъщност не иска такъв. Младежът си припомни, че за духовниците не бе прието да гледат кръвопролитие и допусна, че може би затова Уейлрън не искаше да се замесва в задържането на Бартоломю. Но след това бързо прецени, че архидяконът нямаше подобни скрупули.
— Ще ви кажа защо — продължи майка му. — Защото не е сигурен дали Бартоломю наистина е изменник. Сведението му е неблагонадеждно. Не мога да предположа откъде го е получил — може да е чуто от някой пиянски разговор или да е прихванато съмнително съобщение, или да е говорил с неблагонадежден шпионин. Тъй или иначе той не желае да си оголва врата. Няма да обвини открито Бартоломю, за да не би обвинението да се окаже фалшиво и самият той да бъде обвинен в сплетничество. Иска някой друг да поеме риска и да свърши мръсната работа вместо него. А когато приключи, ако измяната се докаже, той ще излезе напред и ще получи своя дял от благодарността. Но ако Бартоломю се окаже невинен, Уейлрън просто няма да признае, че е казал каквото ни каза днес.
Изглеждаше очевидно, след като го описа така. Но без нея Уилям и баща му щяха да паднат в капана на Уейлрън. Доброволно щяха да действат като негови агенти и да поемат рисковете вместо него. Майка му имаше остър политически нюх.
— Искаш да кажеш, че просто трябва да забравим за това ли? — попита баща му.
— Разбира се, че не. — Очите й блеснаха. — Все пак е възможност да унищожим хората, които ни унизиха. — Един коняр доведе оседлания й кон. Тя пое юздите и го освободи с махване на ръката, но не се качи веднага. Потупа животното по шията и заговори тихо. — Трябва ни доказателство за заговора, за да не може никой да го отрече, след като предявим обвинението си. Ще трябва да получим това доказателство с измама, без да се разкрие какво точно търсим. Едва когато вече разполагаме с него, можем да пленим граф Бартоломю и да го отведем при краля. Изправен пред доказателството, Бартоломю ще признае и ще помоли за милост. Тогава ще поискаме наградата си.
— И ще отречем, че Уейлрън ни е помогнал — добави баща му.
Майка му поклати глава.
— Нека и той получи своя дял от славата и бъде възнаграден. Тогава ще ни е задължен. Това само може да ни донесе добро.
— Но как ще успеем да го уличим в заговор? — попита баща му притеснено.
— Ще трябва да измислим начин да огледаме из замъка на Бартоломю — отвърна майка му намръщено. — Няма да е лесно. Никой няма да повярва, че сме дошли на учтива визита — всички знаят, че мразим графа.
На Уилям му хрумна нещо.
— Аз бих могъл да отида.
Родителите му го погледнаха леко изненадани.
— Ти би събудил по-малко подозрение от баща си, предполагам — проточи майка му. — Но какъв повод би могъл да използваш?
Уилям беше помислил за това.
— Бих могъл да отида, за да видя Алиена — отвърна той и сърцето му отново се разтуптя. — Бих могъл да я помоля да премисли решението си. В края на краищата, тя всъщност не ме познава добре. Преценила ме е погрешно, когато се срещнахме. Бих могъл да й стана добър съпруг. Може би просто трябва да бъде поухажвана по-упорито. — Постара се да го довърши с цинична усмивка, за да не разберат, че го мислеше искрено.
— Съвършено правдоподобен повод — кимна майка му и го погледна твърдо. — Боже мой, чудя се дали момчето не е наследило все пак малко от ума на майка си.
За пръв път от няколко месеца Уилям бе обзет от оптимизъм, когато се отправи към Ърлскасъл в деня след Богоявление. Утрото бе ясно и студено. Северният вятър щипеше ушите му, а покритата със слана трева пращеше под копитата на бойния му кон. Беше загърнат в сиво наметало от фин фламандски плат, обшито със заешка кожа върху пурпурната куртка.
Придружаваше го Уолтър, конярят му. Когато Уилям бе на дванайсет години, Уолтър бе започнал да го обучава да борави с оръжия. Учеше го и на езда, лов, фехтовка и борба. Сега бе станал коняр, спътник и телохранител на младия си господар. Беше колкото него на ръст, но по-широк, като бъчва. Девет-десет години по-голям от Уилям, все още бе достатъчно млад за пиене и гонене на момичетата, но и достатъчно възрастен, за да пази момчето от неприятности, когато се наложеше. Беше най-близкия приятел на наследника на Хамли.
Уилям изпитваше някаква странна възбуда при мисълта за предстоящата си среща с Алиена, макар и да знаеше, че отново го чака отхвърляне и унижение. Когато я зърна в катедралата в Кингсбридж и за миг се вгледа в бездънните й тъмни очи, почувства как страстта му към нея се разгаря отново. Очакваше с жадно нетърпение да поговори с нея, да се доближи до нея, да погледа как се повдигат и разтърсват извивките на гърдите й, да се полюбува на движенията на тялото под роклята й.
В същото време възможността за отмъщение бе изострила омразата му. Беше напрегнат от възбуда при мисълта, че може да заличи унижението, което той и семейството му бяха понесли.
Съжаляваше, че няма по-ясна идея какво трябваше да търси. Беше напълно убеден, че ще открие дали казаното от Уейлрън е истина, тъй като в замъка със сигурност щяха да са налице признаци за подготовка за война — събиране на коне, почистване на оръжия, складиране на храна… Макар че подобна активност естествено щеше да е маскирана като нещо друго — подготовка за ловна експедиция примерно, за заблуда на случайния външен наблюдател. Но да се самоубеди в съществуването на заговор не беше като да намери доказателство. Уилям не можеше да измисли точно как да докаже измяната. Смяташе да държи очите си отворени и да се надява нещо да се издаде от само себе си. Ала това не беше кой знае какъв план и го глождеше безпокойството, че отмъщението би могло да се изплъзне от пръстите му.
Колкото повече наближаваше, толкова повече напрежението в него се усилваше. Зачуди се дали можеха да му откажат достъп до замъка и за миг го обзе паника, докато осъзнае колко малко е вероятно. Замъкът беше обществено място и ако графът го затвореше за местните благородници, все едно обявяваше измяната си открито.
Граф Бартоломю живееше на няколко мили от град Шайринг. Самият замък на Шайринг беше зает от шерифа на графството, тъй че графът си имаше личен замък извън града. Малкото селце, израснало около стените на замъка, бе известно като Ърлскасъл — Графския замък. Уилям беше ходил там преди, но сега го гледаше с очите на нападател.
Имаше широк и дълбок ров във формата на осмица, с горния кръг по-малък от долния. Изкопаната от рова пръст беше струпана от вътрешната страна на двата кръга, оформяйки отбранителни насипи.
В подножието на осмицата имаше мост през рова и отвор в земния вал, осигуряващ достъп до по-долния кръг. Това беше единственият вход. Нямаше никакъв друг път към горния кръг, освен като се мине през долния кръг и се прекоси по друг мост над рова, който разделяше двата кръга. Горният кръг бе вътрешната светая светих на укреплението.
Докато Уилям и Уолтър яздеха в тръс през откритото поле, забелязаха усилено движение. Четирима конници ги изпревариха и минаха по моста, а двама войници излязоха от крепостта и препуснаха в различни посоки.
Уилям забеляза, че последният отсек на моста можеше да се прибира в масивната каменна стражева сграда, която оформяше входа към замъка. Каменни кули се издигаха на равни интервали по целия земен вал, така че периметърът можеше да се покрие с отбраняващи стрелци. Да се превземе този замък с фронтален щурм щеше да е дълга и кървава работа, а Хамли не можеха да съберат достатъчно мъже, за да са сигурни в успеха, прецени той мрачно.
Днес, разбира се, замъкът бе отворен. Уилям каза името си на пазача в караулното и го пуснаха без повече суетене. В долния кръг, защитен със земни насипи от външния свят, се издигаха обичайните домашни постройки: конюшни, кухни, работилници, жилищна кула и параклис. Във въздуха се долавяше известна възбуда. Коняри, оръженосци, слуги и слугини се движеха енергично и си говореха шумно, подвикваха си поздрави и шеги. За един нищо неподозиращ ум тази приповдигнатост, както и оживената дейност наоколо, можеше да не е нищо повече от нормална реакция на завръщането на господаря, но за Уилям изглеждаше нещо повече от това.
Той остави Уолтър с конете при конюшнята и отиде на отсрещната страна на двора, където над рова срещу стражевата сграда лежеше поредният мост, който водеше към горния кръг. След като го премина, бе спрян от друг пазач. Този път го попитаха по каква работа идва и той отвърна:
— Дошъл съм да се видя с лейди Алиена.
Стражът не го познаваше, но го огледа от глава до пети, забеляза финото му наметало и червената куртка, и го оцени като надяващ се на успех кандидат-жених.
— Можете да намерите младата дама в голямата зала — каза му с насмешлива усмивка.
В центъра на горния кръг имаше четвъртито каменно здание, три етажа високо и с дебели стени. Това беше цитаделата. Наземният етаж обикновено служеше за склад. Над него бе голямата зала, с достъп по дървено външно стълбище, което можеше да се вдига и прибира в сградата. На най-горния етаж сигурно се намираше графската спалня, която щеше да е последното убежище на Бартоломю, когато Хамли дойдеха да го пленят.
Цялото разположение предлагаше внушителна поредица от препятствия за нападателя. Това беше идеята, разбира се. Ала сега, докато Уилям се опитваше да открие как може да се преодолее съпротивата, разбираше съвсем ясно функцията на отделните елементи от плана. Дори нападателите да превземеха долния кръг, трябваше да преминат още един мост и още една стражева кула, а след това да щурмуват здравата цитадела. Щеше да им се наложи по някакъв начин да стигнат до горния етаж — вероятно като си построят свое стълбище — а дори тогава щеше да има поне още една битка, за да се доберат до стълбището към графската спалня. Единственият начин да се завземе този замък беше с хитрост и той започна да прехвърля в главата си възможни идеи как да се проникне вътре.
Изкачи стъпалата и влезе в залата. Беше пълна, но графът го нямаше. В отсрещния ляв ъгъл се намираше стълбището, което водеше към спалнята на Бартоломю и около подножието му седяха петнайсет или двайсет рицари и войници. Необичайно бе такова струпване на хора от различни съсловия. Рицарите бяха земевладелци, които се издържаха от рента, докато на войниците им се плащаше ежедневно. Двете групи се сприятеляваха само когато във въздуха замиришеше на война.
Уилям позна някои от тях: Джилбърт Котешкото лице, свадлив стар боец със старомодна брада и дълги мустаци, прехвърлил четиридесетте, но все още як; Ралф от Лайм, който харчеше повече за дрехи, отколкото за конска сбруя и днес носеше синьо наметало с червен копринен хастар; Жак фиц Гийом, вече рицар, макар че едва ли беше по-голям от Уилям. Имаше и още няколко човека, чиито лица му бяха смътно познати. Кимна отдалече към тях, но те едва ли го забелязаха — знаеха го добре, но бе твърде млад, за да ги заинтересува.
После се обърна, огледа другата страна на залата и веднага видя Алиена.
Днес тя изглеждаше доста различно. Предния ден се бе облякла като за църква — в коприна, фино тъкана вълна и лен, с пръстени, панделки и ботуши с остри върхове. Днес носеше късата туника на селска жена или момиче, а ходилата й бяха боси. Седеше на пейка и оглеждаше игрално табло, на което имаше пулове с различни цветове. Пред очите му повдигна туниката си, скръсти крака и коленете й се оголиха, а после се намръщи и сбърчи носле. Предния ден изглеждаше респектиращо изискана; днес приличаше на лесно наранимо дете и му се стори още по-съблазнителна. Внезапно изпита срам от страданието, което тя бе предизвикала у него. Закопня да намери някакъв начин да й покаже, че може да я подчини. Чувството бе силно почти като любовна страст. Алиена играеше с едно момче, с около три години по-малко от нея. Детето изглеждаше неспокойно и изнервено — играта явно не му харесваше. Уилям забеляза семейна прилика между двамата играчи. Всъщност съперникът й приличаше на Алиена както я помнеше от детството, с чипо носле и къса коса. Това трябваше да е по-малкият й брат Ричард, наследникът на графството.
Уилям се приближи. Ричард вдигна очи към него, след което отново насочи вниманието си към играта. Алиена се беше съсредоточила. Боядисаното им дървено табло беше с формата на кръст, разделено на квадрати с различни цветове. Пуловете като че ли бяха направени от слонова кост, бели и черни. Играта явно беше вариант на мерелс или морис с деветимата9 донесена им като подарък от Нормандия от баща им. Когато се наведе над дъската, деколтето на туниката й се издаде навън и той успя да види връхчетата на гърдите й. Бяха големи както си ги представяше. Устата му пресъхна.
Ричард премести един пул на таблото, а Алиена каза:
— Не, не можеш да направиш това.
Момчето се притесни.
— Защо да не мога?
— Защо е против правилата, глупаче.
— Не ми харесват правилата — каза кисело Ричард.
Алиена кипна.
— Длъжен си да се подчиняваш на правилата!
— Че защо?
— Просто защото си длъжен, затова!
— Няма пък — каза той и бутна таблото от пейката на пода, а пуловете се разхвърчаха.
Бърза като мълния, Алиена го плесна през лицето.
Момчето писна, с ужилена гордост, както и лице.
— Ти… — Ричард се поколеба за миг. — Дяволска кучко! — изкрещя той, обърна се и побягна, но само след три крачки налетя на Уилям.
Уилям го подхвана с една ръка и го задържа във въздуха.
— Внимавай свещеника да не те чуе, че наричаш сестра си с такива имена.
Ричард се загърчи и заскимтя.
— Боли ме така… пусни ме!
Подържа го така още малко. Ричард спря да се бори и се разплака. Уилям го пусна на пода и той побягна, плувнал в сълзи.
Алиена го беше зяпнала, забравила за играта и лицето й се намръщи озадачено.
— Ти… Защо си тук? — попита тя. Гласът й беше тих и спокоен, глас на възрастна жена.
Уилям седна на пейката, доволен от ловкостта, с която се беше справил с Ричард.
— Дойдох да те видя.
Изгледа го нащрек.
— Защо?
Уилям се настани така, че да може да наблюдава стълбището. Видя как в залата слезе около четирийсетгодишен мъж, облечен като високопоставен слуга, с кръгла шапка и къса туника от фин плат. Слугата махна на някого и двама мъже — рицар и войник — се качиха заедно горе. Младежът отново се обърна към Алиена.
— Искам да поговорим.
— За какво?
— За теб и мен.
Погледна през рамо и видя, че слугата се приближава към тях. Имаше нещо леко женствено в походката му. В едната си ръка държеше буца захар, мръсно кафява на цвят и оформена като конус. В другата стискаше крив корен, може би джинджифил. Мъжът явно беше домашния стюард и бе ходил до долапа с подправките, заключен в графската спалня, за да набави нужните скъпи продукти, които сега носеше на готвача. Захарта сигурно щеше да подслади пая от кисели ябълки, а джинджифилът трябваше да подправи миногата.
Алиена проследи погледа му.
— О, здравей, Матю.
Стюардът се усмихна и й отчупи парче от захарта. Уилям имаше чувството, че Матю е много привързан към момичето. Нещо в държанието й сигурно му беше подсказало, че се чувства неловко, защото усмивката премина в загрижено мръщене и той попита тихо:
— Всичко наред ли е?
— Да, благодаря ти.
Матю го изгледа и на лицето му се изписа изненада.
— Младият Уилям Хамли, нали?
Уилям се смути, че са го познали, макар и да беше неизбежно.
— Задръж си захарта за децата — каза той, въпреки че не му бяха предложили. — Не ме интересува.
— Ясно, милорд. — Погледът на Матю подсказа, че не е стигнал до сегашното си положение, влизайки в пререкания със синовете на благородници. Обърна се отново към Алиена. — Баща ви е донесъл чудесна коприна — ще ви я покажа по-късно.
— Благодаря ти — отвърна му тя.
Матю се отдалечи.
— Женствен глупак — изсумтя Уилям.
— Защо си толкова груб с него? — каза Алиена.
— Не позволявам на слуги да ме наричат „Младия Уилям“. — Младежът моментално осъзна, че не беше най-доброто начало за ухажване и изстина. Трябваше да се държи чаровно. Усмихна се и й каза: — Ако беше моя жена, слугите ми щяха да те наричат лейди.
— Дошъл си тук, за да говориш за брак? — попита тя и му се стори, че долови нотка на неверие в гласа й.
— Ти не ме познаваш — възрази й той с обиден тон. Не успяваше да държи разговора под контрол, осъзна той отчаян. Беше намислил да побъбрят в началото за дребни неща, преди да стигне до същината, но тя бе толкова пряма и откровена, че се принуди да избълва набързо посланието си: — Прецени ме погрешно. Не знам какво направих, когато се срещнахме последния път, за да те накарам да изпиташ неприязън към мен, но каквато и да е била причината, много прибърза.
Тя извърна очи настрани, обмисляйки отговора си. Уилям видя как зад нея рицарят и войникът слязоха по стълбището и много целенасочено излязоха през вратата. Малко след това някакъв мъж в расо на духовник се появи на горната площадка и махна с ръка. Двама от рицарите станаха и се заизкачваха нагоре: Ралф от Лайм, чийто яркочервен хастар на наметалото лъсна за миг, и един по-възрастен мъж с плешива глава. Явно мъжете, които чакаха в залата, се срещаха с графа в покоите му, по един и по двама. Но защо?
— След всичкото това време? — говореше Алиена. Потискаше някакво чувство. Можеше да е яд, но у Уилям се прокрадна усещането, че е по-скоро насмешка. — След цялата онази неприятност, гнева и скандала? Точно когато най-после заглъхва, точно сега ми казваш, че съм направила грешка?
Уилям се даде сметка, че след като го каза така, наистина изглеждаше малко неубедително.
— Изобщо не е заглъхнало. Продължават да говорят за това, майка ми още е вбесена, а баща ми не може да държи главата си изправена пред хората — отвърна той ядосано. — За нас не е приключило.
— За теб всичко това е заради фамилната чест, нали?
В гласа й имаше опасна нотка, но Уилям я пренебрегна. Тъкмо се беше досетил какво трябваше да прави графът с всички тези рицари и войници: разпращаше съобщения.
— Фамилната чест ли? — отвърна разсеяно. — Да.
— Знам, че би трябвало да мисля за чест и за съюзи между фамилии, и всичко останало — каза Алиена. — Но бракът не се свежда само до това. — Като че ли разсъди за миг, преди да стигне до решение. — Може би трябва да ти разкажа за майка си. Тя мразеше баща ми. Баща ми не е лош човек, всъщност е чудесен и аз го обичам, но е ужасно строг и стриктен, и така и не разбра мама. Тя беше мила и чистосърдечна, обичаше да се смее, да разказва истории и да свири музика, но баща ми я направи нещастна. — В очите на Алиена се появиха сълзи, забеляза разсеяно Уилям, но вече мислеше за съобщенията. — Затова и умря тя — защото той не й позволи да бъде щастлива. Знам го. И той го знае, виждаш ли. Точно затова ми обеща да не ме принуждава да се омъжа за човек, когото не харесвам. Сега разбираш ли?
Тези съобщения трябваше да са заповеди, мислеше си Уилям. Заповеди до приятелите и съюзниците на граф Бартоломю, предупреждаваше ги да се готвят за бой. А пратениците са доказателство.
Усети, че Алиена го гледа втренчено.
— Да се омъжиш за човек, когото не харесваш? — повтори той думите й. — Не ме ли харесваш?
Очите й блеснаха от гняв.
— Ти не ме слушаш! Такъв егоист си, че дори за миг не можеш да помислиш за чувствата на друг човек. Последния път, когато дойде тук, какво направи? Говореше и говореше за себе си, и така и не ми зададе един въпрос!
Гласът й се беше извисил до вик и когато спря, Уилям забеляза, че мъжете от другата страна на залата се бяха смълчали и слушаха. Почувства се притеснен.
— По-тихо.
Тя все едно, че не го чу.
— Искаш ли да знаеш защо не те харесвам? Добре, ще ти кажа. Не те харесвам, защото ти липсва изтънченост. Не те харесвам, защото едва можеш да четеш. Не те харесвам, защото се интересуваш само от своите кучета, от своите коне и от себе си.
Джилбърт Котешкото лице и Жак фиц Гийом вече се смееха на глас. Уилям усети, че лицето му почервеня. Онези двама мъже бяха никои, бяха прости рицари, а се смееха на него, на сина на лорд Пърси Хамли. Стана.
— Много добре — каза припряно, опитвайки се да спре Алиена.
Без полза.
— Не те харесвам, защото си егоистичен, скучен и тъп — изрева тя. — Вече всички рицари се смееха. — Не те харесвам, презирам те, мразя те и те ненавиждам. И точно затова няма да се омъжа за теб!
Рицарите завикаха одобрително и заръкопляскаха. Уилям потъна в земята от срам. Смехът им го накара да се почувства дребен, слаб и безпомощен като малко момче, а когато бе малко момче, се плашеше непрекъснато. Обърна гръб на Алиена в опит да овладее изражението на лицето си и да скрие чувствата си. Прекоси помещението колкото се можеше по-бързо и без да побегне, докато смехът зад него се усилваше. Най-сетне стигна до вратата, отвори я рязко и залитна навън. Тръшна я зад гърба си и затича надолу по стъпалата задавен от срам, а заглъхващият звук от презрителния им смях кънтеше в ушите му по целия път през разкаляния двор до портата.
* * *
Пътеката от Ърлскасъл до Шайринг пресичаше главния път след около миля. На кръстопътя пътникът можеше да обърне на север за Глостър и да поеме към границата на Уелс, или на юг към Уинчестър и морския бряг. Уилям и Уолтър завиха на юг.
Мъката на младежа беше преляла в гняв. Бе толкова вбесен, че не можеше да проговори. Искаше му се да нарани Алиена и да избие всички онези рицари. Щеше да му хареса да забие меча си във всяка смееща се уста и да го натика във всяко гърло. И беше намислил как да си отмъсти поне на един от тях. Ако се получеше, в същото време щеше да се сдобие с доказателството, което му трябваше. Възможността му носеше жестока утеха.
Но първо трябваше да залови поне един от тях. Щом пътя навлезе в леса, Уилям слезе и тръгна пеша, повел коня си. Уолтър го последва мълчаливо, уважавайки настроението му. Стигнаха до една по-тясна отсечка на пътя и господарят му се спря. Обърна се към слугата и запита:
— Кой е по-добър с нож, ти или аз?
— В близък бой аз съм по-добър — отвърна конярят предпазливо. — Но вие хвърляте по-точно, лорде. — Всички го наричаха „лорде“, когато беше ядосан.
— Предполагам, че можеш да спънеш галопиращ кон и да го накараш да падне?
— Да, с добър и здрав прът.
— Иди намери някое малко дърво тогава, отсечи го и го подкастри, и ще имаш добър здрав прът.
Уолтър се отдалечи.
Уилям поведе двата коня през дърветата и ги върза на една поляна, доста отдалечена от пътя. Смъкна седлата им и взе няколко връзки и каишки от такъмите — достатъчно, за да се овържат ръцете и краката на човек, че дори и да остане малко отгоре. Планът му беше груб, но нямаше време да измисля нещо по-сложно, тъй че трябваше да се надява на най-доброто.
На връщане намери едно здраво парче от дъбов клон. Сух и твърд, от него щеше да се получи хубава тояга.
Уолтър го чакаше с пръта си. Младият мъж избра мястото зад широкия ствол на едно буково дърво край пътеката, където конярят щеше да лежи и да дебне.
— Не замахвай с пръта прекалено рано, иначе конят ще го прескочи — предупреди той. — Но и не го пускай много късно, защото няма да успееш да го спънеш за задните крака. Идеалното е да го напъхаш между предните. И се опитай да забиеш края в земята, за да не може да го изрита встрани.
Уолтър кимна.
— Виждал съм го това.
Уилям се отдалечи на около трийсет крачки назад към Ърлскасъл. Ролята му щеше да е да накара коня да побегне бързо, за да не може да избегне пръта на слугата му. Скри се колкото се може по-близо до пътя. Рано или късно един от пратениците на граф Бартоломю щеше да дойде насам. Надяваше се да е рано. Безпокоеше се дали планът му ще успее и гореше от нетърпение час по-скоро да приключи с тази работа.
„Онези рицари си нямаха представа, докато ми се смееха, че ги шпионирам“, помисли си той и това малко го утеши. „Но един от тях ще го разбере. И тогава ще съжали, че се е смял. Тогава ще съжали, че не е паднал на колене да ми целуне ботушите, вместо да се смее. Ще плаче, ще се моли и ще ме умолява да му простя, а аз само ще го нараня още повече“.
Имаше си и други утешения. Ако планът му подействаше, можеше в крайна сметка да доведе до разгрома на граф Бартоломю и възкресението на Хамли. Тогава всички онези, които им се бяха подигравали заради отменения брак, щяха да треперят от ужас, а някои от тях щяха да претърпят и повече от единия страх.
Поражението на Бартоломю щеше да е и поражението на Алиена, а това бе най-хубавата част. Надутата й горделивост и високомерното й държане щяха да се променят, след като баща й увиснеше на бесилото като изменник. Ако искаше мека коприна и захар тогава, щеше да й се наложи да се омъжи за него, за да ги получи. Уилям си я представи, свита и примирена, как му носи горещи сладкиши от кухнята, вдига глава и го поглежда с онези големи тъмни очи, жадна да го задоволи, надяваща се за ласка, а меките й устни са леко разтворени и молят да бъдат целунати.
Фантазията му бе прекъсната от тропота на конски копита по вкочанената от зимния студ кал на пътя. Той извади ножа си и го премери в дланта си, за да си припомни тежестта и баланса. Беше наточен от двете страни при върха, за да пронизва по-добре. Изправи се, опря гръб на дънера, който го скриваше, стисна ножа за острието и зачака, почти затаил дъх. Беше изнервен. Беше го страх, че може да не улучи или че конят няма да падне, или че ездачът ще убие Уолтър с щастлив удар, тъй че да му се наложи да се бие сам… Нещо го притесни в приближаващия се шум на копита. Видя, че конярят му наднича към него през храстите, притеснен и намръщен: той също го беше чул. Тогава Уилям осъзна какво беше. Имаше повече от един кон. Трябваше да вземе бързо решение. Да нападнат ли двама души? Това щеше да е почти равностоен бой. Реши да ги пропусне и да изчака за самотен ездач. Беше разочароващо, но това бе най-благоразумният ход. Махна с ръка на Уолтър, сочейки му да се отдръпне. Мъжът кимна разбиращо и се прибра зад укритието си.
Веднага след това двата коня се появиха. Уилям зърна за миг червена коприна: Ралф от Лайм. После видя плешивата глава и на спътника му. Двамата минаха в тръс покрай него и се скриха от погледа му.
Въпреки разочарованието Уилям се радваше, че предположението му се потвърждава: графът изпращаше тези мъже по задачи. Притесни го обаче мисълта дали Бартоломю щеше да ги праща по двама. Това би била естествена предпазна мярка. Ако имаха възможност, хората предпочитаха да пътуват на групи, за да подсигурят безопасността си. От друга страна Бартоломю имаше да разпраща твърде много съобщения, но разполагаше с ограничен брой хора, тъй че можеше и да реши, че е излишна екстравагантност да използва по двама рицари за отнасянето на една вест. Нещо повече, рицарите бяха силни мъже, на които можеше да се разчита, че ще дадат добър урок на обикновения разбойник. Престъпникът твърде малко би спечелил от подобна схватка, тъй като рицарят не притежаваше нищо ценно за грабене, освен меча си, а той трудно би могъл да се продаде, без да се налага човек да отговаря на неприятни въпроси. Оставаше конят, но той пък най-вероятно щеше да е окуцял в битката. Един рицар беше в по-голяма безопасност от повечето хора в горите.
Уилям се почеса по главата с дръжката на ножа си. Можеше да е едното или другото.
Седна долу и зачака. Гората беше затихнала. Появи се вялото зимно слънце, поогря треперливо през гъстата зеленина и отново се скри. Коремът му напомни, че отдавна бе минало времето за обед. Сърна прекоси пътеката на няколко крачки от него, без да усети, че я наблюдава гладен човек. Обзе го нетърпение.
Ако дойдеше нова двойка, щеше да се наложи да нападне, реши той. Беше рисковано, но разполагаше с предимството на изненадата, а имаше със себе си и Уолтър, който бе добър боец. Освен това можеше да е последният му шанс. Знаеше, че могат да го убият и бе уплашен, но това може би щеше да е по-добре, отколкото да живее в постоянно унижение. Поне беше доблестен край, да загинеш в битка.
Най-добре би било, помисли си той, да се появи Алиена, съвсем сама и препускаща на бяло пони. Щеше да падне от коня, да си натърти ръцете и краката, и да се изтърколи в къпините. Тръните щяха да одраскат меката й кожа и да й пуснат кръв. Уилям щеше да скочи върху нея и да я притисне в земята. Щеше да е унизена до смърт.
Поигра си с тази идея, като си представи подробно раните й, представи си с наслада как се надигат и смъкват гърдите й, докато той я възсяда и си представи изражението на ужас, изписано на лицето й, когато разбере, че е напълно във властта му. А после отново чу конски тропот.
Този път ездачът бе сам.
Изправи се, извади ножа си, притисна гръб в дървото и се вслуша отново.
Беше добър кон, бърз. Не чак боен кон, но здрав ловен жребец навярно. Товарът му не бе тежък — мъж без броня вероятно, и се приближаваше в стабилен тръс, без дори да е силно задъхан. Уилям улови погледа на Уолтър и кимна: това беше човекът им, тук беше доказателството. Вдигна дясната си ръка, хванал ножа за върха на острието.
Собственият му кон изцвили в далечината.
Звукът се разнесе през смълчаната гора и се чу съвсем ясно над лекия тропот на приближаващия се жребец. Животното се сепна и наруши ритъма си. Ездачът му извика „Стоой!“ и конят забави до ходом, а Уилям изруга тихо. Жертвата вече бе нащрек, а това щеше да направи всичко много по-трудно. Твърде късно съжали, че не беше отвел коня си по-надалеч.
Вече не можеше да прецени колко се е приближил конят, след като забави ход. Всичко се объркваше. Едва устоя на изкушението да надникне иззад дървото. Вслуша се, целият напрегнат. Изведнъж чу как конят изпръхтя стъписващо близо, а после се появи само на крачка от него. Животното го забеляза миг след като и той го видя. Дръпна се назад, а ездачът изсумтя изненадано.
Уилям изруга на ум. Осъзна моментално, че конят можеше да обърне и да препусне в обратната посока. Сниши се зад дървото и излезе от другата страна зад жребеца, вдигнал ръката си за мятане. Зърна за миг ездача, докато дърпаше юздите — брадатият и намръщен мъж бе коравия старец Джилбърт Котешкото лице. Уилям метна ножа.
Хвърлянето бе съвършено. Ножът удари задницата на коня с върха напред и потъна на един пръст в плътта му.
Животното се сепна като стъписан човек и преди Джилбърт да е успял да реагира, препусна напред в бесен галоп… право към чакащия в засада Уолтър.
Уилям затича след него. Конят взе разстоянието до Уолтър за няколко мига. Джилбърт вече не се опитваше да го удържи — стараеше се единствено да не падне от седлото. Изравниха се с позицията на коняря и Уилям си помисли: „Сега, Уолтър, хайде!“
Уолтър пресметна замаха си толкова точно, че Уилям всъщност така и не разбра как прътът излетя иззад дървото. Видя само как предните крака на коня се огънаха, сякаш цялата сила изведнъж ги беше напуснала. След това задните крака сякаш догониха предните и се оплетоха. Накрая главата му се смъкна надолу, задницата подскочи нагоре и животното рухна тежко на земята.
Джилбърт излетя във въздуха и Уилям скочи след него, но падналият кон препречи пътя му.
Старецът се приземи добре, претърколи се и се вдигна на колене. За миг Уилям се уплаши, че можеше да побегне и да се измъкне. После от храстите се появи Уолтър, хвърли се във въздуха, блъсна се тежко в гърба на Котешкото лице и го събори.
Двамата мъже се стовариха тежко на земята. Съвзеха се едновременно и Уилям с ужас видя, че противникът му се изправя с нож в ръката. Прескочи падналия кон и замахна с кривака, докато рицарят вдигаше ножа. Тоягата удари Джилбърт в слепоочието.
Мъжът залитна, но се изправи на крака. „Адски корав е“, изруга на ум Уилям и издърпа тоягата си, за да удари отново, но Джилбърт беше по-бърз и се хвърли към него с ножа. Младежът се беше облякъл като за дворцов прием, не за бой и острото лезвие се вряза през финото му вълнено наметало, но той успя да скочи назад достатъчно бързо, за да спаси кожата си. Рицарят продължи да налита към него, без да му даде възможност да си развърти кривака. При всеки негов замах Уилям отскачаше назад, но така и не му оставаше достатъчно време да се закрепи, а Джилбърт бързо го застигаше. Изведнъж Уилям се уплаши за живота си, но тогава зад Котешкото лице изникна Уолтър, препъна го и го отново събори.
Уилям изпъшка облекчено. За миг го беше споходила мисълта, че ще умре. Благодари на Бога, че имаше Уолтър със себе си.
Джилбърт понечи да се надигне, но конярят го изрита в лицето. Уилям го удари още два пъти с кривака за всеки случай и рицарят повече не помръдна.
Обърнаха го по очи и Уолтър седна върху главата му, докато Уилям върже ръцете му на гърба. После смъкна дългите му черни ботуши и затегна голите му глезени със здраво парче от кожената сбруя.
Изправи се и се ухили на слугата си, а той му отвърна с усмивка. Беше истинско облекчение, че са вързали сигурно жилавия стар боец.
Следващата стъпка бе да накарат Джилбърт да признае.
Вече се съвземаше. Уолтър го обърна. Щом видя Уилям, лицето на възрастния мъж издаде веднага, че го е познал, а след това изражението му се промени в изненада и страх. Уилям беше удовлетворен. Джилбърт вече съжаляваше за смеха си, помисли си той. Скоро щеше да съжали още повече.
Конят на рицаря изненадващо се бе вдигнал на крака. Беше избягал на няколко крачки от тях, но се бе спрял и сега поглеждаше назад и се сепваше при всяко изшумоляване на вятъра в дърветата. Ножът на Уилям беше паднал от задницата му. Прибра си го, а Уолтър отиде да хване животното.
Уилям се заслуша за нови ездачи. Всеки момент насам можеше да дойде друг пратеник. Случеше ли се това, трябваше да извлекат пленника си по-далече и да запушат устата му. Но не идваше никой и Уолтър успя да хване коня на рицаря без големи усилия.
Метнаха Джилбърт през седлото на жребеца му и го поведоха през гората до поляната, където Уилям беше вързал техните коне. Другите животни се възбудиха, щом надушиха кръвта, закапала от ранената задница на коня на рицаря, затова младият лорд го върза по-далече от тях.
Огледа се за дърво, подходящо за целта му. Видя един бряст със здрав клон, издаден напред на височина осем-девет стъпки над земята и го посочи на Уолтър.
— Искам да увесиш Джилбърт от онзи клон.
Конярят се ухили жестоко.
— Какво ще правите с него, лорде?
— Ще видиш.
Сбръчканото лице на жертвата им бе пребледняло от страх. Уилям прекара въже под мишниците му, стегна го зад гърба му и го преметна през клона.
— Вдигни го — нареди на слугата си.
Уолтър надигна Джилбърт. Той се замята, измъкна се от хватката му и падна на земята. Конярят подбра тоягата на господаря си, изпердаши стареца няколко пъти по главата докато го омаломощи и отново го надигна. Уилям преметна хлабавия край на въжето няколко пъти през клона и го дръпна здраво. Уолтър пусна Джилбърт и той леко се люшна със стъпала на крачка от земята.
— Събери малко дърва за огън — нареди Уилям.
Наредиха клони под краката на стареца и Уилям ги подпали с искра от кремъка си. Скоро пламъците се разгоряха. Горещината извади Джилбърт от замаята.
Щом разбра какво става с него, започна да стене от ужас.
— Моля ви! Моля ви, пуснете ме. Съжалявам, че ви се смях, моля ви, имайте милост.
Уилям замълча. Унижението на рицаря го удовлетворяваше напълно, но не това беше целта му.
Когато топлината започна да пари босите пръсти на Котешкото лице, той сви краката си до коленете, за да издърпа ходилата си от огъня. Лицето му беше плувнало в пот и щом дрехите се сгорещиха, смътно замириса на пърлено. Уилям прецени, че е време да започне разпита.
— Защо отиде днес в замъка?
Джилбърт го зяпна ококорен.
— Да изразя почитта си. Важно ли е това?
— Защо отиде да изразиш почитта си?
— Графът току-що се беше върнал от Нормандия.
— Не те ли извика специално?
— Не.
Можеше да е вярно, прецени Уилям. Разпитът на пленник не беше толкова проста работа, колкото си бе представял. Помисли отново.
— Какво ти каза графът, когато се качи горе в покоите му?
— Поздрави ме и ми благодари, че съм дошъл да го посрещна.
Не беше ли притеснение онова в очите му? Уилям не бе сигурен.
— Какво още?
— Попита ме за семейството ми и за селото ми.
— Нищо друго?
— Нищо. Защо ви интересува какво е казал?
— Какво ти каза за крал Стивън и за кралица Мод?
— Нищо, уверявам ви!
Джилбърт не можеше да държи повече коленете си свити и краката му отново се спуснаха към усилващите се пламъци. След секунда от гърлото му се изтръгна болезнен рев и тялото му се сгърчи. За миг спазъмът изхвърли стъпалата му от огъня и той разбра, че може да избегне болката, като се люлее напред-назад. С всяко люшване обаче минаваше през пламъците и отново надаваше рев.
Уилям отново се зачуди дали Джилбърт все пак не казваше истината. Нямаше как да се разбере. В един момент вероятно щеше да го заболи толкова, че щеше да е готов да каже всичко, което си помисли, че мъчителят му би искал да чуе, само за да получи малко облекчение. Ето защо бе важно да не му издава съвсем ясно какво иска да разбере, прецени Уилям с тревога. Кой можеше да си помисли, че разпитът с изтезания може да е толкова труден?
Заговори спокойно, с почти разговорен тон.
— Къде отиваш сега?
Джилбърт изкрещя от болка и безсилие.
— Има ли значение?
— Къде отиваш?
— Вкъщи!
Мъжът губеше самообладание. Уилям знаеше къде живее и беше на север от тук. Тръгнал бе в грешната посока.
— Къде отиваш? — повтори Уилям.
— Какво искате от мен?
— Зная кога лъжеш — каза Уилям. — Просто ми кажи истината. — Чу как Уолтър изсумтя одобрително и си помисли: „Ставам все по-добър в това.“ — Къде отиваш? — попита той за четвърти път.
Джилбърт вече бе твърде изтощен, за да може да се люлее повече. Той изстена от болка, спря се над огъня и отново сгъна краката си, за да се спаси. Но пламъците вече се бяха разгорели достатъчно високо, за да опарят и коленете му. Уилям долови миризма, смътно позната и в същото време — леко противна. Малко след това осъзна, че е миризмата на горяща плът и му бе позната, защото приличаше на миризма на ядене. Кожата по краката и стъпалата на Джилбърт ставаше кафява и пращеше, космите на прасците му почерняваха, а тлъстината от плътта му капеше в огъня и цвърчеше. Гледката с мъчението го плени. При всеки болезнен вик на Джилбърт, Уилям изпитваше силна възбуда. Имаше власт над болката на човек и това го караше да се чувства чудесно. Напомняше малко за онова усещане, което имаше с момиче насаме, някъде, където никой не можеше да чуе виковете й, докато я притиска в земята, вдига полите й около кръста и знае, че нищо вече не може да му попречи да я има.
Попита отново, почти с неохота:
— Къде отиваш?
С глас, който приличаше по-скоро на приглушен писък, Джилбърт отвърна:
— В Шиърборн.
— Защо?
— Срежете това въже и ме пуснете долу, за Бога, и ще ви кажа всичко.
Уилям усети, че победата е почти в ръцете му. Удовлетворението беше неописуемо. Но все още не беше стигнал до нея. Каза на Уолтър:
— Само издърпай стъпалата му от огъня.
Уолтър сграбчи Джилбърт за туниката и го издърпа назад, тъй че краката му да излязат от пламъците.
— Хайде — каза Уилям.
— Граф Бартоломю има петдесет рицари из Шиърборн — със задавен вик отвърна Джилбърт. — Трябваше да ги събера и доведа в Ърлскасъл.
Уилям се усмихна. Всичките му предположения се оказваха възхитително точни.
— И какво смята да прави графът с тези рицари?
— Не каза.
— Пусни го да погори още малко.
— Не! — Изкрещя Джилбърт. — Ще ви кажа!
Уолтър се поколеба.
— Бързо — предупреди Уилям.
— Трябва да се бият за кралица Мод, срещу Стивън — избълва най-сетне пленникът.
Ето на. Това беше доказателството. Успехът изпълни душата му с наслада.
— А когато те попитам за това пред баща ми, ще отговориш ли същото?
— Да, да.
— А когато баща ми те попита пред краля, ще кажеш ли пак истината?
— Да!
— Закълни се в кръста.
— Заклевам се в кръста, ще кажа истината!
— Амин — каза доволно Уилям и започна да тъпче огъня.
Вързаха Джилбърт към седлото, сложиха повод на коня и подкараха бавно. Рицарят едва можеше да стои изправен, а Уилям не искаше да умре, защото тогава нямаше да има никаква полза от него, затова се стараеше да не се държи твърде грубо с човека. Следващия път, когато минаха през един поток, хвърли студена вода върху изгорелите му стъпала. Джилбърт изкрещя от болка, но може би му помогна.
Усещането за триумф, което Уилям изпитваше, беше чудесно, но примесено с някакво странно неудовлетворение. Никога в живота си не бе убивал човек и съжаляваше, че не може да убие Джилбърт. Да изтезаваш някого, без да го убиеш, беше все едно да съблечеш едно момиче до голо, без да го изнасилиш. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече чувстваше, че има нужда от жена.
Може би като се върнеше у дома… не, нямаше да има време. Трябваше да разкаже на родителите си какво се е случило, а те щяха да поискат Джилбърт да повтори признанието си пред свещеник и може би още няколко други свидетели. А след това трябваше да обсъдят как да пленят граф Бартоломю, което със сигурност трябваше да стане утре, преди заговорникът да е събрал твърде много мъже за бой. А Уилям все още не беше измислил как да превземат замъка с хитрост, без продължителна обсада…
Тъкмо си мислеше с отчаяние, че може би ще да мине много време, преди изобщо да види привлекателна жена, когато една такава се появи на пътя пред тях.
Бяха група от петима души и вървяха към него. Жената беше тъмнокоса, около двайсет и пет годишна — не съвсем момиче, но достатъчно млада. Когато се приближи, Уилям се заинтригува още повече: беше доста красива, с тъмнокафява коса, събираща се на дяволски връх на челото й, и дълбоки очи с наситен златист цвят. Имаше тънка гъвкава фигура и гладка смугла кожа.
— Остани назад — каза той на Уолтър. — Задръж рицаря зад себе си, докато говоря с тях.
Групата се спря и го изгледаха предпазливо. Явно бяха семейство: имаше един висок мъж с тях, който трябваше да е съпругът; останалите бяха напълно отраснал младок, макар и с непоникнала още брада, и двама изтърсаци. Мъжът изглеждаше познат, осъзна с изненада Уилям.
— Познавам ли те?
— Познавам ви — отвърна мъжът. — И коня ви го познавам, защото двамата едва не убихте дъщеря ми.
Уилям започна да си спомня. Конят му не беше докоснал детето, но бе почти на косъм.
— Ти строеше къщата ми. А когато те освободих, поиска да ти се плати и едва ли не ме заплаши.
Мъжът го изгледа предизвикателно и не го отрече.
— Не си толкова наперен сега — подхвърли Уилям с насмешка. Цялото семейство явно гладуваше. Оформяше се един чудесен ден за разчистване на сметки с хора, които бяха обидили Уилям Хамли. — Гладни ли сте?
— Гладни сме, да — отвърна строителят сприхаво.
Уилям отново погледна жената. Стоеше с леко разтворени стъпала и вдигната брадичка, и го гледаше без страх. Алиена го беше възбудила и сега искаше да уталожи страстта си с тази. Щеше да е жива, да се извива и да драска. Толкова по-добре.
— Не си женен за това момиче, нали, строителю? Спомням си жена ти — една грозна крава.
Лицето на строителя помръкна за миг и той отвърна:
— Жена ми почина.
— А тази не си я завел в църква, нали? Нямаш пени да платиш на свещеника. — Зад Уилям, Уолтър се покашля, а конете се раздвижиха неспокойно. — Да речем, че ти дам пари за храна — подхвърли той на строителя, колкото да го подразни.
— Ще приема с благодарност — отвърна мъжът, макар да личеше, че раболепието не му беше по сърце.
— Не говоря за подарък. Ще купя жена ти.
— Не съм за продан, момче — отвърна му самата тя.
Подигравката й беше добре насочена и Уилям се ядоса. „Като остана с теб насаме, ще ти покажа мъж ли съм или момче“, помисли си той. Заговори на строителя:
— Ще ти дам един фунт сребро за нея.
— Тя не е за продан.
Уилям се ядоса още повече. Вбесяващо беше да предложи цяло състояние на прегладнял несретник и да му откажат.
— Глупако, ако не вземеш парите, ще те пронижа с меча си и ще я начукам пред децата ти!
Ръката на строителя посегна под наметалото му. Трябваше да има някакво оръжие, помисли си Уилям. Освен това беше много едър и макар да бе изтънял като нож, можеше да окаже лют бой, за да отърве жена си. Самата тя дръпна наметалото си настрана и отпусна ръка на дръжката на изненадващо дълга кама. По-голямото момче също бе достатъчно едро, за да създаде неприятности.
Уолтър отзад каза тихо, но гласът му стигна до тях:
— Лорде, нямаме време за това.
Уилям кимна с неохота. Трябваше да отведе Джилбърт в имението. Твърде важно бе, за да се бави заради свада за някаква пачавра. Просто трябваше да изтърпи.
Погледна отново малкото семейство — петима дрипави прегладнели несретници, готови да се бият до края с двама яки мъже на коне и с мечове. Не можеше да ги разбере.
— Добре тогава, мрете от глад — изсумтя той.
Срита коня си и препусна напред, а след няколко мига се скри от погледите им.
II
След като се отдалечиха на около миля от мястото, където се бяха натъкнали на Уилям Хамли, Елън попита:
— Може ли да позабавим вече?
Том си даде сметка, че беше наложил убийствена крачка. Беше се уплашил. За малко не се бе стигнало до бой между него и Алфред с двама въоръжени мъже на коне. Нямаше дори оръжие. Беше бръкнал под наметалото за зидарския си чук и тогава си спомни с мъка, че го беше продал преди две седмици за торба овес. Така и не разбра защо Уилям бе отстъпил накрая, но искаше да се отдалечат колкото може повече, преди злото мозъче на младия лорд да е премислило.
Не беше успял да намери работа в палата на Кингсбридж, а и навсякъде другаде, където бе търсил. Имаше обаче една каменна кариера в околностите на Шайринг, а кариерите — за разлика от строежите — наемаха зиме толкова хора, колкото и лете. Разбира се, обичайната работа на Том беше по-майсторска и по-добре платена от каменоделството, но той вече отдавна не се интересуваше от това. Искаше само да нахрани семейството си. Кариерата при Шайринг бе собственост на граф Бартоломю и му бяха казали, че може би ще намери графа в замъка му на няколко мили западно от града.
След като имаше вече и Елън, беше още по-отчаян. Знаеше, че тя бе свързала съдбата си с него от любов и не беше премислила грижливо последствията. Освен това нямаше много ясна представа колко трудно можеше да се окаже за Том да си намери работа. Не беше допуснала възможността да не преживеят зимата, а той не бе разсеял илюзиите й, защото му се искаше да остане с него. Но една жена обикновено бе склонна да постави детето си над всичко останало и Том се страхуваше, че Елън щеше да го напусне.
Бяха заедно вече от седмица: седем дни отчаяние и седем нощи радост. Всяка сутрин Том се будеше щастлив и обзет от оптимизъм. Към края на деня прегладняваше, децата се уморяваха, а Елън помръкваше. Някои дни се нахранваха — като онзи път, когато срещнаха монаха със сиренето, а някои дни дъвчеха изсъхналото на слънце сърнешко месо от запасите на Елън. Беше все едно да ядеш сърнешка кожа, но по-добре от нищо все пак. Ала щом се стъмнеше, лягаха си премръзнали и окаяни и се сгушваха един в друг, за да се топлят. А малко след това започваха да се галят и целуват. В началото Том винаги бързаше да проникне в нея веднага, но тя му отказваше нежно: искаше да си играят и целуват много по-дълго. Започна да го прави по нейния начин и това го замайваше. Проучваше тялото й дръзко, галеше я по места, където никога не бе докосвал Агнес, под мишниците, ушите й и цепката на дупето й. Някои нощи се кикотеха заедно, скрили глави под наметалата си. В други изпитваха много нежност. Една нощ, когато бяха сами в къщата за гости на един манастир и децата заспаха грохнали от умора, тя беше властна и настойчива, заповяда му да й прави разни неща, показа му как да я възбуди с пръстите си и той се подчини, смутен и разпален от безсрамието й. Щом всичко свършеше, потъваха в дълбок и ободряващ сън, а любовта заличаваше ежедневните страхове и ядове.
Вече беше обед. Том прецени, че Уилям Хамли е достатъчно далече и реши да спрат за почивка. Нямаха друга храна, освен сушеното сърнешко. Сутринта обаче си бяха изпросили малко хляб при една самотна селска къща и жената им беше дала ейл в голяма дървена бутилка без запушалка, и им каза да задържат съдината. Елън беше запазила половината ейл за обеда.
Том седна на края на широк стар дъбов пън и тя приседна до него. Отпи дълга глътка от бирата и му я подаде.
— Искаш ли и малко месо?
Той поклати глава и също отпи. Можеше като нищо да я изгълта цялата, но остави малко за децата.
— Запази месото. Може да получим вечеря в замъка.
Алфред надигна бутилката към устата си и я пресуши.
Лицето на Джак посърна, а Марта се разплака. Алфред се подсмихна странно.
Елън погледна Том, а малко след това промълви:
— Не бива да позволяваш на Алфред да прави така.
Том сви рамене.
— По-голям е от тях — трябва му повече.
— Той бездруго винаги взима голям пай. И за малките трябва да има нещо.
— Губене на време е да се месиш в детските кавги — отвърна Том.
Гласът на Елън стана по-груб.
— Искаш да кажеш, че Алфред може да се налага над по-малките деца колкото си иска и ти няма да направиш нищо?
— Не се налага — отвърна Том. — Децата винаги се карат.
Тя поклати глава, видимо изненадана.
— Не те разбирам. Във всяко друго отношение си добър човек. Но за Алфред просто си сляп.
Преувеличаваше, реши Том, но не искаше да я дразни повече, затова отвърна:
— Дай на малките от месото тогава.
Елън отвори торбата си. Още изглеждаше сърдита. Отряза тънко парче за Марта и друго за Джак. Алфред също протегна ръка, но тя не му обърна внимание. Том си помисли, че трябваше и на него да даде малко. Нищо му нямаше на Алфред. Елън просто не го разбираше. Беше голямо момче, помисли си Том с гордост, и имаше голям апетит и буен нрав, а ако това беше грях, то всички юноши на света бяха прокълнати.
Отдъхнаха си малко, след което отново поеха на път. Джак и Марта отидоха напред, като още дъвчеха жилавото месо. Двамата малки се разбираха добре, въпреки разликата във възрастта им — Марта беше на шест, а Джак сигурно на единайсет или дванайсет. Но Марта смяташе, че Джак е изключително привлекателен, а той като че ли се радваше на новото преживяване с това, че има дете, с което да си играят. Жалко само, че Алфред не харесваше Джак. Това изненадваше Том. Би очаквал възмъжаващият му вече син да е безразличен към хлапето, но не беше така. Алфред бе по-силен, разбира се, но малкият Джак беше по-умен.
Реши да не се тревожи повече. Бяха си просто момчета. Твърде много други грижи си имаше, за да си губи времето с детски кавги. Понякога тайно се чудеше дали изобщо някога ще си намери работа. Можеше да продължи да тъпче пътищата ден след ден, докато накрая всички издъхнат: дете, намерено изстинало и безжизнено някоя мразовита сутрин; друго — твърде изтощено, за да надвие треската; Елън — насилена и убита от някой минал по пътя негодник като Уилям Хамли; самият той — отслабващ ден след ден, докато накрая се окаже твърде слаб, за да може да стане на заранта и остане да лежи в шумата, потънал в несвяст.
Елън щеше да го е оставила преди това да се случи, разбира се. Щеше да се върне в пещерата си, където все още имаше каца с ябълки и чувал орехи; достатъчно, за да опазят живи двама души до пролетта, но недостатъчно за петима. Сърцето му щеше да е разбито, ако тя стореше това.
Замисли се какво ли ставаше с бебето. Монасите го бяха нарекли Джонатан. Том харесваше името. Означаваше дар от Бога, според монаха със сиренето. Представи си малкия Джонатан, зачервен, със сбръчкано личице и плешив, както се беше родил. Вече щеше да е различен: една седмица е дълго време за новородено бебе. Трябваше да е по-голям и очите му да са широко отворени. Нямаше вече да е безчувствен към околния свят: силен шум щеше да го стряска, приспивна песен — да го утешава. Когато се наложеше да се оригне, малката му уста щеше да се закъдри в ъгълчетата. Монасите сигурно нямаше да знаят, че е оригване и щяха да го вземат за истинска усмивка.
Том се надяваше, че се грижат добре за него. Монахът със сиренето беше оставил у него впечатление, че са добри и грижовни хора. Все едно, определено щяха да се грижат за бебето по-добре от него, както беше бездомен и безпаричен. „Ако стана някога майстор на голям строителен проект и печеля по четирийсет и осем пенса на седмица, с храната отгоре, ще дам пари на онзи манастир“, помисли си той.
Излязоха от гората и скоро след това замъкът изникна пред очите им.
Духът на Том се повиши, но той побърза да потисне оптимизма си: беше преживял месеци разочарование и се беше научил, че колкото повече е обнадежден в началото, толкова по-болезнен се оказваше отказът накрая.
Продължиха към замъка по пътека между голите ниви. Марта и Джак се бяха натъкнали на ранена птица и всички се спряха да я видят. Беше орешарче, толкова малко, че лесно можеха да го подминат, без да го забележат. Момичето се наведе над него и птичето подскочи встрани — явно не можеше да полети. Тя го хвана и го вдигна, сгушила малкото същество в шепите си.
— То трепери! — каза им тя. — Усещам го. Трябва да е уплашено.
Птицата не се опита повече да избяга, а остана в ръцете на Марта. Блестящите й очички зяпнаха хората наоколо.
— Мисля, че има счупено крило — предположи Джак.
— Дай да видя — каза Алфред и взе птичето от ръцете на сестра си.
— Бихме могли да се грижим за нея — промълви Марта. — Може да се оправи.
— Не, няма — каза Алфред. С бързо движение на едрите си ръце изви шията на орешарчето.
— О, Господи — прошепна Елън.
Марта избухна в сълзи за втори път този ден.
Алфред се изсмя и пусна птицата на земята.
Джак я вдигна.
— Мъртва е.
— Какво ти става, Алфред? — каза Елън.
— Нищо му няма — намеси се Том. — Птицата щеше да умре.
Продължи напред и те го последваха. Елън отново беше ядосана на Алфред и това го подразни. Защо беше целият този шум заради някакво си проклето орешарче? Том помнеше какво е да си на четиринайсет години. Момче с тяло на мъж — отчайващ живот. Елън твърдеше, че е сляп за Алфред, но тя не разбираше.
Дървеният мост, който водеше над рова към стражевата сграда, беше слаб и разнебитен, но може би графът го харесваше точно такъв: един мост е средство за достъп на нападатели и колкото по-лесно можеше да падне, толкова по-безопасно беше за замъка. Обиколните заграждения бяха земни насипи, с каменни кули на равни интервали. След като прехвърлиха моста, пред тях се извиси караулната сграда — две кули със свързващ ги проход. Много каменна зидария имаше тук, помисли си Том; не като някой от онези замъци, дето бяха само пръст и дърво. От утре можеха и да го наемат на работа. Спомни си допира на хубавите сечива в дланите му, стърженето на длетото по каменния блок, докато оформя четвъртитите му страни, сухата каменна прах в ноздрите. „Утре коремът ми може да е пълен — с ядене, което съм си спечелил, а не изпросил“.
Когато се приближи, забеляза с очите на зидар, че бойниците на върха на караулната сграда са в лошо състояние. Някои от големите камъни бяха паднали, оставяйки парапета съвсем равен на места. Имаше и разхлабени камъни в арката на прохода.
На портата стояха двама пазачи. Изглеждаха настръхнали. Навярно очакваха някаква беда. Единият попита Том по каква работа е дошъл.
— Зидар и каменоделец съм. Надявам се да ме наемат в кариерата на графа.
— Потърси стюарда на графа — подсети го услужливо пазачът. — Матю се казва. Сигурно ще го намериш в голямата зала.
— Благодаря — отвърна Том. — Що за мъж е той?
Пазачът се ухили на колегата си и подхвърли:
— За мъж хич го няма. — И двамата се изсмяха.
Сигурно скоро ще разбера какво имат предвид, предположи Том. Влезе вътре, а Елън и децата го последваха. Постройките отсам стените бяха повечето дървени, въпреки че някои бяха вдигнати върху каменна основа, а имаше една изцяло от камък — сигурно това бе параклисът. Докато прекосяваха двора, Том забеляза, че всички кули по обиколния вал са с разхлабени камъни и повредени бойници. Прехвърлиха втория ров към горния кръг и спряха пред втората караулна. Строителят каза на пазача, че търси Матю стюарда. Влязоха в горния двор и се приближиха към четвъртитата каменна цитадела. Дървената врата на долния етаж явно водеше към приземния склад. Продължиха по дървеното стълбище към залата.
Том видя стюарда и графа веднага щом влезе. Разбра кои са по облеклото им. Граф Бартоломю носеше дълга туника с широки маншети на ръкавите и извезани пешове. Матю стюардът беше облечен в къса туника със същата кройка като тази на Том, но ушита от по-мек плат и носеше малка кръгла шапка на главата. Бяха близо до камината. Графът бе седнал, а стюардът стърчеше прав. Строителят пристъпи към двамата и остана по-настрани, за да не чува разговора им, в очакване да му обърнат внимание. Граф Бартоломю беше висок мъж, над петдесетте, с бяла коса и бледо, тънко и изпито лице. Нямаше вид на особено великодушен човек. Стюардът беше по-млад. Нещо в стойката му напомни на Том подхвърленото от пазача: изглеждаше женствен. Не знаеше какво да реши за него.
В залата се намираха още няколко души, но никой не му обръщаше внимание. Той зачака, изпълнен с надежда и с боязън едновременно. Разговорът на графа с домакина му се проточи сякаш безкрайно. Най-сетне приключи и стюардът се поклони и се извърна. Том пристъпи към него със свито сърце.
— Вие ли сте Матю?
— Да.
— Казвам се Том. Майстор зидар и каменоделец съм. Добър занаятчия съм, а децата ми гладуват. Чух, че имате каменна кариера. — Затаи дъх.
— Имаме кариера, но не мисля, че ни трябват повече работници — отвърна Матю. Озърна се през рамо към графа, а той едва забележимо поклати глава. — Не. Не можем да ви наемем.
Това, което разби сърцето на Том, беше бързината на решението. Ако хората го изслушаха сериозно и помислеха, а после му откажеха със съжаление, можеше по-лесно да го понесе. Матю като че ли не беше жесток човек, но изглеждаше много зает и Том с гладното му семейство бяха просто поредният проблем, който трябваше да отметне колкото се може по-бързо.
— Бих могъл да направя някои ремонти тук из замъка — каза той отчаяно.
— Имаме си майстор, който ни върши цялата тази работа — отвърна Матю.
Един домашен майстор беше „момче за всичко“, обучен обикновено като дърводелец.
— Аз съм зидар. Правя здрави стени.
Матю се подразни от настойчивостта му и изглеждаше готов да го скастри ядосано. Но после погледна отново децата и поомекна.
— Бих ти дал работа, но нямаме нужда от теб.
Том кимна. Трябваше да приеме смирено отговора на стюарда, да го погледне жалостиво и да изпроси малко храна и място за пренощуване. Но Елън беше с него и го беше страх, че ще го остави, затова се реши на още един опит. Каза достатъчно високо, за да стигне до ушите на графа:
— Надявам се само да не ви предстои битка скоро.
Въздействието на думите му се оказа по-драматично, отколкото бе очаквал. Матю се сепна, а графът се изправи и попита рязко:
— Защо казвате това?
Том усети, че е напипал слабо място.
— Защото укрепленията ви са много зле.
— В смисъл? — попита графът. — Бъди по-точен, човече!
Строителят си пое дълбоко дъх. Графът беше раздразнен, но силно заинтригуван. Повече шанс Том нямаше да получи.
— Хоросанът в стените на караулното е изпаднал на места. Остава място за вклиняване на лост. Противник би могъл лесно да откърти някой и друг камък, а щом се отвори дупка, ще е лесно да се събори стената. Освен това — забърза той на един дъх, преди някой да го е прекъснал и да възрази, — освен това бойниците ви са повредени. Изравнени са на места. Така стрелците и рицарите ви ще са незащитени от…
— Знам за какво служат бойниците — прекъсна го графът докачливо. — Нещо друго?
— Да. Цитаделата има приземие с дървен под. Ако аз щурмувах цитаделата, бих пробил през онази врата и запалил складовете.
— А ако беше граф, как би предотвратил това?
— Бих струпал дялани камъни, пясък и вар за хоросан, и бих оставил там зидар, готов да блокира вратата в момент на опасност.
Граф Бартоломю го изгледа съсредоточено. Светлосините му очи бяха присвити, бледото чело — намръщено. Том не можа да отгатне изражението му. Беше ли му се ядосал затова, че е толкова критичен към защитата на замъка? Човек не би могъл да предскаже как ще реагира един лорд на критика. Общо взето, най-добре беше да ги оставиш да си правят грешките. Но Том беше в отчаяно положение.
Най-сетне графът като че ли стигна до решение. Обърна се към Матю и рече:
— Наеми този човек.
В гърлото на Том се надигна възторжен вик и той едва успя да го сподави. Трудно му бе да повярва. Погледна към Елън и двамата се усмихнаха щастливо. Марта, която не страдаше от скрупулите на възрастните, извика несдържано:
— Урраа!
Граф Бартоломю се обърна и заговори с един от стоящите наблизо рицари. Матю се усмихна на Том.
— Яли ли сте днес?
Том преглътна. Беше толкова щастлив, че още малко и щеше да се просълзи.
— Не, не сме.
— Ще ви заведа до кухнята.
Последваха нетърпеливо стюарда извън залата и по моста към долния двор. Кухнята се оказа голяма дървена постройка на каменна основа. Матю им каза да изчакат отвън. Из въздуха се носеше сладостен аромат — вътре печаха сладкиши. Коремът на Том изкъркори и устата му толкова се навлажни, че заболя. След малко Матю излезе с голяма делва с ейл и му я връчи.
— Ще изнесат хляб и студен бекон след малко — рече той и ги остави.
Том удари глътка ейл и подаде делвата на Елън. Тя даде малко на Марта, после отпи и я подаде на Джак. Алфред понечи да я грабне преди Джак да е отпил, но Джак се обърна и задържа делвата далече от ръката му. Том не искаше нова разправия между децата, не и сега, когато всичко най-после се оправяше. Канеше се да се намеси — като наруши при това правилото си да не се бърка в детски препирни — но Джак отново се обърна и кротко подаде делвата на Алфред.
Алфред надигна делвата към устата си и почна да пие. Том беше отпил само глътка и мислеше, че делвата отново ще мине през него, но Алфред изглежда бе решил да я пресуши. А после стана нещо странно. Когато Алфред обърна делвата, за да допие последните капки ейл, нещо като животинче цопна върху лицето му.
Синът му изрева уплашено и пусна делвата. Забърса косматото нещо от лицето си и скочи назад.
— Какво е това? — писна той.
Нещото падна на пода. Той го зяпна с пребледняло лице и разтреперан от погнуса.
Всички погледнаха. Беше мъртвото орешарче.
Том улови погледа на Елън и двамата изгледаха Джак. Беше взел делвата от Елън, после се беше обърнал уж да избегне Алфред, а след това му я беше подал с изненадваща готовност…
А сега седеше кротко и гледаше ужасения Алфред със смътна усмивка на доволство, заиграла на умното му, детско-възрастно лице.
Джак знаеше, че ще си изпати за това.
Алфред все някак щеше да си отмъсти. Докато другите не гледат, сигурно щеше да го удари с юмрук в стомаха. Това му беше любимият удар, защото болеше много, а не оставяше следи. Джак го беше видял да го прави няколко пъти на Марта.
Но си струваше да изтърпи един юмрук в стомаха, само за да види стъписването и страха на лицето на Алфред, когато умрялата птица падна от бирата му.
Алфред мразеше Джак. За Джак това бе ново преживяване. Майка му винаги го беше обичала, а никой друг не бе изпитвал каквито и да било чувства към него. За враждата на Алфред нямаше никаква явна причина. Той като че ли изпитваше същото и към Марта. Непрекъснато я щипеше, дърпаше й косата и я спъваше, радваше се на всяка възможност да развали нещо, което тя цени. Майката на Джак виждаше какво става и негодуваше, но бащата на Алфред като че ли смяташе, че всичко е съвсем нормално, въпреки че самият той бе добър и мил човек, който явно обичаше Марта. Всичко това беше объркващо и в същото време — интригуващо.
Всичко беше интригуващо. Джак никога в живота си досега не беше изпитвал толкова възбуда. Въпреки Алфред, въпреки усещането за глад през повечето време, въпреки че се чувстваше наранен от начина, по който майка му обръщаше внимание на Том вместо на него, Джак беше замаян от непрекъснатия поток странни събития и преживявания.
Замъкът беше най-последното от безкрайния низ чудеса. Бе слушал за замъци: през дългите зимни вечери в леса, майка му го бе научила да рецитира шансони, истории на френски за рицари и магьосници, повечето от които дълги хиляди стихове. И в тези приказки замъците бяха места на убежище и романтика. Тъй като никога не беше виждал замък, представяше си го като малко по-голям вариант на пещерата, в която живееше. Истинският се оказа нещо изумително: бе толкова голям, с толкова много сгради и толкова много хора, и всички заети — подковават коне, вадят вода, хранят пилета, пекат хляб и носят разни неща, винаги носят разни неща, слама за подовете, дърва за огньовете, чували брашно, топове плат, мечове и седла, плетени ризници. Том му каза, че ровът и земният насип не били естествена част от пейзажа, но всъщност били прокопани и натрупани от десетки мъже, като всички работели заедно. Джак не че не вярваше на Том, но просто не можеше да си представи как е направено всичко това.
Към края на следобеда, когато вече стана много тъмно за работа, всички заети хора започнаха да се стичат към голямата зала на цитаделата. Запалиха свещи от тръстика и лой, накладоха висок огън и всички кучета влязоха вътре, за да се скрият от студа. Някои от мъжете и жените взеха струпаните от едната страна на залата дъски и дървени магарета и подредиха маси с формата на буквата „Т“. Сетне наредиха столове по горната черта на буквата и пейки от двете страни на дългата черта. Джак никога досега не беше виждал много хора да работят заедно и беше изумен от това колко ги радваше работата. Усмихваха се и се смееха, докато вдигаха тежките дъски, подвикваха „Хоп!“ и „На мен, на мен“, и „Леко, леко.“ Джак им завиждаше за приятелството и се чудеше дали и той ще може да го сподели един ден.
След малко всички насядаха на пейките. Един от слугите на замъка раздаде големи дървени купи и дървени лъжици, като броеше на глас, докато им ги подаваше. После обиколи отново и постави по един дебел резен клисав кафяв хляб на дъното на всяка купа. Друг слуга донесе дървени чаши и ги напълни с ейл от няколко големи делви. Джак, Марта и Алфред, седнали заедно в долния край на „Т“-то, получиха по чаша ейл всеки, тъй че нямаше за какво да се бият. Джак вдигна чашата си, но майка му каза да изчака малко.
След като разляха ейла, залата затихна. Джак зачака, омаян както винаги, какво ще се случи по-натам. След миг граф Бартоломю се появи на стълбището, което водеше надолу от спалнята му. Слезе в залата, последван от Матю Стюарда и още трима или четирима хубаво облечени мъже, едно момче и най-красивото създание, на което очите на Джак се бяха спирали някога.
Беше момиче или жена, не можеше да определи кое от двете. Бе облечена в бяло и туниката й имаше изумително разкроени ръкави, които пълзяха по стъпалата зад нея, докато слизаше по стълбището. Косата й бе на бухнали тъмни къдрици, падащи около лицето й и имаше тъмни, тъмни очи. Джак осъзна, че точно това имаха предвид шансоните, когато разказваха за красиви принцеси в замък. Нищо чудно, че всички рицари плачеха, когато принцесата умре.
Когато тя стигна до подножието на стълбището Джак видя, че е доста млада, само с няколко години по-голяма от него самия. Но държеше главата си вдигната високо и пристъпи към челото на масата като кралица. Седна до граф Бартоломю.
— Коя е тя? — прошепна момчето.
Марта отвърна:
— Трябва да е дъщерята на графа.
— Как се казва?
Марта сви рамене, но едно момиче с мръсно лице, което седеше до Джак, отговори:
— Нарича се Алиена. Прекрасна е.
Графът вдигна чашата си към Алиена, после бавно огледа цялата маса и отпи. Това се оказа сигналът, който хората очакваха. Всички го последваха, като също вдигнаха чашите си, преди да пият.
Донесоха вечерята в огромни димящи котли. Първо сервираха на графа; после на дъщеря му, на момчето и на мъжете с тях в челото на масата; после всички останали си взеха. Беше осолена риба в яхния с люти подправки. Джак напълни купата си и изяде всичко, а после изяде и подложката хляб на дъното на купата, омекнала от мазния сос. Между глътките наблюдаваше Алиена, запленен от всичко, което правеше тя, от изяществото, с което бодваше късчета от рибата на върха на ножа си и деликатно ги поставяше между белите си зъби, до властния тон, с който викаше слугите и им даваше заповеди. Като че ли всички я обичаха. Идваха бързо, щом ги повикаше, усмихваха се, щом им заговореше и бързаха да изпълнят поръката й. Младите мъже около масата се заглеждаха много по нея, забеляза Джак, а някои от тях се стараеха да й привлекат интереса, когато сметнеха, че гледа към тях. Но тя като че ли обръщаше внимание най-вече на възрастните мъже до баща й, грижеше се да имат достатъчно хляб и вино, задаваше им въпроси и внимателно изслушваше отговорите им. Джак се зачуди какво ли щеше да е една красива принцеса да те заговори, а после да те гледа с големи тъмни очи, докато отговаряш.
След вечерята имаше музика. Двама мъже и една жена засвириха мелодии с овчи търбуси, барабан и свирки, направени от кости на животни и птици. Графът затвори очи и сякаш се унесе в музиката, но на Джак не му харесаха натрапчивите тъжни мелодии, които свиреха. Предпочиташе веселите песни, които пееше майка му. Другите хора в залата май изпитваха същото, защото мърдаха неспокойно и шумяха, а щом музиката свърши, се възцари всеобщо облекчение.
Джак се надяваше да може да погледне по-отблизо Алиена, но за негово разочарование тя напусна залата, след като музикантите спряха да свирят и се качи горе. И нейната спалня трябваше да е там, реши той.
Децата и някои от възрастните поиграха на шах и „морис на деветимата“ през вечерта, докато по-работливите хора правеха колани, шапки, чорапи, ръкавици, купи, свирки, зарове, лопати и конски камшици. Джак изигра няколко игри на шах, като ги спечели всички, но един войник се ядоса, че го е надвило дете и майка му каза да спре да играе. Обиколи из залата да послуша различните разговори. Откри, че някои хора говореха разумно — за ниви и за животни, за епископи и за крале — докато други само се дразнеха едни други, хвалеха се и си разказваха смешни истории. И едното и другото му беше еднакво интересно.
Най-сетне свещите догоряха, графът се прибра в покоите си, а останалите шейсет-седемдесет човека в залата се загърнаха в наметалата си и налягаха по покрития със слама под, за да спят.
Както обикновено, майка му и Том си легнаха заедно, под голямото наметало на строителя и тя се сгуши до него така, както гушваше Джак до себе си, докато беше малък. Загледа ги със завист. Чуваше ги как си шепнат и майка му отвръщаше с тих, задушевен смях. След малко телата им започнаха да се движат ритмично под наметалото. Първия път, когато ги беше видял да правят това, Джак ужасно се беше обезпокоил. Мислеше си, че каквото и да бе това, сигурно болеше. Но те се целуваха един друг, докато го правеха и макар майка му понякога да простенваше, той разбираше, че е стон на удоволствие. Някак неудобно му бе да я попита за това, а не знаеше защо. Сега обаче, докато огънят догаряше, видя друга двойка да прави същото и бе принуден да заключи, че сигурно е нещо нормално. Беше просто поредната загадка, помисли си Джак, а скоро след това се унесе в сън.
Децата се разбудиха рано на заранта, но закуска не можеше да се поднесе, преди да се отслужи утренята, а утренята нямаше да се отслужи преди графът да стане, тъй че трябваше да почакат. Един ранобуден слуга им нареди да донесат дърва за огъня за през деня. Възрастните започнаха да се будят, щом студеният утринен въздух нахлу през вратата. Когато децата привършиха със задачата, срещнаха Алиена.
Тя слезе по стълбището като предната нощ, но сега изглеждаше различно. Носеше къса туника и плъстени ботуши. Пищните й къдрици бяха стегнати назад с панделка и показваха очертанието на брадичката й, малките й уши и бялата й шия. Големите й тъмни очи, които изглеждаха тъжни и възрастни предната нощ, сега искряха от радост и тя се усмихваше. Следваше я момчето, което по време на вечерята седеше в челото на масата до нея и графа. Изглеждаше с година-две по-голямо от Джак, но не беше пораснало напълно като Алфред. То погледна с любопитство Джак, Марта и Алфред, но заговори момичето:
— Кои сте вие? — запита тя.
Отговори Алфред.
— Баща ми е зидарят, който ще ремонтира този замък. Аз съм Алфред. Сестра ми се казва Марта. А това е Джак.
Щом тя се приближи до тях, на Джак му замириса на лавандула и той се изуми. Как можеше човек да мирише на цветя?
— На колко си години? — попита тя Алфред.
— Четиринайсет. — Алфред също бе запленен от нея, забеляза Джак. След малко той измърмори: — А ти на колко си?
— Петнайсет. Искате ли нещо за ядене?
— Да.
— Елате с мен.
Поведе ги вън от залата и слязоха надолу по стълбите. Алфред каза:
— Но те не дават закуска, преди да е минала службата.
— Те правят каквото им кажа — отвърна Алиена и вдигна глава.
Минаха през моста към долния двор и там им каза да изчакат пред кухнята, а тя влезе вътре. Марта прошепна на Джак:
— Красива е, нали?
Той кимна вдървено. Малко след това Алиена излезе с делва бира и самун пшеничен хляб. Разчупи хляба на комати и им го раздаде, а после пусна делвата да пият.
След малко Марта каза свенливо:
— Къде е майка ти?
— Майка ми умря — отвърна отривисто Алиена.
— Не ти ли е мъчно? — попита Марта.
— Беше ми, но това бе отдавна. — Тя посочи момчето до себе си с кривване на главата. — Ричард дори не може да си я спомни.
Ричард трябваше да е брат й, заключи Джак.
— Майка ми също умря — каза Марта и в очите й се появиха сълзи.
— Кога умря? — попита Алиена.
— Миналата седмица.
Алиена не се трогна много от сълзите на Марта, забеляза Джак. Освен ако всъщност не криеше собствената си скръб. Момичето рязко запита:
— Добре, а коя е жената с вас тогава?
— Това е моята майка — обади се Джак нетърпеливо. Беше възбуден от възможността да може да й каже нещо.
Тя се обърна към него все едно, че го виждаше за първи път.
— Добре, тогава къде е твоят баща?
— Нямам баща — отвърна той. Беше във възторг от това, че я бе накарал да го погледне.
— И той ли е умрял?
— Не — каза Джак. — Никога не съм имал баща.
Настъпи мълчание, а после Алиена, Ричард и Алфред избухнаха в смях. Джак беше объркан и ги погледна неразбиращо, а смехът им се усили, докато той се почувства уязвен. Какво толкова му беше смешното да не си имал никога баща? Дори и Марта се усмихваше, забравила за сълзите си.
Алфред подхвърли с насмешлив тон:
— Че откъде си дошъл тогава, ако не си имал баща?
— От майка ми… всички малки неща идват от майките си — каза объркан Джак. — Какво общо имат бащите с това?
Всички се разсмяха още повече. Ричард заподскача на място от смях и засочи подигравателно с пръст към Джак. Алфред обясни на Алиена:
— Той нищо не знае — намерихме го в гората.
Страните на момчето пламнаха от срам. Толкова беше щастлив, че говори с Алиена, а сега тя го мислеше за пълен глупак, горски невежа. А най-лошото бе, че не разбираше какво е казал погрешно. Искаше му се да заплаче, а от това стана по-зле. Залъкът хляб залепна в гърлото му и не можеше да преглътне. Погледна Алиена с красивото й лице, грейнало от веселие и не можа да го понесе, тъй че хвърли комата си на земята и се отдалечи.
Тръгна, без да го интересува накъде върви и стигна до подножието на стената на замъка. Изкачи се догоре по стръмния склон. Там седна на студената пръст и се загледа навън. Изпитваше жал към себе си и омраза към Алфред, към Ричард и дори към Марта и Алиена. Принцесите бяха безсърдечни, реши той.
Удари камбаната за утренята. Религиозните церемонии бяха поредната загадка за него. Говореше се на език, който не беше нито английски, нито френски, а свещениците пееха на статуи, на картини и дори на съвсем невидими същества. Майката му избягваше да ходи на служби винаги, когато можеше. Докато обитателите на замъка се стичаха към параклиса, Джак се прехвърли от върха на стената и седна от другата страна, скрит от погледите им.
Крепостта бе обкръжена от голи поля, а в далечината се виждаха гори. През равното се приближаваха двама ранни посетители. Небето бе пълно с ниски сиви облаци и Джак се зачуди дали нямаше да завали сняг.
Скоро пред погледа му се появиха още двама подранили конници. Препускаха бързо към замъка и задминаха първата двойка. Подкараха конете си по дървения мост към караулното. И четиримата щяха да почакат да свърши службата, за да могат да си свършат работата, за която бяха дошли, защото всички, освен дежурните пазачи, присъстваха на литургията.
Изведнъж един глас го стресна и Джак подскочи.
— Тук си бил, значи. — Беше майка му. Обърна се към нея и тя веднага разбра, че е разстроен. — Какво има?
Искаше му се да получи утеха от нея, но стегна сърцето си и попита:
— Аз имах ли баща?
— Да — отвърна му тя. — Всеки си има баща. — Коленичи до него.
Джак извърна лице настрани. Унижението му беше по нейна вина, защото не беше му казала за баща му.
— Какво се е случило с него?
— Той умря.
— Когато съм бил малък ли?
— Преди да се родиш.
— Как е могъл да ми бъде баща, ако е умрял, преди да се родя?
— Бебетата израстват от семе. Семето идва от мъжкия член и се посажда в женската утроба. После семето израства в бебе в корема и когато е готово, излиза навън.
Джак помълча малко, докато осмисли чутото. Подозираше, че беше свързано с онова, което те правеха нощем.
— Том ще посади ли семе в теб?
— Може би.
— Тогава ще имаш ново бебе.
Тя кимна.
— Брат за теб. Би ли ти харесало?
— Все ми е едно — отвърна той. — Том вече те отне от мен. С един брат няма да е по-различно.
Тя сложи ръка на рамото му и го прегърна.
— Никой никога няма да ме отнеме от теб.
От това му стана по-добре.
Поседяха малко, а после тя каза:
— Студено е тук. Хайде да идем да седнем край огъня, докато стане време за закуска.
Той кимна. Станаха и тръгнаха обратно по крепостната стена, после се спуснаха тичешком към двора. Четиримата посетители не се виждаха. Може би бяха отишли в параклиса.
Докато вървеше с майка си по моста към горния двор, Джак попита:
— Как се казваше моят баща?
— Джак, също като теб. Наричаха го Джак Шеърбърг.
Това го зарадва. Имаше същото име като баща си.
— Значи ако има друг Джак, мога да кажа на хората, че съм Джак Джаксън.
— Можеш. Хората невинаги ще те наричат както ти искаш, но можеш да опиташ.
Джак кимна. Вече му беше по-добре. Щеше да мисли за себе си като за Джак Джаксън. Вече не беше го срам. Поне знаеше за бащите, а знаеше и името на своя. Джак Шеърбърг.
Стигнаха до портала на горния двор. Нямаше никакви пазачи. Майка му се спря намръщена.
— Имам много странното чувство, че тук става нещо необичайно — рече тя. Гласът й бе спокоен и равен, но имаше нотка страх в него, която смрази момчето и го обзе предчувствие за беда.
Елън пристъпи в малката караулка в подножието на стражевата кула. Малко след това Джак я чу как ахна. Влезе след нея. Тя стоеше стъписана, с ръка на устата и втренчена в пода.
Пазачът лежеше по гръб, с отпуснати ръце до хълбоците. Гърлото му беше срязано, на пода около него имаше локва кръв и несъмнено бе мъртъв.
III
Уилям Хамли и баща му потеглиха посред нощ с близо сто рицари и войници. Майка му яздеше в ариергарда. Осветената от запалените факли войска, с лица, загърнати заради студа, трябваше да е ужасила обитателите на селата, през които изтрополиха на път към Ърлскасъл. Когато стигнаха кръстопътя, все още бе тъмно като катран. Оттам поведоха конете, за да отдъхнат и да се придвижат колкото се може по-безшумно. На разсъмване се скриха в горите срещу полята около замъка на граф Бартоломю.
Уилям всъщност не беше преброил бойците, които бе видял в замъка — пропуск, заради който майка му го нахока безмилостно, въпреки че както бе изтъкнал, повечето мъже, които видя там, чакаха да ги пратят по задачи, а други можеше да са дошли след неговото заминаване, тъй че броенето нямаше да е достоверно. Но все пак щеше да е по-добре от нищо, както каза баща му. Пресметна обаче, че е видял около четирийсет мъже, тъй че ако не бе настъпила някаква голяма промяна в следващите часове, Хамли щяха да имат превъзходство с над двама срещу един.
Изобщо не бе достатъчно за обсада, разбира се. Те обаче бяха съставили план как да завземат крепостта. Проблемът беше, че нападащата войска щеше да бъде забелязана от наблюдателите и замъкът щеше да е затворен много преди да стигнат до него. Отговорът бе да се измисли начин крепостта да остане отворена, докато войската се придвижи от укритието си в горите.
Разбира се, майка му реши и този проблем.
— Трябва ни суматоха — каза тя, като почеса отока на брадичката си. — Нещо, което да ги хвърли в паника, тъй че да не забележат войската, докато не стане много късно. Например пожар.
— Ако влезе чужд човек и подпали огън, това бездруго ще ги вдигне в тревога — каза баща му.
— Ще трябва да се направи скришом — вметна Уилям.
— Естествено, че скришом — каза изнервено майка му. — Ще трябва да го направиш, докато са на утренята.
— Аз ли? — беше се изненадал Уилям.
Сложиха го да води челната група.
Утринното небе изсветляваше мъчително бавно. Уилям беше изнервен и неспокоен. През нощта с майка му и баща му бяха доуточнили основната идея, но все още много неща можеше да се объркат: челната група по някаква причина можеше да не стигне до замъка; можеха да ги заподозрат и да не могат да действат скришом, а можеха и да ги заловят, преди да са постигнали успех. Дори да успееха, щеше да има бой — първата истинска битка за него. Щеше да има ранени и убити хора, и той можеше да се окаже между извадилите лош късмет. Стомахът му се бе свил от страх. Алиена щеше да е там и щеше да разбере, ако го победят. От друга страна щеше да е там и да види триумфа му, ако победителят е той. Уилям си представи как нахлува в спалнята й с окървавен меч в ръката. Тогава щеше да съжали, че му се е присмивала.
Откъм замъка доехтя звукът на камбаната за утринната служба.
Уилям кимна, за да даде знак. Двама мъже се откъснаха от групата и тръгнаха през полята към замъка. Бяха Реймънд и Ранулф, мускулести бойци със сурови лица, няколко години по-големи от него. Уилям лично ги бе избрал: баща му беше дал пълна власт. Той самият щеше да води главната атака.
Загледа се след Реймънд и Ранулф, докато крачеха енергично през замръзналото поле. Преди да стигнат до замъка махна на Уолтър, сръга коня си и двамата поеха в тръс през полята. Стражите на бойниците щяха да видят две отделни двойки да се приближават в ранни зори към замъка, едната спешена, а другата — на коне. Изглеждаше съвсем невинно.
Разчетът на времето бе точен. Двамата с Уолтър подминаха Реймънд и Ранулф на стотина крачки от крепостта. Щом стигнаха моста, слязоха от конете. Сърцето на младежа беше скочило в гърлото. Ако объркаше тази част, цялата атака щеше да се провали.
При портата имаше двама стражи. Уилям имаше кошмарно подозрение, че ще ги чака засада, дванайсетина войници ще изскочат от някое укритие и ще го насекат на парчета. Пазачите изглеждаха бдителни, но не и неспокойни. Не носеха броня. Уилям и Уолтър бяха с плетени ризници под наметалата си.
Стомахът на Уилям се беше стегнал на топка. Не можеше да преглътне. Един от стражите го позна.
— Здравейте, лорд Уилям — поздрави го той добродушно. — Пак на ухажване сте дошъл, а?
— О, Господи — с изтънял глас промълви младият лорд, а после заби камата си в корема на пазача и я изви нагоре под гръдния кош към сърцето му.
Мъжът изохка, свлече се и отвори уста да изкрещи. Шумът можеше да развали всичко. Обзет от паника и объркан, Уилям си издърпа камата, заби я в отворената му уста и натика острието до гърлото му, за да го запуши. Вместо крясък от устата на мъжа бликна кръв. Очите му се затвориха. Докато пазачът падаше на земята, Уилям успя да извади ножа си.
Конят му се беше дръпнал встрани, уплашен от резките движения. Младежът го хвана за юздите и погледна към Уолтър, който се беше заел с другия. Беше се справил по-ефикасно, прерязал му бе гърлото, тъй че пазачът издъхна в мълчание. „Трябва да запомня това“, помисли си Уилям. „Другия път, когато ми се наложи да накарам някого да замълчи“. А после си каза: „Успях! Убих човек!“
Усети, че страхът вече го е напуснал.
Подаде юздите на коняря си и затича нагоре по лъкатушещото стълбище към стражевата сграда. На горния етаж имаше стая с макара за вдигане на подвижния мост. Посече с меча си дебелото въже. Два удара се оказаха достатъчни да го откъсне. Пусна през прозореца освободения край. Въжето падна на брега и тихо се плъзна в рова. Цопването му едва се чу. Мостът вече не можеше да се вдигне пред щурмуващия отряд на баща му. Това бе един от детайлите, за които се бе сетил предната нощ.
Реймънд и Ранулф стигнаха до караулното точно когато Уилям се спусна от стълбите. Първата им работа беше да съборят грамадните дъбови обковани с желязо крила на портата, които затваряха арката, водеща от моста към двора. Двамата извадиха дървен чук и длето и започнаха да къртят хоросана около яките железни панти. Ударите на инструментите издаваха тъп звук, който звучеше кошмарно силно за Уилям.
Той бързо издърпа двамата мъртви стражи в караулната стаичка. След като всички бяха на службата, имаше голям шанс да не ги видят, преди да е станало късно.
Пое юздите от Уолтър. Двамата минаха под арката и тръгнаха през двора към конюшнята. Уилям си наложи да върви с нормална, спокойна крачка и крадешком се озърна към стражите и наблюдателите по бойниците. Дали някой бе видял падащото в рова въже на моста? Дали се чудеха какъв е този звук на чукове? Някои от тях гледаха към него и Уолтър, но не изглеждаха разтревожени, а чукането, което вече заглъхваше в ушите му, сигурно не можеше да се чуе горе на кулите. Младежът въздъхна облекчено. Планът действаше.
Стигнаха до конюшнята и влязоха вътре. Увиха хлабаво юздите на конете си на един прът, за да могат животните да избягат. После Уилям извади кремъка си, драсна искра и разпали огън в сламата по пода. Беше прогизнала и мокра на места, но все пак започна да тлее. Подпали още три малки огъня, докато конярят правеше същото. Изправиха се и погледаха малко. Конете надушиха дима и започнаха да се движат неспокойно в загражденията си. Уилям се задържа още за миг. Пожарът беше в ход, както и целият план.
Двамата с Уолтър напуснаха конюшнята и излязоха на двора. При портала, скрити под арката, Реймънд и Ранулф още къртеха хоросана около пантите. Лордският син и слугата му свърнаха към кухнята, за да създадат впечатление, че може да са тръгнали да потърсят храна, което би изглеждало естествено. Из двора нямаше никой — всички бяха на службата. Уилям хвърляше по някой поглед към бойниците и се увери, че стражите не гледат към замъка, а навън към полето, както се полагаше, разбира се. Все пак очакваше някой да се появи откъм сградите и да ги спре, а тогава щеше да се наложи да го убият на място тук, на откритото. Видеха ли ги, играта щеше да свърши.
Заобиколиха кухнята и се запътиха към моста, който водеше към горния двор. Чуха приглушените звуци от службата, докато минаваха покрай параклиса. Граф Бартоломю беше вътре, без нищо да подозира, помисли си Уилям възбудено. Нямаше си представа, че на миля от тук има войска, четирима от враговете вече са в крепостта му и конюшнята му гори. Алиена също бе в параклиса и се молеше на колене. Скоро ще е на колене пред мен, помисли си той и кръвта запулсира в главата му.
Тръгнаха по моста. Бяха се погрижили първият мост да остане проходим със срязването на въжетата и разбиването на портата, тъй че войската им да може да влезе. Но графът все още можеше да избяга по този мост и да намери убежище в горния двор. Следващата задача на Уилям бе да вдигне подвижната част, за да направи съоръжението непроходимо. Бартоломю щеше да се окаже изолиран и уязвим в долния двор.
Стигнаха до втория портал и един страж излезе от караулното.
— Подранили сте — изрече той.
— Повикани сме от графа — заяви Уилям. Пристъпи към пазача, но мъжът се дръпна крачка назад. Нямаше да е добре да отстъпи твърде много, защото излезеше ли от арката, стражите на бойниците можеха да го видят.
— Графът е в параклиса — отвърна мъжът.
— Ще трябва да изчакаме. — Пазачът трябваше да бъде убит бързо и безшумно, но Уилям не знаеше как да го доближи достатъчно. Озърна се към Уолтър за помощ, но той само чакаше търпеливо, с невъзмутимо лице.
— В цитаделата има огън — каза стражът. — Идете да се стоплите. — Уилям се поколеба, а мъжът започна да ги гледа неспокойно. — Какво чакате? — подкани ги той с леко раздразнение.
Уилям трескаво зарови в ума си какво да му отвърне.
— Може ли да получим нещо за ядене?
— Не преди литургията — отвърна пазачът. — Тогава ще раздадат закуска в цитаделата.
В този момент Уилям забеляза, че Уолтър крадешком се измества встрани. Ако стражът се извърнеше съвсем малко, конярят щеше да се озове зад него. Младежът небрежно направи няколко крачки в другата посока и подхвърли:
— Графът ви май не е особено гостоприемен. — Мъжът се обръщаше. — Идваме от толкова далече…
Тогава Уолтър нападна.
Пристъпи зад пазача и прехвърли ръцете си над раменете му. С лявата си ръка дръпна брадичката на мъжа назад, а с ножа в дясната преряза гърлото му. Уилям въздъхна облекчено. Всичко стана за миг.
Двамата с Уолтър бяха убили трима души преди закуска. Усещането за сила го възбуди. „Никой няма да ми се смее след този ден!“ помисли Уилям.
Издърпа мъртвия в караулното. Планът на тази стражева кула беше съвсем същият като на първата, със спирално стълбище до стаята за скрипеца. Уилям се качи бързо по стъпалата с коняря по петите си.
Не бе разузнал тази стая, докато беше в замъка предния ден. Не беше се сетил, но тъй или иначе щеше да му е трудно да измисли благоприятен повод за това. Беше допуснал, че има колело за навиване или най-малкото макара с дръжка за вдигане на подвижния мост. Но сега видя, че нямаше никакъв подобен механизъм, а само въже и шпил. Единственият начин да се вдигне моста, бе да се тегли въжето. Двамата с Уолтър го награбиха и задърпаха, но мостът дори не изскърца. Беше работа поне за десетима мъже.
За миг Уилям се озадачи. Другият подвижен мост, който водеше към входа на замъка, имаше голямо колело. Него двамата с Уолтър можеха да вдигнат. После осъзна, че външният мост го прибираха всяка нощ, докато този се вдигаше само при извънредни случаи.
Все едно, нищо нямаше да се спечели от размишления. Въпросът беше какво да се направи по-натам. Като не можеше да вдигне моста, можеше поне да заключи портата, което със сигурност щеше да забави графа.
Затича се надолу по стълбите, следван от слугата си. Когато стигна долната площадка, се стъписа. Явно не всички бяха на литургията. От караулното излязоха жена и дете.
Уилям замръзна на място. Позна я веднага. Беше жената на строителя, същата, която се опита да купи предния ден за фунт сребро. Тя също го видя и пронизващите й очи с меден цвят се взряха право в него. Уилям дори не си помисли да се престори на невинен гост, чакащ за среща с графа: знаеше, че няма да я заблуди. Трябваше да й попречи да вдигне тревога. А единственият начин бе да я убие, тихо и безшумно, както бяха направили с пазачите.
Всевиждащите й очи отгатнаха намерението, изписано на лицето му. Сграбчи ръката на детето и се обърна. Уилям посегна към нея, но се оказа много бърза. Втурна се през двора към цитаделата, а двамата с Уолтър се завтекоха след нея.
Бягаше много пъргаво, а двамата бяха с ризници и носеха тежки оръжия. Стигна до стълбището, което водеше към голямата зала. Щом затича нагоре по стъпалата, запищя. Уилям се озърна към стените наоколо. Писъкът бе привлякъл вниманието на поне двама от стражите. Играта свърши. Уилям се спря в подножието на стълбите, тежко задъхан, Уолтър — също. Двама стражи, после трима, четирима, заслизаха бежешком от бойниците долу на двора. Жената се скри в цитаделата, без да пуска ръката на сина си. Вече не беше важна за тях: след като стражите бяха предупредени, нямаше смисъл да я убиват.
Двамата с Уолтър извадиха мечовете си и застанаха рамо до рамо, готови да се бият за живота си.
Свещеникът вдигаше нафората над олтара, когато Том усети, че нещо с конете не е наред. Чуваха се цвилене и тропот, много повече от обичайното. След миг някой прекъсна тихото монотонно мърморене на отеца на латински, като извика високо:
— Мирише ми на пушек!
Том също го подуши, както и всички останали. Беше по-висок от другите и ако се надигнеше на пръсти, можеше да надникне навън през прозорците на параклиса. Пристъпи до стената и погледна. Конюшнята гореше.
— Пожар! — изкрещя той и преди да успее да добави нещо, гласът му бе заглушен от виковете на другите. Заблъскаха се към вратата. Литургията бе забравена. Том задържа Марта от страх да не пострада в тълпата и каза на Алфред да остане с тях. Зачуди се къде ли можеха да са Елън и Джак.
След малко в параклиса вече нямаше никой, освен тях тримата и ядосания свещеник.
Том изведе децата навън. Някои от хората развързваха конете, за да ги спасят, други вадеха вода от кладенеца, за да потушат пламъците. Не можа да види Елън. Освободените коне се втурнаха из двора, наплашени от пожара и тичащите и викащи хора. Тропотът на копита бе оглушителен. Том се вслуша за миг и се намръщи: всъщност беше прекалено оглушителен — звучеше по-скоро като от сто коня, отколкото от двайсет-трийсет. Изведнъж го порази ужасно предчувствие.
— Постой тук замалко, Марта. Алфред, ти я наглеждай.
Обърна се и затича по насипа към бойниците на върха. Склонът беше стръмен и трябваше да позабави, преди да стигне горе. На билото, тежко задъхан, погледна навън.
Предположението му се оказа вярно и сърцето му се стегна в ледената хватка на страха. Войска конници, осемдесет до сто на брой, връхлиташе през жълтите поля към замъка. Гледката бе страховита. Том виждаше металния блясък на ризниците и извадените мечове. Конете препускаха в галоп, изпънали вратове и мъглата от топлия им дъх се вдигаше от ноздрите им. Ездачите бяха изгърбени в седлата си, мрачни и решителни. Нямаше викове и рев, само оглушителния тътен на стотиците биещи в земята копита.
Том погледна назад към двора на замъка. Защо никой не можеше да чуе тази войска? Защото звукът от копитата се приглушаваше от стените и се сливаше с шума от суматохата в двора. Защо стражите не бяха видели нищо? Защото всички бяха оставили постовете си, за да се борят с огъня. Това нападение бе майсторски замислено от някой умен човек. Само Том можеше да вдигне тревогата.
А къде беше Елън?
Очите му пробягаха из двора, докато тропотът от нападателите се приближаваше. Гъстият бял дим от горящата конюшня му пречеше на гледката. Не можеше да види Елън.
Забеляза граф Бартоломю до кладенеца — опитваше се да въведе ред в носенето на вода до огъня. Том затича надолу по насипа и се втурна към него през двора. Сграбчи доста грубо графа за рамото и изрева в ухото му, за да го чуят във врявата:
— Атака е!
— Какво?
— Нападнати сме!
Графът мислеше за пожара.
— Нападнати ли? От кого?
— Чуйте! — изрева Том. — Сто коня!
Графът кривна глава и се вслуша. Том видя как на бледото аристократично лице се изписа разбиране.
— Прав сте, за Бога! — Графът изведнъж се уплаши. — Видяхте ли ги?
— Да.
— Кой… Все едно кой! Сто коня?
— Да…
— Питър! Ралф! — Графът обърна гръб на Том и започна да събира офицерите си. — Нападение е — този пожар е за отвличане — под атака сме! — Също като него, в началото те не разбираха, после се вслушваха и на лицата им се изписваше страх. Графът изрева: — Кажете на хората да извадят мечовете си. Бързо, бързо! — Обърна се отново към Том. — Елате с мен, каменоделецо, вие сте силен, можете да затворите портите.
Затича през двора и строителят го последва. Успееха ли да затворят портите и да вдигнат подвижния мост, това можеше да задържи сто души.
Стигнаха до стражевата кула. Връхлитащата конна войска се виждаше през арката. Бяха на около миля разстояние и се разгръщаха, забеляза Том. По-бързите коне бяха разположени в челото, изоставащите се разпръсваха зад тях.
— Виж портите! — изрева графът.
Том погледна. Двете масивни дъбови крила с железен обков бяха рухнали на земята. Пантите им бяха откъртени от стената. Някой от противниците беше проникнал тук преди това. Стомахът му се сви от ужас.
Озърна се отново назад към двора, за да потърси Елън. Не можа да я види. Какво бе станало с нея? Вече всичко можеше да се случи. Трябваше да е с нея, за да я защити.
— Мостът! — извика графът.
Най-добрият начин да я защити, бе да се задържат враговете отвън, осъзна Том. Графът затича нагоре по стъпалата към стаята с колелото и той го последва с усилие. Ако успееха да вдигнат подвижния мост, няколко души можеха да удържат портала. Но щом влязоха в помещението с макарата, сърцето му изстина. Въжето беше прерязано. Нямаше как да се вдигне мостът.
Графът изруга горчиво.
— Който е замислил това, е лукав като Луцифер!
Строителят изведнъж бе осенен от мисълта, че този, който бе изкъртил портите, срязал въжето на моста и запалил пожара, трябваше все още да е някъде в замъка и заоглежда със страх, чудейки се къде ли се криеха натрапниците.
Бартоломю погледна през тясната амбразура.
— Боже мили, те са почти тук!
Затича надолу по стълбата.
Том го последва по петите. При портала няколко рицари припряно стягаха оръжейните колани и нахлузваха шлемовете на главите си. Господарят им започна да раздава заповеди:
— Ралф и Джон — докарайте няколко коня и ги пуснете през моста на пътя на нападателите. Ричард, Питър, Робин — дайте отпор тук. — Порталът беше тесен и няколко души можеха да задържат поне за малко атакуващите. — Ти — каменоделецът — подкарай слугите и децата през моста към горния двор.
Том се зарадва на открилата се възможност да потърси Елън. Първо изтича до параклиса. Алфред и Марта бяха там, където ги бе оставил преди малко, уплашени.
— Идете в цитаделата — извика им той. — Всички деца, които срещнете, кажете им да идат с вас — заповед на графа. Живо! — Децата затичаха.
Озърна се наоколо. Скоро щеше да ги последва: нямаше да се остави да го хванат във външния двор. Но преди това трябваше да изпълни заповедта на графа. Изтича до конюшнята, където хората продължаваха да хвърлят ведра с вода в огъня.
— Забравете пожара, замъкът е нападнат — извика им отдалече. — Отведете децата си в цитаделата.
Пушекът влезе в очите му и погледът му се замъгли от сълзите. Разтърка клепачи и затича към малката тълпа слуги, загледани в горящата конюшня. Повтори заповедта и на тях, след това на конярите, заградили няколко избягали на двора коне. Елън не се виждаше никаква.
Димът го накара да се закашля. Задавен, затича през двора към моста, водещ към горния кръг. Там се спря, зяпна да си поеме дъх и погледна назад. По моста прииждаха хора. Беше почти сигурен, че Елън и Джак трябваше да са стигнали вече в цитаделата, но мисълта, че може да ги е пропуснал, го ужасяваше. Успя да зърне плътна група рицари, въвлечени в свирепа ръкопашна битка при долния портал. Иначе нищо не можеше да се види, освен пушек. Изведнъж граф Бартоломю се появи до него с кръв по меча и с насълзени от дима очи.
— Спасявай се! — изрева той на Том.
В този момент нападателите изригнаха от арката на долните порти и разпръснаха отбраняващите рицари. Строителят се обърна и затича по моста.
Петнайсет-двайсет души от хората на графа стояха при втория портал, готови да защитят горния двор. Отдръпнаха се да го пропуснат. Когато редиците им отново се стегнаха, той чу тропота на копита по моста зад гърба си. Защитниците вече нямаха шанс. Мина му през ума, че това бе едно умно замислено и съвършено изпълнено нападение. Но главната му мисъл бе за Елън и децата. Сто жадни за кръв въоръжени мъже всеки миг щяха да се нахвърлят върху тях. Затича колкото му сили държат през горния двор към цитаделата.
Спря се по средата на дървените стъпала, които водеха към главната зала и се озърна назад. Бранителите на втория портал бяха почти моментално разпръснати от връхлитащите конници. Граф Бартоломю беше на стълбите зад Том. Оставаше им време само колкото да влязат в цитаделата и да вдигнат стълбището вътре. Том затича колкото краката му държат нагоре по стъпалата, скочи към залата и… Нападателите се оказаха далеч по-умни, отколкото ги бе оценил.
Челният им отряд, който бе разбил портите, срязал въжето на подвижния мост и запалил пожара, беше изпълнил още една задача — бяха се промъкнали и устроили засада на всички, които потърсеха убежище тук.
Сега стояха точно зад прага на голямата зала, четирима мъже с мрачни лица, облечени в плетени ризници. Около тях по пода лежаха окървавените тела на убити и ранени рицари на графа, посечени при опит да проникнат вътре. А водачът на този челен отряд, стъписа се Том щом го видя, бе Уилям Хамли.
Зяпна го изумен. Очите на Уилям бяха широко отворени, жадни за кръв. Строителят за миг си помисли, че младият благородник ще го посече, но преди да му остане време да се уплаши, един от съратниците на Уилям го дръпна вътре и го избута встрани от пътя си.
Значи Хамли нападаха замъка на граф Бартоломю. Но защо?
Всички слуги и деца се бяха скупчили уплашени в другия край на залата. Убиваха само въоръжени мъже. Том огледа лицата на пленниците и за огромно облекчение видя сред тях Алфред, Марта, Елън и Джак, плътно един до друг и разтреперани от ужас, но иначе живи и явно невредими.
Преди да успее да тръгне към тях, при входа започна бой. Граф Бартоломю и двама от рицарите му нахлуха вътре и бяха спрени от застаналите в засада войници на Хамли. Един от мъжете на графа бе посечен мигновено, но другият защити господаря си с вдигнатата си сабя. Още няколко от хората на Бартоломю нахлуха отвън и започна отчаяна ръкопашна схватка с ножове и юмруци, тъй като нямаше място за вадене на дълъг меч. За миг изглеждаше, че хората на графа ще надделеят. После някои от тях се обърнаха и започнаха да се отбраняват откъм тила: щурмуващата войска явно бе проникнала в горния двор и сега се изкачваше по стълбището и нападаше цитаделата.
Нечий мощен глас изрева:
— Стой!
Мъжете от двете страни застанаха в отбрана и боят секна.
Същият глас извика:
— Бартоломю от Шайринг, ще се предадеш ли?
Том видя как графът се обърна и погледна през вратата. Рицарите се отдръпнаха встрани, за да не скриват гледката му.
— Хамли — промълви графът невярващо. След това повиши глас и отвърна:
— Ще пощадиш ли семейството и слугите ми?
— Да.
— Ще се закълнеш ли?
— Кълна се в кръста, ако се предадеш.
— Предавам се — заяви Бартоломю.
Отвън се разнесоха ликуващи викове.
Том се обърна. Марта притича през залата към него. Вдигна я и прегърна Елън.
— Спасени сме — промълви Елън със сълзи на очите. — Всички. Спасени сме.
— Спасени — отвърна Том с горчивина. — И отново несретници.
Уилям изведнъж млъкна. Беше синът на лорд Пърси и беше недостойно за него да реве и подвиква като прост наемник. Стегна лицето си в израз на господарско доволство.
Бяха спечелили. Бе осъществил плана, не и без някои пречки, но все пак беше сработил и нападението бе успяло главно благодарение на неговия челен удар. Бе изгубил броя на мъжете, убити или осакатени от него, но самият той беше останал непокътнат. Порази го една мисъл. Твърде много кръв имаше по лицето си за човек, останал невредим. Когато я изтри, появи се нова. Трябваше да е негова. Опипа лицето си, после главата. Част от косата му я нямаше и щом докосна с пръсти черепа, опари го като огън. Не беше носил шлем, защото щеше да изглежда подозрително. Сега, след като разбра, че е ранен, започна да го боли. Все едно. Една рана беше белег за храброст.
Баща му се изкачи по стъпалата и се изправи на прага срещу граф Бартоломю. Бартоломю поднесе меча си с дръжката напред, в жест на капитулация. Пърси го взе и хората му отново завикаха.
Щом шумът заглъхна, Уилям чу как Бартоломю попита:
— Защо направихте това?
— Ти заговорничеше срещу краля — отвърна баща му.
Графът бе стъписан от това, че баща му го знаеше и изумлението се изписа на лицето му. Уилям затаи дъх, зачуден дали Бартоломю, в своето отчаяние от поражението, ще признае заговора пред всички тези хора. Но той се овладя, вдигна рамене и отвърна:
— Ще защитя честта си пред краля, не тук.
Баща му кимна.
— Както желаеш. Кажи на хората си да предадат оръжието си и да напуснат замъка.
Графът промърмори команда на рицарите си и един по един те пристъпиха към Пърси Хамли и пуснаха мечовете си на пода пред него. Уилям наблюдаваше това с наслаждение. „Виж ги всички, колко са унизени сега пред баща ми“, помисли си той с гордост. Баща му говореше на един от своите рицари:
— Хванете конете и ги приберете в конюшнята. Прати няколко души да съберат оръжието от убитите и ранените. — Оръжията и конете на победените принадлежаха по право на победителите, а обезоръжени, хората на графа щяха да се разпръснат. Хората на Хамли също така щяха да опразнят складовете на замъка. Конфискуваните коне щяха да се натоварят със стока и да се откарат в Хамли, селото, от което фамилията им носеше името си. Баща му махна с ръка на друг от рицарите си и се разпореди: — Събери кухненския персонал и ги накарай да приготвят обяд. Останалите слуги пуснете да си ходят.
Мъжете огладняваха след битка. Предстоеше пир. Най-хубавата храна и вино щяха да се изядат и изпият тук, преди войската да си тръгне.
Малко след това рицарите около баща му и Бартоломю се разтвориха, за да сторят място и майка му нахлу вътре.
Изглеждаше много дребна сред всички тези тежки бойци, но когато разви шала, с който бе покрила лицето си, онези, които не бяха я виждали преди, отстъпиха назад стъписани, както правеха хората винаги, щом видеха обезобразяването й.
— Велика победа — заяви тя доволно.
„Заради моя добър авангарден удар, нали, мамо?“ — искаше му се да извика.
Задържа езика си зад зъбите, но баща му каза вместо него:
— Уилям успя да ни вкара вътре.
Майка му се извърна към него и той зачака нетърпеливо да го поздрави.
— Нима? — каза тя.
— Да. Момчето свърши добра работа.
Майка му кимна.
— Може би.
Сърцето на Уилям се стопли от похвалата й и той се ухили глупаво.
Тя изгледа граф Бартоломю.
— Графът трябва да ми се поклони.
— Не — заяви графът.
— Доведете дъщеря му.
Уилям се озърна. За миг беше забравил за Алиена. Огледа лицата на слугите и децата и я забеляза веднага, застанала с Матю, женствения стюард на замъка. Уилям отиде до нея, хвана я за ръката и я доведе пред майка си. Матю ги последва.
— Отрежете ушите й — заповяда майка му.
Алиена изпищя.
Уилям усети странна възбуда в слабините си.
Бартоломю извърна лице.
— Обещахте ми, че няма да я нараните, ако се предам. Заклехте се.
— И обещанието ни ще бъде изпълнено, колкото и капитулацията ви — каза майка му.
Умно, помисли си Уилям.
Но Бартоломю все още не отстъпваше.
Уилям се зачуди кого ли щяха да изберат да отреже ушите на Алиена. Може би мама щеше да го възложи на него. Представата го възбуди.
— На колене — заповяда майка му на Бартоломю.
Той бавно прегъна коляно и наведе глава.
Уилям изпита смътно разочарование.
Мама повиши глас и се обърна към всички:
— Вижте това! Никога не забравяйте каква съдба очаква всеки, който дръзне да оскърби Хамли! — Огледа всички предизвикателно, а гърдите на Уилям се издуха от гордост. Фамилната чест бе възстановена.
Майка му се обърна, отстъпи назад и баща му пое нещата в ръцете си.
— Отведете го в спалнята му — разпореди се той. — Пазете го добре.
Бартоломю се вдигна на крака.
— Отведи и момичето — каза баща му.
Уилям стисна Алиена под мишницата. Хареса му допирът й. Щеше да я отведе горе в спалнята, а там не се знаеше какво може да стане. Оставеха ли го насаме с нея, щеше да може да й направи каквото си поиска. Можеше да разкъса дрехите й и да види голотата й. Можеше да…
Графът каза:
— Позволете на Матю Стюарда да дойде с нас, за да се грижи за дъщеря ми.
Баща му се озърна към Матю.
— Изглежда съвсем безопасен — каза ухилен. — Добре.
Уилям погледна Алиена в лицето. Все още бе пребледняла, но уплашена беше дори още по-красива. Толкова възбуждащо бе да я види така уязвима. Искаше му се да затисне узрялото й тяло под своето и да види страха на лицето й, докато разтваря насила бедрата й. Неволно доближи лицето си до нейното и й каза тихо:
— Все още искам да се оженя за теб.
Тя се дръпна рязко от него.
— Да се ожениш? — извика с глас, пълен с презрение. — По-скоро ще умра, отколкото да се оженя за теб, омразен, надут жабок!
Всички рицари се усмихнаха широко, а някои от слугите се изкикотиха. Уилям усети как на лицето му изби червенина.
Майка му изведнъж пристъпи напред и зашлеви Алиена през лицето. Бартоломю понечи да я защити, но рицарите го задържаха.
— Млъкни — кресна й майка му. — Не си вече изтънчена лейди. Ти си дъщерята на изменник и скоро ще бъдеш окаяна и гладна. Не си вече достатъчно добра за жена на моя син. Махни се от очите ми и повече да не си казала дума.
Алиена се обърна мълчаливо. Уилям пусна ръката й и тя тръгна след баща си.
Докато я гледаше как се отдалечава, усети как сладкият вкус на възмездието стана горчив в устата му.
Беше истинска героиня, също като принцеса в поема, помисли си Джак. Наблюдаваше я поразен как се изкачва по стълбите с високо вдигната глава. Цялата зала беше затихнала, докато тя се скри от погледа му. Когато си отиде все едно, че угасна светлина. Гледаше зяпнал натам, където тя бе доскоро.
Един от рицарите се приближи и запита:
— Кой е готвачът?
Самият готвач бе твърде уплашен, за да излезе напред, но друг от хората го посочи.
— Ще отидеш да направиш обяд — разпореди се рицарят. — Вземи помощниците си в кухнята. — Готвачът избра няколко души от тълпата. Рицарят повиши глас. — Останалите — напуснете. Махнете се от замъка. Тръгнете си бързо и не взимайте нищо, което не е ваше, ако ви е мил животът. По мечовете си имаме кръв и малко повече няма да личи. Живо!
Всички заситниха към вратата. Майката на Джак го хвана за ръката, а Том стисна ръката на Марта. Алфред се задържа до тях. Бяха облекли наметалата си и нямаха други вещи, освен дрехите по себе си и ножовете си за хранене. С тълпата слязоха по стълбището, преминаха моста, прекосиха долния двор и портала, газейки през съборените крила на портата и напуснаха замъка, без да се спрат. Когато преминаха моста и стъпиха от външната страна на рова, насъбралото се напрежение изплющя като срязана тетива на лък и всички заговориха за преживяното с високи възбудени гласове. Джак слушаше разсеяно, докато вървяха. Всеки си припомняше колко храбри са били. Джак не беше храбър — просто беше избягал.
Алиена бе единствената храбра между тях. Когато влезе в цитаделата и видя, че вместо убежище домът й се е превърнал капан, пое грижа за слугите и децата, като ги накара да насядат на пода и да пазят тишина. Крещеше на рицарите на Хамли, щом проявяха грубост към пленниците си с вдигнатите мечове срещу невъоръжените мъже и жени, и се държеше все едно, че бе напълно неуязвима.
Майка му разроши косата му.
— За какво мислиш?
— Чудех се какво ще стане с принцесата.
Тя го разбра.
— Лейди Алиена.
— Тя е като принцеса в поема и живее в замък. Но рицарите не са така благородни като в приказките.
— Самата истина — мрачно отвърна майка му.
— Какво ще стане с нея?
Тя поклати глава.
— Наистина не знам.
— Майка й е умряла.
— Значи ще й е трудно.
— Така си помислих. — Джак замълча. — Тя ми се смя, защото не знаех за бащите. Но въпреки това ми хареса.
Майка му го прегърна през рамото.
— Съжалявам, че не ти казах за бащите.
Докосна я по ръката, приел извинението. Крачеха мълчаливо. От време на време по някое семейство оставяше пътя и поемаше през полята към дома или при близки, а някои — при приятели, където можеха да изпросят малко закуска и да помислят какво ще правят оттук нататък. Повечето бегълци останаха заедно чак до кръстопътя, където се разделиха. Някои тръгнаха на север или на юг, други продължиха направо към градчето-тържище Шайринг. Майка му го пусна и сложи ръка на рамото на Том, за да го спре.
— Къде ще ходим? — попита го тя.
Изглеждаше малко изненадан, че го питат, сякаш очакваше всички да го последват накъдето и да тръгне, без да задават въпроси. Джак беше забелязал, че майка му често предизвиква такава изненада на лицето на Том. Може би предишната му жена е била съвсем различен човек.
— Отиваме в приората Кингсбридж — отговори строителят.
— Кингсбридж? — Майка му изглеждаше стъписана. Джак се зачуди защо.
Том не забеляза притеснението й.
— Снощи чух, че има нов приор — продължи той. — Всеки нов обикновено иска да направи малко ремонт или промени в църквата.
— Старият приор е умрял?
— Да.
Незнайно защо, новината като че ли успокои майка му. Трябваше да е познавала стария приор, помисли си Джак. И не го е харесвала.
Том най-сетне долови тревожната нотка в гласа й.
— Какво му е лошото на Кингсбридж? — попита я той.
— Била съм там. Повече от един ден път е.
Джак разбра, че не дължината на пътя притесняваше майка му, ала Том не се досети.
— Малко повече е — отвърна той. — Може да стигнем там до утре по обед.
— Добре.
Тръгнаха отново.
Малко след това Джак започна да усеща болка в корема си. В началото се зачуди от какво е. Не беше пострадал в замъка, а Алфред не беше го удрял с юмрук вече от два дни. Но после се сети.
Отново беше гладен.
Четвърта глава
I
Катедралата Кингсбридж не беше привлекателна гледка. Беше ниска, тромава, масивна сграда с дебели стени и тесни прозорци. Строена бе много преди времето на Том, когато строителите все още не разбираха важността на пропорцията. Поколението на Том знаеше, че една добрата права стена е по-здрава от дебелата и че стените може да се накъсат с големи прозорци, стига арките им да са съвършен полукръг. От разстояние църквата изглеждаше изкривена, а когато Том се приближи, видя защо е така: една от близначните кули в западния край се беше срутила. Това го зарадва. Новият приор навярно щеше да иска да я възстанови. Надеждата го накара да забърза. Да го наемат, както го бяха наели в Ърлскасъл, а след това да види новия си работодател победен в битка и пленен, беше съкрушително. Чувстваше, че няма да може да преживее друго такова разочарование.
Озърна се към Елън. Боеше се, че всеки момент можеше да реши, че няма да си намери работа преди всички да измрат от глад и щеше да го остави. Тя му се усмихна, после отново се намръщи, щом се загледа към надвисналото пред тях туловище на катедралата. Беше забелязал, че жената винаги се чувства неловко в близост до свещеници и монаси. Зачуди се дали не бе гузна от това, че двамата все още не бяха се венчали пред очите на Църквата.
В двора на манастира кипеше трескава дейност. Том беше виждал както задрямали, така и оживени манастири, но Кингсбридж беше изключителен. Изглеждаше все едно, че му правят пролетно почистване три месеца предварително. Пред конюшнята двама монаси тимаряха коне, а трети почистваше сбруя, докато послушници изриваха торта от яслите. Други монаси метяха и търкаха къщата за гости до конюшнята, а товар със слама пред входа чакаше, за да покрие излъскания под.
Никой не работеше на срутената кула обаче. Том огледа останалата от нея купчина камъни. Срутването беше станало преди няколко години, защото начупените ръбове на камъните бяха затъпени от студ и дъжд, изроненият хоросан се беше отмил, а купчината зидария бе затънала до около педя в меката пръст. Беше забележително, че ремонтът е оставен несвършен толкова дълго, защото катедралните църкви уж трябваше да са престижни. Старият приор сигурно е бил немарлив или некадърен, а може би и двете. Том сигурно беше дошъл точно в момента, когато монасите замисляха възстановяването. Крайно време беше да извади малко късмет.
— Никой не ме познава — промълви Елън.
— Кога си била тук? — попита я Том.
— Преди тринайсет години.
— Нищо чудно, забравили са те.
Щом подминаха западната фасада на църквата, строителят отвори една от големите дървени врати и надникна вътре. Храмът бе с дебели колони и стар дървен таван, но тънеше в сумрак. Няколко монаси обаче варосваха стените с четки с дълги дръжки, а други метяха пръстения под. Новият приор явно искаше мястото да светне. Това беше обещаващ знак. Притвори дверите.
Зад църквата, в кухненския двор няколко послушници стояха около корито с мръсна вода и стържеха с остри камъни натрупалите се сажди и мазнина от готварските котли и други домакински съдове. Кокалчетата на пръстите им бяха ожулени и зачервени от непрекъснатото топене в ледената вода. Като видяха Елън, те се закикотиха и извърнаха очи.
Том попита един изчервен от свян послушник къде може да намери иконома на манастира. Строго казано, трябваше да попита за сакриста, защото състоянието на църквата беше негова отговорност. Но икономите бяха по-достъпни, а и все едно, накрая приорът щеше да вземе решението. Послушникът го упъти към приземието на една от сградите около двора. Строителят мина през отворената врата, а Елън и децата го последваха. Всички се спряха вътре и присвиха очи в сумрака.
Тази сграда беше по-нова и по-здраво съградена от храма, прецени веднага Том. Въздухът бе сух и не миришеше на гнило. Всъщност смесените миризми на складираните храни жегнаха стомаха му, защото не беше ял вече от два дни. Щом очите му се приспособиха, видя, че приземието е с хубав под с каменни плочи, с ниски дебели колони и сводест тунелен покрив. След малко забеляза един висок, плешив мъж, който гребеше с лъжица сол от едно буре и я пресипваше в котле.
— Вие ли сте икономът? — попита Том, но мъжът вдигна ръка за тишина и строителят разбра, че брои. Всички изчакаха мълчаливо, докато приключи. Накрая той каза на глас:
— Две двайсетици и деветнайсет, три двайсетици. — И остави лъжицата.
Том заговори отново:
— Името ми е Том, майстор строител съм, и бих искал да ви поправя северозападната кула.
— А аз съм Кътбърт Белоглавия, икономът, и бих искал да я видя поправена — отвърна мъжът. — Но ще трябва да попитаме приор Филип. Сигурно сте чул, че си имаме нов приор?
— Да. — Кътбърт изглеждаше дружелюбен монах, реши Том. Видя му се добродушен и словоохотлив. Щеше да му е приятно да си побъбрят. — И новият изглежда има намерение да подобри облика на манастира.
Кътбърт кимна.
— Но не е склонен да плаща за това. Забелязахте ли, че цялата работа се върши от монаси? Не иска да наема никакви работници — казва, че приоратът вече бездруго си има твърде много слуги.
Това бе лоша новина.
— А монасите как приемат това? — попита Том деликатно.
Кътбърт се засмя и набръчканото му лице още повече се набразди.
— Тактичен човек сте, строителю. Имате предвид, че не сте виждал често монаси да се трудят толкова много. Е, новият приор не насилва никого. Но тълкува Правилото на свети Бенедикт така, че всеки, който върши физически труд, трябва да яде червено месо и да пие вино, докато ония, които се отдават само на учене и молитва, трябва да живеят на солена риба и слаба бира. Може да ви изтъкне солидно теоретично оправдание за това също тъй, но резултатът е, че има много доброволци за тежък труд, особено сред младите. — Кътбърт не изглеждаше недоволен от това, просто озадачен.
— Но монасите не могат да строят каменни стени, колкото и добре да се хранят — възрази Том.
Докато говореше, чу бебешки плач. Звукът дръпна струна в сърцето му. Отне му миг, докато осъзнае колко странно звучи бебешки плач в манастир.
— Ще питаме приора — говореше Кътбърт, но той едва го чу. Звучеше като плач на много малко бебе, едва на седмица или две, и се приближаваше. Улови погледа на Елън. Тя също изглеждаше стъписана. После на вратата се появи сянка и в гърлото му заседна буца. Вътре пристъпи монах, който носеше бебето. Том погледна личицето му. Беше неговото дете.
Едва преглътна. Бебешкото лице беше зачервено, юмручетата му бяха свити, а през разтворените устенца се виждаха розовите беззъби венци. Плачът му не беше от болка или болест, просто настойчив плач за храна. Беше здравият, страстен плач на съвсем нормално бебе и Том се почувства отпаднал от облекчение щом видя, че синът му изглежда толкова добре.
Монахът, който го носеше, беше жизнерадостно на вид, около двайсетгодишно момче, с разрошена коса и голяма, по-скоро глуповата усмивка. За разлика от повечето монаси не реагира на присъствието на жена. Усмихна се на всички, след което заговори на Кътбърт:
— Джонатан иска още мляко.
Искаше да вземе бебето в прегръдката си. Стегна се, за да не издаде чувствата си и боязливо се озърна към децата. Те знаеха само, че изоставеното дете е намерено от пътуващ свещеник. Не знаеха дори, че свещеникът го е отнесъл в малкия манастир в гората. Сега лицата им издаваха само леко любопитство. Не бяха свързали това бебе с оставеното зад тях.
Кътбърт взе един черпак и малка стомна, която напълни с мляко от едно ведро.
— Може ли да подържа малко бебето? — попита Елън.
Протегна ръце и монахът й го подаде. Том й завидя. Копнееше да притисне до сърцето си това малко вързопче. Елън го залюля и малкият тутакси притихна.
Кътбърт я погледна и рече:
— Е, Джони Осем пенса е чудесна кърмачка, но женския усет му липсва.
Елън се усмихна на момчето.
— Защо те наричат Джони Осем пенса?
Старият монах отговори вместо него.
— Защото е само на осем пенса до шилинга. — И се чукна леко по главата да подскаже, че Джони не е съвсем с всичкия си. — Но изглежда разбира нуждите на малки глупавички създания по-добре от нас, мъдрите хора. Всичко е част от по-голяма Божия цел, убеден съм — довърши той уклончиво.
Елън пристъпи към Том и му подаде пеленачето. Беше отгатнала мислите му. Той я погледна с дълбока благодарност и пое момченцето в едрите си шепи. Усещаше ударите на бебешкото сърчице през одеялото, с което бе увито. Тъканта беше фина — зачуди се за миг откъде монасите бяха намерили толкова мек плат. Задържа бебето до гърдите си и го залюля. Не беше толкова добър като Елън и малкият заплака отново, но Том нямаше нищо против: този силен, настойчив рев бе като музика за ушите му, защото означаваше, че детето, което бе изоставил, е здраво и силно. Колкото и тежко да му бе, той почувства, че е взел правилното решение, като остави сина си в манастира.
— Къде спи той? — обърна се Елън към Джони.
Този път младият монах отвърна сам:
— Има си люлка в спалното с всички нас.
— Трябва да буди всички ви нощем.
— Бездруго ставаме посред нощ, за службата — отвърна й младежът.
— Разбира се! Бях забравила, че монашеските нощи са безсънни като майчинските.
Кътбърт подаде стомната с мляко на Джони. С приучено движение младият монах взе бебето от Том с една ръка. Строителят не бе готов да го върне, но в очите на монаха нямаше никакво право да го задържи и той отстъпи. Малко след това Джони си тръгна с бебето и Том трябваше да надвие с усилие подтика да затича след него и да извика: „Чакай, спри, това е моят син, върни ми го.“ Елън до него стисна ръката му съчувствено.
Том осъзна, че има нов повод за надежда. Получеше ли работа тук, щеше да може да вижда Джонатан непрекъснато и щеше да е почти все едно, че никога не го е оставял. Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и не смееше да си го пожелае.
Кътбърт гледаше хитро към Марта и Джак, които бяха ококорили очи при гледката със стомната, пълна с мляко с гъст каймак, която Джони беше отнесъл.
— Децата ви дали биха искали малко мляко?
— Да, отче, биха, моля ви — отвърна Том. Самият той нямаше да откаже.
Кътбърт напълни с черпака две дървени паници и ги даде на момчето и момичето. Двамата ги изпиха набързо и около устата им останаха големи бели кръгове.
— Още малко? — предложи Кътбърт.
— Да, моля ви — отвърнаха двамата в един глас. Том се озърна към Елън, знаейки, че си мисли същото като него, дълбоко благодарна, че малките най-после са се нахранили.
Щом Кътбърт ги напълни отново, попита небрежно:
— Откъде идвате, хора?
— От Ърлскасъл, близо до Шайринг — отвърна Том. — Напуснахме вчера заранта.
— Яли ли сте оттогава?
— Не — отвърна Том мрачно. Разбираше, че въпросът на Кътбърт е добронамерен, но му беше тежко да признае, че не е могъл да нахрани децата си сам.
— Вземете си малко ябълки тогава, да се подкрепите до вечерята — подкани ги Кътбърт и посочи кацата до вратата.
Алфред, Елън и Том отидоха до кацата, докато Марта и Джак си допиваха втората паница с мляко. Алфред понечи да награби цял наръч ябълки, но Том го плесна през ръцете и му рече тихо:
— Вземи си само две-три. — Взе си три.
Том изяде своите с благодарност и коремът му се почувства малко по-добре, но все пак си помисли кога ли щяха да поднесат вечерята. Спомни си с радост, че монасите обикновено се хранеха преди стъмване, за да пестят свещи.
Кътбърт гледаше вторачено Елън.
— Познавам ли те? — най-сетне попита той.
Изглеждаше неспокойна.
— Не мисля.
— Позната ми изглеждаш — рече той колебливо.
— Живяла съм наблизо като дете.
— От това ще да е — каза монахът. — Затова имах това чувство, че изглеждаш по-възрастна, отколкото би трябвало.
— Трябва да имате много добра памет.
Той се намръщи.
— Не чак толкова добра. Сигурен съм, че има още нещо… Все едно. Защо напуснахте Ърлскасъл?
— Беше нападнат вчера призори, и го превзеха — отвърна Том. — Граф Бартоломю е обвинен в държавна измяна.
Кътбърт го погледна стъписан.
— Светците да ни опазят дано! — възкликна той като стара слугиня, уплашена от бик. — Държавна измяна!
Отвън се чуха стъпки. Том се обърна и видя да влиза друг монах.
— Това е новият ни приор — обяви Кътбърт.
Том го позна веднага. Беше Филип, монахът, който им беше дал вкусното сирене. Вече всичко си дойде на мястото. Новият приор на Кингсбридж беше старият приор на малкия скит в гората и идвайки тук бе донесъл Джонатан със себе си. Сърцето му подскочи от радост и надежда. Филип беше добър човек и като че ли го бе харесал и му бе повярвал. Със сигурност щеше да му даде работа.
Филип също го позна.
— Здравейте, майсторе строителю — рече той. — Не сте намерил много работа в епископския палат, значи?
— Не, отче. Архидяконът не пожела да ме наеме, а епископът не беше там.
— Не беше, наистина. В рая беше, макар че не го знаехме тогава.
— Епископът е умрял?
— Да.
— Това е стара новина — намеси се Кътбърт нетърпеливо. — Том и семейството му току-що дойдоха от Ърлскасъл. Граф Бартоломю бил пленен, а замъкът му — завзет!
Филип се вцепени.
— Вече! — промърмори той.
— Вече? — повтори Кътбърт. — Защо казахте „вече“? — Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите. — Да не би да знаехте, че това ще се случи?
Филип леко се смути.
— Не, не точно — отвърна той колебливо. — Чух някакъв слух, че граф Бартоломю се противопоставил на крал Стивън. — Успя да си възвърне самообладанието. — Всички можем да бъдем благодарни за това — заяви той. — Стивън е обещал да защитава Църквата, докато Мод би могла да ни потисне като покойния си баща. Да, наистина. Това е добра новина. — Изглеждаше доволен все едно, че сам го е направил.
Том не искаше да говори за граф Бартоломю.
— За мен не е добра новина — промърмори той. — Графът ме беше наел предишния ден да подсиля стените му. Не работих и един ден, за да ми се плати.
— Срамна работа — каза Филип. — А кой нападна замъка?
— Лорд Пърси Хамли.
— А. — Филип кимна и Том отново остана с чувството, че новината му само потвърждава очакванията на приора.
— Правите някои подобрения тук — подхвърли Том, в опит да насочи разговора около онова, което лично го интересуваше.
— Опитвам се.
— Ще искате да се възстанови кулата, сигурен съм.
— Да се възстанови кулата, да се оправи покрива, да се настели пода… да, искам да направя всичко това. А вие искате работата, разбира се — добави той, явно едва сега осъзнал защо Том е тук. — Не съобразих. Бих искал да ви наема. Но не мога да ви платя, опасявам се. Този манастир е останал без никакви пари.
Все едно, че го удариха с юмрук в корема. Беше толкова уверен, че ще намери работа тук — всичко сочеше към това. Трудно можеше да повярва на ушите си. Зяпна във Филип. Наистина беше невероятно, че приоратът няма никакви пари. Икономът бе казал, че монасите вършат цялата допълнителна работа, но един манастир винаги можеше да заеме пари от евреите. Том имаше чувството, че това е краят на пътя му. Каквото и да беше го крепило през цялата зима, като че ли вече се бе изцедило от него и се чувстваше изтощен и смазан. „Не мога да продължа“, помисли си той. „Свършен съм“.
Филип забеляза отчаянието му.
— Мога да ви предложа вечеря и място за спане, и малко закуска сутринта — рече той.
Обзе го яд.
— Ще го приема — отвърна Том с горчивина. — Но бих искал да си го спечеля.
Филип повдигна вежда, доловил нотката на яд, но отвърна спокойно:
— Помолете Господ. Това не е милостиня, а молитва. — И излезе.
Другите изглеждаха малко уплашени и Том осъзна, че ядът му сигурно бе проличал. Погледите им го притесниха. Излезе от склада на няколко стъпки след Филип и застана на двора, загледан към голямата стара църква в опит да се овладее.
След малко Елън и децата се присъединиха към него. Елън го прегърна през кръста, за да го утеши, при което послушниците наоколо започнаха да си шушукат и да се бутат един-друг. Том ги пренебрегна.
— Ще се помоля — промълви той кисело. — Ще се помоля гръм да удари църквата и да я изравни със земята.
В последните два дни Джак се беше научил да се бои за бъдещето.
През краткия си живот никога не му се беше налагало да мисли за по-далече от утрешния ден. Но и да го беше правил, щеше да знае какво да очаква. В гората един ден беше като всеки друг, а сезоните се променяха бавно. Сега не знаеше къде ще бъде утре, какво ще прави или дали ще яде.
Най-лошо беше чувството за глад. Джак тайно беше ял трева и листа, за да облекчи болките, но те му носеха други болки в стомаха и го караха да се чувства особено. Марта често проплакваше, защото бе толкова гладна. Винаги вървяха заедно с Марта. Тя го гледаше отдолу, а никой не беше правил това преди. Да се чувства безпомощен да облекчи страданието й беше по-лошо и от собствения му глад.
Ако живееха все още в пещерата, щеше да знае къде да убие патици или да намери жълъди, или да открадне яйца. Но в градчетата, селата и по непознатите пътища между тях, се чувстваше объркан. Знаеше само, че Том не е намерил работа.
Следобеда прекараха в къщата за гости. Беше простичка едностайна постройка с пръстен под и огнище в средата точно като къщите, в които живееха селяните, но на Джак, който винаги беше живял в пещера, това му се струваше удивително. Чудно му бе как е направена къщата и Том му обясни. Бяха отсекли, подкастрили и навели едно срещу друго под ъгъл две млади дървета. След това бяха поставили други две по същия начин на четири крачки разстояние. А след това двата така оформени триъгълника бяха свързани при върховете си с хоризонтална греда. Успоредно на хоризонталната покривна греда имаше поставени леки дъски, които съединяваха дърветата и образуваха скосен покрив, стигащ до земята. Над дъските бяха подредили правоъгълни рамки от оплетени тръстики, наречени леси. Тях бяха запълнили с кал, за да пази от дъжд. Краищата на двукрилния покрив бяха изработени от забити в земята колове, като цепнатините между тях бяха замазани с пръст. Прозорци нямаше.
Майката на Джак разхвърля прясна слама на пода, а момчето запали огън с кремъка, който винаги носеше. Като видя, че другите са далече и не могат да го чуят, попита майка си защо приорът не иска да наеме Том, след като явно имаше толкова много работа за вършене.
— Изглежда предпочита да си пести парите, докато църквата все още може да се използва — каза му тя. — Ако цялата църква беше рухнала, щяха да се принудят да я престроят отново, но като е само кулата, могат да преживеят тази повреда.
Като се стопи дневната светлина и се смрачи, един кухненски ратай дойде в къщата за гости с котле, пълно със супа и самун хляб, дълъг колкото човешки ръст. И всичко това — само за тях. Супата беше направена от зеленчуци, билки и кокали с месо, и отгоре лъщеше от мазнина. Самунът беше „конски хляб“, направен от всякакво зърно, ръж, ечемик и овес, а и сух грах и боб към тях. Най-евтиния хляб, каза Алфред, но на Джак, който не беше ял хляб вече от няколко дни, му се стори вкусен. Яде, докато коремът го заболя. Алфред яде, докато не остана нищо.
Докато седяха край огъня, да се смели храната в стомасите им, Джак попита Алфред:
— Добре де, а защо е паднала кулата?
— Сигурно мълния я е ударила — отвърна му с досада Алфред. — Покривът е бил направен от дърво.
Джак помисли малко.
— А като се запали покривът, цялата ли сграда пада?
Алфред сви рамене.
— Понякога.
Помълчаха известно време. Том и майката на Джак си говореха тихичко в другия край на огнището. Джак каза:
— Странно е това с бебето.
— Какво му е странното? — попита след малко Алфред.
— Ами, вашето бебе беше изгубено в гората, на мили оттука, а сега в приората има бебе.
Това съвпадение като че ли не се стори особено забележително нито за Марта, нито за Алфред, тъй че Джак го забрави веднага.
Всички монаси си легнаха веднага след вечерята и не дадоха свещи за бедните си гости, тъй че семейството на Том поседя загледано в огъня, докато угасна, след което налягаха на сламата.
Момчето остана будно и замислено. Бе му хрумнало, че ако тази нощ катедралата изгори, всичките им проблеми щяха да се решат. Приорът щеше да наеме Том да препострои църквата, всички щяха да живеят тук, в тази хубава къща, и щяха да имат супа и конски хляб завинаги.
„Ако аз бях Том“, помисли си той, „сам щях да я запаля църквата. Щях да стана тихичко, докато всички спят, да се промъкна вътре и да запаля огън с кремъка си, а после да се промъкна обратно, докато огънят се разгаря и да се престоря на заспал, когато вдигнат тревогата. А като почнат хората да хвърлят ведра с вода върху пламъците, както направиха, когато пламнаха конюшните на граф Бартоломю, щях да се включа все едно, че искам да угася огъня като всички други“.
Алфред и Марта бяха заспали — Джак го разбра по дишането им. Том и Елън правиха каквото правеха обикновено под наметалото на Том — Алфред каза, че се наричало „ебане“, — а после и те заспаха. Том изглежда нямаше да стане и да подпали катедралата.
Но какво щеше да направи той? Щеше ли семейството да продължи да върви по пътищата, докато измрат от глад?
Когато всички заспаха и Джак започна да чува бавния и спокоен ритъм на дъха на четиримата, издаващ, че са потънали в дълбок сън, му хрумна, че самият той би могъл да запали катедралата.
Сърцето му се разтуптя от страх при мисълта.
Трябваше да стане много тихо. Сигурно щеше да може да смъкне лоста на вратата и да се измъкне навън, без да събуди никого. Вратите на църквата може би щяха да са заключени, но със сигурност щеше да има начин да се влезе, особено за някой малък като него.
Влезеше ли веднъж вътре, знаеше как да стигне до покрива. Беше научил много през двете седмици с Том. Том винаги обикаляше сградите и забележките му бяха насочени главно към Алфред. И макар Алфред да не се интересуваше, Джак слушаше внимателно. Беше научил, наред с други неща, че всички големи църкви имаха вградени в стените стълбища за достъп до по-високите части за ремонтни работи. Щеше да намери стълбището и да се качи до покрива.
Надигна се и остана да седи в тъмното, заслушан в дъха на другите. Можеше да различи дишането на Том по лекото гръдно хриптене, причинено, според майка му, от многото години вдишване на каменна прах. Алфред изхърка веднъж, силно, след което се обърна и се смълча отново.
Подпалеше ли веднъж огъня, трябваше бързо да се върне в къщата за гости. Какво щяха да направят монасите, ако го хванеха? Веднъж в Шайринг Джак бе видял как вързаха и набиха едно момче на неговата възраст затова, че беше откраднало конус захар от дюкян за подправки. Момчето беше пищяло, а задникът му се окървави от жилавата пръчка. Беше му се сторило много по-лошо от това как мъжете се избиваха едни-други като в Ърлскасъл и гледката с пребитото момче го беше измъчвала. Изпитваше ужас да не го сполети същото.
„Ако направя това, никога няма да го кажа на когото и да било.“
Легна си отново, придърпа наметалото около себе си и притвори очи.
Зачуди се дали вратата на църквата е заключена. Ако се окажеше, че е така, можеше да влезе през прозорците. Никой нямаше да го види, ако се задържеше плътно от северната страна. Спалното помещение на монасите беше южно от църквата, прикрито от портиците и от тази страна нямаше нищо, освен гробищата.
Реши просто да отиде и да види дали е възможно.
Поколеба се още миг, а после стана.
Прясната слама изскърца под краката му. Той се вслуша отново в дишането на четиримата спящи. Беше много тихо. Дори мишките притихнаха. Направи една стъпка и се вслуша отново. Другите продължаваха да спят. Изгуби търпение и направи още три бързи стъпки към вратата. Когато се спря, мишките решиха, че няма от какво да се боят и се раздвижиха отново, но хората продължиха да лежат непробудно.
Докосна с пръсти вратата, след което ръцете му заопипваха за лоста. Беше дъбова греда, поставена на две дървени скоби. Джак пъхна ръцете си отдолу, хвана и я надигна. Бе по-тежка, отколкото очакваше и след като я вдигна на по-малко от половин пръст, наложи се да я пусне. Звукът, който издаде дървото, щом тупна отново на скобите, бе много силен. Той се вслуша, замръзнал на място. Хрипливият дъх на Том се наруши. „Какво ще кажа, ако ме хванат?“ — помисли си отчаяно Джак. „Ще кажа, че излизам навън… излизам навън… сетих се, ще кажа, че излизам да се облекча“. След като вече си имаше оправдание, малко се поотпусна. Чу как Том се обърна и той зачака да чуе дълбокия му хриплив глас, но дъхът на строителя отново се изравни.
Ръбовете на вратата бяха очертани с призрачно сребриста резка. Джак си помисли, че сигурно има луна. Стисна лоста отново, пое си дъх и се напъна да го вдигне. Този път бе готов за тежестта. Надигна и дръпна към себе си, но не беше го вдигнал достатъчно високо и гредата не излезе от скобите. Вдигна още около половин пръст и този път гредата се освободи. Задържа я до гърдите си, после бавно се смъкна на колене и я отпусна на пода. Остана така няколко мига в опит да успокои дъха си, докато болката в ръцете му отмине. От другите не се чу никакъв звук, освен шума, който издаваха в съня си.
Джак предпазливо открехна вратата. Желязната й панта изскърца и през отвора лъхна студен въздух. Той потрепери. Загърна се още по-плътно в наметалото и отвори още малко вратата. Шмугна се навън и я затвори след себе си.
Облаците бяха накъсани и луната примигваше в неспокойното небе. Духаше студен вятър. За миг Джак се изкуси да се върне в душната топлина на къщата. Огромната църква със срутената кула се извисяваше над всичко останало в манастирския двор, сребриста и черна на лунната светлина, с внушителните й стени и тесни прозорци, които й придаваха вид по-скоро на замък. Беше грозна и неприветлива.
Всичко наоколо бе тихо. Извън стените на приората, в селото, можеше и да има хора, останали да седят до късно през нощта, да пият ейл край огнището или да шият на светлината на свещите от тръстика и лой, но тук беше мъртвило. Джак все пак се поколеба, загледан към мрачната сграда. Тя също го гледаше някак обвинително, сякаш знаеше какво се върти в ума му. Отърси се от това призрачно усещане с едно свиване на раменете и закрачи през широката морава към западния край на катедралата.
Вратата се оказа заключена.
Той заобиколи до северната страна и огледа прозорците. Някои църковни прозорци имаха изпънати през тях ивици прозрачен лен, за да предпазват от студа, но тези май нямаха нищо. Бяха достатъчно големи, за да пропълзи през тях, но бяха прекалено високо, за да ги достигне. Опипа с пръсти каменния зид за пукнатините между камъните, където хоросанът се беше изронил, но не бяха достатъчно големи, за да му осигурят опора за стъпване. Трябваше да използва нещо за стълба.
Помисли да донесе няколко камъка от срутената кула и да ги струпа за стълбище, но целите камъни бяха прекалено големи, а счупените — прекалено неравни. Имаше чувството, че беше видял нещо през деня, което щеше да послужи точно за целта му и разрови в ума си да си го спомни. Бе като да се опитваш да видиш нещо на ръба на полезрението си: все оставаше извън погледа. След това се озърна към конюшнята над огряното от лунната светлина гробище и си спомни: малък дървен блок с две-три стъпала, с който ниски хора си помагаха, за да яхнат големи коне. Един от монасите беше стоял на него, за да разчеше гривата на един жребец.
Запъти се към конюшнята. Едва ли щяха да са прибрали дървото за през нощта, тъй като не си струваше да се краде. Пристъпи тихо, но конете все пак го чуха и един-два се раздвижиха и изпръхтяха. Той се спря уплашен. Вътре можеше да има спящи ратаи. Остана неподвижен за миг, вслушан за звуци от движение на човек, но такива не се появиха, а конете утихнаха.
Не можеше да види блока за качване. Може би го бяха подпрели до стената. Джак присви очи в лунните сенки. Трудно бе да се види каквото и да било. Той се приближи предпазливо до конюшнята и тръгна по дължината й. Конете отново го чуха и този път близостта му ги направи неспокойни. Един изцвили и Джак замръзна.
— Тихо, тихо — извика мъжки глас.
Докато стоеше така, замръзнал от страх като статуя, видя блока за качване точно под носа си, толкова близо, че още само една стъпка и можеше да се препъне в него. Изчака няколко мига. Повече шум отвътре не се чу. Наведе се, вдигна дървеното трупче и го метна на рамото си. Обърна се и застъпва през тревата към църквата. Конюшнята бе затихнала.
Когато се покачи на горното стъпало на блока, все още не бе достатъчно високо, за да стигне до прозорците. Беше дразнещо — не можеше дори да надникне вътре. Не бе решил окончателно да извърши деянието, но не искаше да го спрат практични съображения — искаше му се сам той да вземе решението. Съжали, че не е висок колкото Алфред.
Можеше да опита още едно нещо. Застана по-назад, затича се и скочи с единия крак на блока, а след това се изтласка нагоре. Стигна лесно до перваза и се хвана за каменната рамка. Издърпа се рязко нагоре, докато успее да приседне. Но когато се опита да се промуши вътре, натъкна се на изненада. Прозорецът бе затворен с желязна решетка, която не беше видял отвън, сигурно защото бе черна. Коленичил на перваза, Джак я опипа с двете си ръце. Нямаше как да се мине през нея: вероятно я бяха поставили точно за да не могат хора да влизат вътре, докато църквата е затворена.
Разочарован, скочи на земята. Вдигна дървения блок и го върна там, където го бе намерил. Този път конете не вдигнаха шум.
Погледна към падналата северозападна кула, от лявата страна на главната врата. Изкатери се предпазливо по камъните в края на купчината и надникна към вътрешността на катедралата, за да потърси проход през развалините. Щом луната се скри зад един облак, изчака разтреперан да се появи отново. Беше притеснен, че тежестта му, колкото и малка да бе, можеше да наруши равновесието на камъните и да причини свличане, което дори да не го убиеше, щеше да събуди всички. Щом луната отново се показа, огледа купчината и реши да рискува. Започна да се катери с разтуптяно сърце. Повечето камъни стояха здраво, но един-два опасно се разклатиха под тежестта му. Беше катерене, което щеше да го забавлява на светло, с чужда помощ под ръка и без гузна съвест. Но сега беше твърде притеснен и обичайната му увереност го изостави. Подхлъзна се на една равна повърхност и едва не падна. Там реши да спре.
Беше достатъчно високо, за да погледне над покрива на крилото, минаващо покрай северната страна на храма. Беше се надявал, че ще има дупка или може би празнина между покрива и каменната купчина, но не се оказа така. Покривът продължаваше цял в развалините на кулата и като че ли нямаше никакъв пролом, през който да изпълзи вътре. Джак беше колкото разочарован, толкова и облекчен.
Отново заслиза надолу, заднешком, като поглеждаше през рамо, за да си намери място за стъпване. Колкото по-близо беше до земята, толкова по-добре се чувстваше. Накрая скочи и леко тупна на тревата.
Върна се при северната стена на църквата и обиколи. През последните две седмици беше видял няколко църкви и всички имаха общо взето същата форма. Най-голямата част беше кораба, който винаги беше на запад. След това бяха двете напречни части, които Том наричаше трансепти или нефове, издадени на север и юг. Източният край с олтара се наричаше „канцел“ и бе по-къс от кораба. Кингсбридж беше по-различна само с това, че в западния й край имаше две кули, по една от всяка страна на входа, съчетани с нефовете.
В северния неф имаше врата. Джак я опита и откри, че е заключена. Продължи покрай източния край. Врата там не намери. Спря се и погледна над затревения двор. В отсрещния югоизточен ъгъл на приората имаше две къщи, инфирмария и къщата на приора. И двете бяха тъмни и затихнали. Той продължи напред, зави покрай източния край и по южната страна на канцела, докато стигна издадения навън южен неф. В края на нефа, като длан на ръка, беше кръглата постройка, която наричаха „катедралния съвет“. Между нефа и катедралния съвет имаше тясна алея, която водеше към църковния двор. Джак тръгна по нея.
Озова се в квадратен двор с морава в средата и покрити с навеси пътеки около него. Светлият камък на арките беше призрачно бял на лунната светлина, а засенчените пътеки бяха непроницаемо тъмни. Джак изчака за миг, докато очите му привикнат.
Беше влязъл откъм източната страна на квадрата. Вляво от себе си видя вратата за залата на катедралния съвет. Още по наляво, в южния край на източната алея, забеляза срещу себе си друга врата, която според него водеше към спалното на монасите. От дясната му страна имаше врата, която водеше към южния неф на църквата. Опита я. И тя бе заключена.
Тръгна по северния портик, където намери врата към кораба на църквата. Тя също се оказа заключена.
На западния портик нямаше нищо, докато стигна югозападния ъгъл, където намери вратата за трапезарията. Колко много храна трябваше да се намира, помисли си той, за да се хранят всички тези монаси всеки ден. Наблизо имаше чешма с басейн: монасите измиваха ръцете си преди ядене.
Продължи по южния портик. В средата на пътеката имаше арка. Джак свърна през нея и се озова в един малък проход, с трапезарията от дясната му страна и спалното от лявата. Представи си всички монаси, дълбоко заспали на пода от другата страна на каменната стена. А в края на прохода нямаше нищо, освен един разкалян склон, отвеждащ към реката. Джак се задържа там за миг, загледан към водата на стотина крачки пред него. Без никакъв особен повод си спомни една история за рицар, комуто отрязали главата, но продължил да живее и неволно си представи как безглавият рицар излиза от водата и тръгва нагоре по склона към него. Нищо нямаше там, но все пак се уплаши. Обърна се и изтича обратно в портиците. Там се почувства по-безопасно.
Поколеба се под арката, загледан в огрения от лунна светлина четириъгълник. Трябваше да има начин да се промъкне в такава голяма сграда, чувстваше той, но не можеше да измисли къде още да погледне. В известен смисъл това го радваше. Беше мислил да направи нещо ужасно опасно и ако се окажеше невъзможно — толкова по-добре. От друга страна го ужасяваше мисълта да напуснат манастира и да хванат отново пътя на заранта: безкрайното вървене, глада, разочарованието и яда на Том, сълзите на Марта. Всичко това можеше да се избегне само с една малка искричка от кремъка, който носеше в кесийката си на колана!
В края на полезрението му нещо се раздвижи. Той се сепна и сърцето му заби по-бързо. Извърна глава и видя, за свой ужас, призрачна фигура със свещ в ръката, която се плъзгаше безшумно по източната алея към църквата. В гърлото му се надигна писък и той едва успя да го потуши. След първата фигура се появи друга. Джак се отдръпна навътре в арката да не го видят, вдигна юмрук към устата си и го захапа, за да не извика на глас. До ушите му стигна зловещ стенещ звук. Зяпна в пълен ужас, а след това изведнъж го осени: това, което виждаше, бе процесия на монаси, тръгнали от спалнята към църквата за среднощната служба и пеещи църковен химн по пътя си. Паническото чувство се задържа още миг, дори след като се беше досетил какво вижда. След това вълната на облекчение го заля и той затрепери неудържимо.
Монахът в челото на процесията отключи вратата към църквата с грамаден железен ключ. Останалите влязоха един по един. Никой не се обърна, за да погледне в неговата посока. Повечето изглеждаха полузаспали. Не затвориха храмовата врата след себе си.
Когато отново се съвзе, Джак разбра, че вече може да влезе.
Коленете му бяха твърде омекнали, за да може да върви.
„Бих могъл просто да вляза“, каза си той. „Не съм длъжен да правя каквото и да било, като вляза вътре. Ще погледна да видя дали е възможно да се стигне до покрива. Може да не го запаля. Само ще погледна“.
Пое си дълбоко дъх, а след това излезе изпод арката и запристъпва тихо през четириъгълника. Поколеба се пред отворената врата и надникна вътре. Имаше свещи на олтара и в хора, където стояха монасите, но светлините хвърляха само малки петна в средата на голямото празно пространство, а стените и проходите оставаха в дълбок сумрак. Един от монасите правеше нещо непонятно при олтара, а другите от време на време измърморваха неразбираеми монотонни фрази. За Джак изглеждаше невероятно, че хора могат да стават посред нощ от топлите си постели, за да правят нещо такова.
Промъкна се през вратата и остана притиснат до стената.
Вече беше вътре. Тъмнината го скриваше. Но не можеше да остане точно тук, защото щяха да го видят на излизане. Прокрадна се по-надалеч от входа. Примигващите свещи хвърляха треперливи сенки. Монахът край олтара можеше да види Джак, ако вдигнеше поглед, но изглеждаше твърде погълнат от онова, което правеше. Момчето се задвижи бързо от една огромна колона към друга, като се спираше между тях, за да бъдат движенията му накъсани като местещите се сенки. Светлината стана по-ярка, щом се доближи до пресечната точка на кръста. Страх го беше, че монахът при олтара можеше изведнъж да вдигне очи, да го види, да затича по трансепта, да го спипа за врата…
Стигна до ъгъла и се отдръпна с облекчение в по-дълбоките сенки на храма.
Там се спря за миг, вече поуспокоен. След това се върна по страничното крило към западния край на църквата, като продължаваше да се спира на пресекулки, както щеше да прави, ако дебнеше сърна. Когато се озова в най-отдалечената и най-тъмна част на катедралата, седна на плинта на една колона и зачака службата да свърши.
Пъхна брадичката си в наметалото и задиша над гърдите си, за да се стопли. Животът му се беше променил толкова много през последните две седмици, че сякаш бяха изтекли години, откакто живееше безметежно сред гората с майка си. Знаеше, че никога вече няма да се чувства в такава безопасност. Сега, след като бе опознал глада и студа, опасността и отчаянието, щеше винаги да се бои от тях.
Надникна предпазливо иззад каменния стълб. Над олтара, където свещите бяха най-ярки, едва успя да различи високия дървен таван. По-новите църкви имаха каменни сводове, но Кингсбридж беше стара. Дървенията щеше да гори добре.
„Няма да го направя“, помисли си той.
Том щеше да е толкова щастлив, ако катедралата изгореше. Джак не бе сигурен дали го харесва — беше прекалено настойчив, властен и суров. Момчето бе свикнало с по-мекия нрав на майка си. Но Том го беше впечатлил, изумяваше го дори. Единствените други мъже, които Джак бе срещал, бяха скитници и разбойници. Опасни, диви мъже, които уважаваха само насилието и лукавството, мъже, за които върховното постижение бе да промушат с нож някого откъм гърба. Строителят му се струваше различен, горд и безстрашен, дори когато беше без оръжие. Джак никога нямаше да забрави как Том се изправи срещу Уилям Хамли, когато лорд Уилям беше предложил да купи майка му за един фунт сребро. Това, което толкова силно го порази, беше уплахата на младия лорд Хамли. Когато каза на майка си, че никога не си е представял, че един мъж може да е толкова смел като Том, тя му отвърна:
— Точно затова трябваше да напуснем гората. Имаш нужда от мъж, с когото да се сравняваш.
Джак беше озадачен от думите й, но наистина му се искаше да направи нещо, за да впечатли Том. Запалването на катедралата нямаше да е подходящото нещо обаче. Щеше да е по-добре, ако никой не научеше за това, поне за много години напред. Но може би някога щеше дойде ден, в който Джак щеше да каже на Том:
— Помниш ли нощта, когато катедралата в Кингсбридж изгоря и приорът те нае да я построиш отново, и всички ние имахме най-после храна, покрив и сигурност? Е, имам да ти кажа нещо за това как започна пожарът…
Какъв велик миг щеше да е.
„Но не смея да го направя“, помисли си той.
Пеенето спря и се разнесе тихо шумолене, когато монасите започнаха да напускат местата си. Службата бе свършила. Джак се измести, за да остане скрит, докато всички се изнижат навън.
На излизане гасяха свещите в хора, но оставиха една запалена на олтара. Вратата се затръшна. Джак изчака още малко, за да не би някой да е останал вътре. Дълго време не се чу никакъв звук. Накрая излезе иззад колоната, зад която се беше крил.
Тръгна из храма. Беше странно усещане, да си сам в тази голяма, студена и празна сграда. Помисли си, че сигурно така се чувстват мишките, криещи се по ъглите, докато големите хора се въртят наоколо, в очакване да се махнат, за да излязат навън. Стигна до олтара, взе голямата, ярко горяща свещ и това го накара да се почувства по-добре.
Понесъл свещта, започна да оглежда вътрешността на църквата. В ъгъла, където корабът се събираше с южния трансепт, мястото, където почти се беше уплашил, че монахът при олтара ще го забележи, имаше врата в стената с обикновено резе. Той го опита и вратата се отвори.
Светлината на свещта разкри пред погледа му вито стълбище, толкова тясно, че дебел човек нямаше да може да мине по него и толкова ниско, че Том щеше да трябва да се прегъне на две. Джак се заизкачва.
Щом стигна горе, се озова в тясна галерия. От едната страна ред малки арки гледаха към вътрешността на храма. При върховете им таванът се скосяваше до срещуположния край към пода. Самият под не беше плосък, а извит надолу от двете страни. На момчето му беше нужен само миг, за да се досети къде се намира. Беше над крилото от южната страна на кораба. Извитият сводест таван всъщност бе извитият под, върху който стоеше. Отвън изглеждаше, че има покрив със стряха и всъщност точно на това място се намираше в момента. Крилото беше много по-ниско от кораба, тъй че все още беше далече от главния покрив на сградата.
Тръгна на запад по галерията и се заоглежда. След като монасите вече си бяха отишли, се чувстваше превъзбуден и не се боеше, че ще го видят. Сякаш се бе изкатерил на дърво и бе открил, че на самия връх има невидим коридор, който свързва всички дървета, а той можеше да се разхожда из тоя таен свят само на няколко стъпки над земята.
В края на галерията се натъкна на друга малка врата. Мина през нея и се озова във вътрешността на югозападната кула — онази, която не беше се срутила. Мястото явно не бе предназначено за чужди очи, защото беше грубо и недовършено, а вместо под имаше греди с широки пролуки между тях. Но около вътрешността на стената се виеше дървено стълбище без парапет. Джак се заизкачва нагоре.
Отначало не можа да види никакъв план в плетеницата от дървени греди, но след малко разпозна схемата. Огромни дъбови мертеци с цяла стъпка ширина и две стъпки на дължина обхващаха ширината на храма от север на юг. Над всеки мертек имаше по две внушителни греди, които оформяха триъгълник. Правата редица триъгълници продължаваше напред, отвъд светлината на свещта. Погледнеше ли надолу между мертеците, можеше да види гърба на изрисувания таван, закрепен за по-долните ръбове на напречните греди.
В края на подпокривното пространство, в ъгъла при основата на триъгълника, се виеше тясна пътека. Джак се провря през малкия отвор и излезе на нея. Мястото над главата му бе колкото да остане прав. Един голям мъж щеше да се наложи да се изгърби. Повървя малко. Гредите тук бяха достатъчно, за да се разгори огън. Подуши, мъчейки се да разпознае странната миризма във въздуха. Реши, че е катран. Покривът беше покрит с катран. Щеше да гори като слама.
Внезапно движение на пода го стресна и сърцето му се разтуптя. За миг си помисли за рицаря без глава и за призрачните монаси във вътрешния двор. После се сети за мишки и се почувства по-добре. Но щом се вгледа внимателно видя, че бяха птици: бяха си свили гнезда под стрехите.
Подпокривното пространство следваше плана на църквата долу, като се разклоняваше над трансептите. Джак стигна чак до пресечната им точка и застана в ъгъла. Прецени, че сигурно се намира точно над спиралното стълбище, което го беше довело от наземния етаж до галерията. Ако се канеше да запали пожар, точно тук щеше да го направи. Оттук огънят можеше да се разпространи в четири посоки: на запад по кораба, на юг по южния трансепт, през центъра — към канцела и северния трансепт.
Подпокривните греди бяха направени от сърцевината на дъб и макар да бяха намазани с катран, можеше и да не прихванат огън от пламък на свещ. Но под стрехите имаше малко останали стари парчета дърво и стърготини, захвърлени парчета въже, чували и изоставени птичи гнезда, от които щеше да се получи чудесна разпалка. Трябваше само да ги събере и струпа на куп.
Свещта вече догаряше.
Изглеждаше толкова лесно. Събира сметта, докосва пламъка на свещта до нея и си отива. Пресича като призрак двора, шмугва се в къщата за гости, слага мандалото на вратата, загръща се в сламата и чака да вдигнат тревога.
Но ако го видеха…
Ако го заловяха сега, можеше да каже, че просто е разглеждал катедралата и най-много да си отнесеше боя. Но ако го хванеха, че е подпалил църквата, щеше да се стигне до доста по-далеч от обикновен пердах. Спомни си крадеца на захар в Шайринг и как кървеше задникът му. Спомни си някои от наказанията, наложени на разбойниците: на Фарамонд Зяпналата уста му бяха отрязали устните, Джак Сплесканата шапка бе изгубил ръката си, а Алън Котешкото лице го бяха изкарали на платформите и го бяха пребили с камъни, тъй че оттогава не можа да проговори повече като хората. Още по-страшни изглеждаха разказите за онези, които не бяха преживели наказанията си: убиец, когото вързали в едно буре, цялото набито с шипове и след това го изтъркаляли надолу по склона на един хълм, тъй че всички шипове минали през тялото му; конекрадец, когото изгорили жив; крадлива курва, която набучили на остър кол. Какво можеше да направят на момче, което е запалило църква?
Умислен, започна да събира подпалките изпод стрехите и да ги трупа на пътеката под една от дебелите греди.
Когато купчината стана около една стъпка висока, седна и я загледа.
Свещта догаряше. Още няколко мига и щеше да изгуби шанса си.
С бързо движение на ръката допря пламъка до парче от скъсан чувал. Запали се. Пламъкът веднага плъзна по стърготините, след това по едно изсъхнало и натрошено птиче гнездо. А после малкият огън весело се разгоря.
„Все още бих могъл да го загася“, помисли си Джак.
Подпалките изгаряха малко прекалено бързо. Така щяха да догорят преди покривната греда да е започнала да тлее. Момчето припряно насъбра още боклук и го струпа отгоре. Пламъците се разраснаха. „Все още бих могъл да го потуша“, каза си. Катранът, с който беше покрита гредата, започна да почернява и да дими. Сметта догаряше. „Мога просто да оставя огъня да си угасне сега“. После видя, че самата пътека гори. „Сигурно все още бих могъл да потуша огъня с наметалото си“. Вместо това хвърли още подпалки в пламъците и загледа как се разгарят.
Въздухът стана горещ и пушлив в малкия ъгъл на стрехите, макар че само на педя разстояние от другата страна на покрива беше леденостудено. Някои от по-малките греди, за които бяха наковани оловните плочи, започнаха да горят. И най-сетне, нагоре от масивния главен мертек, запълзя малък пламък.
Катедралата гореше.
Вече беше станало. Връщане нямаше.
Джак се уплаши не на шега. Изведнъж му се дощя бързо да излезе навън и да се прибере в къщата за гости. Прииска му се да е загърнат в наметалото си, присвит в сламата и стиснал очи, докато другите дишат равно около него.
Тръгна обратно по пътеката.
Когато стигна до края, погледна през рамо назад. Огънят се разпространяваше изненадващо бързо, може би заради катрана, с който бе покрито дървото. Всички малки греди пламтяха, главните мертеци започваха да горят и пожарът настъпваше по пътеката. Джак му обърна гръб.
Сниши се в кулата и заслиза по стъпалата, после затича по галерията над крилото и забърза по спиралното стълбище до пода на храма. Втурна се към вратата, през която бе влязъл.
Беше заключена.
Разбра колко глупав е бил. Монасите бяха отключили вратата, когато влязоха, тъй че естествено я бяха заключили отново на излизане.
В гърлото му се надигна страх като горчива буца. Беше подпалил църквата, а сега се оказа заключен вътре.
Надви паниката си и се помъчи да помисли разумно. Беше опитал всяка врата отвън и беше открил, че всички са заключени. Но може би някоя от тях беше затворена с резета, а не с ключалки, тъй че можеше да се отвори отвътре.
Забърза през централната част към северния трансепт и огледа вратата в северния портик. Имаше ключалка.
Затича из тъмния храм към западната му страна и опита всеки един от големите входове за богомолците. И трите врати бяха заключени с ключове. Накрая опита малката врата, която водеше към южното крило от северната пътека на вътрешния двор. Тя също се оказа заключена.
Искаше му се да завика, но това нямаше да помогне. Погледна нагоре към дървения таван. Дали си го въобразяваше или наистина виждаше на смътната лунна светлина малък дим да се вдига от покрива близо до ъгъла на южния трансепт?
„Какво ще правя сега?“
Щяха ли монасите да нахлуят и да потушат огъня, тъй уплашени, че да не забележат едно малко момче, което се промъква навън през вратата? Или веднага щяха да го забележат, да го сграбчат и да закрещят обвинения? А може би щяха да спят в пълно неведение, докато цялата сграда се срине и Джак остане затрупан под каменната грамада?
В очите му избиха сълзи и той съжали дълбоко, че изобщо допря пламъка на свещта до онази купчина смет.
Огледа диво наоколо. Ако отидеше до някой прозорец и започнеше да пищи, щеше ли да го чуе някой?
Отгоре се чу пукот. Погледна натам и видя, че в дървения таван се беше появила дупка, от която се показваше една паднала греда. Дупката приличаше на червено петно на черен фон. След миг се чу нов пукот и огромен мертек рухна право през тавана и падна, като се превъртя веднъж във въздуха и се стовари на пода с грохот, от който мощните колони на кораба се разтърсиха. След него се изсипа дъжд от искри и горящи въглени. Джак се вслуша за викове, крясъци за помощ или ек на камбана, но не се случи нищо. Трясъкът не беше чут. А щом това не ги беше събудило, със сигурност нямаше да чуят и писъците му.
„Ще умра тук“, помисли си той обезумял. „Ще изгоря или ще ме премажат камъните, освен ако не измисля някакъв изход!“
Помисли си за падналата кула. Беше я огледал отвън и не бе видял проход към вътрешността, но тогава беше предпазлив от страх да не падне и да не предизвика свличане. Може би ако погледнеше отново, този път отвътре, щеше да види нещо, което му е убягнало. И може би отчаянието щеше да му помогне да се провре навън оттам, където не бе видял отвор.
Затича към източния край. Блясъкът на огъня, който идваше от дупката в тавана, в съчетание с пламъците, които облизваха падналата на пода греда, грееше по-силно от луната и аркадата на кораба изглеждаше обкантена със злато вместо със сребро. Джак огледа купа камъни от някогашната северозападна кула. Като че ли образуваха плътна стена. Нямаше никакъв изход пред него. Колкото и да бе глупаво, отвори уста и изрева „Мамо!“ с цяло гърло, макар да знаеше, че никой няма да го чуе.
Отново надви паниката си. В едно кътче в ума му се бе притаило нещо, свързано с тази руина. Беше успял да влезе в другата кула, онази, която все още стоеше, като премина по галерията над южното крило. Ако сега минеше по галерията над северното крило, може би щеше да види пролука в купчината развалини, дупка, която нямаше как да се види от ниското.
Притича обратно дотам, където нефовете пресичаха кораба на кръст и се задържа под заслона на северното крило в случай, че горящите греди западат през тавана. Трябваше да има малка врата и спирално стълбище от тази страна, също както имаше от другата. Стигна до ъгъла на северния трансепт. Не можа да види вратата. Огледа се. Нямаше я и от другата страна. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Но това беше безумие — все трябваше да има някакъв достъп до галерията!
Помисли усилено, като се мъчеше да запази спокойствие. До падналата кула имаше достъп, просто трябваше да го намери. Каза си, че би могъл да се върне на подпокривното пространство през здравата югозападна кула. Можеше да го прекоси докато стигне другата страна. Там трябваше да има малък отвор, който да го отведе до рухналата кула. Това можеше да му осигури изхода.
Погледна със страх нагоре към тавана. Огънят вече щеше да е адски. Но не можа да измисли никаква алтернатива.
Първо трябваше да прекоси храма. Отново погледна нагоре. Доколкото можеше да прецени, скоро нищо нямаше да се срути. Пое си дълбоко дъх и се втурна към отсрещната страна. Нищо не падна отгоре му.
Отвори малката врата в южното крило и пробяга нагоре по спиралното стълбище. Щом стъпи в галерията, усети горещината от огъня над себе си. Затича се, мина през вратата към здравата кула и пак се втурна нагоре по стъпалата.
Сниши глава и пропълзя през малката арка в подпокривното пространство. Беше горещо и задимено. Всички най-горни греди пламтяха, а и в другия край най-големите мертеци вече се бяха разгорели силно. Миризмата на катран го накара да се закашля. Поколеба се само за миг, после стъпи на една от гредите, които обхващаха кораба на ширина и тръгна по нея. След няколко мига беше целият мокър от потта заради жегата и очите му се навлажниха, тъй че едва виждаше къде върви. Закашля се. Тогава едното му стъпало се хлъзна от гредата и той залитна настрани. Падна, но успя да задържи лявото си ходило върху мертека, ала дясното му се опря в тавана и за негов ужас мина през гнилото дърво. В ума му пробяга картина с височината на катедралата и полетът му надолу, ако пропаднеше през покрива. Изпищя, залитна напред и изпъна ръце пред себе си, представяйки си как се обръща във въздуха като падналата греда. Но дървото издържа на тежестта му.
Остана замръзнал на място, подпрян на ръце, едно коляно и с крак, щръкнал надолу през тавана. После жестоката горещина го извади от стъписването. Полека измъкна стъпалото си от дупката. Вдигна се на длани и колене и запълзя напред.
Когато се доближи до другата страна, няколко големи греди пропаднаха в кораба. Цялата сграда сякаш се разтърси, а мертекът под Джак потрепери като тетива на лък. Спря и се вкопчи здраво в него. Треперенето отмина. Продължи пълзешком напред и след малко стигна до прохода на северната страна.
Ако предположението му се окажеше грешно и нямаше никакъв отвор оттук през руините на северозападната кула, щеше да се наложи да се върне по същия път.
Щом се изправи, вдиша от студения нощен въздух. Трябваше да има някаква пролука. Но щеше ли да е достатъчно голяма за едно малко момче?
Направи три крачки на запад и се спря миг, преди да е стъпил в празното.
Усети се, че гледа през голяма дупка над огрените от луната развалини на падналата кула. Коленете му омекнаха от облекчение. Беше извън ада.
Но беше много високо, на нивото на покрива, а върхът на купчината отломки бе доста под него, твърде далече, за да може да скочи. Вече можеше да се спаси от пламъците, но как да стигне до земята, без да си счупи врата? Зад него огънят бързо приближаваше и от отвора, в който стоеше, се вдигаше пушек.
Тази кула някога бе имала стълбище покрай вътрешната си стена, точно както все още имаше другата, но повечето бе унищожено при срутването й. Ала там, където дървените стъпала бяха закрепени в стената с хоросан, стърчаха парчета дърво. Някои — дълги едва половин педя, други — повече. Джак се зачуди дали бе възможно да се спусне по тези останки. Щеше да е много рисковано. Усети миризма на опърлено: наметалото му се сгорещяваше и скоро щеше да пламне. Нямаше избор.
Седна на ръба и опипа за най-близкото парче, задържа го с двете си ръце и спусна единия си крак, докато намери опора. След това спусна и другия. Опипвайки с ходилата си, се смъкна една стъпка. Парчетата от счупените стъпала издържаха. Отново се пресегна надолу, за да опита здравината на следващото парче, преди да отпусне тежестта си отгоре му. Това беше малко разхлабено. Заопипва предпазливо с крака, като се държеше здраво в случай, че се окажеше увиснал на ръце. Всяка рискована стъпка го приближаваше все повече до купа развалини. Надолу парчетата дъски като че ли ставаха по-малки, сякаш по-долните бяха пострадали по-силно. Постави обутия си в плъстен ботуш крак върху парче, не по-широко от палеца му, а когато отпусна тежестта си на него, се подхлъзна. Другото му стъпало беше върху по-широко парче, но когато изведнъж премести тежестта си, дървото се откърши. Опита се да се държи с ръце, но парчетата бяха толкова малки, че нямаше за какво да се захване здраво и той се хлъзна ужасен от опасната височина, и полетя надолу във въздуха.
Приземи се със силно тупване на ръце и колене върху купчината камъни. В първия миг бе толкова стъписан и уплашен, че си помисли, че е умрял. След това осъзна, че е извадил голям късмет, като падна толкова добре. Ръцете му бяха ожулени и коленете му щяха да са здраво натъртени, но беше добре.
След малко започна да се спуска по купчината развалини и скочи от последните няколко стъпки височина на земята.
Беше в безопасност. Почувства се изтощен от облекчение. Отново му се прииска да заплаче. Беше се спасил. Чувстваше се горд: какво приключение бе преживял!
Но все още не беше свършило. Тук отвън едва лъхаше на дим, а шумът на пожара, толкова оглушителен в подпокривното пространство, сега звучеше като далечен вятър. Само ръждивото сияние зад прозорците издаваше, че църквата гори. Все пак онези последни трусове трябваше да са нарушили нечий покой и всеки момент някой сънен монах щеше да излезе със залитане от спалното, зачуден дали земетръсът, който бе усетил, е истински или е само сън. Джак беше подпалил църквата — ужасно престъпление в очите на един Божи служител. Трябваше бързо да се махне.
Затича през тревата към къщата за гости. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Спря се задъхан отвън. Ако нахлуеше така, щеше да разбуди всички. Постара се да оправи дъха си, но от това като че ли стана още по-зле. Щеше просто да остане тук, докато отново задиша нормално.
Звънна камбана, прониза тишината и продължи да бие. Закънтя все по настойчиво — безпогрешен сигнал за тревога. Джак замръзна. Ако сега влезеше вътре, щяха да разберат. Но ако не влезеше…
Вратата на къщата се отвори и Марта се показа навън. Джак само я зяпна, ужасно уплашен.
— Къде беше? — попита го тя тихо. — Миришеш на пушек.
Отвърна с първата правдоподобна лъжа, която му хрумна.
— Току-що излязох — каза Джак задъхано. — Чух онази камбана.
— Лъжец — промълви Марта. — Нямаше те цяла вечност. Знам, будна бях.
Разбра, че не може да я излъже.
— Някой друг беше ли буден? — попита със страх.
— Не, само аз.
— Не им казвай, че съм бил навън. Моля те!
Тя долови страха в гласа му и отвърна успокоително:
— Добре, ще го запазя в тайна. Не се безпокой.
— Благодаря ти!
В този момент Том пристъпи на двора и се почеса сънено по брадата.
Джак се уплаши. Какво щеше да си помисли строителят?
— Какво става? — запита сънено мъжът. После подуши във въздуха. — Мирише ми на пушек.
Джак посочи към катедралата с разтреперана ръка.
— Мисля, че… — почна той и преглътна. Всичко щеше да е наред, осъзна с радост и облекчение. Том просто щеше да реши, че Джак е станал малко по-рано, също като Марта. Заговори отново, по-уверено този път: — Погледни към църквата — каза на Том. — Мисля, че гори.
II
Филип все още не бе привикнал да спи сам. Липсваше му спарения въздух на спалното помещение, звука от другите хора, докато се въртяха и хъркаха, бъркотията, когато някой от старите монаси станеше, за да отиде до нужника, последван обикновено от другите стари монаси, редовна процесия, която винаги разсмиваше младите. Да е сам не го притесняваше на стъмване, когато бе уморен до смърт. Но посред нощ, разбуден напълно от службата, откриваше, че му е трудно да заспи отново. Вместо да се върне в голямото меко легло — беше малко смущаващо колко бързо започна да свиква с него — обикновено разпалваше огъня и четеше на свещ, коленичеше да се помоли или просто седеше и мислеше.
А за мислене имаше много. Финансите на манастира се оказаха по-зле, отколкото бе предполагал. Главната причина беше може би в това, че цялата организация докарваше твърде малко пари в брой. Приоратът притежаваше огромни площи земя, но много ферми бяха отдадени за ниски ренти и на дългогодишни договори, а някои наематели си плащаха рентата в натура — толкова чували брашно, толкова каци с ябълки, толкова товара ряпа. Фермите, които не бяха отдадени под наем, се работеха от монасите, но те като че ли никога не успяваха да произведат излишъци храна за продан. Другият главен източник на доходи на приората бяха църквите, които притежаваше и от които получаваше десятъците. За жалост повечето от тях бяха под властта на сакриста и на Филип му беше трудно да разбере точно колко и какво се получаваше и се харчеше там. Нямаше никакви писани сметки. Ясно бе обаче, че доходът на сакриста бе твърде малък или ръководенето му беше твърде лошо, за да поддържа катедралната църква в добро състояние, въпреки че през годините бе събрал впечатляваща колекция от златна утвар и украси със скъпоценни камъни.
Филип нямаше да може да се добере до всички подробности, докато не намереше време да обиколи разхвърляните надалече манастирски имоти, но общата картина вече му се изясняваше. Старият приор пък от няколко години беше заемал от лихварите в Уинчестър и Лондон, просто за да покрива ежедневните разходи. Филип доста се беше потиснал, когато разбра колко е лошо положението.
Но докато мислеше и се молеше, решението започна да се прояснява. Съставил си бе тристепенен план. Щеше да започне с налагането на личен контрол над манастирските финанси. В момента всеки един от главните манастирски служители контролираше своята част от собствеността и изпълняваше длъжността си с прихода от тази собственост — икономът, сакристът, отговорникът за гостите, наставникът на послушниците и инфирмарият, всички те имаха „своите“ ферми и църкви. Естествено, никой от тях нямаше изобщо да признае, че разполага с твърде много пари и ако имаха някакъв излишък, щяха естествено да се погрижат да го изразходят от страх, че нещо може да им се отнеме. Филип бе решил да назначи нов висш служител, касиер, чиято работа щеше да е прибирането без никакви изключения на всички пари, дължими на приората, а след това да раздава на всеки от висшите монаси точно толкова, колкото бе необходимо.
Касиерът естествено щеше да е някой, на когото Филип можеше да се довери. В началото бе склонен да повери длъжността на Кътбърт Белоглавия, иконома. Но после си спомни за омерзението, което старият брат изпитваше към записването на неща. Това не бе добре. Отсега насетне всички приходи и разходи щяха да се записват в една голяма книга. Ето как реши да назначи младия магерник, брат Милий, за касиер. Другите висши манастирски служители нямаше да харесат идеята, който и да получеше работата, но не те бяха приори, а и все едно, мнозинството монаси, които знаеха или подозираха, че приоратът е в беда, щяха да подкрепят реформите.
Когато установеше контрол над парите, Филип щеше да приложи втория етап от плана си.
Всички отдалечени ферми щяха да се отдадат под рента за пари. Това трябваше да сложи край на безкрайния превоз на стоки на дълги разстояния. Имаше един имот на приората в Йоркшир, който плащаше „рента“ от дванайсет агнета и добросъвестно ги изпращаше чак до Кингсбридж всяка година, въпреки че цената на превоза бе по-висока от цената на агнетата, а и все едно, половината от тях умираха по пътя. В бъдеще само най-близките ферми щяха да произвеждат храна за манастира.
Замислил бе също така да промени сегашната система, при която всяка ферма произвеждаше по малко от всичко — малко зърно, малко месо, малко мляко и тъй нататък. Филип беше смятал години наред, че това е разхитително. Всяка ферма успяваше да произведе достатъчно от всяка стока единствено за собствените си нужди — или може би щеше да е по-вярно да се каже, че всяка ферма винаги успяваше да изразходи почти всичко, което произведеше. Филип искаше отделните ферми да се съсредоточат върху едно нещо. Цялото зърно щеше да се отглежда в група села в Съмърсет, където приоратът също тъй притежаваше няколко мелници. Тучните планински склонове на Уилтшир щяха да пасат добитък за масло и телешко месо. Малкият скит „Свети Джон в леса“ щеше да отглежда кози и да прави сирене.
Но най-важният замисъл на Филип бе да превърне всички средни ферми — тези с бедна или не дотам добра почва, особено хълмистите имоти — в стопанства за отглеждане на овци.
Бе прекарал момчешките си години в манастир, който гледаше овце — всеки гледаше овце в тази част на Уелс — и беше видял как цената на вълната се покачва бавно, но стабилно, година след година, още откакто се помнеше, та чак до сега. Овцете с времето щяха окончателно да решат проблема с парите на приората.
Това беше вторият етап от неговия план. Третият етап бе да събори катедралната църква и да построи нова.
Сегашната църква беше стара, грозна и непрактична. А фактът, че северозападната кула се беше срутила, показваше, че може би цялата постройка е изградена слаба. Съвременните църкви бяха по-високи, по-дълги и — най-важното — по-леки. Освен това бяха планирани да могат да показват важни гробници и свети реликви, които поклонниците идваха да видят. В последно време катедралите все повече и повече имаха допълнителни малки олтари и параклиси, посветени на отделни светци. Една добре планирана църква, която да обслужва умножаващите се изисквания на днешното мирянство, щеше да привлича повече богомолци и поклонници, отколкото Кингсбридж можеше да привлече в момента. А заедно с това можеше да се самоиздържа в дългосрочен план. Когато Филип поставеше манастирските финанси на здрава основа, щеше да построи нова църква, която да символизира възраждането на Кингсбридж.
Щеше да бъде неговото върховно постижение.
Смяташе, че след около десет години ще разполага с достатъчно пари, за да започне пресъграждането. Мисълта бе доста обезкуражаваща — тогава щеше да е почти на четирийсет! Но се надяваше поне, че след около година ще може да си позволи план за ремонт, който да направи някъде след по-другата Петдесетница сегашната сграда достойна за уважение, ако не и впечатляваща.
След като вече имаше план, се почувства отново бодър и изпълнен с оптимизъм. Докато размишляваше над подробностите, чу смътно далечно кънтене, подобно на блъскане по голяма врата. Зачуди се дали някой не се е разбудил и раздвижил из спалното или портиците. Предположи, че ако имаше някаква неприятност, много скоро щеше да го разбере и мислите му отново се върнаха на наемите и десятъците. Друг важен източник на богатство за манастирите бяха даровете от родителите на момчета, които ставаха послушници, но трябваше да се привлекат подходящите послушници, от които имаше нужда манастирът за едно процъфтяващо училище…
Размислите му отново бяха прекъснати, този път от по-силен грохот, от който къщата му всъщност леко се разтърси. Това определено не беше тропане по врата, помисли си той. Какво ли ставаше там отвън? Отиде до прозореца и отвори капака. Студеният въздух лъхна вътре и го накара да потрепери. Погледна навън към църквата, катедралния съвет, вътрешния двор с портиците, спалното и кухненските сгради зад тях. Всичко изглеждаше мирно на лунната светлина. Въздухът бе толкова мразовит, че зъбите го заболяха, щом вдиша. Но и още нещо имаше във въздуха. Той подуши. И долови миризма на пушек.
Намръщи се притеснено, но не можа да види никакъв огън.
Отдръпна се и подуши отново с мисълта, че може да му е замирисало на пушек от собствената му камина, но не беше това.
Озадачен и разтревожен, бързо нахлузи ботушите си, награби си наметалото и излезе тичешком от къщата.
Миризмата на пушек стана по-силна, когато забърза през моравата към вътрешния катедрален двор. Нямаше съмнение, че нещо в манастира гори. Първата му мисъл бе за магерницата — почти всички пожари започваха в кухните. Затича през прохода между южния трансепт и катедралния съвет, а след това през квадратния двор с портиците. Денем щеше да мине през трапезарията към кухненския двор, но нощем тя беше заключена, затова излезе през арката в южния портик и зави надясно към задната стена на кухнята. Тук нямаше никакви признаци за пожар, нито в пивоварната или в пекарната, а миризмата вече понамаля. Потича още малко и погледна иззад ъгъла на пивоварната над моравата към къщата за гости и конюшните. Там всичко изглеждаше тихо и мирно.
Възможно ли бе пожарът да е в спалното помещение? То беше единствената друга сграда с камина. Мисълта го ужаси. Докато се връщаше в църковния двор, си представи грозната картина с монасите в постелите им, задушени от дима и в безсъзнание, докато всичко наоколо им е в пламъци. Затича към вратата на спалното. Щом стигна до нея, тя се отвори и Кътбърт Белоглавия пристъпи навън с лоена свещ в ръката.
— Надушваш ли го? — запита припряно старият брат.
— Да… Монасите добре ли са?
— Тук няма никакъв огън.
Филип въздъхна облекчено. Стадото му поне беше в безопасност.
— Къде тогава?
— А магерницата? — попита Кътбърт.
— Не… Проверих там.
След като вече се бе уверил, че никой не е в опасност, започна да се притеснява за имота. Тъкмо беше мислил за финансите и знаеше, че не може да си позволи точно сега ремонт на сгради. Погледна към църквата. Видя ли някаква червена светлина зад прозорците или така му се стори?
— Кътбърт, вземи църковния ключ от сакриста.
Кътбърт го беше изпреварил.
— У мен е.
— Браво!
Двамата забързаха по източния портик към южната врата. Икономът бързо отключи. Щом отвори, димът изригна навън.
Сърцето на Филип спря за миг. Как можеше църквата му да се е подпалила?
Пристъпи вътре. В началото гледката бе объркваща. На пода на храма, около олтара и в южния трансепт, горяха няколко огромни парчета дърво. Откъде бяха дошли? Как бяха вдигнали толкова много пушек? И какъв беше този оглушителен рев като от много по-голям пожар?
— Виж горе! — извика Кътбърт.
Филип вдигна очи и въпросите му получиха отговор. Таванът гореше яростно. Зяпна го с ужас: все едно, че гледаше ада отдолу. Повечето от изрисувания таван вече го нямаше, виждаха се триъгълниците от покривните греди, почернели и пламнали, а пламъците и димът подскачаха и се вихреха като в пъклен танц. Филип стоеше вцепенен и стъписан, докато вратът го заболя от гледането нагоре. След това се съвзе.
Притича до средата, застана пред олтара и се огледа. Целият покрив гореше, от западната врата до източния край и по двата трансепта. За миг си помисли в паника: „Как ще занесем вода дотам?“ Представи си редица от монаси, тичащи по галерията с ведра и моментално осъзна, че щеше да е невъзможно: дори да разполагаше със сто души за тази работа, нямаше да могат да занесат до горе достатъчно количество вода, за да потушат кипящия ад. Целият покрив ще бъде унищожен, осъзна той със свито сърце. А дъждът и снегът щяха да падат в църквата, докато намереше пари, за да направи нов.
Оглушителен трясък го накара отново да вдигне очи. Точно над него един огромен мертек бавно се изместваше на една страна. Щеше да се стовари отгоре му. Бързо притича назад в южния трансепт, където Кътбърт стоеше и гледаше уплашено.
Цяла секция от тавана, три триъгълника от греди и талпи с накованите по тях оловни листове, пропадаше. Двамата мъже гледаха слисани, съвсем забравили за собствената си безопасност. Покривът падна върху една от големите кръгли арки там, където корабът се пресичаше с двата трансепта. Огромната тежест на рухващо дърво и олово пропука каменната зидария на арката с протяжен звук, подобно на гръмотевица. Всичко стана бавно — гредите се смъкнаха бавно, арката се пропука бавно и разбитата зидария бавно пропадна във въздуха. Освободиха се нови подпокривни греди, а след това, с шум като бавен и пронизителен гръм, цяла секция от северната стена на източната част с олтара се разтресе и се плъзна настрани в северния трансепт.
Филип беше ужасен. Гледката с разрушаването на такава могъща сграда бе стъписваща. Беше все едно да гледаш как пропада планина или как речен бързей изведнъж пресъхва. Всъщност никога не бе си и помислял, че такова нещо може да се случи. Трудно можеше да повярва на очите си. Чувстваше се напълно объркан и не знаеше какво да прави.
Кътбърт го дърпаше за ръкава.
— Да се махаме! — изрева в ухото му.
Филип не можеше да се откъсне от мястото си. Спомни си, че бе предвидил десет години строги ограничения и тежък труд, за да върне манастира на здрава финансова основа. Сега изведнъж се оказваше, че трябва да построи нов покрив и нова северна стена, а навярно и още, ако разрушението продължеше… Това е работа на дявола, помисли си той. Как иначе можеше да се подпали покривът в мразовита януарска нощ?
— Ще ни убие! — крещеше му Кътбърт и нотката на чисто човешки страх в гласа му докосна сърцето на младия приор. Извърна лице от пламъците и двамата изтичаха навън в църковния двор.
Монасите се бяха събудили и се измъкваха един по един от спалното. На излизане всеки от тях искаше да се спре и да погледне към храма. Милий Магерника стоеше до вратата и ги подканяше да тръгнат по-бързо, за да се избегне струпване, като ги насочваше към южния край на двора, надалеч от горящата сграда. По средата на пътеката стоеше Том Строителя и ги упътваше да завият и да излязат изпод арката. Филип го чу да нарежда:
— Идете в къщата за гости — стойте далече от църквата!
Помисли си, че това е прекалена предпазливост — тук в църковния двор щяха да са в пълна безопасност, нали? Но пък нямаше да навреди и може би бе разумна мярка. „Всъщност, аз самият може би трябваше да се сетя за това“, каза си приорът.
Но предпазливостта на Том го накара да се зачуди докъде можеше да се разпространи разрушението. Щом портиците не бяха напълно безопасни, какво можеше да стане с катедралния съвет? Там, в една малка странична стаичка с дебели каменни стени и без прозорци, пазеха обкован с желязо дъбов сандък с малкото пари, които имаха, скъпоценната утвар, манастирските вули и актовете за собственост. След малко зърна ковчежника Алън, млад монах, който работеше със сакриста и се грижеше за украсите. Филип го повика.
— Съкровището трябва да се изнесе от катедралния съвет… къде е сакристът?
— Няма го, отче.
— Иди го намери и вземи ключовете, после изнесете съкровището от съвета и го отнесете в къщата за гости. Живо!
Алън затича. Филип се обърна към Кътбърт.
— Иди се погрижи да направи каквото му казах.
Кътбърт кимна и тръгна след младежа.
Приорът погледна назад към църквата. За няколкото мига, докато беше отклонил вниманието си, огънят бе забушувал още по-яростно и сега светлината на пламъците грееше ярко във всички прозорци. Сакристът трябваше да е помислил за съкровището, вместо да спасява кожата си толкова припряно. Имаше ли още нещо забравено? Мъчеше се да мисли подредено, докато всичко ставаше толкова бързо. Монасите се оттегляха на безопасно, за съкровището се бяха погрижили…
Бе забравил светеца.
В далечния източен край на църквата, оттатък епископския трон, се намираше каменната гробница на Свети Адолфус, ранен английски мъченик. В криптата се съхраняваше дървеният ковчег с мощите му. Периодично капакът на каменния саркофаг се вдигаше, за да се изложи на показ ковчега. Адолфус не бе толкова популярен както някога, но в стари времена болни хора чудодейно се бяха изцерявали, като докоснат гробницата. Останките на светец можеха да привличат много миряни, да предизвикват поклонения. Носеха толкова пари, че колкото и срамно да беше, някои монаси дори крадяха свещени реликви от други църкви. Филип бе намислил да съживи интереса към Адолфус. Трябваше на всяка цена да го опази.
Щеше да му е нужна помощ, за да се вдигне капака на саркофага и да се пренесе ковчега. Сакристът трябваше и за това да е помислил. Но го нямаше никакъв. Следващият монах, който се появи от спалното, се оказа Ремигий, високомерния помощник-приор. Той трябваше да свърши работа. Филип го повика настрани и рече:
— Помогни ми да спасим мощите.
Светлозелените очи на Ремигий гледаха с боязън към горящата църква, но след миг колебание последва приора през източния портик, а после — през вратата.
Вътре Филип спря. Само няколко мига бяха изтекли, откакто бе избягал навън, но пожарът се беше разраснал много бързо. Усети смъдене в ноздрите си, което му напомни за горящ катран и се досети, че таванските греди трябваше да са промазани, за да не изгниват. Въпреки пламъците, като че ли имаше студен вятър: димът излизаше през зейналите в покрива дупки, а огънят притегляше студен въздух в църквата през прозорците. Издигащото се нагоре течение загръщаше пожара. На църковния под се сипеха нажежени въглени, а няколко горящи на покрива по-големи греди изглеждаха готови да се срутят всеки момент. Досега Филип се беше тревожил първо за монасите и след това за манастирската собственост, но сега за първи път се уплаши за себе си и се поколеба да навлезе в бушуващия ад.
Колкото по-дълго изчакваше, толкова по-голям ставаше рискът. А и ако мислеше много, щеше съвсем да изгуби кураж. Надигна полите на расото си, извика „След мен!“ и затича в трансепта. Заобикаляше малките огньове по пода и очакваше всеки момент да го премаже някоя падаща греда. Тичаше, а сърцето му бе скочило в гърлото и имаше чувството, че ще закрещи от напрежение. После изведнъж се озова в безопасното крило от другата страна.
Спря се за миг. Крилата бяха с каменни сводове и тук нямаше огън. Ремигий беше до него. Филип си пое дъх и закашля, щом димът стигна до гърлото му. Прекосяването на трансепта им беше отнело едва няколко мига, но му се беше сторило по-дълго от нощна литургия.
— Ще ни убие! — изкрещя Ремигий.
— Господ ще ни опази — отвърна Филип. И си помисли: „Защо ме е страх тогава?“
Не му беше време за теология.
Тръгна по трансепта и зави на ъгъла към канцела, като се държеше от външната страна на крилото. Усети горещината от дървените столове, които горяха буйно в средата на хора и го жегна болка от загубата: бяха скъпа изработка и покрити с красива дърворезба. Бързо ги изключи от ума си и се съсредоточи над текущата задача. Затича през канцела към източния край.
Гробницата на светеца беше по средата на църквата. Представляваше голям каменен саркофаг, поставен върху нисък плинт. Филип и Ремигий трябваше да вдигнат каменния капак, да го изместят настрани, да извадят ковчега от саркофага и да го отнесат до крилото, докато покривът над тях се разпадаше. Филип погледна брата си. Изпъкналите зелени очи на помощник-приора се бяха разширили от страх. Потисна собствения си страх заради Ремигий.
— Ти взимаш онзи край, аз — тоя — посочи той и без да дочака съгласие затича към гробницата.
Ремигий го последва.
Застанаха при двата края, хванаха тежкия капак и се опитаха да го надигнат.
Капакът не помръдна.
Филип осъзна, че трябваше да вземе повече монаси. Не беше спрял замалко да помисли. Но вече бе много късно: ако излезеше навън да повика още помощ, трансептът можеше да се окаже непроходим на връщане. Но не можеше да остави тук мощите на светеца. Една греда можеше да падне и да разбие саркофага, след това дървеният ковчег щеше да пламне и пепелта да се разпилее от вятъра — ужасно светотатство и огромна загуба за катедралата.
Хрумна му идея. Премести се от едната страна на саркофага и прикани Ремигий да застане до него. Коленичи, опря двете си ръце в надвисналия ръб на капака и натисна нагоре колкото сили имаше. Когато Ремигий направи същото, капакът се повдигна. Бавно, двамата го вдигнаха по-нависоко. Филип трябваше да се надигне на едно коляно и Ремигий го последва; после двамата се изправиха. Когато капакът застана вертикално, го избутаха още малко и той се прекатури, падна на пода от другата страна на гробницата и се разцепи на две.
Ремигий погледна вътре. Ковчегът беше в добро състояние, дървото все още изглеждаше здраво, а железните му дръжки — само повърхностно потъмнели. Филип застана в единия край, наведе се и сграбчи две дръжки. Ремигий направи същото в другия край. Вдигнаха ковчега на половин педя, но се оказа много по-тежък, отколкото беше очаквал и след малко Ремигий пусна своя край с думите:
— Не мога… по-стар съм от теб.
Филип преглътна яда си. Ковчегът вероятно беше обшит отвътре с олово. Но след като вече бяха счупили капака на гробницата, ковчегът беше още по-уязвим от преди.
— Ела тук — каза той на помощника си. — Ще се опитаме да го изправим на едната страна.
Ремигий заобиколи саркофага и застана до него. Всеки от двамата хвана по една от подаващите се дръжки и надигнаха. Краят тръгна нагоре сравнително лесно. Вдигнаха го над нивото на горницата на саркофага, след това тръгнаха напред, по един от всяка страна, като бутаха ковчега докато се изправи. Спряха замалко. Филип разбра, че са вдигнали долния край на ковчега, тъй че светецът сега стоеше изправен на главата си. Извини му се на ум. Около тях непрекъснато се сипеха парчета горящо дърво. Всеки път, щом няколко искри паднеха върху расото на Ремигий, той ги изтупваше уплашено докато угаснат и при всяка възможност хвърляше уплашен поглед към горящия покрив. Филип виждаше, че малкото кураж на стария монах се изчерпва бързо.
Наклониха ковчега така, че да се подпре на вътрешната страна на саркофага, след което избутаха още малко. Другият край се повдигна и ковчегът се люшна на ръба на гробницата. После го смъкнаха, докато тупна на пода на една страна. После отново го наклониха така, че да легне на земята правилно. Светите кости сигурно тропаха вътре като зарове в купа, помисли си Филип. Това е най-близкото до светотатство, което съм вършил в живота си, но нищо друго не може да се направи.
Застанали откъм единия край на ковчега, всеки от тях хвана по една дръжка и започнаха да го влачат през църквата към сравнително безопасното крило. Железните ъгли изравяха малки бразди в утъпканата пръст. Почти бяха стигнали до крилото, когато секция от покрива, горящи талпи и нажежено олово, се срутиха точно върху празната вече гробница. Трясъкът бе оглушителен, подът се разтърси при удара и каменният саркофаг се натроши на късчета. Една голяма греда подскочи към ковчега, профуча на половин педя от Филип и Ремигий и го изби от ръце им. За Ремигий това се оказа твърде много.
— Дяволска работа! — изрева той побъркан от страх и побягна.
Филип замалко щеше да го последва. Ако дяволът наистина се беше развихрил тази нощ, един Господ знаеше какво можеше да се случи. Филип никога не беше виждал Лукавия, но беше слушал много приказки от хора, които са го зървали. Но монасите бяха създадени, за да се опълчват на Сатаната, каза си той твърдо. Озърна се с копнеж към безопасното крило, след това се стегна, сграбчи дръжките на ковчега и го надигна.
Започна да го дърпа изпод падналата греда. Дървото бе нащърбено отгоре, но — забележително! — всъщност не беше се счупило. Издърпа го още малко по-надалече. Наоколо му се сипеше дъжд от малки горящи въглени. Озърна се нагоре към покрива. Онова там не беше ли двукрака фигура, заподскачала в насмешлив танц между пламъците, или беше просто подета от вятъра струя дим? Отново погледна надолу и видя, че полите на расото му са се подпалили. Коленичи, затисна пламъците с ръце в пръстения под и те угаснаха моментално. След това чу някакъв шум, който беше или писък на изтерзано от огъня дърво, или безумния подигравателен смях на дявол.
— Свети Адолфус да ме пази — изпъшка той и награби отново дръжките на ковчега.
Повлече ковчега по земята, педя по педя. За миг дяволът го остави на мира. Повече не погледна нагоре — по-добре да не зяпа повече в Лукавия. Най-сетне стигна до каменния заслон на крилото и се почувства малко по-сигурен. Схванатият гръб го принуди да се спре и да се изправи замалко.
До най-близката врата в южния трансепт беше далече. Не беше сигурен дали ще може да довлече ковчега чак до там, преди целият покрив да пропадне. Може би точно на това разчиташе дяволът. Филип не можа да се сдържи да погледне отново нагоре в пламъците. Димната двукрака фигура се сниши зад една почерняла греда точно когато я зърна. Знае, че не мога да стигна, помисли си Филип. Погледна по дължината на крилото, изкусен да изостави светеца и да побегне да спаси живота си… и видя отсреща да идват към него брат Милий, Кътбърт Белоглавия и Том Строителя, три съвсем веществени фигури, затичани да се притекат на помощ. Сърцето му подскочи от радост и изведнъж престана да е сигурен, че изобщо е видял зъл демон.
— Слава Тебе, Господи! — изпъшка той. — Помогнете ми с това — добави съвсем ненужно.
Том Строителя хвърли бърз, преценяващ поглед към горящия покрив. Май не видя никакви дяволи, но каза:
— Да побързаме.
Всеки взе по един ъгъл и вдигнаха ковчега на раменете си. Тежко беше дори за четиримата.
— Напред! — изкрещя Филип и тръгнаха по крилото колкото може по-бързо, изгърбени под тежкия товар.
Когато стигнаха до южния трансепт, Том извика:
— Чакайте.
Подът беше непроходим от многото малки огньове, а отгоре непрекъснато се сипеха още парчета горящо дърво. Филип надникна над пламъците в празното пространство, мъчейки се да очертае път между тях. В няколкото мига, докато стояха на място, от западния край на църквата се разнесе тропот. Той погледна нагоре, изпълнен със страх. Тропотът нарасна до грохот.
— Слаба е, като другата — отрони неясно Том.
— Коя? — извика Филип.
— Югозападната кула, коя.
— О, не!
Грохотът се усили още повече. Филип погледна с ужас и видя как целият западен край на църквата се измести сякаш една крачка напред, все едно, че Божията ръка го бе ударила. Още десет крачки покрив пропадна в кораба с тътен като при земетръс. После цялата югозападна кула бавно се срути и запада в храма като свлачище.
Филип се вцепени, стъписан. Църквата му се разпадаше пред очите му. Щяха да минат години, докато щетите се поправят, дори да можеше да намери пари. Какво щеше да прави? Как щеше да продължи манастирът? Краят ли бе това на приората Кингсбридж?
От вцепенението го изкара тласъкът на ковчега на рамото му, когато другите трима мъже напънаха напред. Филип застъпва натам, където го поведоха. Том подбираше пътя през лабиринта от огньове. Една горяща дъска падна върху ковчега, но за щастие се плъзна на пода, без да докосне никого от тях. Миг след това стигнаха отсрещната страна, минаха през вратата извън църквата и вдишаха студения нощен въздух.
Филип беше толкова съсипан от разрушаването на катедралата, че дори не изпита облекчение от това, че се е спасил. Забързаха покрай църковния двор към южната арка и минаха през нея. Когато се отдалечиха достатъчно от постройките, Том каза:
— Така е добре.
С благодарност смъкнаха ковчега върху замръзналата земя.
На Филип му трябваха няколко мига, докато си успокои дишането. В паузата си даде сметка, че не му беше времето да се прави на замаян. Той беше приорът и той отговаряше тук. Какво трябваше да направи по-натам? Може би щеше да е разумно да провери дали всички монаси са се спасили и са в безопасност. Вдиша дълбоко още веднъж, след това изправи рамене и огледа другите мъже.
— Кътбърт, ти стой тук да пазиш мощите на светеца. Останалите — след мен.
Поведе ги покрай задната страна на кухненските постройки, минаха между пивоварната и мелницата и прекосиха моравата към къщата за гости. Монасите, семейството на Том и повечето селяни стояха наоколо на групи, говореха тихо и хвърляха боязливи погледи към горящата църква. Филип се обърна да погледне към нея, преди да им заговори. Гледката беше болезнена. Целият западен край представляваше купчина развалини и огромни пламъци изригваха нагоре от останките на покрива.
Откъсна погледа си.
— Всички ли са тук? — извика високо. — Ако се сетите, че някой липсва, кажете му името.
— Кътбърт Белоглавия — подвикна някой.
— Той пази мощите на светеца. Някой друг?
Нямаше друг.
Филип се обърна към Милий.
— Преброй монасите, за да сме сигурни. Трябва да са четирийсет и пет, с теб и мен. — Знаеше, че може да се довери на Милий, затова го зачеркна от ума си и се обърна към Том Строителя. — Семейството ти тука ли е?
Том кимна и посочи. Стояха до стената на къщата за гости: жената, порасналият син и двете малки. Малкото момче хвърли уплашен поглед към Филип. Трябваше да е ужасно преживяване за тях, помисли си той.
Сакристът седеше на обкования с желязо сандък със съкровището. Филип беше забравил за това — изпита облекчение като го видя и го заговори:
— Брат Андрю, ковчегът на Свети Адолфус е зад трапезарията. Вземи няколко братя да ти помогнат и го отнесете… — Помисли за миг. Най-безопасното място може би беше резиденцията на приора. — Отнесете го в моята къща.
— В твоята къща? — възрази Андрю. — Реликвите трябва да са под моята грижа, не твоята.
— Тогава трябваше да ги спасиш от църквата! — кипна Филип. — Прави каквото казвам, без повече приказки!
Сакристът тръгна с неохота, ядосан.
— Побързай, човече — подвикна Филип след него, — или ще те лиша от поста тук и веднага! — Обърна гръб на Андрю и заговори на Милий. — Колко са?
— Четирийсет и четири, плюс Кътбърт. Единайсет послушници. Петима гости. Всички са налице.
— Слава на Господа. — Филип погледна към бушуващия пожар. Изглеждаше почти чудо, че всички са живи и никой не бе пострадал. Усети, че е изтощен, но беше прекалено загрижен, за да може да седне и да отдъхне. — Има ли още нещо ценно за спасяване? — попита. — Имаме съкровището и реликвите…
Алън, младият ковчежник каза:
— Ами книгите?
Филип простена. Разбира се. Книгите. Пазеха ги в заключен шкаф в източния портик, до вратата на катедралния съвет, където монасите можеха да ги вземат по време на часовете за учение. Щеше да е ужасно дълго да изпразнят шкафа книга по книга. Може би няколко силни млади мъже щяха да могат да вдигнат целия шкаф и да го отнесат на безопасно място. Огледа наоколо. Сакристът беше избрал шестима монаси да се справят с ковчега и те вече бяха тръгнали през моравата. Филип подбра трима млади монаси и трима от по-възрастните послушници, и им каза да го последват.
Закрачи обратно през откритото пространство пред горящата църква. Беше твърде уморен, за да тича. Минаха между мелницата и пивоварната и заобиколиха отзад покрай кухнята и трапезарията. Кътбърт Белоглавия и сакристът организираха преместването на ковчега. Филип поведе групата си по прохода между трапезарията и спалното и под южната арка в църковния двор.
Усети веднага горещината на огъня. Големият книжен шкаф имаше резба на вратите, която изобразяваше Мойсей и каменните скрижали. Филип накара младите да наклонят шкафа напред и да го вдигнат на раменете си. Понесоха го покрай двора към южната арка. Там приорът се спря и погледна назад, докато те продължиха напред с товара си. Сърцето му се изпълни със скръб при гледката на разрушената църква. Вече имаше по-малко дим и повече пламъци. Цели участъци от покрива бяха изчезнали и пред очите му централната част сякаш хлътна надолу. Той разбра какво щеше да последва. Прозвуча оглушителен трясък, по-силен от всичко, което бе станало досега и покривът на южния трансепт пропадна навътре. Филип изпита болка все едно, че собственото му тяло гореше. След миг стената на трансепта сякаш се изду над портиците. „Господ да ни е на помощ, ще се срути“, помисли си приорът. Когато каменният зид започна да рухва и да се пръска, осъзна, че пада към него и се обърна, за да побегне. Но преди да е направил и три стъпки, нещо го удари в тила и той изгуби съзнание.
За Том бушуващият пожар, който унищожаваше катедралата в Кингсбридж, беше лъч надежда.
Гледаше над моравата към огромните пламъци, които изригваха нагоре във въздуха от развалините на църквата и единственото, което можеше да си помисли бе, че това означава работа.
Мисълта се беше затаила някъде дълбоко в ума му, откакто беше излязъл със сънени очи от къщата за гости и беше видял смътното сияние в прозорците на църквата. През цялото време, докато беше изкарвал бързо монасите далече от опасността и тичаше в горящата сграда, за да намери приор Филип, докато изнасяше навън ковчега на светеца, сърцето му се пръскаше от безсрамен, щастлив оптимизъм.
След като вече имаше време да помисли, му хрумна, че не бива да бъде щастлив заради изгарянето на църква. Но пък никой не беше пострадал и съкровището на манастира беше спасено, а храмът бездруго беше стар и се срутваше. Тъй че защо да не се радва?
Младите монаси се връщаха през моравата, понесли на гърбовете си тежкия шкаф с книги. „Единственото, което трябва да направя“, помисли си Том, „е да се погрижа да получа работата с пресъграждането на катедралата. А моментът да говоря с приор Филип за това е точно сега“.
Филип обаче не се оказа между носачите. Когато се озоваха до къщата за гости, смъкнаха шкафа на земята.
— Къде е приорът ви? — попита ги Том.
Най-старият от тях се озърна назад изненадан.
— Не знам. Мислех, че е зад нас.
Може би се е задържал назад, за да погледа пожара, реши строителят. Но може би беше в беда.
Без повече суетене затича през моравата и покрай задната стена на магерницата. Надяваше се Филип да е добре, не само защото изглеждаше добър човек, а и защото беше закрилникът на Джонатан. Без него не се знаеше какво може да стане с бебето.
Намери го в прохода между трапезарията и спалното помещение. За облекчение на Том, приорът седеше изправен, изглеждаше замаян, но не беше пострадал. Помогна му да се изправи на крака.
— Нещо ме удари в главата — тихо промълви той.
Строителят погледна зад него. Южният трансепт беше паднал в църковния двор.
— Имате късмет, че сте жив — каза му. — Бог трябва да има цел за вас.
Филип тръсна глава, за да проясни ума си.
— Припаднах за миг. Вече съм добре. Къде са книгите?
— Отнесоха ги до къщата за гости.
— Да се връщаме.
Том го подхвана под мишницата. Приорът не беше пострадал зле, но беше замаян.
Докато се върнат до къщата, пожарът в църквата вече беше попреминал и пламъците бавно изгасваха. Но Том все пак виждаше съвсем ясно лицата на хората и с лека изненада осъзна, че вече се съмва.
Филип отново се зае с организирането на нещата. Каза на Милий Магерника да направи каша за всички и заръча на Кътбърт Белоглавия да отвори бъчва със силно вино, за да се стоплят, докато чакат. Заповяда да разпалят огъня в къщата за гости и по-старите монаси влязоха да се скрият от студа. Заваля, вятърът взе да навява леденостудени пелени от дъжд и пламъците в разрушената църква бързо изтляха.
Когато всички отново се разшетаха, приор Филип се отдалечи от къщата за гости и тръгна към храма. Том го видя и го последва. Успееше ли да се справи добре с това, можеше да работи тук с години.
Филип стоеше загледан към доскорошния западен край на катедралата и клатеше тъжно глава все едно, че собственият му живот е рухнал в развалини. Том застана смълчан до него. След малко приорът отново тръгна покрай северната страна на сградата през гробищата. Строителят закрачи с него и заоглежда щетите.
Северната стена на кораба все още стоеше, но северният трансепт и част от канцела бяха паднали. Църквата все още имаше източен край. Завиха покрай него и погледнаха към южната стена. По-голямата й част се бе срутила и южният трансепт беше рухнал в църковния двор. Пристройката на катедралния съвет още стоеше.
Стигнаха до свода, който водеше към източния портик на двора. Там ги спря купчината отломки. Изглеждаше пълна бъркотия, но опитното око на майстора успя да види, че самите портици не бяха пострадали много зле, само бяха заровени под нападалите руини. Заизкачва се върху натрошените камъни, докато успя да погледне вътре в църквата. Точно зад олтара имаше полускрито стълбище, което водеше към криптата, която се намираше под хора. Надникна вътре и огледа каменния под за следи от напукване. Не видя такива. Имаше добър шанс криптата да е оцеляла непокътната. Нямаше да го каже на Филип засега: щеше да спести добрата новина за критичен момент.
Филип беше отишъл до задната страна на спалното помещение. Том побърза да го догони. Сградата не бе пострадала. Продължиха напред и откриха, че повечето други манастирски постройки бяха общо взето непокътнати: трапезарията, кухнята, пекарната и пивоварната. Приорът можеше и да намира някаква утеха в това, но изражението му остана скръбно.
Приключиха обиколката там, откъдето бяха започнали, пред разрушения западен край, след като бяха описали пълен кръг около манастирския двор, без да си кажат дума. Филип въздъхна тежко и наруши мълчанието.
— Дяволът направи това.
„Това е моят миг“, каза си Том. Пое си дълбоко дъх и рече:
— Би могло да е Божия работа.
Филип го погледна изненадано.
— Как така?
Строителят отвърна предпазливо:
— Никой не пострада. Книгите, съкровището и мощите на светеца бяха спасени. Само църквата бе унищожена. Може би Господ е поискал нова църква.
Филип се усмихна скептично.
— И предполагам, че Господ е поискал ти да я построиш.
Не беше чак толкова замаян, за да не се досети, че нишката на мисълта на Том може да е личен интерес.
Той устоя на своето.
— Може и така да е — отвърна упорито. — Не дяволът изпрати майстор строител тук в нощта, когато църквата изгоря.
Филип извърна поглед.
— Е, ще има нова църква, но не знам кога. А какво да правя междувременно? Как може да продължи животът на манастира? Ние сме тук единствено заради богослужението и учението.
Беше изпаднал в дълбоко отчаяние. Това бе моментът, в който можеше да му се вдъхне нова надежда.
— Двамата с момчето ми бихме могли да разчистим църковния двор и да го подготвим за използване до седмица — каза той, като се постара гласът му да прозвучи по-убедено, отколкото се чувстваше.
Филип се изненада.
— Наистина ли? — След това изражението му отново се промени. Отново изглеждаше съкрушен. — Но какво ще използваме за църква?
— А криптата? Можете да водите службите там, нали?
— Да… би могло да се получи много добре.
— Сигурен съм, че криптата не е пострадала сериозно — каза Том. Беше почти вярно: беше почти сигурен.
Филип го гледаше все едно, че беше ангел на милостта.
— Няма да отнеме много време да разчистим пътека през развалините от двора до стъпалата на криптата — продължи майсторът. — Повечето от църквата от онази страна е напълно унищожено, което колкото и да е странно, е добре, защото означава, че няма повече опасност от срутване на зидария. Ще трябва да огледам стените, които все още стоят и може би ще се наложи да укрепя някои от тях. След това ще трябва да се проверяват всеки ден за пукнатини и дори така не бива да влизате вътре при буря. — Всичко това беше важно, но Том усещаше, че Филип не го разбира. Това, което Филип искаше от Том сега, бяха положителни новини, нещо, което да повдигне духа му. А начинът да бъде нает бе да му предложи каквото искаше. Промени тона си:
— С някои от по-младите ви монаси на работа при мен, бих могъл да наместя нещата така, че да можете да подновите поне донякъде нормалния манастирски живот… До две седмици.
Филип го зяпна.
— Две седмици?
— Дайте ми храна и подслон за семейството ми, а надниците ми можете да платите, когато имате пари.
— Можеш да ми върнеш манастира до две седмици? — повтори невярващо Филип.
Том не беше сигурен, че ще може, но и три да отнемеше, никой нямаше да умре от това.
— Две седмици — твърдо заяви той. — След това можем да съборим останалите стени — това е майсторска работа, имайте предвид, ако искаме да стане безопасно — след това да разчистим отломките, да струпаме камъните за повторна употреба. Междувременно можем да планираме новата катедрала. — Том затаи дъх. Беше направил всичко по силите си. Разбира се, че Филип щеше да го наеме сега!
Филип кимна и за първи път се усмихна.
— Мисля, че наистина Бог ви изпрати — рече той. — Хайде да закусим, а после можем да започнем работа.
Том въздъхна облекчено.
— Благодаря ви. — В гласа му имаше трепет, който не можа да прикрие, но изведнъж вече му беше все едно и с едва сподавен хлип промълви: — Не мога да ви кажа колко много означава това за мен.
След закуската Филип проведе импровизиран съвет в склада на Кътбърт под кухнята. Монасите бяха притеснени и възбудени. Бяха мъже, избрали или примирили се с живот в сигурност, предсказуемост и еднообразие, и повечето от тях бяха ужасно объркани. Смущението им трогна сърцето му. Почувства се повече от всякога като пастир, чийто дълг е да се грижи за глупави и безпомощни същества. Само че тези хора не бяха безмозъчни животни, бяха негови братя и Филип ги обичаше. Бе решил, че най-добрият начин да ги утеши, е като им каже какво предстои, за да вложи неспокойната им енергия в тежък труд и да ги върне колкото може по-скоро в някакво подобие на ежедневна рутина.
Въпреки необичайната среда, Филип не съкрати ритуала на катедралния съвет. Разпореди четене житието на мъченика за деня, последвано от възпоминателните молитви. Точно за това бяха манастирите: молитвите оправдаваха съществуването им. Все пак някои от монасите бяха неспокойни, затова той избра Двадесета глава от Правилото на Свети Бенедикт, частта озаглавена „За благоговението при молитва“. Последва заупокойната. Познатият ритуал успокои нервите им и той забеляза, че уплахата, изписана на лицата около него бавно се заличи, щом монасите разбраха, че светът им в края на краищата не е свършил.
Накрая Филип стана за слово.
— Катастрофата, която ни сполетя тази нощ е само физическа — започна той, влагайки в гласа си колкото може повече топлина и утешение. — Нашият живот е духовен. Нашата работа е молитва, богослужение и размишление. — Бавно огледа из помещението, за да улови колкото може повече погледи и да се увери, че е задържал вниманието им, след което заяви: — Ще подновим тази работа до няколко дни, това ви го обещавам.
Помълча, за да могат тези думи да попият в умовете им и успокоението, заменило напрегнатостта в стаята, стана почти осезаемо. След това продължи:
— Господ в своята мъдрост ни изпрати вчера майстор строител, за да ни помогне да излезем от тази криза. Той ме увери, че ако работим под негово указание, можем да имаме портиците годни за употреба до една седмица.
Последва приглушено мърморене на радост и изненада.
— Боя се, че църквата ни изобщо няма да може да се използва за служби повече — ще трябва да се съгради наново, а това ще отнеме много години, разбира се. Но Том Строителя вярва, че криптата не е пострадала. Криптата е осветена, така че можем да провеждаме богослуженията си там. Том твърди, че може да я направи безопасна за една седмица след довършването на портиците. Тъй че, както виждате, можем да подновим нормалното си богоугодно дело навреме за неделята преди Велики пости.
Облекчението им отново бе осезаемо. Филип разбра, че е успял да ги утеши и да им вдъхне увереност. В началото на този съвет бяха наплашени и объркани. Сега вече бяха спокойни и обнадеждени. Добави:
— Братята, които се чувстват твърде немощни, за да се заемат с физически труд, ще бъдат извинени. На братята, които работят по цял ден с Том Строителя, ще бъде позволено червено месо и вино.
Филип седна. Ремигий пръв взе думата.
— Колко ще трябва да плащаме на този строител? — попита той с подозрение.
Винаги можеше да се разчита на Ремигий, че ще се опита да намери недостатък.
— Нищо, засега — отвърна Филип. — Том знае за бедността ни. Ще работи за храна и подслон за него и семейството му, докато можем да си позволим надниците му. — Това беше малко двусмислено, осъзна той: можеше да означава, че на Том няма да се полагат надници, докато манастирът може да си ги позволи, докато всъщност приоратът щеше да му дължи надници за всеки работен ден, от днес насетне. Но преди Филип да е разяснил споразумението, Ремигий отново заговори:
— А къде ще се настанят?
— Дал съм им къщата за гости.
— Биха могли да живеят с някое от селските семейства.
— Том ни направи щедро предложение — заяви Филип леко изнервено. — Имаме късмет, че разполагаме с него. Не искам да го карам да спи при нечии овце и свине, след като имаме прилична къща, която стои празна.
— Има две жени в това семейство…
— Жена и момиче — поправи го Филип.
— Една жена, добре. Не искаме жена да живее в манастира!
Монасите замърмориха неспокойно: не обичаха заяжданията на Ремигий. Филип отвърна:
— Съвсем нормално е жени да отсядат в къщата за гости.
— Не и тази жена! — изломоти Ремигий и веднага съжали.
Филип се намръщи.
— Познаваш ли тази жена, брате?
— Обитаваше някога тези места — отвърна той с неохота.
Филип се заинтригува. За втори път се случваше нещо такова във връзка с жената на строителя: Уейлрън Бигод също се беше обезпокоил, като я видя.
— Какво не е наред с нея?
Преди Ремигий да успее да отвърне, брат Пол, който пазеше моста, заговори:
— Спомням си — рече той сънено. — Имаше едно диво момиче, което живееше из горите наоколо… мм, трябва да е било преди петнайсет години. На нея ми напомня… сигурно ще да е същото момиче, пораснало.
— Хората казват, че е вещица — намеси се Ремигий. — Не можем да държим вещица да живее в манастира!
— Не знам за това — отрони брат Пол, пак така бавно и разсъдливо. — Всяка жена, която живее сама в пущинаците, я наричат вещица, рано или късно. Това, че хората казват нещо, не го прави вярно. Съгласен съм да оставя на приор Филип да прецени в мъдростта си дали е опасна или не е.
— Мъдростта не идва веднага с получаването на монашески сан — сопна се Ремигий.
— Така е — отрони бавно брат Пол. Погледна право към Ремигий и добави: — Понякога не идва изобщо.
Монасите се засмяха на резкия отговор, още по-смешен от това, че идваше от неочакван източник. Филип трябваше да се престори на недоволен. Плесна с ръце за тишина.
— Стига! Тези неща са сериозни. Ще разпитам жената. Сега да се заемем със задълженията си. Онези, които желаят да бъдат освободени от труд, могат да се оттеглят в инфирмария за молитва и размишление. Останалите, последвайте ме.
Напусна склада и тръгна покрай задната страна на кухненските постройки, към южния проход, водещ към църковния двор. Неколцина монаси напуснаха групата и се запътиха към инфирмария. Сред тях бяха Ремигий и Андрю Сакриста. Нищо немощно нямаше и у двамата, помисли си Филип, но вероятно щяха да причинят неприятност, ако се включеха в работната сила. Затова се зарадва като видя, че си отиват. Повечето от монасите го последваха.
Том вече беше събрал слугите на приората и бе започнал работа. Стоеше на камарата отломки в квадратния църковен двор с голямо парче креда в ръка и бележеше камъни с буквата „Т“, неговия инициал.
За първи път на Филип му хрумна да се зачуди как щяха да се преместят толкова големи камъни. Видя отговора веднага. Поставяха на земята един до друг два дървени пилона и превъртаха камък, докато се намести над тях. После двама души ги хващаха за краищата и вдигаха. Том Строителя трябваше да им е показал как да правят това.
Работата вървеше бързо с помощта на повечето от шейсетимата манастирски слуги, при непрекъснатия поток от хора, които носеха камъни и се връщаха за още. Гледката повдигна духа на Филип и той мълчаливо отправи благодарствена молитва за Том.
Строителят го видя и слезе от купчината. Преди да заговори на приора, се обърна към един от слугите — шивача, който шиеше манастирските одежди.
— Кажи на монасите да започнат да носят камъни. Да гледат да взимат само камъни, които съм белязал, иначе купът може да се изсипе и да убие някого. — После се обърна към Филип. — Белязал съм достатъчно, за да не спира работата известно време.
— Къде ги носят?
— Елате с мен и ще ви покажа. Искам да проверя дали ги редят правилно.
Филип тръгна с Том. Камъните ги отнасяха до източната страна на манастирския двор.
— Някои от слугите все пак ще трябва да вършат обичайните си задължения — заговори Филип, докато вървяха. — Ратаите в конюшнята ще трябва да се грижат за конете, готвачите да приготвят яденетата, някой трябва да носи дърва за огрев, да храни пилците и да ходи на пазар. Но никой от тях не е претоварен с работа, тъй че мога да заделя половината от тях. В добавка ще разполагаш и с около трийсет монаси.
Том кимна.
— Ще свърши работа.
Подминаха източния край на църквата. Работниците трупаха топлите още камъни до източната стена на манастирския двор, на няколко крачки от инфирмария и къщата на приора. Майсторът заговори:
— Старите камъни трябва да се запазят за новата църква. Няма да се използват за стени, защото камъните втора ръка бързо се похабяват. Но ще свършат работа за основите. Всички натрошени камъни също трябва да се запазят. Ще се смесят с хоросан и ще се изсипят в кухината между вътрешната и външната облицовки на новите стени, като образуват сърцевина от трошляк.
— Разбирам. — Филип погледа Том, докато даваше указания на работниците да редят камъните със застъпване, за да не се срути купът. Вече беше ясно, че професионалният опит на строителя е незаменим.
След като Том доволен приключи, Филип го хвана под мишницата и го поведе около църквата към гробищата на северната страна. Дъждът беше спрял, но надгробните камъни бяха все още мокри. Монасите се погребваха в източния край на гробищата, а селяните — в западния край. Разделителната линия бе издаващият се навън северен трансепт на църквата, вече в развалини. Филип и Том спряха пред него. Немощно слънце проби през облаците. Нищо зловещо нямаше в овъглените греди посред бял ден и Филип почти изпита срам, че му се бе привидял дявол предната нощ.
— Някои от монасите са притеснени, че жена живее в двора на манастира — заговори той. Изражението, изписало се на лицето на Том, издаваше тревога: изглеждаше уплашен, дори в паника. Филип реши, че наистина я обича и продължи припряно: — Но не искам да ви принуждавам да живеете в селото, в колиба с някое друго семейство. За да избегнем неприятности, ще бъде благоразумно жена ти да е предпазлива. Кажи й да се държи колкото се може по-настрана от монасите, особено младите. Ще трябва да пази лицето си покрито, ако се наложи да минава из манастира. И най-важното, не трябва да прави нищо, което би могло да събуди подозрения за вещерство.
— Ще стане — отвърна Том. В гласа му се долавяше нотка на упоритост и изглеждаше леко притеснен. Филип си спомни, че жена му беше човек с остър ум и държеше на своето. Можеше да не приеме добре това, че й се казва да не се набива на очи. Но семейството й до вчера бе в окаяно положение, тъй че навярно щеше да приеме тези ограничения като малка цена, която да заплати за подслона и сигурността.
Двамата продължиха напред. Предната нощ Филип беше видял цялото това разрушение като свръхестествена трагедия, ужасно поражение за силите на цивилизацията и вярата, жесток удар по делото на неговия живот. Сега го виждаше просто като проблем, който трябваше да реши — огромен, да; плашещ дори; но не и свръхчовешки. Промяната се дължеше главно на Том и благодарността, която Филип изпитваше към него, бе огромна.
Стигнаха източния край. Филип видя, че при конюшнята оседлават един бърз кон и се зачуди кой е тръгнал на път точно този ден. Остави Том да се върне в църковния двор, а самият той се запъти при конярите, за да разбере какво се случва.
Един от помагачите на сакриста беше поръчал коня: младият Алън, който бе спасил съкровищния сандък от катедралния съвет.
— И накъде си се запътил, синко? — запита го приорът.
— За епископския палат — отвърна Алън. — Брат Андрю ме прати да донеса свещи, светена вода и нафора, защото изгубихме всички тия неща в пожара, а скоро ще трябва да отпочнем службите отново.
Беше разумно. Всички такива припаси се пазеха в един заключен сандък в хора, а сандъкът със сигурност беше изгорял. Филип се зарадва, че сакристът поне този път е показал организираност.
— Това е добре. Но почакай малко. Като ще ходиш до палата, можеш да занесеш писмо от мен до епископ Уейлрън. — Хитрият Уейлрън Бигод беше вече новоизбраният епископ, благодарение на някои доста непочтени интриги, но Филип не можеше да оттегли подкрепата си и беше длъжен да се отнася към него с дължимата почит. — Трябва да му дам доклад за пожара.
— Да, отче — отвърна Алън, — но аз вече имам писмо до епископа от Ремигий.
— О! — Филип беше изненадан. Доста предприемчиво от страна на Ремигий. — Добре. Пътувай предпазливо и Господ дано да е с тебе.
Филип тръгна обратно към църквата. Ремигий се беше задействал много бързо. Защо се бяха забързали толкова двамата със сакриста? Поводът беше достатъчен, за да го притесни леко. Дали писмото беше просто за изгарянето на църквата? Или имаше още нещо в него?
Спря се на средата на моравата и се обърна, за да погледне назад. Щеше да е напълно в правата му да вземе писмото от Алън и да го прочете, но вече бе твърде късно. Алън подкара в тръс през портата. Филип се загледа след него малко разстроен. В този момент жената на Том излезе от къщата за гости, понесла ведро, сигурно с пепелта от огнището. Зави към купчината тор близо до конюшнята. Филип я погледа. Стъпките й радваха окото като вървежа на добър кон.
Отново си помисли за писмото на Ремигий до Уейлрън. Някакси не можеше да се отърси от едно интуитивно, но все пак обезпокоително подозрение, че главната тежест на посланието не беше всъщност пожарът.
По някаква непонятна причина се чувстваше убеден, че писмото е за жената на зидаря.
III
Джак се събуди по първи петли. Отвори очи и видя Том да става. Остана да лежи неподвижно, заслушан, докато Том пикаеше отвън пред вратата. Копнееше да се премести на топлото, което мъжът бе освободил и да се сгуши до майка си, но знаеше, че Алфред след това щеше да му се подиграва безмилостно, затова си остана на мястото. Том се върна и разтърси Алфред, за да го събуди.
Двамата изпиха ейла, останал от снощната вечеря и изядоха малко от конския хляб, а после излязоха. Беше останало малко хляб и Джак се надяваше, че този път ще го оставят, но се разочарова — Алфред го взе целия със себе си, както обикновено.
Алфред работеше цял ден на строежа заедно с баща си. В това време Джак и майка му отиваха понякога в гората. Майка му слагаше примки, докато Джак дебнеше някоя патица с прашката. Каквото хванеха, продаваха го на селяни или на иконома Кътбърт. Това беше единственият им източник на пари, тъй като на Том не плащаха. С парите купуваха плат, кожа или лой, а в дните, когато не ходеха в гората, майка му правеше обуща, долни ризи, свещи или някоя шапка, докато Джак и Марта си играеха с децата от селото. В неделите след службата Том и майка му обичаха да седят край огъня и да си приказват. Понякога започваха да се целуват, Том пъхваше ръката си в халата на майка му, а после отпращаха децата навън и залостваха вратата. Това беше най-лошото време от цялата седмица, защото Алфред ставаше сърдит и почваше да гони малките.
Днес обаче беше обикновен ден и Алфред щеше да е зает с работа от съмване до мрак. Джак стана и излезе навън. Беше студено, но сухо. Малко след това излезе и Марта. Развалините на катедралата вече гъмжаха от работници, които носеха камъни, изриваха парчетии, строяха дървени подпори за неустойчивите стени и събаряха тези, които бяха твърде разклатени, за да могат да се укрепят.
Имаше общо разбирателство между селяните и монасите, че пожарът е бил подпален от дявола, и за дълги периоди Джак всъщност забравяше, че го беше подпалил самият той. Щом си го спомнеше, изведнъж се сепваше, а след това започваше да се чувства необичайно доволен от себе си. Беше поел ужасен риск, но се беше измъкнал и бе спасил семейството си от глад.
Монасите закусваха първи, а работниците миряни не получаваха нищо, докато монасите отидат в катедралния съвет. За Марта и Джак чакането беше ужасно дълго. Джак винаги се събуждаше гладен, а студеният утринен въздух усилваше апетита му.
— Хайде да идем в двора на кухнята — предложи Джак. Кухненските ратаи можеше да им дадат малко остатъци от храната. Марта с готовност се съгласи — за нея Джак беше чудесен и щеше да приеме всичко, което й предложеше.
Щом наближиха кухните, завариха брат Бърнард, който отговаряше днес за пекарната, да прави хляб. Понеже всичките му помощници работеха на обекта, носеше сам дървата за огъня. Беше млад мъж, но доста дебел и пухтеше и се потеше под тежкия наръч дърва.
— Да ти донесем ние дърва, брате — предложи Джак.
Бърнард смъкна товара си до пещта и му подаде широкия плосък кош.
— Добри деца — изпъшка той. — Бог да ви благослови.
Джак взе коша и двамата затичаха към купа дърва зад кухнята. Натовариха го с цепеници и двамата помъкнаха тежкия товар.
Когато се върнаха, пещта вече се беше сгорещила и Бърнард опразни коша им право в огъня, след което ги прати за още. Ръцете на Джак го боляха, но стомахът го болеше още повече и той се забърза да натовари отново коша.
Втория път, когато се върнаха, Бърнард редеше малки топки тесто на една тава.
— Донесете ми още един кош и ще ви дам горещи симиди — рече той. Устата на Джак се овлажни.
Третия път напълниха коша още по-високо и се затътриха обратно, хванали по една дръжка. Докато се приближаваха към двора на кухнята срещнаха Алфред, понесъл ведро. Сигурно беше тръгнал да донесе вода от вадата, която минаваше от вира на мелницата през моравата, преди да се скрие под земята до пивоварната. Алфред беше намразил Джак още повече, откакто Джак му беше сложил умрялата птица в бирата. Обикновено момчето се обръщаше небрежно и тръгваше в друга посока, щом видеше Алфред. Но сега се зачуди дали да пусне коша и да побегне, само че щеше да изглежда страхливо, а освен това надушваше миризмата на пресния хляб от пекарната, а беше ужасно прегладнял. Тъй че продължи напред със свито сърце.
Алфред се изсмя, като ги видя да се препъват под тежест, която с лекота можеше да носи сам. Заобиколиха го отдалече, но той направи две стъпки към тях, бутна Джак и го събори на земята. Джак тупна силно на задник и болката го жегна в гърба. Изтърва коша и всичките дърва се изсипаха на земята. Очите му се напълниха със сълзи, повече от яд, отколкото от болка. Толкова нечестно беше, че Алфред можеше да направи това, без да е предизвикан и да се отърве без нищо. Джак стана и търпеливо засъбира дървата в коша, преструвайки се, че му е все едно, заради Марта. Надигнаха отново товара си и продължиха към пекарната.
Там получиха наградата си. Тавата със симиди изстиваше на една каменна лавица. Щом влязоха, Бърнард взе един, пъхна го в устата си и рече:
— Бива си ги. Вземете си. Но внимавайте — горещи са.
Джак и Марта си взеха по един. Джак отхапа предпазливо, да не си опари устата, но хлебчето беше толкова сладко, че го изяде наведнъж. Погледна останалите. Бяха девет. Вдигна очи към Бърнард, който му се усмихваше широко.
— Знам какво искате — рече монахът. — Хайде, взимайте ги всички.
Джак надигна пеша на наметалото си и загърна в него останалите симиди.
— Ще ги занесем на мама — каза на Марта.
— Добро момче си ти — каза Бърнард. — Хайде, да ви няма.
— Благодаря ви, брате — отвърна Джак.
Излязоха от пекарната и се запътиха към къщата за гости. Джак беше възбуден. Майка му щеше да е доволна от него, че е осигурил такова пиршество. Изкушаваше се да изяде още едно хлебче, преди да ги поднесе, но устоя: толкова хубаво щеше да е, като й даде толкова много.
Докато пресичаха моравата, отново се натъкнаха на Алфред.
Явно беше напълнил ведрото си, върнал го беше на строежа и опразнил, а сега се връщаше, за да го напълни отново. Джак реши да се престори на безразличен с надеждата, че Алфред няма да му обърне внимание. Но начинът, по който носеше хлебчетата, увити в полата на наметалото му, съвсем се набиваше на очи и голямото момче отново закрачи към тях.
Джак щеше доброволно да му даде един симид, но знаеше, че Алфред щеше да му вземе всичките, ако можеше. Побягна.
Алфред го подгони и бързо го настигна. Изпъна дългия си крак, спъна го и Джак изхвърча във въздуха. Горещите симиди се разпиляха по земята.
Алфред вдигна един, изтупа калта от него и го напъха в устата си. Очите му се ококориха от изненада.
— Пресен хляб!
Взе да събира другите.
Джак се вдигна на крака и посегна да вземе едно от нападалите хлебчета, но Алфред го перна силно с опакото на ръката си и отново го събори. После насъбра бързо останалите и се отдалечи, дъвчейки. Джак избухна в сълзи.
Марта гледаше съчувствено отстрани, но съчувствие не му трябваше — болеше го повече от унижението, отколкото от нещо друго. Тръгна си, а когато тя закрачи след него се обърна към нея и каза:
— Махай се!
Погледна го обидено, но се спря и го остави на мира.
Тръгна към развалините, като бършеше сълзите си с ръкава. Сърцето му бе изпълнено с убийствена мъст. Аз унищожих катедралата, помисли си Джак. И Алфред мога да убия.
Това, което го влудяваше, бе физическото превъзходство на Алфред. Можеше да прави каквото си поиска, само защото бе толкова голям. Пообиколи малко, кипнал от безсилен яд. Защо не беше Алфред в църквата, когато падаха всичките тези камъни?
По едно време го видя отново. Беше в северния трансепт, изриваше парчета камъни в една количка, целият посивял от прахта. Близо до количката имаше една покривна греда, останала почти непокътната, само опърлена и почерняла от сажди. Джак потърка повърхността с пръст: остави белезникава черта. Обзет от вдъхновение, написа върху саждите: „Алфред е прасе.“
Някои от работниците забелязаха. Изненадаха се, че Джак може да пише. Един млад ратай го попита:
— Какво казва?
— Попитай Алфред — отвърна Джак.
Алфред погледна написаното и се намръщи притеснено. Можеше да прочете само името си, знаеше Джак, но не и останалото. Беше раздразнен. Знаеше, че е нещо обидно, но не знаеше точно какво гласи, а това само по себе си бе унизително. Изглеждаше доста глупаво. Гневът на Джак малко се успокои. Алфред можеше да е по-голям, но Джак беше по-умен.
Все още никой не разбираше какво казваха думите. После мина един монах послушник, прочете написаното и се усмихна.
— Кой е Алфред? — попита.
— Той — посочи му с палец Джак. Алфред още повече се ядоса, но още не знаеше какво да направи, затова само се подпря на лопатата си и ги загледа глупаво.
Послушникът се засмя.
— Прасе, а? А за какво рови, за жълъди?
— Ами да! — отвърна Джак зарадван, че си има съюзник.
Алфред пусна лопатата и посегна към него.
Джак беше подготвен за него и изхвърча настрани като стрела от лък. Послушникът изпъна крак да го спъне — сигурно за да е справедлив и за двете страни в лошотията си — но Джак ловко го прескочи. Затича към доскорошния канцел, като заобикаляше купчините нападала зидария и покривни греди. Чуваше тежките стъпки и задъханото пръхтене на Алфред точно зад себе си, и страхът му придаде още повече бързина.
След миг осъзна, че е затичал в грешна посока. Никакъв изход нямаше от този край на катедралата. Беше сбъркал и сърцето му падна в петите като разбра, че ще пострада.
Горната половина на източния край беше пропаднала навътре и камъните се бяха струпали до онова, което бе останало от стената. След като нямаше накъде да продължи, Джак се закатери по купчината с Алфред по петите му. Стигна до върха и видя пред себе си стръмен пропад от около петнайсет стъпки. Залитна уплашен на самия ръб. Беше твърде високо, за да скочи, без да се нарани. Алфред го сграбчи за глезена. За миг остана с едното стъпало на стената, а другото във въздуха и замаха с ръце в усилие да се закрепи. Алфред го задържа за глезена, докато Джак усети, че пропада неумолимо на лошата страна. Алфред задържа още малко и пусна, а Джак полетя във въздуха, без да може да се изправи и чу писъка си. Падна на левия си хълбок. Ударът беше ужасен. За зла беда, удари лицето си в камък.
Всичко потъмня изведнъж.
Когато отвори очи, Алфред стоеше до него — беше успял да слезе някак от стената — а до него стоеше един от по-старите монаси. Джак го позна: беше Ремигий, помощник-приорът. Ремигий улови погледа му и рече:
— Хайде ставай, момче.
Джак не беше сигурен дали ще може. Не можеше да раздвижи лявата си ръка. Левият хълбок и лицето му бяха изтръпнали. Надигна се до седешком. Беше си помислил, че ще умре и се изненада, че изобщо може да се движи. Избута се нагоре с дясната ръка и с много болка се вдигна на крака, като отпусна повечето си тежест на десния крак. Щом изтръпването отмина, започна да го боли.
Ремигий го хвана за лявата ръка и Джак изрева от болка. Старият монах не му обърна внимание и спипа Алфред за ухото. Сигурно щеше да наложи някакво тежко наказание и на двамата, помисли си Джак, но толкова го болеше, че му бе все едно.
Ремигий заговори на Алфред:
— Е, момко, защо се опита да убиеш брат си?
— Той не ми е брат — изломоти Алфред.
Изражението на Ремигий се промени.
— Не ти е брат ли? Нямате ли едни и същи майка и баща?
— Тя не ми е майка — рече Алфред. — Майка ми умря.
На лицето на Ремигий пробяга лукава усмивка.
— Кога умря майка ти?
— По Коледа.
— Миналата Коледа?
— Да.
Въпреки болката Джак усети, че Ремигий по някаква причина силно се заинтересува от това. Гласът на монаха потрепера от потиснатата възбуда:
— Значи баща ти едва наскоро е срещнал майката на това момче?
— Да.
— А откакто са… заедно, ходиха ли да се видят със свещеник, да освети връзката им?
— Ъъ… не знам. — Алфред не разбираше думите, които му говореха, усети Джак. Впрочем и той не ги разбираше.
— Добре, венчаха ли се? — попита нетърпеливо Ремигий.
— Не са.
— Разбирам. — Ремигий изглеждаше доволен от това, въпреки че според Джак трябваше да е ядосан. Монахът изглеждаше много доволен. Помълча умислено за миг, а после като че ли си спомни за двете момчета. — Добре. Ако искате да останете в манастира и да ядете хляба на монасите, не се бийте. Нищо, че не сте братя. Ние сме Божии хора и не трябва да виждаме кръвопролитие — това е една от причините, заради които живеем в усамотение от света.
С това малко слово Ремигий пусна и двамата, и си тръгна, а Джак най-после можеше да изтича до мама.
Беше отнело три седмици, не две, но Том бе направил криптата годна за употреба като импровизиран храм и днес новоизбраният епископ идваше, за да извърши в нея първата служба. Портиците бяха разчистени от отломките и Том беше поправил разрушените части. Това бяха прости постройки — само покрити пътеки — и работата беше лесна. Повечето останало от църквата бе купища руини, а някои от оцелелите стени имаше опасност да се срутят, затова беше разчистил пътека от църковния двор през някогашния южен трансепт до стъпалата на криптата.
Сега огледа наоколо. Криптата беше с добра големина, около петдесет квадратни стъпки, съвсем достатъчно за монашеските богослужения. Беше доста мрачно помещение с тежки колони и нисък сводест таван, но беше построена здраво, заради което бе оцеляла от пожара. Бяха домъкнали маса на дървени магарета за олтар, пейките от трапезарията щяха да служат като столове на монасите. Когато сакристът донесе извезаните олтарни покривки и скъпоценните свещници, изглеждаше просто чудесно.
С възстановяването на богослуженията работната сила на Том щеше да се свие. Повечето монаси щяха да се върнат към духовния си живот, а мнозина от тези, които упражняваха тежък труд, щяха да поемат отново земеделските си и служебни задачи. Том обаче все пак щеше да разполага с около половината от манастирските слуги. Приор Филип беше предприел твърд курс спрямо тях. Чувстваше, че са твърде много и ако някои от тях не пожелаеха да се прехвърлят от задълженията си като коняри или кухненски ратаи, беше напълно готов да ги освободи. Неколцина си бяха заминали, но повечето останаха.
Приоратът вече дължеше на Том надници за три седмици. При пълната цена за майстор строител от четири пенса на ден, това правеше седемдесет и два пенса. С всеки изтекъл ден дългът нарастваше и за приор Филип щеше да става все по-трудно да му се изплати. След около половин година Том щеше да го помоли да започне да му се изплаща. Дотогава щяха да му дължат два и половина фунта в сребро, което Филип трябваше да намери отнякъде, преди да го освободи. Дългът вдъхваше на Том сигурност.
Дори съществуваше възможност — почти не смееше да си помисли за нея — тази работа да продължи до края на живота му. В края на краищата беше катедрална църква. И ако властите, от които зависеше, решаха да възложат строителство на престижна нова сграда, ако успееха да намерят парите, с които да заплатят, това можеше да се превърне в най-големия строителен проект в кралството, ангажирал дузини строители за няколко десетилетия.
Това обаче беше твърде много, за да може да се надява. В разговорите си с монасите и селяните Том бе научил, че Кингсбридж никога не е била особено важна катедрала. Закътана далече в едно кротко селце, беше имала поредица от неамбициозни епископи и явно преживяваше бавен упадък. Приоратът беше невзрачен и беден. Някои манастири привличаха вниманието на крале и архиепископи с щедрото си гостоприемство, с великолепните си училища, големите си библиотеки, с проучванията на своите философи монаси или с ерудицията на своите приори и абати. Но Кингсбридж не притежаваше нито един от тези белези. Най-вероятно приор Филип щеше да построи някоя малка църква, изградена простичко и обзаведена скромно. А това можеше да не отнеме повече от десет години.
Но и това устройваше Том съвършено.
Беше разбрал, още преди да са изстинали почернелите от пожара руини, че това бе неговият шанс да построи своя катедрала.
Приор Филип вече беше убеден, че Бог е изпратил Том в Кингсбридж. Майсторът знаеше, че е спечелил доверието му с ефикасния начин, по който бе започнал разчистването и бе направил отново приората жизнеспособен. Щом дойдеше подходящият момент, щеше да започне да говори на Филип за плановете по новата сграда. Ако внимаваше и се справеше добре с това, дори имаше възможност приорът да го помоли той да начертае плановете. Това, че църквата най-вероятно щеше да е скромна, правеше още по-възможно планирането й да се повери на Том, вместо на някой майстор с повече опит в катедралното строителство. Големи надежди таеше строителят.
Камбаната би за катедрален съвет. Това също така бе сигнал за черноработниците да влязат за закуска. Том напусна криптата и се запъти към трапезарията. На пътя го пресрещна Елън.
Беше застанала много нападателно пред него, сякаш се канеше да го спре и погледът в очите й бе доста особен. Марта и Джак бяха с нея. Джак изглеждаше ужасно: едното му око беше затворено, лявата страна на лицето му посиняла и подута, и се беше наклонил на десния си крак, сякаш левият не можеше да понесе тежест. Том изпита жал към малкия.
— Какво е станало с теб?
— Алфред направи това — каза Елън.
Том сподави стона си. За миг изпита срам заради Алфред, който беше толкова по-голям от Джак. Но пък и Джак не беше ангелче. Сигурно го беше предизвикал. Озърна се за сина си и го видя да крачи към трапезарията, целият покрит с прах.
— Алфред! — изрева той. — Ела тука.
Алфред се обърна, видя семейството и тръгна към тях бавно, с гузен вид.
— Ти ли направи това? — каза Том.
— Той падна от стената — отвърна Алфред начумерено.
— Ти ли го бутна?
— Аз го гонех.
— Кой започна?
— Джак ме нарече обидно.
Джак проговори с подути устни:
— Нарекох го прасе, защото ни взе хляба.
— Хляба? Откъде сте взели хляб преди закуската?
— Бърнард пекаря ни го даде. Донесохме му дърва за огъня.
— Трябвало е да си го разделите с Алфред — каза Том.
— Щях да му дам.
— А защо избяга тогава? — рече Алфред.
— Носех го за мама — възрази Джак. — А после Алфред го изяде всичкия.
Четиринайсет години гледане на деца бяха научили Том, че няма смисъл да се опитваш да разбереш кой е прав и кой — крив в детските препирни.
— Вървете на закуска, и тримата. И ако има още бой днес, ти, Алфред, ще си докараш лице като на Джак, и аз ще съм този, дето ще ти го направи. Сега се разкарайте.
Децата тръгнаха.
Том и Елън закрачиха след тях по-бавно. След малко Елън продума:
— Това ли е всичко, което ще кажеш?
Том хвърли поглед към нея. Още беше сърдита, но нищо не можеше да направи. Сви рамене.
— Както обикновено, виновни са и двете страни.
— Том! Как можеш да кажеш това?
— Единият е лош колкото другия.
— Алфред им е взел хляба. Джак го е нарекъл прасе. Това не е повод да се пуска кръв!
Том поклати глава.
— Момчетата винаги се бият. Може цял живот да ти отиде в съдене на караниците им. Най-добре ги остави да се разберат сами.
— Това няма да мине, Том — отвърна тя заканително. — Виж лицето на Джак и виж това на Алфред. Това не е резултат от детски бой. Това е жестоко нападение на пораснал мъж над малко момче.
Отношението й го възмути. Знаеше, че Алфред не е идеален, но и Джак не беше. А и не искаше Джак да стане глезеният любимец на семейството.
— Алфред не е пораснал мъж, той е на четиринайсет години. Но работи. Допринася за издържането на семейството, а Джак — не. Джак играе по цял ден, като дете. За мен това значи, че Джак е длъжен да показва уважение към Алфред. Той не прави такова нещо, както трябва да си забелязала.
— Не ме интересува! — кипна Елън. — Можеш да казваш каквото си искаш, но моят син е лошо натъртен и може да е сериозно пострадал, и аз няма да го позволя! — Заплака. После каза с по-спокоен глас, но още сърдито: — Той е мое дете и не мога да понеса да го виждам така.
Том й съчувстваше и бе изкусен да се опита да я утеши, но го беше страх да отстъпи. Имаше чувството, че този разговор можеше да се окаже превратен момент. Докато бе живял само с майка си и с никой друг, Джак беше свръх закрилян. Том не искаше да се съгласи, че момчето трябва да бъде предпазвано от всички обичайни удари в ежедневния живот. Това можеше да създаде прецедент, който да причини много неприятности в бъдеще. Строителят всъщност разбираше, че Алфред този път е отишъл твърде далеч и тайно бе решил да накара момчето да остави Джак на мира. Но щеше да е лошо да й го каже.
— Боят е част от живота. Джак трябва да се научи да го поема или да го избягва. Не мога цял живот да го защитавам.
— Би могъл да го защитиш от собствения си син побойник!
Том потръпна. Мразеше да нарича Алфред побойник.
— Бих могъл, но няма — отвърна ядосано. — Джак трябва да се научи да се защитава сам.
— О, върви по дяволите! — каза Елън. Обърна се и си тръгна.
Том влезе в трапезарията. Дървената пристройка, където обикновено се хранеха ратаите, беше повредена от падането на югозападната кула, тъй че се хранеха в трапезарията, след като монасите приключеха и напуснеха. Той седна настрана от всички, тъй като не се чувстваше много общителен. Един кухненски слуга му донесе кана с ейл и няколко резена хляб в кошница. Топна парче хляб в ейла да го размекне и започна да яде.
Алфред беше голям момък с твърде много енергия, помисли си Том. Въздъхна над бирата си. Момчето наистина си беше побойник. Но щеше да се очовечи с времето. Междувременно той пък нямаше да накара децата си да се държат по специален начин с един новодошъл. Вече бездруго бяха принудени да се примирят с твърде много неща. Бяха изгубили майка си, тъпкали бяха пътищата, малко беше останало да умрат от глад. Нямаше да им налага още повече бреме, доколкото зависеше от него. Заслужили бяха малко милост. Джак просто трябваше да стои настрана от Алфред. Нямаше да му навреди.
Едно разногласие с Елън винаги го оставяше с натежало сърце. Бяха се карали няколко пъти, обикновено за децата, макар че това бе най-тежкия им спор досега. Когато тя се ядосаше и станеше враждебна, Том бързо забравяше как, съвсем допреди малко, бе изпитвал страстна любов към нея. Започваше да му прилича на сърдита непозната жена, натрапила се в мирния му живот.
Дори когато Елън беше най-ядосана, не му се искаше да си отиде, но все пак често си мислеше със съжаление за Агнес. Агнес беше до него през повечето му живот като възрастен и сега не го оставяше чувството, че нещо ужасно му липсва. Докато беше жива, той така и не беше си помислял, че е извадил голям късмет да я има, нито бе изпитвал благодарност към нея. Но сега, когато беше мъртва, му липсваше и той изпитваше срам, че я е приемал като нещо дадено от само себе си.
В спокойните мигове през деня, когато всичките му работници бяха получили указанията си и бяха залисани в работата си на обекта, а Том можеше да се залови с нещо, дето изискваше повече умение — да иззида наново някоя част от стена в църковния двор или да поправи колона в криптата — понякога повеждаше въображаеми разговори с Агнес. Най-вече й разказваше за Джонатан, новородения им син. Том виждаше детето почти всеки ден, докато го хранеха в кухнята или разхождаха из църковния двор, или го слагаха да спи в спалното помещение на монасите. Изглеждаше съвсем здраво и щастливо и никой, освен Елън, не знаеше, нито дори подозираше за специалния му интерес към него. Говореше си също тъй с Агнес за Алфред и за приор Филип, дори и за Елън, като й обясняваше чувствата си към тях, точно както щеше да го прави (освен за Елън), ако Агнес беше още жива. Говореше й и за плановете си за бъдещето също така: за надеждата си, че ще бъде нает тук за години напред и за мечтата си сам да планира и съгради новата катедрала. В ума си чуваше нейните отговори и въпроси. В различни моменти тя беше ту доволна, ту възхитена, окуражаваше го или ставаше подозрителна, или не одобряваше. Понякога чувстваше, че е права, понякога — не. Ако беше казал на някого за тези разговори щяха да решат, че общува с призрак и щяха да го подгонят свещеници със светена вода и заклинания за гонене на демони. Но той знаеше, че нищо свръхестествено няма в това, което ставаше. Просто я познаваше толкова добре, че можеше да си представи какво тя щеше да изпитва и какво щеше да каже почти във всяка ситуация.
В странни моменти тя идваше неканена в ума му. Докато белеше круша с ножа си за хранене за малката Марта, си спомняше как Агнес винаги се смееше на старанието му да обели кората на една непрекъсната ивица. Когато трябваше да напише нещо, си помисляше за нея, защото тя му беше предала всичко, което бе научила от баща си, свещеника. И си спомняше как го беше учила да подостри перото или да изпише думата caementarius, латинската дума за „зидар“. Докато миеше лицето си в неделите, натъркваше сапун на брадата си и си спомняше как, докато бяха млади, го учеше, че измиването на брадата ще пази лицето му от въшки и пришки. Не минаваше ден, без някоя дреболия да я върне ярко и живо в ума му.
Знаеше, че е извадил късмет, като срещна Елън. Никаква опасност нямаше да приеме нея за нещо дадено от само себе си. Тя не беше като никоя друга: притежаваше нещо неестествено и точно то я правеше толкова неудържимо привлекателна. Беше й благодарен за утехата, която му предложи в скръбта, на заранта след смъртта на Агнес. Но понякога изпитваше съжаление, че не я срещна няколко дни — а не няколко часа — след като бе погребал жена си, за да му беше останало време да е насаме с разбитото си сърце. Нямаше да е спазил периода на траура — това беше за благородниците и монасите, не за простолюдието — но щеше да има малко време да привикне с липсата на Агнес, преди да започне да свиква да живее с Елън. Такива мисли не бяха му хрумвали в първите дни, когато заплахата от гладна смърт се бе съчетала с половата възбуда от Елън, за да доведе до главозамайване, все едно е дошъл краят на света. Но откакто си намери работа и сигурност, съжалението го глождеше. И понякога изглеждаше, че докато си мисли за Агнес, не само го терзаеше липсата й, а скърбеше и за отминалата си младост. Никога вече нямаше да бъде толкова наивен, толкова настървен, толкова жаден или толкова силен, както беше когато за първи път срещна и се влюби в Агнес.
Том довърши хляба си и напусна трапезарията преди другите. Отиде в църковния двор. Беше доволен от работата си тук: вече бе трудно да си представи, че квадратният двор е бил затрупан под грамада развалини едва преди три седмици. Единствените останали белези от катастрофата бяха няколко напукани каменни плочи в настилката, за които не бе успял да намери заместители.
Много прах имаше наоколо, обаче. Трябваше да се разпореди отново да пометат портиците и да напръскат след това с вода. Тръгна през срутената църква. В северния трансепт видя една почерняла греда с изписани в саждите думи. Том бавно ги прочете. Гласеше: „Алфред е прасе.“ Това значи бе разгневило Алфред. Доста много дърво от покрива не беше изгоряло на пепел и навсякъде се търкаляха почернели греди като тази. Том реши да задели група работници да съберат всички греди и да ги занесат до склада за дърва за огрев. „Направи мястото спретнато“, щеше да каже Агнес, щом предстоеше да дойде на посещение някоя важна особа. „Държа хората да са доволни, че Том ръководи.“ „Да, скъпа“, помисли си той. Усмихна се на себе си и се залови за работа.
Групата на Уейлрън Бигод бе забелязана на около миля отвъд полето. Бяха трима и препускаха здраво. Самият Уейлрън беше в челото, на черен кон и черното му наметало се вееше отзад. Филип и висшите манастирски служители чакаха пред конюшнята, за да ги срещнат с „добре дошли“.
Приорът беше разколебан в отношението си към Уейлрън. Уейлрън безспорно го беше подвел, като не му каза, че епископът е мъртъв. Когато разбра, Филип не беше знаел как да реагира. Все още не знаеше, но подозираше, че с недоволство нищо няма да се спечели. Все едно, целият този епизод беше засенчен от катастрофата с пожара. Просто Уейлрън много го притесняваше за в бъдеще.
Конят на епископа се оказа жребец, плашлив и лесно възбудим дори след няколкото мили езда. Държеше главата си изпъната надолу, когато той го подкара към конюшнята. Филип не одобри. Не прилягаше на духовни лица да яздят толкова бясно. Повечето Божии служители избираха кротки животни.
Уейлрън се метна плавно от конския гръб и подаде юздите на един от конярите. Филип го поздрави официално. Гостът се обърна и огледа развалините. Погледът му помръкна и той промълви:
— Скъп пожар е било това, Филип. — Изглеждаше искрено натъжен и това донякъде изненада домакина.
Преди да успее да отвърне, заговори Ремигий:
— Работа на дявола беше, милорд епископ.
— Тъй ли? Виж ти. Опитът ми сочи, че на дявола в такава работа обикновено му помагат монаси, които палят огньове в църквата, за да се сгреят на нощната литургия или оставят горящи свещи в камбанарията.
Филип го досмеша, като видя Ремигий съкрушен, но не можеше да остави намеците на Уейлрън да минат.
— Проведох разследване за възможните причини за пожара — рече той. — Никой не е палил огън в църквата онази нощ — сигурен съм, защото лично присъствах на полунощницата. И никой не се е качвал на покрива месеци преди това.
— Тогава какво е обяснението ви? Мълния? — попита Уейлрън скептично.
Филип поклати глава.
— Нямаше буря. Изглежда, че огънят е започнал от централната част. Оставихме горяща свещ на олтара, както обикновено. Възможно е олтарната покривка да се е подпалила и някоя искра да се е вдигнала от течението до дървения таван, който беше много стар и сух. — Филип сви рамене. — Не е много задоволително обяснение, но е най-доброто, което имам.
Уейлрън кимна.
— Да разгледаме щетите по-отблизо.
Тръгнаха към църквата. Спътниците на Уейлрън бяха войник и един млад свещеник. Войникът остана да се погрижи за коня. Свещеникът придружи Уейлрън и го представиха на Филип като дякон Балдуин. Докато прекосяваха моравата към църквата, Ремигий хвана Уейлрън над лакътя да го спре и рече:
— Къщата за гости е непокътната, както виждате.
Всички спряха и се обърнаха. Филип се зачуди ядосано какво е намислил Ремигий. Като беше непокътната къщата за гости, защо трябваше да ги кара да спират и гледат натам? Жената на строителя вървеше от кухнята и всички я проследиха с погледи, докато се прибираше. Филип се озърна към Уейлрън. Изглеждаше леко стъписан. Напомни му онзи момент в епископския палат, когато Бигод пак я беше видял и изглеждаше едва ли не уплашен. Какво ли имаше около тази жена?
Епископът хвърли бърз поглед на Ремигий и кимна едва забележимо, а после се обърна към Филип.
— Кой живее там?
Филип беше съвсем сигурен, че я е познал, но отвърна:
— Майсторът строител и семейството му.
Уейлрън кимна и всички тръгнаха отново. Филип вече разбираше защо Ремигий бе насочил вниманието им към къщата за гости: искаше Уейлрън да види жената. Реши да я разпита при първа възможност.
Навлязоха сред руините. Група от седем-осем души, монаси и манастирски слуги, вдигаха полуизгоряла таванска греда под наставничеството на Том. Целият обект изглеждаше оживен, но подреден и спретнат. Филип усещаше, че атмосферата на трескава дейност говореше добре за него, въпреки че отговорността за това беше на строителя.
Том дойде да ги срещне. Извисяваше се над всички. Филип се обърна към Уейлрън с думите:
— Това е нашият майстор строител, Том. Вече успя да направи портиците и криптата годни за ползване. Много сме му благодарни.
— Помня ви — обърна се Уейлрън към зидаря. — Дойдохте при мен точно след Коледа. Нямах работа за вас.
— Вярно — отвърна Том с дълбокия си, дрезгав глас. — Може би Бог ме е запазил, за да помогна на приор Филип в неговата беда.
— Строител теолог — подигра се Уейлрън.
Посивялото от прах лице на Том леко се зачерви. Филип си помисли, че Уейлрън трябваше да е доста смел, за да се заяжда с толкова едър мъж. Нищо, че Уейлрън беше епископ, а Том — обикновен зидар.
— Каква е следващата ви стъпка тук? — попита Уейлрън.
— Трябва да обезопасим мястото, като съборим останалите стени, преди да са срутили върху някого — отвърна съвсем кротко строителят. — После трябва да разчистим обекта за новата църква. Колкото може по-скоро трябва да намерим високи дървета за греди на новия покрив — колкото по-дълго съхне дървото, толкова по-добър ще е покривът.
— Преди да почнем да сечем дървета — заговори припряно Филип, — трябва да намерим парите, с които да платим за тях.
— Ще поговорим по-късно за това — подхвърли Уейлрън загадъчно.
Репликата заинтригува Филип. Надяваше се, че Уейлрън има план как да се съберат средства за построяването на новата църква. Ако приоратът трябваше да разчита на собствените си източници, нямаше да може да се започне години занапред. Беше се тормозил над това в последните три седмици и все още не беше намерил решение.
Поведе групата по разчистената между развалините пътека към портиците. На епископа му трябваше само един поглед, за да се увери, че участъкът е в ред. Оттам продължиха и прекосиха моравата към къщата на приора в югоизточния ъгъл на манастирския двор.
Щом влязоха, Уейлрън смъкна наметалото си, седна и протегна бледите си длани над огъня. Брат Милий, магерникът, поднесе греяно вино в малки дървени купи. Високият гост отпи от своята и заговори на Филип:
— Хрумвало ли ви е, че Том Строителя може сам да е запалил пожара, за да си осигури работа?
— Да — отвърна Филип. — Но не смятам, че го е направил той. Трябвало е да влезе в църквата, която беше заключена добре.
— Може да е влязъл през деня и да се е скрил вътре.
— Но тогава нямаше да може да излезе, след като започна пожарът. — Филип поклати глава. Не това беше истинската причина, поради която беше сигурен в невинността на Том. — Все едно, не вярвам, че е способен на такова нещо. Той е умен човек — много повече, отколкото бихте могъл да си помислите в началото — но не е лукав. Ако беше виновен, мисля, че щях да го видя на лицето му, когато го погледнах в очите и го попитах как според него би могъл да е започнал пожарът.
Донякъде за негова изненада, Уейлрън се съгласи моментално.
— Вярвам, че сте прав — рече той. — Някак си не го виждам да пали църква. Просто не е този тип.
— Може би никога няма да разберем със сигурност как е започнал пожарът — каза Филип. — Но трябва да решим проблема как да намерим пари за строежа на нова църква. Не знам…
— Да — прекъсна го Уейлрън и вдигна ръка, за да го спре. Обърна се към другите в стаята. — Трябва да поговоря насаме с приор Филип. Оставете ни, ако обичате.
Филип се заинтригува. Не можеше да си представи защо Уейлрън ще иска да говори с него насаме за това.
— Преди да си тръгнем, лорд епископ — заговори Ремигий, — има нещо, което братята ме помолиха да ви кажа.
Сега пък какво? — помисли си Филип.
Уейлрън вдигна скептично вежди.
— А защо трябва да молят вас, а не вашия приор да постави въпрос пред мен?
— Защото приор Филип е глух за оплакването им.
Филип се ядоса и в същото време се озадачи. Никакво оплакване не беше имало. Ремигий просто се опитваше да го постави в неудобно положение, разигравайки сцена пред новоизбрания епископ. Улови питащия поглед на Уейлрън и сви рамене, стараейки се да си придаде равнодушен вид.
— Нямам търпение да чуя какво е оплакването. Моля продължете, брат Ремигий — стига да сте напълно убеден, че въпросът е толкова важен, та да изисква вниманието на епископа.
— Има една жена, която живее в приората — каза Ремигий.
— О, не пак с това — изпъшка Филип отегчено. — Тя е жената на строителя и живее в къщата за гости.
— Тя е вещица — каза Ремигий.
Филип се зачуди защо го правеше. Ремигий вече беше яхвал този кон и бе паднал от него. Въпросът бе спорен, но приорът имаше властта и Уейлрън бе длъжен да го подкрепи, освен ако държеше да се меси всеки път, щом Ремигий изрази несъгласие с по-старшия си брат.
— Не е вещица — каза той отегчено.
— Разпитахте ли жената? — попита Ремигий настойчиво.
Филип си спомни, че беше обещал да я разпита. Така и не беше го сторил. Беше видял съпруга й и му бе казал да я предупреди да не се набива на очи, но всъщност не беше говорил лично с жената. Жалко, наистина, защото това бе дало възможност на Ремигий да набере точка. Но не беше и кой знае каква точка, и Филип беше сигурен, че това не би могло да накара епископа да вземе страната на бунтовния брат.
— Не съм я разпитвал — призна той. — Но няма никакво доказателство за вещерство и цялото семейство са честни хора и християни.
— Тя е вещица и прелюбодейка — заяви Ремигий, със зачервено от праведно възмущение лице.
— Какво? — избухна Филип. — С кого прелюбодейства?
— Със строителя.
— Той е мъжът й, глупако!
— Не, не е — заяви победоносно Ремигий. — Те не са женени и се познават едва от месец.
Филип беше съкрушен. Изобщо не беше очаквал това. Ремигий го беше хванал напълно неподготвен.
Ако Ремигий казваше истината, то жената формално беше прелюбодейка. Такъв вид прелюбодеяние обикновено се подминаваше, защото много двойки не бързаха да потърсят свещеническата благословия за съюза си, преди да са поживели известно време заедно, често докато бъде заченато първото дете. Всъщност в много бедни или отдалечени краища на страната не малко двойки живееха като мъж и жена десетилетия наред и раждаха деца, а след това изненадваха някой гостуващ свещеник с молба да официализира брака им, когато вече са им се родили внуци. Но едно беше енорийски свещеник да прояви снизхождение сред бедни селяци в окрайнините на Християнството, а съвсем друго, когато важен служител на приорат извършва същия акт в границите на манастира.
— Какво те кара да мислиш, че не са венчани? — попита Филип скептично, макар да се чувстваше убеден, че Ремигий е проверил фактите, преди да отвори дума за това пред епископа.
— Намерих синовете им да се бият и те ми казаха, че не са братя. Тогава цялата работа излезе наяве.
Приорът се разочарова от Том. Прелюбодеянието беше съвсем обичаен грях, но бе особено противен за монасите, които се бяха отрекли от всякакви плътски съблазни. Как можеше строителят да стори такова прегрешение? Трябваше да е съобразил, че ще е омразно за Филип. Изпитваше дори повече яд към Том, отколкото към Ремигий. Но Ремигий беше постъпил подло. Филип го запита:
— Защо не каза на мен, твоя приор, за това?
— Чух го едва тази сутрин.
Приорът се отпусна в стола си победен. Ремигий го беше изложил лошо. Чувстваше се глупаво. Това бе отмъщението на Ремигий заради поражението му при избора. Филип погледна Уейлрън. Оплакването бе направено към него: сега епископът можеше да изрече присъда.
Уейлрън не се поколеба.
— Случаят е напълно ясен — заяви той. — Жената трябва да изповяда греха си и да направи публично покаяние за това. Трябва да напусне манастира и да живее в непорочие, далече от строителя, за една година. След това могат да бъдат венчани.
Година разделени беше сурова присъда. Филип чувстваше, че го е заслужила заради опетняването на манастира. Но се притесняваше как тя щеше да го приеме.
— Може да не се подчини на присъдата ви — рече той.
Уейлрън сви рамене.
— Тогава ще гори в ада.
— Ако напусне Кингсбридж, боя се, че Том може да си тръгне с нея.
— Има други строители.
— Разбира се.
Филип щеше да съжалява, ако изгубеше Том. Но по изражението на Уейлрън разбираше, че той няма да има нищо против, ако строителят и жена му напуснеха Кингсбридж и никога повече не се върнеха. И наново се зачуди защо бе толкова важна тази жена.
Уейлрън се разпореди:
— А сега напуснете всички и ме оставете да поговоря с приора ви.
— Един момент — каза рязко Филип. Това бе неговата къща и те бяха неговите монаси, все пак. Той щеше да ги привиква и освобождава, не Уейлрън. — Ще поговоря сам със строителя по този въпрос. Никой от вас да не го е споменал на никого, чувате ли ме? Ще има сурово наказание за вас, ако не ми се подчините. Ясно ли е, Ремигий?
— Да — отвърна той.
Филип го погледна изпитателно, без да каже нищо. Последва напрегната тишина.
— Да, отче — отрони най-сетне Ремигий.
— Добре, вървете си.
Ремигий, Андрю, Милий, Кътбърт и дякон Балдуин се изнизаха един подир друг през вратата. Уейлрън си сипа още малко от горещото вино и изпъна крака пред огъня.
— Жените винаги предизвикват неприятности — заговори той. — Когато в конюшните има разгонена кобила, всички жребци хапят конярите, ритат яслите и обикновено създават неприятности. Дори скопците започват да се държат лошо. Монасите са като скопците: телесната страст им е отказана, но все още могат да надушат путка.
Филип се смути. Нямаше нужда от толкова вулгарни слова. Загледа ръцете си.
— А пресъграждането на църквата?
— Да. Трябва да си чул, че онази работа, заради която дойде да се видиш с мен — граф Бартоломю и заговора му срещу крал Стивън — приключи добре за нас.
— Да. — Сякаш бе изтекло много време, откакто Филип бе отишъл до епископския палат, уплашен и разтреперан, за да разкаже за козните срещу краля, когото Църквата бе избрала. — Чух, че Пърси Хамли е нападнал графския замък и го е взел в плен.
— Точно така. Бартоломю сега е в тъмница в Уинчестър и очаква да чуе присъдата си — каза със задоволство Уейлрън.
— А граф Робърт Глостър? Той беше по-влиятелният заговорник.
— И поради това получава по-леко наказание. Всъщност никакво наказание изобщо. Положил е васална клетва пред крал Стивън и неговото съучастие в заговора е било… пренебрегнато.
— Но какво общо има това с нашата катедрала?
Уейлрън стана и отиде до прозореца. Когато се загледа към разрушената църква, в очите му имаше истинска тъга и Филип разбра, че дълбоко в душата му се таи искрено благочестие, въпреки светските му нрави.
— Нашето съучастие в поражението на Бартоломю поставя крал Стивън в дълг пред нас. Много скоро двамата с теб ще отидем да го видим.
— Да видим краля! — възкликна Филип. Перспективата го попритесни.
— Той ще ни попита какво искаме за награда.
Филип разбра накъде клони Уейлрън и се възбуди до дълбините на душата си.
— И ние ще му кажем…
Уейлрън се обърна от прозореца и го погледна, а очите му бяха като два черни елмаза, блеснали от амбиция.
— Ще му кажем, че искаме нова катедрала за Кингсбридж — каза той.
Том знаеше, че Елън ще побеснее.
Вече беше ядосана заради случилото се с Джак и трябваше да я успокои. Но новината за „покаянието“ й щеше да я разпали още повече. Искаше му се да може да отложи с ден-два, преди да й го каже, но приор Филип бе заявил, че трябва да напусне манастира до вечерта. Налагаше се да й го съобщи веднага, а тъй като Филип му го беше казал по пладне, каза й го на обеда.
Влязоха в трапезарията с другите манастирски работници, след като монасите бяха приключили с обяда си и излезли. Масите бяха претъпкани, но Том реши, че не е лошо: присъствието на други хора би могло да я поозапти.
Много скоро разбра, че греши.
Опита се да поднесе новината постепенно. Първо каза:
— Знаят, че не сме женени.
— Кой им каза? — попита тя рязко. — Някой сплетник ли?
— Алфред. Не го обвинявай — онзи хитър монах, Ремигий, измъкнал го е от него. Все едно, не сме казвали никога на децата да го пазят в тайна.
— Не виня момчето — отвърна тя спокойно. — И какво казват?
Той се надвеси над масата и заговори тихо.
— Казват, че си прелюбодейка. — Надяваше се никой да не го чуе.
— Прелюбодейка ли? — рече тя високо. — Ами ти? Тия монаси не знаят ли, че за прелюбодейството трябват двама?
Хората, които седяха наблизо, взеха да се смеят.
— Шшт — сепна се Том. — Казват, че трябва да се оженим.
Тя го изгледа твърдо.
— Ако това беше всичко, нямаше да гледаш толкова гузно, Том Строителю. Кажи ми останалото.
— Искат да си изповядаш греха.
— Двулични перверзници — процеди тя отвратена. — По цяла нощ си бъркат един друг в задниците, а после имат наглостта да казват, че това, което правим ние, било грях.
Това предизвика още смях. Хората спряха разговорите си и заслушаха Елън.
— Просто говори тихо — замоли я Том.
— Предполагам, че искат и да се покая. Всичко е за унижението. Какво искат да направя? Хайде, кажи ми истината, не можеш да излъжеш вещица.
— Не казвай това! — изсъска Том. — Още повече влошава нещата.
— Тогава ми кажи.
— Искат да живеем разделено една година, а ти трябва да останеш целомъд…
— Да му пикая на това! — извика Елън.
Вече всички ги гледаха.
— Да ти пикая и на тебе, Том Строителю — каза тя. Разбра, че си има публика. — Да ви пикая и на вас всичките. — Повечето хора се захилиха. Трудно беше да се обидят, може би защото изглеждаше толкова хубава с почервенялото лице и широко отворените й златни очи. Тя се изправи. — Да му пикая на приората Кингсбридж! — Скочи на масата и избухнаха ръкопляскания. Тя тръгна по дългия плот. Обядващите задърпаха паници и чаши с ейл от пътя й и я съпроводиха със смях. — Да му пикая на приора! — каза тя. — Да му пикая на помощник-приора и на сакриста, и на кантора, и на ковчежника, и на всичките им вули и грамоти, и на сандъците им, пълни със сребърници! — Стигна до края на масата. До нея имаше друга, по-малка, където някой сядаше и четеше на глас по време на монашеския обяд. На масата лежеше разтворена книга. Елън скочи от трапезната маса на тази за четене.
Изведнъж Том се досети какво се канеше да направи.
— Елън! — извика й. — Недей, моля ти се…
— Да му пикая на Правилото на Свети Бенедикт! — ревна тя с цяло гърло. После надигна полата си, сви колене и уринира върху книгата.
Мъжете зареваха от смях, заблъскаха по масите, викаха и свиреха, запляскаха с ръце и затропаха. Том не беше сигурен дали споделяха презрението на Елън към Правилото или просто се забавляваха от гледката с една красива жена, която се разголва така. Имаше нещо съблазняващо в безсрамната й вулгарност, но също толкова възбуждащо бе да видиш как някой открито се подиграва с книгата, покрай която монасите се държаха така досадно сериозни. Каквато и да бе причината, бяха във възторг.
Тя скочи от масата сред гръм от ръкопляскания и избяга през вратата.
Всички заговориха едновременно. Никой изобщо не беше виждал нещо подобно досега. Том беше ужасен и притеснен — знаеше, че последствията щяха да са жестоки. И все пак, част от него си мислеше: „каква жена!“
Джак скочи след миг и затича след майка си, със следа от усмивка на подутото си лице.
Том се озърна към Алфред и Марта. Алфред гледаше объркано, а момичето се подхилваше.
— Хайде, вие двамата — каза им и напусна с тях трапезарията.
Когато излязоха навън, Елън не се виждаше никаква. Прекосиха моравата към къщата за гости и я намериха там. Седеше на стола и го чакаше. Беше облякла наметалото си и държеше голямата си кожена торба. Изглеждаше хладна, спокойна и сдържана. Сърцето на Том изстина като видя торбата й, но се престори, че не я е забелязал.
— Ще се плаща адски — промълви той.
— Не вярвам в ада — рече тя.
— Надявам се да разрешат да се изповядаш и покаеш.
— Няма да се изповядвам.
Самообладанието му рухна.
— Елън, не тръгвай…
Изглеждаше тъжна.
— Слушай, Том. Преди да те срещна си имах храна за ядене и място за живеене. Бях в безопасност и сигурност, и се справях сама. Нямах нужда от никого. Откакто бях с теб, бях по-близо до гладната смърт от когато и да било през живота си. Ти сега си намери работа, но никаква сигурност няма в нея. Приоратът няма пари да строи нова църква и до другата зима може отново да хванеш пътя.
— Филип все някак ще събере пари — каза Том. — Сигурен съм.
— Не можеш да си сигурен.
— Ти не вярваш — каза той с горчивина. И изведнъж, преди да е успял да се спре, добави: — Ти си също като Агнес, не вярваш в моята катедрала.
— О, Том, ако бях само аз, щях да остана — каза тя тъжно. — Но погледни сина ми.
Том погледна Джак. Лицето му беше посиняло от натъртеното, ухото му се беше подуло два пъти повече от нормалното, ноздрите му бяха пълни със съсирена кръв и имаше счупен преден зъб.
— Страхувах се, че ще отрасне като диво животно, ако останем в гората — каза тя. — Но ако това е цената да се научи да живее с други хора, твърде висока е. Затова се връщам в гората.
— Не казвай това — помоли я той отчаяно. — Хайде да поговорим. Не взимай припряно решение…
— Не е припряно. Не е припряно, Том. — Каза го с много тъга. — Толкова съм тъжна, че дори не мога да се ядосам вече. Наистина исках да бъда твоя жена. Но не на каквато и да е цена.
Ако Алфред не беше гонил Джак, нищо от това нямаше да се е случило, помисли си Том. Но беше само момчешка свада, нали? Или Елън беше права като му каза, че е сляп за Алфред. Започваше да чувства, че е грешал. Може би трябваше да се държи по-твърдо със сина си. Момчешките свади бяха едно, но Джак и Марта бяха по-малки от Алфред. Може би все пак беше побойник.
Но вече бе твърде късно да промени станалото.
— Остани в селото — замоли я той. — Изчакай малко да видим какво ще стане.
— Не мисля, че монасите ще ми позволят вече.
Осъзна, че е права. Селото беше собственост на приората и всички домакини плащаха наем на монасите — обикновено под формата на няколко дни труд — и монасите можеха да откажат да приютят всеки, който не им харесваше. Трудно можеше да бъдат обвинени, ако отхвърлеха Елън. Тя си беше взела решението и буквално бе пикала на всякаква възможност да се откаже.
— Ще тръгна с теб тогава. Манастирът вече ми дължи седемдесет и два пенса. Ще поемем отново по пътя. Преживяхме преди…
— А децата ти? — кротко попита тя.
Том си спомни как Марта беше плакала от глад. Знаеше, че не може да я принуди да премине отново през това. А го имаше и бебето му, Джонатан, което живееше тук с монасите. „Не искам да го оставя отново“, помисли си Том. „Веднъж го направих и се мразех за това“.
Но не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Елън.
— Не се разкъсвай — каза му тя. — Не желая пак да тъпча пътищата с теб. Това не е решение — ще сме по-зле, отколкото бяхме, във всяко отношение. Ще се върна в гората и ти няма да дойдеш с мен.
Том се втренчи в нея. Искаше му се да повярва, че не го казва сериозно, но изражението на лицето й говореше обратното. Не можеше да измисли нищо повече, с което да я спре. Отвори уста да заговори, но не излязоха думи. Чувстваше се безпомощен. Тя дишаше задъхано, гърдите й се вдигаха и спадаха от вълнение. Щеше му се да я докосне, но чувстваше, че тя не го иска. „Може би никога повече няма да я прегърна“, помисли си. Трудно му бе да го повярва. От толкова седмици беше лягал с нея всяка нощ и я беше докосвал с такава близост, че все едно себе си бе докосвал. А сега изведнъж това му бе забранено и тя изглеждаше тъй чужда.
— Не гледай толкова тъжно — промълви Елън. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не мога да го избегна. Тъжен съм.
— Съжалявам, че те направих толкова нещастен.
— Не съжалявай за това. Съжалявай, че ме направи толкова щастлив. От това боли, жено. Че ме направи толкова щастлив.
От устните й се изтръгна хлип. Обърна се и напусна без дума повече.
Джак и Марта излязоха след нея. Алфред се поколеба, изглеждаше смутен, но и той ги последва.
Том остана зяпнал в стола, който бе оставила. „Не, не може да е вярно, тя не ме оставя.“
Седна в стола. Беше все още топъл от тялото й, тялото, което обичаше толкова много. Стегна лицето си, за да спре сълзите.
Знаеше, че сега не може да я разубеди. Тя никога не се двоумеше: беше човек, който взима решение и действа.
Но можеше да съжали след време.
Вкопчи се в тази сламка надежда. Знаеше, че тя го обича. Това не беше се променило. Едва предната нощ тя се бе любила трескаво, като човек, който иска да утоли ужасна жажда. А след като той се задоволи, беше се превъртяла върху него и продължи, целуваше го жадно, стенеше задъхано в брадата му, докато свършваше отново и отново, докато насладата толкова я изтощи, че не можеше повече. И не й харесваше просто да се любят. Радваше се да са непрекъснато заедно. Говореха постоянно, много повече, отколкото той с Агнес си бяха говорили в първите години. „Ще й липсвам точно толкова, колкото тя ще липсва на мен“, помисли си той. „След време, щом ядът й отмине и потъне в ново ежедневие, ще зажаднее за някой, с когото да говори, здраво тяло, което да гали, брадато лице, което да целува. Тогава ще се сети за мен“.
Но тя беше горда. Можеше да се окаже твърде горда, за да се върне, дори да го иска.
Той скочи от стола. Трябваше да й каже каквото му бе на ума. Излезе от къщата. Тя беше при портата на приората, сбогуваше се с Марта. Том затича покрай конюшнята и я догони.
Усмихна му се с тъга.
— Довиждане, Том.
Взе ръцете й.
— Нали ще се върнеш един ден? Просто за да ни видиш? Ако знам, че не си отиваш завинаги, че ще мога да те видя отново някога, макар и съвсем за малко… ако знам това, мога да го понеса.
Тя се поколеба.
— Моля те?
— Добре — отрони тя.
— Закълни се.
— Не вярвам в клетви.
— Но аз вярвам.
— Добре. Заклевам се.
— Благодаря ти.
Придърпа я нежно към себе си. Тя не се възпротиви. Прегърна я и самообладанието му рухна. Сълзите потекоха по лицето му. Накрая жената се отдръпна. Пусна я с неохота. Тя се обърна към портата.
В този момент откъм конюшнята се разнесе шум като от буен и непослушен кон, тъпчещ на място и пръхтящ. Всички неволно се обърнаха. Беше черният жребец на Уейлрън Бигод, а епископът се канеше да го яхне. Очите му се кръстосаха с тези на Елън и той замръзна.
В този момент тя запя.
Том не знаеше песента, макар да я беше чувал да я пее често. Мелодията беше ужасно тъжна. Думите бяха на френски, но той ги разбираше съвсем добре.
Строителят извърна поглед от нея и се вгледа в епископа. Уейлрън беше уплашен. Устата му бе зяпнала, очите — разширени, лицето му — смъртно бледо. Том се смая: защо една простичка песен имаше силата да уплаши такъв човек?
Елън извика:
— Сбогом, Уейлрън Бигод. Оставям Кингсбридж, но не оставям тебе. Ще бъда с теб в сънищата ти.
„И в моите“, помисли Том.
За миг всички сякаш застинаха.
Елън се обърна, хванала Джак за ръката. Хората на двора ги загледаха в мълчание, докато тя крачеше през портите на манастира, а после се стопи в сгъстяващия се мрак.
Втора част
1136 — 1137
Пета глава
I
След като Елън си отиде, неделите в къщата за гости станаха много кротки. Алфред риташе топка със селските момчета в ливадата отвъд реката. Марта, на която й беше мъчно за Джак, си играеше игри наужким. Събираше наужким зеленчуци, правеше супа наужким и обличаше кукла. Том работеше над плана на катедралата.
Беше намекнал веднъж-дваж на Филип, че трябва да помисли що за църква иска да построи, но приорът не му обърна внимание или пък бе предпочел да пренебрегне намека. Имаше много неща на ума си. Но Том не мислеше почти за нищо друго, особено в неделите.
Обичаше да седи отсам вратата на къщата за гости и да гледа над моравата към развалините на катедралата. Понякога нахвърляше скици върху восъчна табличка, но повечето работа беше в ума му. Знаеше, че за повечето хора бе трудно да си представят материални обекти и сложни пространства, но за него самия винаги беше лесно.
Беше спечелил доверието и благодарността на Филип с начина, по който се бе справил с развалините, но приорът все още гледаше на него като на търсещ работа зидар. Не беше го убедил, че е способен да планира и да построи катедрала.
Една неделя, около два месеца след като Елън си замина, се почувства готов да започне рисунките.
Направи подложка от оплетени тръстики и гъвкави клонки, около три на две стъпки. Сложи дървени страни на подложката, за да има издигнати ръбове, като тава. След това направи гасена вар, смеси я с малко количество силен гипс и напълни тавата със сместа. Докато замазката се втвърдяваше, начерта линии в нея с игла. Използва железния си, една стъпка дълъг линеал за прави линии, ъгълника си за прави ъгли и пергела си — за извити.
Щеше да направи три рисунки: вертикален разрез, за да обясни как е конструирана църквата; частичен разрез, за да илюстрира красивите й пропорции; план, за да покаже разпределението. Започна с вертикалния разрез.
Представи си, че катедралата е като дълъг самун хляб, после отряза кората при западния край, за да се вижда отвътре и започна да рисува.
Беше много просто. Нарисува висок свод с плосък връх. Това беше корабът, видян от края. Щеше да има плосък дървен таван, като старата църква. На Том много му се искаше да съгради извит каменен свод, но знаеше, че Филип не би могъл да си го позволи.
Над кораба нарисува триъгълен покрив. Ширината на сградата се определяше от ширината на покрива, а тя на свой ред бе ограничена от наличния материал за греди. Трудно беше да се сдобиеш с греди по-дълги от около трийсет и пет стъпки — а и те бяха ужасно скъпи. Добрият строителен материал беше толкова ценен, че едно хубаво дърво най-често се отсичаше и продаваше от собственика много преди да е израснало достатъчно високо. Корабът на катедралата на Том щеше да е с ширина от трийсет и две стъпки или два пъти дължината на железния му прът.
Корабът, който бе нарисувал, беше висок, невъзможно висок. Но една катедрала трябваше да бъде вълнуващо здание, да вдъхва благоговеен трепет с големината си, да тегли окото към небесата с височината си. Една от причините хората да идват в катедралите бе, че това бяха най-големите здания на света. Човек, който не е ходил в катедрала, можеше да изкара целия си живот, без да е видял постройка, по-висока от колибата, в която живее.
За жалост сградата, която Том бе нарисувал, щеше да падне. Тежестта на оловото и дървото в покрива би била твърде много за стените, които щяха да се огънат навън и да се сринат. Трябваше да бъдат укрепени.
За тази цел строителят нарисува два прохода, на половината височина на кораба, по един от всяка страна. Това бяха страничните крила. Те щяха да имат извити каменни тавани и тъй като крилата бяха по-ниски и по-тесни, цената на каменните сводове нямаше да е толкова голяма. Всяко крило щеше да има стръмен скосен покрив.
Страничните крила, свързани с кораба чрез каменните си сводове, осигуряваха известна опора, но не бяха достатъчно високи. Том щеше да построи допълнителни подпори на равни разстояния, в подпокривното пространство на страничните крила, над сводестия таван и под скосения покрив. Нарисува една от тях, каменна арка, която се издигаше от върха на стената на крилото и минаваше през него до стената на кораба. Там, където подсилващата арка се опираше на стената на крилото, Том я укрепи и с масивен контрафорс, издаващ се навън от страната на храма. Над контрафорса постави куличка, за да добави още тежест и за допълнителна красота.
Изумително висока църква не би могла да съществува, ако не се подсилят елементите на крилата, подпорите и контрафорсите. Но това може би щеше да е трудно да се обясни на един монах и Том беше нахвърлял скица, за да стане по-ясно.
Нарисува също тъй и основите, като навлезе дълбоко надолу под стените. Лаиците винаги се изненадваха колко дълбоки са основите.
Беше проста рисунка, твърде схематична, за да е от голяма полза за строителите. Но щеше да е добра за показ на приор Филип. Том искаше той да разбере какво му се предлага, да си представи сградата и да се запали от желание да я построи. Трудно беше човек да си представи голяма, солидна църква, като вижда пред себе си едва няколко линии, надраскани в гипс. Филип щеше да се нуждае от цялата помощ, която Том можеше да му предложи.
Вертикалният разрез показваше солидни стени, но те нямаше да бъдат такива. Том се залови да нарисува изглед от вътрешността на църквата към стената на кораба. Беше разделена на три нива. Долната половина трудно можеше да се нарече стена: беше просто редица от колони, чиито върхове се свързваха с полукръгли арки. Това се наричаше аркада. През сводовете на аркадата можеха да се видят прозорците на крилата. Прозорците щяха да са изрядно подредени спрямо сводовете, за да може светлината отвън безпрепятствено да пада в кораба. Колоните между тях щяха да се свържат с контрафорсите на външните стени.
Над всяка арка от аркадата имаше ред от три малки арки, образуващи галерията. Оттам нямаше да идва никаква светлина, защото зад тях беше скосеният покрив на страничното крило.
Над галерията беше прозоречното ниво, наречено така, защото бе накъсано с прозорци, които осветяваха горната половина на кораба.
По времето, когато бе строена старата катедрала в Кингсбридж, строителите бяха разчитали на дебели стени за здравина и боязливо бяха вкарвали малки прозорчета, които едва пропускаха светлината. Съвременните строители разбираха, че една сграда ще е достатъчно здрава, ако стените й са прави и точни.
Том планира трите нива на корабната стена — аркада, галерия и прозоречното ниво — в точно съотношение 3:1:2. Аркадата беше на половината височина на стената, а галерията — една трета от останалото. Пропорцията беше всичко в една църква: създаваше подсъзнателно усещане за вярност и правота на цялото здание. Но дали Филип щеше да разсъждава така? Том можеше да види в ума си редиците арки по дължината на църквата, с техните корнизи и резби, очертани на светлината на следобедно слънце… но щеше ли приорът да види същото?
Започна третата си рисунка. Това бе планът на храма. Във въображението си виждаше дванадесет арки в аркадата. Църквата следователно бе разделена на дванадесет секции, наречени просвети. Корабът щеше да е с дължина шест просвета, а канцелът — четири. Помежду им, заемайки пространството между седмия и осмия просвет, щяха да са трансептите, издаващи се от двете страни на кулата, издигната отгоре.
Всички катедрали и почти всички църкви бяха с кръстовидна форма. Кръстът бе изключителният и най-важен символ на Християнството, разбира се, но също тъй бе и практичен: трансептите осигуряваха полезно пространство за допълнителни параклиси и помещения като сакристията и вестиария.
След като приключи с плана, Том се върна на централната рисунка, която показваше вътрешността на църквата с изглед откъм западния край. Сега нарисува кулата, издигаща се над и зад кораба.
Кулата щеше да е един път и половина, а може би и два пъти по-висока от кораба. По-ниският вариант придаваше на зданието привлекателно симетричен профил, с крилата, кораба и кулата, издигащи се на равни стъпки, 1:2:3. По-високата кула щеше да предаде повече драматизъм, защото тогава корабът щеше да е двойно по-висок от крилата, а кулата — двойно по-висока от кораба, в съотношение 1:2:4. Том беше избрал драматизма: това бе единствената катедрала, която изобщо щеше да построи и искаше да се протяга към небето. Надяваше се Филип да изпитва същото.
Ако Филип приемеше замисъла му, Том щеше да прерисува плана отново, разбира се, по-грижливо и в точен мащаб. И щеше да има още много рисунки, стотици: плинтове, колони, капители, конзоли, врати, кулички, стъпала, водоливници и безброй други детайли — щеше да рисува години наред. Но това, което имаше пред себе си, бе същината на сградата — простота, икономичност, изящност и съвършени пропорции. Толкова бе хубаво.
Нямаше търпение да го покаже на някого.
Беше замислял да намери подходящ момент да го занесе на приор Филип. Но след като вече бе направено, искаше му се Филип да дойде и да го види веднага.
Дали Филип щеше да го сметне за самонадеян? Приорът не беше го молил да подготви планове за строеж. Можеше да има на ум друг майстор, някой, за когото да е чул, че е работил в друг манастир и е свършил добра работа. Можеше да укори Том за домогванията му.
От друга страна, ако Том не му покажеше нещо, Филип можеше да реши, че е неспособен да планира и би могъл да наеме някой друг, без дори да помисли за него, а той не беше готов за такъв риск. Предпочиташе да го вземат за самонадеян.
Беше все още светъл следобед — време за учение в портиците. Филип щеше да е в къщата на приора и да чете Библията си. Том реши да отиде и да почука на вратата му.
Излезе от къщата за гости, понесъл грижливо таблото си.
Докато вървеше покрай руините, перспективата да строи нова катедрала изведнъж му се стори плашеща: всичкия този камък, дървен материал, всичките тези работници, всичките тези години. Щеше да трябва да управлява всичко това, да се грижи за редовната доставка на материали, да следи за качеството на дървения материал и камъка, да наема и освобождава хора, неуморно да проверява работата им с оловната линия и отвеса, да нахвърля мостри за ваянията, да планира и строи повдигащи механизми… Зачуди се дали наистина ще е способен на това.
Сетне си представи колко възхитително щеше да е, да сътвори нещо от нищо. Да види в някой бъден ден нов храм, там, където сега нямаше нищо, освен отломки и да каже: „аз направих това“.
И друга мисъл се таеше в ума му, скрита някъде в прашен ъгъл. Нещо, което не му се щеше да признае. Агнес беше умряла без свещеник и бе погребана в неосветена земя. Искаше му се да се върне при гроба й, като заведе някой духовник да изреди молитви над него и може би да постави малък надгробен камък. Но се боеше, че ако привлече внимание по какъвто и да било начин към мястото, където тя почиваше, то цялата история с изоставянето на бебето щеше да се разкрие. Оставяне на едно бебе да умре все пак се смяташе за убийство. Докато седмиците минаваха, все повече и повече се безпокоеше за душата на Агнес и дали е на добро място или не е. Боеше се да попита свещеник за това, защото не искаше да издава подробности. Но се беше утешавал с мисълта, че ако построеше катедрала, то Бог със сигурност щеше да е благосклонен към него. И се чудеше дали би могъл да помоли Агнес да бъде дарена с тази благосклонност вместо него. Ако можеше да посвети работата си над катедралата на Агнес, щеше да чувства, че душата й е спасена и може да почива в мир.
Стигна до къщата на приора. Беше малка каменна постройка на един етаж. Въпреки студения ден вратата бе отворена. Поколеба се за миг. „Спокоен, съм, опитен съм, разбиращ, вещ съм“, каза си на ум. „Майстор съм във всички детайли на съвременното строителство. Точно човека, комуто с радост бихте се доверили“.
Пристъпи вътре в единствената стая. В единия й край имаше голямо легло с пищни завеси. В другия стоеше малък олтар с разпятие и свещник. Приор Филип бе до един от прозорците и четеше от веленова страница, тревожно намръщен. Вдигна очи и се усмихна на Том.
— Какво сте донесъл?
— Рисунки, отче — отвърна строителят, като се постара гласът му да прозвучи плътно и уверено. — За нова катедрала. Може ли да ви ги покажа?
Филип изглеждаше изненадан, но заинтригуван.
— Разбира се.
В един ъгъл стоеше голям аналой. Том го донесе на светлината от прозореца и постави гипсовата си рамка на наклонената му страна. Филип погледна рисунката, а Том започна да следи изражението му. Личеше, че приорът никога не беше виждал чертежи на сграда. Лицето му бе озадачено намръщено.
Строителят започна да обяснява. Посочи частичния разрез.
— Стоите в центъра на кораба и гледате към стената. Тук са колоните на аркадата. Свързани са с арки. През сводовете можете да видите прозорците в крилото. Над аркадата е галерията, а над нея са подтаванските прозорци.
Лицето на Филип се проясни, щом разбра. Учеше се бързо. Загледа се в плана и Том видя, че е също толкова озадачен от него.
— Когато обикаляме из обекта и отбелязваме къде ще се строят стените и къде колоните ще стъпват на земята, както и разположението на вратите и контрафорсите, трябва да имаме план като този, който да ни казва къде да поставяме колчетата си и да изпъваме канапите.
Лицето на Филип отново просветна. Не беше зле, че приорът разбираше трудно, помисли си Том. Това му даваше възможност да покаже увереност и опитност. Накрая монахът погледна вертикалния разрез. Том обясни:
— Тук е корабът, в средата, с дървен таван. Зад кораба е кулата. Тук са крилата, от двете страни на кораба. При външните ръбове на крилата са контрафорсите.
— Изглежда великолепно — промълви приорът.
Строителят разбра, че особено го е впечатлил вертикалният разрез, с показаната вътрешност на църквата, все едно, че западният край е люшнат настрани като врата на шкаф.
Филип отново погледна плана.
— Само шест просвета ли са към кораба?
— Да, и четири към канцела.
— Не е ли доста малко?
— Можете ли да си позволите строежа на по-голямо?
— Не мога да си позволя строеж на нищо — отвърна приорът. — Предполагам, че нямаш представа колко би струвало това.
— Знам точно колко би струвало — заяви Том. Забеляза изненадата на лицето на Филип: не беше разбрал, че строителят можеше да се оправя със сметки. Беше изкарал много часове, докато изчисли стойността на своя план до последното пени. — Би струвало не повече от три хиляди фунта.
Филип се изсмя глухо.
— В последните няколко седмици пресмятах годишния приход на приората. — Размаха веленовия лист, който толкова притеснено беше чел, когато Том влезе. — Тук е отговорът. Триста фунта годишно. И изразходваме всяко пени.
Том не беше изненадан. Беше очевидно, че манастирът е бил ръководен лошо в миналото. Имаше вяра, че Филип ще се справи с реорганизацията на финансите му.
— Ще намерите парите, отче — рече той. И добави благочестиво: — С Божията помощ.
Филип отново насочи вниманието си към рисунките. Не изглеждаше убеден.
— Колко време би отнело да се построи това?
— Зависи колко хора ще наемете — отговори строителят. — Ако наемете трийсет зидари с достатъчно ратаи, чираци, дърводелци и ковачи, които да ги обслужват, би могло да отнеме петнайсет години: една година за основите, четири години за канцела, четири за трансептите и шест години за кораба.
Филип отново изглеждаше впечатлен.
— Жалко, че старшите ми монаси нямат тази способност да мислят напред и да пресмятат. — Загледа се замислено в рисунките. — Значи трябва да намирам по двеста фунта на година. Не звучи толкова зле, като го поставиш така.
Том изпита възбуда. Филип започваше да вижда в идеите му изпълним проект, а не просто абстрактна схема.
— Да допуснем, че бих могъл да си позволя повече… можем ли да го построим по-бързо? — продължи приорът.
— До известна степен — отвърна Том сдържано. Не искаше да му вдъхва прекомерен оптимизъм, който можеше да доведе до обезверяване. — Бихте могъл да наемете шейсет зидари и да строите цялата църква наведнъж, вместо да се работи от изток на запад. И това би отнело от осем до десет години. Повече от шейсет, на строеж с такава големина ще започнат да си пречат един на друг и да забавят работата.
Филип кимна. Изглежда разбра това без затруднения.
— Все пак, дори само с трийсет зидари бих могъл да имам източния край завършен след пет години.
— Да, и можете да го използвате за служби и да устроите нова гробница за костите на Свети Адолфус.
— Така е. — Филип вече наистина беше възбуден. — Мислех си, че ще минат десетилетия, преди да можем да имаме нова църква. — Изгледа проницателно Том. — Строил ли си някога катедрала до сега?
— Не, макар че съм планирал и строил по-малки църкви. Но работих на катедралата в Екситър няколко години. Завърших като помощник-майстор строител.
— Искаш лично ти да построиш тази катедрала, нали?
Том се поколеба. Реши, че е по-добре да бъде откровен с Филип — мъжът не понасяше увъртанията.
— Да, отче. Искам да ме назначите за майстор строител. — Каза го възможно най-спокойно.
— Защо?
Том не беше очаквал този въпрос. Имаше толкова много причини. Защото съм го виждал лошо направено и знам, че мога да го направя по-добре, помисли си той. Защото няма нищо по-удовлетворително за един майстор занаятчия от това да упражни умението си, освен навярно да се люби с красива жена. Защото нещо като това дава смисъл на човешкия живот. Кой отговор искаше Филип? На приора може би щеше да му хареса да каже нещо благочестиво. С цялото си безразсъдство реши да каже самата истина.
— Защото ще бъде красиво.
Филип го погледна странно. Том не можа да разбере ядосан ли бе или имаше и нещо друго.
— Защото ще бъде красиво — повтори Филип. Том започна да усеща, че е глупава причина и реши да каже още нещо, ала не можеше да реши какво. След това осъзна, че приорът изобщо не го гледа скептично, а трогнато. Думите на строителя бяха докоснали сърцето му. Най-сетне Филип кимна, сякаш се бе съгласил след размисъл. — Да. А какво би могло да е по-добро от това да направим нещо красиво за Господа?
Том запази мълчание. Филип не беше обявил изрично, че той ще е майсторът строител. Зачака.
Приорът като че ли стигна до решение.
— След три дни с епископ Уейлрън ще идем да се срещнем с краля. В Уинчестър — заяви той. — Не зная какви точно са плановете на епископа, но съм сигурен, че ще помолим крал Стивън да ни помогне в плащането за нова катедрална църква за Кингсбридж.
— Дано да удовлетвори желанието ви — пожела Том.
— Той ни дължи услуга — рече Филип със загадъчна усмивка. — Би трябвало да ни помогне.
— И ако го направи?
— Мисля, че Бог те изпрати при мен с цел, Том Строителю — отвърна Филип. — Ако крал Стивън ни даде парите, можеш да построиш църквата.
Беше негов ред да се развълнува. Не знаеше какво да каже. Даряваха го с най-съкровеното желание в живота му, но имаше и условие. Всичко зависеше от това дали Филип щеше да получи помощ от краля. Кимна, приемайки обещанието и риска.
— Благодаря ви, отче.
Удари камбаната за вечерня. Строителят вдигна таблото си.
— Трябва ли ти това? — попита Филип.
Том съобрази, че беше добра идея да го остави върху аналоя. Щеше непрекъснато да напомня на приора.
— Не, не ми е нужно. Всичко е в главата ми.
— Добре. Бих искал да си го пазя тук.
Том кимна и тръгна към вратата.
Хрумна му, че ако сега не попита за Агнес, може би никога нямаше да го направи. Обърна се.
— Отче?
— Да?
— Моята първа жена… Агнес й беше името… тя умря без свещеник и е погребана в неосветено място. Не е съгрешила, беше просто… обстоятелствата. Чудех се… Понякога човек съгражда катедрала или основава манастир, с надеждата, че в отвъдния живот Господ ще си спомни благочестието му. Мислите ли, че моята църква би могла да послужи, за да се спаси душата на Агнес?
Филип се намръщи.
— Авраам бе помолен да принесе в жертва единствения си син. Бог не иска повече кръвни приношения, защото висшето жертвоприношение бе направено. Но урокът от историята на Авраам е, че Бог иска най-доброто, което имаме да предложим, онова, което ни е най-скъпото. Този храм най-доброто нещо ли е, което би могъл да предложиш на Бог?
— Освен децата ми, да.
— Бъди спокоен тогава, Том Строителю. Бог ще приеме дара ти.
II
Филип нямаше представа защо Уейлрън Бигод иска да се срещне с него в развалините на замъка на граф Бартоломю.
Беше се наложило да пътува до градчето Шайринг и да прекара нощта там, а на заранта да се отправи към Ърлскасъл. Сега, докато конят му тичаше в тръс към замъка, надвиснал от утринната мъгла пред него, реши, че вероятно е било въпрос на удобство: Уейлрън беше на път от едно място за друго, не минаваше покрай Кингсбридж по-близо, отколкото оттук, а замъкът бе удобен ориентир.
Филип съжаляваше, че не знае повече за плановете на Уейлрън. Не беше виждал новоизбрания епископ от деня, в който бе огледал катедралните руини. Уейлрън не знаеше колко пари му бяха нужни, за да построи църквата, а Филип не знаеше какво се кани епископът да поиска от краля. Уейлрън не обичаше да споделя плановете си и това го изнервяше силно.
Радваше се, че бе научил от Том Строителя колко точно щеше да струва строителството на новата катедрала, колкото и обезсърчаваща да беше новината. Отново изпитваше радост, че Том е при него. Строителят притежаваше изненадващо дълбоки дарования. Едва можеше да чете и пише, но можеше да проектира катедрала, да рисува планове, да пресметне броя на хората и времето, нужно за да се построи, и да изчисли колко точно щеше да струва всичко това. Беше кротък човек, но въпреки това имаше внушително присъствие: много висок, с брадато и загрубяло лице, проницателни очи и високо чело. Филип понякога се чувстваше леко притеснен пред него и се стараеше да го прикрие с благодушен тон. Но Том беше много прям, а и все едно, изобщо не беше му хрумнало, че изглежда малко плашещ в очите на Филип. Разговорът за жена му бе затрогващ и бе разкрил благочестие, което не беше толкова явно преди. Том беше един от онези хора, които пазеха вярата си дълбоко в сърцето. Понякога те се оказваха най-добрите сред вярващите.
Докато се приближаваше към Ърлскасъл, се чувстваше все по-притеснен. Доскоро това бе един процъфтяващ замък, бранеше земите наоколо, наемаше и изхранваше голям брой хора. Сега беше в руини и струпаните покрай него колиби бяха изоставени като празни гнезда по голите клони на някое дърво зиме. И Филип носеше вина за това. Беше разкрил мътещия се тук заговор и беше довел Божия гняв, в облика на Пърси Хамли, да се развихри над замъка и обитателите му.
Забеляза, че стените и порталът не бяха пострадали много. Това означаваше, че нападателите бяха проникнали вътре преди затварянето на портите. Подкара ходом коня си по дървения мост и влезе в първия от двата двора. Тук следите от битката бяха много по-явни: освен каменния параклис единственото, което бе останало от постройките на замъка, бяха няколко стърчащи от земята овъглени дървени трупи и вихрушка пепел, задухала покрай основата на крепостната стена.
От епископа нямаше и следа. Филип подкара през двора, прехвърли моста към другата страна и навлезе в горната част на крепостта. Тук имаше масивна каменна цитадела с паянтово на вид дървено стълбище, което водеше към входа на втория етаж. Приорът се взря нагоре към внушителните каменни зидове със зловещите тесни прозорци-амбразури: колкото и могъща да беше, цитаделата не бе защитила граф Бартоломю.
От онези прозорци горе можеше да гледа над стените на замъка и да наблюдава за епископа. Върза коня си за перилото на стълбището и се качи.
Вратата се отвори при докосването му. Пристъпи вътре. Голямата зала беше тъмна и прашна, а тръстиковите рогозки по пода бяха сухи като кости. Имаше изстинала камина и вито стълбище. Филип отиде до един от прозорците. Прахът го накара да закиха. Нямаше добра гледка навън, затова реши да се качи на следващия етаж.
На върха на витото стълбище се озова пред две врати. Предположи, че по-малката водеше към клозета, а по-голямата — към спалнята на графа. Влезе през по-голямата.
Помещението не беше празно. Филип замръзна на място стъписан. В средата на стаята срещу него стоеше млада и необикновено красива жена. За миг му се стори, че вижда привидение и сърцето му затупа силно. Облак от черни къдрици обрамчваше омайващото й лице. Тя също се бе втренчила в него с големите си тъмни очи и той разбра, че е не по-малко изненадана. Успокои се и понечи да направи втора стъпка навътре, когато някой го сграбчи отзад и усети студеното острие на дълъг нож на гърлото си, а един мъжки глас каза:
— Ти пък кой си, по дяволите?
Момичето пристъпи към него.
— Кажи името си или Матю ще те убие — промълви тя властно.
Държанието й издаваше, че е със знатно потекло, но дори благородниците нямаха право да заплашват монаси.
— Кажи на Матю да отдръпне ръце от приора на Кингсбридж или може да стане по-зле за него — заяви спокойно Филип.
Пуснаха го. Озърна се през рамо и видя дребен и слаб мъж, някъде на неговите години. Този Матю сигурно беше излязъл от клозета.
Обърна се отново към момичето. Тя изглеждаше около седемнайсетгодишна. Въпреки властното си държание, беше облечена дрипаво. Докато я оглеждаше, един скрин до стената зад него се отвори и от него излезе момче със сънен вид. Държеше меч. Беше лежало там в очакване или се беше крило — Филип не можа да прецени кое от двете.
— А вие кои сте? — попита той.
— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг и името ми е Алиена.
„Дъщерята!“, помисли си Филип. „Не знаех, че все още живее тук“. Погледна момчето. Беше около петнайсетгодишно и приличаше на момичето, освен чипия нос и късата му коса. Приорът вдигна въпросително вежда към него.
— Аз съм Ричард, наследникът на графството — заяви момчето с дрезгавия юношески глас.
Мъжът зад Филип каза:
— А аз съм Матю, стюардът на замъка.
Тримата се бяха крили тук, откакто бяха пленили граф Бартоломю, разбра монахът. Стюардът се грижеше за децата — трябваше да разполага с хранителни запаси или скрити пари. Филип се обърна към момичето:
— Зная къде е баща ви, но майка ви?
— Тя умря преди много години.
Жегна го чувство за вина. Децата бяха пълни сираци и той отчасти бе отговорен за това.
— Но нямате ли роднини, които да се грижат за вас?
— Пазя замъка докато се върне баща ми — отвърна девойката.
Живееха в свят на фантазии, осъзна Филип. Тя се опитваше да живее все едно, че все още е от богата и властна фамилия. След като баща й беше затворен и в немилост, беше просто поредното момиче. Момчето не беше наследник на нищичко. Граф Бартоломю никога повече нямаше да се върне в този замък, освен ако кралят не решеше да го обеси именно тук. Съжали момичето, но донякъде също тъй се възхити на силата на волята й, която крепеше фантазията й и караше другите двама да я споделят. Помисли си, че би могла да бъде кралица.
Отвън се чу тропот на копита по дърво: няколко коня прехвърляха моста. Алиена запита:
— Защо сте дошъл тук?
— Просто среща — отвърна той. Обърна се и направи една стъпка към вратата. Матю беше на пътя му. За миг застанаха неподвижни, един срещу друг. Замръзнала картина с четиримата в стаята. Филип се зачуди дали щяха да го спрат да си иде. После стюардът се отдръпна встрани.
Излезе навън. Вдигна полата на расото си и бързо заслиза по витото стълбище. Когато стигна долу, чу стъпки зад себе си. Матю го догони.
— Не казвайте на никого, че сме тук.
Беше разбрал нелепото положение, в което се намираха.
— Колко дълго ще останете тук? — попита го монахът.
— Докато можем — отвърна стюардът.
— А когато се наложи да напуснете? Какво ще правите тогава?
— Не знам.
Филип кимна.
— Ще опазя тайната ви.
— Благодаря ви, отче.
Приорът прекоси прашната зала и излезе навън. Погледна надолу и видя епископ Уейлрън и още двама с него да спират конете си до неговия. Уейлрън носеше тежко наметало, обшито с черна кожа и черна кожена шапка. Вдигна нагоре светлите си очи.
— Милорд епископ — каза почтително Филип, докато слизаше по дървените стъпала. Образът на девицата все още беше жив в ума му и му се дощя да тръсне глава, за да го прогони.
Уейлрън слезе от коня си. Придружаваха го същите спътници като предния път, забеляза приорът: дякон Балдуин и войника. Кимна им, а след това коленичи и целуна ръката на Уейлрън.
Епископът прие резервирано почтителния жест. След миг отдръпна ръката си. Това, което обичаше, бе самата власт, а не капаните й.
— Сам ли си, Филип?
— Да. Приоратът е беден и за мен ескортът е ненужен разход. Докато бях приор на „Свети Джон в леса“ никога нямах придружители, а още съм жив.
Уейлрън сви рамене.
— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
Закрачи през двора към най-близката кула. Филип го последва. Уейлрън влезе през ниския вход в подножието на кулата и се заизкачва по стълбището вътре. Под ниския таван се бяха струпали на гроздове прилепи и му се наложи да сниши глава, за да не ги забърше.
Излязоха на върха на кулата и застанаха при бойниците, загледани над земята наоколо.
— Това е едно от по-малките графства в тази земя — каза Уейлрън.
— Така е. — Филип потрепера. Тук горе вятърът бе студен и влажен, а наметалото му не беше толкова дебело като на епископа. Зачуди се накъде ли клони.
— Част от тази земя е добра, но повечето е гори и каменисти хълмове.
— Да.
В ясен ден можеше да видят много акри гори и земеделска земя, но сега, въпреки че ранната мъгла се беше вдигнала, едва можеха да различат отсамния край на гората на юг и равните ниви около замъка.
— Това графство има също огромна кариера, която произвежда първокачествен варовик — продължи Уейлрън. — Горите предлагат много акри добър строителен материал. А стопанствата носят значителни доходи. Ако имахме това графство, Филип, щяхме да можем да построим нашата катедрала.
— Ако прасетата имаха криле, щяха да могат да летят — отвърна Филип.
— О, ти, невернико!
Филип го зяпна.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Въпреки скептицизма го обзе плаха надежда. Да можеше само да е истина! Но каза:
— Кралят се нуждае от военна поддръжка. Ще даде графството на някой, който може да води рицари в битка.
— Кралят дължи короната си на Църквата, а победата си над Бартоломю — на теб и мен. Рицарите не са единственото, от което се нуждае.
Уейлрън наистина говореше сериозно, увери се Филип. Възможно ли беше? Щеше ли кралят да отстъпи графство Шайринг на Църквата, за да финансира пресъграждането на катедралата в Кингсбридж? Трудно беше да се повярва, въпреки аргументите на Уейлрън. Но Филип не можеше да се отърве от мисълта колко чудесно щеше да е, да има камъка, дървения материал и парите, с които да плаща на майсторите, всичко това поднесено му на тепсия. И си спомни думите на Том Строителя, че можеше да наеме шейсет зидари и да довърши църквата за осем до десет години. Самата мисъл бе завладяваща.
— Но какво ще стане с бившия граф?
— Бартоломю е признал измяната си. Изобщо не е отрекъл заговора, но известно време е настоявал, че стореното не е държавна измяна, на основание на това, че Стивън бил узурпатор. Но кралският инквизитор най-накрая го е прекършил.
Филип потръпна и се постара да не мисли какво трябваше да са направили на Бартоломю, за да принудят този корав мъж да се предаде.
Изтласка тази мисъл от ума си.
— Графството Шайринг — промълви той на себе си. Беше невероятно амбициозно искане. Но идеята беше възбуждаща. Почувства се изпълнен с безразсъден оптимизъм.
Уейлрън погледна към небето.
— Да тръгваме. Кралят ни очаква вдругиден.
* * *
Уилям Хамли наблюдаваше внимателно двамата Божии служители от скривалището си зад бойниците на съседната кула. Познаваше ги. Високият, който приличаше на кос с острия си нос и черното си наметало, беше новият епископ на Кингсбридж. Дребният енергичен мъж с бръснатата глава и светлосините очи беше приор Филип. Чудеше се какво ли търсеха тук.
Беше видял как пристигна монахът, как огледа наоколо сякаш очакваше да види хора тук, след което влезе в цитаделата. Уилям нямаше как да разбере дали беше срещнал тримата, които я обитаваха — беше се задържал вътре съвсем замалко, а те можеше да са се скрили от него. Веднага след идването на епископа, Филип беше излязъл и двамата се бяха качили на кулата. Сега епископът сочеше с жест земята около замъка с някак собственическо високомерие. По стойката и жестовете им личеше, че епископът е въодушевен, а приорът — скептичен. Сигурен беше, че мътят някакъв заговор.
Той обаче не беше дошъл тук, за да проследи тях. Беше дошъл, за да следи Алиена.
Правеше го все по-често напоследък. Тя гнетеше мислите му непрекъснато и го спохождаха фантазии, в които я виждаше вързана и гола сред житно поле, или свита от страх и разтреперана като паленце в ъгъла на спалнята му, или изгубена в леса късно вечерта. В такива мигове просто му се налагаше да я види на живо. Потегляше към Ърлскасъл рано сутрин. Оставяше Уолтър, коняря си, да пази конете в гората, а той тръгваше през нивите към замъка. Прокрадваше се вътре и си намираше скривалище, откъдето да може да наблюдава цитаделата и горния двор. Понякога се налагаше да чака дълго, докато я види. Търпението му биваше подлагано на тежко изпитание, но мисълта да си тръгне отново, без дори да я е зърнал, бе непоносима, затова винаги оставаше. После, когато тя най-сетне се появеше, гърлото му пресъхваше и сърцето му започваше да бие по-учестено, а дланите му се навлажняваха. Често пъти тя биваше с брат си или с женствения им стюард, но понякога излизаше сама. Един следобед, лятото, когато я бе чакал от зори, тя бе отишла до кладенеца, извадила беше вода и си беше смъкнала дрехите, за да се измие. Само споменът за тази гледка го възпламеняваше непрекъснато. Имаше пищни, гордо изпъкнали гърди, които се раздвижваха сластно, щом вдигнеше ръцете си, за да натърка сапун в косата си. Цицките й бяха щръкнали възбуждащо, когато плисна студена вода върху себе си. Имаше изумително голямо храстче тъмни къдрави косми между краката си, а когато започна да се мие там, като търкаше енергично с насапунената си ръка, Уилям бе изгубил самообладание и еякулира в дрехите си.
Нищо толкова хубаво не беше се случило оттогава, а тя със сигурност нямаше да се мие през зимата, но бе имало по-малки наслади. Щом останеше сама, тя често пъти запяваше или дори си говореше. Уилям беше гледал как сресва косата си и танцува, или гони гълъби от крепостния вал като малко дете. Докато я наблюдаваше тайно, увлечена в тези дребни интимни неща, Уилям изпитваше чувство за власт над нея, чувство, което бе много приятно.
Тя, разбира се, нямаше да излезе навън, докато епископът и монахът бяха тук. За щастие двамата не се задържаха дълго. Напуснаха бойниците много бързо, а няколко мига след това препуснаха от замъка с двамата си придружители. Дали бяха дошли тук само за да огледат околността от бойниците? Ако беше това, времето трябваше да ги е разочаровало.
По-рано, преди да дойдат посетителите, стюардът беше излязъл за дърва. Готвеше в цитаделата. Скоро щеше отново да излезе, за да донесе вода от кладенеца. Уилям предполагаше, че ядат каша, защото нямаха пещ, в която да си изпекат хляб. Към края на деня стюардът щеше да напусне замъка. Понякога взимаше със себе си и момчето. Щом заминеха, беше само въпрос на време, преди да се появи Алиена.
Когато се отегчеше от чакането, Уилям си представяше отново гледката как се мие. Споменът бе почти толкова хубав, колкото истинското изживяване. Но днес беше неспокоен. Посещението на епископа и приора като че ли бяха зацапали атмосферата. До този ден около замъка и тримата му обитатели витаеше някаква магия, но пристигането на тези дълбоко немагични мъже на опръсканите им с кал коне бе развалило заклинанието. Все едно да те смути шум посред чудесен сън, след което колкото и да се опитваш, не можеш да си върнеш загубеното.
Известно време постоя, мъчейки се да отгатне какво крояха посетителите, но нищо не можа да измисли. При все това беше убеден, че замисляха нещо. Имаше един човек, който вероятно щеше да го разгадае. Майка му. Реши да остави Алиена за днес и да се върне у дома, за да й съобщи видяното.
Пристигнаха в Уинчестър на втория ден на свечеряване. Влязоха през Кралската порта в южната стена на града и продължиха направо към катедралния двор. Там се разделиха. Уейлрън пое към резиденцията на епископа на Уинчестър, палат със свой отделен терен, съседен на катедралния двор. Филип тръгна да отдаде почит на приора и да помоли за постеля в монашеското спално помещение.
След трите дни път, спокойствието и тишината на манастира му се сториха освежителни като прохладен извор в горещ ден. Приорът на Уинчестър беше пълничък добродушен мъж с розови бузи и бяла коса. Покани Филип да вечеря с него в къщата му. Докато се хранеха, поговориха за епископите си. Домакинът му явно беше във възторг от епископ Хенри и бе изпълнен с раболепие. Филип предположи, че когато епископът ти е толкова богат и могъщ като Хенри, нищо не можеше да се спечели от препирни с него. При все това нямаше намерение да бъде толкова затиснат под палеца на своя епископ.
Спа като пумпал и в полунощ стана за нощната литургия.
Когато влезе в катедралата на Уинчестър, за първи път се почувства нищожен.
Приорът му беше казал, че е най-големият храм на света и когато го видя, повярва му. Беше с дължина една осма от милята. Филип беше виждал села, които можеха да се поберат вътре. Имаше две гигантски кули. Едната се извисяваше над пресечната точка с трансептите, а другата — на западния край. Централната кула беше рухнала преди трийсет години над гробницата на Уилям Руфъс, безбожен крал, който сигурно въобще не е трябвало да бъде погребван в църква. След това обаче срутеното бе пресъградено. Докато стоеше под новата кула и пееше молитвата, Филип усещаше как цялото здание внушава неимоверно достойнство и сила. В сравнение с нея, проектираната от Том катедрала щеше да е скромна — ако изобщо се построеше. Едва сега осъзна, че се движи сред много висши кръгове и изпита смут. Беше само едно момче от хълмист уелски хълм, имало щастието да стане монах. Днес щеше да говори с краля. Какво му даваше това право?
Върна се в постелята си с другите монаси, но остана буден и притеснен. Боеше се, че може да каже или да направи нещо, което да обиди крал Стивън или епископ Хенри и да ги обърне против Кингсбридж. Родените във Франция често пъти се подиграваха с начина, по който англичаните говореха езика им. Какво ли щяха да си помислят за уелския му акцент? В монашеския свят Филип винаги бе оценяван по своята благочестивост, покорство и отдаденост на Божието дело. Тези неща нищо не означаваха тук, в престолния град на едно от най-великите кралства на света. Беше извън свои води. Потискаше го усещането, че е някакъв натрапник, никой, който се прави на някой и със сигурност ще го разкрият и отпратят в немилост.
Стана призори, отиде на утренята, а след това закуси в трапезарията. Монасите получиха силна бира и бял хляб — това беше богат манастир. След закуска, когато братята отидоха в катедралния съвет, Филип се запъти към епископския палат — великолепна каменна сграда с големи прозорци и няколко акра градина зад високи стени.
Уейлрън беше уверен, че ще получи подкрепата на епископ Хенри в дръзкия си замисъл. Хенри беше толкова влиятелен, че помощта му наистина би могла да направи възможно всичко това. Все пак той бе Анри дьо Блоа, по-малкия брат на краля. Освен че беше духовникът с най-добри връзки в Англия, беше и най-богатият, защото освен това беше абат на богатия манастир Глостънбъри. Очакваше се също така да стане следващият архиепископ на Кентърбъри. Кингсбридж не можеше да има по-могъщ съюзник. „Може би наистина ще се получи“, надяваше си Филип. „Може би кралят ще ни даде възможност да построим нова катедрала“. Докато мислеше за тези неща, имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от надежда.
Един стюард го уведоми, че епископ Хенри едва ли ще го приеме, преди да е минал обеда. Филип се почувства твърде уязвен, за да може да се върне в манастира. Обзет от нетърпение, тръгна да разгледа най-големия град, който бе посещавал някога.
Епископският палат беше в югоизточния ъгъл на града. Филип тръгна покрай източната стена, през дворовете на още един манастир, абатството „Света Мария“ и излезе в квартал, явно отдаден на кожарския занаят и обработката на вълна. Районът беше кръстосан от малки потоци. Като погледна по-отблизо разбра, че не бяха естествени, а направени от човека канали, които отклоняваха част от река Ичън, за да тече през улиците и да осигурява големите количества вода, нужни за щавенето на кожи и прането на овчата вълна. Такива производства обикновено се развиваха край воден източник и Филип се удиви на дързостта на хората да докарат реката до работилниците си, вместо обратното.
Въпреки оживената дейност, градът беше по-тих и по-малко претъпкан от всеки друг, който Филип беше виждал досега. Места като Солсбъри или Хиърфорд изглеждаха ограничени от крепостните си стени като дебел мъж в тясна дреха: къщите бяха твърде близо една до друга, улиците — твърде тесни, а както хора и животни се блъскаха за място човек имаше чувството, че всеки момент може да избухнат свади. Но Уинчестър беше толкова голям, че като че ли имаше място за всеки. Докато обикаляше постепенно осъзна, че това усещане за свободно пространство отчасти се дължеше на квадратното решетъчно разположение на улиците. Повечето бяха прави и се пресичаха под прави ъгли. Никога досега не беше виждал това. Градът трябваше да е бил построен по план.
Имаше десетки църкви. Бяха с всевъзможни форми и размери; някои — от дърво, а други — от камък и всяка обслужваше малкия си квартал. Градът трябваше да е много богат, за да поддържа толкова много свещеници.
Докато вървеше по Месарската улица малко му призля. Никога не беше виждал толкова много сурово месо на едно място. Кръв се оттичаше от касапниците на улицата и тлъсти плъхове притичваха между краката на минаващите хора.
Южният край на Месарската улица го изведе на средата на Високата улица срещу стария кралски дворец. Дворецът не беше използван от крале, откакто бе построена новата цитадела в замъка, бяха му казали, но кралската монетарница продължаваше да сече сребърни пенита в приземието на сградата, защитено от дебели стени и порти с железни решетки. Филип постоя до решетките, изумен от невъобразимото богатство пред очите си.
Имаше още няколко други хора, зазяпани в същата гледка. Това несъмнено бе нещо, в което всички гости на Уинчестър се заглеждаха. Една млада жена, която стоеше близо до него, му се усмихна и той също й отвърна с усмивка. Каза му:
— Можеш да направиш каквото си поискаш за пени.
Не разбра какво имаше предвид и отново й се усмихна разсеяно. После тя разтвори наметалото си и той с ужас видя, че отдолу е съвсем гола.
— Всичко каквото пожелаеш, за едно сребърно пени — рече тя.
Усети в слабините си смътно разбуждане на страст, като призрака на отдавна погребан спомен. След това осъзна, че тя е курва. Лицето му се изчерви от смут. Обърна се и бързо се отдалечи. Тя подвикна след него:
— Обичам хубава кръгла глава.
Подигравателният й смях го подгони.
Развълнуван и притеснен, той свърна по една от страничните улички и се озова на пазара. Видя кулите на катедралата, извисени над пазарните щандове. Забърза през тълпите, глух за речовитите увещания на продавачите и си проби път към манастирския двор.
Редът и спокойствието на църковната земя му дойде като прохладен полъх. Спря се в гробището, за да събере мислите си. Чувстваше се посрамен и оскърбен. Как смееше тя да изкушава мъж в монашеско расо? Явно го беше разпознала като гост… Възможно ли беше монаси, озовали се далече от своя дом манастир, да са нейни клиенти? Разбира се, че бе възможно, осъзна Филип. Някои монаси извършваха същите грехове като обикновените хора. Просто беше стъписан от женското безсрамие. Гледката с голотата й остана в ума му както нажеженото ядро на пламъка на свещ продължава да гори дори зад затворените клепачи, ако човек се взира в него няколко мига.
Въздъхна. Утринта бе изпълнена с толкова живи образи: направените от човек потоци, плъховете в касапските дюкяни, купищата новоизсечени сребърници, а после и голотията на жената. Знаеше, че още дълго време тези картини щяха да смущават размислите му.
Влезе в катедралата. Чувстваше се твърде омърсен, за да коленичи и да се моли, но самото преминаване, докато излезе през южната врата, донякъде го пречисти. Прекоси приората и отиде до епископския палат.
Наземният етаж представляваше параклис. Филип се качи по стълбището към залата и пристъпи вътре. До вратата имаше малка група слуги и млади духовници, прави или насядали на пейка до стената. В другия край на помещението Уейлрън и епископ Хенри седяха на маса. Един стюард го спря и му каза:
— Епископите закусват. — Тонът му сякаш подсказваше, че Филип не може да се види с тях.
— Ще отида при тях на масата.
— По-добре е да изчакате.
Филип реши, че стюардът го е взел за обикновен монах.
— Аз съм приорът на Кингсбридж.
Стюардът сви рамене и се отдръпна.
Филип се приближи до масата. Епископ Хенри седеше в челото, с Уейлрън от дясната му страна. Хенри беше нисък мъж с широки рамене и свадлива физиономия. Беше някъде на възрастта на Уейлрън, година-две по-голям от Филип, на около трийсет. Но за разлика от мъртвешки бледата кожа на Уейлрън и кокалестата фигура на Филип, имаше налятото тяло на човек, обичащ да си угажда с ядене. Очите му бяха живи и умни, а лицето — стегнато в израз на твърда решимост. Като най-младият от четирима братя, вероятно му се беше налагало да се бори за всичко през целия си живот. Филип се изненада, като видя, че главата на Хенри е обръсната — знак, че по някое време е дал монашеския обет и че все още се смята за монах. Не носеше обаче домотканото расо. Всъщност беше облечен в най-пищната туника, ушита от порфирна коприна. Уейлрън носеше безукорно бяла ленена риза под обичайната си черна туника и Филип разбра, че и двамата се бяха облекли за аудиенцията си с краля. Ядяха студено телешко и пиеха червено вино. Филип беше огладнял след разходката и устата му се напълни със слюнка.
Уейлрън вдигна глава, видя го и на лицето му пробяга леко раздразнение.
— Добро утро — поздрави Филип.
— Това е моят приор — каза Уейлрън на Хенри.
Не му допадаше много да го описват като приор на Уейлрън. Представи се:
— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж, ваше преподобие.
Очакваше да целуне отрупаната с пръстени ръка на епископа, но Хенри само кимна.
— Чудесно. — И захапа нов къс телешко.
Филип се почувства доста неловко. Нямаше ли да го поканят да седне с тях?
— Ще се видим след малко, Филип — рече Уейлрън.
Разбра, че са го освободили. Обърна се унизен и се върна при групата до вратата. Стюардът, който се бе опитал да го върне, само се подсмихна с физиономия, която сякаш говореше „Нали ви казах.“ Филип застана встрани от другите. Изведнъж изпита срам заради зацапаното си кафяво расо, което беше носил ден и нощ от половин година. Бенедиктинските монаси често боядисваха одеждите си в черно, но в Кингсбридж се бяха отказали от това преди години, за да пестят пари. Филип винаги беше вярвал, че обличането в хубави дрехи е чиста суета, съвсем неуместна за който и да е Божи служител, колкото и висок да е санът му. Но сега разбра смисъла му. Може би нямаше да се отнесат с него така пренебрежително, ако беше дошъл облечен в коприна и кожа.
„О, добре“, помисли си той. „Един монах трябва да е смирен, тъй че това ще е добре за душата ми“.
Двамата епископи станаха от масата и дойдоха до вратата. Един слуга подаде на Хенри пурпурен халат, извезан с изящна бродерия и обшит с коприна. Докато го обличаше, Хенри каза:
— Днес не трябва да говориш много, Филип.
— Остави говоренето на нас — добави Уейлрън.
— Остави говоренето на мен — рече Хенри, с леко натъртване на „мен“. — Ако кралят ти зададе някой и друг въпрос, отговори простичко, без да се опитваш да разкрасяваш много фактите. Той ще разбере нуждата ви от нова църква без плач и хленчене от твоя страна.
Филип нямаше нужда да му се казва това. Хенри се държеше неприятно снизходително. Все пак кимна в съгласие и прикри негодуванието си.
— Време е да ходим — разпореди епископът. — Брат ми е ранобудник и сигурно бързо ще приключи дневните дела, а после ще иде на лов в Новия лес.
Излязоха. Един войник с меч на колана и бойна тояга в ръката закрачи пред Хенри, щом тръгнаха към Високата улица и след това — нагоре по хълма към Западната порта. Хората се отдръпваха встрани пред двамата епископи, но не и пред Филип, тъй че накрая закрачи зад тях. Тук и там някой помолваше за благословия и Хенри правеше кръстния знак във въздуха, без да спира. Малко преди портала възвиха и тръгнаха по дървения мост над рова на замъка. Макар да го бяха уверили, че няма да се наложи да говори много, стомахът му пърхаше от страх. Скоро щеше да се види с краля!
Замъкът заемаше югозападния ъгъл на града. Западната и южната стени бяха част от градската стена. Но стените откъм задната страна на замъка бяха не по-малко високи и здрави от външните, сякаш кралят се нуждаеше от защита срещу гражданите толкова, колкото и от външния свят.
Влязоха през нисък проход в стената и веднага се озоваха пред внушителна цитадела, господстваща в този край на двора на замъка. Представляваше масивна четвъртита кула. Филип преброи тесните прозорци амбразури и прецени, че трябваше да има четири етажа. Както обикновено, наземният етаж служеше за складови помещения, а външно стълбище водеше до входа на горния етаж. Двама стражи в подножието на стълбището се поклониха, щом Хенри премина между тях.
Влязоха в залата. Имаше рогозки по пода, места за сядане в ниши в стените, няколко дървени скамейки и камина. В един ъгъл двама войници пазеха вградено в стената стълбище, водещо нагоре. Единият срещна погледа на епископ Хенри, кимна и се качи по стъпалата, сигурно за да съобщи на краля, че брат му чака долу.
Филип беше замаян от притеснение. Цялото му бъдеще можеше да се реши в следващите няколко минути. Съжаляваше, че не се чувства много сигурен в съюзниците си. Съжаляваше, че не бе прекарал ранното утро в молитви за успех, вместо да обикаля из Уинчестър. Съжаляваше, че не бе облякъл чисто расо.
В стаята имаше около двайсет-трийсет души, повечето мъже. Като че ли бяха смесица от рицари, свещеници и заможни граждани. Изведнъж Филип се стъписа изненадан: там край огъня стоеше Пърси Хамли и говореше с една жена и младеж. Какво правеше той тук? Хората, с които разговаряше, бяха грозната му жена и противният му син. Всъщност те бяха съучастниците на Уейлрън в провалянето на Бартоломю и едва ли беше съвпадение, че са тук точно днес. Зачуди се дали Бигод ги беше очаквал.
— Виждате ли… — заговори той на епископа.
— Виждам ги — сопна се той, видимо недоволен.
В присъствието им имаше нещо злокобно, въпреки че не можеше да определи точно защо. Филип ги огледа. Бащата и синът си приличаха: едри, плещести мъже с жълтеникава коса и намръщени лица. Жената бе като някой от демоните, които мъчат грешници на рисунките за ада. Постоянно опипваше раните на лицето си и костеливите й ръце се движеха неспокойно. Носеше жълта рокля, която я правеше още по-грозна. Пристъпяше от крак на крак и непрекъснато оглеждаше залата. Срещна погледа му и бързо извърна очи настрани.
Епископ Хенри обикаляше наоколо, поздравяваше хората, които познаваше и благославяше тези, които не познаваше, но изглежда държеше стълбището под око. Щом стражът отново слезе, епископът погледна към него, видя, че мъжът му кимна и прекъсна разговора си по средата на изречението.
Уейлрън последва Хенри нагоре по стъпалата и Филип тръгна след тях, със сърце в гърлото.
Помещението на горния етаж беше със същите размери и форма като входната зала, но обликът бе съвсем друг. Имаше стенни пана и овчи кожи, разстлани по излъсканите дъски на пода. Огънят гореше буйно и залата бе осветена ярко от десетките свещи. Близо до вратата имаше дъбова маса с пера, мастило и купчина листи от велен за писма, а зад нея седеше писар, готов да се заеме с диктовката на краля. Той самият седеше край камината в голям дървен и покрит с кожа стол.
Първото нещо, което Филип забеляза бе, че не носеше корона. Беше облечен в порфирна туника върху кожен клин, сякаш се канеше скоро да яхне коня. В нозете му лежаха две големи ловни кучета, досущ като придворни любимци. Приличаше на брат си, епископ Хенри, но чертите на Стивън бяха по-фини, което го правеше по-чаровен. Косата му бе буйна и светлокафява. Погледът в очите му обаче бе също толкова проницателен. Седеше с изправен гръб в големия си стол — Филип предположи, че беше трон — и изглеждаше отпуснат, изпънал крака и с лакти на облегалките, но въпреки стойката му в залата витаеше напрежение. Кралят беше единственият спокоен.
Докато епископите и Филип влизаха, един едър мъж в скъпи одежди напускаше. Той кимна фамилиарно на епископ Хенри, без да обръща внимание на Уейлрън. „Сигурно е някой влиятелен барон“, помисли си приорът.
Епископ Хенри се приближи до краля, поклони се и рече:
— Добро утро, Стивън.
— Още не съм видял копелдака Ранулф — рече крал Стивън. — Ако не ми се яви скоро, пръстите ще му отрежа.
— Днес-утре ще дойде, обещавам ти — отвърна Хенри. — Но може би все пак трябва да му отрежеш пръстите.
Филип нямаше представа кой е Ранулф, нито защо искаше кралят да го види. Но остана с впечатлението, че макар Стивън да бе недоволен, нямаше сериозно намерение да осакатява човека.
Преди да е успял да помисли още нещо, Уейлрън пристъпи напред и се поклони, а Хенри каза:
— Помниш Уейлрън Бигод, новия епископ на Кингсбридж.
— Да, но този кой е? — отвърна Стивън и погледна към Филип.
— Това е моят приор — обясни Уейлрън.
Уейлрън не каза името му, затова Филип допълни:
— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж. — Гласът му прозвуча по-силно, отколкото възнамеряваше. Поклони се.
— Елате насам, отче приор — подкани го Стивън. — Изглеждате уплашен. Какво ви притеснява?
Филип не можа да измисли какво да отговори на това. Беше притеснен от толкова много неща. В отчаянието си изтърси:
— Притеснен съм, защото нямам чисто расо, което да си облека.
Стивън се засмя, но не грубо.
— Тогава престанете да се притеснявате — рече той и добави, като се озърна към добре облечения си брат: — Харесва ми да видя монах, който прилича на монах, а не на крал.
Филип се почувства малко по-добре.
— Чух за пожара — каза Стивън. — Как се оправяте?
Филип отвърна:
— В деня на пожара Господ ни изпрати строител. Той възстанови портиците много бързо и използваме криптата за богослужения. С негова помощ разчистваме развалините да е готово за пресъграждане. И е нарисувал планове за нова църква.
Уейлрън повдигна вежди при тези думи: не знаеше за плановете. Филип щеше да му каже, ако го бяха попитали, но не бяха. Кралят каза:
— Похвално. Кога ще започнете да строите?
— Веднага щом успея да намеря пари.
Епископ Хенри се намеси:
— За това съм довел приор Филип и епископ Уейлрън да се видят с теб. Нито приоратът, нито диоцезът разполагат със средства да финансират толкова голям проект.
— Нито Короната, скъпи братко — заяви Стивън.
Филип се обезкуражи. Това не беше обещаващо начало.
— Знам — каза Хенри. — Затова търсех начин, по който да ги улесниш да пресъградят Кингсбридж, но без ти да плащаш цената.
Стивън го погледна скептично.
— И успя ли да измислиш такава гениална, за да не кажа магическа, схема?
— Да. Предложението ми е да дадеш земите на графството Шайринг на диоцеза, за да финансира строителната програма.
Филип затаи дъх.
Кралят изглеждаше замислен.
Уейлрън отвори уста да заговори, но Хенри с жест го накара да замълчи.
— Умна идея — каза кралят. — Бих искал да го направя.
Сърцето на Филип подскочи.
— За съжаление — продължи кралят, — току-що фактически обещах графството на Пърси Хамли.
От устните на Филип се изтръгна стон. Беше си помислил, че кралят ще каже „да“. Разочарованието го преряза като нож.
Хенри и Уейлрън бяха потресени. Никой от двамата не бе очаквал това.
Хенри проговори пръв:
— Фактически?
Кралят сви рамене.
— Бих могъл да се измъкна от обещанието си, макар и не без известно неудобство. Но в края на краищата Пърси бе този, който даде изменника Бартоломю на правосъдието.
Уейлрън избухна:
— Не без нашата помощ, милорд!
— Знаех, че сте изиграли известна роля в…
— Аз бях този, който каза на Пърси Хамли за заговора срещу вас.
— Да. Между другото, вие как научихте за него?
Филип помръдна на място. Бяха на хлъзгав терен. Никой не биваше да научи, че сведението бе дошло първоначално от неговия брат Франсис, защото Франсис все още служеше при Робърт Глостър, комуто бяха простили за участието му в заговора.
— Сведението дойде от изповед на смъртно легло.
Филип се успокои. Уейлрън повтаряше лъжата, която той му беше казал, но все едно, че „изповедта“ е била пред него, а не пред Филип. Беше повече от доволен, че вниманието към неговата роля в това е отклонено.
— Все пак не бяхте вие тоя, който нападна замъка на Бартоломю, постави на карта живота си и плени изменника. Беше Пърси — изтъкна кралят.
— Би могъл да възнаградиш Хамли и по друг начин — вметна Хенри.
— Шайринг е това, което иска Пърси — заяви кралят. — Той познава района. Ще управлява там ефикасно. Бих могъл да му дам Кеймбриджшър, но дали обитателите на блатата ще го последват?
— Би трябвало да се отблагодариш първо на Бога, а след това на хората. Бог те направи крал — извиси глас Хенри.
— Но Пърси арестува Бартоломю.
Хенри настръхна при тази непочтителност.
— Бог властва над всички неща…
— Не ме притискай в решението ми — прекъсна го Стивън, вдигайки дясната си ръка.
— Разбира се — отстъпи смирено брат му.
Беше ярка демонстрация на кралска власт. За момент бяха говорили почти като равни, но Стивън бе успял да върне надмощието си с една дума.
Филип беше горчиво разочарован. В началото си бе помислил, че е невъзможно искане, но постепенно бе започнал да се надява, че ще се удовлетвори. Дори бе започнал да си мечтае как ще използва богатството. Сега със здрав ритник го бяха върнали в реалността.
Уейлрън се обади:
— Милорд кралю, благодаря ви за готовността да премислите отново бъдещето на графство Шайринг и ще очаквам решението ви угрижено и в молитви.
Това беше ловко, прецени Филип. Прозвуча все едно, че Уейлрън елегантно отстъпва. Всъщност той сумира разговора като заяви, че въпросът все още е открит. Кралят не беше казал това. Отговорът му бе по-скоро отрицателен. Но нямаше нищо оскърбително в това да се настои, че кралят все още би могъл да реши едното или другото. „Трябва да запомня това“, каза си Филип. „Когато усетиш, че предстои да ти откажат, заложи на отлагането“.
Стивън се поколеба за миг все едно, че изпитваше смътното подозрение, че го манипулират. След това сякаш се отърси от тази мисъл.
— Благодаря на всички ви, че дойдохте да ме видите.
Филип и Уейлрън се обърнаха с намерението да си тръгнат, но Хенри се задържа и каза:
— Кога ще чуем решението ти?
Кралят отново изглеждаше донякъде притиснат.
— Вдругиден — обяви той.
Хенри се поклони и тримата излязоха.
Несигурността бе почти толкова лоша, колкото и категоричния отказ. За Филип чакането се оказа непоносимо. Прекара следобеда сред великолепната колекция книги на приората Уинчестър, но те не можаха да го разсеят от мисълта какво ли ставаше в ума на краля. Можеше ли да се откаже от обещанието си към Пърси Хамли? Колко важен беше Пърси? Беше от съсловието на дребните благородници, който се домогваше до графство и Стивън, разбира се, не можеше да се бои, че ще го обиди. Но колко сериозно искаше Стивън да помогне на Кингсбридж? Всеизвестно бе, че кралете ставаха благочестиви на старини. Стивън беше млад.
Филип прехвърляше отново и отново възможностите в ума си и гледаше, но без да чете „Утешението на философията“ на Боеций, когато един послушник застъпва на пръсти по пътеката на портика и свенливо се приближи.
— Някой пита за вас във външния двор, отче — прошепна момъкът.
Бяха накарали посетителя да изчака навън, което означаваше, че не е монах.
— Кой е той? — попита Филип.
— Жена е.
Първата ужасяваща мисъл на Филип бе, че е курвата, която го бе заговорила пред монетния двор, но нещо в изражението на послушника му подсказа, че не е това. Днес беше срещнал погледа на друга жена.
— Как изглежда тя?
Момчето сбърчи лице с отвращение.
Филип кимна разбиращо.
— Реган Хамли. — Що за беля му беше скроила сега? — Ще дойда веднага.
Тръгна бавно и умислено около портиците и излезе вън на двора. Трябваше да е нащрек, за да може да се оправи с нея.
Стоеше пред приемната на манастирския иконом, загърната в тежко наметало и скрила лицето си под качулка. Погледна Филип с такава нескрита злоба, че почти бе готов да се обърне и да се прибере моментално, но го беше срам да избяга от жена, тъй че остана на място и запита:
— Какво искате от мен?
— Глупав монах — изсъска тя. — Как може да сте толкова глупав?
Лицето му почервеня.
— Аз съм приорът на Кингсбридж и би било по-уместно да се обръщате към мен с „отче“ — рече той, но за негово огорчение гласът му прозвуча по-скоро сприхаво, отколкото властно.
— Добре, отче. Как можете да си позволявате просто ей така да бъдете използван от онези двама алчни епископи?
Филип си пое дълбоко дъх.
— Говорете ясно — каза ядосано.
— Трудно е да намеря достатъчно ясни думи за толкова безмозъчен като вас, но ще се опитам. Уейлрън използва изгорялата църква, за да получи земите на графство Шайринг за себе си. Достатъчно ясно ли говоря? Схванахте ли тази идея?
Презрителният й тон продължаваше да го дразни, но не можа да устои на изкушението да се защити.
— Нищо непочтено няма тук. Приходът от земите ще се използва за строежа на новата катедрала.
— Какво ви кара да мислите така?
— Ами в това е цялата идея! — сопна се той, но червеят на съмнението вече бе започнал да гризе ума му.
Презрителният тон на Реган се промени и тя заговори лукаво:
— А дали новите земи ще станат собственост на приората? Или на диоцеза?
Филип я зяпна за миг, след това извърна очи. Лицето й бе твърде отвратително за гледане. Беше работил над плановете си с допускането, че земите щяха да са на приората и под негов контрол, а не на диоцеза и под властта на Уейлрън. Но сега си спомни, че докато бяха с краля, епископ Хенри изрично бе помолил земите да се дадат на диоцеза. Филип беше приел, че е грешка на езика. Но не беше поправено, нито тогава, нито след това.
Изгледа подозрително Реган. Не беше възможно да е знаела какво ще говори Хенри с краля. Възможно беше да е права. От друга страна, можеше просто да се опитва да го въвлече в неприятност. Щеше да спечели всичко от един спор между Филип и Уейлрън в този момент.
— Уейлрън е епископът… трябва му катедрала.
— Много неща му трябват — вметна тя. Зазвуча не толкова злонамерено и по-човешки, когато започна да се аргументира, но на Филип все още му беше трудно да задържи задълго погледа си върху нея. — За някои епископи една хубава катедрала би била първа по важност. За Уейлрън съществуват други по-необходими неща. Все едно, ако той държи връзките на кесията, ще може да ви подхвърля милостиво толкова, колкото му харесва. На вас и на строителите ви.
Филип осъзна, че поне за това бе права. Ако Уейлрън събираше рентите, естествено щеше да задържа част за своите разходи. Той сам щеше да може да определи каква да е тази част. Нищо нямаше да може да го спре да отклони средства за цели, които нямат нищо общо с катедралата, ако решеше така. И в началото на месеца Филип така и нямаше да знае дали ще да може да плати на строителите си в края му.
Нямаше никакво съмнение, че би било по-добре, ако приоратът владееше земите. Но Филип беше сигурен, че Уейлрън ще се възпротиви на идеята, а епископ Хенри ще го подкрепи. Тогава единствената му надежда щеше да е да се обърне към краля. Който щом разбереше, че клириците са разделени, можеше да реши проблема, като даде графството на Пърси Хамли.
Точно това искаше Реган, разбира се.
Филип поклати глава.
— Ако Уейлрън се опитва да ме измами, защо изобщо ме доведе тук? Можеше да дойде сам и да отправи същото искане.
Тя кимна.
— Можеше. Но кралят можеше да се запита доколко искрен е Уейлрън, заявявайки, че иска графството, за да може да построи катедрала. Вие приспахте всички подозрения, които Стивън можеше да има, като се явихте тук в подкрепа на претенцията на Уейлрън. — Тонът й отново стана презрителен. — И изглеждате толкова жалък в мръсното си расо, че кралят ви съжалява. Не, Уейлрън постъпи много умно, като ви доведе тук.
Филип имаше ужасното чувство, че може би е права, но не искаше да го признае.
— Вие просто искате графството за своя съпруг — промълви той.
— Ако мога да ви покажа доказателство, бихте ли пътувал половин ден, за да го видите?
Последното, което Филип искаше, бе да се въвлече в кроежите на Реган Хамли. Но трябваше да разбере доколко твърдението й беше вярно. Отвърна с неохота:
— Да, ще пътувам половин ден.
— Утре?
— Да.
— Бъдете готов призори.
Този, който чакаше Филип във външния двор на следващата сутрин, докато монасите подемаха утренята, се оказа Уилям Хамли, синът на Пърси и Реган. Двамата напуснаха Уинчестър през Западната порта, след което веднага завиха на север по улица Ателинг. Палатът на епископ Уейлрън беше в тази посока, досети се Филип, и беше на около половин ден езда. Значи отиваха натам. Но защо? Беше силно подозрителен. Решил бе много да внимава да не го подведат. Хамли като нищо можеха да се опитват да го използват. Започна да размишлява как. Възможно бе Уейлрън да притежава някакъв документ, който Хамли искаха да видят или дори откраднат — някакъв едикт или вула. Младият лорд Уилям би могъл да каже на слугите на епископа, че двамата са дошли, за да вземат документа, а те биха му повярвали, защото Филип беше с него. Уилям лесно можеше да извади някаква подобна малка хитрина от ръкава си. Трябваше да бъде нащрек.
Беше мрачна сива сутрин и валеше ситен дъжд. Уилям наложи бърз бяг за първите няколко мили, а после забави до ходом, за да отпочинат конете. По някое време заговори:
— Значи, монаше, искаш да ми вземеш графството.
Филип се стъписа от враждебния му тон. Не бе направил нищо, за да го заслужи и възнегодува. Заради това отговорът му бе рязък:
— От тебе? Ти няма да го получиш, момче. Аз бих могъл да го получа или баща ти, или епископ Уейлрън. Но никой не е молил краля да го даде на теб. Самата идея е смешна.
— Аз ще го наследя.
— Ще видим. — Филип реши, че няма смисъл да се кара с Уилям. — Не искам да ви навредя. Искам просто да построя нова катедрала.
— Тогава вземете нечие друго графство — начумери се младежът. — Защо винаги се заяждат с нас?
В гласа на момчето имаше много горчивина, забеляза приорът.
— Наистина ли винаги се заяждат с вас?
— Човек би помислил, че ще се поучат от случилото се с Бартоломю. Той оскърби фамилията ми и ето го къде е сега.
— Мислех, че дъщеря му е отговорна за оскърблението.
— Кучката е горда и нагла като баща си. Но и тя ще страда. Всички ще коленичат накрая пред нас, ще видите.
Това не бяха обичайните чувства за двайсет и две годишен, помисли Филип. Уилям говореше по-скоро като ревнива и озлобена жена на средна възраст. Разговорът не му харесваше. Повечето хора щяха да загърнат голата си омраза в по-прилично облекло, но младежът беше твърде наивен за това. Филип отвърна:
— Възмездието е най-добре да се остави за Съдния ден.
— Защо вие не изчакате Съдния ден, за да си построите църквата?
— Защото дотогава ще е твърде късно да се спасят душите на грешниците от мъките на ада.
— Не започвайте с тези приказки! — възкликна с нотка на истерия Уилям. — Спестете си ги за проповедите.
Филип беше изкусен за нов рязък отговор, но го премълча. Нещо много особено имаше в това момче. Имаше чувството, че Уилям е в състояние да изпадне в неудържим гняв и че щом се разгневеше, можеше да стане убийствено буен. Приорът не се боеше от него. Буйстващите хора не го плашеха, навярно защото като дете беше виждал най-лошото, което можеха да направят те и го бе преживял. Но нищо нямаше да се спечели, ако разгневеше Уилям с укорите си, затова заговори кротко:
— Раят и адът са това, с което се занимавам. Добродетел и грях, опрощение и наказание, добро и зло. Боя се, че не мога да замълча за тях.
— Тогава си говорете сам — каза Уилям. Пришпори коня си в тръс и дръпна напред.
Щом се отдалечи на четирийсет — петдесет разтега, забави отново. Филип се зачуди дали момчето щеше да се смири и да тръгнат отново един до друг, но не го направи и през останалата част от утрото пътуваха разделени.
Чувстваше се изнервен и донякъде потиснат. Беше изгубил власт над собствената си съдба. Позволил беше на Уейлрън Бигод да се наложи над него в Уинчестър, а сега позволяваше на Уилям да го води на някакво загадъчно пътуване. „Всички се опитват да ме използват“, помисли си той. „Защо им го позволявам? Време е да поема инициативата“. Но точно в този момент нищо не можеше да направи, освен да обърне и да поеме обратно към Уинчестър, а това щеше да прилича на безсилен жест. Затова продължи след Уилям, загледан мрачно в задницата на коня му, докато караха в тръс по пътя.
Малко преди обед стигнаха долината, където беше епископският палат. Филип си спомни как бе дошъл тук в началото на годината, изпълнен с трепет и носещ една смъртно опасна тайна. Ужасно много неща се бяха променили оттогава.
За негова изненада Уилям подмина палата и продължи нагоре по хълма. Пътят се стесни до най-обикновена пътека през нивите: не водеше към нищо важно, разбра Филип. Щом наближиха върха, приорът видя, че е наченато някакво строителство. Малко преди билото ги спря земен насип, който изглеждаше сякаш е натрупан отскоро. Порази го ужасно подозрение.
Завиха настрани и подкараха покрай насипа, докато намериха пролука. Минаха през нея. От вътрешната страна имаше сух ров, който на това място бе запълнен, за да могат хора да минават през него.
— Това ли дойдохме да видим? — попита Филип.
Уилям само кимна.
Подозрението на Филип се потвърди. Уейлрън строеше замък. Гледката го съкруши.
Срита коня си напред и прехвърли изкопа, а младежът го последва. Изкопът и насипът обкръжаваха върха на хълма. От вътрешната страна беше вдигната дебела каменна стена на височина от две-три стъпки. Стената явно беше недовършена и ако се съдеше по дебелината й, беше замислена да е много висока.
Уейлрън строеше замък, но на обекта нямаше работници, не се виждаха никакви сечива и никакви купове камък или дървен материал. За кратко време беше свършено много. След това работата явно изведнъж бе прекъсната. На епископа очевидно му бяха свършили парите.
Филип каза на Уилям:
— Предполагам няма съмнение, че епископът строи този замък.
— Щеше ли Уейлрън Бигод да позволи на някой друг да си строи замък до неговия палат? — отвърна спътникът му.
Монахът се почувства уязвен и унизен. Картината беше кристално ясна: епископ Уейлрън искаше графството Шайринг с неговата кариера и дървения му материал, за да построи своя замък, а не катедралата. Филип беше само един инструмент, а изгарянето на катедралата в Кингсбридж — само един удобен повод. Ролята им беше да пробудят благочестието на краля, за да подари кралството на епископа.
Филип се видя така, както сигурно го виждаха Уейлрън и Хенри: наивен, смирен, усмихнат и кимащ, докато го водят на заколението. Бяха го преценили толкова добре! Беше им се доверил и отстъпил пред тях, дори бе понесъл пренебрежението им с храбра усмивка, защото мислеше, че му помагат, докато те през цялото време бяха играли с него двойна игра.
Стъписан бе от безскрупулността на Уейлрън. Спомни си тъжния поглед в очите му, докато гледаше разрушената катедрала. В онзи момент Филип бе зърнал у него дълбоко вкоренена благочестивост. Бигод вероятно мислеше, че благочестивите цели оправдават безчестните средства в службата на Църквата. „Никога не бих направил на Уейлрън това, което той се опитва да стори на мен“, помисли си.
Никога дотогава не беше се смятал за лековерен. Зачуди се къде беше сгрешил. Хрумна му, че си бе позволил да се прехласне — от епископ Хенри и копринените му одежди, от величието на Уинчестър и неговата катедрала, от куповете сребро в монетния двор и купищата месо в месарските дюкяни, от мисълта, че ще види краля. Забравил беше, че Бог вижда през копринените халати до грешното сърце, че единственото ценно богатство е съкровището на рая и че дори кралят трябва да коленичи в църква. Чувството, че всички други са по-властни и по-обиграни от него го беше лишило от погледа му за истинските стойности, потиснало бе способността му да разсъждава трезво и го бе накарало да им се довери. Възнаградили го бяха с предателство.
Хвърли един последен поглед на засипания от дъжда строителен обект, след което обърна коня и се отдалечи с наранено сърце.
— Е, какво ще кажеш за това, монахо? — подвикна с насмешка Уилям зад него. Филип не отвърна.
Спомни си, че бе помогнал на Уейлрън да стане епископ. Уейлрън беше казал: „Искаш аз да те направя приор на Кингсбридж. Аз искам ти да ме направиш епископ.“ Разбира се, Бигод не беше издал, че епископът вече е починал, тъй че обещанието изглеждаше донякъде несъществено. А на Филип му се бе сторило, че е длъжен да даде думата си, за да осигури избора си за приор. Но това бяха само извинения. Истината беше, че трябваше да остави избора на приор и на епископ в Божиите ръце.
Не беше взел това благочестиво решение и наказанието бе, че трябваше да се примири с епископ Уейлрън.
Когато си помисли как беше подигран, унизен, манипулиран и измамен, обзе го яд. Покорството беше монашеска добродетел, но извън манастира имаше своите недостатъци, осъзна той с горчивина. Светът на властта и собствеността налагаше човек да бъде подозрителен, твърд и настойчив.
— Онези лъжливи епископи ви изиграха, нали? — каза Уилям.
Филип дръпна юздите на коня си. Разтреперан от гняв, изпъна пръст към младия си спътник.
— Затваряй си устата, момче. Говориш за свети Божии служители. Кажеш ли още една дума, ще гориш, обещавам ти го.
Уилям пребледня от страх.
Филип сръга коня си и подкара напред. Насмешката на младежа му напомни, че Хамли имаха по-далечен мотив, за да го заведат да види замъка на Уейлрън. Искаха да предизвикат раздор между двамата, за да може спорното графство да не отиде нито при приора, нито при епископа, а да го получи Пърси. Е, нямаше да позволи да бъде манипулиран и от тях. Приключил беше с манипулациите. Оттук нататък никой нямаше да си играе с него.
Това добре, но какво можеше да направи? Ако се скараше с Уейлрън, Пърси щеше да получи земите. А ако не предприемеше нищо, щеше да ги вземе Уейлрън.
Какво искаше кралят? Искаше да помогне да се построи новата катедрала: този акт щеше да е уместен за един крал и щеше да облагодетелства душата му в отвъдния живот. Но трябваше да възнагради и верността на Пърси също така. Странното бе, че не съществуваше никакъв особен натиск над него да удовлетвори двамата по-влиятелни мъже, епископите. На Филип му хрумна, че може би имаше решение на дилемата, което да реши проблема на краля, като удовлетвори и него, и Пърси Хамли.
Виж, това беше интересна мисъл.
Идеята го зарадва. Един съюз между него и Хамли щеше да е последното нещо, което някой щеше да очаква — и по тази причина просто можеше да подейства. Епископите щяха да са напълно неподготвени за това. Щяха да ги хванат в грешна стъпка.
Това би бил добър обрат.
Но дали можеше да сключи сделка с алчните Хамли? Пърси искаше богатите орни земи на Шайринг, титлата граф и мощта и престижа на рицарска сила под свое командване. Филип също искаше богатата земеделска земя, но не му трябваше титлата, нито рицарите. Повече го интересуваха кариерата и гората.
Формата на компромис започна да се очертава в ума му. Започна да си мисли, че все още нищо не е загубено.
Колко сладко щеше да е да спечели сега, след всичко, което се бе случило.
Заобмисля подхода си към Хамли с нарастваща възбуда. Беше решил твърдо да не играе ролята на молител. Щеше да направи така, че предложението му да изглежда неустоимо.
Докато наближат Уинчестър, наметалото му беше прогизнало и конят му се бе изморил, но смяташе, че е намерил отговора.
Щом минаха под свода на Западната порта, Филип каза на Уилям:
— Да идем да се видим с майка ти.
Момчето се изненада.
— Мислех, че ще искате да се видите веднага с епископ Уейлрън.
Реган несъмнено го бе предупредила да очаква това.
— Не си прави труда да ми казваш какво си мислил, момче — сряза го той. — Просто ме заведи при майка си. — Чувстваше се готов за сблъсък с лейди Реган. Твърде дълго беше стоял пасивен.
Уилям зави на юг и го поведе към една къща на Златарската улица, между замъка и катедралата. Озоваха се пред голяма жилищна сграда. На височина около половин човешки бой стените й бяха каменни, а нагоре бе дървена. Вътре имаше входна зала с няколко апартамента около нея. Хамли навярно се бяха настанили тук: много граждани на Уинчестър даваха стаи под наем на хора, дошли да посетят кралския двор. Ако Пърси станеше граф, щеше да има своя градска къща.
Уилям заведе Филип в стая с голямо легло и камина. Реган седеше край огъня, а Пърси стоеше до нея. Лейди Хамли го погледна с изненада, но бързо се овладя.
— Е, монахо? Права ли бях?
— Толкова сбърка, че повече няма накъде, жено — отвърна той грубо.
Замълча, стъписана от гневния му тон.
Филип изпита задоволство, след като й даде да опита горчивината на собствения й хап. Продължи по същия начин:
— Мислеше си, че можеш да предизвикаш раздор между мен и Уейлрън. Нима си въобрази, че няма да се досетя какво кроиш? Хитра лисица си, но не си единственият човек на света, който може да мисли.
Лицето й издаде, че е разбрала, че планът й не е подействал. Очевидно мислеше трескаво какво да направи по-нататък. Филип продължи с атаката, докато все още беше объркана.
— Ти се провали, Реган. Сега имаш две възможности. Едната е да си седиш на мястото и да се надяваш. Да изчакаш решението на краля. Да заложиш рисковано на настроението му утре сутринта.
Тя проговори с неохота:
— А алтернативата?
— Алтернативата е да се споразумеем, вие и аз. Разделяме графството помежду си и не оставяме нищо на Уейлрън. Отиваме при краля насаме. Казваме му, че сме стигнали до компромис и получаваме благословията му преди епископите да могат да възразят. — Филип седна на пейката и продължи с привидно безгрижие. — Това е най-добрият ви шанс. Нямате друг избор. — Извърна очи към огъня, за да не се види колко беше напрегнат. Идеята трябваше да ги привлече, мислеше си. На везните бе сигурността, че ще вземат нещо срещу вероятността да не получат нищо. Но бяха алчни — можеха да предпочетат хазартното „всичко или нищо“.
Пърси заговори пръв:
— Да разделим графството? Как?
Най-малкото бяха заинтригувани, отбеляза си с облекчение Филип.
— Ще предложа толкова щедро разделяне, че трябва да сте луди, за да го отхвърлите — каза му той. Обърна се отново към Реган. — Предлагам ви най-добрата половина.
Загледаха го в очакване да уточни, но той замълча. Реган запита:
— Какво значи най-добрата половина?
— Кое е по-ценно — орната земя или гората?
— Орната земя, определено.
— Тогава вие ще получите орната, а аз гората.
Реган присви очи.
— Това ще ви даде дървен материал за катедралата.
— Правилно.
— А пасищата?
— Вие кое искате — пасищата за добитък или високите места за овце?
— Пасищата.
— Тогава аз ще взема планинските ферми с овцете им. Дохода от пазарите ли бихте искали или кариерата?
— Пазарния дох… — заговори Пърси, но Реган го прекъсна:
— Да речем, че кажем кариерата?
Филип знаеше, че е разбрала какво си е наумил. Искаше камъка от кариерата за катедралата си. Знаеше, че тя не иска кариерата. Пазарите носеха повече пари срещу по-малко усилие. Заяви уверено:
— Но не я искате, нали?
Тя поклати глава.
— Не. Ще вземем пазарите.
Пърси си даде вид все едно, че го ограбват.
— Гората ми трябва за лов. Един граф трябва да има места за лов.
— Можеш да ловуваш там — бързо отвърна Филип. — Аз искам само дървения материал.
— Това е приемливо — замислено проточи Реган. Съгласието й дойде някак твърде бързо и Филип изпита леко безпокойство. Беше ли им дал нещо важно, без да знае за него? Или тя просто бързаше да отметне дребен детайл? Преди да е успял да го обмисли, тя продължи: — Да предположим, че прегледаме актовете и вулите в съкровищницата на граф Бартоломю и открием, че има земи, които според нас трябва да са наши, а според вас — ваши?
Фактът, че навлизаше в такива детайли го окуражи да мисли, че ще приеме предложението. Филип прикри възбудата си и заговори сдържано:
— Ще трябва да се споразумеем за арбитър. Какво ще кажете за епископ Хенри?
— Свещеник? — възкликна тя с обичайната си презрителна нотка. — Дали ще е обективен? Не. Какво ще кажете за шерифа на Шайринг?
Той едва ли щеше да е по-обективен от епископа, помисли Филип. Но не можеше да измисли някой, който да удовлетвори и двете страни, затова каза:
— Съгласен — при условие, че ако оспорваме негово решение, ще имаме право да апелираме пред краля. — Това трябваше да е надеждна предпазна мярка.
— Съгласна — отвърна Реган. После се озърна към Пърси и добави: — Ако съпругът ми благоволи.
— Да, да — закима Пърси.
Филип разбра, че е близо до успеха. Пое си дълбоко дъх и рече:
— Ако сме се споразумели по принцип, то…
— Чакайте малко — спря го Реган. — Още не сме.
— Но аз ви дадох всичко, което искате.
— Все още бихме могли да получим цялото графство, без делби.
— И би могло изобщо да не го получите.
Реган се поколеба.
— Как предлагате да го постигнем в случай, че се съгласим?
Филип беше помислил за това. Погледна към Пърси.
— Бихте ли могъл да се видите с краля тази вечер?
Пърси изглеждаше притеснен, но отвърна:
— Ако имам добър повод — да.
— Идете при него и му кажете, че сме постигнали споразумение. Помолете го да го обяви като свое решение утре сутринта. Уверете го, че двамата с вас ще заявим задоволството си от него.
— А ако ме попита дали епископите са се съгласили с него?
— Кажете, че не е имало време да им го представим. Напомнете му, че приорът, а не епископът иска да построи катедралата. Намекнете, че щом аз съм доволен, епископите също би трябвало да са.
— Но ако епископите възразят, когато решението се обяви?
— Как биха могли? — каза Филип. — Те претендират, че молят за графството единствено, за да финансират катедралата. Уейлрън трудно би могъл да възрази на основанието, че вече няма да може да отклонява средства за други цели.
Реган се изкиска късо. Хитруването на Филип й допадаше.
— Планът е добър — призна тя.
— Има едно важно условие — продължи Филип и я погледна в очите. — Кралят трябва да обяви, че моят дял отива за приората. Ако не го заяви ясно, аз ще го поискам. Ако каже каквото и да е друго — диоцеза, сакриста, архиепископа, каквото и да е — ще отхвърля цялото споразумение. Не желая да храните съмнение в това.
— Разбирам — каза Реган, малко докачливо.
Раздразнението й го накара да заподозре, че се беше забавлявала с идеята да представи на краля малко по-различна версия на споразумението. Остана доволен, че е изразил позицията си твърдо.
Стана, за да си тръгне, но искаше по някакъв начин да подпечата договора.
— Значи се споразумяхме — каза Филип с леко питаща нотка в гласа. — Имаме официален договор.
Реган кимна леко, а Пърси отвърна:
— Имаме договор.
Сърцето на Филип заби по-бързо.
— Добре — рече той стегнато. — Ще се видим утре сутринта в замъка.
Запази лицето си безизразно, докато напускаше стаята, но щом излезе на тъмната улица се отпусна и си позволи широка, победоносна усмивка.
След вечерята Филип изпадна в тревожен и неспокоен сън. Събуди се посред нощ за службата, след което остана да лежи буден на сламеника и зачуден какво ли щеше да се случи на другия ден.
Чувстваше, че крал Стивън трябва да се съгласи на предложението. То решаваше проблема на краля: даваше му граф и катедрала. Не беше толкова сигурен, че Уейлрън щеше да го приеме примирено въпреки всичко, което бе казал на лейди Реган. Уейлрън можеше да намери основание да оспори договорката. Можеше, стига да мислеше по-бързо, да възрази, че сделката не му осигурява достатъчно средства да построи впечатляваща, престижна, богато украсена катедрала, каквато той иска. Кралят можеше да бъде склонен отново да премисли.
Малко преди разсъмване на Филип му хрумна друг възможен рискован ход: Реган можеше да реши да го изиграе. Можеше да се споразумее с Уейлрън. Да речем, че предложеше на епископа същия компромис? Уейлрън щеше да получи камъка и дървения материал, които му бяха нужни за замъка. Тази възможност го притесни и започна да се върти неспокойно в постелята си. Съжали, че не беше отишъл лично при краля, но кралят вероятно нямаше да го приеме — а и все едно, Уейлрън щеше да научи за това и да стане подозрителен. Не, никакво действие не можеше да предприеме, за да се предпази от риска на двойната игра. Единственото, което тепърва можеше да направи, бе да се моли.
И той се моли до разсъмване.
Закуси с монасите. Откри, че белият им хляб не засища стомаха му толкова задълго, колкото конския хляб. Но въпреки това днес не можа да изяде много. Отиде в замъка рано, макар да знаеше, че кралят нямаше да приема хора в този час. Влезе в залата и седна на една от каменните скамейки в стената да почака.
Помещението бавно започна да се изпълва с молители и придворни. Някои бяха ярко облечени, с жълти, сини и розови туники и пищни кожени обшивки на наметалата си. Прочутата Книга на Страшния съд се пазеше някъде в този замък, спомни си Филип. Сигурно беше в залата горе, където кралят бе приел него и двамата епископи. Не беше я видял, но бе твърде напрегнат тогава, за да забележи кой знае какво. Кралската съкровищница също беше тук, но тя вероятно щеше да е на горния етаж, в някой свод до спалнята на краля. За пореден път Филип се усети донякъде изпълнен с благоговение от заобикалящото го, но беше решил вече да не се плаши. Тези хора в изящните им халати, тези рицари, лордове, търговци и епископи, бяха просто хора. Повечето от тях не можеха да напишат много повече от имената си. Нещо повече, всички те бяха тук, за да получат нещо за себе си, но той, Филип, беше тук заради Бога. Мисията му, както и мръсното му кафяво расо, го поставяха над другите молители, а не под тях.
Тази мисъл му вдъхна кураж.
Вълна на напрежение премина през залата, когато на стълбището, водещо към горната зала, се появи свещеник. Всеки се надяваше, че това е знак, че кралят приема. Свещеникът размени тихо няколко думи с въоръжената стража, след което отново изчезна нагоре по стълбите. Стражът посочи един рицар от тълпата. Рицарят остави меча при охраната и се качи по стълбите.
Филип си помисли що за странен живот трябваше да живеят кралските духовници. Кралят трябваше да разполага с духовенство, разбира се, не просто за богослуженията, но за да вършат многото работа с четене и писане, свързана с управляването на кралството. Нямаше кой друг да го прави, освен клириците; малкото грамотни миряни не можеха да четат или пишат достатъчно бързо. Но нищо свято нямаше в живота на един кралски клирик. Братът на самия Филип, Франсис, бе избрал такъв живот и работеше за Робърт Глостър. „Трябва да го попитам какво е“, помисли си той. „Ако го видя някога отново“.
Скоро след като първият молител се качи горе, влязоха Хамли.
Филип надви подтика си веднага да отиде при тях. Все още не искаше да се знае, че имат споразумение. Загледа ги напрегнато, опитвайки се да разгадае мислите им по израженията. Реши, че Уилям изглежда обнадежден, Пърси сякаш бе притеснен, а Реган беше стегната като тетива на лък. След малко приорът стана и прекоси помещението колкото може по-безгрижно. Учтиво ги поздрави, а след това попита Пърси:
— Видяхте ли се с него?
— Да.
— И?
— Каза, че ще помисли над това през нощта.
— Но защо? — Беше разочарован и ядосан. — Какво има за мислене тук?
Пърси сви рамене.
— Питайте него.
Филип се вбеси.
— Добре, как изглеждаше — доволен или какво?
Реган отвърна:
— Според мен идеята да бъде освободен от дилемата му е допаднала, но е изпитал подозрение, че всичко звучи прекалено лесно.
Изглеждаше логично, но Филип все пак беше притеснен, че крал Стивън не се е вкопчил с две ръце в тази възможност.
— По-добре да не говорим повече — каза той след малко. — Не бива епископите да се досетят, че сме се споразумели против тях. Не и преди кралят да направи изявлението си. — Кимна учтиво и се отдалечи.
Върна се на каменната си скамейка. Опита се да си запълни времето с мисли какво ще направи, ако планът му подейства. Колко скоро щеше да започне строежът на новата катедрала? Зависеше от това колко бързо щеше да събере малко пари от новия си имот. Щеше да има доста много овце, а следователно руна за продан лете. Някои от хълмистите ферми щяха да са под рента, а повечето ренти се изплащаха скоро след жътвата. До есента можеха да се съберат достатъчно пари, за да наеме горски и майстор каменоделец и да започне да трупа дървен материал и камък. През това време работниците биха могли да започнат да копаят основите, под наставничеството на Том Строителя. Зидането можеше да почне някъде следващата година.
Беше чудесна мечта.
По стълбището със смущаваща бързина се качваха и слизаха придворни — крал Стивън работеше бързо този ден. Филип започна да се притеснява, че кралят може да приключи дневната си работа и да тръгне на лов, преди да пристигнат епископите.
Най-после дойдоха. Приорът бавно се изправи на крака, щом влязоха. Уейлрън изглеждаше напрегнат, но Хенри просто бе отегчен. За него това беше дребен проблем: дължеше подкрепа на събрата си, но изходът нямаше да е от голямо значение за него. За Уейлрън обаче изходът бе съдбоносен за плана му да построи замък — а един замък бе само стъпка в изкачването му нагоре по стълбата на властта.
Филип се колебаеше как да се отнесе към тях. Бяха се опитали да го изиграят и му се искаше да ги укори, да им каже, че е разкрил измяната им. Но това щеше да ги предупреди, че нещо се крои, а той искаше да не заподозрат нищо, тъй че кралят да утвърди компромиса, преди да са се усетили. Затова прикри чувствата си и се усмихна учтиво. Оказа се, че не е било нужно да се притеснява: пренебрегнаха го напълно.
Много скоро след това стражите ги повикаха. Хенри и Уейлрън първи се качиха по стълбището, последвани от Филип. Хамли се заизкачваха след тях. Сърцето на Филип бе в гърлото му.
Крал Стивън стоеше пред огъня. Днес изглеждаше по-енергичен и делови. Това беше добре: всякакво недоволство от страна на епископите щеше да го изнерви. Епископ Хенри продължи и застана до брат си край огъня, а всички останали се подредиха в редица в средата на стаята. Филип усети болка в дланите си и осъзна, че е впил ноктите на пръстите си в тях. Освободи ги с усилие.
Кралят заговори на епископ Хенри тихо, тъй че никой друг да не чуе. Хенри се намръщи и каза нещо също тъй нечуто. Поговориха няколко мига, после Стивън вдигна ръка, за да накара брат си да замълчи. И погледна към Филип.
Приорът си напомни, че кралят му бе заговорил вежливо предния път, когато го подкачи затова, че е притеснен и му каза, че харесва монах да се облича като монах.
Днес обаче нямаше учтивости. Кралят се покашля и заговори:
— Моят верен поданик, Пърси Хамли, днес става граф на Шайринг.
С крайчеца на окото си Филип видя как Уейлрън понечи да тръгне напред, сякаш за да протестира, но епископ Хенри го спря с бърз заплашителен жест.
Кралят продължи:
— От бившите графски владения Пърси ще притежава замъка, цялата земя, наета от рицари плюс цялата друга орна земя и ниско лежащи пасища.
Филип едва успя да сдържи вълнението си. Изглеждаше, че кралят е приел споразумението! Отново погледна крадешком към Уейлрън, чието лице беше олицетворение на безсилието.
Пърси коленичи пред краля и вдигна двете си ръце в молитвен жест. Кралят поднесе ръцете си над неговите.
— Обявявам теб, Пърси, за граф на Шайринг, да притежаваш и да се наслаждаваш на преждеспоменатите земи и приходи.
В отговор, Пърси заяви:
— Заклевам се във всичко свято да бъда ваш верен васал и да воювам за вас срещу всеки друг.
Стивън пусна ръцете на Пърси и той се изправи.
Стивън се обърна към останалите.
— Всички други земеделски земи, принадлежали на бившия граф, давам на… — Замълча за миг и запремества поглед от Филип към Уейлрън и обратно. — … Давам ги на приората на Кингсбридж, за строителството на новата катедрала.
Филип едва се сдържа да не изреве от радост — беше спечелил! Не успя да се овладее и лицето му засия от задоволство към краля. Погледна към Уейлрън. Беше стъписан до дъното на душата си. Дори не се опита да запази самообладание: устата му беше широко отворена, очите му бяха облещени и бе зяпнал в краля с откровено неверие. Погледът му се измести към Филип. Беше разбрал, че се е провалил и че Филип е облагодетелстваният от провала му, но не можеше да си обясни как е станало това.
Крал Стивън заяви:
— Приоратът Кингсбридж също така ще има правото да взима камък от графската кариера и дървен материал от горите му, без ограничения, за строителството на новата катедрала.
Гърлото на Филип пресъхна. Сделката не беше такава! Кариерата и гората трябваше да са притежание на приората, а Пърси трябваше да има само ловни права. Реган все пак бе променила условията. Сега Пърси щеше да притежава имота, а приоратът имаше правото само да взима дървен материал и камък. Разполагаше само с няколко секунди, за да реши дали да отхвърли цялото споразумение. Кралят продължаваше:
— В случай на разногласие, шерифът на Шайринг ще отсъжда, но страните ще имат правото да се обръщат към мен като последна инстанция.
Филип мислеше трескаво. Реган беше постъпила възмутително, но имаше ли значение? Сделката все пак му даваше повечето от това, което бе искал. В този момент кралят обяви:
— Вярвам, че това споразумение вече е одобрено от двете страни тук. — Вече нямаше време да реагира.
— Да, милорд кралю — заяви Пърси.
Уейлрън отвори уста, за да отрече, че е одобрил компромиса, но Филип го изпревари:
— Да, милорд кралю.
Епископ Хенри и епископ Уейлрън извърнаха глави и го зяпнаха. Израженията им издаваха пълно изумление, след като бяха осъзнали, че Филип, младият приор, който дори не беше съобразил да облече ново расо за пред кралския двор, беше сключил сделка с краля зад гърба им. След миг лицето на Хенри се отпусна в добродушна усмивка като на възрастен човек, победен на мерелс от хитроумно хлапе. Но погледът на Уейлрън беше злонамерен. Филип имаше чувството, че може да отгатне какво става в ума му. Епископът осъзнаваше, че е допуснал дълбоката грешка да подцени противника си и беше унизен. За Филип този момент компенсираше всичко: предателството, унижението, пренебрежението. Вдигна брадичка, рискувайки да извърши греха на гордостта и удостои Уейлрън с поглед, който казваше: „Ще трябва много да се постараеш, за да надхитриш Филип от Гуинед.“
— Нека Бартоломю, бившият граф, да бъде уведомен за решението ми — разпореди кралят.
Бартоломю беше в тъмница някъде наблизо, предположи Филип. Спомни си за онези деца, които живееха със слугата си в разрушения замък и го жегна чувство за вина, щом си помисли какво ли щеше да стане с тях сега.
Кралят освободи всички, освен брат си. Филип прекоси залата окрилен от възторг. Стигна до стълбищната площадка едновременно с Уейлрън и се отдръпна, за да го пропусне пръв. Епископът го прониза с отровен поглед. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с жлъч и въпреки възторга, думите му го смразиха до костите. Маската на омраза отвори устата му и Уейлрън изсъска:
— Кълна се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.
После придърпа черния халат около раменете си и заслиза по стълбището.
Филип разбра, че си е създал враг за цял живот.
III
Уилям Хамли трудно можеше да затаи възбудата си, когато Ърлскасъл се появи пред очите му.
Беше следобеда в деня, след като кралят бе взел решението си. Уилям и Уолтър бяха яздили близо два дни, но младежът не изпитваше умора. Имаше чувството, че сърцето му се е издуло в гърдите и спира дъха му. Скоро щеше да види отново Алиена.
Някога се беше надявал да се ожени за нея, защото бе дъщеря на граф, а тя го беше отхвърлила три пъти. Потръпна, щом си спомни присмеха й. Беше го накарала да се чувства все едно, че е никой, прост селянин. Беше се държала все едно, че фамилията Хамли не значи нищо. Но играта се бе обърнала. Сега нейната фамилия не значеше нищо. Той беше синът на граф, а тя — нищо. Нямаше никаква титла, никакво положение, никаква земя, никакво богатство. Той щеше да владее замъка и щеше да я изхвърли навън, и тогава тя дори дом нямаше да си има. Беше твърде хубаво, за да е истина.
Щом наближиха замъка, забави коня си. Не искаше Алиена да бъде предупредена за пристигането му. Искаше шокът за нея да бъде внезапен, жесток и опустошителен.
Граф Пърси и графиня Реган се бяха върнали в старото си имение в Хамли, за да подготвят съкровищницата, най-добрите коне и домашни слуги за преместване в замъка. Задачата на Уилям бе да наеме няколко местни хора, за да почистят новия им дом, да разпалят огньове и да направят мястото обитаемо.
В небето бяха кипнали ниски стоманено сиви облаци — толкова близо, че сякаш докосваха бойниците. Вечерта щеше да завали. Още по-добре. Щеше да изхвърли Алиена посред буря.
Двамата с Уолтър слязоха от конете и ги поведоха по дървения мост. „Последния път, когато бях на това място, го завладях с меч“, помисли си с гордост Уилям. В долния двор вече бе израснала трева. Вързаха конете и ги оставиха да пасат, а той даде на бойния си жребец и шепа зоб. Седлата си струпаха в каменния параклис, тъй като нямаше конюшня. Конете пръхтяха и тъпчеха на място, но духаше вятър и звукът се губеше. Двамата прехвърлиха втория мост към горния двор.
Нямаше никакви признаци на живот. Уилям изведнъж си помисли, че Алиена трябваше да си е отишла. Какво разочарование би било това! На двамата с Уолтър щеше да се наложи да прекарат една отегчителна гладна нощ в студен и мръсен замък. Качиха се по външното стълбище до вратата на залата.
— Тихо — каза той на Уолтър. — Ако са тук, искам да ги изненадам.
Бутна рязко вратата. Голямата зала беше празна и тъмна. Миришеше все едно, че не е използвана от месеци. Както очакваше, бяха живели на най-горния етаж. Застъпва тихо през залата към стълбището. Под стъпалата му зашумоля изсъхнала тръстика. Уолтър го последва по петите.
Заизкачваха се по стъпалата. Не можеха да чуят нищо: дебелите каменни стени на цитаделата приглушаваха всякакъв звук. На средата на стълбището Уилям се спря, обърна се към Уолтър, опря пръст на устните си и посочи. Под вратата горе до стълбището се процеждаше светлина. Имаше някой тук.
Продължиха нагоре и спряха пред вратата. Отвътре се чу момичешки смях. Уилям се усмихна доволно. Намери бравата, леко я завъртя, след което отвори вратата с ритник. Смехът премина в уплашен писък.
Картинката в стаята беше мила. Алиена и по-малкият й брат, Ричард, седяха до една масичка и играеха на някаква игра, а стюардът Матю стоеше зад момичето и гледаше над рамото й. Лицето на Алиена беше порозовяло от сиянието на огъня, а тъмните й къдрици проблясваха с кестенява светлина. Беше облечена в светла ленена туника. Сега гледаше Уилям, а червените й устни бяха разтворени в изненадано „О“. Той я понаблюдава мълчаливо, докато се наслаждаваше на уплахата й. След малко тя се овладя, стана и каза:
— Какво искаш?
Уилям бе репетирал многократно тази сцена във въображението си. Закрачи бавно в стаята и застана до огъня, за да сгрее ръцете си. После каза:
— Аз живея тук. Ти какво искаш?
Алиена извърна очи от него към Уолтър. Беше уплашена и объркана, но въпреки това тонът й остана предизвикателен.
— Този замък е на графа на Шайринг. Кажете по каква работа сте дошли и след това напуснете.
Уилям се усмихна тържествуващо.
— Графът на Шайринг е моят баща. — Стюардът изпъшка, сякаш се беше страхувал от това. Алиена изглеждаше объркана. Уилям продължи. — Кралят направи моя баща граф вчера, в Уинчестър. Замъкът вече е наш. Аз съм господарят тук, докато дойде баща ми. — Щракна с пръсти към стюарда. — И съм гладен, така че ми донеси хляб, месо и вино.
Стюардът се поколеба. Хвърли притеснен поглед към Алиена. Боеше се да я остави. Отиде до вратата.
Алиена пристъпи към вратата, сякаш се канеше да го последва.
— Остани тук — заповяда й Уилям.
Уолтър застана между нея и вратата и прегради пътя й.
— Нямаш никакво право да ми заповядваш! — заяви с властна нотка Алиена.
Матю заговори уплашено:
— Останете, милейди. Не ги ядосвайте. Ще се върна бързо.
Алиена го погледна намръщено, но се задържа на мястото си. Матю излезе.
Уилям седна в стола й. Тя се измести до брат си. Младежът ги огледа бавно. Имаше прилика между тях, но цялата сила бе в лицето на момичето. Ричард беше висок непохватен юноша и все още не беше му поникнала брада. Харесваше му усещането, че са под неговата власт.
— На колко години си, Ричард?
— Четиринайсет — отвърна момчето намръщено.
— Убивал ли си някога човек?
— Не — отвърна той, а след това с малко насилена дързост добави: — Все още.
„И ти ще страдаш, малък надут дребосък“, помисли си Уилям. После насочи вниманието си към Алиена.
— А ти на колко си?
Отначало тя като че ли се канеше да не отговаря, но след това изглежда премисли, може би спомнила си казаното от Матю: „Не ги ядосвайте.“
— Седемнайсет.
— Виж ти, цялата фамилия могат да броят — каза Уилям. — Девствена ли си, Алиена?
— Разбира се! — избухна тя.
Изведнъж Уилям се пресегна и сграбчи гърдата й. Изпълни едрата му длан. Беше твърда на допир, но податлива. Тя се дръпна рязко назад и гръдта се изплъзна от ръката му.
Ричард пристъпи напред закъснял и избута настрани ръката му. Нищо нямаше да зарадва Уилям повече. Стана бързо от стола си и го удари в лицето със силен замах. Както подозираше, малкият бе мекушав: изрева и вдигна ръце към очите си.
— Остави ни на мира! — извика Алиена.
Уилям я погледна изненадано. Изглеждаше по-загрижена за братчето си, отколкото за себе си. Това може би си струваше да се запомни.
Матю се върна, понесъл дървена табла със самун хляб, парче шунка и стомна с вино на нея. Пребледня, щом видя, че Ричард държи ръцете си на лицето. Остави таблата на масата и отиде при момчето. Взе ръцете му, леко ги отдръпна и погледна лицето му. Вече бе зачервено и подпухнало около окото.
— Казах ви да не ги ядосвате — промърмори той, но изглеждаше успокоен, че не е нещо по-лошо. Уилям беше разочарован. Беше се надявал Матю да кипне от гняв. Стюардът заплашваше да му развали удоволствието.
Устата му се навлажни от гледката с храната. Уилям придърпа стола си до масата, извади ножа си за хранене и отряза дебело парче шунка. Уолтър седна срещу него. С пълна с месо и хляб уста, Хамли заповяда на Алиена:
— Донеси чаши и налей виното. — Матю посегна да го направи, но Уилям го спря: — Не ти — тя.
Алиена се поколеба. Матю я погледна с тревога и кимна. Девойката пристъпи до масата и вдигна стомната.
Когато се наведе, Уилям бръкна отдолу, плъзна ръката си под пеша на туниката й и пръстите му бързо пробягаха нагоре по крака й. Напипа тънкия прасец с меки косъмчета, после мускулите зад коляното й и след това меката кожа от вътрешната страна на бедрото й. После тя се дръпна рязко назад, завъртя се и замахна с тежката стомна с вино към главата му.
Уилям отби удара с лявата си ръка и я зашлеви през лицето с дясната. Вложи цялата си сила в шамара. Дланта го опари съвсем удовлетворително. Алиена изпищя. С ъгъла на окото си Уилям видя как Ричард се задвижи. Беше се надявал точно на това. Избута я рязко настрани и тя падна тежко на пода. Брат й му налетя като сърна, нападаща ловеца. Младият Хамли избегна първия му дивашки замах, след което натресе юмрука си в стомаха му. Когато момчето се сви на две, Уилям го удари няколко пъти в бърза последователност около очите и носа. Не беше толкова възбуждащо като да удря Алиена, но все пак го задоволи достатъчно и след няколко мига лицето на Ричард беше плувнало в кръв.
Изведнъж Уолтър извика предупредително и скочи на крака, загледан над рамото на господаря си. Той се завъртя рязко и видя идващия към него Матю, вдигнал високо нож над главата си, готов да намушква. Уилям беше изненадан — не бе очаквал такава храброст от женствения стюард. Единственото, което можеше да направи, бе да вдигне двете си ръце, за да се защити и за един ужасен миг си помисли, че ще го убият точно сега, в часа на триумфа му. По-силен нападател щеше да избие ръцете му настрани, но Матю беше с дребна фигура и изнежен от домашния живот, и ножът така и не стигна до шията му. Изведнъж го обзе облекчение, но все още не беше в безопасност. Стюардът вдигна ръката си за нов удар. Уилям отстъпи назад и посегна за меча си. В този момент Уолтър заобиколи масата с дълга остра кама в ръката си и прониза нападателя в гърба.
На лицето на Матю се изписа ужас. Уилям видя как върхът на камата се показа от гърдите му и раздра туниката. Ножът на стюарда падна от ръката му и издрънча на дъските на пода. Опита се да си поеме дъх, но от гърлото му излезе хъхрене и като че ли не можеше да вдиша. Отпусна се. От устата му бликна кръв. Очите се затвориха и той се свлече надолу. Уолтър издърпа дългата кама и тялото се смъкна на пода. За миг от отворената рана швирна кръв, но почти мигновено секна и закапа едва-едва.
Всички гледаха трупа на пода: Уолтър, Уилям, Алиена и Ричард. Главата на Уилям още беше замаяна от близкия допир със смъртта. Вече се чувстваше готов да направи всичко. Пресегна се и сграбчи деколтето на туниката й. Ленът беше мек и тънък, много скъп. Тя рязко се дръпна. Туниката се раздра. Продължи да дърпа, докато се разкъса по цялата предница. Ивица с една стъпка ширина остана в ръката му. Алиена изпищя, след това се опита да придърпа останките от туниката отпред. Разкъсаните краища не можеха да се съберат. Гърлото на Уилям пресъхна. Внезапната й уязвимост бе много по-възбуждаща, отколкото когато я гледаше как се мие, защото сега тя знаеше, че я гледа и изпитваше срам, а срамът още повече го възбуждаше. Тя покри гърдите си с една ръка и слабините си с другата. Уилям пусна ивицата плат и я сграбчи за косата. Дръпна я рязко към себе си, завъртя я и раздра останалото от дрехата на гърба й.
Имаше нежни бели рамене, тънък кръст и изненадващо пълни бедра. Той я притегли към себе си, притисна се в гърба й и потърка бедрата си в задника й. Наведе глава и я захапа силно по меката шия докато вкуси кръв, а тя отново изпищя. Видя, че Ричард се раздвижи.
— Дръж момчето — просъска на Уолтър.
Конярят го сграбчи и го задържа, извил ръката му.
Притиснал Алиена до себе си с една ръка, Уолтър заопипва тялото й с другата. Опипа гърдите й, претегли ги и след това ги стисна, защипа малките й цицки. После ръката му пропълзя по стомаха й и в триъгълника косми между краката й. Бяха гъсти и къдрави като косата на главата й. Прониза я грубо с пръстите си. Членът му беше толкова вдървен, че имаше чувството, че ще се пръсне.
Отстъпи от нея и я дръпна силно назад върху изпънатия си крак. Тя падна на гръб с трясък. Падането изби въздуха й и девойката зяпна да си поеме дъх.
Уилям не беше замислял това и не беше съвсем сигурен как стана, но вече нищо на света не можеше да го спре.
Вдигна туниката си и й показа члена си. Гледаше го с ужас. Сигурно никога не беше виждала възбуден член. Беше истинска девственица. Толкова по-добре.
— Доведи момчето тук — обърна се Уилям към Уолтър. — Искам да види всичко.
По някаква причина мисълта, че го прави пред очите на Ричард, се оказа ужасно пикантна.
Уолтър бутна момчето напред и го натисна на колене.
Лордът коленичи на пода и разтвори краката на Алиена. Тя започна да се бори. Падна отгоре й, опитвайки се да я принуди да се предаде, но тя продължи да се съпротивлява и не можеше да проникне в нея. Ядоса се. Това разваляше всичко. Надигна се на лакът и я удари през лицето с юмрука си. Тя изкрещя и бузата й пламна, но щом се опита да влезе в нея, започна отново да се бори.
Изведнъж Уилям се вдъхнови.
— Отрежи ухото на момчето, Уолтър.
Алиена се укроти.
— Не! — извика хрипливо. — Оставете го на мира… не го наранявай повече.
— Разтвори си краката тогава.
Зяпна го, с широко отворени от ужас очи пред отвратителния избор, който й беше наложил. Болката й му носеше наслаждение. Уолтър, който играеше играта си съвършено, извади ножа си и го опря до дясното ухо на Ричард. Поколеба се за миг, след което с почти нежно движение отряза меката част на момчешкото ухо.
Ричард изпищя. От малката рана плисна кръв. Парченцето плът падна върху задъханите й гърди.
— Спрете! — Изкрещя тя. — Добре. Ще го направя. — Разтвори краката си.
Уилям плю на ръката си и потърка влагата в слабините й. Вкара пръстите си в нея. Тя изпищя от болка и това го възбуди още повече. Наведе се отгоре й. Лежеше неподвижна и напрегната. Очите й бяха затворени. Тялото й беше хлъзгаво от пот заради борбата, но трепереше. Уилям се намести удобно, след това се задържа, наслаждавайки се на очакването и страха й. Озърна се към другите двама. Ричард продължаваше да гледа ужасено. Уолтър наблюдаваше алчно.
— После е твой ред, Уолтър.
Алиена простена отчаяно.
Изведнъж той я прониза грубо, натика го колкото може по-силно и навътре. Усети съпротивата на девствеността й — истинска девственица! — и влезе отново, брутално. Заболя го, но нея я заболя още повече. Тя изпищя. Блъсна още веднъж, още по-силно и усети разкъсването. Лицето на Алиена беше пребледняло, главата й се отпусна настрани и тя припадна. Най-сетне Уилям изля семето си в нея и започна да се смее и да се смее, с триумф и наслада, докато се изцеди.
Бурята бушуваше почти през цялата нощ, а някъде на разсъмване секна. Внезапната тишина събуди Том Строителя. Докато лежеше в тъмното, заслушан в тежкия дъх на Алфред от едната си страна и по-тихото дишане на Марта от другата прецени, че утрото може би щеше да е ясно. А това означаваше, че ще може да види изгрева на слънцето за първи път от две или три седмици. Бе чакал този миг.
Стана и отвори вратата. Все още беше тъмно. Имаше много време. Сбута сина си с крак.
— Алфред! Събуди се! Ще има изгрев.
Алфред изпъшка и се надигна. Марта се обърна в постелята, без да се събуди. Том отиде до масата и вдигна капака на глинената купа. Извади полуизядения самун и отряза два дебели резена, един за себе си и един за Алфред. Седнаха на пейката и закусиха.
В стомната имаше малко ейл. Том удари една дълга глътка и я подаде на сина си. Агнес щеше да ги накара да пият с чаши, както и Елън, но в къщата сега нямаше жена. Щом Алфред изгълта дела си, излязоха навън.
Небето ставаше от черно на сиво, докато прекосяваха манастирския двор. Том се канеше да иде до къщата на приора и да вдигне Филип от сън, но той вероятно бе разсъждавал по подобен начин, защото вече стоеше сред руините и редеше молитви, коленичил и загърнат в тежко наметало. Задачата им бе да установят точна линия изток — запад, която щеше да очертае оста, около която да се строи новата катедрала.
Строителят беше приготвил всичко от доста време. В източния край беше забил в земята железен прът с отвор на върха като ухото на игла. Прътът беше висок почти колкото него, тъй че „ухото“ му бе на равнището на очите му. Беше го укрепил със смес от каменни парчета и хоросан, за да не може да се мести произволно. Тази сутрин щеше да постави друг такъв прът, право на запад от първия, в другия край на терена.
— Смеси малко хоросан, Алфред.
Алфред тръгна да донесе пясък и вар. Баща му отиде до навеса с инструментите си и взе един малък чук и втория прът. После застана до западния край на обекта и се приготви да чака изрева на слънцето. Филип привърши молитвите си и дойде при него, докато момчето бъркаше пясъка и варта с вода на дъската.
Небето изсветля и тримата се напрегнаха. Наблюдаваха източната стена на манастирския двор. Най-сетне червеният слънчев диск надникна отгоре.
Том се измести, докато можеше да види ръба на слънцето през малкия отвор в пръта в отсрещния край. После, щом Филип започна да се моли на глас на латински, задържа втория прът пред себе си така, че да затули гледката му към слънцето. Бавно го сниши към земята и натисна заострения му край във влажната пръст, като през цялото време го държеше точно между окото си и небесното светило. Издърпа чукчето от колана си и внимателно наби пръта в земята, докато „ухото“ се изравни с очите му. Сега, ако беше свършил работата точно и ако ръцете му не бяха треперили, слънцето щеше да блесне през отворите на двата пръта.
Затвори едното си око и погледна през близкия прът към далечния. Слънцето продължи да блести в окото му през двата отвора. Двата пръта лежаха в съвършена линия изток-запад, което щеше да осигури ориентацията на новата катедрала.
Беше обяснил това на Филип, а сега се отдръпна встрани и даде възможност на приора сам да погледне през отворите и да се увери.
— Идеално е — потвърди монахът.
Том кимна.
— Да.
— Знаеш ли кой ден е днес?
— Петък.
— И също тъй е денят на мъченичеството на Свети Адолфус. Бог ни изпрати ясен изгрев, за да можем да ориентираме църквата в деня на нашия покровител. Не е ли това добър знак?
Том се усмихна. В опита му като строител майсторството бе по-важно от добрите поличби. Но се радваше за Филип.
— Да, наистина. Много добър знак е.
Шеста глава
I
Алиена беше решила да не мисли за това.
Цялата нощ седя на каменния под на параклиса, подпряла гръб на стената и загледана в тъмното. В началото не можеше да помисли за нищо друго, освен за пъклената сцена, която бе преживяла. Но постепенно болката понамаля и тя можа да съсредоточи ума си върху шумовете на бурята — дъжда, леещ се на покрива на параклиса и вятъра, виещ покрай бастионите на запустелия замък.
Беше гола в началото. След като двамата мъже бяха… Когато свършиха, се бяха върнали на масата, като я оставиха да лежи на пода, а Ричард кървеше до нея. Бяха започнали да ядат и пият все едно, че ги бяха забравили и тогава двамата с брат си се възползваха и избягаха от стаята. Бурята вече бе започнала. Притичали бяха по моста в поройния дъжд и се подслониха в параклиса. Но Ричард почти веднага се върна в цитаделата. Трябваше да е влязъл в стаята с мъжете, дръпнал беше наметалата им от куката до вратата и беше избягал преди Уилям и конярят му да реагират.
Но той все още не искаше да й проговори. Даде й наметалото и се загърна в своето. После седна на пода на крачка от нея и подпря гръб на същата стена. Алиена копнееше да я прегърне някой, който я обича и да я утеши, но брат й се държеше все едно, че бе извършила нещо ужасно срамно. А най-лошото бе, че тя се чувстваше точно така. Чувстваше се виновна все едно, че тя бе извършила грях. Напълно разбираше нежеланието му да я утеши и това, че не искаше да я докосне.
Радваше се, че е студено. Помагаше й да се чувства откъсната от света, съвсем сама. И като че ли притъпяваше болката. Не искаше да заспи, но по някое време през нощта двамата изпаднаха в нещо като транс и дълго време седяха вцепенени като мъртъвци.
Внезапният край на бурята развали магията. Алиена осъзна, че може да вижда прозорците на параклиса, малки сиви петна в непроницаемия доскоро мрак. Ричард се надигна и отиде до вратата. Тя го загледа с раздразнение, че е нарушил покоя й. Искаше й се да седи така до стената, докато замръзне до смърт или издъхне от глад, защото не можеше да измисли нищо по-привлекателно от това да потъне кротко във вечна забрава. После той отвори вратата и смътната светлина на утрото огря лицето му.
Алиена излезе от унеса си стъписана. Ричард беше почти неузнаваем. Лицето му беше подпухнало и безформено, покрито с изсъхнала кръв и синини. Доплака й се от гледката. Брат й винаги беше изпълнен с куха детинска храброст. Като малко момче беше препускал из замъка на въображаемия си кон, като се правеше уж, че мушка хората с въображаемата си пика. Рицарите на баща им винаги го окуражаваха, преструвайки се на уплашени от дървения му меч. Всъщност Ричард можеше да се уплаши от съскаща котка. Но миналата нощ беше дал всичко от себе си и го бяха пребили лошо заради това. Сега тя трябваше да се грижи за него.
Бавно се вдигна на крака. Тялото й беше изтръпнало, но болката не беше толкова лоша като миналата нощ. Зачуди се какво ли става в цитаделата. Уилям и слугата му трябваше да са довършили стомната с вино някъде през нощта и сега сигурно спяха. Може би щяха да се събудят по изгрев-слънце.
Дотогава двамата с Ричард трябваше да са се махнали.
Отиде до другия край на параклиса, при олтара. Беше прост дървен сандък, боядисан в бяло и без украса. Наведе се над него, след което го бутна рязко и го събори.
— Какво правиш? — попита момчето уплашено.
— Това е тайното скривалище на татко — отвърна тя. — Каза ми за него, преди да замине.
На пода на мястото на олтара лежеше платнен вързоп. Алиена го разгъна и извади цял боен меч, с ножницата и оръжейния колан, и една зловеща на вид кама, дълга една стъпка.
Ричард се приближи да види. Нямаше голям опит с меч. Взимал беше уроци една година, но все още беше непохватен. Само че Алиена съвсем не можеше да борави с него, затова му го даде. Той закопча колана на кръста си.
Алиена огледа камата. Никога не беше носила оръжие. През целия си живот имаше някой, който да я защитава. Сега, разбрала, че смъртоносното оръжие щеше да й трябва за самозащита, се почувства съвсем изоставена. Не беше сигурна дали изобщо щеше да може да го използва. „Забивала съм дървено копие в дива свиня“, каза си. „Защо да не мога да забия това в някой мъж — някой като Уилям Хамли?“ Потръпна от мисълта.
Камата имаше кожена кания с ухо, за да се закача на колана. Ухото бе достатъчно голямо, за да мине около тънката й китка като гривна. Пъхна я на лявата си ръка и натика ножа в ръкава си. Беше дълъг и стигаше до лакътя й. Дори да не можеше да намушка някого, можеше поне да плаши хората с него.
— Хайде да се махаме, бързо — каза Ричард.
Алиена кимна, но когато тръгна към вратата, се спря. Дневната светлина бързо се усилваше и тя видя на пода на параклиса две тъмни неща, които не бе забелязала дотогава. Огледа ги отблизо и разбра, че са седла. Едното — средно голямо, другото — огромно. Представи си Уилям и коняря му, как идват предната нощ въодушевени от триумфа си в Уинчестър и уморени от пътуването си, как вдигат небрежно седлата от конете си и ги хвърлят тук, преди да забързат към цитаделата. Нямаше да си помислят, че някой би дръзнал да им ги открадне. Но отчаяните хора намираха смелост.
Алиена отиде до вратата и надникна навън. Светлината бе ясна, но все още слаба и всичко беше сиво. Вятърът бе затихнал, а небето — безоблачно. От покрива на параклиса бяха паднали няколко дъски. Дворът беше празен, освен двата коня, които скубеха мократа трева. Погледнаха към нея и наведоха отново глави. Единият беше грамаден боен кон: това обясняваше голямото седло. Другият беше пъстър жребец, не толкова хубав на вид, но стегнат и здрав. Загледа се в тях, после — в седлата и отново в конете.
— Какво чакаме? — попита Ричард ядосано.
Алиена реши.
— Хайде да им вземем конете.
Брат й я погледна уплашено.
— Ще ни убият.
— Няма да могат да ни хванат. Ако не им вземем конете, могат да ни догонят и да ни убият.
— А ако ни хванат, преди да тръгнем?
— Трябва просто да побързаме. — Не беше толкова уверена, колкото се преструваше, но трябваше да окуражи Ричард. — Хайде първо да оседлаем бегача — той изглежда по-дружелюбен. Донеси обикновеното седло.
Забърза през двора. Конете бяха вързани с дълги въжета за пилони на изгорелите сгради. Алиена хвана въжето на по-дребния жребец и дръпна леко. Това трябваше да е конят на слугата, разбира се. Щеше да предпочете нещо по-малко и кротко, но смяташе, че ще може да се справи с този. Ричард трябваше да се оправи с бойния кон.
Бегачът я погледна подозрително и наостри уши. Бързаше ужасно, но овладя нетърпението си, заговори му тихо и леко задърпа въжето. Хвана главата му и го погали по муцуната, после Ричард нахлузи оглавника и пъхна юздечката в устата му. Алиена се успокои. Ричард вдигна по-малкото седло на гърба му и го стегна с бързи, уверени движения. Двамата бяха свикнали с коне от ранната си възраст.
От двете страни на седлото на коняря имаше затегнати дисаги. Алиена се надяваше, че има полезни неща в тях — кремък, малко храна или зоб за конете — но нямаха време сега да гледат съдържанието им. Озърна се плахо през двора към моста за цитаделата. Никой нямаше там.
Бойният кон беше гледал как оседлават бегача и знаеше какво предстои, но не беше склонен да се примири с двама напълно непознати. Запръхтя и се възпротиви на дърпането на въжето.
— Шшт! — каза му Алиена. Държеше въжето изпънато, дърпаше здраво и конят с неохота тръгна към нея. Но беше много силен и ако решеше наистина да се бори, щяха да изпаднат в беда. За миг се зачуди дали бегачът би могъл да отнесе и двамата. Но тогава Уилям щеше да може да ги настигне на бойния кон.
Когато успя да го приближи достатъчно, намота въжето на пилона, за да не може да се издърпа. Но щом Ричард посегна да сложи оглавника му, конят изметна глава и го избегна.
— Опитай се първо да поставиш седлото — каза му тя. Говореше към животното и го потупваше по мускулестата шия, докато брат й надигна грамадното седло и го завърза. Конят изглеждаше донякъде победен. — Хайде, бъди добър — заговори му твърдо Алиена, но конят не се излъга: долови паниката й под повърхността. Ричард се приближи с оглавника, а конят изпръхтя и се опита да се отдръпне. — Имам нещо за теб — каза девойката и бръкна в празния джоб на наметалото си. Животното се подведе. Поднесе му празна шепа, но конят наведе глава и задуши в дланта й, търсейки храна. Тя усети грапавия му език по дланта си. Докато главата му беше наведена и устата отворена, Ричард нахлузи оглавника.
Алиена погледна отново със страх към цитаделата. Всичко беше тихо.
— Качвай се — заповяда на брат си.
Той сложи стъпалото си на високото стреме — не без усилие — и се метна на гърба на грамадния кон. Момичето отвърза въжето от пилона.
Конят изцвили силно.
Сърцето й бързо заби. Звукът можеше да е стигнал до цитаделата. Мъж като Уилям щеше да разпознае цвиленето на собствения си кон, особено на толкова скъп кон като този. Можеше да се е събудил.
Побърза да развърже другия. Изстиналите й пръсти зашариха в паника по възела. Мисълта как Уилям се събужда я беше накарала да изгуби самообладание. Щеше да отвори очи, да се надигне, да се озърне наоколо, да си спомни кой е и да се зачуди защо конят му беше изцвилил. Щеше със сигурност да дойде. Не можеше да понесе да види лицето му отново. Онова срамно, жестоко, ужасно болезнено нещо, което й бе причинил, отново се върна в ума й.
— Хайде, Али! — прошепна припряно Ричард. Конят му вече беше изнервен и нетърпелив. Беше му трудно да го задържи на място. Трябваше да го подкара в галоп на миля-две, докато го умори, след това щеше да е по-отстъпчив. Животното изцвили отново и започна да пристъпва настрани.
Най-сетне Алиена успя да развърже възела. Изкушаваше се да хвърли въжето, но така нямаше да може отново да върже жребеца при нужда, затова го намота набързо и го пристегна за една каишка на седлото. Трябваше да пригоди стремената — бяха с подходяща дължина за коняря на Уилям, с около педя по-висок от нея, тъй че щяха да са много ниско за нея, докато е на седлото. Но си представи как Уилям слиза по стълбите, минава през залата, излиза навън и…
— Не мога да задържам този кон повече — оплака се Ричард.
Алиена беше наплашена и изнервена като бойния кон. Метна се на жребеца. От сядането я заболя отвътре и единственото, което можеше да направи, бе да се задържи на седлото. Ричард подкара коня си към портата, а нейният го последва, без да го е пришпорила. Не можеше да стигне шпорите, както беше очаквала и трябваше да го стегне с колене. На излизане чу вик някъде зад себе си и простена:
— О, не.
Видя как брат й сръга коня си и огромното животно се понесе напред в лек тръс. Нейният пое след него. Беше благодарна, че правеше всичко като бойния кон, защото сама нямаше да може да го управлява. Ричард отново пришпори бойния кон и той набра скорост, докато преминаваха през порталния свод. Алиена чу нов вик, много по-близо този път. Погледна през рамо и видя Уилям и слугата му, които тичаха задъхани през двора зад нея.
Конят на Ричард бе неспокоен и щом видя откритото поле пред себе си, наведе глава и се втурна в галоп. Прехвърлиха с тропот дървения подвижен мост. Алиена усети, че нещо я дърпа за бедрото и видя с крайчеца на окото си мъжка ръка, която посягаше към връзките на седлото. Но след миг вече я нямаше и тя разбра, че са се измъкнали. Вълна на облекчение я обля, но после болката отново я жегна. Усети как я прониза отвътре, докато конят препускаше в галоп през полето — също както докато мръсният Уилям проникваше в нея — и по бедрото й потече гореща кръв. Остави коня да тича сам и стисна очи, за да притъпи болката, но ужасът от предната нощ се върна в ума й и тя отново видя всичко зад затворените си клепачи. Препускаха през полето, а тя шепнеше в ритъм с тропота на конските копита: Не помня, не помня, не помня, не помня.
Конят й зави надясно и Алиена усети, че се изкачват по лек склон. Отвори очи и видя, че Ричард е отклонил от разкаляната пътека и е поел косо към горите. Помисли си, че сигурно иска бойният кон хубаво да се умори, преди да забави хода. Двете животни щяха да са по-лесни за управляване след тежка езда. Скоро усети, че силите на нейния отпадат и се поизправи в седлото. Конят забави, после премина в тръс, сетне — до ходом. Конят на Ричард все още имаше енергия за изгаряне и дръпна напред.
Девойката погледна назад над полето. Замъкът беше на миля от тях и не беше сигурна дали виждаше или не две фигури, застанали на подвижния мост и загледани към нея. Щеше да им се наложи да извървят дълъг път, докато си намерят други коне. За известно време бяха в безопасност.
Ръцете и стъпалата я засърбяха, докато се стопляха. От коня се вдигаше топлина като от огън и я загърна в пашкул от топъл въздух. Ричард най-сетне остави бойния жребец да забави и се обърна към сестра си, яхнала тежко стъпващото и задъхано животно. Подкараха през дърветата. Двамата познаваха тези гори добре, преживели бяха тук почти целия си живот.
— Къде отиваме? — попита я той.
Алиена се намръщи. Къде отиваха наистина? Какво щяха да правят? Нямаха никаква храна, нищо за пиене и никакви пари. Нямаше никакви дрехи по себе си, освен наметалото, в което бе загърната — нито туника, нито долна риза, шапка и обувки. Решила беше да се погрижи за брат си, но как?
Чак сега започна да разбира, че последните три месеца беше живяла като в сън. Беше съзнавала, в някое тайно кътче на ума си, че старият живот е свършил, но беше отказвала да го приеме. Уилям Хамли я беше събудил. Не се съмняваше, че версията му е вярна и че крал Стивън е направил Пърси Хамли граф на Шайринг. Но може би имаше и нещо повече. Може би кралят бе предвидил някакво обезпечаване за нея и Ричард. Ако не, трябваше да го направи и те със сигурност можеха да се обърнат към него. Тъй или иначе трябваше да стигнат до Уинчестър. Така поне щяха да разберат какво е станало с баща им.
Изведнъж се пречупи. „О, татко, къде и кога се провали всичко?“
Откакто беше умряла майка й, баща й беше полагал особени грижи за нея. Знаеше, че й отделя повече внимание, отколкото други бащи на дъщерите си. Чувстваше се зле заради това, че не беше се оженил отново, за да й даде нова майка. Беше й обяснявал, че е по-щастлив със спомена за жена си, отколкото изобщо щеше да е с друга на мястото й. Алиена тъй или иначе изобщо не беше искала друга майка. Баща й се беше грижил за нея, а тя — за Ричард, тъй че нищо лошо да не може да сполети и двамата.
Онези дни си бяха отишли завинаги.
— Къде отиваме? — попита Ричард отново.
— В Уинчестър — отвърна тя. — Ще отидем и ще видим краля.
Ричард се въодушеви.
— Да! И като му кажем какво направиха Уилям и коняря му снощи, кралят естествено ще…
Изведнъж я обзе неудържим гняв.
— Затваряй си устата! — изкрещя тя. Конете се сепнаха уплашени. Дръпна силно юздите. — Повече да не си споменал това! — Гневът я давеше и едва успя да изтръгне думите. — Няма да кажем на никого какво направиха — на никого! Никога! Никога! Никога!
В дисагите на коняря имаше голяма буца кораво сирене, няколко глътки вино в кожен мях, кремък и малко подпалки, а освен това — фунт-два смесено зърно, което според нея трябваше да е за конете. Двамата с Ричард изядоха сиренето и изпиха виното по обед, докато конете пасяха излиняла трева и зелени храсти и пиеха от близкия поток. Беше спряло да й тече кръв и слабините й бяха изтръпнали.
Срещнали бяха няколко пътници, но Алиена бе казала на Ричард да не заговаря никого. За по-небрежния наблюдател изглеждаха внушителна двойка — особено Ричард на огромния му кон и с меча. Но един разговор много скоро щеше да издаде, че са две деца, които никой не пази и можеше да се окажат уязвими. Затова заобикаляха другите хора отдалече.
Щом денят започна да преваля, затърсиха къде да изкарат нощта. Намериха поляна близо до един поток, на стотина разтега от пътя. Алиена даде на конете малко зоб, докато Ричард накладе огън. Ако имаха котле за готвене, щяха да си направят каша от зърното за конете. Така трябваше просто да дъвчат зърната, освен ако не намереха малко сладки кестени и да ги изпекат.
Докато обмисляше това, а Ричард се бе отдалечил из гората да събира дърва, дълбок глас близо до нея я стресна:
— А ти коя ще да си, девойче?
Алиена изпищя, а конят се дръпна назад подплашен. Обърна се и видя мръсен брадат мъж, облечен от глава до пети в кафява кожа. Той пристъпи към нея.
— Стой далече от мен! — изкрещя му тя.
— Няма от какво да се боиш.
С крайчеца на окото си видя как Ричард пристъпи на поляната зад непознатия с наръч дърва в ръцете. Замръзна на място и ги загледа. „Извади меча си!“, помисли Алиена, но той изглеждаше прекалено уплашен и объркан, за да предприеме нещо. Тя отстъпи назад така, че конят да се озове между нея и непознатия.
— Нямаме никакви пари. Нищо нямаме.
— Аз съм кралският лесничей — каза мъжът.
Алиена едва не припадна от облекчение. Лесничеят беше кралски служител, плащаха му, за да налага закона в горите.
— Защо не го каза веднага, глупав човек? — заговори тя ядосана, че си е позволила да се уплаши. — Взех те за разбойник!
Изглеждаше стъписан и доста обиден, все едно, че беше казала нещо неучтиво. Но отвърна само:
— Благородна дама ще да сте, значи.
— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг.
— А момчето ще да е синът му — каза лесничеят, въпреки че като че ли не беше видял Ричард.
Брат й пристъпи напред и пусна дървата на земята.
— Така е. А вашето име?
— Браян. Тук ли се каните да прекарате нощта?
— Да.
— Сам-сами?
— Да. — Алиена разбра, че се чуди защо нямат ескорт. Но нямаше да му каже.
— И нямате никакви пари, казахте.
Алиена го изгледа намръщено.
— Съмняваш ли се в мен?
— О, не. Виждам, че сте благородничка. По маниерите ви. — Нямаше ли нотка на ирония в гласа му? — Щом сте сами и безпарични, може би ще предпочетете да пренощувате в моята къща. Не е далече.
Алиена нямаше намерение да се остави на милостта на този груб човек. Канеше се да откаже, когато той заговори отново:
— Жена ми ще се зарадва да ви предложи вечеря. А имам и топла пристройка, където можете да преспите, ако предпочетете да спите сами.
Това, че имаше жена, променяше нещата съществено. Приемането на гостоприемство от едно семейство щеше да е достатъчно безопасно. Все пак Алиена се поколеба. След това си помисли за огнище, купа с гореща каша, чаша вино и сламена постеля с покрив отгоре.
— Ще съм ви благодарна — каза тя. — Нямаме нищо, с което да ви платим — казах истината, че нямаме пари — но един ден ще се върнем и ще се отплатим.
— Става — отвърна лесничеят. Отиде при огъня и го стъпка.
Алиена и Ричард се качиха на конете — още не бяха ги разседлали. Лесничеят се върна при тях и рече:
— Дайте ми юздите.
Беше разколебана, но му ги отстъпи, Ричард също. Мъжът закрачи през гората, повел животните. Алиена щеше да предпочете да държи юздите сама, но реши да го остави да ги води.
Оказа се по-далече, отколкото ги бе уверил. Бяха пътували три или четири мили и вече бе станало тъмно, докато стигнат малката дървена къща със сламен покрив в края на някакво поле. Но от кепенците струеше светлина и миришеше на сготвено, и тя слезе зарадвана от коня.
Жената на лесничея чу шума от копитата и се показа на вратата. Мъжът й каза:
— Млад лорд и лейди, сами в гората. Дай им да пият нещо. — Обърна се към Алиена. — Хайде, влизайте. Аз ще се погрижа за конете.
Не й хареса заповедническия му тон — щеше да предпочете тя да се разпорежда — но не изпитваше желание да разседлава сама коня си, затова влезе. Ричард я последва. Къщата беше опушена и вмирисана, но вътре бе топло. Имаше крава, вързана в ъгъла. Алиена се радваше, че мъжът бе споменал за пристройка: никога не беше спала с добитък. Над огъня къкреше котле. Седнаха на пейка и жената им даде по паница със супа от котлето. Миришеше на дивеч. Като видя лицето на Ричард, тя се стъписа.
— Какво е станало с вас?
Ричард отвори уста да отвърне, но Алиена го изпревари.
— Имахме много премеждия. Тръгнали сме да видим краля.
— Разбирам — рече жената. Беше дребна жена, с мургава кожа и сдържана. Не настоя с въпросите си.
Алиена бързо изяде супата си и й се дощя още. Протегна паницата си, но жената извърна поглед и тя се озадачи. Не разбираше ли какво иска? Или нямаше повече. Канеше се да й заговори рязко, когато лесничеят влезе.
— Ще ви покажа плевника, където можете да спите — рече той. Откачи лампа от куката до вратата. — Елате с мен.
Алиена и Ричард станаха. Тя се обърна към жената:
— Още нещо ми трябва. Можеш ли да ми дадеш някоя стара рокля? Нямам нищо под това наметало.
Жената кой знае защо я изгледа ядосано.
— Ще видя какво мога да намеря — измърмори тя.
Алиена отиде до вратата. Лесничеят я оглеждаше някак странно, зяпнал в наметалото й все едно, че можеше да види под него, ако се взреше по-добре.
— Води ни! — заповяда му тя рязко.
Той се обърна и излезе навън.
Поведе ги покрай задната страна на къщата през зеленчукова леха. Полюшващата се светлина на лампата огря малка дървена постройка, сайвант по-скоро, отколкото плевник. Мъжът отвори вратата и тя се блъсна в кацата, оставена да събира дъжда от покрива.
— Погледнете. Вижте дали ви устройва.
Ричард влезе пръв.
— Донеси светло, Али.
Тя се обърна да вземе лампата от лесничея. В това време той я бутна силно, тя се прекатури на една страна през прага в плевника и се блъсна в брат си. Двамата паднаха на кълбо на пода. Стана тъмно и вратата се затръшна. Отвън се чу някакъв странен звук, сякаш преместиха нещо пред входа.
Не можеше да повярва на случващото се.
— Какво става, Али? — извика Ричард.
Тя се надигна. Този човек наистина ли беше лесничей, или беше разбойник? Не можеше да е разбойник — къщата му съвсем биеше на очи. На ако наистина беше лесничей, защо ги беше затворил? Закона ли бяха нарушили? Дали се беше досетил, че конете не са техни? Или имаше някакъв друг, безчестен мотив?
— Али, той защо го направи това? — попита Ричард.
— Не знам — отвърна тя уморено. Не бяха й останали сили да се тревожи или ядосва. Стана и бутна вратата. Не искаше да помръдне. Предположи, че лесничеят я е затиснал с кацата. Заопипва стените на плевника в тъмното. Можеше да стигне с ръце чак до ниските части на скосения покрив. Постройката беше направена от здрави, набити плътно една до друга греди. Построена бе грижливо. Беше затворът на лесничея, където държеше нарушители, преди да ги отведе при шерифа.
— Не можем да излезем — установи Алиена.
Седна отново. Подът беше сух и покрит със слама.
— Заклещени сме тук, докато той ни пусне — прошепна тя примирено.
Ричард седна до нея. След малко легнаха един до друг. Алиена чувстваше, че е твърде пребита, уплашена и напрегната, за да може да заспи. Но също тъй бе изтощена и след няколко мига потъна в изцерителен сън.
* * *
Събуди се, когато вратата се отвори и дневната светлина огря лицето й. Сепна се и се надигна моментално, уплашена и без да знае коя е, нито защо спи на твърдата земя. После си спомни и още повече се уплаши: какво ли щеше да направи лесничеят с тях? Но не той влезе, а малката му смугла жена и макар лицето й да беше изопнато и навъсено като предната нощ, носеше комат хляб и две чаши.
Ричард също се надигна. Двамата загледаха жената нащрек. Тя нищо не каза, а само им подаде чашите, разчупи хляба на две и им връчи по половина на всеки. Алиена изведнъж си даде сметка, че е прегладняла. Натопи хляба си в бирата и започна да яде.
Жената стоеше на прага и ги гледаше, докато привършиха закуската си. После подаде на Алиена нещо, което приличаше на сгънат похабен и пожълтял лен. Девойката го разви. Беше стара рокля.
— Облечи го това и си вървете оттук — каза жената.
Алиена се озадачи от странната смесица доброта и груби думи, но не се поколеба да вземе роклята. Обърна се с гръб, смъкна наметалото си, бързо нахлузи роклята през глава и отново се загърна в наметалото.
Почувства се по-добре.
Жената й подаде и чифт дървени обуща, много големи.
— Не мога да яздя с налъми — каза й Алиена.
Жената се изсмя грубо.
— Няма да яздиш.
— Защо?
— Отвел е конете ви.
Сърцето й изстина. Прекалено нечестно беше да преживеят още лош късмет.
— Къде ги е отвел?
— Не ми казва тези неща. Но предполагам, че е отишъл до Шайринг. Ще продаде животните, после ще разбере кои сте и дали може да се измъкне още нещо от вас, освен конската плът.
— Тогава ти защо ни пускаш?
Жената я огледа от глава до пети.
— Защото не ми хареса как те изгледа, когато му каза, че си гола под наметалото. Може да не го разбираш сега, но ще го разбереш, като се омъжиш.
Алиена вече го разбираше, но не го каза.
— Няма ли да те убие, като разбере, че си ни пуснала? — попита Ричард.
Жената се усмихна цинично.
— Не ме плаши толкова, колкото някои други. Хайде, да ви няма.
Излязоха. Алиена разбираше, че тази жена се е научила как да живее с един жесток и безсърдечен човек, и при това дори бе успяла да съхрани малко приличие и състрадателност.
— Благодаря ти за роклята — промълви тя смутено.
Жената не искаше благодарностите й. Посочи й пътеката и рече:
— Уинчестър е натам.
Отдалечиха се и повече не погледнаха назад.
Когато къщата на лесничея се скри зад тях, Ричард запита:
— Али, защо ни се случват тези неща?
Въпросът я обезсърчи. Всички бяха жестоки с тях. Хората имаха правото да ги бият и ограбват все едно, че бяха коне или кучета. Нямаше никой, който да ги защити. Момичето си помисли, че бяха прекалено доверчиви. Бяха живели три месеца в замъка, без дори да залостят вратите. Реши твърдо на никого повече да не се доверява в бъдеще. Никога повече нямаше да позволи на някой друг да вземе юздите на коня й, дори да се наложеше да бъде груба, за да го предотврати. Никога повече нямаше да позволи на някой да пристъпи зад нея като лесничея предната нощ, когато я бутна в сайванта. Никога повече нямаше да приеме гостоприемство от непознат, никога нямаше да си остави вратата незаключена нощем, никога нямаше да приеме нечия доброта за чиста монета.
— Хайде да тръгнем по-бързо — каза на Ричард. — Може да стигнем Уинчестър до довечера.
Продължиха по пътеката до поляната, където бяха срещнали лесничея. Останките от огъня им още си бяха там. Оттам лесно намериха пътя за Уинчестър. Ходили бяха много пъти в града и познаваха пътя. Щом излязоха на него, вече можеха да се движат по-бързо. Сланата бе втвърдила калта след бурята отпреди две нощи.
Лицето на Ричард се оправяше. Беше го измил предния ден в един студен ручей в горите и повечето засъхнала кръв се беше махнала. На мястото на отрязаната мека част на дясното му ухо имаше грозен струпей. Устните му все още бяха подпухнали, но отоците бяха спаднали. Но все още беше лошо натъртен и възпаленият цвят на подутините му придаваше плашещ вид. Все пак това нямаше да им навреди.
На Алиена й липсваше топлината на коня под нея. Ръцете и ходилата й бяха простинали болезнено, въпреки че тялото й се беше стоплило от уморителното вървене. Времето през цялата сутрин си остана студено, после към пладне малко се стопли. Междувременно беше огладняла. Спомни си как едва предния ден се бе почувствала, че й е все едно дали изобщо ще се стопли или нахрани отново. Но не искаше да мисли за това.
Щом чуеха коне или видеха хора в далечината, притичваха към дърветата и се криеха, докато пътниците подминат. През селата минаваха бързо, без да заговарят никого. Ричард искаше да изпроси храна, но Алиена не му позволяваше.
Към средата на следобеда бяха на няколко мили от крайната си цел и никой не беше ги притеснил. Алиена вече си мислеше, че не е толкова трудно да избегнат неприятностите. После, на една особено пуста ивица на пътя, от храстите изведнъж излезе някакъв човек и застана пред тях.
Нямаха време да се скрият.
— Не спирай — каза Алиена на Ричард, но мъжът се премести да прегради пътя им и все пак им се наложи да спрат. Тя се озърна назад с мисълта да побегнат, но от гората бе изникнал друг мъж и беше застанал на десет-петнайсет крачки зад тях, преграждайки пътя им за бягство.
— Я да видим какво имаме тук — заговори на висок глас мъжът отпред. Беше дебел, със зачервено лице, с голям издут корем и мръсна, зацапана брада. Държеше в ръце тежък кривак. Почти сигурно беше разбойник. По лицето му личеше, че е от хората, готови на всякакво насилие и сърцето на Алиена се изпълни със страх.
— Оставете ни на мира — замоли се тя. — Нямаме нищо за крадене.
— Не съм толкова сигурен. — Мъжът пристъпи към Ричард. — Това май е добър меч, ще струва няколко шилинга.
— Той си е мой! — отвърна възмутено момчето, но прозвуча просто като уплашено дете.
„Никакъв смисъл няма“, помисли Алиена. „Безпомощни сме. Аз съм жена, а той е само момче. Хората могат да правят каквото си искат с нас“.
Със смайваща пъргавина дебелият мъж вдигна кривака си и замахна по Ричард. Той се опита да го избегне. Ударът беше нацелен в главата му, но го порази в рамото. Дебелакът беше силен и брат й се смъкна на земята.
Изведнъж Алиена подивя. Бяха се отнесли несправедливо с нея, бяха я насилили жестоко и я бяха ограбили; бе премръзнала, гладна и трудно можеше да се владее. Малкият й брат беше пребит почти до смърт само преди два дни и сега гледката как някой го удря с кривак я влуди. Изгуби всякакво чувство за благоразумие и предпазливост. Без да помисли дори, издърпа камата от ръкава си, хвърли се към дебелия разбойник и заби ножа в големия му корем, като крещеше:
— Остави го намира, псе!
Изненада го напълно. Наметалото му се беше разтворило, докато удряше Ричард и ръцете му все още бяха заети с кривака. Беше съвсем неподготвен: несъмнено си бе помислил, че няма опасност да го нападне момичето, което изглеждаше невъоръжено. Върхът на ножа мина през вълната на туниката му и лена на долната му риза и се спря в дебелата кожа на корема му. Алиена изпита мигновено отвращение и пълен ужас при мисълта как разкъсва човешка кожа и пронизва плътта на жив човек. Но страхът й даде сили и тя заби острието през кожата, и го навря в меките органи на корема му. След това се ужаси, че можеше и да не го убие, че той би могъл да остане жив и да си отмъсти. Затова продължи да натиска, докато дългият нож го прониза чак до дръжката и не можеше да влезе повече.
Изведнъж страшният, нагъл и жесток мъж се превърна в наранено животно. Изрева от болка, пусна кривака и зяпна в забиващото се в него острие. За миг Алиена осъзна, че е разбрал, че раната бе смъртоносна. Издърпа ръката си в ужас. Разбойникът залитна назад. Алиена си спомни, че имаше друг зад нея и паниката я стисна за гърлото: той със сигурност щеше жестоко да отмъсти за смъртта на съучастника си. Отново сграбчи дръжката на ножа и го издърпа. Раненият леко се беше извърнал и трябваше да извърти оръжието настрани. Усети как се хлъзна през меките вътрешности и излезе от дебелия му корем. Кръв плисна по ръката й, а мъжът изрева като звяр и рухна на земята. Тя се завъртя рязко с ножа в окървавената си ръка и се озова с лице срещу другия. В това време Ричард се надигна с усилие и извади меча си.
Вторият крадец зашари с поглед от единия към другия, после към мъртвия си приятел и без повече суетене се обърна и побягна през дърветата.
Алиена загледа след него невярващо. Бяха го уплашили. Трудно й беше да го проумее.
Озърна се към мъжа на земята. Лежеше на гръб и червата му се свличаха от голямата рана в корема му. Очите му бяха широко отворени и лицето му бе изкривено от болка и страх.
Не изпита нито облекчение, нито гордост от това, че е защитила себе си и брат си от безскрупулни хора — беше твърде отвратена и отблъсната от гнусната гледка.
Ричард нямаше подобни угризения.
— Ти го намушка, Али! — Възбудата в гласа му бе на ръба на истерията. — Направи го вместо тях!
Алиена го погледна. Трябваше да му се даде урок.
— Убий го — каза му тя.
Ричард я зяпна.
— Какво?
— Убий го — повтори тя. — Сложи край на нещастието му. Довърши го!
— Защо аз?
Тя вложи колкото можеше повече грубост в гласа си.
— Защото се държиш като момче, а аз имам нужда от мъж. Защото никога нищо не си правил с меч, освен да си играеш на война и трябва да започнеш отнякъде. Какво ти става? От какво се боиш? Той все едно умира. Не може да те нарани. Използвай меча си. Поупражни се малко. Убий го!
Ричард държеше меча си в двете ръце и изглеждаше разколебан.
— Как?
Мъжът на земята изврещя отново.
Алиена изрева на брат си:
— Не знам как! Отсечи му главата или го пронижи в сърцето! Все едно! Просто го накарай да млъкне!
Ричард изглеждаше затруднен. Вдигна меча си, после отново го отпусна.
— Ако не го направиш — каза Алиена, — ще те оставя сам, кълна се във всички светии. Ще стана някоя нощ и ще си ида, и когато се събудиш на заранта, аз няма да съм там и ти ще бъдеш съвсем сам. Сега го убий!
Ричард вдигна отново меча си. Точно в този момент, най-невероятно, издъхващият мъж спря да крещи и се опита да се изправи. Превъртя се на една страна и се надигна на лакът. Ричард изрева — колкото боен вик, толкова и рев на страх — и заби с все сила острието в оголения врат. Оръжието беше тежко, а острието — остро, и ударът посече над половината от дебелата шия. Кръвта плисна като фонтан, главата нелепо се наклони на една страна, а тялото се смъкна на земята.
Двамата зяпнаха в него. От горещата кръв в зимния въздух се вдигна пара. И двамата бяха стъписани от онова, което бяха сторили току-що. Изведнъж на Алиена й се дощя да се махне оттук. Затича и Ричард я последва.
Спря се, когато вече не можеше да бяга повече и тогава усети, че хлипа. Продължи да върви бавно, без да се притеснява повече, че брат й ще я види разплакана. Той бездруго не изглеждаше смутен.
Постепенно се успокои. Дървените обуща я нараняваха. Спря се и ги свали. Продължи да върви боса, понесла налъмите в ръка. Скоро щяха да стигнат до Уинчестър.
Малко след това Ричард каза:
— Ние сме глупаци.
— Защо?
— Онзи мъж. Просто го оставихме така. Трябваше да му вземем ботушите.
Алиена се спря и се вторачи в брат си с ужас.
Той й отвърна с къс смях.
— Нищо лошо няма в това, нали?
II
Привечер Алиена отново се обнадежди, докато минаваше през Западната порта на Уинчестър и продължи по Високата улица. В горите се беше чувствала заплашена, че може да бъде убита и никой така и да не разбере какво се е случило, но сега се беше върнала в цивилизацията. Градът, разбира се, беше пълен с крадци и главорези, но не можеха да вършат престъпленията си посред бял ден и безнаказано. В града все пак имаше закони и нарушителите им ги гонеха, осакатяваха или бесеха.
Спомни си как беше минавала по тази улица с баща си едва преди около година. Бяха на коне, естествено. Той — на породист дорест бегач, тя — на малко красиво ездитно конче. Хората им правеха път, докато яздеха по широките улици. Имаха къща в южния край на града и когато пристигнаха, ги посрещнаха осем или десет слуги. Къщата беше почистена, имаше прясна слама по пода и всички огнища бяха запалени. По време на престоя им Алиена всеки ден беше носила красиви дрехи: тънък лен, коприна и мека вълна, всички боядисани в разкошни цветове; ботуши и колани от телешка кожа и брошки и гривни със скъпоценни камъни. Работата й беше да се грижи винаги да има гостоприемно посрещане за всеки, който дойдеше да види графа: месо и вино за богатите, хляб и ейл за по-бедните хора и усмивка и място край огъня за всички. Баща й беше стриктен по отношение на гостоприемството, но не беше достатъчно добър да го изразява лично — хората го намираха за хладен, отчужден и дори високомерен. Алиена компенсираше този недостатък.
Всички уважаваха баща й и най-висшите особи го търсеха: епископът, приорът, шерифът, кралският канцлер и придворните барони. Зачуди се колко от тези хора щяха да я познаят сега, както вървеше боса през калта и мръсотията на същата тази Висока улица. Мисълта не попари оптимизма й. Важното бе, че вече не се чувстваше като жертва. Върнала се беше в свят, където съществуваха правила и закони, и имаше шанс отново да вземе живота си в ръце.
Минаха покрай къщата си. Беше празна и заключена. Хамли все още не бяха я заели. За миг Алиена се почувства изкусена да се опита да влезе. „Та това е моята къща!“ помисли си. Но не беше, разбира се, а представата как ще прекара нощта тук й напомни за начина, по който бе живяла в замъка, затворила очи за реалността. Продължи решително напред.
Другото хубаво на пребиваването им в града бе, че тук имаше манастир. Монасите винаги щяха да осигурят подслон за всеки, който ги помолеше. Двамата с Ричард щяха да преспят под покрив, безопасно и на сухо.
Намери катедралата и влезе в двора на приората. Двама монаси стояха до маса на дървени магарета и раздаваха конски хляб и бира на над стотина души. На Алиена не беше й хрумвало, че толкова много други хора ще просят гостоприемство от монасите. Тя и Ричард се подредиха на опашката. Беше удивително, според нея, как хора, които обикновено щяха да се блъскат и бутат с лакти, за да получат безплатно храна, можеха да бъдат принудени да стоят кротко и подредено в колона, само защото някакъв монах така им е казал.
Получиха вечерята си и влязоха в къщата за гости, за да си я изядат. Това бе голяма, подобна на плевник дървена постройка, без никакво обзавеждане, смътно осветена от пламъците на свещи от тръстика и лой, и силно вмирисана от струпаните вътре плътно хора. Седнаха на пода, за да се нахранят. Беше покрит с отдавна несменяна тръстика. Алиена се зачуди дали да каже на монасите коя е. Приорът може би я помнеше. В такъв голям приорат естествено щяха да имат по-добра къща за знатни гости. Но се улови, че не изпитва охота да го направи. Може би защото не искаше отново да я отхвърлят с презрение, но също така усещаше, че отново щеше да се постави под нечия власт, а макар да нямаше причини да се бои от един приор, все пак се чувстваше по-удобно да си остане безименна и незабелязвана.
Повечето от другите гости бяха поклонници. Освен тях имаше и няколко пътуващи занаятчии, които се познаваха по сечивата им; имаше и няколко амбуланти, пътуващи от село на село, за да продават неща, които селяните не можеха да си направят сами: игли, ножове, котлета за готвене и подправки. Някои от тях водеха със себе си и семействата си. Децата им бяха шумни и възбудени; тичаха наоколо, боричкаха се и се търкаляха. От време на време някое се блъскаше в голям човек, тогава го перваха по главата и то се разреваваше. Някои от тях нямаха добро домашно възпитание — Алиена видя как няколко деца се изпишкаха върху тръстиките на пода. Подобни неща сигурно бяха без значение в къща, където добитъкът спеше в една стая със стопаните си, но в едно препълнено с хора помещение бе доста отвратително, според нея: всички щяха да спят на същите тези тръстики след това.
Започна да я гложди чувството, че някои я гледаха все едно, че знаеха, че девствеността й е отнета. Беше нелепо, разбира се, но чувството не я изостави. Непрекъснато се проверяваше дали не й тече кръв. Нищо нямаше. Но всеки път, щом се обърнеше, виждаше как някой се е вторачил в нея с пронизващ поглед. Щом срещнеха очите й се извръщаха, но скоро след това засичаше някой друг да прави същото. Повтаряше си, че това е глупаво, че не зяпат в нея, че просто се озъртат с любопитство в едно пълно с хора помещение. Все едно, нищо за гледане нямаше. Не беше по-различна на външност от тях — беше мръсна, зле облечена и уморена като всички. Но чувството си остана и въпреки волята си тя се ядоса. Имаше един, който непрекъснато засичаше погледа й, пилигрим на средна възраст с голямо семейство. Накрая се вбеси и му подвикна:
— Ей, какво ме гледаш? Престани да ме зяпаш така! — Той като че ли се смути и извърна очи от нея, без да отвърне.
— Защо го направи това, Али? — тихо попита Ричард.
Сопна му се да си затваря устата и той млъкна.
Скоро след вечерята монасите обиколиха и прибраха свещите. Искаха хората да заспят рано; така нямаше да обикалят градските пивници и бардаци нощем, а на заранта щяха по-лесно да ги отпратят от манастира. Няколко мъже без семейства напуснаха помещението, щом светлината угасна — за да търсят забавления несъмнено — но повечето от приютените се загърнаха в наметалата си на пода.
Много години бяха минали, откакто Алиена беше спала в зала с много хора като сега. Като дете винаги беше завиждала на хората на долния етаж, налягали един до друг пред тлеещия огън в задименото и миришещо на ядене помещение, с кучетата за пазачи. Това придаваше усещане за общност в залата, което липсваше в просторните и празни покои на господарското семейство. В онези дни понякога тя напускаше леглото си и слизаше по стъпалата на пръсти, за да спи с любимите си слуги, Медж Перачката и Старата Джоан.
Унесена в сън с мириса на детството в ноздрите си, тя засънува майка си. Обикновено не й беше лесно да си спомни как изглеждаше майка й, но сега, за своя изненада, виждаше лицето на мама съвсем ясно, с всяка подробност: деликатните черти, плахата усмивка, крехката фигура, безпокойството в очите й. Виждаше походката й, леко наклонена на една страна сякаш все се опитваше да се доближи до стената, а другата ръка леко изпъната за равновесие. Чуваше смеха й, с онзи изненадващо щедър и плътен глас, готов винаги да избие на песен или смях, но обикновено се боеше да го направи. Знаеше в съня си нещо, за което изобщо не беше си давала сметка наяве: че баща й толкова бе наплашил майка й и потиснал чувството й на радост от живота, че тя бе изсъхнала и умряла като цвете в суша. Всичко това дойде в ума й като нещо много познато, нещо, което винаги бе знаела. Но стъписващото бе, че Алиена беше бременна. Мама като че ли беше доволна. Двете седяха в една спалня, а коремът на Алиена беше толкова издут, че трябваше да седи с леко разтворени крака и ръце скръстени отгоре му, в старата от векове поза на бъдеща майка. После Уилям Хамли нахлу в стаята с камата с дългото острие и Алиена разбра, че ще намушка корема й, както тя бе намушкала дебелия разбойник в гората, изпищя силно и се събуди стресната. Тогава осъзна, че Уилям го нямаше и че дори не беше изпищяла, писъкът бе само в главата й.
След това остана да лежи будна и притеснена дали наистина беше забременяла.
Мисълта не беше й хрумвала дотогава и я ужаси. Колко отвратително щеше да е, да има бебе от Уилям Хамли. Можеше да не е негово — можеше да е на слугата му. Можеше така и да не разбере. Как щеше да обича такова бебе? Всеки път щом го погледнеше, щеше да й напомня за онази ужасна нощ. Щеше да го роди тайно, закле се тя, и да го остави да умре в студа още щом се роди, както правеха селяните, когато имаха твърде много деца. Решена твърдо на това, отново се унесе в сън.
Едва-що се беше разсъмнало, когато монасите донесоха закуската. Шумът я събуди. Повечето други гости вече се бяха разсънили, защото бяха заспали много рано, но Алиена бе продължила да спи — много се беше уморила предния ден.
Закуската беше овесена каша със сол. Алиена и Ричард я изгълтаха прегладнели и съжалиха, че нямаше и хляб с нея. Тя се замисли какво щеше да каже на крал Стивън. Беше убедена, че той просто е забравил, че графът на Шайринг има две деца. Смяташе, че още щом се появят и му напомнят, той на драго сърце щеше да ги осигури. Но в случай, че се наложеше да го убеди, трябваше да е готова с няколко думи. Реши да не настоява, че баща й е невинен, защото това щеше да намекне, че кралят е сгрешил и щеше да го обиди. Нито щеше да протестира затова, че Пърси Хамли е станал граф. Деловите хора мразеха да се оспорват миналите им решения. „За добро или за лошо, това вече е решено“, щеше да каже баща й. Не, щеше само да изтъкне, че тя и брат й са невинни и да помоли краля да им даде някое рицарско имение, за да може да се издържат скромно, а Ричард да може да се подготви да стане един от кралските воини за няколко години. Едно малко имение щеше да й даде възможност да се грижи за баща си, щом кралят благоволи да го освободи от затвора. Той вече не представляваше заплаха: нямаше нито титла, нито привърженици, нито пари. Щеше да напомни на краля, че баща й вярно бе служил на стария крал, Хенри, който бе чичо на Стивън. Нямаше да е настоятелна, само смирено твърда, ясна и откровена.
След закуската попита един монах къде би могла да измие лицето си. Изглеждаше стъписан: явно такъв въпрос не беше обичаен. Монасите обаче тачеха чистотата и той й показа една открита вада, по която през манастирския двор течеше чиста студена вода. Но я предупреди да не се мие „неприлично“, както се изрази, за да не би някой от братята случайно да я види и с това да опетни душата си. Монасите вършеха много добрини, но поведението им можеше да е дразнещо понякога.
След като двамата с Ричард измиха прахта от пътя от лицата си, напуснаха приората и тръгнаха нагоре по Високата улича към замъка, който се издигаше от едната страна на Западната порта. С ранното си идване Алиена се надяваше да се сприятели или да очарова човека, който отговаря за пускането на молителите и да не я забравят в тълпата от важни хора, които щяха да дойдат по-късно. Но атмосферата между стените на замъка се оказа още по-тиха, отколкото се беше надявала. Толкова дълго ли беше стоял крал Стивън тук, че малко хора да искат да го видят? Не беше сигурна кога можеше да е дошъл. Кралят обикновено беше в Уинчестър по време на Велики пости, според нея. Но не знаеше кога бяха започнали Велики пости, защото бе загубила представа за датите, докато живееха без свещеник в замъка с Ричард и Матю.
В подножието на стълбището на цитаделата стоеше плещест страж със сива брада. Алиена понечи да мине покрай него, както бе направила, когато бе дошла тук с баща си, но пазачът сниши копието си на пътя й. Тя го изгледа властно.
— Да?
— И къде си мислиш, че отиваш, момичето ми? — рече стражът.
Алиена осъзна обезсърчена, че е от тези, които обичат да пазят, защото това им даваше възможност да пречат на хората да отидат където искат.
— Тук сме с молба до краля — отвърна тя хладно. — Сега ни пусни да минем.
— Теб ли? — усмихна се стражът презрително. — Дето носиш дървени обуща, от които жена ми щеше да се срамува? Разкарайте се.
— Отдръпни се от пътя ми, пазачо. Всеки гражданин има правото да се обърне с молба към краля.
— Но по-бедните обикновено не са толкова глупави да се опитват да упражнят това право…
— Не сме от по-бедните! — избухна Алиена. — Аз съм дъщерята на графа на Шайринг, а брат ми е неговият син, тъй че ни пусни, за да не те хвърлят да гниеш в тъмница.
Пазачът вече не изглеждаше толкова важен, но каза самодоволно:
— Не можете да поднесете молбата си пред краля, защото не е тук. Той е в Уестминстър, както би трябвало да знаете, ако сте тези, които казвате, че сте.
Алиена се стъписа.
— Но защо е отишъл в Уестминстър? Трябва да е тук за Великден!
Стражът разбра, че все пак не беше уличница.
— Великденският двор е в Уестминстър. Изглежда няма да прави всичко точно като стария крал, а и длъжен ли е?
Беше прав, разбира се. Но идеята, че един нов крал ще следва различна програма, така и не беше й хрумвала. Беше твърде млада, за да помни времето, когато Хенри е бил млад крал. Обзе я отчаяние. Беше смятала, че знае какво прави и бе сгрешила. Чувстваше се на ръба на поражението.
Тръсна глава, за да се отърве от усещането за обреченост. Беше временно отстъпление, но не и поражение. Да се моли на краля не беше единственият начин да се погрижи за брат си и за себе си. Беше дошла в Уинчестър с две цели и втората бе да разбере какво е станало с баща й. Той щеше да знае какво трябваше да направи по-натам.
— Кой е тук тогава? — попита тя пазача. — Трябва да има някакви кралски служители. Искам просто да видя баща си.
— Има един писар и стюард горе — отвърна стражът. — Не каза ли, че графът на Шайринг е баща ти?
— Да. — Сърцето й подскочи. — Знаеш ли нещо за него?
— Знам къде е.
— Къде?
— В затвора тук, в замъка.
Толкова близо!
— Къде е затворът?
Пазачът посочи с палец над рамото си.
— Надолу, покрай параклиса, срещу главната порта. — Това, че бе успял да ги задържи извън цитаделата задоволи злобата му и той стана по-услужлив. — Най-добре ще е да се видите с тъмничаря. Казва се Одо и има дълбоки джобове.
Алиена не разбра подхвърленото за „дълбоките джобове“, но беше твърде развълнувана, за да си го изяснява. До този момент баща й се намираше в някакво смътно и далечно място, наречено „затвор“, но сега изведнъж се оказваше тук, в същия този замък. Забрави напълно за явяването си с молба при краля. Искаше само да види татко. Мисълта, че той е наблизо, готов да им помогне, я накара още по-остро да почувства опасността и несигурността от последните няколко месеца. Искаше й се да се хвърли в прегръдката му и да го чуе как казва: „Хайде, всичко е наред вече. Всичко ще се оправи.“
Цитаделата се издигаше на малко възвишение в един ъгъл на двора. Алиена се обърна и огледа останалото от замъка. Беше пъстра смесица от каменни и дървени постройки, обкръжени от високи стени. Надолу, беше казал пазачът; покрай параклиса… зърна спретната каменна постройка, която приличаше на параклис… и срещу главната порта. Главният вход представляваше порта във външната стена, която даваше възможност на краля да влиза в замъка си, без да влиза първо в града. Срещу този вход, плътно до задната стена, която отделяше замъка от града, имаше малко каменно здание, което можеше да е затворът.
Двамата с Ричард забързаха надолу по хълма. Алиена се зачуди как ли щеше да е той. Даваха ли достатъчно храна на хората в затвора? Затворниците на баща й в Ърлскасъл винаги получаваха черен хляб и каша, но беше чувала, че на някои места се отнасят зле с тях. Надяваше се баща й да е добре.
Сърцето й беше скочило в гърлото, докато прекосяваха двора. Замъкът беше голям, но пълен със сгради: кухни, конюшни и казарми. Имаше два параклиса. След като вече знаеше, че кралят го няма, можеше да види признаците за отсъствието му и ги забелязваше разсеяно, докато обикаляше между постройките към затвора: безпризорни овце и прасета бяха влезли от предградията извън портата и ровеха из купищата смет, войници се шляеха наоколо без работа и подвикваха неприлични закачки по минаващите покрай тях жени, някакви игри със залози се въртяха на портика на единия параклис. Атмосферата на разпуснатост я притесни. Боеше се, че това можеше да означава, че баща й е оставен без никакви грижи. Започна да се плаши от това, което можеше да открие.
Затворът се оказа порутена каменна сграда, която можеше да е била къща за висш кралски служител, съветник или съдия, преди да я занемарят. Горният етаж, който трябваше да е бил залата някога, беше съвсем срутен, след като повечето таван бе пропаднал. Само приземието бе останало цяло. Тук нямаше никакви прозорци, само една голяма дървена врата с железен обков. Вратата стоеше леко открехната. Докато Алиена се колебаеше отвън, една пищна, облечена в хубаво наметало жена на средна възраст мина покрай нея, отвори вратата и влезе. Двамата с Ричард я последваха.
Вътрешността тънеше в сумрак и миришеше на стара прах и гнило. Приземието бе използвано за открит склад някога, но след това бе разделено на малки килии с набързо иззидани от отломките стени. Някъде от дълбините на зданието се носеше монотонен стон, като глас на самотен монах, редящ молитви в църква. Пред вратата бе оформено малко преддверие със стол, маса и огнище насред пода. Едър, глуповат на вид мъж с препасан меч метеше вяло пода. Вдигна глава и поздрави хубавата жена.
— Добро утро, Мег. — Тя му даде едно пени и потъна навътре в тъмното. Той погледна Алиена и Ричард. — Какво искате?
— Дошла съм да видя баща си — отвърна Алиена. — Той е графът на Шайринг.
— Не е — рече тъмничарят. — Вече е само Бартоломю.
— По дяволите с уточненията, тъмничарю. Къде е той?
— Колко имате?
— Нямаме никакви пари, тъй че не си прави труд да ми искаш подкуп.
— Щом нямаш пари, не може да видиш баща си. — Захвана се отново с метенето.
Искаше й се да запищи. Беше само на няколко крачки от баща си и не я пускаха при него. Тъмничарят беше едър и въоръжен: нямаше начин да го преодолеят. Но нямаше никакви пари. Беше се уплашила от това, когато видя как Мег му даде пени, но можеше да е заради някаква специална привилегия. Явно не беше: пени трябваше да е цената за пропуска.
— Ще намеря пени и ще ти го донеса веднага щом мога — каза тя. — Но няма ли да ни пуснеш да го видим сега, само за мъничко?
— Първо ми дай пенито — отвърна тъмничарят. Обърна им гръб и продължи да мете.
Едва надви сълзите си. Искаше й се да извика няколко думи с надеждата, че баща й ще я чуе. Но си даде сметка, че едно лошо разбрано послание щеше да го изплаши и обезсърчи; щеше да го разтревожи, без да може да го осведоми. Отиде до вратата, почувствала се влудяващо безсилна.
Обърна се на прага.
— Как е той? Кажете ми само това… моля ви. Добре ли е?
— Не е — отвърна й тъмничарят. — Той умира. Хайде, разкарайте се оттук.
Погледът й се замъгли от сълзите и тя залитна навън през вратата. Отдалечи се, без да вижда накъде върви, блъсна се в нещо — прасе или овца — и едва не падна. Започна да хлипа. Ричард я хвана под мишницата и тя се остави да я води. Излязоха от замъка през главната порта, сред пръснатите колиби и нивички на предградията. Най-сетне стигнаха до някаква морава и седнаха на един пън.
— Мразя, когато плачеш, Али — жално промълви Ричард.
Тя се помъчи да се вземе в ръце. Беше намерила баща си — това все пак беше нещо. Беше научила, че е болен: тъмничарят беше жесток човек и може би преувеличаваше сериозността на болестта му. Трябваше само да намери някое пени и щеше да може да поговори с него, и да се погрижи за себе си, и да го попита какво да направи — за Ричард и за него.
— Как да намерим пени, Ричард?
— Не знам.
— Нямаме нищо за продан. Никой няма да ни заеме. Ти не си достатъчно закоравял, за да крадеш.
— Можем да изпросим.
Това беше идея. По хълма надолу към замъка идваше добре облечен, заможен на вид селяк, яхнал нисък, як черен кон. Алиена скочи и притича на пътя. Щом се приближи, каза му:
— Милостиви сър, ще ми дадете ли едно пени?
— Разкарай се — тросна се той ядосано и срита коня напред.
Върна се при пъна.
— Просяците обикновено молят за храна или стари дрехи — каза обезсърчено. — Не съм чувала някой да им дава пари.
— Добре, а как взимат хората пари? — попита Ричард. Въпросът явно не беше му хрумвал никога досега.
— Кралете взимат пари от данъци — отвърна тя. — Лордовете взимат ренти. Свещениците имат десятък. Дюкянджиите имат нещо за продан. Занаятчиите взимат надници. На селяните не им трябват пари, защото си имат ниви.
— Чираците взимат надници.
— Ратаите също. Можем да работим.
— За кого?
— Уинчестър е пълен с работилнички, където правят кожа и плат — рече Алиена. Отново я обзе оптимизъм. — Един голям град е добро място да си намериш работа. — Скочи отново на крака. — Хайде, да почваме!
Ричард още се колебаеше.
— Не мога да работя като прост човек. Аз съм синът на граф.
— Вече не си — каза тя грубо. — Чу какво каза тъмничарят. Време е вече да разбереш, че не си по-добър от никой друг.
Беше се намусил и не отвърна нищо.
— Добре, аз отивам. Стой тук щом искаш. — Закрачи към Западната порта и се отдалечи от него. Познаваше мусенията му — никога не траеха дълго.
Той разбира се я настигна, преди да стигнат до града.
— Не се сърди, Али. Ще работя. Съвсем здрав съм, всъщност — мога да стана добър ратай.
Тя му се усмихна.
— Сигурна съм. — Не беше вярно, но нямаше смисъл да го обезкуражава.
Продължиха надолу по Високата улица. Алиена си спомни, че Уинчестър беше планиран и разпределен много логично. Южната половина, вдясно от тях, бе разделена на три части: в първата беше замъкът, след това следваше кварталът с домовете на богатите хора, после катедралният двор и в най-югоизточния ъгъл — епископския палат. Северната половина, вляво от тях, също бе разделена на три: еврейския квартал, средната част, където бяха дюкяните и работилниците в североизточния ъгъл.
Алиена продължи по Високата улица към източния край на града, после зави наляво по една улица, покрай която течеше речен поток. От едната страна бяха нормални домове, повечето дървени и няколко отчасти каменни сгради. От другата страна имаше безразборно струпани, стъкмени набързо и от каквото падне постройки, повечето — не повече от покрив, подпрян на пилони и изглеждаха готови всеки момент да рухнат. Тук-там мостче или няколко дъски превеждаха през потока, но някои от постройките всъщност обрамчваха коритото му. Във всяка сграда или двор мъже и жени правеха неща, за които бяха нужни големи количества вода: пране на вълна, щавене на кожа, тепане и боядисване на плат, варене на пиво и други дейности, които Алиена не разбираше. Всевъзможни непознати миризми щипеха ноздрите й, люто и кисело, сяра и пушек, дървесина и гнило. Хората изглеждаха ужасно заети. Разбира се, селяните също имаха много работа, но те си вършеха нещата бавно и отмерено, и винаги имаха време да спрат и да погледат нещо любопитно, или да заговорят с минувач. Хората в работилниците изобщо не вдигаха глави. Работата им като че ли поглъщаше цялото им внимание и енергия. Движеха се бързо, все едно дали носеха чували или изливаха големи ведра с вода, или тупаха кожа или плат. Както се суетяха над странните си занимания, напомняха й на дяволите, бъркащи казаните си на картините за ада.
Спря се пред едно място, където правеха нещо понятно за нея: тепане на плат. Мускулеста на вид жена вадеше вода от потока и я изливаше в огромно каменно корито, облицовано с олово, като от време на време спираше, за да добави мярка хума от един чувал. На дъното на коритото, напълно потопена, лежеше дълга ивица плат. Двама мъже с дебели дървени пръти — наричани тепавичарски бухалки, спомни си Алиена — бъхтеха плата в коритото. От това платът се свиваше и стягаше, ставаше по-непромокаем, а хумата или „тепавичарската пръст“ избелваше мазнините от вълната. В дъното на двора имаше струпани бали с необработен плат, нов и хлабаво изтъкан, и чували с тепавичарска пръст.
Алиена прекоси потока и се приближи към хората, които работеха при коритото. Хвърлиха й бегли погледи и продължиха работата си. Земята около тях беше навсякъде мокра и момичето забеляза, че работеха боси. Като разбра, че няма да спрат и да я питат какво иска, каза високо:
— Майсторът ви тука ли е?
Жената й отговори, като врътна глава към задната част на работилницата.
Алиена подкани Ричард да я последва и влязоха през порта в двор, където на дървени рамки се сушаха ивици плат. Видя един мъж, който оправяше наведен плата на една от рамките.
— Търся майстора — каза тя.
Той се изправи и я погледна. Беше грозен мъж, едноок и леко изгърбен, сякаш се беше прегъвал над рамките за сушене толкова много години, че вече не можеше да стои съвсем прав.
— Какво има?
— Вие ли сте майсторът тепавичар?
— Върша тая работа има-няма от четирийсет години, от момче още, тъй че надявам се да съм майстор, да. Какво искаш?
Алиена разбра, че си има работа с човек, който винаги държи да покаже колко е остроумен. Заговори смирено:
— Двамата с брат ми си търсим работа. Ще ни наемеш ли?
Той помълча, докато я оглеждаше от глава до пети.
— Иисусе Христе и вси светии, какво бих могъл да правя с вас, ако ви взема?
— Ще правим каквото и да е — отвърна Алиена. — Трябват ни малко пари.
— Не ставате за мен — рече мъжът пренебрежително, обърна им гръб и се захвана отново с работата си.
Алиена нямаше да се примири току-така.
— Защо не? — заговори тя ядосано. — Не просим, искаме да си заработим нещо.
Той отново се обърна към нея.
— Моля — добави тя, колкото и да мразеше да се моли.
Мъжът я изгледа с досада все едно, че гледаше куче и се чуди дали да си прави труда да го изрита. Но тя усети, че е изкусен да й покаже колко е глупава и колко той е умен, за разлика от нея.
— Добре — въздъхна майсторът. Ще ви обясня. Елате с мен.
Поведе ги към коритото. Мъжете и жените вадеха изтепаното платно от водата и го навиваха на топ. Майсторът заговори на жената:
— Ела тука, Лизи. Покажи си дланите.
Жената послушно се приближи и изпъна ръцете си. Бяха загрубели и червени, мазолести и с напукана кожа.
— Опипай ги тия — каза й майсторът.
Алиена докосна дланите на жената. Бяха студени като сняг, покрити с мазоли, но най-смайващото бе колко груби бяха. Погледна своите ръце, докато държеше нейните: изведнъж й се сториха меки, бели и много малки.
— Тя държи ръцете си във вода от малка, затова е свикнала — каза майсторът. — Ти си различна. Няма да оцелееш до заранта на такава работа.
Искаше й се да му възрази, да му каже, че ще свикне, но не беше никак сигурна. Преди да е успяла да отвърне, Ричард заговори:
— Ами аз? По-едър съм от двамата мъже тук — бих могъл да върша тази работа.
Вярно, по-висок беше и по-широк в раменете от двамата, които боравеха с бухалките. А и с боен кон можеше да се оправи, напомни си Алиена, тъй че трябваше да може да тепа плат.
Двамата навиха плата и единият метна топа на рамо да го отнесе в двора за съхнене. Майсторът го спря.
— Дай на младия лорд да опита тежестта на плата, Хари.
Мъжът на име Хари вдигна плата от рамото си и го сложи на рамото на Ричард. Ричард се огъна под тежестта, надигна се с огромно усилие и се смъкна на колене така, че единият край на топа се отпусна на земята.
— Не мога да го нося — изпъшка той.
Мъжете се разсмяха, майсторът ги изгледа тържествуващо, а Хари взе отново плата, метна го на рамото си с приучено движение и го понесе. Майсторът каза:
— Това е друг вид сила, идва от това, че трябва да работиш.
Алиена беше ядосана. Подиграваха й се, докато тя искаше само да си намери честен начин да изкара едно пени. Майсторът просто се забавляваше, като я правеше на глупачка. Сигурно щеше да продължи, докато тя го оставеше, но изобщо нямаше да ги наеме с Ричард.
— Благодаря ви за добрината — каза тя много язвително, обърна се и тръгна по улицата.
Ричард беше притеснен.
— Беше тежко само защото бе толкова мокро! Не го очаквах.
Алиена осъзна, че трябваше да запази бодрост, за да не го обезсърчи съвсем.
— Има и други работи, тази не е единствената — каза му тя, докато крачеше по разкаляната улица.
— Какво друго бихме могли да правим?
Не му отговори веднага. Стигнаха северната стена на града и завиха наляво, на запад. Тук бяха най-бедните къщи, вдигнати до стената и най-често не повече от навеси, а тъй като нямаха задни дворове, улицата беше потънала в мръсотии. По някое време Алиена заговори:
— Помниш ли как в замъка идваха момичета понякога, когато за тях вече нямаше място у дома им, а още нямаха мъж? Татко винаги ги приемаше. Работеха в кухните или в пералната, или в конюшните, и татко им даваше пени на светите дни.
— Мислиш ли, че можем да живеем в замъка Уинчестър? — попита Ричард със съмнение.
— Не. Няма да приемат хора, докато кралят го няма — сигурно имат повече хора, отколкото им трябват. Но в града има много богати хора. Някои от тях би трябвало да търсят слуги.
— Това не е работа за мъж.
Искаше й се да отвърне: „Защо ти не измислиш нещо, вместо да намираш слабости в моите предложения?“ Но го премълча и вместо това каза:
— Нужно е само един от нас да поработи достатъчно, за да спечели пени и тогава ще видим татко и ще го питаме какво да правим по-нататък.
— Добре. — Ричард не възрази на идеята да работи само един от тях. Особено след като това най-вероятно щеше да е Алиена.
Отново завиха наляво и навлязоха в един квартал на града, наречен „Еврейския“. Алиена се спря пред голяма къща.
— Тук трябва да имат слуги.
Ричард се стъписа.
— Не може да работим за евреи, нали?
— Защо не? Няма да прихванеш ереста на хората както им хващаш бълхите, нали?
Ричард сви рамене и влезе след нея.
Беше каменна къща. Като повечето градски домове, имаше тясна фасада, но продължаваше много навътре. Озоваха се в преддверие, заемащо цялата ширина на сградата, с огнище и няколко пейки. Устата й се навлажни от миризмата от кухнята, макар да беше по-различна от обичайното готвене, с чуждоземни подправки. От задната част на къщата дойде младо момиче и ги поздрави. Имаше мургава кожа и кафяви очи, и им заговори учтиво:
— Искате ли да видите златаря?
Златар беше, значи.
— Да, моля — отвърна Алиена.
Момичето се скри отново, а тя огледа наоколо. На златар му трябваше каменна къща, разбира се, да му пази златото. Вратата между тази стая и задната част на къщата бе направена от тежки дъбови дъски, обковани с желязо. Прозорците бяха тесни и много малки, за да не може някой да се качи през тях, дори дете. Алиена си помисли колко късащо нервите трябваше да е, да държиш цялото си богатство в злато или сребро, което можеше да бъде откраднато за един миг и да останеш пълен несретник. После си спомни, че баща им беше богат с много по-нормално богатство — земя и титла — и въпреки това бе изгубил всичко за един ден.
Златарят излезе. Беше дребен мургав мъж и ги загледа с присвити очи и намръщен, сякаш оглеждаше малко бижу и преценяваше стойността му. След миг като че ли ги оцени и каза:
— Имате нещо, което искате да продадете ли?
— Добре ни оценихте, златарю — отвърна Алиена. — Досетихте се, че сме от благороден дом, но сега сме в окаяно положение. Само че нямаме нищо за продан.
Мъжът я погледна угрижено.
— Ако търсите заем, боя се, че…
— Не очакваме някой да ни заеме пари — прекъсна го Алиена. — Както нямаме нищо за продан, така нямаме и нищо за залог.
Той се поуспокои.
— Тогава как мога да ви помогна?
— Бихте ли ме взели за слугиня?
Мъжът се стъписа.
— Християнка? Разбира се, че не! — Чак потрепера от мисълта.
Алиена се разочарова.
— Защо не? — примоли се тя.
— Никога не бих го направил.
Почувства се много обидена. Идеята, че нейната религия ще е отблъскваща за някого, бе унизителна. Спомни си умната фраза, която беше казала на Ричард.
— Няма да прихванеш религията на хората както хващаш бълхите им.
— Хората в града ще възразят.
Алиена не знаеше дали използва хорското мнение само за повод, но все пак можеше да е вярно.
— Май ще е по-добре да потърся при някой богат християнин тогава.
— Струва си да опиташ — каза той не много убедено. — Да ти кажа нещо откровено. Разумен човек не би те наел за слугиня. Свикнала си да заповядваш и много ще ти е трудно да привикнеш да си от другата страна. — Алиена понечи да възрази, но той вдигна ръка да я спре. — О, знам, че ще се стараеш. Но през целия ти живот други са ти слугували и дори сега чувстваш дълбоко, че нещата трябва да се подредят така, както ще е добре за теб. От родените благородници не се получават добри слуги. Непокорни са, упорити, неразумни, докачливи и си мислят, че се трудят усърдно, макар да вършат по-малко от всеки друг — така създават неприятности сред другите в домакинството. — Мъжът сви рамене. — Казвам го от опит.
Алиена забрави, че се е обидила заради неприязънта му към вярата й. Беше първият добронамерен човек, когато бе срещнала откак напусна замъка.
— Но какво можем да направим?
— Мога само да ви кажа какво щеше да направи евреин. Щеше да намери нещо, което да продава. Когато дойдох в този град, започнах с изкупуване на накити от хора, на които им трябваха пари в брой, после стопявах среброто и го продавах на секачи на монети.
— Но откъде намерихте парите да изкупувате накитите?
— Взех ги назаем от чичо ми… и платих лихва, между другото.
— Но никой няма да заеме на нас!
Мъжът се замисли.
— Какво бих направил, ако си нямах чичо? Мисля, че щях да ходя в горите и да събирам орехи, после да ги нося в града и да ги продавам на стопанки, които нямат време да ходят в гората и не могат да отглеждат дървета, защото задните им дворове са пълни с боклук и мръсотия.
— Не е подходящото време на годината за това. Сега нищо не расте.
Златарят се усмихна.
— Нетърпението на младите. Ами, поизчакайте.
— Добре. — Нямаше смисъл да му обяснява за татко. Златарят беше направил всичко по силите си, за да им помогне. — Благодаря ви за съвета.
— Сбогом. — Златарят се върна и затвори масивната, обкована с желязо врата.
Алиена и Ричард излязоха навън. Човекът се беше отнесъл с тях добре, но все пак бяха прекарали половината ден да ги връщат и да им отказват. Чувстваше се обезсърчена. Без да знаят какво да правят по-натам, обиколиха из Еврейския квартал и излязоха отново на Високата улица. Алиена започваше да усеща глад — беше време за обед — и знаеше, че ако тя е гладна, то Ричард щеше да умира от глад. Вървяха безцелно по улицата, поглеждаха със завист охранените плъхове, които гъмжаха по сметищата и най-сетне стигнаха до стария кралски дворец. Там се спряха, както правеха всички външни гости на града, да погледат през решетките как вътре сечаха монети. Алиена се вторачи в купищата сребърни пенита с мисълта, че искаше само едно, а не можеше да го получи.
След малко забеляза едно момиче. Беше някъде на нейните години, стоеше встрани от тях и се усмихваше на Ричард. Момичето изглеждаше дружелюбно. Алиена се поколеба, после отново видя, че се усмихва и я заговори.
— Тук ли живееш?
— Да — отвърна момичето. Интересуваше я Ричард, а не Алиена.
— Нашият баща е в затвора — промълви Алиена. — Опитваме се да намерим някакъв начин да си изкараме прехраната и да съберем пари да подкупим тъмничаря. Да знаете какво бихме могли да направим?
Погледът на момичето се измести от Ричард на Алиена.
— Безпарични сте и искате да разберете как да изкарате пари ли?
— Точно така. Готови сме да работим здраво. Ще направим всичко. Можеш ли да измислиш нещо?
Момичето я огледа дълго и преценяващо.
— Мога — каза накрая. — Знам някой, който може да ти помогне.
Алиена се развълнува. Това беше първият човек, който й казваше „да“ от цял ден.
— Кога можем да го видим? — попита тя нетърпеливо.
— Нея.
— Какво?
— Жена е. И сигурно можеш да я видиш веднага, ако дойдеш с мен.
Алиена и Ричард се спогледаха радостни. Трудно можеше да повярва, че късметът й най-после е проработил.
Момичето се обърна и те тръгнаха след нея. Отведе ги до една голяма дървена къща на южната страна на Високата улица. Повечето от къщата бе на приземното ниво, но имаше малък горен етаж. Момичето се заизкачва по външното стълбище и им махна с ръка да я последват.
Горният етаж се оказа спалня. Алиена зачудено се заозърта: беше по-богато украсена и обзаведена от всички стаи в замъка им, дори докато майка им беше жива. Стените бяха покрити с гоблени, подът бе застлан с кожи и черги, а леглото бе обкръжено с извезани завеси. Една жена на средна възраст седеше на един стол сякаш като на трон. Беше облечена в пищна рокля. Трябваше да е била красива като млада, предположи Алиена, макар лицето й вече да бе покрито с бръчки и косата — изтъняла.
— Това е госпожа Кейт — каза момичето. — Кейт, това момиче е без пари и баща й е в затвора.
Кейт се усмихна. Алиена се отзова с усмивка, но беше някак насила: имаше нещо в тази Кейт, което не й харесваше. Жената разпореди:
— Заведи момчето в кухнята и му дай чаша бира, докато си поговорим.
Момичето изведе Ричард. Алиена се зарадва, че ще получи малко бира — може би щяха да му дадат и нещо за ядене.
— Как се казваш? — попита я Кейт.
— Алиена.
— Необичайно е. Но ми харесва. — Хвана брадичката й. — Много ти е хубаво личицето. — Дъхът й миришеше на вино. — Свали си наметалото.
Този оглед я смути, но Алиена се подчини: не виждаше нищо опасно, а и след всички откази предобеда не искаше да отхвърли първата прилична възможност, като създаде впечатление, че е неотзивчива. Смъкна наметалото от гърба си, пусна го на една пейка и застана в старата ленена рокля, която жената на лесничея й беше дала.
Кейт я обиколи. По някаква причина остана впечатлена.
— Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.
Алиена се намръщи. Звучеше безумно. Искаше само да помогне с пране, готвене или с шиене и не разбираше как можеше да направи някого богат.
— За каква работа говорите?
Кейт се бе озовала зад гърба й. Прокара ръце по хълбоците й, опипа бедрата й и застана толкова близо до нея, че Алиена усети гърдите й, притискащи се в тялото й.
— Имаш красиво тяло — заговори Кейт. — И кожата ти е хубава. Потеклото ти е благородно, нали?
— Баща ми беше графът на Шайринг.
— Бартоломю! Виж ти. Помня го — не че е бил някога мой клиент. Много целомъдрен мъж беше баща ти. Е, разбирам, че си обедняла.
Значи Кейт имаше клиенти.
— Какво продаваш? — попита Алиена.
Кейт не отговори пряко. Мина отново пред Алиена и я погледна в лицето.
— Девствена ли си, скъпа?
Алиена се изчерви от срам.
— Не бъди срамежлива — каза Кейт. — Виждам, че не си. Е, все едно. Девиците се ценят много високо, но не траят дълго, разбира се. — Сложи ръце на бедрата й, наведе се и я целуна по челото. — Толкова си сластна, въпреки, че не го знаеш. В името на вси светии, неустоима си. — Плъзна ръката си нагоре от бедрото й до бюста и нежно взе едната й гърда в шепата си, претегли я и леко я стисна, после се наведе отново напред и я целуна по устните.
Алиена разбра всичко за миг: защо момичето се беше усмихвало на Ричард пред монетния двор, откъде печелеше Кейт парите си, що за жена беше тя. Почувства се глупаво, че не беше го разбрала по-рано. Остави се на Кейт да я целуне — беше толкова различно от онова, което Уилям Хамли бе направил, че не се почувства ни най-малко отблъсната — но не беше това, не беше това, което трябваше да прави, за да спечели пари. Отдръпна се от прегръдката й.
— Искате да стана курва.
— Дама за удоволствие, скъпа — каза Кейт. — Ставаш късно, обличаш красиви дрехи всеки ден, даваш щастие на мъжете и забогатяваш. Можеш да си една от най-добрите. В тебе има нещо… би могла да взимаш колкото поискаш, всичко. Повярвай ми, знам го.
Алиена потръпна. Винаги бе имало по някоя и друга курва в замъка — нужно беше за място, където имаше толкова много мъже без жените си — и ги бяха смятали за най-долните от долните, най-унизените между жените, по-долу дори и от метачките. Но не ниското положение я накара да затрепери от погнуса. Беше представата как мъже като Уилям Хамли щяха да влизат и да я обладават за пени. Мисълта върна спомена за едрото му тяло, наместено върху нея, докато тя лежеше на пода с разтворени крака и трепереща от страх и погнуса в очакване да проникне в нея. Сцената се върна в ума й с нов ужас и й отне цялата увереност и самообладание. Чувстваше, че ако се задържи в тази къща миг повече, всичко щеше да се случи отново и я обзе паническо желание да се махне. Заотстъпва към вратата. Страх я беше да не обиди Кейт, страх я беше да ядоса когото и да било.
— Съжалявам — промълви тя смутено. — Моля да ми простите, но не бих могла да правя това, наистина…
— Помисли си! — каза Кейт ведро. — Върни се, ако премислиш. Аз пак ще съм тук.
— Благодаря ви — измънка Алиена. Най-после намери вратата. Отвори я и бързо излезе навън. Разстроена изтича надолу по стълбището на улицата и отиде до предната врата на къщата. Отвори я, но се боеше да влезе. — Ричард! — извика. — Ричард, излез вън! — Не последва отговор. Вътре беше сумрачно и не можа да види нищо, освен няколко смътни женски фигури. — Ричард, къде си? — изкрещя истерично.
Усети, че няколко минувачи са я зяпнали и това още повече я притесни. Ричард изведнъж се появи с чаша ейл в едната ръка и пилешка кълка в другата.
— Какво има? — попита той с уста, пълна с месо. Тонът му издаваше яд, че го е обезпокоила.
Сграбчи го за ръката и го дръпна навън.
— Излизай оттам. Това е къща на курви!
Няколкото зяпачи наоколо се разсмяха, един-двама от тях заподхвърляха пиперливи шеги.
— Можеше да ти дадат малко месо — каза брат й.
— Искат да им стана курва! — кипна тя.
— Добре, добре. — Ричард изгълта бирата си, остави чашата вътре на пода и пъхна останалото от кълката в ризата си.
— Хайде — подкани го Алиена нетърпеливо, макар че за сетен път необходимостта да се оправи с по-малкия си брат я поуспокои. Не изглеждаше ядосан от това, че някой иска сестра му да стане курва, но явно съжаляваше, че трябваше да напусне място, където даваха пиле и бира само с едното влизане.
Повечето зяпачи си тръгнаха щом разбраха, че веселбата е свършила, но една остана. Беше добре облечената жена, която бяха видели в затвора. Беше дала пени на тъмничаря, а той я беше нарекъл Мег. Гледаше Алиена с любопитство, примесено със състрадание. Вече започваше да изпитва неприязън, когато я зяпнеха така и тя извърна лице ядосано. После жената й заговори:
— В беда сте, нали?
Нотката доброта в гласа на Мег я накара да се обърне.
— Да — отвърна след миг мълчание. — В беда сме.
— Видях ви в затвора. Мъжът ми е там — посещавам го всеки ден. А вие какво правихте на това място?
— Баща ни е там.
— Но не влязохте.
— Нямахме пари да платим на тъмничаря.
Мег погледна над рамото й към курвенския дом.
— Това ли правеше там? Опита се да намериш пари?
— Да, но не знаех какво е, докато…
— Горкичката ми. Моята Ани щеше да е колкото теб, ако беше жива… Защо не дойдете с мен до затвора утре сутринта, да видим дали няма да можем да накараме Одо да постъпи като християнин и да съжали две осиротели деца.
— О, това би било чудесно — отвърна Алиена. Беше трогната. Нямаше гаранция за успех, но това, че някой бе готов да им помогне, я просълзи.
Мег продължаваше да я гледа съсредоточено.
— Яла ли си?
— Не. Ричард получи нещо в… онова място.
— По-добре елате в къщата ми. Ще ви дам малко хляб и месо. — Забеляза притеснението й и добави: — Няма да трябва да правиш нещо за това.
Алиена й повярва.
— Благодаря ви. Много сте добра. Не много хора бяха така добри с нас. Не знам как да ви се отблагодаря.
— Няма нужда. Елате с мен.
Съпругът на Мег беше търговец на вълна. В къщата си в южната част на града, на щанда си в пазарни дни и на големия ежегоден панаир, провеждан на хълма Свети Джайлс, изкупуваше овчи руна, носени му от селяни от околностите. Тъпчеше ги в огромни вълнени чували, всеки побиращ руното на двеста и четирийсет овце и ги складираше в плевника зад къщата си. Веднъж в годината, когато фламандските тъкачи пращаха посредниците си да купуват меката здрава английска вълна, мъжът на Мег продаваше всичко и уреждаше превоза на стоката през Дувър и Булон до Брюж и Гент, където руното се превръщаше във висококачествен плат и се продаваше по целия свят на твърде високи цени за селяните, които продаваха вълната. Така разправяше Мег на Алиена и Ричард над късния обяд, с онази топла усмивка, която казваше, че каквото и да се случи, не е нужно хората да са лоши един към друг.
Мъжът й го бяха обвинили, че продава с подбиване в теглото — престъпление, което градът взимаше доста насериозно, защото процъфтяването му се основаваше на доброто име и пазарната почтеност. Ако се съдеше по начина, по който го каза Мег, според Алиена сигурно беше виновен. Отсъствието му обаче не беше се отразило особено на търговията. Мег просто бе заела мястото му. Зимата бездруго нямаше много за вършене и тя бе пътувала до Фландрия. Уверила беше посредниците на мъжа си, че предприятието функционира нормално. Освен това беше извършила ремонт на плевника, като в същото време го бе поразширила. Щом започнеше стриженето, щеше да изкупи вълна също като него. Знаеше как да оцени качеството й и да постави цена. Вече я бяха допуснали в търговската гилдия на града, въпреки опетненото име на съпруга й, защото имаше традиция търговците да си помагат взаимно в трудни времена, а и бездруго вината му все още не бе доказана.
Ричард и Алиена ядяха храната й, пиеха виното й и седяха край огъня й, докато навън започна да се стъмва. После се върнаха в приората да преспят. Отново я споходи кошмар. Този път сънува баща си. В съня й той седеше на трон в затвора, висок, блед и властен както винаги, и когато отиде да го види, трябваше да му се поклони като пред крал. След това той й заговори обвинително, като я укори, че го е изоставила в затвора и е отишла да живее в курвенски дом. Тя се разгневи от обидата и каза сърдито, че той е изоставил нея. Канеше се да добави, че я е оставил на милостта на Уилям Хамли, но изпита неохота да му сподели какво й беше причинил той. После видя, че Уилям също е в стаята, седеше на едно легло и ядеше череши от купа. Изплю костилката на една череша към нея, улучи я по бузата и я жилна. Баща й се усмихна, а после Уилям започна да хвърля меки череши по нея. Оплискаха лицето и роклята й и тя заплака, защото макар дрехата да беше стара, й беше единствената, а сега цялата бе нацапана с черешов сок като петна от кръв.
Чувстваше се толкова непоносимо тъжна в съня си, че когато се събуди и разбра, че не е истина, изпита огромно облекчение, въпреки че реалността — това, че беше бездомна и безпарична — бе много по-лоша от това да те замерват с меки череши.
Светлината на утрото се процеждаше през пукнатините в стените на къщата за гости. Наоколо й хората се събуждаха и се раздвижваха. Скоро монасите влязоха, разтвориха врати и кепенци и призоваха всички на закуска.
Алиена и Ричард се нахраниха бързо и отидоха до къщата на Мег. Жената бе готова за тръгване. Беше направила пикантна телешка яхния, за да занесе топъл обяд на съпруга си и момичето нареди на брат си да й носи тежкото гърне. Съжаляваше, че няма какво да даде на татко си. Не беше помислила за това, но и да беше, нямаше да може да купи нищо. Ужасно бе, че нищо не можеха да направят за него.
Тръгнаха нагоре по Високата улица, влязоха в замъка през задната порта, а после минаха покрай цитаделата и се спуснаха надолу по хълма към затвора. Алиена си спомни какво й беше казал Одо предния ден, когато го попита дали татко й е добре. „Не е“, беше казал тъмничарят. „Той умира.“ Бе си помислила, че преувеличава от жестокост, но сега започна да се безпокои. Запита Мег:
— Болен ли е баща ми?
— Не знам, скъпа — отвърна й жената. — Никога не съм го виждала.
— Тъмничарят каза, че умира.
— Тоя човек е зъл като котка. Сигурно го е казал просто за да те натъжи. Все едно, скоро ще го разберем.
Въпреки добрите намерения на Мег, Алиена не се утеши и беше изпълнена със страх, докато влизаше през входа във вмирисания на гнило сумрак на затвора.
Одо грееше ръцете си на огъня в средата на преддверието. Кимна на Мег и погледна Алиена.
— Намери ли парите?
— Аз ще платя за тях — каза Мег. — Ето ти два пенса, за мен и за тях.
На глупавото му лице се появи хитра усмивка.
— За тях е два пенса — по пени за всеки.
— Не се дръж като псе, Одо — каза Мег. — Ще пуснеш и двамата или ще ти създам неприятности с търговската гилдия и ще си загубиш работата.
— Добре де, добре, няма нужда от заплахи — изръмжа той намръщено. Посочи сводестия проход в каменната стена отдясно. — Бартоломю е натам.
— Ще ни трябва светлина — каза Мег. Извади две свещи от джоба на наметалото си и ги запали от огъня, после подаде едната на Алиена. Лицето й беше разтревожено. — Дано всичко да е наред. — Наведе се и я целуна, а после тръгна бързо през прохода от другата страна.
— Благодаря ви за пенито — извика Алиена след нея, но Мег вече се беше скрила в тъмното.
Девойката погледна плахо натам, където Одо им беше посочил. Вдигна високо свещта, тръгна през прохода и се озова в малък пруст. Светлината на свещта открои три тежки врати, всяка залостена отвън. Тъмничарят извика:
— Право пред вас.
— Вдигни лоста, Ричард.
Брат й вдигна тежкия дървен лост от скобите и го подпря на стената. Алиена бутна вратата навътре и отправи бърза безмълвна молитва към Бога.
Килията бе съвсем тъмна, освен светлината на свещта в ръката й. Тя се поколеба на прага, присвила очи към раздвижените сенки. Миришеше като в нужник. Някакъв глас отвътре каза:
— Кой е?
— Татко? — Успя да различи тъмна фигура, седнала на покрития със слама под.
— Алиена? — В гласа се долавяше неверие. — Алиена ли е това? — Звучеше като гласа на баща й, но по-състарен.
Алиена пристъпи навътре, вдигнала високо свещта. Той я погледна отдолу, светлината на свещта огря лицето му и тя ахна от ужас.
Беше почти неузнаваем.
Баща й от край време беше слаб мъж, но сега приличаше на скелет. Беше потънал в мръсотии и облечен в дрипи.
— Алиена! — промълви той. — Ти си! — Лицето му се изкриви в усмивка като хилещ се череп.
Тя избухна в сълзи. Оказа се съвсем неподготвена за истината, затова, че го вижда така преобразен. Беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Мигновено разбра, че умира — злият Одо не бе излъгал. Но все още беше жив, все още страдаше и изпитваше мъчителна радост, че я вижда. Беше решила твърдо да остане спокойна, но сега напълно изгуби самообладание и падна на колене пред него. Зарида с дълбоки накъсани хлипове, които извираха от дълбините на душата й.
Той се наведе, прегърна я и я потупа по гърба, сякаш утешаваше малко дете заради ожулено коляно или счупена играчка.
— Не плачи — каза й тихо. — Не плачи, когато направи баща си толкова щастлив.
Алиена усети, че взеха свещта от ръката й. Баща й запита:
— А онзи висок млад мъж не е ли моят Ричард?
— Да, татко — отвърна Ричард сковано.
Алиена прегърна баща си и усети костите му като торба съчки. Съвсем се беше стопил: никаква плът нямаше под кожата му. Искаше нещо да му каже, някакви думи за обич или утеха, но не можеше да заговори от хлипането.
— Ричард — говореше татко й, — пораснал си! Имаш ли брада вече?
— Едва е покарала, тате, но е много руса.
Алиена усети, че брат й е на ръба да заплаче и се сдържа с усилие. Щеше да се почувства унизен, ако избухнеше пред баща им, а той сигурно щеше да му каже да спре и да се държи като мъж, което още повече щеше да влоши нещата. Притеснена за брат си, спря да плаче и се овладя. Притисна още веднъж ужасно измършавялото тяло на баща си до себе си, а след това се отдръпна от прегръдката му, изтри очи и издуха носа си в ръкава.
— Добре ли сте двамата? — попита баща им. Говореше по-бавно от обичайното и гласът му трепереше. — Как се оправяхте? Къде живяхте? Нищо не пожелаха да ми кажат за вас — това бе най-тежкото изтезание, което можаха да измислят. Но изглеждате добре — силни и здрави! Това е чудесно!
Споменаването за изтезание я накара да се зачуди дали бе претърпял физически мъчения, но не го попита: страх я беше от онова, което можеше да й каже. Само отговори на въпроса с лъжа:
— Добре сме, тате. — Знаеше, че истината щеше да е опустошителна за него. Щеше да заличи този миг на щастие и да изпълни последните дни от живота му с болката на самообвиненията. — Живяхме в замъка и Матю се грижеше за нас.
— Но вие не можете да живеете повече там — каза той. — Кралят направи сега онзи тъпак Пърси Хамли граф — той ще получи замъка.
Значи го знаеше.
— Всичко е наред. Махнахме се оттам.
Той опипа дрехата й, старата ленена риза, която жената на лесничея й беше дала.
— Какво е това? — попита рязко. — Продала си дрехите си?
Все още беше схватлив, помисли си тя. Нямаше да е лесно да го заблуди. Реши да му каже част от истината.
— Напуснахме замъка набързо и нямахме никакви дрехи.
— Къде е Матю сега? Защо не е с вас?
Беше се бояла от този въпрос. Поколеба се.
Беше съвсем кратка пауза, но той го забеляза.
— Хайде! Не се опитвай да криеш нещо от мен! — каза баща й, възвърнал донякъде стария си властен тон. — Къде е Матю?
— Убиха го Хамли — отвърна тя. — Но нас не ни пипнаха. — Затаи дъх. Дали щеше да й повярва?
— Горкият Матю — тъжно отрони той. — Никога не се е бил. Надявам се, че е отишъл направо в рая.
Беше приел версията й. Алиена се успокои. Измести разговора от този опасен терен.
— Решихме да дойдем в Уинчестър да помолим краля за някаква осигуровка за нас, но той…
— Няма полза — прекъсна я бързо баща й, преди да е успяла да обясни защо не бяха могли да видят краля. — Той няма да направи нищо за вас.
Пренебрежителният му тон я наскърби. Беше направила всичко по силите си, беше се борила и искаше той да й каже „Браво, момичето ми“, а не „Било е загуба на време“. Винаги беше бързал да я поправя и рядко я хвалеше. „Би трябвало да съм свикнала с това“, каза си Алиена. Попита покорно:
— Какво да правим сега, татко?
Той се размърда на пода и се чу дрънчене. Алиена разбра стъписана, че е окован. Баща им заговори:
— Имах възможност да скрия малко пари. Не беше кой знае какъв шанс, но трябваше да рискувам. Имах петдесет бизанта в един колан под ризата си. Дадох колана на един свещеник.
— Петдесет! — Алиена се изуми. Бизантът беше златна монета. Не се сечаха в Англия, а идваха от Византия. Никога не беше виждала повече от един наведнъж. Един бизант се равняваше на двайсет и четири сребърни пенса. Петдесет трябваше да струват… не можа да го пресметне.
— Кой свещеник? — попита Ричард практично.
— Отец Ралф, от църквата „Свети Майкъл“ близо до Северната порта.
— Добър човек ли е? — запита Алиена.
— Надявам се. Всъщност не го познавам. В деня, когато Хамли ме докараха в Уинчестър, преди да ме заключат тук, се озовах насаме с него само за няколко мига и разбрах, че това е единственият ми шанс. Дадох му колана и го помолих да го пази за вас. Петдесет бизанта струват пет фунта сребро.
Пет фунта. Щом тази новина се утаи в ума й, Алиена разбра, че парите щяха да преобразят съществуването им. Нямаше да са окаяни. Нямаше да се налага повече да живеят ден за ден. Можеха да си купят хляб и чифт ботуши на мястото на тези дървени налъми, от които толкова я боляха краката, та дори и две евтини понита, ако се наложеше да пътуват. Не решаваше проблемите им, но отнемаше ужасното чувство, че живеят постоянно на ръба между живота и смъртта. Нямаше да й се налага да мисли непрекъснато как да оцелеят. Вместо това щеше да може да насочи вниманието си към нещо градивно — например как да измъкне баща си от това ужасно място.
— Когато вземем парите, какво да правим? — попита тя. — Трябва да те освободим.
— Аз няма да изляза оттук — каза той рязко. — Забравете за това. Ако вече не умирах, щяха да са ме обесили.
Алиена ахна. Как можеше да им говори така?
— Изненадана ли си? Кралят трябва да се отърве от мен, но така няма да тежа на съвестта му.
— Татко — заговори Ричард. — Това място не се пази добре, докато кралят го няма. С няколко души вярвам, че можем да те извадим оттук.
Алиена знаеше, че това няма да стане. Ричард нито можеше, нито имаше опит да организира бягство, а и беше твърде млад, за да убеждава мъже да тръгнат след него. Боеше се, че баща им ще го нарани, като се изсмее презрително на предложението му, но той каза само:
— Да не си и помислил за това. Ако проникнете тук, ще откажа да изляза с вас.
Алиена знаеше, че няма смисъл да се спори с него, след като веднъж е взел решението си. Но й се късаше сърцето от мисълта, че ще свърши живота си в този вмирисан затвор. Хрумна й обаче, че можеше да направи много, за да му е удобно поне тук. Промълви:
— Добре, щом ще останеш тук, можем да почистим и да донесем пресни тръстики. Ще ти носим топла храна всеки ден. Ще донесем свещи, а може и да заемем Библия, за да четеш. Можеш да имаш огън и…
— Спри! — прекъсна я той. — Няма да правите нищо от това. Няма да позволя децата ми да си похабят живота в мотаене около един затвор и да чакат един старец да умре.
Очите й отново се просълзиха.
— Но не можем да те оставим така!
Той я пренебрегна — обичайната му реакция към хора, които имаха глупостта да му противоречат.
— Скъпата ви майка имаше сестра, леля ви Едит. Тя живее в селото Хънтли, на пътя за Глостър с мъжа си, който е рицар. Трябва да отидете там.
На Алиена й хрумна, че все пак щяха да могат да виждат баща си от време на време. И може би той щеше да позволи на роднините си по брак да му направят килията по-удобна. Помъчи се да си спомни леля Едит и чичо Саймън. Не беше ги виждала откакто мама умря. Имаше някакъв смътен спомен за една слабичка, боязлива жена и за един едър, сърдечен мъж, който ядеше и пиеше много.
— Те ще ни гледат ли? — попита колебливо.
— Разбира се. Роднини са ви.
Алиена се зачуди дали бе достатъчна причина едно скромно рицарско семейство да приюти двама големи и гладни младежи в дома си. Но баща й каза, че всичко ще е наред и тя му се довери.
— Какво ще правим? — попита го.
— Ричард ще стане скуайър на чичо си и ще учи уменията на рицарството. Ти ще помагаш на леля Едит, докато се омъжиш.
Докато говореха, Алиена имаше чувството, че е носила тежък товар няколко мили и не е забелязвала болката в гърба си. Сега, след като баща й пое нещата в ръцете си й се стори, че отговорността от последните няколко дни е била твърде тежка за носене. А властта му и способността да владее положението, дори когато беше болен и в тъмница, и даде утеха й притъпи донякъде тъгата й, защото изглеждаше ненужно да се тревожи за човека, който командва.
А той стана още по-властен.
— Преди да ме оставите, искам и двамата да положите клетва.
Алиена се изненада. Винаги я беше убеждавал да не дава клетви. „Да се закълнеш означава да изложиш душата си на риск“, казваше й. „Никога не давай клетва, освен ако си сигурна, че си готова по-скоро да умреш, отколкото да я нарушиш.“ А той бе тук заради клетва: другите барони бяха нарушили думата си и бяха приели Стивън за крал, но татко не беше я престъпил. Готов бе по-скоро да умре, отколкото да наруши клетвата си и ето, че умираше.
— Дай ми меча си — каза той на Ричард.
Ричард извади меча си и му го подаде.
Баща им го взе и го обърна, като го изпъна с дръжката напред.
— Коленичи.
Ричард коленичи пред баща им.
— Сложи ръката си на дръжката. — Баща им помълча, сякаш събираше силите си. След това гласът му прокънтя като ек на камбана:
— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примириш, докато не станеш граф на Шайринг и владетел на всички земи, които аз владеех.
Алиена се изненада и донякъде стъписа. Беше очаквала баща й да настои за някое по-общо обещание, например да казва винаги истината и да се бои от Господа. Но не, той възлагаше на Ричард съвсем конкретна задача, която можеше да отнеме цял живот.
Ричард си пое дълбоко дъх и заговори с трепет в гласа:
— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примиря, докато не стана граф на Шайринг и владетел на всички земи, които ти владееше.
Татко им въздъхна, сякаш изпълнил непосилна задача. После отново я изненада. Обърна се и изпъна дръжката на меча към нея.
— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижиш за своя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.
Обзе я чувство на обреченост. Това значи беше съдбата им: Ричард да отмъсти за баща им, тя — да се грижи за Ричард. За нея щеше да е мисия на възмездие, защото ако Ричард станеше граф, Уилям Хамли щеше да изгуби наследството си. Хрумна й за миг, че никой не бе я попитал как тя иска да преживее живота си. Но глупавата мисъл си отиде толкова бързо, колкото дойде. Това бе предопределението й и то беше подобаващо и справедливо. Не се противеше, но разбираше, че този миг е съдбовен и имаше чувството, че врати се затварят зад нея и пътят на живота й е предначертан невъзвратимо. Сложи ръката си на дръжката на меча и положи клетвата. Гласът й я изненада със силата и решимостта си.
— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижа за моя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.
Прекръсти се. Беше свършило. „Дадох клетва“, каза си, „и трябва да умра, но не и да изменя на думата си“. Мисълта й донесе мрачно удовлетворение.
— Така. — Гласът на баща й отново прозвуча немощно. — Вече никога повече не трябва да идвате тук.
Алиена не можеше да повярва, че го казва сериозно.
— Чичо Саймън може да ни взима да те виждаме от време на време, можем да се грижим да ти е топло и да имаш храна…
— Не — прекъсна я твърдо баща й. — Имате да изпълните задача. Няма да губите силите си с посещения в затвор.
Отново долови безапелационната нотка в гласа му, но не можеше да не възрази на жестокото му решение.
— Позволи ни тогава да дойдем поне веднъж, да ти донесем малко утеха!
— Не искам утешения.
— Моля те…
— Никога.
Тя се предаде. Винаги беше точно толкова суров към себе си, колкото към другите.
— Добре тогава… — Думите излязоха с хлип.
— Сега по-добре си вървете.
— Вече?
— Да. Това е място на отчаяние, развала и смърт. След като вече ви видях и знам, че сте добре, а вие ми обещахте да възстановите онова, което изгубихме, съм утешен. Единственото, което би могло да унищожи щастието ми, е да видя, че си губите времето със затворнически посещения. Хайде, тръгвайте.
— Тате, не! — проплака тя, макар да знаеше, че е без полза.
— Слушай! — каза й той и гласът му най-сетне се смекчи. — Живях достоен живот и сега ще умра. Изповядал съм греховете си. Готов съм за вечността. Молете се за мен. Вървете.
Алиена се наведе и го целуна по челото. Сълзите й закапаха несдържани по лицето му.
— Сбогом, скъпи мой тате — прошепна тя и се изправи на крака.
Ричард се наведе и го целуна.
— Сбогом, тате. — Гласът му трепереше.
— Бог дано ви благослови и ви помогне да изпълните клетвите си — каза баща им.
Ричард му остави свещта. Отидоха до вратата. На прага Алиена се обърна и го загледа на колебливата светлина. Безплътното му лице бе стегнато в онзи израз на спокойна решимост, който й бе толкова познат. Гледаше го, докато сълзите замъглиха погледа й. Тогава обърна гръб, прекоси преддверието и залитна навън в студения въздух.
III
Ричард поведе. Алиена беше замаяна от скръб. Все едно, че баща им беше умрял, само че беше още по-лошо, защото още страдаше. Чу как Ричард попита за посоки, но не обърна внимание. Изобщо не мислеше накъде вървят, докато той спря пред малка дървена църква с колиба — сайвант до нея. Тя огледа наоколо и видя, че са в бедняшки квартал с малки паянтови къщи и мръсни улички, из които подивели псета гонеха плъхове по купищата смет и боси деца си играеха из калта.
— Това трябва да е „Свети Майкъл“ — каза Ричард.
Съборетината до църквата трябваше да е къщата на свещеника. Имаше един прозорец с кепенци. Вратата зееше отворена. Влязоха.
В средата на единствената стая гореше огнище. Вътре имаше грубо рендосана маса, няколко трикраки столчета и буре с бира в единия ъгъл. Подът беше застлан с рогозки. Край огъня седеше мъж и пиеше от голяма купа. Беше дребен, слаб около петдесетгодишен човек, с червен нос и рехава сива коса. Носеше обичайно ежедневно облекло: мръсна риза, кафява туника и дървени обуща.
— Отец Ралф? — попита неуверено Ричард.
— И к’во, ако съм аз? — измърмори той навъсено.
Алиена въздъхна. Защо хората все създаваха неприятности, след като вече без друго имаше толкова много на света? Сили не бяха й останали да се занимава със свадливци, затова го остави на Ричард, а той попита:
— Значи ли това „да“?
Въпросът им получи отговор, но не от мъжа. Някой извика отвън:
— Ралф? Вътре ли си?
Малко след това влезе жена на средна възраст и даде на свещеника комат хляб и голяма купа с нещо, което миришеше на яхния с месо. Този път поне устата й не се овлажни: беше твърде изтръпнала, за да изпита глад. Жената сигурно беше от енориашите на Ралф, защото облеклото й бе също толкова бедно като неговото. Той взе храната от ръцете й, без да каже дума и започна да яде. Жената хвърли равнодушен поглед към Алиена и брат й и си излезе.
Ричард не се предаде:
— Е, отче Ралф, аз съм синът на Бартоломю, бившия граф на Шайринг.
Мъжът прекъсна яденето си и ги погледна. На лицето му се четеше враждебност и още нещо, което Алиена не можа да разгадае… страх? Гузна съвест? Той отново насочи вниманието си към храната, но измърмори:
— Какво искате от мен?
Жегна я страх.
— Знаеш какво искам — отвърна Ричард. — Парите си. Петдесет бизанта.
— Не знам за какво говориш — измърмори Ралф.
Алиена го зяпна невярващо. Това не можеше да се случва. Баща им беше оставил пари за тях при този свещеник — беше им го казал! Татко им не грешеше за такива неща.
Ричард беше пребледнял.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че не знам за какво говориш. Сега се разкарайте.
Лъжеше, разбира се. Но какво можеха да направят? Ричард настоя упорито:
— Баща ми е оставил пари при теб. Петдесет бизанта. Казал ти е да ги дадеш на мен. Къде са?
— Баща ти не ми е дал нищо.
— Каза, че ти е дал…
— Излъгал е тогаз.
Това бе едно от нещата, за които човек можеше да е сигурен, че баща им нямаше да направи. Алиена проговори едва сега:
— Ти си лъжецът и ние го знаем.
Ралф сви рамене.
— Оплачете се на шерифа.
— Ще си имаш неприятности, ако го сторим. В този град режат ръцете на крадците.
Сянка на страх за миг премина по лицето му, но беше съвсем за кратко и той отвърна предизвикателно:
— Моята дума ще натежи пред думата на един затворник изменник и то ако баща ви доживее да свидетелства.
Алиена осъзна, че е прав. Нямаше да се намерят независими свидетели, които да потвърдят, че баща им му е дал парите. Цялата идея бе да стане тайно, пари, които да не може да се вземат от краля или от Пърси Хамли, или от другите лешоядни врани, които кръжаха над собствеността на един съсипан човек. Нещата тук бяха същите като в горите, осъзна тя с горчивина. Хората можеха безнаказано да ограбят нея и брат й, защото бяха децата на изпаднал благородник. „Защо се плаша от тези хора?“ — запита се тя ядосано. — „Защо те не се плашат от мен?“
Ричард я погледна и промълви тихо:
— Той е прав, нали?
— Да — отвърна тя злобно. — Няма никакъв смисъл да се оплакваме на шерифа.
Мислеше си за единствения път, когато хора се бяха уплашили от нея: в гората, когато бе намушкала дебелия разбойник, а другият беше побягнал от страх. Този свещеник не беше с нищо по-добър от разбойник. Но беше стар и доста хилав, и сигурно бе разчитал, че никога няма да се наложи да се изправи пред жертвите си. Сигурно можеше да бъде уплашен.
— Какво ще правим тогава? — обезкуражи се брат й.
Обзе я внезапен гняв и тя се поддаде на импулса.
— Ще му запалим къщата.
Пристъпи до огнището в средата на стаята, изрита огъня с дървените си обуща и горящите главни се пръснаха. Рогозките близо до огнището пламнаха веднага.
— Ей! — изрева Ралф.
Понечи да се надигне от стола си, изтърва хляба и разля яхнията в скута си. Но преди да е успял да се изправи на крака, Алиена вече се беше нахвърлила върху него. Беше изгубила всякакво самообладание и действаше, без да мисли. Блъсна го, той се изхлузи от стола си и се изтърколи на пода. Изуми се колко лесно се оказа да го събори. Падна върху него, затисна гърдите му с колене и изкара въздуха му. Побесняла от гняв, заби лицето си в неговото и изкрещя:
— Мръсен, лъжлив и крадлив безбожнико! Жив ще те изгоря!
Очите му пробягаха настрани и той зяпна още по-уплашен. Алиена проследи погледа му и видя, че Ричард беше извадил меча си, готов да посече. Мръсното лице на свещеника пребледня и той изшепна:
— Ти си дявол…
— Ти си тоя, който краде пари от бедни деца! — С крайчеца на окото си зърна пръчка, единият край на която гореше буйно. Вдигна я и поднесе пламъка към лицето му. — Сега ще ти изгоря очите, едно по едно. Първо лявото око…
— Недей, моля ти се — зашепна той. — Моля ти се, не ме наранявай.
Беше изумена от бързината, с която се прекърши. Забеляза, че рогозките около нея горят.
— Къде са парите тогава? — Гласът й изведнъж отново прозвуча нормално.
Свещеникът все още беше уплашен.
— В църквата.
— Къде точно?
— Под камъка зад олтара.
Алиена погледна към Ричард.
— Пази го, докато отида и видя. Ако мръдне, убий го.
— Али, къщата ще изгори.
Стана, отиде до ъгъла и вдигна капака на бурето. Беше наполовина пълно с бира. Алиена го сграбчи за ръба и го преобърна. Бирата се изля на пода, намокри рогозките и потуши пламъците.
Излезе от къщата. Знаеше, че наистина бе готова да извади очите на свещеника, но вместо да изпитва срам, беше обсебена от усещането за силата си. Беше решила твърдо да не позволява на хората да я превръщат в жертва и бе доказала, че може да държи на решението си. Закрачи към входа на църквата и опита вратата. Оказа се заключена с малко резе. Можеше да се върне при свещеника за ключа, но извади камата от ръкава си, пъхна я в пролуката на вратата и счупи резето. Вратата се люшна и тя се втурна вътре.
Беше от най-бедните църкви. Нямаше никакви вещи, освен олтара и никакви украси, освен грубите рисунки по варосаното дърво на стените. В един ъгъл мигаше свещ под малка статуетка, която сигурно трябваше да изобразява Свети Майкъл. За миг триумфът й бе помрачен от осъзнаването, че пет фунта представляват ужасно изкушение за толкова беден човек като отец Ралф, но бързо изтласка съчувствието от ума си.
Подът беше пръстен, но зад олтара имаше една голяма каменна плоча. Беше доста набиващо се на очи скривалище, но, разбира се, никой нямаше да си прави труда да обира толкова видимо бедна църква като тази. Алиена се смъкна на едно коляно и бутна камъка. Беше много тежък и не помръдна. Започна да изпитва тревога. На Ричард не можеше да се разчита, че ще задържи безкрайно дълго Ралф. Свещеникът можеше да се измъкне и да повика помощ, и тогава тя щеше да трябва да доказва, че парите са нейни. Всъщност това щеше да е най-малката й грижа вече, след като бе нападнала свещеник и беше нахлула в църква. Побиха я тръпки при мисълта, че бе прекрачила чертата на закона.
Тръпката на страха й даде още малко сила. С мощно напъване повдигна камъка и го измести на няколко пръста. Покриваше дупка с дълбочина около една стъпка. Успя да измести каменната плоча още малко. Вътре имаше широк кожен колан. Пъхна ръката си и го издърпа.
— Ето го! — каза на глас. — Намерих го.
Мисълта, че е надвила безчестния свещеник и е прибрала парите на баща им й донесе неимоверно задоволство. После, щом се изправи разбра, че победата й е спорна: коланът изглеждаше подозрително лек. Развърза краищата и извади монетите. Бяха само десет. Десет бизанта струваха един фунт сребро.
Какво беше станало с другите? Отец Ралф ги беше похарчил! Гневът я обзе отново. Парите на баща й бяха всичко, което имаха на този свят и някакъв крадлив свещеник бе отнел четири пети от тях. Излезе бясна от църквата, размахала колана. На улицата някакъв минувач се стресна, щом срещна погледа й, видял сякаш нещо странно в изражението й. Подмина го и влезе в къщата на свещеника.
Ричард стоеше над отец Ралф, опрял меча си на гърлото му. Алиена прекрачи прага на вратата и изкрещя:
— Къде са другите пари на баща ми?
— Отидоха си — прошепна свещеникът.
Тя коленичи до главата му и опря ножа си в лицето му.
— Къде са отишли?
— Похарчих ги — призна той с пресъхнал от страх глас.
Искаше й се да го прониже или да го пребие, или да го хвърли в някоя река. Но нищо от това нямаше да помогне. Казваше истината. Погледна обърнатото буре: един пияница можеше да прахоса много за бира. Имаше чувството, че ще се пръсне от безсилие.
— Бих ти отрязала ухото и да го продам за пени — изсъска му тя.
Погледна я сякаш вярваше, че ще го направи.
— Похарчил ни е парите — каза с тревога Ричард. — Да вземем каквото имаме и да се махаме.
Беше прав, осъзна тя с неохота. Гневът започна да се изпарява, оставяйки след себе си утайка на горчивина. Нищо не можеше да се спечели с повече плашене на свещеника, а и колкото по-дълго се задържаха, толкова по-голям ставаше рискът да дойде някой и да им създаде още неприятности. Вдигна се на крака.
— Добре. — Прибра монетите в колана и го затегна около кръста си под наметалото. Изпъна пръст към мъжа. — Може да се върна някой ден и да те убия.
Излезе навън и закрачи по тясната улица. Ричард я догони забързан.
— Беше страхотна, Али! — заговори брат й възбудено. — Уплаши го почти до смърт… и взе парите!
Тя кимна.
— Взех ги, да — отвърна кисело. Все още беше напрегната, но след като гневът вече бе затихнал, се почувства отмаляла и нещастна.
— Какво ще купим? — попита той нетърпеливо.
— Само малко храна за из път.
— Няма ли да купим коне?
— Не и с един фунт.
— Все пак, бихме могли да ти купим някакви ботуши.
Помисли над това. Дървените обуща я мъчеха, но земята бе твърде студена, за да върви боса. Само че ботушите бяха скъпи, а не искаше да похарчат парите толкова бързо.
— Не — реши тя. — Ще преживея още няколко дни без ботуши. Засега ще задържим парите.
Брат й се разочарова, но не оспори властта й.
— Каква храна ще си купим?
— Конски хляб, твърдо сирене и вино.
— Хайде да си вземем пироги.
— Много са скъпи.
— О. — Помълча малко, след което каза:
— Ужасно си кисела, Али.
Алиена въздъхна.
— Знам.
И се замисли: „Защо всъщност се чувствам така? Би трябвало да съм горда. Доведох ни чак до тук от замъка, защитих брат си, намерих баща си, намерих парите ни… Да, и забих нож в корема на един дебел мъж, и накарах брат си да го убие, и държах горяща пръчка до лицето на свещеник, и бях готова да извадя очите му.“
— Заради татко ли е? — попита я Ричард съчувствено.
— Не — отвърна Алиена. — Заради мен е.
Алиена съжали, че не си купи ботуши.
По пътя за Глостър носи налъмите, докато краката й закървиха, а след това продължи боса, докато повече не можеше да издържи на студа, при което отново сложи налъмите. Откри, че да не гледа в краката си помагаше: боляха повече, когато можеше да види раните и кръвта.
В гористата околност имаше много дребни имоти, в които селяните гледаха по акър овес или ръж и хранеха по няколко мършави животни. Когато реши, че трябваше да са наближили Хънтли, Алиена спря в покрайнините на едно селце да поговори с някакъв селяк, който стрижеше овца в заградения двор до ниска селска къща от плетени пръти и кал. Беше заклещил главата на овцата в дървена стяга и режеше вълната с нож с дълго острие. Близо до него чакаха неспокойно още две овци, а вече остриганата пасеше на нивата, гола на студа.
— Рано е за стригане — отбеляза девойката.
Селянинът я погледна и се ухили добродушно. Беше млад мъж с рижа коса и лунички и беше навил ръкавите на ризата си, под които се показваха космати ръце.
— Аха, ама ми трябват пари. По-добре на овцата да й е студено, отколкото аз да гладувам.
— Колко взимаш?
— Пени за руно. Но трябва да ида до Глостър да го взема, тъй че губя ден на полето, точно напролет, когато има много за вършене. — Беше ведър човек, въпреки недоволството му.
— Кое е това село? — попита го Алиена.
— Чуждите му викат Хънтли — отвърна той. Селяните никога не използваха име за селото си — за тях си беше просто селото. Имената бяха за чуждите. — Кои сте вие? — попита той с искрено любопитство. — Какво ви води насам?
— Племенничката съм на Саймън от Хънтли — каза Алиена.
— Нима. Ами, ще го намерите в голямата къща. Върнете се по тоя път няколко разтега и хванете пътеката през нивите.
— Благодаря ти.
Селото лежеше като овъргаляно прасе насред изораните си ниви. Имаше двайсетина малки колиби, струпани около господарската къща, която не беше по-голяма от дома на заможен селянин. Леля Едит и чичо Саймън май не бяха много богати. Пред къщата стояха няколко мъже с два коня. Един от тях изглежда беше господарят: носеше пурпурно наметало. Алиена го огледа по-внимателно. Бяха минали дванайсет-тринайсет години, откакто бе виждала чичо си Саймън, но реши, че е той. Помнеше го като едър мъж, а сега беше по-дребен, но това несъмнено трябваше да е защото тя самата беше порасла. Косата му бе оредяла и имаше двойна брадичка, която не помнеше отпреди. После го чу да казва:
— Много е високо в плешките това животно. — И тя разпозна хрипливия, малко задъхан глас.
Започна да се отпуска. От сега насетне щяха да са нахранени, облечени, обгрижени и пазени: никакъв конски хляб и твърдо сирене повече, никакво спане в плевници, никакво вървене по пътищата с едната ръка на ножа. Щеше да има меко легло, нова рокля и печено телешко за вечеря.
Чичо Саймън улови погледа й. Отначало не я позна.
— Я вижте — каза на хората си. — Хубаво слугинче и момче войниче ни идат на гости. — После очите му уловиха още нещо и сякаш разбра, че не са съвсем непознати. — Ама аз ви познавам отнякъде, нали?
— Да, чичо Саймън, познаваш ни.
Подскочи все едно, че го уплаши нещо.
— В името на вси светии! Гласът на призрак!
Алиена не разбра това, но след малко той обясни. Приближи се до нея и присви очи все едно, че се канеше да огледа зъбите на кон. После каза:
— Майка ти имаше същия глас, като мед, изливащ се от гърне. И си красива също като нея, за Бога. — Протегна ръка да опипа лицето й, но тя бързо отстъпи назад. — Но си упорита като проклетия си баща, виждам. Предполагам, че той ви е пратил тука, нали?
Алиена настръхна. Не й харесваше да говорят за татко й като за „проклетия ти баща“. Но ако му възразеше, щеше да го приеме за ново доказателство, че е упорита. Затова го преглътна и отвърна кротко:
— Да. Каза, че леля Едит ще се погрижи за нас.
— Е, сбъркал е — попари надеждите й чичо Саймън. — Леля ти Едит умря. Нещо повече, откакто баща ти изпадна в немилост, изгубих половината си земи от оня дебел дявол Пърси Хамли. Трудни времена са тук. Тъй че обръщайте и хващайте пътя обратно за Уинчестър. Няма да ви взема.
Алиена беше стъписана. Изглеждаше толкова твърд.
— Но ние сме ти близки!
Намери поне приличие малко да се засрами, но отговорът му беше рязък:
— Не сте мои близки. Ти беше племенничка на първата ми жена. Дори докато Едит беше жива, изобщо не виждаше сестра си заради онзи надут задник, за когото се омъжи майка ти.
— Ние ще работим — замоли го Алиена. — Двамата сме готови да…
— Не си хаби приказките. Няма да ви взема.
Алиена се изуми. Беше толкова категоричен. Беше ясно, че нямаше смисъл да спори с него или да проси. Но беше изтърпяла толкова много разочарования и подобни обрати, че изпитваше по-скоро горчивина, отколкото тъга. Допреди седмица нещо такова щеше да я накара да се разплаче. Сега изпитваше желание да го заплюе. Каза:
— Ще си спомня това, когато Ричард стане графът и си върнем замъка.
Той се изсмя.
— Дали ще живея толкова дълго?
Тя реши да не стои повече тук и да се унижава.
— Хайде да си вървим — сопна се на брат си. — Ще се погрижим сами за себе си.
Чичо й Саймън вече им беше обърнал гръб и гледаше високия кон. Мъжете с него бяха малко смутени. Ричард и Алиена си тръгнаха.
Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Ричард проплака:
— Какво ще правим, Али?
— Ще покажем на тези безсърдечни хора, че сме по-добри от тях — отвърна тя мрачно. Но не изпитваше смелост. Беше просто изпълнена с омраза — към чичо Саймън, към отец Ралф, към Одо Тъмничаря, към разбойниците, към лесничея и най-вече към Уилям Хамли.
— Добре поне, че взехме някакви пари — каза Ричард.
Така беше. Но парите нямаше да се задържат вечно.
— Не можем просто да ги похарчим — разсъди тя, докато крачеха по пътеката назад към главния път. — Ако ги дадем всички за храна и други такива неща, ще сме също толкова бедни, когато свършат. Трябва да направим нещо с тях.
— Не разбирам защо — отвърна Ричард. — Мисля, че трябва да си купим пони.
Тя го зяпна. Шегуваше ли се? Нямаше усмивка на лицето му. Той просто не разбираше.
— Нямаме никакво положение, никаква титла, никаква земя — заговори тя търпеливо. — Кралят няма да ни помогне. Не можем да се наемем като работници — опитахме в Уинчестър и не искаха да ни вземат. Но трябва някак да си изкарваме прехраната и да те направим рицар.
— О. Разбирам.
Усети, че все още не разбира съвсем.
— Трябва да се заемем с някаква дейност, която ще ни изхранва и ще ни даде поне възможност да съберем достатъчно пари, за да ти купим хубав кон.
— Имаш предвид, че трябва да стана чирак при някой занаятчия?
Алиена поклати глава.
— Трябва да станеш рицар, а не дърводелец. Срещал ли си някога някой, който да си има независим поминък, но никакви умения?
— Да — отвърна неочаквано Ричард. — Мег в Уинчестър.
Беше прав. Мег беше търговец на вълна, без изобщо да е била чирак.
— Но Мег си има пазарен щанд.
Подминаха селянина с рижата коса, който ги беше упътил. Неговите четири остригани овци пасяха в нивата, а той връзваше руната им на вързопи с връв от плетени тръстики. Вдигна глава от работата си и им махна за поздрав. Хора като него носеха вълната си до града и я продаваха на търговците. Но търговецът трябваше да има място, дюкян например, където да върти търговията си.
А дали?
В ума й вече се оформяше идея.
Изведнъж се обърна.
— Къде отиваш? — попита я Ричард.
Беше твърде възбудена, за да му отговори. Облегна се на оградата на селянина.
— Колко каза, че можеш да вземеш за вълната си?
— Пени за руно — отвърна той.
— Но трябва да загубиш цял ден, да идеш до Глостър и обратно.
— Там е бедата.
— Да речем, че аз ти купя вълната? Това ще ти спести пътуването.
— Али! — каза Ричард. — Не ни трябва вълна!
— Млъкни, Ричард. — Не искаше да му обяснява идеята си сега — гореше от нетърпение да я пробва със селянина.
Селянинът отвърна:
— Добра услуга ще е. — Но изглеждаше несигурен, сякаш подозираше уловка.
— Не бих могла да ти предложа пени за руно, обаче.
— Аха! Знаех си, че ще има пречка.
— Бих могла да ти дам два пенса за четири руна.
— Но те струват по пени всяко! — възрази той.
— В Глостър. Тук е Хънтли.
Той поклати глава.
— По-добре да взема четири пенса и да загубя ден на полето, отколкото два пенса и да спечеля ден.
— Да речем, че ти предложа три пенса за четири руна.
— Губя пени.
— И спестяваш ден за пътуване.
Изглеждаше объркан.
— Никога не бях чувал за такова нещо досега.
— Все едно, че съм колар и ти ми плащаш пени, за да закарам вълната ти на пазара. — Несхватливостта му беше дразнеща. — Въпросът е, един ден на нивата струва ли едно пени за теб или не?
— Зависи какво ще правя този ден — отвърна той умислено.
— Али, какво ще правим с четири руна? — попита Ричард.
— Продаваме ги на Мег — отвърна тя нетърпеливо. — За пени всяко. Така излизаме с едно пени отгоре.
— Но трябва да ходим чак до Уинчестър за едно пени!
— Не, глупако. Купуваме вълна от петдесет селяни и занасяме всичко в Уинчестър. Не разбираш ли? Бихме могли да спечелим петдесет пенса! Бихме могли да се храним и да пестим за хубав кон за теб!
Обърна се отново към селянина. Веселата усмивка беше изчезнала и той се чешеше по рижата брада. Алиена съжали, че го е притеснила, но искаше да приеме предложението й. Направеше ли го, щеше да знае, че е възможно да изпълни клетвата си пред баща й. Но селяните бяха упорити хора. Искаше й се да го хване за яката и да го разтърси. Вместо това бръкна под наметалото си и порови в кесията си. Бяха разменили златните бизанти за сребърни пенита в къщата на златаря в Уинчестър и сега тя извади три пенса, и ги показа на селянина.
— Ето. Взимаш или отказваш.
Гледката със среброто помогна на селяка да реши.
— Готово — отвърна той и взе парите.
Алиена се усмихна. Като че ли беше намерила отговора.
Тази нощ спа с вързоп руна за възглавница. Миризмата на овце й напомни за къщата на Мег.
Когато се събуди на заранта откри, че не е бременна.
Нещата се оправяха.
Четири седмици след Великден, Алиена и Ричард влязоха в Уинчестър с една стара кранта, теглеща грубо скована талига, натоварена с огромен чувал, натъпкан с двеста и четирийсет руна — точния брой за един стандартен чувал вълна.
В този момент откриха налозите.
Преди винаги бяха влизали в града, без да привличат ничие внимание, но сега научиха, че градските порти са тесни и винаги пазени от градски служители. Имаше налог от пени за всеки товар стока, влизащ в Уинчестър. За щастие все още им бяха останали няколко пенита и можаха да платят — иначе щяха да ги върнат.
Повечето руна им бяха стрували между половин и три четвърти пени всяко. Бяха платили седемдесет и два пенса за стария кон, а разнебитената каруца им я бяха дали към него. Повечето останали пари бяха отишли за храна. Но тази вечер щяха да имат фунт сребро и кон и каруца.
Планът на Алиена беше да излязат отново и да изкупят друг чувал вълна, и да правят същото пак и пак, докато острижат всички овце. Към края на лятото искаше да има пари, за да купят силен кон и нова каруца.
Чувстваше се много възбудена, докато водеше старата кранта по улиците към къщата на Мег. До края на деня щеше да е доказала, че може да се грижи за себе си и за брат си без никаква помощ от другиго. Чувстваше се много зряла и независима. Държеше съдбата си в свои ръце. Нищо не беше получила от краля, не й трябваха роднини и нямаше нужда от съпруг.
Очакваше с нетърпение да се види с Мег, която я бе вдъхновила. Мег беше от малцината, които й бяха помогнали, без да се опитат да я ограбят, насилят или използват. Алиена имаше много въпроси към нея за търговията изобщо и особено за търговията с вълна.
Беше пазарен ден, тъй че им отне доста време, докато откарат талигата си през гъмжащия от хора град до улицата на Мег. Най-сетне стигнаха до къщата й. Алиена влезе в голямото помещение. Завари вътре някаква жена, която изобщо не беше виждала преди.
— О! — Спря се смутена пред прага.
— Какво има? — попита я жената.
— Приятелка съм на Мег.
— Тя вече не живее тук — отсече непознатата.
— О, Боже. — Не разбираше защо е толкова груба. — Къде се е преместила?
— Отиде с мъжа си, който напусна този град опозорен — каза жената.
Обзе я разочарование и страх. Беше разчитала на Мег да продаде лесно вълната.
— Това е ужасна вест!
— Той беше безчестен търговец и на твое място не бих се хвалила, че съм й приятелка. Сега се махай.
Алиена се ядоса, че си позволява да говори лошо за Мег.
— Не ме интересува какво е направил мъжът й, Мег беше чудесна жена и много над крадците и курвите в този вмирисан град — заяви тя и излезе навън, преди непознатата да измисли какво да отвърне.
Утехата от словесната й победа бе много кратка.
— Лоша новина — оплака се на Ричард. — Мег е напуснала Уинчестър.
— А тоя, дето живее сега тук, също ли е търговец на вълна? — попита той.
— Не попитах. Много бързах да наддумам стопанката. — Почувства се глупаво.
— Какво ще правим сега, Али?
— Ще ги продадем тези руна — отвърна тя притеснено. — Хайде да идем на пазара.
Обърнаха коня и поеха отново по Високата улица, а след това се запровираха през тълпата към пазара, който се намираше между Високата улица и катедралата. Алиена водеше коня, а Ричард вървеше зад талигата и буташе, щом на коня му дотрябваше помощ, което ставаше почти непрекъснато. Пазарът гъмжеше от човешки тълпи, които се точеха по тесните проходи между щандовете, а други талиги като тяхната постоянно задръстваха пътя им. Тя се спря, качи се на чувала с вълна и огледа за изкупвачи. Успя да види само един. Слезе и подкара коня натам.
Мъжът въртеше добра търговия. Разполагаше с голямо, оградено с въже пространство, с навес зад него. Навесът беше направен от плет, лека дъсчена рамка, запълнена с оплетени клони и тръстика, и явно беше временна постройка, която се вдигаше на всеки пазарен ден. Търговецът беше мургав мъж, чиято лява ръка свършваше до лакътя. Към пънчето на отрязаната ръка беше затегнат дървен гребен и щом му предложеха руно, той пъхаше ръката си във вълната, разчесваше малко с гребена и го опипваше с дясната си ръка, преди да предложи цена. После с гребена и дясната си ръка отброяваше пенитата, които се бе съгласил да плати. За по-големи количества претегляше пенитата на везна.
Алиена се провря през тълпата до скамейката. Един селянин предлагаше на търговеца три доста тънки руна, овързани с кожен колан.
— Доста рехаво — рече търговецът. — Три фардинга всяко. — Един фардинг беше четвърт пени. Отброи две пенита, после взе малка брадвичка и с бърз приучен удар насече трето пени на четвъртини. — Три по три фардинга прави два пенса и фардинг. — Селянинът свали колана от руната и ги подаде.
След него двама млади мъже довлякоха цял чувал вълна до импровизирания щанд. Търговецът го огледа грижливо.
— Пълен чувал е, но качеството е лошо. Ще ви дам фунт.
Алиена се зачуди как можеше да е сигурен, че чувалът е пълен. Може би човек се научаваше да го преценява от практика. Погледа как претегли фунт сребърни пенита.
Към тезгяха идваха някакви монаси с огромна талига, натоварена с чували вълна. Реши да си направи продажбата преди тях. Махна на Ричард и той смъкна чувала им с вълна от талигата и го донесе до тезгяха.
Търговецът огледа вълната.
— Смесено качество. Половин фунт.
— Какво? — попита тя невярващо.
— Сто и двайсет пенса — заяви той.
Алиена се ужаси.
— Но вие току-що платихте фунт за чувал!
— Заради качеството беше.
— Платихте фунт за лошо качество!
— Половин фунт — повтори той упорито.
Монасите пристигнаха и се скупчиха при щанда, но Алиена нямаше да мръдне от мястото си: прехраната й висеше на косъм тук и я плашеше повече бедността, отколкото търговеца.
— Кажи ми защо — настоя тя. — Нищо лошо й няма на вълната, нали?
— Не.
— Тогава ми дай колкото даде на онези двамата.
— Не.
— Защо? — едва не изкрещя тя.
— Защото никой не плаща на момиче толкова, колкото би платил на мъж.
Искаше й се да го удуши. Предлагаше й по-малко, отколкото бе заплатила. Беше възмутително. Ако приемеше цената му, цялата работа щеше да се окаже напразна. Още по-лошо, планът й да осигури прехрана за себе си и за брат си щеше да се е провалил и краткият й период на независимост щеше да е приключил. И защо? Защото той не искаше да плати на момиче същото, което плаща на мъж!
Водачът на монасите я гледаше. Мразеше хора да се зазяпват в нея.
— Стига си ме зяпал! — каза му грубо. — Пазари се там с този безбожен селяк.
— Добре — отвърна кротко монахът. Махна на хората си и те довлякоха един чувал.
— Вземи десетте шилинга, Али — каза тихо Ричард. — Иначе нищичко няма да имаме, освен един чувал вълна!
Алиена гледаше с гняв търговеца, докато оглеждаше вълната на монасите.
— Смесено качество — заяви той, а тя се зачуди дали изобщо обявява вълна за добро качество. — Фунт и дванайсет пенса на чувал.
Защо трябваше да се случи това? Защо Мег си бе заминала? Алиена се давеше от горчивина. Всичко щеше да е наред, ако тя си беше останала тук.
— Колко чувала имате? — попита търговецът.
Млад монах в расо на послушник отвърна:
— Десет.
Но водачът им го поправи:
— Единайсет.
Послушникът сякаш се канеше да му възрази, но си замълча.
— Това прави единайсет и половина фунта сребро плюс дванайсет пенса. — Търговецът почна да тегли парите.
— Няма да се предам — каза тя на Ричард. — Ще отнесем вълната другаде — Шайринг може би, или Глостър.
— Целия този път! А ако не можем да я продадем там?
Беше прав. Другаде можеха да си имат същата неприятност. Същинската трудност бе, че нямаха никакво положение, никаква подкрепа, никаква защита. Търговецът нямаше да посмее да обиди монасите, а дори бедните селяни сигурно можеха да му създадат главоболия, ако се отнесеше нечестно с тях. Но никакъв риск нямаше за човек, който се опитва да измами две деца без никой на този свят, който да им помогне.
Монасите мъкнеха чувалите си в навеса на търговеца. При всеки стоварен чувал, търговецът връчваше на главния монах претеглен фунт сребро и дванайсет пенита. Когато се прибраха всички чували, на тезгяха остана кесия сребърници.
— Само десет чувала са — рече търговецът.
— Казах ви, че са само десет — измърмори послушникът на главния монах.
— Този е единайстият — заяви главният монах и сложи ръка на чувала на Алиена.
Тя го зяпна изумена.
Търговецът беше също толкова изненадан.
— Предложих й половин фунт — каза той.
— Аз го купих от нея — отвърна монахът. — И го продадох на теб. — Кимна на другите монаси и те отнесоха чувала й в навеса.
Търговецът изглеждаше вкиснат, но му връчи последния фунт в кесия и още дванайсет пенита. Монахът на свой ред ги даде на Алиена.
Беше онемяла от изумление. Всичко се беше провалило, а сега този напълно непознат човек я беше спасил — и то след като беше груба с него, при това!
— Благодарим ви, че ни помогнахте, отче — каза Ричард.
— Благодарете на Господа — рече монахът.
Алиена не знаеше какво да каже. Беше замаяна от вълнение. Сгуши парите до гърдите си. Как можеше да му се отблагодари? Зяпна в спасителя си. Беше дребничък, слаб, жилав на вид мъж. Движенията му бяха бързи и изглеждаше пъргав и чевръст като малка птица със сиви пера, но с будни и живи очи. Очите му бяха сини всъщност. Ивицата коса около бръснатото му теме беше черна и прошарена със сиво, но лицето му беше младо. Алиена започна да осъзнава, че й е смътно познат. Къде го беше виждала преди?
Неговият ум бе тръгнал в същата посока.
— Вие не ме познавате, но аз ви знам — заговори той. — Вие сте децата на Бартоломю, бившия граф на Шайринг. Знам, че преживяхте големи нещастия и се радвам, че имам възможност да ви помогна. Ще ви купувам вълната по всяко време.
Искаше й се да го разцелува. Не само, че я беше спасил днес, ами беше готов да гарантира и бъдещето й! Най-сетне намери дар слово.
— Не зная как да ви благодаря — промълви тя. — Бог знае, имаме нужда от закрилник.
— Е, вече си имате двама — каза той. — Бог и мен.
Алиена бе трогната до дъното на душата си.
— Вие спасихте живота ми, а аз дори не зная кой сте.
— Името ми е Филип — усмихна се той. — Аз съм приорът на Кингсбридж.
Седма глава
I
Беше голям ден, когато Том Строителя поведе каменарите към кариерата.
Отидоха няколко дни преди Великден, петнайсет месеца след като изгоря старата катедрала. Толкова време бе отнело на приор Филип да събере достатъчно пари, за да наеме занаятчии.
Том беше намерил дървосекач и майстор каменар в Солсбъри, където палатът на епископа бе почти довършен. Горският работник и хората му се трудеха вече от две седмици, намираха и сечаха високи борове и зрели дъбове. Съсредоточили бяха усилията си в горите край реката, нагоре по течението от Кингсбридж, защото беше много скъпо да се превозва материалът по криволичещите разкаляни пътища и можеше да се спестят много пари, като дървото просто се пуска по течението до строежа. Дърветата се одялваха грубо за пилони на скелето, извайваха се грижливо в мостри за зидарите и каменоделците или — с най-високите стволове — се заделяха за бъдеща употреба като тавански греди. В Кингсбридж вече редовно пристигаше хубаво дърво и единственото, което Том трябваше да прави, бе да плаща на дървосекачите всяка събота вечер.
Каменарите бяха пристигнали през последните няколко дни. Майсторът, Ото Черното лице, беше взел със себе си двамата си сина, и двамата опитни каменоделци, четирима внуци, всички чираци, и двама ратаи, единият негов братовчед, а другият — зет му. Такова роднинство беше нормално и Том нямаше възражения: от семейна група обикновено се получаваше добър работен екип.
Засега все още нямаше занаятчии, които да работят в Кингсбридж на самия строеж, освен Том и манастирския дърводелец. Беше добра идея да се натрупа малко материал. Но скоро Том щеше да наеме хората, които да оформят гръбнака на строителния екип, зидарите. Това бяха хората, които редяха камъните един върху друг и вдигаха стените. Тогава щеше да започне голямото начинание. Том крачеше живо и отривисто: на това се беше надявал и за това се беше трудил от десет години.
Решил беше, че първият зидар, когото ще наеме, щеше да е синът му, Алфред. Алфред беше почти на шестнайсет години и бе придобил основните умения: можеше да издялва камъните четвъртити и да гради права стена. Щом започнеше наемането, Алфред щеше да получава пълна надница.
Другият му син, Джонатан, бе на петнайсет месеца и растеше бързо. Здраво и жизнено дете, той беше галеничето на целия манастир. В началото Том се безпокоеше малко, че бебето го гледа малоумният Джони Осем пенса, но Джони се оказа грижовен като всяка майка и разполагаше с повече време от повечето майки, което да посвети на подопечния си. Монасите все още не подозираха, че Том е бащата на Джонатан и навярно вече никога нямаше да заподозрат.
Седемгодишната Марта имаше дупка между предните си зъбчета и й липсваше Джак. За нея Том най-много се безпокоеше, защото имаше нужда от майка.
Не липсваха жени, които щяха да се радват да се оженят за строителя и да се грижат за малката му дъщеря. Знаеше, че не беше ни най-малко непривлекателен мъж, а и поминъкът му изглеждаше сигурен вече, след като приор Филип започна да строи сериозно. Том се беше преместил от къщата за гости и си бе построил в селото хубава двустайна къща с комин. След време, като майстор строител, ръководещ целия проект, можеше да очаква заплата и облаги, на каквито можеха да завидят не малко дребни благородници. Но не можеше да си представи как ще се ожени за някоя друга, освен за Елън. Беше като човек, свикнал да пие от най-хубавото вино и открива, че ежедневното вино има вкус на оцет. Имаше една вдовица в селото, пълничка симпатична жена с усмихнато лице, пищна гръд и две добре възпитани деца, която му беше опекла няколко пая и го целуна много топло на коледното празненство. Щеше да се омъжи за него веднага щом пожелаеше. Но той знаеше, че нямаше да е щастлив с нея, защото винаги щеше да копнее за възбудата да е женен за непредсказуемата, избухливата, омайващата, страстната Елън.
Елън беше обещала да се върне някой ден, да го навести. Том изпитваше пламенна увереност, че ще спази това си обещание и се беше вкопчил в идеята упорито, макар да беше изтекла повече от година, откакто тя си замина. А когато все пак се върнеше, щеше да я помоли да се омъжи за него.
Смяташе, че тя вече ще може да го приеме. Не беше вече беден и окаян; можеше да изхрани семейството си, както и нейното. Чувстваше, че с правилен подход биха могли да се предотвратят свадите между Алфред и Джак. Ако Джак бъдеше накаран да работи, Алфред нямаше да негодува толкова срещу него, смяташе Том. Щеше да предложи да вземе Джак за чирак. Момъкът бе показал интерес към строителството, имаше бърз и буден ум, а след около година щеше да е достатъчно голям за тежка работа. Тогава Алфред нямаше да може да казва, че Джак е безделник. Другият проблем беше, че Джак можеше да чете, а Алфред не можеше. Том щеше да помоли Елън да научи Алфред на четмо и писмо. Можеше да му дава уроци всяка неделя. Тогава Алфред щеше да може да се чувства толкова добър, колкото Джак във всяко отношение. Момчетата щяха да са равни, и двамата образовани, и двамата работещи, и много скоро щяха да се изравнят на ръст.
Знаеше, че на Елън всъщност й харесваше да живее с него, въпреки всичките им изпитания. Харесваше тялото му и харесваше ума му. Щеше да иска да се върне при него.
Доколко щеше да може да оправи нещата с приор Филип, беше друг въпрос. Елън бе оскърбила вярата на Филип доста сериозно. Трудно му бе да си представи нещо по-обидно за приор от това, което тя бе сторила. Строителят все още не беше решил този проблем.
Междувременно цялата му мисловна енергия бе съсредоточена над планирането на катедралата. Ото и групата му щяха да вдигнат груб заслон за себе си до каменоломната, където да могат да преспиват нощем. След като се устроеха, щяха да си построят истински къщи и женените щяха да си доведат семействата да живеят с тях.
От всички занаяти, свързани със строителството, каменарството изискваше най-малко умения и най-много мускули. Майсторът каменар вършеше умствената работа: той решаваше кои зони да се разкъртят и в какъв ред; той се грижеше за направата на стълбите и повдигащите механизми; ако се разработваше отвесна стена, той конструираше скелето; той се грижеше кариерата постоянно да се снабдява със сечива от ковачницата. Всъщност къртенето на камъни беше сравнително просто. С помощта на желязна кирка каменарят правеше първоначален жлеб в скалата, после го вдълбаваше с чук и длето. Щом жлебът станеше достатъчно голям, за да отслаби скалата, забиваше в него дървен клин. Ако бе преценил скалата добре, тя щеше да се разцепи точно където той искаше.
Работниците изнасяха камъните от кариерата, като ги носеха на носилки или като ги вдигаха с въже, закрепено за навиваща се макара. В навеса каменоделците щяха грубо да насекат камъните във форми, определени от майстора каменар. Точното извайване и оформяне щеше да се прави в Кингсбридж, разбира се.
Най-големият проблем щеше да е превозът. Кариерата беше на един ден път от строежа, а един колар вероятно щеше да взима четири пенса на курс — а не можеше да кара повече от осем-девет от големите камъни, без колата му да се строши или да убие коня си. Скоро след като каменарите се устроеха, Том щеше да проучи района и да види дали нямаше някои водни пътища, с които да се съкрати разстоянието.
Бяха тръгнали от Кингсбридж на разсъмване. Докато вървяха през леса, надвисналите над пътя дървета напомниха на Том за колоните на катедралата, които щеше да строи. Новите листа едва покарваха. Винаги го бяха учили да украсява капителите над колоните с волути и спирали, но сега му хрумна, че украсата им с листа щеше да изглежда възхитително.
Движеха се добре, тъй че рано следобеда вече бяха в околностите на каменоломната. За своя изненада Том чу в далечината кънтене на метал в скала, сякаш някой работеше там. Формално кариерата бе собственост на графа на Шайринг, Пърси Хамли, но кралят беше дал на приората Кингсбридж правото да я използват за катедралата. Може би, разсъди Том, граф Пърси възнамеряваше да разработва кариерата за своя изгода едновременно с приората. Кралят сигурно не беше го забранил изрично, но това щеше да причини много неудобства.
Щом се приближиха, Ото, мургав мъж с грубовати обноски се намръщи, но нищо не каза. Другите мъже си замърмориха неспокойно. Том ги пренебрегна, но закрачи по-бързо, нетърпелив да разбере какво става.
Пътят възви през ивица гора и свърши в подножието на хълм. Самият хълм представляваше кариерата и предишни каменари бяха откъртили голям отрязък от скалното лице. Първоначалното впечатление на строителя бе, че ще е лесна за работа: един хълм трябваше да е по-добър от яма, защото винаги беше по-лесно да се смъкват камъните от височина, отколкото да се вдигат от дупка.
На кариерата се работеше, нямаше спор. В подножието на хълма имаше заслон — грубо скеле, стигащо до над дванайсет стъпки нагоре по разядения склон — и грамада от камъни, чакащи да бъдат прибрани. Том видя най-малко десет каменари. Най-злокобното от всичко бяха двамата войници със сурови лица. Излежаваха се пред заслона и мятаха камъчета в едно буре.
— Не ми харесва тая гледка — изръмжа Ото.
На строителя също не му се хареса, но се престори на спокоен. Навлезе в кариерата все едно, че беше негова и бързо тръгна към двамата войници. Те се надигнаха с притеснените и малко гузни физиономии на стражи, останали да пазят твърде много досадни дни. Том бързо огледа оръжията им: всеки имаше меч и кама, а освен това носеха тежки кожени якета, но без броня. Самият той имаше зидарски чук, окачен на колана. Изобщо не беше в положение да влиза в бой. Тръгна мълчаливо право към двамата, а в последния момент зави настрани покрай тях и продължи до заслона. Те се спогледаха, без да знаят какво да правят: ако Том беше по-дребен или ако нямаше чук, можеше да побързат да го спрат, но сега беше късно.
Той влезе в заслона. Беше голяма постройка с огнище. По стените висяха чисти сечива и в ъгъла имаше голям камък за наточването им. Двама каменоделци стояха до грамадната дървена маса, наречена бенкър, и дялаха камъни с брадви.
— Добър ви ден, братя — поздрави Том с обичайното между занаятчиите обръщение. — Кой е майсторът тук?
— Аз съм майсторът каменар — отвърна единият. — Харолд от Шайринг.
— Аз съм майсторът строител на катедралата в Кингсбридж. Името ми е Том.
— Добър ти ден, Том Строителю. За какво си тук?
Том огледа Харолд, преди да отвърне. Беше блед прашасал мъж с прашасали зелени очи, които присвиваше, докато говореше, сякаш винаги трябваше да маха каменната прах от тях. Подпря се небрежно на бенкъра, но не беше толкова спокоен, колкото се правеше. Беше нервен и настръхнал. „Знае много точно за какво съм тук“, помисли си Том.
— Довел съм моя майстор каменар да работи тук, разбира се.
Двамата войници го бяха последвали, а Ото и групата му бяха влезли след тях. Някои от хората на Харолд също се струпваха при вратата, любопитни да разберат за какво е целият шум.
— Кариерата е собственост на графа — каза Харолд. — Ако искаш да вземеш камък, трябва да се видиш с него.
— Не, няма — отвърна Том. — Когато кралят даде кариерата на граф Пърси, даде също така правото на приората Кингсбридж да вади камък. Повече разрешение не ни трябва.
— Е, не можем всички да я работим, нали?
— Сигурно можем — рече Том. — Не бих искал да лишавам хората ти от работа. Цял хълм с камъни има, достатъчно за две катедрали, че и за повече. Би трябвало да измислим начин да разработим кариерата тъй, че всички да можем да сечем камък тук.
— Не мога да се съглася с това — отвърна Харолд. — Нает съм от графа.
— Добре, аз съм нает от приора на Кингсбридж и хората ми ще започнат работа тук утре сутринта, все едно дали ви харесва или не.
Тогава един от войниците проговори:
— Няма да работите тук. Нито утре, нито в който и да е друг ден.
До този момент Том се беше вкопчил в идеята, че макар Пърси да нарушаваше духа на кралския едикт, като работеше кариерата за себе си, ако го понатиснеха, щеше да се подчини на буквата на спогодбата и да разреши на приората да взима камък. Но на тези ратници явно им бе наредено да връщат каменарите на приората. Това вече беше друго нещо. Обезсърчен Том разбра, че никакъв камък нямаше да вземе оттук без бой.
Ратникът, който бе заговорил, беше нисък набит тип на около двайсет и пет години, с войнствена физиономия. Изглеждаше тъп, но упорит. С такива най-трудно можеше да се разбере човек. Строителят го изгледа предизвикателно и попита:
— Кой си ти?
— Надзирател съм на графа на Шайринг. Той ми каза да пазя тази кариера и ще го направя.
— И как смяташ да го направиш?
— С ей тоя меч. — Пипна дръжката на оръжието на колана си.
— А какво мислиш, че ще направи кралят, като те заведат при него за нарушаване на мира му?
— Ще си поема риска.
— Но вие сте само двама — заговори му с благоразумен тон Том. — Ние сме седем мъже и четири момчета, и имаме разрешението на краля да работим тук. Ако ви убием, няма да ни обесят.
Двамата ратници изглеждаха разколебани, но преди Том да е успял да подсили предимството си, Ото заговори.
— Чакай малко — каза той на строителя. — Доведох си хората тук да сечем камък, не да се бием.
Сърцето на майстора се сви. Ако каменарите не бяха готови да държат на своето, нямаше надежда.
— Не бъдете толкова боязливи! Нима ще се оставите да ви лишат от работа тия двама млади негодници?
Ото гледаше навъсено.
— Няма да се бия с въоръжени хора — заинати се той. — Изкарвах добре десет години и не съм толкова закъсал за работа. Освен това, аз не знам кое е правото и кое — кривото тука — за мен е само твоята дума срещу тяхната.
Том огледа останалите от групата на Ото. Двамата каменоделци изглеждаха също толкова упорити като него. Разбира се, щяха да правят каквото той кажеше: беше им не само майстор, но и баща. А и разбираше гледната точка на Ото. Всъщност, на неговото място сигурно щеше да направи същото. Нямаше да се въвлече в свада с въоръжени мъже, освен ако не е съвсем отчаян.
Но това, че го разбираше, не му донесе утеха. Всъщност го обезсърчи още повече. Реши да опита още веднъж.
— Никакъв бой няма да има. Те знаят, че кралят ще ги обеси, ако ни наранят. Дайте просто да си запалим огън и да се настаним за през нощта, а на сутринта ще почнем работа.
Споменаването на нощта се оказа грешка. Един от синовете на Ото възропта:
— Как можем да спим с тия главорези наблизо?
Другите замърмориха одобрително.
— Ще поставим постове — каза отчаян Том.
Ото поклати твърдо глава.
— Напускаме тая вечер. Веднага.
Строителят огледа мълчаливо мъжете и разбра, че е победен. Тази сутрин беше тръгнал толкова обнадежден и трудно можеше да повярва, че плановете му са осуетени от тези двама жалки катили. Толкова нагло беше, че думи нямаше. Не можа да се въздържи и изръмжа жлъчно на Харолд на тръгване:
— Тръгнали сте срещу краля и това е опасна работа. Кажи това на графа на Шайринг. И му кажи, че аз съм Том Строителя и ако го спипам някой ден за дебелия врат, ще го стискам, докато се задави.
Джони Осем пенса беше ушил миниатюрно монашеско расо за малкия Джонатан, чак с широките ръкави и качулката. Изглеждаше толкова сладък в него, че разтапяше всяко сърце, но дрешката не беше много практична: качулката все падаше напред и му пречеше да гледа, а когато пълзеше, расото се заплиташе в коленете му.
Следобеда, когато Джонатан вече беше подремнал, както и монасите, приор Филип се натъкна на бебето с Джони Осем пенса в бившия кораб на църквата, който послушниците сега използваха за игрище. По това време на деня на послушниците се позволяваше да изпуснат малко пара и Джони ги гледаше как си играят на гоненица, докато Джонатан разучаваше плетеницата от колчета и канап, с които Том Строителя бе очертал наземния план на източния край на новата катедрала.
Филип поседя малко до Джони в дружелюбно мълчание. Беше заобичал много младежа, който компенсираше малоумието с необикновеното си добросърдечие.
Джонатан вече се беше вдигнал на крака, подпрян на един кол, който Том беше забил в земята, където щеше да е северният портик. Държеше връвта, вързана за кола и с тази несигурна опора направи две непохватни, но упорити стъпки напред.
— Скоро ще проходи — каза Филип на Джони.
— Опитва се, отче. Но все си пада на дупето.
Филип се наведе и протегна ръце към Джонатан.
— Ела към мен. Хайде.
Малкият се ухили и показа неравните си зъбки. Направи още една стъпка, стиснал връвта на Том. После посочи към Филип, сякаш това щеше да му помогне и с внезапен изблик на храброст прекоси делящото ги пространство с три бързи, решителни крачки.
Филип го взе в ръцете си и възкликна:
— Ето на, браво!
Сгуши го до себе си горд, сякаш постижението бе негово, а не на бебето.
Джони беше също толкова възхитен.
— Той проходи! Проходи!
Джонатан взе да се бори да го пуснат. Филип го остави на земята да види дали пак ще тръгне. Но му стигаше за днес и той веднага се смъкна на колене и запълзя към Джони.
Някои от монасите бяха скандализирани, спомни си Филип, когато бе довел в Кингсбридж Джони и бебето Джонатан. Но с Джони беше лесно да се оправи човек, стига да не забравя, че по същество беше едно дете в мъжко тяло. А Джонатан беше надвил всякаква съпротива със силата на личния си чар.
Джонатан не беше единственият повод за вълнения през онази първа година. След като бяха гласували за добър осигурител, се бяха почувствали излъгани, когато Филип въведе суров режим, за да намали ежедневните разходи на приората. Филип малко се беше наскърбил: смяташе, че съвсем ясно бе дал да се разбере, че главната му цел ще е новата катедрала. Монашеските висши служители също се бяха възпротивили на плана му да отнеме финансовата им независимост, макар и да знаеха много добре, че без реформи приоратът щеше бързо да рухне. А когато беше похарчил пари за увеличаване на манастирските стада овце, беше се стигнало почти до бунт. Но монасите по същество бяха хора, които искаха да им се казва какво да правят. А епископ Уейлрън, който сигурно щеше да окуражи бунтовниците, бе прекарал повечето време от годината в ходене до Рим и обратно. Тъй че ропотът накрая остана далече зад гърба им.
Филип бе преживял няколко самотни момента, но беше убеден, че резултатите щяха да го оправдаят. Действията му вече носеха доста задоволителни плодове. Цената на вълната отново се беше вдигнала, а той вече бе започнал стрижбата. Ето защо можеше да си позволи да наеме дървосекачи и каменари. Щом финансовото положение се подобреше и строителството на катедралата напреднеше, положението му на приор щеше да стане непоклатимо.
Потупа сърдечно Джони Осем пенса по темето и тръгна през строежа. С малко помощ от слугите на приората и по-младите монаси, Том и Алфред бяха поставили началото на копаенето на основите. Само че все още бяха дълбоки едва пет-шест стъпки. Том беше казал на Филип, че на някои места дупките на основите трябва да са двайсет и пет стъпки дълбоки. Щеше да му трябва голяма работна сила плюс вдигащи механизми, за да копае толкова дълбоко.
Новата църква щеше да е по-голяма от старата, но все пак щеше да е малка за катедрала. Отчасти на Филип му се искаше да е най-дългата, най-високата, най-богатата и най-красивата катедрала в кралството, но потискаше това желание и си казваше, че трябва да е благодарен за какъвто и да е храм.
Влезе в сайванта на Том и погледна дървенията на пейката. Строителят беше прекарал повечето от зимата тук, работеше с железен прът за мерене и комплект тънки длета и правеше тъй наречените от него мостри — дървени модели за зидарите, които да ги насочват, докато дялат камъните в желаната форма. Филип беше наблюдавал с възхита как Том, едър мъж с груби длани, извайваше точно и с болезнено усърдие дървото в съвършени извивки, прави ръбове и точни ъгли. Сега той взе една от мострите и я заоглежда. Беше оформена като ръб на цветче маргаритка, четвърт кръг с няколко закръглени издатини като венчелистчета. Що за камък трябваше да е оформен така? Открил беше, че му е трудно да си представи тези неща и силата на въображението на строителя непрекъснато го впечатляваше. Погледна рисунките му, изваяни върху гипса в дървени рамки и най-сетне реши, че държеше модел за колоните на аркадата, които щяха да приличат на снопове стебла. Филип беше мислил, че ще са снопове стебла, но сега разбра, че щеше да е илюзия: щяха да са масивни каменни колони с наподобяваща стебла украса.
Пет години, беше казал Том, и източният край щеше да е довършен. Пет години и Филип щеше да може отново да отслужва литургии в катедралата. Единственото, което трябваше да направи, бе да намери пари. Тази година едва беше успял да задели достатъчно, за да положи скромно начало, защото реформите бавно щяха да донесат резултат. Но следващата година, след като продадеше новата пролетна вълна, щеше да може да наеме повече майстори и да започне сериозното строителство.
Камбаната удари за вечерня. Филип напусна малкия сайвант и се запъти към входа на криптата. Озърна се към портата на манастира и се стъписа, като видя, че Том Строителя влиза през нея с всички каменари. Защо се връщаха? Том беше казал, че ще се задържи навън седмица, а работниците щяха да останат там неопределено дълго. Забърза се насреща им.
Когато се приближи видя, че са уморени и отпаднали духом все едно, че се беше случило нещо ужасно обезкуражаващо.
— Какво има? — рече той. — Защо сте тук?
— Лоша новина — отвърна Том Строителя.
Филип кипеше от гняв през цялата вечерня. Направеното от граф Пърси беше възмутително. Никакво съмнение нямаше кой бе прав и кой крив в този случай, никакво двусмислие нямаше в разпоредбите на краля: графът лично беше присъствал, когато бе направено изявлението, а правото на приората да разработва кариерата бе утвърдено в харта. Дясното му стъпало потупваше нервно и ядосано по каменния под на криптата. Ограбваха го. Пърси все едно, че беше откраднал пенита от църковна хазна. Една троха оправдание нямаше за това. Хамли нагло се бе опълчил и на Бога, и на краля. Но най-лошото бе, че Филип не можеше да строи новата катедрала, ако не взима безплатно камък от кариерата. Вече работеше с почти минимален бюджет и ако се наложеше да плаща пазарната цена за камъка си и превоза от още по-далече, въобще нямаше да може да строи. Щеше да се наложи да чака още година или повече, а така щяха да станат шест или седем години, преди да може отново да води служби в катедралата. Мисълта беше непоносима.
Проведе спешен катедрален съвет веднага след вечернята и съобщи на монасите новината.
Беше си разработил техника за справяне с катедралните съвети. Ремигий, помощник-приорът, все още хранеше неприязън към него заради това, че го беше победил на избора и често пъти я издаваше, когато се обсъждаха манастирските дела. Беше консервативен, лишен от въображение педантичен човек и целият му подход към ръководенето на приората противоречеше на този на Филип. Братята, които бяха подкрепили Ремигий в избора, обикновено го поддържаха и на съвета: Андрю, сприхавият сакрист; Пиер циркуитора, който отговаряше за дисциплината и имаше тесногръд подход, който донякъде вървеше със службата му; Джон Дребосъка, мързеливият ковчежник. По същия начин най-близките братя на Филип бяха мъжете, които се бориха за него: Кътбърт Белоглавия, старият иконом и младият Милий, на когото Филип беше дал новосъздадения пост на касиер, за да контролира манастирските финанси. Филип винаги оставяше именно него да спори с Ремигий. Обикновено обсъждаше всичко важно с Милий преди съвета, а когато се случеше да не го направи, на касиера можеше да се разчита, че ще представи гледна точка близка до тази на приора. След това той сумираше решението като безпристрастен арбитър и макар Ремигий рядко да поддържаше неговото, често пъти приемаше някой от аргументите му или леко пригаждаше предложението му, за да поддържа усещането за управление в мир и съгласие.
Монасите се разгневиха от стореното от граф Пърси. Всички се бяха се възрадвали, когато крал Стивън бе дал на приората неограничено безплатен дървен материал и камък, и сега бяха възмутени, че Пърси е дръзнал да се противопостави на повелята на краля.
Обаче щом протестите затихнаха, Ремигий изтъкна друго.
— Помня, че казах това преди година — почна той. — Договорът, според който кариерата се притежава от графа, но ние имаме права да вадим материал, беше неудовлетворителен. Трябваше да държим на пълна собственост.
В тази забележка имаше известна справедливост, но от това на Филип не му беше по-лесно да го преглътне. За пълна собственост се беше споразумял с лейди Реган, но тя го беше измамила в последната минута. Изкушаваше се да заяви, че е направил най-добрата възможна сделка и че би искал да види как Ремигий щеше да се оправи по-добре в измамния лабиринт на кралския двор. Но го премълча, защото в края на краищата беше приорът и трябваше да носи отговорност, когато нещата се объркат.
Милий му се притече на помощ.
— Всичко това е много добре, да ни се иска кралят да ни беше дал пълно право на собственост над кариерата, но той не го даде и главният въпрос е какво да правим сега?
— Според мен е съвсем очевидно — заговори веднага Ремигий. — Не можем сами да прогоним хората на графа, тъй че трябва да накараме краля да го направи. Трябва да пратим делегация до него и да го помолим да наложи хартата си.
Последва одобрително мърморене. Андрю сакристът рече:
— Трябва да пратим най-мъдрите си и най-красноречиви говорители.
Филип веднага разбра, че Ремигий и Андрю се виждаха като водачи на делегацията.
Ремигий продължи:
— След като кралят чуе какво е станало, не мисля, че Пърси Хамли ще остане задълго граф на Шайринг.
Филип не беше сигурен в това.
— Къде е кралят? — попита Андрю, сякаш едва сега му дойде на ум. — Знае ли някой?
Филип беше ходил наскоро в Уинчестър и беше чул за движението на Стивън.
— Заминал е за Нормандия.
Милий бързо взе думата:
— Ще мине много време, докато стигнем до него.
— Търсенето на справедливост винаги изисква търпение — заяви Ремигий надуто.
— Но всеки ден, който похабим в търсене на справедливост, не строим катедралата си — отвърна Милий. Тонът му издаваше раздразнение от бързата готовност на Ремигий да приеме забавяне на строителната програма. Филип споделяше това чувство. Братът продължи: — И това не е единственият проблем. Щом намерим краля, ще трябва да го убедим да ни изслуша. Това може да отнеме седмици. После той може да даде възможност на Пърси да се защити — още забавяне…
— Как би могъл Пърси изобщо да се защити? — попита сприхаво Ремигий.
— Не знам — отвърна Милий. — Но съм сигурен, че ще измисли нещо.
— Но в крайна сметка кралят е длъжен да държи на думата си.
Намеси се нов глас:
— Недей да бъдеш толкова сигурен. — Всички се извърнаха да погледнат. Заговорилият беше брат Тимъти, най-стария монах в приората. Дребничък, скромен човек, рядко говореше, но вземеше ли думата, си заслужаваше да бъде изслушан. Филип понякога си мислеше, че Тимъти трябваше да стане приор. Обикновено седеше кротко на катедралния съвет и изглеждаше полузаспал, но сега се надвеси напред, с пламнали от убеденост очи: — Кралят е същество на момента — продължи той. — Той непрекъснато е под заплаха, от бунтовници в собственото си кралство и от съседни монарси. Трябват му съюзници. Граф Пърси е могъщ човек, с много рицари. Ако кралят има нужда от Пърси в момента, когато представим тъжбата си, ще ни се откаже, без оглед колко справедлива е каузата ни. Кралят не е съвършен. Има само един истински съдия и това е Бог. — Отпусна се отново в стола си и подпря гръб на стената, притворил очи все едно, че изобщо не го интересува как се приема словото му. Филип прикри усмивката си: Тимъти съвсем точно бе формулирал опасенията му около ходенето при краля в търсене на справедливост.
Ремигий никак не беше склонен да се откаже от перспективата за едно дълго вълнуващо пътуване до Франция и визита в кралския двор. Но същевременно не можеше да оспори логиката на Тимъти.
— Какво друго можем да направим тогава? — попита той.
Филип не беше сигурен. Шерифът нямаше да може да се намеси в този случай. Пърси беше твърде силен, за да се подчини на някакъв местен шериф. А на епископа също не можеше да се разчита. Беше отчайващо. Но не искаше да се примири и да приеме поражението. Щеше да вземе онази кариера, дори да се наложеше да го направи сам…
Виж, това беше идея.
— Един момент — каза той.
Щеше да включи всички здрави и читави братя в манастира… трябваше да се организира грижливо като военна операция, но без оръжия… щеше да им трябва храна за два дни…
— Не знам дали това ще успее, но си струва да се опита. Слушайте.
И им описа плана си.
Потеглиха почти веднага: трийсет монаси, десет послушници, Ото Черното лице и групата му каменари, Том Строителя и Алфред, два коня и талига. Щом се стъмни, запалиха фенери да им показват пътя. Към полунощ спряха да отдъхнат и да хапнат от походната храна, която кухнята им бе приготвила набързо: пиле, бял хляб и червено вино. Филип винаги беше вярвал, че тежката работа трябва да се възнаграждава с добра храна. Щом тръгнаха отново, запяха службата, която трябваше да извършват в манастира.
В един момент, в най-тъмния час, Том Строителя, който ги водеше, вдигна ръка да ги спре. Каза на приора:
— Само още една миля до кариерата.
— Добре. — Филип се обърна към монасите. — Свалете си налъмите и сандалите и обуйте плъстените ботуши. — Смъкна своите сандали и си навлече чифта плъстени ботуши, каквито селяните обуваха зиме.
Отдели двама от послушниците.
— Едуард и Филимон, вие останете тук с конете и каруцата. Пазете тишина и чакайте, докато напълно се съмне. Тогава елате при нас. Ясно ли е?
— Да, отче — отвърнаха двамата в хор.
— Добре. Останалите, тръгнете след Том Строителя, веднага. И в пълна тишина, моля.
Всички поеха напред.
Духаше лек западен вятър и шумоленето на дърветата прикриваше шума от дишането на петдесетимата мъже и тътренето на петдесет чифта плъстени ботуши. Филип започна да се чувства напрегнат. Сега, когато предстоеше да се задейства, планът му се стори малко налудничав. Зашепна тихо молитва за успех.
Пътят зави наляво и на мъждукащата светлина на фенерите се показа дървен заслон, грамада полудовършени каменни блокове, няколко стълби и скеле, а зад тях тъмен хълмист склон, разяден от белите дири на ломенето на камъни. Филип изведнъж се зачуди дали хората, които спяха в заслона, имаха кучета. Ако имаха, елементът на изненадата се губеше и целият замисъл се подлагаше на риск. Но за връщане беше твърде късно.
Цялата тълпа монаси се затътри покрай заслона. Филип затаи дъх, очаквайки всеки момент да чуе кучешки лай и шумотевица. Но нямаше никакви кучета.
Накара хората си да спрат в подножието на скелето. Беше горд, че са толкова тихи. Трудно беше да се опази тишина дори в църква. А може би бяха твърде уплашени, за да вдигат шум.
Том Строителя и Ото Черното лице започнаха тихо да разставят каменарите по обекта. Разделиха ги на две групи. Едната се струпа на равния терен пред скалната фасада. Другите се качиха на скелето. Когато всички заеха местата си, Филип с жестове упъти монасите да застанат или насядат около работниците. Самият той се отдели от останалите и застана между заслона и скалната фасада.
Разчетът във времето бе съвършен. Зората се появи няколко мига след като всички заеха местата си. Филип извади свещ изпод наметалото си и я запали от фенера, след това се обърна с лице към монасите и я вдигна високо. Беше предварително уговореният сигнал. Всичките четиридесетима монаси и послушници извадиха свещи и ги запалиха от един от трите фенера. Ефектът бе драматичен. Денят изгря над каменоломна, обкръжена от мълчаливи призрачни фигури, всяка от тях държаща малка мъждукаща светлина.
Филип отново се обърна с лице към заслона. Там все още нямаше признаци на живот. Отпусна се и зачака. Монасите ги биваше в това. Стоенето неподвижно часове наред бе част от ежедневния им живот. Работниците обаче не бяха толкова навикнали и скоро започнаха да губят търпение, размърдаха се по местата си и си замърмориха тихо един на друг. Но вече беше без значение.
Мърморенето или усилващата се дневна светлина разбуди обитателите на заслона. Филип чу как някой вътре се закашля и изхрачи, после до ушите му стигна стърженето на вдигнатото мандало зад вратата. Вдигна ръка за пълна тишина.
Вратата на заслона се отвори широко. Филип задържа ръката си във въздуха. Навън излезе мъж и разтърка очи. Приорът го разпозна по описанието на Том като Харолд от Шайринг, майстора каменар. Отпървом Харолд не видя нищо необичайно. Подпря се на гредата на вратата и се закашля отново, с дълбоката и хъхреща кашлица на човек, чиито дробове са пълни с каменна прах. Филип смъкна ръката си. Някъде зад него канторът подаде тон и всички монаси запяха. Кариерата закънтя, изпълнена със зловещи съзвучия.
Ефектът над Харолд бе съкрушителен. Главата му рязко се вдигна все едно, че го дръпнаха с пружина. Очите му се опулиха и челюстта му увисна, щом видя призрачния хор, появил се като на магия в каменоломната му. Вик на ужас се изтръгна от зяпналата му уста. Залитна назад през вратата на заслона.
Филип си позволи доволна усмивка. Беше добро начало.
Само че свръхестественият страх нямаше да се задържи много дълго. Той вдигна отново ръката си и я размаха, без да се обръща. В отговор на сигнала му каменарите започнаха да работят и кънтежът на желязо в скала накъса мелодията на хора.
Две-три лица боязливо надникнаха от входа. Мъжете скоро осъзнаха, че гледат съвсем обикновени монаси и работници от плът и кръв, а не видения или духове, и излязоха навън за по-добра гледка. Двама войници също излязоха, затегнаха оръжейните си колани и застанаха зяпнали. Това беше критичният момент за Филип: какво щяха да направят войниците?
Гледката с двамата едри, брадати и мръсни мъже, с коланите им с железни брънки, с мечовете и камите им, с тежките кожени елеци, върна в ума му живия, кристалночист спомен за двамата войници, които бяха нахлули в дома му, когато бе едва на шест години, и убиха майка му и баща му. Внезапно и неочаквано го жегна скръбта по родителите, които едва помнеше. Загледа с омраза двамата храненика на граф Пърси и виждаше не тях, а един грозен мъж с крив нос и друг, тъмен и с кръв по брадата. И се изпълни Филип с гняв, с отврат и свирепа решимост да надвие тези двама безмозъчни безбожни убийци.
Известно време не предприемаха нищо. Постепенно всички каменари на графа излязоха от заслона. Филип ги преброи: бяха дванайсет работници плюс двамата ратници.
Слънцето надникна над хоризонта.
Каменарите на Кингсбридж вече къртеха камъни. Ако войниците пожелаеха да ги спрат, трябваше да посегнат на монасите, обкръжили работниците. Филип бе заложил на това, че войниците ще се поколебаят да приложат насилие над молещи се монаси.
Дотук се беше оказал прав: колебаеха се.
В този момент се появиха двамата послушници, които беше оставил назад, повели конете с талигата. Двамата се заозъртаха боязливо. Филип им посочи с жест къде да спрат. После се обърна, срещна погледа на Том и кимна.
До този момент бяха откъртени няколко камъка и сега Том даде знак на няколко млади монаха да ги вдигнат и отнесат на талигата. Хората на графа наблюдаваха с интерес новото развитие на нещата. Камъните бяха твърде тежки, за да се вдигнат от един човек, затова се наложи да ги смъкнат с въжета от скелето и след това да се закарат на носилки до талигата. Щом вдигнаха първия камък на возилото, войниците се събраха с Харолд и заговориха. Натовариха в талигата още един камък. Тогава двамата се отделиха от тълпата при заслона и закрачиха към колата. Един от послушниците, Филимон, се качи в талигата, седна на камъните и ги изгледа предизвикателно. „Храбро момче!“ помисли си Филип, но изпита страх.
Мъжете се приближиха към колата. Четиримата монаси, които бяха донесли двата камъка, застанаха пред тях в жива стена. Приорът се напрегна. Мъжете спряха и се изправиха лице в лице срещу монасите. Сложиха ръце на дръжките на мечовете си. Пеенето секна и всички загледаха към тях със затаен дъх.
Нямаше да дръзнат да посегнат с мечове на беззащитни монаси, разбира се. Или поне Филип се надяваше на това. След това си помисли колко лесно щеше да е за тези едри и силни мъже, привикнали с клането на бойното поле, да пронижат с острите си мечове хората срещу тях, от които нямаше за какво да се боят. Не ги грозеше дори възмездие. Но пък трябваше да помислят за наказанието свише, което щяха да си навлекат с убийството на Божии хора. Дори главорези като тях трябваше да знаят, че рано или късно ще застанат на Съдния ден. Дали се бояха от вечния огън? Може би. Но също така се бояха от своя работодател, граф Пърси. Филип допускаше, че главната мисъл, която се въртеше сега в умовете им, бе дали той щеше да прецени, че имат добро оправдание за провала си в задачата, която им бе поставил: да не допуснат хората на Кингсбридж в кариерата. Загледа как стоят разколебани пред шепата млади монаси, с ръце на мечовете, и си представи как претеглят опасността от провала пред Пърси спрямо Божия гняв.
Двамата мъже се спогледаха. Единият поклати глава. Другият сви рамене. Обърнаха се и се отдалечиха от кариерата.
Канторът подаде нов тон и монасите подеха триумфален химн. Откъм работниците заехтяха победоносни викове. Филип въздъхна облекчено. За миг всичко изглеждаше гибелно опасно. Не можа да се сдържи и лицето му засия от радост. Кариерата беше негова.
Духна свещта си и отиде при талигата. Прегърна един по един четиримата монаси, които се бяха опълчили на пазачите и двамата послушници, докарали колата.
— Гордея се с вас — заговори им топло. — И вярвам, че Бог също.
Монасите и каменарите си стискаха ръце и се поздравяваха. Ото Черното лице се приближи до Филип и рече:
— Много добре стана, отец Филип. Вие сте смел човек, ако мога да кажа така.
— Бог ни защити — отвърна Филип.
Погледът му се спря на графските каменари. Стояха умърлушени пред вратата на заслона. Не искаше да ги превръща в свои врагове, защото макар да губеха днес, винаги оставаше опасността Пърси да ги използва за нови неприятности. Реши да поговори с тях.
Хвана Ото за ръката и го поведе към заслона.
— Божията воля се изпълни тук днес — каза на Харолд. — Надявам се да няма лоши чувства.
— Без работа сме — рече Харолд. — Това е лошо чувство.
Филип изведнъж видя начин да привлече Харолд и хората му на своя страна. Заговори импулсивно:
— Можете да се върнете на работа още днес, ако искате. Работете за мен. Ще наема целия ви екип. Няма дори да трябва да се местите от заслона си.
Харолд бе изненадан от този развой. Гледаше стъписан, но бързо се овладя и попита:
— На какви надници?
— Обичайните — отвърна Филип веднага. — Два пенса на ден за занаятчиите, пени на ден за ратаите, четири пенса за теб и ти плащаш на чираците си.
Харолд се обърна и погледна колегите си. Филип отведе Ото настрана, за да ги остави да обсъдят предложението му насаме. Всъщност не можеше да си позволи още дванайсет души и ако го приемеха, щеше да му се наложи да отложи още деня, в който да започне да наема зидари. Това означаваше, че ваденето на камъни щеше да върви по-бързо от използването им. Щеше да натрупа голям запас, но щеше да е лошо за паричните приходи. Но пък привличането на каменарите на Пърси на страната на манастира щеше да е добър защитен ход. Ако Пърси поискаше да опита отново да разработва кариерата, първо трябваше да наеме нов екип каменари. Това можеше да се окаже трудно, след като се разчуеше за днешните събития. А ако в бъдеще Пърси опиташе друга тактика, например да затвори кариерата, Филип щеше да разполага с добър запас от камък.
Харолд изглежда спореше с хората си. След няколко минути ги остави и отново се обърна към приора.
— Кой ще ръководи, ако работим за вас? Аз или вашият майстор каменар?
— Ото е старшият тук — отвърна Филип без колебание. Харолд определено не можеше да е старши, за да не бъде купен отново от Пърси. А не можеше да има двама старши, защото това водеше до разногласия. — Ти можеш да командваш своя екип. Но Ото ще е над теб.
Харолд изглеждаше разочарован и се върна при хората си. Обсъждането продължи. Том Строителя дойде при Филип и Ото, широко усмихнат.
— Планът ви успя, отче. Върнахме си кариерата без една капка кръв да се пролее. Страхотен сте.
Филип беше склонен да се съгласи, но бързо осъзна вината си в греха на гордостта.
— Бог е този, който направи чудото — отвърна той, за да го напомни на себе си и на Том.
— Отец Филип предложи да наеме Харолд и хората му да работят с мен — каза Ото.
— Нима? — Том като че ли остана недоволен. Работниците уж трябваше да се наемат от майстора строител, а не от приора. — Не мислех, че може да си го позволи.
— Не мога — призна Филип. — Но не искам тези мъже да се мотаят без работа и да чакат Пърси да измисли друг начин да си върне кариерата.
Том се позамисли и кимна.
— А и няма да е зле да имаме камък в резерв, ако Пърси успее.
Филип се зарадва, че Том бърза схвана разумността на решението му.
Харолд като че ли стигаше до споразумение с хората си. Върна се при Филип и попита:
— Ще плащате ли надниците на мен и ще ме оставите ли да разпределям парите както аз намеря за добре?
Филип се поколеба. Това означаваше, че майсторът можеше да вземе повече от полагащия му се дял. Но отвърна:
— Зависи от майстора строител.
— Съвсем обичайно е — каза Том. — Ако това иска екипът ви, не възразявам.
— В такъв случай приемаме — рече Харолд.
Двамата си стиснаха ръцете. Филип обобщи:
— Значи всички получават каквото искат. Хубаво!
— Има една личност, която не получава каквото иска — отвърна Харолд.
— Кой?
— Жената на граф Пърси, Реган — мрачно отвърна мъжът. — Когато тя разбере какво е станало тук, ще има кръв по целия под.
II
Днес нямаше лов, затова младежите в Ърлскасъл играеха на една от любимите игри на Уилям: пребиване на котката с камъни.
В замъка винаги имаше много котки, тъй че една по-малко беше без значение. Мъжете затвориха вратите и пуснаха кепенците на прозорците в залата на цитаделата, а после избутаха мебелите до стените, за да не може котката да се скрие зад нищо. После струпаха камъни в средата на помещението. Котаракът, престарял ловец на мишки, надуши жаждата за кръв във въздуха и клекна на пода до вратата, надявайки се да се измъкне навън.
Всеки трябваше да сложи пени в гърнето за всеки камък, който хвърли, а този, който хвърлеше фаталния камък, печелеше гърнето.
Докато теглеха жребий за реда на хвърлянето, котката се възбуди и започна да крачи неспокойно напред-назад около вратата.
На Уилям се падна да хвърля пръв. Беше късмет, защото макар котката да беше настръхнала, все още не знаеше характера на играта и можеше да бъде изненадана. С гръб към животното Уолтър взе камък от купчината и го скри в шепата си. После бавно се обърна и изведнъж хвърли.
Не улучи. Камъкът издрънча във вратата, а котаракът скочи и побягна. Другите се разсмяха.
Не беше късмет да хвърляш втори, защото котката беше със свежи сили и пъргава в краката, докато по-късно щеше да е уморена и сигурно наранена. Следващият беше млад скуайър. Той загледа тичащата из залата котка, търсеща изход и изчака докато забави. Тогава хвърли. Беше добро мятане, но котката го видя и го избегна. Мъжете замърмориха разочаровано.
Животното отново затича, вече по-бързо, изпадна в паника, мяташе се нагоре по магаретата и дъските, струпани до стената и скачаше долу на пода. След това хвърли един по-възрастен рицар. Замахна лъжливо да види накъде ще скочи котката и хвърли истински щом тя се засили, целейки се малко пред главата й. Другите аплодираха хитрината му, но котката видя идващия камък, спря изведнъж и го избегна.
В отчаянието си котаракът се опита да се свре зад един дъбов скрин в ъгъла. Следващият стрелец видя шанс в това и не го изпусна: хвърли бързо, докато бе застинал на място и го удари в задницата. Разнесоха се викове. Котката се отказа от опитите да се напъха зад скрина и затича из залата, но вече куцаше и се движеше по-бавно.
Отново дойде ред на Уилям.
Смяташе, че може би ще успее да я убие, ако внимава. За да умори животинчето още малко, той му изрева, принуждавайки го да затича по-бързо. После замахна лъжливо, със същия ефект. Ако някой друг се беше забавил така, щяха да го освиркат, но Уилям беше графският син, тъй че зачакаха търпеливо. Котаракът забави, явно от болката и умората. Запристъпва с плаха надежда към вратата. Уилям изпъна ръката си назад. Съвсем неочаквано, котката спря до стената при вратата. Уилям понечи да хвърли. Преди камъкът да излети от ръката му, вратата рязко се отвори и в рамката застана свещеник в черно расо. Уилям хвърли, но котаракът излетя като стрела от лък, с победоносен вой. Свещеникът на прага отвърна с уплашен врясък и се вкопчи в полите на расото си. Младежите вътре избухнаха в смях. Котката се блъсна в краката на свещеника, падна на лапите си и профуча през вратата. Свещеникът стоеше замръзнал и с изкривено от паника лице като старица, уплашена от мишка, а младите мъже вътре се разреваха от смях.
Уилям позна свещеника. Беше епископ Уейлрън.
Това го разсмя още повече. Фактът, че уплашилият се като жена от една котка свещеник беше и съперник на семейството, правеше случката още по-забавна.
Епископът се овладя много бързо. Изчерви се, посочи обвинително с пръст към Уилям и изръмжа дрезгаво:
— Ще страдаш вечно в най-долните кръгове на ада.
Смехът на Уилям секна моментално и той потрепера от ужас. Като малък, майка му беше причинявала кошмари, като му разправяше какво правят дяволите на хора в ада, как ги горят в пламъците, бодат им очите и режат срамните им части с остри ножове. Оттогава мразеше да слуша приказки за това.
— Млъкни! — изкрещя той на епископа. В залата се възцари тишина. Уилям извади ножа си и тръгна към Уейлрън. — Не идвай тук да ми проповядваш, змия такава! — Уейлрън изобщо не изглеждаше уплашен, просто заинтригуван, сякаш му бе интересно, че е открил слабостта на Уилям, а това го вбеси още повече. — Ще увисна заради теб, тъй че ми помогни…
Беше толкова побеснял, че щеше да промуши епископа, но един глас от стълбището зад него го спря:
— Уилям! Престани!
Беше баща му.
Уилям се спря и след миг прибра ножа в канията.
Уейлрън влезе в залата. Последва го още един свещеник, който затръшна вратата след себе си: дякон Балдуин.
— Изненадан съм, че ви виждам, епископе — каза баща му.
— Защото последния път, когато се срещнахме, придумахте приора на Кингсбридж да ме изиграе ли? Да, предполагам, че ще сте изненадан. Обикновено не съм от тези, които прощават. — Извърна за миг ледения си поглед към Уилям, след което отново се обърна към баща му. — Но не храня неприязън, когато е против интересите ми. Трябва да поговорим.
Баща му кимна замислено.
— По-добре се качете горе. Ти също, Уилям.
Епископ Уейлрън и дякон Балдуин се заизкачваха по стъпалата към покоите на графа, а Уилям ги последва. Изпитваше разочарование, че котката му беше избягала. От друга страна разбираше, че и той се е измъкнал щастливо: ако беше посегнал на епископа, сигурно щяха да го обесят за това. Но имаше някаква деликатност и префиненост в този Уейлрън, които Уилям ненавиждаше.
Влязоха в спалнята на баща му, стаята, където Уилям бе изнасилил Алиена. Спомняше си онази сцена всеки път, щом влезеше тук: пищната белота на тялото й, страха на лицето й, писъците й, изкривената от ужас физиономия на братчето й, когато го принудиха да гледа, а след това — най-големия му удар — как даде на Уолтър да й се наслади след това. Искаше му се да я беше задържал тук, в плен, за да може да я има всеки път, когато пожелае.
Оттогава беше мислил за нея натрапчиво. Дори се беше опитал да я издири. Бяха хванали някакъв лесничей, опитал се да продаде коня на Уилям в Шайринг и той беше признал при мъченията, че го е откраднал от едно момиче, което отговаряше по описания на Алиена. Уилям беше научил от тъмничаря в Уинчестър, че е посетила баща си, преди да умре. А приятелката му, мадам Кейт, собственичка на бардак, който посещаваше често, му беше казала, че е предлагала място на Алиена в къщата си. Но следата се беше заличила.
— Не й позволявай да ти гложди ума, Уили момчето ми — беше казала Кейт съчувствено. — Искаш големи цици и дълга коса? Имаме ги. Защо не вземеш Бети и Мили заедно тази нощ, четири големи гърди само за теб?
Но Бети и Мили не бяха невинни и с бяла кожа, и уплашени до смърт; и не бяха го задоволили. Всъщност, той не беше постигал истинско удовлетворение с жена след онази нощ с Алиена, тук, в спалнята на графа.
Изтласка мисълта от ума си. Епископ Уейлрън говореше с майка му.
— Предполагам знаете, че приорът на Кингсбридж е сложил ръка на кариерата ви?
Не знаеха. Уилям беше изумен, а майка му кипна.
— Какво? Как?
— Явно охраната ви е успяла да върне каменарите, но на другия ден, когато са се събудили, кариерата била завзета от монаси, пеещи химни и вашите са се уплашили да посегнат на Божии хора. Приор Филип след това е наел каменарите ви и сега всички работят заедно в пълен сговор. Изненадан съм, че пазачите ви не са се върнали да ви го съобщят.
— Къде са тези страхливци? — кресна майка му побесняла. Лицето й беше пламнало. — Аз ще се разправям с тях… ще заповядам топките им да отрежат…
— Разбирам защо не са се върнали — каза Уейлрън.
— Остави ги пазачите — сопна й се баща му. — Те са просто войници. Онзи лукав приор е виновникът. Изобщо не си представях, че може да ни извърти такъв номер. Надхитри ни, това е.
— Точно така — кимна Уейлрън. — При цялата свята невинност, която излъчва, тоя е хитър като домашен плъх.
Уилям си помисли, че Уейлрън също приличаше на плъх, черен, с остра муцуна и лъскави черни косми, който клечи в ъгъла с коричка в лапите, а очичките му шават из стаята, докато си гризе обеда. Защо го интересуваше кой е завзел кариерата? Той беше също толкова хитър като приор Филип, също кроеше нещо.
Майка му заяви:
— Не можем да позволим да се измъкне така. Хамли не трябва да позволят да изглеждат победени. Онзи приор следва да бъде унизен.
Баща му не беше толкова убеден.
— Само една кариера е. А и кралят нали…
— Не е само кариерата, става дума за семейната чест — прекъсна го майка му. — Остави какво е казал кралят.
Уилям беше съгласен с нея. Филип от Кингсбридж се беше опълчил на Хамли и трябваше да бъде смачкан. Ако хората не се боят от теб, нямаш нищо. Но не разбираше къде е проблемът.
— Защо не отидем с няколко души и просто да изхвърлим работниците на приора?
Баща му поклати глава.
— Едно е да нарушиш пасивно кралската воля, както направихме, като разработихме сами кариерата. Съвсем друго е да пратиш въоръжени хора да изгонят работници, които са там с изричното разрешение на краля. Може да загубя графството заради това.
Уилям със съжаление разбра, че е прав. Баща му винаги беше предпазлив, но предпазливостта му обикновено се оказваше оправдана.
— Аз имам предложение — заяви епископ Уейлрън. Уилям още в началото бе убеден, че крие нещо в извезания си черен ръкав. — Смятам, че тази катедрала не трябва да се строи в Кингсбридж.
Думите му озадачиха младежа. Не можеше да схване връзката. Баща му също. Но майка му ококори очи. Спря замалко да чеше лицето си и каза замислено:
— Интересна идея.
— В старо време повечето катедрали бяха в села като Кингсбридж — продължи Уейлрън. — Много от тях допреди шейсет-седемдесет години бяха преместени в градове, по времето на първия крал Уилям. Кингсбридж е малко затънтено селце. Там няма нищо, освен един порутен манастир, който не е достатъчно богат, за да поддържа катедрала, още по-малко да я строи.
— А вие къде бихте пожелал да се построи? — попита майка му.
— Шайринг — отвърна Уейлрън. — Това е голям град — населението трябва да е хиляда души и отгоре. Има си пазар и ежегоден панаир на вълната. И е на главен път. Шайринг е разумно решение. И ако заедно направим кампания за това — епископът и графът в съюз — бихме могли да го наложим.
Баща му каза:
— Но ако катедралата е в Шайринг, монасите на Кингсбридж няма да могат да се грижат за нея.
— Точно това е идеята — намеси се нетърпеливо майка му. — Без катедралата Кингсбридж ще е едно нищо, приоратът ще потъне в забрава, а Филип отново ще е нищожество, каквото заслужава да е.
— Тогава кой ще поддържа новата катедрала? — настоя баща му.
— Нова църковна управа — каза Уейлрън. — Назначена от мен.
В началото Уилям бе също толкова озадачен като баща си, но вече започваше да схваща мисълта на епископа: с преместването на катедралата в Шайринг, Уейлрън също така щеше да наложи личен контрол над нея.
— А парите? — попита баща му. — Кой ще плаща за новата катедрала, ако не приоратът Кингсбридж?
— Смятам, че ще открием, че повечето имот на приората е посветен на катедралата — отвърна Уейлрън. — Ако катедралата се премести, имотът върви с нея. Например, когато крал Стивън раздели старото графство Шайринг, той даде планинските ферми на приората Кингсбридж, както знаем много добре. Но го направи, за да подпомогне финансирането на новата катедрала. Ако му кажем, че някой друг ще строи новата катедрала, ще очаква приоратът да отстъпи тези земи на новите строители. Монасите ще упорстват, разбира се. Но огледът на хартите им ще реши въпроса.
Картината ставаше все по-ясна за Уилям. С този ход Уейлрън щеше не само да наложи властта си над катедралата. Щеше също така да сложи ръка на повечето богатство на приората.
Баща му мислеше в същата посока.
— За вас това е голям замисъл, епископе, но какво носи той на мен?
Отговори майка му:
— Не разбираш ли? — започна тя сприхаво. — Твоя Шайринг. Помисли си колко богатство ще се стече към града с катедралата. Ще има стотици занаятчии и работници, които ще строят църквата години наред: всички те ще трябва да живеят някъде и да ти плащат наем, да купуват храна и облекло на твоя пазар. След това ще са клириците, които ръководят катедралата. И миряните, които ще идват в Шайринг вместо в Кингсбридж на Великден и Петдесетница за големите служби. И поклонниците, които идват да видят светините… Всички те ще харчат пари. — Очите й бяха блеснали от алчност. Уилям не помнеше да я е виждал толкова въодушевена от дълго време. — Ако успеем с това, бихме могли да превърнем Шайринг в един от най-важните градове в кралството!
„И всичко ще е мое“, помисли си Уилям. „Когато татко умре, аз ще съм графът“.
— Добре — каза баща му. — Ще съсипем Филип, това ще ви донесе власт, епископе, а мен ще направи богат. Как би могло да се направи?
— Решението за преместване на катедралата трябва да се вземе от архиепископа на Кентърбъри, теоретично.
Майка му го изгледа рязко.
— Защо „теоретично“?
— Защото точно в момента няма архиепископ. Уилям от Корбъл умря по Коледа, а крал Стивън все още не е посочил неговия наследник. Ние обаче знаем кой най-вероятно ще получи поста: нашият стар приятел Хенри от Уинчестър. Той много иска тази длъжност. Папата вече му е поверил временно властта. А кралят му е брат.
— Доколко е приятел? — попита баща му. — Не направи много за вас, когато се опитахте да вземете това графство.
Уейлрън сви рамене.
— Ще ми помогне, ако може. Трябва да поднесем убедителен аргумент.
— Няма да иска да си създава силни врагове — изтъкна майка му. — Точно сега, ако иска да стане епископ.
— Правилно. Но Филип не е толкова силен. Едва ли ще го питат за избора на архиепископ.
— Тогава защо Хенри просто не ни даде каквото искаме? — попита Уилям.
— Защото не е архиепископът, все още. И знае, че хората го наблюдават да видят как се държи като надзорник. Иска да го видят, че взима справедливи решения, а не просто раздава услуги на приятели. Много време имаме за това след избора.
Майката на Уилям разсъди на глас:
— Значи най-доброто, което може да се каже, е, че ще изслуша съчувствено аргумента ни. Кой, обаче, е нашият аргумент?
— Това, че Филип не може да построи катедрала, а ние можем.
— А как ще го убедим в това?
— Били ли сте в Кингсбридж напоследък?
— Не.
— Аз бях, по Великден. — Уейлрън се усмихна. — Още не са започнали строителството. Имат само един изравнен терен с няколко колчета набити в земята и някакви въженца, очертаващи къде се надяват да строят. Започнали са да копаят основите, но са стигнали само до няколко стъпки. Някакъв зидар работи там с чирака си и по един-двама монаси им помагат от време на време в черната работа. Жалка гледка, особено при дъжд. Иска ми се епископ Хенри да го види.
Майка му кимна замислено. Уилям разбираше, че планът е добър, колкото и противна да му беше мисълта за сътрудничество с омразния Уейлрън Бигод.
Който продължи:
— Ще обясним на Хенри предварително колко малко и невзрачно място е Кингсбридж, и колко беден е манастирът. След това ще му покажем обекта, където им е отнело повече от година, за да изкопаят няколко плитки дупки. После ще го заведем в Шайринг и ще го впечатлим с това колко бързо би могло да се построи там катедрала, с цялата енергия на епископа, графа и гражданството, впрегната в проекта.
— Хенри ще дойде ли? — попита майка му с тревога.
— Можем само да го помолим — отвърна Уейлрън. — Ще го поканя да посети Кингсбридж на Петдесетница в качеството си на епископ. Така ще го поласкаем с намека, че вече го смятаме за новия архиепископ.
— Трябва да го запазим в тайна от приор Филип — каза баща му.
— Не мисля, че това ще е възможно — отвърна Уейлрън. — Епископът не може да направи изненадваща визита в Кингсбридж — би изглеждало доста странно.
— Но ако Филип знае предварително, че епископ Хенри идва, може да положи голямо усилие да задвижи напред строителната си програма.
— С какво? Той няма никакви пари. Особено сега, след като нае вашите каменари. Каменарите не могат да зидат стени. — Уейлрън поклати глава с доволна усмивка. — Всъщност нищо не може да направи, освен да се надява да грее слънце на Петдесетница.
Отначало Филип се зарадва, че епископът на Уинчестър се кани да дойде в Кингсбридж. Това щеше да означава служба под открито небе, разбира се, но нищо. Щяха да я отслужат на мястото на старата катедрала. При дъжд манастирският дърводелец щеше да вдигне временен навес над олтара и непосредствено около него, за да опази епископа сух, а паството можеше и да се мокри. Гостуването приличаше на акт на вяра от страна на епископ Хенри, все едно заявяваше, че все още смята Кингсбридж за катедрала, а липсата на истинска църква е само временен проблем.
Хрумна му обаче да се замисли какъв би могъл да е мотивът на епископа. Обичайната причина човек от такъв ранг да посети манастир бе, за да получи безплатно храна, пиене и подслон. Но Кингсбридж беше прочут — за да не се каже прословут — със скромната си храна и сурови условия на живот, а реформите на Филип само бяха повишили стандарта му от ужасен до едва поносим. Хенри също така беше най-богатият духовник в кралството, тъй че със сигурност не идваше в Кингсбридж заради храната и пиенето му. Но приорът беше установил, че е човек, който не прави нищо без причина.
Колкото повече мислеше за това, толкова повече подозираше, че епископ Уейлрън има нещо общо с посещението. Беше очаквал, че Уейлрън ще дойде в Кингсбридж до ден или два след писменото уведомление, за да обсъдят организирането на службата и настаняването на епископа, за да се погрижи Хенри да остане доволен и впечатлен от Кингсбридж. И докато дните се нижеха, а Уейлрън така и не се появи, опасенията на Филип се задълбочаваха.
Но дори в миговете на най-големи съмнения не беше и сънувал за коварството, което се разкри десет дни преди Петдесетница, благодарение на едно писмо от приора на катедралата Кентърбъри. Също като Кингсбридж, катедралата Кентърбъри се поддържаше от бенедиктински монаси, а монасите винаги си помагаха взаимно, когато можеха. Приорът на Кентърбъри, който естествено работеше в близост с временния архиепископ, бе научил, че Уейлрън е поканил Хенри в Кингсбридж с изричната цел да го убеди да премести диоцеза и новата катедрала в Шайринг.
Филип беше стъписан. Сърцето му заби учестено и ръката му, която държеше писмото, затрепери. Беше дяволски хитър ход от страна на Бигод и приорът не беше го предвидил, не беше си представил дори нещо такова.
Това, което го потресе, бе собствената му непредвидливост. Знаеше колко коварен е Уейлрън. Епископът се беше опитал да го измами преди година, за графството Шайринг. Никога нямаше да забрави колко ядосан беше Уейлрън, след като го бе надхитрил. Още можеше да си представи лицето му, изкривено от гняв, когато изрече: „Заклевам се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.“ Но с времето заплахата на тази клетва се бе заличила в ума му и Филип беше станал непредпазлив.
„Епископ Уейлрън твърди, че нямате никакви пари и за петнайсет месеца не сте построили нищо“, пишеше приорът на Кентърбъри. „Казва, че епископ Хенри ще види лично, че катедралата никога няма да бъде построена, ако се остави на приората Кингсбридж да я строи. Настоява, че моментът да се направи това преместване е сега, преди да се е стигнало до някакъв напредък.“
Уейлрън беше твърде хитър, за да позволи да го хванат в явна лъжа, затова прибягваше до голямо преувеличение. Филип всъщност бе постигнал твърде много. Беше разчистил развалините, одобрил беше плановете, разчертал беше новия източен край, започнал бе да разкопава основите, бе започнал да сече дървен материал и да вади камъни. Но нямаше много за показване на един гост. И беше преодолял ужасни препятствия, за да постигне всичко това: реформиране на манастирските финанси, спечелване на голямо дарение земи от краля и надвиване на граф Пърси за кариерата. Не беше честно!
С писмото от Кентърбъри в ръка отиде до прозореца и се загледа към строителния терен. Пролетните дъждове го бяха превърнали в море от кал. Двама млади монаси с дръпнати над главите качулки носеха дървен материал от речния бряг. Том Строителя беше измайсторил съоръжение с въже и скрипец за вдигане на бурета с пръст от изкопа за основите и навиваше колелото, докато синът му Алфред долу в ямата пълнеше буретата с кал. Изглеждаха все едно, че могат да работят вечно и щеше да е все едно. Всеки друг, освен професионалист, щеше да види тази сцена и да заключи, че тук няма да се построи катедрала до Съдния ден.
Филип остави прозореца и се върна на писалището си. Какво можеше да се направи? За миг беше изкусен да не предприема нищо. Нека епископ Хенри да дойде, да види и да си вземе решението, каза си той. Ако катедралата трябваше да се построи в Шайринг, така да бъде. Нека епископ Уейлрън да сложи ръка на нея и да я използва за своите си цели. Нека донесе богатство и растеж за град Шайринг и за злата фамилия Хамли. Да бъде Божията воля.
Знаеше, че това няма да мине, разбира се. Да имаш вяра в Бога не означаваше да седнеш скръстил ръце и да не правиш нищо. Означаваше да вярваш, че ще имаш успех, ако дадеш всичко от себе си в делото, честно и усърдно. Светият дълг на Филип бе да направи всичко, което можеше, за да не позволи катедралата да попадне в ръцете на цинични и безнравствени хора, които щяха да я използват за собственото си възвеличаване. Това означаваше да покаже на епископ Хенри, че строителната му програма напредва добре и че Кингсбридж има енергията и волята да я осъществи до край.
Вярно ли беше? Факт бе, че за Филип щеше да се окаже убийствено трудно да построи тук катедрала. Вече едва не бяха го принудили да изостави проекта, само защото графът му бе отказал достъп до кариерата. Но знаеше, че ще успее в края на краищата, защото Бог щеше да му помогне. Само че вярата му нямаше да е достатъчна, за да убеди епископ Хенри.
Реши да положи всички усилия да направи мястото да изглежда по-впечатляващо. Щеше да се разпореди всички монаси да работят на обекта през десетте дни, оставащи до Петдесетница. Може би щяха да успеят да изкопаят част от дупките на основите до пълната дълбочина, за да могат Том и Алфред да започнат да редят темелите. Може би част от основите щяха да се довършат до наземното ниво, тъй че Том да започне да строи стена. Това щеше да е малко по-добре от сегашната гледка, но не много. Това, което всъщност му трябваше, бяха сто работника, но нямаше парите и за десет.
Епископ Хенри щеше да пристигне в неделя, разбира се, тъй че никой нямаше да работи, освен ако Филип не приканеше паството. Това вече щеше да осигури сто работника. Представи си как е застанал пред тях и обявява нов вид литургия за Петдесетница: вместо да пеем химни и да редим молитви, ще копаем дупки и ще носим камъни. Щяха да са изумени… Щяха да…
Какво щяха да направят, всъщност?
Вероятно щяха да съдействат с цялото си сърце и душа.
Филип се намръщи. Каза си, че или се бе побъркал, или тази идея всъщност би могла да успее.
Обмисли го още малко. „Ставам в края на богослужението и заявявам, че днешното наказание за опрощението на всички грехове е половин ден труд на катедралния строителен обект. Хляб и бира ще се осигурят за обеда.“
Щяха да го направят. Разбира се, че щяха да го направят.
Изпита нужда да пробва идеята си пред някой друг. Помисли за Милий, но бързо го отхвърли: Милий разсъждаваше по начин, твърде сходен с неговия. Трябваше му някой с малко по-различен поглед. Реши да поговори с Кътбърт Белоглавия, иконома. Загърна се в наметалото си, придърпа напред качулката си да пази лицето му от дъжда и излезе навън.
Забърза през разкаляния строителен терен, подмина Том с небрежно махване с ръка и се отправи към кухненския двор. Тези постройки вече включваха кокошарник, ясла за една крава и мандра, защото не искаше да харчи оскъдните пари за прости стоки, които монасите можеха да си осигурят сами, като яйца и масло.
Влезе в склада на иконома в приземието под магерницата. Вдиша сухия въздух, пълен с миризми на билките и подправките, които Кътбърт бе събрал. Възрастният мъж броеше чесъна, заничаше примижал към връзките глави и мърмореше числа. С лека изненада Филип забеляза, че Кътбърт застарява: плътта му сякаш линееше под кожата.
— Трийсет и седем — обяви високо икономът. — Да ти сипя ли чаша вино?
— Не, благодаря. — Филип беше открил, че пиенето на вино през деня го прави ленив и сприхав. Несъмнено заради това Свети Бенедикт съветваше монасите да пият с умереност. — Съвета ти искам, а не благините ти. Ела, седни тук.
Докато се провираше между сандъците и буретата, Кътбърт се спъна в някакъв чувал и едва не падна, преди да седне на трикракото столче пред приора. Складът не беше толкова спретнато подреден като преди, отбеляза си той. Порази го мисъл.
— Имаш ли трудности със зрението, Кътбърт?
— Не е каквото беше, но бива — отвърна той късо.
Очите му сигурно бяха зле от години — навярно заради това не беше се научил да чете много добре. Но явно беше докачлив по въпроса, затова Филип си премълча, но си отбеляза на ум да започне да подготвя заместник иконом.
— Получих много обезпокоително писмо от приора на Кентърбъри. — Разказа му за кроежите на епископ Уейлрън. Заключи с думите: — Единственият начин да направя това място да заприлича на врящ от дейност кошер, е да накарам паството да работи на него. Можеш ли да измислиш някаква причина да не правя това?
Кътбърт дори не се замисли, а отвърна веднага:
— Напротив, добра идея е.
— Но е малко в разрез с общоприетото, нали?
— Правено е преди.
— Наистина ли? — Филип се изненада и зарадва. — Къде?
— Чувал съм за това на няколко места.
Филип се развълнува.
— И става ли?
— Понякога. Може би зависи от времето.
— Как се прави? Свещеникът ли обявява в края на службата или какво?
— По-организирано е. Епископът или приорът разпраща пратеници до енорийските църкви да обявят, че опрощение за грехове може да се получи в замяна на работа на строителния обект.
— Това е грандиозна идея — възкликна Филип. — Бихме могли да съберем по-голямо паство от обичайното, привлечено от новостта.
— Или по-малко — отвърна Кътбърт. — Някои хора ще предпочетат да дадат пари на свещеника или да запалят свещ на светец, вместо да изкарат цял ден в газене из калта и носене на тежки камъни.
— Изобщо не помислих за това — въздъхна приорът унило. — Може би не е чак толкова добра идея, в края на краищата.
— Други идеи имаш ли?
— Никакви.
— Тогава трябва да опиташ тази и да се надяваш на най-доброто, нали?
— Да — каза Филип. — Да се надяваме на най-доброто.
III
Филип изобщо не спа през нощта преди неделята на Петдесетница.
Изтеклата седмица беше слънчева, идеално за плана му — повече хора щяха да се притекат в хубаво време — но щом се стъмни в съботата, започна да вали. Лежеше буден и заслушан недоволно в капките дъжд по покрива и вятъра в дърветата. Чувстваше, че се е молил достатъчно. Бог трябваше вече да е съвсем наясно с обстоятелствата.
Предишната неделя всеки монах в приората бе посетил една или повече църкви, за да говори на миряните и да им каже, че биха могли да получат опрощение на греховете си като работят неделите на строителния обект. На Петдесетница щяха да получат опрощение за предната година, а оттогава насетне един ден работа изплащаше седмица обичайни грехове, без убийство и светотатство. Самият Филип беше отишъл в Шайринг и говори във всяка от четирите църкви на енорията. Беше изпратил двама монаси в Уинчестър да посетят колкото може повече от многобройните църквички в града. Уинчестър беше на два дни път разстояние, но Петдесетница беше шестдневен празник и някои хора щяха да предприемат такова пътуване за голям панаир или за зрелищно богослужение. Като цяло, много хиляди хора бяха чули посланието. Не се знаеше обаче колко от тях щяха да откликнат.
През останалото време всички бяха работили на обекта. Хубавото време и дългите дни на ранното лято бяха помогнали и бяха постигнали повечето от онова, на което Филип се беше надявал. Бяха положени основите за стената и източния край на канцела. Някои от основите за северната стена бяха прокопани до пълна дълбочина, готови за полагане на темелите, а Том построи достатъчно повдигащи механизми, за да има работа за десетки и десетки хора в изкопаването на останалото от огромната яма, стига обаче такива да дойдеха. Освен това речният бряг беше затрупан с дървен материал, пуснат по течението от дървосекачите и с камъни от кариерата, и всичко това беше отнесено горе по склона до катедралния обект. Работа имаше за стотици.
Но щеше ли някой да дойде?
Към полунощ Филип стана и тръгна през дъжда към криптата за полунощницата. На връщане след службата дъждът бе спрял. Не се върна в леглото, а седна да чете. Напоследък този период между полунощ и разсъмване бе единственото време, което му оставаше за учение и размисъл, тъй като целият ден винаги беше зает с ръководенето на манастира.
Тази нощ обаче му беше трудно да се съсредоточи и умът му непрекъснато се връщаше към предстоящия ден и шансовете за успех или провал. Утре можеше да загуби всичко, за което се беше трудил в последната година и повече. Хрумна му, може би защото се чувстваше фаталист, че не бива да иска успех заради самия успех. Да не би гордостта му да бе заложена тук? Гордостта беше грехът, на който бе най-податлив. След това си помисли за всички хора, които зависеха от него за подкрепа, закрила и работа: монасите, манастирските слуги, каменарите, Том и Алфред, селяните от Кингсбридж и богомолците от цялата околност. Епископ Уейлрън нямаше да се грижи за тях, както го правеше Филип. Уейлрън като че ли смяташе, че има правото да използва хората така, както той намери за добре в служба на Господа. Филип вярваше, че грижата за хората е служба на Господа. Нали за това беше самото спасение. Не можеше да допусне, че Божията воля е епископ Уейлрън да спечели тази надпревара. „Може и гордостта ми да е заложена малко“, призна си Филип, „но на везните са поставени и човешки души“.
Най-сетне утринното зарево пропука нощта и той отново отиде до криптата, този път за утренята. Монасите бяха неспокойни и възбудени: знаеха, че този ден е съдбовен за бъдещето им. Сакристът претупа набързо литургията и за първи път Филип му прости.
Когато напуснаха криптата и се запътиха към трапезарията за закуска, беше се разсъмнало напълно и небето бе ясно и синьо. Бог поне беше пратил време, за каквото се бяха молили. Беше добро начало.
Том Строителя знаеше, че този ден бе заложено бъдещето му.
Филип му бе показал писмото от приора на Кентърбъри. Том беше сигурен, че ако катедралата се строеше в Шайринг, Уейлрън щеше да наеме свой майстор строител. Нямаше да пожелае да използва план, одобрен от Филип, нито да рискува да назначи някой, който можеше да остане верен на Филип. За Том това означаваше или Кингсбридж, или нищо. Това бе единствената възможност изобщо да строи катедрала и днес тя беше изложена на риск.
Поканиха го да присъства на катедралния съвет сутринта. Случваше се от време на време. Обикновено беше заради това, че щяха да обсъждат строителната програма и можеше да им потрябва експертното му мнение по въпроси около планирането, цената или сроковете. Днес щеше да организира разпределението на доброволците, ако изобщо дойдеха такива. Искаше строителният обект да ври и кипи от дейност, когато пристигнеше епископ Хенри.
Строителят седеше търпеливо при четенията и молитвите, без да разбира латинските думи и мислеше за плановете си за деня. След това Филип мина на английски и го покани да очертае организацията на работата.
— Аз ще градя източната стена на катедралата, а Алфред ще полага камък в основите — започна Том. — Целта и в двата случая е да покажем на епископ Хенри колко е напреднало строителството.
— Колко души ще трябват на двама ви за помощ? — попита Филип.
— На Алфред ще му трябват двама работници да му носят камъните. Ще му трябва и някой, дето да му забърква хоросана. На мен също ще ми трябва един за правене на хоросан и двама носачи. Алфред може да използва необработени камъни в основите, стига да се плоски отгоре и отдолу, но моите камъни ще трябва да са добре издялани, защото ще се виждат над земята, затова върнах двама каменоделци от кариерата да ми помагат.
Филип добави:
— Всичко това е много важно, за да впечатлим епископ Хенри, но повечето доброволци ще копаят основите.
— Точно така. Основите са очертани за целия канцел на катедралата и повечето от тях са все още едва на няколко стъпки дълбочина. Монаси трябва да работят на скрипците — вече съм показал на няколко от вас как се прави — а доброволците могат да пълнят буретата.
— А ако дойдат повече доброволци, отколкото можем да използваме? — попита Ремигий.
— Можем да намерим работа за всякакъв брой — отвърна Том. — Ако нямаме достатъчно повдигащи устройства, хората могат да изнасят пръст от дупките във ведра и кошове. Дърводелецът ще трябва да е под ръка да прави допълнителни стълби — дървото го имаме.
— Но има граница в броя хора, които могат да слязат в този изкоп за основите — настоя Ремигий.
Том имаше чувството, че Ремигий просто иска да спори.
— Ще поеме няколкостотин души — отвърна той сухо. — Ямата е голяма.
— А има и друга работа за вършене, освен копаенето — изтъкна Филип.
— Точно така — кимна Том. — Другата важна работа е носенето на дървен материал и камък до обекта от речния бряг. Вие, монасите, трябва да се погрижите материалите да се струпат на подходящите места на обекта. Камъните трябва да отидат до дупките на основите, но извън терена на църквата, за да не пречат. Дърводелецът ще ви каже къде да се струпа дървеният материал.
— Всички ли доброволци ще са неопитни? — попита Филип.
— Не е задължително. Ако получим хора от градовете, между тях може да има някои занаятчии, надявам се. Трябва да разберем кои са те и да ги използваме. Дърводелците могат да строят заслони за зимна работа. Всички зидари могат да дялат камъни и да редят основи. Ако има ковач, ще го поставим да работи в селската ковачница, да прави сечива. Всички такива неща ще са изключително полезни.
Милий касиерът се намеси:
— Всичко това е съвсем ясно. Бих искал да започнем. Някои от селяните вече са тук, чакат да им се каже какво да правят.
Имаше още нещо, което Том трябваше да им каже, нещо важно, но деликатно и той затърси подходящите думи. Монасите можеше да се държат нагло и да отблъснат доброволците. Том искаше днешната операция да върви леко и с ведър дух.
— Работил съм преди с доброволци — подхвана той. — Важно е да… да не се отнасяме с тях като със слуги. Ние може да смятаме, че се трудят, за да получат небесна награда и би трябвало поради това да работят по-усилено, отколкото за пари. Но не е задължително и тяхната гледна точка да е същата. Те чувстват, че работят за нищо и че поради това ни правят голяма добрина. И ако им се стори, че сме неблагодарни, ще работят бавно и ще правят грешки. Най-добре ще е да ги водим со кротце.
Улови погледа на Филип и видя как приорът едва сдържа усмивката си, сякаш разбираше какви опасения стоят под благите му думи.
— Уместна забележка — каза Филип. — Ако се държим с тях добре, тези хора ще се чувстват щастливи и с приповдигнат дух, а това ще създаде добра атмосфера, което ще направи положително впечатление на епископ Хенри. — Огледа бавно събраните монаси. — Ако няма повече въпроси, да започваме.
Алиена се беше радвала на цяла година сигурност и благополучие под крилото на приор Филип.
Всичките й планове бяха успели. Двамата с Ричард бяха обикаляли околността, изкупувайки вълна от селяните през цялата изминала пролет и лято, като продаваха на Филип всеки път, щом съберяха стандартен чувал вълна. Бяха приключили сезона с пет фунта сребро.
Татко им беше умрял няколко дни след като го видяха, макар че тя го разбра едва по Коледа. Беше намерила гроба му в едно бедняшко гробище в Уинчестър, след като похарчи много от трудно спечеленото сребро в подкупи. Плака силно, не просто за него, а заради живота, който бяха живели заедно, сигурен и безгрижен, живота, който никога нямаше да се върне. В известен смисъл се беше сбогувала с него, преди да умре: когато напусна затвора знаеше, че никога повече няма да го види. В друг смисъл той все още беше с нея, защото бе обвързана с клетвата, която я бе накарал да даде и бе приела да преживее живота си, изпълнявайки волята му.
През зимата двамата с Ричард живяха в една малка къща до стената на приората Кингсбридж. Бяха си направили кола, като купиха колелата от майстора на талиги в Кингсбридж, а пролетта купиха млад вол, който да я тегли. Сезонът за стригане вече бе в разгара си и бяха припечелили повече от цената на вола и на новата кола. Следващата година може би щеше да наеме човек, който да й помага, а на Ричард да намери място като паж в домакинството на някой дребен благородник, за да може да започне обучението си за рицар.
Но всичко това зависеше от приор Филип.
Като самотно осемнайсетгодишно момиче, всеки крадец и мнозина законни търговци все още я смятаха за добра плячка. Беше се опитала да продаде чувал вълна на търговци в Шайринг и Глостър, просто за да види какво ще стане. И двата пъти й бяха предложили половината цена. В едно градче никога нямаше повече от един търговец, тъй че знаеха, че няма избор. След време щеше да си има свой склад и да продава цялата си наличност на фламандските изкупвачи. Но дотогава имаше още много време. Междувременно зависеше изцяло от Филип.
А положението на Филип изведнъж се бе оказало застрашено.
Алиена постоянно беше нащрек пред опасността от разбойници и крадци, но сега, когато всичко бе тръгнало толкова гладко, беше голям потрес за нея да разбере, че цялото й съществуване е заплашено така неочаквано.
Ричард не искаше да работи на строежа на катедралата на Петдесетница — пълен неблагодарник — но Алиена го бе принудила да се съгласи и скоро след изгрев-слънце двамата извървяха няколкото разтега до манастирския двор. Беше дошло почти цялото селце: тридесет или четиридесет мъже, повечето довели жените и децата си. Алиена се изненада, докато си спомни, че приор Филип беше техният господар, а когато господарят ти помоли за доброволци, сигурно беше неразумно да се откаже. В последната година бе придобила смайващо нова перспектива за живота на обикновените хора.
Том Строителя разпределяше селяните на работа. Ричард веднага отиде да поприказва със сина му, Алфред. Бяха почти на една възраст — Ричард беше на петнайсет, а Алфред с около година по-голям — и всяка неделя играеха на топка с другите момчета в селото. Момиченцето, Марта, също бе тук, но Елън и странното момче с рижата коса бяха изчезнали, никой не знаеше къде. Алиена помнеше, когато семейството на Том бе дошло в Ърлскасъл. Тогава бяха окаяни. И също като нея приор Филип ги беше спасил.
На Алиена и Ричард им дадоха по една лопата и им казаха да копаят основи. Земята беше мокра, но слънцето бе изгряло и скоро щеше да изсуши повърхността. Алиена започна да копае енергично. Дори с петдесет души отнемаше много време, докато дупките станеха забележимо по-дълбоки. Ричард доста често се подпираше на лопатата. По едно време Алиена му каза:
— Ако изобщо искаш да станеш рицар, копай!
Но без особен резултат.
Беше станала по-тънка и по-силна, отколкото преди година, благодарение на тъпченето по пътищата и вдигането на тежки товари сурова вълна, но сега откри, че от копаенето гърбът все пак я заболяваше. Беше благодарна, когато приор Филип удари камбана и обяви почивка. Монаси донесоха горещ хляб от кухнята и поднесоха слаба бира. Слънцето се усилваше и някои от мъжете се разсъблякоха до кръста.
Докато отдъхваха, през портата дойдоха група непознати. Алиена ги погледна обнадеждено. Бяха само няколко души, но може би предшестваха голяма тълпа. Дойдоха при масата, където раздаваха хляб и бира и приор Филип ги поздрави.
— Откъде сте? — попита ги той, докато гълтаха благодарно бира от глинените си чаши.
— От Хорстед — отвърна един от тях и отри устата си с ръкава. Това беше обещаващо: Хорстед беше село от двеста-триста души, на няколко мили от Кингсбридж. С малко късмет можеше да се надяват за още стотина души оттам.
— А колко души идвате всичко? — попита Филип.
Въпросът сякаш изненада човека.
— Само ние, четиримата — отвърна той.
В следващия час през портата на манастира капеха хора, докато някъде към средата на сутринта вече работеха около седемдесет или осемдесет доброволци, включително селяните. След това притокът съвсем секна.
Не беше достатъчно.
Приорът стоеше при източния край и гледаше как Том гради стена. Вече бе построил основите на два контрафорса до нивото на третия ред камъни и сега градеше стената между тях. Може би така и щеше да си остане недовършена, помисли си Филип унило.
Първото нещо, което Том правеше, щом работниците му донесяха камък, бе да вземе един железен инструмент с форма на буквата „Г“ и с него да провери дали ръбовете на камъка са четвъртити. След това хвърляше пласт хоросан на зида, заглаждаше хоросана с мистрията, поставяше отгоре новия камък и остъргваше излишния хоросан. За поставянето на камъка се водеше по стегнат канап, изпънат между двата контрафорса.
Филип забеляза, че камъкът бе почти толкова гладък отгоре и отдолу, където беше хоросанът, колкото и отстрани, където щеше да се вижда. Това го изненада и той попита Том за причината.
— Един камък не бива изобщо да се опира до тези отгоре и отдолу — отвърна майсторът. — Точно затова е хоросанът.
— Защо не трябва да се допират?
— Причинява пукнатини. — Том се изправи, за да обясни. — Ако стъпваш по покрив с плочи, стъпалото ти ще мине през него. Но ако поставиш дъска през покрива, можеш да вървиш по нея, без да увредиш плочите. Дъската разпределя тежестта и същото прави хоросанът.
Филип изобщо не беше помислял за това. Строителството бе интригуваща работа, особено с някой като Том, който можеше да обясни какво прави.
Най-грубата стена на камъка беше отзад. Но нали тази страна щеше да се вижда отвътре? Филип се зачуди, но после си спомни, че Том всъщност зидаше двойна стена с кухина отвътре, тъй че гърбът на всеки камък щеше да е скрит.
След като Том постави камъка върху ложето от хоросан, взе либелата си. Това беше железен триъгълник с кожена каишка, закрепена на върха му и деления по основата му. Към каишката имаше закрепена оловна тежест, за да виси винаги право надолу. Постави основата на инструмента върху камъка и загледа как пада кожената каишка. Ако висеше на едната или другата страна от централната линия, потупваше камъка с чука си, докато се изравни точно. След това изместваше инструмента, докато застане над фугата между двата съседни камъка, за да провери дали върховете на камъните са точно подравнени. Накрая обръщаше инструмента странично върху камъка да се увери, че не се накланя на едната или другата страна. Преди да вземе нов камък, дръпваше опънатия канап да се увери, че страните на камъка са в права линия. Филип не бе осъзнал досега, че е толкова важно каменните стени да са в съвършено права и точна линия.
Вдигна поглед към останалата част от строителния обект. Беше толкова голям, че осемдесетте мъже и жени, и няколкото деца се губеха в него. Работеха с радост под топлата слънчева светлина, но бяха толкова малко, че сякаш имаше някаква безплодност в усилията им. Първоначално се беше надявал за стотина души, но сега разбра, че дори толкова нямаше да са достатъчно.
През портата влезе нова малка група и Филип насила се надигна и тръгна да ги поздрави с усмивка. Нямаше нужда да им показва, че усилията им ще са напразни. Все едно, щяха да си спечелят опрощение за греховете.
Като се приближи към тях видя, че групата всъщност не беше никак малка. Наброяваха дванайсет души, а после влязоха още двама. Може би щяха да се съберат сто души все пак до пладне, когато се очакваше епископът.
— Бог да ви благослови всички — поздрави той. Канеше се да им каже да започнат да копаят, когато го прекъсна силен вик.
— Филип!
Намръщи се неодобрително. Гласът беше на брат Милий. Дори Милий трябваше да се обръща към него с „отче“ пред външни хора. Филип се озърна натам, откъдето бе дошъл викът. Касиерът едва се крепеше върху манастирската стена в доста недостойна поза. Със спокоен, но отекващ глас, Филип отвърна:
— Брат Милий, слезте от стената.
За негово изумление, Милий се задържа там и викна отново:
— Ела бързо да видиш това!
Новодошлите получаваха лошо впечатление за монашеското подчинение, помисли си Филип, но все пак неволно се зачуди какво толкова беше възбудило брата, че да забрави всякакво благоприличие.
— Ела тук и ми го кажи, Милий — рече той с тон, който пазеше обикновено за шумни послушници.
— Трябва да видиш! — ревна Милий.
„Гледай само да имаш много сериозно основание за това“, помисли си ядосан Филип. Но тъй като не искаше да нахока пред тези външни хора най-близкия си съратник, принуди се да се усмихне и да изпълни молбата му. Раздразнен и почти ядосан, прегази разкаляния двор пред конюшнята и скочи горе на ниската стена.
— Какво означаваше това поведение? — изсъска му.
— Просто погледни! — отвърна Милий и посочи.
Филип проследи жеста му и се загледа навън, над покривите на селото и отвъд реката, към пътя, лъкатушещ нагоре-надолу през ниските хълмове на запад. В началото не можа да повярва на очите си. Между нивите със зелени жита криволичещият път се беше превърнал в плътна маса от хора, стотици хора, и всички идеха към Кингсбридж.
— Какво е това? — промълви той недоумяващо. — Армия? — А след това осъзна, че бяха, разбира се, неговите доброволци. Сърцето му подскочи от радост. — Погледни ги! — извика той. — Трябва да са петстотин… хиляда… повече!
— Точно така! — отвърна щастливо Милий. — Дойдоха, в края на краищата!
— Спасени сме.
Филип бе твърде развълнуван, за да си спомни защо трябваше да е ядосан на Милий. Човешкото множество изпълваше пътя чак до моста, а колоната им се виеше през селото чак до портата на манастира. Хората, които бе поздравил, бяха челото на фаланга. Вече се изливаха през портата, трупаха се при западния край на строителния обект и чакаха някой да им каже какво да правят.
— Алилуяааа! — изрева той, забравил за всякакво благоприличие.
Радостта не стигаше. Трябваше да използва тези хора. Скочи долу от стената и подвикна на Милий:
— Хайде! Отзови бързо монасите от работа — ще ни трябват за разпоредители. Кажи на магерника да изпече всичкия хляб, който може и да изтъркаля навън още няколко бурета бира. Ще ни трябват повече ведра и лопати. Трябва да вкараме всички тези хора в работа, преди да е дошъл епископ Хенри!
В следващия час Филип работеше трескаво, а наоколо му вреше и кипеше. Отначало, просто за да ги разчисти от пътя си, отпрати над сто души да носят материали от речния бряг. Веднага щом Милий успя да събере надзираваща група монаси, започна да разпределя доброволците долу в основите. Скоро им свършиха лопатите, буретата и ведрата. Филип се разпореди да донесат от магерницата готварските котли и накара някои от доброволците да започнат да правят груби дървени сандъци и да плетат кошове за изнасяне на пръстта. Нямаше достатъчно стълби и повдигащи механизми, затова вдигнаха дълъг полегат склон в единия край на една от най-големите основи, за да могат хората да влизат и излизат от нея. Съобрази, че не е помислил достатъчно над въпроса къде да отива огромното количество пръст, която излизаше от основите. Вече беше много късно да разсъждава над това. Взе бързо решение и нареди пръстта да се трупа на една ивица камениста земя край реката. Сигурно щеше да може да се култивира. Докато даваше тази заповед, Бърнард магерника дотича при него в паника и му каза, че има продукти най-много за двеста души, а тук май са поне хиляда.
— Наклади огън в кухненския двор и направи супа в желязното корито — нареди му Филип. — Разреди бирата. Използвай всички запаси. Накарай от селяните да приготвят храна на техните си огнища. Импровизирай! — Обърна гръб на магерника и отново се зае с организирането на работниците.
Все още раздаваше заповеди, когато някой го потупа по рамото и заговори на френски:
— Приор Филип, бихте ли ми обърнал внимание замалко?
Беше дякон Балдуин, помощникът на Уейлрън Бигод.
Филип се обърна и видя пред себе си цялата гостуваща група, всички на коне, достолепно облечени и зяпнали в изумление в сцената наоколо. Епископ Хенри, нисък набит мъж с вечно заядливото си изражение и късо подстриганата си по монашески коса, в странен контраст с извезаното му пурпурно палто. До него епископ Уейлрън, облечен в черно както винаги, с не съвсем прикрит смут зад обичайното си хладно презрение. Дебелия Пърси Хамли до него, с мускулестия си син Уилям и грозната си жена Реган. Пърси и Уилям изглеждаха объркани, но Реган разбираше съвсем точно какво бе направил Филип и отвътре кипеше от гняв.
Вниманието на Филип се върна на епископ Хенри и за своя изненада той забеляза как епископът го удостои с поглед, изпълнен с жив интерес. Филип го погледна открито в очите. Изражението на епископа издаваше изненада, любопитство и някак леко насмешлива почит. След миг Филип се приближи към госта си, задържа главата на коня му и целуна подадената му от Хенри, отрупана с пръстени ръка.
Хенри слезе с плавно пъргаво движение, а останалите от свитата му го последваха. Филип извика двама монаси да отведат конете в конюшнята. Хенри беше приблизително на неговата възраст, но червендалестото му лице и пищно облечената фигура го правеха да изглежда малко по-възрастен.
— Е, отец Филип — заговори той. — Дойдох да проверя някои сведения, че не сте способни да строите нова катедрала тук в Кингсбридж. — Замълча и бавно огледа стотиците работници, после погледът му се върна на приора. — Изглежда, че съм бил погрешно информиран.
Сърцето на Филип прескочи. Хенри едва ли можеше да го каже по-ясно: Филип беше спечелил.
Обърна се към епископ Уейлрън. Лицето му се беше стегнало в едва сдържан гняв. Знаеше, че отново е надвит. Филип коленичи, сведе глава, за да прикрие триумфалната радост на лицето си и целуна дланта на своя епископ.
Том изпитваше наслада от зидането на стената. Толкова отдавна не беше го правил, че бе забравил дълбокото спокойствие, идващо от това да редиш камък върху камък в съвършено прави линии и да гледаш как зидът расте.
Когато доброволците започнаха да прииждат на стотици и той разбра, че планът на Филип ще успее, радостта му стана още по-голяма. Тези камъни щяха да са част от неговата катедрала. А тази стена, която сега бе само стъпка висока, след време щеше да се извиси към небето. Чувстваше, че това бе началото на остатъка от живота му.
Том разбра кога пристигна епископ Хенри. Като камък, хвърлен във вир, епископът отпрати вълна през множеството работници, щом хората започнаха да спират работата си за миг и да поглеждат нагоре към пищно облечените фигури, които придирчиво си пробираха път през калта. Самият той продължи с реденето на камъните. Епископът трябваше да се е слисал от гледката с хилядата доброволци, които весело и въодушевено се трудеха, за да съградят новата си катедрала. Сега Том трябваше да направи също толкова добро впечатление. Никога не беше спокоен в компания на богато облечени хора, но трябваше да изглежда вещ и мъдър, вярващ и уверен в себе си, точния човек, на когото с благодарност някой би поверил обременителната сложност на толкова огромен и скъп строителен проект.
Наблюдаваше с едно око гостите и когато групата им се приближи, остави мистрията си. Приор Филип поведе епископ Хенри към него и Том коленичи и целуна ръката на епископа. Филип рече:
— Том е нашият строител, пратен ни от Бога в деня, когато старата църква изгоря.
Том отново коленичи пред епископ Уейлрън, а след това погледна останалите от групата. Напомни си, че е майсторът строител и не бива да проявява прекалено раболепие. Позна Пърси Хамли, комуто бе построил половин къща някога.
— Милорд Пърси — поздрави го със сдържан поклон. Зърна грозната жена на Пърси. — Милейди Реган. — След това погледът му се спря на сина. Спомни си как Уилям едва не беше прегазил Марта на големия си боен кон и как Уилям се беше опитал да купи Елън в горите. Гадна издънка беше този младеж. Но Том задържа лицето си в маска на хладна учтивост. — И младия лорд Уилям. Моите почитания.
Епископ Хенри го гледаше проницателно.
— Начертал ли сте плановете си, Том Строителю?
— Да, милорд епископ. Желаете ли да ги видите?
— Определено.
— Ако благоволите, насам.
Хенри кимна и Том го поведе към навеса си, на няколко разтега от обекта. Влезе в малката дървена постройка и извади наземния план, нарисуван в гипса на голяма дървена рамка, дълга четири стъпки. Подпря я на стената на навеса и се отдръпна назад.
Това беше деликатен момент. Повечето хора не можеха да четат план, но епископите и лордовете мразеха да го признават, тъй че трябваше да им се обясни идеята така, че да не се разкрие невежеството им пред останалата част от света. Някои епископи всъщност го разбираха, естествено, и тогава се обиждаха, че някакъв си жалък строител си позволява да ги поучава.
Притеснен, Том посочи на плана и каза:
— Това е стената, която зидам.
— Да, източната фасада, очевидно — отвърна Хенри. Това отговаряше на въпроса: можеше да чете план съвършено добре. — Защо трансептите не са с крила?
— За икономия — отговори Том бързо. — Само че няма да започнем да ги строим в следващите пет години, а ако манастирът продължи да процъфтява като в първата година под ръководството на приор Филип, напълно е възможно дотогава да сме в състояние да си позволим трансепти с крила. — Беше похвалил Филип и отговорил на въпроса едновременно. Остана доволен от себе си.
Хенри кимна одобрително.
— Разумно е да се планира скромно и да се остави място за разширяване. Покажете ми вертикалния разрез.
Том извади чертежа. По него не направи никакъв коментар, след като вече знаеше, че Хенри може да разбере това, което гледаше. Това бързо се потвърди от думите на Хенри:
— Пропорциите са приятни за окото.
— Благодаря ви — отвърна Том. Епископът изглеждаше доволен от всичко. Том добави: — Това е скромна катедрала, но ще бъде по-лека и по-красива от старата.
— А колко време ще отнеме, докато се довърши?
— Петнайсет години, ако работата върви без прекъсване.
— Което никога не става. Както и да е. Можете ли да ни покажете как ще изглежда — имам предвид на някой, който стои отвън?
Том го разбра.
— Искате да видите скица.
— Да.
— Разбира се.
Том се върна при зида си със свитата на епископа след него. Коленичи над дъската за бъркане на хоросана и разстла хоросан на равен пласт, като заглади повърхността. След това, с върха на мистрията си, започна да нахвърля скица на западния край на църквата. Знаеше, че е добър в това. Епископът, свитата му и всички монаси и доброволци наблизо наблюдаваха с възхищение. Рисуването винаги приличаше на чудо за хора, което не го умееха. След няколко мига Том бе създал рисунка на западната фасада с нейните три сводести входа, големия й прозорец и куличките от двете страни. Беше прост номер, но винаги впечатляваше силно.
— Забележително — каза епископът, след като рисунката бе готова. — Дано Божията благословия се добави към умението ви.
Том се усмихна. Това се считаше за много висока похвала за назначаването му.
— Милорд епископ — каза приор Филип, — ще благоволите ли да получите закуска, преди да извършите литургията?
— С радост.
Том се отпусна. Изпитът му бе свършил и той го беше взел.
— Може би ще желаете да посетите къщата на приора, която е ей там — предложи Филип на епископа. Групата тръгна. Филип стисна ръката на Том и промълви с едва сдържано тържество: — Успяхме!
Том въздъхна облекчено, щом важните особи го оставиха. Чувстваше се доволен и горд. Да, помисли си, успяхме. Епископ Хенри бе повече от впечатлен: беше изумен, въпреки сдържаността си. Уейлрън очевидно го бе настроил да очаква сцена на запуснатост и безделие, тъй че реалността се оказа още по-изненадваща. В крайна сметка злонамереността на Уейлрън бе проработила срещу него и бе извисила победата на Филип и Том.
Тъкмо когато душата му се къпеше в блясъка на една честно спечелена победа, чу познат глас.
— Здравей, Том Строителю.
Обърна се и видя Елън.
Беше негов ред да се изуми. Катедралната криза толкова бе изпълнила ума му, че не беше помислял за нея през целия ден. Зяпна в нея щастлив. Изглеждаше съвсем същата като в деня, в който си бе заминала: слабичка, смугла, с тъмна коса, която се движеше като вълни по пясъчен бряг, и онези дълбоки, искрящи златни очи. Усмихна му се със сочните устни, които винаги го караха да мисли за целувка.
Обзе го порив да я стисне в прегръдката си, но го надви. Едва успя да промълви:
— Здравей, Елън.
Един младеж до нея рече:
— Здравей, Том.
Том го погледна с любопитство.
— Не помниш ли Джак? — запита Елън.
— Джак! — възкликна той. Момъкът се бе променил. Беше по-висок от майка си и имаше онази кокалеста фигура, която караше някои баби да казват, че момчето е надраснало силата си. Все още имаше светлорижа коса, бяла кожа и сини очи, но чертите на лицето му бяха станали някак по-привлекателни и някой ден можеше дори да бъде красив.
Том отново се втренчи в Елън. За миг просто се наслаждаваше да я гледа. Искаше му се да каже „Липсваше ми, не мога да ти опиша колко ми липсваше“, и замалко да го направи, но изгуби кураж и вместо това промълви:
— Е, къде беше?
— Живяхме там, където сме живели винаги, в леса — отвърна тя.
— А какво те накара да се върнеш, точно днес?
— Чухме за призива ви за доброволци и ни обзе любопитство да видим как се оправяте. А и не съм забравила, че обещах да се върна един ден.
— Толкова се радвам, че го направи — каза Том. — Копнеех да те видя.
Тя го изгледа нащрек.
— О?
Това беше моментът, за който бе чакал и който бе обмислял от година, а след като бе дошъл, се уплаши. Досега бе могъл да живее в надежда, но ако днес тя го отхвърлеше, щеше да знае, че я е изгубил завинаги. Страх го беше да започне. Мълчанието се проточи. Най-сетне си пое дъх.
— Слушай. Искам да се върнеш при мен. Не, моля те не казвай нищо, преди да си чула какво имам да кажа… моля те.
— Добре — отвърна тя сдържано.
— Филип е много добър приор. Манастирът забогатява непрекъснато, благодарение на доброто му ръководство. Моята работа е сигурна. Няма да се наложи да тъпчем пътищата отново, никога, обещавам.
— Не беше това…
— Знам, но искам да ти кажа всичко.
— Добре.
— Построил съм къща в селото, с две стаи и комин, и мога да я направя по-голяма. Няма да трябва да живеем в приората.
— Но селото е на Филип.
— Филип в момента ми е задължен. — Том махна с ръка да посочи гледката наоколо. — Знае, че не би могъл да направи това без мен. Ако го помоля да ти прости за това, което направи и да приеме едногодишното ти изгнание за достатъчно наказание, ще се съгласи. Не може да ми откаже това, точно днес.
— А момчетата? — каза тя. — Трябва ли да гледам как Алфред пуска кръв на Джак всеки път, когато се почувства ядосан?
— Мисля, че имаме отговор на това, всъщност — отвърна Том. — Алфред вече е зидар. Ще взема Джак за мой чирак. Така Алфред няма да негодува за безделието на Джак. А ти можеш да учиш Алфред да чете и пише, тъй че двете момчета да са равни — и двамата работещи, и двамата грамотни.
— Много си мислил за това, а? — каза тя.
— Да.
Зачака реакцията й. Не беше хубаво да е настоятелен. Единственото, което можеше да направи, бе да опише положението. Да можеше само да нарисува скица! Чувстваше, че се е справил с всяко възможно възражение. Трябваше вече да се съгласи! Но тя все още се колебаеше.
— Не съм сигурна — промълви тя.
Самообладанието му рухна.
— О, Елън, не казвай това. — Страх го беше да не заплаче пред всичките тези хора, а беше толкова задавен, че едва можеше да говори. — Толкова те обичам, моля те, не си отивай отново — замоли я той. — Единственото, което ме крепеше, бе надеждата, че ще се върнеш. Просто не мога да понеса да живея без теб. Не затваряй портите на рая. Нима не разбираш, че те обичам с цялото си сърце?
Държането й мигновено се промени.
— Защо не го кажеш, тогава? — прошепна тя и пристъпи към него. Той я прегърна. — Аз също те обичам, глупчо такъв.
Коленете му отмаляха от радост. „Тя наистина ме обича, наистина“, помисли си Том. Притисна я силно, после се вгледа в лицето й.
— Ще се омъжиш ли за мен, Елън?
В очите й имаше сълзи, но също тъй се усмихваше.
— Да, Том, ще се омъжа за теб — отвърна тя. Вдигна лицето си.
Той я придърпа към себе си и я целуна по устата. Беше мечтал за това от година. Затвори очи и се съсредоточи на сладостния допир на пълните й устни в своите. Устата й бе леко отворена и устните й бяха влажни. Целувката бе толкова сладка, че за миг се забрави. Тогава някой наблизо каза:
— Ей, да не я глътнеш, човече!
Отдръпна се от нея и промълви:
— В църква сме!
— Все ми е едно! — отвърна тя весело и го целуна отново.
„Приор Филип ни надхитри отново“, мислеше си с горчивина Уилям, докато седеше в къщата на приора, пиеше разреденото вино на Филип и похапваше захаросани ядки от кухнята на приората. Беше му отнело известно време, докато проумее гениалността и пълнотата на победата. Нищо погрешно не беше имало в първоначалната оценка на епископ Уейлрън на положението: вярно беше, че парите на Филип не стигаха и щеше да му е изключително трудно да строи катедрала в Кингсбридж. Но въпреки това хитрият монах бе постигнал успех, наел беше майстор строител, започнал беше строителството, а след това като с магия от едното нищо бе събрал огромна работна сила, за да баламоса с нея епископ Хенри. И Хенри беше дълбоко впечатлен, още повече заради мрачната картина, която Уейлрън беше описал предварително.
Проклетият монах също знаеше, че е победил. Не можеше да махне победоносната усмивка от лицето си. В момента се беше увлякъл в разговор с епископ Хенри, говореше оживено за породи овце и за цената на вълната, а събеседникът му го слушаше съсредоточено, почти уважително и междувременно грубо пренебрегваше майката и бащата на Уилям, които бяха далеч по-важни от някакъв си жалък монах.
Филип щеше да съжали за този ден. Никой не можеше да надиграва Хамли и да се отърве безнаказано след това. Не бяха стигнали до положението, на което се радваха днес, позволявайки на някакви монаси да ги надвият. Бартоломю от Шайринг ги беше оскърбил и беше умрял в затвора като предател. Филип не го чакаше нищо по-добро.
Том Строителя беше другият човек, който щеше да съжали за това, че се е опълчил на Хамли. Уилям не беше забравил как Том се изпречи на пътя му в Дърстед, задържа главата на коня му и го принуди да плати на работниците. Днес пренебрежително го бе нарекъл „младия лорд Уилям“. Сега явно беше в тандем с Филип, строеше катедрали, а не имения. Щеше да се научи, че е по-добре да залагаш на Хамли, а не да се съюзяваш с враговете им.
Уилям седеше кротко и кипеше от яд, докато епископ Хенри най-после стана и заяви, че е готов да поведе литургията. Приор Филип даде знак на един послушник, който напусна стаята бежешком и след малко камбаната закънтя.
Всички излязоха от къщата, първо епископ Хенри, след него епископ Уейлрън, после приор Филип и накрая миряните. Всички монаси чакаха отвън и тръгнаха в колона зад приора, образувайки процесия. Хамли трябваше да останат най-накрая.
Доброволците бяха изпълнили цялата западна половина на манастирския двор, насядали по стени и покриви. Хенри се качи на платформа, издигната в центъра на строителния терен. Монасите се строиха в редици зад него там, където щеше да е хорът на новата катедрала. Хамли и другите миряни от свитата на епископа се отправиха към кораба на бъдещия храм.
Когато заеха местата си, Уилям видя Алиена.
Изглеждаше много променена. Беше в грубо евтино облекло и с дървени обуща, а буйните къдрици, обкръжаващи лицето й, бяха влажни от пот. Но определено беше Алиена и все още бе толкова красива, че гърлото му пресъхна, щом зяпна в нея, без да може да откъсне погледа си, докато литургията започваше и манастирският двор се изпълни със звука на хиляда гласа, мълвящи „Отче наш“.
Тя като че ли усещаше напрегнатия му поглед, защото изглеждаше притеснена, пристъпваше от крак на крак и се озърташе неспокойно. Най-сетне срещна очите му. По лицето й пробяга ужас и страх, и тя се присви назад, въпреки че ги деляха десетина разтега и десетки хора между тях. Страхът й я направи още по-желана за него и той усети как тялото му откликва по начин, по който не помнеше да е реагирало от година. Страстта му към нея се смеси с негодувание заради магията, която му бе направила. Тя се изчерви и наведе очи все едно, че изпитваше срам. Заговори на едно момче до нея — беше брат й, разбира се, помисли си Уилям, разпознал лицето му в проблясъка на един похотлив спомен — а след това се обърна и изчезна в тълпата.
Уилям се почувства съкрушен. Изкушаваше се да я проследи, но не можеше да го направи, разбира се, не и в средата на богослужение, пред родителите си, двама епископи, четиридесет монаси и хиляда богомолци. Затова отново се обърна напред, разочарован. Изгубил беше шанса да открие къде живее.
Макар да си беше отишла, все още изпълваше ума му. Уилям се зачуди дали беше грях, че има ерекция в църква.
Забеляза, че баща му е възбуден.
— Виж! — говореше той на майка му. — Виж онази жена там!
Отначало Уилям си помисли, че говореше за Алиена. Но тя не се виждаше никъде, а когато проследи погледа на баща си, видя една около трийсетгодишна жена, не толкова сластна като Алиена, но жива и необуздана на вид, което я правеше интересна. Стоеше малко встрани от Том, майстора строител и Уилям си помисли, че беше сигурно жена му, същата, която се бе опитал да купи в гората един ден, преди около година. Но защо баща му трябваше да я познава?
— Тя ли е? — изшепна баща му.
Жената извърна глава все едно, че ги беше чула. Погледна право към тях и Уилям отново видя светлите й, пронизващи златни очи.
— Наистина е тя, Господи — изсъска майка му.
Погледът на жената разтърси баща му. Червендалестото му лице пребледня и ръцете му затрепериха.
— Иисус Христос да ни пази — каза той. — Мислех, че е умряла.
А Уилям си помисли: „Това пък за какво е, по дяволите?“
Джак се беше опасявал от това.
През цялата година беше знаел, че майка му тъгува за Том Строителя. Не беше така спокойна и уравновесена като преди. Често пъти погледът й ставаше унесен и отчужден. А нощем понякога издаваше стонове, сякаш сънуваше или си представяше, че се люби с Том. Знаел беше през цялото време, че тя ще се върне. А сега се бе съгласила да остане.
Не можеше да го понесе.
Двамата винаги бяха живели щастливо заедно. Обичаше майка си и майка му го обичаше, и нямаше никой друг помежду им.
Животът в гората бе някак безинтересен, вярно. Липсвало му беше обаянието на тълпите и градовете, които беше видял в краткото си съжителство със семейството на Том. Липсваше му Марта. Странно, но облекчаваше скучното си ежедневие в леса с мечти за онова момиче, за което мислеше като за Принцесата, макар да знаеше, че името й бе Алиена. И щеше да му е интересно да работи с Том и да научи как се строят сгради. Но нямаше вече да е свободен. Други хора щяха да му казват какво да прави. Щеше да е длъжен да работи, все едно дали иска или не. И щеше да дели майка си с останалия свят.
Седеше на стената недалече от манастирската порта, умислен и натъжен, когато изведнъж я зърна: Принцесата.
Джак примига изумено. Тя се измъкна през тълпата и се запъти към портата. Изглеждаше отчаяна. Беше дори още по-красива, отколкото я помнеше. В онези дни бе имала закръглено, сластно момичешко тяло, облечено в скъпи дрехи. Сега изглеждаше по-тънка и повече жена, отколкото момиче. Прогизналата от пот ленена рокля, която носеше, бе полепнала по тялото й, показвайки пълните й гърди и ребрата под тях, плосък стомах, тесни бедра и дълги крака. Лицето й бе зацапано с кал и буйните й къдрици бяха разрошени. Беше притеснена от нещо, уплашена и отчаяна, но чувството само правеше лицето й по-лъчезарно. Джак беше запленен от гледката. Усети странно раздвижване в слабините си, каквото не беше изпитвал никога досега.
Тръгна след нея. Не беше съзнателно решение. В един момент седеше на стената зяпнал в нея, а в следващия вече бързаше през портата зад нея. Настигна я на улицата отвън. Миришеше на мускус като след тежък труд. Спомни си, че обикновено ухаеше на цветя.
— Нещо не е наред ли? — заговори й той.
— Всичко е наред — отвърна тя кратко и ускори стъпките си.
Джак продължи с нея.
— Ти не ме помниш. Последния път, когато се срещнахме, ми обясни как се зачеват бебета.
— О, я млъкни и се разкарай! — извика му тя.
Той се спря и я остави да продължи. Почувства се разочарован. Явно беше казал нещо неуместно.
Отнесла се беше с него като с досадно хлапе. Той беше на тринайсет, но от висините на нейните близо осемнайсет това сигурно приличаше на детство.
Видя как отиде до една къща, извади ключ, който висеше на каишка на шията й и отключи вратата.
Тя живееше тук!
Това промени всичко.
Изведнъж перспективата да напусне леса и да заживее в Кингсбридж вече не изглеждаше толкова лоша. Щеше да вижда Принцесата всеки ден. Това щеше да компенсира много.
Остана на място, загледан към вратата, но тя не се появи повече. Беше нелепо, да стои така на една улица с надеждата да види момиче, което едва го познаваше. Но не искаше да помръдне. Ново чувство кипеше в душата му. Нищо друго вече не изглеждаше особено важно, освен Принцесата. Мислеше само за нея. Беше омагьосан. Беше обсебен.
Беше влюбен.
Трета част
1140 — 1142
Осма глава
I
Курвата, която Уилям избра, не беше много хубава, но имаше големи гърди, а и пищната й къдрава коса го съблазни. Бавно се отправи към него, полюшвайки бедрата си и той видя, че е малко по-възрастна, отколкото си бе помислил, може би на двайсет и пет или на трийсет, и макар да се усмихваше невинно, очите й гледаха мрачно и преценяващо. След това дойде ред на Уолтър. Той предпочете дребничко и уязвимо на вид девойче с момчешка фигура и плоски гърди. След като Уилям и Уолтър направиха избора си, влязоха и останалите четирима рицари.
Уилям ги беше довел в курвенския дом, защото имаха нужда от малко разпускане. Не бяха влизали в бой вече от месеци и започваха да стават недоволни и раздразнителни.
Гражданската война, избухнала преди година между крал Стивън и съперничката му Мод, тъй наречената „императрица“, бе в затишие. Уилям и хората му бяха последвали краля из цяла югозападна Англия. Стратегията на Стивън беше енергична, но непоследователна. Нападаше с огромна жар някое от укрепленията на Мод, но ако не спечелеше победа в самото начало, обсадата го отегчаваше бързо и той се оттегляше. Пълководецът на въстаниците не беше самата Мод, а нейният полубрат Робърт, граф на Глостър и до този момент кралят не бе успял да го принуди да влязат в открит сблъсък. Войната вървеше колебливо, с много маневри и малко истински боеве, тъй че мъжете бяха изнервени.
Курвенският дом бе разделен с паравани на малки стаички, всяка застлана със сламеник. Уилям и рицарите му се оттеглиха с избраничките си. Курвата на Уилям нагласи паравана така, че да осигури повече интимност, а после вдигна горницата на нощната си дреха и оголи гърдите си. Бяха големи, както бе забелязал, но имаха провисналите цицки и видимите вени на жена, която е кърмила деца. Това го поразочарова. Все едно, придърпа я към себе си, хвана гърдите й и започна да ги мачка и да щипе зърната.
— Лекичко — възрази тя кротко. Прегърна го, издърпа напред бедрата му и се отърка в него. След малко плъзна ръка по тялото му и опипа слабините му.
Уилям изруга тихо. Тялото му не реагираше.
— Не се притеснявай — промълви тя. Снизходителният й тон го ядоса, но си замълча, докато тя се издърпа от прегръдката му, коленичи, вдигна предницата на туниката му и заработи с уста.
В началото усещането го задоволи и той си помисли, че всичко ще е наред, но след първоначалния порив отново загуби интерес. Загледа лицето й, защото това понякога го възбуждаше, но сега само му напомни колко жалък изглежда в момента. Започна да се ядосва, а от това членът му съвсем се отпусна.
— Опитай да се успокоиш — каза тя. Когато започна отново, засмука толкова силно, че го заболя. Издърпа се от нея, зъбите й остъргаха чувствителната кожа и той извика. Удари я през лицето с опакото на ръката, тя изохка и падна настрани.
— Тромава кучка — изръмжа Уилям. Жената лежеше на сламеника в краката му и го гледаше уплашено. Изрита напосоки към нея, повече от раздразнение, отколкото от злоба. Улучи я в корема. Оказа се по-силно, отколкото възнамеряваше и тя се преви от болка.
Усети, че тялото му най-после реагира.
Уилям коленичи, превъртя я на гръб и я възседна. Тя го зяпна отдолу с болка и страх в очите. Издърпа полата на роклята й до кръста. Космите между краката й бяха гъсти и къдрави. Това му харесваше. Започна да се гали, докато гледаше тялото й. Още не беше достатъчно твърд. Страхът се махаше от очите й. Хрумна му, че може нарочно да го разиграва, за да потуши страстта му и да не се налага да го обслужи. Мисълта го разгневи. Стисна ръката си в юмрук и я удари силно в лицето.
Тя изпищя и се опита да изпълзи под него. Уилям я затисна с тялото си, но жената продължи да се бори и да реве. Вече беше съвсем твърд. Опита се насила да разтвори бедрата й, но тя се възпротиви.
Параванът се издърпа настрани и Уолтър влезе, само по ботуши и долна риза, курът му стърчеше пред него като прът. Зад него нахълтаха още двама рицари: Жерве Грозника и Хю Брадвата.
— Задръжте ми я, момчета — заповяда Уилям.
Тримата рицари се смъкнаха около курвата и я задържаха неподвижно.
Уилям се намести отгоре й, за да влезе в нея, после се спря, предвкусвайки удоволствието.
— Какво стана, лорде? — попита Уолтър.
— Размисли, като видя колко ми е голям — отвърна Уилям ухилен.
Тримата зареваха от смях. Уилям проникна в нея. Харесваше му, когато гледаха други. Започна да го движи навътре и навън.
— Прекъснахте ме точно когато го вкарвах на моята — оплака се Уолтър.
Уилям видя, че слугата му все още не е задоволен.
— Натикай го в устата на тая. На нея й харесва.
— Ще пробвам.
Уолтър се премести, сграбчи жената за косата и повдигна главата й. Беше вече достатъчно уплашена, за да направи каквото и да било, тъй че се подчини с готовност. Жерве и Хю вече нямаше нужда да я държат, но стояха и гледаха. Изглеждаха очаровани: сигурно никога досега не бяха виждали жена, оправяна от двама мъже едновременно. Уилям също не беше го виждал. Имаше нещо странно възбуждащо в това. Уолтър изглежда изпитваше същото, защото скоро започна да диша тежко и задъхано, а след това свърши. Докато го гледаше, Уилям се изпразни миг или два по-късно.
След малко се изправиха. Уилям все още беше възбуден.
— Що й вие не го повторите с нея? — предложи на Жерве и Хю. Блазнеше го идеята да погледа представлението отново.
Те обаче не бяха склонни.
— Моята сладурана ме чака — измърмори Хю, а Жерве добави:
— Също и мойта.
Курвата стана и заоправя роклята си. Лицето й не издаваше нищо.
— Не беше толкова лошо, нали? — каза й Уилям.
Тя се изправи пред него, погледа го за миг, а после присви устни и го заплю. Усети по лицето си топла лепкава течност — беше задържала спермата на Уолтър в устата си. Храчката замъгли погледа му. Вбесен, вдигна ръка да я удари, но тя се шмугна навън между параваните. Уолтър и другите рицари избухнаха в смях. Уилям не мислеше, че е много смешно, но не можеше да подгони момичето със спермата по лицето си. Осъзна, че единственият начин да съхрани достойнството си, бе да се направи, че не му пука и също се засмя.
— Е, лорде, надявам се, че няма да пръкнете бебе на Уолтър сега! — подвикна Жерве Грозника и всички отново зареваха от смях. Дори Уилям този път реши, че е смешно.
Всички излязоха заедно от стаичката, като се превиваха от смях и бършеха очи. Другите момичета разтревожено ги наблюдаваха: бяха чули писъците на курвата на Уилям и се бояха от неприятности. Един-двама клиенти надникнаха любопитно иззад параваните. Уолтър рече:
— За пръв път виждам онова да го хвърля момиче! — и се разсмяха отново.
До вратата стоеше един от скуайърите на лорда и гледаше притеснено. Беше още почти момче и сигурно никога досега не беше влизал в бардак. Усмихна се плахо, без да знае дали му се полага да се включи във веселбата.
— Какво търсиш тук, говнян идиот? — сопна му се Уилям.
— Нося съобщение за вас, лорде — заекна скуайърът.
— Добре, не ми губи времето. Казвай какво е!
— Много съжалявам, ваша милост — отвърна момчето. Изглеждаше толкова уплашено, че Уилям си помисли, че ще се обърне и ще побегне от къщата.
— За какво съжаляваш бе, говно? — ревна Уилям. — Дай ми съобщението!
— Баща ви е умрял, лорде — изломоти хлапето и се разплака.
Уилям зяпна стъписан. Умрял? Баща му?
— Но той е в идеално добро здраве! — извика глупаво. Вярно, че баща му вече не можеше да се бие на бойното поле, но това не бе изненадващо за близо петдесетгодишен мъж. Скуайърът продължаваше да плаче. Уилям си спомни как изглеждаше баща му последния път, когато го видя: здрав, със зачервено лице, сърцат и буен, толкова изпълнен с живот, колкото можеше да е човек, и това бе само преди… Осъзна леко изненадан, че бе изтекла почти година от последното им виждане. — Какво се е случило? — попита той скуайъра. — Какво се е случило с него?
— Получи удар, милорд — изхлипа момчето.
Удар. Новината започна да попива в ума му. Баща му беше мъртъв. Онзи едър, силен, настръхнал и избухлив мъж лежеше безпомощен и изстинал върху каменна плоча някъде…
— Трябва да се върна у дома — заяви изведнъж Уилям.
— Първо трябва да помолите краля да ви освободи — напомни кротко Уолтър.
— Да, прав си — съгласи се вяло господарят му. — Налага се да поискам разрешение.
Умът му беше замаян.
— Да дам ли бакшиш на съдържателката? — попита Уолтър.
— Да. — Подаде му кесията си. Някой го загърна в наметалото му. Слугата му измърмори нещо на жената, която държеше бардака и й даде някакви пари. Хю Брадвата отвори вратата пред лорда. Всички излязоха.
Вървяха мълчаливо по улиците на малкото градче. Уилям се чувстваше някак странно отчужден, сякаш гледаше всичко отгоре. Не можеше все още да проумее факта, че баща му вече го няма. Щом приближиха кралския стан, той се постара да се вземе в ръце.
Кралят провеждаше дворцовия съвет в църквата, понеже тук нямаше нито замък, нито градски съвет. Беше малка и скромна каменна църква, чиито стени отвътре бяха боядисани в яркочервено, синьо и оранжево. На средата на пода бе запален огън и красивият русокос крал седеше край него на дървен трон, изпънал крака пред себе си в обичайната си отпусната поза. Носеше войнишки дрехи, високи ботуши и кожена туника, но бе с корона на главата вместо с шлем. Уилям и Уолтър си пробиха път до вратата на храма през тълпата молители, кимнаха на стражите, които задържаха простолюдието назад и навлязоха във вътрешния кръг. Стивън разговаряше с някакъв току-що пристигнал граф, но забеляза Уилям и прекъсна веднага.
— Уилям, приятелю. Чул си.
Уилям се поклони.
— Милорд кралю.
Стивън стана.
— Скърбя с теб. — Прегърна Уилям и го задържа за миг, преди да го пусне.
Съчувствието му събуди първите сълзи в очите на младежа.
— Трябва да ви помоля за разрешение да се върна у дома.
— Давам го с готовност, макар и не с радост — отвърна кралят. — Ще ни липсва силната ти десница.
— Благодаря ви, милорд.
— Също така ти дарявам попечителството над графство Шайринг и всички доходи от него, докато се реши въпросът с наследството. Върни се у дома, погреби баща си и се върни при нас колкото се може по-скоро.
Уилям се поклони отново и се оттегли. Кралят поднови разговора си. Около младежа се струпаха придворни да изразят съболезнованията си. Докато ги приемаше, смисълът на казаното току-що от Стивън го порази. Беше му дал попечителство на графството докато се реши въпросът с наследството. Какъв въпрос? Уилям беше единственото дете на баща си. Как можеше изобщо да има въпрос? Огледа лицата наоколо и погледът му се спря на един млад свещеник от по-изтъкнатите клирици в обкръжението на краля. Придърпа го и заговори тихо:
— Какво, по дяволите, имаше предвид той с „въпроса“ за наследството, Джоузеф?
— Има друг претендент за графството — отвърна Джоузеф.
— Друг претендент? — повтори Уилям изумен. Нямаше никакви полубратя, незаконни братя, братовчеди… — Кой е той?
Свещеникът посочи към една фигура, застанала с гръб към тях. Беше с новопристигналите. Носеше облекло на скуайър.
— Но той дори не е рицар! — каза Уилям високо. — Баща ми беше графът на Шайринг!
Скуайърът го чу и се обърна.
— Моят баща също беше графът на Шайринг.
Отпървом Уилям не го позна. Видя пред себе си красив широкоплещест младеж на около осемнайсет години, добре облечен за скуайър и с хубав меч. В стойката му личеше увереност и дори арогантност. Най-стъписващото беше, че се взря в Уилям с такава неподправена омраза, че младият лорд се присви пред погледа му.
Лицето беше много познато, но променено. Все пак Уилям не можа да го свърже с нищо. После забеляза грозния белег на дясното ухо на скуайъра, там, където меката част беше отрязана. В един рязък проблясък на спомен видя как парче бяла плът пада върху задъханата гръд на уплашена девица и чу как едно момче крещи от болка. Това беше Ричард, синът на предателя Бартоломю, братът на Алиена. Момченцето, принудено да гледа, докато двама мъже изнасилваха сестра му, беше пораснало във внушителен мъж, с отмъстителен блясък в светлосините си очи. Уилям изведнъж изпита ужасен страх.
— Помниш, нали? — провлачи леко Ричард, което не прикри напълно кипящия отдолу гняв.
Уилям кимна.
— Помня.
— Аз също, Уилям Хамли — каза Ричард. — Аз също.
Уилям седеше в големия стол на челото на масата. Там, където бе седял баща му. Винаги беше знаел, че един ден ще заеме това място. Беше си представял, че ще се чувства неимоверно силен, щом го направи, но всъщност бе малко уплашен. Страх го беше, че хората няма да видят в него мъжа, такъв, какъвто бе баща му, и щяха да го презрат.
Майка му седеше от дясната му страна. Често пъти я бе наблюдавал, когато баща му седеше в този стол и беше следял как тя заиграва със страховете и слабостите на съпруга си, за да наложи своето. Твърдо бе решил да не й позволи да прави същото с него.
Вляво от него седеше Артър, кротък сивокос мъж, някогашен управител на граф Бартоломю. След като стана граф, баща му бе наел Артър, защото човекът познаваше добре имението. Уилям винаги беше хранил съмнения за този избор. Слуги на други хора понякога трудно се откъсваха от навиците, наложени от предишния им господар.
— Не е възможно крал Стивън да направи Ричард граф — говореше майка му ядосано. — Той е само скуайър!
— Не разбирам как изобщо е постигнал това — заговори раздразнено Уилям. — Мислех, че са останали бедни. Но той имаше хубави дрехи и добър меч. Откъде е взел парите?
— Устрои се като търговец на вълна — обясни майка му. — Има всичките пари, които му трябват. Или по-скоро сестра му ги има. Чувам, че Алиена върти търговията.
Алиена. Тя значи стоеше зад това. Уилям така и не беше я забравил напълно, но девойката вече не терзаеше толкова ума му, след като избухна войната. Чак докато срещна Ричард. Оттогава присъстваше в мислите му постоянно, все така млада и красива, все така уязвима и съблазнителна, както винаги. Мразеше я заради тази власт, която имаше над него.
— Значи Алиена сега е богата? — подхвърли той разсеяно.
— Да. Но ти се биеш за краля от година. Не може да ти откаже наследството.
— Ричард също се е бил храбро, явно — отвърна Уилям. — Поразпитах тук — там. Още по-лошото е, че куражът му е бил забелязан от краля.
Намръщеното от яд лице на майка му стана замислено.
— Значи наистина има шанс.
— Боя се, че да.
— Добре. Трябва да го надвием.
— Как? — попита Уилям неволно. Беше се зарекъл да не позволява на майка си да командва, но ето, че го сега го стори.
— Трябва да се върнеш при краля с по-голяма сила рицари, нови оръжия и по-добри коне, и много скуайъри и войници.
Искаше му се да й възрази, но знаеше, че е права. В края на краищата кралят вероятно щеше да даде графството на обещаващия да се окаже най-ефикасен поддръжник, независимо от правото и кривото в спора.
— Това не е всичко — продължи майка му. — Трябва да се постараеш да изглеждаш и да се държиш като граф. Така кралят ще започне да гледа на назначението като на предрешено.
Уилям неволно се заинтригува.
— А как трябва да изглежда и да се държи един граф?
— Изказваш си мнението по-често. Имаш мнение за всичко: как трябва кралят да продължава войната, най-добрата тактика за всяко сражение, политическата ситуация в севера и — най-вече — способностите и лоялността на другите графове. Говориш на един за друг. Казваш на граф Хънтингдън, че граф Уорън е велик боец; казваш на епископа на Илай, че не вярваш на шерифа на Линкълн. Хората ще кажат на краля: „Уилям Шайринг е във фракцията на граф Уорън“ или „Уилям Шайринг и хората му са против шерифа на Линкълн.“ Ако изглеждаш силен, на краля ще му е удобно да ти поверява още власт.
Уилям не вярваше на подобни тънкости.
— Мисля, че големината на войската ми ще натежи повече. — Обърна се към управителя. — Колко има в хазната ми, Артър?
— Нищо, лорде — отвърна Артър.
— Какви ми ги плещиш, по дяволите? — възмути се Уилям. — Трябва да има нещо. Колко е?
Артър се държеше с леко превъзходство, сякаш нямаше за какво да се страхува от Уилям.
— Господарю, в хазната няма никакви пари.
Искаше му се да го удуши.
— Това е графство Шайринг! — извика Уилям толкова високо, че рицарите и висшите слуги на замъка по масата надигнаха глави. — Трябва да има пари!
— Пари, разбира се, идват непрекъснато, милорд — каза Артър невъзмутимо. — Но също тъй непрекъснато си отиват, особено във военно време.
Уилям се вгледа в бледото му, гладко обръснато лице. Артър изглеждаше твърде самоуверен. Честен ли беше? Нямаше как да се разбере. Жалко, че очите му не можеха да проникнат до сърцето.
Майка му знаеше какво си мисли.
— Артър е честен — заяви тя, без да се притеснява, че човекът седи до тях. — Стар е, мързелив е и затънал в навиците си, но е честен.
Уилям беше стъписан. Едва-що беше заел този стол и властта му вече се стапяше, като на магия. Чувстваше се прокълнат. Като че ли имаше някакъв закон, според който трябваше да си остане завинаги момче сред мъжете, колкото и да растеше на години. Промълви отчаяно:
— Как е станало това?
Майка му отвърна:
— Баща ти беше болен почти цяла година, преди да умре. Виждах как нещата се изплъзват от ръцете му, но нищо не можех да направя, за да променя това.
За Уилям си беше новина, че майка му все пак не е всемогъща. Не помнеше преди да не е успявала да наложи своето. Обърна се към Артър:
— Имаме тук една от най-добрите земеделски земи в кралството. Как може да сме останали без пари?
— Някои от фермите са в беда, а няколко арендатори са просрочили плащането на рентите.
— Но защо?
— Една от причините, които чувам често е, че младите не искат да работят земята и отиват в градовете.
— Тогава трябва да ги спрем!
Артър сви рамене.
— Поживее ли един крепостник в града за година, става свободен човек. Такъв е законът.
— А арендаторите, които не са платили? Какво си направил с тях?
— Какво може да направи човек? — отвърна Артър. — Ако им отнемем поминъка, изобщо няма да могат да плащат. Тъй че трябва да сме търпеливи и да се надяваме на по-добра реколта, за да могат да наваксат.
Артър общо взето беше прекалено доволен от това, че не можеше да реши нито един от тези проблеми.
— Добре, щом всички млади мъже отиват в градовете, какво става с наемите от къщната собственост в Шайринг? Това би трябвало да носи някакъв доход.
— Колкото и да е странно, не носи — отвърна Артър. — В Шайринг има много празни къщи. Младите мъже изглежда ходят другаде.
— Или хората те лъжат — каза Уилям. — Сигурно ще кажеш, че и приходите от пазара в Шайринг и от панаира на вълната падат?
— Да…
— Защо тогава не вдигнете наемите и таксите?
— Направихме го, ваша милост, по заповед на покойния ви баща, но доходът въпреки това намаля.
— С такова непродуктивно имение, как Бартоломю връзваше двата края? — попита Уилям вбесен.
Артър и за това имаше отговор.
— Той разполагаше и с кариерата. Това носеше много пари едно време.
— А сега е в ръцете на онзи проклет монах.
Уилям беше потресен. Точно когато трябваше да създаде блестящо впечатление му казваха, че е останал без пукнато пени. Положението беше опасно за него. Кралят току-що го беше дарил с попечителство на графство. Беше един вид проверка. Ако се върнеше в двора със смалена войска, щеше да изглежда неблагодарен, нелоялен дори.
Освен това картината, нахвърляна от Артър, не можеше да е напълно вярна. Уилям беше убеден, че някои хора го мамят — и най-вероятно му се смееха зад гърба при това. Мисълта го ядоса. Нямаше да го търпи. Щеше да им покаже. Кръв щеше да се лее, но поражение нямаше да приеме.
— Имаш извинение за всичко — заговори той на Артър. — Всъщност си оставил имението да се разкапе, докато баща ми е боледувал, макар че през това време е трябвало да си най-бдителен.
— Но, лорд…
Уилям повиши глас.
— Затваряй си устата, да не заповядам да те набият с камшик.
Артър пребледня и замълча.
— От утре тръгваме на обиколка из графството — заяви Уилям. — Ще посетим всяко село, което притежавам и ще ги раздрусаме здраво. Може да не знаеш как да се разправяш с хленчещи и лъжливи селяци, но аз знам. Скоро ще разберем колко е обедняло графството ми. А ако си ме излъгал, заклевам се в Господа, пръв ще виснеш на въжето.
Освен Артър, Уилям взе и коняря си Уолтър, както и другите четирима рицари, които се бяха били редом с него в последната година: Жерве Грозника, Хю Брадвата, Жилбер дьо Рен и Майлс Дайс. Всички те бяха големи свирепи мъже, бързо избухваха и винаги бяха готови да се бият. Яздеха най-добрите коне и вървяха въоръжени до зъби, та да плашат селянията. Уилям бе убеден, че човек е безпомощен, ако хората не се боят от него.
Беше горещ ден в късното лято и пшеницата стоеше на тлъсти снопове по нивите. Видимото изобилие още повече ядоса младия лорд заради безпаричието. Някой трябваше да го ограбва. Тези хора трябваше да са твърде наплашени, за да посмеят. Семейството му бе спечелило графството, когато Бартоломю изпадна в немилост, а той въпреки това беше обеднял, докато синът на Бартоломю бе забогатял! Представата, че хората крадат от него и се смеят на наивното му невежество, го глождеше в стомаха и той трупаше все повече гняв, докато яздеше по пътя.
Беше решил да започне от Нортбрук, малко селце и сравнително отдалечено от замъка. Селяните бяха смесица от крепостни и свободни. Крепостните бяха собственост на Уилям и не можеха да правят нищо без разрешението му. Дължаха му определен брой дни ангария в определено време на годината, плюс дял от реколтата си. Свободните само му плащаха рента, в брой или натура. Петима от тях бяха в просрочка. Уилям допускаше, че си мислеха, че ще могат да се спасят от дълга си, защото бяха далече от замъка. Може би щеше да е подходящо място за начало на раздрусването.
Ездата продължи дълго и слънцето се бе издигнало високо, когато наближиха селото. Имаше двайсет или трийсет къщи, обкръжени от три големи ниви, всички вече ожънати. Близо до къщите, в края на едното поле имаше група от три големи дъба. Когато Уилям се приближи с хората си видя, че повечето селяни като че ли бяха насядали под сянката на дърветата и дояждаха обяда си. Пришпори коня си в галоп последните няколкостотин разтега и другите го последваха. Спряха пред селяните сред облак прах.
Докато селяците се вдигаха на крака, преглъщаха черния „конски“ хляб и се мъчеха да опазят очите си от прахоляка, недоверчивият поглед на Уилям засече една любопитна малка драма. Мъж на средна възраст с черна брада говореше тихо, но много настойчиво на пълничко червенобузо момиче с пълничко червенобузо бебе на ръце. Към тях се приближи млад мъж и по-възрастният набързо го пропъди. После момичето тръгна към къщите, явно възмутено, и се скри в прахоляка. Уилям се заинтригува. Имаше нещо потайно в цялата сценка и съжали, че я нямаше майка му да я изтълкува.
Реши засега да не прави нищо по въпроса. Заговори на Артър, достатъчно високо, за да го чуват всички.
— Петима от свободните ми арендатори са в просрочка, така ли е?
— Да, лорде.
— Кой е най-зле?
— Ателстън не е плащал от две години, но хич не му провървя със свинете и…
Уилям заговори едновременно с него и го прекъсна:
— Кой от вас е Ателстън?
Един висок прегърбен мъж на около четиридесет и пет пристъпи напред. Имаше изтъняла коса и сълзливи очи.
— Защо не си ми плащал рента?
— Господарю, имотът е малък и нямам кой да ми помага, след като момчетата заминаха да работят в града, а и с треската по свинете…
— Един момент — прекъсна го Уилям. — Къде заминаха синовете ти?
— В Кингсбридж, господарю, да работят на новата катедрала там, че искат да се оженят, както се полага на млади мъже, а пък земята ми няма да изхрани три семейства.
Уилям закъта това в паметта си, да обмисли по-късно сведението, че младите са отишли да работят в катедралата в Кингсбридж.
— Имотът ти все пак е достатъчно голям, за да издържа едно семейство, но рентата си не плащаш.
Ателстън заговори пак за прасетата си. Уилям го загледа мрачно, без да слуша. „Знам защо не си плащал“, мислеше си. „Знаел си, че господарят ти е болен и си решил да го мамиш, докато е негоден да наложи правата си. Другите четирима длъжници са мислели същото. Грабили сте ни, докато бяхме слаби!“
За миг се изпълни със самосъжаление. Петимата се бяха подсмихвали на хитростта си, сигурен беше. Е, сега щяха да си научат урока.
— Жилбер и Хю, хванете този селянин и го дръжте — заповяда той спокойно.
Ателстън още говореше. Двамата рицари слязоха от конете си и се приближиха до него. Разказът му за свинската треска замря. Мъжете го хванаха под мишниците и той пребледня от страх.
Уилям заговори на Уолтър със същия спокоен глас.
— Взе ли си ръкавиците?
— Да, лорде.
— Сложи ги. Дай урок на Ателстън. Но гледай да остане жив, за да разкаже.
— Да, лорде.
Конярят извади от дисагите си чифт кожени ръкавици с тънки метални брънки, пришити на кокалчетата на пръстите и по дланта. Нахлузи ги бавно. Всички селяни гледаха в ужас, а Ателстън захленчи от страх.
Уолтър слезе от коня, отиде до нещастника и го шибна в стомаха с облечения си в ръкавица юмрук. Ударът в корема беше болезнен и силен. Мъжът се преви на две, останал без дъх, за да може да извика. Жилбер и Хю го дръпнаха нагоре, а Уолтър го удари в лицето. Кръв швирна от устата и носа му. Една никаквица от тълпата, трябваше да е жена му, изпищя и скочи към Уилям с рев:
— Спрете! Оставете го! Не го убивайте!
Уолтър я блъсна настрани и две други жени я награбиха и я издърпаха назад. Тя продължи да пищи и да се бори. Другите селяни гледаха настръхнали и смълчани, докато Уолтър продължаваше да налага систематично Ателстън. Тялото се отпусна под ударите му, лицето му плувна в кръв и очите се затвориха, щом изгуби съзнание.
— Пуснете го — разпореди се най-сетне Уилям.
Жилбер и Хю изпълниха заповедта. Ателстън се свлече на земята и остана да лежи неподвижно. Двете жени освободиха съпругата му и тя притича до него, смъкна се на колене и захлипа. Уолтър свали ръкавиците и забърса кръвта и парчетата плът от металните брънки.
Уилям вече бе загубил интерес към жертвата си. Огледа из селото и забеляза нова на вид, двуетажна дървена постройка, вдигната на брега на потока. Посочи към нея и попита Артър:
— Какво е онова там?
— Не съм го виждал преди, милорд — отвърна Артър притеснено.
Уилям реши, че го лъже.
— Воденица е, нали?
Артър сви рамене, но безразличието му не беше много убедително.
— Точно там до потока, не виждам какво друго може да е.
Как можеше да е толкова нагъл, след като току-що бе видял един селяк пребит почти до смърт по негова заповед? Уилям заговори почти отчаяно:
— Позволено ли е на крепостните ми да строят мелници без мое разрешение?
— Не, лорд.
— А знаеш ли защо е забранено?
— За да носят зърното си в мелниците на господаря и да му плащат за меленето.
— И господарят ще има приход.
— Да, ваша милост. — Артър говореше със снизходителния тон на човек, обясняващ нещо елементарно на дете. — Но ако платят глоба за строежа на мелница, господарят също толкова се облагодетелства.
Този негов тон беше влудяващ.
— Не, доходът няма да е същият. Глобата изобщо не е толкова, колкото иначе биха плащали селяните. Точно затова обичат да строят мелници. И точно затова баща ми никога нямаше да им позволи.
Без да остави възможност на Артър да отговори, пришпори коня си и подкара към воденицата. Рицарите му го последваха, а селяните се проточиха след тях в накъсана тълпа.
Уилям се смъкна от коня. Нямаше съмнение за какво служи постройката. Голямо водно колело се въртеше под напора на бързо течащия поток. Колелото въртеше дебела ос, която влизаше през страничната стена на сградата. Беше здрава дървена конструкция, направена да трае дълго. Който я беше построил, явно очакваше да я използва спокойно години занапред.
Мелничарят стоеше пред отворената врата с израз на уязвена невинност, изписана на лицето му. В помещението зад него се виждаха чували със зърно, наредени на спретнати купове. Селякът му се поклони вежливо, но нямаше ли лек присмех в погледа му? Уилям за сетен път го жегна болезненото усещане, че тези хора не го смятат за никой. Неспособността му да наложи волята си над тях го караше да се чувства импотентен. Безсилен гняв се надигна в душата му и той изрева на мелничаря:
— Защо си въобразяваш, че ще ми се измъкнеш? За глупак ли ме мислиш? Това ли е? Това ли си мислиш?
После го зашлеви през лицето.
Мъжът изрева много пресилено и съвсем ненужно се свлече долу.
Уилям го прекрачи и влезе вътре. Оста от водното колено беше свързана с помощта на няколко дървени предавки за оста на воденичния камък на горния етаж. Смляното зърно се изсипваше през улей долу на гумното в наземния етаж. Вторият етаж, който трябваше да носи тежестта на воденичния камък, се крепеше от четири здрави греди (взети от гората на Уилям без негово разрешение, несъмнено). Ако гредите се срежеха, цялата постройка щеше да падне.
Уилям излезе навън. Хю Брадвата носеше вързано за седлото си оръжието, от което бе получил прозвището си.
— Дай ми брадвата си.
Хю се подчини. Уилям влезе отново вътре и засече подпорните греди на горния етаж.
Глухият тътен на брадвата в постройката, която селяците толкова грижливо бяха построили, за да го мамят с мелничарските налози, му донесе огромно удоволствие. „Не ми се смеят вече“, мислеше си Уилям със злоба.
Уолтър влезе след малко и остана да гледа. Господарят му изсече дълбок прорез в едната подпора, а после сряза до средата втора греда. Платформата горе, която носеше огромната тежест на воденичния камък, взе да трепери.
— Донеси въже.
Уолтър излезе навън.
Уилям продължи да реже другите две греди толкова дълбоко, колкото посмя. Постройката бе готова да рухне. Конярят се върна с намотка въже. Графският син го стегна около едната греда, а после изнесе другия край навън и го върза за шията на бойния си кон.
Селяните гледаха намръщени и смълчани.
Щом нагласи въжето, Уилям попита:
— Мелничарят къде е?
Мелничарят се приближи, със същото изражение на несправедливо оскърбен човек.
— Жерве, вържете го и го вкарайте вътре.
Мелничарят се опита да се отскубне, но Жилбер го спъна и седна отгоре му, а Жерве върза ръцете и краката му с кожени ремъци. Двамата рицари го вдигнаха. Нещастникът започна да се мята и да моли за милост.
Един от селяните излезе от тълпата и рече:
— Не можете да правите това. Това е убийство. Дори господар не може да убива обикновени хора.
Уилям посочи разтреперан пръст към него.
— Ако още веднъж си отвориш устата, ще те вкарам вътре с него.
За миг мъжът го изгледа непокорно. После премисли и се оттегли назад.
Рицарите излязоха от мелницата. Уилям подкара коня си, докато въжето се изпъна. Плесна го по задницата и животното се напрегна.
Вътре в сградата мелничарят започна да крещи. Шумът беше смразяващ. Беше вик на човек, изпаднал в смъртен ужас; човек, който знае, че след няколко мига ще е премазан до смърт.
Конят изметна глава, мъчейки се да разхлаби въжето около врата си. Уилям му изрева, изрита го по задницата, за да го накара да дръпне, а след това викна на рицарите си:
— Вдигнете въжето и теглете, бе!
Четиримата рицари награбиха изпънатото въже и задърпаха с коня. Селяците в тълпата надигнаха възмутени гласове, но бяха твърде изплашени, за да се намесят. Артър гледаше отстрани пребледнял.
Крясъците на мливаря станаха още по-пронизителни. Уилям си представи заслепяващия ужас, който трябваше да го е обзел, докато очакваше ужасната си смърт. Никой от тия селяци нямаше да забрави мъстта на Хамли.
Гредата изскърца силно. Последва още по-силно пращене и тя се прекърши. Конят хукна напред и рицарите пуснаха въжето. Единият ъгъл на покрива хлътна. Зареваха жени. Дървените стени на воденицата сякаш потръпнаха; крясъците на мелничаря се извисиха още повече; последва мощен трясък, щом горният под рухна; крясъкът секна отведнъж и земята се разтърси, когато воденичният камък падна на гумното. Стените се пръснаха, покривът хлътна навътре и след малко от мелницата бе останало само камара дърва за огън, погребала мъртвец.
Няколко селяни притичаха и започнаха да ровят трескаво из развалините. Ако се надяваха да намерят мелничаря жив, щяха да са жестоко разочаровани. Тялото му щеше да е грозна гледка. Толкова по-добре.
Уилям се озърна и забеляза червенобузото момиче с червенобузото бебе, застанала в дъното на тълпата. Сякаш се опитваше да не се набива на очи. Спомни си как мъжът с черната брада — вероятно баща й — се бе постарал да я накара да се скрие. Реши да разгадае тази загадка, преди да напусне селото. Улови погледа й и я подкани с пръст. Тя се обърна назад, надявайки се, че сочи към някой друг.
— Ти — подвикна й той. — Ела насам.
Мъжът с черната брада я видя и изпъшка отчаяно.
— Кой ти е мъжът, момиче?
Бащата понечи:
— Тя няма…
Закъсня обаче, защото момичето отвърна:
— Едмънд.
— Значи все пак си омъжена. Но баща ти кой е?
— Аз съм — отвърна чернобрадият. — Теобалд.
Уилям се обърна към Артър.
— Теобалд свободен ли е?
— Крепостен е, лорд.
— А когато дъщерята на крепостен се омъжи, не е ли правото на господаря, като неин собственик, да й се наслади на брачната нощ?
Артър беше стъписан.
— Милорд! Този примитивен обичай не е налаган в тази част на света откакто се помним!
— Вярно — отвърна Уилям. — Вместо това бащата плаща налог. Колко е платил Теобалд?
— Още не е платил, милорд, но…
— Не е платил! А тя е с дебело червенобузо дете!
Теобалд заговори:
— Никакви пари нямахме, господарю, а тя беше с дете от Едмънд и поискаха да се оженят, но можем да ви платим сега, след като прибрахме житото.
Уилям се усмихна на момичето.
— Дай да видим бебето.
Тя го зяпна със страх.
— Хайде. Дай ми го.
Страх я беше, но не можа да се насили да му подаде детето. Уилям се приближи и леко го пое от ръцете й. Очите й се изпълниха с ужас, но не оказа съпротива.
Бебето се разрева. Уилям го задържа за миг, а след това го хвана с една ръка за крачетата и с бърз замах го метна колкото може по-нависоко във въздуха.
Момичето писна като оплаквачка, зяпнала във въздуха, докато бебенцето хвърчеше нагоре.
Баща й притича разперил ръце да го улови, докато падаше.
Докато момичето гледаше нагоре и пищеше, Уилям сграбчи роклята й и я съдра. Имаше розово и закръглено младо тяло.
Бащата улови детето живо и здраво.
Девойката се обърна да побегне, но Уилям я задържа и я събори на земята.
Теобалд подаде детето на някаква жена и се обърна към лорда си.
Уилям рече:
— Тъй като не ми е дадено дължимото на брачната нощ и налогът не е платен, ще си взема дължимото сега.
Баща й се втурна към него.
Уилям извади меча си.
Бащата се спря.
Уилям погледна момичето, което лежеше на земята и се опитваше да скрие голотата си с ръце. Страхът й го възбуди.
— А когато свърша аз, рицарите ми също ще я имат — довърши той с доволна усмивка.
II
За три години Кингсбридж се бе променил до неузнаваемост.
Уилям не беше стъпвал тук след Петдесетницата, когато Филип и армията му доброволци бяха обезсилили плана на Уейлрън Бигод. Тогава имаше петдесетина дървени къщи, струпани около портата на манастира и пръснати покрай калната пътека, която водеше към моста. Сега, забеляза той, докато се приближаваше към селото през хълмистите полета, имаше поне три пъти повече къщи. Очертаваха кафява ивица около сивата каменна стена на приората и изцяло запълваха пространството между манастира и реката. Някои от домовете изглеждаха големи. Вътре в манастирския двор имаше нови каменни постройки, а стените на храма явно растяха бързо. Край реката бяха изникнали два нови кея. Кингсбридж се беше превърнал в градче.
Видът на мястото потвърди едно подозрение, пуснало корени в ума му откакто остави войната и се върна у дома. Докато бе обикалял да събира просрочени ренти и да наказва непокорни крепостници, непрекъснато бе слушал приказки за Кингсбридж. Безимотни млади мъже отивали там да търсят работа; заможни семейства пращали синовете си на училище в приората; дребни стопани продавали яйца и сирене на работниците на строежа… Явно всеки, който можеше, ходеше там в празничните дни, макар да нямаше все още катедрала. И днес беше празник — Архангеловден, който тази година се падаше в неделя. Беше топла ранна есенна утрин, хубаво време за пътуване, тъй че щеше да има голяма тълпа. Уилям очакваше да разбере какво привлича хората към Кингсбридж.
Петимата му довереници яздеха с него. Бяха свършили добра работа по селата. Вестта за обиколката му се бе разпространила с необичайна бързина и след първите няколко дни хората вече знаеха какво да очакват. При появата му пращаха децата и младите жени да се крият из горите. Уилям беше доволен, че е всял страх в сърцата на селяните и ги бе поставил на мястото им. Определено бяха разбрали вече кой е господарят!
Когато наближиха Кингсбридж, той пришпори коня си и дружината му го последва. Бързата поява винаги бе по-впечатляваща. Минувачите се свиваха встрани от пътя или скачаха в нивите, по-далече от големите коне.
Изтрополиха по дървения мост, като вдигнаха оглушителен шум и пренебрегнаха събирача на такси, но тясната улица пред тях бе запушена от кола, натоварена с бъчви вар и теглена от два грамадни, бавно движещи се вола. Рицарските коне се принудиха да забавят рязко.
Докато следваха талигата нагоре по хълма, Уилям се заоглежда. Вдигнати набързо нови къщи запълваха пространствата между по-старите сгради. Зърна дюкян за храни, пивница, ковачница и обущарница. Усещането за благополучие бе несъмнено. Жегна го завист.
Нямаше много хора по улиците, обаче. Навярно всички бяха горе в приората.
С рицарите зад себе си последва волската кола през манастирските порти. Не по такъв начин бе планирал да се появи и го жегна притеснение, че някои хора можеха да забележат и да му се изсмеят, но за щастие никой и не погледна към него.
За разлика от запустялото градче извън стените, манастирският двор вреше и кипеше от дейност.
Уилям дръпна юздите и се заозърта, мъчейки се да обхване всичко. Имаше толкова много хора и толкова много неща се правеха, че отначало му се стори донякъде объркващо. Но след това гледката се проясни и се очертаха три главни участъка.
Най-близо до него, в западния край на манастирския двор, имаше пазар. Сергиите бяха наредени в спретнати редици от север на юг и няколкостотин души обикаляха на тълпи по тесните проходи, купуваха храна и пиене, шапки и обувки, ножове, колани, патета, кутрета, грънци, обеци, вълна, прежда, въже и десетки още други най-нужни ежедневни неща и луксозни вещи. Пазарът явно процъфтяваше и всичките пенита, половин пенита и фардинги, които се въртяха от ръка на ръка, сигурно се трупаха на купчини.
Нищо чудно, помисли си Уилям с горчивина, че пазарът в Шайринг бе западнал, след като си имаше толкова процъфтяваща алтернатива тук в Кингсбридж. Наемите от щандовете, налозите за снабдители и таксите за продажби, които трябваше да влизат в хазната на графа на Шайринг, пълнеха ковчежетата на приората.
Но за един пазар трябваше разрешително от краля, а Уилям беше сигурен, че приорът няма такова. Сигурно се канеше да се сдобие с него веднага щом го хванеха като мливаря от Нортбрук. За жалост нямаше да му е толкова лесно да даде урок на Филип.
Зад пазара обаче цареше мир и спокойствие. На голото поле, където някога се издигаше куполът на стария храм, беше вдигнат олтар под балдахин и един белокос монах стоеше пред него и четеше от книга. От другата страна на олтара монаси в изрядна редица пееха химни, макар отдалече музиката им да се заглушаваше от шума на пазара. Имаше и малка тълпа миряни. Навярно се отслужваше деветия час — служба, водена за благото на монасите, прецени Уилям. Разбира се всякаква работа и пазаруване щяха да спрат за празничното богослужение в чест на Архангел Михаил.
В отсрещната страна на манастирския двор се строеше източният край на катедралата. „Ето къде приор Филип харчи прибраните комисионни от пазара“, помисли си Уилям с горчивина. Стените бяха израсли на трийсет или четирийсет стъпки височина и вече можеха да се различат очертанията на прозорците и арките на аркадата. По строежа гъмжеше от работници. На лорда му се стори, че има нещо странно във вида им и след малко осъзна какво е — пъстрото им облекло. Не бяха обикновени работници, разбира се — платените строители днес щяха да почиват. Тези хора бяха доброволци.
Не беше очаквал, че ще са толкова много. Стотици мъже и жени носеха камъни, цепеха дървета, търкаляха бъчви и товареха талиги с пясък от реката. И всички тези хора се трудеха единствено за опрощение на греховете си.
Хитрият приор го беше измислил доста умно, прецени със завист младият господар. Хората, дошли да работят на катедралата, щяха да харчат парите си на пазара. Хората, които идваха на пазара, щяха да заделят по няколко часа от времето си на катедралата, за да опростят греховете си. Едната ръка миеше другата.
Той пришпори коня и подкара през гробището към строителния терен, обзет от любопитство да го види по-отблизо.
Осемте масивни колони на аркадата минаваха от двете страни на строежа в четири противостоящи двойки. Отдалеч на Уилям му се бе сторило, че вижда закръглените арки, свързващи всяка колона със следващата, но сега разбра, че арките не бяха изградени все още — онова, което бе видял, беше дървеният кофраж, направен със същата форма и върху който щяха да се положат камъните, докато арките се строят и хоросанът съхне. Кофражът не се подпираше на земята, а се крепеше на издадените корнизи на капителите над колоните.
Успоредно на аркадата външните стени на страничните крила се вдигаха, оставяйки равни пространства за прозорците. По средата между всеки отвор за прозорец извън линията на стената се издаваше контрафорс. Като погледна отворените краища на недовършените стени Уилям видя, че не са плътен каменен зид: всъщност представляваха двойни стени с празнина помежду им. Празнината като че ли бе запълнена с каменни парчета и хоросан.
Скелето бе построено от здрави дървени пилони, стегнати с въжета и с магарета от гъвкави пръти и плетена тръстика между колоните.
Много пари бяха похарчени тук, заключи лордът.
Заобиколи покрай външната страна на олтара, последван от рицарите си. До стените имаше дървени бараки, работилници и сайванти за занаятчиите. Повечето сега бяха заключени, защото днес нямаше зидари, които да редят камъните или дърводелци, които да правят кофраж. Но надзираващите занаятчии — старшите зидари и майсторът дърводелец — се разпореждаха с доброволците, като им казваха къде да трупат камъните, дървения материал, пясъка и варта, които носеха от речния бряг.
Уилям подкара покрай източния край на църквата към южната страна, където пътят му се оказа запушен от манастирските постройки. После обърна, удивен от хитростта на приор Филип, успял да намери работа за майсторите си в неделя с помощта на доброволците.
Докато размишляваше над това, което виждаха очите му, на лорда му стана убийствено ясно, че приор Филип в голяма степен бе виновникът за упадъка на графство Шайринг. Стопанствата губеха младите си мъже заради строежа, а Шайринг — перлата на графството — се засенчваше от разрастващия се нов град Кингсбридж. Живеещите тук плащаха наем на Филип, не на Уилям, а хората, които носеха и продаваха стоки на този пазар, носеха доход на приората, а не на графството. Филип разполагаше и с дървения материал, с овцевъдните ферми и с каменната кариера, която по-рано носеше приходи на владенията.
Уилям и рицарите му потеглиха обратно към пазара през манастирския двор. Реши да го огледа по-отблизо и подкара коня си в тълпата. Движеше се бавно. Хората не се разпръсваха уплашени на пътя му. Когато конят ги бутнеше, поглеждаха към ездача му с раздразнение или с досада вместо със страх и се отдръпваха, когато те сами решаха, с някак снизходително пренебрежение. Никой тук не се плашеше от него. Това го изнервяше. Щом не ги беше страх, не можеше да се предвиди какво ще сторят.
Мина по една от редиците, а после обърна по другата, повел рицарите зад гърба си. Бавното придвижване на тълпата го обезсърчи. Трябваше да се движат по-бързо. Но пък беше сигурен, че тогава тези самонадеяни хора на Кингсбридж щяха да го избутват от пътя си.
Беше стигнал до средата на втория ред, когато видя Алиена.
Дръпна рязко юздите и зяпна в нея вцепенен.
Вече не беше слабото напрегнато и уплашено момиче в дървените обуща, което бе видял тук на Петдесетница преди три години. Лицето й, измършавяло и измъчено тогава, сега изглеждаше щастливо и здраво. Тъмните й очи блестяха весело, а къдриците й се полюшваха около лицето щом тръснеше глава.
Беше толкова красива, че главата на Уилям се замая от страстно желание.
Носеше алена рокля, богато извезана, а на нежните й ръце проблясваха пръстени. С нея имаше по-възрастна жена, която стоеше леко встрани като слугиня. Много пари, бе казала майка му. Така Ричард бе успял да стане скуайър и да се включи в армията на крал Стивън, снаряжен с хубави оръжия. Проклятие! Бе я оставил бездомна, бедна и безсилна. Как бе постигнала това?
Стоеше до една сергия с костени игли, копринени конци, дървени напръстници и други шивашки принадлежности и обсъждаше оживено стоките с ниския тъмнокос евреин, който ги продаваше. Стойката й беше уверена. Бе спокойна и сигурна в себе си. Беше си възвърнала изгубеното излъчване на графска дъщеря.
Изглеждаше много по-възрастна. Беше по-възрастна, разбира се. Уилям беше на двайсет и четири, тъй че тя трябваше вече да е на двайсет и една. Но изглеждаше на повече. Нищо детинско не беше останало вече в нея. Беше зряла.
Тя вдигна глава и срещна очите му.
Последния път, когато бяха кръстосали погледи, тя се бе изчервила от срам и бе побягнала. Този път не отстъпи и отвърна на погледа му.
Уилям понечи да се усмихне многозначително.
По лицето й пробяга язвително презрение.
Уилям усети, че се изчервява. Беше също толкова надменна като преди и го презираше също като преди пет години. Беше я унизил и изнасилил, но тя вече не изпитваше ужас от него. Искаше му се да й заговори, да й каже, че би могъл отново да й направи онова, което някога й бе сторил. Но не можеше да завика над главите на толкова хора. Немигащият й поглед го накара да се почувства дребен. Опита се да й се подсмихне презрително, но не можа и знаеше, че физиономията му изглежда глупава. Уязвен и унизен, той се обърна и сръга коня си напред, но тълпата го забави отново, а изгарящият й поглед го пареше в тила, докато се отдалечаваше от нея педя по педя.
Когато най-сетне успя да се измъкне от пазара, се натъкна на приор Филип.
Ниският уелсец стоеше пред него с ръце на кръста и с агресивно издадена напред брадичка. Не беше толкова слаб като някога, а малкото му останала тъмна коса необратимо побеляваше, забеляза Уилям. Вече не изглеждаше прекалено млад за поста си. Сините му очи сега блестяха от гняв.
— Лорд Уилям! — подвикна монахът предизвикателно.
Уилям се откъсна от мисълта за Алиена и си напомни, че има да отправя обвинение срещу Филип.
— Радвам се, че ви срещнах, приор.
— И аз вас — отвърна Филип ядосано, но сянка на съмнение пробяга по лицето му.
— Пазар поддържате тук — каза с обвинителен тон Уилям.
— И какво от това?
— Не вярвам крал Стивън да е давал позволение за пазар в Кингсбридж. Нито който и да е друг крал, доколкото знам.
— Как смеете…
— Аз или някой друг…
— Ти! — надвика го Филип и го прекъсна. — Как смееш да идваш тук и да говориш за позволение — ти, който в последния месец обикаляш из това графство, за да вършиш палежи, грабежи, изнасилвания и поне едно убийство!
— Това няма нищо общо с…
— Как смееш да идваш в манастир и да говориш за позволение! — изрева Филип. Пристъпи напред, размаха пръст на Уилям и конят му заотстъпва настрани боязливо. Гласът на приора бе някак по-пронизващ от неговия и лордът не можеше да вмести и една дума. Тълпа монаси, работници-доброволци и купувачи се струпаха наоколо и ги загледаха между сергиите. Филип беше неумолим. — След онова, което направи, само едно трябва да кажеш тук: „Съгреших, отче!“ Трябва на колене да паднеш в този манастир! За прошка трябва да се помолиш, ако искаш за избегнеш огньовете на ада.
Уилям пребледня. Приказките за ада го изпълваха с неудържим ужас. Опита се отчаяно да прекъсне словесния порой на Филип, като запелтечи:
— Ами твоя пазар? Ами твоя пазар?
Филип все едно, че не го чу. Беше побеснял от възмущение.
— Помоли за прошка за ужасните неща, които си сторил! — извика той. — На колене! На колене или ще гориш в ада!
Уилям бе толкова уплашен, че почти бе готов да повярва, че ще понесе пламъците на ада, ако не коленичи, за да се помоли пред Филип тук и веднага. Знаеше, че е крайно време да иде на изповед, защото бе убил много хора във войната отгоре на греховете, които бе извършил при обиколката си из графството. А ако умреше, преди да се е изповядал? Усети, че се е разтреперил от мисълта за вечните пламъци и дяволите с острите им ножове.
Филип настъпваше към него с изпънат пръст и крещеше:
— На колене!
Уилям обърна коня си и се озърна отчаяно. Тълпата го бе заградила. Рицарите му бяха зад него и гледаха объркано: не можеха да решат как да се справят с духовната заплаха на един невъоръжен монах. Уилям не можеше да понесе повече унижение. След Алиена това вече бе прекалено. Дръпна юздите и накара едрия боен кон да се вдигне застрашително на задните си крака. Тълпата се раздвои пред мощните му копита. Когато предните му крака удариха отново земята, сръга го силно и той се понесе напред. Зяпачите се разпръснаха. Пришпори го още веднъж и препусна в галоп. Пламнал от срам профуча през разтворената порта на манастира с рицарите зад гърба си, подобно на ръмжаща глутница псета, подгонени от метлата на старица.
Уилям изповяда греховете си, ужасен и тръпнещ, на студения каменен под в малкия параклис в епископския палат. Епископ Уейлрън слушаше мълчаливо с изкривено от отвращение лице, докато лордът изреждаше убийствата, побоищата и изнасилванията, с които бе съгрешил. Дори в изповедта си изпитваше ненавист към високомерния епископ с чистичките му бели ръце, сгънати на сърцето му и леко настръхналите лъскави бели ноздри, с които сякаш долавяше нечиста миризма в прашния въздух. Беше истинско мъчение да моли Уейлрън за прошка, но греховете му бяха толкова тежки, че никой обикновен свещеник нямаше да може да ги опрости. Тъй че остана на колене, обзет от страх, докато Уейлрън му отреждаше да пали свещ непрестанно в параклиса на Ърлскасъл, а след това му каза, че греховете му са опростени.
Страхът се вдигна бавно като мъгла.
Излязоха от параклиса в задимената атмосфера на голямата зала и седнаха край огъня. Есента обръщаше на зима и в голямата каменна къща бе студено. Кухненски слуга им донесе топъл хляб с мед и джинджифил. Уилям най-сетне започна да се чувства добре.
После си спомни за другите си проблеми. Синът на Бартоломю, Ричард, посягаше към графството, а Уилям бе твърде обеднял, за да вдигне достатъчно голяма войска, с която да впечатли краля. Беше събрал значителна сума в последния месец, но все още не бе достатъчно. Въздъхна и заговори:
— Онзи проклет монах изпива кръвта на графство Шайринг.
Уейлрън си отчупи от хляба с бледата си дългопръста като птичи крак ръка.
— Чудех се колко време ще ти отнеме, докато стигнеш до този извод.
Разбира се, Уейлрън го бе разбрал много преди него. Беше толкова прозорлив. По-добре беше да не разговарят за това. Но искаше да чуе мнението на епископа по един законов въпрос.
— Кралят изобщо не е разрешавал пазар в Кингсбридж, нали?
— Доколкото знам със сигурност, не е.
— Значи Филип нарушава закона.
Уейлрън сви кокалестите си, загърнати в черно рамене.
— Доколкото това значи нещо, да.
Уейлрън изглеждаше незаинтересован, но Уилям настоя.
— Трябва да бъде спрян.
Уейлрън се усмихна превзето.
— Не можеш да се справиш с него като с крепостник, който е омъжил дъщеря си без разрешение.
Уилям почервеня. Епископът упоменаваше един от греховете, които току-що бе изповядал.
— Как може човек да се справи с него тогава?
Уейлрън помисли.
— Пазарите са прерогатив на краля. В по-мирни времена сигурно щеше лично да се заеме с това.
Уилям се изсмя презрително. Колкото и да беше умен, Уейлрън не познаваше краля толкова добре като него.
— Дори в мирно време нямаше да ми благодари, ако му се оплачех за някакво си незаконно тържище.
— Ами, наместникът му, който решава местните проблеми, е шерифът на Шайринг.
— И какво може да направи той?
— Би могъл да внесе писмено обвинение срещу приората в дворцовия съд.
Уилям поклати глава.
— Точно това е последното, което искам. Съдът ще наложи глоба, приоратът ще я плати и пазарът ще продължи да съществува. Почти все едно да му се даде позволение.
— Бедата е, че всъщност няма основания да се откаже на Кингсбридж да има пазар.
— Как да няма! — възмути се Уилям. — Отнема търговията от пазара в Шайринг.
— Шайринг е на цял ден път от Кингсбридж.
— И хората ще си го извървяват пътя.
Уейлрън отново сви рамене. Уилям забеляза, че го прави, когато е несъгласен.
— Според традицията, човек трябва да хаби до една трета ден за ходене до пазара, една трета ден на пазара и още една трета, за да се върне у дома си. Следователно, един пазар служи на хората ако е на една трета ден път, което се смята за седем мили. Ако два пазара са на повече от четиринайсет мили разстояние един от друг, обхватът им не се застъпва. Шайринг е на двайсет мили от Кингсбридж. Според това правило Кингсбридж има право на пазар и кралят би трябвало да му го даде.
— Кралят прави каквото на него му харесва — кипна Уилям, но беше притеснен. Не беше знаел за това правило. Поставяше приор Филип в по-силна позиция.
— Все едно — каза Уейлрън, — няма да се разправяме с краля, ще се разберем с шерифа. — Помълча намръщен. — Шерифът би могъл просто да заповяда на приората да не поддържа неразрешен пазар.
— Загуба на време — отвърна Уилям пренебрежително. — Кой обръща внимание на заповед, неподкрепена със заплаха?
— Филип би могъл.
Уилям не го повярва.
— Че защо да го прави?
По тънките устни на Уейлрън заигра язвителна усмивка.
— Не съм сигурен дали бих могъл да ти го обясня ясно. Филип вярва, че законът трябва да е върховната власт.
— Глупава идея. Кралят е върховната власт.
— Казах, че едва ли ще го разбереш.
Снизходителната му ирония подразни младия мъж. Той стана и отиде до прозореца. Погледна навън и видя на билото на близкия хълм изкопите, където Уейлрън бе започнал да строи замък преди четири години. Беше се надявал да изплаща строежа от дохода от графство Шайринг. Филип бе осуетил плановете му и сега тревата бе израснала отново върху могилите пръст, а сухата яма бе запълнена с храсти калина. Уилям си спомни, че епископът се беше канил да строи с камъка от кариерата на граф Шайринг. Сега я владееше Филип. Разсъди на глас:
— Ако имах кариерата, можех да я използвам като залог и да заема пари да събера войска.
— А защо не си я върнеш? — запита Уейлрън.
Уилям поклати глава.
— Опитах веднъж.
— И Филип те изигра. Но там вече няма монаси. Можеш да пратиш едно отделение да изгони каменоделците.
— А как да спра Филип да си я върне като предишния път?
— Вдигаш висока ограда около кариерата и оставяш постоянна охрана.
Беше възможно, помисли си алчно Уилям. И щеше да реши проблема му с един удар. Но какъв бе мотивът на Уейлрън да му даде този съвет? Майка му го бе предупредила да внимава с безскрупулния епископ. „Единственото, което трябва да знаеш за Уейлрън Бигод е, че всичко, което прави, е внимателно пресметнато. Нищо спонтанно, нищо нехайно, нищо небрежно, нищо повърхностно. И най-вече, нищо от щедрост.“ Това бяха думите й. Но Уейлрън мразеше Филип и се беше заклел да не му позволи да построи катедралата си. Това бе достатъчен мотив.
Обърна се и го погледна замислено. Кариерата на Уейлрън беше в застой. Беше станал епископ много млад, но Кингсбридж бе незначителна и бедна епархия, а Уейлрън със сигурност възнамеряваше да я използва като трамплин към по-висши постове. Само че приорът, а не епископът, печелеше богатство и слава. Уейлрън гаснеше в сянката на Филип също като Уилям. И двамата имаха основание да искат да го унищожат.
Уилям за пореден път реши да надмогне ненавистта си към Уейлрън заради собствените си дългосрочни интереси.
— Добре. Това би могло да се получи. Но ако Филип се оплаче на краля?
— Ще кажеш, че си го направил като наказание за неразрешеното тържище.
Уилям кимна.
— Всякакво извинение ще свърши работа, стига да се върна във войната с достатъчно голяма войска.
Очите на Уейлрън блеснаха злобно.
— Имам чувството, че Филип не ще може да я построи тая катедрала, ако му се наложи да купува камък на пазарна цена. А спре ли да строи, Кингсбридж би могъл да западне. Това може да реши всичките ти проблеми, Уилям.
Уилям нямаше да прояви благодарност.
— Наистина го мразиш, нали?
— Стои ми на пътя — отвърна Уейлрън, но за миг Уилям успя да долови чистата ненавист зад хладното му пресметливо поведение.
Реши да се върне на по-практични неща.
— Там трябва да има трийсетина каменоделци, някои с жените и децата си.
— Е, и какво?
— Може да се стигне до кръвопролитие.
Уейлрън вдигна черните си вежди.
— Нима? Тогава ще ти дам опрощение.
III
Тръгнаха още по тъмно, за да пристигнат на разсъмване. Запалените им факли стряскаха конете. Наред с Уолтър и другите четирима рицари, Уилям взе шестима войници. Зад тях тръгнаха десетима селяни, които щяха да изкопаят рова и да вдигнат оградата.
Уилям бе твърдо убеден в ползата от грижливо военно планиране — точно затова бе толкова полезен с хората си за крал Стивън — но в този случай не разполагаше с никакъв боен план. Беше толкова лесна операция, че щеше да е унизително да се подготвя за нея като за истински бой. Няколко каменоделци и семействата им не можеха да окажат голяма съпротива. А и все едно, Уилям помнеше, че му бяха разправяли как старшият им… Ото ли се казваше? Ото Черното лице, да — беше отказал да се бие първия ден, в който Том Строителя бе завел хората си до кариерата.
Мразовитото декемврийско утро настъпи, с парцаливата дрипава мъгла, провиснала по дърветата като бедняшко пране. Уилям не обичаше тази част на годината. Беше студено сутрин и тъмно вечер, а замъкът винаги беше влажен. Твърде много осолено месо и осолена риба поднасяха. Майка му ставаше зла, а слугите — навъсени. Рицарите придобиваха сприхав нрав. Този малък бой щеше да им се отрази добре. Щеше да е добре и за него: вече бе уредил заема на двеста фунта от евреите в Лондон срещу ипотека на кариерата. До края на този ден бъдещето му щеше да е гарантирано.
На около миля от кариерата Уилям спря, избра двама мъже и ги прати напред спешени.
— Може да имат пазач или кучета — предупреди ги той. — Нека лъковете ви са готови, а стрелите да са на тетивата.
Малко по-късно пътят зави наляво, а след това изведнъж свърши до стръмната страна на разкопан хълм. Това беше кариерата. Всичко бе тихо. Край пътя хората на Уилям държаха едно подплашено момче — сигурно чираче, оставено да пази — а в краката му лежеше издъхващо куче сред локва кръв, пронизано със стрела във врата.
Групата нападатели приближиха, без да се стараят много да пазят тишина. Уилям дръпна юздите и огледа наоколо. Голяма част от хълма беше изчезнала, откакто го бе видял последния път. Скелето се издигаше нагоре по възвишението до непристъпните места и се спускаше в дълбокия ров, зейнал в подножието му. Край пътя бяха подредени грамади от камъни с различна форма и големина, а две масивни дървени талиги с огромни колелета бяха натоварени с материал и готови да потеглят. Всичко бе покрито със сива прах, дори храстите и дърветата. Голяма част от гората наоколо бе разчистена — „моята гора“, помисли си Уилям ядосано — и имаше десет или дванайсет дървени постройки, някои с малки зеленчукови градини, а една — с кочина. Беше си едно малко село.
Пазачът най-вероятно бе спал, също като кучето си. Уилям му заговори:
— Колко мъже има тука, момче?
Хлапето изглеждаше наплашено, но се държеше смело.
— Ти си лорд Уилям, нали?
— Отговори на въпроса ми или ще ти отсека главата с този меч.
Момчето пребледня от страх, но отвърна с разтреперан от възмущение глас:
— Да откраднеш тая кариера от приор Филип ли искаш?
„Какво ми става?“, помисли си Уилям. „Защо не мога да уплаша и едно хилаво голобрадо момче! Защо хората си въобразяват, че могат да ми се опълчват?“
— Кариерата е моя — изсъска му той. — Забрави за приор Филип. Нищо не може да направи за вас сега. Колко са мъжете?
Вместо да му отвърне, момчето изметна назад глава и зарева с цяло гърло:
— Помощ! Тревога! Нападат ни! Нападение!
Ръката на Уилям посегна към меча. Поколеба се за миг и се озърна към къщите. От една врата надникна уплашено лице. Реши да забрави за чирака, дръпна запалената факла от един от хората си и пришпори коня си.
Препусна към къщите, вдигна високо факлата и чу хората си отзад. Вратата на най-близката колиба се отвори и някакъв мъж с гуреливи очи и по долна риза надникна навън. Уилям хвърли горящата факла над главата му. Огънят падна в сламата на пода зад него и бързо се разгоря. Лордът изрева победоносно и продължи напред.
Премина в галоп през малката група къщи. Мъжете зад гърба му налетяха с рев и замятаха факлите си по сламените покриви. Всички врати се отвориха и навън се изсипаха уплашени мъже, жени и деца. Пищяха и се мъчеха да избегнат биещите копита на побеснелите коне. Разбягаха се наоколо, изпаднали в паника, докато пламъците се разгаряха. Уилям спря коня си в края на полудялата тълпа и огледа. Домашните животни бяха излезли от дворове и стобори, уплашено прасе тичаше в кръг и квичеше, една крава стоеше насред цялата врява и глупавата й глава се въртеше тъпо насам и натам. Дори младежите, обикновено най-войнствените, стояха объркани и уплашени. Утрото определено беше най-удачното време за подобен набег. Очевидно войнствеността на хората се стопяваше, ако бъдат хванати по бели гащи.
Някакъв мургав мъж с рошава черна коса и по ботуши изскочи от една от колибите и зараздава заповеди. Трябваше да е Ото Черното лице. Уилям не можеше да чуе какво вика. Можеше да се сети по ръкомаханията му, че нарежда на жените да вземат децата и да тичат да се скрият в горите, но какво казваше на мъжете? Малко след това разбра. Двама младежи затичаха към една отделена от другите колиба и отвориха вратата й, която бе заключена отвън. Влязоха и след малко изскочиха навън с тежки каменарски чукове. Ото изпрати и другите мъже към същата колиба, която явно бе склад за инструменти. Канеха се да се бият.
Преди три години Ото бе отказал да се бие за Филип. Какво го бе накарало да премисли?
Каквото и да беше, щеше да го убие. Уилям се усмихна мрачно и извади меча си.
Имаше шест или осем мъже, въоръжени с тежки чукове и брадви с дълги дръжки. Лордът пришпори коня си и връхлетя към групата, струпана около вратата на склада. Разпръснаха се от пътя му, но замахът на меча му улучи един от тях и го посече дълбоко в ръката под рамото. Мъжът изтърва брадвата.
Уилям продължи в галоп, след което обърна коня си. Дишаше задъхано и му беше добре: в разгара на една битка не усещаше страх, само възбуда. Някои от хората му бяха видели какво става и гледаха очаквателно към него. Подкани ги да го последват и налетя отново срещу каменоделците. Не можеха да избегнат шестима рицари толкова лесно, колкото един. Порази двама от тях, а още няколко паднаха под мечовете на мъжете му, макар да се движеше твърде бързо, за да види колко са, дали са мъртви или само са ранени.
Когато отново се обърна, Ото събираше силите си. При атаката на рицарите, каменоделците се разпръснаха между горящите къщи. Беше умна тактика, със съжаление призна Уилям. Рицарите препуснаха след тях, но за каменоделците бе по-лесно да ги избегнат, след като бяха разделени, а конете се плашеха от горящите постройки. Лордът подгони някакъв сивокос мъж с чук и замалко да го улучи няколко пъти преди оня да му се измъкне, като се шмугна в една къща с горящ покрив.
Осъзна, че проблемът е Ото. Той вдъхваше кураж на каменоделците и освен това ги организираше. Паднеше ли той, другите щяха да се предадат. Уилям спря коня си и се огледа за смуглия мъж. Повечето жени и деца бяха изчезнали. Само две петгодишни хлапета стояха насред бойното поле, държаха се за ръцете и цивреха. Рицарите на Уилям нападаха между къщите и гонеха каменоделците. С изненада видя, че един от войниците му е паднал от удар на чук. Лежеше на земята плувнал в кръв и стенеше. Лордът беше поразен: не бе предвиждал никакви загуби сред своите.
Обезумяла от ужас жена притичваше вътре и навън от горящите сгради и викаше нещо, което Уилям не можеше да чуе. Търсеше някого. Най-сетне видя двете петгодишни и ги награби в ръцете си. Докато бягаше, замалко да се блъсне в един от рицарите, Жилбер дьо Рен. Мъжът вдигна меча си да я удари. Изведнъж Ото изхвърча иззад една от колибите и замахна с дългата си брадва. Боравеше опитно с оръжието. Острието се вряза през бедрото на Жилбер и се заби в дървото на седлото. Отсеченият крак падна на земята, а рицарят изкрещя и се свлече от коня си.
Никога вече нямаше да се бие.
Жилбер беше ценен рицар. Ядосан, Уилям пришпори коня си напред. Жената и децата се скриха от очите му. Ото се мъчеше да изтръгне брадвата от седлото на жертвата си. Вдигна глава и го видя, че се приближава. Ако в този момент бе побягнал, можеше да се спаси, но остана и дръпна брадвата си. Освободи се тъкмо когато Уилям му налиташе. Лордът вдигна меча си. Ото остана на място и вдигна брадвата. В последния момент Уилям осъзна, че брадвата ще удари по коня му и каменоделецът можеше да осакати животното му, преди да се е доближил достатъчно, за да го посече. Дръпна юздите отчаяно и конят закова на място, изправи се на задните си крака и извърна главата си от Ото. Ударът попадна в конския врат и острието на брадвата се вряза дълбоко в силните мускули. Кръвта изригна на фонтан и животното падна. Уилям скочи от гърба му преди грамадното тяло да се свлече на земята.
Беше побеснял от ярост. Бойният кон му беше струвал цяло състояние и бе преживял с него цяла година гражданска война. Беше влудяващо да го загуби от брадвата на някакъв каменар. Прескочи го и замахна свирепо с меча към Ото.
Мъжът пред него не се оказа лесна жертва. Стискаше брадвата си с две ръце и използваше дръжката й от дъбова сърцевина, за да парира господарския меч. Уилям нападаше с все по-голяма сила, като го принуждаваше да отстъпва. Въпреки годините си каменарят бе мускулест мъж и атаките на лорда едва го разлюляваха. Уилям хвана меча си с двете си ръце и замахна още по-силно. Дръжката на брадвата отново се изпречи и мечът се оказа забит в дървото. Сега вече нападаше Ото, а Уилям започна да отстъпва. Издърпа силно меча си и го освободи, но каменарят почти го беше достигнал.
Изведнъж Уилям се уплаши за живота си.
Ото надигна брадвата. Уилям скочи назад. Петата му се закачи в нещо и той залитна и падна назад през тялото на коня си. Пльосна се в локва топла кръв, но успя да задържи оръжието си. Каменарят се изправи над него с вдигнатата брадва. Когато оръжието посече надолу, Уилям се превъртя панически настрани. Усети вятъра, щом острието изсвистя във въздуха покрай лицето му. След това скочи на крака и прониза каменоделеца.
Един войник би се отдръпнал встрани, преди да вдигне оръжието си от земята, знаейки, че е най-уязвим, когато току-що е нанесъл удар и не е улучил. Но Ото не беше войник, само един смел глупак и стоеше с една ръка на дръжката на брадвата, а другата бе изпънал напред за равновесие, оставяйки цялото си тяло открито за удар. Уилям беше посякъл припряно и слепешком, но все пак улучи. Върхът на меча прониза гърдите на Ото. Лордът удари по-силно и острието се хлъзна между ребрата. Каменарят пусна дръжката и през лицето му пробяга изражение, което Уилям познаваше добре. Очите му издаваха изненада, устата се отвори като да изкрещи, макар да не излезе звук, а кожата му изведнъж посивя. Видът му бе на смъртно ранен човек. Уилям заби меча още по-силно, просто за всеки случай, след което го издърпа. Очите на Ото се завъртяха, яркочервено петно изби на ризата му и мигновено се разшири, докато той се свличаше на земята.
Лордът се завъртя на място и огледа цялата сцена. Видя двама побягнали каменоделци — трябваше да са станали свидетели на убийството на водача си. Тичаха и викаха на другите. Битката се обърна на бяг, а рицарите се втурнаха в гонитба.
Уилям остана на място, тежко задъхан. Проклетите каменари им бяха дали отпор! Погледна към Жилбер. Лежеше изстинал сред локва кръв, със затворени очи. Опря длан на гърдите му. Нямаше пулс. Жилбер беше мъртъв.
Обиколи горящите още къщи и преброи труповете. Трима каменоделци лежаха мъртви, плюс една жена и дете, които изглежда бяха стъпкани от конете. Трима от войниците на Уилям бяха ранени, а четири коня бяха мъртви или осакатени.
Щом приключи с броенето, застана до трупа на бойния си кон. Беше го харесвал повече от който и да е човек. След битка обикновено се чувстваше въодушевен, но сега беше потиснат. Това бе клане. Трябваше да е съвсем проста акция, да прогонят шепа безпомощни работници, а се бяха натъкнали на люта съпротива с тежки жертви.
Рицарите гониха каменоделците до гората, но сред дърветата конете не можеха да ги стигнат, тъй че обърнаха. Уолтър спря до господаря си и видя мъртвия Жилбер на земята. Прекръсти се и рече:
— Убил е повече хора от мен.
— Няма толкова много като него, че да мога да си позволя да загубя едного заради дребна свада с някакъв проклет монах — каза Уилям с горчивина. — Да не говорим за конете.
— Какъв обрат — измърмори Уолтър. — Тия хора се биха повече от бунтовниците на Робърт от Глостър!
Уилям поклати глава отвратен и огледа отново телата.
— Не знам. За какво, по дяволите, си мислеха, че се бият?
Девета глава
I
Точно след разсъмване, когато повечето братя бяха в криптата за отслужване на утренята, в спалното имаше само двама души: Джони Осем пенса, който метеше пода в единия край на дългото помещение и Джонатан, който си играеше на училище, в другия.
Приор Филип се спря на прага и загледа детето. Беше почти на пет години, будно, уверено момче с детинска сериозност, която очароваше всички. Джони все така го обличаше като мъничък монах. Днес Джонатан се правеше на учителя на послушниците и даваше уроци на въображаема редица ученици.
— Това е грешно, Годфри! — каза той строго на празната пейка. — Никаква вечеря за теб, ако не си научиш гагоите! — Искаше да каже „глаголите“. Филип се усмихна обичливо. Роден син да му беше, едва ли щеше да го обича по-дълбоко. Джонатан бе единственото нещо в живота му, което му носеше чиста неподправена радост.
Детето щурееше като кутре из манастира, галено и глезено от всички монаси. За повечето от тях беше просто галениче, забавна занимавка. Но за Филип и Джони бе нещо повече. Джони го обичаше като майка. А Филип, макар да се стараеше да го крие, се чувстваше като баща на момчето. Самият той бе отгледан от ранна възраст от един добродушен абат и за него бе като че ли най-естественото нещо на света да се отнася по същия начин с Джонатан. Не го гъделичкаше, нито си играеше на гоненица с него като монасите, но му разказваше библейски истории, играеше си с него на броене и държеше Джони под око.
Влезе в стаята, усмихна се на Джони и седна на пейката с въображаемите ученици.
— Добро утро, отче — поздрави тържествено Джонатан. Джони го беше научил да бъде изрядно учтив.
— Би ли искал да тръгнеш на училище? — запита Филип.
— Вече знам латински — похвали се Джонатан.
— Нима?
— Да. Чуй. Омниус плувиус бувиус тувиус номине патри амен.
Филип се постара да не се разсмее.
— Това звучи като латински, но не е съвсем правилно. Брат Озмънд, учителя на послушниците, ще те научи да го говориш вярно.
Джонатан малко се оклюма щом разбра, че в края на краищата не знае латински. Окопити се и каза:
— Все едно. Ама пък мога да тичам много бързо, виж! — И затича колкото му сили държат от единия край на стаята до другия.
— Чудесно — похвали го Филип. — Това наистина е бързо.
— Да… мога още по-бързо…
— Не точно сега — спря го приорът. — Послушай ме малко. Ще ме няма известно време.
— Утре ли ще се върнеш?
— Не, не толкова скоро.
— Другата седмица?
— И тогава не.
Джонатан го загледа объркано. Не можеше да си представи време напред повече от седмица. Поредната загадка.
— Но защо?
— Трябва да видя краля.
— О. — Това също не значеше много за Джонатан.
— И бих искал да ходиш на училище, докато ме няма. Ти би ли желал това?
— Да!
— Вече си почти на пет години. Рожденият ти ден е другата седмица. Дойде при нас в първия ден на годината.
— А откъде дойдох?
— От Господа. Всички неща идват от Господа.
Джонатан знаеше, че това не е отговор.
— Но къде бях преди? — настоя той.
— Не знам.
Джонатан се намръщи. Безгрижното му младо личице изглеждаше смешно, когато се цупеше.
— Трябва да съм бил някъде.
Един ден някой щеше да каже на Джонатан как се раждат бебетата, осъзна Филип. Лицето му се изкриви при мисълта. Е, сега не беше моментът, за щастие. Смени темата.
— Докато ме няма, искам да се научиш да броиш до сто.
— Мога да броя — заяви Джонатан. — Едно-две три-четири пет-шест седем-осем девет-десет единайсе дванайсе тринайсе четринайсе пинайсе шинайсе симнайсе…
— Не е зле — рече Филип. — Но брат Озмънд ще те научи повече. Трябва да седиш кротко в класната стая и да правиш всичко, което той ти каже.
— Ще бъда най-добрият в училището!
— Ще видим.
Филип го погледа още миг. Възхитен беше от развитието на детето, как научаваше неща и колко бързо минаваше фазите. Тази днешна настойчивост, че може да говори латински или да брои, или да тича бързо, бе любопитна: дали непременно беше преход към истинското учене? Трябваше да изпълнява някаква цел в Божия план. А един ден Джонатан щеше да стане мъж. Какъв ли щеше да е тогава? Мисълта го правеше нетърпелив да го види пораснал. Но това щеше да отнеме време колкото строителството на катедралата.
— Дай ми целувка тогава и да си кажем довиждане — рече Филип.
Джонатан вдигна личицето си и приорът го целуна по гладката бузка.
— Довиждане, отче — каза Джонатан.
— Довиждане, синко.
Стисна обичливо Джони Осем пенса за рамото и излезе навън.
Монасите излизаха от криптата и се запътваха към трапезарията. Филип тръгна в обратната посока и влезе в криптата да се помоли за успеха на мисията си.
Сърцето му беше разбито, когато му разказаха за случилото се при кариерата. Пет души убити, едното — малко момиченце! Беше се скрил в къщата си и плака като дете. Петима от паството му, поразени от Уилям Хамли и глутницата му злодеи. Филип ги беше познавал всички: Хари от Шайринг, който беше преди това каменоделец на лорд Пърси. Ото Черното лице, смуглия мъж, който бе ръководил кариерата от самото начало; хубавия син на Ото, Марк; жената на Марк, Алвен, която вечер свиреше на чанове; и малката Норма, седемгодишната внучка на Ото, любимката му. Добросърдечни, богобоязливи, работливи хора, които имаха правото да очакват мир и справедливост от господарите си. Уилям ги беше избил както лисица избива пилци. Достатъчно беше да накара ангелите да заплачат.
Филип беше скърбил за тях, а след това отиде в Шайринг да потърси справедливост. Шерифът категорично бе отказал да предприеме някакви действия.
— Лорд Уилям има малка армия — как да го арестувам? — бе отвърнал шериф Юстас. — На краля му трябват рицари да се бият срещу Мод. Какво ще рече, ако затворя един от най-добрите му мъже? Ако внеса обвинение в убийство срещу Уилям, или ще бъда убит веднага от рицарите му, или ще висна обесен като предател от крал Стивън.
Първата жертва на гражданската война бе справедливостта, беше осъзнал Филип.
След това шерифът му каза, че Уилям е внесъл официално оплакване за пазара на Кингсбридж.
Абсурдна бе, разбира се, възможността Уилям да се измъкне от убийство, като в същото време го обвинява в някаква формалност. Но Филип се почувства безпомощен. Вярно беше, че нямаше позволение да поддържа пазар и строго погледнато правото не бе на негова страна. Не можеше да продължава така. Той беше приорът на Кингсбридж. Разполагаше единствено с моралния си авторитет. Уилям можеше да събере армия от рицари. Епископ Уейлрън можеше да използва големите си връзки. Шерифът можеше да се позове на кралския авторитет. Но единственото, с което Филип разполагаше, бе правото да каже: това е редно и това е грешно. Ако изгубеше тази позиция, наистина щеше да е безпомощен. Тъй че бе наредил пазарът да се закрие.
Това го поставяше в отчаяно положение.
Манастирските финанси се бяха подобрили драстично, благодарение на по-строгия контрол от една страна, а от друга — на непрекъснато повишаващите се доходи от пазара и овцевъдството. Но Филип винаги харчеше и последното пени на строежа, а беше взел тежки заеми от евреите в Уинчестър, заем, който още имаше да изплаща. Сега с един удар бе изгубил доставките на безплатен камък, доходът му от пазара бе пресъхнал и притокът на доброволни работници — много от които идеха от пазара — сигурно щеше да се стопи. Щеше да се наложи да освободи половината си строители и да изостави всякакви надежди да довърши катедралата, докато е жив. Не беше подготвен да го направи.
Замисли се дали кризата бе по негова вина. Дали беше твърде самоуверен, твърде амбициозен? Шериф Юстас му го беше подхвърлил.
— Голяма лъжица си лапнал, Филип — беше му казал ядосано. — Ръководиш малък манастир и си дребен игумен, но искаш да управляваш и епископа, и графа, и шерифа. Е, не можеш. Твърде силни сме за тебе. Само неприятности ни създаваш.
Юстас беше грозен мъж с криви зъби, малко кривоглед и носеше мръсен жълт халат. Но колкото и невзрачен да беше, думите му жегнаха Филип в сърцето. С болка осъзна, че каменарите му нямаше да са загинали, ако не беше превърнал Уилям Хамли в свой враг. Но нямаше какъв друг да бъде, освен враг на Уилям. Ако се предадеше, още повече хора щяха да пострадат, хора като воденичаря, когото Уилям беше убил и дъщерята на крепостника, която той и рицарите му бяха изнасилили. Филип трябваше да продължи да се бори.
А това означаваше, че трябваше да иде да види краля.
Не му харесваше никак. Веднъж се беше обърнал към краля, в Уинчестър преди четири години и макар да получи каквото искаше, беше се почувствал ужасно в кралския двор. Кралят бе обкръжен от лукави и безскрупулни хора, които се надпреварваха да привличат вниманието му и да се домогват до благоволението му. Изпитваше презрение към такива личности. Опитваха се да се домогнат до богатство и санове, каквито не заслужаваха. Всъщност той не разбираше играта, която те играеха: в неговия свят най-добрият начин да получиш нещо бе да го заслужиш, а не да се подмазваш на даващия. Но сега нямаше друг избор, освен да влезе в техния свят и да играе тяхната игра. Само кралят можеше да му даде позволение да държи пазар. Само кралят можеше тепърва да спаси катедралата.
Привърши молитвите си и напусна криптата. Слънцето изгряваше и сивите каменни стени на вдигащата се катедрала бяха порозовели. Строителите, които работеха от сутрин до мрак, отваряха бараките си, точеха сечивата си и забъркваха първия хоросан. Загубата на кариерата не беше се отразила още на строежа: винаги вадеха камъка по-бързо, отколкото можеха да го използват. От самото начало бе така и сега разполагаха със запас, който можеше да изтрае много месеци.
За Филип беше време да тръгва. Всичко бе подготвено за пътуването. Кралят се намираше в Линкълн. Щеше да си има спътник по пътя: Ричард, брата на Алиена. След като бе воювал една година като скуайър, Ричард бе помазан в рицарство от краля. Беше се върнал, за да се доснаряжи и сега отиваше да се включи в кралската армия.
На Алиена й бе потръгнало изумително добре като търговец на вълна. Вече не я продаваше на Филип, а се договаряше пряко с фламандските изкупвачи. Всъщност тази година тя бе поискала да изкупи цялата продукция на приората. Щеше да плати по-малко от фламандците, но Филип щеше да получи парите по-рано. Той й беше отказал. Но това, че изобщо можеше да го предложи, бе знак за успеха й.
Сега тя беше при конюшнята с брат си, забеляза Филип, докато крачеше натам. Събрала се беше тълпа, за да се сбогува с пътниците. Ричард седеше на дорест кон, който трябваше да е струвал двайсет фунта на Алиена. Беше израснал като чаровен широкоплещест млад мъж. Правилните черти на лицето му се загрозяваха само от белега на дясното му ухо: меката част беше отрязана, несъмнено при някаква злополука в двубой. Беше разкошно облечен в червено и зелено, снаряжен с нов меч, пика, бойна брадва и кама. Багажът му бе натоварен на втори кон, вързан с повод. С него имаше двама ратници на ловни коне и скуайър на дребно конче.
Алиена се беше разплакала, макар Филип да не знаеше дали е от мъка, че брат й заминава, дали от гордост за това, че изглежда толкова хубаво или от страх, че можеше да не се върне. И трите, най-вероятно. И някои от селяните бяха дошли да се сбогуват, сред тях — повечето младежи и момчета. Ричард несъмнено беше героят им. Всички монаси също бяха тук, за да пожелаят безопасен път на игумена си.
Конярите изведоха два коня — ездитно конче, оседлано за Филип и товарен кон със скромния му багаж — главно храна за из път. Строителите оставиха сечивата си и се приближиха, поведени от брадатия Том и рижия му доведен син Джак.
Филип прегърна официално Ремигий, помощник-приора си, сбогува се по-топло с Милий и Кътбърт, и се качи на кончето. Дълго щеше да седи на това кораво седло, за жалост. От високото си място ги благослови всички. Монасите, строителите и селяните помахаха и им завикаха за сбогом, щом двамата с Ричард поеха един до друг през манастирските порти.
Тръгнаха по тясната улица през селото и махаха на хората, загледани от праговете на къщите, след това изтрополиха по дървения мост и подкараха по пътя през полята. Малко по-късно Филип се озърна през рамо и видя изгряващото слънце, блеснало през прозоречното пространство в полуизградения източен край на катедралата. Ако се провалеше в мисията си, храмът можеше никога да не се довърши. След всичко, което бе преживял, за да стигне дотук, не можеше да понесе мисълта за провал. Обърна се и се съсредоточи в пътя напред.
Линкълн беше град, разположен на хълм. Ричард и Филип го доближиха от юг по стария оживен път, наречен Ърмин стрийт. Макар и отдалече, кулите на катедралата и бойниците на замъка се виждаха добре. Но все още бяха на три-четири мили разстояние, когато, за изумление на Филип, стигнаха до градска порта. Предградията трябваше да са огромни. Населението трябваше да наброява хиляди души.
По Коледа градът бе завладян от Ранулф от Честър, най-могъщия човек в северна Англия и близък на императрица Мод. Крал Стивън след това си беше върнал града, но силите на Ранулф продължаваха да държат замъка. Понастоящем, разбраха Ричард и Филип, докато се приближаваха, градът се намираше в особено положение с две враждебни армии, разположени вътре между крепостните стени.
Филип не беше се привързал особено към Ричард през четирите седмици заедно. Братът на Алиена беше гневлив младеж, който мразеше всичките Хамли, настроен бе отмъстително и говореше все едно, че Филип изпитва същото. Но имаше разлика. Филип мразеше Хамли заради това, което причиняваха на поданиците си: светът щеше да е по-добро място за живеене, ако се отървеше от тях. Ричард нямаше да се почувства добре, докато не надвиеше Хамли: мотивът му бе съвсем егоистичен.
Ричард беше физически силен и смел, винаги готов да се бие. Но в други отношения беше слаб. Объркваше хората си, като понякога се държеше с тях като с равни, а понякога ги третираше като слуги. В кръчмите се опитваше да впечатлява, като черпеше непознати с бира. Преструваше се, че знае пътя, докато всъщност не беше уверен и понякога отклоняваше групата, защото не можеше да признае, че е сбъркал. Докато стигнат до Линкълн Филип бе разбрал, че Алиена струва десет пъти колкото брат си.
Подминаха едно голямо и гъмжащо от кораби езеро. След това прекосиха реката в подножието на хълма, която очертаваше южната граница на същинския град. Линкълн явно се препитаваше главно с корабоплаване. До моста имаше рибен пазар. Минаха през още една охранявана порта, като оставиха зад гърба си обширните предградия и навлязоха в многолюдния град. Тясна, невероятно препълнена улица водеше стръмно нагоре по хълма точно пред тях. Къщите, плътно струпани една до друга от двете страни, бяха изградени отчасти или изцяло от камък, белег за значително богатство. Хълмът бе толкова стръмен, че основният етаж на повечето домове бе над земята в единия край и под повърхността в другия. Пространството отдолу неизменно бе заето от занаятчийска работилница или дюкян. Единствените открити места бяха гробищата до църквите и при всяко от тях имаше пазар: зърно, домашни птици, вълна, кожа и друга стока. Филип и Ричард с малката му свита с мъка си запробиваха път през гъстата тълпа граждани, войници, животни и коли. Филип с изумление забеляза, че под краката му имаше камъни. Цялата улица застлана с камъни! Какво ли богатство трябваше да има тук, помисли си той, за да се положат камъни на улица като в дворец или катедрала. Все пак беше хлъзгаво от сметта и животинската тор, но беше много по-добре от реките от кал, в каквито се превръщаха повечето градски улици зиме.
Стигнаха билото на хълма и минаха през още една порта. Вече навлязоха във вътрешния град и атмосферата изведнъж се промени: стана по-тихо, но много напрегнато. Точно от лявата им страна беше входът към замъка. Внушителната обкована с желязо врата беше здраво залостена. Зад амбразурите на кулата над входа се движеха смътни фигури и стражи в броня патрулираха по зъберите на стената, а слабата слънчева светлина проблясваше по лъскавите им шлемове. Филип ги загледа как крачеха напред — назад. Не говореха помежду си, нямаше шеги и смях, не се навеждаха над балюстрадите да подсвирнат на минаващите долу момичета: бяха изправени, с остри погледи и настръхнали.
Вдясно от него, на не повече от четвърт миля от портата, се виждаше западната фасада на катедралата и Филип моментално разбра, че въпреки близостта й до замъка беше заета от военния щаб на краля. Редица от стражи преграждаше тесния път, който водеше между къщите на канониците към храма. Зад стражите през трите врати на катедралата влизаха и излизаха рицари и войници. Гробището бе превърнато във войнишки лагер с палатките, готварските огньове и конете, пасящи туфите трева. Нямаше никакви монашески постройки: катедралата на Линкълн не се поддържаше от монаси, а от свещеници, наречени „каноници“, които живееха в обикновени градски къщи близо до храма.
Пространството между катедралата и замъка беше празно. Нямаше други хора освен Филип и спътниците му. Изведнъж той осъзна, че са привлекли вниманието на стражите както от страната на краля, така и на часовите на отсрещните бойници. Намираше се на ничия територия между два военни лагера, може би най-опасното място в Линкълн. Озърна се и видя, че Ричард и свитата му вече са продължили напред, тъй че ги последва припряно.
Кралската охрана ги пропусна веднага: Ричард им беше добре познат. Филип се загледа с възхита в западната фасада на катедралата. Имаше невероятно висока входна арка и два допълнителни свода от всяка страна, на половината големина на главния, но все пак внушителни. Приличаше на порта към рая — каквото си беше, в известен смисъл. Веднага реши, че ще поиска високи арки на западния вход на катедралата в Кингсбридж.
След като оставиха конете със скуайъра, Ричард и Филип минаха през лагера и влязоха в храма. Вътре беше още по-претъпкано с хора, отколкото отвън. Страничните кораби на катедралата бяха превърнати в конюшни и стотици коне стояха вързани за колоните на аркадата. Въоръжени мъже пъплеха из нефа на църквата, а тук и там имаше готварски огнища и завивки. Някои говореха на английски, други — на френски, имаше и говорещи фламандски, гърления език на търговците на вълна от Фландрия. Общо взето тук бяха рицарите, докато войниците лагеруваха навън. Филип се натъжи, като видя няколко мъже да играят на „морис с деветимата“ за пари, а още повече се притесни при появата на жените, облечени твърде оскъдно за зимата, които като че ли флиртуваха с мъжете. Приличаха на греховни жени или дори на курви, да не дава Господ.
За да не ги гледа, вдигна очи към тавана. Беше от дърво и красиво изрисуван с ярки цветове, но беше изложен на ужасен риск от пожар при всички тези хора, готвещи вътре в Божия дом. Филип тръгна след Ричард през тълпата. Младежът като че ли се чувстваше в свои води тук, сигурен и уверен в себе си, подвикваше за поздрав на барони и лордове, пляскаше свойски рицари по гърбовете.
Централната част с олтара и източния край на катедралата бяха заградени с въжета. Източният край изглежда бе оставен за свещениците — така трябваше да е — а пресечката на нефа и трансепта бе заделена за кралския дворцов съвет.
Зад въжетата имаше нова редица стражи, зад тях — тълпа от придворни и след това — вътрешен кръг графове с крал Стивън, седнал в центъра на дървен трон. Кралят се бе състарил, откакто Филип го беше видял за последен път преди пет години в Уинчестър. По хубавото му лице личаха угрижени бръчки, светлокафявата му коса бе посребряла тук и там и беше отслабнал след година воюване. Като че ли водеше някакъв любезен спор с графовете си и възразяваше спокойно. Ричард стигна до ръба на вътрешния кръг и направи дълбок, церемониален поклон. Кралят се озърна, позна го и рече с кънтящ глас:
— Ричард от Кингсбридж! Радвам се, че се върна!
— Благодаря ви, кралю мой — отвърна Ричард.
Филип излезе до него и направи същия поклон.
— Да не би да си довел монах за свой скуайър? — подкачи го Стивън. Придворните се разсмяха.
— Това е приорът на Кингсбридж, милорд.
Стивън погледна отново и Филип видя как очите му блеснаха, щом го позна.
— Разбира се. Познавам приор… Филип. — Но тонът му не бе толкова добросърдечен като при поздрава за Ричард. — Дошъл сте да се биете за мен ли? — Придворните се засмяха отново.
Филип остана доволен, че кралят помни името му.
— Тук съм, защото Божието дело по пресъграждането на катедралата в Кингсбридж се нуждае спешно от Вашата помощ, милорд кралю.
— Трябва да изслушам всичко подробно — прекъсна го Стивън припряно. — Елате да се видим утре, когато ще имам повече време. — Обърна се отново към графовете и поднови разговора с по-тих глас.
Ричард се поклони и се отдръпна, и Филип стори същото.
Не можа да говори с крал Стивън на другия ден, нито на следващия, нито на по-следващия.
Първата нощ Филип отседна в една пивница, но се почувства потиснат от постоянната миризма на печено месо и смеха на разпътните жени. За жалост в града нямаше манастир. Обикновено епископът щеше да му предложи подслон, но кралят се бе настанил в епископския палат, а всички къщи около катедралата бяха претъпкани с хора от свитата на Стивън. За втората нощ излезе от града, извън предградието Уигфорд, където имаше манастир, поддържащ приют за прокажени. Там получи конски хляб и слаба бира за вечеря, корава постеля на пода, тишина от залез-слънце до полунощ, служби в ранните часове на утрото и закуска от рядка каша без сол. И беше щастлив.
Ходеше до катедралата всяка вечер, понесъл драгоценната вула, която даваше на приората правото да взима камък от кариерата. Ден след ден кралят така и не го забелязваше. Стоеше настрана, докато другите молители си говореха и обсъждаха кой се радва на благоволение и кой — не.
Филип знаеше защо го карат да чака. Цялата Църква бе в разпра с краля. Стивън не беше изпълнил щедрите си обещания, които бяха изтръгнали от него в началото на управлението му. Беше превърнал в свой враг брат си, хитрия епископ на Уинчестър Хенри, като бе подкрепил друг за архиепископския сан в Кентърбъри. Ходът бе разочаровал и епископ Уейлрън, който разчиташе да се издигне с помощта на Хенри. Но най-големият грях на Стивън в очите на Църквата бе арестуването на епископ Роджър от Солсбъри и двамата му племенници, епископите на Линкълн и Илай, всички в един ден, по обвинение в непозволено строителство на замъци. Гневен хор се беше надигнал от катедрали и манастири из цялата страна заради този акт на светотатство. Стивън беше уязвен. Като Божии хора епископите нямаха нужда от замъци, бе заявил той; а ако строяха замъци, не можеха да очакват да се отнасят с тях напълно като с Божии слуги. Беше искрен, но наивен.
Отношенията бяха закърпени, но крал Стивън вече не беше много склонен да изслушва жалбите на свети хора, тъй че Филип трябваше да чака. Използваше възможността да се отдава на размишления. Като приор не бе имал много време за това. Сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави в продължение на дълги часове и прекарваше времето си в дълбок размисъл.
По някое време другите в двора започнаха да оставят широко пространство около него, с което започна да се набива на очи, което пък правеше все по-трудно за Стивън да го пренебрегва. Беше потънал дълбоко в разсъждения над висшето тайнство на Троицата на заранта на седмия си ден в Линкълн, когато осъзна, че някой стои точно пред него, гледа го и му говори, и че тази особа бе самият крал.
— С отворени очи ли спиш, човече? — запита Стивън с полунасмешлив, полураздразнен тон.
— Моля да ме извините, милорд. Мислех си — отвърна Филип и се поклони със закъснение.
— Все едно. Искам да ми заемеш дрехите си.
— Какво? — Филип бе толкова изненадан, че забрави за всякакви дворцови етикети.
— Искам да огледам замъка, а ако съм облечен като монах, няма да ме набодат със стрелите си. Хайде — влизай в някой от параклисите и си съблечи расото.
Филип имаше само една долна риза под расото си.
— Но, милорд, в какво да се облека?
— Забравих колко свенливи сте това, монасите. — Стивън щракна с пръсти на един млад рицар наблизо. — Робърт, заеми ми туниката си, бързо.
Рицарят, който говореше с едно момиче, смъкна с бързо движение туниката си, подаде я на краля с поклон, а после направи вулгарен жест на момичето. Приятелите му наоколо се разсмяха и завикаха.
Крал Стивън подаде туниката на Филип.
Шмугна се в малкия параклис на Свети Дънстън, помоли с припряна молитва светията за прошка, след което смъкна расото си и си навлече късополата рицарска червена туника. Беше му много странно: носил беше монашеско облекло от шестгодишен и едва ли щеше да се почувства по-необичайно дори ако се бе облякъл като жена. Излезе и връчи монашеското си расо на Стивън, който бързо го нахлузи през главата.
След това кралят го изуми с думите:
— Ела с мен, ако искаш. Може да ми кажеш за катедралата в Кингсбридж.
Филип се стъписа. Първият му подтик бе да откаже. Някой часови на бойниците на замъка можеше да се изкуси да го простреля, а нямаше да е защитен от духовническото си облекло. Но му се предлагаше възможност да остане съвсем насаме с краля, с много време, за да обясни всичко за кариерата и пазара. Може би никога повече нямаше да получи подобен шанс.
Стивън вдигна своето наметало, пурпурно и с бяла козина на яката и пеша.
— Облечи това. Така ще отклониш стрелбата от мен.
Другите придворни бяха затихнали и гледаха, зачудени какво ще стане.
Кралят му даваше урок, осъзна Филип. Казваше му, че няма работа тук в един военен лагер и че не би могъл да очаква, че ще му се дават привилегии за сметка на хора, които рискуват живота си за своя владетел. Имаше основание. Но Филип съзнаваше, че ако приеме тази гледна точка все едно, че се е върнал и е изоставил всякаква надежда да си върне кариерата и да отвори отново пазара. Трябваше да приеме предизвикателството. Пое си дълбоко дъх и рече:
— Може би Божията воля е да загина, за да спася краля.
След това взе пурпурното наметало и го облече.
От тълпата се чу изненадано мърморене и самият крал Стивън изглеждаше доста изненадан. Всички бяха очаквали Филип да откаже. Сам той моментално съжали, че не е. Но вече се беше обрекъл.
Стивън се обърна и тръгна към северната врата, а Филип го последва. Няколко придворни понечиха да тръгнат с тях, но Стивън ги спря с махване на ръката и с думите:
— Дори монах може да събуди подозрение, ако го придружава целият кралски двор.
Придърпа качулката на монашеското расо над главата си и двамата излязоха вън на гробището.
Скъпото наметало на Филип привличаше любопитни погледи, докато минаваха през лагера: хората го взимаха за барон и бяха озадачени, че не могат да го познаят. Погледите им го накараха да се почувства гузен като някой натрапник. Никой не поглеждаше Стивън.
Не тръгнаха направо към главната порта на замъка, а го заобиколиха през лабиринта от тесни улички и излязоха при църквата „Свети Павел при портите“ срещу североизточния му ъгъл. Стените му бяха построени върху масивен земен вал и обкръжени от сух ров. Имаше ивица открито пространство между брега на рова и най-близките сгради. Стивън излезе на тревата и закрачи на запад, като оглеждаше западната стена на замъка и се задържаше до задните стени на къщите по външния край на откритата ивица. Филип тръгна с него. Кралят го накара да върви от лявата му страна, между него и замъка. Ясно беше, че откритата зона служи, за да могат стрелците на бойниците точно да прострелят всеки, който се приближи до стените. Филип не се боеше от смъртта, но от болката го беше страх и главната мисъл, която се въртеше в ума му, бе точно колко боли от една стрела.
— Страх ли те е, Филип? — запита Стивън.
— Ужасно — отвърна Филип искрено, а след това, обзет от безразсъдство поради страха, нагло добави: — А теб?
Кралят се засмя на дързостта му и призна:
— Малко.
Филип си спомни, че това бе шансът му да каже за катедралата. Но не можеше да се съсредоточи, докато животът му бе изложен на такъв риск. Очите му не се откъсваха от замъка и шареха по бойниците за някой, който изпъва лъка.
Замъкът обхващаше целия югозападен ъгъл на вътрешния град, като западната му стена бе част от градската стена, тъй че за да се обиколи целия, човек трябваше да излезе от града. Стивън го поведе през западната порта и навлязоха в предградието Нюленд. Сградите тук приличаха на колиби, направени от плет и глина и с големи дворове като селски къщи. От голото поле зад тях биеше хапливо студен вятър. Кралят зави на юг покрай замъка. Посочи една малка врата в стената му и рече:
— Подозирам, че Ранулф от Честър се е измъкнал оттук, когато взех града.
Тук страхът на Филип понамаля. По пътеката имаше и други хора, а бойниците от тази страна не се охраняваха толкова тежко, понеже заелите замъка се бояха от щурм откъм града, не от околностите. Пое си дълбоко дъх и избълва:
— Ако ме убият, ще дадете ли на Кингсбридж пазар и ще накарате ли Уилям Хамли да върне кариерата?
Стивън не отвърна веднага. Продължиха надолу до югозападния ъгъл на замъка и се загледаха в цитаделата. От мястото им изглеждаше висока и непристъпна. Завиха точно зад ъгъла и минаха през друга порта, откъдето влязоха в долната част на града, за да продължат покрай южната страна на крепостта. Филип отново долови опасността. Нямаше да е много трудно някой в замъка да се досети, че двамата обикалящи покрай стените мъже трябва да са разузнавателна акция и поради това са чудесна цел, особено този с пурпурното наметало. За да разсее страха си, огледа цитаделата. В стената имаше малки дупки, които служеха за оттоци на клозетите, а мръсотията, която се изливаше през тях, просто падаше по стените и пръстта долу, и оставаше там, докато засъхне. Нищо чудно, че вонеше толкова. Постара се да не вдишва дълбоко, докато подминаха забързано.
В югоизточния ъгъл имаше друга, по-малка кула. Филип и Стивън вече бяха обиколили трите страни на четириъгълника. Филип се зачуди дали кралят е забравил въпроса му. Опасяваше се да го зададе отново. Можеше да реши, че го тормозят и да го приеме като обида.
Стигнаха до главната улица, минаха през града и отново завиха, но преди на Филип да му е останало време да изпита облекчение, преминаха през друга порта във вътрешния град и след няколко мига се озоваха на ничията територия между катедралата и замъка. За негов ужас кралят се спря там.
Обърна се да заговори на Филип, като застана така, че да може да оглежда замъка над рамото му. Беззащитният гръб на монаха, облечен в хермелин и пурпур, беше изложен към кулата над портата, която гъмжеше от бранители и стрелци. Вцепени се като статуя, очаквайки всеки миг стрела или копие да го прониже в гърба. Започна да се поти въпреки ледения вятър.
— Дадох ти онази кариера преди години, нали? — запита крал Стивън.
— Не точно — отвърна Филип, стиснал зъби. — Дадохте ми правото да взимам камък за катедралата. Но кариерата я дадохте на Пърси Хамли. Сега синът на Пърси, Уилям Хамли, прогони каменоделците ми, като уби петима души — сред тях жена и дете — и ни отказва достъп.
— Не бива да върши такива неща, особено след като иска да го направя граф на Шайринг — отрони Стивън замислено. Филип се окуражи. Но малко след това кралят рече: — Проклет да съм, ако мога да измисля начин да вляза в този замък.
— Моля ви, накарайте Уилям да отвори кариерата. Опълчва се на вас и краде от Господа.
Стивън все едно, че не го чу.
— Не смятам, че имат много хора вътре — отрони той със същия разсъдлив тон. — Подозирам, че почти всички са на бойниците, за да покажат сила. Какво беше онова, за пазар някакъв?
Всичко това бе част от изпитанието, реши Филип. Това, че го караше да стои на откритото с гръб към множеството стрелци. Избърса чело с кожения маншет на кралското наметало.
— Милорд кралю, всяка неделя в Кингсбридж идват хора от цялата околност на поклонение, а и за да дадат доброволен труд на строежа на катедралата. Когато започнахме, идваха предприемчиви мъже и жени да продават месеници, вино, шапки и ножове на доброволците. Та постепенно се разрасна в пазар. И сега ви моля да го разрешите.
— Ще платиш ли за позволението си?
Филип знаеше, че заплащането е обичайно. Но също тъй знаеше, че за Църквата би могло и да се заобиколи.
— Да, милорд, ще платя. Освен ако пожелаете да ни дадете позволението без заплащане, заради висшата слава Господня.
Стивън за първи път го погледна право в очите.
— Ти си смел човек, да стоиш тук с врага зад теб и да се пазариш с мен.
Филип отвърна със също толкова откровен поглед.
— Ако Бог реши, че животът ми е свършил, нищо не може да ме спаси. — Каза го с повече смелост, отколкото изпитваше. — Но ако Бог иска да продължа да живея и да построя катедралата Кингсбридж, десет хиляди стрелци не могат да ме поразят.
— Добре казано! — отбеляза Стивън, потупа го по рамото и зави към катедралата.
Прималял от облекчение, Филип тръгна до него и с всяка стъпка по-далече от замъка се чувстваше все по-добре. Изглежда бе минал изпитанието. Но беше важно да получи недвусмислено обещание от краля, който всеки момент щеше отново да се стопи сред тълпата придворни. Щом минаха през редицата от стражи, Филип събра целия си кураж и каза:
— Милорд кралю, ако благоволите да напишете писмо до шерифа на Шайринг…
Прекъснаха го. Един от графовете притича видимо притеснен и заговори:
— Робърт от Глостър идва насам, милорд кралю.
— Какво? Колко далече е?
— Близо. На един ден най-много…
— Защо не съм предупреден? Поставил съм хора навсякъде!
— Дойдоха от Фосуей, после свиха от пътя, за да подходят през откритото поле.
— Кой е с него?
— Всички графове и рицари на негова страна, които са загубили земите си в последните две години. Ранулф от Честър също е с него…
— Естествено. Измамното псе.
— Взел е всичките си рицари от Честър и цяла шайка диви уелсци.
— Колко са всичко?
— Към хиляда.
— По дяволите. Повече, отколкото имаме ние.
Междувременно наоколо се бяха събрали няколко барона и един от тях заговори:
— Милорд, ако идва през полето, ще трябва да прехвърли реката при борда…
— Добро разсъждение, Едуард! — каза Стивън. — Вземи хората си долу при борда и виж дали ще можете да го задържите. Ще ти трябват и стрелци.
— Колко далече са в момента, знае ли някой? — попита Едуард.
Първият граф отвърна:
— Много близо, според съгледвача. Може да стигнат брода преди вас.
— Тръгвам веднага — заяви Едуард.
— Браво, истински мъж! — Крал Стивън стисна десницата си в юмрук и го плесна в лявата длан. — Най-после ще срещна Робърт от Глостър на бойното поле. Жалко, че нямам повече мъже. Все пак, предимство от стотина души не е много.
Филип слушаше всичко това в мрачно мълчание. Сигурен беше, че е на ръба да получи съгласието на Стивън. Умът на краля вече бе зает с друго. Но Филип не бе готов да се предаде. Все още носеше пурпурното кралско наметало. Смъкна го от раменете си и го подаде с думите:
— Може би трябва да се върнем в ролите си, милорд кралю.
Стивън кимна разсеяно. Един придворен пристъпи зад него и му помогна да смъкне монашеската одежда. Филип му подаде наметалото и рече:
— Милорд, като че ли бяхте благоразположен към молбата ми.
Стивън като че ли се подразни, че му се напомня. Наметна дрехата си и понечи да заговори, когато се чу нов глас:
— Милорд кралю!
Филип позна гласа. Сърцето му изстина. Обърна се и видя Уилям Хамли.
— Уилям, момчето ми! — възкликна кралят с цялата сърдечност, която показваше към биещите се на негова страна мъже. — Пристигна точно навреме!
Уилям се поклони.
— Милорд, довел съм петдесет рицари и двеста души от графството ми.
Надеждите на Филип се разпръснаха на прах.
Стивън видимо се зарадва.
— Какъв добър мъж си! — каза той топло. — Това ни дава предимство над врага!
Прегърна Уилям през раменете и двамата влязоха в катедралата.
Филип остана на място, загледан след тях. Беше убийствено близо до успеха, но в крайна сметка войската на Уилям струваше повече от някаква справедливост. Придворният, помогнал на краля да съблече монашеската одежда, подаде расото на Филип. Взе го мълчаливо. Слугата тръгна след кралската свита и влезе в катедралата. Приорът облече дрехата си. Беше горчиво разочарован. Вдигна очи към трите огромни сводести входа на катедралата. Беше се обнадеждил, че ще построи такива сводове в Кингсбридж. Но крал Стивън бе взел страната на Уилям Хамли. Кралят се бе озовал пред недвусмислен избор: справедливата кауза на Филип или предимството от войската на Уилям. И се беше провалил в изпитанието си.
А за Филип оставаше само една надежда: крал Стивън да бъде победен в предстоящата битка.
II
Епископът отслужи литургия в катедралата, когато небето от черно започна да става сиво. Конете вече бяха оседлани, рицарите бяха облекли плетените ризници, войниците бяха нахранени и им бяха поднесли вино, което да им вдъхне кураж.
Уилям Хамли бе коленичил в нефа с другите рицари и графове, докато бойните коне тъпчеха на място и пръхтяха в крилата, за да получи предварително опрощение за убийствата, които щеше да извърши този ден.
Страх и възбуда бяха замаяли главата му. Ако кралят спечелеше днес победа, името на Уилям завинаги щеше да е свързано с нея, защото хората щяха да казват, че той е довел подкрепленията, наклонили везните. Ако кралят загубеше… всичко можеше да се случи. Потрепери на студения каменен под.
Кралят беше най-отпред, облечен в нова бяла одежда, със свещ в ръката. Докато вдигаха нафората, свещта се счупи и пламъкът угасна. Уилям се разтрепери от страх: беше лоша поличба. Един свещеник донесе нова свещ и прибра счупената, а Стивън се усмихна безгрижно, но чувството за свръхестествен ужас се задържа у Уилям, а когато се огледа наоколо разбра, че и други изпитваха същото.
След службата кралят облече бронята си, подпомогнат от слуга. Имаше дълга до коленете ризница, направена от кожа с железни пръстени, пришити към нея. Ризницата бе раздвоена отпред до кръста и отзад, за да не пречи при езда. Слугата я затегна здраво около гърлото. След това му постави плътно прилепваща шапка с пришита към нея дълга качулка от плетени железни брънки, за да покрива светлата му коса и да предпазва врата му. Върху шапката носеше железен шлем с предпазител за носа. Кожените му ботуши имаха желязна обшивка и остри шпори.
Докато си обличаше бронята, графовете се събраха около него. Уилям последва съвета на майка си и се държа все едно, че вече е един от тях, провря се през множеството и се добра до групата около краля. След като послуша малко разбра, че се опитваха да убедят Стивън да остави Линкълн на бунтовниците.
— Владеете повече територия от Мод — можете да вдигнете по-голяма армия — каза един по-възрастен мъж, лорд Хю. — Идете на юг, съберете подкрепления, върнете се и ще ги надвиете с числено превъзходство.
След знамението със счупената свещ на самия Уилям почти му се искаше да се оттегли. Но кралят нямаше време за подобни приказки.
— Вече сме достатъчно силни, за да ги победим — заяви той бодро. — Къде ви е духът?
Стегна колана с меч от едната страна и кама от другата, и двете оръжия в ножници от дърво и кожа.
— Армиите са в твърде равно съотношение — каза един висок мъж с къса прошарена коса и подрязана брада: графът на Съри. — Твърде рисковано е.
Уилям знаеше, че това е слаб аргумент пред Стивън: много държеше на рицарската си чест.
— Твърде равно съотношение? — повтори той с присмех. — Предпочитам честен бой.
Навлече кожените ръкавици с железни брънки над пръстите. Слугата му поднесе дълъг дървен щит, покрит с кожа. Той надяна ремъка през врата и го хвана с лявата ръка.
— Няма да загубим много с едно оттегляне в този момент — настоя Хю. — Дори не държим замъка.
— Ще загубя шанса си да срещна Робърт от Глостър на бойното поле — отвърна Стивън. — Вече две години ме отбягва. Точно сега, когато имам възможност да се справя с предателя веднъж и завинаги, няма да го отхвърля само защото сме в равно съотношение!
Един коняр доведе коня му, вече оседлан. Докато кралят се канеше да го възседне, около вратата в западния край на катедралата настъпи суматоха и някакъв рицар затича към тях през нефа, опръскан с кал и кръв. Уилям имаше мрачното предчувствие, че новината ще е лоша. Когато мъжът коленичи пред краля, позна в него един от мъжете на Едуард, пратен да пази брода.
— Много закъсняхме, милорд — заговори мъжът задъхано. — Врагът беше прехвърлил реката.
Поредният лош знак. Уилям изстина. Вече нямаше нищо между врага и Линкълн, освен голи поля.
Стивън също изглеждаше стъписан за миг, но бързо се овладя.
— Все едно. Ще ги срещнем по-скоро!
Възседна бойния кон.
Носеше бойна брадва, окачена за седлото. Слугата му поднесе дървена пика с лъскав железен връх, която допълваше въоръжението му. Стивън цъкна с език и конят послушно тръгна напред.
Докато минаваше през катедралата, графовете, бароните и рицарите яхнаха конете си и поеха след него. Напуснаха храма в дълга процесия. На двора към тях се присъединиха войниците. Това бе моментът, в който някои ги обземаше страх и започваха да търсят шанс да се измъкнат. Но тържественият ход и почти церемониалната атмосфера с гледащите наоколо граждани означаваше, че щеше да е много трудно за плашливите да побегнат.
Броят им бе подсилен от още стотина или повече мъже от града, дебели пекари, късокраки тъкачи и пивовари със зачервени лица, зле въоръжени и яхнали дребни кончета. Присъствието им бе знак за непопулярността на Ранулф.
Армията не можеше да мине покрай замъка, защото хората щяха да са изложени на стрелите от бойниците му. Затова напуснаха града през северната порта, наречена Ню порт Арк и възвиха на запад. Там щеше да се разиграе сражението.
Уилям огледа терена с вещо око. Макар хълмът на южната страна на града да се спускаше стръмно към реката, тук на западния имаше дълъг хребет, снишаващ се леко към равнината. Веднага разбра, че Стивън е избрал подходящото място, от което да брани града, защото както и да подходеше врагът, щяха да са винаги на по-нисък терен от кралската армия.
Когато Стивън се отдалечи на около четвърт миля от града, по склона отдолу дойдоха двама съгледвачи. Препускаха бързо и като видяха краля, обърнаха право към него. Уилям се присламчи наблизо да чуе донесението.
— Врагът приближава бързо, милорд — съобщи единият.
Хамли погледна над равнината. Съвсем ясно видя черния облак в далечината, който бавно се носеше към тях. Врагът. Потрепери от страх, бързо се овладя, но страхът остана в душата му. Щеше да си иде щом започнеше боят.
— Какво е разположението им? — запита крал Стивън.
— Ранулф и рицарите на Честър оформят центъра, милорд — почна съгледвачът. — Спешени са.
Уилям се зачуди как е разбрал това. Трябваше да е влязъл в самия вражески лагер и да е чул заповедите за атаката. Голямо хладнокръвие бе нужно за това.
— Ранулф в центъра? — учуди се Стивън. — Все едно, че той ги води, а не Робърт!
— Робърт от Глостър е на левия му фланг с войска от мъже, които се наричат „Обезнаследените“ — продължи съгледвачът. Уилям знаеше защо използват това прозвище — всички бяха загубили земи от началото на гражданската война.
— Робърт е дал на Ранулф командването на операцията, значи — каза Стивън замислено. — Жалко. Познавам Робърт добре — всъщност отраснах с него — и бих могъл да отгатна тактиката му. Но Ранулф ми е непознат. Все едно. Кой е на десния?
— Уелсците, милорд.
— Стрелци, предполагам.
Мъжете на Уелс бяха прочути с боравенето с лъкове.
— Не тези — отвърна съгледвачът. — Тия са дива сган, с боядисани лица, пеят варварски песни и са въоръжени с чукове и тояги. Много малко са на коне.
— Трябва да са от северен Уелс — разсъди Стивън. — Ранулф им е обещал грабеж, предполагам. Бог да е на помощ на Линкълн, ако прехвърлят стените. Но няма! Как ти е името, съгледвачо?
— Роджър, по прякор Безземления — отвърна мъжът.
— Безземления? Ще имаш десет акра за тази работа.
Мъжът се развълнува.
— Благодаря, милорд!
— Така. — Стивън се обърна и огледа графовете си. Предстоеше да направи разстановката. Уилям се напрегна, зачуден каква роля щеше да му възложи кралят. — Къде е лорд Алън от Бритъни?
Алън подкара коня напред. Водеше сила наемници от Бретон, мъже без корен, които се биеха за заплата и които дължаха вярност единствено на себе си.
Стивън каза на Алън:
— Теб и храбрите ти бретонци искам на предната линия вляво от мен.
Уилям схвана благоразумието на това решение: наемниците от Бретон срещу уелските авантюристи, вероломните срещу недисциплинираните.
— Уилям от Ипр! — извика Стивън.
— Милорд кралю.
Тъмнокос мъж на черен боен кон вдигна пиката си. Този Уилям водеше друга наемническа сила, фламандци, не много по-благонадеждни от бретонците, както разправяха.
— Ти също вляво от мен, но зад бретонците на Алън — заповяда Стивън.
Двамата наемнически командири обърнаха и препуснаха назад към армията, за да организират хората си. Уилям отново се зачуди къде ще го поставят. Нямаше никакво желание да е в предната линия. Вече бе направил достатъчно, за да се изтъкне, като доведе войската си. Безопасна ариергардна позиция днес щеше да го устрои напълно.
Крал Стивън разпореди:
— Милорд Уостър, Съри, Нортхамптън, Йорк и Хертфорд, с вашите рицари, оформете десния ми фланг.
Уилям за пореден път схвана логиката в дислоцирането на Стивън. Графовете и рицарите им, главно конница, щяха да застанат срещу Робърт от Глостър и „обезнаследените“ благородници, които го подкрепяха, повечето от които също щяха да са на коне. Но беше разочарован, че не го включиха с графовете. Кралят, разбира се, не можеше да го е забравил.
— Аз ще държа центъра, спешен, с пехотинците — заяви Стивън.
За първи път Уилям не одобри решението. Винаги беше по-добре да останеш на конски гръб колкото може по-дълго. Но Ранулф, в челото на противниковата армия, както бяха донесли, щеше да е спешен и прекомерното чувство за чест у Стивън го задължаваше да срещне врага си при равни условия.
— С мен в центъра взимам Уилям от Шайринг и хората му — заяви кралят.
Уилям се поколеба между вълнението и уплахата. Беше голяма чест да си избран да застанеш до краля — майка му щеше да е доволна — но го поставяше в изключително опасна позиция. Още по-лошото бе, че щеше да е спешен. Означаваше също така, че кралят щеше да го вижда и да оцени представянето му. Трябваше да изглежда безстрашен и да приеме битката с врага срещу възможността да остане встрани от мелето и да се бие само в краен случай, което бе предпочитаната от него тактика.
— Верните граждани на Линкълн ще поемат ариергарда — довърши Стивън.
Решението бе продиктувано от съжаление, както и от трезво военно благоразумие. Гражданите нямаше да са от голяма полза където и да било, но в тила щяха да причинят по-малко поразии и да понесат по-малки щети.
Уилям вдигна знамето на графа на Шайринг. Беше поредната идея на майка му. Строго казано нямаше право на знамето, защото не беше граф. Но хората с него бяха свикнали да следват знамето на Шайринг — така поне щеше да се защити, ако го обвинят. А в края на деня, ако битката свършеше добре, можеше наистина да стане граф.
Мъжете му се събраха около него. Уолтър бе плътно до него както винаги, стабилен и вдъхващ сигурност. Също и Жерве Грозника и Хю Брадвата, и Майлс Дайс. Жилбер, който беше загинал на кариерата, бе заместен от Гийом дьо Сен Клер, млад мъж с дързък и зъл нрав.
Уилям огледа наоколо и се вбеси, като видя Ричард от Кингсбридж в бляскава нова броня и яхнал великолепен боен кон. Беше с графа на Съри. Не беше довел войска за краля като Уилям, но изглеждаше впечатляващо — със свежо лице, енергичен и смел — и ако днес извършеше подвизи, можеше да спечели кралското благоволение. Битките бяха непредвидими, както и кралете.
От друга страна Ричард можеше да бъде убит днес. Какъв щастлив удар щеше да е това. Уилям жадуваше за това повече, отколкото жадуваше за жена.
Погледна на запад. Врагът се бе приближил.
Филип стоеше на покрива на катедралата и виждаше град Линкълн като на карта. Старият град обкръжаваше катедралата на билото на хълма. Имаше прави улици и спретнати градини. Замъкът се извисяваше в югозападния му край. По-новата част, шумна и пренаселена, заемаше стръмния склон на юг между стария град и река Уитъм. Кварталът обикновено гъмжеше от оживена дейност, но днес бе загърнат в злокобна тишина като траурен плащ, а хората стояха на покривите и наблюдаваха бойното поле. Реката течеше от изток, минаваше покрай подножието на хълма и след това се уширяваше в голям естествен залив, наречен Брейфилд Пул, обкръжен с кейове и пълен с кораби и лодки. На запад от Брейфилд Пул минаваше каналът Фосдайк — чак до река Трент, както бяха обяснили на приора. Възхити му се, докато го гледаше отвисоко, изпънат толкова прав на протежение от няколко мили. Казваха, че бил построен в древни времена.
Каналът очертаваше границата на бойното поле. Филип видя как армията на крал Стивън излезе от града в разкъсана нишка и бавно се престрои на хребета в три стройни колони. Позна, че Стивън е поставил графовете отдясно, защото те бяха най-яркоцветните с червените си и жълти туники и ярките знамена. Бяха също така най-дейните, препускаха нагоре-надолу, раздаваха заповеди, събираха се на съвет и обсъждаха планове. Хората вляво от краля, на склона на хребета, който се спускаше до канала, бяха облечени в убито сиво и кафяво, имаха по-малко коне и не бяха толкова енергични. Пазеха силите си — трябваше да са наемниците.
Отвъд армията на Стивън, където линията на канала ставаше неразличима и се сливаше с ниските дървета, бунтовническата войска покриваше полята като рояк пчели. В началото му се беше сторило, че са неподвижни. После, когато погледна отново, вече бяха по-близо. И ако се съсредоточеше, вече можеше да различи придвижването им. Зачуди се колко ли бяха на брой. По всичко личеше, че двете страни са равностойни по численост.
Филип нищо не можеше да направи, за да повлияе на изхода — ситуация, която ненавиждаше. Постара се да укроти духа си и да се осланя на съдбата. Ако Бог искаше нова катедрала в Кингсбридж, щеше да помогне днес на Робърт от Глостър да победи крал Стивън, за да може приорът да помоли победителката — императрица Мод — да му позволи да си върне кариерата и да отвори отново пазара. А ако Стивън надвиеше Робърт, Филип трябваше да приеме Божията воля, да се откаже от амбициозните си планове и да остави Кингсбридж отново да потъне в забвение.
Колкото и да се стараеше, тази мисъл бе непосилна за него. Искаше Робърт да победи.
Силният вятър плющеше в кулите на катедралата и заплашваше да издуха по-хилавите зяпачи от ламаринения покрив и да ги запокити долу в гробището. Вятърът бе остър и студен. Филип потрепери и придърпа наметалото плътно около себе си.
Двете армии вече бяха на по-малко от миля разстояние една от друга.
* * *
Бунтовническата армия се задържа на място, когато беше на около миля от челната линия на краля. Мъчително беше човек да вижда всичко, без да различава подробностите. Уилям искаше да разбере колко добре са въоръжени, дали са въодушевени и войнствени или пък уморени и уплашени, дори колко са високи. Противниците продължиха бавно да пълзят напред, докато хората в тила им, подтиквани от същото безпокойство като Уилям, напираха да видят по-добре врага.
В армията на Стивън графовете и техните рицари стояха в редици на конете си, с изпънати за бой пики все едно, че бяха на турнир и всеки момент щяха да нападнат. Уилям с неохота върна конете от своята част в тила. Нареди на скуайърите да не се връщат в града, а да останат там в случай, че потрябват — за бягство, имаше предвид, макар да не го каза. Ако битката се окажеше изгубена, бягството бе за предпочитане пред смъртта.
Последва затишие, в което изглеждаше, че боят така и няма да започне. Вятърът стихна и конете се успокоиха, но не и мъжете. Крал Стивън смъкна шлема си и се почеса по главата. Уилям стана неспокоен. Боят беше хубаво нещо, но от мисълта за него му призляваше.
После, без никаква видима причина, атмосферата отново стана напрегната. Отнякъде прокънтя боен вик. Всички коне изведнъж се разиграха. Надигнаха се възгласи и заглъхнаха почти мигновено под тропота на копитата. Битката започна и Уилям надуши киселата потна миризма на страха.
Озърна се наоколо, мъчейки се отчаяно да разбере какво точно става, но всичко тънеше в хаос и след като беше спешен, можеше да вижда само непосредственото си обкръжение. Графовете на десния фланг изглежда бяха започнали битката, атакувайки врага. Силите срещу тях — войската обезземлени благородници на Робърт — изглежда реагираха по сходен начин, атакувайки в строй. Почти мигновено от левия фланг също изригнаха викове. Уилям се обърна натам и видя, че конниците на наемниците от Бретон пришпорват конете си напред. В същия момент от противоположната част на вражеската армия се надигна смразяващ кръвта рев — уелската сган, навярно. Не можеше да разбере на чия страна бе предимството.
Изгубил беше Ричард от погледа си.
Десетки стрели полетяха като ято птици от вражеския тил и западаха наоколо. Уилям задържа щита над главата си. Ненавиждаше стрелите — убиваха безразборно.
Крал Стивън нададе боен вик и нападна. Уилям извади меча си, затича напред и завика на хората си да го последват. Но конниците отляво и отдясно се бяха развърнали, докато атакуваха и се озоваха между него и врага.
Вдясно от него се носеше оглушителен грохот на желязо и въздухът се изпълни с така познатата му миризма на метал. Графовете и „Обезземлените“ се бяха вкопчили в битка. Можеше да види само мъже и коне, които се сблъскваха, обръщаха, връхлитаха и падаха. Конското цвилене не можеше да се различи от бойните викове на мъжете, а някъде сред целия този шум Уилям вече долавяше смразяващите костите писъци на ранени в предсмъртна агония. Надяваше се Ричард да е сред тях.
Погледна наляво и се ужаси, като видя, че бретонците отстъпват пред криваците и брадвите на дивите уелсци. Уелсците бяха побеснели, ревяха и врещяха, тъпчеха се едни други в стръвта си да се докопат до врага. Може би бяха алчни за плячката от богатия град. Бретонците, мотивирани единствено от перспективата за едноседмично заплащане, водеха отбранителен бой и отстъпваха терен. Беше възмутително.
Разочарован беше и от това, че все още не бе нанесъл и един удар. Рицарите му го бяха обградили, а пред него бяха графовете и бретонците. Уилям налетя напред, от едната страна на краля. Наоколо сражението бе в разгара си: паднали коне, вкопчените в ръкопашен бой мъже, освирепели като рисове, оглушителния кънтеж на мечове и лепкавата миризма на кръв. Но Уилям и крал Стивън засега оставаха заседнали в мъртва зона.
Филип можеше да види всичко, но не разбираше нищо. Представа нямаше какво става. Беше пълна бъркотия: бляскащи мечове, връхлитащи коне, развети и падащи знамена, и звуците на битката — понесени от вятъра и приглушени от разстоянието. Беше ужасно обезсърчаващо. Някои падаха и издъхваха, други устояваха и продължаваха да се бият, но така и не можеше да схване кой печели и кой губи.
Застаналият до него каноник в кожено наметало го погледна и попита:
— Какво става?
Филип поклати глава.
— Не мога да разбера.
Но още докато го изричаше, погледът му засече някакво раздвижване. Вляво от бойното поле някакви мъже затичаха от хълма към канала. Бяха пъстро облечените наемници и доколкото можеше да прецени, хората на краля бягаха, а ги гонеха диваците с нашарените лица от нападащата армия. Победоносният рев на уелсците можеше да се чуе оттук. Филип се обнадежди: бунтовниците вече печелеха!
От другата страна също настъпи промяна. На десния фланг, където се сражаваха конниците, кралската армия като че ли се огъна. Движението отначало бе едва доловимо, после се усили и стана стремително. След това, пред очите на приора отстъплението се обърна на бяг, десетки хора на краля обърнаха конете си и препуснаха назад от бойното поле.
Филип изпита въодушевление: това трябваше да е Божията воля!
Възможно ли бе наистина да свърши толкова бързо? Бунтовниците настъпваха по двата фланга, но центърът продължаваше да се държи здраво. Мъжете около краля се биеха по-настървено от тези от двете му страни. Щяха ли да успеят да издържат на натиска? Може би Стивън и Робърт от Глостър щяха да се срещнат в личен двубой? Двубоят между предводителите можеше понякога да реши спора, независимо какво ставаше в другите участъци на полето. Все още не беше свършило.
Промяната настъпи стремглаво. В един момент двете армии бяха равностойни и двете страни се сражаваха яростно. В следващия хората на краля заотстъпваха бързо. Уилям беше дълбоко обезсърчен. Вляво от него бретонските наемници бягаха надолу по хълма към канала, подгонени от уелсците; вдясно графовете с техните бойни коне и знамена обръщаха гръб на битката и се опитваха да побегнат към Линкълн. Държеше се само средата, където крал Стивън беше в самия разгар на сражението и въртеше грамадния си двуръчен меч, а мъжете на Шайринг се биеха около него като глутница вълци. Но положението бе нестабилно. Ако фланговете продължаваха да отстъпват, кралят неминуемо щеше да бъде обкръжен. Уилям искаше Стивън да отстъпи. Но кралят бе по-храбър, отколкото благоразумен и продължаваше да се бие.
Уилям усети как цялата битка се измести вляво. Озърна се и видя как фламандските наемници подходиха отзад и удариха уелсците, които се принудиха да прекратят гонитбата на бретонците по хълма и да се обърнат, за да се защитят. За миг настъпи суматоха. След това мъжете на Ранулф от Честър в средата на вражеската линия нападнаха фламандците, които на свой ред се оказаха притиснати между мъжете от Честър и уелсците.
Видял раздвижването, крал Стивън подкани хората си да натиснат напред и Уилям си помисли, че Ранулф може би бе направил грешка. Ако кралските сили успееха сега да влязат в схватка с хората на Ранулф, той щеше да се окаже притиснатият от двете страни.
Един от рицарите на Уилям се строполи в краката му и той изведнъж се озова в разгара на боя.
Едър северняк с кръв по меча си замахна към него. Уилям отби атаката с лекота — все още бе със свежи сили, а противникът му вече бе уморен. Прицели удара си в лицето на мъжа, пропусна и парира още една атака. Вдигна високо меча си, като нарочно се откри. Тогава, щом мъжът очаквано нападна, Уилям се отмести и заби с две ръце острието в рамото на врага. Ударът прониза бронята на мъжа, прекърши ключицата му и той падна.
Уилям се въодушеви. Страхът си бе отишъл. Изрева:
— Елате ми, псета!
Още двама мъже заеха мястото на падналия рицар и го нападнаха едновременно. Успя да ги задържи, но бе принуден да отстъпи.
Вдясно от него последва раздвижване и единият му противник се принуди да се обърне настрани, за да се защити от атаката на мъж със зачервено лице, който размахваше сатър като побеснял касапин. С това за Уилям остана да се справи само с единия. Ухили се свирепо и настъпи. Противникът му изпадна в паника и посече дивашки към главата му. Уилям се сниши бързо и го прониза в бедрото, точно под пеша на късата му ризница. Кракът се огъна и мъжът се свлече на земята.
Отново нямаше с кого да се бие. Остана на място, тежко задъхан. За миг му се беше сторило, че кралската армия ще бъде разбита, но редиците се бяха стегнали и за момента като че ли никоя страна нямаше предимство. Озърна се надясно, зачуден какво бе причинило раздвижването, отвлякло единия му противник. За свое изумление видя, че гражданите на Линкълн дават жесток отпор на врага. Може би беше заради това, че бранеха собствените си домове. Но кой ги беше окуражил, след като графовете на този фланг бяха побягнали? Въпросът му бързо получи отговор: за негово изумление видя Ричард от Кингсбридж на бойния му кон, подкарал напред градските хора. Сърцето на Уилям се сви. Ако кралят видеше храбростта на Ричард, щеше да засенчи всичките му усилия. Погледна към Стивън. В този момент кралят засече погледа на Ричард и му махна окуражително. Уилям изруга примирено.
Настъплението на гражданите облекчи натиска над краля, но само замалко. Вляво хората на Ранулф бяха разбили фламандците и сега той обръщаше към центъра на отбраняващите се сили. В същото време тъй наречените „Обезнаследени“ атакуваха Ричард и градските мъже. Боят се разгоря свирепо.
Уилям бе нападнат от грамаден мъж с бойна брадва. Успя да отскочи встрани в паника, изведнъж уплашен за живота си. С всеки замах на брадвата скачаше назад и със страх осъзна, че цялата кралска армия отстъпва почти със същата скорост. Вляво от него уелсците се върнаха нагоре по хълма и колкото и невероятно да изглеждаше, започнаха да хвърлят камъни. Беше нелепо, но ефикасно, тъй като вече трябваше не само да се брани от великана с брадвата, но и да държи под око хвърчащите камъни. Врагът като че ли бе станал далеч по-многоброен и Уилям отчаян разбра, че хората на краля отстъпват числено. В гърлото му се надигна истеричен страх щом осъзна, че битката е почти напълно изгубена и той самият е в смъртна опасност. Кралят трябваше вече да побегне. Защо продължаваше да се бие? Беше безумие — щяха да го убият — всички щяха да избият! Противникът му надигна брадвата си високо. Бойният инстинкт на Уилям се задейства за миг и вместо да отстъпи като преди, той скочи напред и замахна в лицето на едрия мъж. Върхът на меча му го прониза във врата точно под брадичката. Уилям заби с все сила. Очите на мъжа се затвориха. Уилям изпъшка облекчено, издърпа меча си и скочи назад, за да избегне брадвата, която вече падаше от вкочанените ръце.
Озърна се към краля, едва на няколко разтега вляво от него. Пред очите му Стивън стовари меча си с все сила над нечий шлем и оръжието се прекърши на две като клонка. Толкова, помисли си Уилям. Битката бе приключила. Кралят щеше да побегне и да се спаси, за да поведе нова войска в друг някой ден. Но надеждата се оказа преждевременна. Тъкмо се обръщаше готов да побегне, когато някакъв градски мъж подаде на краля брадва с дълга дръжка. За отчаяние на Уилям, Стивън сграбчи оръжието в двете си ръце и продължи боя.
Уилям бе нападнат отново, този път от нисък мъж с лека броня, който се движеше много бързо и мечът му блестеше на слънчевата светлина. Щом оръжията им се сблъскаха, Уилям разбра, че си има работа с много труден противник. Отново се озова в отбрана, уплашен за живота си, а осъзнаването, че битката е изгубена, изцеди волята му за борба. Парираше светкавичните забивания и посичания, а за жалост не можеше да нанесе единствения силен удар, който да прониже вражеската ризница. Видя шанс и замахна с меча си. Другият мъж отскочи встрани и заби, и Уилям усети как лявата му ръка изтръпна. Беше ранен. Призля му от страх. Продължи да отстъпва под атаката, а земята сякаш се изместваше под краката му. Щитът увисна от врата му — не можеше да го държи здраво с обездвижената си ръка. Дребният мъж надуши победата и удвои усилията си. Уилям видя смъртта си в очите му и се вцепени от ужас.
Изведнъж Уолтър се озова до него.
Уилям отстъпи назад. Уолтър замахна с меча си с две ръце, изненадал с появата си дребния мъж, и го посече като дръвче. Уилям изведнъж се замая от облекчение. Подпря се на рамото на слугата си.
— Загубихме! — изрева му Уолтър. — Да се махаме!
Уилям се съвзе. Кралят продължаваше да се бие, макар да беше ясно, че сражението е изгубено. Да можеше да се вразуми вече и да се опита да избяга, щеше да се върне на юг и да събере нова армия. Но колкото повече упорстваше, толкова по-голяма бе вероятността да го пленят или убият, а това можеше да означава само едно: че Мод щеше да е кралица.
Уилям и Уолтър заотстъпваха заедно. Защо беше толкова глупав кралят? Трябваше да докаже куража си. Рицарската доблест щеше да го убие. Уилям отново бе изкусен да го изостави. Но Ричард от Кингсбридж все още беше тук, държеше като скала десния фланг и покосяваше враговете като жътвар.
— Още не! — спря той Уолтър. — Наблюдавай краля!
Заотдръпваха се назад стъпка по стъпка. Боят позатихна, след като мъжете от двете страни разбраха, че спорът е решен и нямаше смисъл да се поемат рискове. Уилям и Уолтър кръстосаха мечове с двама рицари, но противниците им се задоволиха само да ги изтласкат назад и двамата минаха в отбрана. Нанасяха силни удари, но никой не се откриваше опасно.
Уилям отстъпи две крачки назад и рисковано се озърна към краля. В този момент над полето профуча грамаден камък и удари шлема на Стивън. Кралят се олюля и падна на колене. Противникът на Уилям се спря и извърна глава в същата посока. Бойната брадва изпадна от ръцете на Стивън. Вражески рицар притича към него и дръпна шлема.
— Кралят! — изрева мъжът победоносно. — Плених краля!
Уилям, Уолтър и цялата кралска армия обърнаха в бяг.
Филип ликуваше. Отстъплението започна в центъра на кралската армия и премина на вълна към фланговете. За няколко мига цялата войска на Стивън обърна в бяг. Това бе наградата на владетеля за несправедливостта.
Нападателите се впуснаха в преследване. В тила на кралската армия имаше трийсет-четирийсет коне без ездачи, задържани от оръженосците и някои от бягащите мъже се метнаха на тях и препуснаха в бягство не към града, а през голата равнина.
Филип се зачуди какво бе станало с краля.
Гражданите на Линкълн бързо напускаха покривите. Започнаха да прибират деца и животни. Някои семейства се изпокриха в къщите си, затваряха кепенците и залостваха вратите. При лодките на езерото настъпи раздвижване: някои граждани се опитваха да се измъкнат по реката. Започнаха да прииждат хора към катедралата, за да потърсят убежище там.
При всеки вход към града притичваха хора, за да затворят огромните обковани с желязо врати. Изведнъж мъжете на Ранулф от Честър изригнаха от замъка. Разделиха се по явно предварително уговорен план и към всяка порта тръгна по една група. Нагазиха през тълпите граждани, събаряха ги наляво и надясно и отвориха отново вратите, за да пуснат настъпващите бунтовници.
Филип реши най-сетне да слезе от покрива на катедралата. Другите с него, повечето катедрални каноници, бяха помислили същото. Всички се шмугнаха през малката врата към куличката. Там срещнаха епископа и архидяконите, които бяха гледали от по-високо в кулата. На Филип му се стори, че епископ Аликзандър е уплашен. Беше жалко: днес епископът трябваше да вдъхва кураж на хората.
Всички заслизаха внимателно по дългото вито стълбище и излязоха в нефа на църквата в източния край. В храма вече имаше стотина граждани и от трите големи врати прииждаха още. Когато Филип погледна навън, в катедралния двор влязоха двама рицари, оплискани с кръв и окаляни, явно завърнали се от битката. Влязоха направо в църквата, без да слизат от конете. Видяха епископа и извикаха:
— Плениха краля!
Сърцето на Филип подскочи. Крал Стивън не просто бе победен, а беше взет в плен. Роялистките сили из цялото кралство вече със сигурност щяха да се разпаднат. Възможните последствия от това се завихриха в ума му, но преди да е успял да ги осмисли, чу вика на епископ Аликзандър:
— Затворете вратите!
Не можеше да повярва на ушите си.
— Не! — извика Филип. — Не можете да направите това!
Епископът зяпна в него, пребледнял от страха и паниката. Все едно, че не го познаваше. Филип го бе посетил веднъж официално, за да изрази почитанието си, но оттогава не бяха разговаряли. С явно усилие Аликзандър най-после го позна.
— Тази катедрала не е ваша, приор Филип, моя е. Затворете вратите!
Няколко каноници се притекоха да изпълнят нареждането му.
Филип се ужаси от този израз на чист егоизъм, проявен от висш духовник.
— Не можете да затворите храма за хората — извика ядосано. — Може да ги избият отвън!
— Ако не затворим вратите, ще ни избият всички! — изкрещя Аликзандър истерично.
Филип го сграбчи за предницата на расото и му изсъска:
— Не забравяйте кой сте. Ние нямаме право на страх — особено от смъртта. Вземете се в ръце.
— Махнете го от мен! — викна Аликзандър.
Няколко каноници издърпаха Филип настрана, а той им извика:
— Не виждате ли какво прави той?
— Ако си толкова смел — отвърна му един каноник, — защо сам не излезеш навън да ги защитиш?
Филип се отскубна.
— Точно това ще направя.
Обърна се. Голямата централна врата тъкмо се затваряше. Втурна се през храма. Трима свещеници бутаха крилата, за да ги дозатворят, докато хората отвън напираха да се проврат вътре през стесняващия се отвор. Филип успя да се шмугне навън тъкмо преди вратата да се затръшне.
В следващите няколко мига в притвора се струпа малка тълпа. Мъже и жени блъскаха по вратата и пищяха да ги пуснат, но без никакъв отклик отвътре.
Изведнъж Филип го обзе страх. Паниката на лицата на заключените отвън хора го зарази. Усети, че се е разтреперил. Веднъж, едва шестгодишен, се бе озовал пред победоносна войска и ужасът от преживяното тогава се върна в душата му. Мигът, в който двамата войници бяха нахлули в бащината му къща, се върна толкова жив, че все едно се беше случило вчера. Остана на място и се помъчи да спре треперенето, докато тълпата кипеше около него. Отдавна не беше го мъчил този кошмар. Виждаше в ума си кръвожадността на двамата войници и как мечът посече майка му, и ужасната гледка с червата на баща му, изсипали се от разпрания корем. И отново изпита онзи невъобразим, смазващ, влудяващ ужас. След това видя как един монах влезе през вратата с кръст в ръката и писъците секнаха. Монахът показа на него и на брат му как да склопят очите на мама и тате, за да могат да спят в дългия си сън. Спомни си, като току-що събудил се от сън, че вече не е онова уплашено дете, вече е пораснал мъж и монах. И както абат Питър бе спасил него и брат му в онзи ужасен ден преди двадесет и седем години, така и днес порасналият Филип, подкрепен от вярата и с Божията закрила, щеше да се притече на помощ на изпадналите в страх за живота си.
Стегна се и с огромно усилие направи една-единствена крачка напред. А след като я направи, втората се оказа не толкова трудна. Третата бе почти лесна.
Когато стигна до улицата, която водеше към западната порта, тълпа бягащи граждани едва не го събори: мъже и момчета, затичани с вързопи ценни вещи, задъхани старци, пищящи момичета, жени, понесли на ръце разревани деца. Пороят го отнесе няколко крачки назад, но удържа на човешкия поток и с усилие продължи напред. Тичаха към катедралата. Искаше да им каже, че е затворена и че трябва да останат кротко по домовете си и да залостят вратите, но всички викаха и никой не слушаше.
Продължи бавно по улицата, съпротивлявайки се на натиска на тълпата. Беше преодолял няколко разтега, когато срещу него препусна група от четирима конници. Те бяха причината за паническия бяг. Някои хора се притискаха в стените на къщите, но други не успяваха да се отдръпнат от пътя им и много от тях падаха, сгазени от млатещите копита. Гледката го ужаси, но нищо не можеше да направи и той свърна в една странична уличка, за да не стане и той жертва. След миг конниците отминаха и улицата опустя.
По земята бяха останали няколко стъпкани тела. Щом Филип излезе от уличката видя, че едно от тях се раздвижи: мъж на средна възраст в червено наметало, опитваше се да изпълзи настрана въпреки пострадалия си крак. Филип тръгна към него с намерението да го издърпа, но преди да успее да стигне се появиха двама мъже с железни шлемове и дървени щитове. Единият рече:
— Тоя е жив, Джейк.
Филип потръпна. Стори му се, че държането им, гласовете, облеклото, лицата им дори бяха същите като на онези двама мъже, които бяха убили баща му и майка му.
Джейк отвърна:
— Тоя ще плати откуп — виж му наметалото. — Обърна се, пъхна два пръста в устата си и изсвири. Притича трети мъж. — Вземи Червеното наметало в замъка и го вържи.
Третият мъж прихвана ранения през гърдите и го повлече. Раненият изкрещя от болка и краката му затупаха безпомощно по земята.
— Спрете! — извика Филип.
Всички се спряха за миг. Погледнаха към него, изсмяха се и продължиха започнатото.
Филип извика отново, но не му обърнаха повече внимание. Загледа безпомощно, докато извличаха ранения мъж. От една къща излезе друг войник, облякъл дълго кожено наметало и понесъл шест сребърни чинии под мишницата си. Джейк го видя и забеляза плячката.
— Тия къщи са богати — каза на приятеля си. — Трябва да влезем в някоя. Да видим какво можем да намерим.
Отидоха до заключената врата на една каменна къща и заблъскаха с бойна брадва.
Филип се почувства безсилен, но нямаше да се предаде. Само че Бог не беше го поставил в това положение, за да брани имуществото на богаташи, тъй че остави Джейк и приятелите му и забърза към западната порта. По улицата притичаха войници. Сред тях имаше и няколко ниски смугли мъже с боядисани лица, облечени в овчи кожуси и с криваци в ръцете. Бяха от уелските кланове, досети се Филип и изпита срам, че е родом от същата страна като тези диваци. Прилепи се до стената на една къща, за да не се набива в очите им, докато го подминат.
От една каменна къща излязоха двама мъже, повлекли за краката белобрад мъж с малко плъстено кепе на главата. Единият притисна нож на гърлото му и рече:
— Къде са парите ти, чифут?
— Нямам пари — проплака старецът.
Никой нямаше да повярва на това, разбра Филип. Богатството на евреите от Линкълн беше прочуто. А и все едно, живееше в каменен дом.
От входа излезе друг войник, задърпал жена за косата. Жената бе на средна възраст, сигурно съпругата на евреина. Първият изръмжа:
— Казвай къде са парите или ще натикам ножа си в путката й. — Вдигна полата й, оголвайки посивелите й срамни косми и притисна дългата кама в слабините й.
Филип понечи да се намеси, но старецът се предаде веднага.
— Не я наранявайте, парите са отзад — заговори припряно. — Заровени са в градината, до купа дърва… пуснете я, моля ви.
Тримата се втурнаха в къщата. Жената помогна на съпруга си да се изправи. Нова група конници изтрополи по тясната улица и Филип се дръпна в пресечката. Когато отново се вдигна на крака, евреите ги нямаше.
По улицата притича млад мъж в броня, подгонен от трима-четирима уелсци. Догониха го тъкмо когато се изравни с приора. Първият замахна с меча и перна бягащия по прасеца. Раната не беше дълбока, но го накара да залитне и да падне на земята. Друг от преследвачите го застигна и надигна бойната брадва да го посече.
Със сърце в гърлото Филип изскочи напред и извика:
— Спрете!
Мъжът застина за миг, вдигнал брадвата.
Филип се втурна към него.
Мъжът замахна, но приорът го блъсна в последния миг. Желязото издрънча в каменната настилка на стъпка от главата на жертвата. Нападателят се съвзе, закрепи се на крака и го зяпна слисан. Филип се вторачи в него, мъчейки се да запази самообладание. Съжаляваше, че не може и дума да си спомни на уелски. Преди някой да реагира, другите двама преследвачи ги догониха, единият налетя на монаха и го просна долу. Това навярно спаси живота му. Докато се съвземе, всички бяха забравили за него. Млатеха нещастното момче с невероятна жестокост. Филип се вдигна на крака, но беше късно за каквото и да било — чуковете и брадвите им удряха по безжизнен труп. Вдигна очи към небето и изрева с гняв:
— Като не мога да спася никого, защо ме изпрати тук?
Сякаш в отговор дочу писък от една от близките къщи. Беше едноетажна, от камък и дърво, не толкова скъпа като другите наоколо. Вратата зееше отворена. Филип се втурна вътре. Имаше две стаи със свод помежду им и слама по пода. В ъгъла се беше свила изпаднала в ужас жена с две деца. Трима войници стояха насред къщата срещу дребен плешив мъж. На пода лежеше девойка, някъде към осемнайсетгодишна. Роклята й беше раздрана, а един от тримата клечеше над гърдите й и държеше бедрата й разтворени. Плешивият явно се опитваше да им попречи да изнасилят дъщеря му. При влизането на Филип, бащата се хвърли срещу единия войник. Той го блъсна назад и мъжът залитна. Войникът натика меча си в корема му и жената в ъгъла запищя.
— Спрете! — изрева Филип.
Всички го изгледаха все едно, че е луд.
— Всички ще горите в ада, ако направите това! — каза той властно.
Убиецът на бащата вдигна меча си, за да го удари.
— Стой малко — спря го мъжът на пода, без да пуска краката на момичето. — Кой си ти, отче?
— Филип от Гуинед, приорът съм на Кингсбридж и ви заповядвам в името Божие да оставите това момиче на мира, ако ви е грижа за безсмъртните ви души.
— Приор. Така си помислих — каза мъжът долу. — Ще струва добър откуп.
Първият прибра меча си в ножницата и му нареди:
— Иди в ъгъла при жената, където ти е мястото.
— Не посягай на монашеско расо — каза му Филип. Опита се да прозвучи застрашително, но долови отчаянието в гласа си.
— Отведи го в замъка, Джон — заповяда мъжът на пода, без да пуска момичето. Изглежда беше водачът им.
— Върви по дяволите. Исках първо да я наеба.
Мъжът го сграбчи под мишницата и го блъсна към ъгъла, преди Филип да е успял да се възпротиви. Падна на пода до жената.
Джон вдигна предницата на туниката си и се смъкна върху момичето.
Майката извърна глава и захлипа.
— Няма да гледам това! — изръмжа Филип. Надигна се, сграбчи насилника за косата и го дръпна от момичето. Джон изрева от болка.
Третият мъж вдигна кривака си. Филип видя удара, но беше късно. Тоягата се стовари в главата му. За миг изпита убийствена болка, а след това всичко почерня и той се свлече на пода в несвяст.
Отвеждаха пленниците в замъка и ги затваряха в клетки. Бяха здрави дървени постройки като малки къщи, шест стъпки дълги и три на ширина, малко по-високи от човешки бой. Вместо плътни стени имаха стегнати нагъсто прави дървени стълбове, за да може тъмничарят да гледа вътре. В мирни времена, когато ги използваха за крадци и еретици, във всяка клетка щеше да има най-много по един-двама души. Днес бунтовниците вкараха по осем-десет във всяка, а имаше и още пленени. Останалите ги навързаха с въжета и ги откараха в един ъгъл на двора. Можеха да избягат лесно, но си стояха, навярно защото тук бе по-безопасно, отколкото вън из града.
Филип седеше в един ъгъл на килията си, с ужасно главоболие, безсилен и съкрушен. В крайна сметка се бе оказал също толкова безполезен, колкото и страхливия епископ Аликзандър. Не бе успял да спаси и един живот. Не беше предотвратил и един удар. Гражданите на Линкълн едва ли щяха да пострадат по-зле и ако той не беше там. За разлика от абат Питър, беше се оказал съвсем безпомощен пред насилието. Просто не беше отец Питър.
Още по-лошото бе, че в суетния си опит да помогне на гражданството, сигурно бе провалил шанса си да спечели отстъпки от императрица Мод, щом станеше кралица. Сега беше пленник на армията й. От това тя щеше да се заключи, че е бил със силите на крал Стивън. Приоратът Кингсбридж щеше да е принуден да плати откуп за освобождението му. Най-вероятно всичко това щеше да стигне до знанието на Мод, а тогава тя щеше да изпитва предубеждения към него. Чувстваше се измъчен, разочарован и пълен с угризения.
През целия ден водеха още пленници. Притокът секна към свечеряване, но безчинствата из града продължиха зад стените на замъка. Към полунощ шумът затихна, сигурно след като войниците бяха толкова пияни от крадено вино и заситени от насилия, че не можеха да причиняват повече щети. Неколцина от тях се довлякоха в замъка, хвалеха се шумно с победите си, караха се и повръщаха на тревата; най-сетне се натръшкаха по двора и заспаха.
Филип също поспа, макар да нямаше достатъчно място, за да легне и трябваше да се свие в ъгъла с гръб към дървените решетки на килията. Събуди се на разсъмване разтреперан от студ, но болката в главата му милостиво бе позаглъхнала. Надигна се да изпъне крака и се запляска по ръцете да се сгрее. Всички постройки в замъка преливаха от хора. В навесите на конюшните се виждаха заспали в яслите мъже, докато конете бяха вързани отвън. Чифтове крака стърчаха от вратата на пекарната и кухненския сутерен. Малкото останали трезви войници бяха разпънали палатки. Коне имаше навсякъде. В югоизточния ъгъл на двора на замъка беше цитаделата — същински замък в замъка, построена на висока могила, чиито могъщи каменни стени ограждаха половин дузина или повече дървени постройки. Графовете и рицарите от победилата страна щяха да са вътре и да отспиват празненството си.
Мислите на Филип отново се върнаха на последствията от вчерашната битка. Означаваше ли тя, че войната е свършила? Вероятно. Стивън имаше жена, кралица Матилда, която можеше да продължи да се бие. Тя беше графиня на Булон и със своите френски рицари бе завзела Дувър в началото на войната, а сега държеше под властта си по-голямата част от Кент, в името на съпруга си. Само че щеше да й е трудно да събере подкрепа от бароните, докато Стивън е в затвора. Можеше да се задържи за известно време в Кент, но едва ли щеше постигне повече.
Все пак проблемите на Мод не бяха приключили още. Предстоеше й да утвърди военната си победа, да спечели одобрението на Църквата и да бъде коронясана в Уестминстър. Но предвид нейната решимост и с малко благоразумие, може би щеше да успее.
А това беше добра вест за Кингсбридж. Или щеше да е, стига Филип да успееше да се измъкне оттук, без да бъде дамгосан като поддръжник на Стивън.
Слънце не се показа, но въздухът се постопли с настъпването на деня. Съкилийниците на Филип се събуждаха един подир друг със стонове: повечето от тях бяха получили най-малкото натъртвания, а те боляха повече след студена нощ, с оскъден покрив над главата и с решетки вместо стени. Някои бяха богати граждани, а други — рицари, пленени в битката. Щом повечето от тях се събудиха, Филип запита:
— Видя ли някой от вас какво стана с Ричард от Кингсбридж?
Надяваше се Ричард да е оцелял, заради Алиена.
Мъж с накървавена превръзка на главата каза:
— Би се като лъв — подкара мъжете от града, когато нещата тръгнаха зле.
— Жив ли е или загина?
Мъжът поклати бавно пострадалата си глава.
— Не го видях накрая.
— А Уилям Хамли? — Щеше да е блажено облекчение, ако Уилям е паднал.
— Той беше до краля повечето време. Но се измъкна накрая — видях го на кон, бягаше много пред другите.
— Аха.
Смътната надежда угасна. Проблемите на Филип нямаше да се решат толкова лесно.
Разговорът замря и клетката затихна. Мъжете отвън се раздвижваха. Държаха се за главите и пъшкаха от тежкия махмурлук, оглеждаха плячката си, проверяваха си заложниците да се уверят, че не са избягали и взимаха закуската си от кухнята. Филип се зачуди дали ще нахранят пленниците. Трябваше, иначе щяха да умрат и нямаше да има откуп. Но кой щеше да се заеме с изхранването на всички тези хора? Това на свой ред го накара да се замисли колко щеше да се задържи тук. Тези, дето го бяха пленили, щяха да пратят вест до Кингсбридж и да поискат откуп. Братята щяха да проводят някого да договори освобождението му. Кой щеше да е той? Милий би бил най-добрият избор, но Ремигий, като помощник-приор, управляващ в отсъствието на Филип, можеше да прати някой от приятелите си или дори да дойде сам. Ремигий щеше да върши всичко бавно: беше негоден за бързо и решително действие, дори да е в негов личен интерес. Можеше да отнеме месеци. Настроението му помръкна още повече.
Други пленници се оказаха по-щастливи. Скоро след изгрев-слънце, жени, деца и роднини на пленените започнаха да се стичат в замъка, боязливо и колебливо в началото, а после по-уверено, за да договорят откупа за близките си. Пазаряха се известно време с хваналите ги в плен, вайкаха се от липса на пари, предлагаха евтини накити или други по-ценни вещи. Стигаха до споразумение и малко след това се връщаха с договорения откуп, обикновено в пари. Купищата плячка растяха и клетките се опразваха.
Към обед половината пленници си бяха отишли. Бяха местните хора, прецени Филип. Останалите трябваше да са от по-отдалечени села и може би всички рицари, пленени в битката. Впечатлението се потвърди, когато управителят на замъка обиколи клетките и разпита за имената на всички останали: повечето се оказаха рицари от юга. Филип забеляза, че в една от клетките имаше само един мъж, стегнат в пранги, сякаш някой искаше да е двойно подсигурен, че няма да избяга. След като погледа няколко минути специалния пленник, Филип се досети кой е.
— Вижте! — каза на тримата останали в клетката му. — Онзи мъж, самичкият. Същият ли е, който си мисля?
Мъжете погледнаха.
— Боже мой, това е кралят! — възкликна единият. Другите се съгласиха.
Филип се загледа в окаляния светлокос мъж, с болезнено стегнатите в дървени пранги ръце и крака. До вчера той беше кралят на Англия. Вчерашния ден бе отказал позволение за пазар в Кингсбридж. Днес не можеше да се изправи без нечие позволение. Кралят си бе получил заслуженото. При все това изпита жалост към него.
Рано следобеда раздадоха на пленниците храна. Бяха притоплени остатъци от обеда за войниците, но я нагънаха лакомо. Филип се задържа настрана и остави на другите да изядат повечето, тъй като смяташе глада за унизителна слабост, на която човек трябва да устоява от време на време и приемаше принудителния пост като възможност да умъртви плътта си.
Докато огребваха купата, в цитаделата настъпи оживление и малко след това няколко графове се появиха навън. Когато заслизаха по стъпалата и тръгнаха през двора приорът забеляза, че двама от тях вървят малко пред останалите и другите се отнасят особено почтително към тях. Трябваше да са Ранулф от Честър и Робърт от Глостър, но не знаеше кой от двамата кой е. Приближиха се към клетката на Стивън.
— Добър ден, братовчеде Робърт — каза Стивън, като натърти на „братовчеде“.
По-високият от двамата отвърна:
— Не исках да прекараш нощта в пранги. Заповядах да те преместят, но не са ми изпълнили заповедта. Но явно си преживял.
От групата се отдели мъж в свещеническо облекло и се запъти към клетката на Филип. Отпървом Филип не му обърна внимание, тъй като Стивън тъкмо питаше какво ще правят с него, а той искаше да чуе отговора. Но свещеникът рече:
— Кой от вас е приорът на Кингсбридж.
— Аз съм — отвърна Филип.
Свещеникът заговори на един от войниците, които го бяха довели тук:
— Освободи този човек.
Филип се озадачи. Не беше го виждал през живота си. Явно името му бе взето от списъка, съставен по-рано от управителя на замъка. Но защо? Щеше да се зарадва, че ще излезе от клетката, ала не беше готов за радост — не знаеше какво го чака.
Войникът възрази:
— Той е мой пленник!
— Вече не е — каза свещеникът. — Пусни го.
— Защо да го пускам без откуп? — настръхна войникът.
Свещеникът му отвърна също толкова твърдо:
— Първо, защото той нито е военен в армията на краля, нито гражданин на този град, тъй че си извършил престъпление, като си го затворил. Второ, защото е монах и си виновен в светотатство, като си посегнал на Божи човек. Трето, защото секретарят на кралица Мод казва, че трябва да го освободиш и ако откажеш, ще се намериш в тази клетка на негово място преди да си мигнал, тъй че живо.
— Добре де — измърмори недоволно мъжът.
Филип се обезсърчи. Беше таил плаха надежда, че Мод така и няма да научи за затварянето му тук. Но щом секретарят й бе поискал да го види, надеждата пропадаше. Излезе от клетката отпаднал духом.
— Ела с мен — подкани го свещеникът.
Филип тръгна след него.
— Ще ме освободят ли?
— Така мисля. — Свещеникът сякаш се изненада от въпроса му. — Не знаеш ли с кого ще се видиш?
— Представа нямам.
Водачът му се усмихна.
— Ще оставя на него да те изненада.
Прекосиха двора към цитаделата и изкачиха дългото стълбище по възвишението към портата. Филип така и не можеше да проумее защо един секретар на Мод ще проявява интерес към него.
Влезе след свещеника през портата. Кръглата каменна цитадела бе обкръжена от двуетажни къщи, прилепени до стената. В средата имаше малък двор с кладенец. Мъжът го въведе в една от постройките.
Вътре имаше друг свещеник, застанал пред огнището с гръб към вратата. Беше със същото телосложение като Филип, нисък и слаб, със същата черна коса, но главата му не беше обръсната и косата му не бе посивяла. Този гръб му бе толкова познат. Филип не можеше да повярва на късмета си. На лицето му изгря широка усмивка.
Свещеникът се обърна. Имаше светли очи също като на Филип и се усмихваше също толкова широко. Вдигна ръце.
— Филип.
— Слава Тебе, Господи! — промълви Филип изумен. — Франсис!
Братята се прегърнаха, а от очите на приора бликнаха сълзи.
III
Кралската приемна в замък Уинчестър изглеждаше много различно. Кучетата ги нямаше, нямаше го и простият дървен трон на крал Стивън, пейките и животинските кожи по стените. Наместо тях имаше везани гоблени, килими с пищни цветове, купи със захаросани плодове и боядисани столове. В стаята ухаеше на цветя.
Филип никога не беше се чувствал спокойно в кралския двор, но женски кралски двор бе достатъчен повод, за да изпита трепетно безпокойство. Императрица Мод бе единствената му надежда да си върне кариерата и да отвори отново пазара, ала не беше никак уверен, че тази надменна своенравна жена ще вземе справедливо решение.
Императрицата седеше на деликатно извян позлатен трон, облечена в рокля с цвят на синчец. Беше висока и стройна жена с властни тъмни очи и права, лъскаво черна коса. Над роклята си носеше наметало — дълго до коленете копринено палто, вталено на кръста и с широка пола — мода, непозната в Англия до нейното пристигане, но сега й подражаваха много. Беше женена единайсет години за първия си съпруг и четиринайсет за втория, но все още изглеждаше на по-малко от четирийсет години. Хората говореха разпалено за красотата й. За Филип тя изглеждаше суха и неприветлива, но пък той бе лош съдник за женската красота, след като общо взето бе неуязвим за нея.
Филип, Франсис, Уилям Хамли и епископ Уейлрън й се поклониха и зачакаха прави. Пренебрегна ги замалко, като продължи разговора си с една придворна дама. Разговорът явно беше повърхностен, защото двете се смееха звънко, но Мод не го прекъсна, за да поздрави гостите си.
Франсис работеше в близост с нея и я виждаше почти ежедневно, но не бяха големи приятели. Брат й Робърт, предишният господар на Франсис, го беше препоръчал на кралицата след пристигането й в Англия, защото тя имаше нужда от първокласен секретар. Но това не беше единственият мотив. Франсис действаше като човек за връзка между брат и сестра и държеше под око своенравната Мод. В пълния с интриги живот в кралския двор измяната между братя и сестри бе нещо обичайно и същинската роля на Франсис бе да затрудни всякакви подмолни ходове на Мод. Мод знаеше това и го приемаше, но отношенията й с Франсис все пак си оставаха напрегнати.
Бяха минали два месеца след битката за Линкълн и през това време всичко се бе развило добре за Мод. Епископ Хенри я прие радушно в Уинчестър (изменяйки по този начин на своя брат, крал Стивън) и свика голям събор на епископи и абати, които я бяха избрали за кралица. Сега тя преговаряше с управата на Лондон да уреди коронясването й в Уестминстър. Крал Дейвид Шотландски, който се падаше неин чичо, идваше да я удостои с официална визита като суверен към суверен.
Епископ Хенри имаше силната подкрепа на епископ Уейлрън от Кингсбридж. Според Франсис, Уейлрън бе убедил Уилям Хамли да смени страните и да се закълне във васална вярност на Мод. Сега Уилям бе дошъл за наградата си.
Четиримата стояха в очакване: Уилям със своя поддръжник епископ Уейлрън и Филип с благодетеля си Франсис. Приорът за първи път се срещаше с Мод и това, което виждаше, не му вдъхваше доверие: въпреки властната й осанка, жената му се струваше повърхностна.
Когато Мод привърши безгрижната беседа, се обърна към тях надменно все едно, че им казваше: вижте колко сте незначителни, дори придворната ми дама е по-важна от вас. Изгледа продължително Филип, докато той се притесни. Сетне рече:
— Е, Франсис. Своя близнак ли си ми довел?
Франсис отвърна:
— Брат ми Филип, милейди, приорът на Кингсбридж.
Филип се поклони и каза:
— Доста по-стар и посивял съм, за да му бъда близнак, милейди. — Беше тривиален израз на скромност, който придворните като че ли намериха за забавен, но тя само го изгледа сухо и го пренебрегна. Реши да остави всякакви опити да я очарова.
Мод се обърна към Уилям.
— И сър Уилям Хамли, който тъй храбро се сражава срещу армията ми в битката за Линкълн, но вече разбра грешката в поведението си.
Уилям се поклони и благоразумно си замълча.
Обърна се отново към Филип.
— Молите ме да ви дам позволение да поддържате пазар.
— Да, милейди.
Франсис поясни:
— Приходът от пазара ще се разходва за строежа на катедралата, милейди.
— На кой ден от седмицата искате да е отворен пазарът ви?
— Неделя.
Мод вдигна изтънените си вежди.
— Вие, светите хора, обикновено се противопоставяте на неделни пазари. Не отклоняват ли хората от църквата?
— Не и в нашия случай — отвърна Филип. — Хората идват да работят доброволно на строежа и да присъстват на службата, а след това си правят покупките и продажбите.
— Значи вече поддържате този пазар? — сряза го тя.
Филип осъзна, че е сгрешил. Идеше му да си удари шамар.
Франсис го измъкна.
— Не, милейди, в момента не поддържат пазара. Започна неофициално, но приор Филип разпореди да се закрие, докато получи позволително.
Това беше истината, но не цялата истина. Мод обаче изглежда го прие. Филип мълчаливо се помоли за опрощение на Франсис.
— Има ли друг пазар в района? — каза Мод.
Уилям се намеси.
— Има, да. В Шайринг, а пазарът в Кингсбридж отклонява търговията от него.
— Но Шайринг е на двайсет мили от Кингсбридж! — изтъкна Филип, а Франсис поясни:
— Милейди, правилото е пазарите да са поне на четиринайсет мили отстояние. По този критерий Кингсбридж и Шайринг не се конкурират.
Тя кимна, явно готова да приеме позоваването на закона от Франсис. „Дотук върви в наша полза“, помисли си Филип.
— Молите също така за правото да взимате камък от кариерата на граф Шайринг — каза Мод.
— Имахме това право от много години, но наскоро Уилям прогони каменоделците ни, като уби петима…
— Кой ви даде правото да взимате камък? — прекъсна го тя.
— Крал Стивън…
— Узурпаторът.
Франсис заговори припряно:
— Милейди, приор Филип естествено приема, че всички едикти на претендента Стивън са невалидни, освен ако са преутвърдени от вас.
Филип изобщо не бе приемал това, но разбра, че щеше да е неразумно да го каже.
— Затворих кариерата като наказание за незаконния пазар! — изломоти Уилям.
Удивително, как един случай на явна несправедливост можеше да изглежда толкова спорен, щом се представеше на съд, помисли си Филип.
— Цялото това пререкание произтича от глупавото първоначално решение на Стивън — каза Мод.
За първи път епископ Уейлрън проговори:
— Ето, тук с цяло сърце съм съгласен с вас, милейди.
— Неприятността е била неизбежна, след като дава кариерата на едно лице, а разрешава на друго да я използва. Кариерата трябва да принадлежи на единия или на другия.
Вярно беше, помисли си Филип. И ако тя продължеше в духа на първоначалното решение на Стивън, щеше да я даде на Кингсбридж.
Мод продължи:
— Решението ми е да бъде собственост на моя благороден съюзник, сър Уилям.
Сърцето на Филип изстина. Катедралният строеж нямаше да продължи така добре без свободния достъп до тази кариера. Щеше да се забави много, докато той се опита да намери пари, за да купува камък. И всичко това заради прищевките на тази капризна жена! Закипя му отвътре.
— Благодаря, милейди — каза Уилям, а Мод заяви:
— Кингсбридж обаче ще получи същите пазарни права като Шайринг.
Филип отново се обнадежди. Пазарът нямаше напълно да изплати камъка, но щеше да е от голяма помощ. Означаваше, че пак щеше да се налага да пести от всичко, също като в началото, но все пак можеше да продължи.
Мод беше дала на всекиго част от това, което искаше. Може би все пак не беше толкова празноглава.
— Пазарни права като на Шайринг ли, милейди? — попита Франсис.
— Точно това казах.
Филип не разбра съвсем защо Франсис го повтори. Обичайна практика беше позволенията да се позовават на права, получени от друг град: беше безпристрастно и спестяваше много писане. Филип трябваше да провери какво гласи хартата на Шайринг. Можеше да има ограничения или допълнителни привилегии.
— Така и двамата ще имате по нещо — каза Мод. — Уилям получава кариерата, а приор Филип има пазара. А в замяна всеки от вас ще ми плати сто фунта. Това е всичко. — И тя им обърна гръб.
Филип се стъписа. Сто фунта! Приоратът нямаше сто фунта в момента! Как да събере толкова пари? На пазара щеше да му трябва година, за да спечели такава сума. Беше убийствен удар, който щеше да забави трайно строителната програма. Гледаше втренчено Мод, която явно бе увлечена отново в разговор с придворната си дама. Франсис го подбутна. Филип отвори уста да проговори, но Франсис вдигна пръст към устните си.
— Но… — промълви Филип, а брат му настойчиво поклати глава.
Осъзна, че Франсис е прав и отпусна рамене победен. Обърна се безпомощно и напусна височайшата особа.
Франсис бе силно впечатлен, когато Филип го разведе из приората Кингсбридж.
— Бях тук преди десет години и беше бунище — заговори той откровено. — Наистина си го съживил.
Особено го развълнува стаята за писане, довършена от Том, докато Филип се намираше в Линкълн. Малка пристройка до катедралния съвет, тя имаше широки прозорци, една редица писалища и голям дъбов шкаф за книгите. Вътре вече се трудеха няколко братя: застанали прави до високите писалища, те пишеха на пергамент с наострени гъши пера. Трима преписваха Псалмите Давидови, един Евангелието на Свети Матей и един — Правилото на Свети Бенедикт. Отгоре на това, брат Тимъти пишеше история на Англия, макар че както бе започнал от сътворението на света, Филип се опасяваше, че старото момче можеше изобщо да не я довърши. Скрипториумът беше малък — Филип не бе пожелал да се отклони много камък от катедралата — но беше топло, сухо и добре осветено място, точно каквото трябваше.
— Приоратът разполага със срамно малко книги и тъй като са повсеместно скъпи за купуване, това е единственият начин да си изградим своя сбирка — обясни Филип.
В сутерена имаше работилница, където един стар монах учеше двама младежи как да изпъват овча кожа за пергамент, как да приготвят мастило и да подвързват страниците в книга.
— Ще можете и да продавате книги — каза Франсис.
— О, да — скрипториумът ще се изплати многократно.
Напуснаха сградата и тръгнаха през църковния двор с галериите. Беше часът за учение. Повечето монаси четяха. Няколко се бяха отдали на усамотен размисъл, дейност, която подозрително приличаше на дрямка, както скептично отбеляза Франсис. В северозападния ъгъл имаше двайсетина ученици, които повтаряха латински глаголи. Филип се спря и посочи.
— Виждаш ли малкото момченце в края на пейката?
— Дето пише на восъчна плочка, изплезил език ли? — попита Франсис.
— Това е бебето, което ти намери в гората.
— Но толкова е голям!
— На пет и половина, и бързо расте.
Франсис поклати глава удивен.
— Толкова бързо тече времето. Как е той?
— Поразглезен е от монасите, но ще оцелее. Като нас двамата.
— Кои са другите ученици?
— Или монаси послушници, или синовете на търговци и местни благородници, дошли да се изучат на четмо и писмо.
Напуснаха портиците и се прехвърлиха на строителния обект. Източната страна на новата катедрала вече бе изградена над половината. Голямата двойна редица от могъщи колони се издигаше на четирийсет стъпки височина и всички арки между тях бяха довършени. Над аркадата вече се оформяше галерията. От двете страни на аркадата се изграждаха по-ниските стени на храмовите крила с издаващите се навън контрафорси. Докато обикаляха, Филип видя, че зидарите градят полуарките, които щяха да свържат върховете на контрафорсите с върха на галерията, за да се поеме тежестта на покрива.
Франсис беше едва ли не изпълнен с благоговение.
— Ти си направил всичко това, Филип. Стаята за писане, училището, новата църква, дори всички тези нови къщи в града — всичко това е станало възможно заради тебе.
Филип се трогна. Никой досега не беше му го казвал. Ако попитаха, щеше да каже, че Господ е благословил усилията му. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че Франсис е прав: този процъфтяващ и оживен град бе негово творение. Признанието го стопли, особено след като идваше от устата на така обиграния в светските неща и циничен по-малък негов брат.
Том Строителя ги видя и се приближи.
— Постигнал си удивителен напредък — похвали му Филип.
— Да, но вижте там. — Том посочи към североизточния ъгъл на манастирския двор, където беше струпан камъкът от кариерата. Обикновено имаше стотици камъни, подредени в стройни редове, но сега се виждаха едва около двайсет и пет, пръснати по земята. — За жалост удивителният ни напредък означава, че изразходихме запасите си от камък.
Въодушевлението на Филип се изпари. Всичко, което бе постигнал, беше изложено на риск заради суровото решение на Мод.
Тръгнаха покрай северната страна на строежа, където се трудеха повечето опитни зидари на скамейките си. С чукове и длета придаваха форма на камъните. Филип спря зад един каменоделец и огледа работата му. Беше капител, големият издаващ се навън камък, който винаги стои върху колона. С помощта на лек чук и малко длето майсторът извайваше фигури на листа. Листата бяха врязани дълбоко и работата беше деликатна. За своя изненада Филип разпозна в майстора младия Джак, доведения син на Том.
— Мислех, че Джак още се учи — каза той.
— Така е. — Том продължи напред, а като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, добави: — Момчето е забележително. Тук има хора, които са дялали камък преди да се роди той и никой не може да се сравни с неговата работа. — И се засмя малко смутено. — А дори не е мой роден син!
Родният син на Том, Алфред, беше майстор зидар и си имаше свой екип от чираци и работници, но Филип знаеше, че Алфред и екипа му не вършеха деликатната работа. Зачуди се как Том преживява това в сърцето си.
Умът на Том се беше върнал към проблема с плащането на позволителното за пазара.
— Пазарът, разбира се, ще носи много пари — рече той.
— Да, но не достатъчно. Би трябвало да носи някъде към петдесет фунта годишно.
Том кимна унило.
— Едва колкото да изплаща камъка.
— Бихме могли да се справим, ако не трябваше да плащам на Мод тези сто фунта.
— А вълната?
Вълната, която се трупаше в складовете на Филип, щеше да се продаде на Панаира на вълната в Шайринг след няколко седмици и щеше да донесе към сто фунта.
— Точно с това ще заплатя на Мод. Но тогава няма да ми остане нищо за заплати на майсторите за следващите дванайсет месеца.
— Не можете ли да вземете заем?
— Вече го направих. Евреите няма да ми заемат повече. Попитах, докато бях в Уинчестър. Няма да ти заемат пари, ако не са сигурни, че можеш да ги изплатиш.
— А Алиена?
Филип се сепна. Изобщо не беше си помислил да потърси заем от нея. Тя имаше дори повече вълна в складовете си. След панаира в Шайринг може би щеше да разполага с двеста фунта.
— Но парите й трябват за препитание. А християни не могат да налагат лихва. Ако ми заеме парите си, няма да има с какво да търгува. Макар че… — Докато говореше, хрумна му нова идея. Спомни си, че Алиена бе поискала да му изкупи цялата вълнена продукция за годината. Може би щяха да успеят да измислят нещо… — Все едно, мисля да поговоря с нея. У дома ли си е в момента?
— Така мисля. Видях я тази сутрин.
— Хайде, Франсис — тъкмо ще се срещнеш с една забележителна жена.
Оставиха Том и бързо излязоха от манастирския двор в града. Алиена имаше две къщи една до друга срещу западната стена на приората. Живееше в едната, а другата използваше за склад. Беше много забогатяла. Трябваше да има начин да помогне на манастира да изплати обременителната такса на Мод за позволителното за пазара. В ума на Филип започна да се оформя смътна идея.
Алиена беше в склада и надзираваше разтоварването на волска кола, затрупана с големи чували овчи руна. Облечена беше в пелисе от брокат, същото като на императрица Мод, а косата й бе прибрана под ленена шапчица. Изглеждаше властна както винаги и двамата мъже, които разтоварваха колата, се подчиняваха на указанията й, без да възразяват. Всички я уважаваха, макар да нямаше приятели — колкото и странно да беше. Видя ги и поздрави топло Филип.
— Когато чухме за битката за Линкълн, се уплашихме, че може да сте убит! — рече тя. В очите й имаше искрена загриженост и Филип се трогна при мисълта, че е имало хора, които са се притеснявали за него. Представи я на Франсис.
— Получихте ли справедливост в Уинчестър? — попита Алиена.
— Не съвсем — отвърна Филип. — Императрица Мод ни разреши пазар, но ни отказа кариерата. Едното повече или по-малко компенсира другото. Но ме задължи със сто фунта за позволението за пазара.
Алиена се стъписа.
— Това е ужасно! Казахте ли й, че приходът от пазара отива за строежа на катедралата?
— О, да.
— Но къде ще намерите сто фунта?
— Мислех, че ти би могла да помогнеш.
— Аз ли? — изненада се тя.
— До няколко седмици, след като продадеш вълната на фламандците, ще разполагаш с над двеста фунта.
Алиена се притесни.
— И бих ви ги дала с радост, но ще ми трябват, за да закупя още вълна следващата година.
— Помниш ли, че поиска да изкупиш вълната ми?
— Да, но вече е много късно. Исках да я изкупя в началото на сезона. Освен това вие скоро ще можете сам да си я продадете.
— Мислех си — каза Филип. — Дали бих могъл да ти продам вълната от следващата година?
Тя се намръщи.
— Но вие я нямате.
— Не мога ли да я продам, преди да съм я събрал?
— Не виждам как.
— Просто е. Даваш ми парите сега. Аз ти давам вълната следващата година.
Алиена явно не знаеше как да приеме това предложение: такъв вид сделка бе напълно непознат. За Филип също беше ново — току-що го бе измислил.
Тя заговори бавно и разсъдливо.
— Би трябвало да ви предложа малко по-ниска цена, отколкото ще получите, ако изчакате. Нещо повече, цената на вълната може да се вдигне от сега до следващото лято — качва се всяка година, откакто съм в бизнеса.
— Тъй че аз губя малко и ти печелиш малко — отвърна Филип. — Но ще мога да продължа строителството за още една година.
— А какво ще правите следващата година?
— Не знам. Може би ще ти продам вълната за по-следващата година.
Алиена кимна.
— Звучи разумно.
Филип хвана ръцете й и я погледна в очите.
— Ако направиш това, Алиена, ще спасиш катедралата — промълви той разгорещено.
Лицето й беше много сериозно.
— Вие ме спасихте някога, нали?
— Да.
— Тогава ще направя същото за вас.
— Бог да те благослови! — В изблик на благодарност я прегърна. После си спомни, че е жена и се отдръпна припряно. — Не знам как да ти благодаря. Почти си бях загубил ума.
Алиена се засмя.
— Не съм сигурна дали заслужавам чак толкова благодарност. Най-вероятно ще спечеля добре от тази договорка.
— Надявам се.
— Хайде да изпием по чаша вино, за да потвърдим сделката — предложи им тя. — Само да платя на коларя.
Волската кола беше опразнена и вълната — струпана вътре грижливо. Филип и Франсис излязоха навън, докато Алиена се разплати с човека. Слънцето вече залязваше и строителните работници се връщаха по домовете си. Въодушевлението на Филип се беше върнало. Намерил беше начин да продължи, въпреки спънките.
— Благодаря на Бога за Алиена — промълви той.
— Не ми каза, че е толкова красива — подхвърли Франсис.
— Красива ли? Предполагам, че е.
Франсис се разсмя.
— Филип, ти си сляп! Та тя е една от най-красивите жени, които изобщо съм виждал. Достатъчно, за да накара човек да се откаже от свещеническия сан.
Филип го изгледа остро.
— Не бива да говориш така.
— Извинявай.
Алиена излезе и заключи склада. Тръгнаха към дома й. Беше голяма къща с главна стая и отделна спалня. В ъгъла имаше буре с бира, от тавана висеше цял опушен бут, а масата бе покрита с ленена кърпа. Слугиня на средна възраст наля вино от бутилка в сребърни бокали за гостите. Алиена живееше удобно. Щом наистина бе толкова красива, защо си нямаше съпруг? — зачуди се Филип. Кандидати не липсваха: ухажваха я всички подходящи за брак младежи в графството, но тя ги бе отхвърлила до един. Чувстваше се толкова благодарен към нея, че искаше да е щастлива.
Тя все още мислеше за деловите неща.
— Няма да разполагам с парите, преди да свърши Панаира на вълната в Шайринг — каза им, след като вдигнаха наздравица за споразумението.
Филип се обърна към Франсис.
— Мод дали ще изчака?
— Колко дълго?
— Панаирът започва три седмици от идния четвъртък.
Франсис кимна.
— Ще й кажа. Ще изчака.
Алиена развърза шапчицата си и тръсна къдравата си тъмна коса. Въздъхна уморено.
— Дните са толкова къси. Не мога да свърша всичко. Искам да закупя повече вълна, но трябва да намеря достатъчно колари, за да откарам всичко в Шайринг.
— А следващата година ще имаш още повече — додаде Филип.
— Ще ми се да можех да накарам фламандците да дойдат да изкупуват тук. Щеше да е много по-лесно за нас, отколкото да караме всичката си вълна до Шайринг.
Франсис се намеси:
— Но вие можете.
Двамата го изгледаха. Филип попита:
— Как?
— Направете свой панаир на вълната.
Филип започна да се досеща накъде клони.
— Можем ли?
— Мод ви даде точно същите права като на Шайринг. Лично написах хартата. Щом Шайринг може да провежда панаир на вълната, значи и вие можете.
— О, но това би било чудесно! — възкликна Алиена. — Няма да се налага да превозваме всички тези чували до Шайринг. Бихме могли да сключваме сделките тук и да пращаме вълната направо във Фландрия.
— Това е най-малкото — добави Филип възбудено. — Един панаир на вълната носи за седмица толкова, колкото неделен пазар за цяла година. Тази година не можем да го направим, разбира се — никой няма да знае за него. Но можем да огласим на тазгодишния панаир в Шайринг, че ще имаме свой догодина и да оповестим на всички купувачи датата…
— Ще се отрази сериозно на Шайринг — отбеляза Алиена. — Вие и аз сме най-големите продавачи на вълна в графството и ако двамата се оттеглим, панаирът в Шайринг ще се смали наполовина от обичайното.
— Уилям Шайринг ще загуби пари — каза Франсис. — Ще освирепее като бик.
Филип неволно потръпна от отвращение. Побеснял бик, точно това беше Уилям.
— Какво от това? — сви рамене Алиена. — Щом Мод ни е дала разрешение, можем. Уилям нищо не може да направи, нали?
— Надявам се — промълви Филип разгорещено. — Много се надявам.
Десета глава
I
Работата свърши по пладне на деня на Свети Августин. Повечето строители посрещнаха звъна на обедната камбана с въздишка на облекчение. Обикновено работеха от сутрин до здрач шест дни седмично, тъй че имаха нужда от отдих преди светите дни. Джак обаче бе твърде увлечен в работата си, за да чуе камбаната.
Беше омаян от предизвикателството да сътворява меки закръглени форми от твърдия камък. Камъкът притежаваше своя собствена воля и ако се опиташе да го накара да направи нещо, което не иска, той щеше да се бори с него. Длетото му щеше да се изплъзва или да се забива прекалено дълбоко и да развали формите. Но успееше ли веднъж да разбере буцата скала пред себе си, би могъл да я преобрази. Колкото по-трудна бе задачата, толкова повече го очароваше. Започнал бе да усеща, че декоративните ваяния, искани от Том, са прекалено лесни. Зигзагообразните линии, ромбовете, волутите „кучешки зъб“, спиралите и простите корнизи го отегчаваха. Дори тези листа бяха доста сковани и еднообразни. Искаше му се да извае подобие на естествена зеленина, гъвкава и несиметрична, да копира различните форми на истинските листа, дъб, ясен и бук, но Том нямаше да му го позволи. Най-вече му се искаше да извая сцени от библейските истории, Адам и Ева, Давид и Голиат, Съдния ден, с чудовища, дяволи и голи хора. Но не смееше да помоли.
Най-сетне Том го накара да прекрати.
— Празник е, момче — рече той. — Освен това все още си ми чирак и искам да ми помогнеш да почистим. Всички инструменти трябва да се заключат преди обед.
Джак остави чука и длетото си и грижливо скъта в бараката на Том камъка, над който бе работил. После обиколи с него строежа. Другите чираци почистваха и метяха парчетата камъни, пясъка, буците засъхнал хоросан и дървените стърготини, с които беше осеяно наоколо. Том взе компасите и либелите си, Джак събра аршините и оловните му линии и двамата ги прибраха в бараката.
Вътре Том държеше дълги железни пръти с четвъртито сечение и съвсем прави, всички с еднаква дължина. Пазеха се в специален дървен сандък, който стоеше заключен. Служеха за измерване.
Докато обикаляха из строежа и прибираха дъските за бъркане на хоросан и лопатите, Джак мислеше точно за прътите.
— Колко е дълъг един прът? — запита той.
Някои от зидарите го чуха и се разсмяха. Често въпросите му им изглеждаха забавни. Едуард Дребосъка, дребен стар майстор зидар с набръчкана кожа и кривонос, рече:
— Един прът е дълъг колкото един прът. — И те се изсмяха отново.
Обичаха да дразнят чираците, особено когато това им даваше повод да покажат вещината си. Джак мразеше да се надсмиват на невежеството му, но се примиряваше с това, защото бе толкова любопитен.
— Не разбирам — каза той търпеливо.
— Един инч е един инч, един фут е един фут, а един прът е един прът — отвърна Едуард.
„Прът“ беше мерна единица, значи.
— Тогава колко фута има в един прът?
— Аха! Е, зависи. Осемнайсет в Линкълн. Шестнайсет в Източна Англия.
Том ги прекъсна с по-смислен отговор.
— На нашия строеж измервателните пръти са дълги петнайсет фута.
Жена зидарка на средна възраст подхвърли:
— В Париж изобщо не използват измервателни пръти. Там мерят с аршини.
Том заобяснява на Джак:
— Целият план на храма се гради на измервателните пръти. Донеси ми един и ще ти покажа. Време е да разбереш тези неща. — Даде на Джак ключа.
Джак отиде до сайванта и взе един железен прът. Беше доста тежък. Том обичаше да обяснява, а Джак обичаше да слуша. Организацията на строителния обект представляваше сложен план, като везмо по палто от брокат и колкото повече разбираше, толкова по-голяма възхита изпитваше.
Строителят стоеше при открития край на полудовършения олтар точно на мястото, където щеше да се издига куполът. Взе пръта и го положи на земята така, че да обхване крилото.
— От външната стена до колоната на аркадата е един прът разстояние. — После обърна пръта. — Оттам до средата на нефа е още един. — Обърна го отново и стигна до противоположната колона. — Нефът е широк колкото два пръта. — Още едно обръщане и стигна до стената на другото крило. — Цялата църква е широка четири пръта.
— Да — каза Джак. — А всеки просвет трябва да е с дължината на един прът.
Том като че ли леко се подразни.
— Кой ти каза това?
— Никой. Просветите на крилата са квадратни, тъй че ако са един прът широки, трябва да са един прът дълги. И просветите на нефа са със същата дължина като на крилата, очевидно.
— Очевидно — повтори Том. — Голям си философ. — В гласа му се долови смесица от гордост и раздразнение. Радваше се, че Джак разбира толкова бързо, но и се подразни, че тайнствата на зидарството може тъй лесно да се схванат от едно момче.
Джак беше твърде завладян от великолепната логика във всичко, за да обърне внимание на чувствата му.
— Тогава канцелът ще е дълъг колкото четири пръта — рече той. — А църквата ще е дванайсет пръта, като се довърши цялата. — Хрумна му нова мисъл. — А колко ще е висока?
— Шест пръта висока. Три за аркадата, един за галерията и един за подпокривните прозорци.
— Но какъв е смисълът всичко да се мери с тези пръти? Защо не се строи безредно, като къща?
— Първо, защото така е по-евтино. Всички арки на аркадата са еднакви, тъй че можем да използваме повторно кофражите им. Колкото по-малко различни размери и форми камък ни трябват, толкова по-малко модели трябва да правя. И прочие. Второ, така се опростява всеки аспект на това, което правим, от първоначалния план — всичко е основано на квадратната зидарска мярка — до боядисването на стените. Тъй е по-лесно е да се пресметне колко вар ще ни трябва. А когато нещата са опростени, по-малко грешки се правят. Най-скъпата част на едно строителство са грешките. Трето, когато всичко е основано на една мярка, на измерителен прът в случая, църквата просто изглежда добре. Пропорцията е в сърцевината на красотата.
Джак кимна омаян. Усилието да се контролира една толкова амбициозна и сложна дейност като строене на катедрала беше безкрайно опияняваща. Идеята, че принципите за еднаквост и повторяемост едновременно опростяват строежа и водят до хармонична конструкция, бе съблазнителна. Но не беше много сигурен дали пропорцията е в сърцевината на красотата. Имаше вкус към диви, разпилени, безредни неща: високи планини, стари дъбове, косата на Алиена.
Изяде храната си лакомо, но набързо, а после напусна селото и се запъти на север. Денят бе топъл, в разгара на лятото, и той беше бос. Откакто с майка си бяха дошли, за да заживеят в Кингсбридж завинаги и беше станал работник, с радост се връщаше от време на време в леса. В началото прекарваше времето си в усилия да се отърве от излишната си енергия, бягаше и скачаше, катереше се по дърветата и стреляше с прашката си по диви патици. Продължи така, докато свикне с новото по-високо и силно тяло, което вече имаше. Това обаче му бе омръзнало. Сега, докато обикаляше из гората, си мислеше за разни неща: защо пропорцията трябваше да е красива, как сградите стоят прави и какво ли ще е да погали гърдите на Алиена.
Беше я обожавал от разстояние толкова години. Трайният му образ за нея се бе загнездил от времето, когато я видя за пръв път. Тогава тя слезе по стълбите в залата в Ърлскасъл, а той си бе помислил, че е принцеса от приказките. Ала тя бе все тъй далечна. Говореше с приор Филип, с Том Строителя, с Малахи Евреина и с други богати и властни хора на Кингсбридж, но Джак никога нямаше повод да я заприказва. Само я наблюдаваше, докато се моли в църквата или язди кончето си през моста, или седи на слънцето пред къщата си, облечена в скъпи кожи зиме и в най-тънък лен лете, с буйната й коса, обрамчила красивото й лице. Преди да си легне да спи си мислеше какво ли ще да е ако можеше да свали онези дрехи от нея и да я види гола, и да я целуне леко по меките устни.
В последните няколко седмици бе започнал да става неудовлетворен и потиснат от това безнадеждно бленуване. Това, че я вижда от разстояние или подслушва разговорите й с други хора и си представя как се люби с нея, вече не стигаше. Нуждаеше се от нещо истинско.
Имаше няколко момичета на неговата възраст, които можеха да му дадат нещо истинско. Между чираците охотно се говореше кои от младите жени в Кингсбридж са похотливи и какво точно би позволила всяка от тях да й направи един младеж. Повечето бяха твърдо решени да останат девици докато се омъжат, според ученията на Църквата, но имаше някои неща, които можеш да правиш и пак да си останеш девствена, или така поне твърдяха чираците. Всички момичета смятаха Джак за малко странен — навярно бяха прави, чувстваше той — но една-две от тях намираха тази негова странност за привлекателна. Една неделя след църквата беше подхванал разговор с Едит, сестрата на негов приятел чирак. Но когато заговори как обича да дяла камък, тя започна да се кикоти. Следващата неделя бе излязъл да се поразходи из полето с Ан, русокосата дъщеря на шивача. Не беше говорил много, но я беше целунал, а после предложи да легнат в една нива със зелен ечемик. Пак я беше целунал и погали гърдите й, а тя се отзова на целувката му с охота. Но след малко се отдръпна от него и каза:
— Коя е тя?
Джак в същия момент си бе помислил за Алиена и все едно, че гръм го удари. Опитал се бе да го отклони и понечи да я целуне отново, но тя извърна лицето си и каза:
— Която и да е, късмет има момичето.
Върнаха се заедно до Кингсбридж, а на раздяла Ан го посъветва:
— Не си хаби времето да се опитваш да я забравиш. Няма смисъл. Тя е тази, която искаш, тъй че по добре се опитай и си я вземи. — Усмихна му се мило и добави: — Имаш хубаво лице. Може пък да не е толкова трудно, колкото си мислиш.
Добротата й го накара да се почувства зле, още повече защото бе едно от момичетата, за които чираците приказваха, че са похотливи и той бе казал на всички, че ще се опита да я опипа. Сега тази история му изглеждаше толкова детинска, че го хвана срам. Но ако й беше казал името на жената, която е в ума му, Ан едва ли щеше да го окуражава толкова. Джак и Алиена бяха може би най-невъзможната двойка. Алиена бе на двайсет и две години, а той — на седемнайсет. Тя беше дъщеря на граф, а той — копеле. Тя беше богат търговец на вълна, а той — беден чирак. Още по-лошо, тя беше прочута с многото ухажори, които бе отхвърлила. Всеки представителен млад благородник в графството и всеки най-голям син на процъфтяващ търговец бе идвал в Кингсбридж да я ухажва и всички се бяха връщали разочаровани. Тогава какъв шанс имаше Джак, който нямаше нищо да предложи, освен „хубаво лице“?
Между него и Алиена имаше едно общо нещо: и двамата обичаха гората. В това отношение бяха особени: повечето хора предпочитаха безопасността на полето и селата и стояха далече от леса. Но Алиена често се разхождаше из горите край Кингсбридж и си имаше едно любимо закътано местенце, където обичаше да спре и да поседи. Виждал я беше веднъж-дваж. Тя не беше го забелязала — Джак стъпваше безшумно, както се бе научил в детството си, когато трябваше да си намира храна.
Запътил се беше към поляната й без никаква представа какво ще прави, ако я намери там. Знаеше какво му се иска да стори: да легне до нея и да гали тялото й. Можеше да й говори, но какво щеше да й каже? Лесно беше да говори на момичета на неговата възраст. Беше подразнил Едит с думите: „Изобщо не вярвам на ужасните неща, които брат ти казва за тебе“ и тя, разбира се, бе поискала да разбере какви са тези ужасни неща. А с Ан беше по-прям: „Искаш ли да се поразходим из нивите този следобед?“ Но щом се опиташе да измисли начална фраза за Алиена, нищо не му идваше на ума. Неволно продължаваше да мисли за нея като за човек от друго поколение. Беше толкова сериозна и отговорна. Знаеше, че невинаги е била такава: на седемнайсет изглеждаше много игрива. Оттогава бе преживяла ужасни неприятности, но онова игриво момиче все трябваше да е останало скрито някъде в днешната строга жена. За Джак това само я правеше още по-обаятелна.
Приближаваше се до кътчето й. Гората бе затихнала в дневния пек. Движеше се безшумно през храстите. Искаше да я види, преди да го е видяла тя. Още не беше сигурен дали щеше да намери смелост да я доближи. Най-много го беше страх да не я ядоса. Беше я заговорил още първия ден, в който се върна в Кингсбридж, в Петдесетницата, по време на която всички доброволци бяха дошли да работят на катедралата и тогава бе казал нещо неуместно, заради което почти не я бе разговарял от четири години. Не искаше да направи същата грешка сега.
Малко по-късно надникна иззад ствола на един бук и я видя.
Беше си избрала необичайно красиво място. Имаше малък водопад, който се изливаше в дълбоко езерце, с обрасли с мъх камъни наоколо. Слънцето огряваше бреговете му, но на една-две крачки навътре буковете правеха сянка. Там седеше Алиена, зачетена в книга.
Джак се изуми. Жена? Да чете книга? На открито? Единствените хора, които четяха книги, бяха монасите, а и малцина от тях четяха нещо друго, освен требниците си. При това книгата беше необичайна — много по-малка от томовете в манастирската библиотека, сякаш бе направена специално за жена или за някой, който иска да я разнася тук и там. Беше толкова изненадан, че забрави за свяна си. Шмугна се през храстите, излезе на полянката и запита:
— Какво четеш?
Тя подскочи и го погледна със страх в очите. Осъзна, че я е изплашил. Почувства се ужасно неловко и се притесни, че отново е постъпил грешно. Дясната й ръка посегна към левия ръкав и той си спомни, че някога там носеше нож. Сигурно още правеше така. След миг тя го разпозна и страхът изчезна толкова бързо, колкото бе дошъл. Успокои се и за негов срам като че ли изглеждаше леко раздразнена. Почувства се като натрапник и бе готов да се обърне и да се скрие обратно в леса. Но това щеше да го лиши от възможността да я заговори отново някога, затова се задържа, понесе недружелюбния й поглед и промълви:
— Извинявай, че те уплаших.
— Не ме уплаши — отвърна бързо тя.
Знаеше, че не е вярно, но нямаше да спори с нея. Повтори въпроса си:
— Какво четеш?
Тя погледна подвързаното томче на коляното си и изражението й отново се промени. Този път стана тъжно.
— Баща ми намери тази книга в последното си пътуване в Нормандия. Донесе я у дома за мен. Няколко дни по-късно го затвориха в тъмницата.
Джак се приближи плахо и надникна към отворената страница.
— На френски е.
— Как разбра? — изненада се тя. — Можеш ли да четеш?
— Да… но си мислех, че всички книги са на латински.
— Почти всички. Но тази е различна. Казва се „Роман за Александър“.
А Джак си мислеше: „наистина го правя! Аз говоря с нея! Това е чудесно! Но какво да кажа след това? Как да направя така, че да продължи?“ Успя да изрече:
— Мм… а за какво е?
— Това е историята за един крал, наречен Александър Велики и как завладял дивни земи на изток, където растат скъпоценни камъни и лози и растения могат да говорят.
Джак вече бе достатъчно заинтригуван, за да забрави притеснението си.
— Как говорят растенията? Имат ли усти?
— Не пише.
— Мислиш ли, че историята е вярна?
Погледна го с интерес и той се втренчи в красивите й тъмни очи.
— Не знам. Винаги се чудя дали историите са верни. Повечето хора не ги интересува — просто ги обичат.
— Освен свещениците. Те винаги смятат, че светите истории са верни.
— Е, те, разбира се, наистина са верни.
Джак беше скептичен към светите истории, както към всички други. Но майка му, която го бе научила на скептицизъм, също тъй го бе научила да бъде дискретен, тъй че не възрази. Стараеше се да не поглежда към гърдите на Алиена, които оставаха на ръба на полезрението му. Знаеше, че ако сведе очи, тя ще разбере къде гледа. Помъчи се да измисли какво друго да каже.
— Аз знам много истории. Знам „Песента за Роланд“ и „Поклонението на Уилям от Оранж“…
— В какъв смисъл ги знаеш?
— Мога да ги рецитирам.
— Като менестрел?
— Какво е „менестрел“?
— Човек, който обикаля и разказва истории.
Беше ново понятие за Джак.
— Никога не съм чувал за такива хора.
— Във Франция има много от тях. Като дете съм пътувала през морето с баща ми. Обичах менестрелите.
— Но какво правят те? Просто стоят на улицата и разказват истории ли?
— Зависи. Идват в залата на господаря на пировете. Правят представления на пазари и панаири. Забавляват поклонниците извън църквите. Великите барони понякога имат свои менестрели.
На Джак му хрумна, че не само й приказва, а водеше разговор с нея, какъвто не можеше да проведе с никое друго момиче в Кингсбридж. Сигурен беше, че освен майка му двамата с Алиена бяха единствените хора в града, които знаеха за френските романси. Имаха общи интереси и ги обсъждаха. Мисълта бе толкова възбуждаща, че изтърва нишката на разговора и се почувства глупаво.
За щастие тя продължи.
— Обикновено менестрелът свири на цигулка, докато декламира историята. Свири бързо и високо, когато има битка, бавно и сладко, когато двама души са влюбени, скокливо в смешната част.
Идеята хареса на Джак: музикален фон, който подсилва важните моменти в историята.
— Жалко, че не мога да свиря на цигулка.
— Наистина ли можеш да рецитираш истории? — попита тя.
Не можеше да повярва, че наистина се интересува за него, че му задава въпроси за него самия! А лицето й ставаше още по-красиво, оживено от любопитството.
— Майка ми ме научи — отвърна той. — Живеехме в гората, само двамата. Разказвала ми е историите многократно.
— Но как може да ги помниш? За някои от тях са нужни дни, докато се разкажат.
— Не знам. Същото е като да знаеш пътя си през гората. Не помниш цялата гора, но където и да си, знаеш накъде да отидеш след това. — Надникна отново в книгата й и нещо го порази. Седна на тревата до нея, за да види по-отблизо. — Римите са различни.
Тя не го разбра.
— В какъв смисъл?
— По-добри са. В „Песен за Роланд“ думата „меч“ се римува с „конче“ или със „скок“, или със „смел“. В твоята книга „меч“ се римува с „далеч“, но не с „конче“, „здрач“, а не със „скок“, „вречен“, а не със „смел“. Съвсем различно римуване. Но е по-добро, много по-добро. Харесват ми тези рими.
— Би ли… — Изглеждаше неуверена. — Би ли ми изрецитирал малко от „Песен за Роланд“?
Джак се отдръпна леко, за да може да я съзерцава. Напрегнатият й поглед и искрицата нетърпение в омайните й очи го задавиха от вълнение. Преглътна с усилие и започна:
Джак замълча, а Алиена възкликна:
— Знаеш я! Наистина я знаеш! Също като менестрел!
— Разбираш какво имах предвид за римите, обаче.
— Да, но все едно, аз обичам историите — отвърна тя. Очите й светеха от радост. — Кажи ми още малко.
Джак имаше чувството, че ще припадне от щастие.
— Щом искаш — промълви той отмалял. Погледна я в очите и започна втория куплет.
II
Първата игра на вечерта пред Еньовден беше яденето на хляба „колко на брой“. Като повечето игри, в нея имаше нотка суеверие, което притесняваше Филип. Но ако се опиташе да забрани всеки ритуал, който намирисва на старите религии, половината традиции щяха да са забранени, а и хората бездруго нямаше да му се подчинят. Затова проявяваше дискретна търпимост към повечето неща и налагаше твърда линия спрямо една-две крайности.
Монасите бяха подредили маси на тревата в западния край на манастирския двор, насред който кухненските ратаи вече поставяха димящи казани. Приорът беше господарят на имението, тъй че негова отговорност бе да осигури пиршеството за хората си на големите празници. Стараеше се да бъде щедър с храната и пестелив с пиенето, затова поднасяше слаба бира и никакво вино. При все това винаги се намираха петима-шестима непоправими, които успяваха да се напият до несвяст на всяко празненство.
На масата на Филип седяха видните граждани на Кингсбридж: Том Строителя и семейството му; старшите майстори занаятчии, включително по-големият син на Том, Алфред; и търговците, включително Алиена, но не и Малахи Евреина, който щеше да се включи в празненствата след службата.
Филип призова за мълчание и каза благодарствена молитва. След това връчи самуна „колко на брой“ на Том. С годините мнението на Филип за Том ставаше все по-високо. Не бяха много хората, които казват каквото мислят и правят каквото кажат. Том реагираше на изненади, кризи и бедствия с грижливо претегляне на последствията, преценяваше щетите и планираше най-добрия възможен отговор. Филип го гледаше с обич. Днес Том бе много по-различен от мъжа, който бе дошъл в манастира преди пет години, за да моли за работа. Тогава беше изнурен, съсипан и толкова изтънял, че кокалите му се брояха под загрубялата кожа. В изминалите години бе напълнял, особено след като жена му се върна. Не беше дебел, но имаше плът по едрата фигура и отчаяният поглед отдавна се беше махнал от очите му. Беше облечен скъпо, в туника в линкълнско зелено и меки кожени обуща, с колан със сребърна тока.
Филип трябваше да зададе въпроса, на който щеше да се отговори с хляба „колко на брой“. Запита:
— Колко години ще идат да се построи катедралата?
Том отхапа от хляба. Беше опечен с малки корави семена и щом Строителя ги изплю в шепата си, всички взеха да броят. Понякога, когато се играеше тази игра и устата на някой се напълнеше със семена, се оказваше, че никой около масата не може да брои до толкова много. Но днес нямаше такава опасност с всичките търговци и занаятчии налице. Отговорът стигна до трийсет. Филип се престори на отчаян, а Том каза:
— Би трябвало да живея толкова! — И всички се разсмяха.
Том подаде хляба на жена си, Елън. Филип бе много бдителен с нея. Също като императрицата Мод, тя имаше власт над хората, някаква сила, с която той не можеше да се състезава. В деня, в който Елън бе изхвърлена от приората, тя бе направила нещо ужасно, нещо, за което на Филип все още му беше трудно да помисли дори. Беше решил, че няма да я видят повече, но за негов ужас тя се беше върнала и Том го беше помолил да й прости. Том много хитро бе настоял, че ако Бог може да прости греха й, то Филип няма право да откаже. Филип подозираше, че жената не се е разкаяла съвсем. Но Том бе помолил в деня, в който доброволците дойдоха и спасиха катедралата, и Филип в един момент изпълни желанието на Строителя въпреки всичко, което инстинктите му подсказваха. Бяха се венчали в енорийската църква, малка дървена постройка в селото, която съществуваше още преди манастира. Оттогава Елън се беше държала благовъзпитано и не беше дала на приора повод да съжали за решението си. При все това продължаваше да го притеснява.
Том я попита:
— Колко мъже те обичат?
Тя отхапа съвсем малък залък от хляба, което отново накара всички да се разсмеят. В тази игра въпросите често пъти бяха леко непристойни. Филип знаеше, че ако не беше неговото присъствие, щяха да станат откровено мръснишки.
Елън преброи три семена. Том се престори на разгневен.
— Ще ви кажа кои са тримата ми любими мъже — заяви Елън. Филип се надяваше да не изтърси нещо неприлично. — Първият е Том. Вторият е Джак. И третият е Алфред.
Наоколо заръкопляскаха на остроумието й и хлябът закръжи около масата. Следващата по ред бе дъщерята на Том, Марта. Беше на около дванайсет години и свенлива. Хлябът предрече, че ще има трима съпрузи, което бе съвсем невероятно.
Марта подаде хляба на Джак, а докато го подаваше, Филип долови блясък на обожание в очите й и разбра, че тя се възхищава на доведения си брат като на герой.
Джак интригуваше Филип. Преди години беше грозновато момче с коса с цвят на морков, с бледа кожа и изпъкнали сини очи, но сега, вече като млад мъж, чертите му се бяха загладили и лицето му бе толкова привлекателно, че хората, които не го познаваха, се обръщаха след него и го заглеждаха. Но нравът му беше див като на майка му. Почти напълно му липсваше дисциплина и нямаше никакво понятие за послушание. Като помощник на зидарите се бе оказал почти безполезен, защото вместо да осигурява ритмично хоросан и камъни, се опитваше да струпа наведнъж всичкото за деня, след което да иде да прави нещо друго. Винаги изчезваше. Един ден бе решил, че никой от камъните на строежа не става точно за ваянието, което трябваше да направи, затова без да каже на никого отиде чак до кариерата и избра камък, за който реши, че е подходящ. Два дни по-късно го докара с едно наето пони. Но хората му прощаваха нарушенията, защото наистина бе изключителен каменоделец, а и отчасти защото бе толкова мил — черта, която определено не бе наследил от майка си, според Филип. Приорът се беше замислял понякога какво ли щеше да направи Джак с живота си. Ако влезеше в Църквата, като нищо можеше да стигне до епископ.
Марта попита Джак:
— Колко години ще минат, докато се ожениш?
Джак отхапа мъничък залък: явно му се искаше да се ожени. Филип се зачуди дали си има някоя на ум. За явно отчаяние на Джак, устата му се напълни със семена и докато ги брояха, на лицето му се изписа възмущение. Броят стигна до трийсет и едно.
— Та аз ще съм на четирийсет и осем! — възрази той.
Всички го взеха за шега, освен Филип, който пресметна на ум, увери се, че е вярно и се възхити на Джак, че може да смята толкова бързо. Дори Милий касиерът не го можеше.
Джак седеше до Алиена. Филип се сети, че ги беше виждал двамата заедно няколко пъти това лято. Може би защото и двамата бяха толкова умни. В Кингсбридж нямаше много хора, които да могат да говорят с Алиена на равна нога. А Джак, при целия му неуправляем нрав, беше по-зрял от другите чираци. Все пак Филип се заинтригува от приятелството им, защото на тяхната възраст пет години бяха голяма разлика.
Джак подаде хляба на Алиена и й зададе въпроса, който бяха задали на него:
— Колко години ще минат, докато се омъжиш?
Всички простенаха разочаровано, защото много лесно бе да се повтори същият въпрос. Играта трябваше да е упражнение в остроумие и задявка. Но Алиена, прочута с многобройните ухажори, които бе връщала, ги разсмя, като отхапа огромен залък, показвайки, че не иска да се омъжва. Но хитрината й не успя: изплю само едно семе.
Ако трябваше да се венчае догодина, то женихът все още не беше се появил на сцената, помисли си Филип. Разбира се, той не вярваше в предсказващата сила на хляба. Вероятността бе да си умре стара мома — само дето не беше мома, според слуховете. Хората говореха, че била съблазнена или изнасилена от Уилям Хамли.
Алиена подаде хляба на брат си Ричард, но Филип не чу какво го попита. Още мислеше за нея. Неочаквано, тази година Алиена и Филип не бяха успели да продадат всичката си вълна. Остатъкът не беше голям — по-малко от една десета от запаса на Филип и още по-малко съотношение за Алиена — но донякъде беше разочароващо. След това приорът се беше притеснил, че Алиена ще се откаже от сделката за вълната от следващата година, но тя удържа на думата си и му плати сто и седем фунта.
Голямата новина на Панаира на вълната в Шайринг бе обявлението на Филип, че следващата година Кингсбридж ще си има свой панаир. Повечето хора го приеха с въодушевление, тъй като наемите и таксите, налагани от Уилям Хамли на панаира в Шайринг, бяха съкрушителни, а Филип се канеше да предложи много по-ниски цени. Засега не беше се чуло за някаква реакция от граф Уилям.
Като цяло, перспективите за приората изглеждаха много по-светли, отколкото преди няколко месеца. Филип беше преодолял проблема, възникнал от затварянето на кариерата и бе осуетил опита на Уилям да закрие пазара му. Неделният пазар вече отново процъфтяваше и изплащаше скъпия камък от кариерата край Марлбъро. По време на кризата катедралният строеж бе продължил непрекъснато, макар работата да висеше на косъм. Оставаше му единствено притеснението, че Мод все още не бе коронясана. Въпреки че беше наложила властта си неоспоримо и че бе одобрена от епископите, властта й се опираше единствено на военната мощ, докато получи официално короната. Жената на Стивън все още владееше Кент, а управата на Лондон се държеше двойствено. Един каприз на лошата съдба или едно погрешно решение можеше да я събори както битката за Линкълн бе унищожила Стивън и тогава анархията щеше да настъпи отново.
Филип си напомни, че не бива да е такъв песимист. Погледна хората около масата. Играта бе приключила и те се бяха заловили с яденето си. Бяха честни добросърдечни мъже и жени, които се трудеха здраво и ходеха на църква. Бог щеше да се погрижи за тях.
Ядоха зеленчукова супа, печена риба, подправена с пипер и джинджифил, патици и яйчен крем, изобретателно оцветен на червени и зелени ивици. След вечерята всички занесоха пейките си в недовършената църква за представлението.
Дърводелците бяха сковали два паравана, поставени в страничните крила в източния край, за да затворят пространството между стената на крилата и първата колона на аркадата, тъй че да скриват ефикасно последния просвет на всяко крило. Монасите, които щяха да изпълняват ролите, вече бяха зад параваните и чакаха да излязат насред църквата, за да изиграят историята. Този, който щеше да е Свети Адолфус, голобрад послушник с ангелско лице, лежеше на една маса в далечния край на храма, покрит с бял саван. Преструваше се на умрял и се мъчеше да не се разкиска.
Филип изпитваше смесени чувства към представлението, както и към играта с хляба „колко на брой“. Много лесно можеше да избие на непочтителност и вулгарност. Но хората толкова много обичаха театралните представления, че ако не беше го разрешил, щяха да си направят свое извън църквата, а без всякакъв надзор наистина щеше да стане съвсем неприлично. Освен това най-много се радваха монасите, които играеха. Предрешаването и преструването, че са някой друг, и дръзкото — дори светотатствено — държане, като че ли им носеше някакво облекчение, навярно защото прекарваха целия си останал живот в подобаваща сериозност.
Преди играта имаше редовна служба, която сакристът проведе набързо. Сетне Филип описа накратко безупречния живот и чудесата, извършени от Свети Адолфус. После седна на мястото си сред публиката и се отпусна, за да гледа представлението.
Иззад левия параван излезе едра фигура, облечена в нещо, което заприлича в началото на безформени многоцветни одежди, но при по-внимателен оглед се оказаха пъстроцветни парчета плат, увити около мъжа и прикрепени с игли. Лицето му беше боядисано и носеше издута кесия с пари. Възхитеното мърморене заради облеклото му бе последвано от вълна от смях, щом хората разпознаха актьора под костюма: беше брат Бърнард Магерника, когото всички познаваха и обичаха.
Той обиколи няколко пъти напред-назад, за да му се възхитят всички, след което се втурна към дечицата на първия ред, които се разпищяха уплашено. После се промъкна към олтара, озърна се уж да се увери, че е сам и пъхна зад него кесията с пари. Обърна се към публиката, огледа я злобно и рече с гръмък глас:
— Тия глупави християни ще ги е страх да откраднат среброто ми, защото си въобразяват, че го пази Свети Адолфус. Ха! — След това се оттегли зад паравана.
От другата страна влязоха група облечени в дрипи разбойници, понесли дървени мечове и брадви. Лицата им бяха наплескани със сажди и креда. Тръгнаха крадешком из храма, мятайки свирепи погледи, докато един от тях видя кесията зад олтара. Последва спор: дали да я откраднат или не? Добрият Разбойник твърдеше, че ще им донесе лош късмет; Лошият Разбойник настояваше, че мъртвият светец не може да им навреди. Накрая взеха парите и се отдръпнаха в ъгъла да ги броят.
Варваринът се върна, затърси парите си и кипна от гняв. Отиде при гробницата и наруга светеца затова, че не му е опазил имането.
В този момент светецът се надигна от гроба си.
Варваринът се разтрепери от ужас. Без да го погледне, светецът се приближи към разбойниците. Много драматично ги порази един по един, посочвайки ги с пръст. Те изиграха предсмъртна агония, като се затъркаляха по пода, гърчеха гротескно тела и правеха грозни физиономии.
Светецът пощади само Добрия Разбойник, който на свой ред върна кесията зад олтара. След това светията се обърна към публиката и рече:
— Мислете му всички, що се съмнявате в силата на Свети Адолфус!
Публиката завика възторжено и запляска с ръце. През това време актьорите стояха насред храма и се хилеха глупаво. Целта на драмата бе поуката й, разбира се, но Филип знаеше, че част от публиката се забавляваше на гротескните физиономии, гневните ругатни на варварина и смъртните гърчове на разбойниците.
Щом ръкоплясканията заглъхнаха Филип стана, благодари на актьорите и обяви, че надбягванията скоро ще започнат на пасището край реката.
В този ден петгодишният Джонатан разбра, че в края на краищата не е най-бързият бегач в Кингсбридж. Включи се в детската надпревара облечен в специално ушитото му монашеско расо и предизвика неистов смях, когато го надигна около кръста си и хукна, оголил дупенце пред целия свят. Само че се надбягваше с по-големи деца и стигна на финала почти последен. Личицето му, когато разбра, че е загубил, бе толкова изненадано и разочаровано, че сърцето на Том се скъса от жал и той го вдигна да го утеши.
Особената връзка между Том и манастирското сираче постепенно се беше задълбочила, а никой в селото не беше си и помислил дали има някаква тайна причина за това. Том прекарваше по цял ден в манастирския двор, където Джонатан щурееше на воля, тъй че честите им срещи бяха неизбежни. А и Том бе на възрастта, в която децата на човек вече са твърде големи, за да го умиляват, но още не са му дали внуци и той понякога се радва на бебенцата на другите хора. Доколкото Строителя знаеше, на никого не му беше хрумвало да заподозре, че той е бащата на Джонатан. Някои по-скоро подозираха, че Филип е истинският баща на момчето. Това предположение бе много по-естествено — въпреки че Филип несъмнено щеше да се ужаси, ако го чуеше.
Джонатан зърна Аарон, най-големия син на Малахи, и се отскубна от прегръдката на Том, за да иде да си поиграе с приятеля си, забравил напълно за разочарованието.
Докато вървяха надпреварите на чираците, Филип дойде и седна на тревата до Том. Беше горещ слънчев ден и на обръснатата глава на приора бяха избили капчици пот. Възхищението на Строителя към него растеше от година на година. Огледа се наоколо — надбягващите се младежи, старците, задрямали под сенките и децата, цапащи шумно долу в реката — и си помисли, че всичко това бе създадено и се крепеше на монаха. Той управляваше селото, раздаваше правосъдие, решаваше къде да се строят нови къщи и разрешаваше спорове; той наемаше на работа повечето мъже и много от жените, било като работници на строежа или като манастирски слуги; пак той ръководеше приората, биещото сърце на целия организъм. Пъдеше хищни барони, преговаряше с монарха и държеше епископа настрана. Всички тези добре нахранени хора, забавляващи се под слънчевата светлина, дължаха благоденствието си до голяма степен на Филип. Самият Том бе отличен пример за това.
Съзнаваше напълно дълбоката милост, проявена от Филип с опрощението на Елън. Тежко беше за един монах да прости онова, което бе сторила тя. И толкова много означаваше това за Том. Когато тя си отиде, радостта му от строежа на катедралата бе помрачена от самотата. Откакто се върна, се чувстваше цял. Тя си оставаше все така своенравна, влудяваща, свадлива и обидчива, но тези неща изглеждаха някак дребни: у нея имаше страст, която гореше като пламък в светилник и огряваше живота му.
Том и Филип се загледаха в една надпревара, в която момчетата ходеха на ръце. Джак я спечели.
— Това момче е изключително — отбеляза Филип.
— Малко хора могат да вървят толкова бързо на ръцете си — отвърна му майсторът.
Приорът се засмя.
— Наистина, но нямах предвид акробатичните му умения.
— Знам.
Острият ум на Джак отдавна се бе превърнал в повод и за радост, и за болка за Том. Джак притежаваше живо любопитство за строителството — нещо, което винаги бе липсвало на Алфред — и Том с удоволствие го учеше на тънкостите на занаята. Но Джак нямаше чувство за такт и беше склонен да спори с по-възрастните. Често пъти бе по-добре човек да прикрие превъзходството си, но Джак все още не беше се научил на това, дори след годините тормоз от страна на Алфред.
— Момчето трябва да се образова — продължи Филип.
Том се намръщи. Джак вече се образоваше. Беше чирак.
— Какво имате предвид?
— Трябва да се научи да пише четливо и да изучи латинската граматика, и да чете древните философи.
Том още повече се озадачи.
— За какво? Той ще стане зидар.
Филип го погледна в очите.
— Сигурен ли си? Той е момче, което не прави каквото се очаква от него.
Строителя не беше обмислял това. Имаше младежи, които опровергаваха очакванията: графски синове, които отказваха да се бият, кралски деца, които постъпваха в манастири, незаконни синове на селяни, които ставаха епископи. Навярно Джак беше от този тип.
— Е, а какво мислите, че ще прави?
— Зависи какво ще учи — отвърна Филип. — Но го искам за Църквата.
Том се изненада. Джак изглеждаше крайно неподходящ за духовник. Освен това се почувства и малко уязвен, по някакъв странен начин. Беше предвиждал момчето да стане майстор строител и щеше да е ужасно разочарован, ако доведеният му син избереше друг път в живота си.
Но Филип не забеляза унинието му и продължи:
— Господ се нуждае от най-добрите и умни младежи, за да се трудят за него. Виж тези чираци, дето се надпреварват да видят кой може да скочи най-високо. Всички те са годни да станат дърводелци, зидари или каменоделци. Но колко от тях биха могли да станат епископи? Само един — Джак.
Вярно беше, прецени Том. Ако Джак получеше възможност за кариера в Църквата с могъщ покровител в лицето на Филип, вероятно щеше да я приеме, защото би се сдобил много по-голямо богатство и власт, отколкото можеше да се надява като строител. Отвърна с неохота:
— Какво точно имате предвид?
— Искам Джак да стане послушник.
— Монах! — Изглеждаше още по-невероятно призвание от свещеничеството за Джак. Момчето негодуваше от дисциплината на един строителен обект — как щеше да се примири с монашеските правила?
— Ще прекарва повечето си време в учение — продължи приорът. — Ще изучи всичко, което нашият учител на послушниците може да му предаде, а и аз бих му давал лично уроци.
Когато едно момче станеше монах, обичайно беше родителите да направят щедро дарение на манастира. Том се зачуди какво щеше да му струва предложението.
Филип отгатна мислите му.
— Не бих очаквал дар за приората. Достатъчно ще е, че даваш един син на Господа.
Това, което Филип не знаеше бе, че Том вече бе дал един син на приората: малкия Джонатан, който сега щапукаше по речния бряг, отново вдигнал расото си около кръста. Но Том знаеше, че трябва да потисне чувствата си. Предложението на Филип беше щедро: явно много държеше на Джак. А и даваше страхотна възможност на младежа. Някой баща щеше да си даде дясната ръка, за да може да уреди сина си с такава кариера. Жегна го смътна неприязън затова, че такъв чудесен шанс се предлагаше на доведения му син, вместо на Алфред. Но чувството бе недостойно и той го потисна. Трябваше да се зарадва, да окуражи Джак и да се надява, че ще успее да се примири с монашеския режим.
— И трябва да стане скоро — добави Филип. — Преди да се е влюбил в някое момиче.
Том кимна. Оттатък моравата женската надпревара наближаваше върховия си миг. Загледа се натам умислен. След малко осъзна, че водеше Елън. Алиена бягаше плътно зад нея, но когато стигнаха до финалната черта, Елън все още беше леко напред. Вдигна ръце в жест на победа.
Той посочи към нея.
— Не съм аз този, който трябва да се увещава — изтъкна на Филип. — Тя е.
Алиена бе изненадана, че е надвита от Елън. Елън беше доста млада за майка на седемнайсетгодишен, но все пак трябваше да е поне с десет години по-възрастна от нея. Усмихнаха се една на друга, застанали задъхани и запотени на финалната линия. Алиена забеляза, че Елън имаше тънки мускулести кафяви крака и стегната фигура. Всички тези години живот в леса я бяха направили здрава и гъвкава.
Джак се приближи да поздрави майка си с победата. Обичаха се много, забеляза девойката. Изглеждаха съвсем различни: Елън беше смугла жена с кестенява коса, с хлътнали златистокафяви очи, докато Джак беше червенокос и синеок. Трябваше да прилича на баща си, прецени Алиена. Нищо не беше чувала за баща му, първия мъж на Елън. Може би се срамуваха от него.
Докато ги гледаше заедно, хрумна й, че Джак трябваше да напомня на Елън за мъжа, когото бе загубила. Може би заради това толкова го обичаше. Може би синът й бе единственото, останало от човека, когото бе обожавала. Физическата прилика можеше да е изключително силна в това отношение. Братът на Алиена, Ричард, й напомняше за баща й, с поглед или с жест и в такива моменти изпитваше обич, макар това да не й спестяваше съжалението, че Ричард не е повече като баща й по характер.
Знаеше, че няма причини да е недоволна от брат си. Отишъл бе на война и се сражава храбро, а това бе всичко, което се искаше от него. Но напоследък бе много неудовлетворена. Разполагаше с богатство и сигурност, имаше си дом и слуги, хубави дрехи, скъпи накити, положение и уважение в града. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че е щастлива. Но под повърхността вирееше едно подмолно безпокойство. Никога не губеше увлечението към работата си, но някои сутрини се чудеше важно ли е колко богатство е натрупала и скъпоценностите, които носи. Никой не го интересуваше как изглежда, тъй че защо да го прави тя? Странно, но бе започнала по-настойчиво да усеща тялото си. Когато слизаше до речния бряг с жените да се изкъпе, смущаваше се колко се е окосмила между бедрата. Когато седеше на коня си, усещаше частите на тялото си, които се търкат в седлото. Беше много особено. Все едно, че някой натрапник я дебне непрекъснато, опитва се да надникне под дрехите й и да я види гола, а този натрапник бе самата тя. Нарушаваше собствената си интимност.
Лежеше на тревата, останала без дъх. Пот се стичаше между гърдите и бедрата й. Побърза да насочи ума си към по-непосредствен проблем. Тази година не бе успяла да продаде всичката си вълна. Вината не беше нейна: повечето търговци бяха останали с непродадена вълна, както и приор Филип. Филип остана много спокоен покрай всичко това, но Алиена се притесняваше. Какво да прави с всичката стока? Можеше да я задържи до следващата година, разбира се. Но ако отново не успееше да я продаде? Не знаеше за колко време се разваля суровата вълна. Имаше чувството, че може да изсъхне, да стане трошлива и трудна за обработване.
Ако нещата тръгнеха зле, нямаше да може да поддържа Ричард. Рицарството беше доста скъпо занимание. Бойният кон, който бе струвал двайсет фунта, бе изгубил духа си след битката за Линкълн и вече бе почти негоден; скоро щеше да му потрябва друг. Алиена можеше да си го позволи, но щеше да е голяма пробойна в резервите й. Брат й се смущаваше от зависимостта си от нея — не беше обичайното положение за един рицар — и се беше надявал да припечели достатъчно от плячка, за да се издържа сам, но напоследък се бе оказал на губещата страна. Ако искаше да си върне графството, Алиена трябваше да продължи възхода си.
В най-лошия си кошмар губеше всичките си пари и двамата отново се оказваха бедни, жертва на безчестни свещеници, развратни благородници и кръвожадни разбойници. Накрая се озоваваха във вмирисаната тъмница, където за последен път бе видяла баща си, окован за стената и издъхващ.
В контраст с този кошмар, имала бе и сън за щастие. В него двамата с Ричард живееха заедно в замъка, стария им дом. Ричард управляваше мъдро като баща й, а Алиена му помагаше както бе помагала на татко, посрещаше важни гости, проявяваше гостоприемство и седеше от лявата му страна на високата празнична маса. Но напоследък и този сън я оставяше неудовлетворена.
Тръсна глава да разсее меланхолията и отново се замисли за вълната. Най-простият начин да се справи с проблема бе да не предприема нищо. Можеше да складира останалата стока до следващата година, а ако не успееше да я продаде, щеше да понесе загубата. Можеше да я понесе. Само че така оставаше смътната опасност същото да се случи и другата година, а това би могло да доведе до траен упадък. Затова трябваше да заложи на друго решение. Вече се бе опитала да продаде вълната на един тъкач в Кингсбридж, но той се беше снабдил с необходимото.
Сега, докато гледаше жените от Кингсбридж, съвземащи се от надбягването, й хрумна, че повечето от тях знаеха как да правят плат от сурова вълна. Беше уморителна работа, но проста: селяните вършеха това от времето на Адама. Руната трябваше да се изперат, после да се разчепкат, за да се махне сплъстеното, след това вълната да се изпреде на нишка. Нишката се изтъкаваше на плат; след това рехавата тъкан се правеше на кече или на плъст, за да се свие и да стане на нещо, което може да се използва за правене на дрехи. Градските жени може би щяха да искат да правят това за едно пени на ден. Но колко време щеше да отнеме? И каква цена щеше да донесе завършеният плат?
Трябваше да опита плана с малко количество. След това, ако се получеше, можеше да събере няколко души да вършат работата през дългите зимни вечери.
Надигна се, доста възбудена от новата си идея. Елън лежеше точно до нея. Джак седеше от другата страна на майка си. Улови погледа й, усмихна се плахо и извърна очи, сякаш се смути, че го е хванала да я гледа. Беше забавно момче, но главата му бе пълна с идеи. Алиена го помнеше още като малко, чудато на вид дете, което не знаеше как се зачеват бебетата. Почти не беше го забелязвала, откакто дойде да живее в Кингсбридж. А сега изглеждаше толкова различен, една напълно нова личност. Все едно беше изникнал от никъде, като цвете, което се появява една сутрин там, където предния ден не е имало нищо, освен гола пръст. Първо, вече не беше чудат на вид. Всъщност, прецени тя, като го погледна с лека насмешка, момичетата сигурно го смятаха за ужасно чаровен. Определено имаше хубава усмивка. Самата тя изобщо не обръщаше внимание на външността му, но беше леко заинтригувана от изумителното му въображение. Беше открила, че той не само знаеше изцяло няколко разказа в стихове — някои от които хиляди и хиляди стиха дълги — но можеше и сам да ги съчинява мимоходом, тъй че тя никога не беше сигурна дали ги помни или импровизира. А историите не бяха единственото изненадващо нещо у него. Проявяваше любопитство за всичко и го озадачаваха неща, които всеки друг приемаше за даденост. Един ден я бе попитал откъде идва всичката тази вода в реката.
— Всеки час хиляди и хиляди галони вода изтичат покрай Кингсбридж, ден и нощ, през цялата година. Това става преди ние да сме се родили, преди родителите ни да са се родили, преди техните родители да са се родили. Откъде идва всичката тази вода? Има ли някъде някакво огромно езеро, което да я захранва? Това езеро трябва да е голямо колкото цяла Англия! Ами ако един ден се пресуши?
Винаги говореше такива неща, някои от които не толкова фантастични, и това караше Алиена да осъзнае, че е зажадняла за интелигентен разговор. Повечето хора в Кингсбридж можеха да разговарят само за земеделие и за прелюбодеяния, а тези неща не я интересуваха. Приор Филип беше различен, разбира се, но той рядко си позволяваше да се въвлече в празен разговор: винаги беше зает с градежа, с монасите или с градските дела. Алиена подозираше, че Том Строителя също е високо интелигентен, но той беше по-скоро мислител, отколкото разказвач. Джак беше първият й истински приятел. Беше великолепно откритие въпреки младостта му. Всъщност, когато бе далече от Кингсбридж, тя очакваше с нетърпение да се върне, за да може да си говори с него.
Зачуди се откъде идваха идеите му. Тази мисъл я подсети за Елън. Що за странна жена трябваше да е тя, за да отгледа едно дете в леса! Алиена бе разговаряла с нея и бе намерила сроден дух, независима и справяща се сама жена, сърдита донякъде на живота заради начина, по който се бе отнесъл с нея. Заговори й импулсивно:
— Елън, а ти откъде си научила историите?
— От бащата на Джак — отвърна Елън, без да помисли. След това по лицето й пробяга сянка на сдържаност и Алиена разбра, че не бива да задава повече въпроси.
Хрумна й друга мисъл.
— Умееш ли да тъчеш?
— Разбира се — отвърна Елън. — Не го ли умеят всички?
— Би ли искала да тъчеш за пари?
— Може би. Какво имаш предвид?
Алиена обясни. На Елън не й липсваха пари, разбира се, но ги печелеше Том и девойката подозираше, че може би ще й хареса възможността да си изкара малко сама.
Подозрението й се оказа вярно.
— Да, бих опитала — отвърна жената.
В този момент дойде завареният син на Елън, Алфред. Беше грамаден като баща си. Повечето от лицето му бе скрито зад рошава брада, но очите над нея бяха присвити и му придаваха малко лукав вид. Можеше да чете, да пише и да събира, но въпреки това си беше доста глуповат. Все пак беше успял и вече си имаше свой екип от зидари, чираци и ратаи. Алиена бе забелязала, че едрите мъже често печелеха високо положение и власт, независимо от интелигентността си. Като старши майстор Алфред имаше и друго предимство, разбира се: винаги можеше да е сигурен, че ще осигури работа на хората си, защото баща му беше майсторът строител на катедралата Кингсбридж.
Седна на тревата до нея. Имаше огромни ходила, обути в тежки кожени ботуши, посивели от каменна прах. Алиена рядко говореше с него. Между тях трябваше да има много общи неща, тъй като бяха единствените млади хора сред заможната класа на Кингсбридж, класата, която живееше в къщите най-близо до стената на манастира. Но Алфред винаги й се беше струвал скучен. След малко той проговори:
— Трябва да има каменна църква — изтърси неочаквано.
Явно останалите трябваше сами да се досетят за контекста. Алиена помисли малко и попита:
— За енорийската църква ли говориш?
— Да — отвърна той, сякаш се разбираше от само себе си.
Енорийската църква напоследък се използваше много, тъй като катедралната крипта, използвана от монасите, беше тясна и душна, а населението на Кингсбридж бе нараснало. При все това енорийската църква беше дървена сграда със сламен покрив и пръстен под.
— Прав си — каза тя. — Би трябвало да имаме каменна църква.
Алфред я гледаше с очакване и тя се зачуди какво иска да каже.
Елън, свикнала явно да измъква с ченгел думите от устата му, рече:
— Какво имаш предвид, Алфред?
— Добре де, как се почват църквите? — попита той в отговор. — В смисъл, ако искаме каменна църква, какво правим?
Елън сви рамене.
— Нямам представа.
Алиена се намръщи.
— Можем да учредим енорийско настоятелство.
Енорийското настоятелство представляваше сдружение на хора, които дават угощение от време на време и събират помежду си пари, обикновено за да купят свещи за местната църква или да помагат на вдовици и сирачета в селището. Малките села никога нямаха гилдии, но Кингсбридж вече не беше село.
— С какво ще помогне това? — попита Алфред.
— Членовете на настоятелството ще платят за новата църква.
— Че да направим настоятелство тогаз.
Алиена се зачуди дали не беше го подценявала. Изобщо не правеше впечатление на благочестив тип, но ето, че се опитваше да намери пари за вдигане на църква. Може би имаше скрити качества. После се сети, че Алфред беше единственият строителен предприемач в Кингсбридж, тъй че със сигурност щеше да вземе поръчката за строежа на църквата. Можеше и да не е интелигентен, но бе достатъчно прозорлив.
Все пак идеята й допадна. Кингсбридж се превръщаше в град, а градовете винаги имаха повече от една църква. С алтернатива на катедралата, градът нямаше да е така изцяло зависим от манастира. В момента Филип бе неоспоримият владетел и господар тук. Беше благонамерен тиран, но тя можеше да си представи време, когато търговците щеше да ги устройва да си имат алтернативна църква.
— Би ли обяснила на някои други това за настоятелството? — запита Алфред.
Беше се съвзела след бягането. Не й се искаше да замени компанията на Елън и Джак с Алфред, но идеята я бе въодушевила доста, а и щеше да е невъзпитано да откаже.
— С радост — отвърна му тя, стана и тръгна с него.
Слънцето залязваше. Монасите бяха запалили големия огън и поднасяха традиционния ейл, подправен с джинджифил. След като вече бяха сами, Джак искаше да зададе на майка си един въпрос, но не се осмеляваше. После някой запя. Той знаеше, че Елън всеки момент ще се включи, затова изтърси на един дъх:
— Менестрел ли беше баща ми?
Тя го погледна. Беше изненадана, но не и ядосана.
— Кой ти каза тази дума? Никога не си виждал менестрел.
— Алиена. Ходила е с баща си във Франция.
Майка му се загледа над смрачената морава към огъня.
— Да, беше странстващ певец. Той ми каза всички онези поеми, също както аз на теб. А сега ти ги казваш на Алиена?
— Да. — Джак леко се изчерви.
— Наистина си влюбен в нея, нали?
— Толкова ли е явно?
Тя се усмихна обичливо.
— Само за мен, мисля. Тя е доста по-голяма от теб.
— Пет години.
— Ще я имаш, обаче. Ти си като баща си. Той можеше да има всяка жена, която поиска.
Джак бе притеснен да говори за Алиена, но жаден да чуе за баща си. Искаше му се да знае още. Но за голямо негово разочарование в този момент дойде Том и седна с тях. Заговори веднага:
— Говорих с приор Филип за Джак. — Подхвърли го небрежно, но Джак долови напрежение в тона му и се досети, че идва нещо неприятно. — Според Филип момчето трябва да се образова.
Майка му реагира възмутено, както можеше да се очаква.
— Той е образован. Може да чете и пише на английски и френски, знае да смята, може да декламира цели книги поезия…
— Хайде сега, не ми тълкувай думите погрешно — заговори по-твърдо Том. — Филип не казва, че Джак е невежа. Тъкмо напротив. Казва, че Джак е толкова умен, че би трябвало да получи повече образование.
Тези похвали не зарадваха Джак. Споделяше подозрителността на майки си към духовниците. Тук със сигурност се криеше някоя уловка.
— Повече? — повтори презрително Елън. — На какво повече иска да го научи оня монах? Ще ти кажа. Теология. Латински. Риторика. Метафизика. Кравешки лайна.
— Не го отхвърляй толкова бързо — отвърна кротко Том. — Ако Джак приеме предложението на Филип, тръгне на училище и се научи да пише бързо с хубав секретарски почерк, ако научи латински, теология и всичките други предмети, дето ги нарече кравешки лайна, би могъл да стане секретар при някой граф или епископ, и след време може да е богат и издигнат човек. Не всички барони са синове на барони, дето е речено.
Очите на Елън се присвиха опасно.
— Ако приеме предложението на Филип, казваш. Какво точно е предложението на Филип?
— Джак да стане монах послушник…
— Само през трупа ми! — извика Елън и скочи на крака. — Проклетата Църква няма да ми вземе сина! Ония подли и лъжливи свещеници взеха баща му, но Джак няма да вземат! На Филип корема му ще разпоря по-скоро, заклевам ти се във всички богове!
Том и преди беше виждал избухванията на майка му, тъй че не се впечатли толкова, колкото може би се очакваше. Рече спокойно:
— Какво, по дяволите, ти става, жено? На момчето му се предлага великолепна възможност.
Джак се заинтригува най-вече от думите „Ония подли и лъжливи свещеници взеха баща му“. Какво имаше предвид тя? Дощя му се да попита, но не получи шанс.
— Той няма да стане монах! — изрева тя.
— Ако не иска да стане монах, не е длъжен.
Майка му гледаше намръщено.
— Онзи лукав приор умее да налага своето накрая.
Том се обърна към Джак.
— Крайно време е да кажеш нещо, момче. Какво искаш ти да правиш с живота си?
Джак изобщо не беше мислил точно по този въпрос. Но отговорът дойде без колебание все едно, че го бе решил много отдавна.
— Ще стана майстор строител като теб — заяви той. — Ще построя най-красивата катедрала, която е виждал някога светът.
Червеният гребен на слънцето се смъкна под хоризонта и вечерта дойде. Време беше за последния ритуал на Вечерта пред Еньовден: пускането на желания. Джак си беше приготвил късчето свещ и парче дърво. Озърна се към Елън и Том. Двамата го гледаха малко слисано: убедеността му за бъдещето ги бе изненадала. Нищо чудно — беше изненадала и самия него.
Като разбра, че няма какво повече да кажат, скочи на крака и затича през моравата към огъня. Запали суха клечка, разтопи малко свещта отдолу и я залепи на парчето дърво, а после запали фитила. Повечето селяни наоколо правеха същото. Тези, които не можеха да си позволят свещ, правеха нещо като лодка с трева и суха тръстика, като усукваха тревата в средата, за да стане на фитил.
Джак видя Алиена, застанала много близо до него. Червеният блясък на огъня озари замисленото й лице. Импулсивно я запита:
— Какво ще си пожелаеш, Алиена?
Отвърна му, без да се замисли.
— Мир.
После, сепната сякаш от унеса си, се обърна.
Джак се зачуди дали не полудява от желание да се люби с нея. Тя го харесваше достатъчно — бяха станали приятели — но представата да лежат голи, притиснали топлите си тела и да се целуват, бе толкова далече от сърцето й, колкото бе близка до неговото.
Когато всички бяха готови, наклякаха покрай реката или нагазиха в плитчините. Държаха примигващите светлинки и всеки си пожелаваше нещо. Джак стисна очи и си представи Алиена, легнала в легло, гърдите й надзъртат над завивката, протяга ръце към него и прошепва: „Люби ме, мили съпруже“. После всички грижливо поставиха светлинките си да заплуват по водата. Ако плавеят потънеше или пламъчето угаснеше, означаваше, че желанието ти никога няма да се сбъдне. Щом Джак го пусна и малкият съд отплува, дървената основа се скри и само пламъчето остана да се вижда. Погледа го напрегнато, а след това го изгуби сред стотиците танцуващи светлинки, заподскачали над водата, блещукащи желания, понесени по течението, докато изчезнаха зад речния завой и се скриха от погледа.
III
През цялото онова лято Джак разказваше истории на Алиена.
Срещаха се в неделите, в началото случайно, а след това редовно, на поляната край малкия водопад. Говореше й за Карл Велики и неговите рицари, за Гийом Оранжски и сарацините. Историите, които разказваше, го поглъщаха изцяло. Алиена обичаше да гледа как се променят израженията на младежкото му лице. Беше възмутено от несправедливостта, ужасено от коварството, възхитено от храбростта на някой рицар и трогнато до сълзи от нечия героична смърт. А чувствата му бяха тъй заразителни, че и тя се затрогваше. Някои поеми бяха прекалено дълги, за да се рецитират за един следобед и когато се наложеше да разкаже история на откъси, той винаги прекъсваше в най-напрегнатия момент, тъй че Алиена прекарваше цялата седмица в мислене какво ще се случи по-нататък.
Не казваше на никого за тези срещи. Сама не знаеше защо. Може би защото другите не биха разбрали очарованието на историите. Каквото и да бе причината, просто оставяше хората да вярват, че излиза на поредното си неделно скитане из гората. А Джак правеше същото, без да е говорил с нея. После се стигна до момента, в който не можеха да разкажат на никого, защото щеше да излезе, че изповядват нещо, за което се чувстват гузни. И така, по-скоро по чиста случайност, срещите им станаха тайни.
Една неделя Алиена му почете „Роман за Александър“, просто за разнообразие. За разлика от поемите на Джак за дворцови интриги, международна политика и внезапна смърт в битка, романът на Алиена разказваше за любов и вълшебство. Джак бе силно завладян от тези нови елементи на разказ, а на следващата неделя започна нов романс, съчинен от самия него.
Беше горещ ден в края на август. Алиена носеше сандали и тънка ленена рокля. Гората бе затихнала и смълчана, чуваха се само ромонът на водопада и усилващият се и затихващ глас на Джак. Историята започваше обичайно, с описанието на храбър рицар, едър и силен, могъщ в битката и въоръжен с вълшебен меч. Възложена му бе трудна задача: да пътува до далечна източна страна и да донесе оттам лоза, която ражда рубини. Но приказката бързо се отклони от обичайния шаблон. Рицарят бе убит и разказът се съсредоточи над неговия скуайър, смел, но беден седемнайсетгодишен младеж, влюбен безнадеждно в кралската дъщеря — една красива принцеса. Скуайърът се закле да изпълни задачата, възложена на господаря му, въпреки младостта и неопитността си, като при това разполагаше само с едно пъстро пони и лък.
Вместо да поразява враговете си с един могъщ удар на вълшебния меч, както правеше обикновено героят в такива истории, скуайърът се бореше отчаяно, като губеше битки и печелеше само с късмет или хитрина и повечето пъти избягваше смъртта едва на косъм. Често пъти биваше уплашен от враговете, срещу които се озоваваше — за разлика от неустрашимите рицари на Карл Велики — но никога не отстъпваше от мисията си. Все пак задачата му, както и любовта му, изглеждаха безнадеждни.
Алиена се усети, че е по-запленена от безразсъдството на скуайъра, отколкото от могъществото на господаря му. Хапеше притеснено кокалчетата на пръстите си, щом героят препуснеше във вражеска територия, ахваше, щом някой великан замахнеше с меча си едва на косъм от него и въздъхваше, щом той положеше самотен глава да поспи и засънуваше далечната принцеса. Любовта му изглеждаше дълбоко свързана с присъщата му упоритост.
Накрая той донесе в родината си лозата, която ражда рубини и удиви целия двор.
— Но скуайърът не се интересуваше чак толкова — каза Джак и щракна с пръсти пренебрежително, — от всички тези барони и графове. Бе запленен от едно-единствено създание. В онази нощ той се прокрадна в стаята й, като избегна стражите с хитрина, която бе научил в странстването си на изток. Най-сетне застана до леглото й и се взря в лицето й. — Гледаше Алиена в очите, докато казваше това. — Тя се събуди веднага, ала не се уплаши. Скуайърът се пресегна и нежно взе ръката й. — Джак изигра разказаното с жест, като посегна към ръката на Алиена и нежно я задържа между дланите си. Беше омагьосана от страстта в погледа му и от силата на любовта на младия скуайър и едва забеляза, че Джак държи нейната ръка.
— Каза й: „Обичам те безкрайно“ — продължи разказвачът — и я целуна по устните. — Джак се наведе и целуна Алиена. Устните му я докоснаха толкова леко, че тя почти не го усети. Стана много бързо и той мигновено поднови разказа. — Принцесата потъна в сън — продължи той. А Алиена си помисли: „Това наистина ли се случи? Целуна ли ме Джак?“ Трудно можеше да го повярва, но все още усещаше допира на устните му върху своите. — На другия ден скуайърът попита краля дали би могъл да се ожени за принцесата като награда за скъпоценната лоза. — „Джак ме целуна без умисъл“, реши Алиена. „Беше просто част от разказа. Той дори не съзнава какво направи. Просто ще забравя за това.“ — Кралят му отказа. Сърцето на скуайъра бе разбито. Всички придворни се смееха. Същия този ден скуайърът напусна страната, яхнал пъстрото си пони. Но се закле, че ще се върне един ден и в този ден ще се ожени за красивата принцеса. — Джак замълча и пусна ръката на Алиена.
— И какво стана след това? — попита тя.
— Не знам — отвърна Джак. — Не съм го измислил още.
Всички важни хора в Кингсбридж се включиха в енорийското настоятелство. Идеята беше нова за повечето, но им хареса мисълта, че Кингсбридж вече е град, а не село и призивът към тях като към видни граждани, които да осигурят каменна църква, трогна суетните им души.
Алиена и Алфред набраха членовете и в средата на септември организираха първия обед на настоятелството. Главните отсъстващи лица бяха приор Филип, който се отнесе донякъде враждебно към начинанието, макар и не дотам, че да го забрани; Том Строителя, който отклони поканата заради чувствата на Филип; и Малахи Евреина, изключен заради религията му.
Междувременно Елън бе изтъкала топ плат от излишъка вълна на Алиена. Беше груб и безцветен, но ставаше за монашески раса и манастирският иконом, Кътбърт Белоглавия, го бе изкупил. Цената беше ниска, но все пак два пъти по-висока от суровата вълна и след като изплати на Елън по едно пени на ден, Алиена остана с половин фунт отгоре. Кътбърт беше склонен да купи още плат на тази цена, тъй че Алиена изкупи излишната вълна на Филип, прибра я на склад и намери още дузина души, главно жени, които да я изтъкат. Елън се съгласи да изтъче още един топ, но отказа да я тепа на кече, защото работата била много тежка. Повечето от останалите отказаха по същата причина.
Алиена прояви разбиране. Тепането беше тежка работа. Помнеше как двамата с Ричард бяха отишли при един майстор тепавичар в Уинчестър и го помолиха да ги наеме. Тепавичарят имаше двама мъже, които бухаха плата с бухалки в едно корито, докато една жена наливаше вода. Жената й бе показала разранените си зачервени длани, а когато мъжете сложиха топ мокър плат на рамото на Ричард, брат й се свлече на колене. Повечето хора можеха да изтепат малко плат, колкото да направят дрехи за себе си и семействата си, но само силни мъже можеха да го правят по цял ден. Каза на тъкачите да продължат с правенето на рехав плат, а тя щеше да наеме мъже да го тепат или да го продаде на майстор тепавичар в Уинчестър.
Обедът на настоятелството се проведе в дървената църква. Алиена уреди храната. Разпредели готвенето между членовете, повечето от които имаха поне един домашен слуга. Алфред и хората му стъкмиха дълга маса от магарета и дъски. Донесоха силен ейл и буре вино.
Насядаха от двете страни на масата, но никой на челото или в дъното, тъй като всички бяха равни в настоятелството. Алиена носеше тъмночервена копринена рокля със златна брошка с рубини по нея и тъмносиво пелисе с широки ръкави, според модата. Енорийският свещеник прочете благодарствена молитва. Той, разбира се, много се радваше на идеята за настоятелството. Една нова църква щеше да усили влиянието му и да повиши дохода му.
Алфред представи бюджет и срокове за градежа на новата църква. Говореше все едно, че всичко е негова работа, но Алиена знаеше, че повечето бе свършено от Том. Строежът щеше да отнеме две години и да струва деветдесет фунта, и Алфред предложи всеки от четиридесетте членове на настоятелството да плащат по шест пенса седмично. Беше малко повече, отколкото очакваха някои от тях, ако се съдеше по израженията им. Всички се съгласиха да платят, но според Алиена можеше да се очаква един-двама да просрочат.
Самата тя можеше лесно да плати. Огледа хората на масата и осъзна, че бе може би най-богатата личност тук. Беше една от скромното женско малцинство. Единствените други бяха съдържателката на пивоварна, прочута с добрия си и силен ейл, собственичката на шивашката работилница, която държеше на работа две шивачки и няколко чираци, и вдовицата на обущар, продължила занаята, започнат от мъжа й. Алиена беше най-младата жена тук и по-млада от всички мъже, освен Алфред, който беше с година — две по-малък от нея.
Липсваше й Джак. Все още не бе чула втория откъс от историята за младия скуайър. Днес беше празничен ден и й се искаше да го срещне на поляната. Може би все още щеше да може, по-късно.
Приказките около масата се въртяха около гражданската война. Жената на Стивън, кралица Матилда, бе оказала по-голяма съпротива, отколкото някой бе очаквал: наскоро беше завзела град Уинчестър и бе пленила Робърт от Глостър. Робърт беше братът на императрицата Мод и главнокомандващият на военните й сили. Според някои Мод беше само марионетка, а истинският водач на въстанието бе Робърт. Тъй или иначе, пленяването на Робърт бе почти толкова лошо за Мод, колкото беше пленът на Стивън за лоялистите и всеки имаше свое мнение в каква посока щеше да продължи войната.
Пиенето на това пиршество бе по-силно, отколкото приор Филип предлагаше и докато течеше обедът, веселбата ставаше все по-шумна. Енорийският свещеник не успяваше да наложи благотворно влияние, може би защото самият той пиеше почти колкото всеки друг. Алфред, който седеше до нея, изглеждаше умислен, но и него като че ли започна да го хваща. Самата Алиена не обичаше силното пиене и си взе чаша ябълков сайдер с обеда.
Щом храната взе да привършва, някой вдигна тост за Алфред и Алиена. Алфред засия от удоволствие, докато слушаше. След това почнаха песните, а Алиена взе да се чуди кога най-сетне ще може да се измъкне.
— Добре се справихме двамата с теб — каза й Алфред.
Тя се усмихна.
— Да видим само колко членове на настоятелството ще продължават да плащат по шест пенса седмично по това време догодина.
Но точно днес Алфред не искаше и да чуе за никакви опасения или резерви.
— Добре се справихме — повтори той. — Добър екип сме с теб. — Вдигна чашата си към нея. — Не мислиш ли, че сме добър екип?
— Определено — отвърна му тя, колкото да му угоди.
— Приятно ми беше — продължи той. — Да правя това с тебе… настоятелството имам предвид.
— На мен също — отвърна му тя учтиво.
— Наистина ли? Това много ме радва.
Погледна го по-съсредоточено. Защо бе толкова настоятелен? Говорът му беше ясен и не показваше признаци на пиянство.
— Всичко мина добре — отвърна сдържано.
Той сложи ръка на рамото й. Мразеше да я докосват, но се беше научила да не се дърпа, защото мъжете се обиждаха.
— Кажи ми нещо — заговори той, като сниши глас, за да е само между тях. — Какво е нещото, което търсиш у един съпруг?
Не би могъл да й предлага брак, помисли си тя загрижено. Отвърна по обичайния начин:
— Нямам нужда от съпруг — стигат ми грижите по брат ми.
— Но имаш нужда от любов.
Тя сподави стона си.
Канеше се да отвърне, когато той вдигна ръка, за да я прекъсне — мъжки навик, който особено я дразнеше.
— Не ми казвай, че нямаш нужда от любов. Всеки има нужда от любов.
Изгледа го мълчаливо. Знаеше, че е по-особена: повечето жени страстно искаха да се омъжат. А ако все още бяха сами на нейната възраст, искаха го отчаяно. „Какво ми става?“ — помисли си Алиена. Алфред беше млад, здрав и преуспяващ: половината момичета в Кингсбридж щяха да са щастливи да го вземат за съпруг. За миг си поигра с идеята да му каже „да“. Но мисълта наистина да живее с Алфред, да вечеря всяка нощ с него, да ходи на църква с него и да ражда децата му, бе ужасяваща. Предпочиташе по-скоро да си остане сама. Поклати глава и заяви твърдо:
— Забрави, Алфред. Нямам аз нужда от съпруг, нито от любов, нито от каквото и да било.
Но той нямаше да се откаже толкова лесно.
— Обичам те, Алиена. Докато работех с теб, бях истински щастлив. Имам нужда от теб. Ще станеш ли моя жена?
Вече го беше изрекъл. Тя съжали, защото трябваше официално да го отхвърли. Беше се научила, че няма смисъл да го прави деликатно: мъжете приемаха учтивия отказ като знак за колебание и ставаха още по-настоятелни.
— Не, няма — заяви тя. — Не те обичам, не ми беше чак толкова приятно да работя с теб и не бих се омъжила за теб, дори да беше единственият мъж на земята.
Беше уязвен. Трябваше да си е мислил, че шансовете му са силни. Алиена бе сигурна, че не е направила нищо, за да го окуражи. Отнасяла се беше с него като с равен партньор, изслушвала го беше, докато говори, говорила му беше откровено и прямо, изпълнявала беше отговорностите си и бе очаквала и той да изпълни своите. Но някои мъже приемаха това за окуражаване.
— Как можа да кажеш това? — изломоти той.
Алиена въздъхна. Беше наранен и го съжаляваше. Но след малко щеше да е възмутен и да се държи все едно, че несправедливо го е обвинила в нещо; след това щеше да се самоубеди, че незаслужено го е обидила и щеше да стане нападателен. Не всички отхвърлени ухажори се държаха така, но определен тип — да, а Алфред беше точно такъв. Трябваше да си тръгне.
Тя стана.
— Уважавам предложението ти и ти благодаря за честта, че ми го отправи. Моля уважи отказа ми и не ме питай повече.
— Сигурно тичаш да се видиш с моето чипоносо доведено братче — измърмори той злобно. — Не вярвам да те обяздва достатъчно.
Алиена се изчерви от неудобство. Значи хората започваха да забелязват приятелството й с Джак. Винаги можеше да се разчита на Алфред да изтълкува положението по подобен низък начин. Е да, бягаше да се види с Джак и нямаше да позволи на Алфред да я спре. Наведе се и заби лицето си в неговото. Той се сепна. Каза му тихо и много натъртено:
— Върви. По. Дяволите.
После се обърна и излезе.
Приор Филип провеждаше съд в криптата веднъж месечно. Преди време беше веднъж в годината и дори тогава работата рядко отнемаше цял ден. Но когато населението се утрои, закононарушенията се удесеториха.
Характерът на престъпленията също се бе променил. По-рано повечето нарушения бяха свързани със земя, зърно или жива стока. Алчен селяк ще се опита да премести синора на нива, за да разшири имота си за сметка на съседа; ратай ще открадне чувал зърно от вдовицата, за която е работил; бедна многодетна жена ще издои крава, която не е нейна. Сега повечето престъпления бяха свързани с пари, мислеше си Филип, докато водеше съда в първия ден на декември. Чираци крадяха пари от майсторите си, мъж прибираше скътаното от майката на жена му, търговци пускаха фалшиви монети и богати жени ощетяваха глуповати слуги, които не можеха да преброят седмичната си плата. Допреди пет години в Кингсбридж нямаше такива престъпления, защото никой тогава нямаше и много пари.
Филип решаваше почти всички нарушения с глоба. Можеше също тъй да отреди бой с камшик, оковаване в пранги или затваряне в килия под монашеските спални помещения, но тези наказания бяха по-редки и ги пазеше само за престъпления в насилие. Имаше правото да беси крадци и приоратът разполагаше със здрава бесилка. Но изобщо не беше я използвал досега и таеше надежда, че никога няма да се наложи. Най-сериозните престъпления — убийство, убиване на кралски елен и пътно разбойничество — се съдеха от кралския съд в Шайринг, воден от шерифа, а шериф Юстас бесеше предостатъчно.
Днес Филип имаше седем случая с неразрешено мелене на зърно. Беше ги оставил за накрая и ги разреши наведнъж. Приоратът току-що бе построил нова воденица, която да работи редом със старата — Кингсбридж вече имаше нужда от две мелници. Но новата сграда трябваше да се изплати, което означаваше, че всички трябваше да носят зърното си да се мели в манастира. Строго погледнато, законът от край време бе такъв, както във всяко имение в графството: на селяните не се разрешаваше да си мелят зърното у дома; трябваше да плащат на господаря да им го смила. В последните години, докато градчето се разрастваше и старата мелница често се трошеше, Филип си бе затварял очите пред многото незаконно мелене. Но вече трябваше да го прекрати.
Имената на нарушителите му бяха изписани на восъчна плочка и той ги изчете един по един, като започна с най-заможния.
— Ричард Лонгакър, имал си голям воденичен камък, който го въртят двама мъже, според брат Франсискъс. — Франсискъс беше манастирският мливар.
Заможен на вид дребен земевладелец пристъпи напред.
— Да, милорд, но вече го счупих.
— Плати шест пенса. Инид Брустър, имала си ръчна мелница в пивоварната си. Ерик Енидсън са го видели да я използва и той също е глобен.
— Да, милорд — отвърна жена с червендалесто лице и яки рамене.
— А къде е сега ръчната мелница? — попита я Филип.
— Хвърлих я в реката, милорд.
Филип не й повярва, но не можеше да направи кой знае какво.
— Глоба двайсет и четири пенса и дванайсет за сина ти. Уолтър Танър?
Филип продължи по списъка, като глобяваше хората според големината на незаконната дейност, докато стигна до последната и най-бедната.
— Года Вдовицата?
Пристъпи стара жена с изпито лице и в протрити черни дрехи.
— Брат Франсискъс те е видял да мелиш зърно с камък.
— Нямам пени за воденицата, милорд — отвърна тя сърдито.
— Имала си пени да купиш зърно, обаче — рече Филип. — Ще бъдеш наказана като всички останали.
— От глад ли да умра ще ме накарате? — сопна се тя.
Филип въздъхна. По-добре брат Франсискъс да си беше затворил очите пред нарушението на Года.
— Кога за последен път някой е умрял от глад в Кингсбридж? — Огледа събраните граждани. — Някой да помни кога за последен път някой е умрял от град в града ни? — Помълча малко все едно, че чакаше отговор и добави: — Мисля, че е било преди моето време.
— Дик Шортхаус умря миналата зима — рече Года.
Филип го помнеше: просяк, който спеше в кочините и конюшните.
— Дик падна пиян на улицата посред нощ и измръзна до смърт, докато валеше сняг. Не умря от глад, а ако беше достатъчно трезвен да дойде до манастира, нямаше и от студ да умре. Ако си гладна, не се опитвай да ме мамиш — ела при мен за подаяние. А ако си прекалено горда за това и предпочиташ да нарушиш закона, трябва да си понесеш наказанието като всеки друг. Чу ли ме?
— Да, милорд — отвърна тя кисело.
— Глоба един фардинг — каза Филип. — Съдът приключи.
Стана, излезе и се заизкачва по стъпалата на криптата до наземното ниво.
Работата по новата катедрала силно се беше забавила, както винаги около месец преди Коледа. Откритите ръбове и горници на недовършените зидове бяха покрити със слама и тор — сметта от манастирските конюшни — за да предпазят от мраза пресния хоросан. Зидарите не можеха да строят зиме заради сланата, както казваха. Филип беше попитал защо не могат да откриват стените всяка сутрин и отново да ги покриват вечерта: денем невинаги падаше слана. Том обясни, че строените зиме стени падали. Филип го повярва, но не смяташе, че е заради сланата. Истинската причина можеше да е в това, че на хоросана му трябваха няколко месеца, за да стегне добре. Зимното прекъсване позволяваше да се втвърди добре, преди да се продължи новата зидария отгоре. Това също тъй обясняваше зидарското суеверие, че е лош късмет да зидаш повече от двайсет стъпки височина на година: повече от това и долните редове можеше да се развалят от тежестта над тях, преди хоросанът да е заякнал.
Изненада се, като видя всички зидари вън на откритото, в бъдещия олтар на храма, и отиде да види какво правят.
Бяха изработили полукръгла дървена арка и я изправяха, подпряна на колове от двете страни. Филип знаеше, че дървената арка е част от онова, което наричаха „кофраж“: предназначението й беше да крепи камъка, докато зидът се гради. Сега обаче зидарите подреждаха каменната арка на пода, за да се уверят, че камъните се наместват точно. Чираци и ратаи вдигаха камъните върху кофража, докато зидарите оглеждаха критично.
Филип улови погледа на Том и попита:
— За какво е това?
— Това е арката за трибунната галерия.
Приорът инстинктивно погледна нагоре. Аркадата бе довършена миналата година, а галерията над нея щеше да се завърши през следващата. След това оставаше да се дострои само горното ниво, таванските прозорци, преди да се продължи с покрива. Сега, след като стените бяха покрити за зимата, зидарите дялаха камъните, за да ги подготвят за градежа през следващата година. Ако тази арка беше точна, камъните за всички други щяха да се издялат по същите форми.
Чираците, между които и доведеният син на Том, Джак, сглобиха арката от двете страни с помощта на клинообразни камъни. Въпреки че арката след това щеше да се изгради високо горе, се предвиждаше да има декоративни корнизи. Ето защо на видимата си страна всеки камък имаше линия с широка спираловидна резба, друга линия от малки медальони и долна линия с малък спирален корниз. Щом камъните се съединяха, резбите си съвпадаха точно, образувайки три непрекъснати арки — една на широка спирала, друга на медальони и една на тясна волута. Това създаваше впечатление, че арката е съставена от няколко полукръгли каменни дъги една над друга, докато всъщност бе направена от вградени един в друг клинове. Камъните обаче трябваше да се наместят точно, иначе резбите нямаше да съвпаднат и илюзията щеше да се развали.
Пред очите на Филип Джак постави на място централния ключов камък. Арката вече бе завършена. Четирима зидари взеха тежките чукове и избиха клиновете, които поддържаха дървения кофраж на педя над пода. Всички затаиха дъх, докато дървената опора падна. Макар да нямаше хоросан между камъните, арката остана изправена. Том Строителя измърмори доволно.
Някой дръпна Филип за ръкава и той се обърна. Беше един от младите монаси.
— Имате гост, отче. Чака в къщата ви.
— Благодаря ти, синко.
Филип остави строителите. Щом монасите бяха поканили госта да чака в къщата на приора, значи беше важна фигура. Прекоси манастирския двор и влезе.
Гостът се оказа брат му Франсис. Филип го прегърна топло. Франсис изглеждаше угрижен.
— Предложиха ли ти нещо за ядене? Уморен изглеждаш.
— Дадоха ми малко хляб и месо, благодаря. Цяла есен изкарах между Бристол, където беше затворен крал Стивън, и Рочестър, където държаха граф Робърт.
— Казваш „беше“.
Франсис кимна.
— Договарях размяна: Стивън срещу Робърт. Стана в деня на Вси светии. Крал Стивън вече си е в Уинчестър.
Новината изненада Филип.
— Струва ми се, че императрицата Мод е изгубила от сделката — дала е крал, за да получи граф.
Франсис поклати глава.
— Без Робърт беше безпомощна. Никой не я харесва, никой не й вярва. Подкрепата й рухваше. Трябваше да си го върне. Кралица Матилда се оказа умна. Не пожела да получи нищо по-малко от крал Стивън в замяна. Държа на това и накрая го постигна.
Филип отиде до прозореца и се загледа навън. Беше започнало да вали: студен дъжд, навяван косо над строежа, затъмняваше високите стени на катедралата и капеше от ниските покриви на сайвантите и работилниците.
— Какво означава това?
— Означава, че Мод отново е само кандидат за трона. В края на краищата Стивън действително бе коронован, докато Мод — не. Не и официално.
— Но Мод даде позволителното за пазара.
— Да. Това би могло да е проблем.
— Невалидно ли е?
— Не. Дадено беше законно, от законен владетел, одобрен от Църквата. Това, че не беше коронована, е без значение. Но Стивън би могъл да го отмени.
— Пазарът изплаща камъка — каза Филип притеснено. — Не мога да строя без него. Това наистина е лоша вест.
— Съжалявам.
— А моите сто фунта?
Франсис сви рамене.
— Стивън ще ти каже да си ги върнеш от Мод.
На Филип му призля.
— Толкова пари. Бяха Божии пари, а аз ги загубих.
— Не си ги загубил все още — успокои го Франсис. — Стивън може и да не отмени позволителното ти. Никога не е проявявал особен интерес към пазари.
— Граф Уилям може да го притисне.
— Уилям смени страната, забрави ли? Заложи на Мод. Няма да има вече голямо влияние над Стивън.
— Дано да си прав — каза пламенно Филип. — На Господа се моля, дано да си прав.
Когато стана много студено за седене на поляната, Алиена започна да гостува през вечерите в къщата на Том Строителя. Алфред обикновено беше в пивницата, тъй че в семейството оставаха Том, Елън, Джак и Марта. Тъй като работата на Том вървеше толкова добре, имаха си удобни кресла за седене, пращящ огън в камината и много свещи. Елън и Алиена се занимаваха с тъкане. Том рисуваше планове и скици, като драскаше рисунките си с остър камък върху лъскавите восъчни плочки. Джак се правеше, че майстори колан или точи ножове, но повечето време гледаше крадешком лицето на Алиена на светлината на свещите, наблюдаваше как се движат устните й, докато говори или гледаше бялото й гърло, докато отпиваше от чашата с ейл. Много смях имаше през тази зима. Джак обичаше да разсмива Алиена. Беше толкова строга и сдържана като цяло, че за него бе истинска радост да я накара да се отпусне — почти все едно, че можеше да я зърне гола. Непрекъснато измисляше разни неща, с които да я развесели. Правеше си шеги с майсторите от строежа, като подражаваше говора на парижки зидар или кривокраката походка на някой ковач. Веднъж измисли комично описание на живот с монасите, приписвайки на всеки от тях правдоподобни грехове — горделивост за Ремигий, чревоугодничество за Бърнард Магерника, пиянство за гостоприемника и похот за Пиер Циркуитора. Марта често пъти се разсмиваше до захлас и дори строгият Том се подсмихваше леко.
Една такава вечер Алиена каза:
— Не знам дали ще мога да продам всичкия този плат.
Думите й ги изумиха.
— Защо го тъчем тогава? — попита Елън.
— Не съм се отказала — отвърна Алиена. — Просто имам проблем.
Том вдигна глава от рисунките си.
— Мислех, че приоратът иска да го изкупи всичкия.
— Не това е проблемът. Не мога да намеря хора, които да го изтепат, а приоратът не иска хлабаво изтъкания плат. А и никой друг не би го взел.
— Тепането е тежък труд — съгласи се Елън. — Не ме изненадва, че никой не иска да го върши.
— Не можеш ли да намериш мъже за тази работа? — подхвърли Том.
— Не и в процъфтяващия Кингсбридж. Всички мъже тук имат достатъчно работа. В големите градове има професионални тепавичари, но повечето от тях работят за тъкачи и им е забранено да тепат за съперници на работодателите им. Все едно, много скъпо ще струва да караме плата до Уинчестър и обратно.
— Сериозен проблем — съгласи се Том и се захвана отново със скиците си.
На Джак му хрумна нещо.
— Жалко, че не можем да накараме волове да го правят.
Другите се засмяха, а Том рече:
— Все едно да научиш волове да строят църкви.
— Или пък мелница — настоя Джак. — Обикновено има лесни начини да се върши най-тежката работа.
— Тя иска платът да се изтепа, не да се смели — изтъкна Том.
Джак не го слушаше.
— Използваме повдигачи и макари, за да вдигаме камъните високо на скелето.
— О, ако имаше някакъв изкусен механизъм да изтепа този плат, щеше да е чудесно — въздъхна Алиена.
Джак си помисли колко доволна щеше да е, ако можеше да реши проблема й. Реши да го измисли на всяка цена.
— Чувал съм за воденица — заговори Том замислено, — която се използва за духалата в ковачница. Но никога не съм виждал такава.
— Ето! — възкликна Джак. — Това го доказва!
— Воденичното колело се върти и върти — каза Том. — И воденичният камък се върти, тъй че едното може да движи другото. Но тепавичарската бухалка се движи нагоре-надолу. Не можеш да накараш въртящо се в кръг воденично колело да движи бухалка нагоре-надолу.
— Но ковашките мяхове се движат нагоре-надолу.
— Вярно. Но никога не съм виждал такава ковачница, само съм чувал приказки.
Джак се помъчи да си представи механизма на една мелница. Водната сила задвижваше воденичното колело в кръг. Оста на мелничното колело се свързваше с друго колело вътре в мелницата. Вътрешното колело, което беше изправено, имаше зъбци, които се зацепваха със зъбците на друго колело, което лежеше плоско. Плоското колело движеше воденичния камък.
— Изправено колело може да движи плоско колело — разсъди на глас Джак.
Марта се засмя.
— Джак, престани! Ако можеше мелници да тепат плат, умни хора щяха вече да са го измислили.
Джак не й обърна внимание.
— Би могло тепавичарските бухалки да се закрепят към оста на мелничното колело — разсъди той. — Платът може да се постави където падат бухалките.
— Но бухалките ще ударят веднъж и ще засекат — каза Том. — И колелото ще спре. Казах ти — колелата се въртят и въртят, но бухалките трябва да се движат нагоре-надолу.
— Трябва да има начин — заупорства Джак.
— Няма начин — заяви Том твърдо, давайки с тона си да се разбере, че темата на разговора е приключена.
— Обзалагам се, че има, обаче — измърмори Джак непокорно, а Том се престори, че не го е чул.
Следващата неделя Джак изчезна.
Отиде на църква заранта, обядва у дома, както обикновено. Но не се появи вечерта. Алиена си беше в кухнята, готвеше гъста яхния от шунка и зеле с пипер, когато Елън дойде да го потърси.
— Не съм го виждала от литургията — каза Алиена.
— Изчезна след обеда. Предположих, че е с теб.
Алиена малко се смути, че го е предположила толкова лесно.
— Притеснена ли си?
Елън сви рамене.
— Майките винаги сме притеснени.
— Да не са се скарали с Алфред? — попита Алиена загрижено.
— Зададох същия въпрос. Алфред твърди, че не са. — Елън въздъхна. — Не допускам да е пострадал. Правил го е и преди и се опасявам, че ще го прави пак. Така и не го научих да се съобразява с часовете.
По-късно вечерта, малко преди лягане, Алиена се отби в къщата на Том, за да види дали Джак се е прибрал. Не беше. Легна си разтревожена. Ричард непрекъснато се задържаше в Уинчестър, тъй, че беше сама. Постоянно си мислеше, че Джак можеше да е паднал в реката, да се е удавил или да са му се случили други лоши неща. Колко ужасно щеше да е за Елън. Джак беше единственият й син. Очите й се насълзиха като си представи скръбта на майката от загубата на Джак. Каза си, че е глупаво, задето плаче заради нечия скръб от нещо, което не се е случило. Стегна се и се опита да насочи мисълта си към друга тема. Излишният плат й беше големият проблем. Случваше й се по половин нощ да се тревожи за търговията си, но тази вечер умът й непрекъснато се връщаше към Джак. Ами ако си беше счупил крак и лежеше някъде в гората, без да може да мръдне?
По някое време се унесе в неспокоен сън. Събуди се на разсъмване, все още уморена. Загърна тежко наметало върху нощницата си, после обу обшитите си с кожа ботуши и излезе навън да го потърси.
Нямаше го в градината зад пивницата, където обикновено заспиваха пийналите мъже и топлината на миризливата тор ги пазеше от замръзване. Слезе до моста и тръгна със свито сърце по брега до завоя на реката, където течението изхвърляше наноса. Ято патици ровеше из парчетата дърво, скъсани обуща, ръждясали захвърлени ножове и кокали с гнило месо из тинята. Джак го нямаше тук, слава на Господа.
Тръгна обратно по хълма и влезе в манастирския двор, където строителите започваха работата си за деня. Намери Том в сайванта му.
— Джак върна ли се? — попита го с надежда.
Той поклати глава.
— Още не.
Докато излизаше, дойде майсторът дърводелец, с угрижено лице.
— Всичките ни чукове ги няма — рече той.
— Странно — каза Том. — Преди малко си търсех чук и не намерих нито един.
После Алфред надникна от вратата и запита:
— Къде са се дянали всички зидарски подложки?
Том се почеса по главата.
— Като че ли всеки чук е изчезнал от строежа. — После изражението му се промени. — Онова момченце Джак стои зад всичко това, сигурен съм.
Разбира се, помисли си Алиена. Чукове. Тепане. Воденицата.
Без да каже какво мисли, напусна сайванта на Том и забърза през манастирския двор, покрай магерницата и към югозападния ъгъл, където един канал, отклонен от реката, задвижваше две мелници, едната стара, а другата съвсем нова. Както подозираше, колелото на старата воденица се въртеше. Влезе вътре.
Това, което видя, в началото я обърка и уплаши. Имаше една редица чукове, закрепени за хоризонтален дирек. Чуковете вдигнаха главите си сякаш по своя воля, като коне, поглеждащи от яслите. После отново паднаха всички наведнъж и избумтяваха едновременно с оглушителен гръм, от който сърцето й замря. Тя извика стъписана. Чуковете вдигнаха главите си все едно, че бяха чули вика й и удариха отново. Бухаха по ивица от хлабаво изтъкания й плат, който беше накиснат на половин педя във водата, в плитко дървено корито като ония, в които работниците забъркваха хоросана на строежа. Чуковете тепаха плата, осъзна тя и страхът й премина, макар все още да изглеждаха смущаващо живи. Но как беше направено? Видя, че дирекът, на който бяха закрепени, минаваше успоредно на оста на мелничното колело. Една дъска, закрепена към оста, се въртеше и въртеше, докато оста се обръщаше. Когато дъската се смъкнеше, закачаше дръжките на чуковете, тъй че главите се вдигаха нагоре. Щом дъската се завъртеше, дръжките се освобождаваха. Тогава чуковете падаха и бухаха плата в коритото. Беше точно като онова, за което Джак бе говорил онази вечер: мелница, която може да тепа плат.
Чу гласа му.
— Чуковете трябва да се направят по-тежки, за да падат по-силно. — Обърна се и го видя, уморен, но ликуващ. — Мисля, че реших проблема ти — каза той и се ухили глуповато.
— Толкова се радвам, че си добре! Разтревожихме се за теб! — възкликна тя и без да мисли го прегърна и целуна. Беше много кратка целувка, не повече от докосване. Но щом устните им се разделиха, ръцете му отидоха на кръста й, задържаха тялото й нежно, но здраво до неговото и тя се усети, че го гледа в очите. Мислеше само колко е щастлива, че е жив и здрав. Притисна го нежно до себе си. Изведнъж почувства кожата си; усети допира на грубия лен на нощницата си и меката козина на ботушите си, а зърната й настръхнаха, щом ги притисна до гърдите му.
— Тревожила си се за мен? — каза той удивено.
— Разбира се! Цяла нощ почти не спах!
Усмихваше се щастливо, но той бе ужасно сериозен и след малко настроението му я зарази. Тя се почувства странно развълнувана. Чуваше как бие сърцето й, а дъхът й се учести. Зад нея чуковете кънтяха в унисон, разтърсваха дървения скелет на воденицата с всеки свой отмерен удар и тя сякаш усещаше ритъма им дълбоко в себе си.
— Нищо ми няма — промълви той. — Всичко е наред.
— Толкова се радвам — повтори тя и този път думите излязоха на шепот.
Видя го как затвори очи и наведе лицето си над нейното, а после усети устните му върху своите. Целувката му бе нежна. Имаше сочна уста и мека юношеска брада. Тя затвори очи, за да се потопи в усещането. Дъхът му я погъделичка и бе някак съвсем естествено да разтвори устните си, които изведнъж станаха свръхчувствителни, тъй че можеше да усети и най-лекия допир, и най-мъничкото движение. Чувстваше се толкова завладяна от щастие, че й се искаше да заплаче. Притисна тялото си в неговото, меките й гърди се отъркаха в коравата му гръд, усети костите на бедрата му, забили се в корема й. Вече не беше просто облекчена, че е жив и здрав, не бе просто радостна, че е тук с нея. Появило се беше ново чувство. Физическата му близост я изпълваше с екстаз, от който се почувства леко замаяна. Задържа тялото му в прегръдката си и й се искаше да го докосва още повече, да го усеща повече, да го доближи по-плътно до себе си. Потърка гърба му с дланите си. Искаше да усети кожата му, но дрехите му я обезсърчиха. Без да мисли, разтвори уста и пъхна езика си между устните му. Той издаде тих гърлен звук, като сподавен стон на наслада.
Вратата на мелницата се отвори с трясък. Алиена се отдръпна от Джак. Изведнъж се почувства все едно, че бе заспала дълбоко и някой я е зашлевил, за да я събуди. Ужасена бе от това, което правеха — целуването и търкането един в друг, като курва и пияница в пивница! Отстъпи назад и се обърна, покрусена от срам. Влезлият се оказа не кой да е, а Алфред. От това се почувства още по-зле. Алфред й беше предложил женитба преди три месеца, а тя му бе отказала надменно. Сега я беше видял да се държи като разгонена кучка. Изглеждаше някак двулично. Изчерви се от срам. Алфред я гледаше със смесица от похот и презрение на лицето, което й напомни за Уилям Хамли. Отвратена бе от себе си затова, че му бе дала повод да я гледа отвисоко и бе разгневена на Джак за съучастието му.
Извърна се от Алфред и погледна виновника. Щом очите му срещнаха погледа й, издадоха стъписване и тя разбра, че гневът се е изписал на лицето й, но нищо не можеше да направи. Замаяното от щастие изражение на Джак преля в объркване и обида. Обикновено това щеше да разтопи сърцето й, но сега беше ядосана. Мразеше го заради това, което я бе накарал да стори. Без да помисли, го зашлеви през лицето. Момчето не помръдна, но в погледа му имаше болка. Бузата му почервеня от пръстите й. Алиена не можеше да понася повече този поглед и отмести очите си.
Не можеше да остане тук. Втурна се към вратата, подгонена от непрестанния грохот на чуковете в ушите си. Алфред бързо и почти уплашено се отдръпна от пътя й. Профуча покрай него и мина през вратата. Том Строителя стоеше навън до самия праг, с малка тълпа строители. Всички се бяха запътили към мелницата да разберат какво става. Един-двама я изгледаха любопитно и тя пламна от срам. Хората обаче повече се интересуваха от грохота на чукове, който се носеше от воденицата. Хладно логичната част от ума й си спомни, че Джак бе решил проблема с тепането на плата й. Но мисълта, че цяла нощ бе стоял там, за да направи нещо заради нея, я накара да се почувства още по-зле. Притича покрай конюшнята, излетя през манастирската порта и се измъкна на улицата, където ботушите й се захлъзгаха в калта, докато най-сетне се добра до дома си.
Когато влезе, завари вътре Ричард. Седеше на кухненската маса с комат хляб и купа ейл.
— Крал Стивън тръгва на поход — каза й. — Войната е започнала отново. Трябва ми нов кон.
IV
В следващите три месеца Алиена почти не продума на Джак.
Сърцето му бе разбито. Беше го целунала все едно, че го обича, нямаше съмнение в това. Когато тя избяга от мелницата беше сигурен, че скоро отново ще се целунат по същия начин. Обикаляше замаян от страст и си мислеше: „Алиена ме обича! Алиена ме обича!“ Беше го галила по гърба, бе пъхнала езика си в устата му и беше притиснала гърдите си в неговите. Когато го отбягваше, отначало си мислеше, че просто е смутена. Не можеше да се преструва, че не го обича, не и след онази целувка. Зачака я да превъзмогне свяна си. С помощта на манастирския дърводелец в старата воденица направи по-силен и по-здрав механизъм за тепане и Алиена занесе плата си да се изтепа. Благодари му искрено, но гласът й бе хладен и очите й го отбягваха.
След като това продължи не просто няколко дни, а няколко седмици, принуди се да признае, че нещо сериозно се беше объркало. Заля го вълна на разочарование и имаше чувството, че ще се задуши от жал. Беше разстроен. Отчаяно му се искаше да беше по-възрастен и да имаше повече опит с жените, за да разбере дали поведението й е обичайно или не, дали това бе временно или постоянно и дали трябваше да я пренебрегва, или пък да я спре и да поговори с нея. Но тъй като бе колеблив и също тъй го беше страх да не каже нещо погрешно и още повече да влоши работите, не предприе нищо. А след това постоянното усещане, че е отхвърлен, го завладя и той започна да се чувства нищожен, глупав и безсилен. Мислеше си какъв глупак е бил, да си въобрази, че най-желаната и недостъпна жена в графството може да се влюби в него, в едно момче. Беше я позабавлявал за известно време с разказите и шегите си, но веднага, щом я беше целунал като мъж, тя бе избягала. Какъв глупак беше, да се надява на друго!
След като си повтаря седмица-две колко е глупав, Джак започна да се ядосва. Беше раздразнителен на работа и хората започнаха да се държат с него предпазливо. Беше зъл към заварената си сестра Марта, а тя му беше почти толкова обидена, колкото той на Алиена. В неделните следобеди харчеше заплатата си на комар и залагания на петли. Цялата си страст избиваше в работата си. Ваеше конзоли — издаващите се навън камъни, които привидно крепяха арките или колоните, но не достигаха пода. Конзолите обикновено се украсяваха с листа, но другият възможен избор бе да се извае човешка фигура, която привидно държи арката с ръце или я крепи на гърба си. Джак съвсем малко промени обичайната форма, но ефектът бе да покаже смущаващо сгърчен човек с болезнено изражение, осъден цяла вечност на мъчението да поддържа огромната тежест на камъка. Знаеше, че произведението му е гениално: никой друг не можеше да извае фигура, която изглежда изтерзана от болка. Когато Том я видя, поклати глава разколебан дали да се възхити или да го укори за нарушаване на канона. Филип бе завладян от работата му. На Джак му беше все едно какво си мислят. Чувстваше, че всеки, който не я харесва, трябва да е сляп.
Един понеделник по Велики пости, когато всички бяха станали сприхави от това, че не бяха яли месо от три седмици, Алфред дойде на работа с победоносно изражение на лицето. Беше ходил до Шайринг предния ден. Джак не знаеше какво е правил там, но явно бе доволен от резултата.
На сутрешната почивка, когато Инид Брустър отпуши буре с ейл насред олтара, за да го продава на строителите, Алфред извади едно пени и подвикна:
— Ей, Джак Томсън, я ми вземи малко ейл.
„Това ще да е за баща ми“, помисли си Джак. Направи се, че не е чул Алфред.
Един от дърводелците, стария Питър, рече:
— Ти по-добре направи каквото ти казват, чираче. — Един чирак уж трябваше винаги да се подчинява на майстора занаятчия.
— Не съм син на Том — отвърна Джак. — Том ми е пастрок и Алфред го знае.
— Все едно, направи каквото ти казва — подкани го с благоразумен тон Питър.
С неохота Джак взе петака от Алфред и се нареди на опашката.
— Името на баща ми беше Джак Шеърбърг — каза на висок глас. — Всички можете да ме наричате Джак Джаксън, ако искате да ме различавате от Джак Блексмит.
— Джак Копелето по ще приляга — изсумтя Алфред.
А Джак заговори високо:
— Някой чудил ли се е защо Алфред не си връзва ботушите? — Всички погледнаха към краката на Алфред. И да, както винаги тежките му кални ботуши, направени да се връзват догоре с каишки, стояха разтворени. — Това е, за да може да си извади бързо пръстите на краката, ако му се наложи да брои до повече от десет.
Занаятчиите се подсмихнаха, а чираците се закискаха. Джак подаде пенито на Инид и получи халба ейл. Отнесе го до Алфред и му я връчи с лек присмехулен поклон. Алфред беше ядосан, но не много: все още държеше нещо в ръкава си. Джак се отдръпна, за да изпие ейла с чираците, надявайки се Алфред да спре да се заяжда.
Но не би. Алфред скоро го последва.
— Ако Джак Шеърбърг ми беше баща, нямаше да се хваля толкова с него. Не разбираш ли какъв е бил?
— Бил е менестрел — каза Джак. Постара се да прозвучи уверено, но го беше страх какво ще каже Алфред. — Не ми се вярва да знаеш какво е менестрел.
— Бил е крадец — каза Алфред.
— О, я стига, овча кратуно. — Джак се обърна и отпи от бирата си, но едва можа да преглътне. Алфред имаше причина да каже това.
— Не знаеш ли как е умрял? — настоя Алфред.
Това е, помисли Джак. Това беше научил предния ден в Шайринг. Затова се хилеше толкова тъпо. Обърна се с неохота и го погледна в очите.
— Не, не знам как е умрял баща ми, Алфред, но мисля, че ти ще ми го кажеш.
— Обесили са го за врата като въшлив крадец, какъвто е бил.
Джак простена от мъка. Знаеше в душата си, че е истина. Алфред бе толкова уверен в себе си, че не можеше да го е измислил. За миг осъзна, че това обясняваше мълчанието на майка му. От години тайно се беше боял, че ще излезе нещо такова. През цялото време се беше преструвал, че всичко е наред, че не е копеле, че си има истински баща с истинско име. Всъщност винаги се беше страхувал, че някакъв позор е свързан с баща му, че подигравките не са без причина, че наистина има нещо, от което трябва да се срамува. Вече бе унизен: отхвърлянето на Алиена го бе накарало да се почувства нищожен и дребен. Сега истината за баща му го удари като шамар.
Алфред стоеше и се хилеше самодоволно — ефектът от разкритието му го бе зарадвал прекомерно. Физиономията му го влудяваше. Това, че баща му е бил обесен, бе достатъчно горчива вест за Джак. Задоволството на Алфред му бе непоносимо. Без да помисли, плисна бирата си в ухиленото му лице.
Другите чираци, които бяха гледали двамата доведени братя и се забавляваха от свадата, припряно се заотдръпваха. Алфред тръсна бирата от очите си, изрева от гняв и замахна с грамадния си юмрук — изненадващо бързо движение за толкова едър мъж. Удари го в скулата толкова силно, че вместо да заболи, страната му просто изтръпна. Преди да е успял да реагира, другият юмрук на Алфред го шибна в стомаха. Този път го заболя ужасно. Стори му се, че няма да може да си поеме дъх повече. Джак се присви и се свлече на земята. Докато падаше, Алфред го изрита в главата с тежкия си ботуш и за миг всичко стана бяло пред очите му.
Превъртя се слепешката и с мъка се надигна. Но Алфред още не беше усмирен. Докато се изправяше, Джак усети, че го награбиха и се задърпа да се отскубне. Вече наистина се уплаши. Алфред нямаше да има милост. Щеше да го смели на пихтия, ако не успееше да се измъкне. За миг хватката на доведения му брат стана толкова здрава, че не можа да се издърпа, но след като отново вдигна грамадния си юмрук за следващ удар, Джак използва момента и се отскубна от ръката му.
Скочи назад и побягна, а Алфред се втурна след него. Джак свърна покрай една бъчва с негасена вар, бутна я, за да падне на пътя на преследвача му и тя се разсипа по земята. Алфред я прескочи, но се блъсна в каца с вода, която също се катурна. Щом водата се допря до варта, закипя и засъска. Някои от строителите наоколо, видели загубата на скъпия материал, се развикаха възмутено, но Алфред остана глух за тях, а Джак не можеше да мисли за нищо друго, освен да избяга от него. Тичаше все още превит на две от болка и полузаслепен от ритника в главата.
Плътно зад него Алфред изпъна крак и го препъна. Джак полетя през глава и падна. „Ще умра“, помисли си той, докато се претъркаляше. Алфред щеше да го убие. Спря се под някаква стълба, подпряна на високото скеле. Доведеният му брат налетя след него. Почувства се като заклещен в ъгъла заек. Стълбата го спаси. Докато Алфред се провираше зад нея, Джак изскочи отпред и се хвърли горе на стъпенките. Закатери се като плъх по улук.
Стълбата се разтресе, щом Алфред го последва. Обикновено можеше да го надбяга, но все още беше замаян, а и бе останал без дъх. Стигна горе и се метна на скелето, залитна и се блъсна в стената. Зидът бе нареден тази сутрин и хоросанът още беше мокър. Когато Джак се удари в него, цял сектор от стената се разклати, при което три-четири камъка се хлъзнаха настрани и западаха. Момчето си помисли, че ще полети надолу с тях. Олюля се на ръба и щом погледна, видя как камъните падат от осемдесет стъпки височина върху покривите на навесите в подножието на стената. Изправи се с надеждата да няма никой вътре. Алфред стигна горе и закрачи тежко по клатещото се скеле.
Беше зачервен и задъхан, а очите му бяха пълни с омраза. Джак не се съмняваше, че в това състояние Алфред можеше да убие човек. „Ако ме спипа, ще ме хвърли долу“, помисли си той и заотстъпва. Нагази в нещо меко и осъзна, че е купчина хоросан. Подтикнат от паниката се наведе, гребна шепа и я хвърли право в очите му.
Заслепен, Алфред се спря и тръсна глава, за да махне хоросана. Джак най-после видя шанс да се спаси. Затича към другия край на скелето с намерението да слезе, да избяга от манастирския двор и да се скрие из гората за останалата част от деня. Но за негов ужас в другия край на платформата нямаше стълба. Не можеше да се спусне по скелето, защото не стигаше до земята — беше вдигнато на напречни греди, набити в траверсните дупки в зида. Попаднал бе в капан.
Погледна през рамо назад. Алфред си беше върнал зрението и се приближаваше към него.
Имаше друг път надолу.
По недовършения край на стената, където канцелът щеше да се свърже с трансепта, всеки ред от зида бе с дължина половин камък по-къс от долния, което оформяше стълбище с тесни стъпала и по-дръзките строители го използваха понякога за качване върху платформата. Със свито сърце Джак пристъпи на ръба на стената и тръгна предпазливо, но бързо, като се стараеше да не поглежда надолу, за да не види колко щеше да пада, ако се подхлъзне. Стигна до стъпалчатата част и погледът му се отклони към земята. Зави му се свят. Озърна се отново назад. Алфред също беше на стената. Джак започна да слиза.
Не можеше да проумее защо Алфред бе тъй неустрашим: никога не бе показвал особена смелост. Сякаш гневът бе притъпил усета му за опасност. Докато тичаха надолу по шеметно тесните стъпала, Алфред го настигаше. Имаше още цели дванайсет стъпала до долу, когато Джак осъзна, че завареният му брат е почти зад него. В отчаянието си скочи от ръба на стената върху сламения покрив на бараката на дърводелците. Изхвърча от сламата, но падна лошо и изкълчи глезена си, щом тупна долу на земята.
Изправи се задъхан. Секундите, които бе изгубил с падането, дадоха възможност на преследвача му да слезе и да се втурне към постройката. За миг Джак остана прав до стената, а Алфред се спря и зачака да види накъде ще скочи. Изпадна в ужасна нерешителност. После, завладян от някакъв подтик, отскочи встрани и се върна обратно в бараката.
Нямаше работници вътре, всички стояха около бурето с ейл на Инид. По пейките лежаха чуковете, трионите и длетата на дърводелците, също и парчетата дърво, по които работеха. Насред пода имаше голям къс от нов кофраж за строежа на арка. А в дъното, до стената на храма, гореше огън, разпален от треските и непригодните парчетии дърво.
Изход нямаше.
Джак се обърна с лице към Алфред. За миг страхът го парализира. След това отстъпи на гнева. „Не ми пука дали ще ме убият, стига Алфред да пусне кръв, преди да умра“, каза си той. Не изчака да го ударят. Наведе глава и нападна. Толкова беше побеснял, че не прибягна дори до юмруците си. Просто налетя като таран в Алфред, с главата напред.
Беше последното нещо, което доведеният му брат очакваше. Челото на Джак се натресе в устата му. Джак беше с половин педя по-нисък и много по-лек, но все пак връхлитането му отхвърли Алфред назад. Докато се изправяше, видя кръв на устните му и гневът му бе утолен.
Първоначално Алфред бе толкова изненадан, че не реагира. В този миг окото на Джак мерна един грамаден дървен чук, подпрян на една от пейките. Докато брат му се съвземаше, за да тръгне към него, Джак награби чука и го размаха дивашки. Алфред се присви назад и чукът не улучи. Изведнъж Джак се озова в ролята на нападател. Окуражен настъпи към него, вече предвкусвайки усещането как тежкото дърво изпращява в кокалите на Алфред. Този път вложи цялата си сила в замаха. Отново не улучи, но чукът се натресе в дирека, който крепеше покрива на бараката.
Постройката не беше добре съградена. Никой не живееше в нея. Единственото й предназначение бе дърводелците да могат да работят вътре при дъжд. Когато Джак удари дирека с чука, той се измести. Стените бяха паянтови, от оплетени клони и кал, и не предлагаха никаква опора. Сламеният покрив хлътна. Алфред се озърна нагоре уплашено. Джак надигна чука. Алфред заотстъпва през вратата. Джак отново замахна към него. Алфред скочи назад, спъна се в купчина дърва и тупна тежко на задник. Джак вдигна чука високо за фаталния удар. Здрава хватка стегна ръцете му. Обърна глава и видя приор Филип, чието лице бе като гръмоносен облак. Монахът изтръгна чука от ръцете му.
Зад приора покривът на навеса пропадна навътре. Джак и Филип погледнаха натам. Щом падна в огъня, сухата слама се подпали моментално и пламъците скоро запращяха яростно.
Том се появи и посочи тримата работници, оказали се най-близо.
— Ти, ти и ти — донесете бъчвата вода пред ковачницата. — Обърна се към други трима. — Питър, Ролф, Дениъл, донесете ведра. Чираците — хвърляйте пръст върху пламъците… всички, живо!
В следващите няколко минути всички се залисаха с пожара, забравили за Алфред и Джак. Джак се отдръпна настрана и загледа, изтръпнал и безпомощен. Алфред стоеше малко по-далече. „Наистина ли бях готов да му пръсна главата с оня чук?“ — запита се Джак невярващо. Всичко изглеждаше толкова нереално. Все още беше замаян и потресен, когато водата и пръстта потушиха пламъците.
Приор Филип стоеше и гледаше цялата бъркотия, тежко задъхан от усилието.
— Виж това — заговори той на Том. Беше ужасно ядосан. — Срутен навес. Работата на дърводелците — съсипана. Бъчва вар — похабена и цял сектор зидария — унищожен.
Джак осъзна, че Том е в беда. Негова грижа бе да поддържа ред на строежа и Филип обвиняваше него за щетите. Това, че виновниците са синовете на Том, още повече влошаваше нещата.
Том сложи ръка на рамото на отеца и заговори тихо.
— Ложата ще се оправи с това.
Филип нямаше да се успокои така лесно.
— Аз ще се оправя с това! Аз съм приорът и всички вие работите за мен.
— Позволи тогава на зидарите да го обсъдят, преди да си взел решение — отвърна му Том с кротък и благоразумен тон. — Може да стигнем до предложение, което да те устрои напълно. Ако не, пак можеш да направиш каквото намериш за добре.
Филип видимо изпитваше неохота да остави инициативата да се изплъзне от ръцете му, но традицията бе на страната на Том: майсторите сами въдворяваха реда помежду си и си налагаха наказания. Помълча малко и отвърна:
— Добре тогава. Но каквото и да решите, няма да търпя и двамата ти сина да работят на този строеж. Един от тях трябва да си иде.
И той се отдалечи, все още вбесен от яд.
Том погледна мрачно към Джак и Алфред, обърна се и влезе в най-голямата барака на строителите.
Джак осъзна, че е изпаднал в голяма беда, докато влизаше след Том. Когато зидарите наказваха някой свой член, обикновено беше заради прегрешения като идване пиян на работа и кражба на строителни материали, а най-обичайното наказание беше глоба. Бой между чираци обикновено водеше до слагане на двамата в пранги за ден, но Алфред разбира се не беше чирак, пък и все едно, побоищата обикновено не водеха до такива щети. Ложата можеше да изгони свой член, който работи за по-малко от договорената най-ниска надница. Можеше също тъй да накаже член, извършил прелюбодейство с жената на друг зидар, макар Джак да не знаеше за такъв случай. Теоретично чираците можеше да бъдат набити с камшик, но макар понякога да имаше заплахи с такова наказание, не беше виждал да се прилага.
Майсторите зидари се струпаха под дървения навес, насядали по пейките или подпрени на задната стена, която бе всъщност стената на катедралата. След като влязоха всички, Том каза:
— Работодателят е ядосан и с право. Това произшествие нанесе много и скъпи щети. Още по-лошото е, че опозори нас, зидарите. Трябва да се справим твърдо с виновниците. Това е единственият начин да си върнем доброто име като горди и дисциплинирани строители, хора, които владеят не само своя занаят, но и самите себе си.
— Добре казано — подвикна Джак Блексмит и другите замърмориха одобрително.
— Аз видях само края на този бой — продължи Том. — Видя ли някой началото?
— Алфред погна момчето — каза Питър Дърводелеца, същия, който бе посъветвал Джак да се подчини и донесе ейла на Алфред.
Младият зидар на име Дан, който работеше за Алфред, се намеси:
— Джак плисна бирата в лицето на Алфред.
— Момчето беше предизвикано, обаче — отвърна Питър. — Алфред го обиди на родния му баща.
Том погледна Алфред.
— Вярно ли е?
— Казах, че баща му е бил крадец — отвърна Алфред. — Вярно е. Обесили са го за това в Шайринг. Шериф Юстас ми го каза вчера.
Джак Блексмит каза:
— Не е хубаво, ако майстор занаятчия трябва да си мери приказките, защото казаното няма да се хареса на един чирак.
Ново одобрително мърморене. Джак унило осъзна, че каквото и да станеше, нямаше да му се размине леко. „Може би съм орисан да съм престъпник като баща си“, помисли си той. „Може би и аз ще свърша на бесилото някой ден.“
Питър Дърводелеца, който се очертаваше като негов защитник, рече:
— Все пак според мен има разлика дали занаятчията е прекалил, за да ядоса чирака.
— Чиракът все пак трябва да бъде наказан — настоя Джак Блексмит.
— Не го отричам — отвърна Питър. — Просто смятам, че занаятчията също трябва да се накаже. Майсторите занаятчии трябва да използват благоразумието на възрастта си, за да налагат мир и разбирателство на един строеж. Ако предизвикват свади, не си изпълняват дълга.
Тук като че ли имаше някакво съгласие, но Дан, поддръжникът на Алфред, възрази:
— Опасен прецедент ще е да простим на чирака, защото занаятчията се е държал обидно. Чираците винаги смятат, че майсторите се държат обидно. Ако започнем да разсъждаваме така, накрая майсторите няма да смеят да говорят на чираците си от страх да не ги ударят заради неучтивост.
За възмущение на Джак, тези думи спечелиха гореща подкрепа. Само показваше, че авторитетът на майсторите трябва да се укрепи, все едно кой е прав и крив в случая. Зачуди се какво ли щеше да е наказанието. Нямаше пари да плати глоба. Ненавиждаше мисълта, че ще го сложат в пранги — какво щеше да си помисли Алиена за него тогава? Но още по-лошо щеше да е, ако го набиеха с камшик. Беше готов да намушка с нож всеки, който се опита да го набие.
— Не трябва да забравяме, че и работодателят ни има твърда позиция за случая — каза Том. — Той заяви, че няма да търпи и Алфред, и Джак да работят на обекта. Един от тях трябва да си иде.
— Може ли да бъде разубеден? — попита Питър.
Том помисли малко, но накрая отвърна:
— Не.
Джак се стъписа. Не беше приел сериозно ултиматума на приора. Но Том беше.
— Щом единият трябва да си ходи, вярвам, че нямаме спор кой ще е — каза Дан. Дан работеше за Алфред, а не пряко за приората и ако Алфред напуснеше, то и Дан навярно щеше да си отиде.
Том отново помисли и отново отвърна:
— Не, нямаме спор. — Погледна към Джак. — Джак е този, който трябва да напусне.
Джак осъзна, че фатално е подценил последствията от боя. Но му беше трудно да повярва, че ще го изхвърлят. Какъв щеше да е животът му, ако не работеше на катедралата Кингсбридж? След като Алиена се беше свила в черупката си, катедралата бе единственото нещо, на които държеше. Как можеше да си иде?
Питър Дърводелеца рече:
— Приоратът би могъл да приеме компромис. Джак да бъде отстранен за месец.
„Да, моля ви“, помисли си Джак.
— Много е слабо — отвърна Том. — Трябва да покажем, че действаме решително. Приор Филип няма да приеме нищо по-малко.
— Така да бъде — предаде се Питър. — Тази катедрала губи най-надарения млад каменоделец, който са виждали повечето от нас, само защото Алфред не може да си държи проклетата уста затворена. — Няколко зидари изразиха одобрение. Окуражен, Питър продължи: — Уважавам те, Том Строителю, повече, отколкото съм уважавал който и да е майстор строител, за когото съм работил, но трябва да се каже, че си сляп за безобразията на твърдоглавия си син Алфред.
— Без обиди, моля — отвърна Том. — Да се придържаме към фактите по случая.
— Добре. Аз казвам, че Алфред трябва да бъде наказан.
— Съгласен съм — отвърна Том за изненада на всички. Джак помисли, че бележката за слепотата му е подействала. — Алфред трябва да понесе наказание.
— Защо? — възмути се Алфред. — Че съм набил един чирак?
— Той не е твой чирак, а мой — рече Том. — И ти не само го наби. Гони го из целия строеж. Ако го беше оставил да избяга, варта нямаше да бъде разпиляна, зидарията нямаше да пострада и дърводелският навес нямаше да изгори. И можеше да се оправиш с него като се върне. Нямаше нужда от това, което направи.
Зидарите се съгласиха.
Дан, който явно бе станал говорител на зидарите, подкрепящи Алфред, рече:
— Надявам се, че не предлагате да изключим Алфред от ложата. Аз поне ще се боря против това.
— Не — отвърна Том. — Достатъчно неприятно е, че губим един талантлив чирак. Не искам да загубя и стабилен зидар, на чийто екип може да се разчита. Алфред трябва да остане — мисля, че трябва да бъде глобен.
Хората на Алфред въздъхнаха облекчено.
— Тежка глоба — настоя Питър.
— Седмична надница — предложи Дан.
— Месечна — заяви Том. — Съмнявам се, че приор Филип ще се задоволи с по-малко.
Няколко души закимаха и измърмориха:
— Тъй да е.
— На един ум ли сме, братя зидари? — изрече Том обичайната фраза.
— Да — отвърнаха всички.
— Тогава ще оглася на приора решението ни. Останалите най-добре да се връщате на работа.
Джак загледа тъжно, докато излизаха един по един. Алфред му хвърли самодоволен поглед на излизане. Том изчака, докато останат сами и му каза:
— Направих най-доброто за теб. Надявам се майка ти да разбере.
— Никога нищо не си направил за мен! — избухна Джак. — Не можеше да ме нахраниш, да ме облечеш или подслониш. Бяхме щастливи, докато те срещнахме, а после гладувахме!
— Но накрая…
— Дори не ме защити от онзи глупав звяр, когото наричаш син!
— Опитах се…
— Нямаше дори да имаш тази работа, ако аз не бях подпалил старата катедрала!
— Какво каза?
— Да, аз запалих старата катедрала.
Том пребледня.
— Онова беше мълния…
— Никаква мълния нямаше. Беше си ясна нощ. И никой не беше оставил огън в църквата също така. Аз запалих покрива.
— Но защо?
— За да получиш работа. Иначе майка ми щеше да умре в гората.
— Нямаше да…
— Първата ти жена умря, обаче, нали?
Том онемя. Изведнъж сякаш се състари и Джак осъзна, че го е наранил дълбоко. Беше спечелил спора, но може би бе изгубил приятел. Стана му противно и тъжно.
— Махай се оттук — прошепна Том.
Джак излезе.
Отдалечи се от извисените стени на катедралата с горчилка в гърлото. За няколко мига животът му бе опустошен. Не беше за вярване, че ще се махне завинаги от тази църква. При манастирската порта се обърна и погледна назад. Толкова много неща бе замислял. Искаше да извая съвсем сам цял портал. Искаше да убеди Том да направи каменни ангели за прозорците над галерията. Имаше съвсем нов замисъл за сляпа аркада в трансептите, който дори не беше показал още на никого. Вече никога нямаше да може да направи тези неща. Беше толкова нечестно. Очите му се напълниха със сълзи.
Запъти се към дома. Виждаше всичко като през мъгла. Майка му и Марта седяха край кухненската маса. Майка му учеше Марта да пише с остър камък на плоча. Изненадаха се, като го видяха.
— Не може да е време за вечеря още — каза Марта.
Майка му разчете на лицето му, че нещо не е наред.
— Какво има? — попита го разтревожено.
— Бихме се с Алфред и ме изгониха от строежа — отвърна той мрачно.
— Алфред не го ли изгониха? — попита Марта.
Джак поклати глава.
— Не е честно!
Майка му попита уморено:
— И за какво се бихте този път?
— Вярно ли е, че баща ми е обесен за кражба в Шайринг?
Марта ахна.
Майка му го погледна тъжно.
— Не беше крадец. Но да, обесиха го в Шайринг.
На Джак до гуша му бе дошло от недомлъвките за баща му. Попита грубо:
— Защо никога не ми казваш истината?
— Защото толкова ме натъжава! — избухна майка му и за негов ужас заплака.
Никога не беше я виждал да плаче. Винаги беше толкова силна. Малко оставаше да се прекърши и той. Преглътна с мъка и настоя:
— Щом не е бил крадец, защо го обесиха?
— Не знам! — проплака майка му. — Така и не разбрах. Той също не го разбра. Казаха, че е откраднал златен потир.
— От кого?
— Оттук — от приората Кингсбридж.
— Кингсбридж! Приор Филип ли го обвини?
— Не, не, беше много преди времето на Филип. — Погледна го през сълзи. — Не започвай да ме разпитваш кой го обвини и защо. Не се хващай в този капан. Може целият ти живот да мине, докато се опитваш да поправиш една злина, извършена преди да си се родил. Не те отгледах, за да отмъщаваш. Не посвещавай живота си на това.
Джак се закле, че все някой ден ще научи повече въпреки думите й. Но точно сега искаше да спре да плаче. Седна на пейката до нея и я прегърна.
— Е, явно катедралата няма да е животът ми вече.
— Какво ще правиш, Джак? — каза Марта.
— Не знам. Не мога да живея в Кингсбридж, нали?
Марта посърна.
— Но защо?
— Алфред се опита да ме убие, а Том ме изгони от строежа. Няма да живея с тях. Все едно, вече съм мъж. Би трябвало да напусна майка си.
— Но какво ще правиш?
Джак сви рамене.
— Единственото, от което разбирам, е строителство.
— Би могъл да работиш на друга църква.
— Бих могъл да обикна друга катедрала също както обичах тази, предполагам — отвърна той унило. А си мислеше: „но никога няма да заобичам друга жена, както обичах Алиена.“
— Как е могъл Том да ти направи това? — продума майка му.
Джак въздъхна.
— Не мисля, че го искаше всъщност. Приор Филип каза, че няма да търпи и аз, и Алфред да работим на обекта.
— Значи проклетият монах е в дъното на това! Заклевам се…
— Много беше ядосан за поразиите, които направихме.
— Чудя се дали би могъл да бъде вразумен.
— Какво имаш предвид?
— Бог уж трябва да е милостив — монасите също би трябвало да са.
— Смяташ, че трябва да се помоля на Филип ли? — попита Джак, изненадан донякъде от посоката на мисълта й.
— Мислех аз да поговоря с него — каза майка му.
— Ти?! — Това беше още по-неприсъщо. Джак се изуми. За да е готова майка му да моли Филип за милост, трябваше да е съвсем разстроена.
— А ти какво мислиш? — попита го тя.
Том като че ли смяташе, че Филип няма да прояви милост, спомни си Джак. Но пък главната грижа на Том беше майсторската ложа да покаже, че действа решително. След като бе обещал на Филип да бъде твърд, Том не можеше след това да моли за милост. Майка му не беше в същото положение. Започна да се чувства малко по-обнадежден. Може би не се налагаше да напусне, в края на краищата. Можеше да остане в Кингсбридж, близо до катедралата и до Алиена. Не се надяваше вече на любовта й, но все пак мисълта да си замине и никога вече да не я види бе непоносима.
— Добре — каза той. — Да идем и да помолим приор Филип. Нямаме какво да губим, освен гордостта си.
Майка му облече наметалото си и двамата излязоха, оставяйки притеснената Марта сама на масата.
Джак и майка му рядко ходеха един до друг и сега той се изненада колко е нисичка. Извисяваше се над нея. Изведнъж изпита прилив на нежност. Винаги бе готова да се бие като котка заради него. Сложи ръка на рамото й, а тя се усмихна, сякаш знаеше какво си мисли.
Влязоха в манастирския двор и продължиха към къщата на приора. Майка му почука на вратата и влезе. Том беше там с приор Филип. По лицата им Джак моментално разбра, че Том не е казал на отеца, че той е запалил старата катедрала. Въздъхна облекчено. Може би никога нямаше да го каже. Тайната щеше да си остане между тях.
Том се притесни, ако не и уплаши, като видя майка му. Джак си спомни думите му: „Направих най-доброто за теб, надявам се майка ти да разбере това.“ Помнеше последния път, когато се бяха сбили с Алфред. Майка му след това го беше напуснала и Том се боеше да не стане така и сега.
Филип вече не изглеждаше ядосан. Може би решението на ложата го бе смирило. Може би дори се чувстваше малко гузен заради строгостта си.
— Дошла съм тук, за да ви помоля да проявите милост, приор Филип — каза майка му.
Том въздъхна облекчено.
— Слушам те — отвърна Филип.
— Вие предлагате синът ми да остави всичко, което обича — дома си, семейството и работата си.
„И жената, която обожава“, допълни на ум Джак.
— Нима? — учуди се Филип. — Мислех, че просто е освободен от работата си.
— Той никога не е учил друга някаква работа, освен строителството и няма друга сграда за строене в Кингсбридж за него. А предизвикателството с тази огромна църква се е просмукало в кръвта му. Ще отиде там, където някой строи катедрала. Ще отиде в Йерусалим, ако там има камък, който да може да се извае на ангели и демони. — Откъде ли знаеше всичко това, зачуди се Джак. Самият той едва си го беше помислил, но беше вярно. Тя добави: — Може никога да не го видя повече. — Гласът й потрепери малко накрая и той си помисли в почуда колко ли много да го обичаше. Знаеше, че никога нямаше да се моли така за себе си.
Филип изглеждаше обзет от съчувствие, но заговори Том.
— Не можем да оставим Джак и Алфред да работят на един и същи строеж. Ще се сбият отново. Знаеш това.
— Алфред може да се махне — отвърна майка му.
Том се натъжи.
— Алфред е моят син.
— Но той е двайсетгодишен и е зъл като мечка! — Гласът на майка му бе нападателен, но страните й бяха мокри от сълзи. — Тази катедрала го интересува толкова малко, колкото и мен — ще е напълно доволен да строи къщи за касапи и хлебари в Уинчестър или Шайринг.
— Ложата не може да изгони Алфред и да задържи Джак — каза Том. — Освен това решението вече е взето.
— Но е грешно решение!
Филип проговори:
— Би могло да се намери друг отговор.
Всички го погледнаха.
— Би могло да има начин Джак да остане в Кингсбридж и дори да се посвети на катедралата, без да влиза в пререкание с Алфред.
Джак се зачуди какво ще последва. Звучеше твърде хубаво, за да е истина.
— Трябва ми някой да работи с мен — продължи Филип. — Твърде много време заделям за взимане на детайлни решения по строителството. Трябва ми нещо като помощник, който ще изпълнява ролята на секретар на строежа. Ще се занимава сам с повечето питания и ще отнася до мен само най-важните въпроси. Би могъл също тъй да надзирава разходите и доставките на суров материал, да урежда плащанията на снабдители и превозвачи, и надниците също. Джак може да чете и пише, и със сметките се оправя по-бързо от всеки друг, когото съм познавал някога…
— И разбира всички аспекти на строителството — вметна Том. — Погрижил съм се за това.
Умът на Джак кръжеше. Можеше да остане, все пак! Щеше да е секретар на строежа. Нямаше да дяла камък, но щеше да надзирава цялото начинание от името на Филип. Беше изумително предложение. Щеше да говори с Том като с равен. Но знаеше, че е годен за това. И Том го знаеше.
Имаше една спънка. Джак я огласи:
— Не мога повече да живея с Алфред.
— Бездруго е време вече Алфред да си има свой дом — каза Елън. — Може би ако ни напусне, ще е по-сериозен с търсенето на жена.
— Непрекъснато измисляш причини да се отървеш от Алфред — възрази Том ядосано. — Няма да изхвърля сина си от къщата ми!
— Не ме разбирате и двамата — намеси се Филип. — Изобщо не сте схванали предложението ми. Джак няма да живее с вас.
Замълча. Джак се досети какво ще последва и това бе последното, най-голямото му стъписване за деня.
Филип каза:
— Джак ще трябва да живее тук, в приората. — Погледна ги леко намръщен, сякаш не разбираше защо все още не схващат мисълта му.
Джак я беше схванал. Спомни си как майка му беше казала, в нощта преди Еньовден предната година: „Онзи лукав приор умее да налага своето накрая.“ Беше се оказала права. Филип подновяваше предложението, което им бе направил. Но този път бе различно. Изборът, пред който сега стоеше Джак, бе ясен. Можеше да напусне Кингсбридж и да изостави всичко, което обичаше. Или можеше да остане и да загуби свободата си.
— Моят секретар на строежа не може да е мирянин, разбира се — довърши Филип с тона на човек, комуто се налага да изтъква очевидното. — Джак ще трябва да стане монах.
V
В нощта преди Панаира на вълната в Кингсбридж приор Филип остана буден след полунощните служби, както обикновено. Но вместо да чете и размишлява в къщата си, обиколи манастирския двор. Беше топла лятна нощ с ясно небе и луна и не му трябваше фенер, за да вижда.
Целият двор беше зает от панаира, с изключение на монашеските сгради и храмовите портици, които бяха свети и неприкосновени. Във всеки от четирите ъгъла бе изкопана голяма клозетна яма, за да не се оцапа съвсем останалото от манастирския двор, а нужниците бяха заградени с дървени паравани, за да се пощадят монашеските сетива. Вдигнати бяха буквално стотици пазарни сергии. Най-простите представляваха груби дъсчени тезгяси върху магарета. Повечето бяха по-сложни, с табела с името на съдържателя на щанда и рисунка на стоките му, отделна маса с теглилка и заключен шкаф или навес за съхраняване на стоката. Някои сергии включваха палатка, било за да пази от дъжд или за да се сключват някои сделки насаме. Най-сложните сергии представляваха цели малки къщи с широки пространства за склад, няколко гишета с маси и столове, където търговецът можеше да предложи гостоприемство на важните си клиенти. Филип се беше изненадал, когато дойдоха първите дърводелци на търговците цяла седмица преди панаира и настояха да им покажат къде да вдигнат сергиите, но за издигането на постройките отидоха четири дни и още два за зареждането на стоката.
Филип първоначално бе планирал разполагането на щандовете на две широки улици на западната страна на двора, в същата подредба като сергиите на неделния пазар. Скоро обаче осъзна, че това няма да е достатъчно. Двете улици вече минаваха и покрай цялата северна страна на храма, а после завиваха покрай източната страна на двора чак до къщата на приора. Имаше и още сергии вътре в недовършената църква, в крилата между колоните. Хората зад щандовете в никакъв случай не бяха само търговци на вълна. На един панаир се продаваше всичко, от конски хляб до скъпоценни камъни.
Сега той обикаляше покрай огрените от лунна светлина редове. Всички вече бяха готови, разбира се: през деня нямаше да е разрешено никакво строене на сергии. Повечето от тях също тъй бяха заредени със стока. Приоратът вече бе събрал над десет фунта от наеми и такси. Единствените стоки, които щяха да се докарват в деня на панаира, бяха прясно сготвени храни като хляб, горещ пай и печени ябълки. Дори буретата бира бяха докарани предния ден.
Докато Филип обикаляше, го следваха десетки чифта очи и го съпровождаше сънено пръхтене. Съдържателите на щандове нямаше да оставят скъпата си стока непазена: повечето от тях спяха при сергиите си, а по-заможните търговци бяха оставили слуги за охрана.
Още не беше сигурен колко точно пари щеше да изкара от панаира, но на практика бе гарантирано, че ще е успешен и той беше убеден, че ще стигне до първоначалната сметка към петдесет фунта. В последните няколко месеца имаше моменти, в които се боеше, че панаирът изобщо няма да се проведе. Гражданската война се беше проточила, докато нито Стивън, нито Мод не надделяваха, но позволителното му не бе отменено. Уилям Хамли се беше опитал да саботира панаира по различни начини. Казал бе на шерифа да го забрани, но той бе поискал пълномощие от един от двамата съперничещи си владетели и не беше го получил. Уилям бе забранил на арендаторите си да продават вълна в Кингсбридж, но повечето от тях бездруго бяха свикнали да я продават на търговци като Алиена, вместо сами да карат руната си на пазара, тъй че главният ефект от забраната бе разрастване на нейната търговия. Най-сетне бе обявил, че намалява наемите и таксите на панаира на вълната в Шайринг до нивата, предложени от Филип. Но обявлението му дойде твърде късно, за да промени нещо, тъй като големите купувачи и продавачи вече бяха съставили плановете си.
Сега, докато небето видимо изсветляваше на изток в утрото на големия ден, Уилям не можеше да направи нищо повече. Продавачите бяха тук със стоките си, а скоро щяха да започнат да пристигат купувачите. Филип си помисли, че Уилям в края на краищата щеше да разбере, че Панаирът на вълната в Кингсбридж вреди на панаира в Шайринг по-малко, отколкото се е боял. Продажбите на вълна нарастваха от година на година, тъй че и за двата панаира имаше достатъчно стока.
Обиколил беше целия двор до югозападния ъгъл, където бяха рибарникът и водениците. Тук се позадържа, загледан в течащата край двете затихнали мелници вода. Едната вече се използваше изключително за тепане на плат и носеше много пари. Младият Джак бе виновникът за това. Имаше гениален ум. Щеше да се окаже чудесна придобивка за манастира. Като че ли се приспособяваше съвсем добре като послушник, макар обикновено да приемаше службите като отвличане от работата по катедралния строеж. Щеше да се научи обаче. Монашеският живот въздействаше свято на човек. Филип смяташе, че Бог има мисия за Джак. В едно кътче в ума си таеше трайна надежда, че един ден Джак ще наследи мястото му като приор на Кингсбридж.
Джак се събуди призори и се измъкна от спалното преди утренята, за да направи последен оглед на строежа. Утринният въздух бе прохладен и свеж като бистра изворна вода. Щеше да е топъл слънчев ден, добър за търговия, добър и за манастира.
Обиколи катедралните стени, за да провери дали всички инструменти и недовършени работи са надеждно заключени в бараките. Том беше вдигнал леки дървени огради около струпаните запаси от дървен материал и камък, за да ги опазят от случайните поразии, които можеха да предизвикат пияни гости на панаира. Никой не искаше луди глави да се катерят по зидовете, затова бяха прибрали и скрили всички стълби, спиралните стълбища в стените бяха затворени с временни врати, а стъпалчатите краища на недостроените стени бяха скрити зад дървени прегради. Някои от майсторите занаятчии щяха да пазят из обекта през деня, за да не допуснат щети.
Джак успяваше да се измъкне по един или друг начин от повечето служби. Винаги имаше нещо да се свърши на строежа. Не хранеше омразата на майка си към Църквата и религията, но общо взето беше безразличен към нея. Религията с нищо не го вдъхновяваше, но бе готов да се съобразява с формалностите, след като това устройваше целите му. Стараеше се да ходи на служба веднъж на ден, обикновено когато тя се провеждаше било от приор Филип или от учителя на послушниците, двамата старши монаси, които най-вероятно щяха да забележат присъствието или отсъствието му. Нямаше да понесе да присъства на всички. Да си монах беше най-странният и извратен начин на живот, който можеше да си представи. Половината живот на монасите минаваше в самопричиняване на болка и неудобства, което лесно можеше да се избегнат, а другата половина — в мърморене на безсмислени врели-некипели в пусти църкви през всичките часове на деня и нощта. Съзнателно отбягваха всички хубави неща — момичета, забавления, пируване и семеен живот. Само че, както бе забелязал Джак, най-щастливите между тях обикновено си бяха намерили някое поприще, които да им носи дълбоко удовлетворение: илюстриране на ръкописи, писане на история, готвене, занимания с философия или — като Филип — преобразяването на Кингсбридж от задрямало селце в процъфтяващ катедрален град.
Джак не харесваше Филип, но му допадаше да работи с него. Не изпитваше към отдалите се професионално на Бога мъже повече топлина, отколкото майка му. Благочестието на приора го объркваше. Не му харесваше праволинейната му безпогрешност и беше скептичен към склонността му да вярва, че Господ ще се погрижи за всичко, с което той, Филип, не може да се справи. Но въпреки това с него беше хубаво да се работи. Заповедите му бяха ясни, оставяше на Джак пространство сам да взима решения и никога не обвиняваше слугите си за собствените си грешки.
Джак беше послушник вече от три месеца, тъй че още девет месеца нямаше да го накарат да даде обетите. Трите обета бяха бедност, целомъдрие и смирение. Обетът за бедност изобщо не беше това, което изглеждаше. Монасите не притежаваха лично имущество и пари, но живееха по-скоро като господари, отколкото като селяци — имаха добра храна, топли дрехи и каменни сгради, в които да се приютяват. Целомъдрието също не беше проблем, мислеше си Джак с горчивина. Беше му доставило хладно задоволство, когато каза лично на Алиена, че постъпва в манастира. Тя изглеждаше стъписана и гузна. Сега всеки път, щом го обземеше нервната раздразнителност от липсата на женска близост, Джак си помисляше как Алиена се беше отнесла с него — тайните им срещи в гората, зимните им вечери, двата пъти, когато я беше целунал — а след това си припомняше как изведнъж бе станала хладна и корава като камък. А мисълта за това го караше да се убеди, че не иска никога повече да си има работа с жени. Само че обетът за смирение щеше да е труден за спазване, отсега му беше ясно. С удоволствие приемаше заповеди от Филип, който беше умен и подреден човек. Но му беше трудно да се смири пред глупавия помощник-приор Ремигий или вечно пияния гостоприемник, или надутия сакрист.
Все пак смяташе да даде обетите. Не беше длъжен да ги спазва. Интересуваше го единствено строежът на катедралата. Проблемите около снабдяването, строежа и ръководенето, го поглъщаха безкрайно. Един ден можеше да се наложи да помогне на Том в измислянето на начин да се следи дали броят камъни, пристигащи в манастира, е същият като на тръгване от кариерата — сложен проблем, тъй като превозът траеше между два и четири дни, тъй че бе невъзможно да се отмята ежедневно на рабош. В друг ден зидарите можеше да се оплачат, че дърводелците не правят кофража както трябва. Най-голямото предизвикателство бяха инженерните проблеми, например как да се вдигат тонове камък до върха на стените с подръчни механизми, закрепени на клатещото се скеле. Том Строителя обсъждаше тези проблеми с Джак като с равен. Като че ли му беше простил за онези гневни думи, когато Джак му каза, че нищо не е направил за него. Освен това Том се държеше все едно, че е забравил разкритието му, че е подпалил старата катедрала. Работеха въодушевено заедно и дните отлитаха бързо. Дори по време на отегчителните служби умът на Джак бе зает с някои заплетени въпроси около строителството или планирането. Познанията му бързо нарастваха. Вместо да прекара години наред в дялане на камък, учеше се на цялостно проектиране на катедрала. Едва ли можеше да съществува по-добра възможност за обучение за човек, който иска да стане майстор строител. Заради това Джак бе готов да се прозява колкото трябва на нощните служби.
Слънцето пропълзя над източната стена на манастирския двор. Всичко на строежа беше наред. Собствениците на щандове, прекарали нощта при стоката си, започваха да сгъват постелите си и да подреждат мострите. Първите клиенти скоро щяха да дойдат. Един хлебар мина покрай Джак, понесъл на главата си тава с пресен хляб. Устата му се напълни със слюнка от миризмата на горещите самуни. Обърна се и тръгна обратно към манастирската трапезария, където скоро щяха да поднесат закуската.
Първите гости бяха семействата на собствениците на щандове и хора от градчето, всички обзети по-скоро от любопитство да видят първия Панаир на вълната в Кингсбридж, отколкото да купуват. Пестеливите хора бяха напълнили стомасите си с конски хляб и каша преди да напуснат домовете си, за да не ги изкушават ухаещите на силни подправки и пищно украсени вкуснотии по сергиите с храна. Децата обикаляха ококорили очи и замаяни от толкова многото изложени на показ желани неща. Ранобудна курва с начервени устни и червени ботуши поклащаше ханш и се усмихваше подканящо на застаряващите мъже, но нямаше още клиентела за нея в този ранен час.
Алиена наблюдаваше всичко това от щанда си, който бе един от най-големите. В последните няколко седмици тя бе получила доставка на цялата годишна продукция на приората Кингсбридж — вълната, за която бе заплатила сто и седем фунта предното лято. Също тъй бе изкупувала руно от фермери, както винаги. А тази година бе имало повече продавачи от обикновено, защото Уилям Хамли бе забранил на арендаторите си да продават на панаира в Кингсбридж и те бяха продали всичко на търговци. А от всички търговци Алиена беше изкупила най-много, защото живееше в Кингсбридж, където щеше да се проведе панаирът. Беше се справила толкова добре, че й свършиха парите за изкупуване и беше заела четирийсет фунта от Малахи, за да може да продължи. Сега в склада в задната половина на щанда й имаше сто и шейсет чувала сурова вълна, продукцията от четирийсет хиляди овци. Това й беше струвало над двеста фунта, но щеше да я продаде за триста, достатъчно пари, за да се плати надницата на опитен зидар за столетие. Самият мащаб на дейността й я удивляваше всеки път, щом си помислеше за тези числа.
Не очакваше да види купувачите си до пладне. Щяха да са само петима или шестима. Всички щяха да се знаят помежду си, а и тя щеше да познава повечето от тях от предишните години. Щеше да предложи на всеки чаша вино, да седнат и да поговорят. След това щеше да им покаже стоката си. Купувачът щеше да я помоли да отвори един-два чувала — никога от най-горните, разбира се. Щеше да бръкне дълбоко с ръка и да извади шепа вълна. Щеше да раздърпа влакната, за да види дължината им, да ги потърка между пръстите си да пробва мекотата им и да ги помирише. Накрая щеше да предложи да изкупи цялата й стока на нелепо смешна цена, а Алиена щеше да му откаже. Щеше да му каже своята начална цена, а той щеше да поклати глава. После щяха да изпият още по чаша вино.
Алиена щеше да мине през същия ритуал с друг купувач. Щеше да предложи обяд на всички, които са там по обед. Някой щеше да предложи да вземе цялото количество вълна на цена не много по-висока от тази, която Алиена е платила. Тя щеше да контрира, като смъкне малко продажната си цена. В ранния следобед щеше да започне да сключва сделки. Първата щеше да е на ниска цена. Другите търговци щяха да настояват да се спазари с тях на същата цена, но тя щеше да откаже. Цената щеше да се вдига през целия следобед. Ако се вдигаше прекалено бързо, търговията щеше да е бавна, докато търговците преценят колко бързо могат да попълнят квотите си другаде. Ако поискаше по-малко, отколкото са готови да платят, щеше да го разбере по относителната бързина, с която се съгласяват. Щеше да сключва сделките една по една, а слугите й щяха да започнат да товарят грамадните чували с вълна на волските талиги с огромните им дървени колела, докато Алиена претегля тежките кесии със сребърни пенита и гулдени.
Нямаше съмнение, че днес щеше да събере повече пари от когато и да било досега. Имаше два пъти повече за продан, а цените на вълната се бяха вдигнали. Канеше се отново да изкупи предварително добива на Филип и имаше таен план да си построи каменна къща, с просторни мазета за складиране на вълна, изящна и удобна зала и хубава спалня на горния етаж само за нея. Бъдещето й беше сигурно и се чувстваше уверена, че ще може да подкрепя Ричард, докато има нужда от нея. Всичко изглеждаше наред.
Точно затова бе толкова странно, че се чувстваше напълно и изцяло нещастна.
Бяха изтекли почти пълни четири години откакто Елън се беше завърнала в Кингсбридж и това бяха най-хубавите четири години от живота на Том.
Болката от смъртта на Агнес бе позаглъхнала. Все още я носеше, но вече го нямаше онова смущаващо чувство, че всеки момент може да избухне в сълзи без никаква явна причина. Все още водеше въображаемите си разговори с нея, в които й разказваше за децата, за приор Филип и за катедралата. Но разговорите бяха по-редки. Горчиво-сладкият спомен за нея не помрачаваше любовта му към Елън. Можеше да живее в настоящето. Това, че вижда Елън, че я докосва, че разговаря с нея и спи с нея, бяха ежедневните му радости.
Беше наранен дълбоко от думите на Джак, че никога не се е грижил за него, в деня, когато Алфред и Джак се сбиха. И това обвинение бе засенчило дори ужасното разкритие, че Джак е подпалил старата катедрала. Беше се тормозил няколко седмици, но накрая бе решил, че Джак просто греши. Том бе направил всичко, което бе по силите му и никой не можеше да стори повече. След като стигна до това заключение, престана да се тревожи.
Строенето на катедралата Кингсбридж бе най-дълбоко удовлетворителната работа, която бе вършил някога. Носеше отговорност за целия замисъл и за осъществяването му. Никой не му се месеше и нямаше никой, когото да вини, ако нещата тръгнеха зле. Докато могъщите стени се издигаха с ритмичните си арки, изящни корнизи и каменни ваяния, оглеждаше ги и си мислеше: аз направих всичко това и го направих добре.
Кошмарът му, че някой ден отново ще се събуди и ще се намери на пътя без работа, без пари и лишен от всякаква възможност да нахрани децата си, вече изглеждаше много далечен, след като вече имаше здраво дървено ковчеже, пълно до пръсване със сребърни пенита, заровено под сламата в кухнята му. Все още потръпваше, щом си спомнеше онази тъй студена нощ, когато Агнес роди Джонатан и умря. Но се чувстваше уверен, че такава беда никога повече нямаше да го сполети.
Понякога се чудеше защо двамата с Елън не бяха имали деца. И двамата се бяха оказали плодовити преди, а не липсваха възможности тя да забременее — все още се любеха почти всяка нощ, дори след тези четири години. Но за него това не беше повод за дълбоко съжаление. Малкият Джонатан бе радостта на живота му.
Знаеше от миналия си опит, че най-добрият начин да се порадва на панаир е с малко дете, затова предобеда потърси Джонатан, когато започнаха да прииждат тълпите. Джонатан сам по себе си бе жива атракция в миниатюрното си монашеско расо. Наскоро бе изразил желание да обръснат главата му и Филип му бе угодил — Филип обичаше детето също колкото Том — поради което приличаше на мъничък монах повече от всякога. След тълпата имаше няколко истински джуджета, които правеха фокуси и просеха. Джонатан бе очарован. На Том му се наложи бързо да го издърпа от мешавицата, струпала се около едно от тях, което показваше големия си пенис. Имаше жонгльори, акробати и музиканти, които забавляваха тълпите и пускаха шапка за монети; врачки, знахарки и курви, предлагащи нахално услугите си; състезания по сила, борби и игри на късмета. Хората носеха най-цветните си дрехи, а тези от тях, които можеха да си го позволят, се бяха наклепали с благовония и намазали косите си. Всеки като че ли имаше пари за харчене и въздухът кънтеше от звъна на сребро.
Скоро щеше да започне разкъсването на мечката. Джонатан никога не бе виждал мечка и зяпна изумен. Сивкавокафявата козина на животното бе нашарена с белези на няколко места, явен знак, че е преживяла поне една предишна битка. Тежката желязна верига около кръста й бе затегната за кол, набит дълбоко в земята. Тя газеше на четири крака в края на веригата и поглеждаше с гняв към чакащата тълпа. На Том му се стори, че вижда лукав блясък в очите на звяра. Ако беше комарджия, щеше да заложи на мечката.
От един заключен сандък отстрани се носеше яростен лай. Псетата бяха вътре и надушваха врага си. От време на време мечокът спираше, поглеждаше към сандъка и изръмжаваше, а лаят се извисяваше до истеричен вой.
Собственикът на животните, мечкарят, взимаше залози. Джонатан взе да става нетърпелив и Том се канеше да продължат, когато най-после мечкарят отключи сандъка. Мечката се изправи на задните си крака, изпъна веригата и изръмжа. Мечкарят извика нещо и отвори рязко сандъка.
Навън изскочиха пет сиви хрътки. Бяха леки и бързи, а от зейналите им усти се виждаха малки остри зъби. Всички налетяха право към мечката. Тя замаха по една от тях с грамадните си лапи. Цапардоса едно псе и го отпрати във въздуха, а другите заотстъпваха.
Тълпата се приближи. Том провери Джонатан: беше най-отпред, но все още безопасно далече от замаха на мечката. Звярът се оказа достатъчно хитър, за да се отдръпне до кола и да охлаби веригата, тъй че да не го спира, като замахне. Но кучетата също бяха хитри. След първата си безразборна атака се прегрупираха и разпръснаха в кръг. Мечката се завъртя възбудено, мъчейки се да гледа едновременно във всички посоки.
Едно от псетата се втурна към нея с яростен лай. Мечката се надигна да го срещне и замахна. Кучето бързо се дръпна назад, оставайки извън обхвата; после другите четири налетяха от всички страни. Мечката се завъртя и замята с лапи, за да ги отблъсне. Тълпата зарева възторжено, когато три от тях забиха зъби в задницата й. Мечката се вдигна на задните си крака с болезнен рев, отръска ги от себе си и те се разпръснаха.
Кучетата опитаха още веднъж същата тактика. Том си помисли, че мечката отново ще се хване. Първото псе скочи в обхвата й, звярът тръгна по него и кучето отстъпи; но когато другите кучета налетяха, мечката бе готова за тях и се обърна бързо, хвърли се към най-близкото и перна кучешкия хълбок с лапата си. Тълпата зарева за мечката толкова възторжено, колкото и за кучетата преди малко. Острите мечешки нокти раздраха нежната кожа на хрътката и оставиха три дълбоки кървави дири. Кучето изскимтя жално и се оттегли от боя, за да ближе раните си. Тълпата ревеше и свиреше.
Останалите четири кучета закръжиха около мечката предпазливо, като от време на време налитаха, но се отдръпваха много преди опасния миг. Някой започна бавно да пляска с ръце. После едно от псетата нападна челно. Профуча като мълния, шмугна се под замаха на мечката и скочи към гърлото й. Тълпата наоколо подивя. Кучето заби острите си бели зъби в мощния мечешки врат. Другите псета нападнаха. Мечката се надигна, заблъска с лапа към кучето на гърлото си, после се смъкна долу и се затъркаля. За миг Том не можеше да разбере какво става: всичко бе просто вихрушка от козина. После трите кучета отскочиха назад, а мечката се изправи на четири крака, оставила едно куче на земята, премазано до смърт.
Тълпата се напрегна. Мечката бе отстранила от боя две кучета и оставаха три. Но кървеше от гърба, врата и задните крака и изглеждаше уплашена. Въздухът се изпълни с миризмата на кръв и потта от тълпата. Кучетата бяха престанали да скимтят и кръжаха безшумно около звяра. Те също бяха уплашени, но бяха надушили кръв и жадуваха да убиват.
Атаката им започна по същия начин: едно от тях налетя и бързо се отдръпна назад. Мечката замахна вяло по него и се извъртя, за да посрещне второто псе. Но сега и то прекъсна рязко нападението си и се дръпна назад, а после и третото куче направи същото. Псетата налитаха бързо и се дръпваха назад, принуждавайки мечката непрекъснато да се мести и обръща. С всяко нападение влизаха малко по-близо и мечешките нокти се оказваха все по-близо да ги докопат. Зяпачите виждаха добре какво става и възбудата сред тълпата се усилваше. Джонатан все още беше отпред, едва на няколко стъпки от Том, изглеждаше слисан и малко уплашен. Том отново се загледа в битката, тъкмо когато ноктите на мечката забърсаха едно куче, докато друго скочи между задните крака на грамадния звяр и раздра мекия му корем. Мечката издаде нещо като врясък и псето изскочи изпод нея и избяга. Друго псе й налетя. Мечката замахна към него и не успя едва с половин педя; после същото псе налетя към корема й. Този път, когато кучето се измъкна, й остави широка кървава рана. Мечката се надигна и отново се смъкна на четири крака. За миг Том си помисли, че е свършила, но грешеше: на звяра все още му бяха останали сили. Когато следващото куче връхлетя, мечката замахна слепешката към него, обърна глава, видя второто куче да налита, завъртя се изненадващо бързо и го перна с мощен удар, който го отпрати високо във въздуха. Тълпата зарева от възторг. Кучето падна на земята като торба с месо. Беше живо, но май не можеше да се движи. Може би гръбнакът му бе прекършен. Мечката не му обърна повече внимание, защото бе далече и не я застрашаваше повече.
Оставаха вече само две кучета. Скачаха и се отдръпваха няколко пъти извън обхвата й, докато замахванията по тях станаха вяли. После започнаха да кръжат около нея, все по-бързо и по-бързо. Мечката се обръщаше насам и натам, мъчейки се да държи и двете пред очите си. Изтощен и плувнал в кръв, звярът едва можеше да стои изправен. Кучетата обикаляха на все по-смаляващи се кръгове. Земята под могъщите мечешки лапи беше станала на кал. По един или друг начин краят се виждаше. Най-сетне двете кучета нападнаха едновременно. Едното скочи към гърлото, а другото към корема. С последен отчаян замах, мечката удари псето, насочило се към гърлото й. Плисна мръсен фонтан от кръв. Тълпата зарева одобрително. Отначало Том си помисли, че кучето е убило мечката, но се оказа обратното: кръвта идваше от кучето, което тупна на земята с разкъсано гърло. Кръвта блъвна още няколко пъти и спря. Беше мъртво. Но междувременно последната хрътка бе разпрала мечешкия корем и сега вътрешностите й се изсипваха. Мечката замахна вяло към псето. То лесно отбягна удара и удари отново, разкъсвайки мечешките карантии. Мечката залитна и изглеждаше готова да падне. Ревът на тълпата се извиси до кресчендо. От разпраните мечешки вътрешности лъхна непоносима воня. Съществото събра последни сили и удари отново по кучето. Ударът улучи и псето отскочи встрани с кръв, бликнала от раздраното на гърба му; но раната бе повърхността, а кучето знаеше, че мечката е свършила, затова отново нападна, заръфа мечешките черва, докато най-сетне грамадният звяр затвори очи и се свлече мъртъв на земята.
Мечкарят пристъпи напред и хвана кучето победител за нашийника. Касапинът на Кингсбридж излезе от тълпата с чирака си и започнаха да режат тялото на мечката за месо. Том предположи, че са се разбрали за цената с мечкаря предварително. Спечелилите облога започнаха да искат да им се плати. Всеки искаше да потупа оцелялото куче. Том се озърна за Джонатан. Не можа да го види.
Детето бе само на две крачки от него през целия бой с мечката. Как бе успяло да изчезне? Трябваше да се е случило в самия разгар на боя, докато Том се беше съсредоточил над зрелището. Сега се укори. Затърси с очи из тълпата. Беше с една глава по-висок от всички останали, а Джонатан лесно се открояваше с монашеското расо и бръснатата си главичка. Но го нямаше никакъв.
Детето не можеше да е в голяма опасност в манастирския двор, но можеше да се натъкне на неща, които приор Филип щеше да предпочете да не вижда: курви, обслужващи клиентите си до стените на манастира, например. Докато се озърташе, Том вдигна поглед към скелето високо горе на катедралния строеж и там, за свой ужас, видя дребна фигурка в монашески халат.
Обзе го мигновена паника. Искаше му се да изреве: Не мърдай, ще паднеш! Но думите му щяха да се изгубят сред шумотевицата на панаира. Запровира се през множеството към катедралата. Джонатан тичаше горе по скелето увлечен от някаква въображаема игра, без изобщо да му хрумне, че може да се подхлъзне, да падне от осемдесетте стъпки височина и да се пребие…
Едва потисна ужаса, надигнал се горчив в гърлото му.
Скелето не се опираше на земята, а на тежки греди, набити в нарочно оставени дупки високо в стените. Тези греди стърчаха на около шест стъпки навън. Пряко на тях бяха наредени и стегнати с въжета здрави пилони, а след това върху пилоните бяха поставени подпори от гъвкави млади дръвчета, оплетени с тръстика. До скелето обикновено се стигаше по спиралните каменни стълбища, вградени във вътрешността на стените. Но тези стълбища бяха затворени днес. Тъй че как се бе покатерил чак горе Джонатан? Нямаше никакви стълби — Том се беше погрижил за това, а Джак бе проверил още веднъж. Детето трябваше да се е изкачило по стъпалчатия край на недовършената стена. Краищата бяха затрупани с дърва, за да не осигуряват лесен достъп, но Джонатан можеше да се е изкатерил по тях. Детето бе изпълнено със самоувереност, макар че все падаше от нещо поне веднъж на ден.
Том стигна до подножието на стената и погледна нагоре ужасен. Джонатан си играеше най-безгрижно на осемдесет стъпки горе. Страх го стисна за гърлото с ледена ръка и той извика колкото му глас държи:
— Джонатан!
Хората наоколо му бяха стъписани и загледаха нагоре да видят по кого вика. Щом зърнаха детето горе на скелето, засочиха на приятелите си. Събра се малка тълпа.
Джонатан не беше чул. Том събра шепи пред устата си и извика отново:
— Джонатан! Джонатан!
Този път момченцето го чу. Погледна надолу, видя го и махна с ръчичка.
Том извика:
— Слизай долу!
Джонатан като че ли се канеше да се подчини, но после погледна стената, по която трябваше да тръгне и стръмните стъпала, по които да слезе, и премисли.
— Не мога! — извика в отговор и тънкият му гласец се понесе към хората долу.
Том разбра, че се налага да се качи и да го вземе.
— Просто стой където си, докато стигна до теб! — извика му.
Избута преградата от дърва от най-долните стъпала и се качи на стената.
Беше три стъпки широка долу, но нагоре се стесняваше. Заизкачва се бавно. Изкусен беше да затича нагоре, но си наложи спокойствие. Когато се озърна нагоре, видя Джонатан седнал на ръба на скелето, където полюшваше късите си крачета над стръмния пропад.
Най-горе стената бе едва две стъпки дебела. Въпреки това бе достатъчно широка, за да се върви по нея, стига да има човек здрави нерви, а Том имаше. Застъпва бавно, скочи на скелето и взе Джонатан в прегръдката си. Изпъшка облекчено.
— Глупаво момче такова — промълви той, но гласът му бе пълен с обич и Джонатан се сгуши до него.
След малко Том отново погледна надолу. Видя море от извърнати нагоре лица: гледаха ги над сто души. Сигурно си мислеха, че е поредното представление като разкъсването на мечката. Каза на Джонатан:
— Добре, хайде да слезем сега. — Постави момчето на стената и го окуражи: — Аз ще съм точно зад теб, тъй че не се безпокой.
Джонатан не беше убеден.
— Страх ме е. — Вдигна ръчички да го вземат и когато Том се поколеба, детето се разплака.
— Добре, добре, ще те нося — успокои го Том.
Не му харесваше много, но Джонатан беше твърде уплашен, за да се разчита на него на тази височина. Том стъпи на стената, клекна до Джонатан, вдигна го и се изправи.
Джонатан се вкопчи здраво в него.
Том пристъпи напред. Заради детето в ръцете си не можеше да вижда камъните точно пред краката си. Това не можеше да се избегне. Със свито сърце запристъпва бавно по стената, като наместваше внимателно ходилата си. Не изпитваше страх за себе си, но заради детето в ръцете си се беше вцепенил от ужас. Най-после стигна до началото на стъпалата. На равното не беше по-широко, но със стъпалата пред него положението му се стори някак по-малко рисковано. Заслиза обнадежден. С всяко следващо стъпало ставаше все по-спокоен. Когато стигна нивото на галерията и стената се ушири на три стъпки се спря, за да успокои дъха си.
Погледна навън, над манастирския двор и над Кингсбридж, към полята и там видя нещо, което го озадачи. По пътя, който водеше към Кингсбридж, на около половин миля в далечината, се вдигаше облак прах. След малко осъзна, че вижда голям отряд конници, които се приближават в бърз тръс към градчето. Загледа се в далечината, мъчейки се да различи кои са. Първата му мисъл бе, че трябва да е някой много богат търговец или група търговци с голяма свита, но бяха твърде много и някак си не приличаха на цивилни. Опита се да разбере какво го притеснява в тях. Когато се приближиха видя, че някои от яздят бойни коне, повечето имаха шлемове и бяха въоръжени до зъби.
Изведнъж се уплаши.
— Боже Господи, кои са онези хора? — възкликна Том на глас.
— Няма да казваш „Господи“ — смъмри го Джонатан.
Които и да бяха, означаваха беда.
Том забърза надолу по стъпалата. Множеството завика радостно, щом скочи на земята. Не им обърна внимание. Къде бяха Елън и децата? Огледа наоколо, но не можа да ги види.
Джонатан се опита да се отскубне от ръцете му. Том го задържа здраво. След като най-малкото му дете беше тук, първо трябваше да го прибере някъде на безопасно. След това можеше да намери другите. Запровира се между хората към вратата към църковния двор. Беше заключена отвътре, за да опази монашеския покой от суетите на панаира. Том затропа по нея и завика:
— Отворете! Отворете!
Нищо не последва.
Дори не беше сигурен дали има някой в портиците. Нямаше време за мислене. Отстъпи назад, остави долу Джонатан, вдигна голямото стъпало на ботуша си и изрита вратата. Дървото около резето изпращя. Изрита отново, по-силно. Вратата излетя навътре. От другата страна стоеше стар монах и гледаше стъписано. Том вдигна Джонатан и му го подаде.
— Пазете го вътре — каза на стареца. — Ще има неприятност.
Старият монах кимна объркано и хвана Джони заръката.
Том затвори портата.
Сега трябваше да намери останалите от семейството си сред множество от над хиляда души.
Почти неизпълнимата задача го уплаши. Не можеше да види и едно познато лице. Качи се на една празна бъчва от бира, за да вижда по-добре. Беше пладне и панаирът бе в разгара си. Тълпата се движеше като бавна река по проходите между щандовете и имаше въртопи около продавачите на храна и пиене, където хората се редяха да купят обеда си. Очите му зашариха из множеството, но не можеше да види никой от семейството си. Беше отчаян. Загледа над покривите на къщите. Ездачите почти бяха стигнали до моста и бяха подкарали в галоп. Всички бяха войници и носеха факли. Том се ужаси. Щеше да има погром.
Изведнъж зърна Джак, застанал точно до него. Беше вдигнал глава и го гледаше насмешливо.
— Защо стоиш на тая бъчва? — попита той.
— Ще има неприятности! — каза припряно Том. — Майка ти къде е?
— При щанда на Алиена. Какви неприятности?
— Лоши. Къде са Алфред и Марта?
— Марта е с мама. Алфред гледа боя с петли. Какво има?
— Виж сам.
Подаде му ръка. Джак се покачи на ръба на бъчвата пред Том. Ездачите изтрополиха по моста и нахлуха в селището.
— Боже Господи, кои са тия? — възкликна Джак.
Том заслони очи и се загледа към водача им, едър мъж на боен кон. Позна жълтеникавата коса и плещестата фигура.
— Уилям Хамли.
Щом ездачите стигнаха до първите къщи, опряха запалените факли в сламата на покривите и ги подпалиха.
— Палят града! — избухна Джак.
— Ще е по-лошо, отколкото мислех — каза Том. — Слизай.
Двамата скочиха на земята.
— Аз ще прибера мама и Марта — каза Джак.
— Заведи ги в църковния двор. Там ще е единственото безопасно място. Ако монасите се опрат, кажи им да вървят на майната си.
— Ако заключат вратата?
— Разбий резето. Бързо! Аз ще доведа Алфред. Бягай!
Джак забърза. Том се запъти към боя с петли и заизбутва грубо хората настрана. Няколко души възроптаха, но той ги пренебрегна и те млъкнаха, като видяха ръста му и каменната решителност, изписана на лицето му. Много скоро пушекът от запалените къщи задуха в манастирския двор. Том го надуши и забеляза, че още двама край него задушиха във въздуха, обзети от любопитство. Имаше само още няколко мига, докато паниката се разрази.
Боят с петли беше близо до портата на манастира. Около зрелището се беше струпала голяма и шумна тълпа. Том се запровира през нея, докато търсеше с очи Алфред. В земята бе издълбана плитка яма, широка няколко стъпки. В центъра й два петела се деряха на късове с клюнове и нокти с метални шипове по тях. Перушина и кръв хвърчаха навсякъде. Алфред беше почти най-отпред, гледаше напрегнато и ревеше с цяло гърло за една от окаяните птици. Баща му се провря между гъмжилото от хора и го сграбчи за рамото.
— Хайде с мен!
— Заложих шест пенса на черния! — извика му в отговор Алфред.
— Трябва да се махаме оттук! — изрева Том. В този момент облакът дим се разнесе над ямата с петлите. — Не надушваш ли огъня?
Един-двама от зяпачите чуха думата „огън“ и го погледнаха с любопитство. Миризмата лъхна отново и те я усетиха. Алфред също я надуши.
— Какво става?
— Градът гори!
Изведнъж всички поискаха да си тръгнат. Мъжете се разпръснаха във всички посоки, забутаха и заблъскаха. В ямата черният петел уби белия, но никой повече не го интересуваше. Алфред понечи да тръгне в грешната посока, но Том го сграбчи.
— Отиваме при портиците. Там е единственото безопасно място.
Пушекът заприижда на гъсти валма и страхът обхвана тълпата. Всички бяха възбудени, но никой не знаеше какво да прави. Том видя, че някои започнаха да се изливат през портата на манастира, но входът беше тесен, а и все едно, там нямаше да са в по-голяма безопасност, отколкото тук вътре. Все пак повечето се сетиха за това и в един момент двамата с Алфред се озоваха срещу човешки порой, понесъл се в паника в обратната посока. После изведнъж потокът се обърна и всички тръгнаха с тях. Том се озърна да разбере причината за тази промяна и видя първите конници, нахлуващи в манастирския двор.
В този момент тълпата озверя.
Ездачите бяха ужасяваща гледка. Огромните им коне, уплашени също колкото и тълпата, блъскаха, вдигаха се на задните си крака и връхлитаха, тъпчеха хора наляво, надясно и по средата. Въоръжените и с шлемове на главите ездачи биеха отгоре с криваци и факли, събаряха мъже, жени и деца и палеха щандове, дрехи и човешки коси. Всички пищяха. През портата нахлуха още конници и още хора западаха под едрите копита. Том извика в ухото на Алфред:
— Отивай при портиците — искам да се уверя, че другите са се измъкнали. Бягай!
Бутна го напред и Алфред продължи.
Том се запъти към щанда на Алиена. Миг след това се препъна в някакъв човек и падна на земята. Изруга и се надигна на колене. Но преди да е успял да се изправи, видя връхлитащия към него боен кон. Очите на побеснялото от ужас животно бяха изопнати назад, ноздрите — изпънати и той зърна бялото на очите му. Над конската глава Том видя лицето на Уилям Хамли, изкривено в гримаса на омраза и триумф. Мисъл прониза за миг ума му, че ще е хубаво да прегърне Елън още веднъж. След това огромно копито го изрита в челото и той усети ужасна стъписваща болка. Черепът му сякаш се пръсна и целият свят почерня.
* * *
Първия път, когато Алиена помириса пушека, си помисли, че идва от обяда, който поднасяше.
Тримата фламандски купувачи седяха на масата на открито пред склада й. Бяха едри чернобради мъже, които говореха английски с тежък германски акцент и носеха дрехи от изключително фин плат. Всичко вървеше добре. Скоро щеше да започне да продава и бе решила първо да поднесе обяд, за да остави време на купувачите да се поизнервят. Все пак щеше да е доволна, когато това огромно количество вълна сменеше собственика си. Постави платото с вкусно изпечените свински котлети пред тях и ги огледа критично. Месото беше опечено чудесно, с хрупкавата кафява тлъстина по краищата. Сипа още вино. Един от изкупвачите подуши във въздуха, после всички се заозъртаха нервно. Алиена изведнъж се уплаши. Огънят беше кошмарът за един търговец на вълна. Погледна Елън и Марта, които й помагаха в поднасянето на обяда.
— Мирише ли ви на пушек?
Преди да успеят да отговорят, се появи Джак. Алиена не беше свикнала още да го вижда облечен в монашеско расо, с червеникавата му коса обръсната на темето. Милото му лице изглеждаше угрижено. Изведнъж й се дощя да го прегърне и нацелува по намръщеното чело. Но бързо се обърна, спомнила си как се беше поддала на чара му в старата мелница преди шест месеца. Още се изчервяваше от срам всеки път, щом си припомнеше за онзи инцидент.
— Беда! — извика им той припряно. — Всички трябва да бягаме в църковния двор.
Тя го погледна.
— Какво става… пожар ли?
— Граф Уилям с войниците му — отвърна той.
Алиена изведнъж се смрази. Уилям. Отново.
— Подпалили са града — продължи Джак. — Том и Алфред отиват при портиците. Елате с мен, моля ви.
Елън пусна безцеремонно на масата купата със салата, която носеше, пред един от стъписаните фламандски търговци.
— Ясно. — Сграбчи Марта за ръката. — Да тръгваме.
Алиена се озърна в паника към склада си. Вътре имаше сурова вълна за стотици фунтове, която трябваше да опази от огъня. Но как да го стори? Улови погледа на Джак. Гледаше я с очакване. Купувачите припряно напуснаха масата.
— Вие вървете. Трябва да се погрижа за стоката си.
— Джак, хайде! — подкани го Елън.
— Ей сега. — Той се обърна отново към Алиена.
Алиена видя, че Елън се колебае. Явно бе раздвоена между дълга да спаси Марта и да изчака Джак. Отново го подкани:
— Джак! Хайде!
— Мамо! Отведи Марта! — обърна се той към нея.
— Добре! Но моля те, побързай! — Двете с Марта тръгнаха.
— Градът гори — заговори Джак. — Манастирът ще е най-безопасното място — направен е от камък. Хайде ела с мен, бързо.
Алиена вече чуваше писъците откъм портата на манастира. Димът беше навсякъде. Заозърта се в паника, за да разбере какво става. Стомахът й се беше стегнал на възел от страх. Всичко, за което се беше трудила над шест години, беше натъпкано отзад в склада.
— Алиена! — подкани я Джак настойчиво. — Ела с мен — там ще сме в безопасност!
— Не мога! Стоката ми!
— По дяволите стоката ти!
— Това е всичко, което имам!
— Каква полза, ако умреш!
— Лесно ти е да го кажеш — толкова години похабих, за да стигна до тук…
— Алиена! Моля те!
Изведнъж хората пред щанда запищяха от ужас. Конниците бяха нахлули в манастирския двор, връхлитаха в тълпите, без да гледат кого ще стъпчат и палеха сергиите. Обзетите от паника хора се блъскаха и бутаха в отчаяно усилие да избягат от копитата на озверелите животни и горящите факли. Тълпата натисна паянтовата ограда на сергията на Алиена и я събори. Нахлу в откритото пространство пред склада, обърна масата с блюдата и чашите вино. Джак и Алиена бяха избутани назад. Двама ездачи връхлетяха вътре, единият размаха напосоки тояга, другият държеше запалена факла. Джак се изправи пред девойката, за да я защити. Онзи с тоягата замахна към главата й, но младежът вдигна ръката си над нея и дървото се натресе в китката му. Алиена усети удара, но го пое той. Когато вдигна очи, видя лицето на втория ездач.
Беше Уилям Хамли.
Алиена изпищя.
Той я погледна за миг, с горящата факла в ръка и победоносен блясък в очите. После срита коня и го подкара в склада.
— Не! — изпищя Алиена.
Започна да се бори да се измъкне от човешката гмеж, заблъска с лакти и заудря хората около себе си, сред тях и Джак. Най-сетне се отскубна и нахлу в склада. Уилям се навеждаше от седлото и поднасяше огъня към струпаните чували с вълна.
— Не! — изпищя тя отново.
Хвърли се към него и се опита да го смъкне от коня. Блъсна я настрана и тя падна на земята. Вълната се запали с оглушителен рев. Конят се изправи на задните си крака и изцвили, подивял от ужас от пламъците. Джак изведнъж се появи и я издърпа настрани. Уилям обърна жребеца и бързо излезе от склада. Алиена се вдигна на крака, награби празен чувал и се опита да потуши огъня.
— Алиена, ще загинеш! — изкрещя Джак.
Жегата стана убийствена. Тя награби един от все още незапалените чували и се опита да го издърпа. Изведнъж в ушите й забуча, усети непоносима горещина върху лицето си и с ужас разбра, че косата й е пламнала. След миг Джак се хвърли върху нея, загърна главата й с ръце и я притисна до себе си. Двамата паднаха на земята. Задържа я здраво за миг, след това отпусна. Тя подуши миризмата на опърлено, но косата й вече не гореше. Видя, че лицето на Джак е обгорено и веждите му ги няма. Той я сграбчи за единия глезен и я задърпа през вратата. Продължи да я дърпа въпреки борбата й, докато се измъкнаха навън.
Районът около сергията й се беше опразнил. Джак я пусна. Тя понечи да се вдигне, но той отново я сграбчи и я задържа долу. Продължи да се бори като обезумяла, зяпнала в огъня, който поглъщаше годините й на труд и грижи, цялото й богатство и сигурност, докато не й останаха повече сили за борба. Остана да лежи и пищи.
Филип беше в мазето под магерницата и броеше пари с Кътбърт Белоглавия, когато чу шумотевицата. Двамата се спогледаха намръщено и се вдигнаха да видят какво става.
Вън се вихреше погром. Във всички посоки тичаха хора, блъскаха се и се бутаха, падаха и се тъпчеха едни — други. Мъже и жени викаха, деца плачеха. Въздухът беше изпълнен с дим. Всички като че ли се опитваха да избягат от манастирския двор. Освен главната порта единственият друг изход беше през пролуката между кухненските постройки и мелницата. Там нямаше стена, но имаше дълбок ров, който отвеждаше водата от езерото над мелницата до пивоварната. Филип искаше да предупреди хората да внимават с рова, но никой никого не слушаше.
Причината за паниката явно беше пожар, и то голям. Въздухът бе натежал от пушеците. Сърцето на Филип се сви от страх. При толкова много хора, събрани на едно място, можеше да стане ужасна трагедия. Какво би могло да се направи?
Първо трябваше да разбере какво точно става. Притича нагоре по стъпалата към вратата на магерницата, за да види по-добре. Това, което се разкри пред очите му, го изпълни с ужас.
Целият Кингсбридж гореше.
Вик на ужас и отчаяние се изтръгна от гърлото му.
Как бе възможно да се случи това?
После видя конниците, връхлитащи в тълпата с горящите главни и разбра, че не е плод на случайни обстоятелства. Първата му мисъл бе, че се води битка между двете страни в гражданската война, въвлякла по някакъв начин градчето. Но войниците нападаха цивилни хора, а не се биеха помежду си. Това не беше битка, беше изтребление.
Погледът му се спря на един едър русокос мъж върху грамаден боен кон, който газеше през човешкото множество. Уилям Хамли.
Гняв се надигна в гърлото на Филип. Мисълта, че касапницата и погромът, които се вихреха наоколо, са предизвикани нарочно, заради алчност и гордост, почти го доведе до лудост. Извика, колкото му глас държи:
— Виждам те, Уилям Хамли!
Уилям чу името си над писъците на тълпата. Дръпна юздите на коня си и извърна очи към Филип.
— В ада ще идеш за това! — изрева Филип.
Лицето на Уилям се беше наляло с червенина и очите му грееха, жадни за кръв. Дори заплахата от онова, което най-много го плашеше, днес нямаше никакво въздействие над него. Беше като обезумял.
— Това е адът, монах! — извика той в отговор, после обърна коня си и продължи напред.
Изведнъж се оказа, че всички наоколо са изчезнали, и конниците, и тълпите. Джак пусна Алиена и се изправи. Дясната му ръка беше изтръпнала. Спомни си, че бе поел удара, насочен към главата й. Радваше се, че ръката го боли. Надяваше се още дълго да го боли, за да му напомня.
Складът се бе превърнал в огнен пъкъл, а наоколо горяха по-малки пожари. Земята бе осеяна с човешки тела, някои още се движеха, плувнали в кръв, други лежаха застинали. Беше тихо. Чуваше се само пращенето на пламъците. Тълпата си бе отишла по един или друг начин, оставяйки зад себе си мъртвите. Джак беше замаян. Никога не беше виждал бойно поле, но си представи, че трябва да изглежда така.
Алиена заплака. Той сложи ръка на рамото й да я утеши, но тя го отблъсна. Беше спасил живота й, но й беше все едно. Интересуваше я само проклетата вълна, вече невъзвратимо загубена в пушеците. Погледа я за миг, обзет от тъга. Повечето от косата й бе изгоряла и вече не изглеждаше красива, но той все така я обичаше. Сърцето го заболя, че я вижда толкова отчаяна, а не може да й предложи утеха.
Сигурен беше, че няма да се опита повече да влезе в склада. Беше притеснен за другите от семейството си, затова я остави и тръгна да ги потърси.
Лицето го заболя. Докосна бузата си и допирът на ръката му го жилна. Сигурно и той беше обгорял. Погледна телата по земята. Искаше му се да направи нещо за ранените, но не знаеше откъде да започне. Затърси с очи познати лица с надеждата да не види нето едно. Майка му и Марта бяха отишли в църковния двор — бяха много пред тълпата. Дали Том беше намерил Алфред? Зави към портиците. И тогава видя Том.
Едрото тяло на пастрока му лежеше проснато върху разкаляната земя. Беше съвсем застинал. Лицето му до веждите бе разпознаваемо, дори изглеждаше кротко като в сън, ала челото му беше разбито и черепът — натрошен. Джак се ужаси. Не можеше да го понесе. Том не можеше да е мъртъв. Но в тялото пред него нямаше живот. Извърна очи настрани, преглътна и погледна отново. Беше Том и беше мъртъв.
Джак коленичи до него. Обзе го порив да направи или да каже нещо и за първи път осъзна защо хората обичаха да се молят за мъртвите.
— Ще липсваш ужасно на мама — промълви той. Спомни си ужасните думи, които бе казал на Том в деня, когато се сбиха с Алфред. — Повечето не бе истина — изрече през сълзи. — Ти не ме остави. Хранеше ме и се грижеше за мен, и направи мама щастлива, истински щастлива.
Но имаше нещо по-важно от всичко това, помисли си Джак. Том му беше дал нещо много по-голямо от храна и подслон, нещо, което дори родният му баща нямаше да може да му даде. Нещо, което беше страст, вещина, изкуство и начин на живот.
— Ти ми даде катедралата — прошепна Джак на мъртвия. — Благодаря ти.
Четвърта част
1142 — 1145
Единадесета глава
I
Прокобата на Филип провали целия му триумф. Вместо задоволство и тържество, Уилям изпитваше ужас, че ще отиде в ада заради стореното.
Беше му отвърнал много дръзко и с присмех: „Това е адът, монах!“ Но това бе в разгара на щурма. Когато изведе хората си от горящия град, когато копитата на конете им и туптенето на сърцата им забавиха ритъм, когато можеше вече да погледне назад към погрома и да си помисли колко хора беше ранил, изгорил и убил, тогава си спомни гневното лице на Филип, пръста му, сочещ надолу към земните недра и думите му, натежали с орис: „Ще идеш в ада за това!“
До падането на нощта вече бе съвсем потиснат. Войниците му искаха да говорят за набега, да преживеят отново върховите мигове и да се насладят на погрома, но скоро настроението му ги зарази и всички потънаха в хладно мълчание. Прекараха нощта в чифлика на един от по-големите арендатори на Уилям. На вечерята мрачните мъже се напиха до несвяст. Арендаторът, който знаеше как се чувстват обикновено мъжете след битка, бе довел някакви курви от Шайринг, но работата им не потръгна. Уилям лежа буден цялата нощ, обзет от ужас, че може да умре, докато спи и да отиде право в ада.
На другата заран, вместо да се върне в Ърлскасъл, отиде да се види с епископ Уейлрън. Когато пристигна, него го нямаше в палата, но дякон Балдуин му каза, че го очакват да се върне следобед. Уилям изчака в параклиса, вторачен в кръста на олтара и разтреперан въпреки лятната жега.
Най-сетне Уейлрън се върна. Уилям бе готов да му зацелува краката.
Уейлрън нахлу в параклиса с разветия зад него черен халат и каза хладно:
— Какво правиш тук?
Уилям се надигна, мъчейки се да прикрие ужаса си зад фасада на самообладание.
— Току-що опожарих град Кингсбридж…
— Знам — прекъсна го Уейлрън. — Цял ден само това слушам. Какво те е прихванало? Полудял ли си?
Реакцията му го изненада напълно. Не беше обсъждал предварително набега с Уейлрън, защото бе убеден, че ще го одобри: Уейлрън изпитваше ненавист към всеки и всичко, свързано с Кингсбридж, най-вече към приор Филип. Беше очаквал, че ще е доволен, ако не и въодушевен.
— Току-що унищожих най-големия ти враг — каза Уилям. — Сега трябва да изповядам греховете си.
— Не съм изненадан. Казват, че над сто души са изгорели до смърт. — Уейлрън потръпна. — Ужасна смърт.
— Готов съм да се изповядам — повтори Уилям.
Уейлрън поклати глава.
— Не знам дали мога да ти дам опрощение.
— Защо не? — проплака Уилям уплашено.
— Знаеш, че двамата с епископ Хенри на Уинчестър отново минахме на страната на крал Стивън. Не мисля, че кралят ще одобри, ако дам опрощение на поддръжник на кралица Мод.
— Проклет да си, Уейлрън, ти ме склони да взема нейната страна!
Уейлрън сви рамене.
— Смени я отново.
Уилям осъзна, че това бе целта на Уейлрън. Искаше да се закълне отново на Стивън. Ужасът му от опожаряването на Кингсбридж беше престорен: просто предлагаше сделка. Тази мисъл му донесе огромно облекчение, защото означаваше, че отказът да бъде опростен не бе категоричен. Но искаше ли отново да смени страната? Замълча, докато се мъчеше да го обмисли хладнокръвно.
— Стивън печели победи през цялото лято — продължи Уейлрън. — Мод моли съпруга си да се прехвърли от Нормандия, за да й помогне, но той не желае. Вятърът е благоприятен за нас.
Перспективата, която се очертаваше, бе ужасна: Църквата отказва да опрости престъпленията му. Шерифът го обвинява в убийство. Победоносният крал Стивън подкрепя Църквата и шерифа. Осъждат го и увисва на бесилото…
— Бъди като мен и последвай епископ Хенри — той знае накъде духа вятърът — подкани го Уейлрън. — Ако всички се развие добре, Уинчестър ще стане архидиоцез11, а Хенри — архиепископ на Уинчестър — на равна нога с архиепископа на Кентърбъри. А след като Хенри умре, кой знае? Може аз да стана следващият архиепископ. След това… е, вече има английски кардинали — някой ден може да има и английски папа…
Уилям зяпна в Уейлрън, хипнотизиран въпреки страха си от голата амбиция, избила на обикновено каменното лице на епископа. Уейлрън — папа? Всичко беше възможно. Но преките последствия от домогванията на Уейлрън бяха по-важни, а Уилям беше само фигурант в играта му. Мъжът пред него бе спечелил престиж с епископ Хенри благодарение на способността си да поднася Уилям и рицарите на Шайринг на едната или другата страна в гражданската война. Това бе цената, която трябваше да заплати, за да затвори Църквата очи за греховете му.
— Искаш да кажеш… — Гласът му излезе на хрип. Покашля се и опита отново. — Искаш да кажеш, че ще изслушаш изповедта ми, ако се закълна във вярност на Стивън и мина отново на негова страна?
Блясъкът се махна от очите на епископа и лицето му отново стана безизразно.
— Точно това имам предвид.
Уилям нямаше избор, но не виждаше и основание за отказ. Минал бе на страната на Мод, когато изглеждаше, че тя печели и сега бе напълно готов отново да измени, след като изглеждаше, че Стивън надвива. Все едно, щеше да отстъпи пред всичко, за да бъде облекчен от ужаса да гори в ада.
— Съгласен съм — отвърна той без повече колебания. — Само изслушай изповедта ми, веднага.
— Много добре. Да се помолим.
Щом минаха през процедурата с изповедта, Уилям усети как от раменете му се смъкна бремето на вината и отново изпита радостта от триумфа си. Когато излезе от параклиса хората му веднага забелязаха, че духът му се е вдигнал и завикаха възторжено. Уилям им съобщи, че отново ще се бият за крал Стивън според волята Божия, изразена от епископ Уейлрън и това бе повод за празненство. Уейлрън поръча вино.
Докато чакаха да поднесат обяда, Уилям каза:
— Стивън би трябвало да потвърди сега графството ми.
— Би трябвало — съгласи се Уейлрън. — Но това не значи, че ще го направи.
— Но аз се връщам на неговата страна!
— Ричард от Кингсбридж не я е оставял.
Уилям си позволи самодоволна усмивка.
— Мисля, че премахнах заплахата от Ричард.
— О? И как?
— Ричард никога не е имал земя. Единственото, което му помагаше да се прави на рицар, бяха парите на сестра му.
— Не е обичайно, но вършеше работа досега.
— Но сестра му вече няма никакви пари. Вчера запалих стоката й. Тя е в окаяно положение. Също и Ричард.
— В такъв случай е въпрос само на време да изчезне от погледа ни. И тогава, струва ми се, графството ще е твое — кимна Уейлрън одобрително.
Обядът бе готов. Войниците на Уилям насядаха при слугите и зафлиртуваха с перачките в палата. Уилям бе настанен в челото на масата с Уейлрън и архидяконите му. След като вече му бе олекнало, завидя на мъжете с перачките — архидяконите се оказаха скучна компания.
Дякон Балдуин му поднесе блюдо с грах и заговори:
— Лорд Уилям, как ще предотвратите някой друг да направи това, което приор Филип се опита да направи и да открие свой панаир на вълната?
Въпросът го изненада.
— Не биха посмели!
— Друг монах едва ли. Но някой граф би могъл.
— Ще му трябва позволително.
— Може да получи, ако е воювал на страната на Стивън.
— Не и в това графство.
— Балдуин е прав, Уилям — намеси се епископ Уейлрън. — По границите на цялото ви графство има градчета, които биха могли да поддържат панаир на вълната: Уилтън, Дивайзис, Уелс, Марлбъро, Уолингфорд…
— Запалих Кингсбридж, мога да запаля всяко друго място — отвърна Уилям раздразнено. Глътна от виното. Ядоса го, че оспорваха така победата му.
Уейлрън взе франзела пресен хляб и я разчупи, без да яде.
— Кингсбридж е лесен. Няма крепостна стена, няма замък, няма дори голяма църква, за да потърсят хората убежище там — възрази епископът. — И се управлява от монах, който няма рицари или войници. Кингсбридж е беззащитен. Повечето градове не са.
Дякон Балдуин добави:
— А щом свърши гражданската война, който и да я спечели, няма да можете повече да палите град като Кингсбридж безнаказано. Това е нарушение на кралския мир. Никой крал няма да го пренебрегне в мирно време.
Уилям разбра правотата им и това го ядоса.
— Значи цялата работа може да е била за нищо.
Остави ножа на масата. Стомахът му се беше стегнал от напрежение и не можеше повече да яде.
— Алиена, разбира се, е разорена, което оставя известна празнина — каза Уейлрън.
Уилям не схвана мисълта му.
— Какво имате предвид?
— Тази година повечето вълна в графството беше продадена на нея. Какво ще стане следващата година?
— Не знам.
Уейлрън продължи със същия разсъдлив тон:
— Освен приор Филип, всички производители на вълна на мили околовръст са арендатори или на графа, или на епископа. Графът си ти, макар да нямаш още титлата, а аз съм епископът. Ако принудим всички свои арендатори да продават вълната си на нас, ще контролираме две трети от вълнената търговия в графството. Ще продаваме на Панаира на вълната в Шайринг. Няма да е останала достатъчно стока, която да покрие друг панаир, дори някой да получи позволително.
Идеята беше гениална, веднага осъзна Уилям.
— И ще печелим толкова, колкото печелеше Алиена.
— Точно така. — Уейлрън отхапа деликатно от месото пред него и сдъвка замислено. — И тъй, ти опожари Кингсбридж, унищожи най-опасния си враг и създаде нов източник на доход за себе си. Не е зле за един ден.
Уилям отпи здрава глътка от виното усети топлината в стомаха си. Погледна над масата и очите му се спряха на едно добре закръглено тъмнокосо момиче, което се усмихваше кокетно на двама от мъжете му. Може би щеше да я има тази нощ. Знаеше как ще стане. След като я притиснеше в ъгъла и я хвърлеше на пода, щом вдигнеше полата й, щеше да си спомни лицето на Алиена, ужаса и отчаянието й, когато видя как пламнаха чувалите й с вълна. И тогава щеше да може да го направи. Усмихна се и си взе нов къс от сърнешкия бут.
Приор Филип бе потресен до дъното на душата си от изгарянето на Кингсбридж. Изненадващия ход на Уилям, жестокостта на нападението, ужасните сцени, когато тълпата изпадна в паника, кошмарното избиване и собственото му пълно безсилие — всичко това го беше смазало.
Най-лошото от всичко бе смъртта на Том Строителя. Майстор във всяка област от занаята си и надарен с множество умения, от Том се очакваше да продължи строежа на катедралата до пълното й завършване. Беше също тъй най-близкият приятел на Филип извън монашеските среди. Бяха разговаряли поне веднъж на ден и заедно се бяха борили да намерят решения на безкрайното разнообразие от проблеми, пред които се изправяха в огромното си начинание. Том бе притежавал рядкото съчетание от мъдрост и смирение, заради което бе истинска радост да се работи с него. Струваше му се невъзможно, че го няма повече.
Филип имаше чувството, че вече нищо не разбира, че няма никаква реална власт и е негоден да управлява дори обор с крави, още по-малко град с размерите на Кингсбридж. Винаги беше вярвал, че ако дава искрено всичко от себе си и се уповава на Бога, накрая нещата ще се подредят. Изгарянето на Кингсбридж като че ли доказваше грешката му. Изгубил беше всякакъв стимул и по цял ден седеше в къщата си в приората, загледан в догарящата свещ на малкия олтар, обсебен от мрачни и несвързани мисли, потънал в бездействие.
Младият Джак бе този, който съобрази какво трябва да се направи. Беше събрал телата на мъртвите в криптата, прибрал беше ранените в спалните на монасите и организира спешно раздаване на храна за живите на моравата оттатък реката. Времето бе топло и всички спаха на открито. На другия ден след бедствието Джак организира замаяните още хора от града в работни екипи и ги накара да разчистят пепелищата и развалините от манастирския двор, докато Кътбърт Белоглавия и Милий Касиера поръчаха хранителни припаси от околните ферми. На втория ден погребаха мъртвите в сто деветдесет и три нови гроба в северния край на манастирския двор.
Филип просто издаваше заповедите, които Джак предлагаше. Джак му изтъкна, че повечето граждани бяха загубили много малко материални ценности — паянтова колиба и няколко домашни вещи в повечето случаи. Зърното все още си беше по нивите, живата стока — на пасищата, а хорските спестявания си бяха останали там, където стопаните ги бяха заровили — обикновено под огнищата в домовете им, незасегнати от пожара, опустошил града. Най-пострадали бяха търговците, чиято стока бе изгоряла: някои бяха разорени, като Алиена; други държаха част от богатството си скътано на сребърници и щяха да могат да започнат отново. Джак предложи да се заемат веднага с възстановяването на града.
По негово предложение Филип даде извънредно позволение да се сече безплатно дърво в манастирските гори за възстановяване на къщите, но само за една седмица. Заради това Кингсбридж опустя за седем дни, докато всички семейства избираха и сечаха дърветата, с които щяха да съградят новите си домове. През това време Джак помоли Филип да начертае план за новия град. Идеята плени въображението на приора и му помогна да превъзмогне унинието си.
Четири дни без прекъсване работи над своя план. Около манастирските стени щеше да има големи къщи за заможните занаятчии и дюкянджии. Спомни си как е устроен Уинчестър и по същия удобен начин разчерта плана на новия Кингсбридж. Правите улици, достатъчно широки, за да се разминат две коли, щяха стигат до реката. Направи пресечните улички по-тесни. За стандартен парцел за къща избра ширина от двайсет и четири стъпки, достатъчно за фасада на градски имот. Всеки парцел щеше да е сто и двайсет стъпки в дълбочина, за да има място за приличен двор с нужник, зеленчукова градина и конюшня, обор или кочина. Мостът бе изгорял и новият трябваше да се построи на по-удобно място в долния край на новата главна улица. Главният път през града щеше да минава сега от моста право нагоре по хълма, покрай катедралата и после от другата й страна, като в Линкълн. Приорът планираше друга широка улица да води от манастирската порта до нов кей на речния бряг, надолу по течението от моста и покрай речния завой. Така товарите с материал можеха да стигат до приората, без да се използва главната търговска улица. Около новия кей предвиждаше да има съвсем нов квартал от малки къщи: бедните щяха да са надолу по течението на реката и мръсотията им нямаше да замърсява притока на чиста вода за манастира.
Планирането на новия град извади Филип от безпомощния унес, но всеки път щом вдигнеше глава от скиците си, биваше обзет от гняв и скръб за хората, които бе изгубил. Чудеше се дали Уилям Хамли всъщност не е самият въплътен дявол — този мъж причиняваше повече страдание, отколкото изглеждаше възможно за човешко същество. Същото редуване между надежда и мъка прочиташе върху лицата на хората от града, когато се връщаха от гората с товарите си дърва. Джак и другите монаси бяха очертали плана на новия град върху земята с колове и канап и докато хората си избираха парцелите, от време на време някой запитваше мрачно: „Но какъв е смисълът? Може пак да го подпалят другата година.“ Ако имаше някаква надежда за справедливост, някакво очакване, че злодеите може да бъдат наказани, може би хората нямаше да се чувстват толкова безутешни. Но макар Филип да беше писал до Стивън, Мод, епископ Хенри, архиепископа на Кентърбъри и дори до папата, знаеше, че във военно време е малко вероятно толкова могъщ и важен човек като Уилям да бъде изправен на съд.
По-големите парцели в чертежите на Филип се търсеха много въпреки по-високите наеми, тъй че той промени плана, за да станат повече. Почти никой не искаше да строи в по-бедния квартал, но той реши да го остави така, за бъдеща употреба. Десет дни след пожара върху повечето празни места започнаха да израстват нови дървени къщи, а след още седмица повечето бяха довършени. След като хората вдигнеха домовете си, работата на катедралата щеше да започне отново. Строителите получиха надниците си и искаха да харчат парите си, тъй че дюкяните отвориха отново, а слугините и перачките подеха отново работата си за занаятчиите. И тъй, ден след ден, всекидневието в Кингсбридж се връщаше към обичайното.
Но мъртвите бяха толкова много, че градът заприлича на обитаван от призраци. Всяко семейство бе изгубило поне един свой член: дете, майка, съпруг, сестра. Хората не носеха траурни ленти, но бръчките на лицата им издаваха скръбта им толкова явно, колкото голите дървета издаваха зимата. Един от най-поразените бе шестгодишният Джонатан. Обикаляше унил из манастирския двор като изгубена душа и по някое време Филип осъзна, че на детето му липсва Том, който, изглежда, бе прекарвал повече време с малкия, отколкото някой бе забелязал. Щом разбра това, приорът се постара да заделя по час всеки ден за Джони, да му разказва истории, да си играе с него на броене и да слуша речовитото му бърборене.
Филип написа на абатите на всички по-големи бенедиктински манастири в Англия и Франция, като ги попита дали могат да му препоръчат майстор строител, който да замести Том. Приор с неговото положение обикновено щеше да се посъветва с епископа си за това, защото епископите пътуваха много и можеше да са чували за добри строители, но Уейлрън нямаше да му е от полза. Постоянните раздори между двамата правеха работата на Филип по-самотна, отколкото трябваше да е.
Докато приорът чакаше отговорите от абатите, майсторите инстинктивно приеха Алфред за свой водач. Алфред беше синът на Том, освен това бе майстор зидар и от известно време ръководеше свой собствен полунезависим екип на строежа. За съжаление нямаше бащиния си ум, но беше начетен и авторитетен, и постепенно запълваше празнината, оставена от смъртта на Строителя.
Като че ли проблемите и въпросите, които възникваха около строителството, бяха повече, отколкото по времето на Том, а и Алфред сякаш винаги идваше с питане точно когато Джак го нямаше наоколо. Това несъмнено беше естествено: всички в Кингсбридж знаеха, че двамата доведени братя се ненавиждат. Но в резултат Филип отново се оказа обременен от безброй дребни проблеми.
Но с отминаването на седмиците Алфред започна да придобива увереност, докато един ден дойде при него и запита:
— Не бихте ли предпочел катедралата да е със свод?
Замисълът на Том предвиждаше дървен таван над центъра на храма и сводести каменни тавани над по-тесните странични крила.
— Бих предпочел, да — отвърна Филип. — Но се спряхме на дървен таван, за да спестим пари.
Алфред кимна.
— Бедата е, че един дървен таван може да изгори. Каменният свод е устойчив на пожари.
Филип го изгледа за миг, зачуден дали не беше подценил младежа. Не очакваше, че може да предложи промяна в плана на баща си. Това би било по-присъщо за Джак. Но идеята за устойчив на пожари храм звучеше привлекателно, особено след като целият град бе изгорял.
Алфред явно разсъждаваше в същата посока:
— Единствената оцеляла сграда в града след пожара беше енорийската църква.
А новата енорийска църква — построена от него — имаше каменен свод, помисли си Филип. Но се сети за една пречка.
— Съществуващите стени ще понесат ли допълнителната тежест на каменен покрив?
— Ще трябва да укрепим контрафорсите. Ще се издават малко повече навън, нищо повече.
Вече беше мислил за това, забеляза Филип.
— А цената?
— В дългосрочен план ще струва повече, разбира се, и за цялата църква ще са нужни четири години повече да се довърши. Но за ежегодните ви разходи разликата няма да е голяма.
На Филип идеята започна да му харесва все повече.
— Но ще означава ли това, че ще трябва да изчакаме още една година, преди да можем да използваме канцела за служби?
— Не. Камък или дърво, не можем да започнем покрива преди другата пролет, защото подпокривните стени ще трябва да стегнат, преди да поставим още тежест отгоре им. Дървеният таван е по-бърз за строене с няколко месеца. Все пак, тъй или иначе канцелът ще е покрит до края на следващата година.
Филип се замисли. Беше въпрос на баланс между предимството на устойчивия на пожар покрив и недостатъка на още четири години строителство — и още четири години разходи. Допълнителната цена изглеждаше много отдалечена в бъдещето, докато изгодата от безопасността бе непосредствена.
— Мисля, че ще го обсъдя с братята на съвета. Но ми изглежда добра идея.
Алфред му благодари и напусна, а след като си отиде, Филип остана да седи втренчен във вратата и зачуден дали всъщност имаше смисъл да търси нов майстор.
В Деня на жътвата12 Кингсбридж направи великолепно изложение. На заранта всяко домакинство омеси пита — жътвата тъкмо бе започнала, тъй че брашното беше евтино и в изобилие. Който нямаше пещ вкъщи опече питата при съседите си или в огромните пещи на манастира и на двамата градски пекари, Пеги Бакстър и Джак-ат-Новен. По пладне въздухът се изпълни с миризмата на пресен хляб и всички огладняха. Питите бяха изложени на масите, подредени върху моравата отвъд реката и всички обикаляха да им се възхитят. Една не си приличаше с друга. Много от тях бяха с плодове или с някаква плънка: имаше хляб със сушени сливи, хляб със стафиди, хляб с джинджифил, хляб със захар, хляб с лук, хляб с чесън и какво ли още не. Други бяха оцветени в зелено с магданоз, в жълто с жълтък, в червено със сандалово дърво или в мораво с млечка. Имаше пити с всевъзможни чудати форми: триъгълници, конуси, топки, звезди, овали, пирамиди, волути и дори осморки. Други бяха още по-амбициозни: имаше самуни с форма на зайци, мечки, маймуни и дракони. Издигаха се къщи и замъци от хляб. Но най-великолепен по общо съгласие беше хлябът на Елън и Марта, който представляваше катедралата, след като бъдеше завършена, според плана на покойния й съпруг, Том.
Скръбта на Елън беше ужасна гледка. Плакала бе като изтерзана душа нощ след нощ и никой не можеше да я утеши. Дори сега, два месеца по-късно, изглеждаше изпита и с хлътнали очи. Но двете с Марта като че ли съумяваха да се крепят една друга, а направата на хляба като катедрала изглежда им бе донесло малко утеха.
Алиена постоя дълго, загледана в изделието на Елън. Жалко, че и тя не можеше да намери нещо за правене, което да й донесе утеха. Нищо не можеше да я въодушеви. Когато започна опитването на хлябовете, обикаляше апатично от маса на маса, без да хапне залък. Дори не беше искала да си направи къща, докато приор Филип й каза да се вземе в ръце, а Алфред й донесе дърва и възложи на няколко от хората си да й помогнат. Все още се хранеше всеки ден в манастира, когато изобщо се сетеше да яде. Нямаше сили за нищо. Ако й хрумнеше да направи нещо за себе си — да стъкми кухненска пейка от останали от строежа парчета дърво, да довърши стените на дома си, като запълни цепнатините с кал от реката или да направи примка, за да хване птици за ядене, си спомняше колко труд беше хвърлила, за да развие търговията си с вълна и колко бързо бе пропаднало всичко. Тогава губеше всякакво въодушевление. Така живееше ден за ден. Ставаше късно, отиваше до манастира да хапне ако изпита глад, прекарваше по цял ден загледана в течащата река и лягаше да спи в сламата в новата си къща, щом се стъмнеше.
Въпреки унинието си осъзнаваше, че този Празник на жътвата не е нищо повече от преструвка. Градът беше пресъграден и хората си вършеха работата както преди, но бедствието все още хвърляше дълга сянка и тя долавяше дълбокия подмолен страх, скрит зад фасадата на благополучието. Повечето хора умееха по-добре от нея да се преструват, че уж всичко е наред, но всъщност всички споделяха чувството й, че това няма да трае дълго, че каквото и да съградят сега, ще бъде унищожено отново.
Докато стоеше и гледаше вяло купищата хлябове, пристигна Ричард, брат й. Дойде по моста от запустелия град, повел коня си. Отишъл бе да се бие за Стивън още преди бедствието и беше изумен от това, което заварваше.
— Какво, по дяволите, е станало тук? Не мога да намеря къщата ни — целият град се е променил!
— Уилям Хамли дойде в деня на Панаира на вълната с отряд войници и запалиха града — отвърна Алиена.
Брат й пребледня стъписан и белегът на дясното му ухо се наля с кръв.
— Уилям! Оня дявол!
— Имаме нова къща обаче — продължи тя вяло. — Алфред ми я вдигна. Но е много по-малка и е долу при новия кей.
— Какво е станало с теб? — зяпна я Ричард. — Оплешивяла си и веждите ти ги няма.
— Косата ми изгоря.
— Той не е…
Алиена поклати глава.
— Този път не.
Едно от момичетата донесе на Ричард хляб със сол да го опита. Той си отчупи, но не кусна. Изглеждаше стъписан.
— Както и да е, радвам се, че си жив и здрав.
Той кимна.
— Стивън е тръгнал към Оксфорд, където се е скрила Мод. Войната може скоро да свърши. Но ми трябва нов меч — дойдох за малко пари. — Хапна малко от хляба. Лицето му си върна цвета. — Боже, много е вкусен. После можем да си опечем месо.
Изведнъж тя се уплаши от него. Знаеше, че ще й се разгневи, а нямаше сили да го изтърпи.
— Нямам месо.
— Ами, вземи от касапина тогава!
— Не се сърди, Ричард. — Ръцете й затрепериха.
— Не се сърдя — отвърна той раздразнено. — Какво ти става?
— Всичката ми вълна изгоря в пожара — рече тя и го погледна със страх, очаквайки да избухне.
Той се намръщи, погледна я, преглътна и хвърли кората от хляба.
— Всичката?
— Всичката.
— Но трябва да са ти останали някакви пари още.
— Никакви.
— Защо? Винаги държеше онзи сандък с пенита заровен под пода…
— Не и през май. Похарчих ги всички за вълна — до последното пени. И заех четирийсет фунта от горкия Малахи, които не мога да изплатя. Ясно е, че не мога да ти купя нов меч. Не мога дори парче месо да ти купя за вечеря. Напълно разорени сме.
— И как ще я карам тогава? — извика той ядосано. Конят му изпъна уши и застъпва неспокойно на място.
— Не знам! — проплака Алиена. — Не викай, плашиш коня си. — Очите й се насълзиха.
— Уилям Хамли е направил всичко това — процеди Ричард през зъби. — Някой ден ще го заколя като дебела свиня, заклевам се във всички светии.
Алфред дойде при тях. Рошавата му брада бе пълна с трохи, а в ръката си държеше краешник хляб със сливи.
— Опитай от този — предложи на Ричард.
— Не съм гладен — отвърна му сухо той.
Алфред погледна Алиена.
— Какво има?
Ричард отговори вместо нея.
— Току-що ми каза, че сме разорени.
Алфред кимна.
— Всеки загуби по нещо, но Алиена загуби всичко.
— Разбираш какво значи това за мен. — Ричард уж говореше на него, но гледаше нея обвиняващо. — Аз съм свършен. Ако не мога да си набавя въоръжение, ако не мога да платя на хората си и не мога да купя коне, не мога да се бия за крал Стивън. Кариерата ми на рицар е свършила и никога няма да стана граф на Шайринг.
— Алиена би могла да се омъжи за богат мъж — подхвърли Алфред.
Ричард се изсмя презрително.
— Тя ги отхвърли всички.
— Някой от тях би могъл да й предложи отново.
— Как ли пък не. — Лицето на брат й се изкриви в жестока усмивка. — Можем да напишем писма до всички отхвърлени кандидати, да им кажем, че е загубила всичките си пари и вече е готова да премисли…
— Стига. — Алфред сложи ръка на рамото му и Ричард млъкна. Обърна се към нея. — Помниш ли какво ти казах миналата година, на първия обед на енорийското настоятелство?
Сърцето й изстина. Не можеше да повярва, че Алфред ще повдигне отново въпроса. Нямаше сили да се справи с това.
— И се надявам, че помниш отговора ми.
— Все още те обичам.
Ричард ги погледна изненадан.
Алфред продължи:
— Все още искам да се оженя за теб. Алиена, ще бъдеш ли моя жена?
— Не!
Искаше й се да каже още нещо, да добави нещо, което да го направи окончателно и невъзвратимо, но се чувстваше ужасно уморена. Погледна от единия към другия и обратно, и усети, че нищо повече не може да понесе. Обърна им гръб, прекоси бързо моравата и тръгна по моста към града.
Беше уморена и ядосана, че Алфред повтори предложението си пред брат й. Предпочиташе Ричард да не знае за това. Три месеца бяха минали от пожара — защо го беше оставил Алфред чак за този момент? Чакал беше Ричард да се върне и да изиграе хода си пред него.
Вървеше през запустелите нови улици. Всички бяха в манастира и опитваха хлябовете. Къщата й беше в новия бедняшки квартал, долу при кея. Наемите там бяха ниски, но все пак нямаше представа как щеше да го плаща.
Ричард я догони на коня, а после слезе и тръгна до нея.
— Целият град мирише на прясно дърво — подхвърли небрежно. — И всичко е толкова чисто!
Алиена бе свикнала с новия облик на градчето, но той го виждаше за първи път. Наистина беше необичайно чисто. Пожарът беше помел влажното изгнило дърво на старите сгради със сламените покриви, потъмнели с годините от мазната пепел на готварските огнища, с мръсните стари конюшни и вонящите торища. Миришеше на свежо: прясно дърво, прясна слама, прясна тръстика на подовете, дори прясна вар на стените на по-заможните къщи. Огънят като че ли беше обогатил почвата, тъй че по ъглите бяха поникнали диви цветя. Някой бе подхвърлил колко малко хора са се поболели след бедствието, а това подкрепяше теорията, поддържана от много философи, според която болестите се разпространяват от зловонни изпарения.
Умът й се зарея. Ричард беше казал нещо.
— Какво?
— Казах, че не знаех Алфред да ти е предлагал женитба миналата година.
— Мислеше за по-важни неща тогава. Беше някъде по времето, когато плениха Робърт от Глостър.
— Много мило от страна на Алфред, че ти е построил къща.
— Прояви добрина, да. Ето я и нея.
Погледна го, докато оглеждаше къщата. Бе покрусен. Алиена го съжали: роден бе в графски замък и дори голямата градска къща, която имаха преди пожара, беше падение за него. Сега трябваше да свиква с дом, който повече прилягаше на бедни ратаи и вдовици.
Взе юздите на коня му.
— Хайде. Има място за коня отзад.
Преведе голямото животно през едностайната къщичка и го изведе през задната врата. Груби ниски огради разделяха дворовете. Върза жребеца за един кол на оградата и започна да сваля тежкото дървено седло. По изгорялата земя бяха поникнали трева и бурени. Повечето хора бяха изкопали нужници в дворовете си, бяха засадили зеленчуци и построили кочини или курници, но нейният парцел стоеше непокътнат.
Ричард се позадържа вътре, но нямаше много за гледане и скоро излезе при нея.
— Къщата е малко гола — никакви мебели, котлета, паници…
— Нямам никакви пари — отвърна тя вяло.
— И градина не си направила — подхвърли той, докато оглеждаше недоволно из двора.
— Сили нямах — тросна се тя. Подаде му голямото седло и се прибра.
Седна на пода с гръб към стената. Вътре беше хладно. Чуваше как Ричард тимари коня си вън на двора. Докато си седеше, един плъх показа муцуната си от сламата. Хиляди плъхове и мишки трябваше да са измрели в пожара, но ето, че започваха отново да се въдят. Огледа за нещо, с което да го убие, но нищо нямаше под ръка, а гадината бездруго сама се скри.
„Какво да правя?“, помисли си тя. Не можеше да живее така до края на живота си. Но самата идея да започне отначало, я изтощаваше. Беше измъкнала веднъж себе си и брат си от несретата, но усилието бе изчерпало всичките й резерви и не можеше да го направи отново. Трябваше да си избере някакъв пасивен начин на живот, управляван от някой друг, за да може да живее, без да взима решения или да предприема инициативи. Спомни си за госпожа Кейт, която я беше целунала по устните, стиснала беше гърдата й и бе казала: „Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.“ Не, не това. Това никога.
Ричард влезе, понесъл седлото си.
— Като не можеш да се грижиш за себе си, по-добре си намери някой да се грижи за теб.
— Имам си теб.
— Аз не мога да се грижа за тебе!
— Защо не? Аз как се грижих за теб цели шест години!
— Аз воювах… ти само продаваше вълна.
„И заклах един разбойник“, помисли си тя. „И съборих на пода един безчестен свещеник, и те храних, обличах те и те пазех, докато ти не можеше нищо да правиш, освен да хапеш кокалчетата на пръстите си и да гледаш уплашено.“ Но искрата на гнева угасна и тя каза само:
— Пошегувах се, разбира се.
Той изсумтя, после поклати глава раздразнено.
— Все едно, не трябваше да отхвърляш толкова бързо Алфред.
— О, Ричард, за Бога! Млъкни.
— Какво му е лошото на него?
— Нищо му няма на Алфред. Не разбираш ли? На мен ми има нещо.
Той остави седлото на пода и изпъна пръст към нея.
— Точно така, и аз знам какво не ти е наред. Ти си напълно егоистична. Мислиш само за себе си.
Беше толкова чудовищно несправедливо, че не можеше да не се ядоса. Очите й се насълзиха.
— Как можа да кажеш това?
— Защото всичко би се оправило, ако се омъжеше за Алфред, но ти още отказваш.
— Ако се омъжа за Алфред, това няма да ти помогне.
— О, ще ми помогне.
— Как?
— Алфред каза, че би ми помогнал да продължа да воювам, ако съм му шурей. Ще трябва да се огранича малко — не може да си позволи да плати за всичките ми войници — но ми обеща достатъчно за боен кон, нови оръжия и за мой личен скуайър.
— Кога? — изуми се Алиена. — Кога ти каза това?
— Преди малко. В манастира.
Почувства се унизена, а Ричард намери благоприличие да се позасрами. Двамата бяха преговаряли за нея като конетърговци. Стана и без повече приказки излезе от къщата.
Тръгна обратно към манастира и влезе в двора от южната му страна, като прескочи рова до старата воденица. Заради празника воденицата днес беше тиха. Нямаше да мине оттук ако работеше, защото от тропането на тепащите чукове главата я заболяваше ужасно.
Манастирският двор беше пуст, както бе очаквала. Строителният обект бе затихнал. В този час монасите се занимаваха с учение или си почиваха, а всички други днес бяха на моравата. Обиколи гробището в северния край на строежа. Грижливо поддържаните гробове със спретнатите им дървени кръстове и букети свежи цветя казваха истината: градчето все още не беше превъзмогнало бедата. Спря се до каменната гробница на Том, увенчана с простичък каменен ангел, изваян от Джак. „Преди седем години“, спомни си тя, „баща ми уговори съвсем приличен брак за мен. Уилям Хамли не беше нито стар, нито грозен, нито беден. Всяко друго момиче би го приело с въздишка на облекчение. Но аз му отказах и виж какви беди последваха: замъкът ни бе нападнат, затвориха татко, двамата с брат ми станахме несретници… Даже подпалването на Кингсбридж и убийството на Том са заради моя инат.“
Смъртта на Том изглеждаше някак по-тежка от всички други поводи за скръб, може би защото го бяха обичали толкова много хора, може би защото бе вторият баща, който Джак бе изгубил.
„А сега отказвам на друго съвсем приемливо предложение“, каза си Алиена. „Какво ми дава право да съм толкова специална? Придирчивостта ми причини достатъчно неприятности. Трябва да приема Алфред и да съм благодарна, че не се налага да работя за госпожа Кейт.“
Отдалечи се от гроба и излезе на строежа. Застана на средата и се загледа в канцела. Беше довършен до покрива и строителите се подготвяха за следващата фаза, трансептите: вече бяха разчертали плана на земята с колчета и канап и бяха започнали да копаят основите. Високите стени пред нея хвърляха дълги сенки на следобедното слънце. Беше топъл ден, но тук в катедралата бе хладно. Погледа дълго редиците закръглели арки, големи на приземното ниво, малки отгоре и средни на върха. Имаше нещо дълбоко утешително в този неизменен ритъм на арка и колона, арка и колона.
Ако Алфред наистина бе готов да подпомогне Ричард с пари, тя все още имаше възможност да изпълни клетвата пред баща си да се грижи за него, докато си върне графството. В сърцето си знаеше, че трябва да се омъжи за Алфред. Просто все още не можеше да го понесе.
Тръгна по южното странично крило и повлече ръка по стената, докосвайки грапавината на камъните. Връхчетата на пръстите й напипваха плитките жлебове, оставени от острото каменоделско длето. Тук в крилата под прозорците стената бе украсена със сляпа аркада като низ запълнени арки. Нямаше никакво предназначение, но подсилваше усещането за хармония, което Алиена изпитваше, щом се загледаше в сградата. Всичко в катедралата на Том изглеждаше смислено. Може би и животът й беше такъв и всичко в него бе предопределено от някакъв голям план, а тя се държеше като глупав строител, пожелал водопад в канцела.
В югоизточния ъгъл на храма нисък свод извеждаше към тясно спирално стълбище. Усетила някакъв подтик, Алиена мина през него и се заизкачва по стъпалата. Когато изгуби входа от погледа си, а все още не можеше да стигне до върха на стълбището, започна да се чувства особено — имаше чувството, че проходът ще се извива нагоре до безкрай. После видя слънчева светлина: идваше от малка амбразура в стената на куличката, оставена да осветява стъпалата. Най-сетне излезе на широката галерия над крилото. Нямаше прозорци навън, но от вътрешната страна гледаше към непокрития храм. Седна на перваза на една от вътрешните арки и се подпря на колоната. Студеният камък погали страната й. Зачуди се дали Джак го беше изваял. Хрумна й, че ако падне оттук, може да умре. Но всъщност не беше достатъчно високо: можеше просто да си счупи краката и да лежи и примира, докато монасите дойдат и я намерят.
Реши да се качи до клерестория13. Върна се на стълбището и продължи нагоре. Следващият етап беше по-къс, но все пак я достраша и сърцето й тупаше силно, когато се изкачи. Стигна до целта си, която представляваше тесен тунел в стената. Провря се по него, докато излезе на вътрешния перваз на един от широките прозорци. Хвана се за колоната, която раздвояваше прозореца. Когато надникна надолу от седемдесет и петте стъпки височина, затрепери.
Чу стъпки по стъпалата в куличката. Почувства се задъхана като след бягане. Никого не бе видяла. Издебнал ли я беше някой, за да я нападне? Стъпките тръгнаха по прохода. Тя пусна колоната и едва не залитна на ръба. На перваза се появи фигура. Беше Джак. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да го чуе.
— Какво правиш тук? — попита я той с тревога.
— Аз… гледах как върви катедралата ви.
Той посочи капитела над главата й.
— Аз го направих.
Алиена вдигна очи. Камъкът беше изваян като фигура на мъж, който крепи на гърба си тежестта на арката. Тялото му беше изкривено от болка. Зяпна в него.
— Точно така се чувствам.
Когато се обърна отново към Джак, той беше до нея и я държеше под мишницата нежно, но здраво.
— Знам.
Погледна надолу. Призля й от страх при мисълта, че може да падне от толкова високо. Той я дръпна за ръката и тя се остави да я поведе в прохода.
Заслизаха по стълбището и излязоха долу. Алиена се чувстваше изнемощяла. Джак се обърна към нея и заговори небрежно:
— Четях в църковния двор, погледнах нагоре и те видях при прозорците.
Вгледа се в младото му лице, така изпълнено със загриженост и нежност. Спомни си защо бе избягала от всички и бе потърсила усамотение тук. Копнееше да го целуне и виждаше същото желание в очите му. Всяка фибра по тялото й нашепваше да се хвърли в прегръдките му, но знаеше какво трябва да направи. Искаше й се да каже: Обичам те като буря, като лъв, като безпомощна ярост. Но вместо това изрече:
— Мисля, че ще се омъжа за Алфред.
Той я зяпна. Изглеждаше стъписан. После лицето му стана тъжно, с онази старческа мъдра тъга, която не отговаряше на годините му. Помисли си, че ще заплаче, но той се въздържа. Гняв имаше в очите му. Отвори уста, за да й каже нещо, отказа се, поколеба се и най-сетне проговори.
Гласът му излезе като студен вятър.
— По-добре да беше скочила от прозорците.
Обърна й гръб и се върна в църковния двор.
„Изгубих го завинаги“, помисли си Алиена с разбито сърце.
II
Бяха видели Джак да се измъква от църковния двор в Деня на жътвата. Не беше сериозно прегрешение, но го бяха хващали няколко пъти преди и фактът, че бе излязъл, за да говори с неомъжена жена, утежняваше положението му. Нарушението му бе обсъдено на катедралния съвет и му се отреди да бъде поставен под ограничение. Това означаваше, че е ограничен да стои само в чертите на манастира с килиите и криптата, и трябваше да бъде придружаван всеки път, щом тръгнеше за друга сграда.
Джак почти не обърна внимание на това. Тъй опустошен се чувстваше от думите на Алиена, че всичко друго беше без значение. И с бой с камшици да го бяха наказали, щеше да го приеме със същото безразличие.
Разбира се, никой не поставяше под въпрос работата му по катедралата. Но по-голямата част от удоволствието си беше отишло, откакто ръководството бе поето от Алфред. Сега прекарваше следобедите в четене. Латинският му стремително се бе подобрил и вече можеше да чете всичко, макар и бавно. И понеже се очакваше да чете, за да усъвършенства латинския си, а не с друга някоя цел, разрешаваха му да ползва всяка книга, която си хареса. Колкото и да беше малка библиотеката, имаше няколко труда по философия и математика и Джак се потопи в тях с въодушевление.
Повечето от това, което четеше, го разочароваше. Имаше страници, пълни с генеалогии, монотонни описания на чудеса, извършени от отдавна мъртви светци и безкрайни теологични разсъждения. Първата книга, която наистина му допадна, разказваше цялата история от Сътворението на света до основаването на Приората Кингсбридж и когато я довърши, имаше чувството, че знае всичко, което се е случвало някога. След време осъзна несъстоятелността на претенциите на книгата да разказва за всички събития, защото в края на краищата нещата се случваха винаги и навсякъде, не само в Кингсбридж и Англия, но и в Нормандия, Анжу, Париж, Рим, Етиопия и Йерусалим, тъй че авторът трябваше да е допуснал много пропуски. Все пак книгата му даде усещане, каквото никога досега не бе имал. Почувства миналото като разказ, в който събитията водят от едно към друго и осъзна света не като безгранична мистерия, а като нещо цялостно, което би могло да бъде проумяно.
Още по-интригуващи бяха загадките. Един философ питаше защо слаб човек може да измести тежък камък с лост. До този миг това изобщо не бе изглеждало странно на Джак, но сега въпросът го загложди. Веднъж бе прекарал няколко седмици на кариерата и си спомни, че когато един камък не можеше да бъде преместен с железен лост една стъпка дълъг, решението обикновено беше да се използва лост две стъпки дълъг. Защо един и същи мъж не можеше да премести камъка с къс лос, а можеше да го направи с дълъг? Този въпрос водеше към други. Катедралните строители използваха огромно въртящо се колело, за да вдигат големи камъни и дървета до покрива. Товарът в края на въжето бе твърде тежък, за да го вдигне с ръце един мъж, но същият мъж можеше да върти колелото, което навива въжето и товарът да се издига. Как бе възможно това?
Подобни разсъждения го разсейваха за известно време, но мислите му се връщаха отново и отново на Алиена. Стоеше на двора с тежък том разтворен на аналоя и си спомняше онази сутрин в старата воденица, когато я беше целунал. Можеше да си припомни всеки миг от онази целувка, от първия лек допир на устните до възбуждащото трепкане на езика й в устата му. Цялото му тяло се бе притиснало в нейното, тъй че можеше да усети очертанията на гърдите й и бедрата й. Споменът бе толкова силен, че все едно го изживяваше всеки път, отново и отново.
Защо се бе променила тя? Все още вярваше, че онази целувка бе истинска, а последвалата й студенина — фалшива. Чувстваше, че я познава. Тя бе обичлива, чувствена, романтична, с богато въображение и топла. Също така беше безразсъдна и властна, и се беше научила да бъде корава. Но не беше студена, нито жестока, нито безсърдечна. Не беше в характера й да се венчае за пари с мъж, когото не обича. Щеше да е нещастна, щеше да съжали за това, да се поболее от отчаяние. Знаеше го и дълбоко в сърцето си тя също трябваше да го знае.
Веднъж, докато седеше в скрипториума, един манастирски слуга, който метеше пода, спря да си отдъхне, подпря се на метлата и каза:
— Е, голямо празненство ще е в семейството ти, значи.
Джак оглеждаше карта на света, нарисувана на голям лист велен. Вдигна глава. Заговорилият беше стар сбръчкан старец, твърде немощен вече за тежка работа. Сигурно беше сбъркал Джак с някой друг.
— Че защо, Джоузеф?
— Не знаеше ли? Брат ти ще се жени.
— Нямам братя — отвърна по инерция Джак, но сърцето му изстина.
— Ами, доведения ти брат тогаз.
— Не, не знаех. — Трябваше да зададе въпроса. Стисна зъби. — За коя се жени?
— Оная Алиена.
Значи се беше решила, все пак. Джак беше хранил тайна надежда, че ще премисли. Извърна се, за да не види Джоузеф отчаянието на лицето му.
— Виж ти — промърмори той, стараейки се да не издаде чувство в гласа си.
— Оная, да, богатата и важната, дето загуби всичко в пожара.
— Ка… каза ли кога?
— Утре. Ще ги венчаят в новата енорийска църква, дето Алфред я построи.
Утре!
Алиена щеше да се омъжи за Алфред утре. До този момент Джак така и не беше повярвал, че това наистина ще се случи. Реалността се стовари върху него като гръм. Алиена щеше да се омъжи утре. Животът му щеше да свърши утре.
Погледна картата, изпъната на аналоя пред него. Какво толкова му беше важното дали центърът на света е Йерусалим или Уолингфорд? Щеше ли да е по-щастлив, ако знаеше как действат лостовете? Беше казал на Алиена по-скоро да скочи от прозорците, отколкото да се омъжи за Алфред. Това, което трябваше да каже бе, че той, Джак, може като нищо скочи от горе.
Презираше манастира. Монашеството беше глупав начин на живот. Ако не можеше да работи на катедралата и Алиена се омъжеше за някой друг, нямаше за какво да живее.
Още по-лошото бе, че знаеше колко нещастен щеше да е животът й с Алфред. Имаше някои момичета, които може би, повече или по-малко, щяха да са доволни да се омъжат за доведения му брат. Например Едит, онази, която се беше изкикотила, когато й каза колко обича да вае камък. Едит нямаше да очаква много от Алфред, щеше с радост да му угажда и да го слуша, стига да продължи да е заможен и да обича децата им. Но Алиена щеше да мрази всяка минута. Щеше да ненавижда физическата грубост на Алфред, щеше да го презира заради недодялаността му, щеше да е отвратена от злобата му и тъпотата му щеше да я влудява. Бракът с Алфред щеше да е ад за нея.
Как можеше да не разбира това? Джак беше объркан. Какво ставаше в ума й? Разбира се, всичко щеше да е по-добро от това да се венчае за мъж, когото не обича. Беше предизвикала сензация с отказа си да се омъжи за Уилям Хамли преди седем години, а сега толкова пасивно бе приела предложението на друг, също толкова неподходящ за нея. Какво си мислеше изобщо?
Джак трябваше да разбере.
Трябваше да поговори с нея, а манастирът ако искаше, можеше да иде по дяволите.
Нави картата, прибра я в долапа и тръгна към вратата. Джоузеф още се подпираше на метлата.
— Излизаш ли? Мислех, че трябваше да стоиш тук, докато циркуиторът дойде да те прибере.
— Майната му на циркуитора — отвърна Джак и излезе навън.
Когато се появи на източното крило на портиците зърна приор Филип, който идваше от строежа на север. Бързо се обърна, но Филип извика след него:
— Джак! Какво правиш? Трябва да си под ограничение.
До гуша му бе дошло от монашеска дисциплина. Пренебрегна го и тръгна в обратната посока към пътеката, водеща от южния портик към малките къщи край новия кей. Но не извади късмет. В този момент брат Пиер, циркуиторът, излезе на пътеката с двамата си помощници. Видяха Джак и замръзнаха. На кръглото като месечина лице на Пиер се изписа изненада и възмущение.
— Спрете онзи послушник, брате циркуитор! — извика Филип.
Пиер изпъна ръка да го спре. Джак го избута настрана. Пиер почервеня и го сграбчи за ръкава, а Джак издърпа ръката си и го удари с юмрук в носа. Пиер изрева, повече от гняв, отколкото от болка. После двамата му помощници скочиха на Джак.
Бореше се като полудял и почти се измъкна, но щом Пиер се съвзе от удара в носа си и се включи, тримата успяха да го надвият и го събориха на земята. Джак продължи да се бори, побеснял, че тези манастирски конски говна му пречат да стори нещо наистина важно, да говори с Алиена. Не спираше да повтаря:
— Пуснете ме бе, тъпи копелета!
Двамата помощници седнаха върху него. Пиер се изправи и отри с ръкав окървавения си нос. Филип се появи до него.
Въпреки гнева си Джак видя, че Филип също е ядосан, по-ядосан, отколкото го беше виждал някога.
— Няма да търпя това поведение от никого — заговори той с железен тон. — Ти си монах послушник и ще ми се подчиняваш. — Обърна се към Пиер. — Сложете го в стаята за послушание.
— Не! — извика Джак. — Не можете!
— О, мога и още как — каза Филип с гняв.
Стаята за послушание беше малка килия без прозорци под спалното в южния край, близо до нужниците. Използваха я главно да затварят закононарушители, докато чакат присъдата си от съда на приората или да ги прехвърлят в затвора на шерифа в Шайринг. Но понякога служеше като наказателна килия за монаси, извършили сериозни дисциплинарни нарушения, като мърсуване с манастирски слуги.
Но не затварянето го плашеше — плашеше го това, че нямаше да иде да види Алиена.
— Нищо не разбирате! — изрева той на Филип. — Трябва да говоря с Алиена!
Едва ли можеше да каже нещо по-лошо. Филип се ядоса още повече.
— Точно заради говорене с нея бе наказан първоначално!
— Но аз трябва да говоря с нея!
— Единственото, което трябва да направиш, е да се научиш на страх от Бога и подчинение пред старшите си.
— Не си ми никакъв старши, тъп задник такъв! Нищо не си за мен. Пуснете ме, проклети да сте!
— Отнесете го — разпореди мрачно Филип.
Вече се бе събрала малка тълпа и няколко монаси надигнаха Джак за ръце и крака. Мяташе се като риба на кука, но противниците му бяха много. Не можеше да повярва на случващото се. Понесоха го, докато риташе и се мяташе по пътеката до вратата на стаята за послушание. Някой я отвори.
— Хвърлете го вътре! — изръмжа отмъстително брат Пиер.
Люшнаха го назад и го хвърлила във въздуха. Строполи се върху каменния под. Надигна се, изтръпнал от болката от натъртеното и налетя към вратата, но тя се затръшна точно когато се блъсна в нея и след миг железният тежък лост изтупа отвън и ключът се превъртя в ключалката.
Джак заблъска по вратата колкото сила имаше.
— Пуснете ме! — зарева истерично. — Трябва да я спра да не се венчава за него! Пуснете ме!
Отвън не дойде нито звук. Продължи да вика, настояванията му обърнаха на молба, а гласът му спадна до хленч, после до шепот и накрая заплака в безсилния си гняв.
Накрая очите му пресъхнаха и не можеше повече да плаче.
Дръпна се от вратата. Килията не беше съвсем тъмна: изпод вратата се процеждаше малко светлина и вътре можеше смътно да се вижда. Тръгна покрай стените и заопипва. По следите от длетото по камъните личеше, че килията е строена много отдавна. Помещението беше голо и безлично. Представляваше квадрат около шест стъпки, с колона в единия ъгъл и със скосен таван. Явно трябваше да е било част от по-старо помещение, което бе преградено, за да се използва за затвор. На едната стена имаше пролука като за прозорец, но беше здраво запушен с дъски, а и щеше да е твърде тесен, за да пропълзи някой през него, дори да беше отворен. Каменният под бе влажен на допир. Джак долови постоянно шумолене на вода и разбра, че каналът, минаващ през манастира от яза на мелницата сигурно тече под килията. Това обясняваше и защо подът бе от камък, вместо от утъпкана пръст.
Чувстваше се изцеден. Седна на земята, опря гръб в стената и се загледа в резката светлина под вратата — дразнещото напомняне къде искаше да бъде. Как се докара до това положение? Никога не беше вярвал в манастира, изобщо не беше искал да посвети живота си на Бог — дори не вярваше истински в Бог. Беше станал послушник като решение на непосредствен проблем, начин да остане в Кингсбридж при всичко, което обичаше. Беше си мислил, че винаги, когато поиска, може да се махне. Но сега искаше да напусне, искаше го повече, отколкото си беше представял, а не можеше: беше затворник. „Ще удуша приор Филип, още щом се измъкна оттук“, помисли си Джак. „Дори да ме обесят после за това.“
Това го накара да се зачуди кога ще го освободят. Чу звъна на камбаната за вечеря. Определено смятаха да го държат затворен цялата нощ. Сигурно го обсъждаха в момента. Най-лошите монаси щяха да държат да го накажат за седмица — направо си представяше как Пиер и Ремигий настояват за твърда дисциплина. Други, които го харесваха, можеше да кажат, че една нощ е достатъчно наказание. Какво щеше да каже Филип? Той го харесваше, но сега щеше да е ужасно ядосан, особено след като му каза „Никакъв старши не си ми ти, тъп задник, нищо не си за мен.“ Филип щеше да е изкусен да остави най-твърдолинейните да се наложат. Единствената надежда беше да поискат да го изхвърлят веднага от манастира, което според тях щеше да е по-сурово наказание. Така щеше да може да говори с Алиена преди сватбата. Но Филип щеше да е против това. За Филип изгонването на Джак щеше да е признание за поражение.
Светлината под вратата ставаше все по-смътна. Отвън се мръкваше. Джак се зачуди как се очакваше затворниците да облекчават нуждите си. В килията нямаше гърне. Щеше да е нетипично за монасите да пренебрегнат точно тази подробност: държаха на чистотата, дори за грешниците. Огледа отново пода, педя по педя и откри малка дупка в единия ъгъл. Шумът на водата тук беше по-силен и той предположи, че води до подземния канал. Вероятно се предполагаше това да е нужникът му.
Скоро след като направи откритието си, малкият капак на вратата се открехна. Джак скочи на крака. На перваза поставиха купа и комат хляб. Не можа да види лицето на мъжа, който ги остави.
— Кой е там?
— Не ми е позволено да говоря с теб — отвърна монотонно някакъв глас. Само че Джак го позна: беше един стар монах на име Люк.
— Люк, казаха ли колко трябва да стоя тук? — извика Джак.
Той повтори формулата:
— Не ми е позволено да говоря с теб.
— Моля те, Люк, кажи ми, ако знаеш! — настоя Джак умолително, без да го интересува колко жалко може да прозвучи.
Люк отвърна шепнешком:
— Пиер каза седмица, но Филип го направи два дни. — Капакът на прозорчето се затръшна.
— Два дни! — повтори Джак отчаяно. — Но тя ще се е омъжила дотогава!
Отговор не последва.
Джак остана неподвижен и зяпнал в празното. Светлината през процепа беше силна в сравнение с почти пълния мрак вътре и няколко мига не можеше да вижда нищо, докато зрението му най-сетне се нагоди. После новите сълзи в очите му го заслепиха.
Легна на пода. Нищо повече не можеше да направи. Заключен беше тук до понеделника, а дотогава Алиена щеше да е жена на Алфред, щеше да се буди в леглото на Алфред, със семето на Алфред в утробата си. Призля му от мисълта.
Скоро мракът стана катранен. Пипнешком се добра до перваза и пи от купата. Беше чиста вода. Отчупи залък хляб и го сложи в устата си, но не беше гладен и едва го преглътна. Изпи останалата вода и легна отново.
Не заспа, а изпадна в нещо като дрямка, почти като транс и в него преживя като в сън или видение неделните следобеди, които бе имал с Алиена предното лято, когато й разказваше историята за скуайъра, който обичал принцесата и заминал да търси лозата, дето раждала скъпоценни камъни.
Среднощната камбана го извади от дрямката. Вече бе свикнал с монашеския режим и в полунощ беше съвсем буден, макар да му се налагаше да поспи малко следобедите, особено ако на обяд бяха поднасяли месо. Монасите щяха да стават от постелите си и да се редят за процесията от спалното до храма. Бяха точно над Джак, но не можеше да чуе нищо: килията бе съвсем изолирана от шум. Сякаш много скоро след това камбаната би за утренята, която се водеше час след полунощ. Времето течеше бързо, много бързо, защото утре Алиена щеше да е венчана.
В малките предутринни часове заспа въпреки отчаянието си.
Събуди се сепнат. В килията с него имаше някой.
Джак се уплаши.
Беше тъмно като в рог. Шумът на водата сякаш се беше усилил.
— Кой е? — попита с разтреперан глас.
— Аз съм. Не бой се.
— Майко! — Едва не припадна от облекчение. — Как разбра, че съм тук?
— Стария Джоузеф ми каза какво е станало — отвърна тя, без да шепне.
— Тихо! Монасите ще те чуят.
— Няма. Можеш да пееш и да викаш тук, без да те чуят горе. Знам, правила съм го.
Главата му беше пълна с толкова въпроси, че не знаеше кой пръв да зададе.
— Как влезе тук? Вратата отворена ли е? — Пристъпи към нея, изпънал ръце. — О… ти си мокра.
— Водният канал минава отдолу. В пода има един разхлабен камък.
— Откъде знаеш това?
— Баща ти прекара десет месеца в тази килия. — В гласа й имаше трупана от години горчивина.
— Моя баща? Тази килия? Десет месеца?
— Тогава ме научи на всички онези истории.
— Но защо е бил тук?
— Така и не разбрахме — отвърна тя с негодувание. — Беше отвлечен или арестуван — така и не разбра кое от двете — в Нормандия, и го докараха тук. Не говореше английски или латински и нямаше представа къде се намира. Работеше в конюшните около година — там го срещнах. — Гласът й омекна от тъга. — Обикнах го от мига, в който го видях. Беше толкова нежен и мил, и изглеждаше толкова уплашен и нещастен, а пееше като птица. Никой не бе говорил с него от месеци. Толкова се зарадва като му казах няколко думи на френски, мисля, че се влюби в мен просто заради това. — Гневът отново стегна гласа й. — После го сложиха в тази килия. Тогава открих как да вляза тук.
На Джак му хрумна, че трябва да е заченат точно тук, върху студения каменен под. Мисълта го смути и се зарадва, че е толкова тъмно и не може да види майка си.
— Но баща ми трябва да е направил нещо, за да го арестуват така.
— За нищо такова не успя да се сети. А накрая скалъпиха престъпление. Някой му даде потир със скъпоценни камъни и му каза, че може да си тръгне. На миля-две оттук го арестуваха и го обесиха за това.
Плачеше.
— Кой направи това?
— Шерифът на Шайринг, приорът на Кингсбридж… все едно е кой.
— А семейството на баща ми? Трябва да е имал родители, братя и сестри…
— Да, имаше голямо семейство, във Франция.
— Защо не е избягал и не се е върнал там?
— Опита веднъж. Заловиха го и го върнаха. Тогава го сложиха в килията. Можеше да се опита отново, разбира се, след като бяхме открили как да се измъкнем оттук. Но не знаеше пътя към дома си, не знаеше и дума на английски и беше безпаричен. Шансовете му бяха нищожни. Все едно, трябваше да го направи. Но тогава изобщо не мислеше, че ще го обесят.
Джак я прегърна, за да я утеши. Беше мокра и разтреперана. Трябваше да излезе оттук и да се подсуши. Стъписан осъзна, че щом тя можеше да излезе оттук, можеше и той. За няколко мига почти бе забравил за Алиена, докато майка му говореше за баща му. Но сега проумя, че желанието му ще се изпълни — можеше да говори с Алиена преди женитбата й.
— Покажи ми изхода.
Тя преглътна сълзите си.
— Хвани ме за ръката и ще те изведа.
Прекосиха килията и той я усети, че слиза надолу.
— Просто се сниши в канала — каза тя. — Поеми си дълбоко дъх и си пъхни главата отдолу. След това пълзиш срещу течението. Не тръгвай по течението, да не се намериш в монашеския нужник. Ще ти свърши дъха, когато почти си стигнал, само запази спокойствие, продължи да пълзиш още малко и ще се справиш.
Спусна се още надолу и Джак изтърва ръката й.
Намери дупката и се пъхна надолу. Стъпалата му почти моментално докоснаха водата. Когато стъпи на дъното на канала, раменете му все още бяха в килията. Преди да се наведе още, намери камъка и го върна на мястото му, мислейки си злорадо как щяха да се озадачат монасите, щом намереха килията празна.
Водата бе студена. Пое си дълбоко дъх, наведе се на ръце и колене и запълзя срещу течението. Продължи колкото можеше по-бързо, а докато пълзеше си представяше постройките отгоре. Минаваше под прохода, после под трапезарията, магерницата и пекарната. Пътят не беше дълъг, но му се струваше, че пълзи цяла вечност. Опита се да се вдигне над повърхността, но си удари главата в покрива на тунела. Паникьоса се, щом въздухът му взе да свършва и си спомни какво каза майка му. Почти беше стигнал. След няколко мига видя светлина пред себе си. Трябваше да се е разсъмвало, докато си говореха в килията. Пропълзя, докато светлината се оказа над него, а след това се изправи и вдиша с облекчение свежия въздух. Щом възстанови дишането си, излезе от рова.
Майка му се беше преоблякла. Беше с чиста суха рокля и изцеждаше мократа. Беше донесла сухи дрехи и за него. На спретната купчинка на брега го чакаше облеклото, което не бе обличал от половин година: ленена риза, зелена вълнена туника, сив клин и кожени ботуши. Майка му се обърна и Джак съблече тежкото монашеско расо, смъкна сандалите и бързо облече своите си дрехи.
Монашеското расо хвърли в рова. Никога повече нямаше да го облече.
— Какво ще правиш сега? — попита майка му.
— Отивам при Алиена.
— Веднага ли? Много е рано.
— Не мога да чакам.
Тя кимна.
— Бъди нежен. Наранена е.
Джак се наведе да я целуне, после импулсивно я прегърна и притисна до себе си.
— Измъкна ме от затвора — засмя се той. — Каква майка!
Тя се усмихна, но очите й бяха влажни.
Стисна я за довиждане и тръгна.
Вече се беше съмнало съвсем, но наоколо нямаше никой, защото бе неделя. Хората не бяха на работа и използваха възможността да поспят до след изгрев-слънце. Джак не знаеше дали трябва да го е страх, че може да го видят. Имаше ли право приор Филип да гони избягал послушник и да го принуди да се върне? А дори да имаше, щеше ли да го поиска? Не знаеше. Само че Филип беше законът в Кингсбридж, а Джак му се беше опълчил, тъй че можеше да си има неприятности. Но сега не можеше да мисли толкова напред.
Стигна до малката къща на Алиена. Хрумна му, че Ричард може да е вътре. Дано да го нямаше. Все едно, нищо не можеше да направи по въпроса. Отиде до вратата и почука леко.
Кривна глава и се заслуша. Никакъв звук отвътре. Почука отново, по-силно този път и в отговор чу шумолене на слама и стъпки.
— Алиена! — каза той полушепнешком.
Чу я как се доближава до вратата, а след това прозвуча уплашеният й глас:
— Да?
— Отвори!
— Кой е?
— Джак.
— Джак!
После — мълчание. Джак зачака.
* * *
Алиена затвори отчаяно очи, отпусна се на вратата и притисна буза в грубото дърво. Не Джак. Не и днес. Не и сега.
Гласът му отново се чу — тих и настойчив шепот.
— Алиена, моля те, отвори вратата, бързо! Ако ме хванат, ще ме върнат пак в килията!
Беше чула, че са го затворили — целият град говореше за това. Явно беше избягал. И бе дошъл направо при нея. Сърцето й затупа бързо. Не можеше да го върне.
Вдигна резето и открехна вратата.
Рижата му коса бе полепнала мокра по главата му все едно, че се беше къпал. Носеше обикновени дрехи, не монашеското си расо. Усмихна й се, сякаш това, че я вижда, бе най-хубавото нещо, което му се е случвало някога. После се намръщи и каза:
— Плакала си.
— Защо си дошъл тук?
— Трябваше да те видя.
— Ще се женя днес.
— Знам. Може ли да вляза?
Знаеше, че няма да е редно да го пусне. Но после се сети, че утре щеше да е жената на Алфред, тъй че това можеше да е последният път, в който изобщо ще може да си говори с Джак насаме. Каза си, че й е все едно дали е редно или не. Отвори по-широко вратата. Джак пристъпи вътре, а тя отново затвори и пусна резето.
Стояха един срещу друг. Алиена се притесни не на шега. Беше я зяпнал с отчаян копнеж както човек умиращ от жажда би гледал водопад.
— Не ме гледай така — промълви тя и извърна лице.
— Не се омъжвай за него.
— Трябва.
— Ще бъдеш нещастна.
— Вече съм нещастна.
— Погледни ме, моля те.
Извърна се отново към него и вдигна очи.
— Моля те, кажи ми защо правиш това.
— Защо да съм длъжна да ти отговоря?
— Заради начина, по който ме целуна в старата мелница.
Тя наведе очи и усети как лицето й пламна. Беше се поддала в онзи ден и оттогава изпитваше срам. Сега той го използваше срещу нея. Замълча. Нямаше оправдание.
— След това охладня — каза той.
Задържа погледа си наведен.
— Бяхме такива приятели — продължи той безмилостно. — Цялото онова лято, на поляната ти, до водопада… моите разкази… бяхме толкова щастливи. Там те целунах веднъж. Помниш ли?
Помнеше, разбира се, макар да се беше залъгвала, че изобщо не се е случвало. Сега споменът разтопи сърцето й и тя го погледна през сълзи.
— После направих мелницата да може да тепа плата ти. Бях толкова доволен, че мога да ти помогна. Беше толкова развълнувана като го видя. После отново се целунахме, но този път не беше малка целувка като първата. Този път беше… страстна. — О, Господи, да, помисли си тя и се изчерви отново, и задиша задъхано; и й се искаше да спре, но той продължи. — Държахме се притиснати един до друг, целувахме се дълго. Ти отвори устата си…
— Спри! — извика тя.
— Защо? — каза той грубо. — Какво лошо имаше в това? Защо охладня?
— Защото ме е страх! — отвърна тя, без да мисли и избухна в сълзи. Зарови лицето си в ръце и захлипа. След малко усети дланите му на треперещите си рамене. Не се отдръпна, а после той нежно я прегърна. Тя смъкна ръце от лицето си и заплака в зелената му туника.
Прегърна го през кръста.
Той допря страната си до косата й — грозната й къса безформена коса, още непораснала след пожара — и я погали по гърба като малко дете. Искаше й се да остане така вечно. Но той я отдръпна от себе си, за да може да я погледне в очите и попита:
— Защо те плаши това?
Знаеше отговора, но не можеше да му го каже. Тръсна глава и отстъпи назад, но той я хвана за китките и я задържа до себе си.
— Слушай, Алиена. Искам да знаеш колко ужасно беше това за мен. Ти като че ли ме обичаше, после като че ли ме мразеше, а сега ще се омъжиш за доведения ми брат. Не разбирам. Нищо не знам за тези неща, никога не съм бил влюбен преди. Всичко е толкова болезнено. Не мога да намеря думи да ти опиша колко ми е зле. Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ми обясниш защо трябваше да преживея всичко това?
Чувстваше се изпълнена с угризения. Мисълта, че го бе наранила така жестоко, след като той толкова я беше обичал. Чувстваше се засрамена от начина, по който се бе отнесла с него. Беше й дал само хубави неща, а тя бе съсипала живота му. Длъжна бе да даде обяснение.
— Джак, преди много време ме сполетя нещо. Нещо наистина ужасно, нещо, което си наложих да забравя за години. Не исках никога повече да мисля за това, но когато ти ме целуна така всичко се върна в мен и не можех да го понеса.
— Какво е било? Какво се е случило?
— След като баща ми беше затворен, живеехме в замъка. Двамата с Ричард и един слуга на име Матю. И една нощ Уилям Хамли дойде и ни изхвърли.
Той присви очи.
— И?
— Убиха горкия Матю.
Разбираше, че не му казва цялата истина.
— Защо?
— Кое защо?
— Защо убиха слугата ви?
— Защото той се опита да ги спре.
По лицето й вече се стичаха сълзи, а гърлото й се стягаше всеки път, щом понечеше да заговори все едно, че думите я задавяха. Тя поклати безпомощно глава и се опита да се обърне, но Джак не я пусна.
Гласът му бе нежен като целувка, когато я попита:
— Да ги спре да направят какво?
Изведнъж разбра, че може да му го каже и всичко се изсипа наведнъж.
— Те ме насилиха. Конярят ме държеше на пода, а Уилям се качи върху мен, но още се борих и тогава отрязаха парче месо от ухото на Ричард, и казаха, че може още да отрежат. — Вече хлипаше от облекчение, неизразимо благодарна, че най-после може да говори за това. Погледна го в очите: — Тъй че разтворих краката си и Уилям ми го направи, докато конярят принуди Ричард да гледа.
— Съжалявам — прошепна Джак. — Чух приказки, но не бях си помислял… Скъпа Алиена, как са могли?
Трябваше да му каже всичко.
— После, след като ми го направи Уилям, конярят също го направи.
Джак затвори очи. Лицето му бе пребледняло и изопнато.
— А след това, когато двамата с теб се целунахме, прииска ми се да го направиш ти и това ми напомни за Уилям и коняря му, и се почувствах толкова ужасно, и се уплаших, и избягах. Затова бях толкова зла с теб и те направих нещастен. Съжалявам.
— Прощавам ти — прошепна той. Придърпа я към себе си и тя се остави да я прегърне отново. Беше толкова успокояващо.
Усети го, че потръпва и попита с тревога:
— Отвратих ли те?
Той я погледна.
— Обожавам те.
Наведе се и я целуна по устата.
Тя замръзна. Не беше искала това. Джак леко я отдръпна и я целуна отново. Допирът на устните му върху нейните бе много мек. Благодарна, в приятелски жест тя съвсем леко присви устни и ги отпусна отново, в смътно ехо на целувката му. Окуражен, той отново задвижи устните си по нейните. Усещаше топлия му дъх на лицето си. После едва-едва разтвори устата си. Алиена бързо се отдръпна.
Беше уязвен.
— Толкова ли е лошо?
Всъщност, тя вече не се страхуваше като преди. Беше му казала ужасната истина за себе си, а той не беше се отдръпнал отвратен. Остана си също толкова нежен и мил като всякога. Извърна глава и той я целуна отново. Нищо страшно нямаше в това. Нищо заплашително, нищо буйно и неудържимо, никакво насилие, омраза или надмощие. Точно обратното. Тази целувка бе споделена наслада.
Устните му се разтвориха и тя усети върха на езика му. Стегна се. Езикът му я погали по устните и тя се отпусна отново. Засмука нежно долната й устна, после каза:
— Би ли направила същото като последния път?
— Какво направих?
— Ще ти покажа. Отвори устата си, съвсем мъничко.
Тя го послуша и отново усети езика му. Докосна устните й, пропълзя между разтворените й зъби и затърси в устата й, докато намери езика й. Тя леко се отдръпна.
— Ето. Това направи.
— Нима? — Беше изумена.
— Да. — Джак се усмихна, а след това изведнъж стана сериозен. — Само ако го направиш пак, това ще компенсира цялата мъка от последните девет месеца.
Тя вдигна отново лице и затвори очите си. След малко усети устните му върху своите. Разтвори устни, поколеба се, после плахо пъхна езика си в устата му. Щом го направи, спомни си какво бе изпитала предния път, в старата мелница и онази възторжена наслада се върна. Изпълни я желание да го държи до себе си, да докосва кожата и косата му, да усеща мускулите и костите му, да бъде в него и той да е в нея. Езиците им се сплетоха и вместо да се почувства смутена и малко отвратена, обзе я възбуда от това, че правят нещо толкова интимно.
Вече бяха задъхани. Джак държеше главата й в ръцете си. Тя галеше раменете му, гърба, после бедрата му, усещаше издутите му стегнати мускули. Сърцето й биеше силно в гърдите. Най-сетне прекъсна целувката, останала без дъх.
Погледна го. Беше зачервен и задъхан, а лицето му беше грейнало от желание. След малко отново се наведе напред, но вместо да го целуне по устата вдигна брадичката му и зацелува нежната кожа на гърлото му. Чу собствения си изпълнен с наслада стон. Той още повече наведе глава и погали с устни издутата й гръд. Зърната й бяха настръхнали под грапавата тъкан на ленената й нощница, непоносимо чувствителни. Устните му се стегнаха около зърното й.
— Лекичко — прошепна тя боязливо.
Целуна зърното й през лена и макар да беше възможно най-нежен, сладостното усещане бе толкова остро, че все едно я захапа и тя изохка.
После се смъкна на колене пред нея.
Притисна лицето си в скута й. До този момент цялото усещане бе на гърдите й, но сега изведнъж пробяга надолу и пламна в слабините й. Той намери ръба на нощницата й и я вдигна до кръста. Загледа го, уплашена как ще реагира: винаги се беше срамувала от това, че е толкова окосмена там долу. Но той не беше отблъснат. Всъщност се наведе и я целуна нежно точно там, сякаш беше най-хубавото нещо на света.
Тя също се смъкна на колене пред него. Вече беше задъхана все едно, че бе пробягала цяла миля. Искаше го ужасно. Гърлото й бе пресъхнало от желание. Отпусна ръце на коленете му, после едната й ръка се плъзна под туниката му. Никога не беше докосвала мъжки член. Беше горещ, сух и твърд като дъска. Джак затвори очи и простена гърлено, докато връхчетата на пръстите й обхождаха дължината му. Вдигна туниката му, наведе се и го целуна също както той я беше целунал, леко погалване с устните. Върхът му беше набъбнал, изпънат като барабан и влажен.
Изведнъж я обзе желание да му покаже гърдите си. Изправи се отново. Той отвори очи. Докато го гледаше, издърпа бързо нощницата си през главата и я захвърли. Вече беше съвсем гола. Изпитваше неудобство, но чувството беше възхитително хубаво в своето неприличие. Джак зяпна омагьосан в гърдите й.
— Толкова са красиви — промълви той.
— Наистина ли? Винаги съм си мислела, че са прекалено големи.
— Прекалено големи! — възмути се той искрено. Пресегна се и докосна лявата й гръд с дясната си ръка. Нежно погали кожата й с връхчетата на пръстите си. Тя погледна надолу да види какво прави. След малко й се дощя да бъде по-груб. Взе ръцете му в своите и ги притисна до гърдите си.
— Направи го по-силно — изхриптя гласът й. — Искам да те усетя по-силно.
Думите й го възбудиха. Стисна гърдите й, след това хвана зърната й между пръстите си и ги защипа само колкото да я заболи малко. Усещането я подлуди. Умът й се замая и беше напълно обсебена от допира на тялото му до нейното.
— Свали дрехите си — прошепна дрезгаво. — Искам да те гледам.
Той смъкна туниката си долната риза, ботушите си и клина и отново коленичи пред нея. Рижата му коса засъхваше в безредни къдрици. Тялото му беше тънко и бяло, с кокалести рамене и бедра. Изглеждаше жилав и стегнат, млад и жизнен. Членът му стърчеше като копие от кафявите косми на слабините му. Изведнъж й се дощя да го целуне по гърдите. Наведе се напред и погали с устни плоските мъжки зърна. Те настръхнаха също като нейните. Засмука ги нежно, за да му даде същата наслада, с която той я беше дарил. Погали косата му.
Вече го искаше в себе си, бързо.
Усети, че се колебае какво да направи.
— Джак. Девствен ли си?
Той кимна, с малко глуповата физиономия.
— Радвам се — каза тя задъхано. — Толкова се радвам.
Хвана ръката му и я постави между краката си. Беше набъбнала и много чувствителна там, и допирът му я разтърси.
— Усети ме — прошепна му и пръстите му я обходиха. — Проникни вътре. — Пръстът му боязливо навлезе в нея. Беше овлажняла от страст. — Ето там — прошепна му с наслада. — Там трябва да влезе. — Отдръпна ръката му и легна в сламата.
Джак легна върху нея, опря се на лакът и я целуна по устата. Усети го как проникна малко и спря.
— Какво има?
— Усещам го толкова тясно. Страх ме е да не те заболи.
— Натисни по-силно. Толкова те искам, че ми е все едно дали ще боли.
Усети тласъка му. Заболя повече, отколкото бе очаквала, но само за миг, а след това се почувства възхитително изпълнена. Погледна го. Той леко се отдръпна и проникна отново, а тя се отзова на тласъка му. Усмихна му се.
— Изобщо не знаех, че е толкова хубаво.
Притвори очи. Беше непоносимо хубаво.
Той се задвижи и с ритмичните удари слабините й запулсираха от наслада. Чу възбудените си стонове, излизащи от гърлото й всеки път, щом телата им се докоснеха. Джак се наведе, тъй че гърдите му докоснаха зърната й и тя усети горещия му дъх върху лицето си. Заби пръсти в коравия му гръб. Стоновете й преминаха във викове. Изведнъж изпита нужда да го целува. Зарови шепи в къдриците му и придърпа главата му към себе си. Целуна устните му силно, после езикът й се заби в устата му и се задвижи все по-бързо и по-бързо. Това, че членът му беше в нея й, а езикът й в устата му, я влуди от удоволствие. Усети как я разтърси неистов спазъм, толкова силен, че все едно падаше от кон на земята. Извика силно, отвори очи и се взря в неговите, и каза името му, а след това я заля нова вълна, и още една, и още една; а после тялото му се изви и той също извика, и тя усети горещото му изригване в себе си, и това още повече я възбуди, разтърси се, отново и отново, толкова пъти, че изгуби броя им, докато най-сетне чувството започна да заглъхва и тя се отпусна и застина.
Беше твърде изтощена, за да може да проговори или да се движи, но усети тежестта на Джак, отпуснал се върху нея, с кокалестите му бедра върху нейните, с гръдта му, смачкала меките й гърди, с устата му до ухото й, пръстите му — заплетени в косата й. Помисли си смътно: ето какво трябва да е, между мъже и жени; ето защо всички вдигат толкова шум за това; ето защо мъже и жени се обичат толкова.
Дъхът на Джак затихна и се изравни, а тялото му се отпусна съвсем. Беше заспал.
Тя извърна глава и го целуна по лицето. Не беше много тежък. Искаше й се да остане така, заспал върху нея, цяла вечност.
Тази мисъл я накара да се опомни.
Днес бе денят на сватбата й.
„Боже Господи“, помисли си тя, „какво направих?“
Заплака.
След малко Джак се събуди.
С изгаряща нежност пресуши сълзите по бузите й.
— О, Джак, искам да се омъжа за теб — промълви тя.
— Точно това ще направим, тогава — отвърна той с нескрита радост в гласа си.
Беше я разбрал погрешно и от това стана й още по-зле.
— Обаче не мога — простена тя, а сълзите й рукнаха като река.
— Но след това…
— Знам…
— След това, което стана, трябва да се омъжиш за мен!
— Не мога — повтори тя. — Изгубих всичките си пари, а ти нямаш нищо.
Той се надигна на лакти.
— Имам ръцете си — каза пламенно. — Аз съм най-добрият ваятел на камък на мили околовръст.
— Ти си прогонен…
— Все едно. Мога да работя на всеки строеж на света.
Тя поклати тъжно глава.
— Не е достатъчно. Трябва да мисля за Ричард.
— Защо? — възмути се той. — Какво общо има всичко това с Ричард? Той може да се грижи сам за себе си.
Изведнъж Джак заприлича на обидено хлапе и Алиена си даде сметка за разликата във възрастта им: беше с пет години по-млад от нея и все още си мислеше, че има право да бъде щастлив.
— Докато татко умираше, аз се заклех пред него, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф на Шайринг.
— Но това може да не стане никога!
— Обаче клетвата си е клетва.
На лицето на Джак се изписа объркване. Смъкна се от нея и омекналият му пенис се измъкна от утробата й. Заболя я от усещането. С тъга си помисли, че никога повече няма да го усети в себе си.
— Не може да го казваш сериозно — заговори той. — Една клетва е само думи! Нищо не е, в сравнение с това. Това е истинско, това сме ти и аз. — Погледна гърдите й, после се пресегна и докосна къдравите косми между краката й. Беше толкова мъчително, че го усети като удар с камшик. Той видя как потръпна и спря.
За миг бе на ръба да каже: Да, добре, хайде да избягаме заедно още сега, и може би ако бе продължил да я гали, щеше да го изрече. Но разумът се върна.
— Ще се омъжа за Алфред.
— Това е нелепо.
— Това е единственият начин.
Той заби поглед в нея.
— Просто не ти вярвам.
— Истина е.
— Не мога да се откажа от теб. Не мога, не мога. — Гласът му затрепери и той едва сподави плача.
Опита се да го вразуми, да убеди всъщност по-скоро себе си, отколкото него.
— Какъв смисъл има да престъпя клетвата към баща си, за да дам брачна клетва на теб? Ако наруша първата клетва, втората няма да значи нищо.
— Все ми е едно. Не ти искам клетвите. Просто искам да сме заедно завинаги и да правим любов всеки път, щом го пожелаем.
Беше представата на осемнайсетгодишен за брака, разбра тя, но го премълча. Щеше с радост да я приеме, ако беше свободна.
— Не мога да направя каквото искам — каза с тъга. — Не съм господарка на съдбата си.
— Това, което правиш, е грешно. Искам да кажа, зло. Да се откажеш така от щастието си е все едно да метнеш диамант в океана. По-лошо е от всякакъв грях.
Изведнъж я порази мисълта, че майка й щеше да е съгласна с тези думи. Не беше сигурна откъде го знаеше. Потисна мисълта в себе си.
— Никога няма да мога да съм щастлива, дори с теб, ако трябва да живея с угризението, че съм нарушила клетвата пред баща ми.
— Интересуват те повече баща ти и брат ти, отколкото аз — каза той и за първи път прозвуча сприхаво.
— Не…
— Какво тогава?
Явно беше настроен да спори, но тя обмисли въпроса сериозно.
— Предполагам това означава, че клетвата ми пред баща ми е по-важна от любовта ми към теб.
— Нима? — възкликна той невярващо. — Наистина ли?
— Да, наистина — отвърна тя с натежало сърце и думите прозвучаха като погребален звън.
— Значи няма какво повече да си кажем.
— Само… че съжалявам.
Той се изправи. Обърна се с гръб към нея и навлече долната си риза. Тя се загледа в дългото му стройно тяло. По краката му имаше много червени къдрави косъмчета. Облече бързо ризата и туниката си, после нахлузи клина си и ботушите. Всичко стана някак твърде бързо.
— Ще бъдеш ужасно нещастна — предрече Джак.
Опитваше се да бъде зъл, но не успяваше, а тя долови състраданието в гласа му.
— Да, нещастна съм. Би ли… би ли казал поне, че ме уважаваш за решението ми?
— Не — отвърна й без колебание. — Не. Презирам те за това.
Седеше гола, загледана в него. Разплака се.
— Май е по-добре да си… вървя. — Гласът му потрепера на последната дума.
— Да, върви си — изхлипа тя.
Тръгна към вратата.
— Джак!
Той се обърна.
— Пожелай ми късмет… Джак?
Той вдигна резето.
— Пожелавам… — Замълча, с пресъхнало гърло. Наведе очи към пода, после отново ги вдигна към нея. Този път гласът му излезе на шепот.
— Пожелавам ти късмет.
И излезе навън.
Къщата на Том вече бе на Елън, но също така беше дом и на Алфред, тъй че тази сутрин бе пълна с хора, които приготвяха сватбеното пиршество под наставленията на Марта, тринайсетгодишната му сестра, докато майката на Джак гледаше отстрани безутешно. Алфред беше там с кърпа в ръката, канеше се да слезе до реката — жените се къпеха веднъж месечно, а мъжете на Великден и Архангеловден, но според традицията човек трябваше да се окъпе сутринта в деня на сватбата си. Всичко затихна, когато Джак влезе.
— Какво искаш? — попита Алфред.
— Искам да отмениш сватбата — отвърна Джак.
— Я се разкарай.
Джак осъзна, че е започнал лошо. Трябваше да се опита да избегне караницата. Това, което предлагаше, бе в интерес и на Алфред, стига да можеше да го накара да разбере.
— Алфред, тя не те обича. — Каза го колкото може по-кротко.
— Нищо не разбираш, момченце.
— Разбирам — настоя Джак. — Тя не те обича. Венчава се за теб заради Ричард. Той е единственият, който ще бъде щастлив от този брак.
— Я си ходи в манастира — изсумтя Алфред презрително. — Къде ти е расото, между другото?
Джак си пое дъх. Нищо не му оставаше, освен да каже истината.
— Алфред. Тя обича мен.
Очакваше Алфред да се ядоса, но вместо това по лицето му пробяга лукава усмивка. Джак се озадачи. Това пък какво означаваше? Обяснението бавно го осени.
— Вече го знаеш — промълви той невярващо. — Знаеш, че обича мен и ти е все едно! Искаш я въпреки всичко, все едно дали те обича или не. Искаш просто да я имаш.
Беглата усмивка на Алфред стана по-явна и по-зла, и Джак разбра, че всичко, което казваше, бе самата истина. Но имаше и още нещо, нещо повече, което можеше да се разчете върху лицето на доведения му брат. В ума му се надигна ужасно подозрение.
— Защо я искаш? Нима… възможно ли е да искаш да се ожениш за нея, само за да я отнемеш от мен? — Гласът му стана гневен. — Да искаш да се ожениш за нея напук? — На тъпото лице на Алфред се изписа злобно тържествуване и Джак разбра, че отново е прав. Беше опустошен. Идеята, че Алфред прави всичко това не заради някаква разбираема страст към Алиена, а заради чиста злоба, му бе непоносима. — Проклет да си, гледай поне да се отнасяш добре с нея! — изрева той.
Алфред се изсмя.
Пъклената злост, продиктувала намерението на Алфред, го порази като гръм. Нямаше да се отнася добре с нея. Това щеше да е крайното му отмъщение. Щеше да се ожени за Алиена и да я направи нещастна.
— Мръсник такъв — промълви Джак с горчивина. — Жалка гадина. Говно. Гаден, тъп, зъл, гнусен червей.
Презрението му най-сетне засегна доведения му брат. Той пусна кърпата и тръгна към него, стиснал ръката си в юмрук. Джак вече бе готов за сблъсъка и пристъпи напред, за да удари пръв. Тогава майка му се озова между тях и макар да беше по-дребна и от двамата, ги спря с думи.
— Алфред. Отивай да се къпеш.
Алфред се успокои бързо. Разбра, че е спечелил, без да е нужно да се бие с Джак и самодоволната му физиономия издаде мислите му. Излезе от къщата.
— Какво ще правиш, Джак? — попита Елън.
Усети, че се е разтреперил от гняв. Вдиша и издиша няколко пъти, преди да може да заговори. Не можеше да спре женитбата. Но не можеше и да гледа.
— Трябва да напусна Кингсбридж.
Видя скръбта, преминала по лицето й, но тя кимна.
— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Но мисля, че си прав.
В приората заби камбана.
— Всеки момент ще разберат, че съм избягал — каза Джак.
Майка му сниши глас.
— Тръгвай бързо, но се скрий някъде край реката и мостът да е пред очите ти. Ще ти донеса някои неща.
— Добре.
Обърна се. Марта бе застанала между него и вратата, и по лицето й се стичаха сълзи. Прегърна я и тя го стисна силно. Момичешкото й телце беше слабо и кокалесто като на момче.
— Върни се някой ден.
Целуна я бързо веднъж и излезе.
Навън вече имаше много хора, които носеха вода и се радваха на топлата пролетна сутрин. Повечето знаеха, че е станал послушник — градчето все още бе малко и всички бяха наясно кой какво прави — и облеклото му на мирянин привлече изненадани погледи, макар никой да не му досади с въпроси. Заслиза бързо по хълма, прехвърли моста и тръгна покрай речния бряг, докато стигна до високата тръстика. Там се скри и загледа към моста за майка си.
Нямаше представа какво ще прави. Може би щеше да тръгне право напред, докато стигне до някой град, където строят катедрала и щеше да спре там. Убеден беше в думите, което бе изрекъл на Алиена: знаеше, че е достатъчно добър, за да си намери работа навсякъде. Дори местата да бяха запълнени, трябваше само да покаже на майстора строител как може да вае камъка и щяха да го вземат. Само че май вече не виждаше смисъл в това. Никога нямаше да заобича жена след Алиена, а същото изпитваше и към катедралата на Кингсбридж. Искаше му се да строи тук, а не просто някъде.
Може би щеше просто да влезе навътре в гората, да легне и да умре. Стори му се добра идея. Времето бе топло, а дърветата сияеха в зелено и златно. Щеше да е хубав край. Единственото му съжаление бе, че нямаше да научи повече за баща си, преди да умре.
Представяше си как лежи върху меката постеля от есенни листа и леко потъва в смъртта, когато видя как майка му прекоси моста. Водеше кон.
Стана и затича към нея. Конят беше дорестата кобила, която тя винаги яздеше.
— Искам да вземеш кобилата ми — рече тя.
Хвана ръката й и я стисна благодарно.
От очите й бликнаха сълзи.
— Така и не се грижих добре за теб. Първо те родих като диваче, в леса. После едва не умря от глад, с Том. А после те принудих да живееш с Алфред.
— Ти се грижи чудесно за мен, мамо — отвърна Джак. — Тази сутрин се любих с Алиена. Вече мога да умра щастлив.
— Глупаво момче. Ти си същият като мен. Ако не можеш да имаш любимия човек, когото искаш, няма да имаш никой друг.
— И ти ли си така?
Тя кимна.
— След като баща ти умря, предпочетох да живея сама, вместо избера другиго. Изобщо не исках да имам друг мъж, докато не срещнах Том. А то бе след единайсет години. — Отдръпна ръката си от неговата. — Казвам ти го неслучайно. Може да отнеме единайсет години, но ти все ще обикнеш друга някоя някой ден. Уверявам те.
Той поклати глава.
— Не ми се вижда възможно.
— Знам. — Майка му се озърна боязливо през рамо към градчето. — По-добре да тръгваш.
Той отиде до коня. Беше натоварен с две издути дисаги.
— Какво има в торбите?
— В тази съм сложила малко храна, пари и пълен мях с вода — отвърна тя. — Другата е натоварена със сечивата на Том.
Джак се трогна. Майка му бе настояла да задържи за спомен инструментите на Строителя след смъртта му. Сега му ги даваше. Прегърна я.
— Благодаря ти.
— Накъде ще заминеш? — попита тя.
Отново си помисли за баща си.
— Къде разказват менестрелите историите си?
— На поклонническия път към Сантяго де Компостела.
— Мислиш ли, че менестрелите ще помнят Джак Шеърбърг?
— Възможно е. Кажи им, че е приличал на тебе.
— Къде е Компостела?
— В Испания.
— Значи отивам в Испания.
— Много е далече, Джак.
— Имам време.
Прегърна го и го притисна силно до себе си. Джак се зачуди колко ли пъти го беше правила в последните осемнайсет години, докато го бе утешавала заради ожулен крак, изгубена играчка, момчешко разочарование… а сега от тъга, че е пораснал толкова голям. Помисли си за нещата, които бе направила за него, от отглеждането му в леса до това да го измъкне от килията за наказания. Винаги бе готова да се бие за сина си като дива котка. Заболя го, че я оставя.
Елън го пусна и той се метна на коня.
Погледна назад към Кингсбридж. Първия път, когато дойде тук, бе видял задрямало селце със стара порутена катедрала, която той веднъж подпали, макар никой, освен него да не знаеше за това. Сега Кингсбридж беше оживено самоуверено градче. Какво пък, имаше и други градове на света. Болеше го да тръгне, но бе на ръба на неизвестното, предстоеше му да се отправи на приключение и това донякъде облекчаваше болката, че напуска всичко, което обичаше.
— Върни се някой ден, моля те, Джак.
— Ще се върна.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Ако свършиш парите, преди да си намерил работа, продай коня, но не и сечивата.
— Обичам те, мамо.
Очите й плувнаха в сълзи.
— Пази се, синко.
Той сръга кобилата и се отдалечи. Обърна се и махна с ръка. Тя му отвърна. После подкара в тръс и повече не погледна назад.
Ричард се върна у дома тъкмо навреме за венчилото.
Обясни, че крал Стивън великодушно му е дал два дни отпуска. Кралската армия беше в Оксфорд, подложила на обсада замъка, където бе притисната Мод, тъй че нямало много работа за рицарите.
— Не можех да пропусна сватбата на сестра ми — каза той, а Алиена си помисли с горчивина: „просто ужасно ти се е искало да си сигурен, че е сторено това, което трябва, за да получиш обещаното от Алфред“.
Все пак се радваше, че ще е тук, за да я отведе до църквата и да даде ръката й. Иначе щеше да си няма никого.
Облече си нова ленена долна риза и бяла рокля, скроена по най-новия стил. Не можеше да направи кой знае какво със съсипаната си от огъня коса, но усука на плитки по-дългите части и ги уви в ивици бяла коприна, както беше на мода. Една съседка й зае огледало. Беше бледа и очите й издаваха, че е прекарала безсънна нощ. Е, и за това нищо не можеше да направи. Ричард я наблюдаваше. Имаше малко гузен вид и пристъпяше нервно. Може би го беше страх, да не би да се отметне от всичко в последната минута.
Имаше моменти, в които ужасно бе изкусена да направи точно това. Представяше си как двамата с Джак си тръгват от Кингсбридж ръка за ръка, за да започнат нов живот някъде другаде, простичък живот с честен труд, свободни от оковите на стари клетви и мъртви родители. Но беше глупава мечта. Знаеше, че никога нямаше да е щастлива, ако изоставеше брат си.
Когато стигна до това заключение си представи как слиза до реката и се хвърля в нея, а после в ума си се видя отпусната, в подгизналата от водата невестинска рокля, понесена по течението с лице нагоре, докато косата й се полюшва от вълните около главата й. И тогава осъзна, че бракът й с Алфред е по-добрата възможност. Това я върна там, откъдето бе започнала — до мисълта, че женитбата бе най-доброто възможно решение на повечето й беди.
Как ли би презрял Джак това?
Църковната камбана удари.
Алиена се изправи.
Никога не си беше представяла така сватбения си ден. Когато си мислеше за това още като момиче, се виждаше облегната върху ръката на баща си, докато излизат от замъка по подвижния мост към параклиса в долния двор, с рицарите и войниците на тате, със слугите и крепостниците, препълнили дворовете на замъка, за да я посрещнат с възгласи и да й пожелаят щастие. В бляна й образът на младия мъж, който я очакваше в параклиса, винаги беше замъглен, но тя знаеше, че я обожава, че я кара да се смее от радост и че е чудесен. Е добре. Нищо в живота й не се бе развило според очакванията й. Ричард задържа вратата на едностайната им къщичка и тя излезе на улицата.
За нейна изненада някои от съседите чакаха на вратите си да я изпратят. Няколко души подвикнаха „Бог да те благослови!“ и „На добър час!“, щом се появи. Беше им ужасно благодарна. Засипваха я със зърна жито докато вървеше по улицата. Житото беше за плодородие. Щеше да има бебета и те щяха да я обичат.
Енорийската църква се намираше в другия край на града, в богаташкия квартал, където щеше да заживее от тази нощ. Минаха покрай манастира. В този момент монасите щяха да провеждат служба в криптата, но приор Филип бе обещал да се появи на венчавката и да благослови щастливите младоженци. Алиена се надяваше да успее. Беше опора в живота й още от деня, когато бе купил вълната й в Уинчестър преди шест години.
Стигнаха до новата църква, построена от Алфред с помощта на Том. Отвън се беше събрала тълпа. Венчавката щеше да се състои в притвора, на английски. След това в църквата щеше да има литургия на латински. Всички, които работеха за Алфред, бяха тук, както и повечето хора, които някога й бяха продавали вълната си. Завикаха весело, щом тя се появи.
Алфред ги чакаше със сестра си Марта и с един от зидарите си, Дан. Беше облечен в нова пурпурна туника и чисти ботуши. Имаше дълга лъскава тъмна коса, като на Елън. Алиена забеляза, че Елън я нямаше и това я разочарова. Канеше се да попита Марта къде е мащехата й, когато свещеникът излезе и службата започна.
Помисли си, че животът й бе тръгнал в нова посока преди шест години, когато бе дала клетва на баща си, а сега пак се променяше с друга клетва пред друг мъж. Рядко правеше нещо за себе си. Едно изумително изключение беше направила тази сутрин, с Джак. Не можеше да повярва какво бе сторила. Приличаше на сън или на някоя от историите на Джак, без никаква връзка с реалния живот. Нямаше да го каже на никого, докато е жива. Тази възхитителна тайна щеше да затаи за себе си и да си я припомня понякога като скъперник, който брои скритото си имане посред нощ.
Стигнаха до клетвите. Алиена изрече след свещеника:
— Алфред, син на Том Строителя, взимам те за свой съпруг и се заклевам да ти бъда вярна.
Доплака й се щом го каза.
След това клетвата си даде и Алфред. Докато я изричаше, в края на тълпата настъпи вълнение и няколко души се озърнаха назад. Алиена улови погледа на Марта и тя й прошепна:
— Елън е.
Свещеникът се намръщи ядосано, но обяви:
— Алфред и Алиена, вече сте съпруг и съпруга пред очите на Господа и нека благословията…
Така и не довърши фразата. Иззад Алиена изкънтя глас:
— Проклинам тази женитба!
Беше Елън.
Множеството ахна и хората наоколо й зяпнаха ужасени.
Свещеникът се опита да продължи:
— И нека благословията…
После замлъкна пребледнял и направи кръстния знак.
Алиена се обърна. Елън стоеше зад нея. Тълпата се беше отдръпнала боязливо назад. В едната си ръка държеше живо петле, а в другата стискаше дълъг нож. По острието му имаше кръв, кръв шуртеше и от отрязания врат на птицата.
— Проклинам тази женитба със скръб — рече тя и думите й смразиха Алиена. — Проклинам тази женитба с безплодие. Проклинам я с горчивина и с омраза, с печал и с мъка. Проклинам я с мъжка немощ.
Като каза немощ, хвърли във въздуха окървавеното петле. Няколко души изпищяха и се присвиха назад. Алиена не помръдна от мястото си. Петелът излетя във въздуха, плискайки кръв, и падна върху Алфред. Той скочи назад уплашено. Безглавата птица тупна на земята и закръжи, плувнала в кръв.
Когато всички вдигнаха отново очи, Елън я нямаше.
Марта беше постлала чисти ленени чаршафи и ново вълнено одеяло на леглото с големия пухен дюшек — леглото, което преди бе на Елън и Том, а отсега вече щеше да е на Алфред и Алиена. От венчилото никой не беше виждал Елън. Празненството мина потиснато като събиране на поляна в студен ден, всеки ядеше и пиеше унило, след като нищо друго нямаше за правене. Гостите си бяха тръгнали по залез-слънце без обичайните груби шеги по адрес на младоженците и първата им брачна нощ. Марта сега бе в малкото си легло в другата стая. Ричард се беше върнал в къщата на Алиена, която вече щеше да е негова.
Алфред говореше как щял да построи каменна къща другото лято. Хвалил се беше за това на Ричард по време на гощавката.
— Ще има спалня, салон и долен кат за склад — беше му казал. — Като я види жената на Джон Бижутера, и тя ще поиска точно такава. Много скоро всички заможни хора в града ще искат каменни къщи.
— Направил ли си план? — попитал го беше Ричард и Алиена долови нотка на скептицизъм в гласа му, макар никой друг да не го забеляза.
— Намерих някои от старите рисунки на баща ми, с мастило върху велен. Едната е за къщата, дето я строяха за Алиена и Уилям Хамли едно време. Тя ще ми е за основа.
Алиена им бе обърнала гръб отвратена. Как можеше човек да е толкова тъп, да спомене това точно на сватбения й ден? Алфред се беше надувал целия следобед, разливаше вино, ръсеше шеги и намигаше хитро на работниците си. Изглеждаше щастлив.
Сега седеше на ръба на леглото и смъкваше ботушите си. Алиена разплете панделките от косата си. Не знаеше какво да мисли за проклятието на Елън. Беше я стъписало и нямаше представа какво става в ума на тази жена, но някак си не чувстваше същия страх, който изпитваха повечето хора.
Не можеше да се каже същото за Алфред. Когато закланото петле падна върху него, той се беше опулил от ужас и бе заломотил несвързано. Ричард беше изтърсил страха от него съвсем буквално, като го хвана за предницата на туниката и го разтърси здраво. Беше се съвзел много бързо обаче и оттогава единствената следа от уплахата му се забелязваше в непрестанното тупане по гърбовете, в наливането с бира и в престорената веселост.
Алиена се чувстваше странно спокойна. Не й харесваше това, което щеше да последва, но поне нямаше да е принудена и макар че можеше да е малко противно, поне нямаше да е унизително. Имаше само един мъж и никой друг нямаше да гледа.
Смъкна роклята си.
— Боже мой, на това му се вика дълъг нож — възкликна Алфред.
Тя развърза каишката, която стягаше ножа към ръката й под лакътя и легна в леглото по долна риза.
Алфред най-после смъкна ботушите си. Събу тесния клин и я загледа похотливо.
— Съблечи си ризата. Имам право да видя циците на жена си.
Алиена се поколеба. Някак изпитваше неохота да остане гола, но щеше да е глупаво да му откаже първото нещо, за което я помоли. Надигна се послушно и издърпа ризата над главата си, потискайки с усилие спомена колко различно се чувстваше, докато правеше същото тази сутрин, за Джак.
— Я, какви красавици.
Алфред застана до леглото и хвана дясната й гърда. Грамадните му длани бяха загрубели и с мръсно под ноктите. Стисна я много силно и тя изохка. Той се изсмя и я пусна. Отдръпна се, свали туниката си и я окачи на кука на стената. После се върна при леглото и дръпна чаршафа от нея.
Алиена преглътна с усилие. Чувстваше така се уязвима, гола пред погледа му.
— Божке, колко е космата — измърмори той, пресегна се и я опипа между краката. Тя се вцепени, след това се отпусна с усилие и разтвори бедра. — Добро момиче — рече той и заби пръст в нея. Заболя — беше суха вътре. Не можеше да го разбере — тази сутрин с Джак беше влажна и хлъзгава. Алфред изсумтя и натисна пръста си още навътре.
Доплака й се. Знаеше, че няма да й хареса много, но не беше очаквала, че ще е толкова безчувствен. Дори не беше я целунал все още. Не я обичаше. Не я харесваше дори. „Аз съм само една млада кобила, която се кани да яхне“, помисли си тя. Всъщност, с кон щеше да се държи по-добре — щеше да го потупа и да го погали, за да свикне с него, и да му поговори кротко, за да го успокои. Едва надви сълзите си. „Сама си го избрах“, каза си. „Никой не ме е карал да се женя за него, тъй че сега просто ще се примиря със стореното“.
— Суха като дърво — измърмори Алфред.
— Съжалявам.
Той отдръпна ръката си, плю два пъти в нея и разтърка слюнката между краката й. Стори й се ужасно унизително. Алиена прехапа устна и се извърна.
После разтвори бедрата й. Тя затвори очи, отвори ги отново и се насили да го погледне с мисълта: „свиквай с това, ще го правиш до края на живота си“. Той се качи на леглото и коленичи между краката й. Лицето му се намръщи. Сложи ръка между бедрата й и ги разтвори, а другата му ръка се пъхна под долната му риза. Видя как дланта му се задвижи под лена.
— Боже Господи — измърмори Алфред. — Толкова си безжизнена. Не ми се вдига, все едно че пипам труп.
Стори й се тъй несправедливо да обвинява нея.
— Не знам какво се очаква да направя! — каза тя през сълзи.
— На някои момичета им е приятно.
Приятно? Невъзможно! После си спомни как същата тази сутрин беше стенала и викала от наслада. Но като че ли нямаше нищо общо между тогава и сега.
Това беше глупаво. Тя се надигна. Алфред се търкаше под ризата.
— Дай на мен — каза му и пъхна ръката си между краката му. Беше отпуснат и безжизнен. Не знаеше какво да прави с него. Стисна го леко, после го погали с пръсти. Вгледа се в лицето му за някакъв отклик. Изглеждаше само ядосан. Продължи още малко, но нищо не се промени.
— Направи го по-силно — каза той.
Започна да го търка енергично. Членът му остана мек, но той раздвижи бедрата си все едно, че му е приятно. Окуражена, тя затърка още по-силно. Изведнъж той извика от болка и се отдръпна. Беше прекалила.
— Тъпа крава! — изруга той, зашлеви я през лицето с опакото на ръката си и я събори настрана.
Захлипа в леглото от болка и страх.
— За нищо не ставаш, прокълната си! — изсумтя той.
— Постарах се!
— Умряла путка си! — изръмжа Алфред. Хвана я за раменете, надигна я и я блъсна долу. Падна в сламата на пода. — Оная вещица Елън нарочно го направи. Винаги ме е мразела.
Алиена се превъртя, вдигна се на колене и го зяпна. Като че ли не се канеше да я удари отново. Вече не беше разгневен, само огорчен.
— Можеш да останеш тук — каза той. — Не ставаш за моя жена, тъй че може стоиш настрана от леглото ми. Можеш да спиш на пода като куче. — Алфред замълча. — Не понасям да ме гледаш! — извика с нотка на паника. Озърна се за свещта, видя я и я угаси с един замах, като я събори долу.
Алиена остана замръзнала в тъмното. Чу как Алфред се размърда на леглото, легна и придърпа одеялото, а сетне намести възглавниците. Не смееше да си поеме дъх. Той се повъртя дълго, мяташе се и се обръщаше, но повече не стана и не й проговори. Най-сетне притихна и дъхът му се изравни. Когато се увери, че е заспал, тя пропълзя по сламата, като гледаше да не вдига шум, добра се до ъгъла и се сви там. Остана дълго време будна и по някое време заплака. Страх я беше да не го събуди, но сълзите извираха сами и захлипа тихо. И да го бе събудил шума, той не го издаде с нищо. Остана там в сламата и плака дълго, докато се наплака и заспа.
Дванадесета глава
I
През цялата зима Алиена боледуваше.
Спеше лошо всяка нощ, загърната в наметалото си на пода до леглото на Алфред, а през деня беше обзета от безнадеждна умора. Често й призляваше, тъй че се хранеше малко, но въпреки това като че ли наддаваше на тегло: беше сигурна, че гърдите и бедрата й са наедрели, а тазът й се е разширил.
Трябваше да поддържа къщата на Алфред, макар че всъщност повечето работа я вършеше Марта. Тримата споделяха окаяното домакинство. Марта никога не беше обичала брат си, а Алиена вече го ненавиждаше страстно, тъй че не бе изненадващо, че той се задържаше колкото може по-дълго извън къщи. През деня работеше, а всички вечери прекарваше в пивницата. Марта и Алиена купуваха храна, готвеха я без всякакво желание и всяка вечер шиеха и кърпеха дрехи. Алиена с нетърпение очакваше пролетта, когато отново щеше да е достатъчно топло, за да навестява тайната си полянка в неделя следобед. Там щеше да може да полежи кротко и да си помечтае за Джак.
Междувременно утехата й бе в Ричард. Той си имаше нов буен черен жребец, нов меч и скуайър с пони, и беше тръгнал отново да се бие за крал Стивън, макар и с намалена свита. Войната се беше проточила и през новата година: Мод бе избягала от замъка в Оксфорд, изплъзвайки се отново от ръцете на Стивън, а брат й Робърт от Глостър си беше върнал Уеърхам, тъй че старото равновесие продължаваше, като всяка страна печелеше по малко и след това го губеше. Но Алиена изпълняваше клетвата си и поне това й носеше някакво удовлетворение.
В първата седмица на годината Марта за първи път получи кръвотечение. Алиена й направи гореща напитка с билки и мед, за да облекчи спазмите и отговори на въпросите й за „женското проклятие“, а после тръгна да потърси кутията с парцали, които пазеше за своите месечни периоди. Само че кутията не беше вкъщи и по някое време се сети, че не беше я донесла тук от старата си къща, когато се омъжи.
Но това бе преди три месеца.
Което означаваше, че не бе имала кръвотечение от три месеца.
От деня на сватбата й.
От деня, в който се беше любила с Джак.
Остави Марта да седи до огнището в кухнята, да пие подсладената с чай отвара и да грее краката си на пламъците, и тръгна през градчето към старата си къща. Ричард го нямаше, но тя си имаше ключ. Намери сандъчето лесно, ала не се върна веднага. Седна до изстиналото огнище, загърната в наметалото си и умислена.
Беше се омъжила за Алфред по Архангеловден. Вече минаваше Коледа. Това правеше четвърт година. Минали бяха три новолуния. Трябваше да й е текло кръв три пъти. Но сандъчето й с парцали си беше стояло тук на високата лавица, до бруса, с който Ричард точеше кухненските ножове. Сега го държеше в скута си. Прокара пръст по грубото дърво. Пръстът се зацапа. Сандъчето бе покрито с прах.
Най-лошото бе, че тя изобщо не беше правила любов с Алфред.
След онази ужасна първа нощ той отново се бе опитал още три пъти: веднъж на следващата нощ, после седмица по-късно, и още веднъж след месец, когато се върна у дома много пиян. Но винаги се оказваше напълно негоден. В началото Алиена го беше окуражавала от чувство за дълг. Но всеки провал го ядосваше все повече и тя се уплаши. Като че ли бе по-безопасно да стои настрана от него, да се облича невзрачно, да се старае да не я вижда разсъблечена и да го остави да забрави за това. Сега се чудеше дали не е трябвало да се постарае повече. Но всъщност знаеше, че щеше да е все едно. Беше безнадеждно. Не знаеше защо — можеше да е заради проклятието на Елън, Алфред можеше просто да е импотентен или навярно беше заради спомена за Джак — но вече бе сигурна, че Алфред никога няма да прави любов с нея.
Тъй че щеше да разбере, че бебето не е негово.
Гледаше отчаяно изстиналата пепел в огнището на Ричард и се чудеше защо винаги изваждаше толкова лош късмет. Ето, че се опитваше да направи възможно най-доброто от един лош брак, а за нещастие бе забременяла от друг мъж, след едно-единствено сношение.
Нямаше смисъл да се самосъжалява. Трябваше да реши какво да прави.
Отпусна ръка на корема си. Вече знаеше защо наддава на тегло, защо й прилошава непрекъснато и защо винаги се чувства толкова уморена. Там вътре имаше едно малко същество. Усмихна се на себе си. Колко хубаво щеше да е да си има бебе.
После тръсна глава. Никак нямаше да е хубаво. Алфред щеше да подивее като бик. Не се знаеше какво може да направи — да я убие, да я изхвърли, да убие бебето… Внезапно я обзе ужасното предчувствие, че ще се опита да навреди на нероденото й бебе, като я изрита в корема. Забърса студената пот, избила на челото й.
„Няма да му кажа“, помисли си.
Можеше ли да запази в тайна бременността си? Може би. Вече беше привикнала да носи безформени, широки и провиснали дрехи. Можеше да не наедрее прекалено — на някои жени почти не им проличаваше. Алфред не беше от много наблюдателните мъже. По-умните жени в града несъмнено щяха да се досетят, но сигурно можеше да разчита, че ще си го премълчат или поне няма да говорят за това пред мъжете си. Да, сигурно щеше да е възможно да крие от него, докато детето се роди.
А после какво? Е, дребосъчето поне щеше да може да дойде живо и здраво на бял свят. Алфред нямаше да го е убил, като я рита. Но все пак щеше да знае, че не е негово. Със сигурност щеше да мрази горкото същество: щеше да е вечно петно за мъжката му чест. Цената щеше да е твърде висока.
Не можеше да мисли толкова напред. Реши да избере най-безопасния курс за следващите шест месеца. Междувременно щеше да се опита да измисли какво да прави, след като детето се роди.
„Чудно, дали е момче или момиче“, помисли си тя.
Стана със сандъчето си с чисти парцали за първия цикъл на Марта. „Съжалявам те, Марта“, каза си Алиена уморено. „Всичко това те чака и теб“.
Филип преживя тази зима в тежък размисъл над тегобите си.
Беше се ужасил от вещерското проклятие на Елън, изречено в притвора на църквата по време на служба. Вече не хранеше съмнение, че е вещица. Съжаляваше само за глупостта си, че й бе простил за оскърблението над „Правилника на Свети Бенедикт“ преди толкова години. Трябваше още тогава да съобрази, че жена, която е способна на подобно деяние, никога няма да се разкае искрено. Единственото благоприятно следствие от цялата тази ужасна история бе, че Елън отново напусна Кингсбридж и оттогава никой не беше я виждал. Страстно се надяваше, че никога вече няма да се върне.
Алиена беше видимо нещастна като съпруга на Алфред, макар Филип да не вярваше, че причината е в онова проклятие. Почти нищо не знаеше за семейния живот, но можеше да се досети, че умна, образована и жизнена личност като нея щеше да е нещастна да живее с толкова глуповат, тесногръд и муден в мисълта човек като Алфред, все едно дали са мъж и жена, или нещо друго.
Алиена трябваше да се омъжи за Джак, разбира се. Филип вече го разбираше и се чувстваше гузен от това, че заради плановете си за Джак не бе осъзнал от какво всъщност има нужда момчето. Джак изобщо не беше предназначен за монашеския живот и Филип бе сгрешил, като му го натрапи. Сега умът и енергията му бяха изгубени за Кингсбридж.
Като че ли всичко беше тръгнало на зле след нещастието на панаира на вълната. Приоратът бе затънал в повече дългове от всякога. Филип бе освободил половината работна сила на строежа, защото вече нямаше пари да им плаща. В резултат на това населението на градчето се беше смалило, което означаваше, че неделните пазари ставаха по-малки и доходите му от наемите спадаха. Кингсбридж бавно западаше.
Сърцевината на проблема бе в духа на жителите на градчето. Макар да бяха пресъградили къщите си и подхванали отново дребния си поминък, нямаха увереност в бъдещето. Каквото и да замисляха, каквото и да построяха, то можеше да бъде пометено за един ден от Уилям Хамли, ако решеше да нападне отново. Тази неизречена несигурност тормозеше умовете на всички и парализираше всяко начинание.
По някое време Филип осъзна, че се налага да предприеме нещо, за да спре упадъка. Трябваше да направи някакъв драматичен жест, който да каже на целия свят и особено на хората в града, че Кингсбридж се бори и устоява. Прекара много часове в молитва и усамотен размисъл, мъчейки се да реши какво точно трябва да стори.
Това, от което имаше нужда всъщност, беше чудо. Ако костите на свети Адолфус изцеряваха принцеси от чумата или караха вмирисан кладенец да дава чиста вода, хората щяха да се стичат в Кингсбридж на поклонение. Но светецът от години не беше вършил чудеса. Филип понякога се чудеше дали стабилното му и практично управление на приората не ядосваше светията, защото чудесата като че ли по-често ставаха на места, където управлението е по-малко благоразумно и атмосферата е заредена с религиозна ревност, ако не и с пълна истерия. Но се беше учил в по-земна школа. Отец Питър, абатът на първия му манастир, казваше често: „Моли се за чудеса, но сади зеле.“
Символът на живота и енергията на Кингсбридж бе катедралата. Ако само можеше да се довърши по някакъв чудодеен начин! Веднъж се моли цяла нощ за такова чудо, ала на заранта канцелът си бе все така без покрив и открит за виелиците, а високите му стени си стояха с назъбените краища, където щяха да се съберат със стените на трансепта.
Филип все още не беше наел нов майстор строител. Стъписал се беше, когато разбра колко много искат за заплата: така и не бе осъзнал колко евтино му бе работил Том. Тъй или иначе, Алфред ръководеше намалената работна сила без особени затруднения. Алфред беше станал доста мрачен след женитбата си. Приличаше на човек, надвил много съперници, за да стане крал, а след това е разбрал, че управлението е уморително бреме. Но все пак беше властен и решителен и другите мъже го уважаваха.
Но Том беше оставил празнина, която не можеше да бъде запълнена. Липсваше му като човек, не просто като майстор строител. Том се беше интересувал защо църквите трябва да се строят по един, а не по друг начин и Филип с удоволствие бе разсъждавал с него затова какво кара едни сгради да устояват дълго на времето, а други — да рухват. Строителя не беше особено религиозен човек, но понякога бе задавал на Филип въпроси около теологията, което показваше, че влага във вярата си толкова разум, колкото и в строенето. Мозъкът на Том беше общо взето устроен като този на приора. Филип можеше да разговаря с него като с равен. Малко такива хора бе имало в живота му. Джак беше един от тях, въпреки младостта му. Алиена — също, но тя се беше свила в окаяния си семеен живот. Кътбърт Белоглавия вече остаряваше, а Милий Касиера почти винаги беше извън приората, обикаляше фермите, отглеждащи овце, броеше акри, агнета и чували с вълна. След време един оживен и енергичен приорат в процъфтяващ катедрален град щеше да привлича учени глави както завоевателна армия привлича годни да се бият мъже. Филип с нетърпение очакваше тези дни, но те никога нямаше да настъпят, ако не измислеше как отново да вдъхне енергия на Кингсбридж.
— Зимата е мека — каза една сутрин Алфред, скоро след Коледа. — Можем да започнем по-рано от обикновено.
Това накара приора да се замисли. Това лято сводът щеше да се построи. Щом той се завършеше, канцелът можеше да стане годен за използване и Кингсбридж нямаше да е вече катедрално градче без катедрала: високият олтар и светите реликви се пазеха в източния край, наречен презвитериум, а повечето служби се провеждаха в хора, където седяха монасите. Само в неделите и на светите дни се използваше останалото от храма. Щом канцелът бъдеше осветен, доскорошният строителен обект щеше да се превърне в храм, макар и недовършен.
Жалко беше, че трябваше да чакат близо година, докато това се случи. Алфред бе обещал да довърши свода до края на тазгодишния строителен сезон, а сезонът свършваше обикновено през ноември, според времето. Но когато Алфред каза, че ще може да започне рано, Филип се зачуди дали ще може и да приключи по-рано. Всеки щеше да е смаян, ако храмът можеше да се отвори това лято. Това беше чудото, което търсеше — нещо, което да изненада цялото графство и да изпрати посланието, че Кингсбридж не може да бъде поставен на колене задълго.
— Можеш ли да завършиш до Петдесетница? — попита приорът обнадежден.
Алфред вдиша през зъби. Изглеждаше несигурен.
— Правенето на свода е най-тънката работа от всичко. Не трябва да се бърза, а не можеш да дадеш на чираците да го правят.
Баща му щеше да отговори с „да“ или „не“, помисли си Филип с раздразнение.
— Предполагам, че бих могъл да ти дам допълнителни работници — монаси. Това колко ще помогне?
— Малко. Повече зидари ми трябват всъщност.
— Сигурно бих могъл да ти дам един-двама повече — отвърна Филип припряно. Топла зима означаваше ранно стригане, тъй че можеше да се надява да започне да продава вълна по-рано от обикновено.
— Не знам. — Алфред все още изглеждаше неуверен.
— Да речем, че предложа на зидарите надбавка? — попита Филип. — Допълнителни седмични надници, ако сводът се довърши за Петдесетница?
— Не бях чувал за такова нещо досега — отвърна Алфред. Държеше се все едно, че са му направили неприлично предложение.
— Е, винаги има първи път — подхвърли приорът раздразнено. Предпазливостта на Алфред започваше да му лази по нервите. — Какво ще кажеш?
— Не мога да отговоря нито да, нито не на това — отвърна вяло Алфред. — Ще поставя въпроса пред хората си.
— Днес ли? — попита Филип нетърпеливо.
— Днес.
Приорът трябваше да се задоволи с този отговор.
Уилям Хамли и рицарите му пристигнаха в палата на епископ Уейлрън зад една волска кола, натоварена с чували с вълна. Беше започнал новият сезон за стригане. Също като Уилям, Уейлрън изкупуваше вълна от фермерите на цената на миналата година и очакваше да я продаде значително по-скъпо. Никой от двамата не бе имал особени затруднения да принуди арендаторите си да им продават: малкото селяци, опълчили се срещу наложеното правило, бяха прогонени и къщите им бяха подпалени, а след това повече бунтовници нямаше.
След като мина през портата, Уилям погледна нагоре по хълма. Закърнелите стени на палата, който епископът така и не беше построил, си стояха там вече от седем години като паметник за това как Уейлрън бе надхитрен от приор Филип. Почнеше ли Уейлрън да жъне придобивките от вълнената търговия, сигурно щеше да поднови строежа. Във времената на стария крал Хенри на един епископ не би му трябвала по-солидна защита от тази, която би му предложило паянтово ограждение от дървени колове, побити зад плиткия ров, ограждащ замъка. Сега, след пет години гражданска война, дори хора, които не бяха графове или епископи, вдигаха внушителни крепости.
Нещата се развиваха добре за Уейлрън, помисли си кисело Уилям, щом слезе от коня пред конюшните. Уейлрън бе запазил верността си към Хенри, епископа на Уинчестър, който постоянно преминаваше от едната на другата страна, с което се беше оказал един от най-верните му съюзници. През годините Уейлрън се беше обогатил с непрекъснат приток на имоти и привилегии и бе посетил Рим два пъти.
Уилям не беше извадил такъв късмет — оттам идваше и киселото му настроение. Въпреки че беше следвал Уейлрън при всяко сменяне на страните и въпреки че бе осигурявал голяма войска и за двете страни в гражданската война, все още не бе утвърден за граф на Шайринг. Мислил беше над това по време на затишието във войната и толкова се беше вбесил, че си бе наумил да се скара сериозно с епископа.
Изкачи се по стъпалата до входа на залата, следван от Уолтър и останалите рицари. Стюардът пред вратата беше въоръжен — още един белег за неспокойните времена. Както обикновено епископ Уейлрън седеше насред помещението, а разкривените му кокалести крайници създаваха впечатлението, че някой го е захвърлил небрежно като парцалена кукла върху големия стол. Балдуин, вече архидякон, стоеше до него в поза, намекваща, че очаква да му се дадат указания. Уейлрън се беше загледал в пламъците на огъня, потънал в размисъл, но рязко вдигна глава при влизането на посетителя.
Уилям изпита привичната си неприязън към домакина си, докато го поздравяваше, преди да седне. Кожата му настръхна при вида на меките тънки длани на Уейлрън, сплъстената му черна коса, мъртвешки бледото му лице и воднистите му зли очи. Епископът събираше в себе си всичко, което Уилям мразеше: бе хлъзгав, физически слаб, нагъл и хитър.
Сигурен беше, чувствата са взаимни. Уейлрън не така и не можа да прикрие неприязънта, която изпита при влизането му. Изправи гръб и скръсти ръце, устната му се кривна и лицето му леко се намръщи като при човек, страдащ от колики.
Поговориха известно време за войната. Разговорът вървеше сковано и неловко и Уилям изпита облекчение, когато бе прекъснат от един вестоносец с писмо, написано на свитък пергамент и запечатано с восък. Уейлрън отпрати вестоносеца в кухнята да хапне нещо. Не отвори писмото.
Уилям се възползва от повода, за да смени темата:
— Не дойдох тук, за да си говорим за битки. Дойдох да ви заявя, че търпението ми е на изчерпване.
Уейлрън повдигна мълчаливо вежди. Мълчанието бе обичайната му реакция на неприятни теми.
Уилям продължи.
— Вече минаха три години, откакто баща ми почина, но крал Стивън все още не ме е утвърдил за граф. Това е възмутително.
— Не бих могъл да съм по-съгласен — отвърна му Уейлрън с безразличие. Завъртя писмото в ръцете си, като оглеждаше печата и пръстите му се заиграха с панделката.
— Това е чудесно, защото ще трябва да направите нещо по въпроса.
— Скъпи ми Уилям. Не е във властта ми да те направя граф.
Уилям очакваше подобно поведение и бе решил да не го допусне.
— Бихте могъл да подшушнете на брата на краля.
— Но какво да му кажа? Че Уилям Хамли е служил на краля добре? Ако е вярно, то кралят го знае, а ако не — също го знае.
Уилям не можеше да го надвие в логиката, затова просто пренебрегна аргументите му.
— Дължите ми го, Уейлрън Бигод.
Уейлрън като че ли се ядоса леко. Посочи към Уилям с писмото в ръката си.
— Нищо не ти дължа. Ти винаги преследваше собствените си цели, дори когато правеше каквото исках аз. Не съществуват никакви дългове на благодарност между нас.
— Казвам ти, няма да чакам повече.
— Какво ще направиш? — попита с лека насмешка Уейлрън.
— Ами, първо ще се видя лично с епископ Хенри.
— И?
— Ще му кажа, че си останал глух за молбите ми и поради това минавам на страната на императрица Мод. — Забеляза със задоволство как се промени физиономията на Уейлрън: стана малко по-блед и вече изглеждаше леко изненадан.
— Пак ще смениш страната? — попита скептично епископът.
— Само веднъж повече от теб — отвърна упорито Уилям.
Външното безразличие на Уейлрън бе поразклатено, но не много. Кариерата му в голяма степен беше спечелила от възможността да предлага Уилям и рицарите му на страната, предпочетена в момента от епископ Хенри. За него щеше да е удар, ако пионката му изведнъж започнеше да действа независимо. Но не фатален удар. Уилям се взря в лицето му, докато обмисляше заплахата. Знаеше вече как работи умът на този човек: мислеше си, че е по-изгодно да запази верността на Уилям, но се чудеше колко усилие си заслужава това.
За да спечели време, Уейлрън счупи печата на писмото и го разви. Щом го зачете, на страните на лицето му изби червенина.
— Проклетникът — изсъска ядосано той.
— Кой това? — попита гостът му.
Уейлрън му го подаде.
Уилям го пое и засрича думите:
— До… най… прес… ветия… прем… илостив… епископ…
Уейлрън издърпа писмото от ръцете му, изнервен от бавното му четене.
— От приор Филип е. Уведомява ме, че канцелът на новата катедрала ще е довършен до Петдесетница и има дързостта да ме помоли да удостоя литургията с официално присъствие.
Уилям се изненада.
— Как е успял? Мислех, че е орязал половината си строители!
Уейлрън поклати глава.
— Каквото и да се случи, този човек успява да се съвземе от всеки удар. — Погледна го замислено. — Мрази те, разбира се. Смята, че си въплътеният дявол.
Уилям се зачуди какво ли се въртеше в момента в лукавия ум на епископа.
— И какво?
— Би било голям удар за Филип, ако бъдеш утвърден за граф на Петдесетница.
— Не би го направил заради мен, но би го сторил напук на Филип — измърмори кисело Уилям, но вътрешно се обнадежди.
— Изобщо не мога да го направя — отвърна Уейлрън. — Но ще говоря с епископ Хенри. — Погледна го с очакване.
Уилям се поколеба. Най-сетне измърмори с неохота:
— Благодаря.
Пролетта тази година бе студена и мрачна, а заранта на Петдесетница валеше. Алиена се беше събудила посред нощ с болки в гърба и от време на време още я приболяваше. Седеше в студената кухня и заплиташе косата на Марта, докато Алфред нагъваше обилната си закуска от бял хляб, прясно сирене и силна бира. Един особено остър спазъм я принуди да спре, изправи гръб и изохка. Марта забеляза и попита:
— Какво има?
— Гърбът нещо — отвърна Алиена половинчато. Не искаше да го обсъжда, тъй като причината явно бе спането на пода в проветривата задна стаичка, а никой не знаеше за това, дори Марта.
Марта стана и взе един нагорещен камък от огнището. Алиена седна на мястото й. Марта уви камъка в опърлено парче кожа и го притисна на гърба й. Донесе й облекчение. После момичето започна да плете косата й, израснала отново на безредни черни къдрици, след като бе изгоряла. Алиена се поотпусна.
Двете с Марта бяха станали много близки, след като Елън си бе отишла. Горката Марта: беше загубила майка си, а след това и мащехата си. Самата Алиена трудно можеше да ги замести, а и беше само с десет години по-голяма от зълва си. Всъщност играеше ролята на по-голяма сестра. Странно, но човекът, който най-много липсваше на момичето, бе доведеният й брат Джак.
Но пък Джак липсваше на всеки.
Алиена се зачуди къде ли беше той сега. Можеше да е съвсем наблизо, да работи на катедрала в Глостър или Солсбъри. По-вероятно беше заминал за Нормандия. Но можеше да е стигнал и много по-далече — Париж, Рим, Йерусалим или Египет. Спомни си разказите на поклонниците за далечни места и си представи Джак сред пясъчна пустиня, как дяла камък за сарацинска крепост под ослепителната слънчева светлина. Дали мислеше за нея сега?
Мислите й бяха прекъснати от тропот на копита отвън, а след малко влезе брат й Ричард, повел коня си. Двамата бяха плувнали в пот и потънали в кал. Алиена взе гореща вода от огъня, за да му полее да измие ръцете и лицето си, докато Марта изведе коня в задния двор. После сложи комат хляб и парче студено телешко на кухненската маса и му сипа бира.
— Какви са новините от войната? — подхвърли Алфред.
Ричард подсуши лицето си с кърпа и седна да закуси.
— Надвиха ни при Уилтън.
— Стивън да не го плениха?
— Не, измъкна се, както Мод се измъкна от Оксфорд. Сега Стивън е в Уинчестър, а Мод в Бристъл. И двамата ближат рани и укрепват властта си над районите, които държат.
Новините като че ли винаги бяха едни и същи, помисли си Алиена. Едната или двете страни бе спечелила малка победа или претърпяла малко поражение, но така и нямаше изгледи за край на войната.
Ричард я погледна и подхвърли:
— Надебеляла си.
Тя кимна мълчаливо. Беше в осмия месец на бременността, но никой не го знаеше. Имаше късмет, че времето бе толкова лошо, тъй че можеше да продължи да носи размъкнатите зимни дрехи, които да скриват фигурата й. След няколко седмици бебето щеше да се роди и истината да излезе наяве. Все още нямаше представа какво щеше да прави след това.
Камбаната заби, за да прикани хората от града на литургия. Алфред нахлузи ботушите си и я погледна с очакване.
— Май не мога да ида — отвърна Алиена. — Чувствам се ужасно.
Той сви равнодушно рамене и се обърна към брат й.
— Трябва да дойдеш, Ричард. Всички ще са там днес — ще е първата служба в новия храм.
Ричард се изненада.
— Вече сте вдигнали тавана? Мислех, че това ще отнеме цялата година.
— Разбързахме се. Приор Филип предложи на мъжете по една седмична надница отгоре, ако го довършим за днес. Да видиш ти как можели да работят по-бързо. Все пак, едва го довършихме — свалихме кофража едва тази сутрин.
— Трябва да го видя — каза Ричард. Пъхна последното парче хляб и месо в устата си и стана.
— Искаш ли да остана с тебе? — попита Марта Алиена.
— Не, благодаря. Ще се оправя. Ти иди. Аз само ще полегна.
Тримата облякоха наметалата си и излязоха. Алиена се прибра в задната стая, като взе със себе си нагорещения камък, увит в кожата. Легна на леглото на Алфред с камъка под гърба си. Беше станала ужасно ленива след женитбата си. Преди бе поддържала сама домакинството си и отгоре на това беше най-енергичният търговец на вълна в графството. Сега едва смогваше да ошета в къщата на съпруга си, макар да нямаше никаква друга работа.
Пожела малко така, изпълнена със самосъжаление и без да може да заспи. Изведнъж усети вадичка топла течност по вътрешната страна на бедрото си. Стъписа се. Беше почти все едно, че се е изтървала и напишкала. Надигна се рязко. Знаеше какво означава. Водата й изтичаше. Бебето идваше.
Уплаши се. Трябваше й помощ. Извика колкото й глас държи съседката:
— Милдред! Милдред, ела тука!
После се сети, че никой не си беше у дома — всички бяха отишли на църква.
Струйката вода намаля, но леглото на Алфред беше прогизнало. Щеше много да се ядоса, помисли си тя със страх. А после си спомни, че бездруго ще побеснее, защото щеше да знае, че бебето не е негово. „О, Господи, какво да правя сега?“
Болката в гърба й се върна и тя осъзна, че трябваше да са тъй наречените „родилни болки“. Забрави за Алфред. Предстоеше й да ражда. Беше твърде уплашена, за да може да се оправи сама. Някой трябваше да й помогне. Реши да отиде до храма.
Смъкна краката си от леглото. Последва нов спазъм и тя се спря, присвила лице от болка, докато чакаше да премине. После стана от леглото и излезе от къщата.
Умът й се луташе, докато залиташе по калната улица. Когато стигна до манастирската порта, болката отново се върна и се наложи да се облегне на стената и да стисне зъби, докато отмине. После влезе в манастирския двор.
По-голямата част от градското население се беше струпала във високия тунел на канцела и двата по-ниски прохода на крилата от двете страни. Олтарът беше в другия край. Новият храм изглеждаше странно: кръглият каменен таван щеше след време да е с дървен покрив отгоре, но сега бе незащитен като плешив човек без шапка на главата. Богомолците стояха с гръб към Алиена.
Докато влизаше със залитане в катедралата епископът, Уейлрън Бигод, тъкмо бе заговорил. Видя като в кошмар, че до него стои Уилям Хамли. Думите на епископ Уейлрън се врязаха в нея въпреки изтощението.
— … с голяма гордост и удоволствие трябва да ви съобщя, че лорд кралят, Стивън, е утвърдил лорд Уилям за граф на Шайринг.
Въпреки болката и страха си Алиена се ужаси от чутото. От шест години, още от онзи ужасен ден, когато видя баща си в затвора на Уинчестър, бе посветила живота си на това да си възвърнат семейната собственост. Двамата с Ричард бяха преживели крадци и насилници, пожар и гражданска война. На няколко пъти наградата за страданията им бе сякаш на ръка разстояние. Но ето, че я бяха изгубили.
Паството замърмори сърдито. Всички бяха пострадали от Уилям и все още живееха в страх от него. Никак не ги зарадва като разбраха, че е удостоен с титлата от краля, който уж трябваше да ги защитава. Алиена се заозърта за Ричард, да види как той поема този окончателен удар, но не можа да го намери.
Приор Филип се изправи с навъсено като буреносен облак лице и поде химна. Паството запя обезсърчено. Алиена се подпря на една от колоните, поразена от поредния спазъм. Беше най-отзад в тълпата и никой не я забеляза. По някакъв странен начин лошата новина я бе успокоила. „Аз само раждам едно бебе“, помисли си тя. „Случва се всеки ден. Просто трябва да намеря Марта или Ричард, и те ще се погрижат за всичко“.
Щом болката отшумя, провря се между богомолците и затърси с очи Марта. В ниското северно крило имаше група жени и тя се запъти към тях. Хората я поглеждаха с любопитство, но вниманието им бе отвлечено от нещо друго: някакъв странен шум, подобен на далечен тътен. В началото едва се усещаше от пеенето, но то бързо затихна и тътенът се усили.
Алиена стигна до жените. Всички се оглеждаха притеснено за източника на шума. Пипна една за рамото и каза:
— Виждала ли си Марта, зълва ми?
Обърна се да я погледне и Алиена позна в нея жената на щавача, Хилда.
— Мисля, че Марта е от другата страна.
После тътенът стана оглушителен и Хилда извърна глава.
Алиена проследи погледа й. В средата на църквата всички бяха вдигнали очи нагоре към тавана Хората в страничните крила извиха вратове и загледаха към арките на аркадата. Някои запищяха. Алиена видя как на отсрещната стена запълзя пукнатина между два съседни прозореца на клерестория. Пред очите й няколко парчета от зида се срутиха отгоре върху тълпата, скупчена в средата на храма. Последва хаос от писъци и викове, а после всички се втурнаха да бягат.
Земята под краката й се разтресе. Докато се мъчеше да си пробие път навън от църквата, видя, че високите стени горе се разцепват и кръглият купол в центъра се пропуква. Хилда, жената на щавача, падна пред нея. Тя се спъна в проснатото й тяло и също се озова на земята. Дъжд от дребни камъни я засипа, докато се опитваше да се изправи, а после ниският покрив на крилото се пропука и се срути надолу, нещо я удари в главата и всичко наоколо почерня.
Филип беше започнал службата горд и изпълнен с благодарност. Беше на косъм, но сводът все пак бе довършен навреме. Всъщност само три от четирите просвета на канцела бяха засводени, защото четвъртият не можеше да се направи, преди да е довършен купола и назъбените краища на стените на канцела да се съединят с трансептите. Все пак трите просвета бяха достатъчно. Цялото строително оборудване бе разчистено безмилостно: инструментите, купищата камък и дърво, пилоните на скелето и магаретата, куповете мазилка и смет. Канцелът бе изметен безукорно. Монасите бяха измазали с вар зидовете и разчертали прави червени линии по хоросана, за да изглежда пълнежът между камъните по-изряден, отколкото беше всъщност, според обичая. Олтарът и епископският престол бяха извадени от криптата. Само че мощите на светеца в каменното им ковчеже си бяха останали долу: преместването им щеше да е тържествена церемония, наричана „пренасяне“, връхната точка на днешната литургия. Когато службата започна, с епископа на трона, с монасите в нови раса, подредени зад олтара и хората от града, струпани в храма и двете му крила, Филип се почувства осъществен. Беше благодарил на Господа затова, че го доведе успешно до този първи, критичен етап в пресъграждането на катедралата.
Когато Уейлрън огласи съобщението си за Уилям, Филип беше обзет от гняв. Толкова явно бе избран моментът, за да помрачи тържествеността на повода и да напомни на гражданите, че все още са зависими на милостта на жестокия си господар. Беше започнал яростно да търси подходящ отговор, когато започна тътенът.
Приличаше на онзи кошмар, който понякога го спохождаше. В него вървеше по скелето, издигнато много нависоко. Беше напълно уверен в безопасността си, когато внезапно забелязваше разхлабен възел във въжетата, които пристягаха пилоните един към друг. Нищо сериозно. Само че когато се навеждаше, за да стегне възела, платформата под него се накланяше леко. Не много в началото, но достатъчно, за да го накара да залитне. А след това светкавично пропадаше през огромното пространство на катедралния канцел. Падаше стремително бързо и знаеше, че ще умре.
Грохотът отначало бе озадачаващ. За миг или два си помисли, че е далечен гръм. После стана прекалено силен и хората престанаха да пеят. Филип все още си мислеше, че е само някакво странно явление, което скоро щеше да се обясни и което в най-лошия случай можеше да прекъсне службата. После погледна нагоре.
В третия просвет, където бяха свалили кофража едва тази сутрин, в мазилката се образуваха пукнатини, високо на стените на клерестория. Появиха се изведнъж и бързо пропълзяха през стената от единия прозорец към следващия, подобно на нападащи змии. Първата му реакция бе разочарование: беше щастлив, че канцелът е завършен, но сега щеше да му се наложи да предприеме ремонти, а всички хора, които толкова бяха впечатлени от работата на строителите, щяха да рекат, че бързата работа е срам за майстора. После върховете на стените като че ли се огънаха навън и той с нарастващо чувство на ужас осъзна, че нямаше да е просто прекъсване на службата. Щеше да е катастрофа.
По извития тавански свод се появиха цепнатини. Един голям камък се откърти от плетеницата на зида високо горе и се завъртя във въздуха. Хората запищяха и се опитаха да се отдръпнат от пътя му. Преди Филип да успее да види дали някой е пострадал лошо, западаха още камъни. Паството изпадна в паника. Всички се бутаха, блъскаха и се тъпчеха в усилието си да избегнат падащата зидария. Споходи го безумната мисъл, че е някаква поредна атака на Уилям Хамли. Тогава видя Уилям най-отпред при богомолците да разблъсква хората наоколо си в отчаян опит да избяга и осъзна, че не би могъл сам да си причинява подобно нещо.
Повечето хора се опитаха да се отдръпнат от олтара, да се измъкнат от катедралата през отворения западен край. Но се срутваше точно западният, откритият край на храма. Проблемът беше в третия просвет. Във втория просвет, където се намираше самият той, сводът като че ли се държеше. Зад него първия просвет, където се бяха подредили монасите, също изглеждаше стабилен. В онзи край срещуположните стени се крепяха от източната фасада.
Видя малкия Джонатан с Джони Осем пенса, присвити в отсрещния край на северното крило. Там бяха в по-голяма безопасност, отколкото където и да било, реши Филип. Веднага след това осъзна, че трябва да направи всичко възможно, за да спаси останалите от паството си.
— Елате насам! — извика той. — Всички! Тръгнете насам!
Дали го чуха или не — никой не се отзова.
В третия просвет върховете на стените се срутиха навън и целият свод рухна, големи и малки камъни западаха във въздуха като смъртоносен град върху изпадналите в истерия миряни. Филип се втурна напред и сграбчи първия попаднал му гражданин.
— Бягай назад! — изрева той и го блъсна към източния край.
Стъписаният мъж видя монасите, присвити пред далечната стена и затича към тях. Филип направи същото с две жени. Хората с тях разбраха какво прави и тръгнаха на изток, без да ги бутат. Други започнаха да схващат и част от тези, които бяха най-отпред, също се понесоха на изток. Филип за миг погледна нагоре и се втрещи, като видя, че вторият просвет всеки момент щеше да рухне: същите пукнатини пълзяха по стената над галерията и прорязваха свода точно над главата му. Продължи да подкарва хората към безопасния източен край, съзнавайки, че всеки, когото успееше да обърне, можеше да означава един спасен човешки повече. Дъжд от откъртен хоросан заваля върху обръснатата му глава, а след това западаха камъните. Хората се разпръсваха. Някои бяха потърсили убежище в страничните крила; други се трупаха пред източната стена, където беше и епископ Уейлрън; трети все още се опитваха да се измъкнат от западния край, като пълзяха върху нападалите отломки и тела в третия просвет. Един камък го удари по рамото. Падна косо и само го остърга, но го заболя. Филип вдигна ръце над главата си и огледа наоколо обезумял. Беше сам в средата на втория просвет. Всички останали се бяха отдръпнали покрай ръба на опасната зона. Беше направил всичко, което можеше. Затича към източния край.
После се обърна и погледна нагоре. Клересторият при втория просвет вече рухваше и сводът пропадаше в канцела в точно повторение на случилото се преди малко. Жертвите обаче не бяха толкова много, тъй като хората бяха имали късмета да се измъкнат, а и покривите на страничните крила там като че ли удържаха, докато при третия просвет бяха поддали. Всички в тълпата при източния край се заотдръпваха назад, притискайки се към стената и всички лица бяха извърнати нагоре към свода, да гледат дали срутването няма да стигне и в първия просвет. Грохотът от падащата зидария като че ли бе позатихнал, но мъгла от прах и камъчета изпълваше въздуха и за няколко мига никой не можеше да види нищо. Филип затаи дъх. Прахта улегна и той отново видя свода. Беше се срутил точно до ръба на първия просвет. Но там като че ли държеше.
После всичко затихна. Приорът зяпна втрещен в развалините на храма си. Само първият просвет бе останал непокътнат. Стените на втория просвет стояха до нивото на галерията, но от третия и четвъртия бяха останали само страничните крила, а и те бяха пострадали лошо. Подът на храма беше затрупан с отломки, осеяни с потръпващите все още човешки тела на умрелите и ранените. Седем години труд и стотици фунтове пари бяха унищожени, а десетки, може би стотици души загинаха само за няколко кошмарни мига. Сърцето му щеше да се скъса от мъка за похабения труд и избитите хора, за вдовиците и сираците, които щяха да останат. В очите му бликнаха горчиви сълзи.
В ухото му заговори груб глас.
— Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип!
Обърна се и видя епископ Уейлрън в черните му зацапани с прах одежди, забил тържествуващия си поглед в него. Да види тази трагедия бе съкрушително, но да го обвиняват за нея бе непоносимо. Искаше му се да извика: Направих всичко по силите си! Но думите не излязоха. Гърлото му сякаш се беше стегнало и не можеше да проговори.
После погледът му мерна Джони Осем пенса с малкия Джонатан, измъкващи се от заслона на крилото и си спомни отново за отговорността си. Достатъчно време щеше да има, за да се терзае кой е виновен. Точно сега имаше десетки ранени и още повече затиснати под отломките. Трябваше да организира спасяването. Изгледа с гняв епископ Уейлрън и му изръмжа:
— Махни се от пътя ми.
Стъписан, епископът се отдръпна встрани и Филип скочи на олтара.
— Слушайте ме! — извика колкото му глас държи. — Трябва да се погрижим за ранените, да спасим хората, които са затрупани и след това да погребем мъртвите и да се помолим за душите им. Ще назнача трима водачи, които да организират това. — Огледа лицата наоколо да види кои все още са живи и здрави. Забеляза Алфред. — Алфред Строителя ръководи разчистването на отломките и спасяването на затрупаните и искам всички зидари и ратаи да работят с него. — Озърна се към монасите и въздъхна облекчено, като видя сред тях цял и невредим довереника си Милий. — Милий Касиера отговаря за изваждането на убитите и ранените от храма, и ще му трябват здрави помагачи. Рандълф Лечителя ще се погрижи за ранените, след като ги извадят от тази бъркотия, а по-възрастните могат да му помогнат, особено старите жени. Така. Да започваме. — Скочи долу от олтара. Хората наоколо се разбъбриха, зараздаваха заповеди и заразпитваха кой какво да прави.
Филип отиде при Алфред. Изглеждаше стъписан и уплашен не на шега. Ако някой носеше вина за всичко това, беше точно той, майсторът строител, но сега не беше моментът за упреци.
— Раздели хората си на екипи — каза му Филип, — и им дай отделни зони за работа.
Алфред го изгледа глуповато за миг. После лицето му се проясни.
— Да. Точно така. Ще започнем в западния край и ще разчистим нападалото навън, да отворим пространство.
— Добре. — Филип го остави и се запровира през тълпата към Милий. Чу го да казва:
— Отнесете ранените далече от храма и ги оставете на тревата. Мъртвите занесете на северната страна.
Отдалечи се, доволен както винаги, че може да му се довери, че ще направи каквото трябва. Видя, че Рандълф Лечителя гази през развалините и забърза към него. Двамата се запровираха между купищата нападала зидария. Извън храма при западния край имаше тълпа хора, успели да се измъкнат от срутванията и останали невредими.
— Използвай тези хора — каза му Филип. — Прати някой до лечебницата да донесе носилки и бинтове. Няколко да идат до магерницата да донесат гореща вода. Помоли иконома за силно вино за тия, дето трябва да се съвземат. Погрижи се мъртвите и ранените да се подредят в две редици с пространство между тях, за да не се препъват помагачите ти в труповете.
Огледа се. Оцелелите се залавяха за работа. Много от подслонилите се в непокътнатия източен край на храма го бяха последвали през развалините и вече започваха да вадят телата. Един-двама ранени, които бяха само замаяни или зашеметени, се вдигаха на крака без чужда помощ. Филип видя една старица, която седеше на пода и гледаше объркано. Позна в нея Мод, вдовицата на бижутера. Помогна й да се вдигне и я изведе от руините.
— Какво стана? — промълви тя, без да го погледне. — Не знам какво стана.
— И аз не знам, Мод.
Докато се връщаше да помогне на още някого, думите на епископ Уейлрън отново прозвучаха в главата му: „Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип.“ Обвинението го сряза остро, защото мислеше, че може да е основателно. Винаги беше настоявал за повече, за по-добре, за по-бързо. Притискал беше Алфред да завърши покрива също както бе настоявал за панаира на вълната и за кариерата на Шайринг. Във всеки от тези случаи резултатът бе трагедия: избиването на каменоделците, опожаряването на Кингсбридж, а сега това. Явно амбицията му бе виновна. За монасите беше по-добре да живеят в примирение, да приемат изпитанията и пораженията на този свят като уроци по търпение, давани от Всевишния.
Докато помагаше в изнасянето на стенещите ранени от развалините на катедралата, Филип реши в бъдеще да остави амбицията и настойчивостта за Господа: той самият оттук насетне щеше да приема в пасивно смирение всичко, което се случи. Ако Бог искаше катедрала, Бог щеше да му осигури кариера. Щом градът бе опожарен, следваше да приеме това за знак, че Бог не е искал панаир на вълната. А сега, след като катедралата се беше срутила, Филип нямаше да я пресъгради.
Когато стигна до това решение, видя Уилям Хамли.
Новият граф на Шайринг седеше на пода в третия просвет, близо до северното крило, с посивяло лице и разтреперан от болка. Стъпалото му бе затрупано под един голям камък. Докато помагаше да обърнат камъка, Филип се зачуди защо Бог бе позволил толкова добри хора да загинат, а бе пощадил такова чудовище като Уилям.
Графът вдигна голям шум заради болката в крака си, но инак му нямаше нищо. Помогнаха му да се изправи. Той се подпря на рамото на един от мъжете на неговия ръст и излезе навън с куцукане.
После проплака бебе.
Всички го чуха. Никакви бебета нямаше наоколо. Всички се заозъртаха озадачени. Плачът се повтори и Филип осъзна, че идваше изпод грамадата камъни, нападали в крилото.
— Ето там! — извика той. Засече погледа на Алфред и го подкани с ръка. — Под онази купчина има живо бебе!
Всички се заслушаха в плача. Беше като на много малко бебенце, няма и на месец.
— Прав сте — каза Алфред. — Я да разчистим големите камъни.
С помагачите си започнаха да местят отломките от големия куп, запушил арката на третия просвет. Филип се включи в работата. Не можеше да се сети коя жена в градчето е родила в последните няколко седмици. Раждането можеше и да е убягнало от вниманието му, разбира се: макар градът да се беше смалил в последната година, все пак бе достатъчно голям, за да пропусне едно такова обичайно събитие.
Плачът изведнъж секна. Всички прекъснаха работата и се заслушаха. Не се повтори. Започнаха отново да вадят камъните в мрачно мълчание. Беше рисковано, тъй като всеки изместен камък можеше да причини срутването на другите. Точно затова Филип го беше възложил на Алфред. Само че Алфред не се оказа толкова предпазлив, колкото му се искаше и оставяше всеки да прави каквото намери за добре, без никакъв план. В един момент целият куп се размести опасно и Филип извика:
— Чакайте. — Всички се спряха. Алфред явно беше твърде стъписан, за да може да въведе ред. Филип трябваше да се оправи сам. — Ако има живи долу, нещо трябва да ги е опазило. Ако камъните се срутят, може да ги убием. Да действаме по-внимателно. — Посочи няколко зидари, струпани заедно. — Вие тримата, качете се на купа и вадете най-горните камъни. Вместо да ги изнасяте сами, ги подавайте на някой от нас.
Започнаха отново по неговия план. Като че ли тръгна не само по-безопасно, но и по-бързо.
След като бебето беше спряло да плаче, не знаеха накъде точно да се насочат, затова започнаха да разчистват на голяма площ, почти в целия просвет. Нападалото беше от централния свод, но беше рухнала и част от покрива на крилото, тъй че имаше не само камъни и мазилка, но и греди и покривни плочи.
Филип се трудеше без умора. Искаше да спасят това бебе на всяка цена. Някакси му се струваше важно, макар да знаеше, че са загинали десетки хора. Чувстваше, че ако бъде спасено, щеше да има някаква надежда за бъдещето. Докато вдигаше камъните, закашлян и полузаслепен от прахта, се молеше на ум с цялата си душа да намерят бебето живо.
След малко над купчината развалини започнаха да се виждат външната стена на крилото и част от единия прозоречен отвор. Зад купчината като че ли имаше празно пространство. Някой може би бе оцелял там. Един от зидарите се изкатери предпазливо на върха й и погледна надолу.
— Иисусе Христе! — възкликна мъжът.
Вместо да го упрекне за богохулството, Филип извика нетърпеливо отдолу:
— Бебето добре ли е?
— Не мога да кажа.
Искаше му се да го попита какво е видял или даже сам да се покачи да погледне, но зидарят се захвана с разчистването с подновена енергия и нищо не можеше да направи, освен да потисне трескавото си любопитство и да продължи да помага.
Купът започна бързо да се смалява. Близо до пода имаше грамаден камък и трима души трябваше да го подхванат, за да се измести. Щом го изтъркаляха настрани, Филип видя бебето.
Беше голичко, като новородено. Бялата му кожа бе зацапана с кръв и полепнала прах, но успя да види главичката му, с коса с изумително светло червеникав цвят, като на морков. Погледна го по-внимателно и разбра, че е момченце. Лежеше върху женска гръд и сучеше от едната й гърда. Видя, че детето е живо и сърцето му подскочи от радост. После погледна жената. Тя също бе жива. Улови погледа му и му отвърна с уморена, щастлива усмивка.
Беше Алиена.
* * *
Алиена повече не се върна в къщата на Алфред.
Той заяви пред всички, че бебето не е негово и за доказателство посочи рижата коса на детето, същия цвят като на Джак. Но не се опита да навреди нито на детето, нито на нея — каза само, че не ги ще в дома си.
Върна се в едностайната си къща в бедняшкия квартал при брат си Ричард. Това, че Алфред не изпита особена охота да си отмъщава, я успокои. Радваше се, че не е длъжна повече да спи като куче на пода до леглото му. Но най-вече се радваше и гордееше с чудесното си бебче. Имаше рижа коса, сини очи и съвършено бяла кожа, и й напомняше живо за Джак.
Никой в града не знаеше защо се беше срутил храмът. Имаше много предположения обаче. Според някои, Алфред се беше оказал некадърен като майстор строител. Други обвиняваха Филип затова, че прибързал работата, за да се довърши сводът за Петдесетница. Според някои от зидарите кофражът бил свален преди хоросанът да засъхне както трябва. Един стар зидар говореше, че стените по начало не били замислени да издържат тежестта на каменен свод.
Седемдесет и девет души бяха убити, включително и онези, които бяха издъхнали по-късно от раните си. Всички говореха, че жертвите щели да са повече, ако приор Филип не беше отпратил толкова много хора към източния край. Гробището в манастирския двор вече бе запълнено заради пожара на панаира на вълната предната година, тъй че повечето мъртви бяха погребани до енорийската църква. Много хора говореха, че над катедралата тегне проклятие.
Алфред отведе всичките си строители в Шайринг, където градеше каменни къщи за заможни граждани. Другите майстори занаятчии се разпръснаха от Кингсбридж. Никой всъщност не беше освободен, но за мъжете нямаше друга работа, освен да разчистват отломките и след няколко седмици всички си бяха заминали. В неделите не идваха нови доброволци, пазарът се смали до няколко задрямали сергии, а Малахи натовари семейството си и имуществото си на грамаден фургон, теглен от четири вола и напусна градчето да си търси късмета.
Ричард даде под наем на един фермер хубавия си черен жребец и с парите се препитаваха двамата с Алиена. Без подкрепата на Алфред не можеше да продължи като рицар, а и вече нямаше смисъл, след като Уилям го бяха направили граф. Алиена все още се чувстваше обвързана с клетвата пред баща си, но засега като че ли нищо не можеше да направи, за да я изпълни. Ричард изпадна в дълбока апатия. Ставаше късно, седеше по цял ден отпуснат на слънцето, а вечерите прекарваше в пивницата.
Марта все още живееше в голямата къща с една стара слугиня. Но повечето време през деня прекарваше с Алиена. Обичаше да й помага за бебето, особено след като толкова много приличаше на обожавания от нея Джак. Искаше Алиена да го кръсти Джак, но тя не бързаше да му даде име по неясни и за самата нея причини.
За Алиена лятото мина озарено от майчинско щастие. Но щом почна жътвата, времето позахладня и вечерите взеха да стават по-къси, тя започна да изпитва неудовлетворение.
Всеки път, щом се замислеше за бъдещето си, Джак изплуваше в ума й. Беше заминал някъде, представа си нямаше къде и може би никога нямаше да се върне, но все още беше с нея, властваше над мислите й изпълнен с живот и енергия, ясен и жив все едно, че го е видяла едва вчера. Мислеше си дали да се премести в друг град и да се престори на вдовица, или пък да убеди Ричард да започне да печели някак за прехрана. Размисляше да се захване с тъкане или с пране, или пък да се наеме за слугиня при някои от хората в града, които все още бяха достатъчно заможни, за да наемат помощници. Но всеки нов план се посрещаше с насмешлив смях от въображаемия Джак в ума й, който казваше: „Нищо няма да се получи без мен.“ Това, че се беше любила с него заранта преди венчавката си с Алфред, бе най-големият грях в живота й и тя не се съмняваше, че търпи наказание заради него. Но въпреки това имаше моменти, в които си мислеше, че е и най-хубавото нещо, което е правила в живота си. А щом погледнеше бебето си, не можеше да се накара да съжалява за случилото се. И все пак бе неспокойна. Едно бебе не стигаше. Чувстваше се непълна, неудовлетворена. Къщата й изглеждаше твърде малка, Кингсбридж — полумъртъв, а животът — еднообразен и скучен. Започна да се изнервя с бебето и да проявява сприхавост към Марта.
В края на лятото селянинът върна коня. Вече не му трябваше и изведнъж Ричард и Алиена се оказаха без никакъв доход. Един ден в началото на есента брат й замина за Шайринг, за да продаде снаряжението си. Докато го нямаше и Алиена хапваше ябълки за обед, та да спести пари, майката на Джак се появи в къщата.
— Елън! — възкликна Алиена.
Беше повече от стъписана. В гласа й имаше тревога, защото Елън бе прокълнала църковна венчавка и приор Филип тепърва можеше да я осъди.
— Дойдох да си видя внука — каза кротко Елън.
— Но как научи…
— Човек чува това-онова, дори и в гората. — Отиде до люлката в ъгъла и погледна заспалото дете. Лицето й омекна. — Я гледай. Няма съмнение чий син е. Добре ли върви?
— Никакви проблеми не съм имала с него. Мъничък е, но корав — отвърна с гордост Алиена. После добави: — Като баба си. — Загледа мълчаливо Елън. Беше поотслабнала и кожата й бе загоряла, носеше къса кожена туника, под която се виждаха кафявите й прасци. Ходилата й бяха боси. Изглеждаше млада и здрава: животът в леса явно й се отразяваше добре. Алиена пресметна, че трябваше да е на трийсет и пет. — Много добре изглеждаш.
— Липсвате ми всички — отвърна Елън. — Ти, Марта, даже и брат ти, Ричард. Моят Джак ми липсва. Липсва ми и Том. — Изглеждаше тъжна.
Алиена все още бе притеснена за нея.
— Видя ли те някой на идване? Монасите може все още да искат да те накажат.
— Няма и един монах в Кингсбридж, на когото да му стиска да ме задържи — отвърна й тя с широка усмивка. — Но все пак внимавах — никой не ме видя. — После Елън замълча и я загледа. Стана й малко неловко от тези нейни пронизващи, медено цветни очи. Най-сетне Елън отрони: — Хабиш си живота.
— Какво имаш предвид? — попита Алиена, макар думите да докоснаха мигновено изпънатата струна в душата й.
— Трябва да идеш да намериш Джак.
Жегна я смътна надежда.
— Но не мога.
— Защо?
— Първо, защото не знам къде е.
— Аз знам.
Сърцето й заби по-бързо. Беше мислила, че никой не знае къде е отишъл Джак. Все едно, че се беше затрил от лицето на земята. Но сега щеше да може да си го представя на някое определено, реално място. Това променяше всичко. Можеше да е някъде наблизо. Можеше да му покаже бебето му.
— Знам поне накъде замина — каза Елън.
— Накъде? — запита я тя нетърпеливо.
— Сантяго де Компостела.
— О, Боже.
Сърцето й изстина. Разочарованието бе съкрушително. Компостела беше градът, където бе погребан апостол Иаков. Пътят до там бе няколко месеца. Джак все едно, че беше на другия край на света.
Елън продължи:
— Надяваше се да говори с менестрелите по пътя и да научи нещо повече за баща си.
Алиена кимна тъжно. Беше разбираемо. Джак винаги бе негодувал от това, че знае толкова малко за баща си. Но можеше изобщо да не се върне. На толкова дълго пътуване почти със сигурност щеше да намери катедрала, на която да поиска да работи, а после можеше да се устрои там. С това, че бе заминал да търси баща си, навярно бе изгубил сина си.
— Толкова е далече — продума тя. — Жалко, че не мога да тръгна след него.
— Защо не? — запита я Елън. — Хиляди хора ходят там на поклонение. Защо да не можеш и ти?
— Дадох клетва пред баща ми, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф. Не мога да го оставя.
Елън я погледна скептично.
— Как точно си представяш, че ще му помогнеш? Ти си разорена, а Уилям е новият граф. Ричард е изгубил всякаква възможност да стане граф, която може някога да е имал. Тук в Кингсбридж не си от по-голяма полза за него, отколкото би била в Компостела. Посветила си живота си на онази жалка клетва. Но вече не можеш да направиш нищо повече. Не виждам как баща ти би могъл да те укори. Ако ме питаш, най-голямата услуга, която би могла да направиш на Ричард, е да го оставиш сам за известно време, да се научи на независимост.
Вярно беше, помисли си Алиена. С нищо не можеше да помогне на Ричард, в Кингсбридж или където и да било. Възможно ли беше вече да е свободна? Свободна да замине и да намери Джак? Сърцето й се разтуптя от самата представа.
— Но аз нямам никакви пари, за да тръгна на поклонение.
— Какво стана с онзи хубав голям кон?
— Още го държим…
— Продай го.
— Но как? Той е на Ричард.
— За Бога, кой му го купи, по дяволите? — ядоса се Елън. — Ричард ли се бъхти толкова години, за да развие търговията с вълна? Ричард ли преговаряше с алчни селяци и надути фламандски изкупвачи? Ричард ли събираше вълна, Ричард ли я складираше, Ричард ли наемаше пазарен щанд и я продаваше? Не ми казвай, че конят е на Ричард!
— Толкова ще се ядоса…
— Добре. Дано да се ядоса толкова, че да свърши някаква работа за първи път в живота си.
Алиена отвори уста да възрази, но премисли. Елън беше права. Ричард винаги бе разчитал на нея за всичко. Докато се бореше да си върне бащиното наследство, тя бе задължена да го поддържа. Но вече не се бореше за нищо. Не можеше да има повече претенции към нея.
Представи си как среща Джак отново. Видя в ума си лицето му, как й се усмихва. Щяха да се целунат. Усети сладостна тръпка в слабините си. Усети, че овлажнява там долу само при мисълта за него и това я смути.
— Пътуването е рисковано, разбира се — отрезви я Елън.
Алиена се усмихна.
— Точно това не ме притеснява. Пътувала съм от седемнайсетгодишна. Мога да се пазя.
— Все едно, по пътя за Компостела ще има стотици хора. Можеш да се присъединиш към някоя голяма група поклонници. Няма да ти се налага да пътуваш сама.
Алиена въздъхна.
— Знаеш ли, мисля, че ако не беше бебето, щях да го направя.
— Точно заради него си длъжна — отвърна Елън. — Той има нужда от баща.
Алиена изобщо не беше обмисляла положението от този ъгъл. Мислила бе за пътуването като за нещо съвсем егоистично. Сега осъзна, че Джак е толкова нужен на бебето, колкото и на нея. Залисана в ежедневните грижи по сина си не беше помисляла за бъдещето му. Изведнъж й се стори ужасно нечестно детето да отрасне, без да познава великолепния си, неповторим и възхитителен баща.
Осъзна, че се самоубеждава да тръгне и я обзе тревога. Сети се за една сериозна пречка.
— Не мога да взема бебето до Компостела.
Елън сви рамене.
— Едва ли ще направи разлика между Испания и Англия. Но не си длъжна да го взимаш.
— А какво да направя?
— Остави го на мен. Ще го храня с козе мляко и див мед.
Алиена поклати глава.
— Не бих могла да понеса да се разделя с него. Твърде много го обичам.
— Щом го обичаш, иди и намери баща му — каза Елън.
II
В Уеърхам Алиена намери кораб. Когато бе пътувала до Франция с баща си, още като момиче, се бяха качили на един от норманските военни кораби. Представляваха дълги и тесни съдове с извити нагоре в остри върхове бордове отпред и отзад. Имаха редици с гребла от двете страни и четвъртито кожено платно. Корабът, който щеше да я превози до Нормандия, приличаше на онези военни кораби, но беше по-широк в средата и по-дълбок, за да поема товар. Беше пристигнал от Бордо и тя гледа как босоногите моряци разтоварват бурета с вино за мазетата на богаташите.
Разбираше, че трябва да остави бебето, но мисълта разбиваше сърцето й. Всеки път щом го погледнеше, си повтаряше на ум всички основания и за пореден път решаваше, че трябва да замине. Но все едно, не искаше да се раздели с него.
Елън беше дошла с нея до Уеърхам. Тук Алиена се бе запознала с двама монаси от абатство Гластънбъри, които отиваха да посетят свои имоти в Нормандия. С кораба щяха да пътуват още трима души: млад скуайър, който беше прекарал три години при свой английски роднина и сега се връщаше при родителите си в Тулуза, и двама млади зидари, които бяха чули, че на другия бряг надниците са по-високи, а момичетата — по-хубави. На заранта, когато трябваше да отплават, всички чакаха в пристанищната пивница, докато екипажът натовари кораба с тежките слитъци калай от Корнуол. Зидарите изпиха няколко големи халби с ейл, но не изглеждаха да са пияни. Алиена гушна бебето и заплака тихо.
Най-сетне корабът бе готов за тръгване. Здравата сива кобила, която Алиена бе купила в Шайринг, никога не беше виждала море и отказа да пристъпи по мостчето, но скуайърът и двамата монаси въодушевено се притекоха на помощ и успяха да издърпат животното на борда.
Сълзите я заслепяваха, когато подаде бебето си на Елън. Тя го пое, но рече:
— Не можеш да направиш това. Сбърках, че те посъветвах.
Алиена се разплака още повече.
— Но Джак е там. Не мога да живея без Джак, знам го. Трябва да го потърся.
— О, да. Не те съветвам да се откажеш от пътуването. Но не можеш да оставиш бебето си. Вземи го с теб.
Думите я изпълниха с толкова благодарност, че сълзите й потекоха неудържимо.
— Наистина ли мислиш, че ще е наред?
— Той беше толкова щастлив по целия път дотук. Останалата част от пътуването няма да е много по-различна. А и не харесва много козето мляко.
Капитанът ги подкани:
— Хайде, дами, приливът се обръща.
Алиена взе бебчето си и целуна Елън.
— Благодаря ти. Толкова съм щастлива.
— На добър час и лек път.
Обърна се и притича по мостчето на кораба.
Поеха веднага. Алиена помаха, докато Елън се смали на точица на кея. Докато отплаваха от Пуул Харбър, заваля. Горе нямаше навес, затова Алиена седна в трюма с конете и товара. Частта от палубата, на която седяха гребците над нея, не я предпазваше напълно от дъжда, но можеше поне да опази сухо бебето в наметалото си. Люшкането на кораба изглежда му подейства добре и то скоро заспа. Щом се стъмни и корабът хвърли котва, Алиена се присъедини към монасите в молитвите им. След това подремваше и се будеше, седнала с бебето в прегръдката си.
Слязоха в Барфльор на другия ден и тя си намери подслон в най-близкото градче, Шербург. Там прекара още ден, като обикаляше из града, говореше с ханджии и строители и разпитваше дали си спомнят за един млад английски зидар с огнено червена коса. Никой не го помнеше. Имаше много рижи нормандци, тъй че можеше и да не са го забелязали. Или можеше да е слязъл на друго пристанище.
Алиена не беше се залъгвала, че ще открие толкова скоро следите на Джак, но все пак бе обезсърчена. На следващия ден се отправи на юг. Тръгна на път с един продавач на ножове, веселата му дебела жена и четирите им деца. Движеха се доста бавно, но тя бе доволна, че язди с тях, защото така пестеше силите на кобилката си, а тя трябваше да я носи дълго. Въпреки сигурността от пътуването със семейство, Алиена пазеше острия нож с дългото острие, стегнат под ръкава й. Нямаше вид на богата: дрехите й бяха топли, но не скъпи, а конят й беше издръжлив, но не и от буйните. Стараеше се да държи по няколко монети в кесийката и не показваше на никого тежкия пояс с парите, стегнат на кръста й под ризата. Кърмеше бебето дискретно, за да не гледат непознати мъже гърдите й.
Същата вечер се въодушеви неимоверно от добрия си късмет. Спряха в едно селце на име Лесей и там Алиена срещна един монах, който живо си спомняше за млад английски зидар, който се бил възхитил на революционно новото ребърчато засводяване в храма на абатството. Алиена ликуваше. Монахът дори си спомни как Джак споменал, че е слязъл в Онфльор, което обясняваше защо не бе оставил следа в Шербург. Макар да беше преди година, отецът говореше словоохотливо за Джак и явно бе очарован от него. Това, че разговаряше с човек, който го е виждал, я окуражи. Потвърждаваше, че е на верен път.
После остави монаха и легна да поспи на пода в къщата за гости на абатството. Докато се унасяше, сгуши бебето плътно до себе си и му прошепна в розовото ушенце:
— Ще намерим тати.
Бебето се разболя в Тур.
Градът беше богат, мръсен и многолюден. Около зърнените силози край река Лоара гъмжеше от плъхове. Беше пълно с поклонници. Тур беше традиционната отправна точка за поклонението до Компостела. Освен това наближаваше празника на Свети Мартин, първия епископ на Тур, и много хора бяха дошли в абатството, за да посетят гробницата му. Мартин бе прочут с това, че срязал наметалото си на две и дал половината на гол просяк. Заради празника хановете и приютите в града бяха претъпкани. Алиена се принуди да наеме каквото може и отседна в порутена пристанищна кръчма, държана от две престарели сестри, които едва кретаха и не можеха да я поддържат чиста.
Отначало не се задържаше много в квартирата си. С бебето на ръце обикаляше по улиците и разпитваше за Джак. Скоро разбра, че градът непрекъснато е пълен с толкова гости, че ханджиите не можеха да запомнят посетителите си и отпреди седмица, тъй че нямаше смисъл да ги пита за човек, който може да е бил тук преди година. Но се отбиваше на всеки строеж, за да пита дали са наемали млад английски зидар с рижа коса, на име Джак. Никой не го помнеше.
Постепенно се разочарова. Нищо не беше чула за него от Лесей. Ако се беше придържал към плана си да стигне до Компостела, почти със сигурност щеше да е бил в Тур. Започна да се опасява, че може да е променил намеренията си.
Отиде в църквата на Свети Мартин като всички, а там видя екип строители, заети с ремонтни работи. Издири майстора строител, дребен и сприхав мъж с оредяла коса и го попита дали е наемал един английски зидар.
— Англичани не наемам никога — сряза я той грубо, преди да е довършила въпроса си. — Английските зидари са калпави.
— Този е много добър — настоя тя. — И говори добре френски, тъй че може да не сте разбрал, че е англичанин. Има рижа коса…
— Не, не съм го виждал — прекъсна я майсторът грубо и й обърна гръб.
Алиена се върна в квартирата си потисната. Да се държат безпричинно грубо с нея бе доста обезсърчаващо.
През нощта имаше болки в стомаха и изобщо не можа да поспи. На другия ден й беше много зле, за да излезе навън и прекара целия ден в лежане в леглото в пивницата, в компанията на речната воня, лъхаща през прозорчето и миризмите на разлято вино и изгоряла кухненска мазнина, просмукващи се до горния етаж. На другата сутрин бебето се разболя.
Събуди я с плача си. Не беше обикновеният лаком, настойчив рев, а тънък и немощен плач. Имаше същият разстроен стомах като нейния, но имаше и треска. Обикновено живите му сини очи бяха стиснати от болка, ръчичките му се бяха стегнали в юмручета. Кожата му беше зачервена и на петна.
Никога не беше боледувал досега и тя не знаеше какво да прави.
Даде му гърдата си. Бебето засмука жадно замалко, после проплака отново и пак засмука. Млякото преминаваше право през него и не му носеше утеха.
В кръчмата работеше една мила млада слугиня и Алиена я помоли да отиде до абатството и да й купи светена вода. Помисли дали да потърси лекар, но те винаги пускаха кръв на хората, а не вярваше, че ще помогне на бебчето, ако му се пусне кръв.
Момичето се върна с майка си, която запали букет сухи билки в една желязна купа. Пуснаха лютив дим, който сякаш попи лошите миризми в стаичката.
— Бебето ще е жадно — давай му да суче колкото може по-често — рече тя. — Самата ти трябва да пиеш много течности, за да имаш достатъчно мляко. Нищо повече не мога да направя.
— Ще се оправи ли? — попита Алиена с тревога.
Жената я погледна съчувствено.
— Не знам, скъпа. Докато са толкова малки, човек не знае. Обикновено преживяват такива неща. Понякога — не. Първото ли ти е?
— Да.
— Просто помни, че винаги можеш да имаш други.
„Но това е бебето на Джак, а аз загубих Джак“. Затаи мислите си, благодари на жената и й плати за билките.
Щом приключиха, смеси светената вода с обикновена, натопи чист парцал в нея и охлади главата на сина си.
Докато денят течеше, състоянието му като че ли се влоши. Алиена му даваше гърдата си щом заплачеше, пееше му, докато лежеше буден и го разхлаждаше със светената вода, докато спеше. Сучеше непрекъснато, но на пресекулки. За щастие, имаше много мляко — винаги беше имала. Самата тя все още беше зле и продължаваше да я кара на сух хляб и разредено вино. Докато часовете се точеха, намрази стаята, в която беше, с голите й, оплюти от мухи стени, грубия дъсчен под, разхлопаната врата и жалкото прозорче. Имаше точно четири мебела: паянтовото легло, трикрако столче, окачалка за дрехи и голям свещник на пода с три върха, но само една свещ.
Щом се стъмни, слугинята дойде и запали свещта. Погледна бебето, което лежеше на леглото, махаше с ръчички, риташе и проплакваше жално.
— Горкото същество — промълви тя. — Не разбира защо му е зле.
Алиена се премести от столчето на леглото, но остави свещта да гори, за да може да вижда детето. През нощта и двамата задрямваха по малко и се будеха. Малко преди разсъмване дишането му стана плитко и то спря да плаче и да мърда.
Алиена заплака тихо. Беше изгубила следите на Джак, а бебенцето й щеше да умре тук, в къща пълна с непознати, в един град далече от дома. Никога нямаше да има друг Джак и никога нямаше да си има друго бебе. Може би и тя щеше да умре. Така щеше да е най-добре.
На разсъмване духна свещта и потъна в изтощен сън.
Силен шум от долния етаж я стресна и събуди. Слънцето се беше вдигнало и речният бряг под прозореца гъмжеше от хора. Бебето лежеше съвсем неподвижно, с кротко отпуснато най-сетне личице. Страхът я стегна за гърлото. Опипа гърдите му: не беше нито горещо, нито студено. Пое си уплашено дъх. После бебчето въздъхна дълбоко и отвори очи. Алиена едва не припадна от облекчение.
Вдигна го, притисна го до себе си и то започна да реве гладно. Разбра, че отново е добре: температурата му бе спаднала и нямаше болки. Сложи го на гърдата си и то жадно засука. Вместо да се извърне след няколко глътки продължи, а когато едната гърда се пресуши, изсука и другата. След това потъна в дълбок, доволен сън.
Алиена разбра, че и нейните симптоми са минали, макар да се чувстваше изцедена. Спа до бебето до обед, после го накърми отново. След това слезе в гостилницата и се нахрани с козе сирене, пресен хляб и малко бекон.
Навярно светената вода на Свети Мартин беше оправила бебето. Следобеда се върна до гробницата на светеца, за да му се отблагодари.
Докато беше в голямата църква на абатството, гледаше работещите строители и си мислеше за Джак, който може би все пак щеше да види сина си. Зачуди се наново дали се бе отклонил от пътя си. Може би работеше в Париж, дялаше камъни за някоя нова катедрала там. Докато мислеше за него, погледът й мерна една нова конзола, която строителите вграждаха. Беше издялана във фигура на мъж, който крепи тежестта на колоната на гърба си. Ахна. Без сянка на съмнение разбра веднага, че изкривената, изтерзана от болка фигура е изваяна от Джак. Значи е бил тук!
С разтуптяно сърце се приближи към работещите.
— Онази конзола — каза задъхано. — Мъжът, който я извая, беше англичанин, нали?
Отвърна й един стар работник със счупен нос.
— Точно тъй — Джак Фицджак я направи. Не бях виждал такова нещо в живота си.
— Кога е бил тук? — попита Алиена. Затаи дъх, докато старецът почесваше посивялата си глава изпод мазната шапка.
— Преди около година трябва да беше. Не се задържа дълго, обаче. Майсторът не го хареса. — После сниши глас. — Джак беше прекалено добър, ако искаш да знаеш истината. Засрами майстора. Затова трябваше да се махне. — Сложи пръст на устата си в знак да си остане между тях.
— Каза ли къде отива? — попита Алиена възбудено.
Старецът погледна бебето.
— Детето май е негово, ако косата говори нещо.
— Негово е, да.
— Дали Джак ще се зарадва ако го види, как мислиш?
Сигурно си мислеше, че Джак бяга от нея, осъзна тя. Засмя се.
— О, да! Ще се радва да ме види.
Той сви рамене.
— Каза, че отива към Копмостела, ама знае ли човек.
— Благодаря ви! — извика тя щастлива и за изумление на стария мъж го целуна по бузата.
Пътищата на поклонниците от цяла Франция се събираха в Остабат, в подножията на Пиренеите. Групата от двайсетина поклонници, с които пътуваше Алиена, набъбна до седемдесет. Бяха с подути крака, но весела тумба: заможни граждани, други, които навярно бягаха от правосъдието, няколко пияници, монаси и духовници. Божиите хора бяха тръгнали от благочестивост, но повечето от останалите като че ли просто бяха решили да си прекарат добре времето. Говореха на няколко езика, между които фламандски, германски диалект и южен френски. При все това си общуваха свободно и докато прехвърляха заедно планините пееха, играеха всевъзможни игри, разказваха си истории, завързаха се и няколко любовни връзки.
За жалост, след Тур Алиена не намери повече хора, които да помнят Джак. Само че по пътя през Франция нямаше толкова много менестрели, колкото си беше представяла. Един от фламандските пилигрими, пътувал на същото поклонение и преди я увери, че откъм испанската страна на планините щяло да има много повече от тях.
Оказа се прав. В Памплона Алиена се окуражи, когато един странстващ певец си спомни, че е говорил с млад англичанин с рижа коса, който разпитвал за баща си.
Докато уморените пилигрими продължаваха бавно през северна Испания към крайбрежието, срещна още няколко пътуващи музиканти, повечето от които помнеха Джак. С нарастваща възбуда осъзна, че според всички той отивал към Компостела: никой не беше го срещал по обратния път.
А това означаваше, че все още е там.
Докато тялото й се изтощаваше все повече от изнурителния път, духът и се вдигаше и в последните дни от пътуването едва сдържаше оптимизма си. Беше посред зима, но времето бе топло и слънчево. Бебето, вече на шест месеца, беше здраво и щастливо. Чувстваше се уверена, че ще намери Джак.
Пристигнаха на Коледа.
Продължиха право към катедралата и стигнаха за литургията. Естествено храмът беше претъпкан с хора. Алиена обикаляше и обикаляше между тълпите от богомолци, взираше се в лицата, но Джак го нямаше тук. Разбира се, той изобщо не беше набожен. Всъщност не ходеше никога на църква, освен за работа. Докато си намери подслон, се бе стъмнило. Легна си, но не можа да заспи от възбуда, след като знаеше, че Джак може би е само на няколко крачки от нея и още утре щеше да го види, да го целуне и да му покаже бебето му.
Стана още призори. Бебето долови нетърпението й и засука раздразнено, като хапеше зърната й с венците си. Изми го припряно и излезе навън, носейки го в ръцете си.
Докато крачеше по прашните улици, очакваше да види Джак на всеки ъгъл. Колко изумен щеше да е, щом я зърнеше! И колко зарадван! Само че не го видя по улиците и започна да търси по приютите. Щом хората тръгнаха по работа, се зае да обикаля по строежите и да разпитва зидарите. Знаеше думите „зидар“ и „червенокос“ на кастилския диалект, а и жителите на Компостела бяха свикнали с чужденци, тъй че се справяше. Но не намери и следа от Джак. Започна да се безпокои. Някои хора трябваше да го знаят, разбира се. Не беше от тези, които ще минат незабелязано, а и трябваше да е живял тук от няколко месеца. Също тъй си отваряше очите за характерните му ваяния, но никъде не видя от тях.
Някъде преди обед се срещна с една червендалеста жена на средна възраст, кръчмарка, която говореше френски и помнеше Джак.
— Хубаво момче… твой ли е? Е, никое от тукашните момичета не извади късмет с него. Беше тук лятото, но не се задържа дълго, жалко. А и не пожела да каже къде отива. Харесваше ми. Ако го намериш, дай му една голяма целувка от мен.
Алиена се върна в стаичката си, легна и се загледа в тавана. Бебето замрънка, но този път не му обърна внимание. Беше капнала от умора, разочарована и натъжена за дома. Не беше честно: проследила го беше чак до Компостела, а той бе заминал някъде другаде!
След като не беше се върнал към Пиренеите, а на запад от Компостела нямаше нищо, освен ивица бряг и океан, стигащ чак до края на света, Джак трябваше да е заминал още по на юг. Трябваше да поеме отново на път, на сивата си кобила и с бебето на ръце, в сърцевината на Испания.
Зачуди се колко ли още трябваше да се отдалечи от родния край, преди да свърши поклонничеството й.
Джак прекара деня на Коледа с приятеля си Рашид Алхарун в Толедо. Рашид беше покръстен сарацин, който трупаше богатство с внос на подправки от Изтока, най-вече пипер. Срещнаха се на неделната литургия в голямата катедрала, а после тръгнаха да походят през тесните улици и пъстрия базар към квартала на богатите.
Къщата на Рашид бе съградена с изумително бял мрамор, около двор с фонтан. Сенчестите аркади на двора напомняха на Джак за портиците в приората на Кингсбридж. В Англия те пазеха от вятъра и дъжда, но тук предназначението им бе да разхлаждат под палещото слънце.
Рашид и гостите му седяха на възглавнички на пода и хапваха от ниска маса. Мъжете се обслужваха от жените и дъщерите им, както и от хубави млади слугини, чието място в домакинството бе някак съмнително: като християнин, Рашид можеше да има само една жена, но Джак подозираше, че тихомълком пренебрегва неодобрението на Църквата към конкубинките.
Жените бяха най-привлекателната гледка в гостоприемния дом на Рашид. Всички бяха красиви. Съпругата му бе грациозна и изящна, с гладка тъмнокафява кожа, лъскава черна коса и топли кафяви очи, дъщерите му — нейни по-крехки и слабички копия. Бяха три. Най-голямата беше обещана на друг гост на трапезата, сина на търговец на коприна в града.
— Моята Рая е идеалната дъщеря — заговори Рашид, докато тя обикаляше около масата с голяма купа с благоуханна вода, за да натопят гостите ръцете си в нея. — Грижовна е, послушна и красива. Жозеф е щастлив мъж. — Годеникът кимна признателно за добрия късмет, който е извадил.
Втората дъщеря беше горда, високомерна дори. Похвалите, с които засипаха сестра й, сякаш я възмутиха. Погледна отвисоко Джак, докато му сипваше някакво питие в бокала от медна кана.
— Какво е това? — попита я той.
— Ментов ликьор — отвърна му тя презрително. Не й харесваше, че го обслужва, защото бе дъщеря на голям човек, а той — безпаричен скитник.
Тази, която най-много харесваше Джак, беше Айша, третата дъщеря. През трите месеца, откакто беше тук, я бе опознал доста добре. Беше на петнайсет или шестнайсет години, мъничка, пъргава и винаги усмихната. Макар да беше с три-четири години по-млада от него, не се държеше детински. Имаше енергичен и любопитен ум. Задаваше му безкрайни въпроси за Англия и различния начин на живот там. Често пъти се надсмиваше на социалните порядки в Толедо — превзетостта на арабите, придирчивостта на евреите и лошия вкус на християнските новобогаташи — и понякога караше Джак да се захласне от смях. Макар да беше най-младата, изглеждаше най-малко невинната от трите: нещо в начина, по който го поглеждаше, щом се наведеше до него, за да постави блюдото със сварените с ароматни подправки скариди на масата, безпогрешно издаваше разпуснат нрав. Тя улови погледа му и подхвърли „Ментов ликьор“, в съвършено подражание на надутата й сестра, и Джак прихна. Когато беше с Айша, често пъти можеше да забрави Алиена за часове.
Но когато бе извън тази къща, Алиена завладяваше ума му така, сякаш я беше оставил едва вчера. Спомените му за нея бяха болезнено ярки, макар да не беше я виждал от повече от година. Можеше да си спомни всяко нейно изражение: засмяна, замислена, подозрителна, притеснена, зарадвана, изненадана и — най-яркото от всички — страстна. Нямаше как да забрави тялото й. Все още можеше живо да си спомни извивката на гръдта й, допира на меката й кожа между бедрата, вкуса на целувката й и мириса на възбудата й. Постоянно копнееше за нея.
За да се изцери от този безполезен копнеж, често пъти си мислеше какво ли прави в този момент Алиена. Виждаше я в ума си как смъква ботушите на Алфред в края на деня, сяда да се храни с него, целува го, прави любов с него и поднася гърдата си на бебето, което също прилича на Алфред. Тези видения го терзаеха, но от това копнежът му към нея не ставаше по-малък.
Днес, в деня на Коледа, Алиена щеше да опече лебед и да го украси с перата за трапезата, а за пиене щеше да има горещ посет, направен от ейл, яйца, мляко и индийско орехче. Храната пред него сега едва ли можеше да е по-различна. Имаше блюда с агнешко със странни подправки, от които устата се овлажняваше, ориз с ядки и салати, полети с лимонов сок и зехтин. На Джак му беше отнело доста време, докато свикне с испанската кухня. Никога не сервираха големите плешки телешко, свински крачета и сърнешки бут, без които нито едно пиршество не беше пълно в Англия; нито ядяха дебели резени хляб. Нямаха тучните пасища за големи стада добитък или богатата почва, на която да садят ниви с полюшваща се пшеница. Местните компенсираха сравнително малките количества месо, като го готвеха с огромно въображение, с всякакви видове подправки, а вместо вездесъщия английски хляб ядяха разнообразни зеленчуци и плодове.
Джак живееше в Толедо с малка група английски духовници. Бяха част от международна общност на учени, която включваше евреи, мюсюлмани и араби християни. Англичаните бяха заети с превеждането на трудове по математика от арабски на латински, тъй че да могат да се четат от християните. Сред тях цареше атмосфера на трескава възбуда, докато откриваха и проучваха съкровищницата на арабското знание и бяха приели радушно Джак като ученик: допускаха в кръга си всеки, който разбираше делото им и споделяше ентусиазма им. Приличаха на селяни, трудили се години наред, за да откопчат шепа зърно от бедна почва и изведнъж са се преместили в богата черноземна долина. Джак беше изоставил строителството, за да изучи математиката. Все още не му се налагаше да работи за пари: духовниците с охота му предлагаха леглото и храната, от които имаше нужда, а щяха и ново расо и сандали да му осигурят, ако му потрябваха.
Рашид беше един от благодетелите им. Международен търговец, той боравеше с много езици и беше космополитен във възгледите си. У дома си говореше на кастилски, езика на християнска Испания, наместо мозарабски14. Всички в семейството му също тъй говореха френски, езика на норманите, които бяха важни търговци. Макар да беше делови човек, имаше мощен интелект и разностранни интереси. Обичаше да обсъжда с учени техните теории. Беше започнал да харесва Джак веднага и младежът обядваше в дома му по няколко пъти в седмицата.
Сега, щом започнаха да се хранят, Рашид го запита:
— На какво ни научиха философите тази седмица?
— Аз четох Евклид.
Евклидовата „Елементи на геометрията“ бе една от първите преведени книги.
— Евклид е странно име за арабин — каза Исмаил, братът на Рашид.
— Той е бил грък — обясни Джак. — Живял е преди раждането на Христа. Трудът му бил изгубен от римляните, но съхранен от египтяните — затова е стигнал до нас на арабски.
— А сега англичани я превеждат на латински! — каза Рашид. — Това ме развеселява.
— Но какво научи? — попита Жозеф, годеникът на Рая.
Джак помисли. Трудно беше за обяснение. Постара се да го представи нагледно.
— Пастрокът ми, строителят, ме научи да извършвам някои операции в геометрията: как да разделям линия точно на две, как да чертая прав ъгъл и как да начертая един квадрат в друг така, че по-малкият да е с половината площ от по-големия.
— Какво е предназначението на тези умения? — прекъсна го Жозеф. В гласа му имаше презрителна нотка. Гледаше на Джак някак отгоре и беше ревнив заради вниманието, което Рашид му обръщаше в разговора.
— Тези операции са съществени в планирането на сгради — отговори учтиво Джак, преструвайки се, че не е забелязал тона на Жозеф. — Погледнете този двор. Площта на покритите аркади около краищата му е същата като откритата зона в средата. Повечето малки дворове са построени така, включително и портиците на манастирите. Така е, защото тези пропорции са най-приятни. Ако средата е по-голяма, ще прилича на пазар, а ако е по-малка ще изглежда, че има дупка в покрива. Но за да го направи точно, строителят трябва да може да начертае откритата част в средата така, че да е точно половината площ от цялото.
— Изобщо не го знаех! — възкликна Рашид тържествуващо. Най-обичаше да научи нещо ново.
— Евклид обяснява защо тези техники действат — продължи Джак. — Например, двете части на разделената линия са равни, защото образуват съответни страни на сходни триъгълници.
— Сходни ли? — попита Рашид.
— Означава съвсем еднакви.
— Аха. Разбирам.
Само че никой друг не разбираше, забеляза Джак.
Жозеф се намеси:
— Но ти си могъл да извършваш същите тези геометрични операции, преди да прочетеш Евклид. Тъй че не виждам с какво си станал по-добър сега.
Рашид възрази:
— За човек винаги е по-добре, когато разбира нещо!
— Освен това — каза Джак, — след като вече разбирам принципите на геометрията, може би ще успея да намеря решения на проблеми, които затрудняваха пастрока ми. — Чувстваше се обезсърчен от хода на разговора. Евклид беше дошъл за него като ослепителен блясък на проникновение, а не успяваше да предаде с думи възхитителната значимост на тези нови открития. Промени малко тактиката. — Най-интересен е методът на Евклид. Той взима пет аксиоми — самоочевидни истини — и логически извежда всичко останало от тях.
— Дай ми пример за аксиома — каза Рашид.
— Една права линия може да бъде продължена безкрайно.
— Не може — възрази Айша, която поднасяше на масата купа с фурми.
Гостите малко се стъписаха от намесата на момиче в спора, но Рашид великодушно се засмя: Айша беше любимката му.
— И защо не може? — попита той.
— Все трябва да свърши някога — отвърна тя.
— Но в твоето въображение може да продължи безкрайно — каза Джак.
— В моето въображение водата може да тече нагоре и кучетата да говорят на латински — не му остана длъжна тя.
Майка й влезе в стаята и чу разговора.
— Айша! — каза тя строго. — Вън!
Всички мъже се разсмяха. Айша направи физиономия и излезе навън. Бащата на Жозеф подхвърли:
— Който се ожени за нея, няма да му е лесно!
Засмяха се отново. Джак също, но после забеляза, че всички го гледат, сякаш шегата бе отправена към него.
След обяда Рашид им показа колекцията си от механични играчки. Имаше съд, в който човек можеше да смеси вода и вино, и те да се излеят след това разделено; удивителен задвижван от вода часовник, който отмерваше часовете на деня с невероятна точност; кана, която можеше да се допълва с течност без да прелива; и дървена статуетка на жена с очи, изработени от някакъв кристал, който попиваше вода в горещите часове на деня и след това я отделяше във вечерния хлад, тъй че изглеждаше все едно, че плаче. Джак споделяше възхищението на Рашид от тези играчки, но най го заинтригува плачещата статуетка, защото докато механизмите на другите се оказаха прости, след като бяха обяснени, то никой не разбираше как действа статуетката.
Следобеда седяха в аркадите около двора, играеха различни игри, дремеха или си бъбреха лениво. Джак съжаляваше, че няма и той такова голямо семейство, със сестри, чичовци и зетьове, със семеен дом, в който всички да могат да идват на гости, и високо уважавано положение в някой малък град. Изведнъж си спомни разговора с майка си в нощта, когато тя го избави от наказателната килия на приората. Беше я попитал за роднините на баща си и тя му бе казала „Да, имаше голямо семейство във Франция.“ „Имам си такова семейство някъде“, осъзна той. „Братята и сестрите на баща ми са мои чичовци и лели. Възможно е да имам братовчеди на моята възраст. Чудно, дали изобщо ще ги намеря някога?“
Чувстваше се без корен. Можеше да оцелее навсякъде, но нямаше свое място никъде по света. Представял се беше като каменоделец, строител, монах и математик, а не знаеше кой е истинският Джак. Понякога се чудеше дали не трябва да стане странстващ певец като баща си или скитащ разбойник като майка си, без семейство и без цел в живота.
Игра на шах с Жозеф и спечели. След това при тях дойде Рашид и рече:
— Дай ми стола си, Жозеф — искам да чуя повече за Евклид.
Жозеф послушно отстъпи стола на бъдещия си тъст и се отдалечи — вече се беше наслушал предостатъчно за Евклид. Рашид седна и заговори на Джак:
— Приятно ли ти е?
— Гостоприемството ти е несравнимо — отвърна вежливо Джак. Беше научил изисканите маниери в Толедо.
— Благодаря, но имах предвид заниманията ти над Евклид.
— Да. Но май не успях да обясня важността на тази книга. Виждаш ли…
— Мисля, че разбирам — каза Рашид. — Също като теб обичам знанието заради самото него.
— Да.
— Но все пак, всеки мъж трябва да си има препитание.
Джак не схвана връзката и изчака Рашид да поясни. Но домакинът му се отпусна, притворил очи — явно се наслаждаваше на блажената тишина. Зачуди се дали не го упреква затова, че не е захванал някой занаят и по някое време отрони:
— Мисля да се върна към строителството един ден.
— Добре.
Джак се усмихна.
— Когато напуснах Кингсбридж на коня на майка ми, с инструментите на пастрока ми в окачена през рамото ми торба, мислех, че има само един начин да се строи църква: дебели стени с кръгли арки и малки прозорци, увенчани с дървен таван или кръгъл каменен свод. Катедралите, които видях по пътя си от Кингсбридж до Саутхемптън не ме научиха на нещо по-различно. Но Нормандия промени живота ми.
— Мога да си представя — отвърна сънено Рашид. Не прояви особен интерес, тъй че Джак си припомни онези дни в мълчание. Няколко часа след като беше слязъл в Онфльор, разглежда църквата на абатството Жюмиеж. Беше най-високият храм, който бе виждал някога, но иначе имаше обичайните кръгли арки и дървен таван — освен катедралния съвет, където абат Урсо беше построил революционен каменен таван. Вместо гладко непрекъснато кубе или нагънат оребрен свод, този таван беше с ребра, които тръгваха нагоре от върховете на колоните и се събираха в най-високата точка на покрива. Ребрата бяха дебели и здрави, а триъгълните сектори между тях — тънки и леки. Монахът, който пазеше зданието, обясни на Джак, че така е по-лесно да се строи: първо се вдигали ребрата, а секторите между тях били по-прости за направа. Този тип свод също така беше по-лек. Монахът се надяваше да чуе от него за някакви нововъведения в Англия и Джак трябваше да го разочарова. Но явното му одобрение на ребърчатото засводяване го зарадва и монахът му каза, че в Лесей, недалече от Жюмиеж, имало църква с изцяло оребрен свод.
На другия ден Джак отиде до Лесей и прекара целия следобед, загледан с възхита в таванския свод. Най-удивителното в него, реши накрая той, бе в това как ребрата, спускащи се от върха на тавана към капителите над колоните сякаш придаваха драматизъм на начина, по който таванът се носеше от най-яките елементи. Ребрата придаваха видима логика на сградата.
След това пътува на юг до областта Анжу, където се нае да работи по ремонта на абатската църква в Тур. Без проблеми успя да убеди майстора строител да го вземе за пробен срок. Инструментите, които притежаваше показваха, че е зидар, а след един ден работа майсторът се увери, че е добър. Хвалбата му пред Алиена, че може да си намери работа навсякъде по света, не беше съвсем суетна.
Между наследените от Том инструменти имаше и един линеал. Само майсторите строители имаха такива и когато разбраха, че Джак го има, попитаха го как е станал майстор на толкова ранна възраст. Първото му намерение беше да признае, че не е майстор, но след това реши да каже, че е. В края на краищата бе ръководил добре строежа в Кингсбридж като монах и можеше да чертае планове не по-зле от Том. Но майсторът, за когото работеше, се притесни като разбра, че е наел възможен свой съперник. Един ден Джак предложи промяна на монаха, надзираващ строежа и начерта на пода това, което имаше предвид. Така започнаха неприятностите му. Майсторът строител се убеди, че Джак иска да му отнеме поста. Започна да намира недостатъци в работата му и му възложи монотонната задача да дяла прости каменни блокове.
Скоро Джак отново тръгна на път. Отиде в абатството Клуни, главния щаб на монашеската империя, разпръснала се из целия християнски свят. Тъкмо орденът на Клуни беше наченал и подкрепял вече придобилото широка известност поклонничество до гробницата на свети Иаков в Компостела. По целия път до Компостела имаше църкви, посветени на светията и манастири на ордена в Клуни, които да обслужват пилигримите. След като баща му е бил странстващ певец по този път, изглеждаше вероятно да е посетил и Клуни.
Но се оказа, че не е. В Клуни нямаше странстващи певци. Там Джак не научи нищо за баща си.
Все пак пътят ни най-малко не се оказа напразен. Всяка арка, която Джак беше виждал до момента, в който пристъпи в църквата на Клуни, беше полукръгла. И всеки тавански свод беше или с форма на тунел като дълга редица от закръглени арки, прилепени една към друга, или оребрени като пресечната точка на два тунела. Арките в Клуни не бяха полукръгли.
Издигаха се до остър връх.
Имаше островърхи арки в главните аркади. Оребрените сводове на страничните крила имаха островърхи арки. И — най-удивителното от всичко — над нефа имаше каменен таван, който можеше да се опише единствено като изострен куполест свод. Винаги го бяха учили, че един кръг е силен, защото е съвършен и една закръглена арка е яка, защото е част от кръг. Щеше да си помисли, че островърхите арки са слаби. Всъщност монасите го увериха, че островърхите арки са значително по-силни от старите кръгли. Църквата в Клуни като че ли го доказваше, защото въпреки голямата тежест на камъка в островърхия й свод, той беше много висок.
Джак не се задържа дълго в абатството. Продължи на юг по пътя на пилигримите, като се отклоняваше всеки път, щом му хрумнеше. В ранното лято по целия маршрут имаше странстващи певци, в по-големите градчета или край манастирите на ордена от Клуни. Декламираха разказите си в стихове пред тълпите от пилигрими пред църкви и светилища, понякога си акомпанираха на цигулка, точно както му беше казала Алиена. Заговаряше всеки от тях и го питаше дали е познавал Джак Шеърбърг. Всички казваха „не“.
Църквите, които виждаше по пътя си през южна Франция и северна Испания, продължаваха да го изумяват. Всички бяха много по-високи от английските катедрали. Някои от тях имаха обрамчени кръгли сводове. Обръчите, извиващи се от колона до колона през свода на църквата позволяваха да се строи на етапи, просвет след просвет, вместо всичко наведнъж. Освен това променяха облика на храма. Изтъквайки разделенията между просветите, те показваха, че сградата представлява низ от еднакви части, като нарязан хляб. А това налагаше ред и логика над огромното вътрешно пространство.
В Компостела пристигна в средата на лятото. Не беше знаел дотогава, че на света има толкова горещи места. Сантяго се оказа поредната изумително висока църква, а нефът, който все още се строеше, също беше с оребрен кръгъл свод. Оттам продължи още на юг.
Кралствата на Испания бяха доскоро под сарацинска власт. Всъщност по-голямата част от страната на юг от Толедо бе все още под мюсюлманско господство. Видът на сарацинските сгради възхити Джак с високите прохладни интериори, с аркадите и ослепително белите каменни зидове. Но най-интересното откритие за него бе, че за мюсюлманската архитектура бяха характерни и оребреното засводяване, и островърхите арки. Навярно от това французите бяха почерпили новите си идеи.
Никога повече нямаше да работи на друг храм като катедралата в Кингсбридж, мислеше си той, докато седеше отпуснат в топлия испански следобед, заслушан в смеха на жените, отекващ смътно някъде от вътрешността на голямата прохладна къща. Все още му се искаше да построи най-красивата катедрала на света, но нямаше да е онова масивно, тромаво, наподобяващо крепост здание. Искаше му се да приложи новите техники, оребрените сводове и изострените арки. Само че нямаше да ги приложи точно по начина, използван досега. Нито една от църквите, които бе видял досега, не въплъщаваше максимално откриващите се възможности. В ума му започна да се оформя представата за нов храм. Подробностите бяха смътни, но цялостното усещане бе много силно: виждаше просторно, ефирно здание със слънчевата светлина, изливаща се от огромните й прозорци и сводесто кубе, толкова високо, че сякаш стига до небесата.
— На Жозеф и Рая ще им трябва къща — заговори изведнъж Рашид. — Ако би се хванал да я построиш, бързо ще последва друга работа.
Джак се изненада. Не беше помислял досега за строене на къщи.
— Смяташ ли, че ще искат аз да им построя къщата?
— Биха могли.
Последва ново дълго мълчание, през което Джак се опита да си представи живота си като строител на къщи за богати търговци в Толедо.
Най-сетне Рашид като че ли се събуди напълно. Изправи се и отвори широко очи.
— Харесваш ми, Джак — заговори той. — Честен човек си и разговорите с теб са стойностни, нещо, което трудно бих могъл да кажа за повечето хора, които съм срещал. Надявам се да останем приятели завинаги.
— Аз също — отвърна Джак, малко изненадан от това признание.
— Аз съм християнин, тъй че не държа жените си под ключ като повечето ми събратя мюсюлмани. От друга страна съм арабин, което означава, че не им позволявам съвсем… да ме прощаваш, волностите, присъщи за други жени. Позволявам им да се запознават и разговарят с гости мъже в къщата. Позволявам дори да завързват приятелства. Но в момента, в който приятелството започне да съзрява в нещо повече — което е напълно естествено между млади хора — очаквам мъжът да направи официален ход. Всичко друго би било оскърбление.
— Разбира се — отвърна Джак.
— Знаех, че ще го разбереш. — Рашид се изправи и отпусна свойски ръка на рамото на Джак. — Така и не бях благословен със син. Но ако имах, мисля, че щеше да е като теб.
— Но по-мургав, надявам се — отвърна без да му мисли Джак.
Рашид го погледна озадачено за миг, а после избухна в смях, стряскайки другите гости на двора.
— Да! — отвърна той весело. — По-мургав! — И влезе в къщата разсмян.
Другите гости започнаха да си тръгват. Джак остана да седи сам, замислен над казаното му току-що в захладяващия късен следобед. Бяха му предложили сделка — нямаше съмнение за това. Ако се оженеше за Айша, Рашид щеше да го лансира като строител на богатите хора в Толедо. Имаше и предупреждение: ако не възнамерява да се жени за нея, да стои настрана. Хората в Испания имаха по-изтънчени маниери от англичаните, но можеха да се изразяват ясно, щом се наложи.
Когато Джак се замисляше над положението си, понякога му изглеждаше невероятно. „Аз ли съм това?“ — казваше си. „Това ли е Джак Джаксън, незаконен син на мъж, когото са обесили, отраснал в леса, чирак зидар, избягал монах? Наистина ли ми предлагат красивата дъщеря на богат арабски търговец, с гарантиран поминък отгоре на това като строител, в този прелестен град? Твърде хубаво звучи, за да е истина. И при това момичето дори ми харесва!“
Слънцето залязваше и дворът потъна в сянка. Бяха останали само двама — той и Жозеф. Тъкмо се чудеше дали тази ситуация е нагласена, когато се появиха Рая и Айша, за да докажат, че е. Въпреки строгостта, с която уж се гледаше на физическата близост между момичета и млади мъже, майка им знаеше точно какво става, а най-вероятно и Рашид. Щяха да позволят няколко мига интимност на младите. След това, преди да са стигнали до нещо по-сериозно, майката щеше да излезе на двора, преструвайки се на ядосана и да заповяда на момичетата да се приберат.
От другата страна на двора Рая и Жозеф веднага започнаха да се целуват. Джак се вдигна от стола си, щом Айша се приближи. Носеше дълга до пода бяла рокля от египетски памук, тъкан, каквато Джак не беше виждал, преди да дойде в Испания. По-мека от вълна и по-тънка от лен, тя прилепваше по краката на Айша докато се движеше, а белият й цвят сякаш блестеше на сумрачната привечерна светлина. От нея кафявите й очи изглеждаха почти черни. Застана пред него, усмихна се дяволито и го попита:
— Какво ти каза той?
Джак се досети, че има предвид баща си.
— Предложи да ме устрои като строител на къщи.
— Що за зестра е това! — възмути се тя. — Не мога да го повярвам. Можеше поне да ти предложи пари.
Традиционното сарацинско увъртане не й беше по сърце, забеляза Джак развеселен. Откровеността й му подейства ободрително.
— Не мисля, че ми се иска да строя къщи — отвърна той.
Айша изведнъж стана сериозна.
— Харесваш ли ме?
— Знаеш, че те харесвам.
Тя пристъпи напред, вдигна лицето си, затвори очи, изправи се на пръсти и го целуна. Ухаеше на мускус и амбра. Отвори устата си и езикът й пробяга игриво между устните му. Ръцете й го обгърнаха почти неволно. Дланите му се отпуснаха на кръста й. Памукът бе много тънък: почти все едно, че докосваше голата й кожа. Тя взе ръката му и я вдигна към гърдата си. Тялото й беше тънко и стегнато, а гръдта й — малка, с мъничко твърдо зрънце на върха. Задиша тежко, докато се възбуждаше. Джак се стъписа, щом усети ръката й, движеща се между краката му. Стисна зърното й между пръстите си. Тя изохка и се отдръпна от него задъхана. Той отпусна ръце.
— Нараних ли те? — прошепна й.
— Не!
За миг си помисли за Алиена и изпита угризение. След това осъзна колко е глупаво. Защо трябваше да се чувства виновен, че изменя на жена, която се е омъжила за друг?
Айша го погледа за миг. Беше почти тъмно, но той все пак видя, че лицето й е пламнало от страст. Вдигна отново ръката му и я върна на гърдата си.
— Направи го пак, но по-силно — прошепна настойчиво.
Намери зърното й и се наведе да я целуне, а тя издърпа главата си назад и загледа лицето му, докато я галеше. Стисна я лекичко, а след това се подчини и защипа по-силно. Тя се изви назад, тъй че плоските й гърди изпъкнаха и зърната й набръчкаха тъканта на роклята. Джак наведе глава към гръдта й. Устните му се стегнаха около зърното й през плата. После импулсивно го хвана между зъбите си и захапа. Чу рязкото й вдишване.
Усети как Айша потръпна в прегръдката му. Вдигна главата му от гърдата си и я притисна до своята. Зацелува го пламенно, все едно че искаше да покрие лицето му с устните си, придърпа тялото си към неговото и заиздава накъсани, изпълнени с томителна страст гърлени звуци. Беше възбуден, смутен и дори малко уплашен: никога не бе изпитвал такова нещо. Помисли си, че всеки момент ще изригне. Тогава ги прекъснаха.
Гласът на майка й доехтя от вратата.
— Рая! Айша! Прибирайте се вътре веднага!
Айша вдигна очи към него, задъхана. След миг го целуна отново и силно притисна устните си в неговите, докато го заболя.
— Обичам те — изсъска му и се отдръпна. Побягна към къщата.
Джак се загледа след нея. Рая я последва с малко по-спокойна крачка. Майка им хвърли осъдителен поглед към него и Жозеф, влезе след момичетата и затръшна вратата след себе си. Джак остана зяпнал в затворената врата и зачуден какво трябваше да означава всичко това.
Жозеф прекоси двора и го извади от унеса.
— Такива красиви момичета са — и двете! — подхвърли му и намигна заговорнически.
Джак кимна разсеяно и тръгна към портата. Жозеф закрачи до него. Щом излязоха навън през арката, един слуга изскочи от сенките и затвори вратата зад тях.
— Неприятното с годежа е — заговори Жозеф, — че накрая те боли между краката. — Джак не отвърна. — Можем да прескочим до Фатима да го облекчим. — „При Фатима“ беше публичният дом. Въпреки сарацинското му име, почти всички момичета бяха светлокожи, а малкото арабски курви струваха много скъпо. — Искаш ли да дойдеш? — попита Жозеф.
— Не. Моята болка е друга. Лека нощ.
Отдалечи се бързо. Компанията на Жозеф не беше особено приятна, меко казано, а и настроението му тази вечер беше вгорчено.
Нощният въздух го разхлади, докато се връщаше към колежа, където в спалното го чакаше твърдият нар. Чувстваше, че е изправен пред повратен момент. Предлагаха му живот на безметежност и охолство. Трябваше само да забрави Алиена и да зареже мечтата си да построи най-красивата катедрала на света.
Същата нощ сънува как Айша го посещава. Голото й тяло лъщеше от благовонно масло и тя се отърка в него, но не му позволи да се люби с нея.
Когато се събуди на заранта, беше взел решението си.
Слугите не склониха да пуснат Алиена в къщата на Рашид Алхарун. Сигурно приличаше на просякиня, помисли си тя, докато стоеше пред вратата в прашната си туника и опърпани ботуши, с бебето на ръце.
— Кажете на Рашид Алхарун, че търся неговия приятел Джак Фицджак от Англия — каза им тя на френски, без да знае дали тъмнокожите слуги можеха да разберат и една дума. Замърмориха си на някаква сарацинска реч, след което един от слугите, висок мъж с черна като въглен кожа и коса като руното на черна овца влезе в къщата.
Не я свърташе на място, както се бяха вторачили другите слуги в нея. Така и не беше се научила на търпение, дори и в това безкрайно поклонничество. След разочарованието й в Компостела бе продължила по пътя през вътрешността на Испания до Саламанка. Никой там нямаше спомен за червенокос млад мъж, който се интересува от катедрали и странстващи певци, но един добронамерен монах й каза, че в Толедо имало общност от учени хора от Англия. Надеждата изглеждаше смътна, но Толедо не беше много далече по прашния път, тъй че Алиена продължи.
Тук я чакаше ново болезнено разочарование. Да, Джак беше пребивавал тук — какъв късмет! — но вече си беше заминал. Догонваше го: вече беше само на месец след него. Но и този път никой не знаеше накъде е тръгнал.
В Компостела можеше да предположи, че трябва да е заминал на юг, защото тя бе дошла от изток, а на север и на запад имаше море. Тук, за жалост, съществуваха повече възможности. Можеше да е тръгнал на североизток обратно към Франция, на запад към Португалия или на юг до Гренада, а от испанското крайбрежие можеше да е взел кораб за Рим, Тунис, Александрия или Бейрут.
Алиена бе решила да се откаже от търсенето, ако не намереше ясен знак накъде е заминал. Беше смъртно уморена и много далече от дома. Не бяха й останали почти никаква енергия или решимост и нямаше да може да издържи без нещо повече от смътна надежда за успех. Готова беше да си тръгне обратно към Англия и да се опита да забрави Джак завинаги.
От бялата къща излезе друг слуга. Беше облечен в по-скъпи дрехи и говореше френски. Изгледа я нащрек, но й заговори учтиво:
— Приятелка сте на господин Джак?
— Да, стара приятелка от Англия. Бих искала да поговоря с Рашид Алхарун.
Слугата погледна бебето.
— Роднина съм на семейството на Джак — каза Алиена. Не беше лъжа: в качеството си на отхвърлена съпруга на доведения му брат, двамата бяха все пак роднини.
Слугата отвори по-широко портата.
— Елате с мен, моля.
Алиена пристъпи вътре с благодарност. Ако я бяха върнали оттук, щеше да е краят на пътя й.
Тръгна след слугата през прелестен вътрешен двор, покрай плискащ фонтан. Зачуди се какво ли бе привлякло Джак в дома на този богат търговец. Едва ли беше приятелство. Дали Джак бе декламирал истории в стихове сред тези сенчести портици?
Влязоха в къщата. Беше разкошен дом, с високи и прохладни стаи, с подове от камък и мрамор, пищно резбовани мебели с богата тапицерия. Минаха през две арки и дървена врата и Алиена остана с чувството, че може би са влезли в женските покои. Слугата й даде знак с ръка да изчака и се покашля тихо.
След миг в стаята с плавна походка влезе висока сарацинка в черна роба, вдигнала крайчеца на дрехата пред устата си в поза, която щеше да е оскърбителна на всеки език. Погледна Алиена и проговори на френски:
— Коя сте вие?
Алиена се стегна, изпъна рамене и отвърна с цялото възможно високомерие:
— Лейди Алиена, дъщеря на покойния граф на Шайринг. Доколкото разбирам, имам удоволствието да разговарям с жената на Рашид, продавача на пипер. — В тази игра едва ли можеше да й се опре някой.
— Какво искате тук?
— Дойдох да се видя с Рашид.
— Той не приема жени.
Алиена разбра, че не може да разчита на съдействие от тази жена. Само че нямаше къде другаде да отиде, затова продължи да опитва.
— Би могъл да приеме близка на Джак.
— Джак съпруг ли ви е?
— Не… Той ми е девер.
Жената не й повярва. Като повечето хора сигурно предположи, че е забременяла от Джак, след това я е изоставил и тя го преследва, за да го принуди да се ожени за нея и да поддържа детето.
Домакинята се извърна и извика на някого на непонятен за Алиена език. След миг в стаята влязоха други три жени. По външността им личеше, че са й дъщери. Заговори им на същия език и трите се втренчиха в Алиена. Забъбриха помежду си. Името Джак се повтаряше често в думите им.
Почувства се унизена. Беше готова да се завърти на пети и да си излезе, но това означаваше да се откаже напълно от търсенето си. Тези ужасни хора бяха последната й надежда. Алиена повиши глас, за да прекъсне разговора им и каза:
— Къде е Джак?
Искаше й се да прозвучи властно, но за жалост излезе повече на молба.
Дъщерите се смълчаха.
— Не знаем къде е той — каза майката.
— Кога го видяхте за последен път?
Жената се поколеба. Не искаше да отговори, но и нямаше как да се престори, че не знае кога го е видяла за последен път. Отвърна с неохота:
— Напусна Толедо ден след Коледа.
Алиена се усмихна с усилие.
— Помните ли да е казал накъде ще тръгне?
— Казах ви, не знам къде е.
— Може би е казал нещо на съпруга ви.
— Не е.
Алиена се отчая. Усещаше интуитивно, че жената все пак знае нещо. Но беше ясно, че няма да го разкрие. Изведнъж се почувства безкрайно уморена и безсилна. Заговори със сълзи на очи:
— Джак е бащата на детето ми. Мислите ли, че ще иска да види сина си?
Най-малката от трите дъщери понечи да й отвърне, но майка й я прекъсна. Двете си заговориха бързо и разгорещено: майка и дъщеря имаха еднакво пламенен нрав. Но накрая дъщерята отстъпи и замълча.
Алиена изчака, но нищо повече не й казаха. Четирите само я гледаха. Несъмнено бяха враждебно настроени, но също тъй обзети от такова любопитство, че не бързаха да я отпратят. Само че нямаше смисъл да се задържа повече. Трябваше просто да си тръгне, да се върне в квартирата си и да се приготви за дългия път обратно до Кингсбридж. Пое си дълбоко дъх и промълви спокойно и хладно:
— Благодаря за гостоприемството ви.
Майката намери малко благоприличие да се почувства засрамена.
Алиена напусна стаята.
Слугата чакаше отвън. Тръгна до нея и я придружи през къщата. Тя избърса сълзите от очите си. Чувстваше се непоносимо обезсърчена от това, че цялото й пътуване се проваля заради злобата на една жена.
Слугата я поведе през двора. Щом стигнаха до портата, тя чу зад себе си забързани стъпки. Обърна се и видя най-младата дъщеря, затичана след нея. Спря се и изчака. Слугата изглеждаше притеснен.
Момичето беше нисичко, стройно и много хубаво, със златисто смугла кожа и тъмни, почти черни очи. Носеше бяла дреха и Алиена се почувства прашна и мърлява. Заговори й на завален френски:
— Ти обичаш ли го?
Алиена се поколеба. Осъзна, че не й е останало повече достойнство за губене и призна:
— Да, обичам го.
— Той обича ли те?
Канеше се да отвърне с „да“, но си даде сметка, че не беше го виждала повече от година.
— Обичаше ме.
— Мисля, че още те обича.
— Какво те кара да ми го кажеш?
Очите на момичето се насълзиха.
— Исках го за себе си. И почти го бях спечелила. — Погледна бебето. — Рижа коса и сини очи. — Сълзите потекоха по гладките й кафяви страни.
Алиена я зяпна. Това обясняваше враждебния прием. Майката искаше да ожени Джак за това момиче. Не можеше да е на повече от шестнайсет, но имаше женствена фигура и излъчваше чувственост, което й придаваше вид на по-голяма. Зачуди се какво точно се беше случило между тях.
— „Почти“ си го спечелила?
— Да — отвърна момичето предизвикателно. — Знаех, че ме харесва. Сърцето ми се скъса, когато си тръгна. Но сега разбирам. — Изгуби самообладание и лицето й помръкна от тъга.
Алиена можеше да намери съчувствие в себе си към жена, която е обичала Джак и го е загубила. Докосна момичето по рамото, за да го утеши. Но имаше нещо по-важно от състраданието.
— Слушай. Знаеш ли къде отиде той? — попита настойчиво.
Момичето вдигна очи и кимна, хлипайки.
— Кажи ми!
— Париж.
Париж!
Душата й заликува. Върнала се беше на дирята. Париж бе далече, но по-голямата част от пътя й беше познат. А Джак бе само на месец пред нея. Почувства се обнадеждена. „Ще го намеря най-сетне“, каза си тя. „Знам, че ще го намеря!“
— За Париж ли тръгваш сега? — запита момичето.
— О, да. Стигнах чак до тук и няма да се спра тепърва. Благодаря ти, че ми каза… благодаря ти.
— Искам той да е щастлив — отвърна тя простичко.
Слугата пристъпваше нервно на място. Като че ли се боеше, че ще се въвлече в неприятности заради това. Алиена я попита:
— Нещо друго каза ли той? Кой път ще хване или изобщо нещо, което би могло да ми помогне?
— Иска да иде в Париж, защото някой му казал, че там строят красиви църкви.
Алиена кимна. Можеше да се досети за това.
— И взе плачещата дама.
Алиена не разбра.
— Плачещата дама ли?
— Баща ми му даде плачещата дама.
— Дама?
Момичето поклати глава.
— Не знам подходящите думи. Дама. Плаче. От очите.
— Имаш предвид картина? Нарисувана дама?
— Не разбирам — отвърна тя и се озърна притеснено през рамо. — Трябва да ходя.
Каквото и да беше тази плачеща дама, не изглеждаше особено важно.
— Благодаря ти, че ми помогна — каза Алиена.
Момичето се наведе и целуна бебето по челото. Сълзите й закапаха по пълничките му бузки. После вдигна очи към Алиена.
— Съжалявам, че не съм на твоето място.
Обърна се и затича обратно към къщата.
Квартирата на Джак бе на „Рю дьо ла Бушери“, в едно предградие на Париж на левия бряг на Сена. На разсъмване той оседла коня си. В края на улицата зави надясно и мина през порталната кула, която пазеше Пти Пон, моста, водещ към островния град сред реката.
Дървените къщи от двете страни си издаваха над краищата на моста. В празнините между къщите имаше каменни скамейки, където сутрин прочути учители провеждаха класове на открито. Мостът отведе Джак на „Жувери“, главната улица на острова. Пекарните покрай улицата бяха затрупани със студенти, купуващи закуската си. Той си взе питка, пълнена с печена змиорка.
Свърна наляво срещу синагогата, после надясно покрай кралския дворец и прекоси Гран Пон, големия мост, който извеждаше до десния бряг. Малките добре съградени дюкяни на сарафите и златарите от двете страни отваряха за търговия. В края на моста мина през друга портална кула и навлезе в рибния пазар, където вече бе оживено. Мина през гъстото множество и продължи по разкаляния път към градчето Сен Дени.
Още в Испания беше чул от един пътуващ зидар за абат Сюжер и новия храм, който той строеше в Сен Дени. Докато се придвижваше през Франция тази пролет и работеше тук и там за няколко дни, щом привършеше парите, чуваше често да се споменава за Сен Дени. Изглежда строителите прилагаха и двете техники, оребреното засводяване и островърхите арки, и съчетанието бе изумително.
Пътува повече от час през ниви и лозови насаждения. Пътят не беше постлан с камък, но имаше милиарии15. Подмина хълма на Монмартр с рухналия римски храм на върха му и след това продължи надолу през селото Клинякур. На три мили след Клинякур стигна до малкото, защитено с крепостна стена градче Сен Дени.
Дени бил първият епископ на Париж. Обезглавили го на Монмартр, а след това тръгнал през околностите, понесъл отсечената си глава в ръце дотук, където най-сетне бе паднал. Благочестива жена го погребала и над гроба му бил издигнат манастир. Църквата се бе превърнала в гробно място за кралете на Франция. Сегашният абат, Сюжер, беше могъщ и амбициозен човек, който бе реформирал манастира и понастоящем осъвременяваше църковния храм.
Джак навлезе в градчето, спря коня си насред пазара и се загледа в западната фасада на църквата. Нищо революционно нямаше тук. Беше си традиционна старомодна фасада с близначни кули и три врати с кръгли арки. Допаднаха му агресивно изпъкващите навън колони от стената, но не бе яздил цели пет мили, за да види това.
Върза коня си на едно от перилата пред църквата и се приближи. Скулптурата около трите портала беше доста добра: одухотворени, прецизно изваяни фигури. Влезе вътре.
Непосредствената промяна беше тук. Преди същинския неф имаше ниско предверие или нартекс. Щом Джак отправи поглед нагоре, го обзе възбуда. Тук строителите бяха използвали оребреното засводяване и острите арки едновременно, и той забеляза мигновено, че двете техники се съчетават съвършено: изяществото на островърхата арка се подсилваше от ребрата, следващи линията й.
Имаше и още нещо. Между ребрата, вместо обичайния пълнеж от натрошени камъни и хоросан, строителят беше поставил дялани камъни като в стена. Поради това, че беше по-здрав, пластът камъни вероятно можеше да е по-тънък и следователно по-лек, осъзна Джак.
Докато гледаше нагоре, извивайки врат докато го заболя, установи още една забележителна характеристика на това съчетание. Две островърхи арки с различни широчини можеше да бъдат направени така, че да стигат до една и съща височина само с напасване извивката на арката. Това придаваше повече симетричност на просвета. Със закръглени арки това не можеше да се постигне, разбира се: височината на една полукръгла арка винаги беше половината от ширината й, така че широката арка трябваше да е по-висока от тясната. Това означаваше, че в правоъгълен просвет тесните арки трябваше да започват по-високо на стената от началото на широките арки, тъй че върховете им да са на едно и също ниво и таванът да е равен. Резултатът винаги бе асиметричност. Тук този проблем беше премахнат.
Наведе глава, за да отпочине вратът му. Изпитваше възторг като току-що коронован крал. Точно така щеше да построи своята катедрала.
Загледа се в главния корпус на църквата. Самият кораб явно беше доста стар, макар и сравнително дълъг и широк: беше построен преди много години, не от сегашния майстор и беше съвсем традиционен. Но долу под купола като че ли имаше стъпала — несъмнено водеха към криптата и кралските гробници — и още стъпала нагоре към канцела. Създаваше се впечатление, че канцелът се рее във въздуха малко над пода. От този ъгъл структурата оставаше скрита от ярката слънчева светлина, която струеше от източните прозорци дотолкова, че Джак предположи, че стените трябва да са недовършени и че слънцето грее през отворите.
Тръгна по южното крило, за да стигне точно под купола. Когато се приближи до канцела усети, че му предстои да види нещо изключително. Слънчевата светлина наистина беше обилна, но таванският свод изглеждаше цял и в стените нямаше празнини. Когато Джак излезе от крилото и пристъпи, видя, че слънцето струи през редици от високи прозорци, някои от които с цветно стъкло. Те изпълваха пространството на храма с топлина и светлина. Не можеше да проумее как са постигнали толкова много прозоречно пространство: сякаш имаше повече прозорци, отколкото стена. Беше изумен. Как можеше да е направено това, ако не с помощта на магия?
Изпита суеверен трепет, докато се изкачи по стъпалата, водещи към канцела. Спря се горе на стълбището и се взря примижал в обърканата плетеница от лъчи разноцветна светлина и камък пред него. Бавно го осени, че беше виждал нещо подобно преди, но във въображението си. Това бе храмът, който беше мечтал да строи, с просторните прозорци и извисени сводове, здание от светлина и въздух, което сякаш се крепи на магия.
След миг съзерцание го видя по друг начин. Всичко изведнъж си дойде на мястото и в мигновено прозрение Джак разбра какво бяха направили абат Сюжер и строителят му.
Принципът на оребреното засводяване бе в това, че таванът се конструираше със скелет от няколко здрави ребра, а празнините между тях се запълваха с лек материал. „Приложили са този принцип към цялата сграда.“ Стената на канцела се състоеше от няколко здрави колони, свързани с прозорци. Аркадата, отделяща канцела от страничните му крила, не представляваше стена, а низ от колони, свързани с изострени арки, оставящи широки пространства, през които светлината от прозорците можеше да пада в средата на църквата. Самото крило бе разделено на две от редица тънки колони.
Тук островърхите арки бяха съчетани с оребреното засводяване, както и в нартекса, но вече бе ясно, че нартексът е бил предпазливо изпитване на новата технология. В сравнение с това нартексът беше масивен и груб, ребрата и корнизите му — прекалено тежки, арките му — твърде малки. Тук всичко беше тънко, леко, деликатно и въздушно. Простите извити корнизи бяха тесни, а колоните — дълги и тънки.
Всичко щеше да изглежда твърде крехко, за да стои право, ако ребрата не показваха толкова ясно, че тежестта на сградата се носи от стълбовете и колоните. Това тук бе видима демонстрация, че не е нужно едно голямо здание да е с дебели стени и масивни колони. Стига тежестта да е разпределена точно върху понасящия бремето скелет, останалото от сградата можеше да е олекотена стена, стъкло или празно пространство. Джак гледаше като омагьосан. Все едно, че беше омаян от любов. Евклид беше проникновение, но това бе повече от проникновение, защото беше и красиво. Имал беше видения за такъв храм, а сега го виждаше наяве, докосваше го, застанал под извисения му към небесата свод.
Тръгна като замаян по извития източен край, загледан в сводовете на двойното крило. Ребрата се извиваха над главата му като клони в гора от съвършени каменни дървета. Тук, както и в нартекса, пълнежът между ребрата бе от дялани камъни, свързани с хоросан, вместо по-лесният, но и по-тежък трошляк и хоросан. Външната стена на крилото имаше двойки големи прозорци с изострени върхове като островърхите арки. Революционната архитектура се допълваше съвършено от цветните витражи. Джак никога не беше виждал цветно стъкло в Англия, но във Франция се бе натъкнал на няколко примера. Само че в малките прозорчета на църква, съградена в стария стил, стъклото не можеше да постигне пълния си потенциал. Тук ефектът от слънцето, изсипващо се щедро през големите прозорци с яркоцветно стъкло бе повече от красив — беше омагьосващ.
Тъй като църквата бе закръглена в краищата, страничните крила се извиваха и събираха в източния край, образувайки полукръгъл проход. Джак обиколи целия полукръг, а после се обърна и тръгна обратно, все така изпълнен с възхита. Стигна до точката, откъдето бе тръгнал.
И там видя една жена.
Позна я.
Тя се усмихна.
Сърцето му спря.
Алиена заслони очи. Слънчевата светлина, струяща през прозорците на източния край на храма я заслепяваше. Като видение от лумналото многоцветие към нея тръгна фигура. Косата му сякаш беше от огън. Приближи се. Беше Джак.
Краката й отмаляха.
Той пристъпи и застана пред нея. Беше тънък, ужасно тънък и очите му блестяха, изпълнени с плама на неизразимо чувство. Гледаха се онемели за миг.
Най-сетне той промълви хрипливо:
— Наистина ли си ти?
— Да. — Гласът й излезе на шепот. — Да, Джак. Наистина съм аз.
Напрежението бе непоносимо и тя заплака. Той я прегърна и я притисна до себе си, с бебето в ръцете й помежду им, и я потупа по рамото с думите „Хайде, стига“, все едно, че утешава малко дете. Тя се отпусна на гърдите му, вдишвайки познатата миризма на каменна прах, чувайки скъпия му глас, докато я тешеше и сълзите й капеха на кокалестото му рамо.
После той я погледна в лицето и каза:
— Какво правиш тук?
— Теб търся.
— Търсиш мен? — промълви той невярващо. — Но… как ме намери?
Изтри сълзите от очите си и подсмръкна.
— Проследих те.
— Как?
— Разпитвах дали са те видели. Зидари най-вече, но и някои монаси, съдържатели на приюти.
Очите му се разшириха.
— Искаш да кажеш… била си в Испания?
Тя кимна.
— Компостела, после Саламанка, после — Толедо.
— От колко време пътуваш?
— Девет месеца вече.
— Но защо?
— Защото те обичам.
Изглеждаше съкрушен. Очите му се напълниха със сълзи. Прошепна:
— И аз те обичам.
— Наистина ли? Все още?
— О, да.
Беше искрен. Тя вдигна лицето си. Джак се надвеси над бебето и я целуна леко. Допирът на устните му върху нейните я замая.
Бебето проплака.
Тя прекъсна целувката, залюля го и то се укроти.
— Как се казва бебето? — попита Джак.
— Не съм го кръстила все още.
— Защо? Трябва да е на годинка вече!
— Исках да го обсъдя с теб.
— С мен? — Джак се намръщи. — А Алфред? Полага се на бащата да… — Замълча. — Чакай… той… е мой?
— Погледни го — каза му тя.
Джак погледна.
— Рижа коса… Трябва да е година и девет месеца, откакто…
Алиена кимна.
— Боже мой. — Джак беше изумен. — Моят син. — Преглътна с усилие.
Тя гледаше лицето му с тревога, докато той се мъчеше да осмисли новината. Щеше ли да види в сина си края на своята младост и свобода? Изражението му стана сериозно. Обикновено на един мъж му трябваха девет месеца, докато свикне с представата, че е баща. Джак трябваше да се справи с всичко това за миг. Погледна отново бебето и най-сетне се усмихна.
— Нашето бебе — каза той. — Толкова се радвам.
Алиена въздъхна щастливо. Най-после всичко беше наред.
Споходи го друга мисъл.
— А Алфред? Той знае ли…?
— Разбира се. Трябваше само да погледне детето. Освен това… — Тя се смути. — Освен това майка ти прокълна брака и Алфред така и не можа… знаеш… да направи каквото и да било.
Джак се изсмя грубо.
— Има справедливост все пак.
Не й хареса задоволството, с което го каза.
— За мен беше много тежко.
Лицето му бързо се промени.
— Съжалявам. Алфред какво направи?
— Когато видя бебето, ме изхвърли.
Лицето на Джак потъмня от яд.
— Нарани ли те?
— Не.
— Все пак е свиня.
— Радвам се, че ни изхвърли. Заради това тръгнах да те търся. И вече те намерих. Толкова съм щастлива, че не знам какво да правя.
— Била си много смела — каза Джак. — Още не мога да го проумея. Проследила си ме по целия път!
— Бих го направила отново.
Той я целуна отново. Някой зад тях каза на френски:
— Ако толкова настоявате да се държите неприлично в църква, останете в нефа, моля.
Беше някакъв млад монах.
— Моля за извинение, отче — каза Джак. Хвана я под мишницата. Слязоха по стъпалата и минаха през южния трансепт. — Бях монах известно време — заговори той. — Знам колко е тежко за тях да гледат как двама щастливи влюбени се целуват.
„Щастливи влюбени“, помисли си Алиена. „Това сме двамата“.
Минаха през храма и излязоха навън сред оживения пазар. Трудно й бе да повярва, че стои под лъчите на слънцето, а Джак е до нея. Щастието бе толкова голямо, че едва можеше да го понесе.
— Е — каза той. — Какво ще правим сега?
— Не знам — отвърна му тя с усмивка.
— Я да си вземем хляб и бутилка вино, да излезем сред полето и да обядваме там.
— Звучи като в рая.
Отидоха до хлебаря и до винаря, а след това взеха и калъп сирене от една млекарка на пазара. Много скоро вече яздеха извън селото през полята. Алиена трябваше непрекъснато да поглежда към Джак, за да се увери, че наистина е тук и язди до нея задъхан и усмихнат.
— Как се справя Алфред с ръководенето на строежа? — попита я той.
— О! Не съм ти казала! — Беше забравила преди колко време бе заминал той. — Имаше ужасна злополука. Покривът се срути.
— Какво! — Възклицанието му стресна коня и той заигра плашливо. Джак го успокои. — Как стана това?
— Никой не знае. Бяха покрили три просвета за Петдесетница и всичко се срути по време на службата. Беше ужасно — седемдесет и девет души загинаха.
— Това е ужасно — прошепна Джак с потрес. — Как го понесе приор Филип?
— Тежко. Общо взето е вдигнал ръце от строенето. Като че ли е изгубил цялата си енергия. Нищо не прави напоследък.
За Джак бе трудно да си представи Филип в такова състояние — винаги изглеждаше пълен с енергия и решимост.
— А с майсторите какво стана?
— Пръснаха се. Алфред сега живее в Шайринг, стои къщи.
— Кингсбридж трябва да е запустял.
— Запада. Става пак село, каквото си беше някога.
— Чудя се в какво е сбъркал Алфред — заразмишлява на глас Джак. — Онзи каменен свод изобщо не беше в първоначалните планове на Том. Но Алфред подсили контрафорсите, за да поемат тежестта, тъй че всичко би трябвало да е наред.
Новината го беше отрезвила и продължиха да яздят в мълчание. На около миля извън Сен Дени завързаха конете под сянката на един бряст и седнаха край зеленото жито до малко поточе, за да обядват. Джак удари глътка от виното и млясна шумно.
— Английското вино изобщо не може да се сравни с френското.
Отчупи от самуна хляб и го подаде на Алиена.
Тя развърза свенливо предницата на роклята си и поднесе зърното си на бебето. Улови погледа му и се изчерви. Покашля се и заговори, за да прикрие смущението си.
— Какво име би искал да му дадеш? — попита го притеснено. — Джак, може би?
— Не знам — отвърна той замислено. — Джак беше бащата, за когото така и не научих нищо. Може да е лош късмет, ако дадем на сина си същото име. Най-близкият човек, който ми е бил като баща, е Том Строителя.
— Би ли ти харесало да го наречем Том?
— Мисля, че да.
— Том беше толкова голям мъж. Какво би казал за Томи?
Джак кимна.
— Нека да е Томи.
Накърмил се до насита и в пълно неведение за важността на момента, Томи бе потънал в дълбок сън. Алиена го постави на земята със сгъната кърпа под главата му вместо възглавница. После погледна Джак. Чувстваше се неловко. Искаше й се да я люби точно тук и сега, на тревата, но беше сигурна, че ще се стъписа ако го помолеше. Затова само го гледаше и се надяваше.
— Ако ти кажа нещо — заговори той, — ще ми обещаеш ли, че няма да мислиш лошо за мен?
— Добре.
Погледна я смутено и каза:
— Откакто те видях, трудно мога да мисля за нещо друго, освен за голото тяло под роклята ти.
Тя се усмихна.
— Не мисля лошо за теб. Радвам се.
Загледа я жадно.
— Обичам, когато ме гледаш така — промълви тя.
Джак преглътна с пресъхнало гърло.
Тя протегна ръце и той се приближи и я прегърна.
Бяха минали почти две години от онзи единствен път, когато се бяха любили. В онова утро и двамата бяха опустошени от страст и угризение. Сега бяха само двама влюбени в зеленото поле. Алиена изведнъж се притесни. Щеше ли всичко да е наред? Ужасно щеше да е, ако след толкова време нещо се объркаше.
Легнаха един до друг на тревата и се целунаха. Тя затвори очи и въздъхна. Усети жадната му длан по тялото си, възбудата в слабините му. Целуна я по клепачите, после по връхчето на носа и прошепна:
— През цялото това време копнеех за теб, всеки ден.
Притисна го силно до себе си.
— Толкова се радвам, че те намерих.
Любиха се нежно и дълго под откритото небе, слънцето ги къпеше и потокът ромонеше до тях. А Томи спа през цялото време и се събуди чак когато всичко свърши.
Дървената статуя на дамата не беше плакала, откакто бе напуснал Испания. Джак не разбираше как действа и не му беше много ясно защо не плачеше извън родната си земя. Имаше обаче идея, че сълзите, които се появяваха на свечеряване, се причиняват от внезапното захлаждане на въздуха, а беше забелязал, че в земите на север залезите са по-плавни и подозираше, че проблемът е свързан с по-бавното настъпване на вечерта. Но все още държеше статуята. Беше доста обемиста, за да я носи навсякъде със себе си, но му беше спомен от Толедо и му напомняше за Рашид и — (макар да не го каза на Алиена) — за Айша също така. Но когато един каменоделец в Сен Дени поиска модел за статуя на Девата, Джак я донесе в ложата на зидарите и я остави там.
Абатството го беше наело да работи на подновяването на храма. Новият канцел, който така го беше смаял, не беше съвсем цял все още и трябваше да се довърши навреме за церемонията по освещаването на Еньовден. Но енергичният абат вече подготвяше пресъграждането на нефа в същия революционен стил и Джак бе нает за предварителната каменоделска работа.
Абатството му нае къща в селото и той се пренесе в нея с Алиена и Томи. През първата нощ в нея правиха любов няколко пъти. Животът им заедно като мъж и жена изглеждаше най-естественото нещо на света. След няколко дни Джак имаше чувството, че винаги са живели заедно. Никой не попита дали съюзът им е благословен от църквата.
Майсторът строител в Сен Дени бе може би най-великият зидар, когото Джак бе срещал някога. Докато довършваха новия канцел и се подготвяха за пресъграждането на нефа, Джак го наблюдаваше и попиваше всичко, което правеше той. Техническите нововъведения се оказаха негови, а не на абата. Сюжер като цяло подкрепяше нови идеи, но го интересуваше повече украсата, отколкото конструкцията на сградата. Любимият му проект бе новата гробница за мощите на Сен Дени и двамата му сподвижници, Рустик и Елевтерий. Реликвите се съхраняваха в криптата, но Сюжер замисляше да се изнесат горе в новия канцел, за да може да ги вижда целият свят. Трите ковчежета щяха да се положат в каменна гробница, облицована с черен мрамор. Горницата на саркофага представляваше миниатюрна църква, изработена от позлатено дърво, като в кораба и страничните крила на миниатюрата имаше три празни ковчежета, по едно за всеки от мъчениците. Гробницата щеше да се издига в средата на новия канцел, долепена до задната страна на новия висок олтар. Олтарът и основата на гробницата вече бяха на местата си, а миниатюрната църква беше в ложата на дърводелците, където усърден майстор грижливо позлатяваше дървото с драгоценната златна боя. Сюжер не беше от хората, които търпят половинчати неща.
Абатът беше великолепен организатор, забеляза Джак, докато подготовката за освещаването напредваше. Сюжер беше поканил всички особи с тежест и влияние, и повечето от тях бяха приели поканата, преди всичко кралят и кралицата на Франция и деветнадесет архиепископи и епископи, между които и архиепископът на Кентърбъри. Тези откъслечни новини стигаха до ушите на майсторите, докато работеха по църквата. Джак често пъти виждаше самия Сюжер в домотканото му расо да крачи из манастира и да раздава указания на ятото монаси, които пърхаха като патета след него. Напомняше му за Филип от Кингсбридж. Също като Филип, Сюжер произхождаше от бедно семейство и беше отгледан в манастира. Също като Филип бе реорганизирал финансите и затегнал управлението на манастирското имущество, тъй че да носи много повече доход. И също като Филип харчеше допълнителните средства за строителство. Също като Филип беше деен, енергичен и решителен.
Само дето Филип вече не беше нито едно от тези неща, според Алиена.
На Джак му беше трудно да си го представи. Един примирен Филип му изглеждаше нещо точно толкова невероятно, колкото един добронамерен Уейлрън Бигод. Само че Филип бе претърпял поредица от ужасни разочарования. Първо беше опожаряването на градчето. Джак потръпваше, щом си спомнеше онзи ужасен ден: пушека, страха, конниците с горящите факли и сляпата паника на изпадналата в истерия тълпа. Куражът може би бе напуснал Филип още тогава. Градчето със сигурност бе изгубило духа си след това. Джак го помнеше добре: атмосферата на страх и несигурност го беше загърнала като смътна, но ясно доловима миризма на развала. Филип несъмнено бе поискал церемонията с откриването на храма да е символ на нова надежда. А след като се бе превърнала в поредното бедствие, трябваше да се е предал.
Сега строителите си бяха заминали, пазарът — западнал, а населението се смаляваше. Младите хора започваха да се местят в Шайринг, според Алиена. Беше проблем само на духа, разбира се: приоратът все още имаше цялото си имущество, включително огромните стада овце, които носеха стотици фунтове сребро всяка година. Ако беше само въпрос на пари, то Филип със сигурност щеше да си позволи да поднови строителството в някаква степен. Нямаше да е лесно, несъмнено. Зидарите щяха да изпитват суеверен страх да работят на църква, която вече се е срутила веднъж. Щеше да е трудно и да се повдигне отново ентусиазмът на местните хора. Но главният проблем, ако се съдеше по думите на Алиена, беше, че Филип е изгубил волята си. Джак ужасно съжаляваше, че не може да направи нещо, за да си я върне.
Междувременно епископите, архиепископите, херцозите и графовете започнаха да пристигат в Сен Дени два-три дни преди церемонията. Всички знатни особи бяха поканени да разгледат зданието. Сюжер лично придружи най-видните гости, а по-низшите сановници бяха разведени от монаси или майстори. Всички бяха изумени от ефирността на конструкцията и смайващото въздействие на светлината, проникваща през многоцветното стъкло на огромните прозорци. И докато всеки важен църковен водач на Франция се наслаждаваше на гледката, Джак го осени мисълта, че новият стил ще се превърне в предмет на широко подражателство. Всъщност строителите, които можеха да заявят, че са работили на Сен Дени, щяха да бъдат много търсени. Идването му тук се оказваше умен ход, по-умен, отколкото си беше представял: многократно бе повишил възможността един ден сам да планира и построи катедрала.
Крал Луи пристигна в съботата, със съпругата си и майка си, и кралското семейство се настани в дома на абата. Тази нощ службите се пяха от свечеряване до разсъмване. На заранта вън пред храма имаше тълпа селяни и парижки граждани, очакващи онова, което обещаваше да се окаже най-грандиозното събиране на свети и велики особи, които повечето от тях щяха да видят в живота си. Джак и Алиена се присъединиха към множеството веднага след като Томи бе нахранен. Джак си помисли, че един ден ще каже на сина си: „Ти не го помниш, но когато беше още на годинка, аз видях краля на Франция.“
Купиха си хляб и сайдер за закуска и я изядоха, докато чакаха да започне зрелището. Публиката не бе допусната в храма, разбира се, и кралските войници ги държаха на разстояние, но всички порти бяха отворени и хората се трупаха на групи по местата, от които можеше да се гледа към вътрешността. Нефът беше пълен със знатни дами и господа. За щастие канцелът бе издигнат на няколко стъпки заради голямата крипта под него, тъй че Джак все пак можеше да вижда церемонията.
В другия край на нефа настъпи оживление и изведнъж всички благородници се поклониха. Над сведените им глави Джак видя влизащия крал от южния вход на храма. Не можеше да види лицето му, но пурпурът на туниката му грейна, когато мина под купола и коленичи пред главния олтар.
Веднага след него влязоха епископите и архиепископите. Всички бяха облечени в ослепително бели раса със златно везмо и всеки епископ носеше церемониален жезъл. Епископският жезъл беше уж проста пастирска гега, но толкова много от тях бяха украсени с приказни скъпоценни камъни, че цялата процесия искреше като планински поток на слънчевата светлина.
Всички тръгнаха бавно през храма и нагоре по стъпалата към канцела, след това заеха уговорените предварително места около купела, в който — Джак го знаеше, защото бе наблюдавал приготовленията — имаше няколко галона светена вода. Множеството затихна, докато молитвите се изредят и химните се изпеят. Тълпата започна да се изнервя, а Томи се отегчи. След това епископите отново тръгнаха в процесия.
Напуснаха храма от източната врата и се скриха в църковния двор за голямо разочарование на зрителите, но скоро след това излязоха от монашеските сгради и се подредиха пред църквата. Всеки епископ носеше малка метличка за ръсене и съд със светена вода, и докато вървяха и пееха, потапяха метличките във водата и пръскаха стените на храма. Тълпата се устреми напред, хората просеха благословия и посягаха да пипнат снежнобелите раса на светите мъже. Кралските войници започнаха да ги блъскат назад и да ги бият с тояги. Джак се задържа назад в тълпата — нито благословия му трябваше, нито тояга по главата.
Процесията продължи бавно покрай северната страна на храма и тълпата я последва, газейки през гробовете на манастирското гробище. Някои от зрителите бяха заели предвидливо позиции там и едва устояваха на напора на новодошлите. На няколко места се завърза бой.
Епископите подминаха северния притвор и продължиха в полукръг покрай източния край, новата част. Там бяха вдигнати работилниците на занаятчиите и възбудената тълпа се изсипа около колибите и навесите, заплашвайки да събори леките дървени постройки. Когато челото на процесията започна да влиза в абатството, по-буйните сред тълпата станаха още по-невъздържани и натиснаха напред. Кралските войници реагираха с още повече жестокост.
Джак започна да се притеснява.
— Не ми харесва това — каза на Алиена.
— Тъкмо се канех да ти го кажа. Хайде да се махаме от тази тълпа.
В този момент между кралските хора и група младежи отпред избухна свада. Войниците започнаха да ги налагат свирепо с тоягите, но младежите вместо да се уплашат и отстъпят, отвърнаха на боя. Последните епископи напръскаха припряно стените на канцела и побързаха да се приберат в църковния двор. Когато светите мъже се скриха, тълпата насочи вниманието си към войниците. Някой хвърли камък и удари един право в челото, мъжът падна и се разнесоха въодушевени викове. Ръкопашният бой се разрасна бързо, от западната фасада на храма притичаха още войници на помощ на другарите си.
Тълпата побесня.
Нямаше надежда в следващите няколко минути церемонията да отвлече вниманието на хората и безредието да спре. Джак знаеше, че епископите и кралят в този момент слизаха в криптата, за да вземат мощите на Сен Дени. Щяха да обиколят с тях портиците, но нямаше да ги изнесат навън. Духовниците повече нямаше да се покажат извън храма, преди литургията да свърши. Абат Сюжер не беше предвидил толкова голяма тълпа зрители, нито бе подготвил нещо, което да ги забавлява и разсея. Хората бяха недоволни и разгорещени — слънцето вече се беше вдигнало високо — и си търсеха отдушник.
Кралските мъже бяха въоръжени, но зрителите — не и в началото войниците надделяваха. Но после на някой му хрумна гениалната идея да нахлуят в занаятчийските сайванти за оръжия. Двама младежи изритаха вратата на зидарския навес и след малко се появиха навън, размахали чукове в ръцете си. Сред множеството имаше зидари и някои от тях се запровираха напред през човешката гмеж и се опитаха да ги спрат, но не можаха да устоят и бяха избутани настрана.
Джак и Алиена се опитваха да се измъкнат от тълпата, но хората зад тях напираха напред отчаяно и двамата се оказаха притиснати отвсякъде. Джак държеше Томи до гърдите си, пазеше гръбчето на бебето с лакти и беше покрил с длани главичката му, като в същото време се мъчеше да не се отдели от Алиена. Видя как някакъв дребен мъж с крадлив поглед и черна козя брада изскочи от зидарския навес, понесъл дървената статуя на плачещата дама. „Никога вече няма да я видя“, каза си Джак с тъга, но беше твърде зает да опази детето от натиска, за да се тревожи за кражбата.
След това разбиха сайванта на дърводелците. Майсторите се бяха отказали от всякаква надежда да опазят работилниците си и вече не се опитваха да спрат тълпата. Ковачницата се оказа твърде здрава, но освирепялата тълпа разби паянтовата стена на навеса на покривчиите и награби тежките остри сечива за сечене и коване на оловните плочи. Тогава Джак си помисли: „ще убият някого, докато всичко свърши.“
Въпреки усилията му, множеството го избута напред към северния притвор, където боят бе най-жесток. Същото сполетя и крадеца с черната брада, забеляза той: мъжът се опитваше да се измъкне с плячката си, притиснал дървената статуя до гърдите си както той държеше до себе си Томи, но напорът на тълпата също го избута напред.
Изведнъж го осени щастливо хрумване и Джак подаде Томи на Алиена с думите:
— Стой плътно до мен.
После сграбчи дребния крадец и задърпа статуята от него. Мъжът се възпротиви за миг, но Джак беше по-едър, а и крадецът вече се притесняваше повече да отърве кожата си, отколкото да опази плячката, тъй че я пусна бързо.
Джак вдигна статуята над главата си и завика:
— Благоговение и почит към Светата Майка! — В началото никой не му обърна внимание. После един-двама го загледаха. — Не докосвайте Светата Майка! — зарева той с цяло гърло. Хората около него започнаха плахо да се отдръпват и отвориха пространство. Джак се въодушеви. — Грях е да оскверниш образа на Девата! — Вдигнал статуята високо над главата си, тръгна напред към храма. Това току-виж свършило работа, помисли си той, обзет от надежда. Все повече и повече хора спираха да се бият, за да видят какво става.
Той се озърна през рамо. Алиена го следваше по петите — нищо друго не можеше да направи заради напора на тълпата. Но суматохата бързо затихваше. Тълпата вече се движеше напред с Джак и хората заповтаряха думите му с благоговеен трепет:
— Божията Майка… Дева Мария… сторете път за лика на Блажената Дева…
Искаха само зрелище и сега, след като Джак им го даваше, боят секна почти напълно, само с една-две дребни свади в най-отдалечените краища. Крачеше бавно напред. Беше изумен от лекотата, с която бе спрял безредицата. Тълпата пред него се отдръпна и той стигна до северния притвор на храма. Тук с благоговейна почит остави долу статуята в прохладната сянка на входа. Беше малко над две стъпки висока и не изглеждаше толкова впечатляващо, изправена на земята.
Тълпата се струпа около входа в очакване. Джак изведнъж се затрудни. Може би очакваха проповед. Беше се държал като клирик, докато носеше статуята високо и подвикваше гласовито да й отдадат почит, но свещеническите му умения стигаха дотук. Обзе го страх: какво можеше да му направи тълпата, ако тепърва я разочароваше?
Изведнъж множеството наоколо ахна.
Джак се озърна през рамо. Някои от благородниците се бяха струпали в северния трансепт и надничаха навън, но не успя да види нищо, което да оправдае явното удивление на тълпата.
— Чудо! — извика някой и други няколко подеха вика: — Чудо! Чудо!
Джак погледна статуята и разбра. От очите й капеше вода. В първия миг бе изумен също като тълпата, но веднага се сети за предположението си, че дамата „плачеше“ при внезапна промяна от топло към хладно, както ставаше привечер в южните райони. Статуята току-що бе преместена от дневния пек в хладината на притвора. Това обясняваше сълзите. Но тълпата не го знаеше, естествено. Виждаха само плачеща статуя и гледката ги удивляваше.
Една от жените отпред хвърли дение, френското сребърно пени, в нозете на статуята. Джак замалко щеше да се разсмее на глас. Какъв смисъл имаше да се дават пари на парче дърво? Но суеверието до такава степен бе втълпено в душите им от Църквата, че инстинктивната им реакция пред нещо свято бе да дават пари и още няколко души сред тълпата последваха примера на жената.
Изобщо не беше си помислял, че играчката на Рашид може да носи пари. Всъщност, нямаше да може да носи пари на Джак — хората нямаше да ги дават, ако мислеха, че парите им ще идат в неговия джоб. Но можеше да донесе цяло състояние за всяка църква.
И щом осъзна това, Джак изведнъж разбра какво трябва да направи.
Идеята го порази мигновено и той заговори преди сам да е имал време да си представи всички последствия: думите заизлизаха от устата му едновременно с мислите.
— Плачещата Богородица не е мое, а Божие притежание — започна той. Тълпата затихна. Това бе проповедта, която очакваха. Зад гърба му епископите пееха в храма, но никой вече не се интересуваше от тях. — Стотици години тя вехнеше в земята на сарацините — продължи Джак. Представа си нямаше каква е историята на статуята, но това май беше без значение: самите свещеници не ровеха надълбоко за истината в разказите за чудеса и свети реликви. — Пропътувала е много мили, но пътуването й все още не е свършило. Крайната й цел е катедралната църква на Кингсбридж, Англия.
За миг улови погледа на Алиена. Беше го зяпнала с удивление. Едва устоя на изкушението да й намигне, за да разбере, че си го измисля в момента и продължи:
— Моята свята мисия е да я занеса до Кингсбридж. Там тя ще намери покой. Там тя ще почива в блажен мир. — Докато гледаше Алиена, споходи го последното, най-гениалното вдъхновение и Джак изрече: — Избран съм за майстор строител на новия храм на Кингсбридж.
Алиена ахна. Джак извърна очи от нея.
— Плачещата Мадона повели да се издигне нов, още по-славен храм за нея в Кингсбридж и с нейна помощ аз ще сътворя олтар за нея, също толкова красив като новия канцел, който бе построен тук за светите мощи на Сен Дени.
Погледна надолу и монетите по земята му дадоха идея за финалния щрих.
— Вашите петаци ще се използват за новия храм — извика Джак. — Светата Майка дава своя благослов на всеки мъж, жена и дете, които поднесат дар, за да й помогнат да съгради новия си дом.
Последва миг тишина. След това слушателите му започнаха да хвърлят петаци в подножието на статуята. Всеки извикваше нещо, докато поднасяше дара си. Някои изричаха „Алилуя“ и „Слава на Господа“, други молеха за благословия или за някое лично благодеяние: „Нека Робер оздравее“ или „Помогни на Ан да зачене“, или „Дай ни добра жътва“. Джак се взираше в лицата им: бяха възбудени, въодушевени, щастливи. Бутаха се напред, блъскаха се един друг в нетърпението си да дадат своите петаци на Плачещата Мадона. Загледа се надолу онемял от почуда, докато парите се трупаха като снежна пряспа в краката му.
Плачещата Мадона имаше същото чудодейно въздействие във всяко градче и село по пътя до Шербург. Докато вървяха в процесия по главната улица, се трупаше тълпа. После, след като спираха пред църквата, за да има време цялото население да се събере, внасяха статуята в прохладното здание и тя заплакваше, при което хората се избиваха да дават пари за строежа на катедралата Кингсбридж.
Замалко щяха да я изгубят, още в самото начало. Епископите и архиепископите огледаха статуята грижливо и се произнесоха, че тя наистина е чудотворна, а абат Сюжер поиска да я задържи за Сен Дени. Беше предложил на Джак фунт, после десет фунта, а накрая — петдесет фунта. След като разбра, че Джак не се интересува от парите, заплаши да отнеме статуята насила. Но архиепископът на Кентърбъри Теобалд му попречи. Теобалд също видя потенциала на статуята да носи пари и пожела тя да отиде в Кингсбридж, който беше в архидиоцеза му. Сюжер я отстъпи с неохота и свадливо изрази съмненията си в истинността на чудото.
Джак беше казал на майсторите в Сен Дени, че е готов да наеме всеки от тях, който прояви желание да го последва до Кингсбридж. Това също предизвика недоволството на Сюжер. Повечето от тях всъщност предпочетоха да си останат, на принципа, че врабче в ръката струва повече от фазан в гората. Но между тях имаше и неколцина англичани, които можеше да се изкушат да се върнат. А другите щяха да разпространят новината, защото дълг на всеки зидар бе да извести събратята си за нови строежи. След няколко седмици майстори от целия християнски свят щяха да започнат да се стичат в Кингсбридж, също както Джак бе обиколил шест-седем строежа през последните две години. Алиена го попита какво ще прави, ако Кингсбридж не поиска да го вземе за майстор строител. Джак нямаше представа. Щеше да направи заявлението си на място и според обстоятелствата, и нямаше никакви извънредни планове в случай, че нещо се обърка.
След като наложи правото на Англия над Плачещата Мадона, архиепископ Теобалд не позволи на Джак просто да си тръгне с нея. Беше изпратил двама свещеници от свитата си, Рейнълд и Едуард, да придружат Джак и Алиена в пътуването им обратно. В началото Джак бе недоволен от това, но бързо се сприятели с тях. Рейнълд беше откровен, склонен към спорове младеж с жив интерес към математиката, която Джак бе изучил в Толедо. Едуард беше по-възрастен мъж с кротък нрав и донякъде чревоугодник. Основната им задача бе да се грижат даренията да не влизат в кесията на Джак, естествено. Всъщност свещениците харчеха с широка ръка от даренията за пътните си разходи, докато Джак и Алиена плащаха със свои пари, тъй че за архиепископа щеше да е много по-добре, ако се беше доверил на Джак.
Тръгнаха към Шербург на път за Барфльор, откъдето щяха да вземат кораб за Уеърхам. Джак разбра, че нещо не беше наред много преди да стигнат до центъра на малкото крайбрежно градче. Хората по улицата не поглеждаха в Мадоната.
Взираха се в него.
Малко след това явлението бе забелязано и от двамата свещеници. Носеха статуята на дървена носилка както винаги на влизане в някой град. Щом тълпата тръгна след тях, Рейнълд изсъска на Джак:
— Какво става?
— Не знам.
— Те се интересуват повече от теб, отколкото от статуята! Бил ли си тук преди?
— Никога.
— По-възрастните гледат Джак — намеси се Алиена. — Младите гледат статуята.
Беше права. Децата и младите реагираха на гледката със статуята с обичайното любопитство. Тези, които се вторачваха в него, бяха хората на средна възраст. Стараеше се да отвръща на погледите им и забеляза, че се плашат. Един се прекръсти, щом погледите им се срещнаха.
— Какво имат против мен? — зачуди се той на глас.
Процесията им обаче привлече любопитни както винаги и стигнаха до пазарния площад, последвани от голяма тълпа. Поставиха Мадоната на земята пред църквата. Въздухът миришеше на сол и прясна риба. Няколко хора от градчето влязоха в храма. Обикновено след това местното духовенство излизаше навън и заговаряше с Рейнълд и Едуард. Следваше оживен разговор и обяснения, после статуята се внасяше вътре и там заплакваше. Мадоната се беше изложила само веднъж — в един хладен ден, когато Рейнълд настоя да минат през процедурата въпреки предупреждението на Джак, че може да не се получи. Вече се съобразяваха със съвета му.
Времето този ден бе подходящо, но нещо друго не беше наред. По загрубелите от вятъра лица на моряци и рибари наоколо се четеше суеверен страх. Младите доловиха притеснението на по-възрастните и цялата тълпа стана подозрителна и някак враждебна. Никой не се доближи до малката им група, за да разпита за статуята. Стояха на разстояние, мърмореха тихо и чакаха нещо да се случи.
Най-сетне свещеникът се появи. В други градове свещеникът подхождаше към тях с предпазливо любопитство, но този изхвърча навън като екзорсист, понесъл кръст пред себе си като щит и с потир със светена вода в другата ръка.
— Какво си мисли, че прави тоя — учуди се Рейнълд. — Демони ли ще гони?
Свещеникът се запъти към тях, мърморейки нещо на латински, приближи се и застана пред Джак. Заговори на френски:
— Заповядвам ти, зъл дух, да се върнеш в Мястото на призраците! В името на…
— Не съм призрак, проклет глупак! — избухна Джак. Сцената го изнерви.
Свещеникът продължи:
— … Отца, Сина и Светаго Духа…
— Ние сме на мисия, по заръка на архиепископа на Кентърбъри — възрази Рейнълд. — Благословени сме от него.
— Той не е призрак — заговори Алиена. — Познавам го от дванайсетгодишен!
Свещеникът леко се разколеба, но заяви:
— Ти си призракът на мъж от този град, който умря преди двайсет и четири години.
Няколко души сред тълпата завикаха в съгласие и свещеникът поднови заклинанието си.
— Но аз съм само на двайсет — каза Джак. — Може би просто приличам на мъж, който е умрял.
Някой излезе от тълпата и се приближи към тях.
— Ти не просто приличаш на него — заговори мъжът. — Ти си той — без никаква разлика от деня, в който умря.
Тълпата замърмори, обзета от суеверен страх. Джак, вече притеснен, погледна заговорилия. Беше около четирийсетгодишен мъж с посивяла брада, облечен като заможен занаятчия или дребен търговец. Не приличаше на истеричен фанатик. Джак му заговори с разтреперан глас:
— Спътниците ми ме познават. Двама от тях са свещеници. Това е жена ми. Бебето е мой син. И те ли са призраци?
Мъжът се разколеба.
Една белокоса жена, застанала до него заговори:
— Не ме ли познаваш, Жак?
Джак подскочи като ужилен. Вече наистина се уплаши.
— Откъде знаеш името ми?
— Защото съм майка ти.
— Не си! — извика Алиена и Джак долови нотка на паника в гласа й. — Познавам майка му и не си ти! Какво става тук?
— Зла магия! — заяви свещеникът.
— Чакайте малко — спря ги Рейнълд. — Джак може да е някакъв близък на мъжа, който е умрял. Имаше ли деца?
— Не — отвърна сивобрадият мъж.
— Сигурни ли сте?
— Изобщо не се е женил.
— Не е същото.
Един-двама мъже в тълпата се подсмихнаха. Свещеникът ги изгледа ядосано.
Сивокосият заговори:
— Но той умря преди двайсет и четири години, а този Жак казва, че е едва на двайсет.
— Как умря? — попита Рейнълд.
— Удави се.
— Видяхте ли тялото?
Последва мълчание. Най-сетне сивобрадият мъж отвърна:
— Не, тялото така и не видях.
— Някой видя ли го? — повиши глас Рейнълд, надушил победата си.
Никой не отвърна. Рейнълд се обърна към Джак.
— Жив ли е баща ти?
— Умрял е, преди да се родя.
— Какъв е бил?
— Странстващ певец.
Сред тълпата ахнаха, а белокосата жена промълви:
— Моят Жак беше менестрел.
— Но този Джак е каменоделец — заяви Рейнълд. — Виждал съм работата му. Само че би могъл да е синът на Джак менестрела. — Обърна се към Джак. — Как се е наричал баща ти? Джак Менестрела, предполагам?
— Не. Наричаха го Джак Шеърбърг.
Свещеникът повтори името, като го произнесе малко по-различно:
— Жак Шербург?
Джак се стъписа. Никога не беше разбирал името на баща си, но вече бе ясно. Като повечето странстващи по света хора, носил беше името на родния си град.
— Да — промълви той удивен. — Разбира се. Жак Шербург.
Най-сетне бе намерил дирите на баща си, много след като се бе отказал да ги търси. Изминал бе целия път до Испания, но онова, което търсеше, бе тук, на брега на Нормандия. Беше изпълнил целта си. Чувстваше се изморен все едно, че бе свалил от плещите си тежко бреме, което е носил по дълъг път.
— Тогава всичко е ясно — каза Рейнълд и огледа тържествуващо тълпата. — Жак Шербург не се е удавил, оцелял е. Стигнал е до Англия, живял е там, момиче е забременяло от него и е умрял. Момичето е родило момче и го е нарекло на него. Джак сега е на двайсет и изглежда досущ като баща си преди двайсет и четири години. — Рейнълд се обърна към свещеника. — Няма нужда от екзорсизъм тук, отче. Просто семейна среща.
Алиена хвана ръката на Джак и я стисна. Чувстваше се замаян. Имаше сто въпроса, които искаше да зададе, а не знаеше от кой по-напред да започне. Избълва първото, което му дойде на ума:
— Защо бяхте толкова сигурни, че е умрял?
— Всички на Белия кораб умряха — отвърна сивобрадият мъж.
— Белия кораб ли?
— Помня Белия кораб — каза Едуард. — Беше голямо нещастие. Наследникът на трона се удави. После Мод стана наследничката и така се сдобихме със Стивън.
— Но защо е бил на такъв кораб? — попита Джак.
Старата жена му отвърна:
— Трябваше да забавлява благородниците на пътуването. — Загледа се в Джак. — Трябва да си момчето му, значи. Мой внук. Съжалявам, че те помислих за призрак. Толкова много приличаш на него.
— Твоят баща е мой брат — рече сивобрадият мъж. — Аз съм чичо ти, Гийом.
И стоплен от радост Джак осъзна, че това е семейството, за което беше копнял, близките на баща му. Вече не беше сам на света. Най-сетне бе намерил корените си.
— Е, а това е синът ми, Томи — каза той. — Вижте рижата му коса.
Белокосата жена погледна с обич бебето и промълви с разтреперан глас:
— О, душицата ми, аз съм прабаба!
Всички се засмяха.
— Чудно, как баща ми е стигнал до Англия? — каза Джак.
Тринадесета глава
I
— И рече Господ на Сатаната, „Виж моя раб, Йов. Погледни го. Няма по-добър човек от него.“ — Филип замълча, за да въздействат думите. Не беше превод, разбира се: разказваше историята в свободен стил. — Кажи ми, не е ли съвършен и праведен човек, който се бои от Господа и не върши никакво зло. А Сатаната рече: „Разбира се, че те почита. Дал си му всичко. Само го погледни. Седем сина и три дъщери. Седем хиляди овце и три хиляди камили, и петстотин чифта волове, и петстотин осела. Затова е добър човек.“ А Господ рече: „Добре. Вземи всичко от него и да видим какво ще стане.“ И точно това направи Сатаната.
Докато Филип проповядваше, умът му непрестанно се връщаше на едно озадачаващо писмо, което бе получил тази сутрин от архиепископа на Кентърбъри. Започваше с поздрав към него за придобиването на чудодейната Плачеща Мадона. Филип представа си нямаше какво е плачеща мадона, но беше напълно сигурен, че не притежава такава. Архиепископът се радваше да чуе, че Филип подновявал строителството на новата катедрала. Филип изобщо не правеше такова нещо. Чакаше знак от Господа, за да предприеме нещо, а докато чакаше, водеше неделните служби в малката нова енорийска църква. Накрая архиепископ Теобалд го хвалеше за проницателността да назначи майстор строител, който е работил на новата катедрала в Сен Дени. Филип беше чувал за абатството Сен Дени, разбира се, и за прочутия абат Сюжер, най-могъщия клирик в кралство Франция. Но нищо не знаеше за новия канцел там и не беше назначавал майстор строител отникъде. Смяташе, че писмото вероятно е било предназначено за някой друг и му е изпратено погрешка.
— И тъй, какво каза Йов, след като изгубил всичкото си богатство и децата му умрели? Прокълна ли той Господа? Преклони ли се на Сатаната? Не! Йов рече: „Гол съм се родил и гол ще умра. Бог дава и Бог взима — благословено да е името Божие.“ Тъй рече Йов. И тогава Господ каза на Сатаната: „Какво ти рекох?“ А Сатаната каза: „Добре, но той все още има здравето си, нали? Човек може да се примири с всичко, докато е в добро здраве.“ И видя Господ, че трябва да позволи Йов още да изстрада, за да докаже правотата му, тъй че каза: „Вземи му здравето тогава и да видим какво ще стане.“ И Сатаната донесе болест на Йов, и се покри той с циреи от глава до пети.
Проповедите ставаха все по-обичайни в църквите. Бяха рядкост, докато Филип беше момче. Абат Питър бе против тях, казваше, че изкушавали свещеника да си угажда на суетата. Според старомодния възглед паството трябваше да се състои само от зрители, които да наблюдават мълчаливо мистериозните ритуали, да слушат латинските думи без да ги разбират и сляпо да разчитат на ефикасното посредничество на свещеника. Но идеите се бяха променили. Прогресивни мислители в днешно време вече не гледаха на миряните като на неми наблюдатели на мистична церемония. Църквата трябваше да бъде неразделна част от ежедневното им битие. Тя бележеше най-важните събития в живота им, от кръщаването през женитбата и раждането на деца, до последното причастие и погребението в осветена земя. Можеше да е техен владетел, съдия, работодател и клиент. Във все по-голяма степен от хората се очакваше да са християни всеки ден, не само в неделите. Според съвременния възглед те се нуждаеха не просто от ритуали: имаха нужда от обяснения, напътствия, окуражаване и убеждаване.
— Прочие, аз вярвам, че Сатаната е имал разговор с Господа за Кингсбридж — каза Филип. — Вярвам, че Господ е рекъл на Сатаната: „Погледни моите раби в Кингсбридж. Не са ли добри християни? Виж как се трудят усилно цялата седмица по нивите и работилниците си, а цялата неделя прекарват, като ми строят нова катедрала. Кажи ми, че не са добри хора, ако можеш!“ А Сатаната му е отвърнал: „Добри са, защото живеят добре. Дал си им добри жътви и хубаво време, и клиенти за дюкяните им, и закрила от лоши графове. Но отнеми им всичко това, и те ще дойдат на моя страна.“ А Господ го е запитал: „Какво искаш да сториш?“ И Сатаната казал: „Да изгоря града.“ И Господ му рекъл: „Добре, изгори го и да видим какво ще стане.“ И Сатаната прати Уилям Хамли да подложи на огън нашия панаир на вълната.
Филип намираше голяма утеха в историята на Йов. Също като Йов се беше трудил усилно през целия си живот, за да изпълни волята Божия, доколкото бе по силите му. И също като Йов бе възнаграден с лош късмет, провал и унижение. Но целта на проповедта бе да повдигне духа на гражданите, а Филип виждаше, че това не става. Само че разказът все още не бе свършил.
— И тогава Господ казал на Сатаната: „Ето, виж! Изгори целия град до основи, а те все пак ми строят нова катедрала. Сега ми кажи, че не са добри хора!“ Но Сатаната отвърнал: „Много бях снизходителен с тях. Повечето се спасиха от пожара. И скоро ще съградят отново малките си дървени къщи. Дай да им пратя истинска беда и да видим какво ще стане.“ А Господ въздъхнал и рекъл: „Какво искаш да направиш сега?“ И Сатаната отговорил: „Ще съборя покрива на тази нова църква над главите им.“ И го направи — както знаем всички.
Филип огледа паството. Малко от хората не бяха загубили близък в онова ужасно бедствие. Тук беше вдовицата Мег, която бе имала добър съпруг и трима здрави сина, и всички бяха загинали. Оттогава не беше изрекла и една дума, а косата й бе побеляла. Други бяха осакатени. Десният крак на Питър Пони беше премазан и куцаше: беше конеукротител преди, а сега работеше за брат си като седлар. Почти нямаше семейство в градчето, което да се е отървало без жертва. На пода отпред седеше някакъв мъж с обездвижени крака. Филип се намръщи и зачуди кой ще да е този. Не беше ранен при срутването на покрива — изобщо не беше го виждал преди. После си спомни, че му бяха споменали за някакъв сакат просяк в града, който спял в развалините на катедралата. Филип бе наредил да му дадат постеля в къщата за гости.
Умът му отново се беше зареял. Върна се на проповедта си.
— И тъй, какво направи Йов? Жена му каза: „Прокълни Господа и умри.“ Но направи ли го той? Не. Изгуби ли вярата си? Не. Сатаната се разочарова от Йов. И казвам ви… — Филип вдигна изразително ръка, за да наблегне на думите си: — Казвам ви, Сатаната ще се разочарова от хората на Кингсбридж! Защото ще продължим да тачим правия Бог, също както Йов стори във всичките си изпитания.
Отново замълча, за да могат да го осмислят, но усещаше, че не е успял да ги трогне. Лицата, които го гледаха, бяха заинтригувани, но не и вдъхновени. Всъщност той не беше вдъхновяващ оратор. Беше земен човек. Не можеше да заплени паството с личното си обаяние. Хората му бяха станали изключително верни, наистина, но не отведнъж: беше ставало постепенно, с времето, след като разбираха как живее той и какво постига. Работата му понякога вдъхновяваше хората — или поне допреди време — но словата му — не.
Само че най-хубавата част от историята тепърва предстоеше.
— И какво стана с Йов, след като Сатаната му причини най-злото? Това, че Господ му даде повече, отколкото бе имал в началото — двойно повече! Докато беше гледал седем хиляди овце, сега имаше четиринайсет хиляди. Трите хиляди камили, които бе изгубил станаха на шест хиляди. И стана баща на още седем синове и още три дъщери.
Гледаха равнодушно. Филип продължи:
— И Кингсбридж ще процъфти отново, един ден. Вдовиците ще се омъжат отново и вдовците ще си намерят жени. И тези, чиито деца умряха, ще заченат отново. И нашите улици ще са пълни с хора, и дюкяните ни ще са пълни с хляб и вино, с кожи и пиринч, с токи и обуща. И един ден ще построим отново нашата катедрала!
За беда, той самият не беше много уверен в това, тъй че не можа да го каже убедено. Нищо чудно, че паството не се трогна.
Погледна тежката книга пред себе си и преведе от латинския на английски:
— И живя Йов сто години и още четирийсет, и видя синовете си, и внуците си, и правнуците си. А после умря стар и изпълнен с дни. — Затвори книгата.
В дъното на малката църква настъпи суматоха. Филип погледна натам раздразнено. Разбираше, че тази проповед не бе постигнала въздействието, на което се беше надявал, но все пак искаше да приключи с няколко мига тишина. Църковната врата бе отворена и всички отзад се бяха обърнали и гледаха навън. Филип видя доста голяма тълпа отвън — трябваше да са се събрали всички в Кингсбридж, които не бяха успели да дойдат на църква. Какво ставаше там?
Хрумнаха му няколко възможности — имало е бой, пожар, някой умира, голям отряд конници се приближава — но се оказа напълно неподготвен за това, което всъщност се случи. Най-напред влязоха двама свещеници, понесли статуя на жена на носилка, покрита с извезан антиминс16. Тържествено строгите им лица подсказваха, че статуята изобразява светица — вероятно Светата Дева. Зад свещениците влязоха още двама души и те предизвикаха най-голямата изненада: бяха Алиена и Джак.
Филип загледа Джак с обич, примесена с яд. „Онова момче!“, помисли си той. В деня, в който за първи път дойде тук, старата катедрала изгоря, а оттогава нищо свързано с него не беше нормално. Но все пак бе по-скоро зарадван, отколкото ядосан от появата на Джак. Въпреки всичките неприятности, които момчето бе причинило, то правеше живота интересен. Момче ли? Филип го погледна отново. Джак вече не беше момче. Нямало го беше две години, но беше остарял с десет и очите му гледаха уморено и разбиращо. Къде ли бе живял през всичкото това време? И как Алиена го бе намерила?
Процесията продължи до средата на църквата. Филип реши да не предприема нищо и да види какво ще стане. Хората забръмчаха възбудено, щом познаха Джак и Алиена. Последва нов звук, този път приглушено ахване и някой възкликна:
— Тя плаче!
Други заповтаряха като в молитва:
— Тя плаче! Тя плаче!
Филип примижа към статуята. И наистина, от очите й капеше вода. Внезапно си спомни загадъчното писмо на архиепископа за чудотворната Плачеща Мадона. Това беше тя, значи. Колкото до чудото с плача, Филип предпочете да не бърза с преценката си. Виждаше, че очите бяха направени като че ли от камък или може би някакъв кристал, докато останалото бе от дърво: това можеше да има нещо общо с „плаченето“.
Свещениците се обърнаха и поставиха носилката на пода, тъй че Мадоната да е с лице към паството. Тогава Джак заговори:
— Плачещата Мадона ме намери в една далечна, далечна страна — започна той. Филип все още негодуваше, че са прекъснали службата му, но реши да не реагира прибързано и да остави Джак да направи каквото си е наумил. А и беше заинтригуван. — Даде ми я един покръстен сарацин — продължи Джак. Паството замърмори изненадано: в такива разкази сарацините обикновено бяха черноликите варвари врагове и малцина знаеха, че някои от тях всъщност са християни. — В началото се зачудих защо ми е дадена. Все пак я носих много мили. — Джак беше омаял миряните. „По-добър проповедник е от мен“, помисли си Филип примирено. „Усещам как напрежението вече се усилва“.
— Накрая започнах да осъзнавам, че тя иска да се върне у дома — продължи Джак. — Но къде бе нейният дом? Най-сетне ме осени: тя искаше да дойде в Кингсбридж.
Миряните се разшумяха удивени. Филип се намръщи скептично. Имаше разлика между начина, по който действаше Бог и начина, по който действаше Джак, а това носеше белега на Джак. Все пак запази мълчание.
— Но след това си помислих: „Къде я нося? Що за светилище ще има тя в Кингсбридж? В коя църква ще намери своя покой?“ — Огледа мълчаливо скромната вътрешност на енорийската църква с варосаните стени, сякаш казваше: „това явно няма да свърши работа“. — А тя все едно, че продума на глас и ме призова: „Ти, Джак Джаксън, ще ми направиш олтар и ще ми построиш църква.“
Филип започна да се досеща накъде биеше Джак. Мадоната трябваше да е искрата, която да възпламени отново жарта на хората да построят нова катедрала. Трябваше да постигне това, което проповедта му за Йов не бе успяла. Но все пак приорът се запита дали това е волята Божия или волята Джакова.
— А аз я попитах: „С какво? Нямам пари.“ А тя рече: „Аз ще ти осигуря парите.“ И тъй, тръгнахме на път с благословията на архиепископа на Кентърбъри, Теобалд.
Джак се озърна към Филип, щом спомена архиепископа. „Казва ми нещо“, помисли си Филип. „Казва ми, че има мощна подкрепа за това начинание“.
Джак се обърна към паството.
— И по целия път, от Париж, през Нормандия, през морето и чак до Кингсбридж, ревностни християни даваха пари за съграждането на олтара на Плачещата Мадона. — След тези думи даде знак с ръка на някого отвън.
След миг двама сарацини с тюрбани влязоха тържествено в църквата, понесли на раменете си обкован с желязо сандък.
Селяните се присвиха уплашено, като ги видяха. Дори Филип се смая. Знаеше на теория, че сарацините са с кафява кожа, но никога не беше виждал сарацин и реалността се оказа изумителна. Разветите им яркоцветни халати бяха не по-малко удивителни. Минаха по прохода между слисаните миряни, коленичиха пред Мадоната и с благоговение поставиха тежкия сандък на пода.
Всички бяха затаили дъх, когато Джак отключи с един огромен ключ сандъка и вдигна капака. Хората заизвиваха вратове да видят. С рязък жест, Джак обърна сандъка.
Последва шум като от водопад и поток от сребърни пенита се изсипа от сандъка — стотици, хиляди. Събралите се в църквата хора ахнаха: никой в живота си не беше виждал толкова пари.
Джак повиши глас, за да надмогне възклицанията им:
— Донесох я у дома и сега я предавам на строежа на новата катедрала. — После се обърна, погледна Филип в очите и сведе глава в лек поклон, сякаш му казваше: „Твой ред е.“
Филип мразеше да го манипулират така, но в същото време бе длъжен да признае, че всичко бе изпълнено майсторски. Това обаче още не означаваше, че щеше да се въвлече. Колкото и възторжено да приемаха миряните Плачещата Мадона, само той можеше да реши дали да й се позволи да почива в катедралата на Кингсбридж до костите на Свети Адолфус. А все още не беше убеден.
Някои от селяните започнаха да разпитват сарацините. Филип слезе от амвона и се приближи, за да послуша.
— Идвам от далечна, далечна страна — говореше единият. Филип се изненада, като го чу да говори на английски досущ като рибар от Дорсет, но повечето селяни дори не знаеха, че сарацините си имат свой език.
— А как се нарича страната ти? — попита го някой.
— Страната ми се нарича Африка — отговори сарацинът. Филип знаеше, разбира се, че в Африка има повече от една страна — макар повечето селяни да не го знаеха — и се зачуди от коя ли точно идва този сарацин. Колко възхитително щеше да е, ако се окажеше място, споменато в Библията, като Египет или Етиопия.
Едно момиченце посегна плахо с пръстче и докосна тъмнокафявата му длан. Сарацинът й се усмихна. Ако се изключеше цветът на кожата му, прецени Филип, мъжът не изглеждаше по-различно от който и да е друг. Окуражено, момичето попита:
— Как е там, в Африка?
— Там има големи пустини и смокинови дървета.
— Какво е смокиня?
— Това е… мм… плод, който прилича на ягода и има вкус на круша.
Филип изведнъж бе обзет от ужасно подозрение. Попита:
— Кажи ми, сарацин, кой е родният ти град?
— Дамаск — отвърна мъжът.
Подозрението му се потвърди. Филип се ядоса. Пипна Джак за рамото и го отведе настрана. Заговори му тихо и с гняв:
— Какво ми разиграваш тук?
— В смисъл? — запита Джак с невинна физиономия.
— Ония двамата не са сарацини. Те са рибари от Уеърхам с кафява боя по лицата и ръцете.
Джак явно не се притесни, че са разкрили измамата му. Ухили се и отвърна:
— Как се сетихте?
— Не мисля, че е виждал смокиня в живота си, а Дамаск не е в Африка. Какъв е смисълът на цялото това безчестие?
— Съвсем невинна заблуда — отвърна Джак с подкупващата си усмивка.
— Няма невинни заблуди — каза хладно Филип.
— Добре. — Джак разбра, че приорът е ядосан. Заговори сериозно. — Върши същата работа като една цветна рисунка на страница на Библията. Не е истината, а илюстрация. Моите боядисани в кафяво мъже от Дорсетшир драматизират истинския факт, че Плачещата Мадона идва от сарацинска земя.
Двамата свещеници и Алиена се бяха отделили от тълпата около Мадоната и дойдоха при Филип и Джак. Филип му заговори без да ги погледне:
— Човек не се плаши от рисунка на змия. Илюстрацията не е лъжа. Твоите сарацини не са илюстрации, а шарлатани.
— Събрахме много повече пари, след като взехме сарацините — отвърна Джак.
Филип погледна купчината пенита, изсипани на пода.
— Гражданите сигурно си мислят, че това стига за построяването на цяла катедрала. Според мен са около сто фунта. Знаеш, че няма да изплатят работата и за една година.
— Парите са като сарацините — каза Джак. — Символични са. Знаеш, че имаш парите да започнеш строителството.
Беше вярно. Нищо не можеше да спре Филип да строи. Мадоната бе точно онова нещо, което трябваше да съживи Кингсбридж. Щеше да привлича хора в града — поклонници и учени, както и любопитни. Щеше да вдъхне нов дух на гражданите. Щеше да се приеме като добра поличба. Филип беше чакал знак от Господа и ужасно му се искаше да е това. Но това никак не приличаше на знак Господен. Приличаше на лудория Джакова.
По-младият свещеник се намеси.
— Аз съм Рейнълд, а това е Едуард — работим за архиепископа на Кентърбъри. Той ни прати да придружим Плачещата Мадона.
— Щом имате благословията на архиепископа, защо трябваше Мадоната да бъде припознавана с този панаир със сарацините?
Едуард леко се изчерви от срам. Рейнълд отвърна:
— Идеята беше на Джак, но признавам, че не видях нищо грешно в нея. Ти, разбира се, не се съмняваш в Мадоната, Филип?
— Можете да ме наричате отче — сряза го приорът. — Това, че работите за архиепископа, не ви дава правото да се отнасяте снизходително към по-старши от вас. И отговорът на въпроса ви е: да. Съмнявам се в Мадоната. Няма да поставя тази статуя в катедралата на Кингсбридж, докато не бъда убеден, че е свещена реликва.
— Дървена статуя, която плаче — каза Рейнълд. — Какво по-голямо чудо искате?
— Плаченето е необяснено. Това не го прави чудо. Промяната на течната вода в твърд лед също е необяснимо, но не е чудодейно.
— Архиепископът ще бъде крайно разочарован, ако не приемете Мадоната. Той се бори с абат Сюжер, за да не я присвои за Сен Дени.
Филип разбра, че го заплашват. Обаче здраво трябваше да се потруди младият Рейнълд, за да го уплаши. Заговори спокойно:
— Убеден съм, че архиепископът би предпочел да не приема Мадоната без някои рутинни проучвания за легитимността й.
Нещо изшумоля в краката им. Филип погледна надолу и видя сакатия, когото бе забелязал преди малко. Нещастникът се влачеше по пода, парализираните му крака се тътреха след него, докато се мъчеше да се доближи до статуята. Накъдето и да се завъртеше, тълпата му преграждаше пътя. Филип инстинктивно се отдръпна, за да му отвори място. Сарацините задържаха хората да пипат статуята, но не забелязаха сакатия. Филип видя как ръката му се протегна. Обикновено щеше да предотврати пипането на свята реликва, но все още не бе приел, че статуята е свята, затова не реагира. Сакатият докосна с пръсти пеша на дървената дреха. Изведнъж нададе тържествуващ вик.
— Чувствам го! — изрева мъжът. — Чувствам го!
Всички го погледнаха.
— Чувствам как силата се връща! — извика мъжът.
Филип го зяпна невярващо, досещайки се какво предстои. Мъжът сгъна единия крак, после другия. Зрителите наоколо ахнаха. Той протегна ръка и някой я пое. С усилие, мъжът се надигна.
Тълпата простена.
Някой извика:
— Опитай се да тръгнеш!
Без да пуска ръката на притеклия му се на помощ, мъжът направи една плаха стъпка, после втора. Хората гледаха в мъртво мълчание. На третата стъпка мъжът залитна и всички въздъхнаха. Но мъжът се укрепи и продължи да върви.
Завикаха възторжено.
Закрачи през храма към входа и хората го последваха. След още няколко стъпки затича. Възгласите станаха оглушителни, когато излезе през църковната врата на слънчевата светлина, последван от повечето миряни.
Филип погледна двамата свещеници. Рейнълд беше изумен, а по лицето на Едуард се стичаха сълзи. Явно не бяха замесени в това. Обърна се към Джак и заговори гневно:
— Как посмя да ми извъртиш този номер?
— Номер ли? — каза Джак. — Какъв номер?
— Този човек никой не беше го виждал тъдява допреди няколко дни. След ден-два ще изчезне и никой повече няма да го види, а джобовете му са пълни с твоите пари. Знам как се правят тези неща, Джак. Не си първият фалшификатор на чудеса, съжалявам. Нищо им нямаше на краката му, нали? Поредния рибар от Уеърхам.
Обвинението се потвърди от гузната физиономия на Джак.
Алиена се намеси:
— Джак, казах ти, че не бива да опитваш това.
Двамата свещеници бяха втрещени. Бяха се хванали напълно. Вбесен, Рейнълд се нахвърли на Джак:
— Нямаш никакво право!
Филип се чувстваше колкото ядосан, толкова и натъжен. Дълбоко в душата си се беше надявал Мадоната да се окаже истинска, защото разбираше колко много щеше да му помогне да съживи приората и градчето. Но нямаше да стане. Огледа из малката енорийска църква. Бяха останали само шепа молители, все още втренчени в статуята. Промълви на Джак:
— Този път наистина прекали.
— Сълзите са истински — никакъв фокус няма в това — отвърна Джак. — Но сакатият беше грешка, признавам.
— Много по-лошо беше от грешка — каза Филип сърдито. — Когато хората научат истината, това ще разбие вярата им във всички чудеса.
— Защо трябва да научават истината?
— Защото ще трябва да им обясня защо Мадоната няма да бъде поставена в катедралата. И дума не може да става вече, че ще приема статуята, разбира се.
— Според мен това беше малко прибързано… — намеси се Рейнълд.
— Когато ви поискам мнението, младежо, ще ви кажа — сряза го Филип.
Рейнълд замълча, но Джак настоя:
— Сигурен ли сте, че имате правото да лишите хората си от Мадоната? Погледнете ги.
Посочи шепата останали в храма поклонници. Сред тях беше Мег Вдовицата. Беше коленичила пред статуята и от очите й се стичаха сълзи. Джак не знаеше, че Мег бе загубила цялото си семейство при срутването на покрива на Алфред. Вълнението й трогна сърцето на Филип и той се зачуди дали всъщност Джак не беше прав. Защо да отнема това на хората? Защото бе безчестно, напомни си строго. Вярваха в статуята, защото бяха видели фалшифицирано чудо. Овладя чувствата си.
Джак коленичи до Мег и й заговори:
— Защо плачеш?
— Тя е няма — каза му Филип.
А Мег проговори:
— Мадоната е страдала като мен. Тя разбира.
Филип се слиса.
— Виждате ли? — каза Джак. — Статуята облекчава страданието й… Какво гледате?
— Тя е няма — повтори Филип. — Не е изричала и една дума от повече от година.
— Точно така! — каза Алиена. — Мег онемя, след като умряха мъжът и синовете й, когато падна покривът.
— Тази жена? — учуди се Джак. — Но тя току-що…
Рейнълд гледаше объркан.
— Искате да кажете, че това е чудо? Истинско?
Филип погледна Джак в лицето. Беше по-стъписан от когото и да било. Тук нямаше хитрини.
Беше потресен до дъното на душата си. Беше видял Божията ръка да сътворява чудо. Трепереше.
— Е, Джак — промълви с вълнение. — Въпреки всичко, което направи, за да дискредитираш Плачещата Мадона, Бог изглежда все пак възнамерява да прави чудеса чрез нея.
Този път Джак наистина бе онемял.
Филип се обърна и отиде при Мег. Хвана ръцете й и нежно й помогна да се изправи.
— Бог отново те изцери, Мег. — Гласът му трепереше от вълнение. — Вече можеш да започнеш нов живот. — Спомни си, че беше проповядвал с историята за Йов. Думите се върнаха. — Тъй Господ благослови накрая Йов с повече, отколкото в началото… — Беше казал на хората на Кингсбридж, че същото ще бъде и за тях. „Чудя се“, помисли си Филип, загледан в изтерзаното и плувнало в сълзи лице на Мег, „чудя се дали това би могло да е началото“.
В катедралния съвет се надигна ропот, след като Джак представи плана си за новата катедрала.
Филип го бе предупредил да очаква неприятности. Беше видял чертежите предварително, разбира се. Джак му ги донесе в къщата на приора рано сутринта, хоризонтален план и сечение, начертани върху гипс в дървени рамки. Бяха ги гледали двамата на ясната утринна светлина и Филип бе заявил:
— Джак, това ще бъде най-красивата църква в Англия — но ще си имаме неприятности с монасите.
От времето си като послушник Джак знаеше, че Ремигий и неговите приятели редовно се противопоставят на всеки план, който е скъп на сърцето на Филип, макар да бяха минали осем години, откакто Филип бе победил Ремигий в избора на приор. Рядко получаваха голяма подкрепа от множеството братя, но в този случай Филип не беше уверен: бяха толкова консервативни, че можеше да се уплашат от революционния замисъл. Но нищо не можеше да се направи, освен да им се покажат чертежите и да се опита да ги убеди. Филип определено не можеше да тръгне и да строи без чистосърдечната подкрепа на мнозинството монаси.
На другия ден Джак се яви на катедралния съвет и представи плановете си. Чертежите бяха изправени на пейка до стената, а монасите се струпаха около тях и ги оглеждаха. Щом схванаха подробностите, започна приглушен спор, който бързо нарасна до глъч. Джак се обезкуражи: тонът на повечето беше неодобрителен, на границата на възмущението. Шумът се усили, когато започнаха да спорят помежду си, като някои нападаха плана, а други го защитаваха.
След малко Филип призова за ред и те се укротиха. Милий Касиера зададе предварително уговорения въпрос:
— Защо арките са островърхи?
— Това е нова техника, която прилагат във Франция — отвърна Джак. — Видях я в няколко църкви. Острата арка е по-здрава. Точно това ще ми позволи да построя църквата по-висока. Вероятно ще бъде най-високата църква в Англия.
Идеята им допадна, забеляза Джак.
Някой друг подхвърли:
— Прозорците са толкова големи.
— Не са нужни дебели стени — отвърна Джак. — Доказали са го във Франция. Това, което крепи сградата, са колоните, особено с оребреното засводяване. А въздействието на големите прозорци е изумително. В Сен Дени абатът е поставил цветно стъкло с рисунки на него. Църквата се превръща в място със слънчева светлина и въздух, вместо да тъне в сумрак и да потиска.
Няколко монаси закимаха одобрително. Може би не бяха толкова консервативни, колкото си мислеше.
Но след това заговори Андрю Сакриста.
— Преди две години ти беше послушник при нас. Беше наказан затова, че посегна на приора, но се измъкна от наказанието и избяга. Сега се връщаш при нас и искаш да ни кажеш как да си построим храма.
Преди Джак да е успял да отвори уста, един от по-младите монаси възрази:
— Това няма нищо общо! Обсъждаме плана, а не миналото на Джак!
Няколко монаси понечиха да заговорят едновременно, някои завикаха. Филип ги накара да замълчат и помоли Джак да отговори на въпроса.
Беше очаквал нещо такова и се беше подготвил.
— Направих поклонничество до Сантяго де Компостела като наказание за онзи грях, отец Андрю, и се надявам, че донасянето на Плачещата Мадона за вас би могло да изплати лошата ми простъпка — отвърна той кротко. — Не съм предопределен за монах, но се надявам, че мога да служа на Бога по друг начин — като негов строител.
Като че ли приеха това.
Само че Андрю не беше приключил.
— На каква възраст си? — запита той, макар със сигурност да знаеше отговора.
— Двайсет години.
— Твърде млад си, за да бъдеш майстор строител.
— Всеки тук ме познава. Живял съм тук още от момче. — „Откакто запалих старата ви църква“, помисли си Джак гузно. — Отслужих чирачеството си при първоначалния майстор строител. Виждали сте каменоделската ми работа. Докато бях послушник, работих с приор Филип и Том Строителя като секретар на строежа. Смирено моля братята да ме преценят според работата ми, а не според възрастта.
Беше поредната подготвена реч. Видя как един от монасите се ухили на думата „смирено“ и разбра, че може да е било малка грешка: всички знаеха, че каквито и други качества да имаше, смирението не бе сред тях.
Андрю бързо се възползва от недомислието му.
— Смирено ли? — каза той и лицето му започна да се изчервява от пресилено възмущение. — Не беше много смирено да обявиш на зидарите в Париж преди три месеца, че вече си назначен за майстор строител тук.
Възмутените монаси отново надигнаха врява. Джак простена вътрешно. Как по дяволите Андрю се беше докопал до тази клюка? Рейнълд и Едуард явно бяха проявили недискретност. Опита се да го омаловажи.
— Надявах се да привлека някои от онези майстори в Кингсбридж — отвърна той, след като шумът затихна. — Те ще са от полза, все едно кой ще бъде назначен за старши тук. Не мисля, че дързостта ми е навредила. — Опита подкупваща усмивка. — Но съжалявам, че не съм по-смирен. — Не се получи много добре.
Милий Касиера го измъкна от неприятното положение, като зададе друг предварително уговорен въпрос.
— Какво предлагаш да се направи със съществуващия канцел, част от който се срути?
— Огледах го много внимателно — отговори Джак. — Може да се ремонтира. Ако ме назначите днес за майстор строител, за година ще го направя отново годен за ползване. Нещо повече, можете да го използвате докато строя трансептите и нефа според новия план. Накрая, след като приключа, предлагам да се разгради канцела и да се построи нов, който да съответства на новата църква.
— Но как ще сме сигурни, че старият канцел няма да се срути отново? — попита Андрю.
— Срутването е причинено от каменния свод на Алфред, който не беше в първоначалните планове. Стените не бяха достатъчно силни да го издържат. Предлагам да се върнем към плана на Том и да построим дървен таван.
Монасите замърмориха изненадано. Въпросът защо покривът се е срутил беше предмет на спорове. Андрю рече:
— Но Алфред подсили контрафорсите, за да поддържат допълнителната тежест.
Това озадачаваше и Джак, но смяташе, че е намерил отговора.
— Все пак не са били достатъчно силни, особено на върха. Ако огледате руините може да видите, че е поддал клерестория. На това ниво укрепването е било малко.
Това изглежда ги удовлетвори. Способността му да отговаря убедително като че ли повишаваше статута му на майстор строител.
В този момент Ремигий стана. Джак се беше чудил кога ще даде приноса си.
— Бих искал да прочета ред от Светото писание на братята си — заяви той доста театрално. Погледна към Филип и той кимна съгласен.
Ремигий отиде до аналоя и отвори огромната Библия. Джак го загледа. Тънката му уста помръдваше нервно и воднистосините му очи бяха леко изпъкнали, придавайки му израз на постоянно възмущение. Беше самото въплъщение на негодуванието. Преди години си беше повярвал, че е предопределен да бъде водач, но всъщност се бе оказал твърде слабохарактерен и вече бе обречен да изживее живота си в разочарование и да създава неприятности на по-добрите от него.
— „Изход“ — зачете той монотонно, докато обръщаше дебелите пергаментови страници. — Двадесета глава. Стих четиринадесети. — Джак се зачуди какво по дяволите предстои. Ремигий прочете: — Не прелюбодействай. — Затвори шумно книгата и се върна на мястото си.
С едва сдържано раздразнение Филип рече:
— Може би ще ни обясните, брат Ремигий, защо избрахте да прочетете този кратък стих посред обсъждането ни на строителните планове?
Ремигий посочи обвинително с пръст към Джак.
— Защото мъжът, който иска да бъде нашия майстор строител, живее в състояние на грях! — прогърмя гласът му.
Джак трудно можеше да повярва, че говори сериозно. Отвърна възмутено:
— Вярно е, че нашият съюз не е благословен от Църквата поради особени обстоятелства, но ще се венчаем веднага щом пожелаете.
— Не можете — заяви Ремигий тържествуващо. — Алиена вече е омъжена.
— Но този брак изобщо не е консумиран.
— Независимо от това, двойката е венчана в църква.
— Но ако не ми разрешите да се оженя за нея, как мога да избегна прелюбодейството? — възмути се Джак.
— Достатъчно! — Гласът бе на Филип. Джак го погледна. Изглеждаше разгневен. — Джак, живееш ли в грях с жената на своя брат?
Джак се стъписа.
— Не знаехте ли?
— Разбира се, че не знаех! — викна Филип. — Мислиш ли, че щях да го премълча, ако знаех?
Последва мълчание. Не беше обичайно за Филип да вика. Джак разбра, че е в сериозна беда. Прегрешението му беше формално, разбира се, но от монасите се очакваше да са стриктни за такива неща. За жалост това, че Филип не знаеше за съжителството му с Алиена, още повече влошаваше нещата. Дало беше възможност на Ремигий да изненада приора и да го постави в глупаво положение. Сега Филип трябваше да е твърд с него, за да докаже, че държи стриктно на морала.
— Но вие не можете да построите неподходяща църква, само за да ме накажете — промълви Джак отчаяно.
— Ще трябва да напуснеш жената — заяви Ремигий самодоволно.
— По дяволите, Ремигий, тя има дете от мен, на една годинка е!
Ремигий седна доволно на мястото си и повече не проговори.
— Джак, ако ще говориш така на катедралния съвет, ще трябва да напуснеш — скастри го Филип.
Джак разбираше, че трябва да се успокои, но не можа.
— Но това е нелепо! Казвате ми да изоставя жена си и детето ни! Това не е морал, а дребнавост.
Гневът на Филип се бе уталожил донякъде и Джак видя познатото пламъче на съчувствие в светлосините му очи.
— Джак, твоят подход към Божиите закони може да е прагматичен, но ние предпочитаме да сме строги — затова сме монаси. И не можем да те вземем за строител, докато живееш в състояние на прелюбодейство.
Джак си спомни ред от Писанието.
— Иисус рече: „Който е без грях между вас, нека първи да хвърли камък.“
А Филип отвърна:
— Да, но Иисус каза на прелюбодейката: „Върви и повече не греши.“ — Обърна се към Ремигий. — Разбирам, че ще оттеглиш възражението си, ако прелюбодейството бъде прекратено.
— Разбира се! — отвърна Ремигий.
Въпреки яда и отчаянието си Джак забеляза, че Филип бе надиграл ловко Ремигий. Беше превърнал прелюбодейството в съдбоносния въпрос, измествайки с това целия проблем около новия план. Но Джак не бе готов да се примири с това.
— Няма да я напусна! — заяви той.
— Може да не е задълго — вметна Филип.
Джак замълча. Това го бе изненадало.
— Какво имате предвид?
— Би могъл да се ожениш за Алиена, ако бракът й бъде анулиран.
— Възможно ли е това?
— Би трябвало да стане автоматично, ако, както казваш, бракът изобщо не е бил консумиран.
— Какво трябва да направя?
— Прошение до църковен съд. Обикновено е съдът на епископ Уейлрън, но в твоя случай вероятно трябва да се обърнеш пряко към епископа на Кентърбъри.
— А архиепископът длъжен ли е да се съгласи?
— По право, да.
Отговорът не беше съвсем категоричен, забеляза Джак.
— Но междувременно ще трябва да живеем разделени?
— Ако искаш да бъдеш назначен за майстор строител на катедралата Кингсбридж — да.
Джак въздъхна.
— Искате да избера между двете неща, които най-много обичам в целия свят.
— Не задълго.
Гласът на Филип накара Джак да вдигне рязко очи: в него имаше истинско състрадание. Разбра, че приорът искрено съжалява, че трябва да стори това. Това усмири гнева му, но го натъжи.
— Колко дълго?
— Може да се проточи до една година.
— Година!
— Не сте длъжни да живеете в различни градове — увери го Филип. — Все пак можеш да виждаш Алиена и детето.
— Знаете ли, че тя отиде до Испания, за да ме потърси? — запита Джак. — Можете ли да си го представите? — Но монасите нямаха понятие за любовта. — Сега трябва да й кажа, че се налага да живеем разделени.
Филип стана и сложи ръка на рамото му.
— Времето ще мине по-бързо, отколкото си мислиш, обещавам ти. А и ще си зает. Със строежа на новата катедрала.
II
Гората бе израснала и се бе променила за осем години. Джак си беше мислил, че никога не би могъл да се изгуби в район, който някога бе познавал като опакото на ръката си, но бе грешил. Старите пътеки бяха обрасли, нови бяха утъпкани в шубраците от сърни, глигани и диви понита, поточета бяха променили руслото си, разбира се, стари дървета бяха нападали и млади бяха израснали по-високо. Всичко се беше смалило сякаш: разстоянията изглеждаха по-малки и хълмовете не бяха толкова стръмни. Най-удивителното бе, че чувстваше тук като чужденец. Когато едно младо сърне го зяпна сепнато отвъд поляната, Джак не можа да се сети от кое семейство трябва да е и къде е майка му. Когато ято диви патици се вдигна във въздуха, не знаеше от кое езеро се е вдигнало и защо. И беше притеснен, защото нямаше понятие къде може да се спотайват разбойници.
Беше яздил повечето път дотук от Кингсбридж, но се наложи да слезе от коня щом остави главния път, защото дърветата бяха израснали много ниско над пътеката, за да може да продължи да седи на седлото. Върналите се спомени от момчешките му години събудиха в него необяснима тъга. Така и не беше ги оценявал, защото не беше се замислял колко прост бе животът му тогава. Най-голямата му страст бяха дивите ягоди и знаеше, че всяко лято за няколко дни ще има толкова много, колкото може да изяде, израснали по горската земя. Сега всичко бе под въпрос: свадливото му приятелство с приор Филип; вгорчената му любов към Алиена; амбицията му да построи най-красивата катедрала на света; изгарящата го необходимост да разкрие истината за своя баща.
Чудеше се колко ли се е променила майка му за двете години, откакто го нямаше. Очакваше с нетърпение да я види отново. Беше се справил съвсем добре сам, разбира се, но беше много утешително да имаш някого в живота си, който е готов да се бори за теб и това чувство на утеха му липсваше.
Беше му отнело цял ден, докато стигне до мястото в гората, където бяха живели двамата. Сега късият зимен следобед помръкваше бързо. Скоро щеше да се наложи да се откаже от търсенето на старата им пещера и да се съсредоточи в намирането на подслон, където да прекара нощта. Щеше да е студено. „Защо съм притеснен?“, зачуди си той. „Някога прекарвах всяка нощ в гората.“
Накрая го намери тя.
Беше готов да се откаже. Тясната, почти невидима пътека, използвана сигурно от язовци и лисици, се стопи в шубраците. Нищо не можеше да направи, освен да се върне по стъпките си. Обърна коня и едва не се блъсна в нея.
— Забравил си как да се движиш тихо в гората — каза тя. — Можех да те чуя как трещиш от цяла миля.
Джак се усмихна. Не беше се променила.
— Здравей, мамо. — Целуна я по бузата, а после, в изблик на обич, я прегърна.
Тя го погали по лицето.
— Отслабнал си повече от всякога.
Джак я погледна. Беше смугла и здрава, косата й все още бе гъста и тъмна, без косъмче сиво. Очите й имаха същия златист цвят и като че ли виждаха в душата му.
— А ти си същата.
— Къде ходи? — попита го тя.
— Чак до Компостела и още по-далече, до Толедо.
— Алиена тръгна след тебе…
— Намери ме. Благодарение на теб.
— Радвам се. — Затвори очи, като да отправи молитва за благодарност. — Толкова се радвам.
Поведе го през леса към пещерата, която се оказа на по-малко от миля разстояние: паметта му не беше толкова зле, в края на краищата. Беше разпалила огън в огнището и две пращящи свещи от тръстика и лой. Даде му чаша сайдер, който бе направила от киселици и див мед, и си опекоха малко жълъди на огъня. Джак си беше спомнил за вещите, които един горски жител не може да си направи сам, и бе донесъл на майка си ножове, връв, сапун и сол. Тя започна да дере убит заек за готварското котле.
— Как си, мамо?
— Чудесно. — После го погледна и разбра, че въпросът е сериозен. — Скърбя за Том Строителя. Но той е мъртъв, а не искам да взимам друг съпруг.
— Иначе щастлива ли си тук?
— И да, и не. Свикнала съм да живея в леса. Обичам да съм сама. Така и не свикнах с поповете, дето все се бъркат в чуждите работи и ме учат как да се държа. Но ми липсвате ти и Марта, и Алиена. И би ми се искало да видя внука си. — Усмихна се. — Но никога вече не мога да се върна да живея в Кингсбридж, след като прокълнах християнска сватба. Приор Филип никога няма да ми прости за това. Обаче пък си заслужаваше, след като най-сетне ви събрах. — Вдигна глава от работата си с доволна усмивка. — Е, как е брачният живот?
— Ами… — почна той колебливо, — ние не сме женени. В очите на Църквата Алиена все още е женена за Алфред.
— Не ставай глупав. Какво знае Църквата за това?
— Ами, знаят кои са се венчали и нямаше да ми позволят да строя новата катедрала, докато живеех с жената на друг мъж.
В очите й припламна гняв.
— Значи си я напуснал?
— Да. Докато отменят брака й.
Майка му остави заешката кожа настрана. С остър нож в плувналите си в кръв ръце започна да реже месото и да пуска мръвките във врящото над огъня котле.
— Приор Филип ми го направи веднъж, когато бях с Том. — Режеше суровото месо с отсечени удари. — Знам защо толкова побеснява към хора, които правят любов. Защото не му е позволено да го прави сам и негодува против свободата на други да се наслаждават на онова, което му е забранено. Разбира се, нищо не може да направи, когато са венчани от Църквата. Но ако не са, все намира начин да им развали нещата и от това се чувства по-добре. — Отряза заешките крака и ги хвърли в едно дървено ведро, пълно със смет.
Джак кимна. Беше приел неизбежното, но всеки път, когато пожелаеше лека нощ на Алиена и си тръгнеше от вратата й, изпитваше яд към Филип, тъй че разбираше негодуванието на майка си.
— Не е завинаги, обаче.
— Алиена как го приема?
Джак се намръщи.
— Не добре. Но смята, че вината е нейна, заради това, че въпреки всичко се омъжи за Алфред.
— Така си е. А твоята вина е, че толкова държиш да строиш църкви.
Джак съжали, че не можеше да сподели мечтите му.
— Мамо, не си струва човек да строи нищо друго. Църквите са по-големи и по-високи, и по-красиви, и по-трудни за строене, и имат повече украса и скулптура от всякоя друга сграда.
— А ти няма да се задоволиш с нищо по-малко.
— Да.
Тя поклати глава недоумяващо.
— Така и няма да разбера откъде ти дойде тая идея, че си предопределен за величие. — Пусна останалото от заека в котлето и започна да чисти вътрешната страна на кожата. Щеше да използва козината. — Със сигурност не си я наследил от предците си.
Това бе податката, която Джак чакаше.
— Мамо, докато бях в чужбина научих нещо повече за предците си.
Тя спря да стърже и го погледна.
— Какво по дяволите имаш предвид?
— Намерих семейството на баща ми.
— Боже мили! — Пусна заешката кожа. — Как успя? Къде са те? Що за хора са?
— Има едно градче в Нормандия, наречено Шербург. Оттам е дошъл.
— Как можеш да си сигурен?
— Толкова приличах на него, че ме помислиха за призрак.
Майка му седна тежко на трикракото столче. Стана му гузно, че я изненада толкова силно, но не беше очаквал, че новината ще я стъписа така. Тя промълви:
— Какви… Що за хора са те?
— Баща му е умрял, но майка му още е жива. Беше мила, след като се увери, че не съм призракът на баща ми. По-големият му брат е дърводелец, с жена и три деца. Мои братовчеди. — Джак се усмихна. — Не е ли хубаво това? Имаме си роднини.
Мисълта като че ли я притесни и тя го погледна отчаяно.
— О, Джак, толкова съжалявам, че не ти дадох нормално семейство.
— Аз не. — Смущаваше се, когато майка му покажеше разкаяние: толкова не й отиваше. — Но се радвам, че се запознах с братовчедите си. Дори да не ги видя никога повече, хубаво е да знам, че ги има.
Тя кимна тъжно.
— Разбирам.
Джак си пое дъх.
— Те мислеха, че баща ми се е удавил в корабокрушение преди двайсет и четири години. Бил е на борда на един съд, наречен „Белия кораб“, който потънал малко извън Барфльор. Всички помислили, че се е удавил. Явно баща ми е оцелял. Но те така и не узнали за това, защото не се върнал повече в Шербург.
— Отиде в Кингсбридж — каза тя.
— Но защо?
Тя въздъхна.
— Вкопчил се в едно буре и вълната го изхвърлила близо до някакъв замък. Отишъл в замъка да съобщи за корабокрушението. Вътре имало няколко могъщи барони и те се ужасили, когато се появил. Пленили го и го довели в Англия. След няколко седмици или месеци — беше много объркан — се озовал в Кингсбридж.
— Каза ли нещо друго за корабокрушението?
— Само, че корабът потънал много бързо. Все едно, че е бил пробит.
— Звучи сякаш им се е налагало да го държат настрана.
Тя кимна.
— А после, когато разбраха, че не могат да го държат вечно затворник, го убиха.
Джак коленичи пред нея и я накара да го погледне в лицето. С разтреперан от чувства глас, промълви:
— Но кои бяха те, майко?
— Питал си ме за това преди.
— А ти така и не ми каза.
— Защото не искам да изкараш живота си в опити да отмъстиш за смъртта на баща си!
Все още се отнасяше с него като с дете. Таеше нещо, което знаеше и което можеше да не е добро за него. Постара се да бъде спокоен и възрастен.
— Ще изкарам живота си в строене на катедралата Кингсбридж и в правене на бебета с Алиена. Но искам да знам защо са обесили баща ми. А единствените хора, които трябва да отговарят са тези, които са лъжесвидетелствали срещу него. Тъй че трябва да знам кои бяха.
— Тогава не знаех имената им.
Разбра, че се измъква и това го ядоса.
— Но сега ги знаеш!
— Знам ги, да — отвърна тя през сълзи и Джак разбра, че това бе толкова болезнено за нея, колкото и за него. — И ще ти кажа, защото виждам, че никога няма да престанеш да питаш. — Тя подсмръкна и избърса очите си.
Джак зачака напрегнато.
— Бяха трима: монах, свещеник и рицар.
Джак я погледна в очите.
— Имената им.
— Ще ги питаш защо са излъгали под клетва?
— Да.
— И очакваш да ти кажат?
— Може би не. Ще ги погледна в очите и ще ги попитам, и това може да ми каже всичко, което трябва да знам.
— Дори това може да се окаже невъзможно.
— Искам да опитам, мамо!
Тя въздъхна.
— Монахът беше приорът на Кингсбридж.
— Филип!
— Не, не Филип. Това беше преди Филип. Беше предшественикът му, Джеймс.
— Но той е мъртъв.
— Казах ти, че може да се окаже невъзможно да ги питаш.
Джак присви очи.
— Кои бяха другите?
— Рицарят беше Пърси Хамли, графът на Шайринг.
— Бащата на Уилям!
— Да.
— Той също е мъртъв!
— Да.
Джак имаше ужасното чувство, че и тримата ще се окажат покойници, а тайната — погребана с костите им.
— Кой беше свещеникът? — попита настойчиво.
— Името му беше Уейлрън Бигод. Сега е епископът на Кингсбридж.
Джак въздъхна дълбоко. Беше удовлетворен.
— А той все още е жив.
* * *
Замъкът на епископ Уейлрън беше довършен за Коледа. Уилям Хамли и майка му препуснаха към него една хубава сутрин в началото на новата година. Видяха го отдалече, отвъд долината. Беше на най-високата точка на отсрещния рид, мрачно надвиснал над околността.
Докато прехвърляха долината, минаха покрай стария палат. Сега го използваха за склад на овчи руна. Доходът от вълната изплащаше повечето разходи по новия замък.
Подкараха в тръс по лекия склон от другата страна на долината и продължиха по пътя през прохода в земния вал, а след това над дълбок сух ров към порта в каменната стена. С насипите, рова и каменната стена, това беше силно защитен палат, по-внушителен от този на Уилям, а и от повечето кралски замъци.
Масивна четвъртита цитадела се извисяваше над всичко във вътрешния двор. Висока бе три етажа, а каменната църква до нея изглеждаше нищожна. Уилям помогна на майка си да слезе от коня. Оставиха рицарите си да приберат конете в конюшнята и изкачиха стъпалата до залата.
Беше обед и в залата слугите на Уейлрън приготвяха трапезата. Някои от неговите архидякони, дякони, работници и храненици стояха наоколо в очакване на обяда. Уилям и Реган се задържаха, докато един стюард се качи до покоите на епископа, за да го уведоми за пристигането им.
Уилям изгаряше вътрешно от жестока, убийствена ревност. Алиена имаше любовник и цялото графство знаеше за това. Беше родила дете по любов, а съпругът й я беше изхвърлил от къщата си. С бебето си на ръце беше заминала да търси мъжа, когото обичаше и го бе намерила, след като беше избродила половината християнски свят. Историята се разказваше и преразказваше из цяла южна Англия, а Уилям се разкъсваше от омраза всеки път, щом я чуеше. Но беше измислил как да си отмъсти.
Поведоха ги по стълбището и до кабинета на Уейлрън. Завариха го да седи на маса с Балдуин, който вече бе негов архидякон. Двамата духовници брояха пари върху покривка на шахматни карета, трупаха сребърни пенита на купчини по дванайсет и ги местеха от черни квадрати на бели. Балдуин стана, поклони се на лейди Реган, след което бързо прибра покривката и монетите.
Уейлрън стана от масата и отиде до стола при камината. Движеше се бързо като паяк и Уилям изпита отново познатата неприязън. Все пак бе решил да се държи угоднически. Наскоро беше чул за ужасната смърт на графа на Хиърфорд, който се беше скарал с епископа на Хиърфорд и беше умрял отлъчен. Тялото му бе погребано в неосветена земя. Всеки път, когато Уилям си представеше собственото му тяло да лежи в неосветена земя, уязвимо за всичките дяволи и чудовища, обитаващи долния свят, се разтреперваше от страх. Той самият никога нямаше да се скара със своя епископ.
Уейлрън беше бледен и мършав както винаги, а черното му расо бе провиснало от раменете му като пране, съхнещо на клон. Като че ли изобщо не се променяше. Уилям знаеше, че самият той се бе променил. Храната и виното бяха основните му удоволствия и всяка година наедряваше по малко въпреки активния живот, който водеше, тъй че скъпата плетена ризница, която му бяха направили щом навърши двайсет и една, беше сменяна два пъти през последвалите седем години.
Уейлрън току-що се бе завърнал от Йорк. Нямаше го почти половин година и Уилям попита вежливо:
— Успешно ли беше пътуването ви?
— Не — отвърна той. — Епископ Хенри ме прати да се опитам да разреша един четиригодишен спор кой да стане архиепископ на Йорк. Не успях. Спорът продължава.
Колкото по-малко се кажеше за това, толкова по-добре, прецени Уилям. Побърза да смени темата:
— Докато ви нямаше, тук станаха много промени. Особено в Кингсбридж.
— В Кингсбридж ли? — Уейлрън бе изненадан. — Мислех, че онзи проблем бе решен веднъж и завинаги.
Уилям поклати глава.
— Сдобиха се с Плачещата Мадона.
Уейлрън го погледна раздразнено.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите!
Отговори майка му:
— Това е дървена статуя на Девата, носят я в процесии. В определени моменти от очите й капе вода. Хората мислят, че е чудодейна.
— Тя е чудодейна! — каза Уилям. — Статуя, която плаче!
Уейлрън го изгледа пренебрежително.
Реган продължи:
— Чудодейна или не, в последните няколко месеца идваха хиляди души да я видят. Междувременно приор Филип поднови строителството. Ремонтират канцела и слагат нов дървен таван на него, и са започнали останалата част от църквата. Изкопани са основите за купола, дошли са нови каменоделци от Париж.
— Париж? — удиви се Уейлрън.
— Църквата сега ще се строи в стила на Сен Дени, каквото и да значи това.
Уейлрън кимна.
— Островърхи арки. Чух да говорят за това в Йорк.
На Уилям му беше все едно в какъв стил ще е катедралата на Кингсбридж.
— Работата е там — заговори той, — че млади хора от моите ферми се местят в Кингсбридж да работят като ратаи, пазарът на Кингсбридж е отворен отново всяка неделя и отнема търговията от Шайринг… Същата стара история!
Погледна двамата притеснено, да не би някой да е заподозрял по-дълбоките му мотиви. Никой от двамата не издаваше подозрителност.
— Най-голямата грешка, която изобщо съм правил някога е, че помогнах на Филип да стане приор — отбеляза Уейлрън.
— Ще трябва да се научат, че просто не могат да правят това — заяви Уилям.
Уейлрън го погледна замислено.
— Какво искаш да направиш?
— Ще опустоша града отново. — „А като го направя, ще убия Алиена и любовника й“, помисли си той и извърна очи към огъня, за да не може майка му да срещне погледа му и да отгатне мислите му.
— Не съм сигурен дали ще можеш — усъмни се Уейлрън.
— Направих го преди. Защо да не мога пак?
— Тогава имаше добро оправдание — панаира на вълната.
— Този път е пазарът. И за него нямат позволението на крал Стивън.
— Не е същото. Филип рискува много с провеждането на панаира на вълната и ти удари веднага. Неделният пазар продължава в Кингсбридж вече от шест години, а и е на двайсет мили от Шайринг, тъй че би трябвало да е разрешен.
Уилям потисна яда си. Искаше му се да каже на Уейлрън да не се държи като мекушава жена. Но нямаше да е добре.
Докато преглъщаше горчивите си думи, един стюард влезе в стаята и застана мълчаливо до вратата.
— Какво има? — попита Уейлрън.
— Един мъж настоява да се види с вас, Ваше преосвещенство. Името му е Джак Джаксън. Строител, от Кингсбридж. Да го върна ли?
Сърцето на Уилям се разтуптя. Беше любовникът на Алиена. Как се бе озовал тук, точно когато кроеше смъртта му? Свръхестествени сили ли имаше този човек? Обзе го страх.
— От Кингсбридж ли? — Уейлрън изглеждаше заинтригуван.
Реган обясни:
— Той е новият майстор строител там. Същият, който донесе Плачещата Мадона от Испания.
— Интересно. Я да го видим. — Епископът се обърна към стюарда. — Доведи го.
Уилям зяпна към вратата със суеверен ужас. Очакваше някой висок страховит мъж в черно наметало да нахлуе вътре и да посочи право в него с обвиняващ пръст. Но когато Джак влезе, Уилям се стъписа от младостта му. Не можеше да е на повече от двайсет и една години. Имаше червена коса, а будните му сини очи пробягаха към Уилям, спряха се на Реган — чиито ужасни мехури по лицето задържаха погледа на всеки, който не е свикнал с тях — и накрая се впиха в Уейлрън. Строителят не беше особено притеснен от това, че се е озовал в компанията на двете най-могъщи особи в околността, но освен изненадващото му безразличие, не изглеждаше особено страшен.
Уейлрън, също като Уилям, долови предизвикателното непокорство в поведението на младия строител и реагира с хладно високомерен тон:
— Е, момко, за какво си дошъл при мен?
— За истината — отвърна Джак. — Колко души сте пратил на бесилото?
Уилям затаи дъх. Въпросът беше стъписващо дързък. Погледна другите двама. Майка му се беше навела напред, втренчена намръщено в Джак все едно, че го е виждала някъде, но не може да се сети с лице, с което да го свърже. Епископът го гледаше с хладна насмешка.
— Гатанка ли е това? — запита Уейлрън. — Виждал съм повече обесени, отколкото можеш да преброиш и ще има още един, ако не говориш почтително.
— Моля за извинение, милорд епископ — отговори Джак, но гласът му отново прозвуча дръзко. — Помните ли ги всичките?
— Така мисля. — Гласът на Уейлрън издаде, че е заинтригуван. — Предполагам, че те интересува някой конкретен.
— Преди двайсет и четири години, в Шайринг, сте гледали обесването на един мъж на име Джак Шеърбърг.
Уилям чу приглушеното ахване на майка си.
— Беше менестрел — продължи Джак. — Помните ли го?
Уилям усети внезапното напрежение в стаята. Около този Джак Джаксън имаше нещо неестествено плашещо. Трябваше да има, за да въздейства така на Уейлрън и майка му.
— Мисля, че си го спомням, като че ли — отвърна Уейлрън и Уилям долови едва сдържания трепет в гласа му. Какво ли ставаше тук?
— Предполагам, че го помните. — Джак отново прозвуча нагло. — Бил е осъден по свидетелството на трима души. Двама от тях вече са мъртви. Вие сте бил третият.
Уейлрън кимна.
— Беше откраднал нещо от приората на Кингсбридж — потир със скъпоценни камъни.
Погледът в сините очи на Джак се втвърди като кремък.
— Изобщо не е направил такова нещо.
— Хванах го лично, с потира в него.
— Излъгал сте.
Последва мълчание. Когато Уейлрън заговори отново, тонът му бе спокоен, но лицето му бе станало твърдо като желязо.
— Езикът ти може да бъде изтръгнат за това.
— Просто искам да знам защо го направихте — каза Джак все едно, че не беше чул грозната закана. — Можете да бъдете откровен тук. Уилям не е заплаха за вас, а майка му изглежда вече знае всичко за това.
Уилям се озърна към майка си. Наистина издаваше, че знае за какво става дума. Изглежда — още му беше трудно да го повярва — визитата на Джак всъщност нямаше нищо общо с тайните планове на Уилям да убие любовника на Алиена.
Реган заговори на Джак:
— Обвинявате епископа в лъжесвидетелстване!
— Няма да повторя обвинението си публично — отвърна хладно Джак. — Нямам никакво доказателство, а и все едно, отмъщението не ме интересува. Просто искам да разбера защо обесихте един невинен човек.
— Махай се оттук — изсъска ледено Уейлрън.
Джак кимна все едно, че не беше очаквал повече. Макар да не беше получил отговори на въпросите си, на лицето му се четеше удовлетворение все едно, че подозренията му по някакъв начин бяха потвърдени.
Уилям все още беше объркан от целия разговор. Намеси се импулсивно:
— Един момент.
Джак се извърна от вратата и го погледна с насмешливите си сини очи.
— Какъв… — Уилям преглътна и овладя гласа си. — Какъв ви е интересът от това? Защо дойдохте тук и зададохте тези въпроси?
— Защото мъжът, когото обесиха, беше моят баща — отвърна Джак и излезе.
В стаята настъпи тишина. Значи любовникът на Алиена, майсторът строител в Кингсбридж, беше синът на крадец, когото са обесили в Шайринг, помисли си Уилям. И какво от това? Но майка му като че ли бе притеснена, а Уейлрън направо изглеждаше потресен.
Най-сетне Уейлрън отрони с горчивина.
— Онази жена ми се измъква от двайсет години. — Обикновено беше толкова сдържан, че Уилям се изуми, като видя, че издава чувствата си.
— Изчезна, след като се срути катедралата — каза Реган. — Мислех, че повече няма да я видим.
— А сега синът й е дошъл да ни тормози. — В гласа на Уейлрън се долавяше истински страх.
— Защо не му щракнете прангите, като ви обвинява в лъжесвидетелстване? — попита Уилям.
Уейлрън го изгледа пренебрежително.
— Момчето ти е един проклет глупак, Реган.
— Приор Джеймс призна лъжесвидетелстването си, преди да умре — на помощник-приора си, Ремигий — каза Реган. — Но Ремигий винаги е бил на наша страна и против Филип, тъй че той не представлява опасност. Майката на Джак знае нещо, но не всичко. Иначе вече щеше да е използвала информацията си. Но Джак пътува много — може да се е докопал до нещо, което майка му не е знаела.
Уилям разбра, че може да използва тази странна история от миналото в своя изгода. Намеси се все едно, че току-що му беше хрумнало:
— Тогава да убием Джак Джаксън.
Уейлрън поклати глава презрително.
— Това само ще привлече внимание към него и обвиненията му — обясни Реган.
Уилям замълча разочарован. Идеята все едно, че му беше дошла свише, едва ли не. Помисли над нея, докато мълчанието се проточи. Изведнъж го осени нещо и той подхвърли:
— Не непременно.
Двамата го погледнаха скептично.
— Джак може да бъде убит, без да привлече внимание — каза Уилям уклончиво.
— Добре, кажи ни как — подкани го Уейлрън нетърпеливо.
— Би могъл да бъде убит при нападение на Кингсбридж.
Стъписаното уважение, което се изписа на лицата и на двамата, напълно го удовлетвори.
В късния следобед Джак обикаляше строежа с приор Филип. Руините на канцела бяха разчистени, а отломките — струпани на две огромни купчини в северния край на манастирския двор. Вдигнато беше ново скеле и строителите иззиждаха падналите стени. До лазарета бе подреден голям запас дървен материал.
— Бързо напредвате — отбеляза Филип.
— Не толкова бързо, колкото бих искал.
Огледаха основите на трансептите. Долу в изкопите имаше около четирийсет-петдесет работници, които гребяха с лопати калта във ведра, а горе други въртяха макарите, които вдигаха ведрата. Наблизо бяха струпани огромни, грубо издялани каменни блокове за основите.
Джак отведе Филип в работилницата си. Беше много по-голяма от някогашния навес на Том. Едната страна бе напълно открита за повече светлина. Половината пространство бе заето от чертожния под. Беше положил дъски върху земята, оградил ги беше с рамка половин педя над дъските и след това бе излял гипс върху дървото, докато запълни рамката и заплаши да прелее. Когато гипсът стегна, стана достатъчно твърд, за да може да се стъпва по него, но чертежите можеше да се драскат с късо парче наострена желязна тел. Тук Джак разчертаваше детайлите. Използваше компаси, линеал и правоъгълник. Резките бяха бели и ясни при първото нанасяне, но след това посивяваха доста бързо, което означаваше, че можеше да се правят чертежи върху старите, без да се объркват. Заимствал беше идеята от Франция.
Повечето оставащо място в навеса бе заето от пейката, на която Джак правеше с дърво мострите, които показваха на зидарите как да дялат камъните. Вече се стъмваше и днес нямаше да се занимава с повече дърворезба. Започна да прибира инструментите си.
Филип вдигна един модел.
— Това за какво е?
— Плинтът в основата на колона.
— Подготвяш нещата много отрано.
— Просто нямам търпение да започне истинското строителство.
В последно време всичките им разговори бяха стегнати и по същество.
Филип остави мострата.
— Аз трябва да ходя на вечернята — рече той и се обърна да си тръгне.
— А аз ще ида да навестя семейството си — подхвърли Джак кисело.
Филип се спря, обърна се, сякаш се канеше да отвърне нещо, погледна го тъжно и излезе.
Джак заключи сандъка си с инструментите. Репликата беше глупава. Беше приел работата под условията на Филип и нямаше смисъл да се оплаква тепърва. Но непрекъснато го обземаше яд към Филип и не можеше винаги да се сдържа.
Напусна манастирския двор щом се свечери и тръгна към малката къща в бедняшкия квартал, където Алиена живееше с брат си Ричард. Тя се усмихна щастливо, щом Джак влезе, но не се целунаха. Изобщо не се докосваха напоследък, от страх, че ще се възбудят и след това ще трябва или да се разделят неудовлетворени, или да се отдадат на страстта си и да рискуват да ги хванат, че нарушават обещанието си пред приор Филип.
Томи си играеше на пода. Вече бе на годинка и половина и сегашното му увлечение бе да поставя едни неща в други. Имаше пет кухненски паници пред себе си и неуморно слагаше по-малките в по-големите и се опитваше да напъха по-големите в по-малките. Джак се изуми от мисълта, че Томи не знае инстинктивно, че голяма паница не може да се вмести в малка и че човешките същества трябва да се учат на това. Томи се бореше с пространствените отношения също като него, когато се опитваше да си представи нещо като формата на камък в извит свод.
Синът му го очароваше и същевременно го караше да изпитва тревога. Досега Джак никога не беше се притеснявал дали ще може да си намери работа, да се задържи на нея и да се издържа. Тръгнал бе да прекоси цяла Франция без изобщо да се замисли, че може да изпадне в бедстващо положение и да умре от глад. Но сега искаше сигурност. Необходимостта да се грижи за Томи бе много по-задължаваща от това да се грижи за себе си. За първи път в живота си имаше отговорности.
Алиена сложи на масата кана с вино и дъхава питка, и седна срещу него. Той си наля чаша и отпи с благодарност. Алиена постави малко от питката и пред Томи, но детето не беше гладно и пръсна парчетата по рогозките на пода.
— Джак, трябват ми повече пари — каза тя.
Джак се изненада.
— Давам ти дванайсет пенита седмично. Изкарвам само двайсет и четири.
— Съжалявам — отвърна тя. — Ти живееш сам — нямаш нужда от толкова.
Не му прозвуча много убедително.
— Но един черноработник взима само шест пенса на седмица — а някои от тях имат по пет-шест деца!
Алиена го погледна сърдито.
— Джак. Не знам как жените на работниците издържат къщите си — не съм го научила. И нищо не харча за себе си. Но ти се храниш тук всеки ден. А и Ричард…
— Е какво с Ричард? — ядоса се Джак. — Защо не се издържа сам?
— Никога не го е правил.
Алиена и Томи бяха предостатъчно бреме за Джак.
— Не знаех, че издръжката на Ричард е моя отговорност!
— Ами, моя е — отвърна тя кротко. — Когато взе мен, взе и него.
— Не помня да съм се съгласявал на това! — каза той ядосано.
— Не се сърди.
Беше малко късно.
— Ричард е на двайсет и три години — с две години по-голям от мен. Как така трябва аз да го издържам? Защо трябва да ям сух хляб на закуска и да плащам бекона на Ричард?
— Все едно. Отново съм бременна.
— Какво?
— Ще имам друго бебе.
Ядът му се изпари. Джак стисна ръката й.
— Това е чудесно!
— Радваш ли се? Боях се, че ще се ядосаш.
— Да се ядосам! Развълнуван съм! Така и не видях Томи докато беше малък — сега ще разбера какво съм пропуснал.
— А допълнителната отговорност и парите?
— По дяволите да вървят парите. Просто съм изнервен, че живеем разделени. Пари имаме предостатъчно. Но друго бебе! Дано да е момиче. — Хрумна му нещо и се намръщи. — Но кога…?
— Трябва да е било малко преди приор Филип да ни накара да се разделим.
— Може би на Вси светии. — Джак се ухили. — Помниш ли онази нощ? Яздеше ме като кон…
— Помня — каза тя и се изчерви.
Загледа я с обич.
— Ще ми се да го направим сега.
— И на мен — усмихна се тя.
Стиснаха ръцете си над масата.
Ричард влезе.
Отвори рязко вратата и пристъпи вътре, разгорещен и прашен, повел запотения си кон.
— Имам лоша новина — каза задъхано.
Алиена вдигна Томи от пода, да не го стъпчат копитата.
— Какво се е случило? — попита Джак.
— Всички трябва да се махнем от Кингсбридж до утре.
— Но защо?
— В неделя Уилям Хамли ще запали отново града.
— Не! — изкрещя Алиена.
Джак изстина. Отново видя пред очите си сцената преди три години, когато конниците на Уилям бяха нахлули на панаира на вълната с горящите факли и криваците. Спомни си паниката, писъците и миризмата на изгоряла плът. Видя отново тялото на пастрока си с разбитото чело. Сърцето му се сви.
— Откъде го знаеш?
— Бях в Шайринг — отвърна Ричард. — Видях някои от хората на Уилям да купуват оръжия в оръжейния дюкян.
— Това не означава…
— Има още. Проследих ги до една пивница и подслушах приказките им. Един попита каква защита има Кингсбридж и друг му отвърна, че няма никаква.
— О, Господи, вярно е — промълви Алиена. Погледна Томи, а ръката й се отпусна на корема, където растеше новото бебе. Вдигна глава и погледна Джак в очите. Мислеха за едно и също.
Ричард продължи.
— По-късно поговорих с някои от по-младите, които не ме познават. Разправях ми за битката при Линкълн и им казах, че търся да се включа в бой. Казаха ми да ида в Ърлскасъл, но трябвало да е днес, защото утре тръгвали и боят щял да е в неделя.
— Неделя — повтори Джак уплашено.
— Отидох до Ърлскасъл, за да се уверя.
— Опасно е било, Ричард — каза Алиена.
— Всички признаци са налице: идват и заминават вестоносци, точат се оръжия, упражняват се коне, почиства се сбруя… Няма съмнение. — Ричард довърши с омраза в гласа: — Никое злодейство няма да задоволи оня дявол Уилям — винаги иска повече. — Ръката му посегна неволно и опипа нервно раздрания белег на дясното си ухо.
Джак го погледа за миг мълчаливо. Ричард беше безделник и лентяй, но в една област на преценката му можеше да се разчита: военната. Щом казваше, че Уилям замисля набег, вероятно беше прав.
— Това е катастрофа — отрони Джак, повече на себе си.
Кингсбридж тъкмо започваше да се съвзема от упадъка. Преди три години панаирът на вълната бе опожарен, преди две години катедралата се беше срутила върху паството, а сега — това. Хората щяха да кажат, че лошият късмет на Кингсбридж се е върнал. Дори да успееха да избегнат кръвопролитие с бягство, градът щеше да е унищожен. Никой нямаше да иска да живее повече тук, да идва на пазара и да работи. Дори строежът на катедралата можеше да спре.
— Трябва да съобщим на приор Филип — веднага — каза Алиена.
Джак кимна.
— Монасите ще са на вечеря. Да вървим.
Алиена взе Томи на ръце и всички забързаха във вечерния мрак нагоре по хълма към манастира.
— Когато катедралата се завърши, могат да правят пазара вътре — каза Ричард. — Това ще го опази от нападения.
— Но междувременно ни трябва приходът от пазара, за да изплати катедралата — отвърна Джак.
Ричард и Алиена с Томи изчакаха отвън, а Джак влезе в монашеската трапезария. Млад монах четеше на латински, докато другите се хранеха мълчаливо. Джак позна апокалиптичния пасаж от „Откровение“. Остана на прага и засече погледа на Филип. Приорът се изненада като го видя, но стана от масата и веднага се приближи.
— Лоша новина — каза мрачно Джак. — Ще оставя на Ричард да ви я съобщи.
Заговориха в мрачината на поправения канцел. Ричард описа подробностите с няколко изречения. Когато свърши, Филип възкликна:
— Но ние не поддържаме панаир на вълната — само един малък пазар!
— Поне имаме възможност да опразним града утре — намеси се Алиена. — Не бива да пострада никой. А къщите можем да ги вдигнем отново, като последния път.
— Освен ако Уилям реши да подгони бягащите — каза мрачно Ричард. — Не бих го изключил.
— Дори всички да избягаме, според мен това ще е краят за пазара — промълви Филип намръщено. — Хората ще ги е страх да вдигат щандове в Кингсбридж след това.
— Би могло да означава край и за катедралата — каза Джак. — В последните десет години църквата изгоря веднъж и се срути веднъж, и много зидари загинаха, когато изгоря градът. Едно ново бедствие ще е последното, според мен. Хората ще си кажат, че е лош късмет.
Филип беше покрусен. Нямаше още четиридесет години, спомни си Джак, но лицето му ставаше набръчкано, а в косата около обръснатото му теме имаше повече сиви косми, отколкото черни. Въпреки това в сините му очи се появи опасен блясък, когато каза:
— Няма да приема това. Не мисля, че това е Божията воля.
Джак се зачуди какво по дяволите говореше. Как можеше да „не го приеме“? Все едно пилците да заявят, че отказват да приемат лисицата — сякаш това ще промени с нещо съдбата им.
— Какво ще направите тогава? — попита го той недоверчиво. — Ще се молите Уилям да падне от леглото си тази нощ и да си счупи врата?
Ричард бе възбуден от идеята за отпор.
— Да се бием. Защо не? Стотици сме. Уилям ще доведе петдесет души, най-много — сто. Можем да надвием само от численото превъзходство.
— А колко от хората ни ще бъдат избити? — възрази Алиена.
Филип клатеше глава.
— Монасите не се бият — отрони той тъжно. — А не мога да моля гражданите да си дадат живота, след като аз не съм готов да рискувам своя.
— Не разчитай и на моите зидари да се бият — каза Джак. — Не им влиза в работата.
Филип погледна Ричард, който най-много разбираше от военно дело между тях.
— Има ли някакъв начин да можем да защитим града без открита битка?
— Не и без градски стени. Нищо не можем да поставим пред враговете, освен телата си.
— Градски стени — отрони Джак замислено.
— Бихме могли да предизвикаме Уилям да се реши спорът с единичен двубой — бой между поборници — добави Ричард. — Но не вярвам да се съгласи.
— Градски стени ще свършат ли работа? — попита Джак.
Ричард отвърна раздразнено:
— В друг момент биха могли да ни спасят, но не сега. Не можем да построим градски стени за една нощ.
— Дали?
— Разбира се, че не, не бъди…
— Ричард, замълчи — прекъсна го Филип. Погледна обнадеждено Джак. — Какво имаш предвид?
— Една стена не е толкова трудно да се построи — отрони Джак.
— Продължавай.
Умът на Джак закръжи бързо. Заговори и другите го заслушаха със затаен дъх.
— Няма арки, няма сводове, няма прозорци, нито покрив… Една стена може да се построи за една нощ, ако разполагаме с хората и материала.
— От какво да я построим? — попита Филип.
— Погледнете наоколо — отвърна Джак. — Има дялани каменни блокове за основите. Има греди, струпани по-високо от къща. В гробището има куп отломки от срутването. Долу край реката има още един огромен куп камъни от кариерата. Материали има достатъчно.
— А градът е пълен със строители — рече Филип.
Джак кимна.
— Монасите могат да поемат организирането. Строителите могат да вършат опитната работа. А за работници ще разполагаме с цялото население на града. — Разсъждаваше бързо. — Стената ще трябва да мине по отсамния бряг на реката. Ще разглобим моста. После ще трябва да прекараме стената по хълма покрай бедняшкия квартал, за да се свърже с източната стена на приората… на север… и надолу по хълма отново до речния бряг. Не знам дали ще има достатъчно камък за това.
— Не е нужно да е камък, за да е ефикасно — включи се и Ричард. — Прост ров със земен насип от калта, получена от изкопаването му, ще свърши работата, особено там, където врагът атакува нагоре по склона.
— Все пак камък е по-добре — настоя Джак.
— По-добре е, но не в това е същественото. Предназначението на стената е да принуди врагът да забави, докато е на открита позиция и да даде възможност на бранителя да го цели от защитената си позиция.
— Да го цели ли? — попита Алиена. — С какво?
— Камъни, врящо масло, стрели — в повечето къщи в града има по някой лък…
Алиена потръпна.
— Значи ще се въвлечем в бой все пак.
— Но не ръкопашно. Има голяма разлика.
Джак се почувства ужасно раздвоен. Най-безопасният ход вероятно беше всички да избягат в гората, с надеждата, че Уилям ще се задоволи с изгарянето на къщите. Но и тогава имаше риск ордата му да подгони бягащите граждани. Щеше ли опасността да е по-голяма, ако останеха тук, зад крепостна стена? Ако нещо се объркаше и Уилям с хората си успееше да пробие стената, касапницата щеше да е ужасна. Погледна Алиена и Томи и си помисли за детето, което растеше в утробата й.
— Има ли средно положение? Можем да евакуираме жените и децата, а мъжете да останат да бранят стените.
— Не, благодаря — отвърна му Алиена твърдо. — Това би било най-лошото. Така нито стени ще имаме, нито мъже, които да ни пазят.
Беше права, осъзна Джак. Градските стени щяха да са безполезни без хора, които да ги бранят, а жените и децата не можеше да бъдат пратени в гората без охрана — така Уилям можеше да остави града на мира и да избие жените.
— Джак, ти си строителят — каза Филип. — Можем ли да вдигнем стена за един ден?
— Никога не съм строил градска стена — отвърна той. — За чертаене на планове и дума не може да става, разбира се. Ще трябва да назначим майстори на всеки участък и да ги оставим те да преценяват. Хоросанът едва ли ще стегне до неделя сутринта. Ще бъде най-лошо построената стена в Англия. Но да, можем да го направим.
Филип се обърна към Ричард.
— Ти си виждал битки. Ако построим стена, можем ли да задържим Уилям?
— Определено — отвърна Ричард. — Той ще дойде подготвен за лек набег, не за обсада. Ако завари укрепен град тук, нищо не може да направи.
Накрая Филип погледна Алиена.
— Ти си от най-уязвимите хора, с дете, което трябва да опазиш. Какво мислиш? Да бягаме ли в гората с надеждата, че Уилям няма да ни подгони, или оставаме тук и строим стена, която да го спре?
Джак затаи дъх.
— Не е въпрос само на безопасност — отвърна Алиена след кратко мълчание. — Филип, ти си посветил целия си живот на този приорат. Джак, катедралата е твоята мечта. Ако избягаме, губите всичко, заради което сте живели. Колкото до мен… Е, аз си имам лична причина да искам да видя силата на Уилям Хамли прекършена. Казвам да останем.
— Добре — заяви Филип. — Тогава ще строим стена.
Щом падна нощта, Джак, Ричард и Филип обиколиха границите на градчето с фенери, за да решат откъде трябва да мине стената. Кингсбридж бе построен на нисък хълм, а реката криволичеше от двете му страни. Речният бряг бе твърде податлив, за да издържи каменна стена без здрави основи, затова Джак предложи тук дървена ограда. Ричард се оказа напълно доволен от това. Врагът не можеше да нападне оградата, освен откъм реката, което бе почти невъзможно.
От другите две страни някои участъци от стената щяха да са просто земни насипи с ров. Ричард заяви, че това ще е ефикасно там, където теренът се издига стръмно и врагът е принуден да щурмува нагоре. Но там, където теренът бе равен, щеше да е нужна каменна стена.
След това Джак отиде в селото, за да събере строителите си, като ги изкара от домовете им — направо от леглата им в някои случаи — и от пивницата. Обясни им за заплахата и как градът щеше да се справи с нея. След това обиколи с тях по границите и възложи на всекиго по един участък от стената: дървено заграждение за дърводелците, каменен зид за зидарите и насипи за чираците и работниците. Помоли всеки да маркира участъка си с колове и канап, преди да си легне и да обмисли, преди да заспи, как да го изгради. Скоро обиколката на града бе очертана с накъсана линия от мигащи светлини, докато майсторите поставяха маркировката си на светлината на фенерите. Ковачът разпали огъня си и се залови да прави лизгари в остатъка от нощта. Необичайното нощно оживление разстрои дрямката на повечето граждани и майсторите хабяха много време в обяснения какво правят на разбудилите си и сънени любопитни. Само монасите, които си бяха легнали на свечеряване, спяха в блажено неведение.
Но посред нощ, когато майсторите довършваха приготовленията си и повечето граждани се бяха прибрали — макар и само за да обсъждат новината шепнешком под топлите завивки — монасите бяха събудени. Службите им бяха прекъснати и им дадоха хляб и ейл, докато Филип им обясни накратко положението. Братята щяха да са утрешните организатори на работата. Разделиха ги на екипи, по един за всеки строител. Щяха да получават заповеди от него и да надзирават копаенето, вдигането, превозването и пренасянето. Главната им задача, натърти Филип, бе да се грижат строителите непрекъснато да получават нужните материали: камъни и хоросан, дърво и сечива.
Докато Филип говореше, Джак се чудеше какво ли прави Уилям Хамли сега. Ърлскасъл бе на един ден усилена езда от Кингсбридж, но Уилям нямаше да се опита да го вземе за ден, защото войската му щеше да пристигне изтощена. Щяха да тръгнат тази сутрин на разсъмване. Нямаше да яздят всички заедно, а щяха да се разделят и да прикриват оръжията и бронята си по пътя, за да не вдигнат тревога. Щяха да се съберат дискретно следобеда, някъде на час-два път от Кингсбридж, вероятно в имението на някой от по-големите арендатори на графа. Вечерта щяха да пият бира, да точат оръжията си и да си разказват грозни истории за предишни триумфи: изклани млади мъже; старци, стъпкани под конските копита; изнасилени момичета и обезчестени жени; обезглавени деца и бебета, набучени на върховете на мечовете, докато майките им пищят от ужас. После щяха да нападнат на заранта на следващия ден. Джак потръпна от страх. „Но този път ще ги спрем“, каза си. Все пак беше уплашен.
Всяка група монаси определи свой участък на стената и свой източник на суров материал. После, когато хоризонтът на изток започна леко да изсветлява преди разсъмване, се заеха да обиколят поверените им квартали. Тропаха по вратите и будеха обитателите, докато манастирската камбана ехтеше тревожно.
По изгрев-слънце работата вече бе в разгара си. По-младите мъже и жени вършеха черната работа, докато по-старите разнасяха храна и пиене, а децата шетаха и разнасяха съобщения. Джак непрекъснато обикаляше строежа и следеше напредъка с тревога. Каза на един, който бъркаше хоросан, да слага по-малко вар, за да стегне по-бързо. Видя, че един дърводелец кове ограда с пилоните за скелето и нареди на носачите му да взимат дърва от друг куп. Гледаше отделните участъци да се свързват добре. И се шегуваше, усмихваше се и непрекъснато окуражаваше хората.
Слънцето се извиси в ясното синьо небе. Щеше да е горещ ден. Магерницата снабдяваше строежа с бурета бира, но Филип нареди да я разреждат с вода и Джак одобри. Хората, които се трудеха тежко, щяха да пият много в този ден и не искаше да изпопадат заспали.
Въпреки ужасната заплаха, цареше някак неуместно весело настроение. Беше като на празник, когато цялото градче върши нещо заедно, като правенето на хляб на Празника на жътвата или пускането на горящи свещи по водата на Еньовден. Хората като че ли забравяха за опасността, станала причина за работата им. Само че Филип видя няколко души да напускат дискретно градчето. Или щяха да се опитат да се скрият из горите, или, по-вероятно, имаха роднини в околните села, които щяха да ги приемат. Все пак почти всички останаха.
По обед Филип отново би камбаната и работата спря за обеда. Филип обиколи стената с Джак, докато работниците се хранеха. Въпреки оживената дейност, като че ли не бяха постигнали много. Каменните стени едва бяха стигнали нивото на земята, земните насипи все още бяха ниски купчини кал, а в дървените огради имаше големи пролуки.
В края на обиколката им Филип попита:
— Дали ще го свършим навреме?
През целия предобед Джак преднамерено се беше държал бодро и оптимистично, но сега си наложи да даде реалистична оценка.
— При тази скорост, не — отвърна той унило.
— Какво можем да направим, за да ускорим нещата?
— Единственият начин да се строи по-бързо е да се строи по-лошо, обикновено.
— Тогава да строим по-лошо. Но как?
Джак помисли.
— В момента имаме зидари, които правят стени, дърводелци, които коват огради, работници, които правят изкопи и насипи и граждани, които карат и носят. Но повечето дърводелци могат да зидат права стена, а повечето черноработници могат да правят дървена ограда. Тъй че да вземем дърводелците да помагат на зидарите, да накараме работниците да коват огради, а градските хора да копаят и хвърлят пръстта на насипите. Щом работите тръгнат гладко, монасите могат да забравят за организирането и да се заемат с черна работа.
— Добре.
Дадоха новите заповеди, докато хората привършваха с обяда. Това не само щеше да е най-лошо построената стена в Англия, помисли си Джак. Сигурно щеше и да е най-малотрайната. Ако до седмица още стоеше, щеше да е чудо.
Следобеда хората започнаха да се изморяват, особено станалите посред нощ. Празничната атмосфера набързо се изпари и работниците продължиха с мрачна решимост. Каменните стени растяха, ровът ставаше все по-дълбок, а пролуките в дървената ограда започнаха да се затварят. Спряха работата за вечеря, докато слънцето се снишаваше на запад, после започнаха отново.
Когато се стъмни стената не беше готова.
Филип постави постове, разпореди се всички, освен охраната да поспят няколко часа и съобщи, че ще удари камбаната в полунощ. Изтощените граждани се върнаха по къщите си.
Джак отиде до дома на Алиена. Двамата с Ричард още бяха будни. Каза й:
— Искам да вземеш Томи и да идете да се скриете в горите.
Мисълта се беше въртяла в главата му през целия ден. Отначало бе отхвърлил идеята. Но докато времето течеше, връщаше се към ужасния спомен с опожаряването на панаира от Уилям и накрая реши да я прати извън града.
— Предпочитам да остана — отвърна тя твърдо.
— Алиена, не знам дали това ще свърши работа, а не искам да сте тук, ако Уилям успее да пробие през стената.
— Но не мога да напусна, докато ти организираш всички останали да стоят и да се бият — отвърна му тя съвсем разумно.
Джак отдавна бе престанал да мисли кое е разумно и кое — не.
— Ако заминеш сега, няма да разберат.
— Все някога ще го разберат.
— Но тогава ще е свършило.
— Но помисли за срама.
— По дяволите срама! — извика той. Тревогата го влудяваше, а не можеше да намери подходящите думи, за я убеди. — Искам да сте в безопасност!
Сърдитият му глас събуди Томи и той заплака. Алиена го вдигна и го полюля в ръцете си.
— Дори не съм сигурна дали ще е по-безопасно в гората.
— Уилям няма да претърсва гората. Него го интересува градът.
— Може да го интересувам аз.
— Можеш да се скриеш на поляната си. Никой не ходи там.
— Може да я намери случайно.
— Слушай ме. Там ще си на по-сигурно, отколкото тук. Знам го.
— Все пак искам да остана тук.
— Аз не те искам тук — рече той грубо.
— Добре, аз пък оставам — отвърна му тя с усмивка, без да обръща внимание на преднамерената грубост.
Джак едва се сдържа да не изругае. Наумеше ли си нещо, не можеше да се спори с нея. Упорита беше като муле. Вместо да я убеждава, я замоли:
— Алиена, страх ме е от това, което ще стане утре.
— И мен ме е страх. И смятам, че е редно да ни е страх заедно.
Разбираше, че трябва да отстъпи кротко, но беше твърде притеснен.
— Върви по дяволите, тогава — каза ядосано и излезе.
Постоя навън, вдишвайки хладния нощен въздух. След малко се успокои. Още беше ужасно притеснен, но беше глупаво да се кара с нея: на заранта и двамата можеше да умрат.
Върна се вътре. Тя стоеше натъжена там, където я бе оставил.
— Обичам те — каза й той. Прегърнаха се и дълго постояха така.
Когато излезе отново навън, луната се беше вдигнала. Успокои се с мисълта, че Алиена дори може да е права. Може би тук щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото в горите. Така поне щеше да знае дали е в беда и да направи всичко по силите си, за да я защити.
Знаеше, че няма да може да заспи, дори да си легне. Изпитваше глупав страх, че всички може да останат да спят след полунощ и никой да не се събуди до заранта, когато хората на Уилям ще нахлуят, за да колят и палят. Закрачи неспокойно около града. Беше странно: до ден-днешен Кингсбридж не бе имал никаква отбрана. Каменните зидове бяха до кръста високи, което не стигаше. Оградите бяха високи, но все още имаше достатъчно пролуки, за да нахлуят набързо през тях стотина конници. Земните насипи не бяха достатъчно високи, за да не може да ги преодолее един добър боен кон. Още имаше много работа да се свърши.
Спря се на мястото, където доскоро се простираше мостът. Беше разглобен на части и прибран в манастира. Джак се загледа над огряната от луната вода. Забеляза някаква загърната в сянка фигура да се приближава покрай линията на дървената ограда и го обзе суеверен страх, но се оказа само приор Филип, безсънен като него самия.
Ядът му към Филип за момента бе засенчен от заплахата с Уилям и Джак не изпита неприязън, щом приорът спря до него. Каза:
— Ако преживеем това, трябва да престроим стената, част по част.
— Съгласен съм — отвърна Филип въодушевено. — Трябва да си поставим за цел до една година да имаме каменна стена около целия град.
— Точно тук, където мостът прехвърля реката, бих поставил порта и барбикан, да задържаме някои хора навън, без да разваляме моста.
— В организирането на градска отбрана, нас, монасите, не ни бива много.
Джак кимна. Не им беше присъщо да се въвличат в каквото и да е насилие.
— Но ако вие не го организирате, кой тогава?
— А братът на Алиена, Ричард?
Идеята го изненада, но след миг размисъл Джак осъзна, че е чудесна.
— Той ще се справи добре. Ще го извади от безделието, а и няма да ми се налага да го издържам повече — каза той зарадван. Колкото и неохота да изпитваше, погледна Филип с възхищение.
— Нищо не може да ви спре, а?
Филип сви рамене.
— Да можеше само всичките ни проблеми да се решат толкова просто.
Джак отново помисли за стената.
— Кингсбридж май вече ще е укрепен град завинаги.
— Не завинаги, но до Второто пришествие — със сигурност.
— Знае ли човек — каза Джак замислено. — Може да дойде време, когато диваци като Уилям Хамли няма да са на власт. Когато законите ще защитават обикновените хора, вместо да ги заробват. Когато кралят ще носи мир, вместо война. Помислете за това — време, когато градовете в Англия няма да се нуждаят от крепостни стени!
Филип поклати глава.
— Какво въображение. Това няма да стане преди Съдния ден.
— Предполагам.
— Трябва да е почти полунощ. Време е да почнем отново.
— Филип. Преди да си тръгнал.
— Какво?
Джак си пое дъх.
— Все още има възможност да променим плана си. Бихме могли да евакуираме града веднага.
— Уплашен ли си, Джак? — попита кротко приорът.
— Да. Но не за себе си. За семейството ми.
Филип кимна.
— Погледни го така. Ако сега избягаме, може би утре ще си в безопасност. Но Уилям може да дойде в друг ден. Ако утре му позволим да прави каквото си ще, винаги ще живеем в страх. Ти, аз, Алиена, също и малкият Томи. Ще порасте в страх от Уилям или такива като Уилям.
Джак осъзна, че приорът е прав. Ако искаха децата като Томи да израснат свободни, родителите им трябваше да престанат да бягат от Уилям.
Джак въздъхна.
— Добре.
Филип отиде да удари камбаната. Беше господар, който поддържаше мир, въздаваше правосъдие и не потискаше бедните хора под себе си, помисли си Джак. Но трябваше ли наистина да се е обрекъл на целомъдрие, за да прави това?
Камбаната заби. Зад спуснатите кепенци на къщите грейнаха светлини и майсторите заизлизаха навън, триеха сънено очи и се прозяваха. Започнаха работата бавно, като на места възникнаха пререкания с работниците. Но Филип бе накарал манастирската пекарна да заработи, скоро дойдоха топлият хляб и прясното масло, и хората се ободриха.
На разсъмване Джак направи още една обиколка с приора. Двамата току поглеждаха с тревога към хоризонта за идващи конници. Оградата край реката бе почти завършена, като всички дърводелци се бяха струпали да запушат последните няколко разтега. На другите две страни земните насипи вече бяха високи един човешки бой, а дълбочината на рова отвън им даваше още три-четири стъпки височина: мъж можеше и да се изкатери по насипа с усилие, но трябваше да слезе от коня си. Стената също беше висока един човешки бой, но последните три-четири реда от каменния зид бяха съвсем слаби, защото хоросанът не беше стегнал. Само че врагът нямаше да го разбере, преди да се опитат да изкатерят стената, а в този момент това дори можеше да ги разсее.
Освен малките пролуки в оградата работата беше свършена и Филип даде нови разпоредби. По-старите хора и децата трябваше да идат в манастира и да се укрият в монашеската трапезария. Джак беше доволен: Алиена щеше да стои с Томи и двамата щяха да са достатъчно отдалечени от битката. Майсторите трябваше да продължат със строенето, но някои от работниците вече съставяха бойни отряди под командата на Ричард. Всяка група щеше да брани участъка от стената, който е строила. Мъжете и жените от града, които имаха лъкове, щяха да са строени и трябваше да мятат стрели по врага. Хората без оръжие щяха да хвърлят камъни и вече трупаха купчини, за да са готови. Врялата вода бе още едно полезно оръжие и над огньовете се нагряваха казани, готови да се излеят върху нападателите по стратегическите места. Няколко мъже от града имаха мечове, но те щяха да са най-безполезните оръжия: стигането до ръкопашен бой означаваше, че врагът е надделял и строенето на стената щеше да било напразно.
Вече две денонощия Джак будуваше. Главата го болеше и клепачите му лепнеха. Седеше на сламения покрив на една къща близо до реката и гледаше над нивите, докато дърводелците припряно довършваха оградата. Изведнъж се сети, че хората на Уилям можеха да изстрелят запалени стрели над стената и да се опитат да запалят града, без да се налага да пробиват през отбраната. Слезе уморено от покрива и забърза към манастирския двор. Там намери Ричард, комуто беше хрумнало същото и вече бе изпратил някои от монасите да осигурят бъчви с вода и ведра на стратегическите места по краищата на града.
Тъкмо напускаше приората, когато чу разтревожени викове.
С разтуптяно сърце се изкатери на покрива на конюшнята и загледа над нивите на запад. По пътя, водещ към моста, на около миля разстояние, облак прах издаваше приближаваща се голяма група конници.
До този момент в цялата работа имаше елемент на нереалност. Но мъжете, които искаха да подпалят Кингсбридж, вече бяха там, препускаха по пътя и изведнъж опасността се очерта грозно реална.
Обзе го внезапен подтик да намери Алиена, но нямаше време за това. Скочи от покрива и затича по хълма към речния бряг. Около последния зев в дървената ограда се беше събрала тълпа мъже. Пред очите му набиха в земята последните пилони и наковаха припряно хоризонталните греди отзад. Повечето хора от града бяха по укреплението, без потърсилите убежище в трапезарията. Малко след Джак Ричард дойде бежешком и извика:
— От другата страна на града няма никой! Може друга група да се промъква зад нас! Върнете се на постовете си, бързо! — Пръснаха се, а той замърмори на Джак: — Никаква дисциплина няма, никаква!
Джак се загледа над полето, докато прашният облак се приближи и фигурите на отделните конници се откроиха. Приличаха на дяволи от ада, озверели от страст да сеят смърт и разруха. Съществуваха, защото графове и крале се нуждаеха от тях. Филип можеше да е проклет глупак за неща като любов и брак, но поне бе намерил начин да властва над хора без помощта на такива диваци.
Беше ли подходящ моментът за подобни размишления? Това ли си мислеха хората, когато им предстоеше да умрат?
Конниците се приближиха. Бяха повече от предсказаните от Ричард петдесет. Джак прецени, че трябваше да са по-скоро към стотина. Продължиха натам, където доскоро бе мостът. После започнаха да забавят. Джак се обнадежди, когато спряха рязко и дръпнаха юздите на конете си на моравата оттатък реката. Когато зяпнаха в съвсем новата крепостна стена, някой близо до Джак започна да се смее. Друг наблизо подхвана и смехът се разнесе като горски пожар, тъй че много скоро петдесет, сто, двеста мъже и жени ревяха от смях към обърканите войници, застинали на другата страна на реката, без да има с кого да се бият.
Няколко от конниците слязоха и се струпаха на съвещание. Примижал в бледата утринна мъгла, на Джак му се стори, че видя жълтеникавата коса и зачервеното лице на Уилям Хамли в средата на групата, но не можеше да е сигурен.
След малко се върнаха на конете си, престроиха се и се оттеглиха. Хората на Кингсбридж нададоха мощни викове. Но Джак не смяташе, че Уилям се е предал все още. Не се връщаха откъдето бяха дошли. Поеха нагоре срещу течението покрай реката. Ричард дойде при него и рече:
— Търсят брод. Ще прехвърлят реката, ще минат през гората и ще ни ударят от другата страна. Извести хората.
Джак тръгна бързо покрай стената и разгласи думите му. На север и на изток стената беше от пръст или камък, но пък там нямаше река. Там стената се събираше с източната стена на манастирския двор, едва на няколко стъпки от трапезарията, където бяха намерили убежище Алиена и Томи. Ричард бе поставил Осуалд, търговеца на коне и Дик Ричардс, сина на щавача, на покрива на лазарета с лъковете и стрелите им: бяха най-добрите стрелци в града. Джак стигна до североизточния ъгъл, застана на земния насип и загледа над полето към горите, откъдето трябваше да се появят хората на Уилям.
Слънцето се издигна високо. Беше поредният горещ безоблачен ден. Монасите обиколиха стените с хляб и бира. Джак се чудеше докъде ще стигне Уилям нагоре по реката. На около миля нагоре от градчето имаше място, където един добър кон би могъл да преплува, но за човек, който не познава плитчините, това би било рисковано. Сигурно смятаха да продължат още две мили, където щяха да стигнат до плитък брод.
Притесняваше се и за Алиена. Искаше му се да иде до трапезарията да я види, но нямаше да е добре да напусне стената. Другите можеха също да поискат да идат при близките си и градът щеше да остане без защита.
Докато се бореше с изкушението отекна вик и конниците се появиха отново.
Излязоха от горите на изток, тъй че слънцето блестеше в очите му, когато се загледа към тях: беше преднамерено, несъмнено. Миг след това осъзна, че не просто се приближаваха, а нападаха. Трябваше да са спрели зад дърветата, скрити от погледите на защитниците, където бяха огледали терена и планирали атаката. Джак се напрегна, обзет от страх. Нямаше просто да огледат стената и да си идат: щяха да се опитат да пробият през нея.
Конете препускаха в галоп. Един-двама от защитниците пуснаха стрели. Ричард, застанал недалече от Джак, изрева ядосано:
— Много рано! Не бързай! Изчакай да влязат в рова — тогава няма начин да пропуснеш!
Малцина го чуха и по зелените стръкове ечемик запада лек дъжд от напразно похабени стрели. „Като военна сила сме безнадеждни“, помисли си Джак. „Само стената може да ни спаси“.
Държеше камък в едната си ръка, а в другата прашка — като онази, с която като момче беше стрелял по диви патици, за да си набави храна. Не знаеше дали прицелът му все още е добър. Осъзна, че е стиснал оръжията си много напрегнато и отпусна хватката си. Камъните вършеха работа срещу патиците, но изглеждаха ужасно нищожни срещу мъже в броня на едри коне, които с всяка секунда се приближаваха с грохот. Джак преглътна. Видя, че някои от враговете имаха лъкове и горящи стрели. Миг по-късно разбра, че мъжете с лъковете се отправяха към каменните зидове, а другите — към земните насипи. Уилям бе решил, че не може да щурмува каменната стена: не беше разбрал, че хоросанът е толкова пресен, че може да се смъкне с ръка. Беше изигран и Джак си позволи да изпита за миг тържество.
След това нападателите връхлетяха.
Защитниците на града откриха бясна стрелба и порой от стрели засвистя срещу конниците. Въпреки лошия им прицел паднаха няколко жертви. Конете стигнаха до рова. Някои се уплашиха и заинатиха, други се спуснаха в изкопа и се закатериха по другия бряг. Точно срещу позицията на Джак един грамаден мъж в оръфана ризница прескочи с коня си рова, приземи се в подножието на склона на насипа и продължи нагоре. Джак зареди прашката и метна камък. Прицелът му се оказа добър като някога: камъкът удари коня точно в муцуната. Животното, което вече залиташе в рохкавата пръст, изцвили от болка, вдигна се на задните си крака и се обърна. Препусна назад, но ездачът му се смъкна от седлото и извади меча си.
Повечето коне се бяха обърнали, било сами или по решение на ездачите им, но няколко души нападаха спешени, а другите вече обръщаха за нова атака. Джак се озърна назад през рамо и видя, че няколко сламени покрива горят, въпреки усилията на огнеборките — млади жени от града — да потушат пламъците. В ума му пробяга ужасната мисъл, че всичко ще се окаже безполезно: въпреки геройството на всички в последните трийсет и шест часа, тези побеснели мъже щяха да прехвърлят стената и да избият хората.
Възможността да се стигне до ръкопашен бой го ужасяваше. Никога не беше се учил да се бие, никога не беше боравил с меч — не че имаше — и единственият му опит в бой беше когато Алфред го беше пребил. Чувстваше се безпомощен.
Конниците налетяха отново, а останалите без коне се закатериха по насипа. Върху тях заваляха камъни и стрели. Джак зареждаше и стреляше, зареждаше и стреляше като навит на пружина. Няколко нападатели паднаха под дъжда от метателни оръжия. Точно пред него един от ездачите падна и загуби шлема си, главата му с жълтата коса се оголи: беше самият Уилям.
Никой от конниците не успя да се добере до върха на насипа, но няколко от спешените мъже успяха, за ужас на Джак, и защитниците на града се видяха принудени да влязат в ръкопашен бой с тях, като отбиваха мечовете и пиките с колове и брадви. Няколко нападатели прехвърлиха билото и той видя как трима граждани недалече от него паднаха под мечовете им. Сърцето му се изпълни с ужас: защитниците губеха.
Но скоро всеки нападател се оказа обкръжен от осем-десет бранители на стената, които ги запердашиха с тояги и засякоха безмилостно с брадвите си, и макар няколко граждани да паднаха ранени, всички нападатели бързо бяха избити. След това гражданите започнаха да отблъскват другите надолу по склона на насипа. Щурмът забави. Останалите все още на коне се оттеглиха и се струпаха разколебани на равното, докато по дигите тук и там продължаваха единични боеве. Джак спря да си поеме дъх, благодарен за краткия отдих и зачака със страх следващия ход на врага.
Уилям вдигна високо меча си и изрева, за да привлече вниманието на хората си. Завъртя го в кръг да ги призове и посочи с върха му към стените. Престроиха се и се приготвиха за нова атака.
В този момент Джак видя своя шанс.
Вдигна един камък, зареди прашката си и внимателно се прицели в Уилям.
Камъкът излетя във въздуха право като зидарска линия и удари Уилям в челото, толкова силно, че се чу как изпука костта.
Уилям рухна на земята.
Разколебани, хората му се спряха и щурмът прекъсна.
Един грамаден тъмнокос мъж скочи от коня си и затича към Уилям. Джак като че ли разпозна в него Уолтър коняря, неотлъчния му спътник. Без да пуска юздите на коня си, Уолтър коленичи до изпруженото на земята тяло на господаря си. За миг Джак се обнадежди, че може да го е убил. После Уилям се раздвижи и подкрепян от Уолтър се вдигна на крака. Изглеждаше зашеметен. Всички от двете страни на битката ги гледаха. За миг пороят от камъни и стрели секна.
Още замаян, Уилям яхна на коня на Уолтър с негова помощ, след което и той се качи зад него. Последва миг колебание, докато всеки се чудеше дали Уилям ще може да продължи. Уолтър размаха меча си в кръг да ги събере. След това, за неизразимо облекчение на Джак, посочи към горите.
Пришпори коня си и препусна назад.
Другите конници го последваха. Останалите все още по насипите се отказаха, отстъпиха и побягнаха през полето след водача си. Няколко камъка и стрели профучаха след тях над ечемичените ниви.
Хората на града ликуваха.
Джак се озърна наоколо замаян. Свършило ли беше? Едва можеше да го повярва. Огньовете гаснеха — жените бяха успели да ги потушат. По насипите подскачаха мъже и се прегръщаха. Ричард дойде при него и го плесна по рамото.
— Стената го направи, Джак. Твоята стена.
Граждани и монаси се струпаха около двамата, да поздравят Джак и да си стиснат ръцете един друг.
— Окончателно ли си отидоха? — попита Джак невярващо.
— О, да — отвърна Ричард. — Няма да се върнат, след като вече разбраха, че сме решени да браним стените. Уилям знае, че не можеш да завземеш укрепен град, ако хората са решени да ти се противопоставят. Не и без голяма войска и шест месечна обсада.
— Значи свърши — изтърси глупаво Джак.
Алиена се провря през тълпата, понесла Томи на ръце. Джак я прегърна щастлив. Бяха живи, бяха заедно и той се чувстваше прекрасно.
Изведнъж усети умората от двудневното безсъние и му се дощя да се смъкне и да легне на земята. Но нямаше да стане. Двама млади зидари го награбиха и го вдигнаха на раменете си. Надигнаха се възгласи. Понесоха го и тълпата се проточи след тях. Искаше му се да им каже, че не той ги е спасил, че самите те го бяха направили. Но знаеше, че нямаше да го слушат. Хората имаха нужда от герой. Щом вестта се разнесе и целият град разбра, че са спечелили, виковете станаха оглушителни. Бяха живели в страх от Уилям години наред, помисли си Джак, но днес бяха спечелили свободата си. Носеха го из града в триумфална процесия, а той махаше с ръце и се смееше, и копнееше за мига, когато щеше да може да отпусне глава и да затвори очи в блажен сън.
III
Панаирът на вълната в Шайринг беше по-голям и по-добър от всякога. Площадът пред енорийската църква, където провеждаха пазарите, екзекуциите, както и ежегодния панаир, беше претъпкан от щандове и хора. Вълната бе главната стока, но имаше изложено за продан от всичко, което можеше да се купи и продаде в Англия: лъскави нови мечове, красиво резбовани седла, тлъсти прасенца, червени ботуши, кейк с джинджифил и сламени шапки. Докато Уилям крачеше из площада с епископ Уейлрън, пресмяташе на ум, че пазарът щеше да му донесе повече пари от всякога. Но това не го радваше.
Още се чувстваше ужасно унизен след поражението си при Кингсбридж. Очаквал бе, че ще нахлуе без никаква съпротива и ще запали града, но бе загубил хора и коне, и го бяха отблъснали, без да постигне нищо. Най-много го вбесяваше това, че строежът на стената бе организиран, както разбра, от Джак Джаксън, любовника на Алиена — същия, когото бе искал да убие.
Не беше успял да убие Джак, но все още бе решен да си отмъсти.
Уейлрън явно също мислеше за Кингсбридж.
— Още не знам как успяха да построят стената толкова бързо — рече той.
— Вероятно не беше кой знае каква стена — отвърна Уилям.
Уейлрън кимна.
— Но съм сигурен, че приор Филип вече я укрепва. На негово място бих я направил по-здрава и по-висока, бих вдигнал барбикан и назначил нощна стража. Край с набезите ти срещу Кингсбридж.
Уилям беше съгласен, но все пак възрази.
— Мога да го подложа на обсада.
— Това ще е съвсем друго. Кралят може да си затвори очите за един бърз набег. Продължителна обсада, през която гражданите могат да известят краля и да го помолят за защита… Може да се окаже неудобно.
— Стивън няма да тръгне срещу мен — настоя Уилям. — Трябвам му.
Спореше, но не убедено. Смяташе в крайна сметка да отстъпи пред логиката на епископа. Но не искаше да е толкова лесно за Уейлрън, за да се почувства малко задължен към него. Тогава Уилям щеше да поднесе молбата си, която толкова глождеше ума му.
От тълпата към тях пристъпи мършава грозна жена, която буташе пред себе си хубаво около тринайсетгодишно момиче, сигурно дъщеря й. Майката смъкна горницата на тънката рокля на дъщеря си, за да покаже малките й недозрели гърди.
— Шейсет пенса — изсъска дъртата.
Уилям усети възбуда в слабините си, но поклати глава за отказ и я подмина.
Детето-курве му напомни за Алиена. Беше още почти дете, когато я изнасили. Случило се бе преди близо десет години, но още не можеше да я забрави. Може би никога вече нямаше да я има. Но все още можеше да попречи на някой друг да я има.
Уейлрън изглеждаше умислен. Като че ли изобщо не гледаше къде върви, но хората се присвиваха встрани от пътя им все едно, че ги беше страх да се докоснат до черното му расо. След малко проговори:
— Чу ли, че кралят е взел Фарингдън?
— Бях там.
Беше най-решителната победа от цялата дълга гражданска война. Стивън беше пленил стотици рицари и много въоръжение, и беше изтласкал Робърт от Глостър чак в западния край на страната. Победата бе толкова критична, че Ранулф от Честър, стар противник на Стивън на север, беше положил оръжие и се беше заклел във васална вярност на краля.
— Сега, след като Стивън така добре се е подсигурил, няма да търпи бароните му да водят частните си войни.
— Може би — отвърна Уилям.
Зачуди се дали сега бе моментът да се съгласи с Уейлрън и да постави молбата си. Но беше притеснен. С нея щеше да разкрие отчасти душата си, а мразеше да го прави пред толкова безскрупулен човек като епископа.
— Налага се да оставиш Кингсбридж на мира, поне за известно време — продължи Уейлрън. — Имаш си панаира на вълната. Все още си имаш неделния пазар, макар и да е по-слаб от преди. Имаш си търговията с вълна. И имаш най-плодородната земя в графството, пряко под твой контрол или работена от арендаторите ти. Моето положение също е по-добро от преди. Сложих владенията си в ред, повиших доходите. Построих замъка си. Става все по-малко нужно да се воюва с приор Филип — в същото време, когато става и политически опасно.
По целия пазар хора приготвяха и продаваха храна, и въздухът бе изпълнен с миризми: супа с люти подправки, пресен хляб, сладкиши, варен бут, пържен бекон, ябълков пай. На Уилям му призля.
— Да идем в замъка — предложи той.
Двамата напуснаха пазарния площад и се заизкачваха по хълма. Шерифът щеше да им поднесе обяд. При портата на замъка Уилям се спря.
— Може би сте прав за Кингсбридж.
— Радвам се, че го разбираш.
— Но все пак искам да отмъстя на Джак Джаксън и можете да ми го дадете, ако пожелаете.
Уейлрън вдигна красноречиво вежда. Изражението му подсказваше, че е любопитен да чуе, но не се смята задължен за каквото и да било.
Уилям продължи:
— Алиена е подала прошение за разтрогване на брака й.
— Да, знам.
— Какъв ще е изходът според вас?
— Изглежда бракът изобщо не е консумиран.
— Това ли е всичко?
— Вероятно. Според Грациан — учен мъж, с когото лично съм се срещал, всъщност — това, което съставя един брак, е взаимното съгласие на двете страни. Но той също така твърди, че актът на физическо сливане „допълва“ и „усъвършенства“ брака. Изрично изтъква, че ако мъж се венчае за жена, но не се сношава с нея, а след това вземе втора жена, с която се сношава, то от двата брака валиден е вторият, сиреч консумираният. Очарователната Алиена несъмнено ще е споменала това в прошението си, ако е получила добър съвет, какъвто предполагам, е получила от приор Филип.
Цялата тази теория изнервяше Уилям.
— Значи ще получат разтрогване.
— Освен ако някой изтъкне аргумент срещу Грациан. Всъщност има два такива: един теологичен и един практически. Теологичният аргумент е, че определението на Грациан омаловажава брака на Йосиф и Мария, тъй като е неконсумиран. Практическият аргумент е, че по политически причини или за да се слеят две собствености, е твърде обичайно бракове да се уговарят между две деца, които са физически неспособни за консумирането му. Ако невястата или младоженецът умре преди половото си съзряване, бракът би трябвало да се обяви за невалиден според определението на Грациан, а това може да доведе до неприятни последствия.
Уилям така и не можеше да разбере засуканите теологични увъртания, но имаше много ясна представа как се уговарят бракове.
— Което значи, че може да се реши и така, и така.
— Да.
— А как ще се реши зависи от това кой ще окаже натиск.
— Да. В този случай няма нищо като последствие — никаква собственост, никакви проблеми с васални права, никакви военни съюзи. Но ако е заложено нещо повече и някой — архидякон, например — наблегне на аргумента против Грациан, вероятно биха отказали разтрогването. — Уейлрън го погледна разбиращо и Уилям потъна вдън земята от срам. — Мисля, че се досещам какво ще ме помолиш сега.
— Искам да се противопоставите на разтрогването.
Уейлрън присви очи.
— Така и не мога да разбера дали обичаш тази нещастна жена или я мразиш.
— Не — отвърна Уилям. — И аз не мога.
Алиена седеше на тревата в зеления полумрак под дебелия бук. Водопадът ръсеше капки като сълзи по скалите в нозете й. Това беше полянката, където Джак й беше разказвал всички онези истории. Това бе мястото, където й беше дал онази първа целувка, толкова леко и бързо, че се беше престорила, че не се е случило изобщо. Тук се беше влюбила в него и бе отказала да го признае дори на себе си. Сега с цялото си сърце съжаляваше, че не беше му се отдала още тогава, да се омъжи за него и да роди децата му, за да може сега да е негова жена, каквото и друго да се намесеше в живота им.
Полегна на тревата, за да си отдъхне. Беше в разгара на лятото, топло и тихо. Тази бременност бе толкова тежка, а й оставаха още поне шест седмици. Мислеше, че може би носи близначета, само че усещаше ритане само на едно място, а когато Марта, доведената сестра на Джак, се беше вслушала, опряла ухо на корема й, беше чула тупането само на едно сърчице.
Този неделен следобед Марта се грижеше за Томи, тъй че Алиена и Джак да могат да се срещнат в горите и да поостанат насаме, за да поговорят за бъдещето. Архиепископът бе отказал разтрогването на брака, явно заради възражението на епископ Уейлрън. Според Филип можеха отново да подадат прошение, но междувременно трябваше да живеят разделени. Филип се съгласи, че е несправедливо, но според него такава бе Божията воля. Според нея това по-скоро бе някаква зла воля.
Горчивината на съжалението беше бреме, което носеше със себе си като бременността. Понякога го усещаше по-силно, понякога почти забравяше за него, но си оставаше винаги. Често я заболяваше, но болката бе позната. Съжаляваше, че бе наранила Джак, съжаляваше за това, което бе причинила на самата себе си, съжаляваше дори за страданията на жалкия Алфред, който вече живееше в Шайринг и изобщо не се мяркаше в Кингсбридж. Беше се омъжила за него само по една причина, за да поддържа Ричард в усилието му да си върне графството. Не бе успяла да постигне целта си и искрената й любов към Джак бе попарена. Беше на двайсет и шест години, животът й бе съсипан и беше по нейна вина.
Мислеше си с тъга за онези ранни дни с Джак. Когато го беше срещнала за първи път, беше само едно малко момче, макар и чудато. След като бе пораснал, беше продължила да мисли за него като за момче. Точно затова беше преодолял защитата й. Връщала беше всеки ухажор, но за Джак не беше мислила като за ухажор и така той я бе опознал. Чудеше се защо толкова се бе съпротивлявала на любовта. Обожаваше го и нямаше наслада в живота, която да се сравни с това да си легне с него. При все това понякога съзнателно бе затваряла очите си за това щастие.
Щом погледнеше назад, животът й преди Джак изглеждаше пуст. Беше живяла енергично, разширявала беше търговията си с вълна, но онова дейно време сега изглеждаше безрадостно като някое пусто място или като трапеза, отрупана със сребърни и златни блюда, но без храна.
Чу стъпки и бързо се изправи. Беше Джак. Беше тънък и изящен като котка. Седна до нея и я целуна леко по устата. Миришеше на пот и каменна прах.
— Толкова е топло — каза той. — Хайде да се окъпем в потока.
Изкушението бе неустоимо.
Джак смъкна дрехите си. Загледа го жадно. Не беше виждала от месеци голото му тяло. Имаше много рижи косми по краката, но не и по гърдите. Той я погледна с очакване да се съблече. Изпита свян: никога не беше я виждал бременна. Бавно развърза връзките на ленената си рокля, след това я издърпа над главата си. Следеше изражението му с тревога, от страх да не намрази издутото й тяло, но той не показа отвращение. Напротив, на лицето му се изписа обич. „Колко съм глупава“, помисли си тя. „Трябваше да се досетя, че ще ме обича не по-малко“.
Той бързо коленичи на земята пред нея, наведе се и целуна изпънатата кожа на издутия й корем. Тя се засмя притеснено. Джак докосна с пръст пъпа й.
— Копчето на корема ти изпъква.
— Знаех си, че ще кажеш това!
— Беше като трапчинка — сега е като зрънце.
Тя се смути.
— Хайде да се къпем.
Щеше да изпитва по-малко свян във водата.
Езерцето край водопада беше около три стъпки дълбоко. Алиена се хлъзна във водата. Беше приятно прохладна по топлата й кожа и тя потръпна от удоволствие. Джак влезе до нея. Нямаше място за плуване — езерцето бе само няколко стъпки широко. Пъхна главата си под водопада и изми каменната прах от косата си. Алиена се чувстваше добре във водата: облекчаваше тежестта на бременността. Натопи глава под повърхността, за да измие косата си.
Когато излезе да си поеме въздух, Джак я целуна.
Тя се засмя задъхана и изтри водата от очите си. Целуна я отново. Прегърна го и го задържа до себе си, а ръката й се затвори около твърдия член, щръкнал между краката на Джак като прът на знаме. Изпъшка от удоволствие.
— Липсваше ми това — прошепна Джак в ухото й. Гласът му бе пресипнал от страст и може би тъга.
Гърлото й пресъхна от желание.
— Ще нарушим ли обещанието си?
— Сега и завинаги.
— Какво имаш предвид?
— Няма да живеем разделени повече. Напускаме Кингсбридж.
— Но какво ще правиш?
— Ще идем в друг град и ще строя друга катедрала.
— Но няма да си майсторът. Няма да е по твоя план.
— Някой ден може да получа друг шанс. Млад съм.
Възможно беше, но вероятността бе нищожна. Знаеше го, а и той го знаеше. Жертвата, която правеше, я трогна до сълзи. Никой никога не беше я обичал така. Никой нямаше да я обича така. Но нямаше да му позволи да се откаже от всичко.
— Няма да стане.
— В смисъл?
— Няма да напусна Кингсбридж.
Джак се ядоса.
— Защо? Навсякъде другаде бихме могли да живеем като мъж и жена, и никой няма да се интересува. Бихме могли дори да се венчаем в църква.
Тя го погали по лицето.
— Твърде много те обичам, за да те отведа от катедралата Кингсбридж.
— Това аз го решавам.
— Джак, обичам те заради предложението. Това, че си готов да се откажеш от работата на живота си, за да живееш с мен е… разбива ми сърцето, че ме обичаш толкова. Но не искам да бъда жената, която те е лишила от работата, която обичаш. Не искам да замина с теб така. Това ще хвърли сянка върху целия ни живот. Ти може и да ми простиш за това, но аз никога няма да си простя.
Джак се натъжи.
— Не съм толкова глупав да споря с теб, щом си решила нещо. Но какво ще правим?
— Ще се опитаме отново да получим разтрогването. Ще живеем разделено.
Гледаше я отчаяно.
— И ще идваме тук всяка неделя, и ще нарушаваме обещанието си.
Притисна се до нея и тя усети отново възбудата му.
— Всяка неделя?
— Да.
— Може отново да забременееш.
— Ще поемем този риск. Ще започна да произвеждам плат, като преди. Купих отново непродадената вълна на Филип и ще организирам хора в града да я предат и тъкат. След това ще го тепам в тепавичарницата.
— Как плати на Филип? — попита Джак изненадан.
— Не съм още. Ще му платя с топове плат, като се направи.
Джак кимна. Каза с горчивина:
— Съгласил се е на това, за да останеш тук и за да остана и аз.
Алиена кимна.
— Но все пак ще получи евтин плат за това.
— Проклетият Филип. Винаги получава каквото иска.
Алиена разбра, че е спечелила. Целуна го.
— Обичам те.
Той отвърна на целувката й, ръцете му пробягаха по тялото й, заопипваха жадно тайните й места. После се спря и промълви:
— Но аз искам да бъда с теб всяка нощ, не само в неделите.
Целуна го по ухото.
— Някой ден. Обещавам ти.
Той се премести зад нея, притегли я към себе си така, че краката му бяха под нея. Тя разтвори бедра и леко се отпусна на скута му. Галеше пълните й гърди и защипа леко с пръсти зърната й. Най-сетне проникна в нея и тя потръпна от наслада.
Любеха се бавно и нежно в прохладното езеро, с ромона на водопада в ушите им. Джак я обгърна и вещите му ръце я докоснаха между краката, натискаха и галеха, докато се движеше. Никога не бяха правили това преди, не бяха правили любов така, за да може в същото време да я гали по най-чувствителните места. Беше много по-различно, по-остро и напрегнато удоволствие, както острата жегваща болка е по-различна от притъпената. Но може би бе, защото се чувстваше толкова тъжна. След малко се остави на усещането и то се усили толкова бързо, че върховният миг я изненада, почти я уплаши и спазмите я разтърсиха толкова силно, че изкрещя.
Остана в нея твърд, незадоволен, докато тя си поемаше дъх. Беше застинал, вече не забиваше, но тя разбра, че не е стигнал до края. След малко отново раздвижи бедра, за да го окуражи, но той не реагира. Извърна глава и го целуна през рамо. Водата на лицето му бе топла. Джак плачеше.
Пета част
1152 — 1155
Четиринадесета глава
I
След седем години Джак бе довършил трансептите — двете напречни страни на кръстообразния храм — и бяха се получили точно така, както се беше надявал. Беше доразвил идеите от Сен Дени и бе направил всичко по-високо и по-тясно — прозорците, арките и самия свод. Тънките стволове на колоните се издигаха изящно през галерията и се превръщаха в ребра на свода, извиваха се, за да се съберат в средата на тавана, а островърхите прозорци заливаха вътрешността със светлина. Корнизите бяха нежни и деликатни, а резбованата каменна украса — пищна разлистена гора.
А в клерестория имаше пукнатини.
Стоеше във високия коридор на клерестория, загледан над бездната на северния трансепт, замислен унило в светлата пролетна утрин. Беше стъписан и объркан. Според преценката на всички зидари структурата беше здрава. Но една пукнатина издаваше слабост. Неговият свод бе по-висок от всеки друг, който бе виждал някога, но не чак толкова много. Не бе допуснал грешката на Алфред да слага каменен свод на сграда, която не е строена да понесе тежестта и бе планирал внимателно стените. И все пак в клерестория се бяха появили пукнатини, почти на същите места, където Алфред се бе провалил. Алфред беше сбъркал в изчисленията, но Джак беше сигурен, че не е направил същата грешка. Някакъв нов фактор влияеше на сградата му и Джак не знаеше какъв е.
Не беше опасно в краткосрочен план. Пукнатините бяха запълнени с хоросан и не бяха се появили отново. Сградата беше безопасна. Но беше слаба. А за Джак слабостта я разваляше. Искаше храмът му да изтрае до Съдния ден.
Излезе от коридора и слезе по витото стълбище на куличката до галерията, където бе направил чертожния си под в ъгъла с добра светлина от един от прозорците в северния притвор. Започна да рисува плинта на колона за нефа. Нарисува ромб, след това квадрат в ромба и кръг в квадрата. Главните стволове на колоната щяха да изникват от четирите върха на ромба и да се издигат по колоната, като след това се разклонят на север, юг, изток и запад, за да се превърнат в арки или ребра. Допълнителни стволове, изникващи от ъглите на квадрата, щяха да се извисят и да се превърнат в ребра на таванския свод, минавайки диагонално през свода на нефа от едната страна и свода на крилото — от другата. Кръгът в средата представляваше ядрото на колоната.
Всичко, което планираше Джак, се основаваше на прости геометрични форми и някои не толкова прости пропорции, като съотношението на квадратния корен на две към квадратния корен на три. Беше се научил да пресмята квадратни корени в Толедо, но повечето зидари не можеха да ги смятат и вместо тях използваха прости геометрични конструкции. Знаеха, че ако около четирите ъгъла на квадрат се начертае кръг, то диаметърът на кръга е по-голям от страната на квадрата в съотношение на квадратния корен на две към едно. Това съотношение, корена на две към едно, беше най-древната зидарска формула, защото в проста сграда това бе съотношението на външната към вътрешната ширина и следователно даваше дебелината на стената.
Задачата на Джак бе много усложнена от религиозното значение на различните числа. Приор Филип предвиждаше да препосвети църквата на Дева Мария, тъй като Плачещата Мадона правеше повече чудеса от гробницата на Свети Адолфус. Поради това искаха Джак да използва числата девет и седем, тъй като бяха числата на Богородица. Беше планирал нефа с девет просвета, а новия канцел, който щеше да се построи след като се приключеше всичко останало, със седем. Свързаните слепи аркади в страничните крила щяха да имат по седем арки на просвет, а западната фасада щеше да има девет стреловидни прозореца. Джак нямаше мнение за теологичното значение на числата, но инстинктивно чувстваше, че ако същите числа се прилагат систематично, то това щеше да подсили хармонията на цялостната сграда.
Преди да е успял да довърши чертежа на плинта, прекъсна го майсторът покривчия. Беше се натъкнал на проблем и искаше Джак да му го разреши.
Джак го последва нагоре по стълбището, подмина клерестория и се озова в подпокривното пространство. Минаха през кръглите куполи над оребрения свод. Върху тях покривчиите разгъваха големи листове ламарина и ги ковяха за гредите, отдолу нагоре така, че по-горните листове да застъпват по-долните и да не пропускат дъжд.
Видя веднага проблема. Беше поставил декоративен връх в края на пролуката между два коси покрива, но изработката бе поверил на един майстор зидар, а зидарят не беше предвидил откъде да се оттича дъждовната вода под върха. Зидарят трябваше да го преправи. Джак каза на старшия покривчия да предаде нареждането му и се върна при чертожния си под.
Изненада се, като завари Алфред да го чака там.
Не беше разговарял с Алфред от десет години. Мяркал го беше от време на време отдалече, в Шайринг или Уинчестър. Алиена съвсем не беше го виждала от девет години, въпреки че все още бяха женени според Църквата. Марта гостуваше в къщата му в Шайринг веднъж годишно. Връщаше се винаги с едно и също съобщение: процъфтявал, строял къщи за богатите граждани на Шайринг. Живеел сам. Бил си същият.
Но сега Алфред не изглеждаше никак процъфтяващ. На Джак му се виждаше по-скоро уморен и съкрушен. Помнеше го едър и силен, но сега изглеждаше измършавял: лицето му беше изтъняло, а месестата някога ръка, с която избутваше кичура коса от очите си, бе костелива.
— Здравей, Джак — посрещна го той.
Изражението му беше нападателно, а гласът угоднически — неприятна смесица.
— Здравей, Алфред — отвърна Джак предпазливо. — Последния път, когато те видях, носеше копринена туника и беше надебелял.
— Преди три години беше. Преди първата лоша жътва.
— Вярно. — Три лоши жътви по ред бяха причинили глад. Крепостници бяха измрели от глад, много селяни арендатори бяха обеднели и заможните граждани на Шайринг сигурно не можеха вече да си позволят разкошни нови каменни къщи. Алфред усещаше оскъдицата. — Какво те води в Кингсбридж след толкова време?
— Чух за твоите трансепти и дойдох да видя. — Тонът му издаваше възхищение, изказано с голяма неохота. — Къде се научи да строиш така?
— Париж — отвърна Джак кратко. Не искаше да обсъжда този период от живота си с Алфред, виновника за изгнанието му.
— Е. — Алфред издаваше неудобство. После каза, с малко насилено безразличие: — Бих се радвал да поработя тук, просто за да прихвана някои от тия нови трикове.
Джак се изуми. Алфред наистина ли имаше наглостта да го моли за работа? Каза си, че печели време.
— Ами екипа ти?
— Вече съм сам — отвърна Алфред, със същото привидно безразличие. — Нямаше достатъчно работа за екип.
— Все едно, не наемаме — отвърна му Джак също толкова безразлично. — Съставът ни е попълнен изцяло.
— Но един добър зидар никога не е излишен, нали?
Джак долови умолителна нотка и разбра, че Алфред е закъсал сериозно. Реши да бъде откровен.
— След живота, който имахме, Алфред, аз съм последният човек, към когото би трябвало да се обърнеш за помощ.
— Последният си — отвърна Алфред искрено. — Опитах навсякъде. Никой не наема. Заради глада е.
Джак превъртя в ума си всички онези пъти, в които Алфред се беше държал зле с него, беше го мъчил и го беше бил. Той го беше принудил да иде в манастира и той след това го бе принудил да остави дом и семейство. Нямаше никакво основание да му помага: всъщност имаше всички основания да злорадства за нещастието на Алфред.
— Не бих те взел, дори да ни трябваха хора, Алфред.
— Мислех си, че би могъл — отвърна Алфред с упорита настойчивост. — В края на краищата баща ми те научи на всичко, което знаеш. Заради него сега си майстор строител. Няма ли да ме вземеш заради него?
Заради Том. Изведнъж го жегна гузна съвест. По свой начин Том се бе опитвал да бъде добър пастрок. Не беше особено мил или разбиращ, но се беше отнасял с децата си също като с Джак и бе търпелив и щедър, докато предаваше знанието и уменията си. Също така бе направил майка му щастлива. „И в края на краищата“, помисли си Джак, „ето ме сега, преуспяващ майстор строител, на път да постигна амбицията си да построя най-красивата катедрала на света, и ето го Алфред, беден, гладен и останал без работа. Не е ли това достатъчно отмъщение?“
„Не е“, отговори си.
После отстъпи.
— Добре. В памет на Том, нает си.
— Благодаря ти — отвърна Алфред. Изражението му беше неразгадаемо. — Веднага ли започвам?
Джак кимна.
— Полагаме основите в нефа. Просто се включвай.
Алфред подаде ръка. Джак се поколеба за миг, преди да я стисне. Хватката на Алфред бе силна както винаги.
Замина си. Джак остана загледан долу в чертежа си на плинта за кораба. Беше в реални размери, тъй че щом се довършеше, майстор дърводелец щеше да го вземе и да направи дървена мостра направо от чертежа. Моделът след това щеше да се използва от строителите, за да разчертаят камъка за дялане.
Беше ли взел правилното решение? Спомни си, че сводът на Алфред се беше срутил. Само че нямаше да го използва за трудна работа като засводяване или арки: за него бяха правите стени и подове.
Докато Джак все още размишляваше, камбаната би за обяд. Остави чертожния си инструмент с наострена тел и слезе по витото стълбище до наземното ниво.
Женените строители отидоха да обядват по домовете си, а неженените останаха в зидарската ложа. На някои строителни обекти се осигуряваше обяд, за да се избегне закъсняването, следобедното кръшкане от работа и пиянството, но монашеската храна бе спартанска и повечето строители предпочитаха да си носят сами. Джак живееше в старата къща на Том Строителя с Марта, доведената му сестра, която изпълняваше ролята на негова домакиня. Марта също тъй се грижеше за Томи и второто дете на Джак, момиче на име Сали, докато Алиена бе заета с работа. Марта обикновено готвеше обяда за Джак и децата, а Алиена понякога идваше при тях.
Напусна манастирския двор и забърза към дома. По пътя нещо му хрумна. Щеше ли Алфред да поиска да се върне в къщата с Марта? Беше му родна сестра, в края на краищата. Не беше помислил за това, когато го прие на работа.
Страхът беше глупав, реши той след малко. Времето, когато Алфред можеше да го тормози, отдавна бе минало. Той беше майсторът строител на катедралата на Кингсбридж и кажеше ли, че Алфред не може да се премести в къщата, нямаше да се премести.
Почти очакваше да го завари на масата и изпита облекчение, като не го видя. Алиена гледаше децата докато се хранеха, а Марта бъркаше котлето над огнището. Устата му овлажня от миризмата на агнешка яхния.
Целуна Алиена по челото. Тя вече бе на трийсет и три години, но изглеждаше като преди десет: косата й все още беше водопад от тъмнокафяви къдрици и имаше същата сочна уста и чудесни тъмни очи. Само когато се съблечеше й личеше въздействието на времето и двете раждания: великолепните й едри гърди малко се бяха смъкнали, бедрата й бяха по-широки, а коремът й така и не стана отново гладък и плосък като преди.
Джак загледа с обич двете деца, които му беше родила: деветгодишния Томи, здраво момче с огнена коса, едър за годините си, който нагъваше агнешката яхния все едно, че не беше ял от седмица и Сали, седемгодишна, с тъмни къдрици като на майка си, която се усмихваше щастливо и показваше дупката между предните си зъби също като Марта, когато Джак за първи път я видя преди седемнайсет години. Томи всяка сутрин ходеше на училище в приората, за да се учи на четмо и писмо, но монасите не взимаха момичета, тъй че Алиена учеше Сали.
Седна до тях, а Марта свали котлето от огъня и го сложи на масата. Марта беше странно момиче. Беше прехвърлила двайсет години, но не проявяваше интерес към женитба. От край време се беше привързала към Джак и като че ли бе напълно доволна да му е домакиня.
Джак беше главата на най-странното домакинство в графството, несъмнено. С Алиена бяха двамата най-изтъкнати граждани на градчето: той — майсторът строител на катедралата, а тя — най-големият производител на плат извън Уинчестър. Всички ги приемаха като мъж и жена, но при все това им бе забранено да прекарват нощите заедно, тъй че живееха в отделни къщи — Алиена с брат си, а Джак — със заварената си сестра. Всеки неделен следобед и на всеки празник двамата изчезваха и всеки в града знаеше какво правят, освен приор Филип, разбира се. Междувременно майката на Джак живееше в една пещера в гората, понеже я смятаха за вещица.
От време на време Джак го хващаше яд, че не му се разрешава да се ожени за Алиена. Лежеше буден, слушаше хъркането на Марта в другата стая и си мислеше: „на двайсет и осем години съм — защо спя сам?“ На другия ден се държеше изнервено с приор Филип, отхвърляше всички предложения и искания на катедралния съвет като непрактични и прекалено скъпи все едно, че съществуваше само един начин да се строи катедрала и това бе неговият начин. След това Филип се държеше настрана от него за няколко дни, докато бурята отмине.
Алиена също не беше щастлива и си го изкарваше на Джак. Ставаше нетърпелива и невъздържана, критикуваше всичко, което правеше той, слагаше децата да си легнат веднага щом той влезеше, казваше, че не е гладна, щом седнеше да се храни. След ден-два такова поведение се разплакваше и казваше, че съжалява, и отново ставаха щастливи до следващия път, когато напрежението й дойдеше твърде много.
Джак си сипа малко яхния в купата и започна да се храни.
— Представяте ли си кой дойде на строежа тази сутрин? — подхвърли той. — Алфред.
Марта изпусна капака на котлето и той издрънча на пръстения под. Джак я погледна и видя страха, изписал се на лицето й. Обърна се към Алиена и видя, че е пребледняла.
— Какво търси той в Кингсбридж? — попита тя.
— Работа търси. Гладът е разорил търговците в Шайринг, предполагам, и не строят каменни къщи като някога. Освободил си е екипа и не може да си намери работа.
— Надявам се, че си го изхвърлил като куче — каза Алиена.
— Каза, че трябва да му дам работа заради Том — отвърна Джак изнервено. Не беше очаквал толкова силна реакция от двете. — В края на краищата всичко го дължа на Том.
— Кравешки говна — изруга Алиена, а Джак си помисли: „това трябва да го е чула от майка ми“.
— Все едно, наех го.
— Джак! — изкрещя Алиена. — Как си могъл? Не можеш да му позволиш да се върне в Кингсбридж. Онзи дявол!
Сали се разплака. Томи зяпна майка си ококорен.
— Алфред не е дявол — каза Джак. — Гладен е и е обеднял. Спасих го заради паметта на баща му.
— Нямаше да го съжалиш, ако те беше принудил да спиш на пода до леглото му като куче девет месеца.
— Правил ми е по-лоши неща — питай Марта.
— И на мен — каза Марта.
— Просто реших, че като го виждам така, това е достатъчно отмъщение за мен.
— Е, за мен не е! — избухна Алиена. — За Бога, ти си един проклет глупак, Джак Джаксън. Понякога съм благодарна на Бога, че не съм омъжена за теб.
Това го нарани. Джак извърна очи. Знаеше, че не го мисли сериозно, но бе достатъчно лошо, че го казва, макар и от яд. Вдигна лъжицата си и започна да яде. Беше трудно да преглъща.
Алиена потупа Сали по главичката, пъхна й парче морков в устата и тя спря да плаче.
Джак погледна Томи, който все още беше зяпнал в Алиена с уплашено лице.
— Яж, Томи. Вкусно е.
Довършиха обяда си в мълчание.
През пролетта в годината, когато трансептите се довършиха, приор Филип направи обиколка на манастирските имоти на юг. След три лоши години му трябваше добра реколта и искаше да провери в какво състояние са стопанствата.
Взе със себе си Джонатан. Манастирският сирак вече беше висок, непохватен и умен шестнайсетгодишен младок. Също като Филип на неговите години, като че ли изобщо не го гризеше съмнение какво иска да прави с живота си: беше изпълнил послушничеството си, положил бе клетвите си и вече беше брат Джонатан. Също като Филип го интересуваше повече материалната страна на Божията служба и работеше като помощник на Кътбърт Белоглавия, застаряващия иконом. Филип се гордееше с момчето: беше предан, трудолюбив и обичан от всички.
Придружаваше ги Ричард, братът на Алиена. Ричард най-сетне бе намерил мястото си в Кингсбридж. След като построиха градската стена, Филип беше предложил на енорийското настоятелство да назначат Ричард за началник на стражата и да отговаря за сигурността на града. Той организираше нощната стража и поддръжката и ремонта на крепостните стени, а на пазарни дни и свети празници имаше властта да арестува пакостници и пияници. Тези задачи, оказали се жизненоважни, след като селото бе израснало в градче, бяха все неща, които един монах не можеше да прави. Така енорийското настоятелство, което Филип в началото бе приел като заплаха за властта му, в края на краищата се оказа полезно. И Ричард бе щастлив. Беше на около трийсет години вече, но деятелният живот го поддържаше млад.
Филип съжаляваше, че и животът на сестрата на Ричард не беше се уредил така добре. Ако имаше човек, чийто живот Църквата бе провалила, то това беше Алиена. Джак беше мъжът, когото тя обичаше и бе баща на децата й, но Църквата настояваше, че е женена за Алфред, въпреки че изобщо не бе имала плътско сношение с него. И не можеше да получи разтрогване заради злата воля на епископа. Беше срамно и Филип се чувстваше виновен, макар вината да не беше негова.
Към края на пътуването, докато се връщаха през леса в ясната пролетна утрин, младият Джонатан рече:
— Чудя се защо Господ кара хората да гладуват.
Беше въпрос, който всеки млад монах задаваше рано или късно, и имаше много отговори на него. Филип отвърна:
— Не обвинявай Господ за глада.
— Но Господ направи времето, което причини лошите жътви.
— Гладът не се дължи само на лошите жътви — отвърна Филип. — Винаги има лоши реколти на всеки няколко години, но хората не гладуват. Особеното в тази криза е, че идва след толкова много години гражданска война.
— Каква е разликата?
Отговори Ричард, войникът.
— Войната е лоша за земеделието. Стоката се коли, за да се изхрани войската, нивите се палят, за да не се оставят на врага и стопанствата запустяват, докато рицарите са на война.
Филип добави:
— А когато бъдещето е несигурно, хората нямат охота да влагат време и сили в разчистване на нова земя, в увеличаване на стада, в копаене на вади и градене на плевници.
— Ние не сме спирали тези работи — каза Джонатан.
— С манастирите е друго. Но повечето обикновени селяни оставят фермите си да запустеят по време на боевете, тъй че като дойде лошото време не са в добра форма да го издържат. Монасите гледат по-надалече. Но ние имаме друг проблем. Цената на вълната се е смъкнала заради глада.
— Не виждам връзката — призна Джонатан.
— Предполагам, че е защото гладуващите хора не купуват дрехи. — За първи път, откакто Филип помнеше, цената на вълната бе престанала да се вдига ежегодно. Беше се принудил да забави строежа на катедралата, да спре да приема нови послушници и да изключи виното и месото от храната на монасите. — За жалост, това означава, че ще пестим, докато все повече обеднели хора идват в Кингсбридж да търсят работа.
— И накрая ще се наредят на опашка пред манастирската порта за безплатен конски хляб и каша — каза Джонатан.
Филип кимна мрачно. Късаше му се сърцето да гледа здрави и силни мъже, пропаднали дотам, че да просят хляб, защото не могат да си намерят работа.
— Но запомни, причинява го войната, а не лошото време.
А Джонатан отвърна с младежка страст:
— Дано да има специално място в ада за графове и крале, които причиняват такова нещастие.
— Дано… Вси светии, какво е онова там?
От храстите бе изскочила някаква странна фигура и тичаше презглава към Филип. Дрехите му бяха опърпани, косата — разрошена, а лицето му бе почерняло от мръсотия. Филип си помисли, че горкият човек просто бяга от разярен глиган или дори че го е подгонила мечка.
После мъжът налетя и се хвърли върху него.
Филип беше толкова изненадан, че падна от коня си.
Нападателят падна върху него. Миришеше като животно, а и нечленоразделното пръхтене, което излизаше от гърлото му, беше като на див звяр. Филип се завъртя и зарита. Мъжът като че ли се опитваше да се докопа до кожената торба, която бе окачил през рамо. Филип разбра, че се опитва да го ограби. Нищо нямаше в торбата, освен една книга, „Песни Соломонови“. Филип се забори отчаяно, за да се освободи, не защото бе толкова привързан към книгата, а заради отвратителната мръсотия и воня на крадеца.
Но се беше оплел в каишката на торбата, а крадецът не пускаше. Превъртяха се върху коравата земя. Филип се мъчеше да се отскубне, а крадецът — да отскубне торбата. Едва забеляза, че конят му е побягнал.
Изведнъж Ричард спипа крадеца и го издърпа. Филип се превъртя и остана седнал на земята, замаян и без дъх. Вдиша чистия въздух облекчен, че се е измъкнал от гадната прегръдка. Опипа се по ръцете и краката. Беше понатъртен, но нямаше нищо счупено. Чак тогава се обърна към другите.
Ричард беше проснал крадеца на земята и стоеше над него, с едното стъпало между плешките на мъжа и с върха на меча опрян на тила му. Джонатан държеше двата коня и гледаше объркано.
Разтреперан, приорът се вдигна на крака. Чувстваше се изтощен. „На годините на Джонатан можех да падна от кон и отново да се метна на него веднага“, помисли си той.
— Дръж тая хлебарка под око, аз ще хвана коня ти — каза Ричард. Подаде му меча си.
— Добре — отвърна Филип, но избута меча му. — Това няма да ми трябва.
Ричард колебливо прибра оръжието си в ножницата. Крадецът остана да лежи неподвижно. Краката му, щръкнали под туниката, бяха тънки като вейки и същите на цвят. И беше бос. Филип изобщо не беше застрашен: горкият човек нямаше сили и едно пиле да удуши. Ричард тръгна да прибере коня му.
Крадецът видя, че се отдалечава и се напрегна. Филип разбра, че се кани да побегне и го спря с думите:
— Би ли искал да хапнеш нещо?
Крадецът вдигна глава и го погледна все едно, че го мислеше за луд.
Филип отиде при коня на Джонатан и отвори дисагите. Извади комат хляб, разчупи го и подаде половината на окаяника. Мъжът го награби невярващо и тутакси натика повечето в устата си.
Филип седна на земята и го загледа. Ядеше като животно, опитваше се да изгълта колкото може повече, преди да са му го измъкнали от ръцете. Отначало Филип го беше взел за старец, но след като можеше да го види по-добре разбра, че всъщност беше доста млад, може би към двайсет и пет годишен.
Ричард се върна, повел коня му. Възмути се като видя крадеца да седи и да яде.
— Защо си му дал от храната ни?
— Защото умира от глад.
Ричард замълча, но изражението му говореше, че според него монасите трябва да са луди хора.
След като изяде хляба, Филип го запита:
— Как ти е името?
Мъжът го погледна боязливо. Мълчеше. Филип остана с чувството, че от доста време не беше говорил с друго човешко същество. Най-сетне отвърна:
— Дейвид.
Все още беше с разсъдъка си, разбра приорът.
— Какво те е сполетяло, Дейвид?
— Загубих си фермата след последната жътва.
— Кой е господарят ти?
— Графът на Шайринг.
Уилям Хамли. Не беше изненадващо.
Хиляди селяни арендатори не бяха успели да платят рентата си след три лоши жътви. Когато арендаторите на Филип задлъжнееха, той просто опрощаваше рентата. Иначе хората осиромашаваха и бездруго щяха да дойдат в приората да просят милостиня. Други земевладелци, особено граф Уилям, се възползваха от кризата, за да прогонят арендаторите и да си присвоят фермите им. Заради това горските разбойници ставаха все повече и нападаха пътниците. Затова трябваше да води Ричард навсякъде със себе си за охрана.
— А семейството ти?
— Жена ми взе бебето и се върна при майка си. Но там няма място за мен.
Позната история. Филип рече:
— Грехота е да посягаш на монах, Дейвид, и е грехота да живееш от кражба.
— Но как да живея? — викна мъжът.
— Ако ще стоиш в гората, по-добре лови птици и риба.
— Не знам как!
— И за крадец хич те няма. Какъв шанс имаше, без оръжие и срещу трима ни, а и Ричард тука е въоръжен до зъби?
— Отчаян бях.
— Е, другия път като се отчаеш, иди при някой манастир. Винаги ще се намери нещо за ядене за сиромах човек.
Филип се вдигна на крака. Догорча му на устата от лицемерието. Знаеше, че манастирите не можеха да изхранят всички скитници из горите. За повечето от тях наистина нямаше друг изход, освен кражбата. Но ролята му на този свят бе да напътства към праведен живот, а не да извинява греха.
Нищо повече не можеше да направи за този окаяник. Взе юздите на коня от Ричард и се качи. Отоците от падането щяха да го болят още дни наред.
— Върви по пътя си и повече не греши — повтори той думите на Иисус и подкара коня си.
— Прекалено си добър, няма що — измърмори Ричард до него, щом поеха по пътя.
Филип поклати глава.
— Бедата е, че не съм достатъчно добър.
В неделята преди Петдесетница Уилям се ожени.
Идеята беше на майка му.
Реган години наред му бе натяквала да си намери съпруга и да си отгледа наследник, но все беше отлагал. Жените го отегчаваха и по някакъв непонятен за него начин го притесняваха. Непрекъснато я уверяваше, че скоро ще се ожени, но нищо не правеше по въпроса.
Накрая тя му намери невяста.
Казваше се Елизабет. Беше дъщерята на Харолд от Уеймаут, богат рицар и силен поддръжник на Стивън. Както майка му обясни, с малко усилие можеше да си е намерил и по-добра партия — можеше да се е оженил за дъщеря на граф — но след като не беше благоволил да помисли за това, и Елизабет вършеше работа.
Уилям я беше видял в кралския двор в Уинчестър и майка му бе забелязала, че се е вторачил в нея. Имаше хубаво лице, буйни светлокафяви къдрици, голям бюст и тесни бедра — точно неговия тип.
Беше на четиринайсет години.
Докато я гледаше, Уилям си представяше как я среща в някоя тъмна нощ и я насилва в някоя задна уличка на Уинчестър, но за брак изобщо не беше му хрумвало. Само че майка му бързо бе установила, че баща й е склонен да се съгласи, а самото момиче е послушно дете и ще направи каквото той каже. След като увери Уилям, че няма да се повтори унижението, което Алиена бе нанесла на фамилията им, тя уреди срещата.
Уилям беше изнервен. Предния път, когато го беше правил, беше неопитен двайсетгодишен младеж, син на рицар, отиващ на среща с високомерна благородна млада дама. Но сега беше закален в битки мъж на трийсет и седем години и вече десета година граф на Шайринг. Глупаво беше да е изнервен от среща с четиринайсетгодишно момиче.
Само че тя беше още по-изнервена. Освен това полагаше отчаяни усилия да му се хареса. Говореше възбудено за своя дом и семейство, за конете и кучетата си, за роднини и приятели. Той седеше мълчаливо, гледаше лицето й и си представяше как щеше да изглежда гола.
Епископ Уейлрън ги венча в параклиса в Ърлскасъл, а след това имаше голямо празненство, което продължи целия ден. По обичай всички важни особи в графството трябваше да бъдат поканени и Уилям щеше да се изложи ужасно, ако не предложеше щедро пиршество. Изпекоха цели три вола и дузини овце и прасета в двора на замъка, а гостите пресушиха избите на замъка с бира, сайдер и вино. Майка му седеше в челото на празничната трапеза с триумфално изражение на обезобразеното си лице. Епископ Уейлрън намираше вулгарните празненства за противни донякъде и напусна, когато чичото на булката започна да ръси мръсни шеги за младоженците.
Младоженецът и невястата се оттеглиха в спалнята си на стъмване, като оставиха гостите да продължат пиршеството си. Уилям беше ходил на достатъчно сватби и знаеше какво се върти в главите на по-младите гости, за това остави Уолтър извън стаята и залости вратата, за да не го прекъсват.
Елизабет смъкна туниката и обувките си и остана по ленена долна риза.
— Не знам какво да правя — призна чистосърдечно. — Ще трябва да ми покажеш.
Не беше точно както Уилям си го беше представял. Отиде до нея. Тя вдигна лицето си и той я целуна по меките устни. Целувката някак си не успя да го възпламени. Каза й:
— Свали си ризата и легни на леглото.
Тя издърпа ризата над главата си. Беше доста пълна. Големите й гърди имаха малки вдлъбнати зърна. Светлокафяв мъх покриваше триъгълника между краката й. Отиде послушно до леглото и легна на гръб.
Уилям изрита ботушите си. Седна на леглото до нея и стисна гърдите й. Кожата й беше мека. Това сладко, кротко, усмихващо се момиченце нямаше нищо общо с онази представа, от която му беше пресъхнало гърлото, за жена обладана от страст, която стене и се поти под него. Почувства се измамен.
Сложи ръката си между бедрата й и тя веднага разтвори краката си. Пъхна пръста си в нея. Тя изохка от болка, но бързо каза:
— Всичко е наред, нямам нищо против.
За миг се зачуди дали не го правеше по най-неподходящия начин. Представи си друга сцена, в която двамата лежат един до друг, докосват се, говорят и бавно се опознават. Само че желанието най-после се беше събудило в него, когато тя изохка болезнено, затова избута съмненията си настрана и я прониза с пръст по-грубо. Гледаше лицето й, докато се бореше да понесе болката мълчаливо.
После се качи на леглото и коленичи между краката й. Още не беше се възбудил напълно. Започна да се търка, за да се вдърви членът му, но нямаше голям ефект. Сигурен беше, че проклетата й усмивка го правеше импотентен. Пъхна два пръста в нея и тя леко изпищя от болка. Така беше по-добре. После тъпата кучка пак започна да се усмихва. Разбра, че трябва да изтрие усмивката от лицето й. Зашлеви я силно. Тя извика и от устната й потече кръв. Така вече биваше.
Удари я отново.
Тя заплака.
След това всичко беше наред.
Следващата неделя се падаше Петдесетница и в катедралата щеше да се стече огромно множество. Епископ Уейлрън щеше да проведе службата. Щеше да има дори повече хора от обикновено, защото всички горяха от желание да видят новите трансепти, довършени наскоро. Според мълвата бяха изумителни. Уилям се канеше на тази служба да покаже младата си съпруга на простолюдието на графството. Не беше ходил до Кингсбридж откакто построиха стената, но Филип не можеше да го спре да отиде на църква.
Два дни преди Петдесетница майка му умря.
Беше на около шейсет години. Стана съвсем внезапно. Почувства се уморена след обяда в петък и си легна рано. Слугинята й събуди Уилям малко преди разсъмване, за да му каже, че майка му е зле. Стана от леглото си и се дотътри сънен до стаята й, като се търкаше по лицето. Завари я ужасно запъхтяна, без да може да проговори и с изпълнени с ужас очи.
Уилям се уплаши от силното й разтреперано пъшкане и зяпналите очи. Тя не откъсваше погледа си от него все едно, че очакваше да направи нещо. Толкова се уплаши, че реши да напусне стаята и се обърна. Тогава видя слугинята, застанала до вратата и се засрами от уплахата си. Принуди се да погледне майка си отново. Лицето й като че ли непрекъснато се променяше на колебливата светлина на единствената свещ. Хрипливият й накъсан дъх ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая изпълни главата му. Не можеше да проумее защо не е събудил целия замък. Притисна ръце на ушите си, за да заглуши шума, но продължаваше да го чува. Все едно, че му викаше, както правеше докато беше момче, влудяващото гневно гълчене, и лицето й също изглеждаше ядосано, устата отворена широко, очите зяпнали, косата разчорлена. Убеждението, че иска нещо от него се усилваше и той започна да се чувства все по-малък и по-малък, докато го обзе сляп ужас, какъвто не бе изпитвал от дете, ужас, който идваше от разбирането, че единствения човек, когото обича, е едно побесняло чудовище. Винаги беше така в онези години: казваше му да дойде при нея или да се махне, или да се качи на понито си, или да слезе, и той все реагираше мудно, тъй че тя започваше да крещи; и тогава го обземаше такъв страх, че не можеше да разбере какво иска от него; и тогава идваше истеричният бяс, и тя започваше да крещи все по-силно и по-силно, и той ставаше сляп, глух и ням от ужас.
Но този път беше друго.
Този път тя умря.
Първо очите й се затвориха. Тогава Уилям се поуспокои. Постепенно дъхът й започна да става по-плитък. Лицето й посивя въпреки циреите. Дори свещта сякаш започна да гори по-слабо и движещите се сенки вече не го плашеха. Накрая дъхът й просто секна.
— Ето — каза Уилям. — Вече е добре, нали?
Слугинята се разрева.
Седна до леглото й се загледа в спокойното й лице. Слугинята отиде да доведе свещеника, който рече сърдито:
— Защо не ме повикахте по-рано?
Уилям едва го чу. Остана с нея до разсъмване. После слугините го помолиха да напусне, за да могат да я „приготвят“. Уилям слезе в салона, където обитателите на замъка — рицари, войници, клирици и слуги — закусваха мълчаливо. Седна до младата си жена и пи малко вино. Един-двама от рицарите и домашният стюард му заговориха, но той не отвърна. По някое време Уолтър дойде и седна до него. Уолтър беше с него от много години и знаеше кога да мълчи.
— Конете готови ли са? — попита го Уилям.
Уолтър го погледна изненадано.
— За какво?
— За пътуването до Кингсбридж. Два дни път е — трябва да тръгнем тая сутрин.
— Не мислех, че ще ходим… при тези обстоятелства…
Кой знае защо това го ядоса.
— Казал ли съм, че няма да ходим?
— Не, милорд.
— Значи ще ходим!
— Да, милорд. — Уолтър стана. — Ще се погрижа веднага.
Потеглиха предобеда — Уилям и Елизабет, с обичайната свита от рицари и коняри. Уилям се чувстваше като в сън. Нещата наоколо като че ли се движеха покрай него, вместо обратното. Елизабет яздеше до него със синини по лицето и мълчеше. Когато спираха, Уолтър се грижеше за всичко. На всяко ядене Уилям хапваше залък хляб и изпиваше няколко чаши вино. Нощем задрямваше и се будеше на пресекулки.
Катедралата видяха отдалече над зелените поля, щом наближиха Кингсбридж. Старата катедрала беше тежко тромаво здание с малки прозорци като мънистени очи под клепачите на закръглените арки. Новата църква изглеждаше коренно различно, макар да не беше довършена все още. Беше висока и стройна, а прозорците изглеждаха невероятно големи. Щом се приближиха Уилям видя, че смалява манастирските сгради така, както старата църква изобщо не беше го правила.
Пътят бе оживен с многобройните ездачи и пешеходци, всички запътили се към Кингсбридж: службата на Петдесетница беше популярна заради това, че се провеждаше в ранно лято, докато времето бе хубаво и пътищата сухи. Тази година беше дошъл повече народ от обикновено, привлечен от приказките за новата сграда.
Уилям и свитата му взеха на галоп последната миля, като разпръсваха по пътя си небрежните пешеходци и изтрополиха по дървения подвижен мост, прехвърлящ реката. Кингсбридж беше вече един от най-тежко укрепените градове в Англия. Имаше яка каменна стена с бойници и на мястото, където мостът преди бе водил направо на главната улица, пътят бе преграден от иззидан с камък барбикан с огромни, тежки, обковани с желязо врати, които сега стояха отворени, но несъмнено се затваряха здраво през нощта. „Едва ли ще мога да изгоря този град повече“, помисли си смътно Уилям.
По главната улица хората го заглеждаха, докато яздеше нагоре към приората. Хората винаги гледаха Уилям, разбира се: той беше графът. Днес също тъй проявяваха интерес и към младата булка, която яздеше до него. От дясната му страна както винаги бе Уолтър.
Стигнаха в двора на манастира и слязоха пред конюшните. Уилям остави конете на Уолтър и се обърна да погледне църквата. Източният край, върхът на кръста, беше от другата страна на двора и скрит от погледа му. Западният, долният край на кръста все още не беше построен, но формата му бе очертана на земята с колове и изпънат канап, а някои от основите вече бяха положени. Между двете беше новата част, напречните страни на кръста, съставени от северния и южния трансепти, които се пресичаха помежду си. Прозорците наистина бяха толкова големи, колкото изглеждаха отдалече. Уилям в живота си не беше виждал толкова голяма сграда.
— Фантастична е — наруши Елизабет смиреното си мълчание.
Уилям съжали, че не беше я оставил.
Обзет от необясним трепет, той тръгна бавно по храмовия неф между линиите от колчета и канап с Елизабет след него. Първият просвет на нефа беше иззидан частично и създаваше впечатлението, че крепи огромната островърха арка, която оформяше западния вход към пресечната точка между трансептите. Уилям премина под невероятната арка и се озова в препълненото с хора пространство.
Новото здание изглеждаше нереално: беше прекалено високо, прекалено тънко, прекалено изящно и крехко, за да стои здраво. Сякаш нямаше никакви стени, нищо, което да поддържа покрива, освен редица тънки колони, които красноречиво се извисяваха към небето. Като всички наоколо Уилям изви врат, за да погледне нагоре и видя, че колоните продължават в извития покрив, за да се съберат в короната на свода като извити и преплетени клони на стари брястове в гората.
Службата започна. Олтарът бе поставен в близкия край на канцела с монасите зад него, тъй че мястото под купола и двата трансепта оставаха свободни за миряните, но въпреки това тълпата преливаше в недостроения храм. Уилям се запровира напред, както бе в правата му и застана близо до олтара с другите благородници на графството, които му закимаха и си зашепнаха.
Изрисуваният дъсчен таван на стария канцел не се съчетаваше с високата източна арка на пространството под купола и беше ясно, че строителят възнамерява след време да събори канцела и да го пресъгради, за да съответства на новия план.
Малко след като тази мисъл пробяга в ума му, погледът на Уилям се спря на въпросния строител, Джак Джаксън. Беше красив дяволът, с буйна като грива рижа коса и носеше тъмночервена туника, извезана на пеша и ревера, досущ като благородник. Изглеждаше доста доволен от себе си, безспорно заради това, че бе построил трансептите толкова бързо и всички бяха смаяни от замисъла му. Държеше за ръката момче на около девет години, което изглеждаше досущ като него. Стъписан Уилям осъзна, че това трябваше да е дете на Алиена и го жегна завист. След малко видя самата Алиена. Стоеше малко зад Джак и встрани, с лека усмивка на гордост на лицето. Сърцето на Уилям подскочи: беше също толкова хубава като всякога. Елизабет до него бе жалък сурогат, бледо подражание на истинската Алиена от плът и кръв. В прегръдката си тя държеше малко момиче на около седем години и той си спомни, че бе имала второ дете от Джак, макар да не бяха венчани.
Вгледа се в Алиена по-внимателно. Всъщност не беше толкова хубава като някога: имаше бръчици около очите, а зад гордата усмивка се долавяше тъга. След всички тези години все още не можеше да се омъжи за Джак, разбира се, помисли си Уилям със задоволство: епископ Уейлрън беше спазил обещанието си и постоянно възпрепятстваше разтрогването на брака й. Тази мисъл често пъти му носеше утеха.
Чак сега Уилям разбра, че при олтара стоеше Уейлрън, вдигнал над главата си нафората, за да могат да я видят всички. Стотиците хора паднаха на колене. Хлябът в този момент се превръщаше в Христос, преображение, което будеше в Уилям благоговеен трепет, макар и да нямаше никаква представа какво точно включва това.
Съсредоточи се за известно време над службата, загледан в тайнствените действия на свещениците, заслушан в безсмислените латински фрази и мърморещ познатите откъси от молитствените ответи. Замайването, което го бе обзело в последния ден се задържа, а новата магическа църква със слънчевата светлина, танцуваща по невероятните й колони, само подсили усещането, че е попаднал в сън.
Службата приключваше. Епископ Уейлрън се обърна, за да заговори на паството.
— Сега ще се помолим за душата на графиня Реган Хамли, майката на граф Уилям Шайринг, която почина в петък вечерта.
Хората се разшумяха щом чуха вестта, но Уилям беше зяпнал с ужас в епископа. Беше осъзнал най-сетне какво се беше опитвала да му каже тя, докато издъхваше. Беше го молила за свещеника… но Уилям не беше пратил да го повикат. Беше гледал как гасне, видял беше как очите й се затварят, чул беше как спря дъха й и я беше оставил да умре неизповядана. Как бе могъл да направи такова нещо? От петък през нощта душата й обитаваше в ада и понасяше страданията, които многократно му бе описвала толкова живописно, без молитви, които да я облекчат! Сърцето му бе натежало от чувството за вина дотолкова, че като че ли усети как се забавя и за миг си помисли, че той също ще умре. Как бе могъл да я остави да чезне в онова ужасно място, с душата й изтерзана като обезобразеното от циреите лице и копнееща за райския покой?
— Какво ще правя сега? — промълви той на глас, а хората наоколо го погледнаха с изненада.
Когато молитвата свърши и монасите заизлизаха от храма в бавна процесия, Уилям остана на колене пред олтара. Останалите миряни се изсипаха вън на слънчевата светлина и го оставиха сам — всички, освен Уолтър, застанал наблизо в очакване. Уилям се молеше с всички сили, задържаше в ума си образа на майка си, докато редеше безмълвно „Отче наш“ и всички късове от молитви и служби, които успяваше да си спомни. След това се досети, че има и други неща, които можеше да направи. Можеше да пали свещи. Можеше да плати на свещеници и монаси да редят литургии за нея на всеки свят ден. Можеше дори да поръча да построят специален параклис, посветен на спасението на душата й. Но всичко, за което се сещаше, изглеждаше недостатъчно. И все едно, че я виждаше пред себе си — клати глава отчаяна и разочарована от него, и казва: „Колко дълго ще оставиш майка си да страда?“
Усети нечия ръка на рамото си и вдигна очи. Епископ Уейлрън стоеше пред него в пищното червено расо, което обличаше на светата Петдесетница. Черните му очи се взираха дълбоко в неговите и Уилям почувства, че никакви тайни не могат да останат скрити от този пронизващ поглед.
— Защо плачеш? — попита Уейлрън.
Уилям осъзна, че лицето му е обляно в сълзи.
— Къде е тя? — промълви в отговор.
— Отишла е да бъде пречистена с огън.
— Страда ли?
— Ужасно. Но можем да ускорим душите на тези, които обичаме, докато преминават през онова страшно място.
— Готов съм да направя всичко! — изхлипа Уилям. — Просто ми кажи какво!
Очите на Уейлрън лъснаха алчно.
— Построй храм — каза той. — Също като този. Но в Шайринг.
Хладен гняв обземаше Алиена всеки път, когато обикаляше из именията, които някога бяха подчинени на баща й. Всички заринати с пръст вади, паднали огради и запуснати срутени обори я ядосваха. Ливадите, обраснали с бурен, я натъжаваха. Запустелите изоставени села късаха сърцето й. Не беше просто заради лошите реколти. Графството можеше да изхрани хората си дори тази година, ако бе ръководено добре. Но Уилям Хамли нямаше понятие за добро стопанисване на земя. За него графството бе лично ковчеже с имане, а не владение, което изхранва хиляди хора. Когато крепостниците му нямаха храна, гладуваха. Когато арендаторите му не можеха да платят рентите си, изхвърляше ги. Откакто Уилям стана граф, обработваната площ се беше свила, защото земите на някои прогонени арендатори се бяха върнали до естественото си състояние. И нямаше ум да разбере, че в дългосрочен план това дори не е в негов личен интерес.
Най-лошото бе, че Алиена се чувстваше отчасти виновна. Беше владението на баща й, а двамата с Ричард не бяха успели да си го върнат. Бяха се предали, когато Уилям стана граф, а Алиена загуби всичките си пари. Но провалът все още я глождеше, а не беше забравила за клетвата пред баща си.
Докато пътуваше от Уинчестър за Шайринг с натоварения с прежда фургон и якия колар с меча на колана до нея на капрата, тя си спомняше как бе яздила някога по същия път с баща си. Той постоянно добавяше още земя за култивиране, като разчистваше участъци от гората, пресушаваше блата и разораваше склоновете на хълмовете. В лоши години винаги заделяше достатъчно зърно, за да осигури поданиците си, които бяха събрали лоша реколта или бяха твърде прегладнели, за да се погрижат сами за себе си. Никога не принуждаваше арендаторите си да продават животните си или плуговете си, за да платят рентата, защото знаеше, че ако направи това, няма да могат да работят земята другата година. Грижил се беше добре за земята, поддържал бе способността й да ражда както добър стопанин се грижи за дойна крава.
Винаги щом се сетеше за онези дни, за умния си, горд и непреклонен баща, я жегваше болка като от жива рана. Животът бе започнал да се обърква, след като им го бяха отнели. Всичко, което беше направила оттогава досега, й изглеждаше кухо, погледнеше ли назад във времето: животът с Матю в замъка бе като в сън; отиването в Уинчестър с напразната надежда да се види с краля; дори усилията й да поддържа Ричард, докато воюваше в гражданската война. Беше постигнала нещо, което в очите на хората изглеждаше успех: станала беше преуспяващ търговец на вълна. Но това й бе донесло само жалко подобие на щастие. Намерила беше начин на живот и място в обществото, който й даваше сигурност и стабилност, но в сърцето си все още бе наранена и скръбна… докато Джак влезе в живота й.
След това невъзможността да се омъжи за Джак бе опустошила всичко. Беше намразила приор Филип, на когото някога бе гледала като на свой спасител и наставник. От години не бе водила приятен човешки разговор с него. Разбира се, не беше негова вината, че не може да получи разтрогване. Но той бе настоял да живеят разделени и Алиена не можеше да не изпитва ненавист към него заради това.
Обичаше децата си, но се тревожеше за тях, след като се бяха родили в такова неестествено домакинство с баща, който си отиваше вечерта щом си легнеха да спят. За щастие, това засега не им се отразяваше лошо: Томи беше здраво хубаво момче, което обичаше да рита топка, харесваше надбягванията и игрите на войници, а Сали беше сладко замислено момиченце, което разказваше приказки на куклите си и обичаше да гледа Джак при чертожния му под. Постоянните нужди на двете деца и простичката им любов бяха единственото стабилно и нормално нещо в ексцентричния й живот.
Все още имаше работата си, разбира се. През повечето си живот като възрастна се бе занимавала с един или друг вид търговия. В момента имаше десетки мъже и жени в разпръснатите из графството села, които предяха и тъчаха за нея в домовете си. Допреди няколко години бяха стотици, но и тя усещаше последствията от глада като всеки друг човек и нямаше смисъл да прави повече плат, отколкото можеше да продаде. Дори да се омъжеше за Джак, пак щеше да иска да си запази независимата работа.
Приор Филип постоянно повтаряше, че разтрогването може да се получи всеки момент, но Алиена и Джак търпяха този възмутителен живот вече от седем дълги години: хранеха се заедно, отглеждаха децата си и спяха разделени.
Усещаше нещастието на Джак по-болезнено и от своето. Обожаваше го. Никой не знаеше колко го обича, освен може би майка му, Елън, която виждаше всичко. Обичаше го, защото той я беше върнал към живота. Беше станала като какавида в пашкул, а той я бе измъкнал навън и й беше показал, че е пеперуда. Щеше да е преживяла целия си живот безчувствена за радостите и болките на любовта, ако той не бе дошъл на тайната й поляна и не й бе споделил историите си в стихове, и не я беше целунал толкова леко, а после бавно и нежно не бе пробудил любовта, която се таеше задрямала в сърцето й. Беше толкова търпелив и сдържан, въпреки младостта си. Заради това щеше винаги да го обича.
Докато минаваше през гората се зачуди дали няма да се натъкне на майката на Джак, Елън. Виждаха я понякога, на панаир в някое от градчетата, а веднъж в годината тя успяваше да се промъкне привечер в Кингсбридж и да прекара нощта с внучетата си. Алиена изпитваше привързаност към Елън като към сродна душа: и двете бяха особени, жени, които не се вместваха в обичайния калъп. Но излезе от гората, без да я види.
По пътя през земеделската земя се загледа как зреят посевите в нивите. Прецени, че жътвата щеше да е добра. Не бяха имали хубаво лято, защото бяха падали дъждове и беше хладно. Но нямаха наводненията и болестите по растенията, които бяха съсипали последните три жътви. Алиена беше благодарна. Хиляди хора живееха на ръба на недоимъка и още една лоша зима щеше да убие повечето от тях.
Спря, за да напои воловете при чешмата насред едно село, наречено Монксфийлд, в границите на графските владения. Беше доста голямо и обкръжено от най-добрата земя в графството, имаше си свой свещеник и каменна църква. Само че тази година бяха засадени едва половината ниви наоколо. Засадените сега бяха покрити с жълта пшеница, а останалите бяха обрасли с бурен.
При чешмата сред селото се бяха спрели други двама пътници, за да напоят конете си. Алиена ги огледа предпазливо. Понякога беше добре да се сдружиш с хора по пътя, за взаимна защита. Но можеше и да е рисковано за жена. Открила беше, че мъже като коларя й проявяваха готовност да я слушат докато са сами, но имаше ли и други мъже, ставаха непокорни.
Само че един от пътниците при чешмата се оказа жена. Алиена я погледна по-внимателно и се поправи: не жена, а момиче. Позна я. Видяла бе това момиче в катедралата на Кингсбридж на Петдесетница. Беше графиня Елизабет, съпругата на Уилям Хамли.
Изглеждаше окаяна и плаха. С нея беше някакъв навъсен войник, явно телохранителят й. „Това можеше да е моята съдба ако се бях омъжила за Уилям. Благодаря на Господа, че се възпротивих.“
Войникът кимна късо на коларя, без да я погледне. Реши да не предлага да продължат заедно.
Докато отдъхваха, небето притъмня и заплющя силен вятър.
— Лятна буря — отрони коларят й.
Алиена погледна притеснено към небето. Не се боеше, че ще се намокри, но бурята щеше да я забави и можеше да се окажат на открито на стъмване. Закапа дъжд. Реши с неохота, че трябваше да си намерят подслон.
Младата графиня каза на пазача си:
— По-добре да поостанем тук малко.
— Не мога — отвърна рязко пазачът. — Заповед на господаря.
Алиена се ядоса като го чу да говори така на момичето.
— Я не ставай глупак! — рече тя. — Трябва да се погрижиш за господарката си!
Пазачът я погледна изненадан.
— Ти какво се бъркаш? — тросна се грубо.
— Ще има гръмотевична буря, идиот — каза властно Алиена. — Не можеш да искаш от дама да пътува в такова време. Господарят ти ще те скъса от бой за глупостта ти.
Обърна се към графиня Елизабет. Момичето я гледаше обнадеждено, явно доволна, че някой се е опълчил на грубия й телохранител. Заваля сериозно и Алиена бързо взе решението си.
— Ела с мен — подкани я тя.
Хвана момичето за ръката и я поведе, преди пазачът й да успее да направи каквото и да било. Графиня Елизабет тръгна с охота, ухилена като дете, пуснато от училище. Алиена се опасяваше, че пазачът може да тръгне след тях и да я издърпа, но в този момент блесна мълния и лекият дъжд се обърна в порой. Затича, дърпайки Елизабет със себе си и двете се втурнаха през гробищата към къщата до църквата.
Вратата зееше отворена. Нахлуха вътре. Алиена бе предположила, че това е къщата на свещеника и се оказа права. Един мъж с кисела физиономия в черна туника и с малък кръст на верижка на шията стана, щом двете влязоха. Алиена знаеше, че дългът на гостоприемството беше бреме за мнозина енорийски свещеници, особено сега. Очакваше съпротива и затова каза твърдо:
— Аз и спътниците ми се нуждаем от подслон.
— Добре сте дошли — отвърна със стиснати зъби свещеникът.
Беше двустайна къща с навес отстрани за животните. Не беше много чисто, въпреки че животните се държаха отвън. На масата имаше буре с вино. Едно малко куче заджафка настървено към тях щом седнаха.
Елизабет стисна ръката на Алиена.
— Много ви благодаря. — В сълзите й имаше сълзи на благодарност. — Ранулф щеше да ме накара да продължа — никога не ме слуша.
— Не беше нищо — отвърна Алиена. — Всички тези големи и силни мъже са страхливци в сърцата си.
Загледа я и с ужас разбра, че горкото момиче много приличаше на нея. Достатъчно лошо беше, че е съпруга на Уилям, но това, че бе вторият му избор, сигурно превръщаше живота й ад.
— Аз съм Елизабет Шайринг — каза Елизабет. — А ти коя си?
— Името ми е Алиена. От Кингсбридж съм.
Затаи дъх, зачудена дали Елизабет щеше да се сети по името й, че говори с жената, която е отхвърлила Уилям Хамли.
Но Елизабет беше твърде млада, за да помни онзи скандал и каза само:
— Какво необичайно име.
От задната стая влезе мърлява жена с простовато лице и месести голи ръце. Погледна ги предизвикателно и мълчаливо им предложи чаша вино. Алиена предположи, че е жената на свещеника. Сигурно я наричаше своята „домакиня“, тъй като на теория бракът бе забранен за духовниците. Жените на свещениците създаваха безкрайни неприятности. Принудата да ги изгонват беше жестока и обикновено носеше срам за Църквата. И макар повечето хора да твърдяха, че свещениците като цяло е редно да са целомъдрени, обикновено се отнасяха с търпимост във всеки конкретен случай, защото познаваха жената. Тъй че Църквата си затваряше очите за такива съюзи. „Бъди благодарна, жено — поне живееш с любимия си“, завидя й мислено Алиена.
Войникът и коларят влязоха вътре с намокрени от дъжда коси. Пазачът, Ранулф, застана пред Елизабет и рече:
— Не можем да спрем тук.
За изненада на Алиена, Елизабет се прекърши моментално.
— Добре — отвърна тя и стана.
— Сядай — каза Алиена и я дръпна долу. Изправи се пред пазача и размаха пръст пред лицето му. — Ако чуя още една дума от теб, ще повикам селяните да се притекат на помощ на графинята на Шайринг. Те знаят как да се отнасят с господарката си, за разлика от теб.
Видя, че Ранулф претегля на ум шансовете си. Опреше ли ножът до кокала, щеше да се справи с Елизабет, Алиена, с коларя и със свещеника също така. Но щеше да си има неприятности, ако се намесеха някои от селяните.
По някое време отвърна:
— Може би графинята би предпочела да продължим. — Погледна Елизабет нападателно.
Момичето изглеждаше уплашено.
— Е, ваше благородие — каза Алиена, — Ранулф покорно ви моли да му кажете волята си.
Елизабет я погледна.
— Просто му кажи какво искаш — подкани я Алиена окуражително. — Той е длъжен да изпълни волята ти.
Поведението й окуражи Елизабет. Тя си пое дълбоко дъх и рече:
— Ще си починем тук. Иди и се погрижи за конете, Ранулф.
Той измърмори примирено и излезе.
Елизабет го проследи с невярващ поглед.
— Тоя ще тегли една майна на тая работа — изтърси коларят й.
Свещеникът се намръщи на вулгарността му.
— Сигурен съм, че ще си е съвсем обикновен дъжд — каза той превзето. Алиена неволно се изсмя, а Елизабет също се присъедини. Имаше чувството, че момичето не се смее често.
Дъждът забарабани шумно и тя погледна през отворената врата. Църквата бе само на няколко крачки от къщата, но дъждът вече я скриваше. Щеше да е истински порой.
Обърна се към коларя си.
— Прибра ли колата на сухо?
Мъжът кимна.
— С животните.
— Добре. Не искам да ми се степа преждата.
Ранулф се върна, целият вир-вода.
Блесна мълния, последвана от глух продължителен тътен.
— Това няма да е добре за зърното — отрони тъжно свещеникът.
Беше прав. Трябваха им поне три седмици топло слънчево време.
Последва нова мълния и още по-дълъг грохот, и поривът на вятъра разтресе малката дървена къща. На главата на Алиена закапа студена вода. Погледна нагоре и видя, че сламеният покрив пропуска. Премести стола си настрана. Дъждът навяваше и през вратата, но май никой не искаше да стане и да я затвори. Тя самата предпочете да гледа бурята, а другите изглежда изпитваха същото.
Погледна към Елизабет. Момичето беше пребледняло. Алиена я прегърна през рамо. Трепереше, въпреки че не беше студено. Алиена я гушна до себе си.
— Страх ме е — прошепна Елизабет.
— Само една буря е — каза Алиена.
Отвън стана много тъмно. Помисли си, че наближава време за вечеря, но се сети, че още не беше обядвала: беше едва обед. Стана и отиде до вратата. Небето беше сиво като желязо. Не помнеше да е виждала такова странно време посред лято. Вятърът духаше силно, а постелката, изтръгнатият храст, дървената паница и празното буре, които се разлетяха около вратата, бяха осветени от нова мълния.
Върна се намръщена и седна. Започваше леко да се притеснява. Къщата отново се разтресе. Централната греда, която крепеше ръба на покрива, затрепери. Това трябваше да е една от по-здравите къщи в селото, помисли си Алиена, а щом тя едва издържаше, някои по-бедни домове имаше опасност да се срутят. Погледна свещеника.
— Ако стане по-зле, може би трябва да съберем селяните и всички да се подслонят в църквата.
— Не излизам навън в тая буря — отвърна свещеникът и се изсмя късо.
Алиена го зяпна невярващо.
— Но те са стадото ти. Ти си им пастирът.
Свещеникът я погледна нагло.
— Отчитам се пред епископа на Кингсбридж, не на теб и няма да се правя на глупак, само защото ти си ми казала.
— Поне прибери орния впряг на сушина — предложи Алиена.
Най-ценното притежание на село като това беше впрягът от осем вола, който теглеше плуга. Без тези животни селяните не можеха да обработват земята си. Никой отделен селянин не можеше да си позволи да си има свой орен впряг — беше общинска собственост. Свещеникът трябваше да цени впряга, защото благополучието му също зависеше от него.
— Нямаме орен впряг — отвърна й той.
Алиена се озадачи.
— Защо?
— Трябваше да продадем четири от воловете, за да си платим рентата. Другите убихме за месо през зимата.
Това обясняваше полузасетите ниви, досети се тя. Бяха могли да изорат само по-рохкавата почва с конска сила за теглене на плуга. Случката я ядоса. От страна на Уилям беше не само коравосърдечно, но и глупаво да принуди тези хора да си продадат орния впряг, защото така и тази година трудно щяха да си платят рентата, дори времето да се окажеше хубаво. Идеше й да го хване за врата и да го удуши.
Нов силен порив разтресе дървената рамка на къщата. Изведнъж едната страна на покрива сякаш се раздвижи. След това се надигна на педя, откъсна се от стената и през зейналия отвор Алиена видя почернялото небе и нова назъбена мълния. Скочи на крака, щом вятърът затихна и сламеният покрив се смъкна отново на подпорите си. Това вече ставаше опасно. Изправи се и извика на свещеника, за да надмогне шума на бурята:
— Иди поне да отвориш вратата на църквата!
Най-после той се подчини, макар и с голяма неохота. Извади ключ от скрина в ъгъла, загърна се в наметалото си, излезе и се скри в дъжда. Алиена се разпореди на другите:
— Коларю, докарай колата ми и воловете в църквата. Ранулф, ти прибери конете. Елизабет, ти ела с мен.
Облякоха наметалата си и излязоха навън. Трудно беше да вървят в права линия заради вятъра и се хванаха за ръце да се подкрепят. Закрачиха с усилие през гробищата. Дъждът беше обърнал на град и едри ледени парчета отскачаха от надгробните камъни. В ъгъла на гробищата зърна ябълково дърво, голо като през зимата: листата и плодовете му бяха помлени от градушката. „Няма да са много ябълките в графството тази есен“, помисли си тя.
След малко се добраха до църквата и влязоха вътре. Изведнъж всичко заглъхна все едно, че беше оглушала. Вятърът продължаваше да вие, дъждът барабанеше по покрива и гръмотевиците трещяха една след друга, но това ставаше отвън. Някои от селяните вече бяха тук, с прогизнали наметала. Бяха взели със себе си по-ценните си неща, пилци в чували, прасета, крави на поводи. В църквата беше тъмно, но мълниите огряваха гледката на пресекулки. След малко коларят докара фургона на Алиена, а Ранулф доведе конете.
Тя се обърна към свещеника:
— Хайде да приберем животните в западния край, а хората в източния, преди да е заприличало на конюшня.
Всички като че ли бяха започнали да приемат, че тя командва и домакинът кимна мълчаливо. Двамата се заеха с работата. Свещеникът заговори на мъжете, а Алиена — на жените. Постепенно хората се отделиха от животните. Жените отведоха децата в малкия канцел, а мъжете завързаха животните за колоните на нефа. Конете бяха подплашени, въртяха очи и подскачаха. Кравите налягаха долу. Хората се събраха на групи по семейства и си зараздаваха храна и пиене. Бяха се подготвили за дълъг престой.
Бурята бе толкова силна, че Алиена очакваше да свърши бързо, но стана още по-зле. Отиде до един прозорец. Прозорците не бяха от стъкло, разбира се, а от тънък прозрачен лен, който вече висеше на дрипи от рамките. Алиена се издърпа на перваза, за да погледне навън, но се виждаше само дъжд.
Вятърът се усили, запищя около стените на църквата и тя се притесни дали и тук е достатъчно безопасно. Обиколи дискретно из сградата. Беше живяла достатъчно дълго с Джак и можеше да различи добра зидария от лоша. Въздъхна облекчено, щом се увери, че градежът е здрав и направен грижливо. Нямаше пукнатини. Сградата бе иззидана от дялани каменни блокове, а не от трошляк и изглеждаше яка като планина.
Домакинята на свещеника запали свещ и тогава Алиена видя, че отвън вече се стъмва. Денят бе толкова притъмнял, че разликата не беше голяма. Децата се умориха да тичат нагоре-надолу из храма и се сгушиха в наметалата си да спят. Пилците пъхнаха глави под крилата си. Елизабет и Алиена седнаха на пода с гръб към стената.
Алиена бе обзета от любопитство за това нещастно момиче, приело ролята на съпруга на Уилям — роля, която тя самата бе отказала преди седемнайсет години. Не можа да се сдържи и заговори:
— Познавах Уилям, когато бях още момиче. Що за човек е той сега?
— Ненавиждам го — отвърна Елизабет разгорещено.
Алиена я съжали.
— А ти как се запозна с него?
Сама се беше въвлякла и трябваше да отговори.
— Честно казано, бях горе-долу на твоята възраст и трябваше да се омъжа за него.
— Не! А как стана така, че не се омъжи?
— Отказах, а баща ми ме подкрепи. Но се вдигна ужасен шум… причиних голямо кръвопролитие. Все едно, всичко това е минало.
— Отказала си му! — възкликна Елизабет. — Толкова си смела. Да можех да съм като теб. — Изведнъж посърна отново. — Но аз и на слугите не мога да се опра.
— Би могла, знаеш ли?
— Но как? Те просто не ми обръщат внимание, защото съм само на четиринайсет.
Алиена грижливо обмисли въпроса. Отвърна й подробно:
— За начало, трябва да станеш посредникът на желанията на мъжа си. Сутрин го питаш какво би искал да яде днес, кого иска да види, кой кон иска да яхне, всичко, за което можеш да се сетиш. После отиваш при готвача, стюарда на салона и коняря, и им предаваш заповедите на графа. Съпругът ти ще ти е благодарен и ще се ядосва на всеки, който те е пренебрегнал. Така хората ще свикнат да правят каквото им кажеш. След това започваш да си отбелязваш кой ти се подчинява с желание и кой с неохота. Гледаш услужливите и добронамерените да бъдат облагодетелствани — даваш им работа, която обичат да вършат, а на другите оставяш цялата мръсна работа. Хората ще започнат да разбират, че си струва да се подчиняват на графинята. Също така ще започнат да те обичат много повече от Уилям, който без друго не е много обичан. Накрая ще придобиеш своя власт. С повечето графини е така.
— Толкова лесно звучи от устата си — измърмори унило Елизабет.
— Не е лесно, но ако си търпелива и не се обезкуражаваш лесно, ще стане.
— Мисля, че ще мога — заяви тя окуражена. — Наистина ще мога.
По някое време задрямаха. Вятърът току усилваше воя си и я будеше. Алиена се озърташе на треперливата светлина на свещта и виждаше, че повечето възрастни правеха същото — стряскаха се, надигаха се, клюмаха и се събуждаха отведнъж.
Трябваше да е било някъде към полунощ, когато се събуди сепната и осъзна, че този път беше спала повече от час. Почти всички наоколо спяха дълбоко. Размърда се, легна по гръб на пода и загърна наметалото плътно около себе си. Бурята не спираше, но нуждата на хората за сън бе надмогнала тревогата им. Шумът от дъжда, навяващ в стените на църквата, бе като грохот на вълни в скалист бряг и вместо да я държи будна, я унесе в сън.
Отново се събуди сепната. Зачуди се какво я беше стреснало. Вслуша се. Тишина. Бурята беше свършила. Смътна сива светлина се процеди през прозорците. Всички селяни спяха дълбоко.
Алиена се надигна. Раздвижването й стресна Елизабет и тя се събуди веднага.
Споходи ги една и съща мисъл. Отидоха до църковната врата, отвориха я и пристъпиха навън.
Дъждът беше спрял и вятърът бе затихнал. Слънцето не беше още изгряло, но утринното небе беше бисерно сиво. Алиена и Елизабет огледаха наоколо в ясната водниста светлина.
Селото го нямаше.
Освен църквата и една сграда не беше останала. Всичко наоколо беше сравнено със земята. Няколко тежки греди се бяха подпрели на страната на храма, но иначе само камъни от огнища, лъснали сред морето от кал, издаваха къде са били доскоро домовете на хората. В окрайнините на селото все още стърчаха пет-шест стари дървета, дъбове и кестени, макар че всяко от тях като че ли бе загубило по няколко едри клона. Нито едно младо дръвче не беше останало.
Стъписани от пълното опустошение, Алиена и Елизабет тръгнаха по доскорошната улица. Земята наоколо беше осеяна от парчета дърво и мъртви птици. Стигнаха до първата житна нива. Все едно, че стадо добитък беше тъпкало в нея през нощта. Зрелите стръкове пшеница лежаха стъпкани, начупени, изтръгнати от корен и отмити. Земята беше разровена и затънала в локви вода.
Алиена се ужаси.
— Боже Господи! — промълви тя. — Какво ще ядат хората сега?
Тръгнаха през полето. Поражението беше същото навсякъде. Изкачиха се на един нисък хълм и огледаха околността от билото. Накъдето и да погледнеха, виждаха опустошени от градушката жита, мъртви овце, поразени от гръм дървета, наводнени ливади и сринати до земята къщи. Разрухата бе ужасяваща и изпълни сърцето на Алиена със скръб. Сякаш Божията ръка беше паднала над Англия, ударила по земята и унищожила всичко, съградено от хората, освен църквите.
Опустошението беше потресло и Елизабет.
— Ужасно е. Не мога да повярвам. Нищо не е останало.
Алиена кимна мрачно.
— Нищо. Никаква жътва няма да има тази година.
— Какво ще правят хората?
— Не знам. — Обзета от страдание и страх, Алиена промълви: — Чака ни адска зима.
II
Една сутрин, четири седмици след голямата буря, Марта помоли Джак за още пари. Джак се изненада. Даваше й по шест пенса седмично за домакинството и знаеше, че Алиена й дава по още толкова. С това трябваше да храни четирима възрастни и две деца, и да снабдява две къщи с дърва за огрев и рогозки. Но в Кингсбридж имаше много семейства, които едва имаха шест пенса за всичко, за храна, облекло и за наем също така. Попита я защо й трябват още.
Беше притеснена.
— Всички цени са се вдигнали. Хлебарят иска по пени за самун от четири фунта и…
— Пени! За четири фунта? — Джак се възмути. — Трябва да си направим пещ и да си печем сами.
— Ами, понякога пека питки.
— Така е. — Спомни си, че беше ял питки два-три пъти последната седмица.
— Но цената на брашното също се е вдигнала, тъй че нямаме много — каза Марта.
— Трябва да си купим жито и да си го мелим сами.
— Не е разрешено. Длъжни сме да използваме манастирската воденица. А и житото също е станало скъпо.
— Разбира се.
Джак осъзна, че се държи глупаво. Хлябът беше скъп, защото брашното беше скъпо, а брашното беше скъпо, защото, житото беше скъпо, а житото беше скъпо, защото бурята беше убила реколтата и нямаше изход от това. Забеляза, че Марта е притеснена. Винаги се притесняваше, ако си помислеше, че е недоволен. Усмихна се да й покаже, че всичко е наред и я потупа по рамото.
— Не си ти виновна.
— Прозвуча ядосано.
— Не на теб.
Почувства се гузно. Знаеше, че Марта щеше по-скоро ръката си да отреже, отколкото да го мами. Всъщност не разбираше защо му е толкова предана. Ако беше любов, трябваше отдавна да е заглъхнала, защото и тя като целия свят знаеше, че Алиена е любовта на живота му. Понякога беше размислял дали да не я изгони от дома, просто за да я принуди да се поразмърда малко: може би така щеше да попадне на някой подходящ за нея мъж. Но в душата си знаеше, че нищо нямаше да се получи — най-много да я направи съвсем нещастна. Затова я беше оставил на мира.
Бръкна в туниката си за кесията и извади три сребърни пенита.
— Гледай да се оправиш с дванайсет пенса седмично.
Изглеждаше много. Плащаха му само двайсет и четири пенса седмично, макар да получаваше и добавки — свещи, дрехи и ботуши.
Изгълта останалата бира в халбата и излезе навън. Беше необичайно студено за ранна есен. Джак закрачи отривисто по улицата и влезе в манастирския двор. Все още беше малко преди разсъмване и бяха дошли едва няколко майстори. Тръгна по нефа и заоглежда основите. За щастие бяха почти довършени, тъй като зидането може би щеше да спре рано тази година заради студа.
Погледна нагоре към новите трансепти. Задоволството от творението му бе помрачено от пукнатините. Бяха се появили отново в деня след голямата буря. Джак беше ужасно разочарован. Бурята беше изключително силна, разбира се, но неговият храм беше замислен да устои на сто такива бури. Поклати смутено глава и се изкачи по стълбището на куличката до галерията. Искаше му се да може да поговори с някой, който е строил подобна църква, но в Англия нямаше такъв, а дори и във Франция все още не бяха правили толкова висока.
Импулсивно подмина чертожния си под и продължи нагоре по стъпалата до покрива. Ламарината беше положена и той видя, че върхът, който беше преграждал потока на дъждовната вода, вече имаше широк улей, минаващ през основата му. Горе на покрива беше ветровито и всеки път, щом се окажеше близо до ръба, се стараеше да се хване за нещо: нямаше да е първият строител, издухан и пребил се от внезапен порив на вятъра. Вятърът тук горе винаги изглеждаше по-силен, отколкото на земята. Всъщност вятърът сякаш се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше…
Застина на място, вторачен в празното. Вятърът се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше. Това беше отговорът на загадката му. Не тежестта на неговия свод причиняваше пукнатините — беше височината. Сигурен беше, че е построил църквата достатъчно здрава, за да понесе тежестта, но не беше помислил за вятъра. Тези извисяващи се стени непрекъснато бяха блъскани от теченията и понеже бяха толкова високи, вятърът бе достатъчен, за да се пропукат. Застанал на покрива, докато усещаше силата на порива му, можеше съвсем точно да си представи въздействието му над строго балансираната конструкция под него. Толкова добре познаваше строежа си, че можеше почти да усети напрежението все едно, че стените бяха част от тялото му. Вятърът биеше косо срещу църквата също както биеше в него. И тъй като църквата не можеше да се наведе, тя се напукваше.
Беше напълно сигурен, че е намерил обяснението. Но какво трябваше да направи? Трябваше да подсили клерестория, за да може да издържи на вятъра. Но как? Да построи масивни контрафорси срещу стените означаваше да унищожи изумителния ефект от светлина и елегантност, които бе постигнал така успешно.
Но ако това бе цената, за да накара сградата да стои здраво, трябваше да го направи.
Отново слезе по стълбите. Вече не се радваше, макар най-сетне да бе разбрал проблема. Решението щеше да унищожи мечтата му. „Може би бях твърде арогантен“, помисли си Джак. „Толкова уверен бях, че мога да построя най-красивата катедрала на света. Защо си бях въобразил, че мога да се справя по-добре от всеки друг? Какво ме накара да си помисля, че съм по-различен? Трябваше точно да копирам плана на някой друг майстор и да се примиря“.
Филип го чакаше при чертожния под. Челото на приора се беше намръщило угрижено, а ивицата сива коса около бръснатото му теме беше разрошена. Като че ли не беше заспивал цялата нощ.
— Налага се да намалим разходите си — заговори без предисловие. — Просто нямаме достатъчно пари, за да продължим в сегашния темп.
Джак се беше страхувал от това. Ураганът бе унищожил реколтата в почти цяла южна Англия — със сигурност щеше да се отрази на манастирските финанси. Приказките за съкращения винаги го притесняваха. Боеше се в душата си, че ако строителството се забави прекалено, можеше да не доживее да види катедралата си довършена. Но не издаде страха си.
— Зимата иде — отвърна той небрежно. — Работата бездруго винаги се забавя по това време. А тази година зимата ще е ранна.
— Не съвсем — отвърна мрачно Филип. — Искам да съкратя разходите ни наполовина, веднага.
— Наполовина! — Не можеше да повярва.
— Зимното съкращение започва от днес.
Беше по-лошо, отколкото Джак бе очаквал. Сезонните работници обикновено напускаха някъде в началото на декември. Прекарваха зимните месеци в строене на дървени къщи или в правене на плугове и талиги за семействата си, или за да припечелят малко пари. Тази година семействата им нямаше да се зарадват, като ги видеха.
— Знаете ли, че ги връщате в домове, където хората вече гладуват?
Филип го изгледа ядосано.
— Разбира се, че го знаете — въздъхна Джак. — Съжалявам, че попитах.
Приорът каза твърдо:
— Ако не го направя сега, някоя неделя посред зима цялата работна сила ще се нареди на опашка за надниците си и ще им покажа на всички празно ковчеже.
Джак потръпна безпомощно.
— Нямам какво да възразя на това.
— Не е всичко — предупреди Филип. — От сега нататък никакво наемане, дори на мястото на напускащи.
— Не сме наемали нови хора от месеци.
— Нае Алфред.
— Онова беше друго — отвърна Джак смутено. — Все едно, никакво наемане.
— И никакви повишения.
Джак кимна. От време на време по някой чирак или ратай молеше да бъде повишен в зидар или каменоделец. Ако майсторите преценяха, че е достатъчно опитен, молбата се удовлетворяваше и приоратът трябваше да му плаща по-високи надници. Джак напомни:
— Повишението е право на зидарската ложа.
— Не се опитвам да го променям — отвърна Филип. — Просто моля зидарите да отложат всякакви повишения, докато гладът отмине.
— Ще поставя въпроса пред тях — отвърна Джак уклончиво. Предчувстваше, че ще си има неприятности заради това.
Филип продължи:
— От сега нататък няма да се работи в светите дни.
Светите дни бяха твърде много. По принцип бяха празнични, но дали на работниците ще се плаща за празнични дни беше въпрос на договаряне. В Кингсбридж правилото беше, че ако два или повече свети дни се паднат в една седмица, първият беше платен празничен, а вторият — неплатен свободен ден по избор. Повечето хора предпочитаха да работят и на втория. Сега обаче нямаше да имат тази възможност. Вторият свят ден щеше да е задължително неплатен празничен.
Предстоящото обясняване на тези промени пред ложата го притесни.
— Всичко това би се приело много по-добре, ако мога да го представя като въпрос за обсъждане, вместо като нещо вече решено.
Филип поклати глава.
— Ще си помислят, че е открито за договаряне и че някои предложения може да бъдат смекчени. Ще предложат половината свети дни да останат работни и да се разреши ограничен брой повишения.
Прав беше, разбира се.
— Но дали е разумно? — попита Джак.
— Разбира се, че е разумно — отвърна Филип раздразнено. — Просто няма място за уговорки. Вече съм притеснен, че тези мерки може да не се окажат достатъчно — никакви отстъпки не мога да направя.
— Добре. — Точно сега Филип явно нямаше настроение за компромиси. — Нещо друго има ли? — попита Джак предпазливо.
— Да. Спри да купуваш материал. Изчерпваш припасите камък и дърва.
— Дървата ги получаваме безплатно! — възрази Джак.
— Но трябва да плащаме за превоза.
— Вярно. Добре. — Джак отиде до прозореца и погледна камъните и дървените трупи, складирани долу в манастирския двор. Направи го по инстинкт — знаеше какви са запасите. — Това не е проблем. При намалената работна сила ще ни стигне материал до следващото лято.
Филип въздъхна уморено.
— Не гарантирам, че ще можем да вземем сезонни работници лятото. Зависи от цената на вълната. Няма да е зле да ги предупредиш.
Джак кимна.
— Толкова ли е зле?
— По-зле, отколкото помня да е било някога — отвърна приорът. — На тази страна й трябват три години хубаво време. И нов крал.
— Амин.
Филип се прибра в къщата си. Джак прекара предобеда в размисъл как да се справи с промените. Имаше два начина да се строи неф: просвет след просвет, като се започне от мястото под купола и се продължи на запад; или ред по ред, като първо се положи основата на целия неф и след това се зида нагоре. Вторият начин беше по-бърз, но искаше повече зидари. Беше възнамерявал да приложи него. Но сега премисли. Строенето просвет след просвет беше по-подходящо при намалена работна сила. Имаше и още едно предимство: всякакви промени, които въведеше в плана си предвид съпротивлението на вятъра, можеше да се изпитат на един или два просвета, преди да се приложат върху цялата сграда.
Тревожеха го и дългосрочните последствия от финансовата криза. Работата можеше да се забавя все повече с годините. Мрачно си представи как е остарял, посивял и изнемощял, без да е постигнал амбицията на живота си и най-накрая го погребват в манастирското гробище, в сянката на така и недовършената катедрала.
Когато удари обедната камбана, отиде до зидарския навес. Мъжете бяха насядали на ейл и сирене и той за първи път забеляза, че много от тях нямаха хляб. Помоли зидарите, които обикновено си ходеха по домовете за обед, да останат замалко.
— Приоратът е закъсал с парите — съобщи им Джак.
— Не знам манастир, който да не е закъсвал рано или късно — каза един от по-старите мъже.
Джак го погледна. Наричаха го Едуард Двуносия, защото имаше брадавица на лицето си, голяма почти колкото носа му. Беше добър каменоделец с остро око за извивките и Джак винаги го използваше за дялане на колони и плинтове.
— Трябва да признаете, че тук се оправят с парите си по-добре, отколкото на повечето места. Но приор Филип не може да избегне бурите и лошите жътви и сега му се налага да свие разходите. Ще ви кажа за това, преди да сте почнали обяда си. Първо, няма да получаваме повече камък и дървен материал.
Майсторите от другите навеси се стичаха, за да чуят. Един от по-старите дърводелци, Питър, рече:
— Дървото, което имаме, няма да стигне за зимата.
— Ще стигне — отвърна Джак. — Ще строим по-бавно, защото ще разполагаме с по-малко майстори. Зимното освобождаване започва от днес.
Веднага разбра, че не се е справил добре с обявлението. Последваха възражения от всички страни, а няколко мъже заговориха едновременно. „Трябваше да им го съобщя по-деликатно“, помисли си той. Но нямаше опит в такива неща. Беше майстор от седем години, но през това време не бе имало финансова криза.
Гласът, който се извиси над врявата, беше на Пиер, един от строителите, дошли от Сен Дени. След шест години в Кингсбридж английският му все още беше несъвършен и заради гнева прозвуча още по-завалено:
— Не може освобождава хора на вторник.
— Точно така — каза Джак Ковача. — Трябва да им дадеш време до края на седмицата поне.
Намеси се и Алфред, завареният му брат:
— Помня, че когато баща ми строеше една къща за графа на Шайринг, Уил Хамли освободи целия екип. Баща ми му каза, че трябва да плати на всички седмичната им надница и държа главата на коня му, докато даде парите.
„Много ти благодаря, Алфред“, помисли си Джак. Продължи предпазливо.
— Трябва да чуете и останалото. От сега нататък няма да се работи на светите дни и няма да има никакви повишения.
Това още повече ги ядоса.
— Неприемливо е — извика един, а още няколко заповтаряха: — Неприемливо, неприемливо.
Това го раздразни.
— Какво ми говорите сега? Щом манастирът няма пари, няма да ви се плати. Какъв смисъл има да припявате „неприемливо“ като клас ученици на урок по латински?
Едуард Двуносия заговори отново:
— Не сме клас ученици, а сме зидарска ложа. Ложата има правото да повишава и никой не може да й го отнеме.
— А ако няма пари за повишения? — викна Джак разгорещено.
— Не го вярвам това — подвикна един от по-младите зидари.
Беше Дан Бристъл, от сезонните работници. Не беше добър каменоделец, но можеше да реди камъка точно и бързо. Джак му отвърна:
— Как можеш да кажеш, че не го вярваш? Какво знаеш за финансите на приората?
— Знам каквото виждам — каза Дан. — Монасите гладуват ли? Не. Свещи в църквата има ли? Има. Вино в избата има ли? Има. Приорът да ходи бос? Не. Има пари. Просто не иска да ни ги дава.
Няколко души се съгласиха шумно. Всъщност грешеше поне по един въпрос — за виното. Но никой нямаше да повярва на Джак тепърва — беше се превърнал в представител на приората. Не беше честно: не той отговаряше за решенията на Филип.
— Вижте, само ви предавам каквото ми каза приорът. Не гарантирам, че е вярно. Но щом ни казва, че няма достатъчно пари, а ние не му вярваме, какво можем да направим?
— Можем всички да спрем да работим — отвърна Дан. — Веднага.
— Точно така — подкрепи го друг.
Нещата отиваха на зле, осъзна Джак в паника.
— Чакайте малко. — Отчаяно се помъчи да измисли нещо, с което да потуши напрежението.
— Хайде да се върнем сега на работа, а следобеда ще се опитам да склоня приор Филип да смекчи плановете си.
— Не мисля, че ще се получи — каза Дан.
Джак не можеше да повярва на ставащото. Очаквал беше много заплахи за строежа на бленувания си храм, но през ум не беше му минавало, че строителите му може да го саботират.
— Но защо да не работим? — запита невярващо. — Какъв е смисълът?
— Както стоят нещата, половината от нас дори не са сигурни дали ще им се плати за цялата седмица — каза Дан.
— Което против обичай и практика — додаде Пиер.
Фразата „обичай и практика“ много се използваше в съда.
— Да работим поне докато се опитам да разубедя Филип — прикани ги Джак отчаяно.
Едуард Двуносия рече:
— Ако работим, можеш ли да гарантираш, че на всеки ще му се плати за цялата седмица?
Знаеше, че не може да предложи такава гаранция. Не и при сегашното настроение на приора. Хрумна му все пак да каже „да“ и да плати със свои пари ако се наложи, но се сети веднага, че всичките му спестявания нямаше да стигнат да покрие седмичните надници. Затова отвърна:
— Ще направя всичко по силите си да го убедя и мисля, че ще се съгласи.
— За мен не е достатъчно — рече Дан.
— И за мен — заяви Пиер.
— Няма гаранции, няма работа — отсече Дан.
За отчаяние на Джак, всички се съгласиха. Ако продължеше да им се противопоставя, щеше да загуби и малкото авторитет, който му бе останал.
— Ложата трябва да действа като един — цитира той обичайната фраза. — Всички ли са за спирането?
Потвърдиха го в хор.
— Така да бъде — въздъхна Джак. — Ще го кажа на приора.
* * *
Епископ Уейлрън влезе в Шайринг, следван от цяла малка армия придружители. Граф Уилям го чакаше в притвора на църквата на пазарния площад. Уилям се намръщи озадачен: беше очаквал работна среща, а не официална визита. Какво ли беше намислил коварният епископ сега?
С Уейлрън имаше някакъв непознат на дорест кон. Беше висок и дългокрак, с дебели черни вежди и голям клюнест нос, с неизменно сякаш презрително изражение на лицето. Яздеше до Уейлрън като равен, но не носеше облекло на епископ.
Щом слязоха, Уейлрън представи непознатия:
— Граф Уилям, това е Питър от Уеърхам, който е архидякон на служба при архиепископа на Кентърбъри.
Никакво обяснение какво търси Питър тук, прецени Уилям. Уейлрън определено кроеше нещо.
Архидяконът се поклони и рече:
— Вашият епископ ми каза за щедростта ви към Светата Майка Църквата, лорд Уилям.
Преди да успее да отговори, Уейлрън посочи енорийската църква.
— Тази сграда ще бъде съборена, за да се отвори място за новата църква, архидяконе.
— Назначили ли сте вече майстор зидар? — попита Питър.
Уилям се зачуди защо един архидякон от Кентърбъри толкова се интересува от енорийската църква на Шайринг. Но може би беше просто учтивост.
— Не. Не съм намерил майстор още. Има много строители, които търсят работа, но не мога да намеря някой от Париж. Изглежда целият свят иска да строи църкви като в Сен Дени и строителите, които познават стила, много се търсят.
— Може би е важно — рече Питър.
— Има един строител, който може би ще е от полза. Чака да се видим с него по-късно.
Уилям отново се озадачи. Защо Питър смяташе, че е важно да се строи като в Сен Дени?
— Новата църква ще е много по-голяма, разбира се — каза Уейлрън. — Ще навлезе много по-навътре в площада.
Никак не му хареса наставническият тон на епископа. Уилям възрази:
— Не мога да позволя църквата да навлезе в площада.
Уейлрън го погледна раздразнено, сякаш бе казал нещо неуместно.
— Защо пък не?
— Всяка педя от площада носи пари в пазарните дни.
Епископът изглеждаше готов да спори, но Питър се намеси с усмивка:
— Сребърният чучур не бива да се запушва.
— Точно така — кимна Уилям.
Той плащаше за тази църква. За щастие четвъртата лоша реколта не беше се отразила особено на дохода му. По-дребните селяни плащаха рентата в натура и мнозина от тях му бяха дали чувала със зърно и двете гъски, макар и да преживяваха на жълъдова супа. Освен това чувалът зърно струваше десет пъти повече от това, което бе получавал преди пет години, а вдигането на цената многократно компенсираше загубите от разорени арендатори и измрели от глад крепостни. Все още имаше средства за новия строеж.
Заобиколиха зад църквата. Тук беше жилищен квартал и носеше много слаб доход. Уилям обясни:
— Можем да строим от тази страна и да съборим всички тези къщи.
— Но повечето са домове на клирици — възрази Уейлрън.
— За духовниците ще намерим жилища.
Уейлрън не остана доволен, но нищо повече не каза.
В северния край на църквата ги удостои с поклон плещест, към трийсет годишен мъж. По облеклото му Уилям прецени, че трябва да е занаятчия. Близкият помощник на Уейлрън, архидякон Балдуин, го представи:
— Човека, за когото ви казах, милорд епископ. Алфред от Кингсбридж.
На пръв поглед мъжът не вдъхваше много доверие: приличаше на вол, едър, як и глуповат. Но ако го погледнеше човек по-внимателно, имаше нещо лукаво в изражението му, като у лисица или хитро псе.
Архидякон Балдуин продължи:
— Алфред е синът на Том Строителя, първия майстор на Кингсбридж. Самият той беше майсторът известно време, докато не го измести доведеният му брат.
Синът на Том Строителя. Този мъж се беше оженил за Алиена, досети се Уилям. Но така и не беше консумирал брака си. Загледа го с любопитство. Изобщо нямаше да предположи, че е полово немощен. Изглеждаше здрав и съвсем нормален. Но Алиена умееше да влияе странно на хората.
Архидякон Питър го разпитваше:
— Работил ли сте в Париж? Научил ли сте стила на Сен Дени?
— Не…
— Но ние искаме църква, построена в новия стил.
— Сега работя в Кингсбридж, където майстор е брат ми. Той донесе новия стил от Париж и го научих от него.
Уилям се зачуди как е успял епископ Уейлрън да привлече Алфред, без да събуди подозрение. После се сети, че помощник-приорът на Кингсбридж Ремигий беше протеже на Уейлрън. Той трябваше да го е подтикнал.
Спомни си още нещо за Кингсбридж и каза на Алфред:
— Но твоят покрив падна.
— Не беше по моя вина — отвърна Алфред. — Приор Филип настоя да променим плана.
— Знам го Филип — рече Питър с неприязън в гласа. — Амбициозен, нагъл човек.
— Откъде го знаете? — попита Уилям.
— Преди много години бях монах в скита „Свети Джон в леса“, когато Филип беше игумен там — отвърна Питър с горчивина. — Критикувах разхайтения му режим и той ме направи алмонер, за да не му преча. — Явно негодуванието му още тлееше. Нямаше съмнение, че е фактор в кроежите на Уейлрън.
— Все едно — рече Уилям. — Едва ли ще взема строител, чиито покриви падат, каквито и да са извиненията.
Алфред отвърна:
— Аз съм единственият майстор строител в Англия, който е работил на църква в новия стил, освен брат ми Джак Джаксън.
— Не ме интересува Сен Дени. Вярвам, че душата на горката ми майка ще бъде опростена и с църква в традиционния стил.
Епископ Уейлрън и архидякон Питър се спогледаха. Уейлрън му заговори тихо:
— Един ден тази църква може да е катедралата на Шайринг.
Всичко му стана ясно. Преди много години Уейлрън кроеше да премести седалището на диоцеза от Кингсбридж в Шайринг, но приор Филип го беше надиграл. Сега съживяваше плана си. Този път изглежда щеше да действа по-хитро. Предния път просто бе помолил архиепископа на Кентърбъри да изпълни искането му. Сега щеше да започне със строежа на нова църква, голяма и достатъчно престижна, за да стане катедрала и в същото време да си създаде съюзници като Питър в кръга на архиепископа, преди да направи прошението си. Всичко това беше много добре, но Уилям искаше просто да вдигне църква в памет на майка си, за да облекчи прехода на душата й през вечните пламъци. Опитът на Уейлрън да го използва за свои цели го възмути. От друга страна, ако катедралата се преместеше тук, щеше да е страхотен успех за Шайринг и изгодата за него щеше да е голяма.
— Има още нещо — каза Алфред.
— Да? — подкани го Уейлрън.
Уилям ги погледна.
Алфред беше по-едър, по-силен и по-млад от епископа. Можеше да го събори на земята с едната ръка вързана зад гърба, но се държеше като по-слабия в боя. Преди години Уилям щеше да се ядоса, ако видеше някое превзето хилаво попче да се налага над силен мъж, но такива неща вече не го ядосваха: така стояха нещата на този свят.
Алфред заговори тихо:
— Мога да доведа с мен цялата работна сила на Кингсбридж.
Думите му приковаха вниманието на тримата.
— Я повтори — каза Уейлрън.
— Ако ме наемете за майстор строител, ще доведа с мен всички занаятчии от Кингсбридж.
— Как да сме сигурни, че говориш истината? — попита Уейлрън предпазливо.
— Не ви моля да ми вярвате — отвърна Алфред. — Дайте ми работата условно. Ако не направя каквото обещавам, ще напусна без заплащане.
По различни причини и тримата слушащи мразеха приор Филип и възможността да му нанесат такъв удар изведнъж ги заинтригува силно.
Алфред добави:
— Няколко от зидарите са работили на Сен Дени.
— Но как можеш да ги доведеш със себе си? — попита го Уейлрън.
— Важно ли е? Да речем, че предпочитат мен пред Джак.
Уилям реши, че тук Алфред лъже, а и Уейлрън изглежда си помисли същото, след като накриви глава и го изгледа много дълго. Само че преди това Алфред май беше казал истината. Каквато и да беше истинската причина, като че ли беше убеден, че може да доведе със себе си майсторите от Кингсбридж.
— Ако дойдат с теб тук, работата в Кингсбридж съвсем ще спре — каза Уилям.
— Да — отвърна Алфред. — Ще спре.
Уилям погледна Уейлрън и архидякона.
— Трябва да обсъдим това по-подробно. Добре ще е да обядва с нас.
Уейлрън кимна съгласен и каза на Алфред:
— Последвай ни до къщата ми. Тя е в другия край на площада.
— Знам я. Аз я строих.
От два дни приор Филип отказваше да обсъжда стачката. Онемял беше от яд и щом мернеше Джак пред очите си, просто се обръщаше и тръгваше обратно.
На втория ден от една мелница в манастирските имоти дойдоха три товара с брашно. Колите се придружаваха от войници: брашното в днешно време бе скъпо като злато. Проверяваше го брат Джонатан, помощник-икономът на стария Кътбърт Белоглавия. Джак загледа Джонатан, докато броеше чувалите. Имаше нещо странно познато за него в лицето на младия монах. Сякаш приличаше на някой, когото Джак познава добре. Беше висок и длъгнест, със светлокафява коса — нищо общо с Филип, който беше нисък, мършав и чернокос. Но във всяко друго отношение, освен телесно, Джонатан напомняше на своя осиновител: момчето беше съсредоточено, много принципно, решително и амбициозно. Хората го харесваха въпреки прекалено строгото му отношение към морала — по същия начин, както обичаха и Филип.
Докато приорът отказваше да говорят, няколко думи с Джонатан беше втората добра възможност.
Джак изчака, докато Джонатан се разплати с войниците и коларите. Беше спокоен и уверен, а когато коларите му поискаха повече пари от договореното, отказа им кротко, но твърдо. На Джак му хрумна, че монашеското възпитание е добра подготовка за ръководене.
Ръководене. Слабостта на Джак в това отношение се беше показала много остро. Беше позволил един проблем да се превърне в криза заради непохватността си с хората. Всеки път, когато се сетеше за онова злополучно събрание, се ругаеше за глупостта си. Беше решил твърдо да намери начин да поправи нещата.
Коларите си тръгнаха с недоволно ръмжене, а Джак се приближи и подхвърли на Джонатан:
— Филип е ужасно ядосан за стачката.
В първия момент Джонатан като че ли се канеше да отвърне нещо неприятно — сам той явно беше доста ядосан — но накрая лицето му се отпусна.
— Изглежда ядосан, но отвътре е уязвен.
Джак кимна.
— Приема го лично.
— Да. Чувства, че строителите са се обърнали против него точно когато е най-притеснен.
— Май е така, донякъде — каза Джак. — Но Филип направи голяма грешка, като се опита да промени работните практики с решението си.
— Какво друго можеше да направи?
— Можеше първо да обсъди кризата с тях. Дори би могло те сами да предложат някои икономии. Но не мога да го виня, защото и аз направих същата грешка.
Като Филип, Джонатан искаше да обясни стачката с вероломството на мъжете, но вече виждаше с неохота другата страна на монетата. Джак реши да спре дотук. Беше посял семето.
Остави го и отиде при чертожния си под. Бедата, помисли си той, докато вдигаше чертожните прибори, бе в това, че градският миротворец беше Филип. Обикновено той беше съдията на прегрешилите и посредникът в споровете. Притеснително беше Филип да се окаже страна в спор, ядосан, обиден и неотстъпчив. Този път някой друг трябваше да постигне мир. А единствения човек, за когото Джак можеше да се сети, беше самият той. Като майстор строител, той беше посредникът, който можеше да говори и с двете страни, а мотивът му беше неоспорим — искаше да продължи строенето.
Останалата част от деня прекара в мислене как да се справи с тази задача и въпросът, който си задаваше непрекъснато бе: Какво би направил Филип.
На другия ден се почувства готов да се изправи пред него.
Денят беше студен и мокър. Рано следобеда Джак се промъкна в изоставения строеж, придърпал качулката на наметалото над главата си да не се намокри, уж че оглежда пукнатините в клерестория (проблем, който си оставаше нерешен) и зачака, докато видя Филип да бърза към къщата си откъм портиците. Щом влезе, Джак го последва.
Приорът винаги оставяше вратата си отворена. Джак почука и влезе. Завари го на колене пред малкия олтар в ъгъла. Достатъчно трябваше да се е молил. Правеше го в църквата по цял ден и през половината нощ, за да продължава и у дома си, отбеляза Джак. Огън нямаше: Филип пестеше. Изчака го мълчаливо, докато стана и се обърна. Тогава каза:
— Това трябва да се прекрати.
Добродушното обикновено лице на Филип беше стегнато и намръщено.
— Не виждам някаква трудност — отвърна той хладно. — Могат да се върнат на работа веднага щом пожелаят.
— По вашите условия.
Филип го изгледа мълчаливо.
— Няма да се върнат по вашите условия и няма да чакат вечно, докато се вразумите — добави Джак припряно. — Или това, което според тях е „вразумяване“.
— Няма да чакат вечно? Какво ще направят, като им омръзне да чакат? Няма да намерят работа другаде. Да не би да си мислят, че само тук страдаме от глада? В цяла Англия е. На всеки строеж правят съкращения.
— Значи ще чакате, докато ви дойдат на колене и помолят за прошка.
Филип извърна очи.
— Никого няма да карам да ми коленичи. Не вярвам да съм давал повод да се очаква такова поведение от мен.
— Не сте и точно затова дойдох да ви видя. Знам, че всъщност не искате да унизите тези хора — не ви е в нрава. А и ако се върнат обидени и унизени, ще работят лошо в следващите години. Тъй че от моя и от ваша гледна точка, трябва да им позволим да запазят достойнство. А това означава да направим отстъпки.
Джак затаи дъх. Това беше голямото му слово и това беше моментът му „сега или никога“. Ако Филип и сега останеше непреклонен, бъдещето изглеждаше мрачно.
Филип помълча дълго. Джак видя на лицето на приора как разумът се бореше с чувствата. Най-сетне погледът му омекна и той предложи:
— По-добре да седнем.
Джак едва потисна въздишката си на облекчение, докато сядаше. Беше помислил какво да каже след това; нямаше да повтори спонтанната нетактичност, която бе проявил със строителите.
— Не се налага да променяте замразяването на покупките на материали — започна той. — Също така мораториумът за наемане на нови работници може да остане — никой не възразява на това. Смятам също, че може да бъдат убедени да не се работи на светите дни, ако спечелят отстъпки в други области. — Помълча, докато казаното се утаи. Дотук даваше всичко и не искаше нищо.
Филип кимна.
— Добре. Какви отстъпки?
Джак си пое дъх.
— Това, което най-силно ги обиди, беше забраната за повишения. Смятат, че се опитвате да си присвоите древното право на ложата.
— Обясних ти, че намерението ми не е такова — отвърна Филип раздразнено.
— Знам, знам. Разбира се, че ме уверихте. И аз ви повярвах, но те не. — На лицето на Филип се изписа обида. Как можеше да не му вярва някой? Джак добави припряно: — Но това е минало. Ще ви предложа компромис, който няма да ви струва нищо.
Филип го погледна заинтригувано.
— Оставете им да продължат да одобряват молби за повишение, но отложете свързаното с това повишаване на заплатата с година. — И си помисли: „намери сега някакво възражение на това, ако можеш“.
— Ще приемат ли? — попита Филип скептично.
— Струва си да се опита.
— А ако не мога да си позволя повишаване на заплатата и след година?
— Прехвърлете моста като стигнете до него.
— В смисъл, да го предоговоря след година?
Джак сви рамене.
— Ако се наложи.
— Разбирам — отвърна Филип уклончиво. — Нещо друго?
— Най-големият препъникамък е моменталното освобождаване на сезонните работници. — Джак вече беше съвсем откровен. Този въпрос не можеше да се смекчи. — Незабавното освобождаване не е било позволявано на никой строеж в Християнския свят. Краят на седмицата е най-ранното. — За да не се чувства Филип толкова глупаво, Джак добави: — Трябваше да ви предупредя за това.
— Значи трябва само да ги наема за още два дни?
— Не мисля, че това вече ще е достатъчно — отвърна Джак. — Ако бяхме подходили другояче в началото, можеше да мине, но сега ще искат повече компромис.
— Не се съмнявам, че имаш нещо на ум.
Имаше и това бе единствената реална отстъпка, която трябваше да поиска.
— Сега е началото на октомври. Обикновено освобождаваме сезонните работници в началото на декември. Хайде да се срещнем на средата и да го направим в началото на ноември.
— Това ми дава само половината от нужното.
— Дава ви повече от половината. Все пак печелите от изчерпването на запасите, отлагането на повишенията на заплати и светите дни.
— Това са дреболии.
Джак се отпусна унило. Беше направил всичко по силите си. Нямаше повече аргументи, никакви средства да го убеди, нищо повече за казване. Беше пуснал стрелата си. А Филип все още упорстваше. Беше готов да признае поражението си. Погледна каменното лице на приора и зачака.
Филип извърна очи към олтара в ъгъла. Помълча дълго. Най-сетне погледна отново Джак и каза:
— Трябва да го поставя пред катедралния съвет.
Джак отмаля от облекчение. Не беше победа, но почти. Филип нямаше да помоли монасите да обсъдят нещо, което сам не е одобрил и най-често те приемаха това, което искаше.
— Надявам се да приемат — промълви Джак.
Филип стана и сложи ръка на рамото му. За първи път се усмихна.
— Ако поставя въпроса толкова убедително като теб, ще приемат.
Изненада го тази внезапна промяна в настроението.
— Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-малки ще са последствията.
— Знам. Много ме ядосва, но не искам да се карам с теб.
Неочаквано му подаде ръка.
Джак я стисна и се почувства по-добре.
— Да кажа ли на строителите да се съберат в навеса сутринта и да чуем решението на катедралния съвет?
— Да, моля.
— Ще го направя веднага. — Джак се обърна да си тръгне.
— Джак.
— Да?
— Благодаря ти.
Джак кимна мълчаливо и излезе. Тръгна в дъжда, без да вдига качулката си. Чувстваше се щастлив.
Следобеда мина по домовете на всички занаятчии и им каза, че на заранта ще има събрание. Онези, които не бяха се прибрали — неженените и сезонните работници най-вече — намери в пивницата. Само че бяха трезви, защото цената на ейла се беше вдигнала заедно с всичко останало и никой не можеше да си позволи да се напие. Единствения майстор, когото не можа да намери, беше Алфред, когото не беше виждал от два дни. Появи се най-сетне привечер. Влезе в пивницата със странно тържествуващо изражение на бичето лице. Не каза къде е бил, а и Джак не го попита. Остави го да пие с другите мъже и се прибра да вечеря с Алиена и децата.
На другата сутрин започна събранието преди приор Филип да дойде в навеса. Искаше да положи основата. Отново се бе подготвил много грижливо какво да каже, за да не провали каузата си с нетактичност. Отново се опита да се справи с нещата така, както щеше да го направи Филип.
Всички занаятчии бяха дошли рано. В залог беше поминъкът им. Един-двама от по-младите бяха със зачервени очи: Джак предположи, че пивницата е останала отворена до късно предната нощ и някои от тях замалко бяха забравили за беднотията си. Младежите и сезонните работници щяха да са най-трудните. По-старите майстори гледаха по-дългосрочно на нещата. Дребното малцинство жени занаятчийки бяха винаги предпазливи и сдържани, щяха да подкрепят всяко решение.
— Приор Филип ще ни помоли да се върнем на работа и ще предложи някакъв компромис — започна Джак. — Преди да дойде, трябва да обсъдим какво можем да сме готови да приемем, какво определено да отхвърлим и къде бихме могли да сме готови за преговаряне. Трябва да покажем на Филип единен фронт. Надявам се, че всички сте съгласни.
Последваха няколко кимвания.
Вложи малко повече яд в гласа си и продължи:
— Според мен трябва категорично да откажем да приемем незабавното освобождаване. — Джак удари с юмрук по пейката, за да подчертае непреклонността си по този въпрос. Някои души шумно се съгласиха. Знаеше, че точно това искане Филип нямаше да направи. Искаше по-горещите глави да се настроят да бранят древния обичай и практика по този въпрос, тъй че щом Филип отстъпеше, вятърът да спре да издува платната им.
— Също така трябва да браним правото на ложата да прави повишения, защото само майстори могат да съдят дали човек има умения или не. — Отново хитруваше. Съсредоточаваше вниманието им на нефинансовата страна на повишенията с надеждата, че след като спечелеха, щяха да са готови на компромис по заплащането.
— Колкото до работенето в светите дни, съм раздвоен. Празничните дни обикновено са въпрос на договаряне — няма всеобщ обичай и практика, доколкото знам. — Обърна се към Едуард Двуносия: — Какво ти е мнението за това, Едуард?
— Практиката е различна на различните места — отвърна Едуард.
Доволен беше, че търсят съвета му. Джак му кимна окуражително да продължи. Едуард взе да изрежда различни начини на договорка за светите дни. Събранието вървеше точно както му се искаше. Дългият спор по въпрос, който не беше особено проблематичен, щеше да отегчи хората и да изцеди енергията им за противопоставяне.
Само че монологът на Едуард беше прекъснат от един глас отзад:
— Всичко това е маловажно.
Джак видя, че заговорилият е Дан Бристъл, от сезонните работници.
— Един по един, моля. Нека Едуард да се доизкаже.
Но Дан не се остави така лесно.
— Зарежете го всичко това. Това, което искаме, е вдигане на заплатата.
— Вдигане? — Джак се ядоса на нелепата реплика.
За негова изненада обаче, Дан получи подкрепа. Заговори Пиер:
— Точно така, вдигане. Вижте — четири фунта самун струва пени. Кокошка, която била осем пенса, сега двайсет и четири! Никой от нас тука не пил силна бира от седмици, бас слагам. Всичко се вдига, но повечето от нас все още взели същите надници, на които ни наемат, което е дванайсет пенса седмично. Семейства трябва храним с това.
Сърцето на Джак изстина. Беше движил всичко добре, но това прекъсване разби стратегията му. Но се въздържа да спори с Дан и Пиер. Знаеше, че ще е по-убедителен, ако изглеждаше непредубеден.
— Съгласен съм с двама ви — каза той, за тяхна явна изненада. — Въпросът е какъв шанс имаме да убедим Филип да ни даде повишение в момент, когато приоратът привършва парите си?
Никой не реагира на това. Дан просто заяви:
— Трябват ни по двайсет и четири пенса седмично, за да оцелеем, а и тогава ще сме по-зле от преди.
Джак се отчая и обърка: защо събранието се изплъзваше от ръцете му? Пиер повтори:
— Двайсет и четири пенса седмично. — Няколко други закимаха.
На Джак му хрумна, че може би не беше единственият дошъл на събранието с готова стратегия. Погледна Дан твърдо и попита:
— Това обсъждано ли е преди?
— Да. Снощи, в пивницата — отвърна Дан предизвикателно. — Нищо лошо няма в това, нали?
— Не, разбира се. Но заради всички нас, непривилегированите да присъстваме на това заседание, би ли ни описал накратко заключенията?
— Добре. — Другите мъже, които бяха предната вечер в пивницата, гледаха гузно, но Дан остана невъзмутим. Точно когато отвори уста, влезе приор Филип. Джак го погледна питащо. Приорът изглеждаше щастлив. Улови погледа му и кимна едва-едва. Джак се въодушеви: монасите бяха приели компромиса. Отвори уста, за да попречи на Дан да заговори, но закъсня за миг.
— Искаме двайсет и четири пенса седмично за занаятчия — каза силно Дан. — Дванайсет пенса за работниците и четирийсет и осем за майсторите занаятчии.
Джак отново погледна Филип. Доволното изражение го нямаше, отстъпило бе мястото си на познатото изопнато и намръщено лице на човек, готов за противопоставяне.
— Един момент — каза Джак. — Това не е позицията на ложата. Това е глупаво искане, спретнато от пиянска група в кръчмата.
— Не е — намеси се нов глас. Беше Алфред. — Ще се убедиш, че повечето занаятчии подкрепят искането за двойно плащане.
Джак го изгледа с гняв.
— Преди няколко месеца ме помоли за работа. Сега настояваш за двойно плащане. Трябваше да те оставя да мреш от глад!
— И това ще сполети всеки от вас, ако не се вразумите! — додаде приор Филип.
На Джак ужасно му се искаше да избегне такива предизвикателства, но вече не виждаше избор: стратегията му беше рухнала.
— Няма да се върнем на работа за по-малко от двайсет и четири пенса, и толкоз — каза Дан.
Приор Филип отвърна ядосано:
— И дума да не става. Това са глупави мечти. Няма дори да го обсъждам.
— А ние няма да обсъждаме нищо друго — рече Дан. — Няма да работим за по-малко, при никакви обстоятелства.
— Това е глупаво! — възмути се Джак. — Как може да седите тук и да казвате, че няма да работите за по-малко? Няма да работите изобщо, глупако. Нямате къде да идете!
— Така ли? — запита Дан.
Ложата затихна.
„О, Боже“, помисли си Джак отчаян. „Това е. Намерили са избор“.
— Имаме къде да отидем — заяви Дан и се изправи. — А колкото до мен, отивам там веднага.
— За какво говориш?
Дан го изгледа тържествуващо.
— Предложена ми е работа на нов строеж, в Шайринг. Строеж на новата църква. Двайсет и четири пенса седмично за занаятчии.
Джак се озърна.
— На някой друг предложено ли е същото?
Цялата ложа гледаха гузно.
— На всички ни — каза Дан.
Джак беше съсипан. Всичко това беше организирано. Беше предаден. Чувстваше се не само онеправдан, но и глупаво. Изтълкувал беше съвсем погрешно ситуацията. Обидата бързо премина в гняв и той се заозърта кого да обвини.
— Кой от вас? — изрева Джак. — Кой от вас е предателят? — Огледа ги един по един. Малцина можеха да издържат на погледа му. Срамът им не му донесе утеха. Чувстваше се като изоставен любовник. — Кой донесе това предложение от Шайринг? — извика им. — Кой ще е майсторът строител в Шайринг? — Погледът му затърси между събраните и най-сетне се спря на Алфред. Разбира се. Призля му от погнусата. — Алфред ли? Напускате ме, за да работите за Алфред?
Последва мълчание. Най-сетне Дан рече:
— Да, за него.
Джак разбра, че е победен.
— Тъй да бъде — каза с горчивина. — Знаете ме и знаете брат ми. И сте избрали Алфред. Знаете приор Филип и знаете граф Уилям. И сте избрали Уилям. Единственото, което ми остава да ви кажа, е, че заслужавате всичко, което ще получите.
Петнадесета глава
I
— Разкажи ми история — каза Алиена. — Вече изобщо не ми разказваш. Помниш ли как го правеше някога?
— Помня.
Бяха на тайната си полянка в гората. Беше късна есен, тъй че вместо да седят в сянката до потока си бяха наклали огън в заслона на една скална издатина. Беше сив, хладен, мрачен следобед, но любенето ги беше стоплило, а огънят пращеше весело. Бяха голи под наметалата си.
Джак разтвори наметалото й докосна гръдта й. Мислеше си, че гърдите й са много големи и беше тъжна, че вече не са стегнати и твърди, каквито бяха преди да роди децата, но той изглежда ги обичаше все така. Каза:
— Една история за принцеса, която живяла на върха на висок замък. — Докосна нежно зърното й. — И принц, който живял на върха на друг висок замък. — Докосна другата й гърда. — Всеки ден те се гледали един друг от прозорците на затворите си и копнеели да преминат долината, която ги деляла. — Дланта му се отпусна в цепката между гърдите й, а после изведнъж тръгна надолу. — Но всяка неделя следобед се срещали в гората! — Тя изписка изненадана, а след това се засмя на себе си.
Тези неделни следобеди бяха златните мигове в един живот, който бързо се разпадаше.
Лошата жътва и падащата цена на вълната бяха донесли икономическа разруха. Търговци се бяха разорили, граждани стояха без работа и селяни гладуваха. Джак все още печелеше надница, за щастие: с шепа занаятчии бавно вдигаше първия просвет на нефа. Но Алиена почти напълно беше закрила предприятието си с производство на плат. А нещата тук бяха по-зле, отколкото в останалата част на южна Англия заради начина, по който Уилям реагираше на глада.
За Алиена това беше най-болезнената част от ситуацията. Уилям ламтеше за пари, за да строи новата църква в Шайринг — църквата, посветена на злата му и полупобъркана майка. Беше прогонил толкова много арендатори заради просрочена рента, че някои от най-хубавите земи в графството стояха необработвани, което още повече влошаваше недостига на зърно. Само че той трупаше зърно, за да вдига цената още повече. Имаше малко работници и никой за хранене, тъй че всъщност се облагодетелстваше краткосрочно от глада. Но дългосрочно нанасяше непоправими щети на имота и способността му да изхранва хората си. Алиена помнеше графството под управлението на баща си, богато владение с плодородни поля и процъфтяващи селища, и сърцето й се късаше.
От няколко години почти бе забравила за клетвите, които бяха дали с брат й пред умиращия им баща. Откакто Уилям Хамли го направиха граф, а тя си създаде семейство, идеята Ричард да си върне графството бе започнала да прилича на далечна фантазия. Самият Ричард се беше устроил добре като началник на градската стража. Дори се беше оженил за едно местно момиче, дъщерята на дърводелец. Само че за жалост горкото момиче се бе оказало болнаво и беше умряло предната година, без да му даде деца.
Откакто започна гладът, бе започнала отново да мисли за графството. Знаеше, че ако Ричард беше граф, с нейна помощ щеше да направи много, за да облекчи страданието, причинено от недоимъка. Но всичко това беше мечта: Уилям се радваше на благоволението на крал Стивън, който беше надвил в гражданската война и нямаше никакъв изглед за промяна.
Само че всички тези жалки пожелания заглъхваха на малката полянка, щом Алиена и Джак легнеха да се любят върху рохкавата пръст. От самото начало бяха жадни един за друг — Алиена никога нямаше да забрави колко стъписана беше от собствената си страст в началото — и дори сега, когато бе на трийсет и три години и се беше разширила отзад след ражданията, а плоският й някога корем се беше смъкнал, Джак все още беше погълнат от страст към нея толкова, че правеха любов по три-четири пъти всяка неделя.
Шегата му за гората сега премина в сладостна милувка и Алиена придърпа лицето му, за да го целуне. Тогава чу някакъв глас.
Двамата замръзнаха. Полянката им бе отдалечена от пътя и скрита в шубраците: никога не бяха прекъсвани, освен от случайна разсеяна сърна или дръзка лисица. Затаиха дъх и се заслушаха. Гласът отекна отново, последван този път от друг. Напрегнаха слух и чуха шумолене, сякаш голяма група хора се движеше през гората.
Джак намери ботушите си, захвърлени на земята. Тихо пристъпи до поточето на няколко крачки от тях, напълни единия ботуш и го изля върху огъня. Пламъците угаснаха със съскане и струйки дим. Любимият й навлезе безшумно в шубраците ниско приведен и скоро изчезна от погледа й.
Алиена облече долната си риза и туниката, обу ботушите си и се загърна отново в наметалото.
Джак се върна също толкова тихо и изшепна:
— Разбойници.
— Колко са?
— Много. Не можах да ги видя всичките.
— Накъде отиват?
— Кингсбридж. — Вдигна ръка. — Чуй.
Алиена кривна глава. В далечината камбаната на приората Кингсбридж биеше бързо и непрекъснато — сигнала за наближаваща опасност. Сърцето й прескочи.
— О, Джак… децата!
— Можем да се върнем преди тях, ако прекосим Кално дъно и изгазим реката при кестеновата гора.
— Да побързаме тогава!
Джак я задържа с ръка и се заслуша отново. Винаги можеше да чува в леса неща, които й убягваха. Идваше от това, че бе отраснал в горската пустош. Тя зачака. Най-сетне й каза:
— Мисля, че всички подминаха.
Напуснаха поляната и скоро излязоха на пътя. Никой не се виждаше. Прекосиха го и продължиха напряко през гората по едва различима пътека. Алиена беше оставила Томи и Сали с Марта да си играят на „морис с деветимата“ до весело пращящия огън. Не беше много сигурна каква е опасността, но изпитваше ужас, че нещо може да се случи, преди да е стигнала при децата си. Тичаха, когато можеха, но теренът беше много пресечен на повечето места и най-многото, което можеше да направи, бе да подтичва, докато Джак вървеше с широки крачки. Маршрутът беше по-труден, отколкото по пътя и обикновено не го използваха, но беше много по-бърз.
Спуснаха се по стръмния склон към Кално дъно. Непредпазливи странници загиваха понякога в това блато, но за знаещите как да го пребродят нямаше опасност. Все пак рядката тиня сякаш стягаше ходилата й и я бавеше, пречеше й час по-скоро да се върне при Томи и Сали. В другия край на Кално дъно имаше брод през реката. Студената вода стигна до коленете й и отми лепкавата кал от стъпалата й.
Оттам пътят беше направо. Тревожната камбана закънтя по-силно, щом приближиха градчето. С каквото и да го застрашаваха разбойниците, хората поне бяха предупредени навреме, помисли си Алиена, мъчейки се да си вдъхне увереност. Когато двамата с Джак излязоха от дърветата на моравата оттатък реката, дойдоха и трийсетина момчета, играли на топка в близкото селце, шумни и запотени въпреки студа.
Минаха бързо по моста. Портата вече бе затворена, но хората на бойниците ги бяха видели и познали, тъй че с идването им отвориха малката врата. Джак въведе ред и накара момчетата да пуснат първо него и Алиена. Наведоха се и минаха през ниската врата. Алиена въздъхна облекчено.
Задъхани от усилието, двамата забързаха по главната улица. Гражданите се трупаха по стените с копия, лъкове и купчини камъни за хвърляне. Подбираха децата и ги отвеждаха в манастира. Марта щеше вече да е отишла там с Томи и Сали, реши Алиена. Двамата с Джак продължиха право към манастирския двор.
В кухненския двор Алиена видя — за свое изумление — майката на Джак, Елън. Беше стройна и смугла както винаги, но в дългата коса на четирийсет и четири годишната жена се виждаха сиви кичури, а около очите й се бяха появили бръчици. Говореше оживено с Ричард. По-далече от тях приор Филип насочваше децата в катедралния съвет. Като че ли не беше видял Елън.
До тях стояха Марта с Томи и Сали. Алиена въздъхна облекчено и прегърна двете деца.
— Майко! — каза Джак. — Защо си тук?
— Дойдох да ви предупредя, че насам идва банда разбойници. Ще нападнат града.
— Видяхме ги в гората.
Ричард наостри уши.
— Видели сте ги? Колко са?
— Не съм сигурен, но по шума трябваше да са много. Поне стотина, ако не и повече.
— Какви оръжия имаха?
— Криваци. Ножове. Някоя и друга брадва. Повечето криваци.
— В каква посока са?
— Северно от тук.
— Благодаря! Отивам да погледна от стените.
— Марта, отведи децата в катедралния съвет — каза Алиена и тръгна след Ричард с Джак и Елън.
Докато бързаха по улиците, хората непрекъснато се опитваха да ги спрат с въпроса „Какво става?“
— Разбойници — отвръщаше им кратко Ричард, без да забавя крачката си.
В такива неща Ричард беше най на мястото си, мислеше си Алиена. Поискай му сам да си изкарва хляба и се оказваше безпомощен; но при военна заплаха ставаше хладнокръвен, уравновесен и компетентен.
Стигнаха до северната стена на града и се качиха по стълбата до парапета. Имаше купчини камъни за хвърляне по нападатели, струпани на равни интервали. Мъже от града с лъкове и стрели вече заемаха позиции по бойниците. Преди известно време Ричард беше убедил градското настоятелство да провеждат военни упражнения веднъж в годината. В началото имаше голяма съпротива срещу идеята, но се беше превърнало в ритуал, като игрите по Еньовден и всички се забавляваха. Сега същинската полза се виждаше, докато хората на града реагираха бързо и уверено на сигнала за тревога.
Алиена погледна със страх над нивите към леса. Не можа да види нищо.
— Доста трябва да сте ги изпреварили — каза Ричард.
— Но защо идват тук?
— Складовете на манастира — каза й Елън. — Това е единственото място на мили околовръст, където има някаква храна.
— Разбира се.
Разбойниците бяха изгладнели хора, лишени от земята си от Уилям и нямаха с какво друго да преживеят, освен с кражба. В незащитените села имаше малко или нищо за крадене: селяните не бяха много по-добре от скитниците. Само в плевниците на земевладелците имаше много събрана храна.
Докато си мислеше това, Алиена най-сетне ги видя.
Изсипаха се от края на гората като плъхове от горяща купа сено. Плъзнаха през полето към града — двайсет, трийсет, сто, цяла малка армия. Сигурно се бяха надявали да изненадат града и да пробият през портите, но щом чуха тревожния звън на манастирската камбана разбраха, че са изпреварени. Въпреки това продължиха да настъпват с отчаянието на гладните. Един-двама от стрелците на стената пуснаха преждевременно стрели и Ричард изрева:
— Чакай! Не хабете стрелите си!
При последното нападение на Кингсбридж Томи беше на осемнайсет месеца, а Алиена беше бременна със Сали. Тогава бе потърсила убежище в приората със старците и децата. Този път щеше да остане на бойниците и да помогне да се отбие опасността. Повечето жени явно изпитваха същото, защото по стените имаше почти толкова жени, колкото и мъже.
Все пак, с приближаването на разбойниците се почувства раздвоена. Беше близо до приората, но нападателите можеха да пробият другаде и да стигнат до манастира, преди да е успяла да се добере дотам. Или можеше да я ранят в боя и да не успее да помогне на децата. Тук бяха и Джак, и Елън. Ако ги убиеха, само Марта щеше да остане да се грижи за Томи и Сали. Поколеба се, без да може да реши.
Гладната тълпа вече беше почти до стените. Върху тях заваля дъжд от стрели и този път Ричард не каза на стрелците да изчакат. Разбойниците бяха покосени. Нямаха броня, която да ги опази. Никой не беше планирал щурма. Бяха като побесняло стадо животни, връхлитащи слепешком към голата стена. Щом стигнеха до нея, не знаеха какво да правят. Градските защитници ги засипаха с камъни от бойниците. Няколко разбойници нападнаха северната порта с криваци. Алиена знаеше колко е дебела дъбовата обкована с желязо врата: щеше да им трябва цяла нощ, за да я разбият. Междувременно Алф Касапина и Артър Сарача вдигаха казан с вряла вода от нечия кухня на стената над портата.
Точно под Алиена група разбойници започнаха да вдигат жива пирамида. Джак и Ричард замятаха веднага камъни по тях. С мисъл за децата Алиена ги последва, Елън също се присъедини. Отчаяните скитници удържаха замалко на градушката от камъни, после някой бе ударен в главата, пирамидата се разпадна и се отказаха.
Миг след това от северната порта се разнесоха болезнени врясъци, щом врялата вода се изля върху главите на щурмуващите вратата.
После някои от разбойниците се сетиха, че мъртвите и ранените им са лесна плячка и започнаха да събличат телата. Завихри се бой с не толкова тежко ранените и между съперниците за плячката от мъртвите. Беше касапница — отвратителна, животинска касапница. Хората от града спряха да хвърлят камъни, след като щурмът затихна и нападателите започнаха да се бият помежду си като псета за кокал.
Алиена се обърна към Ричард.
— Прекалено безредни са, за да бъдат сериозна заплаха.
Той кимна.
— С малко помощ може да станат доста опасни, защото са отчаяни. Но сега нямат командване.
Изведнъж й хрумна нещо.
— Армия, чакаща своя командир.
Ричард не реагира, но идеята я възбуди. Брат й беше добър командир, но нямаше армия. Разбойниците бяха армия без командир. А графството се разпадаше…
Някои от защитниците на града продължаваха да хвърлят камъни и стрели, и паднаха още плячкаджии. Това ги обезкуражи окончателно. Започнаха да отстъпват като глутница псета с подвити опашки, като поглеждаха съжалително назад. После някой отвори северната порта, от нея се изсипа тълпа млади мъже, размахали мечове и брадви, и подгониха най-изоставащите. Разбойниците побягнаха, но някои бяха догонени и избити.
Алиена извърна очи с отвращение и каза на Ричард:
— Трябваше да спреш тези момчета от гонитбата.
— Младите имат нужда да видят малко кръв след такава свада. А и колкото повече избием сега, толкова по-малко ще са следващия път.
Войнишка философия, помисли си Алиена. По времето, когато живееше под ежедневна заплаха за живота си, сигурно щеше да е като тези млади хора и да подгони разбойниците, за да ги избие. Но сега искаше да заличи причините за разбойничеството, не самите разбойници. Освен това бе измислила начин да ги използва.
Ричард каза на някого да бие сигнала за край на опасността и се разпореди за двойна стража през нощта, с патрули и наблюдателни постове. Алиена отиде до приората да прибере Марта и децата. Всички се събраха отново в къщата на Джак.
Радваше я, че всички са заедно: тя, Джак, майка му, брат й и Марта. Бяха като най-обикновено семейство и можеше почти да забрави, че баща й беше умрял в тъмница, че е законна съпруга на заварения брат на Джак, че Елън е горска скитница, че…
Поклати глава. Нямаше смисъл да се преструва, че това е обикновено семейство.
Джак сипа кана с ейл от бурето и им наля в големи купи. Всички бяха напрегнати и възбудени след опасността. Елън стъкми огъня, а Марта наряза ряпа в едно котле, за да почне да прави супата за вечеря. Някога щяха да сложат половин прасе да се пече на огъня след такъв ден.
Ричард отпи дълга глътка от ейла си, избърса устата си и предрече:
— Докато свърши зимата, ще има много такива нападения като днешното.
— Трябва складовете на граф Уилям да нападат, а не на Филип — отбеляза Джак. — Повечето от тези хора обедняха заради Уилям.
— Няма да имат повече успех срещу Уилям, отколкото срещу нас, освен ако не подобрят тактиката си. Като глутница кучета са.
— Трябва им водач — изтъкна Алиена.
— Само се моли да не си намерят! — подхвърли Джак. — Тогава вече ще станат опасни.
— Един водач би могъл да ги насочи да нападнат имота на Уилям вместо нашия.
— Не те разбирам — каза Джак. — Би ли направил това един водач?
— Да, ако е Ричард.
Всички замълчаха.
Идеята се беше развила в ума й и Алиена вече беше убедена, че би могла да проработи. Откриваше се възможност да изпълнят клетвите си. Ричард можеше да унищожи Уилям и да стане граф, а мирът и благоденствието на графството можеха да се възстановят… Колкото повече мислеше за това, толкова повече се възбуждаше.
— В тази днешна свада имаше над сто души. — Алиена се обърна към Елън. — Колко още има в горите?
— Безчет — отвърна Елън. — Стотици. Хиляди.
Алиена се надвеси над кухненската маса и очите й се впиха в Ричард. Заговори твърдо:
— Стани водачът им. Организирай ги. Научи ги да се бият. Планирай нападенията им. И ги хвърли на бой. Срещу Уилям.
Докато го казваше осъзна, че го увещава да изложи живота си на опасност и мисълта я изпълни тревога. Вместо да си върне графството, Ричард можеше да бъде убит.
Но той нямаше такива притеснения.
— За Бога, Али, знаеш ли, че може би си права! Бих могъл да имам своя войска и да я поведа срещу Уилям.
Алиена видя как пламна лицето му от дълго подхранваната омраза. Отново видя белега на отрязаното му ляво ухо и едва потисна жестокия спомен, заплашил да изплува на повърхността.
Ричард заговори разпалено:
— Мога да нападна стадата на Уилям. Да окрада овцете му, да избия сърните му, да разбия плевните му, да ограбя мелниците му. Боже мой, бих могъл да накарам тази гад да страда, ако имам своя войска.
Беше войник от край време, помисли Алиена. Това беше съдбата му. Въпреки страха й, възможността брат й да изпълни предопределението си я развълнува.
Той се сети за една пречка.
— Но как мога да намеря разбойниците? Те винаги се крият.
— Аз ще отговоря на това — каза Елън. — От пътя за Уинчестър се отклонява една обрасла с бурени пътека, която води до изоставена кариера. Там е скривалището им. Някога беше известна като „Кариерата на Сали“.
— Но аз нямам кариера! — викна седемгодишната Сали.
Всички се засмяха.
После се смълчаха отново.
Очите на Ричард бяха блеснали.
— Чудесно — промълви той. — Кариерата на Сали.
— Бяхме работили целия предобед, изтръгвахме един грамаден дънер на склона — разказваше Филип. — Когато се върнахме, брат ми Франсис стоеше ей там, при козарника и те държеше на ръце. Беше на един ден.
Джонатан беше сериозен. Това бе важен момент за него.
Филип огледа скита „Свети Джон в леса“. Наоколо вече нямаше много гора: през годините монасите бяха разчистили много акри и манастирчето беше обкръжено от ниви. Имаше повече каменни постройки — манастирския съвет, трапезарията и спалното — а и много други по-малки дървени плевници и мандри. Почти не приличаше на мястото, което бе напуснал преди седемнайсет години. Хората също бяха други. Няколко от онези млади монаси бяха заели отговорни позиции в Кингсбридж. Уилям Бовис, който преди години пакостливо беше замервал плешивото теме на наставника на послушниците, сега беше игумен тук. Някои се бяха махнали: онзи смутител Питър от Уеърхам беше в Кентърбъри и работеше за един амбициозен архидякон на име Томас Бекет.
— Чудя се какви са били — каза Джонатан. — Родителите ми, искам да кажа.
На Филип му домъчня за него. Самият той бе изгубил родителите си, но чак на шест години, тъй че можеше да си ги спомни съвсем добре: майка му, кротка и обичлива, баща му, висок, с черна брада и — поне за Филип — смел и силен. Джонатан нямаше дори и това. Знаеше за родителите си, че не са го искали.
— Можем да предположим много неща за тях — рече Филип.
— Нима? Какво?
— Били са бедни. Богати хора нямат причина да изоставят децата си. Нямали са приятели: приятелите знаят, когато очакваш бебе и питат, ако детето изчезне. Били са отчаяни. Само отчаяни хора могат да понесат да загубят дете.
Лицето на Джонатан се беше изопнало от непролетите сълзи. На Филип му се дощя да заплаче заради него — това момче, което според всички толкова много приличаше на него самия. Искаше му се да може да му даде някаква утеха, да му каже нещо топло за родителите му, което да го насърчи. Но как можеше да твърди, че са обичали момчето, след като го бяха оставили да умре?
— Но защо Господ прави такива неща? — промълви Джонатан.
В този въпрос Филип видя шанса си.
— Започне ли човек да си задава този въпрос, накрая изпада в душевен смут. Но в този случай мисля, че отговорът е ясен. Бог те е поискал за себе си.
— Наистина ли мислиш така?
— Не съм ли ти го казвал досега? Винаги съм го вярвал. Казах го още на монасите тук, в деня, в който беше намерен. Казах им, че Бог те е пратил тук за своя цел и нашият дълг е да те възпитаме в служба на Господа, за да бъдеш годен да изпълниш задачата, която Той ти е предначертал.
— Чудя се дали майка ми знае това.
— Ако е с ангелите, знае.
— Каква би могла да е задачата ми според теб?
— Бог има нужда от монаси, които да са писатели, художници, музиканти и земеделци. Трябват му хора, които да се заемат с отговорни длъжности като иконом, игумен или епископ. Трябват му хора, които могат да търгуват с вълна, да лекуват болните, да обучават ученици и да строят храмове.
— Трудно ми е да си представя, че Той има роля, предназначена точно за мен.
— Не мога да допусна, че щеше толкова да се занимава с теб, ако нямаше — отвърна с усмивка Филип. — Само че може да не се окаже голяма и изтъкната роля в светския смисъл. Би могъл да иска да станеш един от кротките монаси, смирен човек, посветил живота си на молитва и размисъл.
Джонатан посърна.
— Би могъл, предполагам.
Филип се засмя.
— Но едва ли. Бог не би направил дървен нож или женска риза от кожа за обуща. Не си подходящият материал за живот в смирение и Господ знае това. Допускам, че Той иска да се бориш за него, а не да му пееш.
— Искрено се надявам.
— Но точно сега смятам, че иска да идеш да се видиш с брат Лео и да разбереш колко сирене има за склада в Кингсбридж.
— Добре.
— Аз ще поговоря с брат ми в съвета. И не забравяй — ако някой от монасите те заговори за Франсис, казвай колкото може по-малко.
— Нищо няма да кажа.
— Хайде върви.
Джонатан забърза през двора. Тъжното му настроение вече го беше оставило и обичайната му жизнерадост се върна, докато стигна до мандрата. Филип го погледа, докато се скри в постройката. „И аз бях точно такъв“, помисли си той. „Само че не толкова умен, може би.“
Самият той тръгна в обратната посока, към манастирския съвет. Франсис беше изпратил писмо, в което го молеше да се срещнат тук дискретно. За монасите в Кингсбридж Филип бе отишъл на обичайно посещение в скита. Срещата им нямаше да остане в тайна за тукашните монаси, разбира се, но те бяха толкова изолирани, че нямаше на кого да кажат. Само игуменът на скита изобщо ходеше до Кингсбридж, а Филип го беше заклел да пази тайна.
Двамата с Франсис бяха пристигнали тази сутрин и макар да не можеха да твърдят убедително, че срещата им е случайна, се преструваха, че са я уговорили само заради удоволствието да се видят един друг. И двамата бяха присъствали на голямата литургия, после обядваха с монасите. Сега имаха първата възможност да поговорят насаме.
Франсис го чакаше в манастирския съвет седнал на каменна скамейка до стената. Филип почти никога не виждаше отражението си — нямаше огледала в манастирите — тъй че преценяваше стареенето си по промените у брат си, който беше само с две години по-млад от него. На четирийсет и две, Франсис имаше няколко посребрели косъма в черната си коса и бръчици около светлосините си очи. Беше много по-наедрял около врата и кръста от последното им виждане. „Аз сигурно съм по-посивелият и по-малко затлъстелият“, помисли си Филип. „Но се чудя кой от двама ни е натрупал повече бръчки от грижи“.
Седна до Франсис и зарея поглед из осмоъгълната зала. Франсис попита:
— Как са нещата?
— Диваците отново господстват — отвърна Филип. — Приоратът привършва парите и почти сме спрели строежа на катедралата, Кингсбридж е в упадък, половината графство гладува и не е безопасно да се пътува.
Франсис кимна.
— Същата история из цяла Англия.
— Може би диваците винаги ще господстват — каза мрачно Филип. — Може би алчността винаги ще надделява над мъдростта в решенията на властимащите. Може би страхът винаги ще надмогва състраданието в ума на един мъж с меч в ръката.
— Обикновено не си такъв песимист.
— Преди няколко седмици бяхме нападнати от разбойници. Беше жалка картина: щом гражданите убиха няколко от тях, разбойниците се сбиха помежду си. Но когато се оттеглиха, младежите от града подгониха несретниците и избиха всички, които успяха да хванат. Беше отвратително.
Франсис поклати глава.
— Трудно е да се разбере.
— Мисля, че го разбирам. Бяха наплашени и можеха да избият страха си само като пролеят кръвта на хората, които ги уплашиха. Видях го в очите на мъжете, които убиха баща ни и майка ни. Убиха ги, защото ги беше страх. Но какво може да отнеме страха им?
Франсис въздъхна.
— Мир, справедливост, благоденствие… Трудни за постигане неща.
Филип кимна.
— Е. А ти какво правиш?
— Работя за сина на императрица Мод. Казва се Хенри.
Филип беше чул да говорят за Хенри.
— Що за човек е той?
— Много умен и решителен младеж. Баща му е мъртъв, тъй че сега е граф на Анжу. Освен това е херцог на Нормандия, защото е най-големият внук на стария Хенри, който беше крал на Англия и херцог на Нормандия. И е женен за Елеанор Аквитанска, тъй че сега е херцог и на Аквитания.
— Владее повече територия от краля на Франция.
— Точно така.
— Но що за личност е?
— Образован, работлив, енергичен, неуморен, със силна воля. Със свиреп нрав.
— Понякога съжалявам, че не съм със свиреп нрав — въздъхна Филип. — Кара хората да стъпват на пръсти. Но всички знаят, че винаги съм благоразумен, тъй че никога не ми се подчиняват със същата боязън като на приор, който може да избухне всеки момент.
Франсис се засмя.
— Просто си остани такъв. — Стана отново сериозен. — Хенри ме накара да разбера колко важни са личните качества на краля. Виж Стивън: преценката му е лоша. Решителен е в краткотрайни изблици, след това се отказва. Храбър е до степен на глупост и непрекъснато опрощава враговете си. Хората, които го предават, рискуват много малко: знаят, че могат да разчитат на милостта му. Поради това се бори неуспешно осемнайсет години да наложи властта си над земя, която беше обединено кралство, когато го взе. Хенри вече има повече власт над своите независими преди херцогства и графства, отколкото Стивън е имал някога.
На Филип му хрумна нещо.
— Защо те е изпратил Хенри в Англия?
— Да проуча кралството.
— И какво откри?
— Че тъне в беззаконие и глад, разбито е от бури и опустошено от война.
Филип кимна замислено. Младият Хенри беше херцог на Нормандия, защото бе най-големият син на Мод, която беше единственото законно дете на стария крал Хенри, който беше херцог на Нормандия и крал на Англия.
По силата на тази родословна линия, Хенри можеше също да претендира да бъде крал на Англия.
Майка му имаше същата претенция и й се бяха противопоставили, защото бе жена и защото съпругът й беше анжуец. Но младият Хенри не само беше мъж, но разполагаше с допълнителното предимство, че е едновременно нормандец по майчина линия и анжуец — по бащина.
— Ще се опита ли Хенри да вземе короната на Англия? — попита Филип.
— Зависи от моя доклад — отвърна Франсис.
— А ти какво ще му кажеш?
— Че никога няма да има по-подходящ момент от този.
— Слава Богу.
II
На път за замъка на епископ Уейлрън, граф Уилям се отби в мелницата Кауфорд, негова собственост. Мелничарят, кисел мъж на средна възраст, на име Вулфрик, имаше правото да мели всичкото зърно в единайсет близки села. Като такса задържаше два чувала на всеки двайсет: един за себе си и един за Уилям.
Уилям дойде, за да прибере дължимото му. Обикновено не го правеше лично, но времената не бяха обичайни. В днешно време се налагаше да осигурява въоръжена охрана за всяка кола, караща брашно или каквато и да е храна. За да използва хората си по най-икономичния начин, обикновено взимаше със себе си един-два фургона всеки път, щом тръгнеше да обикаля със свитата си от рицари и събираше каквото може.
Засилването на разбойническите нападения бе неприятен страничен ефект от твърдата му политика спрямо лошите арендатори. Останалите без земя хора често пъти прибягваха към обири. Общо взето не ги биваше повече като крадци, отколкото като земеделци и Уилям беше очаквал, че повечето от тях ще измрат през зимата. В началото очакванията му бяха основателни: разбойниците или нападаха самотни пътници, у които нямаше много за крадене, или правеха зле организирани набези над добре охранявани цели. Напоследък обаче тактиката на разбойниците се беше подобрила. Вече винаги нападаха с поне двойно по-голяма численост от охраната. Идваха, когато плевниците са пълни — знак, че са разузнавали грижливо. Нападенията им бяха внезапни и бързи, а отчаянието им вдъхваше кураж. Само че не се задържаха за бой, а всеки побягваше, щом се докопа до овца, говежди бут, сирене, чувал брашно или кесия сребро. Нямаше смисъл да се гонят, защото се стапяха из горите, разделяха се и бягаха във всички посоки. Някой ги командваше и го правеше точно така, както би го организирал и Уилям.
Успехът на разбойниците го унизяваше. Караше го да изглежда тъпак, който не може да наложи ред в собственото си графство. Още по-лошото бе, че разбойниците рядко грабеха от някой друг. Като че ли нарочно го предизвикваха. Уилям най-много мразеше да му се смеят зад гърба. Цял живот беше налагал на хората респект към себе си и семейството си, а тази шайка бандити съсипваше цялата му работа.
Особено го глождеше това, което някои говореха зад гърба му: че си го е заслужил, че се е отнасял към арендаторите си много жестоко и сега те си отмъщавали, че сам си го е докарал. Такива приказки го вбесяваха.
Селяците на Кауфорд изглеждаха стъписани и уплашени, когато Уилям влезе с рицарите си. Графът поглеждаше навъсено мършавите боязливи лица, които надничаха от праговете и бързо се скриваха. Тези хора бяха пратили свещеника си да измоли от него да разреши сами да мелят зърното си тази година, защото не могли да си позволят десятъка за мливаря. Уилям беше изкусен да му изтръгне езика за тази наглост.
Времето беше студено и по краищата на воденичния вир имаше лед. Водното колело беше замряло и воденичният камък не стържеше. От къщата до мелницата излезе някаква жена. Уилям изпита възбуда в слабините си, щом я погледна. Беше около двайсетгодишна, с хубаво лице и облак тъмни къдрици. Въпреки глада имаше едри гърди и яки бедра. Изглеждаше весела щом се появи, но при гледката с рицарите на Уилям лицето й бързо помръкна и тя веднага се шмугна вътре.
— Не ни хареса — подхвърли Уолтър. — Да беше видяла Жерве. — Беше стара шега, но все едно — всички се изсмяха.
Вързаха конете си. Групата не беше съвсем същата като тази, която Уилям бе събрал в началото на гражданската война. Уолтър все още беше с него, разбира се, както и Жерве Грозника, и Хю Брадвата. Но Жилбер беше умрял в неочаквано кървавата битка с каменоделците и го беше заместил Гийом. А Майлс беше загубил ръка в бой с мечове при игра на зарове в една пивница в Норуич и в групата беше влязъл Люис. Вече не бяха момчета, но говореха и се държаха все така, смееха се и пиеха, играеха комар и ходеха по курви. Уилям беше изгубил броя на пивниците, които бяха разбили, евреите, което бяха изтезавали и девиците, които бяха обезчестили.
Мелничарят излезе. Киселата му физиономия несъмнено се дължеше на повсеместната неприязън към мелничарите. Начумереният му поглед се замени с тревога. Това беше добре: Уилям обичаше хората да са притеснени, щом се появи.
— Не знаех, че имаш дъщеря, Вулфрик — рече ухилен Уилям. — Крил си я от мен.
— Онова е Маги, жена ми.
— Глупости. Жена ти беше проскубана дърта вещица, помня я.
— Моята Мей умря миналата година, лорде. Ожених се отново.
— Мръсно дърто псе такова! — ухили се Уилям. — Тая трябва да е с трийсет години по-млада от теб!
— Двайсет и пет…
— Стига за това. Къде е брашното ми? Един чувал на двайсет!
— Всичко е тук, лорде. Ако благоволите да влезем.
В мелницата се влизаше през къщата. Уилям и рицарите му последваха Вулфрик в единствената стая. Новата млада жена на мливаря беше коленичила пред огъня и слагаше цепеници. Когато се навеждаше, туниката й се изпъваше по задника. Месест беше, забеляза Уилям. Жена на мелничар последна щеше да гладува при лоша реколта, разбира се.
Уилям се спря, загледан в задника й. Рицарите се ухилиха, а мелничарят се притесни. Момичето се озърна, усети, че са я зяпнали и се изправи смутено.
Уилям й намигна и подхвърли:
— Донеси ни малко ейл, Маги — жадни хора сме.
Влязоха в мелницата. Брашното беше в чували, струпани около кръглото гумно. Не беше много. Обикновено чувалите бяха по-високо от човешки бой.
— Това ли е всичко? — рече Уилям.
— Беше толкова лоша жътва, лорде — отвърна Вулфрик боязливо.
— Моето къде е?
— Тук, лорде. — Посочи купчина с осем-девет чувала.
— Какво? — Лицето на Уилям пламна. — Това е моето? Докарал съм два фургона навън, а ти ми предлагаш това?
Лицето на Вулфрик още повече помръкна.
— Съжалявам, лорде.
Уилям ги преброи.
— Това са само девет чувала!
— Това е всичко — отвърна Вулфрик. Готов беше да се разплаче. — Виждате моите до вашите, и те са толкова…
— Лъжливо псе — изръмжа Уилям ядосано. — Продал си го…
— Не съм, лорде — настоя Вулфрик. — Това беше всичкото.
Маги влезе през прага с шест глинени халби с ейл на поднос. Поднесе го на всеки от рицарите. Всеки взе по халба и отпиха жадно. Уилям я пренебрегна. Твърде ядосан беше, за да пие. Тя остана пред него с последната халба на подноса.
— Всичко това какво е? — рече Уилям на Вулфрик и посочи останалите чували, двайсет и пет или трийсет, струпани около стените.
— Чака да си го приберат, лорде — виждате знака на собственика на чувалите…
Беше вярно: всеки чувал беше белязан с буква или знак. Можеше да е хитрина, разбира се, но Уилям нямаше как да разбере истината. Положението го побъркваше. Но нямаше начин да го приеме.
— Не ти вярвам — заяви той. — Грабиш ме.
Вулфрик беше почтително настойчив, въпреки че гласът му трепереше:
— Честен съм, милорд.
— Никога не е имало честен мелничар на света.
— Лорде… — Вулфрик едва преглътна. — Лорде, никога не съм ви мамил и с едно зърно жито…
— Бас слагам, че ме крадеш нагло.
По лицето на Вулфрик се стичаше пот, въпреки студа. Изтри челото си с ръкав.
— Готов съм да се закълна в Иисус и в светиите…
— Затваряй си устата.
Вулфрик замълча.
Уилям беше дал воля на гнева си, но още не бе решил какво да направи. Искаше му се здраво да уплаши Вулфрик, може би да остави Уолтър да го пребие с металните ръкавици, или да вземе част или всичкото му брашно… После погледът му се спря на Маги, която държеше подноса с едната чаша на него, с хубавото й лице сковано от страх, с едрите й млади гърди, издуващи се под брашнената туника. И измисли идеалното наказание за Вулфрик.
— Дръж жената — измърмори той на Уолтър и се обърна към Вулфрик. — Сега ще ти дам урок.
Маги видя, че Уолтър посегна към нея, но нямаше време да избяга. Щом се обърна, Уолтър я сграбчи за ръката и дръпна. Подносът падна с трясък и бирата се плисна на пода, докато тя залиташе назад. Уолтър изви ръката й зад гърба и я задържа. Трепереше от страх.
— Не, оставете я, моля ви — извика в паника Вулфрик.
Уилям кимна доволен. Мелничарят щеше да види жена си изнасилена от няколко души и щеше да е безсилен да я спаси. Друг път щеше да внимава да има достатъчно зърно, за да задоволи господаря си.
— Жена ти е напълняла от хляб, направен от крадено брашно, Вулфрик, докато ние трябва да стягаме коланите си. Да видим сега колко е надебеляла, а? — кимна на Уолтър.
Уолтър сграбчи деколтето на туниката й и рязко дръпна надолу. Дрехата се разкъса и се смъкна. Отдолу носеше ленена риза, стигаща до коленете й. Пълните й гърди се повдигаха и смъкваха, докато дишаше задъхано от страх. Уилям застана пред нея. Уолтър изви ръката й още по-силно, тъй че тя изви гръб от болка и гърдите й изпъкнаха още повече. Уилям погледна към Вулфрик, после сложи ръце на гърдите й и замачка. Бяха меки и тежки в шепите му.
Вулфрик направи крачка към него.
— Сатана такъв…
— Дръжте го — викна Уилям и Люис сграбчи мелничаря за двете ръце и го задържа на място.
Графът раздра ризата на момичето.
Гърлото му пресъхна, щом зяпна в пищното й бяло тяло.
— Недейте, моля ви… — проплака Вулфрик.
Уилям усети, че се възбужда.
— Смъкнете я долу.
Маги запищя.
Уилям разкопча колана си с меча и го пусна на пода, докато рицарите хващаха жената за ръцете и краката. Не можеше да се надява да избяга от четирима силни мъже, но въпреки това продължаваше да се гърчи и да пищи. Харесваше му това. Гърдите й подскачаха докато се мяташе, а бедрата й се отваряха и затваряха, скривайки и оголвайки срамните й части. Четиримата рицари я затиснаха върху гумното.
Уилям коленичи между краката й и вдигна полата на туниката си. Погледна към съпруга й. Вулфрик беше обезумял. Зяпнал беше в ужас и ломотеше за милост, но думите му не можеше да се чуят от писъците. Уилям се наслади на мига: изпадналата в ужас жена, рицарите, които я държаха затисната долу, гледащия й всичко това съпруг.
После очите на Вулфрик се изместиха настрани.
Уилям усети опасност. Всички в стаята бяха зяпнали в него и момичето. Единственото, което можеше да отклони вниманието на Вулфрик, беше възможността за спасение. Извърна се и погледна към вратата.
В този момент нещо тежко и здраво го удари в главата.
Изрева от болка и рухна върху жената. Лицето му се удари в нейното. Изведнъж чу мъжки викове, много. С крайчеца на окото си видя, че Уолтър пада все едно, че и той е ударен с кривак. Рицарите пуснаха Маги. Уилям погледна лицето й и видя изненада и облекчение. Започна да се измъква под него. Пусна я и бързо се превъртя.
Първото нещо, което видя над себе си, беше някакъв подивял мъж с дърварска брадва в ръцете, и си помисли: „Боже Господи, кой е това? Бащата на момичето?“ Гийом на свой ред се надигна, но в следващия миг брадвата се стовари силно върху оголения му врат и острието се вряза дълбоко в плътта му. Гийом се свлече мъртъв върху Уилям. Кръвта му оплиска цялата му туника.
Уилям избута трупа от себе си. Когато отново успя да погледне нагоре, видя, че в мелницата са нахлули тълпа дрипави, чорлави и немити мъже, въоръжени с тояги и брадви. Бяха много. Разбра, че е в голяма беда. Селяните ли бяха дошли да спасят Маги? Как смееха! Щеше да има няколко обесени в това село до края на деня. Разгневен се вдигна на крака и посегна за меча си.
Нямаше го. Беше пуснал долу колана си, за да изнасили момичето.
Хю Брадвата, Жерве Грозника и Люис се биеха дивашки срещу огромна тълпа просяци. На пода вече имаше няколко нападали селяни, но въпреки това тримата рицари бавно отстъпваха по гумното. Уилям видя за миг голата Маги, която се хвърли в суматохата към вратата, без да спира да пищи и макар да беше объркан и уплашен, го жегна неудовлетвореното похотливо желание за хубавия й бял задник. После видя, че Вулфрик се бие с един от нападателите. Защо мелничарят се биеше с хора, дошли да спасят жена му? Какво по дяволите ставаше тук?
Объркан, Уилям се озърна за оръжейния си колан. Лежеше на пода почти в краката му. Вдигна го, извади меча и направи три стъпки назад, за да остане далече от боя още за миг. Погледна към свадата и видя, че повечето нападатели изобщо не се биеха — вдигаха чували с брашно и бягаха с тях навън. Започна да разбира. Това не бяха разгневени селяни, дошли да спасяват. Беше нападение отвън. Не ги интересуваше Маги и не бяха знаели, че Уилям е вътре с рицарите си. Искаха само да ограбят мелницата и да свият брашното му.
Ясно беше какви бяха нападателите: разбойници.
Уилям се разгорещи. Това беше шансът му да отвърне на удара на побеснялата им глутница, която тероризираше графството и опразваше хамбарите му.
Рицарите му отстъпваха многократно на брой. Имаше поне двайсет нападатели. Уилям се изуми на куража на разбойниците. Селяците обикновено се пръскаха като пилци пред група рицари, все едно дали ги превъзхождаха с двама или десетима срещу един. Но тези хора се биеха здраво и не се обезкуражаваха, когато паднеше някой от тях. Като че ли бяха готови да умрат, ако се наложеше. Може би беше, защото все едно щяха да умрат, от глад, ако не успееха да откраднат това брашно.
Люис се биеше с двама едновременно, когато трети влезе зад него и го удари с дърводелски чук с желязна глава. Рицарят му се свлече на пода и остана там. Мъжът пусна чука и вдигна меча му. Вече бяха двама рицари срещу двайсет разбойника. Но Уолтър се съвземаше от удара по главата. Извади меча си и влезе в свадата. Уилям също вдигна меча си и се включи.
Четиримата образуваха здрава стена от броня. Разбойниците бяха изтласкани назад, парираха отчаяно бляскащите мечове с тояги и брадви. Уилям започна да мисли, че духът им може би спада и може да се разбягат безредно. Тогава един от тях извика:
— Законния граф!
Беше нещо като боен вик. Подхванаха го други и разбойниците започнаха да се бият по-яростно. Повтарящият се вик „Законния граф, законния граф“ смрази сърцето на Уилям, докато се биеше за живота си. Подсказваше, че командващият тази армия от разбойници се цели в титлата му. Започна да се бие по-настървено, сякаш от тази схватка зависеше бъдещето на графството.
Едва половината разбойници се биеха с рицарите, осъзна той по някое време. Останалите изнасяха брашното. Схватката премина в постоянна размяна на забиване и париране, замахване и отбягване. Като войници, които знаят, че скоро ще прозвучи сигналът за отстъпление, разбойниците започнаха да се бият предпазливо, в отбранителен стил.
Зад сражаващите се нападатели, другите изнасяха последните чували с брашно от мелницата. След това разбойниците заотстъпваха заднешком през вратата от гумното в стаята на къщата. Уилям разбра, че каквото и да станеше тепърва, разбойниците са се измъкнали с повечето брашно. Много скоро цялото графство щеше да знае, че са го ограбили под носа му. Щеше да стане за посмешище. Мисълта толкова го вбеси, че нападна яростно противника си и го прониза с класическо забиване в сърцето.
След това един от нападателите успя да улучи Хю, като го прониза в дясното рамо и го извади от боя. Вече само двама разбойници задържаха на изхода тримата оцелели рицари. Това само по себе си бе унизително. Но след това с колосална наглост единият разбойник махна на другия да се отдръпне. Мъжът се скри, а последният направи крачка назад в единствената стая на къщата на мелничаря.
Само един от рицарите можеше да застане на изхода и да влезе в бой с разбойника. Уилям се устреми напред, избутвайки от пътя си Уолтър и Жерве: искаше го за себе си. Щом мечовете им изтрещяха един в друг, Уилям моментално осъзна, че противникът му не е никакъв обеднял селяк: беше кален в битки воин като самия него. За първи път успя да погледне разбойника в лицето и стъписването му бе толкова силно, че едва не изтърва меча си.
Противникът му беше Ричард от Кингсбридж.
Лицето на Ричард беше пламнало от омраза. Уилям видя белега на обезобразеното му ухо. Ненавистта му го уплаши повече от свистящия му меч. Беше си мислил, че е съкрушил окончателно Ричард, но той се беше завърнал начело на армия дрипльовци, направила Уилям за смях.
Ричард го атакува светкавично, възползвайки се от моментното стъписване. Уилям отбягна забиването, вдигна меча си, парира сеча и отстъпи назад. Ричард продължи атаката, но Уилям вече се беше прикрил частично зад вратата и това ограничи промушващите удари. Все пак Ричард успя да го изтласка към гумното и застана на прага. Сега обаче срещу него се озоваха Уолтър и Жерве. Под напора на тримата той отново отстъпи. Щом се отдръпна през вратата, Уолтър и Жерве останаха вън от играта и Уилям се озова сам срещу него.
Бързо осъзна, че Ричард е в неизгодна позиция. Настъпеше ли, трябваше да се бие срещу трима. Щом Уилям се умореше, можеше да отстъпи на Уолтър. Беше невъзможно Ричард да задържи и тримата безкрайно. Битката беше губеща за него. Може би днес все пак щеше да е краят на унижението за Уилям. Може би щеше да убие най-сетне стария си враг.
Ричард трябваше да е мислил в същата посока и вероятно бе стигнал до същия извод. Само че не издаде загуба на сили и решителност. Погледна Уилям със свирепа и плашеща усмивка и се хвърли напред с дълго забиване. Уилям го отбягна и залитна назад. Уолтър скочи напред, за да го опази от „последната милост“… но вместо да продължи атаката, Ричард се завъртя на пети и побягна.
Уилям се надигна и Уолтър се блъсна в него, докато Жерве се опитваше да се провре напред покрай двамата. Отне им миг, докато се разплетат, но този миг бе достатъчен за Ричард, за да прекоси стаичката, да се измъкне навън и да затръшне вратата. Уилям скочи след него и изрита вратата. Разбойниците бягаха… и в последен унизителен удар бяха яхнали конете на рицарите му. Щом излетя навън от къщата Уилям видя Ричард на седлото на собствения му великолепен боен кон, който му беше струвал цяло съкровище. Животното явно беше отвързано предварително и държано в готовност. Порази го убийствената мисъл, че за втори път крадеше бойния му кон. Ричард го срита в хълбоците и жребецът се изправи на задните си крака — не търпеше непознати на гърба си — но противникът му беше добър ездач и се задържа на него. Дръпна юздите и наведе надолу главата на коня. В този момент Уилям се хвърли напред и замахна с меча си по него. Но конят подскачаше, така че не улучи и върхът на оръжието му се заби в дървото на седлото. После конят обърна и препусна в галоп по селската улица след другите бягащи разбойници.
Уилям загледа след тях с убийствена омраза в сърцето.
Законния граф, мина му през ума. Законния граф.
Обърна се. Уолтър и Жерве стояха зад него. Хю и Люис бяха ранени, не знаеше колко тежко, а Гийом беше убит. Кръвта му бе оплискала цялата му туника. Уилям беше напълно унизен. Трудно можеше да държи главата си вдигната.
За щастие селото беше опразнено: селяните бяха избягали, за да не дочакат гневът му да се изсипе над тях. Мелничарят и жена му също бяха изчезнали, разбира се. Разбойниците бяха взели конете на рицарите. Оставили бяха само двете коли с воловете.
Погледна Уолтър.
— Видя ли кой беше онзи, последният?
— Да.
Уолтър имаше навика да използва колкото може по-малко думи, когато господарят му е ядосан.
— Беше Ричард от Кингсбридж — каза Уилям.
Уолтър кимна.
— И го наричаха „законния граф“ — довърши Уилям.
Уолтър не отвърна.
Уилям се върна в къщата и в мелницата.
Хю седеше, притиснал с лявата ръка дясното си рамо. Изглеждаше пребледнял.
— Как е?
— Нищо не е — отвърна Хю. — Кои все пак бяха тия?
— Разбойници — отвърна кратко Уилям.
Огледа наоколо. По пода лежаха седем-осем разбойници, мъртви или ранени. Видя между тях Люис, легнал на гръб и с отворени очи. Отпървом го помисли за умрял, но после Люис примига.
— Люис.
Люис вдигна ръка, но изглеждаше замаян. Не беше се съвзел още.
— Хю, помогни на Люис до едната кола. Уолтър, качи тялото на Гийом в другата.
Остави ги и излезе навън.
Никой от селяните нямаше да има коне, разбира се, но мелничарят имаше нисък як дорест кон, който пасеше рехавата трева до реката. Уилям намери седлото и го сложи на гърба на коня.
След малко напуснаха Кауфорд с Уолтър и Жерве на каприте на колите.
Гневът му не затихна по пътя до замъка на епископ Уейлрън. Всъщност мисълта за това, което бе научил, все повече го вбесяваше. Не стига, че разбойниците бяха успели да му се опълчат. Още по-лошото бе, че ги водеше старият му враг, Ричард. А това, че го наричаха „законния граф“ беше непоносимо. Ако не ги разбиеше решително, много скоро Ричард щеше да го нападне с тях пряко. Щеше да е пълно беззаконие Ричард да спечели графството по такъв начин, разбира се. Но Уилям имаше чувството, че оплакванията от незаконно нападение от негова страна едва ли щяха да бъдат изслушани със съчувствие. Това, че бе нападнат от засада, надвит от разбойници и ограбен, и че скоро цялото графство щеше да се смее на унижението му, не беше най-тежкият му проблем. Изведнъж властта му над графството се оказваше под сериозна заплаха.
Трябваше да убие Ричард, разбира се. Въпросът бе как да го намери. Размисляше над този проблем по целия път до замъка и когато пристигна бе решил, че епископ Уейлрън може би държи ключа.
Влязоха в замъка на Уейлрън в комична панаирджийска процесия, графът на трътлесто пъстро конче, рицарите му — каращи волски коли. Уилям ревна на един от ратаите на епископа да доведе лекар за Хю и Люис, а на друг да намери свещеник да се помоли за душата на Гийом. Жерве и Уолтър отидоха в кухнята за бира, а Уилям влезе в цитаделата и го пуснаха в покоите на Уейлрън. Мразеше да моли епископа за каквото и да било, но Уейлрън трябваше да му помогне да намери скривалището на Ричард.
Уейлрън четеше свитък със сметки, безкрайни колони с числа. Най-сетне вдигна глава и видя гнева, изписан на лицето му.
— Какво се е случило? — В тона му имаше лека насмешка, която винаги ядосваше Уилям.
Той стисна зъби.
— Открих кой организира и ръководи тези проклети разбойници.
Уейлрън повдигна вежда.
— Ричард от Кингсбридж е.
— Аха. — Уейлрън кимна разбиращо. — Разбира се. Има логика.
— Има опасност — отвърна Уилям ядосано. — Наричат го „законния граф“. — Посочи с пръст към Уейлрън. — Не вярвам да искате семейството му да си върне властта над това графство — те ви мразят и са приятели с приор Филип, стария ви враг.
— Добре, успокой се. Напълно си прав. Не мога да допусна Ричард от Кингсбридж да вземе графството.
Уилям се отпусна на стола. Тялото го заболя. Напоследък един бой му се отразяваше както никога досега. Имаше разтегнати мускули, охлузени длани и отоци там, където бе понесъл удари или беше падал. „Едва на трийсет и седем съм“, помисли си той. „Това ли е началото на старостта?“
— Трябва да убия Ричард. Бъде ли премахнат той, бандитите му ще се разпаднат в безпомощна сган.
— Съгласен съм.
— Убиването му ще е лесно. Проблемът е в намирането му. Но вие можете да ми помогнете в това.
Уейлрън потърка с палец тънкия си нос.
— Не виждам как.
— Слушайте. Щом те са организирани, трябва да са някъде.
— Не разбирам какво имаш предвид. В гората са.
— Обикновено не можеш да намериш разбойници в гората, защото са разпръснати навсякъде. Повечето от тях не прекарват две нощи на едно и също място. Палят огън където им падне и спят под дърветата. Но ако искаш да организираш такива хора, трябва да ги събереш всички на едно място. Трябва да имаш постоянно скривалище.
— Значи трябва да открием местоположението на скривалището на Ричард?
— Точно така.
— Как предлагаш да го направим?
— Тук вие сте на ход.
Уейлрън не изглеждаше убеден.
— Обзалагам се, че половината хора в Кингсбридж знаят къде е той.
— Но няма да ни кажат. Всички в Кингсбридж ни мразят и двамата.
— Не всички — отвърна Уилям. — Не съвсем.
За Сали Коледата беше чудесна.
Повечето специална коледна храна беше сладка: куклички от хляб с джинджифил; ашуре с жито, яйца и мед; пери, сладкото крушово вино, което я караше да се кикоти; и коледните карантийки, чревца, варени с часове и опечени в сладък пай. Тази година имаше по-малко от тях заради глада, но на Сали все пак й беше хубаво.
Харесваше й украсяването на къщата със зеленика и окачването на „целуващото храстче“, което я караше да се кикоти повече и от крушовото вино. Първият мъж, който минеше през прага, носеше късмет, стига да е чернокос: таткото на Сали трябваше да стои вътре през цялата сутрин на Коледа, защото червената му коса щеше да донесе на хората лош късмет. Обичаше играта на „Рождеството“ в църквата. Обичаше да гледа монасите, облечени като източни крале, ангели и пастири и се захласваше от смях, когато всички лъжливи идоли паднеха, щом Светото семейство дойдеше в Египет.
Но най-хубавото от всичко беше момчето епископ. На третия ден на Коледата монасите обличаха най-младия послушник в расо на епископ и всеки трябваше да му се подчинява.
Повечето хора от града чакаха в манастирския двор да излезе момчето епископ. То неизбежно щеше да заповяда на по-старите и по-изтъкнати граждани да свършат някоя черна работа — да донесат дърва за огрев или да изринат кочините. Освен това се държеше важно и надуто, и с това се подиграваше на властниците. Предната година беше накарал сакриста да оскубе едно пиле: беше много смешно, защото сакристът нямаше представа как се прави и навсякъде се разхвърча перушина.
Появи се много тържествено, около дванайсетгодишно момче с дяволита усмивка, облечено в мораво копринено расо и с дървен жезъл в ръцете, яхнал раменете на двама монаси, докато останалите ги следваха. Всички запляскаха с ръце и завикаха. Първото, което направи, бе да посочи към приор Филип и да каже:
— Ти, момко! Иди в конюшнята и изчеткай магарето!
Всички зареваха от смях. Старото магаре беше прочуто със своята опърничавост и никога не го четкаха. Приор Филип отвърна с добродушна усмивка: „Да, милорд епископ“ и тръгна да си изпълни задачата.
— Напред! — заповяда момчето епископ.
Процесията бавно излезе от манастирския двор, с гражданите след нея. Някои хора се криеха и заключваха вратите си от страх да не ги изберат да свършат някоя неприятна задача, но пък така пропускаха забавлението. Цялото семейство на Сали беше дошло: майка й и татко й, брат й Томи, леля Марта и даже чичо Ричард, който се беше върнал у дома неочаквано предната нощ.
Момчето епископ ги поведе първо към пивницата, както беше обичайно. Там поиска безплатна бира за себе си и послушниците. Пивоварят им я поднесе щедро.
Сали се озова седнала на една пейка до брат Ремигий, един от по-старите монаси. Беше висок и недружелюбен човек и тя никога не беше говорила с него преди, но сега той й се усмихна и рече:
— Хубаво е, че чичо ти Ричард се е върнал у дома за Коледа.
— Той ми даде дървено котенце, сам го е издялал в гората — отвърна Сали.
— Много хубаво. Ще остане ли задълго, как мислиш?
Сали се намръщи.
— Не знам.
— Сигурно ще си иде скоро.
— Да. Той живее в гората сега.
— Знаеш ли къде?
— Да. Казва се „Кариерата на Сали“. Това е моето име! — Тя се засмя.
— Така е — отвърна брат Ремигий. — Колко интересно.
След като пиха, момчето епископ каза:
— А сега… Андрю Сакриста и брат Ремигий ще изперат прането на вдовицата Пол.
Сали се захласна от смях и запляска с ръце. Вдовицата Пол беше дебела жена с червено лице, която се препитаваше с пране. За двамата префинени монаси щеше да е ужасно да перат вмирисаните долни ризи и чорапи, които някои хора сменяха веднъж на шест месеца.
Тълпата напусна пивницата и понесе в процесия момчето епископ към едностайната къщичка на Пол до кея. Пол се запревива от смях и още повече почервеня, като й казаха кой ще й изпере прането.
Андрю и Ремигий понесоха тежък кош с мръсно пране от къщата към речния бряг. Андрю отвори коша, а Ремигий с изкривено от отвращение лице заизважда мръсните дрехи. Една млада жена подвикна весело:
— По-внимателно с тая, брате Ремигий, долната ми риза е!
Ремигий се изчерви, а всички се разсмяха. Двамата монаси се стегнаха и започнаха да перат в речната вода, докато хората от града им подвикваха отстрани и ги окуражаваха. Андрю беше ужасно ядосан, забеляза Сали, но на лицето на Ремигий се бе изписало странно задоволство.
На верига от дървения ешафод висеше огромен железен топуз като клуп на бесилка. За топуза беше вързано и въже. Въжето минаваше през макара на правия пилон на ешафода и стигаше до земята, където го държаха двама ратаи. Щом ратаите дръпнаха въжето, топузът се вдигна нагоре и назад, докато се опря до макарата, а веригата се изпъна хоризонтално по рамото на ешафода.
Повечето население на Шайринг стоеше на площада и гледаше.
Мъжете пуснаха въжето. Желязната топка се спусна надолу, люшна се и се блъсна в църковната стена. Разнесе се страхотен грохот, стената се разтърси и Уилям усети труса в земята под краката си. Помисли си за миг колко хубаво щеше да е Ричард да беше прикован на стената точно където удряше топуза. Щеше да го смачка като муха.
Работниците отново издърпаха въжето. Уилям усети, че е затаил дъх, когато желязната топка се спря най-горе. Мъжете пуснаха. Топката се люшна. И този път разби дупка в каменната стена. Хората запляскаха.
Беше гениален механизъм.
Уилям се радваше, че работата напредва на мястото, където щеше да построи новата църква, но днес умът му беше зает с по-важни неща. Огледа наоколо за епископ Уейлрън и го видя застанал до Алфред Строителя. Приближи се до тях и дръпна епископа настрана.
— Човекът тук ли е вече?
— Може би — отвърна Уейлрън. — Ела в къщата ми.
Прекосиха манастирския двор.
— Довел ли си войската си? — попита Уейлрън.
— Разбира се. Двеста души. Чакат в горите извън града.
Влязоха в къщата. Замириса му на варен бут и устата на графа се напълни със слюнка въпреки нетърпението. Повечето хора пестяха в днешно време от храната си, но при Уейлрън като че ли беше въпрос на принцип да не позволи гладът да промени начина му на живот. Епископът изобщо не ядеше много, но искаше всички да знаят, че е твърде богат и могъщ, за да му влияят някакви лоши жътви.
Имаше типична градска къща с тясна фасада, със зала отпред и кухня отзад, двор с помийна яма, кошер и кочина. Уилям въздъхна облекчено, като видя чакащия ги в залата монах.
— Добър ден, брат Ремигий — поздрави Уейлрън.
— Добър ви ден, епископ Уейлрън — отвърна Ремигий. — Добър ден, лорд Уилям.
Уилям го погледна нетърпеливо. Беше изнервен мъж на средна възраст, нагла физиономия и издути сини очи. Лицето му беше смътно познато, като една от многото глави с тонзури на службите в Кингсбридж. Слушал беше за него от години като за шпионина на Уейлрън в лагера на приор Филип, но за първи път говореше с човека.
— Имате ли някаква информация за мен?
— Може би — отвърна Ремигий.
Уейлрън хвърли обшитото си с кожа наметало и отиде до огъня да стопли ръцете си. Един монах донесе горещо вино от бъз в сребърни бокали. Уилям си взе, отпи и зачака с нетърпение слугата да напусне.
Уейлрън отпи от виното си и погледна твърдо Ремигий. Щом слугата излезе, епископът запита:
— Какво извинение даде за напускането на манастира?
— Никакво — отвърна Ремигий.
Уейлрън повдигна вежда.
— Няма да се върна там — заяви Ремигий упорито.
— Как така?
Ремигий вдиша дълбоко.
— Вие строите тук катедрала.
— Само църква.
— Но ще е много голяма. Замисляте да я направите катедрална църква след време.
Уейлрън се поколеба.
— Да предположим, че си прав, за да избегнем спора.
— Катедралата ще трябва да се ръководи от съвет на монаси или каноници.
— Е, и?
— Искам да съм приор.
Имаше право, помисли си Уилям.
Уейлрън каза язвително:
— И си толкова уверен, че ще получиш поста, че си напуснал Кингсбридж без разрешението на Филип и без никакво оправдание.
Ремигий се притесни. Уилям му съчувстваше: презрителното поведение на Уейлрън бе достатъчно, за да изкара всеки от равновесие.
— Надявам се, че не съм бил прекалено самоуверен — отвърна той.
— Предполага се, че можеш да ни заведеш при Ричард.
— Да.
Уилям се намеси възбудено:
— Браво! Къде е той?
Ремигий замълча и погледна Уейлрън.
— Хайде, Уейлрън, дайте му поста, за Бога!
Уейлрън все пак се поколеба. Уилям знаеше, че мрази да го принуждават. Най-сетне епископът кимна.
— Добре. Ти ще си приорът.
Ремигий продължаваше да го гледа.
— От днес ли?
— От днес.
Монахът се обърна към Уилям.
— Един манастир не е само църква и монашеско спално. Трябват му земи, ферми, църкви, които да плащат десятък.
— Кажи ми къде е Ричард и ще ти дам пет села с енорийските им църкви, само за начало — рече Уилям.
— За основаването ще трябва законна вула.
— Ще я имаш, не се безпокой — каза Уейлрън.
— Хайде, човече — подкани го Уилям. — Войска ме чака извън града. Къде е скривалището на Ричард?
— Мястото се казва „Кариерата на Сали“, встрани от пътя за Уинчестър.
— Знам я! — Уилям едва се сдържа да не изреве тържествуващо. — Изоставена кариера. Никой вече не ходи там.
— Спомням си — кимна Уейлрън. — Не е разработвана от години. Добра е за скривалище — човек изобщо няма да разбере, че съществува, освен ако се натъкне на нея.
— Но също така е добър капан — ухили се Уилям свирепо. — Разработваните й стени са стръмни от трите страни. Никой няма да може да избяга. Няма и да взимам пленници. — Възбудата му нарасна, докато си представяше сцената. — Ще ги избия всички. Ще бъде като избиване на пилци в кокошарник.
Двамата Божии мъже го гледаха странно.
— Гнусливо ли ви стана малко, брат Ремигий? — каза Уилям с насмешка. — Да не би мисълта за клане да обърна стомаха на милорд епископа? — Прав беше и за двете неща, разбра го по лицата им. Големи заговорници можеха да са тези религиозни мъже, но стигнеше ли се до кръвопролитие, все пак трябваше да се разчита на хора на действието. — Знам, че ще се молите за мен — подхвърли той саркастично. И излезе.
Конят му беше вързан отвън, черен жребец, който бе заместил — но не равностойно — бойния кон, откраднат му от Ричард. Качи го и препусна от града. Потисна възбудата си и се помъчи да обмисли хладнокръвно тактиката.
Зачуди се колко ли разбойници щеше да има в Кариерата на Сали. Бяха правили набезите си с над сто души наведнъж. Щяха да са поне двеста човека, може би към петстотин. Възможно бе да превъзхождат силата му по численост, тъй че трябваше да се възползва напълно от предимствата си. Едното беше изненадата. Другото беше въоръжението: повечето разбойници имаха криваци, чукове или най-много брадви и никой нямаше броня. Но най-важното предимство беше, че хората на Уилям са на коне. Разбойниците разполагаха с малко коне и едва ли много от тях щяха да са оседлани и готови точно когато Уилям нападнеше. За да придаде още острота на атаката си, реши да прати няколко стрелци по склоновете на хълма и да пострелят долу в кариерата, преди главния щурм.
Най-важното беше да попречи на разбойниците да избягат, поне докато се увери, че Ричард е пленен или убит. Реши да остави шепа доверени мъже, които да изостанат от главното ядро и да пометат всички по-повратливи, които се опитат да се измъкнат.
Уолтър чакаше с рицарите и войниците на мястото, където Уилям ги беше оставил преди два часа. Бяха нетърпеливи и духът им беше висок: очакваха лесна победа. Скоро след това подкараха в тръс по пътя за Уинчестър.
Уолтър яздеше до него мълчаливо. Едно от най-добрите му качества бе способността му да мълчи. Уилям беше установил, че повечето хора имаха навик да му дърдорят непрекъснато, дори когато няма нищо за казване, може би от нервност. Уолтър го уважаваше, но не се изнервяше от него: бяха заедно от дълго време.
Изпитваше позната смесица от нетърпеливо очакване и убийствен страх. Това бе едно от нещата на този свят, които вършеше добре и всеки път, когато го правеше, рискуваше живота си. Но този набег беше особен. Днес имаше шанс да унищожи човека, който бе като трън в плътта му от петнайсет години.
Към обед спряха в едно село, достатъчно голямо, за да има пивница. Уилям купи на мъжете хляб и бира, а конете бяха напоени. Преди да тръгнат ги запозна накратко с положението.
На няколко мили по-нататък свърнаха от пътя за Уинчестър. Пътеката, която хванаха, едва се виждаше и Уилям нямаше да я забележи, ако не беше я търсил. Щом поеха по нея, вече можеха да я следват, като наблюдаваха растителността: имаше ивица с четири-пет разтега ширина, без стари дървета.
Изпрати напред стрелци и за да им даде преднина задържа другите за няколко мига. Беше ясен януарски ден и голите дървета едва засенчваха хладната слънчева светлина. Уилям не беше ходил до кариерата от много години и вече не беше сигурен колко далече можеше да е. Само че на около миля от пътя започна да вижда следи, че пътят е използван: утъпкана растителност, счупени клони и млади дръвчета, разровена пръст. Зарадва се, че съобщението на Ремигий се потвърждава.
Чувстваше се натегнат като тетива на лък. Знаците станаха още по-явни: силно утъпкана трева, конска тор, човешки изпражнения. Толкова навътре в гората разбойниците не бяха полагали усилия да скрият присъствието си. Вече нямаше никакво съмнение. Разбойниците бяха тук. Битката скоро щеше да започне.
Скривалището трябваше да е близо. Уилям наостри слух. Всеки момент стрелците му щяха да започнат атаката и щеше да има викове и ругатни, болезнени крясъци и цвилене на подплашени коне.
Пътеката изведе на широко сечище и Уилям видя на около двеста разтега пред себе си входа на Кариерата на Сали. Нямаше никакъв шум. Нещо не беше наред. Стрелците му не стреляха. Графът потръпна от мрачно предчувствие. Какво се беше случило? Възможно ли беше стрелците му да са попаднали на засада и безшумно да са били изтребени от външни постове? Не всички, определено.
Но нямаше време да размишлява: разбойниците бяха под носа му. Пришпори коня си в галоп. Мъжете му го последваха и се понесоха към скривалището. Страхът му се изпари от възбудата на атаката.
Входът към кариерата приличаше на малък лъкатушещ пролом и вътре не можеше да види нищо, докато приближаваше. Озърна се нагоре и забеляза на билото на хълма стрелците си, загледани вътре. Защо не стреляха? Обзе го предчувствие за нещо ужасно и щеше да спре и да обърне, но нямаше как да спре и връхлитащите коне. С меча в дясната си ръка и стиснал юздите в лявата, с щита увиснал на врата му, нахлу в галоп в запустялата карира.
Там нямаше никой.
Чувството за провал го порази като удар в гърдите. Готов беше да избухне в сълзи. Всички признаци бяха налице: чувстваше се толкова сигурен. Разочарованието го жегна болезнено в корема.
Щом конете забавиха, Уилям видя, че разбойниците наистина са били тук доскоро. Имаше спретнати набързо навеси от клони и тръстика, останки от кухненски огньове и сметище. Един ъгъл беше заграден с няколко пръта и използван за коневръз. Тук и там по земята се валяха останки от човешко пребиваване: пилешки кости, празни чували, скъсана обувка, счупено гърне. Един-два от огньовете като че ли още димяха. За миг се обнадежди: може би току-що бяха напуснали и щеше да успее да ги догони! После видя самотна фигура, клекнала на земята до огъня. Приближи се. Фигурата се изправи. Беше жена.
— Виж ти, Уилям Хамли — заговори тя. — Пак закъсня, както обикновено.
— Нагла крава, езика ще ти изтръгна за това.
— Няма да ме пипнеш — отвърна тя спокойно. — Проклинала съм и по-силни от тебе. — Вдигна ръката си на лицето в жеста с трите пръста, като вещица. Рицарите се присвиха назад, а Уилям се прекръсти уплашено. Жената го гледаше безстрашно с две изумително златни очи. — Не ме ли познаваш, Уилям? — рече тя. — Веднъж се опита да ме купиш за един фунт. — И се изсмя. — Късмет имаш, че не успя тогава.
Уилям помнеше тези очи. Беше вдовицата на Том Строителя, майката на Джак Джаксън, вещицата, която живееше в леса. Наистина се радваше, че не бе успял да я купи. Искаше да се махне от нея колкото може по-скоро, но трябваше да я разпита първо.
— Добре, вещице. Ричард от Кингсбридж беше ли тука?
— Допреди два дни.
— А къде отиде, можеш ли да ми кажеш това?
— О, да, мога — отвърна тя. — Той и разбойниците му отидоха да се бият за Хенри.
— Хенри? — Имаше ужасното чувство, че знае за кой Хенри говори. — Сина на Мод?
— Точно тъй.
Уилям изстина. Енергичният млад херцог на Нормандия можеше да успее в това, в което майка му се бе провалила… и ако Стивън бъдеше надвит сега, Уилям можеше също да падне с него.
— Какво се е случило? — попита с тревога. — Какво е направил Хенри?
— Прехвърлил е водата с трийсет и шест кораба и е слязъл при Уеърхам — отвърна вещицата. — Довел е армия от три хиляди души, казват. Завладява ни.
III
Уинчестър беше претъпкан, напрегнат и опасен. И двете армии бяха тук: кралските сили на Стивън бяха на гарнизон в замъка, а бунтовниците на херцог Хенри — включително Ричард и неговите разбойници — стояха на лагер извън градските стени, на хълма Свети Джайлз, където се провеждаше ежегодният панаир. На войниците от двете страни бе забранено да стъпват в самия град, но много от тях нарушаваха забраната и прекарваха вечерите си по пивниците, ямите с боеве на петли и курвенските бардаци, където се напиваха, насилваха жени, биеха се и се избиваха едни — други над игри със зарове и „морис с деветимата“.
Войнственият дух беше оставил напълно Стивън през лятото, когато по-големият му син умря. Сега Стивън беше в кралския замък, а херцог Хенри бе отседнал в епископския палат. Мирните преговори се водеха от представителите им. Архиепископът на Кентърбъри, Теобалд, говореше от името на краля, а старият търгаш на власт, епископ Хенри от Уинчестър — от името на херцог Хенри. Всяка сутрин архиепископ Теобалд и епископ Хенри разговаряха в епископския палат. По обед херцог Хенри минаваше по улиците на Уинчестър със свитата си от командири — включително Ричард — и отиваха в замъка за обяд.
Първия път, в който Алиена видя херцог Хенри, не можа да повярва, че това е мъжът, който управлява империя голяма колкото Англия. Беше едва на около двайсет години, със смуглото луничаво лице на селяк. Беше облечен в проста тъмна туника без никакво везмо и червеникавата му коса бе късо подстригана. Приличаше на отруден син на процъфтяващ йомен17. Само че след известно време осъзна, че е обкръжен от някакъв ореол на власт. Беше набит и мускулест, с широки рамене и голяма глава. Но впечатлението за груба физическа сила бе смекчено от острите наблюдателни сиви очи. Хората около него никога не го доближаваха прекалено, а се отнасяха към него с предпазлива фамилиарност, сякаш ги беше страх да не се излее гневът му върху тях.
Според Алиена обедите в замъка трябваше да са неприятно напрегнати, с водачите на двете враждебни армии седнали около една и съща маса. Чудеше се как Ричард може да търпи да седи с граф Уилям. Тя самата щеше да се е нахвърлила с ножа за рязане върху Хамли, вместо върху сърнешкото. Виждаше Уилям само отдалече и за кратко. Изглеждаше притеснен и кисел, което беше добър знак.
Докато графовете, епископите и абатите се срещаха в замъка, по-дребните благородници се събираха в двора му: рицарите и шерифите, дребни барони, съдии и кастелани; хора, които не можеха да стоят извън столичния град, докато се решаваше бъдещето им и бъдещето на кралството. Алиена срещаше там приор Филип повечето сутрини. Всеки ден имаше по дузина различни слухове. Един ден всички графове, които са поддържали Стивън, щяха да бъдат свалени, което означаваше край за Уилям; на другия ден всички щяха да запазят постовете си, което щеше да съсипе надеждите на Ричард. Всички замъци на Стивън щяха да бъдат разрушени, после всички замъци на бунтовниците, после всички замъци изобщо, после — нито един. Според един слух всеки от поддръжниците на Хенри щеше да получи рицарство и сто акра земя. Ричард не искаше това, искаше си графството.
Ричард нямаше представа кои от слуховете са верни, ако изобщо имаше такива. Макар да беше един от доверените бойни командири на Хенри, не го уведомяваха за подробности от политическите преговори. Филип обаче като че ли знаеше какво става. Нямаше да каже откъде получава сведенията си, но Алиена помнеше, че имаше брат, който бе посещавал от време на време Кингсбридж и който беше служил на Робърт от Глостър и императрицата Мод, а сега навярно работеше за херцог Хенри.
Филип съобщи, че преговорите се доближават до споразумение. Сделката беше Стивън да продължи да бъде крал, докато почине, но Хенри щеше да е наследникът му. Това притесняваше Алиена. Стивън можеше да живее още десет години. Какво щеше да стане междувременно? Графовете на Стивън със сигурност нямаше да бъдат свалени, докато той продължи да управлява. Тъй че как щяха поддръжниците на Хенри — като Ричард — да получат наградите си? Щеше ли се очаква от тях търпение?
Филип научи отговора късно един следобед, след като всички бяха в Уинчестър вече от седмица. Изпрати бегач да доведе Алиена и Ричард при него. Докато вървяха по оживените улици към катедралния двор, Ричард гореше от нетърпение, но Алиена бе обзета от страх.
Приорът ги чакаше в гробището и поговориха сред гробниците, докато слънцето гаснеше.
— Стигнали са до споразумение — почна той без предисловия. — Но е малко мътно.
Алиена не можеше да понесе напрежението.
— Ще бъде ли Ричард граф? — попита нетърпеливо.
Филип завъртя ръка в жеста „може би да, може би — не“.
— Сложно е. Направили са компромис. Земите, които са били отнети от узурпатори, ще бъдат възстановени на хората, които са ги притежавали по времето на стария крал Хенри.
— Точно това ми трябва! — възкликна веднага Ричард. — Баща ми беше граф по времето на крал Хенри.
— Млъкни, Ричард — сряза го Алиена и се обърна към Филип. — Та какво е усложнението?
Филип отвърна:
— Нищо в споразумението не казва, че Стивън трябва да го наложи. Вероятно няма да има никакви промени, докато Стивън умре и Хенри стане крал.
Ричард беше съкрушен.
— Но това го отменя!
— Не съвсем — отвърна Филип. — Означава, че ти си законният граф.
— Но аз трябва да живея като разбойник, докато Стивън умре… докато онова животно Уилям заема замъка ми — ядоса се Ричард.
— Не толкова силно — призова го Филип, щом някакъв свещеник мина недалече от тях. — Всичко това все още е тайна.
Алиена кипеше.
— Не приемам това. Не съм готова да чакам Стивън да умре. Чаках седемнайсет години, стига ми.
— Но какво може да направите?
Алиена се обърна към Ричард.
— Повечето графство те одобрява като законния граф. Стивън и Хенри сега са признали, че ти си законният граф. Трябва да си вземеш замъка и да управляваш като законния граф.
— Не мога да взема замъка. Уилям ще го е оставил с охрана.
— Имаш войска, нали? — заговори тя, оставяйки се да я понесе гневът и отчаянието. — Имаш правото на замъка и имаш силата да го вземеш.
Ричард поклати глава.
— За петнайсет години гражданска война знаеш ли колко пъти съм видял замък да е завзет с фронтален щурм? Николко. — Както винаги, придобиваше авторитет и зрялост, щом започнеше да говори за военни неща. — Почти никога не се случва. Град, понякога, но не и замък. Може да се предадат след обсада или да се спасят с подкрепления. И съм виждал да бъдат завземани със страх, хитрост или предателство. Но не от главната сила.
Алиена все пак не бе готова да го приеме. Не можеше да се примири с още години чакане и надежди.
— Та какво би станало, ако заведеш войската си до замъка на Уилям?
— Ще вдигнат подвижния мост и ще затворят портите, преди да успеем да влезем. Ще вдигнем лагер отвън. После Уилям ще дойде на помощ с войската си и ще нападне лагера ни. Но дори да го отбием, пак няма да вземем замъка. Замъците са трудни за щурмуване и лесни за отбрана — в това е смисълът им.
Докато говореше, зрънцето на една идея вече покълваше във възбудения й ум.
— Страх, хитрост или предателство — повтори тя.
— Какво?
— Виждал си замъци, превземани със страх, хитрост или предателство.
— Аа. Да.
— Което Уилям използва, когато ни отне замъка преди толкова години?
Филип ги прекъсна.
— Времената бяха други. Страната живееше в мира на стария крал Хенри от трийсет и пет години. Уилям изненада баща ви.
— Използва хитрост — процеди Ричард. — Проникна в замъка крадешком, с няколко души, преди да се вдигне тревога. Но приор Филип е прав: в днешно време не можеш да го пробуташ това. Хората са много по-бдителни.
— Бих могла да вляза — отвърна тя убедено, макар страхът да сви сърцето й още докато го изричаше.
— Разбира се, че би могла — ти си жена — каза Ричард. — Но след като влезеш, не би могла да направиш нищо. Точно затова ще те пуснат. Ти си безвредна.
— Престани да бъдеш толкова нагъл — кипна тя. — Убивала съм, за да те защитя и това е повече, отколкото ти си правил за мен, неблагодарно прасе такова, тъй че престани да ме наричаш „безвредна“.
— Добре де, не си безвредна — отвърна той ядосано. — И какво ще направиш, като влезеш в замъка?
Гневът й се изпари. „Какво ще направя?“ помисли си Алиена със страх. „По дяволите, имам поне толкова смелост и хитрост, колкото онази свиня Уилям.“
— Уилям какво направи?
— Задържа моста спуснат и портата отворена достатъчно дълго, за да влезе вътре главната щурмуваща сила.
— Точно това ще направя — заяви Алиена със сърце в гърлото.
— Но как? — попита я Ричард скептично.
Алиена си спомни как бе утешила едно четиринайсетгодишно момиче, уплашено от буря.
— Графинята ми дължи услуга — каза тя. — И мрази съпруга си.
Яздиха цялата нощ: Алиена, Ричард и петдесет от най-добрите му мъже, а на разсъмване стигнаха околностите на Ърлскасъл. Спряха в гората оттатък нивите срещу замъка. Алиена слезе, смъкна наметалото си от фламандска вълна и меките си кожени ботуши, обу чифт дървени обуща и се загърна в грубо селско одеяло. Един от мъжете й подаде кошница с пресни яйца, увити в слама и тя я нахлузи на ръката си.
Ричард я огледа от глава до пети и отбеляза:
— Идеално. Селско момиче, което носи продукти за кухнята на замъка.
Алиена преглътна с усилие. До вчера беше изпълнена с плам и смелост, но сега, когато предстоеше да осъществи плана си, беше уплашена.
Ричард я целуна по бузата.
— Щом чуя камбаната, ще кажа веднъж бавно „Отче наш“ и авангардната група ще тръгне. Ти трябва само да приспиш стражата с лъжливо чувство за сигурност, за да прекосят десет от хората ми нивите и да влязат в замъка, без да вдигнат тревога.
Алиена кимна.
— Само гледай главната група да не се открие преди авангардът да прехвърли моста.
Той се усмихна.
— Аз ще водя главната група. Не се безпокой. И късмет.
— И на теб.
Обърна се и тръгна.
Излезе от дърветата и продължи през откритото поле към замъка, който бе напуснала в онзи ужасен ден преди шестнайсет години. Щом го видя отново, споходи я жив и ужасяващ спомен за онова утро с влажния след бурята въздух и двата коня, препуснали от портата през мокрите от дъжда ниви: Ричард на бойния кон и тя на по-малкия, и двамата смъртно уплашени. Беше отхвърляла случилото, съзнателно го беше забравяла, повтаряла си беше в такт с тропота на конските копита: „Не мога да помня, не мога да помня, не мога, не мога.“ Беше подействало: дълго след това не можеше да си спомни изнасилването, помнеше, че се беше случило нещо ужасно, но така и не можеше да си спомни подробностите. Чак когато се влюби в Джак споменът се беше върнал и толкова я беше ужасил, че не можеше да откликне на любовта му. Слава на Бога, че той беше толкова търпелив. Така бе разбрала, че любовта му е силна — беше се примирил с толкова много и въпреки всичко я обичаше.
Докато се приближаваше към замъка, съживи в ума си някои хубави спомени, за да се успокои. Живяла беше тук като дете, с баща си и Ричард. Бяха богати и живееха безметежно. Беше си играла по крепостната стена с Ричард, промъквала се беше в кухнята да си открадне сладки и беше седяла до татко си на обед в голямата зала. „Не знаех, че съм щастлива“, помисли си тя. „Представа си нямах колко съм щастлива, че няма от какво да се боя.“
„Онези хубави времена ще започнат отново от днес, само да мога да направя това както трябва.“.
Беше заявила убедено: „Графинята ми дължи услуга и тя мрази мъжа си“, но докато яздеха през нощта, беше премисляла всички неща, които можеше да се объркат. Първо, можеше изобщо да не влезе в замъка: можеше да се е случило нещо, което да е вдигнало гарнизона в тревога, стражите можеше да са подозрителни или просто можеше да не извади късмет и да се натъкне на някой упорит страж. Второ, влезеше ли вътре, можеше да не успее да убеди Елизабет да предаде съпруга си. Беше изтекла година и половина, откакто Алиена беше срещнала Елизабет в бурята: с времето някои жени можеха да привикнат и с най-злонравните мъже и графинята можеше вече да се е примирила със съдбата си. Трето, дори Елизабет да беше готова за измяна, можеше да няма нужната власт или кураж, за да направи каквото Алиена искаше. Когато се срещнаха, беше едно уплашено малко момиче и стражата на замъка можеше да откаже да й се подчини.
Сетивата й бяха необичайно изострени, докато прехвърляше подвижния мост: можеше да вижда и чува всичко със свръхестествена яснота. Гарнизонът тъкмо се събуждаше. Няколко сънени стражи стояха подпрени на стената, прозяваха се и кашляха, старо куче клечеше при портата и се чешеше. Тя придърпа качулката, за да скрие лицето си, да не би да я познае някой и мина под арката.
На пейка пред къщичката на вратаря седеше дежурният страж и ядеше комат хляб. Беше немарлив на вид, с раздърпано облекло, а оръжейният му колан висеше на кука отзад в стаичката. Със сърце в гърлото и усмивка, която да скрие страха й, Алиена му показа мълчаливо кошницата си с яйца.
Махна й небрежно да продължи.
Премина първото препятствие.
Дисциплината беше хлабава. Беше разбираемо: това беше символична сила, оставена докато най-добрите мъже бяха заминали на война. Цялата възбуда беше другаде.
До този ден.
Дотук — добре. Алиена прекоси долния двор с изопнати нерви. Странно беше това усещане — да влиза в някогашния си дом като чужда, да бъде натрапник там, където някога имаше правото да ходи където си поиска. Огледа наоколо предпазливо, за да не издаде прекалено любопитство. Повечето дървени постройки бяха променени: конюшните бяха по-големи, кухнята беше преместена и имаше нова каменна оръжейна. Замъкът изглеждаше по-мръсен от някога. Но параклисът си беше тук — параклиса, където двамата с Ричард бяха седели в онази ужасна буря, потресени, изтръпнали и премръзнали. Няколко слуги в замъка подхващаха дневната си шетня. Един-двама войници обикаляха из двора. Изглеждаха застрашително, но това може би беше, защото тя знаеше, че ще я убият ако разберат какво се кани да направи.
Ако планът й успееше, до вечерта щеше отново да е господарката на този замък. Мисълта беше възбуждаща, но някак нереална — като чудесен, невъзможен сън.
Влезе в кухнята. Едно момче разпалваше огъня, а младо момиче режеше моркови. Алиена им се усмихна широко и рече:
— Двайсет и четири пресни яйца. — Постави кошницата си на масата.
— Готвачът не е станал още — каза момчето. — Ще трябва да изчакаш за парите си.
— Може ли да получа парче хляб за закуска?
— В голямата зала.
— Благодаря. — Остави кошницата си и излезе отново навън.
Прехвърли втория подвижен мост към горния двор. Усмихна се на стража при втората порта. Беше с разчорлена коса и кървясали очи. Той я изгледа от глава до пети и попита:
— И къде отиваш? — Гласът му беше закачливо предизвикателен.
— Да си взема закуска — отвърна тя, без да спира.
Той се ухили похотливо.
— Мога да ти дам нещо за ядене — подхвърли зад гърба й.
— Мога да го отхапя, обаче — отвърна тя през рамо.
Не я подозираха засега. Не им хрумваше, че една жена може да е опасна. Колко глупави бяха. Жените можеха да вършат повечето неща, които вършеха мъжете. Кой оставаше да ги върши, докато мъжете водеха войни или ходеха на кръстоносни походи? Имаше дърводелки, бояджийки, щавачки, пекарки и пивоварки. Самата тя беше един от най-важните търговци в графството. Длъжностите на една игуменка, ръководеща метох с монахини, бяха същите като на игумен. Та нали една жена, императрицата Мод, бе предизвикала гражданска война, продължила петнайсет години! И въпреки това тези дебелоглави войници не очакваха една жена да е вражески агент, защото не беше обичайно.
Изкачи бежешком стъпалата на цитаделата и влезе в залата. На вратата нямаше стюард, може би защото господарят го нямаше. „В бъдеще ще се погрижа на вратата винаги да има стюард“, помисли си тя, „все едно дали господарят си е у дома или не.“
Около малката маса закусваха двайсетина човека. Един-двама хвърлиха разсеяно поглед към нея щом влезе, но никой не й обърна внимание. Забеляза, че в залата е чисто и тук-там личаха следи от женска ръка: прясно варосани стени и приятно ухаещи билки, смесени с тръстиката, нахвърляна по пода. Елизабет бе оставила тук скромната си следа и това бе обнадеждаващ знак.
Без да заговаря с хората около масата, Алиена продължи към стълбището в другия край на залата. Стараеше се да изглежда все едно, че е в пълното си право да е тук, но всеки момент очакваше да я спрат. Стигна до подножието на стълбището, без да привлече внимание. После, докато тичаше нагоре към личните покои на втория етаж, някой подвикна зад нея:
— Не можеш да се качваш там… ей, ти!
Не реагира на гласа. Чу, че някой тръгна след нея.
Стигна горе задъхана. Щеше ли Елизабет да спи в главната спалня, заемана някога от баща й? Или си лягаше сама в стаята, която беше на Алиена? Поколеба се за миг с разтуптяно сърце. Допусна, че на Уилям вече трябваше да му е омръзнало Елизабет да спи всяка нощ с него и може би й беше позволил да си има лична стая. Алиена почука на по-малката стая и отвори вратата.
Оказа се права. Елизабет седеше до огъня по нощница и вчесваше косата си. Вдигна очи, намръщи се, а след това позна Алиена.
— Това си ти! Каква изненада! — Изглеждаше зарадвана.
Алиена чу тежки стъпки на стълбището зад нея.
— Може ли да вляза?
— Разбира се — и си добре дошла!
Алиена пристъпи вътре и бързо затвори вратата. Прекоси стаята до Елизабет. След миг един мъж нахлу, извика: „За коя се мислиш?“ и тръгна към Алиена, готов да я хване и измъкне навън.
— Стой на място! — спря го тя с най-властния си тон. Мъжът се поколеба. — Дойдох да видя графинята със съобщение от граф Уилям и ти трябваше да си разбрал за това по-рано, ако пазеше на вратата, вместо да се тъпчеш с конски хляб.
Мъжът наведе гузно очи.
— Всичко е наред, Едгар, познавам тази дама — каза Елизабет.
— Добре, графиньо. — Излезе и затвори вратата.
„Успях, помисли си Алиена. Проникнах“.
Огледа наоколо, докато сърцето й се успокои. Стаята не изглеждаше много по-различно от времето, когато бе нейна. Имаше сухи цветя в купа, хубав гоблен на стената, няколко книги и скрин за дрехи. Леглото си беше на същото място — всъщност беше същото легло — а на възглавницата имаше парцалена кукла също като нейната някога. Накара я да се почувства много стара.
— Тази стая беше моя някога — промълви тя.
— Знам — отвърна Елизабет.
Алиена се изненада. Не беше й разказвала за миналото си.
— Научих всичко за теб след онази ужасна буря — обясни Елизабет. И добави: — Толкова ти се възхищавам.
Очите й блестяха в обожание като към героиня. Беше добър знак.
— А Уилям? — попита Алиена. — По-щастлива ли си в живота си с него?
Елизабет извърна очи.
— Е… имам си своята стая, а и той е навън повечето време. Всъщност всичко е много по-добре.
После заплака.
Алиена седна на леглото и прегърна момичето. Елизабет плачеше на дълбоки раздиращи хлипове и по страните й се стичаха сълзи. Между хлиповете промълви: — Мразя го! Иска ми се… да може… да умре!
Мъката й будеше толкова жал и беше толкова млада, че самата Алиена бе на ръба да заплаче. Болезнено осъзнаваше, че съдбата на Елизабет можеше да е нейната. Потупа я леко по гърба, както щеше да направи със Сали.
По някое време момичето се поуспокои. Изтри лицето си с ръкава на нощницата.
— Толкова ме е страх да имам бебе — каза отчаяно. — Изпитвам ужас, защото знам, че ще бъде зъл с детето.
— Разбирам. — Самата тя някога бе изпитала ужас от мисълта, че може да е заченала дете от Уилям.
Елизабет я погледна с широко отворени очи.
— Вярно ли е това, което разправят за… което ти е направил?
— Да, вярно е. Бях на твоите години, когато се случи.
За миг двете се гледаха в очите, сближени от общата ненавист. Изведнъж графинята престана да прилича на дете.
— Би могла да се освободиш от него, ако искаш — каза Алиена. — Още днес.
Елизабет я зяпна.
— Истина ли е? — каза жално. — Наистина ли?
Алиена кимна.
— За това съм тук.
— Мога да се върна у дома? — Очите й отново се насълзиха. — Мога да се върна в Уеймаут при мама? Днес?
— Да. Но трябва да си храбра.
— Готова съм на всичко. На всичко! Само ми кажи.
Алиена помнеше как й бе обяснила как може да наложи власт над слугите на съпруга си и се чудеше дали Елизабет е успяла да го приложи на практика.
— Слугите още ли те разиграват? — попита я откровено.
— Опитват се.
— Но ти не им го позволяваш.
Момичето се смути.
— Е, понякога го позволявам. Но вече съм на шестнайсет и съм графиня от близо две години… опитвах се да изпълня съвета ти и наистина се получава!
— Нека да ти обясня — започна Алиена. — Крал Стивън е сключил мир с херцог Хенри. Всички земи трябва да се върнат на хората, които са ги владели по времето на стария крал Хенри. Това означава, че брат ми Ричард ще стане граф на Шайринг — някога. Но той го иска сега.
Елизабет се ококори.
— Война ли ще поведе Ричард? Срещу Уилям?
— Ричард е много близо в момента, с малък отряд мъже. Ако може да вземе замъка днес, ще бъде признат за граф и с Уилям ще е свършено.
— Не мога да го повярвам — каза Елизабет. — Не мога да повярвам, че е истина. — Изведнъж радостта й се оказа по-затрогваща от мъката доскоро.
— Единственото, което трябва да направиш, е да пуснеш Ричард да влезе с мир — каза Алиена. — После, щом всичко приключи, ще те заведем у дома.
Елизабет отново се уплаши.
— Не съм сигурна дали мъжете ще изпълнят каквото им кажа.
Това беше притеснението на Алиена.
— Кой е капитан на стражата?
— Майкъл Армстронг. Не ми харесва.
— Повикай го.
— Точно така. — Елизабет избърса носа си, стана и отиде до вратата.
— Мадж! — извика пронизително. Алиена чу как й отвърнаха отдалече. — Иди и доведи Майкъл. Кажи му да дойде веднага — искам да го видя спешно. Побързай, моля.
Върна се и бързо започна да се облича, навлече туника върху нощницата си и започна да връзва ботушите. През това време Алиена бързо й обясни какво да направи:
— Кажи на Майкъл да бие голямата камбана, за да се съберат всички на двора. Кажи, че си получила съобщение от граф Уилям и че искаш да говориш на целия гарнизон, войници, слуги и всички останали. Искаш трима-четирима да останат на стража, докато всички останали се съберат в долния двор. Също така му кажи, че очакваш група от десет-дванайсет конници да пристигнат всеки момент с ново съобщение и трябва да бъдат пуснати веднага щом дойдат.
— Дано да запомня всичко това — каза Елизабет притеснено.
— Не се безпокой. Ако забравиш, ще ти подскажа.
— Това ме успокоява.
— Що за човек е Майкъл Армстронг?
— Вмирисан, свадлив и едър като вол.
— Умен?
— Не.
— Толкова по-добре.
Малко след това мъжът влезе. Имаше кисела физиономия, къс врат и яки рамене, а освен това миришеше на кочина. Погледна питащо Елизабет, давайки да се разбере, че не му е приятно да го безпокоят.
— Получих съобщение от графа — почна Елизабет.
Майкъл протегна ръката си.
Алиена с ужас осъзна, че не беше предвидила да донесе писмо на Елизабет. Цялата измама можеше да рухне в самото начало заради тази глупава грешка. Елизабет се озърна към нея отчаяно. Алиена затърси трескаво какво да каже. Най-сетне вдъхновението я осени:
— Можеш ли да четеш, Майкъл?
Погледна я обидено.
— Свещеникът ще ми го прочете.
— Господарката ти може да чете.
Елизабет изглеждаше уплашена, но заговори:
— Ще предам съобщението на целия гарнизон лично, Майкъл. Удари камбаната и събери всички на двора. Остави няколко мъже да пазят на стената.
Както се опасяваше Алиена, Майкъл не обичаше Елизабет да му се разпорежда. Беше готов да се противопостави.
— Защо не ми дадете аз да им го съобщя?
Притеснена осъзна, че можеше да не успее да го убеди: можеше да се окаже твърде глупав, за да се вслуша в разума.
— Донесох на графинята спешна новина от Уинчестър — каза тя. — Господарката ви иска лично да я съобщи на хората.
— Добре де, каква е новината? — попита той.
Алиена замълча и погледна Елизабет. Отново изглеждаше уплашена. Само че не беше й казала какво уж трябваше да съдържа съобщението, тъй че Елизабет не можеше дори да отстъпи пред искането на Майкъл. Накрая тя просто продължи все едно, че не беше го чула:
— Кажи на стражите да гледат за група от дванайсетина конници. Водачът им ще носи пресни новини от граф Уилям и трябва да ми ги донесе незабавно. Сега иди да удариш камбаната.
Майкъл явно беше склонен да спори. Остана на мястото си намръщен, докато Алиена затаи дъх.
— Още пратеници — измърмори той все едно, че му е трудно да го разбере. — Тази дама с едно съобщение и дванайсет конници с друго.
— Да… сега ще бъдеш ли така добър да идеш и да удариш камбаната? — каза Елизабет. Алиена долови колебанието в гласа й.
Майкъл се примири. Не можеше да разбере какво става, но не можеше и да измисли какво да възрази. Накрая изръмжа с неохота „Много добре, милейди“ и излезе.
Алиена отново си пое дъх.
— Сега какво ще стане? — попита Елизабет.
— Когато се съберат на двора, ще им кажеш за мира между крал Стивън и херцог Хенри — обясни Алиена. — Това ще разсее всички. Докато говориш, Ричард ще прати предната група от десет души. Само че стражите ще си мислят, че са пратениците, които очакваме от граф Уилям, тъй че няма да изпаднат в паника и да вдигнат моста. Трябва да се опиташ да задържиш вниманието на всички с това, което им говориш, докато първата група влезе в замъка. Нали?
Елизабет изглеждаше притеснена.
— А после какво?
— Когато ти дам знак, кажи, че трябва да предадеш замъка на законния граф, Ричард. После войската на Ричард ще излезе от укритието си и ще атакува замъка. В този момент Майкъл ще разбере какво става. Но хората му ще бъдат раздвоени на кого да се подчинят — защото ти си им казала да се предадат и си нарекла Ричард законния граф — а предната група ще е вътре и ще предотврати всеки опит да се затворят портите. — Камбаната започна да бие. Стомахът на Алиена се сви от страх. — Времето ни изтича. Как се чувстваш?
— Уплашена.
— И аз. Да вървим.
Слязоха по стълбите. Камбаната на стражевата кула кънтеше като по времето, когато Алиена беше безгрижно момиченце. Същата камбана, същия звук, друга Алиена, помисли си тя. Знаеше, че се чува над полето чак до края на гората. Ричард вече щеше да мълви „Отче наш“ бавно, за да отмери времето, което трябваше да изчака, преди да прати авангарда си.
Алиена и Елизабет тръгнаха от цитаделата по вътрешния мост и в долния двор. Елизабет беше пребледняла от страх, но устата й беше стегната решително. Алиена й се усмихна, за да й вдъхне кураж, след което отново придърпа качулката си. Дотук не беше видяла нито един познат, но лицето й беше известно в цялото графство и рано или късно някой щеше да я разпознае. Ако Майкъл Армстронг разбереше коя е, щеше да надуши нещо нередно, въпреки вродената си тъпота. Няколко души я изгледаха с любопитство, но никой не я заговори.
Двете с Елизабет стигнаха до средата на долния двор. Тъй като теренът леко се издигаше, можеше да види над главите на тълпата главната порта и нивите отвън. Предната група щеше всеки момент да се покаже, но все още не ги виждаше. „О, Господи, дано няма никаква спънка“, помисли си Алиена със страх.
На Елизабет щеше да й трябва нещо, на което да застане, докато говори на хората. Алиена каза на един слуга да донесе от конюшнята стъпенката за качване. Докато чакаха, една стара жена се загледа в нея и рече:
— Я, та това е лейди Алиена! Колко мило, че ви виждам!
Сърцето на Алиена изстина. Позна в жената една от готвачките, която работеше в замъка, преди да дойдат Хамли. Усмихна се с усилие и каза:
— Здравей, Тили, как си?
Тили подбутна с лакът съседката си.
— Ей, лейди Алиена се е върнала след всички тия години. Пак ли ще сте ни господарката, лейди?
Нямаше да е добре, ако Майкъл Армстронг си помислеше същото. Алиена се озърна с тревога. За щастие, Майкъл не беше наблизо. Само че един от войниците му беше чул разговора и се вторачи в нея намръщено. Беше с едно око — явно заради това бе останал тук, вместо да тръгне на война с Уилям. Изведнъж й се стори ужасно смешно, че едноокият я е зяпнал и едва сподави смеха си. Осъзна, че изпада в истерия.
Слугата се върна с дървеното стъпало. Камбаната спря да бие. Алиена се овладя, щом Елизабет се качи на стъпалото, а тълпата затихна.
Елизабет заговори:
— Крал Стивън и херцог Хенри са сключили мир.
Замълча, а хората подеха възгласи. Алиена гледаше навън през отворената порта. „Хайде, Ричард“, помисли си. „Сега е моментът, не се бави!“
Елизабет се усмихна, остави ги да повикат, след което продължи:
— Стивън ще остане крал до смъртта си, а после Хенри ще го наследи.
Алиена огледа стражите по кулите и над портала. Изглеждаха отпуснати. Защо се бавеше Ричард?
— Мирният договор ще донесе много промени в живота ни — каза Елизабет.
Алиена видя как стражите се стегнаха. Един от тях вдигна ръка и се загледа над полето, а друг се обърна и погледна в двора, сякаш се надяваше да срещне погледа на капитана. Но Майкъл Армстронг слушаше напрегнато Елизабет.
— Сегашният и бъдещият крал са се споразумели всички земи да бъдат върнати на онези, които са ги притежавали по времето на стария крал Хенри.
Тълпата зашумя неспокойно, докато хората заобсъждаха дали тази промяна ще се отрази на графството Шайринг. Алиена забеляза, че Майкъл Армстронг се е умислил. През портала най-после видя конете на челната група на Ричард. „Бързо“, помисли си тя, „бързо!“ Но те се приближаваха в бавен тръс, за да не разтревожат стражите.
Елизабет говореше:
— Трябва всички да благодарим на Бога за този мирен договор. Трябва да се молим крал Стивън да управлява мъдро в последните си години и младият херцог да съхрани мира, докато Бог вземе Стивън… — Справяше се великолепно, но сякаш започваше да се притеснява, че няма какво повече да каже.
Всички стражи вече гледаха навън към приближаващата се група. Бяха им казали да очакват такава група и им бе наредено да пуснат веднага водача им при графинята, тъй че от тях не се искаше да действат, но бяха любопитни.
Едноокият се обърна, погледна през портала, после се извърна и отново се втренчи в Алиена, и тя предположи, че мисли за връзката между присъствието й тук и приближаването на конния отряд.
Един от стражата на бойниците като че ли взе решение и заслиза по стълбището.
Тълпата ставаше неспокойна. Елизабет разтягаше речта си чудесно, но хората бяха нетърпеливи да чуят конкретни неща.
— Тази война започна година след раждането ми — продължи тя, — и като много млади хора из цялото кралство, очаквам с нетърпение да разбера какво е да живееш в мир.
Стражът от бойниците излезе от подножието на кулата, закрачи енергично през двора и заговори на Майкъл Армстронг.
През портала Алиена видя, че конниците все още бяха на около двеста разтега разстояние. Не беше достатъчно близо. Беше готова да запищи от безсилие. Не можеше да удържи повече положението.
Майкъл Армстронг ги погледна намръщено през портала. После едноокият го дръпна за ръкава, каза му нещо и посочи към нея.
Алиена се уплаши, че Майкъл ще затвори портите и ще вдигне моста преди Ричард да успее да влезе, но не знаеше какво да направи, за да го предотврати. Зачуди се дали ще намери смелост да се хвърли към него, преди да успее да даде заповедта. Все още носеше камата си вързана за лявата ръка: можеше дори да го убие. Тъй се обърна решително. Алиена се пресегна и докосна Елизабет по лакътя.
— Спри Майкъл! — изсъска й.
Елизабет отвори уста да заговори, но от устата й не излезе звук. Изглеждаше вкаменена от страх. След това изражението й се промени. Пое си дълбоко дъх, кривна глава нагоре и гласът й прокънтя властно:
— Майкъл Армстронг!
Майкъл се обърна към нея.
Връщане вече нямаше, разбра Алиена. Ричард не беше се доближил достатъчно, но времето й бе свършило. Каза на Елизабет:
— Сега! Кажи им го сега!
Елизабет заяви:
— Предадох този замък на законния граф на Шайринг, Ричард от Кингсбридж.
Майкъл я зяпна невярващо.
— Не можеш да направиш това! — изрева той.
— Заповядвам на всички ви да оставите оръжията си. Кръвопролитие няма да има — каза Елизабет.
Майкъл се обърна към портата и ревна:
— Вдигнете моста! Затворете портите!
Войниците се разтичаха да изпълнят заповедта им, но се беше забавил за миг повече. Докато стигнат до масивните обковани с желязо крила, които трябваше да преградят входа, челната група на Ричард изтрополи по подвижния мост и нахлу в двора. Повечето от мъжете на Майкъл не бяха облекли броня, а някои от тях нямаха и мечове, тъй че се пръснаха пред конниците.
Елизабет извика:
— Всички да запазят спокойствие. Тези пратеници ще потвърдят заповедите ми.
От бойниците се разнесе вик: един от стражите събра шепи пред устата си и извика към двора:
— Майкъл! Атака! Нападнати сме! Десетки са!
— Измяна! — изрева Майкъл и извади меча си. Но двама от мъжете на Ричард му налетяха мигновено и мечовете им засвяткаха. Плисна кръв и той падна на плочите. Алиена извърна очи.
Някои от хората на Ричард бяха завзели порталната кула и стаята с макарата. Двама от тях се запътиха към бойниците и стражите на Майкъл им се предадоха.
През портала Алиена видя главната сила, препускаща в галоп през нивите към замъка и сърцето й се извиси до небесата.
Елизабет извика с цяло гърло:
— Това е мирно предаване. Никой от вас няма да пострада, обещавам ви. Просто останете по местата си.
Всички останаха замръзнали и стъписани, заслушани в тропота на приближаващата се войска на Ричард. Войниците на Майкъл изглеждаха объркани и несигурни, но никой от тях не предприе нищо: командирът им беше паднал, а графинята им беше казала да се предадат. Слугите на замъка бяха парализирани от бързината на събитията.
Тогава Ричард влезе през портала на бойния си кон.
Беше велик миг и сърцето на Алиена се изпълни с гордост. Ричард беше красив, усмихнат и тържествуващ. Алиена извика:
— Законният граф!
Мъжете, влезли в замъка зад Ричард, подеха вика и той бе повторен от някои в тълпата на двора — повечето от тях не хранеха обич към Уилям. Ричард обиколи двора в бавен ход, махаше с ръка и кимаше на възгласите.
Алиена си помисли за всичко, което бе преживяла заради този миг. Беше на трийсет и четири години и половината от тях бяха минали в борба. „Целият ми живот като възрастна“, помисли си. „Това дадох“. Спомни си как тъпчеше вълна в чували, докато ръцете й станеха червени, подути и кървящи. Спомни си лицата, които беше виждала на пътя, алчни, жестоки и похотливи лица на мъже, които щяха да я убият, ако бе показала и най-малкия признак на слабост. Спомни си как бе вкаменила сърцето си срещу скъпия Джак и се бе омъжила за Алфред. Помисли си за месеците, през които бе спала на пода до леглото му като куче. И всичко това, защото бе обещала да плаща за оръжие и броня, за да може Ричард да се бие и да си върне този замък.
— Ето ти го, татко — извика тя. Никой не я чу: виковете бяха много силни. — Това поиска ти — каза на мъртвия си баща и в сърцето й имаше тържество и горчивина. — Обещах ти го и спазих обещанието си. Погрижих се за Ричард и се борих през всички тези години, а сега най-после отново съм у дома и Ричард е графът. Сега… — Гласът й се извиси до вик, но викаха всички и никой не забеляза сълзите, които се стичаха по страните й. — Сега, татко, приключих с теб, тъй че иди си в гроба и ме остави да живея в мир!
Шестнадесета глава
I
Ремигий беше нагъл, макар и осиромашал. Влезе в дървената господарска къща в село Хамли с високо вдигната глава и огледа навирил дългия си нос грамадните, грубо издялани и извити дървени греди, крепящи покрива, кирпичените стени и откритото огнище без комин в средата на пръстения под.
Уилям го изчака да влезе. „Може да съм проиграл късмета си, но не съм толкова пропаднал като теб“, помисли си той, забелязал кърпените сандали на монаха, опърпаното расо, необръснатата брадичка и разчорлената коса. Не помнеше Ремигий да е бил дебел някога, но сега беше по-тънък от всякога. Надменното изражение на лицето му не можеше да скрие бръчките на умора или моравите торбички под очите му. Ремигий все още не беше се прекършил, но беше пребит жестоко.
— Благославям те, синко — каза на Уилям.
Това нямаше да го търпи.
— Какво искаш, Ремигий? — отвърна той, като оскърби нарочно монаха, пропускайки да го нарече „отче“ или „брате“.
Ремигий потръпна все едно, че го удариха. Уилям предположи, че е получавал не една такава подигравка, откакто бе дошъл в света. Рече:
— Земите, които ми даде като дякон на катедралния съвет в Шайринг, бяха върнати на граф Ричард.
— Не съм изненадан — отвърна Уилям. — Всичко трябва да се върне на тези, които са го притежавали по времето на стария крал Хенри.
— Но това ме оставя без никакви средства за издръжка.
— Теб, както и много други хора — каза Уилям равнодушно. — Ще се наложи да се върнеш в Кингсбридж.
Лицето на Ремигий пребледня от гняв.
— Не мога да направя това — отвърна тихо.
— Защо не? — попита Уилям, за да го изтормози повече.
— Знаеш защо.
— Да не би Филип да каже, че не биваше да изтръгваш тайни от малки момиченца? Да не би да си мисли, че си го предал, като ми каза къде е скривалището на разбойниците? Да не би да ти е ядосан, че стана дякон на църква, която трябваше да измести неговата катедрала? Е, в такъв случай предполагам, че не можеш да се върнеш.
— Дай ми нещо — замоли се Ремигий. — Едно село. Ферма. Малка църква!
— Няма награди за губещите, монахо — каза грубо Уилям. Това го забавляваше. — В света извън манастира никой не се грижи за теб. Патките гълтат червеи, лисиците убиват патките, мъжете застрелват лисиците, а дяволите убиват мъжете.
Гласът на Ремигий спадна до шепот:
— Какво да правя?
Уилям се усмихна.
— Проси.
Ремигий се завъртя на пети и напусна къщата.
„Още си горд“, помисли си Уилям. „Но не за дълго. Ще просиш.“
Зарадва го, че видя някой, пропаднал повече и от него. Никога нямаше да забрави разкъсващата мъка, да стои извън портата на собствения си замък и да му откажат да влезе. Беше заподозрял нещо, когато чу, че Ричард и някои от хората му са напуснали Уинчестър. След това, когато мирният договор бе обявен, притеснението му нарасна в тревога, взел беше рицарите си и препуснаха колкото им сили държат към Ърлскасъл. Беше оставил малка сила да пази замъка, тъй че очакваше да намери врага си на лагер в полето в обсада. След като всичко изглеждаше мирно беше въздъхнал облекчено и се укори за прибързаната си реакция на внезапното изчезване на Ричард.
Когато се приближи още, видя, че подвижният мост е вдигнат. Беше дръпнал юздите на края на рова и извика:
— Отвори за графа!
Точно тогава Ричард се бе появил на бойниците и отвърна:
— Графът е вътре.
Все едно, че земята се беше продънила под краката му. Винаги се беше страхувал от Ричард, винаги беше нащрек от него като от опасен съперник, но в този момент не беше се чувствал особено уязвим. Беше смятал, че истинската опасност ще дойде, след като Стивън умре и Хенри дойде на трона, което можеше да е след десет години. Сега, докато седеше в жалката си селска къща и размишляваше мрачно над грешките си, с горчивина осъзна, че Ричард всъщност се беше оказал доста умен. Беше се промушил през тясна пролука. Не можеше да бъде обвинен в нарушаване на кралския мир, тъй като войната все още продължаваше. Претенцията му за графството бе узаконена според условията на мирния договор. А на Стивън, застарял, уморен и победен, не беше му останала енергия за повече битки.
Ричард великодушно беше освободил тези от войниците му, които бяха пожелали да продължат да служат на Уилям. Валдо Едноокия му беше разказал как бе завзет замъкът. Измяната на Елизабет беше влудяваща, но за Уилям най-унизителна бе ролята, изиграна от Алиена. Безпомощното момиченце, което бе изнасилил, измъчил и изхвърлил от дома й преди всички тези години, се беше върнало и си бе отмъстило. Всеки път, щом си помислеше за това, стомахът му се обръщаше все едно, че е пил оцет.
Първият му подтик бе да се бие с Ричард. Уилям можеше да задържи войската си, да живее в околностите, да взима налози и продоволствие от селяните и да води продължителна борба със съперника си. Но Ричард държеше замъка и времето бе на негова страна, защото поддръжникът на Уилям, Стивън, беше стар и разбит, а Ричард бе поддържан от младия херцог Хенри, който предстоеше да стане крал Хенри Втори.
Тъй че Уилям реши да съкрати загубите си. Беше се оттеглил в селото Хамли и се върна в господарската къща, където беше отраснал. Хамли и селата около него бяха дарени на баща му преди трийсет години. Беше владение, което никога не е било част от графството, тъй че Ричард нямаше права над него.
Уилям се надяваше, че ако държи главата си ниско наведена, Ричард щеше да се задоволи с отмъщението, което вече бе нанесъл и щеше да го остави на мира. Дотук беше свършило работа. Само че Уилям мразеше селото Хамли. Мразеше малките спретнати къщи, вресливите патици на езерото, светлосивата каменна църква, децата със зачервени бузки, жените с широките бедра и силните навъсени мъже. Мразеше го заради това, че е смирено, просто и бедно и го мразеше, защото символизираше падането на семейството му от власт. Гледаше бавно крачещите мъже към нивите, за да започнат пролетната оран, пресмяташе какъв щеше да е делът му от реколтата им лятото и го намираше за жалък. Ходеше на лов в няколкото си акра гора и не успяваше да сепне и една сърна, а лесничеят му казваше:
— Само глигани може да ловите вече, лорде — разбойниците избиха всичките сърни при глада.
Съдеше в голямата зала на господарската къща, докато вятърът свистеше през дупките на кирпичените стени. Даваше сурови присъди, налагаше големи глоби и управляваше според прищевките си. Но това му носеше малко удовлетворение.
Изоставил беше строенето на величествената нова църква в Шайринг, разбира се. Не можеше да си позволи строеж на каменна къща за себе си, камо ли църква. Строителите бяха прекратили работа, когато престана да им плаща и не знаеше какво е станало с тях: може би всички се бяха върнали в Кингсбридж, за да работят за приор Филип.
Но сега имаше кошмари.
Бяха едни и същи. Виждаше майка си в мястото на мъртвите. От ушите и очите й течеше кръв, а щом отвореше уста да заговори, от нея бликаше още кръв. Гледката го изпълваше със смъртен ужас. Посред бял ден не можеше да каже какво толкова го плашеше в съня, защото тя не го заплашваше по никакъв начин. Но нощем, щом дойдеше при него, страхът го обсебваше изцяло — необяснима, истерична, сляпа паника. Веднъж като момче беше нагазил в един вир, който изведнъж стана по-дълбок и се бе озовал под повърхността, без да може да диша. Убийствената нужда от въздух, която го бе обладала тогава, беше един от незаличимите спомени от детството му. Но сегашното беше десетократно по-лошо. Усилието да избяга от кървавото лице на майка си беше като усилие да бяга в плаващ пясък. Събуждаше се все едно, че се е мятал из стаята, ужасно потресен, запотен и стенещ, с болезнено изопнато от напрежение тяло. Уолтър често се оказваше до леглото му със запалена свещ — Уилям спеше в голямата зала, отделен с параван от другите хора, защото тук нямаше спалня.
— Извикахте, лорде — измърморваше Уолтър.
Уилям си поемаше дъх с усилие, зяпнал в истинското легло, истинската стена и истинския Уолтър, докато силата на кошмара бавно заглъхваше дотолкова, че преставаше да го е страх и тогава казваше:
— Нищо не беше, само сън, махай се.
Но след това го беше страх да заспи отново. А на другия ден хората го гледаха като прокълнат.
Няколко дни след разговора си с Ремигий седеше на същия корав стол до същия пушлив огън, когато влезе епископ Уейлрън.
Уилям се изненада. Чул беше конете, но беше предположил, че е Уолтър, върнал се от мелницата. Не знаеше какво да прави като видя епископа. Уейлрън винаги се беше държал нагло и високомерно и непрекъснато го караше да се чувства глупав, тромав и недодялан. Унизително беше, че Уейлрън трябваше да види бедняшкото обкръжение, в което живееше сега.
Не стана, за да поздрави госта си.
— Какво искаш? — попита Уилям грубо. Нямаше причина да бъде учтив: искаше Уейлрън да си иде колкото може по-скоро.
Епископът пренебрегна грубостта му.
— Шерифът е мъртъв — рече той.
Отначало Уилям не разбра накъде клони.
— Какво ме засяга мен това?
— Ще има нов шериф.
Уилям се канеше да отвърне „И какво от това?“, но се спря. Уейлрън беше загрижен кой ще е новият шериф. И бе дошъл, за да говори с него за това. Това можеше да означава само едно, нали? В гърдите му се надигна надежда, но бързо я потисна: когато се окажеше намесен Уейлрън, надеждите бързо свършваха с покруса и разочарование. Попита сдържано:
— Кого имаш предвид?
— Теб.
Беше отговорът, за който Уилям не смееше да се надява. Да можеше само да го повярва. Един умен и безскрупулен шериф можеше да е почти толкова важен и влиятелен, колкото граф или епископ. Това можеше да го върне към богатството и властта. Трябваше да прецени възможните пречки.
— И защо би ме назначил крал Стивън?
— Ти го подкрепяше срещу херцог Хенри и заради това загуби графството си. Допускам, че той би пожелал да те компенсира.
— Никой никога не прави нищо от благодарност — отвърна Уилям, повтаряйки сентенцията на майка си.
Уейлрън рече:
— Стивън едва ли е щастлив, че графът на Шайринг е човек, който воюва срещу него. Би могъл да поиска шерифът му да е противодействаща сила на Ричард.
Това вече звучеше по-смислено. Уилям неволно изпита възбуда. Започна да вярва, че наистина би могъл да се измъкне от тази дупка в земята, наречена село Хамли. Щеше да разполага отново с респектираща сила от рицари и войници вместо жалката шепа, която издържаше в момента. Щеше да оглави графския съд в Шайринг и да обезсилва волята на Ричард.
— Шерифът живее в замъка Шайринг — каза той обнадеждено.
— Би могъл отново да си богат — добави Уейлрън.
— Да.
Добре употребен, шерифският пост можеше да е изключително доходен. Уилям можеше да печели почти толкова пари, колкото докато беше граф. Но се зачуди защо Уейлрън го спомена.
След малко епископът сам отговори на въпроса му.
— Би могъл да финансираш новата църква, в края на краищата.
Това беше, значи. Уейлрън никога не предприемаше нещо без по-дълбок мотив. Искаше Уилям да стане шериф, за да може да му построи църквата. Но Уилям бе готов да приеме плана му. Ако успееше да довърши църквата в памет на майка си, кошмарите може би щяха да спрат.
— Наистина ли смяташ, че е възможно? — попита той нетърпеливо.
Уейлрън кимна.
— Ще струва пари, разбира се, но мисля, че е възможно.
— Пари ли? — Уилям изведнъж се притесни. — Колко?
— Трудно е да се каже. Някъде в Линкълн или Бристол, шерифският пост би ти струвал пет или шестстотин фунта. Но шерифите в онези градове са по-богати от кардинали. За малко място като Шайринг, ако си кандидат, който кралят иска — за което аз мога да се погрижа — може би ще го вземеш за сто фунта.
— Сто фунта! — Надеждите му рухнаха. От самото начало се беше страхувал от разочарование. — Ако имах сто фунта нямаше да живея така! — каза Уилям с горчивина.
— Можеш да ги намериш — увери го Уейлрън.
— От кого? — Изведнъж го порази мисъл. — Ти ще ми ги дадеш?
— Не ставай глупав — отвърна с дразнещо пренебрежение Уейлрън. — За това са евреите.
С позната смесица от надежда и негодувание Уилям осъзна, че епископът отново беше прав.
Бяха минали две години, откакто се появиха първите пукнатини, а Джак не бе намерил решение на проблема. На всичко отгоре същите пукнатини се бяха появили и в първия просвет на нефа. В плана му имаше основен недостатък. Конструкцията бе достатъчно силна, за да крепи тежестта на свода, но не и да устои на ветровете, духащи толкова силно във високите стени.
Стоеше на скелето високо над земята, загледан отблизо и умислено в новите пукнатини. Трябваше да измисли как да укрепи горната част на стената, за да не я клати вятърът.
Припомни си как бе укрепена долната й част. Във външната стена на крилото имаше здрави дебели колони, които бяха свързани към стената на нефа с полуарки, скрити в покрива на крилото. Полуарките и колоните подпираха стената от разстояние, като отдалечени контрафорси. Тъй като опорните точки оставаха скрити, нефът изглеждаше лек и изящен.
Трябваше да изобрети сходна система за горната част на стената. Можеше да направи двуетажно странично крило и просто да повтори отдалеченото подсилване. Но това щеше да прегради светлината, струяща през прозоречното ниво — а цялата идея в новия стил на зданието бе да носи повече светлина в църквата.
Разбира се, не крилото само по себе си вършеше работата: поддържането идваше от тежките колони в страничната стена и свързващите полуарки. Крилото прикриваше тези структурни елементи. Ако можеше само да построи колони и полуарки, които да крепят прозоречното ниво без да ги вгражда в крило, щеше с един удар да реши проблема.
Нечий глас отдолу извика името му.
Джак се намръщи. Чувстваше, че се бе доближил до нещо, преди да го прекъснат, но сега си отиде. Викаше го приор Филип.
Отиде до куличката и заслиза по спиралното стълбище. Приорът беше толкова ядосан, че кипеше.
— Ричард ме предаде! — заяви той без предисловия.
Джак се изуми.
— Как?
Филип не отговори веднага на въпроса.
— След всичко, което направих за него — заговори вбесен. — Купувах вълната на Алиена, докато всеки друг искаше да я измами — ако не бях аз, можеше изобщо да не започне. После, когато това се разпадна, му уредих работа като началник на стражата. А предния ноември му подхвърлих за мирния договор и това му даде възможност да си вземе Ърлскасъл. А сега, след като си върна графството и управлява в разкош, той ми обърна гръб.
Джак никога не беше виждал Филип толкова разгневен. Бръснатото теме на приора беше почервеняло от възмущение и пръскаше слюнки докато говореше.
— Как точно ви е предал Ричард? — попита Джак.
Филип отново пренебрегна въпроса.
— Винаги съм знаел, че Ричард е слабохарактерен. Почти нищо не правеше за Алиена през годините — само взимаше от нея каквото му трябва и никога не мислеше за нейните нужди. Но не мислех, че е такъв пълен злодей.
— Какво точно е направил?
Най-сетне Филип му каза.
— Отказал е да ни даде достъп до кариерата.
Джак беше стъписан. Това бе проява на пълна неблагодарност.
— Но как се оправдава?
— Всичко трябвало да се върне на тези, които са го притежавали по времето на първия крал Хенри. А кариерата ни беше дадена от крал Стивън.
Алчността на Ричард беше забележителна, но Джак не можеше да се ядоса толкова, колкото Филип. Вече бяха построили половината катедрала главно с камък, който трябваше да купуват и щяха да се оправят някак по-натам.
— Ами, струва ми се, че Ричард има право, строго казано — отвърна той уклончиво.
Филип се възмути.
— Как можеш да кажеш такова нещо?
— Малко е като това, което вие ми направихте — отвърна Джак. — След като ви донесох Плачещата Мадона и направих великолепен план за новата ви катедрала, и построих градска стена, която да ви пази от Уилям, вие заявихте, че не мога да живея с жената, която е майка на децата ми. Това е неблагодарност.
Сравнението стъписа Филип.
— Това е съвсем различно! — възрази той. — Не исках да живеете разделени. Уейлрън блокира разтрогването. Но според Божия закон не трябва да вършите прелюбодеяние.
— Сигурен съм, че Ричард би казал нещо подобно — настоя Джак. — Не той е заповядал връщането на собствеността. Той само налага закона.
Обедната камбана прокънтя.
— Има разлика между Божиите закони и човешките закони — каза Филип.
— Но трябва да живеем с едните и с другите — не му остана длъжен Джак. — А сега трябва да обядвам с майката на децата ми.
Остави Филип сам и ядосан. Всъщност не мислеше, че е неблагодарен колкото Ричард, но преструвката му помогна да уталожи чувствата си. Реши да попита Алиена за кариерата. Може би все пак щеше да е възможно Ричард да бъде убеден да я отстъпи. Тя щеше да знае.
Напусна манастирския двор и тръгна по улиците към къщата, където живееше с Марта. Алиена и децата бяха в кухнята, както обикновено. Гладът беше свършил с добра реколта предната година и храната вече не бе така отчайващо оскъдна: на масата имаше пшеничен хляб и печено овнешко.
Джак целуна децата. Сали му отвърна с нежна детска целувка, но Томи, който вече бе на единайсет и бързаше да порасте, му подаде бузката си смутено. Джак се усмихна и си замълча: помнеше времето, когато целуването му се струваше глупаво.
Алиена изглеждаше притеснена. Джак седна на пейката до нея и рече:
— Филип е побеснял, че Ричард не иска да му даде кариерата.
— Това е ужасно — каза сдържано Алиена. — Колко неблагодарно от страна на Ричард.
— Мислиш ли, че може да бъде убеден да промени решението си?
— Всъщност не знам — отвърна тя. Изглеждаше някак разсеяна.
— Проблемът като че ли не те интересува — каза Джак.
Тя го погледна предизвикателно.
— Не ме интересува.
Познато му бе това настроение.
— По-добре ми кажи каквото ти е на ума.
Тя стана.
— Да идем в задната стая.
Джак погледна със съжаление овчата кълка, стана от масата и я последва в спалнята. Оставиха вратата отворена, както обикновено, за да избегнат подозренията ако някой влезе в къщата. Алиена седна на леглото и скръсти ръце.
— Взела съм важно решение.
Изглеждаше толкова тъжна, че Джак се зачуди какво по дяволите става.
— Преживях повечето си зрял живот под две сенки — започна тя. — Едната беше клетвата, която дадох пред баща си, когато умираше. Другата беше връзката ми с теб.
— Но вече изпълни клетвата пред баща си — каза Джак.
— Да. И искам да се освободя и от другото бреме. Решила съм да те напусна.
Сърцето му сякаш спря да бие. Знаеше, че не го казва току-така: беше сериозна. Джак я зяпна онемял. Заявлението й го беше объркало: и на сън не беше му хрумвало, че би могла да го остави. Как бе възможно да го сполети това ужасно нещо? Каза първото, което му дойде на ума:
— Има ли някой друг?
— Не ставай глупав.
— Тогава защо?
— Защото не мога да го понеса повече — отвърна тя с насълзени очи. — Десет години чаках това разтрогване. Така и няма да дойде, Джак. Обречени сме да живеем така вечно… освен ако се разделим.
— Но… — Не можеше да намери думи повече. Заявлението й бе толкова опустошително, че да го оспорва беше все едно да се опитва да се отдръпне от пътя на ураган. Все пак опита.
— Не е ли все пак по-добре от нищо? По-добре от раздяла?
— В крайна сметка — не.
— Но ако си отидеш, как ще се промени каквото и да било?
— Бих могла да срещна някой друг, да се влюбя отново и да заживея нормален живот — отвърна тя, но плачеше.
— Все пак ще си женена за Алфред.
— Но никой няма да знае или да го интересува. Може да ме венчае някой енорийски свещеник, който изобщо да не е чувал за Алфред Строителя и който няма да сметне брака за валиден дори да го знае.
— Не мога да повярвам, че казваш това. Не мога да го приема.
— Десет години, Джак. Десет години чаках, за да имам нормален живот с теб. Няма да чакам повече.
Думите го убиваха. Тя продължаваше да говори, но Джак вече не я разбираше. Мислеше само как ще живее без нея. Прекъсна я:
— Никога не съм обичал друга, освен теб.
Заболя я, но тя продължи:
— Трябват ми няколко седмици, докато уредя всичко. Ще си взема къща в Уинчестър. Искам децата да свикнат с мисълта, преди да започнат нов живот…
— Ще вземеш децата ми — каза той глупаво.
Тя кимна.
— Съжалявам. — За първи път решимостта й сякаш се разколеба. — Знам, че ще им липсваш. Но и те се нуждаят от нормален живот.
Джак не можеше да понесе повече. Обърна се.
— Не ме оставяй — каза Алиена. — Трябва да поговорим още малко. Джак…
Излезе, без да й отвърне.
Чу как извика след него:
— Джак!
Мина през дневната, без да погледне децата и напусна къщата. Тръгна обратно към катедралата като в мъгла, без да знае къде другаде да иде. Строителите все още обядваха. Без да мисли, изкачи се по стълбището в северния трансепт чак до върха и излезе на покрива.
Вятърът горе бе отривист, макар че на наземното ниво едва се усещаше. Джак погледна надолу. Ако паднеше оттук, щеше да се приземи върху скосения покрив на крилото покрай трансепта. Вероятно щеше да умре, но не беше сигурно. Отиде до купола и застана там, където покриват рязко свършваше в стръмен пропад. След като катедралата не беше здрава структурно и Алиена го напускаше, не му оставаше нищо, за което да живее.
Решението й не беше толкова внезапно, колкото изглеждаше, разбира се. Беше недоволна от години. И двамата бяха недоволни. Но бяха привикнали с нещастието. Връщането на Ърлскасъл беше измъкнало Алиена от апатията и й бе напомнило, че животът й е в собствените й ръце. Беше разклатило устои, които вече бяха разклатени. Също както бурята бе причинила пукнатини в стените на катедралата.
Погледна стената на трансепта и покрива на страничното крило. Виждаше тежките контрафорси, издаващи се от стената на крилото и можеше да си представи полуарката под покрива на крилото, свързваща контрафорса с пода на прозоречното ниво. Това, което щеше да реши проблема, беше си помислил Джак малко преди Филип да го отвлече тази сутрин, беше по-висок контрафорс, може би с още двайсет стъпки височина, с втора полуарка, прескачаща празнината до там, където се появяваха пукнатините на стената. Арката и високият контрафорс щяха да укрепят горната половина на храма и да задържат стената непоклатима под напора на вятъра.
Това навярно щеше да реши проблема. Бедата беше, че ако вдигнеше двуетажно крило, за да скрие продължения контрафорс и вторичната полуарка, щеше да загуби светлина. А ако не…
Ако не, тогава какво?
Обзе го чувството, че нищо вече нямаше кой знае какъв смисъл, след като животът му се разпадаше. А в това настроение не можеше да види нищо лошо в идеята за открито укрепване. Застанал тук на покрива, лесно можеше да си представи как щеше да изглежда. Редица от груби каменни колони щеше да се издига от страничната стена на крилото. От върха на всяка колона една полуарка щеше да прехвърля празното пространство до подпрозоречното ниво. Може би щеше да постави декоративен шпил на върха на всяка колона, над изникването на арката. Да, така щеше да изглежда по-добре.
Беше революционна идея — да построи големи укрепващи елементи на място, където щяха да са ясно видими. Но част от новия стил бе в това да се покаже как се крепи зданието.
Все едно, инстинктът му подсказваше, че е правилно.
Колкото повече мислеше за това, толкова повече му харесваше. Видя в ума си храма от запад. Полуарките щяха да приличат на криле на ято птици, всички в редица и готови да полетят. Не беше нужно да са масивни. Стига да се направеха добре, можеха да са тънки и изящни, леки и същевременно силни, също като птиче крило. Крилати контрафорси, помисли си Джак. За храм, толкова лек, че би могъл да полети.
„Чудно“, помисли си той. „Чудно дали ще се получи.“
Внезапен порив на вятъра го извади от равновесие. Залитна на ръба на покрива. За миг си помисли, че ще падне и ще се пребие. След това се укрепи и отстъпи от ръба с разтуптяно сърце.
Бавно и предпазливо тръгна по покрива към вратата на куличката и заслиза надолу.
II
Работата на църквата в Шайринг беше спряла напълно. Приор Филип се улови, че изпитва леко злорадство заради това. След като толкова пъти беше гледал отчаяно изоставен строеж, това, че същото е сполетяло враговете му, неволно го зарадва. Алфред Строителя бе имал време само да събори старата църква и да положи основите на новия канцел, преди Уилям да бъде свален и паричният поток да пресъхне. Каза си на ум, че е грешно да се радва за разрушаването на църква. Само че явно беше Божия воля катедралата да се построи в Кингсбридж, а не в Шайринг — лошата съдба, сполетяла проекта на Уейлрън, изглеждаше много ясен знак за Божиите намерения.
След като най-голямата църква на града беше съборена, графският съд се провеждаше в голямата зала в замъка. Филип подкара нагоре по хълма с Джонатан до себе си. Беше го направил свой личен помощник в преустройството, последвало отстъпничеството на Ремигий. Филип беше потресен от вероломството на Ремигий, но също така се беше зарадвал, че му се махна от очите. Откакто го беше надвил в избора, Ремигий беше като трън в петата му. След заминаването му приоратът се бе превърнал в много по-добро място за живеене.
Милий беше новият помощник-приор. Само че продължаваше да изпълнява ролята си на ковчежник и имаше на подчинение трима души в съкровищницата. След като Ремигий си бе отишъл, никой не можеше да проумее какво е вършил по цял ден.
Филип изпитваше дълбоко удовлетворение от работата си с Джонатан. С удоволствие му обясняваше как се ръководи манастирът, образоваше го в светските порядки и му показваше как най-добре да се оправя с хората. Като цяло младежът беше харесван, но можеше да е дразнещ понякога и лесно можеше да накара неуверени в себе си хора да се наежват. Трябваше да се научи, че тези, които се държаха с него враждебно, го правеха от слабост. Виждаше враждебността и реагираше ядосано, вместо да види слабостта и да вдъхне увереност.
Джонатан притежаваше бърз ум и често пъти изненадваше Филип с бързината, с която схващаше нещата. Филип понякога се улавяше в греха на гордостта, щом си помислеше колко много прилича младежът на него.
Днес беше взел Джонатан със себе си, за да го научи как действа графският съд. Филип щеше да помоли шерифа да нареди на Ричард да отвори кариерата за приората. Беше съвсем сигурен, че Ричард е нарушил закона. Новият закон за връщането на собствеността на тези, които са я притежавали по времето на стария крал Хенри, не засягаше правата на приората. Целта му беше да позволи на херцог Хенри да замени графовете на Стивън със свои и така да възнагради хората, които го бяха подкрепили. Очевидно не беше замислен да се прилага за манастири. Филип беше убеден, че ще спечели делото, но имаше един неизвестен фактор: старият шериф беше умрял и лицето, което трябваше да го замени, щеше да бъде обявено днес. Никой не знаеше кой ще е той, но всички допускаха, че постът ще бъде даден на един от тримата или четирима най-изтъкнати граждани на Шайринг: Дейвид Търговеца, продавача на коприна; Рийс Уелсеца, свещеника, който беше работил в кралския двор; Джайлс Лъвското сърце, рицар с поземлени владения край града или Хю Копелето, незаконния син на епископа на Солсбъри. Филип се надяваше да е Рийс, не защото му беше земляк, а защото вероятно щеше да направи услуга на църквата. Но не се притесняваше особено: смяташе, че всеки от тези четиримата щеше да отсъди в негова полза.
Влязоха в замъка. Не беше много силно укрепен. Тъй като графът на Шайринг имаше отделен замък извън града, Шайринг от няколко поколения не беше преживявал битки. Замъкът беше по-скоро административен център, със служби и жилище за шерифа и хората му, и тъмници за нарушителите. Двамата оставиха конете си в конюшнята и отидоха в най-голямата сграда — голямата зала.
Масите на дървени магарета, които обикновено образуваха буквата „Т“, бяха преподредени. Върхът на „Т“ си оставаше, издигнат на подиум над нивото на останалата част от залата, а другите маси бяха издърпани от двете страни на залата, за да може противопоставящите се ищци да седят разделени и да се избегне изкушението от физическо насилие.
Залата вече беше пълна. Тук беше и епископ Уейлрън, намръщен и зъл. За изненада на Филип с него седеше Уилям Хамли и мърмореше нещо на епископа, докато гледаха влизащите хора. Какво правеше Уилям тук? От девет месеца се беше снишил, почти не излизаше от селото си и Филип — както и много други хора в графството — беше таил надеждата, че така ще си остане завинаги. Но ето, че беше тук и седеше на пейката все едно, че още е граф. Филип се зачуди какво ли подло, безскрупулно, алчно заговорче го беше довело днес в графството.
Филип и Джонатан седнаха от другата страна на залата и зачакаха да започне процедурата. В съда беше оживено и витаеше оптимизъм. След като войната бе приключила, елитът на графството бе насочил вниманието си към деловите неща и създаването на богатство. Земята беше плодородна и бързо се отплащаше за усилията: тази година се очакваше обилна реколта. Цената на вълната се беше вдигнала. Филип отново бе наел почти всички строители, напуснали по време на най-големия глад. Оцелели бяха по-младите, по-силните и по-здравите. Сега те бяха изпълнени с надежда и тук, в голямата зала на замъка Шайринг, това личеше по гордо вдигнатите им глави и високите гласове, новите ботуши на мъжете и изящните накити на жените, а и в самия факт, че са достатъчно заможни, за да притежават нещо, което си струва да бъде отстоявано в съда.
Всички станаха, щом влезе помощник-шерифът с граф Ричард. Двамата се качиха на подиума и тогава, все още прав, помощникът започна да чете кралския указ за назначаването на новия шериф. Докато изреждаше дългото предисловие, Филип огледа предполагаемите кандидати. Надяваше се печелившият да има смелост. Щеше да му трябва, за да защитава закона в присъствието на такива властни местни фигури като епископ Уейлрън, граф Ричард и лорд Уилям. Успешният кандидат трябваше да знае, че е назначен — нямаше никаква причина да се пази в тайна — но никой от четиримата не изглеждаше особено въодушевен. Обикновено назначеният щеше да стои до помощника, докато се чете указа, но единствените горе с него бяха Ричард, Уейлрън и Уилям. Споходи го ужасната мисъл, че можеше да са направили Уейлрън шериф. А след това още повече се ужаси, когато чу:
— … назначавам за шериф на Шайринг моя слуга Уилям Хамли и повелявам всички поданици да му съдействат…
Филип се озърна към Джонатан и промълви:
— Уилям!
Последваха изненадани и неодобрителни възгласи от гражданите.
— Как го е направил? — изуми се Джонатан.
— Трябва да е платил за това.
— Откъде е взел парите?
— Заел ги е, предполагам.
Уилям се премести на дървения трон в средата на горната маса, усмихнат. Беше чаровен младеж някога, помнеше Филип. Все още беше под четиридесетте, но изглеждаше по-стар. Тялото му беше много натежало, а лицето му — зачервено от виното. Жизнената сила и оптимизма, които придават привлекателност на младежките лица, си бяха отишли, заменени с вяла отпуснатост.
Щом Уилям седна на съдийския стол, Филип се изправи.
Джонатан също стана и прошепна:
— Напускаме ли?
— Тръгвай с мен — изсъска му Филип.
Залата се смълча. Всички очи се извърнаха към тях, докато отиваха към изхода. Излязоха навън и ги догони оживено бръмчене, докато вратата се затваряше зад тях.
— Нямахме никакъв шанс за успех с Уилям на съдийския стол — каза Джонатан.
— Не само това. Ако бяхме настояли за каузата си, можеше да загубим и други права.
— Заклевам се, изобщо не бях си помислял за това.
Филип кимна мрачно.
— С Уилям за шериф, Уейлрън за епископ и вероломния Ричард за граф, вече е напълно невъзможно приоратът Кингсбридж да разчита на правосъдие в това графство. Могат да ни направят каквото си поискат.
Докато ратайчето в конюшнята оседлаваше конете им, Филип заяви:
— Ще подам иска до краля да направи Кингсбридж независим град. Така ще имаме свой съд и ще плащаме данъците си пряко на краля. В крайна сметка ще сме извън юрисдикцията на шерифа.
— Винаги сте бил против това в миналото — напомни Джонатан.
— Бях против, защото дава на града власт като на приората. Но сега си мисля, че може би трябва да го приемем като цена за независимостта ни. Алтернативата е Уилям.
— Ще ни даде ли крал Стивън независим статут?
— Би могъл, срещу определена цена. Но ако не, може би Хенри ще го направи като стане крал.
Качиха се на конете и подкараха унило през града.
Излязоха от портата и минаха покрай сметището извън стените. Няколко несретници ровеха из купищата смет и търсеха нещо за ядене, за обличане или за огрев. Филип се озърна вяло към тях, но един задържа погледа му. Позната висока фигура, стоеше изгърбен над купчина дрипи и отбираше из тях. Филип дръпна юздите на коня си. Джонатан спря до него.
— Виж.
Джонатан проследи погледа му. След малко прошепна:
— Ремигий.
Филип се загледа мълчаливо. Уейлрън и Уилям явно бяха изхвърлили Ремигий преди известно време, след като средствата за новата църква се бяха изчерпали. Нямаха повече нужда от него. Ремигий беше предал Филип, приората и Кингсбридж с надеждата да стане дякон на Шайринг. Но наградата му се беше разпаднала на пепел.
Филип свърна коня си от пътя и подкара през сметището към него. Джонатан го последва. Зловонната миризма се вдигаше от земята като мъгла. Щом приближиха видя, че Ремигий е станал на скелет. Расото му беше мръсно и беше бос. Беше на шейсет години и бе преживял в манастира на Кингсбридж целия си зрял живот. Никой не беше го учил как да преживява сам. Филип видя как измъкна от сметта чифт кожени обуща. Имаха огромни дупки на петите, но Ремигий ги зяпна все едно, че бе намерил имане. Накани се да ги пробва и тогава го видя.
Изправи се. Лицето му издаваше борбата между срама и ненавистта в сърцето му. След малко каза:
— Е, да злорадстваш ли си дошъл?
— Не — отвърна Филип тихо. Старият му враг беше такава жалка гледка, че нищо друго не можеше да изпита, освен състрадание. Слезе от коня си и извади бутилка от дисагите. После каза: — Дойдох да ти предложа глътка вино.
Ремигий не искаше да приеме, но беше твърде прегладнял, за да устои. Поколеба се само за миг и сграбчи бутилката. Подуши виното подозрително и я вдигна към устата си. Щом започна да пие, не можеше да спре. Беше останала едва половин пинта вино и го пресуши на няколко глътки. Смъкна бутилката и леко се олюля.
Филип я взе от него и я прибра в дисагите.
— Няма да е зле и да хапнеш малко. — Извади малък комат хляб.
Ремигий го дръпна от ръката му и започна да тъпче залъци в устата си. Явно не беше ял дни наред и сигурно отдавна не бе имал прилична храна. Може скоро да умре, помисли си Филип. Ако не от глад, то от срам.
Хлябът свърши бързо. Филип рече:
— Искаш ли да се върнеш?
Чу как Джонатан рязко си пое дъх. Като повечето монаси, беше се надявал никога повече да не види Ремигий. Сигурно си мислеше, че Филип е полудял да му предлага да се върне.
За миг стария Ремигий се издаде, като попита:
— Да се върна? На какъв пост?
Филип поклати тъжно глава.
— Никога няма да държиш никакъв пост в моя манастир, Ремигий. Върни се като прост, смирен монах. Моли Господа да прости греховете ти и живей сетните си дни в молитва и размисъл, за да подготвиш душата си за рая.
Ремигий кривна назад глава и Филип очакваше презрителен отказ. Но той така и не дойде. Монахът отвори уста, за да проговори, затвори я отново и наведе очи. Филип стоеше смълчан и смирен, гледаше и се чудеше какво ще стане. Мълчанието се проточи. Филип затаи дъх. Когато Ремигий вдигна очи отново, лицето му беше мокро от сълзи.
— Да, моля ви, отче — отвърна той. — Искам да се върна у дома.
Радост изпълни душата на Филип.
— Хайде тогава. Качи се на коня ми.
Ремигий се слиса.
— Отче! — възкликна Джонатан. — Какво правите?
— Хайде, направи каквото казах — подкани Филип Ремигий.
Джонатан изглеждаше ужасен.
— Но отче, как ще пътувате?
— Ще вървя — отвърна с радост Филип. — Един от нас трябва да върви.
— Нека Ремигий да върви! — възмути се Джонатан.
— Нека да язди — рече Филип. — Днес той възрадва Господа.
— А вие? Не възрадвахте ли Господа повече от Ремигий?
— Иисус каза, че в небесата има повече радост заради един разкаял се грешник, нежели заради деветдесет и девет праведника — отвърна Филип. — Не помниш ли притчата за блудния син? Когато се върна у дома си, баща му уби угоения телец. Ангелите ликуват заради сълзите на Ремигий. Най-малкото, което мога да сторя, е да му отстъпя коня си.
Хвана юздата и тръгна през сметището към пътя. Щом излязоха на пътя, Джонатан слезе от коня си и рече:
— Моля ви, отче, вземете моя кон тогава и нека аз да вървя.
Филип се обърна към него и заговори строго:
— Хайде качвай се, престани да спориш с мен и просто помисли какво бе сторено и защо.
Джонатан изглеждаше объркан, но яхна отново и замълча.
Възвиха към Кингсбридж. Беше на двайсет мили. Филип закрачи. Чувстваше се чудесно. Завръщането на Ремигий многократно компенсираше кариерата. Беше загубил в съда, но онова бяха само камъни. А беше спечелил нещо безкрайно по-ценно.
„Днес спечелих човешка душа.“
III
В кацата плуваха пресни зрели ябълки, лъскаво червени и жълти, докато слънцето бляскаше над водата. Сали, деветгодишна и възбудена, се наведе над ръба на кацата със стиснати отзад ръце и се опита да хване една ябълка със зъби. Ябълката отскочи, лицето й се гмурна във водата и тя се измъкна, пръскайки слюнки и превивайки се от смях. Алиена се усмихна леко и избърса лицето на момиченцето.
Беше топъл следобед в късното лято, свят ден и празник, и повечето от града се бяха събрали на моравата отвъд реката за „отскачащата ябълка“. Това бе един от поводите, на които Алиена винаги се беше забавлявала, но мисълта, че е последният й свят ден в Кингсбридж не напускаше ума й и потискаше духа й. Все още бе решена да напусне Джак, но откакто бе взела решението, предварително бе започнала да изпитва болката от загубата.
Томи се въртеше близо до кацата и Джак подвикна:
— Хайде, Томи. Трябва да опиташ!
— Не още, засега.
На дванайсет години Томи беше по-умен от сестра си, а Джак си мислеше, че превъзхожда и мнозина други. Наблюдаваше отстрани техниката на успяващите в „отскачащата ябълка“, а Алиена на свой ред наблюдаваше него. Обичаше го особено. Джак беше някъде на неговата възраст, когато за първи път го бе срещнала и Томи толкова приличаше на него като момче. Гледката и навя носталгични спомени от детството. Джак искаше Томи да стане строител, но той засега не показваше интерес към строенето. Само че имаше още много време.
Най-сетне той пристъпи към кацата. Наведе се и бавно сниши глава с широко отворена уста. Бутна избраната ябълка под повърхността, натопи цялото си лице и след това се изправи тържествуващо с ябълката между зъбите си.
Томи успяваше във всичко, което си наумеше. В нагласата му имаше малко от дядо му, граф Бартоломю. Притежаваше много силна воля и донякъде непоклатимо чувство за правилно и грешно.
Сали пък бе наследила повече от добродушния нрав на Джак и презрението му към наложените от човека правила. Когато Джак разказваше на децата истории, Сали винаги съчувстваше на неудачника, докато Томи беше по-склонен да го съди. Всяко от децата имаше от характера на единия родител и външността на другия: весело щастливата Сали имаше правите черти и тъмните сплетени къдрици на Алиена, а решителният Томи имаше светлочервената коса на Джак, бялата кожа и сините очи.
Сега Томи извика:
— Ето го и чичо Ричард!
Алиена се обърна рязко и проследи погледа му. И наистина, брат й, графът, навлезе през моравата с шепа рицари и скуайъри. Алиена се ужаси. Как имаше дързостта да покаже лицето си след онова, което бе причинил на Филип с кариерата?
Той спря при кацата, усмихна се на всички и се здрависа.
— Опитай се да хванеш ябълка, чичо Ричард — рече Томи. — Сигурно ще можеш.
Ричард топна глава в кацата и се изправи с ябълка между здравите си зъби и намокрената си руса коса. Винаги беше по-добър в игрите, отколкото в реалния живот, помисли си Алиена.
Нямаше да му позволи да продължи все едно, че нищо лошо не е направил. Други хора можеше и да ги е страх да кажат каквото и да било, защото беше графът, но за нея си беше просто глупавото братче. Той се приближи да я целуне, но тя го избута назад с думите:
— Как можа да откраднеш кариерата от приората?
Джак, разбрал, че ще има свада, хвана децата за ръце и ги отведе по-надалече.
Ричард я гледаше обидено.
— Цялата собственост беше върната на тези, които са я притежавали…
— Не ми пробутвай това — прекъсна го Алиена. — След всичко, което Филип направи за теб!
— Кариерата е част от наследството ми — отвърна той. Погледна я и заговори по-тихо, за да не ги чуват други. — Освен това парите, които взимам от продажбата на камъни ми трябват, Али.
— Защото непрекъснато ходиш само на лов!
— Но какво друго да правя?
— Трябва да се погрижиш земята да носи доход! Толкова неща има да се направят — да се възстановят щетите от войната и глада, да се въведат нови земеделски методи, да се разчиства гора и да се пресушават блата — така ще си увеличиш богатството! Не като откраднеш кариерата, която крал Стивън даде на приората Кингсбридж.
— Никога не съм взимал нещо, което не е мое.
— Никога не си правил нещо друго! — кипна Алиена. Беше толкова ядосана, че говореше неща, които беше по-добре да си останат неказани. — Никога не си работил за нищо. Взимаше моите пари за тъпите си оръжия, взе поста, който Филип ти даде, взе графството, когато ти се поднесе на тепсия от мен. Сега дори не можеш да го поддържаш, без да вземеш неща, които не ти принадлежат!
Обърна се и си тръгна ядосана.
Ричард тръгна след нея, но някой го спря с поклон и го заразпитва как е. Алиена го чу как отвърна вежливо, а след това се въвлече в разговор. Толкова по-добре: беше си казала своето и не искаше да спори повече с него. Стигна до моста и погледна назад. Сега някой друг го заговаряше. Махна й с ръка да покаже, че иска да продължи разговора си с нея, но го задържаха. Видя Джак, Томи и Сали да започват нова игра с пръчка и топка. Загледа се как си играят на слънцето и усети, че щеше да е непоносимо да ги раздели. Но как иначе да започне нов живот?
Прехвърли моста и навлезе в града. Искаше да поостане сама замалко.
Беше си взела къща в Уинчестър, голяма, с дюкян на приземния етаж, дневна на горния, отделна спалня и голям склад в края на двора за плата й. Но колкото по-наближаваше времето да се мести, толкова по-малко й се искаше.
Улиците на Кингсбридж бяха горещи и прашни, а въздухът бе пълен с рояци мухи, въдещи се от безбройните торища. Всички дюкяни бяха затворени, а къщите стояха заключени. Градчето бе запустяло. Всички бяха на моравата.
Отиде до къщата на Джак. Там щяха да дойдат другите, щом свършеше ваденето на отскачащата ябълка. Вратата на къщата зееше отворена. Кой я беше оставил така? Твърде много хора имаха ключове: тя, Джак, Ричард и Марта. Нямаше кой знае какво за крадене. Алиена определено не държеше парите си тук: вече от години Филип бе разрешил да ги държи в съкровищницата на приората. Но щеше да е пълно с мухи.
Пристъпи вътре. Беше тъмно и прохладно. Мушици кръжаха във въздуха в средата на стаята, тлъсти сини мухи лазеха по ленената покривка, а две оси бръмчаха сърдито около капака на гърнето с меда.
А на масата седеше Алфред.
Алиена писна уплашено, а после се овладя и каза:
— Как влезе тук?
— Имам ключ.
Беше го пазил дълго време, помисли си тя. Погледна го. Широките му рамене бяха станали кокалести и лицето му бе измършавяло.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да те видя.
Усети, че се е разтреперила — не от страх, а от гняв.
— Не искам да те виждам, нито сега, нито никога. Държа се с мен като с куче, а после, когато Джак те съжали и те нае, ти предаде доверието му и взе всичките му майстори в Шайринг.
— Трябват ми пари — каза той със смесица от молба и заплаха в гласа.
— Тогава работи.
— Строежът в Шайринг спря. Не мога да намеря работа тук в Кингсбридж.
— Тогава иди в Лондон. Или в Париж!
Той настоя с волската си упоритост:
— Помислих си, че ти ще ми помогнеш.
— Нищо няма за тебе тук. По-добре си върви.
— Никаква жалост ли нямаш? — рече той и този път заплахата си бе отишла, тонът му бе съвсем умолителен.
Тя се подпря на масата, за да се укрепи.
— Алфред, не разбираш ли, че те мразя?
— Защо?
Изглеждаше обиден все едно, че бе изненада за него.
„Боже всемогъщи, колко е тъп!“ помисли си тя. „Нищо друго не може да го оправдае.“
— Иди в манастира, ако искаш милостиня — каза уморено. — Способността на приор Филип да прощава, е свърхчовешка. Моята не е.
— Но ти си моя жена — каза Алфред.
Това беше прекалено.
— Не съм твоя жена — изсъска тя. — Не си ми мъж. Никога не си бил. Сега напусни тази къща.
За нейна изненада, той я сграбчи за косата.
— Ти си моя жена — повтори Алфред.
Дръпна я към себе си над масата, а с другата ръка сграбчи гърдата й и я стисна.
Алиена беше напълно изненадана. Това бе последното нещо, което бе очаквала от мъж, спал в същата стая с нея девет месеца, без дори да опита полов акт. Изпищя и се задърпа от него, но той задържа здраво косата й и я дръпна обратно.
— Няма кой да чуе писъците ти. Всички са отвъд реката.
Изведнъж се уплаши ужасно. Бяха сами, а той беше много силен. След всичките мили, които бе пребродила по пътищата, всичките години, които бе рискувала живота си в пътуване, нападаше я у дома мъжът, за когото се бе омъжила!
Той видя страха в очите й и рече:
— Уплаши се, нали? По-добре ще е да си добра.
После я целуна по устата. Тя захапа устната му колкото може по-силно. Изрева от болка.
Не видя идващия към нея юмрук. Ударът изригна върху бузата й с такава сила, че я сполетя ужасяващата мисъл да не е счупил костите й. За миг изгуби зрение, залитна от масата и усети, че пада. Тръстиките по пода смекчиха удара. Тръсна глава, за да я проясни и посегна за ножа, стегнат на лявата й ръка. Преди да успее да го извади я хванаха за китките и чу Алфред да казва:
— Знам за тази камичка. Виждал съм те съблечена, забрави ли?
Пусна ръцете й, удари я отново с юмрук в лицето и сам взе камата.
Алиена се опита да се отскубне. Седна върху краката й притисна лявата си ръка на гърлото й. Тя замята ръце. Изведнъж върхът на ножа се озова на един пръст от окото й.
— Стой кротко или ще ти извадя очите.
Тя замръзна. Идеята, че може да я ослепи, я ужаси. Беше виждала хора с извадени очи за наказание. Вървяха по улиците и просеха, празните им очни кухини зяпваха зловещо в минувачите. Малки дечица ги мъчеха, щипеха ги и ги дърпаха, докато се предадат на гнева и започнат да се опитват да хванат мъчителите си, което правеше играта още по-забавна. Обикновено умираха след година-две.
— Помислих си, че това ще те укроти — каза Алфред.
Защо го правеше това. Никога не бе изпитвал страст по нея. Беше ли просто защото бе пропаднал и ядосан, а тя бе уязвима? На нея ли си връщаше за това, че светът го беше отхвърлил?
Той се наведе, както я беше възседнал, с коленете му от двете страни на бедрата й и задържайки ножа до окото й. Надвеси отново лицето си над нейното.
— Сега. Бъди мила.
Отново я целуна.
Небръснатото му лице одраска кожата й. Дъхът му вонеше на бира и лук. Тя задържа устата си стисната.
— Това не е мило. Целуни ме и ти.
Отново я целуна и доближи още върха на ножа към окото й. Когато докосна клепача й, тя раздвижи устните си. От вкуса на устата му й призля. Той натика грубия си език между устните й. Усети, че може да повърне и се помъчи отчаяно да го потисне, от страх, че ще я убие.
Той отново се отдръпна от нея, но задържа ножа до лицето й.
— Така. Пипни това. — Хвана ръката й и я пъхна под полата на туниката си. Тя докосна члена му. — Хвани го. — Тя го стисна. — Сега го търкай леко.
Алиена се подчини. Хрумна й, че ако успее да го задоволи така, можеше да избегне проникването. Погледна със страх лицето му. Беше зачервен и премрежил очи. Тя го погали чак до корена, спомняйки си как Джак подивяваше от това.
Уплаши се, че никога вече нямаше да може да се порадва на това и в очите й бликнаха сълзи.
Той притисна заплашително ножа.
— Не толкова силно!
Тя се съсредоточи.
Тогава вратата се отвори.
Сърцето й подскочи обнадеждено. Лъч ярка слънчева светлина падна в стаята и блесна в очите й през сълзите. Алфред замръзна. Тя издърпа ръката си.
Двамата погледнаха към вратата. Кой беше? Не можеше да види? „Да не е някое от децата, моля те, Господи“, замоли се тя. „Ще бъде такъв срам!“ Чу яростен рев. Беше мъжки глас. Примига да махне сълзите и позна брат си, Ричард.
Горкия Ричард: беше почти толкова лошо, колкото ако се бе оказал Томи. Ричард, който имаше белег на мястото на мекото на лявото си ухо, за да му напомня ужасната сцена, на която бе станал свидетел на четиринайсет години. Как изобщо щеше да го понесе?
Алфред понечи да се изправи, но Ричард се оказа твърде бърз за него. Алиена видя как профуча като мълния през стаичката, изрита с обутия в ботуш крак и удари Алфред право в челюстта. Алфред се срути назад и се блъсна в масата. Ричард продължи към него, газейки по нея, без да усети и заблъска по Алфред с крака и юмруци. Тя изпълзя настрана. Лицето на Ричард се бе изкривило от неудържима ярост. Не я и погледна. Тя изобщо не го интересуваше. Беше побеснял не за това, което Алфред й бе причинил днес, а заради това, което Уилям и Уолтър бяха причинили на него преди осемнайсет години. Тогава беше малък, слаб и безпомощен, но сега беше едър и силен мъж, закален боец и бе намери отдушник за влудяващия гняв, който беше таил в себе си през всичките тези години. Биеше и биеше Алфред с юмруци, и не можеше да се спре. Алфред залиташе назад покрай масата и се опитваше вяло да се предпази с вдигнати ръце. Удари го в брадичката със силен замах и Алфред падна назад.
Остана да лежи върху тръстиките, зяпнал нагоре с ужас. Алиена се уплаши от жестокостта на брат си и извика:
— Стига, Ричард!
Без да й обърне внимание, той отстъпи назад, за да изрита Алфред. В този момент Алфред изведнъж се сети, че още държи ножа й в ръката си. Присви се, бързо се изправи на крака и замахна с оръжието. Изненадан, Ричард скочи назад. Алфред отново замахна към него и го изтласка назад през стаята. Двамата бяха с еднакъв ръст и телосложение. Ричард беше боец, но Алфред бе въоръжен: двамата бяха плашещо равностойни. Алиена изведнъж се уплаши за брат си. Какво щеше да стане, ако Алфред го надвиеше? Щеше да се наложи сама да се бие с него тогава.
Озърна се за оръжие. Погледът й мерна купчината дърва до огнището. Грабна една тежка цепеница.
Алфред отново замахна към Ричард. Ричард се дръпна назад. После, докато ръката на Алфред все още бе изпъната, Ричард го сграбчи за китката и дръпна. Алфред залитна напред, изваден от равновесие. Ричард го удари няколко пъти, много бързо, с двата юмрука по лицето и тялото. На лицето му имаше жестока усмивка — усмивката на човек, който си отмъщава. Алфред започна да хленчи и вдигна ръце да се предпази отново.
Ричард се поколеба, тежко задъхан. Алиена си помисли, че това ще е краят. Но изведнъж Алфред нападна отново, с изненадваща бързина и този път върхът на ножа перна бузата на Ричард. Той скочи ужилен назад. Алфред настъпи, вдигнал ножа високо. Алиена разбра, че ще убие Ричард. Втурна се към Алфред и замахна с цепеницата с всичка сила. Не улучи главата му, но го удари в левия лакът. Чу как изпращя дървото в костта. От удара ръката му изтръпна и ножът изпадна от пръстите му.
Краят беше ужасно бърз.
Ричард се наведе, замете с ръка ножа на Алфред и със същото движение го вдигна под защитата му и го прониза в гърдите с ужасна сила.
Камата затъна до дръжката.
Алиена зяпна с ужас. Беше убийствен удар. Алфред заквича като заклано прасе. Ричард изтръгна ножа и кръвта бликна от дупката в гърдите му. Алфред отвори уста да изврещи отново, но звук не последва. Лицето му пребледня, а след това посивя, очите му се затвориха и той падна на пода. Кръвта попи в тръстиката.
Алиена коленичи до него. Клепачите му трепнаха. Още дишаше, но животът се изцеждаше от него. Тя вдигна очи към Ричард, застанал над двамата и тежко задъхан.
— Той умира.
Ричард кимна. Не беше трогнат особено.
— Виждал съм по-добри мъже да умират. Убивал съм мъже, които по-малко са го заслужавали.
Алиена беше потресена от жестокостта му, но не отвърна нищо. Просто си спомни първия път, когато Ричард уби човек. Беше след като Уилям взе замъка и двамата с брат й бяха по пътя за Уинчестър, а двама крадци ги бяха нападнали. Алиена бе промушила единия крадец, но бе принудила Ричард, едва петнайсетгодишен, да нанесе удара на сетната милост. „Ако е безсърдечен, кой го направи такъв?“ помисли си тя гузно.
Отново погледна Алфред. Той отвори очи и отвърна на погледа й. Почувства се почти засрамена от това колко малко състрадание изпитваше към този издъхващ човек. Помисли си, докато гледаше в очите му, че той самият никога не е бил състрадателен, нито прощаващ, нито щедър. Подхранвал беше своите негодувания и омрази през целия си живот, и беше извличал удоволствие от актове на злоба и мъст. Каза си: „животът ти можеше да е различен, Алфред. Можеше да си добър със сестра си и да простиш на доведения си брат за това, че е по-умен от теб. Можеше да се ожениш по любов, вместо за отмъщение. Можеше да си верен на приор Филип. Можеше да си щастлив.“
Очите му изведнъж се разшириха и той изпъшка:
— Господи, боли.
Искаше й се просто да побърза и да умре.
Очите му се затвориха.
— Това е — каза Ричард.
Алфред спря да диша.
Алиена стана.
— Аз съм вдовица.
Алфред бе погребан в гробището на приората Кингсбридж. Беше желание на сестра му Марта, а тя бе единственият му кръвен родственик. Също така бе единственият наскърбен човек. Алфред никога не беше се държал добре с нея и тя винаги беше търсила обич и закрила от доведения си брат, Джак. Но все пак искаше да го погребат някъде наблизо, за да може да навестява гроба. Когато спуснаха ковчега в земята, плака само Марта.
Джак изпитваше облекчение, че Алфред вече го няма. Томи, застанал с Алиена, бе остро заинтригуван от всичко — беше първото му семейно погребение и всички траурни ритуали бяха нови за него. Сали беше пребледняла и уплашена, стиснала ръката на Марта.
Ричард също бе тук. Каза на Алиена по време на опелото, че е дошъл да помоли Господ за прошка за убийството на зет си. Не че чувствал някаква вина, побърза да добави: просто искал да е в безопасност.
Алиена, чието лице все още бе отекло и подуто от последния бой на Алфред, си спомни покойника както го беше видяла при първата им среща. Беше дошъл в Ърлскасъл с баща си, Том Строителя, Марта, Елън и Джак. Алфред вече беше побойникът на семейството, едър и силен като бик, хитър и малко злобен. Ако Алиена си бе помислила тогава, че един ден ще се ожени за него, сигурно щеше да е изкусена да се хвърли от бойниците на замъка. Не беше си представяла, че изобщо ще види това семейство отново, след като напуснаха. Но и тя, както и те, накрая се озоваха в Кингсбридж. Двамата с Алфред бяха учредили енорийското настоятелство, което сега бе толкова важна институция в живота на града. Точно тогава Алфред й беше предложил. И на сън не беше й хрумвало, че може да е мотивиран по-скоро от съперничество със заварения си брат, отколкото от желание да я има. Тогава му бе отказала, но по-късно той бе открил начин да я манипулира и я бе убедил да се ожени за него с обещание да издържа брат й. Връщайки се назад, сега тя чувстваше, че Алфред си бе заслужил разочарованието и унижението от брака им. Мотивите му бяха безсърдечни и наградата му бе липса на любов.
Не можеше да не се чувства щастлива от този изход. Вече и дума не можеше да става да иде да живее в Уинчестър, разбира се: двамата с Джак щяха да се венчаят веднага. Запази тъжно изражение на погребението и дори мислите й бяха тъжни, но сърцето й се пръскаше от радост.
Филип, с неговата безгранична способност да прощава на хора, които са му изменили, се съгласи да погребе Алфред.
Докато петимата възрастни и двете деца стояха около отворения гроб, пристигна Елън.
Филип се ядоса. Елън бе прокълнала християнска сватба и не беше желана в манастирския двор. Но трудно можеше да я прогони от погребението на доведения си син. Ритуалите бездруго бяха приключили и Филип просто си тръгна.
Алиена съжаляваше. И Филип, и Елън бяха добри хора, и беше жалко, че са врагове. Но бяха добри по различен начин и бяха нетърпими към етиката на противника.
Елън изглеждаше състарена, с още бръчки по лицето й и повече сиво в косата, но златистите й очи бяха все така красиви. Носеше грубо ушита кожена туника и нищо друго, дори обуща. Ръцете и краката й бяха загорели и мускулести. Томи и Сали притичаха да я целунат. Джак също се приближи, прегърна я топло и я притисна до себе си.
Елън вдигна страната си, за да я целуне Ричард и каза:
— Постъпил си правилно. Не се чувствай виновен.
Застана на края на гроба и промълви:
— Бях мащехата му. Съжалявам, че не можах да разбера как да го направя щастлив.
Когато се отдръпна от гроба, Алиена я прегърна.
Всички бавно си тръгнаха. Алиена заговори на Елън:
— Ще поостанеш ли малко да обядваш с нас?
— С радост. — Разроши рижата коса на Томи. — Бих искала да поговоря с внуците си. Растат толкова бързо. Когато за първи път срещнах Том Строителя, Джак беше на годините на Томи сега. — Приближаваха се към манастирската порта. — Когато остарееш, годините сякаш започват да текат толкова бързо. Вярвам, че… — Прекъсна по средата и се спря.
— Какво има? — попита Алиена.
Елън гледаше към портата. Дървените крила бяха отворени. Улицата навън беше пуста, освен няколко дечица в другия край, скупчени и загледани в нещо, което не се виждаше оттук.
— Ричард! — каза рязко Елън. — Не излизай навън!
Всички се спряха. Алиена разбра какво беше разтревожило Елън. Децата бяха загледани в нещо или някой, който чакаше извън портата, прикрит от стената.
Ричард реагира бързо.
— Това е клопка!
И без повече суетене се обърна и побягна.
След миг нечия глава с шлем надникна от прага на портата. Беше на едър войник. Мъжът видя бягащия към църквата Ричард, извика и връхлетя на бегом в манастирския двор. Последваха го още трима, четирима, петима мъже.
Погребалната група се пръсна. Войниците ги подминаха и затичаха след Ричард. Алиена беше уплашена и озадачена: кой щеше да посмее да нападне графа на Шайринг открито, в приорат? Затаи дъх и загледа как го гонят през двора. Той прескочи ниската стена, която строяха зидарите. Преследвачите му се прехвърлиха след него, без да мислят, че нахлуват в храм. Майсторите замръзнаха по местата си, вдигнали мистрии и чукове, докато покрай тях профучаха първо Ричард, а след него войниците. Един от по-младите и по-съобразителни чираци изпъна лопатата, която държеше пред краката на един от тях и мъжът се препъна и падна, но никой друг не реагира. Ричард стигна до вратата на църковния двор. Мъжът най-близо зад него вдигна меча си над главата. В един ужасен миг Алиена си помисли, че вратата е заключена и Ричард няма да успее да влезе. Войникът посече към него с меча. Ричард отвори вратата и се шмугна вътре, а мечът се вляза в дървото, щом вратата се затръшна.
Тя си пое дъх отново.
Войниците се струпаха около вратата зад портиците и се заозъртаха объркани. Като че ли най-сетне осъзнаха къде се намират. Майсторите ги гледаха враждебно, стиснали чукове и брадви в ръце. Бяха близо сто работници и само петима войници.
— Кои, по дяволите, са тези хора? — запита Джак ядосано.
Отвърна му глас отзад.
— Хората на шерифа са.
Алиена се обърна слисана. Познаваше този глас ужасно добре. Там при портата, на буен черен жребец, въоръжен и с плетена ризница стоеше Уилям Хамли. Гледката я смрази.
— Махай се оттук, гнусна твар — извика му Джак.
Уилям се изчерви от обидата, но остана на място.
— Дошъл съм да извърша арест.
— Давай. Хората на Ричард ще те разкъсат.
— Няма да има хора, като иде в затвора.
— За кого се мислиш? Шериф не може да вкара граф в затвора!
— Може. За убийство.
Алиена ахна. Разбра моментално как работи подлият ум на Уилям.
— Нямаше никакво убийство! — избухна тя.
— Имаше — отвърна Уилям. — Граф Ричард уби Алфред Строителя. А сега трябва да обясня на приор Филип, че е приютил убиец.
Уилям срита коня си и препусна покрай тях, през западния край на недостроения неф и в кухненския двор, където се приемаха миряните. Алиена зяпна след него с неверие. Беше толкова зъл, че трудно можеше да се повярва. Горкият Алфред, когото бяха погребали току-що, той бе извършил много злини от глупост и слабохарактерност: злината му бе по-скоро трагична, отколкото нещо друго. Но Уилям беше истински слуга на дявола. „Кога ще се отървем от това чудовище?“, запита се тя.
Войниците тръгнаха с Уилям в кухненския двор и един от тях потропа на вратата на магерницата с дръжката на меча си. Строителите напуснаха обекта и се струпаха на тълпа. Гледаха настръхнали натрапниците, стиснали тежките чукове и острите длета. Алиена каза на Марта да отведе децата вкъщи, после двамата с Джак застанаха при строителите.
Приор Филип се появи на вратата на магерницата. Беше по-нисък от Уилям и в лекото си лятно расо изглеждаше много мъничък в сравнение с едрия мъж в ризница на коня. Но на лицето му се бе изписал праведен гняв, който го правеше по-страховит от Уилям.
— Вие сте приютил беглец от… — почна Уилям.
Филип го прекъсна с рев:
— Напусни това място!
Уилям опита отново.
— Имало е убийство…
— Махай се от приората ми! — изрева Филип.
— Аз съм шерифът…
— Дори крал не може да води въоръжени насилници в свят манастирски двор! Вън! Вън!
Строителите замърмориха сърдито. Войниците ги запоглеждаха неспокойно. Уилям заяви:
— Дори приорът на Кингсбридж е длъжен да отговаря пред шерифа.
— Не при тези условия! Махни хората си от манастира. Остави оръжията си в конюшнята. Когато си готов да се държиш като смирен грешник в къщата Божия, можеш да влезеш в приората. И тогава приорът ще отговаря на въпросите ти.
Филип се отдръпна навътре и затръшна вратата.
Строителите завикаха въодушевено.
Алиена се усети, че и тя вика с тях. Уилям беше фигура, която я бе заплашвала със своята сила и злост през целия й живот, и сърцето й се изпълни с радост като видя как му се опълчи приор Филип.
Но Уилям не беше още готов да признае поражението си. Той слезе от коня. Бавно разкопча оръжейния колан с меча и го връчи на един от хората си. Каза им нещо тихо и те се оттеглиха през манастирския двор, взели меча му. Уилям изчака докато стигнаха портата. После отново се обърна срещу вратата на магерницата.
Извика:
— Отворете на шерифа!
След пауза вратата се отвори и Филип отново излезе навън. Погледна от прага Уилям, който сега стоеше невъоръжен в двора. После погледна към войниците му при портата в другия край. Най-сетне изгледа отново Уилям и рече:
— Е?
— Приютили сте убиец в приората. Предайте ми го.
Филип отвърна:
— Никакво убийство не е имало в Кингсбридж.
— Графът на Шайринг уби Алфред Строителя преди четири дни.
— Невярно — отвърна Филип. — Ричард уби Алфред, но не беше убийство. Алфред е бил хванат при опит за изнасилване.
Алиена потръпна.
— Изнасилване? — рече Уилям. — Кого се е опитал да изнасили?
— Алиена.
— Но тя е негова жена! — каза тържествуващо Уилям. — Как може мъж да изнасили жена си?
Алиена разбра посоката на обвинението му и кипна от гняв.
— Онзи брак изобщо не е бил консумиран и тя е подала прошение за разтрогването му — каза Филип.
— Което така и не е дадено. Те са венчани в църква. Все още са женени според закона. Изнасилване не е имало. Напротив. — Уилям внезапно се обърна и посочи с пръст към Алиена. — Тя е искала да се отърве от съпруга си години наред и накрая е убедила брат си да й помогне да го махне от пътя си — като го прониже с нейната кама!
Хладната длан на страха стисна сърцето й. Версията, която той излагаше, беше нагла лъжа, но за човек, който не е видял какво наистина се е случило, съвпадаше с фактите толкова достоверно, колкото и истинската. Ричард беше в беда.
— Шерифът не може да арестува графа — каза Филип.
Това беше вярно, осъзна Алиена. Беше го забравила.
Уилям извади свитък.
— Имам кралски указ. Арестувам го от името на краля.
Това я съкруши. Уилям бе помислил за всичко.
— Как е направил това? — прошепна Алиена.
— Бързал е много — отвърна Джак. — Трябва да е препуснал към Уинчестър да се види с краля веднага щом е чул новината.
Филип протегна ръка.
— Покажи ми указа.
Уилям го подаде. Бяха на няколко разтега един от друг. За миг положението изглеждаше безизходно, докато никой от двамата не искаше да отстъпи. След това Уилям се предаде, изкачи няколкото стъпала и връчи указа на Филип.
Той го прочете и го върна.
— Това не ти дава правото да нападаш манастир.
— Дава ми правото да арестувам Ричард.
— Той помоли за убежище.
— Аха. — Уилям не изглеждаше изненадан. Кимна все едно, че беше чул потвърждение на нещо неизбежно и взе няколкото стъпала обратно. Когато заговори отново извиси глас, за да го чуят ясно. — Уведомете го, че ще бъде арестуван в мига, в който напусне приората. Пълномощниците ми ще бъдат поставени в града и извън замъка му. Запомнете… — Огледа събралата се тълпа. — Запомнете, че всеки, който посегне на пълномощник на шерифа, посяга на слуга на краля. — Обърна се отново към Филип. — Кажете му, че може да остане в убежището колкото обича, но поиска ли да напусне, ще трябва да се изправи пред закона.
Последва мълчание. Уилям заслиза по стъпалата и прекоси двора на магерницата. Думите му бяха прозвучали за Алиена като присъда за затвор. Тълпата се разтвори пред него. Той я погледна самодоволно и я подмина. Отиде до портата и се качи на коня си. Даде заповед и подкара навън, като остави двама от войниците при портата.
Когато Алиена се обърна, Филип стоеше до нея и Джак.
— Идете в къщата ми — каза той тихо. — Трябва да обсъдим това.
И се върна в магерницата.
Алиена остана с впечатлението, че тайно е доволен от нещо.
Възбудата беше приключила. Строителите се върнаха на работа, като си говореха оживено. Елън отиде в къщата, за да е с внуците. Алиена и Джак тръгнаха през гробището, заобиколиха строежа и влязоха в къщата на Филип. Седнаха на една пейка да го почакат. Джак долови тревогата й и я прегърна утешително.
Алиена огледа наоколо. Бавно с годините в къщата на Филип беше ставало все по-удобно за живеене. Все още обзавеждането изглеждаше оскъдно, според нормите за графски покои в замък, да речем, но не беше толкова аскетично като някога. Пред малкия олтар в ъгъла имаше малка рогозка, за да пази коленете на приора по време на дългите нощи в молитва, а на стената зад олтара висеше сребърен кръст, инкрустиран със скъпоценни камъни, който трябваше да е скъп дар. Нямаше да навреди, ако Филип заживееше малко по-естествено на стари години, помисли си тя. Може би така щеше да е по-леко и за другите.
След малко Филип влезе с притеснения Ричард след него. Ричард заговори веднага:
— Уилям не може да направи това, това е лудост! Аз заварих Алфред да се опитва да изнасили сестра ми — държеше нож в ръката си — замалко да ме убие!
— Успокой се — каза му Филип. — Нека поговорим за това кротко и да се опитаме да преценим какви са опасностите, ако има такива. Защо не седнем всички?
Ричард седна, но продължи да говори:
— Опасности ли? Никакви опасности няма. Един шериф не може да затвори граф за каквото и да било, дори за убийство.
— Ще се опита — отвърна Филип. — Хората му ще чакат извън приората.
Ричард махна с ръка пренебрежително.
— Мога с вързани очи да мина покрай хората на Уилям. Те не са проблем. Джак би могъл да ме чака извън градската стена с кон.
— А като стигнеш до Ърлскасъл?
— Същото. Мога да се промъкна покрай хората на Уилям. Или да накарам моите хора да излязат да ме посрещнат.
— Звучи успокоително. А после какво?
— После нищо — каза Ричард. — Какво може да направи Уилям?
— Ами, все пак има кралски указ, който те призовава да отговаряш по обвинение в убийство. Ще се опита да те арестува в момента, в който напуснеш замъка.
— Ще ходя навсякъде с ескорт.
— А когато провеждаш съд, в Шайринг и на други места?
— Същото.
— Но ще се съобразява ли някой с решенията ти, като знае, че ти самият бягаш от закона?
— Би трябвало — отвърна мрачно Ричард. — Би трябвало да помнят как Уилям налагаше решенията си, докато беше граф.
— Може да не ги е страх толкова от теб, колкото ги беше страх от Уилям. Може да си мислят, че не си толкова кръвожаден и зъл като него. Надявам се да се окажат прави.
— Не разчитай на това.
Алиена се намръщи. Не беше присъщо за Филип да е толкова песимистичен… освен ако имаше по-дълбок мотив. Подозираше, че подготвя почвата за някакъв план, който криеше в ръкава си. „Готова съм да се обзаложа“, помисли си тя, „че кариерата по някакъв начин ще се окаже замесена в това.“
— Главното ми притеснение е кралят — говореше Филип. — С отказа си да отговориш на обвинението, ти се опълчваш на короната. Преди година щях да кажа: давай, опълчи се. Но след като войната вече е свършила, няма да е лесно за графовете да правят каквото намерят за добре.
— Май ще се наложи да отговаряш на обвинението, Ричард — каза Джак.
— Не може да го направи — намеси се Алиена. — Не може да се надява на справедливост.
— Тя е права — рече Филип. — Делото ще бъде слушано в кралския съд. Фактите вече са известни: Алфред се е опитал да се наложи със сила над Алиена, Ричард е влязъл, били са се и Ричард е убил Алфред. Всичко зависи от тълкуването. А след като искът се внася от Уилям, верен поддръжник на крал Стивън, докато Ричард е един от най-големите съюзници на херцог Хенри, присъдата най-вероятно ще бъде „виновен“. Защо крал Стивън е подписал указа? Вероятно защото е решил да отмъсти на Ричард затова, че е воювал срещу него. Смъртта на Алфред му предлага идеален повод.
— Трябва да се обърнем към херцог Хенри с молба да се намеси — каза Алиена.
Този път Ричард не изглеждаше убеден.
— Не бих искал да разчитам на него. Той е в Нормандия. Би могъл да напише възражение, но какво друго може да направи? Би могъл да прехвърли протока с войска, но тогава ще наруши мирния договор, а не мисля, че ще го стори заради мен.
Алиена се почувства отчаяна и уплашена.
— О, Ричард, в каква клопка се оплете, само защото ме спаси.
Отвърна й с най-чаровната си усмивка:
— Бих го направил отново, Али.
— Знам.
Казваше го сериозно. Въпреки всичките си недостатъци, беше смел. Изглеждаше нечестно да се изправи пред толкова труден проблем едва след като бе успял да си върне графството. Като граф беше разочарование за нея — ужасно разочарование — но не заслужаваше това.
— Какъв избор само — въздъхна той. — Мога да остана тук в приората, докато херцог Хенри стане крал, или да увисна на бесилото за убийство. Бих станал монах, ако вие монасите не ядяхте толкова много риба.
— Може би има и друг изход — рече Филип.
Алиена го погледна нетърпеливо. Подозирала беше, че крои нещо и щеше да му е благодарна, ако можеше да реши дилемата на Ричард.
— Би могъл да отслужиш епитимия за убийството — продължи Филип.
— Ще включва ли ядене на риба? — подхвърли насмешливо Ричард.
— Мисля си за Светите земи — каза Филип.
Всички се смълчаха. Палестина се управляваше от краля на Йерусалим, Балдуин Трети, християнин от френско потекло. Беше подложен на непрекъснати атаки от съседните мюсюлмански държави, особено от Египет на юг и Дамаск на изток. Да отиде там, път от шест месеца или година, и да се включи в армиите, за да брани Християнското кралство, бе наистина епитимията, с която човек можеше да очисти душата си от убийство. Обзе я тревога: не всеки се връщаше от Светите земи. Но се беше тревожила за Ричард години наред във войни, а Светите земи едва ли бяха по-опасни от Англия. Щеше просто да я гложди притеснение. Алиена беше свикнала с това.
— Кралят на Йерусалим винаги има нужда от мъже — промълви Ричард. На всеки няколко години пратеници от папата обикаляха из страната, разказваха за битки и слава в защитата на Християнството, опитваха се да вдъхновят млади мъже да идат да се бият в Светите земи. — Но аз едва-що поех графството си. Кой ще ръководи земите ми, докато ме няма?
— Алиена — отвърна Филип.
Алиена изведнъж остана без дъх. Филип предлагаше тя да заеме мястото на графа и да управлява като баща й някога… Предложението за миг я зашемети, но щом се съвзе разбра, че е прав. Когато мъж отидеше в Светите земи, владенията му обикновено се надзираваха от съпругата му. Нямаше причина сестра да не можеше да изпълни същата роля за неженен граф. И щеше да ръководи графството по начина, който винаги бе знаела, че трябва да се ръководи, със справедливост, с визия и въображение. Щеше да стори всички неща, в които Ричард така отчайващо се проваляше. Сърцето й се разтуптя, докато обмисляше идеята. Щеше да изпробва нови идеи, оран с коне вместо с волове, сеене на пролетни култури с овес и грах по земите, оставени за угар. Щеше да разчисти нови земи за посев, да учреди нови пазари и да отвори кариерата за Филип след толкова време…
Той бе помислил за това, разбира се. От всички умни планове, които Филип бе замислял през годината, този беше навярно най-гениалният. С един удар решаваше три проблема: спасяваше Ричард от клупа, поставяше способен управител начело на графството и най-сетне получаваше кариерата си.
Филип каза:
— Не се съмнявам, че крал Балдуин ще те приеме радушно — особено ако отидеш с рицарите и войниците, които се почувстват въодушевени да тръгнат с теб. Може да се превърне в твоя малък личен кръстоносен поход. — Помълча за миг, за да се осмислят думите му, след което продължи: — Там Уилям не може да те пипне, разбира се. И ще се върнеш като герой. Тогава никой няма да посмее да се опита да те обеси.
— Светите земи — промълви Ричард, а очите му засияха като у човек, жадуващ за смърт или слава.
Беше най-подходящото за него, помисли си Алиена. Не го биваше в управлението на графството. Беше войник и искаше да воюва. Видя зареяното изражение на лицето му. В ума си той вече бе там, бранеше песъчлив редут с меч в ръката и червен кръст на щита и гонеше езическа орда под жаркото слънце.
Беше щастлив.
IV
Целият град дойде на сватбата.
Алиена беше изненадана. Повечето хора се отнасяха с нея и Джак като с повече или по-малко женени вече, и си беше мислила, че ще сметнат венчавката за чиста формалност. Очаквала бе малка група приятели, предимно хора на нейната възраст и колегите майстори на Джак. Но дойде всеки мъж, жена и дете на Кингсбридж. Присъствието им я трогна. И всички изглеждаха щастливи за нея. Разбра, че й бяха съчувствали за трудното положение през всичките тези години, макар тактично да се бяха въздържали да й го споменат. А сега споделяха радостта й, че най-сетне се омъжва за човека, когото бе обичала толкова дълго. Премина по улиците положила длан на ръката на своя брат Ричард, замаяна от усмивките, които я съпровождаха, пияна от щастие.
Ричард утре тръгваше за Светите земи. Крал Стивън бе приел това решение — всъщност изглеждаше облекчен, че се е отървал толкова лесно от Ричард. Шериф Уилям беше побеснял, разбира се, защото целта му бе да свали Ричард от графството и сега бе изгубил шанса да го направи. Самият Ричард все още имаше онзи отнесен поглед в очите: нямаше търпение да тръгне.
Нещата се бяха обърнали не както баща й бе възнамерявал, мислеше си тя, докато влизаха в манастирския двор. Ричард щеше да воюва в далечна земя, а на нея самата й предстоеше да играе ролята на граф. Само че вече не бе задължена да води живота си според бащините й желания. Той беше мъртъв от седемнайсет години, а и все едно, тя знаеше нещо, което той така и не бе разбрал: щеше да управлява далеч по-добре от Ричард.
Вече бе поела юздите на властта. Слугите в замъка бяха станали мързеливи след толкова години хлабаво управление и тя ги беше раздвижила. Беше преустроила складовете, наредила бе да се боядиса голямата зала и да се почистят пекарната и пивоварната. Кухнята се бе оказала толкова мръсна, че я бе изгорила и беше построила нова. Беше започнала да изплаща седмичните надници лично, като знак, че тя командва. И беше освободила трима войници заради трайно пиянство.
Също тъй бе заповядала да се строи нов замък, на един час езда от Кингсбридж. Ърлскасъл беше твърде далече от катедралата. Джак бе начертал план за новия им дом. Щяха да се преместят веднага щом се вдигнеше цитаделата. Междувременно щяха да живеят периодично в Ърлскасъл и Кингсбридж.
Бяха прекарали няколко нощи заедно в старата стая на Алиена в Ърлскасъл, далече от неодобрителния поглед на Филип. Бяха като младоженци в медения си месец, погълнати от неутолима физическа страст. Навярно защото за първи път имаха спалня с врата, която можеше да заключат. Интимността бе луксът на господарите: всички останали спяха и правеха любов долу в общия салон. Дори двойки, живеещи в къща, можеха да бъдат видени от децата си, от роднини или отбили се съседи: хората заключваха вратите си, когато бяха навън, не когато са вътре. Алиена изобщо не беше го одобрявала, но сега бе открила особената възбуда в това да можеш да правиш каквото си поискаш без риска да бъдеш видяна. Помисли си за някои от нещата, които бяха правили с Джак в последните две седмици и се изчерви.
Джак я очакваше в частично построения неф на катедралата с Марта, Томи и Сали. На венчавките двойката обикновено разменяше клетви в църковния притвор, а после влизаха вътре за литургията. Днес първият просвет на нефа щеше да послужи за притвор. Алиена се радваше, че се венчават в църквата, която Джак строеше. Беше толкова част от него, колкото дрехите, които носеше или начина, по който се любеше. Катедралата му щеше да е като него: изящна, иновативна, весела и напълно различна от всичко, което е било преди.
Погледна го с обич. Беше на трийсет години и толкова красив мъж, с гривестата рижа коса и искрящите сини очи. Някога беше много грозно момче, спомни си тя: беше го мислила за някак недостоен за вниманието й. Но той се беше влюбил от самото начало, казваше. И все още трепваше щом си спомнеше как всички му се бяха смели, когато каза, че си нямал баща. Беше преди близо двайсет години. Двайсет години…
Може би никога повече нямаше да го види, ако не беше приор Филип, който сега влезе в църквата от портиците и тръгна усмихнат към тях през храма. Изглеждаше искрено възхитен от това, че най-после ще ги венчае. Тя си помисли за първата си среща с него. Спомни си живо отчаянието, което бе изпитала, когато търговецът на вълна се опита да я измами след всичките усилия и тежък труд, за да събере чувала с руна. И огромната й благодарност към младия чернокос монах, който я беше спасил и каза „Ще изкупувам вълната ти по всяко време…“ Косата му сега беше сива.
Беше я спасил, след това почти я бе унищожил, като принуди Джак да избере между нея и катедралата. Беше твърд човек по въпроси за правото и кривото — малко като баща й. Само че сега бе пожелал да изпълни венчалната служба.
Елън бе прокълнала първата венчавка на Алиена и проклятието бе подействало. Алиена се радваше. Ако бракът й с Алфред не беше напълно непоносим, може би все още щеше да живее с него. Странно бе да си помисли какво щеше да е: смразяваше я като лош сън или ужасно видение. Спомни си хубавото сладко арабско момиче в Толедо, което се беше влюбило в Джак: ами ако той се беше оженил за нея? Алиена щеше да е пристигнала в Толедо с бебето на ръце, за да завари Джак затънал в домашния уют и делящ тяло и ум с някоя друга. Мисълта бе ужасяваща.
Заслуша се, докато той мърмореше „Отче наш“. Струваше й се удивително сега, че когато бе дошла да живее в Кингсбридж, не беше му обърнала повече внимание, отколкото на котката на търговеца на зърно. Но той я беше забелязал: беше я обичал тайно през всичките тези години. Колко търпелив трябва да е бил! Гледал бе отстрани, докато по-младите синове на благородното съсловие в графството идваха да я ухажват един по един и си отиваха отново разочаровани, обидени или възмутени. Беше разбрал — какво умно, умно момче! — че не може да бъде спечелена с ласкателства. И беше подходил към нея предпазливо, като приятел по-скоро, отколкото като любовник, срещаше я в леса, разказваше й истории и правеше така, че да го заобича, без тя самата да забележи. Помнеше онази първа целувка, толкова лека и безгрижна, само дето пареше на устните й седмици след това. Помнеше втората целувка още по-живо. Всеки път щом чуеше трополенето на тепавичарницата се присещаше за тъмния, непознат и нежелан порив на страст, който бе изпитала.
Едно от трайните съжаления в живота й бе за начина, по който бе изстинала след това. Джак я беше обичал изцяло и искрено, а тя бе толкова уплашена, че го беше отхвърлила, преструвайки се, че не я интересува. Беше го наранило дълбоко. И макар да бе продължил да я обича и раната да се бе изцерила, беше оставила белег, каквито оставят дълбоките рани. И понякога тя виждаше този белег в начина, по който я гледаше, когато се скарваха и тя му заговаряше студено, и очите му сякаш казваха: „да, познавам те, можеш да бъдеш студена, можеш да ме нараниш и трябва да се опазя.“
Имаше ли тревога сега в очите му, докато се вричаше да бъде любящ и верен на нея до края на живота си? „Има достатъчно причини да се съмнява в мен“, помисли си тя. „Омъжих се за Алфред, а какво по-голямо предателство можеше да има от това? Но след това го поправих, като избродих половината Християнство, за да намеря Джак.“
Такива разочарования, измени и помирения бяха в същината на брачния живот, но двамата с Джак бяха преминали през тях, преди да се венчаят. Сега поне се чувстваше уверена, че го познава. Едва ли можеше да я изненада с нещо. Беше странен начин да се направят нещата, но може би беше по-добър, отколкото първо да дадеш клетви и да опознаеш съпруга си след това. Духовниците нямаше да се съгласят, разбира се. Всъщност Филип щеше да се втрещи, ако знаеше какво се въртеше в ума й. Но пък духовниците знаеха по-малко за любовта от всеки друг.
Даде клетвите си, като повтори думите след Филип и си помисли колко красиво бе обещанието Ще те обожавам телом. Филип никога нямаше да разбере това.
Джак постави пръстен на пръста й. „Чаках това през целия си живот“, помисли си тя. Погледнаха се в очите. Забеляза, че нещо в него се бе променило. Осъзна, че до този момент той всъщност никога не е бил сигурен в нея. Сега изглеждаше напълно доволен.
— Обичам те — каза той. — Винаги ще те обичам.
Това бе неговата клетва. Останалото бе религия, но сега бе дал своето обещание. И Алиена осъзна, че и тя не беше напълно сигурна в него до този момент. Скоро щяха да застанат под купола на храма за литургията. А след това щяха да приемат поздравленията и добрите пожелания на хората на града, и да ги заведат у дома, и да им дадат храна и ейл, и да ги повеселят. То този мъничък миг бе само за тях. Погледът на Джак казваше: Ти и аз, заедно, завинаги.
А Алиена си помисли: Най-сетне.
Душата й беше в мир.
Шеста част
1170 — 1174
Седемнадесета глава
Кингсбридж продължаваше да расте. Отдавна беше прелял извън първоначалните стени, които вече обхващаха по-малко от половината къщи. Преди около пет години настоятелството бе построило нова стена, която обгръщаше кварталите, израснали извън стария град. А вече имаше нови предградия извън новата стена. Моравата отвъд реката, където хората на града традиционно провеждаха Празника на жътвата и Еньовден, вече представляваше малко село, наречено Нюпорт.
В един прохладен великденски ден шериф Уилям мина през Нюпорт и прехвърли моста, който водеше към това, което сега наричаха „стария град“. Днес щеше да бъде осветена новата катедрала на Кингсбридж. Мина през внушителната градска порта и продължи по наскоро павираната главна улица. Всички сгради от двете страни бяха каменни къщи с дюкяни на приземния етаж и жилища на горния. Кингсбридж беше по-голям, по-оживен и по-богат, отколкото Шайринг някога, помисли си Уилям с горчивина.
Стигна до горния край на улицата и възви към манастирския двор. А там пред погледа му изникна причината за възхода на Кингсбридж и упадъка на Шайринг: катедралата.
Беше изумителна.
Невероятно високият кораб на храма бе укрепен с редица висящи контрафорси. Западният край имаше три огромни портика като великански портали и редици високи, тънки и островърхи прозорци отгоре, фланкирани от стройни кули. Намерението бе прогласено още с вдигането на трансептите, довършени преди осемнайсет години, но това представляваше грандиозно доосъществяване на идеята. Никъде в цяла Англия не бе имало такова здание.
Пазарът все още се провеждаше тук всяка неделя и моравата пред църковната врата беше пълна с щандове. Уилям слезе и остави Уолтър да се погрижи за конете. Закуцука през моравата към църквата: беше на петдесет и четири години, натежал и страдаше от постоянни болки от подагра в краката и стъпалата. Заради тази болка беше повече или по-малко непрекъснато ядосан.
Отвътре храмът бе още по-впечатляващ. Нефът следваше стила на трансептите, но майсторът строител бе усъвършенствал плана му, като беше направил колоните още по-тънки, а прозорците — по-големи. Но имаше и друго нововъведение. Уилям беше чувал хората да разправят за цветното стъкло, изработено от майстори, които Джак Джаксън бе довел от Париж. Чудил се беше защо се вдига толкова шум около тази подробност, защото си представяше цветните прозорци просто като пана или картини. Сега видя какво имаха предвид. Светлината отвън блестеше през цветното стъкло, правеше го да сияе и ефектът беше вълшебен. Храмът беше пълен с хора, извили вратове и вторачени във витражите. Картините изобразяваха библейски истории, Рая и Ада, светци и пророци, Христови ученици и граждани на Кингсбридж, които вероятно бяха заплатили за стъклата, по които се виждаха ликовете им — хлебар, понесъл тавата си със самуни, щавач с кожите му, зидар с неговата либела и отвес. „Тлъста печалба е изсмукал Филип от тия прозорци“, помисли си кисело Уилям.
Храмът беше претъпкан за Великденската служба. Както обикновено, пазарът се бе проточил във вътрешността на зданието и докато Уилям крачеше през нефа, му предлагаха студена бира, топъл хляб с джинджифил и бързо ебане до стената за три пенса. Духовенството вечно се опитваше да прогони търговците от храмовете, но задачата беше непосилна. Уилям разменяше поздрави с по-изтъкнатите граждани на графството. Но светските контакти и пазарната врява не можеха да отвлекат за дълго погледа и мислите му от величествените очертания на аркадата. Арките и прозорците, колоните на сплетени стволове, ребрата и сегментите на сводестия таван, всички те сякаш се извисяваха към небесата в неизбежно напомняне за предназначението на сградата.
Подът бе облицован с каменни плочи, колоните бяха боядисани и всеки прозорец бе остъклен: Кингсбридж и неговият приорат бяха богати и катедралата издаваше благоденствието. В малките параклиси на трансептите имаше златни свещници и инкрустирани със скъпоценни камъни кръстове. Гражданите също показваха богатството си с яркоцветните си туники, сребърните брошки, токи и златни пръстени.
Погледът му се спря на Алиена.
Както винаги, сърцето му подскочи. Беше все така красива, макар да минаваше петдесетте. Косата й още беше буйна и къдрава, но бе подстригана по-късо и като че ли блестеше с леко кафяв оттенък, сякаш бе избеляла малко. Имаше привлекателни бръчици в ъгълчетата на очите си. Беше малко по-широка в ханша, отколкото някога, но не по-малко съблазнителна. Носеше синьо наметало с червена копринена обшивка и червени кожени обувки. Обкръжаваше я тълпа почитатели. Макар да не беше дори графиня, а само сестрата на граф, брат й бе уседнал в Светите земи и всички я приемаха като равна нему. Осанката й бе като на кралица.
Горчива като жлъч омраза кипна в корема на Уилям, щом я видя. Беше съсипал баща й, беше я изнасилил, отнел й беше замъка, изгорил беше вълната й и бе пратил брат й в изгнание, но всеки път, щом си помислеше, че я е съкрушил, тя отново се завръщаше, въздигаше се от поражението до нови висоти на сила и богатство. Сега той беше състарен, измъчен от подагра и затлъстял, и разбираше, че бе прекарал целия си живот под властта на ужасна магия.
До нея стоеше висок червенокос мъж, когото Уилям първоначално взе за Джак. Само че при по-внимателен поглед мъжът явно бе твърде млад и Уилям разбра, че трябваше да е синът на Джак. Момчето бе облечено като рицар и носеше меч. Самият Джак стоеше до сина си, с няколко пръста по-нисък и рижата му коса бе оредяла на слепоочията. Беше по-млад от Алиена, разбира се, с около пет години, ако не го лъжеше паметта, но и той имаше бръчки около очите. Говореше оживено на една млада жена, която сигурно бе дъщеря му. Приличаше на Алиена и бе също толкова хубава, но буйната й коса бе издърпана силно назад и сплетена на плитка, а облеклото й бе съвсем скромно. И да имаше сластно тяло под тази землисто кафява туника, не искаше някой да го знае.
В стомаха му пламна негодувание, докато гледаше преуспяващото и изпълнено с достойнство щастливо семейство на Алиена. Всичко, което притежаваха те, трябваше да е негово. Но все още не беше се отказал от надеждата да си отмъсти.
Гласовете на няколкостотин монаси се извисиха в химн, който сподави разговорите и виковете на продавачите. Приор Филип влезе в храма начело на процесията. Никога преди не бе имало толкова много монаси, помисли си Уилям. Приоратът се бе разраснал заедно с града. Филип, вече над шейсетгодишен, беше почти напълно оплешивял и понаедрял, тъй че тънкото му някога лице бе станало по-закръглено. Не беше изненада, че изглеждаше доволен от себе си: освещаването на тази катедрала бе целта, която си бе поставил още с идването си в Кингсбридж преди трийсет и четири години.
Из тълпата се разнесе глухо мърморене, когато в храма влезе и епископ Уейлрън, облечен в най-пищното си расо. Бледото му скулесто лице бе замръзнало в безизразна физиономия, но Уилям знаеше, че отвътре кипи. Тази катедрала бе триумфалният символ на победата на Филип над Уейлрън. Уилям също мразеше Филип, но при все това изпита тайно злорадство, че вижда най-сетне високомерния епископ Уейлрън унизен.
Уейлрън рядко се мяркаше тук. В Шайринг най-сетне бе построена нова църква — със специален параклис, посветен на паметта на майката на Уилям — и макар изобщо да не беше толкова голяма и внушителна като тази катедрала, Уейлрън все пак бе превърнал църквата на Шайринг в свое седалище.
Само че Кингсбридж все още беше катедралният храм, въпреки всички усилия на Уейлрън. Във война, кипяла над три десетилетия, Уейлрън бе направил всичко по силите си, за да унищожи Филип, но в крайна сметка Филип бе възтържествувал. Двамата донякъде напомняха на Уилям и Алиена. И в двата случая слабостта и скрупулите бяха надвили силата и безскрупулността. Уилям чувстваше, че така и няма да може да го разбере.
Днес епископът бе задължен да дойде тук за церемонията по освещаването. Би изглеждало много странно, ако не се появеше, за да поздрави гостите на празненството. Няколко епископи от съседни диоцези бяха тук, както и много изтъкнати абати и приори.
Архиепископът на Кентърбъри, Томас Бекет, нямаше да присъства. Беше в разгара на спор със своя стар приятел, крал Хенри. Спор толкова жесток и яростен, че архиепископът се бе принудил да избяга от страната и да потърси убежище във Франция. Бяха в конфликт по цял списък от законови проблеми, но сърцевината на спора бе проста: може ли кралят да прави каквото намери за добре или правата му са ограничени. Беше същият спор, който самият Уилям бе имал някога с приор Филип. Уилям поддържаше възгледа, че графът може да прави всичко — точно това означаваше да си граф. Хенри гледаше по същия начин на кралската власт. Приор Филип, както и Томас Бекет, бяха склонни да наложат ограничения на владетелите.
Епископ Уейлрън беше духовник, който вземаше страната на владетелите. За него предназначението на властта бе да се използва. Трийсетгодишните поражения не бяха разклатили вярата му, че е инструментът на Божията воля, нито безскрупулната му решимост да изпълнява светия си дълг. Уилям бе убеден, че докато води службата по освещаването на катедралата Кингсбридж, той търсеше някакъв начин да помрачи триумфа на Филип.
По време на службата Уилям обикаляше наоколо. Стоенето на място беше по-лошо за краката му от ходенето. Когато отиваше в църквата в Шайринг, Уолтър му носеше стол. Тогава можеше да дремне малко. Тук обаче имаше хора, с които трябваше да говори, а мнозина от миряните използваха времето си, за да уредят делови неща. Обикаляше и се стараеше да спечели благоволението на по-силните, да сплаши по-слабите и да събере информация за това и онова. Вече не всяваше ужас в сърцата на населението като в доброто старо време, но като шериф все още се бояха от него и го зачитаха.
Службата се проточи безкрайно. В продължителен промеждутък от време монасите обиколиха храма отвън и напръскаха стените му със светена вода. Към края приор Филип оповести назначаването на нов помощник-приор: щеше да е брат Джонатан, манастирският сирак. Джонатан, вече трийсет и няколко годишен и необичайно висок, напомняше на Уилям за Том Строителя, който също се бе извисявал като великан.
Когато службата най-сетне свърши, видните гости се задържаха в южния трансепт, а дребните благородници на графството се струпаха наоколо да ги поздравят. Уилям изкуцука при тях. Някога се беше отнасял към епископите като с равни, но сега трябваше да се кланя и да търка рамо с рицарите и дребните земевладелци. Епископ Уейлрън го придърпа настрана и го попита:
— Кой е този нов помощник-приор?
— Манастирският сирак — отвърна Уилям. — Винаги е бил любимец на Филип.
— Изглежда много млад за помощник-приор.
— По-голям е, отколкото беше Филип, когато стана приор.
Уейлрън се замисли.
— Манастирският сирак… Припомни ми подробностите.
— Когато Филип дойде тук, донесе бебе със себе си.
Лицето на Уейлрън се проясни, щом си спомни.
— Кълна се в Кръста, да! Бях забравил за бебето на Филип. Как е могло да се изплъзне от ума ми?
— Минали са трийсет години. А и кой го интересува?
Уейлрън му хвърли онзи презрителен поглед, който Уилям толкова мразеше, погледа, който говореше: тъп вол, как не можеш да съобразиш нещо толкова просто? Болката жегна стъпалото му и той премести тежестта си в напразно усилие да я облекчи. Уейлрън продължи:
— Е, и откъде е дошло бебето?
Уилям преглътна негодуванието си.
— Беше намерено изоставено близо до стария му скит в гората, доколкото помня.
— Още по-добре — възкликна епископът.
Уилям още не разбираше накъде клони.
— И какво? — попита намръщено.
— Би ли казал, че Филип е отгледал бебето все едно, че му е роден син?
— Да.
— А сега го е направил помощник-приор?
— Избран е от монасите, вероятно. Мисля, че е много популярен.
— Всеки, който е помощник-приор на трийсет и пет, трябва да очаква да стане приор след време.
Уилям се чувстваше като глупав ученик. Нямаше да каже пак „И какво?“, тъй че изчака Уейлрън да обясни.
Най-сетне той заяви:
— Джонатан очевидно е собствено дете на Филип.
Уилям избухна в смях. Беше очаквал проникновена мисъл, а Уейлрън бе изтърсил нещо съвсем нелепо. За негово задоволство бледото лице на епископа се изчерви от насмешката му.
— Никой, който познава Филип, не би повярвал на такова нещо. Той по рождение е сух като стар колец. Каква идея! — Уилям се изсмя отново. Уейлрън можеше да се мисли за много умен, но този път бе загубил всякакво чувство за реалност.
Епископът го изгледа с ледена надменност.
— Според мен Филип е имал любовница, докато е ръководел онова горско манастирче. След това стана приор на Кингсбридж и е трябвало да я остави. Тя не е искала бебето, след като не е могла да има баща му, затова му го е подхвърлила. Филип, като сантиментална душа, се е почувствал длъжен да се грижи за него, затова го е пробутал като намерениче.
Уилям поклати глава.
— Невероятно. Всеки друг да, но не и Филип.
Уейлрън настоя:
— Щом бебето е било изоставено, как може да докаже откъде е дошло?
— Не може — призна Уилям. Озърна се към южния трансепт, където Филип и Джонатан стояха един до друг и говореха с епископа на Хиърфорд. — Че те дори не си приличат!
— И ти не приличаш на майка си — отвърна Уейлрън. — И слава Богу.
— Каква полза от всичко това? — сопна се Уилям. — Какво ще правиш?
— Ще го обвиня пред църковния съд — отвърна Уейлрън.
Това вече бе сериозно. Никой, който познаваше Филип, нямаше и за миг да повярва на обвинението на Уейлрън, но един чужд за Кингсбридж съдия би могъл да го намери за по-правдоподобно. Уилям с неохота осъзна, че в края на краищата идеята на Уейлрън не беше чак толкова глупава. Както обикновено, Уейлрън се оказваше по-проницателен от него. Епископът изглеждаше дразнещо самодоволен, разбира се. Но възможността Филип да бъде провален, го въодушеви.
— Боже Господи! Мислиш ли, че е възможно да стане?
— Зависи кой е съдията. Но може би ще успея да уредя нещо там. Чудя се…
Уилям погледна над трансепта към Филип, тържествуващ и усмихнат, с високото му протеже до него. Огромните витражи ги осветяваха с вълшебна светлина и ги превръщаха в съновидения.
— Разврат и семейственост — каза Уилям ликуващо. — Боже.
— Ако успеем да му го лепнем, това ще е краят на оня проклет приор — добави Уейлрън въодушевено.
Не бе възможно никой разумен съдия да намери Филип за виновен.
Истината беше, че никога не бе му се налагало да полага големи усилия, за да надвие изкушението към разврат. От слушане на изповеди знаеше, че някои монаси отчаяно се бореха с плътския порив, но със самия него не беше така. Имало беше време, някъде около осемнайсетата му година, когато бе страдал от мръсни сънища, но този период не бе продължил дълго. През по-голямата част от живота му целомъдрието му се бе удавало лесно. Никога не бе извършвал полов акт и може би вече бе твърде стар за това.
Само че Църквата приемаше обвинението много сериозно. Филип трябваше да се изправи пред църковен съд. Щеше да присъства и архидякон от Кентърбъри. Уейлрън бе поискал процесът да се проведе в Шайринг, но Филип се бе преборил успешно с това и делото щеше да се гледа в Кингсбридж, който, в края на краищата, бе катедралният град. Сега разчистваше личните си вещи от къщата на приора, за да я подготви за архидякона, който щеше да отседне тук.
Филип знаеше, че е невинен за разврат, а от това логично следваше, че не може да бъде виновен и в семейственост, защото човек не може да облагодетелства синовете си, ако няма такива. При все това ровеше в сърцето си, за да разбере дали не бе сбъркал с издигането на Джонатан. Също както нечистите помисли бяха като сянка на по-тежък грях, може би благосклонността към обичан сирак бе сянката на семействеността. От монасите се очакваше да се отрекат от утехите на семейния живот, но за него Джонатан бе като син. Беше го направил иконом на млада възраст, а сега го бе издигнал за помощник-приор. Питаше се: „дали го направих заради гордост и себичност?“
И си отвръщаше: „Е, да.“
Беше изпитал огромно удоволствие от ученето на Джонатан, докато го наблюдаваше как расте и го виждаше как се учи да ръководи манастирските дела. Но дори тези неща да не бяха му носили такова силно удовлетворение, Джонатан пак щеше да е най-способният млад уредник на приората. Беше умен, отдаден, с проницателно въображение и съвестен. Отраснал в манастира, той не познаваше никакъв друг живот и никога не бе жадувал за свобода. Самият Филип бе отраснал в абатство. Смяташе, че от манастирските сираци като самия него стават най-добрите монаси.
Прибра в торбата си книга. „Евангелие на Лука“, толкова мъдра. Беше се отнасял с Джонатан като със син, но не бе извършил никакви грехове, заслужаващи църковен съд. Обвинението беше нелепо.
За жалост, самото му внасяне щеше да навреди и да отслаби авторитета му. Винаги се намираха хора, готови да запомнят обвинението и да забравят присъдата. Следващия път, когато Филип се изправеше пред паството и кажеше: „Божиите заповеди забраняват мъж да ухажва жената на ближния си“, някой от миряните щеше да си рече: „но пък ти си се позабавлявал на младини.“
Джонатан нахлу вътре задъхан. Филип се намръщи. Помощник-приорът не трябваше да нахлува в стаи задъхан. Канеше се да подхване проповед за достойнството на монашеските служители, когато Джонатан обяви:
— Архидякон Питър вече е тук!
— Добре, добре — успокои го приорът. — Все едно, тъкмо привърших. — Подаде торбата на помощника си. — Занеси това в спалното и не връхлитай така навсякъде. Манастирът е място на смирение и кротост.
Джонатан прие торбата и укора, но рече:
— Не ми харесва погледът на архидякона.
— Сигурен съм, че ще бъде справедлив съдия, а искаме само това — отвърна Филип.
Вратата отново се отвори и архидяконът влезе. Беше висок дългокрак мъж на годините на приора, с изтъняла сива коса и с надменно изражение на лицето. Изглеждаше смътно познат.
Филип протегна ръка за поздрав с думите:
— Аз съм приор Филип.
— Знам те — отвърна кисело архидяконът. — Не ме ли помниш?
Строгият глас му припомни. Сърцето на Филип изстина. Беше най-старият му враг.
— Архидякон Питър — каза той мрачно. — Питър от Уеърхам.
— Беше смутител — обясни Филип на Джонатан малко по-късно, след като бяха оставили архидякона да се настани удобно в къщата на приора. — Все се възмущаваше, че не работим достатъчно упорито или че се храним прекалено добре, или че службите са прекалено къси. Казваше, че съм снизходителен. Сигурен съм, че искаше да стане приор. Щеше да е бедствие, разбира се. Назначих го за алмонер, за да е извън манастира половината време. Направих го просто за да се отърва от него. Беше най-доброто за приората и най-доброто за него самия, но съм сигурен, че още ме мрази заради това, макар и след трийсет и пет години. — Въздъхна. — Когато двамата с теб посетихме „Свети Джон в леса“ след големия глад дочух, че Питър е отишъл в Кентърбъри. А сега ще ме съди.
Бяха в църковния двор. Времето бе спокойно и слънцето грееше топло. Петдесет момчета от три различни класа учеха четмо и писмо в северния портик и тихото бръмчене от уроците им се разнасяше наоколо. Филип помнеше времето, когато училището включваше пет момчета и един оглупял от старост наставник на послушниците. Мислеше си за всичко, което бе направил тук: строежа на катедралата, превръщането на западналия и обеднял приорат в богата, оживена и влиятелна институция; разрастването на град Кингсбридж. В църквата над сто монаси пееха литургии. От мястото си можеше да вижда изумително красивите цветни прозорци на клерестория. Зад гърба му, до източния портик, се издигаше съградена от камък библиотека, побрала стотици книги по теология, астрономия, етика, математика, всъщност — от всеки клон на знанието. Във външния свят земите на приората, ръководени с просветлен интерес от монашески служители, изхранваха не само монасите, но и стотици земеделци. Щеше ли да му се отнеме всичко това с една лъжа? Щеше ли благоденстващият и богобоязлив приорат да бъде връчен на някой друг, пионка на епископ Уейлрън като мазния архидякон Балдуин или на някой самодоволен глупак като Питър от Уеърхам, за да бъде докаран до бедност и разруха толкова бързо, колкото Филип го беше въздигнал? Щяха ли огромните стада овци да се свият до шепа измършавели животни, нивите да обраснат с бурени, библиотеката да запустее и потъне в прах, красивата катедрала да затъне във влага и занемареност? „Бог ми помогна да постигна толкова много“, помисли си той. „Не мога да повярвам, че е възнамерявал всичко да пропадне.“
— Все пак, не е възможно архидякон Питър да ви намери за виновен — промълви Джонатан.
— Мисля, че ще го направи — въздъхна тежко Филип.
— При цялата му съвестност, как би могъл?
— Мисля, че е подхранвал недоволство срещу мен през целия си живот и това е шансът му да докаже, че аз съм бил грешникът през цялото време, а той — праведникът. Уейлрън някак е разбрал за това и се е постарал Питър да бъде назначен за съдия по това дело.
— Но нали няма никакво доказателство?
— Не му трябва доказателство. Той ще изслуша обвинението и защитата. После ще се помоли за напътствие и ще обяви присъдата си.
— Господ дано го напъти правилно.
— Питър няма да слуша Бога. Никога не е бил добър слушател.
— Какво ще стане?
— Ще бъда свален — отвърна мрачно Филип. — Може да разрешат да продължа в манастира като обикновен монах, да понеса епитимия за греха си, но едва ли. По-вероятно ще ме изключат от ордена, за да предотвратят всякакво мое влияние повече тук.
— Какво ще стане тогава?
— Ще трябва да се проведе избор, разбира се. За жалост, тук се намесва кралската политика. Крал Хенри е в спор с архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, а архиепископ Томас е в изгнание във Франция. Половината му архидякони са с него. Другата половина — тези, които са тук — са взели страната на краля срещу архиепископа си. Питър явно е един от тях. Епископ Уейлрън също е взел страната на краля. Уейлрън ще препоръча свой човек за приор, който ще бъде подкрепен от архидяконите на Кентърбъри и краля. За монасите ще е трудно да му се противопоставят.
— Кой смятате, че може да е?
— Уейлрън има някого на ум, бъди сигурен. Може да готви архидякон Балдуин. Би могъл да бъде дори самият Питър от Уеърхам.
— Трябва да направим нещо, за да предотвратим това! — възкликна Джонатан.
Филип кимна с глава, но призна:
— Само че всичко е срещу нас. Нищо не можем да направим, за да променим политическото положение. Единствената възможност е…
— Какво? — попита Джонатан нетърпеливо.
Случаят изглеждаше тъй заплетен, че приорът реши да не се залъгва с безнадеждните си идеи, които биха подхранили оптимизма на Джонатан, само за да го разочароват впоследствие.
— Нищо — отсече.
— Но какво се канехте да кажете?
Филип още премисляше.
— Ако има начин да се докаже невинността ми по безспорен начин, ще е невъзможно за Питър да ме намери за виновен.
— Но какво би се приело за доказателство?
— Точно така. Не можеш да откажеш отрицание. Ще трябва да открием истинския ти баща.
Джонатан мигновено се въодушеви.
— Да! Това е! Точно това ще направим!
— По-полека — рече Филип. — Опитах преди време. Едва ли ще е по-лесно след толкова години.
Джонатан нямаше да се предаде толкова бързо.
— Никакви следи ли нямаше откъде бих могъл да съм дошъл?
— Нищо, опасявам се.
Филип вече бе притеснен, че е вдъхнал на Джонатан надежди, които нямаше как да се осъществят. Макар момчето да нямаше никакви спомени за родителите си, това, че го бяха изоставили, винаги го беше притеснявало. Сега си беше помислил, че би могъл да разреши загадката и да намери някакво обяснение, което да доказва, че всъщност са го обичали. Приорът беше сигурен, че това би могло да доведе единствено до разочарование.
— Разпитал ли сте хората, живеещи наблизо? — попита Джонатан.
— Никой не живееше наблизо. Онзи скит беше дълбоко навътре в гората. Родителите ти може би са дошли от много мили, от Уинчестър навярно. Обходил съм вече целия този терен.
Джонатан настоя:
— И не сте видял никакви пътници по това време?
— Не. — Приорът се намръщи. Вярно ли беше това? Една смътна мисъл загложди паметта му. В деня, в който бе намерено детето, Филип бе напуснал манастира, за да иде до палата на епископа и по пътя си бе говорил с едни хора. Изведнъж споменът го осени. — Ами, да, всъщност Том Строителя и семейството му минаваха оттам.
Джонатан беше смаян.
— Никога не сте ми казвал това!
— Никога не ми се е струвало важно. Нито сега. Срещнах ги ден-два по-късно. Разпитах ги и те казаха, че не са виждали никой, който може да е майката или бащата на изоставеното бебе.
Джонатан се оклюма. Филип се опасяваше, че цялата тази посока на разследване щеше да се окаже двойно разочароваща за него: нямаше да открие нищо за родителите си и нямаше да успее да докаже невинността му. Но вече не можеше да го спре.
— Какво са правили в гората все пак? — настоя той.
— Том се беше запътил към епископския палат. Търсеше работа. Така накрая се озоваха тук.
— Искам да ги разпитам отново.
— Том и Алфред са мъртви. Елън живее в гората и един Господ знае кога ще се появи отново. Но би могъл да поговориш с Джак и Марта.
— Струва си да се опита.
Може би Джонатан беше прав. Притежаваше енергията на младостта. Филип бе обзет от песимизъм и разочарование.
— Давай — каза на Джонатан. — Аз остарявам и съм уморен. Иначе сам щях да помисля за това. Говори с Джак. Сламката е твърде тънка, за да се хванем на нея. Но е единствената ни надежда.
Моделът на прозореца бе разчертан и изрисуван в пълен размер върху огромна дървена маса, измита с ейл, за да не се размиват цветовете. Рисунката показваше Дървото Йесеево, родословието на Христос в картинна форма. Сали избра къс дебело стъкло с рубинено червен цвят и го постави върху модела над тялото на един от царете на Израил. Джак не беше сигурен кой цар точно: така и не бе успял да запомни заплетения символизъм на теологичните картини. Дъщеря му топна тънка четка в паница с разтворен във вода тебеширен грунд и изрисува формата на тялото върху стъклото: рамене, ръце, полата на расото.
В огъня на земята до масата й имаше желязна пръчка с дървена дръжка. Тя взе пръчката от огъня, а след това бързо, но внимателно прокара нажежения й до червено край около очертанията, които бе нарисувала. Стъклото се пропука чисто по линията. Чиракът й вдигна парчето стъкло и заоглажда ръбовете с нажежени клещи.
Джак обичаше да гледа работата на дъщеря си. Беше бърза и точна, с пестеливи движения. Като момиченце бе очарована от работата на стъкларите, които той бе довел от Париж и все казваше, че точно това иска да прави като порасне. Лепнала се беше за този избор. Новодошлите посетители на катедралата на Кингсбридж биваха изумени повече от стъклото на Сали, отколкото от архитектурата на баща й, помисли си той унило.
Чиракът й подаде загладеното стъкло и тя започна да рисува гънките на расото по повърхността, с боя, направена от желязна руда, урина и „гума арабика“ за слепване. Плоското стъкло изведнъж заприлича на мек небрежно нагънат плат. Беше много умела. Довърши го бързо, после постави стъклото до няколко други в желязна тава, чието дъно бе покрито с вар. Щом тавата се напълнеше, щеше да отиде в пещ. Горещината щеше да слепи боята към стъклото.
Тя вдигна очи към Джак, дари го с къса очарователна усмивка и вдигна ново парче стъкло.
Той се отдалечи. Можеше да я наблюдава цял ден, но имаше работа за вършене. Алиена щеше да каже, че се е побъркал по дъщеря си. Когато я гледаше, често пъти се удивляваше от това, че той е виновникът за съществуването на тази умна, независима и зряла млада жена. Възхитен беше, че се е превърнала в толкова добра майсторка.
По ирония винаги беше натискал Томи да стане строител. Всъщност бе принудил момчето да работи на обекта две години. Но Томи се интересуваше от земеделие, коневъдство, лов и фехтовка, все неща, които оставяха Джак равнодушен. Накрая Джак бе признал поражението си. Томи беше служил като скуайър на един от местните лордове и по-късно бе помазан в рицарство. Алиена му бе подарила малко имение с пет села. А талантливата се бе оказала Сали. Томи сега беше женен за по-малката дъщеря на графа на Бедфорд и имаха три деца. Джак беше дядо. Но Сали все още бе самотна на нейните двайсет и пет години. У нея имаше много от баба й Елън. Беше настървено самостоятелна.
Джак обиколи до западния край на катедралата и вдигна очи към близначните кули. Бяха почти довършени и скоро от леярната в Лондон щеше да пристигне огромна бронзова камбана. Напоследък нямаше много работа за него. Докато някога бе управлявал армия от мускулести каменоделци и дърводелци, които редяха четвъртити камъни и вдигаха скеле, сега разполагаше с шепа ваятели и художници, които вършеха тънка и усърдна работа в малък мащаб, правеха статуи за ниши, строяха орнаментални шпилове и позлатяваха крилата на каменни ангели. Нямаше много за планиране, освен по някоя нова постройка за приората — библиотека, сградата на катедралния съвет, още жилища за поклонници, нова пералня и мандра. Между тези дребни задачи самият Джак правеше каменни ваяния за първи път от много години насам. Нямаше търпение да събори стария канцел на Том Строителя и да вдигне нов източен край според собствения си план, но приор Филип искаше да се порадва на довършения храм, преди да започне нова строителна кампания. Филип чувстваше старостта си. Джак се опасяваше, че състареното му тяло може да не доживее да види новия канцел пресъграден.
Само че работата щеше да продължи след смъртта на Филип, мислеше си Джак, загледан в невероятно високата фигура на Джонатан, закрачил към него откъм двора на магерницата. От Джонатан щеше да излезе добър приор, може би дори толкова добър като самия Филип. Джак се радваше, че продължението е гарантирано: даваше му възможност да планира бъдещето.
— Притеснен съм около този църковен съд, Джак — започна Джонатан без предисловия.
— Мислех, че е много шум за нищо — отвърна той.
— И аз… но се оказва, че архидяконът е стар враг на приор Филип.
— По дяволите. Но все пак, не може да го намери за виновен.
— Може да направи каквото поиска.
Джак поклати глава отвратен. Понякога се чудеше как хора като Джонатан можеха да продължават да вярват в Църквата, след като тя бе толкова безсрамно покварена.
— Какво ще направите?
— Единственият начин да докажем невинността му, е да открием кои са били родителите ми.
— Малко е късно за това!
— Това е единствената ни надежда.
Джак леко се стъписа. Бяха доста отчаяни.
— Откъде ще започнете?
— С теб. Ти си бил в района на „Свети Джон в леса“ по времето, когато съм се родил.
— Тъй ли? — Джак не разбираше накъде клони Джонатан. — Живях в гората докато станах на единайсет и трябва да съм с около единайсет години по-голям от теб…
— Отец Филип казва, че те е срещнал с майка ти, Том Строителя и децата му, в деня, след като са ме намерили.
— Спомням си. Изядохме всичката храна на Филип. Умирахме от глад.
— Спомни си добре. Да си виждал някой с бебе или млада жена, която може да е била бременна някъде наоколо?
— Чакай малко. — Джак се озадачи. — Казваш ми, че са те намерили близо до „Свети Джон в леса“?
— Да… Не знаеше ли това?
Джак не можеше да повярва на ушите си.
— Не, не го знаех — отвърна той бавно. Последствията от това разкритие замаяха ума му. — Когато пристигнахме в Кингсбридж, ти вече беше тук и аз естествено допуснах, че са те намерили в гората наблизо. — Изведнъж изпита нужда да седне. Наблизо имаше купчина баластра и той се смъкна на нея.
— Добре, а видя ли някого в гората? — попита нетърпеливо Джонатан.
— О, да. Не знам как да ти го кажа, Джонатан.
Джонатан пребледня.
— Знаеш нещо за това, нали? Какво видя?
— Теб видях, Джонатан. Това видях.
Джонатан зяпна.
— Какво… Как?
— Беше призори. Бях излязъл да ловя патици. Чух плач. Намерих новородено бебе, увито в парче старо наметало. Лежеше до въглените на тлеещ огън.
Джонатан се втренчи в него.
— Нещо друго.
Джак кимна бавно.
— Бебето лежеше върху пресен гроб.
Джонатан преглътна.
— Майка ми?
Джак кимна.
Джонатан заплака, но продължи да разпитва:
— Какво направи?
— Повиках майка ми. Но докато се връщахме на мястото видях един свещеник, който яздеше дребно конче и носеше бебето.
— Франсис — промълви Джонатан задавено.
— Какво?
Той едва преглътна.
— Намерил ме е брата на отец Филип, Франсис, свещеникът.
— Какво е правил там?
— Отивал е да види Филип в „Свети Джон в леса“. Там ме е занесъл.
— Боже мой. — Джак зяпна високия монах със сълзите, стичащи се по страните му. „Още не си чул всичко, Джонатан“, помисли си той.
— Видя ли някой, който може да е бил баща ми? — попита помощник-приорът.
— Да — бавно отвърна Джак. — Знам кой беше.
— Кажи ми! — изшепна Джонатан.
— Том Строителя.
— Том Строителя? — Джонатан седна тежко на земята. — Том Строителя беше моят баща?
— Да. — Джак поклати глава в почуда. — Вече знам за кого ми напомняш. Двамата с него сте най-високите мъже, които съм срещал някога.
— Той винаги беше добър с мен, когато бях дете — промълви Джонатан замаян. — Често играеше с мен. Беше обичлив към мен. Виждах го толкова често, колкото и приор Филип. — Сълзите му потекоха несдържани. — Това беше баща ми. Моят баща. — Вдигна очи към Джак. — Защо ме е изоставил?
— Помислили са, че бездруго ще умреш. Нямали са мляко да ти дадат. Самите те умираха от глад, знам. Бяха на мили от всякакви хора. Не знаеха, че скитът е наблизо. Нямаха никаква храна, освен ряпа, а ряпата щеше да те убие.
— Обичали са ме все пак.
Джак видя пред очите си картината, все едно, че беше вчера: гаснещия огън, прясно изкопаната пръст на новия гроб, малкото розово бебче, махащо ръце и крачета, увито в старото сиво наметало. Тази трошица човещина бе израснала във високия мъж, който седеше на земята и плачеше пред него.
— О да, обичаха те.
— Как така никой не е проговорил за това?
— Том се срамуваше, естествено — отвърна Джак. — Майка ми трябва да го е знаела, а ние, децата, го долавяхме, мисля. Все едно, беше тема, за която не биваше да се говори. А и така и не свързахме онова бебе с тебе, разбира се.
— Том трябва да е направил връзката — каза Джонатан.
— Да.
— Чудя се защо така и не ме е взел при себе си.
— Майка ми го напусна много скоро след като дойдохме тук — отвърна Джак с тъжна усмивка. — Опърничава беше като Сали. Все едно, това означаваше, че Том ще трябва да намери дойка, която да се грижи за теб. Предполагам, че си е помислил: Защо да не оставя бебето в манастира? Там се грижеха добре за теб.
Джонатан кимна.
— Скъпия стар Джони Осем пенса, Бог да се смили над душата му.
— По този начин вероятно Том е можел да бъде по-близо до теб. Ти тичаше из манастирския двор по цял ден, а той работеше там. Ако те беше взел от приората и оставил вкъщи с дойка, всъщност щяхте да сте заедно по-кратко време. И допускам, че с годините, докато ти отрасваше като манастирското сираче и изглеждаше щастлив така, той все повече е чувствал, че е най-естествено да те остави там. Хората бездруго често даряват дете на Бога.
— През всичките тези години съм се чудил за родителите си — промълви Джонатан. Сърцето на Джак се сви от болка. — Опитвах се да си представя какви хора са били, молех Господа да ми даде да ги срещна, чудех се дали са ме обичали, питах се защо са ме оставили. Сега знам, че майка ми е умряла, докато ме е раждала, а баща ми е бил близо до мен през целия си живот. — Усмихна се през сълзи. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив.
Джак усети, че самият той е на път да заплаче. За да скрие смута си, каза:
— Приличаш на Том.
— Наистина ли? — Беше зарадван.
— Не помниш ли колко висок беше?
— Всички мъже ми бяха високи тогава.
— Имаше хубави черти, като теб. Добре изваяни. Ако си беше пуснал брада, някои хора щяха да се досетят.
— Помня деня, в който той умря — промълви Джонатан. — Гледахме дразненето на мечката. После се изкатерих на стената на канцела. Бях твърде уплашен, за да мога да сляза и се наложи той да се качи и да ме свали. После видях как дойдоха хората на Уилям. Той ме прибра в църковния двор. Тогава за последен път го видях жив.
— Помня това — рече Джак. — Гледах, когато той слезе с тебе на ръце.
— Той ми спаси живота — промълви Джонатан с почуда.
— А след това се погрижи за другите — допълни Джак.
— Наистина ме обичаше.
На Джак му хрумна нещо.
— Това ще е важно за делото на Филип, нали?
— Бях забравил за това. Да, разбира се. Боже Господи!
— Но имаме ли неопровержимо доказателство? — зачуди се Джак. — Аз видях бебето и свещеника, но не съм видял с очите си донасянето на бебето в скита.
— Франсис го е направил. Но Франсис е брат на Филип, тъй че свидетелството му е невалидно.
— В онази сутрин майка ми и Том се отделиха от нас — напрегна Джак паметта си. — Казаха, че ще идат да потърсят свещеника. Обзалагам се, че са отишли до скита, за да се уверят, че бебето е добре.
— Ако тя го каже пред съд, това наистина ще натежи — въодушеви се Джонатан.
— Филип я смята за вещица — подчерта Джак. — Дали ще й позволи да свидетелства?
— Бихме могли да го убедим. Но тя също го мрази. Дали ще свидетелства?
— Не знам — отвърна Джак. — Да я попитаме.
* * *
— Разврат и семейственост? — извика майката на Джак. — Филип? — И избухна в смях. — Това е повече от нелепо!
— Мамо, това е сериозно — каза Джак.
— Филип не би могъл да развратничи, дори да го пъхнеш в каца с три курви вътре. Няма да знае какво да прави!
Джонатан я гледаше притеснено.
— Приор Филип е в сериозна беда, колкото и да е нелепо обвинението.
— А защо да помагам на Филип? Нищо добро не ми е дал, само ми разби сърцето.
Джак се беше страхувал точно от това. Майка му така и не бе простила на Филип затова, че я раздели с Том.
— Филип направи същото и на мен, каквото и на теб. Щом аз мога да му простя, можеш и ти.
— Не съм от прощаващите.
— Не го прави заради Филип, тогава. Направи го заради мен. Искам да продължа строенето в Кингсбридж.
— Защо? Църквата е завършена.
— Иска ми се да съборя канцела на Том и да го пресъградя в новия стил.
— О, Боже…
— Майко. Филип е добър приор, а когато си отиде, ще го поеме Джонатан… ако дойдеш в Кингсбридж и кажеш истината пред съда.
— Мразя съдилищата — отвърна тя. — Никога нищо добро не идва оттам.
Беше влудяващо. Тя държеше ключа на делото на Филип: можеше да гарантира оправдаването му. Но беше упорита старица. Джак сериозно се уплаши, че няма да може да я убеди.
Реши да се опита да я склони с ужилване.
— Май ще е много дълъг път за годините ти — подхвърли той хитро. — Колко станаха вече — шейсет и осем ли?
— Шейсет и две, и не се опитвай да ме провокираш — сопна се тя. — По-здрава съм от тебе, момченце.
Би могло и да е вярно, каза си Джак. Косата й беше побеляла като сняг и лицето й бе силно набръчкано, но изумителните й златни очи виждаха все така добре: още щом видя Джонатан, беше разбрала кой е и рече:
— Е, няма нужда да ми казваш защо си тук. Разбрал си откъде си дошъл, нали? Боже Господи, висок си като баща си и си почти толкова едър.
И си беше също толкова независима и упорита като някога.
— Сали е като теб — каза Джак.
Остана доволна. Усмихна се.
— Нима? В какъв смисъл?
— С магарешкия си инат.
— Ха. — Майка му го погледна сърдито. — Значи ще е добре.
Джак реши, че ще е по-добре да помоли.
— Мамо, моля те… ела с нас в Кингсбридж и кажи истината.
— Не знам — отвърна тя.
— Искам да ви помоля нещо друго — каза Джонатан.
Джак се зачуди какво предстои. Боеше се Джонатан да не каже нещо, което да я настрои враждебно: беше лесно обидчива, особено що се отнася до духовници. Затаи дъх.
— Бихте ли могла да ми покажете къде е погребана майка ми? — запита Джонатан.
Джак въздъхна тихо. Нищо лошо нямаше в това. Всъщност, Джонатан едва ли можеше да измисли нещо, което повече да я умилостиви.
Тя веднага заряза презрителното си отношение и отвърна:
— Разбира се, че ще ти покажа. Напълно сигурна съм, че ще мога да намеря мястото.
Джак не беше склонен да губят време. Процесът щеше да започне утре сутринта, а ги чакаше дълъг път. Но усети, че е по-добре да остави съдбата да реши.
— Искаш ли да идем сега? — попита майка му Джонатан.
— Да, моля ви, ако е възможно.
— Добре.
Тя стана, взе една къса пелерина от заешка кожа и я метна на раменете си. Джак понечи да й каже, че ще й е много топло с това, но се сдържа: на старите хора винаги им беше по-студено.
Напуснаха пещерата с миризмата на спарени ябълки и дървесен дим, и се провряха през гъстите храсти, които я скриваха, за да излязат на слънцето. Майка му тръгна, без да се колебае. Джак и Джонатан развързаха конете си и поеха след нея. Налагаше се да ги водят, защото теренът бе твърде обрасъл за яздене. Джак забеляза, че майка му вървеше по-бавно от някога. Не беше толкова здрава, колкото се изкарваше.
Сам едва ли щеше да намери мястото. Някога можеше да си намери пътя из гората толкова лесно, колкото из Кингсбридж. Но в днешно време всяка полянка приличаше на всяка друга, също както къщите на Кингсбридж щяха да изглеждат едни и същи за пришълец. Майка му следваше плетеница от пътеки на дивеч из гъстата гора. От време на време Джак успяваше разпознае по някоя забележителност, свързана с някой спомен от детството: огромен стар дъб, в клоните на който някога бе намерил убежище от подивял глиган; леговище на диви зайци, осигурило му не един обяд; поточе с пъстърва, в което някога можеше набързо да налови риба. За известно време знаеше къде е, после се объркваше отново. Удивляваше го мисълта, че мястото, където някога се бе чувствал напълно у дома си, сега му изглеждаше съвсем чуждо, а поточетата и шубраците му се виждаха толкова безсмислени, колкото неговите сегменти и мостри изглеждаха за селяните. Ако изобщо се бе замислял в онези дни как щеше да се обърне животът му, предположенията му щяха да са безкрайно далече от истината.
Изминаха няколко мили. Беше топъл пролетен ден и Джак усети, че се изпотява, но майка му задържа заешката кожа на раменете си. Някъде следобеда тя се спря на една сенчеста поляна. Джак забеляза, че се е задъхала тежко и лицето й е посивяло. Крайно време беше да напусне гората и да дойде да живее с него и Алиена. Реши да положи голямо усилие, но да я убеди.
— Добре ли си? — попита я.
— Разбира се, че съм добре — сопна се тя. — Стигнахме.
Джак се озърна наоколо. Не можа да познае мястото.
— Това ли е? — запита Джонатан.
— Да — отговори му Елън.
— Къде е пътят? — запита я Джак.
— Ей там.
След като се ориентира според пътя, поляната започна да му изглежда позната. Заля го порой от спомени. Ето, там беше големият кестен: тогава беше с окапали листа и цялата земя под него бе покрита с конски кестени, но сега дървото цялото бе разцъфнало, с големи бели цветове като свещи по него. Цветът вече бе започнал да окапва и облак бели листенца току се понасяше надолу.
— Марта ми каза какво се е случило — заговори Джак. — Спрели са, защото майка ти не е могла да продължи повече. Том стъкмил огън и сварил малко ряпа за вечеря: нямало никакво месо. Майка ти те родила точно тук, на земята. Бил си напълно здрав, но нещо се объркало и тя умряла. — На няколко стъпки от основата на дървото земята беше леко издигната. — Виж — каза Джак. — Виждаш ли могилката?
Джонатан кимна. Лицето му беше изопнато от едва сдържано чувство.
— Това е гробът. — Докато Джак го казваше, от дървото закапа цвят и се разстла над могилката като килим от венчелистчета.
Джонатан коленичи до гроба и зареди молитва.
Джак стоеше до него смълчан. Спомни си как бе открил близките си в Шербург: беше изумително преживяване. Това, което Джонатан преживяваше сега, трябваше да е още по-силно.
Най-сетне Джонатан се изправи.
— Щом стана приор — зарече се той, — ще вдигна малък скит точно тук, с параклис и приют, тъй че в бъдеще на никой пътник в този участък на пътя да не му се налага да изкара студена зимна нощ под открито небе. Ще посветя приюта на паметта на майка ми. — Погледна Джак. — Едва ли знаете името й. Нали?
— Беше Агнес — промълви Елън. — Името на майка ти беше Агнес.
Епископ Уейлрън поднесе убедителна теза.
Започна с разказ пред съда за преждевременното развитие на Филип: манастирски иконом едва на двайсет и една години; игумен на скита „Свети Джон в леса“ на двайсет и три; приор на Кингсбридж на забележително ранната възраст двайсет и осем години. Постоянно изтъкваше младостта на Филип и успя да внуши, че има нещо арогантно у човек, приел рано такива отговорности. След това описа „Свети Джон в леса“, неговата отдалеченост и изолираност, и заговори за свободата и независимостта, с които е могъл да разполага неговият игумен.
— Кой може да се изненада — заяви той, — че след като пет години е бил буквално господар на себе си, с много бегли и повърхностни външни проверки, този неопитен, с гореща кръв млад мъж е имал дете?
Звучеше почти неопровержимо. Уейлрън беше възмутително убедителен. На Филип му се искаше да го удуши.
Уейлрън продължи с описание как Филип е довел със себе си Джонатан и Джони Осем пенса, когато дошъл в Кингсбридж. Монасите били стъписани, каза Уейлрън, когато новият им приор пристигнал с бебе и бебегледач. Това беше вярно. За миг Филип забрави за притеснението си и се наложи да потисне носталгичната си усмивка.
Филип си играл с Джонатан като момченце, преподавал му уроци, а по-късно бе направил момъка свой личен помощник, продължи Уейлрън, както би постъпил всеки мъж със собствения си син, само дето на монасите не беше позволено да имат синове.
— Джонатан се развиваше преждевременно, също като Филип — каза Уейлрън. — Когато почина Кътбърт Белоглавия, Филип направи Джонатан иконом, макар Джонатан да беше едва на двайсет и една. Нима нямаше никой друг, който да може да е иконом в този манастир с над сто монаси? Никой, освен едно момче на двайсет и една? Или Филип отдаде предпочитанието си на младежа от собствената му плът и кръв? Когато Милий отиде да стане приор в Гластънбъри, Филип направи Джонатан ковчежник. Той е на трийсет и четири. Той ли е най-мъдрият и най-благочестивият от всички монаси тук? Или просто е фаворитът на Филип?
Филип огледа съда. Провеждаше се в южния трансепт на катедралата Кингсбридж. Архидяконът седеше на голям и изящно резбован стол като на трон. Присъстваха всички хора на Уейлрън, както и монасите на Кингсбридж. Малко работа щеше да се върши в манастира, докато приорът му беше изправен на съд. Всеки важен духовник в графството беше тук, дори и някои низши епархийски свещеници. Имаше и представители на съседни диоцези. Цялата църковна общност на южна Англия очакваше тази присъда. Не ги интересуваше добродетелността на Филип или липсата на такава, разбира се: следяха последното изпитание на сила между приор Филип и епископ Уейлрън.
Когато Уейлрън седна, Филип положи клетвата и заразказва историята от онази зимна утрин преди толкова време. Започна с притесненията, причинявани от Питър от Уеърхам: искаше всички да разберат за предубежденията на Питър към него. След това призова Франсис да свидетелства как е намерено бебето.
Джонатан бе напуснал манастира, оставяйки бележка, че е по следите на нови сведения за произхода си. Джак също бе изчезнал, от което Филип бе заключил, че пътуването имаше нещо общо с майката на Джак, вещицата Елън, и че Джонатан го е било страх, че ако остане да обясни, Филип ще забрани това пътуване. Приорът не смяташе, че Елън ще има какво да добави към историята, разказана от Франсис.
Щом Франсис приключи, Филип заговори:
— Това бебе не беше мое — заяви той простичко. — Заклевам се, че не е мое, заклевам се в безсмъртната си душа. Никога не съм познавал плътски жена и оставам до ден-днешен в това състояние на непорочност, повелена ни от апостол Павел. Тъй че защо, пита лорд епископът, съм се отнасял с това бебе като със свое собствено?
Огледа мълчаливо слушателите си. Беше решил, че единственият му шанс е да каже истината и да се надява, че Бог ще проговори достатъчно гръмко, за да надвие духовната глухота на Питър.
— Когато бях на шест години, баща ми и майка ми умряха. Бяха убити от войниците на стария крал Хенри, в Уелс. Двамата с брат ми бяхме спасени от абата на един манастир наблизо и от него ден насетне за нас се грижеха монаси. Бях манастирски сирак. Знам какво е. Разбирам как сиракът копнее за майчина милувка, колкото и да обича братята, които се грижат за него. Знаех, че Джонатан ще се чувства неестествен, особен, незаконен. Изпитал бях сам това чувство на изолираност, усещането, че съм различен от всички други, защото всички те имат баща и майка, а аз — не. Като него бях изпитвал срам затова, че съм бреме за благотворителността на други хора. Чудил се бях какво не ми е наред, че да трябва да съм лишен от онова, което другите приемаха за даденост. Знаех, че щеше да мечтае нощем за топлата, благоуханна гръд и тихия глас на майка, която никога не е познавал, майка, която го е обичала дълбоко и изцяло.
Лицето на архидякон Питър бе като камък. Беше от най-лошия вид християни, осъзна Филип: изтъкваше всичко негативно, налагаше всяко запрещение, държеше на всички форми на отрицание и настояваше за строго наказание за всяко прегрешение. Но в същото време пренебрегваше Христовото състрадание, отхвърляше милостта на християнството, скандално нарушаваше етиката му на любовта и открито се надсмиваше над благите закони на Христа. Точно такива бяха фарисеите, помисли си той. Нищо чудно, че Господ предпочиташе да сяда на маса с митари и грешници.
Филип продължи, макар да разбираше със свито сърце, че каквото и да каже, то няма да прониже бронята на праведност на Питър.
— Никой не можеше да се грижи за това момче като мен, освен собствените му родители. А тях така и не можахме да намерим. Какъв по-ясен знак за Божията воля…
Замълча. Джонатан току-що бе влязъл в църквата, придружаван от Джак. А между двамата беше вещицата, майката на Джак.
Беше остаряла: косата й бе снежнобяла, а лицето дълбоко набръчкано. Но вървеше като кралица, с високо вдигната глава, странните й златисти очи блестяха предизвикателно. Филип бе твърде изненадан от появата й, за да протестира.
Съдът се смълча, щом тя влезе в трансепта и застана пред архидякон Питър. Заговори с глас, който прокънтя като тръба и отекна от високите прозорци на храма, съграден от сина й.
— Заклевам се във всичко свято, че Джонатан е синът на Том Строителя, моя покоен съпруг, и на първата му жена.
Множеството духовници зашумя смаяно. За известно време шумът бе толкова силен, че никой не можеше да се чуе. Филип беше напълно изумен. Зяпна в Елън с отворена уста. Том Строителя? Джонатан беше син на Том Строителя? Щом погледна Джонатан моментално осъзна, че е истина: приличаха си не само на ръст, но и на лице. Ако Джонатан носеше брада, щеше да е очеизбождащо.
Първата му реакция бе чувство за загуба. До този момент бе най-близкия до баща за Джонатан. Но Том бе истинският му баща и макар да беше мъртъв, разкритието променяше всичко. Филип не можеше повече да мисли за себе си тайно като за баща. Джонатан нямаше повече да се чувства като негов син. Джонатан вече бе синът на Том. Филип го беше изгубил.
Приорът седна тежко. Щом тълпата започна да затихва, Елън разказа историята как Джак чул плач и намерил новородено бебе. Филип слушаше замаян, докато тя разказваше как двамата с Том се скрили в храстите и гледали, когато Филип и монасите се завръщали от сутрешната си работа, заварвайки чакащия ги Франсис с новородено бебе, и как Джони Осем пенса се опитал да го нахрани с парцал, топнат във ведро с козе мляко.
Филип съвсем ясно си спомни колко заинтригуван бе младият Том, някъде ден по-късно, когато случайно се бяха срещнали и той му бе разказал за изоставеното бебе. Беше предположил, че интересът му е като на всеки състрадателен човек, чул трогателна история, но всъщност Том бе разпитвал за съдбата на собственото си дете.
После Филип си спомни колко обичлив беше Том към Джонатан в следващите години, когато бебето стана прощъпалник, а след това — палаво момче. Никой не беше забелязвал това: по онова време целият манастир се държеше с Джонатан като с домашно паленце, а Том прекарваше по цял ден в манастирския двор, тъй че поведението му бе напълно незабележимо. Но сега, докато връщаше спомените си назад, Филип разбираше, че вниманието, отделяно от Том към Джонатан, е било специално.
Щом Елън седна, Филип осъзна, че невинността му е доказана. Разкритията й бяха толкова съкрушителни, че почти бе забравил, че е на съд. Пред разказа й за раждане и смърт, отчаяние и надежда, стари тайни и трайна любов, въпросът за неговото целомъдрие изглеждаше съвсем тривиален. Не беше тривиален, разбира се: бъдещето на приората зависеше от него. А Елън бе отговорила на този въпрос толкова драматично, че изглеждаше невъзможно съдът да продължи повече. „Дори Питър от Уеърхам не би могъл да ме намери за виновен след такова свидетелство“, помисли си Филип. Уейлрън отново бе изгубил.
Уейлрън обаче не беше толкова готов да признае поражението си. Посочи обвиняващо с пръст към Елън.
— Твърдиш, че Том Строителя ти е казал, че бебето, донесено в скита, е негово.
— Да — отвърна предпазливо тя.
— Но другите двама души, които биха могли да потвърдят това — децата Алфред и Марта — не са ви придружили до манастира.
— Не.
— А Том е мъртъв. Тъй че имаме само твоята дума, че Том ти е казал това. Разказът ти не може да се потвърди.
— Колко потвърждения искаш? — викна тя разгорещено. — Джак видя изоставеното бебе. Франсис го взе. Двамата с Джак срещнахме Том, Алфред и Марта. Франсис отнесе бебето в скита. Двамата с Том гледахме сцената в манастира. Колко свидетели биха те задоволили?
— Не ти вярвам — заяви Уейлрън.
— Не ми вярваш ли? — възкликна Елън и Филип разбра, че е ядосана: дълбоко и страстно ядосана. — Ти не вярваш на мен? Ти, Уейлрън Бигод, за когото знам, че си клетвопрестъпник?
Какво, за Бога, предстоеше сега? Филип имаше предчувствие за катаклизъм. Уейлрън беше пребледнял. „Тук има нещо повече“, помисли си приорът. „Нещо, от което Уейлрън се страхува.“ Стомахът му изпърха от възбуда. Уейлрън изведнъж изглеждаше много уязвим.
Филип запита високо Елън:
— Откъде знаете, че епископът е клетвопрестъпник?
— Преди четирийсет и седем години, в същия този приорат, имаше един затворник на име Джак Шеърбърг — заяви Елън.
Уейлрън я прекъсна.
— Този съд не се интересува от събития, станали толкова отдавна.
— Напротив, интересува се — отвърна му Филип. — Обвинението срещу мен се отнася за приписван акт на разврат отпреди трийсет и пет години, милорд епископ. Вие поискахте да докажа невинността си. Сега съдът ще очаква същото и от вас. — Обърна се към Елън. — Продължете.
— Никой не знаеше защо е затворник, а най-малкото той самият. Но дойде моментът, когато той бе освободен и му дадоха скъпоценен потир, може би като възмездие за годините, през които беше несправедливо затворен. Той не искаше драгоценния потир, разбира се: нямаше никаква полза от него, а беше твърде скъп, за да се продаде на пазар. Остави го в старата катедрала тук, в Кингсбридж. Но скоро след това бе задържан — от Уейлрън Бигод, който бе тогава обикновен селски свещеник, низш, но с амбиции — и чашата мистериозно се появи отново в торбата на Джак. Джак Шеърбърг беше лъжливо обвинен в кражба на потира. Осъден по клетвите на трима души: Уейлрън Бигод, Пърси Хамли и приор Джеймс от Кингсбридж. И беше обесен.
Съдът затихна за миг стъписан, а после Филип запита:
— Как научи за всичко това?
— Аз бях единственият приятел на Джак Шеърбърг и той беше бащата на моя син, Джак Джаксън, майстора строител на тази катедрала.
Вдигна се врява. Уейлрън и Питър се опитваха да заговорят едновременно, но никой от двамата не бе чут от изумения ропот на събраните духовници. Бяха дошли за представление, но изобщо не очакваха това.
Най-сетне Питър успя да се наложи.
— Защо трима почитащи закона граждани биха скроили лъжливо обвинение срещу невинен чужденец? — попита той скептично.
— За изгода — отвърна Елън. — Уейлрън Бигод бе направен архидякон. На Пърси му бе дадено имението Хамли и още няколко села, и стана имотен човек. Не знам каква награда бе получена от приор Джеймс.
— Аз мога да отговоря на това — чу се нов глас.
Филип се озърна изумен: заговорилият беше Ремигий. Вече бе много над седемдесетте, белокос и имаше обичая да говори несвързано. Но сега, щом се изправи с помощта на тоягата, очите му блестяха и изражението му бе живо. Рядкост беше да го чуе човек да говори публично: след падението си и завръщането си в манастира бе живял кротък и смирен живот. Филип се зачуди какво предстои. Чия страна щеше да вземе Ремигий? Щеше ли да се домогне до последната възможност да промуши в гърба стария си враг?
— Аз мога да ви кажа каква награда получи приор Джеймс — заговори Ремигий. — На приората бяха дадени селата Нортуолд, Саутуолд и Хъндридейкър, а към тях и гората Олдийн.
Филип беше слисан. Възможно ли бе наистина старият приор да е дал лъжесвидетелство под клетва заради няколко си села?
— Приор Джеймс така и не беше добър стопанин — продължи Ремигий. — Приоратът бе затруднен и той помисли, че допълнителният доход ще ни помогне да се измъкнем. — Ремигий помълча за миг, след което добави язвително: — Донесе малко добро и много вреда. Доходът бе полезен за известно време, но приор Джеймс така и не възвърна самоуважението си.
Заслушан в Ремигий, Филип си спомни прегърбената покрусена фигура на стария приор и най-сетне разбра страданието му.
— Джеймс — продължи Ремигий, — всъщност лично не беше излъгал под клетва, защото се закле само, че потирът е собственост на приората. Но знаеше, че Джак Шеърбърг е невинен и все пак го премълча. Съжаляваше за това мълчание до края на живота си.
И още как, помисли си Филип. Подкупничеството бе ужасен грях за един монах. Свидетелството на Ремигий потвърждаваше разказа на Елън и изобличаваше Уейлрън.
Ремигий продължаваше да говори:
— Някои от по-старите тук днес ще си спомнят какво представляваше приоратът преди четирийсет години: занемарен, безпаричен, западнал, деморализиран. Беше така, защото бремето на вината тежеше над приора. На смъртния си одър той накрая изповяда греха си пред мен. Аз исках… — Ремигий прекъсна. Храмът бе затихнал в очакване. Старият мъж въздъхна и продължи: — Аз исках да заема поста му и да поправя щетите. Но Бог избра друг човек за тази задача. — Отново замълча и старческото му лице се сгърчи болезнено, докато се мъчеше да довърши. — Бих казал: Бог избра по-добър човек. — И се смъкна на мястото си.
Филип беше стъписан, смутен и изпълнен с благодарност. Двама стари врагове, Елън и Ремигий, го бяха спасили. Разкритията на тези стари тайни го караха да се чувства все едно, че бе живял с едно затворено око. Епископ Уейлрън беше посинял от гняв. Трябваше да се е чувствал сигурен, че е в безопасност след всичките тези години. Беше се надвесил над Питър и говореше в ухото на архидякона, докато публиката бръмчеше оживено.
Питър се изправи и викна:
— Тишина! — Храмът затихна. — Този съд се закрива!
— Чакайте малко! — Беше Джак Джаксън. — Не може така! — заговори разпалено. — Искам да знам защо!
Без да обърне внимание на Джак, Питър се отправи към вратата, водеща към портиците и Уейлрън го последва.
Джак тръгна след тях.
— Защо го направи? — извика той по Уейлрън. — Излъгахте под клетва и един човек умря — така ли ще излезете сега оттук без повече дума?
Уейлрън гледаше право напред пребледнял, стиснал устни, с едва сдържан гняв, изписан на лицето му. Докато излизаше през вратата, Джак изрева:
— Отговори ми, лъжлив, покварен, долен страхливецо! Защо уби баща ми?
Уейлрън излезе от църквата и вратата се затръшна зад него.
Осемнадесета глава
I
Писмото от крал Хенри пристигна, докато монасите бяха на катедрален съвет.
Джак бе построил голям нов катедрален съвет, за да побира сто и петдесет монаси — най-големия брой за един манастир в цяла Англия. Кръглата сграда имаше каменен сводест таван и стъпаловидни тераси, по които братята да сядат. Монашеските служители седяха на каменни пейки около стените, малко над нивото на останалите. А Филип и Джонатан имаха изваяни каменни тронове до стената срещу вратата.
Млад монах четеше седемнайсетата глава от „Правилото на Свети Бенедикт“.
— Шестото стъпало на смирение е достигнато, когато един монах е доволен от всичко, що е оскъдно и низше… — Филип осъзна, че не знаеше името на монаха, който четеше. Дали бе защото остаряваше, или защото манастирът бе толкова голям? — Седмото стъпало на смирение е достигнато, когато човек не само признава с езика си, че е най-долен и низш спрямо други, но и го вярва най-дълбоко в сърцето си.
Филип знаеше, че все още не бе достигнал до това стъпало на смирение. Беше постигнал много в своите шейсет и две години и го бе постигнал с кураж, решителност и използвайки мозъка си. И трябваше непрекъснато да си напомня, че същинската причина за успеха му бе, че се радваше на помощта на Господа, без Когото всичките му усилия щяха да са всуе.
До него Джонатан мърдаше неспокойно в стола си. Джонатан имаше още повече проблеми с добродетелта на смирението от Филип. Арогантността бе порокът на добрите водачи. Младият мъж бе готов да поеме приората веднага и беше нетърпелив. Беше говорил с Алиена и жадуваше да опита новите й земеделски техники като орането с коне и засяването на грах и овес върху част от оставената на угар земя. Беше съвсем същото като гледането на овце за вълна преди трийсет и пет години, помисли си Филип.
Знаеше, че трябва да отстъпи и да остави на Джонатан да се заеме с приората. Редно беше самият той да прекара сетните си години в молитва и размисъл. Често пъти бе препоръчвал същото на други. Но сега, когато вече бе достатъчно стар, за да се отдръпне, перспективата го ужасяваше. Живот в молитва и съзерцание щеше да го подлуди.
Само че Джонатан нямаше да чака вечно. Господ му беше дал уменията да ръководи голям манастир и той не смяташе да пропилява дарованията си. Беше посетил много абатства през годините и си бе създал добро впечатление накъде вървят. Скоро някой ден, щом починеше някой абат, монасите щяха да помолят Джонатан да се яви на избор и за Филип щеше да е трудно да му откаже позволение.
Младият монах, чието име Филип не можеше да си спомни, тъкмо довършваше главата, когато на вратата се почука и портиерът влезе. Брат Стивън, циркуиторът, го погледна намръщено: не биваше да безпокои монасите на катедралния съвет. Циркуиторът отговаряше за дисциплината и като всички такива мъже се придържаше строго към правилата.
Портиерът зашепна силно:
— Има пратеник от краля!
Филип се обърна към Джонатан.
— Ще се погрижиш, нали? — Пратеникът щеше да настои да връчи писмото на старши монашески служител. Джонатан излезе. Всички монаси си шепнеха. Филип заяви твърдо: — Ще продължим със заупокойната.
Докато започваха молитвите за мъртвите, той се замисли какво ли имаше да каже вторият крал Хенри на приората Кингсбридж. Едва ли щеше да е добра новина. Хенри беше скаран с Църквата от шест дълги години. Спорът бе започнал заради юрисдикцията на църковните съдилища, но упоритостта на краля и ревността на архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, бяха осуетили компромиса и противоречието се беше разраснало до криза. Бекет бе принуден да се оттегли в изгнание.
За жалост английската Църква не беше единодушна в подкрепата си към него. Епископи като Уейлрън взимаха страната на краля, за да си спечелят кралското благоволение. Само че папата оказваше натиск над Хенри да сключи мир с Бекет. Може би най-лошото последствие от целия спор бе в това, че нуждата на Хенри да спечели подкрепа в английската Църква даваше на алчни за власт епископи като Уейлрън още по-голямо влияние в кралския двор. Точно заради това на Филип едно писмо от краля му изглеждаше още по-злокобно от обичайното.
Джонатан се върна и му връчи веленов свитък, запечатан с восък, а върху восъка личеше знака на огромен кралски печат. Всички монаси го гледаха и приорът прецени, че ще е прекалено да ги моли да се съсредоточат над молитви за мъртви хора, когато държеше такова писмо в ръката си.
— Добре — рече той. — Ще продължим с молитвите по-късно. — Счупи печата и отвори писмото. Хвърли поглед на поздравлението, след което подаде писмото на Джонатан, чиито млади очи бяха по-добри. — Прочети ни го, моля.
След обичайните поздравления кралят пишеше:
— За нов епископ на Линкълн съм предложил Уейлрън Бигод, понастоящем епископ на Кингсбридж…
Гласът на Джонатан бе заглушен от възбуденото бръмчене. Филип поклати глава отвратен. Уейлрън беше загубил всякакво доверие на местна почва след разкритията на делото срещу Филип: невъзможно бе да продължи като епископ. Ето защо бе убедил краля да го предложи за епископ на Линкълн — едно от най-богатите епископства на света. Линкълн беше третият по важност диоцез в кралството след Кентърбъри и Йорк. Оттам имаше само една къса стъпка до архиепископския сан. Хенри може би дори подготвяше Уейлрън да заеме мястото на Томас Бекет. Мисълта за Уейлрън като архиепископ на Кентърбъри, оглавяващ английската Църква, бе толкова ужасяваща, че на Филип му призля от страх.
След като монасите се успокоиха, Джонатан продължи:
— … и съм препоръчал Дяконът и Катедралният съвет на Линкълн да го изберат.
Е, това поне беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, помисли си Филип. Една кралска препоръка беше почти заповед, но не съвсем: ако катедралният съвет на Линкълн застанеше срещу Уейлрън или имаха свой кандидат, щяха да създадат неприятности на краля. Кралят може би щеше да се наложи в крайна сметка, но въпросът не беше предрешен.
Джонатан продължи:
— Заповядвам на вас, Катедралния съвет на приората на Кингсбридж, да проведете избор за нов епископ на Кингсбридж и ви препоръчвам да изберете за епископ моя слуга Питър от Уеърхам, архидякон на Кентърбъри.
От събралите се монаси се надигнах възмутени викове. Арогантният, злобен и самонадеян архидякон Питър беше изборът на краля за нов епископ на Кингсбридж! Питър беше от същото тесто като Уейлрън. И двамата бяха искрено благочестиви и богобоязливи, но не притежаваха никакъв усет за собствената си погрешимост, тъй че гледаха на собствените си желания като на Божия воля и преследваха целите си с пълна безскрупулност. С Питър като епископ, животът на Джонатан като приор щеше да мине в борба за справедливост и благоприличие в графство, управлявано с железен юмрук от безсърдечен човек. А ако Уейлрън станеше архиепископ, нямаше да има никаква надежда за облекчение.
Филип си представи един дълъг тъмен век напред, като в най-лошия период на гражданската война, в който графове като Уилям вършат безнаказано каквото намерят за добре, докато нагли свещеници занемаряват паствата си и приоратът затъва отново в жалката сянка на прежното си величие. Мисълта го разгневи.
Не беше единственият ядосан. Стивън Циркуитора се изправи зачервен и викна с цяло гърло: „Това няма да го бъде!“, въпреки наложеното от Филип правило на катедралния съвет всички да говорят спокойно и кротко.
Монасите го подкрепиха шумно, но Джонатан доказа благоразумието си, като зададе съдбоносния въпрос:
— Какво можем да направим?
Дебелият Бърнард Магерника рече:
— Трябва да откажем на искането на краля!
Няколко монаси изразиха шумно съгласието си. Стивън предложи:
— Трябва да напишем на краля и да заявим, че ще изберем когото намерим за добре! — А след това добави смутено: — С Божието напътствие, естествено.
Джонатан отвърна:
— Не съм съгласен, че трябва да откажем така твърдо. Колкото по-бързо се опълчим на краля, толкова по-скоро ще си навлечем гнева му върху главите си.
— Джонатан е прав — намеси се Филип. — Човек, който губи битка със своя крал, може да бъде опростен, но човек, който печели такава битка, е обречен.
Стивън избухна:
— Но вие просто се предавате!
Филип беше притеснен и уплашен като всички останали, но трябваше да изглежда спокоен.
— Стивън, овладей се, моля те. Трябва да се борим против това ужасно назначение, разбира се. Но ще го правим внимателно и умно, като отбягваме винаги открито противопоставяне.
— Но какво ще правим? — попита Стивън.
— Не знам още — отвърна Филип. Беше отпаднал духом в началото, но започваше да се чувства готов за борба. Водил беше тази битка непрекъснато, през целия си живот. Беше я водил тук, в приората, когато надви Ремигий и стана приор. Беше я водил в графството срещу Уилям Хамли и Уейлрън Бигод. И сега щеше да я води за Англия. Щеше да воюва с краля.
— Мисля, че трябва да отида до Франция — заяви той. — Да се видя с архиепископ Томас Бекет.
При всяка друга криза в своя живот, Филип бе успявал да излезе с план. Всеки път, щом той самият или приоратът му, или градът му се окажеха заплашени от силите на беззаконието и диващината, беше измислял някаква форма на отбрана или контраатака. Невинаги бе сигурен в успеха, но никога не беше в пълно неведение какво да прави. До този момент.
Все още беше объркан, когато пристигна в град Сенс, югоизточно от Париж в кралството на Франция.
Катедралата на Сенс бе най-широкото здание, което бе виждал някога. Нефът трябваше да е петдесет стъпки широк. В сравнение с катедралата на Кингсбридж, Сенс създаваше впечатление по-скоро за пространство, отколкото за светлина.
Докато пътуваше през Франция, за първи път в живота си осъзна, че на света съществува далеч по-голямо разнообразие от църкви, отколкото си бе представял преди и разбра преломното въздействие, което пътуването бе оказало върху мисленето на Джак Джаксън. Когато мина през Париж, Филип се постара да посети абатската църква Сен Дени и видя откъде бе взел Джак някои от идеите си. Видял беше също тъй две църкви с висящи контрафорси като тези в Кингсбридж: явно и други майстори зидари се бяха изправяли пред същите проблеми като Джак и бяха стигнали до същото решение.
Филип се отби да отдаде почитанията си на архиепископа на Сенс, Уилям Уайтхендс, интелигентен млад духовник, племенник на покойния крал Стивън. Архиепископ Уилям го покани на обяд. Филип бе поласкан, но отклони поканата: бил беше целия този дълъг път, за да се види с Томас Бекет и сега, когато бе толкова близо, изпитваше нетърпение. След като присъства на литургията в катедралата, продължи по течението на река Йон на север от града.
Пътуваше леко като за приор на един от най-богатите манастири в Англия: взел беше със себе си само двама войници за охрана, млад монах на име Майкъл Бристол за помощник и товарен кон със свещени книги в дисагите, преписани и красиво илюстрирани в скрипториума на Кингсбридж. Тях бе подготвил за дарове за абатите и епископите, които навестяваше по време на пътуването си. Скъпите книги се оказваха впечатляващ подарък и влизаха в рязък контраст със скромния му антураж. Беше съзнателно. Искаше да внуши на хората уважение към приората, а не към приора.
Извън северната порта на Сенс, на една слънчева морава край реката намери достопочтеното абатство Сен Коломб, където в последните три години живееше архиепископ Томас. Един от свещенослужителите го поздрави топло, нареди на слугите да се погрижат за конете и багажа му и го вкара в къщата за гости, където бе отседнал архиепископът. На Филип му хрумна, че изгнаниците трябваше да се радват, че посрещат гости от дома не само по сантиментални причини, а и защото беше знак на подкрепа.
Поднесоха храна и вино на Филип и помощника му, а после им представиха домакинството на Томас. Всичките му хора бяха свещенослужители, предимно млади и — както Филип забеляза — доста умни. Много скоро Майкъл вече спореше с един от тях по преосъществяването на хляба и виното в плътта и кръвта Христови в Евхаристията. Филип отпиваше от чашата си с вино и слушаше, без да взима участие. По някое време един свещениците се обърна към него:
— Каква е вашата гледна точка, отец Филип? Все още нищо не сте казал.
Филип се усмихна.
— Заплетените теологични въпроси са най-малкият ми проблем.
— Защо?
— Защото ще бъдат разрешени в бъдното, а междувременно могат да бъдат безопасно оставени настрана.
— Добре казано! — намеси се нов глас. Филип вдигна очи и видя архиепископ Томас Бекет.
Мигновено усети, че е в компанията на забележителен човек. Томас беше висок, строен и изключително красив, с широко чело, светли очи, бяла кожа и тъмна коса. Беше с около десет години по-млад от Филип, на около петдесет или петдесет и една. Въпреки несгодите си имаше живо, ведро изражение. Беше много притегателна личност, оцени Филип мигновено, и това отчасти обясняваше забележителното му издигане от низше потекло.
Филип коленичи и целуна ръката му.
— Толкова се радвам да се запозная с вас! — поздрави го Томас. — Винаги съм чакал да навестя Кингсбридж — толкова много съм слушал за вашия приорат и възхитителната нова катедрала.
Филип бе очарован и поласкан. Отвърна:
— Дошъл съм да се видя с вас, защото всичко, което сме постигнали, е подложено на изпитание от краля.
— Искам да чуя всичко за това, веднага — каза Томас. — Елате в стаята ми.
Обърна се и излезе.
Филип го последва, зарадван и същевременно притеснен.
Томас го отведе в по-малка стая. Имаше скъпо легло от кожа и дърво, застлано с тънки ленени чаршафи и везана покривка, но Филип видя също така тънка постелка, навита на руло в ъгъла и си спомни приказките, че Томас никога не използва луксозните мебели, предлагани му от домакините. Спомни си своето уютно легло в Кингсбридж и го жегна чувства за вина, че дреме в удобство, докато архиепископът на цяла Англия спи на пода.
— Като стана дума за катедрали — заговори Томас, — какво мислите за Сенс?
— Удивителна е — отвърна Филип. — Кой е майсторът строител?
— Уилям от Сенс. Надявам се да го привлека в Кентърбъри някой ден. Седнете. Разкажете ми какво става в Кингсбридж.
Филип му разказа за епископ Уейлрън и архидякон Питър. Томас изглеждаше дълбоко заинтригуван и зададе няколко проницателни въпроса. Освен чара си притежаваше и остър ум. Нужни му бяха и двете, за да се издигне до сан, от който да може да обезсилва волята на един от най-силните крале, които Англия бе имала някога. Според мълвата, под архиепископското расо Томас носеше груба власеница. А под красивата външност, напомни си Филип, се криеше желязна воля.
Щом разказът му свърши, Томас го погледна мрачно и заяви:
— Това не може да се допусне.
— Наистина. — Твърдият тон на Томас беше окуражаващ. — Можете ли да го спрете?
— Само ако бъда възстановен в Кентърбъри.
Не на този отговор се беше надявал Филип.
— Но не можете ли да напишете на папата, още сега?
— Ще го направя. Днес. Папата няма да признае Питър за архиепископ на Кингсбридж, обещавам ви. Но не можем да го спрем да се настани в епископския палат. И не можем да назначим друг.
Филип бе стъписан и обезсърчен от категоричността на Томас. През целия път дотук бе подхранвал надеждата, че Томас ще стори онова, което за него бе непосилно и че ще измисли начин да обезсили кроежите на Уейлрън. Но гениалният Томас също бе затруднен. Единственото, което можеше да предложи, бе надеждата, че ще бъде възстановен в Кентърбъри. Тогава, разбира се, щеше да има властта да наложи вето над епископските назначения. Филип попита унило:
— Има ли някаква надежда да се върнете скоро?
— Някаква, да. Стига да сте оптимист — отвърна Томас. — Папата е съставил мирен договор и настоява аз и Хенри да се съгласим с него. Условията са приемливи за мен: договорът ми дава онова, което отстоявах. Хенри заявява, че е приемлив за него. Настоял съм той да демонстрира искреността си, като ми даде целувката на мира. Той отказва. — Докато говореше, гласът на Томас се промени. Естественото повишаване и спадане на тона в разговора се изравни и стана настойчиво монотонен. Цялата живост се стопи от лицето му и той придоби облика на свещеник, изнасящ проповед за себеотрицанието пред безразсъдно паство. Филип прочете на лицето му упоритостта и гордостта, които му бяха давали сила за борба през всичките тези години. — Отказът на краля от целувката на мира е знак, че възнамерява да ме подлъже да се върна в Англия и след това да се отрече от условията на споразумението.
Филип кимна. Целувката на мира, която бе част от ритуала на литургията, бе символът на доверие и никой договор, от брачен до мирен, не беше пълен без нея.
— Какво мога да направя аз? — отправи той въпрос, колкото към Томас, толкова и към себе си.
— Върни се в Англия и подеми кампания за мен — каза Томас. — Напиши писма до своите колеги приори и абати. Прати делегация от Кингсбридж до папата. Направи петиция пред краля. Изнасяй проповеди в прочутата си катедрала и кажи на хората от графството, че техният най-висш духовник е пропъден от техния крал.
Филип кимна. Нищо такова нямаше да направи. Томас му казваше да се влее в съпротивата против краля. Това можеше да укрепи донякъде духа на архиепископа, но нямаше да донесе нищо за Кингсбридж.
Имаше по-добра идея. Щом Хенри и Томас бяха толкова близки, може би нямаше да е чак толкова трудно да бъдат тласнати един към друг. Може би тук би могло нещо да се постигне. Идеята възбуди оптимизма му. Вероятността беше нищожна, но нямаше какво да губи.
В края на краищата спореха само за една целувка.
Филип беше потресен, когато видя колко се е състарил брат му.
Косата на Франсис бе посивяла, имаше торбички под очите си и кожата на лицето му изглеждаше изсушена. Само че беше на шейсет години, тъй че може би не бе изненадващо. И изглеждаше бодър, с весели очи.
Филип осъзна, че това, което го притеснява, бе собствената му старост. Както винаги мислеше за нея винаги щом видеше колко се е състарил брат му. Не беше се поглеждал в огледало от години. Зачуди се дали и той има торбички под очите. Опипа лицето си. Трудно беше да се разбере.
— Как се работи с Хенри? — попита той, любопитен като всеки друг да узнае що за хора бяха кралете насаме.
— По-добре, отколкото с Мод — отвърна Франсис. — Тя беше по-умна, но по-коварна. Хенри е много открит. Винаги знаеш какво мисли.
Седяха в църковния двор на един манастир в Баю, където Филип беше отседнал. Дворът на Хенри се бе настанил наблизо. Франсис все още работеше за Хенри, както през всичките изминали двайсет години. Вече ръководеше кралския архив — службата, където се пишеха всички кралски писма и едикти. Беше важен и влиятелен пост.
— Открит ли? — каза Филип. — Хенри? Архиепископ Томас не мисли така.
— Поредна голяма грешка в преценката на Томас — отвърна Франсис презрително.
Филип сметна, че Франсис не биваше да е толкова пренебрежителен към архиепископа.
— Томас е велик човек.
— Томас иска да е крал — сряза го Франсис.
— А Хенри изглежда иска да е архиепископ — не остана длъжен Филип.
За миг двамата се изгледаха сърдито. След като и те вече бяха успели да се ядосат един на друг, не беше изненадващо, че Хенри и Томас се караха така настървено, реши приорът. Усмихна се и каза:
— Добре, ние поне не би трябвало да се караме за това.
Изражението на Франсис омекна.
— Не бива, разбира се. Не забравяй, този спор ми тормози живота вече шест години, не мога да съм толкова отчужден като теб.
Филип кимна.
— Но защо Хенри не иска да приеме мирния план на папата?
— Ще го приеме — отвърна Франсис. — На косъм сме от помирението. Но Томас иска повече. Настоява за целувката на мира.
— Но ако кралят е искрен, би трябвало да даде целувката на мира като гаранция?
Франсис повиши глас.
— Не е в плана!
— Но защо да не я даде все пак? — възрази Филип.
Франсис въздъхна.
— Би го направил с радост. Но веднъж се закле публично, че никога няма да даде на Томас целувката на мира.
— Много крале са нарушавали клетви.
— Слаби крале. Хенри няма да се отметне от публична клетва. Точно това го отличава от немощния крал Стивън.
— В такъв случай Църквата може би не бива да го увещава в обратното — отстъпи с неохота Филип.
— Тогава защо Томас толкова настоява за целувката? — попита раздразнено Франсис.
— Защото не вярва на Хенри. Какво би спряло Хенри да пренебрегне споразумението? Какво би могъл Томас да направи тогава? Отново да иде в изгнание? Поддръжниците му бяха верни, но са уморени. Томас не може да преживее отново всичко това. Тъй че преди да отстъпи, трябва да има железни гаранции.
Франсис поклати тъжно глава.
— Само че вече всичко това се превърна във въпрос на гордост. Знам, че Хенри няма никакво намерение да лъже Томас. Но не иска да бъде принуждаван. Мрази да се чувства принуден.
— Същото е и с Томас, мисля — рече Филип. — Поискал е този жест и не може да отстъпи. — Поклати уморено глава. Мислил бе, че Франсис може би ще предложи начин двамата мъже да бъдат помирени, но задачата изглеждаше неизпълнима.
— Иронията във всичко това е, че Хенри с радост би целунал Томас след помирението — каза Франсис. — Просто не иска да го приеме като предварително условие.
— Той ли го каза това? — попита Филип.
— Да.
— Но това променя всичко! — възкликна Филип. — Какво точно каза той?
— Каза: „По устата ще го целуна, краката ще му целуна и ще изслушам литургията му, но след като се върне.“ Лично го чух.
— Ще кажа това на Томас.
— Смяташ ли, че би могъл да го приеме? — попита Франсис възбудено.
— Не знам. — Филип не смееше да се надява. — Изглежда толкова дребно отстъпление. Получава целувката — просто малко по-късно, отколкото я искаше.
— И за Хенри е също толкова дребно отстъпление — каза Франсис въодушевено. — Дава целувката, но доброволно, а не по принуда. Боже мой, може и да се получи.
— Биха могли да се помирят в Кентърбъри. Цялото споразумение може да се обяви предварително, тъй че никой от тях да не може нищо да промени в последния момент. Томас би могъл да изнесе литургия, а Хенри би могъл да му даде целувката там, в катедралата.
„И тогава Томас би могъл да осуети плановете на Уейлрън“, помисли си Филип.
— Ще предложа това на краля — заяви Франсис.
— И аз на Томас.
Манастирската камбана прокънтя. Двамата братя станаха.
— Бъди убедителен — предупреди Филип. — Ако това стане, Томас може да се върне в Кентърбъри… а ако Томас се върне, с Уейлрън Бигод е свършено.
Срещнаха се на хубава морава край една река на границата между Нормандия и кралство Франция, недалече от градовете Фретевал и Виви-льо-Рей. Крал Хенри вече бе там с антуража си, когато Томас пристигна с архиепископ Уилямс от Сенс. Филип, в свитата на Томас, зърна брат си Франсис с краля в другия край на полето.
Хенри и Томас бяха стигнали до споразумение — поне на думи.
И двамата бяха приели компромиса, според който целувката на мира щеше да се даде на помирителна литургия, след като Бекет се върне в Англия. Само че примирието щеше да се сключи едва след като двамата се срещнеха.
Томас подкара коня си към средата на моравата, оставяйки хората си назад и Хенри направи същото, докато всички ги гледаха със затаен дъх.
Говориха часове.
Никой друг не можеше да чуе какво си казват, но всеки можеше да се досети. Говореха за оскърбленията на Хенри срещу Църквата, за начина, по който английските епископи се бяха опълчили на Томас, за спорната Конституция на Кларендън, за изгнанието на Томас, за ролята на папата… Първоначално Филип бе уплашен, че ще се скарат горчиво и ще се разделят като още по-големи врагове. И преди бяха стигали до разбирателство и се бяха срещали така, а после нещо беше възниквало, някакъв въпрос, засягащ гордостта на единия или на двамата, тъй че си бяха разменяли груби думи и се бяха разделяли кипнали, като всеки обвиняваше непримиримостта на другия. Но колкото повече си говореха, толкова по-голям оптимизъм обземаше Филип. Ако един от двамата бе готов да избухне, със сигурност щеше да се е случило по-рано.
Горещият летен следобед започна да захлажда и сенките на брястовете отвъд реката се издължиха. Напрежението бе непоносимо.
Тогава най-сетне нещо се случи. Томас се раздвижи.
Щеше ли да си тръгне? Не. Томас слизаше от коня си. Какво означаваше това? Филип загледа със затаен дъх. Томас слезе от коня си, приближи се към Хенри и коленичи в нозете на краля.
Кралят слезе и прегърна Томас.
Придворните от двете страни завикаха възторжено и замятаха шапки във въздуха.
Филип усети сълзите, бликнали от очите му. Конфликтът бе разрешен — с разум и добра воля. Така трябваше да бъде.
Може би това бе поличба за бъдещето.
II
Беше денят на Коледа и кралят беше гневен.
Уилям Хамли беше уплашен. Беше познавал само една личност с толкова избухлив нрав като на крал Хенри и това беше майка му. Хенри беше ужасяващ почти като нея. Бездруго беше плашещ мъж, с широките си рамене, яката си гръд и огромната си глава. Но когато се разгневеше, синкавосивите му очи се наливаха с кръв, луничавото му лице почервеняваше и обичайната му нервност преминаваше в яростно крачене на пленена мечка.
Намираха се в Бур ле Роа, ловно имение на Хенри в един парк близо до крайбрежието на Нормандия. Кралят уж трябваше да е щастлив. Обичаше лова повече от всичко друго на света и това бе едно от любимите му места. Но беше гневен. И причината бе архиепископ Томас от Кентърбъри.
— Томас, Томас, Томас! Само това чувам от противните прелати! Томас прави това, Томас прави онова, Томас те оскърби, Томас беше несправедлив към теб. До гуша ми дойде от Томас!
Уилям огледа крадешком лицата на графовете, епископите и други видни особи около коледната трапеза в голямата зала. Повечето от тях изглеждаха притеснени. Само на едно лице се беше изписало задоволство: Уейлрън Бигод.
Уейлрън беше предсказал, че Хенри скоро отново ще се скара с Томас. Томас бе спечелил прекалено решително, обясни той. Папският мирен план бил принудил краля да отстъпи твърде много и щяло да има нови напрежения, когато Томас се опитал да пожъне плодовете на кралските обещания. Но Уейлрън не просто беше седял и чакал да види какво ще стане: беше се потрудил здраво да се сбъдне предсказанието му. С помощта на Уилям, Уейлрън постоянно донасяше на Хенри оплаквания от това, което вършеше Томас след завръщането си в Англия: обикалянето из провинцията с армия рицари, посещения на привържениците му и подготвяне на всевъзможни изменнически планове, както и наказване на духовници, които бяха подкрепяли краля по време на изгнанието. Уейлрън доукрасяваше тези съобщения, преди да ги предаде на краля, но имаше известна истина във всичко, което казваше. Само че подклаждаше пламъците на огън, който вече се бе разгорял добре. Всички, които бяха изоставили Томас през шестте години на спора и сега живееха в страх от възмездие, бяха склонни да го злепоставят пред краля.
Тъй че Уейлрън изглеждаше щастлив, докато Хенри се гневеше. И с пълно основание. Той щеше да пострада повече от всеки друг от завръщането на Томас. Архиепископът бе отказал да утвърди назначението на Уейлрън за епископ на Линкълн. При все това бе посочил свой избраник за епископ на Кингсбридж: приор Филип. Ако Томас се наложеше, Уейлрън щеше да загуби Кингсбридж, но нямаше да спечели Линкълн. Щеше да бъде съсипан.
Положението на самия Уилям също щеше да пострада. С Алиена, която действаше от името на графа, с отстранения Уейлрън, с Филип за епископ и несъмнено с Джонатан за приор на Кингсбридж, Уилям щеше да е изолиран, без нито един съюзник в графството. Заради това се бе присъединил към Уейлрън в кралския двор и сътрудничеше в подронването на крехкото съгласие между крал Хенри и архиепископ Томас.
Никой не беше ял много от лебедите, гъските, пауните и патиците на масата. Уилям, който обикновено ядеше и пиеше с охота, хапваше залъци хляб и отпиваше посет, питие от мляко, бира, яйца и индийско орехче, за да успокои вгорчения си стомах.
Поредният повод за гнева на Хенри бе новината, че Томас е пратил делегация в Тур, където се намираше папа Александър, за да се оплаче, че Хенри не е спазил своята част от мирния договор. Един от по-старите съветници на краля, Енжуге де Бохун, каза:
— Няма да има никакъв мир, докато не заповядате Томас да бъде екзекутиран.
Уилям се стъписа.
Хенри изрева:
— Точно така!
За Уилям беше ясно, че Хенри е приел репликата по-скоро като израз на песимизъм, отколкото като сериозно предложение. Но имаше чувството, че Енжуге все пак не го казва току-така.
Уилям Малвоазин подхвърли небрежно:
— Когато бях в Рим, на връщане от Йерусалим чух да разправят как един папа е бил екзекутиран заради непоносима безочливост. Проклет да съм, ако мога да се сетя за името му вече.
Архиепископът на Йорк се намеси:
— Изглежда нищо друго не може да се направи с Томас. Докато той е жив, ще подклажда размирици в страната и в чужбина.
За Уилям думите на тези трима държавници прозвучаха като предварително съгласувани. Озърна се към Уейлрън. В този момент Уейлрън заговори:
— Определено няма смисъл да се апелира към чувството на Томас за благоприличие…
— Млъкнете всички! — изрева кралят. — Достатъчно чух! Само хленчите — кога ще си размърдате задниците и ще направите нещо? — Отпи глътка от ейла в бокала си. — Тази бира има вкус на пикня! — ревна той побеснял. Избута стола си назад и докато всички останали побързаха да станат, той се изправи и с гневни крачки напусна залата.
Уейлрън наруши настъпилата тревожна тишина:
— Посланието едва ли можеше да е по-ясно, ваши благородия. Трябва да се размърдаме и да предприемем нещо с Томас.
Уилям Мандевил, графът на Есекс, предложи:
— Мисля, че наша делегация трябва да иде да се види с Томас и да го вкара в пътя.
— И какво ще направите, ако той откаже да се вслуша в разума? — запита Уейлрън.
— Мисля, че трябва да го арестуваме в името на краля.
Няколко души заговориха едновременно. Събранието се накъса на малки групи. Мъжете около графа на Есекс заобсъждаха делегацията си до Кентърбъри. Уилям видя, че Уейлрън говори с двама-трима по-млади рицари. Уейлрън засече погледа му и го подкани с жест към тях.
— Делегацията на Уилям Мандевил няма да направи нищо — заговори Уейлрън. — Томас може да се справи с тях с едната си ръка вързана зад гърба.
Реджиналд Фицърс го погледна твърдо и заяви:
— Според някои от нас е време за по-сурови мерки.
— Какво имате предвид?
— Чухте какво каза Енжуге.
Ричард ле Брет, около осемнайсетгодишно момче, избълва:
— Екзекуция.
Думата вледени сърцето на Уилям. Сериозно беше, значи. Зяпна в Уейлрън.
— Ще поискате ли благословията на краля?
Отговори му Реджиналд:
— Невъзможно. Той не може предварително да одобри нещо такова. — И се усмихна злобно. — Но може след това да възнагради верните си слуги.
— Е, Уилям — каза младият Ричард, — с нас ли си?
— Не съм сигурен — отвърна той. Чувстваше се едновременно възбуден и уплашен. — Ще трябва да помисля.
— Няма време за мислене — сряза го Реджиналд. — Ще трябва да тръгнем веднага. Трябва да стигнем в Кентърбъри преди Уилям Мандевил, иначе неговата група ще ни попречи.
Уейлрън се обърна към Уилям:
— Трябва им по-възрастен човек с тях, да ги води и да планира операцията.
Уилям беше убийствено склонен да се съгласи. Не само щеше да реши проблемите си, ами и кралят вероятно щеше да му даде графство в отплата.
— Но убийството на архиепископ трябва да е ужасен грях!
— Не се притеснявай — успокои го Уейлрън. — Ще ти дам опрощение.
* * *
Тежестта на това, което предстоеше да извършат, надвисна като гръмоносен облак над Уилям, докато групата убийци пътуваше към Англия. За нищо друго не можеше да мисли. Не можеше нито да яде, нито да спи. Действаше объркано и говореше разсеяно. Докато корабът стигна в Дувър, вече бе готов да се откаже от замисъла.
Стигнаха до замъка Салтууд в Кент три дни след Коледа, вечерта в понеделник. Замъкът бе на архиепископа на Кентърбъри, но по време на изгнаничеството беше зает от Ранулф де Брок, който бе отказал да го върне. Всъщност едно от оплакванията на Томас до папата бе, че крал Хенри не е успял да му върне замъка.
Ранулф вдъхна нова увереност на Уилям.
Де Борк беше опустошил Кент в отсъствието на архиепископа, облагодетелстван от липсата на власт също като Уилям преди години и бе готов на всичко, за да запази свободата си да прави каквото намери за добре. Беше въодушевен от плана за убийството, прие с охота да участва в него и веднага започна с жар да обсъжда подробностите. Деловият му подход разпръсна суеверния страх, който бе замъглил погледа на Уилям Хамли и той отново си представи какво би било отново да стане граф, без никой да му казва какво да прави.
Останаха будни през по-голямата част от нощта, за да обмислят операцията. Ранулф начерта план на катедралния двор и архиепископския палат, като надраска масата с ножа си. Монашеските помещения бяха в северната страна на църквата, което бе необичайно — обикновено се намираха в южната, като в Кингсбридж. Архиепископският палат бе прикрепен към северозападния ъгъл на храма. Входът към него бе откъм кухненския двор. Докато разчертаваше плана, Ранулф прати конници до гарнизоните си в Дувър, Рочестър и Блечингли, със заповед до рицарите си да го срещнат на пътя за Кентърбъри на заранта. Към зазоряване заговорниците си легнаха, за да дремнат за час-два.
Краката на Уилям го горяха като огън от дългия път. Надяваше се това да е последната военна операция, която щеше да върши повече. Скоро бе вече на петдесет и пет, ако сметките му бяха верни и ставаше твърде стар за военни действия.
Въпреки умората си и окуражителното влияние на Ранулф, все пак не можа да заспи. Идеята за убийство на архиепископ бе твърде ужасяваща, макар вече да бе получил опрощение за греха си. Боеше се, че ако заспи щеше да има кошмари.
Бяха замислили добър план за нападение. Щеше да се обърка, разбира се: винаги нещо се объркваше. Важното бе да е достатъчно гъвкав, за да се пригоди към неочакваното. Но каквото и да се случеше, нямаше да е много трудно за група закалени в бой мъже да надвият шепа изнежени монаси.
В стаята с прозорци-амбразури се процеди смътната светлина на сива зимна утрин. След малко Уилям стана. Опита се да каже молитвите си, но не можа.
Другите също станаха рано. Закусиха заедно в залата. Освен Уилям и Ранулф тук бяха Реджиналд Фицърс, когото Уилям бе направил водач на щурмуващата група, Ричард ле Брет — младокът, Уилям Трейси — най-старият и Хю Морвил — най-старшият по ранг.
Навлякоха броните си и поеха на конете на Ранулф. Беше хапливо студен ден и небето бе мрачно, с ниски сиви облаци, сякаш се канеше да завали сняг. Хванаха по стария път, наречен Стоун стрийт. След като пътуваха около два часа и половина, към тях се присъединиха още няколко рицари.
Главният им сборен пункт беше абатството „Свети Августин“, което се намираше извън града. Абатът беше стар враг на Томас, както го бе уверил Ранулф, но Уилям все пак реши да му каже, че са дошли да арестуват Томас, не да го убият. Щяха да се придържат към този претекст до последния момент: никой не трябваше да знае истинската цел на операцията, освен самия Уилям, Ранулф и четиримата рицари, прехвърлили се от Франция.
Стигнаха до абатството по обед. Мъжете, призовани от Ранулф, чакаха. Абатът им даде обяд. Виното му беше много добро и всички пиха много. Ранулф разясни задачите на войниците, които щяха да обкръжат катедралния двор и да предотвратят всеки опит някой да се измъкне.
Уилям непрекъснато трепереше, дори когато застана до огъня в къщата за гости. Трябваше да е проста операция, но наказанието за провал щеше да е смърт. Кралят щеше да измисли как да оправдае убийството на Томас, но изобщо нямаше да подкрепи опит за убийство: щеше да се наложи да отрече, че изобщо е знаел за това и да обеси извършителите. Уилям беше обесил много хора като шериф на Шайринг, но мисълта как собственото му тяло се люшва в края на въжето го караше да трепери неудържимо.
Насочи ума си към мисълта за графството, което можеше да очаква като награда за успеха. Щеше да е хубаво отново да е граф на стари години, вдъхващ почит и страхопочитание, без никой да посмее да му се опълчи. Може би братът на Алиена, Ричард, щеше да умре в Светите земи и крал Хенри да му даде отново старите имения. Мисълта го стопли повече от огъня.
Когато напуснаха абатството, вече представляваха малка армия. Все пак влязоха в Кентърбъри без затруднения. Ранулф бе държал под властта си тази част от страната шест години и все още не я бе отстъпил. Имаше повече влияние от Томас, което несъмнено бе причината архиепископът така горчиво да се оплаква на папата. Още щом влязоха вътре, войниците се разпръснаха около катедралния двор и блокираха всички изходи.
Операцията бе започнала. До този момент теоретично все още бе възможно всичко да бъде отменено, без никакви вреди. Но сега, разбра Уилям и потръпна от страх, зарът бе хвърлен.
Остави Ранулф да командва блокадата, като задържа при себе си малка група рицари и войници. Повечето рицари постави в къщата срещу главния портал на катедралния двор. После отиде до портата с останалите. Реджиналд Фицърс влезе с другите трима заговорници в кухненския двор все едно, че са официални гости, а не въоръжени натрапници. Но изтича до караулната и задържа изплашения портиер, заплашвайки го с върха на меча си.
Щурмът беше в ход.
Със свито сърце Уилям заповяда на войниците да вържат портиера, след което повика останалите си хора в караулната и затвориха портата. Вече никой не можеше да влезе или да напусне. Беше наложил военен контрол над манастира.
Последва четиримата заговорници в кухненския двор. В северния му край имаше конюшня, но четиримата бяха вързали конете си за една черница в средата на двора. Свалиха оръжейните си колани и шлемовете: щяха да съхранят още малко фасадата на мирно гостуване.
Уилям стигна при тях и хвърли оръжията си на земята. Реджиналд го погледна питащо.
— Всичко е наред — каза Уилям. — Изолирано е.
Прекосиха двора към палата и влязоха в притвора. Уилям назначи един местен рицар на име Ричард да остане там и да пази. Другите влязоха в голямата зала.
Дворцовите слуги бяха насядали на обяд. Това означаваше, че вече са сервирали на Томас, свещенослужителите и монасите, които бяха с него. Един от слугите стана. Реджиналд заяви:
— Ние сме хората на краля.
В залата се възцари тишина, но станалият слуга рече:
— Добре сте дошли, господа. Аз съм стюардът на залата, Уилям Фицнийл. Моля, влезте. Ще желаете ли малко обяд?
Беше забележително дружелюбен, прецени Уилям, предвид конфликта на господаря му с краля. Може би щеше да бъде склонен да лъжесвидетелства.
— Никакъв обяд, благодарим — отвърна Реджиналд.
— Чаша вино след пътуването ви?
— Имаме съобщение за вашия господар от краля — заговори Реджиналд нетърпеливо. — Моля уведомете го за нас незабавно.
— Много добре. — Стюардът се поклони. Бяха въоръжени, тъй че нямаше основание да им откаже. Напусна масата и отиде до другия край на залата.
Уилям и четиримата рицари го последваха. Слугите ги проследиха с поглед. Уилям трепереше, както ставаше всеки път преди битка и му се искаше боят да започне, защото знаеше, че тогава всичко ще бъде добре.
Всички се изкачиха по стълбите на горния етаж.
Озоваха се в просторна приемна с пейки покрай стените. По средата на една от стените имаше голям трон. На пейките седяха няколко свещеници в черни раса и монаси, но тронът беше празен.
Стюардът прекоси помещението към една отворена врата.
— Пратеници от краля, милорд архиепископ — извика той силно.
Отговор не се чу, но архиепископът трябваше да е кимнал, защото стюардът им махна с ръка да влязат.
Монасите и свещениците се загледаха, щом рицарите закрачиха тежко през залата и влязоха в покоите.
Томас Бекет седеше на ръба на ложето, облечен в архиепископското си расо. В стаята имаше само още едно лице: монах, който седеше в нозете на Томас и слушаше. Уилям се вгледа в лицето на монаха и стъписан разпозна приор Филип от Кингсбридж. Какво правеше тук? Угодничеше, несъмнено. Филип беше избран за епископ на Кингсбридж, но все още не бе утвърден. Така и нямаше да бъде, помисли си Уилям със злоба.
Филип бе също толкова стъписан, че го вижда. Само че Томас продължи да говори все едно, че не е забелязал рицарите. Беше преднамерено неуважение, реши Уилям. Рицарите насядаха на ниските столчета и пейки около ложето. Уилям съжали за това: създаваше впечатление за мирна и добронамерена визита, и той чувстваше, че губят устрема си. Може би точно това бе целта на Томас.
Най-сетне Томас ги погледна. Не стана, за да ги поздрави. Познаваше всички, освен Уилям и погледът му се спря на Хю Морвил, мъжа с най-високия ранг между тях.
— А, Хю.
Уилям беше възложил на Реджиналд да води тази част от операцията, тъй че не Хю, а Реджиналд заговори на архиепископа:
— Идваме изпратени от краля в Нормандия. Публично ли искате да изслушате посланието му или насаме?
Томас запремества раздразнено поглед от Реджиналд към Хю и обратно, сякаш негодуваше, че трябва да се разправя с по-младши член на делегацията. Въздъхна и отрони:
— Остави ме, Филип.
Филип стана и мина притеснен между рицарите.
— Но не затваряй вратата — извика Томас след него.
Щом Филип излезе, Реджиналд заяви:
— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.
Уилям изпита задоволство като видя как Томас пребледня.
— Това е, значи — отрони архиепископът. Вдигна очи. Стюардът се бе задържал при вратата. — Повикай всички вътре — каза му Томас. — Искам всички да чуят.
Монасите и свещениците влязоха един по един, с приор Филип сред тях. Някои насядаха, други застанаха покрай стените. Уилям нямаше възражения: напротив, колкото повече хора присъстваха, толкова по-добре. Целта на тази невъоръжена среща бе да се установи пред свидетели, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед.
Щом всички се настаниха, Томас погледна Реджиналд.
— Още веднъж?
— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.
— Какви обвинения? — попита кротко архиепископът.
— Измяна!
Томас поклати глава.
— Няма да се изправя на съд пред Хенри — заяви той спокойно. — Не съм извършил никакво престъпление, Бог ми е свидетел.
— Отлъчихте слуги на краля.
— Не аз, а папата направи това.
— Отстранихте други епископи.
— Предложих да ги възстановя по милостиви условия. Те отказаха. Предложението ми остава открито.
— Застрашихте наследяването на трона, като охулихте коронясването на сина на краля.
— Не съм направил такова нещо. Архиепископът на Йорк няма право да коронясва никого и папата го порица за тази дързост. Но никой не е намеквал, че коронацията е невалидна.
Реджиналд каза вбесен:
— Едното следва от другото, проклет глупак.
— До гуша ми дойде от вас! — повиши глас архиепископът.
— И на нас ни дойде до гуша от теб, Томас Бекет — извика Реджиналд. — Кълна се в раните Господни, до гуша ни дойде от теб, от твоята арогантност, смутителство и вероломство!
Томас стана.
— Замъците на архиепископа са окупирани от кралски хора. Рентите на архиепископа се прибират от краля. На архиепископа е заповядано да не напуска Кентърбъри. И вие ми казвате, че на вас ви е дошло до гуша?
Един от свещениците се опита да се намеси, заговаряйки на Томас:
— Милорд, нека обсъдим въпроса насаме…
— Защо? — отряза го Томас. — Те настояват за нещо, което не трябва да правя и няма да направя.
Викането бе привлякло всички в двореца и входът към покоите беше пълен с любопитни слушащи, забеляза Уилям. Спорът бе продължил достатъчно дълго: никой не можеше да отрече, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед. Уилям даде знак на Реджиналд. Беше дискретен жест, но приор Филип го забеляза и вдигна изненадано вежди, разбрал, че водачът на групата не е Реджиналд, а той.
Реджиналд заяви официално:
— Архиепископ Томас, вие не сте повече под закрилата на кралския мир. — Обърна се и нареди на зрителите: — Напуснете тази стая.
Никой не помръдна.
— Монаси — каза Реджиналд, — заповядвам ви в името на краля да пазите архиепископа и да предотвратите опит за бягство.
Нямаше да направят такова нещо, разбира се. Нито Уилям го искаше: напротив, искаше Томас да направи опит за бягство, защото така убийството му щеше да е по-лесно.
Реджиналд се обърна към стюарда, Уилям Фицнийл, който формално се падаше личният телохранител на архиепископа.
— Арестувам ви — заяви той. Сграбчи стюарда за ръката и го изведе от стаята. Мъжът не оказа съпротива. Уилям и другите рицари ги последваха навън.
Спуснаха се бързо по стълбите и прекосиха залата. Местният рицар, Ричард, все още беше на пост в притвора. Уилям се зачуди какво да прави със стюарда.
— С нас ли си?
Мъжът беше уплашен. Отвърна:
— Да, стига да сте с краля!
Беше твърде уплашен, за да представлява опасност, на чиято и страна да беше, реши Уилям. Заповяда на Ричард:
— Дръж го под око. Никой да не напуска сградата. Дръж вратата към притвора затворена.
Притича с другите през двора към черницата. Започнаха припряно да си слагат шлемовете и коланите с мечовете. „Сега ще го направим“, мислеше си Уилям със страх. „Сега ще се върнем и ще убием архиепископа на Кентърбъри, о, Господи.“ Отдавна не беше носил шлем и ръбът на плетената ризница, която предпазваше врата и раменете, му пречеше. Уилям изруга непохватните си пръсти. Нямаше време да се суети с каквото и да било точно сега. Забеляза някакво зяпнало към тях момче и му извика:
— Ей! Ти! Как ти е името?
Момчето се озърна плахо към кухнята, разколебано дали да отговори или да побегне.
— Робърт, лорд. Викат ми Робърт Пайп.
— Ела тук, Робърт Пайп, и ми помогни с това.
Момчето отново се поколеба.
Търпението на Уилям се изчерпа.
— Ела тук или, заклевам се в кръвта на Иисус, ще ти отсека ръката с ей този меч!
Момчето се приближи с неохота. Уилям му показа как да задържи ризницата, докато си нахлузва шлема. Най-сетне го направи и Робърт Пайп побягна. „Ще разказва на внуците си за това“, помисли си Уилям мимоходом.
Шлемът имаше предпазител, капак на устата, който можеше да се издърпва и затяга с каишка. Другите бяха затворили своите, за да скрият лицата си и да не могат да бъдат разпознати. Уилям остави своя отворен още малко. Всеки от тях държеше меч в едната ръка и брадва в другата.
— Готови? — попита Уилям.
Всички кимнаха.
От този момент вече нямаше да има много приказки. Никакви заповеди повече не бяха нужни, никакви решения повече не се налагаше да се вземат. Просто се връщаха вътре и убиваха Томас.
Уилям пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.
След това затегна предпазителя.
Един войник излезе на бегом от караулното и отвори главната порта.
Рицарите, оставени от него в къщата от другата страна на улицата, излязоха и се изсипаха в двора с викове, както им бе указано:
— Хора на краля! Хора на краля!
Уилям затича обратно към палата.
Рицарят Ричард и стюардът Уилям Фицнийл му отвориха вратата на притвора.
Щом влезе, двама от слугите на архиепископа се възползваха от това, че вниманието на Ричард и Уилям Фицнийл е отвлечено, и затръшнаха вратата между притвора и залата.
Уилям натисна с цялата си тежест във вратата, но беше много късно: бяха я залостили. Изруга. Пречка, и то толкова скоро! Рицарите засякоха с брадвите по дървото, но пробиваха бавно: беше направена да устои на щурм. Уилям усети, че губи самообладание. Едва надвивайки началото на паниката, изтича навън от притвора и заоглежда за друга врата. Реджиналд тръгна с него.
От тази страна на сградата нямаше нищо. Заобиколиха западния край на палата, покрай отделената кухня и в овощната градина на южната страна. Изпръхтя доволно: тук, на южната стена на палата имаше стълбище, което водеше към горния етаж. Приличаше на частен вход към архиепископските покои. Чувството на паника го остави.
Двамата с Реджиналд затичаха към основата на стълбището. Беше повредено наполовина и наблизо имаше работни инструменти и стълба, сякаш беше в ремонт. Реджиналд подпря стълбата до стълбището и се качи нагоре, подминавайки счупените стъпала. Стигна пред врата, която водеше към малък закрит балкон. Уилям загледа докато пробваше вратата. Беше заключена. До нея имаше прозорец със спуснати кепенци. Реджиналд разби кепенците с един удар на брадвата си. Бръкна вътре, заопипва, после отвори вратата и влезе.
Уилям се заизкачва по стълбата.
Филип беше уплашен от мига, в който видя Уилям Хамли, но свещениците и монасите в свитата на Томас първоначално запазиха спокойствие. След това, когато чуха блъскането по вратата на залата, започнаха да губят кураж и няколко от тях предложиха да потърсят убежище в катедралата.
Томас ги изгледа презрително.
— Убежище? От какво? От онези рицари? Един архиепископ не може да бяга от няколко луди глави.
Филип реши, че в известен смисъл е прав: титлата архиепископ се обезсмисляше, ако можеш да бъдеш уплашен от рицари. Божият човек, уверен в знанието си, че греховете му са опростени, гледаше на смъртта като на щастлив преход към по-добро място и нямаше страх от мечове. Само че дори архиепископ не биваше да е толкова безгрижен за своята безопасност, че да си навлича нападение. Нещо повече, Филип от първа ръка познаваше злобата и жестокостта на Уилям Хамли. Тъй че когато чуха разбиването на капака на прозореца, Филип реши да ги поведе.
Видя през прозорците, че палатът е обкръжен от рицари. Гледката го уплаши още повече. Това явно беше грижливо обмислено нападение и извършителите бяха подготвени да извършат насилие. Затвори припряно вратата на спалнята и издърпа лоста. Другите с облекчение се оставиха някой по-решителен да поеме нещата. Архиепископ Томас продължаваше да гледа презрително, но не се опита да го спре.
Филип застана до вратата и се заслуша. Чу как някой мина през балкона и влезе в залата за аудиенции. Зачуди се колко здрава е вратата на спалнята. Само че мъжът не нападна вратата, а прекоси приемната и заслиза по стъпалата. Филип предположи, че ще отвори вратата на залата отвътре и ще пусне рицарите оттам.
Това даваше на Томас няколко мига отсрочка.
В отсрещния ъгъл на спалнята имаше друга врата, отчасти прикрита от ложето. Филип посочи натам и попита задъхано:
— Накъде води тази?
— Към храмовия двор — отвърна някой. — Но е заключена здраво.
Филип прекоси помещението и опита бравата. Беше заключено.
— Имате ли ключ? — обърна се той към Томас и добави със закъснение: — Милорд архиепископ.
Томас поклати глава.
— Онзи проход изобщо не е използван, откакто го помня — отвърна той с вбесяващо спокойствие.
Вратата не изглеждаше много здрава, но Филип беше на шейсет и три, а грубата сила не му беше присъща. Отстъпи назад и изрита дървото. Кракът го заболя. Вратата се разклати. Филип стисна зъби и я изрита още по-здраво. Вратата зейна.
Филип погледна Томас. Все още нямаше желание да бяга. Навярно все още не беше го осенило, че многото рицари и добре организираният характер на операцията издават убийствено сериозно намерение да му навредят. Но Филип инстинктивно разбираше, че ще е безполезно да се опитва да убеди с плашене Томас да бяга. Вместо това каза:
— Време е за вечернята. Не бива да позволяваме на няколко луди глави да осуетят църковния ритуал.
Томас се усмихна, разбрал че прилагат собствения му аргумент срещу него и стана.
— Много добре.
Филип поведе с облекчение, че е накарал Томас да се задвижи и със страх, че архиепископът все пак няма да се задвижи достатъчно бързо. Проходът водеше надолу по дълго стълбище. Нямаше друга светлина, освен тази, която идваше от спалнята на архиепископа. В края на прохода имаше друга врата. Филип се отнесе с нея по същия начин като с първата, но тази се оказа по-здрава и не се отвори. Започна да я блъска и да вика:
— Помощ! Отворете вратата! Бързо, бързо!
Чу нотката на паника в собствения си глас и положи усилие да остане спокоен, но сърцето му биеше бясно и знаеше, че рицарите сигурно са близо зад тях.
Другите го догониха. Той продължи да блъска по вратата и да вика. Чу Томас да казва: „Достойнство, Филип, моля ви“, но го пренебрегна. Искаше да съхрани достойнството на архиепископа — собственото му нямаше вече значение.
Преди Томас отново да възрази, от другата страна се чу стържене на лост, в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Филип изпъшка облекчено. Двама слисани икономи стояха отвън. Единият рече:
— Не знаехме, че тази врата води на някъде.
Филип мина бързо между тях. Озова се в манастирския склад. Запровира се между буретата и чувалите, стигна до друга врата и излезе вън на открито.
Стъмваше се. Беше в южния портик на храмовия двор. В другия край на портика за свое огромно облекчение видя портата, която водеше към северния трансепт на катедралата на Кентърбъри.
Бяха почти в безопасност.
Трябваше да вкара Томас в катедралата, преди Уилям и рицарите му да успеят да ги догонят. Останалите излязоха от складовете.
— В храма, бързо!
— Не, Филип — каза Томас. — Не бързо. Ще влезем в моята катедрала с достойнство.
Искаше му се да закрещи, но отвърна:
— Разбира се, милорд.
Чу злокобния тропот на тежки стъпки в изоставения проход: рицарите бяха проникнали в спалнята и бяха намерили изхода. Знаеше, че най-добрата защита на архиепископа бе достойнството му, но нямаше да навреди да го измъкне от заплахата.
— Къде е архиепископският кръст? — попита Томас. — Не мога да вляза в църквата без моя кръст.
Филип простена отчаяно.
После един от свещениците каза:
— Аз взех кръста. Ето го.
— Носи го пред мен по обичайния начин, моля — разпореди архиепископът.
Свещеникът го вдигна и закрачи сдържано към църковната врата.
Томас го последва.
Свитата на архиепископа влезе преди него, съгласно етикета. Филип мина последен и задържа вратата за него. Тъкмо когато Томас влезе, двама рицари изскочиха от складовете и затичаха по южния портик.
Филип затвори вратата на трансепта. Имаше лост, прибран в дупка в стената до рамката на вратата. Грабна го и го издърпа през вратата.
Огледа наоколо с премалели от облекчение колене и подпря гръб на портата.
Томас прекосяваше тесния трансепт към стъпалата, водещи нагоре към северното крило на канцела, но когато чу лостът да се хлъзга в скобите, изведнъж се спря и се обърна.
— Не, Филип.
Сърцето на Филип изстина.
— Милорд архиепископ…
— Това е храм, не замък. Отключи портата.
Вратата се разтресе, докато рицарите се опитваха да я отворят. Филип каза:
— Боя се, че искат да ви убият!
— В такъв случай вероятно ще успеят, все едно дали си залостил вратата или не. Знаеш ли колко врати има към този храм? Отвори я.
Последваха няколко силни блъскания, сякаш рицарите нападаха вратата с брадви.
— Бихте могъл да се скриете — промълви Филип отчаяно. — Има десетки места… входът за криптата е ето там… стъмва се…
— Да се скрия ли, Филип? В собствения ми храм? Ти би ли го направил?
Филип изгледа Томас продължително. Накрая отвърна:
— Не, не бих.
— Отвори вратата.
С натежало сърце Филип хлъзна лоста назад.
Рицарите нахлуха. Бяха петима. Лицата им бяха скрити зад шлемовете. Носеха мечове и брадви. Приличаха на пратеници на ада.
Филип знаеше, че не трябва да е уплашен, но острите ръбове на оръжията им го накараха да затрепери от страх.
Един от тях извика:
— Къде е Томас Бекет, изменник на краля и кралството?
Другите викнаха:
— Къде е предателят? Къде е архиепископът?
Вече беше доста тъмно и големият храм бе осветен само от няколко свещи. Всички монаси бяха в черно, а зрението на рицарите бе донякъде ограничено от лицевите предпазители. За миг го обзе надежда: може би нямаше да видят Томас в тъмното. Но Томас мигновено разби и тази надежда, като слезе по стъпалата към рицарите с думите:
— Ето ме… не изменник на краля, а слуга на Бога. Какво искате?
Щом се изправи пред петимата мъже с извадени мечове, Филип разбра със сигурност, че Томас щеше да умре днес.
Хората в свитата на епископа явно бяха изпитали същото, защото изведнъж повечето от тях се разбягаха. Някои се скриха в сумрака на канцела, други се пръснаха в нефа между миряните, които очакваха службата, а един отвори малка врата и затича нагоре по спирално стълбище. Филип се отврати.
— Трябва да се молите, не да бягате! — извика след тях.
Мина му през ума, че и той би могъл да бъде убит, ако не избяга. Но не можеше да се откъсне от архиепископа. Един от рицарите каза на Томас:
— Отречи се от измяната си!
Филип позна гласа на Реджиналд Фицърс, който бе говорил преди това.
— Нямам от какво да се отричам — отвърна Томас. — Не съм извършил никаква измяна.
Беше убийствено спокоен, но лицето му бе пребледняло и Филип разбра, че Томас като всички останали бе осъзнал, че ще умре.
— Бягай или си мъртъв! — извика Реджиналд на Томас.
Томас не помръдна от мястото си.
„Искат да побегне,“ помисли си Филип. Не можеха да се осмелят да го убият хладнокръвно.
Томас навярно също го беше разбрал, защото стоеше пред тях, без да трепне, предизвиквайки го да му посегнат. Дълго време всички стояха замръзнали като в ужасна картина. Рицарите не дръзваха да направят първия ход, а свещеникът бе твърде горд, за да побегне.
Този, който съдбовно разби магията, беше Томас. Каза:
— Готов съм да загина, но няма да посегнете на никой от хората ми, свещеници, монаси или миряни.
Реджиналд се задвижи пръв. Размаха меча си пред Томас, като все повече доближаваше върха към лицето му, сякаш се мъчеше да събере кураж и да докосне Божия служител с оръжието си. Архиепископът стоеше като камък, вперил очите си в рицаря, не в меча. Изведнъж, с бързо извиване на китката Реджиналд перна килимявката на Томас и я смъкна.
За миг Филип се изпълни отново с надежда. „Не могат да се осмелят да го докоснат,“ помисли си. „Не смеят да го докоснат.“
Но грешеше. Решимостта на рицарите сякаш укрепна от глупавия жест със смъкването на архиепископската капа. Все едно, че очакваха да бъдат поразени от Божията ръка и това, че дотук се измъкваха, им вдъхна кураж за още по-лошото.
— Изнесете го оттук — заповяда Реджиналд.
Един от мъжете грабна Томас за кръста и се опита да го надигне.
Филип се отчая. Бяха го докоснали най-сетне. Бяха готови все пак да вдигнат ръка над Божи човек. От необятността на видяното зло му се повдигна. Стори му се, че бе погледнал от ръба на бездънна бездна. В сърцата си злодеите би трябвало да знаят, че ще идат в ада заради това. И все пак го направиха.
Томас загуби равновесие, замаха с ръце и започна да се бори. Другите рицари се включиха в усилието да го вдигнат и понесат. Единствените останали от обкръжението на Томас бяха Филип и един свещеник на име Едуард Грим. Двамата се втурнаха да помогнат на архиепископа. Едуард сграбчи мантията му и се вкопчи здраво. Един от рицарите се обърна и замахна по Филип с железен юмрук. Ударът го перна отстрани по главата и той падна зашеметен.
Когато се съвзе, рицарите бяха пуснали Томас, който стоеше с наведена глава и прибрани в молитвена поза ръце. Един от мъжете вдигна меча си.
Филип, още на пода, изрева протяжно и безпомощно:
— Нееее!
Едуард Грим протегна ръка да предвари удара.
Томас проговори:
— Предавам се на Гос…
Мечът падна.
Удари едновременно Томас и Едуард. Филип се чу как изкрещя. Мечът се вряза в черепа на архиепископа и посече ръката на свещеника. От рамото на Едуард швирна кръв, а Томас се свлече на колене.
Филип зяпна втрещен в ужасната рана в главата на Томас Бекет.
Архиепископът бавно се смъкна напред на ръцете си, после рухна по очи върху каменния под.
Друг рицар вдигна меча си и замахна. Филип нададе безпомощен, скръбен вой. Вторият удар падна на същото място като първия и отсече върха на черепа на Томас. Беше толкова силен замах, че оръжието удари в каменната настилка и се прекърши на две. Рицарят пусна счупеното парче.
Трети рицар извърши акт, който щеше да се вреже в паметта на Филип до края на живота му: заби върха на меча си в отворената глава на архиепископа и пръсна мозъка му по земята.
Краката на Филип поддадоха и той се смъкна на колене, смазан от ужас.
Рицарят каза:
— Няма да стане повече — да се махаме!
Всички се обърнаха и побягнаха.
Затичаха през нефа, размахали мечовете си, за да разпръснат миряните от пътя си.
Когато убийците се махнаха, последва миг ледена тишина. Трупът на архиепископа лежеше по очи на пода, а отсеченият череп с косата лежеше до главата му като капак на гърне. Филип зарови лице в шепите си. Това бе краят на всякаква надежда. Диваците бяха спечелили, не спираше да мисли той. Диваците бяха спечелили. Чувстваше се замаян и безтегловен, все едно че потъваше в дълбоко езеро, давеше се в отчаяние. Нищо вече нямаше, на което да се опре. Всичко, което бе изглеждало твърдо и крепко, изведнъж се оказа неустойчиво.
Целия си живот бе прекарал в борба с деспотичната власт на зли хора и сега, в този сетен двубой, беше победен. Спомни си, когато Уилям Хамли бе дошъл да подпали Кингсбридж за втори път и хората на града построиха стена за един ден. Каква победа беше тогава! Мирната сила на стотици обикновени хора беше надвила откритата жестокост на граф Уилям. Спомни си времето, когато епископ Уейлрън се бе опитал да наложи катедралата да се строи в Шайринг, за да може да я държи под своята власт и за свои цели. Филип бе вдигнал на крак хората на цялото графство. Стотици от тях, над хиляда, се бяха стекли в Кингсбридж в онзи великолепен ден на Петдесетница преди трийсет и три години, и чистата сила на порива им бе надвила вероломния духовник. Но сега нямаше надежда. Цялото простолюдие в Кентърбъри, дори цялото население на Християнството нямаше да стигне, за да се върне Томас към живота.
На колене върху каменните плочи в северния трансепт на катедралата Кентърбъри, той отново видя пред очите си мъжете, които бяха нахлули в дома му и заклаха майка му и баща му пред очите му, преди петдесет и шест години. Чувството, което се върна при него сега от онова шестгодишно дете не беше страх, не беше дори скръб. Беше гняв. Безсилен да спре онези грамадни, зачервени и жадни за кръв мъже, беше го обзела изгаряща амбиция да окове всички такива злодеи с мечове, да спъне бойните им коне и да ги принуди да се преклонят пред друга власт, по-висша от монархията на насилието. А мигове по-късно, докато родителите му лежаха мъртви на пода, абат Питър бе влязъл, за да му посочи пътя. Без оръжие и беззащитен, абатът мигновено бе спрял кръвопролитието, без нищо друго, освен властта на своята Църква и силата на своята доброта. Тази сцена бе вдъхновила целия живот на Филип.
До този момент беше вярвал, че той и хората като него побеждават. Бяха постигнали някои забележителни победи в последния половин век. Но сега, в края на живота му, враговете му бяха доказали, че нищо не се е променило. Че триумфите му са били временни, че възходът е бил илюзорен. Хора като онези, които бяха убили майка му и баща му, сега бяха извършили убийство на архиепископ в катедрала, сякаш за да докажат, извън всякаква възможност за съмнение, че няма власт, която би могла да се наложи над тиранията на един мъж с меч.
Изобщо не беше си помислял, че ще посмеят да убият архиепископ Томас, особено в храм. Но изобщо не беше си помислял и че могат да убият баща му, а същите жадни за кръв мъже с мечове и шлемове и в двата случая му бяха показали грозната истина. И сега, на шейсет и две години, докато гледаше ужасния труп на Томас Бекет, беше обзет от детинския, безразсъден и всеобхватен гняв на шейсет и двегодишно момче, чийто баща е убит.
Той стана. Атмосферата в храма бе наситена с чувство, докато хората се събираха около тялото на архиепископа. Свещеници, монаси и миряни се приближаваха бавно, стъписани и изпълнени с ужас. Филип разчете зад смаяните им изражения същия гняв, който кипеше и в него. Един-двама мълвяха молитви или просто стенеха едва чуто. Една жена се наведе бързо и докосна мъртвото тяло като за добър късмет. После още няколко други я последваха. След това Филип видя как първата жена плахо засъбира от кръвта в малка стъкленица все едно, че Томас беше мъченик.
Духовенството започна да се съвзема. Архиепископският шамбелан, Озбърт, със сълзи по лицето си извади нож, отряза ивица от ризата си, а след това се наведе до тялото. Непохватно и боязливо завърза отсеченото теме към главата на Томас в жалко усилие да върне поне мъничко достойнство на ужасно изтерзаната личност на архиепископа. В това време цялото множество наоколо нададе стон.
Монаси донесоха носилка. Вдигнаха леко Томас върху нея. Много ръце се протегнаха да им помогнат. Филип видя, че обаятелното лице на архиепископа е кротко, единственият знак от насилие по него бе тънката ивица кръв, потекла от дясното слепоочие, над носа и до лявата страна.
Докато вдигаха носилката, Филип взе парчето от прекършения меч, който беше убил Томас. Не преставаше да мисли за жената, която бе събрала в стъкленица от кръвта на архиепископа все едно, че беше светец. Имаше някакво огромно значение в този дребен неин акт, но Филип все още не бе сигурен какво точно означава това.
Хората тръгнаха след носилката, привлечени от невидима сила. Филип се смеси с тълпата, усетил този странен порив, който бе обзел всички. Монасите пренесоха тялото през канцела и го положиха леко на пода пред високия олтар. Тълпата богомолци, много от които се молеха на глас, загледа как един свещеник донесе чист плат и превърза грижливо главата, след това покри превръзката с нова килимявка.
Един монах сряза черната архиепископска мантия, която бе прогизнала от кръв и я смъкна. Изглеждаше разколебан какво да прави с оцапаната с кръв дреха и се обърна като да я хвърли настрана. Някакъв мирянин бързо пристъпи напред и я взе от него все едно, че беше скъпоценна вещ.
Мисълта, която колебливо витаеше в ума на Филип, вече изплува на повърхността в миг на просветление. Гражданите се отнасяха с Томас като с мъченик, трескаво събираха кръвта и дрехите му сякаш притежаваха чудотворните сили на реликви от светец. Филип беше гледал на убийството като на политическо поражение за Църквата, но хората тук не го виждаха така: виждаха мъченичество. А смъртта на мъченик, макар да можеше да прилича на поражение, в крайна сметка винаги носеше вдъхновение и сила на Църквата.
Филип отново си помисли за стотиците хора, които се бяха стекли в Кингсбридж, за да строят катедралата; за мъжете, жените и децата, които се бяха трудили заедно половината нощ, за да вдигнат градската стена. Ако такива хора можеха да бъдат вдигнати на крак сега, помисли си той с нарастваща възбуда, можеше да извисят вик на гняв толкова силен, че да се чуе по целия свят.
Огледа мъжете и жените, насъбрани около тялото с помръкнали от скръб и ужас лица и осъзна, че им трябва само водач.
Възможно ли беше?
Имаше нещо познато в тази ситуация, осъзна Филип. Изтерзан труп, тълпа зрители и няколко войници в далечината: къде беше виждал това преди? Това, което предстоеше да се случи, чувстваше той, бе малка група поклонници на мъртвия да възнегодуват против цялата сила и власт на една могъща империя.
Разбира се. Точно така бе възникнало Християнството.
А щом осъзна това, разбра какво трябваше да направи по-нататък.
Филип пристъпи пред олтара и се обърна към множеството. Все още държеше в ръката си счупения меч. Всички го зяпнаха. За миг го обзе колебание. Можеше ли да го направи? Можеше ли, тук и сега, да постави началото на движение, което ще разтърси трона на Англия? Взря се в лицата им. Видя, наред със скръбта и гнева, нотка надежда в едно-две от тях.
Вдигна меча високо.
— Този меч уби светец — поде той.
Замърмориха в съгласие.
Окуражен, Филип продължи:
— Тук тази нощ бяхме свидетели на мъченичество.
Свещениците и монасите изглеждаха изненадани. Също като Филип, не бяха разбрали веднага значението на убийството, на което се оказаха свидетели. Но миряните го бяха разбрали и шумно огласиха одобрението си.
— Всеки от нас трябва да излезе оттук и да разкаже какво е видял. — Няколко души закимаха енергично. Слушаха… но Филип искаше повече. Искаше да ги вдъхнови. Проповедничеството не беше силата му. Не беше от онези, които можеха да държат тълпата омаяна, да ги кара да се смеят и плачат, и да ги убеди да го последват навсякъде. Не знаеше как да вложи трепет в гласа си и да накара светлината на славата да блесне от очите му. Беше практичен, земен човек. А точно сега трябваше да говори като ангел.
— Скоро всеки мъж, жена и дете в Кентърбъри ще знае, че кралските хора убиха архиепископ Томас в катедралата. Но това е само началото. Вестта ще се разнесе из цяла Англия, а след това по цялото Християнство.
Усещаше, че ги губи. На някои от лицата се появи неудовлетворение и разочарование. Един мъж извика:
— Но какво ще правим?
Филип разбра, че имаха нужда от конкретно действие, и то незабавно. Невъзможно бе да ги призове на кръстоносен поход и след това да ги прати да спят.
Кръстоносен поход, помисли си той. Това беше идея.
Каза:
— Утре ще отнеса този меч до Рочестър. Вдругиден — до Лондон. Ще дойдете ли с мен?
Повечето гледаха объркано, но някой отзад подвикна:
— Да!
После още един-двама извикаха в съгласие.
Филип повиши леко глас:
— Ще разкажем за случилото се тук във всеки град и село в Англия. Ще покажем на хората меча, който уби Свети Томас. Ще им дадем да видят петната от кръв по свещеническите му одежди. — Разгорещи се и даде малко воля на гнева си: — Ще вдигнем своя вик на възмущение, за да се разнесе по цялото Християнство, да, чак до Рим. Що обърнем целия християнски свят срещу диваците, които извършиха това ужасно, светотатствено престъпление!
Този път повечето от тях извикаха в съгласие. Чакали бяха някакъв начин да изразят чувствата си и сега той им го даваше.
— Това престъпление — изрече той бавно, а гласът му се извиси до вик. — Няма. Никога. Да бъде. Забравено!
Зареваха одобрително.
Изведнъж той разбра къде трябва да иде.
— Да започнем нашия кръстоносен поход сега!
— Да!
— Ще пренесем този меч по всяка улица в Кентърбъри!
— Да!
— И ще кажем на всеки гражданин отсам стените на какво бяхме свидетели тази нощ!
— Да!
— Донесете свещи и ме последвайте!
Вдигнал високо меча, закрачи право през средата на катедралата.
Последваха го.
Ликуващ премина през цялата катедрала. Някои от монасите и свещениците закрачиха до него. Нямаше нужда да поглежда назад: чуваше стъпките на стотиците хора зад себе си. Излезе през главната врата.
Последва миг на тревога. Отвъд смрачената овощна градина видя войници да тършуват в епископския палат. Ако следовниците му се сбиеха с тях, кръстоносният поход можеше да се превърне в улична свада, когато едва бе започнал. Изведнъж се уплаши, зави рязко и поведе множеството през най-близката порта вън на улицата.
Един от монасите поде химн. Зад спуснатите кепенци на къщата се виждаше светлина от лампи и огнища, но докато процесията минаваше, хора отваряха вратите си, за да видят какво става. Някои разпитваха минаващите. Други се вливаха в множеството.
Филип зави на един ъгъл и видя Уилям Хамли.
Уилям стоеше пред една конюшня и като че ли беше смъкнал ризницата си, преди да се качи на кон и да напусне града. Имаше няколко мъже със себе си. Всички те гледаха с очакване, сигурно бяха чули песнопението и се бяха зачудили какво става.
Когато процесията със запалени свещи се приближи, Уилям отначало изглеждаше озадачен. После видя счупения меч в ръката на Филип и разбирането го осени. Зяпна за миг стъписан, след което извика:
— Спрете това! Заповядвам ви да се разпръснете!
Никой не му обърна внимание. Мъжете с Уилям се притесниха: дори с мечовете си бяха уязвими срещу тълпа от над сто ревностни опечалени.
Уилям се обърна пряко към Филип:
— В името на краля, заповядвам ти да прекратиш това!
Филип мина покрай него, понесен от напора на тълпата.
— Късно е, Уилям — извика му през рамо. — Много късно!
III
Хлапетата дойдоха рано за бесенето.
Вече бяха тук, на пазарния площад в Шайринг, замерваха котките с камъни, тормозеха просяците и се биеха помежду си, когато Алиена пристигна, сама и пеш, облечена в евтино наметало с качулка, за да скрие самоличността си.
Застана на разстояние и се загледа към бесилката. Не беше имала намерение да идва. Гледала бе много обесвания през годините, докато играеше ролята на граф. След като вече нямаше тази отговорност си беше мислила, че ще е щастлива да не види повече човек, увиснал на въжето, до края на живота си.
Но това беше друго.
Вече не действаше като граф, защото брат й Ричард бе загинал в Сирия — не в битка, по ирония на съдбата, а в земетресение. Вестта бе стигнала до нея чак след шест месеца. Не беше го виждала от петнайсет години и никога вече нямаше да го види.
Горе на хълма портите на замъка се разтвориха и затворникът излезе с охраната си, последван от новия граф на Шайринг, Томи, синът на Алиена.
Ричард така и не беше имал деца, тъй че племенникът му го наследи. Кралят, зашеметен и обезсилен от скандала с Бекет, бе приел линията на най-малкото съпротивление и бързо бе утвърдил Томи за граф. Алиена с готовност беше предала властта на по-младото поколение. Беше постигнала с графството това, което искаше. Шайринг отново беше богат и процъфтяващ, със земя с тлъсти овце, зелени поля и здрави мелници. Някои от по-големите и по-напредничави земевладелци бяха последвали примера й в орането с коне, като хранеха животните си с овеса, израснал по системата за тригодишно редуване на посевите. Вследствие на това земята можеше да изхрани много повече хора, отколкото под прогресивното управление на баща й.
Томи щеше да бъде добър граф. Точно за това беше роден. Джак дълго време бе отказвал да го разбере — искаше синът му да стане строител. Но накрая бе принуден да признае истината. Томи така и не можеше да издяла камък в права линия, но беше роден за водач и на своите двайсет и осем години беше решителен, твърд, умен и справедлив. Обикновено вече го наричаха Томас.
Когато той пое властта, хората очакваха Алиена да остане в замъка, да се заяжда със снаха си и да си играе с внучетата. Тя се беше изсмяла на предположенията. Харесваше жената на Томи — хубаво момиче, една от по-малките дъщери на графа на Бедфорд — и обожаваше трите си внучета, но на своите петдесет и две години все още не бе готова да се оттегли от активен живот. Двамата с Джак си бяха взели голяма къща близо до приората Кингсбридж — в някогашния бедняшки квартал, макар вече да не беше такъв — и се беше върнала към търговията с вълна, купуваше и продаваше, договаряше се с цялата си предишна енергия и бързо въртеше парите.
Групата за екзекуцията навлезе в площада и Алиена се съвзе от унеса си. Вгледа се в затворника, който залиташе в края на едно въже с вързани зад гърба ръце. Беше Уилям Хамли.
Някой отпред го заплю. Тълпата на площада бе голяма, защото много хора се радваха да видят края на Уилям, а дори за онези, които не таяха ненавист към него, бе голямо събитие да видят бивш шериф обесен. Но Уилям беше замесен в най-ужасното убийство, за което някой можеше да си помисли.
Алиена не беше познавала, нито си беше представяла някога нещо, сравнимо с реакцията към убийството на архиепископ Томас. Новината се бе разнесла като пожар из Християнството, от Дъблин до Йерусалим и от Толедо до Осло. Папата се беше оттеглил в траур. Континенталната половина на империята на крал Хенри бе поставена под възбрана, което означаваше, че църквите бяха затворени и нямаше никакви служби, освен кръщенета. В Англия хората започнаха да правят поклонничество до Кентърбъри, все едно че беше светилище като Сантяго де Компостела. Освен това се бяха случвали чудеса. Вода, смесена с кръвта на мъченика и нишки от мантията, която бе носил при убийството си, изцеряваха болни не само в Кентърбъри, но из цяла Англия.
Хората на Уилям се бяха опитали да откраднат трупа от катедралата, но монасите бяха предупредени и го бяха скрили. И сега той се съхраняваше в каменна гробница, а поклонниците трябваше да пъхат глави в дупка в стената, за да целунат мраморния саркофаг.
Това бе последното престъпление на Уилям. Беше се върнал бежешком в Шайринг, но Томи го бе арестувал и обвинил в светотатство, а съдът на епископ Филип го бе намерил за виновен. Обикновено никой нямаше да посмее да осъди шериф, защото бе служител на Короната, но в този случай в сила беше обратното: никой, дори кралят, нямаше да посмее да защити един от убийците на Бекет.
Уилям щеше да свърши зле.
Очите му бяха зяпнали диво, устата му зееше олигавена, стенеше несвързано и на предницата на туниката му имаше петно, където се беше подмокрил.
Алиена загледа как старият й враг залитна слепешком към бесилките. Спомни си младия, нагъл и безсърдечен младеж, който я бе изнасилил преди трийсет и пет години. Не беше за вярване, че се е превърнал в стенещото и изплашено до смърт получовешко същество, което виждаше сега. Дори дебелият, страдащ от подагра, разочарован стар рицар, какъвто беше в по-късния си живот, нямаше нищо общо с това. Той започна да се бори и да врещи, когато се приближи към бесилката. Войниците го задърпаха като прасе, поведено към кланицата. Алиена не намери жал в сърцето си: можеше само да изпита облекчение. Уилям нямаше никога да тероризира никого повече.
Риташе и пищеше, докато го вдигаха на волската кола. Приличаше на животно с почервенялото си лице, подивял и мръсен. Но звучеше като дете, докато ломотеше, стенеше и ревеше. Нужни бяха четирима души да го задържат, докато пети слагаше клупа около врата му. Бореше се толкова много, че възелът се затегна, преди да се смъкне и започна да се души от собствените си усилия. Войниците се отдръпнаха. Уилям се загърчи задавен и тлъстото му лице стана мораво.
Алиена бе втрещена. Дори в най-силния си гняв и омраза не беше му пожелавала такава смърт.
Нямаше никакъв шум, докато се давеше, и тълпата стоеше безмълвна. Дори хлапетата се бяха усмирили пред ужасната гледка.
Някой удари с пръчка хълбока на вола и животното се затътри напред. Най-сетне Уилям падна, но падането не прекърши врата му и той бавно започна да се души, увиснал на края на въжето. Очите му останаха отворени. Алиена усети, че гледа към нея. Гримасата на лицето му, докато висеше и се гърчеше в агония й беше позната и тя осъзна, че точно така бе изглеждал, докато я изнасилваше, малко преди да свърши. Споменът я прониза като нож, но не можеше да откъсне погледа си.
Дълго продължи, но тълпата остана смълчана до самия край. Лицето му все повече потъмняваше. Предсмъртните му гърчове затихнаха до вяло потръпване. Накрая очите му се завъртяха навътре, клепачите му се затвориха и той застина, а след това езикът му грозно се показа навън, черен и подут между зъбите.
Беше мъртъв.
Алиена се чувстваше изцедена. Уилям бе променил живота й — някога щеше да каже, че е съсипал живота й — а сега беше мъртъв, безсилен да нарани нея или когото и да било повече.
Тълпата започна да се разпръсва. Хлапетата си запоказваха с мимики едно на друго смъртните гърчове, въртяха очи и се плезеха. Един войник се качи на скелето, сряза въжето и смъкна Уилям.
Алиена улови погледа на сина си. Сякаш бе изненадан, че я вижда. Дойде веднага при нея и се наведе да я целуне. „Моят син“, помисли си тя. „Моят голям син. Синът на Джак.“ Спомни си колко ужасена беше от това, че може да има дете от Уилям. Е, някои неща бяха свършили добре.
— Мислех, че не искаше да идваш тук днес — каза Томи.
— Трябваше — отвърна тя. — Трябваше да го видя мъртъв.
Изглеждаше стъписан. Не можеше напълно да я разбере. А тя се радваше. Надяваше си никога да не му се наложи да разбира такива неща.
Прегърна я през раменете и напуснаха площада заедно.
Алиена не погледна повече назад.
В един горещ ден в разгара на лятото Джак обядваше с Алиена и Сали в хладината на северния трансепт, горе в галерията, седнал върху надраскания гипс на чертожния под. Жуженето на монасите, които припяваха по време на шестия час в канцела, достигаше на тихо мърморене като ромон на далечен водопад. Имаха за обяд резени студено агнешко, пресен бял хляб и кана златист ейл. Джак беше прекарал сутринта в скициране плана на новия канцел, чието строителство щеше да започне догодина. Сали гледаше скиците му, докато откъсваше с хубавите си бели зъби късче месо. Знаеше, че след малко щеше да му каже нещо критично по тях. Озърна се към Алиена. Тя също бе отгатнала лицето на Сали и знаеше какво предстои. Спогледаха се разбиращо и се усмихнаха.
— Защо искаш източният край да е закръглен? — попита Сали.
— Основал съм го на модела на Сен Дени — отвърна Джак.
— Но има ли някакво предимство?
— Да. Кара поклонниците да се движат.
— И заради това имаш само този ред малки прозорци.
Джак си беше помислил, че скоро щеше да се стигне до прозорците, защото Сали беше стъклар.
— Малки прозорци ли? — престори се той на възмутен. — Тези прозорци са огромни! Когато за първи път сложих толкова големи прозорци в този храм, хората си помислиха, че цялото здание ще се срути заради липса на структурна опора.
— Ако канцелът беше четвъртит, щеше да имаш огромна плоска стена — настоя Сали. — Би могъл да поставиш наистина големи прозорци.
Имаше право, прецени Джак. Със закръглената форма целият канцел трябваше да има същия вертикален план навсякъде, с традиционните три нива с аркада, галерия и прозоречно ниво. Четвъртитият край предлагаше възможността да се промени модела.
— Би могло да се измисли друг начин да се накарат поклонниците да се движат — призна той замислено.
— А изгряващото слънце ще грее през големите прозорци — добави Сали.
Джак можеше да си го представи.
— Би могло да има високи стреловидни арки като копия на стойка.
— Или един голям кръгъл прозорец като роза — каза Сали.
Беше изумителна идея. За човек, застанал в нефа и загледан по дължината на храма на изток, кръглият прозорец щеше да прилича на огромно слънце, изригнало в неизброими лъчи с пищен цвят. Джак наистина можеше да си го представи.
— Чудя се каква ли тема биха поискали монасите.
— Закона и Пророците — отвърна Сали.
Той я погледна изумен.
— Ах ти, хитра лисицо, вече си обсъждала идеята с приор Джонатан, нали?
Изглеждаше гузна, но от неудобството да отговаря я спаси идването на Питър Длетото, млад каменоделец. Беше срамежлив и малко тромав мъж с руса коса, която падаше на очите му, но ваянията му бяха красиви и Джак се радваше, че разполага с него.
— Какво мога да направя за теб, Питър?
— Всъщност, търсех Сали — отвърна Питър.
— Ами, намери я.
Сали стана и изтупа трохите хляб от предницата на туниката си.
— Ще се видим по-късно — каза тя, а след това двамата минаха през ниската врата и заслизаха по витото стълбище.
Джак и Алиена се спогледаха.
— Изчерви ли се тя? — запита Джак.
— Надявам се — отвърна Алиена. — Боже мой, крайно време е да се залиса по някого. На двайсет и шест години е!
— Виж ти. Бях изгубил надежда. Мислех, че се кани да си остане стара мома.
Алиена поклати глава.
— Не и Сали. Достатъчно жизнена е. Просто е придирчива.
— Нима? Момичетата в графството не налитат много да се женят за Питър Длетото.
— Момичетата в графството си падат по едри и чаровни мъже като Томи, които изглеждат страхотно на кон и могат да поръчат да обшият наметалото си с червена коприна. Сали е различна. Иска някой умен и чувствителен. Питър е точно за нея.
Джак кимна. Никога не беше го мислил така, но интуитивно чувстваше, че Алиена е права.
— Тя е като баба си — рече той. — Майка ми се беше влюбила в чудак.
— Сали е като майка ти, а Томи е като баща ми — отвърна Алиена.
Джак й се усмихна. Беше по-красива от всякога. Косата й бе изпъстрена със сиво, а кожата на гърлото й не беше така мраморно гладка като преди, но със стареенето и загубата на пълнотата, дошла от майчинството, изящните кости на прелестното й лице изпъкваха повече и тя придобиваше някак структурна и по-изчистена красота. Джак се пресегна и проследи с пръст очертанието на брадичката й.
— Като моите висящи контрафорси — промълви той.
Тя се усмихна.
Ръката му продължи надолу по шията и гръдта й. Гърдите й също се бяха променили. Помнеше как стърчаха някога все едно, че са безтегловни и зърната щръкваха нагоре. После, когато беше бременна, бяха станали още по-големи и зърната се бяха уголемили. Сега бяха по-смъкнати и меки, и се полюшваха сладко насам и натам, докато вървеше. Обичал ги беше през всичките им промени. Чудеше се какви ли щяха да са, когато остарееше. Щяха ли да са съсухрени и набръчкани? Навярно щеше да ги обича дори и тогава. Усети как зърното й се втвърди под милувката му. Наведе се и я целуна по устните.
— Джак, в църква си — смъмри го тя.
— Все едно — отвърна той и ръката му пробяга по корема й и към слабините.
От стълбището се чуха стъпки.
Той се отдръпна гузно.
Тя се ухили на неудобството му.
— Ето, че Бог те наказа — подхвърли му заядливо.
— Ще видиш ти после — изшепна й той с насмешлива закана.
Стъпките стигнаха горе и приор Джонатан се появи от стълбището. Поздрави двамата строго. Изглеждаше мрачен.
— Има нещо, което искам да чуеш, Джак — рече той. — Ще дойдеш ли в портиците?
— Разбира се. — Джак се вдигна на крака.
Джонатан заслиза по витото стълбище.
Джак се спря на вратата и посочи заканително пръст към Алиена.
— По-късно.
— Обещаваш ли? — ухили се тя.
Джак тръгна след Джонатан по стъпалата и го последва през църквата до вратата в южния трансепт, извеждаща на портиците. Продължиха по северния портик покрай учениците с восъчните им таблички и спряха на ъгъла. С кимване Джонатан насочи вниманието му към някакъв монах, който седеше самотен на каменна издатина в средата на западния портик. Качулката на монаха беше вдигната и покриваше лицето му, но щом се спряха, мъжът се обърна, погледна към тях и след това бързо извърна очи.
Джак неволно отстъпи назад.
Монахът беше Уейлрън Бигод.
— Какво, по дяволите, прави тук? — сопна се ядосано Джак.
— Подготвя се да срещне Създателя си — отвърна Джонатан.
Джак се намръщи.
— Не разбирам.
— Той е прекършен човек — обясни приорът. — Няма никакво положение, никаква власт и никакви приятели. Разбрал е, че Бог не го иска за велик и могъщ епископ. Видял е грехопадението си. Дойде тук пеш и се примоли да бъде приет като смирен монах, за да се моли на Господа в сетните си дни да прости греховете му.
— Трудно ми е да го повярвам — отрони Джак.
— И на мен, в началото — призна Джонатан. — Но в крайна сметка разбрах, че той винаги е бил богобоязлив човек.
Джак го погледна скептично.
— Наистина смятам, че беше ревностен във вярата си. Просто направи съдбоносна грешка: вярваше, че целта оправдава средствата в службата на Бога. Това му позволи да прави каквото си ще.
— Включително заговор за убийство на архиепископ?
Джонатан вдигна ръце в оправдателен жест.
— Бог трябва да го съди за това — не аз.
Джак сви рамене. Бяха думи, каквито Филип щеше да каже. Сам той не виждаше основание да приемат Уейлрън в приората. Но така правеха монасите.
— Защо поиска да се видя с него?
— Иска да ти каже защо обесиха баща ти.
Джак изведнъж изстина.
Уейлрън седеше като камък, втренчен в празното. Беше бос. Чупливите бели китки на старец се виждаха под пеша на грубо изтъканото му расо. Джак осъзна, че Уейлрън не изглеждаше вече плашещ. Беше прекършен, сломен и тъжен.
Бавно тръгна напред и седна на пейката на крачка от Уейлрън.
— Старият крал Хенри беше твърде силен — започна Уейлрън без предисловия. — Някои от бароните не харесваха това — бяха твърде ограничени. Искаха следващият крал да е по-слаб. Но Хенри имаше син, Уилям.
Всичко това беше стара история.
— Това е било преди да се родя — отбеляза Джак.
— Баща ти умря, преди да се родиш — отвърна Уейлрън с лека нотка от старото си високомерие.
Джак кимна.
— Продължи тогава.
— Група барони решиха да убият сина на крал Хенри, Уилям. Идеята им беше, че ако наследяването е под съмнение, ще имат повече влияние над избора на новия крал.
Джак се вгледа в бледото изтъняло лице на Уейлрън за някакъв знак за лукавство. Старецът изглеждаше просто уморен, пребит и разкаян. И да кроеше нещо, не видя признаци за това.
— Но Уилям умря в корабокрушението на Белия кораб.
— Това корабокрушение не беше злополука — отвърна Уейлрън.
Джак се стъписа. Възможно ли бе да е истина? Наследникът на трона — убит просто защото група барони е искала слаба монархия? Но не беше по-стъписващо от убийството на архиепископ.
— Продължавай.
— Хора на бароните пробиха кораба и избягаха в лодка. Всички останали се издавиха, освен един мъж, който се вкопчил в прекършена мачта и вълните го изхвърлили на брега.
— Това е бил баща ми — каза Джак. Вече започваше да разбира накъде отива разказът.
Лицето на Уейлрън беше бледо и устните му — обезкървени. Говореше без чувство и не поглеждаше събеседника си в очите.
— Беше изхвърлен на брега близо до замъка на един от заговорниците и го хванаха. Човекът нямаше никакъв интерес да ги издава. Всъщност изобщо не беше разбрал, че корабът е бил пробит. Но беше видял неща, които щяха да разкрият истината на други, ако допуснеха да тръгне свободно и да разказва за преживяното. Тъй че го задържаха, докараха го в Англия и го оставиха на грижите на хора, на които можеха да се доверят.
Джак изпита дълбока тъга. Единственото, което баща му бе искал, бе да забавлява хората, казала бе майка му. Но в разказа на Уейлрън имаше нещо странно.
— Защо не са го убили веднага? — попита Джак.
— Трябвало е — отвърна Уейлрън безучастно. — Но беше невинен човек, странстващ артист, човек, който забавлява всички. Просто сърце не им е давало да го сторят. — Старецът се усмихна мрачно. — Дори най-безскрупулните хора могат да имат някои скрупули, в края на краищата.
— Тогава защо са премислили?
— Защото в крайна сметка стана опасен, дори тук. Първоначално не застрашаваше никого — не можеше дори да говори английски. Но се учеше и започна да си създава приятели. Тъй че го заключиха в затворническата килия под спалното. После някои хора започнаха да питат защо е затворен. Стана неудобен. Разбраха, че никога няма да си отдъхнат спокойно, докато е жив. Тъй че накрая ни казаха да го убием.
„Толкова лесно“, помисли си Джак.
— Но защо им се подчинихте?
— Бяхме амбициозни, и тримата — отвърна Уейлрън и за първи път лицето му издаде чувство, а устата му се изкриви в гримаса на разкаяние. — Пърси Хамли, приор Джеймс и аз. Майка ти каза истината — всички ние бяхме възнаградени. Аз станах архидякон и кариерата ми в църквата започна стремително. Пърси Хамли стана богат земевладелец. Приор Джеймс получи полезна добавка към манастирската собственост.
— А бароните?
— След корабокрушението Хенри беше нападнат в следващите три години от Фулк Анжуйски, Уилям Клайто в Нормандия и краля на Франция. За известно време изглеждаше много уязвим. Но той победи враговете си и управлява още десет години. Само че безвластието, което бароните искаха, все пак накрая дойде, когато Хенри умря без син наследник и Стивън дойде на трона. Докато гражданската война кипеше в следващите две десетилетия, бароните управляваха като крале в териториите си без никаква централна власт, която да ги озапти.
— А баща ми умря заради това.
— Дори това свърши горчиво. Повечето от онези барони загинаха в боеве, както и някои от синовете им. А малките лъжи, които ние бяхме изрекли в тази част на страната, за да бъде баща ти убит, накрая се върнаха да ни терзаят. Майка ти ни прокле след обесването и ни прокле добре. Приор Джеймс бе унищожен от съвестта за стореното, както каза Ремигий на делото за семейственост. Пърси Хамли умря преди истината да излезе наяве, но синът му беше обесен. И виж ме мен: клетвопрестъпничеството ми бе хвърлено в лицето след почти петдесет години и сложи край на кариерата ми. — Уейлрън изглеждаше посивял и изтощен, сякаш самообладанието му струваше огромно усилие. — Всички се бояхме от майка ти, защото не бяхме сигурни какво знае. В крайна сметка изобщо не беше много, но бе достатъчно.
Джак се почувства също толкова изцеден като Уейлрън. Най-сетне бе научил истината за баща си, нещо, което бе искал през целия си живот. Сега не можеше да изпита гняв или отмъстителност. Така и не беше познавал истинския си баща, но беше имал Том, който му бе предал любовта към зданията, втората най-голяма страст в живота му.
Той стана. Събитията бяха твърде далече в миналото, за да го разплачат. Толкова много се беше случило след това и повечето бе хубаво.
Погледна отгоре стария окаян мъж, който се присвиваше на пейката. По ирония този, който преживяваше сега горчивината на съжалението, беше Уейлрън. Джак го съжали. „Колко ужасно е, помисли си той, да си стар и да знаеш, че животът ти е бил похабен.“ Уейлрън вдигна глава и очите им се срещнаха за първи път. Бившият епископ потръпна и се обърна сякаш го бяха ударили през лицето. За миг Джак отгатна мислите на стареца и осъзна, че Уейлрън е видял жалостта в очите му.
А за Уейлрън жалостта на враговете му бе най-голямото възможно унижение.
IV
Филип стоеше при Западната порта на стария християнски град Кентърбъри, облечен в пищните яркоцветни одежди на английски епископ и понесъл обсипан с драгоценни камъни жезъл на цената на кралски откуп. Валеше из ведро.
Беше на шейсет и шест години и проливният дъжд вледеняваше старите му кости. За последен път се отдалечаваше толкова от дома. Но нямаше да пропусне този ден за нищо на света. В известен смисъл днешната церемония щеше да увенчае целия му живот.
Минали бяха три и половина години от историческото убийство на архиепископ Томас. За този къс отрязък от време мистичният култ към Томас Бекет обхвана света. Филип не беше имал представа на какво поставя началото, когато поведе малката процесия със запалени свещи по улиците на Кентърбъри. Папата бе обявил Томас за светец с почти неприлична бързина. Съществуваше дори нов орден на рицари монаси в Светите земи, наречен „Рицарите на Свети Томас Акърски“. Крал Хенри не беше успял да се пребори с такова могъщо народно движение. Беше твърде силно, за да може да му устои който и да е човек.
За Филип значимостта на цялото явление бе в това, което то демонстрираше за властта на Държавата. Смъртта на Томас бе показала, че в конфликт между Църквата и Короната монархът може винаги да надделее с прилагането на груба сила. Но култът към Свети Томас доказа, че такава победа винаги би била куха. Властта на един крал не беше абсолютна, в края на краищата: винаги можеше да бъде озаптена от волята на народа. Тази промяна беше настъпила по време на живота на Филип. Той не просто се бе оказал неин свидетел, но бе помогнал и за осъществяването й. А днешната церемония щеше да ознаменува това.
Към града през мъглата на дъжда крачеше едър мъж с голяма глава. Не носеше ботуши или шапка. На известно разстояние го следваше голяма група хора на коне.
Мъжът беше крал Хенри.
Тълпата бе смълчана като на погребение, докато прогизналият от дъжда крал изгази през калта към градската порта.
Филип излезе на пътя според предварително уговорения план, закрачи пред босоногия крал и го поведе към катедралата. Хенри го последва с наведена глава. Наперената му обикновено походка беше сдържана, стойката му бе символ на покаяние. Стъписаните граждани зяпваха смълчани в краля на Англия, унизил се сам пред очите им. Кралската свита следваше от разстояние.
Филип бавно го преведе през катедралната порта. Могъщите крила на великолепния храм бяха разтворени широко. Влязоха вътре, тържествена процесия от двама души, която бе кулминацията на политическата криза на века. Храмът беше претъпкан с хора. Тълпата се раздвои пред тях, за да ги пропусне. Хората заговориха шепнешком, стъписани от гледката с най-могъщия крал в Християнството, прогизнал и пристъпващ бос в църквата като просяк.
Преминаха бавно през храма и слязоха надолу по стъпалата в криптата. Там, до новата гробница на мъченика, монасите на Кентърбъри чакаха редом с най-великите и могъщи епископи и абати на кралството.
Кралят коленичи на пода.
Придворните влязоха в криптата зад него. Пред всички, Хенри Английски, вторият с това име, изповяда греховете си и заяви, че е бил неволната причина за убийството на Свети Томас.
След като се изповяда, той смъкна наметалото си. Под него носеше зелена туника и власеница. Коленичи отново и изви гръб.
Епископът на Лондон сгъна жилава пръчка.
Кралят щеше да бъде бичуван.
Щеше да получи по пет удара от всеки свещеник и по три от всеки присъстващ монах. Ударите щяха да са символични, разбира се: тъй като присъстваха осемдесет монаха. Един истински бой от всеки би го убил.
Епископът на Лондон леко докосна кралския гръб пет пъти с пръчката. После се обърна и я връчи на Филип, епископа на Кингсбридж.
Филип пристъпи напред, за да бичува краля. Радваше се, че бе доживял да види това. След този ден, мислеше си той, светът никога вече нямаше да е същият.